«Раково отделение»

Част първа

Глава 1 Нямам никакъв рак

Раковото отделение носеше номер тринадесети. Павел Николаевич Русанов не беше и не можеше да бъде суеверен, но нещо трепна в него, когато в болничния му лист написаха: „Тринадесето отделение“. На никого не би хрумнало да нарече тринадесето някое травматологично или вътрешно отделение.

Но в цялата република сега не можеха да му помогнат в друга клиника освен в тази.

— Но нали това не е рак, докторе? Нали не е рак? — с надежда питаше Павел Николаевич, докосвайки леко лявата страна на шията си, където се намираше злокачествената подутина, която растеше почти всеки ден, все така покрита с безобидна бяла кожа.

— Разбира се, че не! — за десети път го успокояваше доктор Донцова, попълвайки с разтегнат почерк графата за историята на заболяването. Когато пишеше, тя слагаше квадратните си, леко заоблени в ъглите очила, които сваляше веднага щом оставеше писалката. Вече не бе млада и бледото й лице изглеждаше много уморено.

Това стана по време на амбулаторния прием преди няколко дни. След насочването им в раковото отделение болните обикновено начаса загубваха съня си. Доктор Донцова нареди Павел Николаевич веднага да бъде оставен на легло в клиниката.

Не толкова самата болест, непредвидена, изключваща предварителната подготовка за нейната поява, внезапно връхлетяла като ураган само за две седмици нищо неподозиращия безгрижен и щастлив човек, угнетяваше Павел Николаевич, колкото това, че се налагаше да се настани в тази клиника като обикновен пациент, а той вече не си спомняше кога за последен път се бе лекувал като такъв. Започнаха да звънят — и на Евгений Семьонович, и на Шендяпин, и на Улмасбаев, които от своя страна позвъниха, за да изяснят има ли в тази клиника специални стаи и ако няма, не може ли поне временно да се отдели малка стая с едно легло, но не се получи нищо, защото клиниката бе пренаселена.

Единственото, което успяха да постигнат чрез главния лекар, бе, че приемните часове, общата баня и гардероб нямаше да бъдат задължителни за новия пациент на клиниката.

И със семейния москвич Юра закара баща си и майка си пред самия вход на Тринадесето отделение.

Без да обръщат внимание на студа, две жени в захабени от честото пране кадифени халати, стояха настръхнали на откритата каменна тераса.

Като се започне от тези неугледни халати, всичко тук изглеждаше неприятно за Павел Николаевич: и прекалено изтърканият циментов под, и ръчките с неопределен цвят на вратите, докосвани от ръцете на болните, и вестибюлът приемна с изтъркана боя на паркета, и стените с маслинена ламперия (изглеждащи прекалено грозно), и дългите пейки, които не можеха да поберат (и по тази причина седяха на пода) пристигналите отдалеч болни — узбекистанци в стегнати памучни халати и възрастни узбечки в бели рокли, чиито млади сънароднички, набиващи се в очи с лилавите и червено-зелени одежди, всички без изключение с ботуши и галоши. Някакъв руски младеж лежеше, заел цяла пейка, облечен в разкопчан, докосващ с полите си пода балтон, кожа и кости, с подут корем; той непрекъснато стенеше от болка и неговите вопли действаха на Павел Николаевич така, сякаш хленченето на болния не бе предизвикано от собствената му, а от неговата болка.

Павел Николаевич пребледня до такава степен, че дори устните му загубиха червенината си, спря и прошепна:

— Капа — обърна се той към жена си, — тук ще умра! Не искам. Да се върнем.

Капитолина Матвеевна хвана твърдо ръката му и я стисна.

— Пашка, къде да се върнем? А след това?

— Е, може би в Москва все пак ще успеем да уредим нещата по някакъв начин…

Тя обърна към него главата си, която изглеждаше огромна от пищните къдрици с меден оттенък.

— Пашка! В Москва може да останеш две седмици, а може и по-малко! Не бива да се отлага! А и всяка сутрин подутината изглежда все по-голяма!

Капитолина Матвеевна стискаше китката на Павел Николаевич, за да му вдъхне кураж. Служебните си задължения той решаваше винаги сам, затова му бе още по-приятно за семейните въпроси да разчита на жена си, която вземаше най-бързите и верни решения.

А момчето, легнало на пейката, продължаваше да стене.

— Може би лекарите ще се съгласят у дома… Ще платим… — опитваше се неуверено да упорства Павел Николаевич.

— Пашка, знаеш, че и аз съм за това да извикаме човека и да платим. Но ние вече изяснихме, че тези лекари не правят посещения по домовете и не вземат пари… В отделението имат апаратура. Не може… — разубеждаваше го жена му, която страдаше заедно с него.

Павел Николаевич също разбираше, че не може. Просто го казваше за всеки случай.

Според уговорката с главния лекар на онкологическия диспансер трябваше в два часа да ги чака тук старшата сестра, но нея, разбира се, я нямаше; стаичката й под стълбището бе заключена.

— Няма с кого да се разберем! — избухна Капитолина Матвеевна. — И за какво им плащат!

Както беше наметнала върху раменете тежкото си палто, Капитолина Матвеевна се отправи по коридора, в началото на който имаше надпис: „Забранено е влизането с връхни дрехи.“

Павел Николаевич остана да чака във вестибюла. Боязливо наклонил главата си надясно, той опипваше своята подутина. Имаше чувството, че за половин час, откакто за последен път я бе видял в огледалото в дома си, когато слагаше шалчето си, тя сякаш бе станала още по-голяма. Павел Николаевич усещаше слабост и имаше желание да седне, но пейките му се струваха прекалено мръсни, а и трябваше да помоли някаква жена със забрадка и с мазна торба между краката да се помести, за да му направи място; дори и отдалече му се струваше, че усеща някаква тежка воня, която лъхаше от торбата й.

И кога най-после нашето население ще се научи да пътува с чисти и спретнати куфари! (Впрочем сега, когато бе с подутина, му бе все едно.)

Измъчен от стоновете на младежа и от всичко, което се изпречваше пред очите или достигаше до неговото обоняние, Русанов стоеше, едва докосващ с рамото си издатината на стената. Отвън влезе мъж с вид на селянин, който носеше половинлитров буркан, почти пълен с жълтеникава течност; носеше го, без да го крие, с известна гордост, като халба бира, получена след уморително чакане на опашката. Пред Павел Николаевич мъжът спря и едва не му протегна буркана, вероятно за да попита за нещо, но забелязал скъпата му шапка, се обърна към болния с патериците:

— Миличък, къде да отнеса това?

Безногият мълчаливо му посочи вратата на лабораторията.

На Павел Николаевич вече му се повдигаше.

Когато входната врата се отвори отново, влезе облечената само с бял халат сестра, която имаше прекалено издължено лице. Тя веднага забеляза Павел Николаевич, досети се кой е и се приближи до него.

— Извинете — изрече запъхтяно тя с поруменяло от бързането лице, цветът на което почти се сливаше с цвета на червилото й.

Павел Николаевич поиска да отговори язвително, но се сдържа, защото бе доволен, че чакането най-после е свършило. Приближи се, като носеше куфара и чантата с продуктите, Юра в костюм, без шапка — така, както бе шофирал; изглеждаше много спокоен; при всяко движение високият светъл перчем над челото му се поклащаше.

— Да вървим! — подкани ги сестрата и се насочи към стаята си под стълбището, която приличаше повече на килер. — Низамутдин Бахрамович ми каза, че носите ваше бельо и пижама, която е съвсем нова, нали?

— Да, току-що купена от магазина.

— Питам ви, защото в противен случай е нужна дезинфекция, разбирате ме, нали? Тук ще може да се преоблечете.

Тя отвори шперплатовата врата и запали лампата. В стаичката със скосен таван нямаше прозорец, а по стените бяха закачени много цветни графики.

Юра мълчаливо внесе куфара и излезе, а Павел Николаевич остана да се преоблече. Старшата сестра отново се приготви да отиде до някъде, но в същия момент се приближи Капитолина Матвеевна.

— Момиче, вие винаги ли така бързате?

— Даа…

— Как се казвате?

— Мита.

— Странно име. Не сте ли рускиня?

— Немкиня…

— Вие ни принудихте да чакаме.

— Извинете, моля ви. Аз сега…

— Искам, Мита, да знаете. Моят мъж… е заслужил човек, много ценен работник. Казва се Павел Николаевич.

— Павел Николаевич… Добре, ще запомня.

— Разбирате ли, той е свикнал да се грижат за него, а сега страда от сериозна болест. Не би ли могло да се назначи на постоянно дежурство при мъжа ми някоя сестра?

Върху и без това неспокойното лице на Мита премина сянка на загриженост. Тя поклати глава.

— При нас освен операционните има три дежурни сестри на шестдесет души. А през нощта са само две.

— Ето, виждате ли! Ще умираш, ще викаш и никой няма да те чуе.

— Защо мислите така? При всеки отиват.

(При „всеки“… След като говореше така, имаше ли смисъл да й се обяснява?)

— И отгоре на това вашите сестри работят на смени?

— Да, по дванадесет часа.

— Но това е ужасяващо! Аз самата и дъщеря ми постоянно бихме дежурили! Бих намерила човек, който да не се отделя от леглото на мъжа ми, за своя сметка, но ми казват, че и това не трябва да правя…

— И аз мисля, че е невъзможно. Не го е правил никой досега. А и в стаята няма място дори за стол.

— Боже мой, представям си що за стая е това! Трябва да я огледам! С колко легла е?

— С девет. Поне веднага ще бъде настанен на легло, защото при нас обикновено на болните се налага да лежат по стълбищата и коридорите, докато се освободи легло.

— Все пак ще ви помоля, тъй като вие познавате хората си и ще ви бъде по-лесно да уредите… Намерете някоя сестра или санитарка, която да оказва на Давел Николаевич не само формално внимание… — Тя вече бе отворила голямата си черна дамска чанта, от която извади три банкноти от по петдесет рубли.

Стоящият недалеч от тях мълчалив син се обърна.

Мита скри и двете ръце зад гърба си.

— Не, не… Такива поръчения…

— Но аз не ги давам на вас! — опита се да пъхне в джобчето на халата смачканите банкноти Капитолина Матвеевна. — След като това не може да стане по каналния ред… Плащам за труда! А вас ви моля само да бъдете любезна да ги предадете!

— Не, не… — уплашено я гледаше сестрата. — У нас не е прието…

Шперплатовата врата се отвори със скърцане и от стаичката под стълбището излезе Павел Николаевич в нова зелено-кафява пижама и в топли домашни пантофи, обшити около глезена с кожа. Върху плешивата му глава имаше, нова малинова тюбетейка. Сега, когато Павел Николаевич бе без зимната си дреха и шала, особено грозно изглеждаше оголената отстрани на шията подутина, голяма колкото юмрук. Той вече и главата си не държеше изправена, а леко наведена надясно.

Синът отиде да събере в куфара свалените дрехи, а прибралата парите си Капитолина Матвеевна погледна тревожно мъжа си.

— Няма ли да ти бъде студено така? Трябваше да купим топъл халат. Ще донеса. Тук е шалът. — Тя го извади от джоба. — Сложи го на врата си, за да не настинеш! — В кожената си шуба Капитолина Матвеевна изглеждаше вече три пъти по-едра от мъжа си. — А сега върви в стаята да се настаниш. Извади продуктите, огледай се, помисли какво още ти е нужно, а аз ще те чакам тук. Когато слезеш, ще ми кажеш, а аз вечерта ще ти донеса всичко необходимо.

Тя не губеше самообладание никога, всичко успяваше да предвиди предварително; бе истински другар в живота. Павел Николаевич с благодарност я погледна, после премести погледа си към сина.

— Значи заминаваш, Юра?

— Влакът е довечера, татко.

Юра се приближи. Той се държеше с баща си почтително, но както винаги равнодушно; дори и сега, когато се сбогуваше с баща си, който оставаше в болницата, държането му бе същото. Всичко приемаше омекотено.

— Така, сине. Това е първата ти сериозна командировка. Подбери си веднага подходящо поведение. И никакво благодушие! То е най-голямата ти слабост! Винаги помни, че ти не си просто Юра Русанов, не си частно лице, а представител на за-ко-на! Разбираш ли?

Не бе известно дали Юра разбира или не, но сега на Павел Николаевич му бе трудно да намери точните думи. Мита се суетеше, желаейки час по-скоро да си отиде.

— Ще почакам с мама — усмихваше се Юра. — Ти върви, засега няма да се сбогуваме…

— Ще стигнете ли сам? — попита Мита.

— Боже мой, човекът едва се държи на краката си! Нима вие не можете да го отведете до леглото му? Поне да занесете чантата му!

Павел Николаевич осиротяло погледна близките си, отстрани ръката на Мита и като се хвана здраво за перилата, започна да се изкачва по стъпалата. Сърцето му заби силно, но не само от изкачването. Изкачваше се така, сякаш на трибуната го очакваше… как се казваше… гилотината.

Старшата сестра, изпреварвайки го, изтича с чантата на горния етаж, където извика името на някаква Мария, и преди Павел Николаевич да достигне до първата площадка, слезе по другото стълбище и излезе от отделението, сякаш за да покаже на Капитолина Матвеевна в ръцете на какви сръчни хора е попаднал мъжът й.

А Павел Николаевич бавно стъпи на голямата стълбищна площадка, каквито има само в старинните здания. Там, без въобще да пречат на движението, бяха сложени две легла, на които лежаха болни, и две нощни шкафчета. Един от пациентите вероятно бе много зле, защото на лицето му имаше кислородна маска.

Като се стараеше да не гледа безнадеждно болния, Русанов се обърна и продължи да се изкачва, забил поглед в последното стъпало. Но в края на изпитанието не го очакваше радост: на втория етаж стоеше сестрата, към която Мита се бе обърнала с името Мария. Върху смуглото лице, напомнящо икона, нямаше и следа от състрадание. Висока, слаба и с плоски гърди, тя го чакаше като войник и веднага тръгна да му покаже къде да се настани. Прекосиха вестибюла, в който също имаше няколко легла с болни. В тъмния ъгъл бе поставена масичка за сестрата с постоянно запалена настолна лампа, а до нея голям шкаф с матови стъкла и червен кръст. Мария спря пред отворената врата и посочи с дългата си ръка.

— Второто легло до прозореца.

И веднага побърза да си отиде — неприятна черта от атмосферата на болниците, където никой не си прави труда да поостане и да поговори с пациента, след като е изпълнил задълженията си.

Двете крила на прозореца на болничната стая, която по-скоро приличаше на зала, бяха постоянно отворени, но въпреки това, прекрачвайки прага, Павел Николаевич усети влажния, застоял, отчасти смесен с острата миризма на лекарства въздух, който бе направо мъчителен за неговото чувствително обоняние.

Болничните легла бяха разположени напряко на стените, на разстояние колкото ширината на шкафче едно от друго, а между редиците легла едва можеха да се разминат двама души.

По средата на тази пътечка стоеше набит широкоплещест болен в пижама на розови ивици. Шията му — до самата месеста част на ушите — бе толкова плътно стегната от дебел пласт бинтове, че не можеше свободно да движи голямата си глава с буйни коси.

Този болен разказваше нещо с пресипнал глас на останалите, които го слушаха от леглата си. При влизането на Русанов той се обърна към него с цялото си тяло, погледна го и безучастно подхвърли:

— Ето още едно раче.

Павел Николаевич не сметна за необходимо да отговори на тази фамилиарност. Чувстваше, че сега всички обитатели на стаята го гледат, но не му се искаше от своя страна нито да огледа тези случайни хора, нито да ги поздрави. Единствено с отривист жест, в който се долавяше нетърпение и досада, посочи с ръка на нахалния болен, че трябва да се отстрани. Онзи пусна Павел Николаевич да мине и отново с цялото си тяло със завинтената към него глава се обърна.

— Ей, братче, ти рак ли имаш? — попита той със стържещ глас.

Павел Николаевич вече доближи посоченото му от сестрата легло, но нещо го засърбя под лъжичката. Той погледна в упор нахалника, стараейки се да не излезе извън себе си (но все пак раменете му трепнаха), и отговори с достойнство:

— Нямам никакъв рак.

Онзи изсумтя и пред цялата стая отсъди:

— Глупак! Ако нямаше рак, тук ли щяха да те изпратят?

(обратно)

Глава 2 Образованието не прави по-умен човека

Същата вечер, първата, прекарана в отделението, на Павел Николаевич му стана страшно за няколко часа.

Твърдата буца на подутината — неочаквана, ненужна, безсмислена, го бе довела тук и хвърлила — както въдичарската кукичка, издърпала рибата, я мята на брега — на желязното болнично легло, тясно и жалко, със скърцаща пружина и вехт дюшек. Бе достатъчно да се преоблече в стаичката килер под стълбището, да се сбогува с близките и да се изкачи в тази стая, за да хлопне зад гърба му вратата, зад която остана предишният живот, а тукашният да се окаже толкова мерзък, че да предизвика в душата му повече страх, отколкото самата подутина. И вече бе невъзможно да се намери нещо приятно и успокояващо, защото сега трябваше да гледа, дори и да не желае, осемте съкрушени същества, от които сякаш и той не се различаваше, осемте болни, облечени в бледорозови, доста износени и излинели пижами, на места прокъсани, а на други — зашити, почти на всички не по мярка; и вече бе невъзможно да избира какво да слуша, защото единствените разговори, които водеха тези хора, събрани от кол и въже, бяха отегчителни, безинтересни и незасягащи Павел Николаевич. Ако можеше, той с удоволствие би им забранил да говорят, особено на този досадник с буйни коси, с бинтована шия и сякаш завинтена за тялото глава, когото наричаха Ефрем.

Но Ефрем не го сдържаше на едно място. Той не лежеше на леглото си, не излизаше от стаята, а неспокойно се разхождаше по тясната пътечка от единия до другия край между двете редици легла. Понякога лицето му се изкривяваше от ужасна гримаса като по време на тежка и продължителна инжекция и той се хващаше за главата, после продължаваше безкрайната си разходка, а след няколко минути спираше отново точно пред леглото на Русанов, навеждаше над таблата цялата неподвижна част на тялото си от кръста нагоре, издаваше напред своето навъсено, с цвят на кълчища лице и му внушаваше:

— Това е краят, професоре! Вкъщи никога няма да се върнеш, разбра ли?

В стаята бе много топло. Павел Николаевич лежеше върху одеялото по пижама и с неизменната тюбетейка. Той оправи очилата си с позлатени рамки, погледна строго към Ефрем, както само той умееше, и отговори:

— Не разбирам, другарю, какво искате от мен. И защо се опитвате да ме уплашите? Аз нали не ви задавам въпроси.

Ефрем само злобно изпръхтя:

— И да задаваш, и да не задаваш, вкъщи няма да се върнеш. Очилата можеш да сдадеш. И новата пижама.

Изрекъл такава грубост, той изправи тромавото си туловище и отново закрачи между леглата, сякаш воден от дявола.

Разбира се, Павел Николаевич можеше да го прекъсне и да го постави на мястото му, но не можа да намери в себе си присъщия за него кураж, който пък след думите на бинтования сатана въобще се изпари. Беше му нужна подкрепа, а вместо това го тласкаха в гробищната яма. Само за няколко часа Русанов изгуби и своето положение, и заслугите си, и плановете за бъдещето и се превърна в седемдесеткилограмово тяло, което не знае какво го очаква утре.

Навярно безкрайната тъга бе се изписала върху лицето му, защото при едно от следващите си приближавания Ефрем спря пред леглото му отново и вече миролюбиво подхвърли:

— А ако се върнеш вкъщи, няма да бъде за дълго и отново — тук. Ракът обича хората. Хване ли някого с щипките си, не го пуска, докато е жив.

Павел Николаевич отново не намери сили да възрази и Ефрем продължи разходката си. А и кой от болните би могъл да го обуздае! Всички лежаха като заковани към леглата си и мълчаха, сякаш не знаеха руски. В отсрещната редица, заради изнесената напред печка, имаше само четири легла, едно от които — точно срещу леглото на Русанов, бе на Ефрем, а на останалите лежаха трима юноши: простовато мургаво момче до печката, млад узбек с патерица, а до прозореца — слаб като глист, сгърчил се на леглото младеж, който непрекъснато стенеше. В редицата, в която бе Павел Николаевич, вляво от леглото му лежаха двама нацмена1, близко до вратата лежеше руснак — все още момче — високо, остригано, което бе заклет читател, а отдясно, последното легло до прозореца бе заето също от руснак, на чието съседство никой не би се зарадвал: лицето му бе бандитско; изглеждаше така навярно заради белега, който започваше от ъгъла на устните, пресичаше лявата буза и стигаше почти до шията, може би такова впечатление се създаваше от несресаните му щръкнали черни коси или въобще от грубото, сурово изражение; „бандитът“ също се ограмотяваше — дочиташе някаква книга.

Вече бяха запалили двете ярки лампи на тавана. Навън бе тъмно. Всички очакваха вечерята.

— Тук има още едно старче — не спираше да говори Ефрем, — но лежи на долния етаж, ще го оперират утре. Та на него още през четиридесет и втора му изрязали малка ракова подутина и му казали — дреболия, върви си по живо, по здраво. Разбираш ли? — Ефрем говореше наперено, но гласът му бе такъв, сякаш се отнасяше за самия него. — Тринадесет години минали, той въобще забравил за някогашното си премеждие, пил водка, не давал мира на женския пол. Мъжага на място, ще видиш. А сега подутината му е ей такава! — Ефрем дори млясна с уста от удоволствие. — От операционната маса, та право на другата, в моргата.

— Е, добре, стига с тези мрачни предсказания! — махна с ръка и се обърна към него Павел Николаевич, който не можа да познае гласа си: дотолкова неавторитетно и жалко бе прозвучал.

Всички замълчаха. Отегчението им се засилваше от момчето — кожа и кости, което непрекъснато се въртеше на леглото си на онази редица. То не можеше да си намери място, гърчеше се, опряло колене в гърдите си, и тъй като не можеше да намери удобна поза, се преобръщаше презглава и тихо стенеше с нозе към възглавницата и с болезнените си гримаси и конвулсии сякаш искаше да покаже какви нетърпими болки го измъчват.

Павел Николаевич не издържа, надигна се, седна на леглото, обу пантофите си и започна безсмислено да разглежда своето шкафче, отваряйки и затваряйки ту вратичката, зад която бяха наблъскани пакетите с продуктите, ту горното чекмедже, побрало тоалетните принадлежности и електрическата самобръсначка.

А Ефрем продължаваше да върви, скръстил ръце на гърдите си. Понякога потръпваше като от инжекция, но не спираше да повтаря протяжно като оплаквачка:

— Така че работата ни е спукана… окончателно спукана…

Павел Николаевич чу лек шум зад гърба си. Обърна се внимателно, защото дори най-лекото движение на шията му причиняваше болка, и видя съседа си, който бе затворил току-що прочетената книга и продължаваше да я върти в големите си, грапави ръце. По диагонал върху тъмносинята корица, а също и върху гръбчето на книгата се виждаше щамповано със златни букви вече полуизтритото име на писателя. Павел Николаевич не можеше да го прочете, а да попита такъв тип, не му се искаше. Той измисли и прякор на съседа си — Хищника, който много му подхождаше.

Хищника с мрачен поглед огледа книгата и нахално високо обяви пред всички:

— Ако Дьомка не беше сложил тази книга в шкафчето, не бих повярвал, че не са ни я подхвърлили нарочно.

— Какво Дьомка? Каква книга? — прекъсна четенето си младежът до вратата.

— Целия град да преровиш, точно такава книга няма да намериш!

Хищника гледаше широкия тил на Ефрем, чиито отдавна неподстригвани коси бяха покрили част от бинтовете, после спря погледа си върху напрегнатото му лице.

— Ефрем! Престани да хленчиш. Вземи тази книжка и почети.

Ефрем спря като разярен бик.

— А защо да чета? Защо, след като всички скоро ще опънем петалата?

— Именно и затова трябва да бързаме. Вземи…

Той вече протягаше книгата, но Ефрем не се помръдна.

— Много е дебела. Не искам.

— А бе ти да не си неграмотен? — не преставаше да го уговаря Хищника.

— Напротив, дори много съм си грамотен! Там, където ми е нужно…

Хищника опипа с ръка перваза на прозореца и като намери молив, отвори на съдържанието на книгата, прегледа го и постави няколко бележки.

— Не се страхувай — промърмори той, — разказчетата са кратки. Отбелязал съм ти няколко, опитай. А и безкрайно ми омръзна с хленченето си. Почети.

— Ефрем не се страхува от нищо! — ядоса се другият, взе книгата и я хвърли на леглото си.

Подпрян на едната си патерица, като куцаше, влезе единственият весел пациент от стаята — младият узбек Ахмаджан, и обяви:

— Лъжиците готови за бой!

Дори и мургавият до печката се оживи:

— Вечерята носят, момчета!

Показа се сестрата в бял халат. Държеше върху дланта си голям поднос почти на височината на раменете си. Тя го свали, хвана го е двете си ръце и обиколи леглата. Всички, с изключение на измъченото момче до прозореца, се размърдаха, за да поемат чиниите. На всеки се падаше по едно шкафче, само Дьомка нямаше свое, а си поделяше шкафчето с кокалестия казах, над устната на когото се бе разпукнал открит, небинтован безобразен тъмен сиво-кафяв струпей.

Независимо, че на Павел Николаевич въобще не му бе до ядене — сега не биха го привлекли дори сервираните вкъщи ястия, — самият вид на болничната вечеря — правоъгълното гумено парче каша от грис с желе и нечистата алуминиева лъжица с два пъти усукана дръжка — още веднъж горчиво му напомняше къде е попаднал и каква грешка може би направи, като се съгласи да постъпи в тази клиника.

Всички, освен стенещото момче, веднага започнаха да се хранят. Павел Николаевич не взе чинията в ръце, а само почука с нокът по нея, оглеждайки се, за да открие на кого да я предложи. Някои от болните седяха с гръб към него, други — полуизвърнати, и само младежът до вратата улови погледа му.

— Как се казваш? — попита Павел Николаевич, без да повиши глас, уверен, че другият ще го чуе.

Въпреки че всички тракаха с лъжиците си, онзи разбра, че се обръщат към него, и с готовност отговори:

— Прошка… Да де… Прокофий Семьонович.

— Вземи.

— Е, може…

Прошка се приближи, взе чинията и благодарен кимна.

А Павел Николаевич, усещайки твърдата буца на подутината под челюстта си, изведнъж съобрази, че тук той не е от леките случаи. От деветимата само Ефрем бе превързан, и то точно на същото място, където и него евентуално биха оперирали, и само един от останалите имаше по-силни болки; единствено здравият казах, който се намираше през легло от Русанов, имаше тъмнокафяв струпей, а младият узбек носеше патерица, но почти не я използваше. При останалите въобще не се виждаше никаква видима подутина и всички те изглеждаха като напълно здрави хора. Особено това се отнасяше за Прошка: той имаше розови бузи, сякаш се намираше в почивен дом, а не в болница, и сега с голям апетит отопваше със залци хляб чинията. Хищника, макар че имаше пепеляво лице, се движеше свободно, разговаряше разпасано и така се нахвърли върху жената, донесла вечерята, че Павел Николаевич се замисли дали не е симулант, постъпил в болницата, за да бъде на държавна издръжка, след като в нашата страна хранят болните безплатно.

Павел Николаевич чувстваше, че подутината му, която сякаш бе съсирена буца кръв, сковава шията му, пречи му да я движи и расте с всеки изминал час, но лекарите тук, изглежда, не се съобразяваха с някакви си часове: от обяд до самата вечеря никой не прегледа Русанов и не му бе назначено никакво лечение. А доктор Донцова именно с екстреното лечение го бе примамила в тази клиника. Значи тя се оказва съвършено безотговорна и престъпно нехайна личност.

Русанов й бе повярвал и губеше златно време в тази препълнена с пациенти и със спарен въздух мръсна стая, вместо да се свърже по телефона с Москва и да вземе самолета.

И съзнанието за извършваната и в момента грешка, за обидното забавяне, всичко това примесено с тъгата, която събуждаше в душата му подутината, така стисна душата на Павел Николаевич, че му стана непоносимо да слуша каквото и да било — непоносим му бе дори звънът на лъжиците по чиниите, както и железните легла, грубите одеяла, стените, лампите и хората. Струваше му се, че е попаднал в капан и до следващия ден е невъзможно да направи решителната крачка.

Дълбоко нещастен, той легна и покри с донесената от дома кърпа очите си, за да не вижда светлината и всичко, което го заобикаляше. За да пропъди мъчителните мисли, той се опита да си представи какво прави в този час семейството му. Юра вече пътува с влака. Това е неговата първа практическа инспекция. Много важно ще бъде да се покаже в най-добрата си светлина, но Юра не е напорист, непохватен е; само дано не се изложи. А Авиета сега е във ваканция в Москва. Нужно й е да се поразвлече, да посети театрите, а главното — трябва да подходи делово, да се огледа, може би и да потърси някои нужни връзки; нали е в пети курс, време е да се ориентира в живота. Тя ще бъде добра журналистка и затова, разбира се, й е нужно да се премести в Москва, защото тук няма да може да се реализира. Най-умната и талантливата в семейството е, няма достатъчен опит, но за сметка на това е много схватлива! Лаврик е малко безделник, не му се учи, но в спорта е направо талант; вече бе на състезание в Рига, където като възрастен прекара няколко дни в хотел. Умее и да шофира. Сега е в ДОСААФ2, за да получи шофьорска книжка. За втория срок има две двойки и трябва да ги поправи. А Майчето сега навярно е вкъщи и свири на пианото (преди нея никой в семейството не е свирил на някакъв музикален инструмент). А в коридора на килима лежи Джулбарс. През последната година Павел Николаевич бе свикнал да го извежда всяка сутрин, тези разходки бяха полезни и за него. Сега Лаврик ще го замести. Синът му обича понякога да изплаши някой минувач с кучето, а след това да подхвърли: „Не се страхувайте, аз го държа!“

Но цялото сговорно и образцово семейство Русанови, привичният му живот и безупречното жилище само за няколко дни се отдалечиха от него и се оказаха от другата страна на живота. Членовете му живеят и ще живеят, каквото и да се случи с главата на семейството. Колкото и да се вълнуват сега, колкото и да се грижат и плачат, подутината издигна стена пред Павел Николаевич, зад която той остана сам.

Тъй като мислите за семейството не му помогнаха, Павел Николаевич реши да се прехвърли мислено в службата си, където се занимаваше с държавни въпроси. В събота трябваше да се открие сесия на Върховния съвет на СССР. В общи линии не се очакваше някакво изключително решение; вероятно щяха да приемат само бюджета. Когато днес той излезе от дома, за да дойде тук, по радиото предаваха директно доклада за тежката промишленост. Но тук, в стаята, няма дори радио, и в коридора няма, и таз хубава! Трябва поне да си осигури редовното получаване на „Правда“. Днес се решава въпросът за тежката промишленост, а вчера бе прието постановление за увеличаване продукцията от животновъдството. Да! Икономическият живот се развива с бурни темпове и, разбира се, предстоят коренни преобразования на различните държавни и стопански организации.

Павел Николаевич се опита да си представи какви именно промени ще настъпят в републиката и областта. Тези реорганизации винаги е посрещал развълнувано като празник. За известно време те го отвличаха от делничната работа, работещите разговаряха за тях по телефона, срещаха се и обсъждаха възможностите. Но независимо в каква посока водеха, понякога и в противоположна, те никого и никога, в това число и Павел Николаевич, не понижаваха, а винаги повишаваха.

Но и с тези мисли той не можа да пропъди лошото си настроение. Усети пронизваща болка в шията си и подутината, безчувствена и глуха, се изпречи пред погледа му и скри целия свят. И отново всичко — и бюджетът, и тежката промишленост, и животновъдството, и реорганизациите — се оказа от другата страна, а зад стената — Павел Николаевич Русанов. Сам.

В стаята долетя приятно женско гласче. Макар днес нищо да не радваше Павел Николаевич, това гласче все пак галеше ухото.

— Температурката ще измерим! — прозвуча, сякаш някой обещаваше да раздаде бонбони.

Русанов махна кърпата от лицето си, опря се на лакът и сложи очилата си. Какво щастие! Това вече не бе унилата черна Мария, а съблазнително налята, спретната жена и не със стегнат кок, а с разпуснати златисти коси, върху които имаше снежнобяла касинка, каквато носят докторите.

— Азовкин! Хей, Азовкин! — весело се обърна тя към младежа до прозореца, надвесена над леглото му. Той лежеше в още по-странна поза от предишната: по диагонал, ничком, с възглавницата под корема си, опрял брадата си върху дюшека, както само кучетата умеят, и гледаше през железните пръчки на кревата, сякаш се намираше в клетка. По опънатото му лице преминаваше сянката на вътрешните болки. Ръката му висеше, докосваща пода.

— Стегнете се де! — опита се да го засрами сестрата. — Не сте толкова зле! Вземете сам термометъра.

Той едва повдигна ръката си от пода, сякаш изтегляше ведро от кладенец, и взе термометъра. Бе толкова безсилен и така страдаше от болките, че едва ли някой би повярвал, че е на седемнадесет години.

— Зоя — помоли той и изстена, — дайте ми грейката.

— Вие сте враг на самия себе си — строго го изгледа Зоя. — Даваха ви грейка, но вие я слагахте не на мястото, където ви бият инжекциите, а на корема.

— Но на мен така ми ставаше по-леко — страдалчески се оправдаваше той.

— Но по такъв начин вие само помагате на подутината си да расте! Вече ви обясниха. В онкологичното въобще не е разрешено, но за вас направиха специално изключение.

— Е, тогава няма да позволя да ми бият инжекции.

Но Зоя вече не го слушаше, а почуквайки с пръсти по таблата на леглото на Хищника, попита:

— А къде е Костоглотов?

(И колко вярно бе уловил характера му Павел Николаевич! Костоглот.) Хищник: колко точно!

— Отиде да пуши — обади се Дьомка, без да вдига глава от книгата си.

— Ще ми пуши той! — измърмори Зоя.

Колко добре се държат понякога девойките! Павел Николаевич с удоволствие гледаше нейната набита стегната фигура и леко изпъкнали очи, вече любувайки й се безкористно, и чувстваше, че му става по-леко. Зоя му се усмихна и му протегна термометъра. Стоеше откъм страната, където се намираше подутината, но дори и с леко повдигане на веждата си не показа, че се ужасява или че не е виждала никога преди това подобен пациент.

— На мен никакво лечение ли не е предписано? — попита Русанов.

— Засега не — отговори тя с извиняваща усмивка.

— Но защо? Къде са лекарите?

— Техният работен ден свърши.

Не трябваше да се сърди на Зоя, но все пак виновен имаше, след като не го лекуваха! А трябваше да бъдат взети мерки! Русанов презираше бездействието и мекушавите характери. И когато Зоя дойде да вземе термометъра, той я попита:

— Къде се намира телефонът, по който мога да се свържа с града? Как да стигна до него?

В края на краищата можеше още сега да позвъни на другаря Остапенко! Мисълта за телефона върна Павел Николаевич към неговия обичаен свят. И към мъжеството. Почувства се отново способен да се бори.

— Тридесет и седем — усмихна се Зоя и на картончето, закачено на средната част на желязната табла, написа първата измерена температура на пациента Русанов, Павел Николаевич. — А телефонът се намира на регистратурата. Но сега не можете да отидете там, защото се влиза от другия вход.

— Почакайте! — Павел Николаевич се изправи и стана сериозен. — Нима в клиниката няма телефон? А ако се случи нещо сега? Например с мен?

— Ще изтичаме и ще позвъним — не се поддаде на паниката му Зоя.

— Но ако навън има буря или проливен дъжд?

Зоя вече бе тръгнала към съседа му, стария узбек.

— През деня няма страшно, а сега там е заключено.

Не ще и дума: бе приятно момиче, но дръзко. Без да му обръща повече внимание, се спря пред казаха. Внезапно повишавайки глас, Павел Николаевич възкликна:

— Но трябва все пак да има и друг телефон! Не може да няма.

— Има — отговори Зоя, седнала на леглото на казаха, — но в кабинета на главния лекар.

— Тогава?

— Дьома… Тридесет и шест и осем… Кабинетът е заключен.

Низамутдин Бахрамович не обича…

И си отиде.

В думите й се криеше известна логика. Разбира се, че бе неприятно някой в твое отсъствие да влиза в кабинета ти. Но тук е болница и все пак трябва да се измисли нещо…

За миг се мярна връзката с външния свят и отново изчезна, замъглена от подутината, която бе голяма колкото юмрук, опрян под челюстта.

Павел Николаевич извади огледалцето и погледна в него. Колко голяма бе станала подутината! И за страничния поглед изглеждаше ужасно, а какво оставаше за своя собствен! Нима е истина? Никой около него няма подобна подутина! А и за четиридесет и пет години Павел Николаевич никога не бе виждал такава чудовищна подутина у друг човек!…

Без да се опита да определи увеличила ли се е още или не, той прибра огледалцето в чекмеджето и отвори шкафчето с намерение да хапне нещо от продуктите, които бе донесъл със себе си.

Двамата грубияни Ефрем и Хищника бяха излезли от стаята. Азовкин бе заел предишната си поза, но вече не стенеше. Останалите пазеха тишина. Някои бяха легнали. Чуваше се само лек шум от прелистване на страници. Оставаше и Русанов да заспи, за да мине по-бързо нощта и да не мисли, а на сутринта да изчака лекарите и да им даде да разберат с кого си имат работа.

Съблече се, легна под одеялото, сложи кърпата върху лицето си и се опита да заспи.

Но тогава отчетливо долови, че на някои от леглата говорят шепнешком. Това го дразнеше. Имаше усещането, че събеседниците са се надвесили над самото му ухо. Той не издържа, махна кърпата от лицето си, повдигна се, като внимаваше да не прави излишни движения заради болката в шията, и откри, че шепне съседът му узбек, слаб, почти съсухрен старец с малка черна козя брада и с черна износена тюбетейка; лежеше по гръб, сложил дланите под главата си, гледаше в тавана и шепнеше: един Господ знаеше, какво; навярно се молеше старият глупак!

— Ей, аксакал3! — закани му се с пръст Русанов. — Престани! Пречиш!

Онзи млъкна. Русанов отново легна и закри лицето си с кърпата. Но вече не можеше да заспи. Сега откри, че му пречи режещата очите светлина на лампите на тавана; те не бяха матови, а и абажурът им бе раздърпан. Дори през кърпата проникваше светлина. Павел Николаевич въздъхна тежко и отново внимателно се надигна от възглавницата.

Прошка стоеше до леглото си близо до ключа на лампите и бавно се събличаше.

— Младежо, угасете светлината! — разпореди се Павел Николаевич.

— Но… още не са донесли лекарствата… — засуети се Прошка, но все пак протегна ръка към ключа.

— Какво значи „угасете“? — изръмжа зад гърба на Русанов Хищника. — Подвийте си опашката, тук не сте само вие.

Павел Николаевич най-после седна удобно на леглото, чиято пружина жално изскърца, сложи очилата си и се обърна.

— А вие не можете ли да разговаряте малко по-вежливо?

Бандитското лице на грубиянина се сгърчи и той отговори с нисък, заплашителен глас:

— Не си придавайте важност, не съм ви подчинен.

Павел Николаевич му хвърли изпепеляващ поглед, който въобще не подейства на Хищника.

— Добре, а за какво ви е нужна светлината? — опита се да продължи разговора с по-миролюбив тон.

— За да си бъркам отзад — отговори грубо Костоглотов.

На Павел Николаевич му се стори, че не му достига въздух, макар че вече бе успял да свикне с болничната атмосфера. Този нахалник заслужаваше да бъде изписан за двадесет минути от отделението и да бъде изпратен на работа! Но нямаше подръка никакви конкретни връзки, за да осъществи замисъла си.

— Може да се почете или да се направи нещо друго, например да се излезе в коридора — с основание го посъветва Павел Николаевич. — Защо си присвоявате правото да решавате за всички? Тук има различни болни и трябва да се прави разлика…

— Ще направят — озъби се онзи. — На вас ще напишат в некролога член от еди-коя си година, а нас ще ни изнесат с краката напред.

Такова необуздано неподчинение и безотговорно своеволие Павел Николаевич никога не бе срещал. Не знаеше какво да направи. Разбира се, че не може да се оплаче на онази сестра. Засега не му оставаше нищо друго, освен по най-достойния начин да прекрати разговора. Той свали очилата си, легна и отново покри лицето си с кърпата.

Кипеше от гняв и болка, че се е поддал на увещанията да постъпи в тази клиника. Но и утре няма да бъде късно да я напусне.

Часовникът му показваше осем и нещо. Бе решил да прояви търпение. Все някога ще настъпи тишина.

Но отново някой се заразхожда между леглата. Сигурно се бе върнал Ефрем. Старият паркет жално скърцаше под тежките стъпки и шумът достигаше до слуха на Русанов сякаш през дюшека и възглавницата. Но той бе решил вече да не прави никакви забележки.

И само като си помисли човек още колко много неизкоренена простащина има в нашето население! Как с нейния товар да го въведеш в новото общество!

Вечерта минаваше безкрайно бавно! Влезе сестрата — веднъж, втори, трети, четвърти път; на един донесе някакъв сироп, на друг — прахче, а на следващите двама направи инжекции. Азовкин изписка по време на бодването, отново захленчи за грейката, за да го отпуснат болките. Ефрем продължаваше безкрайното си маршируване, без да намери покой. От леглото си Ахмаджан разговаряше с Прошка. Едва сега всеки се оживяваше истински, сякаш нищо не бе в състояние да го угрижи, сякаш никой не бе дошъл тук, за да се лекува. Дори и Дьомка не легна да спи, а стана и се премести на леглото на Костоглотов и двамата, съвсем близо до Русанов, започнаха да бъбрят.

— Старая се повече да чета — обясняваше Дьомка, — докато съм тук… Имам желание да постъпя в университета.

— Това е добре. Само имай предвид, че образованието не прави човека по-умен.

(На какво учиш момчето, Хищник!)

— Как така?

— Така.

— А какво го прави по-умен?

— Животът.

Дьомка помълча и отговори:

— Не съм съгласен.

— Имахме в нашата част един комисар, Пашкин му бе фамилията. Та той винаги казваше: „Образованието не прави човека по-умен и званието — също. На някой сложат още една звезда на пагона, а той си мисли, че е станал и по-умен. Ама не.“

— И какво излиза? Че не трябва да се учи? Не, не съм съгласен.

— Защо да не трябва? Учи. Само не забравяй, че няма да станеш по-умен.

— Тогава какво означава да бъдеш умен?

— Означава да вярваш на очите си, а не на ушите си. Каква специалност си си избрал?

— Там е работата, че още не съм решил. Искам и история да следвам, и филология.

— А нещо свързано с техниката?

— Не…

— Странно. По наше време бе друго, но сега момчетата се увличат по техниката, а ти — не.

— А мен ме привлича много общественият живот.

— Общественият? Ох, Дьомка, с техниката се живее по-спокойно. Научи се по-добре да сглобяваш радиоприемници.

— Защо ми е да живея спокойно? Сега ако полежа тук два месеца, трябва да наваксам за девети клас и да се подготвя за следващия.

— А учебници?

— Имам два. Стереометрията е много трудна.

— Стереометрията ли? Я ми я подай!

Чу се как Пашка отиде до леглото си и се върна.

— Такааа… Стереометрията на Кисельов… милата… Същата е… Ако правата е успоредна на някоя друга права, разположена в същата равнина, то това означава, че е успоредна и на самата равнина… По дяволите! Това е книжка, Дьомка! Ето така трябва да пишат всички! Тъничка е, а колко неща е побрала!

— Година и половина я изучават.

— И аз съм я изучавал. И всичко знаех!

— Кога?

— Сега ще ти кажа. Също беше в девети клас, втората половина… Значи през тридесет и седма, и осма. Странно ми е, че я държа в ръцете си. Най-много обичах геометрията.

— А след това?

— Какво?

— След училището.

— Постъпих в Геофизическия.

— Къде?

— В Ленинград.

— После?

— Завърших първи курс, а през септември тридесет и девета излезе указ да се постъпва в армията след навършени осемнадесет години и прибраха и мен.

— После?

— Не знаеш ли какво стана? Войната.

— Офицер ли бяхте?

— Не, сержант.

— А защо?

— Защото, ако всички бяха станали генерали, нямаше да има кой да спечели войната… Така… Ако равнината преминава през права, успоредна на друга равнина, то правата, която я пресича… Слушай, Дьомка! Искаш ли всеки ден да се занимаваме със стереометрията? О, как ще напреднеш! Искаш ли?

— Искам.

(Само това оставаше! Всеки ден до ухото му!)

— Ще ти предавам уроци и ще те изпитвам.

— Съгласен.

— Иначе наистина времето тук ще бъде загубено. Още сега ще започнем. Да започнем от тези три аксиоми. Имай предвид, че те са доста прости, но след това ще ги намираш във всяка теорема и трябва да ги знаеш. Ето първата: ако двете крайни точки на правата лежат на равнината, то и която и да е точка на правата лежи в нея. В какво се крие смисълът? Да приемем, че учебникът е равнина, а моливът — правата. Така… Сега се опитай да разположиш…

Започнаха да повтарят дефинициите за аксиомите, но Павел Николаевич твърдо бе решил да мълчи, обърнал им демонстративно гръб. Накрая замълчаха и се разотидоха. След двойната доза приспивателно заспа най-после и Азовкин. Но почти веднага след това започна да кашля узбекът аксакал, към който Павел Николаевич бе обърнат с лице. И лампите бяха угасени, а той, проклетникът, не преставаше; толкова противно кашляше — дълго и с хрипове, сякаш след миг щеше безнадеждно да се задави.

Павел Николаевич се обърна с гръб и към него. Свали кърпата от лицето си, но все пак около него не цареше истинска тъмнина: влизаше светлина от коридора, където се чуваше шум от стъпки на хора, които блъскаха железните плювалници и някакви кофи.

Сънят не идваше. Подутината потискаше Русанов. А толкова щастлив и полезен бе животът, преди да стигне края на пропастта — тази клиника. Изпитваше жал към себе си. Сълзите бяха готови да потекат по лицето му.

За появата им помогна Ефрем, който и в тъмнината не намери спокойствие, сега разказваше на Ахмаджан някаква идиотска приказка.

— За какво му е на човек да живее сто години? И не трябва. Ето какво се е случило. Давал този… Аллах на всички животни по петдесет години живот. Човекът пристигнал последен, а на Аллах му останали само двадесет и пет години.

— Четвърт век значи? — прекъсна го Ахмаджан.

— Да де. И се обидил човекът, че е малко. Аллах казва: „Стигат ти“, а човекът: „Не.“ „Е, тогава — казал Всевишният — върви и ако намериш някой, който да има излишни години, помоли го да ти ги даде.“ Тръгнал човекът и срещнал кон. „Слушай — рекъл, — годините на живота са ми малко. Дай ми от твоите.“ Конят отговорил: „Вземи двадесет и пет.“ Продължил нататък, срещнал куче, което също се съгласило да му даде двадесет и пет години; същото обещала и маймуната. Върнал се човекът при Аллах, който му отговорил: „Да бъде твоето. Първите двадесет и пет години ще живееш като човек, вторите ще работиш като кон, третите ще лаеш като куче, а последните двадесет и пет години ще ти се смеят, както се смеят на маймуната…“

(обратно)

Глава 3 Пчеличка

Макар Зоя да бе оправна, пъргава и доста бързо да сновеше по етажа си от масата на сестрите до леглата и обратно, тя се убеди, че не успява до края на работния си ден да изпълни всичките си задължения. Тогава тя се разбърза и угаси лампите в мъжката и в по-малката женска стая. А в другата огромна женска стая, където имаше повече от тридесет легла, жените никога не преставаха съвсем да говорят, независимо дали светлината е угасена или не. Повечето от тях бяха отдавна в отделението, болничната атмосфера им бе омръзнала, сънят им бе неспокоен; вътре бе задушно и по тази причина постоянно спореха дали вратата към балкона трябва да бъде отворена. А имаше и няколко непоправими бъбривки, които непрекъснато търсеха слушатели. До среднощ, а понякога и до по-късно в стаята обсъждаха цените, качеството на продуктите и мебелите, характерите на децата, съпрузите и съседите си или пък теми, смущаващи заради безсрамния начин, по който ги разискваха.

А днес отгоре на всичко миеше пода санитарката Нела, с голям задник, креслива като уличница, с големи вежди и дебели устни. Тя отдавна бе започнала да мие, но никога не успяваше да свърши навреме, защото се намесваше във всеки разговор. А и Сибгатов, чието легло се намираше във вестибюла до вратата на мъжката стая, очакваше да му донесат разтвора за промивката. Заради нея, а и защото се стесняваше от лошата миризма на раната, която се намираше малко под кръста му, близо до опашката, той доброволно прие да остане във вестибюла, макар да бе постъпил тук преди всички пациенти и вече се чувстваше не в ролята на пациент, а на човек, чиято постоянна работа се намира в болницата.

Влязла мълниеносно в женската стая, Зоя направи на два пъти забележка на Нела, която й се озъби и продължи работата си със същия темп. Бе по-възрастна от Зоя и приемаше като обида, че трябва да се подчинява на такова момиче. Днес Зоя дойде на работа в празнично настроение, но поведението на санитарката й го помрачи. В общи линии тя смяташе, че всеки човек има право на известна свобода и идвайки на работа, не е задължително да се претрепе, но съществуваше разумна мярка, особено когато работата бе свързана с болни.

Най-после Зоя успя да раздаде лекарствата и да свърши, Нела изми пода, угасиха лампите в женската стая, а във вестибюла оставиха само нощната. Наближаваше дванадесет часът, когато Нела направи в малкото легенче разтвора за промивката и го отнесе при Сибгатов.

— О, капнах — прозя се шумно тя. — А сигурно ще се забавя още триста минути. Слушай, ти навярно ще се мотаеш още цял час, а аз не мога повече да чакам. Като свършиш, свали легенчето долу, а? Става ли?

(В това солидно старо здание с просторни вестибюли нямаше пряко стълбище за горния етаж.)

Вече бе много трудно да се разбере какъв е бил преди Шариф Сибгатов: боледуваше толкова отдавна, че от предишния му живот сякаш вече не бе останало нищо. Но и след трите години, преминали в непрестанна потискаща болка, този млад татарин бе най-кроткият и вежлив човек в цялата клиника. Той често и плахо се усмихваше, сякаш се извиняваше за продължителните грижи, които се полагаха за него. За периодите от по четири и шест месеца, които прекарваше в болницата на няколко пъти, той бе опознал всички лекари, сестри и санитарки, а и те го познаваха. Но Нела бе нова тук, едва от няколко седмици.

— Ще ми бъде трудно — тихо възрази Сибгатов. — Ако имаше къде да излея легенчето, бих се опитал…

Масата, зад която седеше Зоя, се намираше наблизо; тя чу разговора и скочи.

— Как не те е срам! Той не може да движи гърба си, а ти искаш да отнесе сам легенчето, така ли?

Изрече задъхано, но полушепнейки думите, за да не чуе и някой друг освен тримата. А Нела й отговори така, че да се чуе на целия втори етаж:

— А защо да ме е срам? И аз излизам от тук като пребито куче.

— Ти си на дежурство! Пари ти плащат! — още по-тихо се възмути Зоя.

— Ха, плащат! Нима това са пари? В текстилната фабрика изкарвах повече.

— По-тихо не можеш ли да говориш?

— Ооох — изстена толкова високо къдрокосата Нела, че се чу в целия вестибюл, — милата ми приятелчица, възглавничката! Умирам за сън… Прекарах славно предишната нощ с шофьорчетата… Е, добре, пациенте, ти след това пъхни легенчето под леглото, а аз на сутринта ще го изнеса.

Прозя се, без да прикрива устата си, и каза на Зоя:

— Ще прекарам дежурството там, на диванчето, като на заседание…

И без да дочака разрешение, се отправи към страничната врата, която водеше към обзаведена с меки мебели стая, предназначена за лекарски заседания и петминутни оперативки.

Имаше още доста несвършена работа — не всички плювалници бяха изчистени, а и подът на вестибюла плачеше за мокър парцал, но Зоя спря погледа си върху широкия гръб на Нела и се сдържа. Тя също отскоро работеше тук, но вече бе успяла да разбере, че не можеш да искаш от мързеливия да се напъне, а работливият ще свърши и неговата работа. Утре сутринта застъпва Елизавета Анатолиевна, която ще свърши и своята, и оставената й от Нела работа.

Сега, когато Сибгатов остана сам, той се разголи до кръста, клекна в неудобно положение над легенчето близо до леглото и остана така, стараейки се да не мърда, защото всяко движение му причиняваше пареща болка, която се появяваше и при най-лекото докосване; дори постоянният допир на бельото бе нетърпим. Той никога не бе виждал как изглежда раната му отзад, макар понякога да я опипваше с пръсти. По-миналата година го внесоха на носилка в тази клиника, защото не можеше да става и да се движи; тогава го гледаха много лекари, но през цялото време го лекува Людмила Афанасиевна. За четири месеца болката напълно изчезна! Той ходеше свободно, навеждаше се и от нищо не се оплакваше. Когато го изписваха, целуна ръка на Людмила Афанасиевна, а тя само го предупреди: „Бъди внимателен, Шариф! Не скачай и пази да не се удариш на това място!“ Но Сибгатов не можа да си намери подходяща работа и се принуди да се върне на предишната като експедитор. Как можеше при това положение да не скача от каросериите на земята и да не помага на товарачите и шофьорите? Всичко вървеше нормално до деня, когато някакво буре се търколи от камиона и удари Шараф точно по злополучното място. Раната скоро гнояса и оттогава Сибгатов остана като прикован към раковия диспансер.

С чувство на натрапчива досада Зоя седна зад масичката и се зае още веднъж да провери дали е изпълнила всички предписани процедури, повтаряйки с писалката онези думи, чиито букви заради отвратителната хартия се бяха превърнали в мастилени петна. Беше безполезно да пише рапорт. А и това не бе в характера й. Трябваше да се справи сама, но тъкмо с Нела не й се удаваше. Нямаше нищо лошо в това да се поспи. Когато санитарката бе жена на място, и самата Зоя би поспала няколко часа, но сега се налагаше да бодърства.

Тя разглеждаше тетрадката си, но долови, че някакъв мъж се приближи и седна до нея. Вдигна глава и видя, че това е Костоглотов, огромен, с невчесани, отдавна сплъстени коси; големите му ръце почти не можеха да влязат в страничните джобове на горната част на болничната пижама.

— Отдавна трябваше да спите — с обвинителен тон се обърна към него Зоя. — Докога ще се разхождате?

— Добър вечер, Зойче — изрече Костоглотов, стараейки се гласът му да прозвучи колкото се може по-меко.

— Лека нощ — поправи го усмихната тя. — Добър вечер беше, когато ви измервах температурата.

— Не ме укорявайте. Тогава изпълнявахте служебните си задължения, а сега аз съм ви на гости.

— Така ли? — попита изненадана Зоя, без предварително да се замисли, че клепачите й се затварят и отварят бързо или че гледа с прекалено широко отворени очи. — Защо мислите, че приемам гости?

— Защото по време на нощните дежурства винаги зубрехте, а сега не виждам учебници на масичката. Взехте ли последния изпит?

— Наблюдателен сте. Взех го.

— И с каква оценка? Впрочем това няма значение.

— Четворка. А защо да няма значение?

— Помислих си, че сте получили тройка и че сигурно ще ви бъде неприятно да го съобщите. И сега ваканция?

Тя кимна с весело изражение на лицето. Вярно, защо в края на краищата се разстройваше? Чакат я две седмици ваканция. Какво блаженство! След работа не трябваше да ходи никъде! С колко много свободно време ще разполага! А по време на дежурствата може и книжки да почете, и да поговори.

— Значи съм добре дошъл?

— Сядайте.

— Кажете, Зоя, нали ваканцията, ако не се лъжа, по-рано започваше от двадесет и пети януари?

— Да, но есента ходихме да берем памук. Така е всяка година.

— И колко още ви остава да учите?

— Година и половина.

— После къде ще ви разпределят?

Тя повдигна закръглените си рамене.

— Родината е необятна.

Дори когато гледаше спокойно, големите й очи бяха изпъкнали, сякаш полусферата на клепачите бе прекалено малка за тях.

— Но тук няма да ви оставят?

— Разбира се, че не.

— А как ще изоставите семейството си?

— Какво ти семейство! Имам само баба. Ще я взема със себе си.

— А родителите?

Зоя въздъхна.

— Майка ми умря.

Костоглотов я изгледа и не попита за бащата.

— А вие местна ли сте?

— Не, от Смоленск.

— Виж ти! И отдавна ли сте го напуснали?

— По време на евакуацията.

— Значи сте били… на девет години?

— Аха. Завърших втори клас… А след това дойдохме и останахме тук с баба.

Зоя протегна ръката си към голямата светлооранжева пазарска чанта, сложена на пода до стената, извади от нея малко огледалце, свали бялата касинка, която носеха сестрите, леко разроши полусплесканата си прическа и оправи въздушната извивка на надвесения над челото й златист кичур.

Златният отблясък на косите й сякаш се отрази и върху суровото лице на Костоглотов, който я гледаше с нескрито обожание.

— А вашата баба къде е? — попита шеговито Зоя, след като прибра обратно в чантата огледалцето си.

— Моята баба — напълно сериозно отговори Костоглотов — и майка ми… умряха по време на блокадата.

— Ленинградската?

— Ъхъ… А сестричката загина от снаряд. Също бе медицинска сестра. Съвсем момиченце…

— Да — въздъхна Зоя. — Колко хора си отидоха по време на блокадата! Проклет да бъде Хитлер!

Костоглотов се усмихна.

— Че Хитлер е проклет, това се разбира от само себе си. Но въпреки това не само той според мен е виновен за ленинградската блокада.

— Защо?!

— Ами известно бе, че Хитлер идваше, за да ни унищожи. Нима някой е очаквал, че той ще отвори вратичката и ще предложи на попадналите в клопката на блокадата: излизайте един по един, за да не си пречите? Той воюваше, беше враг. А за блокадата е виновен и още някой.

— Но кой? — прошепна безкрайно изумената Зоя, която досега не бе чувала нищо подобно, а и не бе предполагала, че е възможно.

Костоглотов събра черните си вежди в една линия.

— Да кажем, че онзи или онези, които трябваше да бъдат готови за войната, дори и ако към Хитлер се бяха присъединили Англия, Франция и Америка. Онзи, който получаваше заплата десетки години и знаеше за ключовото положение на Ленинград и отговаряше за неговата отбрана; онзи, който оцени степента на интензивност на бъдещите бомбардировки и се досети да скрие продоволствените складове под земята. Именно той или те заедно с Хитлер погубиха моята майка.

По думите му всичко изглеждаше едновременно и много просто, и безкрайно изненадващо и ново.

Сибгатов тихо клечеше над своето легенче зад тях, в ъгъла.

— Но тогава?… Тогава трябва да ги съдят… — прошепна Зоя.

— Не знам. — Костоглотов стисна и без това тънките си устни. — Не знам.

Зоя повече не сложи касинката си. Най-горното копче на халата й бе откопчано и добре се виждаше нежно матовата, със златисти косъмчета кожа на шията й.

— Зойче, а аз съм при вас и по работа.

— Ето какво било! — Миглите й отново запърхаха. — Тогава трябва да дойдете по време на дневното ми дежурство, а сега е време да спите! Пък казахте, че идвате на гости!

— Така е. Но докато не сте станали все още дипломиран лекар, протегнете ми по човешки ръка.

— А лекарите не ви ли протягат?

— Техните ръце са съвсем други… А и не ги протягат. Зойче, през целия си живот не съм обичал да ме правят на маймуна. Тук ме лекуват, но никой не си прави труда да ми обясни от какво. Не съм свикнал така. Видях веднъж, че носите една книга — „Патологична анатомия“. Нали така?

— Да.

— В нея се говори за подутините, нали?

— Да.

— Бъдете добра, донесете ми я! Длъжен съм да я прелистя и да науча някои неща. Искам да ги знам само за себе си.

Зоя се намуси и поклати глава.

— На болните е противопоказно да четат медицински книги. Дори когато като студенти изучаваме дадена болест, ни се струва…

— Това не се отнася за мен! — удари с голямата си лапа по масата Костоглотов. — Прекалено много съм плашен в живота си, та вече съм претръпнал. Преди Нова година един хирург кореец, който ми постави диагноза в областната болница, също не искаше да ми обясни като на човек. А когато му изръмжах: „Говорете!“, той също като вас: „Не ни е позволено!“ Обясних му: „Трябва да уредя някои семейни работи!“ Е, и той ме успокои: „Остават ви още три седмици, повече не обещавам!“

— Но с какво право!…

— Мъж на място! Човек! Стиснах му ръката. Длъжен съм да зная! Та нали ако аз половин година преди това се мъча, а през последния месец не мога нито да лежа, нито да седя, нито да спя, ще премисля много неща! През тази есен по себе си разбрах, че човек може да премине линията на смъртта, преди тялото му да е умряло. Кръвообращението и храносмилането още може да функционират, но ти вече си минал подготовката за смъртта психически. И си я преживял/Всичко, което виждаш около себе си, го приемаш безстрастно, като от гроба. И макар да не си се смятал никога за християнин, изведнъж забелязваш, че все пак си простил на всички, които са те обиждали, и не таиш омраза към жестоките си гонители. Просто всички и всичко ти е безразлично. Не се стремиш нищо да поправиш, за нищо не тъгуваш. Дори бих казал, че това е естествено, уравновесено състояние. Сега ме изтръгнаха от него, но аз не зная дали да се радвам. Ще се върнат всички страсти — и добрите, и лошите.

— И защо важничите? Как да не се радвате! Кога постъпихте тук? Колко дни има оттогава?

— Дванадесет.

— Тук, във вестибюла, на диванчето се въртяхте. Беше страшно човек да ви гледа — лицето ви бе жълто като на покойник, нищо не слагахте в устата си, температурата ви бе и сутрин, и вечер тридесет и осем… А сега? Ходите на гости… Та това е цяло чудо — за дванадесет дни се съвзехте! Толкова рядко се случва.

И наистина тогава върху лицето му бяха издълбани сякаш с длето дълбоки, сиви, безброй бръчки от постоянното напрежение, а сега бяха далеч по-малко.

— Цяло щастие е, че рентгеновите лъчи не ми се отразиха зле.

— Но това толкова рядко се случва! — сърдечно заяви Зоя. Костоглотов се усмихна.

— Успехът е бил толкова рядък мой гост, че приемам за справедливост милостта на рентгена. Дори и сънищата ми сега са неопределено приятни. Мисля, че е признак за скорошно оздравяване.

— Допускам, че е така.

— Именно затова искам да разбера в какво се състои методът на лекуване и свързаните с него перспективи и евентуални усложнения. Чувствам се толкова добре, че може би лечението трябва да се прекрати. Искам да разбера… Нито Людмила Афанасиевна, нито Вера Корнилиевна си правят труда да ми обяснят, а продължават да ме лекуват като маймуна. Зоя, донесете ми книжката, моля ви! Няма да ви издам.

Зоя колебливо посегна към чекмеджето на масата.

— Тя е тук? — досети се веднага Костоглотов. — Зоя, дайте ми я! — Той протегна ръката си. — Кога е следващото ви дежурство?

— В неделя през деня.

— Тогава ще ви я върна! Разбрахме се!

Колко мила и невисокомерна бе тя с този златист кичур и леко изпъкнали очи. А не виждаше как самият той изглежда с разпръснатите на всички страни остри коси, сплеснати от възглавницата, с показващия се под незакопчаната горна част на пижамата ъгъл на шаблонната болнична риза от американ.

— Такааа… — прелистваше бързо книгата Костоглотов, спирайки се на отделните глави. — Много добре. Тук ще намеря всичко, което ме интересува. Благодаря! А то, един дявол знае, може да прекалят с лекуването. Те само държат да не пропуснат поредната отметка в болничния картон. Може би все още имам шанс да се отърва. И добре подбраните лекарства могат да удължат годините…

— А, така ли! — плесна с ръце Зоя. — Не трябваше да ви я давам! Бързо я върнете!

Тя протегна първо едната си ръка, после и другата и хвана книгата, но той без усилие я изтръгна от ръцете й.

— Ще я скъсаме, от библиотеката е! Дайте ми я!

Закръглените й рамене и ръце опъваха халата. Шията й беше нито слаба, нито пълна, нито къса, нито дълга, а удивително съразмерна.

Дърпайки книгата, те незабелязано се бяха доближили един до друг и всеки гледаше другия в упор. От неговото лице не слизаше усмивката и дори белегът вече не изглеждаше толкова страшен — бе почти избледнял. Със свободната си ръка разтваряйки пръстите й, които се бяха вкопчили в книгата, Костоглотов шепнешком я уговаряше:

— Зойче, та нали вие ненавиждате невежеството и сте за просвещението. Нима може да се пречи на хората да се развиват? Пошегувах се, нямам намерение да бягам където и да било.

Също шепнейки, тя отговори:

— Но вие не заслужавате да четете още и поради това, че сте позволили здравето ви да стигне до това положение. Защо не дойдохте по-рано? Пристигнахте, когато вече почти бяхте в безнадеждно състояние.

— Ех — въздъхна тихо Костоглотов, — нямаше никакъв транспорт…

— Нима още съществуват такива селища без транспорт? Можехте със самолет! И защо трябваше да чакате толкова? Защо не се преместихте в някое по-културно място? Някакъв лекар или поне фелдшер нямаше ли там?

Тя окончателно пусна книгата.

— Имаше гинеколог. Дори двама…

— Двама гинеколози! — възкликна Зоя. — Там само жени ли живееха?

— Напротив, не достигаха. Други доктори нямаше. И лаборатория също. Бе невъзможно да вземат кръв за изследване. А се оказа, че моята РУЕ4 е шестдесет, а никой не знаеше това.

— Ужас! И продължавате да се двоумите дали да се лекувате или не? Ако не жалите себе си, поне помислете за децата си!

— За децата ли? — сепна се Костоглотов, сякаш цялата тази весела разправия с книгата се бе случила на сън и той отново си възвърна и суровото лице, и забавения говор. — Нямам никакви деца.

— А съпругата не е ли човек?

Той още по-бавно отговори:

— И съпруга нямам.

— Първата дума, която можеш да чуеш от мъж, е не. А какви семейни работи имахте намерение да уреждате? Какво обяснихте на онзи кореец?

— Излъгах го.

— Може би и мен сега лъжете?

— Не, наистина не — върху лицето на Костоглотов легна сянка. — Не винаги прекалявам.

— А може би тя не е могла да изтърпи характера ви? — съчувствено го погледна Зоя.

Костоглотов бавно поклати глава.

— Никога не съм имал жена.

Зоя се чудеше на колко години е в действителност той. На два пъти понечи да го попита, но в последния момент се отказваше.

Седеше с гръб към Сибгатов, а с лице към Костоглотов, който добре видя как татаринът безкрайно внимателно се повдигна от легенчето, като се държеше с двете ръце за кръста; стоеше така, докато изсъхне. Изглеждаше претръпнал: непоносимата болка бе преминала, но нямаше за какво да се радва.

Костоглотов си пое дъх и така тежко въздъхна, сякаш дишането бе единствената му работа.

— Ох, как ми се иска да запуша! Тук никак ли не е позволено?

— Абсолютно! А и за вас пушенето означава смърт.

— В никакъв случай?

— В никакъв! Особено в мое присъствие.

Но се усмихна.

— Но все пак една ще може?

— Засрамете се! Болните спят…

Въпреки забележката й той извади дълго цигаре ръчна изработка и го пъхна в устата си.

— Знаете какво говорят: младият трябва да се жени рано, а старият — късно. — Той се облакъти с двете си ръце върху масата. — Почти се бях оженил след войната, макар че и аз, и тя бяхме студенти. Въпреки това щяхме да се оженим, но всичко се обърна с главата надолу.

Зоя гледаше навъсеното, но волево лице на Костоглотов. Раменете и ръцете му бяха костеливи, но това се дължеше на болестта.

— Не се ли получи?

— Тя… както се казваше тогава… изчезна безследно — той затвори едното си око, — но после се оказа, че е жива. Миналата година разменихме няколко писма…

Той се сепна, видя, че държи цигарето в ръка, и го прибра обратно в джоба.

— Знаете ли… От няколко фрази в писмата й изведнъж се замислих дали наистина и преди е притежавала онова съвършенство, което виждах в нея. И какво разбираме от живота на двадесет и пет години?

Той гледаше Зоя в упор с тъмнокафявите си очи.

— Например вие сега… Мислите ли, че разбирате нещо от мъже? Абсолютно нищо!

Зоя се засмя.

— А може би разбирам?

— Не може да бъде — подчерта Костоглотов. — Това, което приемате като разбиране, няма нищо общо с истината. И когато се омъжите, ще осъзнаете грешката си.

— Хубава перспектива, няма що! — поклати глава Зоя и от голямата си оранжева чанта извади бродерия: неголяма, опъната на гергеф, с извезан вече със зелени конци щъркел, а лисицата и гърнето — само очертани.

Костоглотов погледна така, сякаш не вярваше на очите си.

— Вие бродирате?

— Защо се учудвате?

— Не мога да си представя, че сега една студентка по медицина може да се занимава с ръкоделие.

— За първи път ли виждате момиче, което бродира?

— Може би в най-ранното си детство. В началото на двадесетте години. Но и тогава това занимание се приемаше за буржоазна отживелица. За това биха ви дали да разберете на някое комсомолско събрание.

— Сега това е модно. Не сте ли виждали?

Той поклати глава.

— И го осъждате?

— Не… Напротив. Толкова уютно се чувствам… Любувам се.

Зоя се зае с бродерията си. Извезваше бод след бод, без да откъсва погледа си от гергефа, а Костоглотов й се любуваше. Жълтата светлина на настолната лампа падаше върху миглите й и ги позлатяваше, както и осветената част на роклята.

— Вие сте пчеличка с косичка.

— Какво? — погледна го изпод вежди Зоя.

Той повтори.

— Така ли? — тя сякаш очакваше по-голям комплимент. — А там, където живеете, след като почти никой не бродира, може ли човек просто така, свободно, да си купи мулине5?

— Как го казахте?

— Му-ли-не. Ето такива конци в различни цветове. Тук е страшно трудно да се намерят.

— Ще запомня и ще попитам. Намеря ли, непременно ще ви изпратя. А ако се окаже, че разполагат с неограничени количества, може би за вас ще бъде по-изгодно да се преселите въобще при нас?

— А къде все пак се намира това при нас?

— С една дума — в целината.

— Така ли?

— Когато пристигнахме там, никой не мислеше, че отива в целината. А след като се оказа, че е така, започнаха да пристигат и ентусиастите. Ако подлежите на разпределение, помолете да ви изпратят при нас! Навярно няма да ви откажат, защото на никого досега не са отказали.

— Нима е толкова лошо при вас?

— Никак. Просто хората имат невярна представа за това кое е добро или лошо. Да живееш в пететажна клетка, да чукат и ходят над главата ти, да чуваш пуснато докрай радио от всички страни, се смята за щастие, а да живееш като трудолюбив земеделец в къщурка от плет, измазана с глина, се възприема като огромна беда.

Той говореше сериозно, с онази убеденост, когато човек няма желание дори да повиши глас, за да подсили аргументите си.

— Всъщност целината степ ли е или пустиня?

— Степ. Дюни няма. Само тук-там се среща някакво далечно подобие на тревичка. Расте жантак — не знаете ли, че това е камилски бодил? Да, наистина е бодил, но през юли по него се появяват розови цветчета, които имат особено фин мирис. Казахите правят от него около сто лекарства.

— Значи това място се намира в Казахстан?

— Да.

— И как се казва?

— Уш Терек.

— Аул?

— Може и така да се каже, а може и да се приеме за районен център. Има болница, но не достигат лекари. Пристигайте!

Той примижа.

— И повече нищо не расте?

— Съществуват доста поливни площи със захарно цвекло и царевица. А в зеленчуковите градини има каквото душа ти иска. Стига човек да се труди. На пазара от гърците може да се купи мляко, от кюрдите — овнешко, а от немците — свинско. Ако можехте да видите какви живописни пазари има! Всички се обличат в националните си облекла и пристигат на камили.

— Вие агроном ли сте?

— Не, землемер.

— С една дума, защо живеете там?

Костоглотов се почеса по носа.

— Много ми харесва климатът.

— И с транспорта ли е лоша работата?

— Неее… Има коли колкото искате.

— И все пак защо да замина за там?

Тя го погледна изпитателно. За времето, през което говореха, чертите на лицето му бяха станали по-омекотени.

— Вие ли? — Костоглотов свъси вежди, сякаш се мъчеше да измисли тост. — А откъде знаете, Зойче, точно в коя точка на земята ще бъдете щастлива и в коя — нещастна? И кой въобще може да каже, че го знае?

(обратно)

Глава 4 Тревогите на болните

За болните, чиято подутина налагаше спешна хирургическа намеса, нямаше места в стаите на долния етаж и затова ги настаняваха и на горния заедно с онези, на които бе предписано облъчване. По тази причина всяка сутрин там минаваха едновременно две визитации: хирурзите преглеждаха пациентите, на които предстоеше операция, а физиотерапевтите — своите.

Но четвърти февруари бе петък, операционен ден, и затова хирурзите не минаваха на визитация. Доктор Вера Корнилиевна Хангард, лекуващ лекар на облъчваните пациенти, след оперативката също не тръгна веднага на визитация, а като стигна до вратата на мъжката стая, надникна вътре.

Доктор Хангард беше със среден ръст, но изглеждаше много стройна поради това, че талията й бе неестествено тънка. Косите й, завързани отзад на опашка противно на модата, бяха малко по-светли от черния цвят, но по-тъмни от тъмнорусия, поради който често ни предлагат не съвсем уместната дума кестеняви, след като би било по-правилно да се каже черно-руси, тоест между черни и руси.

Ахмаджан я забеляза и радостен й кимна. Костоглотов вдигна глава от голямата книга и отдалече се поклони. Тя се усмихна и на двамата, размаха им пръст като майка, която предупреждава децата си да мируват, и почти веднага отмина.

Днес Вера Корнилиевна трябваше да направи визитация по стаите заедно със завеждащата лъчевото отделение Людмила Афанасиевна Донцова, но нея я бе извикал и задържал при себе си главният лекар Низамутдин Бахрамович.

Само веднъж седмично, именно по време на тази обиколка по стаите, Донцова жертваше рентгенодиагностиката. Обикновено в двата първи утринни часа, когато очите виждаха най-добре, а умът бе най-бистър, тя седеше с един от ординаторите пред екрана. Смяташе това време за най-важния момент от работата си, защото за повече от двадесетгодишния си лекарски стаж бе разбрала колко жестоко се плащат грешките именно при поставянето на диагнозата. В нейното отделение имаше трима лекари, всички млади жени, и за да не изостане нито една от диагностиката, Донцова ги въртеше непрекъснато: те прекарваха по три месеца в амбулаторния прием, в рентгенодиагностичното отделение и като лекуващ лекар в клиниката.

Вера Корнилиевна Хангард сега се намираше точно в третия етап. Най-главното, опасното и най-малко свързано с изследванията при него бе контролирането на вярната дозировка на облъчването. Не съществуваше формула, по която биха могли да се определят точно интензивността и дозата на облъчване така, че те да се окажат най-смъртоносни за раковото огнище, скрито под обвивката на подутината, и най-безвредни за останалата част на тялото. Да, не съществуваше формула, а само известен опит, интуиция и възможност за контролиране на правилността на лечението по състоянието на болния. Това също бе своеобразна операция, но не със скалпел, а с опипващ на пръв поглед слепешката лъч, изискващ известен период от време. Бе невъзможно при това положение да не се наранят или унищожат и здрави клетки.

Останалите задължения на лекуващия лекар изискваха единствено методичност: навреме да се определят анализите, да се проверяват и да се нанасят съответните изменения в развитието на болестта. Няма лекар, който да обича да попълва разграфените формуляри, но Вера Корнилиевна се примиряваше, защото през тези три месеца имаше свои болни — не някакви неопределени сенки върху рентгеновия екран, а живи хора, които й вярваха и очакваха гласа и погледа й. И когато й се налагаше да предаде отговорността за състоянието им на лекуващия лекар, винаги съжаляваше поради факта, че се разделя с онези, които не е успяла да доизлекува.

Дежурната медицинска сестра Олимпиада Владиславовна, възрастна, сивокоса жена с доста внушителна осанка, на пръв поглед изглеждаща по-представителна от останалите лекари, предупреди подлежащите на облъчване пациенти да не напускат стаите си. Но в голямата женска стая сякаш само това и чакаха: веднага една след друга, облечени в сивите си халати, се изнизаха по стълбището на долния етаж, за да видят дали са дошли чичкото, който продаваше сметана, и лелята с млякото; за да надникнат през прозореца до входа на клиниката в операционната (над боядисаните в бяло долни стъкла можеха да мярнат само главите на хирурзите и сестрите и неестествено ярката светлина, идваща от тавана); да измият бурканчетата на мивката и да навестят познатите си.

Не само съдбата им на чакащи операция жени, но и сивите, тънки, бархетни, протрити от дългата употреба халати, които изглеждаха ужасно дори когато бяха изрядно чисти, лишаваха пациентките от женското им обаяние. Външният вид на халатите бе също отвратителен: бяха еднакво големи по размер и ставаха на която и да е пълна жена, а ръкавите изглеждаха несъразмерно големи. Горната част на мъжките пижами на бледорозови ивици изглеждаха далеч по-добре, а халатите на жените бяха дори без илици и копчета. Някои от пациентките ги скъсяваха, други — удължаваха, но всички ги носеха силно пристегнати през кръста с коланчетата, за да не се виждат блузките, и по тази причина всички без изключение вървяха с ръка на гърдите. Угнетени от болестта и съзнаващи, че изглеждат невзрачно в халатите, жените не бяха в състояние да зарадват ничий поглед и го съзнаваха.

А в мъжката стая всички с изключение на Русанов очакваха спокойно визитацията.

Старият узбек Мурсалимов, пазач в колхоз, лежеше по гръб върху застланото легло както винаги с неизменната протрита тюбетейка на главата си. Той би трябвало вече да се радва, че поне кашлицата не го измъчва. Бе сложил ръце върху успокоените си гърди и гледаше в една точка на тавана. Неговата тъмнобронзова кожа, полупрозрачна като пергамент, сякаш бе обтегната върху лицето му: дори можеше да се види костта на носа, напомняща скелет на риба, скулите и долната челюст, покрита с остра, рядка козя брада; ушите му изглеждаха неестествено изтънели с плоски хрущяли. Човек оставаше с убеждението, че скоро съвсем ще изсъхне и ще потъмнее като мумия.

На съседното легло казахът овчар Егенбердиев, мъж на средна възраст, не лежеше, а седеше, скръстил краката си, сякаш се бе разположил на плъстената черга у дома си. Бе сплел пръстите на големите си ръце върху закръглените големи колене и цялото му тежко тяло изглеждаше толкова монументално и неподвижно, че дори когато се поклащаше, оставаше усещането за зрителна измама — такава, каквато откриваме загледани дълго време в заводски комин или в някоя кула. Раменете и плещите му сякаш всеки момент щяха да скъсат пижамата, а маншетите на късите ръкави почти се бяха впили високо над китките. Малката раничка на долната му устна, с която бе пристигнал в клиниката, се бе превърнала тук в голям тъмнопурпурен струпей, който му пречеше да яде и пие. Но той не се суетеше, не викаше, не стенеше, а търпеливо изяждаше всичко, което се намираше в чинията, и както и сега, можеше с часове да седи, впил в пространството отсъстващ поглед.

По-нататък, близо до вратата, шестнадесетгодишният Дьома бе положил болния си крак на леглото и през цялото време го опипваше внимателно, опитвайки се да масажира с длан измъчващия го глезен. А другия си крак бе подгънал като коте и четеше, без да вниква в смисъла на думите; въобще четеше през цялото време, през което не спеше и не бе подложен на процедури. В лабораторията, в която правеха всички анализи, старшата лаборантка имаше шкаф с книги и Дьома, получил веднъж разрешение да влиза вътре, спокойно си избираше следващата, без да чака да се изредят останалите от стаята. Сега четеше някакво старо списание със сини корици, с измачкани, полускъсани от дългата употреба и пожълтели от слънцето страници, тъй като в шкафа на лаборантката нямаше нови броеве.

И Прошка, опънал добросъвестно всяка гънка на одеялото си, седеше върху леглото чинно и търпеливо, стъпил на пода като напълно здрав човек. А и бе такъв: в стаята никой не го чу да се оплаква, нямаше никаква видима рана, бузите му бяха покрити със здрав смугъл тен, а перчемът над челото му бе грижливо пригладен; беше момче само за танци.

До него Ахмаджан, след неуспешния опит да си намери партньор, бе сложил на одеялото дъската за руска дама и играеше сам.

Ефрем, с шия, стегната като в броня от превръзката, този път не сновеше между леглата, не досаждаше на никого, а положил под гърба си още две възглавници, непрекъснато четеше книгата, предложена му от Костоглотов. Но толкова рядко прелистваше страниците, че човек можеше да си помисли, че е задрямал.

А Азовкин отново се измъчваше. Изглеждаше, че въобще не спи. На перваза на прозореца и върху шкафчето бяха разхвърляни вещите му, леглото му стоеше неоправено. Челото и слепоочията му бяха изпотени, по прежълтялото му лице човек можеше да долови всички болки, които той преживяваше вътрешно. Ту коленичил се подпираше на лактите си върху леглото и оставаше дълго така, ту притискаше с ръце корема си и се прегъваше одве. Отдавна не отговаряше на никакви въпроси и не разказваше нищо за себе си. А когато му идваха на свиждане, той ги изпращаше да купят лекарствата, които бе видял да раздават в отделението.

Навън бе облачен, тих, безцветен ден. Костоглотов, върнал се преди малко от рентгеновия кабинет, отвори форточката6, през която веднага нахлу влажен, но не студен въздух.

Страхувайки се да не се простуди, Павел Николаевич омота шията си с шала и се отдръпна към стената. Колко покорни, като полутрупове бяха всички! С изключение на Азовкин тук, изглежда, никой не страдаше истински. Както бе казал Горки, достоен за свободата е само онзи, който воюва за нея. Това се отнасяше с пълна сила и за оздравяването. Павел Николаевич вече бе направил решителната крачка. Едва изчакал да отворят прозорчето на регистратурата, той отиде и позвъни вкъщи, за да съобщи на жена си онова, което бе решил да направи по време на безсънната нощ: да се използват всички връзки, само и само да бъде преместен в Москва, защото тук всяко оставане криеше определен риск за здравето му. Трябваше да се задейства цялата система! Разбира се, това бе малодушие: да се изплаши от подутината и покорно да легне в тази клиника. А и кой би повярвал, че от три часа следобед вчера никой не е идвал дори да опипа подутината, за да разбере дали расте или не, както и никой не му даде каквито и да било лекарства. Само закачиха върху таблата на леглото разграфен лист за отбелязване на температурата, но това по-скоро бе хвърляне на прах в очите на глупаците. Неее, нашите лечебни заведения са все още далеч от желаното равнище!

Накрая се появиха лекарите, но не влязоха в стаята, а се спряха до вратата и доста време се занимаваха със Сибгатов, който бе разголил рамото си. (Костоглотов бе пъхнал книгата си под дюшека.)

Когато свършиха, доктор Донцова, доктор Хангард и внушителната сивокоса сестра с бележник и кърпа, преметната през ръка, се насочиха към стаята. Влизането едновременно на няколко човека от медицинския персонал винаги събуждаше у пациентите особено внимание, страх и надежда и тези три чувства бяха толкова по-силни, колкото по-бели бяха престилките и по-строги лицата. Най-тържествено от всички се държеше сестра Олимпиада Владиславовна, за която визитацията беше както за дякона — богослужението; за нея лекарите стояха неизмеримо по-високо от обикновените хора, разбираха всичко, никога не грешаха и бе изключено да дадат неправилна диагноза или да предпишат не онези лекарства, които са необходими. Всяка дума, чута от лекарите по време на визитацията, записваше в бележника си с щастливо изражение; нещо, което бе непознато на младите сестри.

Но влезли в стаята, трите не се насочиха към леглото на Русанов. Людмила Афанасиевна, едра жена с простовати изсечени черти на лицето, с вече пепеляви коси, подстригани и леко накъдрени, поздрави тихо пациентите и веднага се спря с изучаващ поглед пред първото легло.

— Какво четеш, Дьома?

(Не можа ли да зададе по-умен въпрос! И то през работното си време!)

Дьома, както постъпват повечето от читателите, не отговори, а само показа избелялата синя корица на списанието. Донцова присви очи.

— Но то е от по-миналата година. Защо го четеш?

— Има интересна статия — придаде си важност Дьома.

— За какво?

— За искреността! — още по-изразително отговори той. — За това, че литература, лишена от искреност…

Внимателно отпусна болния си крак на пода, но Людмила Афанасиевна веднага го предупреди:

— Не трябва! Вдигни крачола.

Щом изпълни заповедта й, тя приседна на леглото му, внимателно протегна ръката си и започна да опипва болното място.

Вера Корнилиевна, облегната на таблата и като гледаше през рамото на колежката си, каза тихо:

— Петнадесет сеанса, три хиляди рентгена.

— Тук боли ли?

— Да.

— А тук?

— Да, и по-нататък — също…

— А защо мълчиш? На герой ли се правиш? Откъде започва болката?

Тя бавно опипваше пространството около болното място, за да определи границите му.

— А самото място боли ли? През нощта как е?

Дьомка все още не се бръснеше, но постоянно напрегнатото изражение на лицето му го състаряваше.

— И през нощта, и през деня върти като свредел.

Людмила Афанасиевна и Хангард размениха погледи.

— Все пак би ли могъл да кажеш дали по-силна или по-слаба е болката след времето, прекарано тук?

— Не зная. Може би малко по-добре се чувствам, а може би само така ми се струва.

— Кръвната картина — помоли Людмила Афанасиевна и след като се запозна с историята на болестта на Дьома от болничния картон, подаден й от доктор Хангард, тя погледна въпросително момчето.

— Как си с апетита?

— Винаги ям с удоволствие — важно отговори Дьома.

— Започнахме да му даваме и допълнително — с ласкав глас на бавачка се намеси Вера Корнилиевна и се усмихна на Дьома, който веднага й отговори със същото. — Трансфузия? — попита тя Донцова, вземайки обратно картона.

— Да… Е, Дьома — Людмила Афанасиевна отново изпитателно погледна към момчето, — ще продължим ли с облъчването?

— Разбира се! — засия Дьома и с благодарност я погледна.

Той бе убеден, че с тази процедура ще избегне операцията. Струваше му се, че и самата Донцова мисли така. (А тя разбираше, че преди да се оперира саркомата7 на костта, трябва да се преустанови активността й с помощта на рентгеновите лъчи и по такъв начин да се предотвратят метастазите.)

Егенбердиев, отдавна готов, бе нащрек и след като Людмила Афанасиевна стана от съседното легло, веднага скочи, изпъчи гърди и се изпъна по войнишки.

Донцова му се усмихна и се приближи до него, за да може по-отблизо да разгледа струпея на устната му.

— Много добре! — По-високо, отколкото трябва, както винаги, когато говорят с хора, слабо разбиращи руски, го ободри Людмила Афанасиевна. — Всичко върви добре, Егенбердиев! Скоро ще се върнеш вкъщи!

Ахмаджан, свикнал по време на визитация да изпълнява ролята на посредник, преведе думите на Донцова на узбекски (двамата с Егенбердиев се разбираха добре, макар всеки от тях да бе убеден, че другият говори неправилно езика.)

Егенбердиев гледаше Людмила Афанасиевна с надежда, доверие и дори възторг, каквито представителите на простолюдието засвидетелстват на истински образованите и полезни хора, но все пак опипа струпея на устната си и попита:

— А не е ли станал по-голям?

— Ще се махне! Трябва да се махне! — отново високо отговори Донцова. — Ще си починеш три месеца вкъщи и след това отново ще дойдеш при нас!

Людмила Афанасиевна се приближи към стария Мурсалимов, който остана да седи на леглото си след неуспешния опит да стане, за да я посрещне, защото тя не му позволи, и седна до него. И този съсухрен старец я гледаше със същата вяра в нейното всемогъщество. С посредничеството на Ахмаджан тя го разпита за кашлицата му и го помоли да вдигне ризата си; после, за да разбере къде го боли, опипа гърдите му с едната си ръка, почуквайки по нея с другата; изслуша рапорта на Вера Корнилиевна за честотата на сеансите, за кръвната картина, инжекциите и самата тя след това мълчаливо прегледа болничния му картон. Някога всичко бе нужно и на място в здравото тяло, а сега — излишно и странно преплетено в някакви възли…

Донцова нареди да му слагат други инжекции и помоли пациента да й покаже какви таблетки пие.

Мурсалимов извади празна опаковка от поливитаминови хапчета.

— Кога ги купи? — попита Донцова.

Ахмаджан преведе:

— Преди три дни.

— Как ги изпи? — изуми се тя. — Всички наведнъж ли?

— Не, на два пъти — продължи да превежда Ахмаджан.

Лекарите, сестрата, болните руснаци и Ахмаджан се засмяха; дори и самият Мурсалимов, без да разбира причината за смеха, също разтегна устните си.

Безсмисленият и не на място смях събуди само у Павел Николаевич негодувание. Е, сега ще ги отрезви! Той обмисляше каква поза да заеме при срещата си с лекарите и реши, че полулегнал най-добре ще им подчертае презрението си.

— Няма нищо, няма нищо! — ободри Мурсалимов доктор Донцова и му предписа още витамин „С“; избърса ръцете си в кърпата, поднесена й мигновено от сестрата, и загрижено се обърна, за да премине към следващия пациент. Павел Николаевич изненадан видя, че сега, застанала с лице към прозореца, съвсем близо до него, самата тя безкрайно уморена, също изглеждаше като болна.

Плешив, с тюбетейката и очилата, седнал със строго изражение в леглото си, Павел Николаевич, кой знае защо, приличаше на учител и не какъв да е, а заслужил, образовал и възпитал стотици ученици. Изчака Людмила Афанасиевна да се приближи, оправи очилата си и заяви:

— Другарко Донцова, ще бъда принуден да уведомя Министерството на здравеопазването за порядките в тази клиника и да позвъня на другаря Остапенко.

Тя не трепна, само цветът на лицето й стана землист. Направи странно движение с раменете си, сякаш гърбът й бе стегнат с ремъци, които не позволяваха дори и най-лекото движение в кръста.

— Ако имате толкова лесен достъп до нашето министерство — веднага се съгласи тя — и дори можете директно да позвъните на другаря Остапенко, аз ще ви дам допълнителни сведения, искате ли?

— И моите са достатъчни! Непростимо е равнодушието, което цари тук! Тук съм вече осемнадесет часа! А никой не си направи труда да ми обърне внимание! В същото време аз…

Не можа да се доизкаже. Тя бе длъжна да разбере!

Всички в стаята мълчаха и гледаха Русанов. Донцова запази самообладание, но Хангард толкова силно стисна устните си, че те се превърнаха в тънка линия, навъси се, челото й се сгърчи, сякаш бе станала свидетел на нещо непоправимо, от което не можеше да откъсне поглед.

А Донцова, надвесила се над седящия Русанов, не си позволи дори да се намръщи, само още веднъж помръдна с раменете си и сговорчиво каза:

— Ето че аз пристигнах да ви лекувам.

— Не, вече е късно! — отряза я веднага Павел Николаевич. — До гуша ми дойде от тукашните порядки и си отивам. Никой не се заинтересува, никой дори не ми постави диагноза!

Гласът му затрепери, защото действително му бе безкрайно обидно.

— Диагнозата е определена — бавно изрече Донцова, облегнала се с двете си ръце върху таблата на леглото му. — И вие повече никъде не можете да отидете. На друго място в републиката никой не би се заел да лекува болестта ви.

— Но нали вие ми казахте, че не страдам от рак?… Кажете истината!

— Не ни е позволено да назоваваме пред пациентите болестта, от която страдат. Но ако това може да облекчи вашето състояние, моля: страдате от лимфогрануломатоза.8

— Значи не е рак?

— Разбира се, че не. — В гласа й не се долови дори естественото раздразнение от спора. Нали виждаше подутината, голяма колкото юмрук, под челюстта му. На кого би могла да се сърди? — Никой насила не ви е накарал да постъпите в нашата клиника. Можете да си отидете още сега. Но помнете… — Тя за миг се поколеба, но после примирена го предупреди: — Нали умират не само от рак…

— Искате да ме уплашите ли? — възкликна Павел Николаевич. — Защо? Това не е възпитателно! — назидателно продължи той, но думата „умират“ охлади ентусиазма му и Русанов попита по-меко:

— Искате да кажете, че положението ми не е розово?

— Ще стане такова, ако започнете да се местите от една клиника в друга. Свалете шала. И станете, моля ви.

Той изпълни желанието на Донцова, която веднага започна да опипва внимателно подутината му, а след това и здравата половина на шията му, вероятно за да направи някакво сравнение. После го помоли да отметне главата си назад, доколкото е възможно (оказа се, че обвивката на подутината не позволява да се премести на привичното разстояние); после да опита да направи същото движение встрани и напред.

Да, оказва се, че главата му почти нямаше никаква свобода на движение — онази лека изумителна свобода, на която не обръщаме внимание, когато я притежаваме.

— Съблечете се до кръста, моля.

На горната част на неговата зелено-кафява пижама имаше големи копчета и тъй като бе широка, събличането не би трябвало да бъде трудно, но при движението на ръцете остра болка прониза подутината и Павел Николаевич изстена. О, колко далеч бе отишла болката!

Сестрата помогна на Русанов да измъкне ръцете си от ръкавите.

— Мишниците болят ли ви? — попита Донцова.

— А какво, и там ли може да се появи болка? — гласът на Павел Николаевич бе спаднал и прозвуча по-тихо и от въпроса на Людмила Афанасиевна.

— Изпънете ръцете си настрани!

Тя съсредоточено и силно притисна мишниците му.

— В какво ще се състои лечението? — попита Павел Николаевич.

— Вече ви казах — ще ви лекуваме с инжекции.

— И къде ще ги биете? В подутината ли?

— Не.

— А често ли?

— Три пъти седмично. Обличайте се.

— А операция невъзможна ли е?

Той попита, но повече от всичко се страхуваше да легне на операционната маса. Като всеки пациент предпочиташе каквото и да е, но друго лечение.

— Операцията е безсмислена.

Людмила Афанасиевна избърса отново ръцете си в подадената й кърпа.

Чудесно е, че операцията е безсмислена! Павел Николаевич се замисли. Все пак трябва да се посъветва с Капа, жена си. Обиколният път също не е от лесните. Нямаше такова влияние, каквото му се искаше да има и каквото бе демонстрирал пред обитателите на мъжката стая. Не можеше просто така да позвъни и на другаря Остапенко.

— Е, добре, ще помисля до утре и ще решим.

— Не — отсече неумолимата Донцова, — трябва да решим днес, иначе утре няма да можем да започнем с инжекциите, защото е събота.

Отново го притискаше! Като че ли правилата не съществуват само затова, че трябва да бъдат нарушавани!

— А защо в събота да не може?

— Защото трябва добре да проследим вашата реакция и в деня на инжекцията, и на следващия. А вдругиден е неделя.

— Наистина толкова сериозни ли са тези инжекции?

Людмила Афанасиевна не отговори. Вече бе се насочила към Костоглотов.

— Ами ако в понеделник?…

— Другарю Русанов! Упрекнахте ни, че не сме ви обърнали внимание цели осемнадесет часа, а сега приемате като нещо естествено отсрочка от седемдесет и два? (Тя вече бе победила и го мачкаше, а той не можеше да направи нищо!) Или започваме да ви лекуваме, или не. Ако сте съгласен, днес, в единадесет часа, ще ви направим първата инжекция, а ако не сте, ще ми се разпишете, че се отказвате, и аз веднага ще ви изпиша от клиниката. Но нямаме никакво право да чакаме три дни! Помислете си, докато свърша с прегледа, и ми кажете.

Русанов закри лицето си с ръце.

Доктор Хангард, закопчала халата си, отмина, без да го погледне. Олимпиада Владиславовна, сериозна и строга, прекоси плавно пространството като кораб.

Донцова се бе уморила от спора и се надяваше, че при следващия пациент настроението й ще се подобри; и тя, и Хангард предварително се усмихваха.

— Костоглотов, а вие какво ще кажете?

Пригладил щръкналите кичури на косите си, той отговори високо и уверено като напълно здрав човек:

Великолепно, Людмила Афанасиевна! По-добре не може и да бъде!

Лекарките размениха бързи погледи. Върху устните на Вера Корнилиевна се появи бегла усмивка, но очите й грейнаха.

— Но все пак — Донцова приседна на леглото му — искам да ми опишете с думи какво чувствате. Какво се промени за това време?

— Моля! — почти изкозирува Костоглотов. — Болките почти се притъпиха след втория сеанс, а след четвъртия съвсем изчезнаха. Температурата също спадна. Сега спя великолепно, по десет часа, независимо в какво положение се намирам, не изпитвам никаква болка. А преди бе направо ужас. Въобще не можех да гледам никаква храна, а сега не минавам без допълнително. И отново никаква болка!

— Никаква болка? — разсмя се Хангард.

— И дават допълнително? — усмихна се Донцова.

— Понякога. Какво да говорим! Просто ми се промени светоусещането. Пристигнах направо като мъртвец, а сега съм жив и здрав.

— И не ви се повдига?

— Не.

Двете гледаха възторжено Костоглотов така, както учителят гледа забележителния си възпитаник, гордеейки се повече с великолепните му отговори, отколкото със собствените си знания и опит; такъв ученик просто те предизвиква да се привържеш към него.

— Подутината усещате ли?

— Сега вече не ми пречи.

— Но я усещате?

— Когато си легна, усещам излишна тежест, но това не ми пречи — държеше на своето Костоглотов.

— Добре, легнете.

Костоглотов със заучено движение (през последния месец в различни болници много лекари, а и практиканти опипваха подутината му и дори викаха и другите си колеги от съседните кабинети да я опипват и всички се удивяваха) опъна краката си на леглото, легна без възглавница под гърба си и разголи корема си. Той веднага почувства, че тази гръдна жаба, спътница в живота му, бе легнала някъде дълбоко в гърдите му и го притискаше.

Людмила Афанасиевна седеше до него и като го опипваше внимателно с пръсти, постепенно се приближаваше до подутината.

— Отпуснете се, не се напрягайте — напомни му тя, макар той самият да знаеше, че не трябва, но несъзнателно се стягаше и й пречеше.

Накрая Донцова, успяла да го накара да се отпусне, ясно усети някъде зад стомаха началото на подутината и отначало леко, а после силно и още по-силно я натисна.

Доктор Хангард гледаше през рамото й, а Костоглотов пък не спускаше погледа си от лицето на Вера Корнилиевна, която предразполагаше към себе си; искаше да изглежда строга, но не можеше и бързо свикваше с пациентите; искаше да изглежда възрастна и отново не се получаваше, защото в нея имаше нещо детинско.

— Както и преди, отчетливо се поддава на палпация — установи Людмила Афанасиевна. — Няма съмнение, че е станала по-голяма. Отишла е по-надълбоко, не притиска корема и затова пациентът не изпитва болка. Вече е и по-мека, но контурите й са същите. Искате ли да се уверите?

— Не… Правя го всеки ден… РУЕ е двадесет и пет, левкоцитите — пет и осемстотин, сегментите… Вижте сама…

Русанов повдигна главата си и шепнешком, попита сестрата:

— А инжекциите… много болезнени ли са?

Костоглотов също се опита да разбере.

— Людмила Афанасиевна, още колко сеанса ми остават?

— Сега ми е невъзможно да изчисля.

— Все пак? Кога приблизително ще ме изпишете?

— Какво?! — Тя изостави болничния му картон. — За какво ме попитахте?

— Кога ще ме изпишете? — уверено повтори Костоглотов, който бе обхванал коленете си с ръце, и видът му изглеждаше като на независим от нищо човек.

В погледа на Донцова веднага изчезна появилата се преди малко гордост на учителя от ученика; пред нея вече седеше труден пациент с упорито изражение на лицето.

— Та аз едва започнах да ви лекувам! — смъмри го тя. — По-точно започвам от утре. Досега всичко бе само опипване на почвата!

Но Костоглотов не се огъна.

— Людмила Афанасиевна, исках да си изясня някои неща. Разбирам, че още не съм излекуван, но нямам претенции за пълно оздравяване.

Ама и болни й се паднаха — кой от кой по-своенравен! Людмила Афанасиевна се разсърди:

— Чувате ли се какво говорите? Нормален човек ли сте или не?

— Людмила Афанасиевна — Костоглотов спокойно описа полукръг с ръката си, — дискусията за това дали е нормален или не съвременният свят ще ни отведе твърде далеч… Сърдечно ви благодаря, че успяхте да облекчите болките ми. Сега просто искам да поживея, без да се измъчвам. А какво ще се получи от по-нататъшното лечение, нямам никаква представа. — В зависимост от начина, по който той изговаряше думите, долната устна на Людмила Афанасиевна нетърпеливо потрепваше, а Хангард, повдигнала вежди, гледаше ту единия, ту другия и й се искаше да се намеси, за да смекчи сцената; Олимпиада Владиславовна пък гледаше надменно бунтовника. — С една дума, не ми се иска сега да платя прекалено голяма цена за надеждата да поживея някога. Искам да предоставя всичко на защитните сили на организма…

— Но нали вие именно благодарение на тези защитни сили на организма почти на четири крака допълзяхте до нашата клиника! — рязко възрази Донцова и стана от леглото. — Вие дори не разбирате с какъв огън си играете! С вас няма дори да разговарям!

Тя махна с ръка като мъж и се обърна към Азовкин, но Костоглотов с изпънати върху одеялото колене гледаше непримиримо като черно куче.

— А аз, Людмила Афанасиевна, ви моля да поговорим! Може би на вас ви е интересен експериментът, но на мен ми се иска да поживея спокойно. Поне годинка. Това е всичко.

— Добре — подхвърли през рамо Донцова, — ще ви извикам.

Обхваната от досада, тя гледаше Азовкин, без все още да може да осъзнае, че се намира пред друг пациент.

Азовкин лежеше с ръце на корема. Когато лекарите се приближиха, само повдигна главата си. Върху всяка една от устните му бе изписано различно страдание, а в очите му се долавяше единствено молба, но молба към глухи.

— Как е, Коля? — Людмила Афанасиевна го прегърна през рамото.

— Злеее… — отговори много тихо той, с половин уста, стараейки се да не изразходва прекалено въздуха, намиращ се в гърдите му, защото всяко усилие на белите дробове предизвикваше болка в корема.

Преди половин година той бе вървял с лопата през рамо начело на комсомолския съботник, пеейки с цяло гърло, а сега дори за болестта си можеше да разкаже само шепнешком.

— Хайде заедно да обмислим, Коля — също тихо изрече Донцова. — Може би ти си уморен от лекуването? Или ти е омръзнала болничната обстановка? Така ли е?

— Дааа…

— Нали живееш тук? Може би искаш да си починеш у дома? Искаш ли? За месец — месец и половина?

— А след това… ще ме приемете ли?

— Разбира се! Ти вече си наш пациент! Ще си отдъхнеш от инжекциите. Ще ги замениш с лекарства, които можеш да купиш в аптеката, и три пъти дневно ще ги слагаш под езика си.

— Синестрол?

— Да.

Донцова и Хангард не знаеха, че през всички тези месеци Азовкин с фанатична настойчивост измолваше от всяка застъпваща сестра и от всеки лекар, даващ нощно дежурство, излишните сънотворни, успокоителни прахчета и таблетки освен предписаните. Този запас от лекарства, натъпкан в платнена торбичка, Азовкин имаше намерение да запази за онзи ден, когато лекарите ще се откажат от него.

— Нужно е да си починеш, Коля… Да си починеш…

Беше толкова тихо в стаята, че всички чуха как Русанов въздъхна, свали ръце от лицето си и обяви:

— Съгласен съм, докторе. Можете да вземете спринцовката!

(обратно)

Глава 5 Тревогите на лекарите

Как се нарича това състояние? Разстроена? Угнетена? Някаква невидима, но плътна тежка мъгла нахлува в гърдите, като изтласква навън всичко, което сме били дотогава. И ние чувстваме само това притискане, тази мътилка, не разбирайки дори веднага, че именно ние сме така притеснени.

Ето какво чувстваше Вера Корнилиевна, след като приключи визитацията и когато слизаше заедно с Донцова по стълбището. Беше й доста зле.

Такива случаи, ни помагат да се вслушаме в себе си, да се ориентираме коя е причината за всичко това и да потърсим изход.

А причината бе, че се опасяваше за мама — така наричаха помежду си Людмила Афанасиевна трите й ординаторки по облъчването. Бе им майка не само заради възрастта си — те бяха на около тридесет години, а тя скоро щеше да навърши петдесет, а и заради особеното усърдие, с което им помагаше да навлязат в работата: самата тя бе безкрайно старателна и придирчива и желаеше трите й „дъщери“ да бъдат също такива; бе от последните, все още успяващи да обхващат и рентгенодиагностиката, и рентгенотерапията и въпреки недостига на време и конкретната определена работа изискваше и от ординаторите си да положат усилия да държат в обсега си и двете дейности. Не съществуваше тайна, която Людмила Афанасиевна да пази за себе си, без да я сподели. И когато Вера Хангард се окажеше по-наблюдателна от нея било в едната или другата област, „мама“ само се радваше. Вера работеше при нея вече от осем години непосредствено след завършване на института и цялата увереност, която сега чувстваше в себе си, силата да измъква от сянката на смъртта страдащите болни й бяха вдъхнати от Людмила Афанасиевна.

Този Русанов можеше да причини на „мама“ тягостни неприятности. Мъдро е да склониш глава, но не е мъдро да я загубиш.

Но ако бе само Русанов! Това би могъл да направи всеки друг пациент, чието сърце е ожесточено. Нали всеки тормоз, веднъж предизвикан, не остава насред път. Неговата следа не е следа по вода, а бразда в паметта. Можеш след това да я изгладиш, с пясък да я засипеш, но е достатъчно някой, макар и пиян, да извика: „Бий лекарите!“ или „Бий инженерите!“, и ръката сама се протяга към палката.

Шрапнелите на подозренията са останали навсякъде. Съвсем доскоро в тяхната клиника имаха пациент с рак на стомаха, шофьора М.Г.Б. Предстоеше му операция. Вера Корнилиевна нямаше нищо общо с него, но по време на едно от нощните си дежурства тръгна да направи обиколка на пациентите. Тъй като се оплакваше от тежка безсъница, тя му предписа броморал, но разбрала от сестрата, че дозата е ниска, каза: „Дайте му два праха наведнъж!“ Болният ги взе и Вера Корнилиевна дори не обърна внимание на особения му поглед. Това би си останало там, но лаборантката бе съседка по жилище на шофьора и често го посещаваше в стаята му. Тя пристигна при Вера Корнилиевна развълнувана и й обясни, че шофьорът не изпил праховете (защо ли са му дали два наведнъж?), не спал през нощта, а преди малко я попитал: „Защо нейната фамилия е Хангард? Опиши ми я по-подробно. Тя искаше да ме отрови. Трябва да се заемат с нея.“

Няколко седмици Вера Корнилиевна прекара в очакване, вярвайки, че с нея наистина ще се заемат. И през цялото това време тя бе длъжна постоянно, безпогрешно и дори с известно вдъхновение да поставя диагнози, да определя лекарствените дози и с поглед и усмивка да ободрява болните, попаднали в този прословут раков кръг, и от всеки да очаква въпросителния поглед: „А ти не си ли отровителка?“

Отгоре на това днес бе ден с особено тежка визитация. Дори Костоглотов, един от болните с най-голям късмет, към който Вера Корнилиевна бе, кой знае защо, особено благоразположена, именно така и попита „мама“, подозирайки, че са го избрали за обект на някакъв зловещ експеримент.

Потисната след визитацията бе и Людмила Афанасиевна, спомнила си също неприятен случай — с Полина Заводчикова, скандалната жена. Тя самата не бе болна, а синът й, но бе останала с него в клиниката. Изрязаха му вътрешния тумор и майка му се нахвърли в коридора върху хирурга, като настояваше той да й предаде късче от изрязаната плът. И сигурно би успяла, ако въпросният хирург не бе Лев Леонидович. Повече от сигурно бе, че Заводчикова имаше ясна цел: да отнесе това късче в друга клиника, където да го изследват, и ако не съвпадне с първоначалните изследвания на Донцова, да я изнуди за пари или да я предаде на съда.

Тя и колегите й бяха свидетели на не един подобен случай.

Сега, след визитацията, те отиваха да обсъдят неща, които не биваше да бъдат чути от пациентите, и да вземат решение.

В Тринадесето отделение не достигаха помещения и по тази причина за лекарите от отделението за облъчване нямаше стаички. За тях нямаше място нито в залата за гама-лъчение, нито в другата за дългофокусни рентгенови апарати от сто и двадесет и двеста хиляди волта; имаше място в рентгенодиагностичното отделение, но там бе постоянно тъмно. И затова масата, около която се събираха, за да обсъдят текущите въпроси, да попълнят болничните картони и другите документи, се намираше в кабинета за късофокусни рентгенови апарати, сякаш след толкова години работа не бяха се надишали на отвратителния рентгенов въздух с неговия особен мирис и топлина.

Влязоха и седнаха една до друга зад голямата грубо рендосана маса без чекмеджета. Вера Корнилиевна прелистваше стационарните картони — на мъже и на жени, разделяйки ги на две купчини: в първата бяха онези, които тя сама щеше да обработи, а в другата — с помощта на Людмила Афанасиевна. Донцова гледаше мрачно плота на масата и издала леко напред долната си устна, почукваше с молив.

Вера Корнилиевна от време на време я поглеждаше с разбиращ поглед, но не се решаваше да я заговори нито за Русанов, нито за Костоглотов, нито за общата им лекарска съдба, защото нямаше смисъл да се повтаря това, което се разбира от само себе си, а знаеше, че ако се изкаже недостатъчно внимателно и тактично, може, вместо да я утеши, да я засегне.

А Людмила Афанасиевна каза:

— Колко дразни това, че сме безсилни, нали? — (Това можеше да се отнася за много от болните, прегледани днес.) Тя отново почука с молива. — Но нали никъде не видяхме допуснати грешки. (Това пък важеше и за Азовкин, и за Мурсалимов.) Понякога се отклоняваме от точната диагноза, но винаги правилно сме лекували. А по-малка доза също бе невъзможно да му дадем. Подведе ни мярката.

Да, нямаше съмнение, че тя мислеше за Сибгатов! Съществуват такива неблагодарни болести, заради които прилагаш цялата си изобретателност, а силите не стигат, за да спасиш пациента. Когато донесоха за пръв път Сибгатов на носилка, рентгенограмата показа пълно разрушение на гръбначния стълб. Колебанието се появи, когато дори консултацията с професора потвърди, че е саркома на костта, а едва по-късно постепенно изясниха, че това е огромна клетъчна подутина, при която в костта се появява гъста течност и цялата кост се заменя от тъкан, подобна на желе. Но начинът на лечение все пак бе правилен.

Гръбначният стълб не може нито да се смени, нито да се изпили. Това е камък, поставен в основата. Единственото, което трябваше да направят, бе облъчването с рентгенови лъчи и задължително с големи дози, защото от по-малките нямаше никакъв ефект. И Сибгатов оздравя! Гръбнакът му се укрепи. Той оздравя, но от конските дози на облъчване тъканите около него станаха изключително чувствителни и предразположени към образуването на нови, злокачествени тумори. И както след удар се появи огнище на язва. И сега, когато кръвта и тъканите му отказваха да възприемат рентгеновите лъчи, бушуваше ново огнище на туморна буца, което не бяха в състояние да потушат, а само ограничиха разпространението му.

За лекаря това бе осъзнаване на безсилието и несъвършенството на методите, а за сърцето му — мъка, най-обикновена мъка, че живее на света такъв кротък, вежлив и печален татарин Сибгатов, благодарен на лекарите за грижите, но всичко, което може да се направи за него, е да бъдат продължени само страданията му.

Днес сутринта Низамутдин Бахрамович извика Донцова по специален повод: да се ускори освобождаването на леглата и за тази цел да се изписват болните, чието състояние не подлежи на подобрение. Донцова бе съгласна с думите му, защото в приемната постоянно чакаха, понякога и по няколко денонощия, нови пациенти, а и от районните онкологични пунктове непрекъснато пристигаха молби да им бъде разрешено да изпратят някой болен. Тя бе съгласна по принцип и знаеше, че пръв Сибгатов попада под ударите на новото разпореждане, а не можеше да го изпише. Бе водила прекалено дълга борба за един обикновен човешки гръбначен стълб, за да отстъпи сега пред простото разумно решение и да се откаже от поредното повторение на възприетия метод с нищожната надежда, че все пак греши смъртта, а не лекарят. Заради Сибгатов Донцова дори изневери на научните си интереси и се съсредоточи в изследването на патологията на костите с единствената си спонтанна цел — да спаси пациента си. Може би в приемната чакаха хора не по-малко нуждаещи се от лечение, а тя не можеше да изпише Сибгатов и бе готова да хитрува, доколкото е възможно, пред главния лекар.

Низамутдин Бахрамович настояваше за изписването на безнадеждните пациенти, и поради това, че тяхната смърт бе желателно да не настъпва в клиниката, а извън нея: това също би осигурило свободни легла, а и останалите не биха били толкова угнетени; би се подобрила и статистиката, тъй като безнадеждно болните ще бъдат изписвани не поради настъпилата смърт, а само с „влошаване на състоянието“.

Именно с тази формулировка щеше да бъде изписан днес Азовкин. Историята на неговата болест, описана в продължение на няколко месеца в цяла тетрадка, направена от грубо подлепени кафяви грапави листове от зле обработена дървесина, върху които перото често задираше и оставяше мастилени петна, съдържаше много виолетови и сини цифри и редове. И двамата лекари виждаха по изписаните листове ясно как изнемощялото от страдания градско момче лежи на леглото като на смъртен одър, но произнесените на тих мек глас цифри бяха по-неумолими от присъдата на трибунал и не подлежеше на обжалване. Тук имаше двадесет и шест хиляди рентгена облъчвания, от които дванадесет хиляди при последната серия, петдесет инжекции синестрол, седем трансфузии на кръв и въпреки всичко левкоцитите бяха само три хиляди и четиристотин, еритроцитите… Метастазите разкъсваха отбраната като танкове, появиха се и в белите дробове, възпалиха възлите над ключиците, но организмът нямаше с какво да ги спре.

Лекарите разменяха погледи и дописваха заделената купчина болнични картони, а сестрата рентгенолаборантка веднага се заемаше с амбулаторните процедури; тя въведе четиригодишно момиченце, облечено в синя рокличка, придружено от майка му. Лицето на детето бе покрито с червени струпеи, които все още бяха съвсем малки и незлокачествени, но бе прието да бъдат облъчвани, за да не се увеличат. Самото момиченце малко се притесняваше от това и не знаеше, че може би на малката му устничка виси тежката гира на смъртта. То не бе за първи път тук и затова вече не се страхуваше, бъбреше и протягаше ръка към никелираните части на апаратите. Сеансът продължаваше три минути, но през това време момиченцето съвсем не можеше да поседи неподвижно под точно насочената към болнота място тясна тръбичка; въртеше се, местеше се и изнервената сестра изключваше апарата, за да коригира отново посоката на лъчите. Майката държеше разни играчки, за да привлече вниманието на дъщеричката си и й обещаваше подаръци, само и само да седи спокойно. След това влезе мрачна старица, която дълго сваляше забрадката и блузата си. После дойде от стационара жена в сив халат с кръгла подутина на стъпалото, което просто бе набола на гвоздей. Тя весело разговаряше със сестрата, без въобще да предполага, че тази голяма колкото сантиметър топчица, която, кой знае защо, не искат да изрежат, е кралицата на злокачествените тумори — меланобластома.

Вера Корнилиевна и Людмила Афанасиевна неволно се отклониха от работата си, за да обърнат внимание на болните. Прегледаха ги и посъветваха сестрата. После дойде времето Вера Корнилиевна да отиде да направи определената инжекция на Русанов и затова тя постави пред Донцова последния, нарочно задържан болничен картон на Костоглотов.

— При толкова запуснатото положение, с което постъпи при нас, началото е просто блестящо — каза Вера Корнилиевна. — Само че е прекалено вироглав. Дано наистина не се откаже.

— Само да се опита! — отсече Людмила Афанасиевна.

Наистина болестта на Костоглотов бе същата като на Азовкин, но лечението протичаше толкова обещаващо, че той нямаше право да се отказва.

— Пред вас едва ли ще се осмели да направи опит — съгласи се веднага Хангард, — но за себе си не мога да кажа, че ще успея да го разубедя. Може би трябва да мине в твоята група? — Тя махна от нокътя си някаква полепнала прашинка. — Между Костоглотов и мен се установиха трудни взаимоотношения… Не зная защо, но няма да мога категорично да говоря с него.

Трудните взаимоотношения между двамата бяха започнали още по време на запознанството им.

Бе мрачен януарски ден. Валеше дъжд. Хангард застъпи като нощен дежурен лекар по клиника. Приблизително около девет часа вечерта при нея влезе пълната здрава санитарка от първия етаж и й се оплака:

— Един от болните се държи безобразно. Сама няма да се справя. Ако не се вземат мерки, ще ни се качат на главата.

Вера Корнилиевна излезе и видя до заключената стаичка на старшата сестра, близо до голямото стълбище, излегнал се направо на пода огромен мъж с ботуши, облечен в протрит войнишки шинел и нахлупил на главата си обикновена ушанка, която видимо му бе малка. За възглавница му служеше раница и по всичко изглеждаше, че се готви да спи. Хангард се приближи. Тънконога и на високи токчета (никога не се обличаше небрежно), тя го погледна строго с намерение да го принуди да стане, но той, макар да бе я забелязал, запази равнодушния си вид и не промени позата си; дори изглеждаше, че нарочно не отваря очи.

— Кой сте вие? — попита го тя.

— Чо-век — тихо и с явно безразличие отговори той.

— Имате ли документ, че ви изпращат тук?

— Да.

— Кога го получихте?

— Днес.

От локвичката, която се бе образувала около него, стана ясно, че не само шинелът, но и ботушите, и войнишката му мешка са мокри.

— Но тук не трябва да се лежи… Ние… не разрешаваме. Пък и просто е неудобно.

— Удобно е — вяло се обади непознатият. — Аз съм в родината си, от кого да се стеснявам?

Вера Корнилиевна се обърка. Тя почувства, че не може да го смъмри, да му заповяда да стане, защото той едва ли би я послушал.

Огледа вестибюла, който през деня обикновено бе изпълнен с посетители и пациенти, а нощем, когато заключваха клиниката, позволяваха на пристигналите тежко болни да останат в него, ако нямаше къде да спят. Сега във вестибюла имаше само две пейки, на една от които лежеше старица, а на другата млада узбечка, облечена в пъстра рокля, бе сложила детето си, а самата тя седеше до него.

Можеха да разрешат на някой при особен случай да легне на пода, но той обикновено бе доста мръсен.

Тук се влизаше само в болнични дрехи или с бели престилки.

Вера Корнилиевна отново погледна към по всяка вероятност необразования и своенравен болен, от чието отслабнало и уморено лице бе изчезнала част от безразличието.

— Нямате ли познати в града?

— Не.

— А не опитахте ли в някои от хотелите?

— Опитах — отговори уморено той.

— Имаме пет хотела.

— Въобще не си правят труда да изслушат! — Непознатият затвори отново очите си, сякаш даваше да се разбере, че разговорът е приключил.

— Ако се бяхте обадили по-рано! — сети се Хангард. — Някои от нашите санитарки прибират у дома си болни, които нямат къде да пренощуват. Не вземат скъпо.

Той лежеше със затворени очи.

— Казва, че и цяла седмица щял да лежи тук! — намеси се ядосано дежурната санитарка. — С една дума, докато не му дадат легло! Виж го ти нахалника! Ставай, не се глези! Тук е стерилно! — приближи се още повече санитарката.

— А защо има само две пейки? — удиви се Хангард. — Нали имаше и трета?

— Нея я пренесохме — посочи с ръка към остъклената врата санитарката.

Наистина отвъд нея, в коридора, в който се намираха вратите на апаратните, бяха пренесли една пейка за онези от болните, на които през деня се налагаше да идват за амбулаторни сеанси.

Вера Корнилиевна помоли санитарката да отключи, а на болния каза:

— Ще ви предложа по-удобно място, ставайте.

Той я погледна недоверчиво. После стенейки, започна да се изправя. Изглежда, всяко движение му причиняваше болка. Най-накрая се изправи. Бе забравил да вземе торбата, а сега заради болките не му се искаше да се навежда отново.

Вера Корнилиевна леко се наведе, хвана с белите си пръсти неговата мокра и мръсна торба и му я подаде.

— Благодаря — горчиво се усмихна непознатият, — до какво доживях…

На пода, там, където бе лежал, се виждаше мокро петно.

— Дъжд ли ви е валял? — вглеждаше се в него с все по-голям интерес тя. — В коридора е топло, свалете шинела. Не ви ли тресе? Температура имате ли?

Тъй като почти цялото му чело бе скрито от нахлупената до веждите черна парцалива ушанка с отвързани кожени уши, тя докосна с пръстите си бузата му. Дори беглото докосване показа, че има температура.

— Някакви лекарства вземате ли?

Той я погледна по друг начин, сякаш отчуждението го бе напуснало.

— Аналгин.

— Имате ли?

— Да.

— Приспивателно искате ли?

— Ако е възможно.

— А, да, щях да забравя — сети се Вера Корнилиевна, — покажете ми документа, с който…

Устните му трепнаха, но бе неизвестно дали се опитваше да се усмихне или от болка.

— А ако я няма тази хартийка, отново под дъжда ли?

Разкопча горните телени копчета на шинела си и от джоба на гимнастьорката си извади документа, действително написан същата сутрин в амбулаторията. Вера Корнилиевна го прочете и разбра, че той ще бъде неин пациент. С документа в ръка тя се запъти за приспивателното.

— Сега ще го донеса. Вървете да легнете.

— Почакайте! — оживи се той. — Върнете ми хартийката. Познати са ми тези неща!

— Но от какво се страхувате? — Тя се обърна обидена. — Нима не ми вярвате?

Той колебливо я изгледа и измърмори:

— А защо да съм длъжен да ви вярвам? Не сме сърбали попара от една паница…

И се запъти към пейката.

Тя се разсърди и не се върна при него, а изпрати по санитарката приспивателното и документа му, в горната част на който бе написала „иго“, подчертано и с удивителен знак.

Едва през нощта мина покрай него. Той спеше. Пейката бе удобна за тази цел: извитата облегалка преминаваше към седалката постепенно и образуваше полусфера, а не прав ъгъл. Бе свалил мокрия шинел, но бе се загърнал с него’: едната му пола покриваше краката, а другата — рамото. Долната част на ботушите висеше извън пейката. Върху подметките не бе останало здраво място — бяха кърпени много пъти с черна и червена кожа. Под бомбетата имаше метални капачки, а на токовете — големи налчета.

На сутринта Вера Корнилиевна даде указания на старшата сестра, която го настани на горната стълбищна площадка.

Наистина от този първи ден Костоглотов вече не се държеше дръзко с нея. Общуваше вежливо, на разговорен градски език, винаги пръв я поздравяваше и дори доброжелателно й се усмихваше. Но никога не я напускаше усещането, че всеки момент може да изтърси нещо странно.

Действително онзи ден, когато тя го извика, за да определи кръвната му група и бе приготвила за тази цел празна спринцовка, той свали вече вдигнатия почти до рамото ръкав и твърдо заяви:

— Вера Корнилиевна, много съжалявам, но трябва да намерите начин да минете без тази проба.

— Но защо, Костоглотов?

— Вече доста изпиха от кръвчицата ми, повече не искам. Нека дават онези, които имат в излишък.

— Как не ви е срам?! И това ми било мъж! — погледна го тя с онази природна женска насмешка, която мъжът никога не може да понесе.

— И после какво?

— При първия удобен случай ще ви прелеем кръв.

— На мен? Да ми прелеете? Отървете ме! За какво ми е чужда кръв? Не искам, а от своята и капка няма да дам. Кръвната ми група може да си я запишете, от фронта я знам.

Колкото и да го уговаряше, той не отстъпваше, намирайки кое от кое по-неочаквани съображения и аргументи. Бе уверен, че по-нататъшният спор е излишен.

Накрая тя просто се обиди.

— Поставяте ме в някакво глупаво и смешно положение. За последен път ви моля.

Разбира се, това бе грешка и унижение от нейна страна: наистина за какво молеше?

Но Тогава той веднага запретна ръкава си и протегна ръката си.

— Правя го само заради вас. Вземете колкото искате, моля ви.

Заради това, че тя се объркваше при среща с него, веднъж се случи нещо несвързано и необяснимо. Костоглотов й каза:

— А вие не приличате на немкиня. Навярно носите фамилията на мъжа си?

— Да — изтръгна се от устата й.

Защо му отговори така? В онзи момент й се стори обидно да каже истината.

Хангард бе фамилията на баща й и дядо й, които бяха наистина немци, приели руско поданство.

А как би трябвало да каже? Не съм омъжена? И никога не съм била?

Да, бе невъзможно.

(обратно)

Глава 6 История на анализа

Най-напред Людмила Афанасиевна отведе Костоглотов в апаратната, от която току-що бе излязла след сеанса някаква болна. От осем часа сутринта почти непрекъснато работеше голямата сто и седемдесет хиляди волтова тръбичка, провесена от статива, а малкото прозорче бе затворено и целият въздух бе затоплен от леко сладникава, противна рентгенова миризма.

Тази топлина ставаше противна на болните след десетина сеанса, но Людмила Афанасиевна бе свикнала. За двадесет години работа в клиниката, когато между облъчващата тръбичка и лекаря нямаше никаква защитна преградка (бе попадала под проводника с високото напрежение и едва оцеля), Донцова всеки ден дишаше въздуха на рентгеновите кабинети и прекарваше повече часове, отколкото бе прието, в отделението за диагностика. Независимо от всички предпазни маски и ръкавици, тя бе получила навярно повече рентгени и от най-търпеливите тежко болни пациенти, само че никой не бе си направил труда да ги изчисли.

Бързаше, но не защото искаше да излезе час по-скоро, а защото не трябваше без нужда да държи включен рентгеновия апарат. Показа на Костоглотов твърдото легло с издигнато за главата, над което се намираше тръбичката, и го помоли да открие корема си. След като легна, Костоглотов усети по кожата си гъдел, сякаш тя държеше четчица в ръка, с която очертаваше някакви фигури и цифри по корема му.

Веднага след това обясни на сестрата рентгенотехничка схемата на квадрантите и на какво разстояние да държи тръбичката. После помоли Костоглотов да легне по корем и отново повтори указанията си.

— След сеанса елате при мен.

Щом тя излезе, сестрата отново го накара да легне по гръб и покри първия квадрант с чаршафи, след това донесе някакви тежки гумени парчета с оловен цвят и започна да покрива с тях всички места около определения квадрант, които не трябваше да бъдат облъчени.

Излезе и сестрата, затвори вратата и се показа на прозорчето на дебелата стена. Чу се тихо жужене, светнаха лампички и главната тръбичка се нажежи.

И през клетките на кожата на корема, а после през органите, чието име не знаеше дори притежателят им, през туловището на жабата подутина, през стомаха или червата, през кръвта по артериите и вените, през лимфата, клетките, гръбначния стълб и костите, след това през съдовете и кожата там, на гърба, през леглото и по-дълбоко през четирисантиметровото дюшеме на пода и до самите каменни основи и под тях потекоха всепроникващите рентгенови лъчи, непонятните за човешкия ум трептящи вектори на електрическото и магнитното поле или малко по-разбираемите квантови лъчи, разкъсващи и правещи на решето всичко, което им се изпречеше по пътя.

И тази варварска екзекуция, протичаща безмълвно и неусетно за разстрелваните тъкани, само след двадесет сеанса върна на Костоглотов желанието да живее и вкуса към живота, и апетита, и дори веселото настроение. След второто и третото „обстрелване“, освободил се от болките, които правеха непоносимо съществуването му, у него се появи желание да разбере по какъв начин тези проникващи снаряди могат да бомбардират злокачествената подутина, без да наранят останалата част на тялото. Костоглотов не можеше спокойно да приеме лечението, докато не разбере идеята, заложена в него, и не й повярва.

И той се постара да научи заложения в рентгенотерапията способ на лекуване от Вера Корнилиевна, тази мила жена, обезоръжила неговата предвзетост и мнителност още по време на първата им среща под стълбището, когато той бе решил, че само пожарната или милицията са в състояние да го накарат да напусне мястото си.

— Вие не ме щадете, обяснете ми всичко — успокояваше я той. — Аз съм като онези войници, които, докато не разберат и не вникнат в смисъла на дадена битка, не тръгват в атака. Възможно ли е рентгенът да разруши болното място, без да засегне здравите тъкани?

Всички мисли и чувства на Вера Корнилиевна можеха да се забележат по изражението на устните й, а след това — в погледа й. Костоглотов веднага разбра по тях колебанието на лекарката. (Какво би могла да му разкаже тя за тази сляпа артилерия, обстрелваща безмилостно с еднакво удоволствие и чуждите, и своите?)

— Ох, не ни е позволено… Е, добре. Разбира се, рентгенът разрушава всичко по пътя си. Само че нормалните тъкани се възстановяват бързо, а заразените — не.

Костоглотов не знаеше дали му казва истината, но начинът, по който произнесе думите, му хареса.

— При такива условия съм съгласен да участвам в играта. Благодаря. Сега вече ще се постарая да оздравея.

И наистина започна да оздравява. С желание лягаше под рентгена и по време на сеанса упорито внушаваше на клетките на туморното огнище, че се разрушават, че с тях е свършено.

А въобще в апаратната мислеше за каквото се сети, дори понякога и дремеше.

Сега той огледа всички маркучета и проводници, висящи от апарата, и искаше да си обясни защо са толкова много и ако има някакво охлаждане, какво е — водно или маслено. Но мисълта му бързо се разсея и той не успя да намери отговора.

Забеляза, че мисли за Вера Хангард. Бе убеден, че такава мила жена никога няма да се появи в Уш Терек. Обикновено когато срещнеш такива жени, можеш винаги да бъдеш сигурен, че са омъжени. Но Костоглотов не свързваше в мислите си нейната личност с тази на мъжа й. Мислеше колко приятно ще бъде да поговори с нея, но не между другото, а дълго, като се разходят заедно из двора на клиниката. Понякога имаше желание да я изплаши с категоричността на разсъжденията си, защото му бе забавно да я вижда как по детски се смущава. Когато я срещаше в коридора или в стаята, всеки път долавяше в слънчевата й усмивка вроденото милосърдие. Да, тя е просто добра. А устните…

Тръбичката на рентгена тихо жужеше.

Костоглотов мислеше за Вера Хангард, но и за Зоя. Оказа се, че най-силното впечатление от вчерашната вечер, изплувало още тази сутрин, бе от стегнатите й големи гърди, които, изпънати почти хоризонтално, приличаха на преградка на етажерка. Тогава, по време на разговора, той забеляза на масичката доста тежка голяма линийка, вероятно за разчертаване на ведомости, която бе дървена. През цялата вечер Костоглотов се съблазняваше от желанието да вземе тази линийка и да я сложи на преградката между гърдите й, за да разбере дали ще се задържи, макар да бе убеден, че няма да падне.

Мислеше и с известна благодарност за особената тъкан, която слагаха под корема му, преди да започне облъчването; имаше усещането, че чува глас: „Не се страхувай, ще те защитя!“

А може би това покритие не е достатъчно надеждно и го слагат не съвсем акуратно? За тези двадесет дни Костоглотов не просто се върна към живота — към яденето, движението и веселото настроение, но и към усещанията, най-забележителното в живота, което бе загубил през последните месеци, прекарани в страдания. Значи оловната тъкан бе надеждна защита!

Но въпреки всичко трябваше да напусне клиниката, докато е цял!

Той не разбра кога жуженето е спряло и розовите нишки са започнали да изстиват. Влезе сестрата и започна да сваля от него защитните пособия и чаршафите. Той стана, сложи краката си на пода и добре видя на корема си виолетовите клетки и следите, останали от облъчването, които приличаха на цифри.

— А с къпането как стои въпросът?

— Само с разрешение на лекарите.

— Добре измислено! Значи сте решили всичко за месец напред?

Отиде при Донцова. Тя седеше в кабинета с късофокусните апарати и гледаше осветени рентгенови снимки. Двата апарата бяха изключени, прозорчетата — отворени. Друг човек в кабинета нямаше.

— Сядайте — каза сухо Донцова.

Той седна.

Людмила Афанасиевна продължаваше да сравнява двете рентгенограми.

Макар Костоглотов да спореше с нея, това бе повече защита срещу излишните изисквания на медицината, разработени в специални инструкции. Самата Донцова се ползваше с авторитет пред него — не само поради решителността си, повече присъща на мъжете, уверените команди в тъмното пред екрана, възрастта и безусловната преданост към работата си, но и преди всичко поради това, че още първия ден уверено определи границите на тумора. За правилността на движенията й говореше и самото туморно огнище, което сякаш също почувства, че го опипва специалист. Само болният може да оцени дали лекарят правилно движи пръстите си по поразеното място. Донцова вършеше работата си толкова уверено, че въобще не й бе нужен рентген, за да определи местонахождението на болката.

Сложила най-после рентгенограмите на масата, тя свали очилата си и каза:

— Костоглотов, в историята на болестта ви има съществена празнота. Нужно ни е с абсолютна увереност да установим природата на първичния стадий на буцата ви. — Когато Донцова преминаваше на медицински теми, маниерът й на говорене ставаше много бърз и тя буквално изстрелваше на един дъх дългите фрази, изпъстрени с термини. — Това, което ни разказахте за операцията, направена по-миналата година, и положението на днешната метастаза съвпадат с нашата диагноза, но все пак не са изключени и други възможности, а това затруднява лечението. Както сам разбирате, сега е невъзможно да се вземе проба оттам.

— Слава Богу! Пък и аз не бих позволил.

— Все пак не разбирам защо да не можем да получим епруветките с първичния препарат. Вие напълно уверен ли сте, че ви е правен хистологичен анализ?

— Да, уверен съм.

— Но защо в такъв случай не са ви казали резултата? — изрече толкова задъхано тя с тон на делови човек, че някои думи по-скоро трябваше да бъдат обяснени с известни догадки.

А Костоглотов бе отвикнал да говори бързо.

— Резултата ли? Тогава, Людмила Афанасиевна, протичаха такива бурни събития и обстановката бе една… че, честна дума… Просто ми бе неудобно да питам за моята биопсия. Наоколо глави падаха… А и не разбирах за какво ми бе нужна тази биопсия. — Костоглотов обичаше, разговаряйки с лекарите, да употребява техните термини.

— Разбира се, че вие не сте разбрали. Но лекарите би трябвало да знаят, че с това не бива да се шегуват.

— Лекарите?

Той погледна посивелия й кичур, който тя не криеше, а след това и деловия израз на скулестото й лице.

Колко странен е животът! Ето пред него стои съотечественичка, съвременничка и доброжелателка, а на общия им роден руски език той не може да й обясни и най-простите неща. Може би трябва да започне доста отдалеч или прекалено рано да прекъсне.

— И лекарите, Людмила Афанасиевна, нищо не можеха да направят. Първият хирург, украинец, който реши, че трябва да бъда опериран и ме подготви, го взеха по етапен ред час преди самата операция.

— И после?

— Какво после? Отведоха го.

— Но, извинете, той би могъл, когато са му казали, да…

Костоглотов искрено се разсмя.

— При това положение никого не предупреждават, Людмила Афанасиевна. Целият смисъл е да се прибере човекът внезапно.

Донцова се навъси. Костоглотов говореше неразбираеми неща.

— Но ако той има нуждаещ се от незабавна операция болен?

— Там имаше и по-тежки случаи от моя. Един литовец бе глътнал алуминиева лъжица от столовата.

— Но как е могло да стане това?!

— Нарочно. За да излезе от карцера. А и откъде би могъл да знае, че хирургът са го отвели?

— А… после? Нали вашата подутина бързо е растяла?

— От сутрин до вечер. Сериозно… А след това, след четири дни, докараха от друг лагерен пункт нов хирург, немец. Карл Фьодорович. Дааа… След десет дни, щом свикна с новото място, ми направи операция. Но никой не спомена пред мен думите „злокачествен тумор“, „метастази“ и прочие. Въобще не бях ги чувал.

— Но биопсия сигурно е направил?

— Тогава нищо не знаех. След операцията лежах с торбичка пясък на корема. В края на седмицата започнах да пробвам дали мога да сваля от леглото краката си и да стоя прав, но изведнъж започнаха да набират арестанти за поредното преместване в друг лагер; групата трябваше да бъде от около седемстотин души от така наречените „бунтовници“. И в тази група попадна и моят кротичък Карл Фьодорович. Взеха го направо от леглото и дори не му позволиха да обиколи за последен път болните си.

— Каква дивотия!

— Това още не е никаква дивотия. — Костоглотов се оживи повече от обикновено. — Дотича моето приятелче и ми прошепна, че аз също влизам в тази група. Самата мадам Дубинска дала съгласието си. Дала го, знаейки много добре, че не мога да ходя и че дори конците от шевовете не са ми извадени, мръсницата! Извинете… Тъй като знаех, че ако пътувам в конските вагони с неизвадени конци, раната ще гнояса, което означава сигурна смърт, твърдо реших, когато дойдат да ме вземат, да кажа: стреляйте в мен, както съм на леглото, но никъде няма да тръгна. Да, твърдо бях решил! Но никой не дойде. Не защото мадам Дубинска се бе смилила над мен — тя дори се изненада, че са ме оставили, а просто бяха видели в отчетно-разпределителната част, че ми остава да излежа по-малко от година. Но аз се отвлякох… Приближих се до прозореца и гледам: на двадесет метра от мен, в двора на болницата, виждам линейка, към която блъскат няколко арестанти. Изведнъж оттам ме вижда Карл Фьодорович и крещи: „Костоглотов! Отворете форточката!“ Надзирателят изръмжа: „Мълчи, мършо!“, а той отново: „Костоглотов! Запомнете! Това е много важно! Частица от вашата буца изпратих за хистологичен анализ в Омск, в катедрата по патологоанатомия, запомнете!“ А после ги откараха… Та това бяха моите лекари, вашите предшественици. За какво могат да бъдат виновни те?

Костоглотов се облегна на стола. Бе доста развълнуван. Задъхваше се от въздуха на онази болница, а не на тази.

Пресявайки чутото (в разказите на болните винаги имаше доста излишни неща), Донцова държеше на своето:

— И какво стана с отговора от Омск? Имаше ли такъв? Обявиха ли ви резултата от анализа?

Костоглотов повдигна рамене.

— Никой нищо не ми съобщи. Аз така и не можах да разбера защо Карл Фьодорович ме помоли да запомня думите му. Едва миналата есен, по време на заточението, когато ми се струпаха доста грижи върху главата, едно старче гинеколог, мой приятел, ме посъветва да направя запитване. Написах писмо в предишния лагер, но не получих отговор. Тогава изпратих оплакване до лагерното управление. След два месеца получих следния отговор: „Въпреки щателното проучване на вашето архивно дело не стана възможно да намерим анализа.“ По това време ми бе толкова зле от подутината, че се отказах от по-нататъшна кореспонденция, но тъй като комендатурата не ми позволяваше да продължа лечението си, написах без никаква надежда в Омск до катедрата по патологоанатомия. След няколко дни пристигна бърз отговор. Беше през януари, преди да ми разрешат да дойда във вашата клиника.

— Виждате ли! Къде е този отговор?

— Людмила Афанасиевна, аз заминавах оттам и… Всичко ми бе безразлично. Още повече че и хартийката бе без печат, това бе просто писмо от лаборантката към катедрата. Тя любезно ми бе написала, че именно от онази дата, за която споменах, и именно от онова селище е пристигнала пробата за анализа, който бил направен и потвърдил… подозирания от вас вид подутина… и че още тогава отговорът веднага бил изпратен до отправилата молбата болница, тоест нашата затворническа. И се случило това, напълно логично за тамошните порядки, в което напълно вярвам: отговорът пристигнал, но тъй като никому не бил нужен, мадам Дубинска…

Не, Донцова не бе в състояние да приеме такава логика!

Скръстила ръцете си, тя нетърпеливо удари с длани горната част на ръцете си, над лактите.

— Но нали от този отговор следвало, че трябва веднага да ви подложат на рентгенотерапия!

— Кого? — Костоглотов, шеговито примижал, погледна Людмила Афанасиевна. — Рентгенотерапия ли?

Ето че той четвърт час напразно й бе разказвал. Тя отново нищо не разбираше.

— Людмила Афанасиевна, нямате и представа за света, в който бях… А и за него не е прието да се говори! Каква рентгенотерапия! Още болката от операцията не бе преминала и бях в състоянието, в което сега се намира Ахмаджан, а вече наливах бетон. Дори и не помислих, че мога да недоволствам. Вие не знаете колко тежи напълненото догоре корито с бетон, след като едва го вдигат двама мъже.

Тя наведе глава.

— Е, добре. Но защо, този отговор от катедрата по патологоанатомия е бил без печат и повече е приличал на частно писмо?

— И на това трябва да бъдем благодарни! — възкликна Костоглотов. — Просто бях попаднал на добър човек. Забелязал съм, че сред жените по-често се срещат добри хора. А писмото не е официално заради нашата прословута секретност! Тя и пише по-нататък, че пробата е била изпратена, без да бъде спомената фамилията на болния. Затова не връщат официална бележка и стъкленица с анализа. — Костоглотов започна да се нервира, а тогава най-бързо се променяше изразът на лицето му. — Велика държавна тайна! Идиоти! Треперят да не би в някоя си катедра да разберат, че в еди-кой си лагер се измъчва затворникът Костоглотов. Брат на Луи XIV! Сега вие ще си блъскате главата как да ме лекувате, но за сметка на това няма да бъде накърнена тайната!

Донцова не можеше да се примири.

— Но аз трябва да включа и това писмо към историята на болестта.

— Добре, когато се върна в своя аул, веднага ще ви го изпратя.

— Не, трябва да го получа колкото се може по-бързо! Този ваш гинеколог не може ли да го намери и да го изпрати?

— Колкото до това, ще го намери… А аз самият кога ще замина? — Костоглотов се намръщи.

— Ще заминете тогава — отсече Донцова, — когато аз сметна за необходимо. А и ако заминете, ще бъде временно.

Този момент от разговора очакваше Костоглотов! Не биваше да го подмине без съпротива!

— Людмила Афанасиевна, как да променим този тон на възрастен с дете, за да разговаряме като възрастен с възрастен човек? Сериозно. Днес, по време на визитацията…

— … ми устроихте позорна сцена! — навъсено, лицето на Донцова ставаше грозно. — Какво искате? Да тревожите болните? Какво им набивате в главите?

— Какво искам ли? — попита той, без да се горещи, наместил се по-удобно на стола. — Исках само да ви напомня за правото си да се разпореждам със собствения си живот както намеря за добре. Човек може ли да го прави или не? Съгласна ли сте, че имам такова право?

Донцова гледаше лъкатушната линия на неговия белег и мълчеше. Костоглотов продължи:

— Вие тръгвате от съвсем погрешно начало — след като болният е постъпил при вас, значи по-нататък вие трябва да вземате решения вместо него. Неговите мисли са заменени с вашите инструкции, петминутните ви оперативки, програмата, плана и честта на вашето лечебно заведение. И аз отново, както в лагера, съм обикновена песъчинка и пак нищо не зависи от мен.

— Клиниката взема от болните писмено съгласие преди операция — напомни му Донцова.

(Защо му напомни за операцията? Нали той не би се съгласил за нищо на света да бъде опериран!)

— Благодаря поне за това, макар клиниката да предприема подобна стъпка заради собствената си безопасност. Но освен за операцията вие за нищо друго не питате болния и нищо не му обяснявате! А какви последствия има само едно рентгеново облъчване!

— Откъде сте се въоръжили с такива сведения за рентгена? От Рабинович ли?

— Не познавам никакъв Рабинович! — уверено поклати глава Костоглотов. — Говоря за принципа.

(Да, именно от Рабинович бе чул мрачните разкази за последствията от подложените на рентгеново облъчване, но бе обещал да не го издава. Рабинович бе амбулаторно болен, преминал повече от двеста сеанса, понесъл ги много тежко, и както той самият казваше, с всяка следваща дузина се приближавал не към излекуването, а към смъртта. Там, където бе живял, никой не го разбираше: здравите хора от сутрин до вечер тичаха непрекъснато, мислейки единствено за някакви си успехи и кариери, които за тях бяха най-неотложното и най-важното в живота. Бе омръзнал дори на собственото си семейство. Единствено тук, пред входа на противораковия диспансер, болните съчувствено го изслушваха. Те знаеха какво означава да закостенее подвижният триъгълник под ребрата и да се сгъстят рентгеновите следи върху облъчваните места.)

На какво приличаше това! Той говореше за принципи!… Само това оставаше на Донцова и ординаторите й — да прекарват дните си в беседи с болните на тема за принципите на лекуването! Кога тогава трябваше да ги лекува!

Но слава Богу, че такива досадно любознателни и упорити пациенти като този или като Рабинович, които я измъчваха с въпроси, отнасящи се до развитието на болестта, се срещаха веднъж на петдесет случая и тя бе принудена да приеме тежкия жребий понякога да им обяснява. Случаят с Костоглотов бе малко по-особен и изключително медицински; особеното се състоеше в това, че небрежното, сякаш нарочно погрешно лекуване, преди да постъпи в клиниката, бе го отвело почти до линията на смъртта, а другата особеност се криеше в изключително бързия обрат, който бе настъпил благодарение на рентгеновите лъчи.

— Костоглотов, само за дванадесет сеанса рентгенът преобрази живия мъртвец, който бяхте, а вие си позволявате да му приписвате какви ли не грехове. Оплаквахте се, че в лагера и на заточението въобще не са ви лекували, и веднага след това отново се оплаквате затова, че ви лекуват и се безпокоят за вас. Къде е логиката?

— Излиза така, че няма логика — съгласи се с кимване на глава Костоглотов. — Но може би тя съвсем не е необходима, Людмила Афанасиевна? След като човек е прекалено сложно същество, защо трябва да бъде обяснен с помощта на логиката? Или пък с икономиката? Или с физиологията? Наистина постъпих тук като мъртвец и молех да бъда приет, и лежах на пода близо до стълбището, а ето вие правите логичен извод, че съм пристигнал да се спася на всяка цена. А аз не искам на всяка цена! Не съществува на света такова нещо, заради което бих се съгласил да платя каквато и да е цена! — Противно на навика си бе започнал да говори бързо, но Донцова се канеше да го прекъсне, а имаше още толкова неща да й каже. — Пристигнах при вас, за да облекча страданията си! Споделих, че ме боли много, и помолих да ми помогнете! И вие ми помогнахте! Сега не чувствам болка. Благодаря! Благодаря! Аз съм ваш благодарен длъжник! А сега ви моля — пуснете ме! Позволете ми като куче да се прибера в колибата си и там да си почина и оближа раните си.

— А когато ви заболи, отново ще допълзите при нас?

— Може би, може би отново ще допълзя.

— И ние ще бъдем длъжни да ви приберем?

— Да! И в това виждам вашето милосърдие! Какво ви безпокои? Процентът на оздравелите? Отчетността? Как ще се оправдаете, че сте ме пуснали след петнадесет сеанса, след като Медицинската академия поставя праг от не по-малко от шестдесет?

Такива безсмислици тя никога до днес не бе чувала. Точно от гледна точка на отчетността бе най-изгодно да бъде изписан именно сега във връзка с „рязкото подобряване на състоянието“, което не би било възможно след петдесет сеанса.

А той продължаваше да държи на своето:

— Благодарен съм ви, че поне укротихте подутината и спряхте по-нататъшното й разрастване. Тя се отбранява, аз — също. И това е прекрасно. На войника е най-приятно да живее, отбранявайки се. А да ме излекувате „напълно“, вие, все едно, няма да успеете, защото при раково заболяване това въобще не става. Пък и всички процеси в природата се характеризират с асимптоматична наситеност, когато големите усилия водят до малки резултати. В началото моята подутина действаше бързо, но сега ще бъде по-покорна… Затова трябва да ме пуснете да си вървя с остатъка от моята кръв.

— Интересно откъде сте успели да съберете тези сведения? — намръщи се Донцова.

— Аз още от детството си обикнах медицинските книги.

— Но какво точно ви притеснява в нашия метод на лечение?

— И самият аз не зная от какво да се страхувам, Людмила Афанасиевна. Не съм лекар. Това може би вие знаете, но не искате да ми обясните. Например Вера Корнилиевна иска да ми бият инжекции с гликоза…

— Те са наложителни.

— Но аз не искам.

— Но защо?

— Първо, това не е естествено. Ако толкова ми е нужна гроздова захар, предпочитам да я приемам през устата си! И защо измислиха през двадесети век всяко лекарство да се приема чрез инжектиране? Къде го има това в природата? При животните? След век ще ни се смеят на нас, както ние — на диваците. А и как бият инжекции? Една сестра веднага улучи нужното място, а друга изподупчи цялата лакътна гънка. Не искам! А и виждам, че вие имате намерение да ми преливате кръв…

— Би трябвало да се радвате! Някой ви отдава кръвта си! Това означава здраве, живот!

— Но аз не искам! Бях свидетел как на един чеченец му преляха кръв, след което той три часа се тресеше на леглото, а само казаха, че било поради „несъвместимост на кръвта“. А на друг вкарат кръв, но не във вената и току-виж веднага изскача някаква „брадавица“ на ръката. После цял месец компреси. Не искам.

— Обаче без преливане на кръв е невъзможно по-нататъшното рентгеново облъчване.

— Тогава не облъчвайте! Защо въобще поемате отговорността да решавате вместо другия? Нали това е страшна отговорност, която много рядко води до добро. Трябва да се страхувате от нея! Дори лекарите нямат това право.

— Не, точно те трябва да го имат. Преди всички останали! — убедено възкликна Донцова, вече доста разсърдена. — Без това право медицината въобще не би съществувала!

— Но до какво води всичко това? Вие скоро ще правите доклад за лъчевата болест, нали?

— Откъде знаете? — изуми се Людмила Афанасиевна.

— Не е трудно да предположи човек…

Обяснението бе много просто: на масата имаше дебела папка с машинописни листа. Макар да бе далеч от нея, по време на разговора Костоглотов успя да прочете какво бе написано върху корицата и да обмисли какво може да бъде съдържанието й.

— Лесно може да се досети — продължи той. — Защото се е появило ново название, което изисква специален доклад. Но нали и преди двадесет години вие сте облъчвали някой друг, подобен на Костоглотов, който не е искал, защото се е страхувал от лечението, но вие сте го уверявали, че всичко е наред по простата причина, че не сте знаели какво е това лъчева болест. И аз сега съм в неговото положение: още не зная от какво конкретно се страхувам, но искам да ме пуснете да си отида! Искам да се излекувам със собствени сили. Току-виж станало по-добре, нали?

Лекарите се ръководят от едно правило: да не плашат болния, а винаги да го окуражават. Но такъв натрапчив болен като Костоглотов трябваше да бъде зашеметен.

— По-добре ли? Няма да се получи! Мога да ви уверя, че няма да стане. — Тя удари по масата с цялата си длан, сякаш бе видяла муха. — Вие — тя млъкна за момент, търсейки най-подходящата дума — ще умрете!

Погледна го, очаквайки да трепне, но той просто притихна.

— Вашата съдба няма да се различава от тази на Азовкин. Страдате от една и съща болест, лечението на която и при двамата е започнало твърде късно. Ахмаджан ще успеем да спасим, защото него са започнали да го облъчват веднага след операцията. А вие сте загубили почти две години. Помислете си само! А е трябвало веднага да ви направят втора операция близо до лимфовъзела, но са пропуснали момента. И метастазите се разпространяват. Вашата буца е една от най-опасните разновидности на рака, защото протича скоротечно. До скоро смъртността на болните от нея бе близо деветдесет и пет процента. Това устройва ли ви? Сега ще ви покажа…

Тя измъкна от купчината някаква папка и започна да я прелиства.

Костоглотов мълчеше. После заговори тихо и не толкова уверено както преди:

— Ако трябва откровено да ви кажа мнението си, то е, че аз много-много не милея за живота си. Той и преди, а очаквам да бъде така и в бъдеще, не бе от най-сладките. А ако ми е отредено да поживея още половин година, трябва да изживея този срок. Но не искам да мисля за десет или двадесет години напред. Безсмисленото лечение е истинско мъчение. Рентгенът ще предизвика у мен повдигане и повръщане… И в името на какво?

— Ето… Намерих! Това е нашата статистика. — Донцова му показа двоен лист от тетрадка, най-отгоре на който бе написано името на неговия злокачествен тумор; в лявата страна имаше графа „Умрели“, а в дясната „Все още живи“; в средата на три колонки бяха разположени имената, презимената и фамилиите на болните, които бяха изписани с молив и мастило. В дясната страна графата почти цялата бе зачертана. — При постъпването на пациентите записваме всички вдясно, а след това ги прехвърляме в лявата графа… Но все пак има щастливи, които остават в дясната… Виждате ли?

Тя му предаде листа, за да го прегледа и размисли.

— Струва ви се, че сте оздравели? — продължи енергично Людмила Афанасиевна. — Вие сте болен, какъвто сте били и при постъпването. Единственото, което успяхме да си изясним, е, че с вашата буца можем да се борим! Че все още не всичко е загубено! А вие в този момент заявявате, че искате да си отидете? Добре, вървете! Ако искате, още днес можем да ви изпишем! Още сега ще разпоредя. Аз самата ще ви впиша в този списък в графата „Все още живи“…

Костоглотов мълчеше.

— Чакам, решавайте!

— Людмила Афанасиевна — примирено въздъхна той, — ако е нужно някакво разумно количество сеанси — пет, десет…

— Или нито един, или толкова, колкото е нужно! Например от днес по два сеанса, а не по един. И всички видове лечения, които се наложат! И ще откажете цигарите! И още едно задължително условие: трябва да понасяте лекуването не само с вяра, но и с радост! С радост! Само тогава ще се излекувате!

Костоглотов наведе глава. До известна степен днес се пазареше с едно на ум: страхуваше се, че ще му предложат да го оперират, но това не стана. А облъчването можеше да изтърпи. Като резервен вариант Костоглотов разполагаше с тайно лекарство — корен, който расте в Исъккул9. Той разчиташе да замине в своя затънтен край не просто за да се скрие, а за да се полекува с този корен. Притежавайки го, Костоглотов пристигна в този раков диспансер единствено от любопитство.

Доктор Донцова, убедила се, че е излязла победител, великодушно каза:

— Добре, няма да ви давам гликоза. Вместо тази инжекция ще ви бием друга, под мишницата.

Костоглотов се усмихна.

— При това положение отстъпвам.

— И още, моля ви, ускорете получаването на писмото от Омск.

След като излезе от стаята на Донцова, Костоглотов си помисли, че върви между две вечности: от едната му страна бе списъкът на обречените да умрат, а от другата — вечната каторга. Бяха вечни като звездите. Като галактиките.

(обратно)

Глава 7 Правото да лекуваш

Ако бе започнал да разпитва що за инжекция е това, каква е целта, нужна ли е в действителност и оправдана ли е морално, ако Людмила Афанасиевна бе принудена да обясни смисъла и възможните последствия от новото лечение, много вероятно бе Костоглотов окончателно да се разбунтува.

Но именно в този момент, изчерпал всичките си блестящи доводи, той бе се предал.

А тя нарочно прибягна до хитрост и спомена инжекцията като някаква дреболия, която не заслужава особено внимание, защото се бе уморила от обясненията, а знаеше със сигурност, че именно сега, след като бе изпробвано върху болния въздействието на рентгена в чистия му вид, е дошло време да се нанесе решителният удар, горещо препоръчван за този вид рак от съвременните медицински изследвания. Давайки си точна сметка за естеството на необикновения поврат в лечението на Костоглотов, тя не можеше да не използва всички средства, в които вярваше, за да сломи неговата упоритост. Наистина, нямаше я стъкленицата с анализа на първичната проба, но цялата интуиция, наблюдателност и знания й подсказваха, че тази подутина е онази, която отдавна я занимаваше — нито тератома, нито саркома.

Именно този вид рак и това движение на метастазите бе избрала за тема на своята кандидатска дисертация доктор Донцова. Тоест тя някога бе започнала да я пише, после бе се отказала, по-късно отново се върна към нея. Приятелите я убеждаваха, че ще се получи отлична дисертация, но тя, заставена и притисната от обстоятелствата, вече бе загубила вяра, че някога ще успее да я защити. Не защото не й достигаха опит или материал за размисъл — и едното, и другото тя притежаваше в изобилие, а защото непрекъснато, ежедневно я викаха ту в рентгеновия кабинет, ту в лабораторията, ту при някой пациент; Людмила Афанасиевна просто нямаше физическа възможност да се занимава с подбора и описанието на рентгеновите снимки, с формулировките и систематизациите, а какво оставаше за подготовката на кандидатския минимум. Можеше да си вземе творчески отпуск за половин година, но в поликлиниката никога нямаше такива леки случаи, нито такъв благоприятен ден, от който биха могли да бъдат прекратени консултациите на тримата млади ординатори, и да ги остави сами за половин година.

Людмила Афанасиевна бе чувала думи, които приписваха на Лев Толстой, казал веднъж за своя брат, че имал всичко необходимо да стане писател, с изключение на онези недостатъци, правещи от даден човек писател. Навярно и тя не притежаваше недостатъците, които помагат на хората да станат кандидати на науките. В общи линии тя не гореше от желание да чува зад гърба си шепота: „Тя не е просто доктор, а е и кандидат на медицинските науки“, или пък да вижда под заглавието на статиите си (вече печаташе втората дузина малки, но всички свързани с конкретни неща статии) пред името си тези малки, но вдъхващи респект буквички. Наистина парите никога не са излишни, но какво да се прави, след като това не се получаваше.

И без дисертация имаше предостатъчно от онова, което бе прието да се нарича научно-обществена работа. В тяхната клиника се провеждаха от време на време конференции, на които се правеха разбори на грешките, допуснати при диагностиката и лечението, изнасяха се доклади за новите методи; бе задължително не само да се присъства на тях, но и да се взема активно участие (хирурзите и обслужващите рентгена и без това всеки ден се съветваха и обсъждаха допуснатите грешки и новите методи, но конференциите бяха друго нещо). Освен тях често се провеждаха и сбирки на градското научно дружество на рентгенолозите, на които също се изнасяха доклади и се демонстрираха новооткритията. Наскоро бе създадено и научно дружество на онколозите, в което Донцова не само участваше активно, но и бе секретар; в дружеството наред с работата цареше и доста суета. Имаше още и Институт за усъвършенстване на лекарите. Освен това трябваше да се сътрудничи на бюлетините, органи на рентгенолозите и онколозите, а съществуваше и Академия на медицинските науки, и Информационен център… Макар Голямата Наука да бе цялата съсредоточена в Москва и Ленинград, а те бяха сякаш заети само с практическата страна на лекуването, излизаше, че нито един ден не минава, без да отделят част от времето си именно за нея.

Така бе и днес. Трябваше да позвъни на председателя на дружеството на рентгенолозите във връзка с доклада, който бе длъжна да изнесе след известно време, да прегледа веднага две малки вестникарски статии, да отговори на писмо, пристигнало от Москва, и на още едно — от далечен онкологичен пункт, от който молеха за допълнителни разяснения.

А след малко главният хирург трябваше по предварителна уговорка с Донцова след завършване на операционния ден да й покаже една от гинекологичните си пациентки, за да се консултира. Следващата задача, която предстоеше на Людмила Афанасиевна, бе в края на амбулаторния прием да отиде да прегледа заедно с една от ординаторките си болния от Ташауз10 за когото се съмняваха, че има рак на тънките черва. А самата Донцова бе определила днешния ден за среща с рентгенолаборантите, на която трябваше да обсъдят по какъв начин да уплътнят работата на апаратите, за да могат да се обслужват повече болни. А не биваше да забравя и за специалните инжекции; трябваше да провери дали се слагат навреме (пациенти, които имаха нужда от подобни инжекции, започнаха да приемат отскоро; дотогава ги изпращаха в Москва).

Пък и бе загубила толкова време за безсмислен спор с упорития Костоглотов! Още по време на техния разговор на няколко пъти надникваха в стаята техниците, които правеха допълнителен монтаж на гама-апарата. Те искаха да убедят Донцова в необходимостта от някакви разходи, невключени в предварителната сметка, за да подпише акта, а след това да убеди и главния лекар да направи същото. Тъкмо бяха успели да я накарат да отиде с тях, когато в коридора я срещна сестрата и й предаде телеграма, пристигнала от Новочеркаск. Бе от Ана Зацирко, с която не бе се срещала от петнадесет години и не бе поддържала никаква кореспонденция, но това не пречеше да я смята за стара приятелка; бе учила с нея в акушерското училище в Саратов през 1924 година, преди да постъпи в медицинския институт. Тя пишеше, че големият й син Вадим, завърнал се от геоложка експедиция, днес или най-късно утре ще постъпи в нейната клиника и молеше за приятелското й съдействие и за честен отговор за състоянието му. Людмила Афанасиевна се развълнува, изостави техниците и тръгна да помоли старшата сестра да задържи свободно до края на деня леглото на Азовкин за Вадим Зацирко. Мита както винаги сновеше из клиниката и съвсем не бе лесно да я намери човек. Когато накрая Донцова успя да я открие, тя веднага се съгласи да изпълни молбата й и озадачи Людмила Афанасиевна с новината, че молят клиниката да разреши най-добрата сестра в лъчевото отделение Олимпиада Василиевна да участва десет дни в градския семинар на профсъюзните касиери. Значи трябваше да й намерят заместничка за това време. Това бе толкова недопустимо и невъзможно, че заедно с Мита Донцова веднага с решителна крачка се запъти към регистратурата, за да позвъни в райкома на профсъюзите и да ги уведоми, че участието на Олимпиада Василиевна в семинара е невъзможно. Но телефонът даваше първо заето, след това ги насочиха към обкома на профсъюзите, откъдето доста се учудиха на тяхното политическо безгрижие и попитаха дали наистина предполагат, че дадена профсъюзна каса може да бъде оставена на произвола на съдбата. Изглежда, оттатък — и в райкома, и в обкома, никого още не бе „ухапала“ злокачествената подутина и навярно вярваха, че никога няма да се случи подобно нещо с тях. След като позвъни и до дружеството на рентгенолозите, Людмила Афанасиевна се втурна да моли за съдействие главния лекар, но той бе зает с някакви външни хора и обсъждаше с тях запланувания ремонт на едно от крилата на клиниката. Така всичко остана неясно и тя пое обратно през рентгенодиагностичния кабинет, който днес не работеше. По това време там имаше почивка. Записваха под червената светлина резултатите. Веднага доложиха на Людмила Афанасиевна, че след като са изчислили колко лента е останала и са съпоставили с досегашните разходи, са разбрали докога ще стигне; оказа се — за три седмици; този факт означаваше пълен провал, защото обикновено изпълняват заявките след месец. На Донцова й стана ясно, че още днес или най-късно утре трябва да събере отговарящия за медикаментите и главния лекар и да ги накара да изпратят заявката, което никак не бе лесно.

След това на пътя й се изпречиха техниците и тя бе принудена да подпише акта. Налагаше се да се отбие и при рентгенолаборантите. Едва при тях успя да седне. Започнаха да изчисляват. По техническите правила апаратът трябваше да има половинчасова почивка след час работа, но на това отдавна не се обръщаше внимание, а всички апарати работеха девет часа непрекъснато, тоест смяна и половина. Но въпреки това натоварване и бързината, с която нетърпеливите лаборантки обслужваха пациентите, пак не успяваха да направят желаната бройка сеанси. Трябваше да успеят да обслужват амбулаторните болни по веднъж на ден, а някои от клиничните — и по два пъти (в тяхното число от днес влизаше и Костоглотов), за да засилят въздействието върху болните места, а и да ускорят освобождаването на леглата. За тази цел тайно от техническия надзор преминаха на ток от двадесет милиампера вместо десет: всичко ставаше два пъти по-бързо, но и тръбичките по-бързо се износваха. И пак не успяваха да се вместят в графика! Днес Людмила Афанасиевна бе дошла да отметне по списъка на кои болни след колко сеанса се разрешава да се поставя (това също два пъти съкращаваше времето за сеанси) медният филтър, дебел милиметър, предпазващ кожата, и на кои да се слага половинмилиметров филтър.

После се качи на втория етаж, за да види как се чувства след инжекцията Русанов, а оттам отиде в кабинета с късофокусни апарати, където отново облъчваха болни, с намерение да прегледа статиите си и писмата, но миг по-късно почука вежливата Елизавета Анатолиевна и я помоли за позволение да се обърне към нея с някакъв неотложен въпрос.

Елизавета Анатолиевна за всички бе просто „бавачката“ на лъчевото отделение, но въпреки това на никого не се обръщаше езика да й говори на „ти“ или да я нарича леля Лиза, или просто Лиза, както дори младите лекари се обръщаха към възрастните санитарки. Тя бе много възпитана жена; в свободните часове на нощните си дежурства четеше книги на френски език, а кой знае защо, работеше като санитарка в онкологичния диспансер и при това изпълняваше безупречно задълженията си. Наистина тя бе получавала заплата и половина, защото известно време даваха към щата петдесет процента за вредност, после обаче ги намалиха на петнадесет, но Елизавета Анатолиевна не напусна.

— Людмила Афанасиевна — започна тя, леко покланяйки се, както постъпват обикновено прекалено вежливите хора, — много ми е неудобно, че ви безпокоя по такъв незначителен повод, но съм отчаяна! Няма никакви парцали, ама абсолютно никакви! С какво да се чисти?

Да, ето още едно главоболие! Министерството поемаше грижата да снабди онкологичния диспансер с радиеви иглички, гама-апарати и апарати „Стабилволт“, с най-новите прибори за преливане на кръв и новооткритите синтетични лекарства, но за простите парцали и четки нямаше място в този височайши списък. Самият Низамутдин Бахрамович отговаряше, че след като министерството не е предвидило, той не е длъжен с личните си пари да ги купува. По едно време за парцали използваха износеното бельо, но стопанските органи се усетиха навреме и забраниха, подозирайки, че по този начин се разхищава и новото бельо. Сега ги задължаваха да предават износеното на определено място, където авторитетна комисия го приемаше, и след това го накъсваха на парчета.

— Мисля си — продължи Елизавета Анатолиевна, — че може би трябва всички ние, които работим тук, да се задължим да донесем от къщи по един парцал и така да излезем от затрудненото положение…

— Е, какво пък, изглежда, не ни остава нищо друго — въздъхна Людмила Афанасиевна. — Аз съм съгласна. Само, моля ви, вие го предложете на Олимпиада Владиславовна…

Да! А трябваше да отърве и самата Олимпиада Владиславовна от непредвидения семинар, който бе абсолютна нелепост. Нима можеше да се изключи от работа за десет дни най-опитната сестра?

Отново позвъни, но пак не успя да се свърже. После веднага отиде да прегледа болния от Ташауз. Отначало постоя в тъмната стая, докато свикнат очите й. След това се зае да проследи движението на бариевата смес в тънкото черво, движейки защитния екран и обръщайки болния ту на едната, ту на другата страна, за да направи рентгеновата снимка. Опипвайки с ръцете си, на които бе сложила гумени ръкавици, корема на пациента и спирайки при стоновете му „боли“, за да разгледа по-добре разлетите зашифровани оттенъци на петната и сенките, Людмила Афанасиевна състави диагнозата.

Неусетно мина и обедната почивка, но както винаги, дори и през лятото, Донцова не се появяваше със сандвич в ръка в двора на клиниката.

Почти веднага след като излезе, я извикаха за консултация в превързочната. Там главният хирург отначало обясни историята на болестта на пациентката, след това изпрати да я извикат. Прегледаха я и Донцова стигна до извода, че единственият изход да я спасят е само кастрацията. Болната, която бе на не повече от четиридесет години, заплака. „Но това е краят на живота!… Мъжът ми ще ме изостави…“ След като я изчакаха няколко минути да се наплаче, Людмила Афанасиевна се опита да й втълпи:

— А вие въобще не казвайте на мъжа си каква е била операцията. Как ще разбере? Никога няма да успее. Във ваши ръце е да скриете всичко.

Постъпила, за да спасява именно живота — в тяхната клиника главният въпрос бе да се победи смъртта, Людмила Афанасиевна бе непреклонна в убеждението си, че в името на живота е оправдана всякаква друга загуба.

Но днес през цялото време в клиниката, където и да се намираше, нещо й пречеше да бъде, както обикновено, уверена, отговорна и властна.

Не се ли дължеше това на отчетливата болка, която усещаше в областта на стомаха си? Някои дни въобще не я чувстваше, през други — много слабо, а днес — силно. Ако не беше онколог, тя не би обърнала внимание на болката или пък безстрашно би отишла да се изследва. Работата бе там, че Людмила Афанасиевна прекалено добре познаваше тънката нишка, за да размотае първата макара: да сподели с близките и колегите си по работа. Самата тя се осланяше на прословутото руско „може би“: а може би всичко ще премине, а може би това се дължи само на нервна преумора?

Не, не бе това; нещо друго й пречеше през целия ден, сякаш в пръста й бе забито трънче, чието място не можеше да открие; бе нещо смътно, неопределено, но не й даваше мира. Едва когато се настани зад своята маса и докосна отново папката с надпис „Лъчева болест“, разчетен от досетливия Костоглотов, тя разбра, че през целия ден е била не само развълнувана, но и засегната от спора с него за правото да лекува.

Тя още чуваше неговата фраза: преди двадесет години вие сте облъчвали някой страдащ като Костоглотов, който ви е молил да не го правите, но вие още не сте познавали лъчевата болест!

Людмила Афанасиевна действително бе длъжна скоро да направи съобщение в дружеството на рентгенолозите на тема „Късните лъчеви изменения“; почти за същото, за което я упрекваше Костоглотов.

Едва неотдавна, преди година-две, не само тя, но и другите рентгенолози, работещи и тук, и в Москва, и в Баку, бяха обърнали внимание на тези случаи, които не можеха да си обяснят веднага. Появиха се известни подозрения, след това и догадки; върху този въпрос разискваха в кореспонденциите си, говореха засега не в докладите, а само по време на почивките. Тогава някой прочете реферат на статии от американски списания, от който разбраха, че подобно нещо смущава и техните отвъдокеански колеги. А случаите се увеличаваха; непрекъснато постъпваха болни със специфичните оплаквания и изведнъж бе намерено названието: „Късни лъчеви изменения“, и настъпи времето да се говори за болестта на глас и да се търсят отговори.

Смисълът се състоеше в това, че след рентгеновите лъчи, дали добри, неочаквани и дори блестящи резултати благодарение на големите дози, приложени преди десет и петнадесет години, сега върху облъчваните места се появяваха неочаквани разрушения и обезобразявания.

Ако тези отдавнашни облъчвания бяха провеждани за злокачествени тумори, биха били оправдани, защото и от днешна гледна точка нямаше изход: спасяваха болния от неминуемата смърт по все още единствения метод и само с големи дози, защото от малките нямаше никакъв ефект; затова пациентът, идвайки отново в клиниката, бе длъжен да разбере, че това е възмездие за вече изживените, допълнително отпуснати му от лекарите години живот, а също и за онези, които му оставаха.

Но тогава — преди десет, петнадесет и дори осемнадесет години, когато дори не съществуваше названието „лъчева болест“, рентгеновото облъчване представляваше такъв директен, надежден и абсолютен метод, такова великолепно постижение на съвременната медицинска наука, че се приемаше като остаряло мислене и едва ли не като саботаж в лечението на трудещите се отказът от облъчването и търсенето на други, паралелни или обиколни пътища за лекуване. Страхуваха се само от острите ранни поражения на тъканите и костите, но и тях тогава бяха успели да избягнат. И облъчваха с истинско възторжено увлечение! Дори и доброкачествените тумори, и малките деца.

А сега тези деца, станали вече юноши и девойки, някои и омъжени, идваха с необратими поражения по местата, където толкова усърдно ги облъчваха.

Миналата есен дойде, но не в раковото отделение, а в хирургичното (Людмила Афанасиевна все пак разбра и успя да издейства да го прегледа), петнадесетгодишно момче, едната ръка и единият крак на което изоставаха от растежа на другите, а това се отнасяше и за едната половина на черепа; поради тази причина, погледнато отстрани, момчето изглеждаше като карикатура. Преровила архива, Людмила Афанасиевна си спомни, че е същото онова две — две и половина годишно дете, което майката бе донесла в клиниката с множество поражения на костите с непознат дотогава произход; нямаше нищо общо с раковите подутини, нито пък с дълбокото нарушаване на обмяната на веществата; тогава хирурзите бяха изпратили детето при Донцова с надежда, че рентгенът ще им помогне да разберат. И той действително помогна! И толкова много, че майката плака от радост, убеждавайки всички, че никога няма да забрави спасителите.

Сега момчето бе дошло само — майка му вече не беше сред живите, и никой с нищо не можеше да му помогне, никой не можеше да извлече от костите му предишното облъчване.

Съвсем наскоро, в края на януари, пристигна млада майка с оплакване, че гръдта й не пуска мляко. Не дойде веднага в тяхното отделение, защото я бяха изпращали от едно в друго, докато накрая се озовава в онкологичното. Донцова не можа да си спомни коя е майката, но тъй като в клиниката картоните на болните се пазят вечно, отиде в архива и успя да намери нейния картон от хиляда деветстотин четиридесет и първа, в който прочете, че като момиченце тя е била в клиниката и доверчиво е лягала под рентгеновите лъчи с доброкачествена подутина, заради която днес никой не би я лекувал с рентген.

На Донцова й оставаше единствено да продължи стария картон: да запише в него, че меките тъкани са се атрофирали и че по всяка вероятност това е късно лъчево изменение.

Нито на юношата с изкривеното тяло, нито на майката, разбира се, някой обясни, че в детството им са ги лекували не така, както трябва; в личен план тези обяснения бяха безполезни, а в общ — биха навредили на здравната пропаганда сред населението.

У самата Людмила Афанасиевна тези случаи предизвикваха сътресение, тъпо чувство за непоправима вина; точно в тази нейна невралгична точка улучи днес Костоглотов.

Тя скръсти ръце и се заразхожда из стаята от вратата до прозореца по пътеката между двата вече изключени апарата.

Можеше ли въобще да се поставя въпросът за правото на лекаря да лекува? Ако се разсъждава така, ако се появява съмнение по отношение на всеки научно приет днес метод, дали няма по-късно да бъде опорочен или отхвърлен; тогава може дявол знае докъде да се стигне! Та нали има случаи, когато човек приема първия в живота си аспирин и умира!… Тогава въобще не бива да се лекува! Тогава въобще не трябва да се творят и всекидневните блага.

Този закон вероятно има и всеобщ характер. Който прави нещо, с действията си винаги поражда и едното, и другото: и доброто и злото; само че при един доброто е повече, а при друг — злото.

Но колкото и да се успокояваше, колкото и добре да знаеше, че тези нещастни случаи заедно със случаите на погрешни диагнози, късно поставени или с неправилно взети мерки, може би не са повече от два процента от цялата й досегашна работа, че излекуваните от нея, спасени млади и стари, мъже и жени ходят на работа, вървят по тревата и асфалта, летят във въздуха, изкачват стълби, събират памук, метат улици, продават в магазини, седят в кабинети, служат в армията и флота са хиляди и не всички са я забравили и няма да я забравят, също така знаеше, че скоро самата тя ще забрави всичките си най-успешни случаи и трудни победи, а до края на живота си ще помни онези няколко нещастници, които попаднаха под колелата на погрешното лечение.

Така бе устроена паметта й.

Не, тя нямаше да може да се подготви днес за съобщението пред обществото на рентгенолозите, а и денят бе към края си. (Оставаше й да отнесе вкъщи папката, но това щеше да бъде безполезно, макар да бе вземала стотици пъти със себе си неща, които не бе успяла да свърши по време на работа.)

А това, което трябваше да направи, бе да върне „Медицинска радиология“ веднага след като прочете статиите, и да отговори на въпроса на онзи фелдшер от Тахта Купир11.

Светлината, която проникваше през запотеното стъкло, стана недостатъчна, затова тя запали настолната лампа и отново седна на стола. Надникна една от ординаторките, вече без халат: „Няма ли да тръгвате, Людмила Афанасиевна?“, после влезе и Вера Хангард и зададе същия въпрос, но Донцова не му обърна внимание, а я попита:

— А Русанов как е?

— Спи. Нямаше повръщания, а само температура. — Вера Корнилиевна свали престилката си и остана по синьо-зелена рокля от тафта, прекалено хубава за работа.

— Не ви ли е жал да я похабявате тук? — насочи погледа си към хубавата дреха Донцова.

— А защо да я пазя?… Защо? — Хангард се опита да се усмихне, но се получи жалка гримаса.

— Добре, Верче, след като така стоят нещата, следващия път ще му бием пълна доза, десет милиграма — подхвърли Людмила Афанасиевна с убийствения маниер на човек, който разбира, че думите само отнемат време, и продължи да пише писмото до фелдшера.

— А Костоглотов? — тихо попита Хангард, вече отворила вратата, за да излезе.

— Имаше битка, но той бе сразен и се покори! — усмихна се Людмила Афанасиевна и отново почувства рязка болка в областта на стомаха. За миг дори й се прииска да се оплаче първо на Вера; вдигна примижалите си очи, но в полутъмната стая видя колежката си като приготвила се за театър с красива рокля и обувки с висок ток и реши да го отложи за друг път.

Всички си бяха отишли, а тя продължаваше да седи. Беше съвсем безсмислено и безполезно да остава повече от половин час в помещенията, ежедневно облъчвани, но такива бяха стеклите се обстоятелства. Всеки път, преди да излезе в отпуск, тя бе много бледа, а левкоцитите й, монотонно намаляващи всяка година, се снижаваха до две хиляди, число, до което се смяташе за престъпно да се доведе някой пациент. На ден й се полагаше по норма да прегледа на рентгена трима с болни стомаси, а по време на войната тя стигаше и до двадесет и пет. Преди отпуск трябваше на самата нея да се прелива кръв, защото почивката не бе в състояние да възстанови загубеното за цяла година.

Но строгата инерция на работата не й позволяваше да се огледа. Към края на всеки работен ден тя с досада установяваше, че отново не е успяла да свърши заплануваното. И сега между другото тя отново се замисли за жестокия случай, свързан със Сибгатов, и си записа за какво трябва да се посъветва при срещата в дружеството с доктор Орещенков. Както тя въвеждаше в работата ординаторите си, така и нея някога, през войната, хванал ръката й, внимателно я насочваше и разширяваше кръгозора й доктор Орещенков. „Никога, Люда, не се старайте да се ограничите само в сферата на дадена специализация, за да не изпаднете в положението на изсушената риба! — предупреждаваше я той. — Дори целият свят да се стреми към тясната специализация, вие дръжте на своето — бъдете с единия си крак в рентгенодиагностиката, а с другия — в рентгенотерапията! Дори да сте последната, останете си такава!“ А той все още бе жив и се намираше тук, в града.

Вече угасила лампата, тя се върна от прага, за да запише какво трябва да направи следващия ден. Облякла старото си синьо палто, Донцова се насочи към кабинета на главния лекар, но той бе заключен.

Дори когато слезе по стъпалата между тополите и се запъти по алеята на болничния двор, мислено оставаше все още на работното си място, а и не искаше да го напусне. Времето беше никакво, но Людмила Афанасиевна не му обръщаше внимание. Здрачът още не бе настъпил. По пътя си тя срещаше много непознати лица, но у нея дори не се появи естественото женско любопитство да обърне внимание кой от минувачите с какво е облечен, каква шапка и обувки носи. Донцова вървеше леко навъсена и строго поглеждаше непознатите, сякаш у всеки един от тях подозираше наличност на онези възможни подутини, които тези хора въобще не подозират, но утре може би ужасени ще ги открият в себе си.

Неусетно премина покрай чайната, разположена в пределите на болничното заведение, и покрай узбекчето, постоянно търгуващо със загънати във фунии от вестник бадеми, и стигна до главната външна врата.

Би трябвало, като излизаше през тази врата, през която бдителната, плесната в устата дебела пазачка разрешаваше да излязат само здравите хора, а болните преследваше с високо изречени укори, да, би трябвало Людмила Афанасиевна да премине от трудовата част на живота си в семейната, но не се получаваше, защото тя не делеше времето и силите си между работата и дома си. Зад болничната ограда тя бе в състояние да преживява по-добрата половина на своето бодърстване, по време на което мислите й, свързани с работата, витаеха около главата й като пчели, които я преследваха дълго, след като напуснеше болничния двор, а и сутрин, много преди да излезе от дома си.

Пусна писмото, адресирано до Тахта Купир, пресече улицата и застана на спирката на трамвая, за да изчака нужния й номер. После всички се втурнаха към вратите. Людмила Афанасиевна също се разбърза, за да може да намери свободно място: това бе първата й мисъл, свързана с външния свят, която започваше да я превръща от оракул на човешките съдби в обикновен трамваен пътник, когото никой не щади в блъсканицата.

Но и по-късно, заслушана в звъна на трамвая по стария, еднопосочен релсов път и по време на спирките, където се разминаваха трамваите, Людмила Афанасиевна гледаше разсеяно през стъклото, продължавайки да мисли ту за белодробните метастази на Мурсалимов, ту за възможното влияние на инжекциите, определени за Русанов. В душата й оставаше неприятна утайка — Донцова знаеше, че това усещане няма да я напусне през цялата вечер — обидният наставнически тон и заплахите на Павел Николаевич, с които той я посрещна днес по време на визитацията, които бяха временно изместени през деня от другите впечатления.

Много от жените в трамвая, както и самата Людмила Афанасиевна, носеха не малки дамски чантички, а чанти, големи колкото куфар, в които можеше да се побере живо прасенце или четири хляба. Постепенно, след всяка отминала спирка и осветен магазин, мярнал се зад стъклото, Людмила Афанасиевна усещаше как я завладяват мислите за домакинството и къщната работа. Всичко лежеше на нейните рамене, защото каква помощ можеше да се очаква от мъжете. Съпругът и синът й бяха такива, че когато тя заминаваше на конференция в Москва, те дори и съдовете не миеха по цяла седмица не защото умишлено ги оставяха за нея, а защото не виждаха никакъв смисъл в тази вечно повтаряща се монотонна работа.

Людмила Афанасиевна имаше и дъщеря, омъжена, с бебе, но вече почти стигнала до развод. За първи път спомнила си за нея, Людмила Афанасиевна истински се разстрои.

Днес бе петък. В неделя я чакаше голямо пране. Това означаваше, че се налага храната, предназначена за първата половина на следващата седмица (тя готвеше два пъти седмично), на всяка цена да бъде приготвена в събота вечерта. А тази вечер, преди да си легне, трябваше да накисне бельото. Сега и само сега, макар и вече късно, бе наложително да отиде до централния пазар, където човек все още можеше да намери това, което търси.

Тя слезе на спирка, от която трябваше да се прекачи на друг трамвай, но погледна в огледалната витрина на съседния гастроном и реши да провери какво има вътре. Месният щанд бе празен, а на рибния нямаше нищо интересно — сельодка, солен калкан, консерви. Минавайки покрай живописните многоцветни пирамиди от винени бутилки и кафявите, досущ като цвета на колбасите, кръгли пити кашкавал, тя видя, че в бакалията има слънчогледово олио и яйчен концентрат. Людмила Афанасиевна плати на касата и се върна, за да купи две бутилки олио.

Но докато чакаше на опашката само от двама души, в магазина се вдигна оживен шум и от улицата в гастронома влезе цяла тълпа и бързо се строи в редици на месния щанд и касата. Людмила Афанасиевна трепна и без да дочака да купи олиото, бързо отиде и се нареди на новата опашка. Все още нямаше нищо зад стъклото на хладилника, но блъскащите се една в друга жени бяха предвидили съвсем вярно, че ще дават по килограм шунка на човек.

Людмила Афанасиевна успя толкова навреме да се включи в новата опашка, че имаше смисъл да се нареди и втори път.

(обратно)

Глава 8 С какво живеят хората

Ако не бе този рак на шията, Ефрем Подуев би бил мъж в разцвета на силите си. Нямаше още петдесет. Бе плещест, с атлетични крака и здрав разум. Бе не само издръжлив, но сякаш и с два гръбначни стълба. Можеше след осем часа работа да изработи още осем, без да се умори.

В младостта си в Урал, на Кама, бе мъкнал шестпудови12 чували; тази негова сила бе останала почти същата; той и сега не би се отказал да изкачи с няколко работници върху дъсчена платформа бетонобъркачка. Бе пребивавал в много краища, бе вършил огромна разнообразна работа: някъде там бе рушил, копал, снабдявал, строил; не му бе унизително да работи и за по-малко от червонец13; от половин литър водка въобще не залиташе, а след втория литър не падаше. Самият Ефрем Подуев чувстваше, че няма поставена пред него граница и че винаги ще бъде такъв. Но независимо от гигантската си сила не попадна на фронта, защото го бяха призовали в специалното строителство; така че той не получи нито една рана, която би налагала да постъпи във военна болница. Никога нищо не бе го засягало — нито грип, нито епидемия, нито дори зъбобол.

И едва по-миналата година за първи път заболя, и то от тази…

От рак.

Той сега безгрижно подхвърляше: „рак“, но дълго пред себе си бе се преструвал, че няма нищо, че всичко е дреболия, и колкото можеше, — отлагаше, не отиваше на лекар. А когато накрая отиде и след като от диспансер на диспансер стигна до раковото, където на всички болни казваха, че не страдат от рак, Ефрем не повярва на природната си проницателност, а на своето желание: не, това не е рак, всичко ще мине и замине.

Но почувства Ефрем, че езикът му набъбва, неговият език — ловък, точен, незабележим, никога непоглеждан, а толкова полезен в живота. За половин столетие той толкова се използваше; с този език се договаряше за заплащане на несвършена от него работа; бе се клел в това, което не бе правил и в което не бе вярвал; бе крещял пред началниците, ментосвал работниците; и заядливо бе псувал, намеквайки кое там е свято и кое скъпо, и се наслаждаваше, стигайки до девето коляно, като славей на гласа си; и безсрамни анекдоти, но без политика, бе подхвърлял наляво и надясно; и волжки песни бе пял; и много жени, изоставени по цялата страна, бе лъгал, че не е женен, че няма деца, че ще се върне след седмица и тогава ще построят дом. „Езикът ти да изсъхне!“ — го прокле една от многото временни тъщи, но езикът не слушаше Ефрем само когато бе в пияно състояние.

И изведнъж започна да се уголемява, да опира в зъбите и небцето и да не се побира в сочното меко гърло.

Но Ефрем не преставаше да се озъбва пред другарите по стая.

— От нищо на света не се страхува Подуев!

И всички говореха:

— Даа, Подуев е волеви човек.

Но това не бе никаква сила на волята, а обикновен, само че удесеторен страх. Заради него продължаваше да работи, за да отложи колкото се може по-дълго операцията. Целият предишен живот бе подготвил Подуев не да умира, а да живее. Този обрат се оказа непосилен за него; Ефрем не знаеше пътищата, по които би могъл да го преодолее; прогонваше мисълта за него с успокоението, че е на крака, и всеки ден, сякаш нищо не бе се случило, отиваше на работа и се радваше, когато чуеше похвални слова за волята си.

Не прие операцията и започна иглотерапия: вкарваха игли в езика му, сякаш беше грешник в ада, и ги изваждаха след няколко денонощия. Толкова се искаше на Ефрем да мине само с тези игли, толкова се надяваше, но нищо не се получи. Езикът още повече подпухна. И след като не можа повече да намери в себе си от прословутата сила на волята, наклонил глава над бялата амбулаторна маса, Ефрем се съгласи.

Операцията направи Лев Леонидович и при това изключително успешно! Както бе обещал, така и стана: езикът на Ефрем възвърна почти предишните си размери; вярно, когато говореше, малко пелтечеше, но това не му пречеше отново да бълва предишния поток от думи. След това, преди да го изпишат, го извикаха и Лев Леонидович му каза: „А след три месеца ще дойдеш отново, за да направим нова операция, този път на шията. Тя ще бъде по-лека.“

Но на такива „леки“ Подуев бе успял да се нагледа в клиниката, затова и не се появи на определената дата. Изпратиха му по пощата писмо с молба да се яви колкото се може по-бързо, но той не отговори. Въобще бе свикнал да не се задържа дълго на едно място и заради едната шега бе способен да се остави да го завеят ветровете в Колима или Хакасия. Никъде нищо не го задържаше: нито имущество, нито квартира, нито семейство; обичаше единствено свободния живот и да има пари в джоба. А от клиниката продължиха да изпращат писма, в които вече пишеха, че ако сам не се появи, ще го докарат с милиция. Ето каква власт имаше раковият диспансер дори над онези, които въобще нямаха рак!

Ефрем бе принуден да се подчини. Разбира се, би могъл все още да не се съгласява, но Лев Леонидович опипа шията му и силно го наруга за закъснението. Разрязаха шията му от двете страни, както се посичат, разчиствайки сметките си, апашите, и Подуев дълго остана на легло с бинтована шия, а когато го изписаха, лекарите клатеха глава.

Но от предишния волен живот той не намери и следа: вече не му харесваха нито работата, нито компаниите, нито водката, нито цигарите. Шията му, вместо да оздравее, непрекъснато го тормозеше: нещо в нея звънтеше, стягаше го, пронизваше и болката отекваше дори в главата му. Болестта сякаш пълзеше по шията му и той чувстваше вече болката едва ли не в ушите си.

И когато преди месец отново се върна в старото здание от сиви тухли с дълбоки красиви фуги, стъпи върху полираното от хиляди стъпки крило, заобиколено с тополи, и хирурзите веднага го окръжиха като роднина, а той отново облече болничната пижама на ивици, настанен в същата стая, близо до операционната, с прозорци към задната част на оградата, и очакваше новата операция, трета по ред, Ефрем Подуев повече не можеше да лъже себе си: бе осъзнал, че има рак.

Сега, стремейки се вече към равенство, той започна да убеждава и съседите си, че имат рак и че никой няма да се измъкне от тук жив; че дори и да излязат, ще бъде временно, защото са осъдени да свършат именно в тази клиника. Говореше го не защото изпитваше удоволствие да ги мъчи и да слуша как стенат и хленчат, а защото искаше повече да не лъжат, а да казват истината.

Направиха му третата операция, която бе по-дълбока и болезнена. Но след като започнаха да го превързват, кой знае защо, лекарите не бяха весели, а мънкаха помежду си не на руски и го омотаваха все по-стегнато и с повече бинтове, съединявайки сякаш нарочно ведно главата и тялото му. И болката, която пронизваше главата му, ставаше все по-силна.

И така, имаше ли смисъл да се преструва? След като бе приел, че има рак, трябваше да продължи и по-нататък; да приеме онова, което следваше, пред което бе затварял очите си близо две години: че му е време да умре. Изречено със злорадство, дори звучеше по-добре от безличното: да си отиде от този свят.

Но това откритие само можеше да се облече с думи, но не и да се представи или пък да се приеме от сърцето: нима може да се случи с него, с Ефрем? Какво ще стане? Какво трябва да се направи?

Това, заради което се криеше зад работата и зад хората, бе се изправило очи в очи с него и го стягаше с превръзката на шията.

Нищо успокояващо не можеше да чуе нито от съседите си в стаята, нито в коридорите, нито на първия, нито на втория етаж. Всичко бе изговорено и пак се оказа, че не е онова, което го мъчи.

Тази бе причината да се движи непрекъснато в продължение на пет-шест часа на ден от вратата до прозореца и обратно, търсейки помощ.

Където и колкото и да живееше Ефрем (а той не бе живял само в големите градове, а покрайнините на огромната страна бе обикалял многократно), за него и подобните му винаги бе ясно какво се иска от човека: искаше се добра специалност или майсторска ловкост в живота; и от едното, и от другото се печелеха добри пари. И когато хората се запознават, никой не пита другият как се казва, а какво работи и колко получава. И ако човек не е успял, това означава, че е или глупав, или нещастен, с една дума — нищо човек.

Такъв, напълно разбираем живот водеше Подуев през всичките тези години и във Воркута, и на Енисей, и в Далечния изток, и в Средна Азия. Хората изкарваха големи пари, а после ги харчеха — дали през почивните съботи или по време на отпуск, нямаше значение, но ги пропиляваха наведнъж.

И всичко бе добре измислено, това устройваше всеки, докато не заболееше от рак или от друга смъртоносна болест; тогава и специалността, и ловкостта, и заеманата длъжност, и голямата заплата губеха всякакъв смисъл. И по обзелата ги безпомощност, и по желанието да лъжат себе си до последно, че нямат рак, излизаше, че всички те са слаби хора и са пропуснали нещо много важно в живота.

Но какво?

Още от младежките си години Ефрем бе чувал, а и знаеше, че в това число влизат и той, и приятелите му, че синовете растат по-умни от родителите, които през целия си живот никога не бяха стигали до града, защото ги плашеше, а Ефрем тринадесетгодишен вече яздеше, стреляше с наган, а петдесетгодишен вече бе успял да опознае като любима жена цялата страна. Но сега, разхождайки се из стаята, той си спомняше как умираха старците, независимо от това дали бяха руснаци, татари или някои от местните малцинства от областта около Кама; те не се правеха на важни, не се дърпаха отчаяно, не се хвалеха, че няма да умрат, а всички приемаха спокойно смъртта. Не само че не си правеха нереални сметки за срока, а се готвеха тихо и предварително определяха на кого да дадат кобилата, жребчето, а на кого — зипуна14 и ботушите. И облекчено напускаха света, сякаш се преселваха в друга дървена селска къща. И никого не можеше да изплашиш с рака. А и никой от тях нямаше рак.

А тук, в клиниката, всеки, независимо дали диша с кислородна маска и едва движи очите си, си повтаря: „Няма да умра! Нямам рак!“

Като кокошки в кълчища. Всяка в края на краищата я чака ножът, но те не престават да кудкудякат в очакване на просото. Хванат някоя, за да я отнесат на дръвника, а останалите, сякаш нищо не се е случило, отново се тълпят около стопанина.

Така ден след ден Подуев маршируваше между леглата по скърцащия дървен под, но не можеше да реши по какъв начин трябва да посрещне смъртта; не можеше нито да си го представи, нито да попита някого; най-малко очакваше да го открие в някаква книга.

Някога бе завършил четири класа, а след това и строителни курсове, но никога не бе изпитвал вътрешно желание да чете; пред вестниците предпочиташе радиото, а книгите приемаше като нещо съвсем излишно в делничния живот, а и в онези далечни диви места, където се преместваше заради повечето пари, не бе срещал книголюбители. Подуев четеше само при необходимост: брошури за обмяна на опит, описания на подемни механизми, служебни инструкции, заповеди й „Краткият курс“15 до четвърта глава. Виждаше му се глупаво да харчи пари за книги или да виси по библиотеките. По време на далечно пътуване или когато му се налагаше да чака дълго, му попаднеше някаква книга, той прочиташе двадесет-тридесет страници, но след това винаги я затваряше отегчено, тъй като не намираше в нея нищо, което си заслужаваше вниманието.

Тук, в клиниката, Подуев виждаше много книги — по шкафчетата и первазите на прозорците, но не изпитваше никакво желание да ги разтвори. Не би започнал да чете и онази със синята корица и златните букви, но му я бе натрапил Костоглотов в най-отвратителната вечер. Сложи Ефрем две възглавници зад гърба си и започна да я разлиства. Ако бе роман, въобще не би го докоснал, но тя съдържаше малки разкази от по пет-шест страници, а дори и от една. Изпълваха книгата като дребен чакъл… Започна да чете заглавията и веднага разбра, че става дума за истински неща. „Труд, смърт и болест“, „Главният закон“, „Източникът“, „Изпуснеш ли огъня, няма да го потушиш“, „Тримата старци“, „Вървете по света, докато съществува“.

Ефрем избра най-краткия разказ и го прочете. Замисли се, а после изпита желание да го прочете още веднъж. След като го прочете, отново се замисли.

Същото се повтори и със следващия разказ.

Тогава угасиха лампите. За да не откраднат книгата и за да я намери по-лесно на сутринта, Ефрем я пъхна под дюшека си. После разказа на Ахмаджан старата басня как Аллах бе определил годините на живота и колко се паднали на човека (впрочем той не вярваше в това, защото не можеше да си представи, че може да съществуват ненужни години, когато човек е здрав). А преди да заспи, отново се замисли върху прочетеното.

Само нетърпимото главоболие му пречеше да мисли.

На следващия ден, петък, сутринта бе мрачна и както всяка болнична сутрин — тежка; всяка сутрин започваше с тежките речи на Ефрем. Ако някой се осмелеше да изрази някаква надежда по отношение на бъдещето, Ефрем веднага охлаждаше ентусиазма му, но сега нямаше желание нито да става, нито да си отваря устата; настани се удобно в леглото и се надвеси над снощната книга. Почти нямаше смисъл да се мие, защото калъпът от бинтове му пречеше да намокри дори бузите си; закуската можеше да се изяде в леглото, а днес нямаше визитация на хирурзите. Бавно прелиствайки дебелите шумящи страници, Ефрем, след като мълчаливо прочетеше поредния разказ, се замисляше.

Минаха лекарите по облъчването, напери се очилатият със златните рамки, но после, минута преди да му бият инжекцията, се уплаши и млъкна; Костоглотов, както винаги, излизаше от стаята и се връщаше; изписаха Азовкин, който се сбогува и присвил се с ръка на корема, си отиде; някои от пациентите ги извикаха за преливане на кръв и за рентген. Но Подуев така и не стана: мълчаливо четеше. С него разговаряше книга, която не приличаше на никоя друга.

Бе изживял цял живот, а никога не бе държал в ръцете си такава сериозна книга.

Макар че едва ли щеше да започне да я чете, ако не лежеше на това болнично легло и не усещаше постоянната болка в шията, резонираща в главата му, защото тези разкази не биха приковали на едно място здравия.

Още предишната вечер на Ефрем направи впечатление заглавието „С какво живеят хората“. Когато го видя, си помисли, че сякаш самият той го е измислил. Разхождайки се между леглата, неговите мисли през последните седмици бяха насочени именно към въпроса с какво живеят хората.

Разказът не бе малък, но още от самото начало се четеше леко и намираше отзвук в душата:

„Живееше обущарят с жената и децата си на квартира при един мужик. Нямаше нито дом, нито своя земя и затова прехранваше семейството си благодарение на занаята си. Хлябът беше скъп, а изработеното от него се плащаше евтино; каквото получеше, с това се издържаше. Имаше обущарят една шуба за него и за жена му, а и тя цялата бе изпокъсана от носене.“

Всичко това му бе близко, а и по-нататък — също: самият Семьон бе сух и жилав, чиракът Михайло — слабоват, а господарят:

„… като човек от другия свят: червена мутра, налята като на бик шия, целият сякаш излят от чугун. От такъв живот как да изглежда другояче, от такъв и смъртта се бои.“

Бе виждал доста такива и Ефрем: Каращук, началникът на каменовъгления тръст, бе същият, и Антонов, и Чечев, и Кухтиков. А и самият Ефрем не бе ли започнал да се стреми към такъв живот?

Бавно, попивайки всяка дума, Подуев прочете целия разказ до края.

Това се случи преди обяд.

На Ефрем не му се искаше нито да стане, нито да говори. Сякаш нещо бе влязло в душата му и бе я преобърнало. Там, където по-рано бяха очите, сега ги нямаше; същото се отнасяше и за устата.

Първата груба стружка от Ефрем смъкна болницата, а сега вече всеки можеше да го рендосва като дървен труп.

Останал както си беше — облегнал се на възглавницата и свил колене, върху които лежеше затворената книга, Ефрем гледаше в отсрещната бяла стена. Денят отвън бе, както и преди, мрачен.

На отсрещното легло лежеше, заспал веднага след инжекцията, белоликият курортист, завит с две одеяла заради треската, а на съседното Ахмаджан играеше със Сибгатов на дама. Разговаряха помежду си на руски, защото техните родни езици малко си приличаха. Сибгатов бе заел такава поза, която не изискваше от него да свива болния си гръб. Той бе още млад, но темето му бе започнало да олисява.

А от косите на Ефрем още не бе паднал косъм; бяха гъсти като горски храсталак, през който е невъзможно да минеш. И досега нищо от мъжката му сила, с която покоряваше женорята, не бе изчезнало, а вече сякаш не му бе нужна кой знае колко…

Пък и колко жени бе повалил по гръб, дори Ефрем не можеше да си представи. В началото ги броеше, особено омъжените, но после заряза. Първата му жена бе Амина, татарка от Елабуга, с бяло лице и много чувствителна; кожата й бе толкова прозрачно нежна, че бе достатъчно да я докоснеш с нокът, за да потече кръв; отгоре на това бе и доста непокорна — грабна дъщерята и замина. Оттогава Ефрем не допусна подобен позор: винаги той пръв напускаше жените. Водеше свободен живот, не се заседяваше на едно място: заминаваше, ту сключвайки договор, ту разчитайки на мъжка дума, а да мъкне семейството със себе си, му бе неловко, а и не гореше от особено желание. На новото място бързо намираше хазяйка, а за имената на останалите, срещнати и настигнати, свободни и ангажирани, често забравяше да пита, но винаги се разплащаше според уговорката. И сега в паметта му се бяха смесили лица, маниери, жестове и обстоятелства; запомняше само онези, които бяха по-особени. Така бе запомнил и Евдокия, жена на инженер, която по време на войната бе видял да стои на перона на гара Алма Ата–1 под прозореца на купето му и да върти предизвикателно задника се. Неговата бригада заминаваше тогава за Или16, за да открият нов участък. Изпращаха ги много хора от тръста; сред тях бе и скапаният мъж на Евдокия, който недалеч от вагона убеждаваше в нещо някого. Локомотивът изсвири и цялата композиция се отмести. „Хайде — извика Ефрем и протегна ръцете си. — Ако обичаш, изпълзи при мен! Да тръгнем!“ И тя се хвана за силните му ръце, изкатери се до прозореца пред очите на мъжа си и изпращачите и замина да поживее две седмици с него. Това и запомни от цялата история: как издърпваше Евдокия.

Това, което откри у жените за целия си живот, бе привързаността им. Да покориш жената е леко, но да свалиш ръцете й от себе си — трудно. Макар навсякъде да се говореше за „равенство“ и Ефрем да не възразяваше, но в душата си той никога не приемаше напълно жените за хора; изключение правеше първата му жена Амина. И би се учудил, ако някой друг мъж бе започнал сериозно да му доказва, че постъпва зле с жените.

А ето че от тази странна книга излизаше, че самият Ефрем е виновен за всичко.

Този път запалиха лампите по-рано.

Събуди се и чистникът с буца под челюстта, показа плешивата си главичка над одеялото и бързо сложи пред опулените си очи очилата, с които изглеждаше като професор. Веднага обяви пред всички, че е понесъл инжекцията леко, макар преди да се е страхувал. После пъхна ръце в шкафчето за пилешкото.

Ефрем бе забелязал, че такива хилави мъже само на пилешко налитат; за тях дори и агнешкото е „тежко месо“.

Искаше да се обърне, за да не гледа как онзи лакомо оглозгва всяко пилешко кокалче, но за това бе необходимо да обърне цялото си тяло.

Подуев изохка и внимателно се обърна на дясната си страна.

— В тази книга има един разказ — обяви високо той. — Казва се „С какво живеят хората“. Кой ще отговори на такъв въпрос? С какво живеят хората? — усмихна се лукаво Ефрем.

Сибгатов и Ахмаджан прекъснаха играта на дама и вдигнаха глави. Ахмаджан отговори весело и уверено, защото оздравяваше:

— С храна и дрехи.

Преди да постъпи в армията, той бе живял само в аула си и бе говорил на узбекски. Всички руски думи и понятия, дисциплината и безцеремонността бяха усвоени от него именно в казармата.

— Друг някой? — пресипнало попита Подуев. Загадката на книгата, неочаквана за него, бе и за другите трудна. — Кой друг ще отговори? С какво живеят хората?

Старият Мурсалимов не разбираше руски, макар може би да би отговорил най-точно от всички. Но вместо него отговори пристигналият да му сложи инжекция студент:

— Как с какво? Със заплатата!

Черноокият Прошка се опули в ъгъла, сякаш се намираше пред витрина, дори отвори устата си, но не каза нищо.

— Е? — не преставаше Ефрем.

Дьомка остави книгата си и се замисли. Тази, която сега бе у Ефрем, също я бе донесъл той, но така и не можа да я прочете: тя разкриваше нещата така, сякаш бе глухоням събеседник, чийто отговор няма нищо общо с въпроса ти; действаше разлагащо и всичко се объркваше, когато някой търсеше съвет как да постъпи. Затова не бе прочел разказа и не знаеше очаквания от Ефрем отговор; готвеше своя собствен отговор.

— Е, казвай, момче? — окуражи го Ефрем.

— По моему — бавно започна Дьомка като учител пред черната дъска, който, за да не сгреши, обмисля между, думите следващата фраза — преди всичко живеят с въздух, а после — с вода и храна.

По същия начин би отговорил и Ефрем, ако го бяха попитали преди време; само би добавил: и със спирт. Но смисълът на книгата теглеше в съвсем друга посока.

Ефрем млясна с устни.

— Друг желаещ?

Прошка събра необходимата смелост и се обади:

— Още живеят и… благодарение на квалификацията.

И той бе прав; през целия си живот и Подуев бе мислил така.

А Сибгатов въздъхна и притеснено каза:

— С родината.

— Как така? — удиви се Ефрем.

— Ами… с родното място. За да живее човек, трябва някъде да се роди…

— Това не е задължително. Аз в младостта си напуснах Кама и ми е все едно дали съществува или не. Не е ли все едно — река като река.

— Неее — упорстваше Сибгатов, — в родното място не можеш да заболееш… Там всичко е по-леко…

— Добре. Следващият?

Стенейки, Ефрем се обърна наляво. Леглата от страната на прозорците бяха празни. Единственият, който не бе излязъл, бе курортистът. Той продължаваше да яде пилешкото. Ефрем присви очите си.

— Професоре, въпросът е следният: с какво живеят хората?

Павел Николаевич, без да остави кълката, въобще не се затрудни.

— В това отношение не може да съществува никакво съмнение. Хората живеят заради идеята и в името на общественото благо.

После отхапа най-вкусното месо около хрущяла и остави кокалчето върху хартията на шкафчето.

Ефрем не отговори. Бе му досадно, че онзи бе успял да се измъкне толкова ловко. Защото, ако чуеш думата „идея“, по-добре е веднага да запушиш устата си.

Разтвори книгата и отново заби поглед в нея. Искаше да си изясни как да отговори правилно на този измъчващ го въпрос.

— А за какво се разказва в книгата? — попита Сибгатов, отново прекъснал играта на дама.

— Ето за какво… — Подуев зачете първите редове. — „Живееше обущарят с жената и децата си на квартира при един мужик. Нямаше нито дом, нито своя земя…“

Но му бе трудно да чете на глас и затова, облегнал се на възглавниците, той започна да преразказва на Сибгатов прочетеното със свои думи, стараейки се да не пропусне нищо:

— С една дума, обущарят се пропива. Вървял веднъж пиян и когато видял замръзналия Михайло, го прибрал. Жената го наругала — защо си домъкнал още един готованец. А Михайло започнал да работи, без да подгъне крак, и скоро надминал в шиенето обущаря. Веднъж, през зимата, дошъл господарят със скъпа кожа и заповядал: ботушите да бъдат по крака, да са удобни и да не се разшиват. А ако обущарят изхаби кожата, със собствена да направи ботушите. Едва онзи си отишъл, и Михайло започнал някак странно да се усмихва, сякаш зад гърба на господаря видял нещо. Разкроил после кожата, но я изхабил — вече не можело да се направят ботуши с кант, а само пантофки. Обущарят се хванал за главата — с една дума, какво си направил, сега ще ме погубиш. А Михайло отговаря: човек се запасява за цяла година, а не знае, че може да не изкара до следващия ден. И наистина, насред пътя господарят се гътнал и господарката изпраща при обущаря слугинчето с молба да не шият ботуши, а пантофи. За мъртвия.

— По дяволите! Това са някакви врели-некипели! — възмутено се обади Русанов. — Нима не може да се пусне друга плоча? От километър се усеща, че това не е нашият морал! И с какво живеят хората там?

Ефрем престана да разказва и се обърна с натежал поглед към плешивия. Той не бе забравил, че онзи едва не отгатна какъв е отговорът. В книгата бе написано, че хората трябва да живеят не с грижата за себе си, а с любовта към ближния, а хилавият бе казал — в името на общественото благо.

Така и излизаше.

— С какво живеят? — Ефрем смътно долови, че това на глас не се изговаря, защото му изглеждаше някак си неприлично. — Казано е с любов…

— С лю-бов?… Не, това не е нашият морал! — блеснаха очилата със златните рамки. — Слушай, кой е написал това?

— Какво? — изръмжа Подуев, защото го отклоняваха от същността.

— Кой го е написал, питам? Авторът? На първа страница е написано, виж…

Кому бе нужна някаква си фамилия? Какво общо имаше тя с болестите им, с живота и смъртта им? Ефрем нямаше навик да чете по книгите кой е писателят, а дори и ако прочетеше името, веднага го забравяше.

Сега все пак обърна на първата страница и прочете на глас:

— Тол-стой.

— Не може да бъде! — запротестира Русанов. — Имайте предвид, че Толстой е писал само оптимистични и патриотични неща, иначе не биха го издавали. „Хляб“, „Петър Първи“. Той е три пъти лауреат на Сталинска награда. Имайте предвид!

— Но този Толстой е друг! — обади се от ъгъла Дьомка. — Тук става дума за Лев Толстой.

— Значи не е същият? — въздъхна облекчено Русанов. — Значи е другият?… Този, който е огледало на руската революция? Кюфтета от ориз! Вашият Толстой много, мно-го неща не е разбрал. А на злото човек трябва да се противи, момченце, със злото трябва да се води борба!

— И аз мисля така — глухо отговори Дьомка.

(обратно)

Глава 9 Tumor cordis

Евгения Устиновна, старшият хирург, не притежаваше почти нито една от задължителните за професията черти; при нея не можеха да се открият нито волеви поглед, нито открито чело, което да говори за решителност, нито дори внушителна, вдъхваща респект челюст, толкова пъти описвани. Макар да бе прекрачила границата на петдесетте, ако не носеше косите си прибрани под лекарската шапчица, често хората, видели я в гръб, подвикваха: „Момиче, бихте ли казали…“, но се сконфузваха, когато тя обръщаше към тях умореното си лице с провиснали бузи и с тъмни торбички под очите. По тази причина Евгения Устиновна слагаше върху устните си ярко червило, но й се налагаше по няколко пъти на ден да вади огледалцето и да повтаря манипулацията, защото папиросите, които пушеше, го изтриваха.

Всяка минута, когато не бе в операционната, превързочната или на визитация, тя използваше, за да пуши. Яростно дърпаше от папиросите, сякаш искаше да ги изяде. По време на визитация обикновено по навик тя често вдигаше показалеца и средния пръст на ръката си към устните и по този начин оставаше след себе си съмнението, че пуши и вървейки.

Заедно с главния хирург Лев Леонидович, едър мъж с дълги ръце, тази слабичка остаряваща жена участваше във всички операции, които въобще правеха в клиниката — ампутираше крайници, слагаше трахеотомични тръбички в гърлото, свиваше обема на стомаси, скъсяваше черва, наместваше тазобедрени стави, а към края на операционния ден й се налагаше, като добре усвоена виртуозност и несложна работа, да премахне една-две млечни жлези, поразени от рака. Не минаваше вторник и петък, в които Евгения Устиновна да не изрязва женски гърди, и често, запалила поредната папироса, казваше на санитарката, заета с почистването на операционната, че ако съберат всички тези отрязани гърди, би се получил цял хълм.

Евгения Устиновна през целия си живот бе само хирург, но помнеше и разбираше добре думите на казака Ерошка от книгата на Толстой, отнасящи се за европейските лекари: „Умеят само да режат. Глупаци. А в планините има истински доктори. Познават тревите.“

„Само да режат?“ Не, не така разбираше хирургията Евгения Устиновна! Някога, още когато бе студентка, бе чула един известен хирург, който им четеше лекции, да казва: „Хирургията трябва да бъде благодеяние, а не жестокост! Не да причинява болка, а да я премахва! Една латинска поговорка гласи: да успокоиш болката, е дар божествен!“

Дори първата крачка към премахване на болката — тоест обезболяването, също е болка.

Не с радикалността, дързостта и новото привличаха операциите Евгения Устиновна, а по-скоро единствено с възможността да останеш незабележим, с големия вътрешен разум и нежността. За щастливи приемаше нощите преди поредната операция, когато в полусънното съзнание се появяваше като асансьор неочакван нов план за операцията, по-безболезнен от предварително записания в картона. С внезапно прояснена глава тя скачаше тогава, за да запише подробностите, рискувайки на сутринта в последния момент отново всичко да промени. Често, след като всичко свършеше, откриваше, че това са най-сполучливите й операции.

И ако утре изведнъж се окажеше, че някаква лъчева, химическа, светлинна или психотерапия би могла да спаси болните й без намесата на скалпела, заплашваща да изтрие от човешката практика въобще хирургията, Людмила Афанасиевна дори пръста си не би мръднала, за да я защити.

Защото най-добрите операции бяха онези, от които тя бе на път да се откаже, а най-благоприятни за болния — онези, които успяваше да замени, отхвърли и отсрочи. И в това бе прав Ерошка! И тези свои търсения тя преди всичко и повече от всичко би искала да съхрани в себе си и да не ги загуби.

Но ги губеше… За тридесет и пет години работа със скалпела тя бе свикнала със страданията. И загрубяваше, и се уморяваше. Вече нощите не се озаряваха от пламъка на новите планове. Все по-малко особености откриваше във всяка операция, а все повече — конвейерно еднообразие.

Един от най-досадните недостатъци на човечеството бе този, че хората почти никога не успяват в средата на жизнения си път да сменят рязко професията си.

По време на визитация обикновено вървяха трима или четирима: Лев Леонидович, тя и ординаторите. Но преди няколко дни Лев Леонидович замина за Москва на някакъв семинар, чиято тема бе за операциите на гръдните ракови клетки. И без самата да знае защо, тази събота тя се изкачи на втория етаж съвсем сама, без лекуващия лекар и сестрата.

Дори не влезе в болничната стая, а тихо застана до процепа на вратата, облегната на касата. Позата й бе съвсем момичешка; само млада девойка може така да се облегне, знаейки, че така изглежда по-добре, отколкото да стои строго изправена.

Загледа се какво прави Дьома. Опънал върху одеялото болния си крак, той бе сгънал здравия — върху него, като на масичката, лежеше книгата, на която бе направена някаква фигура от четири дълги молива; Дьомка я разглеждаше и навярно още дълго не би обърнал внимание на останалите, ако не го извикаха. Той вдигна главата си и взе в ръка моливите.

— Какво искаш да построиш, Дьома? — печално попита Евгения Устиновна.

— Теорема! — бодро, излишно високо отговори той.

Но двамата внимателно се гледаха и бе ясно, че зад думите им се крие нещо друго.

— Време ли е? — попита той, но вече не толкова бодро.

Тя кимна с глава.

Помълча, без да променя позата си, която бе избрала повече заради умората си.

— Я по-добре да те прегледам.

Винаги изпълнителният Дьома този път възрази по-оживено от обикновено:

— Людмила Афанасиевна вчера ме прегледа! Каза, че са нужни още сеанси за облъчване!

Евгения Устиновна отново кимна. Лицето й изглеждаше някак печално изящно.

— Добре, но аз все пак ще те прегледам.

Дьома се намръщи. Той махна учебника по стереометрия, отмести се, за да направи място и разголи болния си крак до коляното.

Евгения Устиновна седна на леглото и дръпна ръкава на халата и на роклята до лактите. Тънките пръсти започнаха да опипват крака на Дьома.

— Боли ли? — непрекъснато питаше тя.

— Да, да — потвърждаваше той намръщено.

— През нощта усещаш ли крака си?

— Да, но Людмила Афанасиевна…

Евгения Устиновна поклати разбиращо глава и го потупа по рамото.

— Добре, приятелче. Може да те облъчват.

Отново размениха погледи.

В стаята стана съвсем тихо и се чуваше всяка, дори и тихо произнесена дума.

Евгения Устиновна стана и се обърна. Близо до печката трябваше да лежи Прошка, но той вчера вечерта се премести на леглото до прозореца (макар да съществуваше поличба, че не трябва да се заема леглото на онзи, който е тръгнал да умира), а неговото място бе заето сега от невисокия, светлорус Хенрих Федерау, не съвсем нов пациент, защото вече три дни чакаше настанен направо на стълбището. Сега той стана, опъна ръце по шевовете и почтително погледна Евгения Устиновна, която бе по-висока от него.

Хенрих бе напълно здрав! И нищо никъде не го болеше. След първата блестяща операция той бе излекуван, а бе се появил отново в раковото отделение не защото имаше някакви оплаквания, а от прекалена акуратност: просто изпълняваше написаното в картона му — да се яви на проверка на 1 февруари 1955 година. И бе дошъл отдалеч, минал по трудни маршрути и на няколко пъти се бе прекачвал на различни превозни средства, но пристигна не на 31 януари или на 2 февруари, а именно на 1 февруари с точността, с която луната се появява в определения период на затъмнение.

И отново го настаниха, кой знае защо, в стационара.

Днес той много се надяваше, че ще го пуснат да си отиде.

Влезе върлинестата Мария с угаснал поглед, носеща кърпа. Евгения Устиновна избърса разголените си до лактите ръце и в тишината дълго разтрива с пръстите си шията на Федерау, а след като го помоли да се разкопчае — направи същото и върху ключицата и мишниците му.

— Всичко е добре — ласкаво каза тя, опипвайки и долната му челюст. — Ще направим още една малка операция и си готов!

— Какво? — пребледня Федерау. — Защо е необходимо, след като всичко е наред, Евгения Устиновна?

— Просто за да бъде съвсем добре — усмихна се уморено тя.

— Тук ли? — Хенрих прекара ръка с отривисто движение по шията си. Върху лицето му се четеше молба. Неговите коси бяха с цвета на узряла царевица; такива бяха и веждите му.

— Там. Няма защо да се безпокоите, няма нищо страшно. Ще ви приготвим за вторник. (Мария си записа.) А в края на февруари ще си заминете и повече да не сте се върнали!

— Но все пак отново ще има „проверка“? — опита да се усмихне Федерау, но нищо не излезе.

— Нищо и никаква — усмихна му се извинително тя. А и с какво друго освен с усмивка би могла да го окуражи?

Оставила го да мисли, Евгения Устиновна тръгна по-нататък. По пътя си видя Ахмаджан, който й се усмихна (бе оперирала слабините му преди три седмици), и се спря пред Ефрем.

Той вече я очакваше, сложил настрана книгата със сини корици. С голямата си глава, с необикновено дебелата бинтова превръзка на шията, с широките си рамене, със скръстените крака, полулегнал на леглото, той изглеждаше нереално. Гледаше я изпод вежди, очаквайки някаква неприятна изненада.

Тя се облакъти на таблата на леглото му и с двата си пръста отново докосна устните си, сякаш държеше цигара.

— Как е настроението, Подуев?

Само това оставаше да му говорят — за настроение! Беше й лесно: с няколко думи да отбие номера и да си отиде.

— Ще ме режат! Омръзна ми! — въздъхна Ефрем.

Тя вдигна вежди, сякаш се изненадваше, че на някой може да му омръзне да го режат.

Но нищо не каза.

Двамата мълчаха като след спор или като пред разлъка.

— Нали отново на същото място? — думите му прозвучаха не като въпрос, а по-скоро като увереност, че другояче не може и да бъде.

(Искаше вероятно да възрази: защо по време на предишната операция не сте помислили добре? Но този път Ефрем, който не щадеше никакви началници, казвайки им право в лицето какво мисли, съжали Евгения Устиновна. Нека сама се досети!)

— Близо до него — натъртено произнесе тя.

(Какво да ти кажа, нещастнико, че имаш рак на езика, а не на долната устна? Премахнеш възлите под челюстта, а изведнъж се оказва, че са засегнати дълбоките лимфни пътища, а те не могат да бъдат оперирани по-рано.)

Ефрем изсъска, събрал цялата си ярост:

— Не трябва! Нищо не трябва! Тя го гледаше и мълчеше.

— Изписвайте ме!

Евгения Устиновна погледна в жълтеникавите му очи, в които долови след преживяния страх отчаяна решителност, и също си помисли: наистина защо? Защо да го мъчат, след като скалпелът не може да успее да се справи с метастазите?

— В понеделник, Подуев, ще обсъдим този въпрос и ще решим. Става ли?

(Той настояваше да го изпишат, но дълбоко в себе си все още се надяваше, че тя ще се сопне: „Ти не си с ума си, Подуев! Какво означава това изпишете ме? Ще те лекуваме! Ние ще те излекуваме!“ А тя се съгласяваше. Значи е отписан…)

Ефрем направи движение с цялото си тяло, защото не можеше да кимне с главата си.

И Евгения Устиновна се насочи към Прошка, който се изправи и й се усмихна. Без дори да намекне, че има намерение да го прегледа, тя го попита:

— Е, как се чувствате?

— Добре — още по-широко се усмихна Прошка. — Таблетки мене помогнаха.

Той показа флакон с поливитамини. Чудеше се как да й угоди и да я уговори да не го оперират!

Евгения Устиновна протегна ръката си и опипа лявата част на гърдите му.

— А тук чувствате ли бодежи?

— Това… нищо…

Тя отново кимна.

— Днес ще ви изпишем.

Как само се зарадва Прошка! Черните му вежди се вдигнаха високо.

— Каква… Операция няма?

Тя уморено се усмихна.

След като цялата му седмица премина в посещения на рентгеновия кабинет по четири пъти дневно и го караха ту да легне, ту го вдигаха, водеха го при някакви старчета с бели халати, той вече очакваше най-лошото, изведнъж го изписваха, без да го оперират!

— Значи аз здрав?

— Не съвсем.

— Тез таблетки добри, а? — В черните му очи се четеше признателност; беше му приятно, че и тя се радва на изписването му.

— Такива таблетки сам ще си купувате в аптеките. А аз ще ви изпиша и друго лекарство, ще го пиете — Евгения Устиновна се обърна към сестрата: — Виамин „C“…

Строгата Мария се наведе и си записа в тетрадката.

— Само три пъти на ден! Запомнете, това е много важно! — опита се да му внуши Евгения Устиновна, която знаеше, че често внушението е по-силно от всякакво лекарство. — И трябва да се пазите! Не трябва да вървите бързо, да вдигате тежко. Ако ви се наложи да се наведете, бъдете много внимателен.

Прошка се разсмя, доволен, че и тя не всичко разбира.

— Но как… не вдига… Аз тракторист.

— Ще се наложи да не работите засега.

— А какво? По бюлетин?

— Не, ще ви изпишем като инвалид.

— Инвалид? — Прошка я погледна съвсем отчаяно. — За какво мене инвалидно? Нали здрав и ще живей? Аз млад и иска работи.

Бе протегнал здравите си ръце с груби пръсти, които сякаш се молеха за работа.

Но това не убеди Евгения Устиновна.

— Слезте в превързочната след половин час. Ще приготвим бележката и ще ви обясня.

Тя излезе, следвана от върлинестата Мария.

Веднага след това в стаята започнаха да говорят: Прошка за инвалидността, която искаше да обсъди с останалите, но тях ги вълнуваше Федерау; за всички бе необяснимо, че човек може да има чиста, бяла и непоразена от нищо шия, който не се оплаква, а изведнъж идват и — операция!

Подуев, опрял се на ръцете си, без да изправи краката си (отстрани изглеждаше така, сякаш се обръщаше безног човек), се изви към Федерау и цял почервенял, извика сърдито:

— Не им позволявай, Хенрих! Не бъди глупак! Започнат ли да те режат, ще те довършат като мен.

Но Ахмаджан бе на противоположното мнение.

— Трябва, Федерау! Току-така няма да те оперират.

— Но защо е нужна операция, след като не го боли? — възмущаваше се Дьома.

— Ти какво, братче? — басово протръби Костоглотов. — Полудял ли си? Нима може да се оперира здрава шия?

Тези викове тормозеха Русанов, но той не направи на никого забележка. След вчерашната инжекция се радваше, че я е понесъл леко. Но подутината, както и преди — и през деня, и през нощта — му пречеше да движи главата си и днес се чувстваше безкрайно нещастен, защото тя съвсем не спадаше.

Наистина доктор Хангард идва и подробно разпита Павел Николаевич както за самочувствието му вчера през нощта и днес, така и за амплитудата на болката и му обясни, че не е задължително подутината да започне да намалява след първата инжекция и дори това е нормално. До известна степен успя да го успокои. Той разгледа внимателно Хангард и остана с впечатлението, че има съвсем не глупаво лице. В края на краищата в тази клиника може и да не са най-добрите лекари, но имат опит и човек просто трябва да умее да изисква от тях.

Но успокоението скоро го напусна. Лекарката си отиде, а подутината продължаваше да стърчи под челюстта и да му пречи да движи главата си, а всеки от болните бе зает със собствения си проблем; ето че предлагаха на един от тях да оперират здравата му шия. Нима е толкова зле?

Онзи ден, влизайки в болничната стая, Павел Николаевич не можеше да си представи, че толкова бързо ще се почувства свързан с тези хора.

Та нали разговорът се въртеше около поразената шия; освен него още двама страдаха от нея.

Хенрих Якобович много се разстрои. Слушаше всички съвети, които му даваха, и се усмихваше смутено. Всички го убеждаваха как да постъпи, само той не виждаше ясно положението си (другите също смътно виждаха собственото си състояние). Бе еднакво опасно и с операция, и без нея. Федерау беше видял доста неща тук, в клиниката, още миналия път, когато бяха лекували с рентгенови лъчи долната му устна, както сега лекуваха Егенбердиев. Оттогава струпеят на устната първо подпухна, а после изсъхна и падна, но той разбираше защо оперират шийните жлези; правеха го, за да спрат по-нататъшното разпространение на рака.

Но ето Подуев два пъти го бяха оперирали и с какво му помогнаха?

Ами ако рака вече го няма?

За всеки случай трябваше да се посъветва с жена си и особено с дъщеря си Хенриета, най-образованата и решителна в цялото семейство. Но той заема легло и клиниката няма да изчака да се размени някаква си кореспонденция (а от гарата до тяхното селище, което се намираше в далечната степ, има превоз само два пъти в седмицата, и то само при положение, че времето е хубаво). Да се изпише и да отпътува вкъщи, за да се посъветва, бе много трудно, по-трудно, отколкото можеха да си представят лекарите и онези от болните, които толкова лесно решаваха чуждите проблеми. За това бе нужно да се отчисли от местната градска военна комендатура, а толкова трудно бе успял да си издейства отпускно свидетелство, и да замине; отначало, облечен в тънкото палто и обут в почти летни обуща, да се добере с влака до малката гара, а там да облече шубата и да обуе валенките, оставени на съхранение при добри непознати хора (там времето не бе като тук; свирепите ветрове и зимни студове още продължаваха), и да се тресе още сто и петдесет километра до своето МТС и може би не в кабина, а седнал в каросерия; и веднага, пристигнал вкъщи, да напише молба до областната комендатура, после да чака две-три седмици разрешение за ново пътуване; когато го получи, отново да моли да го освободят от работа; но тогава снеговете ще започнат да се топят, пътищата ще се разкалят и едва ли ще може да се намери някакъв превоз; на малката гара, на която само два пъти в денонощието спират влакове, трябваше отчаяно да преследва поредния кондуктор, за да го качи; пристигнал отново тук, пак трябваше временно да се зачисли в комендатурата, а след това да чака няколко дни да се освободи легло в клиниката.

По същото време в стаята обсъждаха положението на Прошка. Иди, че не вярвай в лоши поличби! Бе се настанил на лошо легло! Съседите му се радваха и го съветваха да се подчини на решението на лекарите, докато не са го променили. Щом са решили да ти определят инвалидност еди-коя си група, съгласявай се! Щом са решили, значи така трябва! Но Прошка възразяваше, че иска да работи. Но ти, глупако, ще имаш време да се наработиш — животът е дълъг!

Прошка излезе, за да получи удостоверението. В стаята стана тихо.

Ефрем отново отвори книгата си, но погледът му се плъзгаше по редовете, без да разбира какво чете.

Той не разбираше, защото се вълнуваше от онова, което става в стаята и коридора. За да вникне в текста, трябваше да си спомни, че самият той нищо не можеше да промени и никого да убеди, че му оставаха броени дни да разбере какво става в него.

Само тогава страниците можеха да му открият смисъла си. Те бяха изпълнени с обикновени черни буквички, но за да ги прочетеш, не бе необходима само обикновената грамотност.

Когато Прошка, взел необходимите документи, радостно се изкачваше по стълбището и преди да стъпи на горния вестибюл, срещна Костоглотов, веднага го спря.

— Виждаш? И печати кръглички, туйто!

Единият лист бе молба от името на клиниката до гарата да дадат веднага билет на еди-кой си болен, опериран еди-кога си. (Ако не напишеха, че е претърпял операция, можеше да прекара на гарата два-три дни, защото трябваше да чака по опашките на общо основание.)

А на другия документ, предназначен за медицинското заведение по местоживеене, бе написано:

„Tumor cordis, casus inoperabilis.“

— Не разбира — посочи с пръст латинския израз Прошка. — Що написано, а?

— Сега ще помисля — навъси се недоволен Костоглотов.

Прошка отиде да събира вещите си.

А Костоглотов се облегна на перилата и се загледа в стълбището.

Никакъв латински не знаеше, както впрочем и какъвто и да било друг чужд език; от науките познаваше до известна степен само топографията, и то военната, с която се бе занимавал по време на сержантските курсове. Макар винаги и навсякъде да осмиваше образованието, никога не пропускаше покрай ухото си нито дума, която би му помогнала да разшири кръгозора си. Бе минал геофизически курс през 1938 година и още един непълен през 1946–1947 година; между тях бе казармата, а след това и войната, през които бе невъзможно човек да се занимава с наука. Но Костоглотов винаги помнеше думите на дядо си: глупакът обича да учи, а умният — да се учи; дори в казармата той винаги избираше онова, което бе полезно да се знае, и надаваше, ухо, когато чуеше разумна реч, независимо от къде идваше — от офицер от друг полк или от войник от неговия взвод. Наистина той се вслушваше в чуждите разговори по такъв начин, че да не наранят случайно гордостта му; слушаше на пръв поглед разсеяно, но умееше да запомни само онова, което го интересуваше. При запознанство с някого Костоглотов никога не бързаше да се представи в най-добрата светлина, а първо се стремеше да разбере кой стои пред него, откъде е и какъв е. Това много му помагаше да разбере с кого си има работа. Но там, където се наслуша до насита, бяха препълнените след войната килии на Бутирка17. В този затвор всяка вечер знаменити професори, кандидати на науки и просто знаещи хора, също арестанти, изнасяха лекции по атомна физика, по западна архитектура, по генетика, поетика, пчеларство и Костоглотов винаги бе първият слушател. И под наровете на затвора в Красная Пресня18, и върху грубите нарове на товарните вагони, и седнал върху снега по време на уморителните премествания, и в лагерния строй той не забравяше поговорката на дядото и се стараеше да попълни празнините в образованието си, което не би могъл да му даде нито един институт.

Така Костоглотов успя да разговори и работещия в медпункта възрастен плах човек, изпълняващ ролята на писар и на „завеждащ самовара“, който се оказа преподавател по класическа филология и антични литератури. Тогава реши да взема уроци по латински език. Наложи се да обикаля лагерната зона в студа и тъй като нямаше нито молив, нито хартия, бившият преподавател понякога сваляше ръкавицата и с пръст пишеше думи върху снега. (Писарят даваше уроците съвършено безкористно; просто му бе приятно за известно време да се чувства човек, а и Костоглотов нямаше пукната пара. Но едва не заплатиха жестока цена за тези уроци: забеляза ги един опер19, който един по един ги викаше, за да ги разпитва, подозирайки, че се готвят да бягат, а върху снега чертаят плана на местността. Въобще не повярва, че се занимават с латински език. Уроците се прекратиха.)

От онези уроци в съзнанието на Костоглотов се бе запазило, че casus в превод означава случай, а in отрицателна представка; cor, cordis също знаеше, а дори и да не знаеше, не бе трудно да съобрази, че кардиограмата е от същия корен; думата tumor бе срещал на всяка страница в „Патологична анатомия“, взета от Зоя.

Така Костоглотов лесно разшифрова диагнозата на Прошка:

Тумор на сърцето, случай, неподлежащ на операция.

Но това с още по-голяма сила се отнасяше и за лекарствата, след като му бяха предписали витамин „С“.

Надвесил се над стълбището, Костоглотов мислеше не за превода от латински, а за своя принцип, който бе изложил вчера пред Людмила Афанасиевна: болният трябва да знае всичко.

Но това се отнасяше за такива като него, видели много.

А Прошка?

Освен това, което бе на него, той нямаше нищо друго. Изпращаха го Сибгатов, Дьомка и Ахмаджан. И тримата вървяха внимателно: единият пазеше болния си гръб, другият — крака си, а третият се опираше на патерица. Прошка крачеше весело и белите му зъби блестяха.

Макар и рядко, случваше се да изпращат и изписани от клиниката.

Какво ли щеше да стане, ако някой сега на прага го върнеше обратно?

— Какво написано там? — разсеяно попита Прошка, получил обратно болничния картон.

— Един дявол знае! — стисна зъби Костоглотов и белегът, започващ от устните му, побеля.

— Е, оздравяват всички! Върнете се дома! При жени! — Прошка стисна ръцете им и когато стигна до стълбището, весело се обърна и им помаха с ръка.

И уверено заслиза.

Към смъртта.

(обратно)

Глава 10 Децата

Тя само опипа с пръсти подутината на Дьомка, леко обгърнала раменете му, и излезе, но той почувства, че се е случило нещо непоправимо — може би това бе рак?

Но Дьомка не го разбра веднага. Първо в стаята обсъждаха някакъв въпрос, преди да изпратят Прошка, после имаше намерение да се премести на неговото удобно легло до прозореца — там бе светло и можеше спокойно да чете, а и се намираше близо до Костоглотов, с когото искаше да изучава стереометрията, но тогава влезе нов пациент.

Това бе загорял млад човек с гарвановочерни, акуратно сресани, леко чупливи коси, на около двадесет и седем — двадесет и осем години. Носеше под мишниците си по три книги.

— Привет, приятели! — едва прекрачил прага поздрави той и Дьомка веднага хареса начина, по който се държеше непознатият, и неговия искрен поглед. — Къде ще…

Кой знае защо, огледа стените, а не леглата.

— Вие много ли ще четете? — попита Дьомка.

— През цялото време!

— Свързано с работата или просто така?

— С работата!

— Леглото до прозореца. Сега ще дойдат и ще го застелят. А що за книги?

— Геология, братче — отговори непознатият.

Дьомка успя да прочете заглавието на една от тях: „Геохимични издирвания на рудни местонаходища“.

— А какво ви боли?

— Кракът.

— И мен.

Да, с единия си крак той пристъпваше внимателно и фигурата му бе само за танци на лед.

Застлаха леглото му и новият наистина само и за това бе пристигнал: веднага разтвори една книга, а останалите сложи на перваза. След като почете около час, без да попита или да разкаже нещо, го извикаха да отиде при лекарите.

Дьомка също се стараеше да чете. Разтвори стереометрията и започна да строи фигури с моливи, но теоремите не достигаха до съзнанието му, а чертежите — отсечени прави отрязъци от дадена равнина му, напомняха за съвсем други неща.

Тогава взе книгата „Жива вода“, получила Сталинска награда. Тъй като по това време излизаха много книги, никой не би могъл да ги прочете всичките; много от тях не оставяха никаква следа в паметта на читателя, който често бе убеден, че би могъл и въобще да не ги отваря. Но Дьомка се стараеше да чете всички книги, удостоени със Сталинска награда. Годишно излизаха около четиридесет такива книги, така че той и тях не успяваше да прочете; в главата му се объркваха дори заглавията им; същото се отнасяше и за литературните понятия. Тъкмо бе научил какво е това обективност — да вижда нещата такива, каквито са в живота, и веднага прочиташе в някой от вестниците, че ругаят писателка за това, че тя е „стъпила на неустойчивата блатиста почва на обективизма“. Дьомка зачете „Жива вода“, без да може да разбере защо в душата му се е настанила такава мъгла и досада.

Усещаше как го обхваща разяждаща тъга. И той не знаеше какво точно му се иска — дали да се посъветва с някого, или да се оплаче; по-скоро това бе стремеж да поговори човешки с някого, защото истинското му желание бе поне малко да го съжалят.

Разбира се, той бе чел, че съжалението е унижаващо чувство и за онзи, който го проявява по отношение на някого, и за другия, който го приема.

Но въпреки това му се искаше да го съжалят.

Тук, в стаята, бе интересно да поговориш и послушаш, но не за това и не по този начин, както му се искаше сега. С мъжете трябваше да се държи като мъж.

В клиниката имаше много жени, но Дьома не би се решил да прекрачи прага на голямата им шумна стая. Ако вътре бяха само здрави жени, би му било интересно, минавайки покрай винаги отворената врата на стаята им, случайно да надникне, но пред такова гнездо, приютило болни, той извръщаше поглед, страхувайки се да не би да види нещо недопустимо. Някои от тези жени, които Дьома срещаше на стълбището и във вестибюлите, толкова се бяха запуснали и изглеждаха така потиснати, че дори не обръщаха внимание на облеклото си: често виждаше в пролуката на зле завързания през кръста халат долните им ризи, разкриващи част от гърдите, а понякога и бедрата. Но видяното винаги събуждаше у него само болка.

По тази причина той обикновено свеждаше поглед при среща с тях. И затова не бе толкова лесно да се запознае с някоя тук, в клиниката.

Единствено леля Стьофа го забеляза, заразпитва го и така се сприятели с нея. Тя вече бе станала баба и може би го спечели именно с чертите си, с характера, бръчките и усмивката, а дори и е малко басовия си като на мъж глас. Спираше се с леля Стьофа обикновено на горната стълбищна площадка и дълго говореха. Никой никога не бе слушал Дьома с такава съпричастност, сякаш тази жена нямаше друг близък освен него. Затова с такава лекота й разказа за себе си и дори за майка си такива неща, които не би споделил с никой на света.

Дьомка бе само на две години, когато убиха баща му през войната. После майка му се омъжи. Новият й съпруг, макар да не бе ласкав, бе справедлив и с него човек можеше да се разбере, но майката — разбира се, той не каза пред леля Стьофа тази дума, но за себе си бе убеден, че е така — стана курва. Мъжът й я напусна и постъпи правилно. Оттогава майката непрекъснато водеше мъже в единствената им стая, където спеше и синът й; задължително пиеха (предлагаха и на Дьома, но той отказваше), а непознатите мъже оставаха при майка му: един до полунощ, друг до сутринта. В стаята нямаше преградка, а и никога не бе истински тъмно, защото уличният фенер бе близо до прозореца. Видяното до такава степен отврати Дьома, че онова, за което неговите връстници мислеха с тръпка, на него му се струваше пълна свинщина.

В седми клас Дьома се пресели да живее при стария училищен пазач. Така изведнъж бе решен и въпросът с храната, тъй като бе станал член на обслужващия персонал и можеше да се храни два пъти на ден безплатно в стола. Майка му въобще не се постара да го върне у дома.

Дьома говореше за нея с неприязън, защото не можеше по друг начин. Леля Стьофа го изслушваше, кимваше с глава и правеше странно заключение:

— На белия свят всякакви живеят. Той е един за всички. Миналата година Дьома се премести в заводското селище, където имаше вечерно училище, и се настани в общежитието. Отначало работеше като помощник-стругар, а после получи втори разряд и започна сам. Работата вървеше горе-долу, но напук на разпътната си майка не пиеше водка, не пееше пиянски песни, а учеше. Завърши успешно осми клас и първата половина на девети.

Единствено играеше футбол с момчетата. И за това малко удоволствие съдбата го наказа: някой в суматохата, когато гонеха топката, удари с бутона на обувката си глезена на Дьома. Тогава той не обърна внимание, покуца известно време, а след това болката изчезна. Но през есента кракът подпухна. Дьома още дълго не го показа на лекарите; после му правиха нагревки, а след като всичко тръгна още по-зле, го препращаха от една болница в друга, докато стигна до тази клиника.

И защо, питаше той сега леля Стьофа, защо съдбата бе толкова несправедлива към него? Пред едни постила килим, а за другите е по-лоша и от мащеха. А казват, че от самия човек зависи каква ще бъде съдбата му. Празни приказки!

— От Бога зависи — прекъсна го леля Стьофа. — Бог най-добре знае. Трябва да се покоряваме, Дьомка. — Още повече, когато е от Бога, който вижда всичко…

Тогава защо върху един се струпва всичко? Трябва все пак да съществува някакво разпределение…

Но че се налага да се покори, по това не можеше да има никакъв спор. А ако не се покори, тогава какво друго му остава да прави?

Леля Стьофа бе местна. Нейните дъщери и синове, както и младичката снаха често идваха да я навестят и да й предадат подаръци и хранителни продукти, които тя раздаваше на съседките и санитарките, като не забравяше да даде и на Дьома някое яйце, пирожка или сладкиш.

А той почти винаги бе гладен, защото цял живот не бе си дояждал. Заради постоянните мисли за храната му се струваше, че гладът бе по-голям, отколкото бе в действителност. Но от леля Стьофа се стесняваше; ако вземеше яйце, отказваше да приеме пирожка.

— Вземай, вземай! — пъхаше я тя в ръката му. — С месна плънка е. Яж, докато все още може да се яде месо.

— А след това не може ли?

— Разбира се. Нима не знаеш?

— Какво следва?

— Сирни заговезни!

— Но тогава ще бъде по-добре, лельо Стьофа!

— За един — добре, а за друг — зле! Но месо не трябва да се яде.

— Но Сирни заговезни скоро няма да свършат, нали?

— Как няма! Седмица и край!

— А след това? — весело попита Дьома, вече отхапал от домашната, ухаеща пирожка, каквито никога не бяха правили в неговия дом.

— Какви антихристи се народиха, нищо не знаят! А след това са Великите пости.

— А защо са тези пости, при това велики?

— Затова защото, Дьомка, напълниш ли търбуха си, те тегли към земята. Не винаги трябва да бъде така, нужно е и просветление.

— На кого му е притрябвало? — Дьома си спомни за рентгеновото облъчване.

— За да просветлее в душата на човека! А когато човек е гладен, озарението по-лесно го спохожда. Нима не си забелязал?

— Не, лельо Стьофа, никога не съм забелязал.

Още в първи клас, преди да бе се научил да чете и пише, Дьома вече знаеше твърдо и убедено, че религията е опиум за народите, трижди реакционно учение, изгодно само на мошениците; че именно заради религията в някои страни трудещите се не могат да се освободят от експлоатацията; а справят ли се с нея, ето ти я свободата.

А самата леля Стьофа с нейния смешен календар, с нейния Бог, споменаван от нея след всяка дума, с безгрижната усмивка, която не слизаше от устните й дори в тази мрачна клиника, и с тези пирожки съвсем не приличаше на реакционна фигура.

Но независимо от всичко сега, в събота следобед, когато лекарите си бяха отишли, оставяйки всеки болен насаме с мислите му, когато мрачният ден все още осветяваше с мъждива светлина стаята, а в коридорите и вестибюлите вече бяха запалили лампите, Дьома вървеше, накуцвайки, и търсеше именно леля Стьофа, която не можеше да му даде друг съвет, освен да се примири с положението си.

Дано не го лишат от крака, дано не му го отрежат, дано той не се съгласи…

Да се съгласи или не?

Макар че заради нетърпимата болка лесно можеше да се покори.

Никъде не можа да намери леля Стьофа. За сметка на това в долния коридор — там, където леко се разширяваше, образувайки малък вестибюл, който всички в клиниката наричаха „червения кът“, нищо, че в него се намираше масата на дежурната сестра и шкафът с медикаментите, Дьома видя момиче, облечено в извехтял от честото пране халат, а самото то приличаше на героиня от филм с жълтеникавите си коси, които се срещат изключително рядко, оставящи усещането, че и в тих ден леко шумолят; върху тях имаше и още нещо, приличащо на шапчица.

Дьома я бе забелязал още вчера и още тогава бе трепнал, усетил лекия повей в косите й. Момичето му се стори толкова красиво, че дори не посмя да задържи по-дълго погледа си върху него; наведе глава и бързо отмина. Макар по възраст да бе най-близо до него от цялата клиника (изключение правеше Сурхан с отрязания крак), той приемаше такива момичета като недостижими за него.

Днес сутринта също я видя за миг в гръб. Дори облечена в болничния си халат, нейната фигура с въздушните й коси веднага се набиваше в очи.

Навярно Дьома сега не би я потърсил, защото нямаше да се реши да се запознае с нея: знаеше, че няма да може и една свястна дума да обели. Но я видя и усети в гърдите си ехото на вълнението. Стараейки се да не куца, той се насочи към червения кът и започна да разлиства подшитото течение на „Правда“ с изпокъсани страници, използвани от болните като хартия за опаковка и за други нужди.

Половината от масата, застлана с яркочервен плат, се заемаше от бронзовия бюст на Сталин, чиято глава и рамене бяха по-големи от тези на обикновените хора. Близо до него седеше санитарка, също едра и с голяма уста. Тъй като бе събота, ден, в който нямаше толкова работа, тя бе разтворила пред себе си вестник, изсипала бе върху него шепа слънчогледови семки и с видимо удоволствие ги белеше, като плюеше, без да използва пръстите си; сигурно бе дошла за минутка, но не можеше по никакъв начин да се откъсне от семките.

От радиоточката, закачена на стената, долиташе танцова музика. На същата маса двама болни играеха дама.

А момичето, което Дьома бе видял с периферното си зрение, седеше на стол до стената просто така — с изправен гръб, държейки с едната ръка реверите на халата си близо до шията; повечето от жените сами си зашиваха липсващото копче, за да не се разтварят халатите им. Дьома имаше усещането, че вижда пред себе си жълтокос, безплътен ангел, когото не можеш да докоснеш с ръка, а колко хубаво би било, ако можеше да си побъбри с него!… Дори за болния крак.

Като се сърдеше повече на себе си, Дьомка разсеяно преглеждаше вестниците. Досети се още, че заради вечното бързане никога не бе помислил за прическата си, а просто веднъж на два-три месеца се остригваше до кожа. И сега главата му изглеждаше като калъп за шапки.

Изведнъж самият ангел каза:

— Защо си толкова боязлив? Втори ден вървиш след мен, а не се приближаваш.

Дьома трепна и се огледа. Да, нямаше съмнение, че думите бяха предназначени за него.

Пискюлчето на шапчицата трептеше върху главата й като цветче.

— Какво, наплашен ли си? Вземай стол и ела да се запознаем.

— Аз не съм наплашен — но гласът му трепна и той произнесе думите почти тихо.

— Тогава се настанявай до мен.

Дьома взе стол и стараейки се още повече да не куца, го сложи с едната си ръка до нейния, а другата й протегна.

— Дьома.

— Ася — подаде му също меката си ръка, но бързо я издърпа.

Той седна, но тъй като почувства, че в това положение изглеждат като годеник и годеница, а и защото не можеше да я вижда добре, стана и отмести стола си.

— Защо седиш, без да вършиш нищо? — попита Дьома.

— Напротив…

— А какво правиш?

— Слушам музиката. Танцувам мислено. Ти нима не умееш?

— Мислено ли?

— Не, с краката.

Дьомка поклати отрицателно глава.

— Веднага разбрах, че не си вързан. Бихме се завъртели с теб — огледа се Ася, — но тук е неудобно. А и това танци ли са! Просто слушам, защото мълчанието винаги ме угнетява.

— А кои танци са хубави? — Дьома вече говореше с удоволствие. — Танго?

Ася въздъхна.

— Какво ти танго? Бабите ни някога са го танцували. Истинският танц сега е рокендрол. У нас още не го танцуват. Само в Москва, и то предимно професионалните танцьори.

До слуха на Дьома стигаха не всички нейни думи, но на него му бе приятно да разговаря и да я гледа. Очите й бяха странни — със зеленикав оттенък. Но не можеш да пребоядисаш очите си — остават си такива, каквито са, но въпреки това на Дьома му се виждаха прекрасни.

— Да, това се казва танц! — цъкна с език Ася. — Не мога точно да ти покажа как се танцува, защото и самата аз не съм виждала. А ти как прекарваш времето си? Обичаш ли да пееш?

— Не, не пея.

— Защо? Ние си пеем, когато мълчанието ни омръзне. А какво правиш? Може би обичаш акордеона?

— Не… — засрами се Дьома, разбрал, че в нищо не й подхожда.

А не можеше просто така да й изтърси, че го интересува общественият живот!

Ася просто недоумяваше: бе попаднала на толкова интересен тип.

— Може би се занимаваш с атлетика? А аз съм доста добра в петобоя. На скок на височина стигам сто и четиридесет сантиметра, а на сто метра бягане — тринадесет и две десети.

— Не… — Дьомка горчиво осъзна, че в нейните очи изглежда съвсем нищожен. А хората умеят да си създадат разкрепостен живот! Той никога не бе съумял… — Играя само малко футбол…

И то така, че заради него сега бе тук!

— Но тогава може би пушиш? И пиеш? — с надежда го питаше Ася. — Или само бира?

— Бира — въздъхна Дьомка. (Той и бира не пиеше, но не трябваше все пак да се опозори съвсем.)

— Ооох! — простена Ася, сякаш я бяха ударили в слабините. — Какви сте мамини синчета всичките! Без никаква спортна чест! И в нашето училище имаше такива. Някои от нас, момичетата, през септември ни прехвърлиха в мъжката паралелка, в която директорът бе оставил само смотаняците и отличниците, а най-добрите момчета напъха в женската.

Тя не искаше да го унизи, а по-скоро го съжали, но той все пак се обиди за смотаняците.

— А ти в кой клас си? — попита Дьома.

— В десети.

— И кой ви разрешава да носите такива прически?

— Никой! За всяко нещо трябва да се бориш! И ние се борим!

Не, тя говореше простодушно. Дори да скърцаше със зъби или да го биеше с юмруци, Дьома пак щеше да бъде доволен, защото бе успял да завърже разговор с нея.

Танцовата музика свърши. Дикторът започна да говори за борбата на народите против позорните парижки съглашения, опасни за Франция с това, че я хвърляха на подчинение на Германия, но също така и за Германия, която при това положение също ставаше зависима от Франция.

— Въобще ти какво правиш? — опитваше се да изтръгне от него признание Ася.

— Работя като стругар — небрежно, но с достойнство каза Дьомка.

Но и това не порази Ася.

— И колко получаваш?

Дьомка смяташе заплатата си достойна за уважение, защото бе първата, която получаваше, но сега почувства, че не може да й каже точно колко.

— Разбира се, нищо особено — промълви той.

— Всичко е безсмислено! — заяви убедено Ася. — По-добре би било да станеш спортист! Имаш данни.

— Но трябва да умееш…

— Какво? Всеки може да стане спортист! Само трябва много да тренира! А и спортът се заплаща доста скъпо: пътуваш безплатно, хранят те за тридесет рубли на ден, хотели! Премии! А само колко градове виждаш!

— Ти къде си била?

— В Ленинград, Воронеж…

— Ленинград хареса ли ти?

— Разбира се! Пасажът! Халите! Специализираните магазини — за чорапи, за чанти!

Нищо подобно не познаваше Дьомка и започна да завижда. Защото наистина може би това, за което толкова смело съдеше тя, е толкова хубаво, а неговият свят наистина е недостоен за вниманието й.

Санитарката продължаваше да стои до масата като паметник до бюста на Сталин и чоплеше семките, които сякаш никога нямаше да свършат.

— Но след като ти си спортистка, защо си тук?

Той не се реши направо да я попита от какво боледува, защото можеше да се окаже, че е нещо неудобно за казване.

— Тук съм за три дни за изследване — отклони директния отговор Ася, като продължаваше да придържа с една ръка реверите на халата. — Подхвърлиха ми някакъв халат, който дори е срамно да облечеш, по дяволите! Човек може да откачи, ако остане дори седмица в тази клиника… А ти?…

— Аз ли? — Именно за крака си искаше да поговори с нея, но спокойно и не веднага, защото привързаността го притесняваше. — На крака ми…

Досега думите „на крака ми“ имаха за него голямо и горчиво значение. Но след лекотата, с която говореше Ася, той започна да се съмнява дали наистина е така. Каза й за крака си, както и за заплатата, притеснено.

— И какво казват?

— Виждаш ли… Нищо не казват. Ако поискат, ще го отрежат…

Дьома погледна светлото лице на Ася.

— Ти какво?! — Ася го удари по рамото като стар приятел. — Как така ще ти отрежат крака? Откачили ли са? Просто не искат да те лекуват! За нищо на света не се съгласявай с тях! По-добре да умреш, отколкото да живееш без крак! Животът на инвалида живот ли е? Животът е даден, за да бъде човек щастлив!

Да, разбира се, тя отново бе права. Живот ли е да се мъкнеш с патерици? Какво щеше да прави с тях, ако сега седеше до нея като инвалид? Та той дори не би могъл да премести стола си и би трябвало да разчита на нейната помощ… Не, това няма да бъде живот!

Животът е даден, за да бъде щастлив!

— И отдавна ли си тук?

— Колко… — Дьома бързо пресметна. — Вече три седмици.

— Какъв ужас! — потрепери Ася. — Каква скука! Без радио, без акордеон! А и си представям какви разговори се водят в болничните стаи!

И отново Дьома не пожела да си признае, че той е зает по цял ден със стереометрията. Всички неща, на които държеше, облъхнати от Асиния дъх, сега му се струваха преувеличени и неустойчиви като пясъчна кула.

Усмихвайки се, макар вътрешно по-скоро да му се искаше да плаче, Дьомка каза:

— Например обсъждахме въпроса с какво живеят хората.

— Какво, какво?

— С една дума, защо живеят…

— Ха! — изглежда Ася, имаше за всичко готов отговор. — На нас също веднъж ни дадоха за съчинение „Защо живее човекът?“ И планче такова имаше: за памукопроизводителите, за доячките, за героите от гражданската война, за подвига на Павел Корчагин и отношението ни към него, за подвига на Матросов… По избор…

— А ти как се отнасяш?

— Как… С една дума, би ли повторил подвига или не. Това е най-главното. Е, и ние пишем: разбира се, че бихме го повторили. Защо да си разваляме отношенията преди изпитите? А Сашка Громов попита: а може ли да напиша така, както мисля? Онази отговаря: ще ти дам едно „както мисля“! Такава оценка ще ти пиша, че направо ще изгърмиш! А едно момиче направо така и написа: „Още не зная дали обичам родината си или не.“ Онази като закряка: „Това е страшна мисъл! Как можеш да не я обичаш?“ Нещастното момиче отговаря: „Сигурно обичам, но не зная със сигурност. Трябва да се провери.“ А Жабата, такъв прякор й измислихме: „Каква проверка?! Ти си закърмена заедно с майчиното мляко и с любовта към родината! За следващия час напиши всичко отново!“ Жабата никога не се усмихваше. Разбирам — стара мома, личният й живот не се подредил и затова си отмъщаваше на нас. Особено не обичаше хубавите ученички.

Ася бе убедена, че знае какво се крие зад всяко лице. Изглежда, не бе боледувала никога, не бе се измъчвала, не бе губила апетит, не бе страдала от безсъние; не бе губила свежестта на лицето си; просто бе дошла от своите спортни зали и танцови площадки за три дни, необходими й, за да се изследва.

— Имахте ли добри преподаватели? — попита Дьомка с единствената цел да я накара да говори, за да може през това време да я наблюдава спокойно.

— Не! Едни надути пуяци! А и въобще училището… Не ми се иска! Дори не ми се иска да говоря…

Нейното весело настроение се пренасяше и върху Дьомка. Седеше благодарен за бъбривостта й. Чувстваше се вече разкрепостен. Не искаше да спори с нея; единственото, към което се стремеше, бе да се съгласява с думите й, въпреки че те често противоречаха на принципите му: и за това, че животът е даден за щастие, и за това, че не трябва да позволи да ампутират крака му. Ако не му се напомняше непрекъснато, че всяко забавяне би довело до отрязване по-високо от коляното, Дьома не би си задавал въпроса: „С какво живеят хората?“, който бе най-важният.

— Честно те питам… За какво живеят хората? Ти как мислиш?

Не, на това момиче всичко му бе ясно! Тя го погледна със зелените си очи, сякаш не вярваше, че той говори сериозно.

— Как защо? Заради любовта, разбира се!

Заради любовта! За нея говореше и Толстой, макар да влагаше друго съдържание във въпроса си. Учителката им също бе говорила за любовта, но… Дьомка бе свикнал да вниква във всичко и да намира свой отговор.

— Но нали… — започна неуверено той (нямаше съмнение, че неговият отговор не е от трудните, но как да го изрече?) — Любовта, разбира се… Тя не е целият живот… Понякога… От определена възраст до…

— Но от каква, от каква? — сърдито го питаше Ася, сякаш той я бе оскърбил. — Цялата сладост е в нашата възраст, а след това? А какво друго има в живота освен любовта?

Вдигнала въпросително веждите си, тя бе убедена, че той няма какво да й възрази. А Дьомка нямаше такова намерение. Той искаше да чуе нейния глас, а не да й възразява.

Тя се обърна към него леко наведена, без да му протегне ръката си, сякаш имаше желание да му подаде и двете си ръце през руините на всички домове в света.

— Това е наше винаги! И днес! И не можеш да разбереш от този, който говори непрекъснато — дали ще се случи или не. Любов! И в тази дума се съдържа всичко!

Изрече го толкова просто, сякаш преди това бяха говорили на тази тема не по-малко от сто вечери… Струваше му се, че ако я нямаше тази санитарка с проклетите слънчогледови семки, медицинската сестра, двамата, които играеха на дама, и непрекъснато разхождащите се по коридора болни, дори сега, в този кът, когато се намираха в най-хубавата възраст, тя би могла да му помогне да разбере с какво живеят хората.

И тогава постоянната, дори и на сън непреставаща болка в крака би изчезнала. Дьомка гледаше с отворена уста шията на Ася, разголена от халата, който тя бе забравила да придържа с ръка. Това, което събуждаше у него такова отвращение, когато бе чул приказките на майка си, за първи път му се видя не до такава степен отвратително, а достойно да преобърне всичко в света.

— Ти… Какво? — полушепнешком, с известна доза съчувствие го попита Ася. — Досега не си ли… Репейче, не се ли още…

Ушите на Дьомка пламнаха, а също лицето и челото, сякаш го бяха хванали в момента, в който бе откраднал. Само за двадесет минути това момиче бе разпръснало всичко, което той бе изграждал с години. С пресъхнало гърло той, сякаш молейки пощада, попита:

— А ти?

Така, както не скриваше какво има под халата, тя, убедено вярваща, че няма какво да крие, отговори:

— В нашия клас половината от момичетата… Една от нас още в осми клас забременя! А една хванаха в квартирата й… за пари, разбираш ли? Вече имаше спестовна книжка! А как разбраха? Беше я забравила в тетрадката си, а учителката я намери! Колкото по-рано, толкова по-интересно! И за какво да се отлага? Атомен век!…

(обратно)

Глава 11 Рак на брезата

Все пак съботната вечер, носеща неуловимо облекчение, се почувства в стаите на раковото отделение, макар болните да не се чувстваха в „отпуск“ в неделя, защото дори и да искаха, не можеха да престанат да мислят за болестите си; просто липсваха разговорите с лекарите и привичната делнична обиколка по кабинетите: очевидно тази бе причината, за да докосне очакването на неделята онази вечна детска струна в душата на човека.

Когато след разговора с Ася Дьомка, внимателно стъпвайки с болния си крак, изкачи стълбището и влезе в стаята си, в нея бе оживено както никога дотогава.

Вътре бяха не само обитателите й и Сибгатов, но и гости от първия етаж, сред които имаше познати — старият кореец Ни, пуснат временно от радиологичната стая (докато върху езика му имаше радиеви иглички, го държаха заключен като банкова ценност), и съвсем непознати. Едип от тях — руснак, много представителен мъж със сиви коси, сресани назад, с болно гърло, заради което говореше шепнешком, седеше на леглото на Дьомка. Всички слушаха; дори Мурсалимов и Егенбердиев, който въобще не разбираше руски.

А реч държеше Костоглотов. Бе седнал не на леглото си, а на перваза на прозореца, сякаш подчертавайки с позата си важността на момента. (При строгите сестри едва ли някой би му позволил да си разиграва коня, но днес в ролята на медицинска сестра бе дежурният Тургун, разбран мъж, който правилно преценяваше, че от това медицината няма да загуби кой знае колко.) С единия си крак, обут в чорап, Костоглотов бе стъпил на леглото си, а другия, свит в коляното, бе сложил върху него като китара и леко люлеейки се, възбудено разсъждаваше!

— Има такъв философ Декарт, който е казал: във всичко се съмнявай!

— Но това не се отнася за нашата действителност! — опитваше се да му напомни с вдигнат пръст Русанов.

— Разбира се, че не — отговори учуден на възражението му Костоглотов. — Искам само да кажа, че ние не сме длъжни като зайци абсолютно да се доверяваме на лекарите. Ето, моля, чета книга. — Той взе от перваза разтворената книга. — Абрикосов и Струков, „Патологична анатомия“, учебник за вузовете. В нея се говори, че връзката между развитието на раковото образувание и централната нервна дейност все още е слабо изучена. А връзката е удивителна! Дори и така е написано. — Той намери нужното място и продължи: — „Рядко, но има случаи на изцеление от само себе си!“ Усещате ли как е написано? Не излекуване, а изцеление!

В стаята се оживиха. Сякаш от разтворената книга излетя като радостно пърхаща пеперуда това „изцеление от само себе си“ и всеки побърза да подложи лицето си, за да бъде докоснат от нея.

— От само себе си! — тресеше разперените си ръце Костоглотов. — Това означава, че неочаквано и необяснимо подутината поема обратния път! Постепенно намалява, докато накрая изчезне! А!

Мълчаха с отворена уста. Всеки си мислеше: значи е възможно подутината, неговата подутина, преобърнала целия му живот, изведнъж сама да се смали, да се стопи, да изчезне?

Всички мълчаха, усещайки по лицата си докосването на невидимата пеперуда; единствено мрачният Подуев се обърна на леглото, чиято пружина веднага зловещо изскърца, и с пресипнал, дрезгав глас заяви:

— За това е необходима навярно чиста съвест…

Не разбраха дали казаното се отнася до разговора, или има личен характер.

Павел Николаевич, който този път не само с внимание, а и с известна симпатия слушаше съседа си, Хищника, махна с ръка:

— Какво общо има съвестта? Засрамете се, другарю Подуев!

Но Костоглотов бе на друго мнение.

— Попадна в целта, Ефрем! Всичко е възможно, само ние нищо не знаем. Аз например след войната прочетох в едно списание интересно нещо… Оказва се, че човек има между шията и главата си някаква бариера и онези вещества или… там… микроби, които убиват човека, докато не минат през тази бариера, за да стигнат до мозъка, не могат да причинят смърт. Така че от какво зависи това?

Младият геолог, който от пристигането си не се разделяше с книгите — дори и сега четеше, разположил се на леглото близо до прозореца, до това на Костоглотов, понякога вдигаше глава и оглеждаше спорещите. А Федерау с все още чиста и бяла шия, но вече обречена, лежеше свит на кълбо.

— … А се оказва, че в тази бариера всичко зависи от съотношението на калиевите и натриевите соли. Ако някои от тях, не си спомням точно кои, но да допуснем, че става дума за натриевите, са повече, нищо опасно за човека не преминава оттам; а ако превес имат калиевите, бариерата е безсилна и човекът умира. А от какво зависят солите? Това е най-интересното! Тяхното съотношение зависи от настроението на човека! Разбирате ли! Значи, ако той е бодър, духовно устойчив, превес вземат натриевите соли и никаква болест не може да го победи! Но достатъчно е да преживее духовен упадък и калиевите соли да надделеят и може спокойно да си поръча ковчег.

Геологът слушаше със спокоен, преоценяващ израз на лицето; приличаше на силен студент, който се досеща какво ще бъде написано след паузата от преподавателя на дъската. Той одобрително се обади:

— Физиология на оптимизма. Добро като идея.

И сякаш ценейки всяка минута, отново се задълбочи в книгата си.

Тук не можеше да възрази дори и Павел Николаевич. Хищника разсъждаваше напълно научно.

— Така че няма да се изненадам — развиваше тезата си Костоглотов, — ако след сто години открият, че още и някакви си цезиеви соли се отделят в нашия организъм, когато съвестта ни е чиста, и не се отделят, когато имаме угризения. И от тези соли ще зависи дали раковите клетки ще се размножат или ще загинат.

Ефрем шумно въздъхна.

— А аз много жени бременни съм изоставял… Плачеха… Моята подутина няма да ме остави на мира.

— Какво бръщолевите! — излезе от себе си Павел Николаевич.

— Та това е върла и реакционна попщина! Така да се мисли! Начели сте се на всякакви дивотии, другарю Подуев, и сте се обезоръжили идеологически! И ще ни мънкате за някакво си морално усъвършенстване…

— А вие какво толкова се хванахте за нравственото усъвършенстване? — озъби се Костоглотов. — Защо то толкова ни измъчва? Никого не обижда… Само нравствените инвалиди!

— Вие се забравяте! — блеснаха очилата на Павел Николаевич, който в този момент гледаше толкова строго и така надменно държеше главата си, сякаш нямаше никаква подутина на шията си.

— Има въпроси, по които съществува вече определено мнение! И вие не можете да разсъждавате!

— А защо да не мога? — спря тежкия си поглед върху Русанов Костоглотов.

— Престанете! — зашумяха болните, опитвайки се да предотвратят спора.

— Слушайте, другарю — обади се от леглото на Дьомка руснакът, който едва говореше, — вие бяхте започнали да говорите за манатарката, която расте под брезите…

Но нито Русанов, нито Костоглотов имаха намерение да отстъпят. Не знаеха нищо един за друг, а се гледаха с взаимна неприязън.

— Ако искате да се изкажете, бъдете поне малко грамотен! — опита се, изричайки бавно всяка дума, да постави на мястото му опонента си Павел Николаевич. — За нравственото усъвършенстване на Лев Толстой и компания веднъж и завинаги е написал Ленин! И другарят Сталин! И Горки!

— Извинете — сдържано протегнал ръката си отговори Костоглотов, — но веднъж и завинаги никой на земята не може да каже нищо, защото тогава животът ще спре. И за всички следващи поколения не би останало нищо за говорене.

Павел Николаевич се слиса. Ушите му се зачервиха, а и по бузите се разля руменина. (Нямаше смисъл от възражения и спорове в тази събота, а просто трябваше да провери що за човек е опонентът му, откъде е, от кои е и дали неговите очевидно неверни разсъждения не вредят на заеманата от него длъжност.)

— Не казвам — побърза да се изкаже Костоглотов, — че съм специалист по социалните науки, защото не ми се е налагало да ги изучавам. Но и с простия си ум мога да разбера, че Ленин е упреквал Лев Толстой за нравственото усъвършенстване тогава, когато то е отклонявало обществото от борбата на назрялата революция с произвола. Така… Но защо вие запушвате устата на човека — той посочи с големите си пръсти Подуев, — който се е замислил върху смисъла на живота, намирайки се на границата със смъртта? Защо се дразните, че чете Толстой? Кому пречи? Или може би Толстой трябва да се изгори на кладата? Може би ръководещият Синод не е довел работата докрай? Или тъй като не е изучил социалните науки, е сбъркал духовническата с правителствената дейност?

И двете уши на Павел Николаевич почервеняха. Това вече бе директна атака срещу правителствено учреждение (той наистина не бе чул добре за кое именно се отнася), а още повече пред случайна аудитория нажежаваше ситуацията дотолкова, че би трябвало тактично да прекрати спора, а при първия удобен случай да провери що за птица е този Костоглотов. И затова, без да се задълбочава в принципната същност на нещата, Павел Николаевич се обърна към Подуев и подхвърли:

— Нека чете Островски. Ще му бъде повече от полза.

Но Костоглотов не оцени тактичността на Павел Николаевич, а продължи да излага своето становище пред неподготвената аудитория:

— Защо пречат на човек да се замисли? В края на краищата до какво се свежда нашата житейска философия? „Ах, колко хубав е животът! Обичам те, живот! Животът е даден, за да бъдем щастливи!“ Но това може да почувства и без нас което и да е животно — кокошка, котка, куче.

— Умолявам ви! Умолявам ви! — вече не като изпълнение на обществен дълг, а просто, по човешки се опита да предотврати по-нататъшния спор Павел Николаевич. — Да не говорим за смъртта! Дори да не си спомняме за нея!

— Няма смисъл да ме молите! — махна с широката си като лопата ръка Костоглотов. — Ако тук не поговорим за смъртта, къде другаде? „Ах, ние вечно ще бъдем живи!“

— Но какво, какво предлагате? — питаше Павел Николаевич. — Да говорим и мислим през цялото време за смъртта? За да надделее калият?

— Не през цялото време — изрече по-тихо Костоглотов, разбрал, че самият той си противоречи, — но поне понякога. Това е полезно. А то какво излиза? Цял живот убеждаваме човека: ти си член на колектива, ти си член на колектива!… Но това може да продължава, докато е жив, а когато дойде време да умира, ние ще му позволим да напусне колектива. Че е член, член е, но умира сам. И раковата подутина обхваща него, а не целия колектив. Ето например вие! — грубо посочи към Русанов той. — Хайде, кажете, сега от какво най-много се страхувате на света? Да умрете! А за какво най-много се страхувате да говорите? Пак за смъртта! Как се нарича това?

Павел Николаевич престана да слуша и изгуби интерес към спора. Направи случайно невнимателно движение и усети такава парлива болка в шията си, която рефлектира в главата, че загуби всякакъв интерес да просвещава тези тъпаци и да разсее измамното им бълнуване. В края на краищата бе попаднал в тази клиника случайно, и не бе задължен да споделя с тях подробности от етапите на болестта си. А най-главното и опасното бе, че след вчерашната инжекция буцата му бе останала същата. При мисълта за нея усещаше глад в корема си. На Хищника му бе лесно да разсъждава за смъртта, след като сигурно самият той е пред оздравяване.

Мъжът с внушителната фигура, който седеше на леглото на Дьомка и се държеше с ръка за шията, защото го болеше, на няколко пъти се опита да се намеси в разговора, за да каже какво мисли или поне за да прекъсне неприятния спор, напомняйки им, че сега всички са не само субекти на историята, а и нейни обекти, но никой не чуваше шепота му, а не можеше да говори по-силно; затова и се държеше за гърлото, за да намали болката и да успее да изрече ясно замисленото. Болестите, свързани с езика и гърлото, и невъзможността да говорим особено ни угнетяват и цялото ни лице се превръща само в отражение на тази угнетеност. Той се опита да възпре спорещите с размахване на ръцете си, а след като не успя, стана и се изправи между леглата.

— Другари! Другари! — съскаше той толкова отчаяно, че дори и на другите им стана болно заради неговото гърло. — Не трябва да се гледа толкова мрачно! Ние и без това сме убити от нашите болести! Ето вие, другарю — вървеше из пространството между леглата и почти умоляващо протягаше ръката си (с другата продължаваше да се държи за гърлото) към седящия на перваза на прозореца разчорлен Костоглотов като към божество, — толкова интересно бяхте започнали да говорите за манатарката. Продължете, моля ви.

— Давай, Олег, за гъбата! Откъде започна? — молеше Сибгатов.

И бронзоволикият Ни, изключително трудно преобръщащ езика си, част от който бе отрязана по време на предишното му лечение, а останалата сега бе подпухнала, молеше с неразбираеми думи за същото.

Останалите също го молеха.

Костоглотов усети необикновена лекота, която го смущаваше. Толкова години бе свикнал пред свободните да мълчи, ръцете си да държи на гърба, а главата си — отпусната, че вече приемаше държането си за напълно естествено (така прегърбеният, роден такъв, се примирява с положението си), от което не бе успял да се освободи дори и за годината, прекарана след лагера на мястото на заточението; дори по време на разходките си по алеите на големия болничен двор ръцете му сякаш сами несъзнателно се залепваха отзад, на кръста. Но ето че сега свободните, на които толкова години бе забранено да разговарят с него като с равен, а и въобще да обсъждат каквото и да било като с човешко същество, да не говорим за това, че бе изключено да му стиснат ръка или да вземат писмо, предназначено за близките, тези свободни хора сега, нищо неподозирайки, стояха пред него, а той бе седнал безгрижно на перваза, и те чакаха да благоволи да задоволи любопитството им и да оправдае надеждите им. Самият Олег чувстваше, че противно на навика си не противопоставяше себе си на тях, а в общата беда бе част от групата им.

Особено бе отвикнал да говори пред много хора, както и въобще не обичаше всякакви събрания, заседания и митинги. И изведнъж влезе в ролята на оратор, която караше Костоглотов да се чувства като в забавен сън. Но както е невъзможно да спреш, веднъж хлъзнал се по леда, и не ти остава нищо друго, освен да изчакаш да достигнеш края на пързалката, така и той, понесен от веселата шейна на своето оздравяване, неочаквано, но може би истински, продължаваше да се носи напред.

— Приятели! Това е удивителна история. Разказа ми я един болен, идващ на проверка в клиниката, когато аз все още очаквах да ме приемат. Тогава, не рискувайки нищо, написах картичка с адреса на диспансера. И днес пристигна отговор! Минаха дванадесет дни, но той дойде. Доктор Масленников дори ми се извинява за закъснението на отговора, защото, оказва се, отговаря средно на ден на десет писма. А вие знаете, че за по-малко от половин час е невъзможно да се напише разбираемо писмо. Значи той губи по пет часа дневно, за да отговаря! И за това не получава нито копейка!

— Дори му се налага да харчи от своите пари, защото марките му излизат по четири рубли на ден — вметна Дьома.

— Да. Месечно това прави сто и двадесет рубли! А той не е задължен да го прави! Но това е добро дело или как трябва да се каже? — Костоглотов се обърна към Русанов. — Хуманно?

Но Павел Николаевич дочиташе във вестника доклада за бюджета и се престори, че не го е чул.

— И няма никакви помощници! Да не говорим за секретари. Всичко прави в извънработно време! И никаква слава! Та нали за нас, болните, лекарят е като завеждащ сал — нужен ни е за час, а след това дори не си спомняме за него. А онзи, когото излекува прочита и захвърля писмото. В края на писмото ми се оплаква; че болните, особено онези, на които е помогнал, престават да, му пишат. Не го уведомяват дори за приетите дози лекарства и за резултатите. И още ме моли, моли да му отговоря подробно! А ние трябва да му се кланяме до̀земи!

— А ти разказвай поред, Олег! — помоли Сибгатов с усмивка, в която имаше плаха надежда.

Толкова му се искаше да се излекува въпреки тежкото, многомесечно, неколкогодишно и вече явно безнадеждно лечение; толкова му се искаше да се излекува внезапно и окончателно! Гръбнакът му да зарасне и той, изправил се, да тръгне с твърда и уверена стъпка, да се почувства накрая мъж! Здравейте, Людмила Афанасиевна, аз съм здрав!

Толкова им се искаше на всички да научат, че съществува такъв лекар вълшебник, който притежава лекарство, неизвестно на тукашните лекари! Те биха могли да си признаят, че вярват или не, но всички до един дълбоко в душата си вярваха, че такъв лекар или народен лечител, или някаква стара, стара бабка живеят някъде и само трябваше да разберат къде, да получат лекарството и да се спасят.

Не можеше, изключено бе техният живот да е вече обречен.

Макар да се присмиваме на чутите чудеса, докато сме силни, здрави и благоденстващи, когато животът ни до такава степен е застрашен, че не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на чудо, започваме да вярваме в единственото, изключителното, нелогичното!

И Костоглотов, заразен от всепоглъщащото внимание, с което го слушаха неговите събратя по съдба, започна да говори разпалено, вярвайки в този миг повече на думите си, отколкото на прочетеното в писмото:

— Щом искаш да започна от самото начало, Шараф, слушай! Онзи болен ми разказа за доктор Масленников, че бил стар земски лекар от Александровския уезд20, намиращ се близо до Москва, десетки години, както е било прието по-рано, работил в една и съща болница. Направило му впечатление, че макар в медицинската литература да се пишело все по-често за рака, неговите селяни страдали от всичко друго, но не и от рак. Защо?

(Да, защо? Кой от нас още в детството си не е изтръпвал пред Тайнственото? От досега с тази непроницаема, но податлива стена, през която няма-няма, но се покаже сякаш нечие рамо или бедро. И в нашия делничен, открит, разумен живот, в който няма място за нищо тайнствено, то изведнъж блесне пред нас: аз съм тук, не забравяй!)

— … Започнал да изследва, започнал да изследва — повтори с удоволствие Костоглотов — и открил следното: поради високата цена на чая местните мужици правели запарка от чага, другото име на брезовата гъба…

— Искаш да кажеш брезова манатарка? — прекъсна го Подуев. Дори през отчаянието, което той вече бе приел и което изпълваше последните дни, му просветна от толкова достъпното и просто средство за лекуване.

Останалите в стаята бяха хора от юга и не само че не бяха виждали брезова манатарка, но и въобще нямаха представа какво е това бреза; затова не можеха да си представят за какво точно говори Костоглотов.

— Не, Ефрем, не точно брезова манатарка, дори не и брезова гъба, а брезов рак. Ако си спомняш, по дънера на старите брези растат такива… уродливи израстъци — отгоре черни, а отвътре тъмнокафяви.

— Имаш предвид прахановата гъба? — оживи се Ефрем. — Която преди са използвали за огнивото?

— Може би… Та на Сергей Никитич Масленников му минало през главата: може би точно с тази гъба руските мужици вече толкова векове се лекуват от рак, без самите те да подозират?

— Тоест използвали са я за профилактика — обади се младият геолог, на когото цялата вечер пречеха да чете, но той взе участие, защото разговорът ставаше интересен.

— Но това, че се досетил, било все още малко, разбирате ли? Нужно било всичко да се провери. Трябвало много години да наблюдава онези, които пиели странния чай, и онези, които не го употребявали. И още — да дава от него на мужиците, които имали подутини, а това означавало да не ги лекува с други лекарства, а само с този чай. Трябвало да разбере при каква температура да го запарва и в каква пропорция, а така и по колко чаши да пие болният. Да се убеди дали ще има вредни последствия и на каква буца ще окаже по-силно въздействие и на кои — не. За това отишли…

— А после? После? — развълнува се Сибгатов.

А Дьома си помисли: нима и крака му може да излекува? Да го спаси?

— А после… той отговаря в писмото. Пише ми как да се лекувам.

— Имате ли адреса? — възбудено попита онзи, който отново сложи ръка на шията си, и бързо дори извади тефтерче, за да си го запише. — Има ли в писмото обяснение как трябва да се употребява? А пише ли дали помага при болно гърло?

Колкото и да искаше Павел Николаевич да прояви характер и да накаже съседа си с пълно презрение, не можеше да си позволи да пропусне подробностите на разговора. Повече не можеше да вникне в смисъла и цифрите на проекта за държавния бюджет за 1955 година, представен на сесията на Върховния съвет; той остави вестника и постепенно се обърна с лице към Хищника, без да скрива и своята надежда, че това просто народно средство може да излекува и него. Без каквато и да било враждебност, за да не раздразни Хищника, Павел Николаевич попита:

— А официално този метод признат ли е? Изпробван ли е от някаква инстанция?

Костоглотов се усмихна.

— За инстанциите не зная. Писмото — той размаха във въздуха малко жълтеникаво листче, изписано със зелено мастило — е делово. Как да се счуква, как да се разтваря. Но си мисля, че ако лекарството бе минало през някаква инстанция, сега сестрите щяха да ни разнасят от тази напитка. Опашката би стигнала до стълбището… Нямаше да има нужда да пиша до град Александров…

— Александров — записа бързо мъжът, който страдаше от гърло. — А кой пощенски клон? Улица? — Той бързо се изправи.

Ахмаджан също слушаше с интерес, като успяваше тихо да превежда най-главното на Мурсалимов и Егенбердиев. На него самия тази гъба не му бе нужна, защото и така оздравяваше, но се намеси, защото не му бе съвсем ясно:

— Ако тази гъба е толкова лековита, защо досега лекарите не са започнали да я прилагат? Защо не са я вписали в списъците си?

— Това е дълъг път, Ахмаджан. Едни хора вярват, други не искат да се ограмотяват отново и затова пречат, трети пречат съзнателно, за да пробутат свое средство, а на нас не ни се налага да избираме.

Костоглотов отговори на Русанов и Ахмаджан, но на другия не даде адреса. Направи се, че не е чул, а всъщност не искаше да го даде. Имаше нещо лепкаво в този мъж, който трудно говореше, макар да изглеждаше напълно почтен човек — с фигура и глава на директор на банка, а за някоя малка латиноамериканска страна би подхождал и за министър-председател. На Олег му бе жал да отваря допълнително работа, като даде адреса на честния стар Масленников, който не си доспиваше, за да отговоря на непознатите хора. Но от друга страна не можеше да не се смили и над съскащия глас, загубил човешката си звънливост, на която не държим особено, докато я притежаваме. А и Костоглотов се бе научил да приема присърце като специалист болестите на съседите си, след като бе прочел патологичната анатомия и на всеки свой въпрос бе получил отговор от Хангард и Донцова, а и държеше днес в ръката си писмото на Масленников. Защо той, толкова години лишен от всякакви права, бе длъжен да учи тези свободни хора как да избягнат удара на падащия върху тях каменен блок? Там, където се бе оформил неговият характер, бе закон: открил ли си нещо, не казвай! Ако всички напишат на Масленников, втори отговор вече няма да дочака от него.

Всичко това бе не размишление, а само преместване на погледа от Русанов през безгласния към Ахмаджан.

— А за начина на употреба пише ли? — попита геологът, който продължаваше да държи тефтерчето и молива.

— Моля! Грабвайте моливите, започвам да диктувам — обяви Костоглотов.

Всички се засуетиха. Обръщаха се един към друг с молба за молив и лист хартия. Оказа се, че Павел Николаевич няма нищо за писане. (А вкъщи имаше писалка със закрито перо, последен модел). Молив му даде Дьомка. Сибгатов, Федерау и Ни също пожелаха да пишат. Когато отново се събраха около него, Костоглотов започна бавно да диктува, разяснявайки как да се изсуши праханът, как да се стрие, в каква вода да се запари, как да се прецеди и по колко да се пие.

Някои пишеха бързо, други — бавно, трети молеха да повтори и в стаята зацари особено дружелюбна атмосфера. А дотогава бяха отговаряли един на друг почти през зъби, макар да нямаше какво да делят. Имаха един общ враг — смъртта, а какво можеше да раздели на земята човешките същества, ако пред тях веднъж вече се е изправила смъртта?

Когато свършиха с писането, Дьомка каза с груб глас и бавно:

— Да… Но откъде да намерим бреза, когато няма?…

Всички въздъхнаха. Пред тях, отдавна напуснали Русия (някои и доброволно) или въобще не били там, премина като видение тази умерена, неизпепелявана от слънцето страна, където ръми лек дъждец, след който никнат хиляди гъби, където през пролетта полските и горските пътища са кални, където обикновеното горско дърво е толкова нужно на човека. Хората, живеещи в тази страна, не винаги разбират своята родина; иска им се да бъдат на брега на яркосиньо море и да ядат банани, а ето какво се оказва най-важното, което притежават: черната уродлива гъба, която расте по дънера на белокорите брези и която е болестта на дървото.

Само Мурсалимов и Егенбердиев разбираха за себе си, че и тук — в степите и горите, непременно има онова, което им е нужно, защото във всяка точка на земята всичко е предвидено за потребностите на човека, но той не винаги знае и умее да го открие.

— Трябва да помолим някого да събере от тези гъби и да ги изпрати — отговори на Дьомка геологът, на когото изглежда му хареса идеята с гъбите.

Самият Костоглотов, който им бе намерил тази вълшебна рецепта обаче, нямаше кого да помоли в Русия: едни от познатите му бяха умрели, на други бе загубил дирите, към трети му бе неудобно да се обръща с такава молба, а четвърти бяха заклети градски жители, които и бреза не знаеха какво е, а какво оставаше за гъбата. Сега не му бе позната друга по-голяма радост: представяше си как като куче, което търси начин да се спаси с помощта на непозната трева, се отправя за няколко месеца в гората да събира прахан, да го дроби, да го запарва на огъня, да пие и да оздравява като животните; няколко месеца, през които да върви из гората и да няма друга грижа, освен да оздравее.

Но пътят към Русия за него бе затворен.

А останалите, които бяха в тази стая, и имаха достъп до голямата страна, нямаха житейската мъдрост и умението да се отърсват от всичко с изключение на главното; те виждаха препятствия там, където ги нямаше: как да получат отпуск, необходим им за търсенето на вълшебната гъба, как да нарушат навиците си и да се разделят със семейството, откъде да намерят пари, как да се облекат за това пътешествие и какво да вземат със себе си, на коя гара да слязат, и от кого след това да научат всичко?

Размахвайки писмото, Костоглотов добави:

— Той споменава тук, че има така наречени разпространители, просто предприемчиви хора, които събират прахан, сушат го и го изпращат с наложен платеж. Само че взимат скъпо — по петнадесет рубли на килограм, а за един месец са нужни шест.

— Но с какво право! — възмути се Павел Николаевич и лицето му стана толкова началнически строго, че който и да е разпространител веднага би омекнал, ако го видеше. — Имат ли съвест да дерат човека за това, което вземат наготово от природата?

— Не крещи! — изсъска Ефрем. — Голяма работа! А това, че е обикалял гората с чувал в ръка и с брадва? А през зимата и със ски?

— Но не трябва все пак да вземат по петнадесет рубли за килограм, проклети спекуланти! — не можеше да отстъпи Русанов и по лицето му отново се появиха червени петна.

Въпросът бе прекалено принципен. С годините у Русанов се бе оформило убеждението, че всичките ни недостатъци, дефекти и несвършена както трябва работа се дължат на спекулацията. Като се започне от малката спекулация — продажбата на зелен лук и цветя по улицата от непроверени личности, на мляко и яйца на пазара от някакви женоря, на чорапи и дори на пържена риба по гарите, и се стигне до голямата — когато от държавните складове излизаха направо коли, натоварени със стоки, които поемаха по неведоми пътища към неизвестния получател. И ако двете спекулации се изтръгнеха из корен, всичко би се оправило и успехите ни щяха да бъдат още по-поразителни. Няма нищо лошо в това човек да укрепва материалното си благосъстояние с помощта на висока държавна заплата и пенсия. (Павел Николаевич и сам мечтаеше за лична пенсия.) В такъв случай и колата, и вилата са законни и не будят подозрение. Но същата кола и вила имаха съвсем друго съдържание, ако са купени със спекулативни средства. И Павел Николаевич мечтаеше, именно мечтаеше за въвеждането на публични екзекуции за спекулантите, защото само така можеше веднъж и завинаги да се оздрави обществото.

— Не крещи — разсърди се и Ефрем, — а по-добре сам заминавай и организирай доставката. Ако искаш държавна, ако искаш кооперативна! А щом ти се вижда скъпо за петнадесет рубли, не поръчвай!

Русанов разбираше за какво намеква Ефрем. Той ненавиждаше спекулантите, но сега знаеше, че докато това ново лекарство се изпробва в Академията на медицинските науки и докато в Средна Русия се организира непрекъснатата доставка, подутината му не може да чака.

Безгласният болен с тефтерче в ръка напираше като кореспондент на влиятелен вестник към леглото на Костоглотов и с болезнена гримаса се опитваше да разбере:

— А адресите на доставчиците в писмото няма ли ги?

Павел Николаевич също се приготви да си ги запише.

Но кой знае защо Костоглотов не отговаряше. Не можа да се разбере дали има някакъв адрес в писмото, защото той мълчаливо слезе от перваза и започна да търси под леглото ботушите си. Въпреки болничната забрана се бе изхитрил да ги внесе в стаята, за да ги обува преди разходка.

А Дьома прибра рецептата в шкафчето си и без повече да се интересува, сложи внимателно болния си крак на леглото. Такава сума той никога не бе имал и едва ли някога щеше да има.

Значи помагаше брезата, но не на всички.

На Русанов просто му бе неудобно след сблъсъка с Хищника, вече не първи за тези три дни, да изглежда прекалено заинтригуван от разказа, но не можеше да изпусне да си запише толкова необходимия адрес. И стремейки се по някакъв начин да омилостиви Хищника, но така, че това да не излезе нарочно, той прибягна до помощта на болестта, която ги обединяваше, и напълно искрено каза:

— Да, кое може да бъде по-лошо на света… (Ракът? Но той нямаше рак!) от тези… онкологични… и въобще от рака!

Но Костоглотов въобще не се трогна от доверчивостта на стоящия по-високо от него и по възраст, и по положение, и по опит човек. Като намота около крака си пожълтялата партенка и го пъхна го в отвратителния ботуш с груби кръпки там, където се прегъваше от пръстите, той изтърси:

— Кое е по-лошо от рака ли? Проказата!

Тежката, ужасна дума отекна в стаята като залп.

Павел Николаевич миролюбиво се намръщи.

— Как да кажа? А защо всъщност по-лошо? Процесът протича по-бавно…

Костоглотов погледна недоброжелателно големите очила на Русанов.

— По-лошо е затова, защото приживе ви изключват от числото на живите. Откъсват ви от близките и ви пъхат зад телена ограда. Мислите ли, че това се понася по-леко от буцата?

На Павел Николаевич му стана неприятно, че се намира толкова близо до тъмния пламтящ поглед на този недодялан, неприятен човек.

— Исках да кажа, че въобще тези проклети болести…

Всеки културен човек би разбрал, че трябва да направи съответната крачка, но Хищника дори не би могъл да си представи подобен жест от своя страна. Не можа да оцени тактичността на Павел Николаевич. Вече станал и облякъл мръсносивия, дълъг бархетен женски халат, който стигаше почти до ботушите му и служеше като палто за разходка, Костоглотов доволно обяви, убеден, че думите му ще прозвучат научно:

— Един философ е казал, че ако не боледуваше, човек никога нямаше да разбере какво е това предел.

Извади от джоба на халата навит армейски колан, широк четири пръста, с петолъчка на токата, и се препаса, стараейки се да не пристегне болното място на кръста. И размачкал жалката евтина папироса, една от онези, които угасват, преди да са догорели, се запъти към вратата.

Независимо от банкерско-министерската си външност снажният мъж се отстрани, за да му направи място, и умоляващо попита, сякаш Костоглотов бе прославено светило на онкологията, което завинаги напуска клиника:

— Кажете примерно в колко случаи от сто бучката в гърлото е рак?

— В тридесет и четири — усмихна му се Костоглотов, отстранявайки го с ръка от пътя си.

Зад входната врата нямаше никой.

Олег щастливо вдъхна хладния въздух, но веднага запали папиросата, без която щастието му нямаше да бъде пълно, макар сега не само Донцова, а и Масленников да го съветваха да откаже тютюна.

Бе тихо. В една от локвите се отразяваше светлината на някакъв прозорец. Бе едва пети февруари, но времето бе необичайно пролетно. Леката мъгла смекчаваше острата светлина, която идва от далечните фенери и прозорци.

Вляво от Олег имаше четири, стигащи сякаш до самото небе тополи, а вдясно — самотна топола, която бе доста по-клонеста и висока от другите. Зад нея се сгъстяваха другите дървета; оттам започваше паркът.

Пред входа на Тринадесето отделение имаше няколко стъпала, които водеха до асфалтовата алея, очертана от двете страни с жив плет; храстите, от които бе направена, бяха с опадали листа.

Олег бе излязъл да се разходи. Вървеше по алеите, усещайки с всяка стъпка радостта от това, че стъпва, без да усеща болка в крака, че този крак е на жив човек. Но гледката, която се откри пред него, то накара да спре, за да допуши.

Меко светеха в полуздрача прозорците на отсрещните крила на болницата. По алеите вече не се разхождаше никой. И когато не минаваше влак по близката железопътна линия, можеше да се чуе еднообразният шум на планинската река, която се смъкваше по стръмния наклон зад парка.

А отвъд реката имаше друг парк — градския; от него ли (макар да бе доста студено) или от отворените прозорци на местния клуб долиташе танцова музика, изпълнявана от духов оркестър. Беше събота и ето че някъде танцуваха… Някой с някого…

Олег бе възбуден. Това се дължеше на факта, че бе говорил много и всички внимателно го бяха слушали. Бе обхванат от усещането, че животът, с който само преди две седмици смяташе, че завинаги е приключил всички свои сметки, внезапно се е върнал. Наистина този живот не обещаваше нищо от онова, което приемаме за добро и в чието име се бъхтят хората от големия град — той нямаше нито квартира, нито имущество, нито обществен успех, нито пари; но за сметка на това имаше другите предимства, които никога не бе преставал да цени: правото да върви по Божия свят, без да очаква заповеди; правото да бъде сам; правото да гледа звездите, незатъмнени от фенерите на лагерната зона; правото да угасва вечер лампите, за да спи наистина в тъмното; правото на кореспонденция; правота на почивка в неделя; правото да се къпе в реката; и още много, много такива права.

Правото да разговаря с жените…

Всички тези чудесни, неизброими права му връщаше оздравяването!

И той стоеше, пушеше и се наслаждаваше.

Слушаше долитащата музика с усещането, че чува Четвъртата симфония на Чайковски да звучи в него; неспокойното трудно начало на тази симфония, удивителното начало. Тази мелодия (Олег така го чувстваше) разказваше за герой, върнал се отново към живота, или за слепец, отново прогледнал, и сякаш опипваше с невидима ръка предметите и скъпото лице; и този герой се страхува да повярва на щастието си: че предметите наистина съществуват и че очите му отново се присвиват от ярката светлина.

(обратно)

Глава 12 Всички страсти се връщат отново

В неделното утро като се приготвяше бързо за работа, Зоя си спомни, че Костоглотов я бе помолил да облече непременно за следващото си дежурство същата онази сиво-зелена рокля, яката на която бе видял под халата й вечерта; той искаше „да я види с нея на дневна светлина“. Приятно е да изпълняваш безкористни молби. Тази рокля й отиваше днес, защото в нея тя изглеждаше полупразнично, освен това днес й се искаше известно време да безделничи, а и очакваше, че Костоглотов ще дойде и ще й бъде весело с него.

Зоя бързо се напарфюмира, оправи прическата си, но тъй като нямаше повече време, облече палтото си и толкова бързо се насочи към вратата, че баба й едва успя да пъхне в джоба на тежкото палто закуската.

Навън бе хладно, макар утрото съвсем да не бе зимно. В Русия в такива дни обличат шлифери. Но тук, на юг, имаха друга представа за студено и топло време: в горещината обличат вълнени костюми, а балтоните обличат колкото се може по-рано и ги събличат по-късно, а онзи, който има кожух или шуба, едва дочаква малко по-студен ден, за да ги облече.

Щом излезе, Зоя веднага, видя своя трамвай. Тича неколкостотин метра и успя да се качи последна; задъхана и зачервена, тя остана на задната площадка, защото там духаше. Всички градски трамваи бяха бавни и на завоите ужасно скърцаха по релсите.

Беше й приятно да чувства дори честите удари на сърцето си, които бързо си връщаха обичайния ритъм, защото още по-пълно чувстваше колко здраво е младото й тяло и колко празнично е настроението й.

Докато институтът бе във ваканция, оставаше й само работата в клиниката: трите дежурства седмично й се струваха почти като почивка. Разбира се, че бе по-приятно, ако ги нямаше и тях, но Зоя вече бе свикнала да носи две дини под мишница — втора година учеше и работеше. Практическата полза от работата й в клиниката не бе голяма, но Зоя работеше не заради нея, а заради парите, тъй като пенсията на баба й не стигаше дори за храната, а нейната стипендия се стопяваше моментално; баща й не изпращаше никога пари, а и Зоя не бе го молила: не искаше да се чувства задължена на такъв баща.

Първите два дни от ваканцията след миналото нощно дежурство Зоя не се излежаваше, защото не бе свикнала още от детството си. Първото, с което се зае, бе да си ушие пролетна блузка от крепжоржет, купен още с декемврийската заплата (баба й винаги казваше: готви шейната през лятото, а талигата — през зимата; изглежда, като се съобразяваха с тази пословица, зареждаха магазините с най-хубавите летни дрехи само през зимата). Шиеше на стария бабин сингер (донесоха го от Смоленск), а и първите уроци по шев и кройка също получи от баба си, но тъй като се отнасяха до старомодни дрехи, Зоя се изхитри да изкопира някои модели от съседките, познатите и завършилите шивашки курсове, за които самата Зоя не разполагаше с никакво време. За тези два свободни дни не успя да завърши блузката си, но за сметка на това посети ателието за химическо чистене и успя да почисти старото си лятно манто. Също така обиколи пазара за картофи и зеленчуци, от който след дълго пазарене като скъперник се върна с две тежки чанти (обикновено по опашките в магазините стоеше бабата, но тя не можеше да носи тежко); отиде и на баня. И така не й остана време дори да почете. А снощи със съкурсничката си Рита бе на танци в дома на културата.

На Зоя й се искаше нещо по-спокойно и интересно от тези клубове, но тук нямаха навик да се събират по домовете, където би било удобно за запознанства с млади хора. В техния курс, а и в целия факултет имаше много рускини, а момчетата почти всички бяха узбеки и затова Зоя не обичаше да посещава институтските вечери.

Домът на културата, в който бяха с Рита, бе просторен, чист, добре затоплен, с мраморни колони и стълбище, с огромни огледала в бронзови рамки — в тях виждаш себе си и отдалече, когато вървиш или танцуваш, и с много скъпи и удобни кресла (само че бяха покрити с калъфи и се забраняваше да се сяда върху тях). Обаче след новогодишната вечер Зоя не бе стъпвала в дома, защото тогава там я бяха обидили. Имаше маскараден бал с награди за най-добрите костюми и по тази причина Зоя се бе облякла в собственоръчно ушита дреха, която по замисъл трябваше да представлява маймуна с дълга опашка. Всичко бе предвидила — и подходящата прическа, и лекия грим, и съотношението на цветовете така, че да изглежда едновременно и смешно, и красиво; макар да имаше доста конкурентки, бе убедена, че първата награда й е в кърпа вързана. Но мигове преди раздаването на наградите някакви простаци отрязаха с нож опашката й и предавайки си я от ръка в ръка, я скриха. И Зоя заплака не толкова от яд на тези младежи, а за това, че всички около нея започнаха да се смеят, намирайки шегата за доста остроумна. Без опашката очарованието на костюма пострада, а и самата тя доста се разстрои — толкова, че не получи никаква награда.

И едва вчера, все още незабравила тягостната случка, тя влезе отново в клуба все още оскърбена. Но никой не й напомни с нищо за онази история с опашката. Публиката бе разнородна — имаше и студенти, и заводски работници. Веднага ги разделиха двете — и тя, и Рита в продължение на три часа непрекъснато се въртяха под такта на духовата музика. Телата им се нуждаеха от такава своеобразна физзарядка, от въртене и движения. А и всички кавалери говореха малко; от време на време опитваха да се шегуват, но доста несръчно по преценка на Зоя. После Коля, техническият конструктор, тръгна да я изпраща. По пътя заговориха за индийските филми и за плуването, защото им се стори, че ще прозвучи смешно, ако засегнат сериозни теми. Когато стигнаха до парадния вход, където бе по-тъмно, започнаха да се целуват, но най-много си изпатиха Зоините гърди, заради които нито един младеж никога не бе спокоен. Коля страстно ги притискаше през блузката и търсеше най-преките пътища, за да стигне до голотата им; Зоя усещаше сладостна изнемога, но едновременно с нея се появи мисълта, че губи време, а в неделя трябва да става рано; тогава отпрати Коля и тичешком изкачи стъпалата на старото стълбище.

Сред доста от приятелките й, а особено сред медичките, бе широко разпространено разбирането, че трябва да се бърза да се вземе от живота колкото се може повече, желателно е дори веднага. При тази всеобща убеденост бе невъзможно да останеш стара мома в първи, втори или трети курс или да усвоиш само една теория. И Зоя на няколко пъти измина всички етапи на сближаването, когато разрешаваш на другия все повече и повече неща — и обсадата, и превземането, и онези минути, когато дори и бомба да падне върху дома, нищо не можеш да промениш; и онези успокоено вяли мигове, когато събират от пода и столовете разхвърляните дрехи, които не би било възможно преди това да ги видиш и с очите на другия, а сега ти изглеждат съвсем делнично и ти спокойно се обличаш в чуждо присъствие.

Зоя бе едва на двадесет и три години, но вече бе успяла да види и запомни много: дългата ужасна евакуация от Смоленск отначало на товарен влак с отоплени вагони, после на шлеп, след това отново на товарен влак; кой знае защо особено бе запомнила съседа си във вагона, който с въженце отмерваше мястото на всеки върху наровете и доказваше убедено, че семейството й е заело два неполагаеми му сантиметра; напрегнатият изпълнен с глад живот в годините на войната, когато единствените разговори бяха за купоните и за цените на черния пазар; когато чичо Федя тайно крадеше от шкафчето й хляб; а сега, в клиниката, бе свидетелка на ужасните ракови страдания, на отиващия си живот и помнеше отчайващите разкази на болните и сълзите им.

Пред всичко това притискането, прегръдките и онова, което следваше след това, бяха само сладки капчици в соленото море на живота. Бе невъзможно докрай да се напиеш с тях и да утолиш жаждата си.

Означаваше ли това, че непременно трябва да се омъжиш, за да намериш щастието? Младите мъже, с които се запознаваше, танцуваше и се разхождаше, всички до един имаха намерение само да се сгреят и да си отидат; между тях те си говореха: „Бих се оженил, но защо, след като за една-две нощи винаги може да се намери момиче.“

Както на пазара не можеш да искаш за стоката си тройна цена, така бе невъзможно да останеш непристъпна, когато всички наоколо отстъпват.

Тук не помагаше и брачната регистрация — така учеше и опитът на медицинската сестра от другата смяна, украинката Мария, която се бе доверила на официалния документ, но само след седмица мъжът й въпреки взетите мерки, я бе изоставил и заминал в неизвестна посока; така тя в продължение на седем години бе възпитавала детето си сама, без да престава да се смята за омъжена.

Затова когато имаше вечерни събирания с вино и приближаваха опасни за контакти с мъже дни, Зоя се държеше нащрек като сапьор сред минно поле.

Но по-близък от примера с Мария бе животът на собствените й родители, които непрекъснато се караха, помиряваха, разделяха, отново събираха и цял живот се измъчваха един друг. Да повтори грешката на майка си, за Зоя означаваше все едно да изпие сярна киселина.

Тук бе налице същият пример, когато не помага никаква регистрация.

В тялото си, в съотношението на неговите части, в характера и в цялостното си разбиране за живота Зоя усещаше равновесие и хармония. И само в духа на тази вътрешна хармония бе възможно да се разшири кръгозорът й.

И този, който в паузите между опипването на тялото, й говореше скучни и пошли неща или почти повтаряше банални фрази от филмите, както снощи Коля, веднага разрушаваше хармонията и нямаше никакви шансове да й хареса.

Останала до края в задната част на трамвая, Зоя слушаше как кондукторката шумно разобличаваше някакъв млад човек без билет. (А той през цялото време мълчеше, но така и не си купи). Трамваят стигна до последната спирка, където правеше кръг (от другата страна вече се бе събрала голяма тълпа); преди да спре, засраменият млад човек скочи в движение. Зоя последва примера му, защото оттам й бе по-близо.

Вече бе осем и една минута и затова Зоя тичешком се насочи към болницата по асфалтовата алея. Като сестра не бе прието да го прави, но като студентка имаше извинение.

Докато стигне до раковото отделение, докато свали палтото и се изкачи на втория етаж, стана осем и десет. Нямаше да й се размине, ако дежурството предаваше Олимпиада Владиславовна; Мария също би й се скарала за закъснение така, сякаш идваше по средата на смяната. Но за щастие дежурен бе също студент — Тургун от Каракалпакия21, който бе особено снизходителен към нея. Той поиска да я удари за наказание по-ниско от кръста, но тя му се изплъзна и двамата се засмяха, а Зоя дори го блъсна шеговито в гърба, когато Тургун заслиза по стълбището.

Независимо, че бе все още студент, той като национален кадър вече бе получил назначение като главен лекар на болница, обслужваща няколко села, и можеше да се държи така само в последните си свободни месеци.

Тургун й остави тетрадката с лекарските предписания и особено поръчение от старшата сестра Мита. В неделя нямаше визитации, процедурите бяха съкратени, нямаше болни след трансфузия; наистина главоболия създаваха роднините на пациентите, които се опитваха да се доберат до болничните стаи и без разрешението на дежурния лекар, и затова Мита прехвърляше на дежурните през деня в неделя част от своята безкрайна статистическа работа, която не успяваше да свърши.

Днес тази работа се състоеше в обработката на дебела купчина болнични картони за декември на миналата 1954 година. Свила пълните си устни, сякаш се готвеше да свирне, Зоя шумно плюнчеше пръста си и прелистваше картоните, мъчейки се да си представи какъв е броят им и дали ще й остане време да бродира, но в този миг почувства, че някой стои до нея. Спокойно се извърна и видя Костоглотов. Той бе гладко избръснат, почти сресан и само белегът до устната му напомняше за разбойническия му произход.

— Добро утро, Зойче — произнесе той съвсем като джентълмен.

— Добро утро — тръсна глава тя, сякаш бе недоволна или се съмняваше в нещо, а в действителност не бе нито едното, нито другото.

Той я гледаше с големите си тъмнокафяви очи.

— Но аз не мога да разбера дали сте изпълнили молбата ми или не…

— Каква молба? — удивено се намръщи Зоя (тази нейна гримаса винаги излизаше много сполучлива).

— Не се ли спомняте? А аз вече си бях задал гатанка на тема молбата ми…

— Помня, че вие взехте от мен учебника по патологоанатомия… Помня го добре.

— Сега ще ви го върна. Благодаря.

— Успяхте ли да разберете за какво става дума?

— Струва ми се, че разбрах всичко за онова, което ме интересуваше.

— Не ви ли навредих с тази книга? — сериозно попита Зоя. — Съжалявах след това…

— Не, Зойче! — той докосна ръката й, за да възрази. — Напротив, тази книга ми вдъхна бодрост. Вие сте цяло злато! Но… — погледна шията й — разкопчайте, моля ви, горното копче на халата.

— За-що? — безкрайно се удиви Зоя (изразът на учудване също изглеждаше напълно искрен.) — Не ми е топло!

— Напротив, цялата сте изчервена.

— Да, наистина — разсмя се добродушно тя. Действително й се искаше да махне халата, защото още не бе успяла да си поеме дъх след тичането и разговора с Тургун.

Зоя разкопча халата си и блеснаха златистите нишки на сивата й рокля.

Костоглотов я погледна широко отворил очи и каза почти шепнешком:

— Така е добре. Благодаря. А след това ще ми покажете ли повече?

— Зависи какво сте си пожелали да видите.

— Ще ви кажа по-късно. Става ли? Днес ще бъдем заедно, нали?

Зоя завъртя очите си като кукла.

— Само ако дойдете да ми помагате. Аз бях зачервена и поради това, че днес имам много работа.

— Ако ще бодете живи хора с игла, не ставам за помощник.

— А ако се занимавам с медицинска статистика?

— Статистиката уважавам. Когато не е секретна.

— Тогава елате след закуската — усмихна му се Зоя в аванс за помощта.

Вече бяха започнали да разнасят по стаите закуската.

Още в петък сутринта, когато свърши дежурството й, заинтригувана от нощния разговор, Зоя отиде и прегледа картона на Костоглотов.

Оказа се, че се казва Олег Филимонович (тежкото звучене на бащиното име бе съвсем в унисон с неприятната фамилия, а името ги смекчаваше до известна степен). Бе роден през 1920 година и въпреки че бе навършил тридесет и четири, действително не бе женен, което бе доста невероятно, и наистина живееше в Уш Терек. Нямаше никакви роднини (в онкодиспансера задължително записваха адресите на близките на пациента). Имаше специалност топограф, но работеше като земемер.

Но от всичко това не ставаше ясно що за човек е Костоглотов, а дори напротив.

Днес от тетрадката с предписанията тя прочете, че от петък са започнали да му правят всекидневно инжекции със синестрол по два кубика.

Това бе задължение на вечерния дежурен, значи днес няма да бъде тя.

След закуска Костоглотов върна учебника по патологоанатомия и бе се приготвил да помага, но сега Зоя бе заета с разнасянето на лекарствата, които трябваше да бъдат приемани от болните три или четири пъти дневно.

Най-накрая седнаха зад нейната маса. Зоя извади голям лист, където трябваше да пренася всички сведения и започна да обяснява (тя и самата вече бе забравила как точно трябва да го прави) и да разграфява с помощта на голяма тежка линийка.

В общи линии Зоя знаеше цената на такива „помощници“ — млади мъже и ергени (а и женени): всяка подобна помощ се съпровождаше с присмех, шегички, ухажване и грешки. Но Зоя приемаше такива грешки, защото и най-неостроумното ухажване все пак бе по-интересно и от най-интелектуалната работа и нямаше нищо против да продължи играта, за да оцвети сивите часове на дежурството си.

Най-много я изуми, че Костоглотов веднага изостави особените си погледи и тон, бързо разбра какво и как трябва да се прави и дори й даде съвет; после се задълбочи в картоните и започна да чете на глас нужното, а тя поставяше отметки на големия картон с графите. „Нервобластома… — диктуваше той, — хипернефрома… саркома…“ За онова, което не разбираше, питаше.

Трябваше да се изчисли за този период колко типа рак са били наблюдавани у пациентите, отделно за мъжете, отделно за жените, отделно по възрастов принцип. Също така бе необходимо да се обработят начините на лечение и времетраенето му. Трябваше и по всички раздели да се нанесат и петте възможни изхода: оздравяване, подобрение, без изменение, влошаване, смърт. Помощникът на Зоя следеше особено внимателно последната графа. Веднага ставаше ясно, че почти няма пълно оздравяване, но и случаите на смърт не бяха много.

— Убеждавам се, че тук не позволяват да се умира, изписват навреме — каза Костоглотов.

— А как иначе, Олег, съдете сам. (Тя се обърна към него с малкото му име като награда за старанието му. Това му направи впечатление, защото веднага я погледна въпросително.) Ако е ясно, че му остават само няколко месеца живот, защо да заема излишно легло. За всяко свободно легло чакат онези, за които все още съществува шанс да бъдат излекувани. А и болните…

— Ин… какви?

— Неизлечими… Много зле действат с вида си и разговорите върху онези, които могат да бъдат излекувани.

След като седна зад масата на сестрите, Олег сякаш придоби особено обществено положение и в осъзнаването на света. Вече не бе „оня“, на който не можеше да се помогне, заради когото не си заслужава да бъде отделяно повече легло, който влиза в числото на неизлечимите. И с него, Костоглотов, вече разговаряха така, сякаш бе изключено, че може да умре. Този внезапен скок в друго състояние, съвършено незаслужено по каприза на случайни обстоятелства, смътно му напомняше нещо, но в момента не можеше да се сети какво точно.

— Всичко това е логично. Но ето изписаха Азовкин, а вчера в мое присъствие написаха tumor cordis, без нищо да му обяснят; имах усещането, че също участвам в измамата.

Той седеше обърнат към Зоя не откъм страната, където се намираше белегът, и затова лицето му не изглеждаше толкова жестоко.

Работеха съгласувано и в напълно дружески отношения и свършиха цялата работа преди обяд.

Наистина Мита бе оставила и друга заръка: да препише лабораторните анализи за измерваната температура на болните на отделен лист, за да може лесно да се залепи към историята на болестта. Но на Зоя й се стори прекалено да свърши всичко в неделния ден и затова каза:

— Много ви благодаря, Олег Филимонович.

— А, не! След като започнахте веднъж, продължавайте само с Олег!

— Добре. А следобед ще си починете.

— Аз никога не почивам.

— Но вие сте болен.

— Странно, Зойче, достатъчно е да се изкачите по стълбището и аз вече съм съвършено здрав!

— Добре — отстъпи Зоя. — Този път ще ви приема в „гостната“.

И тя кимна с глава към кабинета за лекарските оперативки и заседания.

Но след обяд Зоя отново заразнася лекарства, после имаше доста работа в голямата женска палата. Въпреки обстановката и болестите, които я заобикаляха, Зоя всеки миг усещаше с особена радост колко чиста и здрава е самата тя; стегнатите й гърди натежаваха, когато се навеждаше над леглата на пациентите, и леко се полюшваха, когато вървеше.

Накрая тя свърши и помоли санитарката да остане на масата за дежурните сестри, да не пуска никой на посещение в стаите и да я извика, ако има нещо. После взе бродерията си и тръгна, следвана от Олег, към кабинета на лекарите.

Това бе светла ъглова стая с три прозореца. Не бе мебелирана с фантазия — усещаше се както ръката на болничния счетоводител, така и ръката на главния лекар: имаше два съвършено официални дивана със стигащи до самата глава облегалки и огледала поставени толкова високо, че в тях би могъл да се огледа единствено жираф. И масите бяха подредени с напълно учрежденски вкус: във формата на буква Т — дългата част за заседаващите, а перпендикулярната, покрита с дебело стъкло — за председателстващия. Дългата маса бе покрита (тук изглежда имаха слабост към платовете от Самарканд) с небесносиня плюшена покривка, която омекотяваше строгия вид на стаята; встрани имаше няколко малки кресла, за които нямаше място до голямата маса.

Нищо в този кабинет не напомняше за болничната обстановка, с изключение на стенвестника „Онколог“, издаден във връзка със Седми ноември.

Зоя и Олег седнаха в удобните меки кресла в най-светлата част на кабинета, до които върху поставки бяха сложени няколко саксии с агаве22; оттам се виждаха добре клоните на дъб, достигащи почти до стъклото на големия прозорец.

Олег с цялото си тяло изпита удобството на креслото, почувства как гърбът му плавно заема най-правилното положение, а имаше възможност да облегне главата си назад.

— Разкош! — възкликна той. — Не съм седял на такова чудо навярно повече от петнадесет години.

(След като му харесваше креслото, защо не бе си купил досега?)

— И така… Какво бяхте си пожелали? — попита Зоя с онова обръщане на главата и с израз на очите, които най-добре подхождаха за такъв въпрос.

Сега, когато се бяха уединили в тази стая и седяха в тези кресла с единствената цел да разговарят, от една дума, от тона и погледа зависеше дали разговорът ще бъде безличен или ще се докосне до същността. Зоя бе напълно готова за първото, но бе дошла тук, предчувствайки, че предпочита второто.

И Олег не излъга очакванията й. Без да вдига главата си от облегалото на креслото, загледан някъде над нея, той заяви тържествено:

— Пожелах си… Дали едно момиче със златен кичур… ще дойде при нас в целината.

И едва тогава я погледна в очите.

Зоя издържа на погледа му.

— Но какво го чака там това момиче?

Олег въздъхна:

— Аз вече ви разказах. Веселите неща са малко. Водопровод няма. Ютиите са с дървени въглища. Лампите са газени. Когато вали, е кално, а когато не вали — прашно. Никога не можеш да облечеш хубава дреха.

Той се стараеше да не пропусне нищо от лошите неща, сякаш искаше да не й позволи да даде положителен отговор. Наистина, ако една млада жена не може никога да се облече хубаво, що за живот е това? Но Зоя знаеше, че колкото и удобно да бе да се живее в град, това не означаваше, че може да живее само с града. Искаше й се първо да разбере не какво представлява селището, а човекът.

— Не мога да разбера какво ви задържа там?

Олег се разсмя.

— Какво ли? Министерството на вътрешните работи!

Той не промени позата си, сякаш продължаваше да се наслаждава на удобното кресло.

Зоя наостри уши.

— Аз… така и подозирах. Но, позволете, вие… руснак ли сте?

— Стопроцентов! Но това не ми пречи да имам черни коси, нали?

Прокара ръка по тях с намерение да оправи несъществуващата си прическа.

Зоя повдигна рамене.

— Но тогава защо ви…?

Олег въздъхна.

— Ех, каква незнаеща младеж расте! Ние растяхме, без да имаме понятие за наказателния кодекс, без да знаем какво се крие зад всичките тези членове и алинеи и по какъв начин биха могли да се тълкуват разширено. А вие живеете тук, в центъра на този край, но въобще не знаете каква е елементарната разлика между заточен със заселване в съответната зона и административно заточен.

— А каква е?

— Аз съм административно заточен. Аз не съм заточен по национален признак, а лично като Олег Филимонович Костоглотов, разбирате ли? — Той се разсмя. — Като „личен почетен гражданин“, за който няма място сред честните граждани.

Погледна я с тъмните си очи, но Зоя не се уплаши. Тоест уплаши се, но този страх бе някак си поправим.

— И за колко време сте… заточен? — тихо попита тя.

— Завинаги! — изгърмя буреносно гласът му.

Зоя усети, че дори ушите й заглъхнаха.

— Пожизнено? — попита шепнешком тя.

— Не, именно завинаги! — настоятелно повтори Костоглотов. — В документите е записано „завинаги“. Ако е пожизнено, тогава поне ковчегът може да се пренесе от там, а завинаги значи, че не може. Дори слънцето да угасне — не може, вечността е дълга…

Сега вече действително сърцето й се сви. Всичко беше много сложно — и този белег, и лицето му, което понякога изглеждаше безкрайно жестоко. Може би той е убиец, страшен човек, може направо тук да я удуши…

Но Зоя не отмести креслото, за да й бъде по-лесно да избяга; само остави бродерията си (въобще не бе почвала да шие). И гледайки смело Костоглотов в очите, който не бе променил позата си и изглеждаше все така спокоен след казаното, тя попита развълнувано:

— Ако ви е тежко да си спомняте, не ми казвайте нищо, а ако можете, искам да чуя защо сте получили тази страшна присъда?

— Но Костоглотов не само че не бе угнетен от съзнанието за извършеното престъпление, а с напълно безгрижна усмивка отговори:

— Нямаше никаква присъда, Зойче. Вечно заточение получих по наряд.

— Как?!

— Да, така се казва. Нещо като фактура. Както изписват от някой склад: толкова чувала, толкова бурета… Използвана тара…

Зоя се хвана за главата.

— Почакайте… Нищо не разбирам. Това възможно ли е? Вас така ли…? Всички ли така?

— Не, не може да се каже за всички. Ако е само по десетия член, не заточават, а ако към него е прибавен и единадесети — заточават.

— А що за член е този единадесети? Нещо много се разприказвах. Вие с тези членове по-нататък бъдете изключително внимателна, защото също може да си докарате нещо. Моята основна присъда бе по десети член — седем години. А на когото даваха по-малко от осем, повярвайте ми, това бе за нищо — просто делото бе съшито с бели конци, но единадесети член вече означаваше съвсем друго — организация! Сам по себе си единадесети член сякаш не увеличаваше на пръв поглед срока, но след като ние бяхме група, ни разпратиха по местата за вечно заточение. За да не се съберем повече никога на старото място. Сега разбрахте ли?

Не, на нея нищо не й бе станало по-ясно.

— Значи това е била… — опита се да си обясни тя. — Как се казва, шайка?

И изведнъж Костоглотов високо се разсмя. После внезапно млъкна и се намръщи.

— Да, получи се чудесно! Както и моя следовател, така и вас не ви удовлетвори думата „група“. Той също обичаше да ни нарича шайка. Да, ние бяхме шайка, която се състоеше от студенти и студентки първокурсници. — Той я погледна свирепо. — Разбирам, че тук не се пуши, но все пак ще запаля, става ли? Ние се събирахме, ухажвахме момичетата, танцувахме, а младежите говореха за политика. И за… Самия… Не ни устройваха някои неща, разбирате ли? Така да се каже, не бяхме във възторг. Двама от нас бяха се върнали от фронта и все очакваха, че след войната нещо трябва да се промени. През май, в навечерието на сесията, ни прибраха заедно с момичетата.

Зоя усещаше смут в душата си. Отново взе ръкоделието. От една страна той говореше опасни неща, които не само че не трябваше да се повтарят, но дори и слушат — нужно бе веднага да се запушват ушите, но от друга — изпитваше огромно облекчение, че те никого не бяха примамвали в тъмните улички и не бяха убивали.

Тя си пое въздух.

— Пак нищо не разбирам… Вие все пак сте правили нещо?

— Как нещо? — Той дръпна силно и издуха облак от тютюнев дим (колко голям изглеждаше Костоглотов, а колко малка папиросата!) — Вече ви казах, че учехме. Пиехме вино, ако позволяваха средствата от стипендията. Ходехме на забави. И момичетата си изпатиха заедно с нас и им дадоха по пет години… — той я погледна изпитателно. — Можете да си представите. Прибират ви преди сесията на втория семестър и ви пъхат в „чувала“.

Зоя отново остави ръкоделието.

Страшното, което очакваше да чуе от него, се оказа някаква детска история.

— Но на вас, момчетата, защо ви бе нужно всичко това?

— Кое?

— Ами… да недоволствате… Нещо да очаквате…

— Наистина! Да, наистина! — примирено се усмихна Олег. — Това не ми бе минавало през главата… Отново мислите като моя следовател, Зойче. И той говореше същото. Но креслото е чудесно! На болничното легло не можеш да поседиш така удобно.

Олег отново почти се излегна и пушейки, се загледа примижал в голямото стъкло на прозореца.

Макар вече да се свечеряваше, мрачният ден ставаше по-светъл. Все повече се разкъсваше облачният слой на запад, към който бе обърната и тази ъглова стая.

Едва сега Зоя се зае сериозно с бродерията и с явно удоволствие следеше движението на иглата. Замълчаха. Олег не я похвали за шиенето както миналия път.

— А вашето момиче? Също ли беше там? — попита Зоя, без да вдига глава от работата си.

— Д-да… — отговори Олег, трудно преодолял това „д“, сякаш мислеше за нещо друго.

— А тя къде е сега?

— Сега ли? На Енисей.

— Нима не можете да се свържете с нея?

— Въобще не се опитвам — безучастно подхвърли той.

Зоя го погледна, но той продължаваше да съзерцава прозореца.

— Може би е много трудно да се свържете с нея? — най-после измисли какво да попита тя.

— За нерегистрираните е почти невъзможно — разсеяно обясни Олег. — Но работата е там, че няма смисъл.

— Нямате ли нейна снимка тук?

— Снимка ли? — удивено я погледна той. — На затворниците не е разрешено, късат ги.

— А самата тя как изглежда?

Олег се усмихна и отново примижа.

— Косите й стигаха до раменете, леко извити по краищата. В очите й, както във вашите, винаги имаше присмех, но изглеждаха малко тъжни. Нима човек може толкова точно да предчувства какво ще му поднесе съдбата?

— В лагера заедно ли бяхте?

— Не-е-е…

— Кога се разделихте?

— Пет минути преди да ме арестуват… Нали ви казах, беше през май. Дълго седяхме на пейката в градината. Към два часа през нощта се сбогувах с нея и излязох и на следващата улица — хоп! прибраха ме. Колата чакаше на ъгъла.

— А нея кога?

— На следващата нощ.

— И повече не се видяхте?

— Още веднъж. На очната ставка. Вече бях остриган. Очакваха, че ще започнем да даваме показания един срещу друг, но не го направихме.

Той въртеше в пръстите фаса, без да знае какво да прави с него.

— Оставете го ей там — Зоя показа чист блестящ пепелник на председателската маса.

На запад мъглата почти бе изчезнала и нежножълтото слънце искреше боязливо. Дори чертите на закоравялото лице на Олег се смекчиха.

— Но защо вие едва сега…? — съчувствено попита тя.

— Зоя! — започна твърдо Олег, но спря, за да помисли. — Вие въобще представяте ли си поне малко какво очаква в лагера момиче, ако е хубаво? Ако не я изнасилят криминалните още на път към лагера в някоя крайпътна дупка — впрочем те успяват да го направят дори и след това… Още първата вечер лагерните тунеядци, песовете от наряда и раздаващите дажбата правят така, че да я отведат в банята гола, като преди това мине покрай тях. И веднага определят на кого да се падне, а на следващата сутрин й предлагат да живее с еди си кой, за да има работа на добро място. Ако откаже, се постарават да й устроят такъв живот, че момичето само да допълзи до тях, за да моли. — Той затвори очи. — А моята позната остана жива и благополучно изтърпя целия отреден й срок. Не я обвинявам, защото разбирам. Но… това е всичко. А и тя разбира.

Замълчаха. Слънцето весело освети наоколо. Ясно се виждаха дърветата в болничната градина, а вътре, в стаята, лъчите отразиха синия цвят на покривката и златистите коси на Зоя заискряха.

— … Една от нашите състудентки се самоуби… Друга оцеля… Трима от моите приятели ги няма… За двама нищо не зная…

Той се облегна на ръката си, поклати се и издекламира:

Отмина онзи ураган… Малцина оцелели на днешната проверка ще се отзоват…

Седеше забил поглед в пода. Косите му стърчаха на всички страни. За да им придаде някакъв вид, Олег би трябвало по два пъти на ден да ги мокри и приглажда.

Мълчеше, но всичко, което Зоя искаше да чуе, бе чула: бе прикован към мястото на заточение, но не за убийство; не бе женен, но не защото имаше пороци; след толкова години нежно говореше за бившата си годеница и изглежда бе способен да изпитва истински чувства.

Мълчеше и тя също. Хвърляше бегли погледи ту към ръкоделието си, ту към него. Не намираше нищо красиво в него, но нищо не я и дразнеше. С белега може да свикне. Както казваше баба й: „На теб ти е нужен не красив, а добър.“ Зоя ясно долавяше устойчивостта и силата в него, сила проверена, която досега не бе срещала в своите момчета.

Тя редеше бодовете и чувстваше неговия изпитателно изучаващ я поглед.

Погледна го изпод вежди.

Той започна да говори изразително, през цялото време привличайки я с поглед:

С кого да споделя горчивата си радост, че съм останал жив, след като бях отвъд?

— Но ето, че ние си я споделихме! — шепнешком каза Зоя, усмихвайки му се с устните и очите си.

Тя не червеше устните си, но естественият им цвят бе между аления и оранжевия — цветът на светлия огън.

Нежното залязващо слънце облагородяваше нездравия тен на лицето на Олег. Ако някой го видеше в този миг, би му се сторило, че той няма да умре, а ще оздравее.

Олег тръсна глава като китарист, който след тъжната песен преминава към весела.

— Ех, Зойче! Направете ми празник! Омръзнаха ми тези бели халати. Покажете ми се не като медицинска сестра, а като красиво градско момиче! Нали в Уш Терек никога няма да видя такава…

— Но откъде да ви намеря красиво момиче? — опита се да хитрува Зоя.

— Трябва само да свалите за минутка халата си и да се разходите!

Той се изправи, за да й покаже къде да мине.

— Но аз съм на работа — възрази тя. — Нямам пра…

Дали защото бяха говорили дълго за мрачни неща, или причината се криеше във внезапно появилото се слънце, обагрило с весели лъчи кабинета, но Зоя почувства онзи прилив, който ни убеждава, че можем да прекрачим границата на забраненото и пак да се получи хубаво.

Тя захвърли ръкоделието, скочи от креслото като момиченце и започна да разкопчава халата леко наведена напред, сякаш се готвеше да тича, а не да ходи.

— Помогнете ми! — подаде му ръката си така, сякаш не бе нейна. Той издърпа ръкава й. — А сега другия! — С танцова стъпка се обърна с другото рамо към Олег, който издърпа и втория ръкав — халатът падна на коленете му, а Зоя тръгна като манекенка, леко полюшвайки се, размахала ръцете си в такт със стъпките.

Измина така няколко крачки, спря, обърна се и замря с леко разперени ръце.

Олег, прегърнал халата на Зоя, я гледаше с блеснали очи.

— Браво! — избоботи той. — Великолепно!

Имаше нещо тайнствено в осветената от слънчевите лъчи синя покривка — в тази неизчерпаема узбекска синева, която продължаваше у него вчерашната мелодия на опознаването и прозрението. В душата на Олег се завръщаха както безпътните, заплетени, невъзвишени желания, така и радостта, която събуждаха меките мебели и уютът на стаята след хилядите години неустроен, разкъсан и бездомен живот; а още и радостта да гледа Зоя — не просто да й се любува, а двойната радост, че го прави не безучастно, а почти докосвайки я. И това го усещаше той, който умираше преди половин месец!

Зоя победоносно стоеше с полуотворени огнени устни и с лукаво-важен вид, сякаш знаеше още някаква тайна; после се насочи към прозореца и когато стигна там, още веднъж се обърна към него.

Той не стана от креслото, а отдолу, вдигнал черната си глава, се стремеше с цялото си същество към нея.

По някакви признаци — възприемаш ги, но не можеш да ги назовеш — Зоя в себе си чувстваше сила, но не онази, която е необходима, за да се премести например шкаф, а другата, търсеща да види срещу себе си подобна сила. И Олег се радваше, защото му се струваше, че той може да приеме предизвикателството и че е способен да му противопостави собствената си сила.

Да, всички страсти се връщаха във вече оздравяващото му тяло. Всички!

— З-о-я — протяжно произнесе Олег, — а вие как тълкувате смисъла на името си?

— Зоя — това означава живот! — отговори натъртено и бодро, сякаш декламираше лозунг тя.

Обичаше да обяснява. Стоеше с ръце на гърба си, опряла се на перваза, пренесла цялата тежест на тялото си върху единия си крак. Той се усмихваше щастливо и я поглъщаше с очи.

— А как се отнасяте към зоо? Към зоопредците не изпитвате ли понякога близост?

Зоя също се разсмя.

— Между нас има доста сходни неща. Търсим храна, храним рожбите си. Нима това е лошо?

И тук навярно трябваше да спре! Но тя, възбудена от такова всепоглъщащо възхищение, което не бе срещала у младите градски кавалери, които всяка събота безпрепятствено прегръщаха момичетата дори по време на танците, започна да пляска с ръце и да поклаща бедра, както се полага при изпълнение на модната песничка от индийския филм.

— А-ба-ра-мо-о…

Но Олег изведнъж стана сериозен и помоли:

— Не трябва! Тази песен не трябва да я пееш, Зоя.

Тя мигновено млъкна и прие отново благопристойната си поза, сякаш въобще не бе пяла и танцувала.

— Тази песен е от „Бродяга“. Не сте ли го гледали?

— Гледал съм го.

— Великолепен филм! Два пъти го гледах! (Тя бе ходила четири пъти на кино заради него, но кой знае защо се стесняваше да си признае.) А на вас не ви ли харесва? Та нали вие имате същата съдба като тази на Бродягата.

— Нищо общо! — намръщи се Олег.

Слънцето вече бе се скрило и сега по цвета на лицето му не бе трудно да се разбере, че все пак е болен.

— Но той също се връща от затвора. И целият му живот е разрушен.

— Всичко това са фокуси. Той е типичен апаш.

Зоя протегна ръка към халата си.

Олег стана и й помогна да го облече.

— А вие не ги ли обичате? — Тя му благодари с кимане на глава и започна да се закопчава.

— Ненавиждам ги! — Олег гледаше край нея, стиснал зъби толкова силно, че мускулът на челюстта му потрепваше нервно. — Това си хищни твари, паразити, живеещи само за сметка на другите. Тридесет години ни продъниха ушите, че те се поддават на превъзпитание, че са ни „социално близки“, а техният принцип е: теб не те… следват ругателни думи, които доста красноречиво звучат, например: теб не те бият, стой тихо настрана, чакай си реда; събличат съседите, а не теб, затова мирувай, чакай си реда! Те с удоволствие тъпчат падналия и веднага след това намятат „романтичния плащ“, а ние им създаваме легенди и песните им звучат дори от киноекраните.

— Какви песни? — погледна го така, сякаш бе виновна за нещо Зоя.

— Това е дълъг разговор, сто години няма да ни стигнат. Ето една легенда… — Стояха един до друг. Олег без всякаква връзка с думите си я бе хванал за лактите и й говореше като на малко момиченце. — Представяйки себе си за благородни разбойници, апашите винаги се гордеят с това, че не пипат светия кокал на арестантите, тоест не им отнемат последната нищожна затворническа дажба. Но през четиридесет и седма в етапния красноярски пункт нашата килия бе бедна като манастирска мишка, тоест нямаше за грабене у никого нищо. Апашите бяха почти половината от килията. Бяха огладнели и започнаха да си присвояват всички дажби хляб. А съставът на килията бе доста оригинален: половината криминални, половината японци и двама руснаци, политически: аз и още един известен полярен летец, чието име продължава да носи остров в Ледовития океан, а самият той си бе жител на килиите. Криминалните три дни безмилостно прибираха дажбите на останалите, в това число и на нас. Но ето че японците, нали не можеш да ги разбереш що за хора са, се бяха договорили помежду си и през нощта безшумно станаха, откъртиха дъски от наровете и с вик „банзай“ се хвърлиха, за да дадат урок на насилниците. Какъв знаменит пердах им хвърлиха! Струваше си да се види!

— А вас?

— А нас за какво? Ние не им отнемахме хляба. В онази нощ бяхме неутрални, но стискаме палци за славата на японското оръжие. На следващата сутрин редът бе възстановен и започнахме да получаваме дажбата си непокътната. Но ето какво направи администрацията на затвора: премести половината японци в друга килия, а в нашата напъха други, не бити апаши, които заедно с битите превъзхождаха по численост японците, а и притежаваха ножове; нахвърлиха се отново върху японците. Биха ги жестоко, до смърт. Тогава ние с летеца не издържахме и взехме страната на азиатците.

— Против руснаците?

Олег пусна ръцете й и се изправи.

— За мен апашите не са руснаци!

Вдигна ръката си и опипа белега.

— Той ми е спомен от нож в онзи бой.

(обратно)

Глава 13 И сенките също

И в неделната утрин подутината на Павел Николаевич си остана същата. Разбра го, преди да стане от леглото. Бе го събудил старият узбек, който още в зори започна да кашля.

Мрачният ден, настъпващ с неизменната си тъга, не се различаваше от предишните. Чобанинът бе заел безсмислената си поза със скръстените нозе — изглеждаше като пън; можеше да остане неподвижен и до вечерта, тъй като днес никой не очакваше лекарите, никого нямаше да викат за рентген или превръзка. Зловещият Ефрем отново бе вперил поглед в заупокойния си Толстой; от време на време ставаше и започваше да тъпче по пътеката между леглата; но бе добре, че поне не досаждаше не само на Павел Николаевич, но и въобще на никого.

Хищника го нямаше цял ден в стаята. Геологът, приятен и възпитан млад човек, четеше книгата си и също мълчеше. Останалите бяха заети с мислите си.

Павел Николаевич очакваше жена си. Разбира се, че тя не би могла реално да му помогне, но той се радваше, че ще може да изплаче болката си пред нея: колко му е зле, как инжекцията не му е помогнала с нищо и какви противни хора са съседите му по стая; достатъчно щеше да му бъде съчувствието й. Искаше да я помоли да му донесе някаква книжка, бодра и на съвременна тема, а и писалка, за да не изпада повече в смешното положение, както вчера, да моли за молив, за да си запише рецептата; но преди всичко искаше да й поръча да намери онази гъба.

В края на краищата не всичко е загубено: ако не помогнат лекарствата, има и други средства. Най-главното е да бъде оптимист.

Павел Николаевич, макар и бавно, свикваше с новата обстановка. След закуската дочете вчерашния вестник с бюджетния доклад на Зверев. После донесоха днешния. Взе го Дьомка, но Павел Николаевич го помоли да му го отстъпи и веднага с удовлетворение прочете за падането на правителството на Мендес Франс (Не интригувай! Не налагай парижките съглашения!), обърна внимание и на голямата статия на Еренбург и се задълбочи в статията за решенията на януарския пленум за рязкото увеличаване на продукцията от животновъдството.

Така Павел Николаевич прекара времето си до мига, когато санитарката обяви, че е пристигнала на свиждане жената на Русанов. Обикновено позволяваха на пациентите на легло да приемат роднините и близките си в стаята, но Павел Николаевич нямаше сили да доказва сега, че и той е от тях, а и за самия него бе по-изгодно да проведе срещата си във вестибюла, далеч от унилите, паднали духом хора. И омотал шията си с шала, Русанов слезе по стълбището.

Не към всеки, който след година ще отпразнува сребърната си сватба, жената продължава да бъде мила, както Капа бе към Павел Николаевич. За него действително през целия живот нямаше по-близък човек; с никого освен с Капа не му бе толкова добре, когато се радваше на успехите или обсъждаше неприятностите. Капа бе верен приятел, много енергична жена и доста умна („Тя мисли и работи за цял селсъвет!“ — обичаше да се хвали винаги пред приятелите си Павел Николаевич.) Никога не бе изпитвал необходимост да й измени, тя също не му изневеряваше. Не е истина, че изкачвайки стълбицата на общественото положение, мъжът започва да се срамува от приятелката си от младостта. Бяха се издигнали високо над нивото, при което се бяха оженили (тя работеше в същата макаронена фабрика, в един от цеховете на която и той самият някога бе работил, но още преди женитбата си бе успял да влезе във фабзавкома23, където отговаряше за техниката, а по комсомолска линия се занимаваше с укрепването на колектива на търговския отдел; после година бе директор, отговарящ за изпълнения на петилетния план), но за това време не бяха нарушили съпружеските си интереси и не се възгордяха. На празници, леко подпийнали, ако сътрапезниците бяха обикновени хора, Русанови обичаха да си спомнят своето фабрично минало; тогава охотно пееха „Волочаевски дни“ и „Ние сме червена кавалерия и за нас…“

Сега във вестибюла Капа с внушителната си фигура и дебелата шуба, с дамската си чанта, голяма колкото мъжките, и с торбата, пълна с продукти, заемаше място за трима на пейката, разположена в най-топлата част. Тя стана да целуне мъжа си с топлите си меки устни и го настани върху отметнатата върху пейката пола на шубата си, за да му бъде по-топло.

— Нося ти писмо — каза тя и ъгълчето на устните й трепна. По този неин познат му тик Павел Николаевич веднага заключи, че писмото е неприятно. Във всичко останало хладнокръвна и разсъдителна, единствено с този типично женски тик Капа никога не можеше да се раздели: с него задължително още на прага се издаваше каква — дали добра или лоша — вест носи.

— Е, добре — обиди се Павел Николаевич, — довършвай ме по-скоро, след като то е по-важно.

Но казала главното, което я тревожеше, Капа въздъхна и вече можеше да говори като човек.

— Нищо особено, дреболии! — разкая се тя. — А ти как си? За инжекцията зная. Звънях на старшата сестра и в петък, и вчера сутринта. Ако имаше някаква нередност, веднага щях да дотичам, но ми казаха, че всичко е нормално. Така е, нали?

— Инжекцията мина добре — доволен от държането си потвърди Павел Николаевич. — Но обстановчицата е, Капчице… — и веднага всичко обидно и горчиво, като се започне от Ефрем и Хищника, мина пред очите му; без да може да се спре конкретно за дадена обида, той каза с болка в гласа: — Поне тоалетната да беше като на хората! А тя каква е? Няма отделни кабини! Всичко се вижда!

(По нужда Русанов ходеше на другия етаж, но в лекарската тоалетна.)

Разбирайки, че му е тежко и иска да изплаче болките си, Капа не прекъсваше жалбите му, а го подтикваше към откровеност и така постепенно той сподели всичките си несгоди до най-безизходното:

„И за какво плащат на лекарите?“ Тя подробно го разпита и самочувствието му по време на инжекцията и след това, после махнала шала разгледа подутината и дори каза, че по нейно мнение не е толкова голяма, колкото преди да постъпи в клиниката.

Но тя си бе същата. Павел Николаевич бе убеден в това, но все пак му бе приятно да чуе, че е станала по-малка.

— Във всеки случай не е по-голяма, нали?

— Разбира се! — увери го Капа.

— Поне да престане да расте! — не се разбра дали пита, хленчи или прави заклинание Павел Николаевич. — А ако продължи да расте още седмица, тогава какво? И…

Не, не можеше да изрече тази дума, да погледне в черната пропаст. Но колко нещастен бе и колко опасно бе всичко това!

— Следващата инжекция е утре, а след това в сряда. А ако не помогнат? Какво ще правим?

— Тогава — в Москва! — решително отговори Капа. — Да се разберем! Ако двете инжекции не помогнат, вземаме самолета за Москва! Ти нали в петък щеше да звъниш, а след това се отказа, но аз позвъних на Шендяпин и ходих при Алимов, който позвъни в Москва. Оказа се, че доскоро твоята болест са лекували само в Москва и всички са изпращали там, но после, заради ръста на местните кадри, са започнали да лекуват и в нашия град. С една дума, лекарите са отвратителна публика! Какво право имат да разсъждават за производствените постижения, когато в техни ръце се намират живи хора? Както искаш, но аз ненавиждам докторите!

— Да, да! — горещо се съгласи Павел Николаевич. — Аз вече им казах мнението си за тях!

— И учителите ненавиждам! Колко се измъчих с тях заради Майчето. И заради Лаврик!

Павел Николаевич избърса очилата си.

— По времето, когато бях директор, човек можеше да ги разбере. Тогава всички бяха настроени враждебно, защото не всички бяха наши и на дневен ред бе да ги обуздаем. Но сега ние можем да изискваме от тях, нали?

— Така е! Слушай, затова няма да бъде сложно да те изпратим в Москва, защото връзката още съществува, само трябва да намерим нужните основания. Още повече, че Алимов се е разбрал с хората и няма да бъде трудно да ти намерят добро място. А?… Да изчакаме третата инжекция?

След като съставиха подробен план за действие, на Павел Николаевич му олекна на сърцето. Само да се отърве веднъж от покорното очакване на гибелта в тази мухлясала дупка! Русанови през целия си живот бяха хора на действието и инициативата и само в техните води се чувстваха душевно уравновесени.

Днес нямаше за къде да бързат. Щастието на Павел Николаевич се състоеше в това да седи дълго с жена си тук, във вестибюла, а не в болничната стая. Леко трепереше, защото често отваряха входната врата и затова Капитолина Матвеевна свали шала си и го намота около шията му. Съседите по пейка също се оказаха културни и чисти хора, така че можеха да поседят още.

Русанови бавно и подробно обсъждаха разни житейски въпроси, прекъснати от болестта на Павел Николаевич; избягваха единствено главния въпрос, който висеше над главите им: евентуалното влошаване на състоянието на болния. В това отношение не биха могли да съставят какъвто и да било план за противодействие, защото не бяха подготвени за такова развитие на нещата. (Наистина понякога в съзнанието на жена му минаваха някакви мисли, свързани с имуществени и квартирни предположения в случай, че Павел Николаевич умре, но двамата дотолкова бяха възпитани в оптимистичен дух, че бе по-добре да оставят засега нещата такива, каквито са, отколкото предварително да се мъчат да си ги изяснят или пък да се занимават с някакво си там упадъчно завещание.)

Тя го уведоми за позвънявания по телефона по въпроси и по желание на сътрудниците от Промишленото управление, в което Павел Николаевич бе преминал от заводската специална част поминалата година. (Разбира се, не самият той разрешаваше въпросите, свързани с промишлеността, защото нямаше такава тясна специалност; първо ги съгласуваше с инженерите и икономистите, а сам осъществяваше специалния контрол.) Всички работници го обичаха и сега му бе приятно да чуе, че се безпокоят за него.

Говориха и за пенсията. Така се бе получило, че независимо от дългата работа на доста отговорни постове, той очевидно не можеше да осъществи мечтата си — да получи персонална пенсия; това се отнасяше и за ведомствената — доста прилична като сума, защото през 1939 година не се реши да облече чекистка униформа. Жалко, но като се има предвид несигурната обстановка през последните две години, може би не биваше да съжалява; може би най-главното бе да бъде спокоен.

Обсъдиха и общото желание на хората да живеят по-добре, което се долавяше особено осезаемо сега — и в облеклото, и в обстановката, и в ремонта на квартирите. После Капитолина Матвеевна изказа мнение, че ако лечението на мъжа й бъде успешно, но продължи дълго, както ги бяха предупредили, още месец и половина — два, не би било зле и в тяхната квартира да ремонтират някои неща. Една от водопроводните тръби в банята се налагаше да бъде преместена, мивката да отиде в кухнята, а тоалетната да се облицова с плочки; в столовата и кабинета на Павел Николаевич бе необходимо да се подменят тапетите, непременно да се смени тоналността и да се сложи нов, яркожълт паркет, който е много модерен. Павел Ноколаевич не възразяваше, но веднага пред него изникна досадният въпрос за това, че макар работниците да извършат всичко като държавна поръчка и въз основа на нея да им платят, със сигурност ще почнат да ги изнудват (именно изнудват, а не да молят!), за да им платят „стопаните“ допълнителна сума. Не му бе жал за парите (макар в себе си да ги жалеше!), а за това, че много по-важно и обидно израстваше като стена пред Павел Николаевич принципната страна на въпроса: за какво? Той получаваше единствено законната си заплата и премии без никакви бакшиши и допълнителни суми, а тези хора без съвест искаха да получат пари извън сметката за действително положения от тях труд. Отстъпката бе принципна, недопустима отстъпка пред стихийния и дребнобуржоазен свят. Павел Николаевич се вълнуваше всеки път, когато ставаше дума за това.

— Кажи, Капа, защо те се отнасят небрежно към работническата си чест? Защо ние, когато работехме във фабриката за макарони, не поставяхме никакви условия и не изисквахме никаква „лепта“ от майсторите за труда си? Та това бе невъзможно дори да си го помислим!… Така че в никакъв случай не бива да ги развращаваме! Какво е това, ако не подкуп?

Жена му бе напълно съгласна с него, но изрази съображение, че ако не заплати, не им „подхвърли“ в началото, те непременно ще си отмъстят, като не свършат както трябва нещо, така че после трикратно да съжалява.

— Разказваха ми, че един полковник в оставка твърдо заявил — допълнително няма да дам и копейка! Но работниците сложили някакъв парцал в сифона на ваната, водата не се оттичала и непрекъснато се разнасяла ужасна воня.

Така и не се разбраха за ремонта. Животът бе прекалено сложен — това се отнасяше и до най-незначителните подробности.

Заговориха за Юра. Бе израснал прекалено тих и не притежаваше бащината борбеност. Имаше чудесна юридическа специалност, попадна на добро място след института, но родителите му трябваше да си признаят, че не е за тази работа. Не умее нито да се утвърди, нито да завърже нужни познанства. Сигурно и сега, по време на командировката си, е направил сума грешки. Павел Николаевич се безпокоеше. А Капитолина Матвеевна повече се тревожеше за бъдещата му женитба. Да шофира, го научи баща му, който щеше да поеме върху себе си и грижата да му намери самостоятелно жилище, но как да се постъпи с такъв въпрос като женитбата, за да не сбърка? Той е толкова наивен, че нищо чудно да попадне в ръцете на някоя тъкачка от комбината; да предположим, че тук няма къде да се среща с тъкачка, но по време на командировката? А лекият на пръв поглед акт на безразсъдна брачна регистрация погубва не само живота на младия човек, а съсипва и семейството му! Така дъщерята на Шендяпини едва не се омъжи за свой съкурсник, а той се оказа селско момче, чиято майка бе обикновена колхозничка и човек трябва да си представи квартирата на Шендяпини и отговорните другари, които идват на гости у тях, за да разбере изумлението им, когато изведнъж на масата видят срещу себе си селянката свекърва с бяла забрадка на главата! По дяволите… Добре, че успяха да очернят по обществена линия кандидат-годеника и да спасят дъщерята!

Съвсем друго нещо е Авиета. Ала бе бисерът на Русановото семейство. Бащата и майката не си спомнят някога дъщеря им да ги огорчавала или да им е създавала грижи, с изключение на ученическите лудории. Авиета бе и красавица, и умница, и енергична, много правилно приемаща и разбираща живота. Можеше да не бъде подлагана на проверки — няма да направи погрешна стъпка нито в дребните, нито в големите неща. Единствено се обижда за името: с една дума — не е трябвало да се престарават, наричайте ме просто Ала, макар в паспорта да е записано Авиета Павловна. Колко красиво звучи! Ваканцията свършва, в сряда тя ще долети от Москва и първо ще дойде в болницата.

С имената е сложно: изискванията на живота се променят, а имената остават завинаги. Ето и Лаврик се обижда за името си. Досега в училището всички го знаеха като Лаврик и никой не се присмиваше, но тази година ще получи паспорт и как ще бъде записан? Лаврентий Павлович.24 Някога нарочно и с умисъл бяха решили синът им да носи името на министъра, железния съратник на Сталин, и по всичко да прилича на него. Но ето вече втора година трябва да внимаваш при произнасянето на глас на това име. Хубавото е, че Лаврик иска да постъпи във военно училище, а в армията не се обръщат един към друг с първото и второто име.

А ако се попитаме шепнешком защо се прави всичко това? Шендяпини също мислят, но пред чужди не го споделят: дори да предположим, че Берия се е оказал двуличник и буржоазен националист, стремящ се към властта, съдете го, ако трябва — разстреляйте го, но защо е нужно да се обявява всичко това пред простия народ? Защо да го разколебавате във вярата му и да събуждате съмнения? В края на краищата би могло да се разпрати по отговорните другари секретно писмо, в което до известна степен да се обясни всичко, а във вестниците да се напише, че е умрял от инфаркт. После да се погребе с почести.

Поговориха и за Майчето, най-малката. През тази година изчезнаха всичките й отлични бележки и тя вече не само че не бе отличничка, но я свалиха от почетната дъска и дори добрите й оценки намаляха. Всичко това се случи, след като премина в пети клас; в началния курс през цялото време й преподаваше една учителка, която ги познаваше добре, и всичко вървеше отлично, а сега й преподаваха двадесет учители; влиза всеки от тях веднъж седмично, дори имената им не може да запомни, гони учебния план, а за това как се травмират децата и се осакатява характерът им, въобще не се замисля. Но Капитолина Матвеевна няма да пожали сили — чрез родителския комитет ще възстанови реда в това училище.

Така в продължение на повече от час говориха за всичко, но вяло, избягвайки главното, за което мислеха непрекъснато. Павел Николаевич се бе отпуснал невероятно, не вярваше в реалността, хората и събитията, които обсъждаха; не му се искаше да прави каквото и да било; бе убеден, че сега е най-добре да легне и да скрие във възглавницата подутината си.

А Капитолина Матвеевна през цялото време на разговора усещаше, че написаното в полученото днес сутринта писмо от брат й Минай, живеещ в К., изгаря дамската й чанта. Русанови също живееха в К. преди войната; там премина младостта им, там се ожениха, всички децата се родиха в К. Но през време на войната се евакуираха тук, в К. вече не се върнаха, квартирата си успяха да прехвърлят на брата на Капа.

Тя разбираше, че на мъжа й сега не му е до такива новини, но и те пък бяха такива, че не можеше да ги сподели с някоя от добрите си познати. В целия град нямаше нито един човек, с когото да сподели, обяснявайки целия смисъл на разказаното. Накрая, утешавайки мъжа си, и тя се нуждаеше от нечия поддръжка! Не би могла да живее вкъщи сама с това несподелено известие. Само на Авиета би могла да разкаже всичко и да й обясни, но не и на Юра. Но и за това би трябвало предварително да се посъветва с мъжа си.

А той, колкото повече седеше до нея, толкова повече върху лицето му се изписваше отчаяние и на нея й се струваше все по-невъзможно да сподели главното.

Наближаваше време да се сбогуват. Капитолина Матвеевна започна да изважда от голямата си чанта продуктите, които му бе донесла. Ръкавите на дебелата й скъпа шуба бяха толкова широки, че едва влизаха в чантата.

И едва тогава, видял продуктите (имаше в шкафчето си все още доста хранителни провизии), Павел Николаевич си спомни за другото, което бе по-важно от всякаква храна и с което трябваше да започне днес разговора, спомни си за брезовата гъба! Той започна оживил се внезапно да разказва на жена си за това чудо, за писмото, за доктора (въпреки че може би той бе мошеник!) и за това, че сега трябва да помислят на кого да пишат, за да набере от тази гъба в Русия и да им я изпрати.

— Та нали там, у нас, в К. има колкото искаш брези! Не би представлявало никаква трудност за Минай да организира всичко! Напиши му веднага! А не е лошо да пишем и на някои други стари приятели — нека се погрижат! Нека всички знаят в какво положение съм изпаднал!

Добре че сам той заговори за Минай и К. И сега, без да изважда писмото, защото брат й пишеше с доста мрачни изрази, а само отваряйки и затваряйки езичето на закопчалката на дамската си чанта, Капа каза:

— Не зная, Пашка, дали да разнасяме слухове за себе си в К.? Трябва да помислим… Минай пише… Може би това не е истина… Че се е появил в града… Родичев… Сякаш бил ре-а-би-ли-ти-ран… Може ли да се случи подобно нещо?

Докато тя изговаряше тази дълга отвратителна дума „реабилитиран“, без да откъсва поглед от закопчалката на дамската си чантичка, вече почти решила да извади писмото, пропуснала види как за миг Паша стана бял като платно.

— Какво ти е? — възкликна Капа, уплашена повече от вида му, отколкото от самото писмо. — Какво ти е?

Той се бе облегнал и оправяше шала си.

— Но може би това не е вярно! — Тя се опита да го хване за раменете със силните си ръце, държейки в едната си ръка чантичката, сякаш искаше да я преметне през рамо. — Самият Минай не го е виждал, но хората говорят…

Бледността на Павел Николаевич постепенно изчезна от лицето му, но в целия му вид остана нещо жалко; изглеждаше така, сякаш бе отслабнал, главата му бе клюмнала настрани.

— Защо ми го каза? — с нещастен и много отпаднал глас попита той. — Нима ми е малка мъката? Нима… — Цялото му тяло се тресеше като от ридания, макар в очите му да нямаше сълзи.

— Прости ми, Пашка! Прости ми! — държеше го за раменете и също скръбно поклащаше главата си с лъвската грива в меден цвят. — Но нали и аз загубих ума и дума! Нима той сега ще отнеме стаята на Минай? И въобще какво става? Навярно си спомняш, че вече чухме за два подобни случая?

— Но какво общо има стаята с цялата история? Да върви по дяволите, проклетата! Нека я вземе! — с хленчещ шепот й отговори Павел Николаевич.

— Как така по дяволите? Минай ще се притесни…

— Ти по-добре мисли за мъжа си! Помисли си какво ми е… А за Гузун не пише ли?

— За него няма нито дума… А ако сега всички започнат да се връщат, какво ще стане?

— Откъде да зная! — глухо отговори мъжът й. — Какво право имат сега да ги пускат? Как може така безмилостно да травмират честните хора?

(обратно)

Глава 14 Правосъдие

Толкова надежди възлагаше Русанов на това свиждане, убеден, че то ще го ободри, а се получи обратното: стана му по-зле, отколкото ако не бе го посетила Капа. Той се изкачваше по стълбището, залитайки, вкопчил се в перилата; усещаше, че все повече го втриса. Капа не можеше да го изпрати до стаята му, защото безделницата санитарка специално стоеше и не пускаше никого, но жена му я принуди да последва Русанов, за да отнесе продуктите в стаята му. Зад масата на дежурните сестри бе опулената Зоя, която кой знае защо се хареса на Русанов първата вечер, и разтворила болничните картони и дневници, кокетничеше с грубия Хищник, като едва ли мислеше за болните. Русанов я помоли за аспирин, но тя с отрепетиран тон веднага отговори, че той се полага на пациентите само за вечерта. Все пак му разреши да си премери температурата, а след това му донесе някаква лекарство.

От само себе си продуктите — предишните и новополучените — размениха местата си. Павел Николаевич легна в позата, за която си бе мечтал; зарови лице във възглавницата (добре, че поне възглавниците бяха меки и удобни, иначе щеше да се наложи да си донесе от вкъщи) и се покри презглава.

В съзнанието му нахлу огненият поток на мислите; тялото не усещаше, сякаш бе под наркоза. Вече не чуваше глупавите стайни разговори и тъй като трепереше в такт със скърцащите стъпки на Ефрем, не чуваше — слава Богу! — еднообразния шум, който го вбесяваше; и не видя, че към края на деня се изясни и се показа слънцето; и не забелязва изтичането на часовете. Може би това се дължеше на лекарството, но ту се унасяше, ту се събуждаше: събуди се, когато лампата вече бе запалена, после заспа; следващия път отвори очите си, когато бяха угасили.

И почувства, че вече не може да заспи; благодетелката пелена бе паднала от очите му, а страхът бе заседнал в гърдите му като огнена топка.

Безспирният и разнообразен поток мисли нахлуваше в главата на Русанов, излизаше оттам и изпълваше мрака.

А всъщност просто се страхуваше. Изпитваше ужас при мисълта, че Родичев веднага още на сутринта ще се промуши покрай сестрите и санитарките и ще се нахвърли върху него, за да го бие. Не от правосъдието, обществения съд и позора се страхуваше Русанов, а единствено от факта, че ще го набият. Бяха го били само веднъж в живота му — в училището, когато бе в последния, шести клас: след следобедните занятия го причакаха на входа, ножове нямаше у никой, но в съзнанието му завинаги се запази ужасното усещане, което остава след ударите на костеливите жестоки юмруци.

Както запомняме за дълги години покойника такъв, какъвто сме го видели за последен път в юношеството му, макар и да си е отишъл от този свят като старец, така и Родичев, който трябваше да се върне след осемнадесет години оттам най-малкото инвалид или глух, се яви Русанов сега като онзи загорял здравеняк с разните му там гимнастически уреди и гири, изправен на общия им балкон в последната му преди ареста неделя; гол до кръста, тогава той го извика:

— Пашка! Ела тук! Я опипай бицепсите ми. Не се притеснявай, стискай! Разбра ли сега какво означава инженер от новата генерация? Не сме рахитични, някакви си Едуарди Христофоровичи, а хора хармонични. А ти ми се виждаш хилав, съхнеш зад кожената врата. Ела при нас в завода, ще те уредя в цеха, става ли? Не искаш? Ха-ха…

Разсмя се и отиде да се мие, тананикайки си:

Ние сме ковачи и духът ни вечно млад е…

Русанов си представяше сега как именно този здравеняк връхлита в болничната стая и се нахвърля да го бие с юмруци и не можеше да се отърве от измамния далечен образ.

С Родичев някога бяха приятели, членуваха в една и съща комсомолска организация, а и квартирата получиха едновременно от фабриката. След това Родичев постъпи в рабфака и института, а Русанов остана по линия на профсъюзите. Отначало не се разбраха жените им, а после и самите те прекъснаха връзките си. Родичев често разговаряше с Русанов с оскърбителен тон, а и въобще се държеше прекалено безотговорно и настройваше колектива срещу себе си. Да се живее рамо до рамо с него стана непоносимо. После, след един разгорещен разговор между двамата, Павел Николаевич написа до съответното място материал, в който споменаваше, че в частен разговор с него Родичев се изказал ласкаво за дейността на разгромената Промпартия25 и имал намерение да организира в своя завод група от вредители. (Родичев направо не го бе казал, но ако се съдеше по поведението му, напълно възможно бе да е говорил или да е имал такова намерение.)

В писмото си Русанов молеше неговото име да не фигурира никъде в делото и да няма очни ставки. Но следователят му гарантира, че и по закон той не би трябвало да разкрива Русанов и че очната ставка не е задължителна — достатъчни щяха да бъдат признанията на самия обвиняем. Дори първоначалното Русаново донесение не следваше да се прикрепя към делото; така че обвиняемият, подписвайки се за виновен по 206-и член, никъде нямаше да срещне фамилията на съседа си по квартира.

И така всичко щеше да мине гладко, ако не бе Гузун, секретарят на заводския партком, който бе получил от органите писмо, че Родичев е враг на народа, което трябваше да послужи при изключването му от първичната партийна организация. Но Гузун се опъна и започна да раздухва, че Родичев е наше момче и желаеше да му дадат подробните материали от следствието; Толкова шумя, че не усети как всичко падна и върху неговата глава: след два дни през нощта го арестуваха, а на третото утро благополучно изключиха от партията и Родичев, и Гузун като членове на контрареволюционна нелегална организация.

Но Русанов сега се безпокоеше от това, че за двата дни, през които сломяваха Гузун, все пак се беше наложило да му кажат, че постъпилият изобличителен материал е от Русанов. Значи срещайки се с Родичев там (а след като бяха осъдени по едно и също дело, нямаше да бъде никак чудно в края на краищата да се срещнат), Гузун сигурно е казал на Родичев кой е доносникът; ето защо Русанов толкова много се опасяваше сега от зловещото завръщане и от възкръсването на двамата от небитието, което той въобще не можеше да си представи за възможно.

Разбира се и жената на Родичев би могла да се досети, но дали е жива все още? Капа си мислеше, че още щом арестуват Родичев, веднага ще изселят и жена му Катя и тогава те ще могат да вземат и тяхната част от квартирата, а и целият балкон ще бъде на разположение на Русанови. (Сега бе смешно, че една стая от четиринадесет квадратни метра без газ би могла да има тогава такова значение, но децата растяха…) Операцията с превземането на стаята вече бе съгласувана, дойдоха да изселят Катя, но тогава тя им скрои номер — заяви, че е бременна. Поискаха да проверят и тя действително донесе съответния документ. А по закон не можеха да изхвърлят на улицата бременна жена. Едва преди следващата зима успяха да я изселят, след като се наложи да я търпят дълги месеци и да живеят с нея в съседство — докато бе бременна, докато роди и докато изтече отпускът й по майчинство. Наистина Капа през това време не й даваше да припари до кухнята. А Авиета караше петата си година и много смешно я дразнеше.

Сега, обърнал се по гръб, в изпълнената от хърканията на съседите му тъмнина (през остъклената част на вратата се промъкваше съвсем слаб отблясък от настолната лампа, намираща се върху масата на дежурната сестра във вестибюла), Русанов се опитваше да си обясни защо толкова много го безпокояха сенките на Родичев и Гузун и би ли се изплашил, ако се върнеше някой и от останалите, чиято вина той също бе успял да установи: например онзи същият Едуард Христофорович, инженер с буржоазно възпитание, нарекъл веднаж пред работниците Павел Николаевич глупак (а самият после си призна, че е мечтал да реставрира капитализма); или онази стенографка, която се оказа виновна за изопачената реч на важния началник, покровител на Павел Николаевич; или „неподкупният“ счетоводител) при това се оказа, че е син на свещеник и веднага го разкриха); или семейство Елчански… И още колко!…

Но Павел Николаевич не се страхуваше от никой от тях. Все по-смело и открито помагаше да се установи вината им, дори два пъти ходи на очна ставка и на срещите бе повишавал глас и разобличавал. Тогава и през ум не му минаваше, че човек може да се срамува заради идейната си непримиримост! В онова прекрасно честно време — в тридесет и седма — тридесет и осма — толкова забележимо се очисти обществената атмосфера, че започна най-накрая да се диша леко! Всички измамници, клеветници, прекалено смелите любители на критиката и умните интелигенти изчезнаха, млъкнаха, притаиха се по дупките си, а принципните, непоколебими и предани приятели на Русанов ходеха по улиците с достойно вдигнати глави.

А ето сега бе настъпило някакво ново, толкова мътно, нездраво време, че трябваше да се срамува от предишните си, най-добрите си граждански постъпки. И дори да се страхува за самия себе си.

Каква глупост! Правейки равносметка на живота си, Русанов не можеше да се упрекне в страхливост. Не му се бе налагало да се страхува! Може би не бе кой знае какъв храбър човек, но и не можеше да си спомни такъв случай, когато да е бил боязлив. Нямаше основание да се предполага, че би се изплашил и на фронта; просто не го взеха, защото бе нужен като ценен и опитен работник в тила; не можеше да се твърди, че би загубил самообладание по време на бомбардировки или пожар, макар да бяха заминали от К., преди да им се бе удало да бъдат свидетели на ужасния грохот на бомбите; също така той никога не бе се страхувал от правосъдието, защото не бе нарушавал законите и правосъдието винаги го бе защитавало и поддържало. Не го притесняваха и разобличенията от страна на обществеността, защото винаги е била на негова страна. Не бе възможно да се появи и неприятна за Русанов бележка в областния вестник, защото Александър Михалич или Нил Прокофич веднага биха я спрели; а централен вестник не би се занимавал с неговата особа; така че и от пресата не се страхуваше.

Дори прекосявайки Черно море, ни най-малко не се боеше от морската глъбина. А дали се страхуваше от високото, не би могло да се каже, защото не бе поклонник на пълзенето по върхове и скали, а и неговата специалност не бе свързана с построяването на мостове.

Работата, с която в течение на много години — почти двадесет — се занимаваше Русанов, бе свързана с анкетната статистика. Тази длъжност се наричаше по различен начин в отделните учреждения, но същността бе винаги една и съща. Единствено неуките и неинформираните странични хора нямат представа колко тънка и изискваща пълна всеотдайност е тази работа. На определени етапи от жизнения си път всеки човек попълва доста анкети, във всяка една от които има определено число въпроси. Отговорът на един човек на един въпрос на една анкета — това е вече нишка, завинаги опъната от човека в местния център на анкетно-статистическото бюро. По този начин от всеки човек са опънати стотици нишки, които, взети заедно с тези на останалите; са милиони; ако тези нишки биха могли да станат видими, цялото небе би се оказало като в мрежа на паяк, а ако бяха от много здрава материя, и автобусите, и трамваите, и самите хора биха загубили възможността си да се движат, и вятърът не би могъл да издуха по улицата дори и есенните листа; но те са невидими и нематериални, въпреки това човек ги чувства непрекъснато. Работата се състои в това, че така наречените кристални анкети са като абсолютната истина, почти недостижими като идеал. За всеки човек винаги може да се напише нещо отрицателно или подозрително, всеки човек винаги е виновен в нещо или крие някакъв свой порок, ако поведението му се изследва внимателно.

От това непрекъснато и постоянно усещане на невидимите нишки у хората естествено се ражда уважение към лицата, които опъват нишките и водят това безкрайно сложно анкетно дело. Тези лица са самият авторитет.

Използвайки още едно сравнение, този път от областта на музиката, Русанов благодарение на особеното си положение сякаш притежаваше особен комплект от дъсчици на ксенофон и можеше по избор, по желание или по необходими съображения да удря която и да е от тях. Макар всички да бяха направени от еднакъв материал, всяка от тях имаше различен тон.

Имаше дъсчици, тоест методи, за най-нежно и внимателно действие. Например, желаейки да покаже на някакъв другар, че е недоволен от него или просто иска да го предупреди, Русанов умееше да поздравява хората по няколко начина. Когато същият другар го поздравяваше (естествено пръв!), Павел Николаевич можеше да отговори делово, но без да се усмихва; а можеше и вдигнал вежди (това го бе тренирал пред огледалото в работния си кабинет), малко да забави отговора, за да изглежда така, сякаш се съмнява дали наистина си струва да поздрави този човек, дали е достоен или не, а едва след това да отговори на поздрава (или с пълно навеждане на главата си, или с леко, или с почти недоловимо). Такова малко задържане на отговора обаче има значителен ефект. В съзнанието на работника, поздравен по такъв хладен начин, се настанява тревогата — той започва да рови в паметта си, за да намери онези грехове, заради които би могъл да бъде виновен. Събудил съмнението, този закъснял поздрав не му позволява да излезе от мислите на работника, предпазвайки го от прибързана постъпка, на границата на която нещастникът почти е бил, но Павел Николаевич едва със закъснение би получил сведения за това.

По-силно въздействие оказваше, когато срещнал дадения човек (или позвънил му по телефона, или дори специално извикал го), кажеше: „Елате, моля, при мен в десет часа сутринта.“ „А сега не може ли?“ — задължително ще попита човекът, защото му се иска час по-скоро да си изясни защо го викат и да приключи разговора. „Не, сега не може“ — тихо, но строго ще каже Русанов; няма да обяснява, че е зает с друга работа или отива на съвещание — не, той за нищо на света няма да посочи ясно причината, за да не успокои извикания /в това се и състоеше цялата хватка!); Русанов така ще изрече: „Не, сега не може“, че тази фраза да има няколко подтекста, повечето от които неблагоприятни. „А по какъв въпрос?“ — може да се осмели често пъти заради своята неопитност да попита работникът. „Утре ще узнаете“ — ловко ще се измъкне от отговора на нетактичния въпрос Павел Николаевич. До десет часа на утрешния ден има толкова време, толкова събития ще се случат! Работникът трябва да изчака да свърши работният ден, да си отиде вкъщи, да говори със семейството си, да посети кино или родителска среща, а след това да спи (някой успява, друг не), на сутринта машинално да закуси — и през цялото време да не може да се отърве от мъчителния въпрос: „А защо ме викат?“; работникът ще се разкае за много неща, ще се опасява и ще си обещае в бъдеще да не се заяжда с началството по събранията. А когато се яви в уречения час, може да се окаже, че няма нищо сериозно, а просто са го извикали да уточнят рождената му дата или номера на дипломата му.

Така, подобно на дървените блокчета на ксилофона, начините на въздействие повишават своя отзвук — най-високият тон бе скрит във фразата: „Сергей Сергеич (директорът на цялото предприятие, местният Стопанин) ви помоли до еди си кой час да попълните ето тази анкета.“ Подават на работника анкетата, но не просто анкета, а онази, най-пълната и неприятна от всички, пазещи се в шкафа на Русанов — анкетата, която се засекретява. Работникът може и съвсем да не подлежи на засекретяване и самият Сергей Сергеич да не знае, но кой ще се осмели да провери, след като се страхуват като от огън от Сергей Сергеич? Работникът взема анкетата и при това с бодър вид, но всъщност онова (няма значение, че е съвсем безобидно), което е успял да скрие от анкетния център, започва да го измъчва, защото от тази анкета е невъзможно да се отърве току-така: това е отлична анкета; това е най-добрата от всички анкети.

Именно с помощта на такава анкета на Русанов се удаде да разведе няколко съпруги, мъжете на които се намираха в лагера по 58-и член. Колкото и тези жени да заличаваха следите — не слагаха адреса си на колетите, изпращаха ги от друг град или просто не се занимаваха с никакви колети, в анкетата внушително се изправяше назъбената непристъпна ограда на въпросите и бе невъзможно да се прибегне до лъжи; единственият процеп, през който можеше да се мине, бе окончателният развод, още повече че процедурата бе доста облекчена: съдът не се обръщаше към лагерниците за съгласието им и дори не си правеше труда да ги извести за развода. За Русанов по-важното бе, че разводът се е състоял и че мръсните лапи на престъпника повече не стягат още незагубената за обществения живот жена. А тези анкети не отиваха никъде. И Сергей Сергеич ги виждаше само като анекдоти.

Особеното, загадъчно, неземно положение на Русанов в общия ритъм на производството го удовлетворяваше с дълбокото познаване на истинските жизнени процеси. Животът, който бе видим за всички — производството, съвещанията, многотиражката, обявите на местния комитет пред портиерната, столовата, клуба, — не бе истински, а само изглеждаше такъв за непросветените. Истинският ход на живота се решаваше без викове, спокойно, в атмосферата на тихите кабинети в разговор между двама-трима разбиращи се помежду си хора или чрез ласкавото телефонно позвъняване; истинският живот туптеше още по страниците на тайните книжа и документи, намиращи се в дълбините на чантите на Русанов и неговите сътрудници; този живот можеше дълго да преследва човека и само веднъж, за миг, да се разголи, да разтвори челюстта си и да избълва върху него изпепеляващия си пламък, а после отново, неизвестно къде, да се скрие и притаи. И на повърхността оставаше отново познатото: клуб, столова, многотиражка, съобщения и производство. И единствено от редиците на минаващите покрай портиерната отсъстваше уволненият, отчисленият, арестуваният.

В съответствие със спецификата на работата бе оборудван и кабинетът на Русанов. Това по правило бе усамотена стая, тапицирана с кожа и нашарена с блестящите главички на гвоздеи, образуващи симетрични фигури, а след това в унисон със забогатяващото общество оградена с приличащо на огромен сандък тъмно преддверие; то изглеждаше като просто изобретение — не по-голямо от квадратен метър, което забавя посетителя само за секунда-две — докато затвори първата врата и посегне към дръжката на втората. Но за този миг пред решителния разговор бедният посетител сякаш попада в кладенец: няма светлина, въздухът не достига и той чувства цялото си нищожество пред този, при когото влиза; и ако все още е успял да съхрани дотук известна дързост и своенравие, в преддверието той се разделя окончателно с тях.

Естествено, че при Павел Николаевич не можеше да се влиза на групи, а само поединично — само онзи, който е извикан или е получил по телефона разрешение да влезе.

Оборудването на работното място и редът за прием много способстваше за разумното и редовно изпълнение на задълженията в отдела на Русанов, който направо би страдал, ако го нямаше предпазното преддверие.

Разбира се, заради диалектическата взаимозависимост на всички явления от действителността начинът на поведение на Павел Николаевич не можеше да не се отрази на работата и на живота въобще. Постепенно с годините за него и за Капитолина Матвеевна стана непоносимо да пътуват по влаковете не само в общите, но и във вагоните със запазени места, където се настаняваха и с мръсни дрехи, и с кофи, и с чували; Русанови започнаха да пътуват само в отделни купета с меки, големи като фотьойли канапета. От само себе си се разбираше, че за Русанов в хотелите винаги предварително се запазваха отделни стаи, за да не се озове в неприятна компания. Санаториумите също не бяха обикновени, а такива, където знаят що за хора идват, уважават ги и им създават всички условия за почивка; където и плажът, и алеите за разходка са отделени от общата публика. И когато предписаха на Капитолина Матвеевна да се разхожда повече сред природата, тя нямаше къде да отиде освен в такъв санаториум, в който живееха хора с нейното обществено положение.

Русанови обичаха народа — своя велик народ, и му служеха, готови да отдадат живота си в негово име.

Но с годините те все повече започнаха да ненавиждат населението, вечно опърничаво, вечно отклоняващо се от правия път, вечно упорстващо и изискващо.

Отвращаваха ги трамваят, тролейбусът, автобусът, в които винаги се блъскаха, особено по спирките, където се качваха строителни и други работници в мръсни комбинезони и можеха да се допрат до палтото ти и да го изцапат или с мазут, или с вар; но онова, което ги изваждаше от равновесие, бе противният навик на непознатите да те удрят по рамото, за да предадеш някому билет или ресто и това нямаше край. А да се ходи пеша из града бе невъзможно, защото разстоянията бяха големи, а и не съответстваше на заемания пост. Ако служебните коли бяха на ремонт или на път, Павел Николаевич с часове не можеше да се прибере за обяд, а седеше на работното си място и чакаше докато се появи някой от автомобилите. А и какво друго му оставаше? Сред пешеходците винаги го дебнеше неочаквана опасност; сред тях имаше дръзки, лошо облечени, а понякога и пийнали грубияни. Лошо облеченият човек винаги е опасен, защото той не чувства своята отговорност, а вероятно и няма какво да губи, иначе би се облякъл добре. Разбира се, милицията и законът защитаваха Русанов от лошо облечения човек, но тази защита често идва със закъснение и наказва негодяя едва след това.

Така, без да е изпитвал страх от каквото и да е в света, Русанов постепенно започна да усеща нормалната, оправдана боязън от разпуснатите полупияни хора, а по-точно — от удара на нечий юмрук в неговото лице.

Затова в началото толкова много го развълнува новината за завръщането на Родичев и не защото той и Гузун биха имали към него някакви претенции по закона; Павел Николаевич единствено се страхуваше, че те, ако са останали онези същите силни и здрави мъже, ще поискат да го набият.

Ако трезво се погледнеше на нещата обаче, неволната първоначална уплаха на Русанов бе напразна. Може би никакъв Родичев не е на свобода, и дай Боже, никога да не се върне оттам. Всички тези разговори за завръщането могат да се окажат легенда, защото по начина, по който течеше секретната му работа, Павел Николаевич не долавяше никакви признаци, които да предвещават промяна в досегашния живот.

А дори и Родичев действително да се е върнал, той се намира в К., а не тук. И сега не му е до това да търси Русанов, защото самият той трябва да се погрижи да не го изгонят отново от К.

Ако започне да го търси обаче, няма веднага да открие къде се намира. До тук само влакът пътува три денонощия и пресича осем области. Дори да пристигне, първо ще отиде в дома на Русанови, а не в болницата, в която Павел Николаевич се намира в пълна безопасност.

В безопасност ли?… Смешно!… С тази подутина!…

Но ако настъпи такова непредсказуемо време, по-добре да умре! По-добре, отколкото да се страхува след всяко завръщане на познат от там! Кому е нужно да ги връщат? Защо? Те вече са свикнали, примирили са се… Защо да ги пускат? За да объркват живота на честните хора?

Павел Николаевич изглежда бе омаломощен след тревожните мисли и бе готов да заспи; трябваше да се опита да заспи!

Но му се налагаше да отиде по нужда — най-неприятната процедура в клиниката.

Внимателно обръщайки се, защото буцата стягаше като с железен юмрук шията му, той слезе от скърцащото легло, облече пижамата, пъхна краката си в чехлите, сложи очилата си и тътрейки се, бавно се насочи към вратата.

До дежурната маса бодърстваше строгата черна Мария, която дочула шума, веднага се обърна.

Близо до стълбището имаше легло, върху което бе се разположил някакъв току-що пристигнал едър дългорък и дългоног грък, тихо стенещ. Той не лежеше, а седеше на одеялото, сякаш леглото бе късо за ръста му и с разсънен, изпълнен с ужас поглед проследи Павел Николаевич.

На междустълбищната площадка, полуседнал като на подиум, малък, причесан гладко, прежълтял мъж дишаше от кислородна възглавница. Върху шкафчето до него имаше портокали, бисквити, локум и бутилка кефир26, но всичко това не му правеше впечатление, защото безплатният чист въздух не влизаше в необходимото количество в дробовете му.

В коридора на долния етаж имаше още няколко легла с болни, някои от които бяха успели да заспят. Старица, вероятно от Изток, с разчорлени коси се въртеше от непоносима болка върху възглавницата си.

След това Русанов мина през малката, приличаща на килия стая, където на един и същи малък, мръсен диван седяха всички, на които правеха клизми.

Накрая, поел си дълбоко дъх и стараейки се да не диша, Павел Николаевич влезе в тоалетната, която бе без кабини и дори без порцеланова раковина. В нея се чувстваше особено уязвим и безпомощен като обречен. Санитарките почистваха тоалетната многократно всеки ден, но не смогваха да я поддържат чиста както трябва; винаги личаха следи от повръщане, кръв и храчки. Да, тази тоалетна я ползваха диваци, несвикнали с удобства, и безнадеждно болни пациенти. Трябваше да отиде при главния лекар и да си изпроси позволение да ходи в лекарската тоалетна.

Но тази делова мисъл мина този път през съзнанието на Павел Николаевич някак вяло.

После отново мина покрай кабината за клизми, покрай старицата, вероятно казачка, и спящите в коридора.

После и покрай обречения с кислородната възглавница.

А на горния етаж гъркът се обърна към него със страшен шепот:

— Слушай, братче, а тук всички ли успяват да излекуват? Или някои умират?

Русанов се обърна бавно към него с див поглед и при това движение почувства, че вече не може да върти главата си и че е принуден като Ефрем да се обръща с цялото си тяло.

Той побърза да се прибере в стаята си.

За какво още си мислеше? От кого още се страхуваше? На кого се надяваше?…

Неговата съдба се решаваше между челюстта и ключицата му…

Неговата съдба или правосъдието?

Пред това правосъдие не важаха нито познанствата, нито заслугите, защото въобще отсъстваше каквато и да било защита.

(обратно)

Глава 15 Всекиму — заслуженото

— А на колко години си?

— На двадесет и шест.

— Доста!

— А ти?

— На шестнадесет… Помисли си само! Как на шестнадесет години да се лиша от крака си?!

— А докъде искат да го отрежат?

— До коляното… По-нагоре не режат, убедих се… Но винаги малко по-високо… Така… Чуканът ще се люлее…

— Ще си направиш протеза. И въобще с какво мислиш да се занимаваш занапред?

— Мечтая да вляза в университета.

— В кой факултет?

— Или филологическия, или историческия.

— Мислиш ли, че ще издържиш приемния изпит?

— Мисля, че да. Аз никога не се вълнувам. Много съм спокоен.

— Това е добре. А защо мислиш, че протезата ще ти пречи? Ще учиш, ще работиш… Дори с повече желание. В науката още повече ще успееш.

— А животът?

— Науката е всичко.

— А…

— Как ще бъде с женитбата ли?

— Да…

— Ще си намериш! На всяко дърво кацат птички… А алтернативата каква е?

— Какво?

— Кракът или животът?

— Каквото сабя покаже… А може би всичко ще ми се размине?

— Не, Дьома, наслуки мост не строят. От „наслуки“ е станало само „може би“27. Не може да се разчита само на късмета. Твоята подутина как се нарича?

— Неща като „Еса“.

— „S“? Тогава трябва да те оперират.

— Сигурен ли си?

— Да. Ако сега на мен ми кажеха, че трябва да ми ампутират крака, веднага щях да се съглася. Макар целият смисъл на живота ми да е в движението — пеша или на кон, защото там няма автомобили.

— Нима вече не ти предлагат?

— Не.

— Срокът ли си изпуснал?

— Как да ти кажа… Не става дума за срока, макар в общи линии да съм го изпуснал. Работата ме подведе. Трябваше да дойда преди три месеца, а не исках да изоставя работата си. А от ходенето и язденето още повече се разрани. Раната бе непрекъснато мокра… Когато потичаше гной, ми олекваше и отново се появяваше желание за работа. Мислех си, че още може да почака… И сега толкова ме сърби от допира на панталона, че ми се иска да отрежа крачола или да ходя гол…

— Не я привързват?

— Не.

— Мога ли да я видя?

— Виж…

……………

— О, каква е… А и толкова тъмна…

— Тук по рождение имах голяма бенка… Ето че се изроди…

— А това от какво е?…

— Тези три фистули останаха от трите пукнатини на цирея… Въобще моята подутина, Дьомка, е съвсем различна от твоята. Казва се меланобластома. При нея няма милост, има едно правило — след осем месеца те изнасят с копитата напред.

— Откъде знаеш?

— Изчетох тук една книжка. Тогава разбрах. Но работата е там, че дори и да бях дошъл по-рано, нямаше да се наемат да ме оперират. Меланобластомата е такава госпожичка, че щом я докоснеш с ножа, веднага ражда метастази… Тя също иска да живее, разбираш ли? Това, което пропуснах през тези месеци, се отрази на слабото ми място.

— А Людмила Афанасиевна какво казва?

— Каза, че трябва да опитат да намерят някакво си колоидно злато, необходимо за лекуването, а крака да облъчат и по такъв начин да отложат…

— Да те излекуват?

— Не, Дьомка, вече е невъзможно да ме излекуват. От меланобластома още никого не са излекували. За мен да ми отрежат крака е малко, а по-нагоре е невъзможно… Главният въпрос сега е как да отложат… Колко ще спечеля — месеци или година, не знам…

— Тоест… Ти значи…

— Да, аз вече приех това положение, Дьомка. Но не живее по-дълго онзи, който живее повече. Сега пред мен стои следния въпрос — какво ще успея да направя за това време. Трябва да се направи нещо, докато човек е на земята! Нужни са ми само три години, не повече! Но през това време трябва да бъда не в клиниката, а на полето.

Двамата тихо разговаряха на леглото на Вадим Зацирко до прозореца. Целият разговор можеше да чуе само Ефрем, чието легло се намираше в съседство, но той от сутринта лежеше безчувствен като пън, без да отмества погледа си, забит в една точка на тавана. Сигурно думите им достигаха и до Русанов, защото той няколко пъти погледна съчувствено към Зацирко.

— А какво можеш да направиш за това време? — намръщи се Дьомка.

— Опитай се да разбереш. В момента съм зает с една доста спорна идея. Големите учени от центъра почти не вярват в нея — не вярват, че залежите на полиметалните руди могат да се открият по радиоактивните води. Знаеш ли какво означават тези води? Съществуват хиляди аргументи за и против, но на лист хартия можеш каквото си искаш да отхвърлиш или да защитиш. А аз чувствам, именно чувствам, че мога да докажа това на практика. Но за тази цел трябва да бъда непрекъснато сред природата и конкретно по водите да намеря рудата. И е желателно да мога да повторя опита. Тази работа изисква много нерви. Например няма вакуумпомпа, а за да пуснеш в действие центробежната е нужен въздух. След като няма компресор, с какво да го подам? С уста? Тогава се нагълтах с радиоактивна вода. А и без това всички ние ей така си я пием всекидневно! Работниците киргизи казват — нашите бащи не са я пили и ние няма да я пием. А ние, руснаците, си пием. А аз от какво да се страхувам, след като имам меланобластома? Точно аз трябва да работя.

— Значи си глупак! — отсече Ефрем, без да се обръща, със скриптящ глас. Значи бе чул всичко. — След като умираш, защо ти е геологията? Тя няма да ти помогне. По-добре се замисли, за да си отговориш с какво живеят хората.

Кракът на Вадим бе неподвижно положен на леглото, но за сметка на това той можеше свободно да си движи главата. В черните му очи се появи блясък, меките му устни трепнаха и Вадим отговори, без да се обижда:

— Точно аз зная! С творчество! И много помага! Не са нужни нито вода, нито хляб.

Пъхна между зъбите си пластмасовата химикалка, после погледна въпросително към Ефрем, за да разбере дали е разбран правилно.

— Ти по-добре прочети тази книга, за да разбереш! — без да променя позата си и без да го погледне, почука с пръст върху синята корица Подуев.

— Вече я прелистих — бързо отговори Вадим. — Не се отнася за нашия век. Всичко в нея е прекалено недействено. А за нас по-важно е да се работи колкото се може повече! И не за собствения джоб. Това е всичко.

Русанов се оживи, очилата му блеснаха и той високо попита:

— Кажете, младежо, а вие комунист ли сте?

Със същата готовност Вадим премести погледа си към Русанов.

— Да — меко каза той.

— Бях уверен! — тържествуващ възкликна Русанов и вдига палеца си.

Приличаше много на преподавател.

Вадим удари приятелски Дьомка по рамото.

— Сега можеш да си вървиш. Трябва да се работи!

Самият той отново заби поглед в книгата „Геохимически методи“, между две страници на която имаше изписан със ситен почерк и големи възклицателни и въпросителни знаци лист.

Четеше, а химикалката, пъхната между пръстите му, се движеше леко скърцайки.

Бе погълнат изцяло от четенето, но ободрен от поддръжката му, Павел Николаевич искаше допълнително да си даде кураж, за да понесе добре втората инжекция; бе решил окончателно да съкруши Ефрем, за да не досажда повече в стаята. Погледна го смело и продължи:

— Другарят ви даде добър пример, другарю Подуев. Не трябва да се поддавате на паниката. И не бива да приемате за чиста монета написаното в първата попаднала ви попска книжка. Вие практически играете по свирката на… — искаше да каже „на враговете“, защото в обикновения живот винаги можеше да се посочи конкретен враг, но тук, на болничните легла, не се знаеше кой кой е. — Трябва да умеете да виждате живота в дълбочина. И преди всичко същността на подвига. А от какво се ръководят хора, които извършват подвиг в работата си? Или в Отечествената война, или в Гражданската? Гладните, необутите, необлечените, без оръжие…

Странно се държеше днес Ефрем. Той не само че не сновеше по пътечката между леглата, но и сякаш бе изгубил много от своите привични действия. Преди, когато нямаше настроение, поне внимателно хванал шията си, от време на време се обръщаше, но днес и това не правеше, а само почукваше с пръст по книгата. Опитаха се да го накарат да закуси, но отказа; преди, а и след това лежеше така неподвижно, че ако понякога не мигаше, човек би го взел за мъж предал Богу дух.

Но очите му бяха отворени.

И за да види Русанов, не се налагаше да се обърне; точно него виждаше, като се изключи онази точка на тавана и стената.

Слушаше какво му обяснява Русанов. Устните му трепнаха и се чу същият недоброжелателен глас:

— Какво за Гражданската? Ти да не би да си воювал в Гражданската?

Павел Николаевич въздъхна.

— С вас, другарю Подуев, и да искаме, не бихме могли. Били сме съвсем малки.

Ефрем избърса носа си.

— Не зная защо ти не си воювал. Аз воювах.

— Не може да бъде!

— Всичко е много просто — бавно отговори Ефрем, поемайки си дъх между думите. — Взех един наган и воювах. Бе много забавно. Не бях сам.

— И къде стана това?

— При Ижевск. Нападнахме учреждение. Самият аз очистих седмина. И досега си спомням всичко.

Да, изглежда, той, тогава момче, можеше да си спомни къде и кого е убил по улиците на метежния град.

Очилатият още нещо му обясняваше, но ушите на Ефрем днес сякаш бяха запушени, а и самият той нямаше особено желание да слуша.

Щом се събуди сутринта, веднага заби поглед в тавана, но именно тогава в спомените си видя, без всякакъв повод, един далечен, нищожен и съвсем забравен случай.

Бе през един ноемврийски ден след войната. Валеше сняг, който веднага се стопяваше, а до изхвърлената от окопа топла пръст пък въобще не достигаше. Копаеха за газопровод и проектната дълбочина трябваше да бъде метър и осемдесет. Подуев мина и видя, че трябва да се копае още надолу. Но бригадирът нагло го уверяваше, че по цялата дължина дълбочината е точно такава, каквато трябва да бъде. „Какво, искаш да измерим? За тебе ще бъде по-лошо!“ Подуев взе разграфената на всеки десет сантиметра с черна линия върлина и тръгнаха да мерят, потъвайки до глезените в размекналата, разкиснала се глина; той — обут в ботуши, а бригадирът — в обикновени обувки. На едно място измериха метър и седемдесет. По-нататък, където копаеха трима — висок слаб мъж, с черна четина по лицето, бивш военен с фуражка без петолъчка и козирка, с опръскана с вар околожка, и младеж с кепе и градско, износено сако (в онези години бе зле с облеклото, а служебно не им се полагаше), навярно направено още когато е бил ученик. (Това сако Ефрем видя ясно за пръв път оттогава.) Първите двама се ровеха, размахвайки лопатите, макар размекналата глина да не се отлепяше от желязото, докато третият, съвсем момче, стоеше, опрял гърдите си на дръжката, като прободен от нея, в позата на чучело, бяло от снега, пъхнал ръцете си в нещо подобно на ръкавици, които не му се полагаха. Военният бе обут в ботуши, а двамата — с подметки от автомобилна гума. „Какво си се размекнал, зяпльо? — наруга момчето бригадирът. — Допълнителна норма ли искаш? Ще я получиш!“ Момчето въздъхна и още повече се отпусна на дръжката. Тогава бригадирът го удари по шията. То се стресна и започна да рови с лопатата.

— Гражданино началник — помоли тогава военният тихо, — опрости ни тези последни няколко сантиметра. Няма да успеем да ги превземем. Нямаме никакви сили, а и времето… Виждаш какво е…

— А аз заради вас — на подсъдимата скамейка? Нещо друго няма ли да измислите? Има проект! И дъното да бъде широко колкото горната част! А не като улук!

Докато Подуев се изправи, издърпа летвата и изтегли краката си от глината, тримата обърнаха към него лицата си: едното — брадясало, другото — приличащо на муцуна на безкрайно уморена хрътка, а третото — непознало дотогава бръснач; върху тези лица падаше сняг и те изглеждаха като нереални.

Момчето раздвижи устните си и промълви:

— Нищо. И ти ще умреш, десетник!

А Подуев не написа докладна да ги пъхнат в карцера, само отбеляза точно какво са изработили, за да не поеме върху себе си тяхната отговорност. По-късно имаше и по-жестоки случаи. Оттогава минаха десет години. Подуев вече не работеше в лагерите, онзи бригадир също напусна, газопроводът положиха временно; може би той вече не подава газ и тръбите са ги използвали за друго, а ето че всичко бе съхранила паметта му и дори онази фраза прозвуча в ушите му:

— И ти ще умреш, десетник!

И не съществуваше надеждна защита срещу тези думи! Ама той иска още да живее? И момчето искаше. Но Ефрем има по-силна воля? Че е разбрал нещо ново и би искал да живее другояче? Болестта не се вслушва в това, тя си има свой план!

Ето тази книга със сини корици, четвърта нощ нощуваща под дюшека му, напяваше за някакви си индуси, които вярват, че ние не умираме напълно, а душата ни се преселва в животни и други хора. Такъв проект сега се харесваше на Подуев — поне частица от себе си да спаси, да я изтръгне от ноктите на смъртта!

Единствено не вярваше в преселението на душата в някоя свинска зурла!

Болката минаваше от шията към главата му непрекъснато, а и периодично — веднъж на четири удара на пулса: Умря-Ефрем-Подуев-Точка! Умря-Ефрем-Подуев-Точка!

И така — безкрай. И самият той започна да си повтаря тези думи. И колкото повече ги повтаряше, толкова повече сякаш се отдалечаваше от Ефрем Подуев, обречения да умре. И привикваше към неговата смърт като към смъртта на съсед. И това, което размишляваше в него за смъртта на Ефрем Подуев, съседа, точно това като че ли не бе длъжно да умре.

А съседът Подуев? Той нямаше друг изход. Може би оставаше единствената му надежда — брезовата гъба? Но в писмото пише, че трябва да пие отвара от нея поне година без прекъсване. За тази цел е нужно да има два пуда28 изсушена гъба или четири — неизсушена. Това се четири пощенски пратки. А освен това бе необходимо гъбата да не бъде отдавна набрана. Така че не бива да бъда изпратена наведнъж, а по малко, веднъж месечно. Кой би се наел да събира гъби и да ги изпраща навреме? Откъде? От Русия?

Нужен бе свой човек, близък като роднина.

Безкрайно много хора бяха минали през живота на Ефрем, но към нито един от тях не се привърза.

Единствено първата му жена, Амина, би могла да събира и изпраща вълшебната гъба. Там, отвъд Урал, живееше от познатите му само тя и само към нея би могъл да се обърне с писмо, но вместо отговор щеше да напише само един ред: „Умри до някоя ограда, стар пес!“ И ще бъде с основание.

Защото така е прието. А според съдържанието на тази книга със сини корици — не! Според написаното в нея следва Амина да го съжали и дори да го обича, разбира се не като мъж, а като страдащ човек. И да изпраща пратки с гъбата.

Книгата въобще щеше да бъде много точна, ако всички веднага и едновременно започнеха да живеят по нейните закони…

За момент долови думите на геолога, който споделяше, че живее заради работата си. Тогава Ефрем почука отново с пръст върху книгата си.

После отново, не виждайки и не чувайки нищо, потъна в собствените си мисли. И пак усети болката в главата си.

Потъна пак в мислите си, съпроводени от еднообразната болка в главата.

Тази болка напомняше ехо от изстрели, появяващо се след определено време. Ако не бе тя, той с удоволствие би приел да не се движи, да не се лекува, да не яде, да не разговаря, да не слуша и да не вижда никого.

Просто да престане да съществува.

Но някой го дърпаше за крака и лакътя. Беше Ахмаджан. Оказа се, че момичето от хирургическото отдавна стои до леглото му и го вика за превръзката.

И се налагаше Ефрем да става за нещо, което смяташе за напълно излишно. Трябваше да подчини на волята си тежащото шест пуда тяло и да стане: да напрегне нозете, ръцете, раменете си и от покоя, в който бяха започнали да потъват костите му, да застави мускулите си да работят, за да може да се изправи и облече и да измине познатия път по коридорите и стълбището за напълно безполезното мъчение — да му свалят предишната превръзка и отново да омотаят болното място с десетки метри бинт.

Всичко това бе съпроводено с болка и някакъв еднообразен шум. Освен Евгения Устиновна присъстваха още двама хирурзи, които сами никога не бяха правили операции. Тя им обясняваше, показваше, говореше на Ефрем, но той не й отговаряше.

Чувстваше, че повече няма за какво да си говорят.

Омотаха шията му по-стегнато от преди с белия обръч и в този вид той се върна в стаята си. Превръзката от бинтове сега бе по-голяма от главата му и само горната й част се показваше над обръча.

Тук срещна Костоглотов, който вървеше с кесия махорка в ръка.

— Е, какво решиха?

Ефрем си помисли: а какво наистина решиха? И макар в превързочната той сякаш за нищо да не мислеше, сега разбра и отговори ясно:

— С една дума — удави се, където искаш, само не в нашия двор…

Федерау със страх гледаше чудовищната шия; такава може би щеше да бъде след известно време и неговата. Със заекване попита:

— Изписват ли те?

Единствено този въпрос сякаш окончателно обясни на Ефрем, че повече не бива да се излежава, а трябва да се приготви за изписване.

Първо, макар да му бе почти невъзможно да се навежда, трябваше да се преоблече.

После да се тътри по улиците на града.

Бе му нетърпимо да си представи, че е длъжен да прави всичко това неизвестно защо и в името на някого си.

Костоглотов го гледаше не със съжаление, а по-скоро с войнишко съчувствие; накратко, този куршум порази теб, а следващият, може би ще бъде за мен. Той не познаваше предишния живот на Ефрем, не дружеше с него в стаята, но му харесваше, че е прям, а и съвсем не бе от най-лошите хора, които бе срещал в живота си Олег.

— Дръж се, Ефрем! — подаде му ръката си той.

Подуев я стисна и се озъби:

— Раждаш се — завърта се колелото, растеш — нервираш се, а умреш ли — пътят е един.

Олег се запъти да пуши, но в този момент влезе лаборантката, която носеше вестниците, и тъй като Костоглотов бе най-близо до нея, тя ги подаде на него. Той ги взе, но Русанов забеляза и обиден, високо рече на момичето, преди то да успее да се измъкне от стаята:

— Чуйте! Но нали аз ясно ви помолих да давате вестниците първо на мен!

В гласа му се долавяше истинска болка, но Костоглотов не го съжали, а само подхвърли:

— А защо първо на вас?

— Как защо? Как защо? — страдаше на глас Павел Николаевич убеден, че правото му е неоспоримо, но му бе невъзможно да го обясни с думи.

Той изпитваше нещо като ревност, когато някой друг, непросветен, преди него пипа с пръсти най-новия вестник. Никой друг от стаята не би могъл да разбере написаното така, както Павел Николаевич. Той приемаше вестника като открито разпространявана, но всъщност зашифрована инструкция, чийто смисъл не можеше да бъде обяснен направо, но за разбиращия човек не представляваше трудност по малките, непонятни за обикновеното око подробности като разположението на статиите и пропуснатото в текста да си състави вярна представа за най-новите насоки на живота. И именно затова Русанов бе длъжен да прочете вестника пръв.

Но да обясни на другите, това бе невъзможно! И Павел Николаевич само се оплака:

— Скоро ще ми бият инжекция. Искам да прегледам вестника преди нея.

— Инжекция ли? — меко се осведоми Хищника. — Се-га…

Той прегледа бегло и набързо страниците — материалите за сесията и останалите по-кратки съобщения и информации. Пък и бе се запътил да пуши. Вече започваше да сгъва вестника, за да го предаде, и тогава изведнъж забеляза нещо и веднага с предпазлив тон започна да изговаря една и съща дълга дума, сякаш я опитваше на вкус:

— Ин-те-рес-но… Ин-те-рес-но…

Познатите четири приглушени бетховенски удари на съдбата отново отекваха в мозъка му, но никой в стаята не ги чуваше и нямаше да ги чуе, а и какво друго би могъл да изрази гласно?

— Какво има? — окончателно се развълнува Русанов. — Дайте ми, моля ви, вестника!

Костоглотов не си направи труда да посочи онова, което бе задържало вниманието му. Не отговори нищо и на Русанов. Сгъна вестника на четири, както го бе получил от лаборантката, направи крачка към Русанов (а той към него) и го подаде. И веднага, още неизлязъл, разтвори кесията с махорка и започна да си свива цигара с разтреперани пръсти.

С разтреперани ръце и Русанов запрелиства вестника. Това „интересно“ на Костоглотов бе за него като удар с нож в ребрата. Какво би могло да бъде за Хищника „интересно“?

Бързо и делово Павел Николаевич се запозна със заглавията и материалите на сесията и изведнъж… Как?…

Набран със съвсем ситни букви, незначителни за онзи, който нямаше понятие, от страниците крещеше непознат досега! невъзможен! указ! — за пълна смяна на Върховния съд! Върховният съд на Съюза!

Нима е възможно! Матулевич, заместникът на Улрих? Детистов? Павленко? Клопов? И Клопов бяха сменили!… Кой сега ще пази кадрите?… Заменени със съвсем неизвестни имена… С един удар премахваха всички, които в продължение на четвърт век бяха изковали правосъдието!?

Това не може да бъде случайно!

Това бе крачка на историята…

Студена пот обля Павел Николаевич. Тази сутрин той се успокояваше, че всичките му страхове са напразни, и ето…

— Пригответе се за инжекцията.

— Какво? — трепна обезумелият Русанов.

Доктор Хангард стоеше до леглото му със спринцовка в ръка.

— Намотайте ръкава си, Русанов. Вашата инжекция.

(обратно)

Глава 16 Безсмислици

Той пълзеше. Пълзеше в някаква бетонна тръба, но по-скоро това бе някакъв тунел, от чиито стени стърчеше арматура, и той понякога се закачаше в нея и острото бетонно желязо опираше точно в дясната, болната страна на шията му. Пълзеше и повече от всичко усещаше тежестта на тялото си, притискащо го към земята. Тази тежест бе значително по-голяма от действителното тегло на тялото му. Не бе привикнал към нея и тя просто го смазваше. Отначало си помисли, че бетонът го притиска отгоре, но после се убеди, че тялото му е толкова тежко. Усещаше го така и го мъкнеше като огромен чувал с железни отпадъци. Скоро разбра, че заради тази тежест не би могъл никога да се изправи на краката си, но главната му цел бе да прекоси този тъмен проход, за да си поеме дъх и да погледне светлината. Но тунелът нямаше край, нямаше край, нямаше край.

Тогава някакъв глас, но това се оказа не глас, а някаква предадена му по неведом път мисъл, му заповяда да пълзи наляво. Но къде ще пълзя, след като там е стената? — помисли си той. Командата обаче бе ясна: трябваше да пълзи наляво, независимо от тежестта на тялото си. Запъшка и продължи да пълзи; и наистина пълзеше, но както преди — направо. И отново не се виждаха нито светлина, нито краят на тунела. Едва изминал метър, и онзи глас отново му заповяда — този път да пълзи надясно и колкото се може по-бързо. Заработи с лактите и стъпалата си и макар надясно да имаше непроницаема стена, сякаш напредваше успешно. През цялото време закачаше болната си шия в острите краища на бетонното желязо и болката непрекъснато отекваше в главата му. Никога досега не му е било толкова тежко и най-обидно щеше да му бъде, ако умре, преди да се измъкне от тунела.

Изведнъж почувства как олекват нозете му, сякаш ги бяха надули с въздух, но с гърдите и главата си продължаваше както преди да бъде притиснат към земята. Ослуша се, но нова заповед не последва. И тогава си помисли, че може и да се измъкне, стига нозете му да се повдигнат и да запълзи обратно. И действително, повдигайки се на ръцете — откъде ли се взе тази неочаквана сила? — започна да пълзи назад. Дупката бе тясна, но главното бе, че кръвта сякаш цялата изпълни главата му и той си помисли, че ще се пръсне и ще умре. Но след като още малко се отблъсна от стената, излезе.

И озова се сред основите на някакъв строителен обект, само че безлюден. Очевидно работният ден бе свършил. Наоколо цялата мръсна земя бе изпотъпкана. Седна на тръбата да си отдъхне и видя, че до него седи девойка, облечена в изцапани дрехи, без шапка; сламените й коси бяха разпуснати — в тях нямаше нито една фиба. Девойката не го поглеждаше, а просто седеше, но той бе убеден, че очаква от него някакъв въпрос. Първо се изплаши, а после разбра, че тя се страхува още повече. Съвсем не му бе до разговори, но тя излъчваше такова очакване, че той я попита:

— Момиче, къде е майка ти?

— Не знам — отговори непознатата, без да вдига поглед, и продължи да гризе ноктите на ръцете си.

— Как така не знаеш? — Той започваше да се сърди. — Длъжна си да знаеш! И откровено ми кажи. И напиши всичко както е… Защо мълчиш? Още веднъж те питам — къде е майка ти?

— Аз исках да ви попитам за същото — погледна го бегло девойката.

Очите й бяха с воднист цвят. Него веднага го обзе страх и той се досети, че тя е дъщерята на работещата на пресата Груша, прибрана за брътвежи по адрес на Вожда на народите; дъщерята бе скрила този факт. Той я бе извикал и я бе заплашил със съд заради анкетата и тогава тя се отрови. Да, бе се отровила, но сега, по вида на косите и очите й той разбра, че всъщност се е удавила. И още усети, че тя е разбрала кой е той; и още, че след като седи до нея, той също се е удавил. Отново го обля студена пот. Изтри челото си и й каза:

— Страшна жега! Ти не знаеш ли къде човек може да пие вода?

— Там — кимна девойката.

Посочи му някакво корито, голямо колкото сандък, което бе напълнено със застояла дъждовна вода, примесена с късчета зелена глина. И още веднъж се досети, че именно от тази вода се е нагълтала, а сега иска и той да се удави в нея. Но след като има такова желание, това означава, че той все още е жив.

— Виж какво — опита с е да хитрува, за да се отърве от нея, — отиди да извикаш прораба29. И нека ми донесе ботуши, защото иначе как ще вървя…

Девойката кимна, скочи от тръбата и зацапа през локвите. Бе облечена в работен комбинезон и обута в ботуши, както ходят девойките, работещи по строежите.

Толкова му се пиеше, че той реши да опита водата от това корито. Ако пийне малко, няма да му се случи нищо. Също слезе от тръбата и удивен забеляза, че не се хлъзга по калта. Земята под нозете му бе някак си неопределена. И всичко около него бе неопределено, а и нищо не се виждаше. Би могъл да върви и без ботуши, но изведнъж се уплаши, че е загубил някакъв важен документ. Започна да рови по джобовете, но още преди да свърши проверката, разбра, че наистина го е загубил.

Внезапно се уплаши безкрайно, защото в днешно време хората не бива да четат такива документи. Можеше да си докара големи неприятности. И също така изведнъж разбра къде го е загубил — станало бе тогава, когато излизаше от тръбата. Бързо се върна. Но не можа да намери това място; тръбата я нямаше. За сметка на това навред бродеха работници. Най-ужасното бе, че те биха могли да го намерят!

Работниците бяха млади и непознати. Някакъв младеж, облечен в брезентовата куртка на заварчик с дебели подплънки на раменете, които приличаха на крила, се спря и се вгледа в него. Защо го гледаше? Може би е намерил листа?

— Младеж, имаш ли кибрит? — попита Русанов.

— Ти не пушиш — отговори заварчикът.

(Всичко знаят! Откъде?)

— На мен за друго ми трябва кибритът.

— И за какво? — подозрително го изгледа онзи.

Действително бе отговорил толкова глупаво! Това е типичен отговор на диверсант. Могат да го задържат, а през това време да намерят документа. А кибритът му трябваше, за да изгори ужасния компрометиращ го документ.

Младежът се приближаваше към него все повече и повече. Русанов се уплаши, предчувствайки най-лошото. Младежът го погледна в очите и ясно каза:

— Съдейки по това, че Елчанска почти ми остави дъщеря си, стигам до извода, че тя се чувства виновна и очаква арестуването си.

Русанов се разтрепери.

— А вие откъде знаете?

(Просто попита, но стана ясно, че младежът току-що е прочел документа: това, което каза, бе дословно повторение на написаното в онзи документ.)

Но заварчикът нищо не отговори, а пое по пътя си. А Русанов се чувстваше като звяр, хванал се в капана. Бе ясно, че някъде наблизо се намира проклетият лист хартия и трябва да го намери колкото се може по-бързо!

И той се мяташе между някакви стени, завиваше край ъгли, сърцето му бе на път да изскочи от гърдите му, а нозете му се движеха безкрайно бавно! Бе отчаян! Ето най-накрая видя листа! Веднага разбра, че е именно търсеният! Искаше да изтича и да го грабне, но краката му отново отказаха да го слушат. Тогава той запълзя на четири крака и оттласквайки се с ръце, се насочи към листа! Дано само някой не стигне преди него! Само да не го изпреварят, да не вземат листа! По-близо, по-близо… Накрая го сграбчи! Беше документът! Но нямаше сили дори да го разкъса. Легна ничком да си почине, а ръката, която държеше листа, пъхна под гърдите си.

И тогава някой докосна рамото му. Реши да не се обръща и да не изпуска от ръката си листа. Докосването бе много внимателно. Бе женска ръка и Русанов се досети, че това е самата Елчанска.

— Приятелю — меко каза тя, склонила глава почти над ухото му, — кажете къде е дъщеря ми? Къде сте я скрили?

— Тя е на сигурно място, Елена Фьодоровна, не се безпокойте! — отговори Русанов, но не се извърна.

— Къде точно?

— В приемника за безпризорни деца.

— В кой приемник? — Гласът й прозвуча печално.

— Наистина не мога да ви кажа! — Бе искрен, защото наистина не знаеше; не бе я предал той, а и от онова място бе възможно веднага да са я преместили.

— А с моята фамилия ли? — почти нежно звучаха въпросите й.

— Не — съчувствено отговори Русанов. — Такъв е редът. Фамилията веднага сменят. Нямам нищо общо с това, такъв е редът.

Лежеше по корем и си спомняше, че почти бе обичал семейство Елчански. Не бе таял срещу тях никаква злоба. И ако бе се наложило да се напише против стареца, то бе само заради това, че го бе помолил Чухненко, на който Елчански пречеше да работи. След като прибраха главата на семейството, Русанов искрено се грижеше за жена му и дъщерята. Тогава, очаквайки всеки момент да я арестуват, тя го помоли да подслони дъщеря й. А как се бе случило така, че той написа и против нея, вече не помнеше.

Мястото, където лежеше, приличаше на катакомба, но неговите очи постепенно свикнаха с тъмнината и той забеляза до себе си, на земята, засипан с антрацитни песъчинки, телефонен апарат. Това безкрайно го изненада — откъде би могъл да се вземе тук градски апарат и нима наистина е включен към телефонна мрежа? Можеше да позвъни и да помоли да му донесат вода. И въобще да го приберат в някоя болница.

Взе слушалката, но вместо телефонен сигнал чу бодър делови глас.

— Другарят Русанов?

— Да, да — с готовност се отзова Русанов (някак си веднага почувства, че този глас е отгоре, а не отдолу).

— Елате във Върховния съд.

— Във Върховния? Слушам! Веднага! Добре! — Вече бе се приготвил да остави слушалката на мястото й, но се сети: — Извинете, а в кой Върховен съд — стария или новия?

— Новия — отговориха му хладно. — Побързайте — и затвориха телефона.

Спомни си за промяната в съда и се прокле, че сам пръв е вдигнал слушалката! Матулевич го нямаше… Клопов също… А и Берия го нямаше! Какви времена!

Но трябваше да отиде. Сам никога нямаше да успее да се изправи, но щом го викаха, трябваше да стане. Напрегна всичките си сили и както бе на четири крака, се опита да се вдигне, но отново падна като теленце, още ненаучило се да ходи. Наистина не му определиха точен час, но казаха: „Побързайте!“ Накрая, опирайки се на стената, се изправи на краката си. И тръгна с неуверена, залитаща походка, през цялото време край стената. Кой знае защо шията го болеше и отдясно.

Вървеше и мислеше: нима и него щяха да съдят? Нима е възможна подобна жестокост — да го съдят след толкова години? Смяната на членовете на Върховния съд не е на добро!

Но и при цялото си уважение към Висшата Съдебна Инстанция не му оставаше нищо друго, освен да се защитава и там. Той ще се осмели да се защитава!

Ето какво ще им каже: аз не съм осъждал никого и следствия не съм водил! Аз само сигнализирах за подозренията си. Ако намерех в тоалетната на общата квартира вестник със скъсан портрет на Вожда, мое задължение бе да взема късчето хартия и да сигнализирам органите. А следствието е именно затова — да провери! Може би това е обикновена случайност, а може би не. Следствието трябва да изясни и да открие истината! Аз просто съм изпълнил гражданския си дълг.

Още ще им каже: в онези години най-важното бе да се оздрави обществото морално! А това е невъзможно без прочистването му, а чистката е неосъществима без онези, на които не им е все едно, на които им е скъп здравият совком.

Колкото повече аргументи намираше, толкова повече се горещеше час по-скоро да каже онова, което мисли. Дори сега искаше по-бързо да стигне там, за да им извика:

— Не само аз съм правил това! Защо именно мен съдите? А кой не го е правил? Кой би могъл да се задържи на поста си, ако не помагаше? Гузун? Но той си получи заслуженото!

Струваше му се, че крещи, но се оказа, че не излиза никакъв звук от подутото му гърло, което ужасно го болеше.

Вече сякаш не вървеше по този ужасен лабиринт, а по някакъв коридор, а някой зад него викаше:

— Пашка, да не си болен? Защо едва се мъкнеш?

Той се ободри и закрачи като здрав. После се обърна, за да види кой бе извикал. Беше Звейник в униформа на юнга с портупей30.

— А ти къде отиваш, Ян? — попита Павел и се учуди защо приятелят му е толкова млад, след като бяха изминали толкова години.

— Как къде? Където и ти — в комисията.

— Но каква комисия? — опита се да съобрази Павел. Нали той бе извикан на друго място, но вече не си спомняше точно на къде.

И той изравни крачка с тази на Звейник и бодро продължи. И почувства, че още не е навършил двадесет и не е женен.

Влязоха в голямо служебно помещение, където зад няколко канцеларски маси седеше интелигенция — стари счетоводители с бради като на попове и с вратовръзки; инженери с вензели от преплетени чукчета на петлиците; възрастни дами, с вид на дворянки; машинописки с начервени устни и с поли над коленете. Щом влязоха със Звейник, почти маршируващи в крак, всички тези непознати, около тридесетина човека, се обърнаха към тях; някои се надигнаха от местата си, другите ги посрещаха с лек поклон; и всички извръщаха глави, проследявайки ги, и всички лица бяха изплашени, а този факт ласкаеше Павел и Ян.

Влязоха в друга стая и поздравиха членовете на комисията, после седнаха зад масата, покрита с червена покривка, върху която имаше доста папки.

— Пускайте! — разпореди се Венка, председателят.

Първа влезе леля Груша от цеха с пресите.

— Ти какво? — удиви се Венка. — Какво търсиш тук? Ние чистим апарата! Да не би да си влязла в него?

Всички се разсмяха.

— Не, но аз имам дъщеря — не се стъписа леля Груша. — Тя расте. Трябва да я уредя в детската градина.

— Добре, лельо Груша! — извика Павел. — Напиши молба, ще уредим нещата. А сега не ни пречи, ще прочистваме интелигенцията!

Протегна ръка към гарафата, за да пийне, но в нея нямаше вода. Тогава се обърна към съседа, за да му подаде другата, която се намираше на противоположния край на масата. Предадоха му я, но тя също бе празна.

А ужасно му се пиеше. Гърлото му бе пресъхнало.

— Вода! — помоли той. — Вода!

— Сега ще ви донесат — каза Хангард.

Русанов отвори очите си и видя лекарката, която седеше до леглото му.

— В шкафчето има компот — тихо произнесе Павел Николаевич. Тресеше го, а главата му тежеше.

— Ще ви налеем от компота — на тънките устни на Хангард се появи усмивка. Тя сама отвори шкафчето, извади буркан и чаша.

Навън се здрачаваше.

Павел Николаевич проследи как Хангард му налива, за да не би да сложи в компота и още нещо.

Възкиселият компот бе много приятен на вкус. Павел Николаевич, леко вдигнал глава от възглавницата, пресуши на един дъх чашата, която Хангард му поднесе.

— Днес ми бе зле — оплака се той.

— Не, вие понесохте всичко добре — не се съгласи Хангард. — Просто ви бяхме увеличили дозата.

Ново подозрение се загнезди в душата на Русанов.

— И всеки път ли ще я увеличавате?

— Не, оттук нататък вече всеки път ще бъде една и съща. Ще свикнете и ще ви олекне.

Но подутината си стоеше, както и преди, като жаба под челюстта.

— А върховният…? — започна той, но веднага млъкна.

Вече бъркаше онова, което бе преживял по време на бълнуването си, и действителността.

(обратно)

Глава 17 Исъккулският корен

Вера Корнилиевна се безпокоеше как Русанов ще понесе пълната доза и за това по няколко пъти на ден го навестяваше, а след работа се задържаше. Можеше и да не проверява толкова често, ако дежуреше Олимпиада Владиславовна, както бе по график, но нея я принудиха все пак да замине на курсовете за профсъюзни касиери и днес на нейно място дежуреше Тургун, а той гледаше на задълженията си през пръсти.

Русанов понесе инжекцията тежко, но в допустимите предели. След нея му дадоха приспивателно. Унесе се, но неспокойно се въртеше и стенеше. Всеки път, когато влизаше в стаята, Вера Корнилиевна премерваше пулса му. Той ту се гърчеше, ту отново изпъваше краката си. Зачервеното му лице се обливаше в пот. Без очилата, положил безпомощно глава на възглавницата, Русанов бе загубил началническия си вид. Оределите му бели коси, оцелели след оплешивяването, се бяха залепили върху темето.

Но всеки път, когато Вера Корнилиевна влизаше в мъжката стая, свършваше и други неща. Изписваха Подуев, който бе отговорник на стаята, и макар тази длъжност да не съществуваше официално, трябваше да я има. Станала от леглото на Русанов, Вера Корнилиевна се премести на съседното и обяви:

— Костоглотов, от днес назначаваме вас за отговорник.

Той лежеше върху одеялото облечен и четеше вестник (Хангард идваше вече втори път в стаята, а Костоглотов все четеше). Очаквайки винаги някаква изненада от негова страна, Вера Корнилиевна съпроводи думите си с усмивка, сякаш обяснявайки му, че и тя самата разбира нищожността на неписаната длъжност. Костоглотов вдигна от вестника очи и без да знае по какъв начин да изрази уважението си към лекарката, сви изпънатите си дълги крака. Върху лицето му бе изписана самата доброжелателност.

— Вера Корнилиевна, вие искате да ми нанесете непоправима морална вреда. Никой администратор не е застрахован от грешки, а понякога изпада в плен на властническите съблазни. Затова след многогодишни размисли се зарекох никога вече да не заемам административни длъжности.

— А заемахте ли? Високи ли бяха? — Тя влизаше в тон с него.

— Най-високата бе помощник-командир на взвод. А фактически и по-висока. Заради пълна тъпота и неспособност изпратиха командира на взвода ни на курсове за усъвършенстване, след които той щеше да стане най-малко командир на батарея, но вече не в нашата дивизия. А другият офицер, когото изпратиха на неговото място, видната назначиха в политотдела извън щата. Нашият комдив31 нямаше нищо против, защото аз бях добър топограф, а и момчетата ме слушаха. И така, макар че бях само старши сержант, в продължение на две години бях изпълняващ длъжността комвзвод — от Елек до Франкфурт на Одер. И всъщност, колкото и нелепо да звучи, това бяха най-хубавите години в целия ми живот.

Костоглотов изпъна отново краката си, защото му се стори, че позата му е неприлична.

— Ето, виждате ли — усмивката не слизаше от устните на Хангард и когато говореше, и когато слушаше, — защо тогава отказвате? Отново ще ви бъде хубаво…

— Чудесна логика! Ще ми бъде хубаво! А демокрацията? Вие нарушавате принципите й! Стаята не ме е избирала, обитателите й не знаят дори биографията ми… А и вие не я знаете…

— Разкажете тогава.

Тя говореше тихо и Костоглотов също понижи гласа си заради нея. Русанов спеше, Зацирко четеше, леглото на Подуев вече бе празно и почти никой не ги чуваше.

— Това е дълга история… А и се чувствам неловко, че аз лежа, а вие стоите. Така не се разговаря с жена. Но ако сега стана и като войник се изпъна на пътечката, ще бъде още по-глупаво. По-добре вие седнете на леглото ми, моля ви.

— Време ми е да вървя — каза тя, но седна на края на одеялото.

— Знаете ли, Вера Корнилиевна, заради привързаността си към демокрацията съм пострадал най-много в живота. Опитах се да насадя демократичните принципи в армията — с една дума, прекалено много разсъждавах. За тази ми черта през 39-а не ме пуснаха да постъпя във военното училище. През 40-а почти бях на път да прекрача прага му, но отговорих дръзко на началството и отново се разминах. И едва през 41-ва успях някак си да изкарам курсовете за младши командири в Далечния изток. Честно казано, много преживявах това, че не съм офицер, защото всичките ми приятели станаха. Ако си млад, все някак ще го преживееш. Но справедливостта ценя повече.

— И аз имах такъв близък човек — каза Хангард, загледана в одеялото, — който също имаше подобна съдба — бе много умен, а си остана редови. — За миг замълча, после го погледна. — Но вие сте си останали такъв.

— Какъв? Умен или редови?

— Дързък. Как например разговаряте с лекарите? С мен особено.

Тя го попита строго, но това бе странна строгост, пропита от меланхолия, каквито бяха и всички думи и жестове на Вера Хангард.

— Аз с вас? С вас разговарям изключително почтително. Това при мен е висша форма на разговор, но вие още не знаете. А ако имате предвид първия ден, не сте права, защото не можете да си представите в какъв капан бях попаднал. Макар почти да умирах, едва ми позволиха да напусна областта. Пристигнах тук и какво да видя? Вместо зима — проливен дъжд, а аз с валенки, защото при нас бяха такива студове. Шинелът ми толкова мокър, че плаче да бъде изстискан. Валенките предадох в гардероба на гарата, взех трамвая и се отправих към старата част на града, където живееше един мой войник, чийто адрес бях взел още на фронта. Вече бе тъмно и когото попитах къде да сляза, отговаряше: не ходете там, ще ви теглят ножа! След амнистията през 53-а, когато освободиха рецидивистите и останалите убийци, въобще не можеха да ги изловят отново. А аз не бях уверен дали моето войниче живее на стария си адрес и дали улицата е същата, след като никой не я знаеше. Тръгнах по хотелите. Холовете им бяха толкова красиви, че просто ме бе срам да влизам. В някои имаше свободни места, но когато вместо паспорт им покажех моето удостоверение от мястото на заточението, следваше ужасеното: „Не може! Не може!“ И какво да правя? Бях готов за умирането, но защо трябваше да свърша до някоя ограда като куче?

Отивам право в милицията: „Чуйте, аз съм от вашите. Намерете къде да пренощувам!“ Размърдаха се и казват: „Вървете в чайната и преспете, там не проверяваме документите.“ Но не намерих никаква чайна, върнах се отново на гарата. Там не можеше да се спи, милиционерът гонеше. А на сутринта — направо тук, в амбулаторията. Редица. Погледнаха ме — веднага на легло. После смених два трамвая, за да пресека целия град и — в комендатурата. Работен ден за целия Съветски съюз, а комендантът излязъл, на него му е все едно. Може да дойде, а може и не. Веднага съобразих: ако му дам удостоверението, няма да ми дадат обратно валенките от гарата. Значи отново трябва да сменя два трамвая и да отида там. Всяко пътуване — по час и половина.

— Не си спомням да съм виждала валенките ви. Наистина ли имахте?

— Не помните, защото там, на гарата, веднага ги продадох на някакъв дядка. Направих си сметка, че тази зима ще изкарам в клиниката, а до следващата няма да доживея. После отново в комендатурата! Само за трамваите изхарчих десетачка. После още километър през калта, а аз едва мъкна нозете си. И навсякъде влача раницата си. Слава Богу, комендантът се появи. Показвам му разрешението на моята областна комендатура и удостоверението за постъпване на лечение във вашата клиника, а той — може да се лекувате. После отново пътувам… но все още не към вас, а към центъра. По афишите разбирам, че се играе „Спящата красавица“.

— Така ли?! Вие отгоре на това и на балет! Е, ако знаех, нямаше да ви приема! Н-е-е!

— Вера Корнилиевна, та това е чудо! За последен път преди смъртта си да погледаш балет! Дори и да не опънех петалата, никога нямаше да видя подобно нещо на мястото на вечното си заточение. Но не! По дяволите! Бяха сменили спектакъла! Вместо „Спящата красавица“ щеше да бъде „Агу Бали“.

Смеейки се беззвучно, Хангард поклати глава. Цялата тази история на умиращия с балета, разбира се, й хареса.

— Какво да правя? В консерваторията имаше концерт на аспирантка по фортепиано. Но беше далеч от гарата и дори ъгълче на пейка нямаше да намеря свободно. А дъждът вали ли вали! Имах само един изход: да се предам в ръцете ви. Пристигам — „Места няма, ще се наложи да почакате няколко дни“. А болните говорят, че и по цялата седмица може да чакаш. Къде? Какво ми оставаше? Без лагерна закалка ще пропаднеш. А на всичко отгоре вие отнасяте спасителната ми бележка… Как трябваше при това положение да разговарям с вас?

И на двамата им бе смешно, но сега бе лесно да си спомнят.

Той й разказваше всичко това, но мислеше за съвсем друго: ако е завършила мединститута през 46-а, сега е не по-възрастна от тридесет и една, значи почти негова връстничка. Защо тогава Вера Корнилиевна му изглежда по-млада от двадесет и три годишната Зоя? Не толкова физически, колкото по маниерите си — по кротостта и срамежливостта. В такива случаи човек може да предположи, че тя… Внимателният поглед успява да различи такива жени и по съвсем незначителните начини на поведение. Но Хангард е омъжена. Тогава защо?

А тя го гледаше и се учудваше защо в началото той й се стори толкова недоброжелателен и груб. Наистина тъмните му очи плашат, а и чертите на лицето му са остри, но той умее да гледа и говори приятелски и весело както сега. Вярно, всеки момент може да се появи и другият му маниер на държане и човек не знае какъв точно ще изглежда.

— За балерините и валенките всичко разбрах — усмихна се отново тя, — но за ботушите? Знаете, че вашите ботуши са в пълен разрез с правилата на режима.

Вера Корнилиевна се намръщи.

— Отново вездесъщият режим! — Белегът на Костоглотов почервеня. — Но разходка се полага дори в затворите. Аз не мога без нея, без тази разходка няма да оздравея. Нали не искате да ме лишите от чист въздух?

Да, Хангард бе видяла как дълго се разхожда по страничните, безлюдни алеи на медицинското градче: бе измолил от завеждащата склада женски халат, който не се полагаше на мъжете, защото бяха малко; Стягаше халата с войнишкия си колан, но полите му въпреки това се развяваха. С ботуши, без шапка, със стърчащи на всички страни кичури непокорна коса той се разхождаше с големи твърди крачки, забил поглед в камъчетата, а стигайки до набелязаната граница, се обръщаше. Ръцете му винаги бяха отзад на гърба. И винаги бе сам.

— Скоро се очаква Низамутдин Бахрамович да направи проверка. Знаете ли какво ще стане, ако види вашите ботуши? За мен ще последва предупреждение.

Тя отново не изискваше, а молеше, дори сякаш му се оплакваше. Самата Вера Корнилиевна се учудваше на тона си, който дори не бе знак за равенство, а по-скоро за подчинение; но това бе установено от само себе си в отношенията им, макар никога дотогава да не бе съществувало подобно нещо между нея и останалите болни.

Костоглотов докосна ръката й, сякаш имаше намерение да я убеди окончателно.

— Вера Корнилиевна, давам ви стопроцентова гаранция, че той никога няма да ги види! Дори във вестибюла няма да ме види обут в ботуши.

— А по алеите?

— Там пък няма да разбере, че съм от неговото отделение! Дори ако искате, можем — ей така на шега — да му изпратим донос срещу мен за това, че ходя с ботуши, и съм сигурен, дори с две санитарки да дойде да търси, че никога няма да ги намери.

— Нима е хубаво човек да пише доноси? — Тя отново примижа.

И още нещо: за какъв дявол червеше устните си? Това нарушаваше нейната изящност. Костоглотов въздъхна:

— Но пишат, Вера Корнилиевна, как пишат! И всичко е тип-топ! Римляните казвали: testis unus — testis nulus, което ще рече — един свидетел не е свидетел. А в двадесети век се оказа, че и един не е нужен.

Тя отмести погледа си. За това наистина бе трудно да се говори.

— И тогава къде ще скриете ботушите си?

— Съществуват хиляди начини, стига човек да има време. Може би ще ги скрия в печката, а може би ще ги вържа на връзчица, която ще закача отвън на прозореца. Не се безпокойте!

Вера Корнилиевна не може да не се засмее и да не му повярва, че той действително ще се измъкне от това положение.

— Но как успяхте да не ги предадете при постъпването си тук?

— Е, това бе съвсем просто. В онази килия, в която се преобличах, закачих ботушите си на крилото на вратата. Всичко останало санитарката напъха в някакъв вързоп и го отнесе в централния склад. А аз, когато излязох от банята, ги загънах във вестник и така…

Разговорът се бе завъртял около безсмислена тема. Бе работно време, а тя кой знае защо продължаваше да седи тук. Русанов, изпотен, спеше неспокойно, но все пак спеше. Хангард опипа пулса му и тъкмо се канеше да тръгна, когато досетила се за нещо, отново се обърна към Костоглотов.

— Още ли не получавате допълнително?

— Съвсем не — настръхна Костоглотов.

— И така, от утре ще получавате дневно по две яйца, две чаши мляко и петдесет грама масло.

— Какво-о-о?! Да вярвам ли на ушите си? Мен никога досега не са ме хранили така!… Но, впрочем, знаете ли, това е справедливо. Нали на мен по болничния лист нищо не ми се полага…

— Как така?

— Много просто. Оказва се, че след като шест месеца съм бил отчислен от профсъюза, нищо не ми се полага.

— И как стана така?

— Просто бях отвикнал от обикновения живот. Пристигнах на мястото на заточението, но кой да се сети, че трябва час по-скоро да встъпя в профсъюза?

От една страна изглеждаше доста оправен, но от друга бе човек, който трудно се приспособява. За допълнителните продукти именно Хангард настояваше много упорито, защото никак не бе лесно… Но трябва да върви, защото, както бяха започнали, разговорът нямаше да има край.

Вече бе се приближила до вратата, когато той иронично подхвърли:

— Момент, вие нали не ме подкупвате като отговорник? Сега ще се измъчвам, че още в първия ден съм се корумпирал!

Вера Корнилиевна излезе, без да отговори.

Но след обяда на болните отново й се налагаше да навести Русанов. Тогава разбра, че очакваната проверка на главния лекар ще бъде на следващия ден. Отвори й се и друга работа — трябваше да обиколи стаите да провери шкафчетата, защото Низамутдин Бахрамович най-ревниво следеше в тях да няма трохи, излишни продукти, а ако може и нищо друго освен болничния хляб и захарта. Следеше за чистотата на такива места, че дори и жените не биха се досетили за тях.

Изкачила се на втория етаж, Вера Корнилиевна оглеждаше стените и тавана. В ъгъла, над Сибгатов, й се стори, че вижда паяжина (бе станало по-светло — навън грееше слънце). Хангард извика санитарката — бе Елизавета Анатолиевна, — кой знае защо именно по време на нейната смяна се случваха всички аврали32 — и й обясни къде и как трябва да измие и най-внимателно да провери дали има паяжини, за да бъде всичко както трябва за следващия ден.

Елизавета Анатолиевна извади от джоба на халата си очила, сложи ги и каза:

— Вие сте съвършено права. Какъв ужас! — Свали очилата си и тръгна да търси стълба и четка. Чистеше винаги без очила.

После Хангард влезе в мъжката стая. Русанов бе в същото положение — продължаваше да се поти, но пулсът му бе почти нормален, а Костоглотов тъкмо бе облякъл халата и обул ботушите си с намерение да се разходи. Вера Корнилиевна обяви пред всички за утрешното важно посещение и помоли болните сами да прегледат шкафчетата, преди тя да ги провери.

— А ние ще започнем от отговорника — кимна тя.

Проверката можеше и да не почне от него, но Вера Корнилиевна сама не знаеше защо отново отиде в онзи ъгъл.

Фигурата на Хангард представляваше два триъгълника един над друг, с върха нагоре: кръстът й бе до такава степен тънък, че просто човек машинално протягаше ръцете си, за да се убеди, че показалецът и палецът на едната ще докоснат тези на другата. Но Костоглотов не направи нищо подобно, а веднага разтвори пред нея вратичката на шкафчето.

— Моля.

— Може ли да мина? — Той се отдръпна, а тя седна на леглото му до самото шкафче и се наведе, за да огледа. Вера Корнилиевна седеше, а Костоглотов стоеше зад нея и виждаше добре шията й — беззащитните, нежни линии — и косите — не много тъмни, сплетени отзад, без никакви претенции за мода.

Не, трябва по някакъв начин да се освободи от този чувствен плен. Невъзможно е всяка жена да предизвиква у него пълно замайване. Ето — бе поседяла с него, побъбрила, отишла си, а той през цялото време на отсъствието й бе мислил за нея. А тя какво? Ще се прибере вечерта вкъщи, мъжът й ще я прегърне…

Трябваше да се освободи! Но това можеше да стане единствено с помощта на същата жена.

Той стоеше и продължаваше да гледа тила й. Яката на халата се бе дръпнала назад и ясно се виждаше част от гърба й.

— Шкафчето, разбира се, е от най-безобразните в клиниката — коментираше през това време видяното Хангард. — Трохи, омазнена хартия, махорка, книги, ръкавици… Как не ви е срам? Всичко това веднага трябва да го махнете и да подредите.

А той продължаваше да я гледа в тила и мълчеше.

Тя дръпна горното чекмедже и веднага забеляза между другите неща неголемия флакон с гъста сиво-кафява течност; флаконът, пълен до половината, бе запушен, а до него имаше пластмасова чашка и капкомер.

— А това какво е? Лекарство?

Костоглотов, подсвирквайки, отговори:

— Нищо особено.

— Какво е? Такова не сме ви давали.

— Не мога ли да имам и свое собствено?

— Докато сте в нашата клиника и нямате съгласието ни, разбира се, че не!

— Как да ви обясня… неудобно ми е да ви кажа… То е за мазолите.

Тя въртеше в ръцете си ненадписания флакон, опитвайки се да го отвори, за да го помирише, и Костоглотов се намеси. Сложи огромните си длани върху ръцете й, после леко ги отстрани и сам се зае с тапата.

Вечното докосване на ръцете, неизбежното продължение на започнат разговор…

— Внимателно — много тихо я предупреди той. — Трябва внимателно да се отвори, защото не бива да се разлее по пръстите, а и не е желателно да се помирисва.

В края на краищата това вече минаваше границата на всякакви шеги!

— Какво е това? — намръщи се Хангард. — Силен разтвор?

Костоглотов седна до нея и делово, съвсем тихо каза:

— Много. Това е исъккулски корен. Не бива да се мирише нито като отвара, нито изсушен. Затова е така здраво запушен. Ако пипаш с ръце корена, а след това не се измиеш, може и да умреш.

Вера Корнилиевна изглеждаше уплашена.

— А за какво ви е?

— Ето ти беда — изръмжа Костоглотов. — Трябваше да го — скрия… Нужен ми е, за да се лекувам.

— Само за това? — погледна го изпитателно тя. Вече се чувстваше отново лекар.

Гледаше го като лекар, но очите й продължаваха да имат цвета на кафе.

— Само — честно си призна той.

— Или ви е нужно като… последен изход? — все още не му вярваше.

— Ако искате да знаете, когато идвах да постъпя в клиниката ви, имах подобна мисъл. За да не се мъча напразно… Но болките изчезнаха и се отказах. Но продължих да се лекувам с него.

— Тайно, когато не ви вижда никой?

— А какво да прави човек, когато не му позволяват да живее както си иска? Или навсякъде присъства вездесъщият режим?

— По колко капки пиете?

— По стъпаловидна схема. Започвам от една капка, за да стигна до десет дневно, после по обратния път отново до една, после десет дни почивка. Точно сега не ги вземам. Честно казано не съм уверен, че болките ми изчезнаха след рентгена. Може би това се дължеше на корена.

И двамата говореха шепнешком.

— А настойката каква е?

— Водка.

— Сам ли приготвихте лекарството?

— Аха.

— А концентрацията?

— Дявол я знае… Дадоха ми една шепа и казаха: това е за три половинки. И аз ги разделих.

— А колко тежеше?

— Не бе измерено. Така, на око…

— На око? Такава отрова? Това е аконитин! Помислете си само!

А какво да мисля? — започна да се сърди Костоглотов. — Поставете се на мое място: след като сте сама в цялата вселена, комендатурата за нищо на света не иска да ви разреши да напуснете областта, ще питате ли: ама това аконитин ли е, а колко тежи? Знаете ли каква стойност има за мен тази шепа от скъпоценния корен? Двадесет години каторжен труд! За самоволна отлъчка от мястото на заточение. А аз тръгнах. Изминах сто и петдесет километра! За да стигна там, в планината, където живее старецът Кременцов с брада като тази на академик Павлов, човек от заселилите се там в началото на века. Честен знахар! Сам събира корените, сам определя дозите. В неговото село му се смеят, с една дума никой не е пророк в собственото си отечество. А идват при него чак от Москва и Ленинград, дори и кореспондент на „Правда“ го бе посетил; казва, че и той се съгласил със знахаря. А сега плъзнаха слухове, че арестували стареца. Защото някакви глупаци разредили половин литър и го сложили на масата в кухнята. Поканили гости за ноемврийските празници. На им стигнала водката и те в отсъствието на стопанина изпили онова шише. И трима опънали петалата. В друг дом пък децата се отровили. А старецът каква вина има? Предупреждавал ги, ама…

Забелязал, че думите му се отнасят и за него Костоглотов млъкна.

Хангард се развълнува.

— Точно това имах предвид! В стаята е забранено да се държат силно действащи вещества! Абсолютно забранено! Възможно е да се стигне до нещастни последствия. Дайте ми флакона!

— Не — твърдо отказа той.

— Казвам ви да го дадете! — толкова се разсърди, че веждите й се съединиха, и протегна решително ръка.

Флаконът потъна в огромните отрудени ръце на Костоглотов.

Той се усмихна.

— По този начин нищо няма да излезе.

Вера Корнилиевна омекна.

— В края на краищата мога да го взема, когато излезете на разходка.

— Добре, че ме предупредихте. Сега така ще го скрия, че…

— Пак ли на връвчица отвън на прозореца? Какво ми остава, освен да отида и да доложа на началството?

— Не вярвам. Вие самата днес осъдихте доносите!

— Но вие не ми оставяте друг изход!

— И тогава ви остава само да донесете? Не е достойно. Може би се страхувате, че съдържанието ще изпие другарят Русанов? Няма да допусна. Ще го опаковам и скрия надеждно. Но след като си отида оттук, нали отново ще започна да се лекувам с корена! А вие не вярвате ли в него?

— Абсолютно не вярвам! Това е суеверие и игра със смъртта. Вярвам единствено в научните средства, изпитани в практиката. Така са ме учили. И така мислят всички онколози. Дайте ми флакона!

Опита да разтвори палеца му, а той гледаше сърдитите й очи с цвят на кафе и не само че не искаше да упорства или да спори с нея, но с удоволствие би й дал и флакона, и цялото шкафче, но не можеше да отстъпи от принципите си.

— Е-ех, светата наука! — въздъхна той. — Ако всичко бе толкова безусловно, нямаше да бъде опровергавано от само себе си след всеки десет години. А в какво трябва да вярвам аз? В инжекциите ви? Защо ми определихте нови инжекции? И какво съдържание имат?

— Те са много необходими! Много важни за живота ви! Трябва живота ви да спасим! — Тя изрече думите особено настойчиво и очите й говореха, че напълно вярва в тях. — Не мислете, че сте оздравели!

— По-точно? В какво се състои действието им?

— За какво ви е да знаете? Те могат да ви излекуват. Не дават възможност да се появят метастази. Достатъчно ви е да знаете само това… Добре, дайте ми флакона, а аз ви давам честната си дума, че ще ви го върна, преди да заминете!

Гледаха се един друг.

Той изглеждаше доста комично в женския халат, препасан с войнишкия колан, върху чиято катарама имаше петолъчка.

Но колко настоятелна бе! Не му беше жал да предаде флакона; вкъщи имаше предостатъчно от този аконитин. Друго го мъчеше: бе такава мила жена, с толкова хубави очи и светнало лице, с която му бе безкрайно приятно да разговаря, а никога нямаше да бъде възможно да я целуне! И когато се върне в затънтения си край, ще му бъде трудно дори да повярва, че е седял до нея и че тя е искала на всяка цена да спаси неговия, на Костоглотов, живот!

Но тъкмо да го спаси не можеше.

— Страх ме е да го дам и на вас — реши да се пошегува. — Ще го изпие някой в дома ви и…

(Кой? Кой ще го изпие в дома й? Живееше сама, но бе неуместно да му го каже сега.)

Той се разсмя. Стана му жал, че толкова малко може да направи за нея.

— Добре. Отивам в двора и ще го излея.

И все пак напразно червеше устните си!

— Не-е-е, вече не ви вярвам. Сега съм длъжна да присъствам, за да се убедя.

— Имам идея! Защо да го изливам? По-добре ще го дам на добър човек, който вие все едно няма да успеете да спасите. А ако изведнъж на него му помогне?

— На кого?

Костоглотов кимна с глава към леглото на Вадим Зацирко и още по-тихо продължи:

— Нали страда от меланобластома?

— Сега вече окончателно се убедих, че трябва да се излее. Вие непременно ще отровите някого! Как ви дава сърце да дадете тази отрова на тежко болен? А ако се отрови? Няма ли да ви измъчва съвестта?

Избягваше да произнася името му; за целия разговор не се бе обърнала към него нито веднъж по име.

— Такъв няма да се отрови. Той е издръжливо момче!

— Не бива въобще да ви слушам, но просто днес съм в добро настроение. Да вървим.

Те тръгнаха между леглата, после се спуснаха по стълбището.

— Няма ли да ви бъде студено?

— Не, отдолу съм облякла вълнена блузка.

Защо му каза? Сега му се искаше да види каква е на цвят тази блузка. Но и това никога няма да види.

Излязоха навън. Денят бе ясен, съвсем пролетен. Пристигналият днес никога не би повярвал, че е едва седми февруари. Бе слънчево. Високите тополи и ниските храсти на жив плет бяха все още без листа, но и сняг почти нямаше. Между дърветата миналогодишната сиво-кафява трева бе полегнала. Асфалтовите алеи, плочите и камъните бяха още влажни. В малкия парк бе оживено. Срещаха се лекари, сестри, санитарки, работници от кухнята, амбулаторно болни и роднини на клиничните; някои дори бяха седнали на пейките. Прозорците на две-три от отделенията бяха отворени.

Пред самия вход също бе неудобно да излеят отровната течност.

— Да отидем ей там! — посочи той мястото между раковото отделение и отделението за уши, нос и гърло. Обикновено Костоглотов се разхождаше там.

Тръгнаха един до друг по покритата с каменни плочи пътека. Лекарската шапчица на Хангард, съшита по модел на пилотките, стигаше до рамото му.

Той се наведе. Вера Корнилиевна вървеше много сериозна, сякаш й предстоеше важна работа. Стана му смешно.

— Кажете, как ви наричаха в училище? — изведнъж попита Костоглотов.

Тя бързо и бегло го погледна.

— Какво значение има?

— Разбира се, никакво, просто ми е интересно да зная.

Хангард измина няколко крачки мълчаливо, почуквайки с токчетата си по каменните плочи. Той обърна внимание на тънките й крака на газела още тогава, когато лежеше на пода и тя бе се приближила до него.

— Вега — каза тя.

(Не бе напълно искрена: така в училище я наричаше само един човек. Онзи, умният редови войник, който не се върна от фронта. Без да знае защо, тя изведнъж го довери и на друг.)

— Вега ли? В чест на звездата? Но тя е ослепително бяла.

Спряха.

— А аз не съм ослепително бяла — кимна тя. — Името идва от първите срички — ВЕра ХАнгард33. Това е всичко.

За първи път не тя, а той се смути.

— Исках да кажа… — опита се да се оправдае Костоглотов.

— Разбрах. Изливайте! — заповяда тя.

Не се усмихваше.

Костоглотов разклати набитата здраво тапа, внимателно я изтегли, след това се наведе (изглеждаше много смешен в халата-пола, покрила част от ботушите му) и изрови малкото паве, останало от предишната настилка.

— Гледайте! Да не кажете после, че съм го излял в джоба си! — обяви той, клекнал до нейните крака.

Бе обърнал внимание на краката й като на газела още първия път, още първия път…

И в малката дупка в тъмната земя той изля тази течност, която на някого би донесла оздравяване, а на друг — смърт.

— Може ли да върна камъка на мястото му? — попита той.

Тя го гледаше отгоре и се усмихваше.

Имаше нещо детско в жестовете и думите му; детско, но и приличащо на заклинание, на тайна.

— Няма ли да ме похвалите? — изправи се Костоглотов.

— Браво — усмихна се тъжно Хангард. — Можете да продължите разходката си.

Обърна си и тръгна.

А той гледаше белия й гръб, и двата триъгълника на фигурата й.

До какво степен бе започнало да го вълнува всяко женско внимание към него! Във всяка дума долавяше много повече, отколкото се криеше в нея; след всяка постъпка чакаше следващата.

Вега. Вера. Нещо не пасваше, но сега не можеше да разбере какво точно. Гледаше гърба й.

— Ве-га! Вега! — прошепна той, стараейки се отдалеч да й внуши желанието си. — Чуваш ли, върни се! Върни се! Поне се обърни!

Но нищо не се получи с внушението: тя не се обърна.

(обратно)

Глава 18 „И пусть у гробового входа…“

Както велосипедът или каквото и да било колело, веднъж отърколило се, е устойчиво само по време на движението, така и играта между жената и мъжа, веднъж започнала, може да съществува единствено в по-нататъшното си развитие; ако днес нищо не се е променило в сравнение с предишния ден, играта вече не съществува.

Олег едва дочака да дойде вторник вечерта, когато Зоя трябваше да има нощно дежурство. Веселото колело на тяхната игра непременно трябваше да се отърколи по-нататък от първата вечер и неделния ден. Той чувстваше всички тласъци в себе си, долавяше ги и в нея, и затова развълнуван очакваше нетърпеливо появата й.

Отначало излезе да я посрещне на двора, защото знаеше по коя пряка пътечка ще се появи. Изпуши две собственоръчно свити цигари, но после помисли, че в женския халат ще изглежда глупаво, не така, както искаше да й се представи, а тъй като се и здрачаваше, се върна в отделението, свали халата, изу ботушите и останал само по пижама — не по-малко смешен от преди, зачака на долния етаж пред стълбището. Днес дори се бе постарал да приглади колкото е възможно повече щръкналите си коси.

Тя се появи от стаичката, където се преобличаха лекарите, и бързаше, защото закъсняваше. Повдигна вежди, когато го видя; не бе израз на изненада, а сякаш за да отбележи, че така и трябва да бъде — че именно тук, пред стълбището, тя очакваше да го види.

Не се спря и за да не изостане, той тръгна редом с нея, прекрачвайки по няколко стъпала наведнъж. Това не му бе трудно сега.

— Какво ново? — попита тя, без да спира, сякаш се обръщаше към адютанта си.

Ново ли? Новото бе смяната на целия състав на Върховния съд! Но за да разбере това, на нея й бяха необходими години, за да се подготви да приеме и асимилира същността на такава новина.

— Ново е името ви. Накрая разбрах как се обръщат към вас.

— Така ли? И как? — но не преставаше да бърза.

— Прекалено важно е, за да го обсъждаме в движение.

Тя вече стъпи на втория етаж, а той изостана при последните стъпала. Гледайки в я в гръб, установи, че краката й са малко пълни. Но като се имаше предвид набитата й фигура, този факт не дразнеше; дори в тях се криеше някакво очарование, макар че щеше да бъде по-добре, ако бяха изящно стройни, каквито бяха краката на Вера.

Учудваше се на мислите си. Никога не бе разсъждавал така; не бе обръщал внимание; дори приемаше такива погледи като пошъл вкус. Никога не се нахвърляше от една жена към друга. Неговият дядо би нарекъл такъв мъж разгонил се женкар. Но е казано: яж, докато си гладен, люби, докато си млад. А Олег бе пропуснал да следва този съвет в младостта си. А сега, както есенното цвете бърза да изсмуче от земята последните сокове, за да не съжалява за пропуснатото лято, така и Олег, върнал се за кратко в живота, намиращ се на крачка пред смъртта, бързаше да общува с жените, но по такъв начин, че не би могъл да им го каже гласно. Той по-остро от останалите мъже усещаше какво търси у жената, защото много години въобще не бе виждал жена и не бе чувал женски гласове; бе забравил дори как звучат.

Зоя прие дежурството и веднага се разбърза около масата си. Запрелиства списъка с определените процедури, отвори и провери съдържанието на медикаментите в шкафа, а след това бързо се понесе по коридорите и стаите.

Олег дебнеше и когато видя, че тя има свободен от работа промеждутък от време, веднага се оказа на нужното място.

— И друго нищо ново в цялата клиника? — попита Зоя, след като извари инжекциите върху електрическия котлон и започна да отваря ампулите.

— О, днес в клиниката имаше изключително събитие. Мина на проверка Низамутдин Бахрамович.

— Така ли! Колко хубаво, че ме нямаше!… И какво? Взе ли ботушите ви?

— Ботушите не, но имаше малко стълкновение.

— Какво?

— Въобще се получи величествена история. Наведнъж в стаята влязоха петнадесет халата — и завеждащи отделения, и старши лекари, и съвсем млади, и такива, които за първи път виждах, а главният се хвърли като тигър към шкафчетата. Но ние разполагахме с агентурни сведения и бяхме направили известна подготовка, така че той не можа да открие плячката. Намръщи се, бе много недоволен. Точно тогава Людмила Афанасиевна започна да докладва за моя милост — четеше моето дело…

— Какво дело?

— Историята на болестта. Посочи къде е установена първата диагноза и случайно се изясни, че аз съм от Казахстан. „Как? — удиви се Низамутдин. — От друга република?! Леглата не стигат, а ние сме длъжни да лекуваме и чужди? Веднага да се изпише!“

— И? — настръхна Зоя.

— И тук Людмила Афанасиевна — не очаквах от нея такова поведение — изведнъж скочи като квачка, която защитава пиленцето си: „Това е важен научен случай! Той ни е необходим за принципни изводи…“ А аз изпаднах в идиотско положение — преди това бях спорил с нея именно на тази тема и исках да ме изпише, тя ме направи на нищо, а изведнъж се застъпва за мен. Достатъчно бе да кажа „ъхъ, ъхъ“ на Низамутдин и до обяд вече нямаше да бъда тук! И нямаше да ви видя повече…

— Излиза, че заради мен не сте казали „ъхъ, ъхъ“?

— А вие как мислите? — тихо попита Костоглотов. — Адреса си не ми оставихте. Как бих могъл да ви намеря?

Но тя продължи да върши работата си и не се разбра дали му е повярвала.

— Защо да подвеждам Людмила Афанасиевна? — отново високо заговори той. — Стоя като пън и мълча. А Низамутдин: „Сега ще отида в амбулаторията и поне пет такива болни ще ви доведа. Да се изпише! И нашите — също!“ И тук навярно направих глупост, като не се обадих — пропуснах такъв шанс да си отида! Но ми бе жал за Людмила Афанасиевна — замига като бита и замълча. Аз изправих снага, прочистих гърлото си и спокойно попитах: „Как може просто тека да ме изпишете, след като дойдох чак от целинните земи?“ „А-а-а, целинник! — изплаши се Низамутдин (та нали щеше да допусне политическа грешка!). — За целината нашата страна няма да пожали нищо.“ И отминаха нататък.

— Много сте ловък — поклати глава Зоя.

— В лагера станах такъв, Зойче! Бях съвсем друг човек преди.

Въобще повечето от чертите на характера ми не са мои, а оформени в лагера.

— Но веселостта ви не е оттам?

— Защо мислите така? Весел съм, защото свикнах със загубите. Не мога да гледам спокойно как тук по време на свижданията плачат. Защо? Никой не ги интернира, не конфискува имуществото им…

— И така — оставате при нас още месец?

— Пепел ви на езика… Очевидно ще бъда още две седмици. Получава се така, че аз дадох на Людмила Афанасиевна разрешение всичко да изтърпи…

Зоя вече бе напълнила спринцовката с някаква тъмна течност и отново изчезна.

Предстоеше й и друга задача днес и тя не знаеше как да постъпи. Трябваше да направи от предписаните нови инжекции и на Олег на онова място от тялото, което понасяше най-търпеливо инжекциите, но по установените вече между двамата взаимоотношения й бе невъзможно да направи инжекцията: щеше да се развали цялата игра, а и Зоя, както и Олег, не искаше да я прекъсва. И още много напред трябваше да отърколят колелото, за да стане възможна подобна инжекция — вече като между близки хора.

Като се върна отново и приготви същата инжекция за Ахмаджан, Зоя попита:

— А вие редовно ли позволявате да ви бият инжекции? Не ритате ли?

Така да попита и то кого — Костоглотов! Той само това и чакаше, за да се обясни.

— Вие знаете моите убеждения, Зойче. Винаги, когато е възможно, предпочитам да ги избегна. Но зависи кого имам насреща си. С Тургун се получава чудесно: той винаги търси с кого да поиграе шах. Условихме се: ако аз спечеля партията — няма инжекция, ако той — моля, заповядайте. Но там е работа, че с него мога да играя и без топ. А с Мария е невъзможна каквато и да било игра: приближава се със спринцовката с каменно лице; правя опит да се пошегувам, а тя: „Пациент Костоглотов, оголете мястото за инжекция!“ Никога няма да каже една топла човешка дума.

— Ненавижда ви!

— Мен?!

— Въобще всички мъже.

— Може би има за какво. С новата сестра също не мога да се разбера. А върне ли се, Олимпиада пък съвсем няма да отстъпи.

— Така ще се държа и аз! — каза Зоя, като приготви поредната спринцовка, но думите й не прозвучаха убедително.

Отиде да прави инжекция на Ахмаджан, а Олег отново остана да я чака до масата за дежурните.

Имаше и още една, много по-важна от първата причина, заради която Зоя не искаше да се бият тези инжекции на Олег. От неделя мислеше дали да му разкрие смисъла им.

Защото се страхуваше да не намеси между тях, вече напълно сериозно, онова, за което се шегуваха досега, а бе напълно възможно. Ако този път всичко не свърши само с разхвърляните по пода дрехи, а връзката укрепне, Зоя наистина може да реши да бъде за него като пчеличка и да склони да замине на мястото на заточението му (в края на краищата той е прав — човек наистина не знае, че и в най-затънтеното място може да го чака щастието!); при това положение предназначените за него инжекции засягаха до известна степен и нея.

И тя също бе против.

— Е, накрая, събрахте ли цялата си смелост? — каза весело тя, след като се върна с празната спринцовка. — Вървете и оголете мястото за инжекцията, пациент Костоглотов! Сега ще дойда!

Но той не се помръдна. Гледаше я не с очите на болен, а за инжекциите се бяха разбрали да не говорят.

Гледаше леко изпъкналите й очи.

— Да отидем някъде, Зойче — не изговори, а по-скоро изсъска тихо той.

Колкото по-нисък ставаше гласът му, толкова по-висок бе нейният.

— Къде? — учуди се тя и се засмя. — В града ли?

— В лекарската стая.

Тя попи в себе си неговия неотстъпващ поглед и сериозно каза:

— Не може, Олег! Имам много работа.

Той сякаш не можеше да разбере.

— Да вървим!

— Да — спомни си тя, — трябва да напълня кислородната възглавница за… — Тя кимна към стълбището. Може би назова и фамилията на болния, но той не чу. — Кранчето на кислородния балон трудно се отвърта. Ще ми помогнете. Да вървим.

Тя тръгна, Костоглотов я последва и двамата се насочиха към стълбищната площадка.

Прежълтелият, с изострен нос нещастник, с рак на белите дробове, изглеждащ сега още по-дребен и толкова зле, че по време на визитациите въобще не разговаряха с него, нито пък го питаха, седеше върху леглото и често вдишваше от кислородната възглавница със свистящо гърло. Той и преди това изглеждаше доста зле, но днес бе особено ужасно, което се долавяше и с неопитно око. Едната възглавница вече бе полупразна, а другата до него — съвсем.

Бе до такава степен зле, че въобще не забелязваше кой идва и кой си отива.

Взеха от него празната възглавница и заслизаха по стълбището.

— Как го лекувате?

— Никак. Случаят е иноперабилен. И рентгенът е безсилен.

— Гръдния кош съвсем ли не го отварят?

— В нашия град все още не.

— Значи ще умре?

Тя кимна.

И макар да носеха възглавницата, която бе единственото средство, за да не се задуши нещастникът, съвсем бяха забравили за нея, защото нещо много по-интересно трябваше да се случи всеки момент.

Високият кислороден балон се намираше в отделен, заключен коридор именно на него, близо до рентгеновите кабинети, доктор Хангард някога бе положила умиращия, мокър Костоглотов. (От това „някога“ не бяха минали още три седмици…)

Ако не запалеха втора лампа в коридора (а те запалиха само първата), то ъгълът зад издадена стена, където се намираше балонът, оставаше в сянка.

Зоя бе по-ниска от балона, а Олег — по-висок.

Тя се зае със съединяването на вентила на възглавницата с вентила на балона. Той стоеше зад нея и вдишваше аромата на показалите си извън шапчицата коси.

— Ето този кран се отвърта много трудно — оплака се Зоя.

Костоглотов протегна ръка си и веднага го отвъртя. Кислородът заизпълва с тих съсък възглавницата.

И тогава, без никакъв предлог, с ръката, с която бе отвъртял кранчето, Олег хвана китката на свободната ръка на Зоя.

Тя не трепна, нито се изненада, а продължаваше да следи как се надува кислородната възглавница.

Тогава той плъзна ръката си нагоре, докато стигна до рамото й.

Това приличаше на обикновено разузнаване, но необходимо и за нея, и за него; бе проверка на думите, т.е. да се разбере дали другият правилно ги е разбрал.

Да, всичко бе наред.

Докосна дори кичура, паднал над челото й; тя не се възмути и не се отдръпна; продължаваше да гледа възглавницата.

Едва когато обхвана здраво раменете й и леко извърна главата й, успя да се добере до устните й, толкова бъбриви и усмихнати.

Устните на Зоя посрещнаха неговите напрегнати, податливи и приготвени предварително за атаката.

Всичко това се изясни за миг, защото само минута преди това той бе забравил, че има различни устни, различни целувки и нито една не прилича на другите.

Започнали боязливо, сега бяха едно цяло, едно дълго сливане, което им бе трудно да прекъснат, а и за какво? Можеха да останат така завинаги.

Но след време, след две столетия, все пак устните им се разделиха и Олег за първи път видя Зоя толкова близо до себе си и веднага чу думите й:

— А защо затваряш очите си, когато се целуваш?

Нима имаше очи? Той не знаеше…

— Искаш да си представиш някоя друга?

Той дори не бе забелязал, че е затворил очите си.

Така, както едва отдъхнали си, плувците отново се гмуркат, за да стигнат до самото дъно, за да вземат полузаровената в пясъка бисерна мида, и те отново сляха устните си, но сега му направи впечатление, че наистина е затворил очите си и затова веднага ги отвори. И видя на невероятно близко разстояние от неговите жълто-кафявите очи на Зоя, които му се сториха хищни. С едното си око виждаше едно око, с другото — второто. Тя целуваше със същите уверено напрегнати устни, без да ги отмества, съвсем леко полюлявайки се; и продължаваше да го гледа право в очите, сякаш искаше да провери по израза им какво става вътре в него след една вечност, след втора вечност, след трета вечност…

Но изведнъж тя отмести погледа си, рязко се освободи от прегръдката му и възкликна:

— Кранчето!

Боже мой! Кранчето! Той протегна ръка и бързо го завъртя.

Изглеждаше невероятно, че кислородната възглавница бе издържала налягането.

— Ето какво се случва заради целувки! — все още непоела си дъх рече Зоя. Косите й бяха разрошени, а бялата шапчица се бе наклонила.

И макар да бе напълно права, те отново слепиха устни, сякаш искаха да изтръгнат нещо един от друг.

Вратите към коридора бяха остъклени и нищо чудно някой да ги бе видял. Но да върви по дяволите!

И когато отново успя да си поеме дъх, Олег, сложил ръцете си на гърба й, каза:

— Златце! Така ти казват.

Тя повтори:

— Златце…

Нищо. Бе поносимо.

— Ти не се ли уплаши, че съм каторжник? Престъпник?

— Не! — поклати лекомислено глава Зоя.

— А че съм стар?

— Ти стар?!

— А че съм болен?

Тя положи глава на гърдите му и остана така.

Той я притегли още по-плътно към себе си, за да усети още по-добре топлината на елипсовидните й гърди; бе неизвестно дали върху тях можеше да се задържи най-тежката линийка.

— Наистина ли ще дойдеш в Уш Терек?… Ще се оженим… Ще построим дом…

Всичко й напомняше за онова устойчиво положение, което все не успяваше да постигне, но което бе в натурата й на работлива пчеличка. Притиснала се към него, усещайки го с цялото си същество, искаше да разбере дали това е онзи, търсеният.

— Олег, знаеш ли какъв е смисълът на тези инжекции?

— Какъв? — потърка бузата си в нейната той.

— Как да ти обясня… Научното название е хормонотерапия… На жените вкарват мъжки хормони, а на мъжете — женски… За да се предотвратят метастазите… Но преди всичко това се отразява на… Разбираш ли?

— Не съвсем! — тревожно отговори променилият се Олег. Вече я държеше за раменете така, сякаш искаше да я разтърси, за да чуе истината. — Слушам те, говори!

— Отразяват се отрицателно на половите възможности… Дори преди да се покажат другите странични признаци… При големи дози на жените може да се появи брада, а на мъжете — гърди…

— Почакай! Какво е това? — изстена едва сега започнал да разбира смисъла на думите й Олег. — Тези инжекции какво ми правят? Напълно ли?…

— Е, не напълно. Дълго време либидото остава.

— Какво е това либидо?

Тя го гледаше в очите, после го погали по перчема.

— Това, което изпитваш сега към мен… Желанието…

— Желанието остава, а възможностите — не? Така ли? — попита напълно объркан той.

— Възможностите постепенно се губят, а след това и желанието. Разбираш ли? — Зоя погали с ръка белега му, а после и цялата му буза, днес гладко избръсната. — Ето защо не искам да си правиш тези инжекции.

— Добре измислено! — съобрази най-после той. — Добре измислено! Усещаше сърцето ми, очаквах да ми поставят капан и точно така стана!

Искаше му се да изпрати по дяволите лекарите с най-долните ругатни заради тяхното самоволно решение да се разпореждат с чуждия живот, но изведнъж видя светлото уверено лице на Хангард — вчера, когато с такова горещо съучастие го погледна и изрече: „Тези инжекции са много важни за вашия живот! Трябва да спасяваме живота ви!“

Така ли, Вега? Желаеше му доброто? И заради това с измама го водеше към такава участ?

— И ти ли ще бъдеш такава? — обърна се сърдито към Зоя Олег. Не, защо трябва да си го изкарва на нея! Тя разбираше живота така, както и той: без това защо й е животът? Дори само с алчните си горещи устни тя го бе издигнала до височината на Кавказ. И докато това либидо все още се намираше в неговия кръст, трябваше да бърза да се целува!

— А можеш ли да ми инжектираш нещо против това?…

— Тогава ще ме изгонят от тук…

— Но съществуват такива инжекции?

— Същите са, само че на мъжа трябва да се вкарват мъжки хормони…

— Слушай, Златце, да отидем някъде…

— Ние вече ходихме. Пристигнахме. И трябва да се връщаме…

— Да отидем в лекарската стая!…

— Там е санитарката, влизат и други хора… А и не трябва да се бърза, Олег! Иначе няма да има утре…

— Какво утре, след като утре либидото ще изчезне?… Или може би няма? И благодаря за това, така ли? Измисли нещо… Да отидем някъде!

— Олег, трябва да остане нещо и за по-нататък… А и възглавницата чакат…

……………

— … Сега ще я отнесем…

……………

— От-не-сем… Сег…

Те се изкачваха по стълбището, хванали се за кислородната възглавница, надута като футболна топка, и всяка стъпка на единия отекваше у другия…

Все едно, че се държаха за ръце.

А на стълбищната площадка, на походното легло, покрай което всеки ден и нощ минаваха болни и здрави, седеше, свит о̀две, вече без да кашля, онзи, за когото бе предназначена кислородната възглавница; прежълтял, съсухрен, с хлътнали гърди, той удряше главата си с все още прилична прическа в коленете си.

Бе все още жив, но около него нямаше жив човек.

Може би именно днес умираше той, брат по съдба на Олег, изоставен, нуждаещ се от съчувствие; може би ако седнеше на постелята му и прекараше нощта до него, Олег щеше да облекчи по някакъв начин последните му часове.

Но двамата само оставиха до него кислородната възглавница и тръгнаха; възглавницата, съдържаща негови последни кубически сантиметри въздух; възглавницата на смъртник, която за тях бе само повод да се уединят и да разберат вкуса на целувките.

Олег машинално вървеше след Зоя, която сякаш бе го завързала и дърпаше края на въженцето. Той не мислеше за останалия зад гърба му смъртник за това какъв е бил преди половин месец или какъв ще бъде след половин година, а в мислите му бе само тази девойка, тази жена; чудеше се как да я убеди, че трябва на всяка цена да се уединят истински.

И по тялото му се разливаше още едно, съвсем забравено и по тази причина още по-неочаквано, пеещо усещане, започнало от устните, подпухнали от целувките.

(обратно)

Глава 19 Скорост, равна на скоростта на светлината

Не всеки нарича майка си мамо, особено в присъствието на други чужди хора. От това се срамуват момчетата, след като навършат петнадесет, и по-младите от тридесет. Но Вадим, Борис и Юрий Зацирко никога не бяха се срамували. Те обичаха майка си винаги, а след разстрела на баща им — още повече. Разликата във възрастта им бе малка. Растяха като трима равни помежду си, винаги дейни и в училището, и у дома; улицата не им оказваше никакво влияние и те никога не огорчаваха овдовялата си майка. Всичко тръгна от една детска снимка: после на всеки две години, за сравнение, тя ги водеше да се снимат (докато не си купиха фотоапарат) и така в домашния албум се увеличаваше броят на една и съща снимка — майката с тримата си сина, майката с тримата си сина. Тя бе светла, а синовете й мургави: това се дължеше навярно на онзи пленен турчин, който някога бе се оженил за тяхната прабаба от Запорожието. Страничните хора трудно можеха да разберат на снимката кой кой е. На всяка следваща снимка те изглеждаха все по-големи, видимо заякваха; ставаха по-високи от майка си, която неусетно остаряваше, но пред обектива се изпъваше горда с живата история на своя живот. Бе лекарка, известна в родния им град, обсипвана е много благодарности и подаръци — неизменните домашни баници, но дори и нищо полезно да не бе направила в живота си, нейният живот на жена бе напълно оправдан с отглеждането на трима такива синове. И тримата постъпиха в един и същи институт — политехническия; най-големият завърши геоложкия факултет, средният — електротехническия, а малкият завършваше строителния и всичко бе наред.

Бе, докато майка им не узна за болестта на Вадим. В четвъртък едва не отпътува, за да го види. В събота получи телеграма от Донцова, че е нужно колоидно злато. Върна отговор с телеграма в неделя, в която съобщаваше, че отива да търси такова злато в Москва. В понеделник, вторник и днес, в сряда, сигурно чакаше да я приемат в Министерския съвет и на други важни места, за да й дадат от фондовото колоидно злато, нужно за спасението на сина й; смяташе да използва името на загиналия му баща (той бе оставен в града като интелигент, обиден на съветската власт, и разстрелян от немците поради обвинение за връзки с партизаните и за укриване на ранени).

Всички тези молби бяха отвратителни и оскърбителни за Вадим, независимо, че не присъстваше лично. Той ненавиждаше всички връзки, не признаваше никакви втори начини и използването на чужди заслуги или познанства. Колкото и необходимо да бе това, за да се излекува, той не искаше да ползва каквито и да било предимства. Впрочем, следейки внимателно Донцова, той бързо разбра, че и без мамината телеграма Людмила Афанасиевна би му отделила не по-малко време и внимание; само онази телеграма за колоидното злато не трябваше да изпраща.

Ако майка му намереше златото, щеше да се появи веднага тук; но дори и да не се получеше нищо, пак щеше да дойде. След като чу за брезовата гъба, той й написа писмо не защото повярва, а защото искаше да успокои майка си. Но ако отчаянието й продължи да расте въпреки знанията и убежденията си на лекар, тя ще отиде при онзи знахар, за да вземе от него вълшебния исъккулски корен. (Олег Костоглотов дойде вчера и сподели, че е отстъпил пред лекарката и е излял отварата от корена, която бе малко, но обеща да му даде адреса на стареца, ако вече не са го прибрали.)

Животът би загубил всякакъв смисъл за майка му, след като този на големия й син е застрашен. Тя ще направи всичко, дори и невъзможното; ще организира експедиция, тъй като и още един човек е загрижен за него — Галка. В края на краищата — доколкото Вадим успя да разбере от прочетеното и чутото за болестта си, и самата подутина се бе появила заради прекалената мамина загриженост и желание да се застрахова: от дете имаше на крака си голямо пигментно петно, но майка му, като лекар, изглежда, е знаела за опасността от превръщането му в туморна буца; намираше поводи да го опипва непрекъснато и веднъж един добър хирург направи предварителна операция; но изглежда именно тя очевидно не трябваше да бъде правена.

Но дори неговото състояние днес да бе резултат от престараването на майка му, той не можеше да я упрекне абсолютно за нищо. Човек не бива да бъде прекалено практичен, за да съди само по резултатите; по-хуманно е да се съди по намеренията. И щеше да бъде несправедливо да се дразни сега от вината на майка си като причина за неговата недовършена работа, за прекъсването на интересите му, за неосъществените намерения и възможности; защото всичко това не би съществувало, ако го нямаше него — Вадим, чийто живот бе вдъхнат от мама.

Човек има зъби, скърца с тях, стяга менгемето на челюстите с повод и без повод, а растенията нямат зъби, но колко спокойно растат и колко спокойно умират!

Но прощавайки на майка си, Вадим не можеше да прости на обстоятелствата! Не можеше да отстъпи и квадратен сантиметър от своя епител34. И не можеше да не стиска зъби!

Ах, как подло пресече пътя му тази болест! Как безпощадно подряза крилете му!

Наистина Вадим още в детството си имаше предчувствие, че времето няма да му стигне. Нервничеше, когато идваше някоя гостенка или съседка, за да бъбри непрекъснато, да губи напразно неговото и на майка му време. Винаги се възмущаваше — и в училището, и в института, че всички събирания — за работа, за екскурзия, за демонстрация, се определят час и два по-рано, отколкото е необходимо, като се знае, че хората непременно ще закъснеят. Никога не можеше да изтърпи да изслуша докрай половинчасовите новини по радиото, защото всичко важно и нужно можеше да се побере в пет минути. Изкарваше го от равновесие фактът, че когато влиза в даден магазин, рискува в девет от десетте случаи да не намери продавача — веднъж приема стока, друг път — отчита; а тези неща не могат да се предвидят. Който и да е селсъвет или поща могат да бъдат затворени в който и да било работен ден, иди след това предвиждай, след като си бъхтил двадесет и пет километра напразно!

Може би острото усещане за времето бе наследил от баща си, който също не обичаше безделието. Бе запомнил за цял живот неговата фраза, когато веднъж в детството му го бе люлял на коленете си: „Ако не умееш да използваш минутата, напразно ще изживееш и часа, и деня, и времето до края“.

Не, не! Тази неутолима жажда да задържи времето се бе вселила в него откакто се помнеше, а не защото бе последвал съвета на баща си. Щом играта с децата му омръзнеше, той си отиваше веднага, без да обръща внимание на насмешките; щом само усетеше, че книгата е разводнена, не я дочиташе, търсейки по-интересна и увлекателна; щом първите кадри на филма му се стореха глупави (а предварително нищо не знаещ за съдържанието, защото нарочно не пишеха за него), Вадим прежалваше загубените копейки, ставаше (седалката удряше шумно облегалката) и излизаше, спасявайки както времето, така и съзнанието си необременено от глупости. Изкарваха го от равновесие учителите, които по десет минути измъчваха класа с нотации, а след това не успяваха да дадат убедителни обяснения — едно замазваха, друго претупваха, а домашното диктуваха след звънеца. Те дори не допускаха, че ученикът предварително може да е запланувал какво да прави в междучасието, което да се окаже далеч по-интересно и навременно от техния урок.

А може би, нямайки представа за опасността, той още в детството си я е усещал заложена в него? Без да е виновен, още от първите си години живот се бе оказал уязвим под ударите на това пигментно петно! И когато така егоистично се отнасяше към времето още като дете и успя да предаде тази черта и на братята си, когато още в първи клас четеше книги за възрастни, а в шести клас направи цяла химическа лаборатория вкъщи, той, без да го осъзнае, вече се сражаваше с бъдещата си подутина, но неориентирано, без да вижда къде се намира врагът, а тя, болестта, всичко виждаше, усещаше и го нападна в най-интересното време! Не болест, а змия; и името й е змийско — меланобластома.

Вадим не бе забелязал кога бе започнала да расте. Разбра по време на експедицията по Алайския хребет. Започна се с втвърдяване, после се появи болка, спука се и му олекна отново, след това пак се втвърди и толкова се протри от дрехите, че му бе почти невъзможно да върви. Но не каза нито на майка си, нито напусна работата си, защото събираше материалите, с които непременно трябваше да отиде в Москва.

Тяхната експедиция се занимаваше с радиоактивните води и не се изискваше да дават справки за местонахожденията на рудите. Но много начетен, особено запознат с химията, която не всеки геолог познава, Вадим предчувстваше, че от цялата тази работа ще се роди нов метод за откриване на руди. Ръководителката на експедицията не бе очарована кой знае колко от неговите занимания; тя се интересуваше единствено от това да се изпълни заплануваното.

Вадим помоли да бъде командирован в Москва, но му отказа. Тогава именно той реши да се възползва от подутината си: взе удостоверение, че му се налага да замине, и така се появи в този диспансер. Тук му определиха диагнозата и веднага го посъветваха да остане на легло с аргумента, че нещата не търпят отлагане. Той взе удостоверението и отлетя за Москва, където се надяваше да срещне по време на съвещанието Черегородцев. Дотогава не бе го виждал, а само бе чел неговия учебник и другите му публикации. Предупредиха го, че Черегородцев няма да изслуша повече от една негова фраза, защото веднага от нея ще реши дали си струва да разговаря с непознатия. През целия път до Москва Вадим изглаждаше замислената фраза. Представиха го на Черегородцев по време на почивката пред вратата, която водеше към бюфета. Вадим изстреля готовата си фраза, Черегородцев се обърна, хвана го за лакътя и го поведе със себе си. Сложността на този петминутен разговор, който се стори на Вадим доста разгорещен, се състоеше в това, че се налагаше да говори бързо, да не отмине нито един въпрос без отговор, да блесне забележимо с ерудицията си, но без да разкрие всичко докрай. Черегородцев веднага го засипа с възражения, от които стана ясно защо радиоактивните води имат косвен признак, а не основен, и че да се търсят по тях руди е преливане от пусто в празно; говореше, но човек оставаше с убеждението, че не би имал нищо против да го опровергаят; изчака Вадим да го направи, но когато не чу подобно нещо, го пусна. И тогава Вадим усети, че целият московски институт тъпче около същото това, над което и той си блъскаше главата по камънаците на Алтайските гори.

Не можеше и да мечтае за по-добър случай! Точно сега се налагаше да се потопи истински в работата си!

Но именно сега се налагаше да легне в клиниката… И да каже всичко на майка си. Би могъл да замине в Новочеркаск, но тук му хареса, а и бе близо до своите планини.

В Москва той разбра много неща не само за водите и рудите; разбра, че почти винаги страдащите от меланобластома умират; че рядко изкарват година, а най-често — едва осем месеца.

Какво пък: както тялото, което се носи със скорост, изпреварваща тази на светлината, има време и тегло по-различни от тези на останалите тела — времето е по-сгъстено, а масата — по-пробивна, така и за него годините се побираха в седмици, дните — в минути. Той и преди винаги бързаше, но едва сега започна да бърза истински! След като е изживял шестдесет години, и глупакът става доктор на науките. А когато човек е на двадесет и седем?

Двадесет и седем години са лермонтовска възраст. На Лермонтов също не му се е умирало. (Вадим знаеше, че в очите на другите прилича малко на Лермонтов: имаше почти същия среден ръст, бе строен, лек, мургав, с малки ръце, само че без мустаци.) Но той се е врязал в нашата памет не за сто години, а завинаги!

Пред смъртта, пантерата на смъртта, вече извила черното си тяло, вече удряща с опашка, вече легнала на едно и също легло с него, Вадим, човекът на интелекта, бе длъжен да намери формулата как да живее с нея. Как по най-добрия начин да изживее именно тези останали му месеци, ако бяха само месеци? Бе длъжен да анализира смъртта като внезапен и нов фактор в живота си. И когато направи анализа, забеляза, че както му се стори, бе започнал да свикна с нея, а дори и да я приема.

Най-измамната насока на мислите му бе да изхожда от това какво губи: как би могъл да бъде щастлив, къде трябва да бъде и какво е длъжен да направи, ако би живял по-дълго. А трябваше да се съгласи със статистиката: някой все пак бе осъден да умре млад; затова пък младият остава навеки млад в съзнанието на хората; затова пък пламналият пред смъртта си остава да сияе вечно. Тук имаше важна, на пръв поглед парадоксална черта, която Вадим успя да открие в размислите си през последните седмици: че талантливият може по-лесно от бездарния да разбере и приеме смъртта. А талантът губи от двубоя със смъртта много повече от бездарния! Бездарният непременно моли за по-дълъг живот.

Разбира се, съблазнително бе да мисли, че трябва да издържи три-четири години и в нашия век, века на бурните научни открития, когато непременно ще намерят и лекарство против меланобластомата. Но Вадим си бе забранил да мечтае за продължаване на живота си и дори за оздравяване; не искаше дори нощните си минути да губи в безплодни и неоправдани илюзии; единственото му желание бе да се стегне, да работи и да остави на хората след себе си нов метод за намиране на руда.

Така, изкупил ранната си смърт, Вадим се надяваше да умре успокоен.

А и не бе изпитал за двадесет и шестте си години никакво друго по-изпълващо го с удовлетворение усещане от това за времето, изживяно пълноценно; именно така бе най-разумно да изживее и последните си месеци.

С този порив и няколко книги под мишницата си Вадим влезе в болничната стая.

Първият враг, когото очакваше да намери в стаята, бе радиото и Вадим бе се приготвил да воюва с него с всички легални и нелегални средства: първо възнамеряваше да прибегне до убеждението, а ако съседите не се съгласяха, до преплитане на проводниците с игла, а накрая и до изскубване на розетката. Задължителното радио, кой знае защо приемано от нас като признак за широка култура, не е нищо друго, освен поощряване на умствения мързел, но Вадим никога никого не бе успял да убеди, че е точно така. Това непрекъснато боботене, редуването на нетърсена от теб информация и неизбрана от теб музика, бе кражба на времето ти и ентропия на духа, много удобна за бездейните хора, но непоносима за инициативните. Глупакът, получил по ирония на съдбата дълъг живот, вероятно не би могъл да го изживее, без да слуша радио.

Но Вадим, щастливо изненадан, когато влезе в стаята, не намери никакви следи от радио! Нямаше го и на целия втори етаж. (Този пропуск се дължеше на факта, че всяка година очакваха да преместят диспансера в друга, по-добре оборудвана сграда, която предполагаха, че ще бъде радиофицирана.)

Вторият очакван от Вадим враг бе тъмнината; страхуваше се, че вечер рано ще гасят лампите, а сутрин ще ги палят късно. Но великодушният Дьомка му отстъпи леглото си, което се намираше до прозореца, и Вадим още в първия ден се приспособи към новата обстановка: лягаше си рано, както и останалите, а призори се събуждаше и започваше заниманията си в най-хубавото време — когато бе тихо.

Третият възможен враг би била прекалената бъбривост в стаята. Наистина се говореше доста, но в общи линии обитателите на стаята му харесаха преди всичко от гледна точка на тишината.

Най-симпатичен му се стори Егенбердиев: почти винаги мълчеше и се усмихваше на всички с усмивката си на богатир — широка, озаряваща цялото му лице.

Мурсалимов и Ахмаджан не бяха досадни. Когато бъбреха помежду си на узбекски, те съвсем не пречеха на Вадим, защото говореха спокойно и с дълги паузи. Мурсалимов изглеждаше като мъдър старец; Вадим бе срещал такива като него по планините. Само веднъж нещо се разсърди и заспори сърдито с Ахмаджан. Вадим искаше да разбере за какво става дума и помоли да му преведат. Оказа се, че Мурсалимов се сърди за новоизмислените имена, плод на съединяването на две, а дори и на три думи в една; той твърдеше, че съществуват само четиридесет истински имена, оставени от пророците, и че всички други не са правилни.

Разбран човек бе и Ахмаджан. Ако го помолиш да пази тишина, винаги се съгласяваше. Веднъж се случи така, че Вадим му разказа за живота на евенките35 и порази неговото въображение. Два дни Ахмаджан обмисляше съвършено непознатия живот на това малцинство и задаваше на Вадим изненадващи въпроси:

— Кажи какво е облеклото на тези евенки?

На следващия ден сутринта:

— А как прекарват деня?

Не приемаше обясненията, че тези евенки „просто така живеят“.

Тих и вежлив бе и Сибгатов, който често играеше с Ахмаджан дама. Бе ясно, че е необразован, но разбираше, че да говориш високо е неприлично. Дори когато спореше с Ахмаджан, пак говореше някак спокойно.

— Нима тук има истинско грозде? Нима тук има истински дини?

— А къде другаде? — горещеше се Ахмаджан?

— Как къде?! В Крим! Само да видиш…

И Дьомка бе добро момче. Вадим разбра, че не е досаден бъбривец, защото Дьомка мислеше и се занимаваше. Наистина върху челото му липсваше светлият печат на таланта; изглеждаше затормозен, когато трябваше да асимилира неочаквана мисъл. Сигурно щеше да му бъде доста трудно да преодолее стъпалата на учението и умствените занимания, но понякога от точно такива, малко мудни и тромави младежи, израствала истински физически и духовни здравеняци.

Русанов също не дразнеше Вадим. За него Павел Николаевич бе честен човек, който не сваляше звезди от небето. Разсъжденията му бяха правилни, само че не винаги успяваше да ги изрази стройно и често звучаха шаблонно.

Костоглотов отначало не му хареса; стори му се груб и нагъл. Но по-късно разбра, че така изглежда външно, че не е лош човек, а просто животът му не е бил такъв, какъвто е искал, и затова се дразнеше. Изглежда и самият той бе виновен за несполуките си по причина на трудния си характер. Неговата болест бавно вървеше към излекуване и той все още имаше шанс да оправи живота си, стига да не бъде толкова разпилян и да разбере какво иска от него. Преди всичко му липсваше организираност; разпиляваше се непрекъснато — ту ходеше безсмислено из болничния двор, ту се опитваше неуспешно да чете, а и женските фусти не му даваха мира.

А Вадим за нищо на света не би си позволил пред прага на смъртта да се разсейва заради момичета. Неговата Галка го чакаше да се върне в експедицията и мечтаеше да се омъжи за него, но той вече никому нямаше да принадлежи.

Вече никому нямаше да принадлежи.

Такава е цената и трябва да се изплати цялата. Обхваналата ни страст измества всички останали страсти.

Единствено го дразнеше Подуев. Той бе силен, зъл, а изведнъж се разкисна и се поддаде на сладникавоидеалистичните шегички. Вадим не можеше да търпи, дразнеше се от тези баснички за смирението и любовта към ближния, за това, че трябва да се отречеш от себе си и отворил уста, да следиш къде и с какво да помогнеш на първия срещнат. А този непознат може би е брадясал лентяй или ненабит мошеник! Такава разводнена правдичка противоречеше на младия устрем и на цялото изгарящо нетърпение на Вадим, на неговата потребност да отекне като изстрел и да се раздаде до край. Той също се готвеше и обрече себе си не да взема, а да дава, но не дреболии, ръсени на всяка крачка, а с пламъка на подвига — веднага на целия народ и на цялото човечество!

И затова бе радостен, когато изписаха Подуев, а на неговото легло се премести Федерау. По-тих от него нямаше в стаята! Можеше по цели дни да не каже дума, а само да лежи и да гледа тъжно. Като съсед бе идеалният вариант за Вадим, но вдругиден, в петък, щяха да го оперират.

Мълча, мълча, а днес, когато стана дума за болестите, Федерау изведнъж сподели, че той боледувал и едва не умрял от възпаление на мозъчната ципа.

— Ударихте ли се?

— Не, простудих се. На работата бях вир-вода от горещина, а тръгнахме от завода на каросерията на камион и се простудих. Мозъчната ми ципа се възпали, почти бях загубил зрението си.

Разказваше спокойно, усмихвайки се, без да подчертава, че това е трагедия.

— А от какво сте станали вир-вода? — попита Вадим, макар че почти бе потънал отново в книгата си. Но разговорът за болестите винаги ще привлече слушатели. Федерау улови погледа на Русанов, който днес бе особено разкиснал се, и леко извърнат към него, продължи да разказва:

— Имаше авария в пещта и трябваше да се направи сложно запояване. Но ако изпуснехме цялата пара, за да охладим котела, трябваше да чакаме денонощия. През нощта директорът изпрати кола да ме вземе от дома; после ми каза: „Федерау, за да не спираме работа, можеш ли да облечеш защитен костюм и да слезеш долу?“ „След като трябва, дайте костюма!“ Това се случи преди войната, графикът бе много напрегнат, трябваше да се направи! Слязох и отстраних повредата. За час и половина… Можех ли да откажа? Името ми винаги бе на първите места на почетната заводска дъска.

Русанов го слушаше и гледаше с одобрение.

— Това е постъпка, с която може да се гордее и член на партията — похвали го Павел Николаевич.

— А аз съм и… член на партията — още по-скромно и бегло се усмихна Федерау.

— Били сте? — поправи го Русанов. (Похвали ги и те веднага го приемат сериозно.)

— И сега съм — съвсем тихо отговори Федерау.

Днес на Русанов не му бе до изясняване на обстоятелства, спорове и до поставяне на някого на истинското му място. Около него самия обстоятелствата бяха доста трагични. Но не можеше да подмине без внимание явната измислица. А геологът продължаваше да чете. Тихо, но отчетливо, знаейки, че ако напрегнат слуха си, ще чуят, Русанов каза:

— Не може да бъде. Вие нали сте немец?

— Да — кимна Федерау с напълно съкрушен израз на лицето.

— Но когато са ви отвеждали в лагера, би трябвало да ви вземат партийните билети.

— Не ги взеха — поклати глава Федерау.

Русанов се намръщи. Бе му трудно да говори.

— Е, това е просто пропуск. Бързали са и са пропуснали да го направят. Сега вие сте длъжен сам да го върнете.

— А, не! — плахият Федерау се опъна. — За каква грешка може да става дума? Аз четиринадесет години съм партиен член! И в райкома ни събираха и ни разясниха — оставате си членове на партията, ние не ви смесваме с общата маса. Отписването от комендатурата си е отписване, но и членският внос си е внос. Ръководни постове не можем да заемаме, но като редови сме длъжни да работим образцово. Това е всичко.

— Вече не знам — въздъхна Русанов. Бе му безкрайно трудно да говори.

Втората инжекция, сложена му онзи ден, въобще не му помогна — подутината не спадна, не омекна, а продължаваше да го притиска под челюстта като железен юмрук. Днес, съвсем отпаднал, в очакване на ново мъчително бълнуване, той лежеше и чакаше на третата инжекция. Бяха се разбрали с Капа след нея да заминат за Москва, но Павел Николаевич бе загубил всякакво желание да се бори; едва сега бе почувствал какво означава да си обречен; все едно е дали е трета или десета инжекцията, дали ще бъде сложена тук или в Москва, след като подутината не се влияе от лекарствата. Наистина тя още не означаваше непременно смърт: би могла да направи от него изрод, инвалид, тежко болен, но Павел Николаевич не правеше връзка между подутината и смъртта до вчерашния ден, когато онзи, същият Хищник, начел се на медицински книжки, не бе започнал да обяснява на съседа си, че буцата разнася отрова из цялото тяло и затова трябва да бъде отстранена.

Павел Николаевич го засърбя под лъжичката и той разбра, че не може да се отскубне от костеливите ръце на смъртта. Вчера на първия етаж видя със собствените си очи през отворената врата на операционната как покриха нечие тяло с бял чаршаф. Едва сега той вникна в смисъла на израза, който бе чул от една санитарка: „И този скоро ще легне под чаршафа“. Ето какво било! Представяме си смъртта в черно, но това е далеч преди да се срещнем с нея, а в действителност тя е в бяло.

Разбира се, Русанов знаеше, че всички хора са смъртни, и все някога и самият той ще сдаде багажа. Но този ден щеше да дойде някога, а не сега! Някога не е страшно да умреш, страшно е да умреш днес.

Бялата равнодушна смърт, въплътена в материята на чаршафа, все още не решила кого да обгърне, се приближаваше внимателно към него, без да вдига шум с чехлите си, а Русанов, усещащ приближаването й, не само че не можеше да е бори с нея, а и въобще не бе в състояние нито да мисли, нито нещо да реши, нито дори да се изкаже. Тя бе дошла незаконно, а нямаше инструкции и правила, които биха могли да защитят Павел Николаевич.

Жал му бе за самия него. Не можеше да си представи, че бе възможно такъв целеустремен, настъпателен и дори красив живот като неговия да бъде прекъснат от тази външна подутина; умът му отказваше да го възприеме като необходимост.

Изпитваше такава непоносима мъка, че очите му постоянно се насълзяваха; виждаше предметите и хората като през мъгла. През деня криеше сълзите с очилата или с кърпата, но тази нощ плака тихо и дълго, без въобще да се срамува от себе си. От детството си не бе плакал и бе забравил какво е това да плачеш; но с изненада откри, че сълзите могат и да помагат. Те не премахнаха нито една от опасностите и бедите — нито възможната ракова смърт, нито съдебното разследване на стари дела, нито страха от предстоящата инжекция и новото бълнуване, но все пак сякаш го отдалечиха на известно разстояние от тези опасности; сякаш му светна пред очите.

Отслабна много, малко се движеше, нямаше апетит, но намираше нещо дори приятно в това състояние; опасно приятно отмаляване като при замръзналия, който няма сили да се помръдне. И сякаш бе парализирана неговата някогашна гражданска непримиримост, която избухваше, щом само забележеше нещо уродливо или неправилно. Вчера Хищника, с усмивчица на уста, лъжеше главния лекар, че е целинник, и ако Павел Николаевич бе казал само две думи, от Хищника не би останала и следа.

Но той не каза нищо, премълча. От гледна точка на гражданското поведение тази му постъпка бе нечестна, защото негов дълг бе да разобличава лъжата. Но кой знае защо Павел Николаевич не го направи. И не защото му бе трудно да говори или защото се страхуваше от отмъщението на Хищника: не, това по-скоро се дължеше на усещането, че вече не всичко, което става в стаята, има някаква връзка с Павел Николаевич; дори бе обхванат от странното чувство, че този креслив грубиян — ту непозволяващ да угасят лампите, ту отварящ форточката, когато си поиска, ту грабващ пръв новия вестник, в края на краищата е възрастен човек със своя съдба, може би и не много щастлива, и нека живее, както си иска.

А днес Хищника отново се отличи. Дойде лаборантката, за да състави избирателните списъци (и пациентите трябваше да гласуват) и взе всички паспорти, но се оказа, че Костоглотов няма. Естествено, лаборантката се учуди и настойчиво помоли да го даде, но Костоглотов избухна и изкрещя, че човек трябва да е политически грамотен, че има различни видове интерниране и заточение; че ако иска, може да звъни на еди-кой си телефон; че той има право да гласува, но в краен случай може и да се откаже от това.

Ето какъв груб и несъзнателен човек му се падна за съсед по легло! Не бе го излъгало предчувствието му! Но сега, вместо да се ужаси, че е попадал в такова блато, Русанов се поддаде на обхваналото го безразличие: да правят каквото искат — и Костоглотов, и Федерау, и Сибгатов! Нека се излекуват, иска живеят, на Русанов му стига само едно — и той да остане жив.

Мяркаше се в мислите му онзи непоносимо бял чаршаф.

Нека живеят. Павел Николаевич няма за нищо да ги пита, нито да ги проверява, стига те също да не го тормозят, да не се ровят в миналото му. Каквото е било — било е и сега е несправедливо да се разнищва кой каква грешка е направил преди осемнадесет години.

От вестибюла долетя резкият глас на санитарката Нела, която винаги говореше така. Сега питаше някого:

— Слушай, тези, лакираните, защо са там?

Не се чу какво отговори другата, а Нели продължи:

— Ех, аз ако тръгна с такива обувки, цяла тълпа би се събрала да ме зяпа.

Събеседничката нещо възрази и Нела почти се съгласи:

— Така е! Когато обух за първи път капронови, бях на седмото небе, а Сергей хвърли клечка и веднага ги прогори, негодникът!

После влезе в стаята с четка в ръка и попита:

— Как е, момчета? Говори се, че вчера сте мили, чистили, значи днес ви е по-леко?… А! Имам новина! — спомни си тя и обърнала се към Федерау, обяви радостно: — Онзи, вашият, опънал петалата!

Хенрих Якобович, който бе толкова сдържан, само сви рамене. Изглеждаше не на себе си.

Не можаха да разбера Нела и тя изясни за кого става дума.

— Абе, онзи, конопеният! С дебелата превръзка! Вчера на гарата! На опашката за билети. Днес го докараха за аутопсия.

— Боже мой! — намери сили да възкликне Русанов. — Колко сте нетактична, другарко санитар! Защо е нужно да разпространявате мрачни вести?

В стаята се замислиха. Ефрем говореше много за смъртта и наистина изглеждаше обречен. Често спираше на пътечката между леглата, за да убеждава всички, процеждайки:

„Така че работата ни е спукана!…“

Но все пак не бяха видели последните мигове на Ефрем и затова той остана жив в паметта им. А сега трябваше да си представят онзи, който само преди ден бе крачил по тези дъски, как лежи вече в моргата, разрязан като сардела.

— Ти по-добре кажи нещо весело! — наруши мълчанието Ахмаджан.

— Мога и весело… Разкажа ли ви, ще се запревивате от смях. Само че е неприлично…

— Нищо, давай!

— Ах, да! — спомни си нещо отново Нела. — Теб, красавецо, те викат в рентгеновия кабинет! Теб, теб! — посочи към Вадим тя.

Той остави книгата на перваза, после внимателно, с помощта на ръцете си, свали от леглото болния си крак, а след него и здравия. И с балетна стъпка се насочи към вратата.

Бе чул за Подуев, но не почувства съжаление. Подуев не бе ценен човек за обществото, както и тази разпасана санитарка; а човечеството не бе ценно с количеството, а с качеството си.

Влезе и лаборантката с вестника.

Зад нея вървеше и Хищника, който можеше да грабне скъпоценния за Русанов вестник.

— Дайте го на мен! На мен! — мъчително каза Павел Николаевич и протегна ръка.

Успя да го вземе.

Дори без очила видя, че върху цялата страница има големи снимки и заглавия с плътни букви. Облегнал се на възглавницата и бавно сложил очилата си, той се убеди, както и предполагаше, че това са материали, разказващи за последния ден на сесията на Върховния съвет: бяха фотографирани президиумът и залата и с едър шрифт бяха набрани последните важни решения.

Буквите бяха наистина толкова големи, че веднага се набиваха в очи и нямаше смисъл да се прелиства, за да търси многозначителна бележка.

— Какво? — не можа да се удържи да не извика Павел Николаевич, макар да не се обръщаше към никого от стаята и да бе неприлично така да се учудва и гласно да разсъждава над прочетеното.

Да, на първа страница пишеше, че председателят на Министерския съвет Г. М. Маленков бе подал оставка по собствено желание, която Върховният съвет единодушно бе удовлетворил.

Така бе завършила сесията, от която Русанов очакваше само приемане на бюджета!

Вестникът падна от ръцете му. Повече не можеше да чете.

Не можеше да разбере какво следва от това. Бе престанал да разбира инструкцията, поднесена достъпно, но разбираше, че това е прекалено!

Сякаш някъде на огромна дълбочина се бяха разклатили геологическите пластове и от този тласък се бяха разтресли целият град, болницата и леглото на Павел Николаевич.

Но без да забелязва, че стаята и подът треперят, към него вървеше тихо, облечена в току-що изгладен халат, с бодра усмивка, доктор Хангард, държейки в ръцете си спринцовка.

— Вашата инжекция! — приветливо се обърна към него тя.

А Костоглотов взе падналия върху краката на Русанов вестник и също веднага видя и прочете новината.

После стана, защото не можеше да седи.

Също не разбираше изцяло значението на прочетеното.

Но след като вчера бяха сменили целия Върховен съд, а днес — министър-председателя, това бяха стъпките на Историята!

Стъпките на историята и не можеше в никакъв случай да се приеме, че те могат да водят към по-лошо.

Вчера все още държеше ръцете си на гърдите, за да не изскочи сърцето му и си забраняваше да вярва и да се надява!

Но минаха два дни и онези четири бетховенови удара отекнаха в небето като в мембрана.

А болните лежаха спокойно на леглата си и не чуваха!

И Вера Хангард спокойно вкарваше във вената ембихин.

Олег скочи от леглото си и излезе да се разходи!

Да подиша чист въздух!

(обратно)

Глава 20 Спомен за прекрасното

Не, той отдавна си бе забранил да вярва! Не смееше да си разреши да се зарадва!

Само в първите години на изтърпяването на наказанието си новакът вярва, че всяко извикване на името му е заповед да излезе от килията с вещите си; вярва, че това го казва самата свобода; вярва във всеки шепот за амнистия като в ехо, долетяло от архангелска тръба! Но него просто го викат да излезе от килията, за да му прочетат някаква гадна заповед и да го пъхнат в друга килия на по-долен етаж, още по-тъмна и наблъскана докрай с обезверени, покорни люде, където въздухът на никого не достига. Амнистията непрекъснато се отлага — от годишнината на Победата до годишнината на Революцията, от годишнината на Революцията до поредната сесия на Върховния съвет; слухът за амнистията се пука като балон или ако се обявява такава, тя винаги се отнася за крадците, шмекерите, мошениците или дезертьорите, а не за онези, които са воювали и страдали.

И онези клетници на сърцето, които са създадени от природата за радост, станали ненужни, умират; и онези кубически сантиметри в гърдите ни, в които се топли вярата ни, с годините стават празно място и изсъхват.

До насита бе се навярвал, достатъчно бе се начакал да дойде освобождаването, безброй пъти бе събирал нещата си, накрая искаше само едно — да се върне в Прекрасното място на заточението, в своя мил Уш Терек! Да, мил! Странно, но именно така виждаше своя ъгъл оттук, от болницата, от големия град, от този сложно устроен свят, към който Олег нямаше сили да се приспособи, а и желанието отсъстваше.

В превод Уш Терек означава Три тополи. Името идва от действително съществуващите три високи дървета, които в степта можеш да видиш от десетки километри разстояние, а и от по-далеч. Те не са стройни както останалите тополи, а изглеждат с голяма, малко крива корона. Може би са на възраст четиристотин, ако не и повече години. Стигнали до определена височина, те бяха престанали да растат нагоре, а встрани хвърляха голяма сянка над аръка36. Говореше се, че имало и по-стари дървета в аула, но през 31-ва, когато Будьони разпердушинил казахите, ги отсекли. А повече такива не се прихващаха: колкото и да засаждаха пионерите, козите ги обелваха още на първата година. Единствено американските кленове се прихванаха на главната улица пред райкома.

Кое място трябва да се обича: онова, където си се появил като разплакан младенец, все още неприемащ нищо дори с очите и ушите си? Или другото, където за първи път са ти казали: Можеш да вървиш и без конвой! Сам! Със собствените си нозе! „Вземи одеялото си и върви!“

Първата нощ на полусвобода! Докато комендатурата разглеждаше случая му, в селището не го пуснаха, а само му разрешиха да спи под навеса в двора на МВД37. Под този навес кротките коне цяла нощ преживяха трева и не съществуваше по-приятен звук за слуха!

Но Олег до късно не можа да заспи. Дворът бе осветен от луната и той излезе да се разходи. Тръгна като сомнамбул. Нямаше никакви наблюдателни кули, никой не го следеше и щастлив, спъвайки се по неравния двор, той вървеше вдигнал глава, с лице към ясното небе; и вървеше нанякъде, сякаш се страхуваше, че няма да стигне; сякаш нямаше да излезе утре пред глухия аул, а пред просторния триумфален свят. Топлият въздух на ранната южна пролет обаче бе изпълнен със звуци: както над голямата гара цяла нощ се чуват свирките на локомотиви, така и тук, в селището, от всички страни до сутринта долиташе протяжният и тържествен рев на камили и катъри, обхванати от брачна страст и уверени в безкрайността на живота; и този брачен рев се сливаше с онзи, който изпълваше гърдите на самия Олег.

Нима има по-мило място на света от това, в което бе прекарал такава нощ?

След лагера не можеше да нарече света на заточението си жесток, макар, че тук се биеха с камшици и ножове за вода. Светът на заточението бе много по-голям, просторен и разнообразен. Но и в него съществуваше жестокост и не бе толкова лесно да покълне посятото и да заякне неговото стебло. Нужно бе да стане временно по-нисък от тревата, за да не го изпрати комендантът още по-далеч в пустинята — на сто и петдесет километра от тук; нужно бе да намери глинено-сламен покрив над главата си и да плаща някакъв наем на хазяйката, макар да нямаше никакви пари; нужно бе да купува ежедневния хляб и още нещо в столовата; нужно бе да намери работа, а наработил се седем години с кирката, не му се искаше отново да я хваща, но да се занимава с поливане, не му се искаше. И макар да имаше в селището доста вдовици, стопанки на паянтови къщи, с градини и дори с крави, готови веднага да вземат за мъж самотен заточеник, струваше му се, че е рано да се превърне в семеен: изглеждаше му, че животът едва сега започва.

Преди това в лагера, правейки сметка колко мъже не достигат за жените в свободния живот, арестантите бяха уверени, че след като се отърват веднъж от конвоя, още първата жена ще бъде тяхна; струваше им се, че всички жени са самотни, готови да се хвърлят на шията на първия срещнат и за нищо друго не мислят. Но в селището имаше много деца и жените изглеждаха доволни от живота си; нямаше самотни и никое момиче не искаше да се събере просто така, а непременно като омъжена, както е редно, за да изгради семейно огнище пред очите на всички. Нравите в Уш Терек бяха останали същите като и в предишното столетие.

Конвоят отдавна остави на мира Олег, а той продължаваше да живее без жена така, както и зад бодливата ограда, макар в селището да имаше много красиви гъркини и трудолюбиви светли немкини.

В документа за режима на заточение, с който го бяха изпратили в Уш Терек, бе написано завинаги и Олег с разума си напълно прие, че ще бъде точно така, защото не можеше да си представи друго разрешение на съдбата си. А да се ожени тук, му бе невъзможно; сърце не му даваше: и той, както и всички други, очакваше, когато Берия се сгромоляса, големи промени, а те в действителност се оказаха съвсем бавни и незначителни; ту намерил накрая предишната си приятелка, която се намираше на заточение в Красноярск, бе зает с кореспонденция с нея; ту написа и получи отговор от отдавна позната ленинградчанка, очаквайки няколко месеца, че тя ще пристигне при него. (Но кой би изоставил ленинградското си жилище, за да дойде при него в степта?) Именно тогава се появи подутината, измъчваща го с постоянна болка, и жените станаха за него не по-привлекателни от обикновените добри хора.

Както успя да долови Олег, заточението му имаше не само угнетяващо начало, известно ни от литературата (местността, която обичаш, не е тази; хората, с които би ти се искало да общуваш — също), но и освобождаващо начало: освобождаващо от съмненията, от отговорността пред себе си. Истински нещастни бяха не онези, които изпращаха на заточение, а получилите паспорт с мръсната отметка, — 39-и член!, защото, упреквайки себе си за всяка непредпазливост, бяха длъжни да пътуват нанякъде, да живеят неизвестно къде, да търсят работа, да очакват да ги изгонят; докато законно пристигналият на мястото на заточението си арестант не е длъжен да избира къде да заминава и никой не може да го изгони. За него е помислило началството и той вече не се страхува, че ще изпусне по-добро място, не се суети, за да избере най-добрия вариант. Той знае, че се движи по единствено правилния път и този факт го изпълва с бодрост.

И сега, когато започваше да оздравява и отново стоеше пред неразбираемо объркания живот, Олег бе доволен, че съществува на света мястото Уш Терек, където всичко е ясно и го приемат напълно като гражданин и където ще се върне скоро като у дома; вече от там го теглеха някакви родствени връзки и му се искаше да казва: при нас.

Три четвърти от годината, която прекара в Уш Терек, Олег боледува и по тази причина обръщаше малко внимание на подробностите на природата и живота и почти не им се бе насладил. На болния човек степта му се струва прекалено прашна, слънцето — невъзможно силно, градините — изпепелени, тухлите, омесени от глина и слама — като оловни.

Но сега, когато животът, както при онези катъри, затръби в гърдите му, Олег се разхождаше по алеите на болничния двор, изпълнен с хора, оцветен от пролетта, ограден с каменни здания, и с умиление възстановяваше в паметта си всяка подробност от оскъдния свят на Уш Терек; и онзи оскъден свят му бе скъп, защото бе собствен, до края на живота, завинаги собствен, а този тук бе само временен.

И си спомни степния жусан38 с тръпчивия мирис, а толкова скъп! Спомни си жантака39 с острите боддички; така и още по-бодливия джингил40, растящ в градините през май с виолетови цветенца, благоуханни като люляк; и странния джиду41 с опияняващ мирис, като жена, прекалила с парфюма…

Колко е удивително, че руснакът, свързан с невидими нишки с горичките, с тихата средноруска природа, изпратен по волята на съдбата завинаги тук, успява да се привърже към бедната на растителност степ, ту прекалено нагорещена, ту прекалено ветровита, където тихият ден се приема като почивка, а дъждът — като празник; изглежда Олег напълно се бе примирил с факта, че ще живее там до смъртта си. Заради такива момчета като Саримбеков, Телегенов, Маукеев и братя Скокови той, още преди да е научил езика им, бе успял да се привърже и към народа им; по редица случайни неща и чувства, когато се преплитат измамното и важното, по наивните предания за прераждането бе разбрал, че всъщност това е простодушен народ, винаги отговарящ на искреността с искреност, на благоразположението с благоразположение.

Олег бе на тридесет и четири. Всички институти приемат студенти на възраст до тридесет и пет години. Вече никога нямаше да успее да получи образование. Е, след като не става, не става! Съвсем доскоро обикновен тухлар, той бе успял да се издигне до помощник по земеустройството (не като агроном, както бе излъгал Зоя, а като помощник с триста и петдесет рубли заплата). Неговият началник, районният агроном, зле познава цената на разчертана на сантиметри летва, и Олег би работил с песен на уста, но нямаше почти никаква работа: по раздадените на колхозите актове за вечно (също вечно!) ползване на земята само понякога му се удаваше да отреже късче от колхозната земя в полза на разширяващите се селища. Колко далеч бе от властелина на поливните терени, чувстващ дори с гърба си и най-малкия наклон на почвата! Е, вероятно след години Олег ще успее да се устрои по-добре, но защо ли дори и сега си спомняше с такава топлота за Уш Терек и чакаше с такова нетърпение края на лекуването си, за да се върне там; да се върне, ако ще и не напълно оздравял?

Не би ли било естествено да се озлоби към мястото на заточението си, да го ненавижда и проклина? Не, дори това, заради което си заслужава да бъде размахана пръчката на сатирата, се приемаше от Олег като анекдот, достоен за усмивката му: и постъпката на новия директор на училището Абен Берденов, който свали от стената „Гарваните долетяха“42 и я пъхна зад шкафа (бе видял на картината църква и бе сметнал, че това е религиозна пропаганда); и заврайздравът43, нахакана рускиня, която чете от трибуната доклад пред районната интелигенция, а тайно, измъквайки изпод полата си крепдешин, го продава на местните дами на двойна цена, докато не се появи в РУМ; и колата за бърза помощ, понесла се сред облаци прах, но не с болни, а пътуваща като такси, разкарващо по домовете на началството брашно и масло; и „търговията на едро“ на дребния търговец Орембаев — в неговия магазин за хранителни стоки никога няма нищо, макар празните каси да стигат до тавана и той да е удостоен с награда за преизпълнение на плана и постоянно да дреме пред вратата на магазина, защото го мързи да мери, да пресилва, да загъва — осигурил си покровителството на силните, той си отбелязва достойните, на които тихо предлага: „Вземай макарони, но цял пакет“, „Вземай захар, но цял чувал“. Пакетът или чувалът заминават направо от склада на посочения адрес, а се записват като оборот от търговия на дребно. И накрая: третият секретар на райкома, който бе изявил желание да се яви като екстернант на изпитите за средно образование, а бе много слаб по математика, посети през нощта учителя заточеник, за да му „подари“ астраганена кожа.

Всичко това се възприема с усмивка само поради факта, че е видяно след вълчия лагер. А и какво ли не би ни изглеждало като невинна шега след ада?

Има ли по-голямо удоволствие от това да облечеш привечер бялата риза (единствената, с вече протъркана яка; да не говорим за панталоните и обувките) и да тръгнеш по главната улица на селището. Близо до клуба, под навеса от тръстика, да видиш афиша: „Днес — новият трофеен художествен филм…“, и урода Вася, канещ всички на кино, и да се постараеш да купиш най-евтиния билет от две рубли, на първия ред, където обикновено седят момчетата; а веднъж в месеца да го удариш на живот — да изпиеш халба бира за две рубли и петдесет копейки в компанията на шофьорите чеченци.

Постоянната радост, с която Олег възприемаше живота си на заточеник, се дължеше преди всичко на съпрузите Кадмини — гинеколога Николай Иванович и жена му Елена Александровна; каквото и да им се случеше, те винаги повтаряха:

— Колко по-добре е от онова, което бе! Колко ни провървя, че попаднахме в това прелестно място!

Успеят да купят бял хляб — радост! Днес въртят хубав филм в клуба — радост! В малката книжарница са получили двутомника на Паустовски — радост! Появил се е зъболекарят — радост! Изпратили още един гинеколог, жена, също от заточените — чудесно! Нека тя се занимава с незаконните аборти, Николай Иванович ще се заеме с общата терапия, парите са по-малко, но за сметка на това е по-спокойно. Видят степния залез — оранжево-розово-алено-пурпурен — наслада! Стройният, слаб, с посивели коси Николай Иванович хваща под ръка закръглената, тежко дишаща, болнава Елена Александровна и двамата с чинна походка излизат извън селището, за да се порадват на залеза.

Но животът им като многоцветна гирлянда от радости започва от онзи ден, когато купуват собствена полуземлянка, полубарака с мизерна градинка — последния им подслон, където ще дочакат смъртта си. (И двамата са взели решение да умрат заедно: умре ли единият от тях, другият да го последва, защото има ли смисъл да остава сам, след като няма защо и за кого да живее?) Нямат никакви мебели и поръчват на стареца Хомратович, също от заточените, да иззида от тухли в ъгъла паралелепипед. Така се появява съпружеското легло — колко широко и удобно! Каква радост! Съшиват голяма торба напълват я със слама и ето ти чудесен дюшек! Следващата молба към Хомратович е да направи маса, непременно кръгла. Старецът недоумява: наближава седемдесетте, а никога не е виждал кръгла маса. Защо кръгла? „Не, непременно кръгла!“ — опъва се Николай Иванович и чертае с белите си, ловки ръце на гинеколог върху лист хартия как трябва да изглежда масата. Следващата грижа е да намерят газова лампа, непременно със стъклен похлупак и не със седем деления за височината на пламъка, а с десет. В Уш Терек няма такава. Трябва да се чака, докато добри хора донесат от далеч и ето че на кръглата маса се поставя скъпоценната лампа, покрита със собственоръчно направен абажур; и в Уш Терек през 1954 година, когато в столицата са на мода торшерите44 и вече е открита водородната бомба, тази газова лампа, поставена на кръглата маса, превръща глинената полуземлянка в гостна от миналия век. Какво тържество! Щастливото семейство сяда заедно с Олег и Елена Александровна говори развълнувано:

— Ах, Олег, колко добре живеем сега! Знайте, като изключа детските си години, това е най-щастливият период в живота ми!

Защото тя е права — не степента на благополучие прави щастливи хората, а отношението на сърцата едно към друго и собствената ни представа за живота; и едното, и другото е в наша власт, а това означава, че човек винаги може да бъде щастлив, ако поиска, и никой не може да му попречи.

Преди войната те живееха близо до Москва заедно със свекървата, която бе толкова непримирима по отношение на дребните неща в живота, а синът й бе толкова почтителен по отношение на майка си, че Елена Александровна, вече не в първа младост и не за първи път омъжена, се чувстваше постоянно потисната. Този период от живота си сега тя определяше като „средновековие“. Трябваше да се случи някакво голямо нещастие, за да може да нахлуе свеж въздух в семейството им.

И нещастието не закъсня. Самата свекърва имаше пръст в него: в началото на войната се появи човек без документи и помоли да го подслонят. Ръководейки се от семейните и общохристиянските убеждения, свекървата приюти дезертьора, без да си направи труда да се посъветва с младите. Дезертьорът прекара две денонощия у тях, замина, някъде го хванали и на разпита издал в кой дом е бил приютен. Самата свекърва наближаваше осемдесетте и затова я оставиха на мира, но бе решено да арестуват петдесетгодишния й син и неговата четиридесетгодишна жена. На следствието се опитаха да установят дали дезертьорът е техен роднина и ако се окажеше, че е такъв, това доста щеше да им помогне: щеше да се възприеме като постъпка от прост егоистичен характер, напълно разбираема и дори извинителна. Но онзи не им се падаше никакъв и така Кадмини получиха по десет години, но не като съучастници на дезертьора, а като врагове на отечеството, съзнателно подкопаващи мощта на Червената армия. Войната свърши и онзи дезертьор бе освободен по време на великата сталинска амнистия през 1945 година (историците ще си блъскат главите, без да могат да разберат защо именно на дезертьорите простиха първо преди всички останали и то без никакви ограничения). Онзи въобще бе забравил, че е нощувал в някакъв си дом, че някой бе пострадал заради него. Амнистията не се отнасяше за Кадмини, защото те не бяха някакви си дезертьори, а врагове. Излежаха полагаемия им се десетгодишен затвор, но пак не ги пуснаха да си отидат: та нали те бяха действали не поединично, а групово, бяха организация! мъж и жена! — и им се полагаше да прекарат остатъка от живота си във вечно заточение. Очаквайки такова развитие на нещата, Кадмини предварително бяха приготвили молба, в която настояваха поне да бъдат на едно и също място на заточение. Никой открито не им отказа и сякаш молбата им бе напълно законна, но все пак мъжа изпратиха в Южен Казахстан, а жена му — в Красноярския край. Може би искаха да ги разделят като членове на една и съща организация? Не, това стана не защото искаха да ги накажат, а защото в апарата на министерството на вътрешните работи просто нямаше такъв човек, който да бъде длъжен да следи да не се разделят такива семейства; така и не се събраха. Съпругата, наближаваща петдесетте, отиде в тайгата, където освен сечището, познато й от лагера, нямаше нищо друго. (Но Елена. Александровна и сега си спомня енисейската тайга с великолепните пейзажи!) Цяла година пишеха непрекъснато жалби до Москва и едва накрая се появи спецконвой, който доведе Елена Александровна тук, в Уш Терек.

Как да не се радват сега на живота! Как да не обичат Уш Терек и своята глинена полуземлянка! За какво друго можеха да мечтаят?

Вечно заточение? Нека бъде така! За тази цяла вечност може напълно да се изучи климата на Уш Терек! Николай Иванович купува три термометъра, слага буркан, за да следи валежите, а за апарата за изчисляване скоростта на вятъра се обръща към Ина Щрьом, десетокласничка, отговорничка за държавния метеорологичен пункт. В него всичко може да се случи, но Николай Иванович води дневника си със завидна статистическа строгост.

Още като дете бе възприел от баща си, инженер по съобщителните връзки, любовта към точността и реда. А и педант ли е бил Короленко, който е казал (Николай Иванович цитира), че „редът в работите ни следи за нашия душевен покой“. Другата любима поговорка на доктор Кадмин бе: „Нещата знаят своите места, а ние сме длъжни да не им пречим.“

През зимните вечери Николай Иванович има любимо занимание: харесва му да подвързва книги, да придава на дрипавите, изпокъсани страници приятен вид. Дори в Уш Терек му направиха преса за подвързване и много остър нож за обрязване.

Едва купили полуземлянката, Кадмини започват да икономисват от всичко — доизносват старите дрехи, а парите спестяват за радиоприемник с батерии. После трябва да помолят продавач в магазина да им запази батерии, защото получават много рядко; преди това трябва да се преборят с ужаса, който изпитват всички заточени: какво ще си помисли оперативният пълномощник? Дали не са замислили цялата тази работа, за да слушат Би Би Си? Но ужасът е преодолян, батериите са получени, радиото е включено и музиката, райската музика за ухото на арестанта — Пучини, Сибелиус, Бортянски, всеки ден оглася хралупата на Кадмини. И ето — техният свят е пълен, вече няма какво да се желае.

А с пролетта — вечерите за радио са кратки, идват грижите, свързани с градината. Четиристотинте метра на градината им Николай Иванович обработва толкова енергично и засажда толкова умно, че дори и княз Болконски не може да се сравни с него с всичките си архитекти и плодородни земи. Въпреки шестдесетте си години Николай Иванович бе все още доста деен; работеше в болницата за двама, а бе готов и всяка нощ, ако го повикат, да отиде да изражда. По улиците на селището той не просто върви, а лети, без да се притеснява, че брадата му е бяла; развява полите на дългото си сако от док, съшито от Елена Александровна. А за лопата вече няма почти никакви сили — половин час работа сутрин и започвала се задъхва. Но нека ръцете и сърцето се уморяват, затова пък плановете му са почти идеални. Той развежда Олег по още голата градина, чиято граница от задната страна е обозначена с две колчета, и се хвали:

— Ето от тук, Олег, ще започна пътечка, минаваща през средата на цялата градина. От лявата страна някога ще видите три кайсиеви дървета, които вече са посадени. А вдясно ще има лозе, непременно ще се прихване. В дъното ще има беседка, каквато още не са виждали в Уш Терек! Основите й вече са положени — виждате ли онзи полукръгъл диван от тухли (дело на същия Хомратович, който пак се учуди: „Защо полукръгъл?“) и онези пръти? — по тях ще расте хмел. През деня ще се крием тук от жегата, а вечерно време — заповядайте, бъдете добри, да пием чай от самовара! (Впрочем самоварът още го няма.)

Какво ще израсне в бъдеще, е неизвестно, но какво няма днес, се знае: няма картофи, зеле, краставици, домати и тикви — онова, което имат съседите. „Но нали всичко това засега може да се купи!“ — възразяваха Кадмини. Заселилите се в Уш Терек стопани отглеждат крави, свине, овце, кокошки. Не са чужди на животновъдството и Кадмини, но малкото им стопанство е непрактично — състои се само от кучета и котки. Кадмини вярват, че и мляко, и месо може да се купят на пазара, а къде ще купиш предаността на кучето? Нима с пари може да купиш веселите скокове на клепоухото черно-кафяво, огромно като мечка куче Жук или лукавата хитрост на малкото куче Тобик, цялото бяло, с винаги наострени черни уши?

На любовта на хората към животните гледаме с пренебрежение, а над привързаността към котките направо се смеем. Но отучили се да обичаме кучетата, няма ли после да отвикнем и от обичта си към хората?

Кадмини обичат в своето животно не красотата му, а неговата личност. И общата душевност, която излъчват съпрузите, се усвоява от животните веднага и без никаква дресировка. Животните обичат обществото на стопаните си и са горди да ги съпровождат навсякъде; те обичат да слушат, когато Кадмини разговарят с тях. Ако Тобик лежи в стаята (а стопаните не им забраняват да влизат вътре) и вижда, че Елена Александровна облича палтото и взема чантата си — той не само веднага разбира, че ще последва разходка из селището, но и скача, излиза и се връща с Жук; на кучешкия език му е предал за разходката и Жук е дотичал възбуден, готов веднага да тръгне.

Жук добре познава времето. Изпращайки Кадмини до киното, той не ляга пред вратата на клуба, а си отива и винаги се връща, след като филмът свърши. Веднъж филмът се оказа съвсем кратък и Жук закъсня. Отначало се огорчи, но после, когато ги намери у дома, толкова радостно заподскача около стопаните си!

Кучетата не съпровождат Николай Иванович единствено когато отива на работа, сякаш знаят, че ще бъде нетактично от тяхна страна. Ако привечер докторът излезе от дома с леките си стъпки на младеж, по някакви неведоми душевни сигнали кучетата знаят дали отива да посети някоя бременна (тогава не го следват) или отива да се изкъпе — при втория случай радостно тичат след него. Николай Иванович отива да се къпе в река Чу, намираща се на пет километра от селището. Тъй като е далече, нито местните, нито заточените, нито младите, нито хората на солидна възраст отиват често до реката. Почти всекидневно отиват само момчетата и доктор Кадмин, следван от двете си кучета. Всъщност това е единствената от разходките, която не доставя пълно удоволствие на кучетата: пътечката по степта е твърда, покрита с магарешки тръни; лапите на Жук са изранени, а Тобик се страхува от водата. Но чувството за дълг у тях е над всичко останало и те изминават с доктора целия път до реката. На триста метра преди водата Тобик започва да изостава, за да не го хванат, извинява се с мърдане на ушите и размахване на опашката си и ляга. Жук следва доктора до стръмния бряг, там ляга и като паметник наблюдава самото къпане от върха.

Като дълг Тобик приема да съпровожда и Олег, който често посещава Кадмини. (Толкова често, че това започва да тревожи оперативния пълномощник, и той поотделно пита тримата: „А защо сте толкова близки? Какво общо има между вас? За какво разговаряте?“) Жук може да не изпраща Олег, но Тобик се чувства задължен да го прави дори и при лошо време. Когато вали и е кално, а на лапите — мокро и студено, на Тобик не му се иска особено да върви, но все пак винаги тръгва. Впрочем Тобик изпълнява и ролята на пощальон. Ако е необходимо да се съобщи на Олег, че днес ще дават интересен филм или вечерта ще има интересно музикално предаване по радиото, или в универмага се продават интересни неща, връзват на шията на Тобик платнен нашийник с бележка, показват му с пръст посоката и твърдо казват: „При Олег!“ И независимо от времето, той послушно ситни с тънките си крачета, а когато не намери Олег в дома му, го изчаква пред вратата. Най-удивителното е, че никой не го е учил на това, а той още от първия път разбра за какво става дума, (Наистина, доволен от неговата идейна твърдост, Олег всеки път го поощряваше материално за изминатия път.)

Жук има ръст и фигура на немска овчарка, но у него отсъства типичните за тази порода злоба и непрекъсната готовност да се нахвърли върху някого; тези черти са смекчени при него с добродушието на голямо силно същество. Той е на възраст, познавал бе много стопани, а Кадмини си избра сам. Преди това бе на служба при духанджията (съдържателя на чайната), който държеше Жук вързан при касите с празните бутилки и понякога за разнообразие го отвързваше и насъскваше срещу съседските кучета. Жук смело се нахвърляше и жълтите лениви кучета изпитваха истински ужас, когато го видеха отвързан. Но по време на една от тези кучешки свади Жук се оказа в двора на Кадмини, почувства някакво душевно привличане и започна да идва често, макар да не получаваше никаква храна. Съдържателят се готвеше да замине и подари Жук на своята позната заточеничка Емилия. Тя го хранеше добре, но въпреки това, Жук продължаваше да ходи у Кадмини. Емилия се обиждаше, връзваше Жук, но той отново успяваше да се освободи и изчезваше в познатия двор. Тогава тя завърза синджира за автомобилната гума с джанта. Изведнъж Жук видя оттам, че по улицата върви Елена Александровна, нарочно обърнала лицето си на другата страна. Той скочи и като впрегатен кон повлече гумата; издърпа я на не по-малко от сто метра и рухна. След този случай Емилия махна с ръка. При новите си стопани Жук бързо възприе добротата като главна норма на поведение. Всички улични кучета престанаха да се страхуват от него и Жук стана приветлив дори с минувачите.

Но желаещи да стрелят по нещо живо се намираха и в Уш Терек. След като не успяваха да намерят по-добра жертва, те ходеха пияни по улиците и убиваха кучета. Стреляха два пъти и по Жук. Сега той се страхуваше от всяко нещо, което му напомняше за цев; страхуваше се дори и от фотообектива и не позволяваше да го снимат.

Кадмини имаха и котараци — разглезени и капризни, но Олег, разхождайки се сега по алеите на големия болничен двор, си представяше именно Жук — неговата огромна добра глава, но не просто на улицата, а надникнала пред стъклото на прозорчето; представяше си ясно сцената как Жук, изправил се на задните си крака, поглежда през стъклото като човек; значи след секунда ще се мерне и главата на подскачащия Тобик, а след малко ще се покаже и самият Николай Иванович.

Олег радостен почувства, че е напълно доволен от своята участ, че напълно се е примирил със заточението си и че единствено моли небето за здраве.

Да живее като Кадмини, да се радва на онова, което има! Мъдрец е онзи, който се задоволява и с малкото.

Кой е оптимист? Този, който казва: въобще в страната всичко е лошо, а при нас все още е добре, провървя ни. И е щастлив с това, което има, и не се измъчва. А кой — песимист? Който говори: в нашата страна всичко е чудесно, само при нас случайно е зле.

Сега му оставаше само да изтърпи лечението. По някакъв начин да се измъкне, ненапълно осакатен, от клещите на разните там рентгенотерапии, хормонотерапии; да запази своето либидо и онова, което е наложително, защото без това, без това…

И да замине в Уш Терек. И повече да не живее като ерген! Да се ожени!

Зоя едва ли ще тръгне с него. А ако все пак реши, това ще стане най-рано след година и половина. Да чака отново, да чака отново, цял живот да чака!

Може да се ожени за Ксаня. Каква стопанка! — обикновените чинии мие с кърпа през рамото — царица! Погледа си не можеш да откъснеш от нея. С нея може да се създаде здраво семейство — и славен дом, и деца.

А може и за Ина Щрьом. Малко е страшничко, че е само на осемнадесет, но нали именно това привлича! Усмивката й е малко разсеяно дръзка, замислено предизвикателна, но нали и това привлича…

Така че не трябва да се вярва на никакви изблици, никакви бетховенови удари! Всичко това са сапунени мехури. Трябва да си наложи да не вярва! Да не чака от бъдещето нищо по-добро!

Тоест радвай се на това, което имаш!

След като е завинаги, завинаги да бъде.

(обратно)

Глава 21 Сенките се стопяват

По щастлива случайност Олег я срещна пред самия вход на клиниката. Той се отмести, придържайки с ръка отворената врата заради нея, но дори и да не бе се отстранил, тъй като вървеше много бързо, леко приведена напред, тя сигурно би го съборила.

Олег веднага обхвана с поглед цялата й фигура: бялата барета върху косите й с шоколаден цвят, вдигнатата, сякаш търсеща ласката на вятъра глава, и много своенравния фасон на палтото й с някакво прекалено дълго коланче, завързано на шията.

Ако знаеше, че това е дъщерята на Русанов, би се върнал в стаята, но не знаеше и продължи по любимата си алея.

Авиета без никакви затруднения получи разрешение да влезе в отделението, защото баща й нямаше сили да стане, а и бе четвъртък — ден за свиждане. Свали палтото си, а върху пуловера й в цвят бодро сложиха бяла престилка, толкова малка, че само дете би могло да я облече.

След вчерашната трета инжекция Павел Николаевич наистина се чувстваше много отпаднал и само в краен случай, когато нямаше друг изход, слизаше от леглото. А и почти не се обръщаше, не слагаше очилата си, не участваше в разговорите. Прословутата му воля бе го напуснала и той бе затънал в тресавището на слабостта си. Подутината, която първо му досаждаше, а после предизвика в душата му постоянен страх, бе победила и вече не той, а тя решаваше какво ще бъде занапред.

Павел Николаевич знаеше, че Авиета ще долети от Москва и от сутринта я очакваше както винаги с радост, но днес и с определена доза тревога: решиха Капа да й напише в писмо за Минай, Родичев и Гузун всичко, както си беше. Досега не споделяха с нея такива неща, но вече се нуждаеха и от нейната помощ при вземането на решения. Авиета бе разумно момиче, винаги мислеше почти като родителите си, но все пак сега им бе малко тревожно, защото не знаеха как ще възприеме тази история; ще успее ли да я възприеме и разбере? Няма ли да ги осъди с лека ръка?

И в болничната стая Авиета влезе като вятър, макар да държеше в едната си ръка тежка чанта, а с другата да придържаше престилката, за да не се свлече от раменете й. Свежото й лице сияеше; върху него нямаше и следа от онова състрадание, с което обикновено посетителите приближават до леглата на тежко болните; Павел Николаевич щеше да се разстрои, ако видеше и дъщеря си такава.

— Как е, татко? Ти какво? — оживено го поздрави тя, сядайки на леглото ми и искрено целувайки го по двете бузи, вече покрити с остра брада. — Как се чувстваш днес? Казвай, но истината! Хайде!

Бодростта й вля сили в душата на Павел Николаевич и той леко се оживи.

— Как да ти кажа? — тихо отговори той, сякаш искаше сам да си изясни как е. — За съжаление тя си е същата. Но имам усещането, че вече ми е по-леко да обръщам главата си. Малко по-леко. По-малко ме притиска…

Дъщеря му мълчаливо, стараейки се да не му причини болка, разкопча яката на баща си и огледа подутината като лекар, който всеки ден има възможност да прави сравнения.

— Няма нищо страшно! — отсече тя. — Леко подуване на жлезата… Това е всичко. А мама ми написа такива неща, че аз очаквах да видя страхотии! Казваш, че малко ти е олекнало. Значи инжекциите помагат. Помагат! А след това ще стане още по-малка! А когато спадне наполовина, въобще няма да ти пречи и ти можеш да напуснеш клиниката!

— Наистина — въздъхна Павел Николаевич, — ако стане два пъти по-малка, би могло да се живее.

— И ще можеш да продължиш лечението си у дома!

— Мислиш ли, че могат да ми слагат инжекции вкъщи?

— А защо не? Ти ще свикнеш с инжекциите и може да продължиш лечението си и вкъщи. Ще обмислим това!

Павел Николаевич се развесели. Не знаеше дали наистина ще разрешат да му бият инжекции вкъщи, но самата решимост на дъщеря му да атакува и да постигне замисленото го изпълваше с гордост. Авиета се бе надвесила над него и той дори без очила виждаше добре честното й открито лице, волево, живо, с неспокойни ноздри и вежди, които повдигаше въпросително при всяка чута несправедливост. Кой бе казал — изглежда Горки, че ако децата ти не стоят по-високо от теб, напразно си ги създал и напразно си живял; значи той, Павел Николаевич не бе живял напразно.

Все пак се безпокоеше дали тя знае за това и как ще реагира.

Но тя изглежда не бързаше да премине към онази тема, а продължаваше да го разпитва за лечението, за лекарите; после провери шкафчето, за да види какво е изял, какво се развалило, и сложи вътре донесените от нея продукти.

— Донесох ти укрепващо вино, пий по чашчица. И червен хайвер, нали искаше? И портокали, московски.

— Благодаря.

През това време бе успяла да огледа стаята и обитателите й и с гримаса на лицето си му показа, че компанията му се състои от непоносими нищожества, но трябва да ги приема само от хумористичната им страна.

Макар никой, както изглеждаше, да не ги слушаше, все пак тя се наклони още по-ниско над баща си и продължи разговора.

— Да, татко, това е ужасно — веднага пристъпи към главното Авиета. — В Москва това вече не е нова тема, много се говори. Започва се, както по всичко изглежда, масово преразглеждане на съдебните дела.

— Масово?!

— Буквално! Някаква странна епидемия. Някакво хвърляне в другата крайност. Сякаш колелото на историята може да се върне назад! Кой би могъл и кой би посмял?! Е, добре — правилно или неправилно са ги осъдили, но защо трябва да ги връщат обратно тук? Още повече да ги връщат в предишния им живот — нали това е болезнен процес, безжалостен преди всичко за тях самите! А някои са умрели, защо да тревожат сенките им? Защо да събуждат у роднините им напразни надежди и желания за мъст?… А и какво означава самата дума „реабилитиран“? Това все още не значи, че те са напълно невинни! Някаква вина, макар и не толкова голяма, винаги съществува!

Каква умница! С каква гореща откритост говореше! Павел Николаевич вече виждаше, че може да разчита на нейната поддръжка винаги, че Ала нямаше да се отметне от него.

— А ти знаеш ли такива случаи на завърнали се? В Москва?

— Именно в Москва! Именно в столицата те налитат като мухи на мед. И се стига до такива трагични случаи! Представяш ли си? Живее си човек съвършено спокойно и изведнъж! — извикват го там. На очна ставка! Представяш ли си?…

На Павел Николаевич му се повдигаше. Ала забеляза, но тя винаги се изказваше докрай и сега не можеше да спре.

— И ги карат да повторят казаното преди двадесет години! Можеш ли да си представиш? А кой помни? И на кого му става по-топло от това, че си е спомнил? Ако толкова ви е зор да реабилитирате, реабилитирайте, но без очни ставки! Не късайте нервите на хората! Защото човек се връща у дома след очната ставка и едва не се обесва!

Павел Николаевич лежеше облян от студена пот. Само тази мисъл не бе минавала през главата ми досега: че с Родичев или с Елчански, или с някой друг ще поискат да правят очна ставка!

— А кой е заставял тези глупаци сами да подписват разни небивалици срещу себе си? Да не са подписвали! — Ала обхващаше всички страни на въпроса. И въобще защо е нужно да се рови в този ад, без да се помисли за хората, които тогава са работил и. Нали преди всичко за тях би трябвало да се помисли! Как ще понесат тези внезапни промени!

— Мама всичко ли ти разказа?

— Да, татенце! Разказа… И теб не бива тук нищо да те смущава! — Тя уверено го хвана за раменете със силните си ръце. — Ако искаш, ще ти кажа как аз приемам всичко: този, който отива и сигнализира, е съзнателен човек! Той се ръководи от най-добри чувства към своето общество и народът цени това и му помага. В отделни случаи този човек може и да допусне грешка, но не греши само онзи, който нищо не прави. Обикновено човекът се ръководи от своя класов усет, а той никога няма да го подведе.

— Благодаря ти, Ала! Благодаря! — Павел Николаевич дори почувства, че гърлото го стяга, но това бяха облекчителни, добри сълзи. — Добре го каза — народът цени това, народът го разбира.

Само навикът да се търси народът непременно някъде долу бе глупав.

С потната си ръка той погали китката на дъщеря си.

— Много важно е младите да ни разберат, да не ни осъдят. Кажи, а ти как мислиш… Нямали да се намери в закона такъв член, по който сега да ни привлекат… например мен… за… неправилни показания?

— Представи си — оживи се отново Ала, — в Москва случайно станах свидетелка на разговор, в който се обсъждаха същите… подобни опасения. Имаше юрист и той обясни, че членът за така наречените лъжливи показания предвижда до две години, но оттогава два пъти се е променял и че е напълно изключено да бъде привлечен към отговорност за лъжливи показания който и да било! Така че Родичев няма да гъкне, бъди уверен!

На Павел Николаевич му се стори, че подутината го е отпуснала още повече.

— Каква умница си! — щастливо и облекчено говореше той. — И винаги всичко знаеш! И винаги успяваш всичко да свършиш. Върна ми силите!

Русанов хвана ръцете на дъщеря си и благоговейно я целуна. Павел Николаевич бе безкористен човек. Интересите на децата му винаги бяха над неговите собствени. Знаеше, че не блести с кой знае какви качества, освен с предаността, акуратността и настойчивостта си. Но истински удовлетворен бе от блестящата си дъщеря и се стопляше само от нейната светлина.

На Ала й омръзна непрекъснато да поддържа на раменете си бялата престилка и тя свали ръката си. Престилката се свлече и сега, разсмяла се високо, тя я хвърли на таблата на леглото, покривайки с нея листа с измерваната температура на Павел Николаевич. Бе онзи час от деня, когато в стаята не влизаха нито лекари, нито сестри.

И тогава блесна с цялата си красота пуловерът й в цвят бордо, в който баща й още не бе я виждал. Широка, бяла, весела зигзагообразна ивица минаваше от единия маншет по лявата ръка, през гърдите, дясната ръка до другия маншет и тази бяла ивица много отиваше на енергичните движения на Ала.

Никога баща й не бе повдигал въпрос за парите, когато те се използваха за хубави дрехи на Ала: купуваха ги от търговци с връзки в чужбина и дъщерята винаги се обличаше с шик, подчертавайки своята привлекателност, толкова отговаряща на открития й и твърд характер.

— Помниш ли? — тихо продължи Русанов. — Бях те помолил да разбереш дали онзи странен израз… понякога се среща в нечия реч или статия… култ към личността? Нима намекват за…

Дори въздух не стигна на Павел Николаевич, за да изговори името.

— Страхувам се, че да, татко… На конгреса на писателите, например… няколко пъти говореха така. И най-главното… Никой не говори направо, а всички слушат с такъв вид, сякаш всичко разбират.

— Но това е кощунство! Как смеят?!

— Срам и позор! Някой измисли този израз и се завъртя… Наистина говорят за „култ към личността“, но редом с „великия продължител“. Така че човек не трябва да се отклонява нито в едната, нито в другата посока… С една дума, татко, нужно е човек да гледа на нещата философски. Ще те огорча, но дали ни харесва или не, ние трябва да отговаряме на изискванията на всеки нов период! Прекарах известно време сред писателските среди. Нима мислиш, че на писателите им е леко да се преустройват след тези две години? Всичко е много сложно! А творците са толкова опитен, тактичен народ, толкова много можеш да научиш от тях!

За този четвърт час, през който Авиета седеше до него и с бързи, точни реплики сразяваше мрачните чудовища на миналото и разкриваше пред очите му светлия простор, Павел Николаевич видимо се ободри и вече съвсем не му се искаше да разговаря за своята буца; дори му се струваше съвсем ненужно да се връща към темата за преместването в друга клиника; единственото, което желаеше, бе да слуша радостните разкази на дъщеря си, да вдъхва свежия полъх на вятъра, който излъчваше Ала.

— Продължавай да разказваш — молеше той. — Какво ново в Москва? Как пътува?

— Ах, нима може да се предаде онова, което става в Москва? — Ала поклати глава със затворени очи. — Трябва да се живее в столицата! Светът на Москва е съвсем друг! Пристигнеш в Москва, огледаш се и видиш неща петдесет години напред! Първо, сега в Москва всички седят и гледат телевизия…

— Скоро и ние ще имаме.

— Скоро!… Но програмата няма да бъде московска, що за телевизия ще бъде тогава! Като в книгите на Уелс: седят, гледат в телевизорите! Имам такова усещане, бързо успях да схвана всичко — усещането, че настъпва пълна революция в бита! Нямам предвид само хладилниците и пералните. Всичко ще се промени до неузнаваемост. Навсякъде някакви стъкленоогледални вестибюли, в хотелите — ниски масички като при американците. Отначало дори не знаеш как да приседнеш. Абажурите от плат, каквито имаме вкъщи, се приемат като позор и безвкусица! Леглата с табли — също! Сега са модерни ниските, широки канапета… С тях стаята има съвсем друг вид. С една дума — променя се целият стил на живота… не можеш да си представиш. Вече говорих с мама… Ще се наложи и ние да променим някои неща. Но в нашия град не можеш да купиш нищо интересно, а да докарваш от Москва… Е, има и вредни моди, достойни за осъждане. Например разчорлените прически, нарочно разчорлени, сякаш току-що си станала от леглото.

— Всичко това идва от Запада! Иска да ни разложи.

— Разбира се. Но това веднага се отразява и в културната сфера, например в поезията.

При преминаването от съкровените лични въпроси към обществените тя повишаваше тон и всички в стаята чуваха думите й. Но единствено Дьомка бе оставил заниманието си и за да се отвлече от монотонната болка, напомняща му, че трябва да легне на операционната маса, слушаше и с двете си уши Авиета; останалите не обръщаха внимание или пък някои бяха излезли; от време на време само Вадим Зацирко вдигаше глава от книгата и поглеждаше към гърба на Авиета. Гърбът й, полуприведен като мост, стегнат от новия пуловер, бе навсякъде еднакво оцветен в тъмнобордово и само едното рамо, върху което падаше слънчево зайче, изглеждаше по-Светло от другото.

— Ти повече за себе си ми разкажи! — помоли я баща й.

— Пътувах добре… А, обещаха да включат в плана на издателството моя сборник със стихове!!! Наистина за следващата година, но по-бързо е невъзможно!

— Какво?! Какво говориш, Алка? Нима след година ще държим в ръцете си?…

С лавина от радости го засипа днес Ала. Знаеше, че тя отнесе в Москва стиховете си, но му се струваше, че от тези машинописни листове до книга, върху която името на автора е Ала Русанова, има безкрайно дълъг път.

— Но как ти се удаде това?

Доволната от себе си Ала се усмихна.

— Разбира се, ако тръгнеш по издателствата просто така, за да предложиш стиховете си, никой няма да разговаря с теб. Но Ана Евгениевна ме запозна с М. и със С., прочетох им две-три стихотворения, които се харесаха и на двамата… Позвъниха на нужното място, изпратиха на други някакви бележки и това е… Много просто.

— Това е чудесно — сияеше Павел Николаевич. Той отвори чекмеджето, за да вземе очилата си и ги сложи, сякаш още сега му предстоеше да разгърне заветната книга.

За първи път в живота си Дьомка виждаше жив поет и не само поет, а поетеса! Това бе толкова неочаквано за него, че той остана със зяпнала уста.

— Въобще аз се запознах добре с живота им. Какви прости отношения съществуват между писателите! Лауреати, а се обръщат един към друг на име. И колко простодушни хора са! Ние си представяме, че писателят седи някъде сред облаците с бледо чело. Не можеш да се приближиш! А няма нищо подобно. Не са им чужди никакви житейски радости, обичат да пийнат, да замезят, да се разходят и непременно в компания. Шегуват се един с друг, смях! Бих казала дори, че именно те живеят весело. А като дойде време да пишат роман, скриват се във вилата си за два-три месеца и, моля, четете! Не, ще направя и невъзможното, за да ме приемат в Съюза им!

— А по специалността си въобще ли няма да работиш? — леко се разтревожи Павел Николаевич.

— Татко — Авиета отново сниши гласа си, — има ли журналистът живот?! Лакейска длъжност! Дадат ти задача с пояснения така и така трябва, без лирични отстъпления, вземай интервю от тези и тези знатни хора и край. Нима може да се сравни!…

— Ала, все пак се страхувам… Ами ако не се получи?

— Не може да не стане! Ти си наивен. Горки е казал: „Всеки човек може да стане писател!“ С труд може да се постигне всичко! Е, в краен случай мога да стана детска писателка.

— Всичко това е много хубаво — замислено промълви Павел Николаевич. — Разбира се, с литература трябва да се занимават морално здрави хора.

— И фамилията ми е хубава, няма да си измислят псевдоним. А и външния ми вид е изключителен за литературата!

Но съществуваше и опасност, която дъщеря му би могла в порива си да не дооцени.

— А представи си, че критиката започне да те ругае? Това се приема като обществено порицание, това е опасно!

Но Авиета гледаше безстрашно в бъдещето.

— Мен никога няма да ме ругаят много сериозно, защото няма да имам идейни залитания! По отношение на художествената страна могат колкото искат да ми намират недостатъци, но по-важното е да не се подведа по обратите, с които е пълен животът. Например казваха: „Конфликти не би трябвало да съществуват“, а сега повтарят: „Теорията за безконфликтността е вредна“. Още повече, че ако някои говорят постарому, а други обратно, би стане ясно, че нещо се е променило; а когато всички веднага започват да говорят поновому, без преход, тогава въобще не се забелязва, че има някакъв обрат. Не бива именно този момент да изпуснеш! Най-главното е да бъдеш тактична и отзивчива към духа на времето. Тогава няма да попаднеш под ударите на критиката… Така… Ти ме молеше, татко, за книги. Донесох ти. Ако сега не почетеш, кога после?

Тя започна да рови в чантата си.

— Ето… „У нас вече е утро“, „Светлина над земята“, „Труженици ма света“, „Горите са в цвят“…

— Почакай, почакай… „Горите са в цвят“ май съм я чел…

— Не, чел си „Земята е в цвят“… И още… „Младостта е с нас“. Непременно трябва да започнеш да четеш първо нея. Дори самото заглавие грабва сърцето. Такива съм ти подбрала…

— Добре — каза Павел Николаевич. — А нещо по за душата донесе ли?

— За душата ли? Не, татенце. Мислех, че настроението ти е такова…

— Тези неща и сам ги зная — Павел Николаевич посочи с пръст купчината книги. — Все пак ми потърси, а?

Ала вече се готвеше да си върви.

Но Дьомка, който дълго бе се мъчил на леглото си, без самият да знае дали от нестихващата болка в крака или защото се срамуваше да се включи в разговор с блестящата девойка и поетеса, събра цялата си смелост и попита с колеблив глас, прекъсван от престорено кашляне:

— Кажете, моля ви… А как се отнасяте към изискванията за искреност в литературата?

— Какво? — енергично се обърна към него Авиета, но със снизходителна, опрощаваща усмивка, защото по гласа му бе разбрала, че той е доста свенлив. — И тук ли е стигнала тази искреност? Разгониха цяла редакция заради нея, но тя продължава да живее!

Авиета огледа непросветеното лице на Дьомка. Нямаше време, но и не й се искаше да остави под глупаво влияние това момче.

— Чуйте, момче! — високо, сякаш се намираше на трибуна, започна тя. — Искреността не може да бъде главен критерий за дадена книга. При невярно предадени мисли или навята от чужди настроения, искреността само увеличава вредното действие на произведението, искреността е вредна! Субективната искреност може да се окаже против правдивото изобразяване на живота… Разбирате ли тази диалектика?

Дьомка трудно асимилираше думите й. Челото му се бе покрило с бръчки.

— Не съвсем — каза той.

— Добре, ще ви обясня — Авиета бе разтворила широко ръцете си и бялата зигзагообразна ивица трептеше като мълния от едната ръка през гърдите до другата ръка. — Няма нищо по-лесно от това да се вземе даден факт, какъвто е, и да се опише. Но трябва дълбоко да разореш действителността, за да покажеш кълновете на бъдещето, които не се виждат с просто око.

— Кълновете…

— Какво?

— Кълновете сами трябва да израснат — побърза да се изкаже Дьомка, — а ако се разоре почвата, те няма да израснат.

— Е, добре. Говорим не за селското стопанство, момче! Да казваш на народа истината, съвсем не означава да говориш лоши работи, да му навираш в очите недостатъците. Може да се говори безстрашно за доброто, за да стане то още по-добро! Откъде се появиха тези фалшиви изисквания на така наречената „сурова правда“? А и защо правдата трябва непременно да бъде сурова? Защо не би могла да бъде светла, увлекателна, оптимистична? Цялата ни литература трябва да бъде празнична! В края на краищата хората се обиждат, когато се пише за живота им с мрачни краски. Харесва им, когато пишат за него, украсявайки го.

— Въобще с това човек може да се съгласи — чу зад себе си приятен мъжки глас Ала. — И наистина кому е нужно четивото, да събуждат в душата му униние?

Разбира се Авиета не се нуждаеше от услугите на какъвто и да било съюзник, но знаеше, че ако някой каже нещо, винаги ще й бъде от полза. Тя се обърна. Бялата мълния отново трепна. Симпатичен млад човек, неин връстник, държеше между зъбите си черна тежка писалка.

— А за какво е литературата? — питаше той, без да се разбере дали задава този въпрос на себе си, на Дьомка или на Ала. — Литературата е, за да ни развлича, когато настроението ни е лошо.

— Литературата ни учи как да живеем — избоботи Дьомка, изчервил се от неловкост.

Вадим отметна глава.

— И намерил се учител! В живота си все някак ще се оправим и без нея. Нима писателите са по-умни от нас, практиците?

Той и Ала размениха погледи. Макар двамата да бяха почти връстници, доста симпатични и не можеше да не се харесат един друг, всеки от тях дотолкова следваше свой установен път в живота, че в никакъв чужд поглед не би могъл да потърси началото на приключение.

— Въобще прекалено много преувеличават ролята на литературата — разсъждаваше Вадим. — Превъзнасят книги, които не заслужават това. Да вземем „Гаргантюа и Пантагрюел“. Преди да я прочетеш, мислиш, че е нещо грандиозно, а щом я прочетеш, откриваш само цинизми и разбираш, че напразно си си загубил времето.

— Еротичният момент го има и у съвременните автори. Той не е излишен — строго възрази Авиета — и в съчиненията с най-дълбока идейна насоченост.

— Не, излишен е — уверено отговори Вадим. — Печатното слово не е, за да се гъделичкат долни страсти. Възбуждащи средства продават в аптеките.

И без повече да гледа в пуловера й, не очаквайки, че тя ще се опита да го разубеди, той отново потъна в книгата си.

Авиета винаги се огорчаваше, когато хорските мисли не се деляха на две отчетливи групи от верни и неверни доводи, а се разсейваха в неочаквани оттенъци, раждащи само идейна безпътица както сега, когато бе невъзможно да се разбере: с нея или срещу нея е този млад човек, да спори ли с него или не?

Реши да се откаже от спора и се обърна отново към Дьомка:

— Разбери, момче, че да описваш това, което е, е много по-лесно, отколкото да описваш невидимото днес, но в чието бъдещо съществуване вярваш. Това, което виждаме с прости очи днес, не е винаги самата истина. Истина е това, което трябва да бъде утре. Именно нашето чудесно „утре“ трябва да се описва!

— А утре какво ще описваме? — замисли се тъповатото момче.

— Утре ли? Е, утре ще описваме това, което ще трябва да стане вдругиден.

Авиета се изправи и застана на пътечката между леглата — хубава, здрава, русановска порода. Павел Николаевич с удоволствие изслуша лекцията, която дъщеря му прочете на Дьомка.

Целунала баща си, Ала още веднъж вдигна бодро ръка.

— Е, татко, бори се за здравето си! Бори се, лекувай се, махай подутината и за нищо не се безпокой! Всичко, всичко, всичко ще бъде отлично!

(обратно) (обратно)

Част втора

Глава 22 Река, потъваща в пясъците

3 март 1955

Скъпи Елена Александровна и Николай Иванич!

Ето ви следната загадка: какво е това и къде? На прозорците има решетки (наистина само на първия етаж заради крадците и представляват интересна фигура — като лъчи, започващи от единия ъгъл, а и „намордници“ няма). В стаите има легла с одеяла и чаршафи. На всяко легло — изплашено човече. На сутринта — дажбата е захар и чай (нарушение е, че отгоре на това има и закуска). След събуждането настъпва мрачно мълчание, никой с никого не разговаря; за сметка на това вечерта е като кошер — оживено общо обсъждане. Споровете са дали да бъде отворена или затворена форточката, кого какво го очаква, от колко тухли е направено минарето в Самарканд. През деня извикват „поединично“ — за беседи с длъжностните лица, за процедури, за свиждане с роднини. Шах, книги. Пристигат и колети, получилите ги се занимават с тях. Някои получават и допълнително, наистина не на някое „ухо“ (уверен съм, защото и аз самият получавам). Понякога правят тараш, отнемат лични вещи, затова се налага да ги скътваме и да се борим за правото на разходка. Банята е най-голямото събитие и едновременно с това и бедствие: ще бъде ли топло, ще стигне ли водата, какво бельо ще получиш. Няма по-смешно нещо от пристигането на новак, когато бедният започва да задава въпроси, без да има представа къде е попаднал…

Е, сетихте ли се? Вие, разбира се, ще ми кажете, че съм се увлякъл: ако става дума за разпределителния затвор, откъде ще се вземат одеяла, а ако е за следствения — защо липсват нощните разпити. Предполагайки, че това писмо ще бъде проверено в уштерекската поща, не влизам в подробности за другите аналогии.

Ето, такова житие-битие изтърпях вече пет седмици в раковото отделение. Понякога ми се струва, че отново съм се върнал в предишния си живот, който няма край. Най-мъчителното е, че лежа без присъда, очаквайки особено разпореждане. (А от комендатурата имам разрешение само за три седмици, формално вече съм просрочил и биха могли да ме съдят за бягство.) Нищо не казват по повод изписването, нищо не обещават. Изглежда, като се ръководят се от лечебните инструкции, са длъжни да изстискат от болния всичко, което подлежи на изстискване, и пускат едва когато кръвта няма да ти стигне да се „държиш“.

Резултатите: онова хубаво, както вие го бяхте нарекли в предишното си писмо, „еуфорично“ състояние, в чиито обятия се намирах през последните две седмици от лекуването, когато просто се радвах, че се връщам към живота, изчезна яко дим. Много съжалявам, че тогава не настоях да ме изпишат. Полезното в моето лечение свърши, започнаха вредните последици.

Облъчват ме с рентген два пъти дневно по двадесет минути — триста рентгена и макар отдавна да съм забравил болките, с които пристигнах от Уш Терек, опознах специфичното повдигане от рентгеновите лъчи (а може би това се дължи на инжекциите; тук всяка процедура се отразява). Като ме завърти нещо в гърдите, продължава с часове! Разбира се, отказах се от пушенето — от само себе си се получи. И в такова противно състояние съм — не мога да се разхождам, не мога да седя, само една удобна поза измислих (в нея ви пиша, затова буквите са толкова разкривени): без възглавница, легнал по гръб, свил крака, положил главата си почти в ъгъла на леглото. Когато те извикват за поредния сеанс и ти влизаш в апаратната, изпълнена с гъстия рентгенов мирис, просто се страхуваш да не повърнеш. От това постоянно повдигане можеш да се отървеш единствено със солени краставички и кисело зеле, но няма откъде да ги намериш, защото не пускат болните да излизат извън болничния двор. Обясниш, а те: нека роднините ви донесат! Роднини!… Известно е, че нашите близки тичат на четири крака в красноярската тайга! Какво му остава на бедния арестант? Обувам ботушите, препасвам халата с войнишкия си колан и се промъквам до мястото, където болничната стена е полуразрушена. Излизам оттам, пресичам железопътната линия и след пет минути съм на пазара. Там моят вид на никого не прави впечатление. В това откривам духовното здраве на нашия народ, който е привикнал към всичко. Разглеждам пазара и мрачно се пазаря, както само зековете45, изглежда, умеят (за голяма, бяла, тлъста кокошка си изкълчвам езика: „Лелче, колко искаш за това туберкулозно пиленце?“) Какви рубли бих могъл да имам? Откъде да ги намеря? Дядо ми казваше: копейката пази рублата, а рублата — главата. Мъдър човек беше дядо ми.

Само с краставичките се и спасявам, нищо друго не ми се яде. Непрекъснато чувствам главата си тежка, а веднъж ми се завъртя всичко пред очите. А кръвта през това време се разрушава. Дават ми специални лекарства, които би трябвало да повишат левкоцитите (а и да ги увредят!), и искат „за провокиране на левкоцитозата“ (така се казва по тяхному!) да ми правят… млечни инжекции! Чисто варварство! Сякаш става дума за чашка горещо мляко! За нищо на света няма да позволя да ми ги инжектират!

Другата опасност, която ме дебне, е желанието на докторите да ми прелеят кръв! Също се дърпам. Единствено ме спасява фактът, че кръвната ми група е първа, а такава много рядко докарват в болницата.

Въобще отношенията ми със завеждащата лъчевото отделение са доста обтегнати; всяка среща с нея се съпровожда със спорове. Доста своенравна жена. Последния път започна да опипва гърдите ми и да ме уверява, че „липсва реакцията срещу синестрола“, че аз избягвам инжекциите, че я мамя. Артистично се възмутих (а всъщност, разбира се, наистина я мамех).

А с лекуващата ме лекарка ми е трудно да проявя твърдост и защо? Защото тя е доста мек човек. (Вие, Николай Иванич, бяхте започнали да ми обяснявате откъде е този израз „Добрата дума планина повдига“. Напомнете ми, моля ви!) Тя не само че никога няма да повиши тон, но и не умее както трябва да се намръщи. Определи нещо против желанието ми и веднага наведе очи. И аз, кой знае защо, отстъпвам. А ми е трудно да обсъждам с нея някои детайли: още е съвсем млада и по-млада от мен и някак си ми е неловко да я разпитвам за някои неща докрай. Но е и много миловидна.

Има у нея и нещо ученическо; тя също безпрекословно вярва в установените методи на лечение, а аз не мога да я принудя да се усъмни. Въобще никой не иска да обсъжда с мен тези методи, никой не иска да види в мое лице разумен съюзник. Налага ми се да се вслушвам в разговорите на лекарите, за да си изясня и допълня премълчаните празнини; да търся медицински книги и по такъв начин да си направя ясна картина на собственото състояние.

И все пак ми е трудно да реша какво да правя, как да постъпя правилно. Ето, опипват ме често над ключиците, а аз не зная каква е вероятността да се появят метастази. В името на какво ме облъчват с тези хиляди и хиляди рентгенови единици? Действително ли само за да попречат на подутината да расте, или го правят просто за всеки случай — с петкратно и десетократно подсигуряване така, както строят мостовете, или ръководейки се само от безчувствената инструкция, от която не могат да се отклонят, защото може да се сбогуват с любимата работа? Но аз бих могъл да разкъсам този кръг, само ми кажете истината! Но мълчат…

Веднага бих могъл да се скарам с тях и отдавна да съм си заминал, ако не се страхувах, че няма да ми дадат служебна извинителна бележчица — Богинята Служебна Бележка! — а колко е нужна тя на заточения! Може би утре комендантът или оперът ще поискат да ме изпратят на още триста километра по-навътре в пустинята, а аз мога да се хвана като удавник за сламка само за моята бележчица; ето, вижте: написано е, че се нуждая от постоянно наблюдение и лечение, извинете, моля, гражданино началник! Немислимо е старият арестант да се отказва от медицинската си бележка!

А това означава отново да се хитрува, да се влиза в ролята на нищо неразбиращ човек, да се лъже и да се отлага, а това го правя цял живот, омръзна ми!… (А от прекаленото хитруване се уморяваме и допускаме грешки. Самият аз си навлякох неприятности с писмото на омската лаборантка, което ви помолих да ми изпратите. Предадох го, грабнаха го, включиха го в историята на болестта и със закъснение разбрах, че с този си ход са ме измамили: сега уверено ме подлагат на хормонотерапия, а преди това може би са се и съмнявали.) Веднъж да получа бележката, ще се пръждосам оттук, без да се карам с никого.

А върна ли се веднъж в Уш Терек и за да не се получат метастази, ще довърша подутината с исъккулския корен. Има нещо благородно в лечението със силна отрова; тя не се преструва на невинно лекарство, а ти дава да разбереш: „Аз съм отрова! Пази се! Или-или!“ И ние знаем какъв риск поемаме.

Та аз не искам дълъг живот, нито пък се опитвам да разбера какво ме чака утре! След като живях през цялото време под конвой и нетърпими болки, сега искам да поживея малко и без тях — дотам се простират моите мечти. Не искам да бъда нито в Ленинград, нито в Рио де Жанейро, а само в моя затънтен край, в нашия скромен Уш Терек. Скоро ще настъпи лятото и аз искам през това лято да спя под звездите на дървеното легло с високо възглаве и по движението на Лебеда и Пегаса да зная колко е часът; искам само през това лято да поживея така, че да виждам звездите, незатулени от фенерите на лагерната зона, а после, ако ще и съвсем да не се събудя. И още едно желание имам, Николай Иванич: с вас (и с Жук и Тобик, разбира се), когато намалее горещината, да се отправя по степната пътечка, която води до Чу, и там, където водата стига до коленете, да седна на пясъчното дъно, с нозе по посока на течението, и дълго да остана така, съревновавайки се с чаплата на другия бряг кой по-дълго ще остане неподвижен.

Нашата река Чу не стига нито до море, нито до езеро, нито се влива в някоя друга, по-голяма река. Тя просто е река, която свършва живота си в пясъците! Река, която не се влива никъде; река, която дарява водите си просто така по пътя и случайно на приятели! Нима тя не прилича на нашия арестантски живот, на който не е съдено да направи нещо, а само да угасне безславно? Нима животът ни не се съдържа целият в едно политане по отвесния водопад, миг преди да сме изчезнали, и единственият спомен, който остава от нас, се съдържа в двете шепи вода, които сме протягали един на друг по време на срещите, беседите, взаимопомощта.

Река, потъваща в пясъците!… И от това мое последно политане от водопада искат да ме лишат лекарите. По някакво си право (не им минава въобще през главите да попитат себе си имат ли това право) без мен и заради мен решават да ме подложат на страшно лечение каквото е хормонотерапията. Все едно да поднесат към теб, дори и само веднъж, нажежено желязо и да те направят урод за цял живот. И това изглежда толкова естествено в делничния бит на клиниката!

Аз и много преди това се бях замислял, а сега особено дълбоко, върху следния въпрос: каква е все пак най-високата цена на живота? Колко можеш да платиш, а колко — не за него? Днес в училищата учат: „Най-скъпото нещо за човека е животът, той се дава веднъж.“ Значи на всяка цена спасявай живота си… На много от нас лагерът ни помогна да разберем, че цената е прекалено висока, че погубването на добрите и безпомощни хора е цена непосилно висока, че нашият живот не заслужава тази цена. Но когато ставаше дума за угодничеството, подмазването, лъжата, лагерните гласове не бяха единодушни; говореше се, че тази цена е сносна и може би така и трябва.

А такава цена, когато, за да съхраниш живота си, заплащаш с всичко онова, което му придава цвят, мирис и вълнение? Да получиш живот в името само на храна, въздух, мускулна и мозъчна дейност? Да бъдеш вървяща схема. Тази цена не е ли отново прекалено висока? Не е ли присмех? Трябва ли да се плати? След седем години в армията и седем години по лагерите — два пъти по седем, два приказни или два библейски срока, да изгубиш способността си да узнаеш къде е мъжът и къде жената — тази цена не е ли вдигната прекалено високо?

С последното си писмо (дойде бързо, за пет дни) безкрайно ме развълнувахте. Какво, нима в нашия район се е появила геодезична експедиция?! Каква радост би била — да застанеш зад теодолита и поне годинка да поработиш като човек! Но ще ме вземат ли? Нали непременно ще се наложи да се пресекат комендантските граници, а и цялата тази работа е трижди секретна, а аз съм човек, загубил всякакво доверие.

„Мостът при Ватерлоо“ и „Рим — открит град“, които ми хвалите, вече няма да успея да видя: в Уш Терек втори път няма да ги прожектират, а тук, за да отида на кино, трябва след изписването някъде да пренощувам, а къде? А и не се знае дали няма да пълзя, когато ме изпишат.

Предлагате ми парички. Благодаря. Първо исках да откажа: цял живот избягвах (и успях) да правя дългове. Но си спомних, че след смъртта ми все нещо ще остане: овчата уштерекска полушубка нали все пак е някаква вещ! А двуметровото черно сукно, изпълняващо ролята на одеяло? А възглавницата, подарък от Мелничуков? А трите сандъка, представляващи леглото ми? А двете тенджери? А лагерното канче? Лъжицата? А кофата, в която растеше саксаул46? А брадвата? А газовата лампа в края на краищата! Аз просто прибързах, когато реших да не пиша завещание.

И така, ще ви бъда много благодарен, ако ми изпратите сума от сто и петдесет (не повече!) рубли. Вашата поръчка — да потърся манган, сода, канела — приех. Помислете и ми напишете какво още. Може би все пак и ютия? Ще се постарая, не се стеснявайте.

От вашето, Николай Иванович, метеорологично сведение разбирам, че при вас все още е доста студено и че снегът не се е стопил. А тук е такава пролет, че ми е някак си непривично да я приема.

Добре, че стана дума за метеорологията. Ако видите Ина Щрьом, предайте й от мое име поздрави. Кажете, че аз често тук за нея…

А може би не трябва…

Обзет съм от някакви неясни чувства и самият не зная какво искам. А и какво право имам да искам?

Но когато си спомня за нашата утешителка, великата поговорка: „Би могло да бъде и по-зле!“, веднага се ободрявам. Всеки друг може, но не и ние, просто да се остави да падне главата му! Ще се постараем още да я запазим на раменете си!

Елена Александровна споменава, че за две вечери е написала десет писма. И аз си помислих: кой сега помни така познатите и в тяхно име загубва вечер след вечер? Затова ми е приятно да ви пиша дълги писма: зная, че вие ще ги прочетете на глас, а после още веднъж и отново ще разтълкувате всичко дума по дума и ще ми отговорите.

Бъдете все така благополучни и светли, мои приятели! Ваш Олег (обратно)

Глава 23 Защо да се живее лошо?

Пети март се оказа мрачен ден. Валеше студен ситен дъжд. Към хирургическото отделение слизаше Дьомка, който преди малко бе подписал, че е съгласен да го оперират, и в стаята постъпиха нови пациенти.

Първият зае именно леглото на Дьомка до вратата. Това бе висок, но доста прегърбен човек, с набръчкано старо лице. Очите му бяха толкова подпухнали, а долните клепачи толкова отпуснати, че овалът им се бе превърнал в кръг; бялото на очите му бе покрито с нездрава червенина, а ретината с цвят на тютюн изглеждаше по-голяма от обикновено именно заради долните клепачи. С големите си кръгли очи старецът разглеждаше всички с неприятно постоянно внимание.

През последната седмица Дьомка не приличаше на себе си. Болката в крака непрекъснато се засилваше и той не можеше нито да спи, нито да се занимава с каквото и да било; едва се сдържаше да не стене, за да не досажда на съседите си. И до такава степен се измъчи, че кракът бе престанал да му бъде толкова скъпоценен; приемаше го като непоносимо бреме, от което бе по-леко да се отърве. И операцията, която преди месец му се струваше като край на живота, сега му изглеждаше като единственото спасение.

Но макар да бе се посъветвал вече с всички в стаята, преди да постави подписа, Дьомка и днес, събирайки нещата си и сбогувайки се, се държеше така, че отново трябваше да го успокояват и убеждават. Наложи се и Вадим още веднъж да го ободри с познатата фраза: че Дьомка е щастливец, след като може толкова леко да се отърве, и че Вадим с удоволствие би сменил мястото си с неговото.

А Дьомка намираше какво да възрази:

— Но костта я режат с трион. Като дърво. Казват, че дори наркозата да е най-силната, пак се чува.

Но Вадим не обичаше дълго да утешава.

— Но ти нито си първият, нито си последният. Другите изтърпяват и ти ще изтърпиш.

Както и във всичко, и в това той бе справедлив и верен на себе си: не искаше да го утешават, защото във всяка утеха виждаше нещо гнило и религиозно.

Вадим продължаваше, както и в първите дни, да бъде все така стегнат, горд и вежлив; само мургавият цвят на лицето му бе леко пожълтял, а и малко по-често устните му трепваха от болката и челото му се набръчкваше. Докато говореше, че му е съдено да преживее само още осем месеца, а мислено продължаваше да язди, да лети до Москва, за да се срещне с Черегородцев, той вярваше, че ще успее да прескочи трапа. Но ето че лежеше цял месец тук — месец от онези осем, а може би и не първият, а третият или четвъртият от осемте. И с всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да ходи и почти му бе невъзможно да мечтае отново да яхне коня и да се понесе по полето. Вече го болеше и в слабините. Три от донесените шест книги успя да прочете, но все повече се разколебаваше увереността му, че ще успее да намери руда по своя метод; единствено към това се стремеше и заради отслабналата вяра не четеше толкова внимателно и неизменните въпросителни и възклицателни знаци по полетата видимо намаляха. Вадим винаги бе смятал, че най-добрата характеристика за даден живот е, когато денят не стига, за да се свърши замисленото. Но ето че денят вече му се струваше голям, дори му оставаше и свободно време, а животът не му стигаше. Бе загубил огромния си апетит да се занимава непрекъснато. Почти не се будеше толкова рано, за да успее да се позанимава на тишина, а понякога просто лежеше, завил се през глава, и му минаваше мисълта дали не е по-добре да свърши, отколкото да продължава да се бори. Ставаше му зле от тукашното нищожно обкръжение, от глупавите разговори и разкъсвайки обвивката на привичната си издръжливост, му се искаше като звяр да извие към капана: „Стига шеги, пусни крака ми!“

Майката на Вадим обиколи четири приемни на високопоставени лица, но не успя да изпроси злополучното колоидно злато. Тя донесе от Русия онази брезова гъба, разбра се със санитарката да носи на сина й бурканчето с отвара през ден, а после отново отлетя за Москва, за да протрие прага на други приемни за проклетото злато. Тя не можеше да се примири с факта, че някъде съществува радиоактивно злато, а метастазите на сина й ще се разпространят по слабините му.

Дьомка се приближи до Костоглотов, за да каже последната си дума или за да я чуе. Костоглотов лежеше по диагонал на леглото, сложил краката си върху таблата, а главата си провесил над пространството между неговото и съседното легло. И така, изглеждащ преобърнат и виждайки в същата поза и самия Дьомка, той му протегна ръка и започна тихо (вече му бе трудно да говори високо) да го напътства:

— Не се плаши, Дьомка. Лев Леонидович дойде, видях го. Той бързо ще го отреже.

— Наистина ли го видя? — оживи се Дьомка.

— Да.

— Колко е добре, че го дочаках!

Да, щом само се появеше по коридорите на клиниката този дангалак хирург с прекалено дълги увиснали ръце, надеждата на болните веднага озаряваше лицата им, разбирайки, че именно този дългуч им е липсвал цял месец. Ако позволяваха на болните да избират сами хирурга си, навярно всички биха се записали при Лев Леонидович. И вървеше той из клиниката разсеян, но и това се тълкуваше като факт, че днес не е ден за операции.

Макар Дьомка да не слагаше по-ниско от Лев Леонидович като хирург Евгения Устиновна, слабичката Евгения Устиновна, но все пак друго си беше да види над себе си в операционната косматите като на маймуна ръце. Кой знае защо Дьомка бе убеден, че каквото и да се случи — дали ще го спаси или не, бе изключено Лев Леонидович да допусне грешка.

За кратко време болният се сродява с хирурга, но се сродява повече, отколкото с родния си баща.

— Толкова добър хирург ли е? — глухо попита от бившето легло на Дьомка новопостъпилият в стаята старец с подпухнали очи. Имаше изненадан, смутен вид. Трепереше и дори в стаята не сваляше наметнатия върху пижамата бархетен халат, разтворен, без колан; озърташе се, сякаш бе събуден от неочаквано нощно почукване в самотен дом и слязъл от леглото, не знае откъде ще дойде бедата.

— Хм! — измуча доволно Дьомка със светнало лице, сякаш бе изтърпял половината операция. — Мъж на място! И малко отгоре! Вас също ли ще оперират? Какво ви е?

— Също — отговори само новият, сякаш не бе чул втория въпрос. Върху лицето му въобще не се отрази бодростта на Дьомка; кръглите му изпъкнали очи си оставаха същите — човек не можеше да разбере дали гледа прекалено вторачено, или въобще не вижда.

Дьомка излезе. Донесоха чаршафи и одеяло, застлаха леглото, новият седна и се загледа. Той не местеше погледа си, а след като гледаше дълго време в някой от стаята, обръщаше главата си и едва тогава се вглеждаше в друг. А може би гледаше покрай човека? Не се обръщаше, когато някой проговореше или направеше рязък жест, не отговаряше и не питаше. За цял час само промърмори, че е от Фергана47. А от сестрата чуха, че фамилията му е Шулубин.

Русанов веднага определи по кръглите му, изпъкнали и неподвижни очи, че е бухал. И без това стаята не бе от най-веселите, само този бухал липсваше. Той мрачно впи погледа си в Русанов и го гледа толкова дълго, че на Павел Николаевич просто му стана неприятно. А въобще гледаше и останалите по същия начин, сякаш се бяха провинили с нещо пред него. И вече стаята не можеше да живее предишния си непринуден живот.

Вчера сложиха на Павел Николаевич дванадесетата инжекция. Дори бе свикнал и след убождането със спринцовката не бълнуваше, но често го болеше глава и изпитваше слабост. Най-радостното се съдържаше във факта, че смъртта вече не го заплашва, че всичко е било просто излишна семейна паника. Половината от подутината изчезна, а и това, което бе останало от нея, омекна и макар да му пречеше все още, той можеше да върти главата си свободно. Оставаше само слабостта. Но тя бе преодолима, дори бе приятно да лежи и да чете „Огоньок“ и „Крокодил“, да пие укрепващи сокове, да избира вкусни неща, които му се искаше да яде, да говори с приятни хора, да слуша радио, но това можеше да стане само у дома. Би останала само тази слабост, ако Донцова не му причиняваше болка като удар с камшик, когато всеки път опипваше мястото под мишниците му. Тя търсеше нещо, а всеки, полежал месец в отделението, можеше лесно да разбере какво търси: нова подутина. Извикваше го и в кабинета си, караше го да ляга и опипваше слабините му по същия жесток начин.

— Какво? Възможно ли е да се прехвърли на друго място? — питаше тревожно Павел Николаевич. Цялата радост от спадането на подутината мигом се помрачаваше.

— Затова и лекуваме, за да не се мести! — тръсваше глава Донцова. — Но трябва още доста инжекции дави сложим.

— Още колко? — ужасяваше се Русанов.

— По-късно ще стане ясно.

(Докторите никога не говорят точно.)

Той вече бе отслабнал толкова от дванадесетте, вече клатеха глави над анализите на кръвта му, а се налагаше още Бог знае колко инжекции да изтърпи. Подутината спадаше, а до истинската радост бе още далеч. През по-голяма част от деня Павел Николаевич обикновено лежеше. За щастие Хищника се укроти, престана да реве и да се заяжда — вече стана ясно, че не се преструва и че и него болестта го бе укротила. Все по-често полагаше глава на леглото и оставаше дълго така, притворил очи. А Павел Николаевич вземаше прахове против главоболие, слагаше студен компрес на челото си и затваряше очи. И така и той, и Хищника лежаха дълго, всеки на леглото си, спокойно, без да се карат.

През това време закачиха над широката стълбищна площадка (оттам бяха откарали в моргата онова дребно човече, което дишаше от кислородната възглавница) лозунг — както се полага с бели букви върху тъмночервено платно:

Болни! Не разговаряйте един с друг за вашите болести!

Разбира се, на такова платно и на такова видно място би било по-добре да закачат октомврийски или първомайски лозунг, но за тукашната обстановка и този призив бе много важен; на няколко пъти вече Павел Николаевич, посочвайки го, спираше болните, за да не тровят душата си с разговори за болестите.

(А въобще, разсъждавайки държавнически, по-правилно би било да не събират раковите на едно място, а да ги настаняват в различни обикновени болници; така нямаше да се плашат един друг и можеше да не им се казва истината и това би било по-хуманно.)

Пациентите в стаята се сменяха, но никога не идваха весели хора, а такива, чието състояние бе още по-трагично. Единствено Ахмаджан, вече махнал патериците, очакваше да го изпишат, показваше белите си зъби, но освен себе си не можеше да развесели никой друг, а събуждаше може би само завист.

И изведнъж днес, само два часа след като се настани мрачният с големите подпухнали очи, в този сив унил ден, когато всички лежаха по леглата си и стъклата, изпотени от дъжда, през които почти не влизаше светлина и затова искаха преди обяда да запалят лампите в стаята, изпреварвайки сестрата, с бърза, уверена крачка влезе много общителен човек със среден ръст. Той дори не влезе, а влетя — толкова бързо, сякаш очакваше да види пред себе си строени в редица войници, които са се уморили да го чакат. Спря се учуден, че всички лежат умърлушени по леглата, и дори свирна. И енергично, бодро, сякаш ги укоряваше, заговори:

— Ех, братлета, защо всички лежите като подмокрени? Защо сте подгънали коленете? — И макар те да не бяха готови за срещата, той ги приветства с полувоенен жест, сякаш ги поздравяваше: — Чали, Максим Петрович! Моля да го обичате! Сво-бод-но!

Върху лицето му нямаше и следа от нетърпимите болки на човек, страдащ от рак; уверената му усмивка веднага направи впечатление на всички и някои, в това число и Павел Николаевич, не се сдържаха и също се усмихнаха. Изглежда, от месец насам този бе първият човек, който влизаше в стаята!

— Такааа. — Без да пита когото и да било, с бърз поглед огледа определеното за него легло и бързо се насочи натам. То се намираше до Павел Николаевич, беше бившето легло на Мурсалимов. Новият пациент мина откъм страната на Русанов, седна и опита пружината. Веднага определи:

— Амортизацията е шестдесет процента. Главният лекар не се е справил с мишките.

И започна да се настанява. Оказа се, че не носи нищо със себе си. Извади от единия си джоб самобръсначка, а от другия — пакет, но не с цигари, а с карти за игра, съвсем нови. Издърпа колодата, разгъна я и въпросително поглеждайки към Павел Николаевич, попита:

— Играете ли?

— Понякога — благожелателно си призна Павел Николаевич.

— Преферанс?

— Малко. Повечето на дурак48.

— Това не е игра — строго каза Чали. — А винт? Покер?

— Къде ти! — смутено махна с ръка Русанов. — Нямах време да се науча.

— Тук и ще ви научим, а къде другаде? — оживи се Чали. — Както се казва — ако не умееш, ще те научим, ако не искаш, ще те заставим!

Засмя се. Носът му изглеждаше прекалено голям — мек, голям нос, леко зачервен. Но именно той правеше лицето му добродушно и предразполагащо.

— По-хубава игра от покера няма! — авторитетно заяви той. — И залаганията са наслуки!

И без да се съмнява, че вече е спечелил Павел Николаевич, той се заоглежда, търсейки нови партньори. Но никой не му вдъхваше доверие.

— Аз! Аз ще се уча! — извика зад гърба му Ахмаджан.

— Добре — съгласи се с желанието му Чали. — Потърси какво да сложим между леглата.

После се обърна по-нататък, видя замръзналия поглед на Шулубин, забеляза и другия узбек с розовата чалма и с увисналите тънки, сякаш направени от сребърни конци мустаци, но точно тогава в стаята влезе Нела с кофа и парцал, за да измие пода.

— О-о! — оцени я веднага Чали. — Каква девойка, като писта на летище! Слушай, къде беше по-рано? Щяхме да се полюлеем на люлката!

Нела разтвори дебелите си устни, сякаш се готвеше да се нацупи, но тя просто така се усмихваше.

— И сега не е късно. Но ти си болнав, къде си се засилил?

— Корем върху корем — и всичко ще разберем — израпортува Чали. — Или ти се страхуваш от мен?

— Та колко е мъжкото у теб? — измери го с поглед Нела.

— Ще се убедиш, ако не се боиш! — отряза я Чали. — Я по-бързо започвай да миеш пода, за да видя фасадата!

— Да се гледа е позволено, правим го даром — благодушно кимна Нела и хвърлила мокрия парцал до първото легло, се наведе да мие. А може би съвсем не бе болен този човек? По външността му не можеше да се съди, а върху лицето му нямаше и следа от преживени вътрешни болки. Или той благодарение на силната си воля се държеше мъжки, показвайки им себе си за пример, какъвто досега нямаше в стаята, но който именно е нужен в нашето време? Павел Николаевич го гледаше със завист.

— А какво ви е? — попита тихо Русанов, така че само Чали да го чуе.

— На мен ли? Полипи!

Никой от болните не знаеше какво е това полипи, но някои от тях също ги имаха.

— А не ви ли боли?

— Щом ме заболя, веднага дойдох. Да се отреже? Моля! Защо да се отлага?

— А къде? — с голямо уважение разпитваше Русанов.

— Изглежда, на стомаха! — безгрижно отговори Чали и отново се усмихна. — С една дума, ще се наложи да го поскъсят. Ще изрежат три четвърти.

Удари се с ръба на дланта си по корема и се намръщи.

— И после? — учуди се Русанов.

— Нищо. Ще се приспособя! Само водката да влиза!

— Но вие толкова чудесно се държите!

— Мили съседе — поклати добрата си глава с добродушните очи и зачервения нос Чали, — за да издържиш, не трябва да се разстройваш. Който малко умува, този малко тъгува. И теб те съветвам да правиш същото!

Ахмаджан тъкмо идваше с дъската, служеща за плот. Поставиха я между леглата на Русанов и Чали и седнаха.

— Съвсем като културни хора — зарадва се Ахмаджан.

— Запалете светлината! — изкомандва Чали.

Когато лампите светнаха, стана още по-весело.

— А кой ще бъде четвърти?

Но желаещ да попълни бройката за карето не се намираше.

— Нищо, вие засега в общи линии ще ни обясните — Русанов се ободри. Вече седеше, спуснал краката си на пода като здрав човек. Когато обръщаше главата си, вече не усещаше болката в шията си толкова остра както вчера. Шперплатовата дъска, поставена между двете легла, приличаше на малка игрална маса, осветена от веселата светлина на лампата. Черните и червените фигури се открояваха върху бялата полирана повърхност на картите. Може би наистина трябваше като Чали да се отнася към болестта си и ще успее да се отърве от нея? Защо да се разкисва? Защо през цялото време трябва да се оставя на мрачните мисли да го тормозят?

— Какво още чакаме? — нетърпеливо попита Ахмаджан.

— Такааа. — С бързината на кинолента прехвърляше колодата между пръстите си Чали: ненужните вляво, а нужните — вдясно. — Участват картите от деветка до асо. Градацията е — спатия, каро, купа, пика. — Показа ги на Ахмаджан и попита: — Разбра ли?

— Тъй вярно, разбрах! — с голямо удоволствие отговори Ахмаджан.

Като огъваше и вадеше карти от отделената за игра колода, а после отново я разбърка, Максим Петрович заобяснява по-нататък:

— На ръка се раздават по пет карти, останалите остават в тестето. Сега трябва да се разбере степенуването на комбинациите. Започва се от една двойка — той показа, — две двойки. Цветна кента се получава от пет поредни карти от различни бои. Така. И така. По-нататък — тройка. Фул…

— Кой е Чали? — попитаха от вратата.

— Аз.

— Имате посещение. Жена ви.

— Ас чантичка ли е? Добре, братлета, почивка.

И бодро се запъти към вратата.

В стаята стана тихо. Ахмаджан се върна на леглото си. Нела миеше бързо и се налагаше всички да вдигнат краката си.

Павел Николаевич също легна. Продължаваше да усеща върху себе си втренчения поглед на Бухала като упорита болка в главата си. За да се отърве от нея, попита:

— А на вас, другарю, какво ви е?

Но мрачният старец не промени позата си, сякаш не бе чул никакъв въпрос. Продължаваше да гледа с кръглите си тютюневочервени големи очи. Павел Николаевич заразглежда гланцираните карти и тогава чу глухия глас:

— Същото.

Какво „същото“? Невежа!… Павел Николаевич не погледна към Бухала, а легна по гръб и се замисли.

Заради пристигането на Чали и картите бе забравил за вестниците, които очакваше. Днес бе паметен ден. Много важен ден — по днешния вестник можеше да се разберат много неща за бъдещето. А бъдещето на страната е и твое бъдеще. Дали целият вестник ще бъде в траурна рамка? Или само първата страница? Портретът — на цялата страница ли или на три четвърти от нея? С какво заглавие ще бъде уводната статия? След февруарските промени това ще има особено значение. Ако бе на работното си място, Павел Николаевич би могъл да попита някого, но тук, в клиниката, единствено можеше да разбере от вестника. Нела пъхтеше между леглата, защото пространството бе тясно за снагата й, но бързо успя да свърши и й остана само пътечката между редиците легла.

Точно тогава се появи Вадим, който се връщаше от рентгена и внимателно стъпваше с болния си крак. Именно той носеше вестника.

Павел Николаевич го повика:

— Вадим, елате при мен. Седнете.

Вадим се замисли за миг, но свърна към Русанов и седна на леглото му, придържайки крачола, за да не дразни болното място.

От пръв поглед Русанов разбра, че Вадим е прелиствал вестника, защото не бе сгънат както трябва. Още щом го взе, Павел Николаевич видя, че няма нито траурна рамка, нито портрет на първа страница. Като прехвърляше нетърпеливо страниците, той и по-нататък не откри никакъв портрет, нито рамка, а и въобще никаква уводна?!

— Нищо ли няма? — обърна се слисан към Вадим, като се страхуваше да попита какво именно липсва.

Почти не познаваше Вадим. Макар и той да бе партиен член, но тъй като не бе ръководен кадър, а тесен специалист, на Русанов му бе невъзможно да разбере какви мисли се въртят в главата на Зацирко. Но веднъж Вадим доста обнадежди Русанов: разговорът случайно се завъртя около изселените нации и Вадим, вдигнал глава от своята книга по геология, погледна към Павел Николаевич, вдигна рамене и му каза тихо: „Значи е имало нещо. Просто така няма да ги изселят.“

Именно с тази правилна фраза Вадим се бе проявил като умен и непоколебим човек.

И, изглежда, Павел Николаевич не бе се излъгал! Сега не се наложи да обяснява на Вадим за какво става дума; той самият бе търсил това, което интересуваше и Русанов. И показа долната част на страницата, на която Павел Николаевич не бе обърнал внимание.

Обикновена статия, неотделена в каре; просто статия на някакъв академик; и не за втората годишнина; не за всенародната скръб; не за това, че е „жив и вечно ще живее“! А просто „Сталин и въпросите на комунистическото строителство“.

И само „въпросите“? Строителство? Защо строителство? Така може да се пише и за защитата на природата! А къде са военните победи? А къде е философският гений? А Корифеят на Науките? А всенародната обич?

Със сбръчкано чело и страдалчески вид Павел Николаевич погледна през очилата си тъмното лице на Вадим.

— Възможно ли е? — Русанов внимателно се обърна към Костоглотов, но онзи, изглежда, спеше, заел привичната си странна поза. — Преди два месеца само, вие си спомняте, нали? — беше седемдесет и петата годишнина! Всичко си бе както преди — огромен портрет, огромно заглавие — „Великият Продължител“. Нали?

Дори не онази опасност, която грозеше останалите живи, а по-скоро неблагодарността — да, именно неблагодарността! — огорчаваше най-много Павел Николаевич, сякаш бяха плюли на неговите собствени заслуги и безупречност. След като Славата, гърмяща във Вековете, вече бе започнала да дразни някого едва две години След…; след като Най-любимия, Най-мъдрия, онзи, на когото се подчиняваха твоите преки ръководители и ръководителите на всички ръководители, се опитаха да свалят след двадесет и четири месеца, какво остава? Къде е опората? И как може да оздравее сега?

— Знаете ли — много тихо каза Вадим, — че формално наскоро излезе постановление да не се отбелязват годишнините от смъртта, а само от раждането! Но, разбира се, съдейки по статията…

Той мрачно поклати глава.

Също се чувстваше обиден. Преди всичко заради покойния си баща. Помнеше колко много обичаше баща му Сталин! Разбира се, повече от себе си (баща му никога не търсеше облаги за себе си). И повече, отколкото Ленин. И навярно повече, отколкото жена си и синовете си. За семейството си можеше да говори и сериозно, и шегувайки се, но за Сталин — никога! Един портрет на Сталин висеше в кабинета му, друг — в столовата, а трети — в детската. Момчетата от най-малки виждаха над себе си онези гъсти вежди и мустаци, непоколебимото лице, неподвластно на страха и на лекомислените радости, чиито чувства бяха скрити зад блясъка на черните, меки като кадифе очи. Прочитайки първо за себе си всяка реч на Сталин, баща им след това им четеше определени откъси и им обясняваше колко дълбока е мисълта и колко точно е казано, и на какъв прекрасен руски език. След смъртта на бащата Вадим, вече пораснал, започна, да открива, че нито езикът на онези речи е толкова блестящ, нито мислите са толкова ясни, но на глас никога не го каза; мислеше така, но се чувстваше по-добре, когато се възхищаваше — чувство, заложено в него още в детството.

В паметта му още бе ярък денят на Смъртта. Плачеха стари и млади. Девойките бяха с подпухнали очи, а юношите мълком избърсваха сълзите си. Сред морето от сълзи им се струваше, че е умрял не човек, а че се е преобърнал светът; струваше им се, че ако човечеството преживее този ден, то това ще бъде за кратко.

И ето на втората годишнина вече се скъпяха да изразходват черно печатарско мастило дори за траурна рамка. Никой не намери за правилно да каже поне няколко човешки думи: „Преди две години почина…“ За онзи, с чието име на уста като с последна земна дума падаха войниците във великата война.

И не само за това, че бяха възпитавали така Вадим — би могъл и да отхвърли подобен навик, но и защото всички разумни съображения подсказваха, че Великият Покойник трябва да бъде почитан. Той бе ясността и увереността, че утрешният ден няма да излезе от релсите на предишния; той бе извисил науката и учените, освобождавайки ги от нищожните мисли за заплатата и квартирата. А и самата наука търсеше неговата устойчивост и постоянство, за да бъде убедена, че и утре няма да се случат никакви сътресения, че няма да принудят учените да се разсейват, отвличайки ги от висшето им призвание в името на уточняване на това как да бъде устроено обществото, в името на възпитанието на недоразвитите и глупаците.

Вадим едва успя да стигне с болния си крак до леглото.

Тогава се върна Чали много доволен, с пълна чанта.

Прехвърляйки продуктите в шкафчето си, което се намираше не от страната на Русанов, а от другата, той скромно се усмихна:

— Трябва да се хапне през последните дни! А след това с орязания стомах е неизвестно накъде ще ме завее вятърът!

Русанов не можеше да се нарадва на присъствието на Чали. Това се казва оптимист!

— Мариновани доматчета… — продължаваше да вади от чантата си Чали. Направо с пръсти взе от буркана един домат, пъхна го в устата си и примижа от удоволствие: — Чудо! Телешко… Добре опечено… — отхапа и отново примижа. — Златни женски ръце!

Мълчаливо, с гръб към стаята, макар Русанов да успя да види, той пъхна в шкафчето половинка водка и му намигна.

— Значи вие сте тукашен? — попита Павел Николаевич.

— Неее… Идвам по време на командировки.

— Но жена ви е тук?

Но Чали не го чу, защото вече крачеше към вратата с празната чанта.

Когато се върна, отново отвори шкафчето, примижа, хапна още един домат, затвори буркана и го върна обратно.

— Та на какво се бяхме спрели? Да продължим.

Ахмаджан по време на отсъствието на Чали бе успял да намери четвърти — един млад казах, и разгорещено му обясняваше на леглото си на руски и с жестове как нашите, руснаците, били турците (вчера вечерта бе ходил в другото здание на болницата и бе гледал филма „Превземането на Плевен“). Сега и двамата се приближиха до дъската между леглата и Чали, още по-весел, с бързи, ловки движения на ръцете си разбъркваше картите, показвайки им какво трябва да запомнят.

— Бяхме стигнали до фула, така ли? Това става, когато имаш тройка аса и двойка попове. Разбра ли, чечмен49?

— Бях такъв преди постъпването ми в армията — отговори, без да се обижда, Ахмаджан.

— Добре. Следващата е кульорът. Когато имаш пет карти от една боя. По-нататък — каре, когато имаш четири еднакви, а петата е от друга боя. Малък покер има при кент от девет до поп от една боя. Ето така или така… А голям покер…

Всичко не стана ясно, но Максим Петрович обеща, че по време на играта ще дообясни. И най-главното бе, че говореше с такъв задушевен тон, който стопли дори Павел Николаевич. Въобще не бе се надявал, че може да срещне тук такъв симпатичен, такъв предразполагащ човек! Седяха като сплотен колектив; можеха да седят така с часове и всеки ден; а току-виж не останало време да мисли за болестта. А и защо да мисли и за другите неприятности? Колко прав бе Максим Петрович!

Тъкмо Русанов се канеше да каже, че докато не усвоят както трябва играта, не бива да играят на пари, когато отново някой попита от вратата:

— Кой е Чали?

— Аз.

— Имате посещение. Жена ви.

— Тю, курва! — беззлобно подхвърли Максим Петрович. — Казах й да не идва в събота, а в неделя. Не може да изчака!… Извинявайте, братлета.

И отново играта се развали. Максим Петрович излезе, а Ахмаджан и казахът взеха картите, за да се поупражняват.

И отново си спомни Павел Николаевич за подутината и за пети март; и отново почувства неодобрителния поглед на Бухала, а когато се обърна, видя и отворените очи на Хищника.

Костоглотов въобще не бе спал през това време и когато Русанов и Вадим прелистваха вестника и си шепнеха, той чуваше всяка дума и нарочно не отваряше очи. Беше му интересно какво ще си кажат и какво ще отговори Вадим. Сега не бе нужно да разлиства вестника, защото всичко му бе станало ясно.

Сърцето му биеше. Удряше се сърцето му в чугунена врата, която никога не биваше да се отвори, но въпреки това се чуваше скриптене! И падаха първите струпеи от ръждата на ключалката.

На Костоглотов му бе невъзможно да си представи чутото от волнонаемните тогава, когато на този ден преди две години плачеха и стари, и млади и светът изглеждаше непоправимо осиротял; бе му невъзможно да си представи, защото помнеше какво се случи тогава при тях: не ги изведоха на работа, не отвориха вратите на бараките, а ги оставиха вътре заключени. Бяха изключили дори и високоговорителите, намиращи се извън зоната. Всичко, взето заедно, ясно им подсказваше, че началството е разстроено; че се е случило нещо непоправимо. А бедата за началството означаваше радост за арестантите! На работа не трябва да ходиш, лежи си на нара, яж си дажбата! Отначало си доспаха, после се учудиха, после подрънчаха на китарите и бандурите50, ходеха от една група при друга, за да разберат какво става. В каквито и дупки да се намират арестантите, все едно истината достига до ушите им, винаги! — независимо дали от кухнята или от други канали. И се разнесе! Отначало боязливо, но все по-високо: „Момчета! Изглежда, Людоеда е изпружил нозете…“ „Не говори! Никога няма да повярвам!“ „Отдавна трябваше!!!“ И смях! По-силно удрят по китарите, по-силно удрят по балалайките! Но цяло денонощие не отварят бараките. А на следващото утро (в Сибир все още е ужасен студ) строяват целия лагер. Майорът, двамата капитани и лейтенантите — всички са тук. Едва държащ се на краката си от скръб, майорът обявява:

— С дълбоко прискърбие… вчера в Москва…

И просветнаха, само дето открито не показваха ликуването си, остроскулите, груби, тъмни арестантски подобия на лица. Забелязал зараждащите се усмивки, майорът извън себе си изкомандва:

— Шапки долу!

И у стотиците мъже се появи усещането, че стъпват на острие: още е рано да не свалят шапките, а вече е много обидно да изпълнят заповедта. Но изпреварвайки всички, лагерният шут, роденият хуморист свали от главата си шапката „сталинка“, направена от изкуствена кожа, и я подхвърли във въздуха! Изпълни командата!

И стотиците мъже също ги хвърлиха!

Й се задави от ярост майорът.

И след всичко това Костоглотов едва сега узна, че са плакали стари и млади и че светът е изглеждал осиротял…

Чали се върна още по-весел и отново с пълна, но вече друга чанта. Някой се усмихна, а Чали се надсмя над себе си пръв:

— Какво да правиш с женорята? Ако това им доставя удоволствие? И защо да не ги утешиш? Кому ще навредиш?

Каквато и красавица да е, все едно очаква да я…

Разсмя се, увличайки и останалите. Не можа да се удържи и Русанов, възхитен от постъпката на Максим Петрович.

— Но коя все пак от двете е съпругата? — едва успя да изрече Ахмаджан.

— Не ме питай, братче — уморено отговори Максим Петрович, заел се с преместването на продуктите от чантата в шкафчето. — Нужна е реформа в законодателството. При мюсюлманите е измислено по-хуманно. Ето, от август разрешиха абортите и колко лесно стана! Защо жената да живее самотна? Поне веднъж в годината да идваше някой мъж. А и за командированите е повече от удобно: във всеки град ги чака стая с пилешка супа.

Отново сред продуктите се мярна бутилка. Чали притвори вратичката на шкафчето и отнесе празната чанта. Изглежда, не глезеше особено тази жена, защото веднага се върна. Спря на пътечката между двете редици легла, където обичаше да стои Ефрем, почеса се по тила (косите му бяха нещо средно между лен и овесена слама) и се обърна към Русанов:

— Да хапнем ли, съседе?

Павел Николаевич съчувствено се усмихна. Общият обяд закъсняваше, а и не изпитваше особено желание да яде от него сега, след като бе видял с какво удоволствие Максим Петрович преместваше всеки продукт в шкафчето си. А и у самия Максим Петрович имаше нещо приятно, което го примамваше да седне с него.

— Съгласен — покани го Русанов да дойде на неговото легло. — Аз също имам някои неща…

— А чашки? — наведе се Чали, премествайки с ловки ръце върху шкафчето на Павел Николаевич буркани, консерви и завити продукти.

— Но нали не е позволено! — поклати глава Русанов. — При нашите болести абсолютно се забранява…

За месеца, който бе прекарал тук, никой дори не би се осмелил да си помисли за алкохол, а за Чали това явно бе дивотия.

— Как се казваш? — коленичи пред Русанов той.

— Павел Николаевич.

— Паша! — Чали с приятелски жест сложи ръката си върху рамото на Русанов. — Ти не слушай лекарите! Те и лекуват, и погубват. А ние трябва да живеем, да въртим опашка!

Обикновеното лице на Максим Чали светеше от дружелюбие. А бе събота. Всички процедури бяха отложени до понеделник. Отвъд прозорците валеше дъжд, който отделяше като стена Русанов от неговите близки и приятели. А във вестника нямаше траурен портрет и утайката на обидата оставаше в душата. Светеха ярко запалените по-рано лампи. Вечерта отново щеше да бъде дълга, а с този наистина приятен човек можеше сега да пийне, да замези, а след това да поиграе и покер. (Това ще бъде такава новина за приятелите на Павел Николаевич: покер!)

А ловкият Чали вече държеше бутилката в ръцете си. И все така коленичил, махна тапата и наля по половин чаша. Едва тогава се изправиха.

Като истински руснак Павел Николаевич пренебрегна и неотдавнашните си страхове, и забраните, и заръките; единствено му се искаше да прогони тъгата от душата си и да почувства парещата топлина на водката.

— Да бъдем здрави! Наздраве, Паша! — Лицето на Чали стана тържествено строго. — Който иска, да мре, а ние с теб ще живеем!

Изпиха чашите до дъно. За времето, прекарано в болницата, Русанов бе отслабнал и не бе пил нищо с изключение на слабото червено вино. Водката веднага го парна, разля се по вените, убеждавайки го, че няма защо да си мъти главата, че и в раковото живеят хора и излизат изцелени.

— И много ли болят тези… полипи? — попита той.

— Болят… А аз не се предавам!… Паша! Не може да ти стане по-зле от водката, разбери! Водката лекува от всички болести. Аз и преди операцията ще пийна спирт, как си мислиш? Видя бутилката… Защо спирт, ще попиташ? Защото веднага се приема от организма и излишна вода не остава. Хирургът ще преобърне стомаха, а нищо няма да намери — всичко ще бъде чисто! А аз — пиян!… Та и ти самият си бил на фронта, знаеш — преди атака — водка… Бил ли си раняван?

— Не.

— Провървяло ти е!… А аз два пъти… Тук и тук…

В чашите имаше отново два пъти по сто.

— А може би повече не трябва — меко се възпротиви Павел Николаевич. — Опасно е.

— Кой ти е втълпил, че е опасно? Вземи си доматче! Ах, доматчета!

И наистина имаше ли значение дали сто или двеста грама, след като вече бе отпил? Каква разлика може да съществува, ако на днешния ден е умрял велик човек, за когото вече не споменават? Именно в памет на Стопанина гаврътна и следващата чаша Павел Николаевич като на помен. Намръщи се от силната водка и опита от доматите. Слушаше съчувствено какво говори Максим.

— Ах, доматчета червенички! — възторгваше се Максим. — Тук килограмът е рубла, а в Караганда — тридесет. И как ги разграбват!

А да ги закараш, не позволяват. Да ги таксуваш като багаж — също. Защо не може? Кажа ми защо не може?…

Максим Петрович се развълнува. Широко отворените му очи блестяха; в тях се четеше напрегнатата мисъл, свързана с търсенето на смисъла на битието.

— Влезе при началника на гарата човече, облечено в старичко сако: „Искаш ли да живееш началник?“ Онзи грабва телефона, мисли, че са дошли да го убиват… А човечето слага на масата три хартийки. Защо не може? Как така не може? Ти искаш да живееш и аз искам! Заповядай да приемат моите кошници като багаж! И животът побеждава, Паша! И пътува влакът, който се нарича „пътнически“, а целият е „доматен“; вагоните — наблъскани с кошници. На кондуктора слагаш в лапата, на контрольора — също; след границата — нови контрольори; на тях също буташ.

Русанов усещаше, че главата му се върти; затопли се от водката и се почувства по-силен от болестта. Но му се струваше, че Максим говори несвързани неща… Което бе в разрез…

— Това е в разрез! — запъна се Павел Николаевич. — Защо?

Не е добре…

— Не е добре? — учуди се Чали. — Вземе си от осолените краставички! От патладжана!… В Караганда е написано черно на бяло: „Въглищата са Хлябът ни.“ Е, става дума за промишлеността. А домати за хората няма. Ако не ги донесат деловите хора — няма да има. Дават по двадесет и пет за кило и благодарят за това, че са видели домати. Нямаш представа какви тарикати са се навъдили в Караганда! Устройват навсякъде засади от десетки тъпи пазачи! Вместо да ги накарат да натоварят четиридесетина вагона с ябълки, ги разпращат по пътищата и пътеките в степта, за да хванат всеки, който се опита да внесе ябълки в Караганда! Да спрат с всички средства „спекулантите“! И дежурят онези денонощно!

— Ти какво? — огорчи се Павел Николаевич.

— Какво аз? Аз, Паша, с кошници не пътувам, а с чанта, с куфарче. Майори и подполковници чукат на гишето: командировъчното свършва! А билети няма! Няма!… А аз не си правя труда да моля касиерката, аз винаги ще успея да замина. Знам къде мога да намеря билет на всяка гара — тук ще се обърна към онзи, който разнася чай, там — към лелята при гаровия гардероб. Имай предвид, Паша, че животът винаги побеждава!

— А ти какво работиш?

— Аз, Паша, съм техник. Макар да не съм завършил техникум.

А иначе съм агент. Работя там, където дават мангизи. Секне ли монетният поток, се премествам на друго място. Разбра ли?

Не му се харесваше особено разговорът на Павел Николаевич; някак си се отклоняваше в съвсем друга посока, но Максим бе толкова добър, весел човек — първият такъв за цял месец, че душа не му даваше да го обиди.

— А това добре ли е? — попита съвсем отмалял Русанов.

— Добре е, добре! — успокои го Максим. — Вземи си и от телешкото. Сега и твоя компот ще отворим. Паша! Веднъж живеем, а защо да живеем зле? Трябва да живеем добре, Паша!

Павел Николаевич не можеше да не се съгласи с Максим. Само че…

— Разбираш ли, Максим, това се осъжда… — напомни му Павел Николаевич.

— Зависи, Паша — поверително му отговори и Максим, хванал го за рамото. Зависи откъде ще се погледне. И къде.

В окото прашинка и сълзи, а някъде половин аршин и…

Чали се разсмя и удари Русанов по коляното. Павел Николаевич също не можа да се удържи и последва примера на новия си приятел.

— Значи и ти знаеш тези стихове!… Цял поет си, Максим!

— А ти? Ти какво работиш?

Колкото и приятелски да протичаше разговорът, Павел Николаевич веднага се изпъна и стана сериозен.

— Отговарям за кадрите.

Скромничеше — разбира се, че постът му бе къде по-отговорен.

— А къде?

Павел Николаевич каза.

— Слушай! — зарадва се Максим. — Трябва да уредим един добър човек! Не се безпокой, вносът за встъпване ще бъде такъв, какъвто се полага!

— Но ти… Как можа да си помислиш! — обиди се Павел Николаевич.

— А какво да мисля? — Чали бе поразен и в очите му отново се мярна познатият блясък, който говореше, че Максим отново търси смисъла на живота. — Ако кадровиците не вземат, с какво ще живеят? Как ще възпитават децата си? Ти колко деца имаш?

— Вестничето освободи ли се? — чуха над себе си неприятен глас.

Беше Бухала с отеклите очи, който се бе дотътрил неусетно от ъгъла си.

Оказа се, че Павел Николаевич седи на вестника.

— Моля, моля! — обади се Чали, издърпвайки вестника. — Отмести се, Паша! Вземи, бащице!

Шулубин взе вестника и искаше да си върви, но го задържа Костоглотов. Както Бухала мълчаливо гледаше всички, така и Костоглотов се взря в него. Кой би могъл да бъде този човек с такова странно лице?

С безцеремонността, привична и при първите арестантски срещи, когато можеш да попиташ някой непознат за всичко, без да променя позата си, Костоглотов попита:

— Бащице, а ти какво работиш, а?

Шулубин извърна към него цялото си тяло и го погледна, без да мига. Завъртя главата си, сякаш яката го стягаше, но под халата си нямаше никаква риза и отговори:

— Библиотекар съм.

— А къде? — зададе веднага втория си въпрос Костоглотов.

— В селскостопанския техникум.

Без самият да знае защо — навярно заради неприятния поглед, у Русанов се появи желание по някакъв начин да постави Бухала на мястото му. А може би това се дължеше на изпитата водка. Павел Николаевич подвикна по-високо и по-лекомислено, отколкото трябваше:

— Разбира се, безпартиен?

Бухала го погледна и мигна, сякаш не вярваше, че някой може да му зададе такъв въпрос, и изведнъж отвори уста:

— Напротив.

И се запъти към леглото си.

Вървеше някак неестествено. Сякаш някъде нетърпимо го болеше. По-скоро куцаше. Полите на халата, изглежда, му пречеха, защото той приличаше на голяма птица, чиито криле са подрязани неравно, за да не може да излети.

(обратно)

Глава 24 Преливане на кръв

Костоглотов седеше на камъка до градинската пейка и се приличаше. Ботушите му пречеха да заеме по-удобна поза. Бе провесил ръцете си, които опираха в земята. Бе навел главата си. Грееше се, облечен в сивия, разкопчан този път халат, неподвижен като самия камък. Гърбът му се затопли, а той продължаваше да седи, без да мръдне, радвайки се на мартенската топлина. Не мислеше за нищо. Можеше дълго да седи така, търсейки в слънчевите лъчи онова, което не бе получил преди от хляба и супата.

Отстрани изглеждаше така, сякаш не дишаше.

Дебелата сестра от първия етаж, огромна жена, прогонила го преди време от коридора, за да не накърнява стерилността, обичаща семките, се приближи до него и с добродушния глас на продавачка на пазар му подвикна:

— Чичо!

Костоглотов вдигна глава и замижал от слънчевите лъчи, я заразглежда.

— Върви в превързочната. Докторът те вика.

Така бе свикнал с каменната си поза, толкова го мързеше да се движи, че прие думите й като съобщение, че трябва да върши някаква безкрайно неприятна работа!

— Кой доктор? — намръщи се той.

— Който трябва! — повиши глас сестрата. — Не съм длъжна да ви събирам по градината! Казали са, значи трябва да се върви.

— Но на мен няма какво да ми превързват. Навярно не се отнася за мен — опъна се Костоглотов.

— За теб, за теб! — продължаваше невъзмутимо да бели семки тя. — Нима човек може да те сбърка с друг теб, дългокракия жерав? Един си ни такъв.

Костоглотов въздъхна, опъна краката си и опирайки се с ръце, лъхтейки, започна да се изправя.

Сестрата го гледаше неодобрително.

— Все се разхожда, силите си не пести. А трябваше да лежи.

— Ух, сестричке — въздъхна Костоглотов.

Тръгна по пътечката. Бе забравил войнишкия си колан. От военната стойка не бе останало нищо; вървеше прегърбен, с увиснали рамене.

Вървеше към превързочната, очаквайки нова неприятност, готов да се отбранява, макар и самият да не знаеше от какво.

В превързочната го очакваше не Ела Рафаиловна, която вече десет дни заместваше Вера Корнилиевна, а млада пълна жена с приятно румени бузи, които говореха за дама, пращяща от здраве. Виждаше я за пръв път.

— Вашата фамилия? — посрещна го още на прага тя.

Макар вече слънцето да не блестеше в очите му, Костоглотов я гледаше недоволно примижал. Опитваше се да разбере какво го очаква и не бързаше да отговори. Понякога бе добре да скрие фамилията си, а понякога дори и да излъже; но сега не знаеше как да постъпи.

— Фамилията ви, питам? — повтори въпроса си лекарката, разголила до лактите налетите си ръце.

— Костоглотов — отговори неохотно той.

— Къде се губите? Бързо се събличайте! Елате тук! Легнете!

Едва сега Костоглотов си спомни и разбра веднага, че ще му преливат кръв! Бе забравил, че и това правят в тази превързочна. Но първо той нямаше намерение да нарушава принципа си: чужда кръв не искам, моята не давам! Второ, това нахакано женище, сякаш самото се бе напила с донорска кръв, не му вдъхваше никакво доверие. А Вега бе заминала. Отново нов лекар, нови навици, нови грешки! И кой дявол върти нещата?! Никакво постоянство!

Той потиснат свали халата си, потърси къде да го закачи; сестрата му показа, а той през цялото време не преставаше да мисли по какъв начин да се отърве. Свали и горнището на пижамата и също го закачи. Сложи в ъгъла ботушите си (тук, на първия етаж, и пред кабинетите имаше сандъче за обувките). Запъти се бос по покрития с линолеум под към високото меко легло. Все още не бе намерил нужния повод, но бе убеден, че след миг ще го измисли.

На блестящ стоманен статив над леглото, което повече приличаше на зъболекарски стол, се намираше апаратът за преливане на кръв: гумени маркучета, стъклени тръбички, в една от които имаше вода; на същата стойка имаше и няколко кръгли поставки за ампули с различна големина: от половин литър, от четвърт и по-малки. Бе запушена ампулата от сто и двадесет и пет грама; бе пълна с кръв, а върху стъклото бе залепен етикет с групата на кръвта, фамилията на донора и датата, когато е дал кръв.

По стар навик да зяпа където не е позволено, докато лягаше на високото легло, Костоглотов прочете етикета и преди да положи главата си на твърдото възглаве, веднага обяви:

— Ха! Двадесет и осми февруари! Кръвта е стара. Не бива да се прелива.

— Що за разсъждения! — възмути се лекарката. — Какво разбирате от консервация? Кръвта може да се съхрани и повече от месец!

Дори сърдитото й лице си оставаше румено. Оголените до лактите ръце бяха пълни и изглеждаха с настръхнали косъмчета, но явно това не бе от студа. Именно те, кой знае защо, убедиха Костоглотов да не се примирява.

— Навийте ръкава и сложете спокойно ръката си! — изкомандва лекарката.

Тя втора година се занимаваше с преливане на кръв и досега не помнеше болен, който да не е подозрителен: всеки се държеше така, сякаш имаше кралска кръв, и се страхуваше да я подмени с друга; винаги чуваше мънкане: цветът не е същият, групата е друга, датата е с изтекъл срок, прекалено студена е кръвта; а имаше и такива, които направо питаха: „От тази лоша кръв ли преливате?“ „А защо лоша?“ „На етикета е написано «да не се пипа».“ „Но това е, защото е била определена за някого, но след това преливането не се е осъществило.“ Болният позволява да му сложат системата, но продължава да мънка: „Значи се е оказала некачествена.“ Единствено нейната решителност й помагаше да разсейва тези глупави подозрения. А и винаги бързаше, защото нормата й, свързана с преливането на кръв на различни пациенти, бе доста голяма.

Но и самият Костоглотов се бе нагледал тук, в клиниката, и на кървави подутини, и на пуквания на вени след преливане на кръв и затова никак не искаше да се доверява на тези розови пухкави ръце. Беше му по-скъпа от всички останали неговата кръв, измъчена от рентгена. А когато човек има лоша кръв, се отказват да го лекуват и толкова по-добре!

— Не! — мрачно отказа той и не нави ръкава си. — Вашата кръв е стара, а и днес не се чувствам добре.

Знаеше, че никога не бива да изтъква две причини, а винаги една, но този път се получи от само себе си.

— Сега ще проверим кръвното — не се смути лекарката, а сестрата й подаде апарата.

Лекарката бе съвсем нова в клиниката, а сестрата бе срещал, макар и да не му се бе налагало да контактува с нея. Бе млада жена, но висока на ръст, мургава и с японски разрез на очите. Прическата й бе толкова сложна, че нито шапка, нито триъгълна забрадка можеше да сложи върху нея, и затова всеки кичур бе завързан с парченце бинт; това означаваше, че идваше петнадесет минути по-рано, за да приготви причудливата си прическа.

Олег с интерес разглеждаше нейната бяла корона, опитвайки се да си представи прическата на момичето без тези бинтове. Главното лице, с което трябваше да се бори, бе лекарката; затова бе нужно, без да се отвлича, да възразява и да се дърпа, а той губеше златно време, зает с разглеждането на момичето с японските очи. Както всяко младо момиче, именно защото е младо, сестрата бе цяла загадка; самата тя го осъзнаваше при всяко обръщане на главата си.

През това време стегнаха ръката на Костоглотов с маркучето, което приличаше на черна змия, и определиха, че кръвното налягане е нормално.

Тъкмо се канеше да изстреля следващия си аргумент против преливането на кръв, когато вратата се отвори и съобщиха на лекарката, че я търсят по телефона.

Тя излезе, сестрата заприбира апарата за кръвното, а Олег продължаваше да лежи по гръб.

— Откъде е докторката? — попита той.

Всяка мелодия на гласа също напомняше за вътрешната тайна на момичето и сестрата го почувства; отговори, заслушана в собствения си глас:

— От пункта за преливане на кръв.

— А защо донасят стара кръв? — реши да провери за всеки случай подозренията си Олег.

— Тази не е стара — плавно поклати глава сестрата и се отдалечи.

Тя бе напълно убедена, че всичко, което е необходимо да знае, го знае.

А може би и наистина бе така.

Слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата на двата прозореца, а част от тавана бе заета от голямо слънчево петно, което видимо се бе образувало от отразени от някой от лъскавите предмети лъчи. В кабинета бе особено светло, чисто и тихо.

Вратата, която се намираше зад гърба на Олег, се отвори, но влезе не лекарката, а някой друг.

Влезе почти безшумно, без да разкрива с почукването на токчетата своето „аз“.

И Олег се досети.

Никой друг не ходеше така. Само тя липсваше в тази стая.

Вега!

Да, беше тя. Убеди се, когато попадна в полезрението му. Влезе така, сякаш съвсем случайно.

— Къде бяхте досега, Вера Корнилиевна? — усмихна се Олег.

Попита тихо, с почти щастлив глас. И не седна на високото легло, макар да не бе привързан към него.

В кабинета стана още по-светло, по-чисто и по-тихо.

Вега също имаше приготвен въпрос, който зададе също усмихвайки се:

— А вие отново ли се бунтувате?

Но вече почувствал, че съпротивителните му сили отслабват, наслаждавайки се на факта, че лежи и никой не е в състояние да го накара да слезе, Олег отговори:

— Аз? Не, аз вече се набунтувах… Къде бяхте? Повече от седмица…

Бавно, сякаш диктуваше на несхватливо дете непривични за него слова, тя обясни, почти надвесена над Олег:

— Пътувах, за да основа онкологични пунктове. Водих противоракова пропаганда.

— Някъде на края на света?

— Да.

— И повече няма да ходите?

— Засега не. А вие зле ли се чувствате?

Имаше нещо в очите й: може би това бе внимание, първа непроверена тревога… Очи на лекар.

Очите й бяха светлокафяви — цвят, който се получава, когато в чаша кафе налееш два пръста мляко. Впрочем Олег отдавна не бе пил кафе и бе забравил точно какъв цвят има, но това не му пречеше да приеме, че погледът на Вега е повече от приятелски!

— Нищо особено. Навярно стоях повече, отколкото е необходимо, на слънце… Седях, седях, едва не заспах.

— Но на вас слънцето ви е противопоказно! Нима не разбрахте тук, че подутините не бива да се излагат на слънчевите лъчи?

— Мислех, че това се отнася само за грейките.

— Още повече — за слънцето.

— Значи черноморският плаж за мен е мираж?

Тя кимна.

— Живот!… Все едно да замениш заточението с Норилск51.

Вега повдигна рамене. Това вече бе свръх силите й, но и по-високо от представите й.

Тъкмо сега бе моментът да я попита: а защо излъгахте, че сте омъжена?…

Нима това, че не си омъжена, е такова унижение?

Попита:

— А защо ме измамихте?

— За какво?

— Имам предвид нашата уговорка. Обещахте, че самата вие ще ми преливате кръв и няма да ме предадете в ръцете на никакъв практикант.

— Тя не е практикант, а специалист. Когато такива като нея идват, ние нямаме право да… Но тя вече замина.

— Как така замина?

— Извикаха я.

О, въртележка! В нея само можеше да намери спасение от самата въртележка!…

— Значи вие?…

— Аз. А коя кръв ви се е сторила стара?

Той показа.

— Тя не е стара. А и не е предназначена за вас. Ще ви прелеем двеста и петдесет. Ето — Вера Корнилиевна донесе шише от другата масичка и му го показа: — Проверете.

— Ех, Вера Корнилиевна, просто животът ми е толкова окаян, че не мога да вярвам в нещо, без да съм го проверил. Мислите ли, че не се радвам, когато не се налага да проверявам?

Толкова уморено изрече думите, сякаш бе на смъртно легло. Но не можа да се откаже от проверката. Успя за миг да прочете: „Група I. Ярославцева, И.Л. 5 март.“

— О! Пети март — напълно ме устройва! — оживи се Олег. — Това дори ни е полезно.

— Накрая разбрахте, че е полезно. А колко спорихте!

Не бе разбрала нищо. Е, добре.

Той нави ръкава си над лакътя и свободно положи дясната ръка до тялото си.

Наистина в това се състоеше единственият недостатък на вечно подозрителното му внимание: след споровете да се довери безрезервно. Сега знаеше, че тази ласкава жена, сестра на въздуха, с тихи движения няма да направи никаква грешка.

Лежеше, сякаш си почиваше.

Върху тавана продължаваше да свети голямото слънчево петно. Неизвестно от кой предмет отразено, сега то също му се струваше ласкаво, защото правеше кабинета още по-уютен.

А Вера Корнилиевна коварно издърпа от вената му с голямата игла на спринцовката толкова кръв… После завъртя центрофугата и сложи върху подноса четири конусообразни шишенца.

— А защо четири? — попита само защото бе свикнал навсякъде да пита, макар сега дори да го мързеше да разбере защо.

— Едното е за проверка на съвместимостта, а трите — за проверка на групите.

— Но след като групите съвпадат, защо е необходима съвместимостта?

— За да узнаем дали не намалява серумът на болния от кръвта на донора. Рядко, но се случва.

— Ето какво било! А защо въртите?

— За да отстраним еритроцитите. Всичко трябва да знаете!…

Можеше и да не знае. Олег гледаше слънчевото петно на тавана. Невъзможно е да разбереш всичко. Все едно, ще си умреш глупак.

Сестрата с бялата касинка постави на стойката обърнатото надолу с гърлото голямо ампулообразно бурканче от пети март, след това под лакътя му сложи възглавничка. С червено маркуче пристегна ръката му над лакътя и започна да го надува, следейки с японския си поглед налягането.

Странно, че бе видял в това момиче някаква загадка: бе момиче като хиляди други.

Приближи се Хангард със спринцовка в ръка. Спринцовката бе обикновена, напълнена с прозрачна гъста течност, а иглата бе много странна — тръбичка, а не игла, с триъгълен край; едва ли би уплашила някого при положение, че не се налага да ти я вкарват под кожата.

— Вашата вена се вижда добре — опита се да го успокои Вера Корнилиевна, но веждата й потрепваше, докато търсеше най-подходящото място. И с усилие, с много силно натискане тя вкара чудовищната игла под кожата му. — Готово.

Олег не можа да разбере и други неща: защо бе необходимо да го стягат толкова силно над лакътя, защо в спринцовката имаше течност, която, изглежда, не бе нищо друго освен вода? Можеше да попита, а можеше и сам да се опита да намери отговора; сигурно здравата превръзка на ръката се налагаше, за да не влезе въздух във вената, а кръвта — за да не бликне изведнъж.

А през това време иглата продължаваше да бъде във вената, отслабиха маркучето на ръката му, после го махнаха, самата спринцовка ловко откачиха от иглата тръбичка, изтръсквайки няколкото капчици кръв в легенчето, и после Хангард прикрепи към иглата вместо спринцовката ампулообразното бурканче с чуждата кръв и леко отвъртя капачката.

В стъклената тръбичка на апарата започнаха бавно — едно след друго, да се появяват малки балончета през прозрачната течност.

Заедно с тях се появяваха и въпросите: защо иглата е толкова широка, защо изтръскаха капчиците кръв, откъде се появиха тези балончета? Един глупак може да зададе толкова въпроси, че сто умни да не могат да се справят с тях.

Ако се наложеше да пита, би предпочел да зададе въпрос, отнасящ се до съвсем други неща.

В стаята всичко изглеждаше както преди, светло и празнично.

Нивото на кръвта в бурканчето не спадаше.

— Нужна ли съм ви още, Вера Корнилиевна? — боязливо попита сестрата.

— Не, не сте ми нужна — тихо отговори Хангард.

— Ще прескоча за малко… Може ли за половин час?

— Не сте ми нужна.

Сестрата почти тичешком излезе от стаята.

Останаха двамата.

Балончетата продължаваха бавно да се появяват, но Вера Корнилиевна отново завъртя леко капачката и те изчезнаха.

— Затворихте ли я?

— Да.

— А защо?

— Отново ли искате всичко да знаете? — усмихна му се, но този път поощрително Вера Корнилиевна.

В превързочната бе много тихо. Можеше да се говори почти шепнешком, без никакви усилия. Така му се искаше и на Олег.

— Просто имам проклет характер. Винаги ми се иска да зная повече, отколкото е разрешено.

— Добре е, че все още искате… — забеляза тя. Устните й никога не оставаха равнодушни към онова, което изричаха; с повдигане или спускане на ъгълчетата те подсилваха смисъла на думите, сякаш за да го доизяснят. — След първите двадесет и пет кубика се полага значителна пауза, за да се разбере как се чувства болният — продължаваше да държи с ръката си иглата и леко усмихната, гледаше в очите на Олег, почти надвесена над него. — Как се чувствате?

— В дадения момент прекрасно.

— Не е ли силно казано?

— Не, действително е така. Много повече от „добре“.

— Не ви ли тресе? Не чувствате ли в устата си неприятен вкус?

— Не.

Преливането на кръв ги свързваше, сякаш двамата искаха да излекуват някой трети.

— А въобще как е?

— Въобще ли? — Чудесно бе, че можеха да се гледат дълго един друг в очите съвсем законно, че не бе нужно да отбягват погледа на другия. — А въобще — не много добре.

— Но в какво се крие причината? В какво?

Питаше го като приятел, но заслужаваше да получи удар. И Олег почувства, че сега ще го нанесе. Колкото и ласкав да бе светлокафявият й поглед, вече не можеше да избегне удара.

— Не е много добре в морално отношение. В осъзнаването, че заплащам за живота прекалено скъпа цена. И че дори вие способствате за това и ме мамите.

— Аз?!

Когато двама се гледат, без дори и да имат намерение да отместят погледа си, способността да разгадават се увеличава: виждаш онова, за което само се досещаш; надникнеш ли в дълбочината на очите на другия, сякаш те губят защитната си цветна обвивка и разкриват без думи истината, защото повече не могат да я крият.

— Как Можахте толкова горещо да ме убеждавате, че инжекциите са нужни, сигурна, че аз няма да разбера смисъла им? А и какво има да се разбира? Хормонотерапия…

Бе нечестно от негова страна: да изрече този упрек, без да откъсва погледа си от беззащитните й очи. Но само така можеше да й го каже истински. Погледът й бе безпомощно объркан.

И не доктор Хангард, а Вега отмести погледа си.

Така се оттеглят от полесражението остатъците на разбита от неприятеля рота.

Тя гледаше в бурканчето с кръв, но какво имаше да гледа, след като преливането временно бе спряло?

Отвори капачката. И балончетата отново се появиха. Почивката бе изтекла.

Тя прокара пръсти по гумената тръбичка, надвиснала от апарата, сякаш искаше да помогне на кръвта да стигне по-безпрепятствено до иглата. Подложи памук, за да не се огъва, после с парченце лейкопласт залепи иглата към ръката му; а самата гумена тръбичка сложи между пръстите на свободната му ръка, положена върху гърдите.

Сега вече Вега можеше съвсем да не я държи, да стои до него и да не гледа в очите му.

С мрачно лице тя регулира движението на балончетата и каза:

— Не мърдайте.

И си отиде.

Отиде си не от стаята, а само от кадъра на погледа му. Тъй като не трябваше да мърда, в полезрението му оставаше стойката с приборите, бурканчето с кафявата кръв, светлите балончета, горната част на слънчевите прозорци, отражението на ослепителните лъчи върху тавана.

А Вега не се виждаше.

Но въпросът отпадна като неловко предаден, неопазен предмет.

И тя не го улови.

Олег трябваше да се мъчи над него и по-нататък.

Гледайки в тавана, той започна бавно да мисли на глас:

— Но след като така и така животът е загубен, а споменът, че аз съм вечен арестант, вечен зек живее дори в костите ми; след като съдбата не ми обещава никаква промяна към по-добро и след като съзнателно иска да убие у мен дори и тази възможност, защо е необходимо въобще да се спасява такъв живот? Защо?

Вега чуваше всичко, но бе зад кадъра. Може би така и бе по-добре: бе по-леко да се говори.

— Първо ме лишиха от собствения ми живот. Сега ме лишават и от правото… да продължа себе си. На кого и защо бих могъл да бъда нужен?… Най-големият урод! Да разчитам на милост?… На милостиня?

Вега мълчеше.

А слънчевото петно на тавана сякаш понякога трепваше: контурът му се свиваше, сякаш там също бе скрит въпрос без отговор…

В стъклената тръбичка бълбукаха прозрачните весели балончета. Кръвта в ампулообразното бурканче намаляваше: четвърт от нея вече бе прелята. Женска кръв. Кръвта на Ирина Ярославцева. Девойка? Старица? Студентка?

— Милостиня…

И изведнъж Вега, оставайки невидима, не просто възрази някъде там, зад кадъра, а избухна:

— Но това не е истина!… Нима вие мислите така? Няма да повярвам, че това го мислите в и е?… Проверете себе си! Това е дочуто, това не са собствените ви разсъждения!

Говореше с енергия, която той никога не бе забелязвал у нея по време на разговор; говореше с обидчивост, която Олег не очакваше. Внезапно млъкна.

— А как трябва да мисля? — опита се внимателно да я накара да продължи Олег.

Каква тишина! Дори леките балончета в тръбичката сякаш жужаха.

Бе й трудно да говори! Едва произнесе:

— Длъжен е някой да мисли и другояче! Поне мъничко… А ако всички мислят така, сред кого ще живеем тогава? Защо? И ще бъде ли възможно?

Последния си въпрос тя произнесе отчаяно. И сякаш го тласна със своя вик, за да стигне, събрал всичките си сили, там, където би било възможно спасението.

И като камък от нетърпелива детска прашка — слънчогледово стебло, удължило ръката, дори като снаряд от оръдие с дълга цев от последната фронтова година, снаряд, изсвистял във въздуха — Олег се издигна възбог по немислимата парабола над пустинята на своя живот, после над втората пустиня, за да се пренесе в забравената приказна страна.

В страната на детството! Не можа да я познае веднага. Но след това, когато тя се разкри пред мигащите му, още недолавящи целия й кръгозор очи, той засрамено откри, че и като дете е мислил така, а сега не той на нея, а тя на него бе длъжна да каже и да му разкрие истината.

И още нещо изпълзяваше от килията на паметта му, за да се появи тук заради този случай, и трябваше колкото се може по-бързо да си спомни. И той си спомни.

Спомни си бързо, но заговори бавно:

— През двадесетте години у нас шумен успех имаше книгата на някой си Фридланд, венеролог. Тогава се смяташе за много полезно да се отворят очите на младежта, а и въобще на населението. Бе нещо подобно на профилактична пропаганда по различните въпроси, за които не се говореше гласно. И наистина бе по-добре, отколкото лицемерно да се мълчи. Имаше книга „Зад затворената врата“, а и още една — „За страданията в любовта“. Не ви ли се е налагало… да ги четете? Поне като лекар?

Балончетата продължаваха да бълбукат в стъклената тръбичка. А може би чуваше и дишане, долитащо иззад кадъра.

— Трябва да си призная, че ги прочетох много рано — сигурно съм бил на дванадесет години. Разбира се, тайно от възрастните. Това, което научих, ме опустоши. Имах усещането, че… не ми се иска да живея…

— Чела съм ги — достигна до ушите му като ехо.

— Наистина ли? И вие? — зарадва се Олег. — Такъв последователен, логичен, неотразим материализъм, че… защо да се живее всъщност? Тези точни изчисления в проценти, колко жени изпитват и колко не удовлетворение… Историите за това как жените… търсейки себе си, преминават от една категория в друга… Тази безсърдечна увереност, че всяка психология в семейния живот е вторично и как авторът единствено с помощта на физиологията обяснява всяко „несходство в характерите“… Но вие навярно всичко помните? Кога сте ги чели?

Не отговори.

Не трябваше да разпитва. И въобще навярно прекалено грубо и направо бе се изказал. Но нямаше никакъв опит да разговаря с жени.

Странното бледо слънчево петно на тавана изведнъж се премрежи пред очите му и там заблестяха ярки сребърни точки. По това развълнувано движение, напомнящо кръговете на вода, в която е хвърлен камък, разбра накрая Олег, че загадъчното светло петно на тавана бе просто отблясък на неизсъхнала отвън, под прозореца локва. Отблясък от обикновена локва, в която някой бе стъпил. Усети и лекия полъх на вятър.

Вега мълчеше.

— Простете ми, моля ви! — извини се Олег. Бе му приятно да се извинява пред нея. — Не го казах както исках… — Опитваше се да обърне главата си към Вега, но все едно не успя да я види. — Но нали това унищожава всичко на земята… Нали ако се поддадем на това, ако го приемем…

Сега с радост се връщаше към предишната си вяра и я убеждаваше — нея!

И Вега се върна! Влезе в кадъра и върху лицето й нямаше нищо от отчаянието и резкостта, с които, както му се стори, му бе говорила, а се бе появила привичната за устните й усмивка.

— А аз исках вие да не приемете това. И бях уверена, че няма да го приемете.

Лицето й дори сияеше.

Но това бе момичето от неговото детство, училищната приятелка, как можа да не я познае!

Искаше му се да й каже нещо просто и сърдечно от типа на: „Дай ръка!“ И да стисне пръстите й: колко е добре, че се разговорихме.

Но дясната му ръка бе под иглата.

Да я назове направо: „Вега“ или „Вера“!

Но бе невъзможно.

А през това време кръвта в бурканчето бе останала до половината. Само преди няколко дни тази кръв бе текла в чуждо тяло, със свой характер и мисли, а ето че сега се вливаше в неговото, дарявайки го със здраве, а може би се лъжеше?

Олег следеше движенията на ръцете на Вега: как оправи възглавничката под лакътя му, как прокара пръстите си по гумената тръбичка и леко придвижи връхната подвижна част на апарата.

Искаше му се не просто да стисне тази ръка, а да я целуне.

(обратно)

Глава 25 Вега

Тя излезе от клиниката в празнично настроение и тихо си тананикаше със затворена уста. В светлото си демисезонно палто, вече без боти, защото улиците бяха сухи, тя се чувстваше удобно — струваше й се, че върви така, сякаш е ефирна; можеше да пресече целия град, без да почувства умора.

Вечерта оставяше радостно усещане като слънчевия ден; макар леко да захладня, вече миришеше на пролет. Самата мисъл, че трябва да се качи в претъпкания автобус, бе ужасяваща. Времето предразполагаше към ходене пеша.

И тя се отказа от автобуса.

Най-красивото нещо в техния град бяха кайсиевите дървета по време на цъфтежа. Изведнъж страшно й се прииска непременно да види поне една цъфнала кайсия — просто така, за да си пожелае щастие; там, някъде — зад нечия ограда, макар и отдалеч; този въздушен розов облак не можеше да се сбърка с нищо.

Но бе твърде рано за кайсиите. Дърветата едва бяха започнали да зеленеят: бе онзи момент, когато зеления цвят вече го има, но и сивото по клоните е още доста. Наблизо имаше късче земя, отвоювано от камънака, разкопана с права лопата.

Бе рано.

Винаги забързана, Вера се качваше в автобуса, настаняваше се върху разпокъсаните, със стърчащи пружини седалки или протегнала ръка, се хващаше за дръжката и мислеше: нищо не й се иска да прави; свободната вечер е пред нея, а нищо не й се иска да прави. И противно на всеки разум, часовете на вечерта трябва да се убият по някакъв безинтересен начин, а на сутринта отново, качила се в същия автобус, да бърза за работа.

А днес вървеше бавно и й се искаше да прави много неща наведнъж! Чакаше я много работа вкъщи, трябваше да обиколи магазините, да отиде в библиотеката, да дошие започнатото и още други приятни занимания, които съвсем не й бяха забранени, а кой знае защо досега ги избягваше. Сега й се искаше да се заеме с всичко наведнъж! Но тя продължаваше да върви все така бавно, без да бърза да се захване поне с едно от тях; вървеше, изпитвайки удоволствие от всяка своя стъпка по сухия асфалт.

Минаваше покрай все още отворените магазини, но не влезе в нито един, за да купи онова, което й бе нужно; минаваше покрай афишите, но не прочете нито един от тях, макар да й се искаше сега точно тях да прочете.

Просто вървеше и в това се изразяваше цялото й удоволствие.

И от време на време се усмихваше.

Вчера бе празник, но тя се чувстваше потисната; днес бе обикновен делничен работен ден, а настроението й бе толкова хубаво.

Същността на празника се състои в това да го откриеш в душата си. Твоите затаени и натрапчиви доводи, осмени и непризнати — твоята нишка, на която все още висиш сама, изведнъж се оказва стоманено въже, след като надеждността му се признава и от препатилия, недоверчив и неподатлив човек, увиснал сам той на него.

И като във вагонче на въжена линия, надвиснала над пропастта на човешкото неразбиране, те плавно се плъзгат, повярвали един на друг.

Това просто я възхити! Малко е да знаеш, че си нормална; друго е, когато го чуеш от друг и не от кой и да е, а от него! Искаше й се да му благодари, че го каза така, че се бе запазил такъв след всички опасни рифове, осеяли морето на живота.

Да, трябваше да му благодари, но първо се наложи да се оправдава пред него за хормонотерапията. Отхвърляше Фридланд, но и хормонотерапията. Тук имаше противоречие, но логиката се търси не у болния, а у лекаря.

Както и да е, но трябваше да го убеди да приеме това лечение! Невъзможно бе да остави този човек в числото на обречените болни! Все повече ставаше подвластна на хазарта: да убеди, да се пребори с ината и да излекува именно този болен! Но за да го убеди, бе нужно преди всичко да повярва на самата себе си. А тя, когато чу упрека му, изведнъж разбра, че хормонотерапията е въведена в клиниката по единната съюзна инструкция за широк кръг подутини и с доста обща мотивировка. Сега тя не помнеше дали има специална отделна научна статия (а може би съществуваха няколко не само наши, а и чуждестранни), която да оправдава прилагането на хормонотерапията в борбата именно със семиномата. А за да разбере, трябваше да прочете всичко, написано на тази тема. А тя не винаги успяваше да чете…

Но сега ще успее! Сега непременно ще прочете.

Костоглотов веднъж й подхвърли, че не вижда с какво онзи знахар с корените стои по-ниско от докторите, че не вижда и в медицината математически сметки. Вера тогава почти се обиди. Но после си помисли, че отчасти е вярно. Нима като разрушават клетките с рентгена, те знаят поне приблизително колко процента са унищожените здрави и колко болни клетки? И доколко тяхната доза е по-вярна от онази на знахаря, който борави без кантарче, а определя с шепата си колко е нужно… А кой е обяснил действието на старите прости синапени хартийки? Или друго: всички започнаха да лекуват с пеницилин, но кой в медицината със сигурност е обяснил в какво се състои същността на въздействието на пеницилина? Нима това не е пълен мрак? Трябваше да се чете непрекъснато, пак да се следят списанията и да се чете и мисли!

Но сега тя ще успее!

Съвсем незабелязано — но толкова бързо! — тя се озова в техния двор. Изкачила се по няколкото стъпала на общата голяма веранда с перила, върху които бяха провесени нечии килимчета и подови пътеки, минавайки по неравния циментов под, тя отключи голямата входна врата с прокъсана на места кожена тапицерия и влезе в тъмния коридор, където не можеше да се запали нито една лампа, защото почти всяка от тях се палеше от различно място.

С втория английски ключ тя отвори вратата на стаята си, която този път не й се стори като килия с решетки на прозорците заради крадците, както впрочем и всички прозорци на първия етаж на къщите в града; вътре бе сумрачно, защото само сутрин слънцето надникваше в стаята. Вера се спря на прага и без да сваля палтото си, гледаше удивена собствената си стая, сякаш й бе съвсем непозната. Та тук можеше много весело и добре да се живее! Стига да се сменеше покривката, да се избърши тук-там или да се окачи картината с Петропавловската крепост по време на белите нощи и черните кипариси на Алупка52.

Но след като свали палтото и облече престилка, тя първо влезе в общата кухня. Смътно си спомняше, че трябва да започне да прави нещо. Да! Трябваше да запали газовата печка и да приготви някаква вечеря. Но синът на съседите, як младеж, бе преградил кухнята с мотоциклета си и свирейки с уста, го разглобяваше, слагаше частите на пода и ги гресираше. Ако искаше, можеше да приготви нещо за ядене, но изведнъж желанието й се изпари; искаше й се да остане сама в стаята си.

А и вече съвсем не й се ядеше!

Върна се в стаята и с удоволствие превъртя ключа в английската ключалка. Нямаше никакъв смисъл да излиза от стаята. В подноса имаше шоколадови бонбони, които щяха да й бъдат напълно достатъчни.

Вера коленичи пред скрина, останал от майка й, издърпа тежкото чекмедже, в което имаше друга покривка.

Не, първо трябваше да избърше праха!

А преди това да се преоблече в домашните дрехи!

И мислите, които прехвърляше в главата си, й доставяха удоволствие.

А може би най-напред трябваше да закачи картините с крепостта и черните кипариси? Не, за това бяха необходими гвоздеи и чукче, а и самата работа бе повече за мъж. Нека си останат на предишните места.

Взе парцала и тананикайки си, започна да бърше.

Но почти веднага видя получената вчера в голямата ваза цветна картичка. На лицевата страна имаше червени рози, зелени ленти и голяма синя осмица. А на обратната страна с черен машинописен текст местният комитет я поздравяваше с международния женски празник.

Всеки общ празник е тежък за самотния човек. Но за самотната жена, чиито години отминават, най-непоносим бе именно женският празник! Обикновено се събират овдовели и неомъжвани жени, за да изпият по чаша вино и да попеят, сякаш наистина им е весело. Подобна компания се бе събрала в техния двор и вчера. Имаше и някакъв мъж сред тях, когото след това пияните жени целуваха по ред.

Месткомът й пожелаваше без всякаква ирония големи успехи в труда и щастие в личния живот.

Личен живот!… Като спуснато перде. Като личинка, паднала мъртва.

Разкъса картичката на четири и я хвърли в кошчето.

Продължи да бърше: флаконите, вазите, стъклената пирамидка с изглед от Крим, кутията с грамофонните плочи, после и самия грамофон.

Точно сега би могла да слуша която и да е плоча, без да усеща болка. Би могла да сложи дори и най-непоносимата:

И сега, в тези дни, сам съм както преди…

Но потърси друга, сложи я, включи грамофона, а самата се настани в дълбокото, любимо на майка й кресло, сядайки върху подгънатите си крака.

Прашният сив парцал така си и остана в стиснатата й провесена ръка, стигаща почти до пода.

В стаята вече бе полутъмно и отчетливо се виждаше светещата зелена скала на приемника.

Бе сюитата от „Спящата красавица“. Започваше с адажиото, а след това следваше „Появяването на феите“.

Вега слушаше, представяйки си как би слушал сюитата от балкона на оперния театър измокреният от дъжда, разкъсваният от нетърпимата болка, обреченият да умре и никога неизпитал щастието човек.

После отново пусна плочата.

И пак.

Започна да разговаря мислено с него. Представяше си, че седи тук, от другата страна на кръглата маса, леко осветен от отблясъка на зелената скала на приемника. Говореше онова, което искаше да му каже, слушаше думите му; долавяше с някакво шесто чувство какво би могъл да отговори, макар да бе много трудно да предвиди как би реагирал, но й се струваше, че вече бе свикнала с него.

Тя продължаваше днешния разговор — онова, което при техните взаимоотношения бе немислимо да се каже, сега можеше. Развиваше собствената си теория за мъжете и жените. Свръхмъжете на Хемингуей са същества, неуспели да се извисят до човека. (Олег непременно ще отговори, че никакъв Хемингуей не е чел: не е виждал никакви негови книги нито в армията, а още по-малко в лагера.) Съвсем не това е нужно на жените; на тях са им по-скъпи нежността и усещането за безопасност, когато са с тях.

Именно с Олег, безправния, лишения от всякакви граждански права, изпитваше Вега подобно чувство за сигурност.

А представите за жената бяха още по-объркани. За олицетворение на женствеността бяха обявили Кармен, жената, която активно търси наслаждения. Но това е лъжежена, това е преоблечен мъж.

Тук бяха нужни още доста обяснения. Но не е готов за тази мисъл, той, изглежда, е изненадан. Обмисля.

А тя отново поставя същата плоча.

Вече бе съвсем тъмно, а Вега бе забравила, че има още доста неща за бърсане. Скалата на приемника все по-ярко осветяваше стаята в зелено.

Никак не й се искаше да пали лампата, а трябваше непременно да погледне.

С уверена ръка намери в полумрака това, което търсеше на стената, свали го и го поднесе по-близо до скалата. Ако тя сега бе дори угаснала, Вера би успяла да различи на фотографията всичко: момчешкото честно лице, уязвимата светлост на още невиделите много неща очи, първата в живота вратовръзка върху бялата риза, първия в живота костюм и строгата значка на ревера: бял кръг с тъмен профил в него; снимката е шест на девет, а значката е съвсем малка, но въпреки това на дневна светлина можеше да се види, че това е профилът на Ленин.

„На мен други ордени не ми трябват“ — усмихваше се момчето.

Именно то бе измислило името й — Вега.

Агавата цъфти веднъж и скоро след това умира.

Така обикна и Вера Хангард. Съвсем младо момиче, когато седеше още на ученическия чин.

А него го убиха на фронта.

По-нататък тази война можеше да бъде всякаква — и справедлива, и героична, и отечествена, и свещена, но за Вера Хангард си остана последната война; войната, в която заедно с годеника й убиха и нея.

Толкова й се искаше тогава и нея да убият! Искаше веднага, напускайки института, да отиде на фронта, но тъй като бе немкиня, не я взеха.

През първите два-три месеца на военното лято на 41-ва все още бяха заедно. Беше ясно, че ще го вземат всеки момент в армията. И днес, след едно поколение време, пак й беше невъзможно да обясни на когото и да било защо тогава не са се оженили. Как можаха да пропуснат тези месеци — последните, единствените? Нима имаха надежда, че ще прекрачат и в бъдещето, след като наоколо всичко се рушеше?

Да, имаха.

А сега това не може да ти послужи за оправдание. Дори пред самата себе си.

„Вега! Моя Вега! — крещеше той от фронта. — Не мога да умра, без да съм се оженил за теб. Сега ми се струва, че само ако мога да се измъкна оттук за три дни — в отпуск или за да вляза в болница — веднага ще се оженим. Нали? Нали?“

„Нека това не те разстройва. Аз никога няма да бъда ничия. Твоя…“

Така уверено му пишеше. Но докато бе жив!

А него не го раниха; не постъпи в никаква болница, нито пък получи отпуск. Веднага го убиха.

Той умря, а звездата му продължаваше да свети. Да свети…

Но нейната светлина бе ненужна и напразно трептеше…

Не беше онази звезда, която излъчва топлина, след като самата тя е угаснала, а онази, която свети все още с цялата си светлина, но никой не я вижда и никому не е нужна.

Нея не я взеха, за да бъде също убита. И се наложи да живее. Да учи в института. Дори бе отговорник на групата. Беше винаги първа — и по време на прибиране на реколтата, и на съботниците. А какво й оставаше да прави?

Завърши института с отличие и доктор Орешченков, при когото изкара практиката, бе много доволен от нея (той я препоръча на Донцова). Оставаше й единственото — да лекува. В това бе нейното спасение.

Разбира се, според Фридланд бе измама, аномалия, лудост да се помни някакъв мъртъв и да не се търси живия; според него това бе немислимо, защото са непреодолими законите на тъканите, законите на хормоните, законите на възрастта.

Да, но Вега знаеше, че те не важат за нея!

Не че считаше себе си завинаги обвързана с обещанието: „Винаги твоя!“, макар и това да съществуваше: много близкият ни човек не може да умре напълно в нас, а това означава, че по малко чува и вижда, че присъства, че го има; и ще види, че ти безславно и безмълвно го мамиш.

За какви закони на клетките и реакциите й може да става дума! Какво общо имат те, когато друг такъв човек не може да се намери! Няма друг такъв! Какво общо имат клетките? Реакциите?

А просто ние с годините само затъпяваме. Уморяваме се. Нямаме истински талант нито за мъката, нито за верността! С времето ги предаваме. А да поглъщаме всеки ден храна и да облизваме пръстите си — за това сме неотстъпчиви. Само два дни стигат, да не бъдем нахранени, и ние сме готови да лазим.

Далеч сме отишли, човечество!

Вега не се измени, но се сломи. Почина майка й, с която живееха само двете. Умря, защото също бе сломена: сина й, по-големия брат на Вера, инженер, го прибраха през четиридесета. Няколко години им писа, а те му изпращаха колети някъде в Бурятия, някъде в Монголия. Но веднъж пристигна неразбрано известие по пощата и получиха обратно своя колет с няколко печата, със задрасквания по адреса. Майка й върна колета вкъщи, сякаш носеше малък ковчег; синът й като дете можеше да се побере в този пакет…

Това сломи майка й, а последния удар получи, когато разбра, че годеницата на сина й се е омъжила; не можеше да го приеме, защото разбираше единствено Вера.

И остана Вера сама.

Не единствената, разбира се, а сама сред милионите.

Имаше толкова много самотни жени в страната, че дори можеше само по познатите да се разбере, че те са повече от омъжените. А всички тези самотни жени бяха връстнички — на нея, и на онези, които паднаха по фронтовете.

Войната се оказа милосърдна към мъжете, а жените остави да се доизмъчат.

А и онзи, който все пак бе успял да се измъкне изпод руините на войната и да се върне неженен, не избираше сред връстничките си, а сред по-младите. А момичето, по-младо само с няколко години, всъщност бе по-младо с цяло поколение; бе дете, през което не бе минала войната.

И така, никога незачислявани в дивизии, живееха милиони жени, появили се на белия свят за нищо. Недоглеждане на историята.

Не бяха обречени все още онези от жените, които приемаха живота auf die leichte Schulter53.

Минаваха дългите години на обикновения мирен живот, а Вега живееше и ходеше сякаш с противогаз, стегнал главата й с ненавистната гумена обвивка, но бе принудена да го свали, защото въздухът не й стигаше.

Този неин жест просто показваше, че тя бе започнала да живее човешки: разрешаваше си да изглежда добре, обличаше се елегантно, не отбягваше срещите с хората.

Има висша наслада във верността. Може би най-висшата. И дори никой да не знае за твоята вярност. И дори никой да не я оцени.

Но само да раздвижва нещо!

А ако не раздвижва нищо? И не е нужна на никого?

Колкото и големи да са кръглите очи на противогаза, през тях се вижда лошо и малко. Без противогазовите стъкла Вега можеше да разгледа по-добре света.

Но не го разгледа. Тъй като нямаше опит, се нарани тежко. Вървейки невнимателно, стъпи накриво. Тази кратка недостойна близост не само че не я облекчи и не стопли живота й, а го унизи и наруши целостта му.

А сега бе невъзможно да забрави. И да го изтрие от паметта си.

Не, нейната участ не се състоеше в това да приема живота с лекота. Колкото повече човек е раним, толкова повече — десетки, стотици — обстоятелства са нужни, за да може да се сближи с подобен на себе си. Всяко ново съвпадение скъсява съвсем мъничко разстоянието между двама, а затова пък едно-единствено разминаване може веднага всичко да развали; и това разминаване винаги настъпва рано. Нямаше никой, от когото би могла да получи отговор: как да бъде, как да се живее?

Колкото хора, толкова пътища.

Много я съветваха да вземе дете, за да го възпита. Дълго и подробно тя обсъждаше това с различни жени и вече почти бяха успели да я склонят, вече се запали, започна да ходи по детдомовете.

И все пак отстъпи. Не можеше да обикне дете веднага просто така — само защото бе решила, само защото търсеше изход. А по-опасното бе, че по-късно би могла да го разлюби, а още по-опасно — би могло да израсте като съвсем чужд човек за нея.

Съвсем друго би било, ако имаше своя истинска дъщеря! (Кой знае защо си мислеше, че с дъщеря ще й бъде много по-лесно, отколкото с момче.)

Но да измине още веднъж тресавището на близостта с чужд човек също не можеше.

Остана в креслото до полунощ, без да свърши нещо от онова, което бе замислила привечер. Дори не запали лампата. Светлината от скалата на приемника й бе напълно достатъчна; още повече, че като гледаше в зелените линии и цифри, можеше по-добре да мисли и разсъждава.

Изслуша много плочи. И маршове, които звучаха в ушите й като неин триумф; сякаш някъде долу, в тъмното, имаше тържествен парад, а тя, разположила се в старото кресло с високата облегалка, седнала върху сгънатите под себе си крака, го приемаше като победителка.

Бе минала през четиринадесет пустини и успя да стигне. Изживя в самота четиринадесетте години и се оказа права!

Именно днес нейната дълголетна вярност придобиваше новия си завършен смисъл.

Почти вярност! Може да се приеме като вярност. Но главното бе именно вярност.

Едва сега тя почувства загиналия като момче, не като днешен връстник, не като мъж; приемаше го без тази мъжка тежест, в която жената търсеше само пристанище. Загиналият не бе видял цялата война, нито тежките следвоенни години; бе си останал юноша с незащитени честни очи.

Легна, но не заспа веднага. Дори не се разтревожи, че й остава съвсем малко време за сън. А когато накрая успя да заспи, често се будеше; видя много сънища, прекалено много за една нощ. Някои от тях нямаха никаква връзка с нея, а други се опита или да продължи, или да запомни.

На сутринта се събуди усмихната.

В автобуса я блъскаха, настъпваха я по краката, но тя без обида търпеше всичко.

Облякла халата и тръгнала за петминутната оперативка, тя с удоволствие съзря още отдалеч в отсрещния долен коридор силната, малко смешна, горилоподобна фигура на Лев Леонидович, когото не бе виждала, откакто се бе върнал от Москва. Прекалено тежките му, големи ръце, на пръв поглед приемани като главната причина раменете да бъдат увиснали, изглеждаха като недостатък на фигурата му, а в действителност я украсяваха. Върху неговата голяма глава с леко изтеглено назад теме имаше бяла шапка, малко сплескана отгоре, приличаща на войнишко кепе, както винаги сложена небрежно, с развързани уши, поклащащи се отзад. Гърдите му, стегнати от завързаната се отзад престилка, изглеждаха като броня на танк, боядисана с вар. Вървеше, както винаги, леко примижал, с изключително строго лице, но Вера знаеше, че съвсем малко трябваше да се раздвижат чертите му, за да се появи присмехулно изражение.

Точно така и стана, когато Вера и Лев Леонидович в един и същи миг излязоха от двата коридора и се оказаха един срещу друг на стълбището.

— Много се радвам, че си се върнал! Просто ни липсваше! — първа го заговори тя.

Лев Леонидович се усмихна и с отпуснатата си, някъде долу ръка я хвана за лакътя, за да продължат заедно.

— Защо си толкова весела? Ще ме зарадваш ли’?

— Няма с какво. Как пътува? Лев Леонидович въздъхна.

— И добре, и не съвсем. Москва ме разстройва.

— Е, ще разкажеш по-подробно.

— Донесох ти плочи. Три.

— Така ли? Какви?

— Ти знаеш по-добре, аз винаги бъркам тези Сен Санс… Сега в ГУМ са открили щанд за дългосвирещи плочи. Показах твоя списък и те ми завиха три. Утре ще ти ги донеса. Слушай, Верче, да отидем днес на делото.

— Какво дело?

— Нищо ли не знаеш? Ще съдят един хирург от трета болница.

— Съдът какъв е?

— Засега другарски. Но следствието е продължило осем месеца.

— И за какво?

Сестра Зоя, предала нощното си дежурство, слизаше по стълбището и поздрави и двамата.

— След операция умряло бебе… Докато съм в московското си настроение, ще отида и непременно ще вдигна шум, защото поживееш ли седмица у дома си, подвиваш опашка. Ще отидем ли?

Но Вера не успя нито да отговори, нито да реши: вече трябваше да влязат в стаята за „петминутките“, в която креслата бяха изпоцапани, а масата застлана с яркосиня покривка.

Вера много ценеше отношенията си с Лев. След Людмила Афанасиевна той бе най-близкият й човек тук. Техните отношения бяха от онези, които толкова рядко се случват между неженен мъж и неомъжена жена: Лев нито веднъж не бе я погледнал особено, не бе й намекнал, не бе се пазарил, а още повече тя. Отношенията им бяха безопасно приятелски, без никакво напрежение: и двамата избягваха винаги темата за любовта и женитбата, както и всичко, свързано с тях, сякаш тя въобще не съществуваше. Навярно Лев Леонидович се досещаше, че Вера се нуждае именно от такива отношения. Самият той някога бе женен, после разведен, а по-късно „приятел“; женската част на диспансера (с една дума, целият диспансер!) обичаше да го обсъжда, а сега, изглежда, го подозираха, че има връзка със сестра от операционния му екип. Това го подхвърли една млада лекарка, Анжелина, хирург, но и нея самата я подозираха, че иска да запази Лев за себе си.

Людмила Афанасиевна през цялото време на оперативката чертаеше някакви фигури по листа и дори го бе прокъсала на няколко места. А Вера днес седеше спокойна както никога досега. Чувстваше в себе си странна уравновесеност.

Когато заседанието свърши, тя започна визитация в голямата женска стая. Там имаше много нейни пациентки и Вера Корнилиевна винаги се задържаше дълго при тях. Сядаше на леглото на всяка, преглеждаше я или тихо разговаряше с нея, като не изискваше останалите през това време да мълчат, защото би било неудобно, а и невъзможно жените да бъдат принудени да мълчат. (В женските стаи трябваше да бъде далеч по-тактична и внимателна, отколкото в мъжките. Тук нейният авторитет като лекарка не бе така безусловен. Достатъчно бе да се появи в хубаво настроение или да прекали с бодрите уверения, че всичко ще свърши добре — така както психотерапията изискваше да се държи, и вече усещаше върху себе си красноречив поглед или косвен намек за завист: „На теб какво ти е? Ти си здрава. Не можеш да разбереш.“ Ръководейки се от принципите на същата тази психотерапия, тя внушаваше на пациентките си да не се отпускат, а да се грижат за външния си вид и в болницата — да поддържат прическите си, да се гримират леко, но знаеше, че биха я посрещнали на нож, ако и тя самата последваше подобни съвети.)

Затова и днес тя се местеше от едно легло на друго, стараейки се да се държи колкото се може по-непринудено и по навик да не обръща внимание на общите разговори, а да слуша само своята пациентка. Изведнъж отстрани долетя някакъв особено безцеремонен глас:

— Какви болни има тук! Разгонили се, здраве му кажи! Онзи, рошавият дявол, опасаният с колана, всяка нощ, щом Зоя, медсестрата, дежури, така я сграбчва, че сякаш иска да я удуши!

— Какво?… Как?… — попита Хангард. — Повтори още веднъж, моля.

Онази повтори.

(А нали Зоя бе дежурна тази нощ! В нощта, когато светеше зелената скала на приемника…)

— Извинете ме, но ви моля отново да повторите всичко от самото начало и по възможност по-подробно!

(обратно)

Глава 26 Добро начинание

Кога се вълнува хирургът, който не е новак? Става дума не за самата операция, защото тогава се върши всепоглъщаща вниманието работа; известно е какво трябва да се направи и е нужно само старание при изрязването на всичко излишно, за да не се появи след това съжаление за недовършена работа. Е, понякога настъпват внезапни усложнения, бликва кръв и си спомняш, че Резерфорд е умрял при операция на херния. Истинските вълнения на хирурга започват след операцията, когато, кой знае защо, се появява висока температура или коремът си остава все така издут и ти на границата на изпуснатото време трябва без скалпел мислено отново да отвориш оперираното място, да видиш, да разбереш, за да отстраниш евентуалната грешка. Най-безполезно е да оправдаеш следоперационните усложнения с някаква случайна странична причина.

Ето защо Лев Леонидович имаше навика преди петминутките да се отбива при своите оперирани пациенти, за да види как се чувстват.

В навечерието на операционния ден предстоеше дълга обща визитация, но Лев Леонидович не можеше да изтърпи още час и половина, без да знае какво е станало с пациента с оперирания стомах и с Дьомка. Той надзърна при оперирания, който изглеждаше нормално; каза на сестрата какви лекарства да му дава и в какви дози. После влезе в съседната малка стая, в която имаше само двама пациенти, за да види Дьомка.

Другият болен се оправяше — бе започнал да става и излиза, а Дьомка лежеше посивял по гръб, завит с одеялото. Гледаше в тавана тревожно и втренчено, сякаш искаше да види нещо там, но не можеше да го открие.

Лев Леонидович мълчаливо се спря, леко разкрачен, полуобърнат към Дьомка, с провиснали големи ръце, и се загледа изпод вежди, сякаш се двоумеше като боксьор: какво ли ще стане, ако сега удари Дьомка с дясната отдолу по челюстта?

Дьомка се обърна, видя хирурга и се усмихна.

Строгото лице на Лев Леонидович също се озари от усмивка и той намигна с едното си око на Дьомка като на стар приятел, който разбира какво иска да му каже:

— Значи всичко е нормално?

— Какво ти нормално? — Имаше за какво много да се оплаква Дьомка, но като мъж пред мъж реши да си го спести.

— Хапе ли?

— Ъхъ.

— На същото място ли?

— Ъхъ.

— И още дълго време ще бъде така, Дьомка. Едва на следващата година ще отшуми. Но когато не ти дава мира, ти все пак си казвай — не ме боли! И ще ти олеква. Главното е това, че сега вече ти ще живееш, разбра ли? А кракът да върви по дяволите!

Лев Леонидович го каза така, че на Дьомка веднага му олекна! Й действително, по дяволите гнетящата зараза! Без крака е по-леко.

— Е, лежи. Пак ще дойдем при теб!

И излезе вихрено за петминутката вече последен, закъсняващ (Низамутдин не обичаше закъсненията). Престилката му се връзваше на гърба, там полите й никога не стояха добре и през връзките се виждаше сакото. Когато вървеше из клиниката сам, винаги бързаше, а стъпалата на стълбището превземаше по две наведнъж, размахал ръцете си — именно по тези движения болните съдеха, че той не си позволява да загуби дори минутка от времето си.

Петминутката продължи половин час. Низамутдин достойно (за себе си) влезе, достойно (пак за себе си) поздрави и започна с приятен тон (също за себе си) бавно да води заседанието. Той явно се вслушваше в гласа си и очевидно се наблюдаваше отстрани при всяко обръщане и всеки жест, за да се увери още веднъж колко солиден, авторитетен, образован и умен човек е. В родния му аул за него се носеха легенди; бе известен и тук, в града, и дори във вестниците понякога споменаваха името му.

Лев Леонидович седеше на отместения по-назад от другите стол, кръстосал крак върху крак, пъхнал палците си зад колана, стегнал корема му. Бе намръщен, но тъй като той винаги бе такъв в присъствието на началството, главният лекар не приемаше това като специално отношение към себе си от страна на хирурга.

Главният лекар разбираше положението си не като постоянно, неуморно и изнурително, а като достойно за любуване, награди и права. Вярваше, че наистина заради длъжността си е истински главен лекар, че разбира повече от останалите доктори; е, може би не в най-тънките специфични подробности, с помощта на които подчинените му лекуват, но ръководейки ги, той всъщност им помагаше да избягват грешките. Ето защо се налагаше да провежда толкова дълго петминутките, което впрочем очевидно бе приятно задължение и за останалите. И тъй като правата на главен лекар значително превишаваха неговите задължения, той и на работното си място, в диспансера, приемаше със същата лекота на работа администратори, лекари или сестри — именно онези, за чието назначаване му звъняха, за да го помолят, от областното здравеопазване, от градския или от института, където се надяваше в скоро време да защити дисертация; или някъде по време на вечеря или вкъщи, ако човекът бе от същото родословно дърво, от което бе и той. А ако завеждащите отделения му възразяваха, че новоприетият не разбира нищо и не умее, Низамутдин Бахрамович още повече ги изненадваше с думите: „Тогава вие ще го научите! Защо сте тук?“

Облагороден със сивия цвят, който след известно десетилетие от живота равнодушно обкръжава с нимба главите на талантите и тъпаците, на самоотвержените и алчните, на работягите и безделниците; надарен с представителен и спокоен вид, с който природата отбелязва неизпиталите мъките на прекаленото мислене, с онази приятна мургавост, която толкова добре отива на сивото, Низамутдин Бахрамович обясняваше на своите медицински работници кое е лошото в работата им и как по-добре да се борят за скъпоценния човешки живот. И онези, които той все още не бе набелязал за уволнение, и новопостъпилите седяха на казионните дивани с високи облегалки, на креслата и столовете и с видимо внимание слушаха главния лекар.

Къдравият Халмухамедов, когото Лев Леонидович виждаше добре, имаше такъв вид, сякаш бе излязъл от илюстрациите към пътешествията на капитан Кук през джунглата: разпилените, разрошени кичури сякаш бяха „сресани“ от клони, лицето му бе с бронзов загар, а радостната му усмивка на дивак разкриваше ослепително белите зъби и липсваше — единственото в цялата му физиономия! — само желязната халка, пробила ноздрата на дивака. Дразнеше, разбира се, не това, че имаше такъв вид, или че бе получил добра диплома от медицинския институт, а това, че той не можеше да направи нито една операция, без да съсипе пациента. Лев Леонидович два пъти го допусна до операционната и се разкая завинаги. Да се изгони, също не бе възможно, защото щеше да бъде прието като лошо отношение към националните кадри. И ето че Халмухамедов пече четвърта година водеше историите на болестите, които не изискваха кой знае какви знания, с важен вид вземаше участие във всички визитации, стоеше в превързочната, дежуреше (тоест спеше) нощно време и дори напоследък получаваше заплата и половина за това, че си отиваше в края на работния ден.

Вътре бяха и две жени с дипломи на хирурзи. Едната бе Пантьохина, изключително пълна, около четиридесетте, винаги много загрижена, че има шест деца от двама мъже, а парите не стигат. Тези грижи можеха да се прочетат по лицето й и в служебните часове, тоест онези, които тя трябваше да прекарва в помещенията на диспансера, за да получи заплата… Другата бе Анжелина, млада, завършила института преди три години, с миниатюрна фигура, доста хубава, която ненавиждаше Лев Леонидович за неговото равнодушно отношение към нея и сега бе главният интригант против него в цялото хирургическо отделение.

И двете не можеха да правят нищо, което надхвърля задачите на амбулаторния прием, никога не им доверяваха скалпела, но също имаше важни причини, поради които главният не би могъл да ги уволни никога.

По такъв начин в отделението се водеха на щат петима хирурзи, а можеха да правят операции само двама.

На оперативката присъстваха и сестрите, някои от които също бяха лика-прилика с част от лекарите, но и те разчитаха на защитата на Низамутдин Бахрамович.

Понякога това толкова много измъчваше Лев Леонидович, че му идваше да захвърли всичко и да се махне! Но къде? Където и да отиде, също ще има главен лекар, може би още по-лош, със свои тъпи представи и свои хора, които нищо не вършат. Съвсем друго би било да попадне в клиника, където всичко е поставено на делови начала: всички, които се числят на ведомост, да работят и да бъдат нужни. Но положението на Лев Леонидович не бе такова, че да му гласуват доверие да стане главен лекар, с изключение може би на най-затънтените лечебни заведения, а той и без това се бе отдалечил доста от Москва.

А и той никога не бе се стремял към ръководен пост, защото знаеше, че кожата на администратора ще му пречи да се разгърне. Пък и не бе забравил онзи период от живота си, когато бе видял свалени или паднали началници и бе оценил повратностите на властта: бе познавал комдиви54, мечтаещи да станат дневални, а и първия си истински учител — хирурга Коряков, едва бе успял да измъкне от ямата.

Понякога острите ъгли на всекидневието се заглаждаха и тогава на Лев Леонидович му се струваше, че може да се търпи, че не трябва да напуска. Но веднага след това започваше да се опасява, че него самия и Донцова, и Хангард ще ги отстранят, че нещата вървят към такава развръзка, че с всяка изминала година обстановката все повече ще се усложнява. А вече приближаваше четиридесетте и тялото му имаше нужда от известен комфорт и постоянство.

Въобще оставаше в неизвестност по отношение на собствения си живот. Не знаеше дали трябва да направи някакъв героичен скок или да продължи да се носи по течението на навика. Не така и не тук бе започнала сериозната му работа. През една година дори бе на крачка от сталинска премия. И изведнъж целият институт рухна от напрежението и привързаността и тогава се оказа, че не е успял да защити дори кандидатската си дисертация. Отчасти за това бе виновен същият Коряков, който съветваше. „Вие работете! Да напишете, винаги ще успеете!“ А кога „ще успеете“, не казваше.

Или наистина бе по-добре да изпрати по дяволите всякакво писане?

С лице, което не изразяваше неодобрение на чутото от главния лекар, Лев Леонидович намръщен сякаш слушаше внимателно, още повече че ставаше дума за него — предлагаха му следващия месец да направи първата операция на гръден кош.

Но всичко свършва — свърши и петминутката. Като излизаха бавно един след друг от стаята за заседания, хирурзите се събраха в горния вестибюл. И все така продължавайки да държи палците си пъхнати зад коланчето на халата, Лев Леонидович като мрачен разсеян пълководец поведе след себе си на голяма визитация слабата, с посивели коси Евгения Устиновна, къдравия Халмухамедов, пълната Пантьохина, русата Анжелина и още две сестри.

Имаше визитации, провеждани на бегом, защото предстоеше много работа. И днес трябваше да се бърза, но денят по разписание бе забавен от всеобщ преглед. Не биваше да се пропусне нито едно легло на опериран или на пациент, комуто предстои операция. Цялата група от седем човека бавно влизаше във всяка стая, потопявайки се във въздуха, пропит от тежката миризма на лекарства (стаите много рядко се проветряваха); болните се отдръпваха в тесните пътечки между леглата, за да направят място един на друг, а след това да надникнат зад рамото на съседа си. Лекарският екип, събрал се в кръг около всяко легло, бе длъжен за една, три или пет минути да навлезе в състоянието на поредния болен, както бе влязъл в спарения въздух: в неговите болки, чувства, в неговата анамнеза, в историята на болестта и в хода на лечението, за да решат всичко онова, което теорията и практиката ги съветваше да направят по-нататък.

И ако бяха по-малко; и ако всеки от тях бе най-добрият в специалността си; и ако не се падаха на един лекуващ лекар по тридесет пациенти; и ако не им се налагаше да си блъскат главата какво и как по-удобно да напишат в този своеобразен прокурорски документ — историята на болестта; и ако те не бяха хора, тоест изтъкани от кожа, кости и нерви, същества със собствена памет и намерения, изпитвайки облекчение от осъзнатия факт, че самите те не са подложени на тези болки; тогава, разбира се, не би и могло да се измисли нещо по-добро от подобна визитация.

Но такива условия не съществуваха, а визитацията не можеше да се отмени. И затова Лев Леонидович водеше всички със себе си по навик и примижал с едното око, покорно изслушваше лекуващия лекар за всеки болен (и не наизуст, а от папката му): откъде е, кога е постъпил (за по-старите пациенти отдавна бе известно всичко), по какъв повод е постъпил, какво лечение му е предписано, в какви дози, каква е групата на кръвта му, определен ли е за операция, какво пречи или защо въпросът все още не е решен. Той изслушваше рапортите, често сядаше на леглата на болните, някои молеше да покажат раната си, оглеждаше я, опипваше я, сам загръщаше пациента с одеялото или предлагаше и на другите лекари да опипат подутината.

Истински трудните случаи не можеха да бъдат решени по време на визитацията — за това бе нужно да извикат човека и да се занимават с него отделно; бе невъзможно за това време и да кажат направо как стоят нещата в действителност, и да се разберат един друг; тук дори бе невъзможно да се каже, че състоянието се е влошило, а само: „Процесът се е задълбочил.“ Бе прието да се говори с полунамеци, със синоними (дори вторични) или съвсем обратното на това, което бе в действителност. Никой нито веднъж не изрече думата „рак“ или „саркома“, но вече и полупонятните „канцерогенен“, „СК“, „СА“ също не се произнасяха; вместо тях се изричаха съвсем безобидни думи: „язва“, „гастрит“, „възпаление“, „полипи“, а това кой какво бе разбрал, се изясняваше след визитацията. Но все пак, за да се разбират едни друг, разрешаваше се да говорят неща от типа на: „разширена сянка от…“, „тимпанит“, „не е изключен летален изход“ (което означаваше: дано не умре по време на операция). Когато все пак не се намираха изрази, Лев Леонидович казваше:

— Засега оставете историята на болестта.

И преминаваха към следващия пациент.

Колкото по-малко успяваха да разберат за развитието на болестта, за да определят начина на лекуване, толкова повече Лев Леонидович се опитваше да ободри болните; дори в това бе започнал да вижда главната цел на визитацията.

— Status idem — казваха му. (Означаваше: всичко си е както преди.)

— Така ли? — радостно питаше той. И веднага се мъчеше да успокои болната: — Вече сте по-добре, нали?

— Така ли? — удивено възкликваше болната. Самата тя не бе забелязала подобно нещо, но след като лекарите го бяха забелязали, сигурно бе така.

— Ето, виждате ли! Така постепенно ще се оправите.

Друга болна настръхваше.

— Слушайте, защо ме боли толкова силно гръбнакът? Може би и там се е появила подутина?

— Това е вторично отражение.

(Лев Леонидович казваше самата истина: метастазата бе наистина вторично явление.)

Застанали над мъртвешко бледия старец, който едва движеше устните си, му докладваха:

— Болният получава общо укрепващи и притъпяващи болката лекарства.

Тоест: карай, късно е за лечение, не може да му се помогне, просто трябва да се намери начин да се облекчат последните болки.

Тогава, повдигнал дебелите си вежди, сякаш разрешил трудния въпрос, Лев Леонидович казваше:

— Да говорим откровено, татенце! Всичко, което изпитвате, е реакция против предишното лечение. Но не ни карайте да бързаме, лежете си спокойно и ние ще ви излекуваме. Лежете така, сякаш нищо не се е случило, но знайте, че вашият организъм с наша помощ ще успее да се защити.

Обреченият кимваше с глава. Откровеността се бе оказала не толкова убийствена; тя бе родила надеждата!

— В областта под белите дробове има туморно образование от този тип — докладваха на Лев Леонидович и му показваха рентгенова снимка.

Той гледаше черната, прозрачна рентгенова лента, обърнал я към светлината, и одобрително кимаше.

— Много обнадеждаваща снимка! Много! Операция засега не е нужна.

И болната се радваше: значи състоянието й не е просто добро, а много добро.

А рентгеновата снимка бе добра, защото не се налагаше да правят втора; тя безспорно доказваше размерите и границите на злокачествения тумор. И че операцията вече е невъзможна, защото е пропуснат подходящият момент.

Така, в продължение на половин час — толкова, колкото продължаваше визитацията, завеждащият хирургическото отделение говореше съвсем не онова, което мислеше; следеше само тонът му да не изразява чувствата му и заедно с това — съпровождащите го лекуващи лекари да правят правилни отметки в историята на болестта; в онези картонени бланки, изписани с ръкописен почерк, нечетливи, заради които след това при най-малка грешка можеха да ги съдят. Нито веднъж той не обърна рязко главата си, нито веднъж не погледна тревожно и по неговия доброжелателно-скучен вид болните виждаха колко прости всъщност са техните болести, отдавна известни на лекарите.

След половинчасовата актьорска игра, придружена с деловит израз, Лев Леонидович се уморяваше и повдигаше вежди, за да не забележат състоянието му.

Но един старец се оплака, че отдавна не са го преглеждали, и Лев Леонидович, почуквайки по немощната му гръд, го преслуша.

А старецът обяви пред всички:

— Така… А аз сега ще ви разкажа накратко!…

И започна объркано да обяснява как самият той разбира възникването и хода на болестта си. Лев Леонидович внимателно го слушаше, като от време на време кимаше с глава.

— Сега искам да чуя вас! — свърши с изповедта си старецът.

Хирургът се усмихна.

— Какво ми остава да кажа? Нашите интереси съвпадат. Вие искате да бъдете здрав, аз също. Хайде и по-нататък да продължим да действаме заедно.

С узбеките бе далеч по-лесно, защото знаеше няколко техни думи. А жената с очилата, която изглеждаше много интелигентна, той не прегледа пред останалите, защото му бе неловко да я види легнала на леглото. На момчето, до което седеше майка му, сериозно подаде ръка; на другото докосна корема и двамата се разсмяха.

Единствено на учителката, която настояваше пред него да извика за консултация невропатолог, отговори не съвсем вежливо.

Това бе последната стая. Излезе уморен, както след добре направена операция, и обяви:

— Пет минути за по цигара.

С Евгения Устиновна така дълбоко всмукнаха от дима, че сякаш само и това бяха чакали (но на болните строго казваха, че тютюнът им е абсолютно противопоказен, защото е канцерогенен!)

След това всички влязоха в малка стая и се разположиха около масата. И фамилиите, споменавани по време на визитацията, отново преминаваха от уста на уста, но картината на всеобщо подобрение, която можеше да си състави страничен наблюдател, вече изглеждаше съвсем различна. При „status idem“ случаят бе иноперабилен и рентгенотерапията имаше симптоматичен характер, тоест имаше за цел да отстрани непосредствените болки, защото нямаше надежда за излекуване. Момчето, на което Лев Леонидович подаде ръка, бе инкурабелен случай с генерализиран процес и само заради настояванията на родителите трябваше да го оставят за още известно време в болницата и да го подлагат на псевдосеанси, защото не пускаха ток в тръбата. За старицата, която бе настояла да прегледат и нея, Лев Леонидович каза:

— Тя е на шестдесет и осем. Ако продължим да я облъчваме, може би ще изкара до седемдесет, а ако я оперираме, дори година няма да изкара. Какво ще кажете, Евгения Устиновна?

Но след като такъв поклонник на скалпела се отказваше от него, Евгения Устиновна не можеше да не се съгласи.

По-точно бе да се каже, че е скептик. Той знаеше, че никакви прибори и апарати няма да ти помогнат да видиш по-добре, отколкото с просто око, и с нищо друго освен със скалпела не може да се отстрани ненужното.

За болния, който не искаше сам да реши дали да го оперират, а молеше да се посъветват с роднините му, Лев Леонидович сега каза:

— Неговите роднини живеят на края на света. Докато се свържем, докато пристигнат, а неизвестно какво ще кажат тогава, той ще умре. Трябва да го убедим да се съгласи да легне на операционната маса, но не утре, разбира се, а последващия път. Рискът е голям. Ще проверим и ще го зашием.

— А ако умре на масата? — важно попита Халмухамедов, сякаш самият той рискуваше.

Лев Леонидович се намръщи.

— Това е още „ако“, а без нас сигурно… Имаме не лоши показатели за смъртността и можем да рискуваме.

Всеки път питаше:

— Друго мнение?

Но него го интересуваше само мнението на Евгения Устиновна. И независимо от опита, възрастта и подхода, мненията им почти винаги съвпадаха; това показваше, че на разумните хора им е по-леко да се разбират.

— А на този, жълтокосия — попита Лев Леонидович, — наистина ли с нищо не можем да помогнем, Евгения Устиновна? Непременно ли трябва да режем?

— Непременно — стисна начервените си устни Евгения Устиновна. — А след това ще бъде нужно дълго време да бъде подложен на рентгенотерапия.

— Жалко! — изведнъж въздъхна Лев Леонидович и наведе глава, сякаш за да разгледа ноктите си. — Ръката ми не се вдига, когато трябва да лишаваме от някой орган такива млади хора. Имаш усещането, че действаш против природата.

После вдигна глава.

— Да, другари… А вие разбрахте ли в какво се състои работата с Шулубин?

— Це-ер ректи? — каза Пантьохина.

— Да, но как е открито това? Ето колко струва нашата онкологична пропаганда в онкопунктовете. Много точно го каза Орещенков на конференцията: онзи лекар, който се гнуси да слага пръста си в ануса на болния, не е никакъв лекар! Колко занемарена е работата ни! Шулубин се е мъкнал по разни амбулатории и се е оплаквал от често ходене по нужда, от появилата се кръв в урината, след това от болки, вземали са проби за анализ, а са забравили най-просто — да опипат с пръсти! От дизентерия го лекували, от хемороиди и всичко напразно. И ето че веднъж той прочел в една амбулатория онкологичните стенматериали и като грамотен човек се досетил! И с пръстите си сам опипал и намерил подутината. Нима лекарите не са могли да се досетят половин година!

— Дълбоко ли е?

— Около седем сантиметра, точно след сфинктера. Напълно е било възможно да се запази двигателният мускул и човекът би си останал човек! А сега вече е поразен сфинктерът, ретроградна ампутация… значи ще последва безконтролно отделяне на изпражнения… значи трябва да се изведе анусът встрани… Какъв живот?… А дядката е добър…

Започнаха да правят списък за утрешните операции. Отбелязваха кого от болните трябва да потенцират и с какво; кого да водят в банята и кого не…

— Чали може да не бъде потенциран — каза Лев Леонидович. — Има канцер на стомаха, а е в такова бодро настроение!

(Само ако знаеше, че Чали се готви утре сам да се потенцира с половинката!)

Разпределяха кой на кого да асистира. Отново се получаваше така, че на Лев Леонидович трябваше да асистира Анжелина. Значи утре тя пак щеше да стои срещу него, а отстрани ще снове операционната сестра и вместо самата предварително да се сеща какъв инструмент е нужен, щеше да се сърди на Анжелина, която пък ще се чуди какво общо има с операционната сестра. А онази, нервната, която не бива дори да докоснеш, току-виж вземе нестерилна марля или нещо друго и цялата операция ще отиде по дяволите! Проклети жени! И не знаят простото мъжко правило: там, където си изкарваш хляба, не си…

Несъобразителните родители бяха сложили на дъщеря си името Анжелина, без да имат представа какъв демон ще израсте от нея. Лев Леонидович навъсено поглеждаше нейната наперена, макар и лисича физиономия и му се искаше да произнесе примирено:

„Чуйте, Анжелина, или ако ви харесва, Анжела! Вие не сте лишена от способности. Ако ги бяхте насочили не за да се омъжите, а в хирургията, вече бихте работили добре. Чуйте, не бива да се карате, нали всички стоим около една операционна маса…“

Но тя би разбрала думите му като факт, че се е уморил от компанията й и се е предал.

Искаше му се също подробно да разкаже за вчерашния другарски съд. На Евгения Устиновна бе започнал да разказва по време на пушенето. Но след като помисли, реши, че сега няма дори желание да започне да разказва на колегите си.

Веднага щом свърши петминутката, Лев Леонидович стана, запали цигара и бързо излезе в коридора, за да отиде в кабинета по физиотерапия. Искаше му се да сподели всичко именно с Вера Хангард. Тя беше заедно с Донцова, заети и двете с работа.

— Време е за обедната почивка! — обяви той. — Дайте ми стол.

Седна с желанието приятелски да си поговори, но двете красноречиво мълчаха.

— Защо сте такива неласкави към мен днес?

Донцова се усмихна, като въртеше в ръцете си големите рогови очила.

— Напротив, не знам как да ви харесаме. Мен ще оперирате ли?

— Вас? Никога!

— Защо?

— Защото, ако ви разрежа, ще кажат, че е от завист. Вашето отделение превъзхожда по успехи моето.

— Без шеги, Лев Леонидович, питам сериозно.

Наистина бе трудно човек да си представи Людмила Афанасиевна шегуваща се.

Вера седеше печална, свила рамене, сякаш й бе студено.

— Скоро ще се наложи да прегледаме Людмила Афанасиевна. Оказва се, че отдавна я боли стомах, а тя мълчи. И това се казва онколог!

— И вие, разбира се, сте събрали всички показания в полза на канцера? — Лев Леонидович изви веждите си; и в най-простия разговор този израз изглеждаше като присмех неизвестно по чий адрес.

— Все още не всички — призна си Донцова.

— А какви например?

Тя ги назова.

— Малко е! — определи Лев Леонидович. — Както казва Райкин: мал-ко! Нека Верчето подпише диагнозата, тогава ще разговаряме. Скоро ще получа отделна клиника и тогава ще ви взема Верчето като диагностик. Ще я дадете ли?

— За нищо на света! Вземете си друга!

— Никаква друга! Само Верчето! Защо тогава трябва да ви оперирам?

Той шеговито гледаше и приказваше, допушвайки папиросата, а мислеше напълно сериозно. Както казваше онзи, същият, Коряков: млад ли е, няма опит; стар ли е, няма сили. Но Хангард сега бе (както и той самият) в онази възраст, когато е насъбрал огромен опит, а и силите са още доста. Пред неговите очи тя стана от момиче ординатор такъв диагностик, че той й вярваше не по-малко, отколкото на Донцова. С такъв диагностик хирургът, дори да е скептик, се чувства като в пазвата на Христа. Само че при жените тази възраст минава по-бързо, отколкото при мъжете.

— Носиш закуска от дома, нали? — попита той Вера. — Тъй като, все едно, ще я върнеш, дай аз да я изям!

И действително, макар да бе казано на шега, изведнъж се появиха сандвичи с кашкавал и Лев Леонидович се нахвърли върху тях, молейки и жените:

— Вие също си вземете!… Значи бях вчера на оня „другарски“ съд. Трябваше и вие да дойдете, бе поучително! В училището! Бяха се събрали около четиристотин човека… Нали е интересно!… Обстоятелствата са следните: оперирано е дете заради непроходимост на червата, преплитане. Няколко дни детето живее, дори започнало да играе! Факт е… И изведнъж отново сплитане и смърт. Цели осем месеца следствието мъчело нещастния хирург… Можете да си представите как през цялото това време е продължавал да оперира? Този път пристигат от градското здравеопазване, пристига главният хирург на града, а общественият обвинител е от мединститута, чувате ли? И отсича: престъпно нехайно отношение! Извикват родителите за свидетели — представете си какви свидетели! Започват да бълват всякакви глупости! А нашите граждани седят и зяпат: какви гадове са това лекарите! А сред публиката — също лекари. Разбираме цялата глупост и всички чувстваме: това се отнася за нас — днес си ти, утре — аз! А мълчим. Сигурно и аз щях да премълча, ако не бях се върнал току-що от Москва, но след свежия столичен въздух вече гледах по-мащабно — чугунените прегради ми се струваха прогнили дървени стобори. И аз тръгнах да се изкажа.

— А там позволяват ли?

— Да, нещо от типа на разискванията. Казвам им: как не ви е срам да устройвате целия този спектакъл? Говоря направо, дърпат ме: ще ви отнемем думата! А аз продължавам: уверени ли сте, че и съдебна грешка не може да стане? Този случай е обект на научно, а не на съдебно разследване! Би трябвало да се съберат само лекари, за да се направи квалифициран научен разбор. Ние, хирурзите, всеки вторник и петък рискуваме, защото всяка операция е преминаване през минно поле! И нашата работа е изградена изцяло върху доверието! Затова майката трябва да ни поверява детето си, а не да влиза в ролята на свидетел в съда!

Лев Леонидович се развълнува, гласът му се разтрепери. Бе забравил наченатия сандвич като разкъса полупразния пакет, извади папироса и запали.

— И това е руски хирург! А ако бе немец или, да кажем, жид55 — да го обесим ли? Аплодираха ме! Но как може да се мълчи? Ако вече клупът е стегнал шията, трябва да се махне! Какво има да се чака?!

Вера потресена клатеше глава. По напрегнатия й поглед личеше, че тя разбира отлично Лев Леонидович, заради което той обичаше да й разказва всичко. А Людмила Афанасиевна недоумяваше.

— А аз не съм съгласна! А как трябва с нас, лекарите, да се разговаря? Там зашили нечий корем, забравили марля вътре, някъде налели физиологичен разтвор вместо новокаин, на друго място, гипсирайки, умъртвили крак, тук сбъркали дозата десетократно, прелели кръв от друга група! Допускаме изгаряния! Как да разговарят с нас? Трябва да ни дърпат ушите като на децата!

— Вие ме убивате, Людмила Афанасиевна! Как можете да го говорите, вие?! Тук въпросът излиза извън рамките на медицината! Тук се разгаря борба за характера на цялото общество!

— Трябва, разбира се, да се повиши отговорността на лекарите — опитваше се да ги помири Хангард, хващайки ръцете на двамата, — но първо трябва да се намали техният норматив два, дори три пъти! Девет болни за час по време на амбулаторния прием — нима това може да се побере в главата? Трябва да се даде възможност спокойно да се разговаря с болните, спокойно да се обмисля всичко. Ако е операционен ден, тогава хирургът да прави една, а не три операции!

Людмила Афанасиевна и Лев Леонидович спореха още известно време, но все пак Вера успя да ги успокои и попита:

— И как свърши всичко?

Лев Леонидович накрая се усмихна.

— Не се дадохме! Онези се задоволиха само да направят забележка, че историята на болестта е водена неправилно. Но почакайте, това още не е всичко! След произнасянето на присъдата представителят на градския отдел по здравеопазването излиза: лошо възпитаваме лекарите, лошо възпитаваме болните, профсъюзните събрания са малко. А накрая взема думата представителят на градското здравеопазване! И какво е разбрал от цялата тази история? Да се съдят лекарите, казва, е добро начинание, другари, добро начинание!…

(обратно)

Глава 27 На кого какво му е интересно

Бе обикновен делничен ден и визитация, която не се различаваше от останалите. Вера Корнилиевна тръгна да обходи своите болни. Във вестибюла на горния етаж към нея се присъедини сестрата.

Беше Зоя.

Те се спряха при Сибгатов, но тъй като всичко, свързано с него, решаваше Людмила Афанасиевна, останаха за малко и влязоха в стаята.

Двете имаха еднакъв ръст, но тъй като Зоя бе по-набита, изглеждаше по-едра от Вера Корнилиевна. Човек можеше да си представи, че след две години, когато самата бъде лекар, Зоя щеше да има по-внушителна осанка.

Започнаха визитацията от другата редица и през цялото време Олег виждаше само гърбовете им; пред погледа му се мяркаха също черните коси на Вера Корнилиевна и златистите къдрици на Зоя.

Но той дори тези къдрици вече две нощи не бе докосвал. Не бе му казвала, но Олег изведнъж откри, че цялата й неотстъпчивост, толкова досадна и обиждаща го, съвсем не е кокетство, а страх да престъпи чертата от обикновеното към завинаги. Той нали е завинаги. С такъв каква игра може да има?

Именно на границата на този въпрос Олег се връщаше към действителността: такъв съм.

Днес болните от цялата тази редица трябваше да бъдат облъчвани. Затова двете бавно и подробно преглеждаха и разпитваха болните. Вера Корнилиевна сядаше при всеки.

На Ахмаджан, след като прегледа кожата му, цифрите в историята на болестта и последния анализ от кръвта, каза:

— Скоро ще свършим с лекуването! Ще си отидеш у дома!

Ахмаджан се усмихна.

— Къде живееш?

— В Карабаир.

— Ще си отидеш.

— Оздравял? — сияеше Ахмаджан.

— Оздравял.

— Напълно?

— Засега напълно.

— Значи повече няма да идвам?

— Ще дойдеш след половин година.

— Защо след като съм напълно?

— Да те видим.

Така и премина цялата редица легла, без нито веднъж да се обърне към Олег. И само веднъж към него погледна Зоя.

Погледна го с особена лекота, усвоена от нея от известно време. И на визитации винаги намираше такъв миг, когато само той виждаше очите й, за да му изпрати като сигнали по морзовата азбука кратките весели пламъчета на своите пламъчета-тире и пламъчета-точка.

Но именно по тази лекота веднъж Олег разбра, че това не е търкулнало се по-нататък колело, а знак, че е прекалено трудно да се мине в територията на невъзможното.

Наистина свободният човек не може да изостави квартирата си в Ленинград, но нали и тук е същото? Разбира се, щастието е в това с кого си, а не къде, но все пак в големия град…

Вера Корнилиевна дълго се задържа при Вадим. Прегледа крака му и опипа слабината, после корема и през цялото време питаше как се чувства; дори зададе съвсем нов за Вадим въпрос: как се чувства след ядене.

Вадим съсредоточено и тихо отговаряше. Когато започнаха неочакваните опипвания в дясната слабина и въпроса за храната, той попита:

— Черният дроб ли ви интересува?

Беше си спомнил, че преди заминаването майка му сякаш случайно го бе попипала по същото място.

— Всичко трябва да зная — поклати глава Вера Корнилиевна. — Болните станаха толкова грамотни, че спокойно могат да облекат бели престилки.

Положил върху възглавницата главата си с катраненочерни коси и прежълтяло мургаво лице, Вадим погледна към лекарката строго като Светия Отец от иконата.

— Но аз разбирам — каза тихо той. — Четох за какво става дума.

Каза го без никакви претенции, очаквайки като нещо съвсем естествено Хангард да се съгласи с него или веднага да започне да му обяснява, но тя се смути, не можа да намери нужните думи и седнала на леглото му, изглеждаше като виновна. Той бе хубав, млад и навярно много способен — напомняше й за друг млад човек от познато семейство, който дълго умираше с ясното съзнание какво го очаква и никакви лекари не можеха да му помогнат; именно заради него Вера, тогава осмокласничка, реши да не става, както бе замислила, инженер, а да се посвети на медицината.

Но ето че и тя не можеше да помогне.

В бурканчето на прозореца до Вадим имаше сиво-черна отвара от брезовата гъба, която другите болни гледаха със завист.

— Пиете ли от нея?

— Пия.

Самата Хангард не вярваше в тази гъба, защото никога преди това не бе чувала за нея, никой не бе говорил, но във всеки случай бе безвредна, за разлика от исъккулския корен. А ако болният вярваше, значи именно затова бе и полезна.

— Какво става с радиоактивното злато? — попита тя.

— Все така обещават. Може би в близките дни ще дадат — тихо отговори той. — Но не на ръка, а по служебен ред. Кажете — Вадим изпитателно я погледна, — след… две седмици… ако пристигне, метастазите вече ще стигнат до черния дроб, нали?

— Разбира се, че не! — много уверено излъга Хангард и, изглежда, успя да го убеди. — Ако искате да знаете, това се измерва с месеци.

(Но защо тогава тя опипваше точно там, където се намира черният дроб? Защо попита как понася храната?…)

Вадим бе склонен да й повярва.

По-леко ще бъде, ако повярва…

През времето, което Хангард прекара, седнала на леглото на Вадим, Зоя, от нямане какво да прави, обърна глава и погледна книжката на Олег на прозореца, после и самия него, като се опита да му подскаже какво го пита. Погледът й изглеждаше доста красноречив, но Олег гледаше без никакво участие. А и защо бе нужна такава игра с очи? Смяташе себе си за прекалено стар за подобни неща.

Беше се приготвил за прегледа; бе свалил горната част на пижамата си, а бе готов да свали и ризата си.

Но Вера Корнилиевна, след като свърши със Зацирко, изтрила ръцете си о кърпата, обърнала се с лице към другата редица, не само че не се усмихна на Костоглотов и не го покани за подробен разговор, но и го погледна съвсем бегло — толкова, колкото трябваше, за да отбележи, че сега разговорът ще се завърти около него. Обаче Костоглотов веднага забеляза, че погледът на Вера Корнилиевна е съвсем отчужден. Особената светлина и радостното сияние, които очите й излъчваха в деня на преливането на кръв, и дори предишното ласкаво предразположение, а и внимателното съчувствие бяха се изпарили яко дим; погледът й изглеждаше отсъстващ.

— Костоглотов — започна Хангард, обърната по-скоро към Русанов. — Лечението си остава същото. Най-странното е — погледна странно към Зоя, — че реакцията от хормонотерапията е съвсем слаба.

Зоя повдигна рамене.

— Може би това се дължи на особеността на организма?

Тя си помисли, че от нея, студентката от предпоследния курс, доктор Хангард търси съвет.

Но без да обърне внимание на нейните думи, Хангард я попита явно не с цел да се консултира:

— Инжекциите правят ли се редовно и в определеното време?

Съобразителната Зоя отметна леко назад глава и с широко отворени очи — жълто-кафяви, изпъкнали, учудени, погледна почти в упор лекарката.

— А какво ви кара да се съмнявате?… Винаги… всички процедури, които се полагат… Винаги! — Изглеждаше съвсем оскърбена. — Във всеки случай по време на моето дежурство…

Разбира се, че за другите дежурства не биха я питали. А „във всеки случай“ произнесе на един дъх и именно това, кой знае защо, убеди Хангард, че Зоя лъже. Все някой трябваше да пропуска да слага инжекции, след като те не действаха в пълната си сила! Изключено бе този някой да е Мария. Същото се отнасяше и за Олимпиада Василиевна. А по време на нощните си дежурства Зоя, както изглежда…

Но по смелия, готов за отбрана поглед на Зоя Вера Корнилиевна видя, че да се докаже това, не е толкова лесно, че Зоя вече е решила: не може да се докаже и толкова! И погледът й бе толкова настойчиво безцеремонен, че Вера Корнилиевна не издържа на неговата наглост и наведе очи.

Винаги, когато мислеше за даден човек нещо неприятно, го правеше.

Виновно наведе очи, а Зоя, почувствала се победителка, продължаваше да я оглежда с оскърбителен поглед.

Зоя победи, но веднага разбра, че не трябва да рискува; че ако Донцова се нахвърли да я разпитва, някой от болните, например Русанов, ще потвърди, че тя не е правила никакви инжекции на Костоглотов, а по този начин може да загуби мястото си в клиниката, което несъмнено ще се отрази и на положението й в института.

Да рискува, но в името на какво? Колелото на играта няма накъде повече да се завърти. И с поглед, който разтрогваше договора с Олег да не му прави инжекции, тя погледна в очите Костоглотов.

На Олег му стана ясно, че Вега не иска дори да го погледне, но не можеше да разбере защо и така внезапно. Струваше му се, че нищо особено не се е случило. Наистина вчера, във вестибюла, тя се направи, че не го вижда, но той го отдаде на случайността.

Съвсем бе забравил за капризността на женските характери! Появи се лек ветрец — и край! Само между мъжете може да съществуват нормални, неподдаващи се на настроения отношения.

Ето че и Зоя, красноречиво повдигнала вежди, вече го упрекваше. Изплаши се. А ако започне да му слага и инжекции, каква тайна би могло да има между тях?

Но какво иска Хангард? Да му правят инжекции? Защо всички се примиряват? Не е ли прекалено голяма цената за нейното благоразположение?… Да върви по… нататък!

А Вера Корнилиевна през това време загрижено разговаряше с Русанов. Това още повече се набиваше в очи, след като тя така безразлично се държеше с Олег.

— Вие вече свикнахте с инжекциите. Понасяте ги добре и навярно не искате да ги прекъсваме — шегуваше се тя.

(Какво угодничене!)

Докато чакаше лекарката, Русанов чу и видя как Хангард и Зоя си размениха любезности, а именно той знаеше, че девойчето лъже заради своя пес, че са се договорили с Хищника. Ако работата се отнасяше само до Хищника, Павел Николаевич навярно би прошепнал на лекарите; не открито, разбира се, по време на визитация, а в кабинета им. Но странно — не искаше да разваля отношенията си със Зоя, защото за тези месеци, които прекара в отделението, успя да разбере, че дори и най-обикновената сестра е в състояние да си отмъсти по някакъв начин. Тук, в болницата, съществуваше друга система на подчинение и затова, докато лежеше в отделението, не следваше да се заяжда дори и със сестрите заради нещо, което не го засяга.

А ако Хищника поради глупостта си се отказва от инжекции, нека отговаря за последствията. Щом иска, да умре.

За себе си Русанов вече знаеше твърдо, че няма да умре. Подутината бързо спадаше и той с удоволствие всеки ден очакваше визитацията, за да чуе от лекарите потвърждение за това. Вера Корнилиевна потвърди и днес, че подутината продължава да спада, че лечението върви добре, а с течение на времето ще изчезнат и слабостта, и главоболието; имаше намерение да му прелеят и кръв.

Сега на Павел Николаевич му бе скъпо свидетелството на онези болни, които познаваха размера на подутината му още от първия ден. Като се изключи Хищника, в стаята такъв бе Ахмаджан и върналият се наскоро от хирургическото отделение Федерау. Всичко вървеше добре и неговата превръзка с всеки изминал ден ставаше все по-тънка, за разлика от тази на Подуев. Федерау зае леглото на Чали и така се оказа втори съсед на Павел Николаевич.

Сам по себе си този факт, разбира се, бе унижение и издевателство на съдбата: Русанов да лежи между двама заточени. Ако това бе се случило, преди Павел Николаевич да постъпи в болницата, той би отишъл където трябва и би поставил въпроса принципно: може ли по такъв начин да се смесват ръководните кадри с тъмните, социално вредни елементи. Но за времето, през което лежеше като прикован от подутината, Павел Николаевич сякаш стана по-добър и сякаш вече гледаше на нещата с други очи. На Хищника просто можеше да обърне гръб, а и онзи сега не шумеше както преди — през цялото време лежеше в причудливата си поза. А Федерау, ако човек се отнесе снизходително към него, бе съсед, който можеше да се изтърпи. Преди всичко новият съсед на Русанов се изненада колко много е спаднала подутината на Павел Николаевич (до една трета от предишната големина), по чиято молба Федерау често оглеждаше и отново констатираше този факт. Той бе търпелив човек и винаги бе готов, без да възразява, да изслушва Павел Николаевич. За работата си по понятни причини Русанов не можеше да се разпростира, но защо да не му разкажеше подробно за жилището си, което той безкрайно обичаше и където в скоро време щеше да се върне? То не представляваше никаква тайна и на Федерау, разбира се, бе приятно да слуша колко добре могат да живеят хората (както някога всички ще живеят). За човек, прекрачил четиридесетте, най-добре можеше да се съди докъде е стигнал по жилището му. И Павел Николаевич разказваше как е разположена и мебелирана първата стая, служеща му за кабинет, втората и третата, какъв е балконът. Русанов имаше ясна памет и добре помнеше всички подробности, отнасящи се дори до даден шкаф или диван — къде, кога и с каква цел е купен, какви са достойнствата му. Най-подробно разказваше на съседа си за банята, с какви плочки е застлан подът и с какви са облицовани стените, за керамичните первази, за поставката за сапуните, за ваната с приспособление, позволяващо главата да лежи удобно, за горещия кран, за превключвателя на душа, за закачалките за кърпи. Всичко това не бяха просто някакви дреболии; в това се състоеше битът, битието, а то, както е известно, определя съзнанието; а когато битът е приятен, тогава и съзнанието ще бъде правилно. Както е казал Горки: здрав дух в здраво тяло.

И русият Федерау слушаше с отворена уста мълчаливо и кимаше с глава, доколкото му позволяваше бинтованата шия.

Макар и немец, макар и заточен, с този тих човек бе напълно възможно да се съжителства, а формално бе дори и комунист. С обичайната си прямота Павел Николаевич така му и каза:

— Това, че са ви заточили, Федерау, е било просто държавна необходимост. Разбирате ли?

— Разбирам, разбирам…

— По друг начин не е могло да се постъпи.

— Да, да…

— Всички мероприятия трябва да бъдат изтълкувани правилно, в това число и заточението. Все пак трябва да оцените факта, че са ви оставили в партията.

— И още как! Разбира се…

— А и по-рано не сте заемали партийни постове?

— Не.

— През цялото време сте били обикновен работник?

— През цялото време бях механик.

— А също някога бях обикновен работник, а вижте сега къде съм!

Разговаряха подробно и за децата. Оказа се, че дъщерята на Федерау, Хенриета, вече е второкурсничка в областния учителски институт.

— Помислете си! — възкликна трогнатият Павел Николаевич. — Това трябва да се цени — вие сте заточен, без права, а тя завършва институт! Кой би могъл да мечтае за това в царска Русия! Никакви препятствия, никакви ограничения!

За първи път Хенрих Якобович възрази:

— Едва от тази година отпаднаха ограниченията. А иначе трябваше разрешение от комендатурата. От институтите връщаха документите за постъпване: с една дума, не е издържала конкурса. А после иди проверявай…

— Но все пак дъщеря ви е вече във втори курс!

— Тя играе добре баскетбол. Затова я приеха.

— Както и да е, Федерау, трябва да бъдете справедлив. А от тази година — никакви ограничения.

В края на краищата, тъй като Федерау работеше в селското стопанство, а Русанов бе кадър, занимаващ се с въпросите на промишлеността, бе естествено Павел Николаевич да поеме шефство над него.

— Сега, след решенията на януарския пленум, работите ви ще потръгнат по-добре — доброжелателно му обясни Павел Николаевич.

— Разбира се.

— Защото създаването на инструкторски звена по МТС е решаващо за изпълнението на поставените задачи. То ще помогне.

— Да.

Но простото „да“ бе недостатъчно, за да се разбере, и Павел Николаевич подробно се зае да обяснява на сговорчивия си съсед защо именно след създаването на инструкторски звена МТС ще се превърнат в крепости. Обсъди с Федерау и апела на ЦК на ВЛКСМ за масовото отглеждане на царевица и как през тази година младежта, присъединила се към усилията на селяните, решително ще промени цялата картина на селското стопанство. А във вчерашния вестник прочетоха за изменението на самата практика на планиране на селското стопанство — тема за дълги разговори!

В общи линии Федерау се оказа положителен човек и Павел Николаевич понякога четеше на глас от вестника такива неща, в същността на които извън болницата едва ли би вникнал: заявлението защо е невъзможно да се сключи договор с Австрия без договор с Германия; речта на Ракоши в Будапеща; изострянето на борбата против парижките съглашения; и колко либерално съдят в Западна Германия онези, които са били причастни към концентрационните лагери. Понякога Русанов черпеше Федерау с излишъка от продуктите си или му отстъпваше част от болничния си обяд.

Но колкото и тихо да беседваха, все пак ги смущаваше подозрението, че думите им достигат до ушите на Шулубин — тази кукумявка, неподвижно и мълчаливо намираща се през едно легло от техните. От мига, когато този човек се появи в стаята, никога не трябваше да се забравя, че го има, че гледа с тежкия си опулен поглед и очевидно всичко чува и когато дори само мига, може би не одобрява чутото. Неговото присъствие постоянно тегнеше над Павел Николаевич, който се опитваше да завърже разговор с кукумявката, за да разбере що за душа има или поне да чуе от какво е болен, но Шулубин изричаше няколко мрачни думи, а за своята подутина не споделяше нищо.

Дори когато седеше, изглеждаше в някакво напрегнато състояние, сякаш продължаваше невидима за другите своя работа. Понякога се уморяваше да седи и ставаше, но тъй като дори ходенето му причиняваше болка, куцаше и затова, направил само няколко крачки, спираше и стоеше така по половин, а понякога и по цял час; това също бе необичайно и угнетяващо. Тъй като не можеше да стои до своето легло, защото пречеше да се отваря вратата, и пътечката между леглата не бе най-удобното място, той стоеше между прозореца до Костоглотов и прозореца до Зацирко; там и оставаше като враждебно настроен часови, отговарящ за всичко, което Павел Николаевич прави.

И днес след визитацията стоеше там, където се пресичаха погледите на Олег и Вадим.

Леглата на Олег и Вадим се намираха едно срещу друго и те двамата често разменяха погледи, но им бе трудно да разговарят помежду си — първо, защото не се чувстваха добре и не им бе до излишни разговори, и, второ, защото Вадим отдавна бе заявил:

— Другари, за да се нагрее една чаша с вода с говорене, трябва да се говори тихо две хиляди години, а високо — седемдесет и пет. И то при положение, че топлината няма да излиза от чашата. Направете си сами сметката каква е ползата от брътвежите.

А и трябваше да се има предвид, че всеки от двамата бе казал нещо досадно на другия, макар и може би не нарочно. Вадим бе казал на Олег: „Трябваше да се бориш! Не разбирам защо вие там не сте се борили“. (Той бе прав. Но Олег още не смееше да разкаже, че все пак се бяха опитвали да се борят.) Олег пък каза на Вадим: „И за кого пазят това злато? Баща ти е отдал живота си за родината, а на теб защо не ти дават?“

И това също бе правилно. Вадим често си мислеше и си задаваше същия въпрос. Но да го чуе от друг, му бе обидно. Само преди месец приемаше главоболията на майка си за излишни, а позоваването на името на баща си за неловко. Но сега, когато се бе озовал с единия крак в безжалостен капан, той се мяташе; очаквайки радостна телеграма от майка си, мечтаеше: дано да успее! Да се спаси, като използва името на баща си, не изглеждаше справедливо — трикратно по-справедливо бе да се спаси в името на собствения си талант, за който обаче не знаеха отговарящите за разпределението на златото. Да носиш в себе си талант, още неполучил лаври, е мъка и дълг, но да умреш с него, без да е оценен, е много по-трагично за надарения, отколкото за простия, обикновения човек, отколкото за всеки друг човек тук, в тази болнична стая.

И самотата на Вадим се бе заселила в душата му не защото до него не са майка му или Галя и никой не го навестява, а защото нито окръжаващите го, нито лекарите знаеха колко важно е да оживее за разлика от всички останали!

Мяташе се между надеждата и отчаянието и вече не можеше да вникне в смисъла на онова, което четеше. Прелистваше страниците, но бързо се стряскаше, разбрал, че до съзнанието му не достига нищо от прочетеното, че вече не може да разшифрова чуждите мисли, скачайки по тях като козел по скалите. Тогава разсеяно гледаше редовете и отстрани човек би си помислил, че чете, но в действителност не бе така.

Кракът му се намираше в капана, а целият му живот зависеше от това дали ще успее да го освободи.

Вадим продължаваше да седи, а до него стоеше Шулубин, както винаги сам с болката си. Костоглотов мълчаливо лежеше в познатата поза.

Така те, като трите чапли от приказката, можеха дълго да мълчат.

И странно бе, че именно Шулубин, най-упоритият мълчаливец, изведнъж попита Вадим:

— А вие уверен ли сте, че не се уморявате? Че всичко това ви е нужно? Именно това?

Вадим вдигна глава. Огледа стареца така, сякаш не чувстваше, че той е задал толкова дълъг въпрос, а може би бе учуден и от самия въпрос.

Но нищо не говореше, че някой друг го е задал. Старецът разглеждаше Вадим с явно любопитство.

Вадим знаеше как да отговори, но кой знае защо, не изпитваше у себе си привичната готовност. Направи го машинално, тихо, но смислено.

— Това е интересно. Не знам нищо по-интересно на света.

Колкото и вътрешно да се мяташе, колкото и да го болеше кракът, колкото и да бяха го омаломощили тези осем месеца, Вадим винаги усещаше удоволствие да се държи така, сякаш никаква мъка не бе надвиснала над когото и да било, сякаш се намира в санаториум, а не в раково отделение.

Шулубин бе забил погледа си в пода. След това, без да промени неподвижността на тялото си, направи странно движение с шията си, сякаш искаше да освободи главата си, а не можеше. После каза: — Това не е аргумент. Какво значи „интересно“? Търговията също е интересна. Да правиш пари, да ги броиш, да натрупваш имущество, да строиш, да се обзавеждаш е също интересно. При подобно обяснение науката не може да се извиси над дългия ред от егоистични и съвършено безнравствени занимания.

Странна гледна точка. Вадим повдигна рамене.

— Но ако това действително е интересно? И няма нищо по-интересно?

Шулубин опъна пръстите на едната си ръка и те сами изпукаха.

— С такава постановка вие никога няма да създадете нищо нравствено.

Това вече бе напълно чудаческо възражение.

— А науката не е длъжна да създава нравствени ценности — обясни Вадим. — Тя създава материални ценности. А вие кои наричате нравствени?

Шулубин мигна няколко пъти и отговори:

— Тези, които са насочени към осветяването на човешките души.

— Но и науката ги осветява — усмихна се Вадим.

— Не и душите! — вдигна пръст Шулубин. — След като казвате „интересно“… На вас никога ли не ви се е налагало да влезете за пет минути в колхозен пилчарник?

— Не.

— Представете си: дълга ниска барака. Тъмна, защото прозорчетата са като процепи, с мрежа, за да не излетят кокошките. На една работеща там се падат по две хиляди и петстотин пилета, които през цялото време ровят в земята, и във въздуха се вдига такъв прах, че за да влезе, на човек му е нужен противогаз. А същата жена през цялото време запарва в открит котел рибни смески — страшна воня! Няма кой да я смени. Работният ден през лятото е от три сутринта, та чак до вечерта. На тридесет години жената изглежда така, сякаш е на петдесет. Как мислите, на нея интересно ли й е?

Вадим се учуди.

— А защо аз трябва да си задавам този въпрос?

Шулубин отново вдигна пръста си.

— Ето така разсъждава и търговецът.

— Тя страда именно от недоразвитата наука — намери силен довод Вадим. — Когато науката се развие, всички пилчарници ще бъдат както трябва.

— А дотогава — Шулубин затвори едното си око — вие не бихте ли искали да отидете да поработите в пилчарник?

— На тях не им е интересно! — долетя грубият глас на Костоглотов.

Такава самоувереност в разсъжденията на Шулубин за селското стопанство Русанов бе забелязал и преди този разговор. Павел Николаевич бе разяснявал нещо по повод на житните култури, а Шулубин бе се намесил, за да го поправи. Сега Русанов не пропусна случая да го жегне.

— Вие да не би да сте завършили Тимирязевската академия?

— Да! — потвърди онзи.

И изведнъж настръхна, прегърби се и с неловки птичи движения закуца към леглото си.

— Тогава защо работите като библиотекар? — възтържествува Русанов.

Но онзи замълча като пън.

Павел Николаевич не уважаваше такива хора, които в живота си не се издигат, а падат все по-ниско.

(обратно)

Глава 28 Никакъв късмет

Още когато видя за първи път Лев Леонидович, Костоглотов го определи като делови мъж. От нямане какво да прави Олег следеше всяка негова дума и жест по време на визитациите. Всичко предразполагаше към него: и тази шапка, сложена просто защото така изисква правилникът; и прекалено дългите ръце, понякога пъхнати зад коланчето на престилката; и свитите ъгълчета на устните, сякаш се готвеше всеки момент да свирне; и този независимо от състоянието му постоянен маниер да разговаря, като се шегува с болните. Именно затова на Костоглотов му се искаше да побъбри с Лев Леонидович и да му зададе няколко въпроса, на които никой от тукашните лекари не искаше или не можеше да отговори.

Но нямаше кога да ги зададе: по време на визитациите Лев Леонидович не забелязваше никого освен оперираните и онези, на които предстоеше операция; покрай облъчваните минаваше така, сякаш не съществуваха. В коридорите или по стълбището отговаряше съвсем кратко на поздравилите го, но лицето му винаги бе загрижено и той все бързаше.

А веднъж за някакъв болен, който от начало нещо отричал, а после си признал, Лев Леонидович се разсмя и каза: „Все пак се пречупи!“; с това засегна много Олег, защото тази дума именно в такъв смисъл знаеше и можеше да употреби не всеки човек.

В последно време Костоглотов малко ходеше из клиниката и все по-рядко му се удаваше да засече главния хирург. Но веднъж видя, че Лев Леонидович отключи стаичката, която се намираше в съседство с операционната, и влезе. Костоглотов бе убеден, че вътре хирургът е сам, и след като почука по замазаното с бяла боя стъкло на вратата, я отвори.

Лев Леонидович вече бе успял да седне на табуретката до единствената масичка. В цялата му напрегната поза, макар да пишеше нещо, се долавяше, че е влязъл за малко.

— Да? — Той вдигна главата си. Не изглеждаше учуден, но бе ясно, че продължава да обмисля какво да напише по-нататък.

Винаги никой няма време! Цяла съдба трябва да разрешат само за една минута.

— Извинете, Лев Леонидович. — Костоглотов се стараеше тонът му по възможност да изглежда по-вежлив. — Зная, че нямате време… Но друг освен вас… Ще ми отделите ли две минутки?

Хирургът кимна. Продължаваше да мисли върху написаното.

— Назначиха ми курс по хормонотерапия по повод… Инжектиране на синестрол мускулно в доза… — Костоглотов изпитваше гордост, че умее да разговаря с лекарите на техния език, убеден, че и с него ще говорят откровено. — Интересува ме дали действието на хормонотерапията ще доведе до странични последствия или не.

По-нататък не от него зависеха секундите и Костоглотов зачака мълчаливо, като гледаше отгоре седящия.

Лев Леонидович се намръщи.

— Не, не би трябвало — отговори той, но думите му не прозвучаха убедително.

— А аз, кой знае защо, мисля, че да — Костоглотов го каза с такъв тон, сякаш му се искаше да бъде така или сякаш и на Лев Леонидович вече много-много не вярваше.

— Не би трябвало — повтори хирургът отново не толкова категорично, може би защото това не бе от неговата област или защото просто не бе успял да се откъсне от мислите си.

— За мен е много важно да знам. — Костоглотов гледаше и говореше така, сякаш заплашваше някого. — Да знам дали след този курс съвсем ще загубя възможност… относно жените… Или само за определен период? Ще изчезнат ли от тялото ми тези инжектирани хормони, или завинаги ще останат там?… Или може би след определен срок хормонотерапията може да бъде отстранена с помощта на други инжекции?

— Не, това не ви съветвам. Не трябва! — Лев Леонидович разглеждаше белега на този чернокос мъж. Представяше си как е изглеждал току-що разрязан и какво би направил, за да го зашие най-добре. — А за какво ви е да знаете? Не разбирам.

— Как не разбирате? — Костоглотов се чудеше какво има за неразбиране. Или просто верен на принципите на лекарското съсловие, и този много видял и знаещ човек също иска да го призове да се смири. — Не разбирате ли?

Двете минути вече бяха свършили, но Лев Леонидович без никакво високомерие — черта, която Костоглотов веднага бе забелязал у него, внезапно му каза като на стар приятел:

— Чуйте, нима целият смисъл на живота е в жените?… Всичко това ужасно пречи… Само пречи да се изпълни нещо сериозно.

Каза го напълно искрено, дори уморено. Спомни си, че в най-важната минута на живота не му стигна воля може би именно заради тази отвличаща го да губи напразно време сила.

Но Костоглотов не можеше да го разбере! Олег не можеше да си представи, че трябва да приеме това положение. Поклащаше главата си и гледаше изумен.

— А в моя живот не остана по-сериозно нещо.

Не, не бе запланиран този разговор в дневния ред на онкологичната клиника! Не се полагаше на болния консултация-размисъл върху смисъла на живота, още повече от лекар от друго отделение!

Отвори и веднага влезе, без да пита, онази ниска, слаба жена, също хирург, обула обувки с висок ток, с грациозна походка. Тя се приближи до Лев Леонидович, постави пред него амбулаторен картон, облегна се на масата и без да се обърне по име, направо заяви:

— Вижте, левкоцитите на Овдиенко са десет хиляди.

Разпилените й коси почти докосваха лицето на Лев Леонидович.

— И какво от това? — сви рамене той. — Това не говори за добра левкоцитоза. Просто има възпалителен процес и трябва да се отстрани с помощта на рентгенотерапията.

Тя продължи да говори. Листът, върху който Лев Леонидович бе започнал да пише, стоеше самотен встрани, а той въртеше в ръката си бездействащата писалка.

Очевидно Олег трябваше да излезе точно на най-интересното място от разговора, който толкова дълго бе чакал.

Анжелина се обърна, учудена защо Костоглотов е тук. Лев Леонидович също го погледна с шеговит блясък в очите. Имаше нещо в този поглед, което не можеше да се определи, но което накара Костоглотов да продължи:

— Лев Леонидович, исках още да ви попитам дали сте чували за брезовата гъба, за прахана?

— Да — отговори охотно лекарят.

— И какво мислите?

— Допускам, че някои видове буци са чувствителни към нея. Стомашните например. В Москва сега всички са превъртели на тази тема. Казват, че в радиус от двеста километра са обрали всички гъби.

Анжелина се отмести от масата, взе картона и с израз на презрение, със същата полюляваща се (приятно!) походка си отиде.

Отиде си, но разговорът вече бе прекъснат, а да се върне отново към въпроса какво внасят в живота ни жените, бе неуместно.

Обаче веселите пламъчета в очите на Лев Леонидович и начинът му на държане накараха Костоглотов да зададе и третия, приготвен предварително въпрос, също много важен:

— Лев Леонидович, простете моята нескромност, но ако греша, ще забравим моя въпрос. Вие — той също сниши глас и притвори едното си око — били ли сте или не там… където пеят и танцуват?…

Лев Леонидович се оживи:

— Бях.

— Така ли! — зарадва се Костоглотов. Най-после бяха равни! — И по кой член?

— По никакъв. Бях волнонаемен.

— Ах… — разочарова се Костоглотов.

Не, нямаше никакво равенство.

— А по какво разбрахте? — полюбопитства хирургът.

— По една дума — „пречупи“.

Лев Леонидович се разсмя.

— Не можеш току-така да се отучиш.

Не бяха равни, но между тях вече имаше единство.

— И дълго ли бяхте там? — безцеремонно попита Костоглотов.

— Три години. Изпратиха ме след армията. Нямаше начин да се отърва.

Можеше да не добавя последното. Служба! Почетна и благородна, но, кой знае защо, порядъчните хора считат, че трябва да се оправдават с нея. Някъде в човека все пак се намира този неизкореним индикатор.

— И като какъв?

— Като началник на санитарната част.

Охо! Същата роля като тази на мадам Дубинска — господар на живота и смъртта. Но онази не би се оправдавала.

— Значи сте успели да завършите мединститута преди войната? — продължаваше да задава нови въпроси Костоглотов. Просто по навик от времето на преместването на лагерниците, когато за няколко минути — от хлопването и захлопването на вратата на лагерната барака — трябва да разбереш целия живот на преминаващия покрай теб човек. — Коя година?

— Не, аз след четвърти курс отидох да работя като обикновен лекар. — Лев Леонидович стана и с интерес се приближи към Костоглотов, после опипа с пръсти белега му. — От там ли е?

— Да.

— Добре са го зашили… Добре. Арестант лекар ли е направил шева?

— Да.

— Фамилията не помните ли? Не е ли Коряков?

— Не зная, бе по време на преместванията. А Коряков по кой член е бил? — Олег бързаше да си изясни кой е този Коряков.

— Лежеше, защото баща му е бил полковник от царската армия.

Но точно тогава влезе сестрата с дръпнатите очи и повика Лев Леонидович в превързочната. (Той винаги следеше как правят първата превръзка на оперираните от него пациенти.)

Костоглотов излезе и тръгна по коридора.

Още една биография, дори две бяха само загатнати. Останалото можеше да си го представи. По колко различни поводи се озовават хората там… Лежиш си в стаята, вървиш по коридора, разхождаш се в двора, а до теб или срещу теб върви човек като човек и нито на теб, нито на него му хрумва да те спре и да каже: „Я си обърни ревера!“ Така си си и мислел — там е знакът на тайния орден! — бил е там, докосвал се е до онова, съдействал е, знае! И колко такива хора има? Но мълчанието надделява. И по външността не можеш нищо да разбереш. Всичко е скрито.

Каква дивотия! Да доживееш да чуеш, че жените, оказва се, само пречат! Нима човек може да падне толкова ниско? Невъзможно е дори да си го представи човек!

С една дума, излиза така, че няма на какво да се радваш. Лев Леонидович не отрече категорично, за да може да му се вярва.

И трябва да разбереш, че всичко е загубено.

Всичко…

Сякаш бяха заменили на Костоглотов смъртната присъда с доживотна. Оставаше да живее, макар да бе неизвестно защо.

Забравил къде е тръгнал, той се озова в долния коридор и спря.

От някаква врата, през три врати от него, се показа бяла престилка, доста стегната през кръста с коланчето, до болка позната. Вега!

Вървеше насам! Трябваше да се заобиколят две легла, но Олег не тръгна към нея, а за секунда се замисли.

След онази визитация вече три дни тя бе строга, делова; нямаше и помен от ласкавия поглед.

Отначало си помисли — да върви по дяволите, и той ще се държи като нея. Нямаше намерение нито да изяснява, нито да моли…

Но_му бе жал да я обиди. Жал му бе и за самия него. Сега ще се разминат като чужди, така ли?

Той ли е виновен? Не, виновната е тя: бе го измамила с инжекциите, желаеше му злото. Това не можеше да й прости!

Без да вдигне поглед (но виждайки!), тя се изравни с него и Олег, макар да нямаше намерение да я заговори, каза тихо, почти молейки я:

Вера Корнилиевна…

(Гласът му прозвуча неестествено, но въпреки това на Олег му бе приятно.)

Тя бавно вдигна поглед и го видя.

(Не, наистина, за какво й прощава?…)

— Вера Корнилиевна… А вие не искате ли… пак да ми прелеете кръв?

(Изглежда така, сякаш се унижава, но отново му бе приятно.)

— Но нали вие се дърпахте? — със строгост, в която не се долавяше и намек за прошка, го гледаше, но някаква неувереност трепна в очите й. Милите очи с цвят на кафе.

(А всъщност тя не е виновна. Не трябва така отчуждено да се държи в една клиника.)

— А на мен тогава ми хареса. Искам пак.

Той се усмихна. Белегът му при усмивка изглеждаше по-малък.

(Да, сега трябва да й прости, а след това някога да се обясни с нея.)

Нещо все пак трепна в очите й, нещо, говорещо за разкаяние.

— Утре може би ще ви доведат.

Тя все още се опираше на някакъв невидим стълб.

— Само че вие! Непременно трябва да бъдете вие! — сърдечно помоли Олег. — Иначе няма да се съглася!

Като се стараеше да избегне по-нататъшно обяснение, тя кимна с глава.

— Както се случи.

И отмина.

Беше мила, въпреки всичко мила.

Само че към какво се стремеше? Обречен на доживотната присъда, към какво се стремеше?…

Олег продължаваше да стои, опитвайки се да си спомни къде бе тръгнал.

Ах, да! Беше тръгнал да види Дьомка.

Момчето лежеше в малка стая за двама, но втория го бяха изписали, а новия се очакваше да го настанят утре след операцията. Засега Дьомка бе сам.

Вече бе минала седмица, откакто бяха отрязали крака му. Операцията бе останала в миналото, но кракът му както преди продължаваше да живее и Дьомка дори усещаше как всеки пръст мърда.

Когато видя Олег, зарадва се, като на по-голям брат. Приятелите от предишната стая бяха неговите роднини. В шкафчето бяха останали някакви продукти от предишните обитатели на стаичката. Отвън нямаше кой да дойде, за да му донесе нещо.

Дьомка лежеше по гръб. Това, което бе останало от отрязания крак — половината от бедрото, бе бинтовано с огромна превръзка. Но той можеше свободно да движи главата и ръцете си.

— Бъди и ти също здрав, Олег! — Стисна подадената му ръка Дьомка. — Сядай и разказвай. Как сте там, в стаята?

Стаята на горния етаж бе за него целият му свят. Тук, на долния, и сестрите бяха други, и санитарките, а и самият ред. През цялото време се спореше кой какво е длъжен да прави и какво не.

— Стаята… какво… — Олег гледаше изостреното, прежълтяло лице на Дьомка. — Все си е същата.

— Онзи кадър там ли е?

— Кадърът е там.

— А Вадим?

— Неговите работи са зле. Златото не доставиха. Боят се от метастази.

Дьомка се замисли за Вадим като за по-малък брат.

— Бедният.

— Така че, Дьомка, прекръсти се, че на теб навреме ти направиха операцията.

— Метастази може да има и сега.

— Едва ли.

Наистина кой би могъл — дори и лекарите — да види дали тези смъртоносни самотни клетки, тези десантни лодки в мрака са се прехвърлили или не и къде са акостирали?

— Облъчват ли те?

— Откарват ме до рентгена с леглото на колела.

— За теб сега, приятелю, пътят е ясен — оздравявай и свиквай с патерицата.

— Не една, а две ще бъдат нужни.

Всичко бе обмислил сиротият. И преди това изглеждаше по-възрастен, а сега — още повече.

— Къде ще ги правят? Тук ли?

— В ортопедичното.

— Поне безплатно ли?

— Написах молба. Няма с какво да ги платя.

Въздъхнаха като хора, които от години нищо добро не са виждали.

— Как ще завършиш догодина десети клас?

— Ще се разкъсам, но ще го завърша.

— А с какво ще живееш? Не можеш да се изправиш пред струга.

— Обещават ми инвалидна. Не зная втора ли, трета ли група.

— А третата каква е? — Костоглотов нямаше понятие за всички тези инвалидности, както и за всички граждански закони.

— Онази, която стига за хляба, а за захарта — не.

Всичко бе обмислил. Подутината бе съсипала живота му, но той го насочваше в желаната от него посока.

— А университетът?

— Трябва да се постарая да вляза в него.

— В литературния?

— Аха.

— Чуй ме, Дьомка, сериозно ти казвам — така ще се погубиш. Заеми се с радиоприемниците и си живей спокойно. И добри пари ще изкарваш…

— Да вървят по дяволите — мигна Дьомка. — Аз обичам истината.

— Ще поправяш приемниците и ще говориш истината!

Не можаха да се разберат. Поговориха и за работите на Олег. Дьомка имаше още една черта, която не бе присъща на младите: да се интересува от другите. Младостта се занимава само със себе си. Олег му разказа като на възрастен за положението си.

— Да, нерадостно — въздъхна Дьомка.

— Не би се съгласил да разменим съдбите си, а?

— Един Господ знае…

Излизаше така, че на Дьомка му се налагаше да се мотае в клиниката още месец и половина заради рентгена и патериците, че ще го изпишат някъде през май.

— И къде ще отидеш първо?

— В зоологическата! — Дьомка се развесели. Толкова пъти вече бе говорил на Олег за зоологическата градина. Когато стояха на малкото балконче на клиниката, Дьомка уверено му показваше къде точно зад дърветата се намира зоологическата. Толкова години бе чел за разни зверове и толкова пъти бе чувал за тях по радиото, а никога не бе виждал със собствените си очи нито лисица, нито мечка, а още повече тигър или слон. Бе живял на такива места, където не само зоологическа градина нямаше, но и цирк, и гора. Неговата заветна мечта бе да отиде и да се запознае със зверовете; тази мечта с годините ставаше все по-натрапчива. Очакваше от това запознанство нещо особено. В деня, когато бе пристигнал с нещастния си крак, за да легне в болницата, първо отиде в зоологическата градина, но се оказа, че е попаднал на почивния й ден. — Знаеш ли какво, Олег? Навярно скоро ще те изпишат, нали?

Олег седеше прегърбен.

— Сигурно. Чуждата кръв не помага…

— Нима няма да отидеш в зоологическата? — Дьомка не можеше да допусне това, би се разочаровал от Олег, ако не отидеше.

— Навярно ще отида.

— Непременно иди! Моля те, иди! А после, знаеш ли какво? Изпрати ми картичка. Нищо не ти струва, а за мен такава радост ще бъде! Ще ми напишеш кой е най-интересният звяр. Предварително ще зная! Ще отидеш ли? Ще ми напишеш ли? Казват там имало и крокодили, и лъвове!

Олег обеща.

Отиде си, а Дьомка, останал сам в стаичката, още дълго не посегна към книжката; гледаше в тавана и прозореца и мислеше. Прозорецът бе с гъста решетка и гледаше към стена. Осветлението бе като леко затулено от облаци слънце. Бе от онези дни, нито топъл, нито ярък, когато безшумно, но упорито пролетта върши работата си.

Дьомка лежеше неподвижно и си мислеше за хубави неща: как постепенно ще престане да чувства отрязания си крак; какъв ще бъде денят преди първи май — сигурно щеше да бъде съвсем летен и Дьомка от сутринта, та чак до вечерния влак ще ходи из зоологическата градина; как вече ще разполага с много време; как бързо и добре ще завърши средното училище и ще прочете още много избягнали от вниманието му книги. Вече окончателно ще се раздели с онези изгубени вечери, когато момчетата и момичетата отиват на танци, а ти се измъчваш дали да ги последваш, защото не умееш да танцуваш. Ще запалва лампата и ще се занимава.

Точно тогава някой почука на вратата.

— Влезте! — каза Дьомка. (Произнасяше тази дума с удоволствие. Никога преди това не му се бе случвало някой да чука на вратата му, за да влезе.)

Вратата се отвори и се появи Ася.

Бе запъхтяна, сякаш някой я гонеше; застана на прага, хванала с едната си ръка дръжката, а другата бе сложила на ревера на халата.

Съвсем не приличаше на онази Ася, която бе дошла „само за три дни за изследване“ и която очакваха да се върне на зимния стадион. Бе посърнала и дори жълтеникавите й коси, които не биха могли толкова бързо да се променят, изглеждаха печално.

Облечена бе в същия отвратителен халат без копчета, носен от неизвестно колко хора преди нея и изваряван в кой знае какви котли. Сега той бе подобен на самата нея.

Ася гледаше Дьомка така, сякаш не можеше да разбере дали би трябвало да влезе тук, или да продължи по-нататък.

Но такава, каквато бе сега — ученичка от по-горен клас, Ася бе лика-прилика на Дьомка. Той се зарадва:

— Ася! Сядай!… Какво има?…

За това време бяха разговаряли много пъти и бяха обсъждали как да постъпи Дьомка (Ася бе категорична, че не трябва да се съгласява да му отрежат крака.) След операцията бе идвала два пъти при него и му бе донасяла ябълки и бисквити. Постепенно се сприятелиха. И не веднага, но и тя му разказа откровено каква е болестта й: болеше я дясната гърда, имаше съсирена кръв, лекуваха я с рентгена и й даваха таблетки, които трябваше да държи под езика си.

— Сядай, Ася! Сядай!

Тя пусна дръжката на вратата и опирайки се на стената, пристъпи към шкафчето на Дьомка, което се намираше до възглавницата му.

Седна.

Седна, но не погледна към Дьомка, а към одеялото. Не се обръщаше към него, а и той не можеше да се извърне.

— Какво става с теб? — Налагаше се да се държи като по-голям. Най-после успя да обърне главата си. Устните й трепереха, а миглите пърхаха.

— Асенце! — успя да изрече Дьомка (ако не бе я съжалил, нямаше да се осмели да се обърне към нея така) и тя веднага падна на възглавницата. Косите й погъделичкаха ухото му.

— Какво има? — попита я отново и се опита да хване ръката й, но не можа да я намери.

А тя плачеше, заровила лице във възглавницата.

— Кажи какво има. Кажи!

И той вече се досети какво ще му каже.

— Ще я отрежат!

Раменете й се разтърсваха от ридания.

— Ой…

Дьомка никога досега не бе виждал такова отчаяние!

— А може би всичко ще се размине?

Но тя продължаваше да плаче. Дьомка усети, че възглавницата вече е мокра.

Най-после той намери ръката й и започна да я гали.

— А може би всичко ще се размине? — повтори безсмислено той.

— Неее… Операцията е определена за петък…

Така стенеше, сякаш искаше да изтръгне душата на Дьомка.

Той не виждаше лицето й, а само усещаше допира на косите й.

Търсеше какво да й каже за утеха, но не се получаваше. Стискаше само ръката й, за да престане да плаче. Беше му жал повече за нея, отколкото за себе си.

— Защо да живея? — хълцаше тя. — Защо?

На този въпрос можеше да намери какво да отговори, но сега не си спомняше думите. Но никой не би могъл да я утеши при състоянието, в което се намираше. Според нея единственото бе: повече няма за какво да се живее!

— На кого… сега… бих притрябвала… На кого?

Отново зарови лице във възглавницата и сълзите й опариха лицето на Дьомка.

— Но ти знаеш как се женят… — стискаше ръката й до болка. — Заради… възгледите… характерите…

— Кой глупак би обикнал заради характера!? — разсърдено издърпа ръката си Ася и едва сега Дьомка видя мокрото й, сърдито и жалко лице, цялото на петна. — На кого е нужна едногърда?! На кого?! На седемнадесет години! — крещеше в лицето му, сякаш Дьомка бе виновен за всичко.

И да я утеши навреме не можеше.

— Как ще отида на плаж?! — извика тя, осенена от нова мисъл. — На плаж!! Как ще се къпя??! — хвана с две ръце главата си.

Непоносимо бе на Ася да си представи банските костюми от всички моди — с презрамки и без презрамки, съединени и от две части; бански — оранжеви и сини, малинови и с цвета на морска вълна, едноцветни и на райета; неизпробвани пред огледалото; всички бански, които никога няма да бъдат купени от нея и никога няма да бъдат облечени! И именно тази страна от съществуването й — невъзможността някога да се появи на плажа, сега бе най-непоносимата и отвратителната! Именно заради това животът губеше всякакъв смисъл…

А Дьомка говореше нещо неразбрано и не на място:

— Чуй, ако никой не иска да те вземе… Разбира се, знам как сега… А иначе с най-голямо удоволствие бих се оженил за теб, да знаеш…

— Слушай, Дьомка! — ухапана от нова мисъл, Ася се обърна към него и го погледна право в очите. Слушай, ти си последният! Последният, който все още може да я види и да я целуне! Вече никой никога повече няма да я целуне! Дьомка! Поне ти я целуни! Поне ти!

Тя разтвори халата, който никога не се закопчаваше, и отново заплака, откопча блузката си и оттам се показа нейната обречена дясна гърда.

Блесна като слънце, появило се на прозореца! Засия цялата стаичка! И светлокафявото зърно, по-голямо, отколкото Дьомка си представяше, че може да бъде, изплува пред него и заслепи очите му.

Наведе гърдата си почти до лицето на Дьомка и изхлипа:

— Целувай! Целувай!

Вдъхвайки топлината на пазвата, подарената му топлина, той започна да я целува, благодарен и възхитен, с трескави устни; да целува цялата тази овална, налята повърхност, запазваща въпреки всичко формата си, по-плавна и по-красива от която нито можеше да се нарисува, нито да се извае.

— Ти ще запомниш, нали?… Ще запомниш, че я е имало и каква е била…

Асините сълзи падаха върху остриганата му глава.

Тя не прибираше гърдата си и той отново, и отново се връщаше към зърното, впиващ устни в нея както нейното бъдещо бебе никога не би докоснало тази гърда. Никой не влизаше и Дьомка продължаваше да целува това надвесено над него чудо.

Да, днес бе чудо, но утре нямаше да го има.

(обратно)

Глава 29 Сурова дума, дума ласкава

Веднага, щом се върна от командировката, Юра пристигна, за да се види с баща си. Преди това Павел Николаевич поръча по телефона синът му да донесе топли обувки, палто и шапка. Беше му омръзнала отвратителната болнична стая, таблите на леглата, глупавите разговори, а и вестибюлът — също и макар Павел Николаевич да се чувстваше все още слаб, искаше да излезе, за да подиша чист въздух.

Така и направиха. Прикриха подутината с шала. По алеите на болничния двор никой не би могъл да срещне Русанов, а и ако го срещнеше, не би го познал в полуцивилните дрехи и Павел Николаевич спокойно се разхождаше. Юра го поддържаше, хванал ръката му, и Павел Николаевич се опираше на него. Струваше му се странно, че върви по чистия сух асфалт, но главното бе усещането за скорошно завръщане — отначало за почивка в любимото жилище, а после и към любимата си работа. Павел Николаевич се бе измъчил не толкова от лечението, колкото от това тъпо болнично бездействие; от това, че бе престанал да бъде нужен и важен елемент в големия механизъм; именно това сякаш чувстваше като загуба на всякаква сила и значение. Искаше му се час по-скоро да се върне там, където го обичат и не могат без него.

Предишната седмица бе хладно и валеше, но от днес отново бе топло. В сянката на зданията бе още хладно и земята бе мокра, но на слънце бе толкова топло, че Павел Николаевич чувстваше тежко дори демисезонното си палто, и затова го разкопча.

Бе особено удобен случай да поговори разумно със сина си: днес, събота, бе последният ден от командировката му и той не бързаше да се върне на работа. Още по-малко бързаше Павел Николаевич. А нещата около сина му не бяха добре — чувстваше го бащиното сърце. И сега, едва пристигнал, Русанов усети, че съвестта на Юра не е чиста; гледаше настрани, избягваше погледа на баща си. Тази негова черта толкова дразнеше Павел Николаевич, че понякога той просто извикваше: „Дръж главата си високо!“

Днес обаче реши да се въздържа от резки думи; искаше да разговарят тихо и разбрано. Помоли Юра да разкаже по-подробно как се е представил като човек от републиканския прокурорски надзор в онези далечни градчета.

Юра започна да разказва за един, после за друг случай, но както и преди, гледаше някъде встрани.

— А ти разказвай, разказвай!

Седнаха на изсъхналата пейка, за да се погреят на слънце. Юра бе облечен в кожено яке, с топла вълнена шапка (така и не можаха да го накарат да обикне филцовите шапки); изглеждаше и сериозен, и мъжествен, но вътрешната слабост погубваше това усещане.

— Имаше още един случай с шофьор…

— Какъв?

— Пътувал през зимата и карал разни потребителски стоки. Трябвало да измине седемдесет километра, но по средата го застигнала снежна виелица. Затрупала всичко. Колелата не се въртят, страшен студ, а наоколо няма никой. Виелицата не стихнала цяло денонощие. И той не издържал, излязъл от кабината и отишъл да търси къде да пренощува. На сутринта виелицата стихнала, той се върнал с трактор, а един пакет с макарони липсвал.

— А експедиторът?

— Така се получило, че пътувал сам.

— Каква разхайтеност!

— Разбира се.

— Значи е решил да се облагодетелства.

— Татко, прекалено скъп му е излязъл този пакет! — Юра вдигна все пак поглед. Върху лицето му се появи неприятно упорито изражение. — Заради него си „издействал“ пет годинки на топло. А там е имало и каси с водка, нито една бутилка не липсвала…

— Юра, не трябва да бъдеш толкова доверчив и наивен. А кой друг би могъл да вземе пакета по време на бурята?

— Може би е минала някаква кола! На сутринта никакви следи не могат да се намерят!

— Но той е напуснал поста си! Как така ще изостави държавно имущество и ще си отиде?

Работата бе повече от ясна, присъдата — дори малка. Павел Николаевич изглеждаше възбуден, защото това не бе ясно на сина му и се налагаше да му го разтълкува. Общо взето, Юра е ленив, но когато се опитва да доказва някаква глупост, става упорит като магаре.

— Татко, но ти си представи! Виелица, минус десет градуса, как да нощува в кабината? Та това означава сигурна смърт.

— Какво означава смърт? А часовите?

— Но тях ги сменят на два часа.

— А ако не ги сменят. А на фронта? Независимо от времето, хората стоят и умират, но не напускат поста си! — Павел Николаевич дори посочи с пръст къде става всичко това. — Помисли си само какво говориш! Ако простят на този шофьор, всичките му колеги ще започнат да изоставят колите и да напускат поста си! Цялата държава ще опропастят, не можеш ли да го разбереш?

Не, по мълчанието на Юра ставаше ясно, че нищо не е разбрал.

— Добре, ти си могъл да кажеш на някого твоето момчешко мнение, но надявам се, документално не си го изразил?

Устните на сина трепнаха.

— Аз… протест написах. Спрях действието на присъдата.

— Спрял си?! И ще има преразглеждане на делото? Ах, ох, ах! — Павел Николаевич закри лицето си с ръце. Ненапразно се бе опасявал! Юрка погубваше не само делото, но и себе си, а и хвърляше сянка върху него. Павел Николаевич бе обзет от безсилна бащинска досада, когато не можеш нито с ума си, нито със сръчността си да преодолееш треперенето на устните си.

Стана. Юра го последва. Тръгнаха и синът му отново се опита да го хване за лакътя, но на Павел Николаевич няма да стигнат и двете ръце, за да накара сина си да разбере каква грешка е направил.

Първо се опита да му обясни какво е това законност, после се спря на непоклатимостта на основите, които не трябва да се опитваш да подкопаваш, още повече ако работиш в прокурорския надзор. Тук направи уговорката, че всяка истина е конкретна и затова законът си е закон, но трябва да се има предвид и конкретният момент, и обстановката, за да разбереш какво се изисква в дадена минута. Особено наблегна на това, че съществува органична взаимовръзка между всички инстанции и разклонения на държавния апарат; и затова, пристигайки дори в най-затънтения район с републикански пълномощия, той не трябва да се разсейва, а да се съобразява с местните условия и да не се конфронтира с изпълнителските кадри, които познават тези условия и изисквания по-добре от него; и ако са дали пет години на шофьора, значи това е съобразено с дадения район.

Вървяха в сянката на зданията, излизаха от нея, поемаха по лъкатушещите алеи покрай реката. Юра слушаше, но единственото, което каза, бе:

— Не се ли умори, татко? Може би трябва отново да поседнем?

Разбира се, Павел Николаевич се бе уморил и му бе топло. Седнаха отново на пейката, разположена между храстите. Слънцето продължаваше да напича. Павел Николаевич през цялото време на разходката бе без очила, за да отпочинат очите му. Седеше мълчаливо. Долу, в ниското, шумеше реката. Павел Николаевич си мислеше: колко приятно е все пак да се завърне в истинския живот; да знае, че след като дърветата напълно се раззеленят, ще живее; че така ще бъде и следващата пролет.

Но трябваше да продължи разговора с Юра. Да се овладее, да не се сърди, за да не го уплаши. И след като си отдъхна, позволи на сина си да му разкаже и за други случаи.

Юра прекрасно знаеше за какво баща му ще го хвали и за какво ще го ругае. Затова избра такъв случай, който Павел Николаевич не би могъл да не одобри. Но продължаваше да избягва погледа му и баща му реши, че Юра крие още нещо.

— Говори по-подробно. Всичко ми разкажи! Знаеш, че мога да ти дам само разумен съвет. Нали ти желая доброто. Искам просто да не грешиш.

Юра въздъхна и разказа цялата история. По време на ревизията бил длъжен да прегледа доста стари съдебни дела и документи, дори от преди пет години. И започнал да забелязва, че на много места, където би трябвало да има залепени гербови марки, нямало нищо; тоест личали следи, че ги е имало, но били отлепени. Юра започнал да мисли къде биха могли да изчезнат, докато на по-новите документи открил залепени марки, които вероятно били използвани за втори път. И тогава се досетил, че едно от двете момичета — Катя или Нина, имащи достъп до всички тези архиви, лепи стари вместо нови марки, а от клиентите взема пари.

— Виждаш ли! — плесна с ръце Павел Николаевич. — Има толкова хора, които щом намерят пролука, ограбват държавата! И веднага не можеш да се досетиш!

Но Юра провел цялото разследване без много шум. Решил да стигне до края и да разбере кое от двете момичета е разхитителят и намислил за целта да поухажва първо Катя, а след това Нина. Поотделно водил на кино и двете, а след това им гостувал, като си мислел, че ще разбере по домашната им обстановка коя е крадлата.

— Добре замислено! — усмихна се Павел Николаевич. — Умно! Приятното съчетано с полезното! Умник!

Но Юра открил, че и двете — едната с родителите си, а другата със сестричката си, живеят бедно: не само килими, но и много насъщни други неща нямало в дома им, без които Юра дори не можел да си представи, че е възможно да се съществува. Размислил, после отишъл при местния съдия и му разказал всичко с молба да не дава ход на случая, а просто да се опита да внуши на девойките да си признаят. Съдията горещо му благодарил за това, че Юра предпочел всичко да мине тихо, без излишен шум. Извикали една след друга девойките и ги разпитали обстоятелствено. Признали си и двете. Всяка изкарвала по този начин някъде по сто рубли месечно.

— Трябвало е да се заведе дело, ах, трябвало е! — съжали Павел Николаевич, сякаш самият той бе пропуснал да го направи, макар и Юра да бе постъпил правилно, след като не подвел съдията. — В края на краищата те са били длъжни да компенсират по някакъв начин цялата сума!

Юра лениво разказа края, сякаш не можеше да разбере смисъла на това събитие. Когато отишъл при съдията и предложил да не се дава ход на делото, той знаел и чувствал, че постъпва великодушно, и вътрешно се гордеел с постъпката си. Представял си радостта, която ще обхване момичетата след трудното признание, когато, очаквайки наказание, изведнъж разберат, че им прощават. И заедно със съдията той се опитвал да ги засрами, говорел им колко позорно и непочтено са постъпили, давал им примери, свидетел на които бил през своя двадесет и три годишен живот, с познати честни хора, които са имали всички условия да крадат, но не го направили. Юра изричал жестоки думи, като знаел, че след това те ще бъдат смекчени от прошката. Простили им, момичетата си отишли, но, кой знае защо, през следващите дни не сияели от радост, когато го срещали; не само че не се приближили да му благодарят за благородната постъпка, но се стараели дори да не го забелязват. Това го поразило, защото не можел да си го обясни! Тъй като работели в съда и били запознати добре с различни дела, не могло да се каже, че не се разбрали каква участ са избегнали. Не издържал, спрял Нина и я попитал не се ли радва, а тя отговорила: „За какво да се радвам? Трябва да сменя работата. Не мога да преживея само със заплатата.“ А на Катя, която била по-хубавата, предложил да отидат още веднъж на кино, но чул в отговор: „Не, не мога така, свикнала съм да ходя честно с даден мъж!“

С тази загадка се върнал от командировката, а и сега продължавал да мисли върху нея. Неблагодарността на момичетата го наранила дълбоко. Знаеше, че животът е много по-сложен, отколкото го разбираше праволинейният му баща, но бе се оказал още по-сложен. Какво бе длъжен да направи Юра? Да не ги щади? Или да не обръща внимание на тези употребени за втори път марки? Но тогава какъв смисъл би имала цялата му работа?

Баща му повече не го питаше и Юра доволен също мълчеше.

А Павел Николаевич, запознат с още една историйка, недоведена докрай заради неумение, окончателно заключи, че ако човек още в детството си не си изгради устойчив характер, никога после няма да го има. Трудно беше да се сърди народния си син, но го съжаляваше.

Изглежда, се бяха заседели доста, защото Павел Николаевич започна да зъзне, а и много му се искаше да полегне. Поднесе бузата си, за да я целуне сина му, сбогува се с него и се запъти към стаята си.

А в нея вече се водеше оживен разговор. Главният оратор бе останал почти без глас: бе онзи същият философ доцент, представителен като министър, преди време посещаващ стаята им, а после претърпял операция на гърлото и преместен от хирургичното в лъчевото отделение на втория етаж. Отпред, в основата на шията му, имаше някакво метално кръгче, напомнящо на онези, с които се стяга пионерската връзка. Този доцент бе възпитан и предразполагащ човек и Павел Николаевич се стараеше да не го обиди и да не покаже колко много го угнетява токата, пулсираща на шията му. За да говори съвсем тихо, философът трябваше всеки път да слага върху нея пръста си; но обичаше да говори и тъй като бе свикнал с приспособлението, искаше да се възползва от възвърнатата му от операцията възможност да чува гласа си отново.

Сега стоеше в средата на стаята и глухо, но по-високо от шепота, разказваше за натрупаните в дома гарнитури, статуи, вази, огледала от някакъв бивш, голям интендант, отначало докарващ всичко това от Европа, а после купуващ го от различни оказионни магазини, за една от продавачките на които се и оженил.

— И на четиридесет и две години пенсионер! А здравеняк! Ръката си пъхне в полата на шинела и се разхожда като фелдмаршал. А да кажеш, че е доволен от живота си, не е: измъчва го непрекъснато фактът, че неговият бивш командващ армия има къща в Кисловодск от десет стаи, за постоянната температура на която се грижи огняр, и две леки коли.

На Павел Николаевич този разказ му се видя неуместен.

И Шулубин не се засмя. Гледаше другите така, сякаш му пречеха да спи.

— Че е смешно, смешно е — намеси се Костоглотов, — а как…

— А преди няколко дни имаше в областния вестник — спомни си някой от стаята — фейлетон за някакъв, който си построил вила с държавни средства и бил разобличен. И какво? Признал грешката си, дал вилата си за детски дом, не го съдили, а само му направили забележка.

— Другари! — намеси се Русанов. — След като се е разкаял, осъзнал какво е направил, а и предал вилата си за детски дом, защо непременно трябва да се прибягва до крайна мярка?

— Че е смешно, смешно е — повтори Костоглотов, — а как вие ще обясните всичко това от философска гледна точка?

Доцентът протегна едната си ръка, а другата сложи на гърлото си.

— Като остатъци от буржоазното съзнание.

— А защо буржоазното? — не мирясваше Костоглотов.

— А на кое друго? — намеси се и Вадим. Точно днес имаше настроение да чете, а в стаята се очертаваше свада.

Костоглотов се повдигна от странната си поза, сложи главата си на възглавницата, за да вижда и Вадим, и останалите.

— Защото това е резултат от човешката ненаситност, а не от буржоазното съзнание. И преди буржоазията, и след нея ще има ненаситни!

Русанов още не бе легнал. Леко надвесен над Костоглотов, той наставнически каза:

— Ако човек се поразрови в такива случаи, винаги ще се изясни буржоазен произход.

Костоглотов направи жест с главата си, сякаш искаше да се изплюе.

— Глупост е всичко това — социален произход!

— Как така глупост? — хвана се за шията Павел Николаевич, защото усети болка. Такова нагло нападение той не очакваше дори от Хищника.

— Как така глупост? — вдигна поглед от книгата си учуденият Вадим.

— А така — измърмори Костоглотов и се опита да седне на леглото си. — Набили са ви го в главата.

— Набили ли? Вие отговаряте ли за думите си? — пронизително извика Русанов.

— Кого имате предвид? — Вадим изправи гърба си, но продължаваше да държи книгата на коленете си. — Ние не сме роботи. Нищо не приемаме на доверие.

— Кои сте вие? — озъби се Костоглотов.

— Ние! Нашето поколение!

— И чий произход сте приели? Та това не е марксизъм, а жив расизъм.

— Как така?! — почти изрева Русанов.

— Просто така! — отговори му по същия начин Костоглотов.

— Чуйте! Чуйте! — Русанов почти залитна и с разтворени ръце сякаш призоваваше всички да разберат какво всъщност става. — Бъдете свидетели! Моля ви! Това е идеологическа диверсия!

Тогава Костоглотов стъпи на пода, изправи се и като сви двете си ръце, показа на Русанов един от най-неприличните жестове, а и изрече псувня, написана на всички огради:

— … майка, а не идеологическа диверсия! Свикнали са, майка им… щом човек не е съгласен с тях, веднага да го обявяват за проводник на идеологическа диверсия!

Оскърбен до дъното на душата си от тази бандитска наглост, мерзък жест и псувня, Русанов се задъха и с треперещи пръсти се опита да оправи готовите да паднат очила. А Костоглотов продължаваше да крещи толкова силно, че за миг в стаята надникна Зоя:

— Защо като папагал повтаряте „соцпроизход, соцпроизход“? През двадесетте години знаете ли как говореха? Покажете вашите мазоли! А защо вашите ръце са такива бели и пухкави?

— Аз работих, работих! — възкликна Русанов, но лошо виждаше обидилия го, защото не можеше да сложи очилата си.

— Вярвам! — отвратително мучеше Костоглотов. — Вие на един съботник дори сте вдигнали до половината някаква греда, но после сте се отказали! А аз може би съм търговски син от трета гилдия, а цял живот бъхтя! Ето ги моите мазоли! Гледайте! И какво буржоазно има в мен? От баща ми други еритроцити или левкоцити съм наследил? Затова ви и казвам — вашият подход не е класов, а расов! Вие сте расист!

Несправедливо обиденият Русанов се опитваше да каже нещо с тънък глас, Вадим говореше нещо бързо и възмутено, без да става от леглото си, а философът клатеше голямата си глава, но кой би могъл да чуе болния му глас!

Но успя да се приближи до Костоглотов и докато онзи си поемаше дъх, прошепна:

— А вие знаете ли такъв израз „потомствен пролетарий“?

— Ако ще до девето коляно прадедите ти да са били пролетарии, не работиш ли, не си никакъв пролетарий! — развика се отново Костоглотов. — Търтей е той, а не пролетарий! Единствено го вълнува дали ще получи персонална пенсия! — Но забелязал, че Русанов се опитва да каже нещо, той се обърна към него: — Обичате не родината си, а пенсията! И ако може по-рано — на четиридесет и пет! А аз съм раняван при Воронеж, нищо нямам освен едни закърпени ботуши, а обичам родината си! По болничния лист за тези три месеца няма да ми платят и копейка, но въпреки всичко родината си обичам!

Размахваше дългите си ръце почти под носа на Русанов. Внезапно се раздразни и влезе в този спор така, както десетки пъти бе избухвал и вземал участие в затворническите спорове, откъдето и изкачваха сега някога чутите фрази и аргументи може би от хора, които вече не са живи. Дори за миг си представи, че тази тясна стая, наблъскана с легла и хора, за него е като килия и затова с такава лекота ругаеше и псуваше и беше готов дори да се бие, стига да се наложеше.

И почувствал, че Костоглотов като нищо може да го удари, Русанов млъкна и се сниши, но в очите му продължаваше да блести пламъкът на нагорещената ярост.

— А на мен не ми е нужна пенсия! — не спираше Костоглотов.

— Аз нямам абсолютно нищо и се гордея с това! И не се стремя да имам! Не искам голяма заплата, аз я презирам!

— По… чакай… — опитваше се да го спре философът. — Социализмът предвижда диференцирана система на заплащане…

— Вървете по дяволите със своята диференцирана! — бушуваше Костоглотов. — Какво, по пътя към социализма привилегиите на едни ще нарастват за сметка на други, така ли? Значи, за да станем равни, първо трябва да бъдем неравни, така ли? Диалектика, така ли?

Той крещеше, но от усилието, което правеше, го сви някъде над стомаха и гласът му затрепери.

Вадим се опита на няколко пъти да се намеси, но Костоглотов като картечница изстрелваше все нови и нови доводи.

— Олег — опитваше се да го спре и той, — най-лесно се критикува едва зараждащо се общество. Но не трябва да се забравя, че е само на четиридесет години.

— И аз не съм на повече! — бързо се извъртя Костоглотов.

— И винаги ще бъде малко! Трябва ли затова цял живот да мълча?

Протегнал ръката си, сякаш търсещ пощада за болното си гърло, философът изричаше бавно умни фрази за различния принос в обществения продукт на онзи, който мие подовете в клиниката, и на този, който я ръководи.

Костоглотов щеше да намери какво да отговори и на това, но изведнъж от своя ъгъл към тях пропълзя Шулубин, за когото всички бяха забравили; неловко тътрещ крака, с разрошени коси и разтворен измачкан халат изглеждаше така, сякаш някой внезапно го бе събудил и накарал да стане посред нощ. Видяха го и всички се учудиха, а той се изправи пред философа, вдигна пръст и попита в настъпилата тишина:

— А вие помните ли какво обещаваха Априлските тезиси? Началникът на областното здравеопазване не трябва да получава повече от тази същата Нела.

И закуца към своето легло.

— Ха-ха! — зарадва се Костоглотов на неочакваната подкрепа. Старецът го бе измъкнал!

Русанов седна и се обърна. Не искаше повече да вижда Костоглотов. И ненапразно веднага бе намразил онази отвратителна кукумявка. Не можа да измисли нищо по-умно от това да приравни здравния ръководил към някаква си чистачка!

Внезапно всички се разотидоха и Костоглотов вече не виждаше с кого да продължи да спори.

Тогава Вадим, така и нестанал през цялото време от леглото си, го повика с пръст при себе си, направи му място да седне и започна тихо да му обяснява:

— Имате неправилна мярка, Олег. Знаете ли в какво се състои грешката ви? Не сравнявате с бъдещия идеал, а сравнявате с тези язви, с които е била покрита цялата история на Русия до седемнадесета година.

— Не съм живял, не зная — прозя се Костоглотов.

— А и не е нужно да сте живели. Прочетете Салтиков-Шчедрин и ще разберете.

Костоглотов реши да премълчи, защото чувстваше болка в белите дробове или може би тя се дължеше на подутината.

— Вие в армията служили ли сте, Вадим?

— Не, а защо?

— А как се получи така, че не са ви взели?

— Нашият институт бе приравнен към висшата извънармейска служба.

— Ясно… А аз служих седем години. Бях сержант. Тогава нашата армия се наричаше работническо-селска. Командирът на отделение получаваше двадесет рубли, а командирът на взвода шестстотин, разбираш ли? А на фронта офицерите получаваха допдаж56 — бисквити, масло, консерви, и се криеха от нас, когато ядяха, разбираш ли? Защото се срамуваха. И правехме първо техните блиндажи, а после — нашите. Пак повтарям, аз бях сержант.

Вадим се намръщи.

— И за какво ми разказвате всичко това?

— Ами защото искам да попитам кой е имал буржоазно съзнание? Кой?

Олег вече бе наговорил днес доста излишни неща, които почти стигаха да му лепнат познатия член, но бе изпаднал в някакво горчиво-облекчено състояние, че нямаше какво да губи.

Отвори уста няколко пъти и отиде на леглото си.

На какво се дължеше мълчанието му — на умората или на болестта? Или че всички тези спорове, свади, термини, ожесточение и зли очи внезапно му се бяха видели обикновено махленско джафкане, което не можеше въобще да се сравни с болестта им, с тяхното предстоящо представяне пред смъртта?

А му се искаше да се докосне до нещо съвсем друго. До нещо устойчиво и непоклатимо.

Но къде се намираше то, Олег не знаеше.

Днес сутринта бе получил писмо от Кадмини. Доктор Николай Иванович му отговаряше между другото и за това откъде се е взел изразът „Меката дума кост троши“. Имало някога в Русия през XV век „Тълковна палея“57, нещо като апокрифна книга. И там — сказание за Китоврас. (Николай Иванович знаеше цялата старина.) Живеел Китоврас в далечна пустиня, а можел да ходи само по права линия. Цар Соломон го извикал, с измама му надянал вериги и го повели да чука камъни. Но вървял Китоврас само по права линия и когато го водили през Ерусалим, събаряли домове, за да разчистят пътя му. И веднъж дошъл ред на дома на вдовица. Хвърлила се клетата жена да плаче, да моли Китоврас да не срутват бедния й дом и успяла да го придума. Китоврас се опитал да кривне от правата линия и счупил реброто си. А дома оставил цял. И промълвил тогава: „Мекото слово кост троши, а жестокото гняв събужда.“

И Олег сега си мислеше: този Китоврас и тези летописци от петнадесети век са били хора, в сравнение с които ние сме вълци.

Кой сега ще се съгласи да жертва скъпото си ребро в отговор на меката дума?…

Но не с това започваше писмото на Кадмини. Олег протегна ръка и го взе от шкафчето. Двамата пишеха:

„Скъпи Олег!

Сполетя ни голяма мъка.

Жук е убит.

Селсъветът наел двама ловци да убиват кучетата. Те вървяха по улиците и стреляха. Тобик скрихме, а Жук се отскубна и се нахвърли да ги лае. А винаги се страхуваше дори от фотообектива, изглежда, е имал лошо предчувствие! Застреляха го в главата, той падна до аръка с клюмнала надолу, глава. Когато се приближихме, още агонизираше. Беше страшно да се гледа.

Знаете ли, у дома сега е празно без него. Изпитваме вина пред Жук затова, че не го скрихме.

Погребахме го в края на градината, до беседката…“

Олег лежеше и си спомняше за Жук. Но го виждаше не като прострелян, а изправен, положил двете си лапи на малкото прозорче на бараката на Олег, когато идваше да го извика да излезе.

(обратно)

Глава 30 Старият доктор

Доктор Орещенков не бе спечелил кой знае колко за седемдесет и петте си години и половинвековното лекуване, но все пак бе успял да си купи едноетажна дървена къща с дворче още през двадесетте години. Оттогава живееше в нея. Къщата му се намираше на една от тихите улици с широки тротоари, отделящи оградата от улицата с около петнадесет метра. На тези тротоари още през миналия век бяха засадени дървета с огромни стволове, чиито преплетени корони лятно време изглеждаха като зелен покрив; около дънерите на всяко дърво имаше желязна решетка. Когато бе много горещо, хората се спасяваха под прохладните им сенки, под които течеше и вода в чистите канавки. Тази улица заобикаляше най-красивата част на града, а и самата тя бе една от неговите забележителности. (Впрочем в градския съвет непрекъснато се жалваха, че едноетажните домове са разположени доста далеч един от друг, че пътищата трябва да бъдат по-комуникативни и че е време да съборят дървените къщи и да построят пететажни блокове.)

Автобусът спираше доста далеч от дома на Орещенков и Людмила Афанасиевна вървеше пеша. Бе много топла, суха вечер; още не бе се стъмнило напълно и се виждаше как току-що разцъфналите дървета се готвят за нощта, а високите тополи още не са покрити със зеленина. Но Донцова гледаше в краката си, а не в дърветата. Не бе весела тази пролет и никак не бе ясно какво ще стане с Людмила Афанасиевна докато всички дървета се раззеленят, пожълтеят, а после да завали листопадът. И преди това тя винаги бе толкова заета, че нямаше време да вдигне глава и да се огледа.

Пред дома на Орещенков имаше портичка, а вляво от нея и параден вход с медна ръчка на вратата, обрамчена с перваз, както в миналото. В такива домове обикновено се влизаше през портичката. Но тук двете каменни стъпала не бяха обрасли с трева и мъх и както преди блестеше медната плочка, върху която бе написано с леко полегат калиграфски почерк: „Доктор Д.Т. Орещенков“; копчето на електрическия звънец също блестеше.

Людмила Афанасиевна го натисна. Чуха се стъпки и вратата отвори самият Орещенков, облечен в износен, някога доста хубав кафяв костюм, с разкопчана яка на ризата.

— О, Людмила! — Той леко повдигна ъглите на устните си, но човек, който го познаваше добре, веднага можеше да разбере, че това е неговата възможно най-широка усмивка. — Чаках ви. Влизайте. Много се радвам. Макар поводът да не е радостен… Иначе не бихте посетили стареца.

Тя му бе позвънила по телефона с молба да й разреши да го посети. Можеше да му каже още тогава за повода, но не би било вежливо от нейна страна. Сега, чувствайки определена вина, го убеждаваше, че би го навестила и без това, а той не й разреши да свали палтото си сама.

— Позволете ми, аз още не съм развалина!

Закачи дрехата й на дългата полирана тъмна закачалка, направена вероятно за много посетители, и я поведе по гладкия боядисан дървен под. Преминаха през най-хубавата светла стая на дома, където имаше разтворен пюпитър с весела нотна тетрадка на него — тук живееше по-голямата внучка на Орещенков; после през столовата, прозорците на която, обвити сега от сухите клони на асмата, гледаха към двора — тук имаше голяма и скъпа радиола; и така стигнаха до овалния кабинет, чиито стени бяха покрити с огромни етажерки със стотици книги — в средата имаше старинно тежко писалище, стар диван и удобни кресла.

— Струва ми се, Дормидонт Тихонович — Донцова огледа стените, леко присвила очи, — че книгите ви са станали повече.

— Не — леко поклати голямата си красива глава Орещенков. — Макар наистина да купих двадесетина наскоро… И знаете ли от кого? — усмихна се отново скъпернически докторът. — От Азначеев. Той излезе в пенсия, оказва се, че ударил шестдесетака. И именно тогава си изяснил, че не е никакъв рентгенолог, че не иска да се занимава нито ден повече с никаква медицина, че е роден пчелар и отсега нататък ще си живее само с пчели. Но как може така? Ако си чувствал в себе си дарба за пчелар, защо си загубил най-хубавите си години заради друго?… Така… Вие къде ще седнете, Люда? — попита той и веднага реши вместо нея: — В това кресло ще ви бъде най-удобно.

— Нямам намерение да се заседявам, Дормидонт Тихонович. Аз само за минутка… — опита се да възрази Донцова, но се отпусна в дълбокото кресло и веднага почувства, че се успокоява, и дори бе убедена, че само тук и сега може да бъде взето най-доброто решение. Бремето на постоянната отговорност и бремето на избора, който тя трябваше да направи в живота си, изведнъж падна от раменете й, щом потъна в удобното и меко кресло. Тя въздъхна облекчено, плъзна поглед по познатия й кабинет и с умиление видя стария мраморен умивалник в ъгъла.

После премести погледа си върху Орещенков, радостна, че той е жив, че го има и че ще й помогне да преодолее тревогата. Той още не бе седнал, а стоеше изправен, с почти офицерска стойка, както преди. Винаги изглеждаше толкова бодър, сякаш лекувайки болни, самият той бе неподвластен на никакви болести. Носеше малка, подстригвана винаги акуратно сребриста брадичка. Не бе плешив, дори и не съвсем посивял — косите му изглеждаха леко прошарени както и преди няколко години. Лицето му бе от онези, чиито черти не се раздвижват от преживяваните чувства. Единствено по почти незабележимото повдигане на веждите му, с леко извити краища, можеше да се разбере, че той се вълнува от нещо.

— Извинете ме, Люда, но аз ще седна зад писалището. Не го приемайте като официален прием. Просто съм свикнал с мястото.

Как нямаше да свикне! Някога често, а сега по-рядко в този кабинет за преглед при доктор Орещенков идваха много болни, които понякога се заседаваха заради мъчителния разговор, определящ цялото им бъдеще. Кой знае защо, по време на такива разговори човек запомняше навеки зеленото сукно на писалището, странния дървен нож за разрязване на страниците, никелираната медицинска лъжичка (за оглеждане на гърлото), мастилницата с медно капаче или цветът „бордо“ на силния изстинал чай в чашата. Докторът седеше зад писалището, а ставаше и отиваше до умивалника или до етажерката само когато трябваше да даде възможност на болния да си отдъхне от неговия поглед и да размисли. Въобще доктор Орещенков никога без наложителна причина не отместваше погледа си встрани, защото не искаше да изгуби излишна минута, която би могъл да използва, за да огледа пациента или събеседника. Очите му бяха главният помощник, чрез който доктор Орещенков приемаше болните и учениците си и им предаваше своето решение или желание.

Между многото преследвания, на които бе подложен Дормидонт Тихонович през живота си — за революционерството му през 1902-ра (тогава прекара две седмици в затвора заедно с други студенти), после за това, че неговият покоен баща бе свещеник, и още за това, че по време на Първата империалистическа война като бригаден лекар в царската армия, както бе установено от свидетелите, в момент на паническото отстъпление на руската армия бе скочил на коня и насочил полка обратно в империалистическата касапница против немските работници, но най-разобличаващото го бе за това, че Орещенков упорито държеше на правото си да продължава частната си лекарска практика, макар тя все по-жестоко да се забраняваше като източник за забогатяване, като нетрудова дейност, всекидневно раждаща буржоазни настроения. И за известни периоди той бе длъжен да сваля от вратата на дома си металната визитка с приемните часове и още от прага да връща всички болни, колкото и зле да бяха те и да го молеха да ги приеме, защото в съседната квартира бяха настанени доброволни и платени агенти на финансовия отдел, а и самите болни не можеха да се удържат да не разкажат за посещението си при доктора; всичко това заплашваше Орещенков с най-неприятното — загубата на всякаква работа, а и изселване от жилището.

А между другото той държеше в своята дейност най-много именно на правото си на частна практика. Без тази гравирана метална плочка на вратата си Орещенков живееше сякаш нелегално, под чуждо име. Именно заради принципа не защити нито кандидатска, нито докторска дисертация, говорейки, че дисертациите въобще не могат да бъдат показател за успехи в ежедневната лекарска дейност, че болният дори се стеснява, когато докторът е професор, и че би било много по-полезно времето, изгубено за получаване на престижната титла, да бъде използвано за обогатяване на знанията в определена медицинска насока. Само в тукашния мединститут, в който бе прекарал тридесет години, Орещенков бе работил и в терапевтичното отделение, и в детското, и в хирургичното, и в инфекциозното, и в урологичното, и дори в очното, а едва след това стана рентгенолог и онколог. С едва доловимо презрително повдигане на крайчеца на устните си той изказваше своето мнение за „заслужилите деятели на науката“; с това подчертаваше, че ако са нарекли някого приживе деятел, още повече заслужил, това означава, че са го отписали: славата, която вече пречи да лекува, като прекалено пищна дреха въобще не позволява на човек да се движи. „Заслужилият деятел“ върви със свита — лишен е от правото си да греши, от правото си нещо да не знае, дори от правото си да се замисли; той може само да бъде преситен, муден или изостанал, а всички чакат от него непременно чудеса.

Ето какво не искаше за себе си Орещенков; единствено желаеше на вратата си онази медна плочка и звънец, достъпни за всеки.

Но всичко се разреши щастливо: веднъж Орещенков спаси вече умиращия син на един голям тукашен ръководител, след това и кадър от същия мащаб, само че друг, както и членовете на важни семейства; всичко това стана тук, в този град, тъй като той никъде не замина; така славата на доктор Орещенков се разнесе сред влиятелните кръгове и съвсем естествено около него се създаде някакъв невидим, но сигурен защитен ореол. Може би в чисто руски град не би му помогнало и това, но в този, с повече източни нрави, умееха да не забелязват или да се правят, че не виждат как и кога Орещенков отново закачи металната плочка на вратата си и започна да приема болни. След войната не бе никъде на постоянна работа, но даваше консултации в няколко клиники и посещаваше заседанията на научните дружества. Така, след като навърши шестдесет и пет години, Орещенков започна да води живот без забрани, който се смяташе за единствено правилен за даден лекар.

— И така, Дормидонт Тихонович, дойдох, за да ви попитам дали не можете да дойдете в клиниката, за да прегледате на рентгена стомаха ми!… В който ден ви бъде удобно, него ще приема…

Видът й не бе добър, а и гласът прозвуча колебливо. Орещенков я гледаше със спокоен поглед.

— Без съмнение ще изберем ден… Но все пак искам от вас да чуя подозренията ви. Какво мислите самата вие?

— Ще ви кажа симптомите, а какво мисля аз?… Знаете, че се старая да не мисля! Тоест мисля прекалено много, нощем не спя, а най-добре щеше да бъде, ако не знаех нищо! Сериозно… Вие ще вземете решение. Ако е нужно да остана на легло, ще остана, но не искам да зная. При това положение по-добре да не зная диагнозата, за да не се питам непрекъснато по време на операцията: а какво правят сега, какво изтеглят… Разбирате ме, нали?

Дали защото креслото бе доста голямо, или наистина бе отслабнала, но сега Донцова не изглеждаше като внушителна жена.

— За разбиране може би и разбирам, Люда, но не съм съгласен с вас. Защо веднага заговорихте за операция?

— Човек трябва на всичко…

— А защо тогава не дойдохте по-рано? Поне вие знаете…

— Как да ви обясня, Дормидонт Тихонович! — въздъхна Донцова. — Животът е такъв, грабва те и… Разбира се, че трябваше по-рано… Но не мислете, че толкова съм се запуснала! — Тя възвръщаше способността си да говори бързо и делово. — Но защо ме сполетя такава несправедливост? Защо именно мен, онколога, трябваше да ме сполети онкологична болест, а нали аз зная всичките й видове и мога да си представя ясно всички последствия и усложнения?

— Тук няма никаква несправедливост — започна да я убеждава с басов глас Орещенков. — Напротив — това е справедливо във висша степен. Това е най-вярното изпитание за лекаря — да заболее от болест, която е негова специалност.

(Каква справедливост? Какво вярно изпитание? Разсъждава така, защото самият той не е заболял.)

— Помните ли Паня Фьодоровна, сестрата? Тя казваше: „Ох, колко коравосърдечна съм станала с болните… Време е отново да полежа в болницата…“

— Никога не съм мислила, че толкова много ще преживявам! — изпука пръстите на ръцете си отчаяната Донцова.

И все пак сега се измъчваше по-малко, отколкото в последните дни.

— И какъв е резултатът от вашите наблюдения?

Донцова започна да разказва в общи линии, но той настоя за повече подробности.

— Но аз съвсем нямам намерение да ви отнемам цялата съботна вечер, Дормидонт Тихонович! След като така и така ще дойдете да ме видите на рентгена…

— А вие знаете ли какъв еретик съм? Че преди да се докосна до рентген, съм работил двадесет години? И само какви диагнози определяхме! Много просто — не бива да се пренебрегва и най-невинният на пръв поглед симптом! Трябва да видиш всички в съвкупност, по реда на появяването им. Търсиш такава диагноза, която не пропуска нито един симптом! Именно тя, гълъбче, е най-вярната! А с рентгена човек се чувства като с фотоекспонометър или часовник, защото, когато са ти подръка, ти губиш способността да разчиташ само на себе си, да чувстваш времето. А когато ги няма, се стягаш. Знам, на лекарите ще им бъде по-трудно, но на болните — по-лесно, а и изследванията ще бъдат по-малко.

Донцова започна да разказва, като диференцираше и групираше симптомите, стараеше се да не изпусне онези подробности, които биха могли да очертаят тежка диагноза (макар неволно да й се искаше да ги пропусне, за да чуе: „Това са бели кахъри, Люда, и нищо повече!“). Каза и за състава на кръвта, доста лош, и за повишението на РУЕ. Той я слушаше внимателно, задаваше въпроси, понякога кимаше, сякаш искаше да й каже, че това се среща при всеки човек, но за „белите кахъри“ въобще не споменаваше. Донцова за миг си помисли, че всъщност той вече навярно е съставил диагнозата и може открито да го попита, без да чака деня, когато ще я види на рентгена. Но така веднага да попита, за да разбере, й бе страшно. Трябваше непременно да отложи, да смекчи присъдата му с няколко дни на очакване!

А колко приятелски разговаряха, когато се срещаха на научните заседания! Но ето че бе дошла, признавайки си, че е болна, сякаш ставаше дума за престъпление, и веднага равенството между тях изчезна! Но не равенството я занимаваше, защото то никога не може да съществува между учител и ученик, а нещо по-ужасно — с признанието си тя сякаш изключваше себе си от благородното съсловие на лекарите, за да се окаже в зависимото съсловие на болните. Наистина Орещенков сега не пожела да попипа болното място, а все така разговаряше с нея като с гостенка. Изглежда, мълком й предлагаше засега да остане и в двете съсловия, но тя вече не можеше да се държи както преди.

— Макар и Верчето Хангард да е такъв диагностик, на когото бих се доверила — със същия бърз маниер, изработен през натоварените работни дни, изстрелваше фразите Донцова, — но тъй като вас ви има, Дормидонт Тихонович, реших…

Орещенков не откъсваше погледа си от нея. Сега на Донцова не й направи впечатление, по преди две години би успяла да открие във втренчения му изучаващ поглед постоянния проблясък на обреченост, който се бе появил след смъртта на жена му.

— Значи, ако все пак се наложи… болничен лист, имате зад себе си Верчето?

(Бе избрал най-меката дума! Значи няма нищо?…)

— Да, тя напълно е узряла, за да бъде завеждащ отделението.

Орещенков кимна с глава и отново поглади козята си брадичка.

— Че е узряла, узряла е, а за омъжването?

Донцова поклати глава.

— И е моята внучка е същото. — Орещенков изведнъж заговори шепнешком. — Не може да си намери… Не е лесна работа.

По повдигнатите ъгълчета на веждите Донцова разбра, че докторът е разтревожен.

Той също се съгласи, че не бива да се отлага; разбраха се да я прегледа в понеделник.

(Защо бърза толкова?…)

Настъпи онази пауза, в която бе най-удобно да стане, да му благодари и да се сбогува. И Донцова се изправи. Но Орещенков я спря с думите, че е длъжна да изпие поне чаша чай.

— Но аз не искам! — уверяваше го тя.

— Затова пък аз искам! Тъкмо ми е време за чая!

Все още искаше да я изтегли от кръга на престъпно болните, за да я прехвърли в кръга на безнадеждно здравите!

— А младите вкъщи ли са?

„Младите“ бяха на толкова години, колкото и Людмила Афанасиевна.

— Не. Внучката не е при мен. Сам съм.

— Значи вие на всичко отгоре искате и да ме гощавате? За нищо на света!

— Не ми представлява никаква трудност. Термосът е пълен. А всички тези кексове и чинийки самата ще вземете от бюфета.

Минаха в столовата и започнаха да пият чай, седнали точно на ъгъла на квадратната маса, на която спокойно би се побрал и слон, но едва ли би могъл да излезе през вратата. Стенният часовник, неизвестно на колко години, показваше, че още не е късно.

Дормидонт Тихонович започна да разказва за внучката си, неговата любимка. Тя наскоро завършила консерваторията, свирела прекрасно, правело й чест, че не се движи непрекъснато сред музиканти, и била привлекателна. Показа на Донцова дори нейна снимка, но не бе многословен, защото не искаше да обсеби цялото внимание на Людмила Афанасиевна с темата за внучката. Но работата бе там, че тя дори и да искаше, не можеше да съсредоточи цялото си внимание по простата причина, че то отдавна се бе разпиляло и бе невъзможно да го събере отново в едно цяло. Колко странно й беше, че седеше и безгрижно пиеше чай с човек, който вече има пълна представа за размерите на опасността и предвижда по-нататъшния ход на болестта, а мълчи и й предлага бисквити.

Имаше повод и тя да сподели, но не за разведената си дъщеря, за която все още страдаше, а за сина си. Бе вече в осми клас, когато заяви, че повече не вижда никакъв смисъл да продължава да учи! И нито тя, нито баща му можеха да намерят някакви заслужаващи вниманието му аргументи против неговото решение. („Трябва да бъдеш културен човек!“ — втълпяваха му. „А защо?“ — питаше. „Културата е най-важното!“ Той: „Най-важното е да живееш весело.“ „Но без образование няма да имаш хубава специалност!“ Отговаряше: „Не ми трябва.“ Опитваха се да го уязвят: „Значи искаш да си останеш обикновен работник?“ Синът: „Не, нямам намерение да тегля като катър…“ „А с какво ще живееш?“ Усмихваше се: „Винаги ще намеря с какво… Човек трябва да умее…“) Синът се бе свързал с подозрителна компания и Людмила Афанасиевна много се тревожеше.

Върху лицето на Орещенков имаше такова изражение, сякаш бе запознат с тази история и без разказа на Донцова.

— А между другото ние загубихме един важен наставник на младежта — семейния лекар! С момичетата, които са на четиринадесет, и с шестнадесетгодишните момчета трябва задължително да разговаря доктор, но не в класната стая и пред четиридесет човека и в училищния лекарски кабинет, извиквайки точно след три минути следващия. Непременно в тази роля трябва да бъде онзи чичко доктор, на когото те още в детството са започнали да показват гърлото си и който е пиел чай в дома им. Ако сега този безпристрастен чичко доктор, добър и строг, когото не можеш да трогнеш с капризите си както родителите, изведнъж се затвори с момичето или момчето в кабинета и завърже постепенно и непринудено странен разговор, от който се и срамуваш, и ти е много интересно, а докторът и без да пита се досеща и за най-главното и ти отговори изчерпателно, а може би ще те покани и за втори разговор, така той не само ще ги предпази от грешки, измамни пориви, от осакатяване на тялото, но ще им разкрие и цялата картина на предстоящия живот. Щом само те бъдат разбрани в тяхната главна тревога и в най-важното търсене, вече няма да им се струва, че остават безнадеждно неразбрани и в другите отношения.

Орещенков говореше с ясен глас, гледаше с трезв поглед, с който винаги искаше да доубеди събеседника си, но Донцова забеляза, че постепенно я напуска успокоението, което я бе обзело в креслото в кабинета на лекаря, и в гърдите й се надига усещането за нещо изгубено, нещо, което губи в същия момент, докато слуша разумната реч, а трябва да стане, да побърза да си отиде, макар и неизвестно защо и къде.

— Вие сте прав — съгласи се Донцова. — Половото възпитание у нас е занемарено.

От вниманието на Орещенков не убягна изразът на смутено нетърпение, появил се върху лицето на Людмила Афанасиевна. Но за да застане в понеделник пред рентгена, тя, която не искаше да знае, трябваше в тази съботна вечер поне за малко да прогони тягостните си мисли.

— Въобще семейният лекар е най-нужният човек в живота… Търсенето на такъв доктор е толкова интимна работа, колкото и търсенето на партньор в живота. Но в наше време е по-леко да намериш добра жена, отколкото добър лекар.

Людмила Афанасиевна се намръщи.

— Така е. Но колко семейни лекари ще бъдат нужни? Това не се вписва в нашата система на всеобщо безплатно народно лечение.

— Всеобщо може би, но безплатно — не — държеше на своето Орещенков.

— Но безплатността е наше главно постижение.

— Всъщност такова ли е? Какво означава „безплатно?“ Плаща не пациентът, а държавата, но бюджетът се натрупва от същите тези пациенти. Това е не безплатно лечение, а обезличено. Сега е неизвестно колко струва сърдечността на лекаря, защото навсякъде — графици, норми, бройки, „да влезе следващият“! А и за какво идват в болницата? За болничен лист, за да бъдат освободени от армията, от работа, а лекарят трябва да ги разобличава. Болният и докторът са като врагове… Нима това е медицина?

А симптомите изпълваха мислите и се построяваха там в най-лошия от всички редове…

— Не говоря, че цялото лечение трябва да се направи платено. Но началния етап — непременно. А след като бъде решено, че пациентът трябва да бъде настанен в клиниката или да бъде подложен на определени сеанси, тогава е справедливо да бъде безплатно. А какво става във вашата клиника? Защо двама хирурзи оперират, а трима спокойно ги гледат? Просто защото заплатата си върви, защо да се безпокоят! А ако пациентите плащаха, никой дори не би приближил към тези трима. Тогава би се размърдал вашият Халмухамедов или Пантьохина! Така или иначе, Люда, лекарят трябва да зависи от впечатлението, което прави на болния. От своята популярност.

— Не дай Боже, да зависиш от всички! Ще се появи някой скандалджия…

— А защо да е по-добре да зависиш от главния лекар? Защо да е честно, когато получава от касиерката пари като чиновник?

— Но има такива, които ще те измъчат с теоретичните си въпроси! И трябва да отговаряш на всеки.

— Да, така е.

— Кога ще успея? — оживи се Донцова. Лесно му е да дава съвети, разхождайки се по чехли из стаята. — Представяте ли си какви са сега темповете в лечебните заведения? По ваше време не бяха такива.

Орещенков забеляза по умореното, нервно лице на Людмила Афанасиевна, че този разговор, започнат, за да прогони мрачните й мисли, не се оказа полезен. В този момент вратата, водеща към верандата, се отвори и при тях влезе сякаш не куче, а огромен, излъчващ топлина човек, кой знае защо тръгнал на четири крака. Людмила Афанасиевна за малко да се изплаши от него, но тъй като кучето я гледаше печално като разумен човек, веднага се успокои.

Кучето вървеше замислено, стъпвайки почти безшумно, убедено, че тук едва ли някой може да се учуди от влизането му. Само веднъж вдигна пищната бяла метла на опашката си, размаха я, после отново я свали. С изключение на черните увиснали уши останалата част на тялото му бе жълто-бяла. И тези два цвята се преплитаха странно: на гърба му сякаш бяха сложили бяла шапка, страните му бяха светложълти, а задната част — почти с портокалов цвят. Наистина кучето се приближи до Людмила Афанасиевна, подуши коленете й, но всичко това бе направено, без да се натрапва. Не седна близо до масата, както би се очаквало от всяко друго куче, не изрази никакъв интерес към сложената на покривката храна, разположена малко по-високо от главата му, а остана на четирите си крака, гледайки с големите си кафяви очи някъде над масата с трансцендентна обреченост.

— Каква е тази порода? — учуди се Людмила Афанасиевна, за първи път през тази вечер забравила за себе си и болката си.

— Санбернар — любовно погледна към кучето Орещенков. — Всичко е хубаво, само дето има прекалено дълги уши, които по време на ядене потопява в купичката.

Людмила Афанасиевна разглеждаше кучето. Неговото място не бе сред уличната суета, такова куче навярно не можеше да пътува и в никакъв транспорт, защото едва ли ще позволят. Така, както на снежния човек му бе съдено да остане само в Хималаите, така и на подобно куче не му оставаше нищо друго, освен да живее в едноетажен дом с градина.

Орещенков отряза парче от баницата и го предложи на кучето, но не го подхвърли, както другите стопани правят, а го подаде сложено в чиния, както се угощава равен, и кучето, също като равно със стопанина си, бавно го взе със зъби, сякаш повече от вежливост.

И, кой знае защо, влизането на това спокойно замислено куче развесели Людмила Афанасиевна и когато стана от масата, тя си помисли, че с нея не всичко е толкова зле, дори да се наложи да я оперират. Не чу какво й казва Дормидонт Тихонович, но се сети да го попита:

— Колко съм разсеяна! Дойдох при вас с болката си, а забравих да ви попитам как сте вие със здравето?

Той стоеше срещу нея — изправен, дори с внушителна фигура, с очи, които все още не сълзят, с чуващи и най-малкия шум уши; бе невъзможно човек да повярва, че е по-възрастен от нея с цели двадесет и пет години.

— Засега всичко е наред. Въобще взех решение да не боледувам преди смъртта си. Да умра, както се казва, на поста си.

Той изпрати гостенката си, върна се в столовата и се отпусна на люлеещия се стол — извит, черен, с жълта протрита от гърба му мрежа; когато спря да се люлее, доктор Орещенков се отпусна. В това особено положение на свободата, което ни дава люлката, той замря.

Сега му се налагаше често да си почива. И не толкова защото тялото му изискваше възстановяване на силите, а заради вътрешното му състояние, особено след смъртта на жена му, изискващо мълчаливо самовглъбяване, освободено от външни звуци, разговори, делови мисли и дори от всичко онова, което го правеше лекар; неговото вътрешно състояние сякаш изискваше от него да бъде прочистено и измито до прозрачност…

В такива минути целият смисъл на съществуването — неговото дълго минало и кратко настояще, това на жена му и на внучката му, а и на всички останали хора — му се струваше, че се намира не в тяхната главна дейност, в името на която посвещаваха времето си, влагаха целия си интерес и само с нея ставаха известни, а (дотолкова, доколкото им се удаваше да го съхранят незатъмнено, устойчиво и неизопачено) в изображението на вечността, заложено у всеки.

Като сянка на сребърна луна в спокойно езерце.

(обратно)

Глава 31 Идолите на пазара

Появяваше се и присъстваше някакво вътрешно напрежение, но не уморително, а радостно. Той дори усещаше къде точно се намира — в предната част на гърдите, зад гръдния кош. Това напрежение леко го разпъваше като горещ въздух, трептеше приятно и дори звучеше — само че не със земните звуци, които долавя ухото.

Това чувство бе от друг характер; нямаше нищо общо с онова, което през миналите седмици го тласкаше вечерно време към Зоя.

Той носеше в себе си и пазеше това напрежение и през цялото време се вслушваше в жуженето му. Именно сега си спомни, че то му бе познато още от младостта, но след това го бе забравил. Що за чувство бе? Доколко постоянно и неизмамно бе? Напълно ли зависеше от жената, предизвикала го, или още и от неизвестността — от това, че все още не си станал близък с нея? Щеше ли след това да се разсее?

Впрочем изразът „да станеш близък“ сега за него нямаше никакъв смисъл.

Или все пак имаше?… Това чувство граничеше с надеждата и затова Олег го пазеше в гърдите си. То повече от всички останали чувства изпълни и украси живота му. Учудваше се на начина, по който се бе появило: присъствието на Вега правеше интересно и оцветено цялото раково отделение; бе такова, защото те… общуваха, макар Олег да я виждаше съвсем кратко и винаги бегло. Преди известно време тя отново му преля кръв. И тогава говориха, макар и не съвсем свободно, защото този път присъстваше и сестрата.

Толкова желаеше час по-скоро да се измъкне от болницата, а сега, когато наближаваше време да го изпишат, му беше жал. В Уш Терек би престанал да вижда Вега. А как би могъл да не я среща?

Днес, неделя, отново не се надяваше да я види. А денят бе топъл, слънчев, с неподвижен въздух, застинал сякаш заради болните. Олег отиде да се разходи в двора, за да подиша и да се погрее на слънцето, а и искаше да си представи какво прави тя в този неделен ден.

Сега не се придвижваше както по-рано; вече не вървеше с твърда крачка по набелязаната права, правейки остри завои в края й; вървеше бавно и внимателно; присядаше на някоя пейка и ако бе свободна, дори полягваше.

Така и днес, този път нестегнал халата си с войнишкия колан, бродеше леко прегърбен и често вдигаше глава, за да погледа дърветата, които все още не бяха се раззеленили напълно, но бяха толкова хубави!

Тревата също незабелязано бе поникнала и дори на няколко места човек би я помислил за миналогодишна, ако не бе толкова зелена.

На една от алеите Олег видя Шулубин, който седеше на някаква неудобна, доста ниска пейка без облегалка. Пръстите на ръцете му бяха сплетени на коленете. И така, както седеше с наведена глава, на уединената пейка, до която достигаха самотни слънчеви лъчи, изглеждаше като човек, който е изгубил всичко.

Олег нямаше нищо против да седне до Шулубин. Нито веднъж досега не бе имал случай да поговори с него, а му се искаше, защото от опита, придобит през лагерните години, знаеше, че най-интересни са онези, които мълчат. А не бе забравил и деня, в който Шулубин се бе намесил в негова полза.

И все пак реши да отмине. Също оттам бе научил и признал правото на всеки човек да бъде самотен.

Мина покрай него бавно, като скърцаше с ботушите по чакъла. Шулубин все пак видя ботушите и вдигна глава. Погледна към Олег безучастно, сякаш признавайки очевиден факт: „Да, ние лежим в една и съща стая.“ Олег направи още две крачки, когато Шулубин с полувъпрос му предложи:

— Ще седнете ли?

Краката на Шулубин също бяха обути не с болнични чехли, а с домашни пантофи с високи бомбета. А върху главата си нямаше шапка; сивееха редки кичури коса.

Олег се обърна, седна с такъв вид, сякаш му бе все едно дали ще се разхожда, или ще седи.

Той можеше да зададе онзи въпрос, който би му помогнал да разбере човека, но вместо него само попита:

— Значи вдругиден, Алексей Филипич?

И без отговора знаеше, че ще бъде именно вдругиден; всички в стаята знаеха, че за тогава е определена операцията на Шулубин. Силата на въпроса се състоеше в „Алексей Филипич“, тъй като никой досега не бе се обръщал към мълчаливия Шулубин така. Казано бе като от ветеран на ветеран.

— Да се погреем за последен път — кимна Шулубин.

— Не, не за последен — басово изрече Костоглотов.

Но поглеждайки бегло към Шулубин, си помисли, че наистина може би е за последен път. Силите на Алексей Филипич бяха на изчерпване, защото ядеше малко; навярно се пазеше, за да изпитва по-малко болки след това. Костоглотов знаеше каква е болестта на Шулубин и сега го попита:

— Значи решиха? Значи ще правят страничен отвор?

Стиснал зъби, Шулубин кимна с глава.

Замълчаха.

— Има рак и рак — изказа се Шулубин, гледайки пред себе си, а не към Олег. — Зависи какъв е. От всяка лошо положение има още по-лошо. Моят случай е такъв, че дори не можеш да поговориш с хората, нито да се посъветваш.

— И моят е същият.

— Не, моят е по-лош! Болестта ми е особено унизителна. Особено оскърбителна. И последствията са страшни. Ако остана жив, а след това „ако“ има голяма питанка, до мен ще бъде неприятно да се стои и да се седи, както вие сега седите. Всички ще се стараят да бъдат поне на две крачки от мен. А ако някой все пак се приближи, аз самият първо ще си помисля: но той едва ме търпи, той ме проклина. С една дума, повече не можеш да бъдеш с хората.

Костоглотов се замисли за миг, стиснал зъби.

— Въобще трудно е да се определи на кого му е по-тежко. По-трудно, отколкото да определиш кой е постигнал повече успехи в дадено съревнование. На всеки му се струва, че неговите беди са по-досадни от тези на останалите. Аз например стигам до убеждението, че съм изживял рядко неудачен живот. Но откъде да зная дали той не би могъл да бъде още по-ужасен? Как мога да твърдя това, без да имам представа какво би било, ако…?

— И не твърдете, защото ще сгрешите — Шулубин все пак се обърна и го погледна с прекалено изразителните си, кръгли очи, леко зачервени. — Най-тежкият финал на живота съвсем не е на онези, които потъват в морето или търсят вода в пустинята; най-ужасния живот е на онези, които всеки ден, излизайки от дома си, си бият главите, без да намерят изход… Доколкото разбрах, вие сте воювали, а после сте лежали, така ли?

— Другото е, че не съм успял да завърша института, не съм получил офицерско звание, живея във вечно заточение — Олег замислено редеше без жал сполетелите го нещастия, — а отгоре на всичко и рак.

— Що се отнася до рака, сме квит. А за останалото, млади човече…

— Какъв млад човек съм аз, по дяволите! Или смятате, че главата на раменете ми е първата? Че кожата ми не е преобърната?…

— За останалото ще ви кажа следното: по-малко лъжете, разбирате ли? По-малко се огъвайте, ценете се! Вас са ви арестували, а нас на събранията ни гонеха да ви обработвам е! Вас са ви осъдили, а нас ни заставяха да ръкопляскаме на произнесената присъда! И не само да посрещаме с овации, а и да изискваме висшата мярка — да ви застрелят, да изискваме! Навярно помните какво пишеше по вестниците: „като един човек се изправи съветският народ, узнал за изключително подлите злодеяния…“ Това „като един човек“, надявам се, знаете каква цена има. Различни хора сме, а изведнъж — „като един човек“! Налагаше се да се ръкопляска така, че и останалите да забележат, а преди всичко — президиумът! А на кого не му се иска да живее? Кой се изправи, за да ви защити? Кой възрази? Къде са сега те? Ако някой се въздържеше — не, разбира се, че е бил против! — въздържи се, когато гласуват за разстрела на Промпартията, следват викове: „Нека обясни!“ Онзи става с пресъхнало гърло. „Мисля, че дванадесет години след революцията могат да се намерят други средства за пресичането…“ Ах, негодяй! Съучастник! Агент!… А на следващата сутрин — известие от ГПУ. И изчезваш завинаги.

Шулубин произнесе цялата си тирада със странно движение на шията и главата си. Дори на пейката седеше като голяма неспокойна птица на стобор.

Костоглотов се постара да не изглежда възхитен от чутото.

— Алексей Филипич, цялата работа се състои в това какъв номер ще изтеглиш. Вие на наше място щяхте да бъдете същите мъченици, а ние на вашето — същите приспособенци. Но ето какво: измъчвали са се такива като вас, които са разбирали. Които и по-рано са имали представа. А на онези, които са вярвали, им е било по-леко. Макар ръцете им да са били в кръв, те не са разбирали.

Шулубин го погледна с мрачен поглед.

— А кой е вярвал?

— Например аз. До Финската война…

— И колко време вярвахте? Колко време не разбирахте? Не можеш да зададеш този въпрос на някое момче с жълто покрай устата. Но да приема, че изведнъж целият ни народ е оглупял, не мога! Не става! Случвало се е: стопанинът от балкона ругае виновните, мужиците се подсмихват в брадите си; и богаташът вижда, и управителят на имението — също. Дойде време да се кланят и всички като „един човек“. Означава ли това, че мужиците вярват на господаря? Не, не може да бъде да вярват! — изведнъж започна да се дразни Шулубин. Цялото му лице се преобрази. — Ту всички професори, всички инженери стават вредители, ту най-добрите комдиви от гражданската война се превръщат в немско-японски шпиони, ту цялата ленинска гвардия се оказва съставена от прикрити врагове, а той пак продължава да вярва? Ту приятелите и познатите се обявяват за врагове на народа, ту милиони руски воини са изменници на родината, а той вярва? Унищожават цели народи, а той пак манифестира вярата си? Но извинете, кой е самият той — глупак?! Но нима целият народ се състои от глупаци? Народът е умен, а иска да живее. Големите народи имат такъв закон: всичко да се изтърпи в името на оцеляването! И когато за всеки от нас историята попита над гроба кой е бил той, остава изборът, както е у Пушкин:

… във мръсния ни век… В стихията си е човек — деспот, предател и затворник.

Олег трепна. Не знаеше тези стихове, но в тях дишаше онази потресаваща, несъмнено жива плът, животът на която е вдъхнат от автора и истината.

А Шулубин вдигна големия си пръст.

— За глупака място не се е намерило в стиха. Макар именно Пушкин да е знаел, че се срещат и глупаци. Не, на нас ни е разрешено да направим избора си сред тези три категории. И след като съм повече от сигурен, че не съм лежал в затвора, както и че не съм бил деспот, тогава… — усмихна се Шулубин, — тогава значи съм…

Закашля се толкова силно, че се заклати напред-назад.

— Мислите ли, че такъв живот е по-лек от вашия? Цял век бях в лапите на страха, а сега бих бил щастлив да сменя мястото си с вашето.

Също като него и Костоглотов, прегърбен и наведен напред, седеше на ниската пейка като качулата птица на стобора.

Пред тях на земята сенките им сякаш също се люлееха.

— Не, Алексей Филипич, това е прекалено прибързана присъда. Прекалено жестока. Смятам за предатели онези, които са писали доноси и са свидетелствали. Такива също са милиони. Ако приемем, че на двама или най-много трима се пада по един доносник, колко ще излязат? Милиони! Но да записваш всеки в числото им, е следствие на прекалено прибързано решение. Прибързал е и Пушкин. Ако бурята кърши дърветата, а тревата само се огъва, нима трябва нея да обвиним, че е предала дърветата? Всеки си има свой живот. Вие самият казахте: да се оцелее, е народен закон.

Лицето на Шулубин толкова се сгърчи, че очите му почти изчезнаха; изглеждаше като слепец без големите си очи.

После ги отвори и Костоглотов отново видя онази дъга с тютюнев цвят, заобиколена от зачервеното бяло, но сега очите му изглеждаха като измити.

— Значи облагородена стадност? Страхът да останеш сам? Извън колектива. Това не е нова теория. Още през шестнадесети век Френсис Бейкън е създал учение за идолите. Говорил е, че хората не са склонни да живеят, като се ръководят се от чистия си опит, че им е по-лесно да го засенчат с предразсъдъци. Именно тези предразсъдъци са идолите. Идолите на рода, както ги е наричал Бейкън. Идолите на пещерата…

Каза „идолите на пещерата“ и Олег ясно си представи голяма дупка с огън в средата, изпълнена с дим; диваците пекат месо, а в тъмния ъгъл, почти невидим, стои син идол.

— … Идолите на театъра…

Но къде е идолът? Във вестибюла? Зад завесата? Не, по-прилично би било да се намира на театралната сцена или в центъра на парка с езерцето.

— А какви са идолите на театъра?

— Те са изградени от авторитетните чужди мнения, до чиято помощ човек прибягва, когато не може да си обясни онова, което самият не е преживял.

— О, това толкова често се случва!

— А понякога, макар самият да го е преживял, на човек му е по-удобно да не си вярва.

— И такива съм виждал…

— А още идолите на театъра означават и неумереност в приемането на доводите на науката. С една дума, това са доброволно приеманите заблуждения на останалите.

— Добре казано! — оживи се Олег. — Доброволно приемани заблуждения на другите! Така е!

— И накрая са идолите на пазара.

О, това можеше да си го представи най-лесно! — пазарната блъсканица на хората и възвисилият се над тях алабастров идол.

— Идолите на пазара — това са заблуждения, произтичащи от взаимната обвързаност на хората. Това са грешки, объркващи човека заради установения навик да се употребяват формулировки, измъчващи разума. Например казват: „Враг на народа! Не е наш! Изменник!“ — и всички се отстраняват от нещастника.

С нервни жестове ту с едната, ту с другата си ръка Шулубин съпровождаше възклицанията си и това отново напомняше неуспешните опити на птица, която иска да литне, забравила, че крилете й са подрязани.

Гърбовете им бяха нагрети от непривично силното за пролетта слънце; все още неразлистените клони на дърветата не образуваха плътна сянка. Южното небе запазваше засега все още незабулената от лятната горещина синева, по която плуваха бели като големи снежинки облачета. Но не виждайки или не вярвайки в онова, което вижда, Шулубин вдигна високо показалеца на дясната си ръка и го размаха.

— А над всички идоли се намира небето на страха! Знаете ли, понякога вечер, без всякаква следа от буря, изведнъж се задават такива сиво-черни плътни облаци, заради които се мръква по-рано, и целият свят става толкова неуютен, че ти се иска само да се скриеш под покрива и да се настаниш по-близо до огъня и близките си. Двадесет и пет години живях под такова небе и се спасих само затова, че се огъвах и мълчах. А може би мълчанието ми продължи повече, сам направете сметка… Ту мълчах заради жена си, ту заради децата, ту заради грешното си тяло. Но жена ми умря, а тялото ми е само чувал с изпражнения, в името на които ще ми направят страничен отвор. Децата ми пък израснаха необяснимо коравосърдечни, необяснимо! И ако дъщеря ми започна да ми пише — получих вече трето писмо от нея, но не тук, а докато бях у дома, то бе само заради това, че партийната организация, в която членува, изискала от нея да нормализира отношенията с баща си, разбирате ли? А от сина дори това не са изискали…

Повдигнал дебелите си вежди, разрошеният Шулубин се обърна към Олег. (Ах, ето кой бил той! Лудият мелничар от „Русалка“! „Какъв мелничар съм аз, аз съм гарван!“)

— Вече не зная, може би тези деца са ми се присънили? Може би въобще не съществуват?… Кажете, нима човек е пън?! На който му е безразлично дали е сам или в съседство с други себеподобни. А аз живея така, че ако загубя съзнание, падна на пода и умра, съседите ми няма да разберат няколко денонощия. И все пак, чуйте! — Той хвана рамото на Олег, сякаш се страхуваше, че няма да бъде чут. — Аз както преди се оглеждам, пазя се! Онова, което се осмелих да ви кажа в стаята, никога не бих го произнесъл във Фергана! Да не говорим за работното си място! Дори сегашните ми думи се дължат на факта, че вече усещам под себе си операционната маса! На трети никога не бих го казал! Така… Ето докъде ме доведоха… А аз завърших селскостопанската академия, а след нея и курсовете по истмат и диамат. Четях лекции по няколко специалности — в Москва! Но започнаха да свалят корифеите. В моята академия падна Муралов. Професорите ги прибираха по десетина наведнъж. Трябваше да си призная грешките? Аз си ги признавах! Трябваше да се отрека — отричах се! Някакъв процент все пак трябваше да оцелее. Е, аз попаднах в този процент. Потънах в чистата биология, намерих си тих пристан!… Но и там започна чистка, и то каква! Унищожиха цялата катедра. Трябва да оставя лекциите? Моля! Оставих ги. Съгласих се да бъда асистент, да бъда малък!

Най-големият мълчаливец в болничната стая говореше с потресаваща лекота! Думите му се лееха, сякаш той не знаеше по-лесно нещо от ораторстването.

— Унищожаваха се учебниците на велики учени, променяха програмите — добре, аз съм съгласен, ще учим по новите. Предложиха анатомията, микробиологията и нервните болести да се нагаждат към уменията на невеж агроном и да се съобразяват с градинарската практика — браво! Аз също мисля така, аз съм „за“! Не, налага се да се простите с асистентството — добре, не споря, ще бъда методист. Не, жертвата не е достатъчна, трябва да се простите и с методиката — добре, съгласен съм, ще бъда библиотекар, библиотекар в далечния Коканд! Колко отстъпки! Но все пак съм жив, децата ми завършиха институти. Но на библиотекарите изпращат тайни списъци — да се унищожат книгите по лъженауката генетика! Да привикваме ли? Та нима самият аз не обявих от катедрата преди двадесет и пет години теорията за относителността за контрареволюционно мракобесие? А сега съставям акт, подписва ми го парторгът и ние, специалната част, пъхаме в печката генетиката, лявата естетика, етиката, кибернетиката, аритметиката!…

А и се смееше отгоре на всичко, лудият гарван!

— … Защо са ни уличните клади, целият този излишен драматизъм! Ние го правим в тихия ъгъл, хвърляме в печицата, около която е топло!… Ето къде ме изправиха — с гръб към печката… Но за сметка на това отгледах децата… И дъщеря ми, редактор в районния вестник, написа такива лирични стихове:

Но не назад — сме обещали! Аз да прощавам не умея! Моя девиз е: от бой във бой! Баща ли? И той ще си получи боя!

Като безсилни криле на птица висяха полите на халата му.

— Дааа… — промълви Костоглотов. — Съгласен съм, че не ви е било по-лесно.

— Именно — Шулубин си пое дъх, седна и заговори по-спокойно: — Кажете в какво се състои загадката в редуването на тези периоди в Историята? У един и същ народ за някакви си десет години спада цялата обществена енергия и импулсите на доблестта, сменили знака си, се превръщат в импулси на страха. Аз например съм болшевик още от седемнадесета година, същият аз разгонвах смело в Тамбов есеро-меншевистката Дума, макар да имахме възможност само да свирнем с два пръста. Аз съм участник в гражданската война. Нали тогава въобще не се замисляхме за живота си! Просто бяхме щастливи да го дадем в името на световната революция! Какво стана с нас? Как можахме да се поддадем? И на чий натиск повече? На страха? На идолите на пазара? На идолите на театъра? Е, добре, аз съм малък човек, но Надежда Константиновна Крупска? Нима тя не е разбирала, не е виждала? Защо тя не надигна глас? Каква цена щеше да има за нас едно нейно изказване, дори ако то й струваше живота? Може би ние всички бихме се променили, бихме спрели лавината, за да не продължи по-нататък? А Орджоникидзе? Та нали той бе орел! Нито Шлиселбург, нито каторгата го бяха сломили, какво тогава го спираше поне веднъж да се изкаже гласно против Сталин? Но не, те предпочитаха да умират загадъчно или да се самоубиват! Нима това е мъжество, обяснете ми?

— Аз ли, Алексей Филипич? На вас? Това вие можете да ми обясните.

Шулубин въздъхна и се опита да промени позата си върху пейката, но въпреки това отново усещаше нетърпимата болка.

— Интересно ми е друго. Ето, вие сте се родили след революцията. Но сте лежали! И какво, разочаровахте ли се от социализма? Или не?

Костоглотов разсеяно се усмихна.

Шулубин се опираше на здравата си ръка на пейката, а болната си положи върху рамото на Олег.

— Млади човече, само не правете тази грешка! Не правете извод само заради страданията си и тези ужасни години, че социализмът е виновен. Тоест както и да мислите, но, все едно, капитализмът е отхвърлен от историята завинаги.

— Там, при нас… разсъждаваха така — в частното предприемачество има много положителни неща… Че при него се живее по-леко, разбирате ли? Винаги всичко има. Винаги знаеш какво къде да намериш.

— Чуйте, но това са еснафски разсъждения! Частното предприемачество е способно да реагира бързо, но то е добро само в определени малки граници. Ако то не се стегне навреме с железни клещи, от него ще израснат хора зверове, черноборсаджии, които не признават никакви ограничения в желанията и алчността си. Преди капитализмът да бъде отречен икономически, трябва да бъде отречен от етична гледна точка! Отдавна!

— Но знаете ли — намръщи се Олег, — често казано, виждам такива хора и у нас. Алчността не е патент само на примитивните люде.

— Правилно! — Ръката на Шулубин стисна рамото на Олег. — Така че главният въпрос е — социализъм, но какъв? Ние набързо се объркахме, мислехме, че е достатъчно да се измени начинът на производство, за да се променят веднага и хората! Но не стана нищо подобно. Човекът е биологичен тип! Променя се за хилядолетия!

— И тогава какъв социализъм ни е нужен?

— Там именно е въпросът! Какъв? Загадка!! Говорят „демократичен“, но това е повърхностно указание, което не води до пътя към социализма, а само към началната форма, към вида на държавно устройство. Това е само намек, от който следва, че не бива да падат глави, но нито дума за това върху какво ще се гради социализмът. И главната цел е не в това да има изобилие от стоки, защото, ако хората продължават да бъдат биволи, ще стъпчат и тези стоки. Не е социализъм онзи, който не престава да повтаря за необходимостта от ненавист; който години наред е бил обхванат от жестокия огън на ненавистта, не може да каже изведнъж: „Край! От днес само ще обичам!“ Не, той ще си остане в плен на ненавистта и винаги ще намери кого да ненавижда. Знаете ли това стихотворение на Хервег:

Wir haben lang genum geliebt…

Олег продължи:

— Und wollen endlich hassen!58 Как да не го зная. В училището го изучавахме.

— Да, наистина, учили сте го! А това е страшно! Трябвало е да ви учат на съвсем обратното:

Wir haben lang genum gehasst, Und wollen endlich lieben…59

По дяволите вашата ненавист, искаме накрая да обичаме! Ето какъв трябва да бъде социализмът!

— Значи християнски, така ли? — досети се Олег.

— Християнски е прекалено натрапващо се сравнение. Не мога да си представя с кого биха се заели да построят такъв социализъм онези партии, които се наричат така, произлезли от люлката на Хитлер и Мусолини. Когато Толстой в края на миналия век решил на практика да насади християнските добродетели в обществото, дори дрехите му се оказали смешни в очите на съвременниците, а проповедите му нямали никаква връзка с действителността. А аз бих казал: именно за Русия, с нашите разкаяния, изповеди и метежи, с Достоевски, Толстой и Кропоткин60, има само един верен социализъм — нравственият! И той е напълно реален.

Костоглотов продължаваше да се мръщи.

— Но как може човек да разбере и да си представи „нравствения социализъм“?

— А това съвсем не е трудно! — отново се оживи Шулубин, защото, изглежда, много му се искаше да убеди Костоглотов. Заговори така, сякаш се намираше зад катедра: — Трябва да се покаже на света такова общество, в което всички отношения, основания и закони ще произтичат само от нравствените принципи! Как да се възпитават децата, накъде да се насочи трудът на възрастните, с какво да бъде запълнено свободното им време — всичко това трябва да се реши именно и единствено съобразно с изискванията на нравствеността. Научните изследвания? Да се осъществяват само ако не са във вреда на същата. Така трябва да бъде и във външната политика! Това се отнася и за границите — не трябва да се мисли доколко тяхното разширяване ще ни обогати, ще ни направи по-силни или ще издигне престижа ни, а само дали постъпката ни ще бъде нравствена.

— Е, това едва ли е възможно! Няма да ни стигнат и двеста години! Почакайте, нещо не схващам. А къде е материалната база? Икономиката трябва да бъде… да де, преди това…

— Преди? Зависи… Например Владимир Соловьов доста убедително развива теорията, че може и трябва икономиката да бъде изградена върху основите на нравствеността.

— Как?! Първо нравствеността, а след това икономиката? — учудено го погледна Костоглотов.

— Да! Чуйте, руски човече, вие, разбира се, не сте чели нито ред от Владимир Соловьов, нали?

Костоглотов кимна.

— Но поне името сте чували?

— В килиите.

— А от Кропоткин поне страница прочели ли сте? „Взаимопомощта сред хората…“?

Костоглотов отново поклати глава.

— Е, да, той не е прав, защо да го четат!… А Михайловски? Разбира се, че не, той е отхвърлен, а след това забранен и книгите му са иззети от библиотеките.

— Но кога да чета? Кога! — възмути се Костоглотов. — Цял живот превивам гръб, а от всички страни питат: чел ли си, чел ли си? В армията, а и в лагера не изпусках от ръце лопатата, а на заточението — кирката! Кога да чета?

Но светлият израз на тревожно вдъхновение не слизаше от кръглото лице на Шулубин.

— Та ето в какво се състои същността на нравствения социализъм — не да насочиш хората към щастието, защото то също е идол на пазара, а към взаимното благоразположение. И звярът е щастлив, когато разкъсва плячката си, но взаимно благоразположени могат да бъдат само хората! И това е висшето, което е достъпно за хората!

— Неее, вие ми оставете щастието! — настояваше Костоглотов. — Оставете ми го, макар само за няколко месеца преди смъртта! Иначе, по дяволите…

— Щастието е мираж! — с последни сили продължи Шулубин, който бе пребледнял. — Аз например възпитавах децата си и бях щастлив, а те плюха върху мен! В името на щастието изгарях в печката книги, в които бе събрана истината! А кой може да разшифрова така нареченото „щастие на бъдещите поколения“? Кой е разговарял с тези бъдещи поколения, за да разбере на какви идоли ще се кланят? Прекалено често в миналото са се менили представите за щастието, за да се осмелим предварително да го подготвим. Разполагайки в излишък с бял хляб и мляко, съвсем не означава, че сме щастливи, а ако разделим насъщния си с онзи, който го няма, още днес ще бъдем! Ако се грижим само за „щастието“, а и за размножаването, ние напразно ще ходим по земята и ще създадем страшно общество… Знаете ли, нещо не се чувствам добре… Трябва да отида да полегна…

Олег бе пропуснал да забележи колко безкръвно и землисто бе станало и без това измъченото лице на Шулубин.

— Почакайте, Алексей Филипич, нека да ви помогна!

На Шулубин му бе трудно дори да стане. Тръгнаха съвсем бавно. Около тях пролетта тържествуваше, но те бяха подвластни на тягостни чувства и всичко им тежеше — и собствените тела, и дрехите, и обувките, и дори слънчевите лъчи.

Вървяха мълчаливо и двамата уморени от разговора.

Едва пред стъпалата на раковото отделение, чийто вход бе в сянка, Шулубин, опирайки се на Олег, вдигна главата си, погледна веселото небе и каза:

— Само да не издъхна под скалпела. Страшно е… Колкото и да живееш, колкото и кучешки живот да водиш, все едно, ти се иска…

Влязоха във вестибюла и стъпало по стъпало заизкачваха голямото стълбище.

Олег попита:

— Всичко това през онези двадесет и пет години ли, когато сте се отричали, сте измислили?

— Да. Отричах се и мислех — отговори с отслабнал глас Шулубин. — Хвърлях книгите в печката и размишлявах. А какво? С мъката и предателството си не съм ли заслужил правото си поне да имам малки мисли?…

(обратно)

Глава 32 От обратната страна

Донцова не можеше да си представи, че до такава степен известното ти, многократно проверено, може да се преобърне до такава степен, че да ти стане съвсем като ново и чуждо. Вече тридесет години се занимаваше с болестите на другите хора: двадесет от тях прекара в рентгеновия кабинет; разчиташе тъмните снимки, надзърташе в измъчените молещи очи, съпоставяше с анализите и книгите, пишеше статии, спореше с колегите и болните — и въпреки всичко все по-неприложими й се струваха и придобитият опит и изработената гледна точка, а медицинската теория все по-объркана. Съществуваха етиологията, патогенезисът, симптомите, диагнозите, лечението, профилактиката и прогнозите, а съпротивата, съмненията и страхът на болните, макар и да бяха напълно приемливи човешки слабости и да събуждаха съчувствие у лекаря, при преценката на методите се оказваха кръгла нула и нямаха място в логическите квадрати.

Досега всички човешки тела винаги са били абсолютно еднакви, към тях бе приложима единната анатомична карта; еднаква бе и физиологията на жизнените процеси, и физиологията на усещанията.

Всичко, което е нормално и прието за отклонение, отдавна бе разумно обяснено от авторитетните наръчници.

И изведнъж, само за няколко дни, нейното собствено тяло изпадна от тази стройна система, удари се в твърдата земя като жалък чувал, наблъскан с органи, всеки от които можеше всеки момент да заболее.

Само за няколко дни всичко се преобърна с главата надолу, за да покаже обратната си страна, и въпреки че преди това са били изучавани неговите елементи, се оказа ужасно и непознато.

Когато синът й бе съвсем малко момче, тя разглеждаше с него картинки, които представляваха най-обикновени познати предмети — чайник, лъжица, стол, но нарисувани от необичаен ъгъл, те изглеждаха почти неузнаваеми.

Такова неузнаваемо й изглеждаше сега развитието на собствената й болест и нейното ново място в живота. Сега вече не й предстоеше да се осланя на лечението на разумната, търсеща изход, а на съпротивяващата се безразсъдна сила. Първото осъзнаване и приемане на болестта като факт я размаза като жаба; първото осъзнато приемане на болестта бе непоносимо за нея: светът се преобръщаше, редът на предметите — също. Преди да умре, трябваше да изостави мъжа си и сина си, и дъщеря си, и внука, и работата, макар именно работата сега да бе в състояние да я спаси, дори и временно. Трябваше за един ден да се откаже от всичко, което бе смисъл на живота й, и след това като бледозелена сянка да се мъчи неизвестно още колко, без да знае дали ще умре, или ще се върне отново към съществуването.

Изглежда, никакви радости и празници нямаше досега в живота й, а само труд и тревоги, труд и тревоги, но колко красив бе всъщност този живот и колко невъзможно бе на човек да се раздели с него!

Цялата неделя премина не като почивен ден, а като подготовка за утрешния рентген.

В понеделник, както се бяха разбрали, в девет и петнадесет Дормидонт Тихонович заедно с Вера Хангард и още една от ординаторките угасиха светлината в рентгеновия кабинет и изчакаха да се адаптират към тъмнината. Людмила Афанасиевна се съблече и се приближи към рентгеновия апарат. Взе от санитарката първата чаша с бариева смес, която се разклати — оказа се, че ръката й трепери.

И върху нея повториха всички известни й до най-малки подробности манипулации: опипване, обръщане, вдигане на ръцете, поемане на дъх. После веднага приближиха плътно към тялото й стойката на рентгена и направиха няколко снимки в различни проекции. След това трябваше да се изчака, докато контрастната течност се разпространи в хранителносмилателния тракт и понеже рентгеновият апарат не можеше да бездейства, ординаторката започна да пуска следващите болни. Людмила Афанасиевна дори се опита да помогне, но нищо не се получи. Отново бе време да пие барий и да се приближи към екрана, за да й направят снимки.

Този път прегледът не протече в обичайната делова тишина с кратки команди, а Орещенков през цялото време се шегуваше ту по адрес на младите си помощнички, ту на Людмила Афанасиевна, ту на самия себе си: разказа им как като студент го изгонили от МХАТ61 заради безобразно държане — това станало по време на премиерата на „Властта на тъмата“; Аким толкова шумно се секнел, че Дормидонт и приятелят му били принудени високо да шъткат… И оттогава всеки един от тримата се страхувал да не го познаят в МХАТ и отново да го изгонят.

И останалите също се стараеха непрекъснато да говорят, за да не бъдат уморителни паузите по време на прегледа. Но Донцова добре чуваше как Хангард говори едва-едва — поне нея познаваше добре!

Но нали Людмила Афанасиевна искаше точно това! Избърсвайки от устните си следите от бариевата смес, тя още веднъж заяви:

— Не, болният не трябва да знае всичко! Винаги съм смятала така, сега продължавам! Когато ви се наложи да обсъждате нещо, ще изляза.

Те приеха предложението й и Людмила Афанасиевна излизаше. Опитваше се да си намери работа — ту говореше с лаборантката в рентгена, ту обсъждаше с други колеги истории на болести; имаше много работа, но тя така и не можа напълно да разбере за какво става дума. Когато отново я извикваха, влизаше с разтуптяно сърце, внушавайки си, че ще я посрещнат с обнадеждаващи думи, че Верка Хангард облекчено ще я прегърне и поздрави, но нищо подобно не се случваше, а отново чуваше разпореждания къде и как да застане.

Подчинявайки се несъзнателно, Людмила Афанасиевна не можеше да не мисли какво имат предвид и да не се опитва да разбере.

— По методиката, по която ме преглеждате, виждам какво точно търсите! — все пак се изпусна тя.

Людмила Афанасиевна се досещаше, че те търсят буцата не в стомаха или в изхода от него, а във входа — а това бе най-тежкият случай, защото изискваше при операцията да бъде частично отворен гръдният кош.

— Е, Лю-даа — произнесе в тъмнината Орещенков, — вие искате колкото се може по-бързо да определим диагнозата, затова методиката ви е виновна! Искате ли да почакаме три месеца, тогава ще ви кажем по-бързо?

— Не, благодаря за трите месеца!

Не поиска дори да види последната, най-главната рентгенограма, извадена в края на деня. Загубила обичайните си решителни, почти мъжки движения, тя седеше отпуснато под ярката лампа и чакаше със затаен дъх заключителните думи на Орещенков — думи, решения, но не и диагноза!

— Ето какво, уважаема колежке — доброжелателно започна Орещенков, — мненията на знаменитостите се разделиха.

Гледаше разстроеното й лице и му се струваше, че от решителната, непреклонна Донцова би трябвало да се очаква по-голямо самообладание при това изпитание. Нейната внезапна безпомощност още веднъж потвърждаваше мнението на Орещенков за неспособността на съвременния човек да се овладее пред лицето на смъртта, защото не е подготвен да я посрещне.

— И кой мисли най-лошото? — помъчи се да се усмихне Донцова.

(Искаше й се този някой да не бъде той!)

Орещенков разтвори ръце.

— Зле мислят вашите дъщери. Така сте ги възпитали. А аз за вас имам най-добро мнение. В ъгълчетата на устните му се появи малка, но доброжелателна гънка.

Хангард също седеше бледа, сякаш решението се отнасяше за нея.

— Е, благодаря — на Донцова й стана малко по-леко. — Но… все пак?

Колко пъти след подобно поемане на дъх болните очакваха от нея да реши и винаги това решение бе построено върху доводите на разума и на числата; това бе логично постигнат и нееднократно проверен изход. Но какъв ужас, оказва се, е скрит в това поемане на дъх!

— Да, Люда — спокойно редеше думите Орещенков, — светът е несправедлив. Ако не бяхте наша, още сега с алтернативна диагноза бихме ви предали на хирурзите, а те там да се оправят — да ви режат, да отстраняват. Има такива негодници, които никога след операция не си отиват без някакъв „сувенир“. Ще ви разрежат и ще се изясни кой е бил прав. Но вие нали сте наша. А в Москва, в Института по рентгенорадиология работи нашето Ленче, а и Серьожа е там. Ето какво решихме! Да заминете, а? Те ще прочетат онова, което ще им напишем, а и самите ще ви прегледат. Мненията ще се увеличат. А ако се наложи да ви оперират, там ще го направят. Въобще там всичко е на много по-високо ниво, нали?

(Той каза „ако се наложи“. Искаше да й намекне, че може би не… Или не, защото е много по-зле?…)

— Тоест — съобрази Донцова — операцията е толкова сложна, че вие не се решавате да я направите сами?

— О, не! — намръщи се Орещенков. — Не търсете в думите ми скрит смисъл. Просто ние ви устройваме… как се казваше? Ах, да, по втория начин. А след като не вярвате — той кимна към масата, — вземете снимката и вижте сама.

Да, това бе толкова просто! Само да протегне ръката си и веднага ще анализира.

— Не — опъна се Донцова, — не искам.

Но после се съгласи с аргументите на Дормидонт Тихонович. Поговориха с главния лекар, Людмила Афанасиевна отиде до републиканския отдел на здравеопазването и там, кой знае защо, веднага й разрешиха и й дадоха удостоверение. И изведнъж се оказа, че всъщност никой повече не я задържа в града, където бе работила двадесет и пет години.

Правилно бе постъпила Донцова, когато реши да скрие от всички болката си, защото при такива случаи е достатъчно само един да чуе оплакването й, за да се преобърне всичко с главата надолу, а тогава вече нищо не може да зависи от теб. Всичките постоянни житейски връзки, толкова здрави и вечни, се късаха не за дни, а за часове. Такава, каквато беше — незаменима в диспансера и дома си, изведнъж се оказа заменима и на двете места.

Макар и да си мислим, че твърдо сме стъпили на земята, един ден откриваме, че дори не можем да пазим равновесие!…

Имаше ли смисъл повече да изчаква? В онази сряда тя участваше в последната си визитация заедно с доктор Хангард, на която предаваше поста си на завеждащ лъчевото отделение.

Тази визитация започна сутринта, а продължи почти до обяд. Макар Донцова да възлагаше големи надежди на Вера, която като нея познаваше всичките стационарни подробности, когато започна да минава от легло на легло със съзнанието, че едва ли ще се върне при пациентите след месец, а може би и съвсем няма да се върне, Людмила Афанасиевна за първи път през тези дни почувства, че у нея се възвръщат интересът и способността да съобразява и мисли. Неусетно се изпари желанието й час по-скоро да предаде задълженията си на Хангард и да си отиде у дома, за да се приготви за пътуването до Москва. Дотолкова бе привикнала сама властно да се разпорежда, че и днес не можеше да се отдалечи от нито един болен, преди да си състави ясна картина поне за месец напред: как ще протече болестта за това време, какви нови средства ще са необходими в лечението, от приложението на какви неочаквани мерки може евентуално да възникне нужда; тя почти, почти както преди влизаше в стаите и това бяха първите спокойни часове след водовъртежа от тревожни мисли през последните дни.

Бе свикнала с нещастието.

Но не я напускаше и чувството, че участва във визитацията като лишена от лекарски права, като дисквалифицирана заради някаква непростима постъпка, за щастие все още неизвестна на болните. Тя изслушваше, определяше, даваше указания, гледаше с фалшиво прозорлив поглед поредната болна, а самата усещаше хлад по гърба си при мисълта, че вече не може да определя кому е съдено да живее и кому — не, че само след няколко дни ще изглежда също така безпомощна и оглупяла ще лежи на болничното легло, не обръщайки внимание на външността си, и ще чака да чуе какво ще кажат по-възрастните и по-опитните от нея. И ще се страхува от болките. И може би ще съжалява, че е постъпила именно в тази клиника. И може би ще се съмнява, че я лекуват не така, както трябва. И като за най-висше щастие ще мечтае за делничното си право да бъде свободна, да съблече болничната си бяла лекарска престилка и вечерта да се прибере у дома.

Всичко това минаваше през главата й и именно то й пречеше да възприема нещата около себе си с изработения от опита определен начин на действие.

А Вера Корнилиевна без радост приемаше бремето, което съвсем не искаше да получи на такава цена.

Думата „майка“ за нея не бе празна дума. От тримата Вера определи най-тежката диагноза за Людмила Афанасиевна. Хангард предвиждаше мъчителна операция, която Донцова, разяждана от хроническата лъчева болест, можеше и да не издържи. Вера Корнилиевна вървеше с Людмила Афанасиевна и си мислеше, че може би върви за последен път с колежката си, че тя самата ще минава между тези болнични легла още дълги години и всеки път болезнено ще си спомня за онази, която я направи истински лекар.

И тайно избърса набъбналата в очите й сълза.

А в същото време Вера трябваше днес, както никога преди, всичко да предвиди и да не пропусне нито един важен въпрос, защото от утре за първи път ще носи пълната отговорност за живота на тези петдесет човека, а нямаше да има с кого да се посъветва.

Така, тревожно и разсеяно, визитацията се проточи до обяд. Първо минаха през женските стаи, после обиколиха всички, чиито легла бяха разположени във вестибюла и в коридорите. По-дълго се задържаха, разбира се, при Сибгатов.

Какъв стоицизъм притежаваше този тих татарин! А бяха спечелени само няколко месеца отсрочка, и то какви! Няколко месеца на жалко битие в неосветения и непроветрен ъгъл на вестибюла. Сибгатов вече не можеше да изправи гръбнака си; само със силните си ръце, положени отзад, и с волята си държеше прав гърба си; цялата разходка за него се състоеше в това да отиде в съседната стая, за да послуша за какво си говорят; целият въздух, който можеше да диша, влизаше през далечната форточка; цялото небе за него бе таванът.

Но дори и за този мизерен живот, в който нямаше нищо друго освен лечебни процедури, санитарки, ядене и игра на домино, в неговия поглед се появяваше благодарност, когато посрещаше лекари.

Донцова си помисли, че ако сравни своя живот с този на Сибгатов, би трябвало да бъде все още щастлива.

А той вече бе дочул, че за Людмила Афанасиевна днес е последният работен ден.

Те мълчаливо се гледаха като претърпели поражение, но останали верни съюзници, преди камшикът на победителя да ги разгони на различни страни.

„Виждаш, Шараф — говореха очите на Донцова, — направих каквото можах, но съм ранена и също падам.“

„Зная, майко — отговаряха очите на татарина. — И тази, която ме е родила, не е направила толкова! А аз не мога да те спася.“

Нещата с Ахмаджан се бяха развили чудесно. Бе дошъл навреме, всичко бе направено както трябва и резултатите оправдаха очакванията. Направиха справка колко пъти е облъчван и Людмила Афанасиевна заяви:

— Изписваме те!

Трябваше да му бъде съобщено сутринта, за да бъде предупредена старшата сестра да донесе дрехите му от склада, но и сега Ахмаджан, вече захвърлил патерицата, стана радостен и се приготви да отиде при Митя, защото сега и една нощ не би издържал тук; именно тази вечер неговите приятели го чакаха в стария град.

Вадим също знаеше, че Донцова предава отделението на Хангард и заминава за Москва. Вчера вечерта пристигнаха две телеграми от майка му, адресирани до него и до Людмила Афанасиевна, в които пишеше, че вече са изпратили колоидното злато за нуждите на техния диспансер. Вадим тогава веднага слезе долу. Донцова бе излязла, но Вера Корнилиевна, която вече бе запозната със съдържанието на телеграмата, адресирана до Людмила Афанасиевна, го поздрави и го запозна с Ела Рафаиловна, радиолога, която трябваше да проведе неговия курс на лечение веднага щом пристигне златото. По-късно се върна и уморената, разтревожена Донцова, прочете телеграмата и въпреки че бе доста разстроена, бодро кимна на Вадим.

Вечерта той толкова много се радваше, че не можа да заспи, но днес сутринта се размисли: а кога ли това злато ще пристигне тук? Ако го бяха дали лично на майка му, днес вече щеше да бъде в клиниката. След колко ли време ще пристигне — след три дни или след седмица? С този въпрос Вадим посрещна приближилите се към него лекари.

— Разбира се, след ден-два — каза му Людмила Афанасиевна.

(Но за себе си знаеше точно колко време е скрито в това „ден-два“. Разказвали й бяха такъв случай: жизненоважен препарат бил определен от московския институт за рязанския диспансер, но една от сестрите на адреса написала „за казанския“, а в министерството прочели, че става дума за казахския и го изпратили в Алма Ата.)

Какво може да направи една радостна новина с човек! В същите черни очи, толкова печални напоследък, сега гореше пламъчето на надеждата; същите подпухнали устни, чиято линия вече бе непоправимо изкривена, бяха готови да целунат първия срещнат; а и самият Вадим, избръснат, чист, стегнат и вежлив, бе радостен като човек, който има рожден ден и е затрупан от сутринта с подаръци.

Как можа да падне толкова ниско духом, да загуби до такава степен волята си през последните две седмици?! Та нали цялото спасение за човек се крие във волята му! Сега вече трябва да се стегне! Само дано златото измине по-бързо своите три хиляди километра, отколкото метастазите — своите тридесет сантиметра! И тогава колоидното чудо ще огради като с окопи болното място, за да го превземе. А крака — може да го жертва. Или може би — никаква наука в края на краищата не може напълно да ни забрани да вярваме! — радиоактивното злато, разпространило веднъж лечебното си въздействие, ще излекува и самия крак?

Би било справедливо именно той да остане жив! А мисълта да се примири, да позволи на черната пантера да го захапе смъртоносно бе глупава и недостойна. Той бе убеден, че с блясъка на таланта си ще успее да оживее! Почти цялата нощ не можа да заспи, обзет от радостната възбуда, представяйки си какво би могло в момента да става с оловната кутия, в която пътува към него златото: дали е в багажния вагон на влака и пътува, или е на път за летището, или вече лети? Опитваше се да обгърне мислено в нощта пространството от три хиляди километра, сякаш за да помогне на скъпоценния товар да пристигне по-скоро; би призовал на помощ дори ангелите, ако те съществуваха.

По време на визитацията следеше с подозрение действията на лекарите, които не казваха нищо лошо, дори лицата им не издаваха никакво безпокойство, но опипваха корема и гърдите му; опипваха, разбира се, не само мястото, където се намираше черният дроб, разменяйки помежду си незначителни думи, но Вадим съсредоточено се опитваше да определи дали не са се задържали по-дълго време около съмнителното място, отколкото на останалите места.

(Те забелязаха колко недоверчиво настръхнал е пациентът и дори без необходимост опипваха с пръсти далака, но истинската им цел бе да проверят колко се е променил черният дроб.)

Наложи се да се задържат по-дълго и при Русанов, който очакваше своя специален дял внимание. Напоследък се държеше много по-добре с тези лекари, които, макар да не бяха нито заслужили, нито доценти, все пак го бяха излекували! Факт! Сега подутината на шията му бе почти спаднала и той можеше свободно да движи главата си. Сигурно и в самото начало тя не бе изглеждала толкова страшна, колкото го бяха наплашили.

— Ето какво, другари — заяви им той. — Както искате го приемете, но аз се уморих от инжекциите. Може би са достатъчни, а? Или ако трябва да ми слагат още, няма ли да бъде по-добре вкъщи?

Наистина кръвта му не бе от най-добрите, макар да му бяха правили преливане четири пъти. Видът на самия Павел Николаевич също не бе ведър — лицето му бе прежълтяло, със следи от умора, сбръчкано; дори тюбетейката на главата му изглеждаше прекалено голяма.

— С една дума, докторе, благодаря! Тогава, през първия ден, не бях прав — честно си призна Русанов пред Донцова. Той обичаше да си признава грешките. — Благодаря! Вие ме излекувахте.

Донцова кимна неопределено. Не от скромност, не от смущение, а защото той не разбираше какво говори. Очакваха ужасното, невидимо избухване на метастазите. И от бързината на процеса зависеше дали въобще ще бъде жив след година.

Както впрочем, и тя самата.

Людмила Афанасиевна и Хангард силно го натискаха в областта на мишниците и ключиците. Русанов дори се намръщи от силната болка.

— Но там няма нищо! — уверяваше ги той. Сега вече напълно му стана ясно, че просто са го плашили с тази болест. Но Русанов бе издръжлив човек и успя да понесе всичко спокойно. С тази издръжливост особено се гордееше.

— Още по-добре. Но самият вие, другарю Русанов, трябва да бъдете много внимателен — посъветва го Донцова. — След една-две инжекции ще ви изпишем. Но ще идвате тук всеки месец на преглед. А ако самият забележите, че нещо не е както трябва, веднага се обадете.

Но развеселилият се Русанов разбираше от дългогодишния си служебен опит, че тези задължителни явявания на преглед не са нищо друго освен отбиване на номер, за да се отчете дейност. И той тръгна веднага да звъни вкъщи, за да съобщи на семейството си радостната новина.

Дойде ред да прегледат и Костоглотов, който очакваше лекарите със смесени чувства: сякаш колкото го бяха спасили, толкова и погубили. Капката катран вече бе попаднала в бъчвата с мед и тази нова смес не ставаше нито за ядене, нито за смазване на колела.

Когато Вера Корнилиевна приближаваше към него сама, бе просто Вега; колкото и служебно да говореше с него тогава, той я гледаше и се радваше. Кой знае защо, бе й простил през последната седмица за осакатяващото го като мъж лечение, от което тя не се отказваше въпреки протестите му. Започна сякаш да признава правото й да се намесва във всичко, което се отнасяше до неговото тяло; тази мисъл дори го топлеше. И когато приближаваше към него по време на визитациите, винаги му се искаше да я погали по фините ръце или да зарови лицето си в скута й, както куче се гали на стопанина си.

Но сега Вега не бе сама, а с Донцова и двете бяха лекари, придържащи се към строгите инструкции; Олег не можеше да се освободи от усещането, че в такива ситуации се чувства обиден.

— Е, как е? — попита Донцова и седна на леглото му.

Вега стоеше зад нея и едва забележимо се усмихваше. У нея отново се бе върнало благоразположението към него и дори потребността всеки път при среща леко да му се усмихва; но днес усмивката й изглеждаше като забулена от воал.

— Не особено добре — отговори Костоглотов и вдигна главата си от възглавницата. — От резките движения започна да ме стяга ето тук… в слепоочието. Въобще имам чувството, че са прекалили с моето лечение. Моля ви да свършим.

Но този път той не помоли с предишната си настойчивост, а говореше равнодушно, сякаш се отнасяше за нещо прекалено ясно, за да настоява.

Донцова също, изглежда, бе уморена, за да го смъмри.

— Главата ви не ме интересува, но лечението не е завършено.

Започна да оглежда местата на кожата, които бяха подлагани на облъчване. Да, следите показваха, че наистина вече трябва да прекратят рентгеновите сеанси. Повърхностната реакция можеше да има неприятни последствия, ако продължаваха с облъчването.

— Нали вече не му правим по два сеанса дневно? — попита Донцова.

— Само по един — отговори Хангард.

(Тя произнасяше съвсем прости думи, а в гласа й се долавяше намерението да произнесе нещо много нежно, което би трябвало да трогне душата!)

Странни нишки като дълги женски коси я свързваха с този болен. И само тя усещаше болка, когато те прекалено силно се опъваха и някои от тях се късаха, а той не забелязваше нищо около себе си. В деня, когато Вера чу за нощните сцени със Зоя, усети такава болка, сякаш бяха хвърлили камък по нея. А може би така бе по-добре. Този случай й напомни за правилото, според което на мъжете не им трябват връстнички, а по-млади жени. Бе длъжна да не забравя, че отдавна е прехвърлила подходящата за тази цел възраст.

Но след това той явно започна да прави така, че пътищата им да се засичат, да лови думите й, да разговаря с нея и ласкаво да я гледа. И нишките косъмчета отново възвърнаха надеждната си здравина.

Що за нишки бяха те? Бе невъзможно, а и нецелесъобразно да се обясняват. Всеки момент трябваше да замине там, където животът отново щеше да го завърти; и щеше да дойде само ако положението му станеше нетърпимо, когато смъртта започне да го преследва; а ако се почувства по-добре, може би никога няма да се появи.

— А каква доза синестрол е получил? — осведоми се Людмила Афанасиевна.

— Повече, отколкото трябва — каза Костоглотов, като изпревари Вера Корнилиевна. — За цял живот ще ми стигне.

Ако бе произнесъл тези думи вчера, Людмила Афанасиевна не би пропуснала случая да го смъмри, както се полага за грубостта му, но сега нямаше сили дори да довърши визитацията. А извън длъжността си, с която сега се сбогуваше, тя всъщност не можеше да намери какво да възрази на Костоглотов, защото неговото лечение наистина бе варварско.

— Моят съвет е следният — примирено и тихо каза тя, за да не я чуят останалите болни: — не бива да се стремите да създавате семейство, защото още дълги години ще ви се наложи да поживеете без него.

Вера Корнилиевна наведе глава.

— Защото, запомнете — вашият случай бе в доста напреднала фаза. Дойдохте при нас късно.

Костоглотов знаеше, че работата му не е добра, но чул това, директно казано от Донцова, остана с отворена уста.

— Дааа… — процеди разсеяно той, но веднага намери утешителна мисъл: — Мисля, че за това трябва да се погрижи и началството.

— Вера Корнилиевна, ще продължите да му давате пентаксил. Но изобщо ще се наложи да го изпишем, за да си почине. Ето какво ще направим, Костоглотов — ще ви изпишем синестрол за три месеца, сега го има по аптеките, вие ще го купите и ще продължите лечението си у дома. Ако там няма кой да ви прави инжекции, вземете го на таблетки.

Костоглотов понечи да й напомни, че, първо, няма никакъв дом, второ — че няма пари, и трето — че не е такъв глупак, за да се самоубива тихо сам.

Но лицето на Донцова бе толкова измъчено, че той се отказа.

С Костоглотов и завърши днешната визитация.

Дотича Ахмаджан, който съобщи, че всичко с направено, и те тръгнаха с него, за да му дадат дрехи. Днес ще си пийне с приятеля! А утре ще дойде, за да получи необходимите документи. Бе толкова възбуден и говореше толкова много, че всички го гледаха учудени, защото за първи път го виждаха такъв; движеше се бързо и бодро, сякаш въобще не бе боледувал през тези два месеца. Под острия като на таралеж черен перчем, под черпите като мазут вежди очите му блестяха, сякаш бе пиян, и цялото му тяло потръпваше от радостта, че се е върнал към живота; беше готов още същия момент да излети навън. Изтича да приготви багажа си, после се отказа, а след това се запъти да моли да му позволят да обядва с болните от първия етаж.

Извикаха Костоглотов да отиде в рентгеновия кабинет. Изчака няколко минути там, после лежа под апарата, а накрая излезе на балкона, за да види защо времето е толкова мрачно.

Небето бе покрито с бързи тъмносиви облаци, следвани от огромен виолетов облак, който обещаваше пороен дъжд. Но бе доста топло и дъждът вероятно също щеше да бъде пролетно приятен.

Тъй като не бе подходящо за разходка, той отново се прибра в стаята. Още от коридора чу високия глас на възбудения Ахмаджан:

— Хранят ги, честна дума, по-добре от войниците! Е, почти като тях! Дажбата — кило и двеста! А те заслужават да се хранят само с изпражнения! А да кажеш, че работят, не работят! Едва ги отведем в зоната, и те веднага се разбягват, скриват се и по цял ден спят!

Костоглотов тихо прекрачи прага. До незастланото легло стоеше Ахмаджан с приготвения вече вързоп и размахвайки ръце, уверен разказваше на болните последния си разказ.

А съставът на стаята бе коренно променен — вече ги нямаше Федерау, философа, Шулубин. Кой знае защо, Костоглотов не можеше да си представи, че Ахмаджан би разказал подобно нещо преди.

— И нищо не строят? — тихо попита Костоглотов. — Значи в зоната не се вижда никаква сграда?

— Е, строят — обърка се малко Ахмаджан, — но лошо.

— А вие да бяхте им помогнали — още по-тихо, сякаш губейки силите си, произнесе Костоглотов.

— Нашето задължение е да държим винтовките, а тяхното — лопатите! — бодро отговори Ахмаджан.

Олег изненадано го погледна, сякаш го виждаше за първи път или не — бе го виждал много години с вдигната яка на кожуха и с автомат в ръце. С ум, който стигаше само за играта на домино, Ахмаджан бе искрен.

Ако десетки години не разрешават да бъде разказано нещо, както е било, ще бъде по-трудно да разбереш съотечественика си, отколкото марсианеца.

— Но как си го представяш това? — не се сдържа да не попита Костоглотов. — Да хранят хората с изпражнения? Пошегува се, нали?

— Какви шеги! Те не са хора! Те не са хора! — уверено повтори Ахмаджан.

Надяваше се да убеди и Костоглотов да му повярва така, както останалите му бяха повярвали.

Костоглотов се обърна към леглото на Русанов, изненадан, че кадърът не се присъединява към Ахмаджан, но онзи го нямаше.

— Аз смятах, че си армеец, а ти ето в каква армия си служил — провлечено произнесе Костоглотов. — Значи ти си служил на Берия?

— Не познавам никакъв Берия! — разсърди се зачервеният Ахмаджан. — Не ме питат мен кого да сложат на върха. Дал съм клетва, за да служа! И ти би служил, ако те принудеха…

(обратно)

Глава 33 Щастливият край

Същия ден заваля. И валя цяла нощ, появи се и силен вятър, а на сутринта в четвъртък дъждът бе примесен със сняг и всички, в това число и Костоглотов, които предсказваха хубаво време и отваряха непрекъснато прозорците, замълчаха. Но към обяд снегът спря, дъждът също, вятърът стихна и стана хладно, мрачно и влажно.

Едва вечерта в западния край на небето се появи златиста ивица.

В петък сутринта, когато изписваха Русанов, небето бе безоблачно и слънцето вече бе започнало да изсушава големите локви на асфалта.

И всички почувстваха, че едва сега настъпва истинската, необратима пролет. Свалиха закачената на прозорците хартия, махаха райберите, отваряха крилата, а на пода падаха парчета мазилка, които санитарките щяха да изметат.

Павел Николаевич не бе сдавал вещите си, болнични не бе получавал и можеше да напусне отделението, когато пожелаеше. Неговите пристигнаха веднага след закуската.

И кой пристигна с колата? Лаврик, който бе получил шофьорска книжка съвсем наскоро, когато бе започнала ваканцията, обещаваща му интересни занимания, на Мая — разходки, а на по-малките — безкрайна радост. Капитолина Матвеевна пристигна без големите. Лаврик подхвърли, че след това ще отиде да повози приятелите си, за да им покаже, че умее да кормува и без Юра.

И всичко като на филм се завъртя обратно, но бе толкова весело! Павел Николаевич отиде до стаичката килия на старшата сестра облечен в пижама, а излезе оттам в хубав сив костюм. Веселият Лаврик, красив юноша в чисто нов син костюм, вече почти възмъжал, сдърпал се във вестибюла с Мая, въртеше гордо на пръста си халката с ключа от колата.

— Всички врати ли заключи? — попита го Мая.

— Всички.

— А стъклата вдигна ли?

— Я отиди да провериш!

Мая изтича, развяла тъмните си къдри, и след миг се върна.

— Всичко е наред — но веднага върху лицето й се появи уплаха. — А багажникът?

— Тичай бързо.

И тя отново изхвръкна.

През вестибюла непрекъснато минаваха с буркани, пълни с жълта течност, на път за лабораторията; все така седяха на пейките уморени, с побелели лица болни, които очакваха да се освободи някое легло; някакъв мъж лежеше на една от пейките. Но Павел Николаевич гледаше цялата обстановка с почти снизходителен поглед, доволен, че се е държал достойно и е преодолял неблагоприятните обстоятелства.

Лаврик понесе бащиния куфар. Капа, облечена в демисезонно палто с цвят на кайсия, с големи копчета, изглеждаща в радостта си по-млада, отколкото бе в действителност, кимна на сбогуване на старшата сестра и тръгна, хванала под ръка мъжа си. От другата страна на Русанов вървеше Мая.

— Погледни само каква шапка има! Нова, хубава!

— Паша, Паша! — извика някой зад тях.

Обърнаха се.

Видяха Чали, който идваше откъм хирургичното отделение. Изглеждаше отлично, дори лицето му вече не бе жълто. Ако имаше нещо, което да говори за болнична обстановка, това бяха само пижамата и чехлите.

Павел Николаевич весело стисна ръката му и каза:

— Капа, това е герой от болничния фронт, запознай се! Отрязаха му част от стомаха, а той само се усмихва.

Запознавайки се с Капитолина Матвеевна, Чали изящно удари пети, наведе леко главата си полупочтително, полушеговито.

— Паша, дай ми поне телефончето си! — избоботи Чали.

Павел Николаевич се направи, че не е чул. Хубав човек бе Чали, но все пак от друг кръг, с други представи, а и не бе много приятно да се свързва с него. Русанов се чудеше как да му откаже така, че да не се обиди.

Излязоха пред входа и Чали веднага забеляза москвича, вече запален от Лаврик и готов всеки миг да потегли, оцени колата и не попита дали е на Русанов, а веднага се осведоми:

— На колко хиляди е?

— Още няма пълни петнадесет.

— А защо гумите са толкова лоши?

— Такава ми се падна… Така са я направили…

— Значи се нуждаеш от гуми?

— А ти можеш ли да намериш, Максим?

— Разбира се! Запиши си и моя телефон! — опря в гърдите на Русанов пръста си Чали. — След като изляза оттук, гарантирам ти, веднага ще ти ги изпратя.

Вече не се налагаше да измисля някаква причина, за да не даде телефона си Русанов! Откъсна листче от тефтерчето си, записа върху него и домашния, и служебния си телефон и го подаде на Максим.

— Чудесно! Ще се свържем! — обяви пред всички Чали.

Мая седна до брат си, а родителите се настаниха на задната седалка.

— Бъди здрав! — извика Максим, вдигнал ръката си като за „рот фронт“.

Вратите хлопнаха.

— Ще продължим приятелството! — долетя отново гласът на Максим.

— Е, а сега? — реши да изпита какво е научила от кормуването сестра си Лаврик. — Какво следва?

— Първо трябва да се провери ръчната спирачка! — издекламира Мая.

Колата потегли, разплискала няколко още неизсъхнали локви, и зави зад ортопедичното отделение, където, по средата на асфалтовия прелез, облечен в сив халат и с ботуши, се разхождаше, без да бърза, върлинест болен.

— Натисни клаксона както трябва! — подкани сина си Павел Николаевич.

Лаврик изпълни молбата на баща си. Върлинестият отскочи встрани и се обърна. Лаврик даде газ и мина почти плътно покрай него.

— Измислих му прякор Хищника. Ако знаехте само какъв неприятен и завистлив тип е. Но ти си го виждала, Капа!

— Защо се учудваш, Паша? — въздъхна Капитолина Матвеевна.

— Където има щастие, има и завист. Ако искаш да си щастлив, не можеш да живееш без завистници.

— Класов враг — изръмжа Русанов. — В друга обстановка…

— Тогава бе по-добре да го сгазя, вместо да натискам клаксона! — засмя се Лаврик и за миг се обърна.

— Ти не се обръщай! — изплаши се Капитолина Матвеевна.

И наистина колата поднесе.

— Ти не се обръщай! — повтори думите на майка си Мая. — А аз мога ли да се обърна, мамо?

— Аз няма да му дам колата, за да вози момичетата, да знае!

Когато излязоха от болничния двор, Капа свали стъклото, изхвърли нещо и каза:

— Да бъде проклет този… Дано никога повече не ти се наложи да се върнеш тук, Паша! Никой да не се обръща!

А Костоглотов с удоволствие тегли по адрес на кадъра дълга псувня.

Направи си извод, че и той трябва да се изпише непременно на следващия ден сутринта, защото денят му щеше да бъде много напрегнат и нямаше да успее да свърши до вечерта.

Бяха му обещали да го изпишат именно утре.

Денят бе слънчев и ласкав. Локвите почти бяха изчезнали. В Уш Терек също навярно вече копаят градините.

Той се разхождаше и мечтаеше. Какво щастие: в лютия студ замина да умира, а сега ще се върне в разгара на пролетта и ще може и той да засади малката си градина. Бе голяма радост да засаждаш нещо в земята, а след това да гледаш как израства.

Разхожда се дълго, а после реши да отиде при старшата сестра. Бе минало времето, когато тя бе отсякла, че няма места в клиниката; отдавна се бяха опознали.

Мита седеше в своята стая килия без прозорец под стълбището, осветена от електрическата лампа, и от купчинка на купчинка преместваше някакви отчетни картони. След като си се разхождал из двора, влизайки тук, усещаш болка в очите, а и въздухът не ти стига.

Костоглотов се наведе, отвори вратата и каза:

— Мита, имам голяма молба към вас.

Тя вдигна некрасивото си, скулесто лице, което никой досега не бе се опитвал да целуне или да погали с ръка; на четиридесет години Мита имаше само работата си, която вършеше с упоритостта на вол.

— Каква?

— Утре трябва да ме изпишат.

— Много се радвам за вас! — Добър човек бе Мита, само на пръв поглед изглеждаше вечно сърдита.

— Трябва да свърша много неща в града, а вечерта да замина. Работата е там, че няма да успея, защото много късно донасят дрехите от болничния склад. Ако можеше, Мита, да направим така, че да получа вещите си днес, да ги скрия някъде, а на сутринта рано-рано да се преоблека и да замина.

— Въобще е забранено — въздъхна Мита. — Ако Низамутдин разбере…

— Няма да разбере! Знам, че това е нарушение, но нали, Мита, без нарушения човек не може да живее!

— А ако вземат, че не ви изпишат?

— Вера Корнилиевна ясно ми го каза.

— Все пак трябва да чуя от нея.

— Добре, сега ще отида при нея.

— А вие знаете ли новината?

— Не, за какво става дума?

— Упорито говорят, че всички ще ни позволят да се преместим в края на годината! Упорито! — Некрасивото й лице се озари от някакво вътрешно сияние, щом заговори за този слух.

— А кого? Нас или вас?

Първото се отнасяше за спецпреселниците, а второто въобще за конкретната нация.

— Като че ли и нас, и вас! Не вярвате ли?

Олег се почеса по темето и примижа.

— Може би… Не е изключено. Наслушал съм се на такива слухове.

— Но сега всички убедено твърдят, че ще стане! — каза задъхано Мита, на която толкова много й се искаше да е вярно.

Олег прехапа горната си устна и се замисли. Разбира се, нещо се мътеше. Върховният съд се разтресе. Но след това в продължение на месец нищо не се случи и отново не можеше да повярва, че ще настъпи промяна. Прекалено бавно течеше историята в сравнение с нашия кратък живот.

— Дай Боже — каза той повече заради нея. — И какво тогава? Ще заминете?

— Не зная — почти шепнешком изрече Мита, сложила големите си ръце върху купчината от картони.

— Вие бяхте някъде от… Близо до Салск?

— Да.

— Нима там е по-хубаво?

— Свобода — прошепна тя.

А по-вярно бе да се каже, че Мита се надяваше все пак да се омъжи в родния си край.

Олег се запъти да търси Вера Корнилиевна. Не му се удаде да я намери веднага — ту бе в рентгеновия кабинет, ту при хирурзите. Накрая я видя в компанията на Лев Леонидович в коридора и побърза да ги настигне.

— Вера Корнилиевна, може ли за минутка?

Приятно му бе да се обръща към нея, да говори нещо специално; забелязваше, че дори гласът му се променя, когато разговаряше с Хангард.

Тя се обърна. В цялата й фигура се усещаше инерцията на заетостта, която непрекъснато я тласкаше напред.

— Да?

Не назова името му както обикновено.

— Вера Корнилиевна, имам голяма молба към вас… Не можете ли да кажете на Мита, че ме изписвате утре?

— А защо?

— Необходимо е… Виждате ли, трябва да замина утре вечерта, а за това…

— Лев, ти върви! Аз идвам след малко.

Леко прегърбен, както винаги, с пръсти, пъхнати зад коланчето, Лев Леонидович се отдалечи. А Вера Корнилиевна каза на Олег:

— Да отидем в моя кабинет.

Тръгна пред него. Заведе го в апаратната, където преди време дълго бе спорил с Донцова. Седна и му посочи стола, но той остана прав.

Бяха сами. Слънчевите лъчи се отразяваха от никелираните части на апарата.

— А ако не успея утре да ви изпиша? Знаете, че е необходимо да напиша епикриза.

Не можеше да разбере дали тя му говори служебно или шеговито.

— Какво? Ипи…

— Епикризата е извод от цялото лечение. Докато не е готова, не можем да изпишем никого.

Какъв товар бе легнал върху тези малки рамене! Навсякъде я чакаха, навсякъде я викаха, а той я откъсваше от работата й, за да пише някаква епикриза…

Но тя седеше и лицето й светеше.

— Значи искате веднага да заминете?

— Не, с удоволствие бих останал още малко, но няма къде да нощувам. Повече не ми се иска на гарата…

— Да, и в хотелите няма да ви пуснат — кимна тя и се намръщи. — Лошото е, че и онази жена, в чийто дом болните винаги можеха да пренощуват, сега я няма. Какво да измислим? — Вера Корнилиевна разсеяно рисуваше върху хартията някаква фигура. — Знаете ли… всъщност… бихте могли да останете… у дома.

Тя ли го каза? Или така му се бе сторило?

Бузите й видимо порозовяха. И все така избягваше да го погледне. А говореше със съвсем делничен тон, сякаш нямаше нищо по-просто от това болният да отиде да пренощува в дома на лекаря.

— Още повече че утрешният ден е малко необикновен за мен. Сутринта ще бъда в клиниката само два часа, после ще си бъда вкъщи, а следобед отново ще изляза… Ще ми бъде удобно да пренощувам при познатите ми…

Погледна го! Очите й бяха светли. Вярно ли бе разбрал? Достоен ли е за това, което му бе предложено?

Олег просто не разбираше. Как да го приеме, когато една жена ти говори така?… Това може да бъде и много, и малко. Но той бе неспособен да мисли, защото Вера Корнилиевна очакваше отговора му.

— Благодаря — едва изрече Олег. — Това… разбира се, е чудесно — бе забравил как преди сто години, още в детството му, го бяха учили да се държи галантно и да отговаря учтиво. — Това е чудесно… Но как бих могъл да ви лиша… Съвестно ми е.

— Вие не се безпокойте — усмихнато му отговори Вега. — Ако се наложи за още два-три дни, ще измислим нещо. Нали ви е жал да заминете от града?

— Разбира се… Да! При това положение ще се наложи документът за изписването да се подготви не утре, а вдругиден! Иначе комендатурата ще ме подгони — защо се мотая, защо не заминавам. А може и да ме арестуват!

— Добре, ще се наложи да прибегнем до измама. Значи да кажа на Мита за днес, да ви изпишем утре, а в документа да фигурира като дата по-следващият ден? Колко сложен човек сте…

Но очите й се усмихваха.

— Аз ли съм сложен, Вера Корнилиевна! Системата е такава! На мен са ми необходими два екземпляра от документа.

— Защо?

— Единия ще вземе комендатурата за оправдаване на пътуването ми, а вторият ще бъде за мен.

(Разбира се, на комендатурата може и да не даде — ще се дърпа и ще ги убеждава, че има само един екземпляр, защото трябва да има и резервен. Защо иначе бяха тези мъки заради документа?…)

— И още — трети за гарата. — Тя написа няколко думи на листчето. — Ето ви моя адрес. Да ви обясня ли как да стигнете?

— Ще го намеря, Вера Корнилиевна!

— И… — добави още няколко листчета към вече приготвените. — Това са онези рецепти, за които говореше Людмила Афанасиевна. Няколко еднакви, за да противодействат на другата доза.

Онези рецепти. Онези!

Каза за тях така, сякаш ставаше дума за обикновени витамини. Просто така — допълнение към адреса! Бе се изхитрила, лекувайки го два месеца, нито веднъж да не говори след онзи разговор с него за онова.

Това навярно се казваше такт!

Тя стана и се приближи към вратата.

Чакаше я работата… Чакаше я Лев…

И изведнъж през мрежата на слънчевите лъчи, украсила кабинета, той я видя сякаш за първи път — лека, бяла, престегната с коланчето, и разбра колко отзивчива и приятелски настроена е към него! Колко необходима му бе!

Стана му приятно и той я попита:

— Вера Корнилиевна, а за какво толкова дълго ми се сърдехте?

Тя се обърна и го погледна усмихната.

— А нима вие не се чувствате за нищо виновен?

— Не.

— За нищо?

— За нищо!

— Спомнете си добре.

— Не мога… Намекнете ми поне!

— Трябва да вървя…

Държеше в ръката си ключа. Трябваше да заключи кабинета.

А колко хубаво му бе с нея. Можеше денонощия да прекара тук…

Тя се отдалечаваше, а Олег гледаше след нея.

Отново отиде да се разхожда. Не можеше да се надиша на пролетния въздух. В продължение на два часа разсеяно вървеше. Вече му бе жал да напусне и този малък парк, където доскоро бе пленник. Съжаляваше, че няма да види как ще разцъфнат японските акации и как ще се раззелени дъбът.

Странно, но днес не усещаше никаква слабост. Дори изпитваше желание да покопае земята. Нещо му се искаше, но не знаеше точно какво. Забеляза, че ръката му несъзнателно търси в джоба папиросите. Не, вече ги бе отказал, край!

След като му омръзна да се разхожда, се запъти към Мита. Браво на нея! Вече бе взела чантата на Олег и бе я заключила в банята; ключът щеше да бъде у възрастната санитарка, която дежуреше тази нощ. А към края на работния ден се налагаше да отиде в амбулаторията, за да получи всички необходими документи.

Постепенно нещата, свързани с изписването му, ставаха необратими.

Може би за предпоследен път се изкачваше по стълбището. На горния етаж срещна Зоя.

— Как са работите, Олег? — попита непринудено тя.

Удивително бързо бе усвоила този прост начин на общуване, сякаш между двамата никога нищо не бе се случило: нито ласкавите думи, нито целувките, нито танцът от „Бродяга“, нито кислородната възглавница.

И може би бе права. Имаше ли смисъл през цялото време да напомня, да се сърди?

След онова нощно дежурство той повече не отиде при нея. Тя също идваше след това при него със спринцовката, сякаш нищо не бе се случило, а той, извърнал глава, й протягаше ръката си. И онова, което бе започнало да нараства между тях като кислородната възглавница, която някога бяха носили двамата, тихо започна да спада. И се превърна в едно нищо, и остана само приятелското: „Как са работите, Олег?“

Той се опря с двете си ръце на дежурната маса и наведе глава.

— Левкоцитите са две хиляди и осемстотин. Втори ден не ме облъчват. Утре ме изписват.

— Утре? — затрептяха златистите й мигли. — Е, поздравявам ви!

— Има ли с какво?

— Вие сте неблагодарник! — поклати глава Зоя. — Спомнете си вашия пръв ден тук, на стълбищната площадка! Мислехте ли тогава, че ще изкарате седмица?

Също бе истина.

Не, тя е чудесно момиче: весело, работно, искрено; каквото мисли, това и говори. Ако премахнат това неудобство между двамата, породена сякаш от взаимна измама, ако започнат на чисто, какво би им попречило да станат приятели?

— Значи така — усмихна се тя.

— Така — усмихна се и той.

За коприната повече не напомни.

Да… Четири пъти седмично Зоя щеше да дежури тук, ще зубри учебниците, понякога ще плете, а там, в града, ще стои с някого в сянката след танците.

Не можеш да й се сърдиш само затова, че е на двадесет и три и че е удивително здрава.

— Е, всичко добро! — каза й без никаква обида Олег.

Тръгна, но изведнъж чу гласа й.

— Альо, Олег!

Той се обърна.

— Може би няма къде да пренощувате? Запишете си адреса ми.

(Как? И тя ли?)

Олег гледаше изумен. Бе над възможностите му да разбере всичко това.

— Живея на удобно място, до самата спирка на трамвая. С бабчето, но имаме две стаички.

— Много благодаря — развълнуван взе листчето Олег. — Но едва ли… Зависи…

— Може да се наложи, нали? — усмихна му се тя.

Въобще сред тайгата можеше да се оправи по-добре, отколкото сред жените.

След няколко крачки видя Сибгатов, който тъжно лежеше по гръб на твърдия матрак в ъгъла на вестибюла. Дори и през днешния яркослънчев ден там бе полутъмно.

Сибгатов гледаше в тавана.

Изглеждаше доста по-зле след двата месеца, прекарани в болницата.

Костоглотов приседна при него.

— Шараф! Говори се, че ще пуснат всички заточени! И специадм!62.

Шараф не обърна главата си, а само очите си. Сякаш нищо не бе достигнало до слуха му.

— Чуваш ли? И нас, и вас! Казват, че било сигурно.

А Сибгатов не разбираше.

— Не вярваш ли?… Че ще си отидеш у дома?

Но онзи отново заби погледа си в тавана и прошепна:

— Трябвало е да дойда по-рано.

Олег сложи ръката си върху неговата, която бе положена върху гърдите му като на мъртвец.

Покрай тях мина бодро Нела и отвори вратата на съседната стая.

— Да са останали чинийки при вас? — После се обърна и видя Олег. — А ти защо не обядваш? Покана ли чакаш?

Да! Костоглотов бе пропуснал, без да забележи, обяда. Само едно не можа да разбере.

— А ти какво искаш?

— Как какво? От днес аз раздавам храната! — обяви гордо Нела. — Виждаш ли колко чиста е престилката ми?

Олег се изправи и тръгна да изяде последния си обяд тук. Невидимите, беззвучни лъчи на рентгена сигурно щяха да прогонят у него всякакъв апетит. Но по арестантския кодекс не трябваше да остави нищо в алуминиевата чиния.

— Давай по-бързо! — изкомандва Нела.

Не само престилката, но и прическата й бе друга.

— Я виж ти каква си сега! — учуди се Костоглотов.

— А как иначе! Само глупачка може да лази с парцал по пода за триста и петдесет! А и не можеш да се изхраниш…

(обратно)

Глава 34 Малко по-тежко

Както навярно старецът, който, надживял връстниците си и усещащ празнотата, си повтаря „време ми е и на мен“, така и Костоглотов тази вечер не можеше да си намери място, макар всичките легла в стаята да бяха заети и отново да отекваха като нови едни и същи въпроси: рак ли е или не, ще го излекуват ли, какви други средства помагат?

В края на деня последен излезе Вадим: най-после златото бе пристигнало и затова го преместваха в друга стая.

На Олег единствено му оставаше да оглежда леглата, за да си спомни кой бе настанен на тях от самото начало и колко вече не са живи; излизаше, че не са умрели много.

Толкова задушно бе вътре, а и навън бе топло, че Костоглотов, преди да легне, леко открехна прозореца. Долиташе шумът на пролетно оживление от малките дворове на старите къщи, разположени почти плътно до стената на болницата; заради тази стена не можеше да се види какво става оттатък, но сега добре се чуваше ту хлопане на врати, ту викове, ту караници, ту пиянски брътвежи, ту отвратителна грамофонна плоча, а по-късно се чу и силен женски глас, толкова провлечен, че не можеше да се разбере дали непознатата тъгува, или се радва:

И миньора млад и хубав във дома отведооох аз…

Всички пееха и мислеха само за това, а на Олег му се искаше да мисли за друго.

Точно в тази нощ, когато трябваше да се наспи и да стане по-рано, не мигна. През мислите му преминаваха неща, които заслужаваха и не заслужаваха да си спомни или представи: недовършеният спор с Русанов; нечутият до края разказ на Шулубин; аргументите на Вадим; главата на убития Жук; оживените лица на Кадмини, осветени от газовата лампа, очакващи да чуят неговите впечатления, а той от тях — новините от аула; разсеяно-надменното лице на осемнадесетгодишната Ина Щорм, към която сега Олег не би посмял и да се приближи; и накрая двете женски покани да остане да нощува в домовете им — не знаеше как би трябвало да ги разбира…

В онзи леден свят, който бе оформил и щамповал душата на Олег, не съществуваше понятието „непресметната доброта“, а и той самият бе забравил, че някъде тя съществува. И затова сега му бе по-леко да си обясни поканите само не и като жест на обикновена доброта.

Нямаше представа какво са имали предвид и как трябва да постъпи.

Не можеше да си намери удобна поза, а пръстите му продължаваха да търсят невидимата папироса…

Олег стана и излезе във вестибюла.

В полумрака, почти до вратата, Сибгатов бе клекнал над легенчето, поддържащ кръста си с ръка, но не както преди с надежда, а с отчайващо примирен вид.

А над дежурната маса за сестрите, с гръб към Сибгатов, се бе надвесила ниска жена с тесни рамене. Но не, това не бе никоя от сестрите — този път дежуреше Тургун, който вероятно сега спеше в стаята за заседания, а неговото място бе заела онази възпитана санитарка с очила — Елизавета Анатолиевна. Вече бе успяла да свърши работата си и сега седеше и четеше.

За двата месеца, които Олег прекара тук, тази старателна санитарка с умно лице често бе пълзяла под леглата на болните от неговата стая, за да мие пода, бе премествала неговите миризливи ботуши, но нито веднъж не бе му направила забележка; освен това бе лъскала плювалниците до блясък, разнасяла бурканите със секретите на болните; с една дума бе вършила всичко, до което ръцете на сестрите не трябваше да се докосват.

И колкото по-безропотно работеше, толкова по-малко я забелязваха в отделението. Преди почти две хиляди години е казано, че дори да имаш очи, все още не означава, че виждаш.

Но тежкият живот засилва способността да забелязваш. В отделението имаше и такива, които веднага се опознаваха един друг, макар да не се отличаваха от останалите — нямаха нито пагони, нито униформа, нито дори лента на ръката: сякаш по някакъв светещ знак на челото или по разположението на пръстите. (Всъщност имаше хиляди белези: една дума; тонът, с който е изречена; положението на устните; усмивка, когато другите са сериозни; сериозност, когато се смеят.) Както жителите на Узбекистан и Каракалпакия без труд различаваха сънародниците си в болницата, така и онези, върху които поне веднъж е паднала сянката на бодливата мрежа, разпознаваха „своите“.

Костоглотов и Елизавета Анатолиевна отдавна от пръв поглед бяха разбрали кой какъв е и разбиращо се поздравяваха, но досега не бе им се удало да се разговорят.

Олег се приближи към нея, шумно влачейки чехлите си, за да не я изплаши.

— Добър вечер, Елизавета Анатолиевна!

Тя четеше този път без очила. Обърна главата си — този жест сега се отличаваше с нещо, което не можеше да се определи с думи, от нейната готовност винаги да се отзове, ако я повикат по служба.

— Добър вечер — усмихна се тя с цялото достойнство на вече не млада дама, която посреща под своя надежден покрив добър гост.

Доброжелателно, без да бързат, те размениха погледи.

В тях се долавяше готовност винаги да се притекат на помощ на другия.

Но точно в най-главното бяха безсилни да си помогнат.

Олег надзърна над рамото й, за да види по-добре книгата.

— Отново френска? От кой писател?

Странната санитарка отговори, меко произнасяйки буквата „л“:

— Клод Фарер.

— И къде ги намирате?

— В града има чуждестранна библиотека. А вземам книги и от една позната възрастна жена.

Костоглотов гледаше книгата както куче — бостанското плашило.

— А защо винаги френски?

Бръчките около очите и устните й разкриваха възрастта, преживените мъки и ума й.

— Четат се по-леко — отговори тя. Гласът винаги бе равен, тонът — приятен.

— А защо човек трябва да се страхува от сериозните? — възрази Олег.

Беше му трудно да стои дълго време прав. Тя забеляза и му подаде стол.

— У нас, в Русия, навярно от двеста години всички ахкат — Париж! Париж! Ушите ни продъниха — мърмореше Костоглотов. — Длъжни сме да знаем всяка улица, всяко заведение! А аз напук на всички не искам да отида в Париж!

— Наистина ли? — засмя се тя, а след нея и Олег. — По-добре ли е да се намираш под разпореждането на комендатурата?

— Не, говоря сериозно — намръщи се Костоглотов. — Каква лекомисленост! Така и ми се иска да ги сложа на мястото им — ей, приятели, а вие как изкарвате насъщния? С кал под ноктите, сред скотове, без топла храна?

— Това не е справедливо. Значи са излезли от първобитния свят. Заслужили са.

— Е, може би. Навярно го казвам от завист. Но все пак ми се иска да ги поставя на мястото им.

Седейки на стола, Костоглотов непрекъснато мърдаше, сякаш му пречеше излишно високият му ръст. Без всякакъв преход той направо попита:

— А вие заради мъжа си ли или заради вас самата?

Тя също веднага и направо отговори, сякаш я питаше за дежурството й:

— Прибраха цялото семейство наведнъж. А кой заради кого, така и не се разбра.

— И сега ли сте заедно?

— Не! Дъщеря ми умря в лагера. След войната се преместихме тук, откъдето мъжа ми го завлече втората вълна, прибраха го отново.

— И сега сте сама?

— Не, със синчето. На осем е.

Олег гледаше лицето й, което дори не трепна от жал.

Разбира се, нали говореха за делови неща.

— Значи през четиридесет и девета?

— Да.

— Нормално. А в кой лагер?

— Гара Тайшет.

Олег отново кимна.

— Ясно. Озерлаг63. Той може да се намира на хиляди километри от гарата, някъде около Лена, а Тайшет да бъде само пощенската кутия.

— И вие ли сте били там? — не можа да не се поддаде на моментната надежда.

— Не, просто зная. Всички пътища се пресичат.

— Дузарски? Не сте ли срещали човек с такава фамилия? Никъде ли?…

Все пак се надяваше, че той го е срещал… че сега ще разкаже…

Дузарски? Не… Не можеш да се срещнеш с всички.

— И само две писма в годината! — оплака се тя.

Олег отново кимна. Всичко бе нормално.

— А миналата година получих само едно. И оттогава никаква вест…

И ето че нишката, която я крепеше, се опъна до скъсване. Жена…

— Не му придавайте такова значение! — уверено й обясни Костоглотов. — От всеки по две писма, знаете ли колко хиляди се получават годишно? А цензурата е ленива. В Спаския лагер един майстор на печки, зек, отишъл да провери през лятото дали е в ред отоплението и намерил в печката в стаята на цензурата две стотици писма, които онези забравили да изгорят.

Въпреки уверения му глас, въпреки че тя отдавна би трябвало да свикне с всичко, сега го гледаше безкрайно уплашена.

Нима човек така е устроен, че е невъзможно да се отучи да не се учудва?

— Значи сина си сте родили в лагера?

Тя кимна.

— И сега трябва да го отгледате с вашата заплата? А на друга работа не ви ли вземат? Навсякъде пречат? В колиба ли живеете?

Сякаш питаше, макар в думите му да нямаше никакъв въпрос. И така всичко бе пределно ясно.

Върху дебелата разтворена книга с изящен малък формат, чуждестранно издание, с леко назъбени от разрязването страници, Елизавета Анатолиевна бе положила малките си ръце, винаги влажни от парцала, напукани, посинели.

— Ако беше само този кахър, че живея в колиба! — отговори горчиво тя. — Но ето ти следващата беда — момчето расте умно, пита за всичко, а как да му отговаря? Да стоваря върху него бремето на цялата истина? Та нали от тежестта й и възрастен човек ще рухне! Какво остава? Да я скрия? Би ли било правилно? Какво би казал баща му? А и дали ще ми се удаде — момчето гледа и само вижда.

— Трябва да се казва истината! — Олег толкова уверено натисна с длан стъклото, което бе поставено на масата, сякаш сам бе дал на десетки момчета пътен лист в живота.

Тя повдигна веждите си и тревожно го погледна. Бе докоснал най-уязвимия й нерв!

— Толкова е трудно да възпиташ син без баща! Нали за това е нужна надеждна опора в живота, а аз откъде да я намеря? Вечно се люшкаш насам-натам…

Олег мълчеше. И по-рано бе чувал такива истории, но не можеше да ги разбере.

— Ето защо чета старите френски романи, наистина само по време на нощните си дежурства. Не зная дали те премълчават нещо важно или не, дали по описваното в тях време е имало такъв жесток живот или не, но ги чета спокойно.

— Наркоза?

— Благодеяние — поклати бялата си като на монахиня глава Елизавета Анатолиевна. — А въобще не познавам книги, които да не те дразнят. В едни се долавя, че приемат читателя за глупак; в други лъжата отсъства и затова авторите се гордеят: те дълбокомислено изследват по какъв междуселски път е минал великият поет през хиляда осемстотин и еди-коя си година, за коя именно дама става дума на тринадесета страница от произведението му. Може наистина трудно да са успели да го изяснят, но е толкова безопасно! Избрали са най-добрия начин! И единствено живите и страдащите днес не ги интересуват.

В младостта й я наричаха Лиля. Нямаше и представа, че един ден на горната част на носа й някога ще има дълбок белег от очила. Девойчето въртеше очите си на всички страни, пърхаше, смееше се; в живота имаше и люляци, и дантели, и стихове на символистите; и никаква циганка не й предсказваше по ръката, че ще завърши живота си като чистачка някъде в Азия.

— Всички литературни трагедии ми изглеждат смешни в сравнение с това, което сме преживели ние — въздъхна Елизавета Анатолиевна. — На Аида са разрешили да прегърне скъпия човек и да умре с него, а на нас дори не ни разрешават да разберем къде е. И ако замина за Озерлаг…

— Недейте! Всичко ще бъде напразно.

— … Децата пишат в училище съчинение за нещастния, трагичен, погубен и не знам какъв си още живот на Ана Каренина, но нима тя е била нещастна? Просто е избрала страстта и е заплатила за нея, но това е щастие! Тя е била свободен и горд човек! А ако в дома, където сте се родили и живеете откакто се помните, влязат в мирно време хора с шинели и фуражки и заповядат цялото семейство да напусне за двадесет и четири часа не само дома, а и града само с онова, което могат да отнесат вашите слаби ръце?…

Сълзите, което тези очи биха могли да изплачат, отдавна бяха свършили и може би само при последната анатема в пресушените им езерца можеше да се появи напрегнат мигновен блясък.

— … И ако разтворите вратите и позовете минувачите по улицата, за да купят нещо от вас, ще ви подхвърлят медни монети, които могат да стигнат само за хляб! И влизат напарфюмирани и самоуверени търговци, знаещи всичко на света с изключение на това, че и върху техните глави ще се стовари същата беда, и безсрамно ви предлагат за рояла, останал от майка ви, една стотна от цената, а вашето момиченце с панделка на косите сяда за последен път, за да изсвири Моцарт, но се разплаква и избягва… Защо ми е да препрочитам „Ана Каренина“? Къде да прочета за нас? И кога? Едва след сто години?

И макар тя почти да бе готова да извика, от гърдите й не се изтръгна вик, защото многодетният страх и този път я предпази; единствено Костоглотов я чуваше.

А може би и надвесеният над легенчето Сибгатов.

Нямаше много подробности в разказа й, но и така всичко бе ясно.

— Ленинград? — сети се Олег. — Тридесет и пета?

— Разбрахте…

— На коя улица живеехте?

— На „Фурщадска“ — почти радостно въздъхна Елизавета Анатолиевна. — А вие?

— На „Захаревска“. Наблизо!

— Наблизо… А на колко години бяхте тогава?

— На четиринадесет.

— И нищо не помните?

— Малко.

— Не помните? Сякаш имаше земетресение — вратите на квартирите бяха разтворени широко, някой влизаше, вземаше каквото си иска, излизаше, никой никого не питаше за нищо. Нали четвърт от жителите на града изселиха, а вие не помните?…

— Не, помня. Но — какъв позор! — това не ми се струваше най-главното. В училището ни обясняваха защо е нужно това, защо е полезно.

Старата санитарка като кобила, чиито юзди са опънали прекалено силно, вдигаше и навеждаше непрекъснато главата си, а може би това движение бе, защото не й достигаше въздух.

— За блокадата всички ще говорят! За блокадата пишат поеми! Това е разрешено! И сякаш преди нея не е имало нищо.

Да, да… И тогава Сибгатов бе надвесен над легенчето, отсреща седеше Зоя, а от тази страна на дежурната маса — Олег; осветени от същата лампа, те разговаряха именно за блокадата, а за какво друго?

Нали до блокадата не се бе случило нищо в онзи град.

Олег въздъхна, подпря главата си на дланта и глупаво се вгледа в лицето на Елизавета Анатолиевна.

— Срамно — каза тихо той. — Защо сме спокойни, докато бурята не замете и нас самите, и нашите близки? Защо такъв е човешкият характер?

Още по-срамно му стана затова, че бе възнесъл по-високо от върховете на Памир мисълта си — терзание: какво е нужно на жената от мъжа? Сякаш само в този отговор се съдържаше целият смисъл на живота; сякаш извън него не съществуваха никакви мъки, никакво щастие в родината му.

Изпитваше срам, но колкото и странно да бе — и спокойствие. Чуждите беди сваляха от душата му непоносимия товар на неговите.

— А само няколко години преди това — продължаваше да си спомня Елизавета Анатолиевна — изселваха от Ленинград дворяните, които също може би бяха няколко десетки хиляди, а ние забелязахме ли? От това съсловие оставиха само старците и невръстните безпомощни деца. А ние гледахме и мълчахме: нали нас не ни закачаха…

— И купуваха рояли?

— Може би. Какво говоря — сигурно.

Едва сега Олег добре забеляза, че тази жена не е на повече от петдесет години, а лицето й изглеждаше като на старица. Над челото й надвисваше кичур бяла коса.

— А вас кога ви изселиха? За какво? Като каква?

— Като каква ли? Соцвредителка или като СОЕ — социално опасен елемент, не помня точно. По буквените членове — без съд, за по-удобно.

— А вашият мъж какъв беше?

— Никакъв. Флейтист във филхармонията. Обичаше, когато се напиеше, да поразсъждава.

Елизавета Анатолиевна напомняше с нещо неговата покойна майка, също така рано остаряла, също такава суетно-интелигентна и безпомощна без мъжа си.

Ако живееха в един град, той би помогнал с нещо на тази жена. Би напътствал сина й.

Но на всеки от двамата като насекоми, забодени в отделни квадратчета, се полагаше собствена килия в живота.

— Едно познато семейство — едва сега от неговата, мълчала години душа се изтръгна първия разказ — имаше големи деца — син и дъщеря, двамата пламенни комсомолци. И изведнъж набелязаха семейството за изселване. Децата се втурнаха в райкома на комсомола — „Защитете ни!“ „Ще ви защитим — казали там — ето ви хартия, пишете: моля от днес да не ме считат за син, дъщеря на еди-кой си, отричам се от родителите си като от социално вредни елементи и обещавам в бъдеще да нямам нищо общо с тях и да не поддържам никакви връзки.“

Олег се прегърби, отпуснал безпомощно глава.

— И много пишеха…

— Да, но братът и сестрата казали, че ще си помислят. Прибрали се вкъщи, хвърлили в печката комсомолските си книжки и започнали да си събират багажа.

Сибгатов се размърда. Опрял ръката си на матрака, той бавно се изправи.

Санитарката отиде да вземе легенчето, за да го изнесе.

Олег също стана и заслиза по стълбището, за да отиде да си легне.

В долния коридор мина покрай вратата на стаята, в която лежеше Дьомка; вторият, който бе настанен до него, също опериран, бе умрял в понеделник и неговото място бе заел след операцията Шулубин.

Обикновено вратата винаги бе плътно затворена, но този път Олег видя, че е открехната и че вътре е тъмно. Чуваше се тежко хъркане. Не се виждаше никаква сестра: или спеше, или бе отишла при някой пациент.

Олег влезе.

Дьомка спеше. Стенеше Шулубин.

През отворената врата влизаше светлина от коридора.

— Алексей Филипич!…

Хъркането престана.

— Алексей Филипич, зле ли ви е?

— А?

— Зле ли ви е?… Имате ли нужда от нещо?… Да запаля ли лампата?

— Кой е? — Шулубин уплашено въздъхна и се задави от последвалата кашлица.

— Костоглотов. Олег Костоглотов — Той се наведе и започна да различава голямата глава на Шулубин, положена безпомощно върху възглавницата. — Какво да ви дам? Да извикам ли сестрата?

— Ни-що — въздъхна отново Шулубин.

Вече не кашляше и не стенеше.

— Няма напълно да умра — прошепна болният. — Няма…

Значи бълнуваше.

Костоглотов потърси ръката му и я стисна.

— Алексей Филипич, ще живеете! Дръжте се, Алексей Филипич!

— Парченце, а? Парченце… — прошепна Шулубин.

И едва тогава Олег разбра, че Алексей Филипич не бълнува, че дори го беше познал, а сега просто му напомняше за последния им разговор преди операцията. Тогава Шулубин бе казал: „Понякога чувствам, че освен това, което съм като материя, има и още нещо. Нещо, неподвластно и непобедимо, нещо висше! Някакво парченце, долетяло от вечната вселена. Вие не го ли чувствате в себе си?“

(обратно)

Глава 35 Първият ден на сътворението

Рано сутринта, когато всички още спяха, Олег тихо стана, застла леглото, както трябва — одеялото, сгънато на две, а краищата на чаршафа, обърнати върху него като бяла рамка, и стъпвайки на пръсти, излезе от стаята.

Седнал на стола до масата на дежурната сестра, положил главата си с гъсти черни коси върху сплетените си ръце, под които се намираше разтворения учебник, спеше Тургун.

Старата санитарка от долния етаж отвори на Олег банята и там той се преоблече в дрехите, които след двата месеца, прекарани в отделението, му се сториха като чужди — старият армейски панталон, тип „галифе“, полувълнената гимнастьорка и шинела; всички те не бяха износени съвсем, защото бяха съхранявани в лагерните вещеви складове. Само зимната му шапка, която му бе малка, не бе военна — бе я купил в Уш Терек. Тъй като се очакваше денят да бъде топъл, Олег реши да не я слага; а и с нея бе като чучело. Сложи колана си не на шинела, а на гимнастьорката — така в очите на минувачите изглеждаше като уволнен или войник, който е избягал от гауптвахта. Шапката сложи в мешката, стара, с мазни петна, прогорена на едно място, със зашита следа от шрапнел, която лелята на Олег му бе донесла в затвора (той бе помолил да не му донася нищо, което имаше някаква стойност).

Но дори и тези дрехи след болничния халат придаваха на вида му известна осанка, бодрост и дори здраве.

Костоглотов бързаше да излезе, за да не го задържи нещо непредвидено. Санитарката махна дъската, която бе сложена напряко на входната врата, и го пусна.

Отвън се спря. Въздъхна и огледа раззеленилите се дървета, а после вдигна поглед и към небето, порозовяло от отблясъка на очакващото се всеки миг да изгрее слънце; валмата на перестите облаци щяха да се разсеят само след няколко минути и може би единствено Олег Костоглотов от целия град ще стане свидетел на това чудо.

А между дантелите, перата и пяната на тези облаци плуваше, все още видима, бледата ладия на луната.

Това бе утро на сътворението! Светът отново се сътворяваше само за да каже на Олег: върви, живей!

И само огледално чистата луна не бе онази, която свети на влюбените.

Като се усмихваше се може би по-скоро на небето и дърветата с онази предпролетна, ранноутринна радост, която е достъпна и на старците, и на болните, Олег тръгна по познатите алеи, без да срещне никого, с изключение на стария метач.

Обърна се, за да види сградата, в която се намираше раковото отделение. Полускрита зад дългите метли на високите тополи, тя се извисяваше, изградена от светлосиви тухли, вероятно останала такава, каквато е била и преди седемдесет и пет години.

Олег вървеше и се сбогуваше с дърветата. Върху клоните на кленовете вече висяха листа като бледозелени обеци.

А нямаше нито едно кайсиево дърво, което, както бе чул, вече цъфти в стария град.

Кой би бил способен да постъпи благоразумно в първото утро на сътворението? Променил всичките си планове, Олег реши още сега, в ранното утро, да отиде в стария град, за да види как изглежда цъфналата кайсия.

Излезе от болничния двор и веднага видя полупустия площад с трамвайния кръг, откъдето, прогизнал от януарския дъжд, уморен и без никаква надежда, влезе в болницата, за да умре.

Излизането през болничните врати му напомняше за излизането през затворническите.

През януари, когато Олег идваше насам, скърцащите, подскачащи, люлеещи се, претъпкани трамваи го потискаха, но сега, седнал до прозореца, му бе приятно да пътува с трамвая; това пътуване бе синоним на свободата.

Когато стигна до моста, Олег видя долу, покрай реката, тънконогите иви, чиито клончета, доверчиво зелени, като камшичета се надвесваха над жълто-кафявата бърза вода.

По-нататък, по тротоарите, дърветата също се бяха раззеленили, но не дотолкова, че да скрият едноетажните каменни домове, построени от хора, които не са бързали. Олег завистливо гледаше прозорците — живеят щастливци в тези домове! Следваха удивителни квартали с много широки тротоари и просторни булеварди. Но кой град не би ни харесал, ако го гледаме в розово ранно утро!

Постепенно булевардите изчезнаха и от двете страни на улицата се замяркаха къщи, построени не за да привличат погледа с красотата и надеждността си навярно преди войната. И тогава Олег прочете името на улицата, което му бе странно познато.

Да, на тази улица живееше Зоя!

Той извади листчето и прочете номера на дома. Отново погледна през стъклото и когато трамваят намали скоростта си, видя и самия дом: двуетажен, с еднакви прозорци, с постоянно разтворена входна врата или завинаги счупена, с пристройка в двора.

Да, тук някъде трябва да слезе.

Значи не бе съвсем бездомен в този град. Бе поканен тук, поканен от девойка!

Продължи да седи, почти с удоволствие приемайки и резките тласъци на трамвая, и грохота на релсите. Трамваят все още бе полупразен. Срещу Олег седна възрастен узбек с очила, с вид на древен учен. Щом получи билета от кондукторката, той го нави на тръбичка и го сложи в ухото си. И от неговия жест, миг преди трамваят да навлезе в стария град, на Олег му стана още по-весело.

Улиците ставаха все по-тесни, а къщите — все по-плътно една до друга; после и прозорците изчезнаха от стените — виждаха се високи дувари, иззидани с глинени тухли; зад тях надничаха калкани, гладки, измазани също с глина. В дуварите се мяркаха малки портички и ниски тунели, през които човек можеше да влезе само наведен. От стъпалото на трамвая до тесните тротоари имаше само крачка разстояние, а улицата бе стръмна.

Навярно това бе старият град, към който пътуваше Олег. Само дето по голите улици не само че нямаше никакви кайсии, а и въобще дървета.

Нямаше смисъл да се пътува по-нататък. Олег слезе от трамвая.

Без досадното звънене на релсите Олег чу шум от удари на чук по желязо и скоро видя някакъв узбек с черна на бели карета тюбетейка, облечен в черен памучен халат, превързан на кръста с розов шал. Клекнал на средата на улицата, той изправяше с чук върху релсата някаква лопата.

Олег се спря и с умиление се вгледа в узбека: ето ти на и атомен век! И тук, както в Уш Терек, металът беше кът и се налагаше да се прибягва до релсите, за да се изправи някакъв си бел. На Олег му беше интересно дали узбекът ще успее да свърши работата си, преди да се покаже следващият трамвай, но онзи въобще не бързаше, а когато релсите зазвъняха, се отдръпна половин крачка назад, изчака трамваят да мине и отново клекна на същото място.

Олег гледаше гърба на търпеливия узбек и неговия розов шал (той сякаш бе събрал целия розов цвят на вече станалото синьо небе). С този узбек не можеше да размени дори две думи, но го чувстваше близък.

Нима това пролетно утро не му нашепваше, че животът се е върнал?

Хубаво!…

Вървеше бавно, учудвайки се, че не вижда къде са прозорците. Искаше му се да надникне отвъд дуварите, но портичките бяха затворени и бе неудобно да се влиза. Изведнъж забеляза светлина, проникнала през дебелия зид. Олег се наведе и минал през тесния отвор, влезе в двора.

Вътре нямаше никой, но се усещаше, че в двора кипи живот. В сянката на дървото имаше пейка, маса, бяха разхвърляни напълно съвременни детски играчки; имаше чешма с корито за пране; всички прозорчета гледаха към двора, а не към улицата.

Олег излезе. По-нататък надникна и в друг двор през подобен тунел в дувара. Всичко бе, както в предишния, с тази разлика, че имаше и млада узбечка с лилава забрадка и с плитки до бедрата, която играеше с деца. Тя го видя, но не му обърна никакво внимание.

Това съвсем не бе по руски. В руските села и градчета всички прозорци гледат към улицата; оттам, надниквайки зад саксиите с цветя, поставени на перваза, като от засада, гледаха любопитните стопанки, за да разберат кой е онзи, който минава по улицата, кой при кого отива и защо. Но Олег веднага разбуди загадката на Изтока: не искам да зная какво правиш, но и ти не се бъркай в моя живот!

След годините, прекарани в лагера, винаги пред очите на другите, Олег си мислеше, че бившият арестант не би могъл да намери по-добър начин на живот от този.

Старият град все повече му харесваше. Вече бе забелязал между къщите безлюдна чайна, пред отворената врата на която стоеше сънливият стопанин. Сега видя и друга, намираща се на втория етаж на отсрещната къща. Той се изкачи. Тук имаше няколко мъже с тюбетейки с извезани фигури, които напомняха на онези от килимите, в синьо и с цвят на бордо, а един старец носеше бяла чалма. Нямаше нито една жена. И Олег си спомни, че и преди това не бе виждал жени в нито една чайна. Никъде нямаше табелка, която да забранява на жените да влизат, но и никой не ги канеше.

Олег се замисли. Всичко бе ново за него в този първи ден от новия му живот и всичко трябваше сам да разбере. Например: събирайки се отделно, искаха ли мъжете да покажат, че техният истински живот минава и без жени? Той седна на балкона. Оттам бе удобно да се наблюдава улицата, която постепенно се оживяваше, но без припрения градски шум. Минувачите се движеха много бавно, в чайната също седяха безкрайно спокойно.

Можеше да се приеме, че сержантът и арестантът Костоглотов, изслужил и излежал годините, които искаха от него хората, измъчил се толкова, колкото искаше болестта, е умрял през януари; а сега, залитайки на неуверените си крака, от клиниката бе излизал друг Костоглотов, „тънък, звънък и прозрачен“, както говореха в лагера, излязъл не за да изживее цял живот, а само някакъв къс — като къшей хляб, добавен към основната дажба: сякаш е част от нея, но не — съвсем отделен е…

Именно този малък допълнителен отрязък живот, стократно заплатен, Олег искаше да не прилича на преживения в по-голямата си част; искаше вече да не прави грешки.

Но избирайки чайника, Олег сгреши: трябваше да избере познатия черен, а той за разнообразие избра онзи със зелен чай, който се оказа нито горещ, нито силно запарен, а и със странен вкус; дори и миниатюрните чаени листенца, плуващи в пиалата64, не му се искаше да гълта.

А през това време слънцето се бе вдигнало доста високо. Олег не би имал нищо против да похапне, но в тази чайна нямаше нищо за ядене; дори и захар липсваше.

Но сякаш възприел тукашния маниер да не се бърза за никъде, Олег не тръгна да търси храна, а преместил по-удобно стола си, остана. И тогава видя от балкона на чайната над съседния двор прозрачен розов облак, нежен като глухарче, но с диаметър най-малко шест метра — безтегловен, въздушен розов облак, толкова голям и розов, какъвто никога в живота си не бе виждал!

Кайсия ли бе?…

Да, ето ти награда за търпението. Значи никога не се втурвай по-нататък, преди да си се огледал добре.

Той се облегна на перилата и се загледа в розовото чудо.

Подаряваше тази неземна гледка на себе си в чест на деня на сътворението.

Както в стаята на северен дом стои украсената със свещи елха, така и в този, затворен от глинени стени двор, в който можеше да се надникне само от небето, живееше като в стая единственото дърво — разцъфналата кайсия, а под нея пълзяха дечица и жена с черна забрадка на зелени цветя копаеше градинката.

Олег не можеше да откъсне погледа си. Само на пръв поглед като най-общо впечатление цветът бе розов. По клонките на кайсията имаше пъпки с цвят на бордо като свещи, разпукналите се цветчета бяха просто бели, както при ябълките и вишните. А отстрани погледнато се получаваше немислимо розова нежност; и Олег се стараеше да запомни и най-малката подробност, за да разкаже след това всичко на Кадмини.

Чудото бе възможно и той го намери.

Още много радости го очакваха в едва днес родилия се свят!…

А ладията на луната бе изчезнала.

Олег слезе по стъпалата, водещи към улицата. Слънцето напече главата му. Трябваше отнякъде да купи четиристотин грама черен хляб, за да утоли глада си. Не знаеше дали това се дължи на дрехите му, в които имаше напълно приличен вид, но сега не му се повдигаше и той вървеше свободно.

След малко съзря някаква сергия, разположена зад ъгъла на дувара, така че да не нарушава линията на улицата. За навес служеше платнище, издигнато като козирка на четири кола. Оттам излизаше сив дим. Наложи се Олег да се наведе, за да застане под козирката.

Отдолу имаше дълга желязна скара; в единия й край се червенееха въглени, а останалата част бе пълна с пепел. Напряко над въглените лежаха около петнадесетина дълги, заострени алуминиеви шиша с нанизани върху тях парченца месо.

Олег се сети: това бе именно шашлик! Още едно откритие на сътворения свят; онзи шашлик, за който толкова бе чувал по време на гастрономичните разговори в лагера, но самият той никога не бе виждал е очите си подобно нещо за тридесет и петте си години живот; не беше ходил нито в Кавказ, нито пък по ресторанти, а в предвоенните столове даваха само сърми и ечемичена каша.

Шашлик!

Мирисът бе опияняващ — този мирис на дим и месо! Месото на шишовете не само че не бе овъглено, но дори нямаше онзи тъмнокафяв цвят, а розово-сив. Спокойният, небързащ мъж зад скарата, с кръгло, пълно лице, обръщаше някои от шишовете, а други преместваше там, където нямаше огън.

— По колко? — попита Костоглотов.

— По три — сънено отговори онзи.

Олег не можа да разбере. По три копейки бе прекалено евтино, а по три рубли — прекалено скъпо. Може би думите означаваха: три шишчета за рубла? Тази неловкост навсякъде го преследваше, след като излезе от лагера: въобще не можеше да се ориентира в цените.

— Колко за три рубли? — опита се да се измъкне от затрудненото положение Олег.

Тъй като онзи го мързеше да говори, взе един шиш, показа го на Олег като на дете и отново го сложи на скарата.

Един шиш за три рубли!… Олег поклати глава. Това бе извън кръга на неговите представи. Бе длъжен да изкара деня с пет рубли. Но толкова му се искаше да опита! Все така наведен, той започна да избира, но всяко шишче имаше своите достойнства.

Чакаха и трима шофьори, чиито камиони се намираха наблизо. Приближи се и някаква жена, но мъжът зад скарата й каза нещо на узбекски и тя недоволна си отиде. После изведнъж събра всички шишчета, сложи ги върху някаква чиния и направо с ръце ги посипа с нарязан лук. И Олег разбра, че шофьорите вземат всички шишчета, по пет на всеки!

Това отново бе необяснимо — след двойните цени, значи някои получаваха и двойни заплати, но Олег не можеше да си представи какъв е точно размерът на това „двойно“. Тези шофьори хей така даваха по петнадесет рубли за закуска. За такъв живот една заплата никога не би стигнала, а и въобще тези шашлици не бяха предназначени за онзи, който разчита само на честната си заплата.

— Повече няма — каза скараджията.

— Как няма? Въобще ли? — огорчи се Олег. Защо трябваше да размисля? Може би този бе първият и последният случай в живота му!

— Днес не докараха повече месо — въздъхна онзи и започна да събира нещата си; после дори се приготви да свали козирката.

И тогава Олег се обърна към шофьорите:

— Братлета, отстъпете ми едно шишче! Едно-едничко!

Един от шофьорите, доста загорял, с ленени коси, кимна:

— Вземай.

Те още не бяха платили и зелената банкнота, която Олег извади от джоба си, скараджията дори не взе, а я бутна от масата направо в чекмеджето така, както се махат трохи.

Но Олег вече държеше шишчето! Хвърлил войнишката си мешка на прашната земя, той с две ръце взе алуминиевия шиш и преброил късчетата месо — бяха пет, а шестото — на половината на другите, започна със зъби да яде, но не наведнъж цялото късче, а по малко. Ядеше замислено — като куче своята част, отнесена в безопасен ъгъл, и си мислеше колко лесно може да бъде раздразнено човешкото желание и колко трудно е да го заситиш след това. Колко години бе приемал като висш дар от земята щастието да разчупва на хапки черния хляб! Само преди малко бе търсил къде да го купи, за да закуси, но го подмами мирисът на печено месо и щом изяде шишчето, веднага в него се появи странно презрение към хляба.

Шофьорите изядоха набързо шишчетата, запалиха камионите и заминаха, а Олег все още не бе свършил. Бавно опитваше с устни и език всяко късче, за да усети по-добре как мирише крехкото месо, дали е опечено добре… И колкото повече изпитваше наслада, толкова повече му ставаше ясно, че няма да отиде при Зоя. Сега трамваят отново ще мине покрай дома й, а той няма да слезе; разбра го именно когато бе зает с шишчето.

И трамваят, този път порядъчно напълнен, отново го понесе към центъра. Олег позна Зоината спирка, след нея минаха още две, без да знае къде ще бъде по-добре да слезе. Изведнъж видя на улицата жена, която продаваше вестници, и му се прииска да я разгледа по-добре, защото от детството си не бе виждал улични вестникари (за последен път ги видя, когато се застреля Маяковски и момченца тичаха по улиците с извънредните издания на вестниците). Но тази вестникарка бе възрастна рускиня, която не бързаше, бавно връщаше рестото, но все пак замисълът — да продава до трамвайната линия, помагаше: успяваше да продаде по няколко вестника на всеки трамвай. Олег постоя около нея, за да разбере как вървят нещата й.

— А милицията не ви ли гони? — попита той.

— Не са се сетили — кимна вестникарката.

Олег не се виждаше отстрани; ако можеше да го направи, щеше да разбере, че ако милицията спреше някой, това щеше да бъде първо той, а не вестникарката.

Уличният електрически часовник показваше девет. Вече бе толкова топло, че Олег разкопча горните кукички на шинела. Без да бърза, което позволяваше да го блъскат и изпреварват, Олег вървеше по слънчевата страна на площада примижала усмихвайки се на слънцето.

Още колко много радости го очакваха днес!…

Това бе онова слънце на пролетта, до която той не се надяваше да доживее. И макар около него никой да не се радваше на завръщането му в живота, той бе убеден, че слънцето се радва и затова му се усмихваше. Дори следващата пролет да не настъпи никога, дори тази да е последната, нали е дадена даром! Неговата благодарност е и за това!

Никой от минувачите не обръщаше внимание на Олег, но той се радваше на всички! Бе радостен, че се е върнал при тях и при всичко, което бе на улиците! Нищо не можеше да му се стори неинтересно, глупаво или безобразно в неговия отново сътворен свят! Цели месеци, цели години живот не можеха да се сравнят с днешния пролетен ден.

Продаваха сладолед в картонени чашки. Олег вече не помнеше кога за последен път е видял такива чашки. Половин рубла, и, моля, заповядайте! Преметнал прогорената и простреляна войнишка торба през двете си ръце на гърба, облизвайки студената сладост, Олег тръгна още по-бавно.

След няколко метра видя фотоателие и се спря. Облегна се на железните перила и се загледа във витрината, зад която бяха изложени красиви портрети, повечето на момичета. Представи си ясно как всяко от тях е обличало най-хубавите си дрехи, след това фотографът е търсил най-добрата поза за главата, нагласявал е светлината; след това е правил по няколко снимки, за да избере най-успешната, ретуширал я е; накрая от снимките на десет такива момичета е избирал една, достойна да бъде изложена във витрината. Олег знаеше, но все пак му бе приятно да гледа и да вярва, че именно в такива момичета се крие смисълът на живота; погледът му жадно поглъщаше всичко онова, което бе пропуснал в живота си и от което сега бе лишен.

Сладоледът свърши, но чашката бе толкова гладка и чиста, че му бе жал да я хвърли; реши, че по пътя може да пие вода от нея и я пъхна в мешката, където вече бе скрил алуминиевия шиш, който също можеше да му потрябва.

По-нататък имаше аптека, също много интересно заведение! Костоглотов веднага влезе. Правоъгълните чисти рафтове, великолепно подредени, привличаха погледа; Олег можеше да ги разглежда цял ден. Изложените неща бяха като манна небесна за затворническото око, защото от десетилетия не се срещаха в онзи свят, а и ако някои Олег бе виждал в свободния си живот, сега се затрудняваше да разбере за какво именно са били предназначени. Със страхопочитанието на дивак разглеждаше никелираните, стъклените и пластмасовите форми на изложените неща; до тях имаше пакетчета с билки. Олег вярваше в билките и тревите, но къде бе онази трева, къде? В следващите витрини бяха разположени различни таблетки, много от тях със съвсем непознати имена, нечувани никога дотогава. Само тази аптека откриваше пред Олег цяла вселена за размисли. Но той, преминаващ от една към друга витрина, въздъхна и само попита, спомнил си молбата на Кадмини, дали имат термометър, сода и манганова смес. В аптеката имаше само манганова смес, за която го помолиха да плати три копейки на касата.

След това Костоглотов застана на опашката за обслужване по рецепти, където постоя двадесетина минути, свалил войнишката торба и измъчвайки се от за̀духа. Имаше известно колебание дали да вземе лекарството или не, но накрая предаде една от трите еднакви рецепти, които вчера бе получил от Вега; тайно се надяваше, че няма да ги има и по такъв начин проблемът ще отпадне. Но оттатък я приеха и написаха върху нея петдесет и осем рубли и няколко копейки.

Олег дори се разсмя облекчено и се отстрани. Той не се учуди въобще, че навсякъде го преследва цифрата „петдесет и осем“, но фактът, че трябваше да плати сто седемдесет и пет рубли за трите рецепти, му се стори прекалено несправедлив — с тези пари можеше спокойно да изкара цял месец. За миг му се прииска да скъса рецептите и да ги хвърли в плювалника, но си помисли, че Вега може да го попита за тях, и ги пъхна обратно в джоба си.

Не му се искаше да напусне света на огледалните аптечни шкафове, но денят на неговите радости го зовеше.

Още много радости го очакваха днес.

Олег продължаваше да върви бавно. Преминаваше от витрина на витрина, без да може да откъсне погледа си. Знаеше, че на всяка крачка го очакват изненади.

И наистина зад стъклото до входа на пощата имаше реклама: „Използвайте фототелеграфа!“ Поразително! Това, за което преди десет години се пишеше само във фантастичните романи, вече се предлагаше на населението. Олег влезе в пощата. Вътре имаше списък с тридесетина градове, до които можеше да се изпрати фототелеграма. Олег се замисли на кого и къде би могъл да изпрати магическата телеграма, но не можа да си спомни за нито един човек, жител на тези големи градове, разпръснати върху една шеста част от сушата, когото би могъл да зарадва с почерка си.

Все пак, за да опита, той се приближи до гишето и помоли да му покажат една бланка и да му обяснят с каква големина трябва да бъдат буквите.

— Преди малко се развали — отговори му жената. — Не работи.

(Ах, не работи! По дяволите! Така е дори някак си по-спокойно!)

Продължи по-нататък и се зачете в афишите. Няколко от тях съобщаваха за филмите, които се прожектираха в няколкото кина, а друг — за цирк. Всички прожекции кой знае защо, бяха през деня, но той не можеше да си позволи да изгуби дори час от подарения му, за да разгледа вселената ден. Действително, ако можеше да остане да поживее малко в града, не би било грехота да отиде на цирк: нали беше като дете, нали току-що се бе родил.

Настъпи времето, когато бе най-удобно да отиде при Вега.

Ако въобще тръгне…

Но можеше ли да не отиде? Тя е приятел. Покани го съвсем искрено, дори малко смутено. Тя е единственият близък човек в целия град, нима можеше да не й се обади?

Дълбоко в душата си той само към това се стремеше — да отиде при Вега дори преди да успее да разгледа градската вселена.

Но нещо все го задържаше и го караше да си задава въпроса дали не е още рано — може би още не се бе прибрала у дома…

Е, по-късно…

Олег се спираше на всеки кръстопът, за да не пропусне най-интересната улица, но никого не питаше и избираше поредния си маршрут наслуки.

И така стигна до някаква винарска изба; не магазин за вино в бутилки, а именно изба с бъчви — полутъмна, полувлажна, с особен възкисел въздух. Някаква стара таверна! Вътре наливаха виното направо от бъчвите в големи чаши. Чаша най-обикновено вино струваше две рубли. След историята с шашлика това бе наистина евтиния! И Костоглотов извади от дълбокия си джоб поредната десетрублева банкнота.

Виното се оказа без особен вкус, но главата веднага му се завъртя. А когато излезе от избата и тръгна по-нататък, животът му се стори още по-лек, макар да бе благосклонен към него от сутринта. Беше му толкова леко и приятно, че вече нищо не бе в състояние да го разстрои. Защото, изпитал вече всичко лошо, което въобще би могло да съществува на света, останалото нямаше начин да не бъде по-добро.

Очакваше още радости за себе си от този ден.

Ако срещнеше по пътя си още една изба, нямаше нищо против да влезе и да изпие още една чаша.

Но не срещна.

Вместо нея видя пред себе си голяма тълпа, изпълнила целия тротоар; за да продължи пътя си, човек трябваше да я заобиколи.

Олег реши, че нещо се е случило. Но не — всички стояха с лице към широките стъпала, водещи до голяма врата и мълчаливо чакаха. Костоглотов вдигна главата си и прочете: „Централен универмаг.“ Стана му напълно ясно, че хората чакаха за някаква много важна стока. Но каква именно? Той се обърна към един, втори, трети, но така и не получи изчерпателен отговор. Единственото, което разбра, бе, че всеки момент трябваше да отворят. Какво да се прави — съдба! И Олег се нареди на опашката.

След няколко минути двама мъже отвориха широката врата и с уплашен вид се опитаха да въведат някакъв ред на влизане, но отскочиха веднага встрани, сякаш срещу себе си имаха не хора, а конници. Чакащите мъже и жени нахлуха вътре и заизкачваха стъпалата на стълбището, водещо към втория етаж, с такава бързина, с каквато се напуска само здание, обхванато от пламъци; всеки в зависимост от пъргавината, силата и възрастта си бягаше по стъпалата. Съвсем малка струя от този поток се разля по първия етаж, но главната бе насочена именно към втория. Този атакуващ порив пречеше на човек да се изкачва спокойно и Олег с мешката на гръб също затича (в блъсканицата го ругаеха, взели, го за войник).

На втория етаж главният поток веднага се раздели: втурнаха се на три различни страни, правейки внимателно завои по хлъзгавия паркет. Олег разполагаше само с миг, за да реши накъде да се насочи. Но как можеше да разбере? Понесе се след най-бързите бегачи.

И се оказа на опашката пред трикотажния отдел. Продавачките, облечени в сини престилки, толкова спокойно се прозяваха, сякаш пред тях не се намираше такава тълпа, а им предстоеше ужасно скучен ден.

Поел си дъх, Олег разбра, че очакват или дамски блузки, или пуловери. Той тихо изпсува и се отдалечи.

Но сега не можа да разбере къде се бяха насочили останалите два потока: навсякъде се движеха забързани хора. Олег се спря там, където опашката бе по-голяма. Тук очакваха да купят дълбоки чинии. Да, струваше си човек да си купи. В Уш Терек нямаше такива. Кадмини използваха плитки. Би било много добре да отнесе в Уш Терек поне десетина! Но едва ли би ги опазил здрави по време на пътуването.

По-нататък Олег вече спокойно се заразхожда по двата етажа. Спря се пред фотоотдела. Апаратите, както и всички принадлежности към тях, които преди войната бе невъзможно да се намерят, мамеха окото и изкушаваха. Това бе още една негова несбъднала се детска мечта — да се занимава с фотография.

Много му харесаха мъжките шлифери. След войната мечтаеше да си купи подобен, но сега, за да го притежава, трябваше да брои триста и петдесет рубли — месечната му заплата. Олег отмина.

Никъде нищо не купи, но настроението му бе такова, сякаш джобът му бе пълен с пари, които се чуди как да изхарчи. Виното все още държеше главата му замаяна.

Продаваха се и ризи. Олег ги огледа, опипа ги и дори една — зелена с бели ивици, мислено си купи. (А тя струваше шестдесет рубли и Олег не можеше да си позволи такъв лукс.)

Докато размисляше, се приближи мъж, облечен с хубаво палто, но се спря не пред бархетните ризи, а пред копринените и вежливо попита продавачката:

— Кажете, а имате ли от тези за петдесети ръст, но с яка тридесет и девети размер?

Думите му жегнаха Олег. Не, по-скоро го докоснаха с разгорещено желязо едновременно от двете страни! Той разярен се обърна и изгледа този гладко избръснат, самодоволен мъж с филцова шапка, с вратовръзка на бялата риза; така го изгледа, сякаш някой току-що го бе ударил по ухото и сега на този някой нямаше да му се размине да полети надолу по стълбището.

Как?! Хората киснеха в окопите, падаха в братските могили или замръзваха в малките ями в полярните студове; прибираха за първи, втори, трети път в лагерите хора, много от които се вкочанясваха по време на преместванията от един лагер в друг; хората с кръв по дланите от кирките едва успяваха да изкарат пари за овехтяла дреха, а този чистофайник помни не само какъв е неговият ръст, но и размера на яката си!

Този размер довърши Олег! Въобще не можеше да си представи, че яките също имат размери! Преглъщайки стона си, Олег се отдалечи. За какво му е този изтънчен живот? Защо му е да се връща в него? Нали, за да помниш размера на яката си, трябва да забравиш нещо друго! Нещо по-важно!

Той просто бе извън себе си…

В отдела за домашни потреби Олег си спомни, че Елена Александровна, макар и да не бе го помолила да й донесе, тайно мечтаеше да притежава лека парна ютия. Олег се надяваше, че няма да намери такава, за да бъде съвестта му чиста, но продавачката веднага му показа такава ютия.

— А тази наистина ли е по-лека от другите? — Костоглотов недоверчиво въртеше ютията в ръцете си.

— Защо да ви лъжа? — нацупи се продавачката, която въобще приемаше нещата метафизически, загледана някъде в пространството, сякаш пред нея не стояха реални купувачи, а се мяркаха само безличните им сенки.

— Нямам предвид това, но може би вие просто грешите? — предположи Олег.

Против волята си връщайки се в този тленен свят и правеща непоносимо за себе си усилие, за да пренесе материалния предмет, продавачката постави пред Олег друга ютия и отново се пренесе в метафизичните измерения, останала без сили дори да обясни с думи каквото и да било.

Какво пък, с помощта на сравнението човек достига до истината. Първата ютия несъмнено бе по-лека поне с килограм от втората. Дългът изискваше Олег да я купи.

Колкото и да бе уморена от пренасянето на ютията, младата продавачка трябваше да му напише касовата бележка, да произнесе: „за проверка“ (Каква проверка? Кого да проверяват? Олег напълно бе забравил… Колко трудно бе завръщането в този свят!), а и още, докосвайки пода с краката си, да протегне тази ютия на човека, който се занимаваше с проверката на изправността на купените неща… Олег просто се почувства виновен, че е отвлякъл младото момиче от неговите размисли.

Когато сложи ютията в мешката и отново я метна на раменете си, усети веднага тежестта й; вече шинелът му пречеше и затова реши да излезе от универмага.

Но в този миг видя себе си в огромното огледало, стигащо до тавана. Макар да му бе неудобно като мъж да се спира, за да се оглежда, той постоя известно време по простата причина, че в Уш Терек никога нямаше да види такова голямо огледало. И пренебрегвайки неудобството от това какво ще си помислят хората, Олег се огледа отначало отдалеч, а после и по-отблизо.

Нищо от военната стойка, както си мислеше, не бе останало у него. Само отдалеч шинелът изглеждаше шинел и ботушите — ботуши. Отгоре на това и раменете му бяха увиснали и фигурата му бе някак си прегърбена. А и без армейския колан и военното кепе не приличаше на войник, а по-скоро на избягал арестант или на селски младеж, пристигнал така облечен в града, за да продаде дрехите си и да купи други; но за да изглежда такъв, на Костоглотов му липсваше нахаканост.

По-добре да не се бе виждал в огледалото. Дотогава вървеше самоуверено, поглеждаше към останалите мъже снизходително и се чувстваше достоен за вниманието на жените. А сега с тази отвратителна мешка, метната на гръб, приличаща след дългата употреба на обикновен селски вързоп, стига да застанеше на улицата и протегнеше ръка, веднага щяха да му хвърлят някоя и друга копейка, приемайки го за просяк.

А нали трябваше да отиде при Вега… Но как да се появи пред нея такъв?

Неочаквано спря пред галантерията.

И когато между жените, които избираха, премерваха и връщаха дрехата или подаръка, се спря този полувойник-полунищ с белег на бузата, тъпо разглеждайки изложените вещи, продавачката се усмихна — какво ли би могъл да купи за своята селска възлюбена? — но веднага стана сериозна, вероятно защото се страхуваш да не открадне нещо.

Но той не помоли да му покажат каквото и да било, нито пък взе нещо, за да го огледа по-отблизо, а само стоеше и гледаше.

Този галантериен кът, блестящ със стъклата, камъните, метала и пластмасата си, му изглеждаше като бариера, намазана с фосфор, която Костоглотов не би могъл да счупи с главата си.

Той разбра. Разбра колко прекрасно е да купи някаква брошка и да я закачи на блузката на жена. Докато не бе го усетил, не се чувстваше виновен, но сега душата му трепна толкова силно, че вече не би могъл да отиде при Вега, без да й купи някакъв подарък.

А да й подари нещо, не би могъл и не би посмял. Пред скъпите неща не си струваше да се задържа, а какво знаеше за евтините? Например за брошките — онези по-скоро не брошки, а дантелени дрънкулки с игличка за закачване отзад; особено онази, шестоъгълната, с множеството искрящи стъкълца — бе ли хубава или не?

А може би бе обикновена дрънкулка?… Може би жената с вкус дори няма да я вземе в ръцете си?… Може би такива отдавна не носят, защото безнадеждно са излезли от мода?… Откъде да знае той какво носят и какво не?

А и после как би се приел подобен негов жест — отива да пренощува и протяга, изчервил се до корена на косите си, някаква брошка?

Едно след друго недоуменията го шибаха като нагайки.

И той прозря цялата сложност на този свят, където трябваше да се познава женската мода, за да може да се избере най-подходящият подарък за жената, да се знае с точност размерът на яката, да се знае какви дрехи са нужни, за да има човек приличен вид… А Вега живееше именно в този свят, знаеше всичко и се чувстваше добре в него…

Бе смутен. Ако трябваше да отиде при нея, сега бе време, сега!

Но той не можеше. Бе загубил порива. Страхуваше се.

Разделяше ги универмагът…

И от този езически храм, в който преди малко с такава глупава алчност, подчинявайки се на идолите на пазара, бе нахлул, Олег излезе толкова угнетен и измъчен, сякаш бе похарчил хиляда рубли, за да купи десетки неща, завити в пакети, чиято тежест прегъваше още повече увисналите му рамене.

А единственото, което купи, бе ютията.

Бе толкова уморен, сякаш в продължение на часове бе избирал какво да купи. Къде се бе дянало чистото розово утро, обещаващо му съвсем нов живот?

Къде точно и за какво бе сменил радостната си душа? В универмага… А преди това, поръчал си вино, бе я пропил; а още по-рано я бе заситил с шашлика.

А трябваше само да види цъфтящите кайсии и веднага да отиде при Вега…

На Олег му се повдигаше не само от вида на витрините, но дори и от самите улици, изпълнени със загрижени и радостни лица. Искаше му се да легне някъде на сянка, близо до река, но не само за да си почине, а и за да се пречисти. Единственото място, където все още можеше да отиде в този град, бе зоологическата градина, за което го бе помолил Дьомка.

Олег чувстваше, че светът на животните му е по-близък от човешкия; в техния кръг всеки бе равен с другия.

Олег се измъчваше и заради шинела си; бе му прекалено топло с него, но не му се искаше и да го носи на ръка. Попита как най-бързо да стигне до зоологическата и пое по широки и тихи улици с равни каменни тротоари и големи дървета, където нямаше нито витрини, нито фотоателиета, нито театри, нито винарски изби; дори трамваи нямаше. Тук бе тих слънчев ден. Момиченцата играеха на дама по тротоарите. В малките градинки пред къщите стопанките садяха или слагаха колчета.

Пред входа на зоологическата градина се намираше истинското царство на дечурлигата — нали бе ваканция, а и денят бе толкова хубав!

Влизайки в зоологическата градина, първото, което Олег видя, бе виторог козел. В ограденото пространство се извисяваше остра скала. Именно върху нея, стъпил гордо, стоеше на тънките си крака козелът с удивителни рога — дълги и извити спираловидно. Брадата му приличаше по-скоро на дълга, стигаща до коленете грива като коси на русалка, но тя не го правеше нито женствен, нито смешен.

Онези, които очакваха да видят някакво движение на виторогия по гладката скала, вече се бяха отчаяли. Той отдавна стоеше като изваян, като продължение и неотменна част от скалата; а когато нямаше вятър и гривата брада не се полюшваше, никой не би могъл със сигурност да твърди, че той е жив, че това е само поза.

Олег постоя пет минути и възхитен отмина — козелът така и не се помръдна! Ето с такъв характер можеш да изтърпиш повратностите на живота!

В началото на другата алея Олег видя особено оживление на момчетата пред някаква клетка, където някакво животно бясно се премяташе, но на едно място. Оказа се, че това е катерица в колело, онази същата от поговорката. Но от онази поговорка не бе останало нищо в паметта му и той не можеше да си отговори: защо катерица и защо в колело? А тук всичко бе нагледно. В клетката имаше дърво с клони за катерицата, но там бе коварно закачено и колело барабан, което бе обърнато към зрителите, а отвътре имаше положени напряко летви, заради които цялото колело изглеждаше като затворена безкрайна стълба. И кой знае защо, пренебрегвайки дървото, катерицата се бе оказала вътре в барабана, макар никой да не бе я примамвал нарочно там — нито с храна, нито с нещо друго; бе я привлякла измамната идея за мнимото движение. Тя бе започнала вероятно с лекото подскачане от една летва на друга заради самото любопитство, нямайки представа какво ужасно изобретение е това (когато го е направила за пръв път, е разбрала, но въпреки всичко продължаваше да я примамва!). Но ето че барабанът бясно се бе завъртял! Цялото вретенообразно тяло на катерицата и дългата й опашка се бяха извили от лудия бяг; напречните летвички се въртяха, почти сливайки се, всички сили на катеричката бяха напрегнати до такава степен, че всеки миг сърцето й щеше да се пръсне, но въпреки това тя не можеше да се изкачи поне с едно стъпало нагоре с предните си лапички.

Онези, които бяха дошли преди Олег, я бяха заварили да се върти все така отчаяно. Олег постоя няколко минути, но нищо не се промени: нямаше сила, която би могла да спре колелото и да спаси катеричката, нямаше разум, който би могъл да й внуши: „Спри! Всичко е напразно!“ Не! Имаше само един неизбежен изход за нея — смъртта. На Олег не му се искаше да бъде неин свидетел и затова се отдалечи.

Така с два дълбокомислени примера — вляво и вдясно от входа, с две равнозначни линии на битието, посрещаше тукашната зоологическа градина своите малки и големи посетители.

Олег мина покрай сребристия и златистия фазан, покрай фазана с червени и сини пера; полюбува се на тюркоазната паунова шия и на разперената почти на цял метър негова опашка с розови и златисти ресни. След лишеното от цвят време на заточението и болничното минало очите на Олег не можеха да се наситят на тези невъобразими багри.

Тук не бе горещо. Зоологическата градина бе просторна и дърветата вече хвърляха първите си по-големи сенки. Чувствайки се все по-отпочинал, Олег мина покрай цяла птича ферма — андалуски кокошки, тулузки гъски и горски пернати, и се изкачи там, където се намираха жеравите, ястребите, грифовете65; после стигна и до скалата, където в клетка, покрита като шатра, високо над останалия зоосвят, живееха големите петнисти белоглави птици, които, ако не бе надписът, човек би приел за орли; бяха ги настанили колкото се може по-високо, но платненият покрив на клетката бе ниско над скалата и тези мрачни птици се измъчваха, разперваха крилата си, размахваха ги, но не можеха да излетят.

Като виждаше как се мъчат, Олег несъзнателно разкърши раменете си (а може би острата част на ютията го бодеше в гърба?).

На клетката имаше надпис: „Белите сови понасят много тежко неволята.“ Знаят, а въпреки това ги затварят в клетка!

А кое живо същество приема неволята добре?

Друг надпис гласеше: „Бодливецът живее през нощта.“ Познато: в девет и половина те извикват, в четири сутринта те пускат.

„Язовецът живее в дълбоки дупки“: това е вече по нашему! А какво му остава на язовеца? И муцуната му е на ивици, чист каторжник!

Олег възприемаше всичко в другия смисъл и навярно не трябваше да влиза и тук, както в универмага.

Почти половината ден бе минал, а обещаните радости така и не се появяваха.

Олег се спря и пред клетката на мечките. Черният мечок с бяло петно отпред, приличащо на вратовръзка, се бе изправил на задните си лапи и тикаше главата си в железните прътове; после изведнъж подскочи и увисна на решетката. Тогава Олег разбра, че това не е вратовръзка, а сякаш верижка на свещеник с голям кръст на гърдите. Подскочи и увисна. А как по друг начин би изразил отчаянието си?

В съседната клетка седеше майката с мечето.

А по-нататък се измъчваше неспокоен, буен мечок, който непрекъснато ходеше, но едва успяваше да се обърне, защото разстоянието не бе по-голямо от три крачки.

Така че по мечешка мярка това не бе килия, а изолатор.

Увлечените от зрелището деца си говореха: „Чуйте, хайде да му хвърлим камък, а той ще помисли, че е бонбон.“

Олег не забеляза, че тези деца оглеждат и него. Самият той изглеждаше като излишен, безплатен звяр, но не се виждаше отстрани.

Алеята се спускаше към река, където държаха белите мечки, които периодично, на няколко минути, се хвърляха в ледения водоем, за да се освежат, а след това излизаха на циментовата тераса, изтръскваха с лапи водата от главите си и дълго се разхождаха. Как ли се чувстваха тук, през лятото, когато температурата се качваше до четиридесет градуса? Сигурно така, както ние бихме се чувствали в Полярния кръг.

Най-обърканото в цялата история със зверовете бе това, че дори да им съчувстваш и да разполагаше с нужните средства, Олег не би могъл да разбие клетките и да ги освободи, защото те бяха загубили заедно с родината си и идеята за разумната свобода; а след внезапното им освобождаване би станало и по-страшно.

Така разсъждаваше Костоглотов; дотолкова бяха променени представите му, че вече не можеше да възприема наивно и безстрастно каквото и да било; каквото и да видеше, всичко събуждаше в душата му подземно бучене и променяше формата си.

Минал покрай печалния елен, повече от всички останали лишен от пространство, покрай свещения индийски зебу и златистия заек агути, Олег отново се изкачи, за да види маймуните.

Около техните клетки имаше много деца и възрастни, които им подхвърляха най-различна храна. Печалните маймуни изглеждаха като остригани с машинка подвластни на първичните си радости и мъки, те му напомниха за много от предишните му познати — дори би се заклел, че е разпознал някои от тях, чийто лагерен срок сигурно е удължен.

На Олег му се стори, че самотното и замислено шимпанзе с отекли очи, пъхнало ръцете си между коленете, страшно му прилича на Шулубин, който обикновено седеше в същата поза.

В този слънчев, топъл ден Шулубин навярно се намираше на границата между живота и смъртта.

Олег отмина маймунския свят и скоро видя няколко човека, стълпили се пред някаква клетка.

Отиде при тях. Клетката бе празна, на табелката пишеше: „Макак резус“, а по-надолу на лист бе допълнено:

„Живеещата тук маймуна ослепя от безсмислената жестокост на един зъл посетител, сипал тютюн в очите й.“

Олег изтръпна! Досега се разхождаше с усмивка на снизходителен всезнайко, а в този миг му се прииска да зареве така, че да го чуят в цялата зоологическа градина, сякаш на самия него в очите му бяха сложили тютюн!

Но защо?… Просто така? Безсмислено просто така!

Най-болезнено децата възприемаха написаното. За този неизвестен, благополучно отишъл си човек не бе казано, че е антихуманен; не бе казано, че той е агент на американския империализъм; бе споменато само, че е зъл — именно това поразяваше! Деца, не бъдете зли! Деца, не погубвайте беззащитните!

Бележката отдавна бе прочетена, но възрастните и децата продължаваха да стоят и да гледат в изоставената клетка.

И понесе Олег своята излиняла, прогорена и простреляна мешка, в която се намираше ютията, по-нататък — в царството на лакеите, гадовете и хищниците.

Лежаха гущери на пясъка един до друг като продълговати люспести камъни. Какво движение, присъщо им по време на свободата, бяха загубили?

По-нататък се бе проснал огромен китайски алигатор с цвят на чугун, с плоска паст и с къси крака, неестествено обърнати встрани. Бе написано, че когато е много топло, той не яде всеки ден месо.

Може би би се чувствал добре в този свят, където не трябва да мисли за храна?

Около дърво се бе обвил като дебел изсъхнал клон мощен питон; бе съвсем неподвижен и само острият му тънък език просъскваше от време на време.

След него следваха и обикновените змии.

Нямаше никакво желание да ги разглежда. Искаше му се само да си представи лицето на ослепелия макак.

Следваше алеята на хищниците. Намираха се в съседство рисът, барсът, пепелнокафявата пума и петнистият ягуар. Те бяха затворници, страдаха без свободата си, но Олег се отнасяше към тях като към криминални престъпници. Все пак бе възможно да разбереш кой е виновен в света. Ето написано е, че ягуарът изяжда месечно сто и четиридесет килограма месо. Не, това не можеше да си го представи! Прясно червено месо! В лагера такова никога не докарваха — само жили и вътрешности, и то по килограм на цяла бригада.

Олег си спомни онези, които се грижеха за конете по време на етапите: ядяха овеса, предназначен за бедните измъчени животни, и по такъв начин оцеляха.

Спря се пред клетката на господаря тигър. Дори мустаците му разкриваха цялата хищност на натурата му… А очите му бяха жълти… Олег стоеше и гледаше тигъра с ненавист.

Един стар политически каторжник, който някога бе заточеник в Туруханск, а по-късно в същия лагер е Олег, му бе разказал, че очите на тигъра не са кадифеночерни, а именно жълти!

Прикован от ненавистта на едно място, Олег стоеше и гледаше тигъра.

Все пак просто така, просто така — защо?

Вече не му се искаше да продължи да разглежда зоологическата градина. Искаше му се да избяга оттук. Не искаше повече никакви лъвове! Насочи се към изхода.

Погледът му се плъзна по зебрата.

И изведнъж се спря пред…

Пред чудо за душата след сцените, напомнящи за кръвожадността: светлокафявата антилопа нилгау, с дълги стройни крака, с красива глава, без да се страхува, стоеше съвсем близо до мрежата и гледаше Олег с големите си доверчиви и мили — именно мили! — очи!

Не, това бе необяснимо, бе невъзможно да се приеме спокойно! Тя не сваляше от него погледа си, в който се четеше мил укор; сякаш питаше: „Ти защо не идваш? Половин ден мина, а защо не идваш?“

Олег имаше усещането, че става свидетел на преселението на душите, защото бе повече от ясно, че тя стои и чака именно него. Едва направил крачка, и тя веднага го погледна всеопрощаващо: „Няма ли да дойдеш? Нима няма да дойдеш? А аз чаках…“

Защо той не тръгваше?! Защо той не тръгваше?!

Олег се обърна и се насочи бързо към изхода.

Още можеше да я завари в дома й!

(обратно)

Глава 36 И последният ден

Той не можеше сега да мисли за нея нито като за обект на мъжкото му желание, нито с ярост, но с наслаждение би отишъл и легнал в нозете й като пребито, нещастно куче. И това би било най-голямото щастие, което би могъл някога въобще да си представи.

Но, разбира се, не можеше да си позволи да постъпи така — да отиде и ничком да падне пред краката й; длъжен е да говори някакви вежливи извинителни думи и тя да му отговаря по същия начин, защото така е прието от хиляди години.

И сега виждаше ясно смущението, което се изписа върху лицето й, когато вчера му каза: „Знаете ли, бихте могли да останете у дома…“ Трябваше да изкупи това нейно изчервяване, да не й позволи втори път да изпадне в неловко положение — именно затова бе длъжен да измисли първите фрази, достатъчно вежливи и достатъчно шеговити, за да смекчат необичайната ситуация, създадена от неговото появяване; всичко трябваше да изглежда така, сякаш той просто е отишъл при своя лекар, млада самотна жена… Не му се искаше да измисля каквото и да било, а просто да отвори вратата и застанал на прага, да я гледа и непременно веднага да я назове Вега: „Вега! Аз дойдох!“

Въпреки всичко щеше да бъде непосилно щастие за него да седи с нея не в болничната стая или в лекарския кабинет, а в обикновена жилищна стая — нейната! и неизвестно за какво да говори. Сигурно ще прави грешки, някои от тях съвсем неуместни — нали той е отвикнал от живота на нормалните хора, но с поглед все някак ще успее да й обясни: „Съжали се над мен! Толкова ми е зле без теб!“

Как можа да изгуби толкова време! Как можа толкова дълго да не се реши да отиде при Вега! Сега вървеше бързо с единствената тревога: дано пристигне, преди да е излязла. Обиколил за половин ден града, той вече умееше да се оправя с улиците и сега разбираше къде да върви. И вървеше.

Ако всеки от тях открие, че другият му е симпатичен, ако им е приятно да разговарят, ако може да хване ръцете й, да я прегърне и да я гледа отблизо в очите — това му стигаше!

Разбира се, ако се случеше със Зоя, сигурно би било малко, но с Вега? С… антилопата нилгау?

Стигаше му само да си помисли, че би могъл да държи ръцете й в своите, и в гърдите му се опъна някаква тетива и той се развълнува.

И все пак малко ли е?…

Колкото повече наближаваше дома й, толкова повече вълнението го правеше свой пленник. Това бе истински страх, но щастлив страх от преливащата радост; този страх го правеше щастлив сега!

Вървеше, следейки само имената на улиците, вече без да обръща внимание на витрините, магазините, трамваите, хората. Изведнъж на ъгъла, побързал, за да изпревари някаква възрастна жена, се сепна и видя, че тя продава букетчета лилави цветя.

Никъде, дори в най-затънтените улички на неговата отровена, преустроена и приспособена памет, не бе останала и сянка от далечния спомен, че отивайки на гости на жена, трябва да се носят цветя! Забравата го бе изтрила, сякаш този жест никога не бе съществувал на света! Само преди миг вървеше спокойно със своята излиняла мешка и никакви колебания не смущаваха стъпките му.

Но ето че видя някакви си цветя, които, кой знае защо, се продаваха. Той се намръщи и изгубеният, изглежда, завинаги спомен изплува постепенно като удавник от мътната вода на паметта. Наистина, наистина! В далечния, сякаш чужд свят на младостта му бе прието на жените да се подаряват цветя!…

— Тези какви са? — попита засрамен цветарката.

— Как какви? Теменужки! — обидено отговори тя. — Рубла букетчето…

Теменужки?… Онези същите поетични теменужки?… Представяше си ги по-други. Стръкчетата би трябвало да бъдат по-дълги, а цветчетата — по-камбанообразни. Но може би той бе забравил или тези бяха от някакъв местен сорт. Във всеки случай други не се предлагаха. А след като си бе спомнил, вече не можеше да отиде без цветя. Беше го срам, че само преди малко е вървял съвсем спокойно.

Но колко трябва да купи? Едно букетче? Изглеждаше прекалено малко. Две? Също… Три, четири? Много скъпо. Лагерното сметало защрака някъде в главата му като аритмометър, че може да се спазари да купи две букетчета за рубла и половина или пет — за четири рубли, но това отчетливо тракане сякаш не се отнасяше за него. Олег извади две рубли и тихо ги даде на цветарката.

Взе две букетчета, които упоително миришеха, но не така, както би трябвало да миришат теменужките от младостта му.

Помириса ги, но в този миг разбра, че би изглеждало съвсем смешно да върви така — демобилизиран болен войник с мешка и цветя в ръка. Най-добре би било да ги пъхне в ръкава на шинела, за да не се виждат.

А домът, в който живееше Вега, бе пред него!

Влезе в двора, както му бе обяснила. След това зави наляво.

(А радостта в гърдите му преливаше!)

Стъпи на дълга открита циментова веранда, оградена с ниска желязна решетка, върху която бяха сложени да се изветреят одеяло, дюшек, възглавници, а на опънатото от единия до другия край на верандата въженце бе простряно бельо.

Всичко това съвсем не подхождаше на представата му за дома на Вега. Но тя няма вина за това. Ето там, по-нататък, отвъд висящото пране, се намира вратата, зад която започва светът на самата Вега.

Олег наведен премина и намери входа. Врата като врата, боядисана със светлокафява боя, тук-там олющена, със зелена пощенска кутия.

Олег извади теменужките от ръкава на шинела и оправи косите си. Вълнуваше се и се радваше на вълнението си. Опита се да си я представи без лекарската престилка в домашна обстановка.

Не, не бе извървял с тежките си ботуши тези няколко квартала от зоологическата градина, а бе вървял по безкрайните пътища на страната два пъти по седем години и ето накрая, демобилизирал се, бе пристигнал и спрял пред вратата, зад която през всичките четиринадесет години мълчаливо го бе очаквала жена.

И се приготви да почука.

Но преди да го направи, вратата се отвори (значи го е забелязала през прозореца!) и от вътре, насочен точно срещу него, се изправи червен мотоциклет, който изглеждаше особено голям в отвора на тясната врата, буташе го младеж със сплеснат нос; той дори не попита Олег кого търси; Костоглотов се отдръпна, за да мине.

Тъй като бързаше, не можа веднага да разбере какъв е на самотно живеещата Вега този младеж и защо излиза от нейното жилище. Не бе възможно напълно да забрави, макар и отсъстващ от нормалния живот толкова години, че въобще хората не живеят сами, че повечето от тях живеят в обща комунална квартира! Не трябваше да забравя, но не бе и длъжен да помни. От лагера свободата изглежда пълна противоположност на големите задушни, предназначени за десетки хора бараки. Но дори хората в Уш Терек живееха в отделни къщи и не познаваха комуналните жилища.

— Бихте ли ми казали… — обърна се към младежа Олег, но онзи вече спускаше мотоциклета си по стълбището.

А вратата остана отворена.

Олег нерешително влезе. В неосветената дълбочина на коридора забеляза три врати — зад коя ли от тях живее Вега? В полумрака, без да пали лампата, се показа жена и враждебно го попита:

— Кого търсите?

— Вера Корнилиевна — с глас, който не приличаше на неговия, отговори Костоглотов.

— Няма я! — без да провери, неприятно рязко отсече жената и мина покрай Костоглотов, който се отдръпна, за да й направи място.

— А вие почукайте — окопити се Олег, който нямаше търпение да види Вега, а на неприятната съседка можеше да отговори по същия начин. — Тя днес не е на работа.

— Знам. Няма я. Беше. Излезе. — Жената, с ниско чело и впаднали бузи, го разглеждаше.

Вече бе видяла теменужките. Беше късно да ги скрие.

Ако не бяха тези цветя, той би могъл сам да почука, да разговаря самоуверено, да настоява: отдавна ли е излязла, скоро ли ще се върне; би могъл да й остави бележка (а може би и самата Вега му е оставила?…).

Но с теменужките в ръка изглеждаше като човек, който моли, като влюбен, като глупак…

И той излезе на верандата.

А онази продължаваше внимателно да го наблюдава. Направи й впечатление мешката, която я накара да бъде по-бдителна — току-виж откраднал нещо.

На двора онзи младеж бе запалил мотора, който ръмжеше непоносимо.

Олег се чудеше какво да прави.

Жената го гледаше раздразнено.

Как можеше да я няма, след като бе обещала? Да, навярно го е чакала да дойде по-рано, а след това е излязла. Какво нещастие! Не неуспех или досада, а нещастие!

Олег пъхна ръката си с теменужките в ръкава на шинела.

— Кажете, а тя ще се върне ли, или излезе, за да отиде на работа?

— Излезе — отсече жената.

Това не бе отговор.

Но бе и нелепо да остане тук и да я чака.

Мотоциклетът продължаваше да боботи, после изведнъж заглъхна.

А на перилата бяха сложени големи възглавници, дюшек, одеяло.

— Вие какво още чакате, гражданино?

Олег не можеше да реши какво да прави.

Онази така нагло го гледаше, че му пречеше да мисли.

А проклетият мотоциклет, който отново забоботи, разкъсваше душата му.

И навел се, за да мине под бастиона от възглавници, дюшеци и одеяла, Олег отстъпи и като изхвърлен се заспуска по стълбището.

Ако не бяха тези възглавници — една смачкана, друга провиснала като виме на крава, трета като обелиск, той би намерил изход. Не трябваше просто така веднага да си отиде. Вега сигурно ще се върне! И то скоро! И тя също ще съжалява! Ще съжалява!

Но в провесените възглавници, дюшеци и одеяла бе скрит онзи устойчив, проверен от годините опит, който той не би могъл да отхвърли. Нямаше право.

Именно сега и именно той.

На наровете може да лежи самотният мъж, докато вярата и честолюбието стискат сърцето му; така спи арестантът, който няма друг избор, и арестантката, разделена насила от него.

Но там, където жената и мъжът са се договорили да бъдат заедно, тези пухкави, меки спални принадлежности чакат уверено своето. Знаят, че няма да сгрешат.

И от непристъпната крепост, която не можеше да превземе, Олег излезе от двора, а бастионът на възглавниците радостно стреляше в гърба му…

А проклетият мотоциклет все не се запалваше!

От улицата боботенето се чуваше по-слабо и Олег се спря, за да изчака още малко.

Още не бе загубил надежда да я види. Ако се върне, не можеше да не мине оттук. И те ще се усмихнат един на друг:

„— Здравейте!…“

„— Знаете ли, че…“

„— Колко смешно…“

И тогава той ще извади от ръкава си полусмачаканите, вече полуувехнали теменужки.

Може да я дочака и отново да премине през двора, но нали пак трябва да се изправи пред тези пухкави уверени бастиони!

Те няма да ги пуснат двамата.

Не днес, но може би утре или вдругиден и Вега, въодушевената Вега със светлокафяви очи, чужда на суетата, ще изнесе на тази веранда своята въздушна, нежна, прелестна, но все пак постеля.

Птицата не живее без гнездо, жената не живее без легло.

Бъди три пъти нетленна, бъди три пъти възвишена, но не можеш да избегнеш осемте нощни часа.

Не можеш да избягаш от заспиването.

От събуждането.

Най-после пурпурният мотоциклет изскочи на улицата и младежът със сплеснатия нос победоносно огледа улицата като победител.

И Костоглотов, победен, тръгна.

Извади теменужките от ръкава си. Все още изглеждаха добре, за да бъдат подарени на някое момиче.

Видя пред себе си две узбечки — пионерки с еднакви черни опашки, накъдрени с електрическа маша, които идваха към него. С букетче във всяка ръка Олег им протегна теменужките.

— Вземете, момичета.

Те удивени се спогледаха, размениха къси фрази на родния си език, после се обърнаха към него. Бяха разбрали, че не е пиян и няма намерение да им досажда, че може би дори този чичо войник им подарява цветята от мъка.

Едното момиче взе букетчето и кимна.

Другото го последва.

И бързо се отдалечиха, разговаряйки оживено.

Трябваше да измисли къде да пренощува.

В хотелите не може.

При Зоя също.

При Вега също.

Тоест може. Тя дори ще се зарадва. И никога няма да се издаде какво всъщност мисли.

Да, това бе повече, отколкото безличното „не трябва“.

И без Вега целият този прекрасен милионен град му се стори като непосилен за неговите рамене товар. Беше му странно, че сутринта градът му хареса и дори му се бе приискало да остана в него за по-дълго.

А още по-странен му се стори фактът, че бе се радвал. На какво?

Дори щастливото си излекуване сега започна да приема не като особен дар от съдбата.

Скоро Олег почувства, че е гладен и безкрайно уморен. Искаше му се час по-скоро да замине.

Но и завръщането в Уш Терек бе престанало да го мами. Почувства, че тъгата ще го загложди още повече.

Сега просто не можеше да си представи такова място или нещо, което би могло да го развесели.

С изключение на завръщането си при Вега.

Да се отпусне в нозете й: „Не ме гони! Не съм виновен!“

Но бе забранено.

Погледна слънцето, което бе прехвърлило зенита си. Сигурно минаваше два. Нещо трябваше да реши.

Видя номера на трамвай, който минаваше покрай комендатурата.

Качи се. С желязно скриптене трамваят, също като тежко болен, пое по тесните павирани улици. Хванал се за един от кожените ремъци, провесени от тавана за удобство на правостоящите, Олег се накланяше, за да гледа през стъклата. Пред погледа му се мярна афиш, приканващ кинолюбителите да посетят лятното кино. Би било хубаво да види как изглежда, но нещо бе загубил интерес към нововъведенията в света.

Тя е горда, че е живяла в самота четиринадесет години, но не знае колко струва половин година от всичките: когато си и заедно с някого, и не съвсем…

Позна нужната му спирка и слезе от трамвая. Трябваше да извърви около петстотин метра пеша по нагорещената, без нито едно дърво заводска улица, за да стигне до комендатурата. По нея непрекъснато минаваха с грохот тежкотоварни коли и трактори, а тротоарът минаваше покрай каменна стена, след това пресичаше заводската железопътна линия, продължаваше покрай въглищен табан, заобикаляше изровено от строителни изкопи пространство, отново пресичаше релсите, за да стигне до едноетажни дървени бараки, така нареченото „временно строителство“, макар тези бараки да си оставаха на местата по десет, петнадесет, дори и двадесет години. Сега поне не бе кално, както през януари, когато Костоглотов за първи път се озова тук, в комендатурата. И въпреки това не му се вярваше, че тази улица се намира в същия град, където имаше чудесни булеварди, огромни дъбове, високи тополи и кайсии с неземен цвят.

Колкото и комендатурата да убеждаваше „клиентите си“, че така трябва, така е по-добре, толкова по-болезнено след това те щяха да приемат вида й.

По чий замисъл бе толкова тайнствено и отдалечено разположена тази комендатура, държаща в ръцете си съдбата на всички градове, в които заточаваха хора? Но тя бе именно тук, сред бараките, мръсните проходи, счупените и ослепели прозорци, опънатите навсякъде въженца за пране.

Олег си спомни отвратителното лице на онзи комендант, който го бе приел тогава, и вече в коридора забави крачките си, за да придаде и на собственото си лице независим израз. Костоглотов никога не си разрешаваше да се усмихва на затворническите надзиратели, дори и ако онези му се усмихваха. Считаше за свой дълг да им напомни, че нищо не е забравил.

Почука на вратата и влезе. Първата стая бе полутъмна и съвсем празна: вътре имаше само две пейки без облегалки и масичка до преградката, върху която навярно и правеха два пъти месечно отметки на тукашните заточеници.

Този път в стаята нямаше никой, а вратата с табличка „Комендант“ бе широко отворена. Олег се приближи и строго попита:

— Може ли?

— Моля, моля — покани го много приятен, радушен глас.

Какво е това? Подобен тон Олег никога не бе чувал в НКВД66. Влезе. В слънчевата стая, оттатък голямата маса, седеше самият комендант. Но това не бе предишният глупак с дълбокомисления, загадъчен израз на лицето, а арменец с интелигентно лице, дори не във военна униформа, а облечен в чудесен костюм, който съвсем не подхождаше на обстановката. Непознатият го гледаше развеселен, сякаш неговата работа бе да разпределя билети за театър, и сега просто се радваше, че Олег е пристигнал, за да направи заявка за няколко десетки билети.

След лагерния живот Олег не можеше да бъде особено привързан към арменците: там те, макар да не бяха много, винаги ревностно се държаха един друг, винаги заемаха най-добрите нарове, докопваха се до най-хубавите хлебни и маслени пайове. Но от гледна точка на справедливостта не можеше да ги упрекне или да им се обиди за това: не те бяха измислили тези лагери, не те бяха измислили и Сибир; а тогава в името на каква идея трябваше да не спасяват сънародниците си, да се гнусят от долната търговия и да дълбаят ентусиазирано земята с кирките си?

Сега, видял този весел, предразположен към него арменец, седнал зад казионната маса, Олег с топлота си спомни именно за нестандартността и деловитостта на представителите на арменския народ.

Чул фамилията на Олег и това, че той е на временен отчет тук, комендантът охотно стана, макар да бе пълен, и започна да прелиства картоните в един от шкафовете зад него. Междувременно, сякаш стараейки се да развлече Олег, той през цялото време, докато търсеше, произнасяне на глас някои фамилии, което по инструкция бе забранено.

— Та-ка… Да видим… Колифориди… Константиниди… Но вие седнете, моля ви… Кулаев… Карануриев… Ох, този ъгъл е прегънат… Казимагомаев… Костоглотов! — И отново в разрез с всички правила на НКВД не попита, а сам произнесе: — Олег Филимонович?

— Да.

— Та-ка… Лекували сте се в онкологичния диспансер от двадесет и трети януари… — Вдигна главата си и попита съвсем загрижено: — Е, и как? По-добре ли сте?

Олег почувства, че се трогва — дори усети, че гърлото му се стяга. Колко малко трябва: да сложат зад тези мерзки маси човеци, и животът вече изглежда съвсем друг. И самият вече облекчено и простичко отговори:

— Как да ви кажа… В едно отношение по-добре, в друго по-зле… (По-зле ли? Колко неблагодарен е човекът! Какво по-лошо би могло да има от това да лежиш в диспансера и да искаш да умреш?…) С една дума — по-добре.

— Чудесно! — зарадва се комендантът. — Но защо не седнете? Все пак се изискваше време, за да могат да бъдат оформени билетите за театъра! Някъде върху тях трябваше да се сложи печат, да се напише датата… Всичко това арменецът направи без усилие, написа върху удостоверението на Олег, че му е разрешено да замине, и вече протягайки му го с изразителен поглед, каза съвсем неслужебно и тихо:

— Вие… не тъжете. Скоро всичко това ще свърши.

— Кое това? — изуми се Олег.

— Как кое? Отметките! Заточението! Ко-мен-дан-ти-те! — безгрижно се усмихна арменецът. (Сигурно имаше вече друга, много по-приятна от тази работа.)

— Какво?! Вече има… разпореждане? — изтръгна се от Олег.

— Все още не — въздъхна комендантът, — но има такива изгледи. Говоря ви съвсем точно. Ще има! Дръжте се, оздравявайте, все още имате шанс да бъдете човек!

Олег горчиво се усмихна.

— Излязох вече от обществото на човеците.

— Каква специалност имате?

— Никаква.

— Женен ли сте?

— Не.

— Това е добре! — убедено каза комендантът. — Обикновено след това заточените семейства се развеждат. А вие ще се освободите, ще се върнете в родното си място и спокойно ще се ожените!

Да се ожени…

— Щом е така, благодаря — изправи се Олег.

Комендантът доброжелателно му кимна, но все пак не му подаде ръка.

Минавайки през първата стая, Олег си помисли: защо комендантът е такъв? По природа ли е такъв, или е мръднал? Постоянно ли е тук или временно? Или специално са започнали да назначават такива? Беше много важно да разбере, но не можеше да се върне, за да попита просто така.

И отново Олег пое покрай бараките, през релсите, покрай табаните от едната страна по дългата заводска улица; вървеше бързо и скоро свали шинела, защото му стана нетърпимо горещо. Усещаше как радостта, която вдъхна в душата му комендантът, го изпълва целия. Едва тогава постепенно до съзнанието му достигна смисълът на чутото.

Постепенно, защото бяха случили Олег да вярва на хората, седящи зад онези маси. Можеше ли да забрави толкова лесно разпространената от длъжностните лица, от капитаните и майорите следвоенна лъжа за това, че сякаш се приготвя всеобща амнистия за политическите? А как вярваха! „Самият капитан ми каза!“ А на онези просто им бяха заповядали да повдигат духа на нещастниците, за да продължат да изпълняват нормите си! За да живеят в името на нещо си!

Но това, което можеше да предположи за арменеца, бе, че е прекалено много осведомен за заеманата от него длъжност. Впрочем нали и самият той чакаше да прочете за подобно нещо във вестниците?

Боже мой, вече е време! Отдавна е време, иначе не би могло! Човек умира от някаква си подутина, а как може да живее страната, върху която се бяха появили раковите клетки на стотиците лагери и места за заточаване?

Олег се почувства щастлив. В края на краищата не бе умрял. И съвсем скоро ще може да си купи билет за влака до Ленинград. До Ленинград!… Нима щеше да стане възможно да се приближи и да пипне колоната на Исакиевската катедрала?…

Да, сега всичко се променяше и във взаимоотношенията му с Вега! Главозамайващо! Ако сега действително… ако е сериозно… Това би престанало да бъде фантазия! Би могъл да живее с нея тук!

Да живее с Вега? Заедно! Сърцето му ще се пръсне само като си го представи!…

А колко ще се зарадва тя, ако сега отиде и всичко й разкаже! А защо да не го направи? Защо да не отиде при нея? На кого друг би могъл да го разкаже, ако не на нея? На кой друг би му било интересно да научи за неговата свобода?

Вече бе на трамвайната спирка. И трябваше да реши дали да тръгне към гарата или към Вега. Трябваше да бърза, защото тя отново можеше да излезе. Вече минаваше пладне.

И отново се развълнува. И отново го теглеше към Вега! И нищо не бе останало от аргументите, говорещи „против“, които бе намерил по пътя към комендатурата.

Защо трябваше като виновен и опетнен да я избягва? Нали нещо си мислеше, когато го лекуваше?

Нали мълчеше и се скриваше зад кадър, когато той спореше и я молеше да прекрати този начин на лечение?

Защо да не отиде при нея? Нима те не можеха да се издигнат над делничните неща? Нима те не са хора? Ако не той, Вега във всеки случай бе човек!

Вече се нареди на опашката за трамвая. Цялата тълпа се втурна именно към неговия трамвай! Нима той бе нужният за всички? Олег държеше в едната си ръка шинела, а в другата мешката и без да се съпротивлява, се остави на тълпата да го завърти и да го изтласка във вагона на трамвая. Озова се между две момичета, вероятно студентки; едната бе руса, другата чернокоса и толкова плътно се бяха притиснали към него, че вероятно чуваха тежкото му дишане. Ръцете му бяха притиснати и той не можеше дори да плати на разсърдената кондукторка. Лявата му ръка бе зад гърба на чернокосото момиче, а към русата се бе притиснал с цялото си тяло; усещаше всяка фибра на тялото й — от коленете до брадичката й, а и тя също не можеше да не чувства неговото. Най-голямата страст не би могла да ги хвърли толкова близко един до друг, както тази тълпа. Нейната шия, уши, коси бяха зад мислимия предел, позволяващ на едно порядъчно момиче да се приближи до непознат мъж. Чувстваше топлината й през излинялото сукно на гимнастьорката си. Чернокосото момиче й говореше за институтски неща, но русата бе престанала да отговаря.

В Уш Терек нямаше трамваи. Така плътно до другите се бе чувствал само в затворническите камионетки, известни в лагерния свят е прозвището „враните“. Но в тях не винаги имаше жени. Новото усещане му бе непознато от преди.

Но то не носеше щастие. В него имаше и мъка. Имаше някакъв праг в това усещане, който той дори мислено не можеше да престъпи.

Нали го предупреждаваха, че либидото ще остане…

След като трамваят мина две спирки, някои от пътниците слязоха и вече не бе толкова тясно. Олег можеше да си поеме дъх и да се отмести, но не го направи: нямаше воля да се откъсне и да прекрати това блажено мъчение. В тази минута, сега, той не искаше нищо друго, освен да остане още малко в същата поза. Дори ако ще трамваят да го закара до стария град, дори и ако трябваше да пътува цяла нощ, дори ако се наложеше да направи околосветско пътешествие, Олег не можеше да се отдръпне пръв! Опитвайки се да задържи това щастие, за по-голямо от което не се чувстваше достоен, Олег с благодарност се опита да запомни черните й коси (а лицето й така и не успя да види).

Русокосата се изтръгна от прегръдката му и се запъти към изхода.

И в този миг, успял най-после да се изправи, Олег разбра, че отива при Вега заради едната мъка и едната измама.

Отиваше да иска от нея повече, отколкото бе способен да даде.

Бяха се договорили с възвишени думи, че духовното общуване е по-скъпо от всяко друго. Но виждаше сам, че този висок мост, издигнат от нейните и неговите ръце, е уязвим именно в основите, които той бе положил. Отива при нея, за да я увери бодро в едно, а да мисли за друго. А когато тя излезе и той остане сам в стаята й, щеше да хленчи над дрехите й и над всеки предмет.

Не, трябва да бъде по-мъдър от нея! Трябва да се отправи към гарата.

И не напред, покрай онази студентка, а към задната врата се насочи Олег и скочи, отнасящ със себе си нечия ругатня.

А близо до трамвайната спирка пак продаваха теменужки.

Слънцето вече бе близо до хоризонта. Олег облече шинела си и се отправи към гарата. В другия трамвай нямаше толкова хора.

Озовал се сред гаровата обстановка на вечно бързащи нанякъде хора, Олег се осведоми къде да си купи билет, получи няколко противоречиви отговори и едва накрая успя да се добере до касата, където продаваха билети за влаковете, пътуващи на далечни разстояния.

Имаше четири гишета, зад всяко от които стояха по сто и петдесет-двеста човека.

Олег веднага позна, сякаш въобще не бе я напускал, картината на денонощните опашки за билети. Много неща се бяха променили в света — бе времето на друга мода, други маниери, но всичко това бе останало непроменено, откакто Олег се помнеше: така бе и през четиридесет и шеста, и през тридесет и девета, и през тридесет и четвърта; спомняше си дори витрините, препълнени с най-разнообразни продукти, от времето на НЕП-а, но никога не бе виждал гарови каси, към които можеш веднага да се приближиш и да си купиш необходимия билет; не познаваха тази тягостна история само онези, притежателите на особени книжки или документи…

Сега и той имаше подобен документ, съвсем подходящ за случая.

Бе задушно и той непрекъснато се потеше, но бързо измъкна от мешката шапката си и я сложи на главата си като на обущарски калъп за разтягане на обувки. Мешката прехвърли през рамото си. Опитваше се с вида на лицето си да внуши на чакащите на опашката, че не са минали и две седмици, откакто бе лежал на операционната маса под скалпела на Лев Леонидович, и така, едва пристъпващ, с помръкнал поглед, се запровира между чакащите, за да стигне до нужното гише.

Пред него имаше и други желаещи да избягнат реда, но стояха чинно встрани, защото наблизо имаше милиционер.

Тук, пред всички, Олег бавно извади документа от джоба си и доверчиво го протегна на милиционера.

Онзи, млад мустакат узбек, приличащ на генерал, важно го прочете и обяви на първия в редицата:

— Ето този другар ще бъде трети. Опериран е.

Погледнал с уморен поглед другарите си по редица, Олег дори не се опита да се пъхне зад втория, а застана отстрани с наведена глава. Но дебелият възрастен узбек, върху чието бронзово лице падаше сянка от широкополата шапка, го хвана внимателно под ръка и го постави в редицата.

Бе интересно човек да стои близо до гишето: виждаха се пръстите на касиерката, протягаща билетите, влажните банкноти, които стискаха в потните си ръце пътниците; чуваха се плахи молби, последвани от неумолими откази от страна на всемогъщата касиерка; по всичко личеше, че кипеше усилна работа.

Дойде редът и на Олег.

— На мен, моля ви, ми дайте един билет за общия вагон до Хан Тау.

— До къде? — попита касиерката.

— До Хан Тау.

— Нещо не те разбирам — сви рамене тя и започна да прелиства огромната книга справочник.

— Защо, миличък, вземаш за общия? — съжали го някаква жена отзад. — След операцията! Ще се качиш горе и шевовете ще се скъсат! Вземи си със запазено място!

— Нямам пари — въздъхна Олег.

Бе самата истина.

— Няма такава гара! — отсече касиерката, като захлопна дебелата книга. — Вземете до друга гара!

— Как така няма — усмихна се Олег. — Тя вече година действа, нали от нея заминах. Ако знаех, че ще стане така, щях да запазя билета.

— Нищо не зная! Щом в справочника я няма, значи не съществува такава гара!

— Но влаковете спират на нея! — по-жалостиво от опериран изрече Олег. — Там и каса има!

— Гражданино, след като не купувате билет, отстранете се! Следващият!

— Наистина защо да отнема излишно време! — чуха се гласове от редицата. — Вземай, докъдето ти дават!… Опериран, а още се върти.

О, как му се искаше сега на Олег да спори! Да се развърти, да призове началника на гарата! Колко обичаше да покаже на тези тъпаци какво е справедливост — малка, окаяна, но все пак справедливост! За да се почувства личност!

Но железен бе законът за търсенето и предлагането, както и законът за планираните превози! Добрата жена от опашката, която му предлагаше да вземе билет със запазено място, вече подаваше парите си през рамото му; милиционерът, който преди малко сам бе се разпоредил да бъде трети, вече вдигаше ръка, за да го отведе встрани.

— Ако сляза на предишната, ще трябва да се мъкна още тридесет километра, а следващата е на седемдесет от моята гара — оплака се Олег, но това вече бе лагерна жалба, затова побърза да се съгласи: — Добре, дайте ми билет до Чу.

А тази гара бе известна на касиерката, цената — също, а имаше и билети; оставаше му само да се радва. Още тук, пред касата, Олег провери билета, цената и рестото и бавно тръгна.

Щом се отдалечи достатъчно от онези, пред които се бе представил като опериран, той свали ужасната си шапка и я пъхна отново в мешката си. До тръгването на влака оставаха два часа. Беше му приятно да прекара това време с билет в джоба си. Сега вече можеше да пирува: да хапне сладолед, който в Уш Терек не е познат, да пийне квас (там също не се продава), да си купи черен хляб за из път; захар също; да налее в бутилка чайна запарка (голяма работа е човек да носи със себе си по време на пътуване своя вода!). А сельодка да не купува в никакъв случай! Колко по-изгодно е да пътува дори с пътнически влак, дори без запазено място, вместо в арестантски конски вагони по време на преместванията; никой няма да те претърсва, преди да се качиш, заобиколен от конвоите, няма да те мъчи нетърпим задух и жажда в продължение на две денонощия! А и ако успее да заеме и третата, багажната пейка, да се опъне върху нея в цялата си дължина — и то сам, защото за повече от един няма място, и да лежи, без да усеща никаква болка от подутината: иди кажи, че това не е щастие! Той е щастлив човек! Няма никакъв повод да се оплаква…

А и онзи комендант намекна за амнистия…

Идваше, идваше дългоочакваното, чаканото цял живот щастие, а Олег, кой знае защо, не можеше да го познае.

В края на краищата съществуваха и други хора. И още някой. Толкова възможности!… Появява се с гръм един човек в живота на друг.

Когато днес сутринта видя избледняващата луна, вярваше! Но тя бе нащърбена…

Вече трябваше да отиде на перона, много преди да започне качването на влака, за да успее да намери нужния вагон и да изпревари другите пътници. Олег отиде да види разписанието. Влака 75 се намираше от другата страна. Тогава, промъквайки се бързо, той започна да пита когото срещнеше, докато на пътя му се изпречи някакъв контрольор (Олег бе пъхнал билета между пръстите си).

— Седемдесет и пети? Вече композиран ли е? Сед… и пети?

Много се страхуваше да не закъснее и контрольорът, без да провери билета му, посочи перона и леко бутна с ръката си натежалата, преметната на гърба на Олег мешка.

На перона започна спокойно да се разхожда, после спря, свали мешката си и си спомни друг такъв смешен случай. Бе в Сталинград, пред тридесет и девета, когато течаха последните му дни на свобода; беше след договора с Рибентроп, но преди речта на Молотов и указа за мобилизацията на деветнадесетгодишните юноши. Тогава с един негов приятел се спускаха по Волга с лодка, която продадоха в Сталинград, и трябваше да се върнат с влака, за да не закъснеят за занятията. А мъкнеха достатъчно много неща — и на двамата бяха заети ръце им, а отгоре на това приятелят му купи в някакъв забутан селски магазин голям високоговорител, който по това време въобще не можеше да се намери в Ленинград; апаратът бе без калъф и приятелят му непрекъснато се страхуваше да не го счупят по време на качването на влака. Влязоха в сталинградската гара и веднага се озоваха на края на голямата широка опашка, минаваща през цялата зала, изпълнена с шперплатови и мукавени куфари, торби и сандъчета. Не можеха дори да мечтаят да си намерят места; щеше да се наложи да прекарат две денонощия прави. И тогава Олег го осени идея. Обърна се към приятеля си: „Все някак ще успееш, дори да си последен, да домъкнеш нещата до вагона“, грабна високоговорителя и е лека стъпка се отправи към служебния заключен вход. Вдигна апаратът и важно го показа на намиращата се отвъд стъклото дежурна, която веднага отключи. „Остана ми само това да оставя и съм готов“ — каза Олег. Жената разбиращо кимна, сякаш той цял ден се бе мотал със служебни високоговорители. Когато композираха влака, Олег пръв се качи и зае две багажни пейки.

Нищо не бе се променило по гарите за тези шестнадесет години.

Олег се разхождаше по перона, виждайки и други хитреци, които също бяха тук и чакаха с вещите си. Бяха доста, но на перона бе много по-спокойно, отколкото на самата гара и градинките пред нея. Безгрижно се разхождаха свободни хора, облечени добре, чиито места бяха запазени и никой не можеше да ги заеме; имаше жени, държащи в ръцете си подарени букети цветя, мъже с бирени бутилки, някой някого снимаше за спомен: въобще около него течеше недостъпен и почти непонятен живот. Топлата пролетна вечер на този дълъг покрит перон му напомняше с нещо за южните дни от детството — може би за кавказкото градче Минерални води.

Олег забеляза, че тук, на перона, има пощенско отделение, до което имаше дори маса за писане на писма.

И го жегна мисълта, че трябва да напише, докато все още всичко е прясно в паметта му.

Взе мешката си и влезе в отделението. Купи два плика, листа и картичка и отново излезе на перона. Мешката с ютията й хляба сложи между краката си, наведе се над масата и взе първо картичката.

„Здравей, Дьома!

Бях в зоологическата. Ще ти кажа: струва си! Такива неща никога не си виждал. Непременно иди. Представяш ли си, има бели мечки. Крокодили, тигри, лъвове. Отдели цял ден за разглеждането. Вътре продават пирожки. Непременно виж и виторогия козел. Постой пред него, без да бързаш, и си помисли. Ако видиш антилопата нилгау — също… Има много маймуни, ще се посмееш. Само една липсва — някакъв зъл човек сипал тютюн на макака просто така. И тя ослепяла.

Бързам, защото след малко ще композират влака.

Оздравявай и бъди човек! Надеждата ми е в теб!

На Алексей Филипич пожелай от мое име всичко добро! Надявам се, че ще оздравее.

Стискам ти ръката! Олег“

Пишеше леко, само писалката пускаше много мастило, перото бе изкривено и прокъсваше хартията, сякаш бе не перо, а лопата; в мастилницата имаше късчета от памук и човек колкото и да се стараеше, писмото изглеждаше ужасно.

„Пчеличке Зойче!

Благодарен съм ви, че ми позволихте да докосна с устни истинския живот. Без онези няколко вечери бих бил съвсем, как да го кажа… съвсем ограбен.

Вие бяхте по-благоразумна от мен и затова сега аз заминавам без угризения. Поканихте ме на гости, но не дойдох. Благодаря! Помислих си, че е по-добре да оставим нещата такива, каквито са, за да не ги изопачим. Винаги с благодарност ще си спомням за вас.

Искрено, честно ви желая щастливо омъжване! Олег“

Всичко това му напомняше за следствения затвор: даваха им такова отвратително мастило, подобна писалка с ужасно перо, хартия с по-малки размери от обикновената картичка. Пиши на когото искаш, за каквото желаеш.

Олег препречете писмото, сгъна го, пъхна го в плика, приготви се да го залепи (от детството си помнеше един детективски роман, чиято интрига започваше от адресирани пликове не до този, за който бе предназначено даденото писмо), но както винаги, върху краищата на триъгълника, където трябваше според ГОСТ67 да има лепило, нямаше нищо.

И взел една от трите писалки, чието перо пускаше най-малко мастило, Олег се замисли, преди да започне да пише последното писмо. Бе уверен, че ще започне с „Вера Корнилиевна“, а написа:

„Мила Вега!

(През цялото време исках да се обърна така към вас, но едва сега го правя.)

Мога съвсем откровено да ви напиша така, както никога не сме говорили гласно, но нали сме си го мислили? Нали не съм просто болен, на когото лекарят предлага стаята и леглото си?

Няколко пъти днес се опитвах да стигна до вас! Веднъж дори бях пред вратата ви. Вървях към вас и се вълнувах като шестнадесетгодишен, което може би е неприлично за човек с моята биография. Вълнувах се, стеснявах се, радвах се, страхувах се. Нима трябваше толкова години да ме блъска животът, за да разбера: Бог призовава!

Вега, но ако бях ви намерил в дома ви, би могло да се зароди между нас нещо измамно, насила замислено! Дълго вървях след това и мислех. Накрая разбрах, че така стана по-добре. Онова, което досега ви е измъчвало, и онова, което е измъчвало мен, може да му се намери име, но другото, което евентуално би възникнало между нас, не бихме могли да си признаем! Вие, аз и между нас това — някакъв сив, набъбващ дракон…

Аз съм по-възрастен от вас не толкова на години, колкото по преживяното. Повярвайте ми: вие сте права във всичко, всичко, всичко! — и по отношение на миналото си, и по отношение на настоящето, само бъдещето си не можете да предвидите по никакъв начин! Може да не бъдете съгласна с мен, но ви уверявам: преди да достигнете до равнодушната старост, вие ще благословите този ден, в който не сте споделили моята съдба. (Нямам предвид заточението, за което се говори, че скоро ще свърши.) Първата половина от живота си сте погубили, пощадете поне втората!

Сега, когато заминавам (а ако свърши заточението, на прегледи и на лечение няма да идвам при вас, значи завинаги се сбогуваме), ще ви разкрия: и тогава, когато говорехме за възвишени неща, в които искрено вярвах, през цялото, през цялото време ми се искаше да ви взема на ръце и да целуна устните ви!

Иди, че разбери…

И сега без разрешение ги целувам.“

Вторият плик бе като първия — лепилото липсваше. Кой знае защо, Олег винаги мислеше, че този пропуск не е случаен, че това е направено, за да може цензурата да не се мъчи с отварянето на писмата.

Точно тогава чу — къде се дяна неговата предвидливост и хитрост! — тропот и шумна паника зад гърба си — композираха влака!

Олег грабна мешката си, пликовете и бързо влезе в пощенския пункт.

— Къде е лепилото, девойче? Къде? Лепилото!

— Няма, защото го крадат! — високо обясни момичето. Погледна го и колебливо му подаде пластмасова чашка с четчица. — Лепете, но тук, пред мен!

Пъхната в чашката, малката ученическа четчица бе обраснала със засъхнали парченца лепило. Хванал дръжката, Олег натискаше грапавата като пила четчица с всичка сила по триъгълника на плика.

А хората вече тичаха.

Оставаше да даде лепилото на момичето, да грабне мешката (държеше я между краката си през цялото време, за да не я откраднат), да пусне писмата в кутията и самият да изтича!

Колкото и да чувстваше, че няма сили, трябваше да тича!

Пресичайки тълпата от хора, които мъкнеха тежките си торби от перона към втората железопътна платформа, Олег се добра до вагона си и веднага застана в редицата. Пред него имаше не повече от петнадесетина пътници: значи нямаше да успее да заеме горната пейка, но до багажната все пак бе длъжен да се добере.

Всички носеха някакви еднообразни кошници и дори кофи, които може би бяха пълни с първите зеленчуци. Дали не пътуваха за Караганда, както казваше Чали, за да оправят грешките, допуснати от снабдяването?

Белокосият кондуктор викаше, че всички трябва се наредят по дължината на вагона, да не се блъскат, че за всички ще има места. Но последното не го каза толкова уверено, а опашката отзад непрекъснато растеше. И Олег веднага усети движението, от което най-много се страхуваше: движение, чиято цел бе да се мине напряко през редицата. Първият, който се опита да я пресече, бе някакъв нахакан нахалник, когото непознаващият подобни люде би приел за психопат и би махнал само с ръка — да върви по дяволите! — но Олег веднага позна в маниера му да плаши околните обикновената кримка; а зад него напираха мълчаливо и обикновени пътници: след като на този му е позволено, защо и ние да не минем?

Разбира се, и Олег би могъл да се промъкне по същия начин и със сигурност тогава би заел горната пейка, но му бе омръзнало толкова години да бъде свидетел и самият да използва втория начин; сега му се искаше, както и на старчето кондуктор, всичко да бъде честно и по реда си.

Но старчето все пак не пускаше правещия се на смахнат, който дори започна да го блъска в гърдите и така свободно да псува, сякаш това бяха най-обикновени думи. А в редицата дори се чуха съчувствени гласове:

— Пуснете го да мине! Болен е човекът!

Тогава Олег се откъсна от мястото си и с няколко големи крачки се приближи до психопата и му изкрещя в самото ухо:

— Ей! Аз също съм оттам!

Онзи потърка ухото си.

— Откъде?

Олег знаеше, че все още е прекалено слаб, за да се бие, но за разлика от смахнатия, едната ръка на когото бе заета с някаква кошница, двете му ръце бяха свободни. И надвесил се над онзи, този път съвсем тихо, но отчетливо, Олег отговори:

— Там, където деветдесет и девет плачат, а един се смее.

Чакащите в редицата така и не разбраха какво толкова подейства на смахнатия, но всички видяха как застина и каза на високия, облечен в шинел:

— Но аз нищо не казвам, не съм против, ако искаш, ти мини…

Но Олег остана да стои до него и кондуктора. Там не бе най-удобното място да се влезе сред първите, но и онези, които напираха след психопата, се върнаха в опашката.

— Моля! — с хленчещ глас въздъхна смахнатият. — Щом трябва, ще изчакаме!

Прииждаха още пътници с кошници и кофи, в които, макар да бяха покрити с вестник или парцал, понякога се виждаха лилаворозови репички; от трима двама показваха билет до Караганда. Ето за кого Олег бе въвел ред! Качваха се и обикновени пътници, сред които бе и някаква симпатична жена в син жакет. Щом Олег се качи, уверено го последва и смахнатият.

Вървейки бързо по вагона, Олег забеляза в едно купе все още незаета пейка за багаж, намираща се над тази за сядане.

— Така — изрече той. — Сега ще преместим тази кошница.

— Къде? Какво? — настръхна куцият, но силен мъж.

— Това! — отсече Костоглотов, вече успял да се качи горе — Хората няма къде да легнат.

Преди да пъхне мешката под главата си, Олег извади от нея ютията; свали шинела си, постла го, гимнастьорката също махна — тук, на високото, всичко бе позволено, и се изпъна да си отдъхне. Краката си — от коленете надолу, от които не свали ботушите, четиридесет и четвърти номер — провеси над входа, но тъй като бяха над главите на пътниците, не пречеха на никого.

Долу също се настаняваха, за да си отдъхнат от напрежението, и запознанството ставаше от само себе си.

Онзи, куцият, който видимо бе много общителен, каза, че по-рано бил ветеринарен фелдшер.

— А защо се отказа? — удивиха се останалите.

— А какво да правя? По-добре така, отколкото за всяка умряла овца да сядам до подсъдимата скамейка и да отговарям защо е издъхнала! По-добре да бъда инвалид и да продавам зеленчуци! — високо обясни куцият.

— Е, какво? — намеси се жената в синия жакет. — При Берия за зеленчуците прибираха за дълго! А сега ти търсят сметка само за промишлените стоки.

Слънцето вече залязваше. Долу в купето още бе светло, а при Олег вече се бе настанил полумракът. Отвън на перона още имаше хора, които едва сега се канеха да се качат на влака. Олег се чувстваше добре. В подобно пространство пътуват зле деветнадесет човека, а двадесет и трима — още по-зле.

Другите не доживяха. А той доживя. И от рака не умря. А скоро и зидът, оградил зоната на заточението, ще се напука като черупка на яйце.

Спомни си съвета на коменданта да се ожени. Скоро всички ще започнат да го съветват.

Хубаво е да се лежи. Хубаво.

Само когато влакът потегли, там, където се намираше сърцето или душата, някъде в най-главното място на гърдите, го преряза болка, върнала го мълниеносно към онова, което искаше да остави зад себе си. И той се обърна, сви се ничком върху шинела, с изкривено лице, заровено в мешката с хляба.

Влакът тракаше по релсите и ботушите на Костоглотов като мъртви се поклащаха над входа с бомбетата надолу.

1963–1967

(обратно) (обратно)

Информация за текста

© 1990 Александър Солженицин

© 1993 Георги Миланов, превод от руски

Александр Солженицын

Раковый корпус, 1990

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010 г.

Издание:

Александър Солженицин. Раково отделение

Първо издание

Превод от руски: Георги Миланов

Редактор: Ирина Атанасова

Коректор: Галя Кръстева

Художници: Емил Попов, Александър Алексов

ISBN 954-8470-01-2

ИК „Венисон“, Перник, 1993 г.

Александр Солженицын. Раковый корпус. ж. Новый мир, 1990

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-06-01 10:00:00

1

Представители на национално малцинство (национальное меньшинство). Б.пр.

(обратно)

2

Всесоюзное добровольное общество содействия армии, авиации и флоту СССР — Всесъюзна доброволна организация за съдействие на армията, авиацията и флота на бившия СССР. Б.пр.

(обратно)

3

От тюрк. ак — бял и сакал — брада, тоест белобрад старец; старейшина; почитан, уважаван човек.

(обратно)

4

Утайка на кръвта (мед. тер.). Б.пр.

(обратно)

5

Копринена прежда. Б.пр.

(обратно)

6

Малко прозорче за вентилация. Б.пр.

(обратно)

7

Злокачествен тумор (мед.). Б.пр.

(обратно)

8

Общото наименование на различните заболявания на лимфната система, (мед.). Б.пр.

(обратно)

9

Област в Киргизия, разположена до едноименното езеро. Б.пр.

(обратно)

10

Град в Туркмения. Б.пр.

(обратно)

11

Град в Узбекистан. Б.пр.

(обратно)

12

Стара руска мярка за тегло, равна на 16,38 кг. Б.пр.

(обратно)

13

Някогашна руска златна монета от 5 или 10 рубли, банкнота от 10 рубли. Б.пр.

(обратно)

14

Старинна горна селска шаячна дреха. Б.пр.

(обратно)

15

Солженицин има предвид знаменитата книга „Кратък курс по история на ВКП(б)“ на Й. В. Сталин. Б.пр.

(обратно)

16

Град, разположен на едноименната река в Казахстан. Б.пр.

(обратно)

17

Известен московски затвор. Б.пр.

(обратно)

18

Московски район. Б.пр.

(обратно)

19

Оперативный уполномоченный — оперативен пълномощник. Б.пр.

(обратно)

20

Околия. Б.пр.

(обратно)

21

Автономна област, влизаща в състава на Узбекистан. Б.пр.

(обратно)

22

Американско многоцветно растение. Б.пр.

(обратно)

23

Фабричнозаводски комитет. Б.пр.

(обратно)

24

Става дума за съвпадение на първото и второто име с това на зловещия Л.П. Берия /1899-1953/, началник на НКВД /Народен комисариат на вътрешните работи/ до 1938 г., дясна ръка на Й.В. Сталин, след чиято смърт е екзекутиран. Б.пр

(обратно)

25

Промишлена партия, обявена за нелегална контрареволюционна организация, действаща в СССР през 1926 — 1930 г. Ръководителите й получили смъртна присъда, заменена по-късно с 10 години затвор, а по-късно са реабилитирани. Б.пр.

(обратно)

26

Хранително питие от мляко с възкисел вкус, богато на витамини, което съдържа до един процент етилов алкохол. Б.пр.

(обратно)

27

Игра на думи: руската дума „авось“ има две значения — наслуки и може би. Б.пр.

(обратно)

28

Стара руска мярка за тежина, равна на 16,38 кг. Б.пр.

(обратно)

29

Технически ръководител на обект. Б.пр.

(обратно)

30

Ремък през рамо или около кръста за носене на оръжие или чанта, (от френски) Б.пр.

(обратно)

31

Командир на дивизия. Б.пр.

(обратно)

32

Аврал (мор.) — работа, извършвана от целия екипаж. Б.пр.

(обратно)

33

На руски фамилията се пише с буквата Г. Б.пр

(обратно)

34

Тъкан, която покрива повърхността на многоклетъчен животински организъм и покрива вътрешните му кухини и органите в тях; има защитна и профилактична функция. Б.пр.

(обратно)

35

Национално малцинство, живеещо на територията на Красноярския край, Източен Сибир, в състава на Руската федерация. Б.пр.

(обратно)

36

Канал за напояване в Средна Азия и на Кавказ. Б.пр.

(обратно)

37

Министерство на вътрешните работи. Б.пр.

(обратно)

38

Степно цвете. Б.пр.

(обратно)

39

Степно цвете. Б.пр.

(обратно)

40

Степно цвете. Б.пр.

(обратно)

41

Степно дърво. Б.пр.

(обратно)

42

Знаменита картина на руския живописец пейзажист Алексей Кондратиевич Саврасов (1830–1897). Б.пр.

(обратно)

43

Завеждащ отдел „Здравеопазване“ в даден район. Б.пр.

(обратно)

44

Осветително тяло на висока поставка, която опира на пода. Б.пр.

(обратно)

45

З-к. (заключенный) — популярно обръщение към лагерниците, станало нарицателно в онези години на репресии. Б.пр.

(обратно)

46

Безлистно ниско дърво в средноазиатските пустини. Б.пр.

(обратно)

47

Град в Узбекистан. Б.пр.

(обратно)

48

Вид руска игра на карти. Б.пр.

(обратно)

49

Има се предвид чеченското малцинство. Б.пр.

(обратно)

50

Вид тамбура в Украйна. Б.пр.

(обратно)

51

Град в Далечния север. Б.пр.

(обратно)

52

Крайбрежно градче на полуостров Крим. Б.пр.

(обратно)

53

С лекота. Б.а.

(обратно)

54

Командири на дивизия. Б.пр.

(обратно)

55

Презрително нарицателно име на евреин. Б.пр.

(обратно)

56

Доппаек (рус. допольнительный паек) — допълнителна дажба. Б.пр.

(обратно)

57

Стар писмен документ, който съдържа библейски истории (от гр. „древни неща“). Б.пр.

(обратно)

58

Ние достатъчно дълго обичахме и искаме накрая да ненавиждаме!. Б.пр.

(обратно)

59

Ние толкова дълго ненавиждахме и искаме накрая да обичаме!. Б.пр.

(обратно)

60

Пьотър Алексеевич Кропоткин (1848 — 1921), руски революционер, теоретик на анархизма. Б.пр.

(обратно)

61

Московски художествен академичен театър, намиращ се на Тверския булевард в Москва. Б.пр.

(обратно)

62

Административно заточени. Б.пр.

(обратно)

63

Група лагери от ГУЛаг, намиращи се на територията на Тайшетски район, Иркутска област. Б.пр.

(обратно)

64

Чаена чаша в източните страни. Б.пр.

(обратно)

65

Голяма хищна птица от топлите страни. Б.пр.

(обратно)

66

Народен комисариат на вътрешните работи. Б.пр.

(обратно)

67

Държавен общосъюзен стандарт. Б.пр.

(обратно)

Оглавление

Част първа

  Глава 1Нямам никакъв рак

  Глава 2Образованието не прави по-умен човека

  Глава 3Пчеличка

  Глава 4Тревогите на болните

  Глава 5Тревогите на лекарите

  Глава 6История на анализа

  Глава 7Правото да лекуваш

  Глава 8С какво живеят хората

  Глава 9Tumor cordis

  Глава 10Децата

  Глава 11Рак на брезата

  Глава 12Всички страсти се връщат отново

  Глава 13И сенките също

  Глава 14Правосъдие

  Глава 15Всекиму — заслуженото

  Глава 16Безсмислици

  Глава 17Исъккулският корен

  Глава 18„И пусть у гробового входа…“

  Глава 19Скорост, равна на скоростта на светлината

  Глава 20Спомен за прекрасното

  Глава 21Сенките се стопяват

Част втора

  Глава 22Река, потъваща в пясъците

  Глава 23Защо да се живее лошо?

  Глава 24Преливане на кръв

  Глава 25Вега

  Глава 26Добро начинание

  Глава 27На кого какво му е интересно

  Глава 28Никакъв късмет

  Глава 29Сурова дума, дума ласкава

  Глава 30Старият доктор

  Глава 31Идолите на пазара

  Глава 32От обратната страна

  Глава 33Щастливият край

  Глава 34Малко по-тежко

  Глава 35Първият ден на сътворението

  Глава 36И последният ден