«Мистериите на Уилям Портър, наречен О. Хенри»

Стендал, Жорж Санд, Саки — световната литература познава доста творци, останали в библиотеките не с рождените са имена, а с тъй наречените „имена на перото“. И колко по-вярно е да се каже така, отколкото да се картотекират тези автори е унизителното „псевдоним“, сиреч лъжеиме. Защото зад измислените прозвища се крият едни от най-страстните привърженици на истината, които читателите от всички времена помнят и обичат, ценят и препрочитат. Така и в сегашния сборник нашият читател отново ще се срещне с един любим автор, известен единствено с краткото, но многозначително име на перото О. Хенри.

Познаваме го от съвсем недостатъчните на брой преводи в печата, както и от първото издание на тази книга („Народна култура“, 1970), по-непълно от сегашното и бързо превърнало се в библиографска рядкост. Автор на 273 разказа и един съставен от разкази роман, О. Хенри все още не може да се нарече широко по-популярен у нас, макар неговият хумор — често твърде тъжен — да е хумор универсален, а не априори, макар езикът му — носещ киселата жилка на един отминал, но все още жив жаргон — да прескача всякакви национални граници и да го прави еднакво леко четен на всеки език. Не се наемам да разсъждавам защо това е така, но що се отнася до американската литература, с великото изключение на Марк Твен (още едно име на перото), като че редът на големите хумористи от рода на О. Хенри, Ринг Ларднър, Кларънс Дей и Джеймз Търбър у нас още не е дошъл. Всъщност тук няма нищо чудно — по стар, още от времето на Ричардсън, обичай, границите на езика най-напред се прекосяват от романи, а хумористите са най-често майстори на късите форми. Нещо повече — изборът в преводната литература преди всичко е падал най-напред върху крайъгълните произведения, определящи известни периоди и тенденции в съответните книжовни процеси, говорещи за цялостната философия на едно или друго художествено течение и политическа платформа, или пък много рядко — се е диктувал от определени за дадена епоха читателска навици и предпочитания към едни или други сюжети. Така до нас първи достигат онези произведения на чужди писатели, поети или драматурзи, които най-блестящо и красноречиво са отразявали или отразяват развитието на чуждите литератури като части от един още по-дълбок и по-необхватен общ социално-културен живот. Не че творчеството на авторите-хумористи не е в състояние да ни даде такива познания. Напротив — О. Хенри е тъкмо такъв случай, — от тях понякога може да се научи много повече за обществения климат в една страна, за идейните голфщроми в историческия прибой на народите, за нравите и бита. Така че с издаването на тома „Избрани разкази“ от О. Хенри ние отново ще имаме възможност да обърнем очи към една Америка от началото на века с почти всички нейни вътрешни социални конфликти. Америка на Юга, на Средния Запад и на големия град. Америка, вече осъзнаваща своето място в света и сънуваща утрешната си роля на фокус, който ще съсредоточи противоречията на цял един обществен строй. Ще обърнем към нея очи, за да я видим чрез кратките притчи и гротески на Уилям Сидни Портър.

Защото това е истинското име на О. Хенри. Човекът, който се е родил недалеч от Грийнзбъро, Северна Каролина, в разгара на Гражданската война, на 11 септември 1862 година. И макар животът му да протича другаде, трудно ще достигнем точната преценка на творчеството му, ако не се спрем на тези първи години в Юга, който, заедно с неговото възмъжаване, навлиза след войната в мъчителната фаза на преустройството и на идеали, и на обществена структура.

Останал без майка в края на войната, Уил Портър заживява с баща си, потомствен лекар, и по-големия си брат, под непосредствената грижа на леля си Лина, строга и взискателна възпитателна и в продължение на цели седемнайсет години единствен негов съдник и настойник. Старият доктор Портър се заема да лекува ранени и болни, които — освен това и морално смазани — се завръщат от фронтовите линии след капитулацията на генерал Лий. Но това разрастване на практиката не обогатява Олджърнън Сидни Портър. Напротив, семейството бързо обеднява, защото пациентите на доктора са най-обикновени довчерашни сиводрешковци от армията на злополучната Конфедерация. От леля си Уилям Портър ще попие неизчерпаемия интерес към книгата, а и нещо много важно, за което едва ли тогава си дава сметка, като учителка в местното първоначално училище, тя имала навика да разказва на учениците приказки, които те сами трябвало поотделно да довършват. Така може би се поставят основите на утрешния авторов похват тъй да съчинява своите истории, че никой, до последния момент, да не подозира какъв ще бъде техният край. Той чете през това време Омир, Чосър, Тенисън, Шекспир, Хенри Джеймз, библията, „1001 нощи“. На седемнайсетата си година Уилям постъпка на работа в чичовата си дрогерия „да учи занаят“. Това е именно мястото, където той влиза в допир с проблемите на деня — дрогерията не е нищо друго освен едно от кафенетата на селището, там се събира местният „елит“. И освен занаята тук той научва далеч по-сериозните и решаващи за Юга през това време истини, тук има възможност да слуша речта на улицата, а в свободното време — да се отдава на любимите занимания, стрелба, музика и рисуване. Може да се каже, че тези години на младостта в Грийнзбъро всъщност изработват оригиналните калъпи, с които по-късно авторът ще си служи в създаването на безброй характери. Тук се формират първите, и затова най-силни, негови впечатления от дълбокото социално разслояване в този район на Америка, еднакво болезнени и обобщаващи за цялата нация. Заедно с това идва денят, в който тази „регионална“ среда се оказва тясна за него и три години по-късно Уилям Портър заминава със свои близки за Тексас, за да не се върне вече в Грийнзбъро, освен на два пъти — за погребението на баща си и на баба си.

Но той ще запази завинаги възгорчивия вкус на едно детство и юношество, отрано помрачени и отрано приближени до една действителност колкото тежка, толкова и нелепа, парадоксална, наивна.

Тексас е по това време все още „дивият Запад“ и Портър веднага попада в „романтичния“ му свят — върши тежката работа на кравар, на готвач, на пощальон, който обикаля пущинаците с неизбежния риск да бъде нападнат и ограбен. Цели две години — твърде дълго време за един младеж — той живее почти самотен в степите на Тексас, дето скитат разбойнически банди, държат се националистически речи, а в богаташките ранчо се устройват пищни градински празненства. Но страстта към книгите не е угаснала и той продължава да чете — английски поети, романисти и историци, запознава се (и може би фатално!) с речника на Уебстър, първия колосален лексикографичен труд в Америка; обхванал с още по-голяма прецизност и от тази на традиционния Оксфордски речник, кажи-речи, цялото богатство на езика, който се говори в Щатите. Разказват дори, че носел речника в чанта на седлото и час по час, дори яхнал, го вадел и разлиствал. Може и да е мит тази подробност, от „чиракуването за писател“, но тя е толкова по-съществена и неотделима от личността на бъдещия разказвач, като се има пред вид, че според късни някои негови критици той е успял да вложи в разказите си не само целия англосаксонски словник в американския му вариант, а дори добавил към него нови, изковани от самия него думи, изрази, идиоми.

По-късно Портър се премества в Остин и с майсторското свидетелство на дрогерист от Грийнзбъро се залавя да работи в една местна аптека: поприще, което бързо изоставя, за да пропилее нови две години. Едва в 1866 г. получава длъжността книговодител в търговската фирма „Мадокс & Лндерсън“. На следната година сключва брак с болната Ейтол Ест и постъпва на работа като чертожник — още едно стъпало към кулминацията в професионалното му лутане, към онази злополучна 1891 година, когато се прехвърля на работа в Националната банка с длъжност касиер — отправна точка към куп житейски неприятности, но и към славата. Три години Уил Портър е прилежен чиновник, печели сносно, за да лекува Ейтол, и дори замисля издаването на собствен вестник — стара негова мечта. Тя се осъществява най-сетне през март 1894, когато купува една износена печатарска машина и правата над скандалното вестниче „Айкънокласт“ („Иконоборец“). Заедно със съдружника си Джеймз Крейн почва да издава седмичния вестник „Ролкиг стоун“ („Търкалящ се камък“), продължил да излиза почти година. Забележителното е, че цялото съдържание на вестника е негово дело. Там за първи път се появяват изненадващо добри образци на кратка проза, които все още никому не правят впечатление. Но работоспособността, с която той успява да съчетае задълженията си в банката с работата по вестника, е вече указание за огромната му воля и енергия на творец, така успешно защитени по-късно. Бедите обаче не закъсняват — начинанието е застрашено от банкрут, Портър се свързва с тъмни личности и сключва тъмни сделки, додето най-сетне посяга и на суми от касата на банката. Искрено смятащ да възстанови липсите, той за нещастие не успява да се отърве от федералния ревизор, който предава делото за начет в съда. Междувременно, очаквайки процеса, той се опитва да инжектира с нови сделки умиращия „Ролинг стоун“, но вестникът не издържа. Съдебните заседатели решават, че Портър не е виновен и, почувствувал се свободен, той с готовност приема предложението да стане кореспондент на излизащия в Хюстън „Поуст“, за който пише миниатюри в областта на социалната сатира, по-дълги хумористични разкази и рисува политически карикатури. На следващата година делото му се възобновява и полицията в Хюстън го арестува, за да го пусне отново срещу гаранция от 2000 долара. Този път Уил Портър знае, че само добрата воля на приятелите му няма да помогне, и прави може би най-голямата си грешка — избягва. Вместо да се върне в Хюстън, заминава за Ню Орлеанс, откъдето се озовава в Хондурас и както гласят непроверените и досега легенди, обикаля цяла Латинска Америка. Безгрижието му там, скиталството и кроежите да повика при себе си Ейтол и детето скоро свършват — застига го вест, че Ейтол е на смъртен одър. С набързо (и за кой ли път) събран заем той се връща за нейното погребение и макар най-сетне списание „Маклюър“ да е приело един от разказите му за печат, в 1898 г. Портър отново се изправя пред съда, за да чуе, че е осъден (с утежнение поради бягство) на пет години затвор — последният етап преди известността. През април същата година дотогавашният Уилям Сидни Портър влиза в щатския Охайски затвор в Кълъмбъс като затворник № 30664, за да излезе оттам като О. Хенри — писателят, най-популярният разказвач в Америка, довчерашният дрогерист, чертожник, карикатурист, банков касиер и вестникар Уилям Сидни Портър. Защото в затвора се извършва метаморфозата, извършва се решаващото пречупване на отношението у американските издатели към един глас, който оттогава нататък ще стане синоним на американския разказ изобщо. Сравнителното спокойствие, което получава като аптекар на затвора през нощните смени, му дава възможност дълго и старателно да изпробва стила си — най-напред в поредица писма до дъщеря си Маргарет и след това в четиринайсет разкажа — първите, които носят непогрешимия белег „О. Хенри“. Критиците и биографите на Портър и досега спорят откъде е взел това име, дали не е по своеобразен вариант на ирландското О. Хенри. Но най-често се застъпва версията, че името е принадлежало на един от пазачите в затвора, а британският литератор Уилям Тревър доуточнява, че се касае до пазача Орин Хенри, т.е. точката в името е напълно основателна. Затворът се оказва предпоследната голяма житейска школа за О. Хенри — темите и сюжетите, почерпени оттам, дълго след това се явяват в разказите му. Трите години, прекарани под № 30664, правят името му четено и търсено и написаните в килията разкази тутакси се отпечатват в тиражи, каквито само най-големите американски списания могат си позволят.

Излизайки от затвора („за добро поведение“), О. Хенри излича и от деветнадесети век. Америка вече е посрещнала новото столетие, амбициите на едрия бизнес са станали астрономически, небивало опиянение цари в големите метрополии, до въвеждането на сухия режим има още цели 16 години и северната аристокрация, сред която О. Хенри за първи път попада (най-напред в Питсбърг, а след това и в Ню Йорк), с всички сили се стреми да догони разкоша на разбития Юг и далечния Париж. Навсякъде ексцентричност (която неизбежно ще срещнем в разказите му), стремеж към ново самочувствие и все по-остри социални теми. Сега вече завършеният писател намира своето „териториално амплоа“ — „имперския град“ на устието на Хъдзън, за да се превърне през 1903 година в най-широко четения автор на хумористични разкази в целите Щати — факт, който става възможен благодарение договора му със „Съндей уърлд“, вестника с най-голям тираж, който печата негов разказ всяка седмица. Ню Йорк допълва с още по-тънки нюанси досегашните му наблюдения върху живота на американците, поставя го още по-близо до проблематиката на дребния човечец, изгубен в бетонния лес на големия град. Заедно със спомените от Юга, Запада и затвора, Ню Йорк закръгля и окончателно оформя света на писателя: пъстър, носталгичен, пронизан от иглите на самоиронията, на горчивата проницателност, свят на неудачници с човешки сърца и на шегобийци със сериозни намерения. В тези години О. Хенри е направо „моден“ писател. Но независимо от това той живее в самоналожена изолация, дори издателите му не знаят къде да го търсят, мъчи се да избяга и от себе си, и от своето минало, все по-често дири утеха в чашата. Животът за него се превръща в несекваща работа, но и в неразумно пропилявано на всеки припечелен долар. Здравето му непрестанно се влошава. Същевременно от 1904-а нататък започва и редовното отпечатване на разказите му в книги — начинание, което в началото е твърде трудно — късата прозаична форма е все още непопулярна в сравнение с романа и по съвет на приятели О. Хенри се вижда принуден да пусне първата си книга (сборник разкази от Запада) като роман. Тога е „Зелки и крале“. След две години излиза „Четири милиона“ (толкова е тогавашното население на Ню Йорк) и т.н. — читателят ще съди за хронологията на разказите на автора по реда, в който са застъпени в настоящия сборник, последните — посмъртно. На 5 юни 1910 година О. Хенри умира след продължителна болест, сам, неизплатил дълговете си, неоставил никаква вещ.

И все пак за нас, неговите читатели, той остави огромно наследство. Остави разкази за обикновените американци в края на 19-и и началото на 20-и век — разкази човечни, смешни, винаги уверено написани, с ясна посока, достъпни за извънредно широка публика и все пак необикновени — и като конструкция, и като език, много „по-грамотни“ от неговия персонаж, издаващи тънък усет за композиция, езикови обрати и богата култура.

По думите на големия американски литературовед Ван Уик Брукс у О. Хенри „има всичко, което би могло да привлече масовия читател“ — остър и лаконичен стил, увлекателна, макар на места гротескна и неправдоподобна фабула, описания на нощни заведения и дневни хотели и най-вече извънредно пъстра галерия от герои, в които всеки може да намери себе си: продавачки и полицаи, дребни чиновници и хористки, лобисти, устройващи срещу определено възнаграждение преврати в латиноамериканските страни, „наплашени провинциалисти“, търговци, моряци-контрабандисти, обаятелни туземки, сводници и златотърсачи, джебчии и акробати. Един персонаж, колкото на пръв поглед универсален, толкова по същността си чисто американски, извикан на живот и способен да съществува единствено в Съединените щати. В това отношение разказите на О. Хенри носят неподправения аромат на американското, на прерия и малки градчета, на една атмосфера, лъхаща на големия „уестърн“-епос, на най-типичното за Америка — големия град. Защото, ако всички останали географски локализации в неговото творчество са все пак само фон за действието и не претендират за някаква местна точност или свойствен колорит, Ню Йорк в неговите разкази е съвършено точно представен. Това е Ню Йорк мечтата, Ню Йорк блъсканицата, Ню Йорк сбирщината от човешки съдби. Ню Йорк, сам герой на повечето му истории, одушевен, пулсиращ, непогрешим. „Ще ми се да поживея за по една година на всички нюйоркски улици, във всяка от чиито къщи се таи по една драма“ — споделя той веднъж. Отчасти с това можем да си обясним и огромната популярност на О. Хенри сред американската публика в началото на века — едва ли не всеки американец познава Ню Йорк, нищо, че понякога представите му са превратни или детински наивни. Затова пък жителят на тази метрополия знае отлично за какво му говори писателят, той начаса би могъл да адресира всяка забележка и съвсем ясно да си представи какво значи да чуваш през тънката стена шепота от съседната стая или банджото, което се обажда от два етажа по-долу.

Всеки разказ на О. Хенри е построен така, че веднага внушава чувството за неразгадаема мистерия, за нещо, което е уж много просто наглед, а всъщност крие в себе си ситуация така заплетена, че, струва ти се, и самият автор до самия край на разказа не знае какъв ще бъде изходът, кой ще се окаже победител и кой победен.

След отминаването на първата вълна от възторг към О. Хенри в САЩ и вече след Първата световна война, когато на хоризонта се задаваха неразрешимите кризи на американската икономика, в литературната официална критика на Америка взеха да се надават остро критични гласове по негов адрес. Мъчейки се да дадат отпор на лявата литература, представена тогава от Драйзър, Синклър, Одетс и други, критиците отдясно се нахвърлиха и върху О. Хенри. Тогава именно литературоведи като Фейджин и Пати го обвиниха в изкуственост на конструкциите, във фалшив тон на повествованието, и като че успяха да дадат определена насока на буржоазната критика, която не можеше да прости на писателя неговата непримиримост към обществените порядки, към буржоазната идеология на „статутите“. Но подобни гласове сред американската критика имаше, и против Едгар Алън По, когото също обвиняваха, че си играел произволно с жизнения материал, че уж се отдалечавал от „реализма“ за сметка на някакъв закъснял „мистицизъм“. Разбира се, когато с помощта на „измите“ с лека ръка се издават присъди, всеки е в правото си сериозно да се усъмни в тяхната справедливост. Впрочем литературната история отдавна е доказала местата и на По, и на О. Хенри, тъй че да спорим с Пати и Фейджин, е напълно излишно. Можем само да преценим, че и тук се сблъскваме с онзи типичен случай, когато критикът не одобрява твореца само защото творецът прилича на себе си и на никого друг. И тъкмо нещо такова, охенриевско, срещаме в неговите разкази — догадката, че едничката цел на писателя е да стигне до неочакван финал, просто да си поиграе с неочакваното и да ни изненада в края. Може да се каже, че почти всеки разказ на О. Хенри завършва по някакъв неподозиран начин, макар в качествено отношение тези финали понякога твърде много да си приличат. Но като се има предвид богатството от сюжети, колкото и да се мъчим да свеждаме финалите му кът определено число (както впрочем са правили не един от неговите критици досега), те във всички случаи си остават хитроумни авторови инвенции, подсилващи въздействието и впечатлението от разказа. Естествено, като неизбежен резултат от скриването на известна информация по време на повествованието или поне от частичното й разкриване, изненадващият финал е способ, познат далеч преди О. Хенри. Той се появява едва ли не с появата на самия разказ — в творчеството на Уошингтън Ървинг, По, Брет Харт, Амброуз Биърс и др. Неочакваният край е многообразен — той представлява или подвеждане, или обикновена шега, необичайно или изопачено излагане на събитията и разбулване на фактите, парадоксално или антитезисно заключение, неосъществяването на психологическите очаквания и т.н. — все маниери, използувани успешно и преди О. Хенри. Може би има всъщност един-единствен финал (и заслугата за неговото формулиране принадлежи на критика Юджин Кърънт-Гарсия), който е оригинален принос на О. Хенри към „теорията“ за неочакваните финали — ненадейното доказване на силата на навика или на средата. Читателят ще се увери, че повечето изненадващи заключения у О. Хенри са построени на основата на чистото съвпадение, чиято правдоподобност е неприемлива само за онзи, който търси в литературата единствено последователното и рационално излагане на определени факти. За отбелязване е обаче, че съвпадението при О. Хенри винаги има известно основание, то е отдалеч и логично подготвено в композиционната структура на разказа.

Но всички тези особености в творчеството на О. Хенри, цялата прелест и богатството на неговия изказен арсенал биха останали непознати и чужди за българския читател, ако не беше великолепният превод, в който ги поднасяме тук. Тодор Вълчев още веднъж упорито и методично доказва, че като преводач нему е близък не само американският повествователен стил като цяло, но и най-сече онази тук фриволна, там афористична фраза, характеризираща писанията на американските прозаици и немислима в чуждоезичен еквивалент без едно пълно и добре информирано потапяне на преводача в особената атмосфера на оригинала. Той, както би се изразил сам О. Хенри, е успял така да „влезе в обувките“ на автора, че преминава с тях от първата до последната страница на своя превод, без да дочуем нито веднъж издайническото проскърцване на чуждата, несвойствена форма. Владеещ своя роден език до тънкости, от които могат да се поучат редица наши преводачи, Тодор Вълчев ни предлага един О. Хенри, който звучи със същата убедителност, същия хумор и същите хрумвания, каквито срещаме в оригнала.

Не можем да отбегнем редица други похвати в разказваческото изкуство на О. Хенри, като, да речем, неговото риторично майсторство в описателните пасажи („В Тексас разговорите рядко се водят с последователност. Между две фрази можеш да изминеш миля, да обядваш или да извършиш убийство, без това да е във вреда на тезата, която развиваш.“ — Сърце и кръст); неговата забележителна ирония („Мене ме тревожи само едно, да не ми се изпомачкат пурите в джоба на жилетката, когато целият се натъпча с двайсетачки.“ — Наивници в джунглата); завидното му умение да борави с образността („През дъжда тук-там блещукаха светлинки, но толкова редки, колкото стафидите в кейк, който се продава на дамски благотворителен базар.“ — Тих и спокоен град). Езикът на О. Хенри навсякъде се отличава с добродушна, искрена интонация, въпреки че тя понякога прикрива много жлъч и сарказъм, остри и безмилостни наблюдения. Читателят неусетно следва автора по петите, а леката тъга, която лъха от редовете му, стопля сърцето и напомня Дикенсовия идеал за тихото и щастливо домашно огнище, каквото Уилям Сидни Портър никога не е притежавал в истинския смисъл на думата.

И накрая — нещо много характерно за цялото творчество на О. Хенри: неговите разкази послужиха за утвърждаване на реализма в американската литература на 20-и век, за нейното бързо разпространение из останалия свят. Проповядващ популистката теория на американската дребна буржоазия от своето време, О. Хенри не въстана пряко и енергично против буржоазния строй и плутократизиращото се общество на Америка, но не можа и да се примири с нето и от позициите на един напредничав хуманизъм съзря в социалните му конфликти достоен материал за своето остро сатирично перо.

Информация за текста

© 1977 Кръстан Дянков

Сканиране, разпознаване и редакция: Борис Борисов, 2009

Издание:

О. Хенри. Избрани разкази

Издателство „Народна култура“, София, 1977

Второ допълнено издание

Подбор и редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Газдов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Йорданка Киркова, Лидия Стоянова

O. Henry. The Complete Works of O. Henry

Golden City New York. Doubleday Pages & Company. 1927

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-10-09 17:10:00