«Май»

Дъното на дървената бъчва беше избито и заменено с решетка от железни ленти. Държаха вътре кучето Казбек. Сотников го хранеше със сурово месо и молеше всички, които минаваха наблизо, да ръчкат животното с една тояга. Казбек ръмжеше и правеше тоягата на трески. Техническият ръководител на обекта Сотников възпитаваше чувство на злоба в бъдещото куче-пазач.

По време на цялата война златото се промиваше в корита — начин, който преди бе забранен в мините. Едно време така имаха право да работят само хората от проучвателските групи. Преди войната дневната норма се даваше в кубометри почва, а през войната — в грамове метал.

Едноръкият работник чевръсто нагребваше с лопатката пръст в коритото, гребваше вода и внимателно разклащаше коритото над потока, като изхвърляше в него размития чакъл. Когато водата се оттичаше, на дъното оставаше някоя и друга златна люспица; човекът оставяше коритото на земята, взимаше люспата с нокът и я слагаше в къс хартия. Хартията се сгъваше така, както се увиват прахчетата в аптеките. Цяла бригада от едноръки членовредители „миеше“ зиме и лете злато. Люспите метал, златистите зрънца, се предаваха в касата на мината. Срещу това ги хранеха.

Следователят Иван Василиевич Ефремов залови загадъчния убиец, когото издирваха повече от седмица. По онова време в къщурката на геолозите, работещи на терен на около осем километра от селището, бяха съсечени с брадва четирима бомбаджии. Задигнати им бяха хлябът и махорката, парите не ги бяха намерили. Седмица по-късно в работническия стол един татарин от дърводелската бригада на Русланов сменил щипка махорка за варена риба. От началото на войната в мините не бяха виждали махорка, караха им „амонал“ — долнокачествен зелен тютюн, невероятно силен — правеха се опити по отглеждането му. Махорка имаха само волнонаемните. Татаринът бе арестуван и си призна всичко, дори посочи мястото в гората, където захвърлил в снега окървавената брадва. Иван Василиевич Ефремов го чакаше голяма награда.

Случи се така, че съсед по нар на този татарин — най-обикновен гладен хлапак, „фитил“ — беше Андреев. Арестуваха и него. Пуснаха го след две седмици, а през това време се бяха случили много нови неща — Колка Жуков беше съсякъл омразния бригадир Корольов. Този бригадир всеки ден биеше Андреев пред очите на всички — биеше го без злоба, методично, и Андреев много се страхуваше от него.

Андреев опипа останалото в джоба му парче бял американски хляб. Има хиляди начини как да продължиш удоволствието от храненето. Можеше да ближе този хляб, докато не изчезне от дланта му, можеше да отронва трохи, съвсем малки трохи, и да смуче всяка една, да я премята с език в устата си. Можеше да го препече на печката, която гореше непрекъснато, да поизсуши хляба и да яде тъмнокафявите, обгорени парченца — още не станали на сухар, но които вече не бяха хляб. Можеше да нареже хляба с нож на тънки пластинки и чак тогава да ги подсушава. Можеше да свари хляба във вряла вода, да го кипне, да го разбърка и да направи от него гореща брашнена супа. Можеше да дроби парченца в студена вода и да ги соли — ставаше нещо като попара. Трябваше да успее да направи всичко това за петнадесетте минути, които му оставаха от обедната почивка. Андреев дояждаше хляба по свой начин. В една малка консервена кутия вреше вода, безвкусна снежна вода, мръсна от попадналите вътре въгленчета или иглички от клек. Андреев пъхаше хляба в побелялата вряща вода и чакаше. Хлябът се надуваше като сюнгер, един бял сюнгер. С пръчица, с треска Андреев откъсваше горещи парчета от сюнгера и ги лапаше. Размекналият се хляб изчезваше мигновено в устата му.

Никой не обръщаше внимание на приумицата му. Той беше един от стотиците хиляди колимски „фитили“, „мърши“, чийто разум отдавна беше мръднал.

Кашата също беше по линията на лендлиза1 — американска, със захар. И хлябът беше по лендлиз от канадско брашно, смесено с костен прах и ориз. Хлябът ставаше необикновено пухкав и нито един от раздаващите не рискуваше да приготвя „дажбите“ от вечерта всяка „двестаграмка“ за една нощ олекваше с десетина-петнадесет грама и дори най-честният хлеборезач можеше въпреки доброто си желание да се окаже мошеник. Белият хляб се абсорбираше почти напълно от организма, който изхвърляше излишното само веднъж на няколко дни.

Супата — първото блюдо — също беше по лендлиз: с миризма на свинско задушено, с влакна месо, които приличаха на туберкулозни пръчици, гледани под микроскоп — имаше ги в паницата с обеда на всеки един от нас.

Разправяха, че имало и салам, консервиран салам, но за Андреев той си остана легенда, както и кондензираното мляко „Алфа“, което мнозина си спомняха от детските години, от колетите на „Ара“, фирмата „Алфа“ още съществуваше.

По линията на лендлиза бяха и червените кожени обувки с дебела подметка. Раздаваха ги само на началството — дори не всеки майстор от мините можеше да получи от тях. За началниците бяха и кутиите с „комплекти“ — костюми, сака и ризи с вратовръзки.

Разправяха, че имало и вълнени дрехи, събрани от американското население, но до затворниците те не стигаха — жените на началниците много добре отбираха от качеството им.

Затова пък до затворниците достигаха инструментите. Те също бяха по лендлиз — криви американски лопати с къси боядисани дръжки. Личеше си, че някой беше мислил каква да бъде формата им. От лопатите всички бяха доволни. Боядисаните дръжки се махаха и се слагаха нови, прави и дълги, по мярка за всеки — краят на дръжката трябваше да стига до брадата на човека.

Ковачите леко поизправяха върховете на лопатите, заостряха ги — получаваха се един път инструменти.

Американските брадви бяха много лоши. Не брадви, а брадвички, като индиански томахавки в книжките на Майн Рид, и не ставаха за сериозна дърводелска работа. Брадвите по лендлиз направиха силно впечатление единствено на майсторите на мебели — инструментите с хилядолетна история явно отмираха.

Жагите бяха тежки, дебели, неудобни за работа.

За сметка на това смазката беше великолепна — бяла като масло, без миризма. Криминалните се опитаха да я пробутват за краве масло, но в мините вече нямаше никой в състояние да купува краве масло.

„Студебейкърите“, получени по лендлиз, препускаха нагоре-надолу по стръмните хълмове на Колима. Това беше единствената кола в Далечния север, която не се плашеше от баирите.

Огромните „Даймонди“, също получени по линията на лендлиз, влачеха деветдесет тона товар.

Лекувахме се също по лендлиз — медикаментите бяха американски и за първи път се появи чудодейният в началото сулфидин. Лабораторният инвентар беше подарък от Америка. Рентгенови апарати, гумени грейки и термофори…

За това, че белият американски хляб ще свърши, се говореше още миналата година, след Курската дъга, но Андреев не се вслушваше в тези лагерни „партенки“. Да става каквото ще. Беше минала още една зима, той все още бе жив — той, който кроеше планове най-много до вечерта.

— Черничък ще има скоро, черничък. Черен хляб. Нашите наближават Берлин.

— Черният е по-здравословен, така казват докторите.

— Значи американците са глупаци, така ли?

На тази бъдеща мина нямаше нито един радиоапарат.

„Инфекция на убийството“, както казваше Воронов — спомни си Андреев; Убийството е заразно. Щом някъде убият бригадира си — веднага се намират подражатели и бригадирите определят хора, които да дежурят, докато те спят, да охраняват бригадирския сън. Но всичко бе напразно. Един го съсекли, на втори му пръснали главата с лост, на трети му прерязали врата с трион…

Само преди месец Андреев си седеше край огъня — беше негов ред да се топли. Смяната привършваше, огънят беше започнал да изгасва и поредните четирима арестанти седяха, наобиколили пламъка, с протегнати към него и към отиващата си топлина ръце. Всеки докосваше червените въглени с голите си длани, с измръзналите си, безчувствени пръсти. Бялата мъгла лежеше с цялата си тежест върху плещите им, гърбовете и раменете им трепереха и желанието им да се притиснат към огъня ставаше още по-силно, не смееха да се изправят, да се огледат, нямаха сили да станат и да отидат по местата си, всеки в своя шурф, където копаеха ли, копаеха… Нямаха сили да станат и да се отдалечат преди задалият се бригадир да е стигнал до тях.

Андреев лениво размишляваше с какво ли ще ги налага бригадирът, ако реши да ги бъхти. Явно с някоя главня или с камък… по-вероятно с главня…

Бригадирът вече беше на десетина крачки от огъня. Изведнъж от един изкоп близо до пътеката, по която вървеше, изпълзя човек с лост в ръка. Настигна бригадира и замахна. Онзи рухна по очи. Човекът захвърли лоста в снега и мина край огъня, до който седеше Андреев с тримата други работници. Запъти се към големия огън, където се грееше конвоят.

По време на убийството Андреев не промени позата си. Никой от четиримата не помръдна от мястото си, нямаха сили да се дръпнат от огъня, от изплъзващата се топлина. Всеки искаше да седи до края, до мига, в който те изгонят. Но нямаше кой да ги гони — бригадирът беше мъртъв — и Андреев и другарите му бяха щастливи.

С последно усилие на нещастния си гладен, препатил мозък Андреев разбираше, че трябва да търси някакъв изход. Не желаеше да сподели съдбата на едноръките промивани на злато. Той, който на времето си беше дал дума да не става бригадир, не търсеше спасение в опасните лагерни длъжности. Неговият път щеше да е друг — нямаше нито да краде, нито да бие другарите си, нито да доносничи. Андреев търпеливо изчакваше.

Тази сутрин новият бригадир го изпрати за амонит — жълт прах, който бомбаджията насипваше в книжни кесии. В големия завод, където се стоварваше и разфасоваше експлозивът, пристигнал от „континента“, работеха жени-затворнички — работата се считаше за лека. Заводът оставяше върху тях своето клеймо — косите им ставаха златисти като от кислородна вода.

В малката ламаринена печка в барачката на бомбаджиите горяха парчета амонит.

Андреев показа бележката от надзирателя, разкопча връхната си дреха и развърза парцаливия шал.

— Трябват ми партенки, момчета — рече той. — Чувал.

— Ами че нашите чували… — започна един млад бомбаджия, но по-възрастният го сръга с лакът и онзи млъкна.

— Ще ти дадем — каза по-възрастният. — Ето.

Андреев си свали шала и го подаде. Сетне накъса чувала на ивици и си омота краката — по селски, понеже на света съществуват три начина за навиване на партенки: „по селски“, „по армейски“ и „по градски“.

Андреев си омотаваше краката по селски, като премяташе партенката около стъпалото си. С мъка натика краката си в плъстените ботуши, изправи се, взе сандъка с амонала и излезе. На краката му беше горещо, на врата — студено. Андреев знаеше, че и едното, и другото няма да е за дълго. Предаде амонита на надзирателя и се върна при огъня. Трябваше да го дочака.

Най-сетне надзирателят се приближи.

— Да запалим по една — на часа се обадиха няколко души.

— Някой ще запали, друг няма — и надзирателят, като отметна пеша на късия си кожух, извади ламаринена кутийка с махорка.

Едва сега Андреев развърза парцалите, които крепяха плъстените му ботуши да не се разпаднат, и ги събу.

— Бива си ги партенките ти — без завист се обади някой, увит в дрипи, и посочи към краката му, усукани с парчета плътен, лъскав кеневир.

Андреев се настани по-удобно, премести краката си и се разкрещя. Лумна жълт пламък. Просмуканите с амонит партенки горяха ярко и бавно. Панталонът и ватенката тлееха, обхванати от огъня. Хората край него отскочиха настрани. Надзирателят събори Андреев на земята и го засипа със сняг.

— Какво направи, гад такъв!

— Прати някой за каруца. И попълни бланка за нещастен случай.

— Наближава обед, потрай малко…

— Не, не мога да трая — излъга Андреев.

В болницата поляха краката му с топъл разтвор на калиев хиперманганат и го сложиха да лежи без превръзки. Одеялото бе закрепено на рамка — получи се нещо като палатка. Андреев си беше осигурил болница за дълго време.

Надвечер в стаята влезе лекарят.

— Ей, господа каторжници — рече им той, — войната е свършила. Свършила е още преди седмица. Пристигна втори куриер от Управлението. А първия, разправят, бил убит от бегълци.

Но Андреев не го слушаше. Температурата му се покачваше.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Май,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 17:30:00

1

Система за даване назаем или под аренда на оръжие, боеприпаси, стратегически суровини, продоволствие и различни стоки от страна на Съединените американски щати за техните съюзници от антихитлеристката коалиция по време на Втората световна война. — Б.пр.