«Мракът»

Мракът запъстря пред погледа му: светлисто многоцветие от плахи петна, които засияха едва ли не магически, щом очите му свикнаха с тъмното. Сплеснати от мрака, предметите се превърнаха в лунни платна, увиснали във въздуха. Стените, денем сиви, сега светлееха. Ала той не почувствува облекчение при избледняването на тъмнотата, при ненадейния й прозир; лежеше и безвернически се молеше пак да го навестят пришълците от ярка светлина, която фаровете на минаващите отдолу коли внезапно запращаха през прозорците му. Понякога това бяха лъчисти снопове, изопнали се като почетна стража, преди да се хлъзнат безпомощно през някой ъгъл, който ги скършваше на две, сетне пробягваха по тавана и забързано изчезваха. Друг път бяха жълтеникави правоъгълници, разчертани на квадрати: същински прозорци, ала струести, с разлети рамки, сякаш видението, безмълвно кацнало на някоя сляпа вътрешна стена, бе под златист ураганен обстрел.

Чудеше се дали единствено автомобилите му прашат тия гости, защото понякога светлината се появяваше и изчезваше без съпровод на моторен шум, а друг път нахлуваше по-отвисоко, сякаш не от улицата. Може би лампите от насрещните горни етажи надничаха в стаята му. Но кварталът беше спокоен и той дори си мислеше, че нощи наред е единствената будуваща душа наоколо. Ала и в два часа след полунощ рядко се случваше тъмнотата да остане несмутена; рано или късно, с ласкава кадифена милувка току го спохождаше някой неканен светлик, който сърцето му срещаше с трепетна признателност, защото в тия свои гости бе започнал да съзира единствената си разтуха: сигурност и избавление.

Помощта на звуците бледнееше: заглъхващото бръмчене на невидима кола, която в представите му завиваше и изчезваше зад баптистката църква; пресекливият дъх на боботещ камион, който сменя скорости по хълма; страдалческият писък, разлашканото тътрузене и смешното свиркане на среднощен работнически влак, несръчно вдяващ конеца все в същата ръждясала стара игла; задавеното самолетно бръмчене, сякаш в небесното гърло са заседнали влакънца. Ала тия свидетелства за съществуването и движението на една вселена извън него не му носеха освобождаващата сигурност на ония сияйни правоъгълници, подобни на писма, мушнати през отворите на стаята му. Всеки хленч, шум или покашляне откъм спалните на децата дразнене съзнанието му, което достигаше до някакъв предел, жулеше се в някакъв остър ръб. И дъхът на жена му до него сякаш го ограничаваше и притискаше. Слепият влажен мотор на сънното й дишане като че се въртеше в кръг, подет от вихър, чийто център бе самият той, потъващ все по-надълбоко в измачканата постеля, докато най-сетне успя да изплува нагоре при закъснялото влитане на един ангел, издължен и лъчезарен, ангел-светлина, крадена от друг свят. Докато чакаше, откри, че мракът е обагрен в зелено, но толкова тъмно и убито зелено, че само свръхнапрегнат взор можеше да го различи, съвсем зацапано зелено, в което той все пак долови под плътно наслоената неяснота залог за смътна надежда. Отдавна бе престанал да храни конкретни надежди. Далечно като детството му се струваше времето, когато, вече възрастен мъж, бе тръгнал през един живот от просторни зали с бели гипсови корнизи и развяващи се завеси, неизбродим замък, чиито стени щедро се разтваряха под формата на врати и остъклени портали към други стаи. В една от залите внезапно му стана притеснено и душно. Все още владетел на пространството, той се запъти към изхода да разсее това чувство, но напразно разтърси проскърцалата дръжка. Завесите замряха без повея. Прозорците и сводестите изходи отзад бяха залостени.

Ала тогава все още му се струваше, че поуспокои ли се, ще намери ключа. Щом вратата можеше да се затвори ненадейно — от само себе си, — значи непременно имаше и ключ. Защото една секретна брава без ключ е нещо чудовищно и макар да знаеше, че чудовищното съществува, знаеше също така, че нататък има още много зали: беше ги зърнал: очакваха го с ъгли, светнали от белота, с невидимия полъх на светлина. Лекарите зад прозорците небрежно се съгласяваха да му отворят, ала лицата им, ангелски усмихнати, тутакси отлитаха на една страна, а думите им, още неизречени, на друга и той оставаше загледан в пустотата, където изражение и слова се бяха разминали. Попипа джобовете си. Бяха празни. Наведе се да почовърка с нокът в ключалката, но при допира тя се сви, смали се в безформена бучица, после в мехурче и потъна в дървото. Вратата се превърна в гладка и здрава стена. Не му оставаше друго, освен да се надява, че непреодолимостта на стените е по-скоро плод на въображението. През нощното си бдение започна да проучва дали е така. Откритията му за променливата плътност на мрака, за неговата милостива фосфоресценция и най-вече за гостоприемството му към живителното и благотворно нахлуване на зрака подхранваха надеждата му в някои мигове. Друг път, при други светлини, бдението му заприличваше на смешна играчка, която се задвижваше от батерията на страха, за да го забавлява през последните му месеци.

Да, оставаха му не години, а месеци. Това бе самата истина. Съзнанието му, което в уплах се рееше надалеч от мозъка му, прецени силата на известни смътни усещания и така той успя чрез триангулация да локализира в пространството своите болестни симптоми: несвойствено изтръпнало местенце отляво под ребрата, задушливо стягане в гърдите, болнаво-сладостна отмалялост в глезените — въображението му определяше мястото им от тази страна на градския пристан. Но пространството го интересуваше само доколкото бе амалгамираната обратна страна от огледалото на времето. Именно във времето, в тази съвършено излъскана повърхност търсеше той отражението си, черно като негърско лице, само че с тънки устни и въобще познато. Питаше се защо разликата между месеците и годините трябва да е качествена, когато това бе просто въпрос на количество и усилията му да превърне „месеца“ в разновидност на „годината“ му напомниха един миг от най-далечното минало: мъчеше се да измъкне изпод петата си обувалката, която бе натикал във форта с момчешката си непохватност. Колко ужасно и непоклатимо я бе вклинил там! Какво ли слабовато дребосъче е бил навремето?

Не се впускаше в размисли за миналото. Вътрешното му пространство, пространството на съзнанието, му се струваше незначително като пространството на тялото му. Ръцете на баща му, сълзите на майка му, пискливият глас на сестра му откъм една поляна, обрасла с остра трева, влакънцата прах под леглото му, които приличаха (просто приличаха) на отровни гъсеници — тия проблясъци само го плашеха с гъстотата на задушаващия ги мрак. Всичко в живота му бе обикновено освен края. Неговият „живот“. Взет като свършен и конкретен факт, той не бе равностоен на безкрая на неведомата смърт. Тази неравностойност образуваше спасителен ръб, в който да се вкопчи надеждата му, но оловният дъх из зяпналата уста на жена му я повлече надолу. Тя, прелюбодейката, пред очите му бе легнала в обятията на своето оцеляване. Ала невъзмутимият й сън заслужаваше само сдържан гняв и не бе така ужасяващ като съня на децата му, чието кашляне и проплакване сякаш призоваваше смъртта. Внезапното съкращаване на живота му като че свидетелствуваше за алчността на ония, които някога бе обичал. Би трябвало да се ужаси от безразличието си към тях; би трябвало да изкорени покълналата в мозъка му хладина, но самоанализът — с непревземаемите си върхове — го отвращаваше, също като спомените; повдигаше му се от безплодното съсредоточаване, при което сякаш човъркаше топяща се в ръцете му ключалка. Не го интересуваше мозъкът, а душата му, неговата душа, и тази нахлуваща отвън чистота, въплътена в натрошените и здрави стъкла от светлина, дето плъзваха из стаята му, щом някоя кола минеше плавно отдолу.

След три часа улиците съвсем опустяха. Уединението сякаш го превърна в бог и той с царствено безмълвие благославяше всеки млад скиторник или окъснял блуден съпруг, който смущаваше покоя на града. Към четири и тия посещения прекратиха. Настъпи тишина. Нежелани образи започнаха да посягат към владенията на мрака: поднесе му се тлъст, многокрак паяк, който се гърчеше, набучен на вилица. Зъбите му изтръпнаха само при мисълта да го лапне, да го сдъвче — очите, косматото тяло…

Време бе да си представи ръката. Той, който още от малък спеше най-удобно по корем, сега не издържаше да лежи другояче освен по гръб. Искаше, дори спуснати, клепачите му да се обливат, да се къпят във всяка струя светлина, рукнала из стаята му. Когато тия струи се оттичаха и ерозията на безсънието започваше да разяжда съзнанието му, да дълбае из него фантастични видения, обикновено си въобразяваше, че лежи в исполинска шепа, отпуснал глава върху краищата на пръстите, подпрял нозе в свивката на дланта. Не си представяше съвсем ясно ръката, не виждаше ноктите и косъмчетата, и ленивото му съзнание предполагаше, че тя е спомен от неделното училище, от някоя старовремска гравюра; и въпреки това ръката му изглеждаше толкова истинска, че той плахо прегъваше на две възглавницата, за да попривдигне глава и да се намести по-удобно по извивката на гигантските пръсти. Тя сякаш го издигаше нависоко, но той не се боеше да не падне, нито пък се притесняваше, че някой го наблюдава, както майката не откъсва поглед от пеленачето в обятията й. По-скоро възприемаше тази ръка като нещо, което му се полагаше, въз основа на което бе съставен договорът за неговото зачеване; тя обладаваше същата всепроникваща, безлична мощ като светлистите петна, които оживяваха стените на стаята му, преди градът да притихне съвсем.

Сиянието на стените сега вече бе синкаво, сякаш жълтата съставка на зеленообагрения мрак се оцеждаше от него. Все още в сигурната длан, той се престраши и като се обърна полека-лека на една страна, допря колене до бедрата на жена си, заголени изпод усуканата нощница. В своя понякога неспокоен сън тя обикновено се сгушваше като плод в майчина утроба, с гръб към него. А той, обърнат към нея в същата поза — готов при всеки омразен пристъп на ужас да се отпусне по гръб, — полекичка се намести, все така допрял колене до нейната мека плът — халката, за която връзваше рибарската си лодка към нея. Бе спуснал клепачи. В един миг ги повдигна, но прозорецът тутакси му се озъби с ясно очертани зад стъклото листа и той отново затвори очи. Хрипливо скриптене в гърдите му, облекчаващо и познато до болка, се смеси с птичата песен, подета зад прозореца, сякаш мелодично скрибуцане на стан от сурово, скърцащо дърво.

Усмихна си се, видял за миг как обгръща с вдървени ръце огромния палец до лицето си.

Започна да му става притеснено в тая поза. Жена му се размърда неспокойно и така изниза въжето, което го прикрепяше към кея. Внимателно и боязливо, сякаш тялото му бе сглобено от различни елементи, всеки от които можеше да отклони параболичното му движение, той се извъртя по корем и се отпусна върху мрака под себе си, като че притискаше към тепиха някакъв изнемогващ противник.

Панически страх внезапно повдигна сухите му клепачи. Надзърна през рамо към петната, които досега будуваха заедно с него. Един стол с нахвърляни дрехи вече се бе откроил като стол, ясно отдалечен от стената. Разбра, че в стаята му се е появил нов властител, различен от другите; той нахлуваше не косо, а фронтално — смело и упорито; не се промъкваше крадешком, а влизаше със самочувствието на повикан, сипваше се като фин, съвсем бавно разпръсващ се прах, който изжулваше от сивите стени полепналата илюзия, излъскваше вещите и ги превръщаше в островчета. Сега вече се почувствува освободен от нощното си бдение, и успокоил дъх, разбра, че не след дълго ще се изплъзне между пръстите на исполинската ръка и ще потъне в блажен унес като пригладена гънка на раздиплена черна коприна.

Информация за текста

© 1964 Джон Ъпдайк

© 1985 Димитрина Кондева, превод от английски

John Updike

The Dark, 1964

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00