«Отшелникът»

Навремето той имаше братя — и по-големи, и по-малки от него. Детството остана в спомените му като глъчно боричкане, като шумна надпревара за ядене, дрехи по мярка и внимание. Тук, в гората, вече нямаше шум. Долавяха се звуци, но не и шум. Отначало, в първите нощи, дращенето и стъпките на сновящите твари го стряскаха със силата и остротата си — къщата явно бе на горски кръстопът — и този пукот и ромол обливаше съзнанието му, което се бе сгушило за сън. Сега вече не чуваше тия звуци, както механикът е глух за монотонното бръмчене на машината. Когато посвикна с новото си убежище и март стори път на април, а април — на май, всичко във внезапно промененото му окръжение стана незабележимо, потъна в прозира на безупречния порядък.

При все това никога в живота си той не бе забелязвал толкова много неща, не бе ги съзирал така ясно. Навремето не беше блестящ ученик, нито пък сериозен съперник в надпреварата с братята си. Ала не му се вярваше, че това, което замъглява умствените му способности, се свежда до най-обикновена тъпота. Нещо прекъсваше нишката на мислите му в мига на просветляването, разсейваше го, щом бе необходимо да се съсредоточи, разпокъсваше стремленията му, когато трябваше да са целенасочени. Сякаш съзнанието му или оная система от копчета и лостове, която задействуваше съзнанието му според движенията на външния свят, бе твърде чувствително настроена, за да издържи на блъсъците на други системи, да работи при тежкия, влажен климат, създаден от проявите на хората. Сега проумяваше, че човешкият климат никога не му бе понасял.

Веднъж, когато бе излязъл на лов, откри къщата, затънтена в неизбродимата гъста гора, собственост на стоманодобивна компания. Седалището й бе в другия край на щата, в Питсбърг. Преди петнадесет години тя бе закупила тук земя на едро, предполагайки, че съдържа бедна желязна руда. Компанията все още не бе започнала да разработва мина и може би никога нямаше да започне. Междувременно стотиците акри се бяха превърнали в пущинак, погълнал границите на някогашните имоти: синорни камъни, рушащи се дувари и ръждясали огради от бодлива тел, разпокъсани и оплетени като нишките на забравен спор.

Къщата го постресна, когато я видя за пръв път. Отде се бе взела тук тая съборетина с каменни зидове без покрив? Само кедровите шинди на пристройката все още не бяха откъртени. Призрачното присъствие на тая развалина всяваше заплаха сред пустошта. Кога ли бе градена? Дърветата наоколо бяха високи, но тънкостебли и все още имаше закърнели следи от изоставена ферма, ала сега земята бе твърде спечена, за да насърчава растежа на корените. Може би мястото беше разчистено преди век и сигурно бе обработвана допреди войната. Не видя следи от огън в порутената къща. Не само покривът, но и подът бе отнесен от бури и порои: избеният трап, задръстен с камъни и сплетен къпинак, зееше изпод раздалечените греди, които бяха достатъчно здрави, за да го издържат. С пролуките си гредоредът му заприлича на арфа, а когато погледна нагоре, небето, синеещо между оголените мертеци, го въодушеви, сякаш малко лекомислено бе литнал из въздуха в рехаво изплетена кошница, прикрепена към огромен син балон. Той пристъпяше от греда на греда с необходимата отмереност на движенията и си мислеше за един свой чичо, дето свиреше на орган в лутеранската църква — спомняше си колко ритмично танцуваха нозете му върху педалите.

Все пак част от къщата бе заслонена. Пристройката, която сигурно бе служила за кухня, още имаше и покрив, и под. Останала бе дори част от преградна дъсчена стена, вероятно покрита навремето с тапети, и една каса, чиято врата отдавна бе изчезнала. През друг зейнал правоъгълник се излизаше навън, а отпред имаше праг от пясъчников камък с локвички в двете вдлъбнатинки, по-малки и от чинийка, и с две успоредни бразди, оставени от назъбено каменарско длето. Външият зид бе непокътнат, а касите, които дърпаха разкъртените прозорци, макар проядени и поизметнати, изглеждаха прилично здрави. С нови врати и прозоречни рамки, с някоя и друга кръпка по пода и покрива, можеше да стъкми стаята за подслон. Чудеше се защо никой друг не се бе сетил за това. Тук нямаше дори следи от вандалщина. Инициалите, издълбани тук-там, бяха посивели като дървото. Кутиите от кока-кола, нахвърляни из избата, тънеха в ръжда, а празните гилзи под един от прозорците явно не бяха от миналия ловен сезон. Допускаше, че стоманодобивната компания е успяла да прогони нарушителите, а сетне сама е загубила интерес към това място с високомерието на ония, дето лесно печелят победи. Несъмнено къщата очакваше него и никой друг, дори не и влюбени двойки.

Пръв дойде да го навести по-малкият му брат, учителят. Нямаше и седмица, откакто се бе преселил тук и все още се занимаваше с дърводелска работа. Подпреният на една бреза прозорец с фабрично поставени стъкла, всяко с лилавата емблема на фирмата, пречупваше образа на мъха и тревицата около корените и им придаваше изнежения вид на оранжерийна растителност. Беше март и плахата зеленинка бе драгоценна. Всяка скунксова зелка1, подала муцунка изпод гнилите листа, имаше изненадана физиономийка. Почвата от тази страна на къщата бе прогизнала от едно подземно изворче.

— Това не е твоя земя. Стаили — рече брат му. — Дори и държавна не е.

— Е, значи могат да ме изгонят. Какво пък, най-много да загубя дъските и пироните.

— Колко време смяташ да останеш?

— Още не знам.

— Ще мъкнеш ли тук жени? — Нежната кожа на Мозис поруменя; Станли не сдържа смеха си. Морис бе най-малкият му брат, а и за годините си изглеждаше по-млад. Наближаваше тридесет и си бе пуснал мустаци; сякаш някое дете бе изрисувало розови кръгчета на бузите на кукла-момченце, а сетне, разбрало грешката си, важно-важно бе мацнало с черно под носа.

— Какво ми пречеше да си ги водя в стаята? — рече подигравателно Станли, защото Морис недоволствуваше, когато идваха жени. Стаите им бяха една до друга на третия етаж от бащината им къща. Там живееха всички братя освен Том, който бе отишъл в Калифорния. Родителите им бяха починали. Бърнард, най-големият — строителен предприемач, — се бе разположил с жена си и двете си момчета в по-голямата част от къщата, макар че на останалите така и не им бе ясно дали той я е наследил цялата, или всички имат по равен дял. Ала никой не бе оспорвал правото на Станли да живее там.

Морис се намръщи и заговори бързо.

— Ясно — рече той. — Ти и преди ги влачеше. Да, ама никоя от твоите пачаври няма да се домъкне чак дотук. — За да подсили жлъчността и студенината в гласа си, той ритна една скунксова зелка и я разпердушини, та въздухът завоня на мърша. — Излагаш семейството ни! — добави той и Станли с изненада осъзна колко крещящо е присъствието на Морис въпреки румената му префиненост; как той сякаш изпълва с бързината на натраплив мирис пространството около къщата му — същински зеленеещ бокал.

Станли усети, че го изнудват и рече да се защити:

— Не е нужно хората да знаят.

— Ще работиш ли?

Станли не можа да долови добре същината на този въпрос. Той работеше на две места; беше пазач в училището, където преподаваше Морис — поддържаше сградата, а през лятото отиваше при Бърнард като общ работник: копаеше канали, бъркаше цимент или правеше кофраж, тъй като имаше известен дърводелски опит. Макар че винаги се бе смятал за почти изградена личност, Станли не беше завършил единадесети клас; над него имаше някакво озарение, ала той не можеше да се измъкне от заобикалящия го безпорядък и да го достигне.

— Ами защо не? — отвърна той и Морис изсумтя доволно.

Ала въпросът беше уместен, защото се оказа, че двете мили горски път до града сякаш се удължават, вместо да се скъсяват, както обикновено изглежда при често изминавани разстояния. С всяка вещ, донесена от къщи за обзавеждане на старата кухня, стъпките му натежаваха при поредното заминаване. Беше някак противоестествено да тръгнеш оттук призори, из влажния сумрачен хаос, още преди сънливата светлина да е подредила стволовете на дърветата, когато вейките се превиват от мътни капки — същински желирани бонбони от прозирната нощ. Напущаше ли своята поляна, Станли имаше чувството, че насилствено разпуква пъпка, за да предизвика цъфтеж. Къщата го обви, срасна се с него. Най му харесваше контрастът между потъмнялото дърво, дето сякаш бе дирило в дъжда и вятъра своя чворест първообраз, и светлите борови летвички, огладени, здраво прилепнали, дъхащи на свежо. Кърпежът винаги му бе доставял удоволствие поради усещането, че създава нещо. Беше си един вид изкуство, като да шиеш покривка от шарени парцалчета. Веднъж надживял контешките увлечения на ранната младост, той предпочиташе да носи овехтели дрехи, изкусно поддържани, за да не влязат в чувала с дрипите, с което осуетяваше хода на времето, макар че тия майсторски репризи и едва забележими кръпки при цялото си съвършенство му придаваха леко окаян и налудничав вид. И същата тази инстинктивна ненавист към разхищението, този консервативен стремеж да забавя нещата, го караше да се подстригва много рядко и да се бръсне през ден, за да използува двойно по-дълго ножчето. Тъй че вродената му страст към спретнатост и чистота се изразяваше в неугледна външност — една обратна зависимост, характерна за телескопичния му контакт с хората. Чувствуваше растящата си неохота да влиза в тяхното обкръжение, дори и по подземните коридори на гимназиалния сутерен. Знаеше, че учениците имитират прегърбената му стойка и преднамерената мудност на движенията му. С нерешителността на първите си сексуални преживявания попрескочи някой и друг работен ден, очаквайки да бъде порицан, ала изпразваше провинението си в странно безразличие и накрая взе, че не се яви цяла седмица. Пусна си брада. За негова изненада тя се оказа рижа, макар да имаше черна коса. Дойде да го навести и по-големият му брат.

Присъствието на Бърнард, макар и не така крещящо като присъствието на Морис, бе някак по-внушително. За слуха на Станли, непривикнал към по-натрапливи звуци от птичата песен и привечерния шумол на пълзящи гадинки, гласът на брат му кънтеше гръмовно и сякаш раздираше грубо паяжината на живота. Костюмът на Бърнард беше тъмен и се открояваше сред зелената поляна. Беше неделя. Изпотен, брат му захвана гневно:

— Сума време си изгубих да те открия.

— Има един каменен зид и вървиш вдясно от него. И аз отначало се обърквах. — Собственият му глас звучеше странно, като припукване на сухи съчки. Не беше го използувал дни наред, освен да си изтананика нещо.

— Едно ми кажи. Толкова ли си откачен, колкото изглеждаш?

— Мога да се обръсна, когато отивам в града.

— Не говоря само за брадата, но като стана дума… знаеш ли, че е рижа?

— Знам. Имам си огледало.

— Децата ме питат: „Къде е чичо Стан?“

— Доведи ги. Могат да пренощуват тук, ако искат. Но само те, не и приятелите им. Няма къде да настаня много народ.

— Значи ти това го смяташ за кратко лагеруване, а?

Станли се помъчи да го разбере. И без това не отдаваше такова значение на неговите разбирания.

— Лагеруване ли?

— Знаеш ли какво разправят в града?

— За мен ли?

— Разправят, че си станал отшелник.

Странна радост облъхна Станли, като свеж утринен повей. На това неясно нещо, което вършеше, приписваха достойнство и категоричност. Бил станал отшелник. Единият му брат предприемач, другият преподавател в училище, третият живее в Калифорния, а той станал отшелник! Това беше по-добро и от диплома, но той още не го бе заслужил. Рече предпазливо:

— Не съм го възприемал така.

На свой ред Бърнард остана доволен. Поразтъпчи се, сякаш най-сетне бе открил надеждни стави, които да издържат черната тегота в нозете му.

— А как по-точно го възприемащ? Има ли нещо общо с Лорета или с Лайнбах, или с някой друг?

Станли помнеше тези имена. Лайнбах беше домакинът на училището, а Лорета — една самотница, която живееше във фургон. Лайнбах беше слаб, дребничък човек с хлътнали слепоочия и яркочервени жилчици по носа. Всеки божи ден се появяваше с прана сива риза, извадил на показ върху гърба си бляскавата гладаческа дарба на жена си. Той проявяваше такава ревностна загриженост за четирите парни котли в училището, сякаш тяхната топлина единичка сгряваше сърцето му. Лорета беше розово-бяла и загледана, обичаше си биричката и се смееше, когато се сетеше как животът е откачил фургона й и я е закрепостил тук, на края на една царевична нива. Синьолилавите грамофончета се виеха по сгуриените подпори, заменили колелата на фургона. Станли винаги се възхищаваше на това колко умело са сместени нещата в кухничката и банята й, закрепени с никелирани панти в тия кибритени кутийки. Но понякога Лорета се озлобяваше и разфучаваше. Вулгарни изблици на огорчение и безпричинни пристъпи на бяс изличаваха миловидността й и разтърсваха кокетните помещения на фургона. Чувствуваше, че дори самият той, Станли, постъпва несправедливо с нея. Веднъж, в деня преди коледната ваканция, той угаси по невнимание пламъците в третия парен котел, като изсипа наведнъж много въглища. С пепеляво лице и посинели жилчици на носа Лайнбах се спусна да разпалва огъня с такова ожесточение и избълва на немски толкова гадости, та Станли се почуди дали пък не е допуснал погрешка да изтлее едната камера от сърцето на самия Лайнбах. Този бегъл поглед в едно човешко устройство, интересно защо, охлади чувствата му към Лорета. Из света вилнееха страсти, които можеха да го изпепелят.

— Не, никой конкретно — отговори той на Бърнард.

— Тогава какво? Защо е всичко това? Ще изгниеш тук.

— Виждал ли си Лайнбах?

— Заръча да ти кажа да не ходиш повече. Не можели да държат откачени в персонала, трябвало да мислят за децата.

Тази грозна дума „откачен“ (представи си как Лайнбах я произнася, изкривил устни) накара Станли да се заинати.

— Задето живея тук ли?

— И хем не ти е видял брадата. Имаш ли намерение да се обръснеш?

— Не и когато Лайнбах ми нареди.

Бърнард се засмя и гласът му разцепи тишината като изстрел.

— Не ходи тогава. Можеш да започнеш по-отрано при мен. Положил съм основите на няколко сгради към гробищния хълм.

— Ако още не ти трябвам, ще изчакам малко. Бърнард свали сакото си и сякаш искаше да проникне войнствено в духа на гората.

— Ти въобще не ми трябваш. Напротив, аз ти трябвам. — Когато Станли нито се съгласи, нито се възпротиви, Бърнард рече още по-високо:

— Нека да откачиш.

— Напротив. Опитвам се да си избистря ума.

— Стой тук да засмърдиш. Скоро и ще залазиш на четири крака. На, оставям ти цигарите си.

— Благодаря ти. Бърни, но аз вече не пуша толкова.

След като тумтящите стъпки заглъхнаха, у Станли продължи да кънти чувството, че се е борил с брат си, и, общо взето, окуражен, бе постигнал обичайната отсрочка на пълното си поражение.

Отшелникът пусна корени в гората и филизите на навика покълнаха. Самотата е двуизмерно състояние, чиито проблеми могат ясно да се представят графически. В една близка рекичка течеше бистра вода, Станли си готвеше на двоен газов котлон храна от консерви, купувани веднъж седмично от западналото магазинче в покрайнините на града, където му бяха благодарни за оборота. Макар да си бе донесъл пушката, не стреляше от страх да не раздразни с бракониерството си невидимите власти, които го бяха оставили на мира. Готвенето разделяше дните му на части, а през другото време претопляше храната или комбинираше остатъците и така му оставаха доста часове за любимите дърводелски занимания.

Разрешаваше проблемите на отделителната си система, като копаеше една след друга дълбоки дупки, постепенно запълвани отново, с мисълта, че те ще бъдат вечни извори на богато плодородие в гората. За да се раздвижи, сечеше повалени дървета, а за да се стопли, гореше цепениците в едновремешното огнище, което бе изчистил по класическия способ — с тънко борче, промушено през комина. Четеше съвсем малко. Газта, която мъкнеше през гората в двадесетлитров бидон, беше твърде ценна, че да се използува за осветление. През едно от вехтошарските посещения в някогашния си дом отиде на тъмния таван и взе наслуки две книги от прашасалите купчини, натрупани от майка му. Докато беше жива, четеше неуморно — и тя по своему отшелница. Долу разбра, че държи в ръце сивокафяв роман за английското висше общество, издаден в 1913, и тревистозелените мемоари на някаква актриса, обиколила с турне Американския запад след Гражданската война. Привечер, в магическата атмосфера, когато хората обикновено са посягали към Библията, той винаги попрочиташе по няколко страници от едната или другата книга, не за да разбере какво става по-нататък, а в предусещане на внезапно, частично озарение. И наистина рядко оставаше разочарован, защото все едно дали действието се развиваше в балната зала на съсекски замък или край импровизираната сцена в Додж Сити, случките (дъщерята на обеднял аристократ отказва да танцува със сина на могъщ индустриалец; някакъв мексикански разбойник е убит, докато се играе сцената на обезумяването на „Крал Лир“) имаха един и същ удивителен, изненадващ ефект, представляваха щрихи от необикновен свят.

Храбрата стара дукеса, чиито надежди бяха така дръзко разбити, изрази шепнешком желанието си да бъде отведена от залата в някое уединено кътче, където да съзерцава с любящ поглед искрящите отломки на тия надежди, докато може би ги възстанови отново.

Рядко имаше страница, която да не съдържа някое изречение, поразяващо с косвеното си отношение към настоящето; тези изречения се изплъзваха от страниците, заставаха пред очите на Станли, навлизаха в съзнанието му, в живота му.

Долових паниката, обзела зрителите. Продължих да бръщолевя песенчицата си, ала застрашителният шепот нарастваше. Подтикната от отчаянието, аз скъсах вървите на шапката и звънчетата и дългите ми коси рукнаха по пъстрите одежди. Дори в мечтите си не очаквах тъй да се слиса публиката при разкритието, че Шута е жена, след което всички замлъкнаха усмирени. В края на действието, след овациите на тия загрубели мъже, заплаках, премаляла.

При такива откъси Станли съзираше някакъв ангел в душата си: жена, чиито дрехи прикриваха пола й, и тя изискваше от него да продължи изкачването по най-стръмната житейска пътека към платото на пълното проясняване.

Въпреки че дните му се подчиняваха на симетрията, нощите му й се изплъзваха; появяваше се един неудържим натрапник — безсънието, за да руши и осмива порядъка на битието му. Няколко нощи сънят му убягна напълно. Често се събуждаше под студената луна и със стиснати очи се втурваше назад към тъмните двери на унеса, които се бяха открехнали, за да излезе, но сега те оставаха залостени, докато зората не ги разтвореше с полъх светлина. Сякаш като се разтовари от толкова много светски неща, олекна твърде много: за да потъне в съня, и очиствайки се от толкова злини, пренебрегна една животинска потребност, която сега си отмъщаваше на оголените му нерви, както зъбите болят след старателно измиване. За да се поуспокои, той си спомняше разни жени, но съвкуплението му с тези призраци само подсилваше пустотата. Лежеше буден и се виждаше като камък, лишен от тежест, като тяло без образ и се питаше дали някога съществуването му като личност е било истинско или просто илюзия, създадена му от жените. Отначало майка му бе тая, която моделираше с грижовен поглед всеки инч от растежа му, а сетне доброжелателната върволица, завършваща с Лорета, която в разнежени мигове бе възхвалявала мъжествената красота на гръдта му, тъй че споменът за нея или дори само за двутонния й фургон, клекнал сред пълзящи растения, наистина разширяваше гръдния му кош и изопваше кожата му — гладка и загоряла. Защо всъщност си бе донесъл огледало, ако не за да играе то ролята на жена, и като накланяше глава на една и друга страната, поглаждайки брада с прикрита усмивка, той търсеше да види там чертите, оживявани по-рано от женското възхищение. Зарадва се, когато Лорета му дойде на гости. Това стана в края на април. Радостно облекчение се разля в гърдите му, щом несъразмерното й тяло в синя рокля и сив пуловер се появи между дърветата. Тя нагази в избуялата папрат, която погълна глезените й. Те бяха тънки за такова мощно тяло.

— Ей богу! — рече тя и спря. — Виж го ти него!

— Виж я ти нея! — рече той. — Не вярвах, че можеш да извървиш толкова път.

За разлика от другите Лорета дойде привечер. Попита го:

— Няма ли да ме поканиш вътре?

— Разбира се — каза той. Тя се понесе напред плавно и непоколебимо. — Не е натъкмено като в твоя фургон. — Остана безкрайно поласкан и доволен, когато тя прекрачи оронения, издълбан праг, огледа рационалната му подредба и не намери на какво да се присмее.

— Подредил си се — рече сериозно тя, направо слисана. А сетне се засмя.

— На какво се смееш?

Стаята ти ми припомни нещо и сега се сетих какво. Навремето познавах един китаец, стар ерген, който живееше като теб, и то в центъра на Филаделфия. И при него така миришеше. Може би е от газта. Я чакай да видя. — Тя поразкопча ризата му, дръпна надолу фанелката, завря сплеснатия си нос в гърдите му и го подуши. — Не си замирисал на китаец, все още си миришеш на Станли. Сърцето ти тупка, тупка…

— Ами доста време мина.

— Мислех, че не щеш да идвам.

— И правилно си мислила.

— Но ето че съм тук, а?

— Да.

— Много ли студено става нощем?

— Вече не толкова. Няма страшно. Изгладняла ли си?

— Зажадняла съм.

Изгледа я да разбере в какъв смисъл го казва, но слънцето залязваше, а той затуляше светлината, застанал пред прозореца, тъй че единственото, което долови, бе засенената топлина на нейното лице и пикантният аромат, лъхащ от косите й. Настани я на походното легло, а до него постла на пода одеяло за себе си, тъй че колкото пъти се събуждаше тая нощ, виждаше я отгоре: голата й ръка бе сияйна, а тежкото тяло се разстилаше като облак върху тънките кръстосани крачка на леглото и го изтърбушваше. Сякаш бе възможно да бръкне в небето и да премести луната, той се протегна и докосна Лорета, а после се смути, защото, когато тялото й го опаса, хлъзгаво под пръстите му, тя му изглеждаше ту огромна, ту страшно тъничка, тъничка като тънкия слух на дете, когато системата й се стремеше да се установи в близост с неподвижните звезди на собствената му система.

Спа до късно. Събуди се от нейното шумно шетане край печката. Дрънченето на съдовете го дразнеше. С избелялата синя рокля в гръб тя изглеждаше дебела, след като бе пирувала с тялото му. Чу я, че прокле газовия му котлон, който не искаше да се запали. Дръпна я настрана и както беше гол, използува тялото си за клин, та да я отдели от печката и съдовете — оръдия на личния му живот. Първоначално тя му се отдаде благосклонно, но когато той утоли страстта си, очите й засвяткаха от гняв. По грубите дъски на пода играеха слънчеви зайчета. Той лежеше върху противник, който можеше да го повали, поемаше ли си дълбоко дух. Надигнаха се и бурята се разрази в нея: сълзите, презрението, наизустените думи, изречени с леден глас, жалките обрати към бездънна нежност. Докато гледаше навън, долепил страна до лицето й, брадичката му, пламнала в ореола на разрошените й коси, прозорецът и утринната гора зад него му заприличаха на аквариум: зелени листа, искрящи под слънцето — вълшебен дантелен свят, от който сълзите й можеха да го изолират завинаги. Закусиха и той я изпрати до края на оградения участък, където беше поставена табела: „Влизането забранено!“

— Няма да дойда повече — рече тя.

— Не е лесно, толкова път…

— Знаеш ли какво вършиш? — попита го тя и сама си отговори: — Погубваш се.

— Също както ти във фургона — рече той и като се усмихна, зачака да види отражението на усмивката си върху лицето й.

— Не — каза тя с невъзмутимото спокойствие, което я обземаше след всяко вилнеене. — Аз нямаше къде да ида. Но ти имаш избор.

Колко благодарен бе все пак той на своите гости. Всеки му оставяше по нещичко, което да осветли положението му. Имаше избор, да, и докато крачеше обратно през гората, приветствуван от гласовете на невидими птици и помахването на безименни растения, той продължаваше да търси и друго решение, някакво ново оправдание, с което да изкупи паразитния екстаз на миналата нощ. Строши огледалото. Вдигна го над огнището, така че последното нещо, което то отрази, бе късче от синевата, и го пусна върху плочите. После смете стъкълцата и ги зарови надалеч от къщата, като поръси отгоре листа, за да не открие вече мястото. Но известно време продължаваше да долавя, че от онзи край на гората го следят заровени очи. Денем това чувство изчезваше, но нощем пак го обземаше, потапяше го по-надълбоко в съня, подобно на усещането в детството му, че по някое време майка му ще влезе при него, ще погали челото му и ще подпъхне изританите завивки. Безсънието престана да го навестява. След посещението на Лорета взе да му се придремва, често не успяваше да прочете дори един ред и се събуждаше чак при изгрев слънце.

Никога не бе съзирал толкова много неща, и то така ясно. Хладовитият април стори път на китния май. Стотици най-различни пъпки се разпукнаха доброволно. Той започна ясно да долавя най-тънки нюанси: оттенъците на кафяво и сиво по клонките, различните форми на листата, кое растение как кълни, кое клонче кога е израсло в зависимост от ъгъла, под който се е разперило от големия клон. Неспособността му да изрази с думи различията в горския свят (едва ли знаеше имената на повече от десетина дървета и цветя) потапяше зелената необят в сияен прозир, като след лека мъгла. В съзнанието си той постепенно разделяше безбройните растения на различни групи и приветствуваше всеки разпознат вид не с името, а с представата си за него, така както човек мисли за сестра си, чието име е престанал да изрича след сватбата й. Съзнанието му заприлича на красива чуждоезична книга, където поради неразбираемостта на текста илюстрациите изпъкват с по-точни и удивителни щрихи. Когато за пръв път стъпи боязливо върху раздалечените греди на къщата с изкъртения под, те му напомниха на арфа, а сега тия тънко настроени различия в природата, устойчиви, ала гъвкави, му заприличаха на още по-голяма арфа, която очакваше да дръпнат веднъж струните й или може би да засвирят на нея непрестанно, тъй че в мига на затишие ушите му щяха да запищят. Сложната изкусна плетеница от мъх и трева го омайваше. Сред природата не съществуваше такова малко уединено царство, което да отхвърли господството на различията. Станли чувствуваше, че зелената мъхеста листовина около него е така фино разграничена, че и тънък воал би бил груб в сравнение с изяществото на нейните различия. Природата; тази здрава мрежа от преплитащо се хищничество, се губеше от погледа зад собствената си удивителна точност и така преставаше да съществува или пък съществуваше просто като изображение на нещо друго.

Дойдоха му на гости три момчета: двамата му племенника и техен приятел. Приятелят им беше новозаселник в града — слабичък, късо подстриган, с кръгли тъмни очи като маслини. Докато се мъчеше неловко да забавлява гостите си, Станли усети, че се обръща най-вече към непознатото момче, тъй като обичайното хихикане и непрекъснатото боричкане на братовите му синове бяха прояви, на които той упорито не обръщаше внимание още докато делеше покрив с тяхната шумотевица. Гостите му като че се смириха, сепнати от чудатостта му. Не му идваше наум какво да им покаже; сигурно бяха очаквали да видят нещо, измайсторено от него, някакъв паметник, който да свидетелствува за натрупването на дните му. Ала той нямаше нищо налице, нищо освен убежището си, където отдавна бе престанал да прави подобрения и променения си тънък усет за действителността. Разходи ги из гората, посочи им едва забележим правоъгълник от неодялани камъни — вероятно основи на обор, — показа им забавните хранилища, с които по-дребните горски бозайници заявяваха присъствието си, накара ги да се наведат заедно с него, за да разгледат един насип където при ерозията сред оголените коренища, камъните и мъха се бе образувал замък или по-скоро редица от замъци, населени с мравки. Момчетата започнаха да мачкат мравките; Станли се разкрещя и те се отдръпнаха, а той зърна в очите им измършавялото си тяло и четинестата си рижа брада. Обикаляха из гората (не му бе хрумвало сам да ходи толкова надалеч), докато стигнаха до едно място, откъдето се виждаше димящият комин на къща и проблясващата ивица на шосето. По пътя кършеха пръчки и ги трошаха о сухи клони или се увисваха с цялата си тежест на закърнели дръвчета, чиито скелети, несмущавани с години, стърчаха прави, подкрепяни от големите дървета, които едно време ги бяха задушили в обятията си. Където и да се шмугнеха, момчетата прогонваха смъртта от леговището й: мишата кост, заседнала в гърлото на умрял бухал, разплутия труп на мармот, наръфан от кучета, предното копито на елен, бог знае как прерязано. Ала в чертозите на пищната зеленина момчетата успяха да открият за себе си само тези няколко съкровища. Станли им даде по една ябълка за из път и ги изпрати, без да ги покани да му гостуват пак.

На сбогуване долови възприемчивостта на третото момче — в кръглите очи се четеше незадоволено докрай любопитство, желание да узнае още нещо от Станли, който сам едва-що бе започнал да изучава бавно природата, и мисълта да бъде нечий учител се превърна за него в ново, завладяващо изкушение.

Станли се къпеше рядко, докато живееше сред хора, защото източването и замърсяването на водата му се струваше разхищение, ала сега започна да се къпе често, тъй като водата на близката рекичка бе бистра и щеше да е чиста загуба, ако не я използуваше. Потокът нямаше и половин метър дълбочина и беше широк, колкото в него да се побере един човек; за да се потопи целият, Станли трябваше да легне на дъното от червен пясък и огладени камъчета, та самият заприличваше на голям речен камък, и отначало потокът се засуетяваше около него, но накрая даваше леденото си съгласие да го облива. За да намокри и гърба си, той се обръщаше възнак и се заглеждаше в сините дупки по съдрания балдахин от листа — като удавник, вцепенен при сетния си поглед към небето. После се изправяше, целият в пръски — сребърен човек, — и се връщаше гол по лекото възвишение с топлата одрипавяла наметка от гнили есенни листа. Мина му през ума да си направи бент, но идеята не му допадна. Застоялата вода щеше да привлече комарите. Хрумна му, че тя ще се понесе през гората към морето като протестен вик, който да издаде присъствието му тук. И макар че нямаше естествен вир, където да се потопи поне приклекнал, той държеше всяка частица от тялото му (дори клепачите) да познае водата. Иначе не можеше да мине през гората, без да се свени, изцяло сребърен човек.

Един ден, когато се връщаше от потока, почувствува, че го наблюдават, но обвини заровеното огледало, докато внезапно не съзря третото момче, застанало облещено сред езерото от папрат пред къщата. Момчето заговори първо. „Извинете“ — рече то, обърна се и хукна назад, а Станли, обзет от внезапен страх, че ще го загуби или че то ще си помисли нещо лошо, се втурна след него; сигурно бе ужасяващ, както тичаше между спокойните отвеси на дърветата — хилав, мокър, раззинал неми уста. Момчето бягаше по-бързо и след малко Станли се отказа да го гони. Туптящото му сърце сякаш продължи да препуска, както се бе засилило, и чак след малко се върна в убежището на разлюления ребрен кафез. Изненада се от себе си, засрами се. Опитът му да догони момчето зачеркна месеци на търпеливо чакане; както осъзна сега, чакаше да бъде завладян от нещо. Разбра как е избягнал на косъм едно пагубно разнообразие, един ученик, който щеше да поразсейва уязвимата му самота и да изцежда от него доброта по-бързо, отколкото тя извираше в душата му.

Сега вече всяка сутрин се събуждаше с чувството, че някой го вика. Отначало това бе едва доловимо усещане, което смътно придаваше гузно неспокойствие на първите му движения при пробуждането. Постепенно, когато усещането се появи и на следващите три утрини, непознатият глас придоби ясни нотки на мъжественост, безкрайна нежност и настойчивост. Той не бе част от сънищата му; Станли познаваше сънищата си, а този глас се врязваше в тях. Доколкото можеше да прецени, той прозвучаваше точно когато сънищата му се стопяваха, ала клепачите му още не бяха отлепени. Но гласът сякаш бе и като фон на сънищата му, така както телефонното звънене от долния етаж е звуков фон на любовна сцена, с което привиденията, нахлули през спомените му за човешкия род, бяха пародирани и ставаха двойно по-призрачни, непрестанно изопачавани и прекъсвани от някакъв хладен натиск. В желанието си да чуе гласа лице в лице, да прецени неговата мъжественост, да долови наяве ласкавата му настойчивост, Станли вече се гмуркаше в съня си, сякаш се втурваше за среща. Ала два дни поред за порицание гласът мълчеше. Смирено реши, че всичко е било въображаемо и, както Бърнард бе предрекъл, той скоро щеше да се побърка. На следващия ден, седмия, след като усещането го бе докоснало за пръв път, то го разтърси призори, точно когато мракът започваше да се топи. Станли се надигна и седна като под команда, прокънтяла в стаята, и осъзна, че викът, подобно на утринна роса, е кондензация на нещо реално и дълготрайно, което не изчезва денем. Той го чувствуваше, приемаше го като израз на изумително изящество: съвършенството в тъканта на дървесните кори, многопластовата прозирност на листата, плавните очертания на пролуките между стволовете — всичко това напомняше на нещо, което се нуждае от отговор: неуверено безмълвие. Но онзи глас бе толкова плах, толкова тактичен, че да го чуеш отчетливо, бе все едно с бръснарско ножче да разцепиш банкнота по ръба (Станли бе чел едно време, че фалшификаторите го правели).

Въпреки че се стараеше да отвлече вниманието си, като си приготви закуска, яде, започна да цепи една повалена бреза, чувството си оставаше — ечеше между брадвените удари, пропиваше деня му. Още малко и щеше да получи дипломата, към която се стремеше — пълната яснота, окончателното просветление: само трябваше да застане неподвижен. Знаеше, че тогава това парообразно присъствие ще се сгъсти в думи и ще се излее обилно в съзнанието му. Окъпа се, почака да изсъхне, облече си други дрехи, които сам бе изпрал в ручея; по чистите им избелели влакънца бяха полепнали няколко червеникави песъчинки, все едно обредна сол. Приседна неподвижно на ниския широк праг и се заслуша. Една вейка се бе потопила донякъде в локвичката на вдлъбнатото каменно стъпало. Повеят докосна върховете на дърветата и искрящи в зелено, листата по високите клони наточиха ръбчета на слънчевия брус. Тишина обгърна всичко. Станли се облегна на вратата, почуди се кое какво е всъщност и се предаде на радост, неотличима от страха.

Гората се разтроши. Иззад дърветата изскочи Морис и запъхтян се втурна към него, разтърси го, наруга го:

— Опозори ни! Направи ни за смях!

Станли не можа да отговори, толкова здраво бе притиснат в зелените жилчести обятия на това, което почти го владееше. Вдигна поглед към брат си и видя одухотворена треска, пламнала розова кожа, която болезнено изсушаваше свежия му мозък.

— Какво ти става? Детето така се е уплашило, че дни наред дума не обелва. Бърни се мъчи да те отърве от затвора. Идват след мен. Аз изтичах да те накарам да се облечеш.

Но той си беше облечен. Макар да се изкушаваше да запротестира, а пък и долавяше, че Морис очаква отговор, той все пак реши да не осквернява своя дял от горската тишина. Извърна глава и видя правите сенки, които се появиха в другия край на папратовото езеро. Бърнард, двамата му сина, настръхнали като хрътки, третото момче, подплашено и зашеметено сред пороя от недоразумения. Имаше и още двама мъже. Единият беше с винени панталони, риза на зеброви шарки и слънчеви очила, които сега свали. Беше Том, върнал се от Калифорния, облечен по-чудато и от отшелник. Другият човек беше в сив костюм: с новото си избистрено виждане Станли разбра, че той е санитарен инспектор или пълномощник на стоманодобивната компания. Видя ги, сякаш застанали сред море със стъклена крехкост, събирано капка по капка в безмълвие. Сетне се спуснаха към него и екна тумтене, бръмчене, грапав гръмлив грохот.

Информация за текста

© 1965 Джон Ъпдайк

© 1985 Димитрина Кондева, превод от английски

John Updike

The Hermit, 1965

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00

1

Многогодишно растение с широки листа и неприятна остра миризма. — Б.пр.