«Новите български демони»

Авторът носи отговорност за достоверността на информацията в тази книга.

Предговор

Беше спряло да вали, но нищо не показваше, че надеждите на председателя на изборната комисия за пълна урна ще се сбъднат. Засега бюлетините едва покриваха дъното й…

Жузе Сарамаго, „Градът на зрящите“

Да погледнем истината в очите. В България цари отчайваща безнадеждност, защото бандитите имат думата. Тук би последвал разярен вой: долно безсрамие, огромно преувеличение, груба обида на една горда нация, на достойните й граждани и на нейния самопожертвователен политически елит — необходимо е възмездие за това политическо богохулство. Ако пишех за грандиозната история на България, за милите и отзивчиви хора, за политиците, отдадени единствено на дълга си към общото благо, за девствено-романтичните гори и планини, за хубавото време и за Златни пясъци, вероятно щяха да последват аплодисменти. Но случаят, уви! не е такъв…

Затова започвам предговора с въпроси. Как всъщност се стигна дотам, че гордите със своята история български граждани се оставят днес да ги унижават корумпирани политици с всякакви политически окраски? Навремето българите атакуваха централната Ограда на комунистическата партия и я подпалиха.

А какво се случва сега? Обикновеният гражданин изпадна в летаргия, докато политико-криминалните групировки взеха главната роля. „Защото трансформацията от комунизъм в демокрация има само частичен успех“, установява с право бившият германски дипломат и анализатор д-р Клаус Шрамайер. Тя донесе големи жертви, що се отнася до време и човешко страдание. Онези, които не спадат към бившата номенклатура или към Държавна сигурност, както и към новите печеливши от промяната — олигарси, мафиоти, криминално проявени, останаха много назад. Днес един малък елит парадира с богатството си. В социален и материален план повечето хора се оказаха губещи от трансформацията и поради това превъзнасят „доброто старо време“. Нарасна опасността от социален взрив.

През декември 2007 г. един западен посланик, без никакви заобикалки, докладва на своето правителство за актуалното положение в България: „Корупцията и организираната престъпност драстично се увеличиха след влизането в Европейския съюз“.

Защо през последните 15 години се стигна до стотици поръчкови убийства, останали неизяснени в повечето случаи? Свързани ли са с факта, че от нищото изникнаха милиардери, докато повечето граждани, въпреки това, или именно поради това, живеят в бедност? Защо онези сили, които управляваха по времето на комунистическата диктатура, и днес, при демокрацията, все още имат голямо влияние? И кои са всъщност безскрупулните печалбари от това положение? Изобщо има ли представител на българския политически елит, който да не е обременен от миналото? Въпреки че, като чета коментари на известни български публицисти, като Велислава Дърева например, сякаш всичко е ясно. „От 18 години вече е все така — управлява скритата сила, която става все по-явна. Отначало купуваше политици, после партии, сега избиратели и избирателни комисии. Това е развитието на петата власт. За 18 години никой не успя да избегне нейната сила. Защото парите искат власт, а политиците — повече пари, за да имат повече власт. Дяволски кръг“1. Всичко това само публицистично очерняне ли е?

Въпрос след въпрос. Може ли изобщо да им се даде поне до известна степен сериозен отговор? А възможно ли е, респективно трябва ли един външен наблюдател да отговоря на тези въпроси? Всъщност не. Биха могли да ми възразят, че и в Германия, както и в други западноевропейски развити демокрации, корупцията и връзките с мафията са всекидневие. Ето един пример: оказа се, че германският световноизвестен концерн „Сименс“ през последните години е дал милиони евро за подкупи, а в деловите си отношения е показал поведение, характерно за структура на организираната престъпност. Но макар и да бе необходимо много време и да бе упражнен политически натиск върху прокуратурата, все пак в Германия започна съдебно разследване. Подобен сценарий в България е почти невъзможен.

От друга страна, външният наблюдател разглежда нещата от различен ъгъл, вижда определени явления от по-голяма дистанция, а вероятно е и по-независим. Или може би е много по-нетърпелив от онези, които от десетилетия са се приспособили към една опасна ситуация. И все пак, не трябва ли човек да проявява припряност и непримиримост, когато вижда как страдат хората, жадни за демокрация и социална справедливост?

Всичко това бе в основата на желанието ми да се срещна с най-различни хора в България: критично настроени журналисти, политици, бизнесмени, адвокати, прокурори, полицейски служители, дипломати и, естествено, представители на подземния свят. Всички те трябваше да отговорят на въпросите ми.

Когато разказах на мои познати полицейски следователи и антимафиоти, че отивам в България, всички бяха единодушни: „Бъди внимателен. Там не си в безопасност. Аз не бих го направил. Дано се върнеш жив и здрав“. Подобни настоятелни предупреждения не бях чувал никога преди, дори и когато тръгвах към добре известните крепости на мафията в Сицилия и Колумбия. Освен това вече много пъти бях идвал в България — за пръв път през 1982 г. — и, общо взето, никога не съм имал проблеми. Защо този път трябваше да е различно? Може би защото сега бях взел на мушка определени личности…

Още в първите дни от престоя си в София чух едно име, което в началото на моите проучвания не ми говореше почти нищо. Името беше ТИМ — название на един влиятелен концерн. Това го разбрах още от луксозната брошура на самолетната компания „България еър“, която прелистих по време на двучасовия полет до София. Тази държавна някога авиокомпания в момента е собственост на ТИМ. А после се появи и едно изречение, което ме смути: „ТИМ е новото лице на България“. Как трябваше да се възприема това — като нещо положително или напротив? Спомням си за мой много сериозен източник, виден бизнесмен, който ми разказа, че в началото на 2003 г. в изискан хотел в Западна Европа се срещнал с Иво Каменов — една от ръководните фигури в тази групировка. Пред него Каменов се перчел, че ще завладее София. На въпроса на бизнесмена, как смята да процедира срещу властната тогава „Мултигруп“ и нейния шеф Илия Павлов, тъй като те, както е известно, все още имат думата в българската икономика, Иво Каменов кратко и ясно заявил: „Забрави го, той вече е на път за отвъдното“. Ясновидство ли е било това, или наистина, както предполагат някои, в България има организация, която решава кой да живее и кой да умре? Три месеца след този знаменателен разговор, в началото на март 2003 г. Илия Павлов беше застрелян в София.

Не бих искал още тук да се спирам на историята на ТИМ, която прилича на политически трилър от Джон льо Каре. Засега толкова. За какво точно става дума при ТИМ ми разясни по-късно един от моите първи събеседници в България и така донякъде си обясних твърдението, че „ТИМ е новото лице на България“. Той е бил шеф на службата за борба с организираната престъпност в Министерството на вътрешните работи. Странна, дори конспиративна, беше срещата ми с него в един хотел в покрайнините на София. Защо беше тази предпазливост, тази толкова ясно доловима боязливост? Отначало той искаше да разбере какви точно са намеренията ми. След като изяснихме това, си поръчахме напитки. И тогава зададох моя първи въпрос: Какво всъщност значи това, че ТИМ е новото лице на България? Отговорът щеше да ме съпътства до края на разследването ми: „В момента никой от държавните институции не е готов официално да признае, че групировката ТИМ изобщо съществува. Нейното поле на действие сега е главно икономическата престъпност. Чрез подставени лица се извършват и другите дейности, като търговия с наркотици, проституция. Но официално групировката ТИМ не може да бъде свързана с тях“.

Това беше тежко обвинение, което той не можеше да докаже. Но разбрах, че в интерес на разследването ми ще трябва лично да разпитам отговорни представители от ТИМ във връзка с тези обвинения. Исках обаче да изчакам, докато разбера дали и този път не съм попаднал на поредната дезинформация. Все пак изглеждаше, че моят събеседник разполага с поверителни вътрешни сведения. Доказателство за това беше следващото му изказване: „Спомням си, когато бях директор на Националната служба за борба с организираната престъпност и вземах участие в заседанията на Съвета по сигурността при министър-председателя. Станеше ли дума за това, какви групировки на организираната престъпност съществуват, името ТИМ никога не биваше да се споменава. Не беше разрешено дори да се загатва, че ТИМ съществува“. Малко по-късно това мъгляво твърдение се доизясни: „В действителност в моята служба беше съставена една гигантска схема с описание на връзките на всички лица, свързани с ТИМ. В момента тази групировка е най-силната структура, изградена на абсолютно йерархичен принцип. Много от тези хора са бивши войници и офицери. Затова при тях понятията дисциплина и ред имат особено голямо значение. Не мога да си представя, че при това правителство някога ще се стигне до разследване във връзка с ТИМ“.

Защо това беше така, отговаряха ли на истината тези обвинения? За да намеря отговорите, които търсех, трябваше да вникна по-добре в общата политическа и обществена ситуация в България. Трябваше да започна отнякъде. И от този момент нататък вече усещах, че и с мен се случва същото, което и с много хора в България, че това, което се разиграва зад кулисите на властта, все още е загадка, обвита в тайнственост.

В тази книга предприемам рискования опит да разкрия колко дълбоко са проникнали криминалните структури в политическия, стопанския и обществения живот на България, както и от какво се храни този злокачествен тумор. И то след като единствената съпротивителна сила, както изглежда, са няколкото независими медии и критични журналисти. Без подкрепата, опита и познанията им никога не бих могъл да напиша тази книга. Естествено, вече ми бяха известни различните нюанси на онази структура, която популярно описваме като мафия, а експертите определят като организирана престъпност. Познавах влиянието й в други европейски страни, знаех за опитите й да торпилира политическата система в тези държави, за да прати на дъното стария боен кораб, наречен демокрация. Както е известно, Италия е показателен пример за корупция, измами и тесни връзки между мафията и държавния апарат. Но България сякаш обогатява тази картина. Любопитен е начинът, по който балканизацията е в състояние да отрови сладкия мед на демокрацията в Европа.

(обратно)

Корупция и организирана престъпност. Ново съдържание на понятията

Когато става дума за понятията организирана престъпност или мафия, от край време съществуват установени представи, оценки и митове. „«Законът за мълчанието» (omertà) не дава възможност за достоверни емпирични констатации“, казва Волфганг Хецер, съветник на директора на ОЛАФ в Брюксел. Според дългогодишните му наблюдения честото „двойно местоположение“ на членовете на организираната престъпност — и в нелегалност, и като свободни граждани — усложнява много ефективното наказателно преследване. При това организираната престъпност в нейната развита форма не се характеризира само с планиране и извършване на криминални деяния, въпреки че на някои много им харесва да я ограничават само в тези рамки. Споменатите лични задължения, връзки и мрежи от взаимоотношения съществуват и функционират и извън конкретни сфери на престъпността, представляващи интерес за наказателното право. И това важи особено за България, както ще видим от примерите с групировки като ВИС, СИК, ТИМ или други конгломерати от фирми. Тук организираната престъпност се отличава по принцип и със социални мрежи в рамките на дадена област, град, район или страна. По този начин, естествено, се улеснява замаскирането на незаконните действия.

На този фон не е чудно, че не съществува единно мнение за необходимостта от официално определение за организирана престъпност. В декларацията по случай петдесетгодишнината от подписването на Римските договори („Берлинска декларация“ от 2007 година) Европейският съюз обещава да води обща борба срещу тероризма, организираната престъпност и нелегалната имиграция. Изпълнението на това обещание обаче е възможно единствено ако налице са редица предпоставки. Към тях не спада само валидната за цяла Европа ясна концепция за това, що е организирана престъпност. Необходимо е и разграничаване от вече отживели разбирания. Досега с организираната престъпност се свързваха — почти рефлекторно — определени понятия: наркотици, проституция, трафик на хора, насилие, мафия.

В общественото възприятие организираната престъпност попада в митологичния „подземен свят“, който далеч от гражданското общество води свой живот с тайнствени ритуали и традиции, далеч от центровете на социалния, икономическия и политическия живот. Това разбиране осигурява оневиняване на политическия елит. „Мафията“ — това винаги са другите, чуждите, далечните, зловещата заплаха, която идва отвън — заплашва добре подредения собствен свят и с брутална енергия тормози безупречните граждани или ги развращава с корупционни практики.

Бегъл поглед по страниците на който и да е български вестник обаче разкрива съвсем различна картина. Съобщенията за криминални престъпления по всички етажи на икономиката, администрацията и политиката би трябвало да доведат до коренно различна оценка на организираната престъпност. Тя би засегнала не само отделни нейни сфери, но и „обичайните заподозрени“. Традиционното разбиране за организираната престъпност във всеки случай трябва да се промени. Изключително атрактивните възможности предвид размера на средствата, отпускани от ЕС и от обществените каси, и продължителният период на икономическа и системно-политическа промяна направиха методите на престъпната дейност по-изтънчени. Особено опасните представители на мафиотските структури вече прибягват до търговски калкулации и с далновидността на бизнесмени много точно определят къде са най-големите печалби и най-малките рискове. Не на последно място, по тези причини през последните години организираната престъпност направи редица качествени скокове. Така във все по-голяма степен й се удава във всички страни планомерно да използва разликите в жизнения стандарт в рамките на ЕС, структурните промени, типичния за отворения вътрешен пазар занижен контрол, големия брой и комплексността на законодателните актове, както и податливостта към корупция на част от икономическия, политическия и управленския елит.

Все по-ясно става, че (дали в България или в други европейски страни) всички ние живеем в общество, в което висша цел е максимализирането на печалбата. В такива общества организираната престъпност има всички шансове да процъфтява. Не бива да се изключва и съмнението, че досегашните принципи на лоялната конкуренция в икономиката, придържането на администрацията към законите и политиката в името на общото благо са сменени или сега се подменят от „гангстерския принцип“. Също така обаче е ясно, че понятието „организирана престъпност“, може би като никое друго, е изтъкано от митове, оценки и спекулации. И все пак за организираната престъпност вече се говори като за „форма на икономика“2. Тук не става дума за мафията като конкретна историческа и, за съжаление, актуална разновидност на организираната престъпност. Касае се по-скоро за глобализираната система на една неконтролируема сила. Понятието трябва да се разбира като метафора на израза „злоупотреба с власт по различни начини“. Организираната престъпност е белег не само на структурно слаби общества. Тя вече се е наложила във всички икономически и политически системи. Не прави изключение нито едно равнище на икономиката, управлението или политиката.

Укриване на данъци, корупционни практики и систематично беззаконие в икономически предприятия от световен мащаб водят до функционални и структурни взаимовръзки с организираната престъпност. Действително все още не може да се говори за пълно покриване между определени предприятия, правителства и администрации. Във все повече страни обаче вече се забелязва, че финансовите нужди на партии, властовите интереси на политици, ориентацията на печалбата на концерни и подкупността на водещи профсъюзни членове по опасен начин се сливат в едно цяло. България е една от тези страни. Същевременно корупцията се превръща в един от най-важните принципи на функциониране на глобализираната икономика. Тя помага на организираната престъпност по пътя й нагоре. Прилагането на сила рано или късно става излишно. Може би поради постижимата чрез корупцията безшумна ефективност забравяме, че икономическата престъпност в национален и световен план е основна опасност, която става все по-голяма.

Анализаторът от ОЛАФ Волфганг Хецер казва по този въпрос: „Някои хора настойчиво се питат дали икономическата престъпност вече не е специална част от онази «анархистична икономика, стремяща се към максимална печалба», която облагодетелства спекулантите, възпрепятства дългосрочните инвестиции и прави невъзможен трайния икономически успех3. В европейското правно пространство едва ли има призната дефиниция за корумпирано поведение. Проблемът е в това, че невинаги традиционни, различни за всеки език наименования и понятия съвпадат. Така например в договорите и документите на ЕС английското понятие за корупция (corruption) е преведено на немски език като подкуп (Bestechung), макар че английското bribery (подкуп) в никой случай не съдържа всички аспекти на феномена корупция. Корупция означава подкуп, патронаж, непотизъм4, злоупотреба с обществена собственост и незаконно финансиране на партии или предизборни кампании“.

И така, положението вече е доста сложно, защото от много време насам не става дума само за „класическите“ престъпления на корупция при държавните служители, а — с тенденция към засилване — за неправомерни действия в частно-икономическия сектор.

(обратно)

В търсене на причините за злото

По мое мнение два фактора играят съществена роля за настоящата ситуация в България и те имат нещо общо с миналото, на което ще се спра в детайли нататък в изложението. Наясно съм, че в България има много добри автори и журналисти, които са се занимавали с тези въпроси подробно. По-подробно, отколкото аз съм в състояние да го направя. Но дори с риск да се повторя с тях, аз все пак ще се спра на някои факти. Имам чувството, че те някак остават неизказани, че са забравени или отдавна са се превърнали в част от всекидневието и вече не правят впечатление на никого.

По време на комунистическия режим различните полицейски и разузнавателни служби в България изграждат мрежа от над 250 000 агенти и събират документи за над 450 000 души (материал, подходящ за изнудване). Комунистическата диктатура подобно на всички диктатури оставя дълбоки следи в манталитета и културата на хората. „Контролът беше почти безупречен, що се отнасяше до враговете на държавата, на народа и на класата. Почти никой от преследваните не успяваше да се спаси от хватката на своите преследвачи. Броят на праведниците ставаше все по-малък. Репресивните органи се струваха вездесъщи на вярното на режима мнозинство. Милиони услужливи помагачи се занимаваха с това, да държат под око останалата част от народа“5.

Към това се прибавя още един решаващ фактор. В началото на промените, в годините 1989–1990, според различни оценки в чужбина са изнесени между четири и девет милиарда долара. През този период България е не само „безправова“, а на практика и банкрутирала държава — и старата номенклатура смело използва удобния случай безскрупулно да се обогати, докато хората буквално гладуват. В проучването си от началото на декември 2007 г. Центърът за изследване на демокрацията стига до следното заключение в доклада си „Организираната престъпност в България. Пазари и тенденции“: „По време на процеса на трансформация на тоталитарната държава България се числи към страните, засегнати най-тежко от организираната престъпност“6. Почти със сигурност може да се твърди, че представителите на по-високите и средните етажи на комунистическата власт съвместно със светкавично и по криминален начин издигналите се в последното десетилетие успяха да си създадат своя стабилна и ясно изразена каста. Руският писател Аркадий Ваксберг описва още през 1991 г. ситуацията в Съветския съюз, която огледално се повтаря и в България с възникването на концерни като „Мултигруп“, „Орион“ или „Трон“. „Предвид възможната конфискация или преразпределяне на партийното имущество касата на КПСС залиняваше все повече, докато — и това е още по-учудващо — държавната собственост беше приватизирана по загадъчен начин и се превърна в основен капитал за различни банки, съюзи, акционерни дружества, джойнт-венчъри и други стопански новообразувания. Начело стояха, естествено, «свои» хора. Секретари на областни и градски партийни комитети, бивши председатели на изпълнителни комитети, техни заместници и асистенти — накратко, хората от ръководния елит изведнъж станаха председатели и заместник-председатели на всички възможни фирми. Партийните апаратчици поеха ролята на мениджъри“7.

Този принцип важи за почти всички страни от Източния блок, а тук, в България, има особена тежест. Българският писател Илия Троянов — един от малкото, които наричат нещата със собствените им имена — пише в своята прекрасна книга „Кучешки времена“: „Тази прослойка от бивши облагодетелствани, дали офицери от Държавна сигурност, директори на предприятия или партийни секретари, държи икономиката и политическия живот като заложници“8.

По-нататъшното развитие на нещата е добре известно. През 1990 г. се правят първите промени в конституцията на страната, а след дългогодишно прекъсване се провеждат свободни и демократични избори. На тях наследницата на Българската комунистическа партия, която набързо е преименувана на Българска социалистическа партия (БСП), печели най-много гласове. От това преразпределяне на силите извличат изгода — както и в миналото — представителите на сивата икономика. Но и не само те. Социално изпаднали бивши военни се присъединяват към новите структури в ролята на професионални убийци. Млади, амбициозни и интелигентни мениджъри в областта на икономиката също са на тяхно разположение. „Дори висши служители, генерали, ръководители на големи комбинати, полицейски служители в периода на приватизацията избират съдружието с организираната престъпност“9.

Толкова е просто, мисля си, в една система, в която политиката владее правораздаването, а оттам и правосъдието, е ясно, че номенклатурата няма да толерира никакви чужди елементи. Естествено, няма да жертва и никого от своите, когато законът го изисква, а само тогава, когато разпределението на политическите сили в даден момент го налага. Разбира се, и в миналото, и сега има личности, заемащи важни постове в политическия апарат и в съдебната система, които от благоприличие, от чувство за достойнство и за дълг се борят срещу тази мафиотска номенклатура. За съжаление обаче, без значителен успех.

По време на проучванията ми за настоящата книга се срещнах например с много прокурори и полицейски служители, които, въпреки че се бореха с мафията, много добре съзнаваха, че нямат никакви шансове в тази борба за законност и справедливост. Те бяха наясно и какви последици може да имат действията им за тях самите и за техните близки.

Явно е вярно: в България се усеща полъхът на сицилианската мафиотска култура. Това се дължи може би и на високото професионално равнище на групировките на организираната престъпност. В повечето случаи на Балканския полуостров става дума за „обиграни и сложни многонационални мрежи“10 по подобие на международните концерни, чиято вътрешна организация се отличава с „подвижна и гъвкава структура“11 и ги прави изключително приспособими за разлика от тромавата закостеняла система за наказателно преследване.

Някои организации, израснали в сянката на войните на Балканите, разполагат днес със защитен капитал от стотици милиони евро и успяват както технически (не на последно място и чрез шпионски методи), така и юридически (с помощта на адвокати, инвестиционни и данъчни консултанти) все по-често да се измъкват от следствието. Обет за мълчание действа в тези групировки и предпазва действащите лица от неволно изтичане на информация. В обратната посока — целенасочената инфилтрация в силите за сигурност не служи само за саботиране на разследванията вътре в апарата, а и за да осигурява постоянно изтичане на информация в посока към организираната престъпност. Германските сили за сигурност изчисляват размера на това изтичане на информация на почти сто процента. Смята се, че в България (както и в други балкански държави) доказано съществува връзка между структурите на организираната престъпност, бившите военни или следствени служби (понастоящем борчески организации) и официалния апарат за сигурност. Пълното припокриване между държавни функционери и действащи лица от организираната престъпност, което може да се срещне на Балканите, в никакъв случай не е просто съвпадение, а израз на систематично провежданото „превземане на държавата“. И в този процес апаратите за сигурност играят решаваща роля. В този сектор — както и в другите сфери на държавата и обществото — са оцелели групи, държали лостовете на властта отчасти още по времето на еднопартийната система. По този повод в доклада „Партньори в престъпността. Рисковете от симбиозата между сектора за сигурност и организираната престъпност в Югоизточна Европа“ на Центъра за изследване на демокрацията в София се казва: „… самият генезис на сектора за сигурност в новите държавни образувания има криминален произход — контрабандата на оръжие с помощта на републикански филиали на югославските служби за сигурност, офицери и структури на армиите и босове на криминални групировки придобива статут на патриотична и общественополезна дейност в рамките на националноосвободителната борба“12.

Факт е, че полицейският апарат — и най-вече ненаситното чудовище, наречено тайни служби — не са подложени на действителен парламентарен или правен контрол. В продължение на години те водят собствен живот извън рамките на закона и техен приоритет е поддържането на режима на властта. Така се стига до създаването на една криминапизирана държава, чиито институции едва ли не са тласкани към престъпността от властимащите.

Значителна част от този престъпен сценарий е следствие от факта, че в началото на 90-те години около 17 000 служители на полицията и на службите за сигурност са уволнени по идеологически причини. Мнозина от тях застават начело на новите престъпни мрежи. Същевременно много представители на изпълнителната власт от висшия и средния ешелон заради лична изгода или под натиск също стават криминални субекти, стимулират и подкрепят организираната престъпност и работят съвместно с нея. Слабостта на държавата и особено на службите за сигурност и на юридическата система допуска възникването на частни охранителни фирми, които, от своя страна, също са криминални структури, занимаващи се с рекет и събиращи с престъпни методи дългове за своите поръчители. По-късно подобни тесни контакти с организираната престъпност поддържат и много от банките.

Развитието на престъпността получава нов тласък по време на войната в Югославия. През 1992 г. България подкрепя наложеното от САЩ и НАТО ембарго, вследствие от което контрабандата — от петрол до оръжия — процъфтява. Създава се възможност за образуване на нови криминални мрежи, особено активни в трафика на наркотици. По това време възникват големи криминални организации, които поемат контрола над черния пазар, кражбата на автомобили, проституцията, фалшифицирането на пари и нелегалния хазарт. Не след дълго те се превръщат в „предприятия от легалната сфера“ — например охранителни или застрахователни фирми.

От това време датират и съществуващите до днес тесни връзки между сръбски топгангстери, като тези от Земунския клан, и български криминални мрежи. Насилственото събиране на пари срещу охрана се превръща в бъдеща доходоносна търговска дейност, носеща в България милиони печалба. Средата на деветдесетте години се смята за златната ера на класическата организирана престъпност, наречена също и „периода на застраховките“ заради разцвета на двете групировки ВИС и СИК. Защото докато класическите рекетьори от време на време все пак имат проблеми с властите, по-умните от тях разбират, че има по-добър метод — застраховането. И така, гангстерите вече „застраховат“ своите стари клиенти по метода: „Ти си застрахован при нас и вече няма нужда да плащаш рекет. Ако не искаш, ще имаш проблеми!“.

В публичното пространство изкристализират две формирования, които не след дълго започват да завземат първите страници на вестниците: ВИС–1 (Вярност, Инвестиции, Сигурност) и по-късно като конкуренция криминалната фирма СИК (София Иншурънс Къмпани). След смяната на правителството през 1997 г. мощните структури на мафията се изправят пред предизвикателството да завладяват нови терени на дейност. Тогавашният министър на вътрешните работи Богомил Бонев настоява да се отнеме правото на дейност на застрахователните дружества, тъй като повечето от тях се занимават с изнудване срещу охрана. А един от най-висшите полицаи в държавата настоява за „безпощадни мерки“ срещу охранителните фирми, тъй като те били плевелът, който ще задуши частната икономика13. Намира се и повод, тъй като всички застрахователни компании трябва да имат лиценз за упражняване на дейността си. И така са отказани лицензите на известни фирми като ВИС–1, СИК, „Планета Иншурънс“ (свързана с ВИС–2), „Зора Иншурънс“, „Корона Иншурънс“, на свързаните с „Мултигруп“ „София Иншурънс“ и „София-Лайф“, също както и на „Аполо&Болкан“ и други, оглавявани от бивши служители на разузнаването. Протестите са големи и правителството сключва споразумение със съмнителните фирми. То ще легализира „сивата им дейност“, при условие че те се откажат от криминалната си деяния. И като допълнителен подарък от държавата: не ги закачат нито данъчните власти, нито полицейските служби, нито прокуратурата. Не след дълго започва да се оформя един нов тип престъпни мрежи, чиито членове предлагат различни услуги: банкови кредити, автомобилен и воден транспорт, митнически и данъчни услуги и охрана. Раздържавяването, от своя страна, предлага особено апетитни възможности да се перат пари и (или) натрупаният по криминален начин капитал да се вложи в приватизирането на държавните предприятия.

„Парите не миришат“, казал някога римският император Веспасиан на своя син Тит, когато преди две хиляди години обложил с данък римските клоаки. Тази реплика илюстрира ясно едно неоспоримо качество на парите. Стойността им не зависи от начина на придобиването им.

В подкрепа на тези думи е много интересен разказът на една бивша мутра (вече покойник, за съжаление), т.е. на един истински стопроцентов гангстер, който междувременно изоставя анаболите, облича елегантен костюм и става „сериозен“ бизнесмен. И, както ми разказа, успява да напише няколко книги за мафията.

Срещнах се с него е в един малък ресторант в София. Георги, настоя да го наричам така, едва ли имаше 35 години. Проведохме дълъг разговор, в течение на който той ми съобщи и фамилното си име — Стоев. Даде ми и две от книгите си, които бил написал за престъпните концерни СИК и ВИС–2.

„По времето на комунизма ние бяхме герои, но след рухването му се изправихме на ръба на пропастта“, разказа ми той. „Единственото, което имахме, беше физическата ни сила. Предлагахме на фирмите нашата «закрила». И след първите милиони повярвахме, че можем да си позволим всичко, решихме, че сме безсмъртни“. Аз се поинтересувах каква роля са играели разузнавателните служби. „За нас сътрудниците на разузнаването бяха идеолози. Те ни ръководеха и ни казваха: «Дървото има нужда от гора»“. А на въпроса, защо никога не са го арестували или пък защо вече не е убит, както много от приятелите му, Стоев ми отговори: „Защото съм дал пари да ме оставят на мира. Размерът на сумата за полицията, прокурорите или съдиите и до днес зависи от това, какво трябва да направят за нас. Въпрос на цена“.

Важно било според убежденията на събеседника ми да се поддържа страхът: „Хората трябва да знаят, че още ни има“. Георги, както между другото и много от неговите бивши съучастници, беше разбрал, че „нашите хора, които сега се занимават с петрол и газ, имат много по-голям успех от онези с друг бизнес, защото в зависимост от настроението и политическата конюнктура може да си имат проблеми с полицията“.

Не можех да не го попитам дали се страхува за живота си. Все пак разполага с вътрешна информация, която в последно време разгласява все по-открито. „Не“, каза той тогава, през пролетта на 2007 г. И имаше вид на доста безгрижен и сигурен човек, сякаш беше недосегаем.

Една година по-късно, в началото на април 2008 г, беше застрелян насред София. Убийците са били толкова сигурни в себе си, че дори не са скрили лицата си. Малко преди смъртта си Георги Стоев беше заявил, че ще направи изявления срещу босове от българската мафия и вече твърдеше, че животът му е в опасност.

За да не се отклоня от посоката и целта на моето разследване, тъй като факти, слухове, подозрения и лични предположения често препречват пътя ми към целта, първо ще се опитам да представя някои общоизвестни положения, да представя, така да се каже, външната обвивка на проблема.

Две години преди приемането на България в ЕС, през 2005 г., т.е. едва 15 години след промяната, бе публикувано проучване със заглавие „Организираната престъпност в източноевропейската икономика“.

Според него ръководните центрове на мафията в България продължават да се занимават със своите тъмни сделки. „Общата стойност на приватизираните досега в България държавни предприятия възлиза на сумата от тридесет милиарда щатски долара, от които обаче само три милиарда са влезли в държавната хазна. Остатъкът е «изчезнал»“, пише политологът проф. Щефан Апелиус14.

През този период имаше и измамени бизнесмени. Атанас Тилев навремето бе един от най-известните предприемачи в България, докато с помощта на корумпирани политици и на престъпни структури имуществото му не бе ограбено, а той — докаран до състояние да се страхува за живота си и за живота на семейството си. „Изглежда, че българите не искат изобщо да станат част от европейското семейство. Ние винаги сме се опитвали сами да си печем сладкиша и сами да си го ядем и в резултат на това си спечелихме репутацията на крадци, лъжци, убийци и шарлатани“15.

На 1 януари 2007 г. България стана пълноправен член на Европейския съюз — сред стопанския елит (и сред зависимите от него политици) отново започна треската за злато, защото през последните години измамите и лъжите се бяха превърнали в основа на политическата култура. Стотици поръчкови убийства, пране на пари, обири от всякакъв вид — всичко остана без каквито и да било наказателни последствия. А вероятността тази тенденция да се запази и за в бъдеще е много голяма. Защото най-могъщите личности от подземния свят днес са едни от най-богатите хора в България. Те са собственици на хотели, на недвижими имоти, на застрахователни компании, на банки, на големи предприятия. Вече не са принудени да убиват, повечето от сделките си правят, без да използват насилие. Но все пак трябва да се има предвид, че който не може да бъде отстранен или спечелен с корупция, изнудване или политически натиск, ще бъде ликвидиран от някой наемен убиец.

Правосъдната система в България не действа, за правова държава все още не може да се говори. От една страна, защото няма такава традиция, от друга, защото върху правосъдието тегне наследството на комунистическото минало. А тогава законите и правораздаването са се използвали главно за защита на властимащите. И до днес преобладаващата настройка е такава. Твърде често съдии, прокурори, нотариуси и дори адвокати са в ръцете на политици, които ги купуват или изнудват с досиета от бившата Държавна сигурност.

И по някакъв странен начин скандалният факт, че купуването на гласове в България се е превърнало в нещо като практика (поне в онази част от страната, където думата има Движението за права и свободи), на никого вече не прави впечатление. Ръководителят на ДПС Ахмед Доган — политик с изключително съмнителна репутация, след втория тур на общинските избори през есента на 2007 г. заяви най-спокойно, че купуването на гласове е европейски феномен и част от европейската демократична практика. Според съобщения в печата и съответни анализи от страна на различни движения за гражданска инициатива търговията с гласове при двата тура на 28 октомври и 4 ноември 2007 г. е била по-засилена от когато и да било преди това. А Крайната оценка на организация Гражданска инициатива за свободни и демократични избори (ГИСДИ) е, че изборните измами се дължат отчасти и на факта, че на тези общински избори местни бизнесмени са се опитвали да спечелят политическо влияние, като самите те са се кандидатирали за кметове и общински съветници или са вкарали в играта свои доверени лица. „При това вниманието им, между другото, е насочено към разпределянето на онези пари, които в следващите години ще се налеят в общините от структурните фондове на Европейския съюз“16.

Във връзка с общинските избори на 28 октомври и 4 ноември 2007 г. бяха подадени общо 179 сигнала за купуване на гласове. В отговор на това прокуратурата започна едва 13 досъдебни производства. Най-масово купуване на гласове е имало в градовете Перник, Варна, Стара Загора и Берковица. Покрай тази потресаваща статистика, на факта, че 400 кандидати за кметове са били сътрудници на Държавна сигурност, някак не бе отделено нужното внимание17.

Тук е мястото да се отбележи, че в България има общини, които могат да се нарекат „частни градове“. Тук властват само законите на парите. Свободни избори, независими общински съветници, демократачен печат — това са все непознати понятия. Тези градове са притежание на кметовете, които работят в тесен контакт с инвеститори. Бизнесмен, който не спада към кръга на властимащите, няма никакъв шанс да спечели даден проект, независимо колко добри са идеите му. Правец, родното място на комунистическия партиен ръководител Тодор Живков, според някои е една от тези призрачни общини. Тук по думите на местните бизнесмени, които са подложени на масиран натиск, всъщност командва един-единствен човек — Валентин Златев, шеф на българската дъщерна фирма на руския петролен гигант „Лукойл“. Той има планове да изгради голф игрище и развлекателен комплекс, като инвестира сумата от 36 милиона евро.

(обратно)

Една обикновена българска кариера

Спомних си последното си посещение в луксозния хотел „Кемпински Зографски“ в София през есента на 2007 г. Имах покана от един софийски адвокат, който искаше да ми покаже как и къде определени личности (освен редовните богати гости на хотела, които можеха да си го позволят) празнуват сключването на своите легални и често недотам легални сделки. Не че бях много учуден. И все пак онова, което видях, остана задълго запечатано в съзнанието ми — спиращите пред входа черни луксозни лимузини и скъпи джипове, и дебеловратите мъже с обръснати почти до голо глави, и черни костюми, които се навъртаха около тях. Колко хубаво, помислих си, че тук клишето съвпада с реалността. Отделен асансьор ни заведе горе, на последния етаж, в изискания ресторант „Панорама“. Пред входа на ресторанта телохранителите се набиваха на очи. На големите кръгли маси с бели покривки и разкошни аранжировки от цветя се хранеха техните подопечни — онези мъже, които спадаха към т.нар. силни на деня. На една маса отсреща възрастен господин тъкмо караше келнера да му запали пура. Сервитьорът го направи и след като с отривисти движения две минути я размахва във въздуха, я подаде на госта, който милостиво я пое. Гротескно зрелище!

Отидох в „Кемпински“ между другото и защото бях чул, че тук понякога се храни кметът на София и може би бъдещ министър-председател Бойко Борисов. Някой ми беше казал, че през пролетта на 2007 г. той дори бил забелязан в компанията на известен бос от престъпния свят. За съжаление, не го видях. Затова пък можех да наблюдавам нещо друго, което ми предостави не по-малко материал за размисъл.

Вдясно, до прозорците с приказно красив изглед към София, имаше самостоятелна маса, отделена от другите с дървен (може да е бил и пластмасов — не личеше добре) параван. Само много едър човек можеше да надникне зад него и да види първо един най-обикновен телевизор на стойка. За такъв луксозен ресторант това беше по-скоро необикновен аксесоар. И фикусът с човешки бой, чиито листа бяха малко поувехнали по краищата, сякаш също не беше на мястото си. На масата с бяла покривка и скромна цветна украса в средата седеше наглед около 45-годишен мъж. До него се гушеше съвсем млада чернокоса дама. От време на време келнерът се шмугваше в това интересно сепаре и сервираше безбожно скъпо шампанско и хайвер. Мъжът буквално се беше пльоснал на широкия стол и гледаше някакъв филм по телевизията, докато се тъпчеше с храната. В това време дамата отегчено се оглеждаше наоколо, като че ли си търсеше събеседник.

Попитах моя съсед по маса кой е този човек. До момента той разговаряше с мен съвсем нормално, но изведнъж притихна, посъветва ме да не гледам толкова явно натам и каза: „Това е Вълкът. Един от най-богатите хора в България“. И после ми поясни, че зад този прякор се крие лицето Румен Гайтански, който до неотдавна контролирал цялостното извозване на боклука на София чрез своите фирми за почистване и съответно за извозване на отпадъци („Волф 96“ и „Дитц“ АД). И след малко сподели още по-тихо, та едва го чух, че той самият „по здравословни причини“ никога не би седнал на тази маса, защото в миналото много от хората, които са седели на нея, са били убити.

Върнах се в моя скромен хотел в центъра на града и реших да проверя в интернет дали ще намеря нещо за въпросната фирма „Волф“. В английското издание на енциклопедия „Уикипедия“ попаднах на информация, която твърдеше, че след смъртта на Георги Илиев на 26 август 2005 г. начело на ВИС–2 застава Румен „Волф“ Гайтански. После се натъкнах на съобщение от 2004 г. По това време вестниците са се занимавали с Гайтански, защото комисия на градската управа е разкритикувала остро начина му на работа. Концесията за събирането на боклука, за която отговарял той, била спечелена по корупционен начин. Затова спорните договори трябвало да бъдат подновени. Според общинската комисия цените за извозването на боклука, които гражданите трябвало да плащат, били прекалено високи за ниското качество на услугата. „По данни на съсобственика на двете засегнати фирми обаче при тези финансови условия е много трудно да се извършва изискваната от двете фирми работа и поради това се налага градската управа да им отпусне допълнително 20 милиона лева“18.

И през 2006 г. името на Вълка се среща по страниците на вестниците: „Собственикът на фирмите, които отговарят за извозването на боклука на София, Румен Гайтански — Вълка, възнамерява да разруши най-популярния плувен комплекс «Мария Луиза»“19. Имал намерението да построи аквапарк със спа център и различни плувни басейни.

Ето защо попитах един български висш офицер от полицията дали не може да ми разкаже повече за Румен Гайтански. „В София той е известна личност. Това, което ще споделя, е оперативна информация. Гайтански продаде фирмите си за много милиони евро. И в момента борави с напълно легални средства, тъй като се е сдобил с тях посредством законна продажба. Но аз съм убеден, че фирмата купувач също е негова“. Доказателства за тези твърдения, за съжаление, източникът ми не можа, или не пожела, да ми даде. Но аз трябваше да проверя информацията. Румен Гайтански, научих по-късно в немското посолство, до 1988 г. е бил шофьор на Ангел Стойчев, тогава началник на VIII районно управление в София. След това отишъл в Германия, запознал се с богата вдовица, чийто починал съпруг се занимавал с извозване на боклук. Оженил се за нея и по този начин получил първите коли за извозване на смет, с които след завръщането си в България започнал дейността си и спечелил първите милиони. Но тогава в България все още нямало голям интерес към този бизнес. Единственият, който твърдял, че това е златна мина, бил Иво Карамански. Днес само един разкошен надгробен паметник на Централните софийски гробища напомня за някогашния некоронован крал на българската мафия. Той е застрелян с два куршума в главата на 20 декември 1998 г.

Румен Гайтански — Вълка. Между легендата и истината

Журналистката Кристи Петрова пише във в. „Политика“: „Напълно неочаквано той замина тогава за Германия и се върна едва през 1991 г. Носят се слухове, че е отпътувал с тайна мисия на Първо главно управление на Държавна сигурност“20. Тези слухове останаха непотвърдени, но и никой не ги опроверга.

Исках да разбера дали според бившия следовател от Национална дирекция „Антимафия“ Румен Гайтански е спечелил милионите си по легален или по-скоро по престъпен начин. Висшият офицер от полицията каза: „В службата се занимахме с Гайтански малко по-подробно и се оказа, че всеки месец той краде по два милиона от почистването на града. Отчитал е фиктивни услуги, например, че колите му всеки ден изпразвали контейнерите за отпадъци, докато са го правели само веднъж седмично, или че колите по седем пъти на ден са разчиствали снега. По този начин е могъл месечно да си присвоява от хазната на града по един и половина до два милиона евро. Можеш да го умножиш по времето, през което се е занимавал с почистването на столицата. После предвидливо се оттегли на заден план и продаде фирмата си“.

Да приемем, че това, което научих, е вярно. Но нали подобни действия са възможни всъщност само ако въпросният Гайтански е подкупвал някого в градската управа, попитах аз. „Ами по друг начин не става. Когато контролът не е на мястото си или изобщо липсва, значи са замесени хора, които могат да взимат решения“. Изглежда обаче, че до момента от Румен Гайтански — Вълка, не е потърсена каквато и да била отговорност, иначе нямаше така демонстративно да се радва на сладък живот. Това е една съвсем обикновена българска кариера.

(обратно)

София — машина за пари

За умни, но и служещи си с престъпни средства бизнесмени не само държавата, но и общините в България предлагат безкрайни възможности за правене на пари. Да вземем София. Западни служби за сигурност изчисляват, че дневно тук по престъпен начин се печелят по 5 милиона лева. Всеки ден! Пет милиона лева! Не е чудно тогава, че и директорът на общинското предприятие „Топлофикация-София“ Валентин Димитров успя да присвои доста пари. С фиктивни сделки той нанесе щети на „Топлофикация“, т.е. на данъкоплатеца, в размер на няколко милиона евро. Установено е със сигурност, че в български и чужди банки на негово име има 10 милиона евро. В банков сейф са намерени в пликове 1 250 000 евро, негова собственост. Ако се вярва на данните от прокуратурата, на един от пликовете е написано името на виден бивш общински съветник от София.

През пролетта на 2007 г. двете следователки по делото срещу Валентин Димитров бяха отстранени. Били саботирали разследването срещу обвиняемия. И то като многократно водили разговори по телефона със собственика на фирма „Фронтиер“ Красимир Георгиев. Предприятието инвестира в големи строителни проекти в български курорти, а за строителството на ваканционни жилища в ски курорта Банско Красимир Георгиев е партньор с директора на „Топлофикация“. Името на фирма „Фронтиер“ често се появява при сделките заедно с „Топлофикация“ и освен това същата фирма превежда на Димитров 500 000 евро като комисиона за посредничеството му при възлагане на поръчки. „Фронтиер“ участва и в предприятия от енергийния бранш, представлява западни оръжейни фирми, които участват в модернизацията на българската армия. При това става дума за поръчки в размер на 500 милиона евро.

Дотук всичко е наред. Тогава обаче Ангел Александров, шеф на Националната следствена служба, поиска отстраняването на следователя Татяна Шарланджиева, която тогава работи по делото. Тъй като във връзка с разследването телефонът на Красимир Георгиев е бил подслушван, се установи, че шефът на фирма „Фронтиер“ е съдружник във фирма, в която участва и майката на следователката. Приписваха му се и тесни контакти с министъра на икономиката. По този повод една от малкото смели журналистки — Бети Ганева, главен редактор на единствения икономически вестник на български и немски език за Югоизточна Европа „Виртшафтсблат“ — написа: „Може би всички щяхме да аплодираме Ангел Александров, ако ден по-късно следовател Шарланджиева не беше дала пресконференция, на която направи скандални разкрития“. Шарланджиева заяви, че под натиска на директора на Националната следствена служба е трябвало да подаде оставка. Освен това Александров бил използвал нейна бивша колежка от следствената служба, за да събере компрометиращ материал за директора на държавния тютюнев концерн „Булгартабак“ Христо Лачев. Имаше и още. Той изискал от Корнелия Нинова в качеството й на заместник-министър на Министерството на икономиката и енергетиката да настоява пред отговарящия за държавния резерв междуведомствен съвет за деблокирането на големи количества пшеница. Отделно трябвало да накара комисията по хазарта да издаде лиценз за внос на игрални автомати на една определена фирма, въпреки че според заместник-министър Нинова тази фирма не е могла да представи доказателства за произхода на финансовите си средства. В случая с фирмата, която е кандидатствала за лиценза, ставало дума за лице, което работело в Министерството на околната среда и било тясно свързано с партията на Ахмед Доган. Заместник-министърът заяви, че това са фактите, но че тя не се е поддала на натиска, защото не била готова да участва в пълненето на черни каси. Сподели още, че в колата си била намерила бележка с предупреждението: „Който не иска да чуе, ще трябва да усети!“. По този въпрос Бети Ганева написа: „По-късно се установи, че точно в неговата (на Ангел Александров — бел.ред.) служба има следователи, които предават поверителна информация на лица, които са обект на разследване. Вместо да контролира подчинените си и съответно да ги санкционира, директорът на Националната следствена служба, ако се съди по появилите се в последно време информации, се е посветил на отговорната задача да пази икономическите интереси на своите приятели“.

Колко преплетено е всичко, стана ясно и от факта, че министърът на икономиката и енергетиката Румен Овчаров е бил в тесни контакти с фирма „Фронтиер“. И така, нападнатият Ангел Александров, от своя страна, отвърна на удара. Това били лъжи и той имал снимки „от много интересни срещи“ в курорта Боровец, които обаче не искал да покаже на журналистите. Директорът на „Булгартабак“ Лачев пък обвини Ангел Александров, че той заедно със заместник-министъра на държавната политика при бедствия и аварии е искал от него да му предава месечно 150 000 лева от оборота на предприятието. Стигна се дотам, че през пролетта на 2007 г. шефът на следствието обвини министъра на икономиката в опити да се саботират следствените действия срещу бизнесмена Красимир Георгиев.

На 5 май министър-председателят освободи заместник-министъра на икономиката Корнелия Нинова (БСП) и заместник-министъра на държавната политика при бедствия и аварии Делян Пеевски (ДПС) от постовете им. Министърът на икономиката и енергетиката Румен Овчаров и шефът на Националната следствена служба Ангел Александров излязоха в неплатен отпуск. На 9 май главният прокурор Борис Велчев съобщи, че Върховната касационна прокуратура ще назначи проверка на всички участници в скандала, избухнал по повод на бившия директор на „Топлофикация“ Валентин Димитров.

На пресконференция на 31 май главният прокурор Борис Велчев обяви резултатите от разследването. За твърденията на шефа на следствието Ангел Александров, че Румен Овчаров е „собственик на държавата“ и че физически е заплашвал Александров, не били намерени доказателства. Не можело да се докаже и че директорът на Националната следствена служба е изнудвал директора на „Булгартабак“ за 150 000 лева месечно и че е заплашвал заместник-министъра на икономиката Корнелия Нинова. Действително Ангел Александров се бил застъпвал в Министерството на икономиката за определени фирми от областта на хазарта, но без да търси лично облагодетелстване и поради това не подлежал на наказание. Срещу министъра на икономиката и енергетиката и шефа на Националната следствена служба щели да бъдат повдигнати обвинения за престъпления против правосъдието. Двамата били водили многократно разговори на четири очи, на които били обменяли поверителна информация за строго секретни материали относно наказателното дело срещу Валентин Димитров.

Заместник-министърът на държавната политика при бедствия и аварии Делян Пеевски пък беше обвинен от прокуратурата в злоупотреба със служебното си положение — бил използвал поста си за лично обогатяване. Упражнил бил и натиск върху директора на „Булгартабак“ Христо Лачев, за да сключва договори с определени фирми и да прави конкретни назначения.

Заместник-министър Корнелия Нинова и уволненият следовател от Националната следствена служба Татяна Шарланджиева бяха обвинени във възпрепятстване на наказателното преследване срещу собственика на фирма „Фронтиер“ Красимир Георгиев. А именно чрез Георгиев Валентин Димитров бил реализирал много схеми за измама в „Топлофикация“.

Във връзка със случая с „Топлофикация — София“ шефът на фирма „Фронтиер“ Красимир Георгиев беше обвинен в измама и укриване на данъци. Адвокатът му обаче връчи на прокурора болничен лист, че заради отдавна запланувана операция на крака Георгиев е в болница в Швейцария и след възстановяването си ще се яви през юни в прокуратурата.

На 21 май 2007 г. бившият директор на „Топлофикация“ беше освободен от следствения арест срещу гаранция от 20 000 лева! Наказателният процес срещу него продължава вече почти година, а кой знае защо, въпреки недвусмислените доказателства под формата на милиони в банкови сметки и сейфове, краят му още не се вижда. Димитров беше обвинен в измама и присвояване в размер на милиони, както и в укриване на данъци. В края на май в. „Стандарт“ излезе със следното гротескно заглавие: „Скандалът по най-високите етажи на властта завърши с хепи енд“.

А какво се случи после? Нищо! Александров и Овчаров подадоха оставки и без да се стесняват, продължиха да се подвизават на политическата сцена: Александров като член на Висшия съдебен съвет21 (който всъщност би трябвало да го подведе под отговорност), а Овчаров, който все още е шеф на БСП в София, беше избран за председател на финансовата комисия в парламента! И най-лошото е, че никой не е наясно с точните причини за техните оставки. Никой вече не може да различи какво в обвиненията е дезинформация и какво доказуеми факти.

Само от тези няколко случая става ясно, колко преплетени и едва ли не цинично естествени са връзките между икономическите, политическите и престъпните структури в България. Това дава основание на осведомени политически анализатори да твърдят: „От скандала около процеса срещу бившия директор на «Топлофикация-София» се разкриха огромни корупционни схеми на най-високо институционално равнище. Много обезпокоително е, че висши представители на изпълнителната власт и на правосъдието взаимно си отправят такива тежки обвинения“22.

(обратно)

Бойко Борисов — поредната голяма надежда

В България политик, който си създаде име на пазител на закона и реда, на борец срещу корупцията и мафията, по разбираеми причини се радва на огромна популярност. Жалко за вярващите, защото такива хора, едва-що влезли във властта, забравят всичко, което преди това са обещавали. Само преди няколко години такъв носител на надежда, от когото народът очакваше промяна и установяването на правова държава, беше Симеон Сакскобургготски, а сега за българите, а и за европейските правителства, такава личност е кметът на София Бойко Борисов.

Без съмнение той е моралният супермен на българската политика. Дължи своето главозамайващо бързо издигане на борбата с политическата конюнктура, с корупцията и с мафията. С подобна политическа стратегия бившият цар Симеон II успя да стане министър-председател на България през 2001 г. Но се появи нова звезда — Бойко Борисов. Понастоящем кмет на София и вероятен (много неща говорят в полза на това твърдение) бъдещ премиер на страната.

За пръв път обърнах внимание на това име, когато един висш служител от ОЛАФ (Европейска служба за борба с измамите) ми разказа за впечатленията си от България през 2007 г. и бегло спомена, че за него Бойко Борисов бил нещо като политически Ал Капоне. Не пожела да каже нищо повече, нито да обясни какво точно разбира под това определение. Както обаче се говори, директорът на ОЛАФ, напротив, много ценял софийския кмет. Малко по-късно мой информатор ми разказа, че в изискания хотел „Кемпински“, в ресторанта на последния етаж, видял Борисов в компанията на една от водещите фигури на подземния свят — Младен Михалев — Маджо, който всъщност не бивало да се появява в България, защото бил заплашен от арест.

Ето какво научих от първата си проверка около личността на Бойко Борисов. Роден е на 13 юни 1959 г. в Банкя. Кандидатства в Академията на Министерството на вътрешните работи в Симеоново, специалност „Държавна сигурност“, но е пренасочен и учи „Противопожарна охрана“. Става началник-взвод на пожарната в София. От 1985 до 1990 г. преподава във Висшия институт за подготовка на офицери и научноизследователска дейност. През 1990 г. напуска системата на вътрешното министерство и (може би поради липса на алтернативи) става бизнесмен. А какви възможности има по онова време за бизнес? Охранителна фирма. На 13 септември 1991 г. Борисов основава фирма „ИПОН 1“ ООД, една година по-късно „ИПОН 2“ ООД и след това „ИПОН — Агенция за сигурност и охрана“ ООД. Явно охранителните фирми наистина са били златни мини през онези размирни години. Днес се смята, че софийският кмет е сред най-богатите хора в България. Твърди се, че от началото до средата на 90-те години е създал и поддържал контакти със съмнителни личности и фирми, за които има подозрения, че са натрупали състоянието си чрез изнудване и други незаконни дейности.

Според документ, най-вероятно излязъл от Министерството на вътрешните работи, дори веднъж се водило разследване срещу „ИПОН“ във връзка с убийство, извършено през декември 1994 г. Убитият е имал дългове и на „ИПОН“ било възложено да събере парите. От същия документ става ясно още, че от касата на „ИПОН“ са били откраднати 500 000 лева и дръзкият крадец и приятелката му малко след това били намерени убити. Обстоятелствата около убийствата не са изяснени. Но това са само слухове… Случаят няма юридически последствия и до подвеждане под отговорност на служители от „ИПОН“ не се стига.

Несъмнено повратният момент за Бойко Борисов идва, когато той и неговата охранителна фирма получават правото да охраняват бившия комунистически лидер Тодор Живков и семейството му. Възможностите за създаване на многобройни контакти във всички области на политиката, тайните служби и икономиката се увеличават. Развиват се и друг вид бизнес контакти. В средата на 90-те години Бойко Борисов дели един офис в софийския хотел „Москва“ заедно с Румен Николов и Младен Михалев.

Румен Николов е бивш член на специалните части на Министерството на вътрешните работи на България. Михалев по онова време е бивш борец, който след промените влиза в хазартния бизнес. Още по времето, когато валутата се обменя по улиците, той работи с шефа на „Нове Холдинг“ Васил Божков и със застреляния през март 2003 г. бос на „Мултигруп“ Илия Павлов. В началото на деветдесетте години Михалев, Божков и Павлов са собственици на фирма за хазарт.

Връзките на Борисов с групировката СИК водят до Румен Николов, който е бил негов съдружник в различни фирми, между които охранителната фирма „Цебра“, търговските предприятия „Тео Интернешънъл“ и „Интербуллред“. По този въпрос Борисов обяснява, че фирма „Интербуллред“ на практика от години е ликвидирана, но тъй като партньорите му имали „такива противоречиви връзки“, било невъзможно да се съберат всички подписи, необходими за юридическото й закриване. Все пак той потвърждава, че е познавал Румен Николов покрай каратето още от времето, когато последният носел прякора Греблото.

Състоянието на Младен Михалев се оценява на 75 милиона евро. Обяснението? Младен Михалев е известен като лидер на силовата организация СИК, която допреди няколко години заедно с друг подобен концерн — ВИС, играе водеща роля в българската политика и икономика. В групировката, която отначало се появява като застрахователна компания (Security Insurance Company), той е съсобственик заедно с редица други подземни босове. Към бляскавия кръг спадат личности като Красимир Маринов — Маргина, Дмитрий Минев — Руснака, Румен Николов — Пашата, Милчо Бонев — Бай Миле, и Венцислав Стефанов. Междувременно някои от тях са изключени от играта по обичайния за България начин за разчистване на пазара. Сетният час на Милчо Бонев например настъпва на 30 юли 2004 г., когато е улучен с няколко смъртоносни куршума. Един от малкото, останали живи и до днес, е Младен Михалев. И неговото име някак отново води към Бойко Борисов.

През 1999 г. Борисов става лична охрана на Симеон Сакскобургготски, който в средата на 2001 г. застава начело на новоизбраното правителство. Тогава Борисов се превръща в публична личност, след като — така да се каже като награда за вярната си служба — е произведен в чин генерал и е назначен за главен секретар на Министерството на вътрешните работи. Отговорностите му са свързани пряко с борбата с корупционните практики и организираната престъпност. След назначението му във вътрешното министерство той прехвърля своите дялове от охранителна фирма „ИПОН“ на други лица. С показни масови арести на престъпници бързо успява да накара медиите да заговорят за него. „Батманът на царя“, както го наричат тогава заради предпочитанията му към дълги черни кожени палта, иска по този начин да докаже „своята ударна сила и неспособността на правосъдието, което пуска на свобода всички злодеи“23.

И все пак винаги е имало отделни критични гласове, що се отнася до действията на Бойко Борисов. Политически независимото списание „Икономическа седмица“ пише за него: „Борисов е «бялата врана» на българската политическа сцена. Не го обичат особено много нито управляващите, нито опозицията. Публична тайна са разногласията между него и вътрешния министър“24.

През юни 2003 г. е застрелян Тодор Толев. В българския печат Толев е представен като човек, замесен както в законни, така и в незаконни търговски сделки. Обвиняван е и във връзки с важни подземни структури и особено с руския бизнесмен Майкъл Чорни. Месец преди смъртта си Толев е бил заплашен с убийство. И отново изплува името на Бойко Борисов и фирма „TBI 97“, която в края на 90-те години Толев и Борисов ръководят съвместно. Самият Борисов твърди, че е регистрирал фирмата заедно с Толев, тъй като последният имал стабилни връзки с мобилния оператор МТел. „По това време фирма «ИПОН», в която бях съдружник, имаше договор за охрана с МТел“, обяснява Борисов. „«ИПОН» беше загубила лиценза си и Толев и аз регистрирахме фирма «TBI 97», за да прехвърлим договора с МТел. Заведох дело срещу правителството, спечелих го и отново получих лиценз за «ИПОН»… Съжалявам, ако някой си мисли, че с това убийство мога да бъда компрометиран“25.

През февруари 2007 г., т.е. малко по-малко от четири години след поръчковото убийство на Толев, бившият министър-председател Иван Костов е разпитан като свидетел по делото, заведено срещу евентуалните извършители на убийството на един от основателите на СИК — Милчо Бонев. Костов заявява, че Бонев е поддържал тесни връзки с Министерството на вътрешните работи и Министерството на финансите, които са му помагали в контрабандата с петрол. Тези контрабандни канали според Костов не биха могли да функционират, ако нямат закрила от страна на високопоставени политици.

През този период посланик на САЩ в София е Джеймс Пардю. В края на тригодишния си престой в България американският дипломат заявява, че през времето, през което Борисов е отговарял за борбата с мафията, нито един представител на организираната престъпност не е прибран зад решетките. В началото на 2004 г. самият Борисов признава, че разкриваемостта при поръчковите убийства в България е едва 12 %. Отговорността за това генерал-майорът стоварва върху правителствени кръгове, които по неговите думи са сключили „частно споразумение“ с мафията, което пречи важни престъпници да бъдат поставени под ключ26.

На 19 януари 2004 г. в София, в асансьора на своя офис е хвърлен във въздуха Стоил Славов заедно с трима от бодигардовете си. В сградата, която българската полиция определя като седалище на престъпната групировка СИК, а в действителност принадлежи на застрахователната компания „Бул Инс“, се намира и офисът на фондация „Ханс Зайдел“ (за нея ще стане дума по-нататък в изложението). Сигурно е, че застрахователна фирма „Бул Инс“ е свързана със СИК — това е, така да се каже, узаконяване на придобитите чрез изнудвания и други незаконни дейности пари. Освен тесните контакти със СИК Славов притежава и мощната петролна фирма „Интерпетролиум“. За борбата с тези организации във вътрешното министерство отговаря Бойко Борисов. По онова време по македонската телевизия цитират изказвания на представители на българската опозиция, които настояват за смени във вътрешното министерство. Според тях присъствието на мафията в правителството затруднява каквато и да било промяна. Един полицейски служител от Македония отбелязва: „Българските престъпници, които ние разследваме, за съжаление, се радват на протекцията на правителството“27.

Още през май 2006 г. комисарят по разширяването на ЕС Оли Рен твърди, че в миналото е имало много малко разследвания и обвинения срещу престъпни банди в България, като визира и мандата на Бойко Борисов. „От 2000 г. насам е имало над 150 поръчкови убийства, свързани с организираната престъпност, и нулева разкриваемост на деянията“, пишат следователи от Европейския съюз28.

През лятото на 2005 г. Бойко Борисов напуска Министерството на вътрешните работи, за да се кандидатира за кметския пост в София. Печели изборите с голяма преднина. Борбата е за управлението на един град, който страда от криза с отпадъците, от недостатъчна и в окаяно състояние инфраструктура и от корупция на всички нива. Какво е истинското лице на победителя в тази битка, на носителя на надеждата, на мъжа, който, от една страна, публично се изправя срещу мафията и корупцията, но от друга, трудно би могъл да избяга от противоречивото си минало? Публикация в списание „Congressional Quarterly“ много точно отразява нееднозначния образ на настоящия кмет на София. Журналистът Джеф Стейн пише, че Борисов е бил един от най-важните играчи с администрацията на Буш, когато е ставало дума да се изградят американски бази в България. В това, разбира се, няма нищо скандално. После обаче следват извадки от едно „конфиденциално досие“, изготвено по поръчение на швейцарска банка от група бивши служители в тайните служби на САЩ. Там Борисов е описан като „бизнес партньор и някогашен сътрудник на най-известните гангстери в България“. Твърди се, че по време на четиригодишната си служба в Министерството на вътрешните работи, т.е. в периода 2001–2005 г., е използвал положението си, за да покрива корупционни схеми и да закриля престъпни организации. „Борисов има документирана история на бизнес отношения с лица, за които се смята, че са сред най-важните ръководители на организираната престъпност в България“, се казва в доклада, в който подробно се изброяват профилите на подозрителни криминално проявени съюзници на Борисов, както и двадесет и осем неразкрити убийства по време на неговия мандат.

Освен това се твърди: „Когато Борисов бе шеф на полицейските служби, на съд бяха изправяни само дребни гангстери, докато бившите му партньори просперираха, а техните уж конкуренти бяха избивани систематично“. Частните следователи на банката правят заключението, че твърденията за контакти на Борисов с гангстери „налагат службите за сигурност на САЩ, които отговарят за връзките с България и за обмяната на информация с тази страна, да бъдат изключително предпазливи“.

Реакцията на Бойко Борисов на тежките обвинения срещу него, които са цитирани от много български медии, не закъснява. Той кани журналиста на посещение в София. Същевременно пред най-различни представители на българските медии заявява, че лицата, които вероятно стоят зад тази публицистична атака от САЩ, са бившият министър-председател Иван Костов, председател на Демократи за силна България (ДСБ), и все още действащият тогава министър на икономиката и енергетиката Румен Овчаров.

Несъмнено Бойко Борисов поддържа завидно добри отношения със САЩ. Това вероятно има връзка с факта, че по времето, когато е бил на отговорен пост във вътрешното министерство, с нищо не е попречил на САЩ да изградят в България един от тайните затвори на ЦРУ, известен с нарушаването на най-елементарните човешки права. Пред представители на българските медии Борисов отрича и това. Журналистът Явор Дачков пише в списание „Vagabond“: „За чуждестранните наблюдатели едно толкова яростно опровержение би могло да се тълкува дори в смисъл, че кметът наистина има какво да крие. Но това би било погрешно впечатление. Във всеки случай тежките обвинения не навредиха на реномето му, точно обратното“. Повечето български медии го подкрепят срещу нападките от страна на САЩ, също както и представители на най-високите етажи на правителствената администрация. Българският президент Първанов окачестви статията като „открито антибългарска, непочиваща на никакви доказателства“, докато вътрешният министър Румен Петков приглася, че тези клевети щели да хвърлят сянка върху България. Не за пръв път общественото мнение, изправено пред потенциален скандал, се съюзява с „нашия човек“, който е нападнат „тенденциозно от външни врагове на България“. Същото се случва и през 2004 г., когато репортери от Би Би Си обвиняват в корупция члена на Международния олимпийски комитет Иван Славков. Тайно видео показва как му предлагат пари, за да подкрепи кандидатурата на Лондон за Олимпийските игри през 2012 г. Въпреки това мнозинството от българските медии подкрепя Иван Славков. Главният прокурор Никола Филчев опитва дори да предприеме правни действия срещу английската телевизия. Въпреки обществената подкрепа обаче, Славков е изключен от МОК.

Политологът проф. Щефан Апелиус обръща внимание върху една постъпка на Бойко Борисов, показателна за изключително опитния по отношение на общуването с медиите политик. През юни 2005 г. той полага цветя на гроба на бившия министър на вътрешните работи Николай Добрев, естествено, в присъствието на много журналисти. Борисов обявява, че Добрев бил за него личен пример и „защитник на закона и реда, който има своето място в българската история“. Според проф. Апелиус обученият в Москва партиен функционер Добрев заема поста министър на вътрешните работи в период, когато по единодушното мнение на международни наблюдатели мафията владее България. Преди това той е заместник-председател на Комитета за държавна сигурност и член на военния съвет на гранични войски, отговорни за разстрелите на безброй бежанци, които искаха да избягат от деспотичния режим на БКП.

Освен всички други свои занимания и хобита кметът на София е и член на командосите. Основателят и председател на Съюза на българските командоси Юлий Абаджиев също е бивш телохранител на генералния секретар на Българската комунистическа партия Тодор Живков. Кариерата му започва през 60-те години в българския киноцентър, където се занимава с бойни изкуства и специални ефекти в игралните филми. През 1979 г. е сред основателите на спецчастите, по-известни като „Баретите“. От началото на 80-те години ръководи и тренировъчен център на „Баретите“, на които по това време им се налага да изпълняват редица деликатни задачи, като акциите срещу българските турци в рамките на възродителния процес. Всъщност Абаджиев е едновременно професор по изкуствознание и полковник от запаса, съавтор на различни книги на тема охрана на личността, сигурност, бойни изкуства, а през 2002 г. инициира основаването на Съюза на българските командоси, който ръководи до днес. На интернет страница на командосите той се хвали с редица медали, преди всичко от бившия братски СССР. От 2004 г. той е (съвсем логично) член на Съюза на ветераните на Федералната служба за сигурност (ФСБ), като гордо показва членската си книжка от руските секретни служби. Освен това е член на Световната академия на науките по колективна безопасност със седалище в Москва — отново организация на бивши служители на КГБ. Академията е изградена от руския концерн „Росбезопасност“ (). През 2006 г. Абаджиев става неин вицепрезидент. Поддържа добри контакти с президента Първанов, който през 2005 г. е награден с почетен медал на командосите. Според данните от търговския регистър Абаджиев притежава дялове във фирмите: „Цезар&Груп Интернешънъл“, „Командос Травъл“, „Командос Гард“. Първата се занимава с финансови услуги, втората е туристическо бюро, а третата — би ли могло да бъде друго (?!) — охранителна фирма.

На редовните общински избори през есента на 2007 г. Бойко Борисов отново е избран за кмет на София с голямо мнозинство. Смятаният за сериозен негов конкурент, бившият дългогодишен агент от тайните служби Бриго Аспарухов, нямаше особени шансове.

Какво казва и какво премълчава кметът

Срещнах Бойко Борисов в София по време на разговор с германски журналисти. Българските колеги ми го представиха като истинска медийна звезда, като човек, който да умее да говори пред микрофоните и знае как да спечели средствата за масова информация на своя страна, за да постигне политическите си цели. Министърът на културата Стефан Данаилов казва за него: „Той наистина има дарбата всичко да прави публично, да премести чашата отляво надясно и после да го продаде на журналистите като голямо събитие“. Според журналиста Явор Дачков „някои хора смятат, че флиртът между медиите и кмета на София вероятно има връзка с общите бизнес интереси между някои български медийни босове и Борисов. Или пък тези босове искат да си създадат добри връзки с евентуалния бъдещ министър-председател“. Бойко Борисов е горд с многото снимки в кабинета си, на които е заедно с най-важните западни полицейски началници и разузнавачи, както и с многобройните си отличия от ЦРУ, ФБР, ДЕА (Служба за борба с наркотиците), от германски, испански и италиански полицейски служби.

Кметът на София е държавник, който се стреми да поддържа добра физическа форма с бодибилдинг и доста напомня на як вратар с гола глава. На срещата ни дойде съвсем непретенциозно облечен, с кафяви джинси, малко поизносени обувки, тениска и светлокафяво велурено яке. Наистина изглеждаше жизнерадостен и необикновено дружелюбен. Но му се носеше славата, че е директен и не се церемони много.

Немските журналисти започнаха да задават обичайните стереотипни наивни въпроси за борбата с корупцията и с организираната престъпност. Тук Бойко Борисов имаше възможност да се развихри. Разказа, че по времето, когато той бил висш полицейски началник, се борил с корупцията и престъпните банди. Позова се на своите международни връзки и изброи отличията, които е получил за своята героична борба с организираната престъпност. Говореше, сякаш предварително си е наизустил репликите, сякаш е на театрална сцена. Всичко беше в реда на нещата, колежките и колегите усърдно записваха, липсваха критични въпроси за миналото му.

Затова включих диктофона си и го попитах какво може да каже за срещата си в хотел „Кемпински“ с един известен бос на мафията през пролетта на 2007 г. Бойко Борисов погледна смаяно и после разказа една история за началото на охранителния си бизнес. През деветдесетте години се запознал с Младен Михалев — Маджо. За евентуалните престъпни действия на Маджо каза много малко, всъщност почти нищо. Просто се познавали и толкова. Не спомена и дума за срещата в хотел „Кемпински“. А аз попитах този нов носител на надежда за българите какви пари получава сега като кмет на София. 500 евро, отговори той. Това е прекалено малко и аз настоях да каже на колко възлиза състоянието му. Отново даде уклончив отговор, въпросът явно го бе смутил. Но аз продължих с въпросите. Бях любопитен дали той не може да ми каже нещо за групировката ТИМ. Все пак някога във вътрешното министерство той е бил човекът, който се е занимавал с организираната престъпност, и то на най-високо ниво. „По-рано, да, по-рано може и да е имало нещо. Но днес това е едно съвсем нормално стопанско предприятие“. След което кметът отново започна да говори общи приказки и очевидно нямаше намерение да даде повече информация. А би трябвало да е по-добре запознат със ситуацията. Защото според официалния фирмен регистър на град Бургас през 1994 г. под номер 2371/94 е вписана фирма „Тео-Интернешънъл“. Срещу предприятието имаше обвинения, че във фабрика в Крайморие произвежда нелегално цигари „Марлборо“ и „Мелник“. През март 1995 г. аферата стана публично достояние, след това обаче по неизяснени причини отново бързо беше прибрана в архива, а „Тео-Интернешънъл“ продължи още две години да произвежда въпросните цигари.

И сега става интересно — на 24 юни 1996 г. Бойко Борисов и Румен Николов — Пашата, напускат управителния съвет на предприятието. И кой идва на тяхно място според фирмения регистър? Иво Каменов, днес един от най-важните хора в ТИМ. На 20 март 1998 г. ръководителите на предприятието отново се сменят. На мястото на Иво Каменов вече са някои си Александър Радивоевич и Филип Марк Грошуа. Според официалните власти обаче: „Няма никакви данни за престъпна активност на Иво Каменов“. Все пак това е странно и може би е още едно доказателство за непрозрачността на процесите и събитията в политическия и икономическия живот в България от най-близкото минало.

Затова пък с много гордост Борисов разказа, че фондацията „Ханс Зайдел“ от Федералната република много му помагала. Самият той в миналото бе заявил убеждението си, че баварският Християнсоциален съюз е „стратегически партньор“29. Борисов твърди, че много политически семинари на ГЕРБ се финансират от „Ханс Зайдел“ — фондация на федералния ХСС. Факт е, че фондацията се стреми с всички средства да подпомага демократични личности и да подкрепя движения, които по мнението на нейните членове ускоряват процеса на демократизация. „През март и април 2007 г. ГЕРБ организира с подкрепата на фондация «Ханс Зайдел» много семинари и кръгли маси на важни обществено-политически теми, на които бяха обсъдени и разработени стратегиите и изборните послания на ГЕРБ. Трите най-важни акцента в предизборната програма на ГЕРБ са провеждането на безкомпромисна антикорупционна политика, завършването на децентрализацията и стимулирането на икономиката“30.

И как след всички тези суперлативи да обясним факта, че в партията на кмета Борисов членуват и служители на старата Държавна сигурност? Константин Тилев например, градски съветник и известен журналист по време на комунистическата власт, е работил както за полицията, така и за разузнаването на Държавна сигурност. За него това никога не е било проблем. Явно не пречи и на Бойко Борисов, който в началото на февруари 2008 г. отказа да отстрани Константин Тилев от Градския съвет.

(обратно)

Българското всекидневие — информация или дезинформация

Първият признак за морален упадък е прокуждането на истината.

Монтен, „Есета“

Една от основните констатации, която мога да направя за България, е, че всяко нещо, което звучи като истина, в един момент може да се окаже пълна инсинуация, лъжа или опит за манипулация. Дезинформацията сякаш естествено се е вкоренила в политическото всекидневие на тази малка страна. Поради това всеки опит за изграждане на доверие е обречен на провал. Дори и когато се говори въз основа на документи, това далеч не означава, че те не са изфабрикувани, за да се постигне определена политическа цел — най-често, за да се дискредитира противникът. На Балканите е така, отговарят ми, когато, загубил ориентация, питам защо е толкова трудно да получиш коректни факти, които да не са манипулирани по един или друг начин.

Типичен пример, подкрепящ твърденията ми, са парламентарните избори през 2001 г. Месеци преди тях Елена Костова, съпругата на тогавашния министър-председател Иван Костов, бе обвинена, че депозирала в банки в Западна Европа суми в размер на милиони. По онова време тя беше президент на фондацията с многообещаващото име „Бъдеще за България“. Целта на тази фондация бе „духовното и интелектуалното развитие на българския характер“, възпитание на младежта „в духа на хуманизма“ и подкрепа при „въвеждането на демократичните ценности в България“. Звучи страхотно. Но за същата тази фондация се носеха какви ли не слухове. В нея се наливали пари от тъмни канали. Великодушен дарител бил между другото Григорий Лучански и неговият крайно „тъмен“ концерн „Нордекс“. Политици от опозицията дори изказваха подозрения, че „Бъдеще за България“ пере пари на руската мафия.

През декември 1999 г. съпругът на Елена Костова трябваше да уволни немалко от своите министри заради несправяне със служебните задължения и съмнително поведение. Вестник „Труд“ дори нарече правителството на Костов „клептокрация“. През лятото на 2001 г, малко преди решаващите парламентарни избори, чрез мои познати, които бяха пристигнали от София, получих уличаващи документи. Трябвало да ги публикувам колкото е възможно по-бързо. Това, което ми показаха, потвърждаваше в някаква степен обвиненията срещу семейство Костови. Сред документите имаше и две бележки от „Дойче банк“. Едната от сметките с номер 1101221504 принадлежеше на Елена Костова, съпруга на министър-председателя. Другата сметка с номер 12030005101 беше на името на Анелия Атанасова, съпруга на Атанас Атанасов, шеф на Националната служба за сигурност. По онова време на извлечението от сметката на Елена Костова беше записана сумата от 25 милиона щатски долара, а на това на Анелия Атанасова — 7 милиона долара! Невъобразимо големи суми за българските мащаби. Те са били преведени на 23 януари 2000 г. (Костова) и на 19 януари 2000 г. (Атанасова) от Германия в САЩ по сметки на „Банк ъв Америка“. И в двата случая като основание за изплащането бяха посочени „стопански договори“.

Получих материали и за тогавашния председател на парламента и бивш министър на вътрешните работи Йордан Соколов. В документи, класифицирани като „строго секретни“, които ми бяха представени в оригинал, пишеше, че през 80-те години той е сътрудничил на комунистическите секретни служби. Псевдонимът му бил „Момата“. От едно саморъчно написано заявление ставаше ясно, че той в действителност е бил вербуван като информатор от тогавашната Държавна сигурност. В декларацията на Соколов от 13 декември 1983 г. пише: „Доброволно изразявам готовност да доставям на Службата за сигурност сведения за онези лица, които представляват опасност за сигурността на страната. Връзките си със Службата за сигурност ще държа в най-строга тайна“. И отдолу неговият подпис. В други документи на Министерството на вътрешните работи може да се прочете, че от 1985 г. той активно е давал сведения например за политика Ахмед Доган: „Доган се бори срещу комунистическата партия. На нея той приписва вината за унищожаването на турското население в България“, цитират Соколов в един рапорт на Министерството на вътрешните работи от 16 януари 1985 г.

Ако допуснем, че тези документи и банкови квитанции са истински, то тогава и без това вече накърнената репутация на управляващата по онова време коалиция ОДС, както и тази на самия Иван Костов, щяха да бъдат напълно съсипани, а победата на Национално движение Симеон II — абсолютно сигурна. Може ли обаче да си представим, че съпругите на министър-председателя и на шефа на службата за сигурност са участвали в такива машинации и са депозирали мръсните пари в германски банки? На моя въпрос, дали има на нейно име сметки в банки в моята страна, Елена Костова категорично отрече: „Нито фондация «Бъдеще за България», нито аз като частно лице някога сме имали сметки в «Дойче банк» или в която и да е друга германска банка. Искали са да компрометират мен и по-специално моя съпруг, министър-председателя“. Но банковите ордери за превод, които бяха от един филиал на „Дойче банк“, изглеждаха абсолютно достоверни, поне такова беше заключението на Криминалната служба на провинция Бавария след първия оглед. Странно беше единствено, че споменатата в извлечението от сметката адвокатска кантора в баварския град Планег, която управляваше сметката, не беше открита. Едва след наистина много обстойна проверка от страна на „Дойче банк“ беше установено, че банковите документи са подправени. „Зад тези фалшификати стоят професионални умения на експерти“, коментира със страхопочитание пред мен един сътрудник на „Дойче банк“. Също така умело бяха фалшифицирани и другите „оригинали“. Политическият ход, планиран с тези материали от отровната кухня на дезинформацията, ми стана ясен в момента, в който получих документите. Преди изборите управляващата коалиция ОДС и министър-председателят Иван Костов трябваше да бъдат изобличени и съсипани. Фалшификаторите са залагали на това, че в разгара на предизборната борба не би могла да се провери достоверността на уличаващите документи. А аз щях да потъна вдън земя, ако бях публикувал материалите, преди да бъдат внимателно проверени. Дали европейските правни норми в бъдеще ще променят нещо по отношение на тези машинации на българските тайни служби и на работещите с тях политици? Не съм много убеден.

Според един доклад на френския сенатор Еймери де Монтескьо шестдесет процента от българската икономика се контролират от мафиотски групировки. И още: „Митническите власти и до днес са гаранти за процъфтяващата търговия с цигари и оръжие. България отново и отново се среща в сензационните заглавия през последните две десетилетия, преди всичко във връзка с международната контрабанда на оръжие“31.

На 17 юни 2001 г. основаното месеци преди това Национално движение на бившия цар Симеон II спечели изборите в България с голямо мнозинство. Симеон Сакскобургготски започна борбата с девиза „Честност по всички въпроси“ и с настояването за морално обновление на страната, заради което го посрещнаха като месия.

„Това е ужасна отговорност и натоварване. И е жертва, която аз ще принеса. Но нашият народ е толкова прекрасен, тук има толкова много възможности. И след като толкова много мои сънародници ми вярват, можем поне да опитаме“, заявява той в едно интервю32.

Победата на изборите на Национално движение Симеон Втори (НДСВ) беше наистина триумфална. Едва пет години по-рано бившият цар Симеон II, който през 1946 г. е изгонен от България от дошлите на власт комунисти, се бе завърнал след 50-годишно изгнание. И когато през 2001 г. основа НДСВ, той оповести: „Сега на хората в България ще им стане по-добре“. И всички му повярваха.

Бившият президент Желю Желев отначало не криеше своята антипатия към новия пророк. „Симеон е дребен търговец, който си въобразява, че може да дойде и да възстанови една компрометирана династия, която носи вината за две национални катастрофи и за смъртта на 11 400 евреи в Македония и Тракия“. Симеон II реагира остро, казвайки, че президентът е едно нищо, както и повечето днешни политици в България. Раздорът беше краткотраен. Няколко месеца по-късно двамата се срещнаха в луксозен парижки хотел. После монархът заяви пред учудените журналисти, че президентът Желев е цяло щастие за българската демокрация. А Желев отвърна на свой ред, че Сакскобургготски е фин, културен и интелигентен събеседник.

Един от съветниците на Симеон II беше бившият външен министър на България Стоян Ганев. „Ганев, който е работил в секретните служби и е зет на генерал от КГБ“, както се твърди в един бюлетин на софийското бюро на фондацията на Християндемократическия съюз „Конрад Аденауер“, „е паякът в мрежата от проруски свръзки около царя. Покрай него се е настанила и националнопатриотичната организация «Защита», която е съставена от о.з. генерали от армията и от тайните служби“33.

Коментарът на Симеон II беше, че това са злостни клевети. Обещанието му, че след осемстотин дни положението на народа значително ще се подобри, остана неизпълнено, макар че икономиката наистина отчете известен ръст, който обаче не бе достатъчен, за да се наваксат пропуснатите възможности. Странно е обаче, че без да се стеснява, Сакскобургготски се остави да бъде развеждан из страната от Илия Павлов, шефа на „Мултигруп“ — перачницата на пари на бившата комунистическа партия, както постоянно твърдят западни разузнавателни служби.

През август 2004 г. Иван Костов упрекна цар Симеон II, че не е удържал обещанието си за нов морал и го обвини, че най-голямата грешка на правителството е, че в страната не функционират нито правосъдието, нито службите за сигурност. По негови данни държавата била разтворила „политически чадър“ над представителите на старите престъпни структури. Костов заяви, че професионалистите от криминалния подземен свят, които действат безнаказано, показните убийства посред бял ден по улиците на страната и фактът, че повечето от петдесетте поръчкови убийства през последните три години са останали неразкрити, били ясни доказателства, че някой закриля престъпниците в България.

От друга страна, известно е, че по време на своето управление Костов също не направи много за борбата с българския подземен свят. Натовареният с това във вътрешното министерство Бойко Борисов все пак репликира, че няколко убийства са били разкрити и че поне имало многобройни арести. Така например българите, убили „бизнесмена“ Константин Димитров, по прякор Самоковеца, били арестувани на 6 декември 2003 г. в Амстердам, Холандия. По време на престоя си там Константин Димитров, ключова фигура на българската контрабанда и търговията с наркотици, е бил под постоянно наблюдение от страна на холандските и на българските специални части. А в родината си живееше несмущаван от никого. Убийците му се оказаха членове на „Ангелите на ада“, които действат в световен мащаб и са смятани за една от най-опасните престъпни организации. Предполага се, че „Ангелите на ада“ в България са влезли в конфликт с Димитров заради неуредени сделки с наркотици. Но успешното залавяне на убийците все пак е заслуга преди всичко на холандската полиция и по-малко на българските следствени служби.

(обратно)

На прага на приемането на България в ЕС. Криминализиране на всекидневието

Историята е учителка, побеляла от неуморна работа, но ужасно бездарна. Представете си само — за няколко хиляди години тя не е успяла да научи учениците си на нищо свястно.

Валерий Тарсис, „Синята муха“

Клаус Янсен от Федералната криминална служба на Германия, който през 2006 г. по поръчение на ЕС състави доклад за състоянието на българската полиция, смята, че българските служби за сигурност са в катастрофално състояние. На разговорите му със служители от полицията и със сътрудници на Министерството на вътрешните работи в помещението винаги присъствал и сътрудник на службите за сигурност. Дори най-обикновени сведения, като например брой на служителите, били отказвани на Янсен от съображения за „сигурността на държавата“. За сметка на това му предоставили безброй сведения за реформи, които са толкова реални, колкото и потьомкинските села, и които, за съжаление, съществуват само на хартия. „Дори ако отсега нататък българите работят по 24 часа върху реформите в полицията, промените няма да настъпят навреме“, заяви Янсен. И имаше предвид „навреме“ за приемането на страната в ЕС.

Министърът на вътрешните работи Румен Петков окачестви критичните изказвания като „предубедени и пресилени“. Министър-председателят Сергей Станишев пък докладва като автомат, на който са натиснали спусъка, за усилията, полагани от неговото правителство. Все пак от началото на мандата си екскомунистите били приели шестдесет закона в областта на вътрешните работи, изменена била конституцията, приети били допълнения към Наказателния кодекс (НК) и бил избран нов главен прокурор. Били арестувани — да, това е вярно! — братя Маринови, мозъците на бившата групировка СИК. Дори им било повдигнато обвинение за планиране и подготвяне на убийството на външния министър в правителството на Луканов Любен Гоцев и на мафиотския бос Иван Тодоров — Доктора. На 22 февруари 2006 г. Доктора беше убит в своето „Порше Кайен“ от двама мъже с автоматични пистолети. Дълги години Тодоров бе смятан за една от най-значимите фигури в сивата икономика. Срещу него има две наказателни производства. Едното за изнудване и грабеж, извършени през 1994 г, а другото — за пране на пари и контрабанда в размер на 50 милиона евро. В онези години той беше една от най-важните фигури в европейската контрабанда с цигари от Москва до Лондон. Поддържаше тесни връзки и с Югославия, с военнопрестъпника и търговец на наркотици Желко Ражнатович, по прякор Аркан. Говори се, че Доктора искал да се оттегли от тези сделки и отношения и заради това водел преговори с тютюневия концерн „Филип Морис“, за да стане негов официален представител в България. Във връзка с това един офицер с висок чин от полицията в София ми разказа следното: „Ето един пример за какви суми става въпрос тук: тази кутия цигари струва 40 стотинки. На дребно се продава по 2,60 лв. с включен акциз върху тютюна. Ако за нея има документ, че е предназначена за износ в Гърция или за някоя от страните на ОНД, си прибираш този данък акциз, защото цигарите изобщо не се изнасят, а се продават на вътрешния пазар. Във Варна например конфискувахме цигари, които според документите изобщо не трябваше да са в България, защото вече били «натоварени» на кораби в Констанца (Румъния). Това са огромни суми, които се разпределят сред един определен кръг лица. Така стоят нещата и с алкохола. Цялото количество алкохол, което през лятото се продава на Черноморието, или няма бандероли, или е с фалшиви такива“.

И още от служителя от българската полиция: „Започнахме осем следствия, при които се касаеше за щети на стойност 1,2 милиона лева. Ставаше въпрос преди всичко за алкохол. Накратко казано, просто вече не плащаха никакъв акциз. Ресорният заместник-министър, човек на БСП, си подаде оставката, защото не можеше да приеме, че консумацията на алкохол е намаляла с една четвърт. Този заместник-министър се казва Георги Кадиев, млад човек, честен и почтен, и в израз на протест срещу тези неуредици напусна правителството. Въпреки че е от БСП. Отговаряше за Агенция «Митници» и за данъчните постъпления“.

Безпомощността пред престъпността налага една наистина абсурдна ситуация. Убийството на Иван Тодоров бе тежък удар за българското Министерство на вътрешните работи, следователите и прокурорите поради една съществена причина: пет месеца преди това бяха задържани братята Маргини и още трима души с криминално минало по обвинение, че планират убийството на Иван Тодоров. Прокуратурата вече беше почти готова с обвинителния акт.

Фактът, че са задържани лица за планиране на убийство и застрашеният човек въпреки това става жертва на покушение, докато те са зад решетките, може да означава две неща. Първо, че Министерството на вътрешните работи не е обърнало внимание на реалността вън от затвора и дори не си е направило труда да предупреди жертвата за планирания удар. Назначено ли е било наблюдение, ако не по други причини, то поне за да се потвърдят или да се обезсилят доказателствата срещу братята Маргини? Всеки криминалист би потвърдил, че това е основен принцип в подобни случаи. Реакцията на вътрешния министър е странна. Той заяви, че не може да знае дали един от неговите 60 000 сътрудници е предупредил някого за нещо. Ръководителят на следствието за братята Маргини изказа съждението, че предвид морала на адвоката на жертвата, който твърди, че Иван Тодоров действително е получил предупреждение, можело да се вярва, че казва истината. (Несъмнено вътрешният министър е работил по случая и разполага с доказателства, които са ключ към отговора на този въпрос.) А що се отнася до абсурдността на изказаните становища, следователите стоят на първо място. Отначало ръководителят на следствения екип съобщи за Българската национална телевизия, че фактът, че в момента на убийството братята са били зад решетките, не означава, че имат алиби! Ръководителят на Националната следствена служба Ангел Александров каза, че „за съжаление задържаните имат на разположение високоразвити средства за комуникация“ и той не може да изключи вероятността от ново убийство. И посочи бившия министър на вътрешните работи генерал Любен Гоцев като следваща цел, на което генералът със смях отвърна, че няма защо да се страхува — нали Александров държал положението под контрол.

Второто приемливо обяснение на факта, че Доктора е мъртъв, въпреки че евентуалните поръчители на убийството му са зад решетките, произтича от първото. Убийството на Иван Тодоров е толкова тежък удар за вътрешното министерство от страна на подземния свят, че то няма друг избор, освен да продължи да поддържа обвинението срещу братята Маргини. Всеки друг сценарий би обезсмислил усилията на полицията, на следствените служби и на прокуратурата. Поради това бе разпространено безсмисленото твърдение, че всеки би могъл да планира убийство от затворническата килия. Тогава докладчикът на ЕС по въпросите на полицията Клаус Янсен зададе въпроса: „Как е възможно ръководителят на Националната следствена служба да говори за предумишлено убийство, планирано от затворническа килия, когато в следствения арест не са възможни комуникации без предварително разрешение от следователя или от прокурора! Участващите в борбата с организираната престъпност отговорни институции дискредитират сами себе си и държавата, като признават могъществото на мафията, дори и зад решетките на затворническите килии“.

Ситуацията наистина е странна. Дори и полицията да е пропуснала да сложи Иван Тодоров под наблюдение, половин час преди убийството му по същата улица е минал ескортът на турския президент, който по това време е на официално посещение в България. Което означава, че в района е имало полицейски патрули. За бялото ауди на убийците няма друг път за бягство освен двете най-оживени централни улици на столицата. Освен това десетки очевидци са станали свидетели на престъплението. Но ако вярваме, че полицията може да бъде мобилизирана за пет минути и убийците да бъдат заловени, значи сме гледали прекалено много полицейски филми. Действителността в България няма нищо общо с подобен сценарий.

Няколко години преди убийството на Иван Тодоров — Доктора, се появиха снимки, които го показваха на яхтата му в Монако заедно с бившия министър на финансите Милен Велчев, с министъра на транспорта и комуникациите Пламен Петров, депутата Мирослав Севлиевски и един външнотърговски съветник на групировката ТИМ от Варна, както се казва, „стар търговски кадър“ още от времето преди промяната. „Велчев и Севлиевски признаха, че са били в гореспоменатата компания на яхтата, отрекоха обаче да са поддържали особени контакти с Тодоров. Двамата заявиха, че срещу тях е скроена компроматна кампания, инициирана от хора, замесени в контрабандните канали, които са прекъснати от митническите власти“34. Отговорен за това, че снимките изобщо станаха публично достояние, беше Бойко Борисов, към когото тогава се насочиха всички нападки на политиците, които заведоха дело за накърняване на правото на личен живот на човека. Снимката заедно с топмафиота обаче не навреди в никакъв случай на развличащите се на яхтата политици. В България е така! А една западна правителствена институция направи следната равносметка: „Надеждата за бързо подобряване на условията чрез появата на нови и нови месии всеки път се разбива, и то доста бързо. Би трябвало да гледаме по-скептично на хора, които се появяват с подобни гръмки обещания, макар и в разговори те да демонстрират голяма доза увереност“.

Безумните коментари на високопоставени сътрудници на Министерството на вътрешните работи във всеки случай (в това едва ли има съмнение) целят да завоалират набиващите се на очи факти за липсата на професионализъм в работата, на качествен мениджмънт и не на последно място — на технически средства. И това на прага на влизането на България в Европейския съюз! За съжаление става все по-очевидно, че българските служби за сигурност не са в състояние да си вършат работата. А високопоставени служители се опитват да компенсират този факт с непрекъснати обяснения и изявления.

„Не искам да си мисля — предупреди Клаус Янсен от Федералната криминална служба на Германия, — какво ще се случи, ако в съдебната зала нито следствието, нито прокуратурата бъдат в състояние да представят разумен мотив за предумишленото убийство на генерал Любен Гоцев например“. С това искаше да каже, че защитените свидетели, които, от своя страна, са обвиняеми по други дела, естествено, на драго сърце биха дали показания срещу братята Маргини, като си издействат в отплата помилване, разбира се.

А що се отнася до реалните достойнства на службите за сигурност и на политиците, дърпащи конците, които носят отговорността за това, Ваньо Танов може да разкаже доста: „Седем-осем месеца след като станах директор на Службата (Главна дирекция за борба с организираната престъпност — ГДБОП), правителството смени всички хора, работили при предишния кабинет в сивия сектор на икономиката, в управлението на митниците и т.н. На тяхно място бяха назначени «наши хора». Когато правителството позиционира своите си, за нас това означаваше «Стоп машина!». В следствието вече нищо не вървеше. Тоест успях да поработя истински само седем-осем месеца“. И после ми разказа за шефа на едно митническо управление, който бил уволнен, защото за всеки контейнер, който пропускал, прибирал в джоба си тлъстата сума от 1500 евро. Когато дошъл приемникът му, парите пак трябвало да се плащат. Единствената разлика била в това, че сега трябвало да се дават 3000 вместо 1500 евро.

А как може ефективно да се разследват онези, корумпираните на най-високо равнище, които си сътрудничат с мафията? „По времето, когато аз работех в Службата, не беше особено трудно да разследваме организираната престъпност. Много по-трудно беше да заобикаляме съответните министри, изтичането на важна информация за тия хубостници. Трудно беше да заобикалям и моя министър, който трябваше да одобрява всяко едно подслушване на телефон. Така че се налагаше търпеливо да изчаквам, докато замине някъде за чужбина, така че някой друг, от по-ниските етажи, да подпише разрешението за подслушване на телефона“.

Танов си спомни и как са водили следствие срещу един тип от престъпния свят с прякора Брендо. Ставало дума за пране на пари — повече от 21 милиона. А прокуратурата сключила споразумение с него и го пуснала. Той не знаеше какво е станало днес с това следствено дело и добави, че в България е нормално да изминат две-три години, докато се решат условията на задържане. Исках да науча повече и го попитах, дали все още може да се предприеме нещо срещу мафията и корупцията в родината му. „Задържахме шефа на Българския червен кръст Григоров и тогава всички политически партии, без изключение, излязоха на барикадите в негова защита. Работата беше следната: в предизборни периоди Червеният кръст много е помагал на партиите. Всички доставки и дарения за предизборната им борба се декларират като пратки на Червения кръст и така не е необходимо да се плащат данъци или други такси“, обяснява Танов. Уличеният Григоров, който отрече всички обвинения, след два дни бе освободен от предварителния арест. На пресконференция на 23 февруари 2006 г. Ваньо Танов обаче заяви, че шефът на Българския червен кръст чрез фирмата си „Григоров и син“ е единственият вносител на противораковия медикамент „Таксол“. През 2004 г. той е държал в склада на фирмата си дарения за Червения кръст от този медикамент. В същото време няколко месеца в аптеките това лекарство липсвало. По-късно Григоров продал медикамента на най-голямата фирма за търговия с лекарства „Търговска лига“, от която пък Министерството на здравеопазването го закупило на цена, три пъти по-висока от тази на световния пазар35. Уличеният в престъпление отрече всички обвинения и заяви, че ще заведе срещу Танов дело за клевета.

В края на януари 2008 г. Григоров дори настоя за публично извинение, след като главният прокурор няколко дни по-рано беше заявил, че следствието не е открило никакви доказателства по повод на обвиненията в злоупотреба с парите на Червения кръст. „Това, което се случи с мен, беше или заговор, или пълна некомпетентност на следствените органи, въпреки че можехме да документираме всички дарения, които е получил Червеният кръст“, заяви Григоров.

Когато говорим за липсата на прозрачност в политическия и икономически живот в България, можем да дадем стотици примери. Ето един, който научих от висш офицер от полицията: „Разследвахме една фирма от Пловдив. Тя внасяше незаконно бензин от Румъния, който продаваше, без да плаща необходимия акциз върху горивата. Установи се, че за четири месеца тази фирма е нанесла щети на държавата в размер на 41 милиона. Само за четири месеца собственикът й беше сложил 41 милиона в джоба си! За цялата година със сигурност са били 160 милиона. Подобна схема не действа само една, а много години. Това дело чака вече две години и още не е гледано“. По сигнал на въпросния служител на МВР, Бриджит Чарнота — ръководител на отдела за България в комисията по разширяване на ЕС, лично се зае с това дело, но не постигна нищо. Винаги, когато идвала на проверка, документите се донасяли в прокуратурата, а когато си заминавала, делото отново потъвало в забвение. Причината: „Работата е там, че шефът на фирмата е финансирал предизборната борба на президента на републиката. Срещу това му било обещано, че поне две-три години делото няма да влезе в съдебната зала“.

Има и други мнения, що се отнася до приближаващото тогава приемане на България в ЕС. И те идват от финансово-стопанския сектор. Изследователският отдел на „Дойче Банк“ в своята публикация „Принос към европейската интеграция, Румъния и България се готвят за членството в Евросъюза“ от 16 март 2006 г. посочи и някои предимства от влизането на България в ЕС: „Страната играе ролята на важен мост, увеличава се политическата и икономическата стабилност на Балканите. България има съществен принос към сигурността на транзитните коридори за суровини от Близкия изток. Поради това отлагането на приемането й би бил негативен пример за всички други държави в Югоизточна Европа, който би могъл да укрепи радикалните сили в тези страни“.

По съвсем друг начин се изказа един прокурор, на когото маневрите за заблуда на западните наблюдатели са изключително забавни: „Преди 20 години идваха хората от Съветския съюз и с много салтанати ги водеха на Черноморието, на Златните пясъци. Всичко се представяше в розова светлина. По същия начин преди влизането в ЕС придружаваха европейските политици и чиновници. От седем години познавам висш чиновник, която се е специализирала да поздравява западните гости с «добре дошли» и знам как украсява нещата в розово и как манипулира докладите си“. Толкова за твърденията на осведомения прокурор. Кой в действителност би могъл да знае кое в България е истина и кое — не?

В последните месеци преди присъединяването на страната в ЕС ми направи впечатление, че на водещите български политици много често им се удава да печелят на своя страна гостите и (със загатване за стратегии, планове и програми за действие в борбата с мафията и корупцията) да демонстрират добрата си воля. С въодушевление четях във финансираните от Европейския съюз безплатни лъскави брошури за успехите, които угоднически се поднасяха на вниманието на западния политик.

През февруари 2006 г. в хотел „Кемпински“ в София е организиран шумен и бляскав бал по повод австрийската година на Моцарт. Говорейки за творчеството на великия композитор, министърът по въпросите на европейската интеграция тогава Меглена Кунева прави оригинален паралел между творчеството на Моцарт и политиката на българското правителство. Тя казва, че през последните месеци България е намерила необходимия верен такт, така че да влезе в хармония с европейския оркестър. Сред поканените 370 гости на шестия виенски бал е и целият български елит, в това число и вече бившият министър на икономиката и енергетиката Румен Овчаров.

И на фона на тези бляскави събития още по-отблъскващ изглежда фактът, че никой от присъстващите не се интересува от настроението сред българските граждани и от мнението им за управляващото ги правителство. По същото време осемдесет процента от българите смятат, че организираната престъпност в България съществува на основата на връзките между мафията и представителите на държавната власт и политиците.

Малко преди приемането на България в ЕС на 1 януари 2007 г. Центърът за изследване на демокрацията обявява, че корупцията в България през 2006 г. ще струва на държавата най-малко един милиард евро. Директорът на Центъра заявява: „Една непрекъснато нарастваща част от населението смята, че върлуващата политическа корупция е институционализирана чрез мрежи вътре в политическите партии“. И е абсолютно прав. Почти едновременно с предупреждението на Центъра за изследване на демокрацията британският депутат Джефри ван Орден алармира: „Сватбената церемония приключи, свидетелството за брак е подписано, подаръците са получени, но младоженците не могат да напуснат църквата заедно, защото не знаем каква е ситуацията отвън“.

Тук е мястото да цитирам и друг висш полицейски служител: „Когато започнах работа, имах намерението да разследвам във всички посоки, т.е. срещу всички «групировки». Защото когато се отнасяш снизходително към дадена групировка, това води до изостряния на отношенията и до конфликти. Ако държавата демонстрира сила, тогава те ще бъдат дисциплинирани и ще трябва да се придържат към условията. Тези хора не са мухльовци. Поддържат като свои сътрудници висококвалифицирани и добре платени юристи и други специалисти. Две години преди приемането ни в ЕС те вече се бяха преориентирали и заели съответната позиция. Основани бяха нови, легални фирми. Подготвиха се да насочат средствата от фондовете на ЕС по техните канали. Започнаха и да плащат данъци. Златко Баретата например плащаше всяка година около 800 лв. данъци. Официално фирмата му работеше винаги почти на загуба. Би трябвало обаче да видите двореца, в който живее. Къщата е регистрирана на чуждо име и той твърди, че е сключил договор да живее в нея безплатно. Сега на тези хора им е ясно, че трябва да се включат в публични сделки и поради това от 2007 г. насам полагат големи усилия да легализират дейността си. Така се нагаждат към ЕС и към очаквания натиск отвън. Когато се опитахме да установим произхода на капитала, се наслушахме на най-невероятните увъртания и оправдания. Непрекъснато се обявяваха огромни печалби в игрални казина или се представяха квитанции от «Черепа», че им е дал заем от един милион и т.н. При митничарите обяснението е винаги, че имат приказно богата осемнадесетгодишна любовница и т.н.“

Всички тези сведения и обяснения ме водят в индустриалния и панаирен град Пловдив, при бизнесмена Георги Гергов. Известно е, че той е започнал бизнеса си с производство на свинско месо в малко селце и така е спечелил „първия милион“. Ясно е също, че поддържа добри отношения с президента Първанов. Сега иска да поеме и един футболен клуб. Освен това се стреми успешно да се кооперира с Лайпцигския панаир в Германия. Във връзка с това на 27 септември 2007 г. кметът на Лайпциг пристигна на посещение в Пловдив. Георги Гергов го посрещна като държавник, с автомобилен ескорт. За 2008 и 2009 г. са запланувани съвместни специализирани изложения. Лайпциг и Пловдив са свързани с партньорство като побратимени градове. Към 27 септември 2007 г. общинската власт в Лайпциг е в ръцете на Германската социалдемократическа партия (ГСДП), а в Пловдив — на Българската социалистическа партия. „Днешното споразумение между панаирните дружества на двата града дава на това партньорство важен живителен тласък и отлична база за по-нататъшното разширяване на нашата съвместна дейност“, каза в Пловдив кметът на Лайпциг Буркхард Юнг. Но какво знае членът на Социалдемократическата партия на Германия Юнг за Пловдив и тамошните структури днес?

За Георги Гергов се говори, че на своите семейни тържества често кани хора като министъра на вътрешните работи. Това е повърхността на нещата, видима за повечето хора. Но полицейските следователи знаеха малко повече: „Ако се разровите по-надълбоко, ще установите, че на практика той държи в ръцете си целия град Пловдив“. А на въпроса ми, чрез подставени лица ли го е изкупил, един от тях ми отговори:

„Мисля, че играе за някой друг, който е по-голям от него. Той е създателят на структурата и организацията. Собственик е на голяма фирма и на луксозен имот край Варна — една от бившите правителствени почивни станции. Всъщност Гергов е от хората, които политиците поставят в привилегировано положение. Управниците на страната я разпределиха на сектори“. Толкова от искрените криминалисти, които обаче могат да направят много малко с това, което знаят, защото строго им е забранено дори да събират подобна информация. И затова всички тези твърдения не могат да бъдат доказани.

Но какви са фактите? Георги Гергов несъмнено се числи към най-големите инвеститори в туризма. Той е собственик на хотелски комплекс край Варна, както и на един от големите хотели в Пловдив — „Санкт Петербург“. Най-успешната си сделка сключва през лятото на 2006 г. с градската управа на Пловдив, което обяснява добрите му връзки с местната власт, включително и с областния управител Тодор Петков. През юни 2006 г. основава джойнт-венчър с градската управа на Пловдив и поема четиринадесет атрактивни недвижими имота в стария градски център. Благодарение на това съвместно предприятие през ноември 2006 г. получава и 49 процента от Международния панаир в Пловдив, най-големият в България. Това е станало, както се твърди, без обявяването на какъвто и да било конкурс или обществена поръчка. Като ръководител на Българския туристически борд обаче Гергов претърпя поражение, след като няколко от членовете на управителния съвет и основатели на организацията напуснаха, изтъквайки като причина „авторитарния му стил“ на управление.

Всекидневни измами — един примерен сценарий

Примерите за това, какви щети нанася корупцията и липсата на работеща съдебна система на българските граждани, а също и на почтено работещите бизнесмени, са много. Те биха изпълнили хиляди страници. Тук си позволявам да цитирам писмото на една бизнес дама от България до министъра на външните работи на ФРГ Гернот Ерлер. Тя пише, че е опитала да изгради нещо ново от собствеността на нейните дядо и баба в България. „Не успях. Не можах да победя мафията и политиката. Няма справедливост в България. Само помощта на европейските институции спаси мен и една част от имуществото на баба ми и дядо ми“.

В писмото си до политика от ГСДП тази дама, която се люшка между надеждата и тоталното отчаяние по отношение на държавата, в която живее, казва още: „По-специално бих искала да Ви информирам за ролята на държавата и нейните чиновници, за начина на функциониране на администрацията и на съда, като дам пример с «Хентш» АД.

Въз основа на Закона за реституцията от 1992 г. получих обратно национализираното предприятие на моите баба и дядо. През 1999 г. държавата и аз създадохме акционерно дружество. Предложението беше мое, за да влязат в него инвестициите на държавата (една незавършена промишлена сграда) и собствеността на моите баба и дядо (парцелът земя, резервоар за вода и стойността на старата фабрика от 1944 г.) по еднакъв начин в оценката на дяловете от новото акционерно дружество. Мислех си, че 200 декара земя, разположени в планината Витоша на 15 км от центъра на София, със собствен водоизточник, малка рекичка и малка електроцентрала ще бъдат добра предпоставка да се намери инвеститор.

Но се случи следното:

• Моят дял в акционерното дружество беше публично оценен и определен от съда.

• Обратното, стойността на държавния дял за мен, като акционер, остана «фирмена тайна» в продължение на 5 години. Нямах достъп до информацията.

• Оценката беше изопачена, защото не бяха приспаднати установените посредством екологична експертиза щети, нанесени на околната среда, докато обектът е бил държавна собственост. В противен случай държавата би загубила по-голямата част от дяловете си.

• Въз основа на несъобразяване с екологичната експертиза веднага след основаването на акционерното дружество дейността му беше забранена до отстраняване на щетите, нанесени на околната среда. (Как може да стане това без текущо производство, носещо печалба? Министерството и до днес не иска да отговори на този въпрос.)

• В оценката имаше и много други грешки, които открих впоследствие: например трябваше да погасим 500 000 германски марки стари дългове на държавното предприятие, необходимо бе да изплатим на 100 души работници изостаналите заплати за половин година назад, към това се прибавяха и разходите за възстановяване на старите екологични щети, които бяха оценени от Министерството на околната среда на 1 913 000 германски марки.

Забраната на дейността, естествено, парализира новосформираното дружеството. То беше замразено. И до днес 85 души са без работа и трябва да живеят от помощите за безработни, ако изобщо получават такива.

В основата на спора между мен и Министерството на икономиката и енергетиката като акционер в «Хентш» АД стои, от една страна, неточна, необоснована, неправилна и противозаконна оценка на стойността на държавното предприятие, която служеше за основа при определяне на цената на закупените от мен акции в новото дружество, а от друга — произтичащото от това погрешно разпределяне на процентното участие на акционерите в новооснованото смесено дружество между мен и държавата. През тези шест години аз, като изпълнителен директор, написах много писма до Министерството на икономиката в качеството му на втори акционер с молба заедно да разрешим проблемите на «Хентш» АД. За шест години не получих нито един отговор. В българския административен съд подадох тъжба срещу заповед № РД 16–498 от 13.10.1999 г. на министър Божков за основаване на «Хентш» АД. Върховният административен съд се произнесе с решение № 796 от 30.01.2001 г, в което се казва, че гореспоменатата заповед на министъра на промишлеността Божков е индивидуален административен акт. Поради това тъжбата е неоснователна. Обжалвах това решение в Апелативния съд в София.

С решение № 74 от 14.02.2005 г. Върховният касационен съд се произнесе, че заповедта на министъра е индивидуален административен акт и поради това искът ми е неоснователен. По този начин бях лишена от правото на справедливост. Ето защо се обърнах към Европейския съд по правата на човека. Едва на 1.04.2004 г., след като съгласно § 35, чл. 2 от Закона за достъп до класифицирана информация получих достъп до документацията за сформирането на смесеното дружество, установих грешки, пропуски и погрешни становища. Затова предприех следното: въз основа на тези данни подадох жалба съгласно чл. 45 и 49 от Закона за задълженията и договорите срещу министерството и отговорните служители. В продължение на девет месеца съдия от Софийски градски съд, I отделение, IX състав, търсеше различни основания да не даде ход на делото (№ 1971/2004). Извика ме на разговор, за да ми обясни, че адвокатите ми не са достатъчно добри, тя имала по-добри. Искът беше за сума от 2 милиона лева. Според българските закони адвокатският хонорар е 4 процента от тази сума. Не бях съгласна да сменя адвоката си. След което съдията няколко пъти връща исковата молба за корекции и девет месеца я остави без движение. Поради липса на пари се наложи да прекратя делото и заплатените от мен съдебни и адвокатски разноски пропаднаха. Подадох същата искова молба отново в Софийски градски съд. За щастие попаднах на друг състав, а именно СГС, I отделение, VII състав. Веднага беше даден ход на гражданското дело 2561/2004. С писмо (вх. № 2818 от 16.07.2004 г.) уведомих прокуратурата за това. Първата и втората инстанция на Градска прокуратура, както и Апелативната прокуратура не откриха нищо нередно. Свидетелските показания на служителката от Министерството на икономиката, която се беше занимавала с основаването на акционерното дружество, бяха приети с пълно доверие. Прокуратурата дори не искаше да забележи, че «Хентш» АД (без право на производство) е основано с дългове, надвишаващи капитала му. Прокуратурата не успя да разбере, че дружеството се основава с цел скоро да стигне до ликвидация. Но с решение на прокурор Кювлиев от Върховната касационна прокуратура се постанови: «При изготвянето на оценката за приватизация на „НОВОХИМ“ АД служители на Министерството на икономиката не са взели под внимание в оценката на пасивите всички реални разходи за рекултивиране на терена, на който са били съхранявани производствените отпадъци. По този начин е дадена нереална оценка на приватизираното предприятие». Една година след като новият главен прокурор създаде към Върховната касационна прокуратура «Отдел за противодействие срещу организираната престъпност и корупцията», на 4.04.2006 г. отново се обърнах към съда. Сега се надявам, че този нов отдел ще види корупционната схема, въз основа на която е основано «Хентш» АД и която костваше толкова много жертви. Много дълго държавата гледаше равнодушно и не реагираше, защото в България имаше много малко политическа воля виновните да бъдат привлечени под отговорност. Поради това се обърнах към Европейския съюз (по-специално към Европейската комисия). През декември 2005 г. от кабинета на комисаря по разширяването Оли Рен беше изпратено писмо до моя адвокат д-р Алберт Хюхткер, в което се казваше, че проблемите на «Хентш» АД са отражение на слабостите в съдебната и административната система в България и че Комисията ще се бори срещу тази слабост. На 27.01.2006 г. в писмо до д-р Хюхткер госпожа Бриджит Чарнота пишеше: «Въпросите, които засягате в описания от Вас случай, бяха обсъдени с българската администрация наред с други подобни случаи. Бих искала да Ви уверя, че ще вземем под внимание поставения от Вас проблем при съставянето на следващия доклад за България. В рамките на един мониторинг експертните комисии ще си поставят за цел в процеса на преговорите да проследят изпълнението на задълженията на България и въпросите, свързани с независимостта, прозрачността и задълженията на българското правосъдие». Адвокатът ми се обърна и към Елмар Брок, председател на Комисията по външните работи на Европейския парламент, който запита нашето Министерство на икономиката: «… как в бъдеще ще се гарантира действащ механизъм по отношение на жалбите, респективно оплакванията, от лошото ръководство на това министерство. В случая „Хентш“ би било възможно да се отстранят слабостите в първоначалното решение на министерството и да се осигури икономическото съживяване на фирмата, както и запазването на съответните работни места. Копие от това писмо ще бъде изпратено на Европейската комисия».

До момента Брок не е получил отговор — това са 15 месеца. Обърнах се с молба за помощ дори и към заместник-председателя на Бундестага д-р Волфганг Тирзе, тъй като за мен той представлява една морална институция. От своя страна той е изпратил писмо до г-н Пирински (председателя на българския парламент). Това е станало преди четири месеца. И до днес на писмото му няма отговор…

След като уведомих българското Министерство на икономиката и енергетиката, че съм информирала Европейската комисия за случая, стана чудо. Заместник-министър Ана Янева, която отговаря и за държавното участие в акционерното дружество, ме покани на разговор на 6.02.2006 г. За пръв път от основаването на дружеството през 1999 г. някой от министерството разговаряше с мен. След срещата ни беше издадена заповед на министър Овчаров за създаването на работна група, която да разреши проблемите на «Хентш» АД. Въпреки убеждението ми, че г-жа Янева има политическата воля да преодолее корупционната схема, заложена при основаването на фирмата, и да предотврати ликвидацията на дружеството, имам оправдани съмнения, че администрацията на министерството, която е свикнала да работи само за собствените си интереси, няма да вземе присърце моя проблем. През тези четири месеца групата се събра два пъти, за да изслуша юриста на «Хентш» АД. До днес проблемите и спорните положения в дружеството не са разрешени от никакво съдебно производство. Там, където можеха да се създадат работни места, цари бездействие. Малкото служители се страхуват за работата си. Дори не можем да отдадем под наем най-голямата сграда, за да спечелим пари, тъй като е отровена с азбест. Ние се борим с ликвидацията, а министерството все още не признава грешките, които са допуснали неговите служители при основаването на дружеството.

Междувременно беше даден ход на моята искова молба — която се състои от шест граждански иска, обективно свързани помежду си — срещу служителката Митричка Стоянова. По времето, когато се основаваше «Хентш», Стоянова заемаше поста ръководител на управление преструктуриране. По силата на възложените й контролни функции тя работеше върху основаването на смесено дружество между мен и Министерството на икономиката и енергетиката. Г-жа Стоянова и министерството бяха осъдени солидарно да ми заплатят обезщетение за нанесените ми вреди. От една страна, поради недостиг на средства да повдигна обвиненията в пълната им сила, аз ги подавах като частични жалби, а от друга — исках с решението на съда да подтикна министерството да сключи извънсъдебно споразумение и по този начин да се спестят излишните съдебни разноски и адвокатски хонорари. В хода на процеса бяха взети под внимание като доказателствен материал заключения на вещи лица и многобройни писмени свидетелства, които установяваха основателността на моите искове по категоричен и безспорен начин. В резултат на това съдът се убеди, че исковете ми за възстановяване на материалните щети (според определените цени на акциите) са основателни. Тези материални щети са резултат от действията и пропуските на ответника (Министерството на икономиката и енергетиката) и на ответничката Стоянова (като служителка на въпросното министерство), защото последната чрез приемането на доклада за оценката на дружеството е допуснала аз да претърпя назованите в иска загуби. Съдът взе решение, с което признаваше претенциите ми на обща сума от 100 000 лв. и осъди служителката Митричка Стоянова и Министерството на икономиката и енергетиката солидарно да ми ги изплатят (пълният размер на исковата сума е 2 027 980 лв.), както и да възстановят заплатените от мен съдебни и други разходи, свързани с процеса. С тази присъда беше доказана измамата на служителите от Министерството на икономиката.

Жертвите в тази злополучна история, част от всекидневния живот в България през последните години, са:

• 85 работнически семейства, които лишиха своите деца и родители от заплатите си от по 200 евро.

• Мъжът ми, който финансираше ангажимента ми в България и продължава да го финансира, за да продължаваме да даваме работа най-малко на 15 работнически семейства.

• Частните инвеститори, чиято дейност също беше блокирана и те не успяха да разкрият работни места в «Хентш» АД.

• Аз, която бях унищожена финансово, така че от реституцията за мен нямаше никакъв икономически ефект.

Този съдебен процес потвърди престъпните машинации на служителите от икономическото министерство. Особено обезпокоителен за мен сега е фактът, че въпросното министерство очевидно възнамерява да обжалва присъдата, за да продължи да прикрива престъпленията на своите служители в миналото. Това намерение означава освен всичко и пилеене на държавни пари, блокиране на частни инвеститори при разкриването на нови работни места и финансово унищожаване на всички мои ангажименти в България. Една процедура по обжалване със сигурност ще се проточи с години, а в конкретния случай нарушава и препоръките на Европейската комисия в доклада за напредъка на България от май 2006 г, с който българското правителство беше помолено да предприеме убедителни действия срещу всички корупционни схеми, по-трайно да стимулира частния сектор и по-често, чрез извънсъдебни споразумения, да предотвратява проточващи се дълго процеси.

Всичко това звучи невероятно, но, за съжаление, напълно отговаря на истината. Администрацията, която е свикнала да преследва собствените си материални интереси, работи срещу българския народ и българската държава. Неспазването на законите и тази безпримерна корупция водят България до нейната срамна беднотия. В състояние ли са служителите от Министерството на икономиката да си представят как се живее с минимална заплата от 80 евро или без никаква заплата? Дори и по времето на Щази в ГДР не съм била подлагана на такава несправедливост и произвол от страна на държавни служители. Ще доведа борбата си докрай, защото така ще помогна не само на себе си, но и на България да задължи държавната администрация да действа законосъобразно и отговорно“.

Всякакъв коментар в случая би бил излишен…

(обратно)

Европа и българският феномен на изтласкването

Да си добър човек? Та кой ли не го иска? Но жалко, че на тази планета средствата са оскъдни, а човекът — суров. Кой ли не иска да живее в мир и любов? Но условията не са такива. Бертолт Брехт, „Опера за три гроша“

1 януари 2007 г. — денят на официалното приемане на България в Европейския съюз. В рамките на тържествата по този повод в новогодишната нощ в София, на площад „Александър Батенберг“ има празничен концерт, организиран от продуцента на популярното риалити шоу „Биг брадър“. В същото време в залите на Европейския парламент българското правителство представя наситена с много символика изложба под мотото „Великолепието на България“ — антични произведения на изкуството. Единствените по рода си експонати всъщност са от частната колекция на българския бизнесмен Васил Божков. Спори се дали, както твърдят някои журналисти, той е поддържал контакти с Константин Димитров — Самоковеца, застрелян малко преди Коледа 2003 г. пред един бижутериен магазин в Амстердам.

За произхода на ценните произведения на изкуството Васил Божков казва, че ги е наследил — от поколения били собственост на семейството му. Според извадка от търговския регистър от август 2007 г, той притежава 51 процента от акциите на букмейкърската къща „Еврофутбол“, както и конгломерат от фирми, наречен „Нове Холдинг“. В началото на 90-те години, когато е основана, това е невзрачна малка фирма. Днес е една от най-успешните структури в България, обхващаща над 350 фирми с най-различни сфери на дейност.

„Васил Божков започна своя бизнес с търговия с валута, хазартни игри и спортни залагания“, пише Бети Ганева. И добавя: „От няколко години практически всички поръчки за строежа и поддръжката на пътища се възлагат на Божков, респективно на контролирани от него фирми“36.

Пътят на Васил Божков до милионите и несметното богатство е дълъг. След промяната дипломираният математик има бюра за обмяна на валута. Не обича да говори за това. „И аз правех като всички“, казва той. „Използвахме социалистическата система. Стоките се поръчваха, произвеждаха се, заплащаха се или пък не“. Божков успява да построи цяла империя за хазартни игри — доходен бизнес, защото в съседна Турция те са забранени. Става партньор на Илия Павлов, бивш агент на тайните служби, собственик на най-големия навремето холдинг в България. Влиянието на Божков стига много дълбоко в политиката. Заедно с други бизнесмени той основава клуб „Възраждане“, чиято цел е да свърже правителството и икономиката. Някои журналисти го смятат за един вид неофициален икономически съвет. За сигурността на Божков се грижат добре. Проверките на посетителите в офиса му са като тези на летищата. Когато пътува, два автомобила с бодигардове придружават лимузината му. Понякога развежда журналисти из разкошната си къща, по коридорите й с мраморни подове и статуи, показва им кабинета си. По масите има римски и гръцки вази, археологически находки. „Погледнете това“, казва Божков и изважда от шкафа златен съд с лъвска глава. „Това е тракийско злато от 4 век преди Христа!“ Колекцията му от произведения на изкуството е толкова голяма, че възнамерява скоро да открие частен музей. „Някои експонати струват един милион евро“, казва той. „Не мога да ги поверя на пазачите в държавните музеи. Те получават по 80 евро заплата!“ Дотук с информацията от страниците на вестниците.

По време на едно от посещенията ми в София прокурор ми разказа следното: „До 1997 г. само представителите на някогашната комунистическа власт имаха достъп до частната икономика. Естествено, през 90-те години човек можеше да забогатее от хазарт, от внос на стоки, например облекло или от продажбата на видеокасети. Но това ставаше само с протекцията на Държавна сигурност или на Министерството на вътрешните работи“.

На въпроса ми към Бети Ганева, която беше написала остра критична статия за Божков, дали е имало реакция след публикуването на статията, тя ми отговори: „Наистина, Васил Божков участва в контрола над българската държава, но не и в контрола над «Виртшафтсблат». Мисля, че е твърде интелигентен, за да опита физически да атакува някого, който публично го е критикувал. Като издател плащам висока цена за свободата на печата, от която се ползвам в този вестник“37.

И още един щрих към портрета на Васил Божков: на него му е забранено да влиза в САЩ заради неизясненото му, в очите на американските власти, имотно състояние. Запитах посланика на САЩ за скритите причини за тази забрана. „Не бих искал да коментирам ситуацията около конкретната личност. Но има много силни връзки между хората от сивата икономика и всички знаят кого имам предвид. Най-големият проблем на България в тази област се крие в политиката. Само на малък кръг от хора беше отказана виза“.

На неуважението към успеха на бизнеса му, изразено от посланика на САЩ в София, Божков реагира грубо: „Той по-добре да се обърне към партиите, а не да се занимава с корупцията“. И допълва, че много пъти е ходил в САЩ и вече нямал желание да лети дотам. Както изглежда, вече няма желание да се занимава и с хазарт. Макар и тук отново ясно да проличава, че зад фасадата на обикновен гражданин се крие нещо съвсем друго. В едно от своите редки публични изказвания, в ефира на Би Ти Ви той заяви, че последните данъчни облекчения за хазарта не са направени заради него. Това изявление се появи веднага след неочакваното изказване на президента Първанов, че няма да подпише този нов закон. Божков каза също, че почти напълно е изоставил хазарта. Главното му поле на действие сега щели да бъдат инфраструктурни проекти, финансирани от европейските фондове. Още преди време бил продал 49 процента от „Еврофутбол“ на гръцката фирма „Интралот“. Така че сега нейният собственик Кокалис бил главният играч на този пазар в България. Божков изказа предположението, че данъчните облекчения щели да бъдат въведени заради чуждестранни инвеститори. Той предупреди също така, както го цитират българските медии, че ако в областта на хазарта има високи данъци, ще се стигне до криминализиране на този бранш и до разпределяне на пазара с прилагане на сила от страна на престъпни групировки: „Всеки път, когато БСП идва на власт, разрушават някой бранш на икономиката. Сега обаче всички искат хазарта“.

Божков отдавна върти бизнеса си, необезпокояван от нищо и никого. Едва ли би му навредил и разказът на един бизнесмен от Плевен, който помага за разбиването на голяма организация за фалшифициране на банкноти. При подготовката на операцията той първо влиза във връзка с посолството на САЩ, после се среща с Тони Мицев от Националната служба за борба с организираната престъпност. „От първия момент Тони Мицев се опитваше да убеди американците, че говоря глупости, че такова нещо не може да има, че в България няма как да съществува печатница за фалшиви банкноти“, твърди въпросният бизнесмен пред Федералната криминална служба на Германия. По-късно се оказва, че подобни печатници наистина съществуват. Въз основа на неговата информация на 16 октомври 2000 г. по време на полицейска акция е ликвидирана печатница за фалшиви пари в софийския квартал Надежда. Намерени са щатски долари и английски лири. Акцията, първоначално предвидена за четири дни по-късно, по убеждението на смелия информатор съзнателно била изтеглена напред във времето, за да бъдат защитени някои лица. След тази акция въпросният бизнесмен е разкрит и през декември 2000 г. той напуска България заедно със семейството си. Иска убежище в Германия и го получава. При изслушването в Германската федералната служба за признаване на бежанци, той казва нещо невероятно, когато го питат кои са задкулисните играчи в „бизнеса“ с фалшифицирането на пари: „Всъщност в България аз съм никой. Обаче попаднах на следите на двама от най-важните хора, които си имаха работа с печатането на фалшиви пари. Единият от тях е политик, другият — най-големият бизнесмен в България“. А на въпроса: „Можете ли да назовете имената на тези двама души?“, той отговаря: „Политикът се казва Евгени Бакърджиев. Той е министър и заместник министър-председател в правителството на Костов, също и председател на СДС“. И продължава: „Това са пребоядисани комунисти. Другият се казва Васил Божков. Той е собственик на най-голямата фирма в София — «Нове Холдинг». Притежава осемдесет процента от всички обменни бюра в България, а освен това и футболния клуб ЦСКА в София“.

Това е изявлението на българския бизнесмен пред Германската федерална служба за признаване на бежанци, направено на 5 септември 2001 г. Просителят явно е бил особено убедителен, защото иначе никога не би получил политическо убежище в Германия предвид изключително строгите условия за това. И днес той все още се страхува за живота си. А дали някога ще може да докаже обвиненията си, един Господ знае. Все пак за случая беше информиран и германският министър на вътрешните работи Ото Шили. На 5 август 2004 г. адвокатът на информатора пише следното в писмо до тогавашния вътрешен министър: „Моят клиент е предоставил информация и за това, че в българската «мафия за фалшиви пари» активно участват и политици, между които Евгени Бакърджиев. Клиентът ми е съобщил за участието в схемите и на бизнесмена Васил Божков“. На мен поне не ми е известно да е имало някаква реакция от страна на германското вътрешно министерство по този повод.

Първата година на членство в ЕС

През януари 2007 г. е уволнен директорът на Националната служба за сигурност Иван Чобанов. Официалното изявление на Министерството на вътрешните работи гласи: „Завишаване на критериите за сигурност заради членството ни в ЕС“. И директорът на жандармерията е освободен от длъжност, защото срещу него има сигнали за служебни нарушения, неправомерно уволнение на кадри и нерегламентирано използване на материални средства. Служители и техника са изтеглени от наблюдението на панаира в Пловдив. Често на позорния стълб се изправят полицейски служители, които за уж извършени дребни пътно-транспортни нарушения си искат суми от 10 до 50 лв. Това, разбира се, е похвално, защото демонстрира колко смело държавата възнамерява да тръгне срещу корупцията и организираната престъпност.

Но как всъщност в България работи не само полицията, а и правосъдието, или, по точно казано, как едностранчиво и избирателно действа, показва случаят на Людмил Стойков. Бизнесменът от Перник е арестуван през февруари 2007 г. след разбиването на мрежа за измами. Става дума за измама с финансови помощи от ЕС. Той е арестуван заедно със съдружника си Марио Николов. Според данни от официалния търговски регистър Стойков притежава дялове от четиридесет различни фирми. Собственик е на ваканционния комплекс „Дюни“ на Южното Черноморие, както и на металургичния завод „Стомана“. Според следствието той с измама е източил общо 7,5 милиона евро от САПАРД преди всичко чрез месопреработвателните фирми „Родопа мийт“ и „Родопа голд“ със седалище в Шумен. Друга фирма, която е заподозряна в участие в схемата на измамата, е „Еврофриго“, свързана с „Ладимекс холдинг“ (отново собственост на Стойков). Този холдинг притежава най-големия хладилен митнически склад на Балканите. По данни на вестник „Дневник“ две фирми на Стойков са подкрепили предизборната кампания на президента Първанов с общо 25 000 евро. Но как се е стигнало до измамната маневра? Източник, запознат със следствените действия, отговаря на този въпрос: „Заподозреният беше Людмил Стойков, собственик на фирма «Стомана-Перник». Ставаше дума за неправомерно присвояване на 7 милиона евро от фондовете на ЕС (САПАРД). Той никога нямаше да успее да сложи парите в собствения джоб, ако съществуваше контрол и ако Министерството на земеделието и аграрният фонд на драго сърце не му бяха дали всички подписи. Ставаше дума за машини, които бяха закарани в Германия, направена им беше само козметична поправка, а след това, според документите, през Ирландия и Швейцария, бяха върнати отново в България и вместо 20 000 евро изведнъж цената им стана един милион. Съучастник на Стойков беше Марио Николов, който месец по-късно трябваше да стане заместник-министър на земеделието. Двамата бяха задържани, останаха само една седмица в следствения арест, пуснаха ги, а делото изчезна в някое чекмедже“.

Това твърдение може да се провери. Подставени лица от България купуват от съответните служители в германски и швейцарски фирми използвани машини за преработка и опаковане на хранителни продукти на съзнателно завишени цени. Във фиктивните и объркващи сделки са включени и несъществуващи фирми. Машините пристигат в България от Германия, след което (без или само след незначителна поправка) отново ги продават на повторно завишени цени на фирми, собственост на българските участници в измамата. В началото на март 2007 г. обаче Стойков е пуснат на свобода, тъй като съдът не намира никакви доказателства за вина. Тази констатация се отнася и до всичките му съучастници в България.

На 17 юли 2007 г. директорът на Главна дирекция за борба с организираната престъпност Ваньо Танов подава оставка. Той също обвини Министерството на вътрешните работи, че поддържа връзки със сивата икономика. „Моите разногласия с главния прокурор са в резултат на това, че той беше решил да проверява нещо, случило се преди 15 години. Аз, обратното, смятах, че трябва да разследваме днешните действия. Смятам, че много трудно бихме могли да докажем нещо, случило се преди 15 години. Би трябвало да насочим вниманието си към днешната модерна икономическа престъпност. Иначе не бихме могли да очакваме положителни резултати в борбата срещу тази мрежа. Всичко ми е ясно. Естествено, много по-удобно е да разследваш едно отдавна отминало време, когато собствената ти партия не е била на власт, отколкото настоящето, когато същата тази партия носи отговорността“.

През лятото на 2007 г. ЕС публикува доклад за напредъка на България. Той е в рязко противоречие със заключенията на западни дипломати в София, както и със становищата на неправителствени организации, и е доказателство за тайното съучастничество на някои високопоставени политици от ЕС с все още съществуващата мафия в България. Поради това бившият посланик на Германия в София и Скопие д-р Клаус Шрамайер с право заяви: „Реакциите на «изгладения»“ — както се говори, от „приятелите на България“ в Брюксел (комисаря по правосъдието Фратини, Кунева и др.) — доклад бяха предимно негативни, в противовес на реакциите на българските политици: те бяха щастливи от липсата на защитна клауза и от хвалебствията за тяхното „усърдие по отношение на реформите“38.

Естествено, безпристрастният наблюдател няма как да не се запита къде всъщност е забелязан истинският напредък. Както писа „Таймс“, с такъв „мек“ доклад комисията не прави услуга нито на България, нито на ЕС. А „Индипендънт“ е на позиция, че докладът показва безпомощността на ЕС. Германският министър Гернот Ерлер е принуден да предупреди, че защитната клауза може да се приложи в бъдеще39. Като цяло напредъкът в борбата с тежката и организирана престъпност все още бил незадоволителен, изтъкна той в своето резюме.

От няколко години главен прокурор на България е Борис Велчев. В Европа го уважават, приемат действията му за чиста монета и гледат на него като на носител на надежда за нов морал в съдебната система. В края на септември берлинският „Тагесшпигел“ пише за него: „Отличава се с хладен, реалистичен поглед върху качествата на наказателното преследване в своята страна, който вероятно си е донесъл от университета“. Публикацията стига по-далече и прави равносметката. „В рамките на борбата с корупцията миналата година бяха уволнени четиридесет и един служители на Министерството на вътрешните работи, десет депутати загубиха своя имунитет. По-големи усилия полагат органите на наказателното преследване и срещу прането на пари“40.

В един доклад на Института за международни срещи и сътрудничество към фондация „Ханс Зайдел“ от август 2006 г. се изтъква: „Не е чудно, че както европейски комисари, така и правителствени представители твърдят, че България трябва да благодари за членството си в ЕС единствено на Борис Велчев. Той вече многократно доказа своята решителност и независимост“41. На самия Велчев обаче му се наложи да признае, че почти хиляда души са се отървали от наказателно преследване. Човекът, който трябваше да понесе отговорността за това, бе назначен за посланик в Казахстан, вероятно защото, както твърдят дипломати, знае твърде много.

И все пак коментарите около личността на главния прокурор не са толкова еднозначни. Един източник от Службата за сигурност твърди: „Въпреки че вече от година и половина е на този пост, не може да се похвали с истински успехи. Затова пък заради красноречието и прекрасния му английски Велчев е използван за рекламно лице, което може да се продава в чужбина като нова метла“. На 4 юли 2007 г. пред един германски министър Гергана Грънчарова — българският министър по европейските въпроси, каза: „За издаване на присъди са необходими солидни доказателства. Където те са налице, новото ръководство на Главна прокуратура ще се намесва решително“. „Досега обаче не го прави“, говори се под сурдинка в германското посолство, като на наблюдателя не му става ясно, дали Велчев като част от системата не фабрикува преднамерено успехи, за да запази конюнктурата, или наистина, тласкан от добра воля, се опитва да промени обстоятелствата, но е прекалено безпомощен за това. Тогава би му оставало поне достойно оттегляне. Но нали има нови закони, може да възрази някой. От една страна, много от законите в България са издадени само за да се харесат на органите на ЕС, и поради това така и не влизат в обръщение. В един доклад бившият посланик д-р Клаус Шрамайер заяви: „Някои закони се издават или се модифицират «по поръчка», за да се осигурят материални предимства на някои влиятелни личности. Други пък са така небрежно редактирани, че постоянно трябва да се преправят, а трети толкова често се изменят, че дори и специалисти не могат да се ориентират в тях“.

„Никой ли не забелязва — попита бившият посланик на Германия в София, — че действащите фигури в София печелят време? Когато според чл. 36 от Договора за присъединяване трите години изтекат, без да се използват, за да се извършат съществени промени, София като пълноправен член ще може до 2017 г. да контраатакува и да налага вето на всяка нежелана мярка. Защо Брюксел не продължи мониторинга не само до 2008 г, а до 2010 г? Наистина ли вярва, че за една година нещо в тази държава може да се промени фундаментално?“

Ако е вярно това, което вестник „Сега“ твърди в броя си от 27 юни42, а именно, че българските и румънските еврокомисари, както и комисарят по правосъдието Франко Фратини са се застъпили за смекчаване на първоначално по-острите формулировки, то трябва да попитаме, как така г-жа Кунева и г-н Леонард Орбан (румънският еврокомисар — бел.ред.) като страни — т.е. пристрастни — имат правото да участват участват при вземане на решенията? Същото важи и за така или иначе пристрастния комисар по правосъдието заради близостта му с бившия вътрешен министър Румен Петков. Във всеки случай в някои дипломатически представителства трайно се носи слух, че по време на съвместна ски почивка били щракнати пикантни снимки и малко по-късно фотографът бил намерен мъртъв. Ако предположенията са верни, за българските условия това би било нещо съвсем нормално. Журналистът Светослав Терзиев сполучливо описва във вестник „Сега“ ситуацията в София след мекия доклад: „С облекчение можем да си отдъхнем. Председателството на Германия свърши и започва португалското. За България това означава край на работата и начало на ваканцията“43.

Според анализа на Клаус Шрамайер Брюксел е жертва на илюзия, ако вярва, че само с усилия от вътре ще може да се създаде правова държава. Жозе Мануел Барозу, председателят на Европейската комисия, каза пред в. „Файнейшъл таймс“ (в броя му от 13 юни 2007 г.), че промяната не може да дойде от Брюксел, а „от самите граждани, от икономиката и от останалите страни-членки на ЕС“44. Нима на Барозу не му е известно, че „държавната власт не се страхува от гражданите“, също така и от икономиката, която „в голямата си част е сенчеста“ и в която много малко от останалите страни-членки на ЕС, „се склонни да се намесят“. Между другото, злото се е настанило прекалено високо, преплитането е прекалено голямо, зависимостта от „манипулативната сила на досиетата е огромна45, за да е възможно самолечение. Корупцията и правосъдието в България явно представляват любовна двойка“.

Да вземем за пример случая с магистрала „Тракия“: 443 км от Калотина на западната граница до Бургас на Черно море. През март 2005 г. е сключен концесионен договор за строежа и стопанисването на магистралата. Концесионерът е избран без публичен търг. Три португалски предприятия получават 51 %, а две български — останалите 49 % от концесията. Концесионерите се задължават да направят инвестиции на обща стойност 712 милиона евро, които включват завършването на последната отсечка, дълга 165 км. До септември 2005 г. на обществеността е отказана каквато и да било информация за договора.

И до днес няма достъп до любопитните последни анекси към въпросния договор. По онова време опозицията обвини правителството, че по престъпен начин накърнява интересите на страната. БСП нарече договора пример за корупционна практика и пледира за прекратяването му. Непонятно е, между другото, защо един километър магистрала в България струва между 2,3–3,5 милиона евро, докато в Португалия за подобно трасе цената е 1–1,5 милиона евро? „Транспаренси интернешънъл“ заяви дори, че български фирми подизпълнители начислявали само по 500 000 евро на километър. Не е ясно защо държавата гарантира на концесионера за срок от седем години по 30 милиона евро годишни компенсации, въпреки че те явно са изчислени на базата на нереалистична оценка за интензивността на движението по магистралата, и защо е готова да даде на концесионера чиста печалба от дванадесет процента, макар че при подобни договори този процент обикновено да е от 6 до 8?

Два месеца след изборите на 25.06.2005 г. се оказа, че и новото правителство под ръководството на БСП не доведе до знанието на обществеността условията, предвидени в анексите. През април 2007 г. е подписано ново допълнение към договора, което и до днес не е публикувано. Причините са ясни — далавери!

И на този фон българското правителство отчита успехи. На 7 октомври 2007 г. главният секретар на МВР Валентин Петров заяви, че структурите на организираната престъпност сега се броят на пръстите на едната ръка. А вътрешният министър Петков обобщи в отчетния доклад на своето ведомство за първите две години от мандата си, че престъпността в България е намаляла и има шанс да бъде под средното равнище за ЕС. Позова се на една статистика, която по думите му отговаряла на статистиката на Федералната криминална служба на Германия. Изказването му предизвика възмущение в София. От една страна, според вътрешни кръгове от германското посолството в България, статистиките били политически оцветени, а от друга — те в никакъв случай не отговаряли на строгите германски критерии. Все едно да сравнява ябълки с круши, иронизират министър Петков в посолството.

Що се отнася до убийствата, официалното твърдение е, че по разкриваемост България е едва ли не на първо място. 90 % от случаите в периода октомври 2006 — март 2007 г. били разкрити. В излизащия в София „Виртшафтсблат“ можем да прочетем: „Към останалите десет процента вероятно спадат застреляният кмет на разположения близо до София град Елин Пелин Янко Янков, председателят на общинския съвет на черноморския град Несебър Димитър Янков, както и Александър Тасев, президент на футболния клуб «Локомотив» (Пловдив) и едър бизнесмен. Най-вероятната версия за убийството на Тасев е накърнени интереси в търговията с природен газ. Следствието работеше и по други версии. Както е известно, Тасев стана президент на «Локомотив» (Пловдив) след убийството на неговия предшественик Георги Илиев — всеизвестния шеф на престъпната структура ВИС. Имаше информации и че е управлявал хотелите на тази групировка в София, Слънчев бряг и Несебър. Освен това Тасев се смяташе за един от големите експерти при купуването на ромски гласове на избори. Говореше се, че той е и най-големият търговец на череши в България. Неофициално имаше донесения, че с тях е «изнасял» и хероин, във всеки случай, че е бил в прекрасни отношения с търговци на наркотици. Ако не го бяха убили, и до днес още щеше да се занимава с разнообразните си сделки, несмущаван от полицейските власти.

Пет дни преди убийството на Тасев, на 9 май 2007 г, е убит Димитър Янков, председател на общинския съвет в Несебър. Застрелян е в Бургас със седем изстрела в главата, докато вечерта паркирал джипа си. Янков е един от най-мащабните собственици на хотели и казина по Черноморието. Притежава седем големи хотела в Слънчев бряг и стотици декари от крайбрежната ивица. Смята се, че е бил близък с предполагаемия наркобос от Черноморието Митьо Очите, който междувременно влиза в затвора заедно с 12 свои съучастници. Янков е разследван за две поръчкови убийства, но без особен успех.

В статистиката вероятно не влиза и Манол Велев, бизнесмен, съветник на президента и съпруг на председателката на Държавната агенция за младежта и спорта Весела Лечева, защото в началото на юни 2007 г. стана жертва на атентат и все още е в кома“46.

Да се прави политика със статистика не е обичайно само за България. Но факт е следното: Националната служба за борба с организираната престъпност обяви, че през 2005 г. е имало 542 161 жертви на престъпления, докато полицията е регистрирала едва 101 80647. Причините за това противоречие са ясни. Жертвите на престъпления наистина съобщават за случилото се на полицията, но полицията отказва да приеме сигналите, респективно да ги обработи. В резултат на което гражданите все по-често решават да не уведомяват полицията, защото смятат, че тя няма да им помогне.

(обратно)

Един министър на вътрешните работи и неговите „контакти“

Но рибите изчезват за жалост на съда: цитират накрая акулата, но акулата не знае нищо. Не може нищо да си спомни, и не могат нищо да й сторят: защото акулата не е акула, докато не го докажат те. Бертолт Брехт, „Опера за три гроша“, песен на Меки Ножа

Плевен е промишлен град, разположен на 174 км североизточно от София, има около 125 000 жители. Известен е с битката през юли и август на 1877 г. по време на войната за освобождаване на България от османска власт. След петмесечна обсада турските окупатори се предават на руските войски. Този съдбоносен момент е част от героичната история на българите.

За една друга история и окупация от съвсем различен вид, от новото време, разказва учителят Християн Петев. Той е преподавател в Професионалната гимназия по транспорт в Плевен и има много открития, респективно патентовани разработки в областта на оръжейната техника, които обаче са му откраднати от именити учени от БАН. Учителят повдига обвинение срещу директора на своето училище, който категорично отказва да го освободи от учебни занятия в деня, когато ще се гледа делото. Петев обвинява директора в дългогодишен тормоз, дискриминация и опит да го остави на улицата и да му отнеме възможността да изкарва препитанието си. Учителят обвинява и кмета на Плевен, че е хвърлил око на последния му поземлен имот. Молбите и жалбите му до различните съдебни инстанции остават нечути. Нали е само един обикновен български гражданин.

Друга история започва с това, че от Плевен, където навремето бившият министър на вътрешните работи Румен Петков е бил кмет, е родом и Васил Миланов Антонов, председателят на местната организация на социалистите. От 2005 г. той е депутат в Народното събрание, а на 29 октомври 2007 г. участва в кметската надпревара в Плевен. За негово разочарование изборите печели Найден Зеленогорски. Това всъщност не смущава особено загубилия борбата, защото той се числи към най-богатите хора в града: притежава най-големия хотел в Плевен, който е известен с това, че през 2003 г. в бара му е убит сутеньорът Марио Иванов. Една година по-късно там е застрелян и Людмил Конов, партньор на Антонов и съсобственик на същия този хотел „Ростов“. Според данни от търговския регистър Васил Антонов притежава дялове в три фирми: „КА Инвест“, „КА Груп“ и „КА Комерс“. Негов партньор в тях е вдовицата на Конов. Това, което не фигурира в официалните регистри, е, че „КА Груп“ се е специализирала в търговия с петрол и петролни продукти. Освен това Антонов поддържа тесни контакти с новия министър на икономиката и енергетиката Петър Димитров, който е известен с добрите си връзки с Москва. В един интернет форум може да се прочете, че Антонов бил подкрепил последната предизборна кампания на президента Първанов.

И тук отново се появява името на Румен Петков, по онова време все още министър на вътрешните работи. Според публикации в българската преса той имал особени отношения с фирма „КА Груп“. Според някои журналисти Петков дори бил „отворил чадър над «КА Груп» и Антонов“. Доказателства за това няма. Но ако допуснем все пак, че това е вярно, как бихме могли да го обясним? Съществуват няколко възможности. Първата има връзка с политическата и, както изглежда, икономическата структура на Министерството на вътрешните работи. А това, от своя страна, обяснява тезата за „чадъра“. Един вътрешен човек ми го обясни по следния начин: „Бях прокурор по времето на комунистите. Тогава партията управляваше вътрешното министерство и му казваше кои дела прокуратурата може да води и кои не. Сега няма партия, но има вътрешно министерство и то изпраща информациите от управляващите партии до прокуратурата. Министерството се превръща във важен играч в икономиката. Много интересен факт е, че бившите служители на вътрешното министерство днес са сред най-видните специалисти в икономиката, а до известна степен и в образователната система. Много ги търсят банките, търговските и туристическите предприятия. Всеки работодател се позовава на контакти с вътрешно министерство, с Главна дирекция за борба с организираната престъпност. Към това се добавя и фактът, че бившата Държавна сигурност почти не е загубила функциите си“.

Нещо подобно чух и от друг източник: „Хората от вътрешното министерство се занимават преди всичко с незначителните структури. Главната задача на отговорните лица там е да направят добро впечатление на западните партньори. Затова се следи много точно кои престъпления са интересни за западните наблюдатели, кои могат да повлияят на общественото мнение там. Това са например търговията с хора или с пиратски продукти. От друга страна обаче, подбудителите на тези престъпления не се преследват“.

И това не е всичко. Има много основания да се смята, че Министерството на вътрешните работи се намесва в конкуренцията между различни предприятия чрез съответни разследвания. Някои наблюдатели дори стигат по-далеч и казват, че това е модерна форма на рекет от страна на едно министерство, респективно от страна на някои от видните му служители.

Други любопитни и, меко казано, странни факти във връзка с това ми довери полицейска следователка от Пловдив. „Пловдив се контролира по същия начин от Георги Гергов, както Варна от ТИМ. Фактът, че стреляха по Манол Велев, е добър пример за това. На 11 юли 2007 г. в София стреляха по него по руски маниер, направо в главата. В края на октомври излезе от кома. Полицията не откри нито убийците, нито поръчителите“. След това изказа следното твърдение, което звучи направо невероятно: „Велев бил купил заедно с Румен Петков 16 000 кв. м земя на Халкидическия полуостров. И това се случило по време на посещение, когато трябвало да подари на местния манастир един джип. Тогава министърът и Велев направили и своята покупка. Официално изглежда сякаш делегация заминава за Гърция, за да предаде джипа, а в действителност пътуването е с търговска цел, за придобиване на имот“. Това са твърдения на водеща следователка от полицията в Пловдив. Споменатият от нея Петков, разбира се, ги оспорва.

В едно анонимно писмо от август 2007 г., циркулиращо из посолствата на европейските държави, пък се твърди, че вътрешният министър Петков е заповядал на икономическата полиция в Плевен да не контролират фирмите на Антонов. Румен Петков отрече и това — в края на краищата, Антонов бил „опитен ръководител в района“. Твърди се още, че министърът на вътрешните работи бил в тесен контакт с всеизвестните босове Красимир и Николай Маринови, а във Виена се бил срещнал с друго изтъкнато величие на подземния свят — Младен Михалев. Министърът реагира бурно и отрече и тези обвинения. „Всичко, което е писано в писмото, е в отдавна известния стил. Целта е тези дискредитиращи твърдения да намерят своя път до чуждестранните медии. Абсурдно е моето име да се свързва с Красимир и Николай Маринови и с Младен Михалев“48. Атанас Атанасов, бившият директор на Националната служба за сигурност, заяви още през декември 2005 г., че вътрешният министър Румен Петков „е лансиран на този висок пост от Маджо“. Службите за сигурност според него разполагали с информация, че в миналото Петков е имал лични връзки с Маджо. Това заяви Атанасов в ефира на телевизионния канал Би Ти Ви. Официално потвърждение на тези съмнения няма.

Между другото, анонимното писмо е прието съвсем сериозно в някои европейски посолства. Вероятно това се дължи на следното обвинение: в миналото Петков бил приятел на Конов (съсобственик на хотел „Ростов“) и поради това той (Петков) забранил на главния секретар във вътрешното министерство, генерал Илия Илиев, да разследва обстойно убийството на Конов. И това обвинение, разбира се, е опровергано от Петков.

В полицейските кръгове се говори и за вълнуващото време, когато Румен Петков е бил кмет на Плевен. По това време е убит Конов. Водеща следователка, работила тогава в Плевен, си спомня следното във връзка с убийството: „Както Людмил Конов, така и Васил Антонов стояха на входа и изхода на една фирма за преработка на петрол. По този начин финансираха Петков“. И за това твърдение доказателства няма. Слуховете обаче стигат и по-далече. Следователката продължава: „Твърди се, че двамата, Конов и Антонов, имат директни връзки с престъпни структури. Конов бил организирал няколко бомбени атентата в Плевен с цел да се стигне до смяна на директора на полицията. Той, заедно с една прокурорка, бил създал много добре функционираща система за изнудване на криминално проявени. Те били задържани за кратко време, за да им се вземат големи суми пари като своеобразен откуп, след което отново ги пускали на свобода. Людмил Конов беше сред най-важните поръчители на покушения. Отговорни за убийството му са хора, които са го контролирали и финансирали. А после се случи така, че убиха единия от съдружниците (Конов), а другият, Васил Антонов, стана депутат от БСП“.

Но независимо какви факти излизат на бял свят, какви слухове се разпространяват из публичното пространство или в какво го обвиняват, вече бившият вътрешен министър винаги прави едно и също стандартно изказване. Според него междувременно са задържани стотици престъпници, унищожени са работилници за фалшифициране на банкноти, милиони цигари са конфискувани. „Опитваме се да предотвратим престъплението“ е една от любимите му фрази.

На 15 януари 2007 г. Румен Петков участва в неформална среща на министрите на правосъдието и вътрешните работи от страните-членки на Европейския съюз. Вечерта отправя покани за дегустация на български и румънски вина в хотел „Маритим“, а на 16 януари 2007 г. връчва на германски партньори и приятели „като признание за личния им принос и подпомагане на България в областта на вътрешните работи и на правосъдието“ създадения по повод приемането на България в ЕС медал „Правосъдие, свобода, сигурност 2007“.

Наградените се радват на блестящото представление. И никой не пита за действителното положение в България, нито пък за личността на самия министър на вътрешните работи. Както казва един от подчинените на Петков: „Българските политици никак не обичат да използват думата «мафия». Предпочитат понятието «организирана престъпност», защото под «мафия» обикновено се разбира образувание, преплетено с политическата власт. В България се стараят да избягват това понятие. На едно заседание вътрешният министър Румен Петков реагира много остро, когато казах, че организираната престъпност е функция на политическата корупция и че ако нея я нямаше, нямаше да имаме и организирана престъпност“. Последното, разбира се, звучи твърде оптимистично.

Не само този високопоставен служител е на това мнение. От надежден източник от западноевропейско посолство вече бях чул тежкото обвинение, че Румен Петков директно бил замесен в контрабандата с амфетамини. Трудно е за вярване! И си мисля, че това е поредната интересна българска история, за която вероятно никога няма да научим кое е вярно и кое — не.

Какъв всъщност е случаят с контрабандата на амфетамини и кой е замесен в него? В края на август 2007 г. новинарската интернет агенция „Медиапул“ цитира годишния доклад на Американската агенция за борба с наркотрафика, според който България с все по-големи темпове се превръща в страна производителка на амфетамини. Във вътрешна депеша на едно западноевропейско посолство, с която разполагам, се казва: „През май 2007 г. кметът на София Бойко Борисов заяви пред посланиците от ЕС, че производството на амфетамини в България приема застрашителни размери“. Следва забележително изречение: „В средата на юни бях информиран от един експерт, живеещ отдавна в България, че министърът на вътрешните работи Петков бил замесен в голяма афера с амфетамини. Ставало въпрос за много пари“. Отново невероятно обвинение. Затова отново се обърнах към Ваньо Танов. Той би трябвало да знае. Но дали наистина може да каже нещо по тази деликатна тема? „Да, вярно, точно така е. Нашата Служба работеше по този случай. В град Дупница се намира старият завод за лекарства. В годините на социализма да се изнася «синтетика» (синтетични упойващи вещества) беше държавна политика, за да получаваме валута. Това се случва и сега. Синтетичните наркотици продължават да се произвеждат и да се изнасят в Турция. И процесът е под контрола на министъра на вътрешните работи и на Службата за сигурност“.

„Известно ли е във вътрешното министерство, че самият министър е замесен“, попитах го аз. „Често показваме пред обществеността, че сме постигнали успех в борбата, като разбием някоя малка лаборатория, която е произвеждала незначителни количества. Така после можем да се хвалим пред Европа колко ефективна е борбата срещу престъпността. Всичко се показва по телевизията и т.н. В действителност огромните количества си остават недокоснати. Веднъж имаше случай, когато групировката, която владее синтетичните наркотици, трябваше да влезе в контакт с друга престъпна организация. Ние разработвахме и наблюдавахме и двете групи. На тази среща се появи и министърът. Преди това знаехме само, че ще се проведе важна среща, но не знаехме кои точно ще са участниците в нея. Както казах, наред с представителите на двете групировки дойде и нашият министър. Тъй като тази среща беше документирана от групата за външно наблюдение, на другия ден министърът освободи безсрочно началника на въпросното звено“.

Чудовищно обвинение, което обаче по-късно ще бъде изяснено. Имах притеснения, че както много пъти, и сега други, непочтени мотиви можеше да са повлияли и изкривили това изказване. Но съвсем скоро се случи нещо, което се превърна в истинска политическа лавина, която помете не един висш държавник по пътя си.

(обратно)

Кутията на Пандора се отваря

На 27.11.2007 г. българските медии съобщиха, че пловдивският полицай от пътна полиция Тодор Джурков е бил задържан на пътя за София, а в колата му са намерени 80 кг амфетамини. Малко след това в софийския хотел „Плиска“ беше арестуван Стоян Стойчев, който е съпровождал джипа с амфетамините. На последвалата пресконференция на полицията се разбра, че Стойчев, тогава оповестен само с инициалите си С. С., бил водач на престъпна група, която се занимавала с производството на синтетична дрога. В жилищата му в София, Пловдив и Батак са намерени според твърденията на полицията суровини за производството на синтетични наркотици. Разследването показа, че дрогата в колата на Джурков е натоварена в къщата на Стойчев в Батак.

Като цяло ставаше дума за наркотични вещества на стойност 320 милиона долара. Полицай Джурков остана в ареста, а Стойчев беше освободен и за него се говореше само като за свидетел. Според в. „Капитал“ полицейски сведения за него никога не са постъпвали в прокуратурата. Нямало достатъчно доказателства. Бащата на Джурков, Георги Джурков, от своя страна, твърди в едно интервю във в. „Труд“ от 10 януари 2008 г, че Стоян Стойчев само е използвал сина му. Под предлог, че колата му била развалена, накарал Джурков да превози наркотиците с надеждата, че като полицай няма да бъде спрян.

Стоян Стойчев и Тодор Джурков всъщност са братовчеди. Починалата съпруга на Джурков-старши е балдъза на бащата на Стоян Стойчев, Ангел Стойчев. Двете семейства са от малкия град Батак.

Един ден след залавянето на амфетамините, главният секретар на Министерството на вътрешните работи Илия Илиев, отговарящ за борбата с организираната престъпност, подаде оставка. Обвиниха го, че е допуснал действия в разрез със закона, между които издаването на фалшиви български паспорти (става въпрос за случая със сръбския наркобос Будимир Куйович). Тогавашният шеф на Национална служба „Полиция“ Валентин Петров пое временно функциите на главен секретар.

На 30 декември 2007 г. от българската страна на граничния пропускателен пункт Капитан Андреево (между Турция и България) бяха задържани четирима души, между тях и един митнически служител, в два автомобила, които прекарвали 60 кг хероин. Малко след това в хотел „Санкт Петербург“ в Пловдив беше арестуван Будимир Куйович във връзка с контрабандата на хероин. Според медиите намереният хероин бил част от двутонна пратка от Турция през България за Западна Европа. На 3.1.2008 г. Илия Илиев заяви пред средствата за масова информация, че задържането на Куйович сваляло обвиненията срещу него и той трябвало да бъде възстановен на поста си. Вътрешният министър Петков обаче отказа да направи това.

Във връзка със задържането на Куйович бяха уволнени четирима полицаи, между които и заместник-началникът на полицията в Разград Тодор Димов. Вътрешният министър съобщи пред журналистите имената на четиримата. Още в периода септември-декември до медиите периодично достигаха детайли за разработването на Куйович, идващи очевидно от Министерството на вътрешните работи. Медиите (сред които седмичникът „Политика“, от 11–17.1.2008 г.) съобщиха, че полицията в Разград през юни била научила, че известният наркобос Куйович ще пристигне в нейния район. Ставало въпрос за контрабандата на два тона хероин. Не било известно как Куйович е влязъл в България, след като през 2005 г. беше екстрадиран и беше придружен до сръбската граница лично от тогавашния главен секретар на вътрешното министерство Бойко Борисов. Една от причините за екстрадирането бе участието му в нелегално производство на амфетамини. В Пасарел бяха открити и ликвидирани лаборатории на Куйович. В резултат на което му бе забранено да влиза в България за срок от десет години. С одобрението на тогавашния главен секретар Илия Илиев полицията в Разград започнала разработка на Куйович. Чрез полицейска свръзка му били предложени български документи за самоличност. Лицето, предоставило самоличността си на разположение за тази цел, било дало съгласието си. Действията на Илиев несъмнено са били противозаконни не само защото не е уведомил министъра на вътрешните работи, а и защото за такава разработка му е била необходима съдебна заповед. Досега той не е дал обяснение за това. През септември шефът на полицията Валентин Петров научил за наблюдението на Куйович и заминал за Разград, за да поеме лично случая. Тогава бил предупредил Димов да прекрати следствието. Засиленият му личен интерес обаче породил подозрения у Димов. Във в. „Капитал“ от 5.1.2008 г. се разказва за връзките на Куйович с търговията с наркотици и амфетамини. Невена — сестрата на Стоян Стойчев — е имала връзка с Филип Найденов — Фатик, който беше застрелян през 2003 г., и имала от него шестгодишно дете. Бащата на Фатик — Шабан (с турско-кюрдски произход и както се говори, собственик на транспортна фирма), пристигнал през 70-те години в България и бил внедрен в специфични търговски операции на Държавна сигурност, между които и търговия с амфетамини и оръжие от България за Близкия изток. Други източници пък твърдят, че той „като търговец на наркотици с активната подкрепа на Държавна сигурност и комунистическото правителство на България е изградил и поддържал за тях контрабандни канали“49.

По онова време амфетамините се произвеждали в държавното фармацевтично предприятие, в известен смисъл от името на държавата, и се продавали в Близкия изток. Амфетаминът от България бил с по-ниско качество и поради това неподходящ за западноевропейския пазар. И до днес е така. Амфетамините за западните пазари се произвеждат днес в Полша. И така, приемникът на Фатик-младши според българските медии бил сърбинът Будимир Куйович, и то не само що се отнасяло до синтетичната дрога, а и като партньор на Невена в търговията и в живота. Двамата делели общо жилище в Пловдив и били регистрирали две общи фирми в България на името на Куйович — „Дата нет“ и „Бенд груп“. Последната Куйович вече бил продал на един египтянин.

Невена Стойчева и Стоян Стойчев са деца на бившия функционер и офицер от полицията генерал Ангел Стойчев, бивш началник на РПУ „Кремиковци“ и заместник-началник на Централно софийско управление на полицията в периода 1986–1989 г, депутат и делегат на XIV конгрес на БКП. Днес дъщерята на този висш партиен и полицейски кадър е в съдружие с престъпника Куйович.

Ангел Стойчев в момента е собственик на популярния ресторант „Монтерей“ на бул. „Жолио Кюри“, в непосредствена близост с германското посолство, където бившият пенсиониран началник от Първо главно управление на Държавна сигурност Любен Гоцев от време на време се среща с „приятели“, сред които бивши и настоящи дипломати. Гоцев бил близък (поне така се шушука) с различни босове, като Маджо, за когото пък се говори, че поддържал контакти с Румен Петков. Разбира се, нищо от това не можа да се докаже.

В интервю пред Нова телевизия Тодор Димов, един от уволнените във връзка със случая „Куйович“ полицаи, каза, че след огласяването на името му в медиите се чувства застрашен. Застрашено било и семейството му. Поради това се обръщал към обществеността. Димов отправи сериозни обвинения. Високопоставени служители на вътрешното министерство били в сътрудничество с организираната престъпност и я покривали. Те не само си сътрудничили с престъпниците, но шпионирали и собствените си колеги. „Но интересното в случая с Куйович не е хероинът, който минава през нашата страна за Европа, а производството на амфетамини в България и продажбата им в Турция и Сирия“, заяви Димов. На въпроса, дали това производство е под защитен чадър, той отговори: „Не мога да знам със сигурност какъв е чадърът, но бях обезпокоен от факта, че се проявяваше изключителен интерес към оперативната работа и към провеждането на акцията“. Кой проявяваше интерес, беше следващият въпрос. „Валентин Петров, тогавашният началник на полицията. Още в началото на работата ни по случая Куйович колеги от ГДБОП ме предупредиха, да не се занимавам със сърбина, тъй като, казано на жаргон, ще бъда изпържен, защото те самите, когато работили по случая, били наказани, изпратена им била проверка. Посъветваха ме изобщо да не се занимавам с това. Да, пред специализирана комисия бих посочил някои данни, но тази комисия трябва да бъде наистина независима, а не както сега по нареждане на министъра има пет или шест проверки, при които се говори все едно и също и ме разпитват. По този начин оперативни сведения стават достояние на много хора“.

На 11.1.2008 г. Военна прокуратура в София разпитва Димов три часа. След разпита той сподели пред медиите, че писмено е поел задължението да мълчи и няма да прави публични изявления. Журналистите възприеха изказванията на Димов като обвинения, които бяха насочени, на първо място, срещу Румен Петков. В телевизионното предаване „Панорама“ на 11.1.2008 г. вътрешният министър Петков отхвърли обвиненията на Димов като несъстоятелни и изрично се обяви в защита на Петров. Основното му обвинение беше насочено срещу одобрените от Илиев незаконни следствени действия, преди всичко срещу издаването на фалшиви документи на топгангстера Куйович. Медиите цитират изказването му, че върху Илиев бил упражнен натиск да действа по този начин. Но както каза главният прокурор Борис Велчев: „Не е нормално да се издават български документи на сръбски гражданин, който е обвинен, че е наркобос от мафията. Така му се дава възможност да се движи свободно в Европа“50. Пред медиите Велчев изказа възмущението си от незаконните оперативни комбинации. Издаването на фалшиви документи на един криминално проявен без разрешение било абсолютно неприемливо. Що се отнася до обвиненията за връзки между Министерството на вътрешните работи и организираната престъпност и скандала с амфетамините, главният прокурор не каза нито дума.

„Вторият скандал е, както изглежда, по-лошият и е логично да го замажат“, пише Петя Владимирова, журналистка от вестник „Дневник“. „По притеснителен начин той подрежда в строго организирана система историите за превръщането на бивши генерали от милицията и полицията в престъпни босове. Фактът, че министерството се опитва да покрие канала за амфетамини, показва, че вероятно важни фигури от системата са оплетени в мрежата“51.

Вестник „Труд“ от 10 януари пък коментира, че този скандал дискредитира системата в такава степен, „че каквото и да казват министърът, парламентът и прокуратурата, вече няма никакво значение“.

В края на януари 2008 г. най-сетне настъпи това, което западни дипломати и журналисти много отдавна бяха предвидили. Цялата афера започна да се разтваря в нищото. Изведнъж беше официално провъзгласено, че главният секретар на МВР Валентин Петров, естествено, не закриля производството на синтетична дрога в България. Това било само интерпретация на журналистите, които погрешно са изтълкували думите на началника на разградската полиция Тодор Димов. Военният прокурор в София се притече на помощ на тази аргументация. „Тодор Димов категорично заяви, че не разполага нито с данни, нито с доказателства, че полицейски служители са прикривали престъпни деяния“. А самият Димов съобщи: „Никога не съм разказвал на журналисти, че Петров закриля търговията с амфетамини и че има личен интерес към нея. Изказването ми за оперативната разработка в Разград е било разбрано погрешно“52.

През февруари 2008 г. тези твърдения родиха своите плодове. Министър Петков лично връчи декрета на сваления от поста заместник-директор на полицията в Разград Тодор Димов, въз основа на който, той отново може да се върне на предишния си пост. А на 6 февруари парламентът гласува създаването на едномесечна следствена комисия по случая „Куйович“. Представителите на управляващата коалиция имаха мнозинство. Председателят на парламента също е от социалистическата партия. И противно на предложението на опозицията, която искаше тази комисия да се занимае с производството и търговията със синтетични наркотични вещества, тя ще разглежда само въпроса, как и защо сръбският наркопласьор Куйович е получил български документи за самоличност. Членът на комисията Бакалов, депутат от опозицията, смята, че въпросната група е създадена само за потулване на аферата. Сигурно и над Министерството на вътрешните работи бил разтворен предпазен чадър. Същия ден беше проведено и заседание на комисията по вътрешна сигурност с изслушвания на представители от Министерството на вътрешните работи и на ДАНС по темата за производството на наркотици. След заседанието депутатът от ДСБ Атанасов заяви, че имало очебийни различия между изказванията на ръководителя на ДАНС Сертов и на Министерството на вътрешните работи, което напълно отрича този проблем.

Предвид всички тези факти сериозните съмнения, възникнали по отношение на Министерството на вътрешните работи и лично към министъра на вътрешните работи са напълно оправдани, беше коментарът на високопоставен служител от едно западно посолство. Според него българското правителство очевидно иска да потули аферата.

Много от българските ми събеседници, между другото и в Центъра за изследване на демокрацията, с които се опитах да обсъдя тази афера, бяха изключително лаконични. Един представител на Центъра каза, че ставало дума за кутията на Пандора. Основният проблем вероятно никога нямало да бъде изяснен, а именно дали Румен Петков е прикривал тези тъмни действия, дали евентуално не защитава лични интереси, както се говори, или пък е замесен в нещо, непознато досега. Защото в България, както, разбира се, и в много други страни, всичко е възможно. Но обвиненията срещу вътрешния министър през пролетта на 2008 г. ставаха все по-тежки.

А после се заредиха удар след удар. Новинарската агенция „Фокус“ съобщи: „Бившата барета Алексей Петров е организирал срещата между министъра на вътрешните работи Румен Петков и бизнесмените от Дупница Пламен Галев и Асен Христов, известни като братя Галеви, и самият той е участвал в нея. Това заяви пред парламентарната комисия за вътрешна сигурност и обществен ред генерал Ваньо Танов, бивш директор на Националната служба за борба с организираната престъпност“. Новинарската агенция се позова на анонимен източник. Малко по-късно Румен Петков заяви за „Фокус“: „Политическата низост на един градски съветник от листата на ГЕРБ и неуспял кандидат за кметския пост в Русе доведе дотам, да се разкрие самоличността на офицер, работещ под прикритие, когото аз, встъпвайки в длъжност, заварих в министерството и който е работил с моите предшественици. Многократно е награждаван за заслугите си към държавата. Политическата спекулация (…) нанесе удар и на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС), защото този сътрудник на нашето ведомство работи днес там“.

Председателят на ГЕРБ Бойко Борисов, чиято партия Танов представлява в общинския съвет в Русе, се изказа лаконично по повод на това твърдение: „Бих искал да апелирам към всички, които са замесени в този скандал, да се въздържат от публични изказвания и да говорят само пред отговорните органи“. Последва нова афера. Стана известно, че Министерството на вътрешните работи е подслушало телефонните разговори на Иван Иванов, заместник-директор на Главна дирекция за борба с организираната престъпност, с известни величия от мафията. От тези разговори стана ясно, че той е прикривал машинациите им, за което е получавал материално възнаграждение. В записите се загатвало и за други замесени на най-високо равнище в Министерството на вътрешните работи. Заради това високопоставеният полицейски служител беше задържан. Твърдеше се също, че „вътрешният министър Петков преди месеци лично е бил информиран за акцията по подслушването и за излизащите наяве незаконни практики на неговите подчинени, но не е предприел нищо“53. Министър Петков обаче заяви, че не е знаел нищо за обвиненията срещу своя високопоставен сътрудник.

Правителството все още гласуваше доверие на министъра на вътрешните работи. Но той вече бе понесъл сериозен удар.

„Не е трудно да си представим — писа в края на март Андреас фон Белев от фондация «Конрад Аденауер», — че аферата и този път ще се разводни, ще бъде насочена в друга посока или просто ще омръзне“54.

После дойдоха две поръчкови убийства. В началото на април беше застрелян на път за дома си изпълнителният директор на „Атоменергоремонт“ (голямо предприятие от енергийния сектор в България) Борислав Георгиев.

Малко по-късно смъртоносни изстрели улучиха мъжа, с когото се бях срещнал в София преди година, някогашния мафиот, а после автор на книги за престъпните групировки Георги Стоев. Бях дълбоко разтърсен, когато научих за това. И в най-смелите си фантазии не бих могъл да си представя, че човекът, който беше преживял толкова много и беше оцелял, сега също е мъртъв. Българският писател Георги Господинов пише по този повод: „Колко още ще търпим да ни убеждават бодро, че калта, в която сме затънали, е поляна, изпъстрена с цветя? Не знаем кои са наемните убийци. Но виждаме демагогското намерение да ни продадат една илюзия като нещо реално. Знаем и кои са архитектите на тази илюзорна нормалност, която от време на време се разтърсва от изстрели и експлозии. Те са същите, които строят театралните декори за дипломатите от Брюксел, когато те идват в София“55.

Бомбата избухна на 13 април 2008 г. Министърът на вътрешните работи, около който се водиха толкова много спорове, подаде оставка с вялото обяснение, че иска да запази стабилността във вътрешното министерство, а в края на краищата и престижа на своята партия. За личната си отговорност каза само, че бил виновен за „някои кадрови решения в министерството и за дестабилизиране на правителството“. Всичко друго било клевета. Предния ден беше заплашил в. „Капитал“ с юридически действия, тъй като изданието публикува стенограмата от заседанието на парламентарната комисия за вътрешна сигурност от 26 март 2008 г, където подробно се разясняваше това, което от доста време циркулираше из българските медии. Ставаше дума и за срещата на министър Петков с братя Галеви през декември 2006 г. Специалистите наричаха подобен „мирен разговор“ съучастничество, а разговарящите — Consigliore (съучастници). След това започваше разпитът на генерал Ваньо Танов. Отначало той говори за търговията с наркотици и амфетамини (така наречената синтетична дрога). Най-важните групировки, които действат в България, били две организации. Едната — на сърбина Драгомир Райкович, който всъщност бил приемникът на Куйович. Другата била на братята Галеви от Дупница, с които се беше срещнал министърът. „През двете години, докато бях директор на ГДБОП — казва Танов пред комисията, — наистина постигнахме нещо, но до истинските лаборатории не стигнахме, нито до тези, които произвеждат синтетичната дрога“. По-нататък Танов продължава: „През тези две години постоянно изтичаше информация от нашата служба към тези две групировки. Някои колеги бяха уволнени, тъй като обслужваха различни групи от организираната престъпност“. Танов информира и за съмнителни контакти на главния секретар на министерството генерал Валентин Петров, който бил много близък с министър Петков и по време на събитията ръководил Национална служба „Полиция“. В края на 2005 г. бил регистриран разговор на Петров с едно лице, срещу което се водело следствие. Ставало дума за Георги Самуилов. Той бил посредник между високопоставени служители на министерството и собствениците на известната фабрика за алкохолни напитки — „Винпром Пещера“, за която имало съмнения, че е замесена в данъчни престъпления, и се твърдяло, че е спонсорирала предизборната борба на управляващата социалистическа партия. Посредникът Самуилов се бил срещнал с генерал Петров, след това се обадил по телефона на един от собствениците на „Винпром Пещера“ и му съобщил, че има проблеми (с полицията), които обаче можели да се разрешат. (Шефът на предприятието, от своя страна, оспори отправените обвинения.)

Танов информирал министъра за подслушаните разговори, поне така твърди в показанията си. Вътрешният министър Петков му отговорил, че той лично е наредил на генерал Петров да се срещне с тези лица. Няколко дни по-късно Танов казал на ръководството на министерството, че не може и не иска повече да ръководи ГДБОП. „Вече нямах доверие в генерал Петров“, заявил Танов пред комисията. „Имах други идеи и виждания за дейността на тази дирекция — тя наистина трябваше сериозно да работи срещу организираната престъпност, но първо беше нужно напълно да си изясни структурите, за да провежда след това конкретни, а не чисто рекламни акции, като например да конфискува двадесет или петдесет кила наркотици, без да проследи цялата мрежа. През тези две години нямаше почти никакви операции срещу организираната престъпност“.

Танов разказва и друг много показателен случай. Една събота на заместник-директорката на ГДБОП било наредено незабавно да изготви списък с всички водени досега следствия. Когато Танов разбрал за това и попитал колежката си кой е наредил, тя му отговорила: „Ръководството“. А именно Сашо Петров, началникът на кабинета на вътрешния министър. При друг случай на изтичане на информация бил докладвал за братя Галеви на „един много високопоставен човек в държавата“. Два дни по-късно изчезнали два много важни секретни доклада, които били изготвени от неговата дирекция и изпратени в министерството. Тези секретни доклади по странен начин се озовали на бюрото на генерал Петров. За това била информирана и прокуратурата. Когато се опитал отново да си получи докладите, се учудил много, че те не били регистрирани като официални ведомствени документи.

Запалката, такъв бил прякорът на вече оттеглилия се министър на вътрешните работи Петков в средите на следователите. Пред парламентарната комисия Танов разказва и как се е появил този прякор. Докато бил на служба, бил начело на разработка срещу ръководителката на една митническа служба в София. Тази служителка била задържана през декември 2005 г. по обвинение, че е взела подкуп, със съмнение, че не е преследвала данъчни и митнически престъпления на фирми, внасящи стоки от Китай и Турция. Неговите следователи били разкрили цялата мрежа около въпросната началничка. Само един прякор, който се споменавал в подслушаните телефонни разговори, не им бил известен — „Запалката“. В същото време се водело следствие срещу началника на кабинета на министър Петков, Сашо Петров, за изнасяне на информация. В един от подслушаните разговори митническата служителка питала свой познат: „Какво ще правим, ако сега започне следствие срещу началника на кабинета на «Запалката»?“. Така следователите разбрали, че става дума за Румен Петков. Участниците в операцията се уплашили, според Танов, и решили да прекратят разследването. Единият доброволно излязъл в пенсия. Другият по-късно бил уволнен.

Предвид подобни тревожни факти и взаимозависимости наистина е оправдано наличието на съмнения по отношение на Министерството на вътрешните работи и персонално на министъра, се казва в един алармиращ документ на западноевропейско посолство: „Ако България опита да потули и тази афера, като много други преди това, на българското правителство и по-специално на Министерството на вътрешните работи, би трябвало недвусмислено да се обясни, че при тези обстоятелства вече не е възможно изпълнено с доверие сътрудничество и обмяна на сведения за борба с организираната престъпност. Членството на България в Европол би трябвало поне временно да се прекрати. България все още е далеч от разбирането за правова държава“.

(обратно)

Всички пътища водят към Варна

През ноември 2007 г. Валентин Петров е назначен за временно изпълняващ длъжността главен секретар на МВР. Негов приемник на поста директор на Национална служба „Полиция“ става началникът на полицията във Варна Веселин Петров. За някои кръгове това е умен и последователен избор. Той води към Варна и групировката ТИМ. Твърди се, че Веселин Петров е близък приятел не само на министър Петков, а и на ТИМ. Поради това колегите му гледат на него с известна доза критичност. По този повод си припомням едно изказване на министъра на културата Стефан Данаилов: „Като цяло броят на мутрите намаля. Те се цивилизоваха. По-интересното е, че представители на «бизнеса» от различни краища на страната се опитват да проникнат в политиката. Те искат не само да си имат свой кмет, а да влязат в градските и областните съвети и там да вземат важни решения. Това се отнася предимно за онези региони на България, които са интересни за тези бизнесмени, например Черноморието“56.

Центърът за изследване на демокрацията стига до следната оценка: „Въпреки че големите престъпни организации като ВИС или СИК се опитваха да наложат властта си над цяла България, в някои градове това не стана. В Пловдив, Варна и Бургас местни силови структури като ТИМ, «Клуб 777» и други съумяха да си осигурят влияние и да завладеят пазара“57.

Ето какво ми каза във връзка с това висш офицер от полицията. „Ами да, хората от ТИМ си избират например главните директори в Министерството на вътрешните работи и директорите в окръзите. Така например от седем-осем години директорът на полицията във Варна Веселин Петров не може да бъде махнат от мястото му, въпреки всички усилия. Не може нито да бъде преместен, нито пенсиониран. Предишният министър на вътрешните работи Петканов също искаше да го махне. В такива случаи обаче ТИМ веднага се включваше и го защитаваше. Направиха го заместник-директор на Дирекция. И после, по желание на ТИМ, отново го изпратиха обратно във Варна, което, естествено, стана с благословията на вътрешния министър“.

Това е изказване на човек, който най-вероятно разполага с вътрешни сведения. Доколкото знам, юридически досега не е предприемано нищо срещу шефа на полицията във Варна и така погледнато той трябва да се смята за невинен.

Накрая на нашия разговор моят човек в полицията в морската столица ми дава добър съвет: „Трябва да отидете някой път във Варна. Ще видите как се движат из града водачите на ТИМ, как профучават през града с други коли отпред и отзад, как не спират на светофарите и специално за тях блокират движението. Пътуват с такъв ескорт, сякаш става дума за държавен глава“. Приказки ли ми разказваше? Реших, че ще замина за Варна, за да добия лични впечатления. Между другото, по-късно така и не станах свидетел на описаното от него поведение на лидерите на ТИМ.

(обратно)

ТИМ — тайнствената групировка

Един призрак броди из Европа: призракът на организираната престъпност. Демократични, свободни общества живеят на нашия континент от двеста години. Днес съществуването им е застрашено от всяващите ужас властелини на организираната престъпност.

Проф. Жан Циглер

По широкия булевард „Райко Жинзифов“, който води от север към центъра на град Варна, са опънати огромни знамена, които насочват вниманието към застрахователното дружество „Армеец“. По време на пътуването отново си припомних думите, които преди седмици бях чул в София и които тогава ми говореха толкова малко: „ТИМ е лицето на България“.

Следващото, което привлече погледа ми, е десететажна офис сграда, на чийто покрив се издига емблемата на тази застрахователна компания: голям бял кон в тъмносин триъгълник, на фона на светлосиньо поле. Сградата на застрахователната компания, която се приписва на ТИМ, отвън изглежда доста западнала. Сякаш от 15 години не са правили кой знае какво по нея. Навсякъде по синята фасада мазилката се рони, на прозорците се виждат разкривени щори, зад които луминесцентни тръби осветяват офисите. Вече бях в ТИМ таун. Защото Варна е несъмнено най-важната база на вече многократно споменаваната групировка ТИМ, на тази мощна икономическа империя.

Ето какво ми разказа в приятелски разговор един прокурор от морската столица: „Забелязвахме как в началото на 90-те години във Варна идваха много криминални елементи от Русия, защото Черноморският регион имаше голямо значение за престъпните структури. В момента във Варна живеят повече от 20 000 говорещи руски език. В средата на 90-те години в града пребиваваха посредниците на грузински, чеченски, украински и руски криминални организации, така той се превърна в средище на интензивни разследвания срещу руски престъпни структури. В един момент ми направи голямо впечатление как тези групировки приличаха на структурите на ТИМ. Във всеки случай руските банди имаха връзки сред моряците от бившия Съветски съюз. Начинът, по който се обличаха българските криминални типове, беше възприет от странната мода сред руските престъпни елементи — носеха анцузи. Сравнението между българските и руските престъпници беше впечатляващо“.

А после премина директно към ТИМ: „По същия начин беше основана ТИМ — от бивши представители на един отряд от разузнаването на флота. В структурите на ТИМ имаше много бивши офицери от този отряд, както и от други поделения на флота“.

Отминали ли са тези времена? Днес Варна е най-важната туристическа дестинация на Българското Черноморие, което има 378 км плажна ивица, натъпкана с хотели от всякакъв тип. По времето на комунистическия режим това бе най-приятното място за почивка на хората от Източния блок. Хиляди граждани на ГДР са прекарвали отпуската си тук. И днес стотици хиляди туристи познават Варна като място за евтина почивка на Черноморието, а в последните години градът все повече се утвърждава и като дестинация за по-луксозна ваканция. Наред със сталинския тип хотели като крепости изникнаха затворени ваканционни селища.

Ако се вярва на легендата, някога пирати заровили в пясъка на север от Варна голямо златно съкровище. Но съдбата ги наказала и ценното злато се превърнало във фин пясък. Днес той е златна мина за най-различни инвеститори от страната и чужбина. И мнозина биха искали да знаят откъде идва капиталът на тези хора. Във всеки случай Варна е златна мина и за групировката ТИМ.

В рекламните проспекти се възхвалява „чудната красота на старата част на град Варна“. Може би защото от 30 години времето тук е спряло? От друга страна, навсякъде се натрапват огромни билбордове, които рекламират застраховки, туристически фирми и агенции за недвижими имоти — всички те собственост на групировката ТИМ. По високите заграждения, зад които израстват нови сгради, се подвизава един рицар в доспехи, застанал пред портата на замък (застрахователната компания „Армеец“), до него — реклама на „България Еър“ и „Хемус Еър“, както и на различни луксозни курорти и казина. Впечатление ми направи един особено забележителен билборд — на черен фон голямо X, символът на „Xtravaganzzaclub“. И отново лъскави хотели и дискотеки. Очевиден признак, че тук се инвестират много пари.

На този бляскав фон се откроява луксозният грандхотел „Мусала палас“, място за срещи на български и чужди богаташи, които без никакви задръжки се перчат с парите си. Само на няколко минути път от там е разположен огромен бедняшки квартал, който по нищо не се отличава от латиноамериканските favelas (бараки). Там, в своя малък мизерен свят живеят ромите с многобройната си челяд.

При посещението си във Варна се сетих за убеждението на криминалистите, че главната цел на всички престъпни мрежи в рамките на глобализацията логично трябва да е създаването на монопол или на картел от различни пазари. Като че ли ТИМ все още е обвита в мъглата от обвинения, подозрения и една порция теория на конспирацията. При многобройните ми разговори на тази тема се натъкнах на страх и на стена от мълчание. И ако някой политик, банкер, прокурор, полицейски служител, адвокат, гражданин или журналист е готов изобщо да каже нещо, то името на групировката се цитира само в краен случай. Страхът е определящ елемент, когато става дума за тази организация и нейните ръководители. Търсенето в търговския регистър на „ТИМ Холдинг“ е безуспешно. Няма председател на управителния съвет, няма надзорен съвет, нищо от това, което би било естествено при такъв концерн с милиарден капитал, работещ в международен мащаб.

В интернет енциклопедията „Уикипедия“ четем: „Смята се, че както и в други български градове, някои сектори от икономиката, например хазарта, корпоративната сигурност, туризма, търговията с недвижими имоти, професионалния спорт, са контролирани от групировки от сенчестия бизнес, които поддържат тесни връзки с представители на бившите секретни служби от комунистическия период. Такава е и групировката ТИМ във Варна“.

Наименованието ТИМ се среща за пръв път в едно вестникарско съобщение от 16 февруари 2001 г. На 21 януари 2001 г. във Варна е застрелян местният наркобарон Георги Георгиев, по прякор Рахита. В съобщението се казва, че „е бил тясно свързан с групировката ТИМ“58.

От един уважаван български бизнесмен, който беше напуснал България, защото се страхуваше за живота си, а и за живота на своите сътрудници, наред с други сведения получих и уличаваща информация. Върхът на всичко беше обвинението, че в момента ТИМ е най-мощната криминална структура в България — причините нямат значение — и никой не би се занимавал интензивно с тази групировка. Бизнесменът ми пишеше освен това: „Обградили са се с десетки адвокати, бодигардове и други помощници и всички се страхуват до смърт от тях, никой не се осмелява да попита за произхода на огромното им състояние“.

Не по-малко тревожно е преживяването, което ми разкри друг български бизнесмен. Години наред бил изнудван от Иво Каменов. Той лично настоявал да му предаде всичките си фирми и личната си собственост. Към онзи момент бизнесменът имал проблеми с българското правосъдие, които по-късно се разрешили. Но, изглежда, Иво Каменов усетил в това възможност да го изнудва. И то с думите, че можел да уреди всичко — нали те владеели съдебната система. Но за да му помогне, трябвало моят познат да му прехвърли цялата си собственост. Бизнесменът категорично отказал: „Това, дето сте го измислили, не може да стане даже и в България“.

Възможно е, разбира се, и всичко да е пропаганда. Оклеветяването на определени лица и групировки по политически причини или заради конкуренция в България не е нещо необичайно, по-скоро дори е правило. Ето защо изказването на въпросния бизнесмен може да е и чиста дезинформация. Но също толкова голяма е вероятността тези обвинения срещу действително съществуващи престъпни структури с техните нечистоплътни отношения с водещи политици да отговарят на истината.

Срещнах се с един прокурор от Варна, който като много други не искаше да назовавам името му. „В началото ТИМ беше основана като самостоятелна групировка на Марин Митев и Иво Каменов. Бащата на Тихомир — третият от собствениците, беше от тайните служби, служител в Държавна сигурност. Предполагам, че е възникнала като самостоятелна фирма. Но по-късно е закриляна и вероятно финансирана със средства от тайни фондове. Това беше в периода 1995–1997 г. Тогава вече имаха контрола над търговията с пшеница. Същевременно създадоха и вестник, и телевизионно студио. Тогава не съм бил във Варна, но знам, че двама души — собственици на регионалната телевизия, е трябвало да предадат дяловете си и че срещу тях е използвано насилие. По същото време тези хора поеха и търговията с риба и рибни продукти. И тук беше приложена сила, за да изключат конкурентите. Странното е, че все още си показват лицата. По онова време, през 1997 г., беше известно, че имат връзки с Марк Рич59. Същевременно получаваха и политическа подкрепа и съвети“.

„Защо са били самостоятелни?“, попитах прокурора. „От една страна, защото Митев все още беше високо в йерархията. Те не са типичните представители на номенклатурата, които биха получили големи финансови средства. Нямаха «аристократичен» произход. Но по-късно, изглежда, все пак получиха голяма подкрепа от страна на тайните служби. На практика те нямат образование, а се занимават с банково дело, застраховане, приватизацията на големи транспортни предприятия. Успехът им не би могъл да се обясни по логичен начин. Доказателство за самостоятелността им за мен е фактът, че тези хора са публичните лица на групировката. В последно време стъпиха в София и вече имат силни позиции и там. Известно е, че бившият министър на отбраната в годините 1995–1997, адмирал Димитър Павлов, можеше да се види в офиса на ТИМ, също както и друг високопоставен служител — полк. Николай Николаев. Те са тясно свързани с тъмните сили от миналото“. Това каза прокурорът. Тежки думи. Все по-ясно ми става, че трябва да разговарям с представителите на ТИМ, защото всички тези обвинения трябва да бъдат изяснени.

С тази мисъл започнах своето разследване, като се надявах да вдигна булото на тайнствеността, което до днес обгръща тази компания и нейните основатели. Защото още на предварителните разговори ми направи впечатление, че се натъквах на непознат досега латентен страх и на крайна въздържаност, когато ставаше дума за ТИМ.

Сравнително малко неща можем да прочетем в българските и чуждите медии за групировката ТИМ и особено за нейните ръководители. Ако потърсим в Google, се появяват само оскъдни сведения за едно предприятие. А за собствениците на този икономически конгломерат не може да се намери почти нищо, всъщност — абсолютно нищо. И българските медии говорят по-скоро въздържано, ако изобщо говорят, за въпросната империя от фирми. Най-подробният материал се появи преди години във в. „Капитал“. Беше написан от журналиста Иван Михалев. Според него ТИМ, с над 150 фирми и повече от 10 000 служители, е една от най-мощните икономически структури в България. Абревиатурата е съставена от първите букви на имената на тримата босове: Тихомир Митев, Иво Каменов и Марин Митев. Само 12 души контролират всичките фирми на ТИМ. Иван Михалев пише, че за да станеш телохранител на един от големите босове, трябвало да имаш зад гърба си най-малко четири години „вярна служба“.

Докато Марин Митев контролира работата във Варна, Иво Каменов отговаря за фирмите в София и за финансовите операции, а Тихомир Митев се грижи за промишлените дейности на групировката.

ТИМ е основана през 1993 г. от бивши морски пехотинци от една секретна елитна част на военноморския флот, наречена „Тихина“.

Конгломератът от фирми е притежание на около десетина души. Всеки от тях държи определена част от активите и управлява една от сферите на дейност на групировката. Централният офис във Варна се намира на бул. „Генерал Скобелев“, бл.13, вход А, етаж 4. В София седалището на ТИМ е в сградата на „Химимпорт“ на ул. „Стефан Караджа“ № 2. Тясно свързани с възникването на ТИМ са Разузнавателното управление на Министерството на народната отбрана (РУМНО) и Военното контраразузнаване (ВКР).

Първите милиони са спечелени, когато бившите морски пехотинци получават поръчка от тогавашната „Стопанска банка“ да приберат лошите й кредити. Това трябва да е станало съвсем легално, въз основа на сключени договори60. Така погледнато, групировката ТИМ е едно успешно предприятие, но все пак прави впечатление, че основателите му са предимно морски пехотинци, които по всяка вероятност не са имали голям опит в мениджмънта, както и в работата на международните финансови пазари. Снимки на водещите членове на групировката почти няма. Единствено Иво Каменов е заснет на публичния търг за приватизацията на българската авиокомпания „Хемус еър“ на 9 януари 2003 г. в София. На снимката се вижда едър мъж, небрежно облечен, който по-скоро прилича на бодигард, отколкото на един от най-влиятелните бизнесмени в България. За него в международната кредитна информация на „Дън и Брадстрийт“ има кратка информация. Според нея той е директор на „Мустанг Холдинг“, съдружник в „Ариел TV“ АД, „Таб“ ООД, „ТИМ Kap“, „ТИМ Клуб Тортуга“, свързан е с „Химимпорт Груп“ и други предприятия. За начало на дейността му се посочва 1994 г. Само „Химимпорт“ (важно и доходно държавно предприятие, приватизирано от ТИМ) днес се предполага, че е на стойност между 25 и 60 милиона щатски долара. Казвам „предполага се“, защото на запитването си „Дън и Брадстрийт“ не са получили съответна информация от отговорни лица във фирмата.

Недвусмислени изглеждат и докладите на службите за сигурност, които са събирали информация за ТИМ. Те обаче понякога използват не особено надеждни източници и в този смисъл твърденията по-долу трябва да се приемат с известен скептицизъм. В опит да се подсигуря, дадох на различни запознати лица да прочетат възлови изказвания и те потвърдиха, че доколкото могат да се проверят сведенията, които бях получил, те би трябвало да се смятат за достоверни.

И така, ето какво научих от службите за сигурност. Фирма „ТИМ“ ООД е основана през декември 1993 г. от двамата съдружници Марин Великов Митев и Тихомир Иванов Митев. В средата на деветдесетте години тя се развива и отначало заема важно място в областта на сигурността и охраната, но също и в останалите сфери на икономиката във Варна и на други места в Североизточна България. Предполага се, че наименованието ТИМ е съкращение от първите букви на собствените имена на тримата основатели Тихомир Митев, Иво Каменов и Марин Митев. Това не отговаря напълно на истината, защото Иво Каменов се включва в бизнеса доста по-късно.

Според изказвания на основателите, наименованието ТИМ е транскрипция на английската дума Team (отбор). Понастоящем ТИМ е събирателно понятие, без формална регистрация като юридическо лице под формата например на холдинг. Във всеки случай ТИМ обединява множество стопански предприятия, чиито основни собственици (пряко или непряко) са тримата основатели.

Ако се вярва на донесенията, в началната фаза групировката се е наложила в областта на охраната, рекета, контрола над проституцията, прибирането на „лоши кредити“. Известно време тя работи заедно със СИК и ВИС–2. От ТИМ упорито оспорват това. По-късно, след фазата на консолидиране, ТИМ вече не допуска софийски групировки да пристъпват във Варна и региона. В последните години организацията се опитва да се отърве от старите „мутри“ (популярен израз в България за представители на престъпния подземен свят) и да си създаде нов имидж.

През 2006 г. над 12 000 души са работили в различните структури на групировката. Много голям процент от предишните кадри на ТИМ са бивши военни или служители на Министерство на вътрешните работи, на Военното контраразузнаване или на Разузнавателното управление на народната армия. Лицата, които се кандидатират за ръководни постове в групировката, са подложени на старателно проучване, а тези, които вече работят за нея, се контролират непрекъснато. Типично за ТИМ е недоверието, с което се отнасят към лица, идващи с препоръка „отвън“. За доверени са смятат преди всичко бивши военни и служители на ВКР.

Кои са най-важните действащи лица в ТИМ? Ето какво е известно за тях.

Тихомир Митев е роден през 1958 г. Информацията за него е изключително оскъдна. Той е един от главните акционери, съосновател на ТИМ и отговаря на производствения сектор на холдинга.

Много повече сведения има за Иво Георгиев Каменов. Според информацията той е един от водещите мозъци на ТИМ. От 2002 г. е член на надзорния съвет на „Химимпорт“. Управлява преди всичко дейността на групировката в София. Иво Георгиев Каменов е роден на 22.9.1969 г. Завършил е Националната спортна академия и е получил най-високата степен в бойните изкуства в Япония. Национален шампион по карате — фул контакт, трети е на Европейско първенство и шампион на армията.

Според непотвърдена информация кариерата на Иво Каменов като охранител започва с контрабандата на крадени автомобили. След редица сблъсъци с конкурентите от София, успява да извоюва правото на самостоятелна активност за своята групировка във Варна. Иво Каменов обаче оспорва това. Твърди се, че през 1996 г. участва в престрелка с хора от бившите специални части (т.нар. „Барети“). Става дума за контрола над проституцията в курорта Златни пясъци край Варна. През 1998 г. е обвинен, че е хвърлил във въздуха автомобила на собственика на телевизия „Скат“ от Бургас. Този телевизионен канал е кандидат за купувач на „Варна кабел“. Освен това Иво Каменов е заподозрян за покушението срещу тогавашния главен приватизатор на окръг Варна Иван Чолаков.

Дълги години преди да влезе в йерархията на ТИМ, Каменов работи като лична охрана за някои от водещите фигури на групировката. През 2005 г. завършва задочно право в Благоевград.

Марин Митев се смята за един от основателите на ТИМ. Роден е на 5.10.1957 г. във Варна. Завършил е Военноморското училище в родния си град и е служил десет години при т.нар. военноморски тюлени. Три пъти е бил шампион на армията по контактни спортове. Многократен национален шампион по карате. Като морски пехотинец има над 800 скока с парашут. Митев контролира преди всичко дейността във Варна и региона. Списъкът на фирмите, в които е заемал или заема водеща позиция, е прекалено дълъг, за да го цитираме тук. Той само илюстрира огромните размери на мрежата. Митев се смята за най-важната уравновесяваща сила при посредничеството между различните интереси в групировката.

Йордан Йорданов е роден през 1970 г. и до края на 2002 г. отговаря за медийната сфера в групировката. Притежава 25 процента от „Мустанг Холдинг“. Говори се, че в миналото като собственик на една кабелна телевизия и на редица видеотеки е бил подложен на многократни изнудвания. Затова се обърнал към ТИМ, които притежават 30 процента от фирмата.

Константин Божилов е роден през 1946 г. Прокурист на „ТИМ Клуб“ ООД. Дългогодишен треньор по карате.

Красимир Николов — председател на „Ми–2“ ООД, една от охранителните фирми на ТИМ. Николов е роден през 1952 г. Бил е заместник-командир на специалния разузнавателен отряд на ВМС „Тихина“.

Мирослав Несторов отговаря в групировката за сферата на услугите. Прокурист на „Мустанг Холдинг“. Смятат го за стратега на групировката. Роден е през 1964 г. Учи във Военноморското училище във Варна. Има диплома по икономика. Бил е офицер на подводница, председател на управителния съвет на „М-Инс“ ООД. Притежава дялове в телевизия „МСат“.

Никола Дамянов е роден през 1940 г. в Македония. Той е един от фактическите водачи на ТИМ, които остават на заден план. През 1912 г. семейството му напуска България. По неизвестни причини баща му е убит от комунистите. Дамянов завършва Химическия факултет на Софийския университет и работи там като преподавател. По-късно се прехвърля в бранша за добив и преработка на розово масло, а след това се премества в „Химимпорт“. Тук се издига до заместник търговски директор. Заради различни афери обаче е уволнен. Назначават го в Министерството на химическата промишленост, където работи до 1984 г. През 80-те години Главно следствено управление в България проучва Дамянов. След като се жени за канадска гражданка, му разрешават да напусне България и той се установява в Англия, където започва работа във фирма за опаковки. Заедно с един англичанин основава фирма „Дарик“ и доставя на Балканите поточни линии за опаковане. През 1991 г. се прехвърля в търговията с химически и нефтени продукти и става представител на „Филип Брадърс“ за България. По-късно постъпва във фирма „Маркович“ и е нещо като неофициален представител на Марк Рич в България. След време се премества във фирма „Марк Рич“, която доставя суров петрол за рафинерията „Нефтохим“ в Бургас. През 90-те години Дамянов посредничи при контактите между Марк Рич и ТИМ. Притежава къщи в България, Канада и Лондон. Има канадско гражданство. През 2007 г. умира в София от инфаркт.

Друга интересна личност, свързана с ТИМ, е Пламен Градинаров, един от районните кметове на Варна. През 1971 г. завършва Военноморското училище в града и прави успешна кариера в разузнавателните поделения на Военноморския флот. През 1978 г. става заместник-началник на служба „Военна информация“. Две години учи във Военноморската академия в Ленинград. През 1991 г. е назначен на ръководна длъжност във военното разузнаване към Министерство на отбраната. По-късно отговаря за сигурността в различни частни предприятия. От 2005 г. Пламен Градинаров е шеф-референт в отдел „Социална политика и човешки ресурси“ на нефтената рафинерия „Лукойл-Нефтохим“ в Бургас.

И така, това са всъщност известните сведения за най-важните личности в ТИМ. Онова, което отличава всичките водещи фигури в групировката, е техният произход — или от военното разузнаване на флота, или от други тайни служби. Както и че в началото на промените всички са били много млади, между 20- и 30-годишни. Говори се, че били сформирали истинска конспиративна общност. Как обаче тези хора са успели да изградят мощната икономическа империя?

В началото фирмата притежавала няколко джипа за своята охранителна дейност. След това започнала да инсталира на различни обекти електронни системи за наблюдение и радиотехника, изпълнявала поръчки за събиране на парични суми (между другото и за някои банки, като например „Кредитбанк“). Лицензът им за охранителна дейност бил издаден през юни 1994 г. През 2000 г. фирмата вече разполагала и с лиценз за инкасова дейност. Първата по-голяма задача била охраняването на известния курортен комплекс край Варна „Св. св. Константин и Елена“. ТИМ вече притежавал и център за тренировка и обучение на охранителен персонал от различни фирми и банки.

Говори се, че „Ми–2“ ООД от групата на ТИМ била една от най-големите охранителни фирми във Варна. В предприятието работели около 170 души. Тясно свързана с ТИМ била и охранителната фирма от Шумен „Фортуна“ (през 1999 г. тя е разбита от полицията). През януари 1998 г. служители на ТИМ заедно със силите на реда участвали в потушаването на протестите на работници от фабриката за стъкло в Белослав (край Варна).

Свързват ТИМ и с проституцията, която по Черноморието винаги е процъфтявала, дори и по време на комунистическата власт. След 1996 г. групировката поставя под свой контрол по-голямата част от проституцията по северното крайбрежие. През март 1997 г., заради разправии в този бранш, стрелят по бодигардове от ТИМ. Извършителите вероятно са от охранителна фирма „Аполо Болкан“. В нея работи съпругата на местния бизнесмен Веселин Данов (син на бившия министър на вътрешните работи Христо Данов).

Много важни сфери на дейност за ТИМ са медиите (телевизии, радиостанции, вестници) и производството и търговията с пшеница. Първите големи сделки на ТИМ с пшеница са свързани с името на Марк Рич. Групировката мобилизира зърнените си капацитети в Североизточна България и се включва като подизпълнител в големи износни сделки на зърно на фирма „Гленкор“, собственост на Марк Рич.

По онова време Марк Рич е вече известен и скандален международен търговец на суровини. Приятелите му го описват като мил, плах човек с тънко чувство за хумор. В Швейцария води бляскав живот и търгува с Русия и страните от бившия Източен блок както преди, така и след Перестройката. Още по времето на Съветския съюз поддържа тесни контакти с различни шефове на Комунистическата партия. Не е ясно само каква роля играе в програмата на КГБ за пране на пари. „И за бившите агенти от КГБ той играеше ролята на пътеводна звезда, като им показваше как да станат свободно практикуващи и да прибират печалбите от международната търговия в собствения си джоб“61. Днес неговото състояние се оценява на милиард и половина долара. Но да се върнем към групировката ТИМ, която работи заедно с Марк Рич.

Според оценките днес групировката разполага със складов капацитет за над 1,5 милиона тона зърно, с което се превръща в най-големия играч на този апетитен пазар. Още през 2002 г. търговският директор на Софийска стокова борса Христо Миленков изрази убеждението, че изкупуването на зърното е изцяло в ръцете на „групировките“. И изброи имената на ТИМ, ВИС и СИК.

Според Миленков с изкупуването на зърно се перат пари. Спадащи към ТИМ фирми контролират две от най-големите фабрики за олио в страната — „Слънчеви лъчи България“ и „Прима-М“.

Без съмнение, чрез свои фирми ТИМ е активен участник и в сферата на строителството, леката промишленост, кожарската индустрия и хранително-вкусовата промишленост. Отскоро групировката прави първи стъпки и в енергетиката. Чрез дъщерната си фирма „Булхимекс — импорт-експорт химикали и продукти“, чието седалище е във Франкфурт, ТИМ спечели през 2002 г. търга на Националната енергийна компания за износ на електроенергия. Ставаше въпрос за 100 мегавата за период от три месеца.

„Булхимекс“ ООД, което е 100 % собственост на „Химимпорт“, е основано като дъщерна фирма на външнотърговското дружество преди 20 години в Германия и е една от многобройните фирми зад граница, свързани с ТИМ. Странно е, че при позвъняване на обявените телефонни номера в седалището на фирмата във Франкфурт се чува само „Номерът неизвестен“. Навремето „Булхимекс“ се помещава в една и съща сграда с Търговското представителство на България, където се намира и една от основните явки на българските тайни агенти. Всъщност предприятието е регистрирано в Мюлхайм, близо до Франкфурт. При позвъняване на обявения мобилен телефонен номер отново се чува лаконичното съобщение: „Номерът неизвестен“. И подобно предприятие е спечелило контрола над Централна кооперативна банка (ЦКБ)?! Наред с „Химимпорт“ и някои други фирми ТИМ е мажоритарен собственик и на „Енергопроект“ АД. Според вътрешна информация „Химимпорт“ е сключил споразумение с една дъщерна фирма на „Газпром“, от която купува газ за своите фабрики за изкуствени торове на цени, далеч по-ниски от тези, на които „Газпром“ продава в момента.

И не е само това. ТИМ участва и в търговията с метали, в лозарството, винопроизводството, в търговията на дребно и във финансовата сфера.

Има сведения за случаи на измами с ДДС, извършени с голям размах от дъщерни фирми на ТИМ през 1998–1999 г. Окръжната следствена служба в Шумен е открила производство срещу „ПВП-Груп“ по подозрение в незаконни претенции за възстановяване на ДДС в особено големи размери. Следствието се водило срещу президента на фирмата Валентин Иванов, известен и с прякора Вальо Дроба, и срещу изпълнителния директор Радослав Боев, който бил обявен за национално издирване, както съобщава вестник „Демокрация“, позовавайки се на директора на следствената служба в Шумен.

„Според оперативни сведения към групировката ТИМ принадлежат повечето фирми, които с фалшиви фактури претендираха за данъчни кредити и помежду си прехвърляха насам-натам големи суми. Това е ставало със знанието на шефа на Окръжната данъчна служба Виолин Енчев, който лично е подписвал платежните нареждания до «Булбанк» за внасяне по сметка на сумите от ДДС“. Това твърдение е от доклад на следствените служби и поради това трябва да го ползваме предпазливо. Собствените ми проучвания в Шумен потвърдиха само част от тези обвинения. До днес няма хора от ТИМ, подведени под отговорност.

Популярен икономически ангажимент в средите на ТИМ са инвестициите в увеселителни комплекси и заведения по Черноморското крайбрежие. Както си му е редът, ТИМ притежава и футболен клуб от българската „А“ група — ПФК „Черно море — Варна“. Тази информация е абсолютно достоверна и по-нататък ще играе роля във връзка с големи измами при залагания.

Към останалите сфери на дейност на групировката спадат търговията с луксозни автомобили втора употреба, автомобилните застраховки през две дъщерни фирми, риболовът и, естествено, „Химимпорт“. През есента на 2000 г. ТИМ поема на практика цялото държавно външнотърговско дружество. Иво Каменов става новият председател на управителния съвет. Това се случва с помощта на офшорната фирма „Фертитрон Инк.“, която през октомври 2000 г. купува 68 % от акциите на дружеството. Тази офшорка всъщност е собственост на ТИМ. Тя поема дълговете на „Химимпорт“ в размер на 1,25 милиона евро, както и други негови договорености. На 29 септември 2000 г. сделката е одобрена от управителния съвет на „Химимпорт“. „Фертитрон Инк.“ е фирмата представител в България на краля на суровините Марк Рич. Българското дружество се представлява от Никола Дамянов, бивш заместник генерален директор на „Химимпорт“ и доверено лице на Марк Рич. През 2005 г. е основана „Химимпорт Груп“ като 100 % дъщерна фирма на „Химимпорт“ АД, с което се постига консолидиране на капитала. Главната цел е да се апортира в капитала на „Химимпорт Груп“ участието на холдинга в различните дъщерни фирми. А те са много: „Химимпорт Петрол“ АД, „Химимпорт Ойл“ АД, „Химимпорт финанси“ ООД, „Химимпорт Рабър“ ООД.

„Химимпорт“ АД има дялове в две чуждестранни търговски дружества — „Булхимекс“ в Германия (100 % от капитала) и едно предприятие в Швейцария (25 % от капитала). Сферата му на дейност е проучването и разработването на нефтени и газови находища в България и в Черно море, в близост до българския бряг.

Следва приватизацията на държавните авиолинии. ТИМ има дялове в три авиокомпании. През август 2003 г. „Химимпорт“ печели търга за 49 % от капитала на „Хемус Еър“, при първоначална цена 3,1 милиона лева. Основен собственик на авиокомпанията към онзи момент е „Балкан Хемус Груп“. Втората авиокомпания, в която ТИМ има участие, е „Виаджо Еър“, а третата и най-важната — „България Еър“. Преди приватизацията тя е най-голямата българска авиокомпания, но дейността й носи големи загуби. През 2006 г. е обявена процедура за продажбата на „България Еър“. В търга участват „Балкан Хемус Груп“ (ТИМ) и италианската компания „Air One S.p.A.“ Предложенията са отворени на 5 октомври и на 2 ноември правителството обявява решението — ТИМ печели търга.

Договорът е на стойност 13 милиона лева. Според него „Балкан Хемус Груп“ се задължава през първите две години да инвестира в компанията 65,8 милиона евро. Като цяло „Балкан Хемус Груп“ планира за период от пет години да инвестира в развитието на „България Еър“ 82,1 милиона евро. ТИМ дава да се разбере, че има намерение през 2008 г. да обедини трите авиокомпании.

Тесни връзки с групировката ТИМ има и предприятието „Туин Стар Мениджмънт“ АД. Около него се появяват доста слухове. През септември 2006 г. министърът на транспорта Петър Мутафчиев подписва договор, по силата на който акционери в този джойнт-венчър са „Франкфурт Еърпорт Сървисис Уърлдуайд“ — Германия („Фрапорт“), и „Туин Стар“ от Варна. Концесията е за период от 35 години. Във „Фрапорт“ участват както град Франкфурт, така и провинция Хесен, т.е. държавни и, по-точно казано, общински ведомства — и с това и германските данъкоплатци. Според официалната информация „след публичен международен търг българското правителство е присъдило на «Фрапорт» АД поръчката за модернизиране, разширение и стопанисване на черноморските летища Варна и Бургас. «Фрапорт» ще бъде водеща в консорциума с 60 % участие и съвместно с българската фирма «Туин Стар» ще поеме цялостното стопанисване на двете летища“62.

Александър Андреев от „Дойче Веле“ каза по този повод, че е получил сведения от български правителствени кръгове, които били много ядосани от факта, че „Фрапорт“ ще работи във Варна и Бургас точно с ТИМ. Други също много сериозни източници стигнаха дори дотам да твърдят, че германският федерален канцлер Ангела Меркел се била застъпила за това „Фрапорт“ да спечели търга. В едно интервю по Българското национално радио министър Петър Мутафчиев не отрече, че „Фрапорт“ работи заедно с групировката ТИМ, около която по мнението на журналистката имало много спорове. Министърът обаче й обясни: „Щом една изтъкната германска фирма е преценила, че ТИМ е подходящият партньор, не е работа на българското правителство да й диктува с кого да сключва сделки. А това, че в обществото действително съществуват съмнения, е тема на друг разговор“. От „Туин Стар“, от своя страна, заявиха, че нямат нищо общо с ТИМ.

Преди тази развръзка вече има един търг. Печели го в началото на 2005 г. операторът на летището в Копенхаген „Копенхаген Еърпорт“. Тъй като според официалната версия някои документи на „Копенхаген Еърпорт“ не били коректни, се стига до нов търг, защото и „Фрапорт“, и френският летищен оператор „Vinei“ оспорват решението. Според слуховете работата не е чиста. Водещи мениджъри от „Копенхаген Еърпорт“ са заплашвани, а зад „Туин стар“ стои именно групировката ТИМ. Една журналистка от Варна ми разказа, че според нейните сведения собственикът на „Туин стар“ е „близък приятел на ТИМ, естествено, неофициално“.

Какво казва Иво Каменов за историята около тези концесии? „Ние сме най-големият клиент на летищата. Мога да кажа само едно. От TUI са поели мениджмънта на голяма част от нашите хотели. Работим много добре с германския бизнес. Доволни сме, че «Фрапорт» пое летищата. 40 процента от туристите на германските туроператори идват тук. Това означава, че за 35 години напред туризмът в България е осигурен. Ако беше Копенхаген — какъв туризъм имат те в сравнение с Германия? Освен това сега основахме и обща компания за ремонт и поддръжка — «Луфтханза — Техник»“.

Това, което казва Каменов, е вярно, макар че няма връзка с главното обвинение. Вярно, че от есента на 2007 г. ТИМ се кооперира с „Луфтханза“ що се отнася до поддръжката и ремонта на самолетите. Този джойнт-венчър е между „Луфтханза-Техник“ и Българска авиационна група (БАГ), която е собственик на „Хемус Еър“, „България Еър“ и „Виаджо Еър“, т.е. на авиолиниите на ТИМ. В този джойнт-венчър „Луфтханза“ държи 80 процента, остатъкът е в ръцете на ТИМ. „Стремим се България да стане възлово място за услуги в региона. До един месец ще сключим и споразумение за коопериране с един водещ концерн от Франция“, казва Димитър Павлов, търговският директор на БАГ63.

В края на краищата, загадката около директното или индиректното участие на ТИМ във „Фрапорт“ (Франкфурт) намира своя отговор. В средата на февруари 2008 г. става ясно, че „Туин Стар“ е прехвърлила своите дялове в размер на 40 процента на „Химимпорт“64.

ТИМ е важен играч не само във въздуха. В миналото е придобил дялове от пристанища и корабостроителници по Черноморското крайбрежие и по течението на река Дунав.

Не можем да не отбележим и дейностите в областта на туризма. Става дума за изграждането на курортни селища, хотелски комплекси и вериги по Черноморското крайбрежие. През 2002 г. Марин Митев обяви, че холдингът „Св. св. Константин и Елена“ ще инвестира и във високопланински центрове. Компанията вече е стъпила в Банско и Боровец, където е закупила големи парцели земя. При една от транзакциите на стойност 3 милиона евро консултант бил бившият министър на финансите Муравей Радев. И така, стигаме до увлекателната тема за корупцията и лобизма във всичките им разновидности.

Политическият юмрук на ТИМ

В контекста на общата стопанска стратегия и на дългосрочната програма на ТИМ се споменават имената на различни политици, които услужливо са предлагали услугите си. Един от тях е Красимир Премянов, високопоставен функционер на БСП, който по времето на правителството на Жан Виденов (1994–1997) е важен фактор. Премянов е бивш член на Висшия съвет на партията, председател на парламентарната група и — както може да се очаква — преди промените високопоставен комсомолски деятел от Варна. Не по-малко важни са и генерал Ангел Кацаров, бивш шеф на Военното разузнаване, и адмирал Петър Петров, заместник-началник на Генералния щаб. Но това е само кратка извадка от списъка с бивши разузнавачи, респективно висши военни, чиито имена се спрягат във връзка с развитието на ТИМ. Разбира се, не липсват и политическите фигури. Централна роля играят бившият кмет на Варна Христо Кирчев, както и настоящият — Кирил Йорданов (бивш областен управител на Варна).

Името на Кирил Йорданов много често се свързва с ТИМ. Той има големи разправии с няколко началници на отдели, за които се знае, че са проявили предпочитание към „Мултигруп“ при продажбата на недвижими имоти по крайбрежието. Лица, близки до Илия Павлов, шефа на „Мултигруп“, междувременно убит, и до банкера Емил Кюлев (застрелян), били предупредили Кирил Йорданов, че няма да го подкрепят за втори мандат, заради връзките му с ТИМ.

Най-различни източници свидетелстват за добрите отношения между водачите на ТИМ и кмета на Варна. „Трябва да е свързан с ТИМ“, ми каза един мой информатор и ми разказа за случай, на който лично станал свидетел. „През 1999 г., след първия тур на кметските избори, Кирил Йорданов беше на второ място. На балотажа изненадващо победи с голяма преднина. Преди първото гласуване ТИМ подкрепяше първия кандидат, но при второто гласуване изведнъж промени политиката си и подкрепи Йорданов, който стана кмет на Варна. Оттогава е в много тесни връзки с ТИМ и прави всичко, което му кажат от там“.

Не по-малко показателно е и изказването на един известен бизнесмен от Варна, който много добре познава ТИМ. „Когато първият тур приключи, Митев и Каменов отишли при кмета на Варна и го попитали: «Какво ще стане с нас? Ние ви подкрепяме. Какво ще получим насреща?». Той им отговорил: «Не разговарям с престъпници». Същата нощ Иво и Марин бяха арестувани и вкарани в затвора, а на другия ден подкрепиха Йорданов. Получиха това, което искаха, станаха собственици на огромни обекти, но не направиха нищо незаконно. Никой обаче не знае какво всъщност искат“.

„Кирил Йорданов е забележителен мъж“, ми каза един хотелиер от Варна. „През 1992 г. беше номиниран за кмет от СДС. По комунистическо време баща му беше съдия. Когато СДС загуби изборите, той премина към социалистическата партия и стана депутат от партията, наследила комунистите. Когато БСП го предложи за кмет на Варна, оправяше работите на ТИМ. Той скачаше отдясно вляво! И такъв тип говори за морал! На практика Йорданов е представител на ТИМ. Всички проблеми, всички финансови транзакции на градската управа, всеки един от нейните недвижими имоти, всичко е под техен контрол. Във Варна някогашните водачи на комунистическата партия сега имат икономическата власт. Най-важните съоръжения в града им принадлежат, дирижират се от тях. Онези, които движеха лостовете на комунистическата власт едно време, днес движат лостовете на икономическата“.

Разговарях по темата и с главната редакторка на варненски вестник. Попитах я дали знае за контактите на ТИМ с политици и в София. „Има нещо много интересно. Всеки играе или с някой политик, или с някоя партия. А те играят с много такива. Те самите са си партия“.

Схематичният образ на групировката ТИМ лека-полека придобива по-ясни очертания, сякаш мъглата започва да се разнася. Затова започвам да се надявам, че с още разговори ще добия по-пълна представа. Една следователка от полицията, с която се срещнах при изключително конспиративни условия извън Варна, ми разказа: „Убедена съм, че в момента ТИМ финансира предизборната кампания в своя град Варна. По-конкретно, те финансират кампанията на кандидата за кмет от БСП. Когато влезете във Варна, още по облика на улиците разбирате за каква скъпа предизборна агитация става въпрос“. И добави нещо, което ме накара да настръхна: „Това правителство на БСП се опитва по всякакъв начин да запази в тайна връзките си с ТИМ“.

Тази реплика Ваньо Танов подсили с едно забележително твърдение. Въпросът ми беше: „ТИМ има ли политическа маша и каква е тук ролята на БСП?“. „Ами, на тази тема съм разговарял и с президента. Стане ли въпрос за това, и той се измъква. Когато БСП беше още в опозиция, бъдещият вътрешен министър Петков имаше странни контакти. Вадя си заключенията от един разговор с президента, когато му обясних що за човек е министър Петков. Той ми отговори: «Е да, ама нали знаеш как беше тогава, излязохме в опозиция, без никакви средства. Нямахме пари даже да платим телефонните сметки на партията. Тогава Румен Петков ни осигуряваше средствата. И никой от нас не питаше откъде идват тия средства и по какъв начин се е сдобил с тях». «А днес — каза ми президентът — всички се опитват да прехвърлят върху мен цялата вина. Твърдят, че Петков бил главният виновник партията да е толкова тясно свързана с една „групировка“. Това е положението, по-рано беше СИК, сега е ТИМ»“.

След това Танов продължава: „Но подчертавам още веднъж, всичко това се прави много предпазливо. Никой няма да го признае. Партията не иска в никой случай името й да се свързва с ТИМ. Държат да не се знае нищо за тези връзки, защото в края на краищата България е член на ЕС. Би било лошо както за имиджа на хората от ТИМ, така и за имиджа на правителството, ако се окаже, че големите изявления за борба с организираната престъпност и корупцията са само симулиране на дейност“.

Ако бяха само единично мнение, твърденията на Ваньо Танов спокойно биха могли да се поставят под въпрос, но свързани с някои други събития, изглеждат доста правдоподобни. Никой не би могъл да отрече съществуването на подобни необичайни политически амбиции.

Ако трябва да бъдем максимално конкретни, става дума за общинските избори през октомври 2007 г. Заглавието на едно съобщение в медиите гласеше: „Официалната партия на икономическата групировка ТИМ насочва вниманието си към парламентарните избори. Политическият проект на ТИМ, наречен «Движение за нашия град», приема конкретна форма“. Според съобщението неофициалният говорител на групировката Николай Николаев бил заявил, че предвид предстоящите общински избори групировката няма никакви намерения да основава партия, а продължава да се опитва да бъде фактор в икономическия и финансовия живот на Варна. Но ситуацията след общинските избори напълно го опроверга. На тези избори ТИМ, наистина неофициално, но напълно недвусмислено, застана зад „Движение за нашия град“. Партията е основана в края на миналата година във Варна от телевизионния журналист от МСАТ Неделчо Михайлов. За нея резултатите са много задоволителни — тя спечели шест места в общинския съвет и стана решаващ фактор за формиране на управляващото мнозинство в града. По време на последния мандат на кмета на Варна Йорданов Централната кооперативна банка (ЦКБ), която е собственост на ТИМ, представлява интересите на общината. Цялото имущество на града е застраховано в застрахователна фирма „Армеец“, също собственост на ТИМ. И накрая, „Химимпорт“ АД е натоварен от администрацията на кмета с реконструкцията на най-големия стадион „Юрий Гагарин“ на футболен клуб „Черно море“. Проектът е поверен на смесеното дружество „Спортен комплекс — Варна“. В това дружество общината има минимално участие, но влиза в него с цялата си инфраструктура. Въпреки това мажоритарен участник е ТИМ.

Повече от ясно е, че ТИМ ползва протекциите и на адвокати, политици и полицаи. Като пример често се цитира бившият военен прокурор Николай Колев, който е тясно свързан с ТИМ. Контактите на прокурора с групировката датират от времето, когато той се занимава с разследването на кражбата на стотици пистолети от гарнизона в Звездец. Сред доверен кръг хора прокурорът казал: „Аз приключих с ТИМ“. Какво иска да каже с това? Че е успял да се справи с ТИМ, като спре влиянието й, или че е един от членовете в стройните редици на групировката? Това така и няма да се изясни, тъй като Николай Колев бе застрелян през 2002 г.

Друг прокурор от Апелативния съд във Варна, доверено лице на Николай Колев и противник на тогавашния главен прокурор Филчев, също е подкрепял ТИМ. Негов братовчед е партньор на групировката в търговията със зърно. Твърди се, че ТИМ е изнасяла зърно, без да плаща мито, за което е образувано наказателно дело, но то е било спряно.

Всичко това е само малка част от мрежите, които заздравяват репутацията на ТИМ във Варна и в цялата страна. На 10.5.2001 г. всекидневникът „Демокрация“ публикува статия за това, че ТИМ представлява във Варна бившия цар Симеон II и неговото политическо движение.

Сведенията обаче са противоречиви. Според друга информация предишният областен управител на Варна Яни Янев бил в постоянна война с ТИМ. Говореше се, че ТИМ спечелил на търг по-голямата част от курорта „Св. св. Константин и Елена“. Впоследствие се оказа, че областната управа предварително е изтеглила терена от активите на хотелското дружество. В местните медии, контролирани от ТИМ, започна кампания срещу областния управител. Всъщност лобито на шефа на „Мултигруп“ Илия Павлов в община Варна, включително и тогавашният областен управител Янев, се опитват по всевъзможни начини да възпрепятстват навлизането на ТИМ в развлекателния и туристическия бизнес в курортите. Но всичко е напразно.

На практика ТИМ вече са структура, покриваща територията на цялата страна. Какво още би могъл да ми каже един следовател за тази империя? „Те притежават над 50 счетоводни и данъчно-консултантски фирми, които са създадени единствено с цел източване на ДДС“. И после дойде едно ужасяващо твърдение: „Най-важното поле на действие в момента е прането на огромни парични потоци. Стремят се да превърнат мръсните пари в имущество. Затова купуват хотели или предприятия. И това се върши в цялата страна. Задачата е да се изперат парите, натрупани през последните пет-шест години. Така например неотдавна изкупиха «Параходство българско речно плаване» със седалище в Русе. Цената беше 20 милиона евро. След това на борсата продадоха същото това предприятие на една от собствените си фирми, но вече за 60 милиона евро. Тази фирма е регистрирана като офшорна и с тази акция бяха «узаконени» 40 милиона“.

Налага се да се отнасяме предпазливо към подобни сведения, макар те да идват от компетентни източници. Освен това, доколкото ми е известно, срещу ТИМ няма никакви следствени или наказателни действия. Едно интересно съобщение във вестник „Дневник“ обяснява донякъде това положение: „На 16 октомври 2005 г. в Министерството на вътрешните работи на България, в присъствието на главния секретар на министерството генерал Илия Илиев и на директора на Национална служба «Полиция» генерал Валентин Петров се състоя пресконференция. «Постигнати са значителни успехи в борбата с организираната престъпност», заяви генерал Валентин Петров. «Групировките вече се броят на пръстите на едната ръка». Генералът обаче не пожела да съобщи имената им. На въпроса на един журналист за най-мощните криминални структури СИК и ВИС генерал Илия Илиев отговори спонтанно: «Съществува и ТИМ», без да обясни, какво всъщност иска да каже. Николай Николаев от групировката ТИМ във Варна реагира тогава на това обвинение доста арогантно: «Генералът трябва да обясни какво е искал да каже. Днес е тука, утре го няма. Генералите ги сменят»“.

В разговора ми с може би най-силната фигура в ТИМ, Иво Каменов, аз го попитах, какво е мнението му за тези изказвания. „Не е така. Имам запис от пресконференцията. Точно по това време се съдехме с вестниците «Дневник» и «Капитал». Новото правителство беше встъпило в длъжност скоро. Станаха няколко убийства, включително и на партньора на Майкъл Чорни. В Боровец имаше пресконференция. На нея правителство изтъкна, че възнамерява да се бори с организираната престъпност и заяви, че има пет престъпни групировки. И един журналист от в. «Дневник» попита в коридора, дали и ТИМ е между тях. Имам записа. И още веднъж ви казвам, можете да попитате и в други вестници — това не е вярно“.

Както той ме посъветва, разпитах и другата страна и получих следния отговор: „Става дума за приватизацията на «Българско речно плаване» АД. Нашите издатели (на вестниците «Капитал» и «Дневник») също участваха. Но този делови спор нямаше отношение към нашия репортаж. Що се отнася до пресконференцията и думите на директора на Национална служба «Полиция», обяснението на Каменов е напълно объркано: пресконференцията не беше в зимния курорт Боровец (както той казва), а в Министерството на вътрешните работи. И не журналист от «Дневник» е задал в коридора въпрос на генерал Петров (както твърди Каменов), а колежка от една частна телевизия“. Толкова за различните интерпретации на истината.

Страховитата групировка и журналистите

По време на разследването си попаднах на информация от Международната хелзинкска федерация за правата на човека, предназначена за средствата за масова информация, в която се споменава ТИМ във връзка с брутално покушение над журналист във Варна. Антон Луков, главен редактор на всекидневника „Черноморие“ и собственик на интернет сайта „Днес плюс“, е бил брутално пребит на 19 май 2003 г. от неизвестни нападатели. „Един от мотивите за нападението били статии на Луков в неговия вестник. Писал например, че много хора във Варна свързват името на кмета с организираната престъпност, както и на политици с мафията. В интернет сайта «Днес плюс» имало критични статии за групировката ТИМ“65.

Естествено, исках да разбера лично от журналиста Луков какво се крие зад това изявление. Срещнах се с него в едно малко кафене във Варна. Поздрави ме як, набит мъж, който никак не приличаше на лесен за пребиване. Разказът му беше много интересен за мен: „В последната предизборна кампания за градския парламент работих за десет души и за кмета. Когато публикувахме материал за общинската администрация и за ТИМ, бях пребит от бой. Счупиха ми пръстите, избиха ми зъбите. Зъбите — за да не говоря вече, а пръстите — за да не пиша. Случи се, макар че съм толкова як мъж. Отначало ме удариха по тила с железен прът, припаднах и оттам нататък не помня нищо“. Попитах го какво предполага, кой носи отговорността за това? „Полицията не си мръдна пръста. Всичко се пазеше в тайна. Всички знаят кой беше, но полицията не ще и да чуе. Знам, че зад това стои ТИМ“, твърди той доста смело. „Проведох лично разследване. Поръчали са на една банда млади хора, които дълго време са ме наблюдавали. Но, за съжаление, полицията не проведе никакво разследване“.

Подозирах, че може да ми разкаже нещо повече за самата групировка, и го попитах дали хора от обкръжението на ТИМ все още имат контакти с обикновени престъпници, например с рекетьори.

И както беше разговорлив, изведнъж настоя да изключа диктофона. После продължи да разказва, без да обръща внимание на въпроса ми. „У нас всички знаят историята на организираната престъпност. Тя се създаде, когато краят на комунистическата партия вече се виждаше, защото тогава само така можеше да се работи с държавата. Да вземем бившия шеф на служба «Военна информация» във военноморския флот. Сега е човек на ТИМ. Наричат ги «белите якички». Укриват документация. Информират се за икономическото състояние на много фирми. Така станаха силни. Купуват много земя, правят големи проекти. Но само говорят, промените настъпват само по документи. Преди няколко години по този начин купиха големи парцели покрай брега. До ден-днешен там няма нищо. В момента им трябват много пари. ТИМ работи на гърба на държавата. Другите групировки нямат такъв як гръб“.

И след това ми каза нещо, което вече няколко пъти бях чул: „Главната задача на сегашния шеф на полицията е да закриля ТИМ. А той трябва да пази гражданите, не групировката ТИМ“. Накрая го попитах дали като журналист все още пише за ТИМ. Реагира с жизнерадостен смях. „Бих го правил, ако някой се грижеше и за моята сигурност. Нямам вяра на българската полиция и на прокуратурата — също“.

Запитах и Иво Каменов какво ще каже по повод на тези обвинения. „Тоя господин Луков е бивш борец. Беше свързан с една политическа партия, беше вършил някои неща. Беше и главен редактор на един регионален вестник. Питайте какво е писал, срещу кого. Освен това е бивш спортист, добре сложен. Такъв човек не може да го прекършиш с бой. Горд е, че е бил съученик на Георги Илиев, когото застреляха“.

Никой не може да отрече, че Антон Луков има страховита фигура. Също и че е бил брутално пребит. И не е първият журналист в България, който е бил заплашван или направо пребит, защото се е захванал с някои тъмни сили в държавата.

Как може да бъде спряно публикуването на дадена информация ми разказа една журналистка. Искала да напише материал за ТИМ и обсъдила това с шефа си. „Когато им казах, веднага го отхвърлиха и се хванаха за главите“. Друг журналист от Шумен, който искал да пише за ТИМ, също имал неприятности. „В редакцията дойдоха адвокати. Юридически нямаше възражения по статията ми. Но после платиха на главния редактор, за да не излезе материалът“.

Дали нападението над Антон Луков има нещо общо с неговите публикации за ТИМ и до днес можем само да гадаем. Във всеки случай журналисти, които разпитах за случая, смятат за напълно възможни и други мотиви, още повече че тогавашните му публикации не били особено скандални. „Какво мислите за Луков?“, попитах във Варна известен журналист. „Той има ангажименти в политиката. Беше експерт при бившия кмет на Варна и сега има вестник и информационна агенция. Работи за най-различни партии. Участва в предизборните кампании. Организира полемики, разпространява слухове“. И отново долових страх. Търсенето ми не можеше да спре…

Следващата ми цел беше главната редакторка на един всекидневник. Естествено, от нея искам да науча дали като журналистка от варненски вестник някога е писала за групировката ТИМ. „За последен път — преди пет години — каза ми тя. — След това имах много проблеми. Сестра ми беше продуцент в телевизията на ТИМ. Когато написах статията, тя беше в София. Те й се обадили, имаше и репресии срещу други колеги от вестника, които после напуснаха, защото бяха тясно обвързани с ТИМ. Бях писала за структурата на групировката ТИМ, каква дейност развиват. Всъщност не беше нищо особено, нито за наркотици, нито за проституция, само за бизнеса. Дотогава тези неща не бяха известни тук. Много хора не знаеха нищо за ангажиментите на ТИМ. Нито за износа на риба, нито за търговията с хранителни продукти. Статията показваше, че те искат да вземат целия град в свои ръце. И там беше проблемът. ТИМ беше Варна и се надявам, че Варна не е ТИМ“. След малко добави: „Не знаем нищо за престъпната дейност на групировката ТИМ. Но основаването й е ясно. Тя беше охранителна фирма. После пое някои банки, стана собственик на ресторанти, на видеотека.

По-късно създаде телевизионен канал, чиято охрана също пое. Така започна дейността на групировката. Чрез разбойничество, според някои. ТИМ поемаше охраната на фирми, а после — и самите фирми. Това бе началото“.

Моята колежка от варненския всекидневник помнеше много добре колко слухове се ширели. Според един от тях членове на групировката били получили пари на комунистическата партия. „Но това, разбира се, е неофициална информация. Имаше и слухове, че от Русия са дошли много пари и че един депутат от БСП е от групировката ТИМ“. Тя говореше за ТИМ едва ли не с възхищение. „Структурата на ТИМ е много добре измислена. Създателите й имат много фирми, но не винаги се водят като официални техни собственици и заради това често не е ясно кой е от групировката и кой не е“.

„Говорили ли сте някога с хора от ТИМ?“, попитах я аз. „Това е невъзможно. Опитах няколко пъти да се добера до Марин Митев. Той отказа. През последните години Митев стана публична личност. Имаме две-три негови снимки“. Тя потвърди и изказването на Ваньо Танов, според което босовете на ТИМ във Варна се държат по особен начин. „В последните години Марин Митев се движеше с различни бодигардове, в три-четири коли, с номера с еднакви цифри. Всеки бодигард беше облечен като него: черно яке, черен панталон, всичко в черно. Така че не можете да разберете кой от всичките е той. Автомобилите се движат в колона и никой не може да се вмъкне помежду им“.

Научих, че имат две резиденции. Едната — на плажа, а другата — в един квартал на града. Заради „двореца“ на плажа имали проблеми и затова го предали на една фондация за деца. Но в управителния съвет на фондацията били съпругите на Иво Каменов и Марин Митев. Сега бил затворен. „Не разбирам защо построиха нов дворец, и то в един бедняшки квартал“ — недоумяваше колежката ми. За съжаление, не можа да ми каже точния адрес.

Открих го с помощта на един полицейски служител. Той ми разказа как се чудели защо през този район минават толкова много камиони. Попитали един шофьор и той им казал, че досега никога не били докарвали толкова много бетон за една-единствена сграда. Правели бомбено укритие в мазето. Резиденцията наистина се намираше в една местност, в която живееха по-скоро малоимотни хора — малки къщи, дори дъсчени бараки се забелязваха. И изведнъж, като Фата Моргана, се появи той — дворец от големи каменни блокове, със сводести прозорци, бели фронтони. На външната стена на едното крило от сградата имаше скулптура, приличаща на лъвска глава, от устата й висеше дълъг черен език. Навсякъде бяха инсталирани видеокамери. И само след няколко минути към мен и моя придружител се приближиха двама мъжаги с извадени пистолети. Ние, разбира се, потеглихме колкото е възможно по-бързо.

Следващата ми среща беше с един бизнесмен от Варна, който е работил с ТИМ, т.е. познаваше групировката отблизо. Струваше ми големи усилия да го убедя да говори с мен и да ми позволи да запиша разговора. Първо се срещнахме в малко кафене, после отидохме в една винарна. По неговите думи във Варна внимателно следели всяка моя крачка.

„Първото ми впечатление за тимаджиите беше, че това са млади хора с нова техника. Зад тях трябва да са стоели много пари, защото уж започваха от нищото, а бяха особено добре снабдени с всички модерни технически средства за охрана и с всякакво оръжие. Те бяха първата фирма във Варна в сферата на охраната. Никой обаче не знаеше кои са и откъде идват. По-късно разбрах от тях, че са от Шести специален разузнавателен отряд на военноморския флот. Бяха много активни в разузнаването, с най-добро въоръжение. За кратко време получиха най-важните клиенти. През 1997 и 1998 г. започнаха да навлизат в сферата на финансите. Вършеха всичко много елегантно. Имаха добри връзки в прокуратурата. Когато изникваха проблеми, те имаха точните хора, които ги решаваха, и беше трудно да ги свържеш по някакъв начин със случилото се. Бяха много умели“.

Исках да науча от него дали е имало връзки между организациите СИК, ВИС и групировката ТИМ. „Тук имаше един, който беше от СИК, но той не играеше никаква роля. Някои хора обаче казваха, че имало сблъсък между СИК и ТИМ и ТИМ била спечелила“. Той също спомена за връзка между ТИМ и кмета на Варна, подобно на журналистката, която ми беше разказала същото преди това.

Попитах го дали в края на краищата той е имал някакви проблеми с ТИМ? „Не само аз имам проблеми с ТИМ. Например една фирма участваше в урбанизацията на някои квартали във Варна, беше разработила всичко, за да привлече частни инвеститори. Но без разрешение от общината не може да се направи нищо. Блокираха ги. Защото ТИМ също се интересуваше от този проект. Отидоха на съд. А тук, във Варна, съдебните решения зависят от това, дали имаш политическо влияние или пари. Трети начин няма. Така въпросната фирма нямаше никакъв шанс. Инвеститори, предприемачи, които не си сътрудничат с ТИМ, тук нямат шанс. Това е черна дупка, горе-долу като при Коза Ностра“. И той спомена за военния прокурор от Варна Николай Колев, който бил един от основателите на ТИМ. Бил застрелян от наемни убийци на 28 декември 2002 г. в София. (И в другите ми разговори името му ще се споменава често.) „Те искаха да прекъснат връзката с него, да приключат отношенията. Беше убит брутално. Но те работят с всички, защото парите нямат политически цвят“, продължи разказа си информаторът ми и в края на разговора още веднъж ме предупреди да внимавам. А това, което каза после, ме накара да се замисля: „Всичко тук е трудно, много трудно. Не става дума за мен, а за семейството ми. Ако нямах семейство, можех да говоря повече, можех да говоря открито. Пазете се“.

Седмици по-късно научих, че са го потърсили от полицията. Искали да знаят за какво сме си говорили и явно много точно са били осведомени кога и къде съм ходил във Варна. Във всеки случай, след моето посещение, както ми разказа по телефона, имал проблеми.

Според графика ми следваше разговор с един прокурор в Шумен. От самото начало той даде да се разбере, че не иска да цитирам името му, защото ще си има огромни проблеми, а имал семейство и две малки деца. „Те правят всичко съгласно законите, имат различни отдели и звена, от недвижими имоти до строително законодателство и стабилни връзки по всички етажи на властта, т.е. на правителството. В момента изкупуват акции от една фирма в България, която се занимава със строеж на магистрали. Искат да поемат контролния пакет в тази фирма. Сега това предприятие получава средства от европейските структурни фондове. Те искат да се доберат до тези пари. Имат намерение да се включат и в конкурса за приватизацията на Българския морски флот, за да имат господстващо влияние. Участват в търга и по всяка вероятност ще го спечелят“.

„Как всъщност стоят нещата с купуването на акции от това предприятие за строежа на магистралата?“, попитах аз. „Става въпрос за «Черно море» АД, автомагистрала «Черно море». Имат повече от 300 милиона лева активи, около 150 милиона евро. Хората на ТИМ купуват акции директно от акционерите, 1300 на брой, и то на особено висока цена. Всичко съвсем законно“. И отново подчерта, че никога не бива да споменавам името му, защото „те ме познават“.

Затова го попитах дали смята групировката ТИМ за опасна. „Може да се каже“. „А защо ТИМ е опасна — подметнах аз, — след като всичко се извършва по законов ред?“ „Опасността се крие в това, че те няма защо да се страхуват от каквито и да било репресии или санкции от страна на държавата. Разработили са перфектен механизъм. Нали ви казах, че имат връзки във всички сфери на политическата власт, министър-председателят е на тяхна страна, както и всички известни личности на ръководни позиции в правителството. Хората от ТИМ обаче казват, че това не е вярно. Вероятно няма и да се докаже. Но всички ние го знаем“. Опитах се да си изясня за себе си ситуацията и го помолих, като казва, че те имат поддръжка на всички равнища на политическата власт, да конкретизира малко твърденията си. „Нямам факти, само предположения. Защото никой не им се противопоставя. Всеки познава групировката“. Попитах го кой стои зад гърба на ТИМ. „Знам само че са във Варна. Не знам кой стои зад ТИМ“. Аз подхвърлих за слуховете, че това е военното разузнаване. „Кой конкретно е зад тях, не знае никой. Те са много затворена структура. И ние сме си задавали въпроса, откъде идват парите. Дори държавата няма толкова пари, колкото имат те. Държавата би трябвало да разследва това“.

Поне няколко български държавни служители са опитвали да направят това в миналото, но напразно. Защо е така? Опитах да намеря обяснение от бившия главен антимафиот в Министерство на вътрешните работи Ваньо Танов. Неговите впечатления до известна степен се покриваха с това, което вече бях научил. „Преди да се стигне до формалното отваряне на едно досие, се събират всички възможни сведения. Тогава бях съставил пълна схема на всички лица, свързани с ТИМ. Обаче никога не се стигна до предварително следствие или до наблюдение на тези лица. Когато освободих поста си, оставих цялата тази документация на моя заместник. После, естествено, и той беше изгонен и така документацията изчезна. Затова и казвам, че в следващите две години не очаквам никакви разследвания или досиета срещу ТИМ. Информация няма. Тъй като след структурната реформа вече не бяхме самостоятелна служба, а на пряко подчинение на министъра, той всяка седмица изискваше доклад за това, какви следствия или предварителни дознания са започнати. И така, естествено, беше невъзможно да се предприеме нещо срещу ТИМ. В момента например ТИМ контролира производството на зърно — по-точно изкупуването му. Техни са около 80 % от изкупвателните пунктове в страната. Имат повече от 50 счетоводни и данъчно-консултантски фирми, които са създадени специално с цел да доказват ДДС. Установихме съществуването на 56 подобни фирми, които бяха под техен контрол. Предприятието за малки трактори в Русе също беше купено. И така е в цялата страна. Задачата е да вложат някъде парите, които са натрупали през последните пет-шест години. Настанили са се на входа и изхода и на нефтената рафинерия «Плама» в Плевен (града на Румен Петков) и така източиха цялото предприятие“.

Следващият ми събеседник искаше да разговаря с мен в София. Беше хотелиер, по-скоро преди години бил собственик на хотел и казино в София. Теглил кредит от банката, а когато казиното престанало да носи печалба, вече не можел да плаща вноските по кредита. Размишлявал дали да не продаде хотела, но не станало, макар да опитвал в продължение на две години. После банката продала кредитите на един финансов холдинг в Швейцария, който принадлежал на ТИМ. Всичко дотук било напълно законно. Преценката му за един от босовете на ТИМ беше достатъчно показателна: „Иво е големият бос. До него не можеш да стигнеш. Групировката си взима каквото пожелае и за това се говори само под сурдинка. Те получават почти всичко. Но то става по законния ред. За тях беше важна информацията, че финансовото ни положение не е добро. И тогава посегнаха. Съвсем законно“.

Но как така ТИМ получава подобна информация? Откъде я взема? Достоверен източник ми сподели по този въпрос: „Мисля, че получават необходимите сведения от политиците, а те, от своя страна, от министерствата. Така например предишното правителство беше взело друго решение за приватизацията на «Параходство българско речно плаване» в Русе. Когато БСП дойде на власт, то беше променено, за да може да го купи ТИМ“.

Не толкова законно обаче е това, което разбрах от друг бизнесмен в София. Отвлекли дъщерята на един адвокат, която искала заедно с един ирландски бизнесмен да основе джойнт-венчър и да участва в търг. Ставало въпрос за инвестиции в размер на 20 милиона евро. Въпросният адвокат отишъл в полицията и съобщил за отвличането. След това го посетили, поне така твърди той, някакви мъже, които се представили за членове на групировката ТИМ. „Защо разказваш наляво и надясно, че дъщеря ти е отвлечена? Не се намесвай“. Така проектът им пропаднал и търгът бил спечелен от друго предприятие. Тежко обвинение, трудно за доказване, тъй като адвокатът не е съгласен да ми даде клетвена декларация за твърденията си. По-късно Иво Каменов яростно оспори това обвинение.

Ставаше все по-належащо да се свържа с ТИМ, за да изясня всички тези обвинения. Но преди това имах други интересни срещи. Например със служител от едно западно посолство, който ми каза следното: „Неофициално се говори, че Варна принадлежи на ТИМ. Зад групировката обаче стоят и политици от София. Другите групировки взаимно се изключиха от борбата. Остана ТИМ. Става дума за висока степен на корупция и това е единственото обяснение на стремглавото им и успешно развитие. Те извличат изгода от това, че съдилищата са малко или повече корумпирани, или са неспособни да приключват сложни производства за обозрим период от време. А парламентът изработва закони, които със сигурност не са във вреда на ТИМ. Това е най-важното“.

Някои източници сравняват групировката ТИМ с прословутата „Мултигруп“, която вече не съществува. Тя имаше своя бляскав период през 90-те години, когато в нея работеха над 12 000 служители и когато в най-различни сметки в страната и особено в чужбина беше депозирала печалба от над един милиард долара. Както някои предприятия на ТИМ, така и „Мултигруп“ беше регистрирана в Цуг, Швейцария. И също като ТИМ „Мултигруп“ работеше особено успешно в областта на недвижимите имоти, туризма, застрахователното и банковото дело и суровините. Така погледнато, сравнението е доста уместно.

Интервю с един от босовете на ТИМ — Иво Каменов

Кое от тези толкова сходни изказвания от различни източници и от изразените в тях тежки подозрения по отношение на ТИМ отговаря на истината, най-после, почти в края на моето пътуване, се опитах да разбера от Иво Каменов — несъмнено един от най-важните хора в групировката. След като по щастливо стечение на обстоятелствата получих номера на личния му мобилен телефон, се опитах да се срещна с него в София. Тъй като не говоря български, един колега се обади вместо мен. Каменов му отговорил, че в момента бил в чужбина и го попитал, кой му е дал този номер. Когато колегата ми споменал моето име, отговорът отсреща бил, че ме познава и бил чел едно странно интервю с мен във връзка с ТИМ. Лидерът на ТИМ бил много ядосан и разочарован от това враждебно поведение. Бил съм представил ТИМ като някакво зло, като дявола. А това било невероятно погрешно. Те не били мафиотска групировка и изобщо не се занимавали с неща като изнудвания. Твърдението ми, че било опасно за живота да се занимаваш с ТИМ, било пълна глупост. Той искал само малко по-коректно поведение и би се срещнал с мен. Няколко пъти попитал колегата ми дали е българин, къде живее. „Ако си българин — казал му, — тогава знаеш, че повечето българи са много горди хора, имаме вътрешно чувство за справедливост. След като прочетох такива глупости от Рот, съм му ядосан и ако продължава така, може да стигнем и до юридически спорове. Но по принцип западните медии и журналисти не са коректни, що се отнася до българите“.

Това беше. Нямаше го в България. Но обеща: „Да не съм чул повече такива педерастки приказки. Нека да се държим като мъже и да говорим директно“.

И след седмици разговорът ни наистина се състоя. Срещнахме се в края на октомври в Мюнхен, в хотел „Кемпински“ на летището. Разпознах го още отдалеч. Небрежно облечен мъж, който водеше със себе си малко момиченце. Очаквах да пристигне с телохранители. Поздравихме се и аз му представих моята преводачка — препоръчана ми бе от мюнхенската полиция — която между другото трябваше да наблюдава нашата среща. Иво Каменов бе на път за Токио — отиваше на световното първенство по карате. Самолетът му излиташе след обяд, така че имахме достатъчно нреме. Всъщност беше доста приятен мъж и мога да си представя, че е чудесен баща. Изобщо не отговаряше на представата, която си бях изградил въз основа на многобройните си разговори в България. След като му казах, че ще записвам разговора, той веднага започна да говори. Сякаш искаше да се отърве от някакъв товар. Спомена ми за едно интервю, което бях дал на журналиста Явор Дачков малко преди да си замина от София, в което говорех и за ТИМ. Той го бил излъчил в своето телевизионно предаване. След това в телевизията имало големи разправии.

Предавам разговора с Иво Каменов почти изцяло, тъй като той, естествено, има право да представи своята позиция, а за читателя ще бъде любопитно да разбере от първо лице какво казва или не казва единият от основателите на ТИМ за обвиненията по адрес на групировката.

Иво Каменов: Дачков е умен журналист, но е тясно свързан с една политическа партия в страната. А това вече означава, че не е обективен. Вестник „Дневник“ също не е обективен. Когато бяхте в тяхната редакция, за да се срещнете с един некорумпиран прокурор, ние тъкмо имахме публичен спор със собствениците на „Дневник“ и „Капитал“. Ставаше въпрос за процедура по приватизацията на флота по река Дунав. Те в един момент отиват там, като се знае, че срещу тях е заведено дело. Проблемът в България е, че сме малка страна и всеки познава всеки. Процесът на преструктуриране е към края си и ударите под кръста са най-разнообразни. А основните идват от медиите. Познавам живота в Германия и мога да ви кажа, че за разлика от България във вашата страна не те спират, ако не си направил някакво нарушение. У нас могат да те проверяват по всяко време, по какви ли не причини, просто така, това е престараване.

Юрген Рот: Но вие все още нямате негативни преживявания с българската полиция, нали?

И. К.: Искам да ви кажа, че няма личност или фирма, която да не е проверявана от финансовите служби. Познавам живота в Западна Европа и мога да ви кажа, че в България полицията и финансовото ведомство тотално нарушават основни права на хората. Всичко се проверява. За мен това е остатък от комунизма. Няма сделка, малка, средна или голяма, която да не е свързана със скандали. След 1990 г. всеки за всичко се обръща към съда.

Ю. Р.: А вие какво правехте преди 1990 г. Във флота ли бяхте?

И. К.: Ще се върнем по-късно на този въпрос. Сега искам да кажа нещо друго. Първо, Западна Европа няма обективно отношение към България, а е много предубедена. Непрекъснато сравняват България с Русия, но тя няма нищо общо с нея, дори и по отношение на културата. Второ, процесът на преустройството непрекъснато се сравнява с този в Украйна или Русия. И това не е правилно. България няма ресурсите на Русия. Допуска се и още една грешка — в България не е имало нито едно правителство, което да се е задържало на власт повече от четири години. В тежкия период след 1990 г. правителствата се задържаха само по година-две. 12 години след 1989 г. България беше в черна дупка, абсолютно изолирана. Вследствие на политическата промяна цареше пълна анархия. И какво стана? Абсолютна деградация на обществото, наркотици. Моралът отиде по дяволите. През комунизма поне имаше морал. Моето лично мнение е, че трябваше да следваме китайския модел. Не мога да говоря за политическа свобода, защото България не е свободна. Само войни, войни. Преди 10 ноември всички вярвахме, че това, което правим, е правилно. От нас се искаше да сме добри работници или спортисти. Мога да кажа, че тогава имаше истински приятелства. Моралът беше на високо равнище.

Ю. Р.: Коя е групировката ТИМ?

И. К.: Първо искам да кажа, че името ТИМ не идва от началните букви на трите имена на основателите на групировката, а от team — отбор.

Ю. Р.: Вярно ли е, че голям процент от ТИМ са бивши служители от Военното контраразузнаване?

И. К.: Бяхме военнослужещи, но не към разузнаването. Бяхме най-добрите войници в нашата армия. Флотът имаше едно поделение за Гърция, едно за Турция и едно за специални акции по целия свят.

Ю. Р.: Какво означава специални акции по целия свят?

И. К.: Ставаше дума за саботажни действия срещу кораби, топлоелектроцентрали…

Ю. Р.: Завършили сте Националната спортна академия, така ли?

И. К.: Академията, Военен факултет, имам и друго образование, техническо, завършил съм държавен университет.

Ю. Р.: В основната си част групировката ТИМ от бивши войници ли се състои?

И. К.: Казвам го съвсем открито, ние сме горди с това, което направихме. 99 % от това, за което отговаряме — авиокомпании, банки — сега щяха да са банкрутирали. Всяка сделка, която се сключваше, беше абсолютно официална, особено големите, за които е необходимо разрешение от много органи. Виждат се датата, часът, балансът. Застрахователното дружество на армията например беше пред фалит.

Ю. Р.: Въпросът ми беше дали групировката ТИМ е основана от бивши войници и служители на тайните служби. Да или не?

И. К.: Повечето да.

Ю. Р.: Казвате, че сте обучен за саботажни действия…

И. К.: Казвам още веднъж. Смятам, че образованието, което получихме, беше на много високо равнище. Видяхме как е при турците, американците, руснаците. Бяхме горди с това, което правехме. И все още мисля така. Започваш от бащината къща, после в училище, униформа, късо подстригана коса. А сега какво е — днешния морал не мога да го приема.

Ю. Р.: Според това, което казвате, в ТИМ има предимно хора с добър морал.

И. К.: Ние сме от една и съща кръвна група. Познаваме се от времето, когато нямахме нищо, само себе си. Горди сме, че сме заедно, че направихме пари. Не приемаме хора като Роман Абрамович. Не им подражаваме. Ние работим, блъскаме се, не сме холивудски звезди.

Ю. Р.: Какво правехте след промените?

И. К.: През 1992 г., когато на власт дойдоха демократите, нашето правителство реши, че България вече няма нужда от армия, подписа, че няма да търгува с арабските страни и със Съветския съюз. Руснаците наложиха мита, спря частната търговия.

Ю. Р.: Още веднъж повтарям въпроса си. Какво правехте след промените?

И. К.: Основахме охранителна фирма ТИМ. В момента това е най-голямата охранителна фирма в страната.

Ю. Р.: За нея казват, че се е занимавала с рекет.

И. К.: Няма такова нещо. Ние бяхме първата охранителна фирма с бронирани коли, която въведе униформи, софтуерна връзка с полицията и в момента сме най-голямата фирма за инкасо. Никога не сме изнудвали за пари и нямаме нищо общо със сделки с наркотици.

Ю. Р.: А какво ще кажете за проституцията? Твърди се, че там ТИМ е навлязла много надълбоко.

И. К.: Ако се занимавах с тоя бизнес, нямаше да мога да си плащам бензина. Цялата ни дейност е проверявана хиляди пъти. Започнахме с банките. По тяхно поръчение се грижехме за лошите им кредити. Работата е в това, че трябваше да изминат седем години, за да убедим хората, че ако купим едно предприятие, ние няма да го разбием, а ще го възстановим. 22 000 души работят за фирмите, които имаме.

След банковата криза през 1996 г. държавата затвори много банки. Ние изкупихме почти всички затворени. Това бе нашият бизнес.

Ю. Р.: Още един път въпроса. Полицейски служители и един прокурор твърдят, че сега ТИМ контролира каналите за проституция.

И. К.: Щом като ми цитирате такива неща, ставам и си отивам. Едно ще ви кажа. Аз живея в България. Не се крия. Никога не съм се крил. Фирмите, които притежаваме, са отворени. Не защото правим всичко, каквото си поискаме, а защото сме спокойни по отношение на това, което правим.

Ю. Р.: Всъщност с какви пари основахте вашето охранително предприятие?

И. К.: Що се отнася до това, сключихме договори с две държавни банки и с една частна. Първоначално всички автомобили бяха закупени с кредити. Искам да ви кажа още нещо. България е член на НАТО. И ако страната ми не беше поставена под контрол, никога нямаше да стане член на ЕС.

Ю. Р.: Вестник „Капитал“ беше писал, че в началото сте били бодигард на високопоставени шефове от ТИМ.

И. К.: Още от началото предлагахме истинска сигурност на най-високо ниво, с което и в момента се гордеем. Това е истината. Нямаше да сме живи, ако не си вършехме работата добре. И в момента предлагаме най-добрата лична охрана. Не само във Варна. Говоря за цялата страна.

Ю. Р.: Вярно ли е, цитирам вътрешен полицейски доклад, че през 1996 г. сте взели участие в престрелка с хора от бившите специални части? Ставало е въпрос за контрол над проституцията в курорта Златни пясъци край Варна.

И. К.: Не е вярно.

Ю. Р.: Обвиняват ви, че през 1998 г. сте хвърлили във въздуха колата на собственика на телевизия „Скат“ в Бургас. Тази телевизия е била кандидат-купувач на „Варна кабел“.

И. К.: В момента собственикът на „Скат“ е сериозна политическа фигура. Член е на партия „Атака“. Отскоро е председател на общинския съвет на Бургас. И вие можете да го попитате за това. Ако искате, ще ви намеря телефонния му номер.

Ю. Р.: Обвиняват ви още, че сте извършили покушението срещу тогавашния главен приватизатор на варненски окръг Иван Чолаков.

И. К.: Ако искате, ще ви дам телефонния му номер и можете да го попитате.

Ю. Р.: Били ли сте някога в сътрудничество със СИК или ВИС?

И. К.: Никога. Не беше и възможно. Защото ние сме войници, а те са престъпници. Тях вече ги няма. Мога да ви кажа едно. Повтаря се все едно и също. Във всяко общество се започва със спекулации. Не говоря за нас. Всичко в България се проверява и контролира. Правите голяма грешка, ако си мислите, че с пари може да се уреди всичко. Просто не става.

Ю. Р.: Обаче има доклади, според които вашата страна е една от най-корумпираните в Европа.

И. К.: В нашата страна 90 % от банковия сектор е собственост на западни компании. В енергетиката процентът е 100, при телекомите — пак 100, в застрахователната сфера — 70, в пенсионното осигуряване — 80. През последните години митническите служби се ръководеха от една английска фирма. Всички магазини, консултантски служби, външнотърговски банки или ревизори са в ръцете на западни предприятия. Мога да ви кажа, че само няколко български фирми се занимават с това, кой да получава пари от европейските фондове. И то чрез публични търгове. И всичко минава през медиите, телевизията. Никой не искаше да се занимава например с въздушния транспорт.

Ю. Р.: Не пропускате ли нещо? Например по повод на това, че енергетиката 100 % е в западни ръце. Най-големият вносител на петрол е руското предприятие „Лукойл“, а що се отнася до доставките на газ — най-големият играч е „Булгаргаз“, който е в тясно сътрудничество с „Газпром“, също руско предприятие. Атомната енергетика работи изключително с уран от Русия, технологиите, които използва, са руски, съхранява отпадъците в Русия. Като прибавим и руския бизнесмен Майкъл Чорни. Нали преди вас той беше собственик на „България Еър“?

И. К.: Лъжете се. „България Еър“ винаги е била държавна собственост. Всичко беше купено на търг. Не само от Майкъл Чорни. Още през 1999 г. можехме да направим добър бизнес с него. Но не пожелахме, защото знаехме с кого какво можем да правим и с кого — не. Не става, ако не играеш по правилата.

Ю. Р.: За ТИМ се изказват високопоставени полицейски служители. Според тях най-важното поле на дейност между другото било прането на огромни потоци пари. Неотдавна с тази цел сте купили „Параходство българско речно плаване“.

И. К.: Имаше следствие, за да се разбере как сме го купили. Речното корабоплаване в България е част от националната сигурност. То фигурира в регистъра на военните резерви. Имаше единадесет кандидати, накрая останаха трима. Собствениците на „Дневник“ и „Капитал“ спечелиха търга. Ние обжалвахме решението. Шест месеца се съдихме с тях. И тогава делото беше прекратено. Те се оттеглиха от сделката. Тя е на стойност 11 милиона евро, с дълговете. Изцяло е финансирана от банка. Във фирмения регистър може да се провери какъв е размерът на кредита. Срокът за погасяването му е десет години.

Ю. Р.: Разговарях с различни журналисти, във Варна също. Всички те се страхуват да говорят и да пишат за ТИМ. На какво се дължи това?

И. К.: Ако беше така, нямаше да публикуват толкова много неща за ТИМ. Това не е вярно.

Ю. Р.: Но публикациите винаги са доста лаконични, или не съм прав?

И. К.: Елате във Варна. Имаме архив с всички публикации срещу нас.

Ю. Р.: Как бихте се определили днес — милионер или милиардер?

И. К.: Не съм нито милионер, нито милиардер, а просто човек. Вие смесвате нещата — в България има много богати и много бедни хора. Как се стигна дотук? Вярно е. Цялата икономика на държавата, с изключение на мобилните комуникации, е изградена по времето на комунизма. След промените всичко беше разпределено, и то между много хора, не само между няколко човека. И пред всеки един стоеше отговорността да развие тези активи или да ги превърне в старо желязо. През 2002 г., когато стана ясно, че България ще бъде приета в Европейския съюз, дойдоха чуждестранните инвеститори и повечето наши хора, които притежаваха фабрики, предприятия или недвижими имоти, започнаха да продават. Направиха добри пари и заживяха нашироко. Това е реалността. Всеки казва: „Живей днес, защото не знаеш какво ще стане утре“.

Ю. Р.: Познавате ли някогашния прокурор Николай Колев? Работил ли е някога за вас?

И. К.: Не е работил с нас.

Ю. Р.: Знаете ли дали през последните години хора от Русия, Албания или от Косово идват в България, за да развиват бизнес с недвижими имоти?

И. К.: Имам само една молба. Не е вярно, че във Варна има руска мафия. Имаше руснаци, които крадяха някакви пари в Русия и после идваха във Варна. И грузинци, които започнаха да се занимават с контрабанда. И от Чечения дойдоха малцина. Но не и от Солнцевская, това не е вярно. Големият проблем на България са наркотиците. Знам едно. Наркотиците, дали идват от Афганистан, от Турция или от България, отиват в Косово. Сигурен съм в това. Една част от дрогата остава и се пласира у нас. Друго нещо, което се правеше тук — в България фармацевтичната индустрия беше много добре развита. Заради това се произвеждаха амфетамини и се изпращаха в арабските страни. Но ги хванаха, главния организатор го застреляха. България е много малка. Не можеш дълго да се задържиш в бизнеса. Печалбите идват от други неща. Трябва да си много тъп, за да се занимаваш с наркотици или проституция. Ние охраняваме банки, автомобили, транспортираме големи суми пари. През последните години всеки се оплаква от всеки. Само да вдигна телефона и да кажа, че някой ме изнудва за пари срещу охрана, ще има поне три полицейски участъка, в които всички служители ще се втурнат на работа с надеждата да се окичат с медал за разкриването на подобно престъпление.

Ю. Р.: За вас и за групировката ТИМ се твърди, че сте представители на модерната форма на организираната престъпност.

И. К.: Каква е тази модерна форма?

Ю. Р.: Икономическата престъпност.

И. К.: Всички наши баланси се проверяват, ревизират и заверяват от „Прайс Уотърхаус“, толкоз. Суми над 5000 евро минават по банков път. Еврото минава през Франкфурт, доларът — през Ню Йорк. Всичките ни по-големи компании са публични, всичко се подлага на сериозен контрол. И още веднъж ви казвам — за мен е много просто, защото ми е дошло до гуша през последните 15 години непрекъснато да ме проверяват. Ако не се занимаваш с по-големи работи, всичко около теб си е мирно и тихо.

Ю. Р.: След като всичко е така нормално, както го представяте, защо през последните години имаше толкова много неразкрити убийства?

Смее се.

И. К.: О, ще има и други убийства. Последните години анархия доведоха до генетични изменения. В момента в България се провежда търг за един интересен обект. За да го спечели някой, трябва да има добра оферта. А ние имаме едно лошо качество, не се договаряме, когато предлагаме, въпреки че би било добре да го правим. Ако някой иска да получи обекта, на него е по-изгодно да убие конкурента, отколкото да изхарчи милиони. През тези години на изолация някои хора наистина се побъркаха. Но повечето от тях са мъртви. А други се пенсионираха.

Ю. Р.: И остана групировката ТИМ?

Отново се смее.

И. К.: Правите грешка. За съжаление, ние сме едни от малкото, които продължават да се борят за всичко. Застраховки, авиокомпании, банки. Молят ме да продам това, да купя онова. За какво ли не ме молят. Ако говорим за банки, имам 21 предложения, само от суперпредприятия. Проблемът в България е, че много хора престанаха да се борят, а други пък не искат вече да работят. Ако анализирате убийствата в България, ще видите, че между тях няма такива, извършени по икономически причини. 99 % от убийствата имат или семеен мотив, или някаква скрита причина, свързана с наркотици. Такава е действителността. Населението е разделено на четири категории. Повечето хора, които не можаха да се приспособят, живеят в една голяма трагедия. Друга една част, един милион души, напуснаха страната. 30 % са сравнително платежоспособни. Не 15 %, а около 30, смятал съм го. Говорим за хората от средната класа. Това е благодарение на социалистическите активи и на качествата на хората, на моженето на хората. Не става въпрос за това, да взимаш нещо — в периода 1997–2002 г. можеше да се сдобиеш с предприятие за по два долара.

Ю. Р.: Всъщност вие направихте страхотна кариера, нали?

И. К.: Разказвам нашата история. Тя е много проста. След 15 години ние, а и не само ние, ще бъдем част от миналото. Продукт сме на времето. Печели бързият инстинкт срещу бавното мислене. Училище, университет, работа, кариера. Това е бавното мислене. Бързият е онзи, който се доверява на инстинкта си. Говоря за голяма част от населението на България. Една част от него беше в точното време на точното място, но в едно ужасно обкръжение. За това България не е виновна. Българите са горди хора. Ние не желаехме милостиня, а просто да имаме пари за инвестиции. България винаги е искала нормално отношение и никога не го получи. Говорете с някого как изглеждаше държавата ни преди промяната. Не говоря така от носталгия. Този икономически модел тогава беше погрешен. Истината е, че след Втората световна война някой беше решил да раздели Европа на две части. В продължение на години Европа искаше от нас непрекъснато да се демократизираме, но ние бяхме варварите — убийства, корупция, проституция. Докато при вас Хелмут Кол го хващат с един милион марки, друга немска гордост, „Сименс“, както се оказа, е дала един милиард евро за подкупи. Съжалявам. Но ние не сме варварите.

Не мога да не призная, че всъщност тук Иво Каменов има право. С вдигнат показалец сочим на изток, а в същото време и ние, на Запад, естествено и в Германия, имаме подобни проблеми. Много по-лесно е да заклеймяваш другите. Сещам се за изказването на един водещ специалист по икономически престъпления. Беше ми казал следното: „Цяла армия от обучени специалисти и прокурори би била необходима за допълнителни разследвания по повод на поглъщането на «Хипоферайнсбанк» от «Уни Кредито». През последните години чрез финансирането на така наречените жилищни фондове паричните институти възприеха един начин на работа, който в друго време би бил приписан единствено на престъпните картели. Сега вече те навлизат в мъглявата среда на банкрутирали субекти, на фалшификатори на финансови баланси и на икономически престъпници“. Но бързо отклонявам тези мисли и задавам следващия си въпрос.

Ю. Р.: Е добре, и вие действате точно като „Сименс“!

И. К.: Направете правилен икономически анализ за България. Корупцията не е български патент. Ние не сме Русия. Та България влезе само по една-единствена причина в Европейския съюз — за да може ЕС да си защити икономическите интереси у нас. 90 % от банковия сектор, Е.ОН, Телеком Австрия, Телеком Гърция, можете да направите икономическа карта на България и ще видите какво принадлежи на българската икономика и какво — на западноевропейски концерни.

Ю. Р.: Защо говорите така резервирано? Нали сега ТИМ е най-влиятелната икономическа структура в България?

И. К.: Тя не е най-влиятелната, а единствената, която остана жива. Защото никой не иска да работи. Активите, които имаме днес, никой друг не ги искаше. А сега изведнъж всички ламтят за тях. Но ние не сме нито в енергетиката, нито в сферата на телекомуникациите. Ние поправяме и строим кораби. Речното корабоплаване, да. Какви са приходите? 20 милиона евро. Даваме работа на 800 души. Разбирам нещичко от проста математика.

Ю. Р.: Говори се, че корумпирате политици и сте в близки отношения с тях.

И. К.: Подхващате темата за политиците. Те са подредени по партии. Има достатъчно държавни дружества, където работят. Тези хора няма да си цапат ръцете с мен. А икономическата схема на царя, който, естествено, не е българин, беше в Лондон. Всичко ставаше в Лондон. Никой не прави малки или средни сделки, защото ще си изцапа ръцете. В България има нещо като директива още от 1997 г. — кое къде трябва да отиде. Не се допускаха руски инвестиции. Затова не можаха да купят топлоелектроцентралата във Варна и Русе. Попитайте и Е.ОН. Какви бяха условията на търга? Фирмите трябваше да имат опит на регулирания пазар и това беше формулирано така заради руснаците. Относно българските ведомства и служби — виждам, че тази тема ви интересува. Можете да разгледате списъка от 1993 г. От тези хора почти никой не е останал жив. А през 1997 г., когато демократите отново дойдоха на власт, пак им взеха всичко. Затвориха банките им и извадиха от играта повечето от тях. От старата генерация никой не остана в политиката. А главната фигура застреляха през 1996 г. Това беше Луканов.

Ю. Р.: Всички водещи сили в икономиката днес в миналото са били свързани с разузнаването или с тайните служби. По това не може да се спори, нали?

И. К.: Ще ви кажа нещо, без да се обиждате. По същия начин можете да кажете и че през 1945 г. всички са били фашисти. Всички немци участваха във войната. Разберете българската история. Имало е само войни. Откога в България има демокрация, ако изобщо може да се каже, че има? За първи път от шестдесет години в Европа има мир, оттогава са познати мирът и демокрацията. Но тук кой ги познава? В България имаше само войни. Заради немците преживяхме две национални катастрофи, заради руснаците — трета. През комунизма наистина вярвахме в нещо. Гордеехме се със спорта, с културата си, с историята си. Моралът в обществото беше много висок. Бяхме селскостопанска страна, а искахме да станем индустриална. Тук трябва да търсите причините. Всички българи просто вярваха в това. Ето защо не трябва да се обвиняват тези хора.

Ю. Р.: Един недискретен въпрос. На колко възлиза състоянието ви в момента?

И. К.: Нито съм го смятал, нито ме интересува. И не само моето.

Ю. Р.: Но във Варна имате много красива вила.

И. К.: Във Варна нямам вила. Това е крепост.

Ю. Р.: Тази вила, някои я наричат дворец, е разположена в един малко мизерен квартал.

И. К.: Защо там ли? Марин Митев се пенсионира през 1991 г. Той е много добър майстор. Скулптор. Построи си там работилница. Затова къщата е там.

Ю. Р.: Но защо тогава така зорко я наблюдават с въоръжена охрана, камери и т.н.?

И. К.: Охранява се професионално и трябва да се охранява професионално. И в Германия е така. Докато разпределението на благата в България не приключи, сме в нещо като военно положение. Какво означава това? Трябва да се подхожда към работата професионално и с нужната експедитивност. Трябва да останем живи, защото сме в състезание с чуждестранни фирми, с банки, със застрахователни дружества, с авиокомпании. От една страна се конкурираме с чуждестранни фирми, а от друга трябва да се борим с какви ли не типично български глупости, с удари под кръста. Тези обвинения срещу мен и срещу ТИМ не са сериозни. Защото ако обвиненията отговаряха на истината, срещу мен трябваше отдавна да е започнала съдебна процедура.

Ю. Р.: Но това, че не е започната досега, може би се дължи на добрите ви връзки в политиката и съдебната система.

И. К.: Заблуждавате се. В България не е възможно да се покриват толкова неща.

Ю. Р.: Наистина ли?

И. К.: Вие не познавате България. Защо да се занимавам с престъпни работи, с каква цел? Знаете ли защо устояваме, какво ни дава силата да продължаваме? Хората купуват нашата светлина, нашия хляб, нашето олио, летят с нас, застраховат се при нас, това са привържениците ни, не политиците. Те нямат думата. Как да ми помогнат политиците при изкупуването или продажбата на мляко например?

Ю. Р.: При отстъпване на дялове от магистралата…

И. К.: Ние не сме в този бизнес.

Ю. Р.: Но нали се опитвате да изкупите акции на една фирма, която е централен играч в строежа на магистралата?

И. К.: Това е заблуда. Всички наши компании са сериозни фирми. Сред тях има една, която след година ще отиде на борсата. Но тя не е от строителния бранш. Ние купуваме малки дялове от много дружества там, където смятаме, че има потенциал, а тези предприятия от своя страна да имат шанса да бъдат купени от чуждестранни фирми. Постепенно се изтегляме от някои позиции, но не изведнъж. През следващите три години възнамеряваме да продадем част от нашите компании. Но искаме да останем в тях като миноритарен собственик. Защото е по-добре да притежаваме на много места по малко дялове. Какво ще правим тогава? Има природни и математически закони. Човек трябва да спазва тези закони, а не да си създава свои собствени и да иска да осъществява личните си представи за нещата. Мога да кажа, че ние сме свободни хора. Но свободата е много скъпо имущество. Доволен съм, че България е член на ЕС по една-единствена причина — сега вече не сме варвари. Влизането на България в Европейския съюз е същата работа като приемането на християнството навремето.

Ю. Р.: Има други гласове, които казват, че влизането на България в ЕС е положително за хората, защото само така е възможно да се гарантира сигурността на гражданите, да се ограничи организираната престъпност и корупцията в политиката, в полицията и в съдебната система.

И. К.: Налагало ли ви се е някога да кандидатствате за немска виза? Били ли сте по границите, за да видите как ви унижават? Някои неща наистина не сте ги преживели. Ще ви кажа съвсем открито. Повечето материали, които съм чел за България в чуждата преса, са отвратителни и не са верни. Казвам ви, боли ме от това, което се твърди за нас. Вие говорите за корупция. Каква корупция? Не завиждам на политиците. Моите уважения към тях — но това не е работа за мен. Нашите политици се занимават от сутрин до обед с журналисти. След това се оправдават пред Брюксел и нямат време нито да решават проблемите на държавата, нито да помислят за себе си. Разберете, за мен икономика и политика са две различни неща. През последните години в България имаше толкова много възможности, че изобщо не беше необходимо да се занимаваш с политика. Сега е много късно. Цените са много високи, днес трябва да продаваш на големите, на глобалните играчи, да влизаш в джойнт-венчъри. Който иска, нека се занимава с политика. Цялата работа е много смешна. Нашите политици ме е срам да ги погледна. Жалко е. Излиза един министър-председател и заявява, че в България е възможно да се краде от еврофондовете. А като гледаш кой получава поръчките, та то всичко е официално. Парите се изплащат само ако фирмата участничка спечели търга. Обикновено фирмата е просто едно име, един проект, един софтуер. Винаги има и друго споразумение. Извинявайте. Това е вашият свят — не нашият. България е малка брънка от веригата.

Ю. Р.: Но вие лично, скромно казано, не станахте по-беден от тази катастрофална ситуация?

И. К.: Какво значение има това? Най-важното е да съм здрав.

Ю. Р.: Това е важна житейска мъдрост.

И. К.: Вие наистина не разбирате нещо. Цената, която се плаща. Ако имитираме Абрамович, това е друга тема. Питайте някой в България дали можем да работим. Питайте. Има разлика. Вижте, има природни и математически закони. Този процес трябва да се доведе докрай. Не можеш да застанеш на средата или накрая. Затова главното е да сме здрави. Освен това никой не може да каже, че сме купили нещо и после сме го унищожили или довели до фалит. Винаги може да се направи равносметка. Вижда се какво е било, какво се е случило и какъв е крайният резултат. И какво ни дава самочувствието да продължаваме напред? В момента, в който нашето мляко, нашето олио не се купуват, хората не се застраховат при нас, ние ще изчезнем от сцената. Обратното, разбира се, също е вярно. Знаете ли колко е трудно всеки ден да работиш, докато слушаш тези спекулации? Знаете ли колко е трудно?

Ю. Р.: Нали затова си имате вашите специалисти.

И. К.: Всички си имат специалисти. Но разликата е, че нашите имат най-голяма свобода на действие. Всъщност големите организации създават бюрокрацията. Без нея не могат да контролират работния процес. Ние разчитаме на две неща. На вродената честност и на свободата на мисълта.

Ю. Р.: Какво означава вродена честност?

И. К.: Най-важното нещо в България. Генетичният материал. Има много умни хора, които са генетично увредени. Тази анархия след промените, тя доведе до много големи изменения.

Ю. Р.: Ето че научих нещо ново.

И. К.: Казвам ви, занимавам се с въздушния транспорт, това са 38 % от пазара. Имайте предвид, че съм скачал с парашут. Да, много е странно. Дори и за мен. Или ние сме много добри, или пазарът е много лош. Ние сме добри, но не прекалено. Всичко е доста просто. Преди пет години започнахме с 14 руски самолета и 450 души. И тогава разбрахме, че или трябва да организираме българския пазар, или да го продадем. Организирахме пазара. Кооперирахме се с „Луфтханза“. Пазарът се преструктурира. Сега сме в преговори със „Стар-Алианс“.

Ю. Р.: Никой не подлага на съмнение вашите икономически успехи. Но вие можете ли да ми обясните защо има толкова много слухове и изказвания на хора, които ви обвиняват, че във времето на анархията, както го наричате вие, вашата делова дейност е била криминална, а в известна степен и днес е такава.

И. К.: Правите грешка. Бизнес поведението на нашите конкуренти беше анархистично. Знаете ли по какво се отличаваме от другите. По дисциплината. Защото ние сме били войници. Ние не можем по друг начин. Да ви кажа ли каква е единствената разлика между Варшавския договор и НАТО? В НАТО, като те пращат някъде, казват „Каквото и да стане, ще дойдем да те приберем“. Във Варшавския договор те пращат някъде, изискват от теб да станеш герой и да се прибереш сам. В най-лошия случай загиваш с чест и внимаваш родителите ти да могат да се гордеят с теб. Значи не е достатъчно само да останеш жив, трябва да бъдеш и герой. Или в спорта да си шампион. И в работата е така. Вземаш нещо и трябва да го вкараш в ред. Средно положение няма. Разликата между вас и нас е, че Западна Европа е истинско социалистическо общество. На първо място, Германия. Германия е по-добра социалистическа държава от Швеция, и то по една-единствена причина. При вас можеш да се занимаваш с двеста неща наведнъж и да напредваш. Това е голямата демокрация. В други страни няма как да го направиш. Вие сте построили социализма. Надявам се в близко бъдеще и България да стане истинска социалистическа държава. Това е моята мечта, да приемем по нещо от различни модели. Има няколко страни, които ако се обединят, ще бъдат един много хубав модел за България. Нашата мечта е да свържем морето при Варна с река Дунав и, ако е рекъл Господ, ще я осъществим. Това е целта ми. Човек трябва да е генетично увреден, за да се занимава с други глупости.

Ю. Р.: Вие сте и спортист, собственик сте на футболен клуб във Варна.

И. К.: Групировката няма футболен клуб. „Черно море Варна“ беше фалирал. И ние по неволя го взехме.

Ю. Р.: Говори се, че резултатите се манипулират. Известно ми е, например, че мачът между ФК „Македония“ и ПФК „Черно море Варна“ на 7 юни 2007 г. е бил уговорен.

И. К.: Още веднъж ви казвам. Ще отидем където поискате и всички ще ви кажат само едно. С нас не се преговаря, ние не играем на „черна лотария“. Някой трябва много да ме мрази, та да говори такива неща. България е малка страна. Всички се познават. Не върви да си над средното равнище и да не спазваш правилата. Ще те унищожат.

Ю. Р.: И все пак този клуб често е бил свързван със спорни резултати от мачове.

И. К.: Да се обзаложим ли? Ние сме собственици на клуба от две години и половина. Можем да се обзаложим, ще ви подпиша декларация, че при нас няма такова нещо. Не знам какво трябва да кажа.

Ю. Р.: Познавате ли проблема?

И. К.: Вие наистина не познавате България. Всеки иска да има футболни клубове, но няма пари. Бюджетът на шампиона е два-три милиона евро.

Ю. Р.: Кой е най-големият букмейкър в България?

И. К.: „Еврофутбол“. 51 % са на един грък, който е следвал в ГДР.

Ю. Р.: Чия собственост е остатъкът?

И. К.: На бившия собственик на ЦСКА Васил Божков.

Ю. Р.: Не застреляха ли преди година президента на един футболен клуб?

И. К.: Що се отнася до залозите — „Химимпорт“ е с пазарна капитализация в размер на два милиарда долара. И печалба от седемдесет милиона долара. Защо ни трябва да се занимаваме със залози, наркотици и проститутки?

Ю. Р.: Понякога се питам дали определени проблеми, генетично обусловени, както бихте казали, не остават извън вниманието ни? Става въпрос за нелегалните залагания, корупцията, убийствата, изнудванията. Вие казвате, че всичко това са измислици. Говорех за албански кланове, които перат парите си в България, а вие казахте, че такова нещо няма. Аз ли живея в друг свят, или вие?

И. К.: Що се касае до залозите, „Еврофутбол“, лицензните… Кой трябва да има монопол над лицензните и черното тото е нещо друго. „Еврофутбол“ е дружеството, което има официален лиценз. Кокалис има 51 %. За него е важно хората да играят. Интересът на „Еврофутбол“ е само да има лиценз навсякъде. Защо да се занимава с манипулации? Ако 100 000 души залагат — това е чудесно.

Ю. Р.: Вярно ли е, че различни собственици на футболни клубове чрез договорки си осигуряват големи приходи от тези залози?

И. К.: За тях не мога да кажа нищо. Сега ще строим във Варна нов стадион — същия като в Кьолн. Архитектите са същите. Нашата печалба не идва от стадиона или от футбола, а от хотела и бизнес центъра към него. Общината има 34 %. Както прочетохме във вестник „Капитал“, в устава е записано, че можем да намалим участието. Това не е вярно. Няма такъв вариант. Повтарям, нашата печалба не идва от стадиона, а от един 40-етажен хотел. Предстои конкурс, дали да го получи „Хаят“ или „Кемпински“. Към него трябва да прибавя и бизнес центъра с 40 етажа.

Ю. Р.: Още един кратък въпрос. Известно ли ви е името Илия Кокая?

И. К.: Не. Не обичам футбола, макар че обичам да ритам. Но мразя футболната психология. Всички, които са свързани с тази дейност в България, имат психическата нагласа на българските играчи. Те искат само пари, дискотеки и да се оженят за дъщерята на някой богат татко.

Ю. Р.: Значи са много податливи на корупция?

И. К.: Какво означава корупция? В България казват: като не ми плащат добре, ще правя каквото си искам. Получавали сме много сведения от недоволни мениджъри.

Ю. Р.: Няма слухове, а факти, що се отнася до вашия клуб. В Европа има различни институти, които на базата на квотите и печалбите от залозите в Европа и Азия са в състояние да наблюдават определени мачове на определени клубове.

И. К.: Щастлив съм, че имам честта да построя стадион за града. Не може човек да се занимава със 75 000 евро примерно.

Ю. Р.: В Азия има мачове, при които става въпрос за 200 милиона евро.

И. К.: Не знам нищо за Азия. Но знам друго. Западна Европа неудържимо хукна към Азия. Макар че със същата интензивност трябваше да се втурне към Източна Европа. Не знам много за Азия. Имам си свое мнение за китайците, което не е добро. Като се започне с ресторантите и се стигне до фалшификатите на всичко. Те си имат своята стратегия. Но Западна Европа забравя за комунизма. Гледа само парите. Това е двойнствен морал.

Изминали са вече два часа и Иво Каменов е отделил на този разговор повече време, отколкото всъщност беше предвидил. Чакаха го самолетът за Токио и неговата дъщеря. Накрая каза:

И. К.: Не дойдох, за да се оправдавам. Нещата, които съм прочел и чул, наистина ме възмущават. И никога не наричайте един войник мафиот. Това е най-голямата обида.

Ю. Р.: Познавам много войници и офицери, който са били и са мафиоти и големи престъпници.

И. К.: Какво означава това?

Ю. Р.: Ами да, светът не е така ясен и еднозначен, както го представяте вие.

И. К.: Светът е черен и бял. Това е разликата между нас и другите. Ние виждаме два цвята, хората виждат пет. И още една разлика между нас и вас, между морално и неморално — за нас светът винаги е бил черен и бял.

Ю. Р.: За мен беше чест да се запозная с вас, благодаря ви. Научих много неща.

(обратно)

ТИМ — методи на действие

По време на пътуването ми в България се запознах с много истории на хора, сблъскали се с някое от многото пипала на организираната престъпност. Някои от тях поразяваха със своята алогичност и с арогантността на престъпниците. Ето какво ми разказа един български бизнесмен, който също е имал интересни взаимоотношения с групировката ТИМ. Той е хотелиер от град Шумен. Името му е Николай Йонков.

Неговите преживелици показват в синтезиран вид цялостното развитие на престъпността в България. През последните години Йонков напразно се опитва чрез различни съдебни инстанции да докаже правотата си, в която е убеден. В нещастието си той дори писа на еврокомисаря по правосъдието Франко Фратини в Брюксел.

И така, Николай Йонков твърди, че от ТИМ са му отнели по нечестен начин не само хотели, а и един телевизионен канал. По времето на комунизма Йонков работил като обслужващ персонал, барман и управител на ресторант. Още през 1987 г. получил разрешение и взел под наем един ресторант. През 1992 г. пък се сдобил с хотел в Шумен. „Беше нов хотел. Но цареше анархия и нещата не вървяха особено добре.

Имаше много хазарт, проституция и така нататък. Да се побъркаш. Наех хотела, след пет години го купих, и то с кредит от Българо-американска кредитна банка“. Тогава за пръв път се сблъскал с рекетьори. През 1994 г. му се обадил по телефона приятел и го попитал дали в хотела му имало места, искал да го наеме целия за един ден. „Съгласих се, не знаех каква среща трябваше да се проведе тук“. Във въпросния ден Йонков за пръв път видял толкова много западни луксозни автомобили пред хотела си. „Бяха дошли бандитите на цяла България. Беше среща на хората от ВИС. Отначало дойдоха двама, които провериха дали не са инсталирани подслушвателни уредби“. Едва тогава събеседникът ми разбрал за какво всъщност става дума.

По-късно Николай Йонков станал известна фигура в медийния свят на България. През 1998 г. основал в Шумен телевизия „ТОП TV“. Но според съобщенията в медиите тя не работела в съответствие със законните разпоредби. Йонков разполагал само с регионален лиценз, за Шумен, а излъчвал в още 11 града в България. Въпреки че през 2002 г. Комисията за регулиране на съобщенията наложила забрана на дейността на телевизията, тя продължила да работи до 2004 г. После се наложило да обяви несъстоятелност. През пролетта на 2004 г. Йонков ипотекирал телевизионния канал в „Българо-американска банка“, където вече имал големи дългове. По-късно банката продала дълговете на Йонков на едно от дружествата на ТИМ — „Химимпорт“.

Обвиненията на този български бизнесмен разкриват толкова много неща. Срещнах се с него в хотела му в Шумен — огромна стара сграда, която от години почти не е била ремонтирана, защото инвестиционните му кредити са блокирани. Огромният лоби-бар беше потънал в червеникава светлина, кънтеше музика, бизнесмени се бяха разположили в широките кресла, които бяха доста протрити.

Йонков пристигна с „Мерцедес 500“ с личен шофьор. По-късно разбрах, че луксозното возило е купено на лизинг. Събеседникът ми беше много едър, як мъж. Първото ми впечатление бе, че е много жизнерадостен човек, който често се усмихва. Веднага поръча да ни донесат планини от документи, които трябваше да прегледам. Вниманието ми се спря на писмото до еврокомисаря Фратини и на един пасаж от него, който като че ли потвърждаваше това, което ми беше изпратил по електронната поща. „На 19 ноември 2004 г. някакви хора нападнаха офиса на «ТОП TV» в хотел «Шумен» и взеха не само всички документи на телевизионната станция и апаратурата, но и компютъра на фирмата и всички фактури. След като беше уведомена полицията, нападателите бяха изведени от хотела, но апаратурата и документите все още се намират на неизвестно място. Подаден беше сигнал в прокуратурата за нахлуване с взлом и обир. Но до ден-днешен по този случай няма никакво развитие“.

След това най-подробно се посочваха връзките на общинската управа с адвокати на ТИМ. Те представлявали както общината, така и фирми от въпросната групировка, т.е. конфликтът на интереси бил ясно изразен. В края на писмото до еврокомисаря Йонков пишеше: „Всички факти сочат професионална координация на акциите срещу мен, подготвени от «Химимпорт», прокурорите и съдиите от Шумен и Русе“.

В резултат от всичко това Николай Йонков вече не държи контрола над собствеността си, не получава банкови кредити и не може да изплаща дълговете си. Ето защо попитах неговия адвокат, който в България се ползва с много добро име, защо Йонков няма шансове пред съда. „Следих процедурата във Варна, Шумен и Русе. Четири години се води следствие. Подавахме жалби и в София, но всичко се връщаше отново в Шумен. Йонков твърди, че хората от ТИМ имат връзки на всички нива на политическата власт“. Попитах го може ли да се изрази по-конкретно. „Не разполагам с факти, само предположения. Защото никой не им се противопоставя. Всеки познава групировката“. Беше ми любопитно, дали той като адвокат може да каже кой стои зад ТИМ. „За пръв път чух за тях във връзка с Йонков. Знам само че се подвизават във Варна. Не знам кой стои зад тях. Но винаги сме си задавали въпроса, откъде идват парите“.

Но какво казва самият Йонков и как се е стигнало до това хладнокръвно отнемане на собствеността? Има ли нещо общо с миналото му? „Един ден в хотела ми дойдоха двайсет добре сложени мъже, целите окичени със злато. И Иво Каменов беше с тях. Каза, че вече той е собственик на хотела. По онова време бях общински съветник, председател на комисията за връзки с полицията. Казах му, ти си тук с 20 души, аз мога да извикам още повече, не ме е страх. Ще се обадя в полицията, ще дойдат и ще ви приберат. Аз съм разумен човек, нека първо адвокатите ни да изяснят нещата, не силата. Дойде адвокатът и се изяснихме. Имах документ, че съм купил сградата. Така приключи първият конфликт. Вторият обаче беше по-голям. Ставаше дума за хотела в Русе. Бяхме конкуренти. При приватизацията персоналът имаше право да купи 10 % от дяловете. Иво Каменов можеше да стигне до тези хора. Аз обаче имах силни позиции по отношение на държавни чиновници и министри и бях член на Съюза на демократичните сили (СДС). Това беше през 1998–1999 г. Каменов започна да ми се обажда по телефона. Аз обаче не исках да имам нищо общо с него, още по-малко да правя бизнес с него. Предложи ми много пари, но аз отказах. Тогава работех с една българо-американска банка. Седем години бях работил с нея много добре и опитвах да сваля лихвените проценти — все пак ставаше въпрос за 23 %. Те не отстъпиха. Говорих с други банки, където лихвите бяха по-малки, за да получа пари и да си изплатя дълговете. В този момент Иво Каменов дал на директора на българо-американската банка 100 000 марки. Това Каменов лично ми го каза. И директорът беше продал дълговете ми на «Химимпорт». Първото, което ТИМ направи, бе да ми вземат телевизионния канал. Изпратиха ми съответното писмо, но предния ден аз бях изплатил всичко на банката. Те обаче още същата нощ намерили някакъв нотариус и прехвърлили телевизията на тяхно име. Тогава говорих с Иво Каменов. Той мислел, че не съм в състояние да върна парите. Телевизията се помещаваше тук, в Шумен, в моя хотел. Тогава нахлуха в нея и отмъкнаха всичко“.

Измаменият хотелиер си припомни и един разговор с Иво Каменов в хотел „Кемпински“ в София от времето, когато двамата още не са били смъртни врагове. „Когато се срещнах с Иво в «Кемпински», го заговорих за различните убийства в България и го попитах кой всъщност е отговорен за тях. Той заговори нещо за различни бизнес интереси. Например убийството на банкера Кюлев. Руски интереси били в основата на играта“.

При разговора ми с Иво Каменов, аз, естествено, трябваше да разбера какво ще ми каже за тези обвинения.

„Защото в Шумен има един хотелиер, господин Йонков…“ Но преди да успея да продължа, той вече ми отговаряше: „Много добре. Такова нещо няма. Точно обратното. Отивате в данъчното и виждате какви дългове има той, не само към държавата. От години не е плащал на хората си социални осигуровки. Има дългове, а се вози в S-класа. Хотелите са купени през 1996 г. за 600 000 долара. После стана заместник-председател на социалдемократите. Получи кредит от банката на Държавния департамент на САЩ. Дълги години не го плащаше. Можете да го попитате. Аз изкупих дълговете му и тези дългове бяха обявени за публична продажба, всичко беше съвсем официално. Тогава единият хотел заедно с дълговете изведнъж се прехвърли на името на майка му, което от юридическа гледна точка е абсурдно. И държавата взе участие в това. Този човек в момента има над четири милиона дългове, прилага всички възможни трикове, кара S-класа, стои в хотела, който е наша собственост, прави там каквото си иска. Аз питам например дали в хотела му няма проститутки. Просто идете и питайте как фалира една негова фирма и отново държавата беше главният кредитор. Ето такива хора надигат глас срещу нас“.

Помолих Йонков да вземе отношение по това изказване. Отговорът му беше недвусмислен: „Вярно е, че едно от нашите дружества имаше трудности при изплащане на социалните осигуровки. Но за това имаше определени причини — дружеството нямаше приходи. Не забравяйте и че заради действията на «Химимпорт» моите активи са блокирани. Не мога да продам нищо, за да мога, поне частично, да изплатя дълговете“.

Случаят „Е.ОН“ — модерна форма на рекет?

Германският „Е.ОН Рургаз“ е един от най-мощните енергийни концерни, с изключително добри позиции във важни институции в Берлин и Брюксел. Лобизмът, във всичките му форми, със сигурност е много добре познат на тази компания. Всъщност това е предприятие, което не може да бъде сплашено лесно, дори и когато става дума за съмнителни методи на работа от мафиотски характер. Но това, с което концернът трябваше да се сблъска в България, изнерви дори и управителния съвет на „Е.ОН“ в Германия. „Е.ОН България“ ЕАД притежава 67 % от предприятията „Електроразпределение — Горна Оряховица“ АД и „Електроразпределение — Варна“ АД. От самото стъпване на „Е.ОН“ в България срещу компанията започнаха многобройни съдебни процеси, инициирани между другото от адвокат Иван Кръстев. Към тези процеси, които станаха известни и в печата, спадаше и един иск на Българската национална асоциация на потребителите, която представляваше 139 села от Варненски окръг. Там захранването с електроенергия от „Е.ОН“ не отговаряло на нормите и заради това хората искаха да им се изплати обезщетение. Освен това в края на септември 2006 г. във Варна имало големи проблеми с електрозахранването. Щетите били значителни. Националната асоциация обвинила „Е.ОН — България“, позовавайки се на оплакването на едно семейство. Заради лошото качество на захранването с ток в къщата им избухнал пожар. Неравномерно подаване на ток било констатирано и в предприятие във Ветрен. Щетите и в този случай били в голям размер. И тук се намесил адвокат Кръстев. Той направил на представители на „Е.ОН Енерги“ (немската компания-майка) предложение, с което наведнъж можели да се решат всички проблеми. В писмото до Волф Бернотат, председател на управителния съвет на „Е.ОН“ АГ в Дюселдорф, тези предложения са прецизирани.

Писмото на натоварените със случая адвокати от Дюселдорф, специализирани в търговско и обществено право, е с дата 25 октомври 2006 г. „Запознат сте с факта, че заради смущения в електрозахранването българският министър на енергетиката разпореди проверка на всички електроразпределителни дружества. Държавната комисия за енергийно и водно регулиране също обяви подобна проверка. Тези проверки от страна на държавата могат да доведат до заповед за заплащане на значителни глоби, както и до отнемане на необходимите разрешителни. Следва и прокурорска проверка от занимаващата се със случаите Главна прокуратура“. Това е тежко обвинение и би могло да има фатални последици за „Е.ОН“ АГ. Но адвокатите от Дюселдорф добавят и друго, което е особено интересно.

„Нашите клиенти са добили впечатлението, че «Е.ОН» АГ в качеството си на холдинг и концерн не получава достатъчно информация или поне не с необходимия приоритет за значението на случая, за резонанса в медиите и за предстоящите в най-скоро време мерки от страна на държавата“.

Според адвокатите обаче „клиентите не са заинтересовани да се стига до дългогодишен юридически спор“. Адвокатът не може да се въздържи от още една забележка, написана със сигурност по поръка на своя български клиент: „Нашите клиенти са в състояние да окажат въздействие върху медийните публикации. Освен това те виждат и възможност да повлияят в положителен смисъл на вече разпоредените и предвидени контролни мерки, ако в кратък срок се стигне до извънсъдебно споразумение (…) нашите клиенти могат според сведенията да ни дадат уверението, че при постигане на извънсъдебно взаимно съгласие разпоредените проверки на съответните български ведомства ще бъдат преустановени (…) и така ще може «да започне позитивна медийна кампания»“. И след това се казва: „Ние можем направо да дойдем в Дюселдорф и лично да се срещнем с вас, за да обсъдим въпросите на спокойствие“.

Много силно твърдение. Съвсем открито се заявява, че „клиентите“ в България могат да влияят както на държавния контрол и на прокуратурата, така и на публикациите в медиите. Поради това „Е.ОН Рургаз“ подава жалба до главния прокурор Борис Велчев. Не е известно да е имало твърда реакция от страна на главния прокурор. Но негативните публикации и протестите във Варна изведнъж престават.

Какво общо има с това ТИМ, освен че голяма част от историята се разиграва във Варна? Адвокатът Иван Кръстев от Варна е известен на журналистите като дългогодишен сътрудник на ТИМ. Местни кореспонденти на софийски вестници неведнъж са казвали, че адвокатът, който така разпалено защитава интересите на клиентите на „Е.ОН“ и на гражданите на Варна, в миналото поне на три процеса е представлявал ТИМ. А лица, близки до тези среди, предполагат дори, че зад писмото и обвиненията на Българската национална асоциация на потребителите стои ТИМ. Защото все пак според председателя на управителния съвет на „Е.ОН България“ ЕАД става дума за много пари. И всичко някак отново напомня на изнудване. Ето защо попитах в адвокатската кантора в Дюселдорф как следва да се разбира това писмо до „Е.ОН“ АГ и дали им е известна групировка на име ТИМ, както и фактът, че адвокат Кръстев е работил за нея. В отговора на адвокатското бюро се казва: „Ние сме задължени първо да препратим запитването ви на нашите клиенти. След това ще ви отговорим на въпроса“. Това писмо е от 23 октомври 2007 г. Въпреки че по-късно отново помолих за становище по проблема, отговор така и не получих.

А какво ми каза по този повод един от лидерите на ТИМ Иво Каменов? „Що се отнася до това, мога да се обзаложа. Преди една година адвокатът се обърна към мен и се сетихме, че има някаква спекулация. Бил осъдил «Е.ОН» за 75 000 евро. Да не мислите, че съм опрял до тия 75 000 евро, та да се занимавам с това?“ Тогава го попитах за ролята на неговия адвокат Иван Кръстев. „Той не е мой адвокат. Той е просто адвокат. Можете да прочетете, биографията му. Нито ми е сътрудник, нито ми е делови партньор. Знам много добре кой е. Да не говорим за това, че «Е.ОН» има проблеми с профсъюзите и с държавата, защото не спазва инвестиционната програма. Но това не ме интересува. Работя много със западни компании. Наистина ли вярвате, че ще започна спор с «Е.ОН» за 75 000 евро, а утре ще искам да работя заедно с «Луфтханза» или «Еърбъс»? Нали ще отидат в посолството и кой ще иска да основе с мен джойнт-венчър, ако дружества като «Е.ОН» ми се сърдят? Всяка компания, дори и да е малка, когато иска да направи нещо, трябва да се съобразява с международните стандарти. Всеки джойнт-венчър с чуждестранно дружество минава през куп проверки. Мога да кажа само, че ако не бяха тия спекулации срещу нас, можехме да направим много повече неща“.

Толкова за историята на ТИМ, за тежките обвинения, опроверженията, за тъмните машинации и подкупните политици. Да се изясни всичко не е моя задача, нито е по силите ми. Това трябва да сторят или българското правосъдие, или международните институции. Да се надяваме на българското правосъдие обаче е твърде наивно…

(обратно)

Ахмед Демир Доган и обръчите от фирми

Иво Каменов от ТИМ има личен опит с един от особено скандалните политици — Ахмед Доган, председател на Движението за права и свободи (ДПС), по-известно като партията на турците.

„Не говоря с него. От дълго време не съм говорил с него, виждал съм го два пъти. По злощастни за нас причини веднъж имахме икономически спор. Защото онези, които се показваха навън от името на своята партия, играха много некоректно. Заех се с проблема и в споменатия случай проверих дали тяхната партия има икономически интереси. И установих, че е събрал една банда, която вече не може да контролира. Всъщност не знам какво печели от това. По мое мнение въпросът е от психологическо естество. Всички му се умилкват и му правят големи комплименти, казват му колко е велик. Ако му плащат за това, което прави, няма нужда изобщо да се занимава с политика. Историята с турската партия е много проста. Допуснати бяха много компромиси в името на етническия мир. Ако беше възникнал конфликт, България щеше да изчезне от картата на света. Това го разбираха всички политици“.

През изминалите 18 години Движението за права и свободи, с малки изключения, винаги е играло решаваща роля в политическия живот на страната, макар и от позицията на трети и най-малък коалиционен партньор. От редовете на ДПС идват министрите с най-оспорвана репутация (околна среда, земеделие, бедствия и аварии). Това, разбира се, не е толкова чудно, ако си припомним изказването на Ахмед Доган, че купуването на гласове е „част от европейската практика“. Или пък на приятеля му Илия Тодоров Божинов, според който „инвестициите в туризма означават 10 % възвращаемост. Но който спечели кметско място, има 100 % печалба“.

Всъщност купуването на гласове в регионите, в които господства Ахмед Доган, не е нищо ново. Още през 2005 г. в. „Дневник“ съобщи, че депутатът Фахри заявил във Варна: „Ние купуваме гласовете на 2500 роми в Дългопол, 1800 в Долен чифлик, повече от 500 в Каменар и Игнатиево и 100 000 в съседна Турция“66.

Един от малкото европейски политици, които реагираха на тези нечувани изявления, беше баварският министър по европейските въпроси Маркус Зьодер. „Така нареченото купуване на гласове и на постове, за да се стигне до парите от ЕС, е истински скандал, удар за Европа“67. Ето защо той настоя за блокиране на финансовите средства за България и обоснова това искане с актуалното законодателство в ЕС, според което санкции се налагат при наличието дори и само на подозрение за злоупотреби. Но искането му не бе чуто. А Ахмед Доган продължи да се хвали, че е купил „гласовете на миньорите на Ковачки за по пет евро“. През 2005 г. държавен фонд „Земеделие“ попадна в ръцете му и беше достатъчно да направи своя партньор Димитър Тадаръков изпълнителен директор68. Според интернет агенцията „Медиапул“ още по време на приватизацията на държавния земеделски фонд Тадаръков е замесен в скандали. Освен това партньорът на Доган привлича вниманието и във връзка с фалитите на някои български банки. Ако съдим по трудовата му биография, той няма никакъв опит в земеделието, но „затова пък има опит в това, как да смуче пари от единадесет държавни фирми, което му осигури възможността да стане ковчежник на партията на Доган“, както отбелязва „Медиапул“.

Ахмед Доган веднъж сам се окачестви като „недосегаем“ и досегашните събития доказват, че е прав. Пред студенти и в присъствието на журналисти той каза: „Трябва да се пазите. Мислете за утре, не за днес. Аз съм добър пример. Идвам от едно малко село, а сега съм богат човек. Аз съм политик. Аз съм бизнесмен“69. А на въпроса, как вижда бъдещето си, той отговори: „София не ми е достатъчна. Нуждая се от Брюксел, искам да правя политика за 500 милиона души“70.

Доста амбициозно! Ахмед Доган не страда от мания за величие без основание. В действителност той може да разполага с петте милиарда евро от структурните фондове и кохезионния фонд на ЕС чрез доверениците си в управляваните от ДПС министерства на земеделието, околната среда и бедствията и авариите. И ако съдим по досегашния му опит, със сигурност няма да има проблем да използва тези фондове преди всичко в своя собствена и на своята партия полза. Все пак днес 14 заместник-министри са от ДПС. Негови приятели заемат постове в държавни агенции и холдинги, в Държавния резерв, в изпълнителната агенция „Пътища“, в Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, в Националната електрическа компания и в „Булгартабак“. При едно посещение на кмет от Черноморския регион Доган доста откровено и прямо обясни какво е разбирането му за демократична политика: „Ако кметът не е бизнесмен и не знае как да превърне удобните случаи в търговска стока, нека да дойде при мен и аз ще му покажа как се прави това. Защото екологията е твърде важна, за да я оставим на еколозите. Екологията е много ефикасен инструмент за правене на пари“71.

И българските природозащитници бързо разбраха какво означава да се остави екологията на икономистите. Те наричат Ахмед Доган „кръстника“ на българската дървена мафия, който е отговорен за многобройни горски пожари в страната, а също и за многото пожарникари, загинали в борбата със стихията. Той, или по-скоро неговите приятели и покровители, притежават по данни на природозащитниците над 300 хотела, които са построени полулегално или в близост до защитени местности. В интернет може да се прочетат изказвания на еколози: „Неговият министър на околната среда и водите Джевдет Чакъров не предприема нищо срещу мафията, която съсипва защитени местности. Тя дори променя статута им, за да може да ги прехвърли на инвеститори, проявяващи интерес“. И не става въпрос само за защитени територии в планините, а и за такива по Черноморието. Камен Костадинов, депутат в парламента по волята на Доган, беше един от главните противници на Закона за Черноморското крайбрежие.

Един от най-добрите познавачи на задкулисните игри на Ахмед Доган е бившият посланик и политически анализатор Клаус Шрамайер. Ето как преценява председателя на ДПС той: „С неговата политическа ловкост, с неговата гъвкавост, за да не кажем с неговия опортюнизъм, Доган успя не само да направи «обществено приемливо» турското малцинство, на което етническите българи гледат със смесени чувства, но и от промяната насам да играе решаваща роля при определяне съдбините на България. Някои го смятат за единствения истински политик в България. Във всеки случай досега той има голям успех, винаги от него зависи накъде ще се наклонят везните и получава съответните облаги от това. Враговете му наричат партията му «Движение за пари и свободи»“.

Българските ми читатели може би в този момент биха възкликнали „Дотук нищо ново“. Защото извличането на икономически облаги от политическа дейност явно вече се възприема като съвсем нормално явление.

Как определени партии събират пари, ми разказа един висш офицер от полицията: „Истината е тази: има две партии — БСП и ДПС, — които разполагат със собствен т.нар. обръч от фирми (всъщност това е израз на самия Доган). Тези фирми работят предимно в сивия сектор и са под закрилата на двете партии. В момента цялата контрабанда се контролира от БСП. Имам предвид горива, спиртни напитки, цигари. Те държат сивата икономика. ДПС от своя страна контролира Министерството на земеделието и чрез него дърводобива, износа на дървен материал в чужбина. В повечето случаи той е нелегален и плащането не става по банков път, а в брой по автобусни шофьори, които прекарват парите през границата. Разследвали сме вече такива случаи. С помощта на консултантски фирми се създават проекти, като 25 % от стойността на всеки проект е предвидена за подкуп, за да бъде той одобрен“.

Но кой всъщност е Доган и от какво живее? В едно телевизионно предаване през 2005 г. го попитаха: „Обещахте да ни разкажете как се финансира вашата партия. Никой не говори за това“. Доган наприказва чудновати неща: „Вижте. В целия свят, от Америка до Япония, всяка партия си има обръч от фирми. Ако мислите, че моите способности по някакъв начин отстъпват на тези на един банкер, тогава нямате реална представа за способностите на един политик. През последните 15 години почти половината от всички бизнесмени над средното ниво са такива благодарение на моето съдействие или поне на моята благосклонна усмивка“. Тук той направи пауза, преди да поясни изказването си: „Ако искате ще ви го кажа по друг начин. Винаги е имало фирми, които подкрепят една или друга партия. Просто е. Дори много просто: има строителни проекти — кой ще получи поръчката; има подизпълнители — кой ще ги консултира и така нататък“. А на въпроса на смаяния водещ, защо прави тези признания, Доган отговори: „Защото имам смелостта за това“. И тези изявления никак не му навредиха. Напротив. Те донесоха на неговата партия добри резултати на изборите и три министерски кресла.

Официално днес Доган е само депутат и не заема министерски пост. Рядко обаче може да бъде забелязан в пленарната зала. „Сред обществото се носят слухове за приказния лукс в двореца на Доган, който се намира в Бояна, един от най-скъпите квартали на София. През април 2007 г. той обяви, че планира големи инвестиции в Девин не за да провежда водолечение, а защото спа туризмът има голямо бъдеще. А в данъчните му декларации от години не може да се намери нищо друго освен един апартамент. И официалните данни в търговския регистър също не говорят за евентуално участие на Доган в каквито и да било фирми“, твърди вестник „Виртшафтсблат“.

Ахмед Демир Доган е роден на 29 март 1954 г. в село Пчеларово, близо до Добрич. През 1981 г. завършва философия в Софийския университет, след което се занимава с научна работа в различни институти. Заради участието си в съпротивата срещу преследването на турците („възродителния процес“) след 1986 г. неколкократно е осъждан. Съпротивата на турците срещу започналата през 1984 г. кампания за асимилирането им и последвалото по-късно масово изселване на българомохамеданите в Турция, са едни от причините за свалянето на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Тази кампания сериозно навреди на външнополитическата репутация на страната и икономически отслаби България. В края на 1989 г. Доган е амнистиран и на 4 януари 1990 г. основава във Варна ДПС — като приемна организация на създаденото още през 1985 г. в нелегалност Турско националноосвободително движение. Населението и партиите гледат с голямо недоверие на новата формация, защото съществуват опасения, че тя ще постави искания за автономия и — предвид географската близост на българомохамеданските селища с Турция — ще застраши целостта на държавата.

При това след влизането в сила на Конституцията от 12 юли 1991 г. ДПС е партия, която по силата на член 11 (4) е напълно противоконституционна. Тогава Конституционният съд с решение от 21 април 1992 г. на политическо основание72 отрече етническото естество на партията, а с това и нейната противоконституционност. От основаването на ДПС насам Доган без прекъсване е председател, депутат и шеф на парламентарната група на партията, както и директор на партийния вестник „Права и свободи“. Той има неограничена власт в своята партия, в която е наложил абсолютна дисциплина. Вътрешнопартийна демокрация като че ли за Доган е чужда дума73. Той не обосновава решенията си, дори и когато сваля министри — както през март 2005 г., когато във връзка с кризата в „Булгартабак“ детронира „своите“ двама министри: Мехмед Дикме и Недждет Моллов. Той управлява най-вече — и подобно на Симеон Сакскобургготски — с мълчание.

Според бившия посланик Шрамайер репутацията на Доган съвсем не е неопетнена: „Така например широко разпространено е предположението, че по време на престоя си в затвора в края на 80-те години той е приел да сътрудничи на Държавна сигурност или е бил принуден да го стори74. Междувременно Доган умело използва възможностите да се дистанцира от червеното си минало. Той е опортюнист, който хладнокръвно се възползва от предоставящите му се шансове, без оглед на чувства или идеологии“. След като Доган подкрепи правителството на Филип Димитров (ноември 1991 г. — декември 1992 г.), той го остави да падне, защото по мнението му водело неизгодна за неговите избиратели аграрна политика. След това задържа на власт подкрепяното от БСП правителство на Беров от 1992 до 1994 г., а после — до неговия злополучен край през 1997 г. — правителство на БСП. Само при управлението на СДС начело с Иван Костов той нямаше думата.

В правителството на Сакскобургготски (2001–2005) Доган отново е царедворецът, които пази от срив разпадащата се парламентарна група на царя и при това добре си опече работата. Предвид бедността на целия народ и особено на неговите собствени избиратели Доган прояви учудваща липса на социален усет: голям шум и негодувание предизвика изключително скъпата му и бляскава сватба в Пловдив в средата на 90-те години.

Всъщност въпреки обръчите от фирми на Доган финансирането на ДПС е доста неясно и се свързва със съмнителни ислямски организации75. САЩ обвиняват Движението за права и свободи, че се държи на власт със заплахи и корупция. А политологът Огнян Минчев пише, че „ДПС възприема своята власт по монополистичен, непрозрачен начин и с това създава впечатлението за най-корумпираната партия в страната“76. И най-вероятно е прав, но това едва ли някога ще се докаже. В този смисъл може би е важно веднъж завинаги да бъдат изяснени определени понятия, които често се употребяват в дискусиите за и около България, но досега не са били разбирани по най-правилния начин.

(обратно)

Червената мафия в България

Партийна дисциплина означава: не се осмелявай да мислиш това, което мислиш, одобрявай всичко безпрекословно и повтаряй онова, което идва отгоре.

Валерий Тарсис, „Синята муха“

За развитието на криминалните обществени структури в България има безспорни по рода си индикатори. Това са онези държавни институции, които по времето на комунизма използваха мафията за политическо оръжие.

Факт е, че още в началото на 80-те години КГБ в Русия събира много видни престъпници, които по-късно стават известни мафиотски босове. В миналото КГБ подкрепя различни субекти от сенчестия бизнес, като им осигурява фирми и пари. Така, от една страна, престъпните организации могат да бъдат инфилтрирани, а от друга — да бъдат поставени в услуга на КГБ, например, за да ликвидират противниците на системата.

Един от хората, за които става дума и който по онова време е в затвора, е днешният украински бизнесмен Вадим Рабинович. Ето какво ми разказа той за бурните години на преход в СССР: „През 1988 г, когато все още бях в затвора, чух от други затворници, че КПСС се кани да изнася пари от страната. За да се прехвърлят в Европа огромните парични суми, злато, диаманти, антикварни ценности или картини на партията, бяха използвани престъпници. На част от тях беше разрешено да основат фирми, за да изперат парите. Някои от тези хора през 90-те години дори поеха банки и петролни фирми. Подобна, разбира се, е ситуацията и в България“.

Прочуто с лошата си слава в това отношение е българското държавно предприятие „Кинтекс“ със седалище в София. Консорциум, който още през 70-те години с помощта на Държавна сигурност контролира почти 50 % от търговията с наркотици с Близкия изток. През 1967 г. шефовете на службите за сигурност на страните от Варшавския договор поставят въпроса „как би могла да се използва и да се стимулира покварата и разложението в западното общество“. Функционери от българския Комитет за държавна сигурност (КДС), по-късно преименуван на Държавна сигурност (ДС), продължават тези размисли на последвала конференция в София. Нелегалната търговия с наркотици от Близкия изток през България към Западна Европа и Северна Америка била добре известна на тайните служби. Новата тактика предвиждала търговията с наркотици да се използва като оръжие срещу Запада. И тук се намесва „Кинтекс“, важен снабдител с валута от износ и внос на търговски стоки. Покрай сделките си тогава предприятието имало добри връзки както в Близкия изток, така и в Западна Европа. „Към края на 70-те години функционерите на ДС в «Кинтекс» бяха намалили кръга на предпочитаните клиенти на около двадесет едри търговци и посредници, почти всичките турци. Те образуваха един консорциум, който контролираше почти 50 % от търговията с наркотици с Близкия изток“77.

През 1979 г. тогава все още младият съдия-следовател Карло Палермо от италианския град Тренто води следствие срещу международна мрежа за контрабанда и незаконна търговия, в която участват 200 души. Според сведенията му оръжия, финансирани с пари от дрога, се пренасят през Италия, Югославия, България и Турция в Близкия и Средния изток. По същия път обратно се връщат наркотици за Запада. Главна роля в тази история играе известното с лошата си репутация държавно предприятие „Кинтекс“ и някой си Бекир Челенк, който е в тясно сътрудничество с турската мафия. Според следствените материали София е възлова точка по трасето на наркотиците от Сирия през Турция за Западна Европа. Следователите, занимаващи се с трафика на дрога, в началото на 80-те години наричат кафене „Берлин“ и хотел „Витоша“ (сега „Кемпински Зографски“) централни логистични центрове за международните търговци на наркотици, винаги контролирани и наблюдавани от Държавна сигурност. Понякога в играта влизат и западни разузнавателни служби. „Изпраните с помощта на «Кинтекс» пари от наркотици се реинвестираха в закупуване на оръжие, което се товареше на кораби в черноморските пристанища Варна и Бургас. Към сделките с наркотици срещу оръжие проявяваха интерес най-вече страни с ограничен валутен резерв и финансово бедни партизански движения“78. Най-накрая съдия-следователят Карло Палермо установява, че не само източни и западни тайни служби имат пръст в мръсната игра, а високопоставени италиански политици също извличат печалби от нея. По онова време Студената война е в разгара си.

Заради своите разследвания Карло Палермо е наказан и преместен в Трапани — Сицилия. На 2 април 1985 г. срещу него е извършен атентат. Той успява да се отърве с леки наранявания, но при инцидента загиват трима невинни граждани. Това е достатъчно, за да бъде напълно обезкуражен, и той напуска поста си.

Българското държавно предприятие „Кинтекс“ обаче, както твърдят италианските служби за сигурност, и след края на Студената война продължава да участва в същите престъпни сделки с наркотици и оръжие. Доказателство за това е фактът, че през есента на 1992 г. „Кинтекс“ доставя руско оръжие за Босна, Херцеговина и Хърватска — общо 25 тона. Един от особено добрите клиенти на „Кинтекс“ по онова време е сириецът Монзер ал Касар. Според полицейски сведения той е един от най-могъщите търговци на оръжие и наркотици в целия свят. Старите другари от Държавна сигурност се намират отново. Както тези от България, така и от бившата ГДР. Документи на Министерството на държавната сигурност доказват, че Монзер ал Касар е в списъка с клиенти на Шалк-Голодковски, отговарящ за валутните постъпления в ГЕСП и Министерството на държавната сигурност. Още през 1988 г. фирмата за търговия с оръжие на Шалк-Голодковски преговаря с Монзер ал Касар за доставка за Южен Йемен на уреди за нощно виждане от продукцията на НАТО. Очевидно Монзер ал Касар е изключително подходящ клиент на организацията „Търговско координиране“ („КоКо“). Той има контакти с клановете от Близкия изток и със сирийските тайни служби, от една страна, и прекрасни делови връзки с европейски търговци на оръжие, и особено с държавните фирми от Източния блок като „Кинтекс“ — от друга. Години преди това Монзер ал Касар е един от постоянните клиенти на „Кинтекс“. Към това се прибавя и фактът, че още през 70 и 80-те години външнотърговските предприятия се налагат като канали, по които държавните пари напускат страната и изчезват завинаги. И въпреки Студената война те изтичат предимно във „вражески“ страни като Англия, Германия, Франция и Австрия79.

(обратно)

С благословията на държавата

Промяната дойде, комунистическата система се срина. И задачата вече беше, от една страна, държавното имущество да се превърне в частно, а от друга — да се използват каналите, създадени за търговията с оръжие и наркотици, за да се изнесат парите в чужбина. Първият вицепремиер на България Димитър Луджев, който е бил натоварен и с надзора на тайните служби, описа действащите лица при тази трансформация на властта по следния начин: „Става дума за покровителствани от държавата сделки с наркотици и оръжие, приходите от които изтичат в чужбина (т.нар. триъгълни сделки). Комунистическият икономически шпионаж и т.нар. научно-техническо разузнаване се задействаха и чрез подставени и мними фирми на Запад се опитваха да пробият блокадата на най-модерните технологии. По принцип такива фирми разполагаха с неограничени финансови средства. Техните икономически резултати в полза на държавата обаче бяха повече от съмнителни“.

Връзки със Запада и със западни предприятия всъщност има още години преди падането на комунизма. Да си спомним за английския мултимилионер Робърт Максуел. Тодор Живков, генералният секретар на Централния комитет на БКП, поддържа приятелски отношения с „класовия враг“ Максуел. През 1981 г. в поредицата „Световни лидери“ е издадена автобиографията на Живков за прекрасната Българска комунистическа партия и нейния велик водач. И то от английското издателство „Пергамон“, чийто мажоритарен собственик е Робърт Максуел. В предговора Максуел е написал: „България е просперираща и щастлива нация под водачеството на Комунистическата партия и на Тодор Живков“. По онова време английският бизнесмен върти търговия с комунистите. А водещите кадри на партията пък имат възможността да прехвърлят в чужбина държавно имущество в размер на милиони във валута. От документ № 63 на Foreign Currency Committee с дата 24 април 1988 г. става ясно, че група български министри тайно решават да вложат в Англия двеста милиона долара. Посредник по сделката е Робърт Максуел, който прибира комисиона, двойно по-висока от обикновеното. Фирмата, в която са инвестирани парите, е — какво съвпадение! — предприятието „Лондон & Бишъпсгейт Интернешънъл Инвестмънт Мениджмънт“. А то, от своя страна, се контролира от Робърт Максуел.

И така, Максуел започва да инвестира в България стотици милиони долари. Част от тях са изнесените преди това в Англия пари на Българската комунистическата партия и на Държавна сигурност. Те се изпират, между другото, и в българската филмова индустрия, и в покупката на недвижими имоти. Със същите тези пари дори е основана една банка. Водещи български търговци на оръжие ги използват, за да подсигурят деликатната си дейност. Оказа се освен това, че Робърт Максуел много бързо успява да покаже благодарността си и към новите властимащи в годините на промените. За нови проекти се издават чекове за милиони. Получателите им се радват, а проектите не се осъществяват. Кой точно прибира парите? По този въпрос и до днес няма никаква яснота.

Но дейността на Робърт Максуел не спира дотук. В Лихтенщайн той създава фондация „Максуел“. Благородните й цели да много и все амбициозни: изследване на СПИН, помирение между евреи и араби, стимулиране на млади бизнесмени. „Но фондацията рядко отпускаше пари за това. Те бяха необходими на Максуел за неговия разточителен стил на живот, за отчаяното поддържане курса на акциите на неговите фирми, за скъпоструващото създаване на нови вестници и за финансово опустошителните спекулации с дялови участия в промишлеността“80. Това, което установи българският депутат Илко Ешкенази, а именно, че дейността на Максуел в България е с цел пране на пари от Англия и САЩ, е само част от истината. Тръгват слухове, че Максуел е крадец, хазартаджия и измамник. През ноември 1991 г. го намират мъртъв в Средиземно море. Причините за смъртта му не са изяснени и до днес.

Един от най-близките български съратници на Робърт Максуел е Огнян Дойнов, бивш член на Политбюро на БКП. На него му хрумва благодатната идея държавните богатства да се трансферират на Запад, за да може партийните князе и за в бъдеще да печелят от това. По онова време промяната вече се задава. Тогава той насочва вниманието си към променящите се условия. На 13 декември 1989 г. написва разтърсващо писмо до делегатите на Народното събрание. Изведнъж започва да критикува своя верен партиен другар Живков и „неговия тоталитарен механизъм“, твърди дори, че „се срамува“, че в миналото е подкрепял главния секретар на партията. „Всички ние, които работехме по времето на Живков, и добрите, и лошите, трябва да дадем път на нови и млади хора, които не са морално обременени от ужасните деформации, които ние трябваше да понесем“. Аплодират го бурно, в края на краищата очертаващата се промяна в политическата система не е единствената причина човек да си направи лична равносметка.

Малко след това Дойнов бяга във Виена, защото има заповед за задържането му, а по-късно живее в Лондон, където има офис в сграда на империята от фирми на Максуел. В дъщерната фирма „Максуел Комюникейшън“ той отговаря за Източна Европа. А какво се е случило с държавното имущество, е забравено и не се коментира.

Бившият министър на вътрешните работи Йордан Соколов твърди, че са изчезнали безследно девет милиарда долара, които България е поела като чуждестранен дълг преди 1990 г. Други политици, като например Димитър Попов, смятат, че два от общо деветте милиарда долара са се изпарили в продължение само на няколко месеца по време на управлението на приемника на Тодор Живков, бившия министър-председател Андрей Луканов. Журналистът от „Дойче Веле“ Александър Андреев издава през 2001 г. сензационна книга за историята на възникването на мафиотската номенклатура и укрепването на нейното господство. В нея той пише: „Възникналите от номенклатурата и от тайните служби нови икономически и финансови елити искаха да създадат в България мнима свободна пазарна икономика, т.е. (точно както при стария режим) да монополизират икономическия живот, да задушат още в зародиш конкуренцията, да сплашат, да съсипят или да прогонят чуждестранните бизнесмени и средното съсловие на страната. Дали планомерно или не, но това можеше да се осъществи само със създаването на обстановка на несигурност, беззаконие и разрастваща се престъпност“.

Бързата печалба при внос-износа, спекулациите с валута служат сега за ориентация. Прибавя се и голямата измама с многобройни фондове и частни банки, която отнема и без това скромните спестявания на българските дребни вложители. С лобитата си в политиката и държавната администрация новосъздаденият икономически и финансов елит се погрижи за нужния му протекционизъм. Димитър Иванов, някога шеф на Шести отдел на Шесто главно управление на Държавна сигурност, по-късно вицепрезидент на българската холдингова компания „Мултигруп“ (която през 90-те години играе важна роля в българския икономически живот), обяснява структурата на организираната престъпност в България по следния начин: „Първо, съществуват действащи със сила групировки на бивши активни спортисти или на сътрудници на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната, които работят в сферата на охранителния и застрахователния бизнес и същевременно са замесени в криминални деяния, като незаконен внос на коли, търговия с наркотици и оръжие и проституция. Второ, има нелегални финансови и взаимни фондове, които обещават високи лихви, а после фалират и изчезват безследно. Да прибавим и обменните бюра, лотариите, нелицензираните оператори на кабелни телевизии или вериги за даване под наем на видеокасети. И накрая, трето, икономическите и финансовите концерни и работещите с тях частни банки, застрахователните компании, инвестиционните или приватизационните фондове“. Периодът, който визира Иванов, е 1990–1995 г.

Един добре информиран прокурор от Варна потвърди пред мен тези думи: „Моето впечатление е, че организираната престъпност в България е изградена по постсъветския модел. Процесът беше толериран и заради икономическите отношения между СССР и България. Криминализирането на постсъветската икономика доведе до криминализирането и на българската икономика. Хората в икономическия сектор бяха все същите. В началото българската номенклатура се концентрира върху това, да прави сделки на изток, преди всичко заради малката езикова бариера и защото 60 % от българската икономика така или иначе бяха свързани със съветската“.

Надежди за някаква промяна в България се появиха за пръв път около първите демократични избори в страната, проведени през юни 1990 г. Имаше шанс старите партийни кадри от Политбюро да бъдат изгонени от управлението на страната. На тези първи свободни избори обаче спечели Българската социалистическа партия (наследница на бившата комунистическа партия) и премиер стана Андрей Луканов. По-късно той бе подведен под отговорност за трансфера на над осем милиарда щатски долара в чужбина към края на 1980 г, както и за създаването на мрежа от предприятия, управлявани от БКП, в различни държави. Някои български автори, като Христо Калчев, Георги Стоев и Григор Лилов, го смятаха за най-влиятелната личност на българския подземен свят. Други пък го описваха като бащата на „нежната революция“ в България, събрал около себе си силите, свалили с дворцов преврат през 1989 г. дългогодишния диктатор Тодор Живков. Бунтът под водачеството на Луканов беше опит на комунистическата партия чрез подмяната на лицата да спре зараждащата се революция в България. Участници в преврата, наред с Луканов, бяха ръководители на държавни предприятия и хора от разузнаването. Те отдавна знаеха, че с идеологическата закостенялост и враждебността към демокрацията на партийния елит и на Държавна сигурност не може да се постигне никакъв успех в стопанската дейност.

Може би Луканов е имал за цел да създаде пазарна икономика в България и е смятал своите държавни ръководители за единствената прослойка, способна да я изгради. Но и той претърпя неуспех „заради своите собствени партийни приятели и в същото време заради елитарната, недемократична, византийска интригантска система, с която смяташе, че ще може да подготви бъдещето на страната. Българите изживяха прехода към пазарна икономика не като освобождение, а като внезапна промяна в правилата на властта“81. Неговите обещания за радикални икономически и правни реформи и енергична борба срещу престъпността и корупцията събуждат много надежди. Те обаче не са изпълнени. И най-лошото е, че същите тези гръмки думи се повтарят и до днес.

Първите знаци за това, че обещанията няма да бъдат спазени, се появяват с изникването на т.нар. бизнесмени, които от нищото успяват да натрупат огромно състояние. Защото чрез „Мултигруп“ (обединението на представителствата на български външнотърговски фирми по целия свят) сподвижниците на Луканов, които използват промяната за своя изгода, изнасят пари в чужбина с намерението по-късно отново да инвестират в България като частни дружества. При управлението на Луканов „Мултигруп“ се развива като владееща пазара огромна икономическа организация. Нещо подобно на днешната групировка ТИМ. Българските медии често я заклеймяват като най-голямата институция за пране на пари на бившата БКП. Но от това не произлиза нищо — нито една проверка от страна на съдебните власти, никакъв опит да се проследи историята около нейното основаване.

При това се измислят и разпространяват все нови и нови истории за начините да се печелят пари в новото време и как се прави бизнес по капиталистически. Една от тях е на Илия Павлов, някогашния шеф на „Мултигруп“ в София. Според невероятните приказки, разказвани от говорителя на Илия Павлов, кариерата на шефа на „Мултигруп“ започва през 90-те години с малко търговско предприятие, чийто офис е в собственото му жилище. Жилището е скромно, но печалбите от ден на ден нарастват астрономически. Три години след основаването си компанията достига годишен оборот от почти един милиард долара. Невероятно, нали?!

На „Мултигруп“ често се приписват незаконни дейности. Според Световната банка тя е част от червения конгломерат в България. Както в Лихтенщайн, така и в Швейцария предприятието има своя западноевропейска база. То работи в различни сфери на дейност — от енергетиката през строителството и производството на захар до международния туризъм. И само в България има около 20 000 служители. Но явно има и завистници. Изданието „Ю Ес Нюз & Уърлд Рипорт“ съобщава през август 1999 г., че Посолството на САЩ в София е информирало Вашингтон, че фирми на „Мултигруп“ са замесени в пране на пари и контрабандни сделки. Ръководството на концерна отхвърля това обвинение. Факт е, че няма съдебни процедури срещу компанията или срещу нейни служители. Но е вярно също, че още в средата на 90-те години „Мултигруп“ поддържа много добри контакти с руския енергиен концерн „Газпром“ и с най-важните политици и стопански ръководители в Кремъл. А тези връзки са от огромно стратегическо значение. Със зависимостта си от доставките на газ от Русия и с „Мултигруп“ като посредник правителството в София неизбежно се обвързва с властимащите в Кремъл. И това е така и до днес.

Председателят на управителния съвет на „Мултигруп“ Илия Павлов, бивш шампион по борба, във всеки случай е най-богатият човек в България. В началото на март 2003 г. четиридесет и три годишният Илия Павлов става жертва на поръчково убийство. Убит е с един-единствен изстрел в сърцето, докато заедно с телохранителите си напуска централния офис на „Мултигруп“ в София. Малко преди това той е свидетелствал на процеса във връзка с убийството на някогашния министър-председател Андрей Луканов, който е застрелян в София на 2 октомври 1996 г. Кои са убийците и поръчителите на убийството на Павлов не е ясно и до днес. Той „беше убит от чудовището, което сам създаде“, пишат българските вестници тогава.

Убийството на бившия министър-председател Андрей Луканов е друг тъмен и загадъчен момент от новата история на България. През ноември 2003 г., седем години след престъпния акт, в София е произнесена присъда срещу петима обвиняеми. След убийството на изтъкнатия политик има бурни дискусии за това, кои са извършителите. Едни говорят, че мотивите са политически, защото има много сведения за корупция. „«Той бе жертва на банкови сметки, които трябваше да бъдат уредени. Не е тайна, че беше един от българските милионери. Как е станал милионер, трябва да отговорят други», каза тогава Иван Татарчев, прокурорът, който разследва комунистическото минало на Луканов“82. Според прокуратурата и съда зад убийството стои Ангел Василев, строителен предприемач, който по икономически причини е поръчал убийството. Седем години по-късно съдебните власти в България все още поддържат тази позиция. Поради това главният обвиняем Василев заедно с четирима съучастници е осъден на доживотен затвор. Съдът не реагира на твърденията по време на процеса, че признанията на обвиняемия са изтръгнати със сила.

Всичко ли е ясно? Дали правосъдието работи според принципите на правовата държава? На 5 март 2007 г. подсъдимите са оправдани на последната инстанция. И прокуратурата трябва да се съгласи, че част от признанията наистина са изтръгнати под голям натиск. Ето защо през декември 2007 г. Ангел Василев завежда дело срещу държавата за 200 000 лева с аргумента, че е лежал несправедливо в затвора. Тоест както поръчителите, така и убийците на Луканов и до днес са на свобода. Това е един безпрецедентен юридически скандал, на който обаче обществеността не обърна особено внимание. Сега Националното следствие и тогавашният прокурор очакват процеси за обезщетения. За в бъдеще това означава, че или трябва да се води коректно следствие (което засега е единствено в сферата на добрите пожелания), или, което е по-вероятно, че вече никой няма да се занимава с нашумели политически убийства.

(обратно)

Майкъл Чорни в България

Един от символите на новите икономически силови полета от Русия, които смятат, че в България ще могат да завладеят не само пазари, е особено предприемчивият бизнесмен Майкъл Чорни, когото вече споменах във връзка с ТИМ. Човек, който едва не предизвика държавна криза и който и до днес е обект на много съмнения и подозрения. Руският гражданин с израелски паспорт е известна личност не само в България. Той има голямо икономическо влияние и се радва на добри политически връзки. Поне дълги години е така.

В средата на деветдесетте години той се появява на българския пазар като важен инвеститор. В своя личен уебсайт цитира представително допитване до българските граждани, какво е мнението им за Майкъл Чорни като човек, бизнесмен и чуждестранен инвеститор. Отговорите го определят като най-големия инвеститор в българската история, с ранг, много по-висок от този на Рупърт Мърдок, собственика на телевизия Би Ти Ви, и на Петер Щерцинг, представител на двата най-големи български всекидневника, част от немския вестникарски концерн „Вестдойче алгемайне цайтунг“. 55 % от запитаните са се изказали положително за инвестициите на Чорни в областта на телекомуникациите, а 57 % са подкрепили инвестициите му в спорта, особено във футболен клуб „Левски“. Общо 52 % от анкетираните смятат, че дейността на бизнесмени като Чорни е полезна за страната, тъй като създава работни места и инвестира в местната икономика. Това само по себе си говори вече за самочувствието на въпросния господин, който от мразовитата Русия дойде в България, за да се представи като прототип на новия руски икономически елит. Самият Чорни се определя като успешен бизнесмен, опора на българския спорт, филантроп и радетел за българската култура, наука и образование. И, естествено, казва, „аз обичам България“. Една любов, която някак си не намери взаимност. Все пак той беше собственик на българската телекомуникационна компания „Мобилтел“, на „Нефтинвестбанк“, на хотел „Банкя Палас“, на вестник „Стандарт“ и имаше дялово участие във футболен клуб „Левски“. Един от най-важните му партньори беше адвокат Тодор Батков, който и до ден-днешен представлява интересите му в България. Батков участва и е директор на многобройни фирми, които се свързват с Чорни.

Майкъл Чорни става известен на обществеността през март 1995 г. Неговата поява в икономическия живот веднага осветява по характерен начин машинациите на политическия елит, чиито представители и досега държат в ръцете си лостовете на властта. Става дума за банков скандал. Две от предприятията на Чорни депозират за срок от шест дни шест милиона долара в Централна кооперативна банка. След тези шест дни банката отказва да освободи парите с оправданието, че такъв депозит изобщо не съществува. Сумата, за която става въпрос, принадлежи на известната икономическа групировка „Орион“. Въпреки опита на Националната банка да въздейства на двете банки, превели парите (от Швейцария и от Русия), сумата е блокирана. Стига се до съдебен спор. Единият от адвокатите на банката е бивш министър на вътрешните работи, който по-късно става председател на парламента, а другият след време се издига до поста председател на Конституционния съд. Сред обществеността в България се разпространява схващането, че парите са с криминален произход. През 1999 г. Майкъл Чорни печели съдебния процес и получава 10 милиона долара обезщетение за нанесени щети.

През юни 1999 г. българският министър на финансите Муравей Радев се обажда на Чорни по телефона и иска незабавна среща. „Г-н Чорни — казва министърът, — вие заведохте дело срещу една българска банка и го спечелихте. Справедливо е и вие действахте правилно. Сега се готвите да си приберете парите. Но дали сте наясно, че мажоритарен собственик на въпросната банка е държавата? Ако й се отнемат десет милиона долара, това ще означава край на тази банка. Ще се обърка цялата банкова система. В България вие имате други големи инвестиции, които успешно се разрастват, необходима ви е нашата подкрепа. От вас зависи да вземете решение, което ще е по-добро за вас: да съсипете една българска банка и да застрашите всичките си инвестиции, или да си осигурите подкрепата на правителството, за да получите лиценз за мобилен телефонен оператор, както и допълнителни честоти. Предпоставката за това обаче е да се задоволите с пет милиона долара. От 2004 г. насетне банката ще ви изплати тази сума в рамките на три години“. Според Майкъл Чорни министърът няколко пъти повторил, че говори от името на цялото правителство и лично на министър-председателя Иван Костов. Чорни се съгласява с предложението, защото просто няма друга алтернатива. Но въпреки целия си негативен опит, натрупан в Русия, той едва ли е очаквал това, което се случва по-късно. На 18 август 2000 г. заедно с още петима бизнесмени от Русия той е обявен за заплаха за националната сигурност и екстрадиран от България. Наложена му е забрана да влиза в страната за срок от десет години.

Каква е причината за подобна заповед и до днес не е съвсем ясно. Някои наблюдатели са на мнение, че решаващи се оказват събраните от международните полицейски институции сведения. Според тях братята Чорни са във връзка с руската мафиотска групировка „Измайловская“. Споменава се и за масиран натиск от правителството на САЩ. От друга страна, може да става въпрос и за дълговете на разклатената от Чорни банка.

Кой всъщност е Майкъл Чорни? Силен бизнесмен, вятърничав хазартен тип, продукт на новия хищнически капитализъм? Или?

Срещу Майкъл Чорни и Олег Дерипаска има заведен граждански иск и от американското предприятие „Бейз Митал Трейдинг“. В исковата молба до Щатския районен съд на Южен Ню Йорк (Docket Nr.: 00 Civ. 9627) се казва: „Масираното изнудване за пари започна около 1990 г. Сред главните действащи лица бяха членове на една международна руско-американска престъпна група, водена от Майкъл Чорни, в която участваше и олигархът Олег Дерипаска — главата на «Сибирски алуминий», както и на руско-американската мафиотска групировка «Измайловская». Те целяха да поемат и монополизират руския пазар на алуминий и други видове тежка промишленост. Назованите съучастници в нелегалната схема, както и техните съюзници и фирмите, които те управляват и контролират, са извършили пряко или косвено множество криминални деяния, включително убийство, подкуп, изнудване и пране на пари“. Това пише в исковата молба до щатския съд. Ответниците, разбира се, отхвърлят тези обвинения.

В една представителна сграда в сърцето на Женева в края на 2000 г. все още се намира финансовият център на въпросната алуминиевата империя. Името на конгломерата от фирми е „Транс Уърлд Труп“ (Trans World Group — TWG). От 1998 г. прокуратурата в Женева води следствие срещу това предприятие, т.е. срещу Майкъл Чорни, както и срещу брат му Лев. На стената в кабинета на наблюдаващия женевски прокурор Лоран Каспер-Анзерме виси двуметров плакат, на който като паяжина, са отбелязани общо 400 фирми по целия свят. В средата са имената на Лев и Майкъл Чорни. Те отдавна са на мушката на международните следствени служби. В САЩ, Франция и Великобритания им е издадена забрана за влизане в страната. Но пред един журналист Майкъл Чорни заявява: „Никога не съм работил в разрез със законите, аз просто се занимавам с търговия“.

Наистина ли е така? Следите на братята Чорни водят и до Германия, и до Австрия. Още в средата на 90-те години братята използват Лондонския клон на хамбургската „Вестландесбанк“ за трансфер на значителни суми. Много милиарди марки минават тогава през сметките на филиала в Лондон. През есента на 1996 г. обаче според „Хамбургише Ландесбанк“ тази доходоносна делова връзка се разпада. Причина за оттеглянето на банката вероятно е докладът на британската полиция, в който се твърди, че: „Братята Чорни контролират различни фирми. Сведенията сочат, че те се използват от организираната престъпност за пране на пари“.

Движения по сметките на предприятия, приписвани на двамата братя, се забелязват отново едва през 1999 г. Тогава „Вестландесбанк“ изпраща сигнал до прокуратурата в Дюселдорф. Става дума за невероятната сума от общо 14 милиарда марки, които са минали през сметките на „Вестландесбанк“. Когато това става известно, във Федералното канцлерство е свикано кризисно съвещание. 14 милиарда марки е сума от политическо-стратегически мащаб. По съвет на прокуратурата банката не закрива сметките, за да се съберат и други сведения за финансовите взаимоотношения на „Транс Уърлд“. „Връзката с «Вестландесбанк» вероятно е осъществена от високопоставен служител на банката. В началото на 1997 г. той се премества в банка на Бахамските острови, за която се смята, че е собственост на бизнес групировката на Чорни. Този човек временно трябва да е имал право на достъп до части от депозираното в Дюселдорф състояние“, писа по-късно списание „Шпигел“. Тъй като произходът на парите не може да се установи (или не трябва, кой знае?), сумата няма как да не бъде освободена. „Вестландесбанк“, разбира се, прибира доста пари от комисионите по трансфера. След това въпросната огромна сума се появява в сметка в Израел. Както Майкъл Чорни, така и „Транс Уърлд“ оспорват обвинението в пране на пари във връзка със случая с „Вестландесбанк“.

„Транс Уърлд Груп“ е основана през 1992 г. с идеята да се разделят дейностите в алуминиевата промишленост: TWG доставя на фабриките в Русия суровината (пречистен алуминиев окис) и финансира производството на алуминий. В замяна след това получава готов алуминий за износ. TWG сключва с руските производители на алуминий възможно най-изгодните договори и за кратко време става един от най-важните доставчици на тази суровина на световния пазар. През 1995 г. на Лондонската борса за метали чрез въпросната фирма са сключени сделки за над един милион тона алуминий, или 5 % от продукцията в световен мащаб. Оборотът на компаниите от TWG достигна един милиард долара.

Братът на Майкъл Чорни Лев играе важна роля в тези събития. Той осъзнава, че за финансиране на дейността си е нужно да привлече чужди инвеститори. Идеален за тази роля се оказва лондончанинът Дейвид Рубен. За Лев Чорни е важно също така да използва фирмите на TWG, за да узакони съмнителните си финанси. Такава поне е теорията на международните следователи. Чорни вижда потенциално високата рентабилност на производството на алуминий и изкупува значителни дялове от фирмите, за да може да постави фабриките под свой контрол. Но съществуват някои ограничения от страна на държавата. Едно лице може да държи само 20 % от дяловете на фабрики за стратегически суровини. Ето защо Чорни създава множество офшорни компании в Монако, Гибралтар, Швейцария, на Вирджинските и Бахамските острови и в Кипър. Те, от своя страна, основават дъщерни фирми в Русия. Чрез мрежата от тези дъщерни фирми Чорни купува толкова много дялове, че през 1995 г. TWG става най-големият собственик на заводи за добив на алуминий в Братск, Красноярск, Сиянск, Новокузнецк и Навой. Тогава обаче някой в Москва забеляза, че голяма част от фирмите в чужбина са работили с фалшиви акредитиви. Министерството на вътрешните работи на Русия потвърди, че фирмата „Транс Сис“ се е сдобила с първоначалния си капитал чрез фиктивни банки в Чечения и с този трик е заблудила Националната банка. Говори се за 800 милиона щатски долара, които са присвоени с помощта на фалшиви платежни нареждания. Доказателства, които да могат да се използват в евентуален съдебен процес, така и не се намират, макар убеждението, че зад тази широкомащабна операция стои Чорни, да е особено силно. Във всеки случай руският бизнесмен проявява завидно умение да открива вратичките в закона и да реализира съответни печалби.

На помощ му идва и още едно обстоятелство, което е обвито в мистерия. Един от онези, които знаят всичко за фалшифицираните акредитиви (защото е участвал в манипулациите), е руският бизнесмен Игор Белецки, който работи заедно с Чорни във фирма „JV-Kolum“. Запознат с тези факти е и вицепрезидентът на „Роскомметалургия“. И двамата загиват при загадъчни автомобилни злополуки.

В същото време борбата на живот и смърт за господство в алуминиевата промишленост продължава. Престъпните групи с всички средства се домогват до властта. В алуминиевата война са убити стотици хора. Особено бурни са сблъсъците за контрола на гигантския комбинат за алуминий в Красноярск, на 300 км от Москва. Градът е създаден по съветско време с цел снабдяване на оръжейната промишленост със стомана и алуминий. И до ден-днешен огромните производствени съоръжения се смятат за едни от най-големите замърсители на околната среда в целия регион. TWG сключва със завода бартерна сделка и получава контрол над 30 % от продукцията му. Но през есента на 1994 г. генералният директор на завода се обръща срещу Чорни, анулира съществуващия договор и се опитва да заличи дяловете му от регистъра на акционерите. Предвид заплахата от загуба на един от най-изгодните договори се вземат генерални мерки. На помощ на Чорни се притичва един известен индустриалец и представител на популярна престъпна групировка — Анатолий Биков. Кръстниците в Узбекистан, по-специално Тофик Арифов и Салим Абдуллаев, го призовават да подкрепи техния узбекски приятел Лев.

В началото на 1997 г. толкова добрите дотогава отношения между TWG и видните руски ръководители и акционери охладняват. Нараства и натискът отвън. От Думата министърът на вътрешните работи Анатолий Куликов заявява, че Русия трябва да вземе мерки, за да опази стратегически важната алуминиева промишленост от мафията. Той настоява прокуратурата да продължи разследването срещу Лев и Майкъл Чорни и заявява: „Мафиотските структури монополизират пазара, разрушават го и превръщат икономическите отношения в отношения между престъпни синдикати“. Предвид опасността, че може да загуби контрола над производството на алуминий, Лев Чорни трябва да прибегне до отбранителни мерки. Неговият съюзник Александър Черпов получава нареждането да използва връзките си с подземния свят, за да отстрани критиците.

Според информация на Федералната служба за сигурност в Русия Черпов се е срещал с водачите на много престъпни организации в Киргизстан и Казахстан. Уговорено било да бъдат елиминирани всички, участвали в миналото в убийства, които биха могли да бъдат свързани с присвояването на фабриките за алуминий. За тази работа Чорни е платил на Черпов повече от десет милиона долара. В интервю за руски електронен вестник Майкъл Чорни опитва да се защити с твърдението, че обвиненията срещу него и брат му били израз на Студената война срещу руския капитал в чужбина. Така например полицията извън границите на Русия му приписва 37 убийства. „Всичко това без доказателства. Но от кабинета на прокурора на Руската федерация, руският министър на вътрешните работи и следственият отдел на ФСС заявиха, че никога не съм бил обект на подозрение като извършител на криминални деяния“, казва Майкъл Чорни. На въпроса, защо чуждестранните служби за сигурност така масово го обвиняват, той отговаря, че имало три различни групи интереси. Първо, няколко „финансови и индустриални кръга в Русия, които упражняват влияние върху различни политици и върху властовите структури“. Те се страхуват, че „един руски бизнесмен, който напуска Русия, застрашава техния монопол“. Втората група са „делови съперници отвъд океана. Погледнете руския оръжеен комплекс. До голяма степен негова е заслугата тежката промишленост да има успех на международния пазар. ФБР и други тайни служби реагират с твърдението, че това е руската мафия. А европейските страни, както и Израел, биват използвани като инструменти в тази борба за световния пазар“. Третият „клан“, който негодувал срещу него, били служители на западните тайни служби. „След края на Студената война много от тях на практика останаха безработни. Като измислиха руската мафия, си създадоха възможността да назначават нови сътрудници и да получават по-голям бюджет за своята работа“83.

Като президент на фондация „Майкъл Чорни“ в Израел руският бизнесмен има собствен уебсайт в интернет. В него читателят може да научи не само, че той поддържа множество благотворителни фондации, а и че като цяло дарява много пари. Подробно е представено и израстването му, както и свързаните с него проблеми84. За разлика от изобилието от информация за Майкъл Чорни, за брат му Лев се знае съвсем малко.

Това е накратко историята на войната за суровини в Русия. Но тя няма да бъде пълна, ако не разкажем и за Алимзан Тохтахунов във връзка с едно изказване на Джалол Кайдаров. Последният е бивш приятел на Тохтахунов и близък сподвижник на братята Лев и Майкъл Чорни, един вид финансов директор на TWG. Израелските власти го обвиняват, че е изпрал 643 милиона евро. За да избегне наказанието, той прави признания и оттогава е в Програма за защита на свидетелите в Израел. Рядко говори с журналисти, между които е и един колега от в. „Монд“. Благодарение на него читателите научават, че губернаторът на Кемерово има банкови сметки в Лихтенщайн, че бившият министър на железниците е прибирал „парса“ от всяка фабрика, която е работила с железниците, и че един от неговите партньори е бил изхвърлен от бизнеса, като просто скрили едно кило хероин в тоалетната на хотелския му апартамент, а после информирали полицията. Вероятно заради това в един доклад на Европол от септември 2001 г. се казва: „Братята Чорни играят важна роля в «Измайловская» като перачи на пари и използват за тази цел влиянието си над политици в Русия“85.

Друго, за което Европол и италианската полиция алармират, е, че Тохтахунов е бил финансовият управител на братя Чорни. Във връзка с това Кайдаров прави едно забележително изказване: „Той беше Христофор Колумб за братята Чорни. Откривател на непознати области. Неговата мисия беше да влага парите на Чорни на сигурни места“. Това може да се прочете в италианския вестник „Република“ от 6 януари 2003. Така погледнато, обвиненията, повдигнати срещу Майкъл Чорни в България, които накрая довеждат да екстрадирането му и срещу които той се жалва, на практика нямат нищо общо с дейността му срещу тази държава.

От друга страна, огромният му капитал, от каквито и източници да е дошъл, отдавна е изчистен и на Майкъл Чорни изобщо не му е необходимо да се забърква в криминални дела.

Но може би тъкмо неговото тъмно минало изведнъж се превръща в оръжие срещу него, защото правителството на Иван Костов, което тогава е на власт, изразява опасения, че той ще се опита да стане монополист във важни отрасли на българската икономика. Факт е също, че много информации за Майкъл Чорни целенасочено се лансират в печата, а отделни ведомства в чужбина ги възприемат като „фактически материал“ и ги превръщат в изходна точка за по-нататъшни разследвания. Все пак срещу него няма успешни юридически действия нито в Русия, нито в друга страна. Колкото и странно да звучи, няма нито една присъда със законна сила срещу Майкъл или срещу Лев Чорни на базата на доказани престъпления. Нищо не променя и фактът, че в миналото братята имат лични и делови контакти с криминални структури.

Любопитно обстоятелство в житейския път на Чорни е, че още от началото на дейността си (в Узбекистан) винаги е „свързван“ с опитни криминални авторитети, заемащи важни постове, и целенасочено използва техния опит и връзките им в бизнеса.

Същевременно той е в близки отношения и с ръководни служители от съдебната система (Министерство на вътрешните работи и правосъдието) в Руската федерация, както и с отделни представители на руската политика. Според мнението на отговорни експерти по сигурността в Москва с тези връзки той целенасочено въздейства върху развоя на повдигнатите срещу него обвинения и разследвания от средата до края на 90-те години. Според вътрешни сведения Чорни, по подходящ начин и с помощта на парични суми, предназначени за натоварените със следствието, успява отначало да „неутрализира“, а после да „елиминира“ водените срещу него разработки. Израз на тесните му връзки с ръководни служители от Министерство на вътрешните работи е между другото фактът, че Чорни заплаща следването в Лондон на дъщерята на Рушайло (бивш министър на вътрешните работи).

За разлика от други криминалните величия характерно за Чорни е, че винаги подсигурява действията си. Инициирани от него „търговски операции“ по правило се водят от доверени лица или от подставени фирми, което прави почти невъзможно лично да бъде уличен в престъпни деяния. Освен това той отбягва и директната конфронтация с официалните руски служби за сигурност.

Забележително е, че от самото начало Чорни никога не пропуска да опровергае появяващите се срещу него обвинения и подозрения както в Русия, така и във всички други страни. За това значителна роля играе неговата адвокатска кантора в Москва. Тя има добри, макар и неофициални, връзки в политическите среди и сред службите за сигурност на Руската федерация и според оценката на експерти по сигурността е „абсолютен довереник“ на Чорни. От много години вече бизнесменът не живее в Руската федерация. Причината за това едва ли е в страха му от евентуална конфронтация с руските следствени органи. Чорни по-скоро трябва се притеснява от разправии с бивши партньори, които очевидно е „ощетил“. Всъщност той много добре познава принципите и правилата на поведение на действащите в Русия престъпни структури и съответно се старае да избягва директна конфронтация с тях. Заслужава да се отбележи и фактът, че единствено израелските следствени органи предприемат по-сериозни и упорити опити да го уличат в престъпни машинации. Резултатите са известни. Същевременно трябва да кажа, че Чорни явно има стабилни позиции в икономиката и политиката на Израел, благодарение най-вече на помощта, която получава от представители на руската еврейска общност.

Ето как Майкъл Чорни успява да отхвърли всички обвинения. Националната служба „Сигурност“ в България дори му издаде документ, който да послужи пред официалните израелски власти, че срещу него не се води следствие в страната.

Името на Майкъл Чорни се появи и по страниците на вестниците в Австрия във връзка със спорната сделка за „Мобилтел“ в България. Ето какво е заключението на австрийската криминална полиция по преписката „Чорни“ (1.804 374/1 — П/ВК/31030, предмет: Чорни, Майкъл, организация „Измайлово“): „На 10.3.2000 г. в Перхтолсдорф (Долна Австрия) бе убит от неизвестни засега извършители бащата на Красимир Стойчев, живущ в Австрия. Това се случи след продажбата на дялове от българската фирма «Мобилтел». Красимир Стойчев основал «Мобилтел» през 1994 г. в София. След време Чорни придобил дялове от фирмата. Налага се предположението, че покушението е било предназначено за Красимир Стойчев и по погрешка е пострадал бащата, който по това време му е гостувал. Директна връзка с Майкъл Чорни или със сделката за «Мобилтел» не беше доказана“. Това става ясно от бележка към преписката на Виенската криминална полиция от 1 декември 2003 г. Полицията води редица преписки за Чорни под отделни номера. Руският бизнесмен Дерипаска също е заподозрян от австрийската полиция, че играе ключова роля в подземния свят в Русия. Според органите на реда организацията „Измайлово“ е групировка, която се е наложила по време на руската „алуминиева война“. Оттогава насетне службите в Русия, Израел, САЩ и други държави водят следствия във връзка с редица тежки престъпления — от убийство до създаване на престъпни организации. Става ясно например, че един от водещите австрийски полицейски служители е бил в много тесен контакт с Чорни и се погрижил в Австрия да му бъде издадено свидетелство за политическа благонадеждност. В противен случай сделката с „Мобилтел“ не би могла да се осъществи.

Каква е равносметката? Майкъл Чорни е човек, обвит в тайнственост, действащ в мрачния период на перестройката в Русия. Безспорно би могъл да бъде обвинен и в не едно и две криминални деяния. Но той е и един от най-важните и влиятелни руски бизнесмени в България, чието присъствие е оставило следи и до днес. Голяма част от имуществото си, по-специално дяловете в така бурно обсъжданата алуминиева индустрия, Чорни е продал на олигарха Олег Дерипаска, чието име се среща и в преписките на щатските съдилища. Сега Дерипаска е един от най-богатите хора в Русия, в близки отношения е с Владимир Путин и е известен в Европа с това, че купува дялове от предприятия и се настанява в най-важните промишлени отрасли на Западна Европа. И то без да среща някаква съпротива или забрана за влизане в която и да е страна, както навремето се случи с Майкъл Чорни.

(обратно)

Шестнадесетата съветска република

Не, не и не, не може да се живее така, както живях аз и както всички ние живеем. Това ми разкриха смъртта на Иван Илич и оставените от него записки.

Лев Толстой, „Смъртта на Иван Илич“

До 1989 г. българското правителство — най-верният васал на бившия Съветски съюз, работи по съветски модел. Поради тази тясна връзка дълго време България е наричана „Шестнадесетата съветска република“. Днес страната е нещо като европейски огледален образ на Русия. Според други анализатори пък малката балканска страна е троянският кон на Русия в ЕС. Това казва между другото и руският посланик в Брюксел Владимир Чижов пред българския седмичник „Капитал“ на 10 ноември 2006 г. На въпроса на журналиста: „Каква полза би имало за Русия от членството на България в ЕС?“ Владимир Чижов отговаря: „Заради традиционно добрите ни отношения България е интересна за нас и като член на ЕС. И този интерес не е само икономически. България може да даде своя принос в отношенията Европейски съюз — Русия и ние разчитаме на това, че вие ще станете наш специален партньор, един вид троянски кон в ЕС, разбира се, не в отрицателния смисъл. Тук вашата страна може да изиграе положителна роля като успокои лудите глави и въодушеви нерешителните“86.

Никой не се замисли какво в действителност се крие зад това изказване, зад тази оценка, която би могла да се превърне в политически взрив за ЕС. Защото Путин и неговата камарила от КГБ имат ясна стратегическа цел — да засилят зависимостта на Европа от руския газ, да осуетят опитите на Запада да си осигури и други енергийни източници и да увеличат политическото си влияние на Балканите и в Европа.

Тук е мястото да отбележим и още нещо. По данни на западни разузнавателни служби ръководителят на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) Николай Патрушев пристигнал през ноември 2007 г. в България със собствения си самолет. Поводът бил награждаването на български политици, бизнесмени и културни дейци с руски отличия. Патрушев се настанил в пловдивския хотел „Санкт Петербург“, който принадлежи на българския бизнесмен и директор на Пловдивския панаир Георги Гергов. Там той се срещнал с министъра на вътрешните работи Румен Петков, с видни бизнесмени, известни с приятелските се отношения с българския президент, както и с други политици. Твърди се, че кметът на София и неформален лидер на партия ГЕРБ също бил дошъл за обмяна на мнения с Патрушев. На тези срещи руският гост проявил особен интерес към актуалното положение в България, към евентуални предсрочни избори и шансовете на ГЕРБ и Борисов да се доберат до властта.

Борисов е сред онези българи, представители на политиката, икономиката и културата, които на 23.11.2007 г. в руското посолство получиха ордени в присъствието на Патрушев. Борисов е удостоен с орден „Ломоносов“, а Георги Гергов, както и шефът на „Лукойл България“ Валентин Златев — с орден „Александър Невски“, I степен.

Един коментатор иронично отбеляза, че Патрушев е пристигнал на посещение на една от локалните структури на своето ведомство, за да приеме докладите на сътрудниците си. Раздадените отличия не са държавни ордени, а почетни знаци на Академията по проблемите на националната сигурност, отбраната и вътрешния ред в Москва, която е основана през 1999 г. от бившия шеф на руския шпионаж и генерал от КГБ Виктор Шевченко. „Според данните, с които разполагаме, информацията идва от източници на разузнавателните служби (…) и, както изглежда, е достоверна“, съобщи за събитието едно западно посолство. И добави, че съществуват индикации, според които в областта на тайните служби България и Русия си сътрудничат до ден-днешен. Колко тясно е това сътрудничество, показва изявлението на генерала от контраразузнаването Иван Чобанов на 1 ноември 2007 г. Според него днешното Министерство на вътрешните работи ревностно следва примера на своя „абсолютно тоталитарен идеал“ и е „в сътрудничество“ с руските служби87. Между другото, това се покрива с традициите на днешната Национална разузнавателна служба, която по повод основаването на българската чекистка организация на 23 май 1947 г. отпразнува 60-тия рожден ден на българското разузнаване, както информира едно западно посолство.

Някогашните комунистически офицери от КГБ открито или прикрито и до днес по нареждане на Кремъл се опитват да влияят върху икономиката и политиката в Европа, с повече или по-малко успех в зависимост от конкретната страна. В България те намират много съмишленици и отново могат да обработват една изключително плодотворна почва. Зависимост от Москва демонстрира и българският парламент, който отказа да изпрати съболезнователна телеграма след убийството на журналистката Анна Политковская.

Но какво всъщност представлява тази академия, която така усърдно раздава ордени в България? И за какво подготвя почвата тя?

Президент на Академията по проблемите на сигурността, отбраната и вътрешния ред е генералът от КГБ Виктор Шевченко, бивш шеф на армейското разузнаване в стратегическите ракетни войски. Повечето от многобройните вицепрезиденти също са генерали от КГБ (ФСБ) или от полицията. Академията е основана през 1999 г., малко преди встъпването в длъжност на Путин. В едно от честите си интервюта генерал Шевченко каза, че основаването на академията е по идея на самия Путин. По устав тя има право „да взима участие в изготвянето на постановления на държавни правителствени институции и на местното самоуправление“. За една организация, която доскоро се е помещавала в мансардния етаж на доста западнала жилищна сграда, това са смели думи. Сред членовете на Академията са всички министри с важно значение за сигурността на страната (силови министри, както ги наричат там), сегашният и бившият министър-председатели, на практика целият елит на държавата, включително и 58-те ръководители на федеративни републики. На интернет страницата на Академията има списък със 141 изтъкнати нейни членове. Общо в нея членуват по данни на президента й и на Отдела по печата между 6 и 8 хиляди души. Петнадесет от членовете на Академията, изброени в споменатия списък, са генерали от КГБ (ФСБ), които понастоящем или в миналото са били министри или заместник-министри. Други петнадесет са генерали от Министерството на вътрешните работи. Двадесет и трима са генерали и адмирали на високи армейски постове.

Освен това членове на Академията са и тридесет и петима от най-високопоставените правителствени служители, министри, областни управители, включително и вече бившият президент Владимир Путин. Така погледнато, с пълно право може да се каже, че Академията е тайната партия на властта в сянка. „При нея става въпрос за една маскирана като обществена организация, негласно финансирана от държавата гигантска структура от сътрудници на тайната полиция и на разузнаването“, казва историкът и писател Дмитрий Хмелницки, който единствен е проучвал в подробности историята на въпросната организация.

По устав Академията е на собствена стопанска издръжка, финансира се от членски внос и от приходите от поръчки за научни разработки в областта на държавната сигурност. „В едно интервю от 2004 г. Виктор Шевченко отбеляза, че Академията е изготвила 193 научни проекта и 30 изследователски разработки по поръчение на Президентството, на Съвета за сигурност и на «силовите министерства», пише Дмитрий Хмелницки. «Тези тайнствени разработки явно се заплащат много добре, за да могат да финансират скъпоструващата представителна дейност и не по-малко разточителната неофициална дейност на въпросната организация».

Всъщност съществуват две «Академии за сигурност». Едната е тази, за която става дума до момента — руската й абревиатура е АБОП, а втората е основана от АБОП, «автономна, с идеална цел, Академия за национална сигурност, отбрана и вътрешен ред (АНБОП). АНБОП е недържавно висше учебно заведение. Негов ректор е Валерий Радин, първи заместник в АБОП, генерал-лейтенант от Държавна сигурност. По устав дейността на АНБОП трябва да е насочена към „увеличаване на необходимостта от образование, от култура, от духовно-морални и други нематериални ценности сред гражданите“. В АНБОП се обучават мениджъри, юристи и специалисти по публична администрация». За студенти, които вече имат една диплома, срокът на обучение се съкращава на две-три години. Предлагат се и шестмесечни курсове. Оправдано е предположението, че «недържавната» АНБОП подготвя кадри за нуждите на ФСБ — специалисти, които винаги, когато се налага, могат да представят цивилна диплома. Същевременно тук се преквалифицират и офицери от ФСБ, които след това работят във всички обществени структури, представляващи интерес за службата за сигурност и за АБОП — най-вече в държавния апарат. Но мрежата далеч не се изчерпва с това. Академията разполага най-малко с две основани от нея висши учебни заведения. Едно от тях е Университетът по психология в Москва. Срокът на обучение в него е осем месеца, а основният курс, които се изучава, е «Невролингвистично програмиране». На интернет страницата на университета рекламират тази специалност по следния начин: «Невролингвистичното програмиране ви дава възможност веднага да влезете в контакт с всеки човек, да внушите доверие към себе си на всеки събеседник, незабелязано да се „доберете“ до желаното от вас и да предприемете необходимите „корекции“ в неговите мисли и действия…»

Друго учебно заведение в системата на АБОП е Академията за национална сигурност. Нейната цел е да осигури преквалификация и допълнителна квалификация на сътрудници от тайните служби в областта на организацията на производството и на националното стопанство и мениджмънта. Офицери от ФСБ се сдобиват там с неутрални цивилни професии, след което им помагат да започнат работа във всички структури, представляващи интерес за ФСБ и за АБОП. Това са преди всичко различните нива на държавното управление, икономическите предприятия и банките. Сред организациите, основани от АБОП, е и компанията за икономически контрол «Руски дом за одит». Тук ще цитирам следния откъс от едно интервю с нейния шеф Валерий Федотов: «В хода на одита всяко предприятие или сдружение на практика предоставя цялостна информация за своята финансова и икономическа дейност. В рамките на оторизирани одиторски организации се съставя пълна картина на дейността в цял един икономически отрасъл. Интересите на икономическата сигурност на държавата са приоритет на АБОП, така се създава нова възможност за опазване сигурността на предприятия и организации». По-добра инфилтрация на политически интереси в икономиката едва ли можем да си представим.

Но да се върнем на зависимостта на България от Русия. През декември 2006 г. министърът на икономиката и енергетиката Румен Овчаров придружи българския премиер Сергей Станишев на посещението му в Москва, където трябваше да бъдат сключени нови договори. България и Русия постигнаха споразумение по дълго тлеещия спор около българското производство на легендарния «Калашников» и представиха освен това бъдещия проект за нов газопровод. Той би могъл да увеличи значението на България като транзитна енергийна страна, но би засилил, както се опасява Европейската комисия, зависимостта на тази балканска страна от Русия. През последните две години именно Румен Овчаров беше човекът, който неизменно тласкаше българската енергетика към Русия. Той уговори нови условия за руските доставки на газ, той стана причина руснаците да поемат изграждането на втората българска атомна електроцентрала (в Белене) и прие продиктуваните от Владимир Путин условия на тристранния проект за нефтопровод от българското черноморско пристанище Бургас до гръцкото Александруполис. Политическите му противници остро го разкритикуваха за енергийната му политика, ориентирана към Русия, и го обвиниха в задоволяване на лични икономически интереси, дори корупция.

Овчаров поддържаше чудесни отношения и с руския енергиен гигант «Газпром». Предприятието искаше да използва принадлежащите досега на българското дружество «Булгаргаз» газопроводи, за да доставя руски газ в съседните на България страни. Това докладва министърът на икономиката след завръщането си от Москва. Ставаше въпрос за това, «Газпром» да поеме част от «Булгаргаз» или да участва в изграждането на нефтопровода. На 18 декември 2006 г. в медиите излезе информация: «Българската газова компания „Булгаргаз“ и руският концерн „Газпром“, в присъствието на българския министър-председател Станишев и на министъра на енергетиката Овчаров, подписаха в София меморандум за развитието на българо-руските отношения в газовия сектор»88.

Но през януари 2007 г. министърът на икономиката заяви, че няма планове да се денационализира газопреносната мрежа. Една година по-късно се оказа, че всичко това не е истина. «Газпром» подписа с българското правителство договор. Според него България влиза в проекта на «Газпром» «Южен поток». Руската информационна агенция «Новости» с гордост съобщи на 18 януари 2008 г.: «България одобрява проектодоговора за изграждане на газопровода „Южен поток“.» Русия и «Газпром» още веднъж постигнаха целта си. Тук се касае за стратегията на Кремъл отново да си възвърне отстъпените или загубени позиции на Балканите.

За да отпразнува тази победа, руският президент Путин пристигна на извънредно двудневно посещение в София през януари 2008 г. и доведе със себе си делегация от четиристотин души. Малко преди това по медиите премина новината (ако може да се нарече така), че руският президент притежава състояние в размер на 24 милиарда евро. Путин отрече с обичайните изтъркани фрази: «Аз съм богат, защото събирам чувства и емоции. А Русия два пъти ми позволи щастието да й служа»89.

Междувременно бе сключен и договор за петролопровода «Бургас-Александруполис». Общата стойност на проекта е около един милиард евро. С това България стана важна страна в транзитирането на петрол към Западна Европа. Накрая стартира и още един енергиен проект — изграждането на втората атомна централа край Белене.

За проекта «Южен поток» Русия и България възнамеряват да създадат съвместно предприятие, което да поеме строителството на газопровода в България. Двете страни ще притежават съответно по 50 % от предприятието. Разгорещените спорове за това, какво точно да бъде участието на всяка от страните, продължиха до самото посещение на Путин в София. Става дума за правото на собственост над онази част от газопровода, която ще минава през България. Стигна се до компромисно решение — 50 % от инфраструктурата да остане българска собственост. Общата стойност на проекта е около 10 милиарда евро. Детайлите от подписания договор, естествено, остават в тайна. Това отговаря на досегашната енергийна политика на Путин и предлага всякакви възможности за стратегическо изнудване, за което «Газпром», т.е. Кремъл, в миналото предоставя достатъчно материал. Председателят на управителния съвет на «Газпром» Алексей Милер заяви през пролетта на 2006 г, скоро след спора за газта между Украйна и Русия, че: «Излишният газ от Западен Сибир ще се изпраща по-скоро в Китай, отколкото в Западна Европа». Ясното послание бе, че Европа не трябва да прилага антимонополистични закони срещу «Газпром». И че страните от ЕС трябва добре да премислят, преди да ограничат достъпа на «Газпром» до своята транспортна инфраструктура.

И все пак протести срещу стратегията на Путин имаше. От една страна, се създаде неприятното усещане, че съдбата на България — както много пъти в нейната история, — отново се определя от една велика сила. Към това трябва да се прибави и фактът, че недемократичната система на управление на Путин и задкулисният му приятел КГБ отблъскваха много българи. Демократи за силна България (опозиционната партия на Иван Костов), профсъюзите и много сдружения на формиращото се гражданско общество призоваха към мащабни протести. Костов заяви, че «Русия унижава България като свой васал, а България ще се превърне в икономически сателит».

Потвърдиха се и предсказанията на руския посланик в Брюксел, че България ще бъде троянският кон на Русия в ЕС, поне в стратегически важния енергиен сектор.

Руските енергийни проекти, които за Кремъл по принцип са мерки за политическо влияние, са подготвени превъзходно. Към тях спада не само раздаването на ордени от тандема ФСБ — АБОП на изтъкнати българи няколко седмици преди посещението на Путин. За да се осигури влиянието на Русия в Европа бяха предприети сериозни действия. В секретен доклад акредитираните в Източна и Централна Европа руски посланици в своя годишен отчет за 2007 г. изтъкват, че Русия е успяла чрез различни двустранни споразумения до голяма степен да повлияе на политическите решения в Брюксел във връзка с енергетиката. Руски търговски представители убедително внушиха на свои български колеги, че в рамките на Националните проекти на Кремъл ще бъдат стимулирани бизнес инициативи от България. Търговската и културната сфера се оказаха най-стабилните опори на руската дипломация. Предупреждения относно това сътрудничество дойдоха от САЩ. Тайните американски служби смятат, че нарастващата финансова мощ на Русия, на Китай и на страните от ОПЕК е опасна. Те биха могли «да използват достъпа си до пазара, за да прилагат финансовата си сила за политически цели», каза директорът на Националното разузнаване на САЩ Майкъл Макконъл пред една сенатска комисия. «Русия се готви да контролира енергийната мрежа от Европа до Източна Азия», заяви още той“90. При това съществуват и съвсем друг вид заплахи и те са във връзка с тъмните сделки и връзки на „Газпром“.

„Газпром“ — обикновен енергиен гигант?

В началото на декември 2005 г. прокурори от Палермо пристигат в Букурещ. Те разследват съмнителни парични преводи на клана „Коза Ностра“ Чанчимино от Палермо. Става дума за мафиотски фирми, които се занимават с газ. Разследванията довеждат прокурорите до румънския бизнесмен Джовани Лапис — собственик на множество предприятия в тази сфера. Лапис, от своя страна, работи не само с подставените лица на Бернардо Провенцано, боса на сицилианската Коза Ностра и на клана Чанчимино, а явно и с представител на „Газпром“. Най-малкото, Лапис се готви по поръчение на клана Чанчимино да сключи споразумение с „Газпром“. Договорът за шест милиона кубически метра газ за европейския пазар на стойност почти седемстотин милиона долара вече е съставен, когато румънските журналисти Стефан Кандеа и Сорин Озон от Румънския център за разследваща журналистика в Букурещ установяват, че „всички договорни условия с Джовани Лапис са били обсъдени с бившия майор от КГБ Александър Медведев“. Италианската полиция намира нещо като протокол между едно предприятие, контролирано от Чанчимино, и „Газпром“.

Александър Медведев е генерален директор на „Газекспорт“ и заместник-шеф на „Газпром“. Преди това е бил представител на „Донау Банк“ във Виена.

Смятан е за човек с много добри връзки в руското външно разузнаване. И той, и централата на „Газпром“ в Москва отричат да имат каквито и да било връзки с мафиота Масимо Чанчимино и с неговия делови партньор Лапис. „Ние нямаме нищо общо с такива хора“, заявиха от „Газпром“.

Все пак прокуратурата в Палермо разполага с копие от едно писмо на Лапис до шефа на „Газпром“ Алексей Милер от 13 октомври 2003 г., според което Лапис иска разрешение за закупуването на над десет милиарда кубически метра природен газ. А как визитна картичка на Александър Медведев се озовава в гараж, собственост на Масимо Чанчимино, заедно с един проектодоговор за сделка с газ, е друг въпрос, който търси своя отговор. Полицията откри и благодарствено писмо на фондация „Путин“ в Рим, адресирано до топмафиота Масимо Чанчимино. Фондацията благодари на мафиотския бос за финансирането на спектакъл на руски балет.

Проучванията на прокурорите от Палермо довеждат до анулиране на сделката. Но прокуратурата в града откри, че по командата на мафиотския бос Бернардо Провенцано, който между другото е арестуван, Коза Ностра от няколко години успешно търгува с газ. Още през 2004 г. подставено лице на италианската мафия доставя газ от Казахстан за испански газови предприятия за 116 милиона евро. В центъра на разследването е и предприятието „ГАЗ СпА“ (Gasdotti Azienda Siciliana), най-голямото частно предприятие за търговия с газ в Сицилия. „Босът на мафията Бернардо Провенцано командва «„ГАЗ СпА“ от скривалището си край Корлеоне»“, заяви пред прокуратурата Антонио Джуфри. Бившият заместник на Провенцано сега е главен свидетел на прокуратурата. Показателен в това отношение е един доклад на Федералната разузнавателна служба от пролетта на 2006 г.: „Според най-новите сведения няколко големи клана на Ндрангета и на Коза Ностра са закупили големи пакети акции от енергийния сектор, между другото и от руския енергиен гигант «Газпром»“.

Във всеки случай, заради разследването, договорът, който мафията иска да сключи с лица от вътрешния кръг на „Газпром“, не е подписан. Затова пък италианският индустриалец и медиен бос Бруно Гранели се опита да спечели обявения търг. Той е близък приятел на Силвио Берлускони и двамата имат големи планове. Гранели иска да разшири своята медийна дейност, а Берлускони — своето политическо влияние. При това Гранели вече има участие в „Газпром“. Той държи 33 % от „Сентръл Енерджи Италиън Газ Холдинг“ АД, 41,57 % от което пък е собственост на базираната във Виена „Центрекс“.

А коя е въпросната фирма „Центрекс“? Митнически служители на граничния пункт Битинген, близо до Бодензее, попадат на странен субект, който се представя за мениджър на „Газпром“. По време на разпита чехът, който пътува с един бодигард, се представя за собственик и търговски директор на фирми на Бахамите и в Швейцария. Заради сделки с „Газпром“ бил при адвокат в Цюрих. Следователите откриват три куфарчета, пълни с документи на „Газпром“ и банкови документи за над пет милиарда щатски долара. Намират и писма на компанията „Юримекс Комерс Транзит“ от Виена. Тази фирма се превръща по-късно в „Центрекс Юръп Енерджи енд Газ“, която пък е дъщерно предприятие на „Газпром“.

Холдингът „Центрекс“ е със седалище в Лимасол в Кипър, който все още е най-значимият адрес за пране на пари в Източна Европа. Не е изненадващ фактът, че босовете на „Центрекс“ и тези, които стоят зад тях, слагат в джоба си огромни печалби.

Това, което не става ясно от фирмените баланси, е, че една инвестиционна компания от Вадуц (ИДФ) е съсредоточила в свои ръце 80 % от дяловете на „Центрекс“ през фонда „Газ I“. Заплетената структура не свършва с това. Защото до 2004 г. работещата в Кипър фирма „Сиритиа“ контролира на сто процента дъщерната ИДФ. По-късно тя си разделя акциите от компанията с Руската търговска банка в Цюрих, която, от своя страна, е поета от „Газпромбанк“.

Структурата на руския газов концерн действително е ужасно заплетена. Това, разбира се, поставя генералния директор на „Газекспорт“ Александър Медведев в светлината на прожекторите. През 2000 г., когато той стана шеф на износа на „Газпром“, руският икономически вестник „Ведомости“ написа за него: „В «Газпром» преди това никой нищо не беше чувал за Медведев“. А днес той е в надзорните съвети на няколко дъщерни фирми, сред които и „Северен поток“ в Цуг, Швейцария. Негов партньор там е една много изтъкната личност — бившият федерален канцлер Герхард Шрьодер, председател на съвета на акционерите. В „Северен поток“, предшественик на „Южен поток“, има и други бивши агенти. Сред тях е Матиас Варниг, майор от Щази и един от шефовете на икономическия шпионаж на ГДР. Неговата мисия по онова време е проучването на западни икономически кръгове. Той обаче оспори тази информация. В управителния съвет на „Северен поток“ в Швейцария е и Урс Хаусхер. През 80-те години той работи в едно предприятие, „Асада АГ“, което върти търговия с Щази и особено с „доставчика на валута“ в ГДР Шалк-Голодковски.

(обратно)

Държавна сигурност — минало или настояще

В един забележителен коментар за българския Закон за разсекретяване на архивите на Държавна сигурност Клаус Шрамайер пише следното: „Ако все още имаше някакви съмнения, кой управлява България, процесите около приемането на Закона за разсекретяването на архивите на Държавна сигурност от 6 декември 2006 г.91 напълно ги отстраниха — «духовете от миналото» успяха да се наложат при приемането на този закон. Защото те знаят, колко много могат да загубят“. По тези причини е напълно разбираемо, че „пагубният съюз“, както го нарича Шрамайер, на стари кадри от Държавна сигурност, политици, бизнесмени и мафия92 направи всичко възможно да предотврати приемането на този закон. И въпреки че не му се удаде, все пак успя да размие нещата до голяма степен.

Както показва примерът с Германия, и след нацистката диктатура, и след разпадането на ГДР тълкуването на историята е политическо минно поле и изключително болезнен процес. Но това, което се случи и се случва в България, има други измерения. От една страна, комунистическите служби за сигурност се разпуснаха. Този процес не доведе до нищо друго освен до това, че уволнените служители продължиха своите престъпни дейности като нарушаване на ембарго, търговия с наркотици, сделки с оръжие, обучение на терористи. Но сега вече като „бизнесмени“, които не подлежат на никакъв контрол. Мюлер-Енбергс от Федералната агенция за архивите на Щази в ГДР смята, че през 1991 г. Държавна сигурност в България е била само преструктурирана, но не и разпусната93. Властта беше в ръцете на онези, които я имаха и преди промяната — партийната номенклатура и секретните служби. Просто се трансформира от политическа в икономическа. Това бяха хората, които инициираха промяната, отчасти създадоха, разцепиха и отслабиха опозицията и до днес определят развитието на страната. Тази отчасти криминална мрежа проникна (и продължава да го прави) със своите пипала във всички области — политика, правосъдие, полиция или икономика и поради това беше в състояние да предотврати всичко, което пречеше на нейните планове. Това е и причината в България, както и в други посткомунистически страни, разкриването и анализирането на комунистическото минало, особено що се отнася до принадлежността на политици и висши държавни служители към различните секретни служби, да протича извънредно мудно и мъчително. Но сякаш общественият интерес към тази тема вече не е особено голям. Което е необяснимо, защото корупцията по високите етажи на властта и връзките с престъпните организации, които и до днес парализират България, имат много общо с това минало. Те представляват всъщност една симбиоза, която води до липсата на достоверна информация за случващото се в страната и до недостатъчна прозрачност в действията.

Все пак след приемането на въпросния закон имаше някакъв шанс да се отворят архивите на Държавна сигурност. Тогава щяха да излязат на бял свят доста тъмни и обвити в мистерия епизоди от българската история. Като случаят с писателя Георги Марков например. По настояване от страна на Великобритания все пак се проведе следствие срещу убийците на Марков. Но стана ясно, че двама заместник-министри на вътрешните работи, Владимир Тодоров и Стоян Савов, са унищожили преписката. Савов се самоуби, а Тодоров бе наказан с лишаване от свобода за десет месеца. Случаят и до ден-днешен не е напълно изяснен. Няма възмездие и за убийствата, арестите, хвърлянето в затвора на хиляди хора и забраните за упражняване на дадена професия, постановени от комунистическия Народен съд. Бившият депутат Аспарух Панов пише по този повод: „Само до март 1945 г. така нареченият Народен съд е издал 11 000 присъди. 2730 души са осъдени на смърт, между тях регентите, министрите и 62 депутати. 1305 души са осъдени на доживотен затвор, а 5119 — на двадесет години лишаване от свобода. Хиляди са изчезналите безследно. От септември 1944 г. до февруари 1945 г. са убити повече от 30 000 души“94.

Липсата на интерес от страна на българските граждани към отварянето на архивите на Държавна сигурност се дължи на предизвиканата от общата социална мизерия политическа апатия у хората, а може би и на факта, че много българи в някакъв момент от живота си са имали нещо общо с Държавна сигурност. Да добавим и че управляващите кръгове непрекъснато се противопоставят на отварянето с аргумента, че темата „не стои на дневен ред сред обществото“ и не е възможно да бъдат разкрити всички сътрудници на ДС, защото това ще застраши сигурността на държавата и сътрудничеството с чуждестранните служби(!). Освен това стана ясно, че сътрудниците на Държавна сигурност всъщност са патриоти95, които са работили за отечеството. Съществуват основателни подозрения, че досиета са били изнесени и сега се използват за изнудване.

Някои наблюдатели стигат дотам да твърдят, че цялата структура на икономиката в сянка и на организираната престъпност води началото си от ДС96

Неизяснено и досега остава уж самоубийството на началника на отдел „Архиви“ на Националната разузнавателна служба Божидар Дойчев в средата на ноември 2006 г., т.е. малко след решението за отваряне на досиетата на Държавна сигурност. Мотивите му да направи подобно нещо останаха неясни. Ако се вярва на Бети Ганева, критичният главен редактор на вестник „Виртшафтсблат“, изглежда твърдението, че генезисът на съвременната организирана престъпност в България трябва да се търси в структурите на ДС е вярно. А междувременно различни депутати с минало в Държавна сигурност удобно се настаниха в Брюксел. Те са предимно от БСП. Един от тях е Евгени Кирилов, който на 21-годишна възраст започва кариерата си в комунистическите секретни служби и 11 години по-късно става началник в Първо главно управление на Държавна сигурност, което се занимава с контраразузнаване. Той твърди, че се гордее с миналото си. Също като Боян Чуков, пак кадър от Първо главно. Той наистина заяви, че много се гордее с работата си в Държавна сигурност и не е измъчван от никакво чувство за вина.

Много препятствия бяха преминати, докато се стигне до Закона за архивите на Държавна сигурност. Още на 20 декември 1990 г. Великото народно събрание назначи анкетна комисия за досиетата на депутатите, под ръководството на депутата от БСП Тамбуев. През април 1991 г. тя беше разпусната, след като един вестник написа за предполагаеми връзки на някои депутати с Държавна сигурност. Вината за тази „издънка“ беше стоварена върху комисията.

Правителствата от 1992 до 1997 г. запазиха мълчание по този въпрос.

Правителството на Иван Костов (1997–2001) прие през юли 1997 г. Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ДВ 63/1997 г), който беше блокиран от Конституционния съд. Според него законът не е създаден от независима институция, а е възложен на комисия, съставена от представители на изпълнителната власт. Освен това лица, споменаващи се само в картотеката (т.е. без досиета), не можело със сигурност да се идентифицират като агенти на Държавна сигурност. Бившият депутат от Демократическата партия Аспарух Панов отбеляза, че заради тези забележки законът не е могъл да влезе в сила97.

По-късно законът претърпя корекции съобразно с предписанията на Конституционния съд. Председателстваната от депутата Методи Андреев парламентарна комисия по досиетата обаче не бе независима, не разполагаше с архива и нямаше правомощията да отваря досиетата от контраразузнаването. Въпреки това в периода април 2001 г. — март 2002 г. тя представи девет доклада, провери депутатите във всички парламенти и членовете на всички правителства от промяната насам, както и кандидатите на парламентарните избори и разкри принадлежността им към Държавна сигурност, в рамките на поставените от Конституционния съд граници98.

Оказа се, че всеки дванадесети български депутат след 1989 г. е бивш сътрудник на ДС. Причината всичко това да стане известно бе разсекретяването на досиетата на бившата Държавна сигурност в България, което за пръв път след промяната осигури достъп и до досиетата на комунистическото контраразузнаване. Тъкмо в тях се съдържаха най-важните тайни около процеса на преустройството. Именно това е и причината до 2007 г. те да бъдат държани под ключ. Техните страници съдържаха конкретна информация за това, как в периода преди промяната държавни пари са били изнасяни в чужбина и как без никакви проблеми комунистически шпиони са били внедрявани във важни държавни ведомства и в дипломатическите среди.

По темата, разбира се, са изписани безброй журналистически материали. Българският ми колега Драгомир Иванов работи във вестник „Дневник“. На един симпозиум в Германия, той привлякъл вниманието със своя доклад на тема „Дългата сянка на миналото на Държавна сигурност: България се изгуби в джунглата на досиетата“. В него между другото се казва: „В същото време ние преживяхме ожесточени политически и обществени борби, горчиви разочарования и злоупотреби с истината. Формално отварянето на досиетата започна още през пролетта на 1991 г., когато първото демократично правителство състави в парламента работна група, която да проучи кои от депутатите са били сътрудници на ДС. Тогава се говореше за около 60 агенти в Първото народно събрание след промяната, но нямаше официално изявление. Тази комисия не можа и да заработи в истинския смисъл, тъй като по това време парламентарното мнозинство не подкрепи отварянето на архивите, съответно парламентът не можа да приеме закон за досиетата или за лустрацията. Нещата останаха така до 1997 г., когато правителството на министър-председателя Иван Костов най-после се реши да сложи ново начало и да се справи с миналото. През лятото беше приет Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и се създаде съответната комисия («Андреев»). Правителството на Костов разполагаше с всички инструменти на властта, въпреки това комисията «Андреев» не изпълни докрай задачата си. Единствената възможност бе случаят да се отнесе в съда. Досегашният опит обаче показва, че тези процеси по принцип се проточват дълго и съдиите предпочитат да ги протакат. Министерството на вътрешните работи например отказва достъп до документацията“.

През ноември 2007 г. един процес стана причина за интересни материали в печата. Административният съд анулира решение на новата комисията по досиетата „Костадинов“, според което местен функционер на партия ГЕРБ е бил агент на ДС. Няколко години той е бил във Върховния съд, а преди това — полковник и началник на разузнавателен отдел в комунистическото Министерство на вътрешните работи. Освен това има и доказателства за дейността му в секретните служби, между другото и документи за изплатени суми. Те по принцип се приемат като доказателство за принадлежността към секретните служби. Журналистическите публикации във връзка с архивите доведоха до компромати, които правителството на драго сърце използва. Защото някои от най-известните журналисти също са били агенти на ДС.

По този повод една българска телевизионна журналистка написа отворено писмо, в което настоя за проверка на десет нейни колеги и на нея самата. Сред тях бяха главните редактори на вестниците с най-голям тираж, ръководителите на най-рейтинговите телевизии, както и водещи на телевизионни предавания. Министърът на вътрешните работи Румен Петков назова четири имена, включително и на въпросната журналистка, които са били сътрудници на ДС. По-късно обаче той заяви, че за двама от назованите от него представители на медиите нямало безспорни доказателства за сътрудничество със секретните служби.

А какво е поведението на Брюксел? В докладите се порицават недостатъците в областта на правосъдието и на борбата с корупцията. Никъде обаче не става и дума за отваряне на досиетата на ДС. А както е известно, това е една от главните причини за корупцията, организираната престъпност, сивата икономика и унизителното състояние на правосъдието в страната99. Единствено Европейският парламент в писмо до българското правителство моли да се предоставят работни помещения на комисията за отваряне на досиетата. Но каква власт има парламентът на ЕС в България? Засега поне твърде малка.

(обратно)

Послеслов

Вярно е, че без функционираща правова държава, икономиката в България не може да се развива, освен ако конкуренцията не се определя от криминално инфилтрираните концерни. Тази констатация стои в основата на предположението на Economist Intelligence Unit, че на България ще са необходими поне 100 години, за да достигне европейското равнище. А може би ще се случи и друго — европейското равнище да слезе на нивото на българското. Или както сподели с мен една високопоставена служителка от полицията в София, която, страхувайки се от репресии (както много други), не пожела да цитирам името й: „Характерен признак е състоянието на съдебната система. Изглежда, че единственият шанс да бъдат хванати големите престъпници, които се занимават с търговия с наркотици, оръжие и трафик на хора, е да ги арестуват някъде в чужбина. Защото само тогава ще можем да разчитаме на добросъвестно следствие, което да издържи пред съда“.

И полицейските експерти многократно са стигали до убеждението, че сътрудничеството с България е успешно само когато не се засягат интересите на висшите политически и свързаните с тях икономически кръгове. Според единодушното мнение на западните наблюдатели, а и според равносметката от моите преживявания в България, причините за това се коренят в хаотичното господство на една плетеница от политически, икономически и престъпни кръгове, със секретните служби зад гърба им, които дори не се срамуват от своето минало и от начина, по който работят.

Все пак, за всички тези години на прехода има и някои постижения. Свръхбогатите и техните политически съучастници в правителството и парламента пожънаха огромни успехи. За бедното и безправно мнозинство от българския народ обаче почти нищо не се е променило в положителна посока. И това е трагедията на днешното общество в малката балканска държава.

И така, българският народ ще продължава да живее под ударите на бандитите и арогантните политици, освен ако най-после не надигне глава. Наистина ли ще трябва да минат едно-две поколения, докато настъпи някаква решителна промяна? И дали тогава и западната демокрация няма да се е променила? Може би Европа ще се е балканизирала? Или с течение на годините западноевропейските институции ще успеят да приобщят България към тяхната ценностната система. Този път обаче ще е много дълъг и най-голямата надежда е да дойде едно просветено младо и необременено поколение. Но, както се казва, ще поживеем — ще видим.

(обратно)

Информация за текста

© 2008 Юрген Рот

© 2008 Елена Продева, превод от немски

Jurgen Roth

Die Neuen Dämonen (Das Bulgarishe Mafianetzwerk), 2008

Източник:

Разпознаване и редактиране: NomaD, ноември 2008 г.

При редактирането на текста е използвано и хартиеното издание.

Издание:

Издателство „Слънце“, 2008

Редактор Мария Чунчева

Художник на корицата Вихри Стоева

Коректор Екатерина Адут

Предпечат „Ибис“. Печат „Инвестпрес“

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-12-01 00:13:11

1

В. „Стандарт“, № 5389, 11 януари 2008 г.

(обратно)

2

Hetzer, wistra 1999, S. 126 cc.

(обратно)

3

Leyendecker, Die große Gier-Korruption, Kartelle, Lustreisen: warum unsere Wirtschaft eine neue Moral braucht, 2007, S. 12.

(обратно)

4

Раздаването от страна на папата на доходоносни длъжности, висши църковни звания и земи на свои близки роднини с цел укрепване на властта. В по-широк смисъл — шуробаджанащина — бел.ред.

(обратно)

5

Wolfgang Sofsky, ebda, S. 19.

(обратно)

6

Organized Crime in Bulgaria: Markets and Trends, Center for the Study of Democracy, Sofia, 2007.

(обратно)

7

Arkadi Wachsberg: Die sowjetische Mafia, München, 1991, S. 331.

(обратно)

8

Ilija Trojanow, Hundezeiten, München, 1999, S. 11.

(обратно)

9

Jean Ziegler, Die Barbaren kommen — Kapitalismus und organisiertes Verbrechen, München, 1998, S. 80.

(обратно)

10

Europol: Bericht der EU uber die organisierte Kriminalität, S. 11.

(обратно)

11

Jana Arsoska, in Jane’s Intelligence Review, 44–47.

(обратно)

12

Center for the Study of Democracy, Partners in Crime. The Risk of Symbiosis between the Security Service and organized Crime in Southeastern Europe, Sofia, 2004, p. 12.

(обратно)

13

Ilija Trojanow, Hundezeiten, München, 1999, S. 271.

(обратно)

14

Stefan Appelius: Bulgarien — Europas Ferner Osten, Bonn, 2006, S. 259.

(обратно)

15

Atanas Tilev, Fighting it out, London, 2001, p. 141.

(обратно)

16

City Mayors Metro News // / metronews_elections.html

(обратно)

17

Geopolitique de la Bulgarie (27.08.2007) // . canalblog.com/archives/medias/index.html

(обратно)

18

The Sofia Echo (22.01.2004) // / issue.php?god=2004&mes=l

(обратно)

19

В. „Стандарт“, С, 23 септември 2006 г.

(обратно)

20

Петрова, Кристи. в. „Политика“, 6 август 2007 г.

(обратно)

21

Александров не е член на действащия в момента (от 3.10.2007 г.) състав на ВСС — бел.ред.

(обратно)

22

Wolfgang Glasker, Institut für Internationale Begegnung und Zusammenarbeit, Hans-Seidel-Stiftung, Monatsbericht, April, 2007.

(обратно)

23

Markus Bernath, Freitag, 30 Januar 2004.

(обратно)

24

Сп. „Икономическа седмица“, София, 14 юли 2004 г.

(обратно)

25

Christina Dimitrova, The Sofia Echo, 8 May 2003.

(обратно)

26

Stefan Appelius: Bulgarien — Europas Ferner Osten, Bonn, 2005, S. 201.

(обратно)

27

Sofia bombing mafia, not terrorist related // . com, 20 January 2004.

(обратно)

28

eff Stein, Bush’s Bulgarian Partners in the Terror War, CQ Homeland Security — Spytalk, Washington, 5 March 2007.

(обратно)

29

Der Spiegel, 18 Dezember 2006.

(обратно)

30

Hans-Seidel-Stiftung, Institut für Internationale Begegnung und Zusammenarbeit, April, 2007.

(обратно)

31

Доклад за френския Сенат, 110200.html

(обратно)

32

Focus, München, 11 Juni 2001.

(обратно)

33

Der Spiegel, 25 Juni 2001.

(обратно)

34

Wirtschaftsblatt, Sofia, Ausgabe Main, 2004.

(обратно)

35

Hans-Seidel-Stiftung, Institut für Internationale Begegnung und Zusammenarbeit, Monatsbericht, Februar, 2006.

(обратно)

36

„Виртшафтсблат“, София, февруари 2007 г.

(обратно)

37

Лична кореспонденция на автора от 12 април 2007 г.

(обратно)

38

„Таймс“ и „Индипендънт“ според от 28.06.07; Светослав Терзиев, Брюксел стреля с малко оръдие, в от 28.06.07; Клаус Янсен е разочарован от доклада на Европейската комисия, в от 30.06.07.

(обратно)

39

Оценките на Брюксел накърняват престижа на България, в от 4.07.07.

(обратно)

40

Der Tagesspiegel, Berlin, 25 September 2006.

(обратно)

41

Monatsbericht August 2006, Institut für Internationale Begegnung und Zusammenarbeit, Hans-Seidel-Stiftung, München.

(обратно)

42

, 30.6.2007.

(обратно)

43

Светослав Терзиев, България получава португалска ваканция, във , 10.07.07.

(обратно)

44

Светослав Терзиев, Брюксел стреля с малко оръдие, в , 28.06.07.

(обратно)

45

Ilija Tmjanow, Die fingierte Revolution, dtv 2006, S. 238, 248.

(обратно)

46

„Виртшафтсблат“, София, октомври 2007, с. 7.

(обратно)

47

Crime Trends in Bulgaria 2000–2005, Center forthe Study of Democracy, Sofia, 2006, p. 43.

(обратно)

48

Sofia News Agency, , 6 август 2007 r.

(обратно)

49

В. „Стандарт“, София, 11 януари 2008 г.

(обратно)

50

Sofia News Agency, , 9 януари 2008 г.

(обратно)

51

В. „Дневник“, 22 януари 2008 г.

(обратно)

52

Rene Beekman, , 25 Januar 2008.

(обратно)

53

Доклад на фондация „Конрад Аденауер“ от 28 март 2008 г.

(обратно)

54

Пак там.

(обратно)

55

Георги Господинов, в. „Дневник“, 9 април 2008 г.

(обратно)

56

Standart, Wien, 30 November 2007.

(обратно)

57

Center for the Study of Democracy, Organized Crime in Bulgaria: Markets and Trends, Sofia, 2007, p. 18.

(обратно)

58

AIM Sofia, 16 February 2001.

(обратно)

59

Известен американски бизнесмен, обвинен в данъчни измами и организирана престъпна дейност, заради което напуска САЩ и се установява в Швейцария. Амнистиран през 2001 г. от президента Клинтън, след като е направил щедри дарения за неговата администрация — бел.авт.

(обратно)

60

Ivan Mihalev, Ascent of Bulgarian TIM, -02/11-2.html

(обратно)

61

Paul Klebnikow, Der Pate des Kreml, München, 2001, S. 92.

(обратно)

62

-partner.de/content/view/86/10

(обратно)

63

В. „Капитал“, София, бр. 44, 3 ноември 2007 г.

(обратно)

64

, 14.2.2008

(обратно)

65

–19e.htm

(обратно)

66

В. „Дневник“, 9 февруари 2005 г.

(обратно)

67

Die Welt, 10 November 2007.

(обратно)

68

Тадаръков подаде оставка през юли 2008 г. — бел.ред.

(обратно)

69

В. „24 часа“, 15 май 2007 г.

(обратно)

70

В. „Сега“, 17 май 2007 г.

(обратно)

71

Олга Йончева,

(обратно)

72

Съдът се позовава само на устава и програмата на ДПС, а не на етническата принадлежност на членовете и на политиката на партията — бел.авт.

(обратно)

73

Минчев, О. ДПС упражнява тотален контрол над своите избиратели, в. „Монитор“, 28 август 2005 г.

(обратно)

74

Brahm, Heinz; Johanna Deimel: Bulgarien. In: Gabanyi, An-neli Ute; Klaus Schroeder (Koordinatoren): Vom Baltikum zum Schwarzen Meer. Bayrische Landeszentrale für politische Bildungsarbeit, München 2002, 197–220.

(обратно)

75

ДПС вече се оглежда за втори мандат (не е посочен автор), в. „Капитал“, С, бр. 12, с. 14.

(обратно)

76

Минчев, О. Проблемът ДПС не е от етническо, а от икономическо естество — разбирането на партията за властта е в ущърб на обикновения българин и турчин, в. „Монитор“, 26 август 2005 г.

(обратно)

77

Nathan Adams, Drogen gegen Waffen — der bulgarischen Mafia auf der Spur, Reeders Digest Nr. 11/1983, S. 100–128.

(обратно)

78

Bernd Georg Thamm, Suchtreport 1/94, Berlin, S. 23.

(обратно)

79

Ilija Trojanow, Hundezeiten, München, 1999, S. 263.

(обратно)

80

Die Zeit, Hamburg, 26/1992.

(обратно)

81

Norbert Mappes-Niedieck, Balkan-Mafia, Berlin 2003, S. 67.

(обратно)

82

The New York Times, 3 November 1996.

(обратно)

83

Dimitri Klimentyev,

(обратно)

84

(обратно)

85

Russian Organized Crime, Threat Assessment, File 2520–32, Den Haag, 6 September 2001, p. 49.

(обратно)

86

В. „Капитал“, София, 10 ноември 2006 г.

(обратно)

87

, 1 November 2007.

(обратно)

88

Българска телеграфна агенция, 18 декември 2006 г.

(обратно)

89

Der Spiegelonline, 14 Februar 2008.

(обратно)

90

Агенция „Ройтерс“, Вашингтон, 5 февруари 2008 г.

(обратно)

91

ДВ, бр. 102 от 19 декември 2006 г., публикуван на 19.12.2006 г., влязъл в сила съгласно чл.5, ал. 5, т. 2 от Конституцията на 22 декември 2006 г.; последно изменение ДВ, бр. 57/2007 г.

(обратно)

92

Alexander Andreev, Geheimdienst, Mafia und Politik, in: G. Erler/J. Deimel, Bulgarien — ein Jahr nach dem Regierungswechsel, (SOE-Aktuell Nr. 27), München, 1998, S. 117.

(обратно)

93

„Wirtschftsblatt“, Nr. 11/2007, S. 6.

(обратно)

94

Панов, Аспарух. Преодоляване на комунистическото наследство в България, в. „Про&Анти“, бр. 26, 29 юни 2007 г.

(обратно)

95

Авакум Захов срещу българското разузнаване, , 9.11.2007.

(обратно)

96

Klaus Schrameyer, Machtspiele in Sofia, Europaische Rundschau Nr. 3/2007, S. 39 (48).

(обратно)

97

Методиев, Момчил. „Про&Анти“, бр. 26, 29 юни 2007 г., с. 12.

(обратно)

98

Пак там, с. 13.

(обратно)

99

Bulgariens einseitige europäische Reife. Grassierende Korruption — schwierige Reform des Justizwesens, Neue Züricher Zeitung vom 24 Oktober 2007, S. 6.

(обратно)

Оглавление

Предговор

Корупция и организирана престъпност. Ново съдържание на понятията

В търсене на причините за злото

Една обикновена българска кариера

София — машина за пари

Бойко Борисов — поредната голяма надежда

Българското всекидневие — информация или дезинформация

На прага на приемането на България в ЕС. Криминализиране на всекидневието

Европа и българският феномен на изтласкването

Един министър на вътрешните работи и неговите „контакти“

Кутията на Пандора се отваря

Всички пътища водят към Варна

ТИМ — тайнствената групировка

ТИМ — методи на действие

Ахмед Демир Доган и обръчите от фирми

Червената мафия в България

С благословията на държавата

Майкъл Чорни в България

Шестнадесетата съветска република

Държавна сигурност — минало или настояще

Послеслов