«Морският ястреб»

Рафаел Сабатини Морският ястреб

ЗАБЕЛЕЖКА

Лорд Хенри Гоуд, който, както ще видите, се е познавал със сър Оливър Тресилиън лично, заявява без всякакви заобикалки, че той не бил хубав. Но негова светлост има склонност към резки оценки, а разбиранията му не винаги отговарят на общоприетите. Например той казва за Ана Клийв, че била „най-грозната жена, която съм виждал“. Доколкото можем да схванем от собствените му обемисти писания, изглежда много съмнително дали изобщо е виждал Ана Клийв и ние подозираме, че е бил само послушно ехо на преобладаващото мнение, според което падането на Кромуел се дължало на грозотата на съпругата, избрана от него за този жесток към жените си крал1. Пред преобладаващото мнение аз предпочитам документа, излязъл изпод четката на Холбайн, който ни позволява да си съставим собствена представа и ни показва дама, която далеч не е заслужавала жестоката присъда на негова светлост. Също така ми се ще да вярвам, че лорд Хенри не е бил прав в изказването си за сър Оливър, и тази увереност се подсилва у мен от описанието, което ни дава сам той… „Това бе — казва лорд Хенри — висок, здрав мъж, добре сложен, с изключение на това, че ръцете му бяха прекалено дълги, а краката и китките на ръцете прекомерно големи. Имаше мургаво лице, черна коса и черна чаталеста брада; носът му беше голям и извит, а дълбоко хлътналите очи изглеждаха много светли, много жестоки и зловещи под надвисналите вежди. Той имаше (а това е, както винаги съм забелязвал, признак на голяма мъжественост) силен, нисък, груб глас, по-пригоден и без съмнение по-често използуван за моряшки проклятия и псувни, отколкото за прославяне на неговия творец.“

Така твърди лорд Хенри Гоуд и вие забелязвате как допуска стаената неприязън към този човек да се промъкне и в описанието му. Истината е, както сочат многобройните доказателства в плодовитите му съчинения, че негова светлост е бил донякъде човекомразец. Всъщност именно тази омраза към хората го е подтикнала, както е подтиквала и мнозина други, да стане писател. Той поема перото не толкова за да изпълни пряката си цел — да напише хроника на своето време, — колкото да излее насъбралото се у него огорчение от падането му в немилост. Поради това лорд Хенри не намира добра дума за никого и рядко споменава свой съвременник, без да отприщи поток от цветисти ругателства. Въпреки всичко бихме могли да го извиним. Той е бил едновременно човек на мисълта и човек на действието — едно колкото рядко, толкова и жалко съчетание. Човекът на действието у него би могъл да стигне далече, да не беше го погубил още в самото начало човекът на мисълта. Великолепен моряк, той би могъл да стане главнокомандуващ на английската флота, ако нямаше известна склонност към интриги. За негово щастие — защото иначе надали е щял да запази главата си на мястото, отредено от природата — той е бил своевременно засенчен от облака на подозрението. Лордът претърпял несполука в попрището си, но се наложило да му се даде някаква отплата, понеже в края на краищата подозренията останали непотвърдени. Така той бил свален от командната си длъжност и назначен, по милостта на кралицата, за управител на Корнуол — служба, на която, както се е смятало, не би могъл да върши пакости. Там, разочарован от провалянето на честолюбивите си стремежи и заживял сравнително затворен живот, лордът решил, както са решавали и мнозина други, сполетявани от неговата участ, да потърси утеха в перото. Той написал извънредно заядливата, тесногръда и повърхностна „История на лорд Хенри Гоуд и неговото време“, която представлява чудна плетеница от възпоминания, изопачавания, заблуждения и своеобразен правопис. В осемнадесетте огромни фолианта, които е изпълнил с дребния си готически ръкопис, той тълкува по свой собствен начин онова, което нарича свое падение, но след като изчерпва тази тема, въпреки многословието си, още в първите пет от осемнадесетте тома лордът продължава да разглежда историята на своите дни, доколкото е могъл да я наблюдава непосредствено в корнуолското си уединение.

За целите на английската история записките му са съвършено безпредметни, поради което и са останали необнародвани и забравени. Ала за изследователя, който прави опит да проучи живота на този необикновен човек — сър Оливър Тресилиън, — те са действително неоценими. А тъй като съм си поставил за непосредствена задача този животопис, трябва тука, в самото начало, да изкажа крайната си признателност на тези записки. Без тях наистина не би било възможно да се възстанови животът на този корнуолски благородник, който става вероотстъпник и варварски корсар2, а е могъл да стане и паша на Алжир (или Арджир, както го нарича негова светлост), ако не са попречили известни обстоятелства, които ще изложа по-нататък.

Лорд Хенри е писал със знания и тежест, а онова, което е имал да разкаже, е завършено и изпълнено с ценни подробности. Сам той е бил очевидец на голяма част от случилото се, търсил е лично познанство с мнозина от хората, свързани с деянията на сър Оливър, та да може да разшири записките си, и е смятал достойна за отбелязване и най-незначителната клюка, до която е могъл да се добере по тези места. Подозирам също, че е бил доста подпомогнат от Джаспър Ли по отношение на събитията, станали извън Англия, които, както ми се струва, представляват най-интересната част от неговия разказ.

ЧАСТ ПЪРВА СЪР ОЛИВЪР ТРЕСИЛИЪН

ГЛАВА ПЪРВА ТЪРГАШЪТ

Сър Оливър Тресилиън се беше разположил във величествената трапезария на хубавата къща в Пенароу, която дължеше, на предприемчивостта на своя оплакван и оставил плачевен спомен баща, както и на изкуството и въображението на един италиански строител на има Баньоло, дошъл в Англия преди половин век като един от помощниците на прочутия Ториджани.

Този дом, тъй удивителен със своето необикновено италианско изящество за такова отдалечено кътче в Корнуол, както и историята на изграждането му заслужават една-две думи.

Италианецът Баньоло, който наред със забележителната си художническа дарба притежавал свадлив и избухлив нрав, имал нещастието да убие човек при скарване в една кръчма в Саутуорк. Поради това той избягал от града и не се спрял в главоломното бягство от последиците на престъпното си деяние, докато не стигнал, кажи-речи, до крайните предели на Англия. При какви обстоятелства се запознал той с Тресилиън-баща, не зная. Положително е обаче, че срещата била навременна и за двамата. Ралф Тресилиън, който, изглежда, се отличавал със закореняла страст към обществото на всевъзможни негодници, подслонил беглеца, а Баньоло се отплатил за услугата, като предложил да построи на мястото на изгнилата полудървена постройка на Пенароу нова сграда. Като се заел с тази задача, той й се посветил с целия жар на истински художник и издигнал за покровителя си жилище, което представлявало чудо на изяществото в онзи непросветен век и в тоя затънтен край. Под ръководството на даровития строител, достоен сътрудник на господин Ториджани, се издигнала прекрасна двуетажна сграда от светлочервени тухли, заливана от светлина и слънчев блясък през необичайно високите многокрили прозорци, врязани почти от основите до върха във всяка поддържана от колони фасада. Главният вход бе изграден в издадено напред крило и увенчан от тежък балкон, а над всичко се извисяваше изключително прелестен фронтон с колони, който сега бе отчасти покрит със зеления плащ на пълзящи растения. Над печените червени керемиди на покрива с величествено великолепие се устремяваха към небето тежки вити комини.

Ала истинската красота на Пенароу — на новия Пенароу, създаден от плодовития мозък на Баньоло — се криеше в градина, разработена в изоставения пущинак около старата къща, която увенчавала някога височините над нос Пенароу. Времето и природата бяха присъединили усилията си към усилията на Баньоло. Италианецът бе прорязал привлекателните площадки, издигнал бе прелестните балюстради, които заграждаха трите тераси, и изящните стълби между тях; сам той беше проектирал водоскока и собственоръчно изваял издигащия се над него гранитен фавн и десетина други статуи на нимфи и горски божества от мрамор, които блестяха с бяло сияние сред тъмната зеленина. А времето и природата бяха придали кадифена гладкост на поляните, сгъстили бяха хубавите живи плетове от чимшир и бяха извисили черните копиеобразни тополи, които завършваха италианския вид на това корнуолско имение.

Сър Оливър почиваше в трапезарията си, размишляваше за всичко, което се простираше пред него в меката септемврийска слънчева светлина, и го намираше много приятно за окото, а живота — много приятен да се живее. Но още не се е родил човекът, който да има подобно отношение към живота, без някаква друга непосредствена причина за своя оптимизъм, освен заобикалящата го обстановка. Сър Оливър имаше няколко причини. Първата от тях, при все че надали дори я подозираше, беше съвкупността от неговата младост, богатство и добро храносмилане; втората бе — че си беше спечелил почит и известност и в испански води, и в неотдавнашното разгромяване на Непобедимата армада3 — или може би по-подходящо би било да се каже: в разгромяването на бившата Непобедима армада — и че с това беше заслужил в двадесет и петата година на живота си честта на рицарското звание от Девствената кралица4; третият и последен извор на приятното му настроение — а аз го запазих за края, понеже смятам, че това място е най-подходящо за най-важната първопричина — бе господин Купидон5, който този път сякаш бе целият изтъкан от човеколюбие и беше успял да нагласи всичко така, че ухажването на госпожица Розамунд Годолфин от сър Оливър да върви съвсем гладко и безупречно.

И тъй, сър Оливър се беше разположил във високия си, украсен с резба стол, с разкопчана дреха, с протегнати напред дълги крака, със замислена усмивка на решителните устни, заградени засега само с тънката черна черта на мустачките (описанието, което намираме у лорд Хенри, е било направено много по-късно). Бе пладне и въпросният господин се беше току-що нахранил, за което свидетелствуваха чиниите, нарязаното печено и полупразната бутилка на масата до него. Той задълбочено смучеше дълга лула, понеже беше усвоил това нововъведение — да пуши тютюн, — мечтаеше за своята любима и изпитваше сърдечна благодарност към съдбата, че е била тъй благосклонна към него и му беше дала възможността да сложи в скута на Розамунд благородническо звание и известен дял слава.

По природа сър Оливър бе хитър човек („коварен като двадесет дявола“ — казва лорд Хенри), а притежаваше и значително образование. Но изглежда, нито природният му ум, нито придобитите познания го бяха научили, че сред всички богове, които управляват съдбините на човечеството, няма по-насмешлив и по-злорад от същия този господин Купидон, в чиято чест кадеше сега тамян със своята лула. Древните са знаели, че това момче с невинен вид е жесток и пакостен измамник, и му нямали вяра. Сър Оливър или не знаеше, или не желаеше да знае тази основателна древна мъдрост. Било му писано да я узнае чрез тежки изпитания и още докато светлите му замислени очи се усмихваха на слънчевите лъчи, залели терасата отвъд високия многокрил прозорец, върху нея падна някаква сянка, за която сър Оливър не можеше дори да подозре, че е предзнаменование на сянката, която се спускаше и върху слънчевата светлина на неговия живот.

Подир сянката се появи и причинителят й — висок и нагизден, с широка черна испанска шапка, украсена с кървавочервени пера. Размахала дълго бастунче с вързана на него панделка, фигурата мина край прозорците с отмерените стъпки на съдбата.

Усмивката изчезна от устните на сър Оливър. Мургавото му лице стана замислено, черните вежди се сключиха така, че между тях остана една-единствена дълбока бръчка. После усмивката бавно се появи наново, ала не предишната нежна и тъжна усмивка. Тя се преобрази в усмивка на решителност, и твърда воля — усмивка, която сгърчи устните, въпреки че веждите се бяха отпуснали, а в загрижените му очи заискри присмех, лукавство и дори озлобление.

Влезе слугата му Никълъс и съобщи за идването на мастър Питър Годолфин, а непосредствено по стъпките на лакея влезе и самият мастър Годолфин, като се подпираше на своето украсено с панделки бастунче и с широкополата си испанска шапка в ръка. Беше висок, слаб господин с бръснато хубаво лице с високомерно изражение; подобно на сър Оливър той имаше извит, дързък нос, а на възраст бе по-млад с две-три години. Червеникавата му коса бе доста по-дълга от установената по онова време мода, обаче дрехите не бяха по-контешки, отколкото бе търпимо за един благородник на неговите години.

Сър Оливър се изправи и го посрещна с поклон от височината на огромния си ръст. Ала вълна от тютюнев дим задави изящния му посетител и го накара да се закашля и да изкриви лице.

— Виждам, че и вие сте придобили тоя мръсен навик — задавено продума той.

— Известни ми са и още по-мръсни — сдържано отвърна сър Оливър.

— Не се и съмнявам — продължи мастър Годолфин, като не закъсня да подчертае своето настроение и целта на посещението си.

Сър Оливър се въздържа от отговора, който щеше да улесни неговия гост да постигне целта си, понеже това не влизаше в сметките на нашия благородник.

— Поради това — насмешливо рече той — надявам се, че ще проявите търпение към недостатъците ми. Ник, дай стол за мастър Годолфин и още една чаша. Бъдете добре дошли в Пенароу.

По бялото лице на младия мъж премина присмех.

— Вие ми оказвате любезност, сър, с каквато май не бих искал да ви отговоря.

— За това ще имате достатъчно време, когато дойда да го потърся — каза сър Оливър с непринудено, макар и престорено благоразположение.

— Когато дойдете да го потърсите ли?

— Гостоприемството на вашия дом — обясни сър Оливър.

— Дошъл съм да поприказвам с вас именно по този въпрос.

— Заповядайте, седнете — покани го сър Оливър и протегна ръка към стола, сложен от Никълъс. Със същото движение даде знак на слугата да се оттегли.

Мастър Годолфин не обърна внимание на поканата.

— Както разбрах, били сте в Годолфин Корт едва вчера — рече той и замълча. Тъй като сър Оливър не се опита да го отрече, гостенинът сухо добави: — Аз дойдох, сър, да ви известя, че честта на вашите посещения е нещо, от което ще бъдем щастливи да се лишим.

В усилието да запази самообладанието си пред такова безспорно оскърбление сър Оливър леко побледня под своята мургавина.

— Трябва да разберете, Питър, преди да добавите още нещо — бавно отвърна той, — че вече сте казали твърде много. — Той замълча и за миг се загледа в посетителя си. — Не зная дали Розамунд е споделила с вас, че вчера ми е оказала честта да се съгласи да стане моя съпруга…

— Тя е дете, което не знае какво върши! — прекъсна го мастър Годолфин.

— Нима ви е известна някаква основателна причина, която би я накарала да промени решението си? — запита сър Оливър с лек признак на предизвикателство.

Мастър Годолфин седна, прехвърли крак връз крак и сложи шапката на коляното си.

— Известни ми са десетина — отговори той. — Но няма защо да ви ги изреждам. Достатъчно е да ви припомня, че Розамунд е едва седемнадесетгодишна и се намира под мое настойничество и под настойничеството на сър Джон Килигрю. Нито сър Джон, нито аз можем да одобрим този годеж.

— И таз хубава! — избухна сър Оливър. — Че кой ви моли за одобрение вас или сър Джон? С божията воля сестра ви скоро ще стане пълнолетна и господарка на своята съдба. Не съм чак толкова забързал да се оженя, а по природа, както може би забелязвате, аз съм удивително търпелив човек. Съгласен съм дори да чакам. — И той засмука лулата си.

— В случая чакането не ще ви помогне, сър Оливър. Най-добре е да разберете. Въпросът е решен от сър Джон и мене.

— Тъй ли? Боже господи! Пратете сър Джон при мене да ми каже за своите решения, а аз ще му разправя нещичко за моите. Кажете му от мое име, мастър Годолфин, че ако си направи труда да се разходи до Пенароу, аз ще направя за него това, което отдавна е трябвало да направи палачът. Ще откъсна ушите на този сводник ей с тази ръка!

— А междувременно — предизвикателно подхвърли мастър Годолфин — не ще ли приложите разбойническите си заложби върху мене?

— Върху вас? — повтори сър Оливър и го изгледа с добродушно презрение. — Аз не коля незаякнали петлета, моето момче. Освен това вие сте брат на сестра си и нямам намерение да умножавам съществуващите вече препятствия на моя път. — Изведнъж тонът му се промени. Той се наведе през масата: — Хайде кажете, Питър! Какво се крие зад всичко това? Не можем ли да изгладим разногласията, които според вас съществуват? Изложете ги. Това не засяга сър Джон. Той е негодник, който не значи нищо за мене. Обаче вие, това е нещо друго. Вие сте неин брат. Изложете оплакванията си. Да говорим откровено и приятелски.

— Приятелски? — присмя му се отново Питър. — Нашите бащи са ни дали пример в това отношение.

— Има ли значение какво са вършили нашите бащи? Толкова по-срамно за тях, щом не са могли да бъдат приятели, като са били съседи! Нима ще последваме такъв жалък пример?

— Да не искате да припишете грешката на моя баща? — възкликна Годолфин в явен пристъп на гняв.

— Аз нищо не приписвам, момчето ми. Аз укорявам и двамата.

— По дяволите! — изруга мастър Питър. — Значи вие черните покойници?

— Дори и да ги черня, черня и двамата. Но не го правя. Само осъждам една грешка, която и двамата биха признали, да можеха да оживеят.

— Тогава, сър, ограничете вашето осъждане до собствения си баща, с когото никой почтен човек не е могъл да живее в мир.

— Полека, полека, мили мой…

— Няма защо да се въздържам. Ралф Тресилиън бе позор, скандал за целия ни край. Няма селце оттука до Труроу или оттука до Хелстън, което да не гъмжи от големи тресилиъновски носове като вашия за спомен от разюздания ви баща.

Очите на сър Оливър се присвиха; той се усмихна.

— Интересно, откъде ли сте взели вашия нос? — учуди се той. Мастър Годолфин разярено скочи на крака и столът се сгромоляса зад него.

— Сър! — кресна той. — Вие оскърбявате паметта на майка ми!

Сър Оливър се изсмя.

— Може и да попрекалявам малко в отговор на вашите шеги по отношение на баща ми.

Мастър Годолфин се втренчи в него с безмълвна ярост, после се поддаде на гнева си, наведе се през масата, вдигна дългия си бастун и рязко удари сър Оливър по рамото.

Сторил това, той се запъти величествено към вратата. На половин път се спря.

— Ще чакам да се срещна с приятелите ви и с вашата сабя — каза той.

Сър Оливър повторно се изсмя:

— Струва ми се, че няма да си направя труда да ги изпратя. Мастър Годолфин се завъртя и застана пак с лице към него.

— Какво? Ще претърпите удара? Сър Оливър сви рамене.

— Никой не го е видял — отвърна той.

— Но аз ще разглася навред, че съм ви бил с бастун.

— Ако го направите, ще обявите себе си за лъжец, защото никой не ще ви повярва. — След това сър Оливър още веднъж промени тона си: — Хайде, Питър, ние не се държим достойно. Колкото за удара, признавам, че съм го заслужил. Майката е по-свята за всекиго от бащата. Тъй че можем да смятаме този въпрос за уреден. Не можем ли да уредим и всичко друго? Какво ще спечелим, като поддържаме тази стара кавга, възникнала между нашите бащи?

— Нас ни дели много повече от това — отговори мастър Годолфин. — Няма да позволя на сестра си да се омъжи за пират.

— Пират ли? Боже мой! Радвам се, че няма кой да ви чуе, защото, след като нейно величество ме е посветила в рицар заради морските ми подвизи, думите ви звучат като предателство. Положително, моето момче, онова, което се одобрява от кралицата, може да бъде одобрено от мастър Питър Годолфин, а дори и от вашия наставник сър Джон Килигрю. Вие сте се вслушали в него. Той ви е изпратил тука!

— Аз не съм ничий слуга! — разпалено възрази младежът, ядосан от обвинението, а още повече ядосан от правдивостта му.

— Да ме наречете пират, значи да кажете глупост. Хокинз, с когото съм плавал, също получи благородническо звание и всеки, който ни нарече пирати, оскърбява самата кралица. Като оставим настрана това, което, както виждате, е несъстоятелно обвинение, какво друго имате против мене? Струва ми се, че не съм по-лош от всеки друг тука в Корнуол; Розамунд ме почете с любовта си, аз съм богат, а ще стана и още по-богат, преди да звъннат сватбените камбани.

— Богат с придобитото от морски грабежи, богат със съкровищата на потопени кораби и със стойността на робите, пленени в Африка и продадени на плантациите, богат, както е преситен вампирът: с кръвта на мъртъвци!

— Сър Джон ли казва това? — запита сър Оливър с тих, неумолим глас.

— Казвам го аз!

— Чух, но сега ви питам къде сте научили този хубав урок. Сър Джон ли е ваш наставник? Той е, той е! Няма защо да ми го казвате. Аз ще се справя с него. А засега да ви открия чистия и безпристрастен източник на неговото озлобление. Ще видите колко прям и честен благородник е сър Джон, който е бил приятел на баща ви и ваш настойник.

— Не желая да слушам какво ще ми кажете за него.

— О, не, ще ме изслушате в замяна на това, че ме накарахте да чуя какво казва той за мене. Сър Джон иска да получи разрешително да строи в устието на Фал. Той се надява там, на пристанището, в сянката на собственото му имение Аруинак, да изникне град. Показва се безпристрастен и много загрижен за добруването на този край, но пропуска да спомене, че земята принадлежи на него и че с това се мъчи да осигури собственото и на семейството си благоденствие. По щастливо съвпадение ние се срещнахме в Лондон, когато сър Джон ходи в двореца заради тази работа. Случайно аз също имам интереси в Труроу и Пенрин, ала противно на сър Джон аз се държа честно по този въпрос и не го крия. Ако селището при Смитик започне да се разраства, то поради по-благоприятното му положение Труроу и Пенрин ще трябва да пострадат, а това е толкова неизгодно за мене, колкото обратното — за сър Джон. Казах му го, понеже умея да бъда прям, и го изложих и на кралицата в една молба, насрещна на молбата на сър Джон. — Той сви рамене. — Моментът бе благоприятен за мене. Аз бях един от моряците, помогнали в победата над Непобедимата армада на крал Филип. Следователно на мене не можеше да се откаже и сър Джон се върна у дома си с празни ръце, както и беше дошъл в двореца. Чудно ли ви е, че ме мрази? Като го знаете какво представлява, чудно ли ви е, че ме нарича пират и още не знам какво? Напълно естествено е той да изопачи дейността ми по моретата, понеже именно благодарение на тази си дейност можах да му разваля сметката. Той е избрал за оръжие в тази борба клеветата, но аз не си служа с такива оръжия и ще му го докажа още днес. Ако не вярвате на думите ми, елате с мен, за да присъствувате на малкия разговор, който се надявам да имам с този негодник.

— Вие забравяте — каза мастър Годолфин, — че и аз имам интереси в околностите на Смитик и че вие накърнявате и тях.

— Аха! — възкликна сър Оливър. — Най-сетне слънцето на истината надзърна иззад този облак на справедливо възмущение срещу лошата ми тресилиъновска кръв и пиратските ми похвати! И вие не сте друго освен печалбар. Какъв глупак съм бил да вярвам във вашата искреност, да стоя тук и разговарям с вас като с честен човек! — Гласът му се издигна, а устните презрително се свиха, което подействува на другия като плесница. — Кълна се, че не бих си хабил думите за вас, ако знаех, че сте толкова подла и жалка личност.

— Тези думи… — започна мастър Годолфин, като се изправи вдървено.

— …са доста по-малко, отколкото заслужавате! — прекъсна го сър Оливър и високо извика: — Ник!

— Вие ще отговаряте за тези думи! — рязко заяви посетителят.

— Отговарям ви сега — бе суровият отговор. — Да дойдете тука и да ми дрънкате за развратността на баща ми и за някаква стара кавга между него и вашия баща, да ми блеете за измислени мои пиратски деяния и личния ми начин на живот като основателна причина да не мога да се оженя за сестра ви, докато истинското съображение, което имате на ум, истинският подтик за вашата враждебност не е нищо друго освен въпроса за няколко жалки лири годишен доход, който ви преча да си присвоите! За бога, махнете се!

В този миг влезе Ник.

— Вие ще чуете за мене пак, сър Оливър! — рече гостът, пребледнял от гняв. — Вие ще ми платите за тези думи!

— Аз не се бия със… търгаши — остро отвърна сър Оливър.

— Нима се осмелявате да ме наречете така?

— Наистина това хвърля петно върху едно почтено съсловие, признавам го. Ник, посочи вратата на мастър Годолфин.

(обратно)

ГЛАВА ВТОРА РОЗАМУНД

Скоро след излизането на посетителя сър Оливър отново се успокои. Но след като хладнокръвно обсъди положението си, той отново се ядоса при мисълта за гнева, в който беше изпаднал, гнева, който го беше завладял дотолкова, че сам беше струпал нови пречки върху значителните мъчнотии, които вече го деляха от Розамунд. Гневът отново избухна у него с пълна сила и се насочи срещу сър Джон Килигрю. Веднага ще уреди въпроса с него! Ще го направи! Небето да му е свидетел!

Той извика Ник и поиска да се обуе.

— Къде е мастър Лайонел? — запита господарят, когато старецът му донесе ботушите.

— Ей сега си дойде, сър Оливър.

— Повикай го тука.

Веднага в отговор на това нареждане в стаята влезе природеният брат на сър Оливър — висок младеж, който приличаше на майка си, втората съпруга на развратния Ралф Тресилиън. Той се различаваше от сър Оливър толкова телом, колкото и духом. Беше изтънчено, почти женствено хубав: имаше бяла и нежна кожа, косата му беше златиста, а очите — тъмносини. От него лъхаше очарователно юношеско изящество, тъй като беше едва в двадесет и първата си година и се обличаше с грижливостта на млад царедворец.

— При тебе ли беше тоя хлапак Годолфин? — попита той при влизането си.

— Да — изръмжа сър Оливър. — Дойде да ми каже някои неща и да чуе други в замяна.

— Тъй. Точно пред портите минах край него, но той остана глух за поздрава ми. Какво проклето и непоносимо псе!

— Умееш да съдиш за хората, Лал. — Сър Оливър се изправи обут. — Отивам в Аруинак да разменя една-две любезности със сър Джон.

Плътно стиснатите устни и решителният му вид допълниха тези думи толкова красноречиво, че Лайонел го хвана за ръката.

— Да не искаш… да не искаш…

— Точно тъй. — И гальовно, сякаш за да успокои явната тревога на младежа, сър Оливър потупа брат си по рамото. — Сър Джон — обясни той — приказва прекалено много. Това е грешка, която трябва да се поправи. Отивам да го науча на добродетелта мълчание.

— Ще има неприятности, Оливър.

— Положително ще има… за него. Щом някой реши да разправя за мене, че съм бил пират, роботърговец, убиец и бог знае какво още, трябва да е готов да понесе и последиците. Но ти идваш много късно, Лал. Къде си бил?

— Ходих с кон чак до Малпас.

— Чак до Малпас? — Очите на сър Оливър се присвиха по стар негов навик. — Дочух какъв магнит те привлича нататък — добави той. — Внимавай, момче! Прекалено много ходиш в Малпас.

— Какво искаш да кажеш? — хладно запита Лайонел.

— Искам да кажа, че си син на баща си. Помни го и не се опитвай да вървиш по неговия път, защото това ще те докара и до неговия край. Добрият мастър Питър току-що ми напомни тези негови слабости. Казвам ти да не ходиш често в Малпас. Изобщо не ходи повече. — Ръката, с която прегърна рамената на по-малкия си брат, и топлотата на прегръдката изключиха възможността за всякакво негодуване срещу това предупреждение.

Когато сър Оливър излезе. Лайонел седна да обядва, обслужван от Ник. Той яде съвсем малко и нито веднъж не заговори на стария слуга през време на краткия обед. Беше се унесъл. Мислено придружаваше брат си в отмъстителното му посещение в Аруинак. Килигрю не беше дете, а храбър мъж, войник и моряк. Ако някакво зло сполетеше Оливър… Той се разтрепера при тази мисъл, но почти веднага, въпреки волята си, побърза да пресметне на ум последиците за самия себе си. Благосъстоянието му щеше коренно да се промени, помисли си той. Обзет от някакъв ужас, момъкът се помъчи да заглуши тази тъй отвратителна мисъл, обаче тя упорито му се натрапваше. Не можеше да я пропъди. Тя го караше да си даде сметка за материалното си положение.

Всичко, което притежаваше, дължеше на щедростта на брат си. Развратният им баща беше умрял, както обикновено умират такива хора, оставил им бе обременени със задължения имоти и многобройни дългове; дори и къщата в Пенароу бе ипотекирана, а взетите срещу нея пари — изпити, проиграни или похарчени за една или друга от многобройните любовници на Ралф Тресилиън. След това Оливър продаде малкия имот близо до Хелстън, наследен от майка му, а парите вложи в рисковано предприятие в испански води. Обзаведе кораб, подбра моряци и отплава с Хокинз на едно от онези пътувания, които сър Джон Килигрю с пълно право можеше да нарече пиратски набег. Завърна се с достатъчно плячка в пари и скъпоценни камъни, за да освободи наследственото имение на Тресилиъновци. Отплава наново и се върна още по-богат. А в това време Лайонел оставаше у дома и се наслаждаваше на живота. Обичаше да си поживее. Беше мързелив по рождение и имаше разточителния екстравагантен вкус, присъщ обикновено на безделниците. Не беше роден за труд и борба, пък и никой не се беше постарал да поправи недостатъците на нрава му в това отношение. Понякога Лайонел се замисляше какво ли ще му донесе бъдещето, ако Оливър реши да се ожени. Боеше се, че животът му нямаше да е така приятен, както досега. Но не изпитваше сериозен страх. Не му прилягаше — то никога не приляга на такива хора — да се задълбочава в размишления за бъдещето. Когато мислите му се насочваха към този въпрос в миг на мимолетна тревога, той рязко ги пропъждаше със заключението, че в края на краищата Оливър го обича и никога не ще му откаже достатъчно средства за всичките му нужди.

Без съмнение в това той беше напълно прав. Оливър му беше повече баща, отколкото брат. Когато донесоха татко им у дома, за да умре от раната, нанесена от разярен съпруг — а смъртта на този грешник с бързото му и изпълнено с ужас разкаяние бе потресаваща гледка, — той повери Лайонел на грижите на по-стария му брат. По онова време Оливър беше седемнадесет, а Лайонел дванадесетгодишен. Но Оливър изглеждаше толкова по-възрастен, че дваж овдовелият Ралф Тресилиън беше свикнал да се осланя на това твърдо, решително и властно дете от първия му брак. Именно пред него умиращият изля жалкия разказ за разкаянието си от живота, който беше живял, и за плачевното състояние на имота, който оставяше на своите синове. Не се боеше за Оливър. Сякаш беше схванал с ясновидството, което проблясва у умиращите, че Оливър е от онези, които винаги надделяват, мъж, роден да нагоди света за своя черупка. Тревожеше се само за Лайонел, когото преценяваше със същото проницателно проникновение, което осенява човека в последните му часове. Това породи и жалката му молба към Оливър, и чистосърдечното обещание на Оливър да стане баща, майка и брат на малкото момче.

Всичко това се въртеше в ума на Лайонел, докато седеше потънал в размисъл, и той още веднъж се противопостави на тази чудовищна, настойчива мисъл, че случи ли се нещо лошо на брат му в Аруинак, то ще е само от полза за самия него; че ще се наслаждава с пълно право на онези неща, на които сега се наслаждава благодарение на щедростта на другиго. Сякаш някакъв дявол му се надсмиваше и присмехулно му нашепваше, че ако Оливър умре, скръбта му няма да е дълготрайна. Тогава, отвратен от този глас на себелюбието, толкова гнусен, че в друго време би вдъхнал ужас дори и на самия него, той си припомни неизменната и неотклонна обич на Оливър, припомни си милите грижи и добротата, с които Оливър го обгръщаше през изтеклите години, и прокълна покварата на този ум, който можеше дори да допусне подобни мисли. Лайонел бе тъй покрусен от прилива на чувствата, от тази жестока борба между съвестта и себелюбието, че изведнъж скочи на крака и от устните му се изтръгна вик:

— Vade retro, Sathanas!6

Старият Никълъс стреснато вдигна глава и видя жълтото като восък лице и покритото с пот чело на младежа.

— Мастър Лайонел! Мастър Лайонел! — възкликна той и малките му блестящи очички загрижено се взряха в лицето на младия господар. — Какво се е случило?

Лайонел избърса челото си.

— Сър Оливър отиде в Аруинак, за да търси отплата — каза той.

— А каква е тази отплата, сър? — запита Никълъс.

— Отиде да накаже сър Джон, задето го е оклеветил. По обветреното лице на Никълъс се разля усмивка.

— Така ли? Слава богу, крайно време беше. Сър Джон има прекалено дълъг език.

Лайонел се скова, изумен от спокойната увереност и непоколебимата сигурност на слугата в изхода на отмъщението на неговия господар.

— Не те ли е… не те ли е страх, Никълъс… — Той не добави от какво. Ала слугата разбра и усмивката му стана още по-широка.

— Да ме е страх ли? И таз хубава! Не ме е страх заради сър Оливър, няма зашо да се страхувате и вие. Сър Оливър ще се върне за вечеря, и то с изострен апетит: така му се отразяват дуелите.

Събитията оправдаха увереността на слугата, макар че поради малка грешка в преценката си сър Оливър не беше изпълнил докрай всичко, което беше обещал и възнамерявал. Когато се разгневеше и сметнеше, че са го оскърбили — както неуморно настоява неговият летописец и както вие сами ще отсъдите, преди да стигнете края на този разказ, — той ставаше безмилостен като тигър. Сър Оливър препусна към Аруинак с безвъзвратното решение да убие своя клеветник. Нищо друго нямаше да го задоволи. Когато пристигна в добре укрепения замък на рода Килигрю, който се издигаше над входа в устието на Фал и от чиито бойници се откриваше цялата околност чак до Лизард, отстоящ на петнадесет мили, той откри, че Питър Годолфин го е изпреварил, и поради присъствието на Питър сър Оливър изложи обвиненията си по-обмислено и по-сдържано, отколкото беше смятал да го стори. Искаше, като обвини сър Джон, да оправдае себе си в очите на брата на Розамунд, да го накара да разбере колко гнусни са клеветите, разпространявани от сър Джон, и колко подло са замислени.

Обаче сър Джон значително ускори скарването. Озлоблението му срещу Пирата от Пенароу, както бе започнал да нарича сър Оливър, събуди у него не по-малка жажда за разправа, отколкото беше жаждата на посетителя му.

За тази цел те намериха усамотено местенце в ловния парк и там сър Джон — слаб и бледен около тридесетгодишен мъж — нападна сър Оливър със сабя и кама с устрем, който по нищо не отстъпваше на нападката, извършена преди това с думи. Ала стремителността съвсем не му помогна. Сър Оливър беше дошъл с определена цел, а той имаше обичая да не се проваля в нищо, за което се заловеше.

Всичко се свърши за три минути и сър Оливър внимателно бършеше сабята си, докато сър Джон лежеше и стенеше на тревата, заобиколен от грижите на пребледнелия Питър Годолфин и на един уплашен слуга, когото бяха повикали, за да попълни необходимия брой секунданти.

Сър Оливър скри оръжието в ножницата, облече дрехата си, приближи се и застана над сразения враг с устремен в него критичен поглед.

— Май само временно му запуших устата — забеляза той. — Признавам, че смятах да направя повече. Все пак, надявам се, урокът ще е достатъчен и той вече не ще лъже… поне за мене.

— Нима се подигравате с победен противник? — гневно възкликна мастър Годолфин.

— Боже опази! — сдържано отвърна сър Оливър. — Не съм и помислил за подигравка. Повярвайте ми, не изпитвам нищо освен съжаление… съжаление, че не довърших работата докрай. Ще ви изпратя помощ от къщата, когато мина оттам. Довиждане, мастър Питър.

На връщане от Аруинак той мина през Пенрин. Но не си отиде направо в къщи. Отби се в Годолфин Корт, който се издигаше над нос Трифюзис и господствуваше над Карик Роудз. Там влезе през старата порта и спря в двора. Когато скочи върху облите камъни на настилката, той съобщи, че е дошъл да посети госпожица Розамунд.

Намери я в светлата й стая в кулата на източната страна на сградата, с прозорци, гледащи към очарователната водна шир и гористите склонове отвъд. Розамунд седеше с книга на скута в нишата на високия прозорец, когато Сали Пентрит, сега нейна прислужница, а по-рано — бавачка, го въведе и съобщи за идването му.

Щом той се появи на вратата (недостатъчно висока, за да влезе, без да се наведе), Розамунд се изправи с тихо радостно възклицание и остана така, загледана в него със светнали очи и поруменели бузи.

Нима е нужно да я описваме? В блясъка на известността, с който я обкръжи по-сетне сър Оливър Тресилиън, в Англия надали е имало поет, който да не е възпял миловидността и красотата на Розамунд Годолфин, а доколкото ни е известно, достатъчно много от тези описания съществуват и сега. Както и нейният брат, тя имаше червеникави коси и беше божествено висока, при все че поради младата възраст фигурата й бе малко прекалено слаба за този ръст.

— Не те чаках тъй рано… — заговори тя, но забеляза необичайно строгото изражение на лицето му. — Защо… какво се е случило? — извика девойката, рязко предупредена от прозрението си, че се е случило някакво нещастие.

— Нищо, което да те разтревожи, мила, и все пак нещо, което може да те ядоса. — Той обви с ръка тънкия й кръст над широкия кринолин, отведе я нежно обратно до стола, а сам седна на седалката под прозореца. — Ти храниш ли добри чувства към сър Джон Килигрю? — В гласа му звучеше потвърждение и въпрос.

— Ами да. Той беше наш настойник, докато брат ми стана пълнолетен.

Сър Оливър изкриви лице.

— Да, в това е бедата. Е, аз насмалко щях да го убия.

Розамунд се отдръпна от него, отпусна се на стола и той забеляза как ужас се появи в нейните очи и обезкърви лицето й. Сър Оливър побърза да обясни причините, довели до това; разказа накратко клеветите, с които сър Джон го беше очернил, за да излее злобата си за това, че са му попречили да получи многожеланото позволително да строи в Смитик.

— Това нямаше голямо значение — завърши той. — Аз знаех, че за мене се разправят тия приказки, но гледах на тях със същото презрение, с което гледам и на техния разпространител. Обаче той отиде по-далече, Роуз, той насъска брат ти срещу мен и разпали тлеещото у него озлобление, което съществуваше между нашите родове по времето на баща ми. Днес Питър дойде при мен с явното намерение да подхване кавга. Той ме оскърби, както никой досега не ме е оскърбявал.

При тези думи девойката извика и нейната без това голяма тревога се удвои. Сър Оливър се усмихна:

— Нима допускаш, че бих могъл да му причиня зло? Той е твой брат и е свят за мене. Питър дойде да ми каже, че между нас не можело да става и дума за годеж, забрани ми завинаги да посещавам Годолфин Корт, нарече ме в лицето пират и вампир и поруга паметта на баща ми. Аз проследих корена на всички злини до Килигрю и отидох направо в Аруинак, за да пресека завинаги този извор на лъжи. Не сполучих да извърша всичко тъй, както възнамерявах. Виждаш, че съм откровен, моя Роуз. Възможно е сър Джон да остане жив, надявам се в такъв случай да се поучи от урока. Дойдох направо при теб — заключи той, — та да можеш да чуеш за станалото от мен, преди някой друг да дойде и да ме очерни с лъжливи описания за случилото се.

— Ти… ти имаш предвид Питър? — каза тя.

— Уви! — въздъхна сър Оливър. Розамунд остана мълчалива и бледа, загледана направо пред себе си и съвсем не в сър Оливър. Най-после заговори.

— Аз малко разбирам мъжете — рече тя с тъжен и слаб глас. — Пък и как ли бих могла да ги разбирам, аз, една девойка, водила манастирски живот? Казаха ми, че си бил буен и невъздържан, затаил дълбока вражда, с лесно пламваща омраза, жесток и безпощаден в преследването на враговете.

— И ти си била подготвена от сър Джон — промърмори той и отривисто се изсмя.

— Всичко това ми беше казано — продължи девойката, сякаш сър Оливър не бе проговарял. — но аз отказах да го повярвам, защото сърцето ми принадлежи на теб. Пък ти… какво доказа ти днес?

— Своята сдържаност — отсечено отвърна той.

— Сдържаност? — повтори Розамунд и устните й се извиха в уморена подигравателна усмивка. — Май че ми се присмиваш?

Той започна да обяснява:

— Казах ти какво е направил сър Джон. Казах ти: зная, че по-голямата част от това — а то засяга преди всичко моята чест. — по-голямата част от това сър Джон е извършил доста отдавна. Въпреки това аз търпях с мълчаливо презрение. Нима с това показах, че лесно пламвам и ставам безпощаден? Какво беше това, ако не истинска сдържаност? И когато най-сетне в дребнавото си търгашеско озлобление той стигна дотам, че се опита да пресуши извора на щастието ми в живота и изпрати брат ти да ме оскърби, аз все пак успявам да се сдържа, да разбера, че брат ти е само оръдие, и се отправям направо към ръката, която си е послужила с него. Понеже привързаността ти към сър Джон ми бе известна, аз го търпях толкова, колкото не би го търпял никой честен човек в Англия.

Но като видя, че тя все още отбягва погледа му и продължава да седи все тъй скована, ужасена от новината, че мъжът, когото люби, е обагрил ръцете си с кръвта на друг, когото също обича, сър Оливър вложи в защитата си повече жар. Той коленичи до стола й и взе в големите си жилести ръце нежните й пръсти, което тя му позволи с равнодушие.

— Роуз — възкликна сър Оливър и дълбокият му глас умолително затрептя, — пропъди от ума си всичко чуто. Помисли само за това, което се случи. Представи си, че моят брат Лайонел дойде при теб и понеже има някаква сила и влияние, които да го крепят, се закълне, че ти никога не ще се омъжиш за мене, или се закълне, че ще попречи на тази женитба, защото те смята за жена, която не би могла с чест да носи моето име; и представи си, че отгоре на всичко това оскърби паметта на покойния ти баща, какъв отговор би му дала? Кажи, Роуз! Бъди честна спрямо себе си и спрямо мене. Постави се на моето място и ми кажи честно дали все още ме осъждаш за стореното. Признай дали то се различава от онова, което би искала да направиш в описаното от мене положение.

Очите й се взряха във вдигнатото към нея лице, всяка черта от която я умоляваше и очакваше безпристрастна присъда. Нейното лице стана неспокойно, а после почти жестоко. Тя сложи ръце на раменете му и го погледна дълбоко в очите.

— Заклеваш ли се, Нол, че всичко е тъй, както ми го разказа, че нищо не си добавил, че нищо не си променил, за да направиш разказа по-благоприятен за себе си?

— Нима трябва да искаш от мене подобна клетва? — запита той и Розамунд видя тъга да помрачава лицето му.

— Ако трябваше, нямаше да те обичам, Нол. Но в такъв миг чувствувам нужда от твоите уверения. Не ще ли бъдеш великодушен и търпелив спрямо мен, не ще ли ми дадеш сили да устоя на всичко, което може да бъде казано по-подир?

— Бог да ми е свидетел, че съм ти казал самата истина — тържествено отвърна сър Оливър.

Девойката отпусна глава на рамото му. Тя тихо плачеше, измъчена от тази връхна точка на всички мълчаливи и тайни страдания, понесени от деня, когато той беше започнал да я ухажва.

— Тогава — промълви Розамунд — аз съм убедена, че си постъпил правилно. И аз като теб мисля, че никой почтен човек не би могъл да действува другояче. Трябва да ти вярвам, Нол, защото иначе не бих могла в нищо да вярвам и на нищо да се надявам. Ти си като пожар, обхванал самата мен и превърнал всичко в пепел, за да можеш да ме запазиш в сърцето си. И аз съм доволна, докато си ми верен.

— Верен ще ти остана завинаги, любима! — пламенно прошепна той. — Мога ли да бъда друг, щом ти си ми била пратена да ме направиш такъв?

Тя пак го погледна и тъжно се усмихна през сълзи.

— Ще бъдеш ли търпелив към Питър? — умолително го запита тя.

— Той не ще може да ме разгневи — отговори сър Оливър. — Кълна се и в това. Знаеш ли, че днес той ме удари?

— Удари ли те? Ти не ми разказа за това!

— Не съм се карал с него, а с негодника, който го изпрати. Аз се изсмях на удара. За мен Питър е неприкосновен!

— Той е добър по сърце, Нол — увери го Розамунд. — С времето ще те обикне, както го заслужаваш, а ти ще разбереш, че той заслужава обичта ти.

— Той я заслужава и сега заради любовта, която храни към теб.

— А дали ще мислиш така през краткото очакване, което ни се налага по силата на обстоятелствата!

— Никога не ще мисля другояче, мила. Междувременно ще го отбягвам, а за да предотвратя всякакво нещастие, щом той ми забранява да идвам в Годолфин Корт, дори ще се държа настрана. След по-малко от година ти ще си пълнолетна и никой не ще може да ти попречи да ходиш където пожелаеш. Какво е една година, след като имам тази надежда, която ще уталожва нетърпението ми?

Девойката го помилва по лицето.

— Винаги си много нежен с мен, Нол — гальовно промърмори тя. — Не мога да повярвам, че си груб с когото и да било, както ме уверяват.

— Не им обръщай внимание — отвърна й той. — Може и да съм бил понякога такъв, ала ти ме пречисти, Роуз. Нима човек, който те люби, би могъл да бъде друг освен нежен? — Той я целуна и се изправи. — А сега най-добре е да си отида — добави той. — Утре сутрин ще изляза да се поразходя край брега към нос Трифю-зис. Ако случайно същото хрумне и на теб…

Тя се засмя и също се изправи.

— Ще бъда там, скъпи Нол.

— Това би било най-разумно в бъдеще — увери я той усмихнато и се сбогува.

Розамунд го съпроводи до стълбището и докато той слизаше, го изпрати с поглед, в който се четеше гордост за хубавата изправена стойка на този смел и властен любим.

(обратно)

ГЛАВА ТРЕТА КОВАЧНИЦАТА

Колко благоразумен е бил сър Оливър пръв да донесе на Розамунд разказа за събитията през този ден, се установи по-късно, когато мастър Годолфин се завърна у дома. Той тръгна веднага да търси сестра си и в това състояние, потиснат от страх и скръб заради сър Джон, с общото чувство на поражение, нанесено от сър Оливър, и разгневен от всичко това, той се държеше грубо и бе разположен да се налага.

— Мадам — рязко съобщи той, — сър Джон е на умиране.

Изумителният отговор, получен от нея — разбира се, изумителен за него, — не допринесе нищо за успокояване на жестоко разстроения му дух.

— Зная — каза Розамунд. — И вярвам, че го е заслужил напълно. Който се занимава с клеветничество, трябва да бъде готов да получи и отплатата.

Той я изгледа с продължително, яростно мълчание, после избухна в проклятия и най-сетне наруга неестественото й държане и заяви, че била омагьосана от това мръсно псе Тресилиън.

— Какво щастие за мен — сдържано му отвърна сестрата, — че той се отби тука преди тебе, за да ми каже истината по тази работа. — Сетне привидното спокойствие и ядът, с който посрещна неговия гняв, я напуснаха. — О, Питър, Питър — с болка извика тя, — надявам се, че сър Джон ще оздравее! Тази случка ме разстрои. Но бъди справедлив, умолявам те! Сър Оливър ми каза колко грубо е бил предизвикан.

— Ще бъде предизвикан и още повече, господ да ми е свидетел! Ако ти мислиш, че това деяние ще остане ненаказано…

Розамунд се хвърли на гърдите му и започна да го умолява да сложи край на това скарване. Каза му за любовта си към сър Оливър и му съобщи за твърдото си решение да се омъжи за него въпреки цялата съпротива, която може да й окажат, но всичко това не успя да смекчи яда му. Все пак в името на любовта, която винаги беше свързвала тъй тясно двамата, накрая братът отиде дотам, че обеща сам той да не продължава тази разправия, ако сър Джон остане жив. Ала ако сър Джон починел — което било твърде възможно, — неговата чест изисквала да отмъсти за деянието, за чието извършване сам той допринесъл толкова много.

— Този човек е за мене отворена книга — заяви Питър с младежко самохвалство. — Той е лукав като сатаната, но не може да ме излъже. Чрез Килигрю той нарани мене. Понеже желае теб, Розамунд, той ми каза направо, че не можел да се бие с мен, колкото и да съм го предизвиквал, дори и след като си позволих да го ударя. Можеше да ме убие за това, но знаеше, че това ще издигне стена между него и тебе. О, той е пресметлив колкото всички изчадия на ада. Затова, за да заличи безчестието, с което го заклеймих, той прехвърля вината върху Килигрю и отива да го убие, като смята, че това ще ми подействува като предупреждение. Но ако Килигрю умре… — И в този дух Питър продължи да дьрдори, а нежното й сърце се изпълваше с болка, като виждаше враждата, разгаряща се между двамата мъже, които обичаше най-много на света. Ако се стигнеше дотам единият от тях да убие другия, тя знаеше, че никога вече не ще може да погледне оцелелия.

Най-после девойката се успокои, като си спомни за клетвеното обещание на сър Оливър, че животът на брат й ще остане неприкосновен за него, каквото и да се случи. Розамунд имаше вяра в него, осланяше се на думата му и на необикновената му сила, която му позволяваше да избере път, какъвто никой по-слаб мъж не би посмял да поеме. При тези размишления гордостта й се разрасна и тя поблагодари на бога за своя любим, който във всяко отношение изпъкваше като великан сред другите мъже.

Но сър Джон Килигрю не умря. Той се лута около седем дни между земното и небесното царство и започна да се съвзема. Към октомври вече излизаше, изпит и блед, останал наполовина от онова, което е бил преди, и заприличал на сянка.

Едно от първите му посещения бе в Годолфин Корт. Отиде да разубеждава Розамунд за годежа й и го направи по желанието на брат й. Обаче в укорите му, за учудване, липсваше очакваната от нея настойчивост.

Колкото и да е странно, но когато се беше озовал толкова близко до смъртта и земните му интереси бяха станали тъй маловажни, сър Джон бе погледнал истината право в лицето и бе дошъл до заключението — заключение, невероятно за него в обикновено състояние, — че е получил онова, което си е заслужил. Той бе разбрал, че е действувал недостойно, при все че навремето не е съзнавал колко недостойна е постъпката му, че оръжието, с което се е борил срещу сър Оливър, не е подхождало на благородник, нито пък би могло да му спечели особено уважение. Той схвана, че е допуснал старата му вражда спрямо рода Тресилиън, раздухана от понесената напоследък загуба, когато не му се позволи да строи в Смитик, да изопачи съжденията му и да го накара да повярва, че сър Оливър действително е всичко онова, което го е нарекъл. Стана му ясно, че завистта също имаше дял в тази работа. Морските подвизи на сър Оливър му бяха донесли богатство, а с това богатство той наново изграждаше в този край влиянието на Тресилиъновци, което Ралф Тресилиън бе тъй чудовищно разрушил, и с това застрашаваше да засенчи влиянието на рода Килигрю от Аруинак.

Въпреки това, когато трябваше да въздействува, той не отиде чак дотам, щото да признае, че сър Оливър Тресилиън е подходящ избраник за Розамунд Годолфин. Покойният й баща беше поставил нея и брат й под неговите грижи и той безупречно беше изпълнявал настойническите си задължения до деня на пълнолетието на Питър. Обичта му към Розамунд бе нежна като на любовник, макар и смекчена от чисто родителско чувство. Тази обич стигаше до обожание и след всичките обяснения, след като освободи ума си от всички нечестни предубеждения, той все пак изпитваше твърде голяма неприязън към Оливър Тресилиън и мисълта за него като съпруг на Розамунд го отблъскваше.

Преди всичко не биваше да се забравя тази лоша тресилиъновска наследственост — неоспоримо лоша, тъй явно проявена в случая с покойния Ралф Тресилиън. Не беше възможно Оливър да не се е поддал на влиянието й, но пък нямаше и никакви признаци, които да го докажат на сър Джон. Той проявяваше обичайната тресилиъновска буйност. Беше избухлив и жесток, а пиратският занаят, с който се беше заловил сега, прилягаше най-много на природните му заложби. Беше груб и високомерен, не търпеше бележки и беше склонен да потъпква чувствата на другите. Беше ли той — напълно честно се питаше сър Джон — подходящ другар за Розамунд? Можеше ли да повери нейното щастие на грижите на такъв мъж? Не, не можеше.

Затова, щом оздравя, той отиде да я увещава, понеже смяташе това за свой дълг, а и понеже мастър Питър го беше помолил да го направи. Но като знаеше старото си предубеждение, се мъчеше по-скоро да подцени, отколкото да надцени доводите си.

— Ах, сър Джон — възрази Розамунд, — ако осъждахме всекиго за греховете на дедите му, малцина биха се избавили от порицание. Къде тогава ще ми намерите съпруг, достоен за вашето одобрение?

— Неговият баща… — започна сър Джон.

— Не ми говорете за баща му, а за самия него — прекъсна го тя.

Сър Джон нетърпеливо се намръщи. Двамата седяха в стаята й, която гледаше към реката.

— Тъкмо това исках да сторя — отговори той и с раздразнение помисли, че тези прекъсвания, които не му позволяваха да се отклони, го лишаваха от най-тежките му доводи. — Както и да е, достатъчно е, че е наследил много от порочните качества на баща си — това личи от начина, по който живее; дали е наследил и други, ще ни покаже само бъдещето.

— С други думи — подигравателно и все пак много сериозно рече Розамунд, — трябва да чакам, докато умре от старост, за да се уверя, че не притежава пороци, които го правят неподходящ за съпруг?

— Не, не! — възкликна сър Джон. — Боже мой! Колко превратно разсъждаваш!

— Превратни са вашите разсъждения, сър Джон. Аз съм само тяхно ехо.

Сър Джон дръпна стола си и изсумтя.

— Така да бъде — рязко се съгласи той. — Да говорим за качествата, които проявява и сега. — И той ги изброи.

— Но това е само вашето мнение за него… само онова, което мислите за него вие.

— Това е, каквото мисли за него цял свят.

— Но аз ще се омъжа за някого не заради онова, което мислят за него другите, а заради това, което мисля за него самата аз. Според мене много жестоко го черните. Аз не виждам подобни качества у сър Оливър.

— Именно за да ти спестя откриването им, аз те заклинам да не се омъжваш за него.

— Все пак, ако не се омъжа за него, аз никога не ще разбера това, а докато не го разбера, ще продължавам да го любя и да желая да се омъжа за него. Нима тъй ще прекарам целия си живот? — Розамунд открито се изсмя и пристъпи към него. Тя обви врата му с една ръка, както би прегърнала баща си и както беше свикнала да го прави в течение на последните десет години, и го накара да се почувствува стигнал преклонна възраст. Девойката поглади с ръка челото му.

— Какви са тези бръчки на огорчение! — възкликна тя. — Вие сте просто унищожен, и то от женски ум, и това не ви харесва.

— Унищожен съм от женската упоритост, от непреклонния ти женски отказ да разбереш.

— Нямате доказателства, сър Джон.

— Нямам ли? Нима всичко, което ти казах, е нищо?

— Думите не са съществени, съжденията не са неоспорими. Вие твърдите, че той бил такъв и онакъв. Ала когато ви запитам кои са деянията, по които съдите за него, единственият ви отговор е, че го мислите за това, което твърдите, че е. Помислите ви може да са честни, сър Джон, но логиката ви заслужава презрение. — И тя повторно се изсмя на явното му поражение. — Хайде сега, съдете като честен и справедлив съдия и ми посочете едно негово действие, едно нещо, сторено от него, което знаете със сигурност и което да го представи такъв, какъвто го рисувате. Хайде, сър Джон!

Той я изгледа с раздразнение. Но не издържа и се усмихна.

— Хитруша! — провикна се той и каза нещо, което щеше да си спомня след много дни: — Ако някога го изправят пред съд, не мога да му пожелая по-добър защитник от тебе.

Розамунд побърза да не изпусне благоприятния миг и го целуна:

— Нито пък аз бих му пожелала по-справедлив съдия от вас.

Какво можеше да направи бедният човечец след това? Каквото и направи. Да оправдае нейната преценка, да побърза да посети сър Оливър и да се помири с него.

Признаването на неговата грешка стана по достоен начин, а сър Оливър го изслуша с не по-малко достойнство. Обаче когато засегна въпроса за госпожица Розамунд, поради чувството си на дълг спрямо нея, сър Джон прояви по-малко великодушие. Той заяви, че тъй като не смятал сър Оливър да е подходящ съпруг за нея, всичко, казано досега, не бивало да заблуди сър Оливър, че е съгласен с този съюз.

— Обаче — добави той — това не значи, че се опълчвам против. Не го одобрявам, но ще стоя настрана. До нейното пълнолетие брат й не ще даде съгласието си. След това този въпрос не ще засяга нито него, нито мене.

— Надявам се — отвърна сър Оливър, — че и той ще вземе това разумно становище. Но каквото становище и да вземе, то не ще има значение. Що се отнася до останалото, сър Джон, аз ви благодаря за вашата откровеност и се радвам да зная, че ако не мога да ви сметна за свой приятел, то поне няма защо да ви слагам и между враговете си.

Ала при все че сър Джон бе спечелен да не се намесва, озлоблението на мастър Питър не намаля, наопаки, то растеше от ден на ден, а скоро възникна и друг повод за изострянето му, повод, съвсем неподозиран от сър Оливър.

Той знаеше, че брат му Лайонел почти всеки ден отива в Малпас, знаеше и целта на тези всекидневни разходки. Знаеше за дамата, която устройваше там приеми за ергените на Труроу, Пенрин и Хелстън, а беше дочул и за лошата слава, с която тя се ползувала в града — слава, която всъщност я беше накарала да заживее вън от града. Той каза на брат си няколко откровени и грозни истини, свързани с нея, за да го предупреди, и това едва не стана причина двамата да се скарат за първи път.

Сетне той вече не спомена за нея. Оливър знаеше, че въпреки своя мързел Лайонел умее да бъде упорит, и познаваше достатъчно добре човешката природа, за да бъде убеден, че в този случай вмешателството само ще го скара с брат му, без да се постигне истинската цел. И тъй Оливър примирено сви рамена и замълча.

Въпросът остана така и той никога вече не заговори за Малпас и за царуващата там сирена. Междувременно есента премина в зима, а с настъпването на бурите сър Оливър и Розамунд можеха да се виждат много по-рядко. В Годолфин Корт не ходеше, понеже девойката не желаеше това, пък и сам той смяташе, че е най-разумно да се държи настрана, защото иначе се излагаше на опасността да се скара със собственика, който му беше забранил да идва. През това време Оливър почти не виждаше Питър Годолфин, а в редките случаи, когато се срещаха, двамата се разминаваха с много бегъл поздрав.

Сър Оливър бе напълно щастлив и хората забелязваха колко по-мек бе неговият глас, колко по-приветливо беше станало неговото лице, познато на всички като високомерно и отблъскващо. Той очакваше утрешното си щастие с вярата на безсмъртния в бъдещето. Съдбата беше поискала от него само търпение и той й го даваше радостно, изпълнен с надежда за наградата, която скоро щеше да стане негова. Действително годината идваше към своя край. И преди настъпването на нова зима Пенароу Хауз щеше да си има господарка. Това му се виждаше неизбежно като самото годишно време. Но въпреки цялата си непоколебима увереност, въпреки цялото търпение и щастие, които черпеше от нея, идваха мигове, когато изглеждаше потиснат от някакво недоловимо предчувствие за грозяща беда, някакво подсъзнателно предусещане на злото, стаено в утробата на съдбата. Когато потърсваше причината за унинието си, когато се мъчеше да го изтълкува с разума си, не можеше да намери никакви основания и винаги идваше до заключението, че го потиска именно прекомерността на това щастие, което го кара понякога да усеща предупредителна болка в сърцето, сякаш за да възпре ликуващия му полет.

Един ден, около седмица преди Коледа, му се случи да иде с кон за някаква дребна работа в Хелстън. Половин седмица по крайбрежието беше бушувала виелица и той се беше отегчавал, затворен у дома, докато на полето се трупаше все нов и нов сняг. На четвъртия ден бурята утихна, грейна слънце, небесата се очистиха от облаците и цялата околност блесна, облечена в заляна от светлина, заслепяваща белота. Сър Оливър поиска да му доведат коня и препусна сам през сипкавия сняг. Тръгна си към дома рано следобед, но на една-две мили от Хелстън забеляза, че едната подкова на коня беше паднала. Той слезе и хванал поводите в ръка, пое по огряната от слънцето долина между височините на Пенденис и Аруинак с песен на уста. Така стигна до Смитик пред вратата на ковачницата. Там стояха купчинка рибари и селяни, защото наблизо нямаше кръчма и ковачницата бе място на постоянни сборища. Освен селяните и един пътуващ търговец с товарните му коне там бяха и сър Андрю Флак, свещеникът от Пенрин, и мастър Грегори Бейн, един от съдиите от съседния Труроу. И двамата бяха добри познати на сър Оливър и той спря на приятелски приказки с тях, докато чакаше да му подковат коня.

Всичко това бе твърде злополучно, като започнем от изгубването на подковата, та до срещата с тези двама господа; защото, докато сър Оливър стоеше там, по полегатия склон от Аруинак се зададе мастър Питър Годолфин.

Впоследствие сър Андрю и мастър Бейн твърдяха, че мастър Питър изглеждал пийнал, толкова зачервено било неговото лице и тъй неестествен блясъкът на очите, тъй несвързан говорът и толкова неприлично и глупаво онова, което наговорил. В истинността на това не бихме могли да се усъмним. Той си попийваше канарско вино, също и сър Джон Килигрю, а сега беше обядвал при сър Джон. Мастър Питър бе от онези, които стават свадливи от виното, или с други думи, когато виното го завладяваше, а сдържаността го напускаше, истинският му нрав неудържимо взимаше връх. Видът на застаналия там сър Оливър предложи на младежа тъкмо онова, от което имаше нужда, за да даде воля на лошото си настроение, а може да го е подбудило още повече присъствието на другите двама благородници. Може да си е припомнил с полупияния си ум, че веднъж беше ударил сър Оливър, а сър Оливър се беше изсмял и беше казал, че никой нямало да го повярва.

Когато се изравни с групата, той неочаквано опъна юздите, тъй неочаквано, щото конят се дръпна назад и почти приклекна като котка; въпреки това момъкът се задържа на седлото. После се приближи през снега, съвсем утъпкан и разкалян пред самата ковачница, и злобно загледа сър Оливър.

— Аз идвам от Аруинак — ни в клин, ни в ръкав заяви той. — Говорихме за вас.

— Не бихте могли да намерите по-добър предмет за разговор — каза сър Оливър с усмивка, при все че очите му бяха студени и донякъде уплашени, макар страховете му и да не засягаха самия него.

— Бога ми, вие сте прав, за вас има какво да се поприказва… за вас и за развратния ви баща.

— Сър — отговори сър Оливър, — веднъж вече изказах съжаление за неумението на майка ви да пази тайна.

Думите се изтръгнаха от него неволно под напора на хвърленото му безочливо оскърбление, бяха произнесени в миг на безогледен гняв, предизвикан от пламналото и подигравателно лице, наведено към него. Той се разкая за тях още при изговарянето им, още повече, че те бяха посрещнати със смях от селяните. В този миг би дал половината от богатството си, само да можеше да ги върне.

Лицето на мастър Годолфин се промени така бързо, сякаш беше свалил маска. От зачервено то стана мъртвешки бледо, очите заискриха, устата се сгърчи. За миг той измери противника си. После се изправи на стремената и замахна с камшика.

— Псе такова! — изкрещя той със злобен стон. — Псе такова! — Камшикът се изви и остави дълъг червен белег на мургавото лице на сър Оливър.

Другите — свещеникът, съдията и селяните — с викове на изумление и яд се хвърлиха между двамата, защото сър Оливър имаше свиреп вид, а цял свят го познаваше като човек, от когото трябва да се пазиш.

— Не ви ли е срам, мастър Годолфин! — възкликна свещеникът. — Ако се случи някаква беда, аз ще засвидетелствувам безочливостта на вашето нападение. Махайте се оттука!

— Вървете по дяволите, сър! — задавено рече мастър Годолфин. — Как смее този мръсник да споменава името на майка ми! Кълна се, човече, че не ще го оставя така. Той ще изпрати при мен секундантите си или ще го бия с камшик всеки път, когато се срещнем. Чухте ли, сър Оливър?

Сър Оливър не му отговори.

— Чухте ли? — зарева той. — Този път не можете да прехвърлите вината върху сър Джон Килигрю. Елате при мен и ще си получите заслуженото, от което този удар е само малка предплата. — После с дрезгав смях заби шпорите в хълбоците на коня с такава ярост, че насмалко щеше да повали свещеника и още едното.

— Я ме почакайте мъничко — изрева сър Оливър подире му — и никога вече няма да се качите на кон, пияни глупако!

Вбесен, той кресна да му дадат коня и отблъсна свещеника и мастър Бейн, които се мъчеха да го задържат и успокоят. Метна се на седлото, щом му докараха коня, и се впусна стремглаво да преследва младежа.

Свещеникът погледна съдията, а съдията стисна плътно устни и сви рамене.

— Младият глупак е пиян — рече сър Андрю, като поклати побелялата си глава. — Така не би трябвало да се явява пред бога.

— Въпреки това изглежда, че много му се ще — отвърна съдията мастър Бейн. — Не вярвам да чуя повече по този въпрос. — Той се обърна и надзърна в ковачницата, където духалото беше спряло, а самият ковач, изцапан и с кожена престилка, стоеше на прага и слушаше разказа на селяните за случилото се. Мастър Бейн, изглежда, имаше слабост към сравненията. — Наистина — каза той — мястото беше великолепно избрано. Днес те изковаха тука сабя, която ще трябва да се кали с кръв.

(обратно)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА ВМЕШАТЕЛСТВОТО

Свещеникът имаше желание да препусне подир сър Оливър и замоли мастър Бейн да отиде с него. Ала съдията Бейн го погледна с вечно сериозния си вид и възрази, че от това няма да има никаква полза, че Тресилиъновци винаги са били невъздържани и кръвожадни хора и че всеки ядосан Тресилиън е нещо, което трябва да се отбягва. Сър Андрю, който не се отличаваше с храброст, реши, че думите на съдията са мъдри, и си припомни, че има достатъчно лични неприятности със своенравната си съпруга, за да поема бремето и на чуждите грижи. Мастър Годолфин и сър Оливър, каза съдията, сами повдигнали тази буря помежду си. Нека, за бога, да си я уредят сами, а ако при уреждането й си прережат гърлата, целият край ще бъде щастлив да се отърве от двамата размирници. Пътуващият търговец ги нарече луди, чието държание било непонятно за един разумен гражданин. Другите — рибарите и селяните — дори и да искаха, нямаха с какво да ги догонят.

Всички се разпръснаха да разнесат новината за това кратко и яростно скарване и да пророкуват, че при уреждането му ще се пролее кръв. Те изграждаха това предсказание изключително върху познатата сприхавост на Тресилиъновци. Но в случая бяха съвсем на погрешен път. Вярно беше, че сър Оливър препусна в галоп по пътя, извиващ край Пенрин, и че профуча по моста в градеца Пенрин по следите на мастър Годолфин с намерението да го убие. Хората, които го бяха видели да препуска тъй диво с червения белег на бледото разярено лице, казваха, че изглеждал като самия дявол.

Той мина през моста в Пенрин половин час след залез слънце, когато здрачът преминаваше в мрак, и може би острият мразовит въздух помогна за охладяването на кръвта му. Защото, когато стигна източния бряг на реката, той забави главоломния си бяг също както забави и гневния галоп на мислите си. Споменът за клетвата, която беше дал преди три месеца на Розамунд, го срази като удар в гърдите. Това разби намерението му и при тези размишления ходът му премина в тръс. Сър Оливър изтръпна, като си помисли колко близко е бил до провалянето на цялото щастие, което лежеше пред него. Колко струва един хлапашки удар с камшик, та негодуванието от него да постави в опасност целия му бъдещ живот? Дори и да го нарекат страхливец заради това, че е приел удара и оставил обидата неотмъстена, какво от това? Толкова повече, че върху трупа на този, който го провъзгласи за страхливец, би могъл да заклейми лъжливостта на такова глупаво обвинение. Сър Оливър вдигна очи към тъмносапфирения свод на небето, където тръпнеше от студ една-единствена звезда, и от все сърце поблагодари на бога, че не е догонил Питър Годолфин, докато е бил обладан от лудостта си.

На миля, миля и нещо от Пенрин той сви в пътя, който водеше надолу към брода, и с отпуснати поводи се запъти към дома си през билото на хълма. Това не бе обичайният му път. Обикновено обикаляше край нос Трифюзис, за да зърне стените на къщата, която приютяваше Розамунд, и да погледне прозореца на стаята й. Но тази вечер реши, че по-късият път през хълма ще бъде по-безопасен. Ако мине край Годолфин Корт, може случайно пак да срещне Питър, а току-що отминалият гняв му подсказваше да не допуска подобна среща, предупреждаваше го да я избегне, за да не се случи беда. Всъщност това предупреждение бе тъй настойчиво, а страхът от самия себе си след случилото се преди малко — толкова голям, щото той реши да напусне Пенароу на следния ден. Къде ще отиде, още не беше определил. Можеше да се отправи към Лондон, а можеше дори да отиде на ново морско пътешествие — намерение, от което напоследък се беше отказал заради пламенните молби на Розамунд. Ала сега му се налагаше да напусне този край и да отдалечи Питър Годолфин от себе си до времето, когато ще може да вземе Розамунд за съпруга. Осем-девет месеца изгнание, но какво от това? По-добре така, отколкото да се оплете в нещо, което да го принуди да прекара целия си живот далече от нея. Ще й пише и тя ще разбере и ще одобри, след като й обясни какво е станало днес.

Това решение се затвърди, когато стигна Пенароу, и той се почувствува ободрен от него и от криещото се в него обещание по този начин да си осигури бъдещо щастие.

Той сам заведе коня в обора, защото от двамината коняри, които държеше, единият беше тръгнал предишния ден с негово разрешение да прекара Коледата при родителите си в Девън, а другият беше настинал и сър Оливър му бе наредил да остане на легло — той беше внимателен към хората, които му слугуваха.

В трапезарията намери вечерята сложена, а в огромното огнище пламтеше силен огън, който излъчваше приятна топлина в просторната стая и хвърляше червеникави отблясъци върху оръжията трофеи, които украсяваха стените, върху драпериите и портретите на починалите Тресилиъновци. Старият Никълъс дочу стъпките му, влезе и донесе голям свещник, който сложи на масата.

— Позакъсняхте, сър Оливър — промълви слугата, — пък и мастър Лайонел още не се е върнал.

Сър Оливър изръмжа и се намръщи, настъпи една главня и я накара да изсъска под мокрия му ток. Той се сети за Малпас и запроклина глупостта на Лайонел, докато, без да проговори, свали наметката си и я захвърли на дъбовата ракла до стената, където вече беше захвърлил и шапката. После седна и Никълъс се приближи да му събуе ботушите.

След като стори това, старият слуга отново се изправи. Сър Оливър отривисто заповяда да му поднесе вечеря.

— Мастър Лайонел няма да се забави много — каза той. — И дай ми да пия, Ник. От това имам най-голяма нужда.

— Приготвил съм ви пунш от канарско вино — съобщи Никълъс, — няма по-хубаво питие за мразовита зимна вечер, сър Оливър.

Слугата излезе и скоро се завърна с черна кана, от която се вдигаше благоуханна пара. Завари господаря си в същото положение, загледан в огъня и мрачно намръщен. Мислите на сър Оливър все още се занимаваха с брат му и Малпас и бяха толкова настойчиви, че в този миг забрави личните си грижи; размишляваше дали не беше негов дълг въпреки всичко да се опита да се скара на Лайонел. Най-после той се изправи с въздишка и седна до масата. Там се сети за болния си коняр и запита Никълъс за него. Никълъс доложи, че състоянието му не се е променило; тогава сър Оливър взе чаша и я напълни догоре с горещ пунш.

— Занеси му това — рече той. — Няма по-добро лекарство за такава болка.

Отвън долетя тропот на копита.

— Това е най-сетне мастър Лайонел — каза слугата.

— Без съмнение — съгласи се сър Оливър. — Няма защо да го чакаш. Тук има всичко необходимо. Занеси това на Том, преди да е изстинало.

Целта му беше да осигури отсъствието на слугата при влизането на Лайонел, понеже беше решил да го посрещне със строго мъмрене за лекомислието му. Размишленията го бяха уверили, че това е негов дълг, ако се вземе предвид намерението му да замине от Пенароу; а за доброто на брат си беше решил да не го жали.

Той отпи голяма глътка от пунша и когато го остави на масата, чу стъпките на Лайонел пред вратата. След миг вратата широко се отвори и брат му застана на прага.

Сър Оливър навъсено се обърна с добре обмисления упрек, готов на крайчеца на езика му.

— Тъй… — започна той, но не продължи. Открилата се пред очите му гледка смрази думите на устните му и в ума му; вместо това той мигновено скочи на крака с остро и изумено възклицание: — Лайонел!

Лайонел залитна вътре, затвори вратата и сложи едно от резетата. После се облегна на нея и пак се обърна с лице към брат си. Беше смъртно блед, с огромни черни петна под очите, дясната му ръка, без ръкавица, беше притисната към гърдите, а пръстите целите изцапани с кръв, която продължаваше да се процежда и да капе помежду им. На дясната страна на жълтата му дреха се разливаше петно, произходът на което нито за миг не озадачи сър Оливър.

— Боже мой! — извика той и изтича при брат си. — Какво се е случило, Лал? Кой направи това?

— Питър Годолфин — дойде отговорът от устните, които се извиваха в чудновата усмивка.

Сър Оливър не промълви нито дума, а само стисна ръце, докато ноктите се впиха в дланите. После прегърна този момък, когото обичаше повече от всички в света с изключение на една само, и измъчван от мисли, му помогна да се приближи към огъня. Там Лайонел се спусна на стола, заеман до преди малко от сър Оливър.

— Каква е раната ти, моето момче? Дълбока ли е? — запита той почти с ужас.

— Дребна работа… мускулна рана, но съм изгубил много кръв. Мислех, че ще изгубя всичката, преди да стигна у дома.

Със страхотна бързина сър Оливър измъкна камата си, разряза дрехата, жилетката и ризата и оголи бялата плът на момъка. Кратък преглед и той си отдъхна.

— Ти си истинско дете, Лал! — извика той успокоен. — Да яздиш, без да се сетиш да превържеш такава проста рана, и тъй да загубиш толкова кръв… пък била тя и лоша тресилиъновска кръв. — Той се изсмя от безграничното облекчение след този мигновен ужас. — Остани тука, докато извикам Ник да ни помогне да превържем тази драскотина.

— Не, не! — В гласа на момъка прозвуча внезапен страх, а неговата ръка се впи в ръкава на брат му. — Ник не бива да знае! Никой не бива да знае, иначе съм изгубен!

Сър Оливър го изгледа объркан. Лайонел пак се усмихна с тази чудновата, разкривена, донякъде страхлива усмивка.

— Аз платих повече, отколкото получих, Нол — каза той. — Сега мастър Годолфин е студен като снега, на който го оставих.

Неочакваното стресване на брат му и втрещеният поглед на бавно пребледняващото му лице малко уплашиха Лайонел. Той забеляза почти подсъзнателно тъмночервения белег, който пролича, когато лицето на сър Оливър побледня, но съвсем не му дойде на ум да запита откъде е дошъл. Беше всецяло погълнат от личните си неприятности.

— Какво значи това? — прегракнало запита най-сетне сър Оливър.

Лайонел сведе очи, безсилен да устои повече на погледа, който започваше да става страшен.

— Той си го изпроси — почти злобно процеди момъкът в отговор на укора, изписан във всяка извивка на изопнатото тяло на брат му. — Бях го предупредил да не ми се мярка на пътя. Но тази вечер като че ли беше полудял. Той ме оскърби, Нол, каза ми неща, които никой на света не би изтърпял, и… — Лайонел сви рамене, за да завърши изречението си.

— Добре, добре — рече Оливър с тих глас. — Първо да се погрижим за раната ти.

— Не викай Ник! — побърза да му се примоли раненият. — Не разбираш ли, Нол? — обясни той в отговор на въпросителния поглед на брат си. — Не разбираш ли, че ние се бихме там почти на тъмно и без секунданти. Ще… — той преглътна — ще го сметнат за убийство, при все че беше почтен двубой, а узнаят ли, че съм бил аз… — Лайонел потрепери и погледът му започна да блуждае, устните му се сгърчиха.

— Разбрах — рече сър Оливър, след като най-после схвана, и добави с горчивина: — Ти си глупак!

— Нямах друг избор — възрази Лайонел. — Той се спусна насреща ми с извадена сабя. Наистина, стори ми се, че е полупиян. Предупредих го какво очаква другия, ако един от двамата падне мъртъв, но той ми каза да не се страхувам, че подобно нещо щяло да се случи с него. Не спираше да ругае мене, тебе и всички, които носят нашето име. Удари ме с плоската страна на сабята и заплаши да ме прободе, както си стоя, ако не започна да се отбранявам. Какво друго можех да правя? Не съм искал да го убия… господ ми е свидетел, че не съм искал, Нол.

Без да проговори, Оливър отиде при една странична масичка, където имаше металически леген и кана. Той наля вода и все тъй мълчаливо се приближи да промие раната на брат си. Разказът на Лайонел направи невъзможен всякакъв укор, поне за Оливър. Достатъчно беше само да си спомни настроението, с което беше препускал подир Питър Годолфин, достатъчно беше само да си припомни, че единствено мисълта за Розамунд — само мисълта за неговото бъдеще — бе обуздал собствената му жажда за кръв.

След като проми раната, той извади от шкафа няколко кърпи и ги разцепи на ивици с камата си, разнищи едно от парчетата, за да кръстоса конците върху ръбовете на раната, защото острието беше разсякло гръдните мускули и оголило ребрата; тези конци щяха да помогнат за съсирването на кръвта. Сетне с безкрайно умение и ловкост, придобити през неговите скитания, се зае с превръзката.

Когато свърши, отвори прозореца и плисна кървавата вода навън. Кърпите, с които беше подсушил раната, и всички други доказателства за дадената първа помощ захвърли в огъня. Трябваше да премахне всички следи дори и от очите на Никълъс. Сър Оливър хранеше най-сляпа вяра в предаността на стария слуга. Но въпросът бе твърде сериозен, за да се излага и на най-малката опасност. Той напълно съзнаваше колко справедливи са страховете на Лайонел и че колкото почтен и да е бил двубоят, понеже е станал тайно, щеше да бъде сметнат от закона за убийство.

Сър Оливър каза на Лайонел да се загърне с неговата наметка, отключи вратата и отиде горе да потърси чиста риза и дреха за брат си. На площадката срещна слизащия Никълъс. Той го задържа за миг с приказки за болния коняр и поне външно изглеждаше вече напълно спокоен. След това изпрати слугата пак горе с измислено поръчение, което да го задържи за известно време, а сам той отиде да вземе необходимите неща.

Сър Оливър се завърна долу с дрехите, облече брат си с колкото можеше по-малко движения, за да не размести превръзката и да не причини нов кръвоизлив, после взе разкъсаните и изцапани с кръв дрехи, жилетка и риза и хвърли и тях в пламтящия огън.

Когато след малко влезе в просторната стая, Никълъс завари братята спокойно седнали до масата. Да беше погледнал Лайонел в лицето, надали щеше да забележи нещо не наред освен голямата му бледност. Но той не направи дори и това. Лайонел седеше гърбом към вратата, а сър Оливър не позволи на слугата да остане в стаята, като го увери, че нямат нужда от него. Никълъс пак си отиде и братята останаха отново сами.

Лайонел почти не яде. Беше жаден и би могъл да изпие всичкия пунш, но сър Оливър го възпря и не му даде нищо освен вода, за да го предпази от треска. Твърде скромната им вечеря — понеже и двамата нямаха охота — протече в мълчание. Накрая сър Оливър се изправи и с бавни, тежки стъпки, които подсказваха какво е настроението му, се приближи към огнището. Той хвърли още няколко дървета в огъня и взе от високата полица лулата си и оловено гърненце с тютюн. После замислено натъпка лулата, хвана с къса желязна маша парченце жар и го поднесе към тютюна.

Тогава се върна при масата, застана пред брат си и най-после прекъсна продължителното мълчание.

— Каква е била причината за свадата ви? — рязко запита той. Лайонел се стресна и малко се посви: с палеца и показалеца си младежът мачкаше парченце хляб и не вдигаше очи от топчето.

— Сам аз не зная — отвърна той.

— Лал, това не е вярно.

— Какво?

— Това не е вярно. Не можеш ме излъга с такъв отговор. Ти сам каза, че си го предупреждавал да не ти се изпречва на пътя. Кой път си имал на ум?

Лайонел се облакъти на масата и стисна глава между ръцете си. Отслабнал от загубата на кръв, отпаднал и духом, отвратен и потресен и от приключението, станало причина за покъртителната разправа тази вечер, той нямаше сили да укрие истината от брат си. Наопаки, струваше му се, че ако му се довери, ще намери поддръжник и закрилник в лицето на сър Оливър.

— Причината за всичко бе тази развратница от Малпас — оплака се той. Очите на сър Оливър блеснаха при тези думи. — Аз я смятах за съвсем друга, бях глупак, глупак! Аз… — той се задави и се разтърси от ридание — аз мислех, че тя ме обича. Бях готов да се оженя за нея, щях да го направя, честна дума. Сър Оливър тихо, едва чуто изруга.

— Вярвах, че е невинна и добра и… — Той се прекъсна. — В края на краищата кой съм аз, та да твърдя дори и сега, че не е била? Грешката не беше нейна. Той, това мръсно куче Годолфин я разврати. Преди неговото идване всичко вървеше гладко между нас. А после…

— Сега ми е ясно — тихо каза сър Оливър. — Струва ми се, че има за какво да си му благодарен, щом ти е открил истината за нрава на тази уличница. Аз щях да те предупредя, моето момче. Но… Може да съм проявил слабост в това отношение.

— Не беше така, не беше тя…

— Така е било и щом ти го казвам, трябва да ми вярваш, Лайонел. Не бих опетнил доброто име на никоя жена без основателна причина. Бъди уверен в това.

Лайонел се втренчи в него.

— О, боже! — провикна се той. — Не зная кое да вярвам. Приличам на топка, подмятана ту насам, ту натам.

— Вярвай ми — мрачно повтори сър Оливър — и остави настрана всички съмнения. — Внезапно той се усмихна. — Значи това е било тайното развлечение на добродетелния мастър Питър, а? Човешко лицемерие! Неизмерими са безкрайните му глъбини!

Той се изсмя с глас, като си спомни всичко, което мастър Питър беше казал за Ралф Тресилиън, като се препоръчваше за някакъв целомъдрен и самоотвержен отшелник. Неочаквано смехът му рязко секна.

— Дали тя ще разбере? — със страх запита той. — Дали тази уличница ще разбере, дали няма да подозре, че това е дело на твоята ръка?

— Да… дали ще се досети? — отвърна Лайонел. — Тази вечер, когато ме подигра и заговори за него, аз й казах, че отивам веднага да го намеря и да си разчистя сметките с него. Бях се запътил за Годолфин Корт, когато го срещнах в парка.

— Значи пак си ме излъгал, Лайонел. Понеже ми каза, че той се нахвърлил върху тебе.

— Наистина той се нахвърли — без да се замисля, възрази Лайонел. — Той не ме остави да си отворя устата, а скочи от коня си и се спусна срещу мене с ръмжене, като бясно куче. О, и той беше готов да се бие, както и аз… и той гореше от същото желание.

— Обаче жената в Малпас знае — намръщено забеляза сър Оливър. — И ако тя каже…

— Няма да го направи! — извика Лайонел. — Няма да посмее, за да не си спечели лошо име!

— Вярно, мисля, че си прав — с облекчение се съгласи брат му. — Не ще посмее и по други причини, които ми идват на ум. Тя вече си е спечелила такова име и е тъй много мразена, щото узнае ли се, че макар и непряко е станала причина за тази работа, населението ще изпълни известни намерения, които отдавна има спрямо нея. Сигурен ли си, че никой не те е видял нито на отиване, нито на връщане?

— Никой.

Сър Оливър закрачи из стаята, като смучеше лулата.

— Тогава всичко е наред — най-после рече той. — За тебе е най-добре да си легнеш. Ще те занеса горе.

Той вдигна младия си брат в мощните си прегръдки и го занесе на горния етаж като пеленаче. След като дочака ранения да се унесе в спокойна дрямка, сър Оливър се върна долу, заключи вратата в хола, притегли голямото дъбово кресло към огъня и остана там да пуши и да размишлява до късна нощ.

Беше казал на Лайонел, че всичко щяло да бъде наред. Всичко щеше да бъде наред за Лайонел. Обаче за самия него, с бремето на тази тайна в душата? Ако жертвата бе някой друг, а не братът на Розамунд, съвсем не би се измъчвал. Трябваше да се признае, че убийството на Годолфин само по себе си съвсем не представляваше първопричината на угнетението му. Годолфин бе повече от заслужил този край и щеше да падне още преди няколко месеца от ръката на самия сър Оливър, ако не пречеше това, че бе, както ни е известно, брат на Розамунд. В това беше нещастието, страшното, жестоко нещастие. Родният й брат бе паднал убит от ръката на неговия. Тя обичаше брат си повече от всяко друго същество освен него също както той обичаше Лайонел повече от всеки друг освен нея. Той разбираше нейната болка, дори донякъде я изпитваше предварително, взимаше участие в нея, понеже тази болка беше нейна и защото всичко, което бе нейно, трябваше да смята в известна степен за свое.

Най-сетне сър Оливър се изправи, като проклинаше тази уличница в Малпас, която бе издигнала пред него новата ужасна пречка, след като и без това трябваше да преодолее толкова други. Той застана облегнат на огнището с крак върху края на решетката и се замисли какво да прави. Ще трябва мълчаливо да носи бремето и толкова. Ще трябва да пази тази тайна дори от Розамунд. Сърцето му се късаше при мисълта, че ще трябва така да я мами. Но нямаше никаква друга възможност, освен да се откаже от нея, а това не беше по силите му.

Стигнал до това решение, той взе една свещ и отиде да спи.

(обратно)

ГЛАВА ПЕТА ЗАЩИТАТА

Старият Никълъс бе този, който на другата сутрин донесе на братята новината, когато закусваха.

Лайонел би трябвало да остане през този ден на легло, но не посмя, за да не събуди с това подозрение. Имаше лека треска, естествена последица и от раната, и от загубата на кръв, но по-скоро й се радваше, отколкото съжаляваше: от нея страните му бяха поруменели, докато иначе щяха да изглеждат твърде бледи.

Той слезе, облегнат на ръката на брат си, за да закуси с херинги и леко пиво, преди още късното декемврийско слънце да се бе издигнало в небето.

Никълъс се втурна при тях пребледнял и цял разтреперан. Задъхано, с ужас в гласа той им разказа новината за нещастието, а двамата братя се престориха на потресени, изумени и отказаха да повярват. Ала старецът още не им беше съобщил най-лошата част от новината, истинската причина за страшното му вълнение.

— И те разправят — извика той с надделял над страха гняв, — те казват, че бил убит от вас, сър Оливър.

— От мене? — втрещено повтори сър Оливър и изведнъж, като порой, в ума му нахлуха стотина причини, за които не беше помислил досега и които трябваше неминуемо да доведат хората до това и единствено до това заключение. — Къде си чул тази мръсна лъжа?

Объркан от мислите си, той не обърна внимание на отговора, даден от Никълъс. Какво значение можеше да има къде го беше чул, сега то вече се беше превърнало в обвинение на устата на всеки срещнат. Можеше да направи само едно и трябваше да го стори незабавно, както го бе сторил в подобен случай и преди. Трябваше да отиде направо при Розамунд, да изпревари онова, което другите щяха да й разправят. Дано с божията помощ да не стигне твърде късно.

Сър Оливър се забави само колкото да си обуе ботушите, грабна шапката си, изтича до обора за кон и полетя направо по полските пътеки към отстоящия на една миля Годолфин Корт. Не срещна никого, докато не стигна в двора му. Когато приближи, до него долетя глъчка на възбудени гласове. Ала щом го зърнаха, настъпи пълно мълчание, зловещо и учудено. Там бяха събрани десетина мъже и техните очи го измериха първо с изумление и любопитство, а сетне с мрачен гняв.

Той скочи от седлото и почака за миг някой от тримата коняри на Годолфиновци, които беше забелязал в тълпата, да поеме юздите. Но когато никой не се помръдна…

— Какво е това? — викна сър Оливър. — Няма ли тук прислуга? Ела насам, господинчо, и хвани коня.

Конярят, към когото се обърна, се поколеба за миг, а после под втренчения, повелителен поглед на студените очи на сър Оливър мрачно и неохотно пристъпи, за да изпълни нареждането. В тълпата се понесе шепот. Сър Оливър ги стрелна с поглед и всички езици замлъкнаха с трепет.

Последван от това мълчание, той се изкачи по стълбището и влезе в постлания с тръстика хол. Когато изчезна от погледа им, той долови врявата зад него да избухва наново, по-ожесточена от преди. Но не й обърна внимание.

Посетителят се озова лице с лице с един слуга, който се отдръпна от него със същия поглед, както и тези в двора. Сърцето му се сви. Ясно беше, че е вече позакъснял; слухът бе стигнал там преди него.

— Къде е твоята господарка? — рече той.

— Аз… аз ще й кажа, че сте тука, сър Оливър — заекна слугата и мина през вратата отдясно.

Сър Оливър остана за миг да потупва ботушите си с камшик, с бледо лице и дълбока бръчка между веждите. После слугата се върна и затвори вратата.

— Госпожица Розамунд ви моли да си отидете, сър. Тя не желае да ви види.

За миг сър Оливър се взря в лицето на слугата — или поне тъй изглеждаше, защото надали го виждаше изобщо. Сетне вместо отговор той се запъти към вратата, от която беше излязъл слугата. Прислужникът решително я закри с гръб.

— Сър Оливър, моята господарка не желае да ви види.

— Махни се от пътя ми! — промърмори той с присъщия му гневен и презрителен глас, но понеже верният на своя дълг слуга не отстъпи, сър Оливър го хвана за предницата на дрехата, блъсна го настрана и влезе.

Розамунд стоеше в средата на стаята, облечена като за присмех в сватбено бяло, което все пак не бе тъй бяло, както нейното лице. Очите й изглеждаха като две черни петна, скръбни и блуждаещи, когато се спряха върху натрапника, незачел нейния отказ. Устните й се разтвориха, но тя нямаше какво да му каже. Само го гледаше с ужас, който стопи цялата му дързост и повелително държане. След кратко мълчание сър Оливър заговори:

— Виждам, че си чула лъжата, която се мълви из околностите. Това е доста лошо. Обаче виждам, че си й повярвала, а това е най-лошото.

Тя продължаваше да го гледа с леден поглед на отвращение, това дете, което едва преди два дни се беше притискало към гърдите му и го бе гледало с доверие и обожание.

— Розамунд! — възкликна той и пристъпи с още една крачка. — Розамунд! Дойдох да ти кажа, че това е лъжа.

— По-добре си върви — рече девойката и в гласа й прозвуча нещо, което го накара да изтръпне.

— Да си вървя — безсмислено повтори той. — Пъдиш ме? Не искаш ли да ме изслушаш?

— Неведнъж съм се съгласявала да те изслушам, отказвала съм да послушам други, които разбираха повече от мене, и не обръщах внимание на предупрежденията им. Няма какво повече да си кажем. Моля бога да те хванат и да те обесят.

Той побеля чак до устните и за първи път в живота си изпита страх и усети голямото си тяло да трепери.

— Нека ме обесят, то ще е добре дошло, щом ти вярваш в това нещо. Не ще могат да ме наранят повече, отколкото ме нараняваш ти, нито пък с обесването ще ме лишат от нещо, което ценя, щом вярата ти в мен се разколебава от първата мълва в околността.

Сър Оливър видя бледите й устни да се свиват в ужасна усмивка.

— Струва ми се, че това е повече от мълва — отвърна тя. — В него има повече, отколкото биха могли да прикрият всичките ти лъжи.

— Моите лъжи? — провикна се той. — Розамунд, кълна ти се в честта си, че нямам нищо общо с убийството на Питър. Бог да ме убие на това място, ако не е истина!

— Изглежда — рече зад него груб глас, — че се боите от бога толкова малко, колкото и от всичко друго.

Той рязко се извърна и се намери пред сър Джон Килигрю, влязъл след него.

— Аха — бавно каза сър Оливър и очите му станаха непроницаеми и блестящи като ахат, — това е ваше дело! — И той махна с ръка към Розамунд. Беше ясно какво искаше да каже.

— Мое дело? — запита сър Джон. Той затвори вратата и пристъпи напред. — Сър, изглежда, че вашата дързост, вашето безсрамие прехвърлят всякакви граници. Вашето…

— Млъкнете! — прекъсна го сър Оливър и стовари огромния си пестник на масата. Изведнъж го обзе пристъп на ярост. — Оставете думите за глупците, сър Джон, а преценките за онези, които умеят да ги отстояват по-добре.

— Да, вие говорите като кръвопиец. Идвате да се перчите тук, в самия дом на покойния… в същата къща, която сте поразили със скръб и убийство…

— Млъкнете, ви казвам, или наистина ще стане убийство!

Гласът му се превърна в рев, изражението му бе страхотно. И макар и да бе смел човек, сър Джон се стъписа. В същия миг сър Оливър се овладя наново. Той се обърна към Розамунд.

— О, прости ми! — помоли я той. — Аз съм луд… побърках се от отчаяние поради приписваното ми деяние. Не съм обичал брат ти, това е вярно. Но както ти се заклех, така и постъпих. Приемал съм от него удари и съм се смял, ала вчера на публично място той ме оскърби, удари ме по лицето с камшика си, от което още имам белег. Който каже, че не съм имал право да го убия за това, е лъжец и лицемер. Но мисълта за теб, Розамунд, мисълта, че той е твой брат, бе достатъчна да укроти гнева, събуден от него. А сега, когато по някаква нещастна случайност той е срещнал смъртта, наградата за цялото ми търпение, за цялото ми внимание към теб е обвинението, че съм го убил аз и че ти вярваш в това обвинение.

— За нея няма друг избор! — солна се Килигрю.

— Сър Джон — изкрещя сър Оливър, — моля ви да не се бъркате в нейния избор. Това, че го вярвате, показва, че сте глупак, а съветите на един глупак винаги са били най-несигурната опора. Милостиви боже! Да предположим, че съм искал да потърся удовлетворение за нанесеното ми оскърбление: толкова малко ли познавате мъжете и преди всичко мене, та допускате, че бих извършил отмъщението си по такъв разбойнически начин, че сам да сложа примката на палача на врата си? Чудесно отмъщение, няма що! Така ли постъпих спрямо вас, сър Джон, когато позволихте на езика си да плещи прекалено много, както сам признахте? В името на небето, човече, помислете добре, вярвате ли, че е възможно подобно нещо? Смятам, че вие сте по-опасен противник, отколкото беше нещастният Питър Годолфин, и все пак, когато потърсих удовлетворение от вас, направих го смело и открито, какъвто ми е обичаят. Когато си премерихме сабите във вашия парк в Аруинак, направихме го както следва, пред секунданти, за да не бъде останалият жив тревожен от съдиите. Вие знаете добре и мене, и как си служа с оръжието. Не бих ли направил същото и с Питър, ако исках да му взема живота? Не бих ли го направил по същия начин и не бих ли го убил спокойно и без страх, без да се излагам на укори от страна на когото и да било?

Сър Джон се замисли. Той се видя изправен пред логика, по-твърда и по-безупречна от леда, а рицарят на Аруинак не бе глупав. Но докато той остана намръщен и озадачен на края на това дълго словоизлияние. Розамунд бе онази, която отговори на сър Оливър.

— Не си искал да се изложиш на ничии укори, така ли го каза?

Той се обърна и се смути. Беше схванал мисълта, която й се въртеше в главата.

— Искаш да кажеш — заговори той бавно и тихо, с порицание, сякаш сам не можеше да го повярва. — че съм толкова подъл и вероломен, щото бих могъл по този начин да извърша нещо, което заради теб не бих се осмелил да извърша открито? Това ли искаш да кажеш, Розамунд? Горя от срам заради теб, че можеш да допуснеш подобна мисъл за човека, когото… когото си уверявала в своята любов.

Сдържаността я изостави. Засегната от обидните му, полупрезрителни слова, девойката даде воля на гнева си, който за миг заглуши дори и скръбта за починалия й брат.

— О, вероломен измамнико! — извика тя. — А тези, които са те чули да се кълнеш в неговата смърт! Предадоха ми точните ти думи. А от мястото, където лежеше в снега, до собствената ти врата е водела кървава следа. Ще продължаваш ли да лъжеш?

Те го видяха да пребледнява. Видяха ръцете му безсилно да се отпускат, а очите да се разширяват от нескриван внезапен страх.

— Кър… кървава следа? — несвързано заекна той.

— Да, отговорите на това! — намеси се сър Джон, отърсил се ненадейно от съмненията си при тази забележка.

Сър Оливър пак се обърна към Килигрю. Неговите думи възстановиха смелостта, от която го беше лишила Розамунд. С мъж можеше да се бори, с мъж нямаше защо да подбира изразите си.

— Не мога да обясня това — рече той натъртено, с глас, който изключваше всякакво обвинение. — Щом казвате, че е било така, трябва да е било наистина тъй. Все пак, след всичко казано, какво можете да докажете? Установява ли това без всякакво съмнение, че аз съм този, който го е убил! Оправдава ли това жената, която ме е любила, да вярва, че аз съм убиец и дори нещо по-лошо? — Той спря и пак я изгледа с неизмерим укор в погледа. Розамунд се беше отпуснала на стола, полюляваше се на него и чупеше ръце; лицето й бе маска на неописуема мъка.

— Можете ли да посочите какво друго доказва то, сър? — запита сър Джон и в гласа му прозвуча нотка на съмнение.

Сър Оливър долови тази нотка и от устните му се изтръгна стон.

— О, милостиви боже! — възкликна той. — Във вашия глас звучи съмнение, а в нейния го няма. По-рано бяхте мой враг, след което сключихме невдъхващо доверие примирие, и въпреки това дори вие можете да се съмнявате, че съм извършил това нещо. А тя… която ме е любила, не вижда възможност дори да се съмнява!

— Сър Оливър — отвърна му Розамунд, — извършеното от вас разби моето сърце. Все пак, като зная всичките оскърбления, които са ви довели до него, мисля, че бих могла да ви простя, макар че вече не бих могла да стана ваша съпруга. Казвам, че бих могла да ви простя, ако не беше подлото ви отричане.

Пребледнял, той я изгледа за миг, обърна се и се запъти към вратата. Там се спря.

— Мисълта ви ми е доста ясна — каза той. — Вие желаете да бъда съден за това деяние. — Той се изсмя. — Кой ще ме обвини пред съдиите? Вие ли, сър Джон?

— Ако госпожица Розамунд пожелае — отвърна Килигрю.

— Добре! Тъй да бъде. Но не мислете, че съм от онези, които ще допуснат да ги изпратят на бесилката само с тия жалки доказателства, с които се задоволява тази дама. Ако някой обвинител дойде да блее за кървавата следа към моята врата и за известни думи, които вчера съм изрекъл в гнева си, ще приема да бъда съден… но то ще бъде съд чрез двубой над трупа на моя обвинител. Това е мое право и аз ще го използувам докрай. Съмнявате ли се в божието правосъдие? Аз го призовавам тържествено да отсъди между мене и този човек. Ако съм виновен в това престъпление, нека господ изсуши ръката ми, когато вляза в двубоя.

— Самата аз ще ви обвиня — глухо рече Розамунд. — И ако искате, можете да предявите правата си и да ме заколите, както сте заклали него.

— Бог да ти прости, Розамунд! — рече сър Оливър и излезе. Той се завърна в къщи с буря в сърцето. Не знаеше какво може да му донесе бъдещето, но изпитваше такова отвращение от Розамунд, че в гърдите му не оставаше място за отчаяние. Не бива да го обесят. Ще се отбранява с нокти и зъби и пак няма да допусне да пострада Лайонел. Ще се погрижи за това. И тогава мисълта за Лайонел малко промени настроението му. Колко лесно би могъл да опровергае обвинението им, колко лесно би могъл да я накара да падне на гордите си колене и да го моли за прошка! Би могъл да го направи с една дума, ала се боеше с тази дума да не изложи на опасност брат си.

В спокойните, тихи часове на тази нощ, когато лежеше буден в леглото си и разглеждаше всичко, без да се горещи, в схващанията му се появи промяна. Той си преповтори всички доказателства, довели Розамунд до заключенията й, и се видя принуден да признае, че трябва до известна степен да я оправдае. Ако тя му беше сторила зло, той беше й сторил по-голямо. Години наред девойката беше слушала всички отровни неща, разказвани за него от враговете му, а неговата дързост му беше спечелила доста врагове. Розамунд бе отхвърляла всичко, понеже го любеше. Това доведе до влошаване на отношенията й с нейния брат, а ето че сега цялата тежест падаше върху й; разкаянието имаше своя дял в жестокото й убеждение, че Питър Годолфин е паднал от неговата ръка. Сигурно й се струваше, че донякъде е била съучастничка в убийството му поради непреклонността, с която бе продължавала да люби мъжа, мразен от брат й.

Сега сър Оливър я разбра и стана по-милостив в преценката си спрямо нея. Би била свръхчовек, ако не изпитваше онова, което, както го виждаше сега, трябваше да изпитва. А тъй като противодействията се измерват с духовните увлечения, които ги предизвикват, напълно естествено бе сега страстно да мрази онзи, когото бе любила също така страстно.

Това бе тежък кръст. И въпреки всичко заради Лайонел трябваше да го носи, доколкото му позволяваха силите. Лайонел не биваше да бъде принесен в жертва на неговото себелюбие заради постъпка, която бе напълно оправдателна за самия Лайонел. Би било действително подло дори да помисли за подобен изход.

Обаче ако сър Оливър не помисляше за това, Лайонел мислеше и тръпнеше през тези дни от ужас — ужас, който прогонваше съня и подхранваше треската, тъй че на втория ден след печалното произшествие той заприлича на привидение, с хлътнали очи, изнемощял. Сър Оливър му се поскара, и то в такъв дух, че да му върне самообладанието. Толкова повече, че в този ден имаше и друга новина, която трябваше да го успокои: на съдиите в Труроу било донесено за случката и за отправеното обвинение, но те решително отказали да се занимават с този въпрос. Причината бе, че един от тях бил същият мастър Антони Бейн, който бе присъствувал на оскърблението, нанесено на сър Оливър. Той заявил, че каквото и да се е случило на мастър Годолфин като последица от постъпката му, то не било нищо друго освен заслуженото, нищо повече от онова, което сам си е навлякъл, и съдията оповестил решението си, че съвестта му на почтен човек не му позволява да издаде заповед за задържане.

Сър Оливър се научи за новината от другия свидетел, свещеника, който сам беше пострадал от грубостта на Годолфин и който, макар и да бе човек на божието слово и на мира, напълно поддържаше решението на съдията — или поне тъй твърдеше.

Сър Оливьр му благодари, като подчерта, че било много любезно от негова страна и от страна на мастър Бейн да вземат такова становище, но не пропусна да го увери, че няма пръст в това престъпление, колкото и обстоятелствата да говорят против него.

Обаче когато подир два дни дочу, че цялата околност кипяла срещу мастър Бейн поради взетото от него становище, сър Оливър извика свещеника и отиде с него в дома на съдията в Труроу, за да представи известни доказателства, които беше премълчал пред Розамунд и сър Джон Килигрю.

— Мастьр Бейн — започна той, когато тримата се затвориха в библиотеката на този господин, — аз чух за справедливото и благородно решение, взето от вас, и дойдох да ви поблагодаря и да изкажа моите почитания за вашата смелост.

Мастър Бейн тежко се поклони. Той бе човек, надарен от природата с тежест.

Но понеже не желая вашата постъпка да повлече лоши последици, дойдох да ви представя доказателства, че сте действували по-справедливо, отколкото допускате, и че аз не съм убиецът. — Не сте ли? — е изумление се провикна мастър Бейн.

— О, уверявам ви, ще видите, че не се опитвам да ви заблудя. Както ви казах, аз мога да ви представя доказателство и дойдох да то сторя, преди времето да го направи невъзможно. Не желая да го разгласявам, мастър Бейн, но ще ви моля да издадете някакво удостоверение, което би задоволило съдилищата, ако в бъдеще вьпросът бъде отнесен по-горе, както по всяка вероятност ще стане. Това бе ловка защита. Доказателството не се носеше от него, а от Лайонел, но времето щеше да го заличи. А ако в бъдеще се оповестеше онова, което се канеше да покаже сега той, щеше да е твърде късно да го търсят другаде.

— Уверявам ви, сър Оливър, дори и да бяхте го убили след всичко, което стана, не бих могъл да ви сметна виновен в нещо повече, освен в наказанието на един груб и дързък оскърбител.

— Зная, сър. Но не беше тъй. Една от уликите против мене — всьщност главната — е тази, че от трупа на Годолфин до моята врата водела кървава следа.

Двамата господа наостриха слух. Свещеникът го наблюдаваше, без да мигне.

— Логичното, струва ми се, неоспоримото заключение е, че убиецът трябва да е бил ранен в сбиването. Кръвта надали е могла да бъде на жертвата, следователно е била на убиеца. Че убиецът е бил действително ранен, е установено, понеже по сабята на Годолфин е имало кръв. Сега, мастър Бейн, и вие, сър Андрю, ще бъдете свидетели, че по тялото ми няма дори и драскотина от последно време. Ще се съблека пред вас гол, както когато за първи път съм имал нещастието да се явя на този свят, и вие ще го установите. След това ще ви помоля, мастър Бейн, да съчините споменатото удостоверение. — И при тези думи той свали дрехата си.

— Но тъй като не желая да дам на тези тъпаци, които ме обвиняват, такова удовлетворение, за да не си помислят, че ме е страх от тях, трябва да ви помоля, господа, да запазите всичко в пълна тайна, докато оповестяването му се наложи от обстоятелствата.

Те разбраха основателността на предложението му и се съгласиха, все още изпълнени с недоверие. Но когато направиха проверката, и двамата останаха съвършено поразени, защото всичките им предположения бяха опровергани. Мастър Бейн естествено издаде необходимото удостоверение, подписа го и го скрепи с печата си, а сър Андрю добави своя подпис и печат като свидетел.

С този пергамент, който трябваше да му послужи за защита в случай на бъдеща нужда, сър Оливър се завърна у дома с повдигнат дух. Защото, щом това станеше безопасно, този пергамент можеше да се представи пред очите на сър Джон Килигрю и Розамунд и може би всичко щеше да се уреди.

(обратно)

ГЛАВА ШЕСТА ДЖАСПЪР ЛИ

Ако тази Коледа бе скръбна в Годолфин Корт, тя не бе по-весела и в Пенароу.

През тези дни сър Оливър бе мрачен и мълчалив, по цели часове седеше, вгледан в сърцето на огъня, и неспирно преповтаряше в ума си всяка дума от разговора си с Розамунд ту с горчиво негодувание против нея, загдето толкова лесно бе повярвала в неговата вина, ту с по-мека тъга, като си даваше пълна сметка за силата на уликите против него.

Природеният му брат сега се движеше безшумно из къщата в състояние на някакво самообезличаване и не смееше да прекъсне размишленията на сър Оливър. Тяхната причина му бе добре известна. Той знаеше какво се беше случило в Годолфин Корт, знаеше, че Розамунд бе изпъдила сър Оливър завинаги, и сърцето му се късаше при мисълта, че трябва да остави върху плещите на брат му да тежи онова бреме, което по право би следвало да тежи на неговите.

Тази мисъл толкова много измъчваше ума му, че една вечер той реши да заговори.

— Нол — каза Лайонел, застанал до стола на брат си в осветената от огъня стая, и сложи ръка на рамото му, — не е ли по-добре да кажем истината?

Сър Оливър рязко вдигна глава и се намръщи.

— Да не си луд? — рече той. — Заради тази истина ще те обесят, Лал.

— Може би не. Във всеки случай твоето страдание е по-лошо и от обесване. О, аз те наблюдавах час след час през цялата тая седмица и разбирам болката, която те измъчва. Това не е справедливо. — И настоя: — Най-добре да признаем истината.

Сър Оливър печално се усмихна. Той протегна ръка и стисна десницата на брат си.

— Много благородно от твоя страна да го предложиш, Лал.

— Но не и наполовина толкова благородно, колкото да понасяш цялото страдание за престъплението, извършено от мене.

— Ах! — сър Оливър нетърпеливо сви рамене. Той откъсна поглед от лицето на Лайонел и се върна към съзерцанието на огъня. — В края на краищата мога да махна бремето, когато пожелая. Мисълта за тази възможност може да вдъхне смелост и при най-тежките изпитания.

Сър Оливър го изрече с груб, циничен тон и Лайонел се смръзна при тези думи. Потънал в продължително мълчание, той ги запреобръща в ума си и се замисли за загадката, която се криеше в тях. Реши да запита брат си за ключа, за точното значение на това объркващо изявление, но не можа да събере смелост. Боеше се да не би сър Оливър да потвърди ужасяващото тълкуване, което му придаваше сам той.

След малко той си отиде и скоро си легна. Дни наред това изречение непрестанно тровеше неговия ум: „Аз мога да махна бремето, когато пожелая.“ У него назря убеждението, че сър Оливър е обнадежден от съзнанието, че реши ли да заговори, ще се оправдае. Не можеше да допусне, че сър Оливър ще го направи. Всъщност Лайонел бе напълно сигурен, че сър Оливър е твърде далече от намерението да махне това бреме. Но все пак той можеше да промени решението си. Бремето можеше да стане прекалено тежко, копнежът му по Розамунд — неудържим, скръбта, че в нейните очи той е убиец на брат й — непоносима.

Душата на Лайонел се смразяваше при мисълта за последиците, които това ще има за самия него. Страховете му го разкриваха на самия него. Стана му ясно колко неискрен е бил в предложението си да кажат истината, даде си сметка, че то не е било нищо повече от мигновен порив на чувствата, предложение, за което, ако беше прието, щеше най-горчиво да се разкайва. А след това му хрумна мисълта, че щом той се поддава на чувствени пориви, които могат така предателски да мамят истинските му желания, сигурно и всички други хора имат тези слабости. Дали брат му не би могъл да стане жертва на един от тия мигове на душевна буря, когато, стигнал връхната точка на отчаянието, ще почувствува, че бремето е съвсем непоносимо, и обзет от негодуване, ще го захвърли?

Лайонел се мъчеше да се увери, че брат му е твърд човек, мъж, който никога не губи самообладание. Ала срещу това изтъкваше довода, че случилото се в миналото не може да поръчителствува за събитията в бъдещето, че търпението на всеки човек, колкото и да е издръжлив, има граници и че не е невъзможно в тази история да прелее търпението дори и на сър Оливър. Ако това се случи, в какво положение ще се намери той? Отговорът представляваше картина, която надминаваше силите му. Опасността да бъде съден и наказан с най-голямото наказание, предвидено от закона, щеше да е много по-голяма сега, отколкото ако си беше признал в самото начало. Признанието, което можеше да направи тогава, щеше да привлече известно внимание, защото го смятаха за човек с неопетнена чест и думата му щеше да има известна тежест. Но сега никой не би му повярвал. По мълчанието му и по това, че е допуснал брат му да бъде несправедливо обвинен, биха заключили, че е коравосърдечен и безчестен и че е действувал така, понеже не е имал сериозно оправдание за престъплението си. Щеше да е не само безвъзвратно обречен, но и заклеймен с позор, щеше да е презрян от всички честни люде и да стане за посмешище, за чиято смърт никой нямаше да пророни сълза.

Така той стигна до ужасяващото заключение, че в усилията да се укрие само се е заплел още по-безизходно. Ако Оливър заговори, той ще е изгубен. И Лайонел се върна към въпроса: защо е толкова сигурен, че Оливър няма да проговори?

Вместо да го тревожи само от време на време, този страх започна да го преследва ден и нощ и макар че треската беше преминала, а раната съвсем заздравяла, той оставаше блед, слаб и с хлътнали очи. Стана неспокоен, стряскаше се при най-малкия шум и се измъчваше от вечно недоверие към Оливър, което се изразяваше в неочаквани и странни изблици на докачливост.

Един следобед, когато влезе в трапезарията, която бе любимото кътче на сър Оливър в Пенароу, Лайонел видя брат си унесен в размисъл, с лакът, подпрян на коляното, и брада на дланта, загледан в огъня. Това бе толкова обичайно сега за сър Оливър, че беше започнало да дразни изопнатите нерви на Лайонел. Струваше му се, че в това равнодушие се крие преднамерен мълчалив укор, отправен към него.

— Защо вечно седиш пред огъня, като някоя стара баба? — изръмжа той, като даде най-сетне воля на тъй дълго набиралото се у него раздразнение.

Сър Оливър се обърна с лека изненада в погледа. След това очите му се отместиха от Лайонел към високите прозорци.

— Вали — каза той.

— Дъждът никога не те е задържал край огнището. Но в дъжд или слънце, все си е същото. Ти никога не излизаш.

— Защо да излизам? — все тъй кротко запита сър Оливър, но между черните му вежди се появи бръчка на недоумение. — Мислиш ли, че ми е приятно да виждам как хората свеждат погледи, как доближават глави, та да могат тихичко да ме кълнат?

— Аха! — отсечено и остро извика Лайонел с неочакван блясък в хлътналите очи. — Значи стигна дотам, след като стори доброволно това, за да ме запазиш, сега пък да ми го натякваш!

— Аз ли? — поразен се провикна сър Оливър.

— Самите ти думи са натякване. Да не мислиш, че не съзирам значението, което им придаваш?

Сър Оливър бавно се изправи, втренчен в брат си. Той поклати глава и се усмихна.

— Лал! Лал! — промълви той. — Тази рана те е разстроила, моето момче. Какво съм ти натяквал? Какво е било това скрито значение на моите думи? Ако вникнеш повече, ще разбереш, че да изляза, значи да се забъркам в нови скарвания, понеже съм станал избухлив и не мога да понасям намръщени лица и мърморене. Това е всичко.

Той пристъпи напред и сложи ръце върху раменете на брат си. Като го отдалечи на дължината на ръката си, той го загледа, а Лайонел наведе глава и страните му бавно поруменяха.

— Скъпи глупчо! — рече сър Оливър и го разтърси. — Какво ти е? Ти си блед, отслабнал и не приличаш на себе си. Хрумна ми една мисъл. Ще се снабдя с кораб и ще те заведа на любимите си места. Какъв живот се живее там — живот, който ще възстанови твоите сили и жизнерадост, а може би и моите. Какво ще кажеш, а?

Лайонел вдигна глава със светнали очи. Но изведнъж го възпря една мисъл — толкова подла, че руменина отново заля бузите му, понеже се срамуваше от нея. Но тя не го оставяше. Ако заминеше с Оливър, хората щяха да кажат, че е бил съучастник в престъплението, приписвано на брат му.

От няколко подхвърлени тук-там забележки (които не беше опровергал) знаеше за общото убеждение в околностите, че между него и сър Оливър се разгаря някаква вражда във връзка със случката в Годолфин Парк. Бледото лице и хлътналите му очи се приписваха на предположението, че го гнети грехът на брат му. Познаваха го като нежен, добросърдечен момък, във всяко отношение противоположен на буйния сър Оливър, и всички смятаха, че подтикван от растящата си жестокост, сър Оливър се държи зле с него, понеже момъкът не може да му прости престъплението. Това пораждаше голямо съчувствие към Лайонел, което му се засвидетелствуваше от всички страни. Приемеше ли предложение като току що направеното от Оливър, значеше да провали всичко.

Той съзнаваше напълно низостта на помислите си и се отвращаваше от себе си за това. Но не можеше да се отърси от тяхната натрапчивост. Те бяха по-силни от волята му.

Като забеляза това колебание и го изтълкува неправилно, брат му го притегли към огнището и го накара да седне.

— Слушай — каза той, като се отпусна на отсрещното кресло, — край брега, близо до Смитик, стои на котва хубав кораб. Трябва да си го виждал. Капитанът е отчаян авантюрист, на име Джаспър Ли, който всеки подиробед се отбива в кръчмата в Пеникъмуик. Ние сме стари познати и ще трябва да осигуря него и кораба му. Той е готов за всякакво приключение, от потопяване на испански кораби до търговия с роби, и дадем ли му достатъчно висока цена, можем да го купим и тялом, и духом. За него нищо няма значение, стига да паднат парички от предприятието. Ето че корабът и капитанът са вече намерени; за останалото ще се погрижа — моряците, припасите, въоръжението — и към края на март ще оставим Лизард зад гърба си. Какво ще кажеш, Лал? Все ще е по-добре, отколкото да седим и дремем тука, в този дом на скръбта.

— Аз… аз ще си помисля — рече Лайонел, но с такова равнодушие, че разгорялото се у сър Оливър въодушевление изведнъж пак угасна и за приключението вече не се каза нито дума.

Обаче Лайонел не отхвърли това хрумване напълно. Макар и да го отблъскваше от една страна, от друга то го привличаше въпреки волята му. Той отиде дотам, че придоби навика всеки ден да ходи в Пеникъмуик. Там се запозна с този безразсъдно смел, покрит с белези от рани авантюрист, за когото му беше споменал сър Оливър, и слушаше разправяните от него чудеса (много от които бяха прекалено чудесни, за да бъдат истински) за опасните приключения в далечните морета.

Но един ден в началото на март капитан Джаспър Ли имаше да му каже нещо друго: новина, която прогони от ума на Лайонел целия му интерес към подвизите на капитана в испански води. Когато Лайонел си тръгна, капитанът го последва до вратата на малката кръчмичка и застана до стремето му, след като момъкът се качи на коня.

— Да ви доверя нещичко, добри ми мастър Тресилиън — промълви той. — Знаете ли какво се крои тук против вашия брат?

— Против брат ми?

— Да… във връзка с убийството на мастър Питър Годолфин миналата Коледа. Когато се убедили, че съдиите не ще вземат никакви мерки, някои хора дали молба до управителя на Корнуол, той да им заповяда да издадат заповед за задържането на сър Оливър поради обвиняването му в убийство. Но съдиите отказали да се подчинят на негова светлост и отвърнали, че били назначени на служба направо от кралицата и че по тези въпроси били отговорни само пред нейно величество. А сега дочух, че имало изпратена молба в Лондон, лично до кралицата, с искане да заповяда на своите съдии да си изпълнят дълга или да си подадат оставката.

Лайонел пое дълбоко дъх и с широко отворени очи се втренчи в моряка, но нищо не му отговори.

Джаспър допря дългия си пръст до носа и в очите му светна лукавство.

— Реших да ви предупредя, сър, та да помолите сър Оливър да се пази. Той е чудесен моряк, а чудесните моряци съвсем не са толкова много.

Лайонел извади от джоба кесията си и без да хвърли поглед върху съдържанието, я пусна в протегнатата ръка на моряка, като промърмори някаква благодарност.

Той препусна към дома си, обзет от ужас. И това беше станало. Ударът наближаваше да се стовари, и брат му най-сетне щеше да се види принуден да проговори. В Пенароу го очакваше друг удар. Той научи от стария Никълъс, че сър Оливър не е у дома — бил отишъл в Годолфин Корт.

Мигновеното заключение, подсказано на Лайонел от страха, бе, че сър Оливър вече е чул новината и незабавно е пристъпил към действие, защото не можеше да си представи, че брат му ще отиде в Годолфин Корт за нещо друго.

Обаче страховете му в тази насока бяха съвсем напразни. Сър Оливър, неспособен да издържа повече положението на нещата, отиде да покаже на Розамунд онова доказателство, с което се беше погрижил да се снабди. Най-после можеше да го направи, без да се страхува, че ще увреди на Лайонел. Ала отиването му се оказа съвършено безплодно. Тя решително отказа да го приеме и макар че с несвойствено за него смирение той убеди един слуга да се върне при нея с крайно неотложно съобщение, отказа му се и това. Той се завърна в Пенароу сломен и завари брат си да го чака, подлудял от нетърпение.

— Е? — посрещна го Лайонел. — Какво ще правиш сега? Сър Оливър го изгледа изпод вежди, мрачно намръщени под давление на мислите му.

— Да правя нещо сега? За какво приказваш? — запита той.

— Не си ли чул? — И Лайонел му разказа новината.

Сър Оливър остана загледан в него дълго след като той свърши, после устните му се свиха и той се плесна по челото.

— Тъй! — извика той. — Значи затова е отказала да ме приеме? Да не е помислила случайно, че съм отишъл да се моля? Могла ли е да допусне това? Могла ли е?

Той се приближи до огнището и сърдито разбърка главните с крак.

— О! Това би било твърде недостойно. И все пак положително това е нейно дело!

— Какво ще правиш? — настояваше Лайонел, който нямаше сили да потисне въпроса, завладял ума му; гласът му трепереше.

— Да правя ли? — Сър Оливьр го погледна през рамо. — Ще пръсна този мехур, боже мой! Ще свърша веднъж завинаги с тях, да ги вземат дяволите, и ще ги покрия с позор.

Той го каза грубо, ядно и Лайонел се сви, като помисли, че грубостта и ядът са насочени срещу него. Той се отпусна на един стол с подсечени от внезапен страх колене. Значи беше имал право в опасенията си. Брат му, който се гордееше с голямата си обич към него, нямаше сили да изтърпи всичко докрай. И все пак това бе толкова недопустимо за Оливър, че у него все още мъждукаше съмнение.

— Ти… ти ще им кажеш истината? — запита той с нерешителен, треперещ глас.

Сър Оливьр се обърна и го изгледа по-внимателно.

— За бога, Лал, какво си измислил сега? — попита той почти раздразнено. — Да им кажа истината? Разбира се… но само доколкото тя засяга самия мене. Да не мислиш, че ще им кажа, че си бил ти? Нима ме смяташ способен на такова нещо?

— Има ли друг изход?

Сър Оливър му обясни положението. Обяснението донесе облекчение на Лайонел. Но това облекчение бе краткотрайно. При по-нататъшни размишления той изпадна в нов страх. Реши, че ако сър Оливър се оправдае, само по себе си ще се наложи да обвинят него. Ужасът му светкавично раздуха вероятността, която бе толкова далечна, че не заслужаваше никакво внимание. В неговите очи тя престана да бъде вероятност — тя се превърна в положителна и неизбежна опасност. Ако сър Оливьр представи доказателство, че кървавата следа не е била от него — тъй мислеше Лайонел, — това неизбежно ще доведе до заключението, че е била негова. Сър Оливър можеше да каже и самата истина, защото те и без това щяха непременно да я открият. Така разсъждаваше той в своя ужас и смяташе, че е безвъзвратно изгубен.

Да беше само споделил тези страхове с брат си или пък да беше имал сили да ги потисне дотолкова, че да позволи да надделее разумът, щеше да му стане ясно колко по-далече го водеха те, отколкото беше вероятно да се допусне. Оливър би му посочил това, би му обяснил, че с пропадането на обвинението против него не би могло да се повдигне обвинение против никого другиго, че никога нито най-малко съмнение не е било насочвано срещу Лайонел, нито можеше да бъде насочено. Но Лайонел не се осмеляваше да заговори на брат си по този въпрос. В сърцето си се срамуваше от тези опасения, в сърцето си се признаваше за страхливец. Той напълно съзнаваше чудовищността на себелюбието си и все пак, както и преди, нямаше сили да го преодолее. Накъсо, любовта му към него самия бе по-голяма от любовта към брат му или към двадесет братя.

На другия ден — ветровит ден в края на март — той се озова отново в тази кръчмичка в Пеникъмуик, в обществото на Джаспър Ли. Беше намерил изход, единственият възможен сега изход. Миналата вечер брат му бе промърморил, че смятал да отиде с доказателствата си при Килигрю, тъй като Розамунд отказала да го види. Щял да стигне до нея чрез Килигрю, каза той, и щял да я накара на колене да измоли прошка за сторената му злина, за проявената жестокост спрямо него.

Лайонел знаеше, че Килигрю отсъствуваше по това време, но че го очакват да се завърне към Великден, а до Великден имаше само една седмица. Следователно оставаше му малко време за действие, малко време, в което да изпълни плана, който му беше дошъл на ум. Той се проклинаше, че го е измислил, но се уповаваше на него с всичките сили на безволев човек.

Ала когато се намери седнал лице с лице с Джаспър Ли в малкото помещение на кръчмата, отделен от него само с простата маса от борови дъски, той не намери смелост да изложи предложението си. Пиеха херес, щедро смесен по внушението на Лайонел с коняк вместо с обичайното по-слабо пиво. И едва след като изпи почти половин литър от сместа. Лайонел събра сили да пристъпи към гнусната си работа. В главата му бръмчаха думите, казани преди известно време от брат му, когато името на Джаспър Ли бе за пръв път споменато между тях: „Отчаян авантюрист, готов за всякакво приключение и даде ли му достатъчно висока цена, човек може да го купи и тялом, и духом.“ Лайонел имаше на ръка достатъчно пари, за да купи Джаспър Ли, но това бяха парите на сър Оливър — парите, оставени на разположение на Лайонел от щедрия му брат. И тези пари Лайонел щеше да употреби за окончателното съсипване на Оливър! Той се проклинаше и наричаше себе си мръсно, презряно псе, проклинаше нечестивия зъл дух, който нашепваше такива мисли в ума му, знаеше се колко струва, презираше се и се отвращаваше от себе си, заклеваше се да бъде силен и по-скоро да поеме вината за подобна низост, а в следния миг се разтреперваше от това същото решение, като си представяше неизбежните последици, които то водеше след себе си.

Внезапно капитанът тихичко му зададе въпрос, който поведе крак и разпръсна като дим цялата му нерешителна самосъпротива.

— Предадохте ли предупреждението ми на сър Оливър? — запита Ли, като сниши гласа си, за да не бъде дочут от кръчмаря, който се въртеше зад тънката дъсчена преграда.

Мастър Лайонел кимна, неспокойно задърпа с ръка обицата в ухото си и отмести поглед от загрубялото, обветрено и космато лице на моряка.

— Да — каза той. — Обаче сър Оливър е упорит. Не иска да направи нищо.

— Не иска ли? — Капитанът поглади гъстата си червена брада и изрече дълга и страшна ругатня по моряшкия обичай. — Дявол да го вземе! Съвсем не е изключено да увисне на въжето, ако остане тука.

— Да — съгласи се Лайонел, — ако остане. — При тези думи усети устата му да пресъхва, сърцето му биеше до пръсване, но ударите му се смекчаваха от леката замаяност — последица на алкохола.

Той изрече тези думи с толкова чудноват глас, щото черните очи на моряка се впиха в него изпод гъстите червеникави вежди. В този поглед имаше ням въпрос. Мастър Лайонел неочаквано се изправи.

— Хайде малко да се поразходим, капитане — каза той. Очите на капитана се присвиха. Той подуши печалба. Имаше нещо дяволски странно в държанието на този млад благородник. Той изпи остатъка от виното, шумно остави чашата и се вдигна.

— На вашите услуги, мастър Тресилиън — рече той.

Вънка нашият благородник отвърза коня си от желязната халка, за която беше закачил юздата; повел коня, той сви към морето и тръгна по пътя, извиващ край устието към Смитик.

Остър северен вятър превръщаше водата в бели планини от пяна, небето бе безоблачно и слънцето ослепително блестеше. Започваше отливът и скалата пред самия вход на пристанището издигаше тъмното си рамо над водата. На пет-шестстотин стъпки отсам скалата се поклащаше черният корпус и голите мачти на „Лястовичка“ — кораба на капитан Ли.

Лайонел вървеше мълчаливо, много мрачен и замислен, и все още колеблив. А хитрият моряк, забелязал това колебание, гореше от нетърпение да го преодолее заради печалбата, която предполагаше да се крие в подушеното от него предложение, и най-после направи първата крачка.

— Струва ми се, че искате да ми предложите нещо — лукаво промълви той. — Изкажете се, сър, защото никога не е имало човек, по-готов да ви услужи.

— Работата е там — заговори Лайонел, като го наблюдаваше крадешком, — че се намирам в затруднение, капитан Ли.

— Аз съм се намирал в много затруднения — изсмя се капитанът, — но още не съм попаднал в такова, от което да не изляза победител. Разкажете ми вашето и може би ще успея да направя за вас това, което бих направил за самия себе си.

— Ето каква е работата — започна Лайонел. — Брат ми положително ще бъде обесен, ако остане тука, както сам казахте. Той е изгубен, ако се яви пред съда. А в този случай, вярвайте ми, изгубен съм и аз. Когато обесят някого, позорът пада върху цялото му семейство. Би било ужасно, ако се случи.

— Наистина, наистина! — насърчително се съгласи морякът.

— Бих го избавил от това — продължи наново Лайонел, като същевременно кълнеше нечестивия дух, който прикриваше злодейството му с такива отбрани думи. — Бих го избавил от това, но все пак съвестта ми не позволява да го оставя ненаказан, защото кълна ви се, капитан Ли, че съм погнусен от престъплението, от това низко, кърваво дело.

— О! — рече капитанът. И за да не прекъсне с това мрачно възклицание разсъжденията на благородника, побърза да добави: — Разбира се! Разбира се!

Мастър Лайонел спря и се обърна с лице към моряка и с гръб към коня. Бяха съвсем сами на място, по-самотно от което не би могъл да пожелае никой съзаклятник. Зад него се простираше безлюдният бряг, пред него — червеникавите скали, които се издигат леко до гористите височини на Аруинак.

— Ще бъда съвсем прям и откровен с вас, капитан Ли. Питър Годолфин бе мой приятел. Сър Оливър ми е само наполовина брат. Бих платил скъпо на човека, който би го отвлякъл тайно от съдбата, надвиснала над него, но все пак да го направи по такъв начин, че сър Оливър да не избегне заслуженото наказание.

Колко странно е това — мислеше си той още докато го изговаряше, — че може да накара устните си тъй гладко да произнасят слова, които погнусяват сърцето!

Капитанът имаше сериозен вид. Той сложи пръст на кадифената дреха на мастър Лайонел — там, където се намираше подлото му сърце.

— Аз съм с вас — каза той. — Но работата е много опасна. Разбира се, вие казвате, че бихте платили скъпо…

— Определете цената сам — бързо рече Лайонел с трескаво блестящи очи и пребледняло лице.

— О, аз ще мога да се справя, не се бойте! — каза капитанът. — Зная точно какво желаете. Какво ще кажете, ако река да го отведа на плантациите отвъд океана, където имат нужда от работници, силни като него? — Той сниши нас и затвори с известно колебание от страх да не би да предлага повече, отколкото би желал бъдещият му клиент.

— Той би могъл да се върне — бе отговорът, който разпръсна всичките му съмнения в това отношение.

— А! — рече капитанът. — Какво ще кажете тогава за пиратите на Варвария! Те имат нужда от роби и са винаги готови да купуват, при все че са жалки платци. Не съм чувал някой да се завърне, попадне ли веднъж на борда на техните галери. Търгувал съм с тях: разменял съм роби срещу подправки, ориенталски килими и други такива неща.

Мастър Лайонел с мъка поемаше дъх.

— Това е ужасна съдба, нали?

Капитанът поглади брада.

— И все пак единственият сигурен изход, а в края на краищата не е чак толкова страшен, колкото обесването, и далеч не толкова позорен за семейството. Тъй ще услужите и на сър Оливър, и на себе си.

— Тъй е, тъй е! — провикна се почти с ожесточение мастър Лайонел: — А цената.

Морякът пристъпи на късите си мускулести крака и лицето му стана замислено.

— Сто лири — полувъпросително подхвърли той.

— Съгласен, сто лири — бе бързият отговор, прекалено бърз, и капитан Ли разбра, че се е излъгал с цената и трябва да поправи грешката.

— Искам да кажа, сто лири за мене — бавно се поправи той. — Освен това трябва да се имат предвид моряците: да им се запуши устата и да се осигури тяхната помощ, а това значи още поне сто лири.

Мастър Лайонел за миг се замисли.

— Това е повече, отколкото мога да събера за такъв къс срок. Но знаете ли какво, ще получите сто и петдесет лири в злато, а остатъка в скъпоценности. Обещавам ви, не ще изгубите от сделката. А когато се завърнете и ми съобщите, че сте извършили всичко, което сега обещавате, ще получите още толкова.

С това сделката бе сключена. А когато Лайонел заговори за начините и средствата, разбра, че се е съюзил с човек, който разбира работата си безупречно. Единственото искане, представено от капитана, бе мастър Лайонел да подлъже жертвата си на някое уединено място, за предпочитане по крайбрежието. Ли щеше да се погрижи да има лодка и хора, а за останалото можеше спокойно да се разчита на нею.

В същия миг Лайонел се сети за подходящото място. Той се завъртя и посочи на отсрещната страна към нос Трифюзис и сивите очертания на Годолфин Корт, залени по това време от слънчев блясък.

— Там, на нос Трифюзис, в сянката на Годолфин Корт, в осем часа утре вечер, когато няма да има месечина. Ще се погрижа да бъде там. Но мислете му, ако го изпуснете.

— Бъдете спокоен! — каза капитан Ли. — А парите.

— Щом го приберете на кораба, елате при мен в Пенароу — отговори той, с което показа, че в края на краищата не вярва в капитан Ли повече, отколкото му налага моментът.

Капитанът се съгласи и на това. Защото не успееше ли този господин да му се издължи, можеше винаги да върне сър Оливър на брега.

С това условие двамата се разделиха. Лайонел яхна коня и си отиде, а капитан Ли сви ръце около устата и се провикна към кораба.

Грубото лице на авантюриста бавно се разтегна в усмивка, докато чакаше лодката, която идваше да го прибере. Да беше я видял мастър Лайонел, може би щеше да се запита доколко е сигурно да се сключват сделки с негодник, който остава верен само докато има сметка. А в тази работа капитан Ли съзираше начин да измами, и то с печалба. Той нямаше съвест, но както всички негодници, обичаше да изиграва подлеци, по-големи от самия него. Щеше да изиграе мастър Лайонел по най-изтънчен, най-поетичен начин, и предварително се наслаждаваше на това със самодоволен смях.

(обратно)

ГЛАВА СЕДМА ОТВЛЕЧЕН

Мастър Лайонел отсъствува от Пенароу почти през целия следващ ден под предлог на някакви покупки в Труроу. Беше към седем и половина, когато се завърна; при влизането си срещна сър Оливър в хола.

— Нося ти вест от Годолфин Корт — заяви той и забеляза как брат му трепна и промени цвета на лицето си. — Пред портите ме посрещна едно момче и ме помоли да ти кажа, че госпожица Розамунд искала незабавно да те види.

Сърцето на сър Оливър почти спря, а после заби в галоп. Тя го вика! Може да се е смекчила след вчерашната си непреклонност. Най-сетне се съгласява да го приеме!

— Бъди благословен за тази радостна новина! — отвърна той с дълбоко възбуждение — Тръгвам веднага! — И излезе в същия миг. Нетърпението му бе толкова голямо, че носен от тази гореща вълна, дори не си даде труд да вземе пергамента, който трябваше да бъде неопровержимата му защита. Грешката бе непоправима.

Мастър Лайонел не каза нито дума, когато брат му се спусна навън. Само се отдръпна в сянката. Беше побелял до устните и чувствуваше, че се задушава. Щом се затвори вратата, той неочаквано се раздвижи. Понечи да изтича подир сър Оливър. Съвестта му тръбеше, че не бива да допусне това. Ала страхът побърза да и отговори. Ако осуети изпълнението на замисъла, ще плати наказанието с живота си!

Той се обърна и с треперещи нозе се завлече в трапезарията.

Намери масата сложена за вечеря, както в онази вечер, когато беше залитнал вътре с рана на гърдите, за да се остави на грижите и под закрилата на сър Оливър. Той не се приближи до масата, а отиде при огнището, седна там и протегна ръце към пламъка. Беше му много студено и не можеше да спре треперенето. Чак и зъбите му тракаха.

Никълъс влезе да запита дали ще вечеря. Лайонел отвърна с несигурен глас, че въпреки късния час щял да чака завръщането на сър Оливър.

— Няма ли го сър Оливър? — изненадано запита слугата.

— Излезе преди малко, не зная къде — отговори Лайонел. — Но понеже не е вечерял, надали ще се забави.

С тези думи той освободи слугата и се сви там — плячка на душевни терзания, които не можеше да потисне. Умът му не можеше да се отклони от дълбоката, непоколебима обич, която сър Оливьр никога не се бе скъпил да проявява спрямо него. Дори във връзка със смъртта на Питър Годолфин, какви ли жертви не беше направил сър Оливър, за да запази него? Като съдеше по голямата любов и саможертвата в миналото, беше склонен да заключи сега, че брат му не би го издал дори и в най-страшните минути. Но ето, този подъл пристъп на страх, който го превърна в злодей, му напомни, че подобни заключения почиват само върху предположения и че би било опасно да се основава върху такива изводи, че ако в края на краищата сър Оливьр му изневереше в решителния час, щеше да бъде действително изгубен.

В края на краищата окончателното мнение на човека за ближните му винаги почива върху това, доколко той познава самия себе си; понеже Лайонел съзнаваше, че е неспособен на такива жертви зарад сър Оливьр, не можеше да вярва и в способността на сър Оливьр да се жертвува при възможно стечение на обстоятелствата в бъдеше. Той пак се сети за думите, произнесени от сър Оливър в същата тази стая само преди два дни, и заключи с още по-голяма увереност, че те можеха да имат само едно значение.

После пак го обхвана съмнение и най-сетне увереност в друго: увереност, че не е прав и че знае това, увереност, че се самозалъгва, защото търси оправдание за делото си. Лайонел притисна глава с двете си ръце и високо изпъшка. Той беше злодеец, безсърдечен, бездушен злодеец! Гнусеше се от самия себе си. Настъпи миг, когато скочи изтръпнал, с решението дори и сега, в дванадесетия час, да се спусне подир брат си и да го избави от съдбата, която го очакваше там в нощта.

Но и това решение бе разпръснато от полъха на себелюбив страх. Той се отпусна безсилно на мястото си, мислите му се насочиха в друго направление. Те се въртяха сега около онези въпроси, които го бяха занимавали в деня, когато сър Оливър беше отишъл в Аруинак, за да търси удовлетворение от сър Джон Килигрю. Пак му дойде на ум, че с премахването на Оливър всичко, на което се радваше досега благодарение на братовата си щедрост, щеше да го радва занапред като негова безспорна собственост. Това размишление донякъде го утеши. Ако злодейството му причинеше страдание, щеше да има поне утеха.

Часовникът над оборите удари осем. Мастър Лайонел се сви на стола при този звук. Заговорът се изпълняваше може би тъкмо сега. Мислено той виждаше всичко: виждаше брат си нетърпеливо да тича към портите на Годолфин Корт, след това тъмни сенки да изникват от околния мрак и мълчаливо да се нахвърлят върху му. Виждаше го да се бори за миг на земята, после видя във въображението си как бързо го отнасят с вързани ръце и крака и запушена уста надолу по склона към брега и към чакащата лодка.

Лайонел остана така още половин час. Заговорът вече беше изпълнен и тази увереност като че ли малко го успокои.

Тогава пак се появи Никълъс и забърбори за нещастието, което вероятно се било случило с господаря му.

— Какво нещастие би могло да му се случи? — изръмжа Лайонел, сякаш бе възмутен от тази мисъл.

— Надявам се, че никакво — отвърна слугата. — Но сега сър Оливьр има достатъчно врагове и съвсем не е безопасно да излиза след мръкване.

Мастър Лайонел с възмущение отрече опасенията. Той заяви нарочно, че не ще чака повече. Никълъс му поднесе вечеря и пак го остави, за да застане пред вратата, да се взира в мрака и да се вслушва дали не се връща господарят му. Беше надзърнал в оборите и знаеше, че сър Оливър е излязъл пеша.

Междувременно мастър Лайонел трябваше да се преструва, че се храни, при все че би се задавил, ако наистина се опиташе да яде. Той изцапа чинията, надроби храната и жадно изпи чаша червено вино. След това се престори на разтревожен и отиде при Никълъс. Така двамата прекараха уморителната нощ в очакване да се завърне онзи, за когото мастър Лайонел знаеше, че няма да се върне вече.

Призори те вдигнаха слугите и ги изпратиха да търсят из околностите да съобщят навред за изчезването на сър Оливър. Самият Лайонел отиде в Аруинак да запита открито сър Джон Килигрю дали не знае нещо по този въпрос.

Сър Джон явно се изненада и с готовност се закле, че дори не бил виждал сър Оливър от дълго време. Той се държа внимателно към Лайонел, когото обичаше, както го обичаха и всички други. Момъкът имаше толкова меки и любезни обноски, бе тъй безгранично различен от своя дързък, високомерен брат, че при сравнението добродетелите му заблестяваха по-ярко.

— Признавам, че е напълно естествено да дойдете при мен — каза сър Джон. — Но давам ви честната си дума, че не зная нищо за него. Нямам навика да премахвам враговете си тихомълком.

— Така е, така е, сър Джон, в душата си не можех да повярвам такова нещо — отвърна опечаленият Лайонел. — Простете ми, дето дойдох при вас с такъв недостоен въпрос. Отдайте го на разстроения ми дух. Не съм на себе си от месеци, струва ми се, от онази случка в Годолфин Корт. Това нещо не ми дава мира. Страшно бреме е да знаеш, че собственият ти брат — при все че трябва да благодаря на господа, че ми е само наполовина брат — е извършил такова подло престъпление.

— Как? — възкликна Килигрю изумен. — Това го казвате вие? Вие сам вярвате в това?

Мастър Лайонел се смути, което сър Джон разбра съвършено погрешно и го изтълкува напълно в полза на младия мъж. И по този начин в този миг бе посято благородното семе на приятелството, което щеше да изникне между двамата мъже, а корените му бяха наторени от съжалението на сър Джон, че този добродушен, честен и прям човек е прокълнат да има такъв злодеец брат.

— Разбирам, разбирам — рече той. И въздъхна: — Знаете ли, че ние очакваме всеки миг заповед от кралицата до нейните съдии, за да предприемат мерки, които те отказваха да предприемат досега срещу вашия… срещу сър Оливър? — Той дълбокомислено се намръщи. — Мислите ли, че това е било известно на сър Оливър?

Мастър Лайонел веднага се досети какво имаше на ум Килигрю.

— Известно му беше — отговори той. — Сам аз му го казах. Но защо питате?

— А може би това ще ни помогне да разберем и изтълкуваме изчезването на сър Оливър? Дявол да го вземе! Естествено, като е знаел това, трябваше да е глупак, за да остане тука, защото няма съмнение, че ако беше дочакал пристигането на кралския пратеник, щяха да го обесят.

— Боже мой! — учудено възкликна Лайонел. — Тогава… тогава вие мислите, че е избягал?

Сър Джон сви рамене.

— Какво друго бихме могли да допуснем? Лайонел обори глава.

— Действително какво друго? — каза той и се сбогува като човек, покрусен от скръб, както и беше в действителност. Никога не беше помислял, че за неговото дело ще се намери такова очебийно заключение, което тъй цялостно да обясни случката и да премахне всички съмнения, свързани с нея.

Той се завърна в Пенароу и без заобикалки разправи на Никълъс за подозренията на сър Джон, които за съжаление и сам той смятал за истински повод за изчезването на сър Оливър. Обаче слугата не можеше да се убеди толкова лесно.

— Нима вярвате, че той е извършил убийството? — извика Никълъс. — Нима го вярвате, мастър Лайонел? — В гласа му звучеше упрек, който граничеше с ужас.

— Господ да ми е на помощ, какво друго бих могъл да вярвам сега, след неговото бягство?

Никълъс се доближи до него със стиснати устни. Той допря ръката на момъка с два възлести пръста.

— Той не е избягал, мастър Лайонел! — заяви слугата с мрачна внушителност. — Никога не е бил страхливец. Сър Оливър никога не се е боял нито от човек, нито от дявол и ако беше убил мастър Годолфин, никога нямаше да го отрече. Не вярвайте на сър Джон Килигрю. Сър Джон винаги го е мразел.

Ала в целия този край слугата единствен поддържаше това мнение. Дори и да имаше някои, които се съмняваха във виновността на сър Оливър, съмнението им бе разпръснато от неговото бягство, изпреварило пристигането на очакваната заповед на кралицата.

По-късно през този същия ден в Пенароу се яви капитан Ли и поиска да се види със сър Оливър.

Никълъс доложи на мастър Лайонел за идването му и за неговото желание и получи нареждане да го въведе.

Набитият, нисичък моряк се втурна вътре с кривите си крака и се захили на своя клиент, щом останаха насаме.

— Той е на топло и сигурно място на кораба — съобщи капитанът. — Цялата работа стана тихо и безболезнено — като обелването на някоя ябълка.

— Защо потърсихте него? — поиска да знае мастър Лайонел.

— Защо ли? — Джаспър повторно се захили. — Имах работа с него. Бяхме говорили да отпътува с мене. Чух мълвата в Смитик. Това ще я допълни. — Той допря дългия си пръст до носа. — Винаги съм готов да затвърдя всеки хубав слух. Би било много нескопосно да дойда тук и да поискам да се видя с вас, сър. Сега ще знаете какво да казвате за посещението ми.

Лайонел му плати уговорената цена и го отпрати, след като получи уверението, че „Лястовичка“ ще отпътува при следния прилив.

Когато се узна, че сър Оливър преговарял с капитан Ли за пътуване отвъд океана и че капитан Ли се бавел в това пристанище само по тази причина, дори и Никълъс престана да се съмнява.

Постепенно, с отминаването на дните, Лайонел си възвърна старото спокойствие. Стореното беше сторено и понеже, тъй или инак, беше вече непоправимо, нямаше смисъл да скърби. Той сам не разбра как му беше помогнала съдбата, но съдбата помага понякога на злодейците. Кралските пратеници пристигнаха след пет-шест дни и мастър Бейн получи строга заповед да се яви лично в Лондон и там да отговаря за нарушението на служебните си задължения чрез отказа да изпълни клетвения си дълг. Ако сър Андрю Флак беше устоял на настинката, която го покоси месец преди това, съдията мастър Бейн щеше лесно да се отърве от хвърленото му обвинение. Но при това положение, когато изложи положителните си сведения и разказа как е извършил прегледа, на който сър Оливър се подложил доброволно, неподкрепените му от другиго думи бяха съвсем неубедителни. И никой за миг не допусна, че това бе нещо друго, а не извъртания на небрежен спрямо дълга си човек, който се мъчи да се спаси от последиците на своята разпуснатост. А фактът, че сочи като втори свидетел починало лице, само затвърди това мнение у неговите съдии. Той бе уволнен и наказан с тежка глоба и с това въпросът се приключи, тъй като всички предприети претърсвания не доведоха до никаква следа от изчезналия сър Оливър.

От този ден за мастър Лайонел започна нов живот. Съседите му го сметнаха за човек, изложен на опасността да пострада заради греховете на брат си, и решиха, доколкото им позволяват силите, да облекчат това бреме. Голямо значение се отдаваше на туй, че в края на краищата той бе само природен брат на сър Оливър, а някои простираха доброжелателството си дотам, да подхвърлят, че може дори и такъв да не е и че много естествено било втората жена на Ралф Тресилиън да се е отплатила на съпруга си за оскърбителните му изневери със същото. Тази вълна от съчувствие се предвождаше от сър Джон Килигрю, тя се разпространи много бързо и с много голям успех и скоро мастър Лайонел почти се убеди, че всичко това му се полага по заслуга и той бе сгрян от благосклонността на целия край, проявявал досега, кажи-речи, само враждебност спрямо хората с тресилиъновска кръв.

(обратно)

ГЛАВА ОСМА ИСПАНСКИЯТ КОРАБ

Устоял на силната буря в Бискайския залив — буря, която понесе като удивително устойчиво старо корито, — „Лястовичка“ заобиколи нос Финистере и така навлезе от стихията в спокойствието, от оловните небеса и бушуващото море — в залени от слънце лазурни води. Това напомняше неочаквано преминаване от зима към пролет и сега корабът се носеше, обърнат срещу слабия източен ветрец, леко наклонен на лявата си страна.

Капитан Ли съвсем не беше имал намерение да отиде толкова далече, преди да се е споразумял със своя пленник. Ала вятърът излезе по-силен от намеренията му и той се видя принуден да бяга пред него и да се насочи на юг, докато се укроти яростта му. Така се случи — а колко невероятно благоприятно бе това за мастър Лайонел, ще видите по-нататък, — че капитанът по неволя трябваше да отлага разговора, докато се изравнят с бреговете на Португалия — но доста навътре в морето, понеже бреговете на Португалия по онова време съвсем не бяха здравословни за английските моряци, — и едва тогава заповяда да доведат сър Оливър при него.

Капитанът седеше в тясната кабина на горната палуба на корабчето пред мръсна маса, а над нея, в такт с поклащането на кораба, се олюляваше малка лампа. Той смучеше воняща лула, димът от която тежко висеше във въздуха на стаичката, а пред него стоеше бутилка коняк.

Така тържествено разположен, той прие сър Оливър, който бе въведен с ръце, все още вързани на гърба. Беше отслабнал, с хлътнали очи и небръсната от цяла седмица брада. Дрехите му също бяха все още в безредие от съпротивата, оказана при отвличането, и от това, че бе принуден да лежи облечен оттогава досега.

Тъй като за човек с неговия ръст бе невъзможно да стои прав в ниската кабина, един от главорезите на капитан Ли, които го доведоха от килията му под палубата, блъсна към него малко столче.

Той седна доста равнодушно и с безразличие изгледа капитана. Джаспър Ли се пообърка от това странно спокойствие, понеже се беше приготвил за гневни изблици. Той освободи двамата моряци, довели сър Оливър, и когато те си отидоха и затвориха вратата на кабината, заговори на пленника си.

— Сър Оливър — започна той и поглади червената си брада, — вие бяхте най-подло поруган.

Слънчевата светлина се прецеждаше през едно от тесните прозорчета и падаше право върху безизразното лице на сър Оливър.

— Не беше нужно, подлецо, да ме докараш чак дотука, за да ми кажеш само това! — отговори той.

— Горе-долу сте прав — рече капитан Ли. — Но трябва да добавя още нещо. Сигурно мислите, че съм постъпил зле спрямо вас. С това ме онеправдавате. С моя помощ ще се научите да различавате истинските приятели от тайните врагове; отсега нататък ще знаете на кого да вярвате и на кого не.

Сър Оливър като че ли се откъсна от безразличието си, възбуден въпреки волята си от нахалството на този негодник. Той протегна напред единия си крак и кисело се усмихна.

— Вероятно накрая ще ми кажеш, че съм ти длъжник — подхвърли той.

— Накрая вие ще го кажете сам — увери го капитанът. — Знаете ли какво ми беше наредено да направя с вас?

— Бога ми, нито зная, нито искам да зная — бе изненадващият отговор, изречен с отегчение. — Ако искаш да ми го кажеш за мое развлечение, ще те помоля да си спестиш труда.

Този отговор не влизаше в сметките на капитана. Той засмука лулата си.

— Беше ми наредено — най-сетне започна той — да ви отведа във Варвария и да ви продам като роб на маврите. За да ви услужа, аз се престорих, че се наемам с тази задача.

— Да те вземат рогатите! — изруга сър Оливър. — Ти се преструваш прекалено дълго.

— Времето бе против мене. Нямах намерение да идвам с вас чак дотука. Но бурята ни отнесе. Ала това е минало, тъй че ако ми обещаете да не търсите от мене отговорност и да възнаградите част от загубата, която ще понеса, като се отклоня от пътя си и пропусна товара, за който съм тръгнал, ще потегля обратно и за една седмица ще ви закарам у дома.

Сър Оливър го изгледа и мрачно се усмихна.

— Що за негодник си ти, та не можеш да останеш верен на никого! — провикна се той. — Първо взимаш пари, за да ме отвлечеш, а след това искаш да ти платя, за да ме върнеш обратно.

— Не сте прав към мене, сър, кълна ви се! Мога да бъда и верен, когато ме наемат честни хора, и вие би трябвало да го знаете, сър Оливър. Но оня, който остава верен на негодници, е глупак, а това, че аз не съм, също би трябвало да знаете. Сторих го, за да изоблича пред вас един негодник и да ви дам възможност да му пресечете пътя, а също и за да изкарам малка печалба от този кораб. Аз съм откровен с вас, сър Оливър. Получих двеста лири в пари и скъпоценности от вашия брат. Дайте ми същото и…

Но в този миг цялото безразличие на сър Оливър неочаквано се разпръсна. То падна от него като дреха, той се наведе напред с напрегнато изражение, а дори и с известни признаци на гняв.

— Какво каза? — изкрещя той с рязък и висок глас.

Капитанът се втренчи в него и забрави за лулата си.

— Казах, че ако се съгласите да ми платите същите пари, които брат ви ми плати за отвличането ви…

— Брат ми? — изрева благородникът. — Брат ми ли каза?

— Казах: вашият брат.

— Мастър Лайонел? — пак запита пленникът.

— Имате ли други братя? — отвърна капитан Ли. Настъпи мълчание и сър Оливър се загледа право пред себе си с глава, свита между раменете.

— Искам да разбера — най-после промълви той. — Ти твърдиш, че брат ми Лайонел ти е платил пари за моето отвличане… накъсо, че моето присъствие на борда на тази мръсна развалина се дължи на него, така ли?

— Кого друг подозирахте? Или смятате, че съм го направил за собствено развлечение?

— Отговори ми! — кресна сър Оливър, като се мъчеше да разкъса въжетата.

— Отговорих ви вече няколко пъти. Все пак ще ви кажа още веднъж, тъй като бавно схващате, че аз получих, двеста лири от брат ви, мастър Лайонел Тресилиън, за да ви отведа във Варвария и да ви продам като роб. Сега ясно ли ви е?

— Толкова ясно, колкото и невярно. Ти лъжеш, куче такова!

— Полека, полека! — добродушно забеляза капитан Ли.

— Казвам ти, че лъжеш!

Капитан Ли за миг го загледа.

— Натам ли духа вятърът? — най-после рече той и без да каже нещо повече, стана и отиде при моряшкото сандъче, опряно до дъсчената стена на кабината. Той го отвори и извади оттам кожена торбичка. От нея капитанът изсипа шепа скъпоценности, които тикна под носа на сър Оливър. — Надявам се — каза той. — че ще познаете някои от тях. Дадоха ми ги, за да допълнят цената, тъй като брат ви нямаше двеста лири в пари. Поразгледайте ги.

Сър Оливър позна един пръстен и продълговата крушообразна бисерна обица, която принадлежеше на брат му, позна един медальон, който сам той бе подарил на Лайонел преди две години; и тъй една по една разпозна всичките скъпоценности, сложени пред него.

Главата му клюмна на гърдите и за известно време той остана така, като зашеметен.

— Боже мой! — жално изстена той най-после. — Кой ми остава тогава! И Лайонел също! Лайонел! — Ридание разтърси грамадното му тяло. Две сълзи бавно се търколиха по изтощеното му лице и се загубиха в четинестата брада. — Аз съм прокълнат! — промълви той.

Никога нямаше да го повярва без подобни доказателства. От момента, когато го нападнаха пред портите на Годолфин Корт, бе решил, че това е дело на Розамунд, и безразличието му произтичаше от мисълта, че е могла да повярва в неговата виновност, а омразата й към него да я подтикне към такива крайности. Нито за миг не се беше усъмнил в съобщението, предадено му от Лайонел, че госпожица Розамунд искала да го види. И също както беше смятал, че отива в Годолфин Корт в отговор на нейната покана, така бе заключил, че и случилото се там е било истинската цел на тази покана, плод на нейната хитрост, неин отговор на опита му да й говори предния ден, неин похват да избегне повтарянето на подобна дързост.

Това убеждение го беше отровило, то беше приспало всичките му чувства и го беше изпълнило с равнодушно безразличие към очакващата го съдба. Но дори и това не беше чак толкова горчив хап, както сегашното откритие. В края на краищата Розамунд имаше известни основания за омразата, заместила предишната й любов. Но какви основания можеше да има Лайонел? Какви други подбуди са могли да съществуват за подобна постъпка освен чудовищното и гнусно себелюбие, което се е стремяло вината за смъртта на Питър Годолфин да не бъде свалена от гърба, на който тежеше несправедливо, и подлият стремеж да се облагодетелствува чрез премахването на човека, който бе за него брат, баща и всичко друго? Той изтръпна от неописуем ужас. Това не беше за вярване и все пак нямаше съмнение, че е вярно. Това бе отплатата на Лайонел за цялата обич, с която го беше заобиколил, за всичките саможертви, направени за неговата закрила. Целият свят да се беше обърнал против него, пак щеше да вярва, че Лайонел му е предан, и в тази вяра да намери поне малко утеха. А сега… Заля го чувство на самотност, на пълна изоставеност. После скръбта бавно се превърна в негодувание и бързо се разрасна, докато изпълни ума му и на свой ред надделя над всичко друго. Сър Оливър отметна назад грамадната си глава и кръвясалите му блестящи очи се спряха върху капитан Ли, който седеше сега на моряшкото си сандъче, мълчаливо го наблюдаваше и търпеливо го чакаше да събере мислите си, объркани от това откритие.

— Капитан Ли — каза той, — колко искате, за да ме отведете обратно в Англия?

— Какво да кажа, сър Оливър — рече морякът, — струва ми се, че същата цена, срещу която ви отвлякох, ще бъде сносна. Едното ще заличи другото, нали?

— Ще получите двойно повече, когато ме оставите пак на нос Трифюзис — бе незабавният отговор.

Малките очички на капитана премигнаха, а рунтавите му червеникави вежди намръщено се свиха. Това съгласие бе твърде прибързано. Положително зад него се криеше някаква измама или той не разбираше от хорските похвати.

— Какво ново зло сте намислили? — подигравателно подхвърли той.

— Зло ли, човече? Против теб? — Сър Оливър прегракнало се засмя. — За бога, негоднико, нима мислиш, че те смятам за виновен в тая работа, или мислиш, че в ума ми има място за такива дребни сметки наред с другата?

Това беше истина. Вълната на непримиримия му гняв срещу Лайонел бе толкова всеобемаща, че той дори и не се замисляше за участието на този безсъвестен моряк в отвличането.

— Ще ми дадете ли честната си дума за това?

— Думата ли? Глупости, човече! Аз вече ги я дадох. Кълна се, че споменатите от мене пари ще ти бъдат платени в същия миг, когато ме оставиш пак на английския бряг. Стига ли ти това? Тогава прережи тия въжета и да свършим със сегашното ми положение.

— Бога ми, радвам се, че имам работа с разумен човек! Вие приемате всичко както трябва. Разбирате, че това, което съм направил, съм го сторил само поради своето призвание, че съм само оръдие и че цялата вина пада върху онези, които са ме наели.

— Вярно: ти си оръдие, мръсно оръдие, наточено със злато, нищо повече. Признавам. За бога, прережи тия въжета! Омръзна ми да стоя вързан като някой петел.

Капитанът извади нож, отиде до сър Оливър и разряза въжетата без нито една дума. Сър Оливър скочи толкова ненадейно, щото удари главата си в ниския таван на кабината и веднага пак седна. В този миг отвън и отгоре се разнесе вик, който накара капитана да се спусне към вратата на кабината. Той рязко я отвори и тъй остави да излезе димът и да нахлуе слънчевата светлина. Джаспър Ли изскочи на горната палуба, а сър Оливьр, разбрал, че е свободен да направи същото, последва моряка.

Под тях, на откритата долна палуба, пред левия борд се тълпеше купчинка брадясали моряци и гледаше към морето; на носовата част имаше друга подобна купчинка, съсредоточено загледана напред към сушата. Те вече наближаваха нос Рока и когато забеляза колко много бяха съкратили разстоянието до брега, откакто беше дал за последен път посока на кораба, капитан Ли яростно изруга помощника си, който стоеше на кормилото. Пред тях, далече отляво, по права линия от устието на Тагус, от където се беше появил — а без съмнение и където се беше спотайвал в очакване на случаен кораб като техния, — по посока на вятъра се носеше голям платноход с високи мачти, с помощни мачти и с вдигнати платна.

„Лястовичка“, която пътуваше срещу вятъра със свити платна на главната и задната мачта, изминаваше един възел7 срещу всеки пет, изминати от испанския кораб, а в това, че беше испански, нямаше никакво съмнение, като се вземеше под внимание пристанището, от което идваше.

— Обърни по вятъра! — изкрещя капитанът, спусна се към кормилото и така блъсна помощника си с лакът, че за малко не го събори.

— Вие сам определихте посоката! — възкликна помощникът.

— Дървена главо! — ревна капитанът. — Аз заповядах да се държиш на същото разстояние от брега. Ако сушата се издава на среща ни, нима трябва да вървим все напред, докато се блъснем в нея? — Той завъртя кормилото и насочи кораба по вятъра. След това отново го предаде на помощника. — Ще спазваш тая посока! — заповяда той и с цял поток нареждания заслиза по стълбата, за да проследи изпълнението им. Моряците се втурнаха към въжетата и се закатериха нагоре, за да разпуснат горните платна, други изтичаха назад, за да направят същото на задната мачта, и скоро корабът се залюшка и се понесе с опънати платна по зелените води към открито море.

Сър Оливър наблюдаваше испанския кораб от горната палуба. Той го видя да се отклонява един-два градуса надясно, тъй че да им пресече пътя, и забеляза, че макар тази маневра да го поставяше с цял градус повече срещу вятъра, отколкото „Лястовичка“, и въпреки че имаше двойно по-малко платна от пиратското корабче на капитан Ли, испанецът постепенно ги настигаше.

Капитанът се върна на горната палуба и намръщено продължи да наблюдава приближаването на другия кораб, като кълнеше себе си, че беше влязъл в такъв капан, а още по-ожесточено проклинаше помощника си.

В това време сър Оливър преценяваше въоръжението на „Лястовичка“, доколкото можеше да го види, и се чудеше какво ли друго има долу на главната палуба. Той запита капитана по този въпрос безучастно, сякаш не беше нищо повече от равнодушен зрител и изобщо не мислеше за положението си на кораба.

— Щях ли да използувам вятъра, за да бягам от него, ако бях въоръжен както трябва? — изръмжа Ли. — Нима съм от ония, които се плашат от испанците? Всъщност аз само се мъча да го подмамя по-далече от сушата.

Сър Оливър разбра и вече не проговори. Той видя боцмана и помощниците му да измъкват на долната палуба купища саби и друго оръжие и да ги подреждат на стойката до главната мачта. После топчията, мургав грамаден мъж, гол до пояс, с избеляла кърпа, увита като чалма около главата, изтича нагоре към пиринчената каронада8 до левия борд, последван от двама помощници.

Капитан Ли повика боцмана и му заповяда да поеме кормилото, а помощник-капитана изпрати на предната палуба, където приготвяха за действие още един топ.

Тогава започна истинско преследване; испанският кораб все повече скъсяваше разстоянието между тях, а сушата се губеше отзад, докато се превърна в мъглива ивица над блестящото море. Внезапно испанският кораб избълва облаче бял дим, последвано от тътнеж на изстрел, и ядрото падна на пет-шестстотин стъпки пред носа на „Лястовичка“.

На горната палуба мургавият топчия стоеше с фитил в ръка, готов да отговори, щом му се заповяда. Отдолу дойде помощник-топчията да доложи, че е готов за действие на главната палуба и чака нареждания.

Над носа на „Лястовичка“ прелетя второ ядро от испанския кораб.

— Това е явна покана да спрем — рече сър Оливър. Капитанът изръмжа в огненочервената си брада.

— По-далекобоен е от всички испанци — каза той. — Но въпреки това все още няма да си хабя барута. Нямаме нищо за хабене.

Едва беше замлъкнал, когато се разнесе третият изстрел. Над главите им се чу силно изпращяване, последвано от свистене и тътен, върхът на гротмачтата стремително се стовари на палубата и при падането си простря мъртви двама моряци. Сражението като че ли беше започнало. Ала капитан Ли не правеше нищо прибързано.

— Чакай! — изрева той на топчията, който вдигна в този миг фитила.

„Лястовичка“ намали ход поради скъсяването на главната мачта и сега испанският кораб бързо го настигаше. Най-после капитанът сметна, че е достатъчно близо, и с ругатня даде заповед. „Лястовичка“ гръмна за пръв и последен път в този бой. След оглушителния гръм на изстрела и през задушаващия пушек сър Оливър забеляза да се раздробява високата горна палуба на противника.

Капитан Ли ругаеше топчията за това, че се е прицелил много високо. След това даде знак на помощника си да гръмне с кулверината9. Този втори изстрел трябваше да послужи за знак на всички топове на главната палуба. Но противникът ги изпревари. Тъкмо когато капитанът на „Лястовичка“ замахна, цялата страна на испанския кораб избухна в пламъци и дим.

„Лястовичка“ се разклати, изправи се за миг и след това злокобно се наклони на лявата си страна.

— По дяволите! — изрева Ли. — Той се пълни с вода! Сър Оливър видя испанския кораб да се спира, като че ли доволен от стореното. Топът на помощник-капитана не гръмна, не гръмнаха и другите топове на долната палуба. Внезапното накланяне беше насочило дулата им към морето; след три минути те бяха на равнището на водата. „Лястовичка“ беше смъртно ударен и потъваше.

Доволен от обезвредяването му, испанският кораб се обърна и се приближи в очакване на явните последици, с намерението да залови повечко роби за гребци на средиземноморските галери на негово католическо величество.

Така участта, отредена за сър Оливър от Лайонел, трябваше да се изпълни, но тя трябваше да бъде споделена и от самия капитан Ли, което съвсем не влизаше в сметките на този продажник.

(обратно) (обратно)

ЧАСТ ВТОРА САКР-ЕЛ-БАР

ГЛАВА ПЪРВА ПЛЕННИКЪТ

Сакр-ел-Бар, Морският ястреб, бичът на Средиземноморието и страшилището на християнска Испания, лежеше изтегнат на височините на нос Спартел.

Над него по билото на скалата минаваше тъмнозелената ивица на портокаловите гори на Араиш — прочутата от древността градина на Хесперидите, където растели златните ябълки. Една-две мили по на изток, на изумрудените пасбища, които се простираха, докъдето стигаше окото, по посока на Сеута, се виждаха колиби и шатри на бедуински стан. По-наблизо, яхнало сива скала, почти голо козарче — строен мургав юноша с вързана на бръснатата глава връв от камилска козина — издаваше откъслечни, тъжни и немелодични звуци с тръстиковата си свирка. Някъде от висините на синия небесен свод долиташе радостна песен на чучулига, а отдолу — свиленото шумолене на неподвижното море.

Сакр-ел-Бар лежеше изтегнат върху наметка, изтъкана от камилска вълна, сред избуяли папрати, на самия ръб на скалната издатина, където се беше изкачил. От двете му страни клечеше по един негър от Сус, и двамата съвсем голи с изключение на белите набедреници; мускулестите им тела лъщяха като абанос в ослепителния майски слънчев блясък. Те държаха груби ветрила от пожълтели листа на финикови палми, които трябваше да разклащат над главата на своя господар, за да разхлаждат въздуха и да пропъждат мухите.

Сакр-ел-Бар бе в разцвета на живота си, мъж с огромен ръст, мощно херкулесовско тяло и крайници, които говореха за исполинска сила. Увенчаното му с ястребов нос лице, завършващо с черна чаталеста брада, се отличаваше с мургавина, която изпъкваше още по-силно поради снежнобялата чалма, навита на главата. В рязка противоположност очите му бяха изключително светли. Над бялата си риза той носеше дълга зелена туника от много тънка коприна, извезана по ръбовете със златни шевици, широки басмени шалвари се спускаха до колената, почернелите му мускулести прасци бяха голи, а на краката носеше чифт мавритански калеври от червена кожа с подвити нагоре остри носове. Той нямаше друго оръжие освен нож с широко острие и покрита със скъпоценни камъни дръжка, втикнат в плетен кожен колан.

Една-две крачки по-наляво се бе проснал още един мъж, с лакти на земята и длани, вдигнати над челото, за да засенчват вперените в морето очи. И той бе висок и силен, а при всяко помръдване ризницата, с която беше облечено тялото му, и стоманеният шлем, около който беше намотал зелената си чалма, проблясваха на слънцето. До него лежеше огромен крив ятаган в покрита с многобройни стоманени украшения кожена ножница. Той имаше хубаво лице и брада, но беше много по-мургав от другаря си, а дългите му изящни ръце бяха почти съвсем черни.

Сакр-ел-Бар не му обръщаше внимание. Излегнал се там, той гледаше надолу по склона, обрасъл с хилави коркови дървета и вечнозелени дъбове; тук-там се виждаше златисто сияние на жълтуга, по-нататък, по зъберите на белезникава скала, се проточваха стъблото и яркоалените цветове на кактус. Под него, около Херкулесовите пещери, се откриваше морската шир, чиито бистри глъбини преливаха при бавното й движение от преситената зеленина на изумруда до всичките отсенки на опала. Малко по-далече, зад прикритието на издадена скала, която образуваше малко заливче, на леките вълни се поклащаха две огромни галери с мачти и с по петдесет весла и една по-малка галиота10 с тридесет весла; грамадните жълти весла стърчаха почти водоравно от страните на всеки кораб като пера на някаква гигантска птица. Много ясно бе, че те или се укриваха, или подготвяха засада. Над тях кръжеше ято кресливи и дръзки чайки.

Сакр-ел-Бар гледаше към морето оттатък проливите, към Тарифа и неясното далечно европейско крайбрежие, едва забележимо в прозрачния летен въздух. Ала погледът му не се занимаваше с този мъглив кръгозор, той стигаше само до хубавия кораб с бели платна, който бавно напредваше срещу вятъра през приливите на около четири мили оттам. Лек ветрец полъхваше от изток и корабът подлагаше и последната педя от своите платна, за да го използува. Той се приближаваше, като извиваше все по-наляво, и без съмнение капитанът вече разглеждаше враждебните африкански брегове и търсеше някакви следи от онези свирепи разбойници, които се навъртаха там и не щадяха никой приближил се християнски кораб. Сакр-ел-Бар се усмихна при мисълта колко неподозирано беше присъствието на неговите галери, колко безобиден трябва да изглежда окъпаният от слънце бряг на Африка за усърдно търсещия далекоглед на християнина капитан. А там, от своята височина, както ястребът, с чието име го бяха нарекли, виещ се в кобалтовите небеса, за да се спусне върху своята плячка, той наблюдаваше големия бял платноход и го чакаше да се приближи на удобно за нападение разстояние.

На изток малък нос причиняваше затишие, което се простираше почти на цяла миля от брега. От орловото гнездо на наблюдателя тази граница се очертаваше рязко; те можеха ясно да видят предела, където белите гребени на гонените от вятъра малки вълни се стопяваха и водата ставаше по-гладка. Продължеше ли чак дотам, в спазваното сега южно направление, платноходът нямаше да може бързо да промени посоката, а това щеше да им предостави удобния случай. Без да подозира заплашващото го зло, корабът неотклонно се придържаше към своя курс, докато вече по-малко от една миля го делеше от зловещото затишие.

Облеченият в ризница корсар възбудено се раздвижи. Той размаха крака във въздуха и се обърна към безстрастно наблюдаващия Сакр-ел-Бар.

— Ще дойде! Ще дойде! — провикна се той на лингва франка11, франкското наречие на африканското крайбрежие.

— Инш аллах — бе краткият отговор. — Ако е рекъл господ!

Те потънаха отново в напрегнато мълчание, а корабът се приближаваше все по-близко, тъй че сега при всеки тласък напред виждаха как проблясва белият корем под черния му корпус. Сакр-ел-Бар засенчи очи и втренчи поглед в четириъгълното знаме, което се развяваше на главната мачта. Той можа да различи не само червените и жълти цветове, но и изображенията на замък и лъв.

— Испански кораб, Бускен! — изръмжа корсарят на другаря си. — Това е чудесно! Слава на пророка!

— Дали ще влезе в клопката? — запита другият.

— Непременно ще влезе — бе самоувереният отговор. — Той не подозира никаква опасност, а пък нашите галери много рядко идват толкова далеч на запад. Да, ето, той пристига с цялото си испанско величие!

Още докато изговаряше тези думи, платноходът стигна чертата на затишието. Той я прекоси, понеже платната му все още бяха издути от умерения вятър, и без съмнение възнамеряваше да използува докрай възможността да отиде по на юг.

— Хайде! — извика Бускен; Бускен-ел-Борак го наричаха заради светкавичната стремителност на неговите нападения. Той трепереше от нетърпение като вързана на каишка хрътка.

— Още не — бе спокойният, сдържан отговор. — Колкото по-близо допълзи до брега, толкова по-сигурна е неговата съдба. Ще имаме достатъчно време да пристъпим към нападението, когато се обърне. Дай ми да пия, Абиад — рече корсарят на единия от негрите, наречен от него на подбив „Белия“.

Робът се извърна настрана, махна куп папрат, вдигна амфора от червена шуплива глина, извади палмовите листа от отвора и наля вода в една чаша. Сакр-ел-Бар отпи бавно, без да откъсва очи от платнохода, всяко въже на който вече ясно изпъкваше в прозрачния въздух. Те виждаха движещите се по палубата му хора и наблюдателя върху площадката на предната мачта. Корабът бе едва на половин миля, когато неочаквано започна да се обръща. Сакр-ел-Бар мигновено скочи в целия си великански ръст и размаха дълъг зелен шал. На една от прикритите зад скалите галери прозвуча рог като непосредствен отговор на този знак; той бе последван от резките свирки на боцманите, а след това от плясъка и скърцането на веслата, и двете по-големи галери се плъзнаха от скривалището си. На дългите бронирани горни палуби се тълпяха корсари с пъстроцветни чалми, оръжието им блестеше на слънцето. Най-малко по десетина, въоръжени до един с лъкове и стрели, бяха яхнали рейките на всички мачти, а въжените стълби от двете страни на галерите бяха почернели от мъже, които гъмжеха като скакалци, готови да връхлетят и да задушат жертвите си.

Внезапното нападение внесе безредие на испанския кораб. На борда настъпи бясно раздвижване, разнесоха се тръбни звуци и провиквания, хората диво се замятаха насам-натам, за да заемат местата, на които ги пращаше прекалено непредпазливият им капитан. Поради това смущение опитът на кораба да се обърне пропадна и много скъпоценно време се прахоса, докато той стоеше и се олюляваше с безпомощно увиснали платна. В отчаяната си припряност капитанът насочи платнохода направо по вятъра, като смяташе, че по този начин си осигурява най-голяма възможност да се изплъзне от капана. Ала на това заветно място вятърът не бе достатъчно силен, за да увенчае опита с успех. Галерите се носеха право напред под ъгъл спрямо посоката, в която се движеше испанецът. Мокрите им жълти весла бясно се вдигаха, а боцманите размахваха своите камшици и караха робите да опъват мишници до краен предел.

Сакр-ел-Бар забеляза всичко това, докато, последван от Бускен и двамата негри, бързо се спускаше надолу от тъй добре послужилото им орлово гнездо. Той скачаше от червен дъб на корково дърво и от корково дърво на червен дъб, прехвърляше се от скала на скала или се хвърляше от издатина на издатина, като се хващаше за някой стрък трева или стърчащ камък, но всичко с бързината и ловкостта на маймуна. Най-после скочи на брега, прекоси го с бърз бяг и стремглаво премина край черните подводни скали, докато се изравни с галиотата, изостанала от другите корсарски кораби. Тя го чакаше в дълбоки води, на едно весло разстояние от скалата, и при приближаването му веслата се вдигнаха водоравно и здраво застанаха така. Корсарят скочи върху им, последван от другарите си, и като ги използува вместо мостик, стигна борда. Той прехвърли крак през него и скочи на покритото пространство между две весла и двете редица от по шестима роби, които движеха всяко от тях.

Бускен се прехвърли подир него, а след това и негрите. Те още не бяха скочили през борда, когато Сакр-ел-Бар даде заповед. Боцманът и двамата му помощници изтичаха по средния проход и заплющяха с дългите си бичове от волска кожа. Веслата се потопиха, галиотата трепна и се понесе по следите на двете други галери, за да вземе участие в боя.

С ятаган в ръка, Сакр-ел-Бар стоеше на носа малко пред шумната тълпа от разгорещени корсари, разтреперани от нетърпение да се нахвърлят върху християнския враг. Горе напречките на мачтите и въжените стълби бяха почернели от стрелци. На върха на мачтата се развя пурпурното му знаме, украсено със зелен полумесец.

Голите роби християни стенеха, напрягаха сили и се потяха под ударите на мохамеданския бич, който ги водеше към унищожението на техните братя християни.

Пред тях боят вече беше започнал. Испанският кораб бе дал единствен, прибързан, отишъл нахалос изстрел, а сега една от куките на корсарите го беше закачила за левия борд и смъртоносна градушка от стрели се сипеше върху палубата му от мохамеданските галери; по страните му се катереха нетърпеливите маври, още по-нетърпеливи сега, защото щяха да се поразправят с испанските кучета, които ги бяха изпъдили, от андалузкия им халифат. Другата галера бързо обиколи под кърмата му, за да го нападне отдясно, и още в движение стрелците й сипеха, смърт на кораба със своите лъкове и прашки.

Това бе кратък, ожесточен бой. Смутени от самото начало, нападнати съвсем неочаквано, испанците изобщо не успяха да възстановят реда дотолкова, че да отблъснат вражеския пристъп. И все пак правеха всичко, което можеше да се направи. Те оказваха смела съпротива на този безмилостен нападател. Ала и корсарите се биеха с не по-малка смелост, без да си скъпят живота, горящи от желание да убиват в името на аллаха и неговия пророк и също тъй готови да умрат, ако всемилостивият би пожелал тук да сложи край на техните съдбини. Те нахлуваха на кораба, а десетина пъти по-малобройните кастилци отстъпваха.

Когато галиотата на Сакр-ел-Бар се изравни с кораба, кратката битка беше приключена и един от корсарите, увиснал във въздуха, сваляше от главната мачта знамето на Испания и дървеното разпятие, заковано под него. След миг, съпроводен от гръмогласните възгласи „Алхамдулила“, леко развявай от вятъра, там се издигна зеленият полумесец.

Сакр-ел-Бар си проби път през навалицата на откритата долна палуба; корсарите отстъпваха пред него, отваряха му път и при всяка крачка бясно ревяха името му и размахваха ятагани, за да възхвалят него, този морски ястреб, както го наричаха, този най-доблестен от всичките слуги на исляма. Наистина той не беше взел дейно участие в сражението. То бе твърде кратко и той закъсня. Но той беше имал смелостта да замисли засада в този отдалечен западен край и неговият ум ги беше довел до тази бърза, сладка победа в името на единствения аллах.

Палубите бяха хлъзгави от пролятата кръв и осеяни с ранени и умиращи мъже, които мюсюлманите хвърляха вече през борда — и мъртвите, и ранените, без разлика, когато се отнасяше за християните: та за какво им бяха осакатени роби?

До главната мачта се тълпяха останалите живи испанци, без оръжие, със сломен дух — стадо безпомощни и подплашени овце.

Сакр-ел-Бар се изстъпи напред с мрачно взрени в тях светли очи. Трябва да бяха стотина, предимно авантюристи от Кадис, тръгнали с надеждата да намерят щастието си в Индия. Пътуването им бе твърде кратко: те знаеха какво ги очаква — да движат веслата на мюсюлманските галери или в най-добрия случай да бъдат откарани в Алжир или Тунис и там да ги продадат като роби на някой богат мавър.

Сакр-ел-Бар ги огледа като познавач и най-сетне спря поглед върху капитана, застанал малко по-напред с посиняло от гняв и мъка лице. Беше облечен с богата черна кастилска носия, а кадифената му шапка с форма на напръстник бе украсена с много пера и златен кръст. Сакр-ел-Бар го поздрави с тържествено темане.

— Fortuna de guerra, senior capitan12 — каза той на чист испански език. — Как се казвате?

— Аз съм дон Пауло де Гусман — отвърна испанецът и се изправи с подчертана гордост и открито презрение към своя събеседник.

— Аха! Благородник! И както виждам, охранен и як. На алжирския пазар за вас може да дадат двеста филипа. Ще се откупите за петстотин.

— Por las entranas de Dios!13 — изруга дон Пауло, който като всички благочестиви испански католици предпочиташе анатомическите ругатни. Какво друго щеше да добави в своя гняв, не е известно, защото Сакр-ел-Бар с презрение даде знак да го отстранят.

— Щом богохулствувате и се държите неучтиво, в такъв случай ще направим откупа хиляда филипа — рече той и се обърна към подчинените си: — Отведете го! Дръжте се внимателно с него до получаването на откупа.

Корсарите откараха проклинащия капитан.

С другите Сакр-ел-Бар се справи набързо. Той предложи правото да се откупи на всеки, който поиска, и това право бе поискано от трима. Останалите предаде на грижата на Бускен, който му служеше за кехая или адютант. Но преди да стори това, заповяда на испанския боцман, да излезе напред и поиска да узнае какви роби има на кораба. Казаха му, че имало само дванадесет, които изпълнявали задължения на слуги: има трима евреи, седем мюсюлмани и двама друговерци, които били вкарани под палубата при наближаването на опасността.

По заповед на Сакр-ел-Бар робите бяха измъкнати от мрака, в който бяха хвърлени. Мюсюлманите, когато откриха, че са попаднали в ръцете на своите и че на робството им е настъпил краят, закрещяха от възторг и започнаха горещо да прославят аллаха, като се кълняха, че няма друг бог освен него. Тримата евреи, пъргави, здрави младежи с черни, падащи до колената им туники и черни шапчици на къдравите черни коси, угоднически се усмихваха с възродени надежди, понеже бяха попаднали в ръцете на хора, които им бяха по-близки от християните и бяха свързани с тях поне с връзката на общата вражда спрямо Испания и с общите страдания, понасяни от страна на испанците. Двамата друговерци стояха с безчувствена тъпота, защото разбираха, че в случая това е само едно преминаване от Харибда към Сцила14 и че могат да се надяват толкова малко на неверниците, колкото и на християните. Единият бе набит мъж с криви крака, чиито дрехи приличаха повече на дрипи; обгорялото му лице имаше махагонов цвят, а тъмносините очи мъждукаха под гъсти вежди, които някога са били червени, както и косата и брадата, а сега бяха силно прошарени. Ръцете му бяха изпъстрени с огромни тъмнокафяви лунички.

От дванадесетте души той единствен привлече вниманието на Сакр-ел-Бар. Робът стоеше пред корсаря омърлушено, с наведена глава и забит в палубата поглед — уморен, потиснат, бездушен роб, който би предпочел по-скоро да умре, отколкото да живее. Това продължи няколко мига, през които снажният мюсюлманин остана загледан в него, сетне, като че ли притеглен от настойчивия поглед, робът вдигна безизразните си, уморени очи. Изведнъж те се оживиха, безразличието изчезна от тях, те станаха блестящи и живи както някога. Той издаде глава и се взря на свой ред, после смутено погледна заобикалящото го море от мургави лица под пъстроцветни чалми и пак се взря в Сакр-ел-Бар.

— Дявол да го вземе! — най-сетне промълви той на английски, за да даде израз на безкрайното си учудване. След това, възвърнал си старото, обичайно за него дръзко държане и потиснал цялата си изненада, добави: — Добър ви ден, сър Оливър. Предполагам, че ще си доставите удоволствието да ме обесите.

— Велик е аллах! — отговори безстрастно Сакр-ел-Бар.

(обратно)

ГЛАВА ВТОРА ВЕРООТСТЪПНИКЪТ

Как беше станало така, че Сакр-ел-Бар, Ястребът на морето, мюсюлманският морски разбойник, бичът на Средиземно море, страшилището на християните и любимецът на Асад-ед-Дин, пашата на Алжир, да е същият сър Оливър Тресилиън, корнуолският благородник от Пенароу, е описано надълго и нашироко в хрониката на лорд Хенри Гоуд. Негова светлост ни показва колко крайно изненадващо му се е видяло горното обстоятелство чрез скучната изчерпателност, с която проследява стъпка по стъпка това изключително преобразяване. Той му посвещава цели два тома от осемнадесетте, които ни е оставил. Всичко това обаче може успешно да бъде обобщено в една кратка глава.

Сър Оливър бе един от малцината, спасени от удавяне от испанския кораб, който потопи „Лястовичка“; между тях бе и Джаспър Ли, капитанът. Всички бяха отведени в Лисабон и там предадени на съда на Светата инквизиция. Понеже всички бяха друговерци — или поне почти всички, — най-подходящо и належащо бе братята от ордена „Св. Доминик“ да се занимаят на първо място с обръщането им в правата вяра. Сър Оливър произхождаше от семейство, което никога не се беше славило с непоклатими верски схващания, и положително нямаше намерение да изгори жив, щом приемането на чужди убеждения относно крайно съмнителния задгробен живот щеше да бъде достатъчно, за да го спаси от кладата. Той прие католическото кръщение с почти презрително безразличие. Колкото за Джаспър Ли, близо до ума е, че по гъвкавост на съвестта си капитанът не падаше по-долу от сър Оливър и съвсем не беше от хората, които ще се оставят да ги опекат заради някаква си вяра.

Естествено в светата църква настъпи голяма радост, когато тези две нещастни души бяха спасени от сигурната гибел, която ги беше очаквала преди. Като новопокръстени, те бяха горещо посрещнати и над тях се проляха обилни благодарствени сълзи от ревнителите на бога. Толкова за тяхното вероотстъпничество. Те напълно се очистиха, като надлежно, със свещ в ръка и вретище на раменете, се покаяха на събрание, състояло се на площада в Лисабон. Църквата ги освободи с благословия и напътствие да постоянствуват в спасителния път, посочен от нея с такова благосмирение.

Всъщност това освобождение се равняваше на отхвърляне. Последицата беше, че те бяха върнати на светските власти, а на светските власти тепърва предстоеше да ги накажат за престъпленията им по моретата. Вярно е, че никакво престъпление не можеше да се докаже. Ала съдът се задоволи да постанови, че отсъствието на престъпно деяние било естествена последица от липсата на благоприятен случай. Наопаки, той отсъди, че без съмнение при наличност на удобен случай престъплението е щяло да бъде извършено. Тази увереност почиваше на факта, че когато испанският кораб дал изстрел над „Лястовичка“ като покана да спре, той продължил своя път. Тъй, с несъкрушимата кастилска логика, бе доказана нечистата съвест на неговия капитан.

От друга страна, капитан Ли възрази, че бил подбуден към това действие от недоверието си към испанците и от твърдото си убеждение, че всички испанци са пирати, от които трябва да се пази всеки честен моряк, съзнаващ, че не е достатъчно добре въоръжен. Това бе защита, която не можа да му спечели благоразположението на тесногръдите му съдии.

Сър Оливър усърдно доказваше, че не е принадлежал към екипажа на „Лястовичка“, че бил благородник, озовал се на борда съвсем против волята си, и бил жертва на разбойническо отвличане, извършено от продажния му капитан. Съдът изслуша защитата му с уважение и пожела да узнае неговото име и звание. Сър Оливър бе дотолкова непредпазлив да им каже истината. Последиците бяха крайно поучителни за него; те му показаха с каква последователност се попълват испанските архиви. Съдът представи книжа, които дадоха възможност на неговите съдии да му разкажат повечето от онази част на живота му, която беше прекарал по моретата, и да изтъкнат множество неблагоприятни дребни обстоятелства, отдавна забравени от него, които сега си припомни и които положително не можеха да допринесат за облекчаване на присъдата му.

Не е ли бил в Барбадос в еди-коя си година и не е ли пленил там галеона15 „Мария де лас Долорес“? Какво друго е било това, ако не разбойническа и пиратска постъпка? Не беше ли потопил преди четири години испанска карака16 в залива Фунчал? Не е ли участвувал с оня пират Хокинз в случката при Сан Хуан де Ульоа? И тъй нататък. Въпросите се сипеха върху му и го погълнаха без остатък.

Той вече почти съжаляваше, че си беше дал труда да приеме кръщението и всичко, свързано с него, от страна на доминиканските братя. Започна да му се вижда, че си е губил времето и се е спасил от църковната клада само за да увисне на светското въже като жертва на отмъстителните богове на разгневена Испания.

Чак дотам обаче не се стигна. По онова време средиземноморските галери имаха крещяща нужда от хора и на това обстоятелство сър Оливър, капитан Ли и още неколцина от злополучния екипаж на „Лястовичка“ дължеха живота си, макар и да подлежи на съмнение дали някой от тях го е сметнал за много утешително. Оковани двама по двама, глезен за глезен, само с по няколко брънки помежду, те се присъединиха към доста голямото стадо от несретници, което бе подкарано през Португалия в Испания, а после на юг, към Кадис. Сър Оливър видя капитан Ли за сетен път на утрото, когато потеглиха от вонящия лисабонски затвор. Оттогава нататък, през цялото уморително пътуване, всеки от тях знаеше, че другият е някъде в това окаяно множество от роби гребци, но никога вече не се срещнаха лице с лице.

В Кадис сър Оливър прекара един месец в широко, заградено място, отворено към небесата, но въпреки това неописуемо мръсно — място на нечистотии, болести и неподдаващи се на описание страдания, подробности за които любопитният може да потърси сам в хрониката на лорд Хенри. Те са прекалено отвратителни, за да бъдат разказани тука.

В края на този месец той бе сред хората, подбрани от един офицер за галерата, предназначена да отведе инфантата в Неапол. Дължеше го на здравата си природа, успешно устояла на заразите в това зловонно място на терзания, както и на чудесните си мишци, които офицерът удряше и опипваше, сякаш купуваше товарно животно, понеже всъщност тъкмо това и правеше.

Галерата, на която бе изпратен нашият благородник, бе кораб с петдесет весла, всяко движено от по седем души. Те седяха на нещо като стълба, издигната по наклона на веслото, която започваше от прохода по средата на кораба и слизаше до ниските бордове. Мястото, отредено на сър Оливър, бе до самия проход. Тук, съвършено гол, както майка го е родила, той бе прикован към пейката и в тези вериги, да го кажем още отсега, остана без нито миг прекъсване цели шест месеца.

Между него и твърдата дъска на седалката нямаше нищо освен изтъркана и мръсна овча кожа. От единия до другия си край пейката не беше по-дълга от десет стъпки, докато разстоянието, отделящо я от средната редица, бе едва четири стъпки. В това нищожно пространство от десет на четири стъпки сър Оливър и шестимата му другари гребци влачеха жалкото си съществуване ден и нощ, понеже спяха във веригите си на веслото, без да имат достатъчно място да се изтегнат.

Скоро сър Оливър се закали и привикна към това неописуемо съществуване, към живата смърт на роба от галерата. Но това първо дълго пътуване до Неапол щеше завинаги да остане най-страшната преживелица в неговия живот. По шест или осем безкрайни часа наред, а веднъж и цели десет часа трябваше да гребе без нито миг прекъсване. Сложил единия крак на напречната дъска, а другия на предната пейка, стиснал своята част от това ужасно тежко, петнадесет стъпки дълго весло, той превиваше гръб, налягаше напред и нагоре, за да не се блъсне в гърбовете на пъшкащите потни роби пред него, след това издигаше края, тъй че да потопи лопатата във водата, и здраво стиснал дръжката, ставаше от мястото си, за да употреби цялата си тежест при дърпането, сетне падаше с издрънкване на веригата върху стенещата пейка, изхвърляше се пак напред и все тъй, докато му се завиеше свят, пред очите му тъмнееше, устата се напукваше и цялото тяло се превръщаше в трептяща, напрегната болка. Тогава се стоварваше жестокият удар от камшика на боцмана, за да поднови силите при най-малкото отпускане, а понякога и за да остави кървава рязка на голия му гръб.

Така ден след ден, кога изнемогващ и обгорен от безмилостното южно слънце, кога зъзнещ от нощната роса през време на съня, който не даваше отмора в това свито положение, неописуемо мръсен и разчорлен, с коса и брада, сплъстени от безконечното потене, окъпван само от твърде оскъдните по това годишно време дъждове, почти задушен от смрадта на жалките си другари и измъчван от гнусните пълзящи гадинки, гъмжащи в гниещите овчи кожи и бог знае какви други мръсотии в този плаващ ад. Хранеха го оскъдно с червясали сухари и отвратителна бъркоч от залоен ориз, да пие му даваха възтопла, често пъти застояла вода освен в случаите, когато гребането продължеше повече от обикновеното време и боцманите тикаха парчета натопен във вино хляб в устата на изнемогващите роби, за да поддържат силите им.

При това пътуване избухна скорбут, а имаше и други болести между гребците, без да споменаваме гнойните рани, придобити от търкането о пейката, които никой не можеше да избегне и всеки трябваше да понася според силите си. С победените от болестта роби или с онези, които, стигнали предела на своята издръжливост, си позволяваха да припаднат, боцманите се справяха набързо. Болните изхвърляха през борда, припадналите измъкваха в прохода или на мостика и ги бичуваха, за да ги съживят; ако не се свестяваха, продължаваха да ги бият, докато се превърнеха в страхотна кървава маса, която хвърляха в морето.

Веднъж или дваж, когато стояха по посока на вятъра и вонята на робите се издигна от кърмата и стигна изящната позлатена задна палуба, на която пътуваше инфантата и нейната свита, кормчиите получиха нареждане да обърнат галерата и в продължение на дълги уморителни часове робите трябваше да я задържат в това положение и лекичко да гребат срещу вятъра, за да не бъдат отнесени.

Броят на умрелите през първата седмица на това пътуване достигна близо четвърт от общото число. Ала на носовата част имаше запас от роби и с тях запълваха празните места. Само най-годните успяха да преживеят това ужасно изпитание.

Сър Оливър беше от тях, от тях бе и най-близкият му съсед по весло, снажен, здрав, безстрастен млад мавър, който не роптаеше и приемаше съдбата си с твърдост, будеща възхищение у сър Оливър. Дълги дни не бяха разменили нито дума, като мислеха, че поради различието във вярата трябва да се смятат за врагове, макар да бяха другари по нещастие. Но една вечер, когато някакъв стар евреин, паднал в блажено безсъзнание, бе измъкнат и бит според установения обичай, сър Оливър случайно забеляза как облеченият с алена роба прелат, който придружаваше инфантата, наблюдава от перилата на палубата със студени безмилостни очи, и бе обзет от такъв гняв при вида на цялата безчовечност и ледено безсърдечие на този уж призван служител на кроткия и милостив спасител, че гласно прокле всички християни изобщо и този облечен в алено княз на църквата в частност.

Той се обърна към съседа си мавър и му заговори на испански. — Преизподнята — възкликна той — положително е била създадена за християните и сигурно затова те се мъчат да оприличат на нея и земята!

За негово щастие скърцането и плясъкът на веслата, дрънкането на веригите и острото плющене на бича върху нещастния евреин бяха достатъчни да заглушат гласа му. Обаче мавърът го чу и черните му очи заблестяха.

— Там ги очаква седем пъти напалена пещ, о, братко — отвърна той с увереност, която, изглежда, бе извор на твърдостта му. — Но не си ли и ти християнин?

Мавърът говореше на оня чудноват език на североафриканското крайбрежие, оня лингва франка, който звучеше като някакво френско наречие, изпъстрено с арабски думи. Обаче сър Оливър разбра смисъла почти по усет. Той му отвърна пак на испански, тъй като, макар и да не говореше на този език, ясно бе, че мавърът го разбира.

— Отричам се от този час — отговори той в гнева си. — Не признавам никоя вяра, в чието име се вършат подобни неща. Погледни само това алено изчадие на ада там горе. Виж колко превзето помирисва парфюмираната си кърпичка, да не би светите му ноздри да се осквернят от изпаренията на нашите страдания. И все пак ние сме божи създания, сътворени по божия образ също както и той. Какво знае той за бога? За него вярата е като доброто вино, обилната храна и нежните жени. Той проповядва самоотрицанието като единствен път към небето и неговите собствени догми му навличат проклятие. — Сър Оливър изръмжа непристойна ругатня и блъсна грамадното весло напред. — Аз и християнин? — провикна се той и се изсмя за първи път, откакто бе закован за тази пейка на мъчението. — Аз скъсвам с християните и християнството!

— Ние принадлежим на бога и при него ще се върнем — рече мавърът.

Така възникна приятелството между сър Оливър и този човек, който се казваше Юсуф-бен-Мохтар. Мюсюлманинът си въобрази, че в лицето на сър Оливър вижда душа, белязана с милостта на аллаха, душа, узряла да възприеме учението на пророка. Юсуф бе благочестив и се зае с обръщането на другаря си роб в правата вяра. Ала сър Оливър го слушаше с безразличие. След като бе отхвърлил едно верую, трябваше да намери много предимства в някое друго, за да го възприеме, а му се струваше, че по-рано беше чувал християнството да се възхвалява за същите ония великолепни неща, изтъквани от Юсуф във възхвала на исляма. Но той запази тези разсъждения за себе си, а междувременно общуването с мюсюлманина му даде възможност да изучи лингва франка, тъй че след шест месеца започна да го говори като мавританец, с цялата мюсюлманска цветистост и още по-изпъстрен с арабски.

Към края на тези шест месеца стана събитието, което върна свободата на сър Оливър. А междувременно неговите ръце и крака, които винаги се бяха отличавали с по-голяма от обикновената сила, бяха придобили слонска мощ. Така ставаше с гребците. Хората или умираха от преумора, или техните мишци и жили се каляваха за изискванията на безпощадния труд. В течение на тези шест месеца сър Оливър се беше превърнал в човек от стомана и желязо, недостъпен за умората, с почти свръхчовешка издръжливост.

Завръщаха се у дома след пътуване до Генуа, когато една вечер, на минаване край Минорка на Балеарските острови, бяха изненадани от четири мюсюлмански галери, които се плъзнаха иззад един нос, за да ги заобиколят и нападнат.

На борда на испанския кораб се разнесе ужасният вик „Асад-ед-Дин“ — името на най-страшния мюсюлмански корсар след смъртта на италианския вероотстъпник Окиали, известен като Али паша, който бил убит при Лепанто. На палубата екнаха тръби и забиха барабани; испанците с шлемове и ризници, въоръжени с каливери17 и копия, се приготвиха да отстояват своя живот и свобода. Топчиите се втурнаха при кулверините. Но първо трябваше да се запали огън, да се възпламенят фитилите, а в бъркотията се изгуби много време — толкова много, че дори един топ не можа да гръмне, когато куките на първата галера вече издрънчаха и се закачиха за борда на испанския кораб. Сътресението от сблъскването беше ужасяващо. Бронираният нос на мюсюлманската галера тази на самия Асад-ед-Дин — нанесе на испанеца кос удар в средната част, който раздроби петнадесет от веслата, като да бяха сноп сухи съчки.

От робите се изтръгна вик, последван от такива жалостни стонове, каквито могат да издават само прокълнатите в ада. Близо четиридесет души бяха ударени от дръжките на веслата, полетели срещу тях. Някои бяха убити на място, други лежаха безчувствени и смазани, някои с пречупен гръбнак, други с раздробени крайници и ребра.

Сър Оливър положително щеше да бъде един от тях, да не бяха предупреждението, съветът и примерът на Юсуф, който бе добре запознат с морските битки и ясно предвиди какво ще се случи. Той изхвърли веслото, колкото можеше по-нагоре и напред, като накара и другите на пейката да сторят същото. После се смъкна на колене, пусна греблото и се сви, докато раменете му се изравниха с пейката. Беше извикал на сър Оливър да последва примера му, а сър Оливър, без дори да разбере какво означава тази уловка, ала доловил нейната важност от настойчивостта на другаря си, мигновено се подчини. Веслото бе ударено в следния миг и преди да се пречупи, полетя обратно, сплеска главата на един от робите на пейката и смъртно нарани другите, но мина тъкмо над главите на сър Оливър и Юсуф. След миг телата на гребците от предната пейка се стовариха отгоре им с викове и проклятия.

Когато сър Оливър се изправи, боят беше започнал. Испанците бяха дали залп от своите каливери и гъст облак дим беше надвиснал над борда. През този дим се устремиха корсарите, водени от висок, сух, възстар мъж с развята бяла брада и мургаво орлово лице. На белоснежната му чалма блестеше полумесец от изумруди, над чалмата се издигаше върхът на стоманен шлем, а тялото му бе закрито от ризница. Той размахваше грамаден ятаган, под който испанците падаха като класове под сърпа на жетваря. Той се биеше за десет души, а в негова подкрепа се изсипваше безкраен порой от мюсюлмани, които крещяха: „Дин! Дин! Аллах, Аллах!“ Испанците отстъпваха все по-назад и по-назад пред този неудържим пристъп.

Сър Оливър забеляза, че Юсуф напразно се мъчи да се освободи от веригата си, и му се притече на помощ. Той се наведе, сграбчи я с две ръце, опря крак на пейката, напъна се с всичка сила и изтръгна скобата от дървото. Юсуф беше свободен, ако не се смята, разбира се, парчето тежка верига, която висеше на глезена му. На свой ред той оказа същата услуга на сър Оливър, макар и не толкова бърза, защото, при все че беше здрав мъж, или силата му не се равняваше на тази на корнуолеца, или скобата е била забита в по-здраво дърво. Но накрая тя се поддаде и сър Оливър също бе свободен. Тогава той сложи окования с веригата крак на пейката и със скобата, която продължаваше да виси на края, отвори брънката, която я придържаше към глезена.

Свършил това, той пристъпи към отмъщението. Сър Оливър закрещя „Дин!“ не по-слабо от когото и да било от нападателите мюсюлмани и се нахвърли върху тила на испанците, размахал веригата си. В неговите ръце тя се превърна в страхотно оръжие. Сър Оливър я употребяваше като бич, удряше с нея наляво и надясно, тук спукваше някоя глава, там разбиваше някое лице, докато си проби път право през тълпата на испанците, които, втрещени от това неочаквано нападение откъм гърба, не направиха почти никакъв опит да му се отплатят. Подир него, развъртял останалото триметрово парче от счупеното весло, вървеше Юсуф.

След това сър Оливър призна, че помни много малко от случилото се в тези мигове. Когато дойде напълно на себе си, боят беше вече свършил, няколко корсари с чалми стояха на стража около купчинката испанци, други разбиваха вратите на кабината и измъкваха струпаните там сандъци, трети, въоръжени със секачи и чукове, минаваха край пейките и освобождаваха останалите живи роби, мнозинството от които бяха чеда на исляма.

Сър Оливър се намери лице в лице с белобрадия предводител на корсарите, който се подпираше на ятагана си и го разглеждаше с весел и същевременно изумен поглед. Голото тяло на нашия благородник беше опръскано от глава до пети с кръв, а в дясната си ръка той все още стискаше оня къс от желязната верига, с който беше нанесъл такова страхотно поражение. Юсуф стоеше до корсарския предводител и бързо говореше.

— В името на аллаха, имало ли е някога друг толкова юначен боец! — провикна се корсарят. — Силата на пророка трябва да е в него, щом може тъй да помита неверните свини.

Сър Оливър свирепо се ухили.

— Върнах им част от ударите на техния бич с лихвите! — каза той.

Тези бяха обстоятелствата, при които се срещна със страшния Асад-ед-Дин, пашата на Алжир, и това бяха първите думи, разменени между тях.

Скоро с галерата на самия Асад сър Оливър потегли за Варвария. На кораба го измиха и му обръснаха главата, като оставиха само един перчем, за който пророкът трябваше да го хване и издигне на небето, когато се изпълнеше писаното за земната му съдба. Той не се възпротиви. Измиха го, нахраниха го и го оставиха да почива, а щом сториха за него всичко това, можеха да направят и всичко, каквото пожелаят. Най-сетне, облечен с широки, непривични за него одежди и с чалма, увита на главата, сър Оливър бе отведен на палубата, където под един навес седеше Асад с Юсуф, и той разбра, че в съгласие със заповедите на Юсуф с него се бяха държали като с правоверен.

Юсуф-бен-Мохтар се оказа много важна личност, племенник на Асад-ед-Дин и любимец на пълномощника на аллаха в самата Висока порта — човек, чието пленяване от християните било дълбоко оплаквано. Ето защо и освобождението му от това робство бе повод за ликуване. След избавлението той си спомни за своя другар по весло, по отношение на когото впрочем и самият Асад-ед-Дин бе проявил най-голямо любопитство, защото старият корсар не обичаше на тоя свят нищо повече от добрия воин, а както се кълнеше, през целия си живот не бил виждал равен на този снажен роб гребец, нито нещо подобно на извършеното от него с тази смъртоносна верига. Юсуф го осведоми, че този мъж бил плод, узрял достатъчно, за да бъде откъснат от пророка, че бил белязан с милостта на аллаха и по дух трябвало вече да се смята за добър мюсюлманин.

Когато сър Оливър се яви пред Асад-ед-Дин умит, напарфюмирай и пременен с бял халат и чалма, които го правеха да изглежда още по-висок, отколкото беше, корсарят му съобщи, че ако влезел в редовете на вярната челяд на пророка и посветял силата и смелостта, с които е надарен от единния аллах, за процъфтяването на правата вяра и за наказване на враговете на исляма, очаквали го големи почести, богатство и високо звание.

От цялото това предложение, изложено надълго и нашироко, богато украсено с източно многословие, единственото изречение, което се загнезди в доста объркания му ум, бе това за наказване враговете на исляма. Той схвана, че враговете на исляма бяха и лични негови врагове, сетне разсъди, че те има за какво да бъдат наказани и че да вземе участие в това наказване, би било изключително приятна задача. Сър Оливър обмисли направеното му предложение. Прецени също, че в противния случай — ако откаже да прегърне предлаганата му вяра — ще бъде изпратен отново на веслото, но този път на мюсюлманска галера. А на това занятие отдавна се беше наситил и след като го бяха измили и върнали към нормалните усещания на чисто човешко същество, разбра, че колкото и безгранична да е смелостта му, не би могъл да си представи връщане при веслото. Ние видяхме колко леко се беше отрекъл от вярата, в която бе възпитан, в полза на католическото изповедание и колко жестоко бе излъган в очакванията си. Сега той премина със същата лекота и към исляма, но с много по-голяма печалба. Толкова повече, че прегърна вярата на Мохамеда с известен дял дълбоко убеждение, което бе напълно липсвало при предишното му вероотстъпничество.

През времето, прекарано на борда на испанската галера, както вече ни е известно, сър Оливър беше дошъл до заключението, че християнството, както се прилагаше в неговото време, представлява жестока подигравка, от която светът би трябвало да се освободи. Нямаме основание да предполагаме, че убеждението му в погрешността на християнството е отивало чак дотам, щото да повярва в непогрешимостта на исляма, нито пък, че преминаването му към вярата на Мохамеда не е било само привидно. Ала принуден да избира между пейката на гребеца и горната палуба, между веслото и ятагана, той смело и решително направи единствения възможен избор, който в неговия случай водеше към свобода и живот.

По този начин той бе приет в редовете на правоверните, чиито шатри ги очакват в рая, сред градина, вечно пълна с плодове, край реки от мляко, вино и бистър мед. Той стана кехая или адютант на Юсуф на галерата, водена от този корсар, взе участие като негов помощник в десетина нападения, в които така се прояви и изпъкна, че скоро се прочу в редовете на средиземноморските разбойници. Подир близо шест месеца край бреговете на Сицилия, в бой с една от галерите на Вярата — както се наричаха корабите на малтийските рицари, — Юсуф бе смъртно ранен тъкмо в момента на победата. След час той издъхна в прегръдките на сър Оливър, като го посочи за свой заместник на галерата и заповяда на всички сляпо да му се подчиняват до завръщането им в Алжир и до обявяването на по-нататъшната воля на пашата.

Воля на пашата бе да потвърди предсмъртното желание на своя племенник и сър Оливър се видя пълновластен заповедник на галерата. От този час той стана Оливър-реис, но неговата смелост и жестокост много скоро му спечелиха името Сакр-ел-Бар, Ястреба на морето. Славата му се разрасна бързо и се простря отвъд безбрежното море до самите брегове на християнския свят. Скоро той стана адютант на Асад, заместник-началник на всички алжирски галери, което го правеше всъщност главнокомандуващ, тъй като Асад вече остаряваше и все по-рядко се впущаше по море. Сакр-ел-Бар извършваше нападенията от негово име и вместо него. Храбростта, ловкостта и неизменното щастие му помагаха никога да не се връща с празни ръце.

За всички бе ясно, че той е благословен от аллаха, че е бил избран от аллаха да прослави исляма. Асад, който винаги го беше уважавал, обикна сър Оливър. Като дълбоко благочестив човек, можеше ли да постъпи другояче спрямо този, към когото благият и милостивият проявяваше такова явно предпочитание? Всички бяха, уверени, че когато Асад-ед-Дин завърши земния си път, Сакр-ел-Бар ще го наследи в пашалъка на Алжир и по този начин Оливър-реис ще тръгне по стъпките на Барбароса, Окиали и други християнски вероотстъпници, станали корсарски князе на исляма.

Въпреки известната враждебност, породена от бързия му възход, за която скоро ще чуем по-големи подробности, само веднъж се изправи той пред опасността да изгуби влиянието си. Когато влезе една сутрин във вонещия алжирски затвор, около шест месеца след издигането му на предводителското място, той намери там двадесетина свои съотечественици и заповяда незабавно да им свалят оковите и да им възвърнат свободата.

Повикан да даде на пашата отчет за тази постъпка, сър Оливър се държа високомерно, тъй като в това беше единственото спасение. Той се закле в брадата на пророка, че щом ще размахва сабята на Мохамеда и ще служи на исляма по моретата, щял да му служи според своите разбирания, а едно от тези разбирания било собствените му съотечественици да останат неприкосновени за острието на същата тази сабя. Закле се, че ислямът нямало да изгуби от това и срещу всеки англичанин, комуто върнел свободата, щял да зароби двама испанци, французи, гърци или италианци.

Той се наложи, но само при едно условие: понеже пленените роби били собственост на държавата, ако желаел да ги освободи от това положение, трябвало първо да ги откупи. Тъй като след това щели да бъдат негова собственост, можел да разполага с тях, както намери за добре. Така мъдрият и справедлив Асад разреши появилата се мъчнотия, а Оливър-реис разумно се преклони пред решението му.

След тази случка Оливър-реис купуваше всичките заробени англичани, освобождаваше ги и намираше начин да ги върне в родината. Наистина това бе голям годишен разход, ала той скоро натрупа такива богатства, че можеше без затруднение да плаща този данък.

Като четете хрониката на сър Хенри Гоуд, може да дойдете до заключението, че във вихъра на този нов живот сър Оливър напълно е забравил случилото се в корнуолската му родина и обичаната от него жена, тъй лесно сметнала го за виновен в убийството на брат й. Може да вярвате в това, докато стигнете до разказа как веднъж между неколцината английски моряци, пленени и докарани в Алжир от Бускен-ел-Борак, станал сега негов заместник, той намери млад корнуолски момък от Хелстън, на име Пит, чийто баща беше познавал.

Той отведе момъка в хубавия дворец, който обитаваше близо до Баб-ел-Уеб, прие го като почетен гост и разговаря с него цялата лятна нощ — запитваше го ту за едного, ту за другиго и тъй постепенно изтръгна от Пит кратката история на родното си място за тези две години, изтекли, откак го беше напуснал. От това добиваме представа за тъжните копнежи, за дълбоката носталгия, които вероятно са били обхванали вероотстъпника, и за усилията му да ги уталожи с безкрайните си въпроси. Корнуолският момък му напомни рязко и болезнено за миналото, обратния път към което си беше пресякъл, когато бе станал мохамеданин и корсар. Единственият допустим извод е, че в тези нощни летни часове у него се е събудило разкаяние и неудържимо желание да се завърне. Розамунд трябваше да му отвори онази врата, която под натиска на нещастни обстоятелства беше хлопнал зад гърба си. В това, че тя ще го стори, щом узнае истината, той ни най-малко не се съмняваше. А сега вече нямаше защо да премълчава истината, нямаше за какво вече да прикрива подлия си природен брат, когото беше намразил толкова дълбоко, колкото го беше обичал преди.

Скришом сър Оливър написа обширно писмо, в което изложи всичко, случило се след отвличането му, и разказа цялата истина и за самото отвличане, и за постъпката, довела до него. Животописецът му изказва мнение, че това е било писмо, което е могло да изтръгне сълзи и от камък. Освен това то не съдържало само прочувствени уверения в невинност, нито пък необосновани обвинения срещу брат му. В него се говорело за съществуване на доказателства, които трябвало да разпръснат всяко съмнение. Той писал на Розамунд за свидетелството, съставено от мастър Бейн и приподписано от свещеника, което трябвало да й бъде предадено заедно с писмото. По-нататък я молел в случай на съмнение да потърси потвърждение за достоверността на документа от самия мастър Бейн. И след като сторела това, умолявал я да изложи всичко на кралицата и тъй да му осигури правото да се върне в Англия и да бъде освободен от всяка отговорност за последвалото вероотстъпничество, към което го подтикнали неговите страдания. Сър Оливър натовари младия корнуолец с дарове, даде му писмото със заръка да го връчи лично и го напъти как да намери документа, който трябваше да представи заедно с писмото. Скъпоценният пергамент бил оставен между страниците на старо ръководство за лов със соколи в библиотеката на Пенароу, където вероятно щял да го намери в същото състояние, тъй като брат му надали подозирал за съществуването му, а и не бил любител на книги. Пит трябвало да потърси в Пенароу Никълъс и да си осигури неговата помощ, за да се сдобие с този документ, ако още се е запазил.

След това Сакр-ел-Бар намери начин да препрати Пит в Генуа и там да го настани на английски кораб.

Подир три месеца получи отговор — писмо от Пит, което стигна до него чрез Генуа, тъй като този град бе в мирни отношения с алжирците и им служеше за съобщителен път с християнския свят. В това писмо Пит му съобщаваше, че изпълнил всичко, наредено му от сър Оливър: че намерил документа с помощта на Никълъс, лично се явил пред госпожица Розамунд Годолфин, която живеела сега при сър Джон Килигрю в Аруинак, и й предал писмото и пергамента, ала когато се научила от чие име идва, девойката запокитила пред очите му и едното, и другото в огъня и отпратила момъка, без да изслуша разказа му.

Сакр-ел-Бар прекара нощта на открито в благоуханната си градина, а робите му ужасено разправяха, че дочули стонове и ридания. Но ако сърцето му беше наистина ридало, то бе за сетен път; след туй той стана още по-непроницаем, по-безпощаден, жесток и подигравателен, отколкото когато и да било досега, и от този ден нататък вече не си направи труда да освободи от робство нито един англичанин. Сърцето му се превърна в камък.

И тъй, изминаха пет години от онази пролетна вечер, когато беше отвлечен от Джаспър Ли; славата му се разпростря, а името му се превърна в страшилище по моретата и цели флоти потегляха от Малта, от Неапол и Венеция, за да сложат край на него и на безпощадното му разбойничество. Ала аллах продължаваше да бди над него и Сакр-ел-Бар никога не влизаше в битка, без да изтръгне победа за ятаганите на исляма.

После, през пролетта на тази пета година, той получи ново писмо от корнуолеца Пит — писмо, което му показа, че благодарността не е изчезнала от този свят, както си беше мислил. Защото момъкът, когото беше освободил от робство, изключително от благодарност му пишеше да го осведоми за някои неща, които го засягаха. Това писмо отново разкървави старата рана; то направи нещо повече: нанесе му нова. От писмото научи, че Пит бил принуден от сър Джон Килигрю да даде показания за преминаването на сър Оливър към исляма, които дали основание на съда да обяви сър Оливър за човек, мъртъв пред закона, и да провъзгласи природения му брат мастър Лайонел Тресилиън за негов наследник. Пит уверяваше в крайното си огорчение, че бил насилен, без да го съзнава, да се отплати на сър Оливър с такава злина за оказаните му добрини и добавяше, че щял по-скоро да се съгласи да го обесят, отколкото да проговори, ако би могъл да предвиди последиците от показанията си.

Дотука сър Оливър прочете писмото, без да изпита друго чувство освен дълбоко презрение. Ала имаше и още нещо. По-нататък в писмото се разказваше, че госпожица Розамунд наскоро се е завърнала от двугодишен престой във Франция, за да се сгоди с неговия природен брат Лайонел, и че двамата щели да се венчаят през юни. Пит му съобщаваше, че женитбата била замислена от сър Джон Килигрю в желанието да види Розамунд омъжена и под закрилата на съпруг, тъй като сам той възнамерявал да тръгне по море и строял хубав кораб за пътуване до Източна Индия. Пит добавяше, че женитбата се посрещала с всеобщо одобрение и се смятала за много разумна стъпка за двата рода, защото щяла да слее в едно двата съседни имота — Пенароу и Годолфин Корт.

Оливър-реис се изсмя, когато стигна дотук. Изглежда, че женитбата се посрещаше с одобрение не сама по себе си, а защото чрез нея две парчета земя щяха да се слеят в едно. Това бе женитба на два парка, на два имота, на две площи обработваема земя и гора, а туй, че две човешки същества имаха някакво участие в нея, бе явно не повече от случайно обстоятелство.

Сетне иронията на всичко това завладя неговата душа и я заля с горчивина. След като го беше напъдила като предполагаем убиец на брат й, Розамунд щеше да приеме в обятията си истинския убиец. А той — това псе, този вероломен подлец! — от кои дълбочини на преизподнята черпеше той смелост да докара докрай лицемерието си? Нямаше ли сърце, нямаше ги съвест, чувство на почтеност, нямаше ли страх от бога?

Той разкъса писмото на късчета и се помъчи да изличи всичко това от ума си. Пит беше искал да му стори добро, а беше извършил жестокост. В усилията си да се отвлече от преследващите го мъчителни видения сър Оливър се впусна по море с три галери и по този начин след около две седмици се намери лице с лице с мастър Джаспър Ли на борда на испанския кораб, пленен от него при нос Спартел.

(обратно)

ГЛАВА ТРЕТА НА ПЪТ ЗА РОДИНАТА

Същата вечер Джаспър Ли се намери срещу Сакр-ел-Бар в кабината на пленения испански кораб, където бе доведен от огромните нубийци на корсаря.

Сакр-ел-Бар още не беше изявил намеренията си по отношение на дребничкия пиратски капитан и мастър Ли, осъзнал напълно подлостта си, се боеше от най-лошото и беше прекарал няколко мъчителни часа на предната палуба в очакване на участта, която смяташе за предрешена.

— Ние си разменихме местата след последния ни разговор в корабна кабина, капитан Ли — бе загадъчният поздрав на вероотстъпника.

— Вярно — съгласи се капитан Ли. — Ала надявам се да не сте забравили, че в споменатия случай аз бях ваш приятел.

— Срещу известна цена — напомни му Сакр-ел-Бар. — А днес срещу известна цена може и аз да постъпя като ваш приятел.

Сърцето на негодника капитан подскочи от надежда.

— Посочете цената, сър Оливър! — отговори той разпалено. — Стига тя да е по нещастните ми сили, кълна се, не ще се поколебая да ви я дам. Стига толкова робия! — продължи той с плачевен глас. — Цели пет години, четири от тях, прекарани на испански галери, и нито ден, в който да не съм се молил да умра. Само да знаете какво съм изстрадал!

— Никога страданието не е било по-достойно, наказанието по-подходящо, справедливостта по-поетична — промълви Сакр-ел-Бар с глас, от който кръвта на капитана се смрази. — Вие бяхте готов да продадете мене, човека, който не беше ви причинил никакво зло, всъщност човека, който ви бе приятел, готов бяхте да ме продадете в робство за някакви си двеста лири…

— Не, не! — извика уплашено Ли. — Бог ми е свидетел, че не съм имал подобно намерение! Нима сте забравили моите думи, предложението ми да ви закарам обратно у дома?

— Да, срещу известна цена, вярно — повтори Сакр-ел-Бар. — И трябва да се радвате, че днес ще можете да платите тази цена, която ще попречи на мръсния ви врат да се запознае с въжето. Имам нужда от навигатор — добави той за обяснение — и онова, което преди пет години щяхте да извършите срещу двеста лири, днес ще го сторите, за да си спасите живота. Е, какво: ще управлявате ли този кораб за мене?

— Сър — провикна се Джаспър Ли, който не можеше да повярва, че това бе всичко, което се искаше от него, — заповядайте ми, и ще го откарам и в ада!

— Този път не отивам в Испания — отвърна Сакр-ел-Бар. — Ще ме закарате точно както трябваше да го направите преди пет години, до устието на Фал и там ще ме свалите на брега. Съгласен ли сте?

— Да, с радост! — отвърна мастър Ли, без да се замисли нито за миг.

— Срещу това ще ви помилвам живота и ще ви върна свободата — обясни Сакр-ел-Бар. — Но не си мислете, че с пристигането в Англия ще ви освободя. Ще трябва да ни докарате обратно и чак след това ще намеря начин да ви изпратя у дома, ако пожелаете, а може да има и известна награда, ако сте ми служили вярно. Опитате ли се да последвате навиците на целия си живот и да ме изиграете, това ще бъде вашият край. За постоянни телохранители ще имате тия две лилии на пустинята. — И той посочи исполинските нубийци, които щяха да бъдат невидими в сянката, ако не беше блясъкът на зъбите и бялото на очите им. — Те ще ви пазят и ще бдят да не ви сполети нищо лошо, докато бъдете почтен спрямо мене, и ще ви удушат при първия признак за измяна. Можете да си вървите. Ще бъдете свободен на кораба, но нямате право да го напускате нито тук, нито някъде другаде освен по изричното ми нареждане.

Джаспър Ли залитна навън с чувството, че късметът му надминава неговите очаквания и заслуги, а нубийците тръгнаха подире му и от този час го следваха неотстъпно, като някаква огромна двойна сянка.

Сега при Сакр-ел-Бар влезе Бускен с доклад за заграбената плячка. Но освен пленниците и самия кораб, който не беше пострадал в битката, нямаше друг ценен товар. Както беше потеглил на далечно плаване, не можеше и да се очаква, че ще се открият някакви ценности в неговия трюм. Намерили бяха голямо количество бойни припаси и барут и малко пари, но нищо друго, което да заслужава вниманието на корсарите.

Сакр-ел-Бар накратко даде изненадващите си нареждания:

— Ще преместиш пленниците на борда на една от галерите, Бускен, и ще ги отведеш лично в Алжир, да бъдат продадени. Всичко друго ще оставиш тук на борда, а освен това двеста избрани корсари, които ще дойдат с мене на далечно пътуване, хора, които ще действуват и като моряци, и като бойци.

— Нима няма да се върнеш в Алжир, о, Сакр-ел-Бар?

— Още не. Отивам на по-дълъг път. Предай верноподаническите ми чувства на Асад-ед-Дин — да го пази и закриля аллах — и му кажи да ме очаква след около шест седмици.

Това неочаквано решение на Оливър-реис породи голямо възбуждение на галерите. Корсарите не разбираха нищо от управление на кораб в открито море, никой от тях не беше плавал отвъд Средиземно море, повечето не бяха стигали на запад дори до нос Спартел и надали биха последвали друг предводител в опасностите на открития Атлантически океан. Ала Сакр-ел-Бар, любимецът на съдбата, закриляният от аллаха, досега бе ги водил само към победи и достатъчно беше да ги повика, за да го последват, да тръгнат след него, където и да сметнеше за добре да ги поведе. Затова сега не беше трудно да се намерят двестата мюсюлмани, които искаше за кораба си. По-скоро мъчно беше да се ограничи в посочените от него предели броят на желаещите да участвуват в приключението.

Не бива да мислите, че във всичко това Сакр-ел-Бар действуваше по предварително обмислен план. Докато беше лежал на височините и наблюдавал този чудесен кораб да върви срещу вятъра, беше си помислил колко прекрасно приключение ще е да отиде с такъв кораб в Англия, да се стовари внезапно като гръм от ясно небе на оня корнуолски бряг и да поиска сметка от страхливия си и подъл брат. Беше се залъгвал с това хрумване почти тъй мечтателно, както хората строят въздушни замъци. После във вихъра на боя то беше съвсем изчезнало от ума му, за да възкръсне отново като решение, когато се намери лице срещу лице с Джаспър Ли.

Капитанът и корабът, взети заедно, му даваха всичко необходимо за осъществяване на бленуваната мечта. Нямаше кой да се възпротиви на неговата воля, нямаше причина, която да попречи на жестокото му хрумване. А може би щеше да види и Розамунд, да я накара да изслуша истината от него. Пък и сър Джон Килигрю! Не беше успял да установи дали сър Джон е бил негов приятел или враг в миналото, но тъй като сър Джон е бил главният виновник Лайонел да бъде поставен на мястото на сър Оливър, като убедил съда да приеме, че сър Оливър е мъртъв, понеже всеки вероотстъпник е мъртъв пред закона, и тъй като сър Джон е бил онзи, който е замислил женитбата между Лайонел и Розамунд, разбира се, сър Джон също трябваше да бъде посетен и осведомен за точното естество на извършеното от него.

Както разполагаше с въоръжена сила в тези дни на пълното си господство над живота и смъртта на африканското крайбрежие, да замисли нещо, за Оливър-реис беше равнозначно да пристъпи към изпълнението му. Беше се сраснал с навика бързо да осъществява всяко свое желание и този навик сега го водеше по неговия път.

Той бързо извърши приготовленията си и на другата сутрин испанският кораб — доскоро носил името „Нуестра Сеньора де лас Лягас“, сега грижливо заличено от носа му — опъна платна и се насочи към открития Атлантически океан, управляван от капитан Джаспър Ли. Трите галери под водачеството на Бускен-ел-Борак бавно запълзяха на изток, към родния Алжир, без да се отдалечават от брега, според обичая на корсарите.

Вятърът тъй благоприятствуваше на Оливър, че само десет дни след като заобиколи нос Сан Висенти, той зърна Лизард.

(обратно)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА НАПАДЕНИЕТО

В устието на реката Фал, малко встрани от Смитик, в самата сянка на височините, увенчани от прекрасната сграда на Аруинак, гордо се поклащаше на котва великолепен кораб, в направата на който бяха участвували най-надарените строители и за който не бяха щадени никакви средства. Той се готвеше за далечен път и от дълги дни вече се работеше по натоварването на припасите и бойното снаряжение, така че около малката ковачница и купчинката къщурки на рибарското селце се забелязваше необичайно оживление — нещо като залог за голямото движение, което щеше да се разрасне на това място в бъдните дни. Защото сър Джон Килигрю като че ли най-сетне беше в навечерието на своето възтържествува-не и скоро щеше да сложи основите на чудесното пристанище на своите мечти.

За всичко това голям дял се падаше на приятелството му с мастър Лайонел Тресилиън. Съпротивата, оказвана на намеренията му от сър Оливър и поддържана главно по негово внушение от Труроу и Хелстън, беше напълно спряна от Лайонел; нещо повече — Лайонел дотолквва се увлече в противоположното, че дори подкрепи сър Джон в изложенията му до парламента и кралицата. И така, както съпротивата, оказвана от сър Оливър на този лелеян кроеж, беше станала семе на раздора между Аруинак и Пенароу, тъй сега поддръжката на Лайонел се превърна в корен на непоклатимо приятелство, възникнало между него и сър Джон.

Наистина Лайонел нямаше проницателния ум на брат си, но в замяна на това беше лукав. Той разбираше, че макар да е възможно някой ден Хелстън, Труроу и имотът на Тресилиъновци да пострадат поради развитието на едно тъй изгодно разположено пристанище, все пак това надали щеше да стане през неговия живот; междувременно срещу това той трябваше да спечели поддръжката на сър Джон за брака си с Розамунд Годолфин и по този начин да присъедини имотите на Годолфиновци към своите. Тази сигурна непосредствена печалба си заслужаваше, според мастър Лайонел, възможните бъдещи загуби.

Не бива да се предполага обаче, че ухажването на Розамунд беше протекло гладко и лесно. Господарката на Годолфин Корт не проявяваше към Лайонел никаква благосклонност и главно за да избегне досадното му увъртане, беше помолила и получила разрешението на сър Джон Килигрю да придружи във Франция сестра му, която отиваше там със своя съпруг, назначен за английски посланик в Лувър. Настойническата власт на сър Джон беше влязла в сила със смъртта на брат й.

След заминаването й мастър Лайонел се омърлуши, но насърчен от уверенията на сър Джон, че ще спечели накрая, също напусна Корнуол и тръгна да види широкия свят. Известно време прекара в дворцовите среди в Лондон, ала, изглежда, не можа да отбележи голям успех и отиде във Франция да поднесе почитанията си на дамата на своите мечти.

Неговото постоянство, смирението, с което я ухажваше, очебийната дълбочина на чувствата му започнаха най-после да рушат съпротивата на тази млада благородничка, както водните капки рушат камъка. Все пак тя не можеше да си наложи да забрави, че той е брат на сър Оливър — брат на мъжа, когото беше любила, и брат на мъжа, убил собствения й брат. И тъй, разделяха ги две неща: сянката на старата й любов и кръвта на Питър Годолфин.

Розамунд напомни това на сър Джон при завръщането си в Корнуол след близо двегодишно отсъствие и наблегна на тези съображения като причини, които трябваше да направят невъзможен брака й с Лайонел Тресилиън.

Сър Джон съвсем не беше съгласен с нея.

— Мила моя — каза той, — трябва да се мисли за твоето бъдеще. Сега си пълнолетна и господарка на постъпките си. Въпреки това не е удобно за една жена, и при това благородничка, да живее сама. Докато аз съм жив или пребивавам в Англия, всичко ще върви добре. Можеш да продължиш да живееш тук, в Аруинак, неопределено време и смятам, че ти постъпи много разумно, като се отказа от усамотението на Годолфин Корт. Но не забравяй, че ще се намериш пак в тази самота, когато няма вече да ме има.

— Бих предпочела самотата пред обществото, което искате да ми натрапите — отвърна му Розамунд.

— Неблагодарни приказки! — възмути се той. — Това ли е признателността ти за пламенното обожание на този момък, за неговото търпение, за неговото благородство и всичко друго!

— Той е брат на Оливър Тресилиън — отговори девойката.

— Не изстрада ли той вече достатъчно заради това? Няма ли край на изкуплението, с което трябва да изплаща греховете на брат си? Освен това не забравяй, че в края на краищата те дори не са и братя. Те са родени от различни майки.

— И въпреки това родството им е твърде близко — възрази Розамунд. — Щом трябва непременно да ме омъжите, ще ви моля да ми намерите друг съпруг.

На тези думи той отговори, че ако се обмисли разумно, не би могло да се намери за нея по-добър съпруг от този, когото й е избрал. Той изтъкна съседството на двата им имота и колко хубаво и изгодно би било да се слеят те в едно.

Сър Джон настояваше и настойчивостта му се засили, когато у него се породи мисълта отново да тръгне по море. Съвестта не би му позволила да вдигне котва, преди да я види омъжена и под закрилата на брака. Лайонел също настояваше по тих, почти обезличаващ се начин и с нищо не се налагаше на търпението й, поради което с него бе по-трудно да се бори.

Накрая тя отстъпи пред натиска на волите на тези двама мъже и го направи с най-голямото благородство, за което можа да събере сили, решена да заличи в сърцето и ума си единствената истинска пречка, за която от срам не беше споменала на сър Джон. Работата беше там, че въпреки всичко любовта й към сър Оливър не беше угаснала. Наистина тази любов бе сломена дотолкова, щото самата тя вече не можеше да разбере, че това е любов. Ала девойката се улавяше, че мисли за него често и с тъга, улавяше се, че го сравнява с брат му и макар да беше помолила сър Джон да й намери друг съпруг вместо Лайонел, ясно съзнаваше, че всеки друг ще бъде подложен на същото сравнение и неизбежно отблъснат. Самата тя се порицаваше за това. Напразно бичуваше съвестта си с напомнянето, че сър Оливър е убиецът на Питър. Всъщност с течение на времето беше започнала да намира извинения за някогашния си възлюблен; признаваше, че Питър го беше предизвикал към това, че заради нея сър Оливър беше понасял обида след обида от страна на Питър, докато, както у всеки смъртен, чашата на търпението бе преляла и като му омръзна да се подлага на ударите на противника си, обхванат от гняв, той се бе разбунтувал и го бе сразил на свой ред.

Тя се упрекваше за подобни мисли, но не можеше да ги пропъди. В действията си умееше да прояви сила — например начина, по който постъпи с писмото, изпратено й от Оливър от Варвария по Пит, — но на мислите си не можеше да се наложи и тези мисли много често изневеряваха на волята и. В сърцето й се таяха копнежи по Оливър, които не можеше да заглуши, и тя живееше с вечна надежда, че някой ден той ще се върне, макар и да съзнаваше, че от такова връщане не би могла да очаква нищо.

Когато сър Джон окончателно разруши надеждата за това завръщане, той постъпи по-мъдро, отколкото сам можеше да допусне. След изчезването на Оливър нито веднъж не бяха чували за него, докато най-после Пит се яви в Аруинак с това писмо и със своя разказ. Бяха чули, както и целият свят, за корсаря Сакр-ел-Бар, ала никога не бяха подозирали, че може да има нещо общо между него и Оливър Тресилиън. След като чрез показанията на Пит се установи истината, лесно беше да се убеди съдът да го признае за мъртъв и да узакони за Лайонел мечтаното наследство.

Това нямаше голямо значение за Розамунд. Но туй, че сър Оливър бе мъртъв пред закона и че трябваше действително да умре, ако се решеше някога да сложи крак на английска земя, имаше огромно значение. То окончателно угаси у нея чудновато безнадеждната и почти подсъзнателна вяра, че един ден той ще се върне. Така може би то й помогна да се примири и да приеме бъдещето, което сър Джон бе решил да й наложи.

Годежът бе оповестен и тя се прояви ако не като пламенно влюбена, то поне като покорна и внимателна годеница спрямо Лайонел. Той беше доволен. Съзнаваше, че в момента не може и да иска повече, и се утешаваше с увереността на всеки влюбен, че времето и благоприятният случай ще му посочат начин да събуди нейната взаимност. И трябва да се признае, че още през годеничеството им той доказа, че надеждите му са били основателни. Тя беше самотна, а Лайонел разпръсна тази самотност с пълното си отдаване; сдържаното му и предпазливо, почти коварно напредване по пътя, който всеки по-несръчен мъж би преминал с един скок, направи другарството между тях възможно и много приятно за нея. На тази почва привързаността й постепенно се разрасна и когато забеляза, че те са често заедно и че стават добри приятели, сър Джон се поздрави за предвидливостта си и се зае да довърши хубавия си кораб „Сребърната чапла“ за предстоящото пътуване.

Ето че до сватбата оставаше само една седмица и сър Джон олицетворяваше самото нетърпение. Сватбените камбани щяха да бъдат знак за неговото тръгване; щом те замлъкнеха, „Сребърната чапла“ щеше да разпери своите криле.

Беше първи юни, вечерният камбанен звън беше заглъхнал във въздуха и в просторната трапезария на Аруинак, където щеше да се състои вечерята, започнаха да палят светлините. Бяха най-близките. Само сър Джон и Розамунд с Лайонел, който се беше забавил този ден, и лорд Хенри Гоуд, нашият хроникьор, кралският управител на Корнуол, със съпругата си. Бяха на гости у сър Джон и щяха да останат в Аруинак още една седмица, за да почетат предстоящата сватба.

Горе в къщата цареше голямо оживление поради приготовленията за заминаването на сър Джон и неговата питомка, тя — към пристанището на семейния живот, а той — към непознатите морета. В стаята в кулата десетина шивачки се трудеха над венчалните дрехи под ръководството на същата Сали Пентрит, която с не по-малко усърдие се бе трудила при ушиването на пелените и другите неща в навечерието на деня, когато Розамунд се появи на този свят.

В същия час, когато сър Джон поведе гостите си към трапезата, сър Оливър Тресилиън стъпваше на брега едва на една миля от тях.

Беше сметнал за по-разумно да не заобикаля нос Пенденис. И тъй, щом се сгъстиха вечерните сенки, той пусна котва в залива над Суонпул, на източната страна на този нос. Беше спуснал двете лодки на кораба и с тях пренесе тридесетина от хората си на брега. Лодките се върнаха още два пъти, докато сто от корсарите му стояха наредени на този чуждестранен бряг. Другите сто бяха оставени от него на стража на борда. Взимаше толкова много хора за нападение, за което щяха да бъдат достатъчни четвърт от тези корсари, за да предотврати така всяко ненужно насилие.

Той ги поведе, незабелязани от никого, нагоре по склона към Аруинак през падналия вече мрак. Стъпването отново на родната земя насмалко не го накара да се просълзи. Колко позната бе пътеката, по която вървеше тъй уверено в нощта, колко познати бяха всеки храст и всеки камък, край които водеше безмълвните си корсари! Кой би могъл да му предскаже подобно завръщане? Кому би могло да мине през ума, когато е бродил тук на младини с кучета и ловна пушка, че някоя нощ ще се промъква по тези дюни като вероотстъпник мюсюлманин начело на орда неверници, за да нападне дома на сър Джон Килигрю от Аруинак?

Тези мисли го разколебаха, но той бързо се съвзе, когато през ума му премина всичко, което беше несправедливо изстрадал, когато помисли за всичко, за което беше дошъл да си отмъсти.

Първо в Аруинак при сър Джон и Розамунд, за да ги принуди да чуят поне истината, а след това в Пенароу при мастър Лайонел, за да си уреди сметката. Това бе намерението, което го разпали, победи слабостта му и го накара да забърза, безпощаден, напред и нагоре към възвишенията и укрепената къща, която ги увенчаваше.

Той намери тежката, обкована с желязо порта заключена, както и трябваше да се очаква в този късен час. Когато почука, страничната вратичка веднага се отвори и се показа фенер. В същия миг фенерът бе блъснат настрани и сър Оливър прескочи през прага в двора. Стиснал гърлото на вратаря, за да заглуши и най-малкия звук, той го изблъска навън при своите хора, които бързо му запушиха устата.

Свършили с това, те безшумно нахлуха през черния отвор на вратичката в просторния двор. Почти бегом той ги поведе нататък, към високите многокрили прозорци, които с поток златиста светлина като че ли ги канеха да се приближат.

Със слугите, които срещнаха в предверието, постъпиха по същия бърз и безшумен начин, както и с вратаря, а устремът и предпазливостта на движенията им бяха такива, че сър Джон и гостите му дори не подозираха присъствието им, докато вратата на трапезарията не се отвори с трясък пред очите им.

Гледката, която се разкри пред тях, за няколко мига ги остави объркани и смутени. Лорд Хенри ни разправя как отначало взел това за някаква весела пантомима, изненада, приготвена за двамата годеници от селяните на сър Джон или от жителите на Смитик и Пеникъмуик, и добавя, че това предположение се подсилило от обстоятелството, че не видял блясъка на никакво оръжие в цялата тази орда отвъдморски пришълци. Макар и да бяха дошли за всеки случай напълно въоръжени, по заповед на техния водач нито един нож не бе изваден от ножницата. Всичко, което имаше да се върши, трябваше да бъде сторено само с голи ръце и без кръвопролитие. Такива бяха заповедите на Сакр-ел-Бар, а нарежданията на Сакр-ел-Бар не бяха от онези, които можеха да бъдат пренебрегнати.

Сам той стоеше отпред, начело на това множество от мургави мъже, облечени с дрехи във всички цветове на дъгата и с увити на главите чалми във всевъзможни оттенъци. Той загледа вечерящите с мрачно мълчание, а те с изумление гледаха този исполин с чалма, с волево лице, почерняло до цвета на махагона, с черна чаталеста брада и тези необикновено светли очи, блестящи като стомана изпод черните му вежди.

Няколко мига протекоха в мълчание, а после с неочакван стон Лайонел Тресилиън се отпусна на високия си стол, сякаш изгубил всички сили.

Ахатовите очи го стрелнаха с жестока усмивка.

— Виждам, че поне ти ме позна — каза Сакр-ел-Бар с дълбокия си глас. — Бях сигурен, че очите на братската обич ще ме разпознаят въпреки промяната, която ми наложиха времето и неволята.

Сър Джон скочи на крака, силна руменина изби по слабото мургаво лице, а от устата му прозвуча проклятие. Розамунд продължаваше да седи като скована от ужас, втренчена в сър Оливър с широко отворени очи и с ръце, вкопчени в масата пред нея. Сега вече и те го бяха познали и разбраха, че това не е представление. Сър Джон нито за миг не се усъмни, че тук се подготвя нещо злокобно. Но не можеше да си представи какво ли ще бъде то. За пръв път разбойници от Варвария се появяваха в Англия. Прочутото им нападение върху Болтимър в Ирландия стана едва тридесетина години след този ден.

— Сър Оливър Тресилиън! — възкликна Килигрю.

— Сър Оливър Тресилиън! — като ехо повтори лорд Хенри Гоуд и добави: — По дяволите!

— Не сър Оливър Тресилиън — бе отговорът, — а Сакр-ел-Бар, бичът на морето, страшилището на християнския свят, отчаяният корсар, в какъвто вашите лъжи, алчност и лицемерие превърнаха някогашния корнуолски благородник. — Той включи всички тях в изобличителното движение на ръката си. — И ето ме тук с морските ми ястреби, за да уредя отдавна пресрочената сметка.

Като пише за всичко видяно със собствените си очи, лорд Хенри ни разказва как сър Джон се хвърлил да грабне някое от оръжията, украсяващи стените, как Сакр-ел-Бар изръмжал една-едничка дума на арабски и как при тази дума пет-шест от жилавите му арапи се нахвърлили върху благородника като хрътки на заек и го проснали сгърчен на земята.

Лейди Гоуд изпищя: съпругът й, изглежда, не е направил нищо или скромността го кара да мълчи по този въпрос. Розамунд, побеляла до устните, продължаваше да гледа, докато изгубилият самообладание Лайонел закри лицето си с ръце от безграничен ужас. Всички до един очакваха пред тях да се извърши някакво страхотно кърваво престъпление, така хладнокръвно и безсърдечно, както се откъсва главата на угоен петел. Но нищо подобно не се случи. Корсарите просто обърнаха сър Джон по лице, извиха му назад ръцете, вързаха ги и свършили тази работа с бърза и мълчалива сръчност, се оттеглиха.

Сакр-ел-Бар наблюдаваше действията им с мрачно усмихващи се очи. Когато свършиха, той пак проговори и посочи Лайонел, който скокна, обзет от внезапен ужас, с някакъв съвсем нечленоразделен вик. Жилави кафяви ръце се сплетоха около него като множество змии. Безсилен, той бе вдигнат във въздуха и бързо отнесен. За миг се намери сложен лице срещу лице с брат си. Очите на вероотстъпника се забиха като две ками в тази пребледняла, скована от страх човешка маска. Тогава преднамерено, като истински мюсюлманин, какъвто беше станал, сър Оливър го заплю.

— Махнете го! — изръмжа той; в тълпата корсари, които изпълваха хола зад него, светкавично се откри пътека и Лайонел бе погълнат, изгубен за погледа на останалите в стаята.

— Убийство ли възнамерявате да извършите? — викна неукротимият сър Джон. Той се беше изправил и стоеше, запазил мрачното си достойнство дори и след като беше вързан.

— Нима ще убиете и собствения си брат, както убихте моя? — възкликна Розамунд, която проговори сега за първи път и се изправи при тези думи, а лека руменина покри бледите й страни. Тя го видя да изтръпва, видя подигравката, злорадството и гнева да изчезват от лицето му и да го оставят за миг безизразно. После то пак се помрачи от ново решение. Нейните думи бяха напълно променили реда на намеренията му. Те събудиха у него глух, стръвен бяс. Те възпряха обясненията, които беше дошъл да даде и които не се унижаваше да изложи след това оскърбление.

— Изглежда, че сте влюбена в това… псе, това нещо, което е било мой брат — процеди той с презрение. — Питам се дали ще продължавате да го обичате, след като го опознаете по-отблизо. При все че, кълна се, нищо не би ме изненадало у една жена и нейната любов. Все пак бих искал да видя… бих искал да видя… — Той се изсмя. — Склонен съм да си доставя това удоволствие. Няма да ви разделям… поне засега.

Сър Оливър се приближи към нея.

— Елате с мене, госпожице! — заповяда той и й протегна ръка. Изглежда, че сега лорд Хенри се реши да действува, макар и безплодно.

„Тогава — пише той — аз се хвърлих между тях, за да я прикрия.

— Псе такова! — извиках аз. — Ще има да пострадаш.

— Да пострадам ли? — запита той и ми се присмя с гръмливия си смях. — Аз вече съм пострадал. Именно затова съм дошъл тука.

— И ще пострадаш отново, разбойнико от преизподнята! — предупредих го аз. — Ще пострадаш за това издевателство, господ да ми е свидетел!

— Наистина ли? — запита той много спокойно и зловещо. — Бих искал да зная, кой ще ме накаже?

— Аз! — изревах тогава, изпаднал вече в истинска ярост.

— Ти ли? — присмя ми се той. — Ти ли ще се бориш с Ястреба на морето? Ти ли, тлъста яребицо? Махни се! Не ми пречи!“

И лорд Хенри добавя, че сър Оливър отново изрекъл същата къса заповед на арабски и веднага десетина арапи дръпнали кралския управител и го вързали за един стол.

Сега сър Оливър застана лице срещу лице с Розамунд — лице срещу лице след цели пет години, и изведнъж разбра, че през цялото това време нито за миг не се е съмнявал, че ще има някаква подобна среща в бъдеше.

— Елате, госпожице! — рече той сурово.

Тя го изгледа за миг с омраза и отвращение от ясните дълбини на бездънните си сини очи. Сетне със светкавично движение грабна от масата нож и замахна с него към сърцето му. Ала неговата ръка също така светкавично я хвана за китката и ножът издрънча на земята, без да изпълни предназначението си.

Тогава от гърдите й се изтръгна сърцераздирателно ридание, в което се изля ужасът от несполучилия й опит и от мъжа, който я държеше. Ужасът се разрасна, обхвана я всецяло, тя неочаквано залитна към него и загуби свяст.

Несъзнателно ръцете му я обгърнаха, за миг той я задържа така и си припомни последния път, когато девойката беше лежала на неговите гърди една вечер преди пет и повече години край сивите стени на Годолфин Корт, над реката. Кой пророк би могъл да му предскаже тогава, че следния път, когато ще я държи така, обстоятелствата ще бъдат такива? Всичко бе смешно и невероятно като фантастично бълнуване на някакъв болен ум. Но всичко бе вярно и тя отново бе в неговите прегръдки.

Сър Оливър отмести ръце към кръста на девойката, вдигна я на мощното си рамо, като да беше торба с жито, и рязко се обърна; работата му в Аруинак бе свършена — всъщност по-добре, отколкото беше възнамерявал, а донякъде и малко по-зле.

— Назад, назад! — извика той на разбойниците си и те се устремиха назад тъй бързо и безшумно, както бяха дошли, без някой да изрече дума, с която да им попречи.

Този човешки поток се понесе през предверието и двора, изви се навън и по билото на хълма, после надолу по склона, към брега, където ги чакаха лодките им. Сакр-ел-Бар тичаше тъй леко, сякаш безчувствената жена, която носеше, не беше нищо повече от метната на рамото му дреха. Пред него вървяха пет-шест корсари, които носеха вързания му и със запушена уста брат.

Сър Оливър спря само веднъж, преди да се спуснат от височините на Аруинак. Спря да погледне над бляскащите в мрака води към гората, която закриваше от погледа му сградата на Пенароу. Както знаем, беше смятал да я посети. Сега това не се налагаше и той усети болката на разочарованието, копнежа още веднъж да види своя дом. Но сякаш за да отклонят мислите му, тъкмо тогава към него се приближиха двама от неговите офицери — Отмани и Али, които бяха шушукали дотогава помежду си. Когато го настигнаха. Отмани докосна неговата ръка и посочи надолу, към мъждукащите светлини на Смитик и Пеникъмуик.

— Господарю — възкликна той, — там трябва да има момци и моми, за които бихме получили тлъсти цени в Сук-ел-Абийд.

— Без съмнение — отвърна Сакр-ел-Бар почти без да му обърне внимание, без да обръща внимание на каквото и да било в света, освен на копнежа да види Пенароу.

— Е, тогава, господарю, да взема ли петдесет правоверни и да ги нападна? Това ще е лесно, както не подозират нашето присъствие.

Сакр-ел-Бар се отплесна от размишленията си.

— Отмани — каза той, — ти си глупак, истински баща на глупците, иначе щеше да разбереш досега, че хората, които някога са били мои съотечественици, които живеят на родната ми земя, са святи за мен. Тука няма да взимаме други роби освен тези, които вече имаме. Напред в името на аллаха!

Но Отмани още не се беше укротил.

— Нима опасното ни пътуване по тия непознати морета, до тая далечна езическа страна не ще бъде възнаградено с нещо повече от тия двама пленници? Нима това е нападение, достойно за Сакр-ел-Бар?

— Остави Сакр-ел-Бар да съди за това — бе краткият отговор.

— Но помисли си, господарю: има и друг, който ще съди. Как ще те приеме нашият паша, славният Асад-ед-Дин, когато се завърнеш с такава жалка плячка? Какви въпроси ще ти постави и как ще отговаряш за това, че си изложил на опасност по моретата живота на всички тия правоверни зарад такава малка печалба?

— Той ще ме пита каквото пожелае, а аз ще му отговоря каквото аз пожелая и каквото ми подскаже аллах. Върви, ти казвам!

И те потеглиха напред. Сакр-ел-Бар мислеше само за топлината на това тяло на рамото си и не знаеше — толкова объркани бяха неговите преживявания — дали то разгаря у него любов или омраза.

Стигнаха брега, стигнаха кораба, присъствието на който все още оставаше неподозирано. Имаше силен вятър и те веднага отплаваха. По изгрев слънце от тях нямаше по-голяма следа, отколкото беше имало по залез, нямаше никакво указание за посоката, в която бяха отплавали, както и за посоката, от която бяха дошли. Като че ли бяха паднали през нощта от небето на корнуолския бряг и ако не беше следата, останала от бързото им и безшумно преминаване, ако не беше отсъствието на Розамунд и Лайонел Тресилиън, можеше да се сметне, че всичко това е било само сън на малцината, които го бяха видели.

На борда на кораба Сакр-ел-Бар настани Розамунд в кабината на кърмовата част, като се погрижи да заключи вратата към прохода отзад. А Лайонел заповяда да хвърлят в тъмната дупка под палубата, да лежи там и да размишлява за постигналото го възмездие, докато брат му реши неговата съдба — защото това бе въпрос, по който вероотстъпникът още не се беше установил.

Сам той прекара тази нощ легнал под звездите, замислен за много неща. Едно от тези неща, което има известно значение за разказа, макар че вероятно е занимавало ума му само между другото, бе внушено от думите, казани от Отмани. Как ли наистина щеше да го посрещне Асад, ако стигнеше в Алжир само с тези двама пленници, които отгоре на всичко смяташе да задържи за себе си, без никаква друга плячка от това дълго пътешествие, след като бе изложил на опасност живота на двеста правоверни? Как ли щяха да използуват това обстоятелство враговете му в Алжир и жената на Асад — сицилианката, която го мразеше с цялата сила на ненавистта, изникнала от плодородната почва на завистта?

Вероятно това го подтикна в прохладната сутрин към много смелото и отчаяно начинание, което съдбата изпречи на пътя му във вид на холандски кораб с високи мачти, потеглил на път за родината. Сакр-ел-Бар се спусна да го преследва, макар и да съзнаваше съвършено ясно, че за търсената от него битка корсарите му са съвсем неопитни и биха се поколебали да се впуснат в нея с всеки друг предводител освен със самия него. Но звездата на Сакр-ел-Бар бе звезда, която винаги водеше към победа, а вярата им в него, в това оръдие на аллаха, надделя над всички съмнения, които биха могли да изникнат, когато се намериха пред кораб от непознат вид и сред бурно, непознато море.

Този бой е обрисуван много обширно от лорд Хенри според подробностите, дадени му от Джаспър Ли. Но той не се отличава с нищо особено от други морски сражения и нямам намерение да ви отегчавам с подобни описания. Достатъчно е да спомена, че бе страшен и ожесточен, повлякъл големи загуби за двете страни, че топовете взеха малко участие в него, защото Сакр-ел-Бар знаеше качествата на хората си и побърза да настигне противника и да се закачи за него. Разбира се, той победи, както побеждаваше винаги: само със силата на своята личност и влиянието на личния пример. Той пръв скочи на борда на холандския кораб, облечен с ризница и размахал огромния си ятаган, а неговите хора се втурнаха по следите му, като крещяха в един дъх неговото име и името на аллаха.

Ожесточението, с което се хвърляше в битките, заразяваше и въодушевяваше последователите му. Тъй стана и този път и проницателните холандци схванаха, че тази езическа сган е като тяло, чийто ум и душа е той. Те го нападаха яростно на групи, решени на всяка цена да го сразят, инстинктивно уверени, че успеят ли да повалят него, победата лесно ще бъде на тяхна страна. И накрая сполучиха. Холандско копие проби няколко брънки от ризницата и му нанесе мускулна рана, която Сакр-ел-Бар не забеляза във вихъра на боя; холандска рапира намери пробива в бронята, промуши го и го повали облян в кръв на палубата. Въпреки това той се надигна, понеже знаеше не по-зле от тях, че поддаде ли се, всичко ще бъде загубено. Въоръжен сега с къса брадва, която беше докопал при падането, той си проби път до борда, опря гръб на преградата и с прегракнал глас, прежълтяло лице, опръскан с кръв от раната си, продължи да насърчава своите хора, докато те изтръгнаха победата — и за щастие това стана скоро. А после, сякаш е бил поддържан единствено от силата на волята си, се строполи между мъртвите и ранените, натрупани до бордовете на кораба.

Поразени от скръб, неговите корсари го пренесоха обратно на караката. Ако той умреше, победата им щеше да е напълно безпредметна. Положиха го на постеля, приготвена по средата на кораба, на главната палуба, където люлеенето се усещаше най-малко. Мавритански лекар дойде да се грижи за него и заяви, че раната е тежка, но не чак толкова лоша, щото да пресече пътя за надеждата.

Това изявление вдъхна на корсарите оная сигурност, от която имаха нужда. Те не можеха да допуснат, че небесният градинар тъй скоро ще откъсне този благоуханен плод от градината на аллаха. Милостивият трябваше да пощади Сакр-ел-Бар, за да продължи той славата на исляма.

Едва когато стигнаха до Гибралтарския пролив, треската му мина и съзнанието му се възвърна и чак тогава той научи как е завършило рискованото сражение, в което беше хвърлил тези деца на пророка.

Отмани го осведоми, че холандският кораб върви подир тях с Али и някои други на борда, като неотстъпно следва испанската карака, управлявана все още от назарянското куче Джаспър Ли. Когато Сакр-ел-Бар научи стойността на плячката, когато му съобщиха, че освен стотина здрави мъже под палубата, които ще бъдат продадени в Сук-ел-Абийд, имало и товар от злато и сребро, бисери, кехлибар, подправки и слонова кост и такива неща като пищни копринени тъкани, надминаващи по богатство всичко виждано досега по моретата, той се убеди, че пролятата от него кръв не е отишла напразно.

Сега можеше спокойно да се завърне в Алжир с тези два кораба, и двата пленени в името на аллаха и неговия пророк — единия тъй богато натоварен търговски кораб, цяла плаваща съкровищница, — и нямаше защо да се страхува от онова, което неговите врагове и коварната, злобна сицилианка са изковали против него през време на отсъствието му.

След това запита за двамата си английски пленници и научи, че грижата за тях била поета от Отмани, който продължавал да се отнася с тях така, както бил наредил самият Сакр-ел-Бар още при докарването им на кораба.

Беше доволен и се унесе в лек, здравословен сън, докато горе на палубите последователите му възнесоха благодарствените си молитви към аллаха, благия и милостивия, господаря на съдния ден, който единствен е всемъдър и всезнаещ.

(обратно)

ГЛАВА ПЕТА ЛЪВЪТ НА ВЯРАТА

Асад-ед-Дин, Лъвът на вярата, пашата на Алжир, се разхождаше във вечерната прохлада из градината на касабата18 на хълмовете на града, а край него се кипреше Фензиле, жена му, първата съпруга в неговия харем, която преди осемнадесет години беше отнесъл в мощните си прегръдки от онова малко варосано селце над Месинския проток, нападнато от неговите подчинени.

В онези далечни дни тя беше гъвкава шестнадесетгодишна девойка, дете на скромно селско семейство, и беше се отпуснала без съпротива в ръцете на мургавия си похитител. Днес, на тридесет и шест години, тя бе все още хубава, дори по-красива, отколкото когато за първи път беше разпалила страстта на Асад-реис — както го казваха тогава, — един от капитаните на прочутия Али паша. Червени нишки бяха вплетени в тежките й черни плитки, кожата й имаше мек бисерен оттенък и изглеждаше почти прозрачна, очите бяха големи, златистокафяви, горящи с мрачен пламък, устните й бяха пълни и чувствени. Беше висока и имаше снага, която в Европа би била сметната за съвършена, което значи, че беше малко нещо слаба за ориенталския вкус, движеше се до своя господар с гъвкава, отпусната грация и леко размахваше ветрилото си от щраусови пера. Не беше забулена: имаше този нескромен навик да ходи с открито лице по-често, отколкото позволяваше благоприличието, което бе най-поносимият от многото нежелани невернически обичаи, запазени от нея след преминаването към вярата на исляма — необходима стъпка, преди благочестивият до сляпа дребнавост Асад да се съгласи да я вземе за жена. В нея той намери съпруга, каквато положително никога не би намерил в родината си: жена, която не се задоволи да бъде негова играчка, развлечение в свободните му часове, а започна да се бърка в политиката, изискваше и получаваше доверието му и упражняваше върху му почти същото влияние, каквото съпругата на някой европейски владетел би могла да упражнява върху своя съпруг. В годините, прекарани под чара на узряващата й красота, той нямаше нищо против това положение; по-сетне, когато пожела да сложи край на нейната намеса, бе вече твърде късно, тя беше стиснала здраво юздите и Асад се намери в не по-добро положение от мнозина европейски съпрузи — неестествено и оскърбително положение за един паша от раята на пророка. То бе много опасно и за самата Фензиле, защото, натежеше ли му някой ден това бреме, за нейния господар имаше кратък и лесен начин да се отърве от него. Не мислете, че беше толкова глупава, та да не го съзнава — тя го съзнаваше напълно, обаче сицилийският й дух бе неустрашим до безразсъдство; същата неустрашимост, която й бе дала възможност да се докопа до толкова необичайната за мюсюлманска жена власт, я караше да се държи така и пред лицето на всички опасности.

Безстрашна бе тя и сега, когато се разхождаше в хладината на градината под розовите и бели цветове на зарзалите, огненоалените цветове на нара и през портокаловите горички, където златистите плодове блестяха сред тъмнозелените листа. Фензиле се занимаваше с вечната си задача — да трови мислите на своя господар против Сакр-ел-Бар — и в майчината си ревност пренебрегваше опасностите, свързани с това начинание, макар и да съзнаваше напълно ясно колко скъп бе за сърцето на Асад-ед-Дин този отсъствуващ вероотстъпник корсар. Именно привързаността на пашата към неговия адютант разпалваше личната й омраза към Сакр-ел-Бар, защото това бе привързаност, която превишаваше любовта на Асад към собствения негов и неин син и служеше за извор на разпространената мълва, че на Сакр-ел-Бар била отредена високата чест да наследи Асад в пашалъка.

— Казвам ти, че той те оскърбява, о, източнико на моя живот!

— Чувам те — отвърна Асад кисело. — И ако собственият ти слух беше малко по-добър, жено, щеше да чуеш, като ти казах, че твоите думи са нищо за мене в сравнение с неговите дела. Думите са само маска, която прикрива мислите ни, делата пък са винаги точният им израз. Помни това, о, Фензиле!

— Нима не вземам присърце всяка твоя дума, о, извор на мъдростта? — възрази тя и както често правеше това, накара го да се чуди дали го ласкае, или подиграва. — И аз предпочитам делата му да говорят за него, а не слабите ми слова, още по-малко пък неговите.

— Тогава, в името на главата на аллаха, остави делата му да говорят, а ти млъкни!

Резкият тон на тази забележка и намръщеното изражение на надменното му лице я накараха за миг да замълчи. Асад се обърна.

— Ела! — рече той. — Наближава време за молитва. — И се запъти към жълтата грамада от стени на касабата, която се възвишаваше над зеленината на това благоуханно кътче.

Асад бе висок, сух мъж, с леко приведени под тежестта на годините рамене, ала орловото му лице беше властно, а няколко закъснели пламъчета от неговата младост продължаваха да блестят в черните очи. Замислено, с покритата си със скъпоценни пръстени ръка той поглади дългата си бяла брада; с другата се опря на нейната мека пълна ръка, по-скоро по навик, отколкото за да търси опора, тъй като още бе в разцвета на силите си.

Неочаквано в синевата над главата им запя чучулига, а от дълбочините на градината долетя нежно гукане на гълъби, които сякаш благодаряха, че голямата жега е намаляла сега, когато слънцето бързо клонеше към края на света, а сенките бяха започнали да се удължават.

Гласът на Фензиле прозвуча отново, по-благозвучен и от чучулигата, и от гълъбите, но натежал от зли думи — отрова, полята с мед:

— О, скъпи господарю, сега ми се сърдиш! Горко ми! Нима никога не ще мога да ти дам съвет за собствената ти слава, както ми подсказва сърцето, без да предизвикам твоята студенина?

— Не оскърбявай този, когото обичам — кратко й отвърна пашата. — Казвал съм ти го вече достатъчно често.

Фензиле се притисна по-близо до него, гласът й стана по-мек, заприлича повече на любовното гукане на гълъбите.

— А аз не те ли обичам, о, господарю на моята душа! Има ли в целия свят сърце, което да ти е по-вярно от моето? Не е ли твоят живот и мой живот? Не посветих ли всичките си дни да запълвам твоето щастие? Нима ще ми се мръщиш, защото се страхувам да не пострадаш от този вчерашен пришелец?

— Страхуваш се за мене? — повтори той и подигравателно се изсмя. — Защо се страхуваш за мене от Сакр-ел-Бар?

— Зарад това, зарад което всички правоверни трябва да се страхуват от оня, който не е истински мюсюлманин, който се преструва и си служи с правата вяра, за да се издигне.

Пашата изведнъж се спря и ядосано се извърна към нея.

— Да ти изсъхне езикът, майко на лъжата!

— Може да не съм повече от праха в краката ти, о, скъпи господарю, ала не съм онова, което ме наричаш в безогледния си гняв.

— Безогледен ли? — повтори той. — Не безогледен, а справедлив, когато чувам да черниш оня, който е закрилян от пророка, който е истински меч на исляма, насочен срещу гърдите на неверниците, който размахва бича на аллаха срещу нечестивите франки! Млъкни, ти казвам! Иначе ще те накарам да докажеш своите слова и да платиш цената на лъжата, ако не сполучиш.

— Да не мислиш, че ще ме е страх да ги докажа? — възрази тя невъзмутимо. — Казвам ти, о, баща на Марзак, че бих го сторила с радост. Слушай какво ще ти кажа. Държиш на делата, а не на словата, нали? Кажи ми тогава: дело на правоверен ли е да пилее пари за неверници роби и да ги купува, за да им дари свободата?

Асад вървеше, потънал в мълчание. Този някогашен обичай на Сакр-ел-Бар не можеше лесно да му бъде простен. И на самия Асад той беше струвал не един неприятен момент, а колко често беше укорявал своя адютант за тези постъпки само за да получи все същия отговор — отговора, който сега сам той даде на Фензиле:

— Срещу всеки роб, освободен от него, той довеждаше по дузина други.

— По принуждение, защото иначе щеше да му се потърси сметка. Това бе само прах, запратен от него в лицето на правоверните мюсюлмани. Тези освобождавания свидетелствуват за неугасващата му обич към невярната му родина. Може ли да има място за подобно нещо в сърцето на истинския привърженик на безсмъртния дом на пророка? Спомняш ли си някога да съм скърбяла за сицилийския бряг, откъдето ти насила ме отвлече, или да съм те молила някога за живота на един поне сицилийски неверник през всичките тези години, в които съм живяла, за да служа на тебе? Казвам ти, че подобни копнежи се издават с такива постъпки, а за тях не би трябвало да има място у човек, който е изкоренил неверничеството от сърцето си. Сега пък това пътуване отвъд моретата — излага на опасност кораба, пленен от заклетия враг на исляма, и кораб не негов, че да прави това, а твой, в чието име го е пленил, а с това излага живота и на двеста правоверни. За какво? Да го отнесе отвъд моретата, може би само за да зърне още веднъж нечестивата земя, която го е родила. Така донесе Бускен. Ами ако потъне по пътя?

— Тогава поне ти ще си доволна, извор на злобата! — изръмжа Асад.

— Наричай ме с лоши имена, о, слънце, което ме грее! Не съм ли твоя да ме галиш и оскърбяваш, когато пожелаеш? Сипвай сол на сърцето, което раняваш, но тя иде от твоята ръка и от мене не ще се изтръгне нито стон. Ала чуй ме, чуй думите ми, пък ако думите нямат значение за тебе, вгледай се в делата му, които поднасям на закъснялото ти внимание. Вгледай се в тях, казвам ти, както ме кара да се вглеждам в тях моята любов, при все че би могъл да заповядаш да ме бичуват или да ме убият за моето безразсъдство.

— Жено, езикът ти е като език на камбана, на чието въже се люлее дяволът. В какво друго го обвиняваш?

— В нищо друго, защото ти само ме подиграваш, само лишаваш от обичта си любимата си робиня.

— Слава на аллаха в такъв случай — рече Асад. — Хайде, време е за молитва!

Но той беше прибързал да възхвали аллаха. Чисто по женски, макар и да беше заявила, че е свършила, всъщност тя едва беше започнала.

— Ти имаш и син, о, баща на Марзак!

— Имам, о, майко на Марзак!

— А синът на всеки мъж трябва да бъде другар на неговата душа. Но Марзак е пренебрегнат заради този случаен чужденец. Защото този вчерашен назарянин заема в сърцето и в живота ти мястото, което би трябвало да принадлежи на Марзак!

— Би ли могъл Марзак да запълни това място? — запита Асад. — Би ли могло това голобрадо момче да води бойците, както ги води Сакр-ел-Бар, или да размаха ятагана срещу враговете на исляма и да простре славата на свещения закон на пророка, както го прави Сакр-ел-Бар?

— Ако Сакр-ел-Бар прави това, прави го по твое благоволение, о, господарю! А същото би могъл да прави и Марзак, макар и да е млад. Сакр-ел-Бар е само онова, което ти си направил от него — нито повече, нито по-малко.

— Точно тука бъркаш, о, майко на грешките! Сакр-ел-Бар е това, което е направил от него аллах. Той е онова, което желае аллах. Той ще стане онова, което пожелае аллах. Нима още не си научила, че аллах е вързал съдбата на всеки човек на врата му?

В този миг златно величие заля дълбоката синевина на небето, възвести залеза на слънцето и сложи край на това пререкание, водено от Фензиле със смелост, тъй изключителна, както и търпението, с което бяха посрещнати нейните слова. Асад ускори крачките си по посока на двора. Златният блясък избледня тъй бързо, както се беше появил, и нощта падна внезапно, сякаш някой дръпна някаква завеса.

В моравия здрач белите аркади на двора заискриха с лек бисерен блясък. Тъмните фигури на робите се раздвижиха, когато Асад влезе от градината, съпроводен от Фензиле, чиято глава бе забулена сега с тънък син копринен воал. Тя притича през четириъгълника и изчезна под един от сводовете тъкмо когато далечен плачевен глас на ходжа наруши тежкото мълчание и запя шехадата:

— Ла иллаха, илла аллах! Уа Мухамед ер расул аллах!

Един роб постла килим, друг поднесе голям сребърен леген, в който трети наля вода. Пашата се изми, обърна се с лице към Мека и възхвали единния аллах, благия, милостивия, царя на същия ден, докато виковете на ходжите продължаваха да ехтят над града от минаре на минаре.

Когато се изправи след молитвата си, вънка се разнесоха бързи крачки и рязка заповед. Турските еничари от охраната на пашата, почти невидими с дългите си черни дрехи, пристъпиха напред да отговорят на тази заповед и да пресрещнат идващите.

От тъмния сводест вход на двора припламнаха фенери с поставени в тях мънички глинени светилници с фитил, натопен в овча лой. В очакване да научи кой е дошъл, Асад спря в подножието на бялото блестящо стълбище, а в това време от вратите и решетестите прозорци на двореца се разля светлина, която изпълни двора и заискри по мрамора.

Десетина нубийски копиеносци влязоха и се наредиха отстрани, а на осветеното място се появи внушителната, великолепно облечена фигура на Асадовия везир Цамани. След него се появи друга фигура с ризница, която леко подрънкваше и бляскаше при всяко движение.

— Мирът и благословията на пророка да пребъде с тебе, о, могъщи Асад! — бе поздравът на везира.

— Мир и на тебе, Цамани — бе отговорът. — Новини ли ми носиш?

— Велики и славни новини, о, прославений господарю! Сакр-ел-Бар се завърна.

— Слава на всевишния! — възкликна пашата с вдигнати нагоре ръце и в гласа му можеше безпогрешно да се долови вълнение.

Зад него се чуха леки стъпки и от вратата падна сянка. Той се обърна. Изящен юноша с чалма и златошита дреха му направи темане от най-горното стъпало. Когато се изправи, светлината на фенерите падна право върху лицето му и подчерта удивителната му бяла хубост — би могло да бъде лице на жена, толкова меко, закръглено и голобрадо бе то.

Асад се усмихна накриво в бялата си брада, понеже се досети, че момчето е било изпратено от вечно дебнещата си майка, за да научи кой е дошъл и какви новини е донесъл.

— Чу ли, Марзак? — рече той. — Сакр-ел-Бар се е завърнал.

— Надявам се, победоносно — излъга момъкът с непринуден вид.

— По-победоносно от всеки друг път — отговори Цамани. — Той влезе в пристанището по залез с два грамадни франкски кораба, които представляват най-малката част от донесената плячка.

— Велик е аллах! — с радост възкликна пашата след този отговор на коварните подстрекателства на сицилийската му съпруга. — Защо не дойде той с новините?

— Задълженията му още го задържат на борда, господарю — отвърна везирът. — Но е изпратил своя кехая Отмани да ти разкаже всичко.

— Бъди тройно добре дошъл, Отмани! — Пашата плесна с ръце и веднага няколко роби сложиха за него възглавница на земята. Той седна и посочи на Марзак място до себе си. — А сега разказвай!

И Отмани пристъпи напред и описа как бяха пътували до далечната Англия с пленения от Сакр-ел-Бар кораб по морета, които никой корсар досега не беше прекосявал, и как на връщане влезли в бой с холандски кораб, който ги превъзхождал по въоръжение и по брой на хората, как въпреки всичко Сакр-ел-Бар изтръгнал победата с помощта на аллаха, неговия закрилник, как му била нанесена рана, от която би трябвало да бъде сразен всеки освен чудотворно запазения за по-великата слава на исляма; разказа и за неизмеримото богатство на плячката, която щяла да бъде сложена пред краката на Асад в зори на другия ден, за да я раздели.

(обратно)

ГЛАВА ШЕСТА НОВИЯТ ПРИВЪРЖЕНИК

Този разказ на Отмани, предаден веднага на Фензиле, от нейния син, подействува като отрова на ревнивата й душа. Лоша бе вестта, че Сакр-ел-Бар се е завърнал въпреки усърдните молитви за неговата гибел, които беше отправяла към бога на своите праотци и към бога на новата си вяра. Но това, че се е върнал победоносно и е донесъл със себе си тежка плячка, която ще го отличи с още по-голяма обич от страна на Асад и с почит от страна на народа, бе още по-горчиво разочарование. Тя остана безмълвна и сломена, лишена дори от силата да го кълне.

Скоро след това, когато умът й се съвзе от този удар, тя насочи мислите си към обсъждане на онова, което отначало й се беше видяло като незначителна подробност в разказа на Отмани, преразказан от Марзак.

— Извънредно странно е, че е предприел това дълго пътешествие до Англия, за да вземе оттам само тия двама пленници, че стигнал там веднъж, не е извършил истинско корсарско нападение и не е натъпкал кораба си с роби. Извънредно странно!

Бяха сами зад зелените решетки, през които проникваше благоуханието на градината и трептящият глас на славея, пропит с признанията му в любов към розата. Фензиле лежеше на миндер, покрит с копринени турски килими, и един от златошитите й чехли беше паднал от крака с къносани нокти. Вдигнатите нагоре хубави ръце поддържаха главата, тя втренчено гледаше многоцветната лампа, увиснала от дървената резба на тавана.

Марзак крачеше напред-назад по дължината на стаята; цареше тишина, нарушавана само от шумоленето на чехлите му по пода.

— Кажи де! — най-сетне нетърпеливо го запита тя. — Не ти ли се вижда странно това?

— Странно наистина, о, майко! — отвърна младежът и се спря пред нея.

— А не можеш ли да се сетиш кое е било причина за това?

— Причината ли? — повтори той и хубавото му младо лице, което приличаше поразително на нейното, остана безизразно и недоумяващо.

— Да, причината! — извика тя нетърпеливо. — Не можеш ли да правиш друго, освен да зяпаш? Нима съм майка на глупак? Нима само ще се хилиш, ще зяпаш и ще пропиляваш дните, докато това франкско куче те стъпче под краката си и те използува само като стъпало към властта, която би следвало да принадлежи на тебе? Ако е така, Марзак, по-добре да се беше задушил в утробата ми!

Той се сви пред италианската й ярост, дори глухо възнегодува с чувството, че подобни думи, изречени от жена, била тя и двадесет пъти негова майка, бяха някакво безчестие за мъжкото му достойнство.

— Какво мога да направя? — провикна се той.

— Ти ме питаш! Не си ли мъж, та да мислиш и действуваш? Казвам ти, че този незаконнороден син на християнин и еврейка ще те стъпче в праха. Той е ненаситен като скакалец, хитър като змия и свиреп като пантера. Аллах да ми е свидетел! Предпочитам никога да не бях родила син. По-добре хората с презрение да ме сочат и да ме наричат майка на вятъра, отколкото да съм родила мъж, който не знае как да се държи като мъж.

— Покажи ми как! — извика той. — Дай ми задача, кажи ми какво да правя, и ще видиш, че не ще се проваля, о, майко! А дотогава спести ми тези оскърбления или няма вече да идвам при тебе.

Щом чу заканата, тази чудновата жена скочи от мекия си миндер. Тя изтича при момъка, обви ръце около шията му и притисна бузата си до неговата. Дори и осемнадесетте години в харема на пашата не бяха обезличили в нея европейската майка, страстната сицилианка, свирепа като тигрица в майчината си любов.

— О, дете мое, хубавото ми момче! — почти изхлипа тя. — Само страхът ми за тебе ме кара да бъда груба. В моя яд говори любовта ми, гневът ми зарад тебе, когато виждам друг да идва и да си присвоява мястото до твоя баща, което би трябвало да бъде твое. О! Но ние ще победим, мой сладък сине! Ще намеря начин да изхвърля тази чуждестранна мърша на бунището, на което е родена. Имай вяра в мене, о, Марзак! Шт! Баща ти идва. Махни се. Остави ме насаме с него.

Тя постъпваше много умно, защото знаеше, че много по-лесно може да повлияе на Асад насаме, защото тогава липсва гордостта, която би го принудила да я наругае, ако му заговори тъй пред други. Марзак изчезна зад украсения с резба параван от сандалово дърво, който закриваше една от вратите, докато Асад се появи на другата. Той се приближи с усмивка, тънките му кафяви пръсти решеха брадата, а дългата бяла дреха се влачеше зад него по земята.

— Без съмнение вече си се научила, о, Фензиле — каза той. — Достатъчен ли ти е този отговор?

Тя се отпусна отново на възглавниците и разсеяно се заоглежда в стоманено огледало със сребърна рамка.

— Достатъчно ли? — повтори тя мързеливо, с безгранично презрение и в самата дума прозвуча звънлив подигравателен смях. — Наистина достатъчно! Сакр-ел-Бар излага на опасност двеста чеда на исляма и кораб, който, веднъж превзет, става собственост на държавата, за едно пътуване до Англия, което няма друга цел освен пленяването на двама роби… двама роби, докато, ако намеренията му бяха искрени, те биха могли да бъдат и двеста.

— Я! Това ли е всичко, което си чула? — запита я той с подигравка на свой ред.

— Това е всичко, което има значение — отвърна Фензиле, все още загледана в огледалото. — Всъщност научих се и за по-маловажната подробност, че на обратния път срещнал случайно франкски кораб, който за негово щастие бил тежко натоварен, и го заграбил от твое име.

— Случайно, казваш ти?

— А как иначе? — Тя остави огледалото и дръзките й предизвикателни очи срещнаха безстрашно неговите. — Нима ще ме убеждаваш, че това е влизало в сметките му, когато е тръгнал на път?

Асад се намръщи, главата му бавно се наведе в размисъл. Забелязала спечеленото предимство, Фензиле побърза да го затвърди:

— Попътен вятър докарал холандския кораб на пътя му, а за негово щастие корабът бил тъй тежко натоварен, че той ще може да заслепи очите ти с блясъка на златото и скъпоценните камъни, за да не видиш истинската цел на неговото пътуване.

— Истинската цел? — запита объркано пашата. — Каква е била истинската му цел?

Тя се усмихна с усмивката на безграничното познание, за да прикрие пълното си незнание и неспособността си да изтъкне повод, който поне би изглеждал правдоподобен.

— Ти ли ме питаш, о, прозорливи Асад? Не са ли твоите очи поне толкова остри, твоят разум поне толкова буден, колкото моят, та онова, което е ясно за мене, да остава скрито за тебе? Или този Сакр-ел-Бар те е омагьосал с вавилонски заклинания?

Асад се приближи до нея и я хвана за китката с жестоко и грубо движение на жилестата си старческа ръка.

— Неговата цел, кучко такава! Излей мръсотиите на своя ум! Говори!

Фензиле седна, пламнала и дръзка.

— Няма да ти кажа! — рече тя.

— Няма да кажеш ли? Я гледай, кълна се в главата на аллаха! Ти се осмеляваш да стоиш пред моето лице и да предизвикваш мене, твоя господар? Ще заповядам да те бичуват, Фензиле. Бил съм прекалено нежен към тебе толкова години… толкова нежен, че си забравила пръчките, които очакват непокорната съпруга. Тъй че говори сега, преди тялото ти да бъде разранено, или пък говори след това, както желаеш.

— Няма да говоря — повтори тя. — Дори и да ме обесят, няма да кажа нито дума повече за Сакр-ел-Бар. Защо да го изобличавам, за да бъда отблъсната, презряна и наречена лъжкиня и майка на лъжите? — После най-неочаквано избухна в ридания. — О, извор на живота ми! — изплака тя. — Колко жестоко несправедлив си спрямо мене! — Сега тя се влачеше по земята с неподражаема грация, обвила хубавите си ръце около коленете му. — Когато любовта ми към тебе ме кара да казвам всичко, каквото виждам, спечелвам си само твоя гняв, което е повече, отколкото мога да понеса. Аз не издържам под тази тежест!

Пашата я отблъсна нетърпеливо.

— Колко досадно нещо е женският език! — възкликна той и се запъти навън, убеден от опита на миналото, че ако остане, ще бъде удавен в поток от думи.

Ала отровата й беше коварно поднесена и започна бавно да действува. Тя завладя ума му, за да го измъчва със съмненията, които бяха нейната същност. Никоя причина, която би могла да изтъкне за странното поведение на Сакр-ел-Бар, колкото добре и да беше обоснована, не би подействувала наполовина тъй коварно, както подмятането за съществуването на някаква причина. Това поставяше ума му пред смътна и заплетена загадка. Нещо, което не можеше да отблъсне, понеже нямаше нищо, за което да се залови. Асад нетърпеливо зачака утрото и идването на самия Сакр-ел-Бар, но вече не с пламенното, сърдечно въжделение на баща, очакващ идването на любимия си син.

Самият Сакр-ел-Бар крачеше по горната палуба на испанския кораб и наблюдаваше как една по една гаснат светлините на малкия град, който се простираше на хълма пред него. Месецът изгря и окъпа къщите с бяла, студена светлина, хвърли резки мастилени сенки на шумолящите финикови палми и на острите като копия минарета и начерта сребърни ивици по притихналия залив.

Раната му беше заздравяла и той отново бе господар на себе си. Преди два дни бе излязъл на палубата за първи път след битката с холандците и от тогава прекарваше по-голямата част от времето там. Само веднъж беше посетил пленниците си. Щом стана от легло, той се отправи към кабината на задната палуба, където бе затворена Розамунд. Намери я бледа и много печална, но с напълно несломена смелост. Годолфиновци бяха хора непреклонни, а Розамунд носеше в крехкото си тяло мъжки дух. Тя вдигна глава при влизането му, постресна се, изненадана, че най-сетне го вижда, защото той заставаше пред нея за първи път, след като я беше отвлякъл от Аруинак преди около четири седмици. Сетне отвърна очи и продължи да седи там, с лакти на масата, като изрязана от дърво, сляпа за неговото присъствие и глуха за думите му.

На поднесените от него извинения — а те бяха искрени, защото вече се разкайваше за необмислената си постъпка, доколкото тя засягаше девойката — Розамунд не даде никакъв отговор, с нищо не показа, че е чула дори и една дума. Объркан, той постоя за миг, захапал устна, и постепенно, може би неоснователно, сърцето му се изпълни с гняв. Той се обърна и пак излезе. След това посети брат си, за да погледне мълчаливо за миг изпития, небръснат нещастник с див поглед, който трепна и се сви пред него от съзнанието за своята вина. Най-после Сакр-ел-Бар се завърна на палубата и там, както казахме, прекара по-голямата част от последните три дни на това чудновато пътешествие, припичаше се на слънце и събираше сили от неговия зной.

Тази вечер, докато се разхождаше на лунната светлина, крадлива сянка се промъкна по стъпалата и тихичко го извика с английското му име:

— Сър Оливър!

Сакр-ел-Бар се стресна, като че ли неочаквано бе дошъл да го поздрави някакъв призрак. Човекът, който го извика така, бе Джаспър Ли.

— Ела горе — каза корсарят. Когато капитанът застана пред него на палубата, той продължи: — Казах ти вече, че тук няма сър Оливър. Аз съм Оливър-реис или Сакр-ел-Бар, което предпочиташ, един правоверен от раята на пророка. А сега, какво желаеш?

— Не ви ли служих предано и добре? — запита капитан Ли.

— Кой го е отрекъл?

— Никой. Но никой не го е и признал. Когато лежахте ранен долу, за мене щеше да бъде много лесно да ви предам. Можех да отведа тези кораби в устието на Тагус. Господ ми е свидетел, че можех да го направя!

— Тутакси щяха да те разкъсат на парчета — рече Сакр-ел-Бар.

— Можех да плавам по крайбрежието и да се подложа на опасността да бъда пленен, а после да поискам освобождението си от плен.

— И да се намериш отново на галерите на негово католическо величество. Но както и да е! Приемам, че си се отнесъл почтено към мене. Изпълни своята част от договора. Бъди уверен, че и аз ще изпълня моята.

— Не се съмнявам. Но вашата част от договора беше да ме изпратите обратно у дома.

— Е?

— Лошото е там, че не зная къде да си потърся дом. Не зная къде би могъл да бъде моят дом след всичките тези години. Ако ме отпратите, ще стана бездомен скитник.

— Какво друго бих могъл да направя за теб?

— Вярвайте ми, християните и християнството тъй са ми дошли до гуша, колкото и на вас, когато мюсюлманите са пленили галерата, на която сте работили. Аз съм способен човек, сър Ол… Сакр-ел-Бар. Няма по-добър мореплавател, който да е извеждал кораб от английско пристанище, а съм участвувал и в достатъчно много сражения и познавам това морско изкуство. Не можете ли да ме използувате за нещо тук?

— Готов си да станеш вероотстъпник като мене? — В думите му прозвуча горчивина.

— Струва ми се, че думата „вероотстъпник“ зависи от това, на чия страна сте. Бих предпочел да кажа, че имам желание да приема вярата на Мохамед.

— Да приемеш вярата на пиратството, грабежа и разбойничеството по моретата, искаш да кажеш — подхвърли Сакр-ел-Бар.

— О, не! Нея няма защо да приемам, защото това съм вършил и преди — открито призна капитан Ли. — Искам само да плавам под друго знаме, а не под английското.

— Ще трябва да се откажеш от спиртните питиета — каза Сакр-ел-Бар.

— В замяна на това ще имам други предимства — отвърна мастър Ли.

Сакр-ел-Бар се замисли. Молбата на негодника засегна чувствителна струна в сърцето му. Добре би било да има до себе си човек от своята народност, пък бил той и подлец като този.

— Да бъде твоята воля — най-сетне промълви той. — Заслужаваш да бъдеш обесен въпреки дадените от мен обещания. Но това няма значение. Щом ще станеш мюсюлманин, ще те взема на служба при мене, на първо време като адютант, и докато си ми верен, Джаспър, всичко ще бъде наред. Но при първия признак на предателство ще увиснеш на въжето от рейката на мачтата, приятелю, и няма да усетиш как ще се намериш в ада.

Негодникът капитан се наведе разчувствуван, хвана ръката на Сакр-ел-Бар и я поднесе към устните си.

— Съгласен съм — каза той. — Вие ми оказахте милост, каквато съвсем не съм заслужил от вас! Не се съмнявайте във верността ми. Животът ми принадлежи на вас и макар да няма никаква стойност, разполагайте с него, както пожелаете.

Сакр-ел-Бар неволно стисна ръката на мошеника и Джаспър провлече крака пак надолу по стъпалата, трогнат от сърце за първи път в несретния си разбойнически живот от снизхождението, което знаеше, че не е заслужил, но което се закле да заслужи.

(обратно)

ГЛАВА СЕДМА МАРЗАК-БЕН-АСАД

Цели четиридесет камили трябваха, за да се пренесе товарът на холандския търговски кораб от пристанището до касабата, а шествието, грижливо подготвено от Сакр-ел-Бар, който знаеше стойността на впечатлението, произвеждано от подобни зрелища на тълпата, бе, каквото тесните улици на Алжир още не бяха виждали при завръщането на който и да било корсар. То бе достойно за най-великия мюсюлмански завоевател, кръстосвал моретата, за човека, който не поиска да се задоволи със спокойното Средиземно море, както правеха досега всички от неговия занаят, а се беше впуснал по широкия океан.

Отпред вървяха сто от морските му разбойници, облечени с къси кафтани във всевъзможни цветове, пристегнати на кръста с пъстри пояси, в някои от които имаше втъкнат цял арсенал от ятагани, ками и ножове; мнозина носеха ризници, а от чалмите им стърчаха блестящи върхове на шлемове. След тях, паднали духом и оковани във вериги, вървяха стоте пленници от холандския кораб, подкарвани от камшиците на заградилите ги корсари. После идваше още една дружина корсари, а подир тях — дългата редица величествени, надменни камили, които тежко пристъпваха напред, водени от подвикващи сахарци. Зад тях вървеше още една дружина корсари, а на края, с чалма от златотъкан плат, на бял арабски жребец яздеше Сакр-ел-Бар. Из по-тесните улички с техните бели и жълти варосани къщи, които изправяха плътни слепи стени, прорязани тук-там с тесни отвори, колкото за светлина и въздух, зрителите се тълпяха боязливо във входовете, за да не бъдат смазани от камилите, чийто товар стърчеше от двете страни и съвсем задръстваше пътя. Обаче по-широките места, като крайбрежието от двете страни на вълнолома, площада пред тържището и портите на Асадовата крепост, бяха претъпкани с пъстра ревяща тълпа. Там имаше величествени маври с широки роби, редом с полуголи негри от Сус и Драа; сухи издръжливи араби с безупречно чисти бели галабеи стояха рамо до рамо с бербери от планините, загърнати с черни наметки от камилска вълна; имаше левантински турци и еврейски бежанци от Испания, които биеха на очи с европейското си облекло и бяха търпени там, защото с маврите ги свързваха общите страдания и изгнаничество от страната, била някога тяхна.

Тази пъстролика тълпа се беше събрала под огнените лъчи на африканското слънце, за да поздрави Сакр-ел-Бар, и го поздравяваше с такъв многогласен рев, че от вълнолома ехото стигна до самата касаба на хълма и възвести приближаването му.

Ала когато стигна крепостта, шествието на Сакр-ел-Бар намаля наполовина. Пред тържището то се раздели и корсарите, възглавявани от Отмани, отведоха пленниците в баниото или затвора, както обяснява лорд Хенри, а камилите продължиха нагоре по хълма. Те влязоха през широкия вход в касабата, сахарските им водачи ги наредиха от двете страни на обширния двор и по тяхна заповед те тромаво коленичиха. След тях влязоха само четиридесетина корсари, като почетна стража на своя главатар. Те застанаха от двете страни на входа, след като направиха ниско темане на Асад-ед-Дин. Пашата седеше в сянката на един навес, разположил се на диван между своя везир Цамани и Марзак, охраняван от пет-шест еничари, чиито черни дрехи открояваха още по-ярко украсените му със скъпоценни камъни зелени златошити роби. На бялата му чалма блестеше изумруден полумесец.

Пашата наблюдаваше пристигането на тази редица от натоварени камили с мрачно и угрижено лице. Мислите му още бяха обхванати от съмнението, посято от коварните слова на Фензиле и от още по-коварните й недомлъвки. Но щом съзря самия корсарски предводител, лицето му внепазно се проясни, очите блеснаха и той се изправи да го поздрави, както всеки баща би поздравил своя син, преминал през опасности в скъпа и за двамата служба.

Сакр-ел-Бар влезе в двора пеша — слязъл бе от коня пред портата. Висок и внушителен, с вдигната глава и щръкнала напред чаталеста брада, той се приближи величествено към дивана, последван от Али и някакъв мъж с мургаво като махагон лице, чалма и червеникава брада, в когото човек трябваше доста да се вгледа, за да разпознае негодника Джаспър Ли, докарал се вече с всичките доспехи на завършен вероотстъпник.

Сакр-ел-Бар коленичи и стори тържествен дълбок поклон на своя владетел.

— Благословията на аллаха и неговия мир да бъдат с тебе, господарю — бе неговият поздрав.

А Асад, навел се да повдигне и да прегърне тази великолепна фигура, му отвърна с поздрав, който накара подслушващата Фензиле, закрила се зад решетката от резба, да стисне зъби.

— Слава на аллаха и на нашия господар Мохамед, че се завърна здрав, сине мой! Старческото ми сърце вече бе зарадвано от новината за твоите победи в служба на вярата.

Последва разглеждането на всички богатства, изтръгнати от холандците, и при все че очакванията му бяха вече разпалени от Отмани, гледката, която се разкри сега пред очите му, далече надхвърли тези очаквания.

Накрая всичко бе изпратено в хазната, а на Цамани бе наредено да направи сметката и да отбележи припадащото се на участниците, защото в тези нападения всички бяха съдружници, като се почне от самия паша, който представляваше държавата, до най-нищожния корсар, който е бил на борда на победоносните кораби на вярата. Всеки получаваше своя дял от плячката, по-голям или по-малък, в зависимост от званието си, като една двадесета част от общото се полагаше на самия Сакр-ел-Бар.

В двора останаха само Асад, Марзак и еничарите и Сакр-ел-Бар с Али и Джаспър. Едва тогава Сакр-ел-Бар представи на пашата новия си помощник като човек, белязан с милостта на аллаха, голям воин и изкусен мореплавател, готов да отдаде дарбите и живота си в служба на исляма, който вече бил приет от Сакр-ел-Бар и сега стоял пред Асад, за да получи потвърждение на назначаването си.

Марзак дръзко го прекъсна с възклицанието, че в редовете на войниците на правата вяра имало вече прекалено много бивши назарянски кучета, че не било разумно да се увеличава техният брой и че било нахално от страна на Сакр-ел-Бар да си позволява толкова много.

Сакр-ел-Бар го измери с поглед, в който прекрасно се съчетаваха презрение и изненада.

— Значи нахално било да се спечели привърженик за знамето на нашия господар Мохамед? — запита той. — Иди прочети Най-светлата книга и виж какво е посочено в нея като дълг на всеки правоверен. И не забравяй, о, сине на Асад, че когато с малкия си разум презрително клеймиш онези благословени от аллаха и изведени от нощта, в която са живели, сред яркия блясък на вярата, ти петниш с това презрение и мене, и собствената си майка, което не е толкова важно, но ти хулиш и благословеното име на аллаха, а то е все едно да вървиш по пътя към преизподнята.

Вбесен, но победен и принуден да замълчи, Марзак отстъпи крачка назад и остана със захапана устна и гневен поглед, впит в корсаря, докато Асад кимна с глава и одобрително се усмихна.

— Наистина добре си изучил правата вяра, Сакр-ел-Бар — каза той. — Ти си същински баща на мъдростта, както и на храбростта. — След това той поздрави капитан Ли и го прие в редовете на правоверните под името Джаспър-реис.

Когато и това свърши, Али и вероотстъпникът бяха освободени, а също и еничарите, които напуснаха мястото си зад Асад и застанаха на стража при портата. Тогава пашата плесна с ръце, заповяда на притеклите се на повикването роби да донесат ястия и покани Сакр-ел-Бар да седне до него на дивана.

Донесоха им вода да се измият. После робите сложиха пред тях вкусна гозба от месо, яйца, маслини, лимон и подправки.

Асад разчупи хляба с благоговейно „Бисмиллах“ и бръкна с пръсти в пръстената паница, което беше знак и за Сакр-ел-Бар и Марзак, и докато се хранеха, подкани самия корсар да им опише приключението си.

Когато той свърши своя разказ и Асад наново го възхвали с гръмки и любвеобилни слова, Марзак му зададе въпрос:

— Нима си предприел опасното пътуване до онази далечна страна само да се сдобиеш с двамата английски роби?

— Това бе само част от намеренията ми — бе спокойният отговор. — Аз тръгнах да обикалям моретата в служба на пророка, доказателства за което дава изходът на пътуването ми.

— Но ти не си знаел, че холандският търговски кораб ще се изпречи на пътя ти — подхвърли Марзак същите думи, на които го бе научила майка му.

— Не съм ли? — запита Сакр-ел-Бар и се усмихна самоуверено, толкова самоуверено, че надали имаше нужда Асад да чуе думите, които тъй лукаво подчертаха цялата лъжливост на намека: — Не съм ли се облягал на аллаха, всемъдрия и всезнаещия?

— Добре отговорено, по корана! — похвали го Асад от сърце, още повече, защото тъй се опровергаха онези, подмятания, които желаеше на всяка цена да бъдат опровергани.

Ала Марзак все още не се признаваше за победен. Той бе добре подготвен от коварната си сицилийска майка.

— Все пак в тая работа има нещо, което не мога да разбера — промърмори момъкът с престорено добродушие.

— Всичко е възможно за аллаха! — промълви Сакр-ел-Бар с тон на недоверие, сякаш искаше да изтъкне, и то не без известна подигравка, че не може да допусне да има нещо на този свят, което да остане неясно за проницателния ум на Марзак.

Младежът му кимна в знак на признателност.

— Кажи ми, о, могъщи Сакр-ел-Бар — помоли го той, — как е възможно, след като си стигнал ония далечни брегове, да се задоволиш само с двама нещастни роби, докато с твоите бойци и милостта на всевиждащия си могъл да плениш петдесет пъти повече? — И той втренчи ясен поглед в мургавото, сурово лице, а Асад замислено се намръщи, защото тази мисъл му беше вече минала през ума.

Сакр-ел-Бар трябваше да излъже, за да се оправдае. На това не можеше да се отговори с никакви надути благочестиви думи. Едно обяснение беше неизбежно, а той съзнаваше, че не може да намери извинение, което да не куца.

— Колкото за това — каза корсарят, — двамата пленници бяха отвлечени от първата къща, която ни се изпречи, а пленяването им бе свързано с доста шум. Нещо повече, слязохме на брега нощем и аз не се осмелих да изложа живота на подчинените си, като ги отдалеча от кораба и като нападна някое село, което можеше да се вдигне и да ни отреже пътя назад.

Лицето на Асад остана намръщено и Марзак хитро го забеляза.

— Въпреки това — каза той — Отмани те е увещавал да нападнете едно спящо село, което не подозирало за присъствието ви, но ти си отказал.

При тези думи Асад рязко вдигна глава и Сакр-ел-Бар със свито сърце долови какви усилия се полагат, за да се съберат сведения, които биха могли да се използуват за погубването му.

— Така ли е? — запита Асад, като поглеждаше от сина си към своя адютант с оня намръщен поглед, който правеше лицето му зло и жестоко.

Сакр-ел-Бар реши да печели с дързост. Той издържа взора на Асад с предизвикателен вид.

— А дори и да е било така, господарю? — поиска да знае той.

— Аз те запитах, така ли е?

— Да, но като знам мъдростта ти, не можах да повярвам на ушите си — отговори Сакр-ел-Бар. — Нима има значение какво ми е казал Отмани? От тебе ли получавам нареждания, или трябваше да се водя по Отмани? Ако е тъй, най-добре сложи Отмани на моето място и му възложи предводителството и отговорността за живота на правоверните, които се бият наред с него. — Той завърши с възмутено изсумтяване.

— Много лесно се сърдиш — упрекна го все още намръщеният Асад.

— А кой, в името на главата на аллаха, ще ми отрече това право? Нима аз предприемам начинания като това, от което се завърнах натоварен с плячка, равна на плодовете от нападенията през цялата година, за да бъда запитан от едно голобрадо хлапе защо не съм се водил по Отмани?

Той скочи на крака и застана обхванат от ярост, която бе престорена от начало до край. Сега трябваше да крещи и да потисне подозренията с поток от думи и яростни ръкомахания.

— Къде щеше да ме отведе Отмани? — запита с презрение корсарят. — Можеше ли той да ми даде повече, отколкото днес сложих пред твоите крака? Това, което съм направил, говори красноречиво само за себе си. Онова, което той искаше да направя, можеше да свърши с нещастие. Ако беше свършило така, щеше ли вината да падне върху Отмани? Не, в името на аллаха! Само върху мене. Значи за мене остава и успехът и никой да не смее да го оспорва, без да има тежки доказателства.

Това бяха смели слова, за да бъдат казани на тиранина Асад, а още по-смели бяха тонът, горящите светли, сурови очи и широките, презрителни ръкомахания, с които бяха изречени. Но в тяхното въздействие върху пашата не можеше да има съмнение. И доказателството за това не закъсня.

Асад сякаш се сви пред тази ярост. Намръщеното изражение изчезна от лицето му и се смени с изумление.

— Чакай, чакай, Сакр-ел-Бар, защо с този тон! — възкликна той.

Сакр-ел-Бар, хлопнал вратата на примирението пред носа на пашата, сега я отвори наново. Той веднага прояви смирение.

— Прости ми — каза корсарят. — Сърди се на предаността на твоя слуга към тебе и към вярата, на които служи, без да си скъпи живота. В това пътуване аз бях ранен почти до смърт. Кървавият белег е мълчалив свидетел на пламенното ми усърдие. Къде са белезите от твоите рани, Марзак?

Марзак се стресна от неочаквано подхвърления въпрос, а Сакр-ел-Бар с тих смях изрази презрението си.

— Седни — покани го Асад. — Аз бях съвсем несправедлив.

— Ти си истинският извор и източник на справедливостта, о, господарю, и признанието ти го доказва — възрази корсарят. Той седна отново с подвити крака. — Ще ти разкрия, че при това пътуване, като стигнах тъй близо до Англия, реших да сляза на брега и да хвана един човек, който преди няколко години ми причини зло и с когото имах сметка за изравняване. Аз надвиших намеренията си и отвлякох двама пленници вместо един. Тези пленници — бързо продължи той, защото сметна, че сега обратът в мислите на Асад бе напълно благоприятен, за да изтръгне съгласието му за молбата, която искаше да му отправи, — тези пленници не са в баниото при другите. Те са още затворени на борда на пленения от мене кораб.

— Защо? — запита Асад, но вече без подозрение.

— Защото, господарю, искам да измоля твоето благоволение като малка награда за вярната ми служба.

— Кажи си молбата, сине мой.

— Позволи ми да запазя тези пленници за себе си.

Асад го изгледа отново леко навъсен. Неволно, въпреки слабостта си към Сакр-ел-Бар и желанието да го утеши, парливата отрова, с която го беше заразила Фензиле, отново заработи в ума му.

— Моето позволение имаш — рече той. — Но не и позволението на закона, а законът гласи, че никой корсар няма право да задържи дори и равностойността на една аспра19 от плячката си, докато не се извърши подялбата и не му се даде припадащият му се дял — бе непреклонният отговор.

— Законът ли? — рече Сакр-ел-Бар. — Но самият ти си законът, възвишени господарю.

— Не е тъй, сине мой. Законът стои над пашата, който трябва сам да му се подчинява, за да бъде справедлив и достоен за високото си звание. А законът, който ти споменах, е в сила дори когато корсарят нападател е бил самият паша. Тези твои роби трябва веднага да бъдат изпратени в затвора при другите, та да могат утре всички да бъдат продадени на тържището. Гледай да го направиш, Сакр-ел-Бар.

Корсарят щеше да поднови молбата си, ако не беше забелязал развълнуваното бяло лице на Марзак и блестящите от нетърпение очи, които тъй много очакваха неговия провал. Той се сдържа и наклони глава с престорено равнодушие.

— Тогава ти определи цената, а пък аз незабавно ще я платя на твоята хазна.

Но Асад поклати глава.

— Не аз ще посоча тяхната цена, а купувачите — отвърна той. — Аз може да определя твърде висока цена, а това би било несправедливо спрямо тебе, или пък твърде ниска, а това би било несправедливо спрямо другите, които биха искали да ги купят. Изпрати ги в затвора.

— Ще изпълня нареждането ти — каза Сакр-ел-Бар, като не посмя да настои повече, и скри огорчението си.

Скоро след това той си отиде, за да изпълни заповедта, като нареди все пак Розамунд и Лайонел да бъдат сложени отделно от останалите пленници до часа на продажбата на другия ден, когато вече по неволя трябваше да се съберат с останалите.

След като Оливър се сбогува, Марзак остана при баща си, а почти веднага към тях се присъедини и Фензиле — тази жена, която беше донесла, както казваха мнозина, франкските похвати на шейтана в Алжир.

(обратно)

ГЛАВА ОСМА МАЙКА И СИН

Рано сутринта — тъй рано, че шехадата беше едва прочетена — при пашата се яви Бускен-ел-Борак. Току-що беше слязъл от галера, която срещнала испанска рибарска лодка с млад испански мавър на борда, тръгнал през морето за Алжир. Новината, носена от този пътник, била толкова важна и бърза, че робите от кораба на Бускен — челния кораб на флотата му — бяха се трудили на веслата без прекъсване цели двадесет часа само и само да го закарат по-скоро у дома.

Испанският мавър имал братовчед, новопокръстен християнин като него и очевидно също като него останал мюсюлманин по сърце, който работел в испанската хазна в Малага. Този човек знаел, че една галера се стяга да отплава, за да закара в Неапол златото, предназначено за заплати на испанските войски на гарнизон в този град. За да се спестят излишни разноски, тази галера съкровищница щяла да пътува без охрана, но имала заповед да се придържа до европейския бряг, където щяла да бъде запазена от всякакви пиратски изненади. Смятало се, че галерата ще може да отплава подир една седмица, и мавърът беше тръгнал веднага да занесе новината на алжирските си братя, за да успеят да я пресрещнат и пленят.

Асад поблагодари на младия мавър за съобщението, заповяда да му дадат подслон и всички удобства и му обеща хубав дял от плячката, ако успеят да пленят галерата. Сетне изпрати да повикат Сакр-ел-Бар, а Марзак, който беше присъствувал на разговора, отиде да го разкаже на майка си и видя как гневно избухна тя, когато той добави, че Сакр-ел-Бар бил повикан, за да му се повери тази нова задача, което показвало, че всичките й лукави подмятания и настоятелни предупреждения са отишли на вятъра.

Последвана по петите от Марзак, Фензиле се втурна като фурия в тъмната стая, където почиваше Асад.

— Какво чувам, о, господарю? — провикна се тя, а гласът и изражението й напомняха повече опърничава европейка, отколкото покорна източна робиня. — Нима Сакр-ел-Бар ще бъде натоварен с нападението на испанската галера съкровищница?

Излегнал се на дивана си, пашата я изгледа от горе до долу с ленив поглед.

— Познаваш ли някого, чиято сполука ще е по-сигурна? — запита той.

— Има друг, когото моят господар е длъжен да предпочете пред този чуждестранен нехранимайко. Човек, който е дълбоко предан и заслужава пълно доверие. Човек, който не се домогва да задържи за себе си част от плячката, заграбена в името на исляма.

— Ах! — възкликна Асад. — Вечно ли ще говориш за тия двама роби? Кой е тоя твой образцов воин?

— Марзак! — отвърна настървено тя и протегна ръка да изтика напред сина си. — Нима ще похаби той младостта си тук в охолство и безделие? Дори и снощи тоя нахалник го подигра, че нямал белези от рани. Как ще получи белези тук, в градината на касабата? Трябва ли да се задоволява с белези от драскотините на тръните, или ще се научи най-сетне да бъде воин и водач на чедата на вярата, та да може да тръгне по пътеката, утъпкана от баща му?

— Дали ще тръгне по нея — каза Асад, — зависи от волята на истанбулския султан, от Високата порта. Ние тук сме само пълномощници на неговата власт.

— А как великият султан ще го назначи за твой наследник, ако ти не го подготвиш за това място? Засрами се, о, баща на Марзак, защото не изпитваш нужната гордост от своя собствен син!

— Аллах да ме дари с търпение към тебе! Не съм ли ти казвал, че е още прекалено млад?

— На негова възраст сам ти си скитал по моретата под водачеството на великия Окиали.

— На негова възраст, по милостта на аллаха, аз бях по-висок и по-силен от него. Той ми е твърде скъп, за да му позволя да замине, да го загубя, може би, преди да е напълно възмъжал.

— Погледни го! — каза повелително Фензиле. — Той е вече мъж, Асад, и всеки друг би се гордял с такъв син. Не е ли време да препаше ятаган и да стъпи на палубата на една от твоите галери?

— Наистина, наистина, о, татко мой! — замоли се самият Марзак.

— Какво? — кресна старият мавър. — Значи така? Готов си, значи, да потеглиш срещу испанците? А какви са знанията ти, че да изпълниш подобна задача?

— Какви знания може да има, щом като баща му никога не си е дал труда да го обучи? — отвърна Фензиле. — Нима ще се присмиваш на недостатъци, които са естествени плодове на собствените ти опущения?

— Ще бъда търпелив към тебе — рече Асад, а по всичко личеше, че губи търпение. — Ще те запитам само, дали по твоя преценка той може да изтръгне победа за исляма? Отговори ми направо.

— Отговарям ти направо, че не може. И също така направо ти казвам, че е крайно време да може. Твой дълг е да му позволиш да участвува в това пътуване, за да научи бъдещия си занаят.

Асад се замисли за миг.

— Тъй да бъде — отговори бавно той. — Тогава ще тръгнеш със Сакр-ел-Бар, сине мой.

— Със Сакр-ел-Бар? — извика Фензиле с ужас. — Нима синът ти ще отплава като подчинен?

— Като ученик — поправи я Асад. — Как иначе?

— Ако бях мъж, о, източнико на моята душа — каза тя, — и ако имах син, никой освен самата мене не би бил негов наставник. Бих го изваяла и оформила така, че да стане същият като мене. О, скъпи мой господарю, това е твой дълг към Марзак. Не поверявай обучаването му на друг, а още повече на оня, в когото, въпреки твоята обич, аз нямам вяра. Тръгни сега сам ти и вземи Марзак за свой кехая.

Асад се намръщи.

— Остарях вече — рече той. — Не съм се впускал по море от две години. Кой знае дали не съм изгубил изкуството да побеждавам. Не, не! — Пашата поклати глава, лицето му се помрачи и се смекчи от тъга. — Този път ще предвожда Сакр-ел-Бар и ако Марзак тръгне, ще тръгне с него.

— Господарю… — започна тя и замълча. При тях беше влязъл нубиец да съобщи, че Сакр-ел-Бар е дошъл и чака заповедите на своя господар в двора. Асад веднага стана, при все че Фензиле, безгранично смела както винаги, се опита да го задържи нетърпеливо.

Тя го проследи с гняв в хубавите си черни очи — гняв, който почти ги замъгляваше със сълзи, а когато пашата излезе в бляскавата слънчева светлина отвъд вратата, в прохладната тъмна стая настъпи мълчание — мълчание, нарушавано само от далечен сребрист смях на второстепенните жени от дома на пашата. Този звук рязна опънатите й нерви. Тя се раздвижи с проклятие и плесна с ръце. В отговор на повикването се появи негърка, стройна и мускулеста като борец и гола до кръста; робската халка на ухото й бе от тежко злато.

— Кажи им да спрат това грачене! — кресна тя, за да излее част от яростното си ожесточение. — Кажи им, че ще заповядам да ги бичуват, ако ме разтревожат още веднъж!

Негърката излезе и тишината се възстанови, защото всички второстепенни жени от харема на пашата изпълняваха заповедите на Фензиле по-безусловно, отколкото заповедите на самия паша.

Тогава тя заведе сина си при украсената с резба решетка с изглед към двора — преграда, иззад която двамата можеха да виждат и чуват всичко, което ставаше отвъд. Асад говореше: съобщаваше на Сакр-ел-Бар какво е научил и нареждаше какво да се направи.

— Кога можеш да отплаваш наново? — завърши той.

— Веднага щом го изисква службата на аллаха и сам ти — бе незабавният отговор.

— Много добре, сине мой. — Асад сложи гальовно ръка на рамото на корсаря, съвсем победен от тази готовност. — Най-добре е да тръгнеш утре в зори. Дотогава ще можеш да се приготвиш за отплаването.

— В такъв случай, с твоето позволение, ще отида веднага да се разпоредя за приготовленията — отговори Сакр-ел-Бар, макар че вътрешно се разтревожи от необходимостта да потегли отново тъй скоро.

— Кои галери ще вземеш?

— За да пленя една испанска галера? Само моята галеаса20 и никоя друга; тя ще е предостатъчна за подобно начинание и така ще е по-лесно да се спотайвам и прикривам, нещо, което би могло да се окаже невъзможно с цяла флота.

— Да… ти си разумен в смелостта си — похвали го Асад. — Аллах да ти дари успех в това пътуване.

— Мога ли да си отида?

— Още един миг. Нещо за моя син Марзак. Той вече възмъжава и е време да започне да служи на аллаха и държавата. Моето желание е той да отплава като твой адютант при това пътуване и ти да бъдеш негов наставник, както аз някога бях твой.

В тази работа имаше нещо, което зарадва Сакр-ел-Бар толкова малко, колкото и Марзак. Като знаеше острата вражда, изпитвана към него от сина на Фензиле, той имаше всички основания да се бои от неприятности, ако това намерение на Асад се изпълнеше.

— „Както аз някога бях твой!“ — отвърна той с престорена тъга. — Няма ли да тръгнеш с нас утре, о, Асад? Няма друг като тебе в целия ислям и каква радост би било да застана до тебе на носа на галерата както някога, когато се счепквахме с испанците.

Асад го изгледа.

— И ти ли настояваш за това? — запита той.

— И други ли са настоявали? — Съобразителността му, изострена още повече от страданията, бързо и дълбоко прозря в същността на въпроса. — Те са били прави, но никой не би могъл да настоява по-пламенно от мене, защото никой не познава по-добре от мене сладостта на битката срещу неверниците под твоето предводителство и величието на победата, изтръгната пред твоите очи. Хайде, господарю, ела с нас на това пътуване и бъди сам ти наставник на сина си, защото това е най-голямата чест, с която можеш да го ощастливиш.

Замислен, Асад поглади дългата си бяла брада, орловите му очи се присвиха.

— Ти ме изкушаваш, в името на аллаха!

— Да те съблазня още…

— Не, повече не ще можеш. Аз съм стар и изтощен и съм нужен тук. Може ли стар лъв да преследва млада сърна? Мир, мир! Слънцето на бойните ми дни е залязло. Нека поколението бойци, отгледано от мене, да пази завладяното от моята ръка и да поддържа моето име и славата на вярата по моретата. — Той се облегна на рамото на Сакр-ел-Бар и въздъхна с тъжно замечтани очи. — Това би било чудесно приключение, да си кажа истината. Но не… решил съм. Върви ти, вземи Марзак със себе си и ми го доведи читав обратно у дома.

— Иначе не бих се върнал и сам аз — бе отговорът. — Но аз вярвам във всезнаещия.

С тези думи той си тръгна, като скри дълбокия си яд и за пътуването, и за натрапения другар, и отиде да заповяда на Отмани да приготви голямата му галеаса, да я снабди с каронади, триста души роби гребци и триста бойци.

Асад-ед-Дин се завърна в същата затъмнена стая на касабата, обърната към двора, където още се бавеха Фензиле и Марзак. Отиде да им каже, че в съгласие с желанието на двамата Марзак ще замине, за да се прояви при това пътуване.

Ала там, където беше оставил нетърпение, сега намери зле прикриван гняв.

— О, слънце, което ме сгрява! — посрещна го Фензиле, а той знаеше от дълъг опит, че колкото по-ласкави са нейните обръщения, толкова по-злобно е настроението й. — Нима моите съвети са нищо за тебе, нима са само като прах по обувките ти?

— По-малко! — рече Асад, изгубил обичайното си търпение пред своеволните й думи.

— Това е самата истина! — извика тя и сведе глава, а хубавото лице на сина й, застанал зад нея, се помрачи.

— Така е — съгласи се Асад. — В зори, Марзак, ти тръгваш на плаване с галеасата на Сакр-ел-Бар, под негово ръководство, за да се опиташ да постигнеш умението и смелостта, които са го превърнали в най-сигурния стълб на исляма, в истинско копие на аллаха.

Но Марзак долови, че по този въпрос трябва да подкрепи майка си, а ненавистта му към този пришелец, който заплашваше да обсеби мястото, по право негово, го подбутна да си позволи голяма дързост.

— Когато тръгна по море с това назарянско куче — отвърна прегракнало момъкът, — той ще се намира там, където му е мястото: на пейката на гребците.

— Какво! — Това бе яростен рев. С тази дума Асад се извърна и застана срещу сина си, а внезапно пламналото му лице беше толкова жестоко и зло, че ужаси двамата заговорници. — Кълна се в брадата на пророка! Как смееш да ми говориш така! — Пашата пристъпи към Марзак, но Фензиле, обзета от внезапен ужас, застана между двамата и се обърна към Асад като лъвица, скочила да защити своето лъвче. Ала пашата, вбесен повече от непокорството на сина си, вбесен и срещу сина, и срещу майката, за която знаеше, че го е подучила, хвана Фензиле с жилестите си стари ръце и яростно я блъсна настрана, тъй че тя се спъна и запъхтяно се строполи върху възглавниците на дивана.

— Проклятието на аллаха да падне върху тебе! — изкрещя той и Марзак се сви пред него. — Тази ли дръзка вещица; която те е родила, те научи да се изправяш пред моето лице и да ми казваш какво искаш и какво не искаш да правиш? Кълна се в Корана! Достатъчно дълго съм търпял подлите й чуждоземски похвати, а сега, изглежда, е научила и тебе да вървиш по нейните стъпки и да се опълчваш против собствения си баща! Утре ще отплаваш със Сакр-ел-Бар! Аз казах! Една думичка само, и ще се озовеш на борда на галеасата му тъй, както казваш, че трябвало да се постъпи с него — на пейката на гребците, та да се научиш на покорство под бича на надзирателя на робите.

Изпаднал в ужас, Марзак стоеше скован и ням, без да посмее дори да поеме дъх. Никога през целия си живот не беше виждал баща си обзет от такъв царствен гняв. Но въпреки всичко този гняв сякаш не бе уплашил Фензиле, тази опърничава по рождение жена, чийто език не млъкваше дори и пред заплахата от пръчки и мъчения.

— Ще се моля на аллаха да върне ясния поглед на душата ти, о, баща на Марзак — запъхтяно промълви тя. — да те научи да различаваш тия, които те обичат, от самолюбците, които злоупотребяват с доверието ти!

— Какво! — ревна й той. — Още ли не си свършила?

— Нито ще свърша, докато не си докарам смъртта заради това, че съм те била съветвала, водена от голямата си любов, о, светлина на бедните ми очи!

— Продължавай в същия дух — рече Асад с настървено ожесточение — и скоро ще си навлечеш и това!

— Не ме е грижа, стига да успея да смъкна маската на преструвката от лицето на тоя кучи син Сакр-ел-Бар. Аллах да му счупи кокалите! Какво ще кажеш за робите му, тия двамата от Англия, о, Асад? Научих, че едната била жена, висока и с оная бяла хубост, дарена от Иблис21 на тези северняци. Какво смята да я прави, та не иска да я показва на тържището, както предписва законът, а се промъква тука да те моли да заобиколиш закона зарад него? А! Аз говоря напразно. Посочвала съм ти и по-важни неща, за да докажа подлото му вероломство, но въпреки това ти продължаваш да му се подмилкваш и се зъбиш на собствения си син.

Асад отиде при нея, наведе се, хвана я за китката и я изправи. Лицето му посивя под тъмната мургавина. Най-после видът му я уплаши и сложи край на безразсъдната й дръзка смелост. Асад високо се провикна:

— Я анта! Аюб!

Фензиле изтръпна, пламнала на свой ред от внезапен страх.

— Господарю! Господарю! — изхленчи тя. — Източнико на моя живот, не се гневи! Какво ще правиш?

Пашата се усмихна зловещо.

— Какво ще правя? — изръмжа той. — Каквото трябваше да направя преди десет и повече години. Ще заповядам да те бичуват. — И се провикна повторно, още по-настойчиво: — Аюб!

— Господарю, господарю! — стенеше Фензиле, разтреперана от ужас, когато видя, че най-сетне се е решил да стори онова, към което го беше предизвиквала тъй често. — Милост! Милост! — Тя се повлече по земята и прегърна коленете му. — В името на благия, милосърдния, бъди милостив към крайностите, до които любовта ми към тебе доведе бедния ми език. О, любими господарю! О, баща на Марзак!

Нейната мъка, нейната красота, а може би повече от двете необичайното й смирение и покорство го трогнаха. Защото, когато в същия миг на вътрешната врата с темане се появи Аюб — мазният и снажен скопец, който бе неин везир и главен придворен, — той пак незабавно изчезна, освободен от пашата със заповедническо махване на ръката.

Асад я изгледа с презрителна усмивка.

— Такова държане ти прилича най-много — рече той. — Запази го и за в бъдеще. — Той се освободи с пренебрежение от ръцете й, обърна се и величествено излезе, обгърнат от гнева си като с царствена наметка и оставил зад гърба си две смазани от ужас същества, които се чувствуваха тъй, сякаш са били изправени пред прага на смъртта.

Между тях настъпи продължително мълчание. Най-сетне Фензиле се изправи и отиде до мешрабията — преградения с решетки прозоречен отвор. Тя дръпна решетката и взе от вътрешна поличка пръстен съд, сложен там, за да поглъща и най-слабия ветрец. От него си наля вода в малка чашка и жадно я изпи. Това, че сама извърши тази слугинска работа, когато едно изпляскване с ръце щеше да призове роби, които да й прислужат, донякъде издаваше разстроеното й душевно състояние.

Фензиле хлопна вътрешната решетка и се обърна към Марзак.

— А сега? — запита тя.

— Сега? — повтори момъкът.

— Да, какво сега? Какво да правим? Да се оставим да ни мачка неговият гняв, докато бъдем наистина унищожени? Той е омагьосан. Този чакал го е омаял, та да харесва всичко, извършено от него. Аллах да ни е на помощ, Марзак, иначе ти ще бъдеш стъпкан в праха от Сакр-ел-Бар.

Главата на Марзак клюмна, той бавно се приближи до дивана, тръшна се на възглавниците и остана така, прострян по корем, с подпряна на ръце брадичка и вдигнати във въздуха пети.

— Какво мога да направя? — най-сетне запита той.

— И аз бих искала да зная. Нещо трябва да се направи, и то незабавно. Дано му изгният кокалите! Ако той остане жив, ти си загубен.

— Да! — рече Марзак необичайно буйно и многозначително. — Ако остане жив! — И седна. — Вместо да тъкмим и кроим и нашите тъкмежи и кроежи да не довеждат до нищо, освен да извикват гнева на баща ми, по-разумно ще е да се заемем с по-краткия начин.

Тя спря по средата на стаята, загледана в него с мрачен поглед.

— И аз съм си мислила за това — промълви майката. — Бих могла да наема хора да свършат това срещу шепа злато. Но опасното в тая работа…

— Каква опасност, след като той умре?

— Би могъл да ни повлече със себе си, а тогава какво ще спечелим от смъртта му? Баща ти ще ни отмъсти за него по ужасен начин.

— Ако се извърши умело, няма да ни открият.

— Няма да ни открият? — повтори тя и невесело се изсмя. — Колко млад и сляп си ти, о, Марзак! Ние ще бъдем първите заподозрени. Аз не съм скривала омразата си към него, а народът не ме обича. Ще накарат баща ти да ни осъди дори и да не иска, което в случая не вярвам. Този Сакр-ел-Бар — аллах да го убие! — е божество за тях. Спомни си само за посрещането, което му устроиха! Кой победоносно завърнал се паша е бил поздравяван по този начин? Победите, с които го удостои съдбата, са ги накарали да го смятат за облагодетелствуван и покровителствуван от аллаха. Казвам ти, Марзак, умре ли баща ти утре, Сакр-ел-Бар ще бъде провъзгласен за паша на неговото място и горко ни тогава! А пък Асад-ед-Дин старее. Наистина той не иска вече да се бие. Пази си живота и може да живее дълго. Но ако умре, а Сакр-ел-Бар ще се разхожда по земята, когато се изпълнят съдбините на баща ти, не смея да помисля каква съдба може да очаква тебе и мене.

— Дано гробът му да бъде осквернен! — изръмжа Марзак.

— Неговият гроб ли? — продължи тя. — По-трудно ще е да го изкопаем, без да навредим на себе си. Шейтанът закриля това куче.

— Дано си намери мястото в преизподнята! — рече Марзак.

— Клетвите не ще ни помогнат. Ставай, Марзак, и обмисли как да направим това.

Марзак скочи на крака, пъргав и гъвкав като хрътка.

— Слушай сега — каза той. — След като трябва да тръгна на това плаване с него, може пък в морето случаят да ми благоприятствува през някоя тъмна нощ.

— Чакай! Нека го обмисля. Дано аллах ми помогне да измисля нещо! — Тя плесна с ръце и заповяда на робинята, която се яви на вратата, да извика нейния везир Аюб и да нареди да й приготвят носилка. — Ще отидем на тържището, о, Марзак, и ще видим тия негови роби. Кой знае дали не може да се направи нещо чрез тях! Лукавството ще ни послужи по-добре от простата сила срещу този незаконнороден син на позора.

— Дано домът му да пропадне! — заключи Марзак.

(обратно)

ГЛАВА ДЕВЕТА СЪПЕРНИЦИТЕ

Свободната площ пред портите на Сук-ел-Абийд бе препълнена с пъстра, блъскаща се, креслива тълпа, набъбваща всеки миг от хорския поток, който се изливаше тук из плетеницата тесни, непостлани улички и се смесваше с нея.

Имаше мургави бербери с черни наметки от козя вълна, с пришити към тях качулки, украсени с червени или оранжеви правоъгълници на гърба, а бръснатите им глави бяха покрити с малки шапчици или просто увити с връв, сплетена от камилски косъм; имаше черни сахарци, които се движеха почти голи, величествени араби, които изглеждаха съвсем омотани в широките си бели роби, с качулки, надвиснали над мургавите им изящни лица; имаше надменни маври с охолен вид, с пъстроцветни дрехи, яхнали охранени, богато украсени мулета; имаше и тагаринци — прокудени андалузки маври, повечето от които се занимаваха с търговия на роби; имаше местни евреи с тъмни, черни галабеи, и християнски евреи — наричани тъй, защото произхождаха от християнските страни, чието облекло все още носеха; имаше левантински турци с великолепни дрехи и дръзко държане, а имаше и простички кололи, кабили и бискарци. Тук продавач на вода, натоварен със своя кози мех, подрънкваше малкото си звънче; там разносвач на портокали, закрепил кошница златисти плодове на дрипавата си чалма, хвалеше своята стока. Имаше пешаци, мъже на мулета, мъже на магарета и мъже на стройни арабски коне; неспирно люшкаща се смесица от цветове, в която всички се блъскаха, смееха и ругаеха в безмилостния африкански пек, под синьото небе, в което кръжеха гълъби. В сянката на жълтата стена на укреплението бяха наклякали в редица хленчещи просяци и недъгави, които молеха за милостиня; пред портите имаше освободено малко място, където се бяха събрали на кръг слушателите на един „меда“ — просяк певец, който, съпровождан на гиибки и гайда от двама помощници, проточено пееше някаква тъжна балада с тънък носов глас.

Онези от тълпата, които бяха постоянни посетители на тържището, уверено си пробиваха път и оставили конете и мулетата си отвън, минаваха през портите, през които не можеше да мине никакъв безделник или прост човек. Вътре, в просторното четириъгълно пространство от гола, суха пръст, заградено от стени с цвета на земята, беше по-свободно. Продажбата на робите още не беше започнала и щеше да започне едва подир един час, а междувременно онези търговци, които се бяха сдобили със заветното право да изградят дюкянчета край стените, въртяха дребна търговия, те продаваха вълна, плодове, подправки, а един-двама търгуваха със скъпоценни камъни и накити за разкрасяване на правоверните.

По средата на двора имаше кладенец — доста голям осмоъгълник с ниска ограда на три стъпала. На най-долното от тях седеше стар брадат евреин с черна галабея и с глава, увита с шарена кърпа. На коленете му имаше широка, плитка черна кутия, преградена на малки отделения, всяко от които беше пълно със ситен бисер и скъпоценни камъни, изложени за продан; около него стоеше купчинка млади маври и един-двама турски офицери, а старият израилтянин се пазареше едновременно с няколко от тях.

Цялата северна стена беше заета от дълъг навес, съдържанието на който бе напълно скрито зад завеси от камилска вълна; иззад тези завеси долиташе сдържано мърморене на човешки гласове. Това бяха килиите, в които затваряха робите, дадени за продажба през този ден. Пред завесите стояха на стража десетина корсари, подпомагани от негри роби.

Отвъд стената и над нея блестеше бялото кубе на текето, а край него се издигаше копиеобразно минаре и високите корени на няколко финикови палми, чиито дълги листа висяха неподвижно в нажежения въздух.

Внезапно в тълпата оттатък портите настъпи раздвижване. Из една от уличките се зададоха шестима великани нубийци с викове:

— Оак! Оак! Варда! Път! Сторете път!

Бяха въоръжени с огромни тояги, стиснати в двете ръце, и си проправяха пътека през пъстрата блъсканица, като поваляха хора наляво и надясно и в замяна бяха обсипвани с поток ругатни.

— Балак! Сторете път! Път за господаря Асад-ед-Дин, избраника на аллаха! Път!

Тълпата се притисна назад, падна на колене и се просна по очи, когато, яхнал млечнобяло муле, се появи Асад-ед-Дин, съпровождан от своя везир Цамани и чета облечени в черно еничари с блеснали ятагани.

Проклятията, посрещнали насилието на неговите негри, внезапно замряха, вместо тях въздуха изпълниха не по-малко ревностни благословии.

— Аллах да увеличи мощта ти! Аллах да продължи дните ти! Благословиите на нашия господар Мохамед да пребъдат с тебе! Аллах да ти изпрати повече победи! — бяха благопожеланията, които се сипеха върху му от всички страни. Той им отвръщаше, както прилича на крайно набожен и благочестив човек.

— Мирът на аллаха да пребъде с правоверните от челядта на пророка — промърморваше той от време на време в отговор, докато най-после стигна портата. Там заповяда на Цамани да хвърли една кесия на клекналите просяци, защото не е ли писано в най-светлата книга: „Раздавай като милостиня каквото можеш да отделиш, тъй като отърсилият се от алчността ще преуспее, а каквото дадеш като милостиня, за да се доближиш до лицето на аллаха, ще ти се върне двойно.“

Покорен на законите подобно на най-незначителния от своите поданици, Асад слезе от мулето и влезе в тържището пеша. Той спря за малко при кладенеца, обърна се към закрития със завеси навес, благослови коленичилата тълпа и заповяда на всички да се вдигнат.

Пашата извика офицера на Сакр-ел-Бар — Али, който отговаряше за робите от последното нападение на корсаря, и му съобщи желанието си да види пленените. По даден от Али знак негрите дръпнаха завесите от камилска вълна и оставиха безмилостните слънчеви лъчи да осветят затворените нещастници; това не бяха само пленниците, взети от Сакр-ел-Бар, но и някои други, заловени при едно-две по-незначителни нападения на Бускен.

Асад видя куп мъже и жени — при все че броят на жените бе твърде малък — от всички възрасти, раси и в най-различно състояние; имаше бледи, русокоси мъже от Франция и от северните страни, италианци с маслинов цвят на кожата и мургави испанци, негри и мелези; имаше старци, младежи и истински деца, някои хубаво облечени, други почти голи, а трети загърнати в дрипи. Единствено в безнадеждната унилост на техните лица имаше нещо общо. Ала никакво униние не можеше да пробуди съжаление в благочестивото сърце на Асад. Те бяха неверници, които никога нямаше да зърнат лицето на божия пророк, прокълнати и недостойни за съчувствие. За миг погледът му се задържа върху хубава чернокоса испанка, седнала със здраво стиснати, сключени между коленете ръце, с изражение на напрегнато отчаяние и мъка, а великолепието на очите й се подчертаваше и увеличаваше от тъмнокафявите кръгове на безсънието. Облегнат на ръката на Цамани, той се загледа в нея, после взорът му се плъзна нататък. Изведнъж той стисна ръката на везира и на жълтеникавото му лице се изписа жив интерес.

На най-горния нар на отделението, пред което беше застанал, седеше великолепно въплъщение на женствеността — жена от ония, за каквито беше чувал, че съществуват, но подобна на която никога още не беше видял. Тя бе висока и стройна като кипарисово дърво, кожата й беше бяла като мляко, очите — два тъмни сапфира, главата й беше меднозлатиста и сякаш блестеше като метал под слънчевите лъчи. Беше облечена с тясна бяла рокля, а ниско изрязаното деколте откриваше безупречната красота на шията й.

Асад-ед-Дин се обърна към Али.

— Какъв е тоя бисер, захвърлен тук на бунището? — запита той.

— Това е жената, която нашият господар Сакр-ел-Бар отвлече от Англия.

Очите на пашата бавно се върнаха към нея и макар да беше изглеждала безчувствена досега, той забеляза бузите й бавно да се изчервяват под студената оскърбителност на втренчения му настойчив поглед. Руменината увеличи нейната красота и заличи умората, изписана на лицето.

— Изведете я напред! — кротко заповяда пашата.

Тя бе сграбчена от двама негри и за да се запази от тяхната грубост, веднага им се подчини, решена да понесе с достойнство каквото и да я очакваше. Един златокос млад мъж до нея с изпито лице и подкарала къса брада тревожно трепна, когато я дръпнаха оттам. После със стон посегна, сякаш да я задържи, но една пръчка се стовари връз вдигнатите му ръце и ги свали.

Асад беше потънал в размисъл. Фензиле го изпрати да види неверницата, която Сакр-ел-Бар с толкова опасности бе отвлякъл от Англия. Беше подметнала, че в тази девойка щял да намери някакви доказателства за предателската дейност, която вечно приписваше на корсарския предводител. Той виждаше жената, но не можеше да открие у нея описаните от Фензиле белези, нито пък ги търсеше. Беше я послушал от любопитство. Но и това, и всичко друго бе забравено сега в съзерцанието на този благороден образец на северна женственост, превърнал се почти в статуя от страхотното напрежение.

Той протегна ръка да докосне нейната, но тя я отдръпна, сякаш пръстите му изгаряха. Асад въздъхна:

— Колко незнайни са пътищата на аллаха, щом търпи такъв пищен плод да виси от гнусното дърво на безверничеството!

Лукаво наблюдаващият го Цамани, изтънчен ласкател, основно владеещ изкуството да си служи с настроенията на господаря, рече в отговор:

— Може би нарочно, за да може да го откъсне някой правоверен от челядта на пророка. Истина ти казвам, всичко е възможно за единния!

— Но все пак не е ли писано в Поучителната книга, че дъщерите на неверниците не са за правоверните? — И той повторно въздъхна.

Ала Цамани великолепно знаеше какъв отговор би искал да получи пашата и натъкми думите си да задоволят това желание:

— Велик е аллах и каквото се е случило веднъж, може да се случи отново, господарю.

Блестящите очи на Асад хвърлиха светкавичен поглед към везира.

— Искаш да кажеш Фензиле. Ала тогава, по милостта на аллаха, аз станах оръдие на нейното просветление.

Вълнуваше го нещо повече от обикновеното желание да угодничи. Между Фензиле и него от дълго време съществуваше вражда, възникнала от завистта, която изпитваха един към друг по отношение на всичко, засягащо Асад. Махнеше ли се Фензиле, влиянието на везира щеше да се разрасне и разпростре за личната му изгода. Това бе нещо, за което често беше мечтал, но се боеше, че тази мечта никога няма да се изпълни, защото Асад старееше и огънят, който бе горял тъй буйно на младини, сякаш бе изпепелил у него всеки помисъл за жени. Ала ето че сега като по чудо тук се изправи жена с такава удивителна красота и толкова различна от всички останали, радвали когато и да било очите на пашата, че явно беше подействувала като магия на чувствата му.

— Бяла е като снеговете на Атлас и сладка като фурмите на Тафилалт — промълви Асад разнежено, без да сваля блестящите си очи от неподвижната девойка пред себе си. Внезапно той се озърна и погледна Цамани с очи, в които се разгаряше гняв.

— Тя стои с непокрито лице пред хиляда и повече погледи! — извика той.

— Дори и това се е случвало преди — отвърна Цамани.

И тогава, съвсем неочаквано, до самите тях един глас, който обикновено звучеше меко и мелодично, но сега беше станал груб, рязко запита:

— Коя е тази жена?

Стреснати, и пашата, и неговият везир се завъртяха кръгом. Пред тях стоеше Фензиле, забулена и загърната според обичая и съпровождана от Марзак. Малко по-назад бяха скопците и носилката, с която, незабелязана от Асад, тя бе донесена тук. До носилката стоеше везирът й Аюб-ел-Самин.

Асад я погледна намръщено, тъй като още не се беше съвзел от отвращението, което тя и Марзак бяха събудили у него. Нещо повече: това, че в частния живот тя не се отнасяше към него с дължимото уважение, бе достатъчно лошо, при все че го беше търпял. Но това, че се е одързостила да се намеси и да му зададе въпрос по този повелителен начин пред целия свят — това бе повече, отколкото можеше да понесе достойнството му. Никога досега не си беше позволявала толкова много, а не би си позволила и сега, да не беше внезапната тревога, заличила всяка мисъл за предпазливост. Фензиле беше забелязала погледа, с който Асад разглеждаше тази прекрасна робиня, и у нея се пробуди не само ревност, но и истински страх. Влиянието й върху него отслабваше. За да го загуби напълно, достатъчно беше Асад, който през последните години не бе удостоявал нито с помисъл, нито с поглед някоя жена, да реши да доведе в харема си нова съпруга.

Това породи изблика на отчаяната, безразсъдна смелост — да застане пред него сега, и то така, — защото, при все че лицето й бе забулено, във всяка гънка на нейната фигура се четеше неблагоразумна дързост. Тя не обърна внимание на гневния му вид.

— Ако тази е робинята, която Сакр-ел-Бар доведе от Англия, тогава мълвата ме е излъгала — каза Фензиле. — Кълна се, не си е заслужавало да предприема дългото пътешествие и да излага на опасност живота на толкова мюсюлмани само за да докара тази жълтолика, дългокрака дъщеря на гибелта във Варвария.

Изненадата на Асад надделя над гнева. Той не беше хитър.

— Жълтолика? Дългокрака? — повтори той. След това, разбрал най-сетне мислите на Фензиле, пашата бавно и коварно се усмихна. — Бях вече забелязал, че напоследък недочуваш, а сега, изглежда, и зрението ти е отслабнало. Личи си, че остаряваш. — И той я изгледа с такова недоволство, че тя се сви.

Асад се приближи до нея.

— Прекалено дълго се разпореждаш в моя харем с неверническите си франкски обичаи — промърмори той така, че никой освен най-близкостоящите не можа да чуе сърдитите му думи. — Ти си цял позор в очите на правоверните — добави много мрачно той. — Може би ще е добре да поправим това положение.

Сетне рязко се обърна и с движение на ръката заповяда на Али да върне робинята на мястото й сред другите. Облегнат на Цамани, пашата направи няколко крачки към входа, после спря и отново се обърна към Фензиле.

— Хайде в носилката! — заповяда й властно той и така я порица пред всички. — И се прибери в къщи, както прилича на благовъзпитана мюсюлманка. И да не си посмяла да скиташ пеша из обществени места!

Тя се подчини мигновено, без всякакво роптание, а пашата се позабави с Цамани край портите до излизането на носилката й, придружавана от Аюб и Марзак, застанали от двете страни, и двамата без да смятат да срещнат сърдития поглед на пашата.

Асад кисело изпроводи носилката с презрителна усмивка на пълните си устни.

— Колкото повече се похабява хубостта й, толкова по-самонадеяна става! — изръмжа той. — Тя остарява, Цамани, остарява, измършавява, става опърничава и не е подходяща жена за човек от дома на пророка. Може би очите на аллаха ще се зарадват, ако я сменим. — А след това, с поглед, обърнат към навеса, завесите на който бяха пак спуснати, заговори за другата и промени тона си:

— Забеляза ли, о, Цамани, с каква грация се движи тя? Гъвкаво и благородно като млада сърна. Наистина такава красота не е била създадена от всемъдрия, за да бъде обречена на преизподнята.

— А дали не е изпратена, за да весели някой правоверен? — подметна хитрият везир. — Всичко е възможно за аллаха.

— Защо иначе, наистина? — каза Асад. — Това е било писано, а както никой не може да получи онова, което не е било писано, тъй никой не може да избегне и онова, което е било. Аз реших.

— Стой тук, Цамани. Остани до разпродажбата и я купи. Ще я изучим на правата вяра. Ще я спасим от пещта.

Заповедта бе дадена — това, което Цамани бе тъй пламенно желал.

Той облиза устни.

— А цената, господарю? — запита везирът нерешително.

— Цената ли? — повтори Асад. — Нали ти заповядах да я купиш? Доведи ми я дори да струва хиляда филипа.

— Хиляда филипа! — възкликна с изумление Цамани. — Велик е аллах!

Но Асад вече го бе напуснал и минаваше под сводестата врата, където тълпата, щом го зърна, отново се просна по очи.

Лесно беше за Асад да му заповяда да остане за разпродажбата. Но далалът нямаше да се раздели нито с един роб, докато не получеше в брой парите, а Цамани имаше у себе си незначителна сума. Ето зашо той веднага се запъти по петите на господаря си към касабата. Оставаше още цял час до започването на разпродажбата и имаше достатъчно време да отиде и да се върне.

Работата обаче беше там, че Цамани бе злобен човек и омразата му към Фензиле, която толкова дълго бе таил в мълчание и бе скривал зад ласкателни усмивки и раболепни теманета, включваше и нейните слуги. Нямаше на света другиго, към когото да изпитваше по-голямо презрение, отколкото към нейния снажен и мазен скопец Аюб-ел-Самин с величествената му клатеща се походка и дебелите надменни устни.

Писано било също така в двора на касабата да се сблъска с Аюб, който всъщност причакваше везира по заповед на господарката си. Дебелакът се заклати напред, прихванал с две ръце търбуха си, а малките му очички блестяха.

— Аллах да закрепи здравето ти, Цамани! — бе учтивият му поздрав. — Сигурно носиш новини?

— Новини ли? Какви новини? — запита Цамани. — Всъщност нищо радостно за твоята господарка.

— Милостиви аллах! Сега пък какво? Да не е за тая франкска робиня?

Цамани се усмихна — нещо, което ядоса Аюб, усетил, че почвата, на която стъпва, става несигурна; естествено беше, ако неговата господарка изгуби влиянието си, той да пропадне заедно с нея и да се превърне в прах под чехлите на Цамани.

— В името на Корана, ти трепериш, Аюб! — присмя му се Цамани. — Меките ти тлъстини просто играят и има защо, понеже дните ти са преброени, о, баща на нищото.

— Подиграваш ли ме, куче такова? — прозвуча гласът на скопеца, прегракнал от гняв.

— Ти ме наричаш куче? Ти? — Цамани умишлено се изхрачи върху сянката му. — Иди кажи на господарката си, че ми е заповядано от моя господар да купя франкската девойка. Кажи й, че моят господар ще я вземе за съпруга, също както е взел Фензиле, за да я въведе в правата вяра и да измъкне от шейтана тоя прекрасен бисер. Добави, че ми е заповядано да я купя, дори и да струва на моя господар цели хиляда филипа. Занеси й тая новина, о, баща на вятъра, и нека аллах уголеми търбуха ти! — И той си тръгна, подвижен, жив и доволен от подигравката.

— Дано синовете ти загинат, а дъщерите ти да станат уличници! — изрева скопецът, вбесен едновременно и от злокобната новина, и от оскърблението, с което беше придружена.

Но Цамани само се изсмя и му отвърна през рамо:

— Дано синовете ти султани да станат, Аюб!

Треперещ още от гняв, който заглуши тревогата, събудена от наученото, Аюб се яви пред господарката си със страшната новина.

Тя го изслуша, побеляла от няма ярост. След това започна да хули на един дъх и своя господар, и робинята и да призовава аллаха да им строши костите, да им почерни лицата и да направи да им окапят месата с цялата разпаленост на човек, роден и възпитан в правата вяра. Когато се съвзе от този пристъп на бяс, тя седна малко да поразмисли. Най-после скочи и заповяда на Аюб да провери дали някой не подслушва около вратите.

— Трябва да действуваме, Аюб, и да действуваме бързо, иначе съм загубена, а с мене е загубен и Марзак, който самичък не ще може да устои срещу баща си. Сакр-ел-Бар ще ни стъпче в праха. — Тя се прекъсна пред внезапна нова мисъл. — В името на аллаха, може да е влизало в сметките му да доведе тука тази белолика повлекана. Но трябва да му попречим, трябва да попречим и на Асад, защото иначе си загубен и ти, Аюб.

— Да му попречим ли? — запита везирът, зяпнал пред светкавичната живост на ума и тялото, с която бе надарена тази жена, живост, каквато още не бе виждал у никоя друга. — Да му попречим ли? — повтори той.

— Първо, Аюб, да направим тая франкска девойка недостъпна за него.

— Това е добре измислено… но как?

— Как ли? Нима твоят ум не може да ти подскаже? Имаш ли изобщо разум в тая дебела глава? Ще наддаваш наред с Цамани или още по-добре, ще поставиш някой друг да го направи вместо тебе и така ще купиш девойката за мене. Сетне ще наредим тя да изчезне тихо и бързо, преди Асад да е открил следите й.

Лицето на везира побеля, увисналите му бузи затрепераха.

— А… а цената, о, Фензиле? Помисли ли за цената? А какво ще стане, когато Асад узнае за това?

— Нищо няма да узнае — отвърна му тя. — Или пък, ако узнае, след като девойката вече е безвъзвратно изгубена, ще се помири с онова, което е било писано. Бъди сигурен, че зная как да го подведа.

— Господарке! Господарке! — провикна се скопецът и закърши дебелите си пръсти. — Страх ме е да се заема с това!

— Да се заемеш с какво? Щом ти заповядвам да купиш тая девойка и ти давам необходимите пари, какво друго те засяга, куче такова? Останалото ще го свърши някой истински мъж. Хайде сега, ще ти дам парите, всичко каквото имам, около хиляда и петстотин филипа. И колкото остане от тая покупка, ще задържиш за себе си.

Аюб се замисли за миг и разсъди, че тя беше права. Никой не можеше да го обвини зарад изпълняване на дадените от нея заповеди. А в тази работа щеше да има и печалба, безспорно… да; а би било прекрасно да спечели в наддаването пред това куче Цамани и да го изпрати с празни ръце да се запознае с гнева на сразения си господар.

Скопецът протегна ръце и направи темане в знак на пълно съгласие.

(обратно)

ГЛАВА ДЕСЕТА РОБСКИЯТ ПАЗАР

В Сук-ел-Абийд настъпи часът на наддаването, известен с тръбни звуци и думкане на там-тами. Търговците, които дотогава имаха право да продават в стените на тържището, сложиха кепенците на малките си дюкянчета. Евреинът, продавач на накити, затвори своята кутия и се изгуби, освободи стъпалата при кладенеца за най-видните посетители на тържището. Те побързаха да се съберат там и застанаха около кладенеца с лице към двора, а останалата тълпа се нареди край южната и западната стена на пазара.

Появиха се негри, носачи на вода, с бели чалми, с китки от палмови листа, за да напръскат земята, та да не се вдига прах от стъпките на робите и купувачите. Тръбите занемяха за миг, а после нададоха нов повелителен зов и окончателно замлъкнаха. Тълпата около портата се разстъпи наляво и надясно и към отвореното пространство много бавно и тържествено се упътиха трима високи далали, облечени от глава до крака в бяло, с безупречно бели чалми. Те се спряха в западния край на дългата стена, а главният продавач застана малко по-напред от другите двама.

Глъчката се сниши при появата им и се превърна в съскащ шепот, после в далечно бръмчене, като на пчели, и най-сетне замря в пълно мълчание. Тържественото и сериозно държане на далалите напомняше свещенодействие, тъй че когато в тълпата се възцари тишина, цялата работа заприлича на някакво тайнство.

Главният далал остана за миг отпред като в унес, със сведени надолу очи; после протегна ръце, за да призове благословия, издигна глас и започна да се моли с равен напевен тон.

— В името на аллаха, милосърдния и милостивия, който е създал човека от съсиреци кръв! Всичко, което е на небето и на земята, възхвалява аллаха, могъщия и мъдрия! Негово е царството на небето и земята! Той дава живот и убива и той има власт над всички неща. Той е първият и последният, видимият и невидимият и той знае всичко!

— Амин! — отзова се тълпата.

— Слава на него, който ни изпрати Мохамед, своя пророк, за да ни дари света на правата вяра, и проклет да е шейтанът, прогоненият с камъни, който се опълчил срещу аллаха и чедата му!

— Амин!

— Благословията на аллаха и нашия господар Мохамед да пребъде над това тържище и над всеки, който купува и продава тука, да умножи аллах тяхното богатство и да им дари дълъг живот, през който да го възхваляват.

— Амин! — отговори тълпата и гъстите редици се отпуснаха, раздвижиха и зашумяха след напрегнатата молитвена стойка, като всеки се помъчи да се поосвободи от съседите си.

Далалът плесна с ръце, завесите бяха дръпнати настрана и пред купувачите се откриха струпаните роби, всичко към триста души, настанени в три отделения.

В предната редица на средното отделение, в което се намираха и Розамунд и Лайонел, стояха двама снажни млади нубийци, стройни и мускулести, и гледаха със съвършено безразличие, без най-малък признак на ужас пред съдбата, която ги беше довела тук. Те привлякоха очите на далала и при все че обичайният ред изискваше купувачът да избере роба, когото възнамерява да купи, за да сложи веднага добро начало, самият далал посочи снажната двойка на застаналите на стража корсари. Двамата негри бяха незабавно изведени напред.

— Чудесна двойка — провъзгласи далалът, — с яки мишци и дълги крайници, както всеки може да види, която би било срамно да се разделя. Който има нужда от такъв чифт за тежка работа, нека каже какво дава. — Той тръгна бавно да обикаля кладенеца, а корсарите подтикнаха двамата роби да го последват, та да могат всички купувачи да ги видят и огледат.

В най-предните редици на тълпата при портата стоеше Али, когото Отмани беше изпратил тук да купи двадесетина здрави мъже, необходими за попълване броя на робите за галеасата на Сакр-ел-Бар. Беше получил най-строги нареждания да не купува нищо освен най-здравата стока, предлагана на пазара — с едно изключение. На борда на тази галеаса не искаха слабаци, които да тревожат боцмана с припадъците си. Али веднага се залови за работа.

— Аз имам нужда от такива снажни мъже за веслата на Сакр-ел-Бар — високо и надуто рече той, като по този начин привлече към себе си очите на присъствуващите и се окъпа във възхитените погледи, отправени към един от офицерите на Оливър-реис, към един от морските разбойници, които бяха гордостта на исляма и страшилището на неверниците.

— Те са родени да се трудят здравата на веслата, о, Али-реис! — сериозно му отговори продавачът. — Какво даваш за тях?

— Двеста филипа за двамата.

Далалът тържествено продължи обиколката, последван от робите.

— Предлагат ми двеста филипа за чифта най-яки роби, попадали някога на тоя пазар по милостта на аллаха. Кой ще даде петдесет филипа повече?

Представителен мавър с широка синя дреха стана от стъпалата на кладенеца, когато далалът се изравни с него, а робите, усетили купувач, понеже предпочитаха някаква друга работа пред онази, която ги очакваше на галеасата, приближиха един по един да му целунат ръцете и да му се подмилкват също като кучета.

Спокоен и надменен, той ги опипа, за да провери мишците им, а сетне обърна устните им, за да прегледа зъбите и устата.

— Двеста и двадесет за двамата — каза той и далалът продължи обиколката със стоката си, като съобщи предложената по-висока цена.

Така той завърши кръга и отново застана пред Али.

— Двеста и двадесет е цената сега, о, Али! Кълна се в корана, те струват най-малко триста. Ще кажеш ли триста?

— Двеста и тридесет — бе отговорът. Далалът се върна при мавъра.

— Сега ми предлагат двеста и тридесет, о, Хамет. Ще дадеш ли още двадесет?

— Не и аз, кълна се в аллаха! — каза Хамет и отново седна. — Нека си ги вземе.

— Още десет филипа? — пазареше се далалът.

— Ни аспра повече.

— Тогава те са твои, о, Али, за двеста и тридесет. Благодари на аллаха за изгодната сделка.

Нубийците бяха предадени на подчинените на Али, докато двамата помощници на продавача се приближиха да уредят сметката с корсаря.

— Чакайте, чакайте — рече той, — не е ли името на Сакр-ел-Бар достатъчно поръчителство?

— Ненарушимият закон повелява покупната цена да бъде платена, преди робът да напусне тържището, о, доблестен Али.

— Той ще бъде спазен — бе нетърпеливият отговор, — ще ги платя, преди да излязат оттука. Но искам и други, та ще направим обща сметка, ако нямаш нищо против. Сега ей оня мъж. Имам заповед да го купя за моя капитан. — И той посочи Лайонел, който стоеше до Розамунд като истинско въплъщение на горест и безсилие.

Презрителна изненада блесна в очите на далала. Но той побърза да я прикрие.

— Доведете тоя жълтокос неверник! — заповяда той. Корсарите хванаха Лайонел. Момъкът направи напразен опит да се противопостави, но всички забелязаха, че жената се наведе към него и бързо му каза нещо, след което той спря да се боричка и се остави да бъде извлечен напред, пред очите на целия пазар.

— За веслата ли го искаш, Али? — провикна се през четириъгълника Аюб-ел-Самин — шега, която предизвика всеобщ смях.

— За какво друго? — отвърна Али. — Той поне би трябвало да бъде евтин.

— Евтин ли? — възкликна далалът с престорена изненада. — Я гледай! Той е хубав, и при това е млад. Какво ще дадеш сега? Сто филипа?

— Сто филипа! — подигравателно се провикна Али. — Сто филипа за тая торба кокали! Машалла! Пет филипа е моята цена, е, далале?

Нова вълна от смях премина през тълпата. Обаче далалът надменно се смръзна. Донякъде този смях като че ли засягаше самия него, а той нямаше желание да стане прицел на подигравки.

— Шегуваш се, господине мой — промълви продавачът с прощаващо и все пак презрително движение. — Виж го колко е здрав. — Той даде знак на един от корсарите, който разпра дрехата на Лайонел от врата до пояса, смъкна я от гърба му, остави го гол до кръста и пред очите на тълпата се разкри по-хубаво тяло, отколкото можеше да се очаква. Раздразнен от това оскърбление, Лайонел се задърпа от ръцете на пазачите си, докато един от корсарите леко го шибна с бича като предупреждение за онова, което го очаква, ако продължава да създава неприятности. — Огледайте го сега! — каза далалът, като посочи белите му гърди. — Вижте го колко е здрав. Вижте какви прекрасни зъби има. — Той хвана главата на Лайонел и насила отвори челюстите му.

— Да — отвърна Али, — но я виж тия тънки пищялки и тия женски ръце.

— Това е недостатък, който ще се поправи от веслото — настояваше далалът.

— Мръсни арапи! — избухна Лайонел в гневно ридание.

— Той мърмори проклятия на неверническия си език — добави Али. — Както виждаш, и нравът му не е от най-добрите. Казах пет филипа. Не давам нищо повече.

Далалът сви рамена и тръгна да обикаля кладенеца, а корсарите подгониха Лайонел подир него. Тука един се изправяше да го опипа, там друг, но като че ли никой не беше разположен да го купи.

— Пет филипа е глупавата цена, която ми е предложена за този прекрасен млад франк — провикна се далалът. — Няма ли някой правоверен да ми плати десет за такъв роб? Ти, о, Аюб? Ти, Хамет… десет филипа?

Но тези, на които го предлагаха, един подир друг поклащаха глави. Изпитото лице на Лайонел съвсем не беше привлекателно. Бяха виждали роби с това изражение и преди и опитът им подсказваше, че никога нищо добро не излиза от такива хора. Още повече, че макар и добре очертани, мишците му бяха твърде слаби, плътта му изглеждаше прекалено мека и нежна. Каква полза от такъв роб, когото трябва да каляваш и охранваш, за да придобие сила, а може и да умре преди това? Дори петте филипа бяха много. И недоволният далал се върна при Али.

— Той е твой тогава, за пет филипа… Аллах да прости користта ти!

Али се захили, а корсарите му хванаха Лайонел и го отведоха назад при двамата купени вече негри.

В това време, преди да успее Али да даде цена за някой от другите роби, които искаше да купи, един висок възрастен евреин, облечен с черна дреха и тесни панталони като кастилски благородник, с дантелен нагръдник на врата, с украсена с пера шапка на сивите къдрици и хубава кама, увиснала на колан от ковано злато, призова вниманието на далала.

В отделението за пленниците от по-незначителните нападения, извършени от Бускен, седеше двадесетинагодишна андалузка девойка с истинска испанска красота. Лицето й имаше меката бледност на слоновата кост, гъстата й коса бе черна като абанос, тя имаше тънко изписани вежди и бездънни нежнокафяви очи. Облечена бе с хубавата носия на кастилските селянки, а сдиплената над корсажа на роклята червено-жълта кърпа оставяше открита великолепната й шия. Беше много бледа и в погледа й имаше нещо диво, но това с нищо не намаляваше хубостта й.

Беше привлякла вниманието на евреина, а не е изключено да бе събудила у него и желание да отмъсти чрез нея за част от жестоките злини, за изтезанията, опожаряванията, отчуждаванията и изгнанията, които неговите сънародници понасяха от страна на нейните. Може би си беше припомнил за нападнатите еврейски квартали, за изнасилените еврейски девойки, за еврейските деца, изклани в името на бога, почитан от тези испански християни, защото в черните му очи и в ръката, която протегна да я посочи, имаше някакво яростно презрение.

— Ей за онова кастилско момиче бих дал петдесет филипа, о, далал — заяви той. Далалът даде знак, след който корсарите измъкнаха съпротивляващата се девойка.

— Толкова много хубост не може да се купи за петдесет филипа, о, Ибрахим — рече продавачът. — Ето, Юсуф ще плати най-малко шестдесет. — И той застана очаквателно пред разкошно облечения мавър.

Ала мавърът поклати глава.

— Сам аллах знае, че имам три жени, които ще обезобразят нейната красота за един час и накрая ще ми остане само загубата.

Далалът продължи нататък, последван от момичето, което се боричкаше на всяка крачка с тези, които го подтикваха напред, и ги обсипваше с пламенни кастилски проклятия. Тя заби нокти в ръцете на единия и бясно заплю в лицето другия от пазещите я корсари. В помръкналия поглед на Розамунд се появи ужас пред тази гледка — ужас колкото пред съдбата, очакваща това нещастно дете, толкова и пред унизителната настървеност на безполезната борба, която то водеше срещу нея. Но поведението й направи съвсем друго впечатление на един левантински турчин. Нисък и набит, той се изправи от мястото си на стъпалата пред кладенеца.

— Аз ще платя шейсет филипа за удоволствието да укротя тази дива котка — каза той.

Но Ибрахим не се остави да го надминат. Той предложи седемдесет, турчинът побърза да даде осемдесет, ала Ибрахим пак вдигна цената, на деветдесет; настъпи кратко мълчание.

Далалът започна да подстрекава турчина:

— Нима ще се оставиш да те победи израилтянин? Нима ще позволиш да дадем тази хубава девойка на един изопачител на писанията, на един осъден на вечен огън, на човек от оня народ, който не иска да жертвува за своите братя дори и прашинка от фурмова костилка? Това ще е позор за един правоверен.

Така насърчен, турчинът предложи още пет филипа, но с явно нежелание. Обаче евреинът съвсем не се смути от насочената против него реч, подобни на която чуваше по двадесет пъти на ден при всеки пазарлък, и извади от пояса си тежка кесия.

— Ето сто филипа — заяви той. — Прекалено много е. Но аз ги давам.

Преди благочестивите и съблазнителни слова на далала да го поощрят наново, турчинът пак седна в знак на окончателен отказ.

— Нека й се радва той — добави левантинецът.

— Тогава тя е твоя, о, Ибрахим, за сто филипа. Израилтянинът предаде кесията на облечените в бяло помощници на далала и пристъпи напред, за да получи девойката. Корсарите я бутнаха към него въпреки безполезната й съпротива, и ръцете му за миг прегърнаха момичето.

— Ти ми струваш скъпо, щерко на Испания — каза евреинът. — Но аз съм доволен. Ела. — И понечи да я отведе. Ала изведнъж, разярена като тигрица, тя изви нагоре ръце и впи нокти в лицето му. С болезнен вик той я пусна и в този миг, бърза като мълния, пленницата грабна камата, която тъй изкусително висеше пред нея от неговия колан.

— Valgame Dios!22 — извика тя и преди някой да вдигне ръка, за да й попречи, девойката заби острието в хубавата си гръд и се строполи в смеещ се, хъркащ куп пред краката му. Последен предсмъртен гърч и тя се отпусна неподвижна, докато Ибрахим замръзна с впит в нея изумен поглед, а цялото тържище се смълча от изненада и удивление. Розамунд се беше изправила от мястото си, лека руменина смекчи бледността й, в очите й пламна малко огънче. Господ й беше посочил пътя чрез тази нещастна испанка и положително господ щеше да й подскаже удобния случай, когато дойдеше нейният ред. Почувствува се ненадейно ободрена и със закрепнал дух. Смъртта бе рязък, бърз край, лесен изход да избегне заплашващия я ужас, я тя бе уверена, че в своята милост господ ще оправдае самоубийството при обстоятелствата, в които се намираха самата тя и нещастното мъртво андалузко момиче.

Най-после Ибрахим се раздвижи от мигновеното си вцепеняване. Той нагло прекрачи през трупа с пламнало лице и се нахвърли върху невъзмутимия далал.

— Тя е мъртва! — изблея той. — Аз съм измамен! Върни ми златото!

— Трябва ли да връщаме стойността на всеки умрял роб? — запита го продавачът.

— Но тя още не ми беше предадена! — развика се евреинът. — Моите ръце още не бяха я докоснали! Върни ми златото!

— Лъжеш, кучи сине — гласеше безстрастният отговор. — Тя беше вече твоя. Обявил я бях за твоя. Махни я оттука, защото принадлежи на тебе.

Лицето на евреина стана алено, той като че ли не можеше да поеме дъх.

— Какво? — хлъцна той. — Значи ще изгубя сто филипа?

— Писаното е писано — отвърна спокойно далалът. По устата на Ибрахим изби пяна, очите му кръвясаха.

— Но не е било писано, че…

— Тихо! — прекъсна го далалът. — Ако не е било писано, нямаше и да се случи. Такава е волята на аллаха! Кой смее да въстане против нея?

Тълпата започна да мърмори.

— Искам си стоте филипа! — настоя евреинът и мърморенето изведнъж се разрасна в рев.

— Чуваш ли? — рече далалът. — Аллах да ти прости, но ти нарушаваш мира в това тържище. Махни се, преди да те е сполетяло нещо лошо.

— Вън! Вън! — ревеше тълпата и няколко души заплашително се отправиха към нещастния Ибрахим. — Махай се, изопачителю на свещеното писание! Мръсник! Куче! Махай се!

Шумът бе толкова голям, заплахата в гневните лица и стиснатите пестници, размахвани под носа му, тъй близка, че Ибрахим се уплаши и в страха си забрави за загубата.

— Отивам си, отивам си — промълви той и забързано се обърна да си върви. Ала далалът го извика обратно.

— Махни оттук и твоята собственост — рече той и посочи трупа. И Ибрахим се видя принуден да претърпи и тази подигравка и да повика робите си да отнесат безжизненото тяло, за което беше платил с блестящо всесилно злато.

При портите той спря отново.

— Ще се оплача на пашата! — заплаши той. — Асад-ед-Дин е справедлив и ще нареди да ми се върнат парите.

— Ще нареди тогава — отвърна далалът, — когато ти върнеш живота на мъртвата. — И се обърна към важния Аюб, който го дърпаше за ръкава. Той наведе глава, за да долови тихите думи на везира на Фензиле. После, в изпълнение на чутото, заповяда да доведат Розамунд.

Тя не оказа ни най-малка съпротива и излезе безжизнено като сомнамбул или като човек, упоен с лекарство. Девойката застана в жегата и блясъка на открития пазар пред лицевата страна на кладенеца до самия далал и той започна да описва телесните й достойнства на лингва франка, защото този език бе разменната монета на всевъзможните народности, представени тука — език, който въпреки нарастващия й ужас и срам тя можеше да разбира с помощта на френския, научен през пребиваването й във Франция.

Първото предложение за нея направи същият внушителен мавър, който искаше да купи двамата нубийци. Той се изправи да я разгледа отблизо и като че ли остана доволен, защото цената, която предложи, беше добра и той я предложи с пренебрежителната увереност, че никой няма да даде повече.

— Сто филипа за девойката с млечното лице.

— Това не е достатъчно. Я погледни лунния блясък, отразен в красотата на нейния образ — каза далалът, като пристъпи напред. — Много хубави жени идват тука от Чигил, но никоя жена от Чигил не е била тъй хубава.

— Сто и петдесет — отсече левантинският турчин.

— И това не е достатъчно. Вижте царствения ръст, с който я е надарил аллах. Вижте благородната осанка на главата, блясъка на очите! В името на аллаха, тя е достойна да краси харема на самия султан.

Той не каза нищо повече от онова, което бе очевидно за купувачите, и леко вълнение премина през обикновено безстрастните им редици. Тагаринският мавър, когото бе нарекъл Юсуф, веднага предложи двеста филипа.

Ала продавачът все още продължаваше да я възхвалява.

Той вдигна една от ръцете й, за да я видят, и Розамунд се подчини със сведени очи и без всякакъв признак на негодуване, ако не се сметне руменината, която бавно заля лицето й и изчезна пак.

— Вижте тия ръце, меки като арабска коприна и по-бели от слонова кост. Вижте тия устни, подобни на наров цвят. Сега цената е двеста филипа. Какво ще дадеш, о, Хамет?

Хамет изглеждаше ядосан, че първоначалната му цена се беше удвоила толкова бързо.

— В името на корана, купувал съм по три здрави девойки от Сус за по-малко!

— Нима можеш да сравняваш широколико момиче от Сус с това светлооко чудо на женствеността? — присмя му се далалът.

— Добре, двеста и десет — сърдито изръмжа Хамет. Бдителният Цамани реши, че е дошло време да я купи за своя господар, както му бе заповядано.

— Триста — каза отсечено той, за да приключи въпроса.

— Четиристотин! — незабавно изпищя пронизителен глас зад него.

Той се извърна изумен и се намери пред озлобеното лице на Аюб. В редиците на купувачите се понесе шепот, хората започнаха да извиват вратове, за да зърнат този щедър купувач.

Тагаринецът Юсуф гневно скочи. Той заяви ядосано, че никога вече прахът на алжирското тържище нямало да оскверни чехлите му и че никога вече нямало да дойде тук да купува роби.

— Кълна се в кладенеца Зем-Зем — изруга той, — всички на този пазар са омагьосани. Четиристотин филипа за франкска девойка! Аллах да умножи богатството ви, защото наистина ще ви потрябва. — И в крайното си възмущение мавърът се запъти към портата, разблъска тълпата и изчезна от тържището.

Ала преди още да се е отдалечил, той чу, че цената й се покачва още. Докато Цамани се съвземаше от изненадата от толкова ненадейно появилия се пред него съперник, далалът беше изтръгнал по-голямо предложение от турчина.

— Това е лудост — оплака се левантинецът, — но тя ми харесва и ако на милостивия аллах е угодно да я приеме в правата вяра, може да се превърне в слънце на моя харем. И тъй, четиристотин и двадесет филипа, о, далал, и дано аллах прости разточителството ми.

Но едва беше привършил кратката си реч, и Цамани отсече с красноречива лаконичност:

— Петстотин.

— Й’аллах! — провикна се турчинът и вдигна ръце към небето.

— Й’аллах! — повтори тълпата.

— Петстотин и петдесет! — изписука гласът на Аюб над общата глъчка.

— Шестстотин — отвърна едва сдържащият се вече Цамани.

Сега се вдигна такава всеобща врява, предизвикана от тези нечувани цени, че далалът се принуди да повиши глас и да призове към тишина.

Когато тълпата утихна, Аюб веднага покачи цената на седемстотин.

— Осемстотин! — изръмжа Цамани, като най-сетне се поразгорещи.

— Деветстотин! — отговори Аюб.

Цамани повторно се извърна към него, този път пребледнял от ярост.

— Шегуваш ли се, о, баща на вятъра? — кресна той и възбуди смях с подигравката, скрита в това обръщение.

— Шегаджията си ти — отвърна Аюб с пресилено спокойствие — и шегата ще ти излезе скъпа.

Цамани сви рамене и отново се обърна към далала.

— Хиляда филипа — отсече той.

— Тихо там! — пак се провикна продавачът. — Тишина и хвала на аллаха, който изпраща добри цени.

— Хиляда и сто — каза неукротимият Аюб.

Сега Цамани видя не само че Аюб надвива, но че сам той е стигнал невероятния предел, посочен му от Асад. Той нямаше пълномощия да го надхвърли и не се осмеляваше да го стори, без да се посъветва първо с пашата. Ала напуснеше ли тържището с тази цел, Аюб щеше междувременно да си осигури девойката. Везирът се намери между чук и наковалня. От една страна, ако се оставеше да изгуби наддаването, господарят му можеше да излее разочарованието си върху него. От друга страна, ако прехвърлеше границата, определена тъй лекомислено, че сякаш стоеше извън предела на вероятното, можеше да го сполети не по-малко зло.

Той се обърна към тълпата и яростно размаха ръце:

— Кълна се в брадата на пророка, тоя мехур, пълен с вятър и лой, подиграва всички ни! Той няма намерение да купува. Къде се е чуло да дадат дори и половината от тая цена за една робиня!

Отговорът на Аюб бе красноречив: той извади претъпкана торбичка и я хвърли на земята, където тя падна с лек звън.

— Това е моят поръчител — отвърна той блажено захилен, наслаждавайки се в пълна мярка на безсилния гняв и поражението на своя враг, наслаждавайки се без всякаква загуба за себе си. — Да отброя ли хиляда и сто филипа, о, далал?

— Ако везирът Цамани не дава повече.

— Знаеш ли за кого купувам аз? — изрева Цамани. — За самия паша Асад-ед-Дин, възлюбления на аллаха! — Той се приближи към Аюб с вдигнати ръце. — Какво ще му кажеш, куче такова, като те повика да му обясниш как си се одързостил да платиш повече от него?

Но Аюб остана невъзмутим пред този свиреп гняв. Той разпери дебелите си ръце с бляскащи очи и присвити устни.

— Отде да зная, като аллах не ме е направил всезнаещ! Трябваше да го кажеш по-рано. Така ще отговоря и на пашата, ако ме запита, а пашата е справедлив.

— Не бих искал да съм на твое място, Аюб… дори и с цената на истанбулския трон.

— Нито пък аз на твоето, Цамани, защото те е хванала жълтеница от яд.

Двамата останаха така, втренчени един в друг, докато далалът не ги призова към предстоящата работа.

— Цената сега е хиляда и сто филипа. Ще се признаеш ли за победен, о, везире?

— Щом това е волята на аллаха. Нямам пълномощия да продължавам.

— Тогава за хиляда и сто филипа, Аюб, тя е…

Ала продажбата още не беше свършила. От гъстата и развълнувана навалица при портата прозвуча твърд глас:

— Хиляда и двеста филипа за франкската девойка. Далалът, сметнал, че границите на лудостта са вече стигнати, зяпна сега от ново изумление. Тълпата дюдюкаше, радостно крещеше и ревеше, възторг и подигравка се смесваха и дори Цамани се ободри, когато видя да се явява и друг състезател, който може би щеше да отмъсти заради него на Аюб. Навалицата бързо отстъпи наляво и надясно и през нея на откритото тържище излезе Сакр-ел-Бар. Те веднага го познаха и името му възторжено се понесе из обожаващото го множество.

Варварското му име не значеше нищо за Розамунд, а тъй като стоеше гърбом към входа, девойката не го видя. Ала позна гласа му и потрепери от неговия звук. Не можеше да разбере наддаването, нито целта, която положително се криеше зад него, та да си даде сметка за необикновеното възбуждение на купувачите. Тя смътно подозираше подлите намерения, на които можеше да служи Оливър, но сега, когато чу гласа му, съмнението изчезна и тя разбра. Беше се крил някъде в тълпата, чакал бе от всички състезатели да остане само един и сега се явяваше, за да я купи за себе си — за своя робиня! Розамунд затвори за миг очи и се помоли богу Оливър да не сполучи в намерението си. Всяка друга съдба, но не и тази: беше готова да го лиши дори от удоволствието да я принуди да забие нож в сърцето си, както бе сторила тази нещастна андалузка. Заля я вълна от неизмерим ужас, близък почти до безсъзнание. За миг й се стори, че земята се залюля и раздвижи под краката й. После замайването мина и тя пак дойде на себе си. Девойката чу тълпата да крещи „Машала!“ и „Сакр-ел-Бар!“, а продавачът строго да изисква тишина. Когато най-сетне се смълчаха, Розамунд го чу да възкликва:

— Слава на аллаха, който изпраща разпалени купувачи! Какво ще кажеш ти, о, везире Аюб?

— Да! — подхвърли Цамани. — Какво ще кажеш сега?

— Хиляда и триста — рече Аюб с трептящ от преднамерено предизвикателство глас.

— Още сто, о, далал! — спокойно отекна Сакр-ел-Бар.

— Хиляда и петстотин! — изкрещя Аюб, който стигна по този начин не само границата, определена от господарката му, но и крайния предел на средствата, поставени на негово разположение. С тази цена угасваше и всякаква надежда за лична печалба.

Но Сакр-ел-Бар, невъзмутим като съдбата, без дори да удостои с поглед разтреперания скопец, каза още веднъж:

— Още сто, о, далал.

— Хиляда и шестстотин филипа! — провикна се продавачът повече от изумление, отколкото за да съобщи достигнатата цена. После овладя чувствата си, благоговейно преклони глава и изповяда верските си убеждения:

— Всичко е възможно, щом го пожелае аллах. Хвала на този, който изпраща богати купувачи.

Той се обърна към сломения Аюб — толкова сломен, че наблюдаващият го Цамани започваше да се утешава за собственото си поражение и вкусваше вместо това сладостта на отмъщението.

— Какво ще кажеш сега, о, светли везире?

— Ще кажа — задави се Аюб, — че щом по милостта на шейтана той разполага с такова богатство, той ще спечели.

Но оскърбителните думи бяха едва произнесени, когато грамадната ръка на Сакр-ел-Бар хвана везира отзад за дебелия врат и гневен ропот премина през събралите се, които с това одобряваха действията му.

— По милостта на шейтана ли, казваш ти, безполово куче? — изръмжа той и стегна ръката си тъй, че везирът се сви и се заизвива от болка. Главата му се навеждаше надолу и все по-надолу, докато дебелото му тяло се отпусна и той се просна с гърчене в праха на тържището. — Да те удуша ли, баща на мръсотията, или да подложа меките ти меса на мъчения, та да се научиш как трябва да се държиш? — И докато изричаше това, корсарят грубо търкаше лицето на прекалено дръзкия скопец в земята.

— Милост! — изхленчи везирът. — Милост, о, могъщи Сакр-ел-Бар, намери малко милост!

— Вземи обратно думите си, мършо такава! Признай, че си лъжец и куче!

— Вземам си ги обратно. Най-подло излъгах. Богатството ти е награда, която аллах ти е изпратил за твоите блестящи победи над неверниците.

— Извади мръсния си език — каза Сакр-ел-Бар — и го очисти в праха. Изплези го, ти казвам!

Аюб се подчини, подтикнат от страха. Сакр-ел-Бар го освободи и позволи на нещастника най-сетне да се вдигне, полузадавен от прахоляка, с алено лице и разтреперан като пихтия — прицелна точка за присмеха и жестоките подигравки на всички събрани.

— А сега се махай, докато морските ми ястреби не са те хванали в ноктите си. Върви!

Аюб побърза да се махне, изпратен от кресливите закачки на множеството и подигравките на Цамани, а Сакр-ел-Бар се обърна пак към далала.

— За хиляда и шестстотин филипа тая робиня е твоя, о, Сакр-ел-Бар, който си славата на исляма. Аллах да умножи победите ти!

— Плати му, Али — рече отривисто корсарят и пристъпи да получи покупката си.

Сега стоеше лице срещу лица с Розамунд, за първи път след онзи ден преди сражението с холандския кораб, когато я беше посетил в корабната кабина.

Тя му хвърли бърз поглед и цялата изтръпнала от ужас пред положението си, отстъпи със смъртнобледо лице. От начина, по който той постъпи с Аюб, беше разбрала на какво зверство е способен, но не можеше да знае, че тази жестокост бе преднамерена игра, предназначена да я ужаси.

Загледан в нея, той жестоко се усмихна със стиснати устни и тази усмивка още повече увеличи уплахата й.

— Ела! — каза той на английски.

Девойката отстъпи назад към далала, сякаш от него търсеше закрила. Сакр-ел-Бар протегна ръка, хвана я за китките и почти я блъсна към придружаващите го нубийци Абиад и Зал-Зер.

— Покрийте й лицето! — заповяда им той. — Отнесете я в моя дом. Вървете!

(обратно)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА ИСТИНАТА

Слънцето бързо клонеше към края на света, когато Сакр-ел-Бар с нубийците и с малката си свита от корсари стигна пред портите на своя бял дом, разположен на височинката отвъд Баб-ел-Уеб и извън стените на града.

Когато Розамунд и Лайонел, доведени подир корсаря, се намериха в просторния двор оттатък тъмния и тесен вход, в синевата на небето догаряше бледият пламък на умиращия ден и неочаквано, рязко нарушил вечерната тишина, прозвуча гласът на ходжата, който призоваваше правоверните към молитва.

Робите грабнаха вода от водоскока, който бликаше в средата на четириъгълника и изхвърляше нагоре тънка сребърна жичка вода, а тя се раздробяваше на безчислени бляскави капки и се посипваше в широкия мраморен басейн. Сакр-ел-Бар се изми, същото направиха и подчинените му, а след това коленичи на молитвения килим, постлан за него, докато корсарите свалиха наметките си и ги простряха на земята, та да им послужат за същата цел.

Нубийците обърнаха двамината роби гърбом, да не би погледите им да осквернят молитвите на правоверните, и ги оставиха тъй, с лице към стената и зелената порта, водеща към градината, откъдето с прохладния въздух се носеше благоуханието на жасмин и лавандула. През пречките на портата те можеха да зърнат чудните ярки багри, можеха да видят и робите, заети с персийското водно колело, над което се бяха трудили и пели, докато зовът за молитва ги бе превърнал в статуи.

Сакр-ел-Бар се изправи след молитвата, промълви рязка заповед и влезе в къщата. Нубийците, подкарали пленниците си напред по тясното стълбище, го последваха и ги изведоха на покривната тераса — онова място, което в домовите на мюсюлманите е отредено за жените, но на което не беше стъпила жена, откакто къщата бе наета от Сакр-ел-Бар — самотника.

От тази тераса, заобиколена с висока около метър ограда, се откриваше гледка към града, плъзнал нагоре по хълма на изток от пристанището, и към острова в края на вълнолома, изграден с тежкия труд на християнските роби от камъните на разрушената крепост Пеньон, която Хаир-ед-Дин Барбароса беше изтръгнал от испанците. Сгъстяващият се вечерен здрач забулваше всичко и правеше и белите, и жълтите стени еднакво бисерно сиви. Към запад се простираха благоуханните градини на къщата, където сред черниците и лотосите нежно гукаха гълъби. По-нататък, между ниските хълмове, се извиваше долина, а от обраслото с острица и тръстика езеро, над което величествено кръжеше грамаден щъркел, долиташе шумно крякане на жаби.

От южната стена на терасата, която се издигаше два пъти по-високо от оградата на други три страни, се издаваше навес, поддържан от две исполински копия. Под навеса се виждаше диван с копринени възглавници, а до него малка мавританска масичка от абанос, инкрустиран със седеф и злато. Над отсрещната дървена ограда имаше решетка, по която се виеше роза, обсипана с кървавочервени цветове, но в този час баграта им се сливаше с обгърналата всичко сивота.

Тук Лайонел и Розамунд се погледнаха в полумрака; лицата им се белееха призрачно едно пред друго, а нубийците стояха като две еднакви статуи пред вратата, водеща към стълбището.

Мъжът изстена и сключи ръце пред себе си. Дрехата, смъкната от него на тържището, бе пак на гърба му, набързо съшита с нишки от палмово лико. Но той имаше жалък, мръсен вид. Въпреки всичко мислите му, ако първите му думи можеха да се вземат като указание за това, се занимаваха повече с положението на Розамунд, отколкото с неговото.

— О, боже, защо трябваше да бъдеш подложена на всичко това! — възкликна той. — Защо трябваше да понесеш всичките тези страдания! Това унижение, дивашката жестокост! О! — И той закри изпитото си лице с ръце.

Девойката нежно го докосна по ръката.

— Това, което съм изстрадала, е твърде незначително — рече тя и гласът й бе чудно спокоен и утешаващ. Не споменах ли вече, че тези Годолфиновци бяха храбър род? Дори и за жените им се смяташе, че носят частица от мъжествения дух в гърдите си, а никой не може да отрече, че сега Розамунд даваше доказателство за същото. — Не ме съжалявай, Лайонел, защото на моите страдания вече идва краят или поне наближава. — Тя се усмихна странно, с оная възторжена усмивка, която се появява на лицето на мъчениците в часа на тяхната гибел.

— Как? — запита той с лека изненада.

— Как ли? — повтори тя. — Винаги се намира начин да захвърлиш бремето на живота, когато то натежи твърде много — по-много, отколкото е било отредено от господа!

Лайонел й отговори със стенание. Всъщност единственото, което бе правил през всичките часове, прекарани заедно, откакто ги бяха свалили от караката на брега, бе да стене и ако моментът й позволяваше да поразсъди малко повече, може би Розамунд щеше да осъзнае, че той се е показал твърде малодушен в тези часове на изпитание, когато всеки истински мъж, колкото и да беше отчаян, щеше да положи усилия да вдъхне сили на нея, вместо да се оплаква от собствената си беда.

Влязоха роби и донесоха четири огромни пламтящи факли, които сложиха в железните халки, забити в стената. Те осветиха всичко със зловещия си червеникав блясък. Робите си отидоха и ето, в черния отвор на вратата, между двамата нубийци, се появи без предупреждение трети човек. Беше Сакр-ел-Бар.

За миг той ги изгледа високомерно с безизразно лице, след това бавно пристъпи напред. Беше облечен с бял кафтан, къс до коленете и пристегнат на кръста с блестящ златен колан, който при всяко движение потрепваше като огън в светлината на факлите. Ръцете му бяха голи до лактите, а босите от колената крака бяха обути със златовезани червени турски чехли. На главата си имаше бяла чалма, украсена с перо от морски ястреб, забодено със скъпоценна игла.

Той даде знак на нубийците и те безшумно изчезнаха, като го оставиха насаме с пленниците му. Корсарят се поклони на Розамунд.

— Отсега нататък, госпожице — каза той, — това ще бъде вашето царство, което означава, че с вас ще се отнасят по-скоро като със съпруга, отколкото като с робиня. Защото във Варвария покривите са отредени за мюсюлманските жени. Надявам се, че ще ви се хареса.

Лайонел, втренчен в него, с побеляло лице, с гузна съвест, която го караше да се бои от най-лошото, и с въображение, рисуващо картини на хиляди ужасни участи, от които му прилошаваше, се стъписа пред заварения си брат, който засега като че ли изобщо не го забелязваше.

Но Розамунд застана срещу него, изправена в целия си царствен ръст, а лицето й, макар и бледо, бе толкова сдържано и спокойно, колкото и неговото; при все че гърдите й се вдигаха бурно и издаваха нейното вълнение, погледът й бе презрителен и смел, а гласът — тих и твърд, когато му отговори с въпроса:

— Какво е намерението ви спрямо мене?

— Моето намерение? — рече той с малко разкривена усмивка. Но макар и да вярваше, че я мрази, и искаше да я засегне, унижи и сломи, не можеше да потисне възхищението си от смелостта на нейния дух в такъв час.

Иззад хълмовете надзърна крайчецът на месечината — сърп от лъсната мед.

— Нямате право да ме питате за намеренията ми — отвърна той. — Имаше време, Розамунд, когато в целия свят нямаше да намерите роб, по-покорен от мене. Със своето безсърдечие и липса на доверие вие сама разбихте златните вериги на това робство. Но да разбиете оковите, които ви слагам сега аз, не ще бъде толкова лесно.

Тя се усмихна с пренебрежение и спокойна самоувереност. Сакр-ел-Бар се приближи до нея.

— Вие сте моя робиня, разбирате ли?… Купена на пазара, както се купува муле, коза или камила… и ми принадлежите с тяло и душа. Вие сте моя собственост, моя вещ, мое притежание, с което мога да се забавлявам или да оскърбявам, да пазя или да унищожа, както ми хрумне, притежание, което няма воля извън моята воля, а дори и животът му зависи от моето благоразположение.

Тя направи крачка назад пред глухата омраза, която трептеше в думите му, пред злобната подигравка на мургавото му, обрасло с брада лице.

— Звяр! — изтръгна се от нея.

— Ето, сега вие разбирате робството, в което сте попаднали в замяна на оковите, които разбихте със собственото си безразсъдство.

— Господ да ви прости! — изпъшка тя.

— Благодаря ви за тази молитва — рече корсарят. — Дано да прости и на вас.

В този миг зад него се чу неясен звук, задавено, дрезгаво изхлипване на Лайонел.

Сакр-ел-Бар бавно се извърна. За миг той изгледа нещастника мълчаливо, а след това се изсмя:

— Аха! Някогашният ми брат. Чудесен човек, бога ми, нали? Вижте го, Розамунд! Вижте с какво достойнство понася нещастието този стълб на мъжеството, на когото щяхте да се облегнете, този храбрец, избран от вас за съпруг. Погледнете го! Погледнете скъпото ми братле!

Под бича на този подигравателен език у Лайонел се разгоря гняв, който измести досегашния му безграничен страх.

— Ти не си ми брат! — ожесточено се сопна той. — Майка ти е била блудница, която е изневерявала на баща ми.

Сакр-ел-Бар потрепера, като че ли го бяха ударили. Но все пак успя да се сдържи.

— Само да чуя още веднъж името на майка си на мръсния ти език, и ще заповядам да ти го изтръгнат из корен. Нейната памет, слава богу, стои много по-високо от оскърбленията на влечуго като тебе. Въпреки това внимавай да не споменаваш единствената жена, чието име почитам.

В този миг, в стремеж за самоотбрана, както го правят дори и плъховете, Лайонел се хвърли срещу него, с ръце, хищно протегнати към гърлото му. Но Сакр-ел-Бар го хвана тъй, че го накара с вой да се отпусне на колене.

— Виждам ти се силен, а? — подигра го той. — Има ли нещо чудно? Само си помисли, че шест безкрайни месеца съм изнемогвал на веслото на една галера, и ще разбереш кое е превърнало тялото ми в желязо и ме е лишило от душа.

Той го блъсна и го изпрати в розовия храст и решетката, по която той се виеше.

— Познаваш ли ужаса на пейката на гребците? Да седиш ден след ден, нощ след нощ, прикован гол към веслото, всред вонята и смрадта на другарите си по нещастие, несресан, неумит — освен от дъжда, горен и печен от слънцето, изнемогващ от рани, бичуван, разкървавявай и белязан от бича на боцмана, когато изгубиш свяст от неспирния, безкрайния жесток труд? Знаеш ли какво значи това? — От тона на сдържана ярост гласът му премина изведнъж в рев. — Ще го узнаеш. Защото ужасът, изживян от мен поради твоето коварство, ще бъде твоя участ, докато умреш.

Той млъкна, но Лайонел не прави опит да се възползува от това. Смелостта отново го беше напуснала тъй неочаквано, както се беше появила, и той остана свит, където беше захвърлен.

— Преди да тръгнеш оттук, има нещо друго — отново заговори Сакр-ел-Бар, — нещо, заради което заповядах да те доведат тази вечер. Ти не се задоволи да ме подложиш на всичко това, не се задоволи да ме заклеймиш като убиец, да опетниш доброто ми име, да ми откраднеш имота и да ме пратиш в самия ад, а се постара да заемеш и моето място в невярното сърце на тази жена, която някога любех… Надявам се — продължи замислено той, — че ти също я обичаш по свой жалък начин, Лайонел. Тъй към мъченията, които очакват твоето тяло, ще се добавят и мъченията на предателската ти душа — умствено мъчение, каквото е познато само на прокълнатите. За тази цел съм те докарал тука. За да имаш известно понятие за онова, което очаква тази жена в моите ръце, за да можеш да отнесеш със себе си тази мисъл и да бъде тя за твоя ум по-болезнена, отколкото бичът на боцмана за разглезеното ти тяло.

— Сатана! — изръмжа Лайонел. — О, изчадие на преизподнята!

— Щом вече измисляш разни дяволии, образецо на братско нищожество, да не ги упрекваш, че са наистина дяволи, когато се сблъскаш с тях.

— Не му обръщай внимание, Лайонел! — рече Розамунд. — Аз ще докажа, че той е самохвалко, след като вече ни убеди, че е злодей. Не допускай, че ще успее да изпълни злобните си намерения.

— Самохвалката сега сте вие — каза Сакр-ел-Бар. — А колкото за останалото, аз съм онова, което вие и той с общи усилия направихте от мене.

— Нима ние ви направихме лъжец и страхливец?… Защото това е, което представлявате в действителност — отговори девойката.

— Страхливец? — повтори той с неподправена изненада. — Това трябва да е някаква лъжа, разправяна ви наред с другите. Кажете ми, в какво съм се проявил някога като страхливец?

— В какво ли? В това, което вършите сега; в това, че оскърбявате и изтезавате две безпомощни същества, попаднали във ваша власт.

— Аз не говоря за това, което съм — отвърна той, — защото ви казах, че съм това, което сте ме направили вие. Говоря за онова, което бях. Говоря за миналото.

Тя го изгледа, сякаш го измерваше с непреклонния си поглед.

— Говорите за миналото? — повтори девойката с тих глас. — Говорите за миналото, и то на мене? Вие се осмелявате?

— Именно за да мога да поприказвам с вас за него, съм ви довел и двамата чак от Англия; за да мога най-сетне да ви кажа неща, които бях толкова глупав да премълча преди пет години; за да можем да продължим разговора, който вие прекъснахте, когато ме прогонихте.

— Извършила съм спрямо вас чудовищна неправда без съмнение! — отвърна Розамунд с горчива подигравка. — Очевидно тогава съм била страшно неучтива. Сигурно щеше повече да ми прилича да се усмихвам и да лаская убиеца на моя брат.

— Тогава ви се заклех, че не съм негов убиец — напомни й той с треперещ глас.

— А аз ви отговорих, че лъжете.

— Да, и с това ми посочихте вратата… думата на мъжа, когото уверявахте в своята любов, думата на мъжа, комуто се бяхте доверили, нямаше за вас никаква тежест.

— Когато ви се доверих — възрази тя, — аз го сторих, без да познавам истинския ви образ, с непреклонно и своенравно невежество, без да искам да се поуча от онова, което цял свят разправяше за вас и за дивашките ви похвати. За това сляпо своенравие бях наказана, както може би съм заслужавала.

— Лъжи… лъжи от начало до край! — избухна Сакр-ел-Бар. — Тези мои похвати — а господ е свидетел, че не са били чак толкова дивашки, ако се вгледате внимателно — аз, изоставих, когато ви залюбих. Никой влюбен от началото на света не е бил толкова пречистен, толкова обновен, толкова възроден от любовта, както бях аз.

— Спестете ми поне това! — възкликна тя с отзвук на отвращение.

— Да ви спестя? — отвърна той. — Какво да ви спестя?

— Целият този срам; вечно преследващия ме срам, колчем се сетя как за известно време съм вярвала, че ви любя.

Корсарят се усмихна.

— Щом още можете да изпитате срам, ще потънете вдън земя, преди да съм свършил. Защото ще ме изслушате докрай. Тук няма кой да ни прекъсне, няма кой да се противопостави на господарската ми воля. Мислете и си припомняйте. Спомнете си колко много се гордеехте с промяната, която предизвикахте у мене. Вашата суетност се радваше на това ласкателство, на това преклонение пред силата на вашата красота. Въпреки това само в един миг, благодарение на най-несъстоятелните доводи, вие повярвахте, че аз съм убиецът на вашия брат.

— Най-несъстоятелните доводи? — провикна се тя, възнегодувала почти въпреки волята си.

— Толкова несъстоятелни, щото съдиите в Труроу отказаха да ме преследват.

— Защото са сметнали — прекъсна го тя, — че сте били достатъчно предизвикан. Защото не бяхте се кълнали на тях, както се заклехте на мене, че никакво предизвикателство никога нямало да ви накара да вдигнете ръка срещу брат ми. Защото не са имали представа какъв лъжец и клетвопрестъпник сте вие.

Той я загледа за миг. После обиколи терасата. Сега беше почти съвсем забравил за Лайонел, все още свит до розовия храст.

— Господ да ме дари с търпение към вас! — най-после каза той. — То ще ми трябва. Понеже желая тази нощ да разберете много неща. Смятам да ви докажа колко справедливо е негодуванието ми, колко справедливо е наказанието за онова, което сторихте с моя живот, а може би и с моето бъдеще. Съдията Бейн и друг, който е покойник, знаеха, че съм невинен.

— Знаели са, че сте невинен? Не са ли били те свидетели на скарването между вас и Питър и на клетвата ви, че ще го убиете?

— Това беше клетва, дадена в разгара на яда. След това си спомних, че той е ваш брат.

— След това? — запита девойката. — След като го убихте ли?

— Казвам ви пак — спокойно отвърна Оливър, — не съм извършил това нещо!

— А пък аз ви казвам, че лъжете!

Той й отправи продължителен поглед, а след това се изсмя.

— Срещали ли сте някога човек — запита той, — който да е лъгал без някаква цел? Хората лъжат, за да спечелят нещо, лъжат от страх или зложелателство или пък защото са суетни и безсрамни самохвалковци. Не зная други причини, които да карат някого да лъже, освен тази, че… ах, да!… — той извърна поглед към Лайонел — освен тази, че понякога някой може да излъже, за да запази друг, от самоотверженост. Ето ви всичките подтици, които карат хората да лъжат. Кой от тях би могъл да ме подбужда тази вечер? Размислете! Запитайте себе си каква цел бих могъл да имам, та да ви лъжа сега. Имайте предвид и това, че се отвращавам от вас заради вашето неверие; че не желая нищо повече, освен да ви накажа за него и за всичките горчиви последици за мене; че съм ви довел тука, за да потърся от вас възмездие до последната аспра. С каква цел в такъв случай бих ви лъгал?

— Ако всичко това е както казвате, какво можете да постигнете с истината? — възрази Розамунд.

— Да ви принудя напълно да се уверите в извършената неправда. Да ви накарам да разберете злините, които трябва да изкупите. Да не допусна да смятате себе си за мъченица, да ви принудя да схванете с цялата мъчителна горчивина, че това, което ви очаква сега, е неизбежен плод на неверието ви.

— Сър Оливър, нима ме смятате за глупачка? — запита го тя.

— Да, госпожице… и нещо повече! — отвърна той.

— Да, това е ясно — съгласи се с презрение девойката, — защото дори сега хабите думи в опита си да ме убедите в нещо, което не вярвам. Но думите не могат да заличат доказателствата. Можете да си говорите от днес чак до съдния ден, но нито една ваша дума не може да заличи онези кървави следи в снега, направили пътека от трупа на убития нещастник до собствената ви врата; нито една ваша дума не може да премахне спомена за омразата между него и вас и собствената ви закана да го убиете; нито може да заглуши отзвука от гласа на обществото, което поиска наказанието ви. И вие се осмелявате да говорите така, както говорите с мене? Осмелявате се да намерите невярно оправдание за сегашната ви злодейска постъпка — защото това е целта на вашите лъжи, тъй като ме запитахте какво можело да я ръководи! Какво ще противопоставите на всичко това, за да ме убедите, че ръцете ви са чисти, за да ме накарате да устоя на верността, в която — боже, прости ми! — бях ви се заклела?

— Моята дума — отговори й той с кънтящ глас.

— Вашата лъжа — поправи го тя.

— Не мислете — каза Оливър, — че не мога да подкрепя думата си с доказателства, ако ми поискате такива.

— Доказателства? — Тя го загледа за миг с широко отворени очи. После устните й се свиха. — И това без съмнение е било причина за бягството ви, когато сте чули, че в отговор на общественото мнение кралските пълномощници вече идват, за да поискат от вас сметка.

Той я загледа за миг, втрещен и до немай-къде поразен.

— Бягство? — промълви той. — Каква ли е тази басня?

— Сега пък сигурно ще ми кажете, че не сте избягали. Че и това е лъжливо обвинение срещу вас?

— Тъй — проточи бавно Оливър, — значи хората са сметали, че съм избягал!

Тогава у него настъпи просветление, което го заслепи и зашемети. Колко неизбежно е било това, което са помислили хората, и все пак то никога не беше му минало през ума. О, колко дяволски просто бе то! По всяко друго време изчезването му щеше да възбуди разни предположения, а може би и разследвания. Ала случило се именно тогава, то беше намерило незабавно и убедително обяснение и никой не си беше направил труда да разпитва по-нататък. По този начин задачата на Лайонел бе станала двойно по-лесна, по този начин собствената му вина бе станала два пъти по-несъмнена в очите на всички. Той обори глава. Какво беше направил? Можеше ли още да вини Розамунд за това, че е повярвала в едно тъй неоспоримо доказателство? Можеше ли още да я кори за това, че е изгорила, без да го отвори, писмото, изпратено й по Пит? Действително какво друго биха могли да предположат всички, освен че той е избягал? А при това положение безспорно подобно бягство е трябвало да го заклейми безвъзвратно с приписаното му убийство. Можеше ли да я укорява, че е била окончателно убедена от единственото разумно предположение?

Изведнъж съзнанието за сторената неправда го заля като някаква вълна.

— Боже мой! — изпъшка Оливър като от болка. — Боже мой! Той я изгледа, а сетне пак отвърна поглед, защото сега нямаше сили да издържи измъчения, помръкнал и все пак безстрашен взор на смелите й очи.

— Какво друго наистина бихте могли да помислите? — промълви съкрушено той, като изрази по този начин част от онова, което измъчваше ума му.

— Нищо друго освен цялата отвратителна истина — отвърна настървено Розамунд и с това наново го жегна, изтръгна го от ненадейната му слабост и го изпълни с негодувание и отмъстителност.

„Тя беше проявила — помисли си Сакр-ел-Бар в този миг на възвръщащ се гняв — прекалено голяма готовност да повярва в онова, което се е говорело против него.“

— Истина ли? — възкликна той и сега я изгледа смело. — Можете ли да познаете истината, когато се изправите пред нея? Ние ще я открием. Защото, кълна се в божието име, сега ще видите изправена пред вас голата истина и ще признаете, че тя надминава по гнусота всичките ви гнусни представи.

Този път в гласа и държането му имаше нещо извънредно убедително, което я накара да долови, че се намира пред някакво откритие. Розамунд почувствува леко вълнение, нещо като отражение от страшната възбуда, обхванала Оливър.

— Брат ви — започна той — срещна смъртта си от ръцете на малодушен подлец, когото аз обичах и спрямо когото имах свещен дълг. След убийството той избяга да търси подслон при мен. Получената в двубоя рана остави кървавата следа по неговия път. — Той спря, гласът му стана по-мек и зазвуча като у безпристрастно разсъждаващ човек: — Не беше ли странно всъщност, че никой не помисли да установи с положителност откъде беше дошла тази кръв и да вземе под внимание, че аз не съм бил ранен в онези дни. Мастър Бейн знаеше това, защото аз подложих тялото си на неговия преглед, след което той написа документ, скрепен с надлежните свидетелски подписи, който щеше да изпрати кралските пълномощници с подвити опашки обратно в Лондон, ако бях в Пенароу, когато са пристигнали.

В ума й смътно изпъкна споменът, че мастър Бейн беше твърдял за съществуването на някакъв подобен документ и че дори беше отишъл дотам да положи клетва именно за това обстоятелство, изтъкнато сега от сър Оливър; спомни си също, че тази подробност бе отхвърлена като измислица на съдията, за да се защити срещу обвинението в нехайство при изпълнение на своя дълг, толкова повече, че като единствен свидетел беше посочил починалия свещеник, сър Андрю Флак. Гласът на сър Оливър откъсна вниманието й от този спомен.

— Но да оставим това — казваше той. — Да се върнем към самия разказ. Аз подслоних подлия страхливец. С това хвърлих подозрение върху самия себе си, а тъй като не можех да се оправдая, без да издам него, запазих мълчание. Това подозрение се превърна в сигурност, когато жената, с която бях сгоден, без да вземе под внимание моите клетви, наивно повярва най-лошото за мене, развали нашия годеж и с това ме заклейми като убиец и лъжец в очите на всички. Негодуванието срещу мен се разрасна. Кралските пълномощници бяха на път да извършат онова, което съдиите от Труроу бяха отказали да направят.

Дотука ви изложих фактите — продължи той. — Сега ще ви изложа догадки, мои лични заключения, обаче догадки, които разголват, както ще отсъдите, самата ядка на истината. Този подлец, комуто бях дал убежище, комуто послужих като прикритие, съдеше за моя нрав по собствения си и се боеше, че не ще се окажа достатъчно твърд за новото бреме, което бях поел. Боеше се да не би под тежестта му да кажа истината, да изложа доказателствата си и по този начин да го опропастя. Смущаваше го въпросът за тази рана, а имаше и нещо още по-изобличаващо и го беше страх да не изложа и това. Имаше една жена, една блудница в Малпас, която можеше да бъде принудена да заговори и да разкрие съперничеството, съществувало зарад нея между убиеца и брат ви. Защото разпрата, при която Питър Годолфин срещна смъртта, бе жалко, по-позорно недостойна в същността си.

За първи път Розамунд го прекъсна с раздразнение:

— Нима ще черните покойниците?

— Търпение, госпожице! — заповяда той. — Не черня никого. Казвам истината за един покойник, за да се узнае истината за двама живи. Изслушайте ме сега! Чаках дълго и преживях много, за да мога да ви разкажа това. Тогава този подлец се уплаши, че може да стана опасен за него, и реши да ме премахне. Той уреди с хитрост да бъда отвлечен една нощ и натоварен на кораб, който трябваше да ме откара във Варвария, за да бъда продаден там като роб. Това е истината по моето изчезване. А убиецът, когото бях смятал за свой приятел и бях подслонил за личното си нещастие, се облагодетелствува още повече след моето премахване. Бог знае дали изгледите за такава печалба не са допринесли също за това изкушение. С време той сполучи да наследи моите имоти, а най-сетне ме наследи дори и в любовта на невярната жена, която някога беше моя годеница.

Най-после тя се изтръгна от мълчаливото търпение, с което го беше слушала досега.

— Искате да кажете… че Лайонел?… — започна тя с глас, задавен от възмущение.

В този миг най-после проговори и Лайонел, като се изправи вдървено.

— Той лъже! — извика нещастникът. — Той лъже, Розамунд. Не му вярвай!

— Аз не му вярвам — отвърна тя и се обърна настрана.

Червена вълна заля мургавото лице на Сакр-ел-Бар. За миг очите му я проследиха, докато тя направи една-две крачки, а после се впиха с мълниеносен гняв в Лайонел. Той бавно прекоси към него с такъв заплашителен вид, че Лайонел отстъпи назад с подновен ужас.

Сакр-ел-Бар стисна китката на брат си като със стоманени наръчници.

— Тази вечер ще чуем истината, та дори и ако трябва да я изтръгнем от теб с нажежени клещи! — процеди той през зъби.

Корсарят завлече брат си по средата на терасата, задържа го там пред Розамунд и го принуди да коленичи и да се свие със силата на железните си ръце.

— Знаеш ли нещо за изобретателността на мавританските мъчения? — запита го той. — Може да си чувал у дома за разпита с опъване на колело или за извиване на палеца. Ала тези способи са истинска наслада в сравнение с уредите на Варвария за разпускане на упоритите езици.

Пребледняла и настръхнала, със стиснати ръце, Розамунд сякаш се вдърви пред него.

— Страхливец такъв! Мръсно куче! Подла вероотстъпническа гад! — нахвърли се тя върху му.

Оливър отпусна китката на брат си и плесна с ръце. Без да обръща внимание на Розамунд, той продължаваше да гледа надолу към Лайонел, свил се разтреперан в нозете му.

— Какво ще кажеш за клечка, забита между пръстите? Или мислиш, че две гривни от жив огън ще са по-добри за начало?

Набит мъж с пясъчножълта брада и чалма с леко поклащаща се походи се появи на терасата — както предварително бе наредено — в отговор на повикването на корсаря.

Сакр-а-Бар побутна брат си с крайчеца ца чехъла си.

— Вдигни си очите, псе такова! — заповяда му той. — Погледни този човек и виж дали ще го познаеш. Погледни го, ти казвам! — И Лайонел погледна, но тъй като явно не го позна, брат му добави: — Името му между християните бе Джаспър Ли. Това е същият капитан, когото ти подкупи да ме отведе във Варвария. Сам той бе заробен, когато корабът му бе потопен от испанците. По-късно падна в моите ръце и защото се въздържах и не го обесих, днес е мой верен подчинен. Щях да му заповядам да ви разкаже каквото знае, ако мислех, че ще повярвате на думите му — продължи той, като се обърна към Розамунд. — Но тъй като съм сигурен, че няма да повярвате, ще си послужа с други средства. — Той пак се обърна към Джаспър: — Заповядай на Али да нажежи в мангала чифт стоманени белезници и ги дръж готови, докато ми потрябват. — И махна с ръка.

Джаспър се поклони и изчезна.

— Тези гривни ще изтръгнат признание от устните ти, братко мой!

— Аз нямам какво да признавам! — възпротиви се Лайонел. — С твоите злодейски мъчения можеш да изтръгнеш от мене какви ли не лъжи.

Оливър се усмихна.

— Не се съмнявам, че лъжите по-лесно ще се изтръгнат от тебе, отколкото истината. Но в края на краищата ще чуем и истината, не се съмнявай в това. — Той се присмиваше, но в този присмех се криеше коварно съображение. — И ти ще ни разкажеш цялата история — продължи той, — с всичките й подробности, тъй че да изчезне и последното съмнение на госпожица Розамунд. Ще й разправиш как го причака онази вечер в Годолфин Парк; как го нападна от засада и…

— Това не е вярно! — изкрещя Лайонел в пристъп на искреност, който го накара да скочи прав.

Това не беше вярно наистина и Оливър го знаеше, но беше прибягнал преднамерено до лъжата — използуваше я като опорна точка, от която да стигне до истината. Той бе лукав като триста дяволи и може би никога не бе проявявал лукавството си по-блестящо.

— Не е вярно ли? — възкликна той с укор — Хайде, бъди разумен. Кажи си истината, преди мъченията да я измъкнат от тебе. Помни, че аз зная всичко точно както ми го разказа сам ти. Как беше то, а? Притаен зад един храст, ти скочи изневиделица върху му и го прониза, преди той да успее дори да се хване за сабята си, и тъй…

— Тази лъжа се опровергава от самите обстоятелства! — вбесено го прекъсна Лайонел. Всеки, който се вслушаше в гласа му, щеше да разбере, че в това действително имаше истина, гневна, възмутителна истина, изпълнена с убедителност. — Когато го намериха, сабята му лежеше до него.

Но Оливър посрещна това с върховно пренебрежение.

— Нали го зная? Ти сам я извади, след като го беше убил. Тази подигравка постигна смъртоносната си цел. Само за миг Лайонел изгуби почва под краката си в прилива на неподправено възмущение и този миг го погуби.

— Господ да ми е свидетел, че това не е вярно! — диво изкрещя той. — И ти го знаеш! Аз се бих с него честно… — Той се пресече и дълбоко пое въздух с хъркащ звук, който действуваше ужасно на слуха.

Последва мълчание, през което и тримата останаха неподвижни като статуи: Розамунд пребледняла и изтръпнала, Оливър мрачен и злобно-подигравателен, а Лайонел отпуснат и сломен от съзнанието за това, как е бил подлъган да се самоиздаде.

Най-после Розамунд проговори първа, а гласът й се колебаеше и преминаваше от един тон в друг, макар че се напрягаше да го запази равен.

— Какво… какво каза, Лайонел? — запита тя. Оливър тихо се засмя.

— Струва ми се, че се готвеше да добави доказателства към признанието си — подигра се той. — Щеше да спомене за раната, получена в двубоя, оставила тази диря в снега, и с това да докаже, че аз лъжех, както и наистина лъжех, когато казах, че е нападнал Питър от засада.

— Лайонел! — възкликна девойката. Тя направи крачка напред и понечи да протегне ръце към него, но ги отпусна пак. Той стоеше поразен, без да отговори. — Лайонел! — повторно викна тя с внезапно прегракнал глас. — Вярно ли е това?

— Не чухте ли да го казва? — запита Оливър.

Тя се олюля за миг, загледана в Лайонел, с лице, изкривено в изражение на неизказана болка. Оливър пристъпи към нея, готов да я подхване, уплашен да не би да падне. Но тя го спря с повелителен жест и с върховно усилие овладя слабостта си. Въпреки това коленете й трепереха и отказваха да й служат. Тя се отпусна на дивана и закри лицето си с ръце.

— Боже, смили се над мене! — простена девойката и остана там свита, задушавана от ридания.

Лайонел се стресна от този съкрушен вик. Приведен, той се приближи до нея, а Оливър, все още мрачен и злобно подигравателен, остана на мястото си — зрител на ускорената от него развръзка. Знаеше, че ако му даде възможност, Лайонел ще се заплете още повече. Трябваше да последват обяснения, които щяха да го погубят окончателно. Оливър се задоволи само да наблюдава.

— Розамунд! — разнесе се жалостният вопъл на Лайонел. — Роуз! Имай милост! Изслушай ме, преди да ме съдиш. Изслушай ме, за да не ме разбереш погрешно!

— Да, изслушайте го — подметна Оливър с тихия си дразнещ смях. — Изслушайте го. Струва ми се, че ще бъде много забавен.

Този присмех жегна нещастния Лайонел още повече.

— Розамунд, всичко, което ти разказа той, е лъжа! Аз… аз… Това стана при самоотбрана. Лъжа е, че съм го нападнал от засада. — Думите му се занизаха безредно. — Бяхме се скарали за… за … по един въпрос, а нечестивият пожела да се срещнем същата вечер в Годолфин Парк, той и аз. Той ме оскърби, удари ме, а накрая насочи сабята си срещу мене и ме принуди да направя същото, за да си запазя живота. Това е истината. Кълна ти се тук на колене, пред погледа на небето! И…

— Достатъчно, господине! Достатъчно! — прекъсна го тя в желанието си да спре тези оправдания, които само увеличаваха погнусата й.

— Не, изслушай ме докрай, умолявам те, за да можеш, след като узнаеш всичко, да бъдеш снизходителна в присъдата си!

— Снизходителна? — възкликна тя, готова почти да се изсмее.

— Аз го убих по една случайност! — продължаваше да безумствува Лайонел. — Съвсем не бях имал това намерение. На ум не ми е идвало друго, освен да се отбранявам и да запазя живота си. Но когато се кръстосат саби, може да се случи много повече, отколкото човек възнамерява. Призовавам господа за свидетел, че смъртта му беше случайност, плод на собствения му гняв.

Розамунд беше спряла да ридае и сега го гледаше със студен, ужасен поглед.

— А това, дето оставихте и мене, и целият свят да вярва, че убиството е било дело на брат ви, и то ли беше случайност? — запита го тя.

Той закри лице, сякаш нямаше сили да издържи погледа й.

— Ако само знаеш колко те обичах… дори и в онези дни, тайно… може би щеше да се смилиш малко над мене! — хленчеше Лайонел.

— Да се смиля? — Девойката се наведе напред и като че ли изплю думите срещу него. — Господи боже, човече! Нима търсите милост!… Вие?

— И все пак би трябвало да ме съжалиш, ако можеше да разбереш великото изкушение, на което се бях поддал.

— Разбрах величието на вашата гнусота, вашата лъжливост, вашата страхливост, вашата подлост. О!

Лайонел протегна към нея умоляващи ръце; в очите му блестяха сълзи.

— В твоето милосърдие, Розамунд… — беше започнал той, когато най-после се намеси Оливър.

— Струва ми се, че отегчаваш дамата — рече той и го бутна с крак. — Разкажи ни вместо това за още някоя от твоите изумителни случайности. Те са по-забавни. Осветли ни по случайността, с помощта на която нареди аз да бъда отвлечен и продаден като роб. Разправи ни за случайността, благодарение на която наследи моите имоти. Опиши ни подробно всичките случайни обстоятелства, нещастна жертва на които си бил от начало до край. Хайде, човече, напрегни си мозъка. От това ще излезе чудесен разказ.

В този миг се появи Джаспър да съобщи, че Али чакал с мангала и нажежените белезници.

— Те вече не са нужни — каза Оливър. — Отведи оттук този роб. Помоли Али да се занимае с него и да се разпореди призори да бъде прикован към едно от веслата на галеасата ми. Махни го!

Лайонел се изправи с посивяло лице.

— Почакайте! О, почакайте! Розамунд! — извика той. Оливър го хвана за врата, завъртя го и го блъсна в прегръдките на Джаспър.

— Махни го! — изръмжа той, а Джаспър сграбчи нещастника за раменете, изблъска го навън и остави Розамунд и Оливър сами с истината под звездите на Варвария.

(обратно)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА ЛУКАВСТВОТО НА ФЕНЗИЛЕ

Оливър измери с продължителен поглед жената, която седеше полусвита на дивана, със сключени ръце, със замръзнало, вкаменено лице, със сведен взор. Той тихо въздъхна и се извърна. После прекоси до оградата и се загледа в града, окъпан от белия блясък на вдигналата се високо месечина. Оттам долиташе глъчка, заглушавана от лъкатушна песен на славей, скрит някъде в неговата градина, и крякането на жабите край езерото в долината.

Сега, след като истината беше загребана от извора си и просто плисната в скута на Розамунд, той съвсем не изпитваше онова остро чувство на тържество, каквото беше вярвал, че ще изпита в подобен час. Всъщност чувствуваше се по-скоро натъжен и потиснат.

Греховната чаша на радостта, която си беше представял, че ще изпие с такава жадна наслада, бе отровена от откритото сега известно оправдание за държането й спрямо него, от убеждението й, че изчезването му може да се обясни само като бягство.

Тежеше му чувството, че е тръгнал по съвсем погрешен път, че в отмъщението си е надхитрил самия себе си и сега плодовете, които бяха изглеждали тъй многожелано сладки, горчаха в устата му като пепел.

Дълго стоя той там, в настъпилото между тях пълно мълчание. Най-сетне се раздвижи, обърна се гърбом към оградата и бавно се запъти обратно, докато спря пред дивана, загледан в девойката от височината на великанския си ръст.

— Най-после чухте истината — промълви той. И тъй като тя не отговори, продължи: — Радвам се, че тя се изтръгна от него, преди да пристъпим към мъченията, защото иначе щяхте да заключите, че болката го принуждава да направи лъжливи самопризнания. — Оливър замълча, но тя все още не проговаряше; всъщност по нищо не личеше изобщо да го е чула. — Този — заключи той — бе мъжът когото предпочетохте пред мене. Бога ми, това съвсем не е ласкателно за мене, както може вече да сте разбрали.

Най-сетне тя прекъсна мълчанието и гласът й прозвуча глухо и рязко:

— Разбрах колко малка е разликата между двама ви — рече тя. — Това трябваше да се очаква. Трябваше да зная, че двама братя не биха могли да бъдат много различни по нрав. О, аз се уча на много неща, и то бързо!

Това бяха думи, които го ядосаха, които пропъдиха завладялото го по-меко настроение.

— Вие се учите! — повтори той. — Какво научавате?

— Опознавам мъжките похвати.

Зъбите му блеснаха в презрителна усмивка.

— Надявам се това познание да ви донесе същото огорчение, каквото познаването на жените — на една жена — донесе на мене: да ме сметнете за такъв, за какъвто ме сметнахте — мене, когото си въобразявахте, че любите! — Той изпитваше донякъде нужда да го повтаря, за да не забрави основанията за своята болка.

— Ако имам да ви моля за някаква милост, тя е да не засилвате моя позор с това напомняне.

— За вашата изневяра? — запита той. — За вашата изменническа готовност да повярвате за мене най-лошото?

— За това, дето изобщо съм вярвала, че ви обичам. Тази е мисълта, която е позорна за мене и която ме опозорява, както нищо друго в живота не би могло да ме опозори, както не ме опозори дори и робският пазар, и всички оскърбления, на които ме подложихте. Вие ми подмятате за моята готовност да помисля лошо за вас…

— Не само ви подмятам за това — прекъсна я той с гняв, който се разрастваше под безмилостните удари на презрението й. — Аз вменявам във ваша вина пропилените години от моя живот, всичките злини, произтекли от това, всичко, което съм изстрадал, всичко, което съм изгубил, всичко, което съм станал.

Розамунд го изгледа студено, с удивително самообладание.

— Вие вменявате всичко това в моя вина? — запита го тя.

— Да! — Той заговори много буйно. — Ако не бяхте се отнесли с мене така, ако не бяхте се вслушали с такава готовност в лъжите, това псе, моят брат, никога нямаше да отиде толкова далече, нито аз щях да му дам тази възможност.

Девойката се раздвижи върху възглавниците на дивана и му обърна гръб.

— Всичко това са празни приказки — студено промълви тя. Но усетила може би необходимост да се оправдае, продължи: — Дори в края на краищата и да съм била толкова склонна да повярвам за вас лошото, трябва да съм била предупредена от прозрението си за злото, което е дремело във вас открай време. Тази вечер ми доказахте, че не вие сте онзи, който е убил Питър; но за да се докопате до това доказателство, извършихте дело, което е много по-низко и по-позорно, дело, което напълно разкрива подлостта на вашето сърце. Не се ли проявихте като чудовище на отмъстителността и безчестието? — Тя се изправи и пак застана с лице срещу него във внезапния изблик на чувства. — Не станахте ли вие, корнуолският християнски благородник по рождение, езичник и разбойник, вероотстъпник и пират? Не пожертвувахте ли дори и своя бог пред въжделението си за мъст?

Оливър срещна погледа й открито, без да трепне пред обвинението, а когато тя свърши с този свой въпрос, запита я на свой ред:

— Казвате, че вашето прозрение ви е предупредило за всичко това? Хубава работа, госпожице! Не можете ли да измислите някоя по-убедителна лъжа? — Той се обърна настрана, понеже двама роби се качиха на терасата и донесоха някакъв пръстен съд. — Ето вечерята ви. Надявам се гладът ви да е по-остър от вашата логика.

Те сложиха съда, от който се носеше вкусна миризма, на малката мавританска масичка до дивана. На земята до нея оставиха широка чиния от печена глина, в която имаше два хляба, и червена амфора с късо гърло, пълна с вода, с чаша, обърната като запушалка върху отвора.

Робите направиха ниско темане и безшумно се оттеглиха.

— Яж! — кратко я подкани той.

— Не ми се вечеря — отвърна девойката с посърнал вид. Безстрастният му поглед се плъзна по нея.

— Отсега нататък, момиче, ще правиш не онова, което искаш, а каквото ти заповядам аз. Заповядвам ти да ядеш; хайде, започвай!

— Не искам.

— Не искаш ли? — повтори бавно той. — Така ли отговаря робиня на господар? Яж, ти казвам.

— Не мога! Не мога! — възпротиви се тя.

— Робиня, която не може да изпълни заповедта на своя господар, не може да остане жива.

— Убийте ме тогава! — гневно отвърна девойката, скочи и застана предизвикателно срещу него. — Убийте ме! Вие сте свикнали да убивате и трябва да бъда благодарна поне за това.

— Ще те убия, ако това ми достави удоволствие — рече той със сдържан леден глас. — Но не за да доставя удоволствие на теб. Ти все още не разбираш. Ти си моя робиня, моя вещ, моя собственост и аз не ще допусна да пострадаш, освен по мое лично желание. Следователно яж или моите нубийци ще те бичуват, за да ти изострят охотата.

За миг Розамунд остана пред него дръзка, пребледняла и решена. После съвсем ненадейно сякаш волята й се пречупи и стопи под настойчивия натиск на неговата, тя посърна и отново се отпусна на миндера. Бавно и неохотно Розамунд притегли чинията по-близо. Без да я изпуска от очи, Оливър съвсем тихо се засмя.

Тя спря, като че ли търсеше нещо. Като не можа да намери търсеното, пленницата пак вдигна към него очи, в които се четяха присмех и молба.

— Нима трябва да късам месото с пръсти? — поиска да знае тя.

В очите му блесна разбиране или поне подозрение. Но той й отговори съвсем спокойно:

— Законът на пророка не позволява да се осквернява месото или хлябът с допира на нож. Трябва да използуваш ръцете, които са ти дадени от господа.

— Подигравате ли ме с пророка и неговите закони? Какво значение имат законите и пророка за мене? Щом трябва да ям, поне да не се храня като нечестиво куче, а като християнка.

Сякаш от снизхождение към нея Оливър бавно изтегли от пояса си камата с богато украсена дръжка.

— Нека това ти послужи тогава — рече той и нехайно хвърли камата до нея.

Девойката бързо пое дъх и сграбчи оръжието.

— Най-после ми давате нещо, за което мога да ви бъда благодарна — каза тя. И с тези думи допря върха на камата до гърдите си.

Като светкавица корсарят се отпусна на коляно, а ръката му стисна китката й с такава сила, че тя усети цялата си ръка омаломощена и безсилна. Оливър се усмихваше в очите й, мургавото му лице беше надвесено над нейното.

— Нима наистина допусна, че ти повярвах? Нима действително сметна, че съм се излъгал от неочакваното ти престорено смирение? Кога ще разбереш, че не съм глупак? Направих го само за да изпитам силата на духа ти.

— В такъв случай сега сте разбрали какво искам — отвърна Розамунд. — Сега знаете какви са намеренията ми.

— Предупреждението е ценно оръжие — каза Оливър.

Тя го изгледа и човек би помислил, че му се присмива, ако не беше прекалено подчертаното презрение.

— Нима е толкова мъчно — запита тя — да скъсаш нишката на живота? Няма ли други пътища към смъртта освен чрез острието на ножа? Вие се хвалите, че сте били мой господар, че съм била ваша робиня; че след като сте ме купили на тържището, съм ви принадлежала с тяло и душа. Каква безполезна хвалба! Тялото ми можете да вържете и заключите, ала душата… Бъдете уверен, че ще загубите от покупката. Хвалите се, че сте господар на живота и смъртта. Лъжа! Смъртта е единственото нещо, което е във вашата власт.

По стълбището се чу тропот на бързи стъпки и преди Оливър да успее да й отговори, преди да намери думи за своя отговор, пред него застана Али с поразителното съобщение, че долу имало жена, която искала незабавно да му говори.

— Жена ли? — запита той намръщено. — Някоя назарянка ли, искаш да кажеш?

— Не, господарю, мюсюлманка — бе още по-изненадващият отговор.

— Мюсюлманка тук? Невъзможно!

Но преди още да довърши, тъмна фигура се плъзна като сянка през прага на терасата. Беше облечена в черно от глава до крака, черно беше и загръщащото я було — було с размерите на наметало, което прикриваше напълно снагата й.

Али гневно се нахвърли върху й.

— Не ти ли заповядах да почакаш долу, дъще на позора? — развика се той. — Тя е вървяла подире ми, господарю, за да се вмъкне тук при тебе. Да я изпъдя ли?

— Остави я — рече Сакр-ел-Бар. И даде знак на Али да си отиде. — Върви си!

Нещо в тази черна, неподвижна фигура прикова вниманието му и събуди подозренията му. Почти необяснимо защо, тя го подсети за Аюб-ел-Самин и наддаването за Розамунд на тържището.

Той стоеше и чакаше посетителката да заговори и да каже коя е тя. Тя пък, от своя страна, остана неподвижна, докато стъпките на Али не заглъхнаха в далечината. Тогава с присъщата си дързост, с безгрижие, издаващо европейското й потекло, тя наруши мюсюлманското ограничение, наложено на нейния пол, и стори нещо, което не би сторила никоя правоверна. Тя отметна назад дългото черно було и откри бледия образ и морните очи на Фензиле.

И макар това да не бе повече, отколкото бе очаквал, все пак, когато я видя пред себе си, с лице, тъй разголено пред неговия взор, Сакр-ел-Бар отстъпи крачка назад.

— Фензиле! — възкликна той. — Каква е тази дързост?

Представила се по този драматичен начин, тя невъзмутимо спусна булото си, тъй че лицето й да бъде пак прилично покрито.

— Да дойдеш тука, в моя дом, по този начин! — избухна той. — Ако това стигне до ушите на твоя господар, какво ще сполети и тебе, и мене? Махай се, жено, и то веднага! — заповяда й корсарят.

— Няма защо да се опасяваш, че ще узнае за това, освен ако не му го кажеш сам ти — отговори посетителката. — Пред тебе не съм длъжна да се оправдавам, защото знаеш, че както и ти, не съм мюсюлманка по рождение.

— Ала Алжир не е твоята родна Сицилия и каквато и да си по рождение, няма да е зле да помниш каква си станала.

Той се впусна подробно да й обяснява степента на извършената от нея глупост, но Фензиле го прекъсна и спря възраженията му в самия им разгар:

— Това са празни думи, които само ме бавят.

— Кажи си болката тогава, в името на аллаха, та да можеш по-скоро да си отидеш.

В отговор на тази недвусмислена покана Фензиле заговори направо за целта си. Тя посочи Розамунд.

— То засяга тази робиня — започна тя. — Днес изпратих своя везир на тържището с нареждането да я купи за мене.

— Тъй и предполагах — рече Сакр-ел-Бар.

— Обаче, изглежда, тя се е харесала и на тебе, и глупакът не посмял да наддава докрай.

— И после?

— Ще ми я отстъпиш ли срещу цената, за която си я купил? — Лек отзвук на тревога трептеше в гласа й.

— С болка трябва да ти откажа, о, Фензиле. Тя не е за продан.

— Ах, почакай! — извика тя. — Платената цена е била висока, много пъти по-висока, отколкото съм чувала някога да е било платено за робиня, колкото хубава и да е била. Все пак искам да я имам. Проста прищявка. А аз не понасям да се противопоставят на моите прищевки. За да задоволя това желание, ще ти платя три хиляди филипа.

Той я изгледа, като се чудеше какви ли нечестиви помисли се крояха в ума й, каква ли бе злодейската й цел.

— Ще ми платиш три хиляди филипа? — повтори бавно той. А после грубо я запита: — Защо?

— За да изпълня прищявката, да задоволя едно хрумване.

— В какво се състои същината на тази прищявка? — настояваше той.

— В желанието да я притежавам — отговори уклончиво Фензиле.

— А това желание да я притежаваш, откъде води то своето начало? — запита я в отговор Сакр-ел-Бар колкото търпеливо, толкова и непоколебимо.

— Ти задаваш прекалено много въпроси! — възкликна Фензиле в пристъп на яд.

Той сви рамене и се усмихна.

— А ти даваш прекалено малко отговори.

Тя сложи ръце на хълбоците си и го погледна право в лицето. През булото той смътно долови блясъка на очите й и прокълна предимството й да може да скрие лицето си от проницателния му поглед.

— С една дума, Оливър-реис — каза Фензиле, — ще ми я продадеш ли за три хиляди филипа?

— С една дума: не — отговори корсарят.

— Няма да я продадеш дори за три хиляди филипа? — Гласът й преливаше от изненада и той не можеше да разбере дали е искрена, или престорена.

— Дори и за тридесет хиляди — отвърна той. — Робинята е моя и аз не ще я отстъпя. И тъй, понеже ти казах решението си и понеже забавянето ти тук е гибелно за двама ни, аз те моля да си отидеш.

Настъпи кратко мълчание и никой от двамата не забеляза живото любопитство, изписано на бледото лице на Розамунд. Никой от тях не подозираше нейните познания по френски език, които й даваха възможност да схваща повечето от казаното на лингва франка, използуван от тях. Фензиле се приближи към него.

— Значи не ще я отстъпиш, а? — запита тя и Сакр-ел-Бар долови със сигурност, че му се присмива. — Не бъди толкова самоуверен. Ще бъдеш принуден да го направиш, приятелю мой, ако не за мене, тогава за Асад. Сам той идва да я вземе, лично.

— Асад ли? — извика той неприятно изненадан.

— Асад-ед-Дин — отговори Фензиле и веднага поднови молбата си: — Хайде тогава! Положително по-разумно е да сключиш изгодна сделка с мене, отколкото неизгодна с пашата.

Той поклати глава и застана в решителна стойка.

— Нямам намерение да сключвам сделки с никого от вас. Тази робиня не е за продан.

— Нима ще се осмелиш да се противопоставиш на Асад? Казвам ти, че той ще я вземе, безразлично дали е за продан, или не.

— Разбирам — рече Оливър и присви очи. — Значи в този страх се корени твоята прищявка да я купиш за себе си. Ти никак не си хитра, о, Фензиле. Съзнанието, че собствените ти прелести увяхват, те кара да трепериш да не би тази голяма хубост да те измести съвсем в очите на твоя господар, а?

Макар и да не можеше да види лицето й и да прочете на него действието на тази подигравка, той успя да забележи поне тръпките, които преминаха през забулената й снага, и долови отзвука на гнева да трепти в отговора й:

— Дори и така да е, какво значение има то за тебе?

— Може да има, а може и да няма — отвърна многозначително той.

— Всъщност би трябвало да има — отвърна бързо и задъхано Фензиле. — Не съм ли била винаги твоя приятелка? Не съм ли винаги обръщала внимание на моя господар върху храбростта ти и не съм ли се борила като истинска доброжелателка за твоя възход, Сакр-ел-Бар?

Оливър открито се засмя.

— Нима си правила това? — запита я той.

— Смей се колкото искаш, но това е истина — настояваше тя. — Изгубиш ли мене, губиш най-ценния си съюзник — съюзник, в когото се вслушва и когото обгръща с благоволението си моят господар. Само си помисли, Сакр-ел-Бар, какво би се случило, ако друга би дошла на мястото ми, друга, която би могла да отрови ума на Асад с лъжи против тебе, защото положително тя не може да те обича, тая франкска девойка, която си отвлякъл от родината й!

— Не се грижи за това — отвърна безгрижно Оливър, докато мислено напразно се мъчеше да прозре в дълбините на нейната душа и да открие същината на намеренията й. — Тази моя робиня никога не ще заграби мястото ти при Асад.

— О, глупецо, Асад ще я вземе, независимо от това дали е за продан, или не!

Той я измери с поглед, наклонил настрани глава и с ръце на хълбоците.

— Щом може да я вземе от мене, още по-лесно ще я вземе от тебе. Без съмнение ти си преценила това, а по някакъв злодейски сицилиански начин си решила и как да се предпазиш от него. Но цената: взела ли си предвид цената? Какво ще ти каже Асад, когато се научи как си го изиграла?

— Много ме е грижа за това! — провикна се тя с внезапна ярост; в ръкомаханията й личеше нейният бяс. — Дотогава тя ще бъде на дъното на пристанището с камък на шията. Той може да заповяда да ме бичуват. Положително ще го направи. Но всичко ще свърши с това. Аз ще му бъда необходима да го утешавам за загубата и така всичко ще се поправи.

Най-после беше я изпитал, беше я изстискал докрай. Наистина, наистина — мислеше си той, — беше имал право, когато каза, че не е хитра. Той се показа като глупец, когато се остави да го озадачи с тъй плитко, тъй очевидно намерение. Оливър сви рамене и й обърна гръб.

— Върви си с мир, о, Фензиле — рече той. — Аз не я давам на никого… пък бил той Асад или шейтан.

В думите му прозвуча крайното решение, а според отговора, който му даде, тя като че ли най-после се примири с неговата непреклонност. Все пак тя отговори твърде бързо, толкова бързо, щото той можеше да предположи, че този отговор е бил готов от по-рано:

— В такъв случай ти сигурно смяташ да я вземеш за жена. — Никой друг глас не би могъл да прозвучи по-невинно и безхитростно, отколкото нейният в този миг. — Ако е тъй — продължи Фензиле, — най-разумно би било да избързаш, защото женитбата е единствената пречка, която Асад не би презрял. Той е набожен и от дълбоката си почит към закона на пророка сигурно би зачел подобен съюз. Но бъди също така сигурен, че не ще се спре пред нищо друго.

Ала въпреки нейната невинност и престорена простота — а може би и тъкмо поради нея, — Оливър прочете мислите й, като да бяха отворена книга; сега вече нямаше значение, че лицето й бе покрито.

— И твоята цел ще бъде също тъй добре постигната, а? — запита я той хитро на свой ред.

— Също така добре — призна тя.

— Кажи „още по-добре“, Фензиле — отново подхвана корсарят. — Казах ти, че не си хитра. Кълна се в корана, че излъгах. Ти си лукава като змия. Въпреки това виждам накъде биеш. Ако се вслушам в твоя съвет, ползата за тебе ще бъде двойна. Първо, ще направя робинята неприкосновена за Асад, и второ, сам аз ще изпадна пред него в немилост заради това. Какво друго би могло да задоволи повече твоите желания?

— Не си справедлив към мене — възрази тя. — Винаги съм била твоя приятелка. По-скоро бих… — Тя неочаквано млъкна и се ослуша. Тишината на нощта бе нарушена от викове откъм Баб-ел-Уеб. Фензиле пъргаво изтича до оградата, откъдето се виждаше портата, и се наведе напред.

— Виж, виж! — провикна се тя и в гласа й прозвуча трепет на страх. — Това е той… Асад-ел-Дин.

Сакр-ел-Бар отиде при нея и в блясъка на факлите видя дружина мъже да излиза изпод черния свод на портата.

— Като че ли противно на обикновения си навик ти каза истината, о, Фензиле.

Тя се обърна към него и Оливър си представи смъртоносния поглед, който му отправи през булото си. Но когато заговори, гласът й бе безстрастен.

— Подир още един миг не ще имаш никакво съмнение. Но какво да правя аз? — Въпросът бе добавен възбудено. — Не бива да ме завари тук. Мисля, че би ме убил.

— Положителен съм в това — съгласи се Сакр-ел-Бар. — Но кой би могъл да те познае така загърната? Хайде тръгвай, преди да е дошъл. Скрий се в двора, докато той мине. Сама ли си?

— Нима трябваше да доверя на някого, че съм била при тебе? — запита тя и Оливър се възхити от силния й сицилийски дух, който оставаше неугасим след толкова години в харема на пашата.

Фензиле бързо се запъти към вратата, но на прага се спря още веднъж.

— Нали няма да я отстъпиш? Няма да я…

— Бъди спокойна — отговори корсарят с такава убедителност, че тя си тръгна доволна.

(обратно)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА ПРЕД ОЧИТЕ НА АЛЛАХА

След като тя си отиде, Сакр-ел-Бар потъна в размишления. Той прецени повторно всяка нейна дума и обсъди как точно трябва да посрещне Асад и как да му откаже, ако целта на идването му съвпада с предреченото от Фензиле.

Така, в мълчание, той очакваше Али или някой друг да го повика да се яви пред пашата. Но вместо това, когато се появи, Али всъщност възвести за идването на Асад-ед-Дин, който влезе по петите му, понеже в нетърпението си бе настоял да го заведат направо при Сакр-ел-Бар.

— Мирът на аллаха да пребъде, сине мой — бе поздравът на пашата.

— А също и с тебе, господарю. — Сакр-ел-Бар направи темане. — Това е висока чест за моя дом. — Той даде знак на Али да си отиде.

— Идвам при тебе като просител — рече Асад и пристъпи напред.

— Като просител, ти? Това е излишно, господарю. За мене няма воля, която да не е отзвук на твоята.

Търсещите очи на пашата се плъзнаха край него и блеснаха, когато съзряха Розамунд.

— Бързах да дойда като влюбен младеж — каза той, — воден от вътрешното чувство, направо при тази, която търся — този франкски бисер, тази пленница от последното ти нападение, с лице на пери23. Не съм бил в касабата, когато оная свиня Цамани се е върнал от тържището, но после, когато научих, че не е успял да я купи, както му бях заповядал, малко остана да се разплача от мъка. Отначало се боях да не я е купил някой търговец от Сус и да е заминал, ала когато чух — благословено да е името на аллаха! — че купувачът си бил ти, веднага се успокоих. Защото ти ще ми я отстъпиш, сине мой.

Пашата говореше с такава увереност, че Оливър със затруднение подбра думите, с които щеше да го разочарова. Ето защо за миг го обзе нерешителност.

— Аз ще възнаградя загубата ти — продължи Асад. — Ще получиш платените от тебе хиляда и шестстотин филипа и още петстотин за утешение. Кажи, че това те задоволява, защото аз горя от нетърпение.

Сакр-ел-Бар мрачно се усмихна.

— Това нетърпение ми е добре познато, господарю, доколкото то се отнася до нея — отвърна бавно той. — Аз горях от него пет безконечни години. За да му сложа край, отидох на далечно и опасно пътуване до Англия с пленен франкски кораб. Ти не знаеше, о, Асад, иначе не би…

— Ба! — прекъсна го пашата. — Ти си търговец по рождение. Няма друг като тебе, Сакр-ел-Бар, когато случаят изисква съобразителност. Е, добре, посочи сам ти цената, използувай нетърпението ми за по-голяма печалба и да приключим въпроса.

— Господарю — спокойно възрази корсарят, — въпросът не е в печалбата. Тя не е за продан.

Асад премигна пред него безмълвен и лека руменина бавно заля жълтеникавите му бузи.

— Не е… не е за продан? — повтори той, като се запъна от изумление.

— Дори да ми предложиш пашалъка си за нея — бе тържественият отговор. След това корсарят продължи по-сърдечно, с глас, в който звучеше молба: — Можеш да ми поискаш всичко друго, което притежавам, и аз с радост ще го сложа пред твоите нозе в знак на преданост и любов към тебе.

— Но аз не искам нищо друго. — Тонът на Асад беше нетърпелив, почти раздразнен. — Искам само тая робиня.

— В такъв случай — отговори Оливър — оставям се на твоето милосърдие и те умолявам да отправиш своя взор другаде.

Асад се намръщи.

— Отказваш ли ми? — запита той и отметна назад глава.

— Уви! — рече Сакр-ел-Бар.

Настъпи мълчание. Все по-мрачно и по-мрачно ставаше лицето на Асад, все по-яростно блестяха очите, които беше впил в своя адютант.

— Разбирам — най-после промълви той със спокойствие, което тъй странно не съответствуваше на вида му, че звучеше зловещо. — Разбирам. Изглежда, че Фензиле е по-права, отколкото съм подозирал. Тъй! — Той измери корсаря за миг с хлътналите си огнени очи. А после му заговори с глас, който трептеше от сдържан гняв: — Спомни си, Сакр-ел-Бар, какво си, какво съм те направил аз. Спомни си безграничната щедрост, с която те обсипаха тези ръце. Сега си мой личен адютант, а някой ден може да станеш и нещо повече. В Алжир никой не стои по-високо от тебе освен самия мене. Нима тогава си толкова неблагодарен, че ми отказваш първото нещо, което съм ти поискал? Право е писаното: „Неблагодарен е човекът.“

— Ако знаеше — започна Сакр-ел-Бар — какво означава всичко това за мене…

— Нито зная, нито искам да зная! — прекъсна го Асад. — Каквото и да е то, би трябвало да не го скъпиш пред моето желание. — Изведнъж Асад потисна гнева си и започна да го придумва. Той сложи ръка на мощното рамо на Сакр-ел-Бар. — Хайде, сине мой. Ще бъда великодушен към тебе, защото те обичам, и ще забравя твоя отказ.

— Бъди великодушен дотолкова, господарю, щото да забравиш, че си я поискал някога от мен.

— Още ли продължаваш да ми отказваш? — Тъй сладкият преди миг глас отново прозвуча грубо. — Внимавай да не стигнеш границата на търпението ми. Защото, както те издигнах от калта, така мога с една дума да те захвърля пак там. Както разбих веригите, с които беше прикован към пейката на гребците, така мога да те прикова отново.

— Можеш да направиш всичко това — съгласи се Сакр-ел-Бар. — И понеже, при все че го зная, продължавам да държа за онова, което е двойно мое — и като плячка, и като покупка, — можеш да разбереш колко важни са моите съображения. Затова бъди милостив, Асад…

— Нима трябва да я взема насила, въпреки волята ти? — избухна пашата.

Сакр-ел-Бар настръхна. Той вдигна високо глава и погледна пашата право в очите.

— Докато съм жив, не ще можеш да направиш това — отговори той.

— Невярно, бунтовно псе! Ще се противопоставяш на мене… на мене?

— Умолявам те да бъдеш великодушен и справедлив и да не принуждаваш слугата си да постъпи тъй лошо.

Асад зловещо се усмихна.

— Тази ли е последната ти дума? — запита той.

— Освен че във всяко друго отношение съм твой роб, о, Асад.

За миг пашата остана втренчен в него с унищожителен поглед. После бавно, като човек, взел някакво решение, се запъти към вратата. На прага се спря и се обърна още веднъж.

— Почакай! — рече Асад и с това заплашване си отиде. Сакр-ел-Бар остана за миг на същото място, където беше стоял през време на разговора, сетне сви рамене и се обърна. Той срещна устремения към него напрегнат поглед на Розамунд, но не можа да прочете какво се крие в него. Усети, че няма сили да му устои, и се обърна настрана. Неизбежно бе в момент като този да изпита отново неотдавнашната болка на угризението. Наистина беше надхитрил самия себе си. Обхвана го отчаяние, натежа му пълното съзнание за ужасното дело, което беше извършил и което сега изглеждаше тъй непоправимо. В безмълвното си страдание Оливър почти се убеди, че криво беше тълкувал чувствата си към Розамунд, че съвсем не я мрази, както беше вярвал, и че любовта му към нея още не е угаснала, защото иначе положително сега нямаше да го измъчва възможността тя да стане плячка на Асад. Ако я мразеше действително, както беше вярвал, щеше да му я даде със злобна радост.

Той се мъчеше да разбере дали сегашното му състояние на духа е само последица от откритието, че уликите против, него са били по-убедителни, отколкото беше предполагал, дотолкова убедителни, щото да оправдаят увереността й, че той е убиецът на брат й.

Тогава нейният глас, звънлив и твърд, прекъсна мъчителните му размишления.

— Защо му отказахте?

Оливър се завъртя пак с лице към нея, изумен, онемял от ужас.

— Вие разбрахте? — изтръгна се от него.

— Достатъчно много — каза девойката. — Този лингва франка не се отличава много от френски. — И тя отново запита: — Защо му отказахте?

Той се приближи и застана пред нея.

— Нима искате да знаете защо?

— Всъщност — рече мрачно тя — надали е нужно да ми отговаряте. И все пак, възможно ли е жаждата ви за мъст да е тъй ненаситна, че да сте готов по-скоро да си изгубите главата, отколкото доброволно да се откажете от най-малкия дял от тая мъст?

Лицето му се помрачи отново.

— Разбира се — подхвърли озлобено той, — вие не можете да изтълкувате постъпките ми иначе.

— Не. Запитах ви, понеже не съм съвсем сигурна.

— Разбирате ли какво може да значи да станете плячка на Асад-ед-Дин?

Розамунд потрепера, погледът й се отклони от неговия, но гласът прозвуча спокойно, когато му отговори:

— Нима е толкова по-лошо, отколкото да стана плячка на Оливър-реис или Сакр-ел-Бар, или както още и да ви наричат?

— Щом твърдите, че ви е все едно, няма защо повече да му се противопоставям — отвърна студено той. — Можете да отидете при него. Ако му се противопоставих — може би като глупец, — не го направих от желанието да отмъстя на вас. А защото мисълта за това ме изпълни с ужас.

— В такъв случай би трябвало да се ужасявате не по-малко и от самия себе си — промълви Розамунд.

Отговорът му я изненада.

— Може и да се ужасявам — каза той почти шепнешком. — Може и да се ужасявам.

Тя стрелна погледа си нагоре към него и като че ли искаше да заговори. Но Оливър продължи с неочаквана невъздържаност, без да й даде възможност да го прекъсне:

— О, боже! Трябваше да се случи това, за да видя колко низко съм постъпил. Асад не се ръководи от такива подбуди, каквито ръководеха мене. Аз исках да ви притежавам, за да мога да ви накажа. Но той… О, боже! — изпъшка той и за миг закри лицето си с ръце.

Девойката бавно се изправи, движена от странно възбуждение, гърдите й буйно се вдигаха. Но в сломеното си състояние Оливър не можа да го забележи. И в този миг като лъч на надежда, блеснал в отчаянието му, той си спомни за съвета, даден от Фензиле, за пречката, която според нея Асад, като благочестив мюсюлманин, никога не би се осмелил да престъпи.

— Има изход! — възкликна той. — Изходът, посочен от Фензиле, подсказан от нейното коварство. — За миг той се подвоуми със сведен поглед. Но след това каза направо: — Трябва да се омъжите за мен.

Това й подействува почти като плесница. Тя отстъпи назад. Веднага у нея се събуди подозрение; то бързо я доведе до заключението, че Оливър само се беше опитал да я измами с престореното си разкаяние.

— Да се омъжа за вас? — повтори Розамунд.

— Да! — настоя Оливър. И се зае да й обяснява, че като негова съпруга щяла да бъде свещена и неприкосновена за всички добри мюсюлмани; че никой не би могъл да я докосне с пръст, без да извърши светотатство спрямо свещения закон на пророка, и че дори и да имало такива хора, Асад не бил от тях, защото Асад бил крайно благочестив.

— Само по този начин — завърши той — бих могъл да ви спася от него.

Но тя все още проявяваше презрително нежелание.

— Това е твърде отчаяно средство дори и за толкова отчайваща беда — каза Розамунд и с това окончателно изчерпа търпението му.

— Казвам ви, че трябва да го направите! — настоя той почти гневно. — Трябва или ще се съгласите още тази вечер да бъдете отведена в харема на Асад, при това дори не като негова съпруга, а като робиня. О, трябва да ми имате доверие зарад самата вас! Трябва!

— Да ви имам доверие! — възкликна тя и малко остана да се изсмее под натиска на презрението си. — Да имам доверие на вас! Как мога да се доверя на човека, който е вероотстъпник и нищо повече?

Оливър се овладя, за да може да я убеди, да може със студена логика да изтръгне съгласието й.

— Вие сте твърде безпощадна — каза той. — Когато ме осъждате, вие не вземате предвид страданията, през които съм преминал, и вашият дял във всичко това. Сега, като знаете колко несправедливо съм бил обвинен и какви други страшни беди съм претърпял, не забравяйте, че аз съм човек, към когото мъжът и жената, които обичах повече от всичко на света, проявиха такова вероломство. Бях изгубил вяра и в човека, и в бога и ако съм станал мюсюлманин, вероотстъпник и корсар, направил съм го защото нямаше друг начин да се избавя от неописуемия, непосилен труд на веслото, към което бях прикован. — Той й отправи тъжен поглед. — Не намирате ли някакво извинение за мене във всичко това?

Тези думи я трогнаха донякъде, защото, при все че държанието й остана враждебно, в него нямаше вече предишното презрение.

— Никакви беди — каза му тя почти със съчувствие в гласа — не биха могли да ви оправдаят за това, че сте поругали рицарството, че сте опетнили мъжкото си достойнство, че сте злоупотребили със силата, за да преследвате една жена. Каквито причини и да са ви довели до това, вие сте паднали твърде низко, господине, за да заслужите доверието ми.

Оливър наведе глава пред укора, който вече беше прозвучал в сърцето му. Беше справедлив и напълно заслужен, а тъй като сам той съзираше справедливостта му, не виждаше възможност и да го отрече.

— Зная — рече той. — Но аз не търся доверието ви за лична изгода, а зарад самата вас. Аз ви умолявам да го направите само за да спасите себе си. — Подтикнат от внезапно хрумване, Оливър измъкна от пояса си тежката кама и я протегна на девойката с дръжката напред. — Щом ви е необходимо доказателство за моята искреност — промълви той, — вземете ножа, с който се опитахте да се самоубиете тази вечер. При първия признак, че не съм устоял на думата си, можете да го употребите както намерите за най-добре… срещу мене или срещу себе си.

Розамунд го изгледа с известна изненада. Сетне бавно протегна ръка и пое предлаганото й оръжие.

— Не се ли боите, че ще го употребя още сега — запита го тя — и ще сложа край на всичко?

— Аз ви се доверявам — отвърна корсарят, — та да можете в замяна да ми се доверите и вие. Освен това аз ви давам оръжие, в случай че стане най-лошото. Защото, стигне ли се дотам, да се избира между смъртта и Асад, не бих се противил да изберете смъртта. Нека добавя обаче, че би било глупаво да изберете смъртта, докато има възможност да останете жива.

— Каква възможност? — запита девойката с едва забележима следа от предишното си презрение. — Възможността да живея с вас?

— Не — твърдо отговори той. — Ако ми се доверите, заклевам се, че ще се помъча да поправя злото, което съм извършил. Слушайте. В зори моята галеаса тръгва, за да извърши едно нападение. Ще ви отведа тайно на борда и ще намеря начин да ви сваля в някоя християнска страна, Италия или Франция, откъдето ще можете да се завърнете у дома.

— А междувременно ще съм станала ваша съпруга — напомни му тя.

Оливър тъжно се усмихна.

— Още ли се боите от клопка? Нима нищо не може да ви убеди в моята чистосърдечност? Мюсюлманската женитба не е обвързваща за християнка, а аз не ще я считам за женитба. Тя ще послужи само като прикритие, за да ви запази, докато заминем.

— Как мога да се осланям на думата ви в това отношение?

— Как ли? — Оливър замълча объркан, но само за миг. — Камата е у вас — отговори той многозначително.

Девойката се замисли, с очи, впити в ярко блестящото острие.

— А тази женитба? — запита тя. — Как ще стане?

Той й обясни, че според мюсюлманския закон се изисквало само едно изявление, направено пред кадията или някой по-високостоящ от него, в присъствието на свидетели. Още не беше привършил обясненията си, когато отдолу долетя глъчка, тропане на крака и блясък на факли.

— Ето, Асад се завръща с войници! — извика той и гласът му трепереше. — Съгласна ли сте?

— А кадията? — запита Розамунд и по въпроса Оливър разбра, че я беше спечелил на своя страна.

— Казах: кадия или по-високостоящ. Самият Асад ще бъде наш свещеник, а неговите подчинени — свидетели.

— Ами ако откаже? Той ще откаже! — възкликна девойката, сключила пред себе си ръце от възбуждение.

— Аз няма да го питам. Просто ще го изненадам.

— Това… това ще го разгневи. Може да ни отмъсти, защото за него то ще бъде измама.

— Да — отвърна Оливър с обезумял поглед. — Мислих вече и за това. Но нямаме друг избор. Ако не сполучим, тогава…

— Камата е у мене! — провикна се безстрашно Розамунд.

— А за мене ще има или въже или сабя — отговори Оливър. — Дръжте се спокойно! Те идват!

Обаче стъпките, изтрополили по стълбището, бяха на Али. Той се втурна на терасата, обзет от тревога.

— Господарю, господарю! Асад-ед-Дин е дошъл с войска. Довел е със себе си войници!

— Няма от какво да се страхуваш — рече Сакр-ел-Бар, напълно спокоен на вид. — Всичко ще се нареди.

Асад изтича нагоре по съдбите и изскочи на терасата, за да се нахвърли върху своя разбунтувал се адютант. Подир него се качиха пет-шест облечени в черно еничари с ятагани, по които светлината на факлите преливаше в малки кървави струйки.

Пашата се спря пред Сакр-ел-Бар с величествено скръстени ръце и отметна глава, тъй че дългата му бяла брада щръкна напред.

— Върнах се — каза той. — за да употребя сила там, където не може да се спечели с добро. Въпреки това дано аллах да те е благословил с някоя по-разумна мисъл.

— Той действително го стори, господарю — отвърна Сакр-ел-Бар.

— Хвала му! — възкликна Асад с глас, кънтящ от радост. — Момичето в такъв случай! — И той протегна ръка.

Сакр-ел-Бар отстъпи назад при Розамунд и я хвана за ръка, сякаш се канеше да я поведе. В същия миг той изговори съдбоносните думи:

— В свещеното име на аллаха и пред неговите всевиждащи очи, пред тебе, Асад-ед-Дин, и в присъствието на тези свидетели взимам тази жена за своя съпруга според милостивия закон на пророка на аллаха, всемъдрия и милосърдния.

Думите бяха изречени и всичко се свърши, преди Асад да разбере намерението на корсаря. От него се изтръгна изумено възклицание, след това лицето му пламна, очите блеснаха.

Но Сакр-ел-Бар, спокоен и неустрашим пред този царствен гняв, взе кърпата, сложена на раменете на Розамунд, вдигна я и я хвърли върху главата й тъй, че да й закрие лицето.

— Аллах да изсуши ръката на онзи, който презре свещения закон на нашия господар Мохамед и се осмели да открие това лице, и аллах да благослови този съюз и захвърли в дълбините на пъкъла всеки, който се опита да скъса връзката, сключена пред неговите всевиждащи очи.

Това бе страшно. Твърде страшно за Асад-ед-Дин. Зад него еничарите стояха като вързани на каишка хрътки и нетърпеливо очакваха заповедта му. Но тя не идваше. Пашата не се помръдваше, дишаше тежко, леко се олюляваше и от червен постепенно ставаше жълт под напора на вътрешната битка, водена между гнева и огорчението, от една страна, и дълбокото му благочестие, от друга. И докато все още се колебаеше, Сакр-ел-Бар може би помогна на благочестието му да излезе победител.

— Сега вече разбираш защо не исках да ти я отстъпя, о, могъщи Асад — каза той. — Сам ти често и справедливо си ме корил за моята самотност и си ми напомнял, че тя не е приятна за взора на аллаха, че не е достойна за един добър мюсюлманин. Най-сетне пророкът благоволи да ми изпрати такава девойка, която мога да взема за съпруга.

Асад наведе глава.

— Писаното е писано! — промълви пашата с глас на човек, който се мъчи да убеди себе си. След това вдигна ръка към небето. — Аллах е всезнаещ — заяви той. — Да бъде неговата воля!

— Амин! — рече Сакр-ел-Бар много тържествено и със сърце, преизпълнено с благодарствена молитва към собствения, отдавна забравен бог.

Пашата се позабави още миг, сякаш се канеше да заговори. После рязко се обърна и махна с ръка на еничарите си.

— Да вървим! — бе всичко, което им каза, и бавно се запъти подир тях.

(обратно)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЗНАМЕНИЕТО

Иззад решетката на прозореца, задъхана още от бързия си ход, Фензиле беше видяла заедно със сина си Марзак първото гневно завръщане на пашата от дома на Сакр-ел-Бар.

Беше чула крясъка, с който повика Абдул Мохтар, началника на еничарите, и беше видяла дванадесетина от тези войници забързано да се строяват на двора, където ръждивият блясък на факлите се смесваше с бялото сияние на пълната месечина. Беше ги видяла бързо да излизат начело със самия Асад и не знаеше дали да плаче, или да се смее, дали да се бои, или да се радва.

— Свърши се! — провикна се възторжено Марзак. — Това куче му се е противопоставило и с това е погубило себе си. Тая вечер ще настъпи краят на Сакр-ел-Бар. — А след това добави: — Хвала на аллаха!

Но Фензиле не се откликна на благодарствената му молитва. Наистина Сакр-ел-Бар трябваше да загине, и то от сабя, изкована от самата нея. Но не беше ли неизбежно ударът, който сразяваше него, да рани и нея със своя отзвук? Това бе въпросът, на който сега търсеше отговор. Въпреки голямото нетърпение, с което се бе стремила да ускори гибелта на корсаря, беше премислила достатъчно, за да прецени последиците за самата нея, не беше подценила обстоятелството, че неизбежният изход щеше да бъде присвояването на тази франкска робиня от Асад. Но тогава й се бе сторило, че дори и тази цена заслужава да бъде платена за решителното и окончателно премахване на Сакр-ел-Бар от пътя на сина й, което показва, че в края на краищата Фензиле, като майка, бе способна на известна саможертва. Сега се утешаваше с мисълта, че влиянието, за което се боеше да не отслабне, когато в харема на Асад влезе съперница, щеше да е почти без значение за нея и Марзак, след като нямаше да го има Сакр-ел-Бар. Останалото не беше тъй важно, но все пак донякъде я засягаше, а сегашното положение на нещата я тревожеше и в ума й бушуваха различни чувства. Очевидно бе, че не можеше да изпълни всичките си желания изведнъж, и докато злорадствуваше над задоволяването на едно от тях, трябваше да оплаква поражението на някое друго. Обаче, общо взето, чувствуваше, че трябва да се смята за победителка.

Фензиле бе чакала в това състояние на духа, без да обръща внимание на необуздано радостното и безгранично себелюбиво дърдорене на нейния лекомислен син, който съвсем не искаше да знае какво може да сполети майка му като отплата за премахването на този омразен съперник от неговия път. Поне за него цялата работа носеше само печалба, не даваше повод за нищо друго освен за задоволство; именно това задоволство той изразяваше гласно, без да обръща никакво внимание на чувствата на майка си.

Те видяха и повторното завръщане на Асад. Видяха еничарите да нахълтват в двора и да се нареждат, а пашата се появи бавно, с провлечени стъпки, с глава, оборена на гърдите, и ръце на гърба. Очакваха да видят след него да влязат роби, които да водят или носят девойката, която беше отишъл да вземе. Но те чакаха напразно, озадачени и неспокойни.

Двамата чуха дрезгавия глас, с който Асад освободи подчинените си, и трясъка на затварящата се врата; видяха го да крачи сам-самичък в лунната светлина, все в същото състояние на униние. Какво се беше случило? Нима беше убил и двамата? Да не би девойката да му се е противопоставила до такава степен, че да е изгубил всякакво търпение и да я е убил в един от гневните си пристъпи, каквито го обземаха при подобна съпротива?

Тъй се питаше Фензиле, а понеже за нея нямаше съмнение, че Сакр-ел-Бар е бил убит, извади заключението, че и останалото отговаря на предположенията й. Въпреки всичко, измъчвана от несигурността, тя повика Аюб и го изпрати да подпита Абдул Мохтар за случилото се. Аюб, който също ненавиждаше Сакр-ел-Бар, отиде на драго сърце, с надежда да чуе най-лошото. Той се завърна разочарован, с разказ, който вся ужас в сърцата на Фензиле и Марзак. Обаче Фензиле се съвзе много бързо. В края на краищата това бе най-доброто, което можеше да се случи. Нямаше да е мъчно да превърне явното униние на Асад в негодувание и да го раздуха в гняв, който щеше да унищожи Сакр-ел-Бар. Така целият въпрос можеше да се приключи, без тя да изложи на опасност мястото си до Асад. Защото не можеше да се допусне, че сега пашата ще вземе Розамунд в своя харем. Това, че бе показана на правоверните с открито лице, трябва да е само по себе си голяма пречка за гордостта му. Но съвсем невероятно би било да подчини собственото си достойнство на желанието до такава степен, че да прибере жена, която е била съпруга на негов слуга.

Фензиле виждаше пътя си много ясно. Благодарение на благочестието на Асад — както самата тя беше посъветвала, макар и без да очаква такива благоприятни последици — Сакр-ел-Бар беше успял да му препречи пътя. Същото това благочестие трябваше да се използува и занапред, за да се стигне крайната цел.

Наметнала леко копринено було, тя отиде при пашата, който беше седнал сега на дивана под навеса, сам в топлата, благоуханна лятна нощ. Фензиле се приближи с безшумни, гъвкави, дебнещи котешки движения, седна до него почти незабелязано за миг — толкова дълбок бе неговият унес — и леко притисна глава към рамото му.

— Господарю на душата ми — най-после промълви тя, — ти скърбиш. — Самият й глас бе тиха и успокояваща милувка.

Той се стресна и Фензиле долови блясъка на внезапно обърнатите му към нея очи.

— Кой ти каза? — запита подозрително Асад.

— Сърцето ми — отвърна тя с глас, пеещ като цигулка. — Нима може твоето сърце да натежи от тъга, а моето да остане леко? — гальовно продължи тя. — Възможно ли е аз да бъда щастлива, когато ти си печален? Тук, вътре, аз долових твоята тъга, усетих, че имаш нужда от мен, и дойдох да споделя бремето ти или да понеса цялата му тежест зарад тебе. — Ръцете й бяха вдигнати, а пръстите се преплитаха на неговото рамо.

Пашата наведе очи към нея и изражението му се смекчи. Имаше нужда от утеха и никога още Фензиле не бе била по-добре дошла.

Постепенно и с неподражаемо изкуство тя изтръгна от него разказа за всичко случило се. Когато го изслуша докрай, тя пламна от възмущение.

— Това куче! — викна тя. — Невярно, неблагодарно псе! Не те ли предупреждавах за него, о, светлина на бедните ми очи, а ти ми се скара за предупрежденията, подсказани от любовта ми. Сега най-сетне ти го опозна и той не ще те тревожи повече. Ти ще го отхвърлиш, ще го върнеш обратно в праха, от който го издигна с великодушието си.

Но Асад не отговори. Той седеше, унесен в мрачни размишления, загледан право пред себе си. Най-после пашата тежко въздъхна. Той бе справедлив и имаше съвест — колкото странно, толкова и неудобно нещо за корсарски паша.

— В това, което се случи — отвърна посърнало той, — няма нищо, което да ме оправдае, ако отхвърля най-смелия воин на исляма. Дългът ми към аллаха не ще допусне такова нещо.

— Въпреки това неговият дълг към тебе му позволи да те отблъсне, о, господарю — напомни му съвсем тихо Фензиле.

— В желанията ми, да! — отговори пашата и за миг гласът му затрепери от раздразнение. Но той го потисна и продължи по-спокойно: — Нима личните ми подбуди ще надделеят над дълга към вярата? Нима някаква си робиня ще ме принуди да пожертвувам най-храбрия воин на исляма, най-смелия защитник на закона на пророка? Нима искаш да призова върху главата си отмъщението на Единния, като погубя човека, който е бич от скорпиони за неверниците… и всичко това, за да уталожа личния си гняв срещу него, да си отмъстя за неизпълнението на някакво си дребно желание?

— Още ли твърдиш, о, мой живот, че Сакр-ел-Бар е най-смелият защитник на закона на пророка? — запита го тя тихо, но в гласа й прозвуча удивление.

— Твърдя го не аз, а неговите дела — отговори навъсено Асад.

— Аз зная за една постъпка, която не би извършил никой правоверен. Ако трябваха доказателства за неговата нечестивост, той ги даде сега, като взе за съпруга назарянка. Не е ли писано в премъдрата книга: „Не се жени за езичници“? Не е ли това закон на пророка и не го ли наруши той, като прегреши едновременно и против аллаха, и против тебе, о, източнико на моята душа?

Асад се начумери. В това действително имаше истина, нещо, за което съвсем не беше помислил. Но справедливостта го караше все още да защищава Сакр-ел-Бар или пък може би все още търсеше доводи, за да се убеди напълно, че обвинението против корсаря е наистина основателно.

— Може да е сгрешил в недомислието си — подхвърли той. При тези думи Фензиле извика, обзета от възхищение към него:

— Какъв извор на милосърдие и снизхождение си ти, о, баща на Марзак! Ти си прав във всичко! Без съмнение, прегрешил е от недомислие, но възможно ли е подобно недомислие за един правоверен, за човек, достоен да бъде наричан от тебе защитник на свещения закон на пророка?

Това бе хитър удар и той прониза бронята на съвестта, с която се мъчеше да се загради пашата. Асад потъна в дълбок размисъл, мрачно загледан в мастилената сянка на стената, хвърляна от месечината. Изведнъж той се изправи.

— В името на аллаха, ти си права! — провикна се той. — Само за да отблъсне мене и да задържи тази франкска девойка за себе си, той бе готов всякак да прегреши против закона.

Фензиле се отпусна на колене и обви ръце около кръста му с вдигнат към него поглед.

— И все пак ти си винаги милостив, винаги умерен във враждебните съждения. Това ли е цялото му прегрешение, о, Асад?

— Цялото? — запита той с наведени към нея очи. — Нима има още нещо?

— Бих искала да нямаше друго. И все пак има нещо, което твоето ангелско милосърдие не ти позволява да видиш. Той постъпи още по-лошо. Не само беше безразсъден към прегрешенията си против закона, а го използува за личните си низки цели и по този начин го оскверни.

— Как? — бързо, почти разгорещено запита Асад.

— Използува го като преграда, зад която да подслони себе си и нея. Като е знаел, че ти, който си лъвът и защитникът на вярата, покорно ще се преклониш пред писаното в книгата, той се ожени за нея, за да я направи неприкосновена за теб.

— Хвала на този, който е всемъдър и ми даде сили да не извърша нещо недостойно! — провикна се пашата със силен глас, за да възхвали себе си. — Аз можех да го убия, за да разтрогна нечестивата връзка, но въпреки това се подчиних на писаното.

— Твоята снизходителност е възрадвала ангелите — отвърна му тя, — но все пак се намери човек толкова подъл, щото да използува и нея, и благочестието ти, о, Асад!

Пашата я отблъсна и се отдалечи, обзет от възбуждение. Той закрачи насам-натам в лунната светлина, а Фензиле самодоволно се отпусна на възглавниците на дивана, безкрайно хубава, с благоразумно забулени от него блеснали очи, в очакване отровата й да извърши своето дело.

Тя го видя да спира и да вдига ръка, сякаш се допитваше до небето, сякаш задаваше въпрос на звездите, които трепкаха в широкия кръг на лунното сияние.

Най-сетне Асад се върна бавно при нея. Още не беше взел решение. В казаното от нея имаше истина, но той знаеше и преценяваше омразата й към Сакр-ел-Бар, известно му бе стремлението й да хвърля най-лоша светлина върху всяка негова постъпка, знаеше ревността й зарад Марзак и затова нямаше вяра в нейните доводи, нямаше вяра и на самия себе си. Освен това у него говореше и собствената му обич към Сакр-ел-Бар, която търсеше своя дял за уравновесяване на присъдата му. Смут цареше в ума му.

— Достатъчно! — рече той почти грубо. — Ще моля аллаха да ми изпрати съвет през нощта. — С тези думи пашата мина край нея, качи се по стъпалата и влезе в къщата.

Фензиле го последва. Цяла нощ лежа тя в неговите нозе, за да бъде готова с първия лъч на зората да заздрави убеждението, което се боеше, че е още слабо, и докато пашата спа спокойно, тя изобщо не мигна и остана да лежи нащрек, с широко отворени очи.

При първия звук на гласа на ходжата Асад скочи от ложето си, послушен на призива, а последните молитвени думи още не бяха отнесени от утринния вятър, когато бе вече готов и пляскаше с ръце, за да повика роби и да даде нарежданията си, от които Фензиле разбра, че се готви незабавно да потегли за пристанището.

— Дано аллах да те е вдъхновил, о, господарю! — възкликна тя и го запита: — Какво си решил?

— Отивам да търся знамение — отговори й той, излезе и я остави в много неспокойно състояние на духа.

Тя повика Марзак и му заповяда да придружи баща си, след като му пошепна припрени напътствия какво да прави и как да постъпва.

— Съдбата ти е в собствените ти ръце — предупреди го майката. — От тебе зависи да я хванеш здраво.

На двора Марзак завари баща си, когато се качваше на доведеното за него бяло муле. Придружаваха го везирът му Цамани, Бускен и още няколко негови капитани. Марзак поиска разрешение да отиде с него. Асад нехайно се съгласи и те тръгнаха. Марзак вървеше до стремето на баща си, малко по-напред от другите. Известно време между бащата и сина цареше мълчание, после синът проговори:

— Надявам се, о, татко, че вече си решил да отнемеш от неверния Сакр-ел-Бар предводителството на това пътуване.

Асад изгледа сина си с навъсен поглед.

— Галеасата трябва да отплава още сега, ако искаме да пленим испанското злато — каза той. — Щом Сакр-ел-Бар не стои начело, кой ще заеме това място, в името на небето?

— Опитай мене, о, татко мой! — възкликна Марзак.

Асад се усмихна с мрачна тъга.

— Нима ти е омръзнал животът, о, сине мой, та искаш да си намериш смъртта и да докараш гибелта на галеасата?

— Ти си съвсем несправедлив, о, татко мой! — възрази Марзак.

— И все пак прекалено добър, о, сине мой — отвърна Асад и двамата продължиха в пълно мълчание до самия вълнолом.

Великолепната галеаса бе привързана за него и около нея кипяха трескави приготовления за отплаването. Носачи се движеха нагоре-надолу по мостика, който я свързваше с брега, и носеха вързопи с припаси, бъчви с вода, качета барут и всичко друго, необходимо за пътуването. Тъкмо когато Асад и придружаващите го стигнаха до мостика, четирима негри залитаха надолу по него, превити под тежестта на огромен палмов кош, който висеше от пръти, сложени на рамената им.

На горната палуба стоеше Сакр-ел-Бар с Отмани, Али, Джаспър-реис и неколцина други офицери. Нагоре-надолу по прохода сновяха Ларок и Виджитело, двама вероотстъпници боцмани, единият французин, а другият италианец, които плаваха с него при всяко пътуване от две години насам. Ларок надзираваше натоварването на кораба и кряскаше заповедите си да оставят припасите тук, водата там, а барута около главната мачта. Виджитело правеше последната проверка на робите на веслата.

Когато палмовият кош бе донесен на борда, Ларок извика на негрите да го оставят до главната мачта. Обаче Сакр-ел-Бар се намеси и им заповяда вместо това да го отнесат на кърмата, в кабината на горната палуба.

Асад беше слязъл от мулето и стоеше заедно с Марзак пред самия мостик, когато младежът решително помоли баща си сам той да застане начело на това пътуване и да му позволи да дойде с него като негов адютант, та по този начин да научи морското дело.

Асад го изгледа с любопитство, но нищо не отговори. Той се качи на галеасата. Марзак и другите го последваха. Едва в този миг Сакр-ел-Бар забеляза присъствието на пашата и незабавно се запъти да го посрещне с надлежните почести на галеасата си. При все че сърцето му се сви от ненадейна тревога, лицето му остана спокойно, а погледът — дързък и твърд както винаги.

— Мирът на аллаха да запази теб и твоя дом, о, могъщи Асад! — бе неговият поздрав. — Готови сме вече за тръгване и аз ще отплавам с още по-голяма сигурност, след като ме благословиш ти.

Асад го измери с учуден поглед. Такава безочливост, такава непринуденост след последната им среща се струваше на пашата просто невероятна, освен ако действително се придружаваше от съвършено чиста съвест.

— Направиха ми предложение не само да благословя това пътуване, а да сторя нещо повече: да застана начело — отговори той с взор, впит в Сакр-ел-Бар. Асад забеляза как мигновено блеснаха очите на корсаря — единственият външен белег на вътрешната му изненада.

— Да застанеш начело? — повтори Сакр-ел-Бар. — Направили са ти предложение? — И той леко се засмя, сякаш за да отхвърли тази възможност.

Този смях бе тактическа грешка. Той жегна Асад. Пашата бавно прекоси палубата към главната мачта (тъй като галеасата имаше главна и помощни мачти). Там спря отново и погледна в лицето Сакр-ел-Бар, който вървеше до него.

— Защо се засмя? — запита той отривисто.

— Защо ли? На глупостта на това предложение — прибързано рече Сакр-ел-Бар, твърде прибързано, за да намери по-дипломатичен отговор.

Лицето на пашата се помрачи още повече.

— Глупостта ли? — промълви той. — В какво се състои тая глупост?

Сакр-ел-Бар побърза да изглади грешката си.

— В предположението, че нищожната плячка като тази, която очакваме, е достойна за твоите усилия, че тя може да накара лъва на вярата да покаже могъщите си нокти. Ти — продължи той с явно пренебрежение, — ти, вдъхновителят на стотици славни сражения, в които са участвували цели флоти, да тръгнеш по море с такава незначителна задача: една наша галеаса да нападне една-единствена испанска галера! Това не би било достойно за великото ти име, то би уронило достойнството на твоята храброст! — И той презрително отхвърли подобна възможност с едно махване с ръка.

Но Асад продължаваше да се взира в него със студен поглед и неразгадаемо изражение на лицето.

— Каква голяма промяна от вчера! — рече той.

— Каква промяна, господарю?

— Едва вчера, на тържището, ти сам ме убеждаваше да участвувам в това пътуване и да застана начело — напомни му Асад и преднамерено подчерта думите си. — Сам ти призова спомена за миналите дни, когато с ятаган в ръка сме се прехвърляли един до друг на борда на неверниците, и ме умоляваше пак да дойда с тебе. А сега… — Пашата разпери ръце и в очите му светна гняв. — Какво е предизвикало тази промяна? — запита строго той.

Сакр-ел-Бар се двоумеше, хванал се в собствената примка. За миг той отклони погледа си настрана; пред него се мярна хубавото зачервено лице на Марзак, застанал до баща си. Бускен, Цимани и другите, които го гледаха с изумление, а дори и няколко мръсни, обгорени лица от пейката на гребците от лявата му страна, които ги наблюдаваха с тъпо любопитство.

Корсарят се усмихна, без да загуби невъзмутимия си външен вид.

— Ами… просто разбрах твоите основания да ми откажеш. Във всяко друго отношение, както казвам, плячката не е достойна за ловеца.

Марзак тихо, подигравателно се засмя, като че ли истинската причина за това държане на корсаря му беше съвсем ясна. Той предполагаше също, и то с пълно право, че странното държане на Сакр-ел-Бар беше извършило онова, което не биха успели да извършат всичките увещания върху Асад-ед-Дин — то представляваше за него знамението, което беше дошъл да търси. Защото именно в този миг Асад взе решение да застане начело на пътуването.

— Бих могъл да река — бавно, с усмивка каза той, — че не ме искаш. Ако е тъй, много съжалявам, защото достатъчно дълго съм пренебрегвал своя дълг към сина си и съм решил най-сетне да поправя тая грешка. Ние ще те придружим в това пътуване, Сакр-ел-Бар. Аз ще го ръководя лично, а Марзак ще бъде мой чирак в морското дело.

Сакр-ел-Бар не възрази нито с една дума на изреченото решение. Той направи темане, а когато заговори, в гласа му се долавяше почти радост:

— Хвала на аллаха в такъв случай, щом вече си го решил. Няма защо да те убеждавам повече, че плячката не е достойна за тебе, понеже аз печеля от решението ти.

(обратно)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА ПЪТУВАНЕТО

След като взе това решение. Асад дръпна настрана Цамани и прекара няколко минути в разговор с него, за да му даде известни упътвания как да води държавните работи през време на отсъствието му. Когато свърши с това и освободи везира, пашата лично даде заповед да потеглят — заповед, която, можеха да изпълнят незабавно, тъй като всичко беше вече готово.

Мостикът бе издърпан на брега, разнесе се свирката на боцмана и кормчиите заеха местата си на кърмата и хванаха дръжките на грамадните весла, с които управляваха галеасата. Зачу се втора свирка, в прохода на долната палуба се появи Виджитело с двама помощници, и тримата, въоръжени с дълги бичове от волска кожа, викнаха на робите да се приготвят. След това, при звука на третото изсвирване на Ларок, петдесет и четири весла едновременно се потопиха във водата, двеста и петдесет тела се наведоха като едно, а когато отново се изправиха, голямата галеаса се стрелна напред и тъй започна опасното си пътуване. Ветрецът развя на главната й мачта червеното знаме със зеления полумесец, а от оживения вълнолом и от брега, където се беше събрала дълга редица зрители, гръмна многоглас прощален вик.

Леко повяващият от пустинята ветрец стана съюзник на Лайонел през първия ден. Без него попрището му на веслото можеше да се окаже твърде краткотрайно. Той бе прикован, както и останалите, съвсем гол, освен препаската на слабините, на най-близкото към прохода място на първата дясна пейка в края на тясната долна палуба и преди още галеасата да беше изминала късото разстояние между вълнолома и островчето в неговия край, бичът на боцмана изплющя по белите му рамена, за да го накара да вложи повече усилия, отколкото влагаше дотогава. Лайонел извика от жестокия удар, но никой не му обърна внимание. За да не бъде наказан повторно, той наблегна с цялата си тежест при следните удари на веслото и когато стигнаха Пеньон, по тялото му се струеше пот, а сърцето блъскаше лудо в ребрата. Струваше му се невероятно, че ще може да издържи, а най-болезненото бе това, че го съзнаваше и се виждаше изправен пред неописуеми ужаси, които щяха да изтощят силите му. Лайонел не беше здрав по природа и беше изнежен и разглезен от живота — нещо, което съвсем не го бе направило годен да устои на подобно изпитание.

Но когато стигнаха до Пеньон и усетиха пълната сила на топлия вятър, Сакр-ел-Бар, който по заповед на Асад отговаряше за движението на галеасата, нареди да вдигнат огромните триъгълни платна на главната и на помощните мачти. Те се опънаха, издути от вятъра, и галеасата се понесе напред с повече от удвоена бързина. Последва заповед да се спре гребането и робите бяха оставени да възнасят благодарности към небето за отдиха и да почиват във веригите си, докато дойде време мишците им да дотрябват отново.

Широкият нос на кораба, който завършваше с таран и беше въоръжен с по една кулверина от двете страни, бе претъпкан с разтакаващи се корсари, които лентяйствуваха, докато дойде време да влязат в бой. Едни, облегнати на високия борд или наклякали на купчинки, приказваха и се смееха, други шиеха и кърпеха дрехите си, трети лъскаха оръжието и ризниците си, а имаше и един мургав младеж, който подрънкваше на гимри и пееше тъжна шилханска любовна песен за радост на двадесетина кръвожадни разбойници, наклякали около него в пъстроцветен кръг.

На великолепната горна палуба имаше просторна кабина, към която водеха два свода, закрити с тежки копринени завеси, а на тъмночервеното им поле беше извезан бляскав зелен полумесец. Над кабината се издигаха три фенера — тежки съоръжения от позлатено желязо, всеки увенчан с кълбо и полумесец. Сякаш за да удържи кабината напред и да увеличи размерите й, от нея се издаваше зелен навес, който-засенчваше почти половината от горната палуба. Тука бяха нахвърляни възглавници и върху тях сега седеше Асад-ед-Дин с Марзак, докато Бускен и още трима-четирима други офицери, които го бяха придружавали до пристанището и които беше задържал да пътуват с него, безделничеха край позлатената ограда в предния край на горната палуба, тъкмо над пейките на гребците.

Само Сакр-ел-Бар, съвсем самотен, блестящ с кафтана и чалмата от среброткан плат, стоеше опрян на левия борд и начумерено гледаше назад към изчезващия град Алжир, който сега вече се виждаше само като куп бели кубчета, струпани по хълма под утринните слънчеви лъчи.

Известно време Асад го наблюдаваше мълчаливо изпод свъсените си вежди, а после го извика. Корсарят се приближи веднага и спря почтително пред своя владетел.

Асад го измери за миг с тежък поглед, а по красивото лице на сина му заигра скрита злобна усмивка.

— Не мисли, Сакр-ел-Бар — заговори най-после пашата, — че съм ти обиден за онова, което стана снощи, нито пък че тази случка е единствената причина за настоящото ми решение. Аз имах дълг, отдавна пренебрегван дълг към Марзак, който най-сетне реших да изпълня. — Това звучеше почти като извинение и Марзак не хареса нито думите, нито тона. „Защо ли — чудеше се момъкът — този свиреп старец, чието име буди ужас в целия християнски свят, е винаги тъй мек и податлив във всичко, което засяга снажния дързък неверник?“

Сакр-ел-Бар тържествено се поклони.

— Господарю — рече той. — не ми подобава да те питам нито за твоите решения, нито за съображенията, довели до тях. Достатъчно ми е да зная твоите желания; те са за мене закон.

— Наистина ли — каза хапливо пашата. — Май че делата ти не отговарят на тези изявления. — Той въздъхна. — Аз бях дълбоко оскърбен снощи, когато твоята сватба ми попречи и направи франкската девойка неприкосновена за мене. Въпреки всичко зачитам тая твоя женитба, както трябва да я зачитат всички мюсюлмани, при все че сама по себе си тя бе незаконна. Но както и да е! — завърши той със свиване на рамене. — Ето че отново плаваме заедно, за да сразим испанците. Нека никакви лоши чувства от двете страни да не засенчват блестящата ни задача.

— Амин, господарю?! — промълви благочестиво Сакр-ел-Бар. — Аз вече се боях…

— Нито дума повече! — прекъсна го пашата. — Ти винаги си бил мъж, който не се бои от каквото и да било, и затова съм те обичал като син.

Но на Марзак съвсем не му се щеше въпросът да се приключи по този начин — да завърши с проява на слабост от страна на баща му, с нещо, което приличаше всъщност на сдобряване. Преди Сакр-ел-Бар да може да отговори, той се намеси, за да му зададе въпрос, пропит със злобен умисъл:

— Какво ще прави твоята млада жена през време на отсъствието ти, о, Сакр-ел-Бар?

— Твърде малко съм живял между жени, за да мога да ти дам отговор — каза корсарят.

Марзак премигна пред тези думи, които като че ли бяха насочени против него. Но поднови нападката си:

— Изказвам ти моите съболезнования, че си роб на дълга, който те кара толкова бързо да се лишиш от сладостта на нежните й прегръдки. Къде си я оставил, о, капитане?

— Къде би трябвало да остави жена си един мюсюлманин, ако не у дома си, според законите на пророка!

Марзак подигравателно се засмя.

— Наистина учудвам се на волята ти да я оставиш толкова скоро!

Обаче Асад долови присмеха и изгледа сина си.

— Какво чудно в това един истински мюсюлманин да пожертвува желанията си пред службата на вярата? — Тези думи прозвучаха като укор, но Марзак остана невъзмутим. Младежът се излегна грациозно на възглавниците и подви единия си крак.

— Не се доверявай твърде много на външните прояви, о, татко мой! — рече той.

— Млъкни! — изръмжа пашата. — Дръж си езика, Марзак, и дано всезнаещият аллах да ни се усмихне и да закрепи силата на нашето оръжие, та да пометем неверниците, за които уханието на неговите градини е забранено.

Сакр-ел-Бар отговори и на това с „Амин“, но сърцето му бе обзето от тревога, предизвикана от въпросите, поставени от Марзак. Дали това бяха само празни думи, предназначени да дразнят него и да поддържат пресен спомена за Розамунд в ума на Асад, или почиваха на някакви действителни сведения?

Страховете му в това отношение трябваше скоро да се разраснат. Същия този следобед той се беше облегнал на перилата и нехайно наблюдаваше как раздават храната на робите, когато Марзак застана до него.

Няколко мига той стоя мълчаливо до Сакр-ел-Бар, загледан във Виджитело и хората му, които минаваха от пейка на пейка и подаваха на гребците сухари и сушени фурми, но малки дажби, защото веслата се движат сънливо, когато стомасите са добре натъпкани, и даваха на всекиго да пие и по чаша оцет с вода, в който плуваха по няколко капки зехтин.

След това младежът посочи големия палмов кош, поставен на откритата долна палуба до главната мачта, около която бяха натрупани качетата с барут.

— Този кош ми се струва да е сложен там някак си на пътя — каза той. — Не е ли по-добре да го оставим под палубата, където не ще представлява никаква пречка в случай на сражение?

Сакр-ел-Бар усети слабо стягане около сърцето. Знаеше, че Марзак го беше чул да заповядва този кош да се внесе в кабината на горната палуба, а после, когато Асад заяви за намерението си да отплава с него, бе наредил отново да го извадят оттам. Беше му ясно, че това обстоятелство може да е подозрително само по себе си или по-скоро, понеже знаеше какво е съдържанието на коша, много лесно се поддаваше на подозрения. Въпреки това той се обърна към Марзак с усмивка, която изразяваше известно презрение:

— Доколкото разбрах, Марзак, ти пътуваш с нас като чирак.

— Какво от това? — запита Марзак.

— Нищо, просто повече би ти приличало само да гледаш и да се учиш. Току-виж, че си започнал да ми обясняваш как се хвърлят куки срещу кораба на противника и как трябва да се води сражение. — След това посочи напред към нещо като нисък облак, към който бързо летяха, носени от благоприятния вятър. — Ей там — рече корсарят — са Балеарските острови. Ние вървим много бързо.

Макар и да го каза с единствената цел да промени предмета на разтвора, все пак този факт бе сам по себе си толкова забележителен, че заслужава да бъде пояснен. Все едно дали беше карана от своите двеста и петдесет роби или от огромните си платна, в Средиземно море нямаше друг кораб, по-бързоходен от галеасата на Сакр-ел-Бар И сега тя хвърчеше напред с издути триъгълни платна, а добре смазаният й кил пореше блъсканите от вятъра води с бързина, която надали можеше да бъде надмината от някой друг платноход.

— Ако се задържи този вятър, ще стигнем нос Агуила преди залез — нещо, с което ще можем после да се хвалим — увери то той.

Ала Марзак като че ли се отнесе към всичко това с безразличие; очите му все още не се отделяха от палмовия кош край главната мачта. Накрая, без да каже нито дума на Сакр-ел-Бар, младежът се върна обратно и се изтегна под навеса до баща си. Асад седеше потънал в мрачни размишления и вече съжаляваше, че се е вслушал в думите на Фензиле дотолкова, та е тръгнал на това пътешествие, защото се беше уверил, че поне засега нямаше, повод за подозрение спрямо Сакр-ел-Бар. Марзак дойде да засили заглъхващото недоверие. Но моментът бе зле подбран и още при първите думи, които промълви по този въпрос, баща му сърдито му заповяда да млъкне.

— Ти изливаш само личната си злоба — укори го Асад. — А пък аз се показах глупец, като се оставих чуждото озлобление да ме въвлече в тая работа. Нито дума повече, ти казвам!

Марзак замълча и се намръщи, но очите му продължаваха да следят Сакр-ел-Бар, който беше слязъл по трите стъпала от горната палуба към прохода и сега бавно крачеше между пейките на гребците.

Корсарят бе извънредно неспокоен, както е естествено за човек, който крие нещо и започва да се бои, че може да е бил издаден. Но кой би могъл да го издаде? Само трима на тази галеаса знаеха тайната му: адютантът Али, Джаспър и италианецът Виджитело. А Сакр-ел-Бар беше готов да заложи всичките си притежания, че нито Али, нито Виджитело биха го издали и, от друга страна, бе доста уверен, че за да запази самия себе си. Джаспър също му е останал верен. Все пак намекът на Марзак за този палмов кош го изпълни с тревога, която го накара сега да потърси боцмана италианец, на когото вярваше повече, отколкото на всички други.

— Виджитело — каза той, — възможно ли е някой да ме е издал на пашата?

Виджитело рязко вдигна глава при този въпрос, а после уверено се усмихна. Двамата стояха сами до борда на долната палуба.

— Във връзка с това, което носиш ли? — запита той и посочи с поглед коша. — Невъзможно. Ако Асад го знаеше, щеше да се издаде, преди да напуснем Алжир, а в противен случай никога не би отплавал без по-силна лична охрана.

— Защо ще има нужда от охрана? — отвърна Сакр-ел-Бар. — Стигне ли се до схватка между нас — което съвсем не е изключено, ако съм прав в подозренията си, — не може да има и съмнение на чия страна ще се наредят корсарите.

— Така ли? — запита Виджитело с усмивка на мургавото си лице. — Не бъди толкова положителен. Повечето от тия хора са влизали в десетки сражения под твоето предводителство. За тях ти си пашата, естественият им водач.

— Може би. Но те дължат своята вярност на Асад-ед-Дин, избраника на аллаха. Стигне ли се до избор между двама ни, вярата им ще ги принуди да застанат на негова страна въпреки всички стари връзки, съществували между тях и мене.

— Все пак имаше неколцина, които мърмореха, когато ти отнеха челното място в това пътуване — осведоми го Виджитело. — Не се и съмнявам, че мнозина ще се повлияят от вярата си, но има много други, които биха тръгнали с тебе и срещу самия велик султан. А не забравяй — добави италианецът и несъзнателно понижи глас, — че мнозина между нас са вероотстъпници като мене и тебе, които не биха се поколебали нито за миг, ако се стигне до избор на страна. Надявам се обаче — добави той с променен глас, — че в случая няма такава опасност.

— Същото вярвам и аз напълно искрено — отвърна разгорещено Сакр-ел-Бар. Но все пак не съм спокоен и трябва да зная на какво мога да се осланям, ако се случи най-лошото. Иди при хората, Виджитело, поизпитай техните чувства, разбери настроението им и се постарай да установиш на колко души мога да разчитам, ако ми се наложи да обявя война на Асад или ако той обяви война на мене. Бъди предпазлив.

Виджитело намигна многозначително с едното си черно око.

— Не се тревожи — каза той. — След малко ще знаеш и това.

С тези думи двамата се разделиха — Виджитело се запъти към носа да се занимае с проучванията си, а Сакр-ел-Бар бавно се върна на горната палуба. Но пътем спря в прохода при първата пейка откъм кърмата и изгледа клюмналия роб с бяло тяло, прикован там. Корсарят жестоко се усмихна, забравил собствените тревоги в насладата на отмъщението.

— Аха, значи вече си опитал бича! — рече той на английски. — Но това е нищо в сравнение с другото, което тепърва ще дойде. Имаш щастие, че днес духа вятър. Няма да е така винаги. Скоро ще разбереш какво съм претърпял поради твоето вероломство.

Лайонел вдигна към него хлътнали, кръвясали очи. Искаше да прокълне брат си, но бе победен от чувството за справедливостта на това наказание.

— Лично за себе си не ме е грижа — отговори той.

— Ще се загрижиш и за себе си, скъпи братко — гласеше отговорът. — Ще се загрижиш и за себе си дяволски много и ще се оплакваш най-горчиво. Говоря ти от личен опит. Едва ли ще останеш жив и за това съжалявам най-много. Бих искал да имаше моите мишци, та да поживееш в този плаваш пъкъл.

— Казвам ти, че не ме е грижа за себе си — настоя Лайонел. — Какво направи с Розамунд?

— Много ли ще се изненадаш, ако ти кажа, че се показах като благородник и се ожених за нея? — подигравателно подхвърли Оливър.

— Ожени ли се? — възкликна Лайонел, изтръпнал при самата мисъл за тази възможност. — Куче такова!

— Защо ме ругаеш? Нима можех да сторя нещо повече? — И той го отмина със смях, като остави Лайонел да се гърчи от мъката на предположенията си.

Подир един час, когато мъгливите очертания на Балеарските острови придобиха по-голяма плътност и цвят, Сакр-ел-Бар и Виджитело се срещнаха повторно на долната палуба и набързо размениха няколко думи.

— Трудно е да се каже определено — промърмори боцманът, — но доколкото можах да разбера, силите ще бъдат почти равни и би било непредпазливо от твоя страна да избързаш с някое скарване.

— Нямам подобно намерение — отвърна Сакр-ел-Бар. — Не бих желал да постъпя тъй в никой случай. Исках само да узная на какво мога да разчитам, в случай че бъда въвлечен в свада. — И той отмина боцмана.

Въпреки това тревогата му съвсем не намаля: мъчнотиите му ни най-малко не се разрешаваха. Беше се наел да отведе Розамунд във Франция или Италия, беше й дал честната си дума да я свали на единия или другия бряг, а ако не успееше, тя можеше да дойде до заключението, че никога не е имал истинско намерение да го направи. Но как можеше да сполучи сега, когато Асад се намираше на галеасата? Нима щеше да се види принуден да я върне в Алжир също така тайно, както я беше довел дотука, и да я държи там, докато му се отдаде друг случай да я свали на християнския бряг? Това бе очевидно неизпълнимо и опасността да го открият бе голяма. Всъщност опасността всичко да излезе наяве вече се бе надвесила над тях. Присъствието й в този кош можеше да бъде открито всеки миг. Той не можеше да измисли начин, по който да изпълни дадената дума. Можеше само да чака и да се надява, да се уповава на късмета си и на някоя случайност, която нямаше възможност да предвиди.

Тъй повече от час крачи той мрачно насам-натам, със сключени на гърба ръце, с наведена в размисъл, увенчана с чалма глава и със свито сърце. Беше се уловил в примката на злокобната мрежа, изплетена от самия него, и му се виждаше напълно ясно, че ще трябва да заплати това най-малкото с цената на собствения си живот. Обаче туй го тревожеше най-малко. Всичко бе завършило с неуспех за него и животът му бе разбит. Ако можеше с тази цена да осигури безопасността на Розамунд, щеше да я плати с радост. Но страхът и безпокойствието му се кореняха в това, че не можеше да открие начин за постигане на тази най-много желана цел дори и срещу такава жертва. И тъй, той продължаваше да крачи сам и много самотен, да чака и да се моли за някакво чудо.

(обратно)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА КОШЪТ

Той все още крачеше там, когато около час преди залез слънце, близо петнадесет часа след тръгването, те се намериха пред дълго заливче с вход като гърло на шише, под сянката на скалистия нос Агила на южния бряг на остров Форментера. Той го забеляза, когато от размишленията му го изтръгна гласът на Асад, който го извика от горната палуба и му заповяда да влезе в залива.

Вятърът вече не им помагаше и стана нужда да прибягнат до веслата, което и без друго щеше да се наложи, щом минеха през тесния вход и тихите води отвъд. Тъй че Сакр-ел-Бар на свой ред издигна глас и в отговор на повикването му дойдоха Виджитело и Ларок.

Свирката на Виджитело постави на крак неговите помощници и те забързаха между пейките да заповядат на гребците да се приготвят, докато Джаспър и пет-шест моряци мюсюлмани се заеха да приберат платната, които бяха започнали вече да плющят от променливите и все по-редки пориви на замиращия вятър. Сакр-ел-Бар даде заповед да се гребе и Виджитело свирна повторно и по-продължително. Веслата заораха, робите се напънаха и галеасата се отправи напред. Клекнал на долната палуба, един помощник-боцман им даваше такт с равномерни удари на там-там. Сакр-ел-Бар стоеше на горната палуба, извикваше заповедите си на кормчиите, застанали на местата си от двете страни на кърмата, и корабът бе изкусно проведен през тесния отвор в спокойния залив с кристално бистри дълбоки води. Тука, преди да се спрат, верен на неизменния корсарски обичай, Сакр-ел-Бар обърна галеасата, та да бъде готова да напусне прикритието и да излезе в открито море при първия тревожен знак.

Най-сетне корабът се изравни със скалистия ръб на полегат склон, където не се виждаше друго живо същество освен няколкото диви кози, които пасяха близо до върха. В подножието на хълма имаше стръкове жълтуга, обсипани със златисти цветове. По-нагоре няколко възлести, стари маслинови дървета издигаха сивите си корони, от които лъчите на залязващото слънце изтръгваха сребърен блясък.

Ларок и един-двама моряци се прехвърлиха през левия борд, скочиха леко върху водоравните лопати на неподвижно задържаните весла, стигнаха по тях до скалите и се заеха да връзват галеасата с въжета откъм носа и кърмата.

Следната задача на Сакр-ел-Бар бе да постави страж и той назначи Ларок, като го изпрати да застане на върха на хълма, откъдето се откриваше широк кръгозор.

Пашата се разхождаше с Марзак по горната палуба и се отдаде на спомени за миналите дни, когато, кръстосвайки моретата като прост корсар, бе използувал същия този залив и за засади, и за прикритие. В цялото Средиземно море — казваше той — имало само няколко пристанища, така прекрасно нагодени за корсарски цели, като това; то било чудесно убежище в случай на беда и нямало равно на себе си като прикритие, в което да се спотайваш в очакване на плячка. Спомни си как веднъж се крил там със страшния Драгут-реис с флота от шест галери и присъствието им останало съвсем неподозирано от генуезкия адмирал Дория, който величествено минал край тях с три леки каравели и седем галери.

Марзак пристъпваше край баща си и слушаше тези спомени с половин ухо. Неговият ум бе всецяло зает със Сакр-ел-Бар, а подозренията му за този палмов кош се бяха засилили поради замисления вид, с който корсарят се бе навъртал около него през последните два часа.

Изведнъж той прекъсна възпоминанията на баща си, като даде израз на мислите, които измъчваха ума му.

— Слава на аллаха — рече младежът, — че ти ръководиш това пътуване, защото иначе може би предимствата на тоя залив щяха да бъдат пренебрегнати.

— Не си прав — каза Асад. — Сакр-ел-Бар ги знае не по-зле от мене. Той е използувал тази удобна за наблюдение точка и по-рано. Сам той я предложи като най-подходящо място за причакване на испанския кораб.

— Въпреки това, ако беше отплавал сам, съмнявам се, че щеше да мисли много за испанската галера. Умът му е зает с други неща, о, татко мой. Виж го там, потънал в мисли. Колко часове от това пътуване е прекарал тъй. Прилича на човек, попаднал в клопка и обзет от отчаяние. Той е разяждан от някакъв страх. Казвам ти, погледни го.

— Аллах да ти прости! — отвърна бащата, като поклати старата си глава и въздъхна пред тези крайно разпалени съждения. — Нима вечно ще подхранваш въображението си със своята злоба? Все пак не коря тебе, а сицилийската ти майка, която насърчава тая твоя враждебност. Та нали тя подлъга и мене да предприема това ненужно пътуване!

— Виждам, че си забравил снощния случай с франкската робиня — рече синът.

— В такъв случай виждаш зле. Не съм го забравил. Но не съм забравил и това, че щом аллах ме е избрал да бъда паша на Алжир, той очаква от мене и да постъпвам справедливо. Хайде, Марзак, сложи край на това. Може би утре ще го видиш в сражение, а след подобна гледка никога вече не ще се осмелиш да говориш лошо за него. Хайде, сдобрете се и отсега нататък да ви виждам в по-добри отношения.

И Асад издигна глас да повика Сакр-ел-Бар, който незабавно се обърна и тръгна към тях. Марзак стоеше намусено и с нищо не показваше желание да изпълни волята на баща си и да протегне маслинено клонче на човека, който можеше отгоре на всичко да го лиши от наследствените му права. И все пак той пръв поздрави корсаря, когато Сакр-ел-Бар стъпи на горната палуба.

— Тревожи ли те мисълта за сражението, стари боецо? — запита той.

— Имам ли разтревожен вид, младенецо на мира? — бе резкият отговор.

— Като че ли. Това, че страниш от нас, замислен си…

— …са признаци на тревога, предполагаш ти?

— На какво друго?

Сакр-ел-Бар се изсмя.

— Още малко и ще ми кажеш, че ме е страх. Аз пък бих те посъветвал да почакаш, докато ти замирише на кръв и барут, за да научиш точно какво значи страх.

Този лек словесен двубой привлече вниманието на офицерите на Асад, които се разтакаваха наоколо. Бускен и трима други пристъпиха напред и застанаха зад пашата с развеселен вид, споделян и от самия него.

— Наистина, наистина — рече Асад и сложи ръка върху рамото на Марзак, — съветът му е прав. Почакай, момче, докато се намериш до него на борда на неверниците — чак тогава ще можеш да отсъдиш колко лесно се плаши Сакр-ел-Бар.

Марзак с раздразнение отмахна жилестата му старческа ръка.

— Нима и ти, о, татко мой, се присъединяваш към подигравките му за моята неопитност! Младостта ми е достатъчен отговор. Обаче — добави той, подтикнат от подла, внезапно хрумнала мисъл — не можете да ме подигравате поне, че не умея да боравя с оръжие.

— Направете му място — каза Сакр-ел-Бар с добродушен присмех — и той ще ви покаже чудеса.

Марзак го изгледа с присвити блестящи очи.

— Дай ми лък и ще ти покажа как се стреля — бе изумителната му хвалба.

— Ти ще покажеш на него? — прихна Асад. — На него! — И смехът му закънтя високо и непринудено. — Стига си свалял звезди от небето, момче.

— Почакай с присъдата си, о, татко мой — помоли го Марзак с ледено високомерие.

— Момче, ти си луд! Че стрелата на Сакр-ел-Бар поразява лястовица във въздуха.

— Празна хвалба — отговори Марзак.

— Каква ли ще е твоята? — запита Сакр-ел-Бар. — Да удариш остров Форментера от това разстояние?

— Ти смееш да ме подиграваш? — кресна Марзак и цял настръхна.

— Колко ли смелост се изисква за това? — учуди се Сакр-ел-Бар.

— В името на аллаха, ще видиш!

— С цялото си смирение очаквам урока.

— И ще го получиш! — гласеше злобният отговор. Марзак се приближи към перилата. — Хей, там! Виджитело! Един лък за мене и още един за Сакр-ел-Бар.

Виджитело изтича да изпълни заповедта, а Асад поклати глава и се изсмя повторно.

— Не е ли против закона на пророка да се обзалагаш… — беше започнал той, когато Марзак го прекъсна.

— При все това аз предлагам облог.

— Та и кесията ти — рече Сакр-ел-Бар — да остане празна, както е главата ти.

Марзак го изгледа с подигравателна усмивка. После грабна от ръцете на Виджитело един от донесените лъкове и постави на него стрела. И тогава най-сетне Сакр-ел-Бар можа да разбере коварството, върху което бе изградена цялата тази странна игра.

— Гледай сега — каза младежът, — на онзи палмов кош има петно от смола, не по-голямо от зеницата на моето око. Ще трябва да си напрегнеш зрението, за да го забележиш. Виж сега как стрелата ми ще го намери. Можеш ли да улучиш по-добре?

Очите му, впити в лицето на Сакр-ел-Бар и непропускащи нито едно негово движение, забелязаха как то внезапно пребледня. Ала корсарят се съвзе почти със същата бързина. Той се засмя с такъв нехаен вид, че Марзак започна да се съмнява дали беше пребледнял действително, или това е било плод на собственото му въображение.

— Разбира се, ти избираш невидима цел, та където и да попадне стрелата, да кажеш, че е била там! Стара хитрост, о, Марзак. Върви да лъжеш с нея жените.

— Тогава — предложи Марзак — вместо това ще вземем тънкото въже, с което е вързан кошът. — И той насочи лъка си. Ала ръката на Сакр-ел-Бар стисна неговата с леко, но непозволяващо никакво мърдане движение.

— Чакай! — отвърна корсарят. — Ще избереш друга цел по няколко причини. Преди всичко не желая стрелата ти да прониже някой от моите гребци или случайно да убие някого от тях. Повечето са роби, нарочно подбрани заради здравината им, и не мога да жертвувам нито един от тях. Другата причина е, че целта е много глупава. Разстоянието не е повече от десет крачки. Това е детинско изпитание, именно поради което може и да си го избрал.

Марзак свали лъка и Сакр-ел-Бар пусна ръката му. Те се измерваха с погледи; корсарят бе пълен господар на себе си и спокойно се усмихваше, без ни най-малка следа от ужаса, обзел душата му, да личи на мургавото му брадясало лице или в студените бледи очи.

Той посочи най-близкото маслиново дърво нагоре по хълма, на стотина крачки от тях.

— Ей там — рече той, — това е мъжка цел. Забий ми стрела в дългия клон на тая първа маслина.

Асад и офицерите му изказаха гласно одобрението си.

— Наистина мъжка цел — каза пашата, — стига да умее да мери.

Обаче Марзак сви рамене с престорено презрение.

— Бях сигурен, че няма да приеме избраната от мене цел — възрази момъкът. — Колкото за маслиновия клон, той е толкова голяма цел, че всяко дете би го умерило от това разстояние.

— Щом всяко дете би го умерило, тогава ти трябва непременно да го удариш — продължи Сакр-ел-Бар, който беше застанал така, че тялото му да е между Марзак и палмовия кош. — Хайде да видим как ще го умериш, о, Марзак. — И както говореше, вдигна лъка си и почти без да се цели, пусна стрелата. Тя полетя и се заби с трептене в посочения от него клон.

Дружни одобрения и похвали посрещнаха изстрела и привлякоха вниманието на целия екипаж към това, което ставаше там.

Марзак стисна устни, като си даде сметка колко умело е бил надхитрен. Ще не ще, сега трябваше да стреля в тази цел. Сакр-ел-Бар бе изтръгнал избора от ръцете му. Той ни най-малко не се съмняваше, че ще стане за присмех в това състезание и че ще се види принуден да се откаже от привидния си облог.

Кълна се в корана — намеси се Бускен, — трябва да използуваш цялото си умение, за да дадеш подобен изстрел, Марзак.

— Това не е избраната от мене цел — отвърна мрачно Марзак.

— Ти предложи облога, о, Марзак — напомни баща му. — Следователно правото да избере целта бе негово. Той избра достойна за мъж цел и кълна се в брадата на Мохамеда, че той ни показа достоен за мъж изстрел.

В този миг Марзак бе гогов да захвърли лъка и да се откаже от избрания от него начин да открие съдържанието на подозрителния палмов кош, но младежът съзнаваше, че с подобна постъпка би си навлякъл общо презрение. Той бавно насочи лъка си към далечната цел.

— Внимавай да не удариш стража на върха — предупреди го Сакр-ел-Бар и предизвика тихо кискане.

Момъкът ядосано опъна лъка. Тетивата забръмча, стрелата полетя и се заби в склона на десетина крачки от целта.

Понеже бе син на пашата, никой не посмя да се изсмее гласно освен баща му и Сакр-ел-Бар. Но никой не можа да потисне кискането, изразяващо присмеха, на който винаги се излага загубилият облога самохвалко.

Асад го погледна с почти тъжна усмивка.

— Виждаш ли сега — рече той — до какво те доведе самохвалството срещу Сакр-ел-Бар.

— Целта не отговаряше на моето желание — отвърна Марзак с огорчение. — Вие ме ядосахте, а това ми попречи да се прицеля добре.

Сакр-ел-Бар отиде към десния борд, като смяташе въпроса за приключен. Марзак го проследи с поглед.

— Все пак — добави той — аз го каня да опитаме тая малка цел. — С тези думи той сложи втора стрела на лъка си. — Гледайте! — извика момъкът и се прицели.

Обаче Сакр-ел-Бар, бърз като мисълта, без да се пази повече от каквито и да било последици, насочи срещу Марзак лъка, който бе още в ръцете му.

— Стой! — изрева той. — Ако пуснеш тази стрела в коша, аз ще забия моята в гърлото ти! Аз меря безпогрешно! — добави мрачно корсарят.

Тръпка на изненада премина през редовете на онези, които стояха зад Марзак. С безмълвно изумление те гледаха Сакр-ел-Бар, изправен там с побеляло лице, с пламтящи очи, с опънат лък, готов да пусне смъртоносната стрела, както беше предупредил.

Тогава, усмихнат, с неизказана злоба, Марзак свали лъка си. Беше доволен. Истинската му цел беше постигната. Беше накарал врага си да се самоиздаде.

Гласът на Асад наруши това втрещено мълчание.

— Келамулах! — прогърмя той. — Какво е това? Да не си полудял ти, Сакр-ел-Бар?

— Да, наистина полудял — подхвърли Марзак, — полудял от страх. — И той бързо направи крачка настрана, така че тялото на Бускен да го прикрие от всяка неочаквана последица на следващите му думи: — Попитай го какво държи в тоя кош, о, татко мой.

— Наистина какво, в името на аллаха? — запита пашата, като пристъпи към своя капитан.

Сакр-ел-Бар отново се овладя и отпусна лъка. Самообладанието му бе просто невероятно.

— Аз нося в него ценна стока, която не искам да бъде изподупчена за удоволствието на едно дръзко хлапе — каза той.

— Ценна стока? — повтори Асад с пренебрежение. — Трябва действително да е ценна, щом ти е по-скъпа от живота на моя син. Хайде да видим тая ценна стока. — И той викна на хората на долната палуба: — Отворете тоя кош.

Сакр-ел-Бар се спусна напред и сложи ръка върху рамото на пашата.

— Почакай, господарю! — заговори той почти свирепо. — Имай предвид, че този кош е моя собственост. Че неговото съдържание е мое имущество; че никой няма право да…

— На мене ли ще дрънкаш за права? На твоя господар? — кресна пашата, изпаднал вече в ярост. — Отворете тоя кош, чувате ли!

Хората веднага се подчиниха на заповедта му. Те разсякоха въжетата и предният капак увисна на палмовите си панти. От корсарите се изтръгна полузадавен възглас на изумление. Сакр-ел-Бар стоеше скован от ужас пред онова, което трябваше да последва.

— Какво е то? Какво намерихте? — запита заповеднически Асад.

Без да проговорят, те завъртяха коша и пред очите на застаналите на горната палуба се откриха лицето и снагата на Розамунд Годолфин. Тогава Сакр-ел-Бар, събуден от своя унес на ужас, без да обръща внимание на нищо друго освен на нея, се втурна по стъпалата да й помогне да излезе от коша, отблъсна настрана заобикалящите я корсари и застана до девойката.

(обратно)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА ИЗЛЪГАНИЯТ

Известно време Асад остана втрещен и безмълвен, без да повярва на очите си. После мисълта, че е бил излъган от Сакр-ел-Бар, човека, в когото имаше най-голямо доверие, поднови яростта, заглъхнала за миг поради крайното му изумление. Беше ръмжал срещу Фензиле и подигравал Марзак, когато двамата го предупреждаваха за вероломството на неговия адютант. Дори когато от време на време бе имало опасност да се поддаде на внушенията им, дори и тогава, рано или късно, беше идвал до заключението, че те говорят само за да излеят злобата си. Въпреки това сега ставаше ясно, че са били прави в преценката си за този предател, а сам той е бил нещастен сляп глупак, който нямаше да може да свали превръзката от очите си без съобразителността на Марзак.

Той се запъти бавно надолу по стъпалата, последван от Марзак, Бускен и другите. Пашата спря в началото на долната палуба; черните му стари очи искряха под навъсените вежди.

— Тъй! — изръмжа той. — Значи такава била твоята ценна стока. Лъжливо псе, каква беше целта ти?

Сакр-ел-Бар безстрашно му отговори:

— Тя е моя съпруга. Аз имам право да я вземам навсякъде със себе си.

Корсарят се обърна към девойката, заповяда й да си покрие лицето и тя незабавно се подчини с леко треперещи от възбуждение пръсти.

— Никой не ти оспорва това право — каза Асад. — Но щом си решил да я вземеш със себе си, защо не я взе открито? Защо не я настани в кабината на горната палуба, както подобава на съпругата на Сакр-ел-Бар? Защо е трябвало да я пренасяш на борда тайно, в кош, и да я криеш тука?

— А защо ме излъга — добави Марзак, — когато те запитах къде си я оставил?… И ми каза, че била в твоя дом в Алжир?

— Направих всичко това — отговори Сакр-ел-Бар с надменно, почти презрително високомерие, — понеже се боях да не би да ми се попречи да я отведа със себе си. — И дръзкият му поглед, отправен право в лицето на Асад, извика вълна от червенина по изпитите старчески бузи.

— Какво е могло да бъде основанието за този страх? — запита пашата. — Да ти кажа ли аз? Защото никой мъж, който тръгва по море с цел като твоята, не би могъл да пожелае присъствието на младата си невеста. Защото никой мъж не би взел със себе си своята съпруга, когато тръгва за морско нападение, свързано с опасност за живота и опасност от пленяване.

— Аллах е бдял над мене, неговия слуга, досега — рече Сакр-ел-Бар — и аз се положих на него.

Това бе благовиден предлог. Подобни слова, с които подчертаваше победите, изпращани му от аллаха, в миналото бяха обезоръжавали неговите врагове. Но те не му послужиха сега. Напротив, те само раздухаха пламъка на гнева у Асад.

— Не богохулствувай! — прегракнало кресна той и високата му снага потрепера от ярост, а жълтото старческо лице придоби хищно изражение. — Тя е била пренесена на борда тайно от страх, че ако се узнае присъствието й тука, ще се разкрие и истинското ти намерение.

— А каквото и да е било истинското ти намерение — намеси се Марзак, — то не е съвпадало с възложената ти задача да нападнеш испанската галера, натоварена със злато.

— Точно това исках да кажа, сине мой — съгласи се Асад, а после рече със заповедническо движение: — Ще ми кажеш ли без по-нататъшни лъжи каква е била целта ти?

— Какво? — отвърна Сакр-ел-Бар и едва забележимо се усмихна. — Не ми ли каза, че за моята цел можело да се съди по извършеното от мене? В такъв случай смятам, че по-скоро аз би трябвало да те помоля да ми я разкриеш. Уверявам те, господарю, че не съм имал намерение да пренебрегна възложената ми задача. Но именно защото се боях да не би присъствието й да даде повод на враговете ми да предположат онова, което сега предполагаш и сам ти, а може би и да те придумат да забравиш всичко, което съм направил за славата на исляма, реших да я пренеса на борда тайно. Истинската ми цел беше, щом искаш да знаеш, да я сваля някъде на брега на Франция, откъдето би могла да се върне в родината си, при своите близки. След като направех това, щях да се погрижа за пресрещането на испанската галера и бъди сигурен, че с милостта на аллаха щях да сполуча.

— Кълна се в рогата на шейтана — изруга Марзак и пристъпи напред, — той е истински баща и майка на лъжите! Ще ни обясниш ли това желание да се отървеш от жената, за която току-що си се оженил? — подхвърли той.

— Да! — изръмжа Асад. — Можеш ли да отговориш на това?

— Ще ти кажа истината — рече Сакр-ел-Бар.

— Хвала на аллаха! — подигравателно забеляза Марзак.

— Обаче аз те предупреждавам — продължи корсарят, — че ще ти се види много по-мъчно да повярваш това, отколкото всяка лъжа, която бих могъл да измисля. Преди години в Англия, моята родна страна, аз любех тази жена и трябваше да я взема за съпруга. Обаче намериха се хора и обстоятелства, които ме опозориха пред нея, тъй че тя отказа да се омъжи за мене и аз я напуснах с омраза в сърцето, но снощи разбрах, че любовта ми, която смятах за угаснала и превърнала се в погнуса, е все още жива. Благодарение на тази любов видях колко недостойно съм постъпил към нея и ме обзе едно-единствено желание: да изкупя стореното зло.

При тези думи той спря: след мигновено мълчание прозвуча гневният и презрителен смях на Асад.

— Откога мъжете изразяват любовта си към жените чрез желанието да ги отдалечат от себе си? — запита той с подигравателен глас, в който се четеше пълното му недоверие към това изявление.

— Аз те предупредих, че това ще ти се види невероятно — каза Сакр-ел-Бар.

— Не е ли ясно, о, татко мой, че тая негова женитба е била само преструвка? — възкликна Марзак.

— Ясно като бял ден — отговори Асад. — Венчавката ти с тая жена е била нечестива подигравка с правата вяра. Тя не е била никаква венчавка. Тя е била богохулствена преструвка с единствената цел да попречиш на мен, да оскърбиш моето зачитане на свещения закон на пророка и да я направиш недостъпна за мене.

Пашата се обърна към Виджитело, който стоеше малко зад Сакр-ел-Бар. — Заповядай на подчинените си да сложат верига на тоя изменник — каза той.

— Небето ти помогна да вземеш мъдро решение, о, татко мой! — извика Марзак с тържествуващ глас. Но това бе единственият радостен възклик, единственият прозвучал глас.

— Това решение само ще ви помогне да отидете на небето — отвърна неустрашимо Сакр-ел-Бар. В този миг той реши как да постъпи. — Стой! — рече той и вдигна ръка към Виджитело, който всъщност не беше и помислил да се помръдне. Корсарят пристъпи към Асад и това, което каза, стигна само до ушите на стоящите около самия паша и Розамунд, която напрягаше слух да не пропусне нито една дума.

— Не мисли, Асад — промълви той, — че ще се подложа, както камилата подлага гръб, за да я натоварят. Обмисли добре положението си. Стига само да издигна глас и да призова морските си ястреби, аллах знае колко от тях ще застанат на твоя страна. Имаш ли смелост да направиш този опит? — запита той с мрачно и замръзнало лице, но без следа от страх, като човек, за когото няма никакво съмнение в изхода, доколкото той засяга самия него.

Очите на Асад помръкнаха, руменината се смени с мъртвешко пепелива бледност.

— Ти, гнусен предателю… — започна той със задавен глас, цял разтреперан от ярост.

— О, не — прекъсна го Сакр-ел-Бар. — Ако бях предател, отдавна вече щях да сторя това, защото знам, че при разделението на нашите сили моята страна ще е далеч по-многочислена. Нека тогава мълчанието ми да докаже непоколебимата ми вярност, Асад. Нека то натежи пред тебе в преценката на поведението ми и не ти позволи да се поддадеш на Марзак, който е готов на всичко, само и само да излее дребнавата си омраза срещу мене.

— Не го слушай, о, татко мой! — възкликна Марзак. — Не е възможно…

— Млъкни! — изсъска Асад, обзет от внезапна слабост. Настъпи мълчание, през време на което пашата стоеше навъсен, решеше бялата си брада и измерваше с искрящите си очи ту Оливър, ту Розамунд. Той преценяваше казаното от Сакр-ел-Бар. У него надделяваше страхът, че то може да излезе повече от право, и той съзнаваше, че ако предизвика тука бунт, ще сложи на изпитание всичко, ще заложи всичко на един ход, при който заровете може да изневерят на щастието му.

Ако Сакр-ел-Бар спечели, ще спечели не само на борда на тази галера, а и в целия Алжир и Асад ще бъде свален, за да не се издигне никога вече. От друга страна, ако обнажи ятагана си и призове правоверните да го подкрепят, може да се случи те да го признаят за избраник на аллаха, комуто дължат своята преданост, и да се съберат около него. Допускаше дори това да е по-вероятното. Но все пак залогът, който трябваше да сложи, бе твърде голям. Тази игра ужасяваше пашата, когото още нищо не беше ужасявало, и едва ли тихото предупреждение на Бускен допринесе, за да затвърди решението му да се въздържи.

Той пак изгледа Сакр-ел-Бар, този път с угаснал поглед.

— Ще обмисля думите ти — заяви той с колеблив глас. — Не бих искал да бъда несправедлив, нито да се водя само по външните прояви. Да ме опази аллах!

(обратно)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА ШАХ — МАТ

Пред изпитателните, учудени погледи на околните Розамунд и Сакр-ел-Бар останаха загледани един в друг за кратък миг след оттеглянето на пашата. Дори и робите гребци, които тъй странните и необикновени събития бяха събудили от обичайното им безразличие, извиваха жилестите си вратове, за да ги погледнат с искра любопитство в помръкналите си, уморени очи.

Чувствата на Сакр-ел-Бар бяха странно противоречиви, когато в гаснещата светлина се взираше в бялото лице на Розамунд. Смущението от случилото се, а донякъде и тревожният страх от онова, което трябваше да последва, се смесваха с някакво облекчение.

Той съзнаваше, че укриването й в никой случай не би могло да продължи за дълго. Девойката бе прекарала единадесет убийствени часа в тясното и почти задушаващо пространство на този кош, в който беше възнамерявал само да я пренесе до галерата. Безпокойството му пред невъзможността тя да бъде избавена от този тесен затвор, след като Асад бе съобщил решението си да ги придружи в пътуването, се беше разраствало от час на час, а той все още не намираше начин да я измъкне от положението, от което рано или късно, когато девойката стигнеше границите на издръжливостта, щеше да се наложи да я освободи. Това освобождение, което не можа да постигне той, бе постигнато, за негово облекчение, чрез подозренията и коварството на Марзак. Това бе капка утешение в надвисналата опасност — за него, чиято съдба беше без значение, и за нея, чиято съдба беше за него всичко. Несгодите го бяха научили да цени всяко най-малко предимство и смело да посреща всяка беда, колкото голяма и да е тя. Ето защо той се залови за това малко предимство и решително се приготви да се справи с положението, каквото и да е то, като използува докрай колебанието, всято от думите му в душата на пашата. Залови се също и за мисълта, че след всичко станало от потисник и потисната Розамунд и той бяха станали другари по нещастие, изправени пред една и съща беда. Тази мисъл му беше приятна. И затова леко се усмихна, когато погледна пребледнялото напрегнато лице на Розамунд. Усмивката му изтръгна от нея въпроса, с който си беше измъчвала ума.

— Ами сега? Ами сега? — запита дрезгаво тя и протегна към него умоляващи ръце.

— Сега — отвърна спокойно корсарят — да бъдем благодарни, че се избавихте от убежище, непоносимо и за тялото, и за самочувствието ви. Позволете ми да ви заведа в другото, което бях приготвил за вас и в което щяхте да бъдете настанена отдавна, да не беше ненавременното идване на Асад. Елате. — И той й посочи с приканващо движение стъпалата към горната палуба.

Девойката изтръпна от тази покана, защото там, на палубата, под навеса седеше Асад с Марзак, Бускен и другите офицери от свитата си.

— Елате — пак я подкани корсарят. — Няма от какво да се боите, стига да имате самоуверен вид. Сега за сега положението е шах — мат: царят е застрашен.

— Няма от какво да се боя? — повтори тя с втренчен поглед.

— Сега за сега няма — отвърна твърдо Сакр-ел-Бар. — А колкото за бъдещите възможности, ще трябва да поразмислим. Бъдете сигурна, че страхът не ще ни помогне при вземане на решение.

Розамунд трепна, като да беше засегната от несправедлив укор.

— Аз не се боя — увери го тя и при все че лицето й бе все още бледо, в очите блесна твърдост, а в гласа прозвуча решителност.

— Тогава елате — още веднъж каза той и този път девойката веднага му се подчини, сякаш искаше да докаже, че съвсем не я е страх.

Един до друг те минаха по прохода и се изкачиха по стъпалата към горната палуба. Групата, разположила се там, наблюдаваше приближаването им с погледи, в които се четеше и изумление, и злоба.

Черните искрящи очи на Асад бяха впити само в девойката. Те следяха всяко нейно движение, докато се приближаваше, и не я изпускаха нито за миг, за да се спрат върху другаря й.

Външно Розамунд се държеше с гордо достойнство и непоколебимо самообладание под хищния му взор, ала вътрешно се топеше и гърчеше от срам и унижение, които надали би могла да определи. В известна степен Оливър споделяше същите чувства, обаче примесени с гняв: под напора им най-после той застана тъй, че да бъде между нея и погледа на пашата, за да я прикрие от него, както би я прикрил от смъртоносно оръжие. На палубата той спря и направи темане на Асад.

— Позволи, славни господарю — промълви той, — моята съпруга да се настани в помещението, което бях приготвил за нея, преди да узная, че ще почетеш това пътуване с присъствието си.

Асад изрази съгласието си с кратко, пренебрежително махване, без да благоволи да проговори. Сакр-ел-Бар се поклони повторно, пристъпи напред и дръпна настрана тежката червена завеса с извезан на нея зелен полумесец. От вътрешността на кабината се разля златист блясък на светилник, сля се със синкавия полумрак и обкръжи с трептящо сияние облечената в бяло снага на Розамунд.

Така я видяха за миг хищните поглъщащи очи на Асад, след което тя влезе вътре. Сакр-ел-Бар я последва и закрилата ги завеса се отпусна пред входа.

В малката стаичка имаше диван, покрит с копринени килими, ниска мавританска масичка от разноцветна интарзия, на която стоеше току-що запаленият светилник, и мъничък мангал, в който пушеха благоуханни треви и разстилаха сладникаво остър дим за пречистването на всички правоверни.

От мрака на срещуположните ъгли мълчаливо се вдигнаха двамата нубийски роби на Сакр-ел-Бар — Абиад и Зал-Зер — и направиха темане пред господаря си. Ако не бяха безупречно белите им чалми и препаските на слабините, те щяха да останат невидими като сенки в тъмата.

Капитанът даде къса заповед и робите свалиха от висящата поличка месо и питие и го наредиха на ниската масичка: паница с пиле, сготвено с ориз, маслини и сливи, чиния с хляб, диня и глинена амфора с вода. След това, по друга негова заповед, двамата взеха по един обнажен ятаган и излязоха, за да застанат на стража отвъд завесата. Това не бе постъпка, в която можеше да има скрита заплаха или предизвикателство, нито пък би могла да бъде изтълкувана тъй от Асад. Присъствието на съпругата на Сакр-ел-Бар в тази кабина правеше това място равно на негов харем, а всеки мъж пази харема си тъй, както пази и своята чест. Той е свещено място за него, където никой няма право да проникне, и е напълно естествено да се взимат съответни предпазни мерки срещу всеки нечестив опит за подобно нещо.

Розамунд се отпусна на дивана и остана там с наведена глава и скръстени на скута ръце. Сакр-ел-Бар застана мълчаливо до нея и продължително я загледа.

— Яжте — покани я най-сетне той. — Ще имате нужда от сили и смелост, а нито едното, нито другото е възможно за изгладнелия човек.

Девойката поклати глава. Въпреки дългото гладуване храната я отблъскваше. От тревога сърцето се бе качило сякаш в гърлото й и я задушаваше.

— Не мога да ям — отвърна му тя. — Има ли смисъл? Силите и смелостта не могат да ми послужат сега.

— Не бива да мислите тъй — рече Оливър. — Аз се заех да ви избавя жива от изпитанията, в които ви въвлякох, и ще устоя на думата си.

Тези думи прозвучаха така непоколебимо, че тя вдигна очи към него и се увери, че и изражението му бе също така непоколебимо и самоуверено.

— Всяка възможност за избавление е загубена за мене! — възкликна тя.

— Не смятайте всичко за загубено, докато съм жив аз — отвърна той.

Розамунд му отправи кратък поглед и на устните й заигра едва забележима усмивка.

— Вярвате ли, че сега ще останете жив за дълго? — запита го тя.

— Дотогава, докато пожелае господ — съвсем спокойно отвърна корсарят. — Писаното е писано. Стига да остана жив достатъчно дълго, за да спася вас, а тогава… бога ми, тогава ще съм живял достатъчно дълго.

Девойката обори глава. Тя сплиташе и разплиташе ръце на скута си. Снагата й леко потръпваше.

— Струва ми се, че и двамата сме осъдени — рече тя с глух глас. — Защото, ако вие умрете, помнете, че камата ви е още у мен. Аз не ще ви надживея.

Оливър неочаквано пристъпи с блеснали очи, с лека руменина, пробила през мургавата кожа на бузите му. Но изведнъж спря. Глупец! Как можа толкова погрешно да разбере думите й, пък дори и само за миг? Не беше ли истинският им смисъл предостатъчно ясен дори и без словата, които тя добави в следния миг.

— Господ ще ми прости, ако се видя принудена да го направя… ако избера по-лесния път на честта, защото честта, господине — добави тя явно за да го поласкае, — винаги представлява, повярвайте ми, по-лесният път.

— Зная — отвърна съкрушено той. — Колко съжалявам, че не съм вървял по него!

Сакр-ел-Бар замълча, сякаш се надяваше, че гласното му разкаяние може да изтръгне от нея някакъв отговор, че може да я накара да му каже някоя дума на опрощение. Но като видя, че Розамунд остана безмълвна и замислена, тежко въздъхна и заговори за други неща.

— Тук ще намерите всичко, което ви е необходимо — рече той. — Ако случайно нещо ви липсва, трябва само да плеснете с ръце, и един от робите ми ще се яви при вас. Ако им говорите на френски, те ще ви разберат. Съжалявам, че не можах да доведа жена, която да ви прислужва, но както сама разбирате, това беше невъзможно. — Той се запъти към входа.

— Напускате ли ме? — запита девойката с внезапна тревога.

— Естествено. Но бъдете сигурна, че ще съм много близко. Бъдете сигурна също така, че нямате причина за някакъв непосредствен страх. Работите не стоят по-зле, поне отколкото когато бяхте в коша. Всъщност много по-добре, понеже сега можете да се разположите малко по-спокойно и по-удобно. И тъй, не се измъчвайте, яжте и си починете. Да ви пази бог! Аз ще се върна малко след изгрев слънце.

Вън, на горната палуба, той намери Асад под навеса самичък с Марзак. Беше вече нощ, огромните фенери с полумесец бяха запалени над перилата на кърмата и пръскаха зловеща светлина по цялата дължина на кораба, очертаваха сенчести фигури и мъждиво блещукаха по голите гърбове на робите, приковани рамо до рамо към пейките, повечето от тях отпуснали се вече в неспокойна дрямка. Още един фенер висеше на главната мачта и друг от перилата на горната палуба — за удобство на пашата. Горе скупчените на гроздове звезди блестяха в безоблачното тъмновиолетово небе. Вятърът беше съвсем стихнал и светът бе обгърнат от покой, нарушаван само от едва доловимия шумолящ прибой на вълните върху пясъка в края на залива.

Сакр-ел-Бар отиде при Асад и го помоли за разговор насаме.

— Аз съм сам — рязко отсече пашата.

— Искаш да кажеш, че Марзак не представлява нищо — рече Сакр-ел-Бар. — Отдавна вече го подозирах.

Марзак се озъби и полугласно изръмжа, а пашата, изненадан от непринудеността, прозвучала в нехайните, подигравателни думи на капитана, можа само да повтори един ред от корана, с който Фензиле често му беше додявала напоследък.

— „Синът е другар на бащината си душа.“ Аз нямам тайни от Марзак. Тъй че говори пред него или не казвай нищо и си върви.

— Той може да е другар на твоята душа, Асад — отвърна корсарят с дръзка подигравка, — но аз благодаря на аллаха, че не е другар на моята. А това, което искам да ти кажа, засяга в известно отношение моята душа.

— Благодаря ти — намеси се Марзак — за справедливите ти думи. Да бъде човек другар на твоята душа, би значило да е неверник, безбожно псе.

— Приказките ти, о, Марзак, са също като стрелбата ти с лък — подхвърли Сакр-ел-Бар.

— Да… понеже поразяват предателството — без да се замисли, му отговори младежът.

— Не… защото целят онова, което не могат да улучат. А сега да ми прости аллах! Да се ядосвам ли на думи като твоите? Нима единият аллах не е доказвал достатъчно често, че онзи, който ме нарече невярно куче, е лъжец, предопределен за преизподнята? Нима аллах би удостоил един нечестивец с победи като моите над неверническите флоти? Глупав богохулнико, научи езика си да не приказва такива неща, та да не те накаже всемъдрият да онемееш!

— Млъкни! — изръмжа Асад. — Нахалството ти е неуместно сега.

— Може би — засмя се Сакр-ел-Бар. — А май че и здравият ми разум също. Понеже искаш да задържиш до себе си този другар на своята душа, ще трябва да говоря пред него. Ще ми позволиш ли да седна?

За да не му бъде отказано, той веднага се отпусна на свободното място до Асад и подгъна крака.

— Господарю — заговори той, — има разрив между нас, когато би трябвало да бъдем единни за славата на исляма.

— Ти си виновен за него, Сакр-ел-Бар — мрачно отговори пашата, — и ти трябва да го поправиш.

— Точно затова искам да ме изслушаш. Причината за този разрив е там. — И той посочи с палец през рамо назад към кабината. — Ако премахнем тази причина, положително разривът ще изчезне сам по себе си и всичко между нас пак ще бъде наред.

Той знаеше, че никога вече не ще може всичко да бъде наред между него и Асад. Знаеше, че след открито проявеното неподчинение е безвъзвратно обречен, че след като се е уплашил от него веднъж, след като е изпитал страха, че корсарят ще има сила да въстане успешно срещу него и да се наложи на волята му, пашата ще се погрижи да не го изпита никога пак. Знаеше, че ако се завърне в Алжир, много скоро ще му дойде краят. Единствената му възможност да се спаси бе всъщност да вдигне бунт още сега, да действува бързо и да заложи всичко на този отчаян ход. И знаеше, че тъкмо от това Асад имаше основание да се бои. Понеже беше сигурен в това, беше изковал сегашния си план, като си мислеше, че ако предложи да сложат край на раздора, Асад може да се престори, че е съгласен, за да избегне непосредствената опасност, да направи отмъщението двойно по-сигурно, като изчака, докато се върнат пак у дома.

Блестящите очи на Асад го загледаха за миг в настъпилото мълчание.

— Как ще премахнем причината? — попита той. — Ще изкупиш ли лъжливата си сватба, като обявиш жената за разведена и се откажеш от нея?

— Така не ще я премахнем — отговори Сакр-ел-Бар. — Помисли си добре, Асад, какъв е дългът ти спрямо вярата. Разбери, че от нашето единство зависи славата на исляма. Не е ли грехота тогава да търпим вмешателството на всяко нещо, което може да накърни това единство? Не, не, това, което предлагам, е да ми се позволи… да ми се помогне дори да изпълня докрай намеренията си, които вече открито си признах. Да излезем пак в открито море призори… или, ако искаш, още тая нощ, да отидем до брега на Франция и там да я свалим, та да може тя да се прибере при своите хора, а ние да се отървем от дразнещото й присъствие. После ще се върнем — има още достатъчно и предостатъчно време — и тука или другаде ще се спотаим, за да причакаме този испански кораб, ще заграбим плячката и ще отплаваме като приятели в Алжир, оставили това счепкване, това облаче, затъмнило великолепието на нашето другарство, зад гърба си, забравено, сякаш никога не е било. Съгласен ли си, Асад… за славата на закона на пророка?

Клопката беше твърде хитро скроена, тъй хитро, че Асад, а дори и коварният Марзак нито за миг не се усъмниха, че това може да е само клопка и нищо друго. Защото Сакр-ел-Бар предлагаше собствения си живот, превърнал се в заплаха за Асад, срещу живота и свободата на тази франкска робиня, но го предлагаше така, сякаш не съзнаваше, че го прави.

Асад се замисли, обзет от изкушение. Благоразумието го подтикваше да приеме, да се престори, че е загладил съществуващия сега опасен разрив, да отведе Сакр-ел-Бар обратно в Алжир и там, където не ще могат да му помогнат никакви приятелски настроени бунтари, да заповяда да бъде удушен. Това беше правилният път при такова положение — трезв и разумен начин да осигури унищожаването на човека, който от покорен и смирен адютант изведнъж бе показал, че може да се превърне в сериозен и опасен съперник.

Сакр-ел-Бар наблюдаваше извърнатите настрана блестящи очи на пашата под свъсеното замислено чело, виждаше пребледнялото лице на Марзак, напрегнато и нетърпеливо от желанието баща му да се съгласи. И понеже баща му продължаваше да мълчи, без да може да се сдържи повече, Марзак заговори.

— Той е мъдър, о, татко мой! — лукаво се замоли той. — Славата на исляма стои над всичко! Позволи му да постъпи както той иска и нека неверницата си отиде. Така всичко ще се оправи между нас и Сакр-ел-Бар! — Той така наблегна на тези думи, че стана явно желанието да вложи в тях скрито значение.

Асад долови това и схвана, че и Марзак разбира какво трябва да се направи; изкушението го обзе по-силно, но още по-силно го обзе друго изкушение. Пред хищния му поглед се изправи висока, напета девойка с меко закръглени гърди — видение тъй бяло и прекрасно, че го пороби. Така той се видя разкъсан между две противоположни възможности. От една страна, ако се откажеше от жената, можеше да бъде сигурен, че ще си отмъсти на Сакр-ел-Бар, можеше да бъде сигурен, че ще махне този бунтовник от пътя си. От друга страна, ако решеше да се придържа към желанията си и да се остави те да го ръководят, трябваше да бъде готов за бунт на галеасата, да бъде готов за бой, а може би и за поражение. Това бе риск, какъвто никой здравомислещ паша не би се съгласил да приеме. Но откакто очите му отново бяха видели Розамунд, Асад загуби здравия си разум. Незадоволените желания от предишния ден напълно владееха мислите му.

Той се наведе напред и надзърна дълбоко в очите на Сакр-ел-Бар.

— Щом не я искаш за себе си, защо не я дадеш на мене? — попита той и гласът му затрептя от потисната страст. — Докато ти вярвах, че я взимаш за съпруга, аз зачитах тая връзка, както прилича на добрия мюсюлманин, но понеже сега е ясно, че то е било само преструвка, подигравка, която да послужи на някаква враждебна за мене цел, осквернение на свещения закон на пророка, аз, пред когото бе сключен този богохулствен брак, го провъзгласявам за недействителен. Няма защо да се развеждаш с нея! Тя вече не е твоя! Тя е свободна за всеки мюсюлманин, който може да я вземе!

Сакр-ел-Бар се засмя с неприятен смях.

— Този мюсюлманин — заяви той — ще е по-близо до сабята ми, отколкото до Мохамедовия рай. — С тези думи той стана, сякаш за да подчертае, че е нащрек.

Асад също скочи с такъв прилив на сили, какъвто надали би могло да се очаква у човек на неговите години.

— Заплашваш ли? — възкликна той с пламнали очи.

— Да те заплашвам? — отвърна високомерно Сакр-ел-Бар. — Аз пророкувам!

И с тези думи се обърна и се запъти надолу по прохода към средната палуба Това отдалечаване не криеше никакво намерение — просто беше разбрал, че в случая нямаше да има никаква полза да спори и че по-умно беше да се оттегли веднага, за да избегне пререканието и да остави забулената заплаха да окаже въздействието си върху ума на пашата.

Разтреперан от гняв, Асад го изпрати с поглед. Искаше вече да му заповяда да се върне, но го възпря страхът да не би в сегашното си настроение Сакр-ел-Бар да погази властта му и пред очите на всички да откаже дължимото му подчинение. Пашата знаеше, че няма смисъл да заповядваш, когато не си сигурен, че ще ти се подчинят, или не си в състояние да наложиш подчинение, че една власт, бъде ли успешно погазена веднъж, е вече наполовина срината.

Докато той все още се колебаеше, Марзак, който също се беше изправил, го хвана за ръката и зареди на ухото му несдържани, настойчиви доводи, за да го убеди да приеме искането на Сакр-ел-Бар.

— Това е сигурният начин! — упорито викаше младежът. — Нима ще изложим на опасност всичко заради тая бледолика дъщеря на гибелта? В името на шейтана, да се отървем от нея: свали я на брега, както той иска, като цена на мира между нас и него, а след като осигуриш тоя мир, заповядай да го удушат, когато се върнем в пристанището ни в Алжир. Това е сигурният начин… сигурният начин!

Асад най-после се обърна да погледне това хубаво, напрегнато лице. За миг не знаеше какво да каже, след това прибягна до помощта на софистиката.

— Да не съм страхливец, че да трябва да се откажа от всичко друго освен от сигурния начин — запита той посърнало, — или ти си глупак, та нищо друго не можеш да измислиш?

— Аз се тревожа само за теб, о, татко мой! — с негодуване се защити Марзак. — Не знам дали ще е безопасно да заспим: той може да вдигне бунт през нощта.

— Не се бой — отвърна Асад. — Аз вече поставих стража, а офицерите са до един надеждни хора. Бускен отиде към носа да провери настроението на хората. Скоро ще знаем точно накъде сме.

— На твое място бих се подсигурил. Бих предотвратил тая опасност от бунт. Бих склонил на исканията му относно тая жена, а след това бих си уредил сметката с него.

— Да се откажа от тоя франкски бисер? — възкликна Асад. Той бавно поклати глава. — Не, не! Тя е градина, която ще ми дари рози! Двамата с нея ще вкусим още от сладкия шербет на Кансар и тя ще ми е благодарна, че съм я въвел в рая. Да се откажа от тая хубост с ръце като рози! — Той се изсмя тихо в прехлас, а Марзак се навъси в мрака, като се сети за Фензиле.

— Тя е неверница — строго напомни синът — и затуй е забранена за теб от пророка. Нима ще останеш сляп и за това, както остана към грозящата те гибел? — Тогава в гласа му зазвучаха страст и презрение и той продължи: — Тя е минала с непокрито лице през улиците на Алжир, била е зяпана от измета на пазарището, тая нейна хубост е омърсена от хищния поглед на евреи, маври, турци, робите от галерата и негрите наситиха очите си с незабулената й красота, един от твоите капитани я призна за своя съпруга! — Той се изсмя. — Кълна се в аллаха, не мога да те позная, о, татко мой! Това ли е жената, която си готов да направиш своя? Това ли е жената, зарад която си готов да заложиш своя живот, а може би и самия пашалък?

Асад стисна юмруци така, че ноктите му се забиха в месото. Всяка дума, промълвена от сина му, се впиваше в душата му като удар от бич. Истинността им беше неоспорима. Чувствуваше се унизен и засрамен. Но въпреки всичко не можеше да преодолее лудостта си, не можеше да се отклони от своя път. Преди да успее да отговори, по стъпалата се заизкачва високата войнствена фигура на Бускен.

— Е? — нетърпеливо го посрещна пашата, зарадван от тази възможност да промени темата на разговора.

Бускен беше притеснен. Наученото от него се четеше по лицето му.

— Възложената ми задача беше трудна — заговори той. — Направих всичко, каквото можах. И все пак не успях да се справя с нея по такъв начин, че да стигна до определени заключения. Но едно зная, господарю, че той ще е наистина безумен, ако се осмели да вдигне оръжие против теб и да оспори твоята власт. Поне толкова успях да разбера.

— И нищо повече? — попита Асад. — Ами ако аз вдигна оръжие срещу него и се опитам да уредя тоя въпрос, без да се бавя повече?

Бускен замълча за миг, преди да отговори.

— Не мога да си представя аллах да не ти дари победа — рече той. Ала думите му не можеха да заблудят пашата. Той разбра, че те не са нищо повече от онова, което уважението към него диктува на неговия офицер. — И все пак — продължи Бускен — бих сметнал, че и ти си безразсъден, господарю, толкова безразсъден, колкото би бил и той при същите обстоятелства.

— Разбирам — каза Асад. — Силите са дотолкова равни, че и за двама ни е опасно да ги премерим.

— Ти го рече.

— Ясно ли ти е тогава какво трябва да правиш! — извика Марзак, който гореше от желание да поднови спора. — Приеми условията му и…

Но Асад нетърпеливо го прекъсна:

— Всяко нещо, когато му дойде времето, а времето на всяко нещо е писано. Аз ще обмисля какво да правя.

Долу, на средната палуба, Сакр-ел-Бар крачеше с Виджитело и това, което Виджитело каза на него, не се отличаваше много по съдържание от онова, което Бускен беше казал на пашата.

— Почти не мога да отсъдя — каза италианският вероотстъпник. — Но смятам, че не би било разумно нито за тебе, нито за Асад да предприемете първата стъпка един срещу друг.

— Дотолкова ли са равни силите ни?

— На брой надмощието ще бъде в полза на Асад — отговори Виджитело. — Никой истински благочестив мюсюлманин не ще въстане против пашата, представителя на Високата порта, верността към когото е въпрос на религията. Но все пак те са свикнали да се подчиняват на теб, да се хвърлят в бой по твоя заповед, тъй че и самият Асад ще постъпи необмислено, ако рече да направи такъв опит.

— Да… разумен довод — каза Сакр-ел-Бар. — Положението е, както си го мислех.

С тези думи той се раздели с Виджитело и бавно, замислено се върна на горната палуба. Надеждата му, единствената му надежда сега беше, че Асад може да приеме предложението, което му беше направил. Срещу това той беше напълно готов да принесе в жертва живота си, до което непременно щеше да се стигне. Но не биваше повторно да отива при Асад; да го направи, би значило да събуди съмнение и да разпали желанието му и с това да предизвика отказ. Трябваше да се въздържа с всички сили на търпението си. Ако Асад не оттеглеше отказа си въпреки опасността от бунт, Сакр-ел-Бар нямаше да знае какво да предприеме, за да избави Розамунд. Да вдигне бунт, не смееше. Това би било твърде отчаяна постъпка. Бунтът, според него, не му предлагаше ни най-малка вероятност за сполука, а пропаднеше ли, тогава наистина всичко щеше да е загубено, сам той щеше да загине, а Розамунд да остане на милостта на Асад. Приличаше на човек, който върви по острието на сабя. Единственият начин да се опазят засега и той, и Розамунд, се криеше в надеждата, че и Асад, подобно на него, не ще се осмели да предприеме враждебни действия пръв. Но това се отнасяше само за настоящия момент, защото Асад всеки миг можеше да нареди да обърнат назад и да потеглят обратно към Варвария; това в никой случай не би могло да се предотврати след заграбването на испанския кораб. Той хранеше слаба надежда, че предстоящата битка (ако испанците наистина влязат в бой) може да предложи някаква възможност, някой неочакван изход от сегашното положение.

Той прекара нощта под звездите, изтегнал се пред прага на закрития със завеса вход на кабината, преградил го по този начин с тялото си, докато спеше, а сам той — пазен от верните си нубийци, които останаха на стража. Събуди се, когато първите виолетови отблясъци на зората се появиха на изток, отпрати мълком уморените роби да си починат и остана да пази самичък. Под навеса към десния борд спяха пашата и синът му, а близо до тях хъркаше Бускен.

(обратно)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА БУНТОВНИЦИТЕ

По-късно тази сутрин, малко след като галеасата се беше събудила за живот и на нея се почувствува мързеливо раздвижване, ако изобщо може да се говори за раздвижване на екипаж, който стои в очакване, Сакр-ел-Бар отиде да споходи Розамунд.

Завари я ободрена и освежена от съня и й донесе успокоителната новина, че всичко е наред, като се помъчи да й вдъхне смелост с надежди, в които сам той не вярваше. Ако тя не го прие с подчертано дружелюбие, не го прие и с вражда. Изслуша изразените от него надежди, че все пак ще успее да я избави благополучно, и макар да не му поблагодари за усилията, които се канеше да положи заради нея — прие ги като нещо, на което имаше пълно право, като непълноценно изплащане на неуредения помежду им дълг, — нямаше вече и следа от онова почти презрително високомерие, с което се беше отнасяла към него досега.

Отби се пак няколко часа по-късно, след обеда, когато на стража отново бяха застанали нубийците. Не можеше да й каже нищо ново освен това, че наблюдателят на върха съобщил за някакъв кораб на запад, който пълзял към острова, движен от лекия ветрец. Но испанската галера, която причаквали, още не се виждала, и й призна, че известни предложения, които направил на Асад за свалянето й във Франция, са били отхвърлени. Въпреки всичко нямало защо да се страхува — веднага добави той, като забеляза внезапната тревога, появила се в нейните очи. Все щял да се представи някакъв случай. Той бил нащрек и нямало да изпусне и най-малката възможност.

— Ами ако не се представи никаква възможност? — попита го тя.

— Тогава ще я създам аз — отговори той почти без да се замисли. — Създавал съм ги цял живот и би било странно, ако това не ми се удаде в най-важния миг от живота ми.

Това споменаване за живота му я накара да го запита:

— Как създадохте възможността, която ви направи това, което сте сега? Искам да кажа — побърза да добави тя, сякаш уплашена, че смисълът на този въпрос може да бъде разбран погрешно, — която ви помогна да станете корсарски капитан.

— Това е дълга история — каза Сакр-ел-Бар. — Сигурно ще ви отегчи.

— Не — отговори девойката и поклати глава, а ясните й очи отвърнаха сериозно на помръкналия му поглед. — Няма да ме отегчите. Надали ще имам друг случай да я науча.

— А бихте ли искали да я научите? — попита той и додаде: — За да можете да ме съдите?

— Може би — рече тя и сведе очи.

С наведена глава той крачеше назад-напред из малкото помещение. Поиска му се да изпълни това нейно желание, което беше напълно естествено, защото, ако е истина, че онзи, който знае всичко, ще не ще, трябва да прости всичко, това никога не би могло да бъде по-вярно, отколкото в случая на сър Оливър Тресилиън.

И тъй, той й разправи историята си. Както крачеше от ъгъл до ъгъл, той разказа за всичко от дните, когато бе работил като гребец на испанската галера, до часа, когато на борда на испанския кораб, пленен под нос Спартел, беше решил да предприеме пътуването до Англия, за да поиска сметка от брат си. Разказа историята си просто, без прекалено много подробности, но все пак не пропусна нищо от събитията, спомогнали да заеме сегашното си място. А тя така дълбоко се трогна, докато слушаше, че в един миг в очите й блеснаха сълзи, които напразно се мъчеше да сдържи. Ала корсарят продължаваше да крачи унесен, с наведена глава и очи, които нито веднъж не погледнаха към нея, и нищо не видя.

— И тъй — каза той, когато най-после този чудноват разказ стигна до своя край, — вие знаете какви са били силите, които са ме движели. Някой друг, по-силен от мене, може би щеше да се противопостави и да предпочете смъртта. Но аз не бях достатъчно силен. Или пък желанието ми да накажа, да излея лютата омраза, в която се беше превърнала някогашната ми любов към Лайонел, беше по-силно от мене.

— И към мен също… както вече ми казахте — добави Розамунд.

— Не е точно така — поправи я той. — Мразех ви зарад вашата невярност, а най-много за това, че сте изгорили непрочетено писмото, което ви изпратих по Пит. С тази постъпка допринесохте към злочестините, които понасях, унищожихте единствената възможност да установя невинността си и да възвърна правата си, осъдихте ме за вечни времена да водя този живот. Но аз не знаех тогава каква основателна причина сте имали да вярвате, че съм такъв, какъвто изглеждах. Не знаех за убеждението на хората, че съм избягал. Затова на драго сърце ви прощавам едно деяние, за което, признавам, ви бях намразил и което ме подбутна да ви отвлека, когато ви намерих в Аруинак вечерта, когато бях дошъл да отведа Лайонел.

— Искате да кажете, че да направите това, не е влизало в сметките ви? — попита го тя.

— Да ви отведа заедно с него ли? — попита той. — Кълна ви се, че не бях мислил за това, защото, ако бях го преценил, струва ми се, че щях да се опазя от подобна съблазън. Тя ме обзе неочаквано, когато ви видях там с Лайонел, и аз й се поддадох. След като научих това, което зная сега, мисля, че съм достатъчно много наказан.

— Струва ми се, че мога да ви разбера — промърмори тя тихо, сякаш за да го утеши, защото остра болка затрептя в гласа му.

Корсарят отметна назад увенчаната си с чалма глава.

— Да разберете, все пак е нещо — каза той. — То е вече половин прошка. Но преди да мога да приема прошката, трябва напълно да изкупя извършеното зло.

— Ако е възможно — рече девойката.

— Трябва да се направи възможно — отговори той разгорещено, но изведнъж се прекъсна, дочул някакъв вик отвън.

Той позна гласа на Ларок, който в зори се беше върнал да застане на стража на най-високата точка на носа и да смени човека, който го беше заместил през нощта.

— Господарю! Господарю! — крещеше вероотстъпникът с глас, треперещ от възбуждение, и виковете му бяха подхванати в хор от екипажа.

Сакр-ел-Бар бързо се обърна към входа, отметна настрана завесата и излезе на горната палуба. Ларок тъкмо се прекатерваше през фалшборда около средната палуба, където Асад го чакаше заедно с Марзак и верния Бускен. Носът, където корсарите се бяха изтягали безгрижно предишния ден, сега представляваше кипящо множество от любопитно дърдорещи мъже, стълпили се край перилата и дори надолу, по парахода, нетърпеливи да научат каква е тази новина, която стражът е донесъл на кораба с такова вълнение.

От мястото, където стоеше, Сакр-ел-Бар чу високите думи на Ларок:

— Корабът, който забелязах призори, господарю!

— Е? — кресна Асад.

— Той е тука… в залива, под онзи нос. Току-що пусна котва!

— В това няма нищо страшно — веднага отговори пашата. — Щом е пуснал там котва, ясно е, че не подозира присъствието ни. Що за кораб е той?

— Висок галеон с двадесет топа под английски флаг.

— Английски! — извика с учудване Асад. — Трябва да е як кораб, за да се осмели да навлезе в испански води!

Сакр-ел-Бар се приближи към перилата.

— Носи ли някакви други отличителни знаци? — попита той. Ларок се обърка при въпроса.

— Да — отговори той, — тясно синьо флагче на задната мачта и на него бяла птица, мисля, че е щъркел.

— Щъркел ли? — замислено повтори Сакр-ел-Бар. Не можеше да си спомни такъв английски герб, нито пък му се вярваше, че може да е английски. Той чу как зад гърба му някой бързо поема дъх. Когато се озърна, видя Розамунд да стои на входа, почти съвсем незакрита от завесата. Лицето й изглеждаше пребледняло и напрегнато, очите й бяха широко отворени.

— Какво има? — отсечено я запита той.

— Щъркел, мисли той — каза девойката, сякаш това беше достатъчен отговор.

— Малко ми се вярва да е тая птица — забеляза Сакр-ел-Бар. — Той е сгрешил.

— Но не много, сър Оливър.

— Какво? Не много ли? — Озадачен от нещо в гласа и погледа й, той бързо пристъпи към нея, а долу глъчката ставаше все по-голяма.

— Това, което е взел за щъркел, е чапла, бяла чапла, а бялото в хералдиката означава сребро, нали?

— Вярно. Какво от това?

— Не се ли сещате? Този кораб трябва да е „Сребърната чапла“!

Той я изгледа.

— Бога ми! — каза корсарят. — Пет пари не давам дали е сребърната чапла или златният скакалец! Има ли някакво значение?

— Това е корабът на сър Джон… сър Джон Килигрю — обясни тя. — Корабът беше почти готов да отплава, когато… когато вие дойдохте в Аруинак. Сър Джон се канеше да тръгва за Източна Индия. Вместо това… Не виждате ли? … От обич към мен трябва да е поел по моите следи със слабата надежда да ви догони, преди да сте стигнали във Варвария.

— Боже господи! — възкликна Сакр-ел-Бар и се замисли. После вдигна глава и се изсмя. — Човек да не съм, ако не е позакъснял с няколко дни!

Но шегата не намери отклик у нея. Тя продължаваше да го гледа със своите пламенни и все пак плахи очи.

— И въпреки всичко — добави корсарят — той идва съвсем навреме. Макар и ветрецът, който го е довел, да е слаб, той положително духа от небето.

— Би ли могло?… — Тя спря и се позапъна. — Би ли могло да влезем във връзка с него? — запита тя все още колебливо.

— Би могло… да — отговори той. — Но изглежда, че ще трябва ние да измислим начина, а това няма да е толкова лесно.

— И вие бихте го направили? — попита тя с нотка на учудване в гласа и със сянка от това учудване на лицето.

— Ами на драго сърце — отговори той, — тъй като не виждам друг изход. Без съмнение това ще струва няколко живота — додаде той, — но в края на краищата… — И Сакр-ел-Бар сви рамене, за да довърши мисълта си.

— О, не, не! Не на тази цена! — възпротиви се Розамунд. А откъде можеше той да знае, че единствената цена, за която тя мислеше, беше собственият му живот, който, както разбираше, щеше да бъде загубен, ако се потърсеше помощта на „Сребърната чапла“?

Преди да може да й даде някакъв отговор, вниманието му се отвлече. Мрачна заплашителна нотка се беше вмъкнала във врявата на екипажа и изведнъж един-два гласа се издигнаха с настойчивото искане Асад незабавно да излезе в открито море и да изведе кораба си от това място, което бе станало тъй опасно. А виновен за това беше Марзак. Неговият глас бе този, който пръв промълви плахото предложение, а заразата на неговия страх мигновено обхвана редиците на корсарите.

Асад, изправил се в целия си мършав ръст, обърна към тях взор, който беше усмирявал по-големи роптания, и издигна гласа, който навремето изпращаше стотина мъже безропотно направо в ноктите на смъртта.

— Млъкнете! — заповяда пашата. — Аз съм ваш господар и нямам нужда от други съветници освен аллаха. Когато сметна, че му е дошло времето, ще наредя да гребат, но не и по-рано. Бързо по местата си сега и да има мир!

Той смяташе под своето достойнство да спори с тях, да им посочи основателните си съображения за оставането в това тайно заливче и против излизането в открито море. Достатъчно им беше да знаят, че такава е неговата воля. Те нямаха право да се усъмнят в неговата мъдрост и неговите решения.

Но Асад-ед-Дин твърде дълго беше стоял в Алжир, докато флотите му, водени от Сакр-ел-Бар и Бускен, бяха кръстосвали вътрешното море. Хората вече бяха отвикнали да ги насърчава неговият глас, вярата им в неговите преценки не беше изградена върху здравите основи на опит от миналото. Никога още не беше водил в бой хората от този екипаж, нито ги беше връщал победоносно у дома, обогатени с плячка.

Затова сега те противопоставиха своята преценка на неговата. Виждаше им се безразсъдно — както всъщност беше подсказал Марзак — да се бавят тука и голото му изявление за това намерение беше съвсем недостатъчно, за да разпръсне съмненията им.

Недоволството се разрастваше, без да му подействува страшното присъствие и навъсеното чело на пашата, а изведнъж един от вероотстъпниците (тайно подтикнат от лукавия Виджитело) високо извика капитана, когото те познаваха и в когото имаха вяра:

— Сакр-ел-Бар! Сакр-ел-Бар! Не ни оставяй затворени в този залив да загинем като плъхове!

Това беше като искра в буре с барут. Двадесетина гласа веднага подхванаха вика, ръце се вдигнаха към Сакр-ел-Бар, който стоеше над тях, пред очите на всички, облегнал се, безстрастен и суров, на перилата на горната палуба, докато с бързия си ум претегляше представилия му се удобен случай и преценяваше ползата, която можеше да извлече от него.

Асад отстъпи крачка назад от дълбока обида. Лицето му бе позеленяло, очите пламтяха от ярост, ръката му сграбчи обсипаната със скъпоценни камъни дръжка на ятагана, но той се въздържа и не го изтегли от ножницата. Вместо туй изля върху Марзак злобата, пламнала в сърцето му, след като бе видял колко е намаляло влияние му.

— Глупак такъв! — изръмжа той. — Полюбувай се на делото си, страхливецо! Виж каква каша забърка с женските си съвети. И ти ще ми командуваш галера! Ти ще ми станеш боец по моретата! Защо не ме уби аллах, преди да зачена син като тебе!

Марзак се сви пред яростните думи, които, както се боеше, можеше да бъдат последвани и от нещо още по-лошо. Не смееше да отговори, нито да се оправдае; в този миг почти не смееше да диша.

В това време Розамунд, обзета от нетърпение, пристъпи напред така, че застана до самия Сакр-ел-Бар.

— Бог ни помага — промълви тя с глас, изпълнен с гореща благодарност. — Ето ви случая! Хората ще ви се подчинят!

Корсарят я погледна и леко се усмихна на нетърпението й.

— Да, госпожице, те ще ми се подчинят — каза той. В тия няколко кратки мига той вече беше взел решението си.

Докато Асад без съмнение беше прав и по-разумно би било да се спотайват в това закрито заливче, където вероятността да останат незабелязани натежаваше чувствително в тяхна полза, все пак и преценката на хората не беше съвсем погрешна. Ако излезеха в открито море и се насочеха на изток, биха могли да минат също така незабелязани и дори в случай че плясъкът на веслата им стигнеше до галеона отвъд носа, докато той вдигнеше котва и тръгнеше да ги преследва, те щяха да имат голяма преднина, като използуват всяка капчица сила на своите гребци, а вятърът (важно обстоятелство при тези негови пресмятания) беше толкова стихнал, че спокойно можеха да се смеят на всяко преследване от страна на кораб, който се движи само с платна. Оставаше единствената опасност топовете на галеона, но доколкото Сакр-ел-Бар знаеше от опит, тази опасност не беше чак толкова голяма.

Така, ще не ще, той бе принуден да заключи, че по-разумният път беше да подкрепи Асад, а тъй като беше напълно уверен в подчинението на хората, корсарят се утеши с мисълта, че може да му предстои морална победа, от която скоро ще може да извлече някоя по-сигурна печалба.

И тъй, в отговор на тези, които все още викаха неговото име, той скочи от стъпалата и се запъти към средната палуба, за да застане до пашата. Асад наблюдаваше приближаването му с гневни предчувствия: беше му предварително ясно, че при създалите се отношения Сакр-ел-Бар ще се вдигне срещу него, за да подчини напълно тези бунтовници и да извлече най-голяма облага от положението. Тихичко и без да бърза, той изтегли ятагана си. Сакр-ел-Бар го видя с крайчеца на окото си, но се престори, че не го е забелязал, и пристъпи напред, за да говори на корсарите.

— Какво? — гневно изрева той. — Какво значи това? Глухи ли сте всички, та не чувате заповедите на своя паша, избраника на аллаха, и се осмелявате да вдигнете бунтовнически глас, за да изявявате своята воля?

Внезапна мъртва тишина последва това обръщение. Асад го слушаше с облекчение и изненада, Розамунд стаи дъх от уплаха.

Какво ли искаше да каже с това? Нима само я е залъгвал и мамил? Нима намеренията му към нея са точно обратни на неговите уверения? Тя се облегна на перилата, напрегнала слух да долови всеки звук от тази негова реч на лингва франка, с надеждата, че малките й знания на езика са я въвели в заблуждение по отношение на онова, което той казваше.

Тя го видя да се обръща с ядно заповедническо движение към Ларок, който стоеше до фалшборда и чакаше.

— Върви на поста си там горе, наблюдавай движенията на тоя кораб и ни докладвай. Ние няма да се помръднем оттука, докато не благоволи да го пожелае нашият господар Асад. Тръгвай!

Без да прояви недоволство, Ларок прехвърли крак през фалшборда, скочи на веслата и оттам се покатери на брега, както му бе заповядано. И нито един-единствен глас не се издигна в роптание.

Мрачният поглед на Сакр-ел-Бар се плъзна по редиците на корсарите, стълпили се на предната палуба.

— Понеже тоя глезеник на харема — продължи той с безгранична дързост и посочи с презрително движение Марзак — блее за опасност в ушите на мъже, нима трябва всички да се уплашите и оглупеете като стадо овце? Кълна се в аллаха! Кои сте вие? Нима сте същите безстрашни морски ястреби, които политат с мен и нападат там, където се забиват куките на моите канджи, или сте само гарги, които търсят леш?

Отговори му стар морски разбойник, комуто страхът бе придал голяма смелост:

— Тука сме впримчени, както Драгут при Джерба!

— Лъжеш! — отвърна Сакр-ел-Бар. — Драгут не е бил впримчен, защото Драгут намери начин да се измъкне. И срещу Драгут беше излязла цялата флота на Генуа, а ние имаме насреща си един-единствен галеон. Кълна се в Корана, ако ни нападне, нямаме ли и ние зъби? Нима това ще е първият галеон, чиито палуби сме опустошили? Но ако вие, синове на позора, предпочитате съвета на един страхливец, знайте, че излезем ли в открито море, неприятелят непременно ще ни види, а Ларок ви каза, че той носи двадесет топа. Казвам ви, че ако ни нападне, най-добре ще е да ни нападне отблизо, и ви казвам, че ако си останем тука, без да се показваме, много малка е вероятността да бъдем нападнати изобщо. Че галеонът не подозира присъствието ни, е очевидно, понеже е хвърлил котва оттатък носа. А имайте предвид, че ако побегнем от опасност, която не съществува, и при това бягство имаме късмета да не превърнем опасността в действителна и да не трябва да я посрещаме, ще изтървем богатата галера, която ще донесе печалба на всички ни… Но аз напразно си хабя думите да ви убеждавам — изведнъж се пресече той. — Вие чухте заповедите на вашия господар Асад-ед-Дин и това трябва да е достатъчно, за да ви убеди. И тъй, ни дума повече!

Без дори да ги изчака да се разпръснат от перилата и да се върнат пак на предната палуба, той се обърна към Асад:

— Може би щеше да е по-добре да обесим това псе, дето заговори за Драгут и Джерба. Но никога не съм могъл да бъда жесток към онези, които ме следват. — И с това приключи въпроса.

След изумлението Асад бързо бе обзет от възхищение и нещо като разкаяние, в което се промъкна отсянка от завист, понеже видя Сакр-ел-Бар да спечелва там, където сам той щеше напълно да се провали. Тази завист се разля и покри всичко като петно от масло. Ако преди беше изпитал към Сакр-ел-Бар недоброжелателство, това недоброжелателство изведнъж се превърна в истинска омраза към човека, в когото сега виждаше съперник, готов да заграби властта и управлението, които би трябвало да принадлежат само на пашата. Без съмнение в алжирския пашалък нямаше място за двамата.

Затова похвалните думи, готови да се откъснат от устните му, замръзнаха на тях, когато Сакр-ел-Бар и той се намериха лице срещу лице. Без да проговори, Асад загледа своя адютант с присвити зли очи, изражението на които можеше да бъде изтълкувано погрешно само от един глупак.

Сакр-ел-Бар не беше глупак и не го разбра погрешно нито за миг. Той усети, че сърцето му се стяга и в гърдите му се надига зложелателство, събудено от зложелателството на пашата. Сега почти се каеше, че не е използувал този миг на слабост и бунтарство от страна на екипажа, за да направи опит напълно да измести пашата.

Той потисна помирителните думи, които се канеше да изрече. На злобния поглед корсарят противопостави неизменното си присмехулство. Той се обърна към Бускен.

— Оттегли се — отсечено му заповяда той — и вземи със себе си тоя храбър морски боец! — И посочи Марзак.

Бускен се обърна към пашата:

— Това твое желание ли е, господарю?

Асад мълком кимна и отпрати с ръка и него, и изплашения Марзак.

— Господарю — заговори Сакр-ел-Бар, когато двамата останаха сами. — вчера ти направих предложение да намерим лек за този разрив помежду ни и ти ми отказа. Но сега, ако бях изменник и бунтовник, както ти ме обвини, можех да използувам докрай настроението на моите корсари. Ако го бях направил, нямаше вече да има нужда да предлагам и да моля. Вместо това щях да ти заповядам. Понеже ти дадох такова несъмнено доказателство за верността си, надявам се и разчитам да си възвърна мястото, което загубих в твоето доверие, и ако е така, сега ще се съгласиш на моето предложение относно тази франкска жена там.

За беда в това време Розамунд стоеше незабулена на горната палуба, където можеше да я стигне погледът на Асад, и може би тъкмо нейният вид победи мигновеното му колебание и се наложи над предпазливостта, която му подсказваше да се съгласи. Той я загледа за миг и лека руменина заля пребледнелите му от яд бузи.

— Какво право имаш ти, Сакр-ел-Бар, да ми правиш предложения? — най-после отговори той. — Като се осмеляваш, доказваш, че си много далече от верността, за която мълвят устните ти. Ти знаеш волята ми относно девойката. Веднъж ти ми попречи и открито не ми се подчини, като злоупотреби със свещения закон на пророка. Продължавай да ми се пречиш на пътя, и ще пострадаш. — Гласът му се извиши и затрепери от яд.

— По-тихо! — каза Сакр-ел-Бар и очите му блеснаха от събудилия се и у него гняв. — Защото, ако хората ми чуят тия твои закани, не поемам отговорността за онова, което може да стане. Аз ти се противопоставям и затова ще пострадам, казваш ти. Така да бъде тогава! — Той мрачно се усмихна. — Отсега сме във война, Асад, щом ти го искаш. Спомни си после, когато последиците се стоварят на главата ти, че сам си го поискал да е така.

— Бунтовник, предател, кучи син! — кипна Асад. Сакр-ел-Бар рязко се изворна.

— Продължавай да вървиш, накъдето те тласка старческото безумие — подхвърли той през рамо, — и ще видиш докъде ще те докара.

С тези думи той се качи спокойно на горната палуба и остави пашата самичък, обзет от гняв и някакъв неясен страх, събуден от тази последна дръзка заплаха. Но въпреки че го беше заплашил тъй дръзко, сърцето на Сакр-ел-Бар беше изпълнено със страхове. Беше изковал план, но си даваше сметка, че между изковаването и изпълнението може да се изпречат много трудности.

— Госпожице — обърна се той към Розамунд, когато стигна на горната палуба, — не постъпвате разумно, като се показвате така открито.

За негово изумление девойката го посрещна с враждебен поглед.

— Не постъпвам разумно? — рече тя с презрително изражение. — Искате да кажете, че може да видя повече, отколкото бихте искали да видя. Каква игра сте подхванали вие тука, сър, та ми разправяте едно, а с делата си показвате, че целите нещо друго?

Нямаше нужда да я пита какво иска да каже. Той веднага схвана доколко погрешно девойката беше изтълкувала сцената, на която бе свидетелка.

— Искам само да ви напомня — много тежко й отговори той, — че веднъж вече ми навредихте с прибързаните си заключения, както ви доказах.

Това донякъде намали самоувереността й.

— Но тогава… — започна тя.

— Аз само ви моля да запазите заключенията си за края. Ако остана жив, ще ви избавя. А засега ви моля да не напускате кабината си. Не ме улеснявате, като се показвате.

Тя го погледна с молба за обяснение, готова да се откъсне от устните й. Но пред спокойния му заповеднически тон и поглед бавно наведе глава и се скри зад завесата.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА ПРАТЕНИКЪТ

До края на този ден Розамунд остана в кабината, измъчвана от нетърпение да узнае какво ще стане и терзана още повече от това, че Сакр-ел-Бар се въздържа през цялото това време и не дойде при нея. Най-после привечер, като не можеше да се сдържа повече, тя пак излезе и така се случи, че го стори в неподходящ момент.

Слънцето беше залязло, на галеасата възнасяха вечерната молитва и целият екипаж беше паднал по очи. Забелязала това, девойката инстинктивно се дръпна назад и остана закрита от завесата, докато свърши молитвата. Сетне я отметна настрана, но не пристъпи пред нубийците, които стояха на стража, и видя, че вляво от нея Асад-ед-Дин, Марзак, Бускен и един-двама други офицери пак са насядали на дивана под навеса. Тя потърси с поглед Сакр-ел-Бар и скоро го съзря да идва по прохода с широките си отмерени крачки подир помощниците на боцмана, които раздаваха оскъдната вечеря на робите.

Изведнъж той се спря пред Лайонел, който беше прикован в края на веслото до самия проход. Заговори му грубо на лингва франка, който Лайонел не разбираше, и думите му се разнесоха ясно и бяха чути — както той искаше да бъдат чути — от всички на горната палуба:

— Е, псе такова! Как възприема изнеженият ти стомах храната на роба гребец?

Лайонел вдигна очи.

— Какво разправяш? — попита гой на английски.

Сакр-ел-Бар се наведе над него и лицето му, както всички можеха да видят, беше зло и присмехулно. Без съмнение сега той му говореше на английски, но до напрегнатия слух на Розамунд долиташе само мърморене, макар че, като съдеше по изражението, тя не се съмняваше в съдържанието на думите му. И все пак тя бе твърде далеч от правилното предположение. Подигравката на лицето му беше само маска.

— Не обръщай внимание на изражението ми — казваше той. — Искам онези там горе да мислят, че те ругая. Дай си вид на човек, когото оскърбяват. Свивай се или ръмжи, но слушай. Помниш ли, когато веднъж на младини преплувахме заедно от Пенароу до нос Трифюзис?

— Какво искаш да кажеш? — запита Лайонел и естественото му начумерено изражение бе тъкмо онова, което трябваше на Сакр-ел-Бар.

— Чудя се дали все още би могъл да преплуваш такова разстояние. Ако можеш, вероятно ще намериш по-апетитна вечеря на другия край… на кораба на сър Джон Килигрю. Не си ли чул? „Сребърната чапла“ е на котва в залива отвъд този нос. Ако ти създам условия, как мислиш, би ли могъл да доплуваш до нея?

Лайонел се втренчи в него с най-дълбоко изумление.

— Подиграваш ли ми се? — запита той най-после.

— Защо ще ти се подигравам за такова нещо?

— А не е ли подигравка да ми подсказваш начина, по който бих могъл да се спася?

Сакр-ел-Бар се изсмя и това вече бе истинска подигравка. Той стъпи с левия си крак на гредата, която служеше като опора за краката на гребците, наведе се напред и сложи лакът на повдигнатото си коляно тъй, че лицето му се озова близо до лицето на Лайонел.

— Да се спасиш ти? — каза той. — Бога ми, Лайонел, умът ти никога не е могъл да се занимава с нищо друго освен със самия теб! Точно това е, което те превърна в злодей. Да се спасиш ти! Боже милостиви! Няма ли друг освен тебе, когото бих искал да спася? Виж какво сега, искам да преплуваш до кораба на сър Джон и да му съобщиш, че тази галеаса е тука и че Розамунд е на нейния борд. Аз се безпокоя за нея, а за тебе дотолкова не ме е грижа, че ако се случи да се удавиш при този опит, единственото нещо, за което ще ми е жал, е, че съобщението ще остане непредадено. Наемаш ли се да преплуваш? Това, ако не смятаме самата смърт, е единствената ти възможност да се избавиш от пейката на гребците. Ще отидеш ли?

— Но как? — поиска да знае Лайонел, който все още не му вярваше.

— Ще отидеш ли? — настоя брат му.

— Осигури ми възможността, и ще го направя — отвърна Лайонел.

— Прекрасно. — Сакр-ел-Бар се наведе още по-близо. — Естествено всички, които ни наблюдават, ще сметнат, че съм те раздразнил и съм те докарал до отчаяние. Затова изиграй си ролята. Скочи и се опитай да ме удариш. После, когато отвърна на удара ти — а аз ще те ударя здравата, та никой да не заподозре нещо нагласено, — строполи се на веслото и се престори на припаднал. Остави другото на мен. Хайде! — добави той рязко и с тази дума се изправи с презрителен смях, сякаш за да си тръгне.

Но Лайонел не закъсня да изпълни наставленията му. Той скочи във веригите си, протегна се колкото те му позволяваха и силно удари Сакр-ел-Бар по лицето. От негова страна също не пролича да има нещо нагласено. Като направи това, той се отпусна пак на пейката, веригите издрънчаха, а другарите му роби, които седяха с лице към него, гледаха с уплашени очи.

Всички забелязаха, че Сакр-ел Бар залитна от удара и в същия миг на борда настъпи раздвижване. Бускен скочи на крака с полугласно възклицание на почуда; дори в очите на Асад заискри интерес пред толкова необичайна гледка — роб гребец да нападне някой корсар. Тогава с гневно ръмжене, кажи-речи, ръмжене на вбесен звяр, Сакр-ел-Бар вдигна огромната си ръка и юмрукът му се стовари като чук върху главата на Лайонел.

Лайонел се повали напред, замаян от удара. Ръката на Сакр-ел-Бар се вдигна за втори път.

— Куче такова! — изрева той, като видя, че Лайонел изглеждаше припаднал.

Той се завъртя и с глас, прегракнал от ярост, изкрещя да дойде Виджитело с помощниците си. Виджитело пристигна тичешком, следван по петите от двама от хората си.

— Махнете веригите от тая мърша и я хвърлете в морето! — сурово заповяда той. — Нека това послужи за пример на другите. Нека научат как се заплаща бунт в техните мръсни редици. Хайде, веднага!

Един от корсарите изтича да вземе чук и секач. Той се върна с тях след един миг. Иззвънтяха рязко четири металически удара и Лайонел бе измъкнат от мястото си в прохода. Там той се съвзе и нададе писъци за милост, сякаш щяха наистина да го удавят.

Бускен се кискаше под навеса, Асад наблюдаваше с одобрение. Розамунд се отдръпна назад, потресена, неспособна да поеме дъх и почти изгубила свяст от безграничен ужас.

Тя видя как помощниците на боцмана замъкнаха боричкащия се в ръцете им Лайонел към дясната страна на носа и го хвърлиха в морето така безмилостно и нехайно, сякаш беше някаква смет. Тя чу последния вик на ужас, с който изчезна, плясъка от падането му и след това, в настъпилата тишина, смеха на Сакр-ел-Бар.

Известно време тя стоя там с душа, изпълнена с ужас и отвращение към този вероотстъпник корсар. Мислите й бяха смутени и объркани. Помъчи се да ги сложи в ред, та да може да обсъди тази негова нова постъпка, това деяние на безотговорна жестокост и братоубийство. И единственото нещо, до което можа да стигне, беше твърдото убеждение, че досега той я е мамил, беше я излъгал, когато се закле, че целта му била да осигури избавлението й. Нрав като неговия не можеше да познава мекушавото чувство на разкаяние за извършено зло. Каква цел гонеше, още не можеше да разбере, но че тази цел беше лоша, тя никак не се съмняваше, защото никоя негова цел не можеше да бъде друга освен лоша. Сега беше тъй възбудена, че забрави всичките грехове на Лайонел, и откри, че сърцето й се изпълва със състрадание към него, когото по такъв жесток начин бяха захвърлили да умре.

И в тоя миг съвсем неочаквано откъм носа се разнесе вик:

— Той плува!

Сакр-ел-Бар се беше приготвил за такава възможност.

— Къде? Къде? — извика той и се втурна при фалшборда.

— Ей там! — Един човек сочеше. Други се бяха присъединили към него и се взираха през сгъстяващия се мрак в движещия се предмет — главата на Лайонел — и едва доловимото вълнение на водата около него, което показваше, че той плува.

— Към откритото море! — възкликна Сакр-ел-Бар. — Няма да отиде далеч в такъв случай. Ала ние ще му поскъсим пътя. — Той грабна лък от стойката около главната мачта, сложи стрела и се прицели.

Но тъкмо когато се канеше да отпусне тетивата, спря.

— Марзак — извика той. — Царю на стрелците, ето мишена за тебе!

Марзак наблюдаваше заедно с баща си от горната палуба главата на плувеца, която от миг на миг ставаше все по-неясна в гаснещата светлина, и оттам изгледа предизвикателя със студено презрение, без да му отговори. Сподавено кискане премина през екипажа.

— Хайде — извика Сакр-ел-Бар, — вземи си лъка!

— Ако се помайваш още — намеси се Асад, — ще бъде извън обсега ти. Той вече едва се вижда.

— Толкова по-трудно ще бъде да се уцели — отговори Сакр ел-Бар, който се бавеше само за да спечели време. — Толкова по-трудно изпитание. Залагам сто филипа, Марзак, че не ще ми умериш тая глава с три изстрела, а аз ще го потопя още с първия! Приемаш ли облога?

— Неверникът вечно прозира в тебе — с достойнство отвърна Марзак. — Хазартът е забранен от пророка.

— Побързай, човече! — провикна се Асад. — Аз вече едва го различавам. Спри тая разправия!

— Ами! — отговори с презрение корсарят. — Все още чудесна мишена за око като моето. Аз винаги улучвам… дори на тъмно.

— Самохвалко! — подхвърли Марзак.

— Самохвалко ли! — Сакр-ел-Бар най-сетне пусна стрелата си в здрача и втренчено погледна подире й, макар че посоката й беше далече от главата на плувеца. — Улучих! — безочливо възкликна той. — Няма то вече!

— Струва ми се, че още го виждам — забеляза някой.

— Лъжат те очите в тая светлина. Не знам някой да е плувал със стрела, забита в мозъка си.

— Вярно — обади се Джаспър, който стоеше зад Сакр-ел-Бар. — Няма го вече.

— Много е тъмно, за да се види — добави Виджитело. И тогава Асад се отвърна от борда.

— Както и да е… убит или потънал, няма го вече — каза той и с това въпросът приключи.

Сакр-ел-Бар остави лъка на стойката и бавно се качи на горната палуба.

В мрака се намери срещу бялото лице на Розамунд между двата тъмни лика на нубийците. Тя се отдръпна при приближаването му и корсарят, който бързаше да й съобщи новините, влезе подире й в кабината и заповяда на Абиад да донесе светилници.

Когато те бяха запалени, двамата застанаха един срещу друг и Сакр-ел-Бар долови дълбокото й вълнение и се досети за причината. Изведнъж Розамунд заговори.

— Звяр! Сатана! — задъхано възкликна тя. — Господ ще ви накаже! Ще му се моля до сетното си издихание да ви накаже според заслугите ви. Убиец! Куче! А аз, нещастната глупачка, повярвах на лъжливите ви приказки! Сметнах, че искрено се разкайвате за злото, което извършихте към мен. Но сега вие ми показахте…

— Какво лошо съм ви сторил с това, което направих на Лайонел? — пресече я той донякъде изненадан от стремителността й.

— Да сте сторили нещо лошо на мен! — възкликна тя и самото презрение, вложено в тези думи, охлади нейния жар и я успокои. — Слава богу, не е по силите ви да ми сторите нищо лошо. И аз ви благодаря, че поправихте тъй глупавата ми и неправилна представа за вас, моята вяра в жалката ви преструвка, че сте си поставили за цел да ме спасите. Не бих приела спасение от ръцете на убиец като вас. При все че всъщност няма и да стигна дотам. По-скоро — продължи тя малко несвързано в дълбокото си разочарование — от вас може да се очаква да ме пожертвувате за подлите си цели, каквито и да са те. Но аз ще ви попреча с божията помощ. Бъдете сигурен, че ще имам достатъчно смелост! — И тя закри лицето си с покъртителен стон и продължи, олюлявайки се, да стои пред него. Сакр-ел-Бар я гледаше с едва доловима горчива усмивка — той разбираше настроението й, също както разбираше и заплахата й да му попречи.

— Аз дойдох — тихо заговори той, — да ви донеса уверенията си, че той избяга здрав и читав, и да ви кажа с каква задача съм го изпратил.

Нещо непоколебимо в неговия тон, спокойната увереност, с която говореше, я накара да го загледа пак.

— Разбира се, имам предвид Лайонел — каза корсарят в отговор на въпросителния й поглед. — Тази сцена между нас, ударът, прилошаването и всичко друго беше само преструвка. Също и стрелбата след това. Предизвикателството ми към Марзак беше хитрост за печелене на време, за да забавя стрелянето, докато главата на Лайонел стане тъй мъчно различима в здрача, че никой да не може да каже дали я вижда, или не. Стрелата ми отиде много настрана от него, както и исках. Той обикаля носа със съобщението ми до сър Джон Килигрю. Едно време беше добър плувец и би трябвало лесно да стигне целта си. Това е, което дойдох да ви кажа.

Потънала в мълчание, Розамунд дълго време не свали очи от него.

— Истината ли казвате? — попита тя най-после плахо. Сакр-ел-Бар сви рамене.

— Малко трудно ще ви е да измислите цел, за която бих си послужил с лъжа.

Тя внезапно се отпусна на дивана, просто като че ли се строполи, лишена от сили, и също тъй внезапно беззвучно се разплака.

— А аз… аз повярвах, че вие… че вие…

— Точно така — мрачно я прекъсна той. — Вие винаги сте вярвали за мене най-доброто.

С тези думи Сакр-ел-Бар се обърна и рязко излезе.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА MORITURUS

Той напусна Розамунд с огорчение в сърцето и я остави, обзета от дълбоко разкаяние. Съзнанието за тази последна нейна несправедливост така я потресе, че се превърна в мярка, с която да прецени другата по-раншна неправда, извършена от нея спрямо него. Може би възбуденият й ум изкривяваше перспективата, преувеличаваше я, та чак започваше да й се струва, че всичките страдания и злини, с които се занимава настоящата хроника, са преки плодове на собственото й неверие.

И тъй като всяко искрено разкаяние непременно води подире си пламенно желание да изкупим греха си, същото стана сега с нея. Да беше се въздържал и да не беше излязъл тъй рязко, Оливър щеше да я види паднала на колене пред него да му иска прошка за всичките злини, които му бяха причинили мислите й, и да признава крайното си нищожество и низост. Но понеже справедливото му възмущение го беше накарало да я напусне, тя можеше само да седи и да размишлява за всичко това, да обмисля думите, в които да облече молбата си за прошка, когато той пак дойде при нея.

Но часовете летяха, а той не се вестяваше никакъв. А после, като някакъв удар, я раздруса мисълта, че може би много скоро ще бъдат нападнати от кораба на сър Джон Килигрю. В обезумялото си състояние почти не се бе замисляла за тази възможност. Сега, когато тя се мярна в ума й, единственото, за което мислеше, беше как ще свърши всичко това за сър Оливър. Дали ще има сражение и дали той няма да бъде погубен в тази схватка било от англичаните, било от корсарите, които беше предал зарад нея, без да може тя изобщо да му изповяда разкаянието си, без той да изрече онези думи на прошка, които душата й така жадуваше да чуе? Трябва да беше към полунощ, когато, безсилна да понася повече тази неизвестност, Розамунд стана и тихо се запъти към входа. Тя повдигна безшумно завесата и когато понечи да направи крачка навън, за малко не се спъна в някакъв човек, който лежеше на прага. Девойката стреснато хлъцна и отстъпи, сетне се наведе да погледне и в оскъдната светлина на фенерите от главната мачта и от перилата на горната палуба позна сър Оливър и видя, че той спи. Без да обърне някакво внимание на двамата нубийци, които стояха на стража, неподвижни като статуи, тя продължи да се навежда над него, а после бавно и беззвучно се отпусна на колене. В очите й имаше сълзи — сълзи, изтръгнати от нежно чувство на почуда и благодарност пред такава голяма преданост. Девойката не знаеше, че той е спал така и миналата нощ. Но достатъчно беше да го намери там сега. Бе странно, дълбоко трогната, че този мъж, към когото винаги се бе отнасяла с недоверие и за когото бе винаги погрешно съдила, я заграждаше с тялото си дори когато спеше, за да осигури безопасността й и да я закриля.

От гърдите й се изтръгна ридание и този звук го накара (тъй леко и напрегнато си почиваше той) в същия миг беззвучно да се привдигне; и така те се загледаха очи в очи, понеже мургавото му брадясало лице се намери на същото равнище с нейния бял блестящ лик.

— Какво има? — пошепна той.

Тя веднага се отдръпна, обзета от внезапна уплаха при този въпрос. После се съвзе и се помъчи по женски да избегне и скрие онова, което беше дошла да направи — сега, когато й се представяше случай да изпълни намерението си…

— Смятате ли… — тя се запъна — че Лайонел е стигнал кораба на сър Джон?

Сакр-ел-Бар стрелна поглед към дивана под навеса, където спеше пашата. Там всичко бе тихо. Освен това въпросът беше зададен на английски. Той се вдигна и протегна ръка да й помогне да се изправи. Тогава й направи знак да влезе пак в кабината и я последва вътре.

— Безпокойството не ви оставя да заспите? — промълви той полувъпросително, полуутвърдително.

— Вярно — отговори тя.

— Това е съвсем излишно — увери я той. Сър Джон надали ще потегли преди среднощ, за да бъде сигурен, че ще ни изненада. Не се и съмнявам, че Лайонел е стигнал при тях. Разстоянието не е чак толкова голямо. Всъщност, след като е излязъл от заливчето, той е могъл да върви по брега, докато се изравни с кораба. Бъдете уверена, че е изпълнил поръчението си.

Тя седна, като се мъчеше да избегне погледа му, но светлината, която падаше на лицето й, издаде следите от скорошните сълзи.

— Ще има ли сражение, когато дойде сър Джон? — попита го девойката.

— Много е вероятно. Но каква полза от това. Ние ще бъдем хванати, както се каза днес, в също такъв капан като оня, в който Андреа Дориа хвана Драгут при Джерба, с тази разлика, че хитрият Драгут намери начин да изведе галерите си, а тука няма такава възможност. И тъй, имайте смелост, защото часът на избавлението ви е наближил. — Той позамълча и с по-мек глас, почти плахо добави: — Аз се моля в по-нататъшните щастливи бъднини да си припомняте тези няколко седмици само като лош сън.

Розамунд не се откликна на тази негова молитва. Седеше замислена, с набърчено чело.

— Бих искала да можеше това да стане без сражение — каза тя най-сетне и тежко въздъхна.

— Няма защо да се боите — увери я той. — Ще направя всичко възможно, за да ви запазя. Ще останете тук, докато всичко свърши, а входът ще бъде пазен от неколцина, на които мога да имам доверие.

— Криво ме разбирате — отговори Розамунд и неочаквано вдигна към него очи. — Нима смятате, че се страхувам за самата себе си? — Тя отново замълча и след това отривисто го попита: — Какво ще стане с вас?

— Благодаря ви, че мислите за мен — мрачно й отговори Сакр-ел-Бар. — Без съмнение аз ще получа онова, което съм заслужил. Дано само, когато дойде, да дойде бързо.

— О, не, не! — възкликна тя. — Не това! — И се изправи, внезапно развълнувана.

— Какво друго ми остава? — попита той и се усмихна. — Каква по-добра съдба би могъл да ми пожелае някой?

— Ще се върнете жив в Англия! — възкликна тя за негова изненада. — Истината трябва да възтържествува и вие да бъдете очистен от клеветата.

Той устреми към нея тъй пламенен и изпитателен поглед, че тя извърна очи. След това отривисто се изсмя.

— Има само един вид справедливост, която мога да очаквам в Англия — каза корсарят. — Справедливост, оказана с въже. Повярвайте, госпожице, спечелил съм си твърде лоша слава, за да очаквам милост. Най-добре ще е да свърша тази нощ тука. Освен това — добави той и присмехулството му изчезна, а тонът стана мрачен — помислете си за сегашната ми предателска постъпка спрямо тези мои хора, които, каквито и да са, са ме следвали в десетки опасности, а и днес показаха, че тяхната обич и вярност към мен е по-голяма от предаността им към самия паша. Аз ще съм ги обрекъл на посичане. Бих ли могъл да оцелея с чест? За вас и близките ви те може да са само нещастни езичници, но за мен те са моите морски ястреби, моите воини, моите верни, доблестни последователи и аз наистина трябва да съм куче, ако се избавя от смъртта, на която съм обрекъл тях.

Докато го слушаше и от думите му добиваше представа за нещо, което досега не беше могла да схване, очите й се отвориха широко от внезапен ужас.

— Това ли ще е цената на моето избавление? — попита го тя уплашено.

— Надявам се, не — отговори той. — Имам предвид нещо, с което може би ще го избягна.

— И ще спасите и собствения си живот? — добави тя бързо.

— Защо занимавате ума си с такова жалко нещо? Животът ми е вече проигран. Ако се върна в Алжир, положително ще ме обесят. Асад ще се погрижи за това и дори всичките ми морски ястреби не ще могат да ме спасят от моята съдба.

Девойката се отпусна отново на дивана и закърши ръце с изражение на безнадеждно отчаяние.

— Разбирам — каза тя. — Разбирам. Тази съдба ви я навлякох аз. Като сте изпратили Лайонел с това поръчение, вие доброволно сте се отказали от своя живот, за да ме върнете при близките ми. Нямахте право да сторите това, без да се допитате до мене. Нямахте право да сметнете, че ще се съглася на такова нещо. Не искам да приема тази жертва! Не искам, сър Оливър!

— Всъщност това съвсем не зависи от вас, слава богу! — отговори той. — Но вие се заблуждавате в заключенията си. Единствено самият аз си навлякох тази съдба. Тя е напълно закономерен плод на неразумната ми постъпка. Тя се стоварва отгоре ми, както всичките злини трябва да се стоварват върху оногова, който ги върши. — Той сви рамене, сякаш искаше да приключи въпроса. После с променен глас, с глас, изключително плах, тих и нежен, рече: — Може би ще е твърде много да помоля да ми простите всичките страдания, които ви причиних?

— Струва ми се — отговори Розамунд, — че аз съм тази, която трябва да иска прошка от вас.

— От мен?

— За моето неверие, което стана първопричина за всичко. За готовността, с която повярвах всичко лошо за вас преди пет години, за това, че изгорих непрочетено вашето писмо и доказателството за невинността ви, приложено към него.

Той й се усмихна много добродушно.

— Вие май казахте, че сте била водена от инстинкта си. При все че не бях извършил приписваното ми деяние, вашият инстинкт е знаел, че съм лош; и вашият инстинкт е бил прав, защото съм лош… трябва да съм. Това са собствените ви думи. Но не мислете, че ви подигравам с тях. Аз осъзнах истинността им.

Тя протегна към него ръце:

— Ами ако… ако ви кажех, че съм осъзнала лъжливостта на всичко това?

— Бих го схванал като милостиня, която състрадателното ви сърце поднася на човек, попаднал в моето безизходно положение. Вашият инстинкт не се е лъгал.

— Лъгал се е! Лъгал се е!

Но нищо не можеше да го разубеди. Той поклати глава с мрачен вид.

— Никой човек, който не е наистина лош, не би могъл да ви стори онова, което ви сторих аз, колкото много и да е бил предизвикан. Сега го виждам ясно, както хората виждат скрити нещата в сетния си час.

— Ах, защо сте тъй решен да прегърнете смъртта? — възкликна тя с отчаяние.

— Съвсем не съм — отвърна той с бърз преход към по-присъщото му държание. — Смъртта е тази, която е решила да ме прегърне. Но аз поне я чакам без страх и съжаление. Посрещам я, както всички ние трябва да посрещнем неизбежното — даровете от ръцете на предопределението. И аз съм ободрен… почти зарадван от сладката ви прошка.

Неочаквано тя стана и се приближи към него. Хвана го за ръката и застана много близо, вдигна очи към лицето му.

— Ние трябва да си простим един на друг, ти и аз, Оливър — каза тя. — А тъй като прошката заличава всичко, нека… нека всичко, което ни е разделяло през тези пет години, да бъде сега заличено!

Дъхът му секна, когато наведе поглед към бялото й напрегнато лице.

— Нима не е възможно да се върнем пет години назад. Нима не е възможно да се върнем към отношенията, които ни свързваха едно време в Годолфин Корт?

Блясъкът, който беше внезапно осветил лицето му, бавно угасна и то стана сиво и сковано. Очите му се замъглиха от скръб и отчаяние.

— Който е грешил, трябва да носи тежестите на греха си… а също и поколенията, които идват след него. Връщане назад няма. Вратите на миналото са здраво залостени зад нас.

— Тогава да ги оставим залостени. Да обърнем гръб на това минало, ти и аз, да започнем отново двамата заедно и да възвърнем един на друг онова, което пропиляхме поради глупостта си през тези години.

Сакр-ел-Бар сложи ръце на раменете й, задържа я така, на разстояние от себе си, и я загледа с много нежен поглед.

— Мило момиче! — промърмори той и тежко въздъхна. — Боже! Колко щастливи сме могли да бъдем, ако не беше това злополучие… — Той рязко се прекъсна. Ръцете му паднаха от раменете й, той се извърна наполовина и продължи вече с груб тон и държане: — Започвам да се размеквам. Сладкото ти състрадание така ме разчувствува, че малко остана да ти заговоря за любов, а какво общо мога да имам аз с нея? Любовта принадлежи на живота, любовта е живот, а аз… Moriturus te salutat!24

— О, не, не! — Тя се вкопчи в него пак с треперещи ръце, с обезумял поглед.

— Твърде късно е — отговори й той. — Няма мост, който да може да се прехвърли над бездната, която сам си изкопах. Трябва да падна в нея с толкова спокойствие, колкото бог пожелае да запазя.

— Тогава — извика тя с внезапно въодушевление — аз ще падна с теб! Поне накрая ще бъдем заедно!

— Това е вече чисто безумие! — възрази той, но въпреки това в самото нетърпение, изразено в думите му, прозвуча нежност. Той погали златокосата глава, притиснала се към рамото му. — С какво ще ми помогне това? — попита я той. — Нима ще отровиш последния ми час… ще лишиш смъртта от цялото й величие? Не, Розамунд, ти можеш да ми направиш много по-голяма услуга, като останеш. Върни се в Англия и дай там гласност на истината, която си научила. Поеми задължението да очистиш честта ми от това петно, да разгласиш истината за онова, което ме докара до позора да стана вероотстъпник и корсар. — Той се дръпна от нея. — Ш-шт! Какво е това?

Отвън бе долетял неочакван вик:

— На крак! На оръжие! На оръжие! Хола! Балак! Балак!

— Ударил е часът — рече той, обърна й гръб, втурна се изведнъж към входа и отметна завесата.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА КАПИТУЛАЦИЯТА

По прохода между редиците от дремещи роби се разнесе бързо трополене на крака. Али, който след залез слънце беше сменил Ларок на височините, скочи изведнъж на горната палуба, без да спре да вика:

— Капитане! Капитане! Господарю! На крак! Ставайте или ще ни хванат!

На кораба от край до край се чу шумолене и раздвижване на хора, които се събуждат. Един глас изкрещя някъде към предната палуба. После платнището, спуснато пред навеса, внезапно се отметна настрана и там се показа самият Асад с Марзак, застанал до него.

Откъм десния борд също така внезапно се появиха Бускен и Отмани, а от средната палуба — Виджитело, Джаспър, този най-нов вероотстъпник, и група разтревожени корсари.

— Какво става? — попита пашата. Али задъхано съобщи:

— Галеонът вдигна котва! Той излиза от залива! Асад се хвана за брадата и се начумери.

— Какво може да значи това. Възможно ли е да са научили за присъствието ни?

— А защо иначе ще вдигат котва в среднощ? — забеляза Бускен.

— Защо наистина? — откликна се Асад и тогава се обърна към Оливър, който стоеше там, пред входа на кабината. — Какво ще кажеш ти, Сакр-ел-Бар? — попита го той.

Сакр-ел-Бар пристъпи напред и Сви рамене.

— Какво има за казване? Какво може да се направи? — отвърна той. — Можем само да чакаме. Ако нашето присъствие им е известно, попаднали сме в чудесна клопка и тази нощ ще е последната за всички ни.

Гласът му беше студен като лед, почти презрителен и докато у мнозина породи тревога, у Марзак той събуди ужас.

— Дано да ти изгният кокалите, злокобен пророче! — изкрещя младежът и щеше да добави още нещо, ако Сакр-ел-Бар не го беше накарал да млъкне.

— Писаното е писано! — гръмовно и с укор изрече той.

— Наистина, наистина! — съгласи се Асад, като се хвана за това утешение на фаталиста. — Ако сме узрели за ръката на градинаря, градинарят ще ни откъсне.

Не толкова примирителен и по-практичен беше съветът на Бускен:

— Няма да е зле да предположим, че сме действително открити, и да излезем в открито море, докато още не е много късно.

— Но това би значило да направим сигурно онова, което може да е още съмнително! — намеси се Марзак, все още обзет от страх. — Това би значило сами да се натикаме в опасността!

— Не е така! — възкликна Асад с висок самоуверен глас. — Слава на аллаха, който ни е изпратил тая тиха нощ! Няма и полъх от вятър. С гребане можем да изминем десет левги срещу една с техните платна.

Одобрителни възгласи незабавно се чуха от редиците на офицерите и бойците.

— Само да излезем благополучно от това заливче, и те никога не ще ни настигнат — заяви Бускен.

— Но топовете им може и да ни настигнат — спокойно напомни Сакр-ел-Бар, за да поохлади увереността им.

Неговият буден ум беше вече предвидил тази единствена възможност да се избавят от клопката но се беше надявал, че това няма да е толкова очевидно за другите.

— Тоя риск трябва да поемем — отговори Асад. — Трябва да се доверим на нощта. Да останем още тука, значи да се подложим на сигурно унищожение. — Той живо се обърна да даде нарежданията си: — Али, извикай кормчиите. Бързо! Виджитело, размахай бичовете си и събуди робите!

Разнесе се пискливата свирка на боцмана, бичовете на помощниците му засъскаха и заплющяха по раменете на полубудните вече роби и се смесиха с общото раздвижване и суетня на галеасата, а пашата се обърна пак към Бускен.

— Върви на носа — заповяда той — и разпредели бойците. Нареди им да се въоръжат, та да са готови, ако се стигне до абордаж. Върви! — Бускен направи темане и изтича надолу по стъпалата. Над гръмливата врява и припряната шетня на приготовленията прокънтя гласът на Асад: — Стрелците на рейките! Топчиите при коронадите! Запалете палниците! Изгасете всички светлини!

След миг големите фенери над перилата на кърмата бяха изгасени, изгасен беше и фенерът, който висеше на самите перила, а дори и светилникът в кабината, където един от офицерите на пашата нахълта за тази цел. За всеки случай оставен беше само фенерът на мачтата, но и той бе свален от мястото си, сложен на палубата и затъмнен.

Така галеасата потъна в тъмнина, която за няколко мига бе черна и непрогледна като кадифе. Сетне бавно, когато очите посвикнаха, този мрак постепенно се поразсея. Хората и предметите започнаха отново да придобиват очертания в слабата стоманеносива дрезгавина на лятната нощ.

След възбудата на това първоначално раздвижване корсарите пристъпиха към задълженията си с удивително спокойствие и тишина. Никой не помисляше сега да укорява пашата или Сакр-ел-Бар, че предприемаха едва при настъпването на бедата онова, което всички те бяха искали да се предприеме още когато чуха за близостта на вражеския кораб. В тройни редици те стояха околовръст широката бойна площадка на носа, в първата редица бяха стрелците с лъкове, а зад тях стояха бойците със саби и оръжието им блещукаше бледо в тъмата. Те се тълпяха пред фалшборда на средната палуба и гъмжаха по рейките на главната мачта. На горната палуба пред всеки от двата малки топа стояха по трима топчии и лицата им се червенееха леко в отблясъка на палниците.

Асад стоеше горе на стъпалата и издаваше резките си, отривисти заповеди, а Сакр-ел-Бар, останал назад, облегнат на гредите на кабината, с Розамунд, застанала до него, забеляза, че пашата се беше постарал да не възложи никакво участие в приготовленията на него.

Кормчиите се качиха на местата си и огромните кормилни весла със скърцане се потопиха във водата. Асад изрече кратка заповед и по редиците на робите премина леко раздвижване, когато те изхвърлиха тежестта си напред, за да наведат веслата. Това беше кратък миг, след това се чу нова заповед, предупредително изплющяване на бич в мрака на прохода и там-тамът отмерено заудря. Робите се напънаха, чу се скърцане и пляскане на гребла и огромната галеаса се плъзна напред към изхода на заливчето.

Помощниците на боцмана забързано сновяха по прохода и шибаха свирепо с бичовете си, за да изтръгнат от робите сетните възможни сили. Корабът набираше скорост. Неясно очертаният нос се мярна край тях. Изходът от заливчето като че ли се разшири, когато го наближиха. Отвъд се разстилаше тъмното стоманено огледало на мъртво-неподвижното море.

Розамунд едва дишаше в дълбоката си тревога. Тя сложи ръка върху рамото на Сакр-ел-Бар.

— Ще им се изплъзнем ли в края на краищата? — запита тя шепнешком, с треперещ глас.

— Моля се това да не стане — отговори той полугласно. — Но точно от това ме беше страх. Виж! — добави той остро и посочи напред.

Бяха се отдалечили от носа. Бяха излезли от заливчето и изведнъж пред тях се откри тъмната грамада на галеона, осеяна с двадесетина светлинки, на някакви си петстотин стъпки от левия им борд.

— По-бързо! — изкряска гласът на Асад. — Гребете, ако ви е скъп животът, неверни свини! Налагайте ги здраво с бичовете, не им жалете кожата! Накарайте ги да натиснат веслата и врагът вече не ще може да ни настигне!

Бичовете засвириха и заплющяха под тях, на средната палуба, и в отговор се чу не един стон, изтръгнал се от измъчените, задъхващи се роби, които вече изразходваха сетните капки сила в този жесток напън, за да избягат от възможността за собственото си спасение и освобождение. Там-тамът заби по-бързо в безумно темпо и в отговор долетя по-бързо скърцане и плясък на весла и задъханото, хрипкаво дишане на гребците.

— Удряйте! Удряйте! — неумолимо изкрещя Асад. Дори и да си раздеряха белите дробове — това бяха бели дробове на някакви си там неверници! И така, в течение на цял час те поддържаха същата бързина.

— Ние се отдалечаваме! — извика с ликуване Марзак. — Слава на аллаха!

И те наистина се отдалечаваха. Светлините на галеона явно оставаха по-назад. Опънал и сетната педя от своите платна, корабът пак изглеждаше да стои на едно място, толкова слаб беше полъхващият ветрец. И докато той пълзеше, галеасата летеше, както никога още не бе летяла, откакто я командуваше Сакр-ел-Бар, защото Сакр-ел-Бар никога не беше бягал от врага, колкото силен и да беше той.

Изведнъж по водата се понесе силен вик от галеона. Асад се изсмя; закани им се с юмрук в тъмнината и ги прокле в името на аллаха и неговия пророк. И тогава, в отговор на тази негова клетва, единият борд на галеона изригна огън, спокойствието на нощта бе раздрано от гръмовен рев и нещо тупна във водата пред мохамеданския кораб с тежък еклив плясък.

Уплашена, Розамунд се притисна по-близо до Сакр-ел-Бар, но Асад отново се изсмя.

— Няма защо да се боим от точната им стрелба — извика той. — Те не могат да ни видят. Собствените им светлини ги заслепяват. Карайте! Карайте!

— Той е прав — забеляза Сакр-ел-Бар. — Но истината е, че те не искат да ни потопят с изстрелите си, понеже знаят, че ти си на кораба.

Девойката погледна пак към морето и видя как тези дружелюбни светлинки остават все по-далече и по-далече зад тях.

— Ние се отдалечаваме все повече! — изпъшка тя. — Сега те вече не ще ни настигнат!

От същото се боеше и Сакр-ел-Бар. И не само се боеше. Той знаеше, че не се ли вдигне по някакво чудо вятър, ще стане така, както каза Розамунд. И тогава неговото отчаяние породи вдъхновение — отчаяно вдъхновение, истинска рожба на това отчаяние, което го беше породило.

— Има една възможност — каза й той. — Но това значи да заложим живота и смъртта на едно завъртване на зар.

— Използвай я тогава! — веднага му се помоли тя. — Защото дори и да не сполучим, няма да бъдем на загуба.

— Готова ли си на всичко? — попита я той.

— Не казах ли, че ще умра с теб тази нощ? О, не губи време за думи!

— Тъй да бъде тогава — мрачно отговори той, направи крачка, после спря. — По-добре ще е да дойдеш с мене — каза той.

Девойката покорно му се подчини и го последва; имаше някои, които ги загледаха, когато двамата минаха надолу по прохода, но никой не направи опит да я възпре. Имаше вече достатъчно и предостатъчно неща, които да занимават мислите на всички хора на кораба.

Той й проправи път край помощниците на боцмана, които седяха над робите и свирепо ги шибаха с думи и бичове, и така я изведе на средната палуба. Тук той вдигна затъмнения фенер и когато светлината му се разля отново, Асад високо заповяда да го угасят.

Но Сакр-ел-Бар не обърна никакво внимание на заповедта. Той се приближи към главната мачта, около която бяха наредени буретата с барут. Едно от тях беше отворено, та ако потрябва, да бъде готово за топчиите на горната палуба. Откованият капак беше сложен свободно отгоре му. Този капак Сакр-ел-Бар бутна настрана, след това издърпа една от роговите стени на фенера и вдигна полу-освободения по този начин пламък над барута.

Тревожен вик се изтръгна от неколцина, които го бяха наблюдавали. Но този вик бе заглушен от рязката му заповед:

— Спрете гребането!

Там-тамът мигновено замлъкна, но робите потопиха веслата още веднъж.

— Спрете гребането! — заповяда той повторно. — Асад! — извика той. — Нареди им да спрат или ще ви изпратя всички направо в прегръдките на шейтана! — И сниши фенера, докато го допря до самия ръб на бурето с барут.

Гребците веднага спряха. Робите, корсарите, офицерите и самият Асад стояха вкаменени, всички забили втрещен поглед в тази осветена от фенера мрачна фигура, която ги заплашваше със смърт. Може на някои и да бе минало през ума да се нахвърлят тозчас върху му, но те бяха възпрени от опасението, че най-малкото движение, насочено към него, можеше да ускори взрива, който щеше да ги прати на оня свят.

Най-после Асад се обърна към него с глас, наполовина задавен от бяс:

— Аллах да те убие! Да не си завладян от нечестивия?

Марзак, който стоеше до баща си, сложи стрела на грабнатия от него лък.

— Защо стоите и зяпате? — извика гой. — Посечете го, ей вие там! — И още докато говореше, вдигна лъка. Но баща му го спря, защото разбра какъв щеше да е неизбежният край.

— Ако някой направи крачка към мене, фенерът ще се озове веднага в барута — спокойно заяви Сакр-ел-Бар. — А пък ако ти изпълниш намерението си и ме застреляш. Марзак, или ако някой друг стреля по мене, същото ще стане само по себе си. Това да ви служи за предупреждение, освен ако жадувате за рая на пророка.

— Сакр-ел-Бар! — извика Асад и вместо доскорошния гняв в гласа му се промъкна нотка на молба. Той умолително простря ръце към капитана, когото в сърцето и душата си вече беше осъдил на смърт. — Сакр-ел-Бар, заклевам те в хляба и солта, които сме яли заедно, бъди разумен, синко мой!

— Не съм си загубил разума — отговори корсарят — и понеже е така, нямам никакво желание да ме сполети съдбата, която ме очаква в Алжир… в памет на същите хляб и сол. Нямам никакво желание да се върна с тебе, за да бъда обесен или изпратен пак да си вадя душата като гребец.

— Ами ако ти се закълна, че нищо подобно не ще се случи?

— Ти ще престъпиш клетвата си. Не бих ти се доверил сега, Асад. Защото ти се показа като глупак, а през целия си живот никога не съм видял добро от глупак и никога не съм се доверявал на глупак освен веднъж, и той ме предаде. Вчера ти се молих, сочих ти разумния път и ти предлагах благоприятна възможност. Срещу малка жертва можеше да ме задържиш в ръцете си и да ме обесиш, когато пожелаеш. Предлагах ти собствения си живот и макар и да го знаеше, ти не знаеше, че и аз го знам. — Той се изсмя. — Виждаш ли сега какъв глупак си ти? Твоята алчност ти изкопа гроба. Ръцете ти искаха да заграбват повече, отколкото можеха да държат. Сега виждаш последиците. Те са там, на този бавно, но сигурно приближаващ се галеон.

Всяка дума се забиваше в мозъка на Асад, за да го просветли със закъснение. Той закърши ръце в сляпа ярост и отчаяние. Хората стояха в безмълвен ужас и не смееха да направят и най-малкото движение, което би могло да ускори техния край.

— Кажи каква е твоята цена — извика най-после пашата — и аз се кълна в брадата на пророка, че тя ще ти бъде платена.

— Аз ти я казах вчера, но ти ми отказа. Предложих ти своята свобода и живота си, ако това беше необходимо, за да получа свободата на друг човек.

Да беше се озърнал, щеше да види как светнаха очите на Розамунд, как тя внезапно притисна ръце до гърдите и това щеше да му подскаже, че думите му съвсем не бяха загадъчни и че тя ги бе разбрала.

— Ще те направя богат и почитан, Сакр-ел-Бар — настойчиво продължи Асад. — Ще ми бъдеш като роден син. Дори и пашалъкът ще стане твой, когато аз се оттегля, а междувременно всички хора ще ти отдават почести, както на самия мен.

— Аз не се продавам, о, могъщи Асад! И никога не съм се продавал. Ти вече беше предрешил смъртта ми. Сега можеш да ме убиеш, но само при условие, че ще споделиш моята съдба. Писаното е писано. Навремето сме потопили доста хубави кораби заедно с тебе. Асад. Тази нощ ще потънем заедно на свой ред, щом това е твоето желание.

— Дано вечно да гориш в ада, подъл изменнико! — прокълна го Асад с ярост, преляла границите, в които я беше сдържал.

И тогава, неочаквано, след признатото от техния паша поражение, сред екипажа се вдигна страшна врява. Морските ястреби на Сакр-ел-Бар го призоваваха, напомняха му своята вярност и обич и питаха дали ще им се отплати сега за това, като ги осъди всички на гибел.

— Имайте ми вяра! — отговори им той. — Никога не съм ви водил към друго освен към победа. Бъдете сигурни, че няма да ви изложа на поражение сега, когато стоим за последен път рамо до рамо.

— Но галеонът вече ни настига! — възкликна Виджитело.

И наистина корабът ги настигаше — той бавно пълзеше, носен от лекия ветрец, високият му корпус се издигаше вече над тях, носът му бавно пореше водите под остър ъгъл към носа на галеасата. Още миг, и той се изравни с тях; със замах и дрънчене, и победоносен вик от страна на английските моряци, стълпили се пред фалш-борда, железните му куки се отпуснаха и се вкопчиха в носа, кърмата и по средата на корсарския кораб. Едва ги бяха закрепили, и поток от мъже с ризници и островърхи шлемове рукна през борда, устремен към носа на галеасата, и дори страхът от фенера, увиснал над бурето с барут, не можеше вече да задържи корсарите да не дадат на тези дръзки нападатели отпора, с който посрещаха всички неверници. За миг бойната площадка на носа се превърна в беснуваща, кипяща в битка преизподня, зловещо осветена от червеникавия блясък на фенерите на „Сребърната чапла“. Първи между онези, които се втурнаха долу, бяха Лайонел и сър Джон Килигрю. Пръв между тези, които ги посрещнаха, беше Джаспър Ли и той прониза тялото на Лайонел със сабята си в същия миг, когато краката на Лайонел стъпиха на палубата, преди още да избухне сражението.

Още по десетина души паднаха от двете страни, преди гръмливият глас на Сакр-ел-Бар да успее да прекрати битката, преди да се подчинят на заповедта му да го изслушат.

— Спрете! — изрева той на морските си ястреби на лингва франка. — Назад и оставете тази работа на мен! Аз ще ви отърва от тези врагове. — След това, на английски, призова и съотечествениците си да се въздържат. — Сър Джон Килигрю! — извика той с висок глас. — Задръжте ръката си, докато ме изслушате! Повикайте хората си назад и не пускайте никой друг да слезе на борда ни! Почакайте, докато ме изслушате, ви казвам, а след това правете каквото пожелаете.

Сър Джон, когато го видя до главната мачта заедно с Розамунд, стигна до неизбежното заключение, че сър Оливър се заканва срещу живота й, и може би ще я убие ако продължат нападението си, и се втурна пред хората си, за да ги спре.

Така схватката секна почти тъй ненадейно, както беше започнала.

— Какво искаш да кажеш, мръсен вероотстъпнико? — поиска да знае сър Джон.

— Това, сър Джон, че ако не заповядате на хората си да се приберат обратно на вашия кораб и не се закълнете да ги въздържите от тази схватка, още сега ще ви завлека право в пъкъла заедно с нас. Ще хвърля този фенер тука в барута, ние ще потънем, а заедно с нас ще потънете и вие, повлечени от собствените си куки. Послушайте ме и ще получите всичко, което сте дошли да търсите на този кораб. Госпожица Розамунд ще ви бъде предадена.

Сър Джон го загледа свирепо за миг от горната палуба, докато прецени. След това заяви:

— При все че нямах намерение да преговарям с вас, ще приема наложените условия, но само в случай че получа наистина всичко, за което съм дошъл. На борда на тази галера има долно вероотстъпническо псе, което съм се заклел в рицарската си чест да хвана и обеся. То трябва да ми бъде предадено също. Името му беше Оливър Тресилиън.

Отговорът прозвуча незабавно, без колебание:

— Ще ви го предам и него, ако ми се закълнете, че след това ще се оттеглите и ще оставите тези хора на мира.

Дъхът на Розамунд секна и тя се вкопчи в ръката на Сакр-ел-Бар, ръката, която държеше фенера.

— Внимавайте, госпожице — рязко й рече той, — иначе ще докарате смъртта на всички ни.

— Това ще е по-добре — отговори девойката.

И тогава сър Джон му даде честната си дума, че след като се предаде сам той и предаде Розамунд, ще се оттегли, без да стори нищо лошо на никого тука.

Сакр-ел-Бар се обърна към чакащите корсари и накъсо им съобщи условията, които беше сключил.

Той поиска от Асад да даде дума, че тези условия ще бъдат зачетени и никаква кръв не ще се пролее зарад него, и Асад му отговори, като даде израз на всеобщия гняв срещу него и за предателството му:

— Понеже той те иска, за да те обеси, може да те вземе и да ни спести този труд, защото това е, каквото си заслужил пред нас с измяната си.

— И тъй, аз се предавам — заяви той на сър Джон и хвърли фенера в морето.

Само един глас се издигна в негова защита, и това бе гласът на Розамунд. Но дори и този глас се пресече, победен от изтощението. Този последен удар, стоварил се подир всичко, което беше преживяла напоследък, я лиши от сетните й сили. В полусъзнание тя се отпусна на гърдите на Сакр-ел-Бар в същия миг, когато сър Джон и шепа негови хора скочиха на палубата, за да подхванат нея и да вържат пленника си.

Корсарите стояха и гледаха в мълчание: верността към славния им капитан, която би ги накарала да пролеят и сетната си капка кръв в негова защита, бе сломена от собственото му предателско дело, с което беше докарал английския кораб срещу тях. И въпреки всичко, когато видяха да го вдигат, стегнат с въжета, на палубата на „Сребърната чапла“, в редиците им настъпи мигновена реакция. Размахаха се ятагани, избухнаха заканителни викове. При все че ги беше предал, той беше направил всичко така, че те да не пострадат от това предателство. И това подобаваше на този Сакр-ел-Бар, когото познаваха и обичаха, дотолкова подобаваше, че тяхната обич и вярност отново се вдигна на всеоръжие в този миг.

Но гласът на Асад ги призова да не забравят какво е обещал от тяхно име, а понеже само гласът на Асад можеше да се окаже недостатъчен да потуши тази неочаквана бунтовна искра, отгоре до тях долетя гласът на самия Сакр-ел-Бар, който им даваше последната си заповед:

— Помнете и зачитайте условията, които сключих зарад вас! Мектуб! Аллах да ви запази и благослови!

Силен вопъл отговори на тези му думи и с този вопъл, още неотзвучал в душата му за доказателство, че не загива, лишен от обич, той бе отведен долу да се приготви за своя край.

Въжетата на куките бяха прерязани, галеонът бавно се отдалечи в нощта и остави галерата да подмени осакатените в сражението роби и да потегли обратно към Алжир, отказала се от нападението срещу испанския кораб.

Под навеса на горната палуба Асад седеше като човек, събудил се от злокобен сън. Той покри главата си и зарида за оня, който му бе като син и когото поради безумието си беше загубил. Асад кълнеше всички жени, кълнеше съдбата, но с най-горчивата от всички клетви кълнеше самия себе си.

В дрезгавата зора те хвърлиха умрелите в морето и измиха палубата, но не забелязаха, че един човек липсва, за доказателство, че английският капитан или пък хората му не са спазили докрай споразумението.

Те се върнаха в Алжир опечалени — опечалени не за испанската галера, която бяха оставили да си пътува невредима, а за най-смелия капитан, който някога бе размахвал ятаган в служба на исляма. Разказът за това, как се е стигнало до предаването му на врага, остана завинаги неясен; никой не се осмеляваше да разкаже подробно случая, защото всички, които бяха участвували в него, изпитваха след това само срам, колкото ясно и да беше, че Сакр-ел-Бар сам си беше навлякъл всичко това. Знаеше се само, че не е паднал в бой, и затова се предполагаше, че е още жив. Върху това предположение бе съчинена легендата, че един ден той ще се върне, и избавили се пленници, завърнали се половин столетие по-късно, разказваха как в Алжир до този ден завръщането на Сакр-ел-Бар се чакало с увереност и нетърпение от всички истински мюсюлмани.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ВЕРУЮТО НА НЕВЕРНИКА

Сакр-ел-Бар беше затворен в непрогледна дупка под предната палуба на „Сребърната чапла“, за да дочака зората и да използува това време да подготви душата си. Не беше разменил нито дума със сър Джон, след като се беше предал. С ръце, вързани на гърба, го бяха вдигнали на английския кораб и на средната му палуба се беше намерил за миг лице срещу лице със стар свой познайник — нашия хроникьор лорд Хенри Гоуд. Представям си червендалестия лик на кралския управител със свръхестествено сериозно изражение, със заканителен поглед в очите, когато ги е спрял върху вероотстъпника. Зная (от писанията на самия лорд Хенри), че двамата не са разменили нито дума през тези кратки мигновения, преди стражите да подкарат Сакр-ел-Бар, за да го хвърлят в тъмното, тясно помещение, вонещо на смола и застояла морска вода.

Дълго време той лежа там, където беше паднал, с убеждението, че е сам, а времето и мястото без съмнение трябваше да го доведат до философски разсъждения за положението му. Ще ми се да вярвам, че след като е премислил всичко, е разбрал, че няма за какво да се кори. Ако беше сторил зло, беше го надлежно поправил. Едва ли би могло да се твърди, че е изменил на верните си мюсюлмански последователи, но и да беше, трябва да се добави поне това, че лично е заплатил цената на тази измяна. Розамунд беше в безопасност, Лайонел щеше да получи каквото му се падаше от правосъдието, а колкото за самия него, понеже можеше да се каже, че е вече мъртъв, не заслужаваше да си отделя много внимание. Трябва да е извлякъл известна доза задоволство от размишлението, че завършва жизнения си път по най-благоприятен начин. Животът му отдавна вече бе опропастен. Наистина, ако не беше злополучното му отмъстително пътуване, можеше още дълго да воюва като корсар, можеше дори да се издигне до високото за мюсюлманите звание паша на Алжир и да стане феодален владетел, подвластен на турския султан. Но за човек, който по рождение е християнски благородник, това не би било достоен начин да завърши своите дни. Онова, което го чакаше сега, беше по-достойно.

Леко шумолене в непроницаемия мрак на затвора промени хода на мислите му. „Плъх“ — помисли си той, седна и затропа с чехлите си по земята, за да пропъди гнусната гадина. Вместо това от тъмата се обади някакъв глас:

— Кой е там?

Това го стресна за миг, понеже беше напълно сигурен, че е самичък.

— Кой е там? — повтори гласът и раздразнено добави: — Какъв е тоя непрогледен пъкъл? Къде съм?

Сега той разпозна гласа на Джаспър Ли и се учуди какво ли е станало, та този негов най-пресен новобранец сред воините на Мохамед е попаднал в същия затвор с него.

— Бога ми — рече той, — ти си в носовата част на „Сребърната чапла“, при все че съвсем не мога да разбера как си попаднал тука.

— Кой сте вие? — запита гласът.

— Във Варвария бях известен като Сакр-ел-Бар.

— Сър Оливър!

— Предполагам, че така ще ме наричат сега. Много добре е може би и това, че ще ме погребат в морето, иначе тези господа християни биха се видели в чудо какъв надпис да сложат върху надгробния ми камък. Но ти… как си попаднал тука ти? Уговорката ми със сър Джон беше, че няма да закача никого, а не мога да повярвам, че сър Джон би престъпил думата си.

— И аз не мога да разбера, понеже, преди да ми кажете, не знаех дори къде са ме натикали. Удариха ме в сражението, след като пронизах прекрасното ви братле със сабята си, и паднах в несвяст. Това е всичко, което зная.

На сър Оливър му секна дъхът.

— Какво казваш? Убил си Лайонел?

— Предполагам — спокойно отговори Джаспър. — Най-малкото съм забил в него две-три педи стомана… това беше в разгара на схватката, когато англичаните току-що скочиха на галерата; мастър Лайонел беше в челната редица — последното място, където бих очаквал да го видя.

Настъпи дълго мълчание. Най-сетне сър Оливър заговори с глух глас:

— Няма съмнение, че той е получил от теб точно това, което е търсил. Ти си прав, капитан Ли: челната редица е последното място, където човек би очаквал да го види, освен ако се е втурнал преднамерено да търси смъртоносния удар, за да избегне въжето. Без съмнение така е най-добре. Така е най-добре! Бог да го прости!

— Вярвате ли в бога? — попита грешният капитан с тревожна нотка в гласа.

— Без съмнение те са те задържали заради това — продължи сър Оливър, сякаш разговаряше сам със себе си. — Като не са знаели може би какво заслужава, смятали са го за светец и мъченик, решили са да ти отмъстят заради него и са те домъкнали тука с тази цел. — Той въздъхна. — Е, мастър Ли, не се съмнявам, като си знаел, че си мошеник, ти цял живот си приготвял врата си за клупа, тъй че това няма да ти дойде като изненада.

Капитанът тромаво се размърда и изпъшка.

— Божичко, как ме боли главата! — оплака се той.

— Те имат сигурно средство против главоболие — утеши го сър Оливър. — И ти ще увиснеш в по-добро общество, отколкото заслужаваш, защото сутринта ще обесят и мене — напълно си го заслужил, както и аз, капитан Ли. И все пак ми е жал за теб… жал ми е, че ще пострадаш противно на намеренията ми.

Капитан Ли треперливо пое дъх и позамълча. После повтори зададения вече въпрос:

— Вярвате ли в бога, сър Оливър?

— Няма друг бог освен аллаха и Мохамед е неговият пророк — гласеше отговорът, а по тона капитан Ли не можа да определи дали сър Оливър не го подиграва:

— Това е неверническо верую — каза той със страх и отвращение.

— Хайде, хайде! Хората живеят с това верую. Те вършат онова, което проповядват, а то е повече, отколкото може да се каже за всички християни, които съм срещал.

— Как можете да говорите така в навечерието на смъртта? — възкликна с негодувание Ли.

— Честна дума — отговори сър Оливър, — тези часове се смятат за най-правдивите от всички.

— В такъв случай вие не вярвате в бога?

— Напротив, вярвам.

— Но не в истинския бог? — настояваше капитанът.

— Не може да има друг бог освен истинския бог, няма никакво значение как го наричат хората.

— В такъв случай, ако вярвате, вие не се боите?

— От какво?

— От ада, проклятието и вечния огън! — изрева капитанът, дал воля на собствените си закъснели страхове.

— Аз само осъществих съдбата, която той е предопределил за мен в своето всезнание — отговори сър Оливър. — Моят живот протече, както той го е замислил, понеже нищо не може да съществува или да се случи извън неговата воля. Нима ще се боя тогава от проклятие, задето съм бил такъв, какъвто ме е създал бог?

— Това е неверническото мюсюлманско верую! — възрази капитан Ли.

— То е верую, което дарява утеха — каза сър Оливър, — и би следвало да утеши грешник като тебе.

Но капитан Ли не искаше да се утеши.

— О! — изпъшка той с покруса. — Колко хубаво щеше да е да не вярвах в бога!

— Неверието ти не би могло да премахне бога също така, както страхът ти да го създаде — отвърна сър Оливър. — Но след като си в такова настроение, не е ли по-добре да се помолиш?

— Ще се помолите ли и вие с мене? — запита мошеникът, обзет от внезапния страх от задгробния живот.

— Ще сторя нещо по-добро — най-после каза сър Оливър. — Ще се помоля за теб… на сър Джон Килигрю, да ти пощади живота.

— Но той няма да ви обърне никакво внимание! — възрази капитан Ли с пресекващ се дъх.

— Ще обърне. Това засяга честта му. Условията на моето предаване бяха, че никой друг от борда на галерата не ще пострада.

— Но аз убих мастър Лайонел.

— Вярно… обаче това е станало в схватката преди сключването на споразумението. Сър Джон ми даде думата си и сър Джон ще удържи на нея, когато му обясня, че го изисква неговата чест.

Голямо бреме падна от душата на капитана — тежката сянка на страха от смъртта, която се беше надвесила върху му. А заедно с това за съжаление, изглежда, се изпари и безкрайното му разкаяние. Във всеки случай той престана да говори и спря да се занимава повече с мненията и вярванията на сър Оливър относно задгробния живот. Може с право да си е казал, че веруюто на сър Оливър си е работа на сър Оливър, а дори да е погрешно, надали му прилича той да го поправя. Колкото за самия него, пречистването на душата му можеше да почака до друг ден, когато това щеше да е по-наложително.

Стигнал до тези заключения, Джаспър Ли се изтегна и се помъчи да заспи, но откри, че болката в главата му пречи. След малко, като установи, че не ще може да задреме, поиска му се пак да заговори, но равномерното дишане на неговия другар му подсказа, че сър Оливър е заспал през време на мълчанието.

Това изненада и смая капитана. Той съвсем не можеше да проумее как човек, живял като сър Оливър, станал вероотстъпник и неверник, беше способен да спи спокойно със съзнанието, че в зори ще бъде обесен. Закъснялото му християнско усърдие го подтикваше да събуди заспалия и да го подкани да посвети малкото време, което му остава, за измолване на прошка от бога. Човечността и състраданието, от друга страна, му внушаваха, че най-добре ще е да не нарушава спокойствието на тази забрава. Като обсъди положението, той дълбоко се трогна от мисълта, че в такъв момент сър Оливър беше намерил време да помисли за него и неговата съдба и се беше нагърбил да уреди въпроса така, че да го спаси от въжето. И се трогна още повече, когато си спомни до каква степен сам той беше виновен за всичко, сполетяло сър Оливър. Размишлението за този героизъм породи известен героизъм у самия него и Джаспър се замисли дали не би могъл на свой ред да услужи на сър Оливър, като искрено признае всичко, което знае за причините, спомогнали да направят от сър Оливър това, което е сега. Това решение го възроди и колкото да е странно, то го възроди още повече при мисълта, че може би с признанието, което е решил да направи, ще изложи на опасност собствения си врат.

Така цялата тази безкрайна нощ той седя, подпрял болната си глава и въодушевен от първото в живота си решение да извърши едно наистина добро и себеотрицателно дело. Но съдбата, изглежда, имаше непреклонното намерение да провали това негово решение. Защото, когато в зори дойдоха да заведат сър Оливър на смърт, никой не обърна внимание на настояванията на Джаспър Ли да заведат и него при сър Джон.

— За тебе нищо не ни е заповядано — отряза накъсо един моряк.

— Може и да не е — отвърна капитан Ли, — защото сър Джон съвсем не знае какво мога да му кажа. Заведете ме при него, казвам ви, та да чуе от мене истината по известни въпроси, преди да е станало твърде късно!

— Млъквай! — заповяда му морякът и го шибна по лицето така, че той задигна и се строполи в ъгъла. — Скоро ще дойде и твоят ред. Сега за сега ни трябва тоя, другият неверник.

— Каквото и да кажеш, не ще помогне — увери го полугласно сър Оливър. — Но аз ти благодаря за това намерение, което показва, че си мой приятел. Ръцете ми са вързани, Джаспър. Ако не бяха, щях да поискам позволение да стисна твоите. Сбогом!

Сър Оливър бе изведен на златната слънчева светлина, която почти го заслепи след продължителния престой в тъмната дупка. Канеха се, както разбра, да го заведат в кабината, където трябваше да се разиграе кратката пародия на съдебен процес. Обаче на средната палуба ги спря един офицер, който им заповяда да почакат.

Сър Оливър седна върху намотаното въже, заобиколен от стражата, и привлече към себе си любопитните погледи на простите моряци. Те се стълпиха на носа и по люковете да зяпат този непобедим корсар, който от някогашен корнуолски благородник бе станал вероотстъпник, мюсюлманин и страшилище за християнския свят.

Но истината е, че в него трудно можеше да се различи някогашният корнуолски благородник, както седеше там, все още облечен в кафтана от среброткан плат върху бялата туника и с чалма от същия плат, увита около стоманения му шлем, който завършваше с шип. Той нехайно клатеше почернелите си жилести крака, голи от коляното до глезена, с непроницаемото спокойствие на фаталиста, изписано върху мургавото ястребово лице със светли ахатови очи и чаталеста черна брада; и тези груби матроси, които се бяха събрали, за да му се присмиват и да се гаврят с него, занемяха при вида на безстрашното му и стоическо държане пред лицето на смъртта.

Ако забавянето го дразнеше, той с нищо не го показваше. Ако твърдите му светли очи поглеждаха насам и натам, то не беше от празно любопитство. Той търсеше Розамунд, надяваше се да я зърне за сетен път, преди да тръгне на последното си страшно пътуване.

Но Розамунд не се виждаше. Тя беше по това време в кабината. Беше прекарала там вече цял час и това бавене се дължеше именно на нея.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА СЪДИИТЕ

Поради липса на жена, на чиито грижи да я поверят, лорд Хенри, сър Джон и корабният лекар мастър Тобиъс с общи усилия бяха направили всичко каквото могат за Розамунд, когато, изтръпнала и полузашеметена, я донесоха на „Сребърната чапла“.

Мастър Тобиъс й даде от грубите възстановителни средства, с които разполагаше, и след като я настани колкото можеше по-удобно върху една кушетка в просторната кабина на кърмата, съобщи, че трябва да й се даде възможност за почивка, от каквато изглеждаше да има крайна нужда. Той изтика навън командира на кораба и кралския управител, а сам слезе долу да се заеме с по-спешния случай, който изискваше вниманието му — случая на Лайонел Тресилиън, когото бяха донесли от галеасата безсилен и в безсъзнание, заедно с още трима-четирима други ранени от екипажа на „Сребърната чапла“.

В зори сър Джон беше слязъл долу да се осведоми за ранения си приятел. Завари лекаря надвесен над Лайонел. Когато влезе, мастър Тобиъс се обърна настрана, оплакна ръцете си в металически леген, сложен на пода, и се изправи, като ги бършеше с кърпа.

— Не мога да сторя нищо повече, сър Джон — промърмори той с печален глас. — С него е свършено.

— Искате да кажете, че е умрял? — възкликна сър Джон разтревожено.

Лекарят захвърли настрана кърпата и бавно свали запретнатите ръкави на черната си риза.

— Кажи-речи, умрял — отговори той. — Чудното е, че изобщо някоя искрица живот може все още да се задържи в тяло с такава дупка в него. Той има вътрешен кръвоизлив, а пулсът му непрекъснато отслабва. И така ще продължи, докато неусетно издъхне. Трябва да го смятате вече за мъртъв, сър Джон. — Мастър Тобиъс позамълча. — Милостив, безболезнен край — добави той и престорено въздъхна с благоприлично сериозно изражение на бледото си бръснато лице, понеже подобни сцени бяха нещо обикновено в неговия живот. — От четиримата други — додаде той — Блер умря, останалите трима ще оздравеят.

Но сър Джон не прояви никаква загриженост за другите. Скръбта и обезсърчението от секването на всякаква надежда за приятеля му изключваха за момента всички други мисли.

— Няма ли поне да дойде на себе си? — настойчиво попита той, макар вече да беше получил отговор и на този въпрос.

— Както ви казах, можете да смятате, че е вече умрял, сър Джон. Не мога да направя за него нищо с моите знания.

Сър Джон обори глава с помръкнало и печално изражение.

— Както и аз с моето правосъдие — добави той мрачно. — При все че ще отмъсти зарад него, то не ще може да ми върне приятеля. — Той погледна лекаря. — Отмъщението, господине, е най-празната от всички подигравки, които съставляват живота.

— Вашето задължение, сър Джон — отговори лекарят, — е да бъдете съдия, а не отмъстител.

— В крайна сметка същото нещо, наречено с друга дума. — Той се приближи към Лайонел и загледа хубавото бледо лице, над което вече витаеха тъмните сенки на смъртта. — Поне да проговореше в интереса на предстоящото прилагане на правосъдието! Да можехме да имаме поне неговите лични показания, в случай че някога се потърси от мене сметка за обесването на Оливър Тресилиън.

— Такъв въпрос положително не може никога да възникне, господине — забеляза лекарят. — Думата на госпожица Розамунд ще е достатъчна без всякакви други показания, ако изобщо някога стане нужда дори от това.

— Да! Престъпленията му срещу бога и човека са твърде добре известни, за да може който и да е да се усъмни някога в правото ми да се разправя с него без всякакво бавене.

На вратата се почука и личният слуга на сър Джон влезе със съобщението, че госпожица Розамунд желаела незабавно да го види.

— Сигурно е нетърпелива да узнае какво става с него — реши сър Джон и изпъшка: — Боже мой! Как да й го кажа? Да я смажа точно в часа на избавлението й с такава новина! Имало ли е някога по-жестока ирония? — Той се обърна и пристъпи тежко към вратата. Там се спря. — Нали ще останете при него докрай? — запита той лекаря.

Мастър Тобиъс се поклони.

— Разбира се, сър Джон. — И добави: — Няма да е дълго. Сър Джон пак погледна към Лайонел — прощален поглед.

— Бог да успокои душата му! — дрезгаво промълви той и излезе.

На средната палуба за миг се поспря, обърна се към неколцина моряци и им заповяда да прехвърлят въже с клуп през някоя рейка и да изведат вероотстъпника Оливър Тресилиън от неговия затвор. После с бавни, натежали стъпки и с още по-натежало сърце се качи по стъпалата към укрепената горна палуба.

Слънцето, току-що изгряло в тънка златиста омара, блестеше над морето, леко набраздено от свежите, чисти ветрове на утринта, които бяха опънали и сетната педя от техните платна. Далече пред тях, като неясно, забулено от облаци очертание, лежеше брегът на Испания.

Продълговатото бледо лице на сър Джон беше неестествено печално, когато влезе в кабината, където го чакаше Розамунд. Той й се поклони със сериозна учтивост, свали шапката си и я захвърли върху един стол. Последните пет години бяха прошарили гъстата му черна коса с няколко бели кичура, а на слепите очи тя беше особено много посивяла и го състаряваше, за което допринасяха и дълбоките бръчки на челото.

Той се приближи към нея, а девойката се изправи да го посрещне.

— Розамунд, скъпа! — нежно рече той и стисна двете й ръце. И загледа със скръбни, загрижени очи бялото й възбудено лице. — Достатъчно ли си отпочина, дете мое?

— Да съм си отпочинала? — откликна се тя с тон на учудване, че може да предположи такова нещо.

— Бедничката, бедничката! — промърмори сър Джон, както би го направила някоя майка, притегли я към себе си и погали блестящата й коса. — Сега ще бързаме за Англия с опънати до сетен предел платна. Не губи кураж и…

Но тя буйно го прекъсна, дръпна се от него, когато заговори, и сърцето на Сър Джон се сви от предчувствието за онова, което щеше да го попита.

— Дочух току-що един моряк да казва на друг, че имате намерение да обесите сър Оливър Тресилиън без всякакво бавене… още тази сутрин.

Сър Джон я разбра съвсем погрешно.

— Успокой се — каза той. — Правосъдието ми ще бъде бързо, отмъщението — сигурно. Въжето, на което ще увисне, за да се озове в пъкъла, е вече прехвърлено през рейката.

Дъхът й секна и тя притисна ръка до сърцето, сякаш за да обуздае внезапния му трепет.

— А на какви основания — запита го тя с тон на предизвикателство, като го загледа направо в лицето — възнамерявате да сторите това?

— На какви основания ли? — заекна сър Джон. Той се вторачи и се навъси, смаян от нейния въпрос и тона й. — На какви основания? — повтори той почти глупешки в безкрайното си изумление. После я загледа по-внимателно и обезумелият й поглед бавно му подсказа едно обяснение на думите, които отначало му се бяха видели необясними.

— Разбирам! — промълви той с безгранична жалост, защото заключението, до което стигна, бе, че разумът й е съвсем разстроен след ужасите, през които беше преминала напоследък. — Трябва да си починеш — каза той нежно — и да не мислиш за такива неща. Остави ги на мен и бъди сигурна, че аз достойно ще отмъстя заради теб.

— Сър Джон, вие не ме разбирате правилно, струва ми се. Аз не желая да отмъщавате заради мен. Запитах ви на какви основания възнамерявате да направите това нещо и вие не ми отговорихте.

Той продължаваше да я гледа с нарастващо изумление. Значи беше сгрешил. Тя беше съвсем нормална и господарка на разума си. И въпреки това вместо загрижени въпроси за Лайонел, от които се беше боял, тя постави този изумителен въпрос за основанията му да обеси пленника си.

— Нужно ли е да изброявам на теб — не на друг, а именно на теб — всичките престъпления, извършени от този негодник? — запита той, като й постави по този начин същия въпрос, който задаваше на себе си.

— Нужно е да ми обясните — отговори тя — с какво право се провъзгласявате за негов съдия и палач, с какво право го изпращате на смърт по този безусловен начин без съд. — Държането й бе тъй строго, сякаш беше облечена с всички пълномощия на един съдия.

— Но ти — пропелтечи той още по-смаяно, — ти, Розамунд, спрямо която той тъй непростимо е прегрешил, положително ти би трябвало да си последната, която да ми зададе такъв въпрос! Ами че намерението ми е да постъпя с него така, както моряците постъпват с всички подлеци, заловени, както бе заловен Оливър Тресилиън. Ако ти си настроена милостиво към него — което, бог да ми е свидетел, съвсем не мога да разбера, — смятай, че това е най-голямата милост, която той може да очаква.

— Вие говорите за милост и отмъщение на един дъх, сър Джон. — Тя започваше да се успокоява, вълнението й стихваше, изместено от неумолима суровост.

Сър Джон направи нетърпеливо движение.

— Какъв смисъл има да го водим в Англия? — поиска да знае той. — Там ще го изправят пред съда, а изходът е предрешен. Това би значило да го измъчваме без нужда.

— Изходът може съвсем да не е тъй предрешен, както смятате вие — отговори девойката. — А да се яви пред този съд, е негово право.

Сър Джон се поразходи из кабината, а мислите му бяха съвършено объркани. Беше направо смешно да стои и да спори по такъв въпрос не с друг, а с Розамунд, и въпреки всичко тя го принуждаваше да го прави, противно на всяко негово желание, противно на здравия разум.

— Ако той държи на това, няма да му откажем — каза най-после сър Джон, като сметна, че ще е най-добре да й угоди. — Ако поиска, ще го заведем обратно в Англия, за да бъде съден там. Но Оливър Тресилиън сигурно си дава много ясна сметка какво го чака там, за да поиска такова нещо. — Той се спря пред нея и умолително протегна ръце. — Хайде, Розамунд, скъпа! Ти не си на себе си, ти…

— Наистина не съм на себе си, сър Джон — отговори девойката и пое протегнатите към нея ръце. — О, смилете се! — възкликна тя, като прибягна изведнъж към молба. — Умолявам ви да се смилите!

— Каква милост искаш от мене, дете? Достатъчно е само да кажеш…

— Аз търся от вас милост не за себе си, а за него.

— За него? — учуди се сър Джон и отново се начумери.

— За Оливър Тресилиън.

Той пусна ръцете й и отстъпи.

— Бог да ме убие! — изруга той. — Ти търсиш милост за Оливър Тресилиън, за тоя вероотстъпник, това въплъщение на дявола? О, ти си луда! — закрещя той. — Луда! — И се дръпна от нея, размахал ръце.

— Аз го обичам — простичко каза Розамунд.

Този отговор го накара мигновено да млъкне. Слисан от тези думи, сър Джон само стоеше отново вторачен в нея със зяпнала уста.

— Обичаш го! — най-после промълви той полугласно. — Ти го обичаш! Ти обичаш един мъж, който е пират, вероотстъпник, който отвлече самата теб и Лайонел, човека, който уби брат ти!

— Не го е убил той! — Тя отрече това с жар. — Аз научих истината по този въпрос.

— Предполагам, от неговите уста? — подхвърли сър Джон и не можа да сдържи презрителната си усмивка. — И ти му повярва?

— Ако не бях му повярвала, нямаше да се омъжа за него.

— Да се омъжиш за него? — Обхваналият го внезапен ужас пресече объркването му. Нямаше ли да има край на тези изумителни откровения? Дали те бяха стигнали връхната си точка, чудеше се той, или щеше да чуе още нещо? — Ти си се омъжила за този гнусен злодей? — попита той и гласът му прозвуча безизразно.

— Да, омъжих се, в Алжир, същата вечер, когато стигнахме там.

Той остана зяпнал срещу нея няколко мига и тогава изведнъж избухна.

— Достатъчно! — закрещя той и се закани със стиснатия си юмрук на ниския таван на кабината. — Стига толкова, бога ми! Дори да нямаше друго основание да го обесим, това е предостатъчно основание! Човек да не съм, ако не туря начаса край на тази позорна женитба!

— Ах, да искахте поне да ме изслушате! — замоли му се Розамунд.

— Да те изслушам ли? — Сър Джон се спря на вратата, при която се беше озовал в своя бяс с намерението да даде заповед незабавно да се сложи край на всичко, да извика Оливър Тресилиън при себе си, да му съобщи какво го чака и да проследи да се изпълни нареждането без всякакво отлагане. — Да те изслушам ли? — повтори той със слели се в гласа му презрение и яд. — Аз чух вече достатъчно много!

Такива си бяха всичките Килигрю, уверява ни лорд Хенри Гоуд, като се спира тука за дълго и прави едно от онези отклонения, с които се впуска в историята на семействата, чиито членове случайно се появяват в неговите записки. „Те винаги са били — казва той — поривисти, невъздържани хора, честни и достатъчно почтени в кръга на преценките си, но спъвани от липсата на проницателност в тези си преценки.“

Както в по-раншното си взимане-даване с Тресилиъновците, така и в този съдбоносен час сър Джон като че ли наистина потвърждава критиката на негова светлост. Имаше поне двадесетина въпроса, които един проницателен човек би задал в този миг и нито един от които, както изглежда, не проблесна в ума на рицаря от Аруинак. Ако нещо го спря на прага и го накара да забави изпълнението на онова, което беше решил да извърши, без съмнение причината се криеше само в любопитството му да узнае какви ли още щуротии се кани да му разправи Розамунд.

— Този човек е страдал — каза му тя и не се повлия от резкия смях, с който той подигра тези й думи. — Един бог знае какво е изстрадал с тялото и душата си за грехове, които никога не е извършвал. За повечето от тези страдания съм била виновна аз. Сега зная, че не той е убил Питър. Зная, че ако не беше една непочтена моя постъпка щеше да е в състояние да го докаже по неопровержим начин без помощта на друго лице. Зная, че е бил отведен, отвлечен, преди да може да отхвърли обвинението, и като последица от всичко това за него не е оставало друго, освен да избере живота на вероотстъпник. Главната вина е у мене и аз трябва да я изкупя. Оставете ми го! Ако ме обичате…

Но това беше прекалено много за сър Джон. Жълтеникавото му лице пламна.

— Нито дума повече! — сряза я той. — Именно защото те обичам, обичам и съжалявам от все сърце, не желая да те слушам. Струва ми се, че трябва да те спася не само от този подлец, но и от самата теб. В противен случай не бих изпълнил дълга си към теб, бих изневерил на покойния ти баща и на убития ти брат. После ще ми бъдеш благодарна, Розамунд. — И пак понечи да излезе.

— Ще ви бъда благодарна? — извика тя със звънлив глас. — Аз ще ви проклинам! Цял живот ще ви мразя и ненавиждам, ще ви смятам за чудовищен убиец, ако направите това нещо! Глупак! Не разбирате ли? Глупак!

Сър Джон се стъписа. Като човек с положение и име, бърз, безстрашен и с отмъстителен нрав, а също, би могло да се каже, с изключителен късмет, през целия му живот още не се беше случвало да бъде тъй прямо и открито съден. Розамунд в никой случай не беше първата, която го смяташе за глупак, но положително първа го нарече глупак в лицето и докато, общо взето, това можеше да послужи като доказателство за крайно здравия й разум, за него то бе само последно доказателство, че е умствено разстроена.

— Пфу! — каза той с нещо средно между яд и съжаление. — Ти си луда, невменяема! Умът ти е разстроен, ти виждаш всичко наопаки. Този сатана в човешки образ бил станал нещастна жертва на чужди козни, а аз съм се превърнал в очите ти на убиец… в убиец и глупак. И таз хубава! Ами! Скоро, когато си отпочинеш, когато се възстановиш, моля бога да видиш пак всичко в правилна светлина.

Той се обърна, все още целият разтреперан от възмущение, и го направи тъкмо навреме, за да не бъде ударен от вратата, която се отвори неочаквано отвън.

Лорд Хенри Гоуд, облечен (както разказва сам той) целият в черно и със златната огърлица — отличителният знак на неговата служба, зловещ знак, ако умееха да го изтълкуват — на широките му гърди, стоеше на входа, рязко изрязан в блясъка на утринното слънце зад гърба му. Добродушното му лице трябва да е било без съмнение извънредно сериозно, в тон с дрехите, които си беше сложил, но изражението му сигурно малко се е смекчило, когато е спрял поглед върху Розамунд, застанала там край масата.

„Много се зарадвах — пише той — да я намеря толкова отморена и като че ли съвсем на себе си и изразих задоволството си.“

— Щеше да е по-добре да си легне — тросна се сър Джон; по жълтеникавите му бузи още горяха две трескави петна. — Тя е разстроена много.

— Сър Джон греши, ваша светлост — спокойно го увери девойката, — съвсем не съм неразположена, както той смята.

— Много ми е драго, мила моя — каза негова светлост и мога да си представя въпросителния му поглед да шари от единия към другия, да забелязва белезите на яда у сър Джон и да се чуди какво ли е станало. — Може — добави той сериозно — случайно да дотрябват вашите показания в печалната работа, която ни предстои. — Той се обърна към сър Джон: — Наредих им да доведат затворника, за да го съдим. Няма ли да ви дойде твърде много такова мъчение, Розамунд?

— В никой случай, ваша светлост — с готовност се отзова тя. — Дори ще се радвам. — И отметна глава като човек, който се готви за тежко изпитание.

— Не, не! — намеси се сър Джон с голяма настървение. — Не й обръщайте внимание, Хари. Тя…

— Ако вземем под внимание — прекъсна го Розамунд, — че главното обвинение против пленника ще засяга неговите… неговите отношения с мен, положително това е въпрос, по който би трябвало да бъда изслушана.

— Разбира се, то е ясно — съгласи се лорд Хенри, малко объркан, както си признава, — но само ако сте сигурна, че няма да се отрази на силите ви и няма да ви разстрои твърде много. Бихме могли може би да минем и без вашите показания.

— Мога да ви уверя, ваша светлост, че грешите — отговори тя. — Не можете да минете без тях.

— Тъй да бъде тогава — рече мрачно сър Джон и се върна при масата, където се приготви да заеме мястото си.

Хитрите сини очи на лорд Хенри все още някак изпитателно се взираха в Розамунд, пръстите замислено подръпваха късите косми на пепелносивата му брада. После се обърна към вратата.

— Заповядайте, господа — рече той, — и наредете да доведат обвиняемия.

По палубата се чуха отмерени стъпки и в кабината влязоха трима от офицерите на сър Джон, за да попълнят състава на съда, който щеше да произнесе присъдата над вероотстъпника корсар — присъда, която беше предрешена.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ЗАЩИТНИЦАТА

Пред тежката кафява дъбова маса наредиха столове и офицерите насядаха с лице към отворената врата и слънчевия блясък на горната палуба, гърбом към другата врата и слюдените прозорци, които гледаха към прохода на кърмата. Централното място, поради длъжността си на кралски управител, зае лорд Хенри Гоуд и сега стана ясно защо беше сложил служебната си огърлица. Той щеше да председателствува извънредния съд. От дясната му страна седна сър Джон Килигрю, а до него един офицер на име Юлдън. Другите двама, чиито имена останаха неизвестни, седнаха от лявата страна на негова светлост.

За Розамунд сложиха стол в десния край на масата, откъм тясната й страна, та да я отделят от състава на съда. Тя седеше сега там с лакти на полираната повърхност, опряла лице върху полусключените си ръце, и съсредоточено разглеждаше петимата господа от състава на съда.

Отвън се чуха стъпки и някаква сянка преряза слънчевата светлина пред отворената врата. От средната палуба долетя неясна глъчка и смях. След това на входа се появи сър Оливър, охраняван от двама моряци с ризници, шлемове и извадени саби.

Той се спря за миг на прага и клепките му трепнаха, сякаш се бе стреснал, когато погледът му се спря върху Розамунд. Сетне по заповед на стражите влезе, пристъпи към масата, все още с вързани на гърба ръце, и застана малко по-напред от двамата воини.

Обвиняемият кимна небрежно на съда със съвършено спокойно изражение.

— Добро утро, господа — каза той.

Петимата го загледаха, без да отговорят, но погледът на лорд Хенри, когато се спря върху мюсюлманското облекло на корсаря, красноречиво изрази презрението, което, както сам той ни казва, изпълваше неговото сърце.

— Без съмнение вие знаете, господине — заговори след дълго мълчание сър Джон, — с каква цел сте доведен тука.

— Досещам се — отговори корсарят. — Но ни най-малко не се съмнявам в целта, с която ще бъда след малко изведен оттука. Обаче — невъзмутимо и сурово продължи той — от съдийските ви пози се сещам за излишната комедия, която възнамерявате да разиграете. Ако това ще ви позабавлява, уверявам ви, че нямам нищо против да ви доставя удоволствието. Ще забележа само, че може би любезността изисква да спестите на госпожица Розамунд мъката и отегчението от предстоящата ви работа.

— Госпожица Розамунд сама пожела да присъствува — навъсено каза сър Джон.

— Може би тя не си дава сметка… — забеляза сър Оливър.

— Аз й го обясних надълго и нашироко — прекъсна го почти злобно сър Джон.

Обвиняемият я изгледа, сякаш учуден, със сключени вежди. После сви рамене и се обърна пак към съдиите.

— В такъв случай няма какво да говорим повече — рече той. — Но преди да започнете, има друг въпрос, по който искам да се разберем. Условието за моето предаване беше да не бъде задържан никой друг. Вие си спомняте, сър Джон, че ми дадохте рицарската си дума. И въпреки това аз открих на вашия кораб човек, който доскоро бе заедно с мен на моята галеаса, някогашен английски моряк на име Джаспър Ли, когото сте задържали като пленник.

— Той уби мастър Лайонел Тресилиън — студено каза сър Джон.

— Може да е тъй, сър Джон. Но той е нанесъл удара, преди аз да сключа споразумението си с вас, и вие не можете да нарушите това споразумение, без да накърните честта си.

— Вие ли ще ни говорите за чест? — обади се лорд Хенри.

— За честта на сър Джон, ваша светлост — каза обвиняемият с подигравателно смирение.

— Вие сте тука, за да бъдете съден, господине — напомни му сър Джон.

— Така и предполагах. Това е удоволствие, срещу което се съгласихте да заплатите известна цена, а пък изглежда, че искате да изкористите една част от нея. Така изглежда, казвам. Защото предполагам, че задържането е станало случайно и че ще е достатъчно само да обърна вниманието ви върху въпроса за пленяването на мастър Ли.

Сър Джон заби очи в масата. Без съмнение честта му го задължаваше да освободи мастър Ли, каквото и да е направил този човек; освен това капитанът бе задържан без негово знание и той се научи едва по-късно.

— Какво да го правя? — ядно изръмжа той.

— Това ще решите вие, сър Джон. Но аз мога да ви кажа какво не бива да правите с него. Не бива да го държите като пленник, нито да го заведете в Англия, нито да му причините каквото и да било зло. Понеже задържането му, доколкото разбирам, е било чиста грешка, трябва да поправите тази грешка колкото можете по-добре. Достатъчно ще ми е да знам, че ще го направите, и няма нужда да казвам нищо повече. На вашите услуги, господа — добави той, за да им подскаже, че сега е напълно на тяхно разположение, и зачака.

Настъпи кратко мълчание, докато най-после лорд Хенри с непроницаемо изражение на лицето и враждебен, студен поглед се обърна към обвиняемия:

— Ние заповядахме да ви доведат тука, за да ви дадем възможност да изложите каквито и да било основания, поради които не бива да ви обесим незабавно, което е наше право.

Сър Оливър го изгледа почти развеселен и изненадан.

— Бога ми! — най-сетне рече той. — Никога не съм имал навика да хабя думите си.

— Страх ме е, че не ме разбрахте правилно, господине — отговори негова светлост и гласът му прозвуча меко и кадифено, както и подобаваше на съдийските му задължения. — В случай че държите на редовния съд, ние ще ви заведем в Англия, за да бъдете съден там.

— Но за да не градите върху това излишни надежди — намеси се с ожесточение сър Джон, — нека ви предупредя, че тъй като престъпленията, за които ще отговаряте, са извършени предимно в областта, подведомствена на лорд Хенри Гоуд, ще бъдете съден в Корнуол, където лорд Хенри има честта да бъде управител на нейно величество и върховен съдия.

— С което трябва да поздравим нейно величество — изискано забеляза сър Оливър.

— Можете да избирате, господине — продължи сър Джон, — дали искате да ви обесят на море, или на суша.

— Единственото, което не искам, е да бъда обесен във въздуха. Но едва ли ще си вземете бележка от желанието ми — дръзко отговори корсарят.

— Позволете да ви помоля, господине, да бъдете сериозен във ваш личен интерес — смъмри той обвиняемия.

— Признавам, че имам късмет, ваша светлост. Защото, ако ще ме съдите за пиратство, не бих могъл да пожелая по-опитен съдия по тези въпроси, по море или по суша, от сър Джон Килигрю.

— Радвам се, че съм заслужил вашето одобрение — язвително отвърна сър Джон. — Пиратството — добави той — е едно от най-дребните обвинения срещу вас.

Веждите на сър Оливър се вдигнаха и той изгледа редицата сериозни лица.

— Бог да ми е свидетел, че в такъв случай другите ви обвинения трябва да бъдат много убедителни, защото иначе, ако изобщо има правосъдие във вашите похвати, не е изключено да бъдете разочаровани в надеждите си да ме видите на въжето. Продължавайте, господа, с другите обвинения. Честна дума, започвате да ставате по-интересни, отколкото можех да се надявам.

— Можете ли да отрече пиратството? — запита лорд Хенри.

— Да го отрека ли? Не. Но отричам правото ви да ме съдите за него или правото на който и да е английски съд, тъй като не съм вършил никакво пиратство в английски води.

Лорд Хенри признава, че този отговор го накарал да млъкне и го объркал, понеже бил съвсем неочакван. От друга страна, това, което твърдеше обвиняемият, беше толкова очевидна истина, че бе трудно да се разбере как негова светлост не се е досетил за нея. Боя се, че въпреки заеманата от него съдийска длъжност негова светлост не беше много силен в правните науки. Обаче сър Джон, по-недосетлив или по-небрежен в тези неща, имаше готов отговор:

— Не дойдохте ли в Аруинак и не отвлякохте ли насилствено оттам…

— Чакайте, чакайте сега — добродушно го прекъсна корсарят. — Трябва да тръгнете отново на училище, сър Джон, за да научите, че отвличането не е пиратство.

— Наречете го отвличане, щом тъй искате — съгласи се сър Джон.

— Не ако искам, сър Джон. Ще го наречем с истинското му име, ако нямате нищо против.

— Вие издребнявате, господине. Но ние ще поправим тая работа ей сега. — И сър Джон удари с юмрук по масата, а лицето му леко се изчерви от яд. (Лорд Хенри много уместно порицава подобна проява на раздразнение в такъв момент.) — Не се преструвайте, че не знаете — продължи сър Джон, — че по английските закони отвличането е наказуемо със смърт. — Той се обърна към другите съдии: — В такъв случай, господа, с ваше съгласие няма да говорим вече за пиратство.

— Бога ми — забеляза лорд Хенри с мекия си глас, — и да искаме, не можем. — И с едно свиване на раменете той приключи въпроса: — Обвиняемият е прав в твърденията си. Този въпрос не ни е подсъден, като имаме предвид, че той не е вършил пиратство в английски води, нито пък, доколкото се простират нашите знания, против някой кораб, плаващ под английско знаме.

Розамунд се размърда. Тя бавно свали лакти от масата, кръстоса ръце и ги облегна на ръба й. Така, наведена напред, тя заслуша сега с някакво странно огънче в очите, с леко поруменели бузи, които говореха за необикновеното вълнение, предизвикано от признанието на лорд Хенри — признание, което чувствително намали обвиненията срещу подсъдимия.

Сър Оливър, който я наблюдаваше почти крадешком, забеляза това и се възхити, както се възхищаваше от самообладанието й изобщо. Напразно се мъчеше да долови какво е настроението й сега, след като се беше намерила в безопасност между приятели и защитници.

Но сър Джон, който мислеше единствено върху онова, което предстоеше да се направи, гневно побърза да продължи.

— Така да бъде — нетърпеливо се съгласи той. — Ще го съдим по обвиненията в отвличане и убийство. Имате ли да кажете нещо?

— Нищо, което би имало тежест за вас — отговори сър Оливър. И тогава внезапно премина от леко подигравателния си тон към тон, изпълнен с гняв. — Хайде да сложим край на тази комедия — възкликна той, — тази игра на съдебно заседание! Обесете ме и сложете точка или ме хвърлете в морето! Постъпете по пиратски, защото това е занаят, от който разбирате. Но за бога, недейте опозорява кралските пълномощия, като разигравате ролята на съдия!

Сър Джон скочи на крака с пламнало лице.

— Кълна се в небето, безочлив подлецо…

Но лорд Хенри го спря, като сложи ръка на ръкава му, за да го обуздае, и леко го подръпна обратно на мястото му. След това сам се обърна към обвиняемия:

— Господине, думите ви не са достойни за човек, който, каквито и да са престъпленията му, си е спечелил славата на корав и храбър войник. Делата ви са толкова добре известни — особено това, което ви принуди да избягате от Англия и да станете морски разбойник, както и появяването ви в Аруинак и отвличането, извършено там, — че осъждането ви от английския съд е без всякакво съмнение предрешен въпрос. Въпреки всичко ние сме съгласни и на това, както ви казах, стига да поискате. И все пак — добави той и гласът му прозвуча по-ниско и много сериозно, — ако ви бях приятел, сър Оливър, щях да ви посъветвам да предпочетете кратката морска процедура.

— Господа — отговори сър Оливър, — не съм оспорил правото ви да ме обесите, нито го оспорвам сега. Не мога да ви кажа нищо друго.

— Но аз мога!

Така най-после Розамунд стресна съда с отчетливия си остър възглас. Всички се обърнаха да я изгледат, когато се изправи и застана, висока и неотразима, в края на масата.

— Розамунд! — възкликна сър Джон и скочи на свой ред. — Умолявам те…

С властно, почти презрително движение на ръката тя го накара да млъкне.

— Понеже в историята с отвличането, в което е обвинен сър Оливър, аз съм лицето, за което се казва, че е било отвлечено — каза тя, — може би няма да е зле, преди да разгледате въпроса по-нататък, да чуете онова, което може да кажа впоследствие пред съда в Англия.

Сър Джон сви рамене и седна. Стана му ясно, че девойката ще направи, както си беше наумила, а беше сигурен и в това, че единственото, което може да постигне, е да им загуби времето и да продължи агонията на обречения корсар.

Лорд Хенри се обърна към нея с крайно почтителен вид:

— Тъй като подсъдимият не е отхвърлил обвинението и тъй като е достатъчно разумен да не настоява да бъде изправен пред редовен съд, няма защо да ви безпокоим, госпожице Розамунд. Нито пък ще бъдете търсена за някакви показания от съда в Англия.

— Тъкмо в това грешите, ваша светлост — възрази тя с много спокоен глас. — Непременно ще ме потърсят да кажа нещичко, след като обвиня всички ви в убийство в открито море, както и ще ви обвиня, ако изпълните докрай намерението си.

— Розамунд! — извика Оливър, обзет от внезапно изумление, и това бе вик на радост и ликуване.

Тя го погледна и се усмихна — това бе усмивка, изпълнена със смелост и дружелюбие, нещо повече — усмивка, за която, според него, грозящото го обесване бе нищожна цена. Сетне девойката се обърна отново към съда, в който думите й бяха вселили внезапен ужас.

— Понеже той не се унижава да отхвърли обвинението, трябва да го отхвърля зарад него аз — заяви им тя. — Той не ме е отвлякъл, господа, както се твърди. Аз обичам Оливър Тресилиън. Аз съм пълнолетна и съм господарка на своите действия, аз отидох с него в Алжир по собствена воля и там станах негова жена.

Да беше хвърлила сред тях бомба, надали щеше да причини по-голямо объркване в умовете им. Те седяха, облегнати на столовете, зяпаха я с безизразни лица и несвързано мърмореха.

— Негова… негова жена? — избърбори лорд Хенри. — Вие станахте негова…

И тогава сър Джон яростно се намеси:

— Лъжа! Лъжа, за да спаси тоя мръсен злодей от въжето!

Розамунд се наведе към него и усмивката й се превърна почти в презрителна гримаса.

— Винаги сте имали бавен ум, сър Джон — рече тя. — В противен случай не би трябвало да ви напомням, че не бих имала никакво основание да лъжа и да го спасявам, ако наистина ми беше причинил злото, което му се приписва. — Тя погледна към другите. — Смятам, господа, че по този въпрос моята дума ще натежи повече от думата на сър Джон или на някой друг пред който и да е съд.

— Бога ми, това е вярно! — възкликна смаяният лорд Хенри. — Почакайте малко, Килигрю! — И той отново усмири буйния сър Джон. Негова светлост загледа сър Оливър, който всъщност съвсем не беше най-малко слисаният в цялата тази група. — Какво ще кажете вие за това, господине? — попита той.

— За това? — откликна се почти онемелият корсар. — Какво друго може да се каже? — избягна той прекия отговор.

— Това не е истина! — пак се развика сър Джон. — Ние бяхме свидетели на станалото, вие и аз, Хари, и ние видяхме…

— Видяхте — прекъсна го Розамунд. — Но вие не сте знаели какво е било уговорено.

За миг това ги накара да замълчат отново. Приличаха на хора, застанали на ронеща се почва, където всяко усилие да стигнат по-здраво място причиняваше само ново свличане. Тогава сър Джон презрително се изсмя и й отправи следващата си нападка:

— Без съмнение тя ще е готова да се закълне, че годеникът й мастър Лайонел Тресилиън я е придружил драговолно при това бягство.

— Не — отговори девойката. — Що се отнася до Лайонел Тресилиън, той беше отведен, за да изкупи греховете си — грехове, които беше стоварил върху този свой брат, грехове, които са предмет на другото ви обвинение срещу него.

— Какво искате да кажете пък с това? — попита негова светлост.

— Че историята, че сър Оливър е убил брат ми, е клевета; че убиецът е Лайонел Тресилиън, който, за да не бъде изобличен и за да довърши делото си, е наредил сър Оливър да бъде отвлечен и да бъде продаден като роб.

— Това е вече много — изкрещя сър Джон. — Тя си играе с нас, тя прави бялото черно, а черното бяло! Тя е била омагьосана от този хитър мошеник с мавритански магии, които…

— Чакайте! — рече лорд Хенри и вдигна ръка. — Позволете ми! — Той се обърна много сериозно към Розамунд: — Това… това е много тежко обвинение, госпожице. Имате ли някакво доказателство… нещо, което смятате като доказателство за това, което твърдите?

Но сър Джон не се поддаваше на увещания:

— Това е само лъжливата история, която й е разказал този злодей! Той я е омагьосал, казвам ви! Това е ясно като белия ден вънка!

Сър Оливър направо се изсмя на тези думи. Настроението му беше започнало да става весело, радостно, ликуващо и това беше първият му изблик:

— Да съм я омагьосал? Решили сте за всичко да имате обвинение. Първо пиратство, сетне отвличане и убийство, сега пък черна магия!

— Ах, моля ви се, един момент! — възкликна лорд Хенри и си признава, че в този миг е изпитвал известно раздразнение. — Сериозно ли твърдите, госпожице Розамунд, че Лайонел Тресилиън е бил този, който е убил Питър Годолфин?

— Сериозно ли? — възкликна тя и устните й се извиха в презрителна усмивка. — Не само го твърдя, аз се кълна в това тука, пред лицето на бога! Лайонел е бил онзи, който е убил брат ми, и Лайонел е този, който е разпространил мълвата, че го е извършил сър Оливър. Говореше се, че сър Оливър избягал от последиците на направените против него разкрития, и аз за свой позор повярвах на хорските приказки. Но след това открих истината…

— Истината ли, казвате, госпожице? — завика неукротимият сър Джон с тон на страстно презрение. — Истината!…

И негова светлост пак се видя принуден да се намеси.

— Имайте търпение, човече! — смъмри той благородника. — Истината ще възтържествува накрая, не се безпокойте, Килигрю.

— Само си губим времето! — промърмори сър Джон и потъна в мрачно мълчание.

— Трябва ли да разбираме от думите ви, госпожице — подхвана отново лорд Хенри, — че изчезването на обвиняемия от Пенароу не се е дължало на бягство, както се предполагаше, а на това, че е бил отвлечен по нареждане на брат си?

— То е тъй вярно, както е вярно, че стоя тука пред лицето на всевишния — отговори тя с глас, който звънтеше така искрено, че убеди повечето от офицерите, насядали край масата. — С тази постъпка убиецът е целял не само да се спаси от разкриване, но и да довърши делото си, като наследи имотите на Тресилиъновци. Сър Оливър трябвало да бъде продаден като роб на маврите от Варвария. Вместо това корабът, на който се намирал, бил пленен от испанците и Инквизицията го изпратила да работи на галерите. Когато неговата галера била пленена от мюсюлманските корсари, той направил единственото нещо, което е могло да го спаси. Станал корсар и водач на корсари, а след това…

— Какво друго е правил, ние вече знаем — прекъсна я лорд Хенри. — И аз ви уверявам, че всичко това не би имало много голямо значение нито за нас, нито за кой да е друг съд, стига останалото, което ни казвате, да е вярно.

— То е вярно. Кълна ви се, ваша светлост — повтори тя.

— Добре — отговори той и тежко кимна. — Но можете ли да го докажете?

— Какво по-силно доказателство мога да ви предложа освен това, че го обичам и съм се омъжила за него?

— Приказки! — подхвърли сър Джон.

— Това, госпожице — каза лорд Хенри, и то много благо, — това е доказателство, че лично вие вярвате в тази удивителна история. Но то не доказва, че самата история е вярна. Предполагам — продължи той меко, — че сте я чули от самия Оливър Тресилиън?

— Това е тъй, но то стана в присъствието на самия Лайонел и Лайонел лично го потвърди… призна, че е истина.

— Вие се осмелявате да кажете това? — извика сър Джон и я загледа с гневно недоверие. — Боже мой! Вие се осмелявате да кажете това?

— Осмелявам се и го казвам — отговори му Розамунд, като го гледаше право в очите.

Лорд Хенри се облегна на стола си и леко задърпа пепелявосивата си брада; лицето му беше навъсено и замислено. В цялата работа имаше нещо, което съвсем не можеше да разбере.

— Госпожице Розамунд — каза той тихо, — позволете ми да ви помоля да помислите колко тежки са вашите думи. Вие всъщност обвинявате човек, който вече не е в състояние да се защити; ако думите ви бъдат доказани, паметта на Лайонел Тресилиън ще остане завинаги покрита с позор. Позволете ми да ви попитам още веднъж и ми позволете да ви отправя молба да ми отговорите напълно честно. Призна ли Лайонел Тресилиън истинността на това, в което, както вие казвате, подсъдимият го обвини?

— Още веднъж тържествено се заклевам, че това, което казах, е вярно, че в мое присъствие, когато сър Оливър го обвини в убийството на брат ми и отвличането на самия него, Лайонел Тресилиън призна верността на тези обвинения. Сега достатъчно ясно ли е, господа?

Лорд Хенри разпери ръце:

— След всичко това, Килигрю, смятам, че не можем да продължим разглеждането на делото. Сър Оливър трябва да дойде с нас в Англия и да бъде съден там.

Но между тях имаше един човек — онзи офицер на име Юлдън, — чийто ум, изглежда, беше по-остър.

— Ще ми позволите ли, ваша светлост? — намеси се той и пристъпи към разпита на свидетелката: — Какви бяха обстоятелствата, при които сър Оливър изтръгна това признание от брат си?

Без да се отклони от истината, тя отговори:

— В неговия дом в Аджир, вечерта, когато той… — Изведнъж тя се пресече, разбрала скроената й клопка. Но и другите я разбраха. Сър Джон се възползува от пробива, тъй коварно направен от Юлдън в нейната отбрана.

— Продължи, моля! — подкани я той. — „Вечерта, когато той…“

— Вечерта, когато пристигнахме там — отговори тя с отчаяние; лицето й започна постепенно да пребледнява.

— И това, разбира се — каза сър Джон бавно, почти присмехулно, — е бил първият път, когато си чула туй обяснение за поведението на сър Оливър?

— Да — неохотно, със запъване отговори тя.

— Тъй че — настоя сър Джон, решил да не й позволява да се изплъзне, — тъй че до тази вечер ти естествено си продължавала да вярваш, че сър Оливър е убиецът на брат ги?

Розамунд мълчаливо обори глава, понеже разбра, че истината не ще може да възтържествува тука, защото самата тя беше препречила пътя й с една лъжа, която сега излизаше наяве.

— Отговори ми! — заповяда сър Джон.

— Не е нужно да отговаря — рече бавно лорд Хенри с болка в гласа, с очи, сведени към масата. — Разбира се, може да има само един отговор. Госпожица Розамунд ни каза, че той не я е отвлякъл насила, че е отишла с него по собствена воля и се омъжила за него, и тя посочи това обстоятелство като доказателство за убеждението й в неговата невинност. Но сега става ясно, че по времето, когато е напуснала с него Англия, тя все още е вярвала, че той е убиецът на брат й. Въпреки това тя иска да й повярваме, че той не я е отвлякъл. — Лордът пак разпери ръце и изкриви устни в горчиво презрение.

— За бога, хайде да сложим край! — рече сър Джон и се изправи.

— О, почакайте! — извика Розамунд. — Кълна се, че всичко, което казах, е вярно, всичко освен отвличането. Признавам го, но аз му го простих, като имах предвид онова, което научих после.

— Тя го признава! — подигра й се сър Джон.

Но девойката продължи, без да му обърне внимание:

— Като зная какво е изстрадал чрез злините на други, аз с радост го признавам за свой съпруг и се надявам да изкупя своето участие в неговите злочестини. Трябва да ми повярвате, господа. Но ако не желаете, питам ви, нима вчерашната му постъпка няма за вас никаква стойност? Нима ще забравите, че ако не беше той, нямаше да узнаете къде се намирам?

Те я загледаха с нова изненада.

— Сега пък какво имате предвид, госпожице? Коя негова постъпка е спомогнала за това?

— Нима иска питане? Тъй твърдо ли сте решили да го убиете, та се преструвате, че не знаете? Положително трябва да ви е известно, че не друг, а той изпрати Лайонел да ви съобщи къде се намирам.

Лорд Хенри ни разказва, че при тези думи той плеснал масата с отворена длан и с това дал израз на гнева си, който не можел да сдържа повече.

— Това е вече прекалено! — провикна се той. — Досега вярвах, че сте искрена, но подведена и заблудена. Но една такава преднамерена лъжа минава всякакви граници! Какво ви е прихванало, момиче? Ами че самият Лайонел ни описа обстоятелствата на бягството си от галеасата. Той сам ни разказа как този злодей накарал да го бият и след това да го хвърлят в морето, понеже уж бил умрял.

— А! — проточи сър Оливър през зъби. — Напълно присъщо за Лайонел! Той си остана лъжец докрай, разбира се. Трябваше да се сетя за това.

Розамунд, видяла се в безизходно положение, в пристъп на царствен гняв се наведе напред, за да бъде лице срещу лице с лорд Хенри и с другите.

— Излъгал е подлото, вероломно псе! — извика тя.

— Госпожице — укори я сър Джон, — вие говорите за човек, който е пред прага на смъртта.

— И е повече от прокълнат — добави сър Оливър. — Господа — възкликна той, — вие не доказвате нищо друго освен собствената си глупост, когато обвинявате тази благородна девойка в измама!

— Достатъчно ви слушахме, господине — прекъсна го лорд Хенри.

— Може и да сте, бога ми! — изрева той, пламнал от внезапен гняв. — Но сега ще чуете и още нещо! Вие сам казахте, че истината ще възтържествува, и тя наистина ще възтържествува, щом тази прекрасна девойка тъй много желае това!

Беше обзет от вълнение, светлите му очи се забиваха в тях като стоманени остриета и като стоманени остриета упражняваха принуда. Беше стоял пред тях полунасмешлив и безразличен, примирил се, че ще бъде обесен, и изпълнен с желанието всичко това да свърши и да свърши колкото може по-бързо. Но така беше, докато не подозираше, че животът все още може да му предложи нещо, докато мислеше, че Розамунд е безвъзвратно загубена за него. Наистина беше запазил спомена за известна нежност, която тя бе проявила към него предишната вечер на галерата, но беше сметнал, че тази нежност не е нещо повече от онова, което налагаше самият момент. Беше сметнал, че и сега е така, докато не стана свидетел на яростта и отчаянието, с което тя се бореше за неговия живот, докато не чу и не прецени искреността на признанието й, че го обича и иска да изкупи всичките му страдания в миналото. Това го подтикна към действие, а ако беше нужен и още някакъв подтик, той го получи, когато съдиите заклеймиха думите й като измама, когато й се присмяха в лицето зарад онова, което предполагаха да е лъжа. Тогава у него се надигна гняв, който подсили решението му да им даде отпор и да използува единственото оръжие, което му оставаше — оня благоприятен случай, който някакъв справедлив бог бе поставил на негово разположение почти въпреки собствената му воля.

— Нямах никаква представа, господа — каза той, — че сър Джон е бил ръководен от самото провидение, когато е нарушил условията на предаването ми и е задържал един пленник от моята галеаса. Този човек, както казах, е бивш английски моряк на име Джаспър Ли. Той ми падна в ръцете преди няколко месеца и избра същия път за спасение от робството, който бях избрал и аз при същите обстоятелства. Аз се показах милостив, като му позволих да го направи, защото той е същият капитан, който бе подкупен от Лайонел да ме отвлече и отведе във Варвария. Заедно с мене той попадна в ръцете на испанците. Заповядайте да го доведат тука и го разпитайте.

Всички го гледаха в мълчание, но на доста лица той видя изписано изумление от неговата дързост, както я схващаха те. Пръв заговори лорд Хенри.

— Това е наистина извънредно странно, господине, извънредно подозрително съвпадение — каза той и не можеше да има никакво съмнение, че лекичко се подсмива. — Точно нужният човек да бъде тука, на кораба, и да е бил взет в плен така, кажи-речи, случайно…

— Не съвсем случайно, но горе-долу. Той не крие, че има зъб на Лайонел, понеже на Лайонел дължи злощастията си. Снощи, когато Лайонел тъй необмислено скочи от галерата. Джаспър Ли видял удобен случай да уреди старата сметка и се възползувал от него. Именно това стана причина да бъде задържан.

— Дори да е така, тази случайност е цяло чудо!

— Ако искаме правдата да тържествува, ваша светлост, понякога трябва да се случват и чудеса — отвърна сър Оливър и в гласа му отново прозвуча предишната подигравка. — Накарайте да го доведат и го разпитайте. Той не знае нищо за станалото тука между нас. Би било лудост да се предположи, че е бил подучен за положение, което никой не би могъл да предвиди. Хайде, заповядайте да го доведат тука!

Отвън се чуха стъпки, но никой не им обърна внимание в момента.

— Положително прекалено дълго вече се оставяме да ни разиграват разни лъжци! — каза сър Джон.

Вратата рязко се отвори и на прага се поява слабата, облечена в черно фигура на лекаря.

— Сър Джон! — извика той припряно, като прекъсна безцеремонно заседанието и не обърна внимание на това, че лорд Хенри се навъси. — Мастър Тресилиън дойде на себе си! Иска да види вас и брат си! По-бързо, господа! Той вече издъхва!

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ПРИСЪДАТА

Всички присъствуващи забързаха подир лекаря към кабината долу; сър Оливър вървеше последен между своите стражи. Те се струпаха около постелята, на която лежеше Лайонел: лицето му беше оловносиво, той дишаше тежко, очите му бяха помътнели и изцъклени.

Сър Джон пристъпи към него, отпусна се на едно коляно, за да прегърне с обич тази изстиваща вече плът, много внимателно го повдигна към другите и го облегна на гърдите си.

— Лайонел! — възкликна той с покрусен глас. И след това, сякаш мисълта за отмъщение можеше да успокои и облекчи последните минути на издъхващия му приятел, добави: — Злодеят е в нашите ръце!

Много бавно и с очевидно усилие Лайонел извърна главата си надясно, помътнелите му очи се насочиха оттатък сър Джон и затърсиха някого между онези, които го бяха наобиколили.

— Оливър? — промълви той с дрезгав шепот. — Къде е Оливър?

— Няма защо да те тревожим… — заговори сър Джон, но Лайонел го пресече.

— Почакайте! — заповяда той по-високо. — Жив ли е Оливър?

— Ето ме — чу се дълбокият глас на сър Оливър и тези, които стояха между него и брат му, се дръпнаха настрана, та да не го закриват.

Лайонел се поизправи и го загледа продължително и мълчаливо. След това се отпусна пак бавно върху гърдите на сър Джон.

— Бог е бил милостив към мене, грешника — каза той, — понеже ми дава възможност да изкупя вината си, макар и със закъснение. — След това той с мъка се надигна пак, протегна ръце към сър Оливър и гласът му се разрасна в умоляващ вик: — Нол! Братко мой! Прости!

Оливър пристъпи напред, без някой да му попречи, и се изправи над брат си все още с ръце, вързани на гърба, така висок, че чалмата му опря в ниския таван на кабината.

— Какво искаш да ти простя? — попита той.

Лайонел се помъчи да отговори и се отпусна пак в прегръдките на сър Джон, без да може да си поеме дъх; кървава пяна изби на устните му.

— Говорете! О, говорете, за бога! — примоли му се Розамунд от другата страна и в гласа й затрептя терзание.

Той я погледна и едва забележимо се усмихна.

— Не се бойте — пошепна той. — Аз ще говоря. Господ ме пощади за тази цел. Не ме прегръщайте, Килигрю. Аз съм… най-подлият човек. Аз… аз бях този, който уби Питър Годолфин.

— Боже мой! — изстена сър Джон, а лорд Хенри пое дълбоко дъх, смаян и разбрал всичко.

— О, но не това е моят грях — продължи Лайонел. — В това нямаше нищо грешно. Ние се бихме и аз го пронизах при самоотбрана, в честен бой. Греха аз сторих след това. Когато подозрението падна върху Оливър, аз го раздухах… Оливър знаеше, че аз съм убиецът, но мълчеше, за да ме укрие. Беше ме страх, че истината ще се узнае въпреки всичко… и… и аз му завиждах, и… и наредих да бъде отвлечен и продаден…

Глъхнещият му глас се загуби в тишината. Разтърси го кашлица и леката червена пяна на устните му се увеличи. Но той се съвзе отново и остана да лежи, като подръпваше с пръсти покривката.

— Кажете им — каза Розамунд, която в отчаяната си борба за живота на сър Оливър успяваше да разсъждава безстрастно и спокойно да мисли за най-същественото, — кажете им името на човека, когото наехте да го отвлече.

— Джаспър Ли, капитанът на „Лястовичка“ — отговори Лайонел и девойката стрелна лорд Хенри с поглед, в който блестеше тържество, при все че лицето й беше пепелносиво, а устните трепереха.

Тогава тя се обърна пак към умиращия, почти неумолима в твърдото си решение да изтръгне от него цялата съдбовна истина, преди да е замлъкнал.

— Кажете им — помоли го тя — при какви обстоятелства сър Оливър ви изпрати снощи на „Сребърната чапла“.

— Оставете, няма защо да го тревожим — намеси се лорд Хенри. — Той каза вече достатъчно. Бог да ни прости, че сме били слепи, Килигрю!

Сър Джон мълчаливо обори глава над Лайонел.

— Вие ли сте, сър Джон? — прошепна умиращият. — Какво? Още ли сте тук? Ха! — Той като че ли се засмя, но се пресече. — Аз умирам… — промърмори той и гласът му отново закрепна, послушен на сетния проблясък на отпадащата воля. — Нол! Аз умирам! Аз… аз поправих грешката си… всичко, каквото можах. Дай ми… дай ми ръката си! — И той слепешката протегна десницата си.

— Бих ти я дал и по-рано, но ръцете ми са вързани! — възкликна Оливър, обзет внезапно от бяс. После напрегна цялата си исполинска сила и с едно дръпване разкъса въжетата, с които беше вързан, сякаш бяха обикновени конци. Тогава хвана протегнатата ръка на брат си и коленичи пред него. — Лайонел!… Момчето ми! — изплака той.

И сякаш всичко, което се беше случило през последните пет години, изчезна. Жестоката му, неумолима омраза към природения брат, болезненото чувство за неправдата, парещата жажда за отмъщение, всичко беше мъртво, погребано и забравено в този миг. Нещо повече — те като че ли никога не бяха съществували. В този миг Лайонел се превърна пак в слабия, хубав, обичан брат, когото беше отгледал, закрилял и пазил, и зарад когото, когато беше ударил часът, бе пожертвувал доброто си име и жената, която любеше, и беше изложил собствения си живот на опасност.

— Лайонел, момчето ми! — беше всичко, което можеше да каже в този миг. А после добави: — Бедното момче! Бедното момче! Изкушението беше по-силно от тебе. — С тези думи той посегна и пое другата бяла ръка, която лежеше оттатък постелята, и тъй здраво ги стисна двете в своите ръце.

През един от прозорците лъч слънчева светлина пълзеше към лицето на умиращия. Но сиянието, което го озари сега, идваше от някакъв вътрешен източник. Безсилно Лайонел стисна в отговор ръцете на брат си.

— Оливър! Оливър! — прошепна той. — Няма друг като тебе! Винаги съм знаел, че си толкова благороден, колкото аз подъл. Казах ли достатъчно, за да те спася? Кажете ми сега, че той ще остане невредим — обърна се той към другите, — че никой…

— Той ще остане невредим — заяви решително лорд Хенри. — Давам честната си дума.

— Това е хубаво. Миналото е минало. Бъдещето е в твоите ръце, Оливър. Бог да го благослови. — Той като че ли отпадна, сетне като че ли се съвзе пак. Унесено се усмихна, мислите му се отклоняваха вече: — Това беше дълго плуване снощи… най-дългото разстояние, което някога съм преплувал. От Пенароу до Трифюзис… дълго разстояние. Но ти беше с мен, Нол. Ако ми секнеха силите… можех да разчитам на теб. Още ме тресе, защото беше студено… студено… уф-ф! — Той потрепера и остана неподвижен.

Сър Джон леко го положи на постелята. От другата страна Розамунд падна на колене и закри лицето си, а откъм страната на сър Джон Оливър продължаваше да коленичи, стиснал в ръцете си изстиващите му ръце.

Настъпи продължително мълчание. После с тежка въздишка сър Оливър скръсти ръцете на Лайонел върху гърдите и бавно, тежко се изправи.

Другите сякаш приеха това за знак. Като че ли бяха чакали, неми и неподвижни, само от уважение към Оливър. Лорд Хенри тихо обиколи до Розамунд и леко докосна рамото й. Тя стана и излезе подир другите, лорд Хенри излезе след нея и вътре не остана никой друг освен лекаря.

Вън, на слънчевата светлина, те спряха. Сър Джон стоеше с наведена глава и увиснали рамене, с очи, забити в бялата палуба. Почти плахо — нещо, което никой не беше виждал преди у този смел човек, — той погледна сър Оливър.

— Той ми беше приятел — каза печално, сякаш за да се извини и да обясни държанието си, — и… и аз бях заблуден от обичта си към него.

— Той беше мой брат — отговори сър Оливър печално. — Бог да го прости!

Сър Джон взе решение, изправи се и зае стойка на човек, готов да получи по достоен начин отказ, ако такъв му бъде даден.

— Можете ли, господине, да намерите достатъчно великодушие и да ми простите? — запита той с почти предизвикателен вид.

Сър Оливър мълком му протегна ръка. Сър Джон жадно я сграбчи.

— Вероятно ще бъдем пак съседи — каза той — и аз ви давам думата си, че ще се мъча да бъда много по-сърдечен съсед, отколкото съм бил в миналото.

— В такъв случай, господа — каза сър Оливър, като отмести погледа си от сър Джон към лорд Хенри, — трябва ли да разбирам, че не съм вече подсъдим?

— Можете без колебание да се завърнете с нас в Англия, сър Оливър — отговори негова светлост. — Кралицата ще се вслуша във вашия разказ, пък имаме и Джаспър Ли, който да го потвърди, ако стане нужда, а аз ще съдействувам за пълното възстановяване на правата ви. Моля ви да ме считате за свой приятел, сър Оливър. — И той също му протегна ръка. След това се обърна към другите: — Да вървим, господа — рече той, — струва ми се, че ни чакат други задължения.

Те си отидоха и оставиха Оливър и Розамунд насаме. Двамата дълго се гледаха в очите. Имаше толкова много за казване, толкова много за обясняване, че и двамата не знаеха с какви думи да започнат. Тогава Розамунд неочаквано се доближи до него и му протегна ръце.

— Скъпи! — каза тя и с това в края на краищата бе казано доста много.

Един-двама прекалено любопитни моряци, които се разтакаваха на носа и надзъртаха между обтежките, с негодувание видяха господарката на Годолфин Корт в прегръдките на един босокрак последовател на Мохамед с чалма на главата.

(обратно) (обратно)

Информация за текста

© 1915 Рафаел Сабатини

© 1987 Сидер Флорин, превод от английски

Rafael Sabatini

The Sea-Hawk, 1915

Сканиране: Darko

Редакция: stoyanps, 2008

Публикация

Рафаел Сабатини. Морският ястреб

Роман, III том

Преведе от английски: Сидер Флорин

Художник: Христо Жаблянов

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Снежана Бошнакова

Индекс 11 — 95376/6126–23–87

Английска. Второ издание

Дадена за набор м. I. 1987 г. Подписана за печат ма IV. 1987 г. Излязла от печат м. VI. 1987 г. Формат 166090. Печатни коли 19.5. Издателски коли 19.5. Условно издателски коли 20,62. Цена 2.50 лв.

Издателство „Отечество“, София

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

Jusautor, Sofia

ISBN: 954-8004-21-6

Rafael Sabatini. The Sea-Hawk

Grosset & Dunlap, New York

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-04-13 12:14:13

1

Чарлз I — английски крал, участвувал в Гражданската война, съден и екзекутиран.

(обратно)

2

Варвария по онова време са наричали мохамеданските държавици в Северна Африка.

(обратно)

3

Непобедимата армада — голяма флота, изпратена от испанския крал Филип II срещу Англия в 1588 г.

(обратно)

4

Девствената кралица — кралица Елисавета (1558–1603 г.)

(обратно)

5

Купидон — римският бог на любовта.

(обратно)

6

Vade retro, Sathanas! (лат.) — Махни се от мен, сатана!

(обратно)

7

Възел или морска миля = 1853 метра.

(обратно)

8

Каронада — къс едрокалибрен корабен топ.

(обратно)

9

Кулверина — голям корабен топ.

(обратно)

10

Галиота — бързоходна галера с платна.

(обратно)

11

Лингва франка — смесица от италиански, френски, гръцки и испански език, употребявана в Близкия изток.

(обратно)

12

Fortuna de guerra, senor capitan (исп.) — Бойно щастие, господин капитан.

(обратно)

13

Por las entranas de Dios! (исп.) — В името на божията утроба!

(обратно)

14

Сцила и Харибда — в гръцката митология — две чудовища, които живеели на крайбрежните скали на тесен морски проток и погубвали всички минаващи край тях моряци.

(обратно)

15

Галеон — по-къс и по-висок боен кораб, обикновено испански.

(обратно)

16

Карака — голям търговски кораб.

(обратно)

17

Каливер — лек мускет от XVI в.

(обратно)

18

Касаба — градец, крепост.

(обратно)

19

Аспра — най-дребната монета.

(обратно)

20

Галеаса — тримачтова галера.

(обратно)

21

Иблис — дяволът, сатаната в арабската митология.

(обратно)

22

Valgame, Dios! (исп.) — Бог да ми е на помощ.

(обратно)

23

Пери — фея, вълшебна хубавица, според персийската митология.

(обратно)

24

Moriturus te salutat (лат.) — „Този, който ще умре, те поздравява“, поздрав към римския император, с който гладиаторите излизали на арената.

(обратно)

Оглавление

ЧАСТ ПЪРВА. СЪР ОЛИВЪР ТРЕСИЛИЪН

  ГЛАВА ПЪРВА. ТЪРГАШЪТ

  ГЛАВА ВТОРА. РОЗАМУНД

  ГЛАВА ТРЕТА. КОВАЧНИЦАТА

  ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. ВМЕШАТЕЛСТВОТО

  ГЛАВА ПЕТА. ЗАЩИТАТА

  ГЛАВА ШЕСТА. ДЖАСПЪР ЛИ

  ГЛАВА СЕДМА. ОТВЛЕЧЕН

  ГЛАВА ОСМА. ИСПАНСКИЯТ КОРАБ

ЧАСТ ВТОРА. САКР-ЕЛ-БАР

  ГЛАВА ПЪРВА. ПЛЕННИКЪТ

  ГЛАВА ВТОРА. ВЕРООТСТЪПНИКЪТ

  ГЛАВА ТРЕТА. НА ПЪТ ЗА РОДИНАТА

  ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. НАПАДЕНИЕТО

  ГЛАВА ПЕТА. ЛЪВЪТ НА ВЯРАТА

  ГЛАВА ШЕСТА. НОВИЯТ ПРИВЪРЖЕНИК

  ГЛАВА СЕДМА. МАРЗАК-БЕН-АСАД

  ГЛАВА ОСМА. МАЙКА И СИН

  ГЛАВА ДЕВЕТА. СЪПЕРНИЦИТЕ

  ГЛАВА ДЕСЕТА. РОБСКИЯТ ПАЗАР

  ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА. ИСТИНАТА

  ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА. ЛУКАВСТВОТО НА ФЕНЗИЛЕ

  ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА. ПРЕД ОЧИТЕ НА АЛЛАХА

  ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА. ЗНАМЕНИЕТО

  ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА. ПЪТУВАНЕТО

  ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА. КОШЪТ

  ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА. ИЗЛЪГАНИЯТ

  ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА. ШАХ — МАТ

  ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА. БУНТОВНИЦИТЕ

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТА. ПРАТЕНИКЪТ

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА. MORITURUS

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА. КАПИТУЛАЦИЯТА

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА. ВЕРУЮТО НА НЕВЕРНИКА

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА. СЪДИИТЕ

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА. ЗАЩИТНИЦАТА

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА. ПРИСЪДАТА. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Реклама на сайте