«Смарагдовият лебед»

Джейн Фийдър Смарагдовият лебед

ПРОЛОГ

Париж, 24 август 1572

В полунощ камбаната заби тревога. Улиците, дотогава празни и тихи, изведнъж се изпълниха с хора, които носеха бели кръстове на шапките си. В началото те се събираха безшумно, сякаш изпълнени с почтителна плахост пред начинанието, което ги бе извело от домовете им посред нощ, въоръжени с мечове, ножове и аркебузи.

Мъжете се подредиха в колона и тръгнаха бавно по тесните улички. Стъпките им кънтяха по калдъръма, който заобикаляше мрачната, заплашителна цитадела на Лувъра. Само преди седмица дворецът беше ярко осветен, от тесните, защитени с решетки прозорци звучеше музика, по улиците на града се блъскаха множество пияни празнуващи, стекли се в столицата по случай сватбата на сестрата на френския крал Шарл, Маргьорит, с хугенотския крал Анри Наварски. Сватба, която имаше за цел да обедини католическите и протестантските партии във Франция.

Ала в тази Вартоломеева нощ сключеният брак послужи единствено като примамка за хилядите хугеноти, които бяха пристигнали в Париж в подкрепа на младия си крал. Беше взето решение те да бъдат избити до крак.

Докато камбаната за тревога продължаваше да бие, събралите се мъже маршируваха по улиците и чукаха на всички врати, на които беше окачен бял кръст. Обитателите на къщата излизаха навън и се присъединяваха към тях и огромната армия убийци нарастваше с всяка минута — като грамадна вълна, която се търкаляше със засилващ се шум към вилите и служебните резиденции на протестантските водачи.

Първите изстрели, първите проблясъци на яркочервени пламъци, първите диви, протяжни викове бяха стартов сигнал за клането. Тълпата изведнъж се превърна в хилядоглава хидра, масите се втурнаха по улиците, за да разбиват вратите на къщите, където нямаше бял кръст, да изхвърлят обитателите им през прозорците и балконите, а насъбралата се пред къщата тълпа да ги разкъсва на парченца.

Въздухът натежа от отвратителната миризма на кръв и барут; нощното небе се освети от призрачно червено сияние, защото все повече къщи горяха, а масите, които се носеха по улиците, палеха все нови и нови катранени факли и трепкащите им пламъци осветяваха жадните за кръв лица. Триумфалният рев на ордата, която гонеше една полугола и окървавена бегълка, приличаше на кошмарните пронизителни писъци на адските чудовища.

Трепереща, останала без дъх, младата жена се сви в ъгъла на една гадно миришеща уличка, която водеше към реката. Сърцето й биеше така силно, че всяко поемане на дъх й причиняваше безумна болка. Босите й крака кървяха, изпорязани от острите камъни на калдъръма. Тънката риза лепнеше на гърба, мокра от пот. Косата и висеше разбъркана около бледото, белязано от смъртен страх лице. Тя притискаше към гърдите си две бебета, по едно във всяка ръка, личицата им бяха притиснати към гърдите, за да не се чува плачът им.

Младата жена огледа отчаяно уличката и скоро видя първите трепкащи факли на преследвачите си. Гласовете на сганта се издигаха към небето и се смесваха в пронизващ триумфален вой. Мъже и жени тичаха в безредие към реката. От гърлото на бегълката се изтръгна мъчително хълцане. Тя се раздвижи отново и хукна като подгонена сърна към реката, като притискаше към гърдите си двете бебета, които й натежаваха с всяка крачка.

Тя чуваше стъпките на преследвачите зад гърба си, оглушителен тропот на подковани ботуши, който застрашително наближаваше. Всяко поемане на дъх беше мъчение и бавно и неизбежно в сърцето й се разпростря чувството за примирение и безнадеждност, което прогони паническия страх. Нямаше къде да избяга. Не можеше да тича по-бързо, дори и заради бебетата. А тълпата зад нея растеше и растеше, подсилена от много хора, които се бяха присъединили към лова за чисто удоволствие.

С последен отчаян писък младата жена се обърна и застана лице в лице с мъчителите си, като с все сила притискаше бебетата към гърдите си. Едно от момиченцата риташе и се опитваше да вдигне глава. Другото беше тихо и спокойно както винаги. Макар и само на десет месеца, двете близначки бяха съвършено различни.

Майката остана неподвижна, поемайки тежко дъх, като подгонена от ловци сърна, и зачака възбуденото множество да я обгради от всички страни. Очите на ловците святкаха, лицата им бяха пълни с омраза, зъбите бяха оголени в злобни усмивки, в погледите светеше жажда за убийство. Мечовете и ножовете им бяха окървавени, дрехите на червени петна. Вече бяха толкова близо, че тя вдъхваше киселия мирис на пот и гнило, примесен с дива омраза.

— Отречи се… отречи се… — Пронизващи, треперещи от омраза гласове се надигнаха в нестроен хор. Думите се сипеха върху нея като студен дъжд. Тълпата се събираше все по-плътно около нея, потните човешки тела я притискаха, лицата им бяха съвсем близо до нейното. Подигравателните думи, които обещаваха спасение, бяха лъжовни. Дълбоко в себе си бегълката знаеше, че спасението ще й бъде отказано. Убийците нямаха интерес да я видят католичка, те искаха кръв.

— Отречи се… отречи се…

— Да, да, ще го направя — изпъшка тя и се отпусна на колене. — Но ви умолявам да пощадите бебетата ми… моля ви, аз ще се отрека и заради тях. Ще кажа молитвата. — Без да се бави, тя произнесе латинските думи на веруюто, вдигнала поглед към небето, за да не вижда грозните лица на хората, които щяха да я убият.

Острието на дългия нож, вече познало хугенотска кръв, се стрелна към гърлото й още преди да бе стигнала до края на молитвата. Последните й думи заглъхнаха в предсмъртно хъркане, от гърлото й бликна кръв. Линията, по която беше минал ножът, след секунди зейна в огромна дупка. Младата жена падна по лице на камъните. Жалният писък на едното бебе прониза внезапната тишина.

— Към Лувъра… към Лувъра! — Грозен вик се издигна към покривите на града, тълпата се обърна като един човек и хукна към центъра на града, разпръсната като стадо стреснати, блеещи овце. — Към Лувъра… към Лувъра!

Черната река влачеше лениво водите си. Кръвта на умиращата бавно се съсирваше. Нещо се раздвижи под нея. Едно от бебетата размахваше ръце и крака и най-после успя да се освободи от тежестта на майчиното тяло и да се измъкне от задушаващата го топлина. С целеустременост, необичайна за едно толкова малко същество, момиченцето запълзя към улицата, стремейки се да се измъкне от страшната миризма на кръв.

Минаха повече от десет минути, докато Франсоа намери жена си. Той изскочи от уличката и побелялото му лице блесна на лунната светлина.

— Елена! — пошепна ужасено той и се отпусна на колене до мъртвата. Прегърна безжизненото й тяло и от гърлото му се изтръгна измъчен вик, който разтресе тишината. След малко откри бебето, което го гледаше с почти празни очи. Нежната розова устичка беше изкривена в жален плач, личицето беше омазано от кръвта на майката.

— Велики Боже, имай милост — прошепна стреснато бащата и вдигна детето си от земята, докато с другата ръка продължаваше да притиска мъртвата към гърдите си. После се огледа и погледът му беше обезумял от болка и страх. Къде беше другата му дъщеря? За Бога, къде беше изчезнала? Дали кръвожадната тълпа я бе набучила на някой нож, както бяха направили с много безпомощни дечица по улиците на Париж? Ако да, къде беше тялото й? Дали го бяха взели със себе си?

Изведнъж зад гърба му прозвучаха стъпки и той обърна рязко глава, като продължаваше да притиска бебето и мъртвата към гърдите си. Верните му сподвижници изскочиха от уличката и се втурнаха към него, задъхани и треперещи, едва успели да се измъкнат от клането.

Един от мъжете протегна ръце и взе бебето от ръката на херцога. Франсоа не се възпротиви, защото това му позволи да обгърне с две ръце мъртвата си съпруга и да я притисне още по-силно до гърдите си. Безмълвното му отчаяние късаше сърцата на присъстващите.

— Милорд, трябва веднага да се махнем оттук — зашепна настойчиво мъжът с бебето. — Онези може да се върнат. Ако побързаме, ще намерим убежище в Шатле.

Франсоа отпусна мъртвата в скута си и нагласи главата й на коляното си. После внимателно затвори изцъклените очи и вдигна ръката й. Златна гривна, обкована с перли и оформена като виеща се змия, украсяваше стройната китка. На крехката златна верижка висеше изкусно изработен лебед, покрит със смарагди. Сълзите му намокриха фигурата на птицата. Херцогът откопча гривната, годежен подарък на Елена, и я скри под жакета си. После отново притисна мъртвата към гърдите си и се надигна мъчително, олюлявайки се под тежестта на товара си.

Малкото момиче пищеше жално, със слабо гласче. Явно беше гладно и се страхуваше. Едрият мъж го скри под наметката си и тръгна бързо след херцога, който тичаше към тъмната паст на уличката, за да се отдалечи по-бързо от реката.

(обратно)

1

Дувър, Англия, 1591

Приликата беше наистина необикновена.

Гарет Харткорт си проби път през тълпата, която зяпаше възхитено представлението на трупата пътуващи артисти, издигнали импровизираната си сцена на кея в пристанището на Дувър.

Очите на момичето бяха в същото блестящо небесносиньо, тенът му имаше същия нежен кремав цвят, косата беше в съвсем същия нюанс на наситено тъмнокафяво. Приликата стигаше чак до червеникавите отблясъци, които изглеждаха великолепно под слънчевата светлина. Оттук започваше разликата. Докато тъмната коса на Мод падаше по раменете й на разкошни къдрици, поддържани всеки ден с помощта на нагорещена маша и хартийки, прекрасната коса на акробатката беше късо подстригана, най-вероятно с помощта на някоя купичка за пудинг.

Гарет наблюдаваше с неприкрито удоволствие как крехката фигура изпълнява номерата си върху тясната греда, опъната между два кола на значителна височина от земята. Тя се движеше така умело и гъвкаво по гредата, сякаш стъпваше по твърдата земя, преобръщаше се във въздуха, ходеше на ръце, а накрая направи няколко последователни задни салта, които изтръгнаха от зрителите въодушевени викове.

Фигурата на Мод е също така стройна, помисли си Гарет, но разликата е огромна. Мод беше бледа, тънка и недоразвита. Акробатката, която отново стоеше на ръце и яркооранжевата пола беше паднала на главата й, имаше твърди, мускулести прасци, за приличие скрити под тесни кожени панталони. Ръцете й издържаха без усилие тежестта на тялото. Тя отдели едната си ръка от гредата и махна весело на зрителите, после отново се хвана с две ръце за дървото и се преметна няколко пъти на едната и на другата страна, при което ръцете й сменяха позицията си със светкавична бързина и яркооранжевата пола се развяваше около тялото й. След като сгъни на края на гредата, тя се засили и направи няколко салта във въздуха.

В най-високата точка на салтото тя се преметна назад, завъртя се, стъпи на краката си, изпълни още едно безумно салто със свито тяло и най-после се изправи, за да се поклони на ръкопляскащата публика.

Гарет се смая, когато усети, че се е увлякъл от въодушевлението на тълпата и аплодира възхитено. Лицето на момичето беше зачервено от напрежението, очите му блестяха от радост за успешното представление, на челото бяха избили ситни капчици пот, устните бяха разтегнати в сияеща усмивка. Тя вдигна два пръста към устата си и свирна. Изведнъж от нищото изскочи малка маймунка, облечена в червено жакетче и шапка и веещо се оранжево перо.

Животното свали шапката от главата си и с един скок се озова сред зрителите, като ръмжеше и крякаше непочтително. Гарет хвърли едно сребърно пени в протегнатата шапка и маймунката му благодари с грациозен поклон.

Едно малко момче, може би шест или седемгодишно, се опитваше да привлече вниманието на акробатката върху себе си и махаше трескаво от мястото си в края на сцената. Най-после се надигна и закуцука към нея, при което мъчително влачеше сакатото си краче. Момичето го привлече в прегръдката си и затанцува с него по сцената.

Наистина е учудващо, помисли си Гарет, как тази малка жена заразява достойното за съжаление същество в прегръдката си с прелестта и гъвкавостта си и лицето на момчето пламти от радост. От нея се излъчваше необуздан темперамент, неустоима жизненост и енергия, които се пренасяха върху детето. Най-после тя сложи момчето на ниското столче в ъгъла и гърбавото му телце отново се сви на топка, макар че лицето му продължаваше да се усмихва. Маймунката се върна на сцената и гордо показа шапката си.

Момичето изпразни съдържанието й в кожената кесия, която висеше на кръста му, усмихна се благодарно на множеството и изпрати въздушна целувка. После нахлупи шапката на главата на маймунката и изчезна от сцената с елегантно задно салто.

Приликата е наистина смайваща, направо страшна, помисли отново Гарет. Приличат си по всичко… е, освен по характерите, поправи се той. Не помнеше да е виждал човек, който да притежава толкова малко енергия като Мод. Питомката му прекарваше дните си да лежи на мекия диван до стената, да чете религиозни трактати и да поднася шишенцето с ароматни соли към розовото си носле. Ако някой успееше да я убеди да се раздвижи, тя пристъпваше бавно и страхливо, увита в безброй шалове, снабдена от старата си бавачка с десетина лечебни и тонизиращи средства, които я обгръщаха в ароматен облак. Винаги говореше със слаб гласец, който напомняше на Гарет за тръстикова свирка и караше слушателите да се вслушват със затаен дъх, защото всички имаха чувството, че момичето ще остане без сили още преди да е довършило изречението.

Гарет обаче беше наясно, че въпреки привидната си крехкост, бледата, безцветна външност, братовчедка му притежаваше желязна воля. Младата Мод умееше да извлича полза от пристъпите на мигрена и безбройните си неразположения. Тя знаеше всичко за емоционалния шантаж и без стеснение се ползваше от знанията си. Тя беше достойна противничка на Имоджин… а даже и негова.

На сцената излезе трио музиканти с флейта, обой и лютня и Гарет понечи да си тръгне, когато отново видя момичето. Тя излезе зад сцената и се плъзна безшумно към музикантите, стискайки нещо в малката си десница. Малката маймунка се беше настанила на рамото й и шепнеше в ухото й интересни новини.

Гарет спря и впи поглед в момичето. Дяволитата й физиономия обещаваше нови забавления. Музикантите изсвириха няколко ноти, за да настроят инструментите си, и подеха весела, завладяваща мелодия. Маймуната скочи от рамото на момичето и затанцува по сцената. Зрителите избухнаха в смях и скоро всички затропаха с крака в такт и запляскаха в ритъма на музиката.

Гарет проследи как момичето се промъкна незабелязано пред музикантите, вдигна глава към тях и поднесе нещо към устата си. Трябваше му минута, за да разбере какво прави тя, после се ухили одобрително. Това малко дяволче! Акробатката смучеше лимон и очите й бяха устремени в лицето на флейтиста. Гарет отмести поглед към сакатото хлапе, което продължаваше да седи на столчето си в ъгъла. Очите на детето святкаха развеселено и той разбра, че малката сценка е измислена специално, за да го позабавлява.

Затаил дъх, Гарет чакаше неизбежната развръзка. Флейтистът не издържа, от инструмента се изтръгна протяжен дух и мелодията изведнъж се прекъсна. Явно слюнката му беше пресъхнала. Момчето, което наблюдаваше сцената отблизо, се тресеше от смях.

С внезапен гневен рев флейтистът се хвърли напред и зашлеви силен шамар на момичето. Тя загуби равновесие и падна настрана, но веднага се овладя и с професионална сръчност превърна падането си в преобръщане. Зрителите наградиха умението й с нови ръкопляскания. Явно бяха повярвали, че всичко това е част от представлението. Ала когато момичето се приземи в краката на Гарет и се изправи, в очите му имаше сълзи.

Тя се усмихна разкаяно, потърка пламналото си ухо, а с другата небрежно изтри очите си.

— Бяхте малко бавна — отбеляза развеселено Гарет. Тя поклати глава и го дари с мека усмивка.

— Обикновено съм достатъчно бърза. Исках да разсмея Роби. Знам как да умилостивя Берт, но този път Чип отклони вниманието ми за миг и…

— Чип?

— Маймунката ми. — Тя вдигна два пръста към устата си и изсвири пронизително. Маймуната веднага прекъсна танца си и скочи на рамото й.

Гласът й е наистина необикновен, помисли си Гарет и я разгледа с неприкрит интерес, докато тя стоеше спокойно до него и наблюдаваше критично изпълнението на група жонгльори, които се бяха присъединили към музикантите. Това крехко момиче притежаваше учудващо дълбок глас, с топъл, мелодичен тембър, който възбуждаше. Тя говореше с лек акцент, толкова слаб, че той не успя да го идентифицира.

Изведнъж маймунката на рамото й се раздвижи нервно и заграчи като полудяла. Дългите й костеливи пръсти сочеха към сцената.

— Велики Боже, знаех си, че трябва да изчезна — промърмори момичето, но не се помръдна от мястото си. Иззад сцената излезе грамадна жена, облечена в безформена роба от непоносимо ярко червенокафяво платно, обшита с блестящи червени конци. Главата й почиваше върху плисирана яка, косите бяха скрити под огромна кадифена шапка, вързана с копринени панделки под брадичката и украсена със златни пера, които се развяваха от морския бриз.

— Миранда! — Гласът, който излезе от гръдния кош на това странно същество, подхождаше на грандиозния външен вид. Всъщност това беше рев, гърлен, затормозен от тежък акцент, непоносим за ухото. — Миранда!

— Майчице! — простена момичето и въздъхна страдалчески. Маймунката скочи от рамото й и се втурна към жената, като ръмжеше заплашително. Без да се бави, момичето се скри зад гърба на Гарет и прошепна настойчиво в ухото му:

— Много ви моля, не мърдайте, милорд! Ще ми направите голяма услуга, ако си стоите спокойно, докато мама Гертруд отмине.

Гарет положи всички усилия, за да остане сериозен, но се подчини и не мръдна от мястото си. Изведнъж пое остро въздух, защото усети как едно топло тяло се пъхна под наметката и се притисна до гърба му. Сякаш се бе сдобил с телесна сянка — съвсем мъничка, само лека издатина в гънките на яркочервената наметка, но въпреки това толкова близка и физически доловима, че го побиха тръпки и кожата му. настръхна.

Маймуната скочи пред краката на дебелата жена и се разскача и развика по начин, който не оставяше съмнение в обидните й намерения. Явно беше решила да предизвика дебеланата, за да спаси господарката си. Жената изрева отново и вдигна заплашително юмрук с големината на бут шунка, в който стискаше дебела тояга. Чип разтегна устни и оголи жълтите си зъби в присмехулна гримаса. Искрящите му очи я пронизаха, той изкрещя отново и се метна към тълпата. Ругаейки и размахвайки тоягата си, жената се втурна след него.

Шансовете й да хване маймуната са толкова нищожни, че я правят още по-смешна, помпели си Гарет. Маймуната беше постигнала целта си да примами дебеланата далече от господарката си.

— Много ви благодаря, милорд. — Момичето се измъкна от наметката му и го дари със сияеща усмивка. — В момента наистина нямам желание да се озова в лапите на мама Гертруд. Тя е най-милата и най-добрата жена на света, но е твърдо решена да ме направи съпруга на сина си. Люк е добро момче, но е невероятно тромав и несръчен във всичко, освен в дресурата на Фред. Невъзможно ми е да се омъжа за него, камо ли пък да излизаме на сцената заедно.

— За мен беше удоволствие да ви помогна — промърмори сухо Гарет, който не бе разбрал почти нищо от обясненията й. Все още беше смутен от чувственото безпокойство, което бе изпитал при допира на това лудо момиче до тялото си. Кожата на гърба му все още вибрираше като напрегната струна.

Миранда се огледа търсещо. Зрителите ставаха все по-неспокойни, затова музикантите и жонгльорите приключиха номера си и напуснаха с поклони сцената, за да направят място на простоват на вид млад мъж, облечен в елегантен жакет и придружен от жив малък териер.

— Това са Люк и Фред — обясни Миранда и потупа признателно наметката, която й беше оказала такава услуга. — Дресурата е чудесна, останете да я видите. Фред умее практически всичко. Вижте само как скача през огнените обръчи… Само че бедният Люк няма мозък в главата си. Убедена съм, че небесният господар не ми е отредил да се омъжа за него и да му бъда партньорка.

Гарет погледна празното, безизразно лице на младия мъж и неволно го сравни с блестящите, изпълнени е жива интелигентност очи на момичето. Тази връзка беше наистина невъзможна.

— Крайно време е да намеря Чип. Мама Гертруд няма да го хване и не е чудно да направи някоя глупост. — Момичето се сбогува с весело махване и се скри в навалицата. Гарет проследи движенията на оранжевата пола, която скоро се стопи в далечината.

Все още объркан, той се усмихна на себе си. Хвърли бърз поглед към сцената и сърцето му трепна съчувствено при вида на унилото малко момче, което се взираше жадно след бързо отдалечаващата се Миранда. Детето изглеждаше толкова потиснато и безутешно, сякаш някой го бе оставил сам в тъмното.

Веднага след това жената, която Миранда бе нарекла мама Гертруд, си проби път през тълпата зрители и се върна до сцената; погледът й издаваше недоволство и тя мърмореше нещо не особено прилично под носа си.

— Това проклето момиче… стрелка се насам-натам като светулка. Ей сега беше тук, а вече я няма. И какво толкова не му харесва на Люк, питам аз… — При този мрачен въпрос тя вдигна глава и погледна Гарет право в очите. — Моето момче е добър, прилежен работник. Какво толкова не му харесва? Всяко нормално момиче би си облизало и десетте пръста за такъв мъж.

Тя изгледа сърдито Гарет, сякаш именно той беше отговорен за неблагодарността на Миранда. После вдигна рамене и продължи величествено пътя си, като ругаеше полугласно. Носеше се напред като кафявочервен облак, а огромните й гърди си пробиваха път през навалицата като носа на грамаден кораб.

Люк тъкмо беше привършил номера си и се кланяше пред зрителите. Териерът се вдигна на задните си крака и се разходи по края на сцената, но тълпата вече се разотиваше.

Като видя, че хората си отиват, Гертруд изкриви лице и скочи на сцената с бързина, твърде необичайна за тромавата й външност.

— Ти не прати кучето да обиколи с шапката! — изкрещя ядно тя. — Божичко, Люк, ти наистина си дяволски тъп! Хайде, слез от сцената и се опитай да събереш малко пари, по дяволите! — подкани го тя и замахна с тоягата си. — Не стой така! Защо се кланяш й се хилиш като тъпак, когато хората се разотиват? Ако беше Миранда, щеше да ти даде да се разбереш!

Младият мъж скочи от сцената, свали шапката от главата си и я протегна към разотиващите се зрители. Малкото куче го следваше по петите. За съжаление бе пропуснал подходящия момент и повечето от зрителите не се озоваха на молбите му. Гарет пусна в шапката му цял шилинг и момъкът го зяпна смаяно.

— Благодаря ви, милорд — заекна той. — Приемете сърдечните ми благодарности, милорд.

— Откъде идвате? — попита Гарет и посочи небрежно сцената, която работниците вече разваляха.

— От Франция, милорд. — Люк пристъпваше смутено от крак на крак и поглеждаше нещастно към отиващите си зрители. Явно се разкъсваше между настойчивата потребност да се бори и за последното пени, което можеше да изтръгне от скъперниците, и задължението да отговори на въпросите на изискания джентълмен, който беше дал толкова щедър дар за представлението му. — Смятаме да се прехвърлим в Кале още със следобедния отлив — допълни той.

Граф Харткорт кимна. Явно темата беше приключена и Люк се хвърли към отиващите си зрители. Гарет почака още малко, за да види как върви развалянето на сцената, после се обърна към града, разположен в подножието на стръмните бели скали по продължение на канала.

Самият той беше напуснал Франция едва миналата вечер и на разсъмване беше слязъл на сушата в Дувър след бурно и мъчително пътуване. Беше решил да прекара още една нощ в града и на следващата сутрин да потегли на дълъг път към дома си в Странд, точно под градските стени на Лондон.

Решението му беше плод на неохотата да се озове отново в атмосферата на ожесточени битки, които строгата му сестра водеше с непокорната Мод. В действителност той се бе наслаждавал на бурното пътуване през Ламанша. Хареса му да се пребори със стихиите, да поработи рамо до рамо с отчаяните моряци, които приеха с благодарност помощта на две силни мъжки ръце, подкрепящи усилията им да задържат крехкото корабче над водата. Гарет хранеше подозрението, че моряците се страхуваха много повече от него, но моряците открай време си бяха суеверни и живееха в постоянен страх от мокрия гроб на морското дъно.

Гарет мушна ръка в елека си от сребърносива коприна и полипа малката кадифена торбичка, в която беше гривната, подарък за бъдещата годеница на Анри. Пергаментовата грамота, прибрана в обвивка от восъчна хартия, почиваше на гърдите му. Връхчетата на пръстите му замислено опипаха печата на крал Анри. В момента Анри Наварски беше крал на Франция само по име и по правото на първородството. Френските католици не приемаха на френския трон да седне монарх хугенот, но Анри щеше да съумее да ги подчини на волята си и тогава щеше да разполага с огромна държава, много по-могъща от родната му Навара. Владетелят на Навара беше никой в сравнение с краля на Франция.

Кралският печат на Франция беше път към възвръщането на земите и властта, с които някога се славеше семейство Харткорт.

Този път беше осеян с такова замайващо великолепие и могъщество, че даже Имоджин, жадната за власт сестра на Гарет, не смееше дори да си го представи.

Фино изрязаните устни на лорда се разкривиха в сардонична усмивка. Представи си как ще реагира Имоджин на предложението, което беше скрито на гърдите му, и се ухили още по-широко. След смъртта на Шарлът, Гарет бе посветил цялото си внимание на собствените си дела, защото нямаше нищо друго, което да го изтръгне от летаргията и равнодушието към останалия свят. Тази единствена по рода си щастлива случайност го изтръгна с един замах от мрака, в който живееше, изпълни го с нова енергия и съживи стария политически глад, който някога обогатяваше живота му.

Ала първо трябваше да изтръгне съгласието на потомката си — нещо, което изобщо не беше лесно.

Когато най-после отстъпи пред настояванията на сестра си и замина за Франция, той се надяваше да получи много по-скромно предложение от това, което сега носеше черно на бяло до гърдите си. Предложението му беше отправено към съветника и доверен човек на краля, херцог дьо Роаси, и се отнасяше до женитбата му с Мод, дъщеря на херцог д’Албар и втора братовчедка на херцог Харткорт. Ала събитията взеха неочакван обрат.

Гарет се обърна отново към морето и се загледа към дигата, която пазеше пристанището от високите вълни на канала.

Това беше прекрасно, мирно кътче земя и заслужаваше напълно името си „Райско пристанище“. Беше съвсем различно от трескавата, оглушителна бъркотия в лагера на крал Анри пред портите на Париж…

Гарет пристигна в лагера на Анри в една студена и мокра априлска вечер, под плющящ дъжд, който правеше времето по-скоро зимно, отколкото пролетно. Пътуваше сам, защото знаеше, че без свита няма да привлича вниманието върху себе си. Цялото френско население беше настръхнало. Нежеланият крал Анри обсаждаше столицата, парижани се бореха с глада и упорито отказваха да признаят суверен, който според тях беше еретик и узурпатор.

Фактът, че лорд Харткорт не беше придружен дори от камериер и не носеше видими знаци за ранга и положението си, му създаде трудности с коменданта на лагера. Най-после го пропуснаха да влезе в огромния палатков град и му показаха палатката на краля. Остана в приемната цели два часа, докато офицери, куриери и слуги тичаха навън-навътре, внасяха и отнасяха послания и никой не обръщаше внимание на едрия мъж в тъмна, мокра от дъжда наметка, който се разхождаше нетърпеливо по стъпканата трева в оградения терен и размахваше ръце, за да прогони студа.

Когато най-после го пуснаха при краля, положението не се подобри особено. От петнадесетата си година крал Анри беше войник и сега, вече тридесет и осемгодишен, беше опитен воин, закален в безброй битки, изпълнен с пренебрежение към телесното. Собствената му квартира беше тъмна и студена, отоплявана само от малък железен мангал, леглото му се състоеше от сламеник, хвърлен направо на земята. Той и съветниците му, всички в ботуши и шпори, бяха увити в дебели ездачески наметки.

Кралят поздрави лорд Харткорт с учтива усмивка, но острите тъмни очи бяха пълни с недоверие, а въпросите прями и пронизващи. Преживяното го беше научило да търси предателство зад всяко предложение за дружба. Не беше забравил и никога нямаше да забрави страшната Вартоломеева нощ, когато, само деветнадесетгодишен, се бе оженил за Маргьорит Валоа и неволно беше примамил в капан и причинил смъртта на най-добрите си хора — в същия този град, който скоро щеше да падне гладен и изнемощял в ръцете му.

Ала препоръките на Гарет бяха извън всяко съмнение. Собственият му баща беше редом с Анри при онази злокобна сватба. Херцог д’Албар, бащата на Мод, беше един от най-добрите приятели на Анри и беше загубил в клането съпругата и едната си дъщеря. Убитата съпруга беше родена Харткорт. Затова след късия, но много внимателен разпит граф Харткорт бе приет като приятел и получи покана да прави компания на краля за вечеря. След това щяха да обсъдят предложението му в присъствието на Роаси.

Виното беше кисело, хлябът сух и мухлясал, месото силно подправено, за да се прикрие миризмата на развалено, но изгладнелите парижани сигурно щяха да го приемат като манна небесна. Анри явно не обръщаше внимание на храната, защото ядеше с апетит и пиеше жадно. Когато виното в кожените манерки намаля, големият му, малко безформен нос се зачерви подозрително. Най-после той изтри уста с опакото на ръката, изтърси трошичките от брадата си и поиска да види портрета на лейди Мод. Първо трябвало да прецени дали дамата заслужава да стане съпруга на уважавания му и верен приятел Роаси. При тази забележка Анри се засмя, сякаш беше пуснал добра шега, но думите му бяха абсолютно сериозни.

Гарет му подаде миниатюрата на младата си братовчедка. Портретът беше чудесен и показваше Мод като бледа, изискана красавица с неясна, въздушна крехкост, която по онова време се смяташе за идеал на женска красота. Проницателният поглед на лазурносините очи, които гледаха уморено зрителите от обсипаната с перли рамка, свидетелстваше, че момичето има силен темперамент. Кожата беше почти бяла — с нездрава бледност, както смяташе Гарет. Дългата лебедова шия беше съвършена, а грациозната й форма беше подчертана от тюркоазена огърлица.

Анри държа дълго миниатюрата, гъстите му черни вежди се събраха над очите, челото му се набръчка. След малко хвърли поглед към Роаси и в очите му се четеше искрено смайване.

— Какво има, сир? Нещо не е наред ли? — Роаси се разтревожи не на шега и протегна шия да види портретчето, което кралят продължаваше да държи в ръка.

— Не, не, всичко е наред. Дамата е много красива. — Анри изглеждаше потънал в мислите си, което беше необичайно за него. Мазолестият му пръст почукваше замислено по стъклото на миниатюрата. — Трагично е, че момичето е израснало без майка. Много добре си спомням прекрасната Елена. — Той се обърна към Гарет: — Вие бяхте много близък с братовчедка си, нали?

Гарет кимна мълчаливо. Елена беше няколко години по-голяма от него, но двамата се разбираха много добре и насилствената й смърт го разтърси до дън душа.

Анри задъвка замислено долната си устна, без да отмества поглед от портрета на Мод.

— Без съмнение, това би било безупречна връзка.

— Да, сир, точно така. — В гласа на Роаси се прокрадваше нетърпение. — Семействата д’Албар и Роаси имат отдавнашни взаимоотношения. Разбира се, и семейство Харткорт. — Той се обърна към графа е бърза усмивка.

— Да, разбира се… отлична партия за един Роаси — отвърна тихо Анри. — Но това би било отлична партия и за един крал… какво ще кажете? — Той огледа с дяволита усмивка събраните около масата мъже и лицето му изведнъж стана момчешко. — Вашата братовчедка ми харесва много, лорд Харткорт. Освен това имам спешна нужда от жена протестантка.

В първия момент в палатката се възцари смаяно мълчание. След малко Роаси отговори:

— Но вие си имате съпруга, сир.

Анри избухна в смях.

— Да, католичка. Маргьорит и аз сме добри приятели. От години живеем разделени. Тя си има любовници, аз също не живея като монах. Сигурен съм, че ако я помоля за развод, ще се съгласи. — Той устреми острия си поглед към Гарет. — Мисля, че е най-добре да си съставя лични впечатления за вашата питомка, Харткорт. Ако установя, че е приятна и кротка, каквато изглежда на портрета, Роаси ще трябва да си потърси друга съпруга.

Разбира се, присъстващите повдигнаха възражения. Кралят не можеше просто така да се откаже от обсадата на Париж и да замине за Англия. Всички съветници бяха на това мнение. Ала Анри беше взел решение. Генералите му бяха достатъчно опитни и можеха да продължат обсадата и без него. Нямаше нужда от големи тактически маневри или кървави битки. Градът щеше да се предаде, когато жителите му започнеха да умират от глад. Той описа как ще се измъкне тайно от лагера и ще замине за Англия като френски благородник, поканен в двора на кралица Елизабет. Щом пристигне в Англия, ще отседне в гостоприемния дом на лорд Харткорт и ще се запознае с красивата лейди Мод. Ако се убеди, че двамата си подхождат, ще й отправи официално предложение.

Средновековната гривна във формата на змия е окачен на нея смарагдов лебед беше принадлежала на майката на Мод. Накитът беше единствен по рода си, рядка скъпоценност. Гарет не знаеше как гривната е попаднала в ръцете на краля. Вероятно Франсоа д’Албар беше решил да я подари на своя сюзерен и сега Анри възнамеряваше да я изпрати като подарък на бъдещата си годеница — в знак на добрата си воля да я ухажва.

След това кралят написа предложението, което сега Гарет носеше до гърдите си, и го подпечата с личния си печат. Гарет си представи как Имоджин ще се развика от радост и отново се ухили. Само Бог знаеше как щеше да реагира Мод…

Гарет мина с провлечени крачки под полуразрушената арка на бавно разпадащата се градска стена. Градът беше добре защитен от крепостта на скалите и от трите каменни кули, построени от Хенри VIII, бащата на Елизабет. Бащите на града отдавна се бяха отказали да поддържат градските стени — и без това не можеха да опазят имуществото си при неприятелска канонада откъм морето.

Гарет зави по „Чапъл Стрийт“ и се запъти към гостилница „Адам и Ева“, където си беше запазил легло за идващата нощ и можеше да бъде почти сигурен, че ще го има. Гостилничарите бяха известни с това, че обещаваха на гостите си спокойствие и почивка, а после им натрапваха нежелани квартиранти, и то в късните часове, когато сънените клиенти не бяха в състояние да се съпротивляват.

Гарет се наведе, за да мине под ниската рамка на вратата към кръчмата, когато чу недвусмислен шум от диво преследване по улицата. Той излезе отново на тясната, посипана с боклуци уличка и успя да види префучалата покрай него крехка фигура в яркооранжева рокля. Множеството, което преследваше бегълката и гневно крещеше „Дръжте крадлата!“, щеше да го смачка, ако не се беше спасил с бърз скок към вратата.

Обикновено перспективата да присъства на линч не го безпокоеше ни най-малко. Побоите и убиването с камъни бяха част от живота на простолюдието, което си беше извоювало правото да си разчиства набързо сметките с престъпниците от своята среда. Никой от благородниците не се застъпваше за жертвите. Беше много вероятно момичето да е откраднало. Животът, който водеше, сигурно я беше научил да гледа без уважение на чуждата собственост.

Гарет вдигна рамене и се върна към желанието си да изпие чаша хубава бира и да изпуши лула с ароматен тютюн в кръчмата, но изведнъж спря. Ами ако момичето не е виновно? Ако паднеше в ръцете на преследвачите си, невинността нямаше да я предпази от бруталното правосъдие на тълпата. Никой нямаше да си направи труда да я попита дали е виновна. Даже ако наистина беше откраднала, той не можеше да се примири с мисълта, че ще я изостави на жестоката съдба и ще остане бездеен, докато възбуденото множество я доубие с удари и ритници.

Решен да помогне, Гарет се върна на улицата и закрачи бързо след бушуващата сган. Ако се съдеше по ядните викове, преследвачите не бяха успели да я настигнат.

(обратно)

2

Миранда тичаше по улицата, страхливо грачещият Чип се бе вкопчил в рамото й и трепереше с цялото си тяло. С отчаян скок младото момиче се хвърли в тясната дупка между две къщи. Процепът беше толкова тесен, че въпреки крехкото си тяло тя трябваше да застане на една страна, заклещена между двете стени, едва поемайки си дъх. Ако се съдеше по вонята на отходен канал, дупката се използваше за изхвърляне на боклуци и човешки отпадъци и при гадната миризма, която се издигаше към носа й, не й беше чак толкова трудно да не диша.

Чип си бъбреше отчаяно и стискаше шията й с мършавите си ръчички, телцето му се тресеше от страх. Тя помилва успокоително главата му и прокле наум страстта му към блестящите предмети. Знаеше, че Чип не е имал намерение да открадне гребена на жената, но никой не й бе дал възможност да обясни какво се бе случило в действителност.

Чип, възхитен от блещукането на сребърния гребен под слънчевите лъчи, скочи на рамото на жената и предизвика у нея дива паника. Маймуната се постара да успокои непознатата с оживено бъбрене и се опита да измъкне сребърния гребен от изкусната й фризура. Намерението му беше да разгледа по-отблизо блещукащото украшение, нищо повече, но как да обясни това на истеричната буржоазка, която изведнъж усети костеливи пръсти да се ровят в косата й, сякаш претърсваха за въшки?

Миранда се хвърли да вземе маймуната и раздразнителното множество веднага си направи заключението, че животното е неин съучастник. Миранда, която имаше зад гърба си дълъг професионален живот и бе събрала горчив опит с бързо променящите се настроения на тълпата, бързо реши, че не е нужно да проявява фалшиво геройство, а е най-добре да бяга. Градската сган веднага хукна подире й като побесняла глутница.

Слава Богу, скривалището й остана незабелязано. Дивата орда профуча на сантиметри от нея. Чип затрепери още по-силно и зашепна нещо в ухото й.

— Спокойно, не говори. — Миранда го притисна до гърдите си и зачака шумът от стъпки да отзвучи в далечината. След малко подаде глава от тесния процеп.

— Съмнявам се, че ще се откажат толкова бързо.

Младото момиче потръпна като от удар и вдигна глава. Към нея крачеше джентълменът с червена копринена наметка, с когото беше разговаряла на кея. Тогава не бе обърнала внимание на външността му, беше забелязала само изисканото облекло, което издаваше благороден произход. Сега го огледа много по-внимателно. Сребърносив, богато избродиран жакет, кадифени панталони до коленете на черни и златни шарки, чорапи със златни конци и копринена наметка — явно джентълменът беше много богат. На пръстите му святкаха скъпи пръстени, токите на обувките му бяха сребърни. Къдравата черна коса беше късо отрязана, лицето гладко избръснато, в противоречие с модата.

Лениви черни очи под тежки ресници я наблюдаваха развеселено. Чувствената, фино изрязана уста беше обтегната в широка усмивка, която разкриваше здрави бели зъби.

Миранда се улови, че отговаря на усмивката му, и се изчерви.

— Ние не сме откраднали нищо, милорд — промълви тихо тя. — Работата е там, че Чип не може да устои, когато види блестящ предмет. Непременно държи да го вземе в ръцете си и все не успявам да му обясня, че това не е редно.

— Аха. — Гарет кимна с разбиране. — Приемам, че нападнатата личност не е проявила разбиране и се е възпротивила на желанието му да я разгледа отблизо.

— Точно така — засмя се Миранда. — Такава глупава жена. Разпищя се, като че я бяха потопили във врящо масло. На всичкото отгоре скъпоценният й гребен беше украсен с фалшиви камъчета.

Гарет изпита неволно съчувствие към непознатата истеричка.

— Мога да си представя, че дамата не е свикнала да се разхожда с маймуни по раменете — отбеляза строго той.

— Възможно е, сър, но Чип е абсолютно чист и много добродушен. Никога не би й сторил зло.

— Може би да, но обектът на вниманието му не е можел да знае това. — В очите му отново светна весела искра.

Миранда се изкиска. В компанията на този весел и доброжелателен джентълмен страхът й изчезна.

— Исках да си взема Чип, но изведнъж всички се нахвърлиха върху мен и реших, че е по-умно да избягам, вместо да се опитам да им обясня. Те решиха, че съм виновна, и хукнаха да ме гонят.

— Без съмнение, бягството ви е събудило това впечатление — съгласи се Гарет. — Но съм длъжен да отбележа, че при така създалите се обстоятелства не сте имали друг избор.

— Прав сте, точно така беше. — Изведнъж усмивката на Миранда угасна. Тя наклони глава и се вслуша страхливо в засилващите се викове от края на уличката. Явно преследвачите й се връщаха.

— Бързо, да се махнем оттук — извика Гарет и улови ръката й. — С тази оранжева рокля се виждате отдалеч.

Миранда се поколеба. Инстинктът я съветваше да побегне, за да има преднина пред бързо приближаващото се множество. Ала когато усети топлите, здрави пръсти, които се сключиха около китката й и я потеглиха напред, тя не се възпротиви. В следващата секунда вече бягаше редом с непознатия джентълмен и се стараеше да не изостава от бързите му, равномерни стъпки, която я водеха към „Адам и Ева“.

— Защо се занимавате с мен, милорд? — Тя се изправи пред него и по погледна любопитно.

Гарет не отговори. Въпросът беше добър, но той нямаше отговор за него. Работата беше там, че у малката акробатка имаше нещо безкрайно привлекателно, нещо беззащитно и в същото време неукротимо, което го трогваше. Сърцето не му позволяваше да я остави в ръцете на тълпата, макар да знаеше, че тя е свикнала да избягва опасностите по улиците.

— Влезте тук. — Той сложи ръце на гърба й и я бутна през тясната врата в сумрачната гостилница. Кожата й се усещаше топла и приятна под тънкия плат на роклята, а когато погледна надолу към малката й глава, видя колко бяла беше кожата на мястото, където тъмната червенокафява коса се разделяше на път. Без да съзнава какво прави, той помилва с един пръст гладкото теме. Момичето потръпна и вдигна уплашен поглед към него. Той се покашля и заговори рязко:

— Дръжте здраво маймуната. Страх ме е, че тук има цял куп блестящи предмети.

Миранда се запита дали пък беглото докосване не беше само плод на въображението й. После огледа критично мрачното помещение.

— Тук няма почти нищо, което би могло да събуди любопитството му. Толкова е прашно. Даже калаените канчета са мътни и нащърбени.

— Може би сте права, но въпреки това го дръжте здраво.

— Милорд Харткорт. — Гостилничарят излезе през една врата в другия край на тесния коридор и се запъти към госта си, като бършеше ръце в престилката си. Малките му очи блестяха. — Лично отидох в обора и ви наех кон, какъвто поръчахте. Ей, какво е това? Веднага изхвърли мръсното животно навън, малка уличнице! — С треперещ от възмущение пръст той показа Чип, който се беше възстановил от преживения ужас, отново се бе настанил на рамото на Миранда и оглеждаше обстановката с будни, любопитни очи.

— По-кротко, Молтън! Момичето е с мен, а маймуната няма да ви причини вреди. — Гарет огледа кръчмата. — Донесете ми една лула и чаша бира. О, донесете и една бира за момичето.

— Не мога да разбера защо хората изпитват такъв страх от една малка маймунка — промърмори Миранда и пристъпи към малкия прозорец, изкопан дълбоко в бяло боядисаната стена, за да види какво става на улицата. Тя изтърка мръсното стъкло с ръкава си, докато разчисти достатъчно място, за да потърси преследвачите си.

Гарет пое дългата глинена лула от ръцете на гостилничаря, провери дали е добре напълнена, взе и запалената восъчна свещ и я поднесе към главичката на лулата. Ароматен син дим се издигна на кръгчета към опушения таван и лицето на лорда изрази блаженство. Миранда го наблюдаваше със смръщено носле.

— Никога не съм виждала някой да пуши лула. Във Франция пушенето не е популярно.

— Значи французите не знаят от какво се лишават — отговори Гарет, вдигна чашата си и й кимна да вземе своята. Миранда се подчини и отпи голяма глътка.

— Не мисля, че миризмата ми харесва — отбеляза критично тя. — Пушекът затруднява дишането. Явно и Чип не го харесва. — Тя посочи маймунката, която се бе свила в най-отдалечения ъгъл на кръчмата и притискаше мършавата си ръка към носа.

— Ще ми простите, но не виждам защо е нужно да се съобразявам с предпочитанията и отвращенията на една маймуна — отвърна графът и отново дръпна от лулата си.

Миранда прехапа долната си устна.

— Нямах намерение да бъда неучтива, милорд.

Мъжът кимна утвърдително с глава и в кафявите му очи отново блесна весела искра. Миранда се почувства успокоена и отпи още една глътка бира. Една сега усети, че след дългото бягство по улиците на града устата й беше пресъхнала. Отново вдигна чашата към устата си и скритом разгледа спасителя си. В него имаше нещо успокояващо, небрежно, самоуверено, което не само я утешаваше, но и правеше силно впечатление. Този човек й вдъхваше чувство за сигурност и защитеност.

Как го бе нарекъл гостилничарят? А, да, милорд Харткорт.

— Искам да ви благодаря за всичко, което сторихте за мен, милорд Харткорт — осмели се да каже тя. — Все пак ние с вас изобщо не се познаваме.

— Странно е, но постепенно добивам чувството, че ви познавам много добре — отговори той и добави сухо: — Все едно искам ли го или не.

Миранда притисна носле към издрасканото стъкло и се опита да се убеди, че е смешно да се чувства засегната, даже забележката му наистина да бе прозвучала подигравателно. Той беше влязъл в живота й за съвсем кратко време и щеше да изчезне също така бързо.

Уличката пред кръчмата беше тиха и пуста.

— Мисля, че вече мога да изляза навън. Не искам да ви досаждам с присъствието си, милорд.

Гарет я погледна изненадано.

— Ако сте сигурна, че не ви заплашва опасност — отговори той. — Но ви уверявам, че можете да останете тук с мен толкова дълго, колкото искате.

— Благодаря ви, но е по-добра да си вървя. — Тя се обърна към вратата. — Още веднъж ви благодаря за всички услуги, които ми направихте, милорд.

Тя се сбогува с рязък поклон и излезе от кръчмата. Маймуната скочи веднага на рамото й, обърна се към Гарет и направи неприличен жест с ръка, като през цялото време грачеше войнствено.

Неблагодарно зверче, помисли си Гарет и отново дръпна от лулата си. Учудващата прилика между Мод и това момиче. не преставаше да занимава духа му. Казваха, че всеки човек си има някъде двойник, но според него тази идея беше напълно абсурдна. До тази сутрин…

— Кога желаете да вечеряте, милорд? — попита Молтън, който отново бе влязъл в кръчмата.

— След един час. — Гарет изпи бирата и допуши лулата си. — Първо ще отида в обора, за да видя коня, който сте ми наели. Освен това ми трябва легло за тази нощ. Готов съм да платя за привилегията да имам стая и легло само за себе си. Надявам се, че можете да ми ги осигурите.

— О, да, милорд. Имам чудесна стаичка над пералнята, много подходяща за едно лице. — Молтън се поклони така дълбоко, че челото му едва не се удари в коленете. — Но ще се наложи да платите една крона, милорд. Леглото е широко и спокойно мога да настаня в него трима души, без да се блъскат.

Гарет го изгледа с високо вдигнати вежди.

— Но нали само преди минута казахте, че стаята е точно за едно лице?

— За едно лице е най-добрият подслон, милорд — отговори с достойнство Молтън. — Но мястото е достатъчно за трима.

— Аха, разбирам. Най-после проумях как стоят нещата. — Гарет взе от тезгяха ръкавиците си, обшити със скъпоценни камъни. — Тогава ви моля да отнесете багажа ми в стаята над пералнята. Сега излизам и щом се върна, ще вечерям. — Той излезе на двора, без да погледне усърдно кимащия и кланящ се Молтън, който спря да се кланя едва след като графът изчезна от очите му.

Конят, нает за него, се оказа мършав и кокалест, но Гарет беше уверен, че ще измине без особени проблеми седемдесетте мили до Лондон, стига да го щади, пък и той не бързаше особено. Знаеше, че Имоджин е на тръни, а Майлс напразно обикаля цялата къща в търсене на скривалище, за да избяга от непрестанно сипещия се дъжд от обвинения и оплаквания. Като си помислеше какво го чака вкъщи, ушите му забучаваха. Сестра му умееше да изнервя хората, а бедният й съпруг не смееше да й се противопоставя. Тъй че в Лондон не го очакваше нищо приятно.

Не за първи път Гарет се запита защо беше предоставил на сестра си отговорността за домакинството си. След страшната катастрофа с Шарлът, объркан и потиснат от тайното си чувство за вина, той не съзнаваше какво става около него, а Имоджин беше ненадмината майсторка в това да улавя всички възможни благоприятни случаи, особено когато ставаше въпрос за брат й. Преди да е осъзнал какво му се готви, тя и цялото й домакинство — включително невероятно досадната и неприятна Мод — се бяха настанили в къщата му в Странд. Според Имоджин свещената й мисия беше да утешава брат си в тъгата му и да води домакинството му. И сега, след цели пет години, тя беше още там.

Имоджин беше трудна, темпераментна жена и единствената й, всепоглъщаща страст беше благото на брат й. След смъртта на майката тя се бе заела с възпитанието на десетгодишния тогава Гарет, задача, която според нея щеше да продължи до края на живота й. Тя беше дванадесет години по-голяма от него и го засипваше със знаци на сестринска любов, която не бе намерила друг отдушник… Така беше и до днес. Нещастният й съпруг се задоволяваше с трохите. Гарет се съпротивляваше упорито срещу властната сестрина обич, но сърцето не му позволяваше да нарани Имоджин умишлено. О, да, той познаваше грешките й: безмерното честолюбие, стремежа на всяка цена да опази честта и името на семейство Харткорт, амбициите й да види брат си на върха на обществената стълбица, горещия темперамент, избухливостта, безогледността към слугите и към всички останали хора по света, екстравагантностите й. Въпреки това той не смееше да я изключи от живота си, макар че много му се искаше да го стори.

В стремежа си да осигури щастието и благополучието на брат си, Имоджин му намери съвършената съпруга, която трябваше да заеме мястото на Шарлът. Лейди Мери Абърнати, вдовица без деца, около тридесетгодишна. Наистина безупречен избор. Безупречна дама. Тя никога няма да направи грешките на Шарлът, заяви твърдо Имоджин. Тя знае отлично какви са задачите на лейди Харткорт и никога, никога не би занемарила задълженията си.

Гарет се усмихна саркастично. Наистина беше невъзможно да си представи, че лейди Мери би могла да занемари задълженията си, независимо в коя област. За разлика от Шарлът, която изобщо не се интересуваше от дълга си. Ала Шарлът, макар и небрежна, кипеше от живот, докато Мери беше бледа и безжизнена като алабастрова статуя. Първата беше причинила на Гарет тъга, безброй вреди и чувство за вина. Мери със сигурност нямаше да го отведе до замайващите върхове на блаженството; от друга страна обаче, тя никога нямаше да го запрати в пропастта на дълбокото отчаяние и мъчителното унижение. Един мъж имаше само веднъж в живота си шанса да намери голямото щастие и той го бе проиграл; затова приемаше, че сега трябва да се задоволи с мир и покой.

Без да иска, Гарет направи гримаса. Незнайно по каква причина това му се случваше всеки път, когато се опитваше да си внуши нещо в тази посока. В близките месеци надали щеше да живее сред домашен мир и спокойствие… Тази надежда беше напразна, защото Имоджин щеше да се заеме с предстоящата женитба на Мод с присъщата й енергия.

Гарет беше официалният настойник на Мод от момента, когато баща й почина и я изпратиха при най-близките й роднини в Англия. Но Имоджин носеше отговорността за момичето още от самото начало и доскоро Гарет почти не забелязваше съществуването на бледата, болнава сянка, която се бе свряла в един ъгъл на дома му. Ала след като Имоджин взе решение за бъдещето на Мод, Гарет се видя принуден да отдели известно време, за да проучи характера на питомката си — и остана смаян от съчетанието между хронична болнавост и дива упоритост. Беше сигурен, че Мод няма да приеме с готовност бъдещето, което й бяха отредили.

Гарет излезе от обора и се запъти бавно към кея, за да се наслади на мекия августовски следобед. Намерението му беше да подсили апетита си с хубава порция свеж морски въздух. Чайките кръжаха с весели крясъци над гладката повърхност на водата, а белите крайбрежни скали бяха станали розови под лъчите на залязващото слънце. Сцената беше мирна и заразяваше със спокойствието си. В този момент Гарет забеляза яркооранжево петно на дигата и изпита странно чувство на обреченост — или тъмно предчувствие? По гърба му пролазиха студени тръпки.

Маймунката седеше редом с господарката си на стената и се взираше замислено в ръцете си. Миранда се беше загледала към пристанището, люлееше крака и дървените й чехли се удряха ритмично в камъните. Малкото кораби в пристанището се поклащаха на котвените си въжета. Гарет забеляза, че приливът е настъпил. От трупата артисти нямаше и следа.

— Защо имам впечатлението, че днес обстоятелствата са се наговорили да действат срещу вас? — попита той и пристъпи към момичето. Миранда го погледна унило.

— Знаех си, че трябваше да си остана цял ден в леглото. Знаех го още като видях бръмбара.

— Какъв бръмбар?

— В каната за мляко — отговори сериозно Миранда. — Плуваше отчаяно, за да си спаси живота. Това означава нещастие.

— Не знаех… — промърмори Гарет и се облегна на стената до нея. — Значи са заминали без вас? — осведоми се съчувствено той.

Миранда кимна угрижено.

— Знаех, че искаха да се възползват от прилива, но когато стана тази работа с Чип, загубих представа за времето. — Погледът й отново се устреми към водата.

Гарет също погледна към пристанището и дълго мълча. Усещаше близостта на момичето и искаше да й се наслади, без да говори.

— Какво ще правите сега? — попита най-сетне той.

— Ще чакам следващия пощенски кораб за Кале — отвърна тихо тя. — Глупавото е, че дадох на Берт всички пари, които събрах тази сутрин, така че нямам нито пени. Ще се наложи да спечеля малко пари, за да си платя пътуването, но как да го направя по улиците на града, след като тази сутрин ме гониха като престъпница?

Гарет закова поглед в хоризонта, в бавно залязващото слънце. Едва сега разбра, че чувството, което го бе завладяло преди малко, не бе лошо предчувствие, а възбуда — внезапен прилив на възбуда, която човек усеща при вземане на напълно неочаквано решение.

— Ще се заинтересувате ли от едно предложение? — попита с подчертана небрежност той.

Миранда вдигна глава към него и в сините й очи светна недоверие. Ала Гарет продължаваше да я гледа спокойно и невъзмутимо, устните му бяха изкривени в лек намек за усмивка.

— Какво предложение?

— Вечеряхте ли вече?

— Как да го направя? — отвърна остро тя. — Казах ви, че нямам пукната пара. — На разсъмване беше закусила, но това беше толкова отдавна… Тъй като трупата трябваше да даде още едно представление, преди да се прехвърли през Ламанша със следващия прилив, бяха изоставили обяда и сега стомахът й къркореше от глад. Като си помислеше, че няма никакви средства и покрив над главата си, нощта с празен стомах явно беше неизбежна.

— Бихте ли вечеряли с мен? — попита спокойно Гарет.

— Какво трябва да ви дам срещу това? — Устните й пресъхнаха и тя ги навлажни с връхчето на езика си. В очите й имаше страх, гласът звучеше нервно, цялото й същество очакваше отговора му.

Гарет виждаше, че тя съзнава колко трагично е положението й. Виждаше и готовността й да приеме предложението, но колебанието и недоверието й му казаха най-много за нея. Макар че живееше по улиците, или може би точно заради това, тя не искаше да зависи от произвола на един непознат. Явно не желаеше да продава тялото си като уличница и му го бе показала веднага, в случай че той го поиска като заплащане срещу вечерята.

— Смятам да ви направя сериозно предложение и желая да го изслушате, докато вечеряме. Това е всичко. — Гарет се усмихна, като се надяваше изразът на лицето му да я успокои; после се обърна настрана, за да й даде възможност да обмисли предложението му, и тръгна бавно към града.

Миранда се поколеба само няколко секунди, после скочи от стената. Здравият разум й подсказваше, че добрата вечеря само ще подобри положението й, а инстинктът я съветваше да му се довери. Чип скочи на рамото й и тя тръгна бързо след графа към „Адам и Ева“.

(обратно)

3

— Защо се бави Гарет? Замина преди цели четири месеца! — Лейди Имоджин Дюфорт бродеше неспокойно под портретите на предците си в дългата галерия. Едра, костелива жена с мрачна линия около устата, с дълъг остър нос и бели, здраво стиснати ноздри.

— Понякога не е лесно да се прехвърлиш през канала — осмели се да възрази мъжът й, макар да знаеше, че тази проява на дързост ще разсърди още повече жена му. Двамата живееха заедно вече двадесет и пет години и той знаеше, че когато Имоджин е гневна, нищо не може да я укроти. Но това не му пречеше да се опитва отново и отново. Той потръпна нервно и приглади с две ръце редките медночервени косъмчета, които красяха голото му теме.

— Кой твърди, че е лесно? — изфуча в отговор лейди Имоджин. — Но сега е август, не януари, и морето е сравнително спокойно. Крал Анри е пред портите на Париж, не някъде в дивите планини на Навара. Затова съм в правото си да смятам, че мъж, който притежава поне частица разум, ще стигне до целта си без проблеми. — Тя беше стигнала до края на галерията, затова се обърна рязко, при което широката й пола описа огромен кръг и преобърна едно малко столче.

Без да обърне внимание на тропота, дамата продължи с гневната си тирада.

— За съжаление Гарет е ленив и предпочита да се изтяга като костенурка на слънцето. Ако не бях аз, това семейство щеше да е напълно забравено! Този човек ще пропилее най-прекрасния шанс в живота си… Ще се провали, и то само защото го мързи да се раздвижи! — Тя размаха ветрилото си, защото на бузите й бяха избили две трескави червени петна, които подчертаваха дълбоките белези от шарка. — Господи, защо не се родих мъж? Тогава щях да върша всичко сама!

Майлс поглади добре поддържаната си брадичка и се опита да си придаде вид на творчески размисъл, за да й покаже, че размишлява как би могъл да изпълни често повтаряното й желание. Много добре знаеше, че ожесточените ругатни на съпругата му срещу Гарет бяха плод на страха й, че му се е случило нещо лошо. Имоджин беше неспособна да изрази привързаността си и безграничната любов към брат й се изразяваше в непрекъснати ядни изблици. Колкото по-голяма беше тревогата й и колкото по-дълбока любов изпитваше, толкова по-критична и гневна ставаше.

— Но, мила моя, не мога да разбера защо си толкова развълнувана. Нали брат ти замина при крал Анри — проговори най-после той.

— Да, и кой го накара да замине? — отвърна възбудено Имоджин. — Да не мислиш, че щеше да тръгне, ако не го бях умолявала буквално на колене и ако всеки ден не му бях проглушавала ушите с увещанията си? Аз — на колене, месец след месец!

Въпросът остана без отговор. Майлс не можеше да оспори, че лорд Харткорт беше създал много трудности на сестра си. При мисълта, че шуреят му устояваше на досадните настоявания и увещания на голямата си сестра, Майлс изпитваше страхопочтително уважение. Потоци сълзи, ужасяващи пристъпи на ярост, непрекъснато мърморене — нищо от това не беше в състояние да смути равнодушието му. Според Майлс това равнодушие беше само фасада. Имоджин се заблуждава дълбоко, като си въобразяваше, че е длъжна да води брат си по пътя към собственото му издигане и издигането на семейството. Тя упорито отказваше да забележи, че въпреки всичките й усилия, брат й продължава неотстъпно да върви по своя път.

Случаят с Мод най-после успя да събуди интереса на Гарет. Когато Имоджин за първи път представи блестящата си идея да предложат Мод за съпруга на херцог Роаси, Майлс очакваше, че сблъсъкът ще премине както обикновено: Гарет щеше да остави сестра си да крещи и да го увещава, след това щеше кратко и ясно да заяви, че търпението му е изчерпано и че тя няма право да се меси в делата му. Но при този разговор Майлс за първи път от дълго време насам откри в очите на шурея си онзи особен блясък, който му беше липсвал болезнено. Гарет изслуша мълчаливо страстните тиради на сестра си, но в очите му имаше тиха пресметливост.

Явно той бе разбрал и без помощта на Имоджин какви предимства би имала една такава връзка за семейство Харткорт. Тъй като бе останало лоялно към Анри и делото на хугенотите, семейството беше загубило твърде много в кървавата Вартоломеева нощ и сега имаше право да очаква награда за верността си. Много скоро Анри щеше да триумфира във Франция и тогава…

— Говори ли вече с Мод, мила моя? — попита предпазливо Майлс, докато нервно въртеше пръстените си. Искаше му се да избяга в Лондон и да се скрие в някоя от приятните кръчмички около Людгейт Хил, където непременно щеше да намери компания за карти.

— Няма да разменя нито дума повече с това неблагодарно същество. Но се заклевам, че ще го принудя да се подчини на волята ми и да направи онова, което се иска от него. — Гласът на лейди Имоджин вибрираше от едва потискан гняв. — Не искам повече да имам нищо общо с нея. — Тя направи демонстративен жест с ръка, но съпругът й не се остави да бъде заблуден. Имоджин нямаше никакво намерение да се откаже от плана си.

Тя продължи да се разхожда неспокойно напред-назад, но след малко зави по коридора към източното крило на къщата, без да удостои съпруга си дори с поглед. Майлс кимна на себе си, мина през отворената врата и я последва на дискретно разстояние. Бедната Мод отново щеше да бъде подложена на масивен натиск, но за него това означаваше възможност да се измъкне от къщата и да се отдаде на любимите си занимания.

Имоджин влезе в малкия салон, където братовчедка й прекарваше по-голямата част от времето си.

— Излез! — заповяда рязко тя, без да поглежда старата жена, седнала с бродерията си пред буйния огън в камината, макар че августовският следобед беше топъл и приятен. Малкото, облицовано с дърво помещение беше задушно и миришеше нетърпимо на свинска мас, с която лейди Мод масажираше гърдите си като защита от настинки.

Старата бавачка събра нещата си в една кошничка и скептично премести поглед от лейди Имоджин към младата си господарка. Лейди Мод почиваше на тапицираната си пейка, изтеглена съвсем близо до огъня, и стъпалата й бяха едва ли не в пламъците. Лейди Имоджин потропваше нетърпеливо с крак, ръцете й бяха опрени на хълбоците, очите искряха от гняв.

— Вън! Не чухте ли какво казах, жено?

Компаньонката на лейди Мод кимна бързо, направи реверанс и се оттегли.

— Желая ви добър ден, братовчедке Имоджин — прошепна със слаб глас Мод и подаде нослето си иззад планината шалове и вълнени одеяла.

— Не смей да ми желаеш добър ден — отговори ядно Имоджин и пристъпи към тапицираната пейка. Легналото момиче я погледна сериозно, но без страх. Тъмната червеникавокафява коса висеше на мазни кичури, тенът имаше мътната, безжизнена бледност на човек, лишен от чист въздух и движение. Ала очите светеха упорито.

— Няма да търпя глупостите ти нито минута повече. Разбра ли ме, момиче? — Имоджин се надвеси заплашително над Мод и буквално изплю гнева си в лицето й.

Мод потрепери и извърна глава настрани. Гласът й прозвуча също така жално като преди:

— Аз правя само онова, което ми заповядва съвестта, братовчедке.

— Съвест! Съвест! Омръзна ми да чувам тази дума! Какво общо има съвестта?

— Не мога да повярвам, че толкова малко цените силата на съвестта, милейди — отговори меко Мод. — Убедена съм, че се вслушвате във вашата.

Гневно зачервеното лице на Имоджин потъмня още повече. Как да отрече, без сама да си изкопае гроба?

— Ти си длъжна да ми се подчиняваш — отговори студено тя и се изправи. — Това е всичко, което имам да ти кажа. Ще се покориш на хората, които носят отговорност за теб. А аз ще приложа всички методи, които смятам за уместни, за да те принудя. — Тя се обърна към вратата.

— Можете да ме подложите на мъчения, мадам, но аз ще продължа да действам според съвестта си — отвърна спокойно Мод.

Слабият глас кънтеше оглушително в ушите на Имоджин, докато излезе от стаята. Устните й трепереха от безсилен гняв. Е, добре, тогава ще се наложи Гарет да се занимае с това опърничаво момиче. Негова задача беше да я научи на послушание. Той беше официалният й настойник, макар че, както обикновено, беше оставил тежкия труд на изстрадалата си сестра.

Кой се беше грижил за момичето при безбройните му заболявания? Кой беше следил за образованието и възпитанието му? Кой го бе научил да държи на общественото си положение, да изпълнява задълженията, произтичащи от произхода му? Кой носеше главната отговорност за живота и здравето на това неблагодарно хлапе?

Кипяща от гняв, Имоджин си задаваше тези реторични въпроси, които нямаха нищо общо с истинското положение на нещата. Часовете, които беше прекарала до леглото на болното момиче или в грижи за доброто му възпитание, едва ли можеха да се преброят на пръстите на двете й ръце.

След като вратата се затвори зад лейди Имоджин, Мод посегна лениво към шала в скута си и започна да сплита ресните му. Макар да не бяха слаби и неизразителни, чертите на лицето й бяха изрисувани сякаш с безсилни махове на четката, само в сините очи светеше буен огън.

— Берта. — Без да се отвлича от заниманието си, тя се обърна към старата жена, която отново беше влязла в стаята. — Повикай свещеника за тази вечер. Ще се покръстя още днес и тогава няма да могат да ми сторят нищо. Съветникът на протестантския крал Анри не може да се ожени за католичка.

— Наистина ли си сигурна, че си готова да направиш тази стъпка, Миньон? — Берта се наведе над нея и сложи ръка на челото й.

— Получих посвещение и сега съм готова да премина към католическата вяра — отговори Мод и очите й блеснаха решително. — Преди лорд Харткорт да се е завърнал от пътуването си, аз ще се погрижа да стана абсолютно неподходяща за ролята, която искат да ми натрапят, и то само за да осигурят собственото си издигане.

— Добре, ще пратя за отец Дамян. — Берта се усмихна и приглади назад косата на любимката си. Най-съкровеното й желание беше на път да се осъществи. Цели двадесет години се беше борила да спаси душата на момичето, за което се грижеше като за собствено дете. Вече двадесет години се опитваше да я покръсти — и това в страна, където католиците бяха подложени на преследване, — и най-после щеше да осъществи намерението си.

Мод затвори очи и се наслади на благотворния масаж. Добрата стара Берта. Лейди Имоджин щеше да побеснее, но най-накрая щеше да разбере, че и най-страшните мъчения не можеха да сломят вярата на младата й братовчедка. Тя щеше да покаже на всичките си роднини какво означава истинска вътрешна сила.

Гостилничарят на „Адам и Ева“ не беше особено зарадван от връщането на маймуната.

— Надявам се, че това диво животно няма да причини вреди на заведението ми, милорд.

— Според мен това няма да се случи — отговори сухо Гарет. — Заведете ме в стаичката, която ми обещахте, и донесете вечеря за мен и придружителката ми. — Той посочи Миранда и я бутна да върви напред.

Молтън изкриви неодобрително устни, но побърза да изпълни заповедта и се обърна към стълбата.

— Устата му прилича досущ на пилешки задник — отбеляза полугласно Миранда и притисна Чип до гърдите си.

— Сравнението е подходящо, макар и не особено удачно избрано — отвърна все така сухо лорд Харткорт и отново я побутна към стълбата. Слава Богу, гостилничарят не беше чул забележката й.

— Ето стаята ви, милорд. Чиста и комфортна, както ви обещах. Всеки гост ще се радва да я има. — Молтън вдигна резето на една тясна врата на горния етаж и я отвори с подканващ жест. — Може би е малко високо, но е тихо и спокойно, далече от улицата и кръчмата. Освен това следващият ден за пране е чак в сряда и момичетата, които подклаждат медните казани, няма да ви досаждат с бъбренето си.

Гарет огледа малкото помещение. Таванът беше толкова нисък, че той трябваше да сведе глава, но леглото беше достатъчно голямо. Пред прозореца бяха поставени кръгла масичка и два стола. Вътре беше задушно, миришеше на сапунена пяна от пералнята. Все пак стаята беше спокойна и достатъчно отдалечена от главната част на гостилницата, за да му гарантира пълноценна почивка.

— Достатъчно е — заяви Гарет и свали ръкавиците си. — А сега бъдете така добър да се погрижите за вечерята. Изпратете ни и две бутилки рейнско вино.

— Много добре, милорд. — Молтън се поклони дълбоко и острият поглед на малките му очички се устреми към Миранда, която стоеше до вратата и стискаше Чип в обятията си. — Младата личност ще остане тук през цялата нощ, нали? — В гласа му имаше неприятна интимност.

Гарет се обърна бавно към него и го погледна втренчено. В кафявите му очи нямаше и капчица хумор. Гостилничарят потрепери, направи нисък поклон и побърза да се оттегли.

Миранда навлажни устните си, които отново бяха пресъхнали. Въпросите на гостилничаря и още повече отказът на лорд Харткорт да отговори бяха прогонили глада й. Първоначалното й недоверие се върна, още по-силно отпреди. Дали да се довери на този напълно непознат човек? Той изглеждаше почтен и безопасен, но Гертруд й беше казвала много пъти, че гладките повърхности са хлъзгави и измамни, особено когато става въпрос за джентълмени.

Тя посегна със свободната си ръка към резето на вратата.

— Аз… аз размислих, милорд. Аз… не вярвам, че предложението ви ще ме заинтересува, и не би било почтено да приема вечерята.

Гарет смръщи чело.

— Момент, Миранда! — Той улови китката й и я издърпа обратно в стаята. Очите й блеснаха тревожно. Тя вложи цялата сила на гъвкавото си тяло, за да се освободи от яката му хватка, но пръстите му бяха като от желязо. Изведнъж Чип изкрещя заплашително и оголи жълтите си зъби, но Миранда го стисна с всичка сила, за да му попречи да се нахвърли върху натрапника.

— Велики Боже! — Гарет пусна ръката й и избухна в смях, в който имаше и нещо като отчаяние. Маймуната беше страшен телохранител. — Най-искрено ви уверявам, че не съм хвърлил око на добродетелта ви. Моля ви само да ме изслушате докрай и в замяна ви предлагам добра вечеря.

Той се отдръпна от нея и отиде до прозореца. Миранда му напомняше за жадно сърне на брега на реката, изпълнено със страх и недоверие и опитващо се да събере смелост, за да излезе от прикритието си и да се напие с вода.

Той приседна на единия стол, опря лакти на масата и сложи брадичка в дланите си. Мълчание изпълни помещението. След малко Миранда затвори вратата и се облегна на рамката, без да отмества ръка от резето.

— Трупата е моето семейство — обясни със затрогващо достойнство тя. — Мъжете в моето семейство не са сводници, а жените не са проститутки.

— Разбира се, че не — отговори сериозно Гарет.

— Знам, хората си мислят, че пътуващите артисти са…

— Мила моя Миранда, не знам какво мислят хората, но аз не робувам на предразсъдъци и не мисля лошо за другите.

Тя склони глава и го погледна втренчено. Някой потропа силно на вратата и я стресна. Миранда отстъпи крачка настрани и даде път на две прислужнички, понесли табли с ястия и напитки.

Носът й се напълни със сладки миризми и без да съзнава какво прави, тя остави мястото си до вратата и без колебание пристъпи към масата.

Двете момичета я изгледаха пренебрежително и излязоха. Миранда беше наясно какво си мислеха за нея, но тъй като те продаваха телата си на клиентите със същата естественост, с която пълнеха канчетата с бира, не се почувства обидена.

Тя освободи Чип, който веднага скочи на таблата на леглото и забъбра развълнувано.

Миранда се приведе над масата и огледа жадно донесените ястия.

— Бял хляб — прошепна страхопочтително тя. Белият хляб не беше обичайна храна за работещите хора от двете страни на Ламанша. Тя зае място срещу лорда и овладя вълчия си глад, докато учтиво чакаше мъжът, който я бе поканил, да започне пръв.

— Мисля, че това е заешка яхния. — Гарет подуши съдържанието на една купа и кимна одобрително. После потопи ножа си в соса, отряза си парче сочно месо, вкуси го и отново кимна. — Отлично. — После с жест посочи на Миранда да се обслужва и й отчупи голямо парче от топлия бял хляб.

Миранда не дочака втора подкана. Тя потопи лъжицата си в гъстия сос и вече беше готова да си извади парче месо с пръсти, но се сети, че графът беше използвал ножа си. Простият народ почти не използваше прибори, но Миранда беше отлична имитаторка и се учеше от сътрапезниците си. Все пак изпита облекчение, когато видя, че той без церемонии потопи хляба си в купата със заешка яхния.

Гарет спря да се храни, посегна към бутилката с рейнско вино в кожен калъф и напълни двете калаени канчета. При това скритом наблюдаваше как яде момичето и остана много доволен от маниерите му. Миранда изтриваше внимателно пръстите си с парче хляб, вместо просто да ги оближе, и дъвчеше със затворена уста.

Чип скочи от рамката на леглото и се изправи до масата, склонил глава встрани. Лицето му беше нажалено.

— Той не яде месо — обясни Миранда и му подаде парче хляб. — Обича ядки и плодове, но днес ще се задоволи с хляб.

— Мисля, че хазаинът може да ни поднесе купа със стафиди и няколко ябълки — предложи Гарет и погледна маймуната с малко измъчена усмивка. — Мислите ли, че ще можете да го накарате да се махне от масата? Не ми е особено приятно да се храня в компанията на маймуни, даже да са много добре възпитани.

Миранда вдигна Чип, но той се настани удобно на рамото й и стисна здраво парчето хляб.

— За съжаление не мога да го убедя — промърмори извинително тя.

Гарет вдигна рамене.

— Е, поне е далече от масата. — Той посегна към чашата с вино. — От Франция ли произхожда семейството ви?

Миранда обмисли внимателно въпроса му и отговори едва след няколко минути.

— В нашата трупа има французи, италианци, англичани и испанци. Събрали сме се от всички страни — обясни най-сетне тя. — Това ли имахте предвид?

— Какво ще кажете за собственото си семейство?

— Нищо не знам за него. Нямам представа кои са родителите ми. Намерили са ме на улицата. — Тя отпи глътка вино. Винаги се смущаваше, когато трябваше да признае, че е намерено дете, макар че пазеше достойнството си с нокти и зъби.

Явно лорд Харткорт не намери нищо осъдително в този факт, защото само попита:

— Къде са ви намерили?

Миранда вдигна рамене.

— Някъде в Париж. Била съм още бебе.

Мъжът кимна.

— На колко години сте?

Младото момиче поклати глава.

— Не знам точно. Мама Гертруд смята, че съм на двадесет. Намерила ме е край една пекарница и тъй като никой не ме е обявил за своя, просто ме е взела. А сега иска да се омъжа за Люк, но това е абсурдно. Люк ми е като брат, а аз не мога да се омъжа за брат си, нали?

— Можете, без благословията на църквата.

Сухият отговор я накара да се засмее.

— Знаете какво имам предвид — възрази меко тя. Гарет се ухили и напълни отново чашата й.

— Значи трупата е единственото ви семейство. Говорите английски, сякаш ви е майчин език.

— Говоря много езици — отвърна равнодушно тя. — Това важи за всички в трупата. Пропътували сме много страни, нали разбирате… О, Чип, не! — изпищя уплашено тя и сграбчи маймунката, която се беше смъкнала от рамото й и бърникаше с две ръце в купата с яхния. Чип успя да хване голямо парче морков, пъхна го в устата си и се поклони с доволна физиономия.

— Моля за извинение, милорд. Явно е усетил, че в купата има и зеленчуци. — Миранда се чувстваше ужасно неловко. — Пръстите му са съвсем чисти.

— Много успокоително — отговори без особено убеждение Гарет. — За щастие за момента съм заситил глада си. Оставете го да се порови в яхнията, може да си намери още нещо.

— Много мило от ваша страна, че искате да нахраните и Чип, милорд — промълви Миранда, без да откъсва очи от маймунката, която търсеше зеленчуци в яхнията. — Повечето хора се страхуват от него. Не мога да разбера защо. Вие разбирате ли?

— Сигурен съм, че поне членовете на трупата ви го приемат.

— Не всички. Някои не го обичат. — Миранда отпи глътка вино. — Но Чип печели прехраната си. Зрителите го харесват, освен това умее да събира пари след представлението… Роби много го обича. Чип винаги го разсмива. — Изведнъж очите й се натъжиха, по лицето й премина тъмна сянка.

— Роби е сакатото момченце, нали?

Миранда кимна тъжно.

— Единият му крак е обезформен и е по-къс от другия. Това означава, че не може да ни помага много, но аз деля доходите си с него и той се старае е всички сили.

— Чие дете е?

— Никой не знае. Намерих го пред една врата.

Гарет беше много изненадан от реакцията си на това просто обяснение, от скромното великодушие и дълбочината на човешкото съчувствие, които се криеха зад него. Момичето можеше да даде толкова малко, но доброволно споделяше всичко, което имаше, с хората, които имаха по-малко късмет от него. Никой не би пожелал да води бедняшкия живот на пътуващ артист, да обикаля градове и села и да живее от ден за ден. Гарет беше свикнал с представата, че собственото му по-добро „Аз“ е умряло с предателството на Шарлът. След като престана да очаква каквото и да било от хората около себе си, животът му стана много по-лесен и той прие собствения си цинизъм с радост и облекчение. Ала сега осъзна, че безкористните думи на това момиче бяха превърнали цинизма му в абсурд.

— Е, какво е предложението ви, милорд? — опита се да смени темата Миранда и го погледна очаквателно. Ръката й стискаше здраво жакетчето на Чип, защото се опасяваше маймуната да не направи още някоя беля.

— Искам да заместите една личност — обясни графът. — В моята къща извън Лондон живее една млада братовчедка, която често боледува. Тя много прилича на вас… бих казал дори, че приликата е изумителна… затова мисля, че ще ми помогнете, ако в известни ситуации, които ни очакват, заемате мястото й.

Миранда примигна смаяно.

— Искате да кажете, че трябва да се превърна в друг човек?

— Точно така.

— Но тази братовчедка… няма ли да възрази? Аз не бих се съгласила друг да заеме моето място.

Гарет се усмихна със следи от някогашния си цинизъм и Миранда го погледна стъписано. За първи път виждаше този израз на лицето му.

— При така създалите се обстоятелства Мод със сигурност няма да има нищо против — отговори спокойно той.

— Много ли е болна?

Гарет поклати глава и цинизмът в очите му се засили.

— Не. Мод е онова, което се нарича въображаем болен.

— За какви ситуации говорите?

„Пристигането на краля на Франция, който идва с намерението да ухажва лейди Мод д’Албар.“ Гарет поглади брадичката си и втренчи поглед в Миранда. Мълчанието му я потисна. Мъжът, който само до преди минута беше непринуден и весел, се промени изведнъж.

— Кажете, милорд — помоли тихо тя. Гласът му прозвуча рязко:

— В момента не мога да ви кажа нищо повече. Все още не знам със сигурност дали ще се наложи да заемете мястото на Мод. Не знам дали тя ще се съгласи… Искам само да дойдете с мен в Лондон, да поживеете известно време в дома ми и да се упражнявате да се държите като лейди Мод д’Албар.

Миранда сведе поглед към масата. Отговорът му прозвуча странно и не съвсем честно.

— Искате да лъжа, така ли, милорд?

— Приемам, че може да се нарече и лъжа — отговори спокойно той. — Но ви уверявам, че няма да навредите никому, дори напротив. Ще окажете голяма услуга на много хора.

Миранда задъвка замислено долната си устна. Все още не можеше да проумее чутото. Отчупи си парченце хляб и го смачка между пръстите си.

— Какво означава „известно време“?

— И на този въпрос не мога да дам точен отговор.

— Но аз трябва да се върна във Франция и да намеря семейството си — възрази тя. — Знам, че ще останат в Кале и ще ме чакат една или две седмици. Но след това ще потеглят отново на път и съществува опасност никога да не ги намеря.

Гарет не отговори нищо. Усещаше, че е безсмислено да я притиска; това само щеше да я прогони.

— Ако се съглася да дойда за две седмици? — попита с надежда тя.

Мъжът поклати глава.

— Не, трябва да ми обещаете, че ще останете, докато изпълните задачата си. Тогава ще получите за услугата петдесет златни нобли.

— Петдесет златни нобли! — Очите й станаха кръгли като копчета. Една златна нобла беше повече пари, отколкото бе виждала през целия си живот. — Само затова, че ще заместя една млада дама?

— Само затова, че сте готова да се представите в ролята на лейди Мод д’Албар, ако възникне такава необходимост — поправи я той. — Може изобщо да не се наложи да я заместите.

— О! — Миранда смръщи вежди и се опита да размисли.

— Боя се обаче, че уговорката ни не включва и маймунката.

Отговорът й дойде незабавно и недвусмислено.

— О, не, тогава няма да дойда с вас.

— Готова сте да се откажете от петдесет златни нобли заради една маймуна? — Гарет беше толкова изненадан, че с мъка удържаният гняв избликна на повърхността.

Миранда стисна зъби и обясни с твърд глас:

— Чип е част от мен. Където съм аз; там е и той.

Решителната линия около устата й убеди Гарет, че няма смисъл да спори. Колко пъти беше виждал същата линия около устата на Мод, същия упорит израз в ясносините очи, същата кораво стисната уста? Анри никога нямаше да разбере, че го мамят.

Той захапа една кисела ябълка и кимна с глава.

— Е, добре. Но Бог да ни е на помощ, когато Имоджин види маймуната.

— Коя е Имоджин?

— Сестра ми. Опасявам се, че няма да я харесате. — Той се усмихна кисело и стана от мястото си. — Разбрахме ли се, Миранда?

Младото момиче се колебаеше. С петдесет златни нобли можеше да направи всичко. Можеше да купи специални обувки за Роби, които щяха да повдигнат късия крак и момчето щеше да ходи нормално. Обущарят в Булон бе казал, че може да ги изработи, но поиска пет гвинеи за чифта, а една пътуваща артистка никога нямаше да събере пет гвинеи. Това беше абсурдно. Досега…

Тя вдигна глава и погледна в тъмните очи на графа, които я гледаха сериозно и загрижено. И този път остана силно впечатлена от спокойствието и сигурността, които се излъчваха от цялото му същество. Тази едра, гъвкава фигура беше обгърната от ореол, който властно я привличаше.

Той й протегна ръка и тя я улови мълчаливо. После стана от мястото си.

— Да, милорд, разбрахме се.

Пръстите му се сключиха около нейните в топло ръкостискане, той се усмихна и тревогата изведнъж изчезна от очите му.

— Много добре. Сигурен съм, че ще се разбираме отлично. Вече е късно, а утре трябва да тръгнем на зазоряване. След като приехте да дойдете с мен, ще ви оставя да пренощувате в тази стая и ви предлагам незабавно да си легнете. Утре ни предстои дълъг и труден път. — Той се усмихна и поднесе ръката й към устните си. — Желая ви лека нощ, Миранда.

Младата жена се докосна до ръката си на мястото, където устните му бяха помилвали кожата й, обзета от странна смесица между учудване и смущение. Никой не беше целувал ръката й.

Вратата се затвори зад гърба на графа, преди тя да е успяла да се овладее достатъчно, за да отговори на пожеланието му.

(обратно)

4

Бяха минали повече от два часа, когато граф Харткорт изпи чашата си с пунш, излезе от кръчмата и се изкачи по стръмната стълба към стаичката си над пералнята. Носеше в ръка запалена свещ, която хвърляше гротескно разкривени сенки по белите степи, наполовина облицовани с дърво. Видя струпаните пред вратата съдове и прибори и неволно се засмя. Миранда явно беше решила да поразчисти.

После тихо вдигна резето и влезе в стаята. Помещението беше слабо осветено от лунната светлина, която падаше през малкия прозорец. Гарет остави свещта на масата и се огледа с леко замъглен поглед. Пуншът на гостилничаря беше доста силен, а компанията в кръчмата изненадващо весела.

Той примигна объркано и смръщи чело. Помещението изглеждаше празно. След малко погледът му падна върху леглото и откри хълмчето под завивките от далечната страна.

Гарет вдигна отново свещта и отиде до леглото. Меката жълтеникава светлина разкри бяла ръка върху възглавницата, бледо, полуизвърнато рамо и две искрящи очи, когато маймуната, разположила се удобно в свивката между шията и рамото на Миранда, се събуди и го изгледа с неприкрита враждебност.

Гарет остана нерешително до леглото, загледан в спящото момиче, докато замъгленият от пунша ум работеше с мъка. Тя беше гола, но друго не можеше и да се очаква. Никой не спеше с дрехи. Трябваше предварително да се разберат кой къде ще спи, но тази мисъл изобщо не му мина през ума. Той огледа безпомощно стаята. Освен голия под и тясната пейка под прозореца, леглото беше единственото място за почивка.

Обстоятелствата осуетиха намерението ми да се наспя спокойно, каза си с крива усмивка той. На всичкото отгоре беше платил значителна сума за тази привилегия. След малко се приведе над леглото и предпазливо издърпа възглавницата изпод главата на Миранда.

Младото момиче се носеше блажено в прегръдките на приятен, макар и доста объркан сън. Матракът с пухен пълнеж беше рядък лукс в живота й. Топлината и мекотата на леглото я бяха приспали само минути след като се бе пъхнала под завивките. Все пак тя имаше лек сън и се събуди в секундата, когато Гарет се приведе над нея. Примигна сънено, после отвори широко очи и втренчи поглед в жълтеникавата светлина на свещта, която се намираше точно над главата й, в първия момент неспособна да разбере чие е лицето, която бе изникнало от мрака.

Изведнъж си спомни къде се намира и вдигна ръка към очите си, за да се предпази от заслепяващата светлина.

— Нещо не е наред ли, милорд?

— Просто не очаквах да ви намеря в леглото си — отговори той и изтърси възглавницата, която беше измъкнал изпод главата й.

Миранда седна в леглото, при което завивката се плъзна към кръста й и разкри малките, но съвършено оформени гърди и учудващо тесния гръден кош.

— Не знаех къде да легна, пък и не заемам много място. Споделяла съм леглото с всички от трупата и те казват, че спя много спокойно. Със сигурност няма да ви преча.

Гарет не беше толкова сигурен. Голите жени в леглото му обикновено го лишаваха от спокоен сън.

— Убеден съм, че ще бъдете приятна компаньонка — отвърна той, наведе се, вдигна завивката и постави възглавницата в средата на леглото. — За съжаление аз спя неспокойно, затова мисля, че е добре да осъществим някакво разделение.

— Почакайте, ще ви помогна. — Миранда отметна завивката, скочи на крака и започна да подрежда възглавниците и да опъва чаршафите. Гарет отстъпи крачка назад, за да я остави да си свърши работата, и усети как пулсът му се ускори. Тялото й беше съвършено оформено. Миниатюрна жена с крехки, но твърди гърди, тясна талия и едва закръглени хълбоци. По ребрата не се виждаше и грам излишна тлъстина, но под опънатата кожа се движеха гладки мускули, чиято игра му напомни за майсторски конструирана машина. Стъпалата й сочеха навън, като на танцьорка, а коремът й беше толкова плосък, сякаш беше хлътнал навътре.

Ако го бяха попитали какъв е идеалът му за жена, Гарет щеше да отговори с описание на Шарлът: висок ръст, пълни гърди, чувствено заоблени хълбоци. Пищно, чувствено тяло с разпусната златноруса коса, пълна червена уста и очи, които завличат всеки мъж в бездънната пропаст на страстта. Жена, която съзнава еротичната си сила и красота и много добре знае как да я използва.

Въпреки това — подчертаното равнодушие на Миранда към собствената й голота, безгрижното й незнание за въздействието, което имаше върху него, всичко това беше много по-възбуждащо от безбройните изкусителни трикове на Шарлът.

Май пих повечко ром, каза си енергично Гарет и се отвърна от леглото. Гласът му прозвуча дрезгаво и накъсано:

— Това е напълно достатъчно. Завийте се, преди да сте настинали.

Миранда се подчини с готовност. Нощният въздух, който нахлуваше през отворения прозорец, беше студен и голата й кожа, затоплена от съня, беше настръхнала. Тя се зави до брадичката и попита учтиво:

— Приятно ли прекарахте в кръчмата, милорд?

Гарет измърмори нещо неясно в отговор и тя не посмя да попита още нещо.

Луната се скри зад облак и Гарет побърза да духне свещта, за да се възползва от пълния мрак и да се съблече, докато тялото му е само блед силует в мрака. Свали набързо дрехите си, нахвърля ги небрежно по пода и се пъхна в леглото. Матракът поддаде под тежестта му и тънкото тяло на Миранда се претърколи към разделящата ги възглавница. Гарет усети топлината й под завивката, макар че телата им не се докосваха, и вдъхна дълбоко аромата на кожата и косата й, слаб и странно невинен мирис на земя.

Миранда се обърна към него и се сгуши във възглавницата.

— Лека нощ, милорд.

— Лека нощ, Миранда. — Мина много време, преди очите му да се затворят.

Когато се събуди, през прозореца падаше ярка дневна светлина, а от Миранда и маймуната нямаше и следа. Гарет се протегна и се прозя доволно, отметна завивката и стана, изненадан от ясната глава и отпочиналия си дух след кратката и изпълнена със сънища нощ. Погледът му падна върху оранжевата рокля на Миранда, оставена на рамката на прозореца, и доброто му настроение се изпари в миг. Тя не беше в стаята, това беше повече от ясно, но къде, по дяволите, беше отишла, без да се облече?

Въодушевени ръкопляскания, свиркания и хвалебствени викове нахлуха през отворения прозорец и Гарет скочи на крака. Отиде до прозореца, погледна към двора на гостилницата и замръзна на мястото си. Не беше очаквал тази гледка и сърцето му се качи в гърлото. Миранда се беше изправила на ръба на стръмния, опушен, покрит с червени керемиди покрив на гостилницата вдясно от него. Боса, облечена само с тесния кожен панталон, който беше видял предния ден, по долна риза, тя изпълняваше опасни акробатични номера — за огромно удоволствие на двайсетината прислужници, които се бяха събрали долу в двора.

Тя стоеше на ръце, или по-точно казано на една ръка, както установи с нови тръпки на ужас Гарет. С другата си ръка махаше развеселено на публиката. Чип се бе изправил на стъпалото й и размахваше шапката си.

Гарет едва се удържа да не извика, изпълнен от панически страх, че ще я уплаши и ще наруши опасно несигурния й баланс. Той затаи дъх и зачака края на номера. Миранда направи обратно салто, приземи се сигурно на тесния ръб, а Чип излетя високо във въздуха. Като по чудо и двамата стъпиха здраво на краката си, но Гарет не можа да прогони от съзнанието си грозната картина, която му се натрапваше — тялото й, което се въртеше все по-бързо и по-бързо и пропадаше все по-дълбоко, докато тя панически размахваше ръце и крака, сякаш можеше да спре падането си, но накрая се удари в каменната настилка и остана да лежи безжизнена, с изкривени крайници и отпусната като парцалена кукла, шията под неестествен ъгъл, под главата огромна локва кръв.

Не, това беше Шарлът, Шарлът! Гарет отново чу пронизителния й вик, когато тя полетя гърбом от прозореца и тежко се удари на настилката в краката му. Все още усещаше топлината на кожата й под ръцете си, когато се докосна до безжизненото й тяло.

Гарет поклати глава, за да прогони мъчителния спомен. Погледна към ръцете си. Стройни, бели, силни. Те бяха потвърдили смъртта на Шарлът в онзи страшен следобед, бяха затворили изцъклените й очи. Всяко отделно движение беше така студено, така обмислено…

Той отпусна ръце. Вече нямаше да се тревожи за Шарлът, никога. Издаде се напред през прозореца и се обърна надясно.

— Миранда! — Постара се да говори със спокоен, приглушен глас, като че я бе срещнал случайно на улицата.

— Желая ви добро утро, милорд — извика весело тя и огъна тялото си в триъгълник, като се наведе силно назад и с едната ръка обхвана стъпалото си, докато другата ръка и вторият крак бяха вдигнати високо над главата.

— Приберете се — продължи той, все още спокоен, макар че му причерняваше от страх. Миранда се засмя и отново направи задно салто, сякаш решила да изпита докрай търпението му. Гневът му избухна с дива сила. — Веднага се приберете в стаята!

Миранда усети гнева му, но в началото не разбра какво го е предизвикало. Изобщо не й хрумна, че лордът се страхува за нея. Тя показваше тези акробатични номера, откак се помнеше, и никой в трупата не ги смяташе за опасни. Понякога страдаше от навяхвания и изкълчвания, но това беше рискът на професията. Никога не беше помисляла, че животът й е в опасност. Затова пренебрегна заповедта на графа и продължи представлението си, за да достави удоволствие и на себе си, и на въодушевените зрители в двора на гостилницата.

Гарет се отдръпна от прозореца, най-после осъзнал, че тя няма да го послуша, а и защото не понасяше да я гледа повече. Отвори с треперещи ръце куфарчето си, извади чисто бельо и бързо се облече, докато се вслушваше в одобрителния рев на тълпата в двора, успокояващ знак за това, че Миранда все още е жива и здрава и продължава опасната си гимнастика по покрива. Гневът му се засилваше с всеки вик.

Едва бе успял да закопчее ръкавите си, когато ръкоплясканията заглъхнаха и Миранда скочи грациозно през прозореца. Прехвърлянето й през рамката беше наистина елегантно.

— Какво, в името на Луцифер, правехте на покрива? — попита заплашително графът.

— Упражнявах се — отговори весело тя. — Трябва да се упражнявам всеки ден и покривът е най-доброто място.

Тя се отпусна на пода и направи няколко лицеви опори, без да прекъсва безгрижното си бъбрене.

— Чип настоя да излезем… трябва да знаете, че той е абсолютно чист… и тъй като не бях сигурна как ще ни посрещнат, като слезем долу, покривът се оказа единствената алтернатива. И докато бяхме навън, реших да свърша две работи наведнъж и да си направя утринната гимнастика.

Гарет затвори измъчено очи. Миранда се изправи и видя потъмнялото му лице, напрегнатата линия на устата.

— Вие се сърдите — прошепна учудено тя. Това беше капката, която преля чашата.

— Разбира се, че се сърдя! — изгърмя той. — Какво друго очаквахте? Събуждам се, подавам се през прозореца и изведнъж виждам едно безумно момиче, което се премята по покрива! Да си счупите врата ли искахте? Или намерението ви беше да изпратите маймуната да събере парите?

Миранда го погледна объркано.

— Не… нали ви обясних. Упражнявах се, това е всичко. Всеки ден се упражнявам. Какво да правя, като хората обичат да ме гледат? Нали не ми пречат…

Гарет разтърка тила си и погледът му се проясни.

— Нито за миг ли не помислихте, че можехте да паднете от покрива и да загинете на място?

Миранда се обърка още повече.

— Нима се уплашихте, че мога да се подхлъзна… и да падна?

— Велики Боже, разбира се, че се уплаших! — извика отчаяно той.

— Напълно е изключено да направя такава грешка.

Гарет я погледна слисано. Тя наистина вярваше в думите си. Убеждението светеше в очите й, личеше в твърдата линия на брадичката. Тя съвсем сериозно вярваше, че покривът е сигурно място за гимнастическите й упражнения. Само след секунда той разбра, че и най-лекото колебание, и най-малката сянка на съмнение в собствените й способности биха имали фатални последствия. Разбира се, тя трябваше да вярва в ненаранимостта си, за да изпълнява безумните си премятания.

Той пое дълбоко въздух и го издиша през носа си. Тонът му се промени:

— Бихте ли ми подали ботушите, Миранда? Освен това е редно и вие да се облечете.

Миранда побърза да му подаде ботушите, при което несъзнателно помилва с длани меката кордовска кожа. Никога не се беше докосвала до такъв лукс. Тя протегна ръце към него и го дари с колеблива усмивка, обзета от странно чувство. Той бе изпитал страх за нея.

Миранда не помнеше някой да се е страхувал за нея и сега не знаеше как да приеме това — и особено странната топлина, която се разпространи по тялото й.

Усмивката й беше неустоима и Гарет примирено вдигна рамене. Ризата й беше завързана само до половината и от отвора надничаха кремавобелите извивки на гърдите й, чак до тъмните кръгове около зърната. Ризата беше небрежно натъпкана в кожения панталон и Гарет се трогна от набрания плат на хълбоците й.

Без да съзнава какво прави, той измъкна ризата от панталона и я приглади на хълбоците, после здраво завърза тънките върви на гърдите й.

— Каква небрежност — отбеляза полугласно той. — Явно не ви е достатъчно да забавлявате онази орда оборски ратаи с безумните си премятания по покрива, като рискувате кожата си, ами изнасяте представление полугола.

— Моля за прошка — отговори смирено Миранда, докато се взираше като замаяна в силните пръсти, които сръчно провираха връзките в дупките на деколтето.

Тя нахлузи оранжевата рокля през главата си. Това беше по-скоро риза, или по-точно роба, с малък корсаж, през чиито шнурове прозираше бялото памучно бельо, и ръкави, които стигаха до лактите и разкриваха дългите ръкави на ризата. Стъписана, Миранда погледна омазаните със сажди ръкави, и хвърли смутен поглед към блестящо бялата риза на лорда.

— Ако ще замествам лейди Мод, ще ми трябва друга рокля — осмели се да проговори тя.

— Поне една — съгласи се с усмивка Гарет, обу ботушите си и вдигна кончовите им. — Мисля, че ще имаме достатъчно време да се погрижим за гардероба ви, докато косата ви порасне.

Миранда приглади с две ръце късата си грива и оправи няколко кичурчета около ушите.

— Дългата коса не е за акробатки. Само ще ми пречи, особено когато играя на земя.

— Вероятно сте права, но докато замествате братовчедка ми в обществото, няма да изпълнявате гимнастически упражнения — отбеляза сухо Гарет.

— Не, вероятно не. — Миранда пъхна стъпалата си в дървените чехли. — Не вярвам, че братовчедка ви има склонност към акробатични изпълнения. — Тя се запъти към вратата. — Да кажа ли на гостилничаря да ви изпрати гореща вода?

— Ще ви бъда много задължен. — Гарет се опита да си представи как Мод би изпълнила някое от току-що видените акробатични упражнения и едва не избухна в смях. — Кажете на гостилничаря да съобщи в обора, че след един час конят трябва да е оседлан и готов за път.

— За Лондон ли заминаваме?

— Да. — Той улови скептичния й поглед и попита: — Не можете ли да яздите?

— Яздила съм товарни коне и мулета. Но до Лондон има много път, доколкото знам. Как ще яздя?

— Можете да използвате възглавница за седло. Кажете на гостилничаря да добавят към седлото възглавница.

Миранда се усмихна и заскача весело надолу по стълбата, като изкусно имитираше Чип, който слизаше пред нея. Щом слязоха в кръчмата, тя му подсвирна и той скочи в ръцете й. Момичетата от кухнята я посрещнаха с весели викове и благодарности за представлението на покрива и след като предаде поръчките на лорда, тя изтича в клозета.

За щастие отвратително миришещата барака беше празна и това беше добра поличба за деня. Не че й беше чак толкова неприятно да седи хълбок до хълбок с други ползватели на клозета, но самотата в такова местенце беше истинско удоволствие. Непрекъснатите турнета я бяха научили да го цени.

Сигурно семейството й вече наближаваше френския бряг, разбира се, ако времето и вятърът бяха благоприятни. Дали се тревожеха за нея? Дали се питаха какво е станало с нея и къде се намира в момента? Разбира се, че се тревожеха. Мама Гертруд, Бертран и особено Люк. А Роби със сигурност беше нещастен. Люк щеше да пълни чинията му, когато всички се хранеха, но надали щеше да се съобрази с бързо отслабващите сили на момчето, докато вървят по неравните пътища. Роби никога няма да признае, че е изтощен, никога няма да помоли да го качат на ръчната количка, в която мъкнеха по-голямата част от вещите си. Досега винаги Миранда го беше вдигала, за да го повози, без да обръща внимание на протестите му.

Чип я бе изчакал на покрива на навеса и когато тя излезе от клозета, веднага скочи на рамото й. Обичайният й искрящ оптимизъм беше понесъл тежък удар и когато се върна в кухненския двор, тя се чувстваше самотна и изоставена. Нима можеше да бъде сигурна, че е способна да направи онова, което искаше лорд Харткорт? Какъв ли е животът в Лондон? Какви хора живееха в дома му? Сигурно са напълно различни от онези, които познаваше досега. Познатите лица и гласове, познатият начин на живот, колкото и труден да беше, изведнъж й се сториха неоценимо важни и тя се упрекна, че досега не ги е оценявала по достойнство.

Миранда спря пред бъчвата с дъждовна вода, за да напръска лицето си и да приглади косата си с мокри пръсти. Опита се да изчисти мръсните петна по ръкавите си, но не постигна кой знае какъв успех. Лорд Харткорт щеше да седне на масата за закуска прясно избръснат и със снежнобяла риза, докато тя приличаше на мръсно улично хлапе.

Миранда затърка енергично петната и не спря, докато в двора не се появи Гарет. Той проследи усмихнато как младото момиче приглади косата си с пръсти, изтри мокрото си лице в полата и огледа ръкавите си с угрижена физиономия.

Миранда вдигна глава и го видя на вратата на кухнята.

— Моля за извинение, милорд, да не би да ви накарах да чакате? — Тя се втурна към него и призна разкаяно: — Опитах се да почистя роклята си и да се приведа в малко по-приличен вид, но не постигнах почти нищо.

— Не се притеснявайте — отговори той и се усмихна с обичайната си завладяваща усмивка, която винаги я успокояваше. — По-късно ще имаме възможност да оправим нещата. Елате да закусим. — Той сложи ръка на рамото й и я бутна пред себе си през вратата на кухнята, за да влязат в кръчмата, където едно сънено момиче нареждаше дългата, излъскана до блясък маса в средата на помещението.

Миранда беше възхитена от богатата закуска, която ги чакаше на масата. Варени яйца, свинско филе, бял хляб и цяла свинска глава. Тя приседна на тясната пейка и потиснатото й настроение се изпари в миг.

— Умирам от глад.

— Нищо чудно, след усърдните гимнастически упражнения на покрива. — Гарет посегна към ножа за месо. — Какво ще обичате? От главата или от филето?

— И от двете, ако нямате нищо против. — Тя му подаде дъската за хляб, той отряза две големи парчета и й се усмихна с разбиране. Без да се бави, Миранда се зае с рохките яйца, полени с гъст сос.

Слугинята сложи на масата две канчета с бира, направи реверанс и се запъти към камината, за да изчисти пепелта и да запали огън с останалата жарава.

Миранда яде няколко минути в блажено мълчание, но изведнъж попита стреснато:

— Къде е Чип? Изчезнал е!

— Значи Бог е милостив — промърмори полугласно Гарет. — Вече се питах защо закуската ни протича така мирно.

Миранда скочи от пейката и хукна към прозореца, който гледаше към улицата. Тъкмо в този момент покрай гостилницата мина момче, което носеше пълна табла с пастети и хвалеше на висок глас стоката си, следвано от мъж, който буташе количка, натоварена с лук и зеле. Една възрастна жена метеше боклуците от къщата си към канала в средата на улицата. Когато прозвуча тревожен вик: „Внимание! Пази се от пътя ни!“, тя се отдръпна бързо назад и едва успя да избегне съдържанието на едно нощно гърне, което изляха от горните прозорци.

Съвсем нормална утринна сцена, но от Чип нямаше и следа.

Миранда се върна на масата, но апетитът й беше изчезнал.

— Ще изляза навън, за да видя къде се е скрил — обясни бързо тя.

Гарет кимна любезно и отново посегна към чашата с ейл.

Само след секунди проехтя раздиращ вик и той скочи от мястото си с такава бързина, че преобърна чашата с ейл и изпусна ножа си на пода. Беше вече на половината път до кухнята, когато разбра, че викът не идваше от човешко гърло, и се втурна като луд към вратата, точно в момента, когато внезапно подрезгавелият глас на Миранда се присъедини към паническите викове на животното. Тя пищеше без думи, но с такъв остър тон на страх и гняв, че гласът й пронизваше като нож.

Гарет мина като хала през кухнята и си проби път през кръга от зяпащи кухненски прислужници, събрани до вратата. Излезе на двора и спря като закован. Някой беше вързал горящ парцал на опашката на маймуната, Чип пищеше като набучен на кол и се въртеше в кръг, обезумял от ужас, отново и отново, докато Миранда изскочи зад него и се опита да го улови. Двамата бяха заобиколени от орда засмени хлапаци, които мятаха по смъртно уплашеното животно и собственичката му камъни и конски фъшкии.

— Миранда, не можете да го хванете, ако не престанете да крещите! — Гарет се втурна към нея и я стисна за раменете. — Говорете му спокойно.

— Но той гори! — изхълца тя и по бузите й потекоха едри сълзи. Лицето й беше побеляло от страх, устните синееха.

Гарет направи скок встрани, грабна кофата с вода и я изсипа цялата върху обезумялата маймуна. После се обърна застрашително към ревящите момчета, които се превиваха от смях. Извади меча си, а с другата ръка откопча колана. Все още никой не осъзнаваше какво предстои. Гарет се хвърли право към групата улични хлапаци и ръцете му заработиха методично и безмилостно. Тъпата страна на меча падаше шумно върху глави и рамене, а дебелият, обкован с гвоздеи колан улучваше още по-болезнено момчешките тела. Много скоро хлапаците зареваха също като маймуната и се втурнаха да бягат, полудели от страх пред този дявол в човешки образ и болезнените удари на стоманата и кожата.

Скоро дворът се опразни, само последните бегълци тичаха, препъвайки се, към вратата. Гарет бавно отпусна ръце. Огледа се, после закопча колана си, мушна меча в ножницата и отиде при Миранда, която се бе успокоила, беше успяла да хване мокрия до кости Чип и да отвърже парцала от опашката му. Докато го притискаше към гърдите си, тя оглеждаше с трескави очи обгорената му козина.

Когато Гарет отиде при нея, тя вдигна мокрото си от сълзи лице и го погледна. Очите й бяха пълни с жажда за отмъщение, в гласа й прозвуча неприкрит триумф:

— Божичко, как ги напердашихте! Иска ми се само да не бяха толкова бързи в бягството си.

Гарет можеше само да предполага колко глави и рамене е охлузил и отново се учуди на яростта, която го бе обзела, по-силна от всичко, което беше преживявал досега. Помисли си, че злосторниците все пак бяха успели да се измъкнат навреме, и се ухили.

— Как е Чип? — попита спокойно той.

— Не е чак толкова зле. Козината му е обгорена, но не е опасно. Но шокът беше много силен и това ме тревожи. Как можаха да му сторят това? — Очите й отново се напълниха със сълзи. — Много съжалявам, че се държах така глупаво. И аз можех да взема кофата и да го полея… но бях забравила да мисля.

— Това е разбираемо — промълви утешително той и вдигна ръка, за да приглади назад една овлажняла от сълзи къдрица. — Хайде да го занесем вътре.

Маймунката подаде глава изпод лакътя на Миранда и погледна спасителя си с блестящи очи, за които Гарет беше готов да се закълне, че бяха мокри от сълзи. След това измърмори нещо под носа си и протегна мършавата си ръка към графа.

— Казва благодаря — преведе Миранда и въпреки скептицизма си Гарет беше склонен да й повярва. — Вече ви има доверие и от днес нататък ще ви смята за свой приятел.

— Значи мога да се смятам за щастливец — промърмори сухо Гарет и беше възнаграден с усмивка през сълзи. Миранда сведе глава към Чип и продължи да го успокоява. Блестящата тъмнокестенява коса се раздели на темето и падна напред над ушите. Гарет неволно вдигна ръка, за да я сложи на рамото й и да я отведе в къщата. Това започва да ми става навик, каза си учудено той. Ала този път спря насред движението и втренчи поглед в разголената стройна шия. Ръката му се плъзна към тила и пръстите очертаха малкия сребърноблещукащ белег с форма на полумесец, който се намираше точно под корените на косата.

— Откога имате това?

— Кое? — Миранда обърна глава, без да се освободи от хватката на топлите му пръсти, и се опита да погледне през рамо. — За какво говорите?

— На шията си имате белег във форма на полумесец. — Той обърна главата й и внимателно я наведе, за да огледа по-обстойно белега. Кръвта запулсира лудо в слепоочията му.

Миранда попита шията си и се опита да разбере за какво става дума.

— Не знам откъде го имам. Никога не съм го виждала… нали нямам очи на гърба си — прибави с мека усмивка тя, която не беше в състояние да скрие внезапната й неловкост. Усещаше напрежението във връхчетата на пръстите му и постепенно я обзе нерадостното чувство, че през целия си живот е носила на тила си обезобразяващ знак.

— Спомняте ли си някога да сте се порязали на тила? — попита напрегнато Гарет. — Може би при падане?

— Не — поклати глава Миранда. — Каквото и да е, то е част от кожата ми. Много ли е грозно? — Тя се постара гласът й да звучи равнодушно, но не можа да прикрие уплахата си.

— Ни най-малко — отговори бързо Гарет. — Белегът е съвсем малък и обикновено е скрит под косата. — Той оттегли ръката си и Миранда разтърси глава, за да нагласи косите си в обичайната прическа. — Хайде, време е да тръгваме.

Докато вървяха през двора, Гарет размишляваше трескаво. Странно, много странно. Вече беше абсолютно убеден, че красивата акробатка е много повече от двойничка на лейди Мод.

(обратно)

5

Градският затвор на Дувър беше мрачно място, даже в слънчевото августовско утро. През решетките на високото прозорче в килията проникваше само тънък лъч светлина. Мама Гертруд премести мъчително огромното си тяло и се потърси от допира на гърба си до студената и влажна каменна стена. Първият блед лъч й подсказа, че безкрайната нощ най-после ще свърши. Тя потрепери от студ и се уви по-плътно в износения си шал. После мълчаливо огледа налягалите по пода на килията фигури. Добре, че утъпканата глинена повърхност беше покрита с мръсна слама. Проверката я успокои, макар да знаеше, че спътниците й трудно биха успели да се измъкнат през дебелите каменни стени.

Вонящият отходен канал минаваше точно през средата на килията, дървено ведро в ъгъла служеше за клозет. Обитателите на мрачното помещение нямаха никакви други удобства, дори най-обикновен стол.

В килията бяха всички артисти с изключение на Миранда. Не за първи път прекарваха една нощ в затвора, прибрани заради скитничество или подозрение в кражба. Но този път за затварянето им беше виновна Миранда. Миранда и проклетата й маймуна. Според мама Гертруд младата акробатка и неизменният й спътник бяха направили някоя глупост в града, но все пак бяха успели да се измъкнат от побеснялата тълпа. Последствието беше, че заподозрените в съучастие артисти от трупата бяха арестувани точно в мига, когато се готвеха да се качат на кораба за Кале, бяха натирени като говеда и прибрани в тази воняща дупка, така да се каже като утешителна награда за бесните жители на Дувър.

Берт се закашля, изплю се в канала и разкърши скованите си крайници.

— Чумата да ме тръшне! Как попаднахме в този затвор?

— Скоро ще ни пуснат — отвърна утешително мама Гертруд. — Не могат да ни задържат, без да ни отправят обвинение, а такова просто няма. Ние не сме виновни в нищо. Каквото и да е сторила Миранда, ние не сме били там.

— Тя не би откраднала — възрази Берт и се изправи с мъка. Цялото тяло го болеше, след като беше прекарал цялата нощ на студения и влажен под.

— Разбира се, че не, но онези въпреки това ще я обвинят. — Тази забележка дойде от Раул, грамаден мъж с невероятни мускули, който също се бе събудил. Когато се изправи, тялото му изпълни тясната килия. — Ще я обвинят и ще я признаят за виновна, без да й позволят да си отвори устата. Ще твърдят, че тя е накарала маймуната да краде, знам, че точно това ще кажат.

— Ще обесят ли Миранда? — изхълца уплашено Роби.

— Първо трябва да я хванат, — момчето ми — отговори успокоително Раул.

— А Миранда е бърза и гъвкава като змиорка — подхвърли Люк с неприкрита гордост в гласа. Той също се изправи и дългото му мършаво тяло се опъна като шнур. — Щом не са я хванали досега, значи никога няма да я хванат. Ако я бяха заловили, със сигурност щяха да я доведат при нас.

— Прав си — съгласи се Люк и отиде до ведрото, за да се облекчи. — Въпреки това положението ни никак не е розово. Могат да ни отведат пред съдията и да ни обвинят в скитничество. Знаете какво е наказанието: ще ни бичуват на големия площад пред очите на целия град. Можем да се смятаме за щастливци, ако не ни разцепят носовете.

Роби изохка и трескаво продължи да мачка крака си, скован от дългото лежане.

— Само на онази проклета от Бога маймуна трябва да благодарим, че се озовахме в това положение — прозвуча недоволен глас от отсрещния ъгъл на килията. — Трябваше да й извия врата още щом момичето я доведе в трупата ни.

Гертруд се засмя с обичайния си дълбок, гърлен хохот и огромните й увиснали гърди се разтресоха като бавно изстиващ пудинг.

— Много ми се иска да видя как ще вземеш маймуната от ръцете на Миранда, Джебедия! Не видя ли какво направи малката с латернаджията, който си позволи да стори зло на скъпоценната й маймунка? Наруга го като рибарка, преобърна латерната му и изсипа на главата му цяло ведро с отпадъци, когато се нахвърли да я бие.

— Струваше си да видим тази сцена — присъедини се към смеха й Берт. — Когато някой събуди съчувствието на Миранда, останалите трябва дяволски да внимават, иначе ще си изпатят.

— Пфу! — промърмори отвратено Джебедия. — Ще се радвам, когато се измъкнем оттук, да го знаете. И хич не ми пука, че маймуната може да стане жертва на разярената тълпа. Ще стоя и ще гледам, без да мръдна.

Тежките стъпки на надзирателя сложиха край на разговора. Всички глави като по команда се обърнаха към масивната дървена врата на килията.

Под ярката светлина на утрото крантата изглеждаше още по-жалка и Гарет бе обзет от сериозни съмнения дали животното ще стигне далеч с двойния си товар и допълнителния багаж. Със сигурност нямаше да преодолее седемдесетте мили до Лондон.

Платът на седлото беше прояден от молци, а Миранда отказа категорично да използва възглавничката от конски косми, като се оплака, че бодежът е непоносим. Тя се настани най-спокойно зад Гарет на гърба на коня и двамата най-после тръгнаха на път. Изглеждаше потънала в мислите си и това не предвещаваше нищо добро.

— Мразя да ме мамят — проговори най-после тя, когато оставиха града зад себе си и Гарет подкара коня към стръмната пътека, която водеше към замъка, кацнал на крайбрежните скали.

Гарет въздъхна. Отдавна се питаше дали тази е причината за упоритото й мълчание. Собственикът на обора, едноок бивш моряк с чисто гола глава, поиска от знатния си клиент безсрамно висока цена за жалкия кон и мръсната възглавница. Гарет чу как Миранда остро си пое въздух, но не беше в настроение да се кара за пари с един проклет измамник. Мъже като този очакваха богатите джентълмени да плащат без съпротива поисканата им цена. Това беше едно от неписаните обществени правила на техния свят.

— Сумата не беше чак толкова голяма — възрази меко той.

— Не за всеки — отговори съвсем тихо Миранда, сякаш говореше на себе си.

Гарет усети странна неловкост. После иронично си напомни, че гледната точка на Миранда не може да не бъде различна от неговата.

Конят се препъна в един камък и продължи мъчително да изкачва стръмната пътека, която водеше към огромното имение Дувър Касъл, построено в най-високата точка на скалите. Гарет инстинктивно протегна ръка зад себе си, за да подкрепи Миранда.

— Няма опасност да падна, милорд — заяви твърдо тя. — Мисля дори, че е по-добре да сляза и да продължа пеша. — Конят пъшкаше измъчено и тя превърна думите си в дела, без да чака реакцията на Гарет. Скочи от гърба на животното и тръгна напред по пътеката, като вдигна полите си и разкри обутите си в кожения панталон крака, за да има повече свобода на движение. Това е нещо средно между ходене и тичане, каза си развеселено Гарет, докато наблюдаваше енергичното й изкачване. Неволно се възхити на танцуващата й походка. Чип беше скочил от рамото й, подскачаше весело от камък на камък и често се спираше да изследва обектите, привлекли любопитството му.

Гарет следеше елегантните движения на Миранда, наслаждаваше се на яркия блясък на косата й, развените от вятъра къдрици, грацията и гъвкавостта на стройната фигура и съмненията му се засилваха. Никой, който познаваше Мод или поне я беше виждал, нямаше да се хване в капана.

Ако Миранда трябваше да заеме мястото на Мод пред Анри, питомката му трябваше да се скрие вдън земя и да не се показва, докато кралят гостува в дома му. Цяло щастие беше, че Мод все още не се бе представила в двора. Миранда можеше да бъде въведена в обществото в ролята на Мод преди идването на Анри. Онези, които бяха близки със семейството и познаваха Мод като болнаво, предпочитащо уединението момиче, трябваше да бъдат убедени в чудодейната промяна. Това беше задача за Имоджин. Без съмнение, тя щеше да я изпълни блестящо.

Анри бе казал да го очакват малко преди празника на Свети Михаил, а дотогава оставаха по-малко от пет седмици. Възможно ли беше Миранда да се подготви достатъчно добре за ролята си през краткото време, което й оставаше? Разбира се, че беше възможно. Все пак тя беше дошла на света като една д’Албар и произходът й лесно щеше да вземе връх пред полученото улично възпитание. Освен това младата дама изглеждаше способна да се приспособява към променените, обстоятелства и имаше остър ум. Гарет беше убеден, че тя ще да свикне с новия си живот толкова бързо, колкото малките патета с водата.

Потънал в мислите си, той не откъсваше очи от нея. Вече се намираха в сянката на високите стени на замъка и той знаеше, че пазачите в огромните кули на вътрешния двор ги наблюдаваха внимателно. Не, че мъж, възседнал такава жалка кранта, представляваше кой знае каква заплаха. Господарят на Дувър Касъл беше негов стар познат и ако не беше с Миранда, Гарет непременно щеше да го помоли за гостоприемство под формата на вечеря и добър кон. Ала не можеше да му обясни присъствието на Миранда, без да се изложи на опасността да разкрие нежелани тайни.

Миранда спря в най-високата точка на пътеката и засенчи очите си с ръка, за да види гледката, която се разкриваше пред пея — градът в подножието на стръмните бели скали, гладката водна повърхност на пристанището, пенестите вълни от другата страна на дигата.

— Никога не съм била в Лондон — проговори тя, когато Гарет я настигна.

Тази забележка прозвуча подчертано небрежно, но Гарет забеляза, че тя се взира тъжно към водата в посока Франция, която беше само на двайсет мили от английския бряг. Явно си мислеше, че единственото семейство, което беше познавала някога, скоро щеше да слезе на сушата. В очите й пареха сълзи и това го трогна. Но Миранда беше от семейство д’Албар и никога вече нямаше да бъде пътуваща артистка. Затова трябваше окончателно да остави миналото зад гърба си.

— Значи е крайно време да опознаете живота в метрополията — отговори окуражително той. — Да вървим. Пътят е равен и животното ще ни носи по-леко. — Той се приведе и й подаде ръка.

Миранда я пое и се метна на гърба на коня. После подсвирна на Чип, който изскочи от близкия храсталак и й показа шепа пъстри листа, като бърбореше оживено.

— Разбрах, разбрах, намерил си нещо хубаво за вечеря — засмя се Миранда и го прегърна здраво. — Къде ще вечеряме, милорд? — Струваше й се, че от прекъснатата закуска е минала цяла вечност.

— В „Герба на Англия“ в Рочестър — отговори Гарет. — Близо до странноприемницата има обор, където ще сменя този жалък екземпляр с малко по-здрав кон. Надявам се утрешната ни езда да бъде много по-приятна и, разбира се, по-бърза.

— Разкажете ми за сестра си. Защо смятате, че няма да я харесам?

— Почакайте и ще видите — усмихна се кисело той. — Предупреждавам ви, че като види маймуната, настроението й ще се влоши още повече.

— Чип ще се държи безупречно — увери го тя. — Вашата сестра има ли съпруг?

— Лорд Майлс Дюфорт.

— Ще го харесам ли?

— Той е безобиден момък. Бих казал, че е под чехъла на сестра ми.

— O! — Миранда прехапа долната си устна. — А къщата ви? Много ли е голяма? Прилича ли на палат?

— Да, макар и в по-малки мащаби — отговори без усмивка Гарет. — Мисля, че бързо ще се научите да се оправяте в нея.

— Посещава ли ви понякога кралицата?

— Да, от време на време.

— Ще се срещна ли с кралицата?

— Ако заемете мястото на братовчедка ми, това ще стане скоро.

— А вашата братовчедка… Тя ще ме хареса ли? — В гласа й имаше недвусмислена тревога и тя сложи ръка на рамото му. Седеше съвсем близо до него, не, че се притискаше в гърба му, но все пак беше твърде близо.

— Трудно ми е да преценя — отговори с привидно безразличие той, докато се опитваше да не реагира на възбуждащото топло тяло до гърба си. — Знам много малко за братовчедка си, особено за мислите й. Не я познавам добре, наистина.

— Не познавате и мен — напомни му замислено Миранда и се премести малко напред, така че той усети в гърба си меката закръгленост на гърдите й. — Но аз съм готова да ви разкажа всичко, което бихте искали да знаете — прибави тя,

— Може би по-късно — промърмори Гарет. — Непременно ли трябва да седите толкова плътно да мен? Стана ми горещо.

— Гърбът на коня е силно наклонен и постоянно се смъквам назад — обясни тя, но послушно се отмести от него. — Ще се опитам да се задържа някак си.

— Благодаря — усмихна се облекчено Гарет. За първи път от много години насам, всъщност от първите месеци на брака си, не беше изпитвал такова искрено желание да се смее. След това припламваха само искри цинична подигравка, които според другите изразяваха особено чувство за хумор.

Пътят се насочи към вътрешността на страната. Тъй като вървяха по нанадолнище, конят ускори темпото. Тъкмо наближаваха едно кръстовище, когато до ушите им достигна глух гърмеж. Последваха го пронизителни скърцащи тонове, свирки, примесени със заплашителното тракане на тигани и трополене на кости върху ламарина, както и с оглушителна вълна от ревящи и пеещи гласове, след които се издигна всеобщ смях, в който звучеше неприкрита злоба.

— Какво става, за Бога? — прошепна изумено Миранда и се подаде иззад гърба му, за да погледне към пътя вдясно от кръстовището. В този миг от гората излязоха група дрипави мъже, които надуваха рогове и барабаняха върху медени казани.

— По дяволите! Да се опитаме да се измъкнем от този ад! — Гарет бързо подкара коня към края на пътя и животното се притисна уплашено до високия жив плет.

— Но какво е това? — Нестройният хор от музикални инструменти и ревящи човешки гласове приближаваше бързо. Малката група музиканти, които вървяха начело, тъкмо завиха с танцуващи стъпи по кръстовището.

— Ако не се лъжа, наричат го препускане под акомпанимент на котешка музика — обясни с мрачна усмивка Гарет.

Миранда зяпаше с отворена уста странната процесия, която бе излязла на кръстовището. Възрастен мъж, облечен само с дрипави долни гащи и мръсен кожен жакет, яздеше начело, възседнал мършаво магаре. На главата му бяха окачени рога от картон, в устата му беше пъхната лула. Зад него седеше мърлява стара жена, овесила на врата си огромен меден казан, и го удряше с дървената си обувка. След нея идваше мъж, възседнал муле, облечен в яркочервен сюртук, който размахваше камшик за езда. В другата си ръка стискаше рог и го надуваше с все сила. Звуците, които произвеждаше, приличаха на рева на кастриран бик и Миранда побърза да затисне ушите си.

Зад мулето подтичваше немощно магаре с двама ездачи, мъж и жена, вързани един за друг. Жената гледаше напред, широкото й кръгло лице беше яркочервено, очите странно безизразни. Зад нея, с поглед назад, седеше дребен, слабичък мъж, много блед, с израз на животински страх в очите. Жената размахваше огромен черпак за супа, с който непрекъснато го удряше по раменете и главата, докато той отчаяно въртеше вретеното и чекръка, които бяха в ръцете му.

Група мъже и жени, въоръжени с дебели цепеници и тояги, крачеха около магарето и с неприлични викове, обиди и заплашителни жестове подканяха вързаните да си вършат работата.

Цялото население на близките и по-далечните села се беше събрало след процесията. Мъжете и жените бяха изнесли от къщите си всевъзможни домакински уреди и музикални инструменти и вдигаха страшен шум. Надали беше останал човек, който да не се е отзовал на повика за шествие под акомпанимент на котешка музика.

— Какво означава това? — попита за трети път Миранда, когато процесията най-после се скри от погледите им.

Усмивката на Гарет стана още по-мрачна.

— Местен обичай, който би могъл да бъде наречен обществено порицание. Ако един мъж допусне жена му да командва в къщата, съседите започват да недоволстват. Мъжът, който е под чехъла на жена си, дава лош пример и съседите намират начин да изразят неодобрението си. Нали видяхте как се прави.

— Но може би мъжът и жената си живеят много добре така, може би той доброволно е оставил юздите в ръцете й — отвърна със смръщено чело Миранда. — Може би жената има по-силен характер и умее да се справя с живота по-добре от него.

— Каква ерес, Миранда! — извика с добре изигран ужас Гарет. — Не познавате ли Светото писание? В собствения си дом мъжът е заместник на Бога. Ако се осмелите да защитавате други възгледи, ще си имате сериозни неприятности в тази страна.

— А може би мъжът не умее да храни семейството си — продължи упорито Миранда. — Може би пие и жената е взела нещата в свои ръце заради децата. Е, онзи на магарето не приличаше много на пияница — призна с усмивка тя. — Беше много блед, а аз знам, че повечето пияници са с червени лица и подути носове.

— Жената е длъжна да се подчинява безпрекословно на своя господар и повелител и безропотно да се примирява с онова, което той и отрежда — цитира тържествено Гарет. — Такъв е законът на нашата страна, мило момиче, такъв е и законът на църквата.

Миранда не беше съвсем сигурна дали той говори сериозно.

— Вие казахте, че зет ви е под чехъла на съпругата си. Бихте ли принудили двамата да участват в тази езда под звуците на котешка музика?

Гарет се ухили злобно.

— Понякога съм си пожелавал Майлс да има по-силна ръка и да не се плаши да я използва. Много пъти ми се е искало да видя как сестра ми си плаща за езика си на Ксантипа.

— Наистина ли искате това?

Гарет поклати глава.

— Не, не наистина. В това така наречено обществено порицание има нещо отвратително. Онова, което ми се иска, е Майлс да се научи да защитава мнението си и поне от време на време да се опълчва срещу сестра ми.

Процесията се беше отдалечила достатъчно и те я последваха, без да изглеждат като участници. Гарет смушка коня в хълбоците и животното препусна в тръс, макар и неохотно. Ала когато влязоха в следващото село, отново се принудиха да спрат.

Процесията беше спряла пред гостилница „Мечката и дебелата тояга“ и участниците бяха насядали по пейките в малкия вътрешен двор, заграден с високи стени. Келнерите тичаха с кани бира, за да утолят жаждата на музикантите. Тълпата беше в най-добро настроение, носеха се гръмки смехове и неприлични шеги. Скоро първите отново излязоха на улицата, която минаваше през средата на селото. Веселото настроение имаше привкус на бруталност и готовност за насилие и когато Гарет направи опит да избегне навалицата, от гостилницата изведнъж изскочиха двама едри, набити колари с червени лица и мускулести рамене. Двамата се ругаеха с най-груби думи и беше ясно, че всеки момент ще се сбият.

Не мина много време и около тях се събра тълпа зрители, която окуражаваше биещите се с насърчителни викове и груби шеги.

— Велики Боже — промърмори обезсърчено Гарет. Не се знаеше докъде можеше да се усложни положението, а той не беше достатъчно добре въоръжен, за да излезе срещу обезумяла и жадна за кръв тълпа. На всичкото отгоре трябваше да се грижи и за Миранда…

— Вижте двойката на магарето — прошепна в ухото му Миранда и го дръпна за ръкава. — Ей там, оттатък! Никой не им обръща внимание. — Тя посочи едно ъгълче на вътрешния двор, огряно от топлото слънце, където беше оставено магарето с двамата му ездачи.

Магарето си хапваше сладко от сламата в окачената пред муцуната му торба и явно беше нечувствително към слънцето, но двамата ездачи бяха червени като варени раци и по челата им се стичаха едри капки пот. Жената автоматично размахваше черпака — явно не съзнаваше какво прави. Черпакът невинаги улучваше ушите и бузите на съпруга й, целите в кървави драскотини, но той продължаваше усърдно да върти вретеното и чекръка, макар че никой не го принуждаваше с тояги и цепеници.

— Хайде да им свалим въжетата — продължи със същия настойчив шепот Миранда. — Докато онези зяпат сбиването, двамата ще успеят да се измъкнат. Ако намерят къде да се скрият за няколко часа, хората скоро ще загубят интерес към представлението и ще продължат да си пият бирата.

Гарет се обърна и я погледна смаяно.

— Дори ако не вземем предвид факта, че случилото се изобщо не ни засяга — заговори строго той, — тълпата вече е в опасно настроение. Никак не ми се ще да я подтиквам към насилие.

— О! Не е редно да изоставите бедните хора на произвола на съдбата, милорд, особено след като имате възможност да им помогнете — укори го Миранда и очите й засвяткаха от страстна убеденост. — Те са толкова нещастни, пък и достатъчно са страдали… ако изобщо са заслужили да страдат. Това е наш… наш човешки дълг!

— Дълг? — повтори объркано Гарет. И той се отвращаваше от начина, по който селското население упражняваше саморазправа с виновните, но човек в неговото положение не можеше да се меси в делата на тълпата.

— Онези изобщо не са забелязали, че сме тук — продължи енергично Миранда и се плъзна от гърба на коня. После се втурна с леки стъпки към ъгъла на двора, без да обръща внимание на Чип, който се беше вкопчил в рамото й.

Гарет усети как добре подреденото му съществование заплашваше да пропадне в хаос и в същото време осъзна, че не можеше да остави Миранда сама. Подкара коня си към нея и се опита да застане пред магарето, за да скрие Миранда от погледите на ревящото множество.

Миранда полагаше отчаяни усилия да развърже въжетата, които стягаха китките и глезените на двойката.

— Отстранете се — заповяда шепнешком Гарет, наведе се и преряза въжетата с ножа си. После сграбчи Миранда за кръста и без много церемонии я натовари пред себе си на седлото.

— Бързо, бягайте! — извика сърдито Миранда на онемялата от смайване двойка, която продължаваше да седи на магарето. — Какво чакате, та не бягате? Ние ще ви пазим!

— Така значи — изръмжа сърдито Гарет, но остана на мястото си, докато двамата най-после слязоха от гърба на магарето.

— Ти си един безмозъчен идиот, това си ти! — изграчи жената и отново заудря дребния си мъж с черпака, този път напълно сериозно. — Ако не си беше отворил устата и не се беше разбъбрил, това нямаше да се случи!

— О, Сади, стига толкова, моля те! — изхленчи мъжът, сви се под сипещите се удари и запристъпва крадешком към отсрещната страна на двора. — Да бягаме, преди да са ни хванали.

Продължавайки да ругае, жената се втурна след него и нито един от двамата не се сети да благодари на спасителите си.

— Каква ужасна жена. Започвам да мисля, че не биваше да им помагаме — промърмори Миранда.

— О, аз знаех, че не биваше — отвърна Гарет, натъртвайки на всяка дума, докато гледаше със страх към тълпата. Изведнъж се надигна оглушителен рев. Някой беше забелязал, че осъдените се измъкват тайно.

— Слушай, жалко конче, опитай се да ни покажеш какво можеш! — Гарет удари коня си с плетения камшик, уплашеното животно изцвили пронизително, надигна се на задните си крака и се хвърли напред. Гарет го смушка в хълбоците и го подкара право към стената в задната част на двора.

Миранда изписка уплашено и стомахът й се преобърна. Стената приближаваше застрашително. И двамата очакваха, че конят ще се изплаши от препятствието, макар че Гарет безмилостно го шибаше с камшика. Все пак в последния момент конят се приготви за скок и успя да се прехвърли през стената, след което падна с изправени крака насред зеленчуковата градина на гостилницата.

Възбудената тълпа се втурна да преследва бягащите. Стъпките на селяните отекваха заплашително по каменната настилка.. Първите мъже и жени се покатериха тромаво на стената, за да продължат лова. Явно множеството беше загубило интерес към първите жертви; веселото настроение бе отстъпило място на луд гняв, подкрепен от изпитите кани бира.

— Мътните ги взели! — промърмори Гарет и се огледа отчаяно в малката градина, която също беше обградена със стена. Нямаше достатъчно място, за да насочи коня към новото препятствие.

Само след минута щяха да се озоват в смъртоносен капан, обкръжени от жадната за кръв сган.

Миранда стисна крака и се придвижи към шията на животното.

— Аз ще отворя портата. — Още преди Гарет да е успял да си поеме въздух, тя направи елегантен скок и се озова на стената. За момент сякаш увисна във въздуха, но в следващия миг върховете на пръстите й докоснаха ръба на стената и тя стъпи здраво на неравната повърхност. Портата се отвори и конят, уплашен до смърт, се стрелна през нея към отвратително вонящата уличка, която минаваше между гостилницата и съседните сгради. Миранда беше достатъчно умна да затвори отново портата, след което светкавично се метна зад Гарет на гърба на коня.

— Божичко, къде е Чип? — изписка стреснато тя.

— Ще ни намери — отвърна мрачно Гарет и съсредоточи цялото си внимание в успокояването на паникьосания кон. Вече започваше да се пита дали горещото лятно слънце през последните два дни не бе помрачило разума му; сигурно беше така, защото не можеше да намери обяснение за поведението си.

— Ето го! — Чип подтичваше на три крака по улицата, махаше отчаяно с ръка и бърбореше неразбрано. — Бързо, Чип, ела при мен! — Миранда притисна колене към хлъзгавия гръб на коня и се приведе да го вземе. Главата й се озова в опасна близост до разкаляната земя. Маймуната улови ръката й, изтегли се и се хвърли на шията й, като ръмжеше щастливо.

— Как ще се измъкнем оттук, за Бога? — Гарет не виждаше улицата, която трябваше да ги изведе от селото. Вероятно трябваше отново да минат покрай гостилницата.

Миранда се изправи, като балансираше без усилие на гърба на коня и се полюляваше в тромавия му ритъм.

— Виждам един външен клозет, а зад него… Вдясно се вижда тясна пътека, точно зад ямата с тор. Може би ще успеем да се измъкнем.

Изведнъж във въздуха полетяха камъни и тя се смъкна на гърба на коня, като пъшкаше уплашено. Побеснелите преследвачи най-после бяха успели да се измъкнат от градината.

Гарет дръпна с все сила юздите, вкара уплашения до смърт кон в тъмна, тясна уличка и мина с най-голямата възможна скорост покрай вонящата яма:

— Искрено се надявам, че пътят ще ни изведе от селото, защото иначе ще паднем в капана като плъховете в канализацията.

— Мисля, че излизаме на полето.

Когато се озоваха в открито поле, гневните викове бързо заглъхнаха зад гърба им. Гарет издаде дълбока въздишка на облекчение.

— Ако някога отново изпитам желание да участвам в поредната проява на съчувствие и човещина от ваша страна, Миранда, напомнете ми да се заключа в стая без прозорци.

— Наистина не беше редно да ги изоставим в това жалко положение — отговори просто тя.

— Права сте — въздъхна още по-тежко той. — Съзнавам, че не можехме да го сторим. — По-рано граф Харткорт щеше да мине покрай нещастните съпрузи, без дори да ги погледне, но днес болезнено осъзна, че в компанията на Миранда д’Албар светът ставаше съвсем друг.

— Бог да ни е на помощ, размина ни се наистина в последния момент! — Берт отметна глава назад и вдъхна дълбоко относително свежия въздух на „Гаул Стрийт“, когато високата порта на затвора ги пропусна да излязат и се затвори след тях с протяжно скърцане.

— Вече си мислех, че ще ни осъдят за скитничество — подкрепи го Раул. — Слава на Всемогъщия! Навън е толкова свежо и чисто! Ние сме свободни, свободни!

— Да се махаме оттук — извика сърдито мама Гертруд. — Отиваме да си приберем нещата и да открием какво е станало с Миранда. След това тръгваме за Фолкстаун. Там ще вземем кораб и най-после ще отърсим от обувките си праха от това място.

— Можеш ли да ми обясниш как ще намерим момичето, след като половината Дувър не е успял да я хване? — попита Джебедия, както винаги готов да противоречи.

— Разбира се, че ще я намерим. — Люк вървеше с дълга крачки напред. — Ще разпитам във всички кръчми на пазара и пристанището, докато вие събирате багажа. Все някой я е видял.

— Нека и аз да дойда с теб, Люк — предложи Роби и закуцука след него. Слабичкото му лице беше разкривено от страх и тревога.

— Само ще ме забавиш — изръмжа Люк, но изпита съчувствие към детето и кимна с глава. — Е, добре, от мен да мине. Тръгвай. Ако се наложи, ще те нося. — С тези думи той приклекна и Роби се покатери тромаво на шията му. Лекото телце на детето не беше проблем дори за мършавата фигура на Люк и той забърза с големи крачки към града, като предостави на спътниците си да приберат вещите си от кея, където ги бяха оставили под надзора на един доброжелателно настроен рибар.

(обратно)

6

— Божичко, ама това е Харткорт! Гарет, стари момко, къде беше толкова време? Мина цяла вечност, откакто те видяхме за последен път!

При този весел вик Гарет се сгърчи като от удар и се обърна рязко с неизречено проклятие на устните. Двама мъже прекосиха двора на наемния обор, който граничеше с гостилницата в Рочестър, и се втурнаха към него с грейнали от радост лица.

— Божичко, човече, изглеждаш, като че ли си видя призрак! — По-едрият от двамата, силен, набит, с весело изражение на лицето, облечен с богато избродиран жакет от дамаска, засмяно удари Гарет по рамото с обсипаната си с бисери ръкавица. — Нашият приятел е побелял като момиче по време на менструация, какво ще кажеш, Кип? — Той се изсмя гръмогласно и се обърна за потвърждение към спътника си, който беше малко по-дребен и тънък.

— Накъде си тръгнал, Гарет? — Кип Роситър поздрави граф Харткорт с топла усмивка. — Не слушай какви ги говори Брайън. Знаеш, че не може да мълчи.

„И най-вече не може да пази тайна.“

— Преди два дни се върнах от Франция — отговори с подчертана небрежност графът. — Тъкмо се опитвам да сменя една жалка кранта, най-доброто, което можа да ми предложи Дувър, за животно, което би могло да ме отведе до дома ми преди края на годината. — Той посочи коня, който спокойно си похапваше от купата със сено.

— О, небеса, какво нещастно добиче — промълви възмутено Брайън. — Наистина ли си яздил тази твар, Гарет? Велики Боже, аз бих предпочел да вървя пеша.

— Признавам, че тази мисъл нееднократно ми мина през ума — отговори през смях Гарет и скритом огледа двора на гостилницата, за да види къде е Миранда. — Какво ви води насам?

— Посетихме стареца в Мейдстоун. Задължителната визита на учтивост, нали знаеш? — Брайън поглади червенокафявата си брада и Гарет кимна. Старанията на братята Роситър да ухажват своя прастар, избухлив и невероятно богат роднина бяха предмет на подигравки в целия двор.

— Така е — съгласи се с усмивка Кип. — Нали трябва да поддържаме доброто му настроение. Не мога да си представя, че ще издържи още дълго… впрочем, вечеря ли вече, Гарет? Решихме да си поръчаме кралска вечеря, така да се каже като обезщетение за отвратителната овесена каша и сухото пилешко, които според стареца са единствените питателни храни. Ела да изпием няколко бутилки заедно. — Кип потупа графа по рамото и обясни със сияещо лице: — Запазили сме си отделна стая. Тази вечер не съм склонен да понасям простаците в кръчмата.

— Да, а после ще отидем в града — заяви Брайън и направи недвусмислен жест с ръка. — Прекарах цяла седмица на сух режим, освен това чух, че в близост до катедралата имало сносен бордей.

Гарет трябваше да мисли бързо. Миранда беше отишла във външната тоалетна, докато той преговаряше със собственика на обора. Лют старите му приятели я видеха, веднага щяха да забележат изумителната й прилика с Мод и всичките му планове щяха да отидат по дяволите.

— Вървете да вечеряте, аз ще дойда след малко. Първо трябва да приключа сделката с наемния обор — отговори извинително той.

— Глупости! Ще кажем на онзи нещастен собственик да дойде при нас в гостилницата. Не е нужно да се мотаеш тук и да играеш по свирката му. — Брайън сложи ръка на рамото на графа и продължи в най-добро разположение на духа: — Хайде, тръгвай, стари момко. Гърлото ми е пресъхнало като циците на стара девственица.

В този момент Миранда се появи зад ъгъла. Чип, облечен отново в сухо яке и шапка, се беше настанил удобно на рамото й.

Тя видя Гарет, вдигна ръка да му махне, но изведнъж спря, обърна се рязко и забърза обратно по пътя, по който беше дошла. Яркооранжевата рокля се развя около прасците й.

Гарет въздъхна облекчено. Приятелите му бяха с гръб към гостилницата и със сигурност не я бяха видели. Тази малка д’Албар реагираше с учудваща бързина.

— Все пак ще се наложи да ме почакате малко — заяви през смях той. — Първо трябва да се освежа. Яздих дълго и имам нужда от гореща вода и чисто бельо.

Братята Роситър най-после се съгласиха да го пуснат и тримата се разбраха да се срещнат след половин час в запазената стая, за да вечерят. Гарет влезе тичешком в странноприемницата и забърза по стълбата нагоре към голямата спалня с прозорец към улицата, която беше наел за себе си и Миранда още след пристигането си.

Миранда беше в стаята. Седнала на голямото легло, тя си почиваше и мислеше за нещо свое, докато вечерните сенки бавно навлизаха в стаята. Щом видя графа да разговаря оживено с двама непознати, тя реагира спонтанно, без да мисли надълго и нашироко, и беше убедена, че е постъпила правилно. Ала се чувстваше малко самотна и потръпна от радост, когато чу стъпките му по стълбата. Вратата беше открехната, той я отвори безшумно и огледа сумрачното помещение.

— Защо седите на тъмно, Миранда?

— Не знам — отговори искрено тя. — Имах чувството, че трябва да остана скрита, затова реших, че не бива да паля свещта.

Тя скочи от леглото и бързо запали свещите, подредени в красив метален свещник на ниската масичка. Когато се приведе, косата й падна напред и наситенокафявите кичури заблестяха в злато.

Колко прилича на майка си, помисли си неволно Гарет. Живо си спомняше как беше наблюдавал братовчедка си Елена, докато тя седеше пред тоалетната си масичка и решеше косата си. Светлината на свещите запалваше същия червен огън в гъстата тъмна грива.

— Какво ви накара да изчезнете така внезапно? — попита любопитно той, облегна се на скрина и поглади с ръце финото черешово дърво.

— Направих го, без да мисля — обясни тя. — Стори ми се логично да не се показвам пред хора, които явно познавате отдавна. Ако искаме да заема мястото на братовчедка ви, по-добре е никой да не ме познава.

— Не всеки би действал така бързо… и умно — усмихна се признателно той. — Поздравявам ви.

Миранда се изчерви от радост.

— Тези мъже познават ли братовчедка ви?

— Виждали са я много пъти… по-често от всички други. — Гарет откопча колана си, хвърли го на един стол и свали наметката си. После се запъти към масичката за миене и наля вода в легена. — Със сигурност щяха да забележат колко си приличате.

— Даже с тази къса коса и с дрехите ми на пътуваща артистка?

Гарет се обърна към нея и отговори сухо:

— Е, човек трябва да има известно въображение, за да ви обърка с лейди Мод в този вид…

Миранда вече познаваше този тон и се ухили.

— Приемам, че е най-добре да вечерям в стаята.

— Да, и аз мисля, че не бива да напускате спалнята, Миранда. Надявам се, че няма да се чувствате много самотна?

Тя поклати глава, макар да беше сигурна, че ще се чувства самотна и унила. Не беше свикнала да остава сама.

Гарет се поколеба; поклащането на главата не го убеди, но не виждаше друга възможност. Когато свали жакета си, пръстите му автоматично опипаха малкия вътрешен джоб, както правеха по много пъти на ден. Пергаментът, увит във восъчна хартия, си беше на мястото, както и кадифената торбичка с гривната. Той погледна отново към Миранда, която беше отишла до прозореца и се взираше замислено в падащия мрак.

Стройният, гордо изправен гръб, грациозната, елегантно извита лебедова шия отново му напомниха за майката. Елена се движеше също така грациозно и гъвкаво, имаше същата горда, изправена стойка. Гривната, която някога беше украсявала стройната китка на майката, скоро щеше да заеме мястото си на ръката на дъщерята. Самият той не се нуждаеше от кой знае каква сила на въображението, за да си представи момичето, което стоеше до прозореца в простата си оранжева рокля, облечено в разкошни придворни одежди. Тя беше достойна дъщеря на Елена.

Гарет се обърна рязко към масичката за миене и нави ръкавите на бялата си риза.

Миранда се обърна към него и проследи действията му. Пръстите му бяха дълги и гъвкави. Той нави грижливо ръкавите до лактите и разкри загорели от слънцето мускулести ръце и силни китки. Фините тъмни косъмчета по ръцете уловиха светлината на свещите и кожата му заблестя златна. Вената на шията й запулсира буйно и Миранда усети дълбоко в утробата си странна слабост. Гърдите й натежаха и се затоплиха. Никога не беше изпитвала подобно чувство.

— Бихте ли потърсили чиста риза в чантата ми? Тази мирише на пот и кон и не е чудно след дивата езда сутринта.

Гарет се наведе да измие лицето си и Миранда се възхити на елегантната извивка на гърба му, на стегнатия задник под късия панталон, на дългите мускулести бедра, които се очертаха под тесните черни чорапи. Тя преглътна мъчително, защото странните тръпки в слабините й се засилиха, а бузите й пламнаха.

Тя му обърна гръб и се опита да съсредоточи вниманието си върху съдържанието на чантата. Най-после намери чиста риза от мек кремав лен.

Гарет я пое с няколко благодарствени думи, хвърли я на таблата на леглото и изхлузи мръсната риза през главата си. Гърдите му бяха широки и гладки, малко по-бледи от бронзовия врат. По раменете играеха добре оформени мускули и Миранда неволно го оприличи на Раул, най-силния мъж в групата.

Погледът й се стрелна към меча и кожения колан, обкован е дебели гвоздеи. Припомни си отново силата, с която графът беше размахал меча и колана, за да защити Чип, и се усмихна на себе си. Макар и придворен, лорд Харткорт умееше да борави с оръжието.

Гарет вдъхна дълбоко сладкия аромат на лавандула, с който беше напоена ризата, и побърза да я облече. След това се облегна на рамката на леглото и измери с внимателен поглед Миранда, която не смееше да помръдне. След малко вдигна въпросително едната си вежда и предложи:

— Може би и вие трябва да се възползвате от горещата вода.

— За съжаление нямам чисти дрехи — въздъхна угрижено та. — Нямам дори долна риза. Всичките ми вещи останаха с трупата и сигурно са вече във Франция.

— Щом пристигнем в Лондон, ще се погрижа за всичко — обеща той и улови брадичката й, за да вдигне лицето й към себе си. Изражението й беше толкова потиснато. — Хайде, не правете такова тъжно лице, светулчице. Ще поръчам на гостилничаря най-хубавата вечеря.

Господи, откъде беше дошло в ума му това странно и едва ли не интимно название? Но веднага си спомни енергичния тон на мама Гертруд при първата им среща и ядните й ругатни: „Това момиче… стрелка се като светулка и никой не може да го улови.“

Гарет поклати глава и продължи:

— Мисля, че ще се върна късно. Помолих гостилничаря да сложи в стаята допълнително легло за вас. — Той се усмихна, пусна брадичката й, навлече жакета си и излезе бързо от стаята.

Миранда въздъхна и се отпусна на леглото. Чип скочи в ръцете й и нежно помилва лицето й. Тя го погали по главата и отново се запита защо изведнъж се бе почувствала толкова самотна. Отношенията между нея и графа бяха така непринудени, така дружелюбни, че никой не би повярвал, че се познаваха само от два дни.

Гарет протегна дългите си крака под дъбовата маса и посегна към чашата с медовина. Шумовете около него ставаха все по-натрапчиви и мъчителни. Смесицата от звънките женски приказки и дълбоките, малко грубички гласове на мъжете, които се бяха наливали през цялата вечер, му ставаше все по-неприятна. Към опушените греди се издигаше пронизителен, вулгарен смях.

Дребно момиче с тясно лице застана до него с кана вино в ръка. Тя напълни чашата на Гарет, като остана на разстояние от него, сякаш очакваше всеки момент той да посегне към нея, да я ощипе или да я цапне по задника. Гарет я погледна уморено и с изненада установи, че не изпитва интерес към продажните жени в бордея зад катедралата. Всички мъже около него бяха заети да наблюдават и преценяват, докато жените излагаха прелестите си. След приключване на преговорите двойката изчезваше в една от многобройните, закрити със завеси ниши от двете страни на голямата зала.

Старата проститутка, която беше собственица на бордея, жена с остри черти на лицето, облечена във великолепна оранжева дамаска, прекоси залата и застана пред графа.

— Нима не намирате нищо привлекателно, милорд? — Тя седна на стола до него, опря брадичка на ръцете си и го измери с пресметлив поглед и усмивка, която не го заблуди нито за минута. — Приятелите ви изглеждат напълно доволни.

Гарет кимна и отпи голяма глътка медовина.

— Тази вечер явно не съм в настроение за такива удоволствия, мистрес.

— Ние задоволяваме всеки вкус и всички наклонности. Момичетата ми са готови да ви услужат по всички възможни начини. — Тя се усмихна съзаклятнически. — Ели!

Появи се млада жена, която тъкмо беше излязла от една ниша.

— Ели има особени умения, милорд. Нали така, миличка? — Тя се усмихна на момичето и заплашително оголи зъби.

Ели светкавично се наведе над графа, обгърна го с две ръце и пошепна нещо в ухото му. Косата й помилва бузата му и той усети типичния за проститутките аромат — силен парфюм с миризма на мускус, който трябваше да прикрие мръсотията и миризмата на други мъже.

Онзи ден, когато се върна при него, Шарлът излъчваше същата гадна миризма. След поредната бурна нощ, когато се отдаваше на всеки, който я пожелаеше. Както обикновено, беше пияна, очите изразяваха глад на диво животно. Тя се отърка похотливо о него, също както правеше сега проститутката, докато шепнеше неприлични думи в ухото му, подканваща и в същото време изпълнена с подигравка. Само че в онази нощ съпругът отказа примамливото предложение на пищното тяло, отврати се от острите малки зъби, от ненаситния глад. Глад, който не можеше да бъде задоволен от един мъж.

Проститутката продължаваше да шепне мръсотии в ухото му, докато се движеше гъвкаво около него, потъркваше се в хълбоците му и се притискаше към слабините му. Гарет не издържа. От устата му се изтръгна ядно проклятие, той бутна стола си и стана. Момичето политна назад и едва успя да се задържи на крака. Собственичката на бордея също стана и очите й засвяткаха от гняв.

— Несръчна твар! — изсъска ядно тя към Ели, която притискаше с една ръка устата си и гледаше недоумяващо, смаяна от напълно неочакваната реакция на клиента. — Малко финес, малко деликатност. Непрекъснато ти го повтарям!

— Момичето не е виновно. — Гарет застана между собственичката и уплашената Ели. — Дръж. — Той пъхна една гвинея в ръката на старицата, обърна се рязко и побърза да излезе на чист въздух.

— Гарет, ей, Гарет, стари момко, къде се разбърза така? Къде отиваш? Нощта едва сега започва. Бордеят разполага с чудесна стока и искам още да се позабавлявам. — Брайън се заклатушка след него — без жакет, ризата разкопчана до талията, панталонът с развързани шнурове. Той размаха чашата си с вино и лицето му засия. — Знаеш ли, Кип намери една малка сладурана и не си я дава.

— Връщам се в гостилницата — отговори кратко Гарет. — Установих, че тази вечер нямам желание за подобни забавления. Пожелавам ви приятно прекарване. Ще се видим в Лондон.

— Как така? Нима няма да тръгнем заедно? — Брайън изглеждаше искрено обиден.

— Не, приятелю. Смятам да тръгна на разсъмване, а вие имате нужда да се наспите.

Брайън се ухили с разбиране.

— Съмнявам се, че ще съм си легнал дотогава…

Гарет вдигна ръка за поздрав и забърза по тихата улица. Прекоси площада пред огромната катедрала и се обърна към гостилницата. Свежият нощен въздух проясни главата му, мрачните спомени се отдръпнаха в най-далечния ъгъл на съзнанието му и той отново се почувства чист.

След смъртта на Шарлът задоволяваше сексуалните си потребности с простички, чисти, неемоционални жени, които не искаха нищо от него — недоволни съпруги, самотни вдовици, млади проститутки. Вече беше свикнал с мисълта, че отсега нататък ще задоволява желанията си само по този начин. Мери щеше да бъде послушна и съзнателна съпруга, но от нея със сигурност не можеше да се очаква страст. След Шарлът му трябваше жена, която да лежи тихо под него и да се радва, когато всичко свърши, а най-вече да му бъде благодарна за всяка бременност, която я освобождава от съпружеските задължения.

При тази мисъл около устата му се очерта цинична линия. Той влезе в гостилницата под светлината на фенера, на която съвършеният му профил изпъкна още по-силно. Нямаше представа, че го наблюдават, не обърна внимание на тъмната фигура на прозореца точно над вратата, която беше приседнала на рамката и се взираше към улицата.

Миранда скочи на крака и побърза да се пъхне под одеялото. Ниското легло беше поставено точно под прозореца. Тя остана неподвижна, стараейки се да успокои дишането си, и се вслуша в наближаващите стъпки по коридора. Колко странно изглеждаше графът, колко студена и цинична беше устата му. Нямаше нищо общо с мъжа, с когото беше общувала през последните два дни.

От друга страна обаче, тя изобщо не го познаваше. Пък и как би могла? Бяха заедно само от два дни. Той идваше от свят, за който тя не знаеше нищо. Беше останала да го чака, защото не беше свикнала да спи сама и спалнята й се струваше безкрайно голяма, мрачна и потискаща. Даже нежната близост на Чип не беше достатъчна да прогони напълно чувството за самота. Ала когато чу как графът вдигна резето на вратата, сърцето й спря за миг, сякаш мъжът, влязъл в стаята, беше напълно чужд за нея.

Тя затвори очи и се постара да диша дълбоко и спокойно. Усети как графът застана пред леглото й и се вгледа изпитателно в лицето й, огряно от светлината на звездите. Само Чип, сгушен до рамото й, го погледна с блестящите си умни очи.

Гарет се наведе и внимателно оправи завивката, вдигна я до брадичката на Миранда, защото през отворения прозорец нахлуваше остър хладен въздух. После почеса маймунката по вратлето, защото не можеше да не обърне внимание на присъствието й; накрая се съблече и небрежно нахвърля дрехите си върху раклата в долния край на леглото.

Легна си и едва сега усети колко е уморен. Не. Това беше отново меланхоличното изтощение, което го преследваше след края на брака с Шарлът, след кратките месеци на щастие. Изпита панически страх, когато осъзна, че кошмарите отново ще завладеят съня му.

Миранда се вслушваше напрегнато в дишането на графа и се зарадва, когато ритъмът му най-после стана равномерен. Едва тогава си разреши да задреме. Събуди се някъде посред нощ с лудо биещо сърце. Скочи от леглото, усетила, че Чип е избягал и крещи нещо неразбрано от пейката под прозореца.

Спящият в голямото легло диво размахваше ръце около себе си. Завивката се бе свлякла на пода; дъхът му идваше на кратки, мъчителни тласъци, той мърмореше неразбрани думи, накъсани и безсмислени изречения.

Миранда се уви в топлото одеяло и колебливо пристъпи към голямото легло. Силното тяло на графа беше загърнато в смачкания чаршаф. Видът на лицето му под светлината на звездите я уплаши до смърт. Устата му изглеждаше корава и жестока, с бели сенки около устните, бузите бяха прорязани от дълбоки линии, в които се таеше мрак.

Решена на всичко, Миранда улови здраво рамото на графа и го разтърси с все сила. Така правеше и с Роби, когато го измъчваха кошмари. При това му говореше с тих, успокояващ глас, обясняваше му кой е той, откъде идва, че всичко е наред и трябва само да отвори очи.

Изведнъж очите на спящия се отвориха. Той погледна с невиждащ поглед в малкото бяло лице над главата си, в огромните сини очи, изпълнени със страх и загриженост. Сладкият, мелодичен глас продължаваше да му шепне нежни думи, които постепенно проникнаха в съзнанието му и прогониха мрака на нощта. Ръката върху рамото му беше топла и силна. Когато демоните изчезнаха от очите му и погледът му се проясни, Миранда грижовно изтри потта от челото му с крайчето на чаршафа.

— Събудихте ли се вече, милорд?

Гарет се надигна бавно в леглото, съзнавайки, че чаршафът беше омотан около бедрата му и разкриваше голяма част от голото му тяло. Затова се наведе, дръпна завивката и я изтегли до гърдите си. После се отпусна във възглавниците и зачака лудото биене на сърцето му да се успокои и дишането да стане равномерно.

— Съжалявам, че ви събудих — проговори след известно време той.

— Знаете ли, Роби страдаше от ужасни кошмари. Свикнала съм — отговори меко Миранда и приседна на ръба на леглото. — Искате ли да ви донеса нещо?

— В чантата на седлото… бутилка коняк…

Миранда скочи и веднага му донесе бутилката.

— Благодаря ви. — Гарет отвинти капачката и поднесе шишето към устните си. Огнената течност опари гърлото му и в студения корем се разля благодатна топлина.

— Често ли имате кошмари? — попита тихо Миранда.

— Не — отговори кратко мъжът и отново отпи глътка коняк. Какво можеше да знае тази синеока невинност за лудостта и ненаситността на жена му, за всепоглъщащия сексуален глад, който трябваше да бъде задоволен на всяка цена, така както тялото се нуждаеше от храна и вода, за да живее? Миранда не можеше да си представи как се е чувствал той, да стои безпомощен и да гледа как жестоката болест разрушава тялото и духа на жената, която беше обичал с цялото си сърце… как беше живял с постоянното съзнание, че само смъртта на обичаната жена може да го освободи от страданията.

Откъде можеше Миранда да знае тези неща? И как можеше да си представи страшния миг, когато той бе посегнал със студени, целенасочени пръсти към пулса на шията й и бе търсил напразно, как сърцето му бе възликувало, че този цъфтящ млад живот най-после е угаснал? Каква преценка можеше да си състави тя за мъжа, който всеки ден се беше молил съпругата му да умре, за да се освободи от страшните мъчения, който подозираше чии бяха бруталните ръце, които най-после се бяха погрижили молитвата му да бъде чута? Как да си състави преценка за мъжа, който възнамеряваше да отнесе тайната в гроба си?

Миранда отиде до прозореца и прегърна Чип, който се беше сгушил на рамката и все още трепереше от страх. Щом лорд Харткорт не желаеше да говори за кошмарите си, добре, така да бъде. Може би и той като Роби не ги разбираше или не знаеше какво ги е предизвикало. Роби дори не можеше да й разкаже какво е сънувал. Всичко, което успяваше да си спомни, беше, че е пропаднал в черна дупка. Миранда се подаде навън и вдъхна дълбоко свежия нощен въздух. Небето на изток беше перленосиво.

— Скоро ще съмне — изрече тихо тя. Гарет остави бутилката на масата.

— Бих желал да поспя кротко още един час. Най-добре е и вие да си легнете, Миранда.

Младата жена остана още малко до прозореца, после се върна в леглото си. Вече не й се спеше, сетивата й бяха будни. Лежеше с широко отворени очи в полумрака и наблюдаваше разширяващата се светла ивица, която нахлуваше през прозореца. Много скоро многогласен птичи концерт посрещна ликуващо новия ден. Къде щеше да бъде тя в края на този ден? В един от лондонските дворци, в един чужд свят, за който не знаеше нищо… свят, който никога не беше очаквала да опознае. Защо си бе въобразила, че ще може да изпълнява успешно ролята на една лондонска лейди, на мис Мод д’Албар? Тя беше пътуваща артистка, акробатка. Беше смешно да повярва, че ще бъде убедителна в представянето на човек, който й е напълно чужд. Защо графът смяташе, че тя ще се справи?

Чип измърмори нещо и скочи от леглото. Прехвърли се умело през прозореца и изчезна сред дебелите клони на магнолиевото дърво, което растеше отпред.

Нямаше смисъл да заспива отново. Миранда отметна завивката, стана и се протегна доволно. После тихо се облече и огледа стаята. Дрехите на графа бяха нахвърляни в безредие върху и около скрина в долния край на леглото. Тя се наведе, вдигна ги и неволно смръщи носле при миризмата на ризата и жакета. Тази типична миризма се излъчваше от Раул, когато се връщаше в хана след поредната си нощна разходка в града — с подути очи, пиян, с раздърпани дрехи.

— Миришеш на бордей, Раул — изруга го сърдито мама Гертруд една сутрин, когато в пристъп на алкохолно блаженство мускулестият мъж се бе опитал да я грабне в силната си прегръдка.

Мъжете и бордеите бяха тясно свързани, но Миранда усети странно пробождане в сърцето при мисълта, че и графът бе потърсил утеха в прегръдките на проститутките.

Тя отиде до прозореца и се опита да проветри омърсените дрехи. Нещо излетя от копринените гънки на жакета и падна на пода. Тя се приведе и вдигна малка кадифена торбичка. Шнурът се развърза и вътре блесна нещо златно.

Миранда сгъна грижливо ризата и жакета, остави ги на скрина и изтърси съдържанието на торбичката в шепата си. Видя пред себе си златна гривна, обсипана със скъпоценни камъни, с фино изработени и многократно прекръстосани части, изработена с изключително умение във формата на змия. Тя извика тихо и я вдигна към светлината. Змия с ябълка в устата. На тънка верижка висеше златен лебед, обсипан с прекрасни смарагди. Гривната беше най-прекрасният накит на света, но в нея имаше нещо, което я отблъскваше. Змийската форма й придаваше нещо заплашително, зловещо, макар че лебедът, който блестеше със зелените си камъни на светлината на утринното слънце, излъчваше странно усещане за невинност и чистота.

По гърба й пролазиха студени тръпки. В гривната имаше нещо, което изпълваше сърцето й с безименен страх. Въпреки това тя бе обзета от чувството, че познава този накит, че го е виждала много пъти преди, макар да беше сигурна, че никога не е виждала такъв скъпоценен накит, камо ли да го е държала в ръка.

Тя прибра гривната в кадифената торбичка и изведнъж се стресна от заплашителна глас на графа откъм леглото.

— Какво правите там, Миранда?

Младата жена се обърна стреснато.

— Реших да проветря дрехите ви, милорд, и тази гривна падна от вътрешния джоб. — Тя му показа торбичката и продължи с понижен глас: — Ако се съди по миризмата на дрехите ви, вчера сте били при проститутките.

Гарет скръсти ръце зад главата си и на устните му се появи едва забележима усмивка.

— И какво, ако е така?

Миранда сви рамене.

— Нищо, доколкото мога да преценя.

Очите му искряха от смях.

— О, да не би да съм се сприятелил с благонравна девойка?

Миранда не отговори. Лицето й пламна от срам. Тя се гордееше със свободните си разбирания, но в момента се почувства като строга пазителка на морала.

Гарет изпита съчувствие към нея и реши да смени темата.

— Донесете ми гривната. — Миранда му подаде торбичката и той побърза да я отвори. — Дайте ми китката си.

Младата жена протегна ръка и усети как главата й се замая. Без да бърза, Гарет закопча гривната около стройната й китка и я вдигна към светлината. Смарагдите сияеха в наситенозелено, перлите изглеждаха още по-бели на фона на святкащото злато. Миранда отново усети онази странна боязън, внезапна тръпка на лошо предчувствие, смесена с чувството за нещо познато.

— Гривната е прекрасна, но не искам да я нося — проговори объркано тя и опипа страхливо закопчалката, вградена изкусно в перлената ябълка в устата на змията.

Гарет смръщи чело и посегна към китката й, за да огледа гривната.

— Стои ви много добре — промърмори с отсъстващ вид той и в очите му се появи меланхолия. Сякаш се опитваше да погледне в миналото и да проникне по-дълбоко в спомена. Елена държеше много на тази гривна. Китката й беше тясна като на Миранда, пръстите дълга и стройни. Само че в нея имаше нещо крехко и чупливо, докато тялото на Миранда беше силно и гъвкаво.

Спомни си, че за първи път видя гривната в деня на годежа, когато Франсоа я сложи на китката на Елена. Спомни си, че Шарлът беше полудяла по скъпия накит и безсрамно намекваше на Елена, че би могла да й го подари. Спомни си как жена му не преставаше да си мечтае за гривната, как я опипваше жадно и го умоляваше да й позволи да излезе само една вечер с нея. Той беше претърсил всички златарски магазини на Париж и Лондон за втора такава гривна, дори беше донесъл няколко подобни, но Шарлът упорито отказваше да ги носи.

— Гривната не ми харесва — повтори твърдо Миранда и в гласа й имаше отчаяние. Ръката, с която се опитваше да откопчее сложната ключалка, трепереше.

— Странно — прошепна Гарет. После отвори ключалката и скри гривната в шепата си. — Накитът е единствен по рода си и невероятно красив. Ще се наложи да го носите, за да изиграете достоверно ролята си. — „Ами ако и кажа истината още сега? Ако й кажа, че няма да играе роля, а е истинска д’Албар?“ В продължение на няколко мига той си поигра с тази идея, опитвайки се да прецени дали тя щеше да влоши или да подобри положението.

— Сигурно се държа доста странно — промърмори Миранда. — Вероятно се страхувам от нещата, което ме очакват.

Не, това ще бъде прекалено голям шок за нея, реши Гарет. Първо трябва да свикне с новия си живот, за да може по-леко да приеме истината. Последното, което искаше, беше да я уплаши и прогони. Знаеше, че историята ще прозвучи невероятно, че в първия момент тя няма да му повярва и ще заподозре някакви зли намерения, вместо с готовност да приеме истината.

— Нямате причина да се страхувате, Миранда — отговори меко той. — Няма да искам от вас нищо, което би ви създало трудности. След ден или два сигурно ще се питате защо толкова сте се тревожили.

Миранда се усмихна колебливо. Много й се искаше да повярва в думите му.

(обратно)

7

— Ще видим как ще й хареса диетата от черен хляб, овесена каша и вода! — Лейди Имоджин крачеше гневно по дългата галерия и роклята от пурпурночервена дамаска с огромен кринолин помиташе всичко по пътя си. За да придаде повече тежест на думите си, тя удряше дланта си с неразтвореното ветрило. Устните й бяха толкова здраво стиснати, че и без това тясната уста беше напълно изчезнала. Очите под грижливо изскубаните вежди бяха корави като малки кафяви камъчета.

— Прощавай, мила, но според мен Мод се наслаждава на ролята на мъченица — осмели се да възрази лорд Дюфорт, скрит на сигурно място зад вратата.

— Глупости! — гласеше ядният отговор. Без да му благодари за усилията, съпругата му пристъпи към него и отвори ветрилото си. — Момичето скоро ще проумее, че е много скучно да стои затворено в стаята си, без огън и без всички вкусни неща, с които е свикнало.

Майлс съвсем не беше убеден в това. Когато трябваше да окаже съпротива, лейди Мод буквално разцъфтяваше. По-точно, той имаше впечатлението, че всички наказателни мерки й се отразяваха извънредно благоприятно и я правеха още по-твърда отпреди. Решителният блясък в бледите сини очи оживяваше болнавото лице.

— Ще я принудя да падне на колене пред мен още преди Гарет да се е върнал — заяви Имоджин. — Но къде, за Бога, е той? — Тя спря под високия прозорец, който гледаше към двора — четириъгълник, покрит с каменна настилка, затворен от двете странични крила на господарската къща и високата, завършваща с остри метални ръбове ограда. Крилата на голямата желязна порта бяха отворени към улицата, по която течеше несекващ поток от ездачи, каруци и карети с железни колела, които трополяха по изсъхналата кал. От реката, която течеше от другата страна на къщата, прозвуча сигнал на товарна лодка и се смеси с бесните викове на коларите.

Имоджин не се интересуваше от движението по улицата. Сърцето й беше пълно със страх. Възможно ли беше да се е случило нещо с Гарет? Дали пък не го бяха нападнали разбойници? Или беше станал жертва на войнишко нападение? Във Франция бушуваше война и по пътищата й царяха хаос и беззаконие.

Ако с Гарет беше станало нещастие, дали тя беше виновна за това? Нали тя го накара да замине за Франция! Той не искаше да пътува, но тя го убеждаваше и настояваше, докато най-после отстъпи. Тя го принуди да вземе решение, защото искаше брат й отново да има цел в живота си, смислена задача, която да изпълни дните му. Искаше най-сетне да го освободи от циничната летаргия, която го бе обзела след смъртта на жена му. Така силно копнееше да види отново стария пламък и острота в очите му, динамиката в движенията, пулсиращото от живот тяло, стремежа към висините — тези толкова скъпи на сърцето й качества, които беше разрушил бракът му с Шарлът.

В годините преди срещата му с Шарлът Имоджин нито за миг не се беше съмнявала, че един ден брат й ще се издигне до върха на славата и могъществото, които заслужаваше мъж с неговата целеустременост, с неговия характер, богатство и произход. Тя го отгледа, без да мисли за себе си. Мислеше само за своя Гарет, за щастието му, за блестящото бъдеще, което го очакваше. Той вземаше активно участие в политическия живот в кралския двор и беше ангажиран с делата на семейство Харткорт във Франция, което страдаше от преследването на хугенотите. Сестра му следеше издигането му с гордост, която беше изцяло лична. Всичко, което правеше след смъртта на майка им, беше насочено единствено към благото и издигането на Гарет, всичките й мисли и планове бяха съсредоточени върху интересите на брат й. Тя познаваше способностите му, знаеше кое място би му подобавало и с всяка фибра на душата и тялото си се бореше за него и за напредването му. Тъкмо когато усилията й започнаха да дават първите си плодове, страшната отрова на женската лудост проникна в сърцето му и заплаши да разруши всичко постигнато досега.

Гарет беше толкова влюбен в красивата си съпруга, толкова омаян от чувствеността й, че стъпка по стъпка се отдалечи от света, който тъкмо беше започнал да завладява. И сестра му беше безпомощна да му попречи. Каквото и да му говореше, каквото и да правеше, то не му въздействаше. Влиянието й се изпари без остатък. Имоджин знаеше колко унизен и нещастен беше гордият й брат, но не разбираше защо той не пожела да се раздели с жената, която го опозори. Никой нямаше да го упрекне, ако я беше затворил в лудницата. Той беше длъжен да се разведе с нея. Вместо това Гарет остана бездеен и чакаше, докато тя бавно, но сигурно го унищожаваше. Зад каменното си лице Имоджин плачеше със сълзи на гняв и дива мъка. Случилото се с Гарет беше незарастваща, мъчителна рана. Непоносимо й беше да наблюдава рухването на човека, когото бе създала със собствените си ръце (тя беше абсолютно убедена в това), стопяването на честолюбието, което трябваше да спаси семейството им.

Даже след смъртта на Шарлът Гарет не си възвърна старата енергия и целеустременост. Започна да се интересува единствено от ленивите, непродуктивни забавления на придворните. Даже заживя още по-самотно отпреди. Душевната мъка на Имоджин не можеше да се опише. Тя вярваше с цялото си сърце, че раните на Гарет ще зараснат, трябва да зараснат, стига само злото да бъде отстранено. Тя направи единственото правилно нещо, за да премахне злото, което бяха сторили на брат й, но напразно.

Майлс наблюдаваше съпругата си, която стоеше с отсъстващ вид до прозореца, и четеше мислите й с опитността на верен съпруг. Отдавна се беше примирил с факта, че Гарет е цялата гордост и привързаност на Имоджин, и много добре знаеше колко разтревожена и неспокойна е жена му след необяснимо дългото отсъствие на брат си. За съжаление страхът и тревогата я караха да върши неща, които правеха живота на хората около нея още по-труден.

Майлс протегна крак и с гордост отбеляза колко добре е изработен корковият ток на обувката му и колко закръглен изглежда тънкият му прасец, обут във великолепен панталон в червено и жълто. После вдигна глава и срещна подигравателния поглед на жена си.

— Изненадан съм, че отказваш да приемеш новата мода на обувки с високи токове, мила — отбеляза колебливо той. — Няколко допълнителни сантиметра ще те направят още по-внушителна.

Лейди Имоджин забрави презрението и го погледна очаквателно. Ако имаше област, в която се доверяваше на инстинкта и знанията на съпруга си, това беше модата.

— Наистина ли мислиш така? — попита недоверчиво тя.

— О, да — отговори убедено той, зарадван, че бе успял да я отклони от мрачните мисли, макар и само за малко. — Чух, че нейно величество си поръчала три чифта… един от кожа, един от розова дамаска и един от синя коприна.

Лейди Имоджин се почеса замислено по врата и дългите й нокти задраскаха по жълтеникавата, подобна на пергамент кожа.

— Тогава ще си поръчам чифт обувки с високи токове, които да подхождат на новата ми черна копринена роба. Тъмночервена кожа, какво ще кажеш?

— Перфектен избор, мадам. — Майлс се поклони. — Очакваме ли гости за вечеря?

— Много добре знаеш, че ще дойдат сестра ти и досадният й съпруг. Както обикновено, той ще се напие, а безмозъчната ти сестра ще дърдори глупости и ще охка, че никой не я разбира.

Мигът на дружелюбно съгласие отмина много бързо.

— Можеш да сложиш сестра ми до каплана — предложи с тиха усмивка Майлс.

— Разбира се. Кой друг би я търпял? — Имоджин се обърна отново към прозореца и се загледа мрачно към улицата.

— О, скъпа Имоджин, колко се радвам да ви заваря вкъщи! Лорд Дюфорт, желая ви добър ден. — В галерията влезе лейди Мери Абърнати, поздрави лорд Дюфорт с реверанс и подложи на лейди Имоджин хладната си буза за целувка. — За съжаление мога да остана само една минута. Кралицата ще прекара нощта в Уайтхол. Сега е при лорд Сесил и имам малко свободно време. Дойдох веднага, за да се осведомя дали имате вести от лорд Харткорт.

Тя погледна загрижено Имоджин.

— Мина много време, откакто годеникът ми замина, и вече започвам да се тревожа…

Имоджин поклати глава.

— Не, все още не знаем нищо за него. — Тя беше избрала лейди Мери Абърнати за съпруга на брат си не само защото младата вдовица имаше безупречен произход и достоен външен вид за спътница в живота на мъж с власт и влияние, но и защото вярваше, че може да й заповядва и с това да бъде сигурна, че нищо няма да разруши сестринското й влияние. Благодарността беше силна мотивация.

Тя потупа ръката на Мери и продължи окуражително:

— Няма смисъл да се тревожите. Трябва само да чакаме и да се молим.

Майлс поглади брадичката си и си каза, че лейди Мери имаше всички основания да се тревожи. Гарет беше последната й надежда за успешен брак. Като бездетна вдовица към края на двадесетте, чийто съпруг беше починал от треска след едногодишен брак, дамата беше повече от отчаяна. Според завещанието имуществото на съпруга й беше станало собственост на младия му брат, нейното собствено имущество беше прибрано от чичо й, който твърдеше, че го е вложил изгодно, за да й даде добра зестра при евентуална втора женитба. Кралицата я взе при себе си и й даде скромната длъжност дворцова камериерка. От смъртта на съпруга й бяха минали няколко години, през които младата вдовица вехнеше и съхнеше в кралския двор и надеждите й за влиятелен ухажор постепенно се изпаряваха. Нито един мъж, търсещ подходяща съпруга, не бе повярвал в уверенията на чичо й, че племенницата му разполага с добра зестра, а вдовица без зестра беше много лоша партия.

Още когато видя за първи път лейди Мери, Имоджин стигна до убеждението, че е намерила съвършената съпруга за Гарет. Той реагира на предложението й с дружелюбна незаинтересованост, но й позволи да извърши всички необходими приготовления. За Майлс беше повече от очевидно, че след катастрофата с Шарлът Гарет никога вече няма да се влюби истински, но шуреят му явно се нуждаеше от съпруга и беше готов да се задоволи с избора на сестра си.

— Надявам се, че след като пристигне в Дувър, лорд Харткорт ще изпрати човек да ни извести за пристигането си. — Гласът на лейди Мери придоби леко плачлив тон, който Майлс често беше чувал и го намираше невероятно изнервящ.

— Вярвам, че ще го направи — отговори с решително кимване Имоджин. — Веднага щом науча нещо, ще ви уведомя. Обещавам.

Лейди Мери я дари с благодарствена усмивка.

— Всяка нощ се моля на небето да ни го върне жив и здрав.

— Всички се молим — отбеляза сухо Имоджин. — Дали кралицата ще ви разреши да вечеряте с нас?

Лицето на Мери се разведри. Много по-добре беше да вечеря у семейство Дюфорт, вместо с придворните дами на кралицата. Повечето от тях бяха по-млади от нея и се интересуваха единствено от дворцовите клюки. Мери не можеше да понася темпераментното бъбрене на младите жени, които гледаха на света с други очи и не познаваха страданието. Имаше и друга група придворни, почтени съпруги с влиятелни мъже или собствено влияние. Мери знаеше, че и двете групи я гледаха с известно съжаление, примесено с презрение.

— Сигурна съм, че ще мога да го уредя — отговори тя. — Благодаря ви за поканата. — След като отново направи реверанс пред лорд Дюфорт и се докосна до бузата на Имоджин с безплътните си устни, лейди Мери излезе навън и забърза към шлюза, където лодката чакаше да я отведе в Уайтхол.

Имоджин закрачи отново през галерията и Майлс сметна, че е дошъл моментът да се оттегли, преди жена му отново да потърси отдушник за нарастващия си гняв. Тъкмо се обърна към вратата, когато пазачът на портата даде сигнал с рога си. Имоджин замръзна на мястото си.

— По всичко изглежда, че молитвите ти са били чути, мила моя — проговори меко Майлс, изтича до прозореца и се загледа към слугите и ратаите, които се стичаха в двора, повикани от сигнала, възвестил завръщането на господаря на дома.

— Това е Харткорт. Благодаря на всевишния за милостта! Гарет се върна! — Имоджин притисна ръце за молитва и на лицето и изгря щастлива усмивка, издаваща безкрайно облекчение. Тя не беше набожна, но в мигове като този изпитваше искрена благодарност към Бога. Само след минута лицето й се промени и Майлс остана смаян от студената пресметливост в очите й.

— Надявам се, че мисията му е била успешна — проговори с глух глас тя, сякаш говореше на себе си. После, много по-енергично: — Трябва веднага да го видя. — Тя се обърна рязко и изскочи от галерията, без да обърне внимание на съпруга си, който също беше решил да поздрави шурея си.

Майлс стигна до заключението, че не може да се конкурира с жена си, и реши да изчака. Върна се до отворения прозорец и огледа бъркотията, която цареше долу. Възседнал едра сива кобила, Гарет тъкмо влизаше в двора. Изглеждаше както винаги, спокоен и отпуснат на седлото и в никакъв случай изтощен и преуморен от дългия път, както би трябвало да се очаква след четиримесечното му отсъствие.

Графът скочи от седлото и в този момент Майлс видя нещо толкова странно, че едва не извика. Любопитен да не пропусне нищо, той се подпря с две ръце на прозореца и се издаде навън. От възглавницата, поставена зад седлото, се плъзна крехка фигура. Момиче с овехтяла оранжева рокля. Само по себе си това беше повече от странно, но в следващия момент долната челюстта на Майлс увисна още повече. Не, очите му не го лъжеха! На рамото на момичето се бе настанила маймунка в червено жакетче и шапка с перо!

— В името на сатаната и всичките му дяволи! — промърмори изумено Майлс и зачака да види какво ще стане по-нататък. Жена му вече беше излязла на двора и бързаше по каменната настилка, протегнала ръце към брат си. Майлс проследи сцената в двора със затаен дъх, изпълнен със странна смесица от страх и радостно очакване. Само след миг Имоджин забеляза спътницата на брат си и веднага отпусна ръце.

Майлс не можа да чуе нищо от онова, което се говореше в двора, видя само как Гарет улови момичето за ръка и го дръпна напред, сякаш искаше да го представи на лейди Имоджин. Дамата се отдръпна отвратено, маймуната скочи от рамото на непознатата и се поклони подигравателно, което накара възхитените зрители да скрият лица в ръцете си, за да не чуят смеха им.

— Веднага махнете оттук това гадно създание! — Имоджин най-после си възвърна дар слово. Тя се обърна със смразяващо лице към ухилените ратаи и усмивките се изпариха от лицата им. — Изнесете го навън! Извийте му врата! Удавете го! Направете нещо!

— Това ли е единственото, което имаш да кажеш на любимия си брат? Надявах се на по-топло посрещане — проговори с иронична усмивка Гарет. Миранда се наведе и прегърна грачещата маймуна. — Животното няма да ти стори зло.

— Милорд, вие не сте наред. Как посмяхте да доведете в къщата ми тази отвратителна твар? — Имоджин усети, че силите я напускат. — Разбира се, скъпи братко, аз съм много щастлива, че най-после се завърнахте у дома, но…

— Чип не е гадна твар — намеси се енергично Миранда. Досега беше мълчала, но дамата наистина прекаляваше.

— Сигурно е целият в бълхи — промърмори Имоджин и потръпна от ужас, без да обръща внимание на възраженията на Миранда. — Гарет, не е особено прилично от твоя страна… Освен това, драги братко, щях да се зарадвам много повече, ако беше изпратил човек от Дувър, за да ни уведоми за пристигането ти. — Докато сипеше обвинения, тя успя да си възвърне самообладанието. Ала когато устреми поглед в Миранда, видя приликата и потрепери като от удар. — Велики Боже! — промърмори смаяно тя и впи поглед в добре познатите черти на момичето. — Това е Мод, от край до край Мод!

— Точно така — отговори развеселено Гарет. — Когато останем насаме, ще ти обясня всичко. Да вървим. — Той се обърна към вратата, бутна Миранда пред себе си и окуражително я потупа по рамото.

— Не искам това животно в къщата си! — В гласа на Имоджин прозвуча истинска истерия. — Тук живеят цивилизовани хора, братко. Умолявам те да помислиш за това!

— Помислил съм за всичко — отговори рязко Гарет и невъзмутимо продължи пътя си към къщата.

Имоджин пребледня, ала веднага се овладя, събра полите си и хукна след брат си.

— По дяволите, Харткорт, това ли ни донесохте от чуждата страна?

Майлс слезе по стълбата с обичайната си грациозна походка. Очите му искряха, сърцето му беше пълно със злобна радост. Един поглед в лицето на жена му беше достатъчен. Имоджин кипеше от гняв!

— Дюфорт. — Гарет поздрави зет си с кратко кимване и влезе с големи крачки в салона вляво от входното антре. Помещението беше облицовано е дърво, имаше високи стъклени врати, от които се откриваше чудна гледка към широката морава и реката, където беше шлюзът на имението.

Застанала в средата на салона, Миранда се оглеждаше страхопочтително. Колко много стъкло! Знаеше, че лорд Харткорт е богат човек, но явно беше невероятно богат, щом можеше да си позволи стъклени врати. Обстановката беше напълно различна от онова, което беше виждала досега. Две от стените бяха заети от огромна библиотека. Безбройните лавици бяха отрупани с книги, десетки, стотици книги с неоценима стойност. Сигурно само манастирските библиотеки притежаваха толкова много томове. Два дебели килима с прекрасни шарки, достатъчно ценни, за да бъдат окачени на стената или да завият с тях най-красивите легла в къщата, бяха захвърлени небрежно върху излъсканите до блясък дъски. Миранда стъпи предпазливо на килима, но побърза да се отмести, защото се беше сетила за прашните си дървени обувки.

— Миранда, представям ви лорд и лейди Дюфорт — проговори церемониално Гарет и я изтръгна от съзерцанието, в което беше потънала. Тя се обърна бързо към него и го погледна виновно.

— Прощавайте, но никога не бях виждала толкова много книги.

— Можете ли да четете и пишете? — попита с интерес Гарет.

— О, да. В трупата ни имаше магьосник, който беше много образован. Той ме научи да чета, но с писането не съм много добре. — Миранда махна унило с ръка и продължи: — Освен това ме научи да правя хороскопи. Ако желаете, ще ви покажа, милорд. И на вас също, мадам — предложи несигурно тя, без да поглежда към Имоджин.

Никой не разбра как е реагирала Имоджин на предложението, защото смаяният вик на Майлс привлече вниманието на всички:

— Всемогъщи Боже! Тя прилича досущ на Мод! — Той пристъпи към Миранда. — Позволявате ли, мила? — Тънките му пръсти уловиха брадичката й и я обърнаха към светлината на прозореца. — Невероятно — прошепна изумено той. — Разбира се, косата е друга. Лицето е много по-здраво и весело. Но всичко останало…

— Съвсем правилно — отвърна с доволно кимване Гарет. — А когато се изкъпе и облече някоя от роклите на Мод, никой няма да разбере, че е друго момиче.

— Какво означава всичко това, Гарет? — попита подозрително Имоджин, която се бореше с противоречивите си чувства — радост от завръщането на дългоочаквания пътник, възбуда при мисълта за вестите, които носеше, отвращение и възмущение заради маймуната и напълно объркване по отношение на момичето.

— Лорд Харткорт желае да заема мястото на лейди Мод. — Миранда реши, че е крайно време да се намеси. — И аз дадох съгласието си.

Обяснението й предизвика смаяно мълчание. Миранда хвърли поглед към лорд Харткорт и видя сардоничните искри в очите му, циничната линия около устата, която й беше толкова неприятна. Усетил изпитателния й поглед, той побърза да се прикрие и веднага промени израза на лицето си. Усмихна й се и й намигна съзаклятнически. В очите му светнаха развеселени пламъчета, сякаш я канеше да сподели веселието му при шока, с който присъстващите реагираха на плана му.

Миранда отговори несигурно на усмивката му. В момента не се чувстваше съучастница, а по-скоро като слаба шахматна фигура.

Гарет посегна към шнура за звънеца, който висеше до вратата.

— Моля те да се погрижиш за Миранда, Имоджин. Искам до вечерта да я превърнеш в истинска лейди.

Имоджин се възстанови бързо от преживения шок и вече не приличаше на кораб, загубил посоката и кръстосваш безпомощно из водите на океана. Тя измери Миранда с преценяващ поглед. Тя не беше сигурна какво точно цели брат й с това момиче, но беше достатъчно умна, за да си премълчи.

— Ще трябва за вечеря да я облечем с някоя от роклите на Мод. Чакаме гости.

— Кои? — Гарет вдигна въпросително вежди, без да забележи паникьосаното изражение на Миранда.

— Е, само сестра ми и нейният съпруг… а, и лейди Мери — отвърна Майлс — Тя обикаля седмици около нас и чака новини от годеника си, Гарет.. Ще бъде очарована да разбере, че си се върнал.

Годеница? Миранда наостри уши. За първи път чуваше за съществуването на такава дама. Тя погледна към лорд Харткорт и отново видя презрителния блясък в очите му, който толкова я притесняваше. Този път обаче не можа да прецени дали презрението беше насочено към самия него или към друг човек. Започваше да се пита дали мъжът, когото познаваше — непринуденият и весел спътник, — е истинският лорд Харткорт и ако не е, дали тя ще може да се справи с предизвикателството.

— Това ще бъде добра възможност да покажем Миранда — обясни спокойно Гарет.

— Но… но… не е ли малко прибързано? — попита уплашено младото момиче. — Едва пристигнахме и аз…

— Сигурен съм, че ще се справите по най-добрия начин — прекъсна я Гарет, когато на вратата се появи лакей. Той стисна ръката й и се усмихна окуражително. — Нали и аз ще бъда там. Всички присъстващи тук ще се стараят да ви помагат и няма да допуснат да изпаднете в затруднено положение. Знам, че няма да имаме проблеми. Всичко ще мине добре.

Защо е толкова уверен? — запита се смаяно Миранда.

— Веднага отнесете гореща вода и ведро за къпане в зелената спалня — заповяда Имоджин. — Ще ми трябват две прислужнички. Ей ти, ела с мен. — Когато лакеят изчезна, тя посегна към ръката на Миранда.

Младото момиче издърпа ръката си, а когато Имоджин посегна отново, отскочи назад.

— За Бога, момиче, прави, каквото ти казват! — извика сърдито Имоджин. — Тръгвай с мен!

Миранда погледна въпросително към лорд Харткорт.

— Трябва ли да й позволя да говори с мен по този начин, милорд?

— Нахално хлапе! — изсъска вбесено Имоджин. — Това е върхът на дързостта…

— Млъкни, сестро! — прекъсна я със спокоен, но властен тон Гарет. — Миранда е тук по своя воля. Тя не е слугиня и няма да позволя никому да се отнася грубо с нея. Щом ще заеме мястото на Мод, всички ще се отнасяме към нея като към член на семейството.

Имоджин смръщи чело; онова, което каза брат й, беше нечувано, но логиката на думите му не можеше да бъде оспорена.

— Няма да търпя присъствието на маймуната в зелената стая — заяви най-после тя, използвайки този претекст като легитимен път да упражни авторитета си.

— Добре, Чип ще остане известно време при мен — реши графът и взе маймуната от ръцете на Миранда въпреки очевидната й неохота. — Ще му поръчам богата вечеря от орехи, ябълки и стафиди — опита се да я успокои той.

Миранда се колебаеше. Имаше чувството, че все още може да излезе от сделката. Но щом се превърнеше в живо копие на лейди Мод д’Албар, вече нямаше връщане назад. Тя срещна спокойния поглед на графа и си даде вътрешен тласък.

— Е, добре, мадам, да свършим тази работа — отсече решително тя и се обърна към вратата.

Имоджин пое шумно въздух и хвърли възмутен поглед към брат си, но Гарет се направи, че не я забелязва. Сестрата стисна ядно устни и побърза да излезе от стаята пред Миранда.

Гарет наля вино в две чаши от муранско стъкло и подаде едната на зетя си.

— Приемам, че мисията ви е минала успешно — отбеляза Майлс, настани се удобно в един стол с богато резбовани рамки и огледа критично дантеления си маншет. — Иначе нямаше да търсите двойничка на Мод.

— Заключението ви издава остър ум, зетко — отговори шеговито Гарет и отпи голяма глътка вино. Очите му не разкриваха почти нищо от онова, което го вълнуваше в момента.

Зелената спалня беше голямо, оскъдно мебелирано помещение в източното крило на господарския дом. Стаята изглеждаше недружелюбна и мрачна с тежките дъбови греди и леглото, вградено в масивен стенен шкаф, закрепен с дебели дъбови дъски. Само прозорецът с красива рамка разкриваше чудесна гледка към реката и до известна степен компенсираше мрачната атмосфера.

Имоджин се стараеше да не забелязва присъствието на Миранда; правеше се, че е заета да надзирава жените, които внесоха медната вана и другите необходими неща. Оплакваше се, че кърпите, с които бяха покрили пода, не са достатъчно дебели и дъските ще се намокрят, караше се на слугините и им крещеше, че не изпълняват нарежданията й достатъчно бързо.

Момичетата едва скриваха любопитството си. Миранда се опита да им се усмихне, но в скритите им погледи се четеше такова неверие, сякаш бяха срещнали същество от друга планета. Все пак те отговориха плахо на усмивката й, но когато господарката се обърна към гостенката, побързаха да се отдръпнат.

— Ти… момиче, как ти е името? Миранда ли беше? Веднага съблечи тези мръсни дрехи — изкомандва Имоджин и огледа доволно пълната вана.

Без да каже нищо, Миранда свали роклята и ризата си и влезе във ваната. Водата беше гореща и ухаеше на розови пъпки и цветове от върбинка, които плуваха по повърхността. Тя се отпусна назад и се усмихна колебливо. Банята в гореща вода беше рядък лукс. Беше свикнала през летните месеци да се къпе редовно, макар и не във вана, а в реките и езерата покрай пътищата на Франция. Познаваше само груб, зърнест сапун, произведен от говежда мас. Сапунът, който сега й подадоха в порцеланова купичка, беше кремавобял, ухаеше на лавандула и се пенеше между ръцете й.

Миранда въздъхна доволно и реши да се наслади докрай на това съвсем ново преживяване. Позволи на момичетата да й измият косата, после изтри тялото си, като се стараеше да не забелязва критичните и пренебрежителни погледи на сестрата на графа.

Имоджин почукваше с пръст по стиснатите си устни и оглеждаше внимателно къпещото се момиче. Какво беше измислил Гарет? Досега не беше казал нищо, но тя беше сигурна, че пътуването му във Франция беше дало своите плодове и това необикновено същество, двойничката на Мод, имаше нещо общо с резултата от пътуването.

Гарет изглеждаше променен. Старата му динамика се бе върнала, което можеше да означава само едно: че е намерил нещо, което го интересува. Очевидно имаше план. И това непознато момиче, което се наслаждаваше на ароматната сапунена пяна, без съмнение беше част от този план. Най-после неуморните усилия, които беше положила, започваха да се изплащат. Брат й отново беше намерил себе си.

Малките кафяви очи на Имоджин се присвиха в тесни цепки, физическата прилика на момичето с Мод беше толкова голяма, че чак я плашеше. Като я облече в подходящи дрехи и я научи да се държи като дама, обществото и дворът щяха да я приемат безусловно. Обличането й не беше проблем, но поведението, маниерите? Откъде беше дошло момичето? Защо Гарет смяташе, че някаква си раздърпана циганка ще се представи успешно като член на високопоставеното семейство д’Албар?

Мократа коса на момичето беше залепнала за добре оформената глава, подчертаваше дългата бяла шия и изваяните черти на лицето — пълната, доста голяма уста, малкия прав нос, фино закръглената брадичка. Имоджин прикова поглед в очите й. Каква интензивна синева, обкръжена от най-дългите и гъсти мигли, които беше виждала някога. А изразът им — упорит, предизвикателен — издаваше такава вътрешна сила, самоувереност и безстрашие, че Имоджин се обезпокои още повече. Това не бяха очи на момиче, което може да бъде лесно манипулирано.

Все пак това бяха очите на Мод. Имоджин много пъти беше виждала точно същия израз в ясносините очи на младата си братовчедка. Израз, който изобличаваше в лъжа болнавата бледност на момичето и страдалческата му физиономия. В това момиче нямаше нищо болнаво. Гладкото лице с кремав тен, освободен от мръсотията и нарушен само от няколко дребни драскотини, имаше здрава розовина, а мускулите на ръцете и краката показваха, че въпреки крехкото си тяло момичето притежаваше учудваща физическа сила.

Дали пък Гарет не се беше заплеснал по момичето? Когато излезе от ваната и посегна към хавлията, прелестите й бяха недвусмислени. Тя не приличаше на Шарлът, ни най-малко, поне що се отнася до външността. За кой ли път Имоджин си припомни Шарлът, обезпокояващото чувствено излъчване, от което винаги я побиваха тръпки.

— Коя си ти? — попита строго тя. — Откъде идваш?

Миранда пое хавлията от ръцете на момичето и се уви от главата до петите. Хавлията беше огромна, дебела и пухкава — още един невероятен лукс.

— Запознах се с графа в Дувър — отговори просто тя. — Принадлежа към трупа пътуващи артисти.

Реакцията на Имоджин беше толкова силна, че Миранда едва не се разсмя. Имоджин преглътна мъчително и всички проследиха движението на глътката под набръчканата кожа на шията. Очите й щяха да изскочат от орбитите и Миранда неволно я оприличи на крякаща пуйка. „Скитница! Гарет е довел в къщата ми скитница! Сигурно е крадла. Може би е извършила и други престъпления. Какво ще правя сега?“

Докато Имоджин зяпаше слисано, Миранда уви главата си с една по-малка кърпа и застана спокойно пред огъня.

Без да каже дума, Имоджин се обърна рязко на токовете си и излезе от стаята. Това момиче беше уличница, сигурно беше проституирало, за да се храни. Гарет виждаше в него нещо, което със сигурност липсваше. Макар че й беше крайно неприятно да го признае, Имоджин не можеше да отрече, че момичето умее да мами хората с външността си. Никой нямаше да познае по лицето й какъв живот е водила преди.

Имоджин отвори вратата към спалнята на Мод с такава сила, че пантите изскърцаха жално, и решително прекрачи прага. Увита в няколко шала, Мод седеше на тапицираната пейка пред празната камина. Беше сама. Заповедта на господарката разрешаваше на Берта да влиза при питомката си само два пъти дневно, вечер и сутрин, за да удовлетворява потребностите й. Въпреки лятната топлина, Мод изглеждаше премръзнала и трепереше; очите бяха обградени от тъмни сенки, устните синкави. Все пак тя посрещна надзирателката си със спокоен, невъзмутим поглед, без да направи опит да стане от мястото си.

— Желая ви добър ден, мадам. — Гласът беше безцветен като лицето, но спокоен и овладян.

Имоджин огледа малкото помещение. Обедът на Мод — купичка овесена каша, парче черен хляб и кана с вода — беше оставен на масата, но младата й братовчедка не беше хапнала нито залък.

Всъщност Имоджин беше дошла в стаята й само за да избере подходящи дрехи за Миранда, но като видя бледото, упорито лице на Мод, гневът й пламна с нова сила. Беше в подходящо настроение за битка. Нямаше да позволи на това твърдоглаво, неблагодарно същество да й се надсмива. Ако Мод направеше онова, което се искаше от нея, замяната й с Миранда ставаше напълно ненужна.

— Лорд Харткорт се завърна от пътуването си — обяви тържествено тя и направи няколко крачки към Мод. — Длъжна си да се явиш на масата за вечеря и да поздравиш любезно настойника си.

— Но разбира се, мадам. В никакъв случай не бих искала да се покажа неучтива към лорд Харткорт — отговори Мод и пръстите й се плъзнаха по ресните на шала.

— Ще се откажеш от тази безсмислена съпротива и ще се подчиниш — продължи Имоджин и застана пред пейката. — Твоят настойник е донесъл предложение за женитба от френския кралски двор и ти ще се покориш на съдбата си.

Мод вдигна глава и Имоджин потрепери от дивия триумфален блясък в очите й.

— Не, мадам, нищо такова няма да се случи. Аз смених вярата си и сега съм покръстена католичка. Нито един хугенот в двора на Анри няма да ме вземе за жена.

Имоджин застина на мястото си; очите й изскочиха от орбитите, долната устна увисна и разкри две черни дупки.

— Ти, проклето хлапе! — Ръката й замахна и с все сила зашлеви Мод през лицето; Мод политна назад, но триумфалният, почти фанатичен блясък в очите й не изчезна.

— Сега съм католичка, мадам — повтори с мрачно задоволство тя. — Отец Дамян ме покръсти и приех светото причастие.

Имоджин отвори уста и нададе гневен вик. Гласът й се извиси до оглушителен рев, който мина през отворената врата и се разнесе из цялата къща. Мод взе шишенцето с ароматни соли от масичката до лакътя си и безмълвно го подаде на братовчедка си. Имоджин я удари по ръката и шишенцето се изтърколи чак в другия ъгъл на стаята.

В салона, който беше точно под тях, Гарет замръзна насред движението и ръката му стисна до болка вдигнатата чаша с вино. Майлс въздъхна жално. И двамата познаваха в подробности шумовете, които придружаваха истеричните пристъпи на лейди Дюфорт.

— Питам се какво я е вбесило този път — промърмори Майлс и заби нос в чашата си.

Гарет остави чашата си на масата и излезе с бързи крачки от салона. Наметката се развяваше на гърба му, докато изкачваше широката стълба, като вземаше по две стъпала наведнъж. Чип остави кошничката с ядки и плодове, която беше завладяла вниманието му след изчезването на Миранда и се втурна след лорда. Когато стигнаха на горния етаж, маймуната спря и внимателно подуши въздуха. После се втурна в противоположна посока, защото инстинктът му подсказваше къде да намери Миранда.

(обратно)

8

Гарет, който беше очаквал, че рано или късно ще прехвърчат искри, прие, че причината за яростния пристъп на Имоджин е Миранда, и хукна към горния етаж. Ала когато излезе в коридора, установи, че шумът идваше от спалнята на Мод в дъното.

Той забърза в посоката, от която идваха виковете, и влезе в стаята на питомката си през широко отворената врата.

— За Бога, Имоджин, укроти се! Ще събудиш и мъртвите!

Имоджин се обърна към брат си и той се уплаши от вида й.

Бузите й пламнаха за миг, после станаха смъртно бледи.

— Тя… тя… — Треперещият от гняв пръст посочи Мод, която при влизането на графа бе станала от пейката и чакаше с равнодушно изражение. — Тя казва, че е променила вярата си! Отказала се е от протестантството! Вече била католичка!

Имоджин простена задавено и се отпусна на най-близкия стол, толкова поразена, че не беше в състояние дори да ругае. Само продължаваше да гледа втренчено Мод, сякаш на главата й изведнъж бяха порасли рога.

Гарет прие новината мълчаливо. Спокойното му, овладяно изражение скри умело хаоса, който се развихри в главата му при това съобщение. Веднага осъзна цялото значение на постъпката на Мод. По всичко личеше, че плановете му бяха пред провал. Оставаше му една-единствена възможност. Вместо да стои на втори план, Миранда трябваше да поеме изпълнението на първата цигулка. Досега го крепеше надеждата — всъщност, той беше почти уверен в това, — че в крайна сметка Мод ще приеме избрания от семейството съпруг. Миранда беше само средство в случай на нужда, с което трябваше да запълнят времето, докато Мод се вразуми.

Намеренията му бяха да осъществи годежа между Мод и Анри Наварски и след като мине известно време, да представи Миранда в обществото, като измисли достоверно звучаща история за щастливото появяване на загубената дъщеря на семейство д’Албар. Никой нямаше да се сети да я свърже с момичето, ухажвано от Анри.

По-далечните му намерения бяха да намери подходящ съпруг и на Миранда — може би не толкова блестяща партия, като на близначката й, но все пак мъж, който би донесъл и на нея, и на семейството пари и влияние. Твърде възможно беше да заинтересува херцог Роаси. Ако Миранда не желаеше такова бъдеще, той беше готов да я освободи и да й позволи да се върне към живота, с който беше свикнала. Никой нямаше да узнае за измамата, а животът й в изисканото общество щеше да я обогати с интересни преживявания. Не, сега не биваше да мисли за тази възможност. Нито един нормален човек, успял да се измъкне от трудния и без съмнение кратък живот на пътуващ артист благодарение на една щастлива случайност, не би поискал да се откаже от новата си идентичност.

За съжаление покръстването на Мод променяше всичко. Анри не можеше да се ожени за католичка. С тази своя постъпка Мод се бе изплъзнала много умело от всички опити да бъде убедена да сключи един толкова изгоден брак. Значи Миранда трябваше да се подготви сериозно и много бързо да заеме мястото на сестра си, за да послужи на интересите и целите на семейство Харткорт. Миранда щеше да стане съпруга на Анри Френски.

Първоначалният му план беше дяволски дързък, рисковете бяха многобройни и напълно реални, но новият план беше още по-опасен. Въпреки това при тази мисъл в гърдите му се надигна тръпнеща възбуда. Предизвикателството беше точно по вкуса му. Честолюбието го подтикваше да се справи с тази трудна задача, да постигне целта си и да направи семейството си влиятелно и могъщо. Това беше най-доброто решение. Миранда носеше родовия белег на семейство Харткорт; без съмнение, тя притежаваше всички качества на една д’Албар и можеше спокойно да заеме полагащото й се място. Макар и по този доста скандален начин, тя щеше отново да стане едно цяло със семейството си.

Все пак рисковете бяха твърде големи. Анри не беше забравил страшната измама, при която загинаха най-верните му хора, и беше особено чувствителен към предателството. Кралят никога не биваше да узнае за замяната на близначките. Никога не биваше да узнае, че момичето от портрета не е момичето, което щеше да стане негова кралица. Ако откриеше, че е бил излъган, граф Харткорт щеше да стане най-страшният му враг. Кралицата на Англия също щеше да научи за измамата и семейство Харткорт щеше да загуби завинаги мястото си в двора.

Въпреки това той беше длъжен да опита. Гарет нямаше представа дали Анри помни, че бебетата на Елена бяха две. Не му се вярваше. Тогава Анри беше деветнадесетгодишен младеж, току-що бяха убили майка му, бореше се да разкъса мрежата от политически интриги и предателство и надали беше проявил интерес към личния живот на съветниците си. А Франсоа д’Албар, потънал в скръб и болка от загубата на любимата си съпруга, упорито отказваше да споменава загубеното си дете.

Все пак кралят на Франция щеше да вземе една д’Албар. Ако Миранда трябва завинаги да стане Мод, тогава самата Мод трябва да изчезне. Триумфалното припознаване на загубената дъщеря на д’Албар, нямаше да има никакъв смисъл. Истинската Мод щеше да получи най-сетне това, кое го отдавна искаше — да отиде в манастир. Сестра й ще заеме мястото й в света.

Да, точно така трябва да стане.

Когато Гарет най-сетне заговори, гласът му беше спокоен и отпуснат:

— Значи си променила вярата си, скъпа.

Мод кимна:

— Трябваше да последвам гласа на съвестта си, милорд.

— Да, разбира се, че е трябвало — отговори развеселено той. Миранда веднага щеше да долови иронията му, но Мод и Имоджин го зяпнаха смаяно.

— Не я искам вече под покрива на този дом! — заяви Имоджин с треперещ от вълнение глас. — Няма да търпя в дома си новопокръстена католичка. Трябва незабавно да я изхвърлим на улицата…

— Опитай се да си представиш как ще реагира на това цивилизованият свят — напомни й меко Гарет. Неприкритата ирония в гласа му накара Имоджин да се разтрепери още по-силно.

Мод се уви в шала си и погледна несигурно настойника си. Беше много изненадана от спокойната реакция на графа. Само Имоджин беше реагирала точно според очакванията й.

— Мога ли да попитам дали не убиват някого? — Приглушеният мелодичен глас откъм вратата накара тримата да обърнат като по команда глави към изхода. Миранда застана в рамката на вратата, увита в дебела хавлия и следвана от Чип, който бъбреше възбудено. Още преди някой да е успял да каже нещо, младото момиче влезе в стаята и втренчи изумен поглед в лицето на Мод.

— Господи, като че ли се гледам в огледалото — промълви страхопочтително тя, пристъпи към Мод и предпазливо докосна ръката й, сякаш очакваше образът й да се окаже илюзия. Ала пръстите й се докоснаха до жива плът.

Мод беше не по-малко учудена от нея.

— Коя сте вие?

Гарет пристъпи крачка напред и сложи ръка на рамото на Миранда.

— Миранда, представям ти лейди Мод д’Албар. Мод, това е Миранда, доскоро член на трупа пътуващи артисти.

Мод направи безуспешен опит да се усмихне и се огледа безпомощно. Очите й се спряха върху Чип, който беше наклонил глава и я изучаваше внимателно.

— Майчице мила — промърмори слисано тя и се наведе да го помилва. — Ти пък кой си?

— Името му е Чип. — Миранда остана неподвижна, за да се наслади по-дълго на топлото и успокояващо докосване на графа. Беше напълно объркана от близостта на момичето, с което си приличаха като сестри, от чувствата, които бушуваха в душата й след тази странна среща. Както винаги, тя потърси утеха у графа и той прочете безпомощния въпрос в очите й. За съжаление не можеше да й даде обяснение, поне не сега. Той придвижи ръката си към тила й и я притисна по-силно, улови трепета, предизвикан от милувката му, следван от едва забележимото отпускане на скованите мускули.

— Маймунката е прекрасна! — Мод протегна ръка към Чип, той я улови зарадвано и с учтив жест я поднесе към устните си. Муцунката му беше толкова весела, че Мод избухна в луд смях. Никога не съм я виждал такава, каза си Гарет и това прозрение беше малък шок за него.

Имоджин се събуди от транса, в която беше изпаднала, и втренчи гневен поглед в брат си, който стоеше съвсем естествено до скитницата и на всичкото отгоре беше сложил ръка на тила й в една не съвсем прилична милувка; а момичето сякаш не забелязваше този мил жест, очевидно приемаше подобно отношение като напълно естествено. Имоджин скочи от стола си и за момент забрави проблема с Мод.

— Не е прилично да идваш тук по хавлия, момиче. Върни се веднага в стаята си. Аз ще ти донеса дрехи. Нямаш ли поне малко срам? Не разбираш ли, че не е редно да се мотаеш из къщата полугола?

— Но тя съвсем не е полугола, Имоджин — отговори сърдито Гарет. Хавлията беше достатъчно голяма и крехката фигура беше загърната от глава до пети.

Живият спомен за гъвкавото младо тяло изникна неканен пред очите му и го накара да потрепери. Не можеше да забрави коравото, фино закръглено дупе, стройните мускулести бедра, изпъкналите кости на хълбоците, кичурчетата тъмни косми в долния край на плоския корем. В слабините му запулсира желание и той оттегли рязко ръката си от тила й, сякаш се беше опарил.

— Защо не сте запалили огън в камината? — попита рязко той. — Знаем, че братовчедка ми има нужда от топлина.

— Аз й забраних да пали огън — отговори с достойнство Имоджин.

— Забраниха ми не само огън, но и добра храна и компанията на прислужницата ми — добави Мод, изправи се и хвърли многозначителен поглед към таблата на масата.

Гарет проследи погледа й и лицето му помрачня.

— Многократно съм казвал, че няма да търпя да се отнасят грубо с братовчедка ми. Не искам тя да страда от лишения.

Имоджин изпухтя презрително.

— Много си мек, братко. Не виждаш ли докъде ни доведе снизходителността ти. Това момиче трябва да разбере, че има задължения, и да се научи да се подчинява.

— По всичко изглежда, че моята подопечна е решила да посвети живота си в служба на Бога — отговори сухо Гарет. — Съмнявам се, че някой би могъл да я отклони от избрания път.

Той отиде до гардероба и прегледа бегло съдържанието му. След малко извади копринени долни гащи, ленена риза и дантелена фуста и проговори през рамо:

— Надявам се, че нямаш нищо против да се възползваме от твоя гардероб, за да облечем Миранда, братовчедке?

— Ни най-малко, сър. — Мод разглеждаше Миранда с подозрителен интерес. — Мисля, че синьозелената ми рокля ще й стои много добре. — Тя смръщи чело. — Какъв цвят е косата ви?

— Същата като вашата. — Миранда свали кърпата от главата си и разтърси почти сухата си коса.

— Защо е толкова къса?

— Дългата коса ми пречи да играя на земя — обясни Миранда. И нейният поглед беше изпълнен с подозрителност. — И вие ли се чувствате така странно, когато ме гледате и виждате себе си?

Мод кимна бавно, протегна ръка и докосна колебливо лицето на Миранда, после своето. Побиха я студени тръпки.

— Но вие не мислите като мен, нали?

Миранда се ухили развеселено.

— Разбира се, че не! Вие сте дама и съм убедена, че мислите като дама. А аз съм скитница… или поне лейди Дюфорт казва така. Предполагам, че мисля като скитница, макар да не съм съвсем сигурна какво означава това.

— Ти си като дребните песъчинки на уличната настилка — отговори гневно Имоджин и се обърна към брат си: — Дай ми дрехите, Гарет. Но те предупреждавам, че не можеш да направиш диамант от чакъл.

Миранда я изпревари и грабна дрехите от ръцете на графа.

— Мисля, че е по-добре да се облека тук, при лейди Мод. Искам да я опозная.

— Много добре. — Гарет й предостави дрехите. — Ще се върна след един час, за да слезем на вечеря.

— И аз ли трябва да вечерям долу, сър? — осведоми се учтиво Мод.

Гарет се обърна отново към подопечната си и я измери със сериозен поглед.

— Не, братовчедке. От днес нататък ти ще водиш живота на набожна отшелница, точно както желаеше. Докато Миранда заема мястото ти, никой не бива да те вижда в обществото.

— Това ми харесва, милорд — отговори спокойно Мод. Гарет се поклони с усмивка и излезе от стаята след сестра си. Вратата се затвори зад гърба му и двете момичета останаха сами. В първия момент никоя не знаеше какво да каже и двете само се гледаха мълчаливо. Чип мъдро се оттегли на гардероба, за да може да наблюдава събитията отвисоко.

— Значи графът иска да заемете мястото ми — заговори най-после Мод. — Защо?

— Вероятно защото вие не искате да направите онова, което се очаква от вас. — Миранда свали мократа кърпа, потрепери от студ и започна бързо да се облича. — Какви хубави дрехи — прошепна възхитено тя и помилва меката коприна и прясно изгладения лен.

— Не ви ли е неприятно, че ще играете ролята на друг човек, който изобщо не е от вашата класа? — Мод седна отново на любимата си пейка и се уви в дебел шал. Представата, че някой ще я замества в обществото, не й харесваше особено. На всичкото отгоре това чуждо момиче й приличаше до последната подробност и никой нямаше да забележи измамата. Това беше крайно неприятно. Мод имаше чувството, че е разкъсана на две половини.

— Това е работа, за която ще ми платят добре — отговори просто Миранда и вдигна фустата с кринолина от върбови пръчки. — Никога не съм виждала такова нещо — промърмори скептично тя.

— За какво е тази игра? Кой би могъл да извлече някаква полза от предрешаването ви като лейди Мод д’Албар? — поиска да узнае Мод.

— Нямам представа. — Миранда започваше да се дразни от упоритостта на Мод. — Бихте ли ми помогнали да облека тази фуста?

Мод се смъкна с необичайна енергия от пейката, захвърли шаловете си и се зае да облича двойничката си.

— Наистина ли вярвате, че ще можете да заемете мястото ми, след като дори не знаете как се облича кринолин? Хайде, аз ще го държа, а вие ще влезете вътре… После ще го вдигна и ще го стегна на талията ви… Ето така. А сега ще облечем фустата. — Тя подаде колосаната фуста на Миранда. — Видяхте ли? — Тя приглади фустата над кринолина. — Много е важно кринолинът да бъде напълно скрит. Следва роклята.

Миранда вдигна ръце и остави Мод да й нахлузи роклята през главата. Много скоро Мод остана без нито един шал, но явно не усещаше студа. Миранда се почувства ужасно притеснена, едва ли не задушена от тежестта на новите си дрехи.

Мод пристегна корсажа и здраво завърза шнуровете. Горната част на роклята беше от избродирана дамаска, обшита с бяла коприна, която обгръщаше шията и раменете. Полата падаше на богати дипли над широкия кринолин, а на гърба беше оставен дълъг шлейф.

Миранда се погледна критично.

— Тази рокля ограничава до минимум свободата на движенията, макар че изглежда много елегантна. Как изглеждам?

— Като мен… много повече отпреди. — Мод поклати глава. — Нищо не разбирам.

Миранда смръщи чело и я погледна загрижено.

— Много сте бледа. Да не сте болна?

— Малко. — Мод потрепери и се наведе да събере нападалите по пода шалове. — Тук е ужасно студено.

— Според мен е достатъчно топло. Защо не запалите огън в камината? На перваза виждам прахан и кремък.

— Откъде да знам как се пали огън! — извика безпомощно Мод.

— Велики Боже! — промърмори Миранда. — Сигурно се боите да не си изцапате пръстите. — Тя натрупа съчки в камината и ги подпали. Пламъците веднага обхванаха сухите дърва. Мод въздъхна облекчено и протегна ръце към топлината.

— Нищичко ли не можете да правите? — попита невярващо Миранда.

Мод вдигна рамене и пристъпи по-близо до огъня.

— Това е работа за слугините.

— Според мен, ако се научите да палите огън, няма да стоите сама тук и да мръзнете — отговори почти сърдито Миранда. Мод не преставаше да я смайва. Възможно ли е момичето, което й прилича толкова много, да е съвсем различно по характер?

Мод се отпусна отново на тапицираната пейка.

— Може би сте права — призна неохотно тя. После огледа Миранда със замислено изражение. — Наистина ли сте пътуваща артистка?

— Да, бях акробатка и предполагам, че скоро ще се върна отново към стария си начин на живот. Но сега бих желала да ми разкажете защо лейди Дюфорт разигра целия този театър.

— Каква религия изповядвате? — попита сериозно Мод. Миранда сви рамене.

— Откъде да знам? Не си спомням скоро да съм влизала в църква. Защо? Толкова ли е важно това?

— Важно? — повтори изумено Мод.

— Аха, явно религията има някакво значение. — Миранда приседна колебливо в другия край на пейката и с приятна изненада установи, че роклята се разстла от само себе си около нея. — Ако обичате, обяснете ми защо е важно. — Чип се настани в скута й и тя го прегърна нежно.

След като проведе дълъг разговор с Мод, Миранда научи много повече неща, отколкото беше очаквала.

— Значи искат да ви омъжат за човек от френския кралски двор, за да увеличат влиянието на семейството? — попита замислено тя.

— Да. Но аз имам намерение да стана Христова невеста.

— Според мен животът в манастир е мрачен и безкрайно скучен — възрази твърдо Миранда. — Сигурна ли сте, че искате точно това?

— Чувствам се призвана да стана монахиня — отговори просто Мод. — Берта също ще дойде с мен.

Миранда вече знаеше коя е Берта и съобрази, че покръстването на Мод и решението й да се оттегли в манастир до голяма степен се дължаха на влиянието на старата бавачка и не толкова на осъзнато призвание. Ала не каза нищо, за да не обиди Мод. Двете замълчаха и се загледаха в пламъците.

— Защо смятат, че ще имат някаква полза, ако заемете мястото ми? — попита отново Мод. Това беше най-важният въпрос. — Можете да играете моята роля, но не можете да ме заместите напълно, нали разбирате?

— Ще ви замествам само няколко седмици — отговори спокойно Миранда. — Лорд Харткорт не ми каза колко трябва да остана, но тъй като ми обеща петдесет златни нобли, ако изпълня добре задачата си, аз…

— Сигурно ще ме принудят да се върна към протестантската вяра. Но аз няма да им се дам, никога! Нека ме подложат на мъчения, ако искат, но аз няма да се отрека от католицизма.

— Колко похвално — промърмори Миранда. — Но не особено практично. — Все още не бяха намерили верния отговор. Объркването й нарасна. Отново се чувстваше като безпомощна фигура на шахматната дъска.

Имоджин, настанена удобно в салона, прочете за трети път писмото на крал Анри.

— Невероятно, просто невероятно — прошепна смаяно тя.

— Според мен е напълно реално — отговори Гарет и посегна към чашата с вино. — Семействата д’Албар и Харткорт са добра партия дори за един Анри Наварски.

— Този брак ще помогне на семейство Харткорт да заеме водеща позиция във френския кралски двор. Ще отидем в Париж. Ще станем братовчеди на френския крал. И тук, в двора на Елизабет, положението ни ще се подобри, ще се присъединим към първите хора в държавата! — Очите на Имоджин засвяткаха възбудено. — Сватбата ще бъде великолепна — продължи замечтано тя. — Щом кралят принуди парижаните да се предадат, ще дойде да отведе Мод в Париж и ще се венчаят. Или е по-добре да направим сватбеното тържество тук? — Тя скочи и се заразхожда възбудено напред-назад, опитвайки се да прецени изгодите от предстоящата сватба. — Твоята съпруга ще има блестяща обществена позиция, Гарет. Сигурна съм, че ще те издигнат в ранг на посланик или ще ти дадат друг важен пост. Лейди Мери ще бъде най-щастливата жена на света. — „И ще бъде дълбоко благодарна на зълва си, която й помогна да сключи този изгоден брак“

— Не мисля, че бракът ще се осъществи още при първото идване на краля. Анри Наварски не може да се ожени за католичка — възрази Майлс, който още не можеше да преглътне страшната новина за покръстването на Мод.

— Мод ще се откаже от вярата си! — заяви твърдо Имоджин и стисна до болка кралската грамота. — Ще я принудя да се отрече, уверена съм в това.

— Ако нашата братовчедка уведоми крал Анри, че не желае този брак, той ще преустанови ухажването си и ще си потърси друга годеница. Ти можеш да сплашиш момичето до такава степен, че да се покаже външно покорно, но няма да й попречиш да каже истината на краля, когато останат насаме — подхвърли язвително Гарет.

Имоджин го погледна възмутено.

— Ти май се забавляваш от положението, в което сме изпаднали?

Гарет се усмихна иронично. В душата му напираше злоба. Жадната възбуда на Имоджин му напомни неприятно за собственото му вълнение и той изпита отвращение от себе си.

— Анри ще пристигне скоро и ще се запознае с Миранда — обясни спокойно той. Не можеше да разкрие на съучастниците си, че Миранда също е д’Албар, в никакъв случай. Не можеше да ги посвети в новия си план. Майлс може би заслужаваше доверие, но обичаше да си пийва, и то в съмнително общество. А Имоджин не умееше да се владее, особено когато е ядосана. Истината непременно щеше да излезе наяве и тогава…

— Ще уведомим ли лейди Мери за замяната? — попита Майлс и огледа критично ноктите си.

— Не — отговори енергично Имоджин. — По-добре е тайната да си остане в семейството. Сигурна съм, че можем да имаме доверие на Мери — прибави бързо тя, — но е глупаво да разпространим такава опасна тайна. Ако Анри узнае нещо…

— Права си — прекъсна я бързо Гарет и си помисли, че никога не би доверил на годеницата си нещо наистина важно. Макар и неприятна, тази мисъл беше странно успокояваща.

Той разтърси глава, за да прогони образа на Мери, и продължи с рязък тон:

— Миранда ще заеме мястото на Мод в кралския двор и в домакинството. Мод може да прекарва дните си с молитвеник и броеница в компанията на камериерката си, както е свикнала.

Майлс не можа да скрие стъписването си.

— Анри не може да се ожени за момиче от улицата само защото прилича на Мод д’Албар! — извика ужасено той.

— Разбира се, че не — отговори спокойно Гарет. — Не се бой, Анри ще се ожени за истинска д’Албар.

— И как ще стане това? — изхленчи Имоджин.

— Остави това на мен, скъпа сестро — отговори невъзмутимо братът.

В очите на Имоджин блесна хладна, корава пресметливост. Сигурно брат й беше решил да залъже Мод със спокойствие и привидно примирение, а в последния момент да я принуди да изпълни дълга си към семейството. Усмивката й беше доволна.

— Имаш пълната ми подкрепа, братко. Ще се постарая да подготвя добре другото момиче, за да сме сигурни, че няма да ни изложи.

— Убеден съм, че малката ще играе ролята си съвсем естествено, сякаш е родена за това.

— Наистина ли имаш доверие в една наемница? — попита изумено Майлс.

— Да, убеден съм, че мога да разчитам на нея. — Гарет изпи чашата си и стана. — А сега ви моля да ме извините. Трябва да се оттегля за малко в стаята си, за да измия праха от пътуването. Имоджин, моля те да изпратиш на Мод добра вечеря. И не й отказвай повече компанията на Берта. — Той напусна салона с развяваща се наметка.

— Лорд Дюфорт изглежда много мил — отбеляза Миранда, след като двете бяха прекарали няколко минути в мрачно мълчание, всяка потънала в мислите си.

Мод вдигна рамене.

— Той е под чехъла на жена си, но иначе е разбран човек.

— Какво ще кажете за сестра му?

— Лейди Беринджър. — Мод изкриви презрително устни. — Тя е глупачка, а съпругът й е още по-глупав. Защо искате да знаете?

— Защото ще дойдат на вечеря и ще ме представят. Трябва да знам какво ме очаква.

— Сигурна съм, че няма да ви създават проблеми — отсече Мод. — Ан Беринджър има ограничен духовен хоризонт и не вижда по-далече от върха на носа си, а лорд Беринджър е постоянно пиян и говори глупости. Кой още ще присъства?

Миранда смръщи чело.

— Някоя си лейди Мери. Доколкото разбрах, тя е годеница на лорд Харткорт.

— Убедена съм, че ще се забавлявате — отговори подигравателно Мод и болезнено напомни на Миранда за лорд Харткорт, когато се показваше откъм неприятната си страна.

— Не я ли харесвате?

Мод избухна в смях.

— Лейди Мери е придворна дама на кралицата. Не мога да разговарям човешки с нито един от гостите. Никой от тях няма таланти, не умее да се шегува, бих казала дори, че нямат ум в главата си. Главите им са празни, липсва им дух… и това важи за всички в двора.

— Мисля, че присъдата ви е прекалено строга — промълви несигурно Миранда.

— Почакайте и ще видите — възрази остро Мод.

— Как смятате, защо лордът се е сгодил за лейди Мери?

Мод вдигна рамене.

— По целесъобразност и защото ще има изгода. За какво друго? Хората от висшето общество се женят само по тази причина.

Миранда стана от пейката и се заразхожда неспокойно в голямата стая. Обстановката беше много изискана. Елегантни мебели с резби, прозорци с блестящи стъкла, богато избродирани копринени килими по стените, дебели вълнени килими на пода, Нима момичето, което беше родено сред този лукс и го приемаше съвсем естествено, можеше да разбере какво значи да спиш на сламата, да нощуваш в купа сено, да се криеш от дъжда под дърветата и да се храниш дни наред с мухлясало сирене и стар черен хляб?

И обратно — нима момиче, водило такъв бедняшки живот, подхождаше на цялото това великолепие и разкош? Как щеше да седне на една маса с онези горди, надменни аристократи, даже ако наистина бяха толкова глупави, както твърдеше Мод? Непременно щеше да направи някоя грешка. Сигурно щеше да пие вода от купичката за измиване на ръцете или нещо подобно. Никога не беше виждала купички за измиване на ръцете, но беше чувала, че ги използвали в дворците и домовете на знатните.

— Вероятно на вечерята ще присъства и домашният свещеник — проговори Мод и прекъсна нерадостните й мисли. — Лейди Имоджин го кани винаги когато е поканила и лейди Беринджър. Задачата му е да занимава Ан. Той знае, че имам наклонност към католическата вяра, но не ме приема сериозно. Смята, че младите момичета са глупави и наивни. — В смеха й имаше горчивина. — Съветвам ви да се подготвите за обстоен разпит. Каплан Джордж непременно ще ви попита дали ходите на изповед и показвате нездрав интерес към мъченията на светците. Да знаете колко ми е отвратителен с недодяланите си шеги.

— Божичко, аз не знам нищо за мъченията на светците! — въздъхна Миранда и се върна до камината. Съвършено извитите й вежди бяха вдигнати учудено. — Не е ли по-добре да се престоря, че имам болки в гърлото и ми е трудно да говоря?

На вратата се почука тихо и двете момичета се обърнаха стреснато. Мод отговори на почукването и в спалнята влезе лорд Харткорт. Беше се преоблякъл в жакет от тъмносиня коприна, обшита със сребърни звезди, а късата синя наметка, закрепена на рамото, беше обточена с кожа от сребърна лисица.

— Тъкмо казвах, че е по-добре да се извиня с болки в гърлото, за да не говоря много — посрещна го Миранда и в гласа й имаше панически страх.

Гарет кимна бегло с глава, защото умът му беше зает с други неща. Той я подложи на обстоен оглед и най-после изрази одобрението си:

— Роклята е чудесна, но мисля, че има нужда от известни поправки. Все пак за тази вечер е напълно удовлетворяваща.

Той извади от джоба си гривната със смарагдовия лебед и улови ръката на Миранда.

— От днес нататък ще я носите при всяко излизане. Това е годежен подарък от мъжа, който желае да ви ухажва. — После с ловки движения закрепи гривната на китката й.

Миранда усети отново необяснимия ужас, който бе изпитала при първия досег с гривната. Златната верижка се уви около стройната й китка със змийска студенина.

— Не мога да я понасям.

— Може ли да видя? — Мод любопитно протегна шия и очите й заблестяха от възхищение. — Какъв странен накит! Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно и въпреки това…

— Страшно — подсказа й Миранда и вдигна китката си. — Много ли е скъпа, милорд?

— Тази гривна няма цена — отговори почти сърдито Гарет и добави: — Някога принадлежеше на майката на Мод.

— О! — извика Мод и улови ръката на Миранда. Вгледа се внимателно в гривната и объркването й нарасна. — Възможно ли е да ми се струва позната, милорд?

— Не вярвам — отговори кратко Гарет. — Когато майка ти загина, ти беше само на десет месеца. — Изведнъж в главата му се появи интересна мисъл: може би онази страшна кървава нощ и мъченическата смърт на майката се бяха запечатали в детската памет на близначките и гривната беше събудила ужасния спомен за преживения кошмар. Той разтърси глава и побърза да смени темата: — Какво ще правим с косата ви, Миранда? — Той помилва буйните къдрици и се опита да ги приглади назад. — Моля ви, братовчедке, намерете мрежичка за коса или боне.

Мод го погледна учудено, но бързо съобрази, че беше нужно да потърси желаните неща сама.

След като отвори няколко чекмеджета на големия скрин и се разрови между вещите си, тя откри тъмносиньо, обшито с перли боне с дантелени рюшове.

— Мисля, че ще подхожда на роклята.

Гарет се усмихна в знак на благодарност, пое бонето от ръцете й и го нахлузи на главата на Миранда. Мод беше толкова смаяна от усмивката на настойника си, че несъзнателно й отговори. Никога не беше виждала този израз на лицето му.

— За съжаление не можем да скрием късата коса изцяло — отбеляза недоволно Гарет и попита: — Кога за последен път си излизала в общество, Мод?

— Мисля, че преди няколко месеца — отговори с усмивка младото момиче.

— Чудесно! Ще им кажем, че си имала висока температура, била си дълго време на легло и се е наложило да отрежем косата ти. Никой няма да се усъмни.

— Да, но ще я попитат защо изглежда толкова жизнена и с румени бузи — възрази иронично Мод.

— О, ще им отговоря, че съм се възстановила учудващо бързо — намеси се Миранда, сметнала, че е крайно време да се включи в дискусията. — За съжаление все още имам болки в гърлото, пресипнала съм и ми е трудно да говоря.

— Да вървим, скъпа — засмя се Гарет и й подаде ръка.

Мод ги проследи с поглед и когато вратата се затвори зад гърба на лорда, усети странна самота, примесена с ревност. Но защо й беше да ревнува? Божичко, какви глупави мисли!

Когато вратата се затвори зад господарката му, Чип увеси нос и изграчи нещо неразбрано. Мод го повика и той се подчини неохотно. Все пак се настани в скута й, вдигна глава към нея и я загледа стъписано. Мод се взря в умните му очи и неволно се засмя. Явно маймуната не можеше да проумее откъде се беше взела тази двойничка на Миранда. Обзе я топло чувство, ръцете й се вдигнаха от само себе си и помилваха главичката му. С почти човешка въздишка Чип вдигна ръка и погали бузата й.

(обратно)

9

— Как трябва да наричам годеницата ви, милорд? И как ще я позная? Сестрата на лорд Дюфорт също ще бъде на вечерята, нали? — Миранда отчаяно се опитваше да прогони страха си, но събитията се развиваха твърде бързо и това я ужасяваше. Трябваше да й дадат малко време, за да свикне с новата обстановка.

— Лейди Беринджър прилича много на Майлс. Лесно ще я познаете — отговори спокойно Гарет. — Ще се обръщате към годеницата ми с лейди Мери, както правят всички.

— Има още нещо, което трябва да ви кажа — продължи след малко той и спря по средата на стълбището. Миранда вдигна глава и го погледна въпросително. — Аз си имам име и е редно да го използвате. — После вдигна ръка и леко докосна нослето й с върха на пръста си. Глупава детинска милувка, но крехкото носле просто го подканваше да го стори. След този мил жест устните на Миранда се отвориха в колеблива усмивка и черните сенки на тревогата изчезнаха от очите й.

Салонът изглеждаше пълен с хора, макар разумът да й подсказваше, че не са повече от шест души. Сърцето се блъскаше неспокойно в гърдите й и тя дишаше едва-едва, когато застана редом с графа в рамката на вратата и отправи поглед към малката компания.

Както беше предсказала Мод, домашният свещеник също беше тук, облечен в проста кафява дреха, със скромно изражение на лицето. Стоеше малко настрана от групата, кръглото му лице изразяваше бдителност и желание да се хареса, което не подхождаше особено на човек, убеден в собствената си важност. Каплан Джордж беше на мнение, че мястото на духовника е в доброто общество; той беше заместник на Бога на земята и отговаряше за чистата съвест на всички членове на семейство Харткорт. В същото време съзнаваше, че в момента е гост на една роднинска вечеря, и то гостът с най-ниско социално положение. Обикновено го канеха на вечеря само когато лейди Имоджин смяташе, че може да има някаква полза от него.

— Тази вечер Мод се чувства много по-добре и пожела да се присъедини към нас — обяви Гарет пред събраните гости. — За съжаление болките в гърлото не са престанали да я мъчат. Ала новините от високопоставения й обожател са толкова приятни, че повдигнаха духа й. Прав ли съм, скъпа братовчедке? — Той се усмихна и непринудено вдигна ръката й, за да могат всички да видят скъпоценната гривна. — Херцог Роаси ще получи най-добрата съпруга, както моята братовчедка ще има най-добрия съпруг.

Капланът се поклони и изкриви устни в сервилна усмивка.

— Лейди Дюфорт вече ни разказа за предложението, което сте донесли от Франция, милорд. Великолепно, просто великолепно. Моите най-искрени благопожелания, лейди Мод.

— О, милорд, с такова нетърпение чаках завръщането ви! — Една дама се отдели от сянката и прекоси салона с добре премерени крачки. — Сигурно съм омръзнала ужасно на вашата мила сестра и лорд Дюфорт, защото ги посещавах почти всеки ден.

— Трудно ми е да повярвам в това, мадам. — Гарет улови ръката на дамата и я поднесе към устните си. — Надявам се, че сте здрава и сте имали достатъчно интересни занимания по време на отсъствието ми.

Миранда, която за момент остана извън центъра на вниманието, разгледа непознатата със скрит интерес. Лейди Мери беше висока, много бледа, много изискана. Лицето й беше дълго, чертите малко остри, очите сивозелени и без никакъв блясък, а челото много тясно. Косата, опъната назад и скрита под дантелено боне, беше светлокестенява. Миранда остана с впечатлението, че дамата малко прекаляваше с изискаността си. Гордата стойка на главата, начинът, по който беше вирнала носле, всичко показваше, че лейди Мери беше изпълнена със съзнание за собственото си достойнство. Роклята й беше скромна, от бледа лавандуловосиня коприна — в драматичен контраст с огненочервената кадифена одежда на лейди Имоджин и златножълтата рокля на лейди Беринджър, украсена с пурпурночервени ширити и с пелерина от тюркоазеносиня коприна.

— Ах, Мод, наистина съм щастлива да ви видя тази вечер сред нас. — Лейди Мери се обърна към братовчедката на лорда с дружелюбна усмивка. — Изглеждате забележително добре, скъпа.

— Благодаря ви, мадам. — Миранда направи реверанс и добродетелно сведе очи.

— Наистина, мила, за нас е удоволствие да ви видим в добро здраве. — Лейди Беринджър се усмихна сладникаво. — Поздравяваме ви най-сърдечно.

— Много благодаря, лейди Беринджър. — Миранда говореше подчертано тихо, с леко дрезгав глас.

— Братовчедке, не бях забелязала, че болките в гърлото все още ти създават проблеми. — Лейди Имоджин стана от стола си и отиде при Миранда. Обхвана брадичката й и огледа лицето й с изражение на дълбока загриженост, която остави у Миранда впечатлението, че е убито животно в ръцете на месаря. Имоджин смръщи чело и поправи бонето й.

— Бях много изненадан, когато разбрах, че са били принудени да отрежат косата на братовчедка ми. Явно високата температура е била много мъчителна — обясни съчувствено Гарет.

— За съжаление нямахме друг изход — подкрепи го веднага Имоджин, разбрала намека му. — Лекарят ни убеди да го сторим. — Тя се обърна към гостите, за да отклони вниманието от Миранда: — Как е синът ви, скъпа Ан? Надявам се, че вече се е завърнал от малката си почивка в провинцията? — Усмивката й беше неприкрито злобна и Миранда проследи с интерес как сестрата на лорд Дюфорт се изчерви смутено.

— Момчето е един проклет безделник! — изгърмя един невероятно дебел мъж. Коремът му беше толкова издут, че заплашваше да спука скъпия кадифен жакет. Носеше червен панталон до коленете, силно опънат над грамадния задник, и розови чорапи. — Това е второто му прогонване от двора и ако се провини още веднъж, кралицата ще го заточи завинаги в глухата провинция. Ако не ми беше син, щях да твърдя, че позорните му дела идват от непълноценната кръв. — Той изгледа злобно лейди Беринджър, която побледня като смъртник при този скрит намек и възмутено изду устни.

— Но той ви е отрязал главата, Беринджър — намеси се с необичайно напрегнат глас Майлс. — И има същите предпочитания към бутилката.

Миранда беше толкова смаяна от некрасивата сцена, която се разиграваше пред очите й, че напълно забрави страха си.

— Мод, елате при нас и ни покажете тази прекрасна гривна — покани я с меден гласец лейди Мери.

Когато Миранда не реагира на молбата, лейди Имоджин изсъска гневно:

— Мод!

— Простете, мадам — прошепна разкаяно младото момиче. — Мисля, че треската е засегнала не само гърлото, но и ушите ми.

— Желаете ли чаша вино, братовчедке? Вярвам, че ще облекчи гърлото ви.

— Благодаря, мило… Гарет. — тя пое с благодарност подадената й чаша и изведнъж осъзна, че в стаята се бе възцарила неловка тишина. Графът смръщи чело, Имоджин я погледна унищожително.

— Искате ли да опитате едно от тези чудесни пастетчета с омари, мила моя? — Майлс й поднесе сребърна табла с красиво подредени хапки. Неловкото мълчание бе прекъснато, Гарет се отдалечи от нея и тя си взе пастетче от таблата.

Майлс й отправи окуражителна усмивка.

— Не се бойте, дребната ви грешчица ще се забрави бързо — прошепна в ухото й той.

Каква грешка, за Бога? Миранда го погледна объркано. След малко се обърна към лейди Мери, която я гледаше с остро неодобрение.

— Вие сте забележително интимна в общуването с настойника си, мила — проговори строго тя.

— В последно време братовчедка ми излиза толкова рядко в обществото, че вероятно е забравила доброто държание. Днес сме се събрали на официална вечеря, а тя е свикнала на тихите вечери с членовете на семейството — обясни Имоджин и леденият й поглед заповяда на Миранда да мълчи. Младото момиче замръзна на мястото си; земята се залюля под краката й и новопридобитото самочувствие се изпари без остатък.

— Изненадвам се, че лорд Харткорт позволява на подопечната си да се обръща към него на малко име, все едно при какви обстоятелства — продължи Мери, като се опитваше да скрие неодобрението си зад сладникава усмивка. В израза на лицето й имаше нещо, което много приличаше на ревност.

— Той… той ми каза да го наричам по име… — Миранда замлъкна и прокле наум глупостта си. Графът имаше предвид, че тя трябва да го нарича „лорд Харткорт“, а не „милорд“. Тя беше под неговото настойничество и не биваше да си позволява да го нарича с малкото му име.

— Вечерята е сложена, милейди. — Икономът застана на вратата и тържественият му глас сложи край на малката сцена.

— Дами и господа, заповядайте на вечеря. Да влезем в трапезарията. Господин каплан, вие ще придружите Мод. — Имоджин махна на каплана да се приближи и изсъска остро в ухото на Миранда: — А ти ще направиш най-добре да си мълчиш.

Миранда беше толкова съкрушена от постъпката си, че се закле да не си отваря устата.

Гарет подаде ръка на лейди Мери и двамата последваха Имоджин и лорд Беринджър към трапезарията, която се намираше в другия край на залата. Влязоха в огромно помещение със сводест таван, което много приличаше на манастирска трапезария с масивната маса в средата, Дългите пейки от двете страни и високите столове в двата края. Покрай стените бяха наредени махагонови масички за сервиране, над масата висеше железен полилей, отрупан със запалени свещи, които разпръскваха мека светлина.

В галерията, която се простираше по цялата дълга страна на трапезарията, цигулков квартет свиреше приглушени мелодии.

Гарет постави лейди Мери от дясната си страна и зае мястото си начело на масата. Сестра му седна отляво, останалите гости насядаха по пейките. Миранда и капланът явно бяха най-незначителните гости, защото местата им бяха почти в другия край на масата. Компанията беше твърде малка за огромното помещение.

Миранда забрави смущението си и огледа с блеснали от възхищение очи огромната трапезария. Приборите й се състояха от сребърна чиния, сребърен нож, лъжица и трирога вилица. Тъй като никога не беше виждала вилица, Миранда огледа предпазливо останалите гости.

Вместо да използват парче хляб като подложка, сътрапезниците й си вземаха ядене от общите купи и го слагаха в сребърните чинии. Е, това не беше кой знае колко сложно. Когато й подадоха купата с гъста супа от костенурка, тя загреба с големия черпак и си взе няколко парченца от сочното месо. Течността се разля в чинията, която беше твърде плоска за супа, но явно тя беше единствената, която намери това необикновено.

— Ще позволите ли да ви обслужа с хляб, лейди Мод? — Съседът й подаде голямата дъска с нарязан хляб.

— Много ви благодаря, сър. — Миранда взе парче бял хляб и побърза да попие част от бульона в чинията си, преди да е покапал по масата. Отново се огледа скритом, но никой не я погледна предупредително, нито хвърли ужасен поглед към чинията й, макар че никой не ядеше като нея.

Съседът й взе лъжицата и се нахвърли жадно върху супата. Миранда последва примера му.

Гарет я наблюдаваше неотстъпно. Малката й грешка го бе накарала да застане нащрек. Какви ли други грешки щеше да допусне?

— Как добре изглежда братовчедка ви, милорд — проговори Мери и се усмихна изкуствено. — Но признавам, че останах шокирана, като я чух да ви говори с този интимен тон. Вероятно прекарвам твърде много време в двора и в компанията на кралицата и съм придобила старомодни възгледи.

— Съмнявам се. — Гарет посегна към чашата с вино. — Но може би забравяте, че познавам Мод, откакто стана на две години.

— Но като си представя, че ви нарече Гарет пред толкова много хора! — На бузите й избиха червени петна и тя извади ветрилото си. — Според мен това е неприлично дори в най-тесен семеен кръг, камо ли на обществено място… — Тя поклати глава и лицето й помрачня. — Прощавайте, че казвам открито какво мисля, сър, но може би ще ми простите, като ви призная, че чакам с копнеж момента, когато тези признания ще станат всекидневие за нас. — Тя се усмихна нежно и поглади ръката му.

Гарет отговори на усмивката й, но очите му останаха хладни и сдържани.

— Даже аз не бих си позволила свободата да ви наричам на малко име, сър — продължи упорито лейди Мери.

— Сигурен съм, че няма да го направите, мадам — отговори хладно Гарет. — И при най-добро желание не мога да си представя, че бихте разрешили на чувствата си да излязат на повърхността.

— Разбира се, че не. — Тя помилва отново ръката му. — Можете да бъдете абсолютно сигурен, скъпи лорд Харткорт, че никога няма да се засрамите от съпругата си.

Погледът на леко издадените очи беше устремен към лицето му с неприятна настойчивост. Годеницата му знаеше много добре чие място щеше да заеме, но по-скоро би се хвърлила в огъня, отколкото да заговори открито за онзи ужасен скандал.

— Не се съмнявам, мадам — отвърна Гарет с безизразно-учтива усмивка. После бързо отвърна глава, за да не вижда повече досадно пронизващия поглед на лейди Мери, и се запита какво ли прави Миранда. Тя изглеждаше нервна и уплашена и той усещаше това. Очите й непрекъснато шареха по масата и наблюдаваха внимателно какво правят сътрапезниците й. Лицето й беше по-бледо от обикновено, устата напрегната и макар че не гледаше към него, той беше уверен, че очите й са станали тъмносини от напрежение.

Мери го погледна скритом отстрани. Той се усмихваше на нещо свое и макар че по начало беше лоша наблюдателка, тя забеляза как се смекчиха чертите му. Проследи погледа на Гарет по продължение на дългата маса и разбра, че той гледаше към подопечната си. В очите му имаше странен блясък и Мери беше сигурна, че не го е виждала никога преди. Преди заминаването си двамата често бяха разговаряли за Мод и той непрестанно твърдеше, че братовчедка му го дразни и отегчава. Но сега в държанието му към младото момиче имаше видима промяна. Дали причината беше, че малката най-сетне се бе подчинила на волята му?

Мери погледна изпитателно Мод. Момичето също изглеждаше променено. Мери не беше в състояние да каже в какво се изразяваше тази промяна, но тя беше явна. Може би причината беше, че девойката изглеждаше учудващо жизнена. По-рано тя не живееше, а съществуваше, по цели дни лежеше в стаята си, увита в безброй шалове и обгърната от миризми на лекарства. А сега в очите й святкаха дяволити искри, макар че лицето беше бледо; но даже бледността имаше здрав розов оттенък. Лицето на Мод беше загубило изцяло сивотата и безжизнеността на хронично болните.

— Е, мила лейди Мод, продължавате ли да се занимавате с живота на светците? — попита шеговито капланът и се приведе към съседката си.

— Установих, че интересът ми към мъчениците е доста отслабнал, сър. — Миранда наблюдаваше с тревога огромния бут, който слугата тъкмо разрязваше в близост до тях, и се молеше да не предложат първо на нея.

— Велики Боже на небето! — извика с добре изиграно смайвано капланът. — Възможно ли е внезапно да сте престанали да се възхищавате от ритуалите на нашите католически братя?

Миранда не отговори веднага. Свела ресници, тя проследи как слугите отнесоха платото с говеждо към челото на масата и го представиха на лорд Харткорт. Графът използва голямата сребърна вилица, за да си вземе парче месо и да го сложи в чинията си.

— Моля ви се, скъпа лейди Мод — продължи със същия шеговит тон капланът, — няма от какво да се срамувате. Продължителните и дълбоки размишления ще ви върнат в правия път, ще видите. Не е нужно да отидете на изповед, за да получите опрощение.

Мод бе казала, че капланът е досаден и уморяващ, и се оказа права. Без да бърза, Миранда набучи на вилицата парче месо и го сложи в чинията си. После огледа недоверчиво купата с гъбено рагу, която й поднесе лакеят. В нея нямаше лъжица за сервиране. Дали трябваше да използва своята? Но това означаваше да замърси съдържанието на купата и другите сигурно щяха да се възмутят. Гъбите бяха нарязани на съвсем малки късчета и не можеше да ги вземе с вилица. А не можеше ли просто да потопи в рагуто парче хляб, както беше свикнала?

Гъбите миришеха много приятно, но Миранда реши, че са капан за непредпазливите, усмихна се съжалително и се отказа от рагуто. Когато предложиха купата на каплана, той без колебание се възползва от собствената си лъжица, за да се обслужи.

Миранда отпи глътка вино и се опита да разбере за какво й говори капланът, очевидно убеден в умението си да води интересни и забавни разговори.

— Чуйте, сър — проговори най-после тя, за да сложи край на досадното му бъбрене, което се бе разпростряло в проповед за страданията и неудобствата на манастирския живот, — уверявам ви, че напълно съм осъзнала грешките си. — Гласът й прозвуча високо и ясно, без намек за пресипналост. Всички погледи се устремиха към пея, капланът изглеждаше безкрайно учуден и засегнат.

— Какви грешки, скъпа братовчедке? — попита с високо вдигнати вежди Гарет. — Трудно ми е да повярвам, че едно толкова младо и добре пазено момиче има да изповядва много грехове. — Забележката му предизвика развеселени усмивки и Миранда усети как бузите й пламнаха. Той й се надсмиваше и тя разбра, че целта му беше да отклони вниманието на компанията от рязката, нетърпелива забележка, която бе засегнала каплана.

Миранда се покашля, сведе поглед и отговори с добре изиграно смирение:

— Някога имах наклонност към уединен живот, но както се опитах да обясня на господин каплана, намерих сили да се откажа от намерението си. — Тя набучи парче месо на ножа си и вече беше готова да го сложи в устата си, когато се сети за вилицата.

Бузите й се оцветиха в тъмночервено. Остави ножа в чинията, отпи глътка вино, после незабелязано премести месото върху вилицата.

— Склонност към уединение, как ли пък не! — изгърмя неприятният глас на лорд Беринджър. — Няма момиче, което би пожелало да отиде в манастир, след като има изгледи да се омъжи! Помислете си само какъв съпруг ще имате, лейди Мод! Намирам, че гривната, която носите, е дяволски красива.

— Подарък от Роаси — напомни му Имоджин. — Като знак за сериозните му намерения да ухажва нашата братовчедка.

Миранда усети как всички гости устремиха погледи към гривната на ръката й и се опитаха да преценят стойността й. Всички, освен каплана, който все още беше обиден и през остатъка от вечерта не допринесе с нищо за разговора. Мълчанието му позволи на Миранда да се нахрани мълчаливо, със сведен към чинията поглед, докато всички останали бъбреха оживено. Стори й се най-сигурно да отказва всички непознати ястия и здравият й апетит остана незадоволен, макар че вечерята се проточи безкрайно.

— Да се върнем в салона. — Имоджин стана от пейката. — Музикантите ще ни посвирят там. Братко, джентълмените ще ни придружат ли или предпочитат да останат за малко насаме с виното си?

Гарет улови умолителния поглед на Миранда и отговори решително:

— Ще ви правим компания, мадам. Не бих желал да се отделя от годеницата си, нали разбирате? — Той взе една гарафа с коняк и се обърна към господата: — Да вървим, джентълмени, конякът ще ни се услади и в салона.

Лицето на лорд Беринджър светна зарадвано, той грабна две шишета с портвайн и се затътри след домакина. Бедрата му се люлееха като топъл розов пудинг.

Капланът се върна с компанията в салона, но поклонът му пред Миранда беше доста скован и резервиран. Тя се усмихна учтиво, защото знаеше, че Мод ще й бъде благодарна за охладнелите отношения с божия човек.

Заболя я глава — не знаеше дали това беше от виното или от напрежението. Приседна на пейката под прозореца, малко настрана от групата жени, която се бе събрала около празната камина, докато мъжете се струпаха около масичката с бутилките. Музикантите взеха цигулките си и засвириха жална мелодия.

— Уморена ли си, мила?

Въпросът на Гарет изтръгна Миранда от мрачните размишления.

— Малко, сър.

Лордът сложи ръка на челото й и продължи сериозно:

— Май температурата ти се е покачила. Челото ти е доста топло. Имоджин, мисля, че е по-добре Мод да се оттегли в стаята си. Нали не искаме да се пренапряга и да се разболее пак, преди да пристигне херцогът.

— Не, в никакъв случай, братко — отговори Имоджин и изписа на лицето си сестринска загриженост. — Мод, мила моя, ще заповядам на камериерката да ти направи топла лечебна напитка. Тя ще те успокои и ще заспиш бързо. Или предпочиташ чаша горещо мляко с вино и подправки?

— Много сте любезна, мадам — отговори едва чуто Миранда и бързо се надигна от мястото си, облекчена от възможността да се махне от салона. — Желая ви приятна вечер, милорд Харткорт — сбогува се церемониално тя и направи реверанс към останалите.

Когато излезе в коридора, Миранда въздъхна дълбоко и се втурна към зелената си спалня, където я чакаше Чип, притиснал до гърдите си оранжевата й рокля и с угрижено изражение на лицето.

Когато вратата се отвори, той извика зарадвано и се хвърли с едни скок в прегръдката й. Миранда го притисна с обич до гърдите си.

— О, Чип, каква ужасна вечер! Тази роля изобщо не ми подхожда. Непоносимо ми е да излизам в общество, разбираш ли? Нямах представа, че ще бъде толкова ужасно. — Без да го изпуска от ръцете си, тя пристъпи към прозореца и се загледа навън. Градината беше потънала в мрак. Само настланата с чакъл пътека, която се виеше към крайбрежната стена, беше осветена от факли, поставени на високи стълбове. Миранда се наведе навън, за да чуе шумовете от движението по реката и гласовете, носени от лекия бриз. Видя няколко тежко натоварени лодки е фенери, които плаваха към града, и чу ритмичния плясък на греблата.

— Как беше?

Миранда се върна бавно в стаята.

— Помислих си, че вече спите.

— Аз не спя много — отговори Мод и безшумно затвори вратата. — Харесва ли ви тази стая? Според мен е много мрачна.

— И аз мисля така — съгласи се Миранда. Чип скочи на главата й и погледна Мод с внимателните си, интелигентни очи.

— Е, как беше вечерта? — Макар че отново беше увита в безброй шалове, Мод потрепери от студ и приседна на едно грамадно кресло. — Не бива да стоите пред отворения прозорец, студеният нощен въздух е много вреден за здравето.

— Аз съм свикнала да спя под открито небе и не се плаша даже от бурите — отговори спокойно Миранда, но се сети, че другото момиче е с крехко здраве, и побърза да затвори капаците. — Мога да отговоря на въпроса ви само по един начин: вечерта беше ужасна.

— Нали ви казах. — Гласът на Мод прозвуча необичайно весело.

— Вярно, бях забравила. — Миранда усети, че говори със сухия глас на лорд Харткорт, и неволно се ухили. — Имахте пълно право по отношение на каплана, а лейди Мери е толкова… изпълнена с достойнство и добродетелна. — Тя поклати замислено глава и седна на перваза на прозореца. През тесния отвор между капаците проникваше хладен, влажен бриз и тя дишаше с пълни гърди. Миризмите и шумовете откъм реката й напомняха, че съществува и друг свят, освен тази тъмна, потискаща стая.

— Не мога да разбера защо лордът иска да се ожени за такава жена.

Мод поклати глава.

— Трябва да се ожени. Трябва да има наследник, защото първата му жена го остави без деца.

— Какво стана с нея?

— Злополука, завършила със смъртта й. Никой не говори за това. Аз не я познавам, защото живеех с лорд и лейди Дюфорт в провинцията. Преместихме се тук след внезапната й смърт.

— О! — Миранда смръщи чело. — Но защо е избрал за втора съпруга именно лейди Мери? Признавам, тя не изглежда зле, има елегантна фигура, но в нея има нещо… нещо строго и отблъскващо. Сигурно има стотици жени, които са готови да дадат дясната си ръка за мъж като лорд Харткорт. Той е очарователен, забавен и… и много красив — добави смутено тя и се изчерви.

— Наистина ли мислите така? — погледна я скептично Мод. — Не намирате ли, че е студен и недостъпен?

— Не, ни най-малко.

— Не сте ли на мнение, че очите му са сардонични и плашат околните?

Миранда беше готова да отрече, но след кратък размисъл отговори колебливо:

— Понякога погледът му наистина е такъв. Но през повечето време очите му се смеят. Според мен се забавлява, но не го показва.

— Много интересно — отбеляза с усмивка Мод. — Никога не съм помисляла, че братовчед ми притежава чувство за хумор. Може би затова приемах, че лейди Мери е идеалната съпруга за него. Сигурна съм, че има много приятели, но те никога не идват тук. — Тя се прозя и стана от креслото. — Мисля, че е време да се оттегля. Иначе Берта ще тръгне да ме търси.

Тя се запъти лениво към вратата, като влачеше шаловете си по пода, но изведнъж спря, защото за първи път в живота си беше изпитала нещо като чувство за отговорност.

— Сигурна съм, че лейди Имоджин не ви е определила камериерка. Имате ли някакво желание? Има ли нещо, което бихте искали да ви донесат? Берта може да ви направи горещо мляко, да стопли тухла за леглото или каквото искате.

— Не, благодаря, нямам нужда от нищо — отговори Миранда, трогната от предложението.

— Ще можете ли да се съблечете без чужда помощ?

Този въпрос я накара да направи гримаса.

— Мисля, че да.

— Вече знам, че сте свикнала да спите навън под дъжда и да си палите огън, и вярвам, че ще успеете да се съблечете сама — отбеляза с мека усмивка Мод. — Е, добре, тогава ви желая лека нощ. — Тя излезе от стаята и се отдалечи, без да затвори вратата. Миранда затвори вратата и се облегна с гръб на дебелото дърво, загледана с мрачен поглед пред себе си. В живота на Мод имаше нещо толкова празно, толкова безсмислено и непродуктивно. Тази вечер и тя се бе почувствала въвлечена в това празно съществуване. Външният свят, който й беше добре познат, където ароматът на прясноопечен хляб се смесваше с миризмите от канализацията, светът, в който ликуващите викове се съревноваваха със стонове и писъци, свят на удари и милувки, на омраза и любов, пълен с приятели и врагове, изведнъж бе изчезнал и я бе захвърлил на един каменист, безутешен бряг.

Тя се зае да развързва корсажа си, свали бързо всички части на облеклото и захвърли далече ужасния кринолин. Не й беше приятно да се отнесе така небрежно към толкова скъпи дрехи, но въпреки това го направи с упоритост, насочена главно срещу собствената й съвест, оформена от многото години на оскъдица и пестене. Когато остана само по риза и чорапи, Миранда пристъпи отново към прозореца и блъсна капаците, за да се наслади на свежия нощен въздух и лекия полъх свобода.

Как щеше да живее в този затвор? Колко време щеше да издържи, без да рухне? Колко време щеше да мине, докато лордът реши, че си е заслужила възнаграждението? Тази къща я задушаваше.

Миранда не знаеше колко време е стояла до прозореца, потънала дълбоко в тъжните си мисли. Стреснаха я тихи стъпки по чакъла на пътеката. Лорд Харткорт излезе от мрака и застана под светлината на една факла. Носеше тъмна наметка, но беше без шапка и Миранда неволно се възхити на гордия му профил и коравата подигравателна линия около устните. Това беше лицето, което познаваше Мод, студената, затворена физиономия, която Миранда почти не беше виждала.

Тя се отдръпна от прозореца и потрепери от внезапен студ. Без да мисли за последствията от постъпката си, тя навлече старата оранжева рокля и се върна до прозореца. Забеляза на пода светлосиня купчинка и се сети, че Мод беше изпуснала един от многобройните си шалове. Вдигна го, нави го около шията си и го издърпа на главата си.

Графът бързаше към стената. Зад ниската портичка беше шлюзът. Явно се готвеше да вземе лодка и да потегли по реката. Миранда преметна единия си крак през рамката на прозореца и потърси опора в гъстия бръшлян, който се виеше по стената. Пръстите й се сключиха около едно дебело стъбло и тя се спусна без усилия по бръшляна, спокойна и уверена, сякаш изнасяше представление.

Чип, който бърбореше зарадвано, побърза да я последва, като подскачаше весело по клоните. Двамата се приземиха безшумно, в тревата и Миранда се огледа търсещо. Лорд Харткорт беше изчезнал. Тя затича по моравата към портичката и я намери затворена, но не и заключена. Чу гласа на графа, който говореше любезно с пазача от другата страна.

— Е, желая ви приятно прекарване, милорд.

— Сигурно няма да се върна преди разсъмване, Чарлс. — Лордът се отдалечи от портата. — Добър вечер, Саймън. Тази вечер отиваме в Блекфрайърс.

— Тъй вярно, милорд.

Миранда се плъзна безшумно през портичката. Разкрачил крака, пазачът стоеше на брега и държеше в десницата си димяща лула. Лорд Харткорт слезе по каменните стъпала и скочи в частната си лодка. На кърмата се полюляваше запален фенер. Пазачът развърза въжето, което задържаше лодката до брега, и четиримата гребци затегнаха ремъците.

Чип скочи безшумно в средната част на голямата лодка, следван по петите от Миранда, която се приземи на кърмата и се скри в нишата под фенера.

(обратно)

10

— Какво, по дяволите…? — Когато усети глухия удар зад гърба си, Гарет се обърна стреснато. Чип подскочи възбудено на парапета, свали украсената с перо шапчица от главата си и махна весело към отдалечаващия се бряг. Миранда излезе и застана под светлината на газения фенер. Черно-жълтият флаг с герба на семейство Харткорт се вееше на свежия бриз, мачтата проскърцваше. Миранда отметна синия шал и пое дълбоко хладиш нощен въздух.

— Миранда, какво правите тук, по дяволите? — Гарет се взря с безкрайно учудване в крехката фигура, облечена в добре познатата му оранжева рокля. Появило се сякаш от нищото, пред него отново стоеше дрипавото момиче от улицата, сякаш елегантната млада дама в изискана синьозелена рокля никога не беше съществувала.

Поради липса на друга заповеди гребците натиснаха яко греблата и насочиха лодката към средата на реката, в най-силното течение, докато Гарет продължаваше да седи като ударен от гръм и да зяпа Миранда, сякаш бе видял призрак.

— Видях ви от прозореца. Чувствах се така притеснена, така ужасно притеснена в онази мрачна стая — обясни тихо тя. — Имах чувството, че съм в затворническа килия. — Тя пристъпи към него до релинга и в косата й пламнаха червени искри. — Имах нужда от чист въздух. Вечерта беше така… така задушаваща. — Тя вдигна сериозен поглед към него. — Моля за прошка за всички глупави грешки, които направих. Просто не мога да разбера защо ви нарекох Гарет.

— Е, това е името ми — отбеляза сухо той. — Но не е прилично да ме наричате така пред чужди хора.

— А когато сме насаме?

Гарет направи опит да се усмихне.

— Не — отговори след кратка пауза той. — Вие сте под моето настойничество и при никакви обстоятелства не бива да ме наричате на малко име. Едва когато се омъжите, тогава…

— А ако не съм под вашето настойничество? — Гласът на Миранда звучеше приглушено, главата й беше сведена, ръцете й стискаха дървените перила. Косата й падна напред и разкри белега с форма на полумесец, който се очерта бледосребърен под светлината на фенера.

Явно говореше за себе си и намекът й подхвърли интересен въпрос. Беше ли тази непризната наследница на д’Албар също така негова подопечна като Мод? Когато я признаеха официално, без съмнение щяха да му възложат настойничеството.

— Зависи от обстоятелствата — отвърна предпазливо той. — Но не е желателно да свикнете с употребата на името ми, защото може да се изпуснете при неподходящи обстоятелства.

— Не вярвам, че ще мога да се справя с тази игра — проговори замислено Миранда.

— Какво? — погледна я стъписано Гарет. Тя отвърна глава от него, за да не срещне погледа му.

— Не вярвам, че съм способна да се преструвам — продължи тихо тя. — Днешната вечер беше ужасна, направих куп грешки. При това бяхме само в кръга на семейството и годеницата ви.

— Не ставайте глупава — възрази рязко той. — Разбира се, че сте способна. Според мен се справихте добре, като се има предвид, че ви беше за пръв път. За съжаление нямаше време да ви подготвим.

Е, поне е готов да го признае, каза си с лека усмивка Миранда. За първи път говореха за трудността на поставената й задача.

— Въпреки това смятам, че е най-добре да намерите друга заместничка — продължи упорито тя, макар инстинктът да й подсказваше, че това е последното, което би искала. От една страна, само при мисълта да продължи да живее по този начин й прилошаваше, но от друга… Тя зачака мълчаливо отговора на графа, без да знае какво всъщност иска да чуе.

Гарет стоеше на палубата с разкрачени крака, за да не се люлее, и възприемаше неясно особеностите на обстановката — свежия нощен бриз, примесен с отвратителната миризма на каналите и гниещите отпадъци; пенестите тъмни вълни, които се плискаха в корпуса на лодката; блещукащите светлини на оживеното нощно движение по реката. Нощта беше ясна, без облаци, небето обсипано с ярки звезди, есенната луна блестеше златна. Тази нощ сетивата му бяха особено чувствителни.

Миранда стоеше съвсем близо до него. Тялото й беше почти допряно до неговото и той усещаше всяко вдишване и издишване. Ръцете й стискаха перилата, гривната на майка й блестеше на китката със съвършената красота на перлите и смарагдите. Ръцете й бяха малки и тънки, костите се очертаваха ясно под нежната кожа. Въпреки това тези ръце притежаваха сила, а видимата крехкост на дребната фигура прикриваше гъвкавостта и издръжливостта на мускулите.

— Милорд? — попита колебливо Миранда, когато мълчанието му се проточи безкрайно.

— Няма друг, който да играе ролята като вас — отговори той и това беше чистата истина. — Ако не искате да продължите, ще трябва да се откажа от нещо, което беше станало цел на живота ми. Решението е ваше.

Миранда вдигна поглед към лицето му. Той се взираше замислено във водата и тя не виждаше очите му, но брадичката беше упорито издадена.

— Защо е толкова важно Мод да се омъжи за онзи френски херцог? — поиска да узнае тя.

При този въпрос Гарет се обърна и я погледна и тя видя отново презрителната линия около устата му, сардоничните искри в очите.

— Заради честолюбието ми, Миранда. За всичко е виновно честолюбието ми. Наречете го егоистично, ако искате, но за мен е извънредно важно семейството ми да си възвърне влиянието и властта, които имахме преди преследването на хугенотите във Франция. Връзката с Роаси и чрез него с френския двор ще ми даде онова, от което се нуждая.

— Значи тази връзка ще ви направи могъщ?

— Да. — Той се обърна отново към водата и добави съвсем тихо, сякаш говореше на себе си: — Много, много могъщ.

Онова, което не й каза, което не можеше да каже, беше, че е готов да плати всяка цена, за да постигне целта си и да заеме полагащото му се място. Това беше единствената възможност да остави миналото зад гърба си и да погребе образа на Шарлът — сковаващата, убиваща мъка на позора и унижението; мъчителното чувство за вина, причинено от знанието, което не можеше да разкрие никому.

Миранда се намръщи и прехапа долната си устна.

— Ако Мод не желае да се омъжи, как ще я принудите да се пожертва за вашите цели?

— Уверен съм, че Мод ще се вразуми — отговори Гарет. — Но докато се стигне дотам, ухажорът й трябва да бъде посрещнат от добра и покорна годеница.

Миранда преглътна мъчително. Тя можеше да изиграе ролята на послушна годеница, но дали щеше да издържи докрай? Даже за петдесет златни нобли? Пари, с които можеше да помогне на Роби, да осигури зимни квартири на трупата, да освободи приятелите си от обичайните за зимата лишения и страдания. Пари, които — ако ги харчеше разумно, — щяха да й дадат сигурност през следващите години. Имаше ли право да откаже и да лиши приятелите си от онова, което заслужаваха? Хората, които я бяха прибрали от улицата и бяха споделили с нея малкото, с което разполагаха. Хората, които се грижеха за нея — единственото семейство, което беше имала и щеше да има.

Гарет усети погледа й, обърна се отново към нея и разбра какво му казваха очите й.

— Имам нужда от вашата помощ, Миранда. Трябва да го направите за мен.

Опасенията и съмненията избледняха. Лицето й се разведри и тя кимна бавно.

— Е, добре, милорд. Ще направя всичко, на което съм способна.

Нямаше основателна причина да откаже на тази молба и твърде много причини, за да му услужи. Той се отнесе мило с нея, помогна й, когато беше в беда. Освен това тя го харесваше, а това беше по-важно от всичко друго. Обичаше да бъде с него, приятно й беше, когато я гледаше, харесваше топлотата на усмивката му, непринудения начин, по който общуваха, дружелюбния тон, с който й говореше.

Гарет се усмихна и маската, която толкова я плашеше, падна от лицето му. Развеселено святкащите очи, блестящите бели зъби, топлата усмивка — това беше истинският Гарет.

— Ще ви бъда вечно задължен, светулчице. — Той обхвана брадичката й с пръсти, сведе глава и я целуна по устата.

Целувката беше съвсем невинна, желаеше да изрази огромната му благодарност, подпечатването на договора помежду им. Гарет съвсем не беше подготвен за вълната от гореща възбуда, която го връхлетя изведнъж при допира до устните й. Нежният аромат на кожата и косата й го удари в носа и ръцете му се раздвижиха от само себе си, притиснаха бузите й, помилваха коприненомеката кожа, заровиха се в гъстата коса. Миранда премести тежестта си върху люлеещата се палуба, за да не загуби равновесие, крехкото й тяло се притисна към неговото, съвсем лек, моментен натиск, който накара слабините му да запулсират и кръвта да зашуми в ушите му.

Гарет се отдръпна рязко и отвърна глава към водата. Ръцете му се сключиха около дървените перила и той разтърси глава в напразен опит да прогони от съзнанието си дивия хаос от объркващи, съблазнителни картини.

Миранда попипа смаяно устата си. Кожата й потръпваше, макар че целувката беше нежна и без всякакъв натиск. Ала сърцето й биеше като лудо и изведнъж й стана горещо, толкова горещо, като че беше с температура, по гърба и улейчето между гърдите потекоха вадички пот. Зърната на гърдите й набъбнаха, опънаха корсажа и тя усети в корема и слабините си странна трепереща слабост.

Лодката се удари леко в стъпалата към Блекфрайърс. Тесни улички водеха нагоре към Людгейт Хил, отдясно се издигаше куполът на църквата „Свети Павел“, около него се виждаха безброй черни покриви.

— Лодкарят ще ви върне вкъщи — проговори с подрезгавял глас Гарет, който отчаяно се стараеше да прогони смущението си. — Вече нямам нужда от вас, Саймън. Смятам, че ще намеря лодка, с която да се прибера.

— Както желаете, милорд. — Лодкарят се хвана здраво за колчето, забито в края на стъпалата, и изтегли лодката към брега. — Чух, че новата църква е почти готова — добави той. — Казват, че била внушителна.

— Сигурно — кимна замислено Гарет и слезе на сушата. — Имам намерение да отида дотам и да видя докъде е стигнал строежът. — Той хвърли бърз поглед към лодката. Миранда стоеше до релинга, челото й беше намръщено, ръката й несъзнателно милваше устните.

— Лека нощ, Миранда — проговори учтиво лордът, обърна й гръб и закрачи с бързи стъпки към „Карпентърс Стрийт“, която щеше да го отведе в Уайтфрайърс, където бяха най-известните кръчми и бордеи на града. Ръката му стисна дръжката на меча. През нощта не беше безопасно да се движи сам по улиците на Лондон.

Миранда не се поколеба нито миг. Не можеше да се върне, сякаш не се беше случило нищо особено… Първо трябваше да разбере какво беше станало. Тя скочи на брега точно в мига, когато лодката потегли по обратния път. Чип се хвърли след нея и нахлупи шапката над очите си.

Въпреки късния час, улиците бяха много оживени. Едър търговец в обточена с кожи наметка вървеше по средата на улицата, докато двама лакеи в разкошни ливреи разчистваха пътя му, а други двама вървяха със заплашителни лица една крачка зад него. Носилка, носена от четирима силни мъже, зави към Темпъл. Една бяла ръка отмахна завеската и Миранда успя да зърне дребно лице с остри черти под обсипано с бисери боне, преди носилката да изчезне в близката уличка.

— Трябва ли ви светлина, милорд? — Дребно момче изскочи от един вход и размаха фенера си. Лицето му грееше в усмивка, макар че лицето беше бледо и мършаво, очите дълбоко хлътнали.

— Запали фенера си — подкани го Гарет и извади от джоба си монета. — Върви напред.

Момчето грабна монетата, запали фитила на газения фенер, вдигна високо ръка и закрачи напред с опънати тесни рамене и изпъчени гърди, много гордо от мисията си.

— Милорд… милорд!

Гарет се обърна рязко и замръзна на мястото си. Миранда и Чип тичаха към него.

— Не се сърдете, но бихме искали да ви придружим в разходката ви. Никога не съм била в Лондон. — Миранда приглади назад разбърканата си коса и го погледна умолително.

— Бих предпочел да се разходя сам — отговори Гарет, без да се разсърди. Ако се престореше, че нищо не се е случило, ако се опиташе да забрави смущаващата целувка, щяха да продължат, както преди. Всъщност какво толкова, една целувка. — Върнете се на брега, Миранда. Лодкарите сигурно се чудят къде изчезнахте.

С усмивка, която трябваше да намали силата на отказа, той й обърна гръб и продължи пътя си. Миранда се поколеба. Не знаеше как да заговорила случилото се на лодката, след като графът очевидно не желаеше да го споменава. Но и не можеше да се върне послушно в онази мрачна стая.

Решена да отиде докрай, тя закрачи след него и макар че той гледаше право напред и уж не я забелязваше, тя остана упорито близо до него и не се забави нито за миг.

След няколко минути не издържа и прекъсна мълчанието.

— Пак ли отивате при проститутките, милорд?

Гарет въздъхна примирено. Вече беше разбрал, че тази издънка на рода д’Албар е също така упорита и настойчива като близначката си.

— Не мисля, че ще ги посетя. Непременно ли трябва да ме придружите?

— Много ви моля — пошепна Миранда. — Ако съм сама, може да се загубя.

— Прощавайте, но аз имам много по-добро мнение за способността ви да се ориентирате на чуждо място — отвърна саркастично Гарет.

Миранда бе обзета от безкрайно облекчение. Тя познаваше този тон и объркването й след случилото се в лодката се изпари. Лорд Харткорт си беше възвърнал старата непринуденост и явно не се безпокоеше за целувката. Значи и тя не биваше да се безпокои.

Може би той целуваше и лейди Мери по същия начин. Кой знае по каква причина, тази мисъл не й донесе утеха, само чувство на отвращение. Не можеше да си представи как… онази надменна, безупречна, строга към себе си и към всички останали жена се целува с годеника си. За Миранда целувката беше феерия от цветове и звуци, яркочервено, примесено с огнен пурпур, дива мелодия, адски огън.

Уличката беше тясна и мрачна. Покривите на къщите се срещаха в средата и между горните етажи оставаше толкова малко място, че някой можеше да седне на перваза на прозореца си и да преметне крак през отсрещния. Когато най-после излязоха от тази уличка и завиха към Уайтфрайърс, положението се промени. Улицата стана много по-широка, от отворените врати и прозорци падаше светлина, примесена с шумни смехове, музика, оживени гласове и песни.

Гарет спря пред кръчмата „При златното магаре“ и се обърна към момчето с фенера:

— Можеш да си вървиш, приятелче. — Даде му още една монета, момчето угаси внимателно лампата, за да запази скъпоценната газ и фитила, и се запъти обратно към реката.

Гарет отвори двете крила на масивната входна врата и влезе в настлания с калдъръм двор на „Златното магаре“, следван по петите от Миранда и Чип. Странноприемницата заграждаше вътрешния двор от три страни; вратите към помещенията в партера бяха широко отворени, за да влиза свежият нощен въздух, а потокът на гостите, които влизаха и излизаха, изглеждаше безкраен. На първия етаж беше построена галерия с железни перила, която минаваше по трите страни на сградата. Многобройни мъже и жени се бяха облегнали на парапета и подвикваха весело на хората в двора, от отворените врати се носеше музика и смях.

Коне, каруци и карети бяха задръстили осеяния с боклуци двор, от комините се издигаше дим, въздухът беше много по-топъл и задушен, отколкото край реката. Миришеше на тютюн, престояла бира, конски изпражнения, гниещи отпадъци и човешки екскременти.

Миранда вървеше плътно зад графа, който си пробиваше път през шумящото, възбудено от алкохола множество. Не изглеждаше шокирана от вада на проститутките с голи гърди, които предлагаха услугите си, нито на мъжете, които излизаха от тъмните ъгълчета на двора с отворени панталони и откопчани жакети, с изражение на задоволена похот. Откак се помнеше, беше посещавала места като „Златното магаре“.

Гарет се насочи право към външната стълба и се изкачи в галерията на първия етаж. Явно знаеше пътя. Миранда подтичваше, за да не изостане, и любопитно надничаше в помещенията, покрай които минаваха. От двете страни на галерията имаше предимно кръчми, но третата страна беше по-различна. Жени се навеждаха над перилата или се показваха на ниските прозорци с изглед към галерията. Полуголи, с развързани корсажи, те се оглеждаха равнодушно. Тесните стаички зад тях бяха оскъдно мебелирани.

Гарет влезе в една от кръчмите и извика на помощника:

— Донеси ни малвазия, момче! — После издърпа една пейка изпод дългата маса и я възседна като кон. Миранда, която се чувстваше в позната среда, се отпусна до него с доволно изражение, а Чип, който също познаваше безброй кръчми, заподскача по масата с шапка в ръка, за да събира пенита.

Миранда си припомни, че е гладна, и любопитно подуши въздуха. В края на масата бяха насядали група мъже и жени и ядяха от общо гърне.

— Мирише ми на дивеч. Умирам от глад.

— Нали само преди час вечеряхте?

— Честно казано, не хапнах почти нищо — призна си тя и направи гримаса. — Не искам да обидя кухнята ви, милорд, но…

Гарет кимна с разбиране.

— Много скоро ще свикнете с нашия начин на живот, Миранда. — Той махна на момчето зад тезгяха. — Донеси една купа ядене и малко хляб!

Нямаше прибори, само една дървена дъска. Миранда вадеше парченцата месо от купата с пръсти и топеше хляба си в соса. Все пак внимаваше да се храни чисто и да не се окапе. Простата храна й се услади много повече от всичко, което беше опитала, откакто се настани в дома на графа. Нямаше съмнение, че яденето й хареса толкова много главно заради привичната обстановка.

Когато стомахът й най-после се напълни и виното отпусна напрегнатите й нерви, тя зададе въпроса, който я мъчеше още от началото на вечерта:

— Изпитвате ли силни чувства към лейди Мери, милорд? Към вашата годеница?

Лицето на Гарет се промени изведнъж и Миранда веднага съжали за въпроса си. Въпреки това зачака напрегнато отговора.

— Лейди Мери ще бъде моя съпруга — отговори най-после той. — Тя ще бъде образцова във всяко отношение и ако даде Бог, ще ме дари с наследници.

— А първата ви съпруга…

— Какво знаете за нея? — прекъсна я той с тих леден глас.

— Нищо — отговори честно Миранда и отпи глътка вино. — Мод ми каза, че е станала злополука… Извинете, не исках да бъда любопитна. — Изразът на лицето му беше повече от страшен.

Злополука. Цял свят знаеше, че е била злополука. Неясната фигура зад Шарлът, която беше видял в мига преди жена му да изхвърчи през прозореца, може би беше само продукт на превъзбуденото му въображение. Той стоеше на улицата, три етажа под прозореца. Беше твърде възможно да се е излъгал. Онова, което знаеше със сигурност, беше, че Шарлът е била горе с любовника си — онзи нещастен, полудял по нея младеж, чиито мъчения Гарет наблюдаваше с искрено съчувствие, докато Шарлът го тормозеше с хладно равнодушие, следвано от внезапни изблици на дива страст, докато накрая го изхвърли безогледно, за да си потърси нов любовник, който да я задоволява по-добре,

В онзи злокобен следобед Джон дьо Вер беше с Шарлът. Гарет чу отчаяните му молби, видя бялото лице и святкащите очи, когато заслепеният от мъка младеж мина покрай съпруга на любовницата си, без изобщо да го забележи. Той го блъсна, отвори вратата и изкачи стълбите на един дъх. Вратата се затвори с трясък. Гарет излезе навън, напусна собствения си дом. Шарлът го мамеше безогледно и той не смееше да остане под един покрив с жената, която се забавляваше с чужд мъж в брачното си легло. Излезе навън и застана под прозореца. Не знаеше колко време е стоял, когато видя как Шарлът изхвърча навън. В мига преди смъртоносното й падане зърна сянката зад гърба й. Сянка, която остана скрита зад рамката на прозореца и изчака, докато тялото на жена му рухна тежко на камъните и под главата й се образува кървава локва. След това сянката изчезна, а той, многократно маменият съпруг, потърси пулса на жена си, затвори мъртвите очи и сърцето му възликува от радост. Това беше престъпление от страст и той не можеше да го осъди. А ако онази сянка не беше Дьо Вер… тогава смъртта на Шарлът пак беше престъпление от страст, макар и от съвсем друг вид.

— Милорд… Милорд?

Страшното минало се оттегли бавно от съзнанието му и той видя лицето на Миранда, усети ръката й върху своята. Очите й бяха пълни със страх.

— Какво ви е, милорд?

— Нищо. Хайде да си вървим. Вече е почти утро. — Той стана от пейката, хвърли шепа монети на масата и се обърна към вратата.

Миранда го последва бавно. Точно така изглеждаше в онази ужасна нощ, когато имаше кошмар, повтаряше си тя. Щракна с пръсти, за да повика Чип, и последва графа по тесните улички към реката. Тук имаше спомени, които една умна жена не биваше да засяга. Но Миранда съвсем не беше сигурна, че е достатъчно умна за това.

Ярка назъбена светкавица проряза черното небе и за секунди потопи в ослепително бяла светлина тъмната маса на градските стени на Париж, които стърчаха над високия бряг на Сена. Последвалият я оглушителен гръм разтресе неподвижния, натежал от жега въздух и небето отвори шлюзовете си, за да излее върху зажаднялата земя пороен дъжд. Едрите капки набраздиха гладката стоманеносива повърхност на реката.

Стражите се увиха в наметките си и нахлупиха качулките, за да продължат разходката си под градските стени. Анри Наварски излезе от палатката си и вдигна лице към леещия се дъжд, за да поеме с уста капките. Косата и брадата му се намокриха само за секунди, ленената риза залепна за жилестите гърди.

Съветниците му останаха под платното на палатката и проследиха оттам как кралят им се намокри до кости, оцапа се целият с кал и земята под ботушите му се превърна в кашава маса. Никой не можеше да разбере на какво се дължи това странно поведение. Анри беше опитен войник, закален в безброй битки, и малко вода нямаше да му навреди, но да стои просто ей така под падащия дъжд и да се намокри до кости — това не подхождаше на пресметливия и трезв военачалник, когото познаваха.

Накрая личният лекар на краля не издържа.

— Сир… сир, това е лудост! Ще си навлечете някоя лоша треска! — Старецът се осмели да излезе под проливния дъжд, увит в дебелата си наметка, и зашляпа през калта. Когато застана до краля си, от брадата му се стичаше вода. — Върнете се под платното, сир, моля ви.

Анри се погледна и избухна в смях. После дружески удари стария мъж по рамото.

— Стига, Ролан, не се дръжте като стара баба. Няколко капки дъжд и една лятна буря не са достатъчни да ме съборят и вие го знаете много добре. — Той разпери ръце, сякаш искаше да прегърне бурята.

Поредната светкавица се спусна от облаците, ослепи всички присъстващи и се удари сред експлозия от непоносима светата в близката топола. Дървото се разцепи на две половини, отвори се бавно като разчупен плод и рухна на земята. Шумът от падането заглъхна в страшния гръм, които изтрещя на небето. Въздухът се изпълни с хапеща миризма на горящо дърво и овъглена земя.

— Ваше величество, за Бога! — Няколко мъже изскочиха от палатката, сграбчиха краля за раменете и го повлякоха навътре.

— По дяволите, сир, лудост е да се излагате така на опасността — заговори укорно херцог Роаси. Анри винаги окуражаваше верния си човек да изказва свободно мнението си и херцогът беше свикнал да не се церемони дори с краля. — Една-единствена светкавица може да сложи край на всичко. — Той посочи градските стени и в гласа му имаше неприкрит гняв. — Сега сте крал на Франция, сир, не само Анри дьо Навар. Ние сме ваши поданици, съдбата ни е във вашите ръце.

Кралят го погледна разкаяно.

— Да, Роаси, прав сте да ме укорявате. Проклетата светкавица падна твърде близо. Но горещината през последните дни беше толкова мъчителна, че не издържах и излязох да се опълча срещу стихиите… О, много ви благодаря, Ролан.

Той пое кърпите, които му донесе лекарят, и енергично изтри главата и брадата си, след което изхлузи през главата си мократа риза. Опря се на рамото на Роаси и вдигна единия си крак, после другия, за да може слугата му да изуе изцапаните с кал ботуши. След това спокойно свали късия панталон и долните гащи.

Както си беше гол, кралят отиде до масата, на която беше поставена тумбеста бутилка с вино. Вдигна я към устните си и отпи няколко глътки. После изтри устата си с опакото на ръката и се обърна към събрания си двор с изражение, в което имаше въпрос и лека подигравка.

— Господа, не ме гледайте така, сякаш съм чудовище от пътуващ цирк. Кога съм правил нещо без основателна причина? Жил! — Той щракна с пръсти към един слуга, който се втурна към него със сухи дрехи. Анри нахлузи ризата, после с гъвкави движения навлече долните гащи и панталона. Накрая седна на ниското столче и протегна крака, за да може слугата да му обуе чорапите и ботушите.

— Да сядаме на масата, господа. Имам намерение да тръгна на разсъмване. — Щом го обуха, кралят стана и посочи масата, на която чакаха няколко бутилки вино, хляб, сирене и месо.

— Значи все пак ще заминете за Англия? Макар че съветниците ви са на друго мнение? — Роаси не се опита да прикрие гнева си.

— Да, Роаси, заминавам. — Анри си отряза голямо парче от говеждото печено. — Крайно време е да си потърся съпруга. Имам нужда от хубава и добра протестантка. — Той пъхна парче месо и устата си и посочи на придворните да заемат местата си.

Поканата беше равна на заповед и всички насядаха по столовете; само Роаси се поколеба, преди да седне до краля и да посегне към чашата с вино.

— Сър, настойчиво ви моля да премислите още веднъж решението си. Ако заминете, настроението на войската ще падне. Хората ви ще загубят кураж, а гражданите на Париж ще добият нова смелост — заговори сърдито той.

Анри натъпка в устата си голям къс ечемичен хляб.

— Драги ми Роаси, що се отнася до войската, аз ще бъда тук както и преди. А що се отнася до гражданите на Париж, аз ще си остана под стените на града. — Той удостои херцога с дружелюбна усмивка, която не беше в състояние да измами никого от присъстващите. — Докато отсъствам, вие, приятелю, ще заемете мястото ми. На ръст сме почти еднакви, когато се явявате пред войниците, ще носите моята наметка. Ще разпространите слуха, че с глупавото си държание тази вечер съм си навлякъл лека настинка и съм принуден да остана известно време в палатката. Ще обяснявате чуждите звуци в гласа ми с възпаленото гърло и пресилването. — Той вдигна изразително рамене и отново се зае с печеното.

Роаси отпи голяма глътка от бутилката. Значи това беше обяснението за лудия танц под дъжда.

— Имам абсолютно доверие във вас, Роаси — продължи Анри и този път гласът му прозвуча съвсем сериозно. — Вие знаете отлично как да водите обсадата, от тази страна нямам опасения. Знаем от сигурен източник, че градът няма да се предаде преди зимата, а аз ще се постарая да се върна колкото се може по-бързо, за да приема капитулацията.

Роаси кимна мрачно. Шпионите им в града бяха доставили предостатъчно доказателства за упорития отказ на парижани да предадат ключовете на своя град, преди да са изяли всички плъхове от каналите. Градът имаше известни запаси от ечемик, но те не можеха да бъдат попълнени от новата жътва. Към края на есента гладът щеше да вземе катастрофални размери.

— Ако се забавите твърде много в Англия, сир, есенните бури ще направят преминаването през Ламанша невъзможно. Ще се наложи да чакате до пролетта — възрази упорито херцогът.

— Не се бойте, няма да прекалявам с ухажването — засмя се Анри. — Ако е така красива, както изглежда на портрета, и не е прекалено глупава… а най-вече ако е готова да се омъжи за мен… — Той се ухили и даже Роаси не успя да сдържи усмивката си. Представата, че някое момиче би могло да отблъсне подобна блестяща партия, беше повече от абсурдна.

— Щом се разбера с дамата, ще подпиша договор с лорд Харткорт и ще се върна най-късно към края на октомври, за да уредя развода си с Маргьорит. Ако съм правилно информиран, разводът трябва да се осъществи преди коронацията. Така ли е? — попита остро той и погледна към канцлера с високо вдигнати вежди.

— Без съмнение, сир — отговори с поклон канцлерът, извади от джоба си дантелена кърпичка и грижливо изтри устата си, привичен жест, който изглеждаше съвсем не на мястото си в тази сурова обстановка, пред скромното ядене и грубите маниери на сътрапезниците. Както и кралят, всички бяха преди всичко войници и едва след това придворни и ходеха със зачервени от виното бузи, с мазни петна по жакетите и дебел слой мръсотия под ноктите.

— Кой ще ви придружи, сир? — попита Роаси, разбрал, че е безсмислено да разубеждава краля. Поднесоха им овесена каша.

— Деркул, Вансер и Магре. — Анри посочи един по един тримата мъже. — Ще се нарека с вашето име, Роаси, докато вие се представяте за крал. — Веселието и безгрижността се изпариха в миг, кралят смръщи чело и отново стана неумолимият военачалник. — Ще си сменим дрехите, ще нося вашите цветове и вашите щандарти. Извънредно важно е никой, освен семейството на момичето, да не знае кой е истинският обожател. Херцог Роаси ще посети двора на Елизабет, докато суверенът му продължава да обсажда Париж. Даже кралицата не бива да заподозре нито за секунда кой е френският й гост. Тя твърди, че подкрепя делото ми, но е коварна и подла като усойница.

Кралят се облегна назад и пъхна палци в широкия си кожен колан, после огледа подред сътрапезниците си.

— Силно се съмнявам, че дясната й ръка знае какво върши лявата. Ако открие, че Анри е тръгнал да си търси булка, вместо да обсажда Париж, може да измисли някоя дяволия.

— Прав сте, сир. — Роаси се наведе към краля и помоли настойчиво: — Обмислете всички рискове, Ваше величество. Ами ако ви разкрият?

— Няма да ме разкрият, приятелю. Най-важното е вие да играете добре ролята на крал. — Анри грабна една бутилка с вино и я вдигна към устата си. — Да пием за стремежа към щастие и любов, господа!

(обратно)

11

На следващата сутрин Миранда се събуди от тих шум. Вратата на спалнята й се отвори.

— Добро утро, Миранда. — Мод пристъпи към леглото и лицето й беше само блед овал в сумрака на утрото.

Миранда седна в леглото и се огледа сънено.

— Колко е часът?

— Малко след седем. — Мод потрепери и се уви по-плътно и многобройните си шалове. — Тази стая е много студена.

— Права сте, помещението не е особено уютно — отвърна Миранда и погледна към прозореца. Небето беше сиво, забулено с облаци. Сигурно лошото време беше дошло откъм реката малко след като тя и графът се бяха прибрали. — Май ще вали.

Мод оглеждаше двойничката си с неприкрит интерес.

— Много съжалявам, че ви събудих, но изведнъж изпитах странното чувство, че само съм сънувала и че когато ви видя тази сутрин, изобщо няма да си приличаме.

Миранда се ухили и се прозя.

— Е? Потвърди ли се чувството ви?

Мод поклати глава и устните й се опънаха в намек за усмивка.

— Не, приличаме си като две капки вода, също като миналата вечер. Още не мога да свикна с вас, Миранда. — Тя протегна ръка и предпазливо докосна лицето й. — Кожата ви е също като моята.

Чип скочи от леглото, за да поздрави гостенката по свой начин, и Мод помилва главичката му.

— Какво ще стане днес?

— Нямам представа. Никой нищо не ми казва.

Миранда отметна завивката, скочи от леглото и направи няколко гимнастически упражнения, за да се събуди.

— Тялото ви не е като моето — отбеляза критично Мод. — И двете сме тънки, но вие имате повече плът.

— Това са мускули — отвърна Миранда. — Нали съм акробатка. — Тя се наведе и вдигна красивите дрехи, които беше захвърлила небрежно на пода. — Време е да се облека — промълви виновно тя. — Трябваше да окача роклята в шкафа. Вижте колко е смачкана.

— Оставете я да си лежи — отговори безгрижно Мод. — Камериерките ще я изгладят. Почакайте, ще ви донеса халат. — Тя побягна с бързина, твърде нетипична за нея, и само след минути се върна с разкошен кадифен халат, обточен с кожички.

— Облечете халата и ще отидем в моята стая, където в камината гори огън и Берта тъкмо топли подправена бира. Днес ще ми пуснат кръв.

— Защо трябва да ви пуснат кръв? Да не сте болна? — Миранда мушна ръце в ръкавите на елегантния халат, копринената подплата погали кожата й и тя помилва възхитено меките кадифени гънки. Животът в копринен пашкул със сигурност си има и добри страни, каза си тя и последва Мод към стаята й. Чип вече беше скочил на рамото й.

— Пускането на кръв е предпазна мярка, за да не се разболея — обясни Мод и направи жална гримаса. — Всяка седмица лекарят изстисква от крака ми по цяла чаша, за да не се сгорещява кръвта ми и да не вдигна температура.

Миранда я погледна ужасено.

— Как издържате? Пускането на кръв е по-страшно дори от клизмата.

— Не е особено приятно — съгласи се Мод и отвори вратата към стаята си. — Но е необходимо, за да не се разболея.

— Според мен въздействието е точно обратното. Пускането на кръв ви разболява — промърмори недоволно Миранда.

Мод не реагира на тази неграмотна забележка. Тя отиде до тапицираната пейка, издърпана съвсем близо до буйния огън, седна и протегна босите си крака, обути само в тънки домашни чехли, към пламъците. После направи небрежен жест с ръка и обясни:

— Това е Миранда, Берта. Снощи ти разказах за нея. Лорд Харткорт я е наел да изпълнява моята роля, но не сме съвсем сигурни защо и какво ще се случи накрая.

Възрастната жена, която усилено разбъркваше подправената бира в едно медно гърненце, вдигна глава и при вида на Миранда светлите й очи се разшириха от ужас. Дървената лъжица падна на земята.

— Света майко Божия! Господ да ни е на помощ! — Тя се изправи тромаво и пристъпи към Миранда, но като видя Чип, се отдръпна стреснато. — Велики боже на небето! Сега пък диво животно! — Лицето й побеля от страх.

— Чип изобщо не е див — опита се да я успокои Мод. — Нищо няма да ти стори.

Берта я погледна със съмнение, но смайването от приликата между Миранда и любимката й беше много по-голямо от страха пред маймуната. Тя пристъпи до Миранда и взе лицето й между двете си ръце.

— Всемогъщи Боже! Не мога да повярвам на очите си. Ти приличаш досущ на моето момиче!

Миранда беше започнала да привиква към тази реакция и не каза нищо.

— Това е или дело на дявола, или Божия промисъл — промърмори Берта и отстъпи крачка назад, за да размисли. — Във всеки случай не е естествено, това е съвсем ясно.

— Успокой се, Берта, наистина няма причина да се вълнуваш толкова — извика нетърпеливо Мод. — Готова ли е бирата? Имам нужда да се стопля.

— О, да, миличката ми, разбира се. Напълно си права. В никакъв случай не бива да настинеш. Защо не ме послуша и не си остана в леглото? Кой се разхожда бос в този ранен час? — Берта се върна до огъня и продължи да разбърква бирата, като от време на вре ме поглеждаше подозрително към Миранда, която беше издърпа ла стола си по-далече от камината и седеше мълчаливо. Според нея в стаята беше прекалено задушно. — Света майко Божия! Може би пък ни е изпратена от небето — мърмореше под нос старата жена. — Ако си дошла да спасиш моето момиче от злото, което искат да му сторят, значи наистина си изпратена от небето.

Миранда пое канчето с бира, което й подаде Берта, благодари сърдечно и подуши ароматната пара.

— Искам за закуска варени яйца в сос — заяви Мод. — Благодарение на Миранда вече няма да живея на хляб и вода.

— По-скоро благодарение на лорд Харткорт — поправи я весело Миранда. — Той не позволи на лейди Имоджин да ви наказва така строго.

— Веднага отивам да донеса закуската, миличката ми. — Берта скочи на крака. Изведнъж на лицето й се изписа съмнение. — Лекарят ще дойде скоро, за да ти пусне кръв, а яйцата може да те прегреят. Най-добре е да хапнеш нещо леко.

Мод я погледна сърдито.

— Днес се чувствам силна и здрава, Берта. Сигурна съм, че лекарят ще източи съвсем малко кръв.

— Не е ли по-добре изобщо да не идва? — осмели се да предложи Миранда, но Берта не обърна внимание на възражението. Наведе се над Мод, сложи ръка на челото й и я огледа изпитателно.

— Не знам, скъпо дете. Ти имаш крехко здраве и понякога състоянието ти се променя много бързо.

— Не се чувствам болна, чувствам се здрава и силна и искам варени яйца със сос — заяви сърдито Мод. — Ако не ми ги донесеш веднага, да знаеш, че ще получа пристъп.

Миранда погледна шокирано двойничката си. Не можеше да одобри тази демонстрация на инат. Но Мод явно знаеше как да постигне своето, защото Берта въздъхна жално, но не се осмели да възразява повече и забърза към вратата с угрижено лице.

Когато вратата се затвори зад старата бавачка, Мод се усмихна отмъстително.

— Ето че успях. Понякога Берта е невероятно упорита и се налага да повиша тон.

Миранда се отказа да коментира случилото се и посвети вниманието си на подправената бира, която наистина ухаеше чудесно.

— Защо се намръщихте? — попита Мод. Миранда сви рамене.

— Не знам. Мисля, че се почувствах неловко, когато момичето, което толкова много прилича на мен, се държа така некрасиво с възрастната жена.

— Какво знаете вие за живота ми? — избухна изведнъж Мод. — Имате ли представа колко безутешно и ограничено е съществуването ми? Знаете ли колко е страшно да се живее с убеждението, че никой освен Берта не го е грижа какво става с мен? Едва сега, когато разбра, че мога да й бъда от полза, лейди Имоджин започна да се занимава с мен. Всъщност не, тя не се интересува от мен, а само от онова, което мога да й донеса. — Очите й заискряха, бузите пламнаха, цялото й тяло се напрегна и запулсира от енергията на гнева.

Миранда беше шокирана, не толкова от думите на Мод, колкото от дълбоката страст, скрита в тях, страст, която изпитваше и самата тя, сякаш не Мод, а тя бе казала тези ужасни думи. Изведнъж си представи живо безутешното съществувание на двойничката си, сякаш това беше нейният живот — затворена в грамадната къща, болнава, постоянно заета с незначителните си страдания. Какво друго можеше да прави, без приятели на нейната възраст, без компания, без реална представа за необятния свят извън високите стени. Живот в кафез, и това само защото роднините й смятаха един ден да я използват за своите цели.

Ако бях на мястото на Мод, сигурно и аз щях да се науча да се дразня от всяка дреболия, да упорствам и да бъда вечно в опозиция, каза си Миранда. Мод съзнаваше, че хората, които носеха отговорност за нея, само я търпяха, и реагираше с враждебност и упорство. Това й даваше удовлетворение, вдъхваше й известно самочувствие. Оттеглянето в манастир беше нещо, за което си струваше да се бори, приемлива алтернатива на живота, планиран за нея от семейството й.

Преди Миранда да е успяла да изрази обърканите си мисли, Берта се върна, придружена от един лакей с отрупана табла. Двамата наредиха масата, като лакеят през цялото време поглеждаше любопитно към Миранда, втренчила тъжен поглед в пламъците.

— Ела и си хапни, миличка. Виж какви хубави яйца съм ти направила. — Берта се суетеше грижовно около Мод, нагласи салфетката й и сложи в чинията няколко яйца. — Моля те само да внимаваш.

— Има достатъчно и за вас, Миранда. — Мод посочи с лъжицата си отсрещния стол. — Харесвате ли варени яйца в сос?

— Харесвам всичко — отговори чистосърдечно Миранда и седна срещу Мод. — Не мога да бъда взискателна, когато не знам кога ще бъде следващото ми ядене.

Мод вдигна глава от чинията си и в сините й очи блесна разбиране.

— Питам се кой живот е по-лош, вашият или моят.

— Вашият — отговори без колебание Миранда. После си отчупи парче хляб и го намаза дебело с масло. — Свободата е по-важна от всичко друго, даже когато живееш бедно. Аз не бих могла да живея като вас. — Тя направи широк жест, който включваше привичната за Мод обстановка. — Всичко е елегантно, луксозно и меко, но не мога да разбера как понасяте вечните забрани. Не ви ли е мъчно, че никога не можете да излезете без позволение, че не можете да се разходите свободно навън, без никой да знае къде сте?

— Мисля, че човек свиква, особено когато не познава друг начин на живот — отговори тихо Мод, бутна празната си чиния и посегна към чашата с бира.

Изведнъж вратата се отвори с трясък, сякаш се беше вдигнала буря, и в стаята нахлу лейди Имоджин. Роклята от черна дамаска изпълни отвора като дебел буреносен облак. Миранда преглътна бързо яйцето си и двете с Мод станаха, за да направят реверанс пред дамата.

Имоджин огледа бегло момичетата и се запъти с решителни крачки към шкафа за бельо.

— Ти вече нямаш нужда от всички тези дрехи, братовчедке, тъй като ти е забранено да излизаш от стаята си. Ще използваме роклите ти за Миранда. Достатъчни са някои дребни поправки. Няма смисъл да харчим излишни пари. — Без да се бави, тя отвори едно чекмедже и започна да проверява съдържанието. — Имате еднакви коси и очи, така че можем да използваме всичко — заяви тя. — Берта, вземете дрехите на лейди Мод и ги отнесете в зелената спалня. Оставете ги на леглото, за да мога да направя избора си.

— Нищичко ли няма да ми оставите, мадам? Гола ли ще ходя отсега нататък? — попита Мод и гласът й отново прозвуча слабо и приглушено.

— Не ти е нужно нищо друго, освен домашни халати — отговори Имоджин, изправи се и тикна дрехите в ръцете на Берта, която трепереше от възмущение. Без да й дава време да възрази, Имоджин натрупа още рокли в ръцете й и я бутна към вратата.

— Днес не трябва ли да ти пуснат кръв, Мод? — попита дамата, когато Берта излезе от стаята, понесла цял куп ухаещи на ароматни треви рокли от коприна, кадифе и дамаска.

— Да, мадам.

— Тогава ти предлагам незабавно да си легнеш, за да… Олеле! Какво беше това? — Тя попипа главата си и очите й се разшириха от изненада. — Майчице! — Тя се сгърчи като от удар и се хвана за тила. — Някой ме убоде!

Миранда знаеше кой е злосторникът. Едно от неприятните качества на Чип беше, че обичаше да напада от засада нищо неподозиращи личности. Погледът й се устреми виновно към гардероба, точно в мига, когато дамата бе улучена от нов изстрел. Чип стискаше в шепата си десетина ореха и с весело изражение на лицето ги мяташе към лейди Имоджин.

Дамата проследи погледа на Миранда и изрева от гняв, когато откри злодея. Ала знаеше, че е безсилна да се бори с него, затова отстъпи бързо към вратата.

— Кълна се в Христовия кръст, ще заповядам да извият врата на тази гадина! — изсъска тя и направи още няколко крачки назад.

Тонът й явно предизвика Чип, защото върху нещастната жертва се посипа цяла канонада от добре прицелени орехи. Имоджин изпищя като набучена на кол и избяга от спалнята, скрила лице в ръцете си.

Майлс, който тъкмо излизаше от спалнята си в другия край — на коридора, чу вика и застина на мястото си. Жена му връхлетя върху него с цялата си тежест и за малко не го събори на пода.

— За Бога, мадам! Какво ви е? Какво се е случило? — Майлс напрегна цялата си сила, за да подкрепи жена си, която беше поне с осем сантиметра по-висока от него, а огромният кринолин и колосаната яка увеличаваха значително обхвата на мощната й фигура.

— Нападение! — изохка възмутено Имоджин. — Онова диво животно ме нападна! — Тя посочи с трепереща ръка към стаята на Мод.

Майлс се огледа предпазливо и когато подаде нос иззад дантелената яка на жена си, моментално бе улучен от един орех.

— Ох! — Той отскочи назад, разтърка челото си и отново се скри зад защитната обвивка от черна дамаска.

— О, Чип, престани най-после! — извика сърдито Миранда и напразно се опита да свали маймуната от гардероба. — Веднага слез.

Ала Чип не реагира на молбите й. Играта беше толкова приятна, успехът наистина забележителен.

Граф Харткорт избра точно този момент, за да излезе на сцената. Той мина покрай сестра си, сви се, когато бе улучен от поредния изстрел, и попита уморено:

— Не можете ли да го усмирите, Миранда?

— Нали се опитвам! — извика тя, като се смееше и плачеше едновременно, защото бе наясно, че щяха да прогонят Чип от къщата, и то с пълно право. Най-малкото, отсега нататък трябваше да ограничи до минимум свободата му и това щеше да го направи дълбоко нещастен. Как не можа да го отучи от тези номера!

— Скоро мунициите му ще свършат — отбеляза Мод, която се тресеше от смях. Очите й искряха весело, бузите бяха зачервени от напрежение.

За щастие тя се оказа права. Когато ръцете му се изпразниха, Чип изпълни трескав танц по ръба на гардероба, за да изрази увереността си, че никой не може да го хване там горе, изграчи нещо неразбрано и оголи зъби в доволна усмивка. За всички присъстващи беше ясно, че маймуната им се надсмива.

— Вижте го, вижте го! — изрева вбесено Имоджин. — Какво каза? — Тя усети колко абсурдно прозвуча въпросът й и стисна здраво зъби, за да се овладее. — Гарет, настоявам веднага да отстраниш тази отвратителна твар от дома ни.

Най-после Миранда успя да улови маймуната и да я скрие в прегръдката си. Когато се обърна към лорд Харткорт, в очите й имаше пламенна молба.

— Това е само игра. Много съжалявам, милорд, но той усеща, че лейди Имоджин не го харесва, и се чувства засегнат.

Гарет направи крачка напред и настъпи един лешник, който се разтрогни шумно под тока на ботуша му. След като огледа осеяния с орехи под, той се обърна към Чип, който се беше сгушил доволно в прегръдката на Миранда. Маймуната го погледна съзаклятнически и му намигна. Гарет отмести поглед към Миранда и тъй като имаше усет за контраста, изпита възхищение от гледката. Загърната в елегантен халат, обточен с кожи, но боса. Нежните стъпала, които се подаваха под скъпото кадифе, изглеждаха странно раними. Дългата, стройна шия, която се издигаше от пухкавата кожа, беше увенчана с малка, съвършено оформена глава с късо отрязана, разбъркана коса. Половин дама, половин скитница. И невероятно възбуждаща.

За момент Гарет забрави напълно кой беше предизвикал бъркотията, забрави присъствието на гневната си сестра, на смеещата се Мод и нещастния Майлс, които го бяха заобиколили и чакаха решението му. Той се потопи напълно в прекрасната гледка на крехката девическа фигура, на това удивително противоречиво същество. При това изпита нещо невероятно, някакво отваряне: сякаш част от него, дълго време заключена и потънала в мрак, изведнъж се разтвори и се устреми към светлината.

— Опитайте се да го контролирате по-добре, Миранда — проговори меко той.

— Ще се постарая, милорд — обеща с готовност тя и цялото й лице се озари от усмивка на радост и облекчение. — Уверявам ви, че няма да го изпускам от поглед.

Лейди Имоджин изпухтя възмутено, обърна се рязко и се отдалечи с бързи стъпки. Майлс се поколеба, после също се оттегли от сцената, като тропаше шумно с домашните си пантофи.

— Милорд, правилно ли е всички дрехи на лейди Мод да бъдат отнесени в зелената стая? — попита Берта с треперещ от възмущение глас.

— Какво казахте? — Гарет я погледна недоверчиво. Старата бавачка стоеше до вратата, скръстила сбръчканите си ръце пред корема, с гневни сиви очи.

— Говоря за дрехите на лейди Мод, милорд. Лейди Дюфорт каза, че трябва да дадем всичко на тази. — Берта посочи пренебрежително Миранда. — Лейди Мод може да запази само домашните си халати.

— Не ставайте смешна — отговори сърдито Гарет. — Сигурно не сте разбрали. Мод може да заеме на Миранда някои от дрехите си, най-вече официални рокли, докато поръчаме пълен гардероб. Приемам, че лейди Имоджин е взела дрехите само за да направи избора си.

— Аз чух нещо съвсем друго — промърмори Берта, отиде до камината, грабна машата и разбърка въглищата с резки движения.

Гарет смръщи чело, но реши да не се занимава повече със старата Берта. Тъкмо се обърна да си върви, когато в стаята влезе възрастен мъж в износен черен сюртук и старомодни раирани панталони, понесъл огромна кожена чанта. Това беше домашният лекар.

— Болна ли си, братовчедке? — попита загрижено лордът.

— Трябва да ми пуснат кръв, милорд. — Мод легна на тапицираната пейка и Берта побърза да събуе пантофите й.

— Треска ли имаш? — продължи с въпросите Гарет.

— Милорд, днес е денят, в който пускаме кръв на лейди Мод — обясни лекарят и извади от чантата си остро ножче. Берта донесе калаена купичка от шкафчето до камината.

— Това май ти е станало навик, братовчедке — установи с гневно смръщено чело Гарет и направи крачка към пейката.

— Според мен редовното кръвопускане е необходима мярка, за да запазим милейди здрава — обясни лекарят, наведе се и опипа прасеца на Мод. — Кръвопускането разрежда кръвта и предотвратява нагорещяване. — Берта коленичи до него и сложи купичката под стъпалото на Мод.

Гарет вдигна скептично вежди. Нарежданията на лекаря бяха загадка за непосветените. Можеше само да се надява, че човекът си разбираше от занаята.

— Според мен е глупаво и безполезно да ти пускат кръв — обади се решително Миранда. — Мама Гертруд често ми казваше, че вендузите и кръвопускането само отслабват организма.

— Коя е мама Гертруд? — попита Мод и обърна глава точно в момента, когато лекарят отвори вената в началото на прасеца. От раничката пръсна кръв.

Миранда се сгърчи, сякаш бяха пробили нейната кожа, и изохка измъчено — също като Мод. Усети острото пробождане на ножа и бликването на кръвта така ясно, сякаш беше нейната собствена.

— Видът на кръвта ли ви уплаши? — попита Гарет, разтревожен от побледняването й.

Миранда поклати глава.

— Никога досега не ми се е случвало подобно нещо.

Интересно, помисли си той, докато местеше поглед между двете момичета. Мод лежеше на възглавниците със затворени очи, лицето й беше смъртнобледо. Явно отговорът на въпроса й вече не я интересуваше. Миранда се обърна рязко и започна да гали Чип и да му говори успокоително.

— Оставям те на грижите на лекаря, братовчедке — каза след малко Гарет и се обърна към вратата. — Миранда, лейди Имоджин желае незабавно да изпробваш официалните рокли на Мод. Тази вечер сме канени на прием в двора и трябва да имаш подходящ тоалет. Ще изберете една от роклите и веднага ще я дадете на шивачката, за да направи необходимите промени.

— В двора? — повтори стреснато Миранда.

— Да. Помолиха ме да се явя пред кралицата. Аудиенция след вечеря. — Без да иска, Гарет заговори като кралския канцлер. — Нейно величество протестира, че вече няколко седмици не е виждала в двора си лорд Харткорт. — Той се усмихна бегло и Миранда потръпна. Не обичаше тази усмивка, да не говорим за сардоничните искри в очите му. Гарет знаеше много добре, че кралицата умира от любопитство. За да напусне двора и да замине за Франция, трябваше да получи разрешението й и нейно величество прояви голям интерес към целта на пътуването му. За щастие, бе получил благословията й. Явно Елизабет чакаше с нетърпение да узнае удало ли му се е да постигне целта си. — Не можем ли да го отложим с няколко дни, милорд? — попита тревожно Миранда. — Не съм готова за посещение в двора.

— Нямате причини за тревога — отговори спокойно той и вдигна резето. — Приемът ще бъде кратък. Аз имам повече доверие във вас, отколкото вие в себе си, светулчице. — Той се усмихна окуражително, с искрена топлота, и в сърцето й пламна топлина. — Ще се научите бързо, не се страхувайте. — Вратата се затвори зад него.

— Да можех и аз да бъда толкова сигурна — промърмори Миранда и се върна до тапицираната пейка. Приседна на един стол и несъзнателно потърка с пръсти босия си крак. Прасецът й пареше и пулсираше. Лекарят превърза крака на Мод и младото момиче се отпусна с доволна въздишка във възглавниците.

— Били ли сте вече в кралския двор, Мод? — попита тревожно Миранда.

— Не, но знам някои неща за кралицата — отговори другата със слаб гласец.

— Ще ми разкажете ли какво знаете?

— За Бога, момиче, не виждаш ли, че лейди Мод се нуждае от покой? — извика сърдито Берта и постави купичката с кръв пред лекаря, който трябваше да я прегледа.

— Е, добре, ще дойда по-късно. — Миранда прегърна Чип и излезе в коридора.

Когато се върна в зелената стая, тя видя, че дрехите на Мод бяха струпани на леглото. За момиче, което почти не напуска стаята си, Мод притежава учудващо много дрехи, коя от коя по-разкошни, помисли си Миранда и се зае да разглежда роклите и другите части от женския тоалет. Повечето имаха вид, сякаш никога не са били обличани.

Изведнъж Чип изкряка сърдито и се хвърли към отворения прозорец. Спря за миг на рамката, за да подуши дъжда, после се хвана за един бръшлянов клон и се спусна към градината.

Миранда погледна объркано след избягалото животно, но когато чу шума пред вратата, се усмихна с разбиране. Шумоленето на колосаните поли възвести приближаването на лейди Имоджин. Потънала в мрачно мълчание, със здраво стиснати устни, господарката на дома влезе в стаята, следвана от двете прислужнички, които миналата вечер бяха помагали за банята на Миранда.

Имоджин спря за момент на прага и се огледа недоверчиво. От маймуната нямаше и следа. Тя влезе в стаята, твърдо решена да стори онова, което си беше наумила, макар че след претърпяното унижение не можеше да заговори пряко с момичето.

Тя даде няколко резки заповеди на прислужничките, като ги използваше за посредници, за да се разбира с Миранда. Ала когато видя промяната, която ставаше с момичето пред очите й, част от ожесточението й се разтвори в страхопочтително смайване и възхищение от съвършения план на брат й. Приликата между Мод и това момиче не беше просто прилика, тя беше нещо магично, внушаващо страх.

Миранда се остави в сръчните ръце на прислужничките, които й свалиха халата, облякоха й чисто бельо, фуста и нов, още по-широк кринолин, а после изпробваха една след друга поне десетина официални рокли, като усърдно откопчаваха и закопчаваха, стягаха шнурове и ги развързваха, вдигаха подгъви, наместваха ръкави, приглаждаха гънки и я въртяха насам-натам, сякаш беше безжизнена кукла.

Нямаше нужда от особени промени. Гърдите й бяха малко по-пълни от тези на Мод, хълбоците малко по-закръглени. Но разликата беше едва доловима.

Докато Миранда стоеше само по бельо и чакаше поредната рокля, Имоджин я измери с преценяващ поглед и я обиколи няколко пъти

— Много е жалко, че нито едната от двете ви не е порасла малко повече — отбеляза тя, сякаш разговаряше със себе си. — Високият ръст придава грация дори на най-тромавата фигура.

Миранда се изчерви; чувстваше се ранима и разголена под острия поглед.

— За Бога — продължи със същия замислен тон Имоджин, — още не мога да повярвам в тази изумителна прилика. Това е ненормално.

Прислужничките облякоха Миранда в рокля от прасковена коприна с яркочервен корсаж от тафта. Имоджин отвори ветрилото си и отново я огледа от всички страни.

— Опъни раменете! Нито едно момиче с благороден произход не стои така криво, с отпуснати рамене.

Миранда никога не се беше замисляла за стойката си. Досега беше вярвала, че стои изправена и раменете й са точно на мястото си, но сега изпита силни съмнения. Щом толкова прости неща като стойката и походката издават произхода, какъв беше шансът й да убеди хората в двора с лицето и думите си? А кралицата? Тази вечер щяха да я представят на английската кралица! Беше гротескно, абсолютно смешно. Кошмар. Тя беше пътуваща артистка, даже беше прекарала няколко нощи в затвора за скитничество. Беше гладувала и спала в купи сено. Тя беше намерено дете, прибрано от мама Гертруд от улицата!

— Боже, помогни ми! — В гърдите й се надигна гадене и тя се отпусна безсилно на леглото, без да обръща внимание на безбройните карфици, с които момичетата бяха отбелязали местата за стесняване.

— Какво има? — изръмжа Имоджин.

Миранда се овладя бързо и стана от леглото. Беше обещала на лорд Харткорт да даде всичко, на което е способна, и нямаше да се отметне от думата си.

— Нищо ми няма, мадам.

Имоджин я погледна неодобрително и се обърна към прислужничката:

— Момиче, иди да потърсиш лорд Дюфорт. Помоли го да дойде в зелената стая.

Лорд Дюфорт? Какво общо имаше той? Миранда скоро получи отговори на въпроса си. Майлс се появи само след няколко минути, точно когато Миранда беше свалила прасковената рокля и отново стоеше по бельо.

— Какво желаеш, скъпа? — попита учтиво лордът.

— Искам да решиш коя рокля да облече малката тази вечер. — Имоджин посочи Миранда и натрупаните на леглото рокли. — Обувките на Мод ще й бъдат малки. Тази вечер ще се задоволи с най-големите, които намерим. Не знам дали обущарят ще се справи с тези големи крака.

Този път Миранда не се ядоса. Знаеше, че краката й не са големи, макар да бяха дълги и тесни, а петите малко груби.

— Мисля, че изглеждам най-добре в прасковеното кадифе — осмели се да се обади тя. — Разбирате ли от дамска мода, сър?

— Имам претенции да разбирам — отговори скромно Майлс, вдигна прасковената рокля, поднесе я към лицето на Миранда и поклати Глава. — Не, мила, цветът не подхожда на тена ви. Тази рокля не беше подходяща и за Мод.

— О! — промърмори разочаровано Миранда. Според нея прасковеното кадифе, богато избродирано с блещукащи златни конци, беше възхитително.

— Всички правим грешки понякога — продължи Майлс, който очевидно се вълнуваше от темата. — При по-специална светлина лесно се заблуждаваме, че нещо ни стои добре, но когато излезем навън, под слънцето, веднага се вижда, че изглеждаме ужасно.

Миранда хвърли бърз поглед към Имоджин, за да види реакцията й, и остана много изненадана. Дамата слушаше внимателно и непрекъснато кимаше в знак на съгласие.

— Какво ще кажеш за смарагдовозелената? — предложи Имоджин и Миранда се учуди още повече, защото гласът й беше невероятно кротък.

Майлс вдигна великолепната рокля от леглото, отиде до прозореца, за да я погледна на светлината, и проговори със замислено смръщено чело:

— Облечете я, мила. Цветът вероятно е подходящ, но кройката не е за вас. Вие сте толкова дребна и крехка.

Миранда облече роклята и се опита да прецени как изглежда. Този път корсажът беше от блестяща ябълковозелена коприна и създаваше чудесен контраст с широката пола от смарагдов брокат, избродиран с лозови листенца.

Лорд Дюфорт я обиколи бавно, със сериозно и замислено изражение на лицето, докато почукваше с пръст по устните си.

— О, да — обяви най-сетне той и кимна утвърдително. — Да, мисля, че така е добре. Даже много добре. Цветът е съвършен, а кройката е по-проста, отколкото изглежда на пръв поглед. Ще позволите ли… — Той оправи подплънките на раменете, приглади тесните ръкави и намести колосаната яка, която стигаше до крайчетата на ушите.

След това отстъпи крачка назад и отново я измери от глава до пети, като непрекъснато потупваше устните си.

— Чудесно й стои — заяви най-после той. — Какво ще кажеш, скъпа?

Имоджин кимна и в очите й отново имаше замаяност.

— Ако изиграе убедително ролята си… — промърмори като на себе си тя. — Гарет беше напълно прав. Може би наистина ще постигнем целта си.

— Какво ще правим с косата й? — продължи след малко тя и лицето й помрачня. — Разбира се, ще обясним, че сме я отрязали заради високата температура, но гледката е много грозна, направо ужасна.

Миранда приглади косата си и си припомни без завист червенокафявите къдрици на Мод. Косата на двойничката й беше без блясък и висеше безсилно, но дължината й беше учудваща. Досега косата не й беше създавала проблеми, но щом наричаха практичната й прическа грозна и неженствена, значи…

— Вчера си помогнахме с бонето — отговори меко Майлс и подръпна рядката си брадичка. — Мисля, че този път е по-добре да сложим шапчица с воал. Косата трябва да бъде опъната назад и прибрана в шапчица с бисери. Воалът ще пада на вълни по раменете и никой няма да забележи липсата на коса. — При тази забележка той се усмихна извинително на Миранда. — След няколко седмици косата ви ще е пораснала достатъчно и мога да ви уверя, че ще изглеждате великолепно, мила моя. Ще видите каква елегантна фризура ще ви направим. За мен ще бъде удоволствие да участвам.

— А аз се надявам, че след няколко седмици момичето ще е далече от къщата ми — отбеляза остро Имоджин. — Дотогава братовчедка ни трябва да се подчини на волята на настойника си и да изпълни дълга си. — Тя се обърна към вратата и заповяда на прислужницата: — Свали й роклята и я отнеси да я изгладят. Пригответе всичко необходимо за тази вечер. Другите рокли, които изпробвахме, да бъдат готови за следобед.

— Мисля, че лейди Мери е долу, Имоджин — обади се Майлс. — Чух как икономът я прие през предната врата, тъкмо когато идвах при теб.

— За Бога, Майлс, защо не ми каза по-рано? — попита раздразнено Имоджин.

— Нали бяхме заети, скъпа — отговори кротко мъжът й. Имоджин спря за малко до вратата и измери Миранда с неодобрителен поглед.

— Най-добре е да облечеш тюркоазената рокля и да слезеш долу, за да изкажеш почитанията си към лейди Мери. Крайно време е да свикнеш да се движиш в добро общество. — Тя излезе от стаята, без да чака отговор.

— Не се тревожете, мила, знам, че ще се справите много добре. Имам пълно доверие във вас — заговори утешително Майлс, като видя, че Миранда трепереше в тънкото си бельо. — Бързо облечете халата си, за да не настинете. — Той я наметна с кадифения халат и тя му благодари с жална усмивка.

— Хайде, хайде — промърмори успокоително той и помилва рамото й. — Ще видите, че всичко ще мине добре. Не се плашете. — С тези думи той се обърна, мина покрай камериерките и бързо излезе от стаята. Миранда остана сама с потискащите си мисли.

Чип, явно усетил оттеглянето на лейди Имоджин, прескочи през прозореца и се втурна към господарката си.

— Ох, Чип! — изплака Миранда и протегна ръце. Маймунката я прегърна и се притисна до гърдите й. — В каква каша се забърках? — Тя зарови носле в меката му козина. — Господи, как гадно миришеш!

Чип се ухили и костеливите му ръце помилваха бузите й.

(обратно)

12

— О, небеса! Това ли е къщата? — Мама Гертруд се уви по-плътно в шала си и нахлупи дълбоко кадифената шапка със златни пера, които изглеждаха окъсани и жалки под сипещия се дъжд.

— Това е истински дворец! Какво безумие! — промърмори Бертран и почтително отстъпи няколко крачки назад, за да добие по-обща представа за имението на лорд Харткорт. Трупата стоеше от другата страна на улицата. — Никак не ми прилича на бордей.

— Чух, че всички бордеи били оттатък в Саутуорк, от другата страна на реката — обясни Гертруд. — Това не е публичен дом, а господарската къща на изискан джентълмен.

— Но какво ще търси Миранда в дома на аристократ?

— От ясно по-ясно. Важният господин я е отвлякъл, за да се забавлява с нея — изръмжа Джебедия, който обичаше мрачните предсказания. — Ще я държи в дома си, докато й се насити, и ще я изхвърли. — Той потърка студените си ръце и сухата, нацепена повърхност издаде странен шум. — Ако малката наистина е вътре, нищо не можем да направим. Можехме да си спестим пътуването до столицата. Напразни усилия… Казах ви го още от самото начало.

— Стига си дрънкал празни приказки, Джебедия — ядоса се не на шега Люк. — Ако джентълменът държи Миранда против волята й, трябва да предприемем нещо, за да я освободим. Трябва да я спасим.

— И как ще го направиш, приятелче? — Джебедия се загърна в изтънялата си наметка. — Само ако посмееш да погледнеш сърдито лорд Харткорт, той ще те хвърли в зандана и ще има да гниеш там, докато някой се сети да те освободи.

— Наистина ли Миранда е в онази къща? — попита плахо Роби, който едва беше успял да настигне трупата. Кракът го болеше непоносимо, както ставаше винаги в дъждовно време.

— Още не знаем точно, момче. — Раул погледна мрачно към малкото дете. — Коларят каза, че това е домът на семейство Харткорт, значи това е мястото, където ще я намерим, разбира се, ако не сме тръгнали по грешни следи.

— Мъжът в обора в Дувър беше абсолютно сигурен, че лорд Харткорт е отвел Миранда със себе си в Лондон — обясни настойчиво Гертруд. — Нали така ни каза, Люк?

Синът й кимна убедено.

— Собственикът на обора описа лорда като много изискан господин, а момичето с него със сигурност е била нашата Миранда. Каза ми още, че малката се правела на много умна и се месела във всичко. Ясно забелязах, че не я харесваше.

— Сигурно има много хора, които с готовност ще се съгласят с него — ухили се Раул.

— Но той не каза, че изисканият господин я е отвел против волята й — намеси се Джебедия и отново потрепери от студ. — Слушайте, крайно време е да се махнем от тази проклета улица. Дъждът проникна чак до костите ми.

— Прав си, трябва да намерим подслон, преди да затворят градските порти — подкрепи го Бертран. — Съществува голяма вероятност Миранда да е тръгнала доброволно с господина.

Гертруд го изгледа възмутено.

— Чуй какво ще ти кажа, глупако! Миранда никога не би тръгнала доброволно с онзи тип, ако не е замислила някаква хитрост. Нашата Миранда не е леко момиче и никога не би продала добродетелта си. Ако онзи я е отвлякъл, трябва на всяка цена да я измъкнем.

— Точно така, тя е една от нас — подкрепи я Люк с нетипична разгорещеност. — Не можем да я изоставим на съдбата й!

— За това и дума не може да става, момко. — Раул сложи мускулестата си ръка на рамото на Люк и мършавият момък едва не се строполи под тежестта. — Смятам, че днес свършихме добра работа. Намерихме къщата и утре ще дойдем пак, за да съберем сведения. Сега е време да си намерим подслон. Умирам от глад.

Макар и неохотно, Люк се подчини на мнението на мнозинството, малката група се раздвижи и потегли към градската порта, като Раул теглеше ръчната количка с вещите им. Скоро щяха да бият вечерните камбани, които оповестяваха затварянето на градските порти, и ако не искаха да прекарат нощта извън стените, трябваше да побързат.

Роби закуцука мъчително след групата, без да откъсва очи от великолепния господарски дом. Наистина ли Миранда беше там вътре? Тя му липсваше толкова много, че копнежът беше по-силен дори от болката в куцото краче. Припомни си как Миранда масажираше крака му и въздъхна уморено. Когато беше твърде изтощен, за да ходи, тя го слагаше в каручката. Когато нямаха достатъчно за ядене, тя му даваше своята част. Не, че останалите се държаха лошо с него, но те бяха небрежни, не грижовни и мили като Миранда. Понякога, когато изоставаше твърде много, той изпитваше болезнен страх, че ще ги загуби. Не беше убеден, че щяха да положат усилия да го намерят, както правеха сега с изчезналата Миранда. Тя беше много по-важна за тях от едно сакато момче, което струваше повече, отколкото изкарваше.

Когато изведнъж чу гласове в големия двор и шум от бързи стъпки, Роби спря и втренчи очаквателен поглед в голямата порта.

Скоро железните крила се разтвориха и навън излязоха четирима едри мъже, които носеха на раменете си носилка. Въпреки товара си, те се изравниха бързо с Роби и го задминаха. Една женска ръка отметна завеската и изведнъж сърцето на Роби заби по-силно. Той протегна шия, за да види жената в носилката и потръпна от необичайната гледка. Дълго лице с остри черти се подаде навън, сивозелени очи се плъзнаха равнодушно по фигурата на момчето, но явно не го видяха. Много скоро жената се облегна отново на възглавницата и завеската падна.

Роби ускори крачка, за да не загуби трупата. Жената изглеждаше студена и нелюбезна, освен това беше дошла от къщата, където беше затворена Миранда. Дали я беше видяла?

Лейди Мери изобщо не бе забелязала момчето, което куцукаше по улицата, и не обърна внимание на трупата пътуващи артисти, най-едрият от които теглеше количка. Носилката й мина без проблеми през градската порта, защото лакеите носеха кралските ливреи, а лейди Мери беше една от кралските придворни дами. Мястото й беше скромно, но тя имаше подслон и храна, освен това по една нова рокля всяка година — нелоши предимства, като се имаше предвид, че ужасният й чичо беше сложил ръка на богатството й. Той твърдеше, че я е поставил под попечителство, докато се омъжи отново, но лейди Мери не си правеше илюзия, че ще получи добра зестра при предстоящата си женитба.

Ръцете в копринени ръкавици неволно се свиха в юмруци. След като Гарет най-после се върна от дългото си пътуване, никой и нищо не може да й попречи да стане графиня Харткорт. Сватбата беше определена за месец май. Тя щеше да стане жена с висока позиция и влияние в обществото, една от най-богатите жени в Англия. Перспективата можеше да бъде още по-блестяща. Ако подопечната на Гарет сключеше брак с един от най-доверените съветници на френския крал, Гарет със сигурност щеше да спечели още власт и влияние и съпругата му, най-близкият му човек, щеше да я сподели с него.

Имаше толкова обиди, за които трябваше да отмъсти, толкова унижения, толкова пренебрежителни забележки и шепот зад гърба й. Изпълнена със злобна радост, тя си представи как клюкарките щяха да замлъкнат и да й се умилкват, как злобните, презрителни усмивки щяха да се превърнат в ласкателно хилене на покорни просители. Всички щяха да я ухажват, да се борят за благоволението й и тя щеше да избира на кого да направи услуга и на кого не.

Перспективата беше повече от приятна. Въпреки това, незнайно по каква причина, този следобед лейди Мери не изгонваше обичайната тръпнеща радост. Не можеше да каже какво точно я безпокои, но нещо помрачаваше бурната й радост от завръщането на Гарет и успеха на мисията му.

Всеки път, когато се опитваше да открие причината за неловкостта си, тя се сещаше автоматично за Мод. Не, това беше смешно. Тя познаваше Мод вече две години, знаеше, че Гарет не я харесва и не проявяваше разбиране към странните й настроения и непрекъснатото й боледуване. Според нея момичето беше незначителна фигура и щеше да си остане такава даже когато станеше херцогиня Роаси. Мод беше важна единствено като средство към целта, за да осигури издигането на семейството си. Но от вчера у Мод беше настъпила някаква промяна. Очите й бяха големи и сини както обикновено, но в дълбините им святкаха живи искри, бяха изпълнени е нов и необичаен блясък, а пълната уста, по-рано бледа и намръщена, сега се усмихваше и червенееше. Да не говорим за веселата непринуденост, която показваше в общуването си с лорд Харткорт.

Гарет влезе в салона още докато чакаха появата на Мод. Всъщност двамата влязоха заедно и Мери чу отново развеселения смях на момичето, видя усмивката на годеника си, радостния блясък в очите му, който изчезна само миг след като се обърна да поздрави годеницата си.

Мери знаеше, че този блясък не беше за нея. Никога не беше видяла Гарет да се зарадва на идването й, а и не го очакваше. Според нея годеникът й беше длъжен да се отнася към нея с безлична любезност и внимание, да спазва стриктно задълженията си. Това се очакваше от него и след сватбата. Двамата не се женеха от любов, това беше връзка по целесъобразност и от чувство за дълг. Тя щеше да изпълни своя дълг към съпруга си, както и той беше длъжен да изпълни своя дълг към нея. Ако Бог пожелаеше, тя щеше да го дари с наследници, защото това беше част от съпружеския й дълг, но да показва чувствата си — това беше вулгарно и не подобаваше на една дама, беше нещо, от което цялото й същество се отвращаваше.

Защо тогава се безпокоеше, че Гарет изпитва такова внезапно и необичайно удоволствие в компанията на питомката си?

Мери отвори юмруците си, защото ноктите се бяха впили болезнено в дланите й. Тя беше свикнала с хладния, сдържан Гарет, мъж, който се усмихва рядко, който никога не забравяше повелите на разума и обмисляше внимателно всяка своя дума. А сега изведнъж беше захвърлил сдържаността си, бъбреше и се смееше, шегуваше се по недопустим начин с онази млада глупачка. На всичкото отгоре момичето реагираше с обидна липса на почитание и уважение към настойника си, най-висшия авторитет в живота му. Вместо да укори питомката си, Гарет окуражаваше волностите й. Мери не можеше да си обясни тази рязка промяна в поведението на годеника си, знаеше само, че странното му държание беше събудило недоверието и неодобрението й.

Носилката зави към външния двор на Уайтхол. Носачите спряха пред едно отдалечено стълбище, където Мери споделяше студена и неудобна стая с още две дами от свитата на кралицата.

Младата жена слезе и забърза нагоре по стъпалата. Часовникът удари три. Трябваше да направи някои промени в роклята си. Тази вечер нейно величество приемаше в Грийнич и лодката, която трябваше да откара придворните дами от Уайтхол, щеше да тръгне след по-малко от час.

— Е, какво ще кажете? — Миранда се завъртя пред малкото огледало от оловно стъкло, опитвайки се да се види отзад.

— Типична придворна дама от главата до петите — отговори от леглото си Мод, бледа и слаба след сутрешното пускане на кръв. В гласа й имаше необичайна хапливост и Миранда я погледна объркано.

— Толкова ли е лошо? — попита тя.

— Не, ако това е, което искате.

— Защо да не го искам? — попита любопитно Миранда. — Живот в лукс, разкошни дрехи, балове, празнични вечери…

Лицето на Мод изрази недвусмислено презрение.

— Това е празен, безсмислен живот, външен блясък — отговори строго тя.

Миранда приседна предпазливо на крайчеца на леглото и подреди грижливо полите си.

— Хайде, разкажете ми повече за кралския двор. Лейди Имоджин ме засипа с указания как да вървя и как да стоя, как се прави придворен реверанс, с кого да говоря и с кого не, кога ми е позволено да си отворя устата и кога не. Така ме изнерви, че накрая престанах да слушам… А пък графът смята, че ще се справя без затруднения и че не са ми необходими указания — добави със смутена усмивка тя. После вдигна ръце в безпомощен жест. — Толкова ме е страх! Нямам представа какво ме очаква.

Мод се надигна на възглавниците и лицето й се оживи.

— Няма от какво да се страхувате. Всички са глупаци и празноглавци. Никога не забравяйте, че придворните не са в състояние да виждат по-далече от носа си. Ще ви приемат за лейди Мод д’Албар, защото така са им казали, защото изглеждате като мен и носите подходящи дрехи и защото влиятелни хора гарантират за вас. Никой няма да си помисли, че имате достатъчно дързост да осъществите такава измама.

— Измама… Искате да кажете, че като им представя една пътуваща акробатка в ролята на високопоставена дама, графът върши измама? — Очите на Миранда засвяткаха и част от страха й изчезна.

— Точно така. — Мод се усмихна злобно. — Детска игра е да измамиш придворните. Като видите колко са глупави, ще се почувствате напълно свободна.

— Какво ще кажете за кралицата? — попита плахо Миранда. — Не ми казвайте, че и тя е глупава.

Мод поклати глава.

— Не, но никога не би помислила, че някой, камо ли пък лорд Харткорт, ще посмее да стори нещо така… така коварно като да й представи една измамница. Даже ако не ви хареса, даже ако направите някаква малка грешка, никой няма да заподозре измамата.

— Ако тя ме отблъсне, графът ще се разочарова от мен — промълви замислено Миранда.

— Най-добре е да си мълчите. Направете хубав реверанс, изобразете на лицето си най-голямото възможно покорство и почакайте, докато ви освободи.

Всичко звучеше толкова просто… прекалено просто.

— Погледнете ме, моля ви, и ми кажете дали реверансът ми е добър. Лейди Имоджин ме накара да се упражнявам цял следобед и ме доведе дотам, че вече не помня кой реверанс за кого е предназначен. Дано се справя поне с реверанса пред кралицата.

Миранда се изправи, отстъпи няколко крачки назад, издаде крачето си напред и се сниши в грациозен реверанс. Смарагдовите поли се драпираха около нея в ароматен облак.

Мод огледа критично позата й.

— Трябва да сведете поглед, да подържите главата си наклонена, после да се изправите съвсем бавно, като едновременно с това вдигнете глава.

Миранда изпълни указанието.

— Достатъчно дълбок ли беше реверансът? Хубаво ли се поклоних? Ако се бях навела само още един сантиметър, щях да си седна на дупето.

Мод се изкиска весело.

— Това ще бъде сензация. В присъствие на кралицата никои няма право да сяда без покана, а ако тя все пак ви разреши да седнете, трябва веднага да скочите, когато тя стане.

— Това изглежда логично.

— Да, но никога не се случва. Чух, че кралицата обича да се шегува с посланиците и придворните, като ги оставя с часове на крака, защото самата тя не обича да седи. Обикновено стои изправена до писалището си или се разхожда напред-назад, докато хората около нея изпопадат от умора. Казват, че много обичала да подлага мъжете на такива изпитания — ухили се злобно Мод.

— Доколкото разбирам, иска да докаже, че във всяко отношение е по-силна и по-сръчна от мъжете.

Миранда неволно си припомни мама Гертруд и изпита болка. Тя беше центърът на трупата. Тя вземаше решенията, поддържаше доброто настроение, управляваше финансите. Раул беше много по-силен от нея, но й се подчиняваше с готовност. Къде ли бяха сега приятелите й? Дали мислеха за нея? Дали се тревожеха?

— Защо изведнъж станахте тъжна? — попита изненадано Мод. Миранда поклати глава.

— Краката ме болят. Нямам представа как ще издържа цяла вечер. — Тя се погледна отново в огледалото. — Вижда ли се колко е къса косата ми?

Тя попипа предната част на богато избродираната, обсипана с бисери шапчица, която беше нахлупена на челото и разкриваше съвсем малка част от сресаната назад коса. От задната страна беше прикрепен бледозелен воал, който се спускаше на богати вълни по гърба.

— Нищо не се вижда — отговори след кратък оглед Мод. — Не бива да изглеждате така тъжна — помоли тихо тя. — Казвам ви, усетих тъгата ви. Имам чувството, че самата аз се натъжих.

Миранда я погледна безпомощно и побърза да смени темата, която я объркваше.

— Сигурна ли сте, че не желаете да отидете на кралския прием? Сигурно ще ви бъде много неприятно да лежите тук сама, докато другите слушат музика, танцуват и се наслаждават на изискани ястия.

— Нали си имам молитвеник и броеница — отговори решително Мод. — С Берта сме решили да четем молитви. Освен това… — В очите й блесна искра. — Мога ли да ви имам доверие… да, разбира се, че мога. Когато всички излязат, ще дойде отец Дамян, за да чуе изповедта ми и да прочете месата.

— Какви… какви… — Миранда потърси подходящите думи, но не й хрумна нищо. Въпреки невероятните прилики помежду им, въпреки странните мигове на вътрешно съгласие, през които мислеха и чувстваха едно и също, тя не можеше да проумее как Мод можеше да изпитва радост и удовлетворение от перспективата да изповяда греховете си и да се разкае.

— Докато последваш Божия вик, ще живееш в мрак и духовна слепота — обяви Берта с тон, в който имаше недвусмислено задоволство. Старата жена вдигна поглед от бродерията си и в очите й блесна вътрешно убеждение, което граничеше с фанатизъм.

— Но нашата света майка те чака. Ти трябва да отвориш сърцето си, дете, да се пожертваш пред олтара й и да помолиш мадоната за милост.

Миранда се съмняваше, че притежава достатъчно покорство, за да помоли някого за милост, но реши, че е по-мъдро да си държи езика зад зъбите.

— Ще пазите ли Чип, докато ме няма? Дали отец Дамян ще има нещо против присъствието му?

— Не, разбира се, че не, той обича всички Божии творения — отговори Мод и помилва нежно маймунката, която се беше разположила до главата й със старата оранжева рокля на Миранда и изглеждаше много тъжна. Бедният Чип усещаше, че пак ще го оставят сам.

Часовникът удари три и Миранда се скова. Нервността й се усили.

— Май е време да слизам.

— Само не забравяйте чие скъпоценно име трябва да защитавате — напомни й Мод. — Не правете нищо, което аз не бих направила. — Тя погледна слисано двойничката си, защото осъзна, че за първи път в живота си се беше пошегувала с някого.

Миранда се наведе и целуна Чип, който помилва бузата й и тъжно избърбори нещо неразбрано.

— Не се измъчвай, миличък — опита се да го успокои Миранда. — Мод ще се грижи добре за теб.

— Да, разбира се. Чип, виж какво съм ти приготвила. — Мод извади под възглавницата си малко вързопче. — Захаросани сливи и бадемови бонбони.

Чип забрави за момент мъката си, протегна ръка и избра най-големия бонбон от дланта на Мод. Миранда се усмихна и побърза да изчезне.

Мод втренчи поглед в затворената врата. Изведнъж стаята стана потискащо празна и тиха. Скоро щеше да дойде отец Дамян и макар че само преди минути се радваше на посещението му, изведнъж почувства досада. Небето зад прозореца беше сиво и мрачно и тя се почувства още по-нещастна. След малко обаче тръсна глава и се опита да се овладее, внушавайки се, че това са само последствията от кръвопускането.

Миранда застана на горната площадка на стълбището, което водеше към голямата зала, и усмивката й угасна. Камериерките, които й облякоха великолепната рокля, казаха, че трябва да се яви в три часа. Сърцето й биеше до пръсване. Тя изтри овлажнелите си длани в полата, отвори ветрилото си и започна да си вее, за да охлади пламналите си бузи. После стисна здраво зъби, прогони уплахата и бавно заслиза по стълбите, сложила ръка на излъскания дървен парапет, гладък и хладен под дланта й.

В подножието на стълбата стояха трима души, които като по команда обърнаха глави и втренчиха погледи в Миранда.

В първия момент Гарет беше толкова слисан, че забрави кой идваше насреща му. Това със сигурност беше Мод. Не можеше да бъде друго момиче. Имоджин изсвири тихо през зъби и се взря невярващо във величествената фигура на „скитницата“. Лорд Дюфорт видя само успеха на тоалета, избран от него.

— Вие изглеждате великолепно, мила — проговори сърдечно той и въодушевено плесна с ръце. — Не е ли възхитителна, Харткорт? Намерихме съвършения тоалет!

— Наистина е съвършен — съгласи се с глух глас Гарет. Това беше Миранда, не Мод. Цветът на лицето беше свеж и не подхождаше на вечно болната Мод, движенията бяха гъвкави и силни. Сутринта се беше насладил на възбуждащия контраст между дама и скитница, обединени в една и съща личност. А сега скитницата беше изчезнала и остана само дамата, съвършена имитация на придворна красавица. По някаква незнайна причина той установи, че именно абсолютното съвършенство на измамата не му хареса.

Миранда спря на три стъпала от края на стълбата. Лорд Харткорт носеше къса сребърна наметка, подплатена с пауновосиня коприна. Жакетът също беше сребърен, обшит с тюркоази, късият панталон от тъмносиня дамаска обгръщаше силните бедра и подчертаваше яките прасци, обути в сребристи чорапи. Тесният му кръст беше пристегнат с широк кожен колан, обсипан с бисери, ръката му почиваше върху скъпоценната дръжка на меча.

Бузите на Миранда пламнаха, в гърдите й нахлу възхищение. Плахостта й изчезна, изместена от същите хаотични чувства, които я бяха обзели в гостилницата в Рочестър, докато наблюдаваше как той се облича и сменя ризата си и най-простите движения я възбуждаха.

Тя вдигна глава, за да срещне погледа му, и прочете шока на прозрението в кафявите очи. Навлажни внезапно пресъхналите си устни с върха на езика и притисна колене, за да спре треперенето на краката си.

— Харесвам ли ви, милорд? — Тя знаеше, че въпросът й е много повече от тези прости думи.

— Промяната е наистина учудваща — отговори Гарет, като внимателно подбираше думите си. — Прав ли съм, сестро?

— Да, така е — отговори Имоджин. — Поздравявам те, братко. Когато за първи път видях момичето, не открих в него тази съвършена имитация на Мод.

Гарет протегна подканващо ръка, Миранда сложи десницата си в неговата и слезе по стъпалата. Гривната със змията блещукаше на китката й и Гарет я обърна, за да види лебеда.

— Чувствате ли се малко по-добре с нея?

— Велики Боже, защо да не се чувства добре с гривната? — извика сърдито Имоджин. — Това е рядко бижу.

— Гривната не ми е приятна — отговори решително Миранда. — Харесвам само лебеда. — Тя прокара връхчето на пръста си по опашката му.

— Какво щастие, че поне част от гривната намира одобрението ти — отзова се саркастично Имоджин. — Приемам, че си виждала много такива накити и си експерт в тази област, щом си така критична към качеството.

Миранда се изчерви смутено и Гарет побърза да й помогне:

— Хайде да тръгваме. До Грийнич имаме почти час и не бива да губим време.

Докато всички се настаниха в лодката, Миранда не каза нито дума. Придружаваха ги двама лакеи и две от прислужничките на Имоджин. Дамата зае място на един от двата стола на кърмата, камериерките подредиха полите й, наметнаха я и се оттеглиха към носа.

— Седни при мен, Гарет. — Имоджин посочи с властен жест втория стол.

— Мисля, че моята питомка има още въпроси към мен и трябва да ги изясним на четири очи — отговори спокойно брат й. — Ще седнем на пейката в средата на лодката. Майлс, заеми място до съпругата си.

Майлс не изглеждаше особено щастлив от това подреждане, но побърза да седне, като първо провери с критичен поглед дебелите дъски, преди да постави върху тях краката си, обути в червени кожени обувки.

— Моля те да внимаващ къде стъпваш, мила моя. Мисля, че точно под стола ти има мокро място, а козята кожа много бързо става на петна.

Имоджин погледна надолу и смръщи нос.

— Ей, вие там… млади човече, елате и избършете дъските — заповяда тя на един от слугите, който се втурна към нея с парче платно и се подхлъзна на дъските, преди да се отпусне на колене и да избърше водните пръски.

По нареждане на графа Миранда седна на широката пейка в средата на лодката. Пейката беше добре подплатена и над нея беше опънат балдахин, макар че вече не валеше и слънцето се опитваше да си пробие път през облаците. Черно-жълтите флагове с герба на семейство Харткорт се вееха на кърмата и носа на лодката. Четиримата лодкари също носеха черно-жълти ливреи. С помощта на дългите си канджи те насочиха лодката към средата на реката и я пуснаха по течението.

— Скоро ли ще пристигне годеникът на Мод? — попита Миранда, когато лорд Харткорт седна до нея и бутна меча си настрана.

— Мисля, че да. Имаше намерение да тръгне от Франция малко след мен.

Миранда си играеше замислено с гривната.

— Кралицата одобрява ли тази връзка?

— Разбира се.

— Дали наистина ще повярват, че съм Мод? — Въпреки уверенията на двойничката си, тя искаше да го чуе още веднъж от устата на графа.

— Нямат причина да помислят нещо друго — отговори спокойно той и макар и непряко потвърди заключенията на Мод. — Братовчедка ми не е излизала пред двора. Днес следобед вие ще изпълните ролята на дебютантка вместо нея.

— Кралицата ще пожелае ли да разговаря с мен?

— Тя ще ви говори, макар че е твърде възможно просто да ви кимне и да ви освободи. Вие не бива да говорите. В двора се смята за неприлично, когато едно младо момиче се включи в разговора. Ще направите придворен реверанс, ще държите главата си сведена и ще говорите само когато някой ви зададе конкретен въпрос. Ще отговаряте кратко, с прости думи.

Мод беше казала същото, но Миранда не можеше да победи безпокойството си.

— Ще останете ли до мен, милорд?

Той я погледна втренчено.

— Лейди Имоджин ще ви придружава.

— Мисля, че имам нужда да бъдете до мен, милорд. За да съм спокойна… и за да ми казвате какво да правя, когато съм несигурна.

— Няма да бъдете несигурна — възрази той и се усмихна окуражително. — Ще установите, че знаете много точно какво трябва да правите. Само помнете, че не бива да ми говорите на малко име.

Защо беше глух за страховете й? Защо беше така убеден, че ще й е лесно да се справи?

— Искате да кажете, че не бива да ви наричам Гарет? — попита с подчертана небрежност тя.

В първия момент Гарет я погледна слисано, после явно се разсърди, но накрая устните му се изкривиха в усмивка.

— Туш, светулчице. Ще остана плътно да вас като ваша сянка.

Миранда го погледна и кимна доволно.

Беше малко преди пет, когато лодката стигна до кея пред двореца в Грийнич. Дълга опашка от лодки чакаха да разтоварят пасажерите си и многобройните лодкари, които си оспорваха добрите места пред каменните стъпала, извикваха високо имената на господарите си, за да потвърдят правото си на предимство.

Гарет, който не се разтревожи особено от предстоящото чакане, застана на носа и обходи множеството с внимателен поглед, за да открие познати лица, най-вече хора, които бяха виждали Мод и можеха да заподозрат нещо нередно при вида на Миранда. Хората, които бяха виждали Мод, бяха твърде малко и никой, освен членовете на домакинството, не я познаваше отблизо, така че от тази страна не се очакваха трудности. Въпреки това пулсът му се ускори.

— Това е възмутително — обади се зад него Имоджин. — Кой е пред нас? Ние имаме предимство пред всички други!

— Не и пред херцог Съфолк, мадам.

— А ей там е негова светлост Арундел — допълни Майлс. Имоджин се отпусна отново на стола си, но Миранда скочи от мястото си с такава енергия, че лодката се разклати. Тя събра полите си и решително се запъти към носа, за да застане до лорд Харткорт.

— Веднага седни, момиче! — заповяда ядосано Имоджин. — Седни и чакай, докато дойде време да слезем на сушата. Крайно неприлично е да се изправиш и да зяпаш наоколо.

Миранда се поколеба, ядосана от тона, с който й говореше дамата. Толкова просто беше да я помоли да седне отново на мястото си, но лейди Имоджин явно не знаеше що е молба.

— Елате — подкани я успокоително Гарет. — И двамата ще седнем и ще почакаме, докато ни дойде редът. Иначе само ще пречим на лодкарите да си вършат работата.

Миранда не виждаше как би могла да пречи другиму да си върши работата, но прие компромиса. Отдавна беше разбрала, че графът предпочиташе да избягва преките сблъсъци със сестра си.

— Страхливец — прошепна тя и в гласа й звънна смях.

— Предпазливостта е най-доброто нещо на този свят, светулчице — отбеляза Гарет със спокойния, сух тон, който винаги я развеселяваше. Той сложи ръка на гърба й и я побутна към пейката.

Миранда усети топлината на ръката му през тънката коприна и потръпна. Косъмчетата на тила й настръхнаха, по гърба й сякаш се посипаха горещи искри. Обзе я странно чувство, което граничеше със страх, по вените й потече топлина. Без да съзнава какво прави, тя обърна глава и го погледна право в очите.

Гарет срещна погледа й и изпита смущение. Изразът в сините очи беше винаги открит и честен и всеки, който пожелаеше, можеше да го разчете без усилия. И сега беше същото. Като прочете неприкритото желание в очите й, той пое остро въздух. Чувствено желание, примесено с объркване и страх. Невинно желание, което проникна до дъното на душата му. Миранда явно не знаеше какво изпитва.

За съжаление той знаеше и рязко отпусна ръката си. Миранда седна на пейката, напълно объркана и замаяна, опитвайки се да овладее лудото биене на сърцето си, горещата възбуда, която пулсираше в кръвта й. Чувствата й бяха толкова объркани, предизвикаха такъв бунт в сърцето й, че тя не знаеше дали трябва да плаче или да се смее.

Лодкарите едва бяха успели да завържат лодката за кея, когато Миранда скочи от мястото си. Без да обърне внимание на протегнатата за помощ ръка на лодкаря, тя скочи леко на брега и изведнъж чу как идващата след нея Имоджин изсъска нещо неразбрано.

Първа грешка! Трябваше да се съсредоточи, трябваше да забрави объркването си и през цялото време да мисли къде се намира и чия роля изпълнява. Тя изпъна гръб, приглади полите си и с подчертано спокойни движения отвори ветрилото си, за да се огледа незабелязано. Дано никой не беше забелязал грешката й.

Гарет скочи от лодката и я настигна.

— Отстъпете настрана. Сестра ми и съпругът й трябва да минат пред вас. В момента те имат предимство.

Миранда се сви в края на пътеката и Имоджин мина напред под ръка със съпруга си, без да я удостои с поглед.

„Щом се омъжи за Анри Френски, това изоставено, забравено дете ще има предимство пред всички, освен пред кралицата на Англия.“ Гарет погледна Миранда и отбеляза с възхищение гъвкавите й движения, елегантната стойка, естественото, почти арогантно самочувствие в позата на главата, спокойния поглед и енергичната линия около устата.

Двамата тръгнаха нагоре по пътеката, настлана с червени тухли и обградена от висок, грижливо подрязан жив плет. Макар че все още беше светло, момчета с горящи факли се бяха наредили на известно разстояние едно от друго и осветяваха потопената в тъмни сенки пътека. Семейство Харткорт вървеше тържествено след лакея, който оповестяваше присъствието им и пристигането в палата с гръмки викове:

— Направете място за лорд Харткорт, лорд и лейди Дюфорт и лейди Мод д’Албар!

Миранда съзнаваше напълно какъв голям интерес предизвика споменаването на името й сред останалите придворни в дългата процесия към палата. Към нея се устремиха множество любопитни погледи, разнесе се приглушен шепот. Тя усети нов прилив на сценична треска, дланите й овлажняха, сърцето заби ускорено.

Пътеката излезе между живите плетове и се вля в широко, посипано с чакъл площадче пред просторна тераса. Терасата беше препълнена с придворни и шумните разговори заглушаваха усилията на музикантите, наредени на малката естрада, да забавляват присъстващите.

Имоджин крачеше напред с гордо вдигната глава, а съпругът й буквално подскачаше, за да върви в крак с нея — като малка лодка редом е фрегата, опънала всички платна, помисли си развеселено Миранда. Но сега не беше време за непочтени мисли, защото множеството заплашваше да ги погълне. Тримата й спътници поздравяваха присъстващите и отговаряха на поздравите им, издърпваха я напред и я представяха. Миранда правеше реверанси, измърморваше няколко учтиви думи, стараеше се да остане незабелязана, да се държи като скромно, добродетелно момиче, но не съумяваше да задържи главата си сведена. Беше смаяна от нездравите лица, разкошните тоалети, маниерните движения и безсилието на повечето от присъстващите. Когато лорд Харткорт се отдели от групата, сърцето й подскочи уплашено.

Тя понечи да го последва, направи една крачка след него, но Майлс сложи ръка на рамото й и я задържа. Тя го погледна уплашено и той се приведе към ухото й:

— Останете при нас, мила. Гарет ще се върне само след минута. Трябва да отиде при кралския интендант, за да му съобщи, че сме пристигнали. — Той се поклони учтиво пред един от минаващите и му представи братовчедката на съпругата си, младата потомка на лорд Харткорт, за да даде възможност на Миранда да се върне отново към ролята си.

Имоджин не можеше да се оправи от смайването си. Момичето беше грижливо избрано за тази важна роля, но тя никога не беше очаквала, че ще я изпълнява толкова естествено и без усилия. Явно скитницата се чувстваше много по-спокойна и непринудена в доброто общество в сравнение с Мод, която гледаше мрачно, въздишаше и реагираше с неразбираемо мърморене на всички опити за разговор. Планът на брат й беше наистина великолепен. Възхищението й от него се усилваше с всяка секунда.

Миранда тъкмо беше започнала да се отпуска, когато двама джентълмени разбутаха навалицата и се насочиха право към тях. Тя позна моментално двамата мъже от Рочестър и изстина. Тогава не я бяха видели, но лорд Харткорт бе казал, че познавали истинската Мод много по-добре от всички останали. Пулсът й се ускори. Как да реагира на появата им? Тя не знаеше дори имената им.

— Лейди Дюфорт. — Кип Роситър направи дълбок поклон. — Милорд.

Брайън, който изглеждаше още по-грамаден в богато избродирания лавандуловосин жакет и яркочервения панталон, също се поклони учтиво.

— Сър Кристофър, сър Брайън. — Имоджин отговори на поклоните със скован реверанс и в гордия й тон пролича ясно неодобрение. Според нея двамата мъже бяха вулгарни, а приятелството им с Гарет недостойно.

— Лейди Мод. — Кип се поклони в посока към Миранда. — Никога не бях ви виждал в двора, милейди.

— И бих казал, че много съжаляваме за това. — Брайън се поклони дълбоко, залюля се и Миранда усети кисел дъх на бира. — Може би ще ми позволите да добавя, че е жестоко да лишавате придворното общество от такава прекрасна млада дама. — Той се ухили широко, взе ръката й и я поднесе към устните си. — Мисля, че е крайно време да се скарам с лорд Харткорт. Как е допуснал едно толкова прекрасно цвете да цъфти на тъмно?

Миранда стисна здраво зъби, защото много й се искаше да се изсмее. Тя направи реверанс и смутено сведе очи, за да скрие веселите искри в тях. Най-после знаеше имената им.

— За съжаление братовчедка ми боледуваше често — обясни с леден глас Имоджин.

Кип Роситър погледна пронизващо младото момиче и отбеляза с известна острота в гласа:

— Лейди Мод, извънредно много се радвам да видя, че сте се възстановили от страданията си.

— Благодаря ви, сър — отговори тихо Миранда. Изразът в очите му и тонът на гласа я смутиха. Той я зяпаше, сякаш се опитваше да я сравни със спомените си.

— Трябва да ви направя комплимент за цветущия вид на братовчедка ви, милейди — обърна се Кип към Имоджин. — Тя буквално сияе от здраве. Мога само да похваля нежните ви грижи.

Имоджин направи опит да се усмихне.

— Моля да ни извините, господа. Имаме аудиенция при кралицата и очакваме да ни повика. Ах, ето го и брат ми.

— Кип… Брайън… желая ви добър ден. — Гарет поздрави старите си приятели с безгрижна усмивка. Не се страхуваше от тях, защото беше уверен, че в Рочестър не бяха видели Миранда.

— Тъкмо поздравявахме лейди Дюфорт за доброто здраве на питомката ви, милорд — изгърмя Брайън и дяволите удари стария си приятел по рамото. — Такова сладко момиче… такова прекрасно същество…

— Не смущавай бедната девойка — укори го шеговито Гарет.

— Не, ти по-скоро я караш да се смее — отбеляза Кип, който продължаваше да наблюдава внимателно Миранда. — И според мен е напълно права. Нито една разумна млада дама не би удостоила с внимание такива преувеличени забележки, Брайън. Не е ли така, лейди Мод?

Въпросът му принуди Миранда да вдигне глава.

— В действителност да, сър, така мисля — проговори задавено тя, дълбокият й мелодичен глас трепереше от трудно сдържан смях.

Погледът на Кип стана още по-остър. Той беше запомнил питомката на приятеля си като тиха девойка със слаб, немощен гласец. Никога преди това сериозното й, унило лице не се беше осветявало от усмивка.

— Лорд Харткорт, нейно величество кани вас и лейди Мод д’Албар при себе си. — Кралският интендант, величествен е кръстосаните на гърдите му златни вериги, с черен служебен жезъл и яркочервен, обшит със сребро костюм, излезе от множеството.

— Извинете ни. — Гарет кимна любезно на приятелите си. — Да вървим, момичето ми. — Той предложи ръката си на Миранда.

— Нейно величество не покани ли и лорд и лейди Дюфорт?

— Не, мадам — отговори с поклон интендантът.

Имоджин стисна устни, измърмори нещо неразбрано и се обърна рязко, за да продължи разходката си на терасата. Майлс отстъпи крачка назад и огледа за последен път тоалета на Миранда. Остана доволен едва когато намести огромната яка и вдигна леко ръкавите.

— Готова сте, мила. Уверен съм, че дори кралицата няма да намери какво да разкритикува. — Той се усмихна, помилва бузата й и забърза да настигне жена си.

— Наистина ли мисли, че кралицата ще потърси някакви недостатъци в мен? — попита с треперещ глас Миранда.

— Дори да е така, няма да открие нищо — отговори окуражително Гарет и стисна ръката й.

— Толкова ме е страх — прошепна отчаяно тя. — Преди няколко дни се премятах по площадите, за да забавлявам простия народ, а сега имам аудиенция при английската кралица!

— Опитайте се да забавлявате Елизабет, без да се премятате, и аз ви уверявам, че всичко ще бъде наред.

Добре познатият шеговит тон й помогна да си възвърне спокойствието. Миранда опъна рамене и погледна право пред себе си. Двамата минаха с достойнство покрай дългата опашка придворни, които ги изпращаха със завистливи погледи, докато интендантът им освобождаваше пътя с помощта на служебния си жезъл. Аудиенциите при нейно величество бяха много желани и тълпите, които напираха към приемната, се стараеха с всички средства да привлекат вниманието на интенданта. Ала изисканият джентълмен не поглеждаше нито наляво, нито надясно.

(обратно)

13

Един лакей отвори със замах двукрилата врата и интендантът оповести с гръмовит глас:

— Лорд Харткорт, лейди Мод д’Албар.

Гарет издърпа Миранда покрай кланящата се фигура и двамата спряха на прага на зала за аудиенции. Той се поклони дълбоко, Миранда последва примера му и се сниши в дворцов реверанс.

— Елате, елате, лорд Харткорт — извика властен глас от другата страна на помещението, което според Миранда беше твърде малко и интимно за приемна стая на кралицата. — Доведете детето при мен.

Гарет направи крачка напред и се поклони отново. Миранда направи втори реверанс. Още три стъпки и последваха нови поклони. Едва тогава Гарет се изправи в целия си ръст и тръгна напред, като здраво стискаше ръката на Миранда.

— Ваше величество, позволете да ви представя моята подопечна, лейди Мод д’Албар. — Той издърпа ръката си изпод лакътя на Миранда и отстъпи леко настрана, движение, което й вдъхна чувството, че е ужасно изолирана и отрязана от света. Сякаш беше загубила част от тялото си, защитната си обвивка.

Тя приклекна отново в дълбок дворцов реверанс и се запита дали щеше да посмее да вдигне поглед от пода. Всичко, което бе видяла досега от кралицата, беше ръбът на рокля от сребърносив брокат и част от сребърна обувка. Веднага след това една ръка я хвана под брадичката и вдигна главата й. Миранда погледна право в едно дълго, тънко и доста сбръчкано лице. Две малки черни очи я измерваха дружелюбно.

— Хубаво дете — отбеляза кралицата. — Значи херцог Роаси се съгласи с предложението за женитба? — Тя пусна брадичката на Миранда и се обърна въпросително към лорд Харткорт.

— Да, Ваше величество. С удоволствие.

— Добре… добре. За нас ще бъде от голяма полза да създадем такава тясна връзка с френския двор, когато крал Анри подчини бунтовните си поданици. — Тя се придвижи към един красиво резбован стол и седна, след което посочи стола до себе си. — Седнете, милорд, и ми разкажете как напредва начинанието. Какви са шансовете Париж скоро да капитулира?

Гарет седна до кралицата, след като хвърли незабележим поглед към Миранда, която не беше помръдната от мястото си. Тя разбра веднага, че опекунът й беше длъжен да приеме поканата на кралицата, докато самата тя в момента беше не повече от вещ или мебел. Всъщност това бе най-доброто за нея. Докато никой не й обръщаше внимание, тя можеше на спокойствие да разгледа помещението и останалите присъстващи и най-вече да направи няколко незабележими движения, за да облекчи на схванатите си стъпала. Едва сега, след като вече не беше в центъра на вниманието, тя усети колко ужасно я стискаха обувките.

Лейди Мери Абърнати седеше заедно с още четири дами на известно разстояние от кралицата и се занимаваше с бродерия. В полите на дамите се гушеха рунтави придворни кученца. Облицованото в дърво помещение беше обзаведено като частен салон и съвсем не приличаше на официална кралска приемна. Високите прозорци, които гледаха към реката, бяха отворени и пропускаха мекия, влажен от дъжда бриз.

Миранда се запита защо лейди Мери не вдига поглед от бродерията си. Не можеше ли да я поздрави поне с приятелска усмивка? Нали се познаваха; същия следобед бяха прекарали два часа заедно. Другите дами я измерваха с равнодушни погледи, сякаш не се интересуваха особено от нея, само една от тях я дари с бегла усмивка. Най-после и лейди Мери вдигна поглед от бродерията си.

Тя погледна към Миранда, която стоеше тиха и самотна в средата на помещението, но на лицето й нямаше усмивка, а едва прикрито неодобрение. Миранда настръхна. Ами ако нещо не е наред? Да не би бонето й да се е изкривило или пък полата й се е вдигнала и разкрива фустите? Тя премести тежестта си от единия крак върху другия и направи измъчена гримаса, когато изтръпналите й пръсти се събудиха за нов живот с глухи протести.

Едва тогава лейди Мери я поздрави с хладно кимване, но веднага след това отново сведе глава към работата си. Миранда, която би дала всичко за един мил жест, даже от жената, която инстинктивно не харесваше, се принуди да мисли за нещо друго, само не за нещастните си ходила. След малко си позволи да огледа скритом кралицата.

Нейно величество беше облечена с такъв разкош, че блясъкът й заслепяваше всички присъстващи. Горната одежда от съвсем тънък сребърен воал прикриваше едва-едва яркочервената рокля. Разрязаните ръкави бяха подплатени с червена тафта, а високата колосана яка, която стърчеше зад главата й, беше обшита с рубини и перли — няколко десетки скъпоценни камъчета, както прецени Миранда, които искряха в ярки цветове. Тънката, сбръчкана шия на кралицата беше стегната с масивна златна верижка, украсена с рубини и перли, а в червената перука беше поставена диадема от същите камъни.

Миранда остана с впечатлението, че кралицата е много стара. Стара и сбръчкана, с отпуснати гърди и повехнала кожа. Докато говореше, ръцете й постоянно се движеха. Пръстите й бяха невероятно дълги, украсени със скъпоценни пръстени. Миранда имаше чувството, че говори само кралицата. Тя задаваше въпроси на Гарет, но изобщо не му оставяше време да отговори, а още след втората дума го прекъсваше, за да му зададе нов въпрос или да възрази енергично срещу казаното от него. Явно лордът беше свикнал с този начин на разговор и не показваше да е стъписан от постоянните прекъсвания.

От време на време кралицата правеше нетърпелив жест с ръка и скачаше от мястото си. Гарет бързаше да я последва. Нейно величество тръгваше да се разхожда по стаята и дългият орлов нос сякаш вървеше на една крачка пред нея. През това време тя продължаваше с въпросите и коментарите си, а когато сядаше, веднага махваше заповеднически на лорда да се настани до нея. Интересното беше, че тя никога не оставаше за дълго на стола си, което припомни на Миранда забележката на Мод за навиците на нейно величество.

— Е, лейди Мод, харесва ли ви онова, което виждате?

Въпросът стресна Миранда и тя зяпна недоумяващо и доста неучтиво. Очите на кралицата засвяткаха развеселено.

— Чувствам се поласкана от вашия щателен оглед, мила моя — продължи Елизабет и устните й се изкривиха в усмивка.

Миранда съзнаваше, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво. Трябваше ли да отрече, че през цялото време беше зяпала любопитно кралицата? Или може би трябваше да се защити, да се извини? Усети как всички придворни дами устремиха погледи към нея и без да поглежда към лейди Мери, си представи израза на лицето й, изпълнен с шокирано неодобрение. Защо лорд Харткорт не казваше нищо, за да я освободи от неловкото положение? Ала той мълчеше упорито и гледаше някъде високо над рамото й.

— Не съм имала намерение да ви засегна, мадам — проговори задавено тя и приклекна в дълбок реверанс. — Но никога преди това не бях виждала кралица и тъй като Ваше величество беше заета, реших, че няма да забележите.

В първия момент в помещението цареше абсолютна тишина и дори въздухът сякаш спря за се движи. Присъстващите затаиха дъх, лицето на Гарет остана напълно безизразно. В следващата секунда кралицата се засмя и показа развалените си зъби.

— Винаги съм ценила високо искреността, която е твърде рядко качество между придворните ми. Елате по-близо, детето ми. — Тя махна с ръка и отново се засмя.

Миранда понечи да се изправи и с ужас установи, че най-лошото й опасение беше на път да стане реалност. В тревогата си тя бе направила толкова дълбок реверанс, че всеки миг щеше да загуби равновесие. Дупето й беше само на сантиметри от пода. Макар да беше отлична акробатка, това нямаше да я спаси. Можеше да се изправи само като се подпре с две ръце на пода. Ако положението й не беше толкова отчаяно, тя щеше да избухне в смях. Никога не се беше чувствала така тромава. В следващия миг Гарет се озова до нея, мушна ръка под лакътя й и тя се изправи грациозно.

— Моята подопечна е малко уплашена, мадам — обясни с усмивка той.

— Наистина ли? А аз останах с впечатлението, че е забележително свободна — отвърна кралицата и развеселената усмивка отново заигра около ъгълчетата на устата й. Миранда беше почти сигурна, че нейно величество беше отгатнала от какъв страшен позор я спаси лорд Харткорт. Дали и другите бяха забелязали? Тя хвърли бърз поглед отстрани към лейди Мери; онова, което видя, не я успокои, защото дамата изглеждаше възмутена до дън душа.

Треперейки, Миранда направи две крачки към кралицата и Елизабет хвана ръката й.

— Е, лейди Мод, ще ми кажете ли как ви харесва херцог Роаси?

— Не мога да ви кажа нищо, мадам. Не съм видяла портрета му, макар че той има моята миниатюра.

— Велики Боже, Харткорт! Това е сериозен пропуск. — Продължавайки да държи ръката на Миранда, кралицата се обърна към Гарет и приятелски го удари по ръката със затвореното си ветрило. — Нима очаквате бедното дете да приеме с въодушевление предстоящата си женитба, след като изобщо не е виждало херцога?

По дяволите! Ставаше все по-лошо. Как бе попаднала в това гнездо на оси? Защо, за Бога, не бе отговорила просто с „да“ на въпроса на кралицата, придружавайки отговора си с плаха усмивка? Лорд Харткорт й бе втълпил да не издава нищо, а тя се бе разбъбрила с кралицата, сякаш бяха приятелки?

— О, Ваше величество, не хвърляйте вината върху лорд Харткорт. Херцогът очевидно не е имал възможност да му даде портрета си, а аз знам, че мил… лорд Харткорт ще ми даде устно описание, ако го помоля.

— Ще ти нарисувам подробен портрет, момичето ми — отговори сериозно Гарет. — Не бях помислил, че това е важно за теб. Но те уверявам, че бъдещият ти съпруг е съвършен джентълмен и ще ти хареса.

— Да… сигурна съм, че няма да ми бъде неприятен — отговори пламенно Миранда. — Знам, че никога не бихте ме принудили да се омъжа за човек, когото не харесвам.

— Велики Боже, каква страстна застъпничка си имате в лицето на това дете! — засмя се кралицата. — Бих желала да има повече млади момичета, които се отнасят към настойниците си със същото уважение… а и да имат подобна основателна причина за това — добави сериозно тя.

Единствената реакция на Гарет беше учтив поклон. Кралицата отново посвети вниманието си на Миранда, която отчаяно си пожелаваше земята под краката й да се разтвори и да я погълне.

— Мисля, веднъж споменахте, че момичето е с крехко здраве, лорд Харткорт. Днес обаче ми изглежда силна и здрава.

— Междувременно моята повереница преодоля напълно неразположенията, от които страдаше в детството си, Ваше величество.

— Да, знам, че такива работи стават. — Кралицата кимна доволно, после вдигна китката на Миранда и огледа с нескрит интерес гривната на ръката й. — О, какъв красив накит. Много необичаен, но наистина прекрасен.

— Подарък от Роаси, мадам. Като знак за сериозните му намерения — отговори спокойно Гарет. — Някога е принадлежала на майката на лейди Мод. Годежен подарък от херцог Франсоа.

— Много подходящо — усмихна се кралицата, наведе се към ръката на Миранда и очите й светнаха жадно. — Бих била много зарадвана, ако можех да намеря такава рядка гривна.

Без да се бави, Миранда се опита да откопчее сложната ключалка.

— Ако Ваше величество има добротата да приеме тази…

— За Бога, дете, не! — възпротиви се кралицата, макар че явно беше зарадвана. — Вашият бъдещ съпруг ще бъде дълбоко наранен, и то с пълно право, ако оставите без внимание скъпоценния му подарък. — Тя пусна ръката на Миранда и се обърна към Гарет: — Желая ви приятен ден, лорд Харткорт. Надявам се скоро да доведете младото момиче отново при мен. Намирам я освежаваща.

Гарет скочи на крака. Като се кланяше на всеки три стъпки, той се запъти заднешком към вратата. Миранда направи още един реверанс и само след миг вратата на приемната се затвори зад гърба й. Двамата се озоваха отново в препълнената чакалня.

Миранда изпъна рамене и издаде дълбока въздишка на облекчение.

— За малко не паднах на задника си — прошепна ужасено тя, осъзнала целия размер на страшната катастрофа — за щастие неосъществена.

— Забелязах — отговори с едва забележима усмивка Гарет.

— Имах късмет, че го забелязахте. Но как можа да ми се случи? Досега бях уверена, че не съм тромава. — Тя застана насред стаята, без да забелязва хората около тях. — Казах ви, че със сигурност ще объркам нещо, милорд. Защо казах всичките тези неща? — В погледа й имаше истински ужас. — Защо не си държах езика зад зъбите?

— Уверявам ви, че бяхте много по-откровена и свободна от всички останали момичета при първата им среща с кралицата — отговори сериозно Гарет. — Ах, Имоджин. — Той кимна на сестра си, която целеустремено си пробиваше път към тях през навалицата.

— Е? — попита задъхано достойната лейди. — Как мина?

— Без неприятни произшествия — отговори с любезна усмивка Гарет. — Можем да се поздравим, най-страшното остана зад гърба ни.

— Точно така — потвърди Имоджин и отвори ветрилото си с величествен жест. — Да вървим, Мод. Лорд и лейди Ингълс желаят да подновят запознанството си с теб. Не са те виждали от детството ти. — Тя взе ръката на Миранда и енергично я повлече след себе си.

Остатъкът от вечерта беше безкрайно мъчение за Миранда. Като че ли не правеше нищо друго, освен да се кланя, да кима, да се усмихва, да произнася нищо незначещи думи. Имената и лицата се размиваха в мъгла и макар че лорд Харткорт не се отделяше от нея, двамата не можаха да си поговорят нито за миг.

Лейди Мери, която можа да се освободи за малко от задълженията си при кралицата, се присъедини към тях след около час.

— Мила моя Мод, защо си въобразихте, че можете да разговаряте с кралицата по този дързък начин? — попита възмутено тя. — Трябва да призная, че никога през живота си не съм била така шокирана! — Тя заклати глава и лицето й пламна. — Лорд Харткорт, надявам се, че и вие бяхте шокиран от подобно поведение?

— Ни най-малко — отговори спокойно Гарет.

— Велики Боже, какво е направило момичето? — намеси се възбудено Имоджин. — Брат ми каза, че представянето е минало много добре. — В погледа й имаше обвинение.

— Точно така беше.

— О, стига, сър, трябва да признаете, че вашата повереница беше неприятно шумна — възрази лейди Мери.

— Нейно величество не се почувства засегната, мадам. Останах с впечатлението, че беше приятно изненадана от необичайната откритост на Мод.

Мери го погледна объркано. Не знаеше как да приеме тази неочаквана защита. Поведението на Гарет я ядоса и въпреки това — ако беше честна, трябваше да признае, че кралицата наистина не се ядоса от необичайната откритост на Мод. Само придворните дами бяха дълбоко шокирани. Но в никакъв случай не беше очаквала, че Гарет ще защити така категорично държанието на младата дама. Той отдаваше голямо внимание на обществените правила и на церемониалността — също като нея. Досега беше твърдо убедена в това.

— Разкажете ми какво точно стана, Мери. Трябва да знам! — настоя възбудено Имоджин.

Миранда изслуша мълчаливо подробния разказ на лейди Мери, която очевидно се зарадва на възможността да опише случилото се още топло-топло. Явно дамата не беше забелязала катастрофалния реверанс и поне затова трябваше да бъде благодарна. Тъй като не можеше да каже нищо в своя защита, тя предпочете да си мълчи. Даже графът обърна гръб на лейди Мери, сякаш темата изобщо не го интересуваше, и остави дамите да обсъждат оживено случилото се. Много скоро разговорът премина към други придворни клюки.

Миранда беше ужасно жадна, но никъде не се виждаха лакеи с напитки, даже с чаши вода. След като помисли малко, тя освободи краката си от мъчително стягащите я обувки и въздъхна облекчено.

— Лейди Мод, харесвате ли Грийнич?

Въпросът я завари неподготвена и мина доста време, преди да реагира. Тя погледна объркано Кип Роситър и когато той повтори въпроса си, тръсна глава, за да се опомни и отвърна:

— Много ми харесва, сър. Градините са прекрасни.

— Искате ли да направим малка разходка към реката? Алеята, която води надолу, е чудесна. — Той й предложи ръката си с усмивка, но очите му бяха хитри и проучващи и тя веднага се почувства неловко. Но тъй като не беше редно да отклони предложението му, без да се покаже неучтива, трябваше да се примири със съдбата си. Лорд Роситър беше стар и високоценен приятел на лорд Харткорт.

Не й остана нищо друго, освен да се облегне на ръката му и да тръгне с него.

Лейди Имоджин нададе глух вик и веднага притисна устата си с ръка. Свалените обувки на Миранда, досега скрити под дългата пола, останаха в тревата, където всички можеха да ги видят. Лейди Мери зяпна смаяно. Миранда хвърли бърз поглед през рамо и пребледня като платно. Придружителят й явно не забеляза вълнението, затова тя преглътна мъчително и продължи пътя си през моравата, сякаш нищо не беше станало. Никой нямаше да забележи, че е боса, защото полите скриваха стъпалата й.

Гарет, който разговаряше с Майлс, чу ужасения вик на сестра си и се обърна рязко. Учуденият му поглед падна върху обувчиците от козя кожа, оставени една до друга в тревата, сякаш чакаха връщането на собственичката си. После се обърна и погледна след Миранда, която крачеше по моравата под ръка с Кип, с високо вдигната глава и изправен гръб. Искаше му се да се засмее и в същото време споделяше възмущението на сестра си. Явно Миранда знаеше, че е без обувки, но това не я притесняваше. Нали беше свикнала да ходи боса.

— Какво ще правим сега? — попита ядосано Имоджин, направи крачка назад и покри предателските обувки с полите си. — Тя е боса!

— Не обръщай внимание — отговори съвсем тихо Гарет. — Бързо скрий проклетите обувки под най-близкия храст и се прави, че всичко е наред.

— Но тя е боса!

— Това вече го чух.

— Гарет, какво си въобразява твоята подопечна? — Лейди Мери се възстанови бързо от новия шок и възмущението й избликна като порой. — Тя свали обувките си!

— Лекарят на Мод настоява пациентката му да се разхожда колкото се може по-често боса по тревата. Така се надява да коригира малкия проблем със свода на стъпалото й, който й пречи да ходи свободно — обясни съвсем сериозно Гарет и годеницата му се учуди още повече. — Вероятно си е спомнила препоръката му и е решила да се възползва за момент от нея.

— Но… но ние се намираме в кралския палат! — Лейди Мери не можеше да бъде убедена толкова лесно. Подобно ненормално поведение беше недопустимо.

— Нейно величество не е тук и няма да види нищо — отговори с едва скривано нетърпение Гарет. — Няма никакъв смисъл да обсъждаме темата, дами. Момичето е босо и всички ще направим най-добре, ако просто пренебрегнем този факт.

Мери отстъпи крачка назад и по шията й пропълзя гневна червенина. Тя обърна гръб на лорд Харткорт и проговори ледено през рамо:

— Простете, милорд, но трябва да се върна при кралицата.

Гарет реагира с церемониален поклон.

— Довиждане, мадам.

Мери се отдалечи мълчаливо, без да се сбогува с останалите, и Имоджин изсъска възмутено:

— Как можа да бъдеш толкова остър, Гарет? Ти я засегна дълбоко, а тя ти каза само истината. Не разбираш ли, че застана срещу годеницата си и взе страната на онова проклето момиче?

Гарет махна небрежно с ръка, без да се тревожи от гнева на сестра си.

— Направих, каквото трябваше, Имоджин. Нашата задача е да не привличаме вниманието на хората върху постъпката на Миранда, така ли е? Хайде, изритай проклетите обувки зад онзи храст, а аз ще отида да взема Миранда. Така ще можеш да я отведеш вкъщи и най-после да се успокоиш.

Той тръгна след Кип и Миранда и ядът му се усилваше с всяка крачка. Ала много скоро разбра, че не обвиняваше за нищо младото момиче. Сестра му и лейди Мери бяха направили от мухата слон. Случката беше смешна и поне Имоджин трябваше да прояви малко разум и да не раздухва ненужно малкото произшествие. Можеше да се очаква, че Мери ще се ужаси, защото всички знаеха, че възгледите й се подчиняваха изцяло на придворния етикет и церемониалните правила на приличието.

Такава сухарка, помисли си непочтително Гарет и ускори крачките си. Двойката, която търсеше, беше на около двадесет метра пред него.

Кип бъбреше непринудено, но Миранда през цялото време се чувстваше неловко под изпитателния му поглед. Очите му изразяваха любопитство, но и обърканост. За да се прикрие, тя сведе глава и му отговаряше едносрично, с леко дрезгав глас. Появата на лорд Харткорт бе посрещната с нескрито облекчение, въпреки факта, че беше боса.

— Ах, ето ви и вас, милорд. — Като видя как Гарет смръщи чело, тя прехапа устни. Покашля се и потърка шията си. — Нощният въздух е много вреден за здравето ми — прошепна смутено тя.

— Лейди Имоджин те чака, за да те отведе у дома — отговори церемониално той и й предложи ръката си.

— Защо бързате толкова? — оплака се Кип. — Много съжалявам, лейди Мод. Компанията на твоята повереница ми беше извънредно приятна, Гарет.

— Ще имаш и други случаи да разговаряш с нея — отговори с усмивка графът. — Мод вече направи своя дебют и може спокойно да се явява в обществото.

При това обещание Миранда усети как по гърба й пролазиха студени тръпки, но успя да се сбогува учтиво с лорд Кристофър, като през цялото време потъркваше гърлото си, за да демонстрира, че неразположението беше причината, поради която думата „милорд“ беше прозвучала по-скоро на френски, отколкото на английски.

Кип ги остави на пътеката и изчака, докато завиха зад живия плет. Челото му беше смръщено. Не преставаше да се пита каква промяна беше настъпила у лейди Мод, та го караше да се чувства объркан. Момичето беше същото и въпреки това изглеждаше странно променено. Не беше очаквал да я види така жизнена. Измъчваше го чувството за нещо нередно. Но нима можеше да има нещо нередно у повереницата на лорд Харткорт?

Докато вървяха към пейката, където ги чакаха лейди Дюфорт и съпругът й, Гарет мълчеше. Неподвижното му лице не я окуражаваше да заговори и Миранда не посмя дори да го погледне. Много й се искаше да го попита какво е станало с обувките й и как би могла да ги обуе отново, без да привлече всеобщото внимание върху себе си. Тези проклети обувки й бяха малки. Краката й сигурно се бяха подули и в никакъв случай нямаше да може да се обуе, без да си помогне с ръце.

Ала обувките й бяха изчезнали. Без да продумат нито дума, четиримата се запътиха към кея, където ги чакаше лодката. Миранда прибра внимателно полите си и мина по стълбичката със ситни стъпки. Само много внимателен наблюдател би забелязал босото й бяло краче под тежката пола. Тя зае място на тапицираната пейка в средата на лодката и моментално скри ходилата си под седалката.

— Ти ще се прибереш с нас вкъщи, Гарет — изкомандва Имоджин и се отпусна на стола си на кърмата. В този момент от мрака излезе Брайън Роситър.

— Гарет, стари момко! Знаеш ли откога те чакаме! Ей там са Уоруик и Ленстър и всички горим от желание да си опитаме късмета на игралната маса. — Господата застанаха под светлината на факлите, всички в превъзходно настроение, и се присъединиха шумно към призивите на Брайън да прекарат нощта в игра на карти и зарове.

— Прави сте, приятели, не е лошо да поиграем — отговори любезно Гарет.

— Но, милорд… — протестира гневно Имоджин. Тя имаше неотложна потребност да поговори с брат си за дебюта на Мод и за всички почти-катастрофи, които бяха преживели. — Не можете ли да играете друг път?

За момент се възцари мълчание, после Гарет каза:

— Мисля, че точно тази нощ имам желание за игра, мадам. Лорд Дюфорт ще ви отведе у дома. Знам, че ви оставям в сигурни ръце. Не се нуждаете и от моята защита.

Майлс хвърли изпълнен с копнеж поглед към веселата група на брега, но си замълча. Имоджин стисна устни, а Миранда проследи с отчаяние как графът изчезна в мрака под ръка с приятелите си.

Докато пътуваха към къщи, Имоджин не каза нито дума и добронамерените опити на Майлс да поведе разговор не срещнаха отклик. Много скоро мълчанието ги погълна като черен кладенец и всички въздъхнаха облекчено, когато лодката спря пред каменните стъпала, които водеха към имението на лорд Харткорт.

— Божичко, каква напрегната, изнервяща вечер! — изохка Имоджин, когато стъпи на брега. — Но мисля, че трябва да бъдем благодарни, че не се превърна в катастрофа. Майлс, дай ми ръката си, какво чакаш! — Тя се обърна към съпруга си с грозно смръщено чело. — Боли ме глава. Вечерта постави търпението ми на нечувано изпитание.

— Да, да, мила, ето ме, идвам. — Майлс, който очевидно искаше да помогне на Миранда да слезе, забърза към жена си и остави момичето само да се погрижи за себе си. Миранда не му обърна внимание. Беше толкова потънала в собствените си мрачни и объркани мисли, че не забелязваше нищо около себе си.

Портиерът вече чакаше със запален фенер пред градинската порта и тръгна пред лорд и лейди Дюфорт, вдигнал високо ръка, за да им осветява пътя към къщата. Миранда тръгна след тях и въпреки мрачното си настроение, неволно се наслади на освежителната хладина на тревата под уморените си стъпала.

Стъклените врати към облицования с дърво салон се отвориха пред приближаващата се група. Двамата Дюфорт влязоха, а портиерът се върна към портата. Нито Имоджин, нито Майлс поздравиха сънения лакей, който им отвори вратата. Само Миранда го дари с любезна усмивка и мина бързо покрай него.

Лакеят устреми изненадан поглед към излъскания под, където босите й стъпала оставяха мокри отпечатъци.

Без да каже дума, лейди Имоджин изкачи стълбата. Лорд Майлс промърмори кратък поздрав за лека нощ и се оттегли в затъмнената част на къщата. Лакеят остана до вратата, стиснал в ръка дългата кука за почистване на свещите. Миранда се върна към стъклената врата и той се покашля смутено.

— О, разбирам, вие искате да си легнете. Аз ще загася свещите и ще заключа вратата.

— Моя задача е да се погрижа да заключа навсякъде, мадам. Аз ще загася свещите — отговори сковано той.

— Но графът е навън.

— Нощем той използва страничния вход и там винаги го чака запалена свещ. — Лакеят говореше във въздуха, без да поглежда Миранда.

Младото момиче се запита какво ли си мислеха прислужниците за присъствието й в къщата. Беше сигурна, че нито един от работодателите им не си беше дал труда да им даде някакво обяснение. Слугите можеха да правят каквито си искат предположения и да клюкарстват за странната двойничка на лейди Мод, но приказките на прислугата нямаха никакво значение за плановете на господарите.

Нямаше смисъл да седи и да чака. Трябваше отново да се скрие в мрачния мавзолей на зелената стая. Е, поне Чип щеше да й прави компания. Миранда кимна на лакея и излезе от салона, като събра широките си поли, за да се движи по-бързо през тъмната къща, която в този късен час беше оскъдно осветена.

Зелената спалня беше празна. Къде беше Чип, за да я поздрави с радостно бъбрене? Миранда се почувства още по-самотна и нещастна отпреди. Излезе в коридора, отиде до стаята на Мод и почука тихо на вратата. Никой не й отговори, но вратата се отвори моментално под натиска на дългите маймунски ръце. Чип, все още притиснал до гърдите си оранжевата й рокля, изкрещя зарадвано и скочи в прегръдката й.

Отблясъците на огъня в камината трепкаха по стените и дебелите греди на тавана, но в стаята цареше пълна тишина, прекъсвана само от спокойното, равномерно дишане на Мод зад спуснатите завеси на леглото. Миранда излезе безшумно в коридора и тихо затвори вратата след себе си. Чип бъбреше нещо в ухото й, милваше бузата й и я потупваше по главата. Откри гривната на китката й едва когато се върнаха в зелената спалня. Веднага се развика възбудено и направи няколко напразни опита да я свали от китката й.

— Е, какво пък, ще ти я дам да я видиш — въздъхна Миранда, отвори закопчалката и подаде гривната на маймунката. Не съжаляваше, че я свали. Ако наистина беше принадлежала на майката на Мод, годежен подарък от бъдещия й съпруг, как бе попаднала в ръцете на бъдещия годеник? Дали е бил приятел на баща й? Струваше й се много странно, че бащата на Мод бе дал този женски накит на един мъж, ако този жест нямаше някакво по-дълбоко значение.

Чип се приближи до свещника и вдигна гривната към светлината, за да разгледа отблизо блещукащите смарагди, розовите перли и масивното злато. След малко нахлузи гривната на китката си и се върна при Миранда, като държеше ръката си високо вдигната, за да не изпусне скъпоценния накит.

— Много ти прилича — засмя се Миранда, но все пак му взе гривната и я сложи на собствената си китка, знаейки, че Чип ще я намери, където и да я сложи, и ще се опита да я скрие на сигурно място. После огледа потиснато мрачната стая, хвърли бърз поглед към огромното празно легло в масивния стенен шкаф, което приличаше на ковчег, готов да я погълне. При тази мисъл я побиха студени тръпки. Отиде бързо до масичката за миене, за да изпие глътка вода от каната. Гърлото й беше пресъхнало.

Всички обитатели на дома се готвеха да си легнат: гредите скърцаха и охкаха, някъде се удари прозорец, раздвижен от свежия нощен вятър, който идваше откъм реката. В коридора се чуха тихи стъпки. Чип спря насред движението и наостри уши.

Миранда се промъкна до вратата, открехна я и погледна навън. Един лакей вървеше към стаята на лорд Харткорт с покрита табла в едната ръка и газена лампа в другата. Спалнята на лорда беше в другия край на коридора и лакеят влезе, без да почука. Минаха цели петнадесет минути, преди да излезе отново, този път без товара си. Той затвори тихо вратата и се върна по коридора, като от време на време спираше, за да гаси свещите по стената. Остави само една свещ до стълбището и изведнъж дългият коридор се потопи в дълбок мрак. Само бледото, трепкащо пламъче на единствената свещ остана да се бори с тъмните сенки.

Миранда изчака, докато мъжът потъна в зейналите дълбини на къщата, и, тласкана от внезапен неукротим порив, изскочи навън и се затича към спалнята на лорда. Чип подскачаше безшумно след нея. Той знаеше много добре кога не бива да вдига шум. Вратата се отвори без ни най-малко скърцане на добре смазаните си панти и двамата влязоха в святая светих на графа.

Газената лампа беше оставена на тоалетната масичка. Пламъчето беше съвсем малко. Обточеният с кожи халат на лорда беше разстлан на леглото, прозорците бяха отворени, но тежките завеси пред тях бяха спуснати. На масичката чакаше табла с бутилка вино, кошница със сандвичи и купа плодове.

Помещението изглеждаше много по-уютно от зелената спалня. Миранда се огледа внимателно, макар че сърцето й биеше като безумно в гърлото. Никога преди това не беше изпитвала желание да проникне в личната сфера на други лица. Никога не беше преживявала такъв силен порив да души и шпионира, но въпреки това не можеше да се спре. Трябваше да проучи това малко, интимно помещение, да разкрие тайните му. Властното излъчване на графа беше толкова силно, че се усещаше физически.

Любопитна, тя отвори шкафа и вдъхна дълбоко аромата на дрехите му, грижливо подредени и окачени, между тях платнени торбички със сушени билки, които пазеха от молци. Ризите и бельото бяха внимателно сгънати и наредени в дълбоките чекмеджета, като между отделните пластове бяха разпръснати ухаещи лавандулови цветчета. Момичето коленичи, за да докосне ботушите и обувките му, поне десетина чифта от блестяща кожа и тежка, богато избродирана коприна. Те имаха формата на крака му и изглеждаха като моделирани, като че бяха отлени на стъпалото. Миранда знаеше, че са ушити по мярка — коприната и кожата изрязани и напасвани към ходилата, преди да бъдат съшити.

Тя разгледа подробно стъкълцата и флаконите на тоалетната масичка, извади няколко тапи и помириса съдържанието им, потопи пръсти в ценните етерични масла — макар да знаеше колко скъпоценна е всяка капка, тя не беше в състояние да устои на изкушението и разтриваше маслото по шията си, в лакътните свивки и във вдлъбнатината между гърдите си.

Часовникът удари кръгъл час и я уплаши до смърт. Тя разтърси глава, за да се опомни, и се постара да прогони опиянението си. Сърцето й заби силно и тя побягна към вратата, измъчвана от чувство за вина. Чип вървеше по петите й и двамата хукнаха към зелената стая, сякаш всички дяволи ги гонеха по петите.

Щом затвори зад себе си вратата, Миранда въздъхна дълбоко и се облегна на студената стена, притиснала ръце към устата си. Лека-полека дишането й се успокои. Необузданият, необясним порив, който я бе тласнал към стаята на графа и я бе накарал да се рови в личните му вещи, я остави слаба и трепереща с всяка фибра на тялото си, изпълнена с горчиво чувство за вина и непонятно объркване. Тя поглади челото си и се учуди безкрайно от горящата си кожа. Кръвта й течеше в буен поток през тялото и шумеше оглушително в ушите й.

— Няма да издържа в тази проклета стая — проговори високо тя. Чип скочи на рамката на прозореца, склони глава и я погледна с ням въпрос в умните си очи. — Трябва да се преоблека — отговори по-тихо тя. — Да не мислиш, че мога да се спусна по бръшляна с тази изискана рокля?

(обратно)

14

Лорд Харткорт избута стола си малко назад и се облегна на стената на таверната. Издуха синкав облак дим към опушените греди на тавана и присви очи, преди да посегне към канчето с медовина. Пиеше много, но тази вечер алкохолът явно не му въздействаше.

— Ти си наред, Гарет. — Брайън се приведе към него и подхвърли заровете върху преобърнатата бъчва с ейл, която им служеше за маса.

Гарет отпи голяма глътка от виното си, остави канчето и посегна към заровете. За момент ги скри в шепата си, после с ленив жест ги пусна на дървената плоча.

— Пфу! Тази вечер имаш дяволски късмет, приятелю. — Брайън се обърна и махна на помощник-кръчмаря. — Ей, момче! Дай тук една стомна ейл!

Гарет се отблъсна от стената и постави стола си на четирите му крака.

— Не, тази вечер няма да пия повече, нито ще играя. Имам непогрешимото чувство, че късметът ще ме изостави.

— Я стига, Харткорт, наистина ли смяташ да ни напуснеш, без да си ни дал възможност за реванш? — извика лорд Ленстър. — Не е спортсменско от твоя страна да изчезнеш с печалбата.

Гарет се усмихна небрежно.

— Готов съм да споря с всеки мъж, който ме обвинява в липса на спортсменство, Ленстър. Но в момента единственото ми желание е да се отпусна в леглото си. — Той събра купчината гвинеи пред себе си и ги пъхна в ленената торбичка, която носеше на колана си.

— Накрая все пак реши да последваш нареждането на сестра си и да се прибереш вкъщи, така ли? — Брайън бръкна в канчето си и извади нощната пеперуда, която беше кацнала в бирата му. — Редно е да й стегнеш юздите, стари момко. В последно време си позволява доста волности — продължи той, като оглеждаше внимателно канчето си в търсене на още чужди тела, привлечени от светлината на свещите. — И с Шарлът беше същото.

Ноздрите на Гарет се свиха, един мускул потръпна на бузата му. Той не каза нищо, а Брайън, който беше говорил, без да мисли, вдигна глава и се усмихна приятелски. Ала като видя леденото изражение на Гарет, кръвта нахлу в лицето му и го оцвети в тъмночервено. Той хвърли безпомощен поглед към приятелите си, но всички, включително Кип, седяха с вкаменени лица и се взираха някъде в далечината. Явно отказваха да му помогнат да се измъкне от неловката ситуация.

— Моля за извинение, Гарет. Забележката ми беше крайно неподходяща — промърмори накрая Брайън.

Лордът стана безмълвно, приведе се, за да не се удари в ниските греди, и излезе от таверната.

— Казах истината — обърна се към брат си Брайън, наполовина, за да се защити и наполовина, за да потърси помощ.

— Така е — отвърна мрачно Кип. — Да не мислиш, че Гарет не знае?

— Тази вечер не беше мрачен, както обикновено — отбеляза Ленстър и събра заровете. — Докато ти не изказа така открито мнението си, Роситър.

Брайън промърмори нещо неразбрано и повика помощника да напълни канчето му.

— Женитбата между Роаси и лейди Мод означава много за него — отбеляза замислено Кип. — Разбира се, всичко зависи от резултата на сгледата. Вярвам, че няма да има проблеми.

— Разбира се, че не, момичето е безкрайно апетитна хапка — промърмори Уоруик, надвесен над канчето с медовина. — Нали казаха, че била болнава? Днес ми се стори най-здравото същество на света.

— Точно така — потвърди Кип и попоти пръсти в локвичката ейл на масата. — Изглеждаше, като че нито един ден през живота си не е боледувала.

— Женитбата й с Роаси ще възвърне старото могъщество на семейство Харткорт и ще му отреди място сред първите във френския двор.

— Точно така. И по същата причина нашата Елизабет ще се вслушва внимателно в думите на лорд Харткорт — промърмори като на себе си Кип. — Тя умее да изстисква хората, които черпят направо от извора, особено когато й трябва информация от чужбина.

— Не ви ли се струва странно, че Гарет остана толкова дълго време бездеен, след като по-рано участваше активно в политическия живот и упражняваше влиянието си? — попита с усмивка лорд Ленстър.

— Политиката беше голямата му страст — подкрепи го Брайън. — Преди…

Той не завърши изречението си и след кратко мълчание Кип промълви замислено:

— Остава само да се надяваме, че бракът му с лейди Мери Абърнати ще бъде плодовит.

— Да. Освен това е сигурно, че тази жена няма да му създава ядове — засмя се Уоруик. — Тя е добродетелна като монахиня и напълно осъзнава дълга си.

— Ще й струва голямо напрежение да произведе наследници. Гарет сигурно не иска да го наследи семейството на сестра му.

— Ти забравяш, че сестра му няма семейство. Лейди Имоджин не показва склонност да се възпроизведе. Пък и се съмнявам, че лорд Майлс има кураж да се доближи до нея. — Брайън се ухили широко, забравил предишната си нетактичност.

— За какво да се доближи — за да й се възкачи или за да създаде наследник? — попита с дръзка усмивка Ленстър.

— Вероятно не успява да направи нито едното, нито другото. — Брайън хвърли заровете. — Ей, Кип, какво ти става? Да не заспиш, човече? Нощта едва сега започва!

— Извинете. Явно мислите ми са другаде. — Кип се усмихна, но изразът на очите му остана замислен и объркан.

Гарет се запъти бавно към реката, докато погледът му непрекъснато се местеше по улицата, за да забележи навреме евентуалните нощни разбойници. Мечът беше полуизваден от ножницата и лордът стискаше здраво обкованата със скъпоценни камъни дръжка. Беше готов да се защити светкавично в случай на нужда, но засега не чуваше нищо, освен глухия тропот на ботушите си по мръсния паваж. Гарет видя в далечината кея на Ламбет, ускори крачка и излезе от тъмната, тясна уличка в кръга светлина, създаден от фенера, окачен на кърмата на една лодка.

Той се качи в малката лодка, уви се в наметката си и седна на носа.

— Карай в имението на Харткорт, зад кея на Странд.

— Тъй вярно, милорд. — Лодкарят налегна греблата в ремъците и насочи лодката към средата на реката, за да се възползва от течението. Беше малко преди четири сутринта. Водата беше черна, небето даже още по-черно, тук и там по бреговете блещукаха светлинки. Лодката зави покрай един издаден нос и изведнъж мракът се огласи от гневно проклятие, което беше толкова близо до Гарет, че можеше да идва само от лодкаря.

— Чумата да ви тръшне! — изрева ядно мъжът и бързо отведе малкия си плавателен съд далече от неосветената лодка, където седяха двама мъже и ловяха змиорки. — Не можете ли да запалите светлина?

— Върви по дяволите, лодкарю! — изръмжаха в отговор те, без дори да вдигнат глави.

Гарет потръпна от нощния студ и се уви по-плътно в копринената си наметка. Защо не се беше сетил да си вземе по-топли дрехи? Но нима беше очаквал, че ще пътува по реката в този късен час? Както и не беше очаквал, че ще се върне в такова мрачно настроение.

Думите на Брайън отговаряха на истината, но приятелят му нямаше представа — а и откъде ли можеше да я има? — за онова, което се криеше зад истината. Откъде Брайън можеше да знае, че лорд Харткорт откриваше в сестринската обич на Имоджин същата любов, граничеща с мания, която самият той някога беше изпитвал към Шарлът? Имоджин беше посветила целия си живот на благото и интересите на брат си; всичките й чувства и мисли кръжаха единствено около него. Тя живееше чрез него и за него. И тъй като той познаваше силата на тази изключителна любов, сърцето не му позволяваше да я отблъсне така студено, както някога собствената му жена бе отблъснала любовта му.

Глухият удар на лодката в кея на имението Харткорт го изтръгна от мрачните мисли. Той скочи на брега, подаде на лодкаря шилинг и почука на градинската портичка. Съненият портиер се измъкна от леглото си, нахлупи шапката на главата си и вдигна високо догарящия фенер.

— Моля за прошка, милорд. Сигурно съм задрямал.

Гарет изръмжа нещо неразбрано и взе фенера.

— Няма нищо. Сам ще намеря пътя до къщата.

Небето на изток просветляваше. факлите, които осветяваха пътя към къщата, догаряха, две или три бяха напълно угаснали. Гарет улови с крайчеца на окото си нещо оранжево на пътя пред себе си и в следващия миг към него се втурна Миранда, следвана от Чип, който бодро подскачаше след господарката си.

— Милорд?

Гарет я погледна със смръщено чело, докато се опитваше да се отърси от потискащия черен облак на спомена.

— Какво правите тук, Миранда?

Лицето й беше само един блед овал в мрака, очите като две тъмни езера.

— Не можах да заспя. Чувствах се толкова самотна в онази ужасна стая. Изпитвах такъв срам! Все още не мога да разбера как събух обувките си. Направих непростими грешки! Лейди Мери беше шокирана, вие не ми казахте нито дума, затова си помислих, че е най-добре да дойда тук и да ви чакам.

Усмивката й беше колеблива. Една факла блесна ярко под напора на вятъра и освети лицата им. В следващия миг лицето й потъмня.

— Божичко, какво ви е? Какво става? — прошепна стреснато тя. Ръката й се вдигна от само себе си, за да докосне устата му, сякаш можеше да изтрие коравите линии на мъката и страданието. — Какво се е случило? Зле ли ви е? Пак ли имахте кошмар?

Той погледна в лицето й, в големите сини очи, пълни с тревога, открити и честни, без капчица фалш — отражение на прям и искрен характер, какъвто не беше срещал никога досега.

Какво можеше да знае това невинно момиче за злокобните, задушаващи лапи на вманиачеността? За всепоглъщащите пламъци на вината и позора, по-горещи от адските огньове, които дълбаеха вътрешностите му? Неочаквано в гърдите му се надигна желание, завладяваща потребност, отчаян копнеж да се загуби в нея и да забрави мъчителните кошмари в простотата на тази чиста, неразвалена душа.

Ръцете му се плъзнаха по крехката талия и тя се надигна на пръсти, без да маха палец от устата му. В очите й блесна странна настойчивост, появи се бегъл израз на объркване, който моментално бе прогонен от чиста страст. Ръцете й помилваха бузите му, устните се отвориха жадно под устата му.

Факлата над тях трепкаше неспокойно, фитилът пращеше и съскаше. Градината беше потопена в тъмнина, влажният нощен въздух беше изпълнен със сладкия аромат на рози и левкоя. Сега, в кадифения мрак, Миранда му се видя преобразена, обкръжена от аура на загадъчност и изкушение. Простата оранжева рокля обвиваше съвсем естествено стройното тяло, което се извиваше в ръцете му, нежната главичка с блестяща червенокафява коса милваше бузата му. Миранда притисна устни към устата му и го прегърна. Гореща възбуда пламна в слабините му и мускулите на корема му се свиха болезнено.

Тя ухаеше сладко и изкусително като прясно опечен хляб. Устните й бяха топли, гъвкави и готови да му се отдадат. Ала той знаеше, че устата й е девствена, че никога не се е отваряла по този начин за друг мъж, и едновременно с нарастващата жажда в сърцето му пламна буйна нежност. Пръстите, които развързваха корсажа й, бяха меки, макар че трепереха от нетърпение да разголят гърдите й и да се насладят на копринената им мекота.

Гърдите й бяха малки, но съвършено оформени и паснаха чудесно в дланите му. Тя притисна устните си още по-силно към устата му и той чу тихия й сладостен стон, когато помилва гладката, твърда закръгленост и пощипна зърната, които веднага се втвърдиха под докосването му.

Гарет вдигна глава и погледна в бледия овал на лицето й. Миранда въздъхна, затвори очи и отметна глава назад, разкри гладкия бял стълб на шията и той впи устни в топлата гънка към рамото, за да усети лудото биене на пулса й под кожата. После бавно плъзна устни надолу към дясната гърда.

Върхът на езика му закръжи с нарастващо желание около малкото, втвърдено зърно. Когато го пое между устните си и го засмука жадно, а после съвсем нежно захапа фината плът, Миранда простена отново, съвсем тихо, сякаш се страхуваше да не вдигне излишен шум. Устата му се плъзна към лявата гърда, а дясната му ръка се зае с другата и погали твърдото, влажно зърно.

Беше като прекрасен сън, като приказна магия, тук, в сладко ухаещия мрак на градината, където дори любовната игра изглеждаше недействителна. Никой от двамата не говореше, думите не бяха нужни. Миранда смъкна роклята си с трескава бързина и я изрита небрежно настрана. Под нея беше напълно гола.

Треперещ от възбуда, Гарет плъзна ръце по крехката стройна фигура, усети хладната гладкост на кожата й, сладостните тръпки, които пълзяха по тялото й, докато пръстите му изследваха всяка закръгленост и вдлъбнатина по него. Той усети колебанието и страха й, усети ги също така ясно като силата на страстта й, неукротимата, пулсираща възбуда, и собствената му жажда да я има нарастваше с всяко милващо движение на ръцете му по голата кожа.

Почувства как ръцете й се мушнаха под жакета и ризата му. Нежните й движения бяха изпълнени със същата плахост и колебание, но с всяко плъзгане ставаха по-смели и уверени.

Гарет притисна гръдния й кош с двете си ръце, смаян от крехкостта му, и се наслади на лудото биене на сърцето й под нежната кожа. После обхвана талията й, коленичи в тревата и вдигна глава, за да покрие корема й с бързи леки целувки. Когато езикът му се плъзна във вдлъбнатинката на пъпа, а ръцете му се преместиха към хълбоците, кожата й се ороси от ситни капчици пот. Езикът му остави пареща следа по корема й.

Кожата й излъчваше странен аромат, смесица от ванилия и сметана. От гърлото й се изтръгна дълбок стон. Тя разтвори крака и здраво опря ходилата си в тревата, когато езикът му продължи пътя си надолу и пръстите му се плъзнаха между бедрата й, за да открият неизследваните тайни на тялото й. Той мушна връхчето на показалеца си още по-дълбоко, разтвори внимателно срамните устни и в първия миг му се стори, че нежните листчета на женствеността й се възпротивиха срещу това интимно проникване, напълно ново и непознато за нея. Ала когато тя се разтвори за него, по цялото й тяло пробяга сладостна тръпка на възбуда, която се превърна в могъща вълна.

Ръцете й обхванаха главата му, заровиха се в косата, тялото й се изви като лък под милващите му ръце. В слабините й бушуваше буря, заливаха я горещи вълни и тя не знаеше какво става с нея, знаеше само, че не може да понася нито секунда повече това сладко мъчение, че то ще я разкъса на парченца. Изведнъж нещо в тялото й експлодира и в утробата й се разля тежка, пареща сладост, която не можеше да се сравни с нищо друго на света. Тя не можеше повече да диша, не можеше да говори, обзета от никога неизпитвано блаженство, което изпълни всяка фибра на тялото й, а после бавно, съвсем бавно отшумя.

Гарет я прегърна силно, за да й попречи да се свлече в тревата; дъхът му идваше на накъсани тласъци, желанието му беше дива, всепоглъщаща сила, която повече не можеше да бъде удържана. Той я свали внимателно в тревата и тя го последва, без да се противи, защото някъде дълбоко в замъгленото си съзнание усещаше, че насладата още не е свършила, че двамата трябва да споделят удоволствието докрай.

Тя се наведе над него, откопча с треперещи пръсти жакета му и развърза връзките на ризата. Гарет се изтегна в тревата и я остави да го съблече. Неопитните й милувки бяха сладки и замайващи. Връхчетата на пръстите й се плъзгаха по гърдите му, рисуваха твърдата линия на мускулестия врат, милваха раменете му, проследиха извивката на ушите, после двете длани се плъзнаха в изкушаваща милувка към твърдите гърди. Милувките й бяха така бегли и колебливи, че Гарет разбра: тя се опитваше да открие как трябваше да докосва мъжа, за да му достави удоволствие. Той възприе колебанието й като още едно блажено преживяване, толкова по-прекрасно, защото се смесваше с новосъбуденото й желание. Кожата й тръпнеше и пареше при всяко негово докосване, желанието пламтеше в замъглените й очи, в полуотворените устни.

Той взе ръцете й и ги поведе към панталона си. Смръщила чело от усилието да се справи бързо, Миранда отвори колана и освободи коравия член от тясната обвивка. После предпазливо докосна влажния, пулсиращ връх. Същото бегло движение като преди.

Гарет се усмихна и я привлече към себе си. Отново разтвори бедрата й и тялото й се разтърси от силна тръпка. Когато ръката му се зарови в меките косъмчета на венериния хълм, тя се сви уплашено. Но този път утробата й беше влажна, гореща, пулсираща, готова за интимната милувка. Той мушна един пръст навътре и усети как мускулите й се стегнаха около него. Толкова малка, толкова тясна, помисли си той и целуна гладката кожа от вътрешната страна на бедрата с нарастващо желание. После мушна ръцете си под нея и обхвана задничето й. Отново се усмихна в мрака, възхитен от съвършената му форма, като че ли създадена специално за ръцете му.

Той коленичи между разтворените й бедра, вдигна долната част на тялото й към своето и внимателно проникна в нея. Изохкването й беше почти вик. Тя беше толкова малка и тясна, че го беше страх да не й причини болка, но течната жарава на възбудата й направи утробата гъвкава и еластична. Неспособен да се удържи, Гарет нахлу в нея с могъщ тласък, като в същото време я притисна силно до себе си, за да усети кратката болка, бързо заменена от удоволствието, като част от себе си.

Миранда се задвижи в свой собствен ритъм, надигна се насреща му, за да го приеме още по-дълбоко в себе си, докато тласъците му ставаха все по-мощни и той се заравяше със сладостни стонове в коприненомеката й утроба. От гърлото й излизаха приглушени звуци, тихо, изненадано пъшкане и кратки сладостни викове, които усилваха страстта му.

Искаше му се да се смее, толкова безумна беше радостта му от това дълбоко ощастливяващо сливане. Когато стигна до върха на екстаза и семето му се изля в нея като горещ, пулсиращ поток, той наистина избухна в смях, който огласи тъмната нощ. Притисна силно Миранда, впи пръсти в меката плът на дупето й и усети влажния от пот корем толкова близо до своя, сякаш двамата бяха станали едно цяло. Той я държеше здраво, целуваше я с буйна страст, докато усети как мускулите в утробата й се стегнаха около пулсиращата му плът и кратките й викове се превърнаха в сладостно хълцане. Едва когато тялото й се отпусна в ръцете му, той я остави във влажната трева и затвори очи, за да се наслади на преситеното изтощение.

Миранда лежеше напълно неподвижна. Слабините и коремът й се усещаха празни и едновременно с това препълнени, а мястото между бедрата беше горещо и опънато и все още тръпнеше от наслада. Гарет като че беше заспал. Дишането му беше спокойно и равномерно, тялото до нейното отпуснато и задоволено. Тя погледна към небето, проследи как облаците се разкъсаха и сребърният сърп на луната се подаде иззад черната пелена. Нощта отново беше напълно тиха и тя чу как вълните се разбиваха в каменните стъпала оттатък стената. Всичко останало беше мълчание. Шумовете от нощното движение по реката бяха заглъхнали, обитателите на огромната къща в другия край на градината отдавна спяха дълбок сън.

Като че ли двамата бяха единствените будни хора в цял Лондон, като че светът принадлежеше само на тях, като че магията на нощта — сребърната светлина на луната, гонещите се по небето облаци, тревата, толкова хладна и влажна под голия й гръб, сладкият аромат на лавровия храст над главата й — беше създадена само за тях двамата.

След малко се чу зовът на Чип. Той бърбореше някъде в нощта и в гласа му имаше страх. Миранда се претърколи настрана, подпря се на лакът и тихо го повика. Маймунката се приближи колебливо, с оголени зъби, погледът страхливо устремен към неподвижната фигура, която лежеше в тревата до господарката й.

— Няма нищо страшно — прошепна тя и протегна ръка да го помилва. — Нищо лошо не се е случило.

Изведнъж Гарет дойде на себе си. Седна в тревата и за секунда затвори безпомощно очи. Когато осъзна какво бе направил, шокът беше толкова силен, че го разтърси до дън душа. Как можа да отиде толкова далеч? Как допусна това да се случи?

Миранда докосна предпазливо рамото му.

— Милорд?

Той се обърна бавно към нея. Тя му се усмихваше в мрака, линиите на лицето й бяха все още замъглени от преживяната страст.

— Велики Боже, какво направих? — промърмори смаяно мъжът.

Миранда посегна към захвърлената наблизо оранжева рокля и я навлече през главата си. Съзнаваше, че трябва да се махне оттук, беше абсолютно уверена, че трябва да го стори още сега, в този миг. Всъщност не съжаляваше, че трябва да го остави сам.

Онова, което стана между тях, беше ново за нея и трябваше да го преживее сама. Целият й живот се промени; всичко, в което бе вярвала досега, трябваше да бъде преосмислено.

Тя приглади роклята си с треперещи ръце и едва успя да завърже връзките на корсажа. В този късен час всички спяха и никой нямаше да я види в този неприличен вид. Отвореният корсаж нямаше да й попречи да се изкатери по бръшляновите клони до стаята си. По някаква незнайна причина тя изобщо не помисли, че някъде може да има отворена врата, през която би могла да влезе в къщата.

Тя се обърна и погледна още веднъж Гарет. Той беше станал и сега стоеше неподвижен, отметнал глава назад, взрян някъде в небето. Ризата и жакетът му бяха отворени, но беше закопчал панталона си, докато тя се обличаше. Той не се помръдна, когато тя го остави и забърза по пътеката към къщата, следвана по петите от необичайно тихия Чип.

Гарет приглади косата си назад, после притисна връхчетата на пръстите към устните си. Какво направих, за Бога? Много добре знаеше какво бе направил, също както знаеше, че станалото не може да се върне.

Анри, крал на Франция и Навара, стоеше на носа, когато корабът премина устремно пясъчната плитчина на входа към първата от трите дълбочини в спокойните води на райското пристанище. В далечината пред него и от двете страни на пристанището се издигаха високи бели скали. Отбранителните съоръжения на замъка се очертаваха като величествен сив силует на яркосиньото небе, а високо на зелените хълмове мирно пасяха овце.

В град Дувър, който се бе сгушил в подножието на скалния масив, цареше оживление; трите пристанища гъмжаха от военни и търговски кораби и кралският кораб беше само един от многото в дългата редица плавателни съдове, които чакаха да пуснат котва.

— Ще се обадите ли на управителя в замъка, сир?

— Никога вече не ме наричайте сир, Магре — укори го тихо Анри, като едва движеше устните си. После се протегна лениво и простият жакет се опъна на гърдите му.

Графът се изчерви, но не се извини за грешката си. И двамата знаеха, че тя няма да се повтори.

— Искате ли да изпратя куриер в замъка, ваша светлост?

Анри приглади брадата си и отново устреми поглед към оживената и въпреки това мирна сцена. Това е типично за усърдния народ на Елизабет, помисли си той с лек полъх на завист. Докато собствената му страна страдаше от силното разединение на населението и непрекъснатите междуособици, англичаните трупаха имоти и пари, увеличаваха военната си флота, империята им ставаше все по-могъща. Един бегъл поглед към пристанището беше достатъчен, за да убеди и незнаещия наблюдател, че това процъфтяващо островно царство хранеше нация от корабостроители и моряци.

— Мисля, че е най-добре да изпратите куриер, Магре — промърмори неохотно той. Анри не обичаше официалностите, а сега, след толкова години лагерен живот, се чувстваше по-неловко отвсякога. — Макар че аз лично бих предпочел да продължа пътя си към Лондон, без да се обаждам никому. Ала от херцог Роаси трябва да се очаква, че след пристигането си в Англия ще пожелае да се порадва на гостоприемството на тукашния управител, особено когато е дошъл по личен въпрос.

— Прав сте, ваша светлост. — Магре прогони чайката, която бе кацнала до него на релинга. — Тези англичани са прилежен народ — отбеляза бегло той, като изрази гласно мислите на господаря си.

— Хм… — Анри гледаше неотстъпно към брега. Въпреки яркото слънце, вятърът беше доста студен, първият предвестник на наближаващата есен. Кралят беше уверен, че Роаси ще се справи безупречно с обсадата на Париж, но въпреки това изпитваше някои опасения. Той не обичаше да предоставя важните работи другиму. Трябваше непременно да се върне във Франция, преди времето да направи пътуването по море трудно, ако не и невъзможно. А това означаваше, че ухажването на лейди Мод трябваше да мине доста бързо.

Той извади миниатюрата от джоба на жакета си и я разгледа подробно — за първи път, откакто бе взел решение да си потърси протестантска съпруга. Решение, което съветниците му бяха оценили като спонтанно, без да знаят, че кралят им беше чакал търпеливо и дълго този шанс.

Бледото, сериозно лице на момичето, обкръжено от скъпата рамка, вдъхваше доверие. Лазурносините очи бяха прекрасни, пълните устни загатваха за чувственост, в блестящата тъмна коса грееха червени отблясъци. Хугенотка с безупречен произход. Най-добрата наследница на Маргьорит дьо Валоа при тези променени обстоятелства. И много повече от това. Той очерта контурите на лицето с върха на пръста си. Мод д’Албар представляваше приятно разнообразие. Отдавна му се искаше да има в леглото си наивно и невинно момиче. И непременно девствено. Маргьорит беше загубила девствеността си дълго преди сватбената нощ, говореше се дори, че е била прелъстена от собствените си братя, но това не го разтревожи особено. Бракът им беше сключен по политически причини, кралски съюз, който целеше да постигне невъзможното. За съжаление той се провали, претърпя най-голямото унижение в живота си.

Някога се надяваше, че бракът с Маргьорит ще му помогне да обедини католиците и протестантите. Ала стана жертва на предателство, което тласна собствения му народ в смъртта и унищожението. Този път нямаше да предложи национално единение. Този път щеше да принуди католическа Франция да приеме хугенотска кралица, която беше загубила майка си в кървавата Вартоломеева нощ. Така кръгът щеше да се затвори и сметката да бъде платена.

Грубата му уста изтъня, извитият нос изведнъж стана остър и енергичен. Той не бе простил и поданиците му щяха да го почувстват още в мига, когато сложеше короната на Франция на главата си и си осигуреше наследник на престола.

Анри прибра миниатюрата в джоба на жакета си и се отдалечи от носа. Матросите вече тичаха по палубата, за да приберат платната и да закотвят кораба недалече от пристанищния кей. Слугите му излязоха от долната палуба, натоварени с куфари и торби. Един херцог не можеше да посети двора на Елизабет без съответния гардероб, макар че истинският херцог Роаси в този момент едва ли беше облечен подходящо за ранга си. Ако се съдеше по външността му, Анри можеше спокойно да се намира в лагера на обсаждащите пред портите на Париж. Той носеше стар, износен жакет, панталони за езда до коленете и високи ботуши. Главата му беше непокрита, мечът прост и без украшения, стоманата нащърбена от честата употреба. Ала оръжието беше толкова остро, че можеше да прониже и метална броня.

Личният му багаж не интересуваше особено краля, цялото му внимание беше съсредоточено върху конете, които тъкмо бяха изведени от временното си убежище на кърмата. Собственият му боен кон беше под личния надзор на главния кралски коняр.

— Как се справихте с плаването?

— Добре, Ваше велич… милорд — отговори мъжът и се поклони дълбоко.

Анри помилва кадифените ноздри на Валоар и конят изцвили зарадвано.

— Добро конче. Винаги е понасял леко пътуванията по море.

— Искате ли вече да слезете на сушата, ваша светлост? — Английският капитан застана пред знатния си пасажер. Мършав, но много жилав моряк с обрулено от вятъра лице, който иначе не обичаше французите, още по-малко благородниците им. Но в този случай бе установил, че пасажерът е извънредно симпатичен, не се вълнува излишно и показва учудващи познания в мореплаването. На всичкото отгоре обичаше да си пийва. Със сигурност беше най-добрият му пътник досега.

— Лодката е спусната на вода и чака да ви отведе на сушата, сър. Веднага ще спуснем и големите лодки, за да отведат конете.

— Много съм ви благодарен, капитан Хал. — Анри му подаде ръка за сбогом. — Пътуването с вас мина много приятно.

— Благодарение на благоприятните ветрове и мекото време — обясни капитанът и разтърси подадената му ръка. — За мен беше удоволствие, милорд. Надявам се, че когато пожелаете да се върнете във Франция, отново ще предпочетете моята шалупа.

— Ако след около две седмици ви видя в пристанището, без колебание ще избера вас. — Анри нахлузи дебелите си кожени ръкавици, които му стигаха до лактите.

Капитанът се поклони и пристъпи към релинга, за да помогне на знатния си пътник да слезе по стълбичката в чакащата лодка. Херцогът и придружителите му се справиха с трудното слизане с опитността на закалени в битките войници. Гребците отделиха лодката от шалупата и се насочиха към тесния вход на вътрешното пристанище.

— Най-добре е веднага да изпратим човек в замъка, Магре — каза Анри, когато слязоха на сушата. — Ще чакаме връщането му в „Черната котва“. — И той посочи близката кръчма.

Когато влязоха в мрачното помещение, кралят на Франция махна дружелюбно на човека зад тезгяха.

— Напълнете канчетата, господине. Пристигнах след дълго и уморително пътуване по море и желая да почерпя всички присъстващи.

Мъжете, събрани в таверната, вдигнаха глави и лицата им светнаха зарадвано. Само след минути Анри беше обкръжен от въодушевени моряци и се смееше и шегуваше с тях.

Магре наблюдаваше господаря си с израз на примирение. Анри пиеше с войниците и сънародниците си по същия безгрижен начин. Той беше недоверчив до мозъка на костите си, но никой не би могъл да предположи това, ако го видеше сега, така общителен и весел в компанията на абсолютно непознати хора, лицето му зачервено от удоволствие. Анри не хранеше недоверие към простия народ; той подозираше в предателство само хората от неговия ранг и Бог му беше свидетел, че имаше предостатъчно основания за това.

Управителят на Дувър слезе лично на пристанището, за да поздрави херцог Роаси и свитата му. В първия момент се изуми от гледката: изисканите френски благородници седяха в пристанищната кръчма и разговаряха непринудено с рибарите и наемните работници на Дувър. Ала гостът имаше нещо в себе си, своеобразно господарско излъчване, което задушаваше в зародиш всяка критична забележка.

Той придружи гостите си в замъка и моментално изпрати куриер в Лондон, снабден с писмо на херцога до нейно величество, в което той й изказваше почитанията си и молеше да бъде приет в двора. Куриерът носеше и второ писмо до граф Харткорт, което го уведомяваше за пристигането в Англия и молеше за гостоприемство в дома му.

(обратно)

15

На следващата сутрин Миранда намери отново малкия Роби. Тя се разхождаше по дългата галерия, сама с мислите си, които така и не бе успяла да подреди след случилото се предната нощ. Объркана и въпреки това пронизвана от пареща възбуда, от чувство за физическо учудване, което изпълваше всяка пора и клетка на тялото й. Тя копнееше да види Гарет и въпреки това го избягваше. Не знаеше дали го прави защото я беше страх или защото й се искаше да запази колкото се може по-дълго това опияняващо усещане. Мислите й кръжаха не само около най-прекрасното събитие в живота й, но и около абсолютната увереност, че беше влюбена в граф Харткорт. Тя обичаше семейството си, но това чувство беше напълно различно. То нямаше нищо общо с дълга, с разума или необходимостта — то просто беше в нея, огромна златна топка на твърда увереност, която я изпълваше цялата и в същото време я загръщаше като топла обвивка. А това означаваше, че животът й никога нямаше да бъде предишният.

Затова се разхождаше сама по галерията, докато Чип я наблюдаваше от перваза на камината и с цялото си същество изразяваше неловкост и неодобрение. Миранда не беше отишла дори при Мод. Тя пазеше това новородено чувство като скъпоценност, защото съзнаваше, че ако го открие пред външния свят, то щеше да се промени. Затова трябваше да го съхранява в тайна, непроменено и нефалшифицирано.

В галерията беше задушно и потискащо. Денят беше сив, забулен от облаци, но топъл, с предусещане за буря. Миранда попи капчиците пот, които се бяха събрали във вдлъбнатинката между гърдите й, и отвори един от високите прозорци, които гледаха към предния двор.

Тогава откри дребната фигурка на отсрещната страна на уличката, която минаваше пред портите на имението. Сърцето й направи огромен скок. Нима това наистина беше Роби? Но как беше възможно да е той? Трупата трябваше отдавна да е пристигнала във Франция. После, в прилив на радостна възбуда, тя разбра със сигурност, че това беше малкият й приятел. Даже от това разстояние не можеше да го сбърка. Семейството й не беше във Франция, те бяха тук, в Лондон.

Тя събра полите си, за да има повече свобода на движение, и хукна към изхода на дългата галерия. Учуденият Чип скочи след нея.

Имоджин тъкмо излизаше от салона, когато Миранда се втурна като вихър към предната врата на къщата.

— Къде отиваш, момиче? Не можеш да излизаш без придружител!

Миранда изобщо не чу укорните думи. Пребори се с тежката двойна врата, отвори широко едното крило и се спусна по стълбите към двора. Буквално прелетя през калдъръма и извика възбудено на портиера:

— Бързо отворете малката портичка!

Портиерът зяпна смаяно. Това беше лейди Мод, без съмнение, въпреки странната къса коса и малката маймунка в нозете й. Гласът й звучеше заповеднически и нетърпеливо, очите й святкаха трескаво. Той побърза да отвори портичката и тя се промуши светкавично покрай него, още преди да е успял да я отвори напълно. Мъжът излезе на улицата и проследи с невярващ поглед странната сцена. Лейди Мод пресече улицата, като гъвкаво избягна минаващите коли и едва се спаси от тежко натоварения с кошове носач, след което бе погълната от оживеното движение. Той я загуби от поглед и не видя нищо от радостната среща.

Роби погледна изумено блестящото, облечено в скъпи дрехи видение, което уж беше Миранда, но всъщност беше съвсем друга жена. Тя го грабна в прегръдката си и го завъртя ликуващо в кръг, без да обръща внимание на мръсните му ръце, които се вкопчиха в елегантното й жабо, за да намерят опора, нито на босите крачета, които се заплетоха в диплите на богато избродираната червена пола.

— Роби… Роби! — изплака щастливо Миранда и го целуна по омазаните бузки. — Откъде се появи така изведнъж?

— Специално дойдохме в Лондон, за да те намерим — отговори момчето, когато успя да се възстанови от преживения шок и си възвърна дар слово. — В Дувър ни казаха, че някакъв изискан господин те е отвел със себе си в Лондон, и тръгнахме да те търсим.

— И другите ли са тук?

— Да. Намерихме подслон в една обущарска работилница оттатък в Людгейт. О, ама това е Чип! — Той се спусна на земята, за да поздрави стария си приятел. Маймунката танцуваше щастливо около двамата. Очевидно Чип беше не по-малко възбуден от неочакваната среща, защото прегърна с обич малкото момче.

— Трябва непременно да отида в Людгейт и да ги видя всичките. Имам да ви разказвам толкова много неща. — Миранда огледа изпитателно Роби, който беше прегърнал Чип и шепнеше в ухото му мили думи. Радостта й от неочакваната среща беше вгорчена от вида на бледото му, измършавяло лице, хлътналите очи, линиите на болка и изтощение около малката уста. — Никой ли не се грижеше за теб, Роби?

— Напротив, Люк винаги ми даваше ядене.

Тя кимна с разбиране. Люк беше готов да стори всичко, но то не беше достатъчно за бедното дете.

— Да вървим — изрече решително тя и отново го взе на ръце. — Ще те отведа в къщата и ще се погрижа да ти дадат прилична закуска.

— Какво? Искаш да ме въведеш в онзи дом? — изписка Роби и отвори широко очи. — В къщата на онзи лорд? Не е редно да влизам там, Миранда.

— Нали аз току-що излязох от тази къща — отговори засмяно тя. — Не виждам причина да не се върна.

— Но той ще ме затвори и ще заповяда да ме обесят — възрази страхливо момченцето.

— Кой?

— Ами той, този лорд Харткорт. Джебедия каза така.

— Ах, глупости! — Миранда направи пренебрежителен жест с ръка, за да обезсили мрачното предсказание на Джебедия. — Той не разбира нищо от тези работи. — Тя прекоси улицата с детето на ръце, без да обръща внимание на минаващите коли и карети. Щом мина от другата страна, закрачи бързо към отворената портичка.

Портиерът все още я зяпаше с отворена уста, но не посмя да възрази. Миранда мина през двора, без да изпуска детето от ръцете си. Роби беше обгърнал врата й с две ръце.

— Това публичен дом ли е, Миранда?

— Какво? — погледна го изумено тя. — Не ставай смешен, Роби.

— Мама Гертруд каза, че не прилича на публичен дом — обясни детето. — Но Джебедия…

— Дявол да го вземе този Джебедия! — изруга сърдито Миранда, влезе в салона и едва не се сблъска с Имоджин, която все още не можеше да се оправи от внезапното й изчезване.

— Велики Боже, какво си ни довела? — изсъска ядно жената и разпери ръце. Роби изплака и скри лице в деколтето на Миранда.

В същия момент Гарет слезе по стълбата и спаси положението.

— Какво става тук, за Бога?

— О, милорд, вижте кого намерих! Това е Роби! — Миранда се втурна като вихър към стълбището. — Моето семейство е тук. Не са заминали за Франция, не са ме оставили сама. Търсили са ме и специално са дошли в Лондон, за да ме открият! — Когато вдигна поглед към него, очите й святкаха щастливо и той разбра, че радостта от неочакваната среща я бе накарала да забрави всичко друго. В следващия момент Миранда си спомни изминалата нощ и го дари с усмивка, изпълнена с такава завладяваща откритост и нежност, че го разтърси до дън душа.

— Какво става тук, Гарет? — попита възмутено Имоджин. — Какво търси един мръсен скитник в моя дом? Не виждаш ли, че е изцапал скъпата рокля на момичето?

Миранда не обърна внимание на укора.

— Ще го заведа в стаята на Мод. Нали няма нищо лошо, ако му поръчам закуска, милорд? Знаете ли, откакто ме няма, никой не се е грижил както трябва за него и се опасявам, че не се е хранил добре.

— Разбира се. — Какво друго можеше да каже? Миранда се втурна нагоре по стълбите, без ни най-малко да се тревожи от тежкия си товар. Гарет остана загледан след нея, опитвайки се да премисли това ново усложнение.

Грижливо изработеният му план заплашваше да се срути като купчина безредно струпани камъни, след толкова атаки срещу основите му. Той не беше спал, дори не се беше опитал да си легне. Вместо това остана в градината, докато изгря слънцето, опитвайки се да се пребори с последствията от онова, което със сигурност не беше само един моментен изблик на лудост. Той беше попаднал в някакъв капан, създаден от собствената му развинтена фантазия. Сега трябваше да намери начин да предотврати катастрофата. Задачата му беше проста. За съжаление мислите му се въртяха в кръг, от който нямаше излизане. В отчаяното си търсене на изход от тази ужасна бъркотия той бе престанал да мисли разумно.

Очите му сякаш бяха пълни с пясък, крайниците го боляха, главата му беше изпразнена от съдържание. Сега не можеше да се бори с този нерешим проблем. Откъде се взе това хлапе? Защо точно сега? Семейството на Миранда се върна в живота й в най-неподходящия момент. Точно сега беше много важно тя да се почувства като една д’Албар, да стане една д’Албар, да забрави миналия си живот и да приеме новия, бъдещето си. Ала Гарет познаваше достатъчно добре Миранда, за да знае, че тя никога не би изоставила приятелите си, особено след като по случайност ги беше намерила отново.

— Гарет! — В гласа на Имоджин звучеше отчаяние. Тя не можеше да разгадае изражението на брат си, но мрачното му лице я уплаши до смърт. — Какво става тук, за Бога? Кое е момчето, което доведоха в къщата ни?

Гарет поклати глава, за да прогони поне част от объркаността и упоението си.

— Той е от миналото на Миранда. Не се тревожи за нищо, Имоджин, аз ще оправя нещата. Знам, че ще намеря решение. — Той обърна гръб на сестра си и се запъти към кабинета си в задната част на къщата, където се надяваше да намери малко мир и спокойствие. Отпусна се на високия стол зад отрупаната с документи маса и притисна с две ръце болезнено пулсиращите си слепоочия.

Той бе отнел девствеността на момичето, което трябваше да стане съпруга на френския крал. Само по себе си, това още не означаваше катастрофа. Анри сигурно щеше да открие, че девойката в леглото му съвсем не е такава, но, похотлив и прагматичен, какъвто си беше, нямаше да се засегне особено много от това. Съпругът веднага щеше да разбере, че Миранда няма никакъв опит в плътските наслади. Ако запазеха тайната, Анри също щеше да си мълчи.

Ами ако чака дете? Гарет прогони сърдито тази ужасяваща възможност. Защо да рисува дявола на стената?

Студената, трезво пресмятаща част на разума му преценяваше, че все още може да спаси предстоящата женитба, ако простата загуба на девствеността беше единственият проблем. Работата беше там, че при онази прекрасна, приказна среща в градината той бе отнел не само девствеността, на Миранда. Той беше откраднал сърцето й. Разбра го по начина, по който тя го погледна, преди да го напусне. Разбра го и по усмивката, с която бе дарен тази сутрин, преди Миранда да отнесе Роби в стаята на Мод. Тя не можеше да скрива чувствата си, даже когато разумът я съветваше да го стори. Той бе злоупотребил с искреността и невинността й и това беше непростимо.

Въпреки това… въпреки това Гарет не изпитваше срам. Припомняше си минутите на радост и удовлетворение и отново и отново изгаряше в бурята на преживяното. Миранда му даде нещо, за чието съществуване дори не бе подозирал. Тя стигна до душата му. Телесното им сливане не беше нищо друго, освен израз на по-дълбоко, почти мистично единение. Цялото му същество пулсираше от копнеж и желание да повтори снощната сцена.

Гарет бутна стола си и посегна към бутилката с вино. Вдигна я към устните си и отпи голяма глътка с надеждата алкохолът да проясни главата му. Тук не ставаше въпрос само за Миранда, а и за Мери. Той бе предал Мери — не чрез самия любовен акт, защото това не беше предателство, даже ако бяха женени. Предателството беше в сърцето му, във връзката между него и Миранда, в съзнанието, че бе намерил нещо безкрайно скъпоценно и дори само мисълта да го изпусне му беше непоносима.

Но трябваше да го направи.

Някой почука на вратата му и той смръщи чело. Не искаше да вижда никого. Въпреки това извика на чукащия да влезе и се постара да запази неутрално изражение на лицето си. Имоджин се втурна в стаята с необичайна бързина, полудяла от възбуда. Тя размаха пергаментов свитък и извика дрезгаво:

— Писмо, Гарет, писмо с печата на Дувър Касъл. Анри сигурно е стъпил на английска земя!

— Трябва да му намерим нови дрешки. Тези са пълни дрипи. — Мод се наведе над Роби. — Берта, опитай се да намериш нещо. Иди в стаите на слугите и попитай дали някой няма детски дрешки. Готова съм да платя, колкото поискат.

Берта измърмори нещо неодобрително, но Мод се направи, че не я е чула. Тя приседна на столчето до Роби и разбърка лъжица мармалад в една сребърна купичка.

— Опитай малко от това, момченце. Ще видиш, че ще те направи голям и силен.

Роби поклати глава. Коремчето му беше препълнено и не можеше да поеме нищо повече.

— Не мога повече — прошепна плахо той и втренчи поглед в красивата млада дама, която приличаше досущ на Миранда. Ако не бяха дрехите, сигурно нямаше да може да ги различи.

Мод го погледна разочаровано, но не настоя.

— Момчето трябва да остане тук, Миранда. Не мислиш ли, че така е най-добре?

— С радост ще го оставя тук — отговори скептично Миранда. — Чудесно ще бъде да живее близо до мен, докато съм тук. — Тя прехапа долната си устна. До снощи гледаше на този епизод в живота си като на кратковременна игра, която щеше да й осигури финансова стабилност през следващите години. Но сега нещата се бяха променили из основи. Какво трябва да направи? Вече не можеше да си тръгне оттук. Гарет трябваше да й каже какво да правят. Дали и той мислеше като нея?

Изведнъж пред очите й застана неканено лицето на лейди Мери Абърнати. Придворната дама на кралицата, съвършената аристократка. Съвършената съпруга за граф Харткорт. Но мъжете имаха не само съпруги, а и метреси. Тя не можеше да стане съпруга, защо пък да не стане метреса?

— Миранда… какво ти е, Миранда? Тази сутрин очевидно мислиш за нещо много далечно.

— Не можах да спя — отговори с отсъстващ вид Миранда, но това не беше цялата истина. — Сигурно съм била много развълнувана от срещата с кралицата.

— Кралицата? — Роби я зяпна смаяно. — Ти си видяла кралицата, Миранда?

— Ами да — отговори през смях тя. — Не само я видях, но и разговарях с нея.

Това вече беше много за Роби. Той втренчи поглед в приятелката си, опитвайки се да си представи как неговата Миранда, акробатката, която смучеше лимони, за да погоди номер на Берт, и ругаеше сърдито Люк, бъбри непринудено с кралицата.

— Готов ли си със закуската, Роби? Трябва да отидем в града, за да посетим семейството ми. — Миранда вдигна момчето от стола му. — Помниш ли пътя?

— Разбира се.

— Как ще стигнеш дотам? — попита загрижено Мод.

— Пеша, разбира се.

— Пеша?

— Да, защо? Какво толкова чудно има?

— Невъзможно е да отидеш пеша — отговори Мод с благосклонното търпение, с което възрастните, разумни хора се отнасят към децата и лудите.

Миранда я погледна със смръщено чело. Е, да, в сегашната й роля наистина не можеше да отиде пеша. Лейди Мод д’Албар никога не ходеше пеша, особено в града.

— Можеш да вземеш носилката — поясни Мод. — Когато искам да подишам чист въздух, винаги излизам с носилката.

— Защо не дойдеш с нас? — попита внезапно Миранда. — Ще те представя на семейството си.

— Какво? Искаш да се срещна с акробати? — В очите на Мод блесна неподправен ужас.

— Те са също така почтени и добри като теб — обясни Миранда и в очите й светнаха опасни искри.

— Да, но… — Мод поклати безпомощно глава.

— Не мисли за нищо, просто ела с нас — настоя Миранда. — Никога не си виждала как живеят обикновените хора, нали? Това е истинският свят. Ще ти покажа улиците, ще видиш какво правят хората навън. Ще си хапнем пастетчета и сладкиши от някой уличен търговец. Представям си как ще се шашне мама Гертруд, като застанем пред нея! — Жаждата й за приключения беше неутолима. — Ти ми показа твоя свят, Мод, позволи ми сега аз да ти покажа своя.

Мод местеше нерешително поглед от Миранда към Роби и обратно. Роби следеше разговора с видим интерес, макар че не го разбираше напълно. В момента най-важното беше, че бе заситил глада си с толкова прекрасни ястия.

— Да дойда ли? — прошепна колебливо Мод и погледна с чувство за вина към празния стол на Берта. После, смаяна от собствената си смелост, заяви твърдо: — Добре, ще дойда. Но трябва да излезем бързо, преди Берта да се е върнала. — Тя извади от гардероба си наметка, уви се в нея и нахлузи качулката на главата си. — Ще минем през страничния вход и ще отидем право в оборите, където ще ни приготвят носилката. Така никой няма да ни забележи.

— Мисля, че е по-добре да кажем на някого — усъмни се Миранда. — Ако изчезнеш, без да си се обадила, ще полудеят от страх. Берта ще получи истеричен пристъп.

Възражението беше убедително и Мод не можеше да го отмине току така. Затова посегна към един молив и набързо надраска бележка за камериерката си.

— Хайде да изчезваме, бързо — извика възбудено тя, — преди някой да ни е спрял!

— Да вървим, Роби. — Миранда прегърна момчето и свирна на Чип, който се ровеше в чиниите от закуската, за да открие нещо вкусно. Маймунката я последва с радостно тракане и бързо напусна помещението.

Лакеите не бяха особено въодушевени от появата на лейди Мод и странните й придружители. Но когато се налагаше, Мод умееше да бъде властна и дори груба, затова слугите се подчиниха без коментари на заповедите й. Роби беше въодушевен от възможността да се повози в носилка и им разказа, че миналия ден беше видял почти същата носилка да излиза от голямата порта. По едно време издърпа завеските и започна да прави гримаси на минувачите. Чип се включи в играта и двете момичета се превиваха от смях. Носачите в черно-жълтите ливреи на дома Харткорт нямаха представа защо ги преследваха с възмутени викове.

— Престани най-после, Роби — усмири го Миранда, която се тресеше от смях. Хвана го за колана и го издърпа обратно в носилката. — Не е редно да обиждаш хората, които ходят пеша, само защото си имал късмета да седнеш в такава разкошна носилка. Освен това е грозно да злепоставяш по този начин името на лорд Харткорт.

Минаха през градската порта, без пазачите да ги спрат. Миранда се подаде навън и помоли носачите да спрат, за да могат двете дами да слязат.

— Ще продължим пеша. Чакайте ни тук.

Водачът на носачите погледна недоверчиво лейди Мод.

— Това ли е заповедта ви, милейди?

— Разбира се — отговори високомерно младото момиче. — Чакайте ни тук. — В действителност тя съвсем не беше толкова сигурна, че постъпва правилно. Погледът й шареше безпомощно из навалицата, сетивата й се опитваха да свикнат с необичайните миризми и шумове. Ала като видя Миранда, която се движеше непринудено сред хората в скъпоценната си рокля и явно се чувстваше като у дома си, смелостта й се върна. Това беше първото приключение в живота й, а може би и последното, затова трябваше да го изживее докрай.

— Да вървим. — Миранда я хвана под ръка. — Нищо няма да ти се случи. Нали съм с теб. — Роби закуцука след тях. Явно не беше забравил пътя, защото ги насочваше сигурно през хаоса от тесни калдъръмени улички.

Минувачите зяпаха смаяно двете млади дами и много скоро Мод започна да се чувства като някой изрод. Не можеше да разбере спокойствието и увереността на Миранда, която изобщо не се тревожеше от любопитството на коларите, уличните търговци и селяните, натоварени с кошове плодове и зеленчуци, които се бяха запътили към градските пазари. Мод никога не беше влизала в града, освен в носилка или карета, придружавана от херолдите на дома Харткорт, които й освобождаваха пътя. Благородниците се движеха само с карети, затворени, предпазени от бързащото, блъскащо се множество. Днешното преживяване беше съвсем различно. Тълпата скоро ги погълна, от всички страни ги заобиколиха шумовете и миризмите на работещата класа. Стъпалата й, обути в тънки обувки, усещаха неравните камъни, посипани с чакъл, и тя скоро започна да изпитва болка.

Мод почти никога не беше ходила пеша, дори в градините, и дори не бе помислила да си сложи по-здрави обувки и по-дебели чорапи. Хората край нея бяха боси и въпреки това стъпваха безгрижно по острите камъни. Други бяха обути в тромави дървени налъми и обуща, които тракаха оглушително. Тя се чувстваше не на мястото си сред този забързан свят, тромава и трудно подвижна, сякаш беше слязла от друга планета.

Чип беше на седмото небе. Той седеше на рамото на Миранда, бърбореше развеселено и непрекъснато сваляше шапка, за да поздравява минувачите. Когато излязоха на едно кръстовище с обрасло с трева площадче в средата, където даваха представление е танцуваща мечка, той се хвърли към артистите и изчезна в навалицата.

— Остани тук, Чип! — извика подире му Миранда. — Не обичам да работя с танцуващи мечки. Не мога да понасям тъжните им очи и изранените ноздри.

— Освен това не си облечена за представление — напомни й остро Мод. Тя не искаше Миранда да изчезне и да я остави сам-самичка в този чужд свят.

— Не се бой, няма да те оставя — отговори Миранда, която бе разбрала загрижеността й. — Отпусни се и се забавлявай. Има толкова интересни неща.

Това беше съвсем вярно и Мод се успокои. Любопитството й се събуди и тя се огледа наоколо. Изкачиха се по хълмчето към катедралата „Свети Павел“, като непрекъснато спираха, за да разгледат малките магазинчета от двете страни на улицата. На един ъгъл си купиха ябълки и джинджифилови сладки. От една задна уличка се понесе музика и Миранда инстинктивно последва звуците, които я привличаха като магнит. Трио музиканти свиреше под една арка, мъжът с лютнята изпълняваше балада с доста писклив тенор. На калдъръма беше оставена обърната шапка.

— Хайде да послушаме — предложи Миранда и двете момичета спряха от другата страна на улицата. Чип скочи от рамото на Миранда, отиде при музикантите и се разходи гордо напред-назад. Лицето му светна и той нагоди движенията си към лиричната тъга на мелодията.

Мъжът с цигулката се ухили доволно.

— Я да видим дали маймунката умее да танцува, Ед. — Той даде тон и триото засвири жив народен танц.

Чип спря за момент, вслуша се внимателно в мелодията и започна да танцува. Много скоро около весело подскачащата маймунка се събра цяла тълпа зрители и Миранда въздъхна примирено, макар че очите й се усмихваха.

— Как ли ще го измъкна оттам…

— Нищо, вече сме близо — отговори Роби и приседна на прага на къщата, за да облекчи сакатото си краче.

Зрителите ръкопляскаха въодушевено на маймунката, музикантите сияеха. Когато мелодията свърши, Чип свали шапката си и тръгна да събира пари, както си му беше обичай.

— Ей, искаме си нашата част! — извика почти сърдито мъжът с лютнята и очите му светнаха жадно. Никога не беше виждал толкова пари накуп за едно представление. Той скочи от сцената и хукна след Чип, но маймунката му избяга без усилия и се върна при Миранда, за да й покаже пълната с монети шапка.

— Ей, ей, това са наши пари — заяви гневно мъжът, но когато видя скъпоценната рокля на Миранда, загуби ума и дума. Мод се дръпна уплашено в тъмния вход, убедена, че заради няколкото дребни монети в шапката на Чип непознатият ей сега ще им пререже гърлата.

Миранда остана напълно спокойна.

— Вземете всичките пари — отговори тя, взе шапката от ръцете на Чип и изсипа монетите в шепите на мъжа. — Чип искаше само да се позабавлява.

Музикантът се почеса по главата, погледна я и промърмори смутено:

— Не се сърдете, милейди. Не исках да бъда лош.

— Няма нищо — ухили се Миранда и отново хвана Мод под ръка. — Върви напред, Роби.

Тримата завиха по една широка улица и от края й се чу изненадан вик.

— Миранда… Миранда! — Към тях се втурна едър млад мъж, тромав и непохватен като новородено конче.

— Люк! Ах, Люк! — Миранда остави Мод на улицата и се втурна срещу младия мъж.

— Толкова се тревожехме за теб! — извика отдалеч Люк, прегърна я с една ръка и я притисна до гърдите си, а с другата сръчно улови Чип, който също беше зарадван от срещата. — Ако не бяха Чип и Роби, никога нямаше да те позная в тези дрехи! — Той я оглеждаше смаяно, без да обръща внимание на Мод, която колебливо се приближи и застана на няколко стъпки от тях.

— Първо видях Чип. Тъкмо се наведох от прозореца да видя какво става на улицата и веднага познах Чип с жакетчето му и шапката, и изобщо… не можеше да бъде друг… после видях Роби, хукнах надолу по стълбата и докато отворя вратата… защото тя беше затворена, разбираш ли, а аз не знаех къде е ключът… намерих го на куката в кухнята и сега се сещам, че трябваше да го потърся първо там, но… — Той млъкна за миг. — Все пак успях да дойда при теб и искам да ти кажа, че мама Гертруд и Бертран ще се радват да те видят.

— Аз я намерих — обади се гордо Роби. — Отидох до къщата, намерих я и я върнах. — Той изгледа сърдито Люк. — А ти не направи нищо.

— Прав си, прав си — отговори с отсъстващ вид момъкът. В този момент погледът му падна върху Мод и очите му се разшириха от почуда.

— О, забравих, това е лейди Мод — представи я Миранда и я издърпа в средата на улицата. — Тя живее в дома на лорд Харткорт, който й е настойник.

Люк беше толкова слисан, че загуби ума и дума.

— И тя ли ще дойде с нас? — попита след малко той.

— Да, разбира се. — Да вървим. Хайде, Мод, не гледай така уплашено.

— Намерихме подслон в къщата със сивите капаци. Живеем над обущарската работилница — обясни Люк, който без възражения прие Мод като едно от многобройните и често необичайни открития на Миранда. — Много е тясно, но е евтино, освен това даваме представления по улиците… само дето конкуренцията е страшна — прибави с въздишка той. — След като ти и Чип си отидохте, доходите ни намаляха значително. Прекарахме една нощ в затвора на Дувър, после платихме цяла гвинея на рибаря, който пазеше вещите ни.

— Били сте в затвора? — попита стъписано Миранда.

— Затвориха ни за скитничество. Защото търсеха теб и Чип. Обвиниха те в кражба.

— Господи, какъв ужас! А аз си помислих, че сте заминали с прилива за Франция и сте ме оставили.

— Да забравим миналото. То вече няма значение, нали си отново при нас — отвърна весело Люк и преведе двете момичета през прашната работилница. Изкачиха тясната, жално скърцаща стълба и влязоха в единствената стая на втория етаж. Тя беше толкова препълнена с вещите на трупата, че човек, несвикнал с подобен хаос, се объркваше напълно. Но за Миранда това беше обичайна гледка. Тя застана на прага и се засмя весело, а Люк, който идваше след нея, се ухили като вярно куче, доставило плячката на господаря си.

Обитателите на стаята се обърнаха към вратата и зяпнаха смаяно фигурата, застанала на прага. Никой не беше в състояние да проговори. Едва когато Чип се втурна в стаята с весели крясъци, всички се развикаха изненадано и наскачаха от местата си. Изведнъж Миранда се видя обкръжена от всички страни. Мама Гертруд я притисна до могъщите си гърди, наруга я с ядни думи, после я разцелува по двете бузи. Другите поискаха обяснение, а Бертран се оплака от ядовете, които им създала Миранда, макар че сияеше с цялото си лице и нежно милваше главата й.

Миранда забрави дългата раздяла. Потопи се отново в лоното на семейството си и бе погълната от звука на добре познатите гласове, от привичните миризми и болезнено липсващата утеха на милите лица. Изведнъж си спомни за Мод и виновно се обърна към вратата.

— Ела при мен, Мод. — Тя се освободи от многобройните прегръдки и изтича до вратата, където стоеше бледата и уплашена лейди. Макар че беше много ядосана на двойничката си, Мод не можа да устои на разкаяната усмивка на Миранда и на сърдечните й думи. — Прощавай, не исках да те пренебрегна. Ела да те представя на семейството си.

— Света майко Божия! — извика мама Гертруд, която най-после беше забелязала великолепното облекло на Миранда и спътницата й. — Това е противоестествено, казвам ви. Точно така, това е противоестествено.

Мод не знаеше какво трябва да каже или да стори. Беше попаднала в напълно чужд свят. Не можеше да си представи, че всички тези хора спят заедно в това тясно помещение; артистите й изглеждаха грамадни и невероятно жизнени.

— Е, кое си ти, дете? — попита високо мама Гертруд, за да надвика останалите, които отново бяха заговорили в едни глас. Всички бяха изумени от приликата между двете момичета и се опитваха да изразят смайването си с думи. — Господ да ми е на помощ — промърмори тя и отново се обърна към Миранда: — Майчице, какви дрехи си облякла! — Изведнъж тя избухна в смях и могъщата й гръд се залюля застрашително под широкия и нечист ленен халат, който беше облякла над ризата.

— Много се радвам, че Миранда се върна, но тя ни създаде предостатъчно ядове и аз много бих искал да зная каква е тази игра — обади се решително Бертран.

— Ще се опитам да ви обясня. — Миранда приседна на ръба на клатещата се маса и разказа приключенията си на внимателната публика. — Ако се справя със задачата си, лорд Харткорт ще ми плати петдесет златни нобли — завърши гордо тя.

— Господи, това е цяло състояние! — извика Джебедия и по изключение в гласа му нямаше и следа от песимизъм.

— Да — отговори просто Миранда.

— Какво друго иска от теб този лорд Харткорт? — осведоми се недоверчиво Бертран.

— Нищо — отговори решително Миранда. Случилото се през нощта си беше само нейна работа и нямаше нищо общо със задачата, която трябваше да изпълни.

— Не бъди толкова глупава и лековерна, малката ми! — Бертран се наведе и я плесна по бузата, не силно, но достатъчно твърдо. — Не говори глупости! Ти нямаш представа какви са благородниците, момиче. Той ще те вземе и когато ти се насити, ще те изхвърли като мръсно коте на улицата.

Мод изписка шокирано, но Миранда само потърка парещата си буза, без да се изненада или разсърди от плесницата. Бертран беше човек, който първо действаше и после мислеше.

— Лъжеш се — отговори енергично тя.

— Той те удари — произнесе съвсем тихо Мод. — Той те удари, Миранда.

— Няма нищо страшно — отговори весело младото момиче. — Бертран си е такъв.

— Мисля, че е по-добре да си вървя. — Мод се отдръпна към вратата и в очите й имаше див страх. Обитателите на малката стая й приличаха на лъвове в клетка.

— Кога ще дойдеш пак при нас? — попита тревожно Люк.

— Не мога да кажа отсега — отговори искрено Миранда.

— Значи не знаеш колко време ще ти трябва, за да изпълниш задачата си? — попита Раул и се отблъсна гъвкаво от стената. Мускулите играеха под опънатата кожа, голите му гърди блестяха от капчиците пот. В малкото помещение беше много задушно.

Когато едрият мъж се запъти към вратата, Мод се притисна страхливо към рамката. Никога не беше виждала такъв великан.

— Не знам кога ще се върна — повтори Миранда. — Но ако останете в Лондон, ще ви посещавам колкото се може по-често.

— Много сме зле без теб. Доходите ни непрекъснато спадат — обясни Бертран. — Ако останем още малко в града, съвсем ще го закъсаме. Конкуренцията е невероятна.

— Бертран е прав — подкрепи го мама Гертруд. — Но трябва да разберем, че момичето си има друга работа. Ако онова, което ни каза, е истина, ще й платят по царски. А всички знаем, че нашата Миранда не лъже. — Тя прегърна момичето и то се изгуби в големите й ръце. — Свърши си работата, мила, вземи петдесетте златни нобли и се върни при нас. Завинаги.

Мод се покашля и Миранда бе осенена от внезапна идея.

— Мод не би ли искала да видиш как даваме представление? Даже би могла да ни помагаш.

— Аз? Да ви помагам?

— Да. Нали можеш да свириш на тамбура? През това време Бертран ще събира зрители. Ти ще бъдеш най-голямата ни атракция. Истинска лейди, която свири на улицата! Моля те, направи ни тази малка услуга. Пък и е крайно време да видиш нещо от света извън спалнята си. Ако наистина си решила да прекараш остатъка от дните си в манастир, трябва да имаш приятни спомени.

Мод огледа замислено чуждите лица. Макар и напълно различни от нея, те вече не бяха страшни и заплашителни. Всички имаха свои специфични черти и тя видя ярките им индивидуалности. Те й се усмихваха с израз на добродушно признание, всички освен стария мъж, когото наричаха Джебедия и който я зяпаше недоверчиво и мрачно, сякаш всеки момент щеше да настъпи световна катастрофа.

— О, да, посвири ни на тамбура! — извика въодушевено Роби. — Аз ще стоя до теб и ще тракам на кастанетите. Много съм добър, но само с кастанети не става музика, някой трябва да свири на друг инструмент, а те са винаги много заети.

Мод погледна в малкото бледо лице, което беше преобразено от възбуда и радостно очакване, и изведнъж в тялото й се разля странна топлина, която се разпространи към главата. Тя можеше да помогне на това бедно дете, да му достави радост, да направи нещо полезно. Миранда я наблюдаваше с тиха усмивка, сякаш четеше мислите й, и само кимна одобрително, когато Мод каза:

— Е, добре, щом така искате.

— Най-добре е да свалиш тази изискана рокля — посъветва я Раул и изпъна могъщите си мускули. — Не можеш да се премяташ с тази пола.

— Носим всичките ти вещи — добави мама Гертруд и клекна пред един плетен кош. — Изпробвай това момчешко костюмче. Хората харесват панталони до коленете.

След минута Миранда се появи в стаята, облечена в тесни панталонки и къса жилетка, и Мод не можа да удържи кискането си.

— Този костюм е неприличен, Миранда.

— Права си, но привлича мъжете — отвърна младата жена и направи елегантен пирует. — Щом разберат, че съм жена, опулват очи като разгонени елени. — Мод я погледна шокирано и тя се ухили широко. — Забрави за час или два, че си дама, Мод, иначе играта няма да ти достави удоволствие.

За свое учудване Мод установи, че изобщо не й беше трудно да забрави произхода си. Докато Бертран стоеше на сандъка си и привличаше минувачите с бомбастични обещания, тя засвири на тамбура и застаналият до нея Роби заудря кастанетите си. Другите членове на трупата предложиха някои от номерата си и когато се събраха достатъчно зрители, Мод усети прилив на гордост, че беше допринесла за това. Чип танцуваше пред тях и имитираше Бертран с такава безсрамна точност, че хората се превиваха от смях. Повечето зрители заеха удобни пози, разкрачиха крака и скръстиха ръце — явен знак, че бяха готови да изгледат представлението.

Миранда избра подходящия момент и започна акробатичния си номер. Чип се включи активно и повтаряше майсторски изпълненията й. Докато се въртеше във въздуха и танцуваше по гредата, тя беше заета да преценява и критикува изпълнението си. Съзнаваше, че е загубила голяма част от сръчността си, и се закле да се упражнява усърдно в отдалечената си спалня. Доставяше й огромно удоволствие отново да прави онова, с което бе беше занимавала през целия си живот, да усеща как кръвта пулсира във вените й, как мускулите й се опъват и тялото й се извива гъвкаво, да слуша въодушевените ръкопляскания на публиката.

Тя се разходи на ръце между зрителите, накара кръвта на наобиколилите я мъже да закипи, изкуши ги безсрамно със съвършените извивки на тялото си, облечено само в тесни панталони и жакетче.

Изведнъж една ръка я улови за глезена и сложи край на изпълнението й. Очите й, които бяха на равнището на земята, се устремиха към чифт високи ботуши за езда, полуприкрити от дълга наметка. Но онова, което й подсказа кой стоеше пред нея, беше усещането на мъжките пръсти върху глезена й.

— Милорд? — прошепна стреснато тя.

— Същият — отговори граф Харткорт и тонът му беше сух като есенна шума.

(обратно)

16

Когато намери неразбираемата бележка на Мод до лорд Харткорт, Берта изпадна в луда паника. Въпреки истеричния си страх за младата господарка, тя притежаваше достатъчно разум и не отиде при лейди Дюфорт с тази скандална история.

Гарет изслуша с каменно лице силните думи на възбудената старица… Откакто тази нахалница, тази дяволска двойничка на лейди Мод влязла в къщата, с милото й момиче станала странна промяна. По-рано никога не правела такива неща; дори насън не й хрумвало да напусне дома си без подходящи придружители и без да каже точно къде отива. Другото момиче сигурно я е принудило да тръгне с него. Невъзможно било лейди Мод да е сторила такова нещо по собствена воля!

Гарет прочете набързо надрасканото съобщение на Мод. Не разбра много, но не му беше трудно да си представи останалото. Онова момче, Роби, беше отвело Миранда в града при семейството й и по някаква незнайна причина Мод се бе съгласила да я придружи.

Той изпрати Берта в стаята на Мод и й заповяда да пази мълчание за отсъствието на господарката си. След това се облече и отиде в оборите, за да заповяда да оседлаят коня му и да узнае с какво са излезли лейди Мод и придружителите й. Узна, че са взели носилката, и се успокои.

След кратка езда Гарет срещна носачите си в подножието на Людгейт Хил. Седнали на една пейка пред кръчмата „Пилето и пъдпъдъкът“, те си пиеха бирата и се наслаждаваха на топлото слънце, докато чакаха завръщането на лейди Мод. Гарет научи от тях посоката, в която бяха тръгнали дамите, изкачи хълма до катедралата „Свети Павел“ и бе привлечен от веселите мелодии, ръкоплясканията и смеховете, които идваха от тревистото площадче зад църквата.

Тъй като беше на кон, той виждаше надалеч и главите на множеството не му пречеха. Позна Гертруд, Бертран, Люк и малкото му куче, после вниманието му бе приковано към лицето на Мод. Младата лейди, която живееше в неговия дом, изглеждаше напълно променена: бузите й бяха зачервени, тя се смееше весело, косата й се бе разпиляла по раменете и падаше в безредие по гърба. Стори му се невероятно, но не, тя наистина свиреше на тамбура, от време на време я вдигаше над главата си и се подрусваше в ритъма на музиката като истинска циганка!

Погледът му се плъзна по-нататък, но в първия момент не откри и следа от Миранда. Отзад се премяташе едно младо момче… по дяволите, това не беше никакво момче, това беше Миранда! Веднага позна стройното, гъвкаво тяло. Даже от това разстояние виждаше ясно похотливата възбуда по лицата на мъжете в първата редица. Това малко дяволче го правеше нарочно. Тя си играеше с тях, изкушаваше ги със съвършените си извивки, в един миг се озоваваше в опасна близост до тях и когато ръцете им се протягаха да я докоснат, умело отскачаше назад.

Гарет скочи от седлото, подаде юздите на едно улично хлапе и си проби път през навалицата. Миранда тъкмо се разхождаше на ръце пред зрителите и излагаше на показ съвършено оформените си задни части, стегнати в кожения панталон. Без да бърза, Гарет улови едното й стъпало и го стисна здраво.

Сред множеството се надигна луд смях.

— Милорд? — прошепна изумено Миранда.

— Същият. — Той отпусна хватката си и тя се преобърна, за да стъпи на краката си, приглади назад косата си и отново го дари с онази прекрасна интимна усмивка, която го изпълни със смесица от страх и дива радост, чувства, които не смееше да признае дори пред себе си. Зрителите заръкопляскаха ритмично, за да изразят разочарованието си от внезапния край на представлението. Мод отпусна тамбурата си, а акробатите бяха толкова стъписани, че не посмяха да продължат.

Мама Гертруд се овладя първа. Тя смушка сина си с върха на чадъра си и Люк изскочи напред, следван от Фред, за да изпълни номера си. Чип смъкна шапката от главата си и тръгна да събира пари за изпълнението на Миранда. Представлението продължи.

— Елате и се запознайте със семейството ми — каза тихо Миранда. — Помогнах им, защото доходите им са спаднали катастрофално. — Тя мушна ръка под лакътя му и го поведе към трупата. — Видяхте ли как хубаво свиреше Мод? Тя е направо родена за артистка! — Смехът и прозвуча безгрижно. Явно още беше под впечатлението на успешното си изпълнение.

Гарет осъзна, че тя дори не бе помислила колко осъдително е сутрешното й занимание в очите на доброто общество. За разлика от нея Мод трепереше от страх. Когато застанаха пред нея, лицето й беше бяло като платно, очите широко отворени и пълни с ужас.

— Л-лорд Харткорт… — прошепна с пресекващ глас тя.

— Много се радвам, че открих у повереницата си такъв изявен музикален талант — поздрави я с нежна усмивка той. — Продължавай да свириш, мила, аз няма да ти преча.

Изумлението на Мод нарасна. Тя погледна Миранда, която се усмихваше одобрително и не изглеждаше ни най-малко обезпокоена, после отново вдигна поглед към лицето на настойника си. Очите му святкаха развеселено, устата беше изкривена в усмивка. Той й махна окуражително с ръка, за да й даде да разбере, че може да продължи да свири.

— Всичко наред ли е, момиче? — обади се рязко Бертран, който беше застанал зад графа. Един пътуващ артист не можеше да заговори благородник, без да получи изрична покана, но непрекият му въпрос се отнасяше еднозначно до сплашващото присъствие на изискания господин.

— Да, разбира се. Това е лорд Харткорт. Милорд, това е Бертран. Може би го помните от Дувър. Чувствам се толкова виновна. Заради мен и заради онази история с Чип е трябвало да прекарат една нощ в затвора!

Бертран се поклони, но недоверието в очите му остана.

— Много ми е приятно, ваша светлост.

— Какво става тук? — попита задъхано мама Гертруд и перата на шапката й се разлюляха. — Не е позволено да се пипат артистите, сър!

— Това е лорд Харткорт, мама Гертруд — обясни бързо Миранда. Гертруд не се плашеше от никого и когато вярваше, че е в правото си, нападаше с груби думи дори благородниците.

— Аха. — Едрата жена подложи лорда на щателен оглед. — Надявам се, че ще бъдете почтен към нашата Миранда, сър.

— Гертруд! — извика ужасено младото момиче.

Макар да беше неприятно засегнат от откровеността на тази пътуваща артистка, Гарет не допусна това да се забележи.

— Разбира се, мадам — отговори сериозно той. — Смятам, че Миранда ви е разказала за уговорката ни?

— Да, каза ни, милорд — отговори Бертран. — Разбрахме, че сте й обещали петдесет златни нобли. — В тона му имаше неприкрито предизвикателство.

— Това е вярно — отговори все така сериозно Гарет.

— Парите обвързани ли са с допълнителни условия? — попита строго мама Гертруд. — Има ли нещо, за което би трябвало да уведомите семейството?

Гарет погледна Миранда, която се чувстваше ужасно неловко.

— Нито едно — отговори спокойно той.

— Много добре, милорд. Надявам се, че не ни се сърдите — промърмори смутено Бертран.

— Дори напротив. Миранда е щастлива, че има толкова мило и грижовно семейство.

Гертруд и Бертран се погледнаха зарадвано, Миранда изглеждаше слисана. Мод, забравила тамбурата си, изслуша разговора с недоверчиво смайване. Графът явно беше развеселен от приключението и ни най-малко не се сърдеше, че бе намерил братовчедка си в такова съмнително общество. Не се разсърди дори когато видя подопечната си, лейди Мод д’Албар, да свири на тамбура, за да забавлява простия народ на улицата. Това беше повече от странно. Никога не беше подозирала за съществуването на тази страна от характера му. Изражението на лицето му беше съвсем различно от онова, което тя познаваше. Очите му се смееха, чертите бяха меки, нито следа от коравия цинизъм, който беше отличителен за него.

— Въпреки това — продължи развеселено Гарет, — ще се наложи да ви отнема Миранда и да я върна в дома си. Все пак тя има да изпълни важна задача.

— О, да, разбира се, милорд. Най-добре е да си тръгне с вас — отговори Бертран. — Бързо иди в стаята ни и си облечи прилична рокля, момиче. А ти, Гертруд, върви с нея. Ако негово благородие няма нищо против да изпие една хубава бира с прост човек от улицата, за мен ще бъде удоволствие да го поканя в най-близката кръчма, докато чакаме Миранда. — И той показа с грейнало лице таверната в другия край на улицата.

— Удоволствието е изцяло мое — отговори също така любезно Гарет. — И бирата ще бъде за моя сметка. — Без да хвърли поглед към момичетата, той хвана Бертран под ръка и го поведе към кръчмата.

— Братовчед ми ще пие с един пътуващ артист — прошепна страхопочтително Мод.

— Компанията на Бертран е също така приятна като на всеки друг — отвърна сухо Миранда, макар че беше изненадана не по-малко от Мод. Тя знаеше, че Гарет умее да се държи непринудено с обикновените хора, но за Мод това беше напълно ново преживяване. Приемането на класовите различия беше едно, но дружеският разговор и пиенето с прости хора бяха нещо съвсем друго.

Към Гарет и Бертран се присъединиха Раул и Джебедия. Макар да предполагаше, че трябва да спечели на своя страна първо мама Гертруд, лордът положи големи усилия да разпръсне смущението на мъжете. Трябваше му абсолютното им доверие. За да осъществи онова, което беше замислил, те трябваше да бъдат на негова страна и да му помогнат да убеди мама Гертруд в справедливостта на намеренията си.

Когато Мод и Миранда се върнаха, Миранда отново в роклята от червена дамаска, графът седеше в небрежна поза на ниската пейка с чаша ейл в ръце и с видимо удоволствие слушаше една от безбройните истории на Раул.

Смущението на Миранда нарасна. Лорд Харткорт нямаше причина да бъде толкова любезен със семейството й, нямаше причина да пие с тях и да слуша историите им. Въпреки това явно се чувстваше много добре. Сигурно му беше приятно да седи редом с хора от простолюдието. А може би тайно в себе си се забавляваше с тях. Това обяснение не се хареса на Миранда и тя побърза да го отхвърли. Човек трябва да има много лош характер, за да се весели за сметка на хората, които едва преживява. Гарет беше твърде великодушен, твърде искрен, за да е способен на такава подлост.

Когато видя двете момичета, Гарет скочи и изсипа шепа монети на масата.

— Допийте си, джентълмени. Щеше ми се да остана още малко с вас, но трябва да отведа дамите у дома, преди отсъствието им да е вдигнало още по-голям шум. — Мъжете го изпратиха с нестроен хор от сърдечни поздрави. Графът се поклони пред двете момичета и им предложи да се хванат от двете му страни, за да отидат при носилката.

Миранда спря за момент до вратата.

— Ще дойда пак колкото се може по-скоро — обеща тя. — И ще донеса нови дрешки за Роби. Люк… — Тя се огледа търсещо. Младият мъж стоеше на няколко крачки от другите и гледаше мрачно пред себе си. — Люк, грижи се за Роби. Знаеш, че се уморява бързо.

Гарет спокойно изчака Миранда да се сбогува с трупата. Овладяното лице не издаваше нищо от нетърпението му, нищо от твърдата му решителност колкото се може по-бързо да откъсне Миранда от тези хора. Тази тясна връзка, и емоционална, и физическа, трябваше да бъде разкъсана веднъж завинаги, ако искаше начинанието му да постигне желания успех. Времето на скитническия живот беше свършило. Тези хора не можеха да сторят нищо добро за Миранда. Тя щеше да живее в нов свят и имаше нужда от нови връзки.

Когато се присъедини към Мод и Гарет и тримата тръгнаха към кръчмата, където чакаха носачите, Миранда беше тиха и затворена в себе си. Момчето, което беше отвело коня на графа до кръчмата, тръгна след тях, а Чип подскачаше безгрижно по улицата. Гарет не направи опит да изтръгне Миранда от размишленията й. Усещаше, че е объркана, и беше готов да остави мислите й да работят за него.

Миранда не знаеше какво точно изпитва. Радостта й от новата среща със семейството беше заглушена от потискащото чувство, че всъщност тя не принадлежи вече към тях. Не можеше да проумее как една толкова кратка раздяла е могла да предизвика тези дълбоки промени. Въпреки това се чувстваше различна от другите, отдалечена. Като че нощта в градината я бе създала наново, като че тя беше станала съвсем друг човек. Но трупата беше нейното семейство, тя ги обичаше, дължеше им вярност и подкрепа. В същото време осъзнаваше с болезнена яснота близостта на Гарет, на тялото и кожата му, на всяко отделно косъмче по силните му ръце, и това усещане беше толкова силно, сякаш той беше част от собственото й тяло, част от душата й.

Как да съчетае тези две задължения за вярност? Как да съчетае емоционалните изисквания и претенции на двата свята?

— Все още не мога да повярвам, че братовчед ми умее да бъде така отзивчив и дружелюбен — заговори Мод, когато най-после седнаха в носилката. — Вместо да ми се скара, той ме поздрави за доброто свирене. Явно се забавляваше. Никога не бях помисляла, че може да бъде толкова весел и непринуден.

Миранда само кимна. И тя беше изненадана, че Гарет не изрази ни най-малко неодобрение към приключението на Мод. Тя, Миранда, можеше да изнася представление с трупата пътуващи артисти, тя беше една от тях, но лейди Мод д’Албар, повереницата на лорд Харткорт… Не, Мод нямаше право да върши такива неща. Това беше нечувано. Толкова нечувано, че Миранда потрепери от ужас. Гарет имаше пълното право да се ядоса, а той прие случилото се с хумор и спокойствие.

Когато слязоха от носилката, Гарет вече ги чакаше.

— Мод, най-добре е да се прибереш през страничния вход. Може би сестра ми има гости и не бива да се срещаш с тях.

Той сложи ръка на рамото на Миранда, която се готвеше да последва Мод, и я задържа.

— Ние ще влезем заедно. — Той й предложи ръката си и тръгна бавно напред. — Ясно ми е, че просто си се опитала да предложиш на Мод малко разнообразие и забавление. Но ако някой, който познава семейството, ви беше видял на улицата, плановете ми щяха да рухнат.

— Знаех си, че ще се ядосате — отговори тихо Миранда и в гласа й имаше облекчение.

— Не съм ядосан. Като видях Мод да свири на тамбура, изпитах искрена радост — обясни с развеселена усмивка той. — Струваше си да дойда при вас, дори само заради тази гледка. Но ако някой ви бе видял заедно, всичко щеше да излезе наяве и тогава…

— Да, разбирам. Моля да ми простите, но изобщо не помислих за това — отвърна с разкаяна усмивка тя. — След онова, което се случи снощи, вече не съм в състояние да мисля разумно и…

Явно беше дошло времето да заговорят за това; не можеха вечно да се преструват, че нищо не се е случило. Гарет заговори спокойно и настойчиво, като отчаяно се стараеше да убеди и Миранда, и себе си.

— Миранда, трябва да забравиш онова, което стана снощи. И двамата трябва да го забравим. Бог ми е свидетел, че бях пил повече, отколкото трябва, че не бях си доспал, нервите ми бяха опънати и не разсъждавах разумно и…

— Не мога да забравя — отговори тихо, но решително тя. — Това беше най-прекрасното, което съм изживявала, затова няма да го забравя никога. Не искам да го забравя.

Гарет улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. В очите му имаше мрачна решителност.

— Изслушай ме. Това беше сън, Миранда. Нищо повече. Само сън. Прекрасен сън. Но светлият ден слага край на сънищата. И твоят сън ще угасне под ярката слънчева светлина.

Миранда се притисна до топлата му ръка.

— Не — отговори спокойно тя. — Не, този сън няма да угасне. — Тя се откъсна рязко от него и се запъти към къщата.

— По дяволите! — изруга подире й Гарет и зарови пръсти в косата си. Това момиче не знаеше какво говори, не знаеше какво му причинява.

— Учудвам се, че момичето показва такава лекота и елегантност в придворните танци — отбеляза полугласно Имоджин. — Тя е само една пътуваща акробатка, за Бога! Откъде се е научила да изпълнява сложните стъпки с такава грация?

— Тя е родена танцьорка, мадам — осмели се да възрази Майлс. Имоджин го изгледа унищожително.

— Питам се дали не е по-скоро родената уличница. Видя ли колко безсрамно флиртува? И се отнася към брат ми с недопустима интимност. А той й позволява да се държи, както си иска. Не разбирам. Вече нищичко не разбирам.

Майлс приглади замислено рядката си брадичка и отново погледна към танцовата площадка. Миранда се движеше с вродена лекота и грация и беше напълно вярно, че ослепителната усмивка и мелодичният глас привличаха тълпи кавалери. Имоджин беше напълно права — малката се държеше с Гарет с недопустима интимност. Все пак Майлс не можеше да си представи, че лордът би могъл да флиртува с нея.

— Понякога си мисля, че Гарет няма и капчица разум, щом става дума за жени — продължи с нарастващ гняв Имоджин и бузите й пламнаха. — А аз си въобразявах, че след катастрофата с Шарлът се е научил да разпознава уличниците, където и да ги срещне.

— Несправедлива си, мила — отбеляза Майлс, който се чувстваше задължен да защити Миранда. — Младата дама е темпераментна и общителна, но по нищо не прилича на Шарлът.

Имоджин изпухтя сърдито и се приготви да му отговори, както трябваше, но в този момент към тях се запъти лейди Мери и Майлс беше спасен.

— Имоджин, лорд Дюфорт. — Дамата направи реверанс. Тази вечер очите й изглеждаха повече сиви, отколкото зелени, защото бяха приели цвета на гълъбовосивата й роба. — Наблюдавах лейди Мод. Нямах представа, че танцува толкова добре. Много добре си спомням, че миналата Коледа танцуваше небрежно и безучастно. Сякаш не я беше грижа къде стъпваше… Бих казала даже, че изглеждаше тромава. — Тя отвори ветрилото си, за да охлади зачервеното си лице.

— Ние сме много радостни, че Мод се излекува напълно от многобройните си страдания. Вероятно това е повлияло и върху характера й — обясни с лека усмивка Майлс.

Лейди Мери го погледна пронизващо.

— Това е цяло чудо, милорд. Никога не бях чувала за такова пълно излекуване.

— За лейди Мод ли говорите? — Кип Роситър се отдели от съседната група и отиде при тях. — И аз съм учуден от това пълно преобразяване. Не мога да повярвам, че млада дама, която е живяла години наред в усамотението на спалнята си, изведнъж се измъква от скъпоценната си обвивка със сръчността и енергията на пеперуда. Непременно трябва да ми дадете името на лекаря си, лейди Дюфорт. Ще ми се и аз да се възползвам от таланта му.

Бузите на Имоджин се оцветиха в тъмночервено. Кип често я объркваше и тя винаги имаше чувството, че й се подиграва. За съжаление никога не можеше да разбере на какво се дължаха саркастичните му забележки. Но тук дебнеше опасност, това беше повече от ясно.

— И с какъв замах танцува — отбеляза неодобрително лейди Мери. — Забелязахте ли, сър Кристофър, че лейди Мод буквално подскача по време на танца?

— Никога не бих употребил думата „подскачане“, мадам — отговори с лека усмивка Кип. — Движенията на дамата издават съвършена грация и елегантност.

Мери го изгледа кисело.

— Учудвам се, че не сте внушили на лейди Мод да проявява малко повече приличие, мила — обърна се тя към Имоджин. — Не е редно една дебютантка да бъде толкова дръзка.

— Може би се вълнува от пристигането на обожателя си — предположи Кип. — Вярно ли е, че херцогът ще дойде утре, мадам?

— Да, чакаме го в късния следобед — отговори иззад ветрилото си Имоджин.

— Мразя мисълта, че подопечната на лорд Харткорт има безсрамието да се излага по този начин само защото очаква скорошното пристигане на високопоставения си годеник — продължи лейди Мери. — Просто не мога да повярвам, че Гарет й разрешава да се държи така.

— Според мен в държанието на Мод няма нищо осъдително — намеси се енергично Майлс. — Тя е млада, темпераментна, весела и се наслаждава на първото си излизане в обществото. Никой не се изказа отрицателно за поведението й. Вече всички знаят, че кралицата я харесва много и е нарекла присъствието й освежително за двора.

— Браво! — Кип изръкопляска одобрително, но погледът му беше пронизващ. — Онова, което казах, съвсем не беше критично, Дюфорт, в никакъв случай. Исках само да изразя смайването си, че лейди Мод, която познавам от детските й години, е станала така… така възхитително жива и контактна — заключи той. Усмихна се на дамите, поклони се церемониално и се отдалечи.

— Питам се къде е Харткорт — проговори с хленчещ глас лейди Мери. — В последно време почти не го виждам. Явно политиката го е обсебила. — Тя се засмя изкуствено.

— Бъдете благодарна, че бъдещият ви съпруг е толкова целеустремен, мила Мери — отвърна поучително Имоджин. — Жената, чийто съпруг е загрижен за кариерата си, трябва да се смята за щастлива. — И тя хвърли укорителен поглед към лорд Дюфорт.

Майлс беше свикнал с подобни атаки и отдавна бе престанал да се защитава. Към групата им се присъедини още една дама, висока и пълна, загърната в шафрановожълто копринено кадифе, с огромна колосана яка, която й пречеше да сведе глава.

— Лейди Авермът, днес изглеждате великолепно — поздрави сърдечно лордът. — Този специален нюанс на жълтото ви стои чудесно.

Дамата засия от радост. Комплиментът от устата на този всепризнат експерт по въпросите на модата беше крайно ласкателен.

Имоджин се усмихна скептично. Цветът само подчертаваше болнавата бледност на дамата. Но когато беше нужно, Майлс ставаше съвършен лицемер, а тя нямаше намерение да го укорява за това особено полезно социално качество. Лейди Авермът беше жена с влияние и не беше добре да я имаш за свой враг.

След като изпълни дълга си, Майлс се извини с поклон и се отдалечи. Мършавите му крака преодоляха с учудваща бързина разстоянието между съпругата му и приятното убежище на стаята за карти.

— Вашата млада братовчедка вдигна голям шум — отбеляза новодошлата с крив поглед към танцовата площадка. — Танцува с голяма прелест.

— Наехме й най-добрите учители — отговори доволно Имоджин.

— Според мен и най-добрият учител не е в състояние да научи младите дами на грация и чувство за ритъм.

— Момичето има таланти — отбеляза неутрално Имоджин.

— Чух, че херцог Роаси пристига утре, за да я ухажва. — Очите на графинята заблестяха жадно. Тя беше известна клюкарка.

— Да, и ще остане у нас една или две седмици — отговори сухо Имоджин. — Вярвам, че преговорите за годежния договор ще приключат успешно.

— Каква връзка, скъпа лейди Дюфорт! Мога само да ви поздравя. — Графинята вдигна високо вежди, което беше истинско постижение, тъй като косъмчетата бяха грижливо изскубани. — Всички се надяваме да се осъществи.

— Не виждам причина да не успеем — отговори високомерно Имоджин. След това се сбогува със скован реверанс и се отдалечи след кратък заповеднически поглед към Мери, която я последва като кученце.

— Ужасна жена!

— Не, мила Имоджин, чиста завист — отвърна Мери и успокоително сложи ръка на рамото на приятелката си. Тази вечер лейди Дюфорт носеше строга черна роба с богато надиплени кремави ръкави. Ала когато продължи, в гласа й имаше недвусмислена острота: — Знам, че ще ви струва много усилия да забавлявате високопоставения си гост цели две седмици. Много се надявам, че Мод знае какво дължи на грижовните си настойници, които не пестят усилия да осигурят бъдещето й. — Тя погледна отново към танцовата площадка. Мод тъкмо бе вдигнала глава и се усмихваше сияещо на партньора си, но изведнъж промени посоката на погледа си. Лейди Мери проследи погледа й до мястото, където тъкмо се бе появил лорд Харткорт, придружен от няколко господа. Танцовата зала на Уайтхол беше огромна, с високи сводове и безброй странични помещения. Очите на Мод блеснаха, лицето й грейна от радост, цялото й внимание се устреми към групичката мъже. Ала само след миг се овладя, обърна се към партньора си и го дари с разсеяна усмивка.

Мери смръщи чело, хвърли бърз поглед отстрани към Имоджин и установи, че тя също наблюдаваше момичето и изражението й не беше никак радостно.

— Вашата братовчедка изглежда много предана на лорд Харткорт, Имоджин.

Лейди Дюфорт направи напразен опит да се усмихне.

— Мод показва цялото дължимо уважение към настойника си.

— Наистина ли? — В гласа на лейди Мери имаше неприкрит скептицизъм.

Имоджин я изгледа с присвити очи.

— Гарет не е от хората, които държат на церемониалните отношения в семейството си — обясни глухо тя. — Надявах се, че вече сте го разбрали.

— Без съмнение. — Мери се усмихна кисело.

Когато гавотът най-сетне свърши, Миранда направи реверанс пред партньора си.

— Моля ви да ме придружите до настойника ми, сър. — Усмивката й издаваше искрена сърдечност. — Има нещо, което непременно трябва да му кажа.

Джентълменът се поклони неохотно, но й подаде ръка и двамата напуснаха танцовата площадка, където вече се събираха двойките за следващия танц.

Гарет усети близостта на Миранда още преди да я бе видял. Фините косъмчета на тила му настръхнаха, кожата на гърба му пламна. Той се обърна и я погледна небрежно. Днес беше облечена в роба от прасковена коприна с висока дантелена яка, обшита със сапфири, които правеха очите й още по-блестящи и подчертаваха високите скули, малката, съвършено оформена уста с пълни и чувствени устни. Шията й, бяла и стройна като на лебед, се издигаше гордо от ухаещия дантелен корсаж.

Отново го обзе парадоксално чувство на стъписване, примесено с усещане за загуба. Скитащата акробатка беше изчезнала така пълно под спокойната елегантност на придворната дама, сякаш никога не беше съществувала. Той знаеше, че би трябвало да се радва на това превъплъщение, на възхитените погледи, които я следваха, на замечтаната, та чак глупава усмивка на партньора й в танците, който не беше на себе си от гордост. Вместо това се ядоса на вниманието, с което беше обкръжена възпитаницата му. Какво знаеха възбудените, изкуствено усмихващи се тълпи от придворни за истинската Миранда? Изведнъж го обзе лудо желание да изтрие глупавата усмивка от лицето на младия й придружител.

— Милорд. — Миранда направи реверанс, после го погледна право в очите. Откакто се бяха върнали тази сутрин от града, двамата не бяха разговаряли насаме и в очите й блестеше предизвикателство. Явно беше твърдо решена да не се вслушва в предупрежденията му.

— Лейди Мод. — Изражението му беше спокойно и неутрално. Той улови ръката й и се наведе над връхчетата на пръстите й. Смарагдовата гривна на китката й блещукаше изкусително. — Нали познаваш негова светлост Съфолк?

— Да, разбира се, сър. — Миранда направи прелестен реверанс. — Но мисля, че негова светлост не ме помни.

Тесните устни на херцога се опънаха в признаваща усмивка.

— Ако наистина съм ви забравил, мила, значи заслужавам мъчения.

— Братко… милорд Съфолк. — Носовият глас на Имоджин изтри усмивките от лицата на малката група. Изправила гръб, дамата направи реверанс пред херцог Съфолк. — Имам намерение да се върна вкъщи. Младата ни братовчедка се нуждае от почивка.

— О, но аз не съм ни най-малко уморена, мадам — възпротиви се Миранда.

Имоджин я удостои с ледена усмивка, но не отговори на забележката й, а се обърна с подканващо изражение към брат си:

— Ще ни придружиш ли?

— Не, мисля, че не — отговори Гарет и макар че улови разочарования поглед на Миранда, нарочно й обърна гръб, преди да се е поддал на изкушението.

— Боя се, че трябва да направим още много приготовления за утрешния ни гост — обясни с лека въздишка Имоджин и успя да наложи на лицето си изражение на мъченица. — Затова се налага да ви пожелая лека нощ, лорд Съфолк. Ела, братовчедке. — Тя потупа Миранда с ветрилото си, за да й напомни, че трябва да я следва като вярно кученце, и се отдалечи.

Миранда се поколеба само за секунда, след което направи грациозен реверанс и последва лейди Имоджин. Дамата спря на изхода и махна на един лакей в кралска ливрея.

— Идете при лорд Дюфорт в стаята за карти и му предайте, че съпругата му го моли да я придружи до вкъщи — нареди строго тя.

Лакеят се отдалечи с бързи стъпки и Имоджин зачака нетърпеливо, като потропваше с крак и си вееше с ветрилото. Миранда разглеждаше с едва прикрита досада шарките на стенния килим, който висеше пред прозоречната ниша.

Зад близката врата се надигнаха мъжки гласове и Имоджин пристъпи по-близо, за да чуе разговора. Изражението на лицето й стана бдително. Миранда наведе глава встрани и се вслуша. Позна гръмкия басов глас на Брайън Роситър и по-приглушения и делови тон на брат му. Трябваше й цяла минута, за да разбере, че говореха за нея. Или поне за лейди Мод.

— Не намираш ли нещо особено в лейди Мод, Брайън? — попита Кип Роситър.

— Велики Боже, не. Какво особено би могло да има в това мило малко същество? Така блестящо и жизнено…

— Точно така — прекъсна го сърдито Кип. — Блестящо, жизнено, очарователно, любезно и дяволски остроумно. Това не е лейди Мод, която познавам. А не ти ли направи впечатление държанието на Гарет? Той е възхитен от подопечната си. А досега ни разправяше, че братовчедка му била цяло мъчение и непрекъснато го нервирала с капризите и въображаемите си болести, с невероятната си упоритост и вечните си оплаквания. Кажи ми, това описание подхожда ли на днешната лейди Мод?

— Не, в никакъв случай. Но, дявол да го вземе, Кип, щом момичето се е поправило и се чувства добре, значи показва истинския си характер. Хроничното заболяване прави човека потиснат и мрачен, не го ли знаеш?

— Може би си прав — гласеше неубеденият отговор.

Миранда хвърли бърз поглед към Имоджин. Вниманието й беше съсредоточено върху стенния килим, главата й беше съвсем близо до него. Устните й бяха здраво стиснати.

— А, милейди, ето ви и вас!

— Шт! — изсъска ядно тя и му махна с ръка. — Ела и слушай. Майлс хвърли объркан, примирен поглед към Миранда и се приближи до жена си.

— Говорят за момичето — обясни шепнешком Имоджин.

— Може би малката е полудяла от щастие заради предстоящата сватба — продължи Брайън. — Нали знаеш колко се вълнуват младите дами, когато ще се омъжват. А Роаси е блестяща партия. Сигурно заради него е толкова възбудена.

— Не е толкова просто — отговори замислено Кип. — Знам, звучи смешно, Брайън, но съм почти готов да се закълна, че това е друго момиче.

Имоджин изсвири тихо през зъби и дори Майлс се уплаши.

— Смешно е да говориш такива неща — изгърмя Брайън. — Всъщност, преди малко лейди Абърнати ми каза почти същото. Отбеляза, че е просто невъзможно младата лейди Мод да се промени така бързо. Като че са я сменили с друга, каза тя. Напълно друг човек. Но това е само женско въображение. Бедната, тя трябва да бди над Гарет и я е страх от близостта му с момичето. Вероятно ревнува, не мислиш ли?

— Нали ви казах — прошепна Имоджин и отстъпи назад. — Не ви ли казах, че ще стане така, Майлс?

Съпругът не помнеше какво бе казала жена му и само измърмори нещо в знак на съгласие.

— Знаех си аз, че няма да се справим. Целият двор говори за момичето… утре ще дойде годеникът и ще се посрамим пред цял свят. — Тя бе забравила напълно присъствието на Миранда. — Какво ще правим, питам те? Какво ще правим? — Тя се понесе величествено по коридора, като не преставаше да натяква на бързащия след нея Майлс.

Миранда вдигна рамене и ги последва на известно разстояние. В двора ги чакаше официалната карета на семейство Харткорт.

Беше очевидно, че сър Кристофър е много по-проницателен от другите. Лейди Мери явно ревнуваше и забележките й я караха да се чувства неловко, но това не означаваше, че двамата можеха да й навредят. Миранда беше убедена, че играе добре ролята си и че хората много скоро щяха да свикнат с новата лейди Мод д’Албар.

По пътя към къщи й стана ясно, че Имоджин е на друго мнение.

Миранда се сви в един ъгъл и се опита да не слуша гневния монолог на лейди Дюфорт. След известно време обаче наостри уши. Обвинителната реч на Имоджин явно преследваше определена цел.

— Трябва да предприемем нещо — говореше дамата, без да се обръща към конкретен слушател. — Гарет явно няма представа какво върши. — Тя хвърли бърз поглед към Миранда, скрита в сянката на вратичката. — Хората не са толкова глупави, че да приемат тази хлапачка за лейди Мод д’Албар.

— Не си права, мила, всички придворни са убедени, че това е именно тя — опита се да възрази Майлс. — Роситър скоро ще престане да се съмнява… щом чарът на новото се разсее.

— Убедена съм, че се лъжеш! — Имоджин се изправи гордо и триумфално смушка мъжа си с лакът. — Щом сега задават въпроси, мислиш ли как ще реагират, като видят истинската Мод? Даже онези, които не са забелязали нищо подозрително, веднага ще видят разликата. А Роситър и другите като него ще се разтърсят, ще задават нахални въпроси и тогава… само почакай! А пък ако французинът види първо нея, а после Мод, никога няма да се хване на въдицата. Погледни това момиче! Може ли един нормален човек да приеме една вулгарна скитница за момиче с благороден произход като Мод?

— Мод със сигурност е много по-бледа.

— Бледа! Значи така наричаш ужасния й тен и вечните й болежки?

— Мислех, че по твое мнение именно тези атрибути насочват вниманието към благородния произход, мила моя.

Макар че темата беше извънредно неприятна, Миранда едва успя да сдържи смеха си.

Имоджин не обърна внимание на забележката.

— Всичко е напразно! — пошепна нещастно тя, докато потупваше с пръсти устните си и се взираше мрачно в полумрака. — Годежният договор няма да бъде сключен. Просто не мога да разбера защо Гарет се е излъгал така. Защо продължава да настоява на този безсмислен фарс?

Майлс беше достатъчно умен, за да запази мнението си за себе си, а Миранда знаеше, че никой не гори от желание да чуе нейното. Каретата мина под арката на Харткорт Меншън и спря пред входната врата. Имоджин сякаш не забеляза, че пристигнаха, защото продължи да седи и да размишлява усилено. Накрая вдигна решително глава и заяви:

— Ще се наложи да взема нещата в свои ръце. Гарет е твърде снизходителен. Няма да стоя бездейна и да гледам как прави същите грешки, които допусна с Шарлът. Ако тогава беше заел твърда позиция, нямаше да стане нужда да… — Гласът й се изгуби, но после отново стана твърд и енергичен. — Всеки път трябва да го спасявам от последствията на слепотата му. Знам, че няма да ми бъде благодарен, но ако искаме това начинание да се увенчае с успех, трябва да предприема нещо, преди да е станало твърде късно.

Тя слезе от каретата и се запъти към ярко осветената къща. Майлс погледна извинително Миранда и каза:

— Мисля, че ще се върна в Уайтхол. Още е твърде рано за лягане. — Той се приведе навън и заповяда на кочияша да обърне веднага щом лейди Мод се прибере у дома.

Потънала в мрачни мисли, Миранда влезе в къщата и се запъти към стаята на Мод.

(обратно)

17

Миранда влезе в спалнята на Мод, без да почука. Чип се хвърли насреща й и буйните му поздрави й попречиха да заговори веднага с Мод за онова, което я вълнуваше. Най-после Чип се успокои и се настани на рамото й, като продължаваше да я милва с обич по главата и да бъбри в ухото й. Миранда съсредоточи вниманието си и се обърна към двойничката си.

— Защо се връщаш толкова рано?

— Защото лейди Имоджин изведнъж се разбърза да напусне двора. — Миранда приседна на ръба на масата, възможно най-далече от буйния огън в камината. — Каза на гостите, че трябва да продължи приготовленията за посрещането на херцог Роаси. — Изражението й беше замислено. — Питам се само какво толкова има да се приготвя.

— Какво искаш да кажеш?

Мод стана от пейката и очите й заблестяха от любопитство.

— Явно е решила, че измамата не работи добре. За съжаление в двора има няколко души, които забелязаха, че новата лейди Мод е съвсем различна от онази, която помнят. — Тя разказа на Мод за разговора, който бяха подслушали, и прибави замислено: — Мисля, че лейди Имоджин има намерение да те принуди да се подчиниш, само че не знам как ще го направи.

— Често ме е заплашвала — отговори сърдито Мод и около устата й се изписа упорита линия. — Казах й, че може да ме върже на колелото за мъчения, ако иска, но аз въпреки това няма да се откажа от вярата си. Аз съм католичка и не мога да се омъжа за френски протестант.

— Разбирам те — отговори с леко нетърпение Миранда. — Но се питам дали съзнаваш, че тази жена може да упражни върху теб извънредно силен натиск. Тя е решена да отиде докрай. Боя се, че те чакат тежки минути. В момента графът не е тук, за да те защити, а лейди Имоджин е от хората, които коват желязото, додето е горещо. — Сините й очи задържаха погледа на другото момиче и след малко в погледа на Мод се изписа несигурност.

— Не знам какво мога да понеса, докато не ме подложат на изпитание — проговори тя, стараейки се да покаже смелост. — И светците са били измъчвани…

— Да, но аз не вярвам, че ти си готова да бъдеш обявена за светица — възрази енергично Миранда. — Мисля, че най-доброто е тази нощ да си сменим местата. Твоята братовчедка замисля нещо лошо и трябва да бъдем готови. Ти ще спиш в моята стая, а аз ще остана тук.

— Защо трябва ти да пострадаш от гнева на лейди Имоджин?

— Не се бой, аз няма да страдам — ухили се Миранда. — Повярвай ми, Мод, аз знам как да се справя с лейди Имоджин.

Мод я погледна скептично, но Берта вече събираше вещите й.

— Да вървим, миличка. — Тя отиде при Мод и грижливо я загърна в пухкавия халат. — Планът е добър. Бог изпрати това момиче с определена цел и ние не бива да се месим в плановете му. Знаеш, че си твърде крехка, за да устоиш на гнева на лейди Дюфорт. В зелената стая ще бъдеш напълно сигурна, а аз ще ти запаля огън, за да не мръзнеш. Ще ти създам уютна обстановка, няма да имаш нужда от нищо, повярвай.

— Но аз не мога да позволя на Миранда да се изложи на опасност заради мен. Защо тя трябва да понесе последствията от моето упорство?

— Разбира се, че можеш — отговори спокойно Миранда и енергично я бутна към вратата. — Знай, че няма да ми се случи нищо лошо. Разбирам, че не искаш друг да страда вместо теб, но те уверявам, че ще издържа. Ако някой ще пострада, това ще бъде лейди Имоджин.

— Какво ще правим с Чип?

— О, да, права си, ако остане с мен, ще издаде играта. — Тя свали маймунката от рамото си. — Върви с Мод, Чип. Моля те, само за малко.

Маймунката се покори и се скри в диплите на пухкавия халат на Мод, макар че гледаше обвинително господарката си. Мод я помилва по главичката.

— Няма да бъде за дълго.

— Хайде, детето ми, побързай. Нямаме време за губене — настоя Берта. — Лейди Имоджин може да дойде всяка минута. — Тя погледна страхливо през рамо към оскъдно осветения коридор. Мод погледна за последен път към Миранда и излезе от стаята.

Миранда окачи балната си рокля, свали кринолина и фустите, нави ги на руло и ги скри под леглото, за да не правят впечатление. После угаси всички свещи и се пъхна само по риза в леглото на Мод, като остави завесите отворени, за да вижда вратата на светлината на огъня в камината. Ако лейди Дюфорт наистина замисляше нещо лошо, поне нямаше да изненада жертвата си заспала. Нощната шапчица на Мод беше оставена на възглавницата и Миранда я нахлупи на главата си, за да скрие късата си коса и да направи измамата пълна.

Часовникът удари единадесет, после полунощ. Миранда се отпусна в мекото легло на Мод и задряма. Огънят догаряше. След известно време започна да се пита дали пък не се беше излъгала. Може би Имоджин се е отказала от плана си. Може би брат й се беше върнал от двора. Не, графът със сигурност не беше в къщата. Ако си беше дошъл, тя щеше да го усети.

Последните удари на часовника заглъхнаха в нощната тишина, когато вратата на спалнята се отвори и лейди Имоджин нахлу като вихрушка, придружена от цяла армия жени — или поне така помисли стъписаната и малко уплашена Миранда.

Имоджин беше свалила черната си официална роба, ръкавите на кремавата рокля бяха навити до лактите. В малките й очи святкаше злобна решителност. Тя се запъти към леглото, следвана от слугините. В ръката си стискаше дебела тояга, цялата в тръни.

Миранда се опитваше да преброи нощните посетители, но лейди Имоджин застана заплашително пред леглото и й препречи гледката. Без да се бави, тя отметна завивките и размаха тоягата си.

— Завържете я за рамката на леглото — заповяда тя с треперещ от възбуда глас. Слугините се хвърлиха върху Миранда, хванаха я за ръцете и краката и я вдигнаха като чувал от леглото.

Младото момиче нададе пронизителен вик, после изкусно отпусна тялото си, сякаш беше припаднала от страшния шок. Погледът й се стрелна към вратата, но тя беше здраво затворена и сигурно заключена.

— Завържете я здраво — изкомандва Имоджин. — Не искам да мърда. Ей, ти, подай им въжетата. — Тя посочи с тоягата към най-възрастната от преданите си прислужнички, жена с лице на плъх, която беше личната й камериерка.

— Да, милейди. — Жената се втурна към леглото, като се спъваше в бързината си. Ръцете й бяха пълни с въжета.

Момичетата изправиха Миранда в края на леглото, тя увисна безсилно в ръцете им, без да оказва и най-малката съпротива. Явно лейди Дюфорт беше решила да се разправи веднъж завинаги с безпомощната си пленница.

Бедничката Мод, как ли щеше да се справи със ситуацията, запита се Миранда и в следващия миг тялото й се напрегна като струна и се разтвори като джобно ножче. Тя вдигна светкавично двете си ръце и изненаданите слугини я пуснаха. Два силни ритника, и две от нападателките полетяха презглава към ъгъла на стаята. Миранда се завъртя на сто и осемдесет градуса и размаха ръце като криле на вятърна мелница. Петата й улучи жената с лице на плъх право в стомаха. Слугинята нададе жален вик и се свлече безсилно на пода.

Миранда се хвърли с един скок на леглото, отдръпна се към възглавниците и се сви там като подгонена сърна, за да огледа обстановката.

Имоджин беше толкова стресната, че се самозабрави и от гърлото й се изтръгна оглушителен, грозен вик на възмущение. Последваха остри викове, което подканяха нападалите слугини да се изправят.

Коридорът се огласи от бързи стъпки. Стреснатите слуги се стичаха от всички страни на къщата, за да видят какво става. Лицата им бяха бледи и уплашени. Тези страшни викове можеха да означават само, че е избухнал пожар или в къщата са проникнали въоръжени крадци и убийци, решени да изколят спящите обитатели и да ограбят ценното имущество.

Главният иконом се втурна като вихър към вратата на спалнята и я отвори с трясък, без да се колебае нито минута. Шумът беше дошъл от това помещение и той беше готов да се изправи срещу неприятелската армия. Зад него се стълпиха мъже и жени и зяпнаха смаяно сцената, която се разкри пред очите им. Всички устремиха невярващи погледи към лейди Имоджин, която с див поглед и треперещи пръсти сочеше крехката фигура в края на леглото, застанала готова за бой, с опрени на хълбоците ръце.

Когато влезе в къщата си през страничния вход, Гарет очакваше да намери всички заспали. Беше напуснал кралския дворец по-рано, отколкото възнамеряваше. Всичките му опити да отклони вниманието си на игралната маса и да се разсее в иначе приятната компания на приятелите си и бутилка хубаво бургундско бяха претърпели провал. Крайниците му тежаха от умора, слепоочията му туптяха, в устата му горчеше. Видимата причина за оплакванията му беше безсънната нощ и средството срещу тях беше също така очевидно. Миранда сигурно отдавна спеше, в къщата цареше тишина, а собствената му спалня щеше да му предложи най-приятното и самотно убежище на света.

Когато мина по страничния коридор и влезе в голямата зала в средата на къщата, откъм горния етаж се разнесе оглушителен шум и отекна по широката мраморна стълба. Мъжки и женски гласове крещяха и ревяха възбудено един през друг, но гневният писък на сестра му надвика всички. В последно време Имоджин все по-често губеше самообладание и Гарет познаваше този шум. Достолепната лейди беше извън себе си.

Гарет изтича нагоре по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж, и се втурна в посока на шума. Крясъците идваха от спалнята на Мод. Множеството, което се бе събрало пред вратата, се разстъпи, за да му стори път.

— Какво става тук, по дяволите?

Имоджин обърна рязко глава, но пръстът й продължаваше да сочи обвинително неподвижната фигура на Миранда.

— Това е… това е… другата! — заекна тя. — Това не е Мод. Как е влязла тук другата? Тя е дяволско изчадие! Тя е дете на сатаната, хранено от гръдта на вещица!

При това обвинение хората наоколо отново се разбъбриха, слугите се отдръпнаха уплашено назад, някои жени скриха лицата си, за да не виждат дяволското чедо, което се бе промъкнало в дома им.

— Не ставай смешна, Имоджин — отговори напълно спокойно Гарет. — Овладей се, за Бога. Как смееш да произнасяш такива безумни слова и да обвиняваш момичето в магьосничество. Знаеш, че не си права.

Съвсем бавно истерията изчезна от погледа на Имоджин и разумът се върна в главата й. Тя потрепери от внезапен студ и обгърна с ръце тялото си, изведнъж станало студено като лед. Погледът й се зарея по стаята, откри зяпналото множество край вратата, премести се върху шокираните прислужнички. Прозрението, че именно тя беше предизвикала тази нощна бъркотия, проникна бавно в замъгленото й съзнание.

Гарет се обърна към главния иконом и продължи все така спокойно:

— Изпратете хората да си легнат, Гарисън.

— Веднага, милорд. — Възрастният мъж, загърнат в обточен с кожи халат, махна с ръка към глупаво зяпащите слуги. — Веднага се приберете по стаите си. Няма нищо за гледане. Върнете се в леглата. — Той ги разгони, сякаш бяха овце, избягали от кошарата, и те се подчиниха с видима неохота. Гласовете им изпълниха мрачния коридор и се разнесоха по цялата къща. Умовете им бяха заети със страшната нощна сцена.

— Божичко, какво стана? — Мод се втурна в стаята с побледняло лице и разширени от ужас очи. — Не мога да ти позволя да страдаш вместо мен, Миранда! — Чип се изтръгна с див крясък от ръцете й и се хвърли към леглото, където се беше свила Миранда и следеше внимателно разиграващата се сцена.

Имоджин простена задавено и скри лицето си в ръце.

— Лейди Дюфорт, мисля, че случилото се засяга и мен — продължи твърдо Мод и застана пред Имоджин.

— Тези героични думи идват с малко закъснение, братовчедке — прекъсна я овладяно Гарет. — Миранда, би ли слязла най-после от леглото?

— С удоволствие, но първо трябва да разоръжите сестра си, милорд. — Миранда опря глава на дървената табла. — Тя искаше да набие Мод с онази дебела тояга, за да я подчини на волята си.

— Какво? — прошепна ужасено Гарет и погледна невярващо тоягата в ръцете на сестра си.

— Можеше да й изпочупи костите — продължи Миранда и в тона й имаше неприкрита злоба. — Беше решила да върже Мод за таблата на леглото, за да я измъчва. Погледнете въжетата, които онази жена стиска в ръцете си.

Гарет втренчи поглед в жената с лице на плъх. Тя седеше на пода и се взираше объркано пред себе си, но ръцете й стискаха здраво ленените въжета. Когато усети мрачния поглед на лорд Харткорт, тя се изправи с мъка. Кринолинът й се закачи в обувката и сатенът се скъса с оглушителен шум.

— Тя ме нападна, милорд — извика възмутено тя и изведнъж се разтрепери от ужас под строгия поглед на графа. — Тя ме удари, изрита ме и ме запрати на пода.

— Нима очаквахте нещо друго? — попита сърдито Миранда. — Ако някой е решил да ви върже, за да ви измъчва, със сигурност ще се защитавате и ще се браните с всички сили.

Мод, която бе забравила героизма си, зяпна учудено Миранда. В следващия момент очите й засвяткаха от трудно потискан смях, тя хвърли поглед отстрани към Имоджин, изкиска се и се хвърли на пейката край огнището, за да зарови лице във възглавниците.

Гарет махна с ръка на прислужничките да излязат. Нямаше смисъл да ги обвинява, че бяха изпълнили заповедта на господарката си. После отново се обърна към сестра си.

Имоджин приседна на пейката под прозореца и затрепери с цялото си тяло. Очите и бяха изцъклени и безжизнени. Отшумяващата истерия й създаваше проблеми. След малко вдигна глава и погледна безпомощно брат си.

— Само за теб. Направих го за теб.

— Знам, Имоджин — отговори той и в гласа му звучаха тъга и безкрайна умора. Отиде при нея, улови ръцете й и меко я издърпа да стане. — Кога най-после ще разбереш, че нямам нужда от твоята помощ… — След малко поклати глава и я побутна към вратата. — Забрави го. Станалото, станало. Иди да си легнеш. — Той докосна бузата й с връхчетата на пръстите си и я отведе до вратата.

— Ти отиде да спиш в стаята на Миранда, така ли, Мод?

Мод вдигна глава от възглавниците.

— Не съм спала, сър. Не можех да спя. Знаех, че нещо ще се случи.

— Е, надявам се, че най-после ще заспиш. Предлагам да се върнеш в зелената стая и да прекараш нощта там.

— Защо? Смятате ли, че лейди Имоджин ще направи нов опит да…

— Не, но аз желая да поговоря на четири очи с Миранда и те моля да направиш това, което ти казах.

Мод погледна слисано Миранда, после се обърна рязко и изчезна от стаята.

Гарет отиде до високото легло, протегна ръце, обхвана Миранда през кръста и я свали на пода. Отдалечи я малко от себе си, вдигна я високо във въздуха и впи поглед в лицето й. Тя го погледна сериозно, опитвайки се да разгадае израза на лицето му, но то беше напълно спокойно и не разкриваше дори частица от мислите му.

— Бог да ми е на помощ — промърмори най-после той и гласът му прозвуча изненадващо безпомощно. — Ако бях заподозрял, че ще преобърнеш живота ми с главата надолу, светулчице, щях да избягам от Дувър, сякаш ме гонят всички дяволи от ада.

— Нима очаквахте да остана бездейна и да гледам как сестра ви измъчва бедната Мод? Разбрах, че има намерение да упражни насилие, и реших да действам

Той поклати глава.

— Разбира се, от теб не може да се очаква бездействие. Вече те познавам и знам на какво си способна. Макар че можеше просто да останеш до Мод, за да я защитиш в случай на нужда. Защо трябваше непременно да изложиш себе си на риск? — На устните му заигра бегла усмивка. — Това би било прекалено просто решение.

Миранда не посмя да го попита кога най-после ще я пусне на пода. Ръцете на талията й бяха топли и твърди, в очите му пламтеше чувственост, която изобличаваше в лъжа спокойния му тон.

— Честно казано, милорд, изобщо не ми хрумна да останем и двете.

Той кимна.

— Разбира се, че не. — За момент в стаята се възцари тишина. Чип се настани удобно на възглавницата и започна да реши козината си. Въпреки че изглеждаше много зает, внимателните му очи непрекъснато търсеха двете фигури в средата на помещението. Една влажна цепеница пращеше в камината. Часовникът удари половин час.

Миранда докосна устата на Гарет с малкото си пръстче. Беглото, но извънредно интимно докосване накара устата му да потрепери. Той улови пръстчето й с устни и го прибра в устата си, тя се засмя тихо и вдигна другата си ръка, за да очертае линията на брадичката му. После се наведе и целуна с безкрайна нежност ресниците му. Миглите й затрепкаха по скулите му, дъхът й опари настръхналата кожа. Без да бърза, тя целуна брадичката му и езикът й се плъзна по наболите косми.

Гарет плъзна бавно тялото й между ръцете си и я остави на пода. После взе лицето й между дланите си и притисна устни в нейните. Миранда въздъхна доволно, затвори очи и се отдаде цяла на възбуждащата целувка. Устата й се превърна в център на всички усещания и чувства, топло, яркочервено езеро от наслада.

Най-сетне Гарет вдигна глава. Очите, в които се бореха страстта и разумът, бяха почти черни под трепкащата светлина на огъня. Миранда се сгуши в него и тялото й потръпна от желание. Той усети аромата на косата й, на кожата, вдъхна дълбоко чувственото й ухание, смесено със сладките миризми на розова вода и жасмин. И разумът загуби битката. Той грабна Миранда под мишницата си и излезе от стаята, следван по петите от подскачащия Чип.

Гарет вдигна резето пред вратата на собствената си спалня, отвори, влезе и я ритна с крак, за да затвори. Чип, който остана в коридора, се разкрещя сърдито.

— Извинявай, приятелче — промърмори лордът и побърза да отвори вратата. Маймунката се втурна в стаята и се хвърли с едни скок на перваза на камината, където продължи да реши козината си, докато умните, блестящи очи оглеждаха внимателно чуждата обстановка.

Гарет положи Миранда на леглото, застана пред нея с опрени на хълбоците ръце и впери поглед в лицето й.

— Явно сестра ми е имала известно право да те обвини в магьосничество — прошепна примирено той. — Не мога да намеря друго обяснение за тази лудост.

Миранда се усмихна развеселено. Атмосферата беше напълно различна от миналата нощ, когато двамата се потопиха в мистичната омая на съня. Тук, в спалнята на графа, нямаше мистерия и магии. Той беше мъж от плът и кръв, силно възбуден и пълен с желание. А тя осъзнаваше неговия глад и своето тяло много по-силно, отколкото беше смятала за възможно. Миналата нощ не бе намерила думи, за да опише какво ставаше с нея и за какво копнееше. Тази нощ обаче го знаеше с прекрасна, безсрамна яснота.

Гарет започна да сваля дрехите си, движенията му бяха сръчни и бързи. В очите му светеше желание, дишаше задъхано, сякаш бе тичал.

Миранда бързо изхлузи ризата през главата си и я захвърли на пода. После коленичи на леглото и проследи движенията на мъжа с нескрито любопитство. Когато той разкопча панталона си, тя неволно облиза устни и Гарет едва не избухна в смях при този неприличен и в същото време невинен жест. Той опря крак на ръба на леглото и свали копринените си чорапи. Миранда следеше всяко негово движение с такова внимание, сякаш животът й зависеше от това. Много пъти беше виждала голи мъже, но никой от тях не беше така замайващо красив.

Тя посегна към тесните му хълбоци и се опря на пети. Устата й се сключи около твърдия му член, които стърчеше гордо между черните къдрави косъмчета в слабините му. Тя вдъхна дълбоко опияняващата мъжки аромат и плъзна устни по меката кожа, погали го с езика си и съвсем леко заби зъби в основата му, така сигурна и безгрижна, сякаш се беше родила със знанието как да му достави удоволствие.

Пръстите й се впиха в напрегнатите до крайност бедра. Неговите ръце се плъзнаха възбудено по тялото й. Нямаше нищо по-прекрасно от горещото пулсиране на плътта под езика й, от играта на мускулите по корема му.

— Не бързай толкова, любов моя — прошепна дрезгаво мъжът, вдигна глава и отстъпи крачка назад.

Езикът й последва движението му и се издаде напред, за да оближе влажното връхче на члена му.

— Защо не? — попита дяволито тя. Надигна се на колене, плъзна ръце по гърдите му, долепи корема си до неговия и усети как възбудената му мъжественост се притисна в таза й. Изпълнена с трескаво нетърпение, тя разтвори бедра, привлече го между краката си и се притисна към него, за да обхване члена му с меката, коприненогладка кожа от вътрешната страна на бедрата си.

Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й и обхванаха дупето. Тялото й се изви назад, бедрата се задвижиха в бърз ритъм, масажираха коравата му плът и изтръгнаха от гърлото му дълбоки стонове на наслада. Главата й падна назад и разкри стройната лебедова шия. Очите й бяха затворени от тънките клепачи, пронизани от сини жилчици. Гарет сведе глава, за да целуне топлите й устни и да вкуси сладостта им.

Треперещ от желание, той обхвана дупето й и я вдигна на длани от леглото. Тя обви крака около кръста му и тялото й се отвори, готово да го приеме.

Очите й се отвориха и тя се засмя щастливо при вида на белязаното от страст мъжко лице. Той се плъзна в утробата й и слабините й се сляха с неговите в такова съвършено единение, че никой и нищо не беше в състояние да ги раздели. Тялото й се нагоди към силните тласъци и тя отново се засмя щастливо.

Гарет се усмихна, впи пръсти в гладката кожа на бедрата й и се вгледа в озареното й от радост лице. Беше изпълнен с преливаща радост, с невероятна нежност, примесена с дълбоко учудване, че тази неопитна невинност играеше без грешка прастарата игра на любовта. Тя прехапа долната си устна и очите й приеха тъмния, забулен нюанс на вечерния здрач. Изведнъж утихна в ръцете му, съсредоточила цялото си същество върху сладостното парене в утробата си, върху всепобеждаващата наслада. Вътрешните й мускули се стегнаха около члена му, устните се отвориха, очите се разшириха от блаженство, по тялото й се разля огнена лава.

Той беше заровен дълбоко в тялото й и всяко потреперване, всеки сладостен гърч в топлата, загръщаща утроба се предаваше на собствената му плът. Светът се смали до малката му спалня, скрила двете им слети тела. Той усети как загуби контрол над себе си, как бавно и неудържимо бе поет от невероятната вихрушка на екстаза. Все пак той се опита да се съпротивлява още малко, но в този момент Миранда бе разтърсена от силна тръпка, тя го притисна с все сила и тялото й се уви около неговото като втора кожа.

Той остана неподвижен в нея, не смеейки дори да диша, докато страстта й достигна своя връх. Тогава се отдаде на насладата и полетя към замайващата пропаст на екстаза с див вик на учудване и радост.

Главата й се отпусна на рамото му, ръцете й стиснаха шията му, тялото й постепенно се отпусна и той я вдигна, наново учуден от лекотата й.

— Велики Боже, ангеле мой, къде научи това магическо изкуство? — прошепна той и зарови лице във влажната й коса.

— Не знам — отговори едва чуто тя. — Но беше наистина като магия. — Тя разхлаби хватката на краката си около хълбоците му и той я пусна внимателно на пода. Миранда отметна глава назад, разрошената й коса зае обичайното си място на върха на главата като блещукаща шапчица и тя го погледна с израз на такъв триумф, че въпреки безкрайно сладостната умора в тялото си той избухна в луд смях.

Той я вдигна отново на ръце и я целуна нежно, приглади косата от челото й и я погледна с усмивка. Изведнъж тъмна сянка прогони усмивката от очите му, меката линия около устата изчезна.

— Умирам от глад. — Миранда инстинктивно прекъсна напрегнатото мълчание с банална забележка. — В двора не дадоха вечеря. Защо никога не предлагат дори освежителни напитки?

— Кралицата е пестелива — отвърна Гарет. — Много хора я наричат скъперница. Ей там на таблата ще намериш нещо за ядене.

Той посочи масичката, където лакеят както всяка вечер беше оставил нещо за хапване. Проследи мълчаливо как Миранда се изправи пред масичката и се наведе над приготвената табла. Зарови пръсти в косата си, докато наблюдаваше гладките, бледи линии на гърба й, вдлъбнатината на тясната талия, меката закръгленост на хълбоците, стегнатото задниче, дългите стройни бедра.

Ноздрите му потръпнаха, в слабините му отново се надигна горещо желание и победи мига на разкаянието, прогони тъмните сенки на злокобните предчувствия, които бяха нахлули в душата му. Тя се обърна към него с парче пиле между палеца и показалеца. Погледът й се плъзна по тялото му и очите й се разшириха в добре изиграно смайване.

— Велики Боже, милорд, вие да не сте сатир? Мисля, че това е думата, която търсех. — Тя отхапа голямо парче пиле и се запъти обратно към него. Очите й блестяха от новосъбудена страст, приковани в коравата му мъжественост. — Можем ли да го направим по друг начин? Само за разнообразие, нали разбирате? — Тя откъсна парче месо със зъбите си и му го предложи, като мушна пръсти между устните му.

Гарет обхвана китката й и съвсем бавно отдалечи ръката й от устата си. Облиза всеки пръст поотделно, после се наведе през рамото й, за да напълни чаша с тъмночервено бургундско. Отпи голяма глътка, после обхвана тила й с една ръка и вдигна лицето й към своето. Устата му се сключи около полуотворените й устни, топлото вино потече по езика й и се смеси с чувствения му вкус.

Тя се наслади на силната течност и езикът й затанцува около неговия. Виното зашумя в устата й, преди да го погълне.

Гарет кимна, отпи още една глътка и повтори сладостната процедура, после привлече Миранда в скута си и седна с нея в голямото кресло. Наля още вино в устата й, като придружаваше действията си със страстни целувки, докато тя избираше вкусни хапки от таблата и ги слагаше с нежни, галещи движения между устните му.

Те се наситиха на чувствената игра едва когато започна да се зазорява. Миранда въздъхна дълбоко и се облегна на рамото му, докато той милваше мекото хълмче между бедрата й и постепенно проникваше навътре, за да намери коприненото цвете на страстта. Тя лежеше с леко разтворени крака в скута му, докато ръката му й доставяше лениво, безкрайно отпускащо удоволствие. Накрая го дари със сънлива усмивка на удовлетворение, той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото, после се мушна до нея под завивките.

— Дано се събудим преди да е пристигнал херцогът — прошепна с тихо кискане Миранда и се обърна настрана, за да прибере твърдото си малко дупе в извивката на хълбока му.

Гарет не отговори. Умората му беше изчезнала. Дълго лежа буден, загледан към брокатения балдахин, избродиран с увити една в друга лози, докато навън бавно се зазоряваше и стаята се изпълваше с мътна светлина. Миранда спеше спокойно и дълбоко до него.

Всички опасения и съмнения се върнаха в пълен обхват и донесоха със себе си горчиво чувство за вина и гняв. Как можа да прояви такава слабост, как не можа да устои на изкушението?

Дълго време се опитваше да се пребори със самообвиненията, тялото му беше сковано и не можеше да намери покой.

Накрая все пак задряма и потъна в безпокоен сън, пронизан от еротични сънища, подправени с горчивия вкус на загуба.

(обратно)

18

Беше малко преди осем, когато Гарет напусна къщата. Миранда се бе върнала в собствената си стая, без никой да я забележи. Графът имаше да уреди нещо важно — да затвори една врата преди пристигането на Анри френски.

Той намери обущарската работилница без затруднения. Тя беше само на хвърлей камък от мястото, където трупата беше изнесла представлението с участието на Миранда. Обущарят вече работеше и вдигна глава с подканваща усмивка, когато в дюкянчето му влезе високопоставен благородник.

Без да се бави, мъжът скочи на крака и се поклони дълбоко пред неочаквания гост.

— С какво мога да ви услужа, милорд? — Той се поклони отново и носът му почти се допря до кожената престилка.

— Искам да се видя с гостите от втория етаж. Там ли са?

Обущарят изглеждаше разочарован, но се втурна забързано към тясната стълбичка, която водеше нагоре.

— Ще ида да доведа някого, милорд.

— Не, не, оставете. Предпочитам лично да се кача горе. — Гарет му кимна приятелски и изкачи с два скока дървените стъпала. Обущарят се поколеба за миг, после тихо се промъкна нагоре и спря пред вратата на стаята. Приведе се към ключалката и се вслуша напрегнато.

Гарет почука на вратата, но не получи отговор. Отвътре се чуваха гласове, прекъсвани от глухи удари и понякога проклятия. Лордът вдигна рамене, вдигна резето и блъсна вратата.

В претъпканото помещение цареше суетня. Обитателите му бяха заети да събират постелките си, да поправят скъпоценните инструменти на занаята си или да удовлетворяват личните си потребности. Мама Гертруд се беше навела над леген с вода, беше свалила долната си риза и миеше могъщите си гърди. При вида на графа тя изписка задавено и изпусна парцала в легена.

— Всемогъщи Боже, ама това е лорд Харткорт! — Огромните й гърди се разлюляха застрашително, когато се изправи. Изражението й беше загрижено. — Да не е станало нещо лошо с нашата Миранда, милорд?

— Не, нищо. Когато излязох от дома си преди половин час, тя беше здрава и бодра — отговори Гарет и дискретно отвърна поглед. — Простете, че ви попречих, но има нещо много важно, което трябва да обсъдя с вас.

— Става дума за Миранда, нали? — поиска да узнае Раул, остави канчето си на един сандък и изтри устата си с опакото на ръката.

— Разбира се, че става въпрос за нея — изръмжа Бертран.

— Къде е Миранда? — попита страхливо Роби, който тъкмо четкаше кучето на Люк. — Нали каза, че пак ще дойде да ме види? — Той се изправи и разтърка сакатото си краче. — Тя ще се върне при мен, нали, сър?

Беше много по-трудно, отколкото си го беше представял. Гарет усети пронизващия и съвсем не приятелски поглед на Люк. Младият човек остави кълбото от конски косми, което поправяше, и мълчаливо зачака отговора на графа.

— Мисля, че би трябвало да проведа този разговор с Бертран и Гертруд — отговори най-после Гарет и се обърна въпросително към двамата. Мама Гертруд беше облякла долната си риза и стягаше корсажа си.

— Наистина ли Миранда е добре? — попита отново мама Гертруд и очите й блеснаха подозрително. Гарет кимна.

— Искам да ви направя едно предложение.

— Няма да продадем момичето като уличница… не се сърдете, милорд, че ви казвам открито какво мисля, но тя ми е като дъщеря и няма да допусна…

— Стига, мадам! — Гарет вдигна успокоително ръка. — Уверявам ви, че имам предвид нещо съвсем друго.

— Най-добре е да го обсъдим долу в таверната — намеси се Бертран и остави флейтата, която почистваше. — Ела с нас, мама.

Гертруд разтърси полите на кафявата си рокля.

— Разбира се, че ще дойда. Не можете да обсъждате съдбата на нашата Миранда без мен. Тя ми е практически дъщеря. — Тя изгледа злобно лорд Харткорт, който напразно се опитваше да изглежда спокоен.

— След вас, мадам — покани я той и отвори вратата.

Гертруд се мушна край него и излезе на стълбата, като шумолеше тържествено с полите си.

— Ей, ти! Не можеш ли да си стоиш в работилницата? Защо подслушваш честните хора? — извика сърдито тя, забелязала обущаря, който тичаше забързано надолу по стъпалата. — Какво нахалство! Онова, което става в тази стая, не те засяга!

Обущарят се скри в работилницата си и здраво затвори вратата. За съжаление не беше чул нищо интересно.

В таверната „Крос Кис“ почти нямаше хора в този ранен час. Гарет поръча една бутилка от най-доброто бургундско и Бертран кимна одобрително. Заеха места в най-отдалечения ъгъл. Гертруд се взря мрачно в чашата си, напълнена от графа до ръба.

— Празнуваме ли нещо, милорд?

— Може и така да се каже — отвърна той и извади от джоба си добре напълнена кесия. Сложи я на масата и със спокоен жест вдигна чашата към устните си.

— Какво е това? — попита Бертран и побутна с пръст кесията.

— Петдесет златни нобли.

Обяснението бе прието с мълчание. Бертран прокара език по пресъхналите си устни. Мама Гертруд погледна графа с открита враждебност.

— Какво искате от нас, милорд?

— Искам да заминете от Лондон още днес и да се върнете във Франция. — Гарет отпи още една глътка вино.

— Без Миранда? — попита възмутено Гертруд и се обърна рязко към Бертран, който несъзнателно потупваше кожената кесия. — Ей, Бертран, остави ги. Това са кървави пари.

Бертран отдръпна ръката си, покашля се, изплю се на пода и посегна към чашата си.

— Не говорете така — възрази Гарет. — Първо чуйте какво имам да ви разкажа.

Макар и неохотно, двамата изслушаха историята за злокобната Вартоломеева нощ и случилото се преди двадесет години.

— Сега сигурно разбирате, че трябва да позволите на Миранда да заживее новия си живот — заключи той.

— Да — отговори бавно Гертруд. — Значи другото момиче е нейната близначка. — Тя поклати учудено глава. — Приличат си като две капки вода. Но защо не сте казали истината на Миранда?

— Защото не съм сигурен как ще я приеме — обясни откровено Гарет. — А в момента се нуждая от сътрудничеството й. Щом осъществя плановете си за бъдещето й, ще й кажа всичко и се надявам, че дотогава ще е свикнала с живота на аристокрацията и истината няма да я шокира. Но… — Той се приведе над масата, в очите му имаше молба и настойчивост. — Трябва да разберете, че Миранда няма да свикне с новия си живот, докато старият е толкова близо и тя може да се върне при вас винаги когато й хрумне.

— Онова, което говори господин графът, звучи разумно, мама — подхвърли Бертран и отново улови кесията с парите. — Не можеш да го оспориш.

— Прав си — съгласи се мама Гертруд. — Но не можем да си отидем просто така, без да се сбогуваме с Миранда.

— Тя вече беше повярвала, че сте заминали за Франция. Мислеше, че сте я изоставили — напомни им Гарет. — Това я натъжи, но го прие и живееше спокойно до неочакваното ви появяване. И този път ще се примири.

— Според мен не е правилно да си тръгнем току-така — настоя на своето мама Гертруд.

— Хайде, стига, мама — изръмжа Бертран. — Петдесет златни нобли, жено! Само си помисли!

— Нали това правя! — изфуча жената. — Не съм глупачка. Знам, че ни трябват.

— Помислете какво означава това за Миранда — продължи с мек глас Гарет. Виждаше, че почти е спечелил. — Сигурно не искате да попречите на щастието й, след като я обичате като дъщеря.

— Не — съгласи се Гертруд. — Но ми е много неприятно да изчезнем просто така, без да й кажем дори дума за сбогом.

— Кълна ви се, че ще й кажа истината веднага щом дойде подходящият миг. Тя ще разбере, че не сте я изоставили.

— Ето, виждаш ли, мама! Това е почтено. — Бертран издърпа кесията към себе си. — Разбрахме се, милорд! Във всеки случай що се отнася до мен. — Той погледна укорително едрата жена. — Хайде, мама! Стегни се. Чувствата не дават хляб на масата. Момичето е от благороден произход и го очаква блестящо бъдеще, а пък ние имаме шанс да поживеем като нормални хора.

Гарет чакаше; лицето му беше безизразно, но нервите бяха опънати до скъсване. Съгласието на Бертран не струваше нищо, докато мама Гертруд не дадеше своето. Ако тя не потвърдеше сделката, трупата щеше да остави огромната сума и да продължи по пътя си, все едно колко ги привличаха парите.

— Ще й кажете истината. Давате ли ми думата си, милорд? — Гертруд го измери с внимателен поглед и очите й бяха така пронизващи, сякаш четеше в душата му.

Гарет сложи ръка на дръжката на меча.

— Кълна се в честта си, мадам.

Гертруд въздъхна дълбоко и изпи чашата си на един дъх.

— Е, хубаво. Щом е за доброто на момичето, ще го оставим да се оправя самичко.

Кожената кесия се плъзна по ръба на масата и падна тежко в голямата длан на Бертран. Той стана и лицето му грейна от радост.

— Много се радвам, че свършихме тази работа с вас, милорд. — Той протегна ръка през масата и Гарет я разтърси здраво, после стана и се поклони пред Гертруд.

— Кажете й, че винаги ще останем най-добрите й приятели. Кажете й, че не сме я изоставили — рече Гертруд, без да удостои с внимание почтителния му жест. После кратко кимна и излезе от кръчмата, следвана от Бертран.

Гарет седна на мястото си и поръча още една бутилка бургундско. Тази сутрин беше извършил едно мръсно дело. Даже съзнанието, че то беше абсолютно необходимо, не беше в състояние да го накара да се почувства по-чист.

Херцог Роаси беше изключително интересен мъж, както установи Миранда от мястото си в галерията, която гледаше към голямата зала на Уестминстър. Първата им среща час преди това беше толкова церемониална, че тя изобщо нямаше време да го разгледа по-отблизо. В момента той разговаряше с кралицата, която беше заела място на подиума в отсрещната страна на залата, и Миранда виждаше ясно профила му. Мършав, с остро издадена брадичка, силният нос завит като орлова човка.

Безкомпромисен и непоколебим профил, но въпреки това красив, помисли си тя и бавно тръгна по галерията към стълбата, която водеше в залата. Но в никакъв случай не може да се сравни с мъжа, който стои до него.

Тя спря отново, но не се заинтересува от тълпата разкошно облечени придворни, а устреми жаден поглед към лорд Харткорт. Жакетът и късите панталони от гълъбовосиво кадифе изглеждаха очебийно скромни и приглушени сред останалите, които сияеха във всички цветове на дъгата. Контрастът се подчертаваше още повече от късата наметка от яркочервена коприна, която висеше на едното му рамо, закрепена с брошка от диаманти и рубини, която блестеше примамливо даже от това разстояние.

Миранда огледа роклята си от сребърно платно, избродирана с перли. Над нея носеше наметка от бяло кадифе с висока колосана яка. Диадема от перли придържаше бялото дантелено боне, което скриваше все още късата й коса. Напълно подходящо за девойка при първата й среща с мъжа, който трябва да стане неин съпруг, помисли си тя и едва не се изкиска. Олицетворение на девственост и почтеност. Мод щеше да изглежда много добре в това одеяние.

Когато слезе по стълбата, тя продължаваше да се усмихва. Не съзнаваше, че стъпките й са бързи и гъвкави, а бузите са порозовели от удоволствие.

Двамата мъже се поклониха дълбоко на кралицата и, сякаш усетили близостта на Миранда, се обърнаха като по заповед.

— Тя е всичко, което обеща портретът й — проговори приглушено Анри. — Всичко и дори много повече. Не бях очаквал тази жизненост. Художникът е нарисувал дамата по-скоро откъм сериозната й страна.

— Една проста четка не е в състояние да улови всички качества на един човек — отговори Гарет, питайки се защо Миранда беше толкова развеселена. Очите й блестяха, бузите пламтяха, около устата й играеше тайна усмивка. Нищо чудно, че Анри беше силно привлечен от нея. Докато стояха и гледаха, Миранда бе обсадена от трима млади благородници, които се стълпиха около нея, за да си оспорят благоволението й. Гарет и Анри не чуха разговора, но Миранда очевидно се забавляваше. Тя се засмя звънко, отметна глава назад и отвори ветрилото си с кокетната сръчност на млада жена, свикнала да бъде ухажвана и забавлявана от придворни кавалери.

— Остава ни само да се надяваме, че дамата не е отблъсната от вероятността да стане съпруга на един стар войник — промърмори Анри и устните му се опънаха в тънка линия. — Аз не умея да играя ролята на галантен кавалер, Харткорт, а вашата подопечна явно е свикнала да бъде ухажвана.

„Само ако знаеше колко се лъжеш.“ Разбира се, Гарет не можеше да каже истината. Вместо това поклати леко глава, за да отрече казаното от краля. И той самият бе изненадан от лекотата, с която Миранда се движеше в придворните кръгове. Макар че продължаваше да прави грешки, умението й да ги пренебрегва, както онази вечер не бе обърнала внимание на захвърлените си обувки, беше изцяло в нейна полза. Дворът беше единен в мнението си, че младата братовчедка на лорд Харткорт е завладяваща ексцентричка.

За съжаление лейди Мери беше на друго мнение. Сърцето на Гарет се сви, като видя как годеницата му напусна мястото си до кралицата и се запъти към него. В последно време Мери беше все в лошо настроение и целият й гняв беше съсредоточен върху младото момиче. Тя не изпускаше случай да го критикува и очевидно беше крайно недоволна от реакцията на годеника си.

Тя се доближи до Харткорт и херцога и се поклони сковано.

— Ваша светлост. — Направи реверанс пред Анри и продължи: — Нейно величество ви кани на вечеря утре. Разбира се, и лорд Харткорт. — Тя се обърна към Гарет, но в усмивката й нямаше топлина.

— Моля, предайте на нейно величество сърдечната ни благодарност. За нас е чест да приемем поканата й — отвърна с поклон Анри. — Дали бихме могли да убедим нейно величество да включи в поканата и лейди Мод? Имам твърде малко време да ухажвам момичето и не ми се ще да загубя цял следобед.

Лейди Мери го изгледа шокирано. Не беше редно да се реагира на кралската заповед с представяне на собствени гости.

— Не гледайте така шокирано, мадам. Херцогът само се пошегува — намеси се бързо Гарет и шеговито удари Анри по рамото. Кралят се изсмя, но вече беше късно да поправи грешката си и очите му заблестяха гневно.

— Да, разбира се — промърмори той. — Това беше само шега. Но ако се съди по онова, което виждат очите ми, бъдещата ми годеница е разбила сърцата на всички млади мъже в двора. Затова мисля, че не бива да губя време, а да я ухажвам по-настойчиво.

— Лейди Мод е темпераментна млада жена, ваша светлост — проговори Мери с меденосладка усмивка, която трябваше да заличи злобата в гласа й. — Трябва да се съобразим с младостта й. Остава ни само да се надяваме, че подопечната на лорд Харткорт знае какво й повелява чувството за дълг. — И тя хвърли остър, многозначителен поглед към годеника си.

— Съмнявате ли се в това, мадам? — Гарет вдигна високо едната си вежда, гласът му прозвуча ледено. В очите на лейди Мери блесна гняв.

Момичето наистина изглеждаше блестящо, дори в очите на отдавна загубилата илюзиите си придворна дама. В този момент лейди Дюфорт се приближи до Миранда и я откъсна от обожателите й. Мод беше възхитително видение в бяло и сребърно, сините й очи сияеха като лятното небе, кремавото лице беше порозовяло, пълната червена уста грееше в топла усмивка. Мери съзнаваше, че ревнува момичето, че тази ревност я кара да говори злобни думи, знаеше, че това изобщо не се харесва на Гарет. Ала вече не можеше да се удържи. Когато Имоджин и младата лейди се присъединиха към тях, тя едва успя да изпише на лицето си усмивка.

Лейди Дюфорт беше много по-тиха и бледа от обикновено, с две предателски бръчки над слепоочията, които показаха на брат й, че отново страда от мъчително главоболие. То идваше винаги след истеричните й пристъпи и той предполагаше, че сестра му се страхува от болката и затова се е научила да се владее много по-добре. Понякога обаче губеше битката и си плащаше скъпо и прескъпо за това.

— Лейди Дюфорт, трябва да ви поздравя най-искрено за красотата на възпитаницата ви. — Анри се наведе над ръката на дамата, но погледът му беше устремен към лицето на Миранда. — Тя е истински бисер, блестящо доказателство за майчинските ви грижи. — Той виждаше блестящата красота на момичето също така ясно, както я бе видяла Мери. Беше възхитен от свежестта, чувствителността и нежността на нейната младост и това го накара да се усмихне с разбиране. Тя изпробваше крилцата си, наслаждаваше се на мъжкото внимание и съзнаваше напълно омагьосващата си външност. Редом с това завладяващо момиче Анри се почувства тромав и груб, въпреки необичайната елегантност на придворната си одежда от кадифе и коприна.

— Много сте добър, ваша светлост — отговори Имоджин в напразен опит да се усмихне.

Миранда направи реверанс, отвори ветрилото си и хвърли кратък поглед към херцог Роаси над ръба му. Тази вечер имаше възможност да усъвършенства този номер. В острите очи на херцога под гъстите рунтави вежди блесна искра, а тясната устна се изкриви в усмивка. Той поглади добре поддържаната си брадичка и Миранда се учуди на ръцете му. Корави и мазолести, с груба ъглеста форма, която загатваше за трезв и практичен характер. Погледът на Миранда се премести към стройните, елегантни бели ръце на Гарет и кожата на гърба й се затопли. Никога нямаше да забрави еротичното преживяване от последната нощ, чувството за ръцете му върху кожата си, начина, по който си играеха с нея с вниманието и чувствителността на музиканти, а после я белязваха с пламтящата страст на взаимната им отдаденост.

— Ще ме придружите ли на кратка обиколка из залата, милейди? — Анри й предложи ръката си, загърната в кафява коприна. — Нали имам разрешението ви, Харткорт? — Той вдигна въпросително рунтавите си вежди.

— Но разбира се. — Лордът взе ръката на Миранда и я сложи в тази на Анри.

— О, виждам, че носите гривната, милейди. — Анри вдигна китката й към светлината. — Стои ви чудесно.

— Благодаря, милорд. — Миранда направи реверанс. — Наистина великодушен подарък, сър.

— Съвсем не — отговори кралят. — Някога е принадлежала на майка ви. Според мен накитът просто се е върнал при законната си притежателка, това е всичко.

— От баща ми ли я имате? — попита Миранда, помилва смарагдовия лебед и разклати златната верижка.

— Да. — Изведнъж Анри стана сериозен. — Баща ви беше един от най-добрите ми приятели. След смъртта на майка ви пазеше гривната като най-голямото си съкровище. На смъртното си легло я завеща на мен, като спомен за онази нощ… като символ на онова, което загубихме… — Той помълча малко и добави с тих глас, сякаш говореше на себе си: — И на онова, за което трябва да отмъстим.

За момент се възцари неловко мълчание. След малко Анри разтърси глава, за да прогони тъжните спомени.

— Елате, милейди. Нека се поразходим. Искам да узная всичко за вас.

При тази последна забележка Миранда не успя да се въздържи и хвърли бърз, дяволит поглед към Гарет над ръба на ветрилото си. Той се направи, че не го е забелязал, но тя бе готова да се закълне, че устните му потръпнаха развеселено.

— Бих предпочела да говорим на френски, сър. Много бих желала да се поупражня малко — обърна се тя към придружителя си. Той съвсем съзнателно я водеше далече от множеството, към отсрещната страна на залата, където висеше тежък стенен килим. Миранда предположи, че зад него имаше таен изход.

— Наистина ли говорите моя език? — попита изненадано и зарадвано Анри.

— Горе-долу — отвърна тя и продължи на френски: — Как пътувахте? По това време на годината морето е доста бурно.

— Нима сте пътували по Ламанша? — Учудването му се усили. — Вашият настойник не ми е споменавал, че сте посещавали родната си страна.

— Не, не, милорд, никога не съм била във Франция — отговори уплашено Миранда. — Но често съм слушала господата да говорят, че по това време на годината морето е пълно с изненади.

— Аха — кимна кралят и ускори крачка, макар че в очите му остана леко объркване. — Вие живеете от най-ранно детство в Англия и въпреки това говорите моя език като майчин.

— Имах отличен учител по френски — импровизира бързо тя. — Задължаваше ме да говоря само на френски. Лорд Харткорт твърдеше, че това е необходимо. Искаше да науча и двата езика.

— Той също владее много добре френския — отвърна Анри. Обяснението й беше убедително, а умението й да говори френски беше още едно предимство пред сънародниците му. Французите щяха да я харесат и това се отнасяше както до народа, така и до придворните му.

— Все пак смятам, че е по-добре да разговаряме на английски, докато съм тук — усмихна се меко той. — Учтивостта изисква да се приспособя към домакините си, а и аз имам нужда от упражнение. — Той се усмихна със следи от самопрезрение.

Усмивката му е прекрасна, помисли си Миранда, и той очевидно я пести. Внушителната фигура излъчваше трудно обуздавана сила, която правеше усмивката още по-очарователна. Дали Мод щеше да го намери симпатичен? Никой не можеше да каже.

— Я да видим какво се крие зад този килим. — Анри отмести скъпоценната материя. — Аха, ниша — продължи весело той. — Място, където можем да разговаряме необезпокоявани.

Миранда хвърли бърз поглед през рамо.

— О, милорд, няма ли да ме сметнат за безсрамна?

— Имаме благословията на нейно величество — отговори ухилено кралят. — Оценявам високо моминските ви добродетели, но не се тревожете, няма да чуете нито една укорна дума, докато нейно величество и настойникът ви се усмихват. — Той сложи ръка на кръста й и я бутна към нишата. Тежкият стенен килим падна и ги закри от погледите на множеството.

Вероятно малката ниша беше закрита с килим, за да се предотврати течението.

— Божичко, колко е задушно! — Анри отвори широко двете крила на прозореца. — Не понасям да бъда затворен дълго време. — Той се обърна към Миранда и на лицето му отново се появи самопрезрителната усмивка. — Аз съм един груб и нецивилизован войник, милейди. Не съм домошар. Много по-щастлив съм под платното на палатката, отколкото под покрива на двореца.

— И с мен е същото, ваша светлост. Обичам да се разхождам под открито небе — отговори тя. — Навън е прекрасно… — Тя беше готова да му опише с какво удоволствие бе спала под обсипаното със звезди небе в меките летни нощи, но успя навреме да млъкне.

— Продължавайте — помоли Анри и в очите му светна интерес.

— Най-много обичам разходките в гората — отговори бързо Миранда. — Но вероятно вие ги смятате за твърде скучни, сър.

— Разходките в гората са подходящо занимание за момичетата с благороден произход — отговори сериозно Анри. — Елате, седнете при мен. — Той се настани на пейката и я привлече до себе си. — А сега ви моля да ми отговорите съвсем искрено. Съгласна ли сте с този годеж? — Изражението му беше съвсем сериозно. Той сложи един пръст под брадичката й и обърна лицето й към своето.

— Аз съм послушна девойка, милорд — промърмори тя и сведе глава, за да скрие очите си.

— Не… не, малко момиче, не ви попитах това. — Той притисна брадичката й и гласът му стана още по-сериозен. — Няма да продължа ухажването си, ако не сте съгласна. Искам да имам съпруга, която да дойде доброволно при мен, без да се интересува от политическите интереси.

Очите му потъмняха от гняв, устата беше стисната толкова здраво, че устните образуваха тясна, сгърчена линия. Бог да ни е на помощ, ако този мъж открие измамата, помисли си Миранда и потръпна от страх.

— Значи вече сте бил женен, милорд? — попита плахо тя, издърпа брадичката си и сведе поглед към скута си. — Не знаех това.

— Аз съм почти на тридесет и девет години, мила, и не мога да нямам минало — отговори той и вдигна рамене в нетърпелив жест. Жакетът му беше малко тесен, опъваше се над мощните гърди, а копринената риза под него беше неприятно мека и лепкава като змийска кожа. Той копнееше за удобния си, макар и ужасно износен кожен жакет и грубата ленена риза.

— Зле ли се чувствате, милорд? — Миранда го погледай объркано. Херцогът имаше измъченото изражение на мъж, който е седнал на купчина коприва.

— Този проклет жакет е много тесен — промърмори сърдито Анри. После се сети, че оплакването му е твърде неподходящо за обстоятелствата, и се върна рязко към предишната тема. — Съпругата ми почина.

Циничната лъжа излезе без усилия от устните му. В този момент Маргьорит вероятно беше в обятията на някой от многобройните си любовници. Но тя му бе дала благословията си за това начинание. Макар че се отвращаваше от връзката, която й бяха натрапили майка й и брат й, Маргьорит не знаеше, че бе послужила като примамка за страшната Вартоломеева нощ. Въпреки нежеланието си да стане съпруга на наварския крал, тя бе спасила живота на съпруга си и двамата останаха приятели. Тя също щеше да изпита облекчение, ако се отървеше от товара на този брак. Имам чувството, каза си развеселено кралят, че Маргьорит ще хареса това момиче.

Добродетелно сведените очи и потвърждението за послушание бяха чисто лицемерие, Анри беше убеден в това. Зад подчертано плахото изражение се криеше много повече, отколкото тя му позволяваше да види. Нали беше видял начина, по който тя се движеше, когато се чувстваше ненаблюдавана, видя възхитителните искри в лазурносините очи. Нито едно неопитно и недокоснато момиче не кокетничи с такава сръчност, както правеше тази дама. Сигурно скоро щеше да обогати представата си за уменията й. Тя със сигурност носеше нещо в себе си, което щеше да впечатли Маргьорит.

Той взе ръката й, заигра се с нежните пръстчета. Усети как тя се скова, ръката й се отпусна в неговата, без да се съпротивлява.

— Няма от какво да се страхувате — заговори успокоително той, готов да продължи играта, и вдигна ръката и към устните си.

Миранда се опита да издърпа ръката си. Имаше само една личност на света, на която тя можеше да реагира така, както очевидно желаеше херцог Роаси.

Анри усети прилив на нетърпение. Пръстите му се сключиха още по-здраво около нейните, другата му ръка се вдигна и помилва стройната й шия. Връхчето на показалеца му се плъзна към мястото, където се напипваше пулсът. Без да се притеснява, той плъзна пръсти още по-надолу към гладката бяла кожа на гърдите й. Деколтето беше дълбоко, подчертано от високата яка на наметката, която стърчеше зад главата и.

Пръстите му се потопиха във вдлъбнатинката между набъбналите млади гърди. Миранда потрепери и бързо отблъсна ръката му.

— Моля ви, не, ваша светлост, още не бива.

— Значи е още много рано за подобно нежно внимание, мила? — Той се засмя гърлено. — Но аз знам много добре, че вие харесвате ролята на кокетката. — Той бе усетил потръпването й при интимното докосване, ускорения пулс. Бърза и възхитително страстна реакция.

— Ние се познаваме само от няколко часа, сър — напомни му Миранда.

— Разбирам, и вие желаете да бъдете ухажвана меко и рицарски като другите млади аристократки — отговори с настойчива усмивка кралят. В очите му блесна неодобрение. Кокетните игрички и романтичните преживявания бяха чудесно нещо, но той нямаше никакво време да ухажва това момиче. Трябваше да се върне във Франция още в края на този месец и дотогава трябваше да подчини годеницата си на своята воля. Този път трябваше да бъде сигурен, че тя ще дойде при него по свое желание.

— Бихте ли ме придружили, за да се върна при лейди Дюфорт, сър? — Миранда не беше очаквала, че ще копнее за компанията на Имоджин.

— Първо искам да получа още един малък знак за съгласието ви. — Той стисна силно брадичката й и вдигна лицето й към своето. Очите му се приближиха, тъмни, пронизващи, остри като на хищна птица. Тясната уста с добре поддържана брадичка се сведе над нейната. Трябваше да се въоръжи с търпение. Трябваше да си припомни, че играеше роля, от която зависеха много неща. Тя беше Мод, плаха девица, която изпълнява дълга си пред своя настойник, но не е отвратена от ухажора си, не се съпротивлява срещу предстоящата си женитба.

Ала когато устните му се докоснаха до нейните, тя потрепери от отвращение и рязко отметна глава назад.

— Моля за прошка, сър. Аз… аз не мога…

Анри я погледна стреснато. Вярно, той беше прибързал с ухажването, но момичето знаеше какво се очаква от него. Въпреки това остана с чувството, че паническата й реакция не беше престорена, не беше част от момичешката игра на лицемерна добродетел.

— Е, добре — промърмори той, без да си дава труд да крие разочарованието си. — Елате, ще се върнем при компаньонката ви. През следващите дни ще имаме много повече възможности да се опознаем. — Той стана от пейката и й предложи ръката си.

Гарет проследи как Миранда и Анри изчезнаха зад стенния килим и макар че се стараеше да отклони вниманието си, не можеше да не мисли какво става в този момент в малката ниша.

— Велики Боже, Гарет, изглеждаш объркан и разсеян като загубило майка си теле! — изгърмя по обичайния си груб начин Брайън Роситър. — Ела да поиграем карти.

— Младата ти братовчедка явно се харесва на херцог Роаси — отбеляза Кип. — Кралицата съгласна ли е с този брак?

— Напълно. — Погледът на Гарет не можеше да се откъсне от стенния килим. Анри беше дал да се разбере, че няма много време да ухажва лейди Мод. Освен това съзнаваше, че не е длъжен да се бави с тънкостите на придворното ухажване, и вероятно веднага беше пристъпил към действие.

— За какво си се загрижил, стари приятелю? — попита засмяно Брайън. — Жената е готова да мине под венчило, Роаси я хареса от пръв поглед. Кралицата се усмихва благосклонно. Значи всичко е наред.

— Мод е още нова в двора — отговори Гарет и се учуди на глухия си глас. Той се извини и се отдалечи от приятелите си, усещайки в гърба си изпитателния поглед на Кип.

Миранда излезе от нишата, следвана от краля, и Гарет усети болезнено пробождане в гърдите. Какво бяха правили двамата в усамотението на нишата? Дали Анри я бе помилвал, дали я бе докоснал интимно? Дали я беше целунал? Защо, по дяволите, трепереше само при мисълта за тази възможност?

Миранда остана за момент неподвижна и плъзна поглед в голямата зала. Явно търсеше него. Очите му привлякоха погледа й като магнит. Той не можеше да направи нищо, за да го предотврати. Вътрешната връзка между двамата беше силна и досегаема като фина златна верижка.

Гарет се обърна рязко на токовете си и се запъти към изхода на залата.

(обратно)

19

Лейди Дюфорт се препъваше по стълбата към спалнята си, почти ослепяла от мъчителното главоболие. Даже да усещаше подкрепящата ръка на Миранда под лакътя си, тя не казваше нито дума.

Миранда я отведе до вратата и я остави под грижите на жената с лице на плъх, след което забърза към стаята на Мод. Чип я поздрави както обикновено с бурна радост, сякаш беше възкръснала от мъртвите. Все едно колко често го оставяше при Мод, той не можеше да свикне без господарката си и винаги когато тя се връщаше, я посрещаше с въодушевление.

— Хайде, разкажи как беше. — Мод остави настрана бродерията си и лицето й пламна от очакване. Беше заела обичайното си място на тапицираната пейка, но в последно време се беше отказала напълно от многобройните си шалове и завивки. Вместо да лежи във възглавниците, да посяга непрекъснато към ароматизирани кърпички и шишенца с амонячни соли, тя седеше изправена и се занимаваше с някаква работа. С четене, рисуване или, както в този случай, с бродиране на стенен килим.

— Наистина напредваш с бродерията — похвали я Миранда, за да я поизмъчи още малко. Огледа внимателно плата в рамката и кимна одобрително. Мод бродираше пасторална сцена с овчари и овчарки, които лудуваха покрай широка зелена река между овцете.

— Работя този килим вече пет години — обясни Мод и направи гримаса. — Мисля, че през последните седмици свърших много повече работа, отколкото през изминалите години.

— Сцената е доста скучна.

— Права си. — Мод смръщи носле. — Може би трябва да я захвърля и да започна друга бродерия. Ще си потърся битка, ловна сцена, изобщо нещо по-вълнуващо.

Миранда поклати глава.

— По-добре е да довършваш нещата, с които си се захванала. Иначе ще свикнеш да оставяш всяка работа недовършена, а това е нередно.

Мод вдигна рамене и прие умната забележка на Миранда с готовността, с която приемаше всичките й премъдрости. Момиче, водило живота на Миранда, знае какво говори. Това й напомни нещо и тя посегна към вързопчето, оставено на масата.

— Виж какви дрешки приготвих за Роби. Смяташ ли, че ще му харесат? Мисля, че са му по мярка.

Тя показа на Миранда панталон до коленете от червеникаво-жълто памучно платно, ленена риза, ленени долни гащи и чифт раирани чорапи.

— Не можах да му намеря подходящи ботушки. С това сакато краче…

— Щом милорд ми изплати петдесетте златни нобли, ще му поръчам специални обувки — обясни Миранда и зарадвано притисна до гърдите си хубавите дрешки. — Чудесни са, Мод, благодаря ти.

— О, а най-доброто е, че имам и жакетче, което ще му държи топло. — Мод гордо показа жакета от тъмна вълна. — Още е като нов. Дрехите са на племенника на готвачката. Тя му ги пази за неделите, но се зарадва да получи за тях цели пет шилинга.

— Ще ти върна сумата веднага щом имам свои пари — обеща Миранда и се зае да сгъва дрешките.

— Не, това е моят подарък за Роби — отговори почти сърдито Мод. — Иска ми се да мога да направя още нещо за него. — Тя се облегна на възглавницата и изгледа напрегнато Миранда. — Хайде, разкажи ми най-после за херцога. Симпатичен ли е?

Миранда притегли с крак един стол и седна срещу Мод, но по-далече от пламтящия огън в камината.

— Да, много. Мисля, че ще го харесаш. Не е елегантен като графа, а е по-скоро груб и дори някак тромав. Самият той ми го каза. През целия си живот е бил войник. — Тя спря за миг и помилва нежно Чип, който блажено въртеше глава. — Въпреки това имам чувството, че е силен мъж и може да стане много опасен, ако се разгневи — добави след кратък размисъл тя.

— Значи ти го хареса?

— Ами да… — Миранда кимна и по бузите й пропълзя червенина. — През повечето време беше много мил.

— Защо през повечето време? — Погледът на Мод се изостри и тя се приведе любопитно през масата.

— Опита се да ме целуне — отговори честно Миранда. — И това изобщо не ми хареса. Трябва да намеря начин да го убедя, че е по-добре да се държи на разстояние.

— Според мен целувките и другите подобни неща са част от ухажването — отговори със смръщено чело Мод. — Ако прочетеш песните на минезенгерите, ще установиш, че много подробно описват ухажването. Постоянно се говори за целувки и сладки любовни думи.

— Е, може би са прави — отговори смутено Миранда. — Но трябва да имаш предвид, че той ухажва не мен, а теб. Може би ти ще се почувстваш другояче. Може би ще се забавляваш. Убедена съм, че ще го харесаш и…

— Аз няма да се омъжа, Миранда! — прекъсна я сърдито Мод и скочи от мястото си. — Не знам какво възнамерява лорд Харткорт, но аз няма да се омъжа за херцог Роаси. Няма да се омъжа за никого! — Тя се заразхожда нервно напред-назад и продължи с нарастващ гняв: — Ще взема Берта и ще отида в манастир! — Ала още докато говореше, младото момиче усети, че думите му звучаха фалшиво. Беше казвала това много, много пъти преди — защо изведнъж изпита чувството, че не е искрена?

Мод се отпусна на пейката до огъня и се загледа в пламъците. Животът й се обърка, сърцето й вече не беше същото. Знаеше, че не може да се омъжи за протестант. Знаеше, че иска да отиде в манастир и да посвети живота си на Христос. Знаеше го с абсолютна сигурност… или пък не?

— Какво те тревожи? — попита Миранда.

— Не съм сигурна — отговори Мод. — Откакто ти дойде, всичко се обърка.

— Моля за прошка, мадам — поклони се сухо Миранда. Мод поклати глава.

— Не исках да кажа, че е станало нещо лошо. Може би съм още твърде млада, за да определя окончателно бъдещето си. Как мислиш?

— Искаш да кажеш, че няма да отидеш в манастир?

— Не съм съвсем сигурна какво имам предвид — призна тихо Мод и в гласа й звучеше отчаяние. — Единственото, което знам, е, че няма да се омъжа за херцог Роаси.

— Не мислиш ли, че е по-добре да се запознаеш с него, а после да вземеш решение? — предложи Миранда.

— И каква полза от тази среща? — Мод посегна към сребърната кошничка с лакомства, оставена на перваза на камината, сложи я в скута си, избра си парче марципан и го пъхна в устата си.

— Ти просто се страхуваш, — подразни я Миранда. — А ако продължаваш да се тъпчеш със сладки неща, зъбите ти ще изгният.

Въпреки това тя взе кошничката и прерови съдържанието й, докато намери бонбон със стафида. Чип изграчи зарадвано и протегна ръка. Миранда с готовност му подаде бонбона.

— И защо, според теб, ме е страх да се срещна с херцога? — изръмжа сърдито Мод.

— Защото си мислиш, че може да го харесаш. — Миранда скочи на крака и се огледа нетърпеливо. — Няма ли нещо хубаво за ядене? Умирам от глад. В двора никога не предлагат вечеря. — Тя се обърна към вратата. — Ще сляза в кухнята и ще донеса нещо. Какво ти се яде?

— Не смей да слизаш в кухнята! Има си лакеи за тази работа — укори я възмутено Мод.

Миранда се изкиска и изскочи от стаята, следвана от възбудено подскачащия Чип.

Мод се облегна отново на възглавниците и изяде няколко захаросани бадема, загледана в пламъците на огъня. Може би Миранда е права? Наистина ли я е страх да се запознае с херцога? Страхува ли се да подложи на изпитание вътрешното си убеждение? Ами ако наистина хареса херцога? Как ли щеше да се чувства като херцогиня Роаси? Да има собствено домакинство, влияние в двора, никой да не се меси в делата й, никой да не й нарежда какво да прави! Разбира се, тя ще бъде подчинена на авторитета на мъжа си, но той със сигурност не е тиран и животът им ще бъде поносим.

— Виж какво донесох. — Миранда нахлу шумно в стаята и прекъсна безплодните й мисли. Мод хвърли ленив поглед към таблата, която носеше двойничката й.

— Пастет от дивеч, езици в аспик, купа с гъбено рагу. Освен това си позволих да измъкна от избата една от бутилките бургундско на милорд — засмя се доволно Миранда.

Тя остави таблата на масата, извади тапата на бутилката и напълни две калаени канчета.

— Не намерих венецианския кристал, но се надявам, че не ви е неприятно да пиете като простолюдието, милейди.

Мод избухна в смях. Веселостта на Миранда беше заразяваща и мрачните й мисли изчезнаха. Всъщност, тя отдавна беше забравила предишната си меланхолия. Понякога забравяше дори набожността си. Естествено изповядваше греховете си на отец Дамян, но той ги оценяваше като леки и незначителни и почти не я наказваше.

След около половин час по коридора минаха Анри и граф Харткорт и спряха за миг пред спалнята на Мод.

— Като че ли се смее лейди Мод — отбеляза учудено кралят.

— Точно така — отговори с усмивка Гарет. Той различаваше смеха на Мод от този на Миранда, но беше явно, че братовчедка му се забавляваше не по-малко от близначката си.

— Защо ли е толкова весела? Не съм си и помислил, че може да не си е легнала в този късен час. Кой е при нея?

— Една далечна роднина, която сестра ми доведе в дома ни, за да прави компания на Мод и да получи добро възпитание — обясни с подчертана небрежност Гарет. — За вашата спалня се минава оттук, сир. — Той посочи коридора наляво. Анри вдигна рамене и последва домакина си.

Вратата на Мод се открехна предпазливо и чифт ясносини очи надникнаха навън. Анри, който веднага усети, че го наблюдават, се обърна изненадано. Погледите им се срещнаха, после лицето със сините очи се отдръпна бързо и вратата се затвори много по-шумно, отколкото се беше отворила.

— Той ме видя! — прошепна ужасено Мод, облегна се на рамката на вратата и попипа лицето си. — Обърна се точно в мига, когато погледнах навън.

— И? Хареса ли ти? — промърмори Миранда, която си хапваше пастет от дивеч.

— Нямах достатъчно време, за да преценя — отвърна тихо Мод. — Освен това не се интересувам истински от него.

— Не, разбира се, че не — усмихна се подигравателно Миранда. — Убедена съм, че имаше съвсем друга, напълно убедителна причина да го шпионираш.

Миранда уви новите дрешки на Роби в едно вързопче и излезе от къщата на разсъмване. Чип танцуваше пред нея, сваляше шапка пред всеки минувач, когото срещаха, и непрекъснато си бърбореше развеселено, за да даде израз на радостта си, че бяха излезли навън в това свежо, слънчево утро.

Миранда носеше старата си оранжева рокля, главата й беше увита с шал, на краката й потракваха налъми. Отново се беше превърнала в скитащата циганка, която се смеси умело с множеството и се понесе към вътрешния град, за да свърши всекидневната си работа, без да привлича върху себе си погледите на минувачите.

Миналата нощ не бе могла да затвори очи и причината беше очевидна. Дълго време лежа будна в мрака, изпълнена с надежда да чуе тихото проскърцване на отварящата се врата. Но никой не дойде да попречи на почивката й. Графът остана в собствената си спалия, а тя се местеше неспокойно в леглото, изложена безмилостно на незадоволените си копнежи, тялото й сковано и напрегнато като струна на цигулка, която чакаше лъкът да се задвижи върху нея.

Тя си повтаряше, че Гарет трябва да бъде особено предпазлив, тъй като спалнята на херцога беше наблизо. Но също така знаеше, че можеше да се промъкне безшумно в спалнята му и да излезе, без никой да я види. Откакто той се отвърна така рязко от нея в балната зала след излизането й иззад стенния килим, двамата нямаха възможност да се видят и да си поговорят.

Тя зави по улицата, където беше квартирата на семейството й. Чип подскачаше оживено пред нея и се насочи право към обущарската работилница. Нямаше нужда да му казва къде отиват.

— Добро утро — поздрави Миранда. Обущарят, който тъкмо отваряше дюкянчето си, се прозина и я погледна сънено и с известно недоверие. Явно не можеше да я познае.

— Идвам при гостите от втория етаж — обясни Миранда, мина покрай него и влезе в дюкянчето.

— Те си заминаха. Събраха вещите си и си тръгнаха — каза мъжът и застана в средата на помещението, докато се ровеше с черния си показалец в устата си и се опитваше да измъкне от огромната дупка на кътника си влакно шунка, останала от снощната вечеря.

— Това е невъзможно! — Миранда се засмя невярващо и отново се обърна към дървената стълбичка.

— Ей, нали ви казах, че вече ги няма!

Изведнъж Миранда разбра, че той казва истината. Тишината, която идваше от стаята на горния етаж, беше оглушителна. С лудо биещо сърце тя изкачи стълбите, вдигна резето и блъсна вратата. Малката стая беше абсолютно празна, капаците на прозорците бяха затворени. Чип скочи вътре, огледа се тревожно и се хвърли в ръцете й. После скри лице на гърдите й и очите му станаха тъжни.

— Не е възможно да са си отишли — пошепна Миранда, все още неспособна да повярва на очите си и да види очевидното. Тя отвори капаците на прозорците и в стаята нахлу ярка слънчева светлина. Погледът й падна върху малък предмет в ъгъла, тя изтича да го вдигне и изхълца. Дървено кръгче, с което си играеше Роби. Джебедия му го бе издялал в неочакван пристъп на човечност и обич.

Очите й се напълниха със сълзи. Защо беше това предателство? Нищо не можеше да се сравни с чувството за загуба, с горчивото разочарование, които изпитваше в този момент. Тя се обърна към обущаря, която я бе последвал по стълбата и стоеше на прага.

— Защо си отидоха?

— Откъде да знам? — Той сви рамене. — Платиха си наема и вчера сутринта се изнесоха.

— Но защо не ми казаха нито дума? Не могат да си отидат просто така, без да се обадят, без да се сбогуваме! — Тя не забелязваше, че почти крещеше, сякаш се опитваше да убеди обущаря в нещо, което тон упорито оспорваше.

— Хайде, момиче, не се вълнувай толкова — опита се да я усмири той, трогнат от видимото й отчаяние. — Сигурно джентълменът, който ги посети, има нещо общо с това. Сигурно той ги е прогонил.

— Джентълмен? — Миранда наостри уши и направи крачка към него. — Какъв джентълмен?

— Ами, не знам името му, но беше изискан господин, това е повече от ясно. Изкачи стълбата, сякаш познаваше пътя. После излезе с двама от тях. С дебелата жена и един от мъжете… тогава го видях за последен път. Другите двама се върнаха след доста време, платиха ми наема и се изнесоха. Малкият плачеше горчиво.

— Роби — прошепна Миранда. Усещаше пронизваща болка в сърцето, беше й трудно да диша. — Какъв беше джентълменът? С черна коса и кафяви очи ли? Беше ли гладко избръснат? — Тя знаеше отговора и въпреки това отказваше да повярва.

Обущарят я погледна намръщено и прехапа долната си устна.

— Ами… не мога да си спомня точно как изглеждаше. Беше едър и… да, май наистина имаше черна коса и беше гладко избръснат.

Защо?

Миранда мина безмълвно покрай обущаря и се запрепъва надолу по стълбата, докато притискаше Чип към гърдите си. Защо Гарет беше отпратил семейството й? Знаеше, че те са извънредно важни за нея, че тя ги обича повече от всичко на света. Беше чул обещанието й да ги посети скоро и да донесе нови дрешки за Роби. Защо? И къде бяха отишли?

Тя се втурна слепешком по улиците обратно към Людгейт. Болката в гърдите й се усилваше, сякаш някой беше забил нож в сърцето й. Ей сега щеше да рухне на улицата и да се задуши. Нямаше нищо по-страшно от съзнанието, че е била предадена. Така несправедливо и коварно, без всякаква причина.

Тя премина през градската порта и продължи по улицата към Странд, без да обръща внимание на слисаните погледи на минувачите. Поемаше си жадно въздух, пъшкаше от гняв, плачеше от болка.

Високите железни порти на къщата бяха отворени, за да мине каручката, която караше вино за избите на лорд Харткорт. Миранда се втурна в двора, без да чува виковете на пазача, изкачи на един дъх стълбата и отвори входната врата. Побягна нагоре по широката мраморна стълба, премина коридора и нахлу като вихър в спалнята на лорд Харткорт.

Гарет беше бос, облечен само в панталона си за езда. Когато Миранда се вмъкна неканена в стаята му, той се обърна рязко и замахна с бръснача си. Бузите му бяха покрити със сапунена пяна.

— Велики Боже на небето! Какво правиш тук? Какво правиш в тези дрехи? — Той грабна една кърпа и изтри пяната от лицето си. — Върни се в стаята си и веднага се преоблечи.

— Защо? — попита възбудено тя и се разтрепери с цялото си тяло. — Защо просто ги отпратихте? Вие сте били, знам. Вие сте ги отпратили тайно, без да се сбогуват с мен!

Гарет хвърли бърз поглед към отворената врата. Мина покрай нея и я затвори с трясък. После заговори приглушено и с усилваща се настойчивост:

— Чуй ме, момиче, с глупостта си ще развалиш всичко. Върни се веднага в стаята си. Облечи се прилично и ела при мен да поговорим разумно.

Миранда поклати упорито глава и в очите й заблестяха гневни сълзи.

— Какво ме е грижа за вашите планове? Все ми е едно какво разрушавам. Искам да зная какво сте им казали… какво сте направили… защо просто сте ги отпратили. Искам да зная!

Мелодичният й глас беше пълен с пронизваща болка и тя изобщо не се замисляше, че трябва да говори по-тихо. В пристъп на отчаяние Гарет я сграбчи за раменете и грубо я разтърси.

— Млъкни! За Бога, не можеш ли да замълчиш? Анри… херцогът е в съседната стая. Слугите отдавна са станали и ако продължаваш да вдигаш такъв шум, скоро ще дотичат, защото ще помислят, че е избухнал пожар.

— Все ми е едно — отговори вбесено Миранда и направи безуспешен опит да се изтръгне от ръцете му. — Все ми е едно, по дяволите! — Една сълза се отрони от окото й и се плъзна по кадифената буза. Той я бе предал. Тя го обичаше, а той я нападна в гръб. И сега не се тревожеше от нищо друго, освен че гневният й изблик можеше да разруши чудесния му план.

Побесняла от гняв, тя грабна кърпата от ръката му и изтри сълзите, които, се стичаха по лицето й, сякаш се беше отприщил порой. Кърпата беше влажна и ухаеше на сапуна, който Гарет използваше за бръснене. По някаква незнайна причина това я накара да захълца още по-силно.

Гарет беше сразен от сълзите й. Можеше да се справи с гнева й, но това горчиво отчаяние беше така нетипично за Миранда, че той забрави всичко наоколо, забрави дори близостта на Анри. Прегърна я с цялата си нежност, седна с нея на леглото и я залюля утешително, като че беше наранено дете.

— Спокойно, мила, спокойно. — Взе кърпата от ръката й, изтри заляното й от сълзи лице и приглади разбърканата коса от челото.

— Те са моето семейство — хълцаше Миранда и удряше с юмручета по голите му гърди, докато се опитваше да се изправи. — Какво им казахте? Как ги накарахте да ме напуснат без всяко обяснение?

— Казах им, че е за твое добро. Направиха го за теб. — В гласа му имаше неприкрито отчаяние. Съзнаваше, че по този начин няма да постигне нищо. Трябваше да овладее ситуацията, да докаже на Миранда, че контролира положението, че е прав. Привлече я отново към себе си и когато тя се изви в ръцете му и се опита да се освободи, усили хватката и я стисна като в клещи. — Престани да риташ и ме изслушай. Как искаш да ти обясня, след като непрекъснато се бориш с мен и нищо не ти влиза в главата?

Миранда се отказа от борбата, която въпреки цялата й гъвкава сила беше безсмислена. Тя установи, че диша тежко, че гърдите я болят, че гърлото й е пресъхнало и драще, а очите й парят. Вече не й се плачеше. Тя се подчини и остана неподвижна, но тялото й беше като опъната тетива в ръцете му.

Гарет помилва нежно устните й, после погали закръглената й буза, допряна до гърдите му. Миранда не се помръдна и не реагира по никакъв начин на милувката. Очите й останаха отворени, но тя не го погледна.

— Всичко, което казах на приятелите ти, беше, че не вярвам да изиграеш с необходимата убедителност ролята на Мод, докато те са в Лондон и ти си готова да ги посещаваш при всеки удобен случай, за да бъдеш с тях и дори да изнасяте представления. — Гласът му беше твърд и спокоен. — Обясних им, че за теб е много трудно да обединиш двете си задължения, че ако някога се наложи да им помогнеш, ще го направиш без колебание. И че ще ти е много трудно да съсредоточиш цялото си внимание върху тази напълно различна роля, която играеш тук.

Миранда се вслушваше в спокойния, делови тон, усещаше как дъхът му гали главата й. Ръката му продължаваше да милва устните и бузата й, тя усещаше топлината на голата му гръд през тънката материя на роклята.

— Мама Гертруд и Бертран се съгласиха, че за теб ще е по-лесно, ако напуснат града..

— Наистина ли стигнаха до това решение? — попита тя и за първи път го погледна в очите.

Гарет кимна и помилва другата й буза.

— Да, след като им описах ситуацията.

— Но защо поне не се сбогуваха с мен? Къде отидоха? Ще ги намеря ли пак?

— Всичко ще се оправи — пошепна той и отметна главата й назад. Устата му се надвеси над нейната и когато устните й се отвориха за нов въпрос, той ги затвори със страстна целувка. Ръката му се плъзна надолу по гърлото й и той отдели за миг устните си, за да й пошепне: — Вярвай ми, мила. Не прави нищо друго, само ми вярвай.

Очите на Миранда се затвориха и тя се опита да се пребори с коварното желание на тялото си, с мъчителния копнеж по милувките му. Разумът й казваше, че обяснението е логично, но не толкова рационалната част на характера й крещеше, че нещо не е наред. Толкова й се искаше да му вярва, да запази доверието си в него, да се отдаде на ласките му, да го целуне с цялата си страст. Но дълбоко в нея се бе загнездила тъпата болка на предателството.

Тя се опита да се брани, отблъсна го, освободи брадичката си от коравите пръсти, които притискаха лицето й към неговото. Но свободната му ръка обхвана разголената й гръд и зърното й моментално се втвърди, напълно независимо от желанието или волята, и се намести жадно в дланта му. По гърдите й се разля възбудена тръпка, в корема й пламна вече познатата топлина на чувственото удоволствие. Въпреки това тя напрегна всичките си сили, за да устои на изкушението, и ожесточено стисна устни под устата му, сякаш това можеше да я предпази от бавната чувствена атака срещу гнева и недоверието й. Той не се трогна от опита й да го отблъсне. Върхът на езика му очерта линията на устата й, нежно и изкусително, без да напредва насилствено, просто вкуси сладостта на устните й. Само здраво сключените около брадичката пръсти й пречеха да се отдръпне.

През дългите самотни часове на изминалата нощ тя бе копняла точно за тези милувки и сега тялото я предаде позорно, отказа да мисли за нещо друго, освен за дивото си желание. Силните протести на разума бяха заглушени и постепенно изчезнаха, докато от тях остана само едно неясно и несвързано ехо.

Когато усети, че съпротивата й отслабна, Гарет промени тактиката си. Целувката му се превърна в гореща, буреносна атака, която принуди устните й да се отворят. Голите й гърди се притискаха към неговите и тя усещаше лудото биене на сърцето му. Той я вдигна и я обърна настрана в скута си. Тя усети натиска на твърдия му член в хълбока си. Отново се опита да го отблъсне, но ръката му се плъзна под полата й и стисна здраво твърдото задниче, за да я притисне към възбуденото му тяло, докато езикът му продължаваше да опустошава устата й.

Миранда осъзна сладостта на това пленничество и престана да се бори. Отдаде се на дълбокото, инстинктивно знание, че тъкмо силата, която упорито нападаше защитните й съоръжения, щеше да й донесе вътрешен мир и да угаси страшната болка.

Гарет усети как тя се предаде, почувства властната й потребност от неговата сила и нежност. Кожата й пламна под докосванията му, тялото й се разтърси като в треска, погледът й се замъгли от желание. Той пусна брадичката й, но другата му ръка остана на задника й. Свали отворената рокля от раменете й, плъзна устни по шията й и спря за момент на мястото, където се усещаше пулсът й. После продължи бавно към гърдите, езикът му очерта нежната им закръгленост, заигра се с малките, втвърдени зърна и Миранда простена задавено.

Той я отпусна бавно върху члена си, тялото й беше отворено и напълно неподвижно в своята отдаденост. Той издърпа оранжевата рокля, захвърли я небрежно на пода, после обхвана с две ръце тънката й талия.

— Вярваш ли ми, мила?

Вместо отговор тя вдигна ръце, за да докосне лицето му, притисна длан до бузата му, както беше направил той, и очерта твърдата линия на брадичката му. После плъзна пръсти надолу по шията. Непобедимата сила на страстта се четеше ясно в дълбините на тъмните очи, в изпъкналите жили на шията му. Въпреки това тя съзнаваше, че той се владее напълно… че контролира и двамата. Тогава разбра, че можеше спокойно да свали отбранителните съоръжения и да сложи оръжие, защото той нямаше да се възползва от капитулацията й. Можеше да му вярва, защото само той можеше да я дари с блаженство и вътрешен мир. Поне в това отношение можеше да му вярва.

Гарет обсипа тялото й със сладостни милувки, докато тихо нашепваше в ухото й радостни думи за предстоящата наслада. Изтръгна от устата й тихо произнесените уверения, които желаеше да чуе, убеди я да му покаже местата, чието докосване й създаваше най-голяма радост. Миранда забрави света около себе си и се остави цялата на магията на опитните му ръце, щастлива, че вече не беше сама с болката и объркването си. Тя се предаде с кратък сладостен вик и допусна милувките му да заличат тялото й, душата и духа й.

Тя продължаваше да се носи безпомощно на вълните на насладата, когато Гарет я вдигна внимателно и я положи на леглото. Той свали панталона си с резки, нетърпеливи движения и застана пред леглото. Коленичи между широко отворените й бедра, вдигна краката й на раменете си и мушна ръце под дупето й, за да вдигне хълбоците й и да проникне в утробата й с бавен, но силен тласък. Тя го прие дълбоко в себе си, изпълнена от сладко мъчение, което бе станало непоносимо, но което много искаше да удължи.

Този път двамата споделиха дивата, въртяща се все по-бързо и по-бързо спирала на насладата, торнадото, което ги понесе във вихрушката си и ги запрати в празнотата на обсипаното със звезди небе. Когато всичко отмина, Миранда се отпусна безсилно, обзета от безкрайно изтощение и щастливо удовлетворение, без да възприема нищо друго, освен краткотрайното блаженство на сливането им. Гарет опря глава на рамото й, тялото му се отпусна тежко върху нейното и я притисна в пухените завивки.

Един слънчев лъч опари гърба му и го накара да се справи от преживяната наслада.

— Велики Боже! — промърмори той и се претърколи настрана. Ръката му остана върху запотения й корем, той я погледна разкаяно и поклати глава. — Ти си една коварна малка изкусителка. Заради теб забравих задълженията си на домакин. — Той седна и преметна крака през ръба на леглото, докато масажираше тила си. — Как ще излезеш, без да те видят? — Той стана и започна бързо да се облича.

Миранда седна в леглото и се огледа. Магията беше отминала, разкъсана от трезвите му думи. След тази прекрасна любовна игра Гарет не можеше да мисли за нищо друго, освен че някой можеше да я види как напуска стаята му. Той я бе излекувал… не, той бе повярвал, че може да излекува душевната й болка… но не го направи. В действителност нищо не се беше променило. В действителност тя не означаваше нищо за него; единственото важно беше да стигне до целта си, да осъществи честолюбивите си замисли. Защо бе повярвала, че той може да бъде друг?

Тя си припомни ясно мига на лодката, когато й призна движещата сила на амбициите си. Устата му се опъна в онази цинична, горчива линия, която всеки път я плашеше до смърт. Тя беше глупачка, че не обърна внимание на предупреждението. Той не й обеща нищо, а съвсем открито призна, че иска да я използва за честолюбивите си цели. А тя му отдаде душата си в замяна на няколко мига чувствено удоволствие.

Само тя беше виновна за страшното разочарование и болката, които изпитваше в момента.

— Не се страхувайте, никой няма да ме види да излизам от стаята ви. — Тя вдигна оранжевата си рокля, нахлузи я през главата си и се запъти към прозореца.

— Ей, къде отиваш? — попита бързо той и протегна ръце към нея.

— Ще изляза през прозореца — отговори спокойно тя.

— Не ставай смешна, мила. — Той се засмя, улови брадичката й и вдигна лицето й към своето, за да я целуне, но изразът в очите й го стресна. — Излез през вратата. Ще отида да видя дали въздухът е чист.

— През прозореца е по-сигурно — отговори упорито Миранда. Този път Гарет не възрази, макар че в лицето му имаше неверие. Без да бърза, Миранда преметна крак през рамката на прозореца. Чип хукна след нея, като бъбреше възбудено, и се прехвърли с един скок навън.

— Миранда, върни се в стаята! — Но тя вече бе изчезнала. Гарет се втурна към прозореца, макар да знаеше, че е закъснял. Чип се спусна малко надолу по бръшляна, после се закатери към стаята на Миранда. Тя го следваше с невероятна гъвкавост, залепена като муха за стената. Много скоро успя да се залови за рамката на своя прозорец, изтегли се и се прехвърли в стаята си. Яркооранжевото петно върху разкошната зеленина на бръшляна изчезна.

Гарет се върна в стаята си и се облече с трескава бързина. В ума му непрекъснато се въртеше мисълта, че не беше очаквал Миранда да реагира така болезнено на заминаването на трупата. Тя беше прагматичен, рационален човек. Винаги готова да се приспособи, да плува по течението, да се смее на неприятностите; винаги стараеща се да остане на повърхността и да извлече полза от временните отстъпки. Той бе очаквал, че тя ще бъде тъжна и обидена, когато открие, че приятелите й са изчезнали, без дори да се сбогуват, както беше станало в Дувър. Но бе приел, че тя ще се примири бързо и ще се убеди, че трупата е имала сериозни основания да я напусне. Освен това той не очакваше, че тя ще узнае толкова скоро за намесата му в заминаването на семейството й. Беше глупаво да повярва, че обущарят няма да го издаде.

Оставаше му само да се надява, че е уредил нещата. Че я е утешил и успокоил, че си е възвърнал доверието й. Не можеше да понесе да я вижда тъжна. Не можеше да понесе тя да го обвинява в предателство.

Не, сега не беше време да се отдава на подобни мисли. Все пак беше домакин на Анри, краля на Франция. Гарет закрепи на колана си кожената ножница с камата, намести я на хълбока си и слезе в партера, стараейки се да изглежда като любезен домакин.

Имоджин беше в трапезарията; тя изглеждаше много по-бодра в сравнение с предишната вечер и играеше майсторски ролята на внимателна домакиня.

— Желая ви добро утро, лорд Харткорт. — Анри размаха за поздрав агнешкия котлет, който гризеше. — Не ми ли обещахте за днес лов на елени в горите на Ричмонд?

— Разбира се, ваша светлост, щом така желаете. — Гарет се поклони учтиво, настани се на мястото си и си взе нещо за закуска. Направо умираше от глад. Страстната любовна игра беше възбудила апетита му. — Кога желаете да тръгнем, сър?

— О, предоставям това на вас, Харткорт — отвърна любезно Анри и продължи да се занимава с котлета си. — Вашата възпитаница обича ли лова?

— Мод не умее да язди много добре. — Гарет си напълни голяма чаша с ейл.

— Може би сега ще ми кажете, че и не закусва?

— Би трябвало вече да бъде тук — намеси се Имоджин. — Може би се е успала. Извинете ме, милорд, ще отида да видя дали е готова.

Миранда тъкмо се обличаше. Чувстваше се толкова объркана, че всичко се въртеше в главата й. Мислеше си, че е повярвала в уверенията на Гарет, че всичко ще се обърне към добро. Но сега осъзна, че не може да се задоволи с празни думи. В никакъв случай не можеше да остави нещата така. Трябваше да разбере къде е отишло семейството й. Трябваше да се увери, че един ден ще се съберат отново. Гарет явно не я разбираше. Може би просто не беше в състояние да я разбере. Все пак тя идваше от друг свят, напълно различен от неговия. Членовете на семейство Харткорт не се обичаха особено много.

Сигурно нямаше да й бъде трудно да намери трупата, докато следата им е още прясна. Щеше да провери пристанищата на канала; ако не бяха в Дувър, сигурно щеше да ги намери във Фолкестон. Щом открие накъде са тръгнали, ще изпрати писмо по куриер и ще ги помоли да я изчакат. Ще им донесе петдесет златни нобли и ще плати всички разходи за дългото чакане.

Когато Имоджин влезе в зелената стая — както обикновено, без да почука, — Миранда я погледна слисано, като че не я познаваше. Толкова беше потънала в плановете си.

— Трябва да слезеш на закуска — заяви Имоджин. — Херцогът пита за теб.

— Веднага. — Миранда намести шалчето на шията си и скри косата си под обсипаното с бисери боне. Тя беше артистка и представлението трябваше да продължи без оглед на личните неразположения. — Да вървим, мадам.

Тя слезе по стълбата, прекоси залата и отвори вратата на трапезарията. Усмивката й беше любезна, гласът, с който поздрави господата, мек и мелодичен. Оплака се от липса на апетит И хапна само малко парче хляб с масло.

— Защо нямате апетит, лейди Мод? — попита Анри, който беше в най-добро разположение на духа. Тъмните му очи блеснаха изпитателно. Той си сипа щедра порция ейл и продължи: — Вашият настойник има отлична кухня.

Миранда направи опит да се усмихне. Устата на херцога блестеше от мазнината на изядения котлет. Странно, но това не я раздразни, дори напротив, то изглеждаше съвсем естествена прибавка към внушителната му, пращяща от здраве и сила фигура. Силните рамене опъваха жакета, мускулите на гърдите играеха под тънката материя, готови да я разкъсат. Той не беше мъж с изисканите маниери на придворен; както сам бе казал, той беше по-скоро тромав войник, който се чувства много по-добре на бойното поле, отколкото в тази елегантна трапезария, заобиколен от изискана компания.

— Тази сутрин нямам апетит, ваша светлост — промърмори унило тя.

— Смятаме да отидем в Ричмонд, за да гоним елени. Ще ни придружите ли?

Миранда поклати глава.

— Ловът не ме привлича, сър.

Анри смръщи чело и сътрапезниците видяха недоволните искри в очите му. Кралят не можеше да понесе да прекара цял ден затворен в къщата, но тъй като беше дошъл да ухажва лейди Мод, трябваше да се примири със съдбата си. Начинанието му нямаше да напредне, ако отидеше в Ричмонд без нея.

— Смятам, че ще се върнем доста преди вечеря, сър — намеси се Гарет.

— Нали сме канени на вечеря у кралицата — напомни му мрачно Анри, набоде парче хляб на ножа си и го поднесе към устата си.

— Имам намерение да поканя нейно величество да вечеря у нас — отговори с любезна усмивка Гарет.

— Дали ще приеме? — Анри дори не направи опит да скрие радостта си от това намерение на домакина си.

— Мисля, че да — отговори с многозначителна усмивка Гарет. Кралицата винаги приемаше с удоволствие поканите, които й позволяваха да спести парите за официалните вечери. — Веднага ще изпратя куриер с поканата. — Той стана от мястото си, поклони се и излезе от трапезарията.

Перспективата да прекара вечерта в компанията на бъдещата си годеница развесели Анри и той огледа внимателно младата лейди. Сигурно не беше чак толкова неопитна ездачка, за каквато се представяше. Дори да беше така, той щеше да я научи да язди; тя със сигурност не беше страхливка. Сякаш усетила изпитателния му поглед, тя вдигна очи и той остана поразен от красотата им. Дългите й ръце почиваха върху масата, смарагдовата гривна блестеше на тънката й китка. Тя му се усмихна бегло и обърна глава, за да отговори на въпроса на лорд Магре. Шията й беше толкова стройна и бяла, че Анри усети непобедимо желание да я покрие с целувки, да притисне устни към пулсиращата вена и да остане завинаги така.

Възпитаницата на лорд Харткорт беше всичко, което обещаваше портретът й, и много повече. Тя беше безукорна спътница за френския крал. Той си припомни отново смеха, който бе чул миналата вечер в стаята й. Сърдечен, весел, искрен смях. Смях, който събуждаше в душата на зажаднелия мъж надежда за чувствени наслади.

Той посегна към канчето с ейл и по устните му пробяга усмивка.

— Имам по-добра идея от лова в Ричмонд. Чуйте ме, милейди. Двамата с вас ще излезем на разходка по реката. Слънцето грее, водата е спокойна. Така ще имаме достатъчно време да се опознаем. Какво ще кажете, Харткорт? — Той махна е ръка на графа, който току-що се беше върнат в трапезарията. — Смятам да направя излет по реката с вашата възпитаница. Имаме ли позволението ви?

— Но разбира се, ваша светлост — отговори с лек поклон Гарет.

(обратно)

20

— Искаш да заема мястото ти? — Мод беше изумена. — Защо? Какво ти е?

— Имам да уредя нещо много важно — отговори разсеяно Миранда, която се разхождаше нервно напред-назад. — Тази сутрин отидох в града да посетя семейството си и обущарят каза, че набързо са събрали багажа си и са напуснали града. Боя се, че имат затруднения. Трябва да открия къде са отишли. — Тя застана пред Мод. — Ти ме разбираш, нали?

— Естествено — отговори Мод. — Но не мога да те заместя пред херцога.

— Ще направите един кратък излет с лодка по реката и готово. Ако заявя, че съм болна, ще започнат да задават въпроси и… — Гласът й се изгуби и тя погледна умолително Мод. — Знам, че можеш да го направиш.

Настойчивостта в гласа на Миранда накара Мод да се замисли сериозно над молбата й.

— Искаш да заема мястото ти, да се преструвам, че… че съм аз! — Тя избухна в луд смях и се просна на леглото. — Искаш да се преструвам, че съм аз!

Миранда също успя да се усмихне.

— Така както се изразяваш, наистина звучи смешно, но не виждам причина да не се справиш. — Тя приседна на ръба на леглото. — Само не бива да говориш френски, освен ако не го владееш гладко и безгрешно, като че е майчиният ти език. Как си с френския?

Мод поклати глава.

— Говоря много добре, но всеки ще забележи, че не съм французойка.

— Тогава ще говориш с херцога само на английски. — Миранда я огледа със загрижено смръщено чело. — Ще трябва да навием косата ти на върха на главата и да я закрепим здраво, за да не пада по раменете.

Мод я погледна скептично. Не си спомняше да се е съгласила и въпреки това Миранда говореше, сякаш работата беше решена.

— За какво ще разговаряме? — Веселието отстъпи място на трезви размишления.

— О, за дреболии. Сигурна съм, че ще се справиш. Бъди самата ти и не говори много. По време на закуска бях доста мълчалива и той не очаква изведнъж да се разбъбриш и да танцуваш от радост или нещо подобно.

— Но аз никога не съм била насаме с мъж. — Мод осъзна, че в един момент бе дала мълчаливото си съгласие за този луд план.

— Няма да бъдеш сама с него. Гребците са там, ще има и камериерка, която ще играе ролята на компаньонка. — Миранда стисна ръката на двойничката си. — Знаеш, че можеш, Мод. Заедно с това ще разбереш що за човек е херцогът и ще задоволиш любопитството си.

Мод задъвка замислено долната си устна. Представата да прекара известно време насаме с непознат мъж я изпълваше със страх и ужас, но едновременно с това усети някаква странна възбуда. Тя огледа спалнята си и изведнъж се почувства притеснена в привичната обстановка. Това помещение я караше да изпитва досада вместо успокоение. Предстоящата среща с херцога не представляваше опасност за нея. Тя нямаше да поеме никакъв риск, нямаше да застраши възгледите си. Само щеше да направи услуга на Миранда… и едновременно с това да задоволи собственото си любопитство. Защо пък да не се запознае по-отблизо с човека, когото искаха да й натрапят?

— Не знам дали ще бъда достатъчно добра измамница — промърмори нерешително тя.

— Но това не е измама — възрази Миранда. — Аз съм измамницата, ти си истинската лейди Мод д’Албар.

Мод се сви в леглото, загледана право пред себе си, после изведнъж вирна носле и в очите й блесна решителност.

— Добре, ще го направя. Никога в живота си не съм рискувала, но този път ще го направя, за да ти помогна. — Тя скочи от леглото и се запъти към гардероба си. — Какво да облека? Коя дреха е подходяща за сутрешен излет по реката? Какво ще кажеш за червената рокля на райета?

— Съвършена е — засмя се Миранда, опитвайки се да се зарази от ентусиазма на Мод. В гърлото й беше заседнала огромна буца, гърдите й тежаха и тя имаше чувството, че е препълнена с неизплакани сълзи. Опитваше се да скрие чувствата си от Мод и това беше една от най-трудните задачи в живота й.

Мод, пременена в роклята от раирана коприна, скрила косата си под обсипано с бисери боне, огледа леко замъгления си образ във високото огледало от полирана стомана.

— Ела тук и застани до мен. Я да видим колко си приличаме… О, Боже, това е направо страшно! — Тя притисна ръка към устата си и погледна невярващо Миранда. — Ако се облечем еднакво, никой няма да може да ни различи.

Миранда усети странна тръпка и отново се взря в образа на Мод в огледалото. Тази прилика наистина не беше естествена.

— Ще се срещнеш с херцога в голямата зала точно в десет часа — обяви тя и обърна гръб на обезпокояващото видение. Свали смарагдовата гривна от ръката си и я вдигна към светлината. — Херцогът ще се радва да види, че носиш подаръка му.

Тя закрепи гривната на стройната китка на Мод и сестра й вдигна ръка, за да огледа по-внимателно скъпия накит.

— Не я харесвам — прошепна нещастно тя. — Страх ме е да я нося.

— Може би защото е принадлежала на майка ти — обясни тихо Миранда. — Но признавам, че аз също не я обичам. Прекрасна е… но може би това не е подходящата дума за такова украшение. Убедена съм, че на света няма друга такава гривна. — Тя помилва смарагдовия лебед и продължи: — Това е единственото, което ми харесва в гривната, но то не я прави по-малко страшна, нали?

— Права си — съгласи се Мод. — Странно е, но я усещам като нещо познато. Възможно ли е това?

Миранда я погледна намръщено.

— Знаеш ли, и аз изпитвам същото. Наистина е странно. — Тя разтърси енергично глава, за да прогони усещането за надвиснала опасност. Досега беше смятала, че само тя реагира така на гривната.

— Херцогът явно напредва бързо с ухажването, милорд. Разказа ми, че тази сутрин ще излезе с Мод по реката.

Гарет вдигна раздразнено глава, като чу меденосладкия гласец на годеницата си. Тя беше проникнала неканена в личното му убежище, в неговата светая светих — нещо, което не се разрешаваше дори на Имоджин.

— Какво неочаквано удоволствие, мадам — проговори хладно той. Мери, която се готвеше да пристъпи по-навътре в стаята, промени намерението си и остана до вратата.

— Попречих ли ви, сър? — попита тя и се засмя изкуствено. — Простете, че нахлух така. Но имах настойчива потребност да поговоря на четири очи с вас. Откакто се върнахте от Франция, не сме оставали насаме нито за миг.

Гарет се усмихна принудено, стана от мястото си зад писалището и се поклони.

— Божичко, каква бъркотия — промърмори Мери и посочи отрупаната с документи маса. — Трябва ви съпруга, скъпи лорд Харткорт, която да внесе малко ред в делата ви. Когато се оженим, аз ще се погрижа всичките ви документи да бъдат подредени по местата им и сложени така, че да ги намирате без усилие при нужда. Мога да си представя, че този хаос ви докарва до лудост.

— Напротив — отговори все така хладно Гарет. — Мога да ви уверя, че ще ме доведете до лудост, ако подредите писалището ми.

Мери се засмя отново, несигурността й се усили.

— Както казах, херцогът явно напредва в ухажването на лейди Мод. Сигурно сте много зарадван от този факт. Тя направи няколко крачки към него и доверително снижи глас: — Искрено се надявам, че Мод няма да каже или да стори нещо необмислено, докато е сама с Негова светлост.

— Как ви хрумна, че братовчедка ми би могла да застраши шансовете си за такава блестяща женитба? — попита Гарет и взе лулата си от перваза на камината.

Мери присви носле и се постара да отпъди дима с ветрилото си.

— Какъв ужасен навик, милорд.

— Аз пуша само докато съм сам и необезпокояван в работната си стая — обясни остро мъжът.

— О, Боже, вече разбрах, че ви преча — изкиска се нервно лейди Мери. — Но имам чувството, че трябва да си поговорим за много неща. Например за сватбените приготовления. Досега не сте ми казали кога ще се състои венчавката. Надявах се да се оженим преди първи май, даже в началото на новата година. Ако се оженим преди сватбата на Мод, бих могла да помагам на Имоджин за чеиза на младата булка… нали разбирате, тя ще има твърде много работа.

Гарет се съмняваше, че Имоджин ще пожелае такава помощничка. Мери продължи да бъбри, но той почти не я чуваше. По някаква незнайна причина мислите му непрекъснато кръжаха около излета с лодка, който щяха да предприемат Анри и Миранда. Ала размишленията не водеха доникъде. Не можеше да реши какво толкова обезпокояващо имаше в този излет. Ясно беше само едно: нещо го тревожеше.

— Е, да помоля ли нейно величество да ми даде отпуск, за да отпразнуваме сватбата си в деня на тримата крале?

Гарет се върна рязко в действителността.

— Какво? Какво казахте?

— В деня на тримата крале — повтори объркано Мери. — Разбрахме се да отпразнуваме сватбата в началото на новата година, в деня на тримата крале.

Велики Боже, дотогава имаше само четири месеца! Четири съвсем кратки месеца!

Като видя израза в очите на Гарет, Мери неволно отстъпи крачка назад. Той я гледаше втренчено и въпреки това не я виждаше. Имаше изражение на човек, погледнал дявола в лицето.

— Предлагам да почакаме, докато подготвя годежния договор между херцог Роаси и възпитаницата си — отговори Гарет и тялото му видимо се скова. — Щом нейно величество даде съгласието си, вече няма да има пречки. Първо трябва да се погрижа за бъдещето на Мод.

— Но не е нужно да отлагаме сватбата, докато Мод се венчее, нали? — Мери говореше с необичайна острота. — Момичето не може да очаква, че неговият живот има предимство пред този на настойника му.

— Аз съм отговорен за съдбата на възпитаницата си. — Гарет остави лулата си. — Нима искате да се откажа от най-важното си задължение, мадам? Това би означавало, че бъдещият ви съпруг има лош характер.

Мери беше поставена в мат. Тя се усмихна сковано и направи реверанс.

— Не желая да смущавам повече уединението ви, милорд. Надявам се да обсъдим отново бъдещето ни, след като подпишете годежния договор за Мод.

Тя излезе от кабинета на лорд Харткорт и тръгна да търси Имоджин с надеждата, че сестрата на графа ще я успокои поне малко, ще разсее опасенията й и ще й помогне да се пребори с нарастващата си тревога, със злокобните предчувствия, от които не можеше да се отърве. В последно време се движеше по несигурна почва и напълно го съзнаваше, макар че не намираше причината. По пътя си лейди Мери срещна Мод, която тъкмо излизаше от голямата зала под ръка с херцог Роаси, и я изгледа с неприкрита омраза. Без да я забележат, двамата продължиха към чакащата на кея лодка.

Когато часовникът удари десет, Мод усети, че й прилошава от страх. Все пак тя събра силите си и слезе бавно по широкото стълбище към залата. Знаеше, че с Миранда си приличат като две капки вода, даже в собствените си критични очи. Въпреки това коленете й трепереха, а дланите й бяха влажни от нервност. Само дължината на косата можеше да издаде измамата, но бонето беше здраво закрепено за главата и щеше да издържи дори на силния речен вятър. Нищо не можеше да се обърка. Нищичко.

Тя докосна гривната на китката си, сякаш въпреки странното си излъчване тя можеше да й вдъхне необходимата смелост да се доближи до малката група хора в другия край на залата. Братовчедка й със съпруга си, двама от френските господа и херцогът, когото веднага позна, макар че миналата вечер го бе зърнала само за миг. Още тогава усети властното му излъчване, телесната му сила. Той беше твърде едър и масивен дори за тази зала. Стърчеше над всички останали, макар че в действителност не беше много по-висок от френските си васали. Просто впечатлението беше такова, сякаш ги надвишаваше с цяла глава. Той не участваше в общия разговор, стоеше малко настрана и нетърпеливо удряше дланта на десницата си със свалените си ръкавици — жест, който накара Мод да се свие от страх.

Ала когато погледна към стълбата, на лицето му изгря усмивка.

— Ах, ето ви и вас, мила. Изгарях от нетърпение да ви видя отново. — Той се озова с бързи крачки в подножието на стълбата и й подаде ръката си.

Сърцето на Мод направи панически скок, но лицето й остана спокойно. Тя постави малката си ръка в голямата, ъглеста длан на херцога и го дари с плаха усмивка.

— Простете, ако съм ви накарала да чакате, ваша светлост.

— О, не, разбира се, че не. Работата е там, че аз съм твърде нетърпелив човек. — Той се усмихна извинително. — Надявам се, не ми се сърдите, че ви посрещнах по този неучтив начин… Боже, колко сте красива! На закуска бяхте малко бледа и болнава, но сега сте си върнали цветущия външен вид.

Мод се усмихна зарадвано на комплимента му. В думите му нямаше и следа от ласкателство; тя беше готова да повярва, че този едър, груб мъж изобщо не е способен на ласкателства.

— Перспективата да прекара цялата сутрин в компанията на ваша светлост би накарала всяка девойка да даде най-доброто от себе си — намеси се Имоджин със сервилна усмивка.

Херцогът вдигна високо едната си вежда и Мод едва не се засмя с глас. Нищо чудно, че Миранда бе харесала този мъж. Тя мушна ръка под лакътя на херцога и двамата излязоха навън. Трябваше да прекосят градината, за да слязат на речния бряг. Когато минаха през малката порта, Мод осъзна, че никой не ги следва, и се смути. Спря за мит, огледа се и сърцето й се сви от страх.

— Нещо не е наред ли, мила? — попита херцогът, който се готвеше да й помогне да се качи в лодката.

— Аз… питах се къде са придружителите ни, сър. Къде е моята… компаньонка?

— О, смятам, че този път можем да минем и без официални придружители и компаньонка. Времето ми е толкова малко, че не мога да се занимавам с формалности. Имам позволението на настойника ви да остана насаме с вас… макар че все пак не сме съвсем сами. — Той се засмя и посочи гребците, които оправяха ремъците.

Сърцето на Мод заби като лудо. Миранда я бе уверила, че няма да остане насаме с херцога, но въпреки шеговитата му забележка за гребците беше очевидно, че те нямаше да обърнат внимание на пътниците си. Тя се поколеба отново, но херцогът се засмя, вдигна я високо във въздуха и без много церемонии я пренесе в лодката.

— Милорд! — изписка уплашено тя. Преди малко й бе казал, че е нетърпелив човек. Явно се познаваше много добре.

— Какъв възхитително лек товар сте, милейди — прошепна в ухото й Анри и се ухили широко. — Искам веднага да ви кажа нещо, мила: макар да съм убеден, че сте добродетелна като Светата дева Мария, имам впечатлението, че съвсем не сте така суха и плаха, за каквато се представяте.

Мод стисна до болка дървените перила, неспособна да му отговори. Херцогът сложи ръка върху нейната и когато тя я издърпа с уплашен вик, само се усмихна и постави ръцете си до нейните, докато гребците насочваха лодката към средата на реката.

Досега Мод почти не беше излизала на разходка по реката. Животът на самотна и болна млада дама не й даваше възможност да излиза на чист въздух и в първия момент тя забрави херцога и се отдаде изцяло на удоволствието от излета. Разгледа с копнеж великолепните имения, покрай които минаваха, после втренчи жаден поглед към град Лондон, който бавно изплуваше от мъглата. Куполите на катедралата „Свети Павел“, величествения сив силует на Тауър, страшното стълбище към Тауър, хлъзгаво от водораслите, което водеше към „Трейтърс Тор“ — портата на предателите. Мод знаеше, че твърде малко от хората, които влизаха в Тауър през ужасяващата порта, виждаха отново белия свят.

Слънцето позлатяваше повърхността на юдата, бризът беше вече есенно хладен и тя се поздрави, че се е сетила да се загърне в топла наметка. Шумовете на реката я възхитиха — виковете и проклятията, грубите забележки от лодка към лодка, плющенето на платната, плясъкът на греблата, плискането на вълните. И колко много плавателни съдове се движеха по реката! Баркаси с флаговете на богати и знатни личности или с кралските отличителни знаци пътуваха между Уестминстър, Грийнич и Хамптън Корт. Плоски рибарски лодки, които прекарваха пътниците през реката и сновяха между кейовете на града; товарни и гребни лодки, препълнени с риба и месо, които снабдяваха големите пазари.

Анри се облегна до нея на релинга, устремил поглед към профила и. Вятърът зачерви бузите й, в замечтаното й изражение имаше нещо особено привлекателно.

— Много сте мълчалива, лейди Мод — прошепна нежно той. — Какво е приковало вниманието ви?

— Реката е толкова оживена, толкова интересна — призна Мод. — Не знаех, че на света има толкова много хора и всеки е зает с работа…

Тази странно наивна забележка го обърка.

— Но вие сте излизали безброй пъти по реката, скъпа. По това време на деня винаги е оживено.

— Е, да… да, знам. Но всеки път имам чувството, че виждам реката за първи път — импровизира бързо Мод, проклинайки неразумния си език. Трябваше да внимава какво говори.

Забележката накара Анри да се усмихне. Матката лейди д’Албар беше наистина възхитително същество.

— Вие сте прекрасна, мила. — Той сложи отново ръка върху нейната и когато тя понечи да я изтегли, я задържа със сила. — Хайде да седнем на носа и да си поговорим. Мисля, че имаме да обсъдим много неща.

Мод нямаше друг избор, освен да приеме поканата. Когато седнаха на тапицираната пейка, херцогът отново взе ръката й в своята и тя започна да мисли, че е извънредно приятно да седи редом с толкова мил и симпатичен придружител. Облегна глава на релинга и затвори очи, за да се наслади на топлината на слънцето, вслуша се в мекото плискане на вълните в корпуса на лодката, в ритмичния шум на греблата, в далечните викове откъм брега. Ръката й остана неподвижна в дланта на херцога.

Анри се усмихваше изненадано на себе си, смаян от увереността си, че е напълно доволен да остави нещата в това положение. Нетърпението му да тласне напред ухажването беше забравено. Това момиче беше толкова меко и сладко, че той се трогна до дън душа. Маргьорит беше чувствена, енергична, интригантка, пищна, изобщо истинска жена. Метресите му задоволяваха физическите му потребности, понякога бяха равностойни партньорки и в интелектуално отношение, но чувствата му винаги оставаха недокоснати. Не си спомняше някога да се е чувствал като истински закрилник на една безпомощна млада жена.

Той погледна Мод и се запита дали пък не е заспала. Привлече внимателно главата й на рамото си и тя не се възпротиви. Топлият бриз рошеше немирните къдрички, изскочили изпод бонето й, дългите мигли образуваха гъсти копринени полумесеци върху кремавите бузи. Той я загърна грижливо с наметката, но тя продължи да спи. Тази пасивност е много възбуждаща, каза си с усмивка кралят, вдигна ръка и очерта съвършената линия на брадичката и с върха на показалеца си. Изведнъж тя отвори очи, сини като безоблачно небе, отдели се от него и бързо издърпа ръката си.

— Какво правите? — Гласът й беше подрезгавял от вълнение.

— Нищо — отговори с усмивка Анри. — Беше ми много приятно да ви гледам, докато спите.

Мод попипа бонето си и се помоли да не се е изкривило. Примигна няколко пъти, за да прогони остатъците от съня. Мисълта, че беше лежала безпомощна, че главата й безсрамно беше почивала на рамото му, че през цялото време е била наблюдавана от един напълно непознат мъж, беше повече от страшна.

— Простете, сър. Нямах намерение да бъда неучтива. Слънцето ме приспа — заекна уплашено тя. Дали съм се издала насън? Дали е открил някаква разлика с Миранда, докато ме е наблюдавал необезпокоявано?

— Постъпката ви изобщо не беше неучтива, бих казал дори, че беше прелестна — отвърна любезно Анри. — Но сега, когато сте отново будна, бих желал да продължим дискусията, която започнахме снощи.

Снощи? За какво беше разговарял с Миранда? Защо тя не й каза нито дума? Херцогът чакаше да чуе думите й, а тя нямаше ни най-малка представа какво да му каже.

— Слушам ви, милорд — проговори почти нежно тя и склони глава встрани. — Моля, продължете.

— Искам да бъда съвсем сигурен, че нямате възражения срещу нашата женитба — обясни търпеливо кралят. — Нали разбирате какво означава да влезете във френския кралски двор?

— Ясно ми е, че само протестантка може да стане член на този двор, сър.

Анри кимна замислено.

— Точно така. — Той се засмя и в смеха му имаше горчивина. — Но винаги съществуват обстоятелства, които могат да принудят един мъж да съобрази религиозните си убеждения с определена цел. — Той си припомни онази страшна нощ, когато по молба на Маргьорит се отказа от протестантската си вяра и премина към католицизма. Мечът на брат й беше опрян в гърлото му. Смяната на вярата му спаси живота и в крайна сметка му донесе короната на Франция. По-късно не му беше никак трудно да се отрече от католицизма и да се върне към вярата на дедите си.

Мод преглътна мъчително и заговори пламенно:

— Не мога да си представя, че има ситуация, която би ме принудила да сменя вярата си, ваша светлост.

— Е, тогава сте щастливка, скъпа. Пожелавам ви никога да не се сблъсквате с подобни обстоятелства — засмя се кралят.

Мод вдигна очи и го погледна изпитателно.

— Можете ли да си представите, че ще станете католик, ваша светлост? — В гласа й звучеше странна възбуда.

Анри се засмя отново и горчивината му се засили.

— Париж си струва една меса — отговори цинично той.

— Не ви разбирам, сър.

Този път беше говорил Анри, кралят, не херцог Роаси. Анри, който беше готов на всичко, за да си осигури френската корона. Той се покашля и се опита да обясни:

— Това беше само малка шега, мила. Но съм много радостен да установя, че сте така привързана към протестантската вяра.

Мод се закашля. С годините беше усъвършенствала този номер, когато разговорите вземаха неприятен за нея обрат или когато искаше да отклони вниманието на събеседниците. Кашлицата й звучеше глухо и страшно и тя скри лице в наметката си, докато раменете й потръпваха под силния пристъп.

— Бедното ми дете, явно не ви е добре — проговори загрижено придружителят й. — Не биваше да ви излагам на този остър вятър. Човек никога не знае какви зарази летят във въздуха над реката. Лодкарю, обърнете веднага. Връщаме се в Харткорт Меншън.

Щом лодката обърна и се насочи по обратния път, кашлицата на Мод се успокои. Тя подаде глава изпод наметката си и попи с кърпичка насълзените си очи.

— Няма нищо страшно, сър. — След силната кашлица дрезгавият й глас беше съвсем истински. — Понякога страдам от кашлица, но ви уверявам, че болестта ми не е сериозна.

— За мен е голямо облекчение да чуя това, мила. Надявам се, че пристъпите са редки.

Сигурно Миранда не се беше закашляла нито веднъж.

— О, да, сър, много редки — побърза да потвърди Мод.

Той кимна и отново стисна ръката й. Тя не се осмели да издърпа своята, но тялото й остана сковано. През целия път мълча и реагира с едносрични думи на опитите на краля да поведе разговор. Когато се прибраха в къщата, тя се раздели с обожателя си с дълбок реверанс и бегъл поздрав.

— Ще се видим на вечеря, мила.

— Да, разбира се, сър. — Мод хукна като подгонена нагоре по стълбата и се скри в сигурната си спалня.

(обратно)

21

Миранда вървеше нервно по Лондонския мост. Магазините от двете страни на моста бяха препълнени с клиенти; жените се караха сърдито за по-хубавите парчета платове, за панделки и конци; търговци в подплатени с кожа палта надзираваха изложеното злато и сребро; мъжете се пазаряха шумно за цената на пилетата, гъските и патиците, натъпкани в тесни кафези; покрай нея минаха мъж и момче, повело мършава танцуваща мечка с пръстен на носа.

Къщите бяха стари и сякаш се опираха немощно на грамадните опорни стълбове на моста. Горните етажи почти се допираха. Чип се беше настанил на рамото на господарката си и се притискаше страхливо до шията й. В шумното множество имаше нещо застрашително и той не можеше да преодолее уплахата си. Гласовете бяха твърде груби и жестоки и когато минаха покрай един вход, в който се бе разгоряла шумна караница, маймунката извика стреснато и се хвърли в ръцете на Миранда, за да намери закрила.

Тя помилва успокоително Чип и бързо продължи пътя си. Ако трупата искаше да стигне до едно от пристанищата на Ламанаша, сигурно бяха прекосили моста към южния бряг на Темза. В някоя от таверните вероятно щеше да се сдобие с нужните сведения, за да разбере накъде точно бяха тръгнали. Сигурно бяха спрели някъде да обядват и вероятно бяха разговаряли с гостилничаря и гостите на чаша ейл. Щом узнаеше към кое пристанище се бяха насочили, щеше да им изпрати вест. Носачите на товари, които пренасяха и писма, за да подобрят заплащането си, се тълпяха около портите на Лондон и обявяваха на висок глас целта на пътуването си. Те щяха да намерят без затруднения трупата, а тя щеше да им даде достатъчно пари за усърдието. Можеше да заеме пари от Мод или да ги намери от другаде.

Решителността й да намери семейството си държеше в шах огромните вълни на тъгата, но дигите бяха доста крехки и Миранда знаеше, че много скоро щяха рухнат. Опитваше се да ги укрепи със силата на разума, но спомените за преживяното тази сутрин отново я връхлитаха и в главата й наставаше хаос. Тя бе загубила цялото си недоверие във вихъра на екстаза, който можеше да преживее само с Гарет. Но в минутата, когато той разкъса магията на любовта с онези злокобни думи, подозренията й се върнаха с пълна сила.

Сега се обвиняваше горчиво, че беше толкова глупава и лековерна. Как бе повярвала, че един благородник ще изпита поне малко привързаност и обич към една скитница, към една пътуваща акробатка? Той бе купил услугите й, нищо повече. Толкова просто. Само една глупачка би си въобразила, че е изпитал някакви чувства към нея.

А тя, глупачката, забрави за какво беше наета. Позволи си да види нещо повече в играта им. Позволи си да се влюби в него!

Миранда се засмя горчиво и продължи пътя си по тесните улички на Саутуорк. Смееше се на абсурдната представа, че тъкмо момиче като нея бе посмяло да се влюби в благородник от двора на кралица Елизабет.

Тя привлече върху себе си развеселените погледи на мъжете, които се мотаеха по ъглите и чакаха отварянето на бордеите. Някои от тях подвикнаха подире й обидни думи, но никой не се опита да я спре. Момиче в овехтяла рокля, което се смее на себе си, явно не беше с всичкия си. Вероятно имаха право. Тя беше луда и мястото й беше в лудницата.

Глупачка… глупачка… глупачка. Но стига толкова!

Най-после Миранда получи исканите сведения в една таверна на „Пилгрийм Стрийт“. Артистите бяха влезли тук да вечерят, но за голяма нейна изненада не бяха платили яденето с представление за гостите на кръчмата, както обикновено, а бяха дали на гостилничаря няколко сребърни монети. Жената зад тезгяха помнеше много добре малкото куче на Люк, сакатото момченце и дебелата жена със златни пера на шапката. Но не беше забелязала дали артистите бяха весели или потиснати. Все пак бе чула, че възнамеряват да продължат към Фолкестон.

Миранда бързо тръгна обратно към Лондонския мост. Откъде се бе взело среброто? Единственото възможно обяснение беше толкова страшно, че не й се искаше да мисли за него. Възможно ли беше да я бяха продали като Юда за тридесет сребърника? Не, това беше невъзможно. В никакъв случай не бяха извършили такава низост. Ами ако графът им беше разказал някоя лъжа? Ако беше успял да ги убеди, че Миранда желае те да си отидат, да я напуснат? Ако ги бе излъгал, че тя не желае да поддържа връзката си с тях? Че се е изкачила по стълбичката на успеха и се мисли за твърде изискана за старите си приятели?

Възможно ли беше милорд да е сторил нещо толкова подло и отвратително? Може би ги беше заплашил. Сигурно ги беше заплашил, че ще нареди да ги арестуват за скитничество. За него това не представляваше проблем. Един граф имаше много повече власт от група бедняци, на всичкото отгоре пътуващи артисти, които живееха ден за ден. Сигурно ги беше заплашил, а после ги беше подкупил със сребро. Даже мама Гертруд не бе събрала смелост да се опълчи срещу заплахата с пари и камшик едновременно. Трупата беше безсилна пред могъщия граф Харткорт.

Понесена от крилете на гнева, Миранда буквално летеше по улиците на града и само след минути се озова пред Харткорт Меншън. Влезе в предния двор точно в мига, когато кралската лодка спря на кея от другата страна и нейно величество, кралица Елизабет, и свитата й слязоха на сушата.

Миранда беше забравила, че очакваха кралицата за вечеря. Гостите вече бяха събрани в залата, за да изкажат почитанията си на своята господарка. Музикантите свиреха весели мелодии в галерията. Миранда намери една отворена странична врата и се плъзна безшумно към стълбището. Озова се пред стаята на Мод точно в мига, когато двойничката й излезе в коридора с великолепна роба от синя дамаска, обшита със златни цветчета.

— Миранда! Къде беше цял ден? Не казах на никого, че те няма. Кралицата вече пристигна и аз имах намерение да те замествам и на вечеря… Не знаех какво друго да направя.

— Изглеждаш прекрасно. — Беше напълно изключено да застане пред графа в това състояние на духа. Миранда прогони собствените си грижи и огледа Мод с нови очи. Сестра й изглеждаше сияеща и невероятно жизнена, очите й грееха. — Трябва отново да заемеш мястото ми — продължи решително тя и знаеше, че е взела правилното решение. Нищо, че планът им се объркваше. — И без това няма да се приготвя навреме.

Мод изгледа загрижено близначката си. Не можеше да отмине с лека ръка смъртната й бледност, тъмните сенки под очите, бездънната тъга в погледа.

— Какво ти е, Миранда? Узна ли нещо ново за семейството си? Да не би да носиш лоши новини?

Миранда поклати глава.

— Не знам точно. Казаха ми, че са на път към Фолкестон. — Тя склони глава и се вслуша в гласовете, които долитаха от залата. — Бързо! Трябва да слезеш долу, за да поздравиш кралицата.

Мод се поколеба. През последния час изпитваше трескаво нетърпение и несигурност. Не знаеше какво точно иска: дали Миранда да се върне навреме и да заеме мястото си на масата за вечеря, или пък да закъснее и тя да заеме нейното място. Сега вече нямаше връщане назад — Миранда имаше нужда поне от половин час, за да смени циганската си рокля с кринолина и фустите на придворната дама. Вече нямаше време за такова преобразяване. Мод разбра, че именно на това се беше надявала, и се стъписа още повече.

— Нали ще останеш тук? — попита плахо тя. — Няма да тръгнеш още тази вечер?

— Не, разбира се, че няма да тръгна тази вечер. Хайде, Мод, върви най-после.

Мод събра полите си и забърза по коридора, без да каже нито дума повече. Докато беше сигурна, че Миранда няма да изчезне, можеше да се наслаждава на великолепната тръпка на възбудата и очакването. Тя се радваше истински на компанията на херцог Роаси, макар че не разбираше причината. Разбира се, това беше само игра. Кратковременна игра.

Тя слезе в залата точно навреме. Кралицата, под ръка с лорд Харткорт, влезе през вратата откъм градината. Мод се сниши в дълбок придворен реверанс и сърцето й заби като безумно.

— Ах, лейди Мод. — Елизабет спря пред нея с доброжелателна усмивка и й протегна ръка. Мод целуна дългите бели пръсти и вдигна глава, за да види за първи път в живота си своята кралица. В първия момент беше твърде замаяна и видя само море от неясни лица. След миг херцог Роаси се отдели от мястото си от другата страна на кралицата и й предложи ръката си.

— Ще позволите ли да ви отведа на масата, милейди?

Мод направи още един реверанс, но не успя да каже нито дума. Езикът й беше надебелял и завързан на възел. Тя сложи ръката си върху кадифения ръкав на херцога и двамата тръгнаха тържествено след кралицата и графа. Гостите се разстъпиха страхопочтително, за да им сторят път.

Изражението на Гарет беше любезно и церемониално и не разкриваше нищо от хаоса, който цареше в главата му. Той застана зад стола на кралицата и зачака нейно величество да седне. Всички присъстващи се наредиха около масата и също изчакаха, докато Елизабет се отпусна на красиво резбованото кресло и придворните дами подредиха полите й. Едва тогава гостите заеха местата си на дългите пейки и в залата се понесе шумолене на кадифе и коприна. Лакеи, натоварени със сребърни купи и чинии, започнаха да обикалят масите. Кралската камериерка, чиято задача беше да опитва яденето на нейно величество, изпробва всички ястия, след което предложи на кралицата избрани вкусни хапки.

Гарет направи жест към иконома, който означаваше, че трябва да внесат вината. Напълниха прекрасните чаши от муранско стъкло с тъмно бургундско. Графът полагаше огромни усилия, за да запази безучастното си изражение и да се представи като внимателен домакин, посветен изцяло на потребностите на гостите си. Той кимна и се усмихна, когато всички одобриха избора на виното. Ала зад спокойната фасада бушуваше буря.

Къде беше Миранда? Заместничката й не успя да го измами нито за секунда, но никой от останалите гости, включително Анри, не показваше, че е намерил нещо необичайно в появата на лейди Мод. Чисто физически разлика не съществуваше. Имаше обаче дребни отклонения в някои специални навици, които според него бяха очевидни.

Миранда придружаваше думите си с жестове, ръцете й бяха постоянно в движение. Ръцете на Мод обаче изпълняваха само най-необходимото. Очите на Миранда блестяха и искряха, тя изглеждаше постоянно възбудена. Очите на Мод бяха огрени от тих блясък и чертите й като цяло бяха по-спокойни. Въпреки това беше повече от ясно, че истинската лейди Мод беше необикновено развълнувана. Тя бе приковала върху себе си вниманието на Анри и това очевидно й харесваше. Кралят изглеждаше възхитен от сътрапезничката си.

Но къде беше Миранда?

— Лорд Харткорт…?

Гарет забеляза, че Елизабет се обърна към него, но нямаше и най-малка представа какво му е казала.

— Изглеждате ми малко разсеян, милорд — отбеляза кралицата. Недоволството й беше очевидно. Тя изискваше от придворните си да й посвещават цялото си внимание и нито за минута да не губят интерес към компанията й.

— Не, разбира се, че не, Ваше величество — отговори бързо лордът. — Мислех си дали Ваше величество би желала да изслуша най-новия опус на младия композитор, когото открих при пътуването си във Франция. Мисля, че произведенията му ще ви харесат.

Старанията да й доставят забавление бяха позволени и краткото отклонение на вниманието беше допустимо. Кралицата се усмихна благосклонно и се съгласи. Гарет повика иконома си, даде нарежданията си за музикантите и се принуди да се съсредоточи изцяло върху предстоящото забавление.

Трябваше да напрегне цялата си воля, за да остане на мястото си през цялата безкрайна вечеря. Съзнаваше, че лейди Мери, която седеше в долния край на масата с останалите придворни дами, му хвърля засегнати погледи и очите й са пълни със смесица от загриженост и обвинение. Знаеше, че тя не е останала доволна от тазсутрешната им дискусия, и беше сигурен, че няма да мине много време и тя отново ще подхване темата на прекъснатия разговор.

Най-после кралицата даде знак, че е седяла достатъчно дълго на масата.

— Хайде да танцуваме, лорд Харткорт. — Тя го потупа по ръката с ветрилото си и се усмихна окуражително.

Гарет се поклони дълбоко и придружи кралицата до голямата зала в задната част на къщата, където беше разчистено за танци. Музикантите вече свиреха в галерията, а високите стъклени врати бяха отворени към градината, за да влиза мекият вечерен бриз.

Лордът отведе кралицата на танцовата площадка. Оставаше му да издържи само един придворен танц, след което можеше да покани възпитаницата си и да открие защо беше станала тази изненадваща замяна.

Мод сънуваше с отворени очи. Когато Анри я отведе на танцовата площадка веднага след кралицата и лорд Харткорт, тя не се възпротиви. Беше вземала уроци по танци, но никога досега не беше танцувала пред общество. Въпреки това танцуваше с невероятна лекота, сякаш изпълняваше стъпките насън. Движеше се с изключителна грация, стъпалата й едва докосваха пода. Макар да съзнаваше, че партньорът й не изглежда особено елегантно в сложните фигури на придворния танц, това ни най-малко не намаляваше удоволствието й.

Газотът най-после завърши и кралицата, която танцуваше много по-енергично от младите си придворни дами, поиска от Гарет да й осигури за следващия танц херцог Роаси.

Лордът отдавна чакаше именно това решение. Той си проби път към мястото, където стояха Анри и Мод. Младата дама се усмихваше и когато Гарет се приближи, Анри вдигна ръцете й към устните си. Лордът се учуди безкрайно, когато възпитаницата му се изчерви очарователно и размаха ветрилото си със съвършенството на млада кокетка.

— Гарет… ей, Гарет, надявам се, не си навирил нос чак толкова, та дори да не поздравиш старите си приятели. Знам, че дължиш внимание на кралицата, но чак пък толкова. Да не говорим, че под покрива ти живее човек като Роаси…

Гарет се обърна неохотно към Кип Роситър, който му махна от другия край на залата и се запъти към него със засмяно лице.

— Нали те поканих и ти да правиш компания на кралицата? — отговори с бегла усмивка той, опитвайки се да овладее нетърпението си. — И с това рискувах доброто име на дома си. Никой не бива да ме обвинява, че съм изоставил старите си приятели, все едно колко голяма е честта, с която ме удостояват.

Кип се ухили безгрижно, но очите му бяха остри като ками. Той се обърна и огледа доволно танцуващите.

— Ти замисляш нещо, Гарет, нещо крайно дръзко и бих казал дори непочтено. — Гласът му се понижи в шепот, устата му се доближи до ухото на лорда. — Ти си истински магьосник, приятелю, трябва да ти се признае.

Гарет вдигна въпросително едната си вежда и отговори небрежно:

— Говориш със загадки, стари момко.

— Не, човече, ти си този, който произвежда загадките. — Кип стисна ръката му. — Кажи ми да си гледам работата и аз ще го направя без възражения. Но искам да ти кажа само едно: тази лейди Мод — и той посочи двойката в края на танцовата площадка — не е лейди Мод, която в последно време вдигна такъв шум в двора. Е, какво ще кажеш? — Той го изгледа доволно.

Лицето на Гарет се превърна в каменна маска, но той не направи опит да отхвърли обвиненията на Кип. Старият му приятел беше твърде проницателен и нямаше смисъл да го лъже.

— Ще ти кажа, че това не те засяга и че ще ти бъда благодарен, ако си държиш езика зад зъбите.

Кип се ухили с разбиране.

— Разбира се, че ще си мълча. Все пак ти благодаря за признанието. Може би някой ден ще ми разкажеш цялата история, а?

— Може би. — Гарет не отговори на съзаклятническата му усмивка. Лицето му остана каменно, очите корави и безизразни. Знаеше от Имоджин, че Кип е имал съмнения, знаеше също, че ги е споделил с Брайън. Можеше да бъде сигурен, че Кип няма да се разбъбри, но брат му не умееше да мълчи. Картонената къщичка, която така грижливо беше подредил в мислите си, заплашваше да се срути. Обзет от чувство за неизбежност, той промърмори няколко нищо незначещи думи и продължи пътя си към Мод и Анри.

Кралят го поздрави с топла усмивка.

— Ах, Харткорт. Горя от желание да приключа нашата малка сделка. Утре рано сутринта ще съставим годежните договори. — Той удари приятелски лорда по рамото. — Вашата възпитаница ме увери, че е съгласна да стане моя съпруга. Така ли е, лейди Мод?

— Наистина, ваша светлост — промърмори Мод и смутено сведе очи под хладния, изпитателен поглед на настойника си. Не знаеше какво друго би могла да каже. В действителност беше толкова объркана, че изобщо нямаше представа какво говори и дали думите й имаха смисъл.

— Радвам се да го чуя — отговори спокойно Гарет. — Но нейно величество ме изпрати да ви отведа при нея за следващия танц, сър.

— О, боя се, че Елизабет ще установи колко лош танцьор съм — отвърна през смях Анри. — И се съмнявам, че ще ми прости тромавите стъпки, както направи нашата мила лейди Мод. Но по-добре е да не карам нейно величество да чака, макар че никак не ми е приятно да се разделя с вас, мила моя, дори само за един танц.

Мод се изчерви. Тя направи реверанс, промърмори някаква банална забележка и Анри се запъти към английската кралица с широки стъпки, сякаш се намираше на полето за маневри.

— Хайде да излезем за малко на чист въздух, братовчедке — предложи Гарет и подаде ръката си на Мод. — Къде е Миранда? — Спокойният тон не издаде сериозността на въпроса. Двамата излязоха на терасата.

— Значи открихте замяната? — попита плахо Мод и вдигна глава към лицето му.

— Естествено — изсъска той. — Да не би да очакваше, че ще се хвана на въдицата? Е, къде е тя?

— Горе, в стаята си. Тази сутрин излезе рано от къщи, защото искала да свърши някаква работа. Аз отидох вместо нея на излета по реката и тъй като тя се върна малко преди вечеря и не можеше да се приготви, както трябва, отново заех мястото й.

— Значи през целия ден си била с краля вместо Миранда. — Макар че беше безкрайно объркан, Гарет изпита такова огромно облекчение, че едва сега осъзна колко страшни са били последните часове. — Наистина ли е в стаята си?

Мод кимна безмълвно.

— Добре ли е?

— Не знам — отговори искрено момичето. — Семейството й е напуснало Лондон и тя е много потисната. Разбирате ли, трупата е заминала внезапно и Миранда е ужасно разтревожена.

— Разбирам — отговори мрачно мъжът. — Разбирам…

Значи не беше успял да я усмири. Той остана за момент мълчалив, загледан в падащия мрак. Залязващото слънце хвърляше дълги сенки над моравата, двама слуги тъкмо палеха факлите по пътеката към кея.

Мод чакаше до него. Не знаеше какво би трябвало да каже или да направи. Настойникът й открай време я плашеше, но днес усещаше у него нещо, което я измъчваше. Ако я бяха попитали какво точно усеща, тя щеше да отговори, че лорд Гарет е странно раним и несигурен. Не, това беше абсурдно. Граф Харткорт не беше от този тип хора, в никакъв случай.

Имоджин, която се бе настанила в една кресло в дъното на голямата зала, се обърна учудено към съпруга си:

— Защо Гарет излезе навън с момичето?

— Мисля, че е отгатнал истината — отговори спокойно Майлс. — Сигурен съм, че е познал Мод още в мига, когато елече долу.

— Мод ли? За какво говориш?

Майлс я погледна изненадано. Дори за миг не беше помислил, че Имоджин не е забелязала размяната. Самият той бе усетил още сутринта, че Мод (Миранда) изглежда променена, но не беше съвсем сигурен, докато не дойде вечерята. Мод беше много по-спокойна от Миранда, много по-сдържана в движенията си.

— Значи ти не си разбрала, мила?

— Какво да разбера? — попита възбудено Имоджин и по бучите й пропълзя опасна червенина.

— Имоджин, не намирате ли, че тази вечер брат ви изглежда доста разсеян? — Появата на лейди Мери сложи край на разговора и Майлс използва случая да се оттегли с дълбок поклон. Най-после можеше да намери убежище в стаята за карти. Не съжаляваше, че за момента тайната си остана само негова.

— Много съм загрижена за Харткорт — продължи лейди Мери и изплашеният й поглед проследи графа, който току-що се бе завърнал с Мод в балната зала. — Тази сутрин не беше на себе си, а сега изглежда така… отсъстващ. И вие ли имате същото впечатление?

— Може би — отговори кратко Имоджин, която все още не можеше да си обясни смущаващата забележка на Майлс. — В момента има много грижи и…

— Да, разбира се. Тази сутрин недвусмислено ми даде да разбера, че му преча — отвърна остро Мери. — Явно смята, че трябва да се погрижи първо за женитбата на възпитаницата си и че сега не е време да говорим за нашата сватба.

Имоджин не каза нито дума.

— Какво толкова има в тази Мод, че всички са се побъркали по нея? — попита със страх лейди Мери.

— Не знам — отговори с отсъстващ вид Имоджин и проследи с поглед брат си и възпитаницата му, които вървяха към Анри. Кралят бе завършил танца с нейно величество и я бе предоставил на друг партньор.

Мери чакаше Гарет да дойде при нея, да я покани на танц, но той дори не се обърна да я погледна. Вместо това се запъти с големи крачки към вратата на залата. Решена на всичко, тя се втурна да му препречи пътя.

— Милорд… лорд Харткорт!

Гарет спря, обърна се към нея и тя се уплаши до смърт от израза на лицето му. Очите му гледаха през нея и онова, което виждаха, съвсем не беше радостно. Устата му беше тънка, жестока линия, брадичката мрачно издадена напред.

— Мадам? — Единствената дума прозвуча рязко и едва ли не грубо.

— Тази вечер изобщо не ме забелязвате, Гарет. Помислих, че можете да отделите малко време за годеницата си. — Лейди Мери го погледна умолително и докосна ръката му.

— Простете, Мери… съзнавам, че в момента съм твърде невнимателен — отговори нетърпеливо той. — Има нещо, което трябва да направя незабавно… простете. — Той се обърна към вратата и излезе от залата, без да каже нито дума повече.

Мери се поколеба само една секунда. После вирна решително брадичка и забърза безшумно след него.

— Елате да се поразходим в градината, милейди. — Анри мушна ръката на Мод под лакътя си. — Тези проклети танци ме сгорещиха. Трябва да призная, че танцуването не е от любимите ми занимания. — Той я поведе към двукрилата врата и Мод си каза, че обожателят й явно не беше свикнал да пита хората около него съгласни ли са с намеренията му.

Вместо да се ядоса, тя усети приятна възбуда. Когато беше с херцога, имаше чувството, че е понесена от могъщо течение, което я тласкаше в незнайна посока. Уважението, с което се отнасяха към него спътниците му, първо я изненада, защото рангът му не беше много по-висок от техния. Но сега това почитание й се струваше напълно естествено.

Когато излязоха в ухаещата на рози градина, Анри я поведе право към една далечна беседка зад езерцето със златните рибки, където се плискаше фонтан и пръските улавяха последните яркочервени лъчи на слънцето.

— Дойдох в Лондон да ухажвам млада дама, която би била подходяща съпруга, а вместо това установявам, че съм на път да изгубя сърцето си — заговори Анри и гласът му прозвуча развеселено и в същото време объркано. Сложи ръка на кръста й и я привлече към себе си.

Мод усети странно присвиване в стомаха, погледна в очите му и прочете в тях неприкрито желание. Въпреки неопитността си тя разбра веднага какво й предстои. Когато Анри взе лицето й между ръцете си, тя остана напълно неподвижна, но усети с цялото си тяло нежния му натиск. Без да съзнава какво прави, тя се сгуши в него, чу как той рязко си пое дъх и видя как устата му се изкриви в усмивка, преди устните му да се слеят с нейните.

Анри я целуна нежно по устата, после покри ъгълчетата на устните й с леки, бегли целувки. Както беше очаквал, устните й бяха нежни и податливи. Тя не знаеше как да реагира на милувките му, но беше като упоена от аромата на кожата му, от лекото гъделичкане на брадата, от твърдия и въпреки това мек натиск на устата му.

Когато най-после кралят вдигна глава и я погледна усмихнато, тя отговори на погледа му с учудено мълчание, после смаяно докосна с пръсти устните си. След това инстинктивно вдигна ръка и помилва устата му. Очите й бяха сериозни и пълни с въпроси.

— О, вие наистина сте очарователно същество — проговори дрезгаво Анри. — Вие ме омагьосвате, Мод. Изпитвам силно желание да кажа на крал Анри и Париж да вървят по дяволите, а аз да си остана тук, с вас, и да ви ухажвам цяла вечност.

— Не бива да занемарявате дълга си, милорд.

Анри избухна в смях.

— Не, мила, наистина не бива. А съпругата, която напомня на мъжа си за задълженията му, е истински бисер.

Мод си припомни желанието си да отиде в манастир. После, с внезапен изблик на упорство, който я изпълни с неподозирано въодушевление, си каза: Да върви по дяволите манастирът! Тя обви ръце около шията на Анри и притисна устни към устата му. Целувката й беше пълна с жадност.

(обратно)

22

Когато лорд Харткорт влезе в зелената стая, Миранда се надигна бавно от леглото и заговори с натежал от сълзи глас:

— Много се радвам, че дойдохте, милорд, защото трябва да ви питам нещо.

— Да, а ти трябва да ми обясниш защо те е нямало цял ден. Не си ли помисли, че херцогът може да забележи замяната? — изръмжа сърдито Гарет. Страхът и загрижеността от последните часове отстъпиха място на луд гняв. — Има някои хора долу в залата, които веднага забелязаха, че Мод е друго момиче. Цяло чудо е, че херцогът не се усети.

Миранда вдигна рамене и равнодушният й жест го ядоса още повече. Той направи крачка към нея, тя отстъпи назад и го погледна със студенина, която обаче не успя да скрие дълбоката болка, която плуваше в дълбините на очите й. Болката, която той бе повярвал, че е прогонил завинаги.

Хладното й спокойствие го накара да застане нащрек. В погледа и позата й имаше нещо сковано, но и решително, въпреки факта, че беше облечена само с халат, краката й бяха боси, а косата толкова разрошена, сякаш дълго беше стояла на вятъра.

— Щом херцогът не е забелязал нищо, милорд, трябва да бъдете благодарен за замяната. Сигурна съм, че вече не се нуждаете от мен. Мод е на път да приеме съдбата си.

— Миранда…

— Не! — прекъсна го разгорещено тя. — Не, милорд. Трябва да ми отговорите! Дадохте ли пари на трупата, за да ме напуснат? Какво им казахте? Как ги накарахте да заминат така набързо? Сигурно първо сте ги заплашили, а после сте ги подкупили!

Гарет беше толкова стъписан, че не можа да събере мислите си за разумен отговор.

— Платихте ли им, сър? — попита тя и блестящите от гняв очи се откроиха огромни на бледото лице.

Гарет разбра с дълбоко примирение, че беше стигнал достатъчно далеч в измамата и че при дадените обстоятелства му оставаше само да каже истината. Все още беше на мнение, че е твърде рано да разкрие на Миранда какъв е произходът й, че в това състояние тя няма никога да го приеме доброволно, но тя просто не му остави друг изход.

— Да — отговори спокойно той, — платих им петдесетте златни нобли, които ти бях обещал. Имах основателна причина да го сторя. Ако се успокоиш и ме изслушаш, ще разбереш защо съм постъпил така.

— И те ги взеха… взеха вашите кървави пари — отвърна горчиво тя и на лицето й се появи отвращение. Обърна се настрана и раменете й потръпнаха.

Гарет я сграбчи за ръцете и я обърна отново към себе си.

— Моля те, Миранда, трябва да ме изслушаш. Чуй какво имам да ти кажа и не ме прекъсвай, докато не свърша. След това можеш да ми кажеш, каквото искаш, да ми зададеш всички въпроси, които тежат на сърцето ти. Кълна ти се, че не е това, което си мислиш. Никой не те е предал.

Миранда чу думите му, видя убедеността в тъмните очи, но нищо не можа да спре студената тръпка на предчувствието, което пролази по гърба й. Фините косъмчета на тила й настръхнаха. Тя го погледна мълчаливо и изразът в очите й му напомни за затворник, изправен пред съдията. Без да й даде време да възрази, той започна с историята за страшната Вартоломеева нощ…

Имаше чувството, че е говорил цели часове. Когато най-после свърши, в стаята надвисна потискаща тишина, нарушавана само от тихото бъбрене на Чип, който висеше на пердето пред прозореца.

Когато мълчанието стана непоносимо, Миранда заговори и гласът й прозвуча странно безизразно:

— Откъде сте толкова сигурен, че съм близначката на Мод?

— Спомняш ли си как обърнах внимание на белега в корените на косата ти? — попита тихо той, стараейки се да обуздае вълнението си. През цялото време беше говорил делово и сега не биваше да губи самообладание. — Мод има същия. Аз го имам, майка ви го имаше. Това е характерен белег на семейство Харткорт.

Миранда вдигна ръка и опита предпазливо тила си. Белегът не се напипваше, но тя знаеше, че е там, както знаеше, че е напълно безсмислено да се съмнява в разкритията на графа. Тя и Мод бяха близначки. Дълбоко в себе си тя знаеше, че Гарет бе казал истината, знаеше, че Мод ще я приеме също така безусловно, както я бе приела тя.

— Твърде малко хора знаят за изчезналата близначка — продължи тихо Гарет. — В онази страшна нощ бяха избити толкова хора, че загубата на едно десетмесечно бебе беше заличена от всеобщата кървава баня.

Мълчанието отново падна над главите им, по-мъчително отпреди. Гарет беше сериозно обезпокоен от почти призрачната бледност на Миранда и странните искри в очите й. Тя отказваше да го погледне и когато понечи да я хване за брадичката, за да обърне лицето й към своето, чертите й се разкривиха, сякаш я беше ударил.

— Разбираш ли какво означава това? — Гарет започваше сериозно да се пита дали тя наистина беше проумяла какво й бе казал. Нямаше да се учуди, ако не беше схванала в целия им размер последствията от това неочаквано разкритие.

— Да — отговори студено тя. — Разбирам, че ме използвахте и измамихте. Но това ми беше ясно още когато открих, че сте отпратили семейството ми.

— Те не са твоето семейство — заяви твърдо той. — Напуснаха те, защото това беше абсолютно необходимо. Обещах им да ти кажа, че не са те изоставили. Те научиха истината и разбраха, че вече не могат да бъдат част от живота ти. — Поне това трябва да й е станало ясно, помисли си сърдито той. Нима можеше да бъде другояче?

— Кой ви е казал, че вече не са част от живота ми? — Гневът пламна с нова сила в гърдите й, очите й заблестяха ожесточено и бледите бузи се оцветиха в тъмночервено. Онова, което според лорд Харткорт беше очевидно, съвсем не беше нормално за Миранда. — Вие! Вие решихте така! Те са моето семейство! Те ме отгледаха и са част от мен, както аз съм част от тях. Аз не съм нито от семейство Харткорт, нито от рода д’Албар… във всеки случай това няма значение за мен. Аз съм онова, което винаги съм била, и вие нямате право, нямате ни най-малко право да се месите в живота ми. Вие не се съобразихте с чувствата ми. Вие ме пренебрегнахте и купихте семейството ми… все едно, че са стока, за чиято цена можете да се пазарите. Вие ме предадохте, злоупотребихте с доверието ми, с моята…

— Спокойно, мила, не се гневи. — Гарет протегна ръце и я притисна силно до гърдите си, опитвайки се да спре бурния изблик на чувства. — Чуй ме, скъпа. Опитай се да бъдеш разумна. Когато разбрах коя си, веднага реших, че не мога да те оставя повече на улицата. Моят семеен дълг изискваше да те прибера в лоното на семейството и да ти помогна да си възвърнеш правата, които ти дава произходът.

Миранда се изтръгна от прегръдката му и вдигна гордо глава.

— Не, милорд, вие видяхте в мен благоприятна възможност да задоволите собственото си честолюбие — отговори твърдо тя. — И ви беше все едно… и все още ви е все едно, че ме използвахте така безсрамно.

Гарет се опита отново да притисне главата й до гърдите си, помилва косата й и отговори:

— Няма да отрека, че честолюбието е могъща сила. Но моята цел е и твоя, Миранда. Помисли малко! Помисли за какво работя. Можеш да станеш кралица на Франция и Навара!

— Ами ако не искам? — попита сърдито тя и отново се освободи от прегръдката му. — Ами ако тази перспектива ме изпълва с отвращение и ужас, какво тогава, милорд?

— Ти не си родена за скитнически живот и го знаеш много добре — отвърна той, опитвайки се да запази самообладание. — Аз ти отворих вратите към един напълно различен живот. Знам, в началото всичко ти се струва объркващо и мъчително, но се кълна, че именно това е животът, за който си предопределена.

Миранда поклати глава.

— Не сте прав — отговори горчиво тя. — Във вашето общество няма място за мен. — В погледа й имаше безмилостна яснота. — Мод ще се омъжи, за да задоволи честолюбието на лорд Харткорт, но аз няма да го направя.

Тя му обърна гръб. Дълбоката, пронизваща божа на предателството й причиняваше гадене. Нищо от онова, което й говореше той, не намали болката, само я направи още по-страшна. Нито веднъж, откакто се бяха срещнали в Дувър, не беше видял в нея нещо повече от средство към целта. Дори днешното му разкритие не й направи впечатление. Тя беше живяла живота, който й харесваше, и думите не можеха да я променят.

— Миранда, мила моя…

— Не ме наричайте така! — изфуча разярено тя. — Достатъчно лъжи натрупахте между нас, милорд, не прибавяйте още една. Никога не сте изпитвали истинска привързаност към мен. Какво си мислехте, когато ме отведохте в леглото си, милорд? Че ще ме укротите, че ще…

Гарет не можа да понесе повече болката й. Сграбчи я за раменете, притисна я с все сила към себе си, помилва гърба й, погали блещукащата червенокафява коса, притисна устни към меката кожа на тила й, опитвайки се да я накара да замълчи.

— Миранда! Престани да се самоизмъчваш! Нашата любов нямаше нищо общо с това, което ти казах днес. Тя беше напълно различна от…

— Ами тази сутрин? — попита остро тя и го блъсна с такава сила, че той я погледна смаяно. — Тази сутрин спахте с мен, за да ме укротите, да ми замаете главата, да ме подчините на волята си, нали? Не се опитвайте да ме лъжете! — Тя го погледна отново с неумолима острота. — Не можете ли да понесете истината? — Изведнъж раменете й увиснаха и гневът се отля от тялото й като огромна вълна. В гласа й прозвуча отчаяние: — Аз ви обичах.

— Миранда, мило мое момиче…

— Махнете се оттук! — изкрещя тя и притисна ръце към ушите си в отчаян и безсмислен жест.

Тъгата й беше толкова силна, че Гарет не можеше да я понесе. Съзнаваше, че ако остане още малко тук, ще я направи още по-нещастна. Беше очаквал трудности, но не и такава безнадеждност. Остана да стои насред стаята, не знаейки какво да каже, какво да стори, за да не влоши още повече положението.

— По-късно — проговори най-сетне той. — По-късно ще поговорим пак.

Той отиде до вратата, разтърсен до дън душа, и изобщо не забеляза, че тя беше само притворена. Излезе в коридора и се запъти с уморени крачки към собствената си спалня. Не, това убежище трябваше да почака още малко. Първо трябваше да се погрижи за кралица Елизабет, която гостуваше под покрива му.

Когато лордът слезе по стълбата към партера, лейди Мери Абърнати се измъкна от сянката на една ниша, където беше стояла през цялото време. Тя огледа страхливо коридора, после втренчи поглед в затворената врата на отсрещната стая и се разтрепери с цялото си тяло. Не можеше да не си припомни старата поговорка: „Който подслушва, скрит до стената, чува собствения си позор“.

Когато тази сутрин спахте с мен… Така бе казало момичето, което не беше Мод. Момичето, което беше любовница на Гарет. Той бе подслонил любовницата си под собствения си покрив. Аз ви обичах… беше казало момичето.

Мери навлажни с език пресъхналите си устни и се опита да преглътне коравата буца, заседнала в гърлото й. Харткорт беше измамил и нея, и сестра си, дори самата кралица. Измамата му беше повече от отвратителна, тя представляваше такова страшно предателство, че Мери не беше в състояние да го проумее. Мъжете издържаха уличници, често си вземаха и метреси. Но ги държаха далече от съпругите си, от годениците, от семейството. Така не се забъркваха в емоционални усложнения. Това беше част от живота на висшето общество и представляваше най-обикновена сделка. Този случай обаче беше абсолютно различен. Тя не познаваше този Гарет. Граф Харткорт никога не беше говорил с този тон, с това искрено вълнение, с тази несигурност. Страстта му към това момиче беше повече от очевидна. Той бе затънал дълбоко в блатото на разврата и вулгарността и вече не можеше да бъде верен рицар в империята на нейно величество, достоен човек, който държи на мястото си в този свят.

Мери се спусна безшумно по стълбата и влезе в балната зала. За щастие никой не беше забелязал изчезването й.

След около час Мод почука на вратата на зелената стая и отвори, без да дочака подкана. Кралицата и свитата й се бяха върнали в Уайтхол, придружени от граф Харткорт и херцог Роаси.

— В леглото ли си вече, Миранда?

Миранда беше толкова развълнувана, чувстваше се така загубена и самотна в тази страшна бъркотия от отчуждение и загуба, че не знаеше как да се държи с Мод. Собствената й идентичност се беше размила, рамката на живота й беше взривена. Какво трябваше да стори сега: да сподели ли със сестра си откритието на графа или да я остави в благословено незнание?

— Не, не съм в леглото.

— Защо седиш на тъмно? — Мод влезе и затвори грижливо вратата. Миранда седеше на рамката на прозореца, свила крака под себе си. Чип лежеше по гръб в скута й и се протягаше лениво.

— Наблюдавах вечерницата — обясни тихо тя.

Мод смръщи чело. Гласът на Миранда не беше мелодичен както обикновено. Тази вечер тя говореше дрезгаво и пресипнало, сякаш беше настинала. Мод отиде до прозореца и се наведе да помилва Чип. Шията й беше разголена, косата високо вдигната и прихваната е мрежичка от златни конци. Бледият белег с форма на полумесец се виждаше повече от ясно. Без да съзнава какво прави, тя вдигна ръка и попипа тила си.

— Разкажи как мина вечерта.

— О, да! — Мод се намести на перваза до Миранда и спря за миг, за да подреди мислите си. После пое дълбоко въздух и даде воля на чувствата си.

— Той ме целуна — разказа възбудено тя. — Чувството беше много странно и… прекрасно. Знаеш ли дали трябва да се чувствам именно по този начин?

— Мисля, че да — отвърна глухо Миранда.

— Какво има? — Мод стисна силно ръцете й. — Изглеждаш толкова тъжна. Какво ти е, мила?

Миранда се освободи с рязък жест.

— Значи си склонна да приемеш годежа?

Мод поклати глава.

— Не знам. Всичко, в което досега вярвах и което мислех за себе си, изведнъж се обърка. Не знам как да изляза от този хаос.

Миранда изпита такава горчива ирония, че едва не избухна в смях. „И със сестра ти е същото.“ Двете не знаеха как ще живеят отсега нататък само защото граф Харткорт беше решил да играе ролята на господ.

— Какво става с теб, Миранда? — попита настойчиво Мод. — Не ми харесва, че си така тъжна. Не мога ли да направя нещо, за да ти помогна?

Миранда скочи от рамката на прозореца, без да изпуска от ръце Чип.

— Отивам си — промълви тихо тя.

— Толкова скоро? — Мод я погледна стъписано. — Защото заех мястото ти при херцога ли? Защото мислиш, че вече нямаме нужда от теб?

— Никой не ме иска тук — отговори тъжно Миранда. — Но това не е единствената причина, поради която си отивам. Трябва да намеря семейството си, преди да са се качили на някой кораб за Франция. Станало е страшно недоразумение. Те си мислят, че вече не искам да се върна при тях. Трябва да тръгна на разсъмване и да ги настигна във Фолкестон.

— Не искам да си отидеш — отговори бавно Мод и се учуди на тона си.

— Тогава ела с мен. — Миранда го каза просто така, но изведнъж тази невъзможна представа й се стори най-естественото нещо на света и тя усети прилив на нови сили. — Едно последно общо приключение — продължи възбудено тя и гласът й възвърна част от старата си жизненост. — Ела с мен във Фолкестон. Така ще имаш време да помислиш за бъдещето си и да си изясниш какво точно искаш. Време да бъдеш самата ти, да отговаряш сама за себе си. Животът никога няма да ти предложи този шанс, повярвай.

Мод я гледаше невярващо, виждаше отражението си в очите на Миранда и съзнаваше, че и тя вижда същото. Видя и живота си, манипулиран и командван от сили, които тя не можеше да контролира. Макар че беше упорствала и се беше опълчвала срещу настойниците си, тя реагираше, но не действаше, никога не вземаше самостоятелни решения. Това беше единственият й шанс да си даде сметка за живота си… да открие какво точно иска. Даже ако открие, че не можеше да има желаното, щеше да си изясни собствените си потребности и желания, да разбере коя беше в действителност.

— Какво ще кажат на херцога? — попита бавно тя. — Утре възнамеряват да подпишат годежните договори.

— Ще му кажат, че си заболяла.

Мод кимна.

— Никой няма да се изненада. Но ще се ядосат ужасно…

— Не вярвам — отговори твърдо Миранда. — Ще им оставим бележка, че си здрава и ще се върнеш след около седмица. Милорд ще разбере.

— Защо си така сигурна, че настойникът ми ще разбере тази необмислена, дори безумна постъпка на възпитаницата си?

— Защото знам. — Миранда улови ръцете й. — Ще тръгнем на разсъмване. За съжаление нямам пари, но с Чип ще даваме представления и ще си спечелим.

— О, аз имам пари — усмихна се Мод, но в очите й имаше ужас. — Защо се съгласих?

— Защото имам нужда от теб — отговори твърдо Миранда. — И защото трябва да го направиш заради самата себе си.

По някаква необяснима причина отговорът се стори на Мод напълно разумен. Тя бе започнала да си създава нова представа за себе си и днешните й постъпки се вписваха съвсем естествено в новия й образ.

Изтощен, Гарет премести офицера си едно поле напред и се запита колко ли време щеше да мине, докато кралицата най-после заяви, че е уморена и ще се оттегли. Искаше му се да загуби нарочно поредната партия шах, за да ускори завършека на тази безкрайно дълга вечер, но бързо отхвърли тази идея. Кралицата беше добра шахматистка и твърде интелигентна, за да се хване на този глупав номер. А ако си навлече неодобрението й, това нямаше да му помогне да се прибере по-бързо в спокойствието и уединението на спалнята си.

Елизабет придвижи пешка и дългите й бели пръсти останаха върху фигурата, докато окончателно се увери, че е направила най-добрия ход. На лицето й изгря усмивка.

— Шах, сър.

Гарет огледа внимателно шахматната дъска. Можеше да играе така, че да завършат наравно, можеше и да се откаже. Вдигна глава към кралицата и видя злобното блещукане в умните черни очи. Тя разбираше какво го измъчва.

— Ако се предадете, ще приема, милорд Харткорт — заяви меко тя. — Боя се, че тази вечер сте зает с твърде много неща и не сте в състояние да ми дадете добра битка.

Гарет преобърна краля си и се усмихна разкаяно.

— Нищо не убягва от вниманието ви, мадам.

Елизабет се засмя, зарадвана от комплимента. После стана от масата и Гарет скочи на крака. Изтощените придворни дами бяха изпратени в леглата веднага след завръщането в Уайтхол. Херцог Роаси също бе помолил да се оттегли и Елизабет не се възпротиви, тъй като той беше почетен гост и му дължаха уважение. Ала Гарет беше обикновен поданик и кралицата с право очакваше от него да играе по свирката й. Тя не се нуждаеше от много сън, затова му предложи няколко партии шах и задушевен разговор.

— Херцог Роаси е интересен мъж — заговори оживено тя и отвори ветрилото си. — И в никакъв случай не е глупак.

— Със сигурност не, мадам.

— Изрази абсолютна увереност, че Анри ще се наложи в обсадата на Париж. — Кралицата вдигна високо едната си изскубана вежда. — Иска ми се и аз да бях толкова сигурна. Какво мислите вие?

— Аз също съм сигурен в победата на Анри, мадам.

Кралицата затвори ветрилото и го удари замислено в дланта си.

— Можех да очаквам, че ще кажете това. След всичко, което преживя семейството ви при клането. Ако Анри успее да си осигури короната на Франция, семейство Харткорт ще спечели нова власт и влияние чрез възпитаницата си, нали?

Гарет знаеше, че това е реторичен въпрос, затова само се поклони.

— Не съм съвсем сигурна дали Англия ще спечели, ако Анри Наварски се възкачи на френския трон — продължи замислено Елизабет. — Възгледите на хората, които стоят близо до френския двор, ще бъдат от голямо значение за мен.

— Моята лоялност и дългът ми пред моята кралица винаги ще имат предимство пред всичко друго.

Елизабет кимна бавно.

— Обичам да се заобикалям с честолюбиви мъже, лорд Харткорт. Честолюбието и властта са надеждни мотиви. — Тя се усмихна с лека злоба. — Те са непоколебими в изискванията си и правят мъжете предпазливи. — Тя се обърна рязко към вратата, която водеше към спалнята й. — Лека нощ, милорд.

— Желая на Ваше величество приятна почивка. — Гарет се поклони дълбоко и остана така, докато кралицата напусна помещението. После се изправи с тиха въздишка на облекчение и отговори на поздрава на кралския иконом с кратко кимване. Излезе в дългия коридор и се запъти към изхода, когато в дъното безшумно се отвори врата.

Лейди Мери Абърнати излезе пред него и му препречи пътя. Тя застана под лампата в една стенна ниша и първата мисъл на Гарет беше, че годеницата му внезапно се е разболяла, претърпяла е шок или е получила лоша вест. Лицето й приличаше на маска — призрачно бледо, очите безжизнени и замръзнали в дълбока дупка. Тя стоеше неподвижна и го гледаше, сякаш имаше насреща си чудовище, излязло от ада.

— Мери? — Лордът спря и леко се поклони. — Какво се е случило? Зле ли ви е?

— Искам да говоря на четири очи с вас, сър. — Гласът й беше монотонен и безизразен. Тя се върна в малкото, облицовано с дърво помещение, където го беше чакала, и Гарет я последва.

Объркването и тревогата му растяха с всяка секунда.

— Какво се е случило? — повтори той и се наведе да увеличи пламъка на лампата, която беше поставена на малката маса. Погледна годеницата си и добави загрижено: — Изглеждате болна, Мери.

— Вие ми причинявате гадене — заяви тя със същия монотонен глас. — Вие… вие… вие сте имали сношения с онова момиче! — Изведнъж гласът й доби цвят и звук. — Това не е вашата възпитаница. Вие сте довели под собствения си покрив една… една… коя е тя?

Гарет затвори внимателно лампата. Двамата бяха сами в малката приемна, оскъдно мебелирана, облицованите с дърво стени безвкусни и голи. Той нямаше представа откъде Мери е разбрала за отношенията му с Миранда. Ала когато погледна годеницата си, изведнъж изпита облекчение. Облекчението на грешника, който признава злодеянията си, каза си той в пристъп на самоирония.

— Коя е тя? — попита отново Мери. На бузите й горяха две трескави червени петна и създаваха ярък контраст с бледото лице. В очите й святкаше справедлив гняв. — Довели сте я в къщата си, за да ви служи като любовница!

Простата истина беше единственият възможен път.

— Не, първоначално не. Когато за първи път я срещнах, Миранда беше с трупа пътуващи артисти.

— Скитница! И без съмнение крадла. Забавлявали сте с една уличница под собствения си покрив! — Мери едва не се задави от възмущение.

— Миранда не е уличница, Мери — отговори спокойно Гарет. Беше смаян от страстта в думите й. Жената, която никога не си позволяваше да загуби и частица от самообладанието си, която никога не казваше иди вършеше неща, които не бяха грижливо премислени и подходящи за момента, изведнъж му показа страшния гняв и възмущението на притисната до стената Ксантипа.

— И вие смеете да защитавате тази твар? Вие обиждате сестра си, честта си, мен! — Гласът й пресекна, но когато Гарет понечи да заговори, тя вдигна заповеднически ръка. — Онова същество говореше за любов. Какво ще кажете за това, милорд Харткорт? Една уличница ви говореше за любов! Чух всяка дума от разговора ви!

— Аха — промърмори Гарет, най-после разбрал как годеницата му беше узнала истината за Миранда. — Работата е малко по-сложна, отколкото ви изглежда на пръв поглед, Мери, но…

— Аха, сега сигурно ще ми кажете, че и вие я обичате, нали? — прекъсна го Мери и гласът й трепереше от отвращение. — Каква вулгарност! Абсолютният връх на простотията! Хора с нашето положение не се влюбват!

Гарет я гледаше с разкаяно мълчание. След малко прокара пръсти по наболата си брада, без да знае какво да каже. Не очакваше годеницата му да го обвини в простотия. От друга страна обаче, от нея можеше да се очаква точно това. Все още не можеше да разбере защо беше толкова засегната от случилото се, или по-точно, кой аспект на изневярата му я бе обидил най-много.

Дали сексът? Или фактът, че е спал с момичето под собствения си покрив? А може би откритието, че Миранда не беше онова, за което я представяха? Или вулгарността на думата и чувството любов по отношение на тази връзка?

Как, за Бога, да спаси доброто си име след тази сцена? Мери знаеше, че има две Мод, но засега не беше намерила време да помисли защо годеникът й беше подслонил двойничката на възпитаницата си в собствения си дом и беше правил любов с нея. Кип също знаеше, че има две Мод. Колко време щеше да мине, докато узнаеше и Анри?

Мери наблюдаваше човека, за когото щеше да се омъжи. Мъж, който бе паднал в калта, който спеше с една отвратителна крадла и уличница, който беше извършил непростим грях. Не можеше да понесе тази обида. Никога, даже и заради съпруг с името и положението на лорд Харткорт.

— Можете да считате годежа ни за разтурен, милорд — проговори ледено тя.

Огрени от трепкащата светлина на лампата, очите на Гарет изглеждаха почти черни и бездънни. Той отговори на погледа й и се поклони церемониално.

— Вашето желание е заповед за мен, мадам.

Мери не се помръдваше, но в очите й святкаха такъв гняв и отвращение, че Гарет се почувства неловко.

След минута тя извика яростно и изтръгна годежния пръстен от пръста си. Гарет я зяпна смаяно, но се приведе светкавично, тъй като бившата му годеница хвърли пръстена право към главата му. Все пак не беше достатъчно бърз и пръстенът го улучи болезнено в слепоочието. Явно Мери беше изчислила отлично както силата, така и посоката на удара.

Гарет вдигна ръка и попипа учудено слепоочието си. Обковът на диаманта беше одраскал кожата му и от мястото течеше кръв. За момент двамата се погледнаха мълчаливо и беше очевидно, че Мери не по-малко от него бе шокирана от постъпката си. В следващия миг тя прихвана копринените си поли, обърна се рязко и изскочи от стаята.

Гарет се огледа като замаян, после се наведе и вдигна пръстена, който беше паднал в краката му. Слепоочието му пулсираше болезнено. Когато се изправи, несъзнателно притисна пръсти към раната.

През цялото време се беше питал дали някога е познавал истински лейди Мери.

Слънцето вече изгряваше и по небето се носеха розово-червени ивици, когато Гарет слезе от лодката и забърза нагоре по каменните стъпала. Стъпките му не бяха енергични и уверени както обикновено. Все пак той мина без произшествия по пътеката и влезе в къщата през една странична врата. Слугите вече бяха на крака и нареждаха масата за закуска в трапезарията. За да не срещне никого, господарят на дома мина по задната стълба. Гарет знаеше, че Анри обича да става рано, и не искаше да се сблъска с него, преди да е имал възможност да обмисли следващата си стъпка.

Вратата към зелената спалня беше открехната и той спря. Надникна вътре и сърцето му направи огромен скок. Леглото беше разхвърляно, гардеробът и чекмеджетата на скрина бяха отворени.

Гарет прокле на ум глупостта си. Така и не се беше научил да не подценява жените. Разбира се, Миранда си беше отишла. А той, глупакът, смяташе, че трябва да й даде време да помисли за положението си, да застане на известно разстояние от случилото се. Вместо това тя го бе напуснала.

Докато стоеше и се оглеждаше слисано, опитвайки се да намери някакъв изход, от стаята на Мод се надигна див вик. Гарет се обърна стреснато и видя застаналата на прага Берта, която размахваше някакъв пергамент. Лицето й беше пепелявосиво, тя отваряше и затваряше уста като риба на сухо, но не беше в състояние да произнесе нито звук.

— Милорд…. — изхъхри най-после тя. — Лейди Мод…

Гарет отиде бързо при нея, бутна я в стаята на Мод и здраво затвори вратата. Един поглед в помещението му показа какво се беше случило. Стаята на Мод беше в същото състояние като тази на Миранда. И двете си бяха отишли.

— Успокойте се, жено. — Изпълнен с ледено спокойствие, той взе пергамента от ръцете на Берта. Жената простена задавено, отпусна се на пейката, скри лице в престилката си и захълца сърцераздирателно.

— Милото ми момиченце… бедното ми детенце… Какво ли е станало с теб? Как си могла да направиш такова нещо?

Без да обръща внимание на плачовете й, Гарет прочете набързо пергамента, написан с красив почерк и изискан стил. Възпитаницата му го осведомяваше кратко и ясно, че е заминала с Миранда, за да намерят семейството й. Нямало причина за безпокойство. Имали достатъчно пари за пътуването, тя щяла да се върне след седмица. Най-добре било да обяснят на херцог Роаси, че внезапно се е разболяла.

Красивият почерк беше дело на Мод, но формулировката беше на Миранда. Гарет веднага разбра това. Стори му се, че е разбрал и остатъка, но не беше съвсем сигурен. В писмото нямаше указания, че Мод е узнала истината за родството си с Миранда. Ако наистина беше така, защо тогава бяха избягали заедно?

— Велики Боже, престани да ревеш, жено — изръмжа изнервено той и побутна хълцащата Берта. — Опитвам се да размисля.

Защото бяха близначки. Сигурно това беше обяснението. Защото между тях съществуваше тясна връзка и Мод я усещаше, макар да не я разбираше.

— Гарет, момичето е избягало!

— Да, Имоджин, знам. — Той погледна към вратата, без изобщо да се изненада, че сестра му беше узнала за изчезването на Миранда. Тя беше влязла, без да почука, и сега се оглеждаше смаяно в празното помещение.

— Но защо? Защо си е отишла?

Изразът на лицето му беше повече от мрачен.

— Само Бог знае какви са били причините й.

— И Мод ли… Къде е Мод?

— Няма я! — изплака Берта.

— Къде е отишла, за Бога?

— В Дувър или Фолкестон… а може би и в Рамсгейт — отговори замислено Гарет и отново се зачете в писмото на Мод.

— Но защо? — Гласът на Имоджин прозвуча неочаквано пискливо. Явно беше близо до истерията.

— Предлагам да продължим разговора си някъде другаде. — Гарет нямаше сили да изтърпи две истерични жени наведнъж. — Берта, вие оставате тук. Всеки, който попита за лейди Мод, трябва да получи отговор, че е заболяла и трябва да пази леглото. По-късно ще дойда да поговоря с вас.

Той стисна ръката на сестра си и я избута навън. Зелената спалня беше достатъчно близо, за да я изберат за продължението на разговора.

— Влез тук, сестро. — Гарет влезе след нея и грижливо затвори вратата. — Така, сега можем спокойно да обсъдим създалото се положение.

Имоджин замахна с ветрилото си. Видът й беше отчайващо жалък.

— Не разбирам. Защо си толкова спокоен? Мод е изчезнала. Другата също си е отишла. А Анри заяви, че тази сутрин ще подпише годежните договори. Не разбираш ли, че годеницата я няма? — Гласът й отново стана писклив.

— Трябва да призная, че ситуацията е доста сложна — отговори Гарет с тон, който Миранда веднага би разтълкувала правилно, но сестра му не беше в състояние да го стори. Вълнението й нарастваше с всяка секунда.

— Онази я е отвлякла със себе си, нали? Тя е отвела Мод, за да я скрие от нас. Още от самото начало знаех, че планът ти е осъден на провал. Ти нямаш понятие от жените, Гарет. Никога не си ги разбирал. — Имоджин се разхождаше нервно напред-назад. — Защо не ме остави да свърша цялата работа? Защо не ме остави да се справя с Мод по моя начин? — Тя размаха отчаяно ръце.

— Нищо не е загубено, Имоджин — отговори уморено той и седна на леглото. — Мод ще се върне. Тя смята, че Анри е много симпатичен мъж.

— Тя го е видяла? — Имоджин го зяпна недоверчиво, сякаш не беше наред с главата. — Тя е разговаряла с него…

— Да, снощи на бала… и преди това на излета с лодката…

Имоджин беше сразена.

— Значи това е имал предвид Дюфорт. Вчера е била Мод, не другата.

— Точно така — кимна студено Гарет. Лицето на Имоджин пламна от възбуда.

— Тогава всичко е в ред. Не можехме да си пожелаем нищо по-добро, нали? Отървахме се от другата, Мод ще се омъжи за Анри и ние ще станем най-могъщото семейство в страната. Така го бяхме замислили още от самото начало.

— Права си — съгласи се Гарет и стана от леглото. — Всичко стана така, както трябваше да стане.

(обратно)

23

— Готово. — Анри, крал на Франция и Навара удари тежкия си служебен печат върху размекнатия восък на документа. Дебелият пергамент изскърца. Кралят отстъпи крачка назад и се усмихна доволно на граф Харткорт, който също подписа и подпечата документа, като натисна пръстена си с гравиран герб на семейството върху парчето восък — Много добре. Нека изпием по чаша за сключения договор, милорд. — Анри потърка ръце и лицето му засия. Събраните около масата васали удостовериха подписите върху документа, с който се сключваше годежът между лейди Мод д’Албар и краля на Франция и Навара. Според този документ граф Харткорт получаваше херцогството Весле и пост на френски посланик в двора на Елизабет Първа. Тази точка от договора влизаше в сила от деня на брачната церемония.

Гарет наля вино в чаша с две дръжки и я подаде на краля. Анри отпи голяма глътка от своята страна и я върна на графа, който изпълни същата церемония. След това подаде чашата на събраните около масата знатни господа и те поздравиха годеника с радостни викове. Само Анри забеляза, че домакинът му е странно потиснат, усмивката му е скована, а в очите плуват тъмни сенки.

— Какво ви безпокои, Гарет?

Графът поклати лава и се опита да се усмихне.

— Нищо, сир. Това е най-голямата радост в живота ми, да не говорим за честта, която оказвате на семейството ми.

— Вярвам ви — отвърна Анри, но въпреки това остана нащрек. Обяснението не го задоволи. Интересно му беше също откъде се бе появила грозната драскотина на слепоочието на графа. За съжаление учтивостта му забраняваше да прояви любопитство. Той взе ръкавиците си от масата и се плесна по дланта. — Много съжалявам, че лейди Мод е принудена да пази леглото в един толкова важен ден и за двама ни. С удоволствие бих получил целувка от годеницата си, която да подпечата договора. — Той изгледа пронизващо графа. — Надявам се, че не е нещо сериозно?

— Не, сир, в никакъв случай. Мод страда от най-ранно детство от пристъпи на треска. Може би е по-добре да обсъдите този въпрос със сестра ми, която се грижеше всеотдайно за нея през всичките тези години. Уверен съм, че тя ще ви успокои.

Анри вдигна рамене и отново посегна към чашата с вино.

— Знам, че жените често страдат от дребни неразположения. Но ми е крайно неприятно, че това се случи именно днес. За съжаление краят на пребиваването ми в Лондон наближава. — Той изпи виното и когато остави чашата на масата, настроението му беше доста по-добро. — Съфолк ме покани на лов със соколи в Уиндзор. Имах намерение да откажа и да прекарам целия ден с годеницата си, но щом тя трябва да пази леглото, ще приема поканата на херцога. Ще дойдете ли с нас, Харткорт?

— Простете, сир, но важни семейни дела ме задържат в Лондон. Вероятно ще останете в Уиндзор и през нощта?

— Да, Съфолк каза нещо подобно. Обеща ми разкошен банкет. — Анри вдигна рамене. — Съмнявам се, че той познава простите ми потребности. Аз се задоволявам с хляб, сирене и няколко парчета месо. Но ще направя, каквото мога, за да се насладя на разкоша. — Той направи комична гримаса, подаде ръка на Гарет и стисна здраво пръстите му. — До утре, милорд. Надявам се, че при завръщането си ще намеря лейди Мод оздравяла и бодра.

Гарет промърмори някакъв неясен отговор. Беше изпратил най-верните си хора да претърсят крайните квартали на града и да съберат сведения за трупата и двете момичета. Но се съмняваше, че ще ги намерят толкова скоро. Лесно щяха да проследят пътя на трупата, но двете момичета можеха без усилие да изчезнат сред оживеното движение между столицата и пристанищните градове. Но щом узнаеше накъде е потеглила трупата, той щеше да знае и къде ще намери близначките.

Гарет изведе госта си навън и изчака в двора, докато и последният участник в лова мина под високата порта. След като се върна в къщата, той се заключи в частния си кабинет, запали лулата си и си приготви бутилка вино. След това прочете още веднъж годежния договор. Погледът му пламтеше от гордост, докато четеше думите, подпечатали осъществяването на най-голямото, най-съкровеното му желание. Защо тогава не беше изпълнен с тържествуващо задоволство?

Той прочете документа още веднъж, докато пушеше лулата си и отпиваше малки глътки вино. На устните му играеше саркастична усмивка. Всичко се уреди по най-добрия начин, точно както беше казала Имоджин. И след като Миранда си беше отишла и вероятно възнамеряваше да се върне във Франция със семейството си, той вече нямаше защо да се страхува от опасните разкрития на Кип Роситър или лейди Мери. Щом Мод се върне, всичко ще тръгне по мед и масло.

Гарет нави пергамента и го прибра грижливо в чекмеджето на писалището си. Всичко беше завършило по най-добрия начин. Защо тогава се чувстваше жалък подлец?

Уморен. Той беше уморен, това беше всичко. Миналата нощ не можа да се наспи, по-миналата също не беше затворил очи. Тъкмо се готвеше да заключи чекмеджето, когато на вратата се почука.

Гарет покани чукащия да влезе и на прага застана Имоджин. Като видя пергамента в ръката му, очите й светнаха.

— Готово ли е?

— Да, всичко е уредено. — Гарет й подаде годежния договор и тя го прочете жадно. — Херцог на Весле — прошепна страхопочтително тя. — И посланик в двора на Елизабет Първа. О, Гарет, това е повече, отколкото смеех да се надявам! — Тя вдигна очи към брат си. — Ей, какво ти е на челото?

— Само малка драскотина — отговори подчертано небрежно той. — Снощи, когато се качих в лодката, ударих главата си във фенера. — Сега не беше време да й разкаже какво се бе случило с Мери. Бившата му годеница много скоро щеше да съобщи лично новините на сестра му. Имоджин беше толкова възбудена и въодушевена от успеха на брат си, че бързо забрави раната на слепоочието му.

— О, Майлс… виж какво пише тук! — Тя се обърна и показа документа на току-що влезлия Майлс, който се усмихваше колебливо.

— Вратата беше широко отворена — обясни смутено лорд Дюфорт. — И тъй като ми се искаше да науча какво сте подписали с Анри…

— Успяхме! — Имоджин размаха тържествуващо договора. — Виж! Прочети какво пише тук! Херцогството Весле, само си помисли!

Майлс послушно прочете годежния договор. После погледна лорд Харткорт и в очите му имаше ням въпрос.

— Мисля, че много скоро ще получа информация за местонахождението на Мод — обясни уморено Гарет. — Веднага щом узная нещо по-точно, ще тръгна след нея. Няма смисъл да обикалям напразно, преди да знам в каква посока е тръгнала.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Майлс. — Но… какво ще стане с Миранда?

— Тя избра пътя си сама — отговори студено Гарет. — Беше свободна да си отиде, когато пожелае. Сегашният момент не е по-лош от другите, нали?

— Точно така — съгласи се възбудено Имоджин. — Ако беше останало у дома, момичето щеше само да ни пречи. То изигра ролята си, платиха му и си отиде. Точно както трябваше да стане.

— Извинете ме. — Гарет стана и се запъти към вратата. — Имам да свърша някои работи в града. Няма да се върна за вечеря.

Той взе коня си, препусна през Лондонския мост, прекоси и бедняшките квартали на Саутуърк. Имаше намерение да се напие до безсъзнание и да се забрави в ръцете на някоя проститутка… или на много проститутки. Не беше проблем да си намери компания, но колкото повече пиеше, толкова по-неприятна му ставаше близостта на евтините уличници. Алкохолът намаляваше постиженията в тази област, но той не помнеше някога преди да се е излагал така.

Малко преди разсъмване Гарет мина отново по Лондонския мост и подкупи пазача да му отвори малката странична портичка, макар че слънцето още не беше изгряло. Той се олюляваше несигурно на седлото и смътно съзнаваше, че представлява идеалната жертва за уличните крадци — самотен ездач, пиян до козирката, неспал от две нощи и твърде изтощен, за да може да размаха меча си.

И друг път беше яздил така — на връщане към къщи след прекарана в пиянство нощ, следван от кукуригането на петлите, с помътен разум, със замаяна от виното глава, с натежали крайници, с безкрайна умора в мускулите и ставите, цялото му същество изпълнено с дълбоко изтощение, с което не беше в състояние да се пребори дори дългият сън. Много пъти се беше връщал пиян в празното си легло, питайки се къде се намира в момента скъпата му съпруга и в чии обятия се забавлява. Представяше си я как се търкаля по сламата в някой обор или лежи с някой просяк в уличната кал.

Шарлът. Съпругата му… голямата му любов. О, да, той обичаше Шарлът с душа и тяло. А може би наистина имаше склонност към вулгарното. Гарет влезе в двора на къщата си и се изсмя цинично. При слизането си едва не падна от коня. Склонност към вулгарното. Какво точно описание. Мери имаше право да твърди това. Той се запрепъва към къщата, подсмихвайки се глупаво, без да обръща внимание на учудените ратаи, които го следваха по петите, за да го подкрепят при нужда.

Той се изкачи по стълбите, без да съзнава какъв шум вдигна в заспалата къща, влезе в спалнята си и тресна вратата зад себе си. Без да си прави труд да се съблече, лордът изрита ботушите от краката си и се отпусна тежко на леглото. Дебелият матрак го обгърна и той потъна дълбоко в пропастта на умората. Черната вода се затвори над него и от дъното изплува образът на Шарлът, която щастливо му махаше да се приближи.

Имоджин седна уплашено в леглото, когато чу силния трясък на затварящата се врата към спалнята на брат й. Тя се взря безпомощно в мрака и се вслуша напрегнато, но в къщата отново цареше тишина. Беше чула тежките стъпки на Гарет по коридора и в паметта й отново оживяха страшните спомени от близкото минало. Колко нощи беше лежала будна, за да чака завръщането му. Колко пъти се беше вслушвала с лудо биещо сърце в колебливите му стъпки по коридора, изпълнена с отчаяното желание да му помогне, да облекчи болката му, докато сърцето й се разкъсваше от омраза към жената, която го беше докарала до това саморазрушително състояние.

Но защо сега? Защо се бе върнало онова страшно време? Точно сега, когато брат й беше на път да осъществи целта на живота си! Откакто се върна от Франция, Гарет беше друг човек. Отново силен, целеустремен, решителен. Имоджин си бе позволила да вярва, че демоните бяха престанали да го измъчват.

Но тези несигурни стъпки в коридора, последвани от трясъка на вратата, върнаха в съзнанието й всички страшни спомени и я изпълниха със същото потискащо чувство за безпомощност като някога. Решена да се бори, Имоджин отметна завивката си и скочи от леглото. Облече халата си и автоматично вдигна ръце да поправи бонето си, което пазеше грижливо навитите й къдрици от разваляне. Тя отвори тихо вратата, единствената запалена свещ на стената потрепери от течението и угасна. Дългият коридор потъна в мрак.

Очите й бързо свикнаха с тъмнината и тя закрачи решително по коридора. Спря пред вратата на Гарет и се ослуша. След малко се наведе и притисна ухо до ключалката. В стаята цареше тишина. Значи можеше да се надява… не. Надеждата й се оказа напразна. Откъм леглото се чуваха объркани, неразбираеми думи, тежко, накъсано дишане.

Тя отвори вратата, както бе правила безброй пъти преди това, и се плъзна безшумно в спалнята, без да забрави да затвори след себе си. Кошмарите на Гарет й бяха известни до последната подробност. Те бяха една от многото тайни, които двамата споделяха.

— Шарлът! — Спящият мъж нададе дрезгав вик. Той седеше в леглото си, очите му бяха широко отворени и ужасяващо неподвижни. Имоджин знаеше, че брат й не се е събудил, и се втурна към леглото. Лицето му беше потно, сякаш го мъчеше силна треска, ризата беше залепнала за тялото.

— Гарет… Гарет… събуди се! — Имоджин улови ръката му, помилва я и я притисна до гърдите си. — Събуди се! Ти сънуваш!

Очите на лорда се проясниха, но адският сън все още не искаше да си отиде.

— Велики Боже! — промърмори той и обърна глава, за да погледне сестра си, която стискаше здраво ръката му и го гледаше с фанатична любов — поглед, който му беше познат още от най-ранните детски години.

— Велики Боже, Имоджин — повтори той и се отпусна немощно на възглавниците, като предпазливо издърпа ръката си. Изтри мокрото си лице с опакото на ръката, въздъхна и се загледа към тавана, докато чакаше да дойде на себе си. Спомни си, че се беше напил до забрава, но сега главата му беше напълно ясна.

„Аз имам склонност към вулгарното.“ При тази мисъл Гарет отново избухна в смях. Май беше още пиян, но грозният смях беше напълно трезва реакция на истината.

— Гарет, престани! — Имоджин се наведе над него. Очите й бяха пълни с тревога, лицето разкривено от страх. Никога не го беше виждала да се смее така. — Защо е този смях, братко?

— Бъди така добра и ми подай коняка, сестро. — Гарет седна в леглото и протегна ръка. — Нямаш причини да се безпокоиш. Вече дойдох на себе си. В действителност — добави с нов изблик на смях той, — за първи път от доста време насам съм самият аз.

— Не разбирам какво говориш. — Имоджин му донесе бутилката с коняка. — Пак имаше кошмар. Извика името на Шарлът.

— Да — отговори тихо Гарет и преметна крак през таблата на леглото. — Но съм почти уверен, че това беше последният ми кошмар. — Той остави бутилката на пода, без да е пил от нея.

Имоджин наблюдаваше брат си с нарастваща тревога. Не повярва в думите му и през главата й мина ужасяващата мисъл, че той е загубил разума си и вече не знае какво говори. Започна да му говори настойчиво, опита се да го принуди да признае фактите, които щяха отново да го върнат в реалния свят.

— Аз винаги съм се грижила за теб, старала съм се да защитавам интересите ти, Гарет. Знаех, че трябва да предприема нещо, за да отстраня Шарлът.

— Имоджин, стига толкова! — Гласът на Гарет беше остър като изплющяване на камшик. Ала сестра му не се трогна от предупреждението.

— Трябваше да го направя. Направих го за теб, братко. — Думите изригваха като вулкан от устата й и Гарет я остави да говори. Дълго време беше потискал истината, но сега беше крайно време да я чуе, да я приеме и да признае собствената си вина. Ако не го направеше, никога нямаше да се почувства свободен да заживее нов живот.

— Тя не беше жена за теб. Вечно беше пияна и готова да разтвори краката си за всеки, който я поискаше. Присмиваше ти се, подиграваше се и с бедничкия Дьо Вер, който беше полудял по нея. Унищожи го, както искаше да унищожи и теб. Докато стоеше там на прозореца, пияна, олюляваща се… един лек тласък… повече не беше нужно… само един лек тласък. — Тя втренчи поглед в брат си и той се уплаши от диво святкащите й очи. — Тя не беше добра за теб. Направих го за теб, Гарет.

— Знам — отговори спокойно той. — Винаги съм го знаел.

— Всичко — разхълца се Имоджин. — Правех всичко за теб, братко.

— Знам — повтори той и я притисна до гърдите си. — И те обичам за това, Имоджин. Но е крайно време да престанеш.

Той държа сестра си в прегръдката си, докато потокът на сълзите й отслабна. После я отведе в спалнята й и й помогна да си легне. Знаеше, че тя щеше да заплати за този бурен изблик на чувства с един от страшните си пристъпи на мигрена, но после ще се почувства облекчена. Както винаги. Познавам сестра си много по-добре, отколкото тя познава мен, помисли си той и се върна в спалнята си.

Вече не му се спеше. Не му се пиеше коняк. За първи път от много, много време насам знаеше какво трябваше да направи, за да бъде щастлив. Знаеше също, че това ново щастие си струваше всяка жертва.

„Аз ви обичах.“

Дали можеше да я накара да му каже „Обичам те“? Или беше наранил толкова дълбоко искрената й, изпълнена с любов душа, че вредата вече не можеше да бъде поправена? Дали щеше да му повярва, че и той я обичаше?

(обратно)

24

— Имаш ли някакъв спомен от онази нощ? — Мод се облегна на дебелото стъбло и отхапа голямо парче от зелената ябълка, с която закусваше. Двете сестри седяха на брега на ръката.

— Не. — Миранда хвърли огризката от ябълката във водата и проследи малкия водовъртеж, който се образува. — А ти?

Мод поклати глава.

— И аз не. Не помня нищо от Франция. Първите ми спомени са за Имоджин и Берта. — Тя смръщи красивото си носле. — И не са особено приятни.

Миранда се изкиска развеселено. В последно време се смееше рядко и Мод се зарадва. Тя се усмихна на сестра си, сви колене под себе си и се опря на ръцете си. Знаеше, че някъде в центъра на тази невероятна история, която й беше разказала Миранда, беше скрита още една тайна, която близначката й не искаше да й довери. Тайна, която я правеше нещастна.

— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш с трупата във Франция?

— Да, разбира се. — В бързия отговор имаше необичайна рязкост. — Те са моето семейство. — Миранда откъсна едно цветенце и го хвърли в реката, за да види как ще го отнесе течението.

— Но…

— Няма но, Мод. — Миранда скочи на крака. — Да вървим. Слънцето е вече високо в небето, а тази вечер трябва да бъдем в Ашфорд.

Тя свирна на Чип, който се беше покатерил на дървото, и маймунката се показа между листата. Мод се изправи с охкане и протегна ръка към маймуната, която се приведе да я улови, а после се метна на земята с весело бъбрене.

— Как ще стигнем до Ашфорд? — Мод забърза след Миранда. Все още не беше свикнала с роклята без кринолин и даже след два дни упорити упражнения не й беше лесно да върви в крак със сестра си. — Нали няма да вървим цял ден пеша?

Миранда беше спряла да я почака в края на полето. Тя погледна замислено сестра си, после вдигна глава към безоблачното небе.

— Денят е прекрасен и се върви лесно.

— Но до Ашфорд има много мили! Едва излязохме от Мейдстоун! — изхленчи Мод. Ала като видя дръзките искри в очите на Миранда, избухна в смях. — Не е честно да ме поднасяш! — извика тя.

— Ти се тревожиш само защото не си свикнала — отвърна спокойно Миранда и се прехвърли през оградата, за да излезе на пътя. — За да се успокоиш, ти позволявам да се шегуваш с мен, колкото си искаш.

— Но аз нямам с какво да те подразня — въздъхна Мод и двете тръгнаха редом. — Не знам нищичко за живота под открито небе, а ти знаеш всичко.

— Ще вървим по края на пътя и ще се качим на първата каруца, която мине — обясни Миранда.

— Защо да не влезем в някоя крайпътна гостилница и да наемем карета? Така ще стигнем много по-бързо и сигурно. Не ми е приятно да моля чуждите хора да ме возят. Нали имаме пари.

Миранда смръщи чело. Как да обясни на Мод, че всъщност тя не бързаше да стигне във Фолкестон? Беше й безкрайно трудно да го признае дори пред себе си.

— Обичам да пътувам бавно — импровизира тя. — Мисля, че ми доставя повече удоволствие, когато не знам с какво ще се придвижа до следващия град и кого ще срещна по пътя.

Мод я изгледа скритом отстрани, но не възрази.

— След като намериш семейството си и им обясниш какво е станало, можем да се върнем заедно в Лондон.

— Не съм подходяща за твоя начин на живот — отговори решително Миранда, излезе в средата на пътя и махна на приближаващата се каруца. — За известно време е интересно, почти като игра. Но сега, когато ти си готова да се омъжиш за Анри… — Тя млъкна и извика на коларя: — Можете ли да ни вземете за няколко мили по пътя към Ашфорд, сър?

— Да, за около пет мили — отвърна любезно мъжът и посочи с палец назад. — Качвайте се!

— Много сме ви благодарни, сър — отговори Миранда и се метна гъвкаво върху товара на каруцата, след което се наведе да помогне на Мод. Чип се настани удобно до тях. Коларят погледна слисано маймуната, после вдигна рамене, плесна с камшика и конят потегли.

— Не съм казала, че съм готова да се омъжа за краля — заяви Мод, която си търсеше удобно място в сеното. — Ако си забравила, първо трябва да изясним въпроса за религията.

— Бог е един — отговори твърдо Миранда. — Според мен различните религии са една голяма глупост.

Мод я погледна ужасено. Не беше очаквала да чуе такава ерес от устата на сестра си. Тя се отпусна в сеното, защото знаеше от опит, че трябва да нагоди тялото си към неравномерните тласъци на колата по каменистия път, ако не иска денят й да завърши със сини петна и болки в крайниците.

— Знаеш ли колко хора са загинали за тази така наречена глупост? — попита сериозно тя. — Нашата майка също е загинала за религията си. — Тя извади от джоба си смарагдовата гривна и я показа на сестра си. Беше я скрила там, за да не привлича ненужно внимание по пътя. Смарагдите блеснаха под слънчевите лъчи. — Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно и в същото време се плаша от него. Може би защото е видяло толкова много кръв и убийства. Не намираш ли, че говоря абсурдни неща?

— Ни най-малко — отвърна Миранда и протегна ръка да вземе гривната. Мод я пусна в шепата й. Не можеше да отрече, че допирът до гривната я изпълваше с леден ужас. Тя помилва смарагдовия лебед и се опита да си представи лицето на майка си… да види мъченическата й смърт и страшните последствия за децата й.

В очите й запариха сълзи и тя примигна, за да ги прогони. Ако не беше онази злокобна нощ, сега тя нямаше да се чувства така безпомощна и самотна, изоставена на произвола на съдбата. За нея вече нямаше място в света. Не можеше да продължи да живее, както беше живяла от най-ранно детство, не можеше да заживее и живота, който й осигуряваше произходът, защото…

Защото мъжът, когото обичаше, я предаде. Тя му бе отдала сърцето и душата си, но този дар беше изметен като купчина прах, захвърлен като ненужен от мъжа, който нямаше представа какво значи да обичаш.

Тя не можеше да се върне в Лондон, защото не можеше да живее под покрива на граф Харткорт. Ръката й се сключи около гривната и тя стисна здраво зъби, за да се пребори с напиращите сълзи, да прескочи огромната стена от тъга и печал, която всеки момент можеше да я погребе под тежестта си.

— Всемогъщи Боже, помогни ни! — Мама Гретруд вдигна смаяно ръце. Няколко пера от чайка се бяха заплели във високата й фризура и украсяваха овехтялото дантелено боне на главата й. Без шапката със златни пера Гертруд не изглеждаше величествена, както обикновено.

Чип скочи на рамото й с весели крясъци и обгърна с две ръце шията й. Тя го помилва, без в действителност да го забелязва.

— Откъде, за Бога, изникнахте така внезапно вие двете… вие тримата? Лорд Харткорт ни каза, че ще останеш при него, Миранда.

— Можем само да се надяваме, че негово благородие няма да си поиска обратно петдесетте златни нобли.

— О, по дяволите, я си дръж езика зад зъбите, Джебедия! — изруга Гертруд и пълното й лице се оцвети в тъмночервено. — Не обръщай внимание на този глупак, детето ми. Лорд Харткорт каза, че не е добре за теб… защото ти… — Тя млъкна безпомощно.

— Защото тя? — повтори въпросително Мод. Тя се настани удобно на каменния кей на Фолкестон, като че цял живот беше правила това, и започна да чисти тръните от края на роклята си. Последната кола, с която бяха дошли от Ашфорд във Фолкестон, беше закарала на пазара овча вълна и подът беше осеян с всевъзможни тръни.

— Защото ти и Миранда сте сестри — обясни енергично Люк.

— Аха — промърмори Мод. — Така значи. — Тя вдигна лице към слънцето, затвори очи и се наслади на топлите лъчи, вслушвайки се с доволна усмивка във възбуденото гласче на Роби, който тъкмо прегръщаше Миранда.

Миранда се засмя и Мод рязко отвори очи. Предишния ден сестра й беше тиха и затворена в себе си. Вече не плачеше, но не се усмихваше и непрекъснато се отдаваше на мрачни мисли. Сега обаче се усмихваше с искрена радост и с обич целуваше мръсните бузки на детето в ръцете си.

— Нали няма да си отидеш пак, Миранда? — попита страхливо Роби, дръпна я за косата и уви крака около хълбоците й. — Кажи, че няма да го направиш.

— Няма, Роби — потвърди тихо тя. Тези хора бяха семейството й. Каквото и да станеше оттук нататък, тя винаги щеше да има място сред тях.

— Все пак бих искал да знам какво ще стане с петдесетте златни нобли — изръмжа Джебедия.

— По дяволите, човече, не можеш ли да замълчиш! — изкрещя възмутено Раул. — Нека първо чуем какво имат да ни кажат момичетата.

— Много е просто — започна Миранда.

— Не е чак толкова просто, колкото си мислиш — обади се развеселен мъжки глас зад гърба й.

Всички глави се обърнаха като по команда към граф Харткорт, който стоеше на няколко крачки от групата и държеше коня си за юздата.

— Нали ви казах, че лордът ще си поиска парите! — обяви самодоволно Джебедия.

— В момента парите са последното, което ме вълнува, добри човече — отговори с усмивка Гарет. — Дойдох да си прибера възпитаницата, преди да е свикнала с удоволствията на скитническия живот.

— Милорд?

— Да, Мод? — Гарет се усмихна приятелски на момичето, което се беше настанило на каменната стена с непринудеността на улична хлапачка. Той забеляза веднага луничките, които бяха обсипали нослето й, свежата розовина на бузите. Краят на роклята й беше омазан с кал, по скъпия плат бяха полепнали тръни. — Хареса ли ти разходката?

— Да, милорд — отвърна сериозно Мод. — И аз… аз мисля, че…

— Недей — прекъсна я с усмивка той. — Моля те, не казвай, че съм закъснял и си твърдо решена да продължиш скитническото си съществуване.

— Мисля, че имам много повече общи неща със сестра си, отколкото си мислите. — Мод улови ръката на Миранда и я привлече към себе си.

— Напротив, Мод, отдавна съм забелязал този факт — отвърна Гарет. — Но сега бих желал да говоря с Миранда. След около час лорд Дюфорт трябва да ме чака в „Червения петел“ на „Хорн Стрийт“. Ще бъда много благодарен на Люк, ако приеме да те придружи дотам.

Мод погледна Миранда и усети силното стискане на ръката й. Изведнъж Миранда беше станала много тиха, много бледа. Роби се спусна на земята и застана пред нея. По изключение Миранда изобщо не забеляза решителността му да я защити.

— Не мисля, че имам да обсъдя нещо с вас, милорд — проговори тихо тя, издърпа ръката си от тази на Мод и направи крачка напред. — Мисля, че изпълних задължението си, доколкото бе възможно, а парите, които изплатихте на семейството ми, не са повече от онова, което ми обещахте. Мисля, че ги спечелих честно и почтено.

— О, да — отговори спокойно графът. — Разбира се, твоето семейство заслужава напълно тези пари. Тях и много, много повече, защото са прибрали и отгледали една д’Албар. Ти сама ще решиш какво заслужава семейството ти, Миранда. — Той уви юздата на коня около близкия стълб и пристъпи към нея. На устните му играеше разкаяна усмивка. — Но аз изисквам за себе си правото да кажа какво трябва да получиш ти, любов моя. — Той сложи ръце на раменете й и я погледна нежно в очите. — Бих предпочел да бъда насаме с теб, но щом трябва да го кажа пред всички, ще го направя. — Палецът му леко притисна лудо биещия пулс на шията й. — Ти каза, че си ме обичала. Би ли могла сега да кажеш, че продължаваш да ме обичаш, светулчице?

Внезапно земята се залюля под краката й. Миранда усети задъханото мълчание на хората около себе си, напрежението, с което чакаха отговора й. Тя усети и слисания поглед на Мод, в който внезапно се примеси разбиране, объркването на Роби, уплашената враждебност на Люк. Преглътна мъчително и гърлото й се раздвижи под палеца на Гарет.

Мод беше онази, която най-после прекъсна мълчанието и заговори с висок, ясен глас:

— Люк, би ли ме придружил до „Червения петел“? — Тя скочи от стената и изтърси роклята си. — Братовчеде, ще чакам там с лорд Дюфорт, докато вие и сестра ми уредите отношенията си.

— Браво, Мод — отвърна Гарет и свали ръце от раменете на Миранда, за да целуне пръстите на младото момиче.

— Да взема ли и Чип? — Мод погледна със сияещо лице Миранда. Най-после беше разбрала откъде идваше тъгата на сестра й. Струваше й се странно, че графът и Миранда се обичаха, но пък, от друга страна, в последно време бяха станали толкова странни неща, че още едно нямаше никакво значение. Този нов обрат на нещата означаваше нещо много важно за нея: сестра й нямаше да изчезне от живота й.

— Да, вземи го — отговори лорд Харткорт и Гертруд, която все още притискаше маймунката до гърдите си, я подаде мълчаливо на Мод. Изразът на лицето й издаваше с какво напрежение следеше драмата, която се разиграваше пред очите й.

— Миранда? — промълви Гарет и отстъпа крачка назад, сякаш искаше да й остави достатъчно пространство, за да отговори на най-важния въпрос, който беше задавал някога в живота си.

— Всички ще узнаят, че сме две — отговори глухо тя. — Това ще разруши целия ви план. Кралят на Франция не бива да узнае, че сте го измамили.

— Мисля, че си заслужавам този укор — отговори тихо Гарет. — Ти имаш право да мислиш, че това все още е важно за мен. Но сега искам само едно, Миранда. Искам теб. Ти си единственото, което заслужава да му посветя живота си. Можеш ли да ми повярваш?

Тя искаше да му повярва. Толкова много искаше да му повярва. Но сърцето й все още беше обляно в кръв.

— Не знам — отвърна безпомощно тя.

Гарет огледа кръга от изпълнени с внимание лица. Всяка дума, която казваше, биваше преценявана с оглед щастието на Миранда. След малко Гертруд излезе напред.

— Какво всъщност искате, милорд?

— Велики Боже! — извика изумено графът. — Не проумяхте ли, че току-що направих предложение за женитба на лейди Миранда д’Албар?

Мод, която тъкмо се готвеше да се отдалечи под ръка с Люк, спря като закована, внезапно осъзнала, че съществуваше едно много сериозно препятствие.

— Не виждам как можете да направите такова предложение, след като сте сгоден за лейди Мери, милорд.

— Вече нямам годеница, мила Мод.

— О, наистина ли? И как стана това? Знаете ли, бях уверена, че не си подхождате ни най-малко.

Гарет се обърна към братовчедка си. Очите й святкаха дяволито; тя му намигна заговорнически и се отдалечи с леки танцуващи стъпки.

Той се обърна отново към Миранда и тя се усмихна.

— Аз също останах с впечатлението, че не си подхождате, милорд.

Гарет разбра, че е спечелил най-тежката битка в живота си.

— Ти си абсолютно права, любов моя — отвърна небрежно той. — За щастие лейди Мери също стигна до това прозрение. Дами и господа, моля ви да ни извините. — Той хвана Миранда през кръста, вдигна я с един замах на коня си и се настани зад нея. — След два часа очаквам всички ви в кръчмата на „Червения петел“, за да отпразнуваме годежа.

Мод и Люк седяха в гостилница „Червеният петел“ и тревожно следяха кой влизаше и излизаше от двора. Когато Гарет мина с коня си през портата, и двамата скочиха и изтичаха до вратата. Лорд Харткорт скочи от седлото, свали Миранда и я поведе към гостилницата. Двамата изкачиха стълбата към горния етаж и изчезнаха.

— Къде отиват? — попита ревниво Люк. Очите му засвяткаха подозрително и той направи крачка към стълбата. — Графът сигурно е прелъстил Миранда!

— Нямам представа какво е станало между двамата — отговори весело Мод и сложи ръка на рамото му. — Но това няма никакво значение. Миранда знае какво прави. Чип, наистина ли мислиш, че и ти трябва да присъстваш? Е, добре, щом така си решил. — Тя въздъхна примирено и освободи от ръцете си ожесточено ритащата маймуна. Чип се втурна като стрела след господарката си. — Би ли ми поръчал още една чаша медовина, Люк? Имаш ли пари в себе си? Ако не, аз ще ти дам. Мисля, че са ми останали няколко пенита.

— Любов моя, можеш ли да ми простиш? — Гарет взе ръцете на Миранда и ги стисна с такава сила, че тя усети как костите й изпукаха. — Мислиш ли, че някога ще можеш отново да ми имаш доверие? Бях такъв глупак.

— Аз те обичам — отговори просто тя. — Винаги съм те обичала.

Чип избърбори нещо неразбрано и се намести удобно на балдахина на леглото.

— Аз те обикнах в мига, когато те видях за първи път, само че тогава не го знаех. — Гарет помилва лицето й, очерта нежно линията на брадичката, бавно плъзна палец по ресниците, по меката изпъкналост на устните й. — Желаете ли да станете моя съпруга, мадам?

— Трябва да дойде и Роби — отговори решително Миранда. — Не мога да го оставя сам. Има толкова много неща, които мога да направя за него. Специалните обувки са само началото.

— Ако желаеш, ще намерим подходящ подслон и работа за цялото ти семейство. — Гарет развърза нетърпеливо връзките на корсажа й и ръцете му се плъзнаха под плата, за да обхванат гърдите й и да ги помилват. Зърната й веднага се втвърдиха под докосването му и той се засмя доволно.

— Не вярвам, че ще поискат да ме придружат — отговори сериозно Миранда. — Те са независими и не могат да живеят от милостиня.

— Не, разбира се, че не. — Устата му се сведе жадно над нейната и той я повлече към леглото. Все някак щеше да я принуди да каже да. — Е, ще станеш ли моя съпруга?

Миранда се раздвижи под него и вдиша високо роклята си, защото ръцете му се плъзгаха по бедрата й и търсеха женствеността й.

— Сигурен ли сте, че вече не искате да се омъжа за краля на Франция, милорд?

Гарет не отговори. Ръката му се мушна между бедрата й, пръстите му отвориха меките листенца на женствеността й и започнаха ритмично да милват коравата малка пъпка на удоволствието. Миранда въздъхна блажено и се притисна към ръката му. В утробата й се разливаха сладостни вълни. Ала тъкмо когато цветчето на екстаза беше готово да се разцъфти в цялото си замайващо великолепие, Гарет рязко издърпа ръката си.

— Да — прошепна тя. — Да, Гарет.

Той се усмихна и сля устни с нейните.

— А сега престани да задаваш глупави въпроси, светулчице.

Тя се засмя тихо и последните остатъци от тъгата и болката се стопиха в страстния огън на обновлението.

Чип зае обичайното си място на таблата на леглото, скри глава под мишницата си и измърмори нещо неразбрано, когато приглушените шумове на споделената страст изпълниха малкото помещение.

Майлс влезе в кръчмата и веднага видя Мод. По всичко личеше, че тя прави компания на дрипав младеж на тезгяха. Роклята й беше измърсена и смачкана, косата падаше в безредие по раменете и тя изглеждаше напълно подходяща компания за младежа. Ръката й стискаше калаено канче и го размахваше с дългогодишната опитност на човек, започнал да пие веднага след освобождаването си от майчината гръд.

Съобщението на Гарет, получено няколко часа след заминаването му, беше кратко и неясно: лорд Дюфорт да тръгне веднага за Фолкестон, да намери гостилница „Червения петел“ и да чака там по-нататъшното развитие на нещата. Много интересно развитие, помисли си развеселено Майлс.

— Мод?

— О, лорд Дюфорт. Братовчедът Харткорт каза, че ще пристигнете скоро. — Мод се засмя весело. — Ще позволите ли да ви представя Люк? Той е приятел на Миранда. Желаете ли канче медовина, милорд? Или може би предпочитате чаша ейл? Парите ни скоро ще свършат, но се надявам, че ще ни подпомогнете.

— Ейл — отговори Майлс и кимна на кръчмаря. След кратък поглед към Люк той се настани на столчето до Мод. — Мисля, че ще мога да уредя сметката ви. — Той огледа кръчмата и въпросително вдигна вежди. — Къде е настойникът ти? Това е негово задължение.

— Да, разбира се, но той е горе с Миранда.

— Какво? — попита съвсем спокойно Майлс и пресуши на един дъх чашата с ейл. — О, да, разбирам.

— Мисля, че ще се оженят — обясни Мод и махна с ръка на кръчмаря да напълни канчето й.

— О, да — повтори Майлс. — Точно така.

— Не сте ли изненадан, сър? — засмя се Мод.

— Не точно — отговори все така спокойно лордът. — Но бих дал безсмъртната си душа, за да узная как, по дяволите, ще обясни внезапната поява на двойничката ти.

— На близначката ми — поправи го сериозно Мод. Майлс я погледна остро, после шумно пое въздух.

— О, да! — изрече за трети път той. — Точно така.

(обратно)

ЕПИЛОГ

— Знаете ли какво трябва да правите?

— Да отричаме енергично — заяви Миранда.

— Да лъжем — отвърна Мод.

Гарет прие отговорите на двете сестри със суха усмивка.

— Нещо в този смисъл — кимна в знак на съгласие той.

— Дали ще се справят? — попита загрижено Имоджин, която стоеше до вратата и трескаво си вееше с ветрилото.

— Ако отричат енергично, както току-що обясни Миранда, не виждам защо да не се справят, мадам. — Съпругът й застана зад нея. — Дайте да ви разгледам, милички. — Той влезе в стаята и Гарет отстъпи настрана, за да направи място за експерта.

— Божичко, какъв шум ще се вдигне! — извика Майлс и зарадвано потри ръце, докато обикаляше около сестрите и ги оглеждаше от глава до пети. — Беше брилянтна идея да ви облечем еднакво с някои фини различия.

Идеята, разбира се, беше негова, но въодушевлението му беше така неподправено и истинско, че никой не дръзна да го обвини в самодоволство.

— Боже, боже, ти изглеждаш като истинска принцеса, Миранда — обади се Роби, който се беше настанил на рамката на прозореца и притискаше в ръце Чип. Роби изглеждаше напълно променен: добре нахранен, със свежо лице и весели очи. — Не може ли и аз да дойда?

— Не, за съжаление не можеш. Трябва да останеш тук и да се грижиш за Чип — отговори Миранда. — Но когато се върна, аз ще ти разкажа всичко, обещавам.

Роби се задоволи с това обещание и посвети вниманието си на купата със стафиди, която споделяше с Чип.

— Ела да се погледнем в огледалото, Мод. — Миранда улови ръката на близначката си. Двете застанаха пред голямото стенно огледало и дълго останаха загледани в отраженията си. Макар че огледалото не беше много добро, гледката беше смайваща. Кройката на роклите беше напълно еднаква, но Миранда носеше смарагдовозелено копринено кадифе, избродирано със златни конци и украсено с блещукащи диаманти, докато роклята на Мод беше от турскосиньо кадифе, обшито със сребърни конци и сапфири. Разлика имаше и в прическите им. И двете носеха косите си открити, украсени с панделка през челото — сребърна на Мод и златна на Миранда. Този път не се опитаха да прикрият късата коса на Миранда и я оставиха подредена на меки вълни около ушите и тила. Разкошните червенокафяви къдрици на Мод падаха свободно по гърба.

— Никой няма да заподозре — промърмори доволно Миранда. после се обърна към Гарет и в очите й се появи внезапен скептицизъм. — Сигурен ли сте, че няма да забележат нищо, милорд?

— Напълно сигурен — отговори с усмивка той, пое ръката й и я вдигна към устните си. — Загубената дъщеря на Франсоа д’Албар се завърна като по чудо в лоното на семейството.

— Ами ако все пак заподозрат нещо — възрази плахо тя. — Ако кралицата ме познае… или Анри… тогава сте загубен.

— Вече хиляда пъти ти заявих, че това няма ни най-малко значение за мен, любов моя.

Имоджин простена тихо, но през здраво стиснатите устни не излезе нито дума.

— Време е да тръгваме — спаси положението Майлс. — Баркасът чака, а и Анри вече трепери от нетърпение.

— Представям си как крачи из залата на Грийнич и гори в треска — заяви с усмивка Гарет. — Хайде, госпожици, да влезем в бърлогата на лъва.

Мод хвърли към Миранда поглед, изпълнен с нервност и заедно с това с радостна възбуда, и двете излязоха от стаята. Миранда притисна окуражително ръката й.

Когато малката група излезе, Чип се разкрещя сърдито и, преди момчето да е успяло да реагира, скочи на прозореца и с един скок изчезна в бръшляна.

— О, не, Чип, върни се веднага! — Роби се наведе навън, за да го хване, но Чип се спусна светкавично по клоните и само вдигна мършавата си ръчичка за сбогом. Роби, който познаваше границите си, се прибра вътре и реши да поразгледа палата, в който щеше да живее отсега нататък. Кухнята беше отлична изходна точка за изследванията му, а и обещаваше успех. Готвачката и една от икономките буквално се бяха влюбили в него, пък и днес щяха да пекат ябълкови тортички…

— Не забравяйте, че все още не знаете кой е в действителност херцог Роаси — напомни Имоджин на момичетата, когато седнаха в баркаса. Тонът й беше строг и настойчив.

Мод и Миранда само размениха поглед и Имоджин не каза нищо повече. По време на отсъствието на близначките с лейди Имоджин беше станала видима промяна. Никой не я обсъждаше, а графът беше отблъснал всички опити на Имоджин да го изстиска и да открие истината с такова студено мълчание, че накрая тя загуби интерес към упражнението.

Баркасът тъкмо потегли и се насочи към средата на реката, когато дребно същество в червено жакетче дотича на брега и с един скок се прехвърли в лодката, надавайки триумфални викове.

— Господи, Чип! — извика сърдито Миранда. — Не можеш да дойдеш с нас. Нали ти казах да останеш при Роби! Не, не смей да ме прегръщаш, ще ми изцапаш роклята!

Без да обръща внимание на думите й, Чип се хвърли на шията й и я обгърна с две ръце, при което изкриви колосаната яка. След това се обърна и изгледа спокойно кръга от лица, търсейки възможни възражения срещу присъствието си. Гарет въздъхна и вдигна успокоително ръка, за да задуши в зародиш протестите на Имоджин.

— Щом пристигнем в Грийнич, той трябва да остане на лодката, Миранда. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Ще се опитам — отговори скептично тя и свали ръцете на Чип от шията си. Отдалечи го малко от себе си, той наклони глава встрани и я погледна с такава преданост, че тя не можа да се сдържи и избухна в смях, абсолютно неспособна да му се скара. Чип се ухили широко и скочи на пода. След това обходи с отмерена стъпка малката група, като протягаше всекиму ръката си за поздрав. Не се доближи само до Имоджин, която се бе отдръпнала към релинга с изражение на примирено отвращение.

Анри Наварски не чакаше в залата на Грийнич Палас, а се разхождаше неспокойно по кея, където пристигаха лодките. Откакто годеницата му боледуваше и домакинът беше заминал по спешни семейни дела, той живееше в кралския палат в Грийнич. Сега чакаше нетърпеливо и с огромна радост да види отново оздравялата лейди Мод, която можеше отново да заеме мястото си в двора.

Освен това му бяха казали, че го очаква изненада.

Когато пристигна баркасът с герба на семейство Харткорт и двете млади дами слязоха на сушата, Анри зяпна смаяно, за първи път в богатия си на приключения живот загубил ума и дума от учудване. Коя от двете беше годеницата му? После видя гривната на ръката на момичето в турскосиня рокля и сърцето му направи огромен радостен скок. Погледът му се стрелна към граф Харткорт, който се усмихна развеселено, улови ръката на Мод и я поведе тържествено към краля.

— Виждате, че лейди Мод е напълно възстановена от боледуването си, сир, и… о, позволете да ви представя причината за отсъствието ми… близначката на Мод, лейди Миранда д’Албар.

Миранда направи реверанс с плаха усмивка и Анри, все още изумен, се наведе над ръката й.

— Сигурно сте безкрайно учуден, ваша светлост — заговори Имоджин и гласът й прозвуча твърдо и уверено. — Ние също бяхме изненадани. Брат ми случайно узна, че след онази страшна нощ другата дъщеря на Елена е била отведена в манастир и е живяла там. Монахините са я намерили на улицата. Представяте ли си бедното, самотно, останало без майка бебенце…

— Историята е наистина невероятна, ваша светлост. — Гарет побърза да прекъсне сестра си, преди да се е заплела в подробности. — Едва преди няколко седмици узнах, че Миранда е жива и се намира в манастир. Тъй като не бях сигурен, реших да си мълча, докато лично проверя всичко, и едва тогава да обявя съществуването й пред двора.

— Прав сте — промърмори Анри, който все още не беше в състояние да проумее, че двете напълно еднакви млади жени наистина съществува. Същите дяволити искри в сините очи, същите сияещи лица… — Значи и нейно величество не подозира за тази… изненада?

— Засега — отговори Гарет с широка усмивка. — Ако вие придружите Мод, сър, аз ще предложа ръката си на сестра й. Кралицата ни очаква.

Мод мушна ръка под лакътя на Анри, затрепка с ресници и плахо вдигна очи към лицето му.

— Толкова ми липсвахте, милорд — прошепна нежно тя.

— Но съвсем не толкова, колкото вие на мен, мила — отвърна Анри и очите му засвяткаха зарадвано от това признание. — Надявам се, че вече сте напълно здрава?

— О, разбира се, сър — отговори бодро младото момиче. — Никога в живота си не съм се чувствала по-добре.

— Странно, но имам чувството, че никога не съм ви виждал така цъфтяща — отбеляза с леко смръщване Анри. — Като че ли сте прекарали дълго време на слънце, вижте колко лунички… — Той помилва нослето й. — За Бога, това са истински лунички! Как ги получихте, след като трябваше да пазите леглото?

— По цели дни седях до прозореца, милорд — отговори кротко Мод. — Установих, че слънцето повдига духа ми. Надявам се, че не ги намирате грозни?

— Не, разбира се, ни най-малко — отговори бързо кралят. — Те са прелестни… само дето малко ме изненадаха — добави полугласно той.

Мод се усмихна с разбиране.

Малката група мина по настланата с плочки пътека към широката морава пред палата. Сцената беше вече позната за Миранда и тя не се чувстваше уплашена като при първото си явяване в двора. Днес я мъчеха други грижи. Анри бе приел с доверие „изненадата“ на графа, но дали и другите щяха да реагират по този начин? Скоро щеше да научи отговора.

Братята Роситър бяха първите, които видяха близначките. Брайън загуби ума и дума от изненада и зяпаше с отворена уста двете млади красавици. Кип се усмихна като човек, чиито предположения са се потвърдили. Той се наведе над ръката на Миранда и хвърли съзаклятнически поглед към Гарет, който му отговори с безизразно-учтива усмивка.

— Нейно величество е готова да приеме граф Харткорт.

Гарет кимна на кралския камериер.

— Дами… — Той предложи ръцете си на момичетата. Анри се отдели от Мод с видима неохота и остана загледан след тримата. Изражението му издаваше дълбок размисъл.

Гарет поведе възпитаничките си през редицата приемни стаи към частния салон на кралицата, сляп и глух за учудените погледи и невярващия шепот, които се носеха след тях. Той усещаше нервното напрежение на близначките така ясно, както усещаше и своето. Това беше решаващото изпитание. Ако кралицата приемеше историята му, никой нямаше да дръзне да изкаже съмнения. Въпреки всички уверения в противното това имаше голямо значение за него. Честолюбието беше водещо чувство в живота му. Само че бе приело друго измерение — Миранда.

Елизабет рядко се учудваше, но когато граф Харткорт й представи лейди Миранда д’Албар, смайването й беше искрено и силно. Тя огледа мълчаливо младото момиче и след минути, които им се сториха цяла вечност, стана от стола си и заяви:

— Обяснете ми, милорд. Нищо не разбирам.

— Дълги години се опитвах да открия какво е станало с близначката на Мод, мадам — заговори уверено лордът. — Разпратих хората си по цяла Франция, вървях по различни следи, обиколих лично много градове и селца, но допреди няколко месеца усилията ми бяха безуспешни. По случайност узнах, че в манастира на цистерцините в Лангедок живее никому непозната млада жена и когато отидох във Франция, се възползвах от случая да проверя и тази следа. Сигурно можете да си представите радостта ми, когато намерих Миранда. — Той издърпа младата дама напред. — Погледнете я, мадам, и ще разберете, че не може да има съмнение. Това наистина е изчезналата дъщеря на Франсоа и Елена д’Албар.

Кралицата огледа изпитателно Миранда. Обиколи я от всички страни, после повдигна брадичката й и впи поглед в лицето й. Миранда, която се беше снишила в дълбок дворцов реверанс, се молеше този път всичко да мине добре и да може да се изправи, без да се покаже тромава.

— Трябва да ви поздравя, лорд Харткорт — заяви най-после нейно величество. — Приликата наистина е необикновена. Все пак искам да ми обясните защо сте запазили така грижливо тайната си, милорд. Защо не сте ме уведомили за съществуването на момичето? — Тя вдигна високо изскубаните си вежди и черните й очи засвяткаха гневно. Елизабет не обичаше изненадите и всяко неочаквано събитие я гневеше.

Гарет се поклони и се извини смирено.

— Грешката е само моя, мадам. Търсенето се бе превърнало в нещо като мания за мен. Всъщност не очаквах, че разследванията ми ще се увенчаят с успех. Бащата на Миранда беше убеден, че малката е била убита заедно с майка си и тялото й е било хвърлено в реката. Честно казано, аз споделях убеждението му.

— Разбирам. — Кралицата продължаваше да наблюдава със смръщено чело Миранда. Мод стоеше кротко настрана и гледаше към пода. Миранда отчаяно се питаше докога щеше да издържи в тази проклета поза. Чувстваше се все по-неудобно, краката й тежаха. Ако не беше опитна акробатка, досега щеше да се е строполила на дъските. Най-после кралицата й обърна гръб и тя можа да се изправи. Когато хвърли бърз поглед към Мод, Миранда видя, че сестра й я наблюдаваше със съчувствена гримаса. Гарет бе представил Миранда на кралицата, но тя не я призна официално; напротив, досега гледаше на нея като на бездушна мебел.

— Значи сега имате две възпитаници, милорд — изрече тежко кралицата. — Можете да потърсите още една блестяща партия за женитба. Имате ли някого предвид?

— Още не, мадам. Лейди Миранда е живяла уединено в манастира и все още се чувства нова и чужда в нашия свят. Мисля, че е най-добре да й дам време, за да свикне с новия си живот, преди да й потърся подходящ съпруг.

— Разбирам. — Елизабет изкриви уста в подобие на усмивка. Очите й все още святкаха гневно. — Щом като заговорихме за женитби… узнах от лейди Мери Абърнати, че годежът ви е развален.

Гарет се поклони в знак на съгласие.

— За мое голямо съжаление, мадам. Но лейди Мери имаше чувството, че не си подхождаме.

— Разбирам — повтори Елизабет. — Трябва да кажа, че дамата се държи повече от странно. Никога вече няма да има шанс да сключи толкова изгоден брак.

Гарет се поклони отново. Миранда затаи дъх и осъзна, че и Мод е направила същото. Кралицата погледна остро двете момичето и заговори отново:

— Е, ще се погрижа да й намеря жених. И без това се задържа твърде дълго в двора. — Тя махна с ръка на посетителите си, за да им покаже, че ги освобождава, и Гарет се отдръпна с поклони към вратата. Миранда и Мод последваха примера му. Най-после излязоха от кралския салон и вратата се затвори след тях.

Гарет изпусна шумно дълго задържания си дъх.

— Велики Боже! Мога само да се надявам, че никога вече няма да ме подложат на такова изпитание.

— Мисля, че мина добре, нали? — попита тихо Миранда. — Тя повярва в историята ви.

Той й се усмихна и нежно помилва меката й буза.

— Да, мила, повярва. Но все още не мога да преценя какво ще стори, когато узнае, че ще се оженя за теб.

— Съмнявам се, че ще се ядоса повече, отколкото когато узнае, че херцог Роаси е в действителност Анри Френски — обади се развеселено Мод.

— О, с това ще се справи — отвърна убедено Гарет. — Нейно величество е прагматичен монарх, Мод. Твоята женитба е от голяма полза за нея и макар че ще се ядоса на измамата, гневът й ще отлети много скоро. Можете да бъдете уверени, че тя напълно ще разбере защо Анри е сметнал за необходимо да държи в тайна идването си в Англия… Така, а сега да вървим в градината. Атмосферата в този палат е доста потискаща. — Той се засмя облекчено и отведе момичетата навън, където ги чакаше Анри.

— Изглеждате някак отсъстващ, ваша светлост — отбеляза Миранда, когато отново се срещнаха с краля.

Мъжът поклати глава, но изразът на очите му издаваше дълбок размисъл. Погледът му се местеше непрекъснато между двете сестри.

— Питам се дали не съм ви срещал някъде преди, лейди Миранда — проговори бавно той.

Кралят на Франция е ужасно проницателен, каза си сърдито Миранда, но се усмихна подчертано безобидно и отвърна:

— Мога да ви уверя, че ако някога сме се срещнали случайно, аз не знам нищо за това, сър.

— Вероятно сте права. — Но в гласа му нямаше убеденост. — Лейди Мод, каня ви на кратка разходка. — Той взе ръката на годеницата си и се отдалечи.

Мод трябваше да подтичва, за да върви в крак с него. Анри спря едва когато двамата влязоха в уединена беседка, засенчена от прастар дъб. Той обърна Мод към себе си и я погледна сериозно в очите.

— Хайде, кажи ми истината. Ти… винаги ли беше ти?

Небесносините очи на Мод отговориха спокойно и уверено на изпитателния му поглед.

— Но разбира се, милорд. Винаги. Как можете да се съмнявате в това?

— Трябва ми убедително доказателство — отговори Анри и зад сериозността в очите му засвяткаха чувствени искри.

— От този вид ли, ваша светлост? — отвърна Мод, обхвана с две ръце лицето му и се надигна на пръсти, за да го целуне. Имаше намерение да го дари само с лека, бегла целувка, но Анри я прегърна устремно и я притисна до широките си гърди, докато езикът му си проби път през преградата на устните й. Мод въздъхна от наслада и отвори устните си. Тази целувка беше много по-различна от всички, които бяха разменили досега. Анри изискваше нещо от нея, изискваше отдаденост, обещание, доказателство за собствената й страст. За момент Мод си припомни бенедиктинския манастир, където възнамеряваше да се оттегли, но това беше последната й мисъл за живота на монахиня.

Анри я привлече на каменната пейка, взе я в скута си и започна да я милва с коравите си, мазолести ръце, които въпреки това бяха нежни и внимателни. Мод покри брадата му с бързи леки целувки, докато вдъхваше дълбоко аромата на земя, който се излъчваше от косата и кожата му. Тя мислеше за Миранда. Сестра й знаеше всичко за любовта и явно й доставяше удоволствие да се люби с графа. Тя въздъхна отново и се предаде на възбудата. Притисна се с копнеж към Анри, усети коравото парче плът, което се триеше в бедрата й, наслади се на допира до горещата му кожа, на настойчивите движения, с които ръцете му си пробиха път към гърдите й. Зърната им веднага набъбнаха и цялото й тяло се разтрепери от наслада. Мъжките длани бяха толкова силни, толкова завладяващи. Последната й ясна мисъл беше, че сестра й твърде дълго бе пазила за себе си знанието за тези чувствени радости.

Анри предприе последен насилствен опит да обуздае желанието си, но страстната реакция на Мод унищожи и последните остатъци от самообладанието му. Тя нагоди тялото си към неговото с такава лекота и готовност, сякаш двамата бяха създадени един за друг. Ръцете й трескаво вдигнаха пречещите й поли. Телата им се сляха посред бъркотията от крайници и копринени фусти и викът на Мод беше по-скоро от изненада, отколкото от болка. Нито един от двамата не забеляза как закопчалката на смарагдовата гривна се счупи и скъпоценното украшение се плъзна в процепа на дъските. Мод бе понесена от вихъра на страстта и забрави всичко около себе си.

— Смятате ли, че Анри знае? — попита Миранда, когато кралят набързо отведе сестра й в близката гора.

— Възможно е — отговори Гарет. — Но в момента това не ме тревожи ни най-малко. Ела. Отиваме си вкъщи.

— Наистина ли искате да си тръгнете, милорд? — попита с добре изигран ужас Миранда. — Просто така?

— Разбира се — отговори енергично лордът. — Ще си вземем лодка и ще оставим баркаса на краля и Мод.

— Ами Чип? Той чака в баркаса!

— Наистина ли мислиш, че няма да ни усети? — Гарет вдигна вежди в подигравателно учудване. — Не знам как, но вече свикнах напълно с компанията му. — По примера на Анри той хвана здраво ръката на Миранда и я поведе към брега на реката.

— Цяло щастие, е че Чип се примири напълно с вас, милорд — отговори любезно Миранда и очите й засвяткаха дяволито.

— Повярвай, напълно осъзнавам какъв дяволски късмет имам. Ела най-после! Започвам да ставам нетърпелив.

Един сребърен лъч лунна светлина падна през гъстия покрив от листата на стария дъб в изоставената беседка и улови блясъка на перлите, блещукането на златото и плътния зелен блясък на смарагдите в могъщите корени на дървото.

(обратно)

Информация за текста

© 1998 Джейн Фийдър

© 2000 Ваня Пенева, превод от английски

Jane Feather

The Emerald Swan, 1998

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: maskara, 2009

Редакция: Xesiona, 2009

Издание:

Джейн Фийдър. Смарагдовият лебед

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

Издателство „Ирис“, 2000

ISBN 954-455-033-9

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-03-20 14:24:24

Оглавление

ПРОЛОГ

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

ЕПИЛОГ

Реклама на сайте