«Робинята»

Катрин Каултър Робинята

Глава първа

Пазарът за роби „Каган-Рус“, Киев,

916 година след Христа

Мерик усети, че на площадчето за роби въздухът е необичайно свеж. В ранната утрин още бе прохладно, над струпаните немити тела полъхваше лек ветрец откъм река Днепър. Беше юли, плаващите ледени късове най-сетне се бяха стопили и водата под дигата сега течеше бавно и спокойно между широките брегове на Днепър. Наводненията също бяха намалели и от коритото на реката се носеха чисти речни ухания.

Слънцето току-що беше изгряло над Киев и се открояваше ослепително златно зад безкрайната верига от голи възвишения и назъбени планински скатове. Вонята на непрани цяла зима кожи и на дълго некъпана, изпосталяла плът щеше да подразни обонянието на пришълците едва по-късно през деня дори тук, на площадчето за роби. В момента единственото, което би могло да впечатли някого, бе неимоверната човешка мъка, ала на подобно място тя бе толкова обичайно явление, че оставаше почти незабелязана.

Мерик Харалдсон откопча и измъкна иглата на сребро — кованата брошка от меката си кожена пелерина. Преметна пелерината през рамо, докато се отправяше към пазара за роби. Бе слязъл от лодката си „Сребърния гарван“, закотвена по-надолу, край дългия дървен пристан, в едно закътано заливче на Днепър, точно под Киев. Не се потеше вече, въпреки че изкачването бе трудно, а той вървеше бързо, за да стигне по-рано и да намери подходяща робиня за майка си, преди да са останали само болните и немощните.

Пазарът за роби „Каган-Рус“ бе отделен от града. Бе кръстен на киевския владетел — като напомняне, че всяка покупка се облага с данък, който отива направо в бездънните джобове на княз Каган-Рус.

Мерик се обърна към Олег, с когото се знаеха от деца — палави немирници, тръпнещи от желание да надминат по-големите си братя и да се сдобият със собствени лодки, за да търгуват, воюват и забогатеят, да си купят имения и един ден да се замогнат повече дори от бащите и братята си — мисъл, която им минаваше през ум само от време на време.

— Ще тръгнем веднага щом купя робинята. Отваряй си очите, Олег. Не искам да домъкна някоя повлекана в къщата на майка ми или кошута, дето ще постави на изпитание верността на баща ми. Цели трийсет години не е имал наложница. Не ща тепърва да се изкушава.

— Майка ти ще му строши главата, само да рече да погледне друга — знаеш това.

Мерик се ухили.

— Майка ми е жена с буен нрав. Но се опасявам за невестата на брат ми. Сарла е крехко, свито създание и лесно може да бъде командвана от някоя хитруша, независимо дали тя е робиня, или не.

— А брат ти е мъж с буйна страст, Мерик. И беззъба да е, Ерик пак може да я пожелае. Виж, признавам, че Кайлис е хубавица, макар синът й да е почти на десет години, но Мегът, с която ляга също толкова често, е тлъста ярчица и двойната й гушка се тресе, когато се смее.

— Да, така е. Трябва да се вземат предвид куп обстоятелства, преди да избера най-подходящата. Майка ми се нуждае от предана робиня, която да й служи вярно. Тя иска да я научи да преде, защото пръстите й вече се схващат и я болят. Роран ми каза, че тази сутрин изборът ще бъде богат, понеже снощи от Византия били докарани много роби.

— Да, и от великолепния Миклагард. Как копнея да ида там, Мерик! Разправят, че бил най-големият град в света.

— Да, трудно е за вярване, че в него живеят над половин милион души. Другото лято ще трябва да построим по-здрава лодка, защото теченията и бързеите под Киев са ужасни. Над седем са и всеки следващ е по-страшен от предишния. А в оня, дето му викат „Айфур“, загиват най-много хора. Дори прехвърлянето по суша е опасно, тъй като поречието на Днепър се населява от много войнствени племена, които само дебнат някой да слезе на брега и да изтегли лодката си покрай бързеите. За по-голяма сигурност ще се присъединим към някоя търговска флотилия. Хич не ща да си умра млад — зелен заради едното зърване на Миклагард и Черно море.

— „Айфур“, значи? — Олег се ухили на Мерик. — Говорил си и с други купци, Мерик. Тая мисъл вече ти се върти в главата, нали?

— Да, така е, Олег, но ние се замогваме и като търгуваме в Бирка и Хедиби, понеже там ни познават и ни се доверяват. От ирландските роби си докарахме повече сребро, отколкото можех да си представя. А тая година забогатяхме още, като продадохме нашите лапландски кожи в Старая Ладога. Помниш ли оня мъж, дето изкупи еленовите гребени? Каза ми, че имал куп жени и че до една искали гребени. Викаше, че косите им щели да го разорят. Не, ще изчакаме до догодина и тогава ще тръгнем за Миклагард. Бъди спокоен.

— Аз съм спокоен, но ти не си, Мерик.

— Добре, ще бъда търпелив. Ще се върнем у дома с повече сребро от бащите и братята си. Вече сме богати, приятелю, и никой не може да ни се изпречи насреща.

— Не забравяй прекрасната синя коприна, която според твърденията на стария Фиррен била чак от Халифата.

— Той е закоравял лъжец, който от край време вярва на собствените си измислици, но платът наистина е великолепен.

— Да, а ти ще продължиш лъжата. На невестата си ли ще го подариш? Сега ще си купиш ли свое имение, Мерик? Или може би ще идеш с невестата си при баща й?

Мерик не отвърна, но се намръщи. През изтеклата зима баща му бе преговарял с Торагасонови, държейки в неведение сина си, докато двамата родители не се бяха споразумели. Мерик почти не познаваше седемнайсетгодишната Лета. Ядоса се на баща си, задето му се меси, разтревожен, че Мерик гони вече двайсет и четири, но си премълча. Момичето бе хубавко и миловидно и зестрата му щеше да бъде внушителна. Прибере ли се вкъщи, ще я огледа по-добре и тогава ще реши. Но ако се ожени за нея, ще се наложи да напусне бащиното имение, защото най-големият му брат от две години живееше там със съпругата си, нежната Сарла, и двамата щяха да останат там и след смъртта на родителите му. Сигурно щяха да се сдобият с рояк деца и скоро в него щеше да бъде прекалено тясно дори за хората на баща му и брат му, камо ли за неговите приближени и роби. Мерик поклати глава. Хич не му се искаше да напуска дома си, но ако се оженеше, трябваше да отведе невестата си някъде, тъй като във Вестфолд нямаше повече свободна земя за обработване. Брат му Рорик бе отишъл на остров Хокфел, досами крайбрежието на Британия, и бе преуспял. Но да изостави родното огнище, това засега бе последното желание на Мерик. Беше му неприятно и при мисълта, че вече е достатъчно богат, за да замине. На Олег каза:

— Имението и булката са две решения, които човек трябва внимателно да претегли — така твърди баща ми, но винаги се усмихва, когато го изрича. Дали не иска да се махна от владението му. Ти как смяташ?

На така нареченото тържище бяха струпани най-малко осемдесет роби. Бяха на различна възраст и от двата пола, разпределени почти по равно. Някои още не бяха загубили достойнството си и стояха с изправени рамене, но повечето се бяха вкаменили по местата си със сведени глави, съзнавайки какво ги очаква, и може би се молеха на своите богове мъжете или жените, които ги купят, да бъдат добри с тях.

Мерик вървеше бавно между редиците. Младите жени бяха наредени от едната страна, по-старите — зад тях, а момчетата и мъжете — в другия край на тържището. Единствено зад мъжете имаше пазачи, които стояха нащрек с бичове в ръцете и наблюдаваха, смълчани и заплашителни, но без особена тревога. Никой от сбирщината нямаше да им създаде главоболия. Доведените бяха достатъчно смазани — едни бяха пленени при разбойнически набези, други — роби от години, а трети — дори родени в робство.

Мерик бе свикнал с тази гледка още от дете, когато баща му за първи път го бе завел в Йорк, за да купи роби. Всичко му беше познато, с изключение на това, че този пазар не бе толкова потискащ и мръсен. Понеже беше рано, въздухът все още бе прохладен и свеж, а и се намираха край Киев, а не в датска Англия, където саксонците смърдяха не по-малко от робите и вонята им се просмукваше навсякъде. Тук човек поне можеше да диша, докато избира.

Доста от момичетата изглеждаха хубави и чисти. Бяха от всички краища на света, някои с жълтеникава кожа, красиви скосени очи и толкова гъсти черни коси, каквито никога не бе виждал — дълги и прави като клечки. Бяха слабички и стояха до едно с наведени глави. Имаше червенокоси и блондинки от Самарканд, някои много високи и едри, други — набити, с налети тела и къси крака, дошли от земите отвъд България, Мерик забеляза едно момиче, което му хареса. Даде си сметка, че твърде много му харесва, защото беше със златисторуса коса, характерна за неговия народ, с млечнобяла кожа и стройно, тънко тяло. Усети лек пристъп на похот и поклати глава. Не, не ставаше за майка му. Брат му без време щеше да я опъне по гръб, ако Мерик не я обладаеше преди него. Нямаше да осигури поредната наложница на брат си Ерик, защото, за разлика от него той виждаше колко страда Сарла, когато съпругът й я пренебрегваше вечер и лягаше с друга.

Трябва да потърси някоя със симпатично лице, но не прекалено симпатично, достатъчно е просто да бъде приятно, може би някое кокалесто и плоско като дъска създание. Брат му не обичаше слаби жени. Мерик се заозърта за момичета с хлътнали бузи и мършави тела. Спря се на три млади робини и се обърна, за да открие търговеца Валай, с когото да се спазари. Докато чакаше Валай да приключи с един шведски купец, вонящ на развалена риба и на вкисната сперма, се сети, че го е виждал — беше толкова тлъст, че дори когато говореше, пухтеше. Предната вечер беше с още дузина търговци в къщата на един, който държеше много робини за продан. Всеки получи по парче и пред очите на останалите взеха да разсъбличат момичетата едно по едно и да ги обладават върху дървените пейки, наредени покрай вътрешната стена на огромната трапезария. Отначало Мерик почувства възбуда. Пет-шест момичета още бяха свободни и все някое щеше да се падне на него, но после забеляза как търговецът е награбил едно момиче, което лежеше проснато със затворени очи, толкова неподвижно, сякаш бе мъртво, а дебелакът го бъхтеше ли, бъхтеше и пухтеше, огромният му корем се тресеше, докато накрая изля семето си в него. Момичето въобще не отвори очи. Мерик видя как изпод стиснатите му клепачи се процеждат сълзи и се стичат по лицето. Тогава той си тръгна.

Извърна се от тлъстия търговец и погледна равнодушно към дългата редица от момчета и мъже. Тогава замръзна на мястото си.

Не знаеше защо от цялата тълпа се взря точно в това момче, но щом очите му се спряха на него, не можа да ги откъсне повече. Момчето бе навярно около дванайсетгодишно. Беше толкова слабо, че Мерик без усилие забеляза щръкналите кости по голите му рамене, възлестите, покрити със струпеи лакти, тъничките китки, които можеше да обхване два пъти с пръсти, дългите, хилави ръце, отпуснати вяло до тялото. Краката му, боси от коленете надолу, бяха също толкова мършави и болезнено бели там, където не бяха почернели от мръсотия или не бяха нашарени с корички на незараснали рани. Личаха дори светлосините му вени. Момчето беше в окаяно състояние и сигурно щеше да умре, ако не го купеше някой, който поне щеше да го храни както трябва. Очевидно към него се бяха отнасяли ужасно. Бе облечено в дрипи и в изпокъсана мърлява тюленова кожа.

Не че това засягаше Мерик. Момчето бе роб и щеше да бъде продадено може би на някой жесток господар, а може би на някого, който ще му позволи да откупи свободата си. Това бе обичайна практика и току-виж хлапето извади късмет. Все едно. Но в него имаше нещо, което караше Мерик да стои като вкаменен и не му позволяваше да откъсне очи от него. Искаше да отплава от Киев тази сутрин, а му предстоеше да свърши още куп неща, преди да тръгне. Тъкмо се извърна, за да продължи, когато момчето внезапно вдигна глава и погледите им се срещнаха. Очите на момчето бяха сиво-сини, съвсем нормален цвят, дори често срещан, особено в Норвегия, но тези бяха различни. Сивото бе по-тъмно от скъпия оловен бокал, който майката на Мерик бе получила като сватбен подарък от баща му, а синьото — по-наситено от морето през зимата. Под цялата наслоена чернилка ясно личеше, че кожата на момчето е много бяла. Веждите му бяха тъмни и изписани, а чорлавата му, сплъстена коса бе толкова мръсна и мазна, че бе трудно да се определи цветът й. Беше просто пепелява и мърлява. Изобщо момчето бе незабележимо на вид, с изключение на очите. Те накараха Мерик да се вцепени. Очите на момчето бяха празни, мътни, примирени. В това, разбира се, нямаше нищо странно. Но изведнъж, съвсем ненадейно, в тях настъпи невероятна промяна — празното изражение стана студено и предизвикателно, което, рано или късно, със сигурност би погубило момчето, ако не се научеше да прикрива тези изблици на ярост по-умело. За миг предизвикателството в погледа му се превърна в гняв, в неистов гняв, изпълнен с такава невъздържана ярост, че Мерик се потресе. После, също тъй внезапно, в очите на момчето се възцари предишната пустота, а цялата му бясна злоба се стопи от пристъпа на безнадеждност и на съзнанието, че в живота му е отредена робска участ и че навярно ще трябва да я изтърпи докрай. На Мерик се стори, че момчето се затвори в черупката си. Сякаш то умираше и приемаше смъртта пред очите му.

Мерик се отърси от нелепото си бълнуване. Момчето беше роб и нищо друго. Нямаше никакво значение дали е било отмъкнато от бедна селска колиба, или от богато имение. Мерик никога не ще го зърне пак, след като си тръгне от тържището. Ще престане да мисли за него в мига, щом ръката му докосне руля на лодката и вятърът, издул платната, започне да бръсне лицето му. Сви рамене и поклати глава. В този момент Олег го дръпна за ръката, за да му покаже един роб, и Мерик се обърна.

Чу сърцераздирателен писък и отново се извърна. Тлъстият търговец, същият швед, познат на Мерик от миналата вечер, който до преди малко се пазареше с Валай, бе сграбчил момчето за ръката и го дърпаше от редицата с останалите роби от мъжки пол. Той крещеше, че е платил прекалено много сребро за мръсното, дребно и хилаво прасе и че то или ще млъкне, или насила ще му запуши устата. Но крясъците и виковете не идваха само от момчето. Най-пронизително ревеше едно хлапе, което се беше вкопчило с все сила в другата ръка на момчето. О, господи, помисли си Мерик, това сигурно беше по-малкото му братче и търговецът не го бе купил. Детето пищеше ужасено, покъртително и необяснимо защо нещо се надигна в Мерик и стегна душата му. Пристъпи крачка напред и видя как тлъстият швед зашлеви момчето, понеже то се опитваше да се улови за братчето си. После свирепо срита детето. Мерик наблюдаваше как то се просна по очи и остана да лежи, свито на топка и задавено в сълзи. Момчето блъсна търговеца с юмрук в корема, навярно леко, защото Мерик се съмняваше, че има достатъчно сила, но сигурно дебелакът го беше заболяло. Той вдигна ръка, ала сетне я отпусна. Изруга, метна момчето на рамо и се отдалечи.

Детето бавно се надигна, притиснало с ръка ребрата си, и се изправи, без да плаче, вперило поглед в отдалечаващата се фигура на брат си.

Изведнъж, най-неочаквано, Мерик почувства, че не издържа повече. Нещо дълбоко в него се скъса. Не, не можеше да го понесе, не желаеше да го понесе.

— Почакай ме тук — каза той на Олег.

Коленичи пред детето. Нежно улови брадичката му в огромната си шепа и я повдигна. По изцапаното личице още се стичаха сълзи и дълбаеха грозни бели дири по пътя си.

— Как се казваш? — попита Мерик.

Момченцето шумно подсмръкна. Зяпаше Мерик със сгърчено от страх лице. Мерик рече:

— Няма да те нараня. Как се казваш?

Детето отвърна отчетливо с едва доловим акцент:

— Таби. Оня дебелак отведе… — Гласът му заглъхна, направо секна. Погледна Мерик, сълзите му потекоха по-буйно и детето се разхълца безутешно. А в очите му се четеше такъв ужас, че Мерик изпита желание да вие като вълк. Ала не искаше да изплаши детето още повече. Само промълви тихо и бавно:

— Как се казва брат ти?

Детето сгуши глава между раменете си и не отвърна.

— Брат ли ти е?

Детето кимна и толкоз. Беше много уплашено. Мерик не го винеше.

Докато говореше, Мерик потърси с очи търговеца, но той си бе отишъл. Детето бе останало само. Погледна сведената главица и забеляза как слабичките раменца се тресат от ридания. Добре знаеше каква е съдбата на такива невръстни роби. Повечето умираха, а ако оцелееха, онова, което ги сполетяваше, бе дори още по-лошо. Изведнъж Мерик разбра, че не иска това дете да умре. Хвана го за ръка, усети мръсотията по кожата му, напипа крехките му като вейки кости, готови да се счупят при най-малкия натиск, и нещо в него се отприщи. Детето не беше толкова слабо като брат си и Мерик се досещаше защо. Момчето бе давало всичката храна на по-малкото си братче.

— Ще дойдеш с мен, Таби. Аз ще те отведа оттук. Имай ми доверие.

Детето потрепери при тези думи, но не вдигна глава и не се помръдна.

— Знам, че ти е трудно да ми вярваш. Ела, Таби, няма да те нараня, кълна се.

— Брат ми — прошепна детето и изви очи нагоре към Мерик с трогателна надежда. — Брат ми го няма. Какво ще стане с него?

— Ела — рече той, — имай ми доверие. — Отдалечи се от редицата с роби, стиснал ръката на момченцето в огромната си шепа.

Мерик предполагаше, че ще може да откупи детето за съвсем малко сребро, и излезе прав. Бързо приключи пазарлъка с Валай, дребен мъж с лъстив поглед и с безмилостно пресметлив ум. Валай обаче бе просто делови човек и казваше каквото мисли, когато това не беше в ущърб на занаята му. Той подхвърли на Мерик:

— Знам, че не си педераст, тъй че детето няма да ти достави удоволствие и само ще ти тежи на шията.

— Да, но няма значение. Искам го.

— Не е изключено някой да го купи и да го гледа добре, но единствено за да обслужва господарите си. Такъв живот не би бил съвсем лош за него.

Мерик не отговори, но усети, че в душата му кипва ярост. Да, най-доброто, което можеше да се случи на детето, бе да го изнасилват до безкрайност, а после да го обучат да доставя наслада на мъжете, на ония проклети араби, дето имат държанки и от двата пола, за да задоволяват всичките си прищевки. А след като Таби порасне и загуби момчешкия си чар, ще го хвърлят на полето да се бъхти над посевите, додето умре. Мерик не можеше да понесе тази мисъл. Сведе очи към Таби. Не, няма да позволи подобно нещо. Изобщо не се запита какво ще прави с детето. Разплати се с Валай и тръгна да търси Олег.

Дори да го смяташе за луд, Олег не каза нищо, само зяпна момченцето, после се ухили, кимна и потри ръце. Душа даваше за приключения. Мерик усети, че тъкмо такива са очакванията му. И му хрумна, че Олег навярно ще излезе прав.

(обратно)

Глава втора

Траско, неимоверно богат търговец на кожи, който се гордееше с качеството на своя хермелин и с умението да си служи с подкупи, погледна момчето, усмихна се мрачно и кимна. Метна камшика на роба си Клив, също втренчен в хилавия окървавен гръб и в потръпващото мършаво тяло.

Траско бе прекалено дебел, за да клекне, затуй само се наклони леко напред, запъхтя се дори и от това минимално усилие, и каза:

— Отсега нататък, момче, ще знаеш, че за всяко провинение, за всяко колебание да изпълниш заповедта ми, ще смъквам кожата от хубавото ти гръбче. Ясно ли е, хлапако?

Главата на момчето най-сетне клюмна.

Траско остана доволен и изпита облекчение. Бе платил солидна сума за момчето и не искаше да го убие, но трябваше да го накаже, задето то го удари в корема на пазара за роби. Сега вече го бе пречупил. Изправи се. Да, най-после всичко беше наред. Щом го поохрани за няколко седмици, ще си възвърне многократно похарчените пари. Сподели плановете си гласно с Клив:

— Туй хлапе ще бъде чудесен подарък за сестрата на Каган-Рус, старата Евта. Тя си пада по млади момчета, а аз съм убеден, че щом тоя тук се изкъпе и хапне, ще й се хареса. Ще извлече голяма наслада от него. А ако рече да си покаже рогата, тя с радост ще го постави на мястото му с камшика.

— Аха — отвърна слугата на Траско, без да откъсва очи от камшика. Не добави друго, защото не желаеше той да се стовари на собствения му гръб — от Траско всичко можеше да се очаква.

— Знам какво ти се върти в акъла — продължи Траско с поглед, забит в момчето. — Мислиш, че е жалка торба с кокали и че дори чисто пак ще прилича на оглозган. Но аз съм човек с опит и знам, че момчето има изящно лице. Крехко, направо нежно. Само виж ръцете и краката му — колко са тънки и дълги. Да, в изпосталелите му жили тече добра кръв. Родителите му не са били роби. Не, туй хлапе е различно и аз ще се възползвам от това. А сега се погрижи за него, измий му гърба и го намажи с балсама, дето майка ми изпрати от Багдад, за да няма белези. Известно време нека стои мърляво, с дрипите. Заслужава да се въргаля в мръсотията си, задето ме удари. Всички видяха и ми се присмяха, Валай също. Ако ти се подчинява безропотно, ще го изкъпеш утре сутринта.

Клив кимна. „Горкото момче!“ — рече си той.

На излизане Траско добави:

— Старата Евта ще се зарадва на малкото зайче. Казвал ли съм ти, че тя обича да нарича питомците си с животински имена? Може би ако го науча да откликва на „зайче“, тя ще бъде доволна и ще ме възнагради още по-богато. Ще ти пратя храна за него — само малко бульон, защото не искам да си изповръща червата. Храни го, Клив, трябва да го угоиш.

Клив отново кимна и щом господарят му излезе от тясната стаичка, погледна към момчето. То поне нямаше да бъде играчка в ръцете на разни похотливи мъже, а това не беше малко. Клив бе служил редовно за подобно забавление в продължение на цели две години, докато накрая го бяха продали на една жена с руса коса, почти бяла, същински ангел, като ония, християнските, само дето се бе оказала коренно различна от тях. Той неволно докосна грапавия белег на лицето си. След нея го бе купил друг, който не налиташе на момчета, и този господар бе Траско, слава на боговете. Беше жесток, но не и педераст. Понякога дори бе щедър. Бе дал на Клив един кърпен бобров кожух да го топли тая зима. Клив коленичи и рече тихо:

— Ей, момче, будно ли си?

— Да.

— Знам, че много те боли. Траско обича да налага с камшика, но не го прави често, само когато майка му гостува на роднините си в Халифата, понеже тя не одобрява това наказание. Нямаш късмет, че не е тук, Траско ми заповяда да не те къпя и да не ти сменям дрипите. Не смея да не го послушам, но ще ти измия гърба и ще донеса балсама, за който спомена. Той ще ти прати храна и ти ще се поналееш.

— Чух всичко, което каза.

— Тогава няма да повтарям думите му.

— Излишно е. Не съм „зайче“. Господарят ти е извънредно глупав. При това е грозен и дебел.

— Не, старата Евта ще ти вика така. Траско просто се опитва да избере името на животното преди нея.

— И двамата са глупави.

Клив се намръщи. Момчето продължаваше да се държи нагло и Траско щеше да побеснее.

— Чу ли Траско да говори за Каган-Рус?

— Да, щял да ме даде на сестра му. Но кой е този Каган-Рус?

— Как може да си толкова невеж! Ами че това е князът на Киев! Той е богат, а старата Евта е още по-богата, което ужасно дразни княза, но тя го държи в ръцете си. Нарича го нейния „горд бик“, когато е доволна от него. А когато цели да го засегне, му вика „блатно бръмбарче“. Траско иска да я снабдява с кожи, предимно хермелинови, а тя има нужда от много кожи. Знаеш ли, страшно е дебела, почти колкото Траско. С твоя помощ господарят възнамерява да успее.

— Ти видя ли ме хубаво?

Въпросът бе изречен със странен тон, но Клив отговори:

— Да, видът ти е окаян, но с повечко храна ще се оправиш, поне Траско смята така. Надявам се, че не си много грозен под цялата тая мръсотия.

— Напротив.

Клив се навъси.

— Още те боли, а и ми говориш така, понеже не мога да те набия. Аз съм роб на Траско. А ти си глупак.

Момчето най-сетне се умълча.

— Добре — рече Клив. — Затваряй си устата и аз ще се погрижа за теб. Траско не търпи да пренебрегват заръките му.

— В най-скоро време ще пукне от преяждане.

— Да, може би, но ти не ще бъдеш тук, за да го видиш. А сега, момче, ме остави да ти помогна. Не, не се дърпай. Знам, че гърбът те боли, но трябва да ми позволиш да те преместя върху нара.

— Бих ти позволил, но не мога да се помръдна. Клив протегна ръка и внимателно обърна лицето на момчето към себе си. Повдигна го и видя, че е силно пребледняло от болка. Забеляза също неистова ярост в очите, които би следвало да изразяват смирение. Клив го подхвана възможно най-нежно, направо го подпря върху себе си и го затътри към тясното легло. Отпусна го едва-едва на хълбок. После застана до него и се загледа в крехкото телце. Изведнъж Клив промълви тихо:

— Гърдите ти личат.

Момичето не продума, дори не се помръдна, за да загърне дрипавата си риза. Болката беше просто непоносима.

— Как се казваш?

— Ларен.

— Странно име, а говорът ти е още по-странен. Скоро ще ми обясниш защо се правиш на момче. По тия земи и да си момче, и да си момиче, пак могат да те изнасилят. Хайде, сега трябва да ти помогна. Не, няма да те обадя на Траско, но да знаеш, че той бързо ще научи истината, и тогава ще пострадам, задето не съм му казал.

— Знам — рече момичето и прехапа долната си устна до кръв, когато той взе да маха мръсните парчета тюленова кожа от гърба му и да го мие. — Благодаря ти.

Клив изсумтя, ругаейки се наум, че е по-тъп, отколкото ако се съблече гол посред зима, но въпреки това пипаше внимателно и всеки път, когато момичето се свиваше от болка, тя пронизваше и него. След като почисти гърба му и го намаза с дебел слой балсам, Клив се изправи и рече:

— Ще лежиш, без да мърдаш. Аз ще ти донеса храна. Траско каза да ти дам малко бульон, иначе ще си изповръщаш червата — толкова си изпосталяла.

— Знам — отвърна момичето. — Чух го.

Не добави нищо повече, само изчака мъжът да излезе от тясната стая. Огледа се. Стените бяха варосани и чисто бели. То беше навикнало със сумрачни, дървени помещения с опушени греди, а не с подобна ослепителна белота. С огромни зали, които носеха натрапчивата миризма на мъже и жени и на благоуханни свещи. Тук бе толкова различно. Имаше само едно легло, на което лежеше, и до него една масичка. Върху нея бе поставена една-единствена свещ. През високия прозорец, чиято кожена завеса бе дръпната, се процеждаше ярка слънчева светлина и Ларен изпита благодарност. Погледна към ослепителната светлина и се запита какво ли е станало с Таби, мъчейки се поне за миг да го запази като въпрос, макар съвсем ясно да знаеше отговора. Усети как болка стегна гърдите й едновременно с паренето и бодежите в гърба. Тя го бе предала.

Не беше глупава. Знаеше какво очаква децата, останали на тържището за роби. Те умираха. Вече бе виждала това неведнъж. Или пък тук, в тази чужда, дива страна, се гавреха с тях, докато престанеха да доставят удоволствие на господарите си. Таби не би преживял подобно нещо.

Не заплака. Сълзите й отдавна бяха секнали, още в миналото, сега смътно и сиво, чиито краски бързо бяха избледнели, светкавично бързо под напора на глада, жестокостите и неистовия хъс да оцелее.

Чудеше се дали просто да не сложи край на всичко, защото вече нямаше смисъл да продължава. Беше се насилвала да не рухне заради Таби, често си повтаряше: „Трябва да оцелея заради Таби.“ Беше адски трудно. Въпреки че омразата още я изгаряше отвътре, а жаждата за мъст разяждаше душата й, май само това й бе останало. О, Таби, малкото й братче! То я крепеше, караше я да се вкопчва в живота. Ако не беше той, ако нямаше нужда от нея, ако не знаеше, че умре ли тя, и той неизменно ще умре, щеше просто завинаги да склопи очи и толкоз. А сега Таби сигурно щеше да умре.

Не, не сега, не веднага.

Ако не са го откупили днес, сигурно още се намира на тържището. Самотен, гладен и уплашен до смърт. Даде си сметка, че тя е единствената му надежда. Но понеже беше такава глупачка да удари Траско, той я бе набил и сега лежеше просната по корем, безпомощна като кутре. Кутрето бе поне по-добро от зайчето. Поклати глава при тази мисъл и се повдигна на лакти. Болката я преряза през гърба, стягайки гърдите й, и я накара да изстене. Не можеше дори да си поеме дъх, но го направи и разбра, че болката се търпи. Странно, как понасяше неща, които преди със сигурност биха я убили. Толкова ли нежно, крехко и негодно същество е била?

Беше ужасно гладна. Подуши гъстия говежди бульон още преди да чуе как Клив пристъпва в тясната стая. Устата й се напълни със слюнка.

— Ще лежиш по корем, а аз ще ти сложа възглавница под гърдите, за да те повдигна.

Скоро той взе да гребе с лъжица горещия бульон и да го излива в устата й. Сгряваше я отвътре чак до мозъка на костите. Усети как от него й се замайва главата, а тялото й се стопля и заяква. Но знаеше, че това е просто илюзия, организмът й щеше да я предаде на първата крачка, защото твърде дълго го бе обричала на лишения.

Яде, докато купата се изпразни. Изви очи към лицето на Клив.

— Искам още.

Той поклати глава.

— Не, ще повърнеш, ако хапнеш повече. Траско разбира от тези неща.

— Чудно ми е откъде. Та той изглежда така, като че цял живот не е спрял да яде.

Знаеше, че Клив е прав, ала червата й продължаваха да къркорят и тя пет пари не даваше дали ще повърне, или не. Само да хапнеше още мъничко от този бульон.

— Сега трябва да поспиш, туй ще е най-добре за теб.

— Кое време е?

— Обед.

— Много си грозен, Клив. Какво са ти сторили?

Той притихна, но после се засмя. Смехът му прозвуча дрезгаво и грубо — очевидно отдавна бе забравен.

— Случката заслужава да се чуе, достойна е да разплаче всяка жена и да накара всеки мъж да въздиша от завист. Да, от такива истории душата мигом изхвръква.

— Причиних ти мъка. Извинявай. Да не би някой да е посякъл лицето ти като малък?

— Имаш остър поглед, момиче. А сега мълчи.

— А ти имаш красиви очи. Едното е златно, а другото — синьо. По нашия край мнозина биха те сметнали за дяволско изчадие.

Той изсумтя и я зави до кръста.

— Ако бях дяволско изчадие, да не мислиш, че щях да бъда роб на Траско? Не, ако обладавах такава сила, сега щях да властвам над проклетия Киев. Онова, което виждаш в мен, е само пример за живота и нравите на хората, нито повече, нито по-малко. Поне съм сит и ребрата ми, не се броят. А в момента ти си по-грозна и от мен.

— И смърдя по-лошо.

— Да, и това е вярно. — Клив млъкна и потърка брадичка. — Много ли те боли?

— Вече не толкова. Балсамът е чудотворен.

— Тъй е, защото майката на Траско е магьосница. Дори арабите се боят от нея. Ходи при тях, когато си ще, и никой не смее да й забрани.

— Ти си добър с мен. Ако нямаше този белег, щеше да си красив. Косата ти е златиста като на бог и тялото ти е хубаво сложено.

— Мъча се да ти помогна, момиче. А сега замълчи. Траско ми заповяда да се грижа за теб. Да, никак не ми приличаш на робиня. Да не би Траско да е прав? Родителите ти не са ли роби? Кръвта ти различна ли е от моята?

Тя го погледна и отвърна бавно:

— Имам малко братче, Клив.

— Да, и аз имах едно време, много отдавна, само че той беше по-голям от мен и него го продадоха, а мен — не. Вече не си спомням лицето му.

— Тогава ще ме разбереш. Трябва да го спася.

Клив се разсмя с непринудена веселост:

— Момчето няма да загине тук, не и в Киев. Не, ще го продадат на някой арабски търговец от Миклагард или дори по на юг и ще го използват. Да, няма да те лъжа за какво, но няма да е толкова зле. Ще го преживее.

— Съжалявам, че са те използвали по този начин. Но не мога да позволя това да се случи на Таби.

— Нищо не можеш да направиш. Ти самата си робиня. Все едно дали в жилите ти тече царска кръв. Сега си нищо, повече от нищо, една пионка в безкрайните игри на Траско.

— Говориш прекалено добре за жалък роб, Клив!

Той й се ухили.

— Господарят, на когото служех, ме образова. Доставяше му удоволствие да философства с мен, докато ме обладаваше. Освен това щом се наситеше, обичаше да се излежава, да си играе с косата ми и да ми разправя за елините и за странните им обичаи. Дръж си езика зад зъбите, момиче, иначе и чудотворният балсам не ще може да те изцери. Ще ти извадят душата от бой, ако не си мериш думите.

Тя се напъна да мисли, но се отказа и изломоти сънено:

— Да, прав си. Ще го забравя. Какво е едно малко момче? За никого нищо.

При тези думи Клив се намръщи. Дори след толкова кратко време знаеше, че те не прилягат на хилавите, изранени рамене. Но премълча. Стана и се загледа в гърба на момичето.

— Вече не кърви. Траско каза, че мога да те изкъпя на сутринта и да ти дам чисти дрехи. Ще дойде лично да провери. Внимавай какво дрънкаш.

— Ще е хубаво да се преоблека — рече момичето, но не продължи.

Все така намръщен, Клив добави:

— Не ще поиска да те види гола, защото не си пада по момчета, тъй че за известно време ще бъдеш в безопасност, но не съм убеден, че ще приличаш кой знае колко на момче, като се изкъпеш.

— От доста отдавна се преструвам. Това беше единственият начин да се защитя и досега успявах.

— Тогава си била в страна на глупци.

Клив се обърна да си върви. Притесняваше се за девойката и недоумяваше защо. Беше никоя, просто робиня, която скоро щеше да иде при старата Евта — ако Траско не разкрие пола й и не я продаде в някой бордей, или не я пребие до смърт.

— Благодаря ти, Клив — чу я той да извиква подире му. Да, ако Траско разкрие, че е момиче, може да я убие, задето е провалила плановете му. Знаеше, че сестрата на Каган-Рус, старата Евта, никога не би взела момиче в къщата си. Тя държеше само робини, които бяха по-дърти и от зловещото тресавище, ширнало се на запад от Днепър.

Съдбата й не го интересуваше. Каквото има да става, ще стане. Девойката не бе лишена от кураж, но бе глупава, като го показва. Ето докъде я бе довело безразсъдството й — да лежи просната по корем с цъфнал гръб. Натъжаваше го мисълта, че тя може да умре или да й се случи нещо по-лошо.

Макар че кое би могло да бъде по-лошо от смъртта? Той дори не помнеше лицето на отдавна починалата си майка. Смъртта е последното, което човек трябва да си пожелава.

Най-сетне се мръкна. От единствения тесен прозорец в стаята струеше само тъмнина. Не грееше луна и звездите бяха затулени от бухлати черни облаци. Да, беше много тъмно, слава на боговете.

Ларен изяде още една купа бульон и поговори малко с Клив, който отиде да прислужва на Траско при поднасянето на вечерята. Помоли го да й остави кошницата с мек хляб за през нощта. И той я остави, глупакът му с глупак. Тя я уви в една скъсана завивка от леглото. Съжаляваше, че няма други дрехи, освен дрипите на гърба си. Поне успя да се загърне с остатъка от завивката под парцалите. Сега пак приличаше на момче и никой нямаше да се усъмни. Беше слаба, гърдите й не бяха много налети и тя съвсем ги сплеска със завивката, а косата й бе къса и щръкнала. Освен това бе толкова мръсна и така вонеше на вкиснато, че едва ли някой би забелязал или би се поинтересувал от пола й. Само да не я мъчеше гърбът, който почти я караше да лази. Тя надви нестихващата болка и стисна зъби, за да не издаде звук, да не изохка и да не привлече вниманието върху себе си.

Вратата не бе залостена. Но дори да беше, тя щеше да се провре през тесния прозорец. Изниза се като тъмна сянка в мрачния схлупен коридор. Под нозете й имаше груби дъски, а не пръстен под, над главата й — нисък таван с варосани греди. В коридора липсваше покъщнина. Помъчи се да си спомни пътя на идване. Представи си го и свърна наляво, където коридорът се разклоняваше.

Чу мъжки говор — сигурно бяха пазачите, и притисна гръб към стената. Беше грапава и тя изстена от болка. Колко ли бяха на брой? Дъските изскърцаха под краката й.

— Какво беше това?

— Кое? Чува се как мляскаш, бе тъпако, нищо друго.

— Все пак ще ида да видя. Знаеш го какъв е Траско.

Ларен забрави болката в гърба. Застина като камък.

Мерна сянка. Не дишаше и не мърдаше. Мъжът пристъпи към нея, спря и се ослуша. Другият се обади:

— Нали ти казах, че няма нищо. Трай си и пий. Или ми дай бирата си. Няма никой, жива душа няма.

Разнесе се сумтене, последвано от шумно оригване. Някой се изсмя.

Тя бавно си отдъхна. Почака доста време. Сетне тръгна на пръсти, долепена до стената, като свиваше все наляво. Вече долавяше много гласове, дори този на Траско, ако не бъркаше. Щом беше на Траско, значи се намираше до трапезарията на ненаситния търбух.

Накрая стигна до тясна врата. Завъртя желязната дръжка и се озова в смрадлива уличка. Лъхна я мирис на застояла вода и се почуди как може Траско да има такава чиста къща, а да търпи вонята пред прага й. Нямаше значение, нали бе успяла да избяга. Едва не изкрещя от облекчение. Само въздъхна сподавено и подскочи от пронизваща болка. Замръзна на мястото си, опитвайки да се овладее. Гърбът я пареше и смъдеше. Стори й се, че усеща нещо влажно и лепкаво и се запита дали раните й отново не кървят.

Беше почти свободна. Тъй че раните й нямаха значение. Гърбът й щеше да оздравее, само че не тук, не в къщата на Траско, не в Киев. Ще вземе Таби и ще отидат на север, в Чернигов, градче на източния бряг на Днепър — бе чула за него от един роб. Сигурно не е на повече от три дена път пеша. Ще открадне дрехи, за да се преоблекат, ще се престори на вдовица, а Таби ще бъде детето й. Ще оцелее и ще се погрижи за Таби. За първи път й се отдаваше случай да избяга и тя възнамеряваше да се справи. Преди никога не би се решила на такава стъпка. Предполагаше, че боят й е помогнал. Траско никога не би допуснал, че някой ще понечи да се измъкне с такъв накълцан гръб.

Внезапно чу мъжки гласове. Говореха шепнешком надолу по улицата, вдясно от нея. Промъкваха се насам. Бяха крадци. Или хора на Траско. Все едно. Тя стисна очи за миг, питайки се дали пък всички богове не бяха против нея, после се спотаи в тъмнината, защото бе приклещена до къщата. Не можеше да избяга, не можеше да мръдне, иначе би се сблъскала с натрапниците. Но за нищо на света не би се върнала в къщата на Траско.

Мъжете се бяха умълчали, но тя долавяше тихите им стъпки. Бяха двама. Само двама. Други нямаше. Ако бяха крадци, едва ли щяха да проявят интерес към нея. Тя не представляваше нищо, дори повече от нищо. Да, но сигурно ще я убият.

Дощя й се да изкрещи от тази въпиеща несправедливост. Беше хваната в капан, всеки миг щяха да я видят и да настъпи нейният край. И на Таби. Тя се сви в отчаян опит да се слее с къщата, да се превърне просто в сянка, частица от нощта.

Единият от мъжете се обади с тих, гърлен глас:

— Ще минем през тази вратичка, за която ми казаха.

Другият отвърна:

— Казаха ли, Мерик? Нищо не ти казаха, докато не даде на оня пор сребърната гривна.

— Няма значение. Сигурно вече сме близо. Разбрах, че момчето не го държат в крилото за робите, а в малка стая в къщата…

Бяха дошли за нея. Не можеше просто да стои и да се преструва, че не съществуват, да се залъгва, че няма да я видят. Не, ще ги изненада, ще ги нападне и после ще избяга. Беше по-дребна и по-бърза. Тя се хвърли върху по-близкия мъж и го заудря с юмруци по лицето.

— Какво, в името на всички богове? Я, момче! И се опитва да ме убие! — Олег беше едър и силен, истински воин, и за секунди сграбчи ръцете й, завъртя я към себе си и изсъска в лицето й: — Спри, ти казвам, проклет малък негодник! Престани да се опъваш!

Другият прошепна:

— Накарай го да мълчи, Олег! Само това ни липсва, да ни надушат пазачите на Траско.

Тя отскубна едната си ръка и заби юмрук в корема на първия мъж. Той просто измърмори и отново я сграбчи. Боричкането им бе мълчаливо, понеже Ларен също не искаше пазачите да дотърчат. Но не й провървя. Ръцете й най-накрая бяха притиснати до тялото. Вдигна глава и видя насочения юмрук на мъжа. Щеше да я удари. Щом го зърна, разбра, че стовари ли се върху й, с нея е свършено. С другата ръка той още я държеше за рамото. Тя рязко изви глава и захапа ръката му с все сила. Той изръмжа от болка, макар че сигурно му се искаше да крещи, защото почувства кръвта му в устата си. Продължи да стиска със зъби.

Тогава върху нея се спусна другият мъж, вкопчи ръце в гърлото й и започна да стяга хватката си, шепнейки в ухото й:

— Пусни го или ще те удуша.

Тя пусна захапаното месо. Мъжът тихичко изруга и отстъпи крачка назад. Другият продължаваше да я държи за гърлото и бавно я обърна с лице към себе си.

Зяпна я слисан и каза:

— Виж кой бил тук, Олег. Ако ръката не те боли много, може да се смята, че сме извадили късмет. О, не греша, защото над лявото ми рамо има малко светлина. Да, Олег, това е момчето, за което бяхме тръгнали. Дошло е да ни посрещне. Е, момче, как се измъкна от тъмницата?

Ларен не се помръдна. Усещаше как кръвта на другия се стича от ъгълчето на устата й. Не можеше да откъсне втренчения си поглед от мъжа. Беше същият, когото бе видяла на пазара за роби.

(обратно)

Глава трета

Спътникът му ругаеше с яден шепот, докато притискаше окървавената си ръка до гърдите. Ларен зяпаше мъжа, който още я държеше за гърлото, безмълвна и ококорена. Внезапно го блъсна с юмрук в корема и вдигна коляно към слабините му.

Кракът й се сви рязко, твърде рязко, и Мерик разбра, още в мига, в който ръбестият кокал го удари, че последствията няма да му харесат. Така и стана.

Шумно си пое дъх, когато му призля от болка, и се хвана за корема прималял.

Олег изруга, сграбчи проклетото хлапе за врата, преди то да побегне, и го стисна по-силно и от Мерик, защото ръката го болеше и кървеше. Гадното диваче бе ритнало Мерик в слабините и го бе накарало да се свлече на колене.

Пред очите на Ларен притъмня и тя се прокле, задето не хукна веднага, а беше зяпнала вцепенена мъжа, когото удари, след като го бе познала от пазара за роби и се бе почудила какво търси той тук. Заради колебанието си пропусна възможността да избяга. В следващия момент мракът обсеби съзнанието й и тя престана да вижда.

Мерик стоеше свит и дишаше дълбоко, докато отново успя да се изправи. Олег гледаше момчето, свлечено в краката му.

— Трябваше да го убия тоя малък негодник — каза той. — Ухапа ме до смърт.

— А мен пък ме срита до смърт — рече Мерик. Неочаквано, без всякакво предупреждение, се разнесе свирепо ръмжене и някакъв висок и строен мъж се метна на гърба на Мерик.

Замаян от удара в слабините, Мерик не успя да реагира по обичайния бърз начин. Олег извади ножа от канията на кръста си и го вдигна към нападателя. В този миг някой дръпна крака му. Той се олюля изумен, видя, че момчето го гледа втренчено отдолу, и разбра, че хлапакът отново му е посегнал. Просто не беше за вярване. Бе загубил равновесие, когато усети юмрука на момчето в корема си, залитна към дървената стена и се строполи в един храст.

Никой не продумваше. Нямаше ругатни, стенания и викове. Боят бе мълчалив, понеже никой не искаше Траско или хората му да наскачат от къщата.

Мерик успя да се отскубне от ръцете на мъжа, който го стискаше за гърлото. Наклони се рязко напред и го катурна през рамото си. Стовари го на земята в краката си и му изкара въздуха. Измъкна ножа си и в миг се озова на колене, опрял върха на ножа в гръкляна на нападателя си.

— Не, не го наранявай!

Ларен долази до поваления мъж, който се мъчеше да се изправи и тръскаше глава. Сграбчи го за рамото и го разтърси.

— О, богове! Клив, какво правиш тук? Да не би да си тръгнал да ме преследваш? И Траско ли е по петите ми? Клив, отговори ми!

— Какво, да нараня тоя грозен нещастник? — каза Мерик с тих глас, който преливаше от насмешка и недоумение. Това бе най-необичайната спасителна операция, с която се бе захващал. — Защо да не го наранявам, като той се канеше да ме убие? И сега би го сторил, стига да има възможност. Ама нищо не разбирам.

Клив бавно се изправи на колене, клатейки глава, и сляпо посегна към Мерик.

— Не, Клив — рече Ларен и коленичи до него, вкопчена в рамото му. — Чакай, те са двама и са въоръжени. Ще те убият. Не, не мърдай. Той е до теб и има нож.

— Не съм дошъл да те убивам — рече Мерик, вперил поглед в двамата. — Тук съм, за да те спася, момче. При мен е брат ти Таби.

В този момент Ларен го зяпна, не вярвайки на ушите си.

— Какво каза?

— Идвам да те спася. Аз съм Мерик Харалдсон от Норвегия и съм дошъл да те отведа оттук.

Да я отведе ли? При него е Таби? Нищо не разбираше. Тя беше просто робиня, също като братчето си. Изгледа го глупаво.

— Но защо?

Мерик само сви рамене.

— Защото изведнъж превъртях. Като зърнах брат ти, когато Траско те отвеждаше от тържището за роби, загубих и малкото мозък, който имах в главата си. — Не добави, че другата част бе загубил, когато видя хлапето и не можа да откъсне очи от него. — Ела, момче, давай да се махаме оттук, преди стопанинът ти да е изскочил, ревящ, с още десетина въоръжени мъже. Готов съм да те спася, но нямам намерение да умирам заради теб.

— Той е прекалено дебел, но за хората му си прав. Много са. Пият в една стая до вътрешния коридор — тя бавно се надигна, но без да сваля ръка от рамото на грозния мъж. — Клив също трябва да дойде. На всяка цена. — Вторачи се в Мерик и добави: — Моля те.

Мерик подозираше, че не си служи често с тази дума.

— Защо не! — рече Мерик. — Олег, жив ли си, или хлапето пак ти видя сметката?

— Ако не си беше навил на пръста да спасяваш тоя голтак, щях да го убия.

— Да, навих си го — отвърна Мерик.

Взря се в мъжа с противния грапав белег на лицето и в дългата му златиста коса, вързана на тила. Той стоеше смълчан до момчето, отпуснал ръце до тялото си. Беше слаб, но жилав и строен. Явно не умееше да се бие, слава на боговете. Мерик въздъхна и каза:

— Хайде, тръгвайте. Ще отплаваме с лодката ми. Олег погледна към мърлявото хлапе, втренчи се в окървавената си ръка и промълви:

— Би трябвало да те съдера от бой.

— Няма нужда — рече Ларен. — Наистина няма нужда.

Олюля се на място, безпомощно обърна очи към Клив и се строполи на земята.

Клив се опита да я хване, но Мерик бе по-чевръст. Той я вдигна на ръце.

— О, богове, хлапето е само кожа и кости, покрити с мръсна плът и с още по-мръсни дрипи. Тая тюленова кожа смърди така, сякаш сто години е гнила на слънцето.

— Тъй е — обади се Клив. — Траско ми позволи да му дам бульон, но не и да го изкъпя или да му сменя дрехите. Чакайте, господарю, аз ще взема момчето.

— Няма нужда. — Мерик метна момчето на рамото си. Почувства как срамните му кости го бодат в гърдите и се почуди дали въобще ще оживее да види братчето си. Ами ако умре, какво ще прави той с Таби?

Клив се замисли над превратностите на съдбата. Беше се промъкнал през огромната къща, за да открие Ларен, преди да са я спипали пазачите, защото знаеше, че тя никога няма да успее да избяга, беше прекалено изнемощяла от побоя и от недохранване. Траско естествено също смяташе така и затова не бе наредил да я охраняват. Но тя бе избягала или поне бе на път да го стори. Клив погледна към Мерик. И тоя човек бе дошъл да я спасява? Да спасява едно момче всъщност. Поклати глава. Не можеше да повярва, че от това ще излезе нещо добро. Тоя сигурно бе някой дивак, дето краде роби, за да спести грам — два сребро. А тая Норвегия, за която Клив бе чувал всякакви небивалици, е затънтена страна, много по на север от Киев, и сигурно е дива, варварска и страшна. Навярно по нейните земи се въдят не само изследователи, търговци и заселници, но и воини, които нападат, плячкосват и убиват без милост. А сега един от тия викинги се е сдобил с трима нови роби и то без да плати шушка сребро. Сто на сто лъже. Да спаси едно момче само защото му е домъчняло за неговото братче? Ама че нелепост. Клив се чудеше какво ли цели всъщност този мъж. И кога ли ще открие, че момчето е момиче.

„Сребърния гарван“ пореше бързо и тихо тъмните, спокойни води на Днепър. Бе гордостта на Мерик. Той бе поръчал шейсет — стъпковия плавателен съд преди три години при Торрен, строител от Каупанг, чиято слава бе стигнала чак до Йорк в датска Англия. Лодката бе над четиринайсет стъпки широка, с почти плоско дъно, непригодна за дълго пътуване, а по-скоро за речно плаване, и разполагаше с дълбок трюм за стоки. Страните й се подаваха само шест стъпки над водата и бяха красиво извити. Върху напречните греди бяха поставени не заковани борови дъски. При вълнение те можеха да бъдат лесно използвани за изтребване на нахлулата вода, а сега, докато лодката се плъзгаше през злачните води на Днепър, под тях бяха скътани сребро, злато, скъпоценности и други стоки, с които се бяха сдобили тук, в Киев, както и шатри, готварски съдове и храна за из път. Рулят бе огромен и се въртеше леко, старият Фиррен го движеше внимателно и нежно, с вещината на майка, която се грижи за рожбата си. Платното бе вдигнато високо на рейката, понеже бризът бе силен и без време щеше да ги отнесе на север, но въпреки това мъжете бяха насядали върху моряшките си сандъчета, с ръце до веслата, и си говореха тихо. Бяха прекалено близо до Киев, близо до хора, готови да ги убият без капчица жал, и ако вятърът утихнеше, щяха мигновено да се заловят да гребат. Имаше място за двайсет и две весла, но на това пътуване Мерик бе взел със себе си всичко двайсет души.

Слабата светлина от няколкото лоени факли върху крепостните стени на Киев избледня в далечината. Остана да се вижда само гъстият черен пушек, който се виеше от тях и се издигаше в безоблачното лятно небе.

Мъжете започнаха ритмично да гребат, защото вятърът бе стихнал също тъй внезапно, както пристъпът на похот секва от удар в слабините. Мерик поговори с всеки от хората си, насърчавайки ги да натискат яко веслата, докато се измъкнат от обсега на другите бойни и търговски кораби. Не искаше проблеми, нито сблъсъци. На лодката му имаше богата плячка и това я превръщаше в прицел за пиратите, макар искрено да се съмняваше, че някой би проявил неблагоразумие да предприеме нападение срещу двайсет въоръжени викинги.

Мерик се върна на кърмата и седна до стария Фиррен, който нито за миг не изпускаше руля. Погледна момчето, свито в краката му и загърнато с дебело вълнено одеяло, после кимна на Клив, който току-що го бе сменил при греблата.

Момчето изохка и се опита да се обърне по гръб. Мерик внимателно го улови за хилавото рамо, за да го задържи по корем. Таби, малкото му братче, се бе присламчило до него и мълчаливо го галеше с мръсната си ръчица.

— Ще се оправи, Таби, обещавам ти. Просто е премалял от глад и от изтощение. Подир няколко часа ще слезем на брега и ще пренощуваме там. Ще се погрижа да го нахранят и да си почине, докато си възвърне силите. Ти също, моето момче.

— Много е тъмно — рече Таби. Вдигна дълбоките си сини очи към лицето на Мерик и той отново почувства в душата си предишното мъчително стягане. — Страх ме е от тъмното.

— Вече няма защо да се страхуваш — рече Мерик и сърцето му се сви от думите на детето. Едва се овладя да не протегне ръце към момченцето и да не го притисне до гърдите си. Не, само ще го изплаши. Но толкова силно искаше да го прегърне, че просто недоумяваше какво му става. Промълви: — Аз ще те пазя от тъмното. Но трябва да се отдалечим колкото може повече от Киев, преди да спрем. Сега си в безопасност. Брат ти също. Имай ми доверие.

Детето кимна, но много бавно, и Мерик се усъмни, че е повярвало на думите му. Той самият също едва ли би се хванал, ако беше на мястото на Таби. Втренчи се в мръсната ръчичка, поставена върху рамото на брат му.

Беше се сдобил с трима роби, без да плаща и грам сребро за двама от тях. Не бе купил робиня за майка си, но това нямаше значение.

Роби.

Премести поглед от Таби и брат му към Клив, мъжа с разкошната златиста коса и обезобразено лице, който гребеше несръчно, очевидно несвикнал с подобна работа. Беше млад, на не повече от двайсет, но бе як, макар и необучен да се бие.

Какво щеше да ги прави и тримата?

Момчето пое мяха с вода от Мерик и жадно отпи. После започна неистово да трепери и изтърва мяха. Мерик посегна да пипне челото му. Цялото гореше. Имаше треска. Мерик се намръщи. Дали защото бе гладно? Или от страх, защото бе ритнало Мерик в слабините и корема и бе ухапало до смърт ръката на Олег? Едва ли. Мерик изруга, защото не можеше да стори кой знае какво, освен да облее момчето със студена вода, за да отнеме топлината. Майка му винаги правеше така. Мерик се помоли момчето да не се е разболяло от нещо, дето ще ги натръшка всички до един.

— Таби — каза тихо, за да привлече вниманието на детето, без да го стряска. — Откъсни парче от завивката, увита около брат ти. И ми я дай, за да я намокря в реката.

Детето изпълни заръката му.

Мерик подхвана момчето под мишниците, вдигна го върху коленете си и промълви, като се взираше в замъглените му от болка очи:

— Не мърдай. Имаш треска. Трябва да смъкна огъня от тялото ти.

Момчето не отвърна. Мерик го усети как трепери конвулсивно. Даде си сметка, че изпитва нещо повече от жал, но не желаеше да допусне страх или каквото и да е друго в съзнанието си.

Нощта бе хладна. Над гладките тъмни води на Днепър мъждукаха затулените от облаци звезди и се отразяваха смътно в непроницаемата им повърхност. Вятърът се усещаше като едва доловим полъх, който почти не надипляше повърхността на водата. Мъжете бяха ниско приведени над веслата и неспирно гребяха с равномерни и мощни тласъци. Изведнъж иззад разкъсаните облаци изплува сърпът на луната и Мерик зърна момчето. Лицето на Таби също ясно се открои.

Той извика на Клив:

— Имаш ли представа какво може да му е? Тресе го. Трепери като непорочна девица.

Момчето започна да буйства. Мерик го улови по-здраво за гърба. То стенеше и подскачаше. Мерик усети нещо влажно и лепкаво по ръката си. Навъсен, вдигна полека момчето върху бедрата си и го подпря на лявото рамо. Смъкна мръсната тюленова кожа, после махна вехтата, опърпана риза. Под нея имаше чисто ленено платно. Когато ръцете му посегнаха към него, момчето рипна и понечи да се отскубне, но този път Мерик бе нащрек. Притисна гърба на момчето, за да го задържи. Момчето изохка силно. Тогава Мерик забеляза тъмните мокри петна върху бялото платно и опипа лепкавата течност. Вдигна ръка в здрачната светлина и видя кръвта по дланта си.

Целият потръпна. О, богове, не! Като внимаваше да не докосне пак гърба на момчето, той промълви до ухото му:

— Не мърдай или без да искам, ще те нараня. Били са те.

— Да — каза момчето с накъсан от болка шепот. — Траско ме наби.

— Задето го удари на пазара за роби.

— Да, и за да ме научи на послушание.

— Не мърдай — повтори Мерик. — Трябва да видя колко си зле. Имаш треска и вече знам коя е причината.

Той бавно смъкна платното, залепнало на много места за отворените рани. Знаеше, че сигурно страшно го боли, но момчето не трепна и не издаде звук. Не му липсваше кураж.

Накрая успя да свлече платното до кръста му. Погледна тесния бял гръб, нарязан до кръв от камшика. Изруга под нос Таби бе застанал до него с пребледняло лице, по което се стичаха сълзи.

— Не, Таби, ще се оправи. Обещавам ти. Седни, не искам да паднеш през борда.

Мерик отново спря очи върху тесния гръб, върху кожата, покрита с дълги, дълбоки нарези. Гърбът бе много тесен и бял, извит в кръста. Нещо не беше наред. Погледна тъничките ръце, раменете, нежната шия, мръсната, сплъстена коса. Извънредно внимателно положи момчето по корем върху бедрата си. Бавно задърпа скъсаните бричове и ги смъкна до хълбоците му. Момчето направи нов опит да се отскубне, като заудря краката на Мерик с юмруци, но безуспешно. Мерик го натисна обратно, опрял длан в кръста му. Свали бричовете още по-надолу, докато оголи задните части на момчето.

Това не бяха бедра на момче. Нито момчешки задни части.

Мерик затвори очи за момент. Само това му липсваше. О, богове, хубаво се беше подредил, повече от хубаво. Чу Клив да вика:

— Не, господарю! Не събличай момчето. Дрехите му са нужни. Не му ги взимай!

Мерик отвърна колкото на Клив, толкова и на момичето връз нозете му:

— Разбирам. Ще го оставя облечено.

Отново придърпа бричовете до кръста на момичето.

Наведе се и прошепна в ухото му:

— Не мърдай. Сега, като знам кого имам насреща си, ще гледам да не се разголваш. — После взе да бълва ругатни, но забеляза уплашеното лице на Таби и млъкна. — Няма да я нараня — тихо рече на детето. — Наистина няма. Седни. Не искам да се тревожа и заради теб.

Просто недоумяваше какво ще прави с нея.

Проми гърба й, доколкото можа. Водата от реката бе чиста, но болката от допира й върху раните бе непоносима, а тя бе просто момиче. Той не знаеше какво е бой. И никога не бе бичувал роб. Бе пляскал глави и рамене, когато се изискваше да наложи покорство, особено при пленяването на нов роб, но никога не прибягваше до камшика.

Нежно притисна мокрото платно към гърба й и го задържа там с надеждата, че ще облекчи част от болката и ще намали треската. Лодката внезапно се разклати от една вълна, плиснала отдясно на борда при промяна на течението, и момичето едва не се свлече от краката му.

Той се провикна към Олег:

— Намери хубаво място на брега за пренощуване. Гърбът на момчето е зле. Траско го е пребил от бой.

Обади се Роран, мъж с едно ухо и с черни очи, който съвсем не приличаше на викинг с мургавото си лице:

— Цялата тая работа е много странна, Мерик.

— Тъй е. Но си дръж очите отворени, Роран, защото трябва да се погрижа за момчето. Не помня в тоя край на Днепър да се навъртат диви племена, а ти?

Роран поклати глава и отвърна:

— Ще ги надуша, ако им хрумне глупостта да ни нападнат. — Отмести очи към стария Фиррен, умел търговец, както и умел кормчия. Старият Фиррен поклати глава. — Не, достатъчно безопасно е. Но сме близо до Чернигов, а онуй бунище гъмжи от диваци.

— Да, знам.

— Имаме само една лодка и някой трябва да е глупак, за да ни нападне. Ала понеже децата са с нас, ще внимаваме къде слизаме.

Мерик придържаше момичето, докато изтеглиха лодката на една тясна пясъчна ивица, осеяна с черни скали и плавей. Досами водата се издигаха гъсти борове и ели и единствено боговете можеха да знаят кой или какво се спотайва из тези непроходими гори. Той се наклони към момичето и каза:

— Ще те метна на рамо и ще слезем на брега. Не се съпротивлявай и не говори.

Тя лежеше отпусната на рамото му и той се запита дали отново не е припаднала. Повери Таби на Олег. Забеляза, че Клив крачи напред-назад по тясната камениста ивица, докато Мерик не се приближи до него с момичето на рамо.

— Помогни на хората да опънат шатрите, после застели моята със завивки и кожи. Мъжете ще накладат огън и тогава ще хапнем. Аз ще се погрижа за нея. Как се казва, знаеш ли?

— Ларен.

— Странно име, също като говора й. Откъде ли е?

— Не съм умряла — обади се тя и леко се надигна, при което той долови в гласа й болка, примесена с вродено високомерие. — Клив нищо не знае. Остави го на мира. Пусни ме долу. Не искам да ме пипаш с грубите си ръчища.

— Нямаш достатъчно сили да се бориш с мен — рече кротко Мерик, — тъй че по-добре си затваряй устата.

— Пусни ме.

— В най-скоро време, веднага щом постелят кожа, на която да те оставя.

Тя не се обади повече. Според него не защото не искаше, а защото не бе в състояние. Той намигна на Таби, но се сети, че момчето не може да го види, понеже тук светлината от звездите бе по-слаба, отколкото във водата. Тъмните, надвиснали борове сякаш поглъщаха и най-малкото сияние.

Когато кожите и вълнените одеяла бяха разстлани в шатрата му, той наведе глава, влезе вътре и сложи Ларен да легне по корем.

— Не мърдай — каза рязко той, изправи се и отиде да донесе дърва за огрев. Искаше и да я изкъпе. От нея се носеше такова зловоние, също както от кучето на брат му в началото на лятото, след дългата зима. От Таби се носеше същата миризма.

Клив я нахрани със залъци ръжена питка, натопени в гореща вода, и шепа лешници и орехи. Клив изкъпа Таби, а черноокият Роран събра отделни части от дрехи, за да облекат детето.

Мерик реши, че сам ще се погрижи за момичето. Огледа поред хората си, които бяха насядали около огъня и похапваха извара, сушено говеждо, питки и ядки. Кимна сякаш на себе си и рече:

— Това момче е било пребито до смърт от Траско. Ала не е момче, а момиче. Няма причина да крия от вас. Казва се Ларен и аз не знам нищо повече, освен че Таби й е братче. Ще се погрижа за нея. Много е млада, сигурно е на възрастта на по-малките ви сестри, тъй че не се отдавайте на скверни помисли. Нахранете се, пийнете само по канче бира и поспете. Роран, ти се ослушвай за всички нощни шумове. Пръв ще застанеш на стража.

Мерик чу как Клив шумно си пое дъх, когато заговори, но сега се обърна към него и каза:

— И без това скоро щяха да разберат. Няма причина да крием от тях. Всички са свестни мъже и аз им имам доверие. Готов съм да заложа дори живота си.

Но те си оставаха викинги, груби и необуздани, и Клив не беше убеден, че това ги прави особено свестни. Затова отвърна само:

— Каза ми, че от много отдавна се преструвала на момче, а аз й възразих, че хората, при които е била, трябва да са страшно глупави. Та тя изобщо не прилича на момче.

— Не, наистина — съгласи се Мерик.

Той се прибра в шатрата си и се втренчи в изранения й гръб. Произнесе делово:

— Ще си казваш, че съм ти баща, брат или дори майка, ако това уйдисва на чувството ти за благоприличие. Ще сваля тия парцали от гърба ти и ще те изкъпя, после ще те облека в чисти дрехи. Имам една чиста риза, която ще ти дам, а Елър, най-дребният ми човек, ще ти намери бричове. — Олег, онзи, когото ухапа, дори ще ти услужи с връв, за да си ги вържеш на кръста.

— Не искам да ме пипаш. Върви си. Сама ще се оправя.

— Заблуждаваш се. По-добре мълчи. Ако ми се опъваш, ще те зарежа тук и ще взема Таби. И никога няма да го видиш. Бягството ти, за да го спасиш, ще се окаже пълен провал. Разбираш ли ме, момиче?

Тя не отговори. Мерик се намръщи.

— Нямам намерение да те изнасилвам, ако това те тревожи и те кара да настръхваш. Поглеждала ли си се скоро? Толкова си съблазнителна, колкото нива със стъпкан лук. По-кльощава си от изпосталяла коза. На колко си години, на дванайсет? Не си падам по деца, помощниците ми също. А сега се отпусни. Дай почивка и на устата си. Ще те боли, но аз ще се помъча да бъда много внимателен.

Мерик разбра грешката си в момента, в който смъкна скъсаните бричове от краката й и ги изхвърли от шатрата. Тя лежеше по корем с леко разтворени бедра. Той се втренчи в дългите й крака, наистина много слаби, но достатъчно добре оформени, за да дадат представа за онова, в което биха се превърнали, когато се налеят. Тези бедра отдавна не бяха на дванайсет години. Доста отдавна. Те принадлежаха на жена.

Мерик изруга.

(обратно)

Глава четвърта

Повече не продума. Миеше краката и гърба й припряно и делово. Тя бе много слаба, бледа и кокалеста и това му помагаше. Видът й бе толкова покъртителен, че направо го съкрушаваше, и той си забрани да вижда друго, освен окървавения й гръб и приликата й с момче. Постара се да увие добре мократа, насапунисана кърпа около ръката си, преди да изтрие бедрата й и улея между тях. Тя беше само една болна, която се нуждаеше от помощта му. Бе просто робиня и нищо повече.

Три пъти натърка косата й, като я изплакна с две води, и се опита да разплете с пръсти възелчетата и сплъстените кичури. Отне му доста дълго време.

— Почти цялата те изкъпах, но утре ще трябва да повторим банята — рече той и бавно я обърна по гръб. — Сега ще те измия отпред.

Съжали, че я обърна.

Очите й бяха затворени, лицето — пребледняло от умора и навярно от болка. Ребрата й се брояха, грозно щръкнали, а под тях се открояваше хлътналият й корем с издадени срамни кости. Но гърдите й бяха много красиви и очевидно не прилягаха на такова хилаво тяло. Той се овладя и се зае за работа. Клепачите й бяха стиснати и останаха така, дори когато приключи с лицето й и продължи нататък. Когато кърпата се плъзна към гърдите й, тя не се помръдна, но той забеляза как сви юмруци до тялото си. Затвори очи, докато миеше корема и слабините й. Бързаше да свърши по-скоро, защото се опасяваше, че треската може да се повтори. С напредването на нощта въздухът все повече захладяваше.

— Скалдовете1 ще съчинят славни песни за мене — рече той, докато провираше ръката си между бедрата й, за да я измие. — Аз съм мъж, надарен със самообладанието на християнски монах и с воинско чувство за чест — съчетание, причиняващо не по-малка болка от тази, която изпитваш в гърба си.

Тя отвори очи и го зяпна слисано.

— Кой си ти? Защо се преструваш, че си мил с мен и с Таби? Какво искаш? На кого ще ме подхвърлиш — на хората си или на някой приятел за лична изгода? Траско се канеше да ме даде на сестрата на киевския княз, която обичала млади момчета. А ти какво ще сториш?

— Трябва първо да се оправиш и ще разбереш — отвърна той и я изплакна припряно, после още по-припряно я зави, придърпвайки дебелата мека вълна чак до брадичката й. После само добави: — Не можеш ли да легнеш по гръб? Много ли те боли?

— Да, много.

Той й помогна да се обърне по корем. Накваси гърба с още топла вода, сетне го покри с чисти ленени кърпи. Зави я с вълненото покривало до тила. Косата й бе гъста, къдрава, къса и ужасно проскубана.

— Каква е косата ти на цвят?

— Червена.

Той приклекна и се намръщи зад гърба й. Гласът й отново звучеше високомерно — бе казала една-единствена дума, но с такъв тон, сякаш бе царкиня. Мерик рече:

— Светлината е слаба и не се вижда добре, а преди косата ти беше толкова мръсна, че можеше и да е зелена. Значи е червена. Не харесвам този цвят и жените по нашия край нямат такива коси.

— Да не мислиш, че ме интересува, викинг?

Той се усмихна широко зад тила й и добави:

— Този цвят е прекалено силен за жена, може би дори неприличен и варварски. Не, не го харесвам. Откъде знаеш, че съм викинг?

— Ти си от Норвегия. Толкова ли си глупав, та не помниш какво говориш? Освен това, имаш руса коса и сини очи. По-едър си от мъжете, които съм виждала по другите земи. Всички викинги са високи. Всички си приличат. Ти по нищо не се отличаваш от твоите сънародници. Съвсем обикновен си.

Той прихна.

— А там, откъдето си ти, всички жени ли са с червени коси, толкова тъмночервени, та изглеждат черни по здрач?

— Не.

— И аз така си мислех. Както и не всички жени от твоя край са с толкова матовобяла кожа като прясно навалял сняг по Вестфолд, нали?

— Не, но мнозина са такива, ако се вгледаш по-внимателно, което викингите нямат навик да правят, защото знаят само да нападат, да убиват и задигат всичко, дето става за носене, включително и хора.

Той не отдаде значение на думите й и каза:

— О, ти си била по-различна от твоите сънароднички. Така и предполагах. Червена коса и бяла кожа — това е дяволско проклятие за жена, което недвусмислено говори за наказание, наложено от християнския бог.

— Не съм прокълната ни от дявол, ни от бог — отвърна тя и той долови в гласа й болка, пълно изтощение и стаен гняв, но толкова дълбоко загнезден в нея, че щеше да остане до сетния й дъх, обсебващ и неукротим.

Той отново се навъси зад тила й, но този път в тона му нямаше насмешка:

— Искаш ли още хляб?

— Не, но Таби е вечно гладен, по-гладен и от мен. Той сигурно ще иска.

— Клив се грижи за момчето заедно с Олег. Те ще го нахранят. Така ще го натъпчат, че не ще може да мръдне. Храната ще стигне и за двамата. Никой от вас няма да гладува.

— Значи после ще го продадеш?

— Не вярвам Таби да ми донесе много сребро — рече сериозно Мерик въпреки яда, който изпитваше към нея заради вкорененото й недоверие. О, богове, нима не я беше спасил! — Той е само дете и не би могъл да бъде от голяма полза. Да, навярно трябва да го продам.

— Аз ще го откупя. Клив — също.

— Да не би да криеш среброто си някъде, където не съм видял?

Тя мълчеше като камък.

— И себе си ли смяташ да откупиш?

— Да, и тримата.

Смехът му беше изпълнен с почуда.

— Лежиш просната по корем, момиче, без кьорав парцал на гърба си, освен дрехите, които ти дадохме аз и моите хора. Храната в мършавия ти корем също е от мен. Всичко е от мен, дори чистата ти коса и измитата кожа. Ако не бях аз, и Таби щеше да е загубен за теб. Може би трябва да внимаваш и да си държиш езика зад зъбите. Ще ти бъде от полза.

Тя дълго не продума. Мерик се изправи, разкърши се и изхвърли мръсната вода от къпането и дрипите й в гората. После се върна в шатрата и се изтегна по гръб до Ларен. Духна свещта и всичко потъна в тъмнина.

— Прав си — рече тя, извърна лице от него и скоро се унесе.

Мерик заспа едва призори. За какво по-точно беше прав? За това, че в негово присъствие трябва да си стиска езика зад зъбите ли? Не би било зле, но той се съмняваше, че тя е способна да спазва това дълго.

Олег извика:

— Мерик, Елър надушва нещо!

Нюхът на Елър бе напълно достатъчен за Мерик. Само за секунди мъжете грабнаха такъмите си и ги понесоха към лодката. Мерик загърна с едни панталони кръста на момичето, нахлузи му една риза през главата и го метна на рамо. След минута вече избутваха лодката по течението и се прехвърляха през борда. В следващия миг на тесния бряг се втурнаха поне петдесетина човека, които крещяха пронизително към тях и размахваха копия и камъни. Едно копие изсвистя във въздуха и се закова с трясък в дървената пейка, на косъм от стария Фиррен, но той не трепна и ръката му не мръдна от руля.

— Е? — рече той и се изплю през борда към брега.

— Можехме да избием по-голямата част и да пленим останалата — каза Олег с тъга.

— Видът им не е особено подходящ за роби — рече Мерик. — Щеше да се наложи да изтребим повечето, а другите се държат прекалено дивашки.

Олег заслони очи с ръка срещу силното слънце.

— Да, май си прав.

В този момент Таби се присламчи до него и го погледна с ясните си детски очи. Мерик забеляза как изражението на Олег се промени, как той въздъхна и вдигна детето в скута си. Не продума повече и се преви над веслото.

Скоро престанаха да чуват виковете от брега и да виждат дребните мъже, облечени в допотопни животински кожи, които подскачаха нагоре-надолу и ругаеха подире им на неразбираем език.

Мерик обърна очи към момичето. То отново спеше дълбоко. Кожата му беше много бяла и той се уплаши, че ще изгори на слънцето. Надвеси се над него, мъчейки се да му пази сянка.

Тогава Клив безмълвно му подаде нещо като шапка, направена от увита в риза дървена паница.

Мерик чакаше с хляб в ръката да се събуди момичето. Когато то отвори очи, го зяпна втренчено, притихнало и неподвижно.

— Как се чувстваш?

— Чиста.

Той й се ухили.

— Би трябвало. Помниш ли как те окъпах снощи?

Ларен само кимна. Но на него незнайно как му хрумна, че много скоро ще последва друга реплика, и то остра. Не, тя няма да си стиска езика зад зъбите. Той откъсна парче хляб и го пъхна в устата й.

— Радвам се, че си жива — каза Мерик, докато я наблюдаваше как дъвче хляба. На лицето й бе изписано пълно блаженство. Очите й бяха затворени.

Той продължи да я храни, докато тя най-сетне рече:

— Не, не искам повече. Стига толкова — тя въздъхна. — Откакто се помня, съм все гладна. Чудесно е да си сит. Благодаря ти.

— Пак заповядай — отвърна той. — Искаш ли още да поспиш?

— Не.

— Може би все пак ще предпочетеш да затвориш очи, защото трябва да видя гърба ти и да го промия, ако се налага.

Тя само впери очи в него. Мерик знаеше, че момичето иска да го отреже, но не посмя да го стори. Само стискаше устни. Показваше напредък, значи умееше да се владее. Не бе особено изненадан — иначе нито за миг не би оцеляла като робиня.

Внимателно я обърна по корем върху бедрата си и вдигна ризата над главата й. Хвърли бегъл поглед, да се увери, че хората му са надвесени над греблата и са извърнали глави. Гребна вода от реката и се залови за работа. Скалъпената шапка падна, но той не посегна да я нахлупи.

Как са могли да я сбъркат за момче? Косата й, огнена като ранните есенни залези над Вестфолд и искряща като топа кървавочервена коприна от Багдад, който бе видял преди две години, се къдреше на неравни букли около лицето й и надолу по тила. „Хубаво лице, мислеше си той, и в никакъв случай не е момчешко. Но е толкова слабо.“ Още се страхуваше, че тя може да умре и то не от побоя на Траско, а от продължителното гладуване.

Проми гърба й и отново я облече в ризата на Елър. Тя пак заспа. Повери я на Клив и зае неговото място при веслата, защото се чувстваше неспокоен. Таби седеше в скута на Олег и когато Мерик погледна към детето, забеляза, че е уплашено, макар и по-малко от преди, но все пак достатъчно, за да изпита той желание да го притисне към гърдите си и завинаги да го закриля. Усмихна се измъчено и каза:

— Сестра ти спи. Измих я и се погрижих за гърба й. Треската почти е преминала.

Надяваше се наистина да е така. Не можеше да стори нищо повече за нея. Кимна на детето и залегна над веслата. Денят бе безветрен и зноен, не се усещаше почти никакъв полъх, който да разхлади гребците. По обяд оставиха лодката да плава близо до брега, за да отпочинат и да пийнат глътка бира от бурето, пуснато от Роран с въже през борда, за да се изстуди в реката. Тишината се нарушаваше единствено от приглушеното плискане на водата о страните на лодката и от стаените разговори на гребците. Отдавна бяха отминали Чернигов и се намираха на половин ден път от Гнездово и Смоленск, отвъд които Днепър извиваше на изток и малко по-нататък свършваше. Някъде преди залез-слънце по средата между двата града щяха да насочат лодката към отсрещния бряг, а рано на другата сутрин щяха да я изтеглят на сушата, за да я пренесат до река Двина. Пренасянето нямаше да е много трудно, защото земята бе почти равна, превърната в широка просека, отъпкана от стотиците търговци през годините. С течение на времето дохождащите викинги бяха избили повечето от диваците, които нападаха корабите, или ги бяха отвели в робство, но дори част от тях да се навъртаха още наоколо, Мерик не искаше да ги надушват — нещо необичайно за него, защото винаги обичаше сраженията. Но сега не желаеше да срещат спънки заради момчето и момичето, които бяха безпомощни и зависеха от грижите му.

Когато Ларен отново се събуди и се прозина продължително, първо зърна лицето на Мерик. Той се усмихна и пъхна парченце хляб в устата й. Тя мълчаливо задъвка, после пак зина. И този път той я храни, докато тя не поклати глава с израз на доволно учудване върху изпитото си лице. Даде й да пийне студена бира. Тогава тя заяви:

— Искам да сляза на брега за малко.

Той се втрещи.

— Какво?

— Искам да сляза на брега.

— Не може. Опасно е. Ще продължим на север още три часа и едва тогава ще слезем на брега да пренощуваме.

— Значи си страхливец.

Той й се закани с глава.

— Ако наистина беше момче, досега да си мъртва. Пак забравяш, че си жива само благодарение на мен.

Тя трепна. Той не разбра дали от болка, или от напомнянето, че му е длъжница.

Впери поглед право в него и каза:

— Трябва да се облекча.

Отвърна й сухо:

— Знаеш как се облекчават мъжете. За теб като жена е по-трудно, но въпреки това трябва да опиташ. Аз ще стоя отпред, за да те прикривам. Сега ли искаш да станеш?

Тя кимна.

Щом свърши, той й помогна да седне до него.

— Не беше болка за умиране, нали?

— Напротив — рече тя, без да го поглежда. — Винаги е било ужасно. Отначало не можех да свикна, беше толкова унизително, мислех, че ще умра от срам. После видях, че никой не ти обръща внимание, освен ония, които обичат да се гаврят с робите. Те с удоволствие ни зяпаха и се смееха. Когато се превърнах в момче, стана още по-трудно. — Тя въздъхна и се засмя. — Научих се доста добре да подражавам на момчетата. Обръщах се с гръб, нагласявах ръцете си в съответната поза и всички си мислеха, че се облекчава момче. Правех го нарочно, разбира се, за да приспя съмненията.

— Колко време изкара като момиче?

— Не много, беше твърде опасно. Не исках да ме изнасилят. По-безопасно бе да съм момче.

— Но не и в Киев и на юг от него — рече той.

— Тогава съм извадила късмет, че не съм попаднала на юг — каза тя с хладен тон и той се зачуди дали говори искрено. Не можеше да разбере.

— Ако някога ми хрумне да те унижа, няма да бъде по този начин. Опитах се да ти осигуря известно уединение. Повече не бих могъл.

— Знам.

— Как се чувстваш?

Тя го изгледа изненадана и отвърна:

— Много по-добре.

Сви мършавите си рамене, потръпна и отново ги отпусна.

— Май не си съвсем готова да натръшкаш враговете си — рече той.

— Не, не съм.

Беше необикновено същество — като се започне от червената коса и бялата кожа, и се стигне до вроденото високомерие, напиращо отвътре, което отдавна би трябвало да е сломено.

— На колко си години?

— На осемнайсет.

— А Таби?

— Почти на шест.

— Откога сте роби?

— Близо две години. Не, не помня. Няма значение. Не е нужно да знаеш, нито да се интересуваш.

— Все едно дали ще ми кажеш, или не. Ако бяха повече от две години, досега да сте мъртви, поне Таби със сигурност щеше да е. Удивително е как си успяла да го опазиш жив цели две години. Та той е бил почти бебе. Откъде си?

Тя поклати глава и рече:

— От едно място, което много прилича на твоята родина. И аз ще се върна там, когато му дойде времето, когато съм готова. Хич не се шегувах, като ти казах, викинг, че искам да откупя нас тримата от теб. — Тя си пое дълбоко дъх. — Ще ти платя за дрехите, ще ти върна дълга за Таби, за…

Изпита желание да я удари. Но само я сграбчи за рамото и я обърна към себе си.

— Името ми е Мерик. Така ще ми викаш. Освен това ще се научиш да си държиш езика зад зъбите. Нищо чудно, че Траско те е пребил. Колко още господари са ти съдирали кожата от бой, за да те накажат за безмерната ти дързост?

Тя поклати глава и го погледна право в очите.

— Само първият. След това взех да мълча. Но все пак спечелих, защото той купи и Таби.

— И защо изведнъж забрави наученото? Смяташ, че съм прекалено мекушав, за да те набия ли?

Очите й се отместиха и се насочиха над лявото му рамо, към Клив, който държеше Таби за ръка, гледаше го и го слушаше.

— Ти не си като другите — рече тя. — Не си мекушав, но си различен. Не ме е страх от теб, поне не ме е страх, че ще посегнеш на мен или на Таби.

— Трябва да се боиш от мен само ако ти се стори трудно да ми се подчиняваш.

Тя пренебрегна думите му.

— Различен си от другите, нали? Няма да ни продадеш, да ни нараниш или да ни подхвърлиш на приятелите си? Когато те попитах преди за това, ти ми се присмя.

— Ще си помисля. Току-виж някоя от изброените възможности ми хареса. Ще трябва да преценя каква ще бъде ползата от вас, но вероятно първо ще го обсъдя с Олег, на когото едва не отхапа ръката. Във всеки случай най-напред трябва да те угоя, защото никой мъж не би искал да се бъхти с жена, която има повече ръбести кокали, отколкото мека плът.

Тя рече сериозно:

— От опит знам, че мъжете са готови да легнат с всяка, стига да не е труп. Станах момче, когато видях как някакъв мъж изнасили едно момиче. Налагаше го, докато от устата и носа му рукна кръв, после му разкъса дрехите и го изнасили. Не съм сигурна дали оживя. Когато свърши с него, беше цялото в кръв. Ако имах нож, щях да го убия. Ако решиш да ме продадеш на някого, който ще се гаври така, ще го убия.

— Тогава трябва да се отнасяш по-внимателно с мен.

Май му беше приятно, че тя изключва възможността да я изнасили, макар че би могъл, стига да иска, и тя положително го знаеше. Знаеше, че може да прави с нея каквото пожелае. При предишните пътувания му бяха предлагали робини за удоволствие, за да развързва по-драговолно кесията си и да продава стоките на търговците, доставили момичетата. Дали би повярвала, че ги е изнасилвал? Те никога не се съпротивляваха и не викаха. Нито веднъж не бе вдигнал ръка на някоя от тях. Наистина ли? А не си ли бе тръгнал от къщата на търговеца в Киев, когато видя как Траско бъхти момичето? Да, беше си тръгнал, отвратен от гледката. И все пак робинята е да служи на господарите си, нали? Той се намръщи, недоволен от насоката на своите мисли. Прокара ръка през свежата, хладна вода, питайки се за сетен път защо бе спасил тримата роби от Киев. Трябва да е бил обладан от лудост, от някаква странна болест, от която скоро ще се отърве. Ръката му се сви в юмрук под водата и към гърдите и гърлото му изригна дъжд от ситни пръски.

— Защо ме зяпаше така на пазара за роби?

(обратно)

Глава пета

Той погледна не към нея, а по-скоро към огромното платно, което бясно плющеше над главите им. Вдигна ръката си да изсъхне и да определи точната посока на вятъра. Отвърна с пълно безразличие:

— Защо мислиш, че съм те зяпал?

— Зяпаше ме. Помня как почувствах, че някой се е вторачил в мен и затова извих нагоре очи. Ти стоеше там като истукан и ме пронизваше с поглед.

Той сви рамене.

— Вярно е, няма защо да се препираме. Не знам защо. Просто щом те зърнах, не можах да откъсна очи. После ти ме погледна и както те смятах за напълно сломена, изведнъж, съвсем внезапно, в очите ти проблесна такава ярост, такова непокорство, че аз още повече се захласнах. Не можех да те разбера. Ти разпали любопитството ми.

Тя не продума.

— Сетне забелязах Таби. Много е странно. Никога не съм изпитвал особена слабост към децата. Но като го видях, в мен се отприщиха неудържими чувства. Тогава не можех да си ги обясня, нито пък сега, но занапред ще закрилям Таби от всякакви беди.

— Значи затова дойде да ме спасиш, така ли? Заради чувствата си към Таби? Искаше само него, но трябваше да вземеш и мен, за да го направиш щастлив.

— Да, май че е точно тъй, макар и ти да предизвикваше любопитството ми.

— След време ще се отърсиш от тези странни чувства към братчето ми. Ти си мъж, а мъжете не обичат децата по същия начин, както жените. Те се гордеят с тях, ако се отличат в нещо, което те почитат, но да ги обсипват с обич, с внимание, им се отдава по-лесно на думи, отколкото на дело.

— Изглеждаш прекалено веща за годините си — каза той с неприкрита насмешка и обърна очи към брега, а не към нея. — Думите ти навярно важат за мъжете в твоята страна, макар да не съм убеден в това. Мъжете са си мъже. Баща ми обича и мен, и моите братя. И привързаността му към нас е несъмнена. Като деца хем ни побийваше, хем ни хвалеше и неуморно ни поучаваше. А колкото до чувствата ми към Таби, представа си нямаш що за човек съм и какво ще изпитвам или не към него след една или след пет години.

— Той не ти е роднина. Не е от твоята кръв. Знам, че мъжете отдават значение на това. Щом се прибереш у дома, лесно ще забравиш Таби. Какво ще каже жена ти, като й заведеш дете?

— Не съм женен.

— Мъжете трябва да се женят, за да имат наследници. Скоро ще се ожениш. Още си млад, но не чак толкова. Мъжете трябва да създават потомство, докато са млади, иначе семето им губи силата си. Да, ще се сдобиеш с жена и да не би да смяташ, че тя ще се грижи за Таби? Ами ако се отнася лошо с него? Не е честно, Мерик. Затуй трябва да ми позволиш да го откупя от теб, преди чувствата ти да са изстинали към него, преди жена ти да го е наранила или да си го продал.

— По-сладкодумна си и от скалд, но брътвежите ти са лишени от капчица истина. И престани да повдигаш този въпрос. Нямаш сребро, нямаш нищо, камо ли да купиш трима роби.

— Мога да намеря сребро колкото щеш, много повече от това, което такъв като теб би могъл да спечели от търговия или от грабежи.

— Да не би да долавям злоба в обидата ти? Да не би да имаш богати родители или роднини? За такова сребро ли говориш?

— Може би.

— „Може би“ е дума за шикалкавене. Истината се изплъзва върху чевръстия ти език като жаба през блатна тръстика. Ако съществува човек, който да те откупи, кажи, ще си помисля. Мога да пратя някого и да попитам дали още те иска, дали изобщо те помни, теб или детето. Но ако е мъж, сигурно ще те е забравил, понеже е неспособен на дълбока любов или привързаност.

Забеляза, че мислите й запрепускаха трескаво, лицето й безброй пъти смени изражението си. Зачака отговора й. Кой знае с какви лъжи щеше да го обсипе. Малко се изненада, когато тя шумно въздъхна и промълви:

— Нищо не мога да ти кажа. Има такъв човек, но не съм сигурна в него. Може той да не е вече там. Но, слушай, преди години зарових малко сребро. Да, честно ти казвам. Имам скрито съкровище.

— О, най-после изтърси лъжата. — Той вдигна едната си вежда. — Точно за туй премеждие ли говореше?

— Ти ми се подиграваш, викинг. Човек като теб никога не би могъл да разбере.

— Човек като мен? Струва ми се каза, че съм бил различен.

— Пак си викинг. Оставаш си воин, въпреки че понякога си търговец, и не би се поколебал да убиеш, за да постигнеш целта си. Приемам те такъв, какъвто си. Знам повече за навиците ти, отколкото можеш да си представиш. Пък и през изтеклите две години научих някои неща. Разбрах, че ако ти липсва смирение, макар и привидно, без време ще изгниеш в някоя канавка или ще те пребият до смърт.

— Значи имаш близки, които ще те откупят, стига да успееш да ги известиш, и които ще искат да се върнеш при тях.

Той се загледа умислен в нозете си — големи, силни и загорели като ръцете му. Наведе се и почеса палеца си. Тя забеляза, че никой от мъжете на лодката не носи ботуши или обувки. Всичките им вещи и дрехи бяха в сандъците, върху които седяха. Той рече бавно, без да вдига очи към нея:

— Странно. Не желаеш да ми откриеш нищо, защото се боиш, че посланието ти може да попадне в чужди ръце.

Тогава я погледна и видя, че е пребледняла. Навярно приемаше всяка принуда да му каже истината като предизвикателство, а ако той случайно я налучкаше, тя се изписваше по лицето й по-ясно и от момински свян.

Млъкна и се наклони към стария Фиррен. Дълго не й продума, а когато заговори, тя се сепна — толкова дълбоко бе погълната и обсебена от собствените си мисли.

— Името ти — Ларен, е странно. Откъде си?

Тя застана нащрек, изпълнена с подозрения, и отвърна само:

— Далече от Киев.

— Но не много далече от Норвегия? А от Англия? От Ирландия?

— Това не те засяга.

Реши да не се впряга от високомерието й, а да се забавлява. Иначе трябваше да й извие врата.

— Очите ти са по-скоро сиви, отколкото сини на ярката светлина.

— Не много често срещан цвят по моя край, това ли искаш да кажеш? Напротив. А твоите очи, Мерик, са сини като ясното лятно небе над главите ни, прекалено чисти и прозрачни, за да са безобидни. Да, в дълбините им може да се спотайва притворство и спокойно биха могли да заблудят всеки, който се взре в тях. Очите ти са досущ като на сънародниците ти. Виж Олег ей там. Неговите са по-тъмни, но въпреки това са горе-долу същите.

— Роран има черни очи.

— Оня с едното ухо ли? Той прилича на арабин. Едва ли е викинг.

„Арабин значи“, помисли си той. „Откъде ли е дошла, преди да се озове в Киев? От Миклагард? От Халифата? Или чак от България?“

— Убедена съм, че не е от вашите земи.

— Той е от датска Англия, близо до Йорк. Майка му е саксонка, но баща му е викингски търговец.

Тя кимна.

„Явно знае къде е датска Англия — мина му през ума, или поне е чувала за нея.“

Олег се провикна:

— Мерик, Елър надушва нещо.

— Какво значи това? — попита тя.

— Елър притежава невероятен нюх. Стой до мен и не мърдай, защото трябва светкавично да се изнесем в средата на реката.

— Не виждам никого на брега. Никого и нищо.

— Няма значение. Веднъж пренебрегнах нюха на Елър и това ми струва страшно скъпо. Никога няма да повторя тази грешка. А сега мълчи и дръж главата си наведена.

Мъжете притихнаха и отново напрегнаха мишци, за да обърнат лодката по мощното течение и да се отдалечат по-бързо от онова, което дразнеше носа на Елър. Вятърът се усили към средата на реката и те вързаха огромното насмолено платно, чиито черни, зелени и златни квадрати се открояваха ясно на следобедното слънце. Четирима мъже хващаха въжетата и ги опъваха, когато те се понасяха срещу вятъра, и ги отпускаха, щом платното се издуеше от поривистия му полъх.

Тя се извърна и видя на брега да се трупат въоръжени с копия и камъни хора, които крещяха и им се заканваха. Изглеждаха настръхнали. И въпреки това как биха могли да напакостят на викингската лодка?

Наклони глава назад и задиша дълбоко свежия въздух. Чувстваше, че Мерик си играе с нея, убедена беше в това, но нямаше да му каже нищо повече, просто не можеше да рискува. Той бе твърде близо до истината, а тя — твърде наплашена. Не, бъдещето зависи от нея, ще стане онова, което тя реши. Тя ще го чертае, тя и никой друг. Докато речният бриз разхлаждаше челото й и караше клепачите й да натежават, тя отново усети вкуса на свободата. Може би най-сетне бе свободна. И тя, и Таби.

Погледна към братчето си, седнало върху коляното на Клив и притиснато до гърдите му. Премести очи към отвратителния белег върху лицето на Клив и се запита коя ли зла господарка е заповядала да го обезобразят така. Какво ли провинение е могло да предизвика подобно наказание? Но без белега той би бил хубав мъж с гъстата си златиста коса и с мургавата си кожа. А усмивката му бе широка и искрена, зъбите — прави и бели като на викинга.

Тя се намръщи и впи очи в гърба на Мерик. Вятърът бе стихнал и мъжете отново се бяха заловили за греблата. Той бе едър и очевидно страшно як. Беше се съблякъл гол до кръста, ризата бе метната връз коленете му, кожата му бе много загоряла, а мускулите на гърба и раменете му се изпъваха със силата на младостта, напращели от здраве, жилави и стегнати, блестящи от пот на слънцето. През последните две години бе виждала стотици мъже — едни достатъчно стари, други — твърде млади, за да притежават толкова власт, трети, сломени телом и духом, четвърти, дебели колкото Траско, които се задъхваха дори когато поднасяха лъжицата към устата си. Този Мерик бе красив мъж, не можеше да се отрече. Тялото му бе прекрасно — силно и снажно, стройно и изящно. Лицето му бе привлекателно, с волеви черти, а брадичката издаваше решителен и смел характер. Не се съмняваше, че е способен на волска упоритост — не дотам лошо качество, ако човек иска да оцелее.

Ала бе викинг като всички останали, а тя не знаеше що за хора се въдят в Норвегия. Бе му казала, че е различен, и това бе истина. Никога не бе срещала такъв като него, но съвсем не бе задължително да му вярва. Изминалите две години бяха дали добър урок. Бе се научила да прозира коварството и измамата и да надушва лъжите. Притежаваше острия нюх на Елър и веднага предусещаше жестоките и зли хора, затуй сега съзнаваше, че трябва да внимава. Доверието бе за глупците. А тя вече не беше глупачка.

Но той ги бе спасил — нея, Таби и Клив. И въпреки това не желаеше да каже какво възнамерява да стори с тях. Той бе първо търговец и чак след това воин. Разполагаше с три същества за продан. Едва ли щеше да ги задържи за себе си, а ако го стореше, какъв ли щеше да е смисълът? Обясненията му за спасяването им с Таби звучаха правдоподобно, но тя продължаваше да питае съмнения. Само бил зърнал Таби и почувствал, че трябва да спаси и двамата. Мъжете не постъпват по този начин. На викингите по-скоро би им скимнало да нанижат някое дете на меча си, отколкото да го спасяват и да се нагърбват с подобно бреме.

Ларен още клатеше глава, когато го съзря да става от греблата, да се протяга и разкършва и да се насочва към мястото, където тя седеше, нахлупила на главата си грозната, увита в кърпа, дървена паница. Той носеше само една препаска около бедрата, ниско смъкната върху плоския му корем. Космите по гърдите и корема му бяха русоляви, къдрави и гъсти. Тя отмести очи. Беше прекалено едър и будеше страх.

Настани се до нея и нахлузи ризата през главата си. Тя долови миризмата на пот и уханието на тялото му, тръпчива и приятна. Той каза нещо на стария Фиррен, който се изплю в реката, и се извърна към нея. Дълго се взира в лицето й, изтощено, със замъглени очи, обрамчени отдолу с бледоморави сенки. Не продума, само се тупна по бедрата.

Тя заспа, облегнала глава на бедрото му и мушнала ръце под бузата си. Мерик леко се отмести, за да я заслони по-добре от следобедното слънце.

Изтеглиха лодката от реката по здрач. По земята личаха безброй следи от други плавателни съдове, извадени на това място от водата, понеже оттук беше най-краткият път по сушата до река Двина. Щеше да им отнеме поне, четири дни, докато се доберат до Двина, по-дълго — ако завалеше, а изсипеше ли се проливен дъжд, ги очакваше невъобразимо кошмарен преход. Работата бе смазващо тежка и отгоре на всичко опасна, защото винаги съществуваше вероятност да се натъкнат на племена, които се спотайваха между двете могъщи реки и дебнеха появата на непредпазливи търговци.

Мерик не използваше колела по простата причина, че лодката не бе достатъчно голяма, за да побере заедно стоките и хората, и щеше да превърне пътуването в по-тежко изпитание, отколкото се налагаше. Не, разчитаха само на физическа сила. Бяха млади и я имаха в изобилие.

При първото си плаване до Киев Мерик си бе поставил за цел да издири някое племе по време на прехода и да избие всичките си пленници. Бе пощадил жените и децата, не ги бе взел и като роби, макар че можеше да спечели нещичко от тях, ако ги продаде. Не, остави ги в селото им и се постара до един да научат името му, преди той и придружителите му отново да потеглят. Показа им сребърния гарван, издялкан от великолепно орехово дърво и издигнат високо на носа. Няколко пъти им повтори, че няма друга лодка с такава фигура. Надяваше се, че така славата му ще се разнесе и ще накара останалите племена да не го закачат. Най-малко му се искаше да губи хората си при търговско плаване.

Вече бе направил три пътувания до Киев. Бяха ги нападали само веднъж, и то вяло, сякаш за да проверят силата им. Бе загубил един от хората си, а бе убил двайсет от враговете — поредно послание към враждебните племена.

Всички се молеха на Тор2 за сухо време и в повечето случаи богът изпълняваше призивите им и ги даряваше с топлина и слънце. Чу Роран да пита Елър защо не може да надушва дъжда. Бе изречено с искрено съжаление, защото до един си спомняха прехода, когато Тор не се бе вслушал в молитвите им. Тогава валя като из ведро и те се влачиха с лодката цели осем дни, затъвайки в дълбоката кал.

— Това ми е познато — обади се Ларен и се озърна. — Помня подобен преход, макар и по друг път.

Той си отбеляза мислено това откъслечно сведение. Тя му хвърли бърз поглед, после извърна очи.

— Значи си дошла откъм Ладожкото езеро и Новгород.

Тя поклати глава.

— Няма значение. Може да е било така, а може и да съм си въобразила. Ще ида да видя Таби.

— Не се отдалечавай. Следващите четири дни ще бъдат опасни.

Взря се в нея, като се питаше дали наистина е била доведена по река Нева до Ладожкото езеро и после до Илменското. В такъв случай е била докарана през Балтийско море. Но мнозина търговци минаваха оттам, за да хванат този път, карайки роби от най-различни краища. Той бе по-дълъг, но по-малко опасен. Мерик си спомни как брат му Рорик му се присмиваше: „Ти би тръгнал и през луната, само да ти кажат, че оттам е по-мъчно. С тая слабост към премеждията ще си навлечеш някоя беда.“ Въпреки уверенията, които даде на брат си, че не търси опасни приключения особено когато е натоварен с ценни стоки и кожи, той не му вярваше. Защото си спомняше колко лесно се палеше и избухваше на младини. Но от пет години, откакто бе възмъжал, бе променен.

Той и хората му закрепиха лодката леко наклонена, за да не ляга с цялата си тежест върху кила по време на прехода. Огледа се и спря очи на Елър, който душеше и клатеше глава. Колкото и да бе странно, сега Мерик се разтревожи, за разлика от друг път. Преди винаги изпитваше възбуда от очакването, дори смътен копнеж, че някое племе ще ги нападне, че той ще премери сили с врага, и то в момента, когато се прибираха от търговските си набези. Предпочиташе да брани сребро, отколкото роби, стоки или кожи.

Но сега се тревожеше и знаеше защо. Заради Ларен и Таби. Трябваше да ги пази, въпреки че това никак не му бе по вкуса. Обичаше да се бие, никога не бе кръшкал, но откакто бе измъкнал момичето от къщата на Траско в Киев, непрекъснато избираше най-безопасния път. С изключение на този. Ала не искаше да губи няколко седмици само за да избегне евентуалния риск.

Потърси я с поглед. Тя още не можеше да стои изправена заради мъчителната болка в гърба, но брадичката й беше вирната. Държеше се като принцеса — много слаба и доста опърпана принцеса, която наблюдаваше с широко отворени очи как мъжете изтеглят лодката на неравния път, отъпкан от толкова много кораби преди тях. Таби остави Клив и се приближи до нея. Мерик видя как детето й се усмихна. Усмивката бе съвсем обикновена, но сърцето му се сви. Бързо извърна глава, преди да зърне изражението на лицето й.

През цялата сутрин влачиха лодката по изровената пътека, като спряха едва за малко да хапнат и да починат. Времето се беше задържало горещо и сухо.

До вечерта мъжете бяха капнали, понеже Мерик ги караше да бързат. Постоянно им повтаряше, че не бива да изпускат хубавото време. Той самият бе запъхтян, ръцете и раменете му бяха схванати, а краката му тежаха като олово.

Изви очи към Ларен и забеляза, че и тя диша на пресекулки, като че бе пробягала дълго разстояние. Бе твърде слаба от продължителното, просмукано и в костите й, гладуване и от побоя. Погледна Таби, застанал кротко до нея, смълчан и притихнал, почти долепен до тялото й, и внезапно усети нов прилив на сили. Хората му се заловиха за работа, всеки със своите задължения.

Елър отговаряше за събирането на дървата и накладе неголям огън. Старият Фиррен окачи железния казан за веригата, която закрепи върху трите метални пръта, споени в края, и се приготви да извади сушеното месо и изварата и да свари малко зеленчуци.

Олег определи границите на бивака им, за да пазят лодката и себе си. Роран и още трима мъже отидоха на лов. Работата на Мерик бе да наглежда останалите, но този път не го направи. Отиде до Ларен и каза:

— Много си уморена. Застлал съм шатрата с кожи за теб и Таби. И двамата трябва да си починете. Клив ще ви донесе храна, когато стане готова.

Тя обърна очи към него, към русата му коса, залепнала за челото от пот, към вадичките, които се стичаха по лицето му, към мокрите рамене с още потръпващи мускули.

— Достатъчно далече ли стигнахме?

— Да, дори по-далече. Тия облаци, дето се трупат на изток от нас, хич не ми вдъхват доверие. А сега и двамата си починете.

— Аз знам да готвя.

Мерик я зяпна, сякаш бе изтърсила, че умее да прави стари келтски магии. Обикновено готвеше старият Фиррен и гозбите му се ядваха.

— Наистина ли?

— Да, и то доста добре.

Той продължаваше да я зяпа.

— Научих се от една жена миналата година. Каза, че ме бивало за робиня. Налагаше ме всеки път, когато сготвех нещо не по вкуса й. Бързо схващах. Иначе съществуваше опасност да оглушея от ударите, които се сипеха по главата ми.

— Чудесно. Поговори със стария Фиррен. Имаме зеленчуци от Киев — зеле, грах, малко ябълки, ориз и лук. Роран отиде на лов. Може би ще донесе някой фазан или пъдпъдък.

— Ще направя яхния.

С незначителна помощ от стария Фиррен тя наистина приготви заешка яхния, като Клив и Таби също се включиха. Стоеше над огромния железен казан и бъркаше яденето с дълга дървена лъжица. Мъжете седяха край огъня и чистеха оръжията си или обикаляха наоколо, ослушвайки се за неприятели. Небето притъмня и Мерик се разтревожи, но си замълча. Скоро устата му взе да се пълни със слюнка от миризмата на яхнията. Хората му също настръхнаха от глад. Един по един всички се присламчиха до казана и лакомо се втренчиха в него.

Първата хапка накара Мерик да притвори очи в захлас. Втората предизвика доволното му сумтене.

Мъжете се бяха умълчали и се чуваше само как дъвчат, преглъщат и блажено въздишат.

Ларен ги погледна и се усмихна. Насити се бързо, твърде бързо, и тъжно заряза остатъка в дървената си паница. Бе направила повече яхния от когато и да било и въпреки това я бяха изяли, цялата, до троха. Старият Фиррен обърна очи към нея и се ухили широко, като откри редките си зъби.

— Мразя вкуса на манджите си — рече той. Мъжете одобрително се разсмяха. — Коремът ми просто ликува.

— Твоят е нищо — извика Олег. — А моят си мисли, че се е озовал във Валхала3 и го галят валкириите4.

Мъжете прихнаха и поотделно й благодариха. Когато Мерик й каза, че това е най-хубавото им ядене, откакто са напуснали Норвегия, Таби се обади:

— Преди тя нищо не умееше. Слугите се занимаваха с тия неща, но когато ни…

Тя затисна устата му с ръка и изсъска:

— Мерик не го интересува това, Таби. Не говори повече.

Детето я изгледа намръщено, но кимна с глава.

Мерик само се усмихна. Протегна ръка към Таби. Детето се втренчи в Ларен, после много бавно и колебливо пъхна своята малка шепа в неговата. Мерик каза непринудено:

— Майка ми готви добре. Дойде ли пътник или роднина, просто не му се тръгва от нас, такива сладки гозби прави. Сега обаче пръстите я болят и тая работа взе да й тежи, но Сарла, жената на брат ми, се учи от нея. — Млъкна за момент, после добави леко навъсен: — Готвиш не по-зле от майка ми.

Не продума повече, само гушна Таби и го отнесе до огъня. Мъжете бяха започнали да си бъбрят тихо и вяло, просто доволни, че седят край огъня със сити стомаси.

— Сега ми се слуша приказка — рече Мерик. — Деглин, имаш ли някоя нова в ръкава си?

Деглин се усмихна на Мерик така лукаво, че котешката му брадичка се изостри още повече. Той обърна очи към Таби и попита:

— Чувал ли си историята за великия воин Грънлидж Датчанина? Не? Тогава седни до Мерик и ще ти разкажа за него, преди да заспиш.

Всички притихнаха, защото обичаха легендите, с които бяха закърмени от деца.

Деглин бе скалд на Харалдсонови от почти четири години и добре познаваше слушателите си. Говореше бавно, наблягаше на думите, които му се струваха най-важни, и не откъсваше поглед от хората, за да следи израженията по лицата им. Гласът му бе дълбок и нисък, когато подхвана:

— О, слушайте всички тая история. Тя е за Грънлидж Датчанина, който можел да строши врата на вол с една ръка. Бил толкова як, че се преборил с четири бика и ги заклал за пира на зимното равноденствие. Но въпреки безмерната си сила знаел що е чест и никога не посягал незаслужено на някого. Веднъж, когато той и людете му плавали към дома, в морето се натъкнали на огромни ледени късове, които заплашвали да разбият корабите им на трески. Грънлидж скочил на първия изпречил се леден къс и започнал да го чупи на парченца направо с голи ръце. Спътниците му го замолили да увие ръцете си в кожи и вълна, но той не им обърнал внимание. Натрошил леда, прехвърлил се на следващия, сетне на по следващия. Когато всичките ледени късове в морето станали на чирепчета, безобидни като песъчинките на брега, той доплувал до кораба си. Погледнал ръцете си, удушили свирепа мечка в Исландия, и видял, че са посинели от студ като замръзналата вода. Тогава казал на хората си: „Не си чувствам ръцете.“ Спътниците му ги увили в кожи и вълна, но било твърде късно. Ръцете му били вкочанени. Когато настъпила пролетта, те се размразили, но били изсъхнали и приличали досущ на мънички животински лапи със сини като морето нокти и без капчица сила. Всички скърбели за участта на Грънлидж, освен враговете му, които тайно злорадствали, пирували и заговорничели срещу него. — Деглин млъкна и се усмихна на Таби. — Толкоз за тази вечер.

Таби и всички останали седяха като вкаменени, проточили шии към Деглин. От гърлата им се надигна дружна въздишка и стон, понеже знаеха, че не могат да го придумат и да го склонят да завърши разказа си, ако той самият не иска.

— Тая нова история бе специално за теб, Таби — рече Мерик на детето, сгушено на скута му и опряло буза в гърдите му. — Благодаря, Деглин. Нали скоро пак ще продължиш?

— Да, Мерик. Момчето трябва вече да спи. Не ща да си хабя думите заради тия негодници, щом Таби е прекалено сънен, за да оцени дарбата ми.

Ларен се прибра в шатрата с разтуптяно от вълнение сърце след току-що чутата легенда и с глава, размътена от бурни мисли и думи, надпреварващи се да изскочат от устата й. Тя си легна между двете дебели вълчи кожи. Каква чудна легенда! Но бе важно да продължи с…

— Таби ще спи с нас — рече Мерик и внимателно настани детето до нея. Не каза нищо повече, само се намести по-удобно и скоро заспа.

Когато тя изпищя, дясната му ръка за секунди грабна меча, а лявата — ножа.

(обратно)

Глава шеста

Той се беше надвесил толкова близо над нея, че Ларен усещаше горещия му дъх върху лицето си и долавяше миризмата на вкиснато вино в устата му.

Отначало не се изплаши, не, само се обърка, защото бе посред нощ, а тя бе заспала дълбоко. А и на кого ли би му хрумнало да я навестява в спалнята й в тоя късен час? Лицето му бе досами нейното, вече чуваше дишането му и тя се насили да отвори очи, за да го зърне в сумрака. Видя го ясно и от това й призля. За миг се вцепени от страх. Искаше да извика, но гърлото й бе пресъхнало като пустиня. Тогава ръцете му я сграбчиха грубо и тя се стресна. Подскочи, опитвайки се да се отскубне, да избяга, но ръцете му обвиха раменете й и я натиснаха надолу, а пръстите му така се впиха в плътта й, че болката я прониза чак до костите. Той се хилеше насреща й и тя внезапно осъзна, че това не е сън, нито шега, и че този мъж е дошъл да я нарани.

Таби!

Той лежеше до нея, защото неспокойната му детска природа го бе довела в спалнята й. Тя го бе прегърнала, за да го успокои, и му бе пяла за подвизите на чичо му и баща му, докато отново се унесе.

— Да — рече мъжът, — държа я здраво.

Нямаше да спечели нищо, ако тепърва започне да се съпротивлява. Положи неимоверни усилия и успя да се отпусне безжизнена. За нейно неизразимо облекчение ръцете на мъжа разхлабиха хватката си и той изсумтя:

— Май момиченцето припадна от уплаха.

Някой друг каза:

— Видяла е грозното ти лице. Добре, че припадна. Предупредиха ме, че е дива като вълчица. Аз пък пипнах детето. Не е по-голямо от самунче хляб. Вържи й ръцете и краката и я изнеси. Наоколо се навъртат прекалено много стражи, доста повече от обещаните. Не са близо, но все пак искам да свършим по-бързо.

Тя изчака още малко, насилвайки се да не мърда. Беше напълно отмаляла. Броеше бавно всяка секунда, усещаше как мускулите й се сковават от страх, а гърлото й се стяга от липса на въздух, но не смееше да си поеме дъх. Най-накрая другият излезе с Таби. Тя грабна бронзовия свещник до леглото си и го стовари върху главата на мъжа. Той изрева и се люшна встрани. Тогава тя скочи и го зарита по корема и краката, блъскаше го, докато той се свлече на колене. Забеляза, че от едната рана на слепоочието му бликна кръв. В този момент другият се извърна, зяпна слисан разигралата се сцена и се втурна обратно. Ларен разбра, че не ще може да се пребори и с двамата. Той метна Таби на леглото и се спусна към нея с протегнати ръце. Тя понечи да се изплъзне, удари главата си и запищя с все сила, без да спира…

Но те се нахвърлиха върху нея, впиха пръсти в плътта й и тя закрещя от неистова болка, защото те бяха побеснели от яд. Тя продължаваше да пищи. Мъжът я халоса по брадата, но тя не млъкна, докато в съзнанието й не се възцари пълен мрак. Все се питаше, дори и когато всяка мисъл се изпари от главата й: „Защо никой не ни се притече на помощ?“

— По дяволите, събуди се!

Писъкът й секна и се превърна в дълбоко стенание. Мерик захвърли меча и ножа си, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Събуди се! — извика в лицето й.

— Да не си посмял да нараниш сестра ми!

Ненадейно Таби се озова върху гърба на Мерик, взе да го блъска с юмруци по раменете и да скубе косата му. Ларен напълно се събуди, видя мъжа над себе си и отново запищя. Вдигна ръце, за да го удари. Не, не, чакай, чакай… Това беше Мерик. Таби бе възседнал гърба му, крещеше, налагаше го и хлипаше, а по мършавите му бузи се стичаха сълзи. Риданията му бяха толкова сърцераздирателни, че тя изпита желание да вие от мъка.

Ето че го бе изплашила с ужасните си викове, с воплите си, които бяха като ехо на страха й от онази отдавнашна нощ. Почувства дълбоко унижение и яд, че се е поддала на спомена и е викала като глупачка. От месеци не бе сънувала кошмара, но той отново се бе върнал, този път по-страшен от преди. Би трябвало да е свикнала с ужаса, който предизвикваше у нея, толкова осезаем, също както през нощта на самата случка. Само че този път бе разбудила Мерик и бе изплашила братчето си. Дълбоко си пое дъх, помъчи се да придаде спокоен тон на гласа си и каза:

— Таби, миличък, няма нищо. Не, престани да удряш Мерик. Той се опитваше да ме събуди. Сънувах кошмар и той бе страшно истински, но вече свърши. Хайде, Таби, всичко е наред. Ела при мен.

Мерик не се помръдна. Просто я изчака да прегърне детето в обятията си, без да си дава сметка до този момент, че я е прекрачил и че голите му бедра са стиснали хълбоците й. Нищо чудно Таби да си е помислил, че напада сестра му.

Бавно се надигна и се отпусна на една страна, зяпнал Ларен в бледата светлина на зората. Тя бе с лице към него, прегръщаше Таби, люлееше го и му пееше, сгушена във врата на детето. Усети, че я гледа, и вдигна очи.

— Разкажи ми — рече той.

Тя сведе глава и продължи да люлее Таби. Детето се отдръпна от нея и приседна на колене. Наклони се и докосна с пръсти лицето й.

— Пак ли бяха лошите чичковци?

— Да, но всичко беше само сън, Таби, само сън.

— Какви лоши чичковци? — попита Мерик.

— Просто сънувах кошмар, който ме спохожда, когато съм много уморена. Съжалявам, че те събудих. Такава глупачка съм. Но всичко бе само безсмислен сън, нищо повече, Мерик.

— Така значи — каза той и се изправи. Взря се в нея в бледата светлина, видя как брадичката й се вирна толкова високо, че тя чак впери очи в тавана на шатрата, и излезе.

Ларен чу мърморенето на мъжете, когато Мерик им извика да стават. Притисна Таби силно до себе си и промълви:

— Не бива да казваш нищо на Мерик за оня път. Освен това едва ли го помниш много добре. Той няма да разбере. То е отдавна минало, Таби, отдавна, отдавна.

— Защо тогава още те мъчат лоши сънища?

„Децата винаги попадат право в целта“, помисли си тя и го целуна по бузата.

— Беше ужасно — отвърна искрено. — Наистина ужасно, но вече сме в безопасност.

— Мерик ще се грижи за нас.

Стана й неприятно от непоколебимия му тон, от чистосърдечната му детска увереност. Дразнеше я и фактът, че трябва да разчита на мъж, особено на викинг, навярно едно от най-жестоките и свирепи същества на тая варварска земя. През изминалите две години бе разбрала, че мъжете са груби и зли и не заслужават доверие, че взимат каквото си харесат, без капчица угризение. Бе проумяла, че да се довериш на някого, бе равносилно на смърт или дори по-лошо, макар в момента да не можеше да си представи какво би било по-лошо от смъртта. Спомни си побоя на Траско. Той бе ужасен. Неволно разкърши рамене, стана и се наклони първо надясно, после наляво. Усещаше само известно придърпване, но то бе несравнимо с предишната смазваща болка.

Каза на Таби:

— Не искам да се грижи за нас — Гласът й прозвуча прекалено остро и Таби рязко се отдръпна от нея. — Не, миличко, не е работа на Мерик да се грижи за нас. Той е мъж, а мъжете не обичат да се грижат за хора, които не са от тяхната кръв. Ще се грижи за нас временно, не за дълго. После аз ще поема грижата и за двама ни. Още сме доста далече от дома, но скоро, може би много скоро, ще си идем.

Чудеше се дали сама вярва на думите си. Как щеше да се върне, като дори не знаеше кои са враговете й? И се питаше, както безброй пъти през последните две години, как ли изглежда домът им сега.

Шест дни по-късно с радостни възгласи и гръмки благодарствени молитви към Тор мъжете най-сетне избутаха лодката в Рижкия залив. Бяха се забавили заради силната буря, която вилня едва ден и половина, но макар и не особено страшна, все пак бе неприятна и постави на жестоко изпитание самообладанието и издръжливостта на хората. Когато лодката се плъзна леко в ясносинята вода на залива, Ларен и останалите спътници изпуснаха дълбока въздишка на облекчение.

Никой не ги беше нападнал.

Тор им бе осигурил безопасен преход, бяха спечелили куп сребро от търговията си и затова до един му бяха признателни.

Спрат ли да пренощуват, Ларен бе решила да им приготви такава вечеря, та да си оближат пръстите. Гърбът й бе заздравял, но въпреки това тя бързо се уморяваше и се ядосваше на слабостта си, на проточилата се толкова дълго немощ на тялото й. Сутринта Мерик й се бе присмял, когато бе започнала да ругае изтощението си с такъв цветист език, че той можеше да се мери единствено с ярките пера на горските птици. Колкото до Таби, вече можеше да го гледа, без да се измъчва. Хлътналите му бузи отново се закръгляха. Вървеше изправен, а не превит от глад. От очите му струеше светлина, а не тъпо примирение или мълчаливи въпроси към нея, на които тя не бе в състояние да отговори. А смехът му — това бе най-хубавото. Само преди няколко секунди, когато мъжете надаваха радостни викове след безопасния преход, Мерик бе вдигнал Таби високо във въздуха и го бе преметнал презглава. Таби бе заквичал от смях. Ларен стоеше, наблюдаваше ги отстрани и слисана слушаше радостното пищене на братчето си.

За вечеря й донесоха елен. Тя наряза месото на дебели пържоли, поръси ги с бели малини и смрика и накрая ги уви в големи кленови листа, намазани с еленова лой.

След като се нахраниха, доволни и сити, мъжете извикаха Деглин да продължи разказа си за Грънлидж Датчанина.

Но Деглин се цупеше. Мерик му бе наредил да изчетка и почисти кожите и най-важното, да внимава да не се намокрят в трюма на лодката. Деглин възропта срещу тази унизителна работа, но Мерик не отстъпи и Деглин не спря да мърмори през цялото време, докато я вършеше, изкарвайки всички от търпение и най-вече Мерик, който изпитваше желание да му прекърши врата.

Та Деглин сега отказваше да се помръдне, обяснявайки на Мерик и на останалите, че благодарение на дарбата си им бил разправял разни истории, но те я били изтощили с четкане и чистене на кожи — крайно недостойно занимание за неговите неоценими умения. Той бил скалд и трябвало да го тачат, а не да го мъчат като роб. Той погледна към Ларен, която съсредоточено прибавяше зеленчуци към убития от мъжете елен. Тя била робинята и било нейно задължение да се заеме с кожите. Мерик отвърна:

— Кожите не бяха много, само ония, дето ще отнесем като подаръци на близките си. Не си се преработил, Деглин, а чистенето се налагаше.

Но Деглин изсумтя и рече, че коремът го свивал от гадната помия, която робинята им била дала за ядене. После се отдалечи сред боровете и се облекчава в продължение на час.

Еленовите пържоли бяха невероятно вкусни, но Ларен не каза нищо. Мъжете недоволно замърмориха срещу опърничавия нрав на Деглин. Някои взеха да мятат камъчета, за да изпробват точността си, но след известно време се отегчиха.

Тогава тя се обади:

— Дълго мислих за Грънлидж Датчанина. Навярно ще мога да продължа разказа вместо Деглин.

Мъжете я зяпнаха — като че си бе изгубила ума. Но тя умееше единствено да готви, нали е жена. Бяха си глътнали езиците от слисване.

Тя отвърна сериозно на погледите им, без да продума.

В този момент Таби, който седеше между краката на Мерик и се бе облегнал на гърдите му, се обади:

— Разкажи ни, Ларен, твоите истории са вълшебни.

— Да — рече Олег не особено убедено. — Нямаме друга работа. Разправи ни каквото искаш.

— Тъй съм сит с еленово месо, че ми е все едно какво ще чуя — обади се старият Фиррен. — Давай, момиче.

Мерик мълчеше, прегърнал Таби. Но тя знаеше, че и той като останалите не вярва в умението й да разказва така, че да омае слушателите си — всеизвестно е, че жените не притежават подобна дарба. Скалдовете са мъже, само мъже и никой не се съмнява…

Ларен заговори с тих, равен глас и леко се наклони към спътниците си, за да прикове към себе си цялото им внимание — така бе виждала да прави стотици пъти нейният чичо скалд.

— Когато Грънлидж рекъл: „Не чувствам ръцете си“, всички мъже се натъжили при вида на отвратително съсухрените лапи, в които се били превърнали ръцете му, сякаш завинаги лишени от неземната сила и пословична смелост. Само след броени месеци той се смалил, понеже главата и плещите му били все приведени, погледът — забит в земята, а сърцето — отчаяно, че някога ще получи избавление от небето… Приятелите му се умълчавали, щом го зърнели да се приближава. Не минало много време и той се запилял някъде. Мнозина решили, че се е скрил, за да умре, защото какъв ли смисъл имало да продължава? Силата му си била отишла, а с нея и гордостта, едничкото мерило за собственото му достойнство и величие. Но подир три дни той се върнал притихнал, с безизразно лице… Враговете му ликували, но тайно, защото знаели, че Грънлидж е всеобщ любимец надлъж и шир и не е разумно да се злорадства открито за сполетялата го участ. Някои започнали да кроят планове. Те били лоши хора, без капчица доблест. Не били викинги, юначни воини, а по-скоро саксонски разбойници, жалки и подли, способни само на коварства и мерзости. Решили да нападнат именията му… И тъй в последвалите месеци те грабели военните му кораби и отмъквали робите, среброто и златото му. Избивали хората му и задигали овцете и добитъка. Един дори поискал да отвлече красивата му жена Селина…

Така се започнало и така продължило. Хората на Грънлидж го викали и се молели да ги спаси, но Грънлидж не отвръщал нищо, седял със сведена глава и пиел бира, докато паднел в несвяст и робите му го отнасяли в леглото.

Една гореща лятна утрин обаче, рано призори, Парма, лош саксонски разбойник от Уесекс, успял да се промъкне в главното имение, където живеела Селина. Бил висок на бой, с мургав лик и с толкова гъсти вежди, че се сключвали над очите му. Той мразел Грънлидж и знаел, че най-жестокото отмъщение към него не би била смъртта, а загубата на любимата жена. Някога Грънлидж убил брат му, когато той, замаян от изпитата медовина, умъртвил с камшик един от любимите му коне. Оттам идвала омразата на Парма. Онази сутрин Парма зърнал Селина, била сама, седяла кротко до едно поточе, гледала втренчено пред себе си и мислела за своя съпруг и за злочестата му орис. Той се промъкнал до нея, без да издава звук, и когато се озовал точно зад гърба й, рекъл: „Казвам се Парма и съм дошъл да те отвлека, Селина, жена на Грънлидж. Ще се държа с теб така, както бих се държал с Грънлидж, ако беше мой пленник. Ще те накарам да паднеш на колене и да молиш за милост. После ще те пребия с камшика също както Грънлидж постъпи с брат ми“. Тя не се уплашила, а се обърнала да види злодея и отговорила: „Ако ме докоснеш, Парма, ще съжаляваш до сетния си дъх“. Той гръмко се изсмял, понеже тя била най-обикновена крехка жена и не представлявала никаква заплаха. Да, ама не каква да е, а жена на Грънлидж и затуй Парма се домогвал до нея. Навел се да я сграбчи. Но щом ръцете му пипнали плещите й, случило се нещо много странно.

Ларен се усмихна и каза на Мерик:

— Брат ми почти заспа. Ако искате, ще продължа историята утре вечер. Вярвам, че не съм ви отегчила.

Мъжете я гледаха ококорени. После замърмориха. Тогава Роран се обади:

— Добре де, но какво се е случило? Един мъж докосне ли жена, най-много да я пожелае, а в това няма нищо странно.

— Таби хич не е уморен, нали, момче?

— Каква е тая магия?

Мерик мълчеше, втренчен в нея с тънка усмивка. После се засмя. Внезапно нададе одобрителен вик и всички го последваха.

Преди да се прибере в шатрата за през нощта, някой пъхна в шепата на Ларен четири сребърни монети. Тя ги зяпаше слисана как проблясват върху дланта й.

Четири монети за една история. Докато заспиваше, се питаше какво ли е станало с Парма, когато е докоснал раменете на Селина.

След ден вече гребяха в Балтийско море. Нямаше вятър и водата бе тиха и спокойна като настроението на Мерик. Той мълчеше замислен. „Навярно си мисли за нови приключения“, рече си старият Фиррен, докато внимателно насочваше лодката покрай един плаващ дънер.

— Ако излезе попътен вятър, подир пет дни ще бъдем у дома — каза Мерик на Ларен късно следобед, когато тя дойде отпред и застана до него. Бе учил Таби да гребе и сега детето спеше дълбоко на коленете му. Мерик се облакъти на огромното весло и извърна лице към нея:

— Мъжете решиха, че Тор иска жертвоприношение, за да ни прати достатъчно силен вятър, който да издуе платната. Аз смятам, че това зависи от теб.

Тя се олюля назад и едва не падна.

Усети нечия мъжка десница на гърба си и се дръпна като попарена. Политна върху Мерик. Той не я докосна, само я погледна и се ухили.

— Не се предвижда жертвоприношение на девица. Трябва да продължиш разказа си за Грънлидж довечера, иначе Тор няма да ни помогне и да ни даде попътен вятър.

— След като приготвиш гозбата обаче — рече Елър. — Не знаем кое бихме предпочели, ако ни накарат да избираме.

— Вече я надушваш, а? — подхвърли черноокият Роран и се засмя.

— Да, мечтая си за фазан, може би пълнен със спанак, грах и гъби.

„Само яденето им е в акъла“, помисли си Ларен и се усмихна, а нелепият й страх се поуталожи.

— Ще ви напълня гърлата — обеща Ларен и в този момент се вцепени, като зърна лицето на Деглин. По него се четеше смразяваща ярост, която я изплаши до смърт. Мъжката ярост лесно можеше да прерасне в бяс. Деглин не бе воин като Мерик, но въпреки това будеше не по-малък ужас, понеже бе мъж и скалд и двете неща бяха свързани в съзнанието му, а тя бе посегнала на негова собственост. Все едно го бе наранила физически. Спомни си за четирите сребърни монети, скрити във вътрешната страна на панталоните й. Можеше да откупи свободата си от Мерик само със сребро. Не със сладки женски усмивки и вкусно готвене. Не, само със сребро.

Бавно рече:

— Ще ви разкажа какво е станало по-нататък, ако обещаете да не хъркате толкова силно до шатрата ми.

Старият Фиррен така гръмко се изсмя, че рязко изви руля, при което се удариха в друг плаващ пън. Лодката се разтресе и разлюля.

— Откъде накъде шатрата е твоя, момиче? — провикна се Деглин и скалдският му глас прозвуча гърлено, ясно и студено като дълбоките морски води. — Мерик спи вътре с теб. По-скоро ние трябва да те помолим да не крещиш толкова силно, когато пори корема ти нощем.

Мерик се обади съвършено спокойно:

— Стига, Деглин. От суета и самонадеяност загуби интереса на хората. Отказа да продължиш историята и отиде да се цупиш, за да ни накажеш. Не вини момичето.

— Тя не е скалд! — разкрещя се Деглин. — Нищо не е — просто робиня, жалка отрепка, дето трябваше да убиеш и зарежеш в Киев! Не искам да я слушам как скверни дарбата ми с глупавите си напъни. Тя е само жена и единствената полза от нея е да разтваря краката си и да бърка гозби. И двете ги умее, значи това е достатъчно.

Мерик много бавно се надигна. Подаде спящия Таби на Клив.

Изправи се застрашително над Деглин и той се сви, макар че очите му, вперени в Ларен, още горяха от гняв и омраза.

— Казах ти да не я виниш — повтори Мерик.

— Ама тя…

Мерик се наведе и сграбчи Деглин за ризата. Вдигна го и го приближи към себе си.

— Престани или ще те накарам да съжаляваш.

Деглин замънка с тих и умоляващ глас, преливащ от искреност:

— Не, господарю, не исках да те обидя, но тя… о, прав си. Трябваше да изпълня желанието ви, без да се засягам и да се сърдя. Ще продължа разказа. Не бива да ощетявам хората повече. Няма защо да слушате нейните измишльотини.

Мерик се чувстваше раздвоен. Пусна Деглин и се върна на мястото си до сандъка. Погледна Ларен, но тя бе свела глава и той не успя да зърне изражението й. Деглин бе всепризнатият скалд. Нямаше друг избор.

— Тази вечер Деглин ще продължи историята за Грънлидж Датчанина.

Никой не се възпротиви. Мерик отново седна. Лодката се закрепи и плавно запори водата. Да, всичко бе както преди. Ларен усети, че душата й кипи от яд. Но през изминалите две години тя бе привикнала да се сдържа, въпреки че с Мерик това й се удаваше трудно. Сега обаче трябваше непременно да се овладее. Неволно погледна към Деглин. Той й се усмихваше, ала с неприятно свити устни.

Четири сребърни монети. Повече нямаше и да станат.

Вечерта тя, старият Фиррен и Клив се заловиха да приготвят яденето. Почти не обръщаше внимание на разговорите между мъжете, заети с обичайните си занимания. Работеше мълчаливо, знаейки, че би следвало да е благодарна, задето изобщо са живи с Таби. Нощта бе безоблачна, с ярки звезди, наближаваше пълнолуние. Бяха се разположили до самата вода, лодката бе изтеглена на тесния бряг и покрита с борови клони. Шатрите бяха опънати, горяха огньове и въздухът се изпълваше с уханията на яхнията от еленово месо.

След като се нахраниха и мъжете полегнаха върху кожите си на топло край огньовете, доволни и сити, Деглин се надигна, изправи се в пълния си ръст, който съвсем не беше внушителен, изкашля се в шепа, за да прочисти гласа си, и отпи глътка бира. Изгледа всички поред, за да привлече вниманието им, и подхвана:

— Когато Грънлидж Датчанина съсипал ръцете си на леда, разбрал, че се е провалил. Смятал, че силата му е неизмерима и вечна, но ето че погубил част от себе си, не враговете му, а той си причинил това зло. Бил горд човек, нямал равен на себе си по сила и сръчност, но сам си бил напакостил. Погледнал към ръцете си и видял изсъхналите пръсти с мъртви, посинели, извити в края, нокти. Повикал сина си и казал: „Инар, свършено е с мен. Завещавам ти всичко, което имам. Не се погубвай, както сторих аз.“ Прегърнал сина си и го отпратил. След три дни хората му го намерили мъртъв на дъното на една клисура. Преди това бил накарал един от неговите приближени да му отреже ръцете и сега те лежали под утринното слънце, сбръчкани и почернели. Всички разбрали, че е съзерцавал ръцете си, докато му е изтекла кръвта и е издъхнал… Синът му Инар не плакал, защото вярвал, че баща му е постъпил правилно. И той като баща си бил горд и самоуверен, но не почитал много този, от чието семе бил заченат. Нямал желание да разсича бикове надве, нито насила да налага волята си, понеже просто не притежавал мощта на баща си. Наместо това искал да натрупа богатство с разбойнически набези. Оставеното наследство не му стигало. Събрал хората на баща си и им казал, че ще отплават за Киев. По пътя щели да пленят роби и да ги продадат на пазара „Каган-Рус“. Чувствал се смел, заобиколен от тези изпитани воини, калени в битки и грабежи. Те щели да го закрилят, защото такова било задължението им. По време на пътуването и прехода до Киев убили много мъже и отвлекли дваж повече жени. А Инар, сигурен в своята юначност, карал всички да разнасят славата му на хитър, непобедим и безпощаден предводител.

Мъжете взеха да се споглеждат скришом, ядосани, смутени и объркани. Надигна се глух ропот.

Деглин бързо продължи:

— Инар се прочул с умението си да търгува на пазара за роби. Веднъж той зърнал едно съсипано от глад момиче, цялото в дрипи. Решил, че трябва да го има, купил го и го отвел със себе си у дома. Не знаел, че е изтъкано от злост и мрази участта си на жена, че копнее да бъде мъж с присъщите му способности, дарби и заложби. Мъчело се да подражава на мъжете, ала напразно. Душата му била обладана от неистов гняв, защото разбрало, че не може да се мери с тях.

Мърморенето се усили и заглуши думите на Деглин. Мъжете впериха очи в Мерик. Лицето му бе безизразно. Той дълго мълча, съсредоточено изучавайки Деглин. Накрая вдигна ръка, за да въдвори тишина, и рече:

— Едва ли би искал да продължиш разказа си по настоящия начин, Деглин. — Гласът му се понижи и Ларен потръпна в ужас от смразяващите нотки. — Разправи ни какво е станало с тоя Инар, дето не почитал баща си.

— Ами, господарю — рече след малко Деглин, — той се променил, да, променил се. Стъпил си на краката и предизвикал всеобщо одобрение заради завещаните дарби, които той впрегнал, за да преуспее. Прочул се като ненадминат търговец и спечелил почитта и уважението на хората. Злата робиня убил. Донесъл у дома купища сребро и богатства, за каквито баща му дори не бил мечтал. Оженил се за момичето, избрано от баща му, и се сдобил с много синове. Така коренът на Грънлидж Датчанина бил продължен от достойни за името му мъже.

Настъпи тягостна тишина, нарушена накрая от Олег, който се изправи висок, снажен и застрашителен над Деглин и рече с отвращение:

— Разказът ти не струва пет пари, Деглин. Според мен през цялото време ти преливаше от зле стаена злоба и лъжи. Приличаш на муха, дето само бръмчи — връхлиташ със стръв, после бягаш да се криеш зад страхливото си жужене. Бих предпочел момичето да ни разправи какво се е случило с Грънлидж Датчанина.

Изящният скалдски глас на Деглин трепереше от гняв, когато отвърна:

— Момичето не може да ви разправи нищо! Нито притежава дарба, нито акъл. Преструва се, че има, ама няма. Тя е робиня, жалка робиня и толкоз. Не ще посмее да дрънка глупостите си, защото аз не ще й позволя. Толкова ли сте слепи? Тя е напаст, сее раздори между нас. Кара ни да се препираме. Омагьосала е Мерик и му е взела силата!

Олег измъкна ножа от пояса си. Пристъпи към Деглин. Лицето му беше безизразно и не бе ясно какво е наумил. Спря го гласът на Мерик:

— Чакай, Олег. Деглин за сетен път остави езикът му да изпревари мисълта. Не е ли така, Деглин?

Деглин си пое дълбоко дъх и се овладя.

— Бях небрежен. Да, господарю, не се вслушах в думите ви. Ще ви разкажа друга история, дето повече ще ви хареса.

Олег само поклати глава към Деглин, прибра ножа в канията и отново седна върху вълчата кожа, после кръстоса крака и рече:

— Хайде, Ларен, какво се случило по-нататък? „Парма докоснал раменете на Селина и усетил нещо странно.“ Продължавай.

Тя мълчеше и не знаеше как да постъпи. Мъжете бяха вперили погледи в нея и чакаха. Изражението на Мерик бе непроницаемо. В ръцете му дремеше Таби, облегнал глава на гърдите му. Всички закимаха, някои я подканиха да не ги мъчи повече, а да разказва за Парма и за това какво сторила Селина с него. Тя не откъсваше очи от Мерик. Най-после той й кимна. Ларен се усмихна и стана. Отвори уста, за да заговори, а думите напираха в ума й. Видя как Деглин вдигна ръка, но не се дръпна навреме. Той я цапардоса по бузата с юмрук и я повали на една страна право в огъня.

(обратно)

Глава седма

Мерик пусна Таби на земята и скочи, но Клив го изпревари. Спусна се към Ларен и я измъкна от огъня. Още бе зашеметена от удара на Деглин. Десният крачол на панталона й гореше, пламъците бавно се просмукваха в сухата вълна, постепенно се разпалваха и от плата се виеше черен дим. Клив я хвърли по лице, загреба с шепи от пепелта и започна да я посипва отгоре. После взе да я натрива в панталоните. Мерик дръпна Клив настрана, свали ризата си и я притисна върху крака й. Повдигна я и погледна прогорената вълна, цъфнала около кожата й. Ларен се обърна бавно на хълбок и той се взря в лицето й.

— Добре ли си?

Известно време тя го гледаше пребледняла и риеше с пръсти в земята, конвулсивно, без причина, просто риеше ли, риеше. Потръпна и леко опипа бузата си там, където Деглин бе стоварил юмрука си. После разтърси глава, сякаш за да я проясни. Кръвта блъскаше свирепо зад слепоочията й и мозъкът й бе задръстен от страх, но тя се усмихна и каза:

— Малко закъснях.

Мерик само я изгледа втрещен и поклати глава.

— Челюстта ти счупена ли е? — Докосна бузата й, нежно и внимателно, после кимна. — Не, но ще остане синина. — Отново се съсредоточи върху крака й. — Седни.

Около тях се чуваха сърдитите възгласи на спътниците им. Добре, значи нямаше да защитят Деглин, макар на Мерик да му бе все едно.

Тя мълчаливо изпълни нареждането му.

Той разкъса плата и оголи крака й. Не бе много лошо изгорен, но кожата от глезена до коляното бе станала тъмночервена. Помисли си, че сигурно ужасно я боли, но когато отново насочи очи към лицето й, по него не се четеше нищо и той разбра, че още не се е отърсила от преживяното, не е проумяла напълно случилото се и евентуалните последствия от него.

— Не мърдай — каза той и се изправи. Извърна се. Олег държеше Деглин.

Скалдът дишаше тежко и се мъчеше да се отскубне от Олег, но Олег не отстъпваше по сила и буен нрав на Мерик и кипеше от гняв.

Мерик се приближи бавно към тях. Застана пред Деглин, мълчаливо вперил поглед в него. Деглин престана да се съпротивлява и запелтечи:

— Не исках да я нараня, а само да я накажа. Заслужаваше да я ударя по лицето, но не по моя вина падна в огъня. Тя е робиня, господарю, не може да има възмездие.

Клив изръмжа зад гърба на Мерик със свити юмруци и изопнато тяло, готов да се нахвърли. Мъжете бяха наскачали до един и стъписването им след станалото бързо прерасна в ярост. Но чакаха да видят как ще постъпи Мерик. Той трябваше да реши, не те.

Мерик чу плача на Таби и зърна през рамо как детето пълзи към сестра си.

Спокойно каза:

— Клив, заведи момчето при сестра му. Олег, доближи скалда насам до огъня. Сигурно му е студено, ако не на тялото, поне на мозъка, защото показа, че е напълно лишен от разум и мисъл. Сега ще го стопля — точно така, както той постъпи с Ларен.

Олег се усмихна и повлече Деглин към огъня. Мъжете се приближиха, безмълвно ги наобиколиха и зачакаха.

— Дай ми го.

Мерик го сграбчи за врата и го накара да се смъкне на земята. Без предупреждение хвана десния крак на Деглин, пъхна го в огъня и го задържа там.

Деглин гледаше ужасен как пламъците се увиха около крака му и плъзнаха нагоре. Усети непоносима топлина, панталонът му се подпали и опърли кожата му. Той закрещя и зарита, гърчейки се диво в ръцете на Мерик.

Мерик го пусна едва когато платът лумна в пламъци и стана на пепел. Наблюдаваше скалда безучастно как лази и се търкаля в прахта, задавен от викове, хрипове и ридания.

Погледна го бегло и каза:

— По-глупав си и от охлюв, Деглин. А липсата ти на сдържаност е недостойна. Този път няма да те убия. Но запомни, никога не посягай другиму без мое позволение. Разбра ли?

Деглин бе примрял от болка и от ужас и не можеше да повярва, че Мерик го наказа само задето бе ударил някаква си робиня. Подуши миризмата на изгорялата си кожа. В гърлото му се надигна бълвоч и отвращение. Изрече задъхан:

— Да, господарю, разбрах.

— Добре — рече Мерик и му обърна гръб. Видя, че Ларен седи и разглежда пострадалия си крак. Пръстите й кръжаха над зачервената кожа. Не смееше да се пипне. Клив бе до нея, прегърнал разплакания Таби, и тихо им говореше нещо. Мерик рече на Елър: — Донеси целебния мехлем на майка ми от кесията с билки в шатрата. Бързо.

Мерик приклекна до Ларен. Улови брадичката й с пръсти и я повдигна.

— Мехлемът ще отнеме паренето и болката. Със същия ти намазах гърба и той ти помогна, нали?

Тя само кимна, защото думите заседнаха в гърлото й. Не можеше да откъсне очи от изгорения си крак.

— Добре се справяш.

Явно очакваше това от нея и занапред и бе убеден, че тя няма да го разочарова. Отново се усмихна, което се оказа по-трудно, отколкото си представяше, и рече:

— Трябваше да действам по-бързо. През последните две години се научих да се дърпам светкавично като бълха и да отбягвам ударите пъргаво като жребец за скопяване. — Тя въздъхна и той видя, че лицето й възвръща цвета си, а бузите й станаха дори прекалено розови, после бледочервени. Разбра, че се успокоява, но съзнанието й щеше бързо да я предупреди, че тепърва й предстои да страда.

Не бе справедливо. И бездруго бе преживяла достатъчно, а сега и това изпитание. Елър му подаде мехлема.

— Имам само още един чифт панталони, Мерик.

— Донеси ги. Не може да ходи гола сред цяла армия мъже.

Мерик забеляза как се е втренчила в мехлема, ужасена, че той ще докосне изгорената й кожа и тя ще примре от болка. Не можеше да я вини. Споменът за изранения й гръб и мъчителното усещане, когато го мажеше, още бе твърде пресен в съзнанието й.

Нищо не каза, само взе мехлема в едната ръка и я подхвана под мишница с другата. Почти я довлече в шатрата. Сложи я да легне по гръб и рече:

— Ще ти сваля панталоните.

Тя не искаше, защото бе гола отдолу. Но кракът бе започнал да я боли и да пулсира все по-силно и пронизващо. Какво значение имаше? Вече бе виждал тялото й, бе лекувал гърба й, бе я къпал. Не отвърна, просто изви глава настрани. Той коленичи над нея с напрегнато изражение. Тя не можеше да го погледне. Затвори очи, когато почувства ръцете му на кръста си да развързват връвта, придържаща панталоните на Елър. Той ги смъкна и тя усети прохладния нощен въздух върху голата си кожа. Не можеше да отрече, че е много внимателен, но когато късче овъглен плат се залепи за крака й, тя подскочи и изпищя.

— Знам, че боли. Съжалявам. Легни.

Отново я натисна надолу, разперил пръсти върху корема й.

Лежеше, смазана от болка, и се ядосваше на своята безпомощност. Мерик я зави с одеяло, като остави открит само крака. Искаше да му благодари, но не можеше. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да заглуши виковете, напиращи в гърлото й, да не охка, да не хленчи, да не издаде слабостта си пред него.

Внезапно усети пръстите му, които внимателно започнаха да втриват мехлема върху изгорената й кожа. Едва не се изцепи като гръмотевица, но се сдържа и се насили да не мърда. От мехлема почувства невероятна смесица от болка и облекчение, топлина и прохлада, сетне блажено изтръпване, също както преди по гърба. Лежеше неподвижно и стискаше устни.

Щом свърши, той приклекна на пети.

— Ще се оправиш. Изгарянето не е много страшно. Майка ми казва, че приготвя този мехлем от бъзов сок. Сигурен съм, че ще харесаш майка ми — в един момент може да бъде непреклонна като воин, а в друг — нежна като дете. Разбира от всякакви отвари и лекове. Когато бях момче, веднъж се сбих с по-големия си брат Рорик и паднах в огнището. Тогава тя…

Ларен съзнаваше, че той нарочно се опитва да я разсее, да я накара да се заслуша в ромона на думите му и да забрави болката. Чуваше дълбокия му и тих глас и всячески се мъчеше да мисли за онова, което й говореше, но не можеше. Накрая, щом той млъкна за миг, тя рече:

— Явно обичаш майка си.

— Да, те с баща ми са най-добрите родители, които познавам. Дори когато мразят, мразят силно. Не са безгрешни, не тълкувай накриво думите ми. Помня как ненавиждаха ирландската жена на Рорик, защото я смятаха за зла. Но промениха отношението си, понеже разбраха, че са сбъркали.

Тя кимна и каза:

— Само някои части от тялото ми са още здрави. Благодаря ти, Мерик. Много си мил.

— Пази ги. Със същия мехлем мазах и гърба ти. Не бих искал да го използвам повече върху теб. И бездруго е почти на свършване, а майка ми може да го приготвя единствено наесен.

— Какво друго може да се случи? Нали вече не си много далече от дома?

— Да, така е. И все пак, трябва да се научиш да бъдеш по-бърза.

— Да — съгласи се тя и усети, че кожата й е изтръпнала и вече не пари. — Следващия път аз ще нападна първа.

— Робите никога не нападат — промълви той с напълно безизразен тон. Обърна се и извика: — Олег, донеси чаша медовина.

Когато Олег влезе в шатрата, нищо не каза, само я изгледа втренчено и кимна. Подаде медовината на Мерик и отново се изниза.

Мерик поднесе чашата към устните й и тя отпи.

— Изпий я до дъно. Ще ти помогне да заспиш.

Послуша го.

Цели два дни бяха изложени на бурята в Балтийско море, преди да свърнат във фиорда Осло на север, към Каупанг. Необяснимо защо, но Ларен не се изплаши много. Бе прекалено заета да вдъхва кураж на Таби. Той целият бе подгизнал до кости и бе унил като всички останали. Разправяше му приказка след приказка. Бузата й бе отекла и посиняла от удара. Не я болеше, само я загрозяваше и сигурно приличаше на вещица. Кракът обаче продължаваше да я измъчва и да тупти, но навярно и Деглин изпитваше същото, така че щом се сетеше за това, страданието й сякаш намаляваше. Мерик го караше да гребе наравно с другите и не му даваше миг почивка. Ларен се питаше дали Деглин няма да умре, защото той непрестанно пъшкаше и охкаше над веслото, но никой не му обръщаше внимание. Явно не бе за жалене, защото на петата сутрин, когато слънцето печеше жарко отгоре и ветровете съвсем бяха стихнали, едва издувайки платната, тя забеляза, че не е болен и не се оплаква повече. Бе притихнал и това я разтревожи. От опит знаеше, че смълчаният мъж мисли за мъст. Видя, че е уловил погледа й, и бързо отмести очи. От онази вечер никой не бе отварял дума за Грънлидж Датчанина. Дали ще може да продължи разказа си, ако я помолят? Деглин не заслужаваше милост от нея.

Над главите им кръжаха чайки, спускаха се с пронизителни крясъци ниско над лодката и в последния миг отново се издигаха нагоре. Някой от мъжете извика, когато една го перна с крило по лицето. По пътя ги следваха десетки дяволици — едрите птици се виеха свободно около носа. Разговорите на мъжете бяха станали по-оживени и весели. Всички приказваха за дома, за жените си, за децата, за реколтата. Радваха се на богатството си, удвоено през изтеклите четири месеца.

Колкото до Мерик, той поглеждаше бузата й и въсеше чело. Нощем продължаваше да маже крака й с мехлем, макар че тя можеше вече да се справя и сама. Каза му го. Но той поклати глава и поднови заниманието си.

Търговското селище Каупанг бе защитено от дървена ограда, изградена от остри колове, вързани един за друг и набити в полукръг. Имаше около пет-шест дървени пристана, издадени в заливчето, и Мерик накара хората да насочат лодката към най-близкия от тях. Щом стъпиха на пристана, всички нададоха гръмки възгласи. Бяха у дома, или почти у дома.

Тук нямаше да търгуват, а щяха да си набавят жени, тъй като на връщане от Киев не разполагаха с робини за тази цел. Бяха освирепели и искаха да се налудуват на воля за последен път, преди да се приберат при семействата си. Ларен виждаше всичко това и ги разбираше. Мъжете просто бяха устроени така. Не я беше яд на тях, напротив, бе доволна, че никой не налита на нея. И то благодарение на Мерик.

Щом я свали на сушата, Ларен му каза:

— Благодаря за закрилата.

— Нищо не съм направил — отвърна той. — Деглин те нарани лошо.

— Нямам предвид това, а мъжете — те ще задоволят похотта си тук. Вместо с мен. За това ти благодаря.

Той замълча, само се обърна към хората, останали на лодката да пазят среброто им:

— Отваряйте си очите. Ще се върнем след шест часа и ще ви сменим.

Погледна я.

— Можеш ли да ходиш?

Тя кимна.

— Клив ще се погрижи за Таби. Искаш ли баня?

Пуснаха ги да минат през големите двойни порти и те се озоваха на оживено място, претъпкано с хора. Имаше малки дървени къщи и магазини, свързани помежду си с дървена настилка. На Ларен й се стори, че всички продават или приготвят нещо за продан, или се надвикват, за да купят, спазарят или разменят някоя стока. Сякаш говореха един през друг. Тя се усмихна, дощя й се да спре, макар и за миг, за да погледа красивите купи от несмлян талк, наредени пред един дървен магазин, но Мерик продължаваше да върви. Видя комплект оръжия и й се прииска да си купи нож, но жалките четири сребърни монети нямаше да стигнат. Мерик я заведе в една баня, където старицата на вратата не погледна лицето й, а вехтите панталони и мръсната риза, изцъка с изгнилите си зъби и каза на Мерик да вкара жена си вътре.

Беше трудно, но за час тя успя да измие косата и тялото си, без да мокри болния крак. Облече си старата мръсна риза, когато Мерик влезе в сумрачната баня. Той метна ленена долна риза в скута й.

— Чиста е. Облечи я. Ето ти рокля и елек. Не искам, като пристигнем у дома, да приличаш на мършав хлапак.

Тя го изгледа втренчено.

— Благодаря.

— Когато си готова, ще отскочим до обущаря. Трябват ти обувки.

След около три часа се върнаха на лодката. Тя беше сита, пременена от главата до петите и с меки кожени обувки на краката. От две години не се бе чувствала по този начин. Чувстваше се като… Просто не можеше да намери думи, за да изрази състоянието си.

— Страх ме е — каза му накрая, когато той пристъпваше бавно до нея. Тя накуцваше, но Мерик не понечи да я носи или да й помогне. Беше му благодарна за проявената сдържаност. Меката вълна на роклята вече не дразнеше раната на крака й и тя бе доволна.

— Защо?

— Какво ще правиш с мен и Таби? Къде ще денеш Клив?

Той се намръщи, но отвърна само:

— Ще разбереш, когато ти кажа. Искам да видя дали Клив е купил подходящи дрехи на Таби.

Братчето й изглеждаше чисто и също толкова добре облечено като нея. Но се изненада, че и Клив има нова риза, нови панталони и кожени сандали с меки върви, които се кръстосваха на прасците. Беше великолепен. Той й се ухили и се изпъчи. За първи път го виждаше да се усмихва. Остана поразена. Почти не забелязваше белега, който сега още повече го загрозяваше. Беше без значение. Това бе истинският Клив, а не онзи, предишният, и тя много се зарадва, направо щеше да се пръсне от вълнение.

Нямаше да може да се въздържи, дори да се бе замислила. Обърна се към Мерик и извика. Прегърна го и го притисна.

— Благодаря ти — рече тя, обвила ръце около врата му, вдигна глава и изведнъж осъзна какво прави, осъзна, че го докосва, че го прегръща като близък приятел, роднина, съпруг. В същия миг внезапно си даде сметка, че той е мъж, едър и привлекателен, и съприкосновението с него, допирът на пръстите й до плътта му я изпълва със странно и непознато удоволствие, дълбоко и изненадващо силно. Но тя не се отдръпна. Напротив, притисна се още повече, отдавайки се на приятното усещане.

Той не я докосна. Целият се вцепени. Ръцете му висяха отпуснати до тялото. Не продума. Накрая Ларен осъзна, че стои като камък. Бе го засрамила с постъпката си. Макар че я закриляше, тя все пак бе просто робиня. И не означаваше нищо за него. Бързо се дръпна и отстъпи назад с наведена глава.

Но Таби не забеляза, че нещо не е наред. Клив го пусна на земята и той моментално зае мястото на Ларен, затегли ризата на Мерик и не го остави, докато той не се наведе и не го вдигна. Детето обви слабичките си ръце около врата на Мерик и го стисна с все сила, заливайки се от смях.

— Аз съм принц — рече Таби. — Купил си дрехи на принц. Един ден ще те възнаградя.

Душата на Мерик се сви от сладостна мъка. Държеше детето в прегръдките си, вдъхваше чистото му детско ухание и ликуваше от звънливия му смях. Искаше това дете и никога нямаше да го изостави, никога.

— Благодаря ти, принц Таби — промълви той, опрял лице до меката момчешка бузка, която вече не бе толкова изпита.

Обърна очи към Ларен. Тя стоеше до Клив и ги гледаше с непонятно изражение. Накрая проумя, че на лицето й е изписан страх. Нима се страхуваше от него? Едва ли. Бе се хвърлила на шията му съвсем доверчиво. Или пък се боеше, че Таби му принадлежи? Пренебрегна онова, което бе изпитал, когато тя се притисна така силно и всеотдайно към него. То нямаше значение. Бе обладан от неистова похот, но само защото отдавна не бе имал жена. Отвърна очи от нея и погали Таби. Целуна го по бузата, опипа го с големите си ръце и се навъси, понеже още бе твърде мършав — дребните му кокали бяха щръкнали и ребрата му се брояха.

Затвори очи за миг, усещайки как топлината на детето се просмуква в тялото му и го изпълва с чувството, че е постъпил правилно, че това малко същество е създадено, за да се грижи за него и да го закриля. Колкото до Ларен, тя бе просто сестра на Таби. За сетен път се запита кои са всъщност Ларен и Таби.

Вестфолд бе обширна земя. Фиордът бе опасан от назъбени скали, които се издигаха отвесно нагоре, забулени често в ниски облаци. Възвишенията и планините бяха обрасли с борови и дъбови гори, толкова стръмни и непристъпни, че тя не можеше да си представи как би се изкачила до тези високи върхове. Водата във фиорда приличаше на гладко стъкло, но течението носеше лодката в желаната посока и мъжете си подмятаха закачки и шеги, докато гребяха.

Въздухът бе топъл и спокоен, слънцето грееше ярко. Никога не бе виждала такава красота. Не можеше да откъсне очи от безкрайната верига скали, които сякаш ставаха все по-големи след поредната извивка на фиорда.

— Това е моят дом — каза Мерик. — Скоро ще минем покрай долината Гравак. Там живеят много мои братовчеди.

Той млъкна, но Ларен забеляза, че по устните му играе усмивка.

— Ще спрем ли?

Той поклати глава.

— Не, искам да се прибера у дома. Странно е, но предусещам нещо, нещо все ме гложди отвътре, щом се отплесна. Не ми харесва това.

Ларен бе свикнала да се съобразява с подобни усещания.

— Какво те мъчи?

— Не знам точно, но кожата ми настръхва. И ме кара да бързам, предупреждава ме, че вкъщи нещо не е наред. — Той разтърси глава. — Сигурно са глупости. Станал съм глупав като жена.

— Аз не съм глупава.

— Чудесно. Станал съм глупав като жена, която не си ти.

— Домът ти има ли си име?

— Да от незапомнени времена имението на баща ми се нарича Молвърн. Названието е по-старо и от планините, които се издигат от двете ни страни, и никой не знае какво означава, нито от какъв език е произлязло.

— Молвърн — повтори тя. — Думата е странна и неизвестна за мен, макар че… — Гласът й се изгуби като камък, хвърлен от огромните, надвиснали скали.

Той вдигна въпросително вежди.

Тя поклати глава и рече с весел, но толкова престорен глас, че той изпита желание да я разтърси:

— Разправи ми за братовчедите си.

— Един от братовчедите ми е женен за жена, която не чува. Казва се Лоти.

Ларен не можеше да повярва.

— И така е пораснала?

— Да. Еджил, нейният съпруг и мой братовчед, се грижи за нея още когато тя бе на възрастта на Таби. Тя може да чете думите по устните, докато говориш, но Еджил е измислил разни знаци с пръстите, за да общуват по-лесно. Прекрасно е да гледаш как размахват пръсти и се смеят, защото двамата дори се шегуват на този своеобразен език. Много са щастливи и имат четири деца. Лоти е рядко създание.

Тя кимна и се умълча. Мъжете загребаха по-близо до брега и от време на време надвисналите скали, когато затулваха слънцето, ги обвиваха в сянка.

— Не знам дали би ми харесало тук през зимата. Чувала съм за зимите по тия места. Разправят, че… — Тя отново не довърши, но този път той не се намръщи, а само спокойно зачака, взрян в планините, покрай които минаваха. Ларен каза: — Изглежда са трудни за преживяване.

— Не са по-трудни от останалите неща. Просто красотата им е по-различна — отвърна Мерик. — Но ти си права — когато дните се скъсят, а планините и дърветата се покрият със сняг, всичко става толкова еднакво, че започва да те гнети. През зимните месеци прекарваме повече вкъщи, защото снегът понякога е страшно дълбок и излезеш ли навън, затъваш до шия. — Той замълча и след малко продължи: — О, но да се озовеш съвсем сам в гората, заобиколен от борове, тишина и от ослепителната белота на прясно навалял сняг… Рядко някой може да остане равнодушен към подобна гледка.

— Чувала съм да казват, че викингите държат животните в къщите си през зимата.

— Да. Иначе ще замръзнат. Излишните животни се колят, месото им се опушва и изсушава, за да не гладуваме през зимата. А другите животни се вкарват в къщата. — Той се ухили насреща й. — Миризмата не е чак толкова непоносима. Човек свиква. Но когато спре снегът, огрее слънце и всичко се изпълни със свеж въздух, о, тогава става прекрасно. Ти откъде си, Ларен?

— От сев… — Тя млъкна и задърпа жалките си плитчици. — Няма значение, Мерик. Благодаря ти за дрехите. Вече не се чувствам като мъж, никак не ми беше приятно да се преструвам. Макар че ще ми липсва свободата да тичам и да се движа по-бързо.

Той не настоя. Скоро щеше да научи всичко за нея и Таби. Наблюдаваше я как си играе с косата, гъста и къдрава, която бе успяла някак да върже — макар да не бе достатъчно дълга за сплитане, и да прихване жалките опашчици с две дървени шноли на темето си. По-късите косъмчета се виеха около лицето й и няколко непокорни кичура падаха на тила й, И с щръкналите си червени опашчици пак изглеждаше много женствена и той мислено си призна, че в това облекло е страшно привлекателна. Въпреки жълто-зеленикавия белег, който още личеше на бузата й, ловеше око. О, божества, бе направо красива с тая блеснала на яркото слънце шеметно червена коса.

Отвърна поглед от нея и го насочи към брега, който изобщо не приличаше на бряг с тия гигантски скали, спускащи се отвесно в дълбоките води на фиорда, без прекъсване, без никакво разнообразие от пясък или камъчета. Спомни си за Молвърн и отново усети под лъжичката предишното парене, от което го побиха тръпки. Мразеше го, защото не можеше да си обясни произхода му, защото не бе в състояние да предприеме каквото и да било. Нищо не можеше да стори, освен да чака.

Елър се провикна:

— Нищо не надушвам, Мерик, но виждам Молвърн! Ей го там!

Останалите мъже извиха вратове и закрещяха. Олег се приближи до Мерик.

— Имахме успешно търговско плаване — рече той. — Сандъчетата ни са пълни със сребро. Жените ще ни удостоят с голяма признателност за красивите кожи, които им донесохме.

Мерик се засмя, пропъди глупавите си страхове и се почувства безгрижен като хлапак.

— Да, а брошката, дето ще подаря на майка ми, ще я накара да разцъфне от щастие и да ме натъпче с всичките си вкусни гозби, докато ми се пръсне коремът от ядене. — Олег прихна.

— Аз пък донесох на Тора гривна — рече Мерик. — Толкова съм измършавял, че ще трябва да ме храни здраво поне една година. Какво си взел за баща си?

— О, купих му драгоценен нож с чудновата дръжка от слонова кост. — Олег се засмя още по-гръмко.

— А аз донесох на баща си кутия за скъпоценности и ще накарам майстора на руни да му я гравира.

Мерик удари другаря си по рамото. Олег го ръгна с юмрук в корема. Лодката се разлюля. Мъжете се засмяха и ги обсипаха със съвети.

Двамата се боричкаха, ръмжаха от ударите си и лодката се накланяше ту на една, ту на друга страна.

Ларен ги наблюдаваше усмихната, докато внезапно видя, че Мерик е в опасна близост до едно стърчащо остро гребло. Извика му точно в момента, когато Олег го бутна и той загуби равновесие. Размаха ръце във въздуха и със слисано изражение се катурна през борда.

Мъжете избухнаха в смях и го измъкнаха от водата. Той се качи подгизнал в лодката и се изтръска като помияр.

— Много ли ти е смешно? — попита Ларен, която се тресеше от смях.

— Да, приличаш на удавен бог.

Смехът му секна в гърлото. Бог ли? Тя смяташе, че той прилича на бог? Бързо се обърна, смутен от думите й и привлечен от смеха на Таби. Детето се смееше, сочеше към Мерик и се мъчеше да се добере до него.

— Стой настрана, принц Таби — извика му той. — Не искам да станеш мокър бог като мен.

Когато пристигнаха на дългия пристан, който се намираше в подножието на криволичещия път, водещ до огромното имение на върха, мъжете вече не можеха да сдържат вълнението си, защото там ги чакаха жените и децата им с радостни викове.

Мерик обходи с поглед насъбралата се тълпа, за да открие майка си и баща си. Различи брат си Ерик, но от това разстояние не забеляза красивото му лице да е озарено от сърдечна усмивка. Сърцето му силно заби, с бавни и мощни удари. Предчувствието, което го бе глождило… Не, просто не можеше да бъде истина.

Но се оказа, че е истина. И двамата му родители бяха умрели, покосени от чумата, разразила се в имението преди месец.

(обратно)

Глава осма

Мерик седеше прегърбен на дългата пейка, мълчалив и неподвижен, и стискаше в шепи чаша медовина.

Брат му Ерик седеше до него и също мълчеше. Накрая каза:

— Кончината им настъпи бързо. Не страдаха много. Смъртта се носеше навсякъде, усещаше се дори във въздуха наоколо и нищо не можехме да сторим, освен да стоим и да гледаме как умират любимите хора. — Ерик млъкна за малко и поклати глава. — Сарла се разболя, но после се оправи. Мисля, че тя зарази майка, понеже мама се грижеше за нея. Сетне повали и татко, който нито за миг не се отделяше от постелята на мама. Да, а Сарла остана жива.

Мерик искаше да му каже да не бъде глупав — не Сарла е виновна за случилото се, но думите заседнаха в гърлото му. Почувства, че самообладанието му го напуска, и преглътна, свеждайки още по-ниско глава.

След известно време Ерик продължи:

— По-възрастните бяха засегнати най-силно и повечето от тях умряха. Нашите родители бяха едни от първите. Починаха десет души, от които осем роби. Не бяха добри времена. Жалко, че те нямаше тук, но може би е било за хубаво. Не бих искал да загубя и теб.

— А другите имения пострадаха ли?

— Имаш предвид братовчеда Еджил? Не, той и семейството му са се отървали. Тая напаст се появи тук, вилня що вилня и после изчезна яко дим, като призрак посред бял ден. Цялата долина Гравак се отърва, освен нас.

Сарла се приближи до Мерик и рече тихо:

— Трябва да хапнеш, Мерик. Приготвила съм любимата ти яхния с еленово месо — поне така казваше майка ти. Не притежавам нейното умение, но мисля, че е вкусна.

Той се усмихна на срамежливата жена на брат си, доста дребничка и в същото време много привлекателна, ако се взреш по-внимателно в нея, но толкова тиха, че бе почти незабележима. Косата й бе тъмноруса, очите — по-скоро сиви, отколкото сини, кожата — бяла и чиста. Подчиняваше се изцяло на Ерик. Радваше се, че е оживяла.

— Благодаря ти, Сарла, но не съм гладен. Моля те, погрижи се за другите. — Внезапно се сети, че е забравил за Ларен и Таби. — Сарла, моля те, погрижи се също и за жената и детето, които доведох със себе си. Мъжът се казва Клив. Те ще спят тук, в къщата.

Тя кимна, докосна ръкава му и го попита дали иска още медовина. Преди да успее да отговори, брат му се намеси с рязък, нетърпелив тон:

— Ако му се прище да се суетиш около него, Сарла, ще ти каже. Върви си гледай работата.

Тя не отвърна, само сведе глава и остави братята сами. Ерик рече:

— Елър вика, че си ги купил в Киев.

— Купих детето. Жената и мъжът ми излязоха без пари. — За миг се отърси от скръбта и се усмихна на брат си. — Всъщност трябваше да избягаме от Киев, преди вбесеният търговец да открие липсата на мъжа и момчето.

— Момче ли? Та тя си е баш момиче.

— Да, но тогава беше момче, слабо като клечка и облечено в скъсани панталони и риза. Дори аз не разбрах, че не е момче, докато не се наложи да лекувам гърба й. Тоя търговец Траско я бе пребил от бой.

— Значи е робиня — доволен рече Ерик. Мерик не каза нищо, просто не чу брат си, защото отново се бе замислил за родителите си. — Още е слабичка — добави Ерик. Мерик вдигна очи и забеляза, че брат му гледа към Ларен, която седеше до огнището. Сарла стоеше права до нея. — Но няма болнав вид.

— Не, няма. Трябваше да я зърнеш, когато бягахме. Беше само кожа и кости. Детето също бе толкова измършавяло, та да се разплачеш, Ерик.

— Детето? — Той обърна взор към Таби, който си играеше с една кожена топка. — Та то е по-скоро едно бреме. Момичето ли те накара да го купиш? Обеща ти, че ще стане твоя курва, ако го сториш ли? Но това едва ли има значение — един мъж може да прави каквото си ще с една жена, а камо ли с робиня. Защо, в името на всички богове, си купил дете, Мерик?

Мерик отвърна бавно:

— Не знам. Видях го и реших, че трябва да го взема. Ларен няма пръст в тая работа. Тя вече бе купена от търговеца. А аз купих Таби. — Мерик сви рамене. — Да, сега е мой. Спасих я, защото е сестра на Таби.

— О! — рече Ерик и млъкна. — Защо има синина на бузата? Почти не личи, но все пак се забелязва. Дръзка ли беше? И се наложи да я удариш?

Мерик не желаеше да отговаря на въпросите на брат си. Искаше само да се потопи в скръбта си и да не го отвличат повече.

— Не — каза кратко той и стана. — Не съм я удрял. Отивам за малко навън, Ерик. Трябва да остана сам. Струва ми се, че се нуждая от това за известно време.

Ерик замислено проследи с поглед как брат му се запъти към широките дъбови врати на къщата и как излезе навън. Отново обърна очи към жената, която Мерик бе довел със себе си от Киев. Тя се смееше тихо на нещо, казано от детето. Лицето й светна, когато притисна момченцето в прегръдките си. После се отдръпна, за да му хвърли топката.

Ерик се изправи. Озърна се в огромното общо помещение, замъглено от синкавия дим на огнището. Нагоре се виеше тънка синя нишка и изчезваше през малката кръгла дупка в тавана. Като дете бе съзерцавал неуморно този толкова нереален на вид, плътен, неизменен и наситено син конец. Хрумна му, че някои неща не се променят, а само хората, които ги гледат. Усети, че в очите му засмъдяха сълзи, но не потекоха. От седмица вече не можеше да плаче.

В просторното общо помещение бе топло и оживено. Носеха се смехове, бързо сподавени, гневни думи, гълчащи деца — напълно нормална картина. Ерик остави звуците да се леят покрай ушите му, почти без да ги чува, но въпреки това самото им присъствие му действаше успокояващо. Долавяше тона на гласовете, скръбта в тях, толкова голяма и дълбока у всеки един, че бе осезаема и близка. Въздъхна. За разлика от Мерик, чиято болка напълно разбираше, той бе имал цял месец на разположение, за да свикне със смъртта на майка си и баща си. Освен това винаги бе живял с тях в Молвърн и никога не бе ходил на търговски плавания като Мерик, защото той, Ерик, бе най-големият син. О, колко пъти се бе препирал с тях, дори когато възмъжа и нямаше основание да се противят на желанията му. Спомените му бяха вгорчени от жестоките крамоли, от крясъците и неистовия гняв, който навремето изпитваше към тях. Те бяха против присъствието на държанките му Кайлис и Мегът, макар че се отнасяха доста добре към сина му от Кайлис, Кена. Веднъж, когато се ядоса на Сарла и я удари, взеха нейната страна. Да, толкова много неща помрачаваха спомените за майка му и баща му. Но не и за Мерик, за любимия по-малък син, който все отсъстваше от Молвърн.

Сега Молвърн изцяло му принадлежеше. Вече не бе нужно да се кара с баща си, ако реши да наложи волята си. Той бе единственият господар и владетел. Само неговото мнение се зачиташе. Вече нямаше кой да му противоречи. Хвърли поглед към жена си Сарла. Тя беше ялова и все някога трябваше да се отърве от нея, ако иска наследник. Или ако я задържи, някой от другите му синове да бъде признат за законороден. Навярно Кена, отрочето на Кайлис, хубаво осемгодишно момче, което приличаше досущ на Ерик като дете. Сарла със сигурност не би казала нищо, което да го вбеси до такава степен, че да я изгони. Бе незабележима като сянка, кротко създание, чието тяло още му доставяше наслада, макар и не прекомерна, защото тя лежеше безучастна и мълчалива и само го чакаше да свърши. А той често я измъчваше, за да я накара да извика, поне веднъж да отрони звук, независимо дали от сласт, или от болка.

Силно замириса на еленово месо, прекалено натрапчиво. Той се намръщи. Когато майка му приготвяше яхнията, уханието бе прекрасно и миризмата на месото никога не надделяваше над останалите съставки. Но какво друго би могъл да очаква? Сарла не притежаваше майсторлъка на майка му.

Сарла даде две одеяла на Ларен и я посъветва с тихия си глас да легне по-близо до огнището — през нощта ще бъде хладно, а тлеещата жарава ще я сгрява чак до сутринта. А на Клив просто връчи една завивка с думите:

— Можеш да спиш, където поискаш.

После му се усмихна. Клив погледна дребничката жена пред себе си. Не вижда ли отвратителните белези на лицето му? Как може да му се усмихва? Да не е сляпа? Само кимна и пое одеялото.

— Сарла!

Тя вдигна глава и зърна мъжа си да стои с ръце на кръста. Привлекателните му черти бяха изострени от нетърпение. Винаги се държеше така с нея. Вечно бе недоволен от нещо и припрян. Едва ли можеше да го вини. Тя вършеше всичко толкова различно от майка му, въпреки че Тора никога не я бе хокала и не се бе отнасяла зле с нея. Докато съпругът й непрекъснато я тормозеше. Въздъхна и почувства как вътрешностите й се свиха. Искаше я в постелята си, а на нея й бе неприятно. Искаше да отиде и да го облекчи. Беше й противно, но предпочиташе това, вместо да лежи по гръб, той да прониква в нея, плувнал в пот, и да грухти като свиня. Нямаше избор, трябваше да задоволи желанието му. Наведе глава, за да скрие очите си, защото знаеше, че всички мъже ще разберат по погледа желанието на съпруга й. Не можеше да понесе този срам.

— Сарла — отново й подвикна Ерик с още по-сърдит тон. — Ела веднага в спалнята ми.

Спалнята бе само негова, не тяхна. Така стояха сега нещата в Молвърн. Откакто бе починал баща му, Молвърн бе негова собственост и той обичаше да го повтаря на всеослушание. Сарла често го чуваше да го изрича и да се опива от благозвучието му. Спалнята на родителите му бе вече негова. Предполагаше, че Мерик ще заеме предишната стая на брат си, но до момента той не бе споменал нищо по този въпрос. Сигурно изобщо не се бе сетил за това, толкова бе съсипан и покрусен. Колкото до нея, Ерик я търпеше, само защото му беше жена. Не й се вярваше да я изпъди. А и за какво ли? Спомни си за имението на своите родители недалеч, на север от Вестфолд, и потръпна. Представи си следната картина: баща й е навил широкия кожен колан около ръката си, майка й стои с приведен гол гръб, коланът се стоварва няколко пъти върху него, майка й се свлича на земята и остава да лежи свита на кълбо. Баща й се обръща към нея и тя вижда ядната усмивка на лицето му. Отново потрепери. Предпочиташе Ерик. Освен това той имаше и други жени и не я безпокоеше твърде често. И рядко я удряше.

Пристъпи бавно и застана пред него със сведена глава.

Пръстите му се впиха в рамото й.

— Нужна си ми тая нощ — рече той. Ларен ги наблюдаваше свъсено. Таби каза:

— Майката и бащата на Мерик са умрели, точно като нашите. Той е много тъжен, Ларен.

— Да, вярно е. С такова нетърпение Мерик очакваше да ги види пак.

Сети се за странните му предчувствия и се учуди.

Зае се да разгъва одеялата и да ги постила върху пръстения под. Вдигна глава, но Таби го нямаше. Мерна го да се изнизва през големите дъбови порти на къщата. Понечи да го извика, но забеляза, че повечето от хората бяха налягали увити по пейките и по земята. Стана и го последва.

Таби зърна Мерик до дървената ограда, смълчан и неподвижен. Бе вперил очи в ярките звезди на небето. Цареше пълна тишина. Огромната водна шир в подножието, гористите планини от другата страна на фиорда — всичко бе притихнало и тайнствено.

— Съжалявам, че са умрели — рече Таби на снажния мъж, който стърчеше над него и на когото вярваше повече отколкото на всеки друг, срещан досега в неговия кратък живот, като изключи сестра си.

Мерик се обърна, за да погледне детето. Думите заседнаха в гърлото му. Знаеше, че бузите му са мокри, но това сега не го интересуваше. Скръбта му бе дълбока и мъката от загубата — нетърпима.

— Аз не помня майка си и баща си — каза след секунди Таби. — Бях много малък, когато починаха, но Ларен понякога ми разправя за тях. Тя умее да разказва хубаво.

— Знам.

— Тя плаче понякога, също като теб. Питам я защо и тя ми отвръща, че спомените й за тях били толкова силни и приятни, че като плачела, те сякаш оживявали. Понякога не разбирам думите й.

Но Мерик ги разбираше. Наведе се и взе Таби в обятията си. Отнесе го до един дъб, навярно стар колкото скалите, издълбани от фиорда, и приседна до дънера му. Прислони детето към гърдите си и започна да гали гърба на Таби с широки, успокояващи кръгови движения.

Заговори тихо, с дълбок и нисък глас:

— Аз съм късметлия, защото пораснах и възмъжах с родителите си. Но ми е още по-трудно да се примиря със смъртта им, защото първо ги опознах като родители, а сетне като мъж и жена, на които мога да имам безмерна вяра и които станаха най-скъпите ми приятели. Баща ми бе много горд човек, но в същото време обичаше децата си, силно обичаше жена си и никога не постъпваше несправедливо и не засягаше другите в пристъп на гняв.

— Прилича на теб — рече Таби и се сгуши на рамото на Мерик.

Мерик се усмихна и леко целуна Таби по темето.

— Много бих се радвал, ако приличам на баща си — отвърна той. — Щеше да харесаш и майка ми, Таби. Всички деца се тълпяха около нея и тя ги даряваше с еднаква обич и внимание. Бе сърдечна и силна и баща ми никога не се опита да я превърне в покорна съпруга.

— Напомня на Ларен.

Това го накара да се намръщи.

— Съмнявам се. Майка ми бе много различна от сестра ти. Не бе горделива, нито суетна, нито дръзка като нея. — Спомни си как бе казал на Ларен, че майка му е твърда като скала в един момент и нежна като дете в следващия. Намръщи се още повече.

— Не те разбирам — рече Таби. — Ларен ми е сестра. Тя е готова да убие, за да ме спаси. И да умре също.

— Сигурно — отвърна Мерик. Нямаше желание да говори за Ларен. Нейното значение се изчерпваше с факта, че е сестра на Таби. Не искаше да й придава друго. Сети се как се хвърли на гърдите му в Каупанг само защото бе купил дрехи на Таби и Клив. Ясно си спомняше усещането от допира на тялото й, топлото й дихание върху бузата си. Каза: — Скоро ще трябва да напусна Молвърн, тъй като вече принадлежи на брат ми, а той и Сарла ще си имат деца и ще стане тясно за двама ни. Да, и преди съм мислил за това, че ще се наложи да замина и да си построя собствена къща, да обработвам своя земя. Другият ми брат Рорик притежава цял остров, наречен Хокфел, недалеч от бреговете на Източна Англия. Много е красив и е само негов. И аз трябва да го последвам и да поема по свой път. Ти какво смяташ, Таби?

Таби бе заспал.

Ларен изникна пред очите на Мерик и рече тихо:

— Мъжът трябва да е господар на себе си, да стъпва на собствен имот, да обработва земя, която сам оре, сее и жъне.

Няколко секунди Мерик мълча. Бе стъписан, хвана го яд. Бе се промъкнала до тях безшумно като сянка и бе чула думите му. Никак не му беше приятно, понеже бе разсъждавал и за нея, а не искаше тя да се досети и да разгадае мислите му. Думите му към Таби всъщност бяха предназначени лично за него, не за другиго, защото Таби бе дете и не притежаваше разума на зрял мъж. А тя се бе присламчила като змия и го бе подслушвала, без той изобщо да подозира.

— Не ми харесва, дето се спотайваш и слухтиш. Онова, което казах обаче, е вярно и ще ти го повторя в лицето: високомерието ти е ненадминато. Дръзка си като воин, което е нелепо. Самомнението ти е прекалено за жена.

Тя само сви рамене.

— Не съм те чула да казваш това, но щом така смяташ, нищо не мога да сторя.

Той въздъхна, съжалявайки за думите си.

— Боли ли те кракът?

— Вече по-малко. Мехлемът е чудотворен.

— Няма да има повече, защото майка ми е мъртва. Може би е научила Сарла да го приготвя. Ще видим. — Той се втренчи в празното пространство зад гърба й и си помисли — първо бе изтормозена от глад, после я пребиха от бой и накрая едва не я изгориха. Ядът му към нея се стопи. Проклетата й гордост и дързост я бяха спасили, бе оцеляла благодарение на тях. Да, в това отношение приличаше на майка му или по-скоро на снаха му Мирана, жената на Рорик, която отначало той мразеше, защото споделяше мнението на родителите си, че в жилите й тече порочна и скверна злодейска кръв. Не й вярваше и се страхуваше за брат си. Но тя се бе оказала силна, предана и упорита също като брат му.

Въздъхна и промълви:

— Не мога да се примиря с внезапната смърт. С нейната безвъзвратност. Да умреш в битка — човек е някак по-подготвен да я посрещне, поне в душата си, ако не в ума си, понеже знае, че ако загине, ще се пресели във Валхала и ще живее там вечно. Но да бъдеш покосен от болест, която те връхлита неочаквано, и да не можеш да й се противопоставиш, да си напълно безпомощен пред нея, това е ужасяващо. Лишен си от всякаква чест и достойнство.

Гласът й прозвуча сурово през стиснатите устни:

— Такъв е животът. Честта и достойнството нямат нищо общо със смъртта. Според мен да те съсекат в бой не е по-голяма добродетел, отколкото да бъдеш поразен от болест или от вражески нож. Животът е пълен със смърт и в определен момент те се сливат в съзнанието ти. Смъртта постоянно те следва по петите. Неотлъчно. А краят е един и същ. Просто престава да те има.

— Говориш остро и не разбираш каква добродетел е човек да умре по свой начин, какъвто сам си избере, да прояви храбростта си и да докаже на какво е способен. Баща ми не е искал да умре от тая чума.

— Нито пък майка ти. Недей забравя, Мерик, че жените нямат възможност да гинат в сражения като мъжете. Да не би тяхната смърт да е по-малко честна и достойна?

— Не знам. Не съм разсъждавал в този дух. Но жените — те са различни.

— Да — отвърна бавно тя. — Наистина е така. — Понечи да добави още нещо, но очевидно размисли, поклати глава и рече: — Да, различни са, а мъжете имат късмет, че са по-едри и по-силни.

Той се сети за изгорения й крак и отбеляза:

— Нали оживя.

Тя се засмя, но смехът й не беше весел.

— Без теб едва ли щях да оживея. Мисля, че Траско бе последната брънка от веригата. Когато откриеше, че не съм момче, щеше или да ме продаде, или да ме убие. И понеже ми отнеха Таби, а аз не успях да го опазя и да го закрилям, щеше да ми е безразлично.

— И щеше да посегнеш на себе си?

Тя дълго мълча. Стоеше близо до него, луната огряваше гърба й, лицето й бе в сянка, а главата й бе озарена от сияние.

— Не знам — промълви накрая Ларен. — Нямах време да мисля за това. Исках на всяка цена да открия Таби. Тогава се появи ти. Съжалявам за родителите ти, Мерик. Съчувствам на мъката ти.

Той не отвърна, облегна се върху грапавата кора на дъба и затвори очи.

— Остави Таби при мен — каза той, без да отваря очи. — Ще го пренеса вътре, когато реша да се прибера.

— Както желаеш. Сега какво ще правиш, Мерик?

— Искам да имам остров като брат си Рорик.

Тя прихна. Смехът й прозвуча звънко и чисто, без подигравателни нотки. Осъзна, че за пръв път я чува да се смее така открито и от сърце. Без всякаква причина. Отвори очи.

— Забавен ли ти се струвам?

— Откъде ще намериш остров?

— Нямам представа, просто ми хрумна. Един спонтанен отговор на нахалния ти въпрос.

Тя настръхна, но той остана равнодушен. Заслужаваше острите му думи. Ларен се обърна и се отдалечи. Той отново затвори очи и притисна Таби по-близо до себе си. Усети дланта на детето върху сърцето си.

По случай завръщането на Мерик бе вдигнато пиршество, но то се различаваше от предишната и по-предишната година. Имаше медовина и бира, сирене, зеле, лук, грах, пържоли от глиган, вълшебна пушена червена сьомга, додени питки и ръжен хляб, сладки и кисели ябълки. Сарла застла огромната дървена маса с красива бяла ленена покривка. Щом я зърна, в очите на Ларен най-неочаквано бликнаха сълзи. До онази ужасна нощ животът й винаги бе изпълнен с разкош: фини покривки, изящни мебели, просторни помещения, не тъмни, ниски и задимени като тази къща. Спомни си смеха на майка й, когато постилаше масата с красива ленена покривка, как се оплаква, че мъжете не държат на тези неща, но че тя го прави, защото са важни за нея. Такива прелестни покривки с изящно избродирани краища. Не се бе сещала за майка си от месеци, сама не можеше да изброи колко. Странно. Майка й се казваше Нирея, нежно име, звучно като песен.

— Аз какво да свърша? — попита тя.

— Ти само ще ядеш, Ларен, докато заякнеш.

— Тя е робиня — обади се Ерик и се приближи зад гърба й. — Трябва да й възлагаш работа, Сарла. Ти си господарката тук, крайно време е да поемеш ролята си.

Сарла отвърна спокойно, без колебание:

— В тлачената купа, ей там, на поличката, има лъжици. Моля те, нареди ги до чиниите, Ларен.

Ерик изсумтя и излезе.

У Ларен се надигна неистов гняв. Ерик бе досущ като съпруга на Хелга, Фром. Деспот и грубиян, който важничи с потеклото си. Ако нямаше кой да го обуздава, щеше да бъде крайно опасен. Запита се дали Ерик е потискал навика си да се перчи и разпорежда, когато баща му е бил жив и е владеел Молвърн.

„Пиршеството протича добре“, мислеше си Мерик, като отпиваше от сладката медовина, която Сарла правеше толкова хубаво. Майка му я бе научила на почти всичко останало, но медовината беше специалитетът на Сарла. Похвали я.

Ерик се намеси:

— Медът е прекалено много за моя вкус.

— Прекрасна е — възрази Мерик. — Ти как смяташ, Олег?

— Ще изпия още десет чаши и тогава ще ти кажа.

Един-двама прихнаха, но все пак началото бе сложено.

Ерик рече:

— След като се навечеряме, Деглин ще ни разправи някоя история. Може би за смелите подвизи на по-малкия ми брат в Киев.

Настъпи мъртва тишина, тягостна и мъчителна, изпълнена с коси погледи. Мъжете се размърдаха неспокойно и замърмориха, изчаквайки Мерик да проговори.

Ерик вдигна едната си руса вежда и хвърли поглед на Мерик, сетне на Деглин в другия край на дългата маса.

Мерик промълви тихо:

— Деглин няма да ни разправя повече приказки, Ерик. Откри, че не му е приятно да бъде скалд.

— Да — обади се припряно Елър. — Предаде умението си на друг, ето на това момиче тук. Сега тя разказва истории.

Ерик рече:

— Глупости. Тя е момиче, нищо повече. Тя не може…

— Първо я чуй, пък тогава говори.

Ерик изгледа брат си така, като че се канеше да го цапардоса, но се въздържа. Умълча се на стола си — някогашното място на баща му — със зачервено лице и присвити очи. Отмести взор към Ларен, седнала до стария Фиррен.

— Въобразяваш си, че си скалд, а момиче?

Тя вдигна глава и невъзмутимо отвърна на погледа му, сякаш мнението му бе маловажно. После сви рамене и това го вбеси.

— Нищо не си въобразявам. Ти ще ми кажеш, да, ти, каква съм.

Сарла затаи дъх. Тя седеше до мъжа си и усети напиращата в гърдите му ярост. Бързо се намеси с твърде висок глас, който знаеше, че гъгне от страх, но не можеше да го овладее:

— Харесва ли ти херингата, господарю? Роран Черното око я улови днес следобед.

Ерик насила извърна очи от робинята.

— Роран винаги има късмет с рибата — рече той и отпи голяма глътка медовина.

След безкрайно проточилата се вечеря помолиха Ларен да застане пред тях и да разкаже историята за Грънлидж Датчанина отначало. С ъгълчето на окото си тя видя, че Деглин напуска масата, и изпита облекчение. Само като го зърнеше, и изгореният крак я пронизваше от болка. Забеляза го, че накуцва, и положително винеше нея за това.

При мисълта за сребърните монети, глътна малко бира, усмихна се на събраната тълпа и подхвана:

— Имало едно време един храбър воин, който се наричал Грънлидж Датчанина.

Разкраси началото на разказа си, така че всички спътници на Мерик се присламчиха до нея, смълчани и улисани.

— … И когато Парма се навел, за да сграбчи Селина, щом ръцете му докоснали раменете й, случило се нещо много странно.

Преднамерено направи пауза и поред изгледа присъстващите — мъже, жени, деца, които бяха още будни. Очите й блестяха, тя се наклони напред, като че се канеше да открие някаква тайна, и навлажни устни с език.

Накрая Олег не издържа и се провикна:

— Стига, момиче! Казвай по-бързо или ще ти взема бирата и две години ще стоиш на сухо!

Мъжете се развикаха одобрително и Елър се обади гръмко:

— Оставете момичето да продължи. Надушвам хубава приказка.

(обратно)

Глава девета

Ларен заговори с тих и развълнуван глас:

— Да, когато Парма докоснал раменете на Селина, усетил, сякаш самият Тор го е поразил с гръм. Паднал възнак разтреперан, целият се вледенил, а ръцете му се тресели. Били като попарени и го пронизвали от болка, макар по тях да не личали никакви белези. Първо изтръпнали, сетне го засмъдели и пламнали. Той отместил взор от ръцете си към Селина. Тя промълвила едва чуто: „Казах ти да не ме докосваш.“ Минали няколко секунди и страхът бил забравен, избледнял и споменът за странната смразяваща болка в ръцете му, за вцепенението, по-вледеняващо и от самата смърт. Тогава го обладал гняв, не вярвал в станалото чудо, незримо и непонятно за него. Озъбил се насреща й и се нахвърлил върху нея, поваляйки я по гръб на каменистата земя. Но и този път тя не издала звук и не се опитала да се съпротивлява. Той легнал отгоре й с пяна на устните, злобно и победоносно ухилен, и казал: „Онова, което се отприщи в мен, не е странно, нито необичайно. Това бе просто краткотраен сън, миг колебание, нищо повече. Сега ще те обладая и после ще те отведа в моето имение, където ще ми станеш наложница и цял живот ще ми робуваш.“

Едва изрекъл тези думи и почувствал, че се откъсва от нея. Кой би могъл да го вдигне така и да го задържи във въздуха? Сякаш бил малко дете. Помъчил се да се освободи, но не успял. Не, реел се на пет-шест стъпки над нея, гледал я отгоре, слисан и онемял, загубил ума и дума. Не паднал на земята, както се срива човек от високо. Не, изобщо не падал. Издигал се все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая видял, че Селина продължава да лежи по гръб на земята и да го следи с очи. Тя се усмихнала и му извикала: „Иди още по-нависоко, Парма, нали това искаше? Да, високо, високо, чак до облаците. Върви, Парма. Съдбата ти те очаква.“

Той размахвал ръце и ритал с крака, но се издигал все по-нагоре и не можел да спре. Закрещял от страх, гърчел се диво срещу непознатата сила, която го държала, но дори когато се опитал да се обърне по гръб, не успял. Тялото му сякаш било замръзнало във въздуха, гледал към Селина, която все повече се смалявала, и знаел, че тя продължава да му се усмихва. Искал да се освободи, но в същото време разбирал, че ако се освободи, ще умре, защото ще се срине надолу и ще се разбие в камъните.

Внезапно, без предупреждение, усетил, че полита напред, като че тласнат от могъща ръка. Престанал да се носи над Селина и се устремил на изток. Сетне изведнъж под него се появила вода, огромно море и го обзел такъв страх, че си загубил ума. Решил, че Селина го е проклела, и се вкопчил в тая мисъл. Да, сигурно е зла магьосница и това, което се случва с него, не е истина, а видение, илюзия, предизвикана от прокобата й. Зарекъл се да я намери и убие, ала единственото, което съумял да постигне, било да полети още по-бързо, този път тласкан на юг от могъщата сила. Порел облаците и не виждал нищо в бялата мъгла, било му студено, треперел, кожата му посиняла, посиняла като ръцете на Грънлидж, след като натрошил на парчета ледените късове. Спомнил си думите на Селина. Проклел я, вещицата му с вещица, също както тя постъпила с него. Щял да загине тук, високо над земята, премръзнал до смърт в облаците, само заради проклятието на една жена, която би унищожил, стига да я намери отново…

Тогава много бавно започнал да слиза надолу. Въздухът се затоплил и той усетил, че възвръща способността си да мисли, да гледа, да разсъждава. Вече ясно виждал земята, скалите, тесния ручей, яркозелената трева. Не се спускал рязко надолу, а се плъзгал бавно и постепенно, да, почувствал се като вълшебник и взел да се пита дали сам не се е издигнал, най-сетне сдобивайки се с онова, което му принадлежи. Да, трябва сам да се е извисил към облаците и да е започнал да лети… Повярвал на това и започнал да се усмихва, докато се приближавал към земята. Стоплил се, кръвта отново запрепускала в жилите му. Размахал ръце, за да смени посоката. Сполучил. Засмял се гръмко на това фантастично откритие. О, вече нищо не можело да му се опре. Боговете го били дарили с тази мощ. Оттласнал се с крака и се втурнал напред в спокойния, топъл въздух, после забавил ход. Изсмял се силно и понечил да изпробва новите си умения. Но преди да успее да размърда ръце и крака, се срутил като камък на земята, като че някой нарочно го изпуснал и бутнал надолу. Озовал се в нозете на едър, облечен в меча кожа, мъж, воин, огромен и силен, с гигантски меч в бинтованата ръка… Този воин бил Грънлидж Датчанина. Ръцете му още били превързани, но той държал меча с явна лекота. Стоял изправен и снажен, горд както по времето, преди да го сполети нещастието. Казал му: „Ти си Парма и се осмели да докоснеш жена ми. Знаеш ли какво ще сторя сега с теб?“ Парма зяпнал Грънлидж, онемял от изненада. Безмълвно поклатил глава, невярващ, че това действително е той. Не било възможно. Добил кураж. Заявил с дързък и високомерен тон: „Ти трябва да си мъртъв. Нали отиде да умреш. Мъртъв си. Сигурно си само заблудена сянка, която тепърва ще потъне в забрава. Това е просто твоята обвивка, защото ти си нищо, глас и видение, създадено от въздуха около нас. Аз нападнах владенията ти, откраднах добитъка и ограбих корабите ти. Никакъв те нямаше, когато хората ти викаха за помощ. Сега сме далеч от твоята и моята родина. Кое е това място? Къде се намираме? Ти не може да си Грънлидж, защото той е сломен и превит. Жалък нещастник, дето сигурно се е погубил със собствената си ръка.“ Грънлидж го изгледал, без да мръдне, и се усмихнал. „Да ти кажа ли, Парма, точно какъв съм и къде се намираме? Кое би искал да чуеш по-напред, подъл страхливецо? Аз ще отлетя от теб и после ще се върна, за да те убия!“

Парма скочил, разкършил рамене, но нищо не се случило. Качил се на една висока скала и скочил, като диво махал с ръце и ритал с крака. Чул Грънлидж да се смее, зловещо и страховито, като че излизал от преизподнята, Парма не се издигнал в небесата, а отново тежко се строполил в нозете на Грънлидж. Изревал от яд: „Пак тая вещица! Тя ми е отнела силата. Проклета да е вовеки веков!“ Грънлидж вдигнал крак над главата на Парма и промълвил съвсем тихо: „Слушай, глупако! Нямаш никаква сила, само суета, вина и тъпо високомерие. А сега ще си получиш заслуженото.“

Ларен млъкна. Усмихна се на мъжете, жените и децата, които до един я гледаха зяпнали, приковали цялото си внимание в нея. Клив й кимна окуражаващо, гушнал спящия Таби в скута си.

— Продължавай — изрева Ерик. — Уморих се от твоето протакане! По дяволите, какво станало по-нататък? Какво направил Грънлидж? Строшил ли черепа на Парма с крака си? Къде, в името на всички богове, са били?

Тя поклати глава.

— Аз съм само жена, господарю Ерик, и трябва да си почина. Прости ми. Умът и гърлото ми пресъхнаха и се нуждаят от съживяване. Навярно утре вечер ще мога да продължа.

Надигна се глух ропот. Ерик имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да избухне. Още като дете сядаше до скалда и слушаше прехласнат, та дори когато майка му го викаше, той не я чуваше. Мерик се изправи със смях и припряно рече:

— Не, млъкнете всички. Тя има право. Прекъсва разказа си не защото е жена и не й стигат силите, не, тя нарочно ви подмамва, да налапате въдицата. Прозинете се и кажете, че историята й е била увлекателна, но не ви е грижа как свършва по-нататък. Това ще я накара да се разкъсва от съмнения и да бъде по-снизходителна.

Той отново се засмя и се обърна към Ерик:

— Е, братко, какво мислиш за новия ми скалд, за моята разказвачка?

Ерик само хвърли поглед на Ларен. Внезапно Мерик се притесни от втренчения му взор. Не искаше неприятности. В името на всички богове, не желаеше да се кара с брат си, да му нарежда да я остави на мира, но щеше да се наложи, ако Ерик си науми да легне с Ларен. Не знаеше защо, но със сигурност щеше да се противопостави. Изви очи към Сарла, която от своя страна бе зяпнала съпруга си. „Досеща се за истината, помисли си Мерик, досеща се.“ Действително, би било невъзможно да е другояче. Две от копелетата на Ерик бяха тук, в къщата, и двете момчета, макар че по-малкото още не бе навършило годинка. Но Кена бе здрав и силен и бе одрал кожата на баща си. Майките им също присъстваха и доколкото бе известно на Мерик, и Мегът, и Кайлис продължаваха да делят леглото на брат му.

Но Сарла все още нямаше деца. С Ерик бяха женени от две години, но утробата й бе празна. Мерик въздъхна. Не му харесваше тая работа. Отиде при Клив и протегна ръце за Таби.

Взе детето и тръгна да търси одеяла, здраво гушнал Таби с едната ръка. Забеляза, че Ларен го гледа. За първи път щеше да задържи Таби при себе си през нощта. Пристъпи към нея и каза:

— Аз ще се погрижа за Таби тази нощ.

Замълча, изучавайки вдигнатото й нагоре лице. Бе поруменяло от топлината и от пожънатия успех. Усмихна й се и за негова изненада тя му отвърна със същото.

Усмивката й бе прекрасна и той усети, че го сгрява целия. Искаше му се да я вижда постоянно усмихната. Но не точно сега. Затова се извърна и пътем каза:

— Не се отдалечавай от къщата. Навъртай се около Сарла. Скоро ще измисля къде да идем.

В ръката й имаше седем малки сребърни монети. Тя ги стисна в шепата си. Гъделичкаха кожата й. Навярно щяха да стигнат да откупи свободата си, както и тази на Таби и Клив.

— Бих искала да поговоря с теб. Мерик, може би утре. Важно е. — После се разколеба. Притежаваше единайсет сребърни монети. Никак не бяха малко, но тя нямаше представа колко струва тя или Клив на пазара за роби. — Ще поговорим, но не утре, а по-късно, след три-четири дни. Или по-скоро ще те попитам за някои неща, за стойността на определени неща.

Не спомена нищо за Таби, дълбоко заспал, сгушен до рамото му, и това го изненада.

— Думите ти са ясни като мъгляв ден. Не, недей да объркваш и мен, и себе си повече. А сега искам да ми обещаеш нещо. Ще се закълнеш ли, че няма да се отдалечаваш от къщата и от Сарла?

Тя се намръщи, после кимна в недоумение. Той знаеше, че тя не го разбира, но замълча.

Рано на следващата сутрин, когато Ларен отиде да се облекчи, на излизане от нужника завари Ерик да стои насреща й с ръце на кръста.

— Чаках те — рече той и се усмихна.

— Защо?

Той се намръщи и тя бързо добави:

— Господарю.

— Така е по-добре. Аз съм господарят на Молвърн, а ти не си нищо друго, освен робиня. Не е зле да не забравяш това. Хубавка си, Ларен. Още си твърде кльощава, но аз ще се постарая кокалите ти да не ме убиват.

— Защо трябва да правиш това?

Тя вече знаеше какво иска той, доловила похотливия поглед и невероятната самоувереност в очите му. Искаше да я обладае и щеше да го стори, нищо не бе в състояние да го спре. Но тя щеше да се преструва, че не разбира, докато не измисли как да се измъкне, на всяка цена…

— Мерик вика, че си била още по-кльощава, ама ризата и роклята го прикривали донякъде. Но аз ще махна дрехите ти, ще те огледам внимателно и тогава ще реша.

Тя само наклони глава на една страна и го изгледа като малоумна.

— Господарю, сега ще ида да помогна на жена ти. Умея да приготвям чудесна каша.

— Ще помагаш само на мен, Ларен. — Пристъпи към нея и Ларен бързо се дръпна назад. Той се намръщи. — Какво правиш? Аз съм господарят тук и ако пожелая да легна с теб, ще легна. Твоето мнение е без значение. Пък и аз съм надарен мъж и няма причина да отблъскваш милувките ми.

„О, помисли си тя, надареността в едно не се отнася непременно за друго.“ Втренчи се над лявото му рамо и отвърна колебливо:

— Не мога, господарю. Аз съм робиня на Мерик и негова собственост. Аз съм негова наложница. Трябва да го питаш дали е съгласен да ме дели с теб.

Ерик се сепна от отговора й и се навъси.

— Брат ми не е казвал, че ще те задържи за себе си. Още не си спала с него. Кълна се във всички богове, че той спи или с братчето ти, или сам. Лъжеш, момиче. Той не те иска. Сам ми го призна. Каза, че те е взел единствено защото си сестра на момчето.

Думите я засегнаха дълбоко, усети такава остра болка, че щеше да се задуши, но успя да промълви съвсем спокойно:

— Сега съм в месечно неразположение. Мерик не обича да ме докосва в това състояние.

— Учуден съм, че подобно нещо може да възпира брат ми. На мен обаче не ми пречи.

Ерик направи втора крачка към нея.

Тя поклати глава и се отмести наляво към къщата. За нейно огромно облекчение оттам излезе един от приближените на Ерик, на име Стурла, едър, мускулест мъжага с ръце по-големи от краката и рече:

— Хората са готови, Ерик. Мярнали са глигана снощи и аз съм сигурен, че ще го открием. Обещах го на Сарла за довечера, за да ни приготви пържоли.

Ларен изпита желание да разцелува великана, който само да пожелаеше, можеше да я убие с един удар на гигантския си юмрук.

Ерик я погледна, забеляза облекчението в очите й и изруга под нос. Очевидно бе забравил за лова. Не каза нищо и се обърна към Стурла.

— Да тръгваме тогава. — А на нея подхвърли през рамо: — Ще се оправя с теб довечера. Няма да ти позволя да ми противоречиш.

Ларен не отрони и дума. Не се помръдна от мястото си и изчака, докато Ерик изчезна през дървените порти с шестима от свитата си.

Зад гърба й се обади женски глас:

— Чух, че Мерик те предупреди, но ти пак си излязла сама. Не се ли вслушваш в заръките на господаря си?

Ларен не отговори, а продължи да се взира подир Ерик и Стурла, додето всички се изгубиха от погледа й. Жената продължи:

— Ерик ще те има пряко волята ти и пряко волята на брат си.

Ларен се извърна бавно и се озова срещу млада жена с искрящи сини очи и с руса коса, в която сякаш грееше утринно слънце. Беше по-висока от повечето жени, с пищна гръд и хубава премяна. Ларен обясни:

— Трябваше да се облекча. Обикновено човек го върши сам. А ти коя си?

— Аз съм Кайлис. Ерик ме държи тук от девет години. Баща му ме купи, когато бях само на тринайсет, за да помагам на жена му и да бъда дружка на племенницата му Сайра. Ерик ме пожела и ме взе. Сега синът ми е на осем години. Казва се Кена, добро момче е, силно и гордо. Ако Сарла не се сдобие с деца, тогава сигурно Ерик ще го признае за законен наследник. Моля се това да стане. Родих му още три деца, все момичета, но те умряха.

— Но Ерик е женен за Сарла.

— Да, горката мекушава глупачка. Повече от две години. Бракът им бе уреден от бащата на Ерик, Харалд. Но тя не е достатъчно хитра, за да го задържи и да го накара да изпълнява прищевките й. Плашлива е като току-що пръкнало се яре. — Тя млъкна и огледа Ларен от главата до петите. — Ерик се пазеше, докато родителите му бяха живи. Лягаше при мен и при другите жени едва когато те се приберяха в спалнята си през нощта. Знаеше, че са привързани към Сарла, затова се съобразяваше с тях и не си позволяваше волности. Но сега няма какво да го възпира. Може да прави каквото му скимне и по непонятни причини си е избрал теб. Предполагам, защото си нова, и като всички мъже Ерик ще иска да те пречупи, докато те обладае и открие, че не си по-различна от останалите.

Ларен не отвърна, само повдигна полата си и се усмихна на жената. Кайлис хлъцна.

— Кракът ти… Отвратителен е!

— Да, изгорих се. Ще го покажа и на господаря ти Ерик. Може би ще охлади страстта му.

Кайлис поклати глава.

— Значи наистина си държанка на Мерик, както рече на Ерик. Мерик е красив мъж, много пъти съм го казвала. Добър любовник ли е, или търси от теб само наслада и те кара да гледаш как лицето му пламва от напираща похот? Грижа ли го е за твоите чувства?

Ларен я зяпна втренчено. Кайлис се изсмя.

— Значи не си спала с него. Трябва да се примириш. Ерик ще отнеме девствеността ти. Няма да е толкова лошо, ако е в добро настроение. Ако не е, ще изпиташ ужасна болка. Понякога обича да причинява болка, друг път не. Бързо ще научиш какво иска от теб… Жалко, че Мерик вече няма власт тук. Ерик не ще му даде и капка. Ако Ерик си науми да те има, ще те има. Наистина ли умееш да правиш вкусна каша? Сарла — не. Идвай тогава, че умирам от глад.

Същата вечер, сит от превъзходните пържоли от глиган, които Ларен бе помогнала на Сарла да сготви, Ерик пожела да чуе края на приказката за Грънлидж Датчанина.

Ларен си помисли първо за сребърните монети и едва сетне за онова, което щеше да последва. Знаеше, че Ерик ще дойде при нея тази нощ. Нямаше представа как ще се отърве. Но най-напред щеше да разправи историята си, пък по-късно щеше да решава.

Стана и потри ръце, но не заговори преди всички да приковат вниманието си в нея.

— „Ще ти кажа кой съм и какъв съм — рекъл Грънлидж, вдигнал крак над главата на Парма. — Същият съм като преди. Не съм сянка от долната земя. От плът и кръв съм, но съм надскочил простия човешки облик и съм приел по-висша форма. Ала не се заблуждавай, Парма, аз пак съм Грънлидж и Селина е моята любима жена. Както виждаш, ръцете ми са още вързани. За да ги забележиш и да изпиташ превъзходство.“ Грънлидж бавно свалил превръзките от ръцете си. Парма зяпнал от изумление. Те не били вече сгърчени като кокоши крачета, с извити и почернели нокти. Не, ръцете му били здрави, чисти и яки и дръжката на меча пасвала добре в шепата му. „Твоята жена — магьосница те е върнала“ — изстенал Парма, уплашен до смърт, и усетил, че пикочният му мехур се изпуснал и че той ужасно се е посрамил от страх. „Не, Один го направи, нашият Отец — произнесъл сухо Грънлидж. — Реши, че съм достоен, хората ми също, и затова ме изцери. А ти си глупак, Парма, не се ли сещаш къде се намираш?“ Парма се огледал наоколо, но всичко му било непознато. Тогава зърнал Селина да се приближава към тях с развята бяла роба, с гордо изправени рамене и уверена походка. „Никъде не си отишъл, Парма. Пак си там, където нападна жена ми. Один само си поигра с теб, пошегува се, а ти се държа като глупак. Какво ще кажеш в свое оправдание?“ Парма напънал ума си и разбрал, че има само една възможност да си спаси живота. Рекъл: „Ако наистина си герой, ако Всемогъщият Отец Один действително те смята за достоен и храбър, тогава иди и извърши подвиг, който да докаже твоето величие. Не прекършвай врата ми с ботуша си. Това не е никакво геройство, а по-скоро малодушие. Да, върви, Грънлидж, и покажи на какво си способен. Иди с кораб в моретата на изток от Исландия. И още веднъж натроши ледените късове, да, още веднъж, да видиш дали наистина си такъв неустрашим герой, какъвто си въобразяваш.“

Селина извикала: „Не го слушай, Грънлидж! Той те залъгва с лукави приказки, за да те подмами, да те накара да си загубиш ума! Не му обръщай внимание!“ Но Грънлидж свалил крака си от главата на Парма. Отдръпнал се от Парма, който не се помръднал и лежал толкова неподвижно, че приличал на статуя. Грънлидж вперил поглед към висините. Отметнал назад огромната си глава и изревал: „Один! Чуй ме, о, всемогъщи господарю на небесата и на всички воини! Ще отида отново да изпитам силата си и когато се върна, ти трябва да ми дадеш каквото заслужавам!“

Изведнъж небето било прорязано от гигантска ослепително бяла светкавица и въздухът наоколо се превърнал в пара. Отгоре на талази се спуснала бяла пелена и изпълнила дробовете им. Последвали нестихващи гръмотевици, които разлюлели цялата земя. Селина паднала на колене и заровила лице в ръцете си. Парма бил обладан от страх, но и от прилив на надежда. Зяпнал слисано Грънлидж. Грънлидж се усмихвал. „Чувам те, Один. Ще ида отново да ти докажа какъв съм.“ Преди да се отдалечи, той сграбчил Парма за гърлото и го изправил. Раздрусал го с все сила и Парма си помислил, че ще му скърши врата. Грънлидж казал: „Само да посегнеш пак на жена ми, на имотите ми или на някого от хората ми, жив ще те одера. После ще те хвърля на един леден къс да ти изтече кръвта, докато замръзне и усетиш нечовешка болка.“ Пристъпил към жена си, вдигнал я на крака и я прегърнал. После тръгнал, яките му рамене били изпънати, походката — бърза и твърда.

В този момент Ларен млъкна и се усмихна — първо към сключените си ръце, сетне поотделно на всеки от слушателите.

— Не съм съгласен с това пипкане — извика й Ерик. — Довърши проклетата приказка! Довърши я!

Тя само поклати глава.

Обади се Стурла, огромният воин на Ерик:

— Не, господарю, остави я. На мен ми допада напрежението, гъделичка ми ума и ме кара да гадая какво ще стане по-нататък. Да, може би утре вечер ще чуем продължението. Дори може да научим края.

Ерик се усмири. Той седеше в господарския стол и опипваше изящно издяланите ръкохватки — семейна реликва от преди двеста години. Дъбовото дърво бе изгладено като коприна от множеството пръсти, които го бяха докосвали, но по него още се забелязваха изображенията на Тор, Один5 и Фрейя6 и ясно личаха чертите им.

Той зачака със задоволство. Наблюдаваше как Сарла освободи робите, как отведоха децата в малката спалня да спят, как неговите хора и приближените на Мерик се загръщат в одеялата. Изчака всичко да утихне. Понечи да стане, но се спря. Мерик се приближи към огнището, където бе легнала Ларен, плътно завита, а Таби се гушеше до корема й. Приклекна до нея.

Каза съвсем тихо, за да не събуди Таби:

— Чух днес да мълвят, че си ми била наложница. Мисля, че единствено така можеш да се отървеш от похотта на брат ми. Дай Таби на Клив и ела с мен. Ще спим в моята стая.

Тя го изгледа втренчено в сумрачната светлина, хвърляна от тлеещата жарава.

— Ще ме нараниш ли?

— Ще погледна крака ти, после гърба и навярно ще ги намажа с още мехлем. Пък сетне ще видим.

— Няма какво да виждаме — отвърна тя. — Не искам да бъда твоя наложница, Мерик — просто не можах да измисля нищо друго.

— Знам, но вече си го казала. Затова трябва да се преструваме, че е така, иначе Ерик моментално ще довтаса при теб. Е? Какво предпочиташ?

Без да го поглежда, тя спокойно промълви:

— Къде е Клив?

Мерик й се усмихна.

— Ей сега ще го доведа.

(обратно)

Глава десета

Ерик се надвеси над нея, пренебрегвайки брат си и хората им, които се намираха наблизо.

— Дай детето и ела с мен.

— Боя се, че няма да може, братко — рече Мерик и се обърна към Клив: — Вземи Таби тая нощ. Аз ще задържа сестра му.

Клив грабна спящото дете и не каза нищо. Ларен чакаше на пода, увита в одеялото си, без да откъсва очи от двамата мъже.

— Аз я искам — сопна се Ерик и тя долови раздразнението и настойчивостта в гласа му.

— Тя е моя наложница, както и моя робиня, Ерик. Когато се уморя от нея, може и да ти я продам. Хайде, Ларен.

— Тя каза, че сега не я искаш, защото имала кръвотечение. Щял си да я потърсиш, едва когато свърши. Наблюдавах те, Мерик, та ти не си я докоснал, дори не я поглеждаш, откакто се върна. Само за проклетото момче те е грижа.

Мерик отговори бавно и преднамерено отпусна свитите до тялото си юмруци:

— Вярно е, че не ми е приятно да я обладавам в тези моменти, но съм страшно освирепял и няма да се гнуся. Избягвам да я гледам, защото всеки път настръхвам от желание. Не обичам да се измъчвам. Но тази вечер не мога да се сдържам повече. И ще наложа волята си, защото тя е моя робиня, а не твоя. Лека нощ, братко. Виждам, че Сарла те чака.

— Дявол да те вземе, Мерик, не я ща да ора нивата й, а да ми разкаже какво е станало с Грънлидж Датчанина!

Ако не си бе глътнала езика от страх, Ларен щеше да избухне в смях.

— Утре вечер ще разбереш, Ерик.

Мерик протегна ръка и тя без колебание му подаде своята. Дръпна я рязко. Тя залитна и се притисна към гърдите му, той се подсмихна и нежно я помилва по главата. Рече, без да я пуска:

— Казах ти, че е слаба. Толкова е кльощава, че само ще я погледнеш и ще я зарежеш. Косата й също е къса и проскубана, нали виждаш — не е гъста и дълга като на жена ти или като на любовниците ти.

Ларен дочу смях и позна, че е на Кайлис. Зърна Сарла с крайчеца на окото си. Как можеше Ерик да срами съпругата си по този начин! Това я вбеси. Преди да успее да каже нещо, Мерик се наклони към нея и силно я целуна.

Тя млъкна от изненада. Той отново се засмя, махна за поздрав на брат си и я вдигна на ръце. Тя не се помръдна, почти спря да диша, докато не я остави върху леглото, принадлежало на брат му преди смъртта на родителите им.

Спалнята бе малка и тъмна. Мерик изруга под нос, излезе и бързо се върна със запалена газена лампа. Леглото бе застлано с вълнени одеяла, а върху тях бяха метнати видрови и еленови кожи, купени от Лапландия. В долната му част имаше огромен скрин и нищо повече.

Мерик отиде до входа на спалнята, дръпна кожената завеса и надникна навън. Ерик не се мяркаше никъде. Дано бе със Сарла. Бе тихо, само някои мъже хъркаха и сегиз-тогиз се надигаше пъшкане и кикот от двойките, които се забавляваха, преди да заспят.

Отново изруга и излезе от спалнята. Ларен не се помръдна. Бе вперила поглед в мечата кожа, спусната над входа. Когато Мерик се върна, в ръката му имаше глинено бурканче.

Рече кратко:

— Мехлемът за крака и гърба ти. Свали си дрехите.

Тя не се помръдна.

— Защо ме целуна?

— Заради брат ми. Да му покажа, че ми принадлежиш.

— Но всички видяха това.

Той сви рамене и отрони сухо:

— Знам. Така и хората на Ерик ще стоят настрана. А сега ме послушай. Уморен съм и ми се спи.

Тя не искаше да се съблече пред него и да го отблъсне с мършавото си тяло. Преди не се притесняваше, но сега имаше значение по простата причина, че държеше на мнението му. Не, никак не й се щеше да се подчинява на тази заповед. Сякаш бе никоя, сякаш му е все едно коя или каква е. Той се интересуваше само от Таби, а не от нея, него обичаше, а тя му бе напълно безразлична. Не отрони нищо, нито дума. Опита се да си напомни, че ако той не я бе спасил от Траско, сега положително щеше да е мъртва. Макар че това не бе съвсем вярно. Тя бе избягала от Траско сама. Някак си щеше да успее и сега. Бе му длъжница единствено заради Таби.

Чудеше се как да постъпи.

Копнееше пак да я целуне, но той никога не би го сторил по своя воля, непринудено, или защото жадува за нея. Да, тя наистина си нямаше никого, освен едно петгодишно братче.

Внезапно ужасът от последните две години, от онова време на безмерно отчаяние и на бясна ярост, която я ядеше ли, ядеше отвътре с всеки изминал ден, сега се надигна в душата й и тя се почувства смазана под тежестта му. Изригна навън, без да може да го спре. Разплака се и цялото й тяло се разтърси от дълбоки, грозни ридания. Зарови лице в ръцете си, ненавиждайки отблъскващите хлипове, които издаваха слабостта й пред него, но съкрушителната мъка я връхлиташе на талази. Обладаха я безсилие, страх, огорчение, разкъсваха я отвътре и я унищожаваха. Помъчи се неистово да се овладее, защото не искаше да я види колко е жалка, не искаше никой да я види такава, но риданията й ставаха още по-неудържими и покъртителни.

Той остави мехлема на леглото, приседна до нея и безмълвно я взе в обятията си. Замилва гърба й с огромните си лапи, но си спомни, че сигурно още я боли след побоя на Траско. Тогава я погали по главата, като я придържаше внимателно с едната ръка през гърба. Помисли си, че по същия начин би държал Таби, би го галил и би му шепнал, че всичко ще бъде наред, защото той, Мерик, е тук и вече ще се грижи за него, ще го закриля с цената на живота си.

Тя се размърда и той усети гърдите й.

Но Ларен не беше дете и той се почувства като глупак. У него се надигна неочаквана страст. Бе изненадан от това и то не му хареса. Тя бе сестра на Таби. Просто отдавна не бе имал жена, твърде отдавна. Но той още помнеше допира на нежното й тяло, когато тя го прегърна в Каупанг.

Неволно я целуна по слепоочието и меката й коса погъделичка бузата и носа му.

— Всичко ще се оправи — повтори той, но този път гласът му прозвуча гърлено и дрезгаво от покълналото желание. — Няма да те нараня.

Тя се задави и изхълца. Ръцете му обвиха брадичката й и той я повдигна. Бузите й бяха мокри от сълзи и тя с мъка си поемаше дъх. Очите и носът й се бяха зачервили, косата се бе изхлузила от опашките и се бе разпиляла на челото. Изглеждаше толкова съблазнителна, колкото една изкормена херинга, но той си помисли, че тя е най-красивата жена, която е виждал. Желаеше я.

В този момент забрави за Таби, забрави, че това е сестра му. Наклони се към нея и я целуна. За втори път. Усети соления вкус на сълзите й и още нещо, сладко, непознато и тайнствено. Нещо, което съществуваше извън тях, омайващо и странно вълнуващо, когато докосна устните й и двамата се сляха в едно. Никога не бе изпитвал подобно чувство, но се стремеше към него с неистова стръв. Бе мъж с естествени потребности, а Ларен му принадлежеше.

Тя не се помръдваше. Въпреки това желанието му се усили. Отново я целуна, този път по-пламенно, искаше да разтвори устните си, но внезапно осъзна, че навярно тя не знае какво се очаква от нея. Това го накара да се вцепени. В действителност тя бе напълно непорочна, въпреки всичко, на което е била свидетелка през изтеклите две години.

Просто не знаеше да се целува. Понечи да каже нещо, да се отдръпне, но неочаквано тя се наклони напред, вдигна ръка към бузата му и го целуна. Устните й бяха меки и здраво стиснати и тя само ги опря в неговите, но все пак го целуна и то съвсем свободно. Девствена целувка.

Той леко открехна устните си и я докосна с върха на езика. Тя подскочи. Сетне, за негова изненада и удоволствие, се притисна към него и също едва-едва разтвори устни.

Не само слабините, цялото му тяло пламна от страст. Бе корав и готов, но това не бе достатъчно. Отново го обзе предишното странно усещане, дълбоко и все още непонятно, което се надигаше отвътре и го тласкаше към нея, и внезапно разбра, че сближаването им ще промени живота му. Помъчи се да го потисне, но то го завладяваше и разлюляваше от съблазън. Та тя бе жена, а той бе имал много жени, но в същото време бе по-особена и не приличаше на никоя друга. Опита се да отблъсне тази мисъл. Тя пробуди страх в душата му, защото той смяташе, че един мъж трябва да бъде независим и да не се отдава никому, най-малкото на жена. Да не говорим, че Ларен съвсем не бе още жена, а по-скоро момиче, и то толкова кльощаво, че едва ли би набрало достатъчно сили да го приеме в тялото си. А и беше сестра на Таби. Не я бе спасил, за да я изнасили. Не я бе спасил, за да я нарани.

Не, бе я спасил, защото бе сестра на Таби и толкоз. Изведнъж я видя такава, каквато я бе видял преди. Да, струваше му се, че това се бе случило много отдавна. Представи си я съвсем ясно — дрипавото момче, сломено, ала гордо и дръзко като него, захвърлено безпомощно там, на пазара за роби „Каган-Рус“. Той не можа да откъсне погледа си от нея и сега внезапно разбра, че онова, което бе почувствал тогава, бе различно — тя го бе развълнувала със самата си същност. И той никога нямаше да се освободи от нея, както и от Таби. Предполагаше, че точно в момента не иска да се освободи от нея, не желаеше да се съпротивлява и да се защитава, защото изпитваше всепоглъщаща страст.

Когато езикът й леко докосна неговия, той се предаде.

Не я изнасилваше. Ако я наранеше заради слабостта й, нека така да бъде. Ще се помъчи да не й причинява болка, но…

Смъкна я на леглото и се отпусна отгоре й. Като я усети под себе си, изпита неистов копнеж едновременно да стене, да крещи и да проникне в нея. Ръката му диво сграбчи полата на роклята й и припряно я задърпа нагоре. Пръстите му одраскаха голия й крак, тя подскочи и извика.

Отначало той не можа да проумее какво става. После се сети. Бе докоснал изгореното място и й бе причинил болка. Пое си дълбоко дъх и цялото му тяло се разтърси от усилието да потисне напиращата страст.

Гърдите й се повдигаха и спускаха под тялото му, но не от желание или от моминска възбуда пред неизвестното, а от болката от раната. Притисна я до себе си и прошепна в ухото й:

— Съжалявам. По дяволите, бях груб. Ще взема мехлема. Не мърдай и скоро ще ти мине.

Ларен лежеше и дишаше тежко поради странната смесица от пронизваща болка и неописуемо вълнение. Знаеше само, че за първи път я връхлитат подобни чувства, бяха прекрасни и копнееше да ги изпита отново. Не искаше да спират, но Мерик се бе сепнал, защото бе засегнал раната й. Погледна го — бе поруменял и ръцете му трепереха.

Ръцете му, хладни от мехлема, леко докоснаха крака й и тя изохка. Болката изтласка всички други чувства. Помъчи се да не вика, но не можеше да се сдържи.

Той не каза нищо, само вдигна очи към лицето й и видя, че плаче със затворени очи, сълзите се процеждаха през клепачите и се стичаха по бузите й. Забеляза отпечатъка от пръстите си върху все още зачервената й кожа. Внимателно започна да втрива мехлема. Кракът й вече изглеждаше по-добре. Ако останеха белези, нямаше да личат много. Нанасяше мехлема с нежни ритмични движения. Желанието му почти бе угаснало и той се радваше на това. Ще намери жена за тая нощ и ще го потуши, та случилото се да не се повтаря. После осъзна, че не може да я изостави, просто не трябваше да излиза от спалнята. Бе с наложницата си и никой не биваше да се усъмни, че не е с нея, особено брат му.

— Как е гърбът ти?

Тя се овладя. Стига тия проклети сълзи, стига това малодушно охкане и пъшкане. Мехлемът бавно отнемаше болката. Вече можеше да говори:

— Гърбът ми е екстра, Мерик. Кракът ми също е по-добре.

Трябваше да я погледне, но като си я представи гола и стомахът му се сви. И преди я бе виждал съблечена, но не се бе вълнувал толкова. Но то бе станало, преди да я целуне, преди да я притисне в обятията си и да докосне устните й с език, да го пъхне в устата й, да вдъхне уханието й, да усети дивните чувства, пламнали помежду им, сливайки ги в един кратък миг. Не можеше да проумее и да приеме случилото се. Не бе проникнал в нея, не бе излял семето си, за да се облекчи. Не, само една най-обикновена целувка и прегръдка го бяха довели до полуда. Никога не се бе забравял до такава степен, особено при съвкупление, да не говорим за простичките удоволствия, предхождащи обладаването. Бе изключено. Не можеше да го допусне. За нищо на света нямаше да го допусне. Ще я погледне, ще я намаже с още мехлем, ако трябва, и всичко ще остане, както е било.

Няма да я целува повече. Не бе чак такъв глупак. Промълви с рязък и студен тон, който го слиса повече и от нея:

— Ще ти помогна да се съблечеш. Ще ти погледна гърба. Ти не знаеш как е, защото не можеш да се видиш. Престани да спориш с мен.

Всъщност тя въобще не се бе обадила. Той я повдигна до крайчеца на леглото. Развърза презрамките на елека й и го смъкна през главата. Разкопча роклята й и я свали до кръста. Отдолу бе само по проста ленена риза, която й бе купил в Каупанг. Бе тясна и гърдите й опъваха до пръсване плата. Разбра, че трябва веднага да я обърне по корем.

Щом тя се озова с лице надолу, той дръпна роклята и ризата й до кръста. Приближи газената лампа. Белезите от камшика на Траско още не бяха съвсем изчезнали и гърбът й бе нашарен с дълги и тесни резки. Но вече не бяха така отблъскващо червени, а бледорозови, подутините бяха спаднали и по кожата й нямаше повече сърдити, тъмни ивици или други признаци на влошаване. Гребна с два пръста от мехлема и започна да я разтрива. Тя се бе вдървила като дъска, но той продължи да я маже с нежни докосвания. Скоро усети как тя се отпуска. После взе да стене от удоволствие и той се усмихна. Всяка вечер трябваше да я маже с мехлем. Тялото й също бе схванато и той разтри раменете. Тя отново изстена. Смъкна роклята още по-надолу. Не знаеше защо го прави, понеже камшикът на Траско не бе засегнал тези части на тялото й. Просто искаше да й се полюбува, да види дали се е закръглила през седмиците, откакто я бе довел. Ребрата й още стърчаха, но плътта около тях вече бе добила женски очертания, бедрата й бяха налети и бели. Помисли си, че семето му ще ливне.

Така светкавично бе преминал от смях към неудържима похот, че му идеше да крещи. Набързо придърпа роклята до кръста й и стана. Остави мехлема на пода до леглото.

Щеше да спи до нея в същото легло, нямаше избор, иначе брат му веднага щеше да довтаса. Не ще позволи на Ерик да изнасили сестрата на Таби. Нито ще допусне сам да я прелъсти.

Рече много тихо:

— Ще ти съблека роклята и долната риза. После ще покрия гърба ти с една от моите. Съгласна ли си, Ларен?

Тя не отвърна, само кимна. Косата й бе паднала над бузата. Той не можеше да зърне лицето й, нито тя неговото. Беше разголена и това я вълнуваше. Недоумяваше защо не се развика и не го наруга, когато смъкна роклята й до бедрата. Не отрони нито дума, не издаде нито звук. А сега се чувстваше като глупачка, като смотана, загубена, пълна глупачка. Гърбът и кракът й бяха повече от ужасни, а тя бе забравила за това. Освен това още бе прекалено кльощава. Да, бе съблазнителна като умряла гъска и затова желанието му се бе изпарило в мига, в който бе видял как изглежда.

Очите отново я засмъдяха от бликналите сълзи, но този път те говореха друго. Сегашните й сълзи отприщиха обзелото я отчаяние, че този мъж не я желае.

Остави го да я съблече. Усети меката риза да покрива гърба й. После много бързо Мерик я зави с вълнено одеяло.

Отпусна се до нея и промълви:

— Повече няма да се държа така с теб.

Тя го разбра. Рече с невъзмутим тон:

— Защото съм твърде мършава и грозна.

— Не — отвърна той. — Заради Таби.

Отново го разбра.

Той съзнаваше, че не казва истината. Не, не беше само заради Таби. Просто не желаеше да я унижава, а точно това щеше да се случи, ако я обладаеше. О, но нека Ерик си мисли, че му е наложница, нека слухти и се надява да чуе стонове от нея като потвърждение. Ерик трябваше да повярва. Не искаше да си представя какво би станало, ако се усъмни.

Следващият ден мина бързо. При всяка възможност Мерик й даваше храна и стоеше надвесен над нея, докато не глътнеше и последния залък.

Таби вече си играеше с другите деца. Кена, осемгодишният син на Кайлис, бе особено предпочитан от него. Навсякъде ходеше по петите му. А Кена, симпатично хлапе, което изглежда не притежаваше подлия характер и високомерието на баща си, се отнасяше към Таби с добродушна снизходителност. Останалите деца последваха примера му.

Клив се намираше в необичайно положение. Беше роб, но въпреки това не спеше в постройката за робите, нито вършеше тежка работа. Мерик го взе със себе си и своята свита, когато тръгнаха на лов следобед.

Ларен преброи сребърните монети. Вече имаше осемнайсет. Скоро щеше да поговори с Мерик. Бе забравила да го пита предишната нощ. Много неща се бяха случили, твърде много, и тя знаеше, че с Таби и Клив трябва да се махнат час по-бързо. В моменти на слабост никак не й се искаше да напуска Мерик, но се налагаше да го направи. Мястото им не бе тук.

Тази вечер тя приготви яденето яхния от глиганско месо, която предизвика доволни кимания у хората на Мерик и слисани възклицания у обитателите на Молвърн. След като се нахраниха, Ерик изгледа Ларен похотливо и злобно и рече:

— Тая вечер момичето няма да продължи глупавата си приказка. Имам други въпроси за обсъждане.

Значи Ларен щеше да се лиши от сребърните монети. Предполагаше, че по този начин Ерик иска да я накаже. Не я бе грижа. Сарла докосна ръката й.

— Никога не съм вкусвала по-сладка яхния. Трябва да ме научиш, Ларен, на всяка цена.

Сарла говореше припряно и настойчиво и Ларен се извърна към нея намръщена.

— Съвсем лесно е. Ти също готвиш много хубаво, но просто по-различно.

— Не, трябва да ми покажеш.

Ларен се вгледа внимателно, почти втренчено в нея и за първи път забеляза леката синина под дясното око на Сарла. Стомахът й се сгърчи от гняв.

— За бога, той те е ударил!

— Шшт! Тихо, Ларен, моля те, по-тихо. Нищо не е станало. Не ме боли и не личи, освен ако се взреш по-отблизо. Мълчи си.

— Защо те удари?

Сарла не отговори. Само сви рамене.

— Защо?

— Ерик не се нуждае от специални причини за своите постъпки. Разсърдих го и той ме удари.

— Бил ли те е преди?

Тогава Ларен я погледна и в хубавите й сиви очи се появи съжаление.

— От ден на ден и от месец на месец аз сякаш го ядосвам все повече.

Ларен знаеше, че мъжете бият жените си — съпругите, наложниците, робините, без ред. Но Сарла бе толкова тиха и мила. Как би могла да разсърди, когото и да било? И тогава разбра защо Ерик бе ударил кротката си невеста. Защото бе претърпял поражение: бе пожелал нея, Ларен, а Мерик го бе изпреварил.

— Не гледай на кръв, Ларен. Умолявам те, не казвай нищо. Забрави за случката. Освен това преди малко го видях да говори с Кайлис, сетне с Мегът — красивото момиче до стана, което приказва с Айлирия, онази, със светлокафявата коса. Навярно довечера ще ме остави на мира.

Ларен с мъка задържа думите зад зъбите си.

— Ядосана си.

На другата сутрин Ларен месеше хляб, понеже мъжете бяха изяли и последното парче от хляба, който бе опекла предния ден. Пъхна ръце в нощвите с тестото и ги натопи до лактите. Погледна Клив и е усмихна насила.

— Не, не съвсем. Просто Сарла е много мила и добра. А съпругът й не е.

— Той обича да се разпорежда. И мрази да му противоречат. Чух, че след смъртта на баща си е станал още по-необуздан. Мисълта, че може да нарани или убие, когото му скимне по всяко време, без причина, го кара да се чувства важен и могъщ.

— Поне снощи Сарла успя да се отърве от вниманието му.

— Да, така е. Тя спа в общото помещение. До мен.

Ларен въздъхна и зарови ръцете си още по-дълбоко в тестото, мачкайки го настървено. Брашното не беше добре смляно и тя усети едрите зрънца между пръстите си. Трябва да се погрижи за това. Спомни си своята господарка в Старая Ладога, свадливата старица, която поне я бе научила безупречно да готви и да мели брашно, а също да прави светла и тъмна бира. Бързо бе усвоила тези умения, защото стопанката й я налагаше за всяка несполука. Случваше се да я удря и когато някое ястие бе особено вкусно, да не би да си вирне носа. Ларен промълви:

— Ние с теб сме видели толкова много, Клив, преживели сме какво ли не. Не знам защо една синина под окото на Сарла ме вбесява до такава степен, че едва се сдържам. Влудява ме почти толкова, колкото ужасният белег на лицето ти. Да можех, бих убила и двамата мъже, които са ви причинили тази болка. — Млъкна за момент, после каза: — Страх ме е от Ерик.

— Знам. Жалко, че тялото ти не е силно като духа ти. Наистина ли би убила мъжа, който ме беляза за цял живот, Ларен?

— Да, с удоволствие бих му причинила неистова болка.

— Само че бе жена.

Тя го зяпна от изненада, после поклати глава.

— Странно защо се учудвам толкова. Виждала съм еднаква жестокост и у мъже, и у жени. Защо го направи?

— Не пожелах да легна с нея.

Тя само тръсна глава.

— Не можа ли да се прежалиш?

— Не — рече отривисто той, — за нищо на света!

Тя усети, че няма да чуе повече, и замълча. Прекрасно знаеше колко е важно да държиш сенките от миналото под ключ.

— Ще ходиш ли на лов с Мерик днес?

Той поклати глава.

— Не, ще хапна малко от кашата и ще ида на работа в полето. Задава се жътва и всяка ръка е нужна. Дори Мерик ще дойде на ечемичените ниви.

— А Ерик?

Клив сви рамене и си сипа каша в една дървена паница от железния котел, окачен с верига над огнището.

— Когато го видях за последен път, тъкмо вкарваше една жена в банята. Съмнявам се, че само ще се къпят. Мисля, че се казва Мегът. Нисичка е и твърде пълничка за моя вкус, но косата й е златна като житото в полето.

— Много е красива. Сдобих се с осемнайсет сребърни монети, Клив.

Той си капна малко мед върху кашата.

— Никак не са малко, Ларен. И аз бих ти дал, стига да имах.

— Ти не ме разбра, Клив. Когато събера достатъчно, ще откупя всички ни от Мерик и ще отидем у дома.

— У дома?

— Да, в моя дом.

Той я погледна и поклати глава.

— Как ще се доберем дотам? Къде е твоят дом? Имаш ли близки, които да ни подслонят?

Тя започна да меси още по-бързо.

— Не знам. Първо трябва да натрупам достатъчно сребро. Сетне ще му мисля.

— Тази вечер ще получиш още. Струва ми се, че Ерик ще те накара да продължиш. Снощи наказа единствено себе си. И аз като другите съм любопитен да науча какво ще стане с Грънлидж Датчанина.

— Всъщност и аз самата не знам, докато думите не изскочат от устата ми.

Той я изгледа слисано.

— Наистина ли?

— Да, тоя Грънлидж е голям хитрец и понякога върши непредвидени неща.

Клив замислено пъхаше кашата в устата си.

— Когато говориш за него, си го представям като истински човек. Потискащо е да знам, че е само плод на въображението ти.

— Не казвай на другите, става ли?

— Добре — отвърна той и се ухили насреща й, — няма.

— През повечето време и за мен е съвсем истински.

Тя месеше мълчаливо. Случайно вдигна поглед към Клив. Той се беше втренчил в Сарла. В очите му се четеше такава нежност, че й се доплака.

— О, не — изстена тя.

Той се обърна към нея сияещ.

— Не, Ларен. Не съм глупак. Знаеш ли, сякаш няма нищо против моето грозно лице… Понякога, щом се усмихне, ми се струва, че дори не забелязва белега. Цялата е изтъкана от нежност и доброта. И ме харесва, въпреки че това не е важно. Такъв срам. Омъжена е за тоя отвратителен грубиян, а аз дори не съм достоен да избърша сълзите й.

Тя го погледна. За сетен път си напомни, че в живота съществува твърде малко радост, и затова човек трябва да се наслаждава докрай и на най-незначителните й проблясъци.

(обратно)

Глава единадесета

Късно същия следобед пред къщата настъпи голямо оживление. Мъжете крещяха, но възбудата им не беше породена от страх от неприятелско нападение. Тя излезе навън и видя, че в Молвърн са дошли гости.

— Това са Торагасонови рече и Сарла. — Те живеят на север, в долината Бергсон, на около три дни път оттук. Преди да умре, бащата на Мерик сключи брачен съюз с Олаф Торагасон между най-голямата му дъщеря Лета и Мерик. Не знам дали Мерик ще го зачете. От него се очаква да го стори. Може и да иска, нищо чудно.

— О! — възкликна Ларен.

Сарла я стрелна с поглед. Сетне зарея взор в далечината, към яркозелените и гъсти борови дървета, покриващи планините в отсрещния край на фиорда.

— Знам, че Мерик те заведе в спалнята си снощи, както и предишната вечер. На всички е известно, на Ерик също.

— Да, Мерик от никого не скри намеренията си.

— Ерик беше бесен. Заповяда ми да остана в общото помещение. После замъкна и Кайлис, и Мегът в спалнята си.

— Той не те заслужава, Сарла.

Сарла сви рамене.

— Той е мъж и сега е господар на Молвърн. Може да се разпорежда, с когото и с каквото си поиска. Включително и с мен. Радвам се, че ме остави на мира. — Тя направи пауза и добави с известна изненада: — Толкова съм откровена с теб, че не мога да се начудя защо. Много от жените тук ми станаха приятелки. Когато пристигнах в Молвърн преди две години като съпруга на Ерик, те ме посрещнаха добре, но с тях не споделям нищо, разговаряме само за домакинството. Същото беше и с Тора, майката на Мерик, макар че и тя се държеше мило с мен.

— Няма да те злепоставя. Не съм клюкарка.

— Не съм си и помисляла, че си способна на подобно нещо. Усещам го. Може би ще ми се довериш и ти. Съмнявам се, че мога да ти помогна, но току-виж успея. Мерик нарани ли те?

— Не.

— О, ти не си като мен. Не, не ми се извинявай, Ларен, няма значение. Ти си свикнала да бъдеш сама и да не споделяш тайните си с никого, освен с едно дете. Мерик заслужава доверие. Навярно ще се убедиш и ще започнеш да споделяш с него.

— Не, нищо не бих спечелила от това. Мога да ти призная, че той не ме иска, Сарла. Просто се стреми да ме закриля от Ерик, както постъпи през последните две нощи и както вероятно ще продължи и занапред. Прави го от любов към Таби, защото смята, че ще измени на детето, ако позволи да ме изнасилят. Той не ме възприема като жена, което е добре дошло за мен. А дали заслужава доверие, кой би могъл да каже? Той е мъж и викинг, а аз открай време знам, че викингите винаги търсят изгода и че държат на дадената дума и честта само помежду си, но не и спрямо външни хора или роби. Да, много добре го знам.

— Но Таби…

— Той обича детето. Но колко ще трае това?

— Не го познавам толкова отблизо. Но ти го харесваш. Сигурно намираш нещо достойно в него. Виждала съм те как го гледаш, Ларен. Знаеш ли, че когато разправяш за Грънлидж Датчанина, очите ти са почти постоянно приковани в Мерик? Да, можеш да говориш каквото щеш, Ларен, да отричаш, додето езикът ти изсъхне, но аз няма да отрека думите си.

— Мнението ти е погрешно, Сарла.

— Ще видим. О, трябва да поздравя Торагасонови.

Торагасонови бяха довели около десетина мъже и четири жени. Ларен си помисли, че са симпатично семейство, но повечето викинги, които бе срещала и тук, и у дома, бяха добре сложени и привлекателни на вид. Колкото до Лета, според нея тя приличаше на разглезено дете. О, беше хубавка, на около седемнайсет години, с гъсти руси плитки, навити на темето, с пълни устни, които явно често се цупеха, и с доста налети гърди. Ларен бе само с една година по-голяма, ала се чувстваше стара, цинична и уморена. Почти не си спомняше времето, когато бе щастливо дете и когато едничката й грижа бе да играе и да язди кобилката си Селдже.

Ларен забеляза как Ерик зяпа тези големи гърди и бързо обърна очи към Мерик. Той също се взираше в момичето. Изглеждаше притеснен. Не личеше да се радва на срещата с избраницата на баща му, просто бе смутен.

Когато Торагасонови научиха за нещастието, те се смаяха, но не само от прекомерна скръб по Харалд и Тора, а по-скоро защото сега вече не съществуваха условия, които да обвързват Мерик Харалдсон с тяхното семейство.

Въпреки това най-старшият Торагасон, грубоват, сърдечен мъж с прошарена руса коса, тупна Мерик по гърба, попита го плахо като див бик дали се е замогнал след лятната търговия, и с лукаво намигване посочи прелестите на дъщеря си.

— Да, сега е още по-надарена отколкото през зимното равноденствие, когато я зърна за последен път — каза той. — Да, може да напълни шепите на всеки мъж.

Мерик се съгласи с твърдението му. Олаф Торагасон се навъси.

— Чудно ми е защо майка й не е така пищна.

Мерик благоразумно премълча.

— Вече навърши двайсет и пет години, Мерик — рече Торагасон с многозначителен тон.

Мерик само се усмихна.

— Още не съм готов да жертвам мъжествеността си.

— О, но потомството разтоварва ума на мъжа, защото е спокоен, че има кой да го наследи, ако падне в бой или бъде поразен от болест. Да, жената и децата осмислят и обогатяват живота.

Мерик се съгласи, че това сигурно е вярно.

— Не е речено, че мъжът непременно трябва да се лепне за фустата на съпругата си — добави Олаф и сниши глас, подсмихвайки се разбиращо на Мерик. — Знам, че брат ти Ерик е заобиколен от жени и се наслаждава на всички. Мъжът може да прави каквото поиска, стига да притежава достатъчно сребро, за да си го позволи.

— Баща ми никога не е унижавал и мамил майка ми.

— Така е, но не е бил длъжен. Послушай ме, Мерик, баща ти много искаше да свърже нашите две семейства. Той сам одобри малката Лета и я избра за теб. Сигурен съм, че почиташ баща си и вярваш в преценката му.

— В повечето случаи, да — отвърна Мерик.

— Не е ли съкровище малката ми Лета? — каза Торагасон с известна острота и настойчивост, защото усещаше, че нещата не вървят в желаната насока.

— Съкровище е, но с твърде голяма цена и не заслужава да бъде похабено за един младши син без земя.

— Да, но моята Лета ще последва мъжа си, където той реши да се установи. Освен това до нашето имение ще се намери предоволно земя за вас. Долината Бергсон е достатъчно богата, за да изхрани теб и семейството ти.

Мерик ненавиждаше долината Бергсон. Там непрекъснато валеше и през повечето време над фиорда се стелеше мъгла. Не харесваше и хората на Торагасон. Стрелна с поглед Лета, седнала до Айлирия, старицата, която тъчеше на стана, откакто се помнеше. Меката вълнена риза на гърба му бе изработена от нея през пролетта от най-фина прежда. Трябвало да му донесе късмет, докато търгува с диваците — това бяха думите й. Лета помагаше на Айлирия, като намотаваше совалката с прежда от една хурка.

— И сега даже се стреми да придобие нови знания, за да облекчи живота ти — прошепна Торагасон до ухото на Мерик. — Все се мъчи да научи нещо, все пита по-възрастните кое е право и кое е най-добре. Тя е чудесно момиче. Ще ти бъде покорна.

Мерик се съмняваше в това, но нищо не каза. Дори успя да се усмихне. Доволен от себе си, Торагасон отиде да говори с Ерик.

Едва след набързо спретнатото пиршество вечерта Олаф Торагасон се отпусна назад, потупа се по корема и погледна към Деглин.

— Е, Деглин, какво ще кажеш? Ще чуя ли някоя нова история от теб сега?

Ерик се обади високо и всички обърнаха очи към него:

— Не, момичето е вече нашият скалд тук.

Торагасон, семейството и хората му избухнаха в невъздържан смях.

— Кой? — провикна се един от мъжете. — Тая ли жалка и кльощава дребосъчка, дето мога да я смачкам само с дъха си?

— Дъхът ти може да повали цял дъб — изрева негов приятел.

Започнаха да се подхвърлят добродушни шеги, докато един от приближените на Ерик твърде разгорещено засегна човек на Торагасонови. Пламна свада. Тя приключи бързо, но с една счупена ръка и окървавен нос.

Навсякъде сякаш бе опръскано с кръв, не само от разбития нос. Ларен обгърна с поглед огромното помещение. Защо с мъжете винаги ставаше така? Само тогава ли се чувстват доволни — когато ядат, съвкупяват се или си трошат кокалите? Умират да се надвикват, да ругаят и да се трепят.

Изведнъж Ерик се надигна от пода, където бъхтеше един от своите хора, пресегна се към Мегът и пред всички я стисна за гърдите. Целуна я жарко, плесна я отзад и й нареди да му донесе още бира.

Ларен наблюдаваше как Сарла превърза счупената ръка на един викинг, а друга жена, Барта, се зае с окървавения нос на друг. Мегът подаде бирата на Ерик. Той я погали по задника и се усмихна на Торагасон. Ларен зачака смълчана, убедена, че Ерик скоро ще каже нещо. Погледна Мерик, който също бе повалил неколцина мъже и бе цепнал кокалчетата на още толкова. По него поне нямаше кръв. Бе широко ухилен, тъй като току-що бе поел Таби от Клив, прегръщаше го и го подмяташе във въздуха. Детето пищеше и се смееше. Той го целуна и го притисна към себе си. Торагасон го зяпаше изумен и навярно се чудеше дали Таби не е негово отроче. „Защо да не стане, помисли си Ларен, връзката помежду им укрепва с всеки изминал ден.“ Трябва час по-скоро да измъкне Таби оттук, иначе детето ще умре от мъка, ако загуби Мерик. Не, не, децата бързо забравят и с лекота се приспособяват към промените.

Ларен премести поглед от него към Торагасонови и внезапно ги видя с други очи. Ненадейно си ги представи като източник на още сребърни монети. Като спасители. Ако знаеха, сигурно би им се сторило забавно.

Когато Ерик призова към тишина и й нареди да започва, тя се изправи, усмихна се на всички и подхвана отначало. За да не отегчи обитателите на Молвърн, тя украси разказа си с повече подробности и нови приумици. Сетне млъкна и промълви с приглушен глас, влагайки допълнително напрежение и тайнственост в думите си:

— Селина останала на колене да гледа подир съпруга си. А Парма, щом Грънлидж изчезнал зад едно възвишение, се надигнал със смях и затанцувал, горд със себе си и своето лукавство. Пристъпил към Селина, но после се спрял. „Не — рекъл, — ще те взема след смъртта на Грънлидж, след като зърна трупа му и се изхрача върху него. А твоята вещерска глава ще отрежа, за да пресека злините ти.“ Отново се изсмял и я зарязал, цялата разтърсена от ридания.

Грънлидж се почувствал могъщ и непобедим. Один го спасил веднъж и когато за сетен път докаже пред него храбростта си, пак щял да го възнагради и да му даде повече мощ, за да срази всичките си врагове. Върнал се в имението си и събрал своите хора. Те се дивели на господаря си, който се явил пред тях здрав и силен. Но когато им казал, че ще отплават за Исландия, за да заложат капаните за кожи, които ще продадат в Хедиби, те се спогледали крадешком и по лицата им се изписал страх. Все още било зима и щяло да бъде опасно, не по-малко опасно, отколкото първия път. Ала Грънлидж бил техен господар и те му били безкрайно предани, както на никого другиго. Не се ли върнал той при тях здрав и силен? Да, всички знаели, че Один питае слабост към него, и затова му имали пълно доверие. Напуснали Норвегия и поели през Северно море, покрай Шетландските и Фароските острови, сетне право към селището на Тингвелир в Исландия.

Мерик я зяпна изненадан. Откъде знаеше всички тези неща? И тия места?

— Потръгнало им, почти като по чудо. Пътуването отнело само две седмици, вятърът ги носел на запад бързо, много по-бързо, отколкото някой би могъл да си представи. Сякаш невидима сила ги тласкала към целта им. Страхът на хората се разсеял, понеже явно плаването било благословено от боговете. Когато пристигнали в Тингвелир, се сдобили с повече кожи от всеки друг път. Трюмът на лодката бил претъпкан. Всички се радвали. И били готови да умрат за Грънлидж… Тръгнали от Исландия и до един приветствали Грънлидж. Както и преди, вятърът духал в гърба им и ги носел бързо на изток. Изведнъж, без предупреждение, се разразила ужасна буря. Времето така застудяло, че дори най-дебелите кожи не можели да ги стоплят. Също тъй внезапно, на по-малко от ден разстояние до Фароските острови, от север се появил огромен леден блок и се изпречил право насреща. Пътят им бил отрязан. Не можели да продължат. Мъжете се развикали, че трябва веднага да гребат обратно към Исландия, тъй като ледът се разпукал и около лодката започнали да се трупат гигантски ледени късове. Скоро щели да бъдат приклещени и да загинат от студ, далеч от дома, изоставени от боговете. Грънлидж нищо не казал. Усмихнал се, после гръмко прихнал, разперил ръце и се провикнал към небесата: „Один, тук съм. Изпитай ме!“

Ларен млъкна за миг, след което бързо добави:

— Не, тази вечер до един ще научите какво се случило с Грънлидж Датчанина, но първо трябва да наквася гърлото си с малко медовина.

Ерик изсумтя и се отпусна на стола си. Но Лета, като видя, че момичето е привлякло вниманието на всички, включително и на Мерик, рече високо:

— Омръзна ми това безкрайно дърдорене. Глупаво е. Ти, господарю Мерик, никога не би постъпил толкова безразсъдно, та да се качиш отново на леден къс като тоя самохвалко Датчанина. Бих предпочела Деглин да довърши разказа, защото единствено човек с голямо умение може да измисли достоен край за него.

Настъпи пълна тишина. Ларен се втренчи в момичето, съжалявайки, че не може да зашлеви тая противна драка с големи цици, но премълча. Не тя решаваше. Сети се за сребърните монети и й се доплака.

Ерик се обади:

— Тя ще довърши разказа, Лета Торагасон. Продължавай, Ларен.

Ларен се усмихна на Ерик — бе толкова доволна, че би се усмихнала и на камък, ако бе получила позволение от него. Той я зяпна в отговор с лъстив поглед и тя разбра, че е сбъркала.

Рече бързо, вперила очи в Мерик:

— „Изпитай ме! — ревнал Грънлидж към небесата с протегнати ръце. — Да, Один, всемогъщ наш отец, изпитай ме!“ После скочил от лодката върху най-близкия леден къс. Първо се усмихнал, сетне се засмял с цяло гърло. Провикнал се към хората си: „Не се бойте, вече не съм предишният глупак! Да, някога бях обладан от жажда за слава и си въобразявах, че съм неуязвим и не мога да умра. Имайте ми доверие и знайте, че този път Один изпитва ума, а не силата ми. Хвърлете ми най-дебелите видрови кожи!“

Отрони се дружна въздишка на дълбоко облекчение. Мерик кимна и й се ухили.

— Грънлидж натрошил ледения къс и с все сила запратил отломъците във водата, докато и този път не останало нищо, освен съвсем дребни парчета, които не биха могли да навредят и на една риба. Върнал се в лодката. Рекъл: „Затова исках да натрупаме толкова много кожи. Знаех, че ще са ми нужни. В тази битка съсипах най-малко трийсет от най-здравите. Да, а сега слушайте внимателно, защото трябва да говоря тихо. Не казах на Один какви намерения имам, защото подозирах, че той подлага на съмнение разума ми и че иска да го изпита.“ Сетне се взрял в небето. „Даваш ли ми пак своето покровителство, Один?“ Ударил силен гръм, който паднал в средата на огромното ледено пространство, плаващо на изток. То се разцепило, изхвърляйки гигантски късове лед във въздуха, при което вълните се надигнали и разлюлели лодката. Мъжете паднали на колене от страх и благоговение…

Щом се прибрали в Норвегия, Грънлидж зърнал жена си и побързал да отиде при нея. Разтворил обятията си и казал: „Не съм такъв глупак, за какъвто ме смяташе. Прибрах се и вече съм смирен човек.“ Настъпила небивала радост. Внезапно се възцарила тишина и всички погледи се устремили към отворената врата на къщата. Там стоял Парма и се усмихвал. „Пак ли се върна с почернели лапи, Грънлидж? — изревал той. — Ела тук, но този път ще те убия, ще нарежа червата ти и ще ги хвърля на чайките, дето летят край брега.“ Отговорила му Селина: „Парма, Грънлидж го няма вече. Това е духът му, дошъл да се сбогува с нас. Влез и ще видиш какво постигна със своята хитрост и лукавство.“ Парма прекосил помещението и спрял до Грънлидж. Зяпнал изумен ръцете на воина, силни и здрави. Сетне се втренчил в лицето на Грънлидж. Осъзнал истината и разбрал, че е обречен. Пребледнял и понечил да избяга. Изведнъж в десницата на Грънлидж се появил меч, огромен меч от толкова блестящо и лъскаво желязо, че по-късно всички се кълнели, че в него се отразявал ликът на Один. Грънлидж бавно вдигнал меча с две ръце високо над главата си. Усмихнал се и го отпуснал бавно, много бавно, над челото на Парма, разполовил го и продължил надолу, докато Парма бил съсечен на две равни части, всяка гърчеща се и търсеща другата, за да я върне към изгубения живот. Двете половини паднали на земята. Странно, но от разрязаното тяло не рукнала нито капка кръв. Присъстващите свели погледи, но долу имало само две кухи половини. Съвсем празни. Мъжете се дръпнали смутени и уплашени. Замолили Грънлидж да им обясни какво се е случило. Грънлидж извикал: „Сразих демона, пратен да ме изпита, да ме задуши със своя страх.“ Обърнал се към жена си и рекъл: „Той беше Парма, преди да прекрачи прага на тази стая, но сетне Один го изличи от земята и го хвърли в забрава заради малодушието му. На негово място постави този безплътен демон. Всичко свърши. Край.“

За Грънлидж Датчанина и неговите деца, и за децата на техните деца настъпили честити дни. От поколение на поколение се разказвало за храбростта и мъдростта му и историята след години се превърнала в легенда. Но се мълви, че неговото потомство още живее тук, в Норвегия — къде точно, никой не знае. Но вие ще повярвате в тази истина, ако в някоя бурна нощ се заслушате внимателно и чуете как тътенът на гръмотевиците реве неговото име, ще разберете, че Один, всемогъщият отец, никога не забравил своя воин, който защитил честта си и останал верен към него, бога на боговете.

Ларен млъкна. Седеше с наведена глава. Не я вдигна и когато гръмнаха възторжени възгласи, и не се помръдна, когато сребърните монети заваляха в краката й.

Една монета я тупна по палеца. На Ларен почти й се зави свят от радост. Остана с наведена глава. Не искаше да се види светналото й, обнадеждено лице, защото бе сигурна, че ако Мерик го забележи, веднага ще разбере причината.

След няколко минути Мерик я отведе в спалнята си. Направи го пред очите на Торагасонови и момичето Лета. Таби повери на Клив, като му каза да го сложи да спи заедно с другите деца, когато се умори да слуша дърдоренето им за Грънлидж и за мъдрата му постъпка. „Сякаш Грънлидж наистина е жив“, помисли си Мерик, и в този миг си даде сметка, че и той го възприема като реален човек, не по-различен от самия него. Може би действително е съществувал, може би на Ларен са й разказвали за него, може би…

Когато легна неподвижно до Ларен, промълви:

— Добре се справи.

Тя му благодари и си пое рязко дъх:

— Ще те попитам нещо, Мерик.

— Да?

— Колко плати за Таби на пазара за роби?

Той се вцепени. Да я вземат мътните дано, за толкова ли глупав го смята, та да вярва, че той не помни спечелените сребърни монети, откакто бе започнала да ниже небивалици. Почуди се с колко ли се е сдобила вече. Тази вечер, след като свърши разказа си, в краката й имаше поне двайсет парчета, двайсет монети и две тежки сребърни гривни, едната от самия Олаф Торагасон.

— Платих петдесет сребърника.

Чу отчаяното й възклицание, но попита невъзмутимо:

— Защо ти е да знаеш? Готов съм да дам още повече за Таби. Той ми е много скъп.

Тя премълча, просто в момента бе неспособна да говори. Видя как мечтите й бързо биват отнесени от бурното течение на Северно море.

Мерик се изкиска.

— Днес следобед Таби отново ми каза, че е принц. Вирна брадичка и ми го заяви, важен като пуяк.

Пълно мълчание. „Странно, рече си той. Би трябвало да се засмее или поне да спомене нещо за въображението на Таби.“

— Каза ми, че ще ми позволи да се грижа за него и занапред. После развали достолепния си вид, като се хвърли върху мен и обви ръце около шията ми. Едва не го изтървах, понеже точех един сърп, с който скоро ще жънем ечемика.

Долови рязкото й, накъсано дишане. Продължи без усилие:

— Вечерята ти беше невероятна, хората ни никога не са опитвали по-голяма вкуснотия. Струва ми се, че когато Торагасон открие кой е лепнал още тлъстина на корема му, ще пожелае да те купи. Само си представи, Ларен, ще се сдобие с готвачка и скалд едновременно. — Млъкна за момент и добави: — Цената ти расте с всеки изминал ден.

— А аз съм твоя наложница.

— Да, точно така. Съмнявам се обаче, че това предизвиква особена завист, понеже си още твърде мършава.

— Ти позволи на всички Торагасонови да видят как ме отвеждаш в спалнята си. Щом си сгоден за Лета, защо й причиняваш болка?

— Според мен жената трябва да знае, че мъжът може да прави каквото поиска. Ако се събера с нея, няма да се изненадва, когато лягам с други жени.

— Значи и ти си като Ерик.

— О, не — отвърна той и после съжали, че не си е държал устата затворена. — Какво му е лошото на брат ми? Освен че иска да легне с теб?

— Бие Сарла.

— Не — рече бавно Мерик и се обърна към нея, понеже бе успяла да прикове вниманието му. — Ерик е свикнал да получава каквото му скимне, но е невъзможно да посяга на Сарла. Той е смел мъж и ми е брат. Измисляш си, защото го мразиш и се боиш от него.

— Виж й лицето.

— Грешиш.

— Тя каза, че я бие всеки път, щом не му угоди. Преди три нощи я е ударил, когато ти ме отне от него. Бил е разочарован, смята тя.

Мерик се мъчеше да се пребори с думите й, с картината, която извикваха в съзнанието му. Ерик да бие кротката Сарла?

Ларен въздъхна.

— Ако се окаже ялова, убедена съм, че или ще я убие, или ще я върне на родителите й. Колко време трябва да мине, преди жената да роди деца на мъжа? Три години? Или може би четири?

— Не, той не би постъпил така. Престани с твоите измишльотини, Ларен, защото не ще получиш сребро от мен за награда. Ако искаш обаче, можеш да ми кажеш коя си и откъде си.

— Навярно когато се освободя от теб заедно с Таби и Клив, ще ти изпроводя пратеник, защото вече няма да ме е страх от теб.

Това едва не го влуди.

— Пак тая твоя проклета дързост и високомерие! Караш ме да се ядосвам, жено. Ти се страхуваш от мен? Защо? Причинявал ли съм ти някога болка? Дявол да те вземе, та аз дори не те обладах, когато сама ми се предложи, въпреки че бе повече от склонна, не е ли така? Но не те обладах, защото…

Изглежда осъзна, че с онова, което се канеше да каже, щеше да постигне съвършено различен ефект. И млъкна. Тя рече глухо:

— Не ме облада, защото ти се струвам грозна.

— Не е вярно.

— Другата причина е заради Таби. Обичаш едно дете, което дори не е от твоята кръв. Може да е изтърсаче на някой дивак от смрадливите тресавища на Ирландия, отвлечено от викингски разбойници, какъвто си ти и всички от твоята черга. Признавам, че се грижиш за него, макар да не мога да си обясня защо питаеш такива дълбоки чувства към него. Какво му стори, Мерик? Да не си му обещал, че ще закриляш и двама ни? Да не би да си се заклел, че няма да ме изнасилиш?

— Избери друга дума. Изнасилването не важи за нас.

Тя си пое рязко дъх, защото в най-потайните кътчета на съзнанието й пробягаха мимолетни спомени за невероятните усещания, изпитани онази нощ.

— Даже да се хвърля гола върху теб, ти пак няма да направиш нищо. Просто ще ме отблъснеш.

Мерик се намръщи в тъмнината. Промълви бавно, внимателно подбирайки думите си:

— Говориш така, сякаш искаш да те обладая и да те превърна в своя наложница.

Да, тъкмо това е истината, но тя за нищо на света не би му я признала. Само се засмя и каза:

— Може би ще искам да ме обладаеш веднъж, за да опитам какво е. И ще се наситя. Сетне ще забравя за случилото се. Но да знаеш, Мерик, никога не бих те пожелала за по-дълго, освен за една кратка нощ, да се позабавлявам и разсея, също като с развлекателна приказка.

Той й бе спасил живота, да я вземат мътните дано! Бе се грижил за нея, бе я отървал от брат си. Изпитваше желание да я удуши. Спусна се към нея и легна отгоре й. Ръцете му се сключиха около гърлото й, но без да го стискат.

— Проклета вещица — рече той, после намери устните й в тъмнината и я целуна силно, без да го е грижа дали ще я заболи. Ще се позабавлява, а пък тя нека си вика.

Ядът му се разпали още повече, когато усети, че тя не помръдва и безропотно търпи набезите му. Почувства мекотата на корема й и гърдите, които се сплескаха под тежестта му.

— Дявол да те вземе, съпротивлявай се!

(обратно)

Глава дванадесета

Тя не се съпротивляваше, о не, това бе последното нещо, което би й дошло на ума. Надигна се под него, обхвана лицето му между дланите си и го привлече към себе си. Намери устата му, след като първо го целуна по брадата и бузата, и впи разтворените си устни в неговите, което така го слиса, че замръзна върху нея, неспособен да откликне на порива й и да предприеме нещо, само се мъчеше да овладее конвулсивното си дишане, накъсано от похот.

Отдръпна се от нея с разтуптяно сърце, което биеше до пръсване. Остана да лежи отгоре й, но се подпираше на лакти, за да е по-далеч от вълшебните й устни.

— Какво ти става, по дяволите? Отначало лежеше като дърво и не мърдаше, като че нямаше търпение да свърша. А после ми се нахвърли.

— Пак ще го направя, само се отпусни върху мен. Не е честно. Ти можеш да ме надвиеш, защото си по-силен, ала аз не съм в състояние да те накарам да изпълниш желанието ми.

После му се усмихна, блъсна свитите му лакти с ръба на дланите си и той падна върху нея, изкарвайки й въздуха. Тя го сграбчи за ушите и го задържа, като целуваше шията и раменете му. Мерик прихна, пряко волята си. Отново се надигна през смях.

— Забрави, че съм много умна — рече тя.

— Няма да го забравям в бъдеще. А сега ми отговори. Защо го направи?

Тя не отвърна, само го гледаше в сумрачната светлина. Искаше да я принуди да му отговори, но втренченият й взор и изречените думи го обляха като балсам, успокояващи, меки и дълбоки и в същото време невероятно вълнуващи. А смехът й, в името на всички богове, смехът й бе прекрасен. Дори го бе повалила върху себе си — толкова много искаше да го целуне. Той се изненада от самия себе си, когато словата изскочиха от устата му:

— Не е необходимо пак да ми правиш сечено. Ще ти позволя да вършиш каквото пожелаеш с мен.

— Ела.

Много добре знаеше какво е то. В интерес на истината отдавна го мислеше, може би още от момента, когато я бе взел под своя закрила на лодката си и тя го бе приела като мъж, а не като враг, който ще я нарани. Не, тя гледаше на него като на мъж, който бе мил и нежен, способен да й достави неимоверна наслада.

Бъдещето й се бе променило безвъзвратно още в онази нощ, когато ги бяха отвели двамата с Таби. Тогава тя не подозираше какво я очаква, всичко бе обвито в мъгла и страх. Бе станала реалистка и вече не вярваше като наивна глупачка, че може да съществува сладък и добър живот. Бе приела християнството, защото чичо й бе настоял пред нея и останалите, но тя никога не бе призовавала християнския бог да я спаси, да й покаже кой път да избере, какво решение да вземе. Даваше си сметка, че заради Таби е длъжна да направи опит да се добере до дома, да разбере кой ги е предал, да върне на брат си и на себе си онова, което са загубили. Но това тепърва предстоеше, а сега бе тук и въобще не бе сигурна, че държи да си възстанови нанесените щети, понеже имаше Мерик и го желаеше.

Искаше нещо само за себе си и ако Мерик се съгласеше, щеше да го получи. Поне тази нощ можеше да й принадлежи.

— Да — повтори тя с дрезгав от възбуда глас, — ела при мен, Мерик.

Той се отпусна върху нея с наведена глава. Ръцете й отново обвиха лицето му и пръстите й погалиха веждите, носа, брадичката. Горещият й дъх го опари, когато дишането й се ускори. Тя го желаеше. Наистина го желаеше. В този момент се почувства така, като че Грънлидж Датчанина бе жалък дребосък в сравнение с него.

— Ела — промълви тя и този път, щом я докосна, той полека открехна устните си. Когато езикът му се опря в нейния, тя потрепери, но и той също, така че не можа да определи кой е откликнал пръв, но му бе все едно.

— Отвори си устните по-широко — рече той и щом тя го стори, мигом долови нейната жар.

— Ларен.

Промълви името й, нищо повече, само името и тя се отзова безрезервно, без капчица страх. Желаеше го неистово и бе девствена.

Това го спря и той се отдръпна едва-едва.

— Чуй ме, преди да забравя кой съм и ти коя си.

Очите й изглеждаха размекнати в здрача като битото масло на майка му. Явно го желаеше и то страстно. Беше си наумила да го притежава и му го бе казала. Насили се да отмести очи от нея, а сетне да произнесе най-трудното нещо, което бе изричал досега:

— Курва ли искаш да ми станеш?

Нарочно избра най-грубата дума, за да я стъписа, да я отблъсне от себе си, да я накара да се замисли. В името на боговете, не можеше да иска това. Бе толкова горда, дръзка, едва ли би желала да се отдаде на мъж, който не й е съпруг. Сигурно бе дъщеря на някой търговец от долината на Рейн или на селски обущар от поречието на Сена във Франция, или дори на местен сюзерен от затънтените, горещи равнини на Кордова, Испания, ала заслужаваше повече, отколкото той би могъл да й даде, заслужаваше нещо повече от това, да бъде съд за похотта му.

Гласът й преливаше от гордост и дързост, когато промълви:

— Не, никога няма да стана нечия курва. Искам те само за тази нощ. Искам да ме научиш каквото трябва да знам. Искам още веднъж в живота си да изпитам тези чувства и това ми стига. Всъщност даже не съм сигурна дали действително ги има. Навярно съществуват, но до известен предел, отвъд който жената е готова на всичко за мъжа, довел я до това състояние, и тогава чувствата секват, а мъжът продължава нататък. Но няма значение. Искам да знам и искам да го науча от теб.

Ето че му даваше позволение да я обладае. На него, който веднага трябваше да й заяви, че можеше да я насили още в мига, след като я отведе от къщата на Траско и тя не бе в състояние да се защити. Тя се намираше под негова власт и то от самото начало.

Вместо това й каза:

— Ами ако пак ти се прище да ме имаш след този урок?

Тя поклати глава и отвърна:

— Дори това да се случи, което не е изключено, в живота ми има далеч по-важни неща. Не, нека бъде единствено тази нощ. Искам те само веднъж, за да разбера защо изпитвам подобни чувства към теб, защо ме караш да се задъхвам в твое присъствие, а когато ме докоснеш, да ме обзема желание да се хвърля в прегръдките ти, да те целувам и да те милвам до безкрай.

Щеше му се да я удуши, да я принуди да си вземе думите назад, но не всички думи, в името на боговете, далеч не всички. Попита се дали да я целуне, докато загуби свяст, и хрумването му хареса. В този миг реши, че ще й достави такава наслада, че ще забрави глупавите си слова — в последна сметка нима имаше нещо по-важно от него — ще забрави всичко, освен него и състоянието, до което винаги ще я довежда.

Винаги.

О, не, не бе така. Това бе невъзможно. Опита да се успокои. Не я насилваше. Напротив, предаваше се в нейна власт. Едва не се изсмя на оправданията си. Разгоненият мъж е готов да повярва в какво ли не, за да обладае една жена.

Тя отново се надигна и загриза ухото му, зарови ръце в косата му, притегли го и зацелува брадата му, сетне потърси устните му и се впи в тях, пъхна език между зъбите му и го плъзна опипом, защото усещането бе още твърде непознато за нея и тя не знаеше как да постъпи. Но дори самият й допир бе влудяващ.

— Обожавам устните ти, Мерик. Никога не съм предполагала, че ще изпитвам подобно нещо към мъжките устни, но когато съм с теб, единственото, което искам, е да те целувам и да докосвам лицето ти.

Отново започна да го целува, погали с върха на пръстите си бузите му, брадата, поглади тъмнорусите вежди, после пак го зацелува, докато той се потопи до забрава в нея, в нейните ласки, сладост и жар.

Желаеше я повече от всяка друга жена досега, освен може би Гънвър — когато бе дванайсетгодишен, а тя на прекрасните четиринайсет, тя му бе позволила да я целуне, да я опипа и погали и бе взела чепа му в ръцете си и го бе милвала, докато бе пръснал семето си, и то два пъти, и в този ден той бе готов да убие и най-страшния змей на света заради нея.

Сега обаче бе друго, той бе вече мъж, а Гънвър само момчешки спомен.

Внезапно осъзна, че се е побъркал напълно, че е загубил разума си и здравомислието му се е изпарило яко дим. Сетне се погледна отстрани и видя лудостта си, видя и Ларен. Видя в какво положение се е озовал, видя Таби — всичко в някакъв момент на проблясък — и разбра, че би било безумие да я обладае. Пое си рязко въздух, докато устните й продължаваха да го целуват, а езикът й леко докосваше неговия, карайки го да потръпва и да се задъхва от удоволствие.

Ала той неистово я желаеше. Само веднъж да я има, да, пък после ще се освободи от нея и от пламенното й момичешко превъзнасяне по него, както и тя от притегателната му сила. Нали така бе казала и самата тя.

Да, ще се освободи. Ще я изхвърли от съзнанието си и няма да мисли за нея. Ще се тревожи и бои за нея само като за сестра на Таби, нищо повече.

Очите му бяха потъмнели от сдържана страст. Целуна я силно и горещо, езикът му проникна грубо в устата й с напориста мъжка похот. Тя моментално се стегна и той, вбесен от себе си, веднага стана по-нежен. Бързо я разсъблече, преливащ от нетърпение. Когато и неговите дрехи бяха свалени, когато най-сетне започна да целува гърдите й и да ги опипва, да ги обгръща с шепи, мъчейки се отчаяно да не се забрави от докосването и уханието им, затвори очи от радостта, с която тя го изпълваше. Ръцете й, които бяха ту отпред, ту върху раменете му, ту около гърба, го притегляха към тялото й с тихи стонове, без капчица страх. Устните й хапеха раменете му, после ближеха кожата му на същите места.

Ръката му се плъзна към плоския й корем, почувства мършавостта й, все още щръкналите й срамни кости, но не го бе грижа. Бе жива и само това бе важно. Ръката му продължи надолу, докато докосна с върха на пръстите женската й плът и за негово огромно удоволствие тя потръпна. Искаше го, вярваше му, бе готова да му се отдаде.

Ръката му затрепери. Погледна меката й кожа — толкова му се щеше да вкуси от нея, но в същия миг проумя, че това навярно ще я стъписа, а последното му желание в този момент бе да я отблъсне от себе си. Не би могъл да го понесе.

Стисна клепачи, за да не гледа слабичкото тяло, разтърсвано от тръпки за него, само за него. Устните му обхванаха зърното й и тя се надигна, притискайки се още по-плътно до тялото му, ръцете й зашариха диво по гърба, раменете, хълбоците му. Тя го насърчаваше, без да знае точно как, но невежеството й бе по-вълнуващо и от най-опитните жени, които бе имал. Устата му слезе върху корема й, после по-ниско и вече не го интересуваше дали ще я стресне, или уплаши. Трябваше да усети вкуса й, да я опознае, да изброди всички кътчета на тялото й с пръстите и устните си.

Широко разтвори бедрата й и се намести между тях. Не искаше да я гледа, но бе неизбежно, разгърна плътта й и я погали с пръсти, после с устни.

Тя лежеше и не мърдаше. Изведнъж нададе вик под напора на изживяването.

Той светкавично запуши устата й с длан, като продължи да я гали, а тя въртеше бясно глава, почти обезумяла, и тогава осъзна, че не може да чака повече нито миг, защото щеше да изпусне семето си върху корема й, а искаше да проникне дълбоко в нея и да усеща как го обгръща със слабините си, когато стигне до върха.

Опита се да влезе в нея с тласък. Почувства разкъсващата болка, защото бе много тясна, плътта й се размекна и навлажни, но не достатъчно. Предполагаше, че не е съвсем готова да го приеме, ала не спря, продължи да напира, все по-силно и по-силно, докато най-сетне гръмко изохка и проби девствената й ципа. Покри устните й със своите тъкмо навреме, за да заглуши вика й на болка, защото ако Ерик го чуеше, щеше да разбере, че са се престрували, поне до този момент, до тази нощ. Мерик я изпълни цялата и проникна чак до утробата й, като се стъписа само за миг, понеже се тресеше и стенеше от страст. Искаше да се изтегли, за да я погали отново с устни, но съзнаваше, че не може. Изохка от напрежение и потъна още по-дълбоко в нея. Отдръпна се, после пак нахлу. Успя да го стори още два пъти и не издържа. Горещото му семе ливна в утробата й.

Сърцето му биеше лудо и той се запита дали няма да издъхне от невероятната сила на освобождаването. Понечи да се измъкне от нея, знаеше, че болката не е преминала, но ръцете й се вкопчиха в гърба му и тя го притисна здраво към себе си. Той я обърна на една страна, с лице към него, без да излиза от нея, макар и не толкова навътре. Долавяше ударите на сърцето й и цялата й топлина. Целуна отпуснатите й устни, помилва веждите и приглади косата от челото й.

— Съжалявам, че те заболя — промълви той до устните й.

Даваше си сметка, че не й е доставил особена наслада, макар в началото да бе изпитала известна тръпка, преди да я обладае така припряно и стръвно и да си изгуби ума.

— Ти успя да ме имаш, Ларен, но не усети същото удоволствие от сливането ни като мен и аз съжалявам за това. Ако не се любим повече тази нощ, след време трябва да те подхвана пак, след като си починеш, и да ти покажа какво изживяват мъжете и жените.

Не отговори. Бе притисната в прегръдките му и макар да бе излязъл от нея, бе толкова близо, че устните й вдъхваха уханието на жарката му плът. Тя промълви:

— Съгласна съм, само дето много ме боли, Мерик. И ми тече кръв. Скоро ли ще спре?

Той не продума, отдръпна се от нея, стана от леглото и излезе от спалнята, без да го е грижа, че е гол.

Всъщност и бездруго нямаше значение, защото общото помещение бе изпълнено само с рядък дим и всички спяха. Той взе една газена лампа и я донесе в спалнята.

Когато приближи лампата до нея, за да я погледне, изруга и каза:

— Не мърдай. Ще видя колко сериозно съм те наранил.

Тогава зърна лицето й и върху него забеляза изписана не само болка, а и смут. Сиво-сините й очи бяха почти черни на светлината. Челото й леко лъщеше от пот. Рече по-рязко, отколкото му се искаше:

— Не гледай така отчаяно. Ще се оправиш, Ларен, никоя жена не е умряла от това и следващия път положително няма да усетиш нищо.

— Толкова силно жадувах за този миг, най-много от всичко на света копнеех да разгадая това тайнство с теб. Да, разгадах го, но резултатът е съвсем различен от очакваното. Знам, че няма да умра от тая кръв, защото ти едва ли би наситил страстта си, ако се опасяваше, че може да ме погуби. Но ме боли повече, отколкото бих искала, и съм изненадана и разочарована.

Доста откровено признание, но Мерик си замълча. Кръвта се стичаше между бедрата й вече по-бавно, ала тя не можеше да знае това, и се отцеждаше на одеялото под нея. Погледна слабините си и видя, че и той е изцапан с кръв, с нейната кръв и със своето семе. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Не е толкова лошо. А сега, не мърдай.

Тя усети меката влажна кърпа до тялото си, с която я избърса. После я притисна към кожата й.

Отмести очи от него, от съсредоточеното му изражение, докато се занимаваше с нея. Нямаше представа за какво мисли, какво изпитва. Промълви:

— Обзеха ме такива странни чувства, когато ме погледна, когато ме докосна. Когато ме целуна, когато усетих езика ти в устата си и по тялото си, стори ми се, че едно малко късче от земята ми принадлежи и че всичко ще бъде радостно и хубаво.

Внезапно тя изохка и понечи да се отскубне от него.

Той разпери длан върху корема й и я задържа.

— Стой мирно — каза той и уви влажната кърпа по-здраво около пръста си, после отново навлезе внимателно вътре, за да се увери, че не я е разранил. — Не, не мърдай и не се стягай така. Опитай да се отпуснеш. Скоро ще свърша.

Тя мълчеше, скована от болка. Той знаеше, че я боли и се мъчеше, в името на боговете, мъчеше се да бъде нежен. Съжаляваше, че проклетият му пръст не е по-малък, ала нищо не можеше да стори.

Извади го, успокоен, че кръвотечението почти е спряло, сетне изпра кърпата. Приседна до нея на леглото, сгъна кърпата, притисна я до тялото й и я остави там. Вдигна очи към лицето й. Беше пребледняла, очите й бяха подпухнали от плач, косата й се бе сплела.

Бе го пожелала и му се бе отдала.

А той бе сторил всичко по силите си, наистина се бе постарал, но въпреки това я бе обладал, преди да я доведе до върховна наслада. Спомни си неистовия вик, когато запуши устата й със своята. Да причини такова нещо на една жена. Потръпна при този спомен. Рече:

— Ще се оправиш. Мисля, че тази нощ не бива да те измъчвам повече. Но може би утре или вдругиден, Ларен, когато ти мине, пак ще опитам.

Тя отвори очи и го погледна, без да сваля поглед от лицето му.

Той отново промълви:

— Извинявай.

— Защо ми се извиняваш? Нали аз те накарах. Ти се държа благородно. Просто постъпи като всеки мъж. Аз съм виновна. Срам ме е да лежа отвита, знам, че съм кльощава и грозна и не искам да ме зяпаш. Би ли ме покрил с нещо, Мерик?

Той я зави, заедно с ръката си, защото още притискаше кърпата към тялото й.

— Не си грозна — каза той. — Престани да го повтаряш.

Тя му се усмихна. Вдигна ръка към лицето му, после я отпусна.

Той съжали, че не го докосна. Копнееше за допира й.

— Ето — рече Мерик и отмести очи, — кръвта спря. Още ли те боли?

Тя кимна, без да го поглежда.

— Утре ще ти мине — каза той и стана. Протегна се и хвърли окървавената кърпа в легена с вода. Когато отново си легна, не продума, привлече я към себе си и облегна главата й на рамото си.

— Не — каза той, — не мърдай. Приятно ми е така.

— На мен също — обади се тя, безсилна да премълчи истината. Ръката му я обви през гърба, но моментално се отпусна и тя се сети, че се е притеснил за незарасналите й рани. Дощя й се да му каже, че предпочита да я стиска в обятията си, независимо от болката, но не го стори. Зарови лице в гърдите му, вдъхваше уханието му, космите му я гъделичкаха по бузата и носа и тя преливаше от желание да усети вкуса му.

В този миг разбра, че животът й се е променил безвъзвратно. Да го чувства в тялото си, да се притиска в прегръдките му — това бе изпълнило цялото й съществуване. Онова, за което бе предопределена, вече нямаше никакво значение. Важен бе само той.

И Таби. Какво щеше да стане с братчето й? Трябваше на всяка цена да възстанови правдата за него. Затвори очи, за да потъне в забрава, ала не успя да пропъди мисълта за огромната отговорност, която я очакваше на хвърлей от спалнята. Пръстите й се свиха и той изръмжа, когато го оскуба.

Четирийсет сребърника и две сребърни гривни. В името на боговете, по-скоро би дала всичко да знае, че може да му повери себе си. И Таби.

Нощта бе хладна, звездите светеха ярко отгоре. Грееше полумесецът. Ларен бавно се отправи обратно към къщата. Бе изпитала непреодолим подтик да прекрачи дървените порти и да върви до безкрай. Тук не можеше да намери никакъв изход от грижите си.

Трепна, когато си спомни как Ерик я бе спрял рано следобед пред очите на жена си и на мнозина от свитата си. Повдигна лицето й, стискайки брадичката й грубо, до болка. Каза й:

— Мегът ми съобщи, че върху одеялото на Мерик в спалнята му имало кръв. Една окървавена кърпа и леген с мръсна вода. Значи не си ме излъгала. В месечно неразположение си и въпреки това моят гнуслив брат те е обладал. — После я пусна и подхвърли през рамо: — Още си мършава като кокошка през зимното равноденствие и Мерик бързо ще ти се насити. Тогава ще дойдеш при мен. И ще бъдеш моя.

Тя потрепери, не толкова от пронизващия ветрец, който се носеше откъм фиорда, колкото от думите му. Страхуваше се от него, ужасно се страхуваше. И в същото време беше бясна от яд.

Бе много различен от брат си. Мерик поне никога не би вдигнал ръка на нея или на някого от хората си. Не се съмняваше, че е способен на буйства и жестокости, че може да убива бързо и безмилостно, че не знае пощада към враговете си, но той в никакъв случай не би наранил по-слабо същество от него или човек под неговата закрила.

Бавно закрачи към къщата. Огромните порти бяха отворени и тя зърна вътре всички мъже, жени и деца, долови поне десетина различни разговора, смехове, препирни, дори боя между двамина. Но не видя Мерик. А го търсеше с поглед, винаги го търсеше и не се чувстваше добре, докато не го откриеше. През целия ден почти не го бе мяркала. Той бе работил на полето почти до мръкване, после бе влязъл в банята с още неколцина от свитата си, до един развеселени, подхвърляйки си закачки и шеговито бъхтейки се с юмруци. Бе й се сторил съвсем непроменен и от това я заболя. Изтеклата нощ не означаваше нищо за него. А тя какво очакваше? Сама отговаряше за своите чувства и постъпки, не той.

Не предложи да сготви вечерята и Сарла не настоя. Явно усещаше, че нещо не е наред, но премълча, само потупа Ларен по рамото. При наличието на толкова много хора се налагаше Ларен да помогне при поднасянето на яденето и тя не подви крак, докато не приключиха. После излезе от къщата.

И ето сега се щураше навън и се ненавиждаше заради слабостта си. Изпъна рамене и влезе вътре. Никой не я забеляза, даже Таби, който ревеше от смях, докато Кена го учеше как да се бори. Взе си малко еленово месо и задушено зеле с ябълки и грах. Съчетанието бе необичайно, но вкусно.

Бе хапнала едва няколко залъка, когато Ерик се провикна:

— Ела тук, момиче, че всички искаме да чуем друга легенда.

Друга легенда. Тя се озърна и видя нетърпеливите лица. Мъжете бяха наострили слух, жените също, а децата вече се скупчваха около нея. Таби стоеше до скута й и стискаше полата й в юмручето си.

През целия ден се бе готвила за този момент. Да, беше съчинила една история и се молеше тя да й подскаже как да постъпи. Обърна очи към Торагасонови, и те бяха нащрек, с изключение на Лета, която гледаше нацупено. Лета бе зяпнала Мерик, който повика Таби, вдигна го на коленете си, погъделичка го и се засмя, докато той се гърчеше и кикотеше. В очите на Лета бе загнездена дълбока, много дълбока ярост.

Ларен се усмихна на всички поред, включително и на Лета.

(обратно)

Глава тринадесета

Тя бе оцеляла благодарение на ума си в продължение на две дълги години. Да, на ума си и на голяма доза чист късмет, който почти я бе изоставил, когато срещна Мерик. И сега нямаше да се провали, просто не биваше, твърде важни неща бяха поставени на карта. Всичко висеше на косъм. Тя си спомни за четирийсетте сребърника, за двете гривни и осъзна, че с тях не може да промени положението. Прикани с жест децата да насядат около нея. Искаше да говори бързо и да свърши по-скоро, но знаеше, че е по-разумно да започне бавно, за да привлече вниманието на слушателите и да ги държи в захлас, докато гради разказа си подобно строеж на къща.

— Ще ви разправя за Ролф Викинга, който живеел тук, в Норвегия, преди много години. Той бил горд, силен и безстрашен, воин с невероятен кураж, каквито са повечето мъже в Норвегия. Ролф бил млад, в разцвета на силите си и толкова красив на външност, колкото било здраво тялото му.

Той имал двамина братя — и двамата силни, и двамата красиви, и двамата амбициозни. Ролф бил най-големият и се впускал в набези само заради удоволствието да се сражава и от лято на лято богатството му се множало. Рандор, вторият, бил търговец и пътувал надлъж и шир със своите стоки. Той бил по-хитър и по-лукав от арабин на пазара. Бързо забогатял като Ролф. Най-малкият син бил Ингор, земеделец. Стопанството му процъфтявало, тъй като бил истински вълшебник на полето, и той също ставал все по-заможен с всяка изминала година.

Ролф се върнал от нападения по могъщата река Сена. Той довел със себе си дванайсет роби — шестима мъже и шест жени, отвлечени от трите селца, които имали нещастието да се окажат твърде близо до реката.

Единият от робите бил не по-малко горд и силен мъж от викингските воини, които успели да го пленят. Просто късметът му изневерил и воините знаели това. Бил болен и въпреки това се бил с тях, докато загубил свяст от раните и болестта, която мъчела тялото му. Бил облечен по-хубаво от останалите пленници. Но кой бил той, какво било истинското му име — никой не знаел, а и той мълчал. Притежавал и рядка дарба — бил майстор на руни. Но и нещо повече — бил потомък на достоен род, който разполагал с богатство и могъщество в този край на Франция. Случил се в селото на този злополучен ден, защото бил на гости на един занаятчия, от когото се надявал да добие нови умения за усъвършенстване на изкуството си. А сега бил роб като останалите. Ролф умеел да разпознава ценното и го задържал при себе си. Направил го свой майстор на руни и останал изумен от красивите резби, които мъжът изработил, от великолепно изписаните букви. Разчуло се за майсторлъка на роба и от близо и далеч при Ролф запристигали посетители. Рандор, вторият брат, се опитал да купи роба от брат си, но Ролф отказал.

О, но колко сребро получил робът от гостите, които идвали в къщата на Ролф! Той им дялал изящни ръкохватки за столовете, сложни рисунки върху бижутата и кутиите за бижута. Станал прочут. Скоро се сдобил с толкова сребро, колкото смятал, че е необходимо, за да се откупи от Ролф и да си възвърне свободата. Предложил всичкото си сребро на Ролф, но Ролф отказал. Позволил на роба да запази среброто си, но му заявил, че няма да го освободи. Признал на роба, че му се възхищава и иска да бъде доволен в новия си дом, в новата земя.

Робът се примирявал, но търпението му се изчерпало. Ролф го уверил, че каквото и да сподели с него, той няма да го издаде — заклел се в честта си. Робът не бил глупав, но Ролф го уверявал, че е готов да приеме истината, дори това да означава, че ще го загуби. Робът се колебаел, но при възможността да си иде у дома, решил да рискува. Затова открил на Ролф кой е, казал му, че семейството му е могъщо и богато и че той е неговият наследник. Помолил Ролф да му бъде приятел, както току-що той се бил зарекъл, и да му помогне да възвърне подобаващото си положение в живота. Ролф прегърнал роба и рекъл да му има доверие — на всяка цена щял да му помогне да се прибере у дома. А сега въпросът е: как постъпил Ролф?

Ларен млъкна, после погледна към Олаф Торагасон.

— Господарю — обърна се тя към него и му се поклони, — ти какво би направил, ако беше на мястото на Ролф?

Олаф Торагасон се наклони напред в стола си. Плъзна поглед към хората си и към групичката роби, скупчени до вратата на къщата. Високо каза:

— Бих му смъкнал кожата от гърба заради тая дързост! Клетвата пред роб не означава нищо! Да, Ролф би трябвало да окове тоя просяк във вериги и да го остави да гладува, докато не се закълне във вярност само нему и никому другиму!

Той се отпусна назад в стола и приближените му го приветстваха с одобрителни възгласи. Някои от обитателите на Молвърн също се присъединиха към тях, но мнозина останаха мълчаливи.

Ларен се обърна към Ерик:

— Господарю, а ти как би искал да постъпи Ролф?

Той й се усмихна с чувство на превъзходство заради женското й невежество, заради непознаването й на мъжете и на тяхната представа за чест. Бавно отвърна:

— Ще откупя човека от могъщото му и заможно семейство, после ще го задържа и ще го окова. Олаф е прав, но аз съм по-прав и по-богат.

Избухна неистов смях. Торагасон не се обиди, а зацвили гръмко, хвалейки остроумието на Ерик.

Ларен изчака мълчаливо, без да се помръдва, привидно спокойна и безразлична, след което се обърна към Мерик:

— Господарю Мерик, а ти какво би сторил на мястото на Ролф?

Той отговори много бавно, без да сваля очи от лицето й:

— Ако бях на мястото на този Ролф, бих удържал на думата си. Бих го отвел при близките му. И бих му върнал загубеното.

— Ти си глупак, братко! — извика Ерик. — Така не само ще се лишиш от ценна придобивка, но и няма да го накараш да си плати за свободата!

— Да — рече високо Торагасон. — Тук не става дума за чест, Мерик. Дума, дадена на роб, не означава нищо, както вече казах. Ако Ролф се беше заклел пред някого от братята си, би било друго. Но на тоя проклет роб? Никога! Ако ще да е пленен крал, все едно.

Ларен изчака, докато всички отново притихнаха и впериха поглед в нея.

— Кажи ни, момиче — обади се Торагасон. — Какво направил Ролф?

— Отишъл да се посъветва с братята си. Рандор настоял да се отнесе с роба както ти каза, Олаф Торагасон. Игнор — последвал примера на Ерик.

Тя замълча и Торагасон изрева:

— И кого послушал Ролф?

Тя изгледа всички поред и промълви едва чуто:

— Не можел да реши. Вярвал и на двамата си братя, ала не бил сигурен кой е прав. Разсъждавал на глас и се опитвал да отсъди, но не можел. Времето минавало и той едва не се побъркал от яд, че е толкова слаб и неспособен да вземе решение. Накрая, в пристъп на бесен гняв, той грабнал огромния си меч, сбогувал се с роба и го пронизал в сърцето.

От Торагасон се надигна мощен рев, от жените — стонове, Ерик избухна в смях, единствено Мерик не издаде и звук. Той не се помръдна и изражението му остана непроменено. Само я съзерцаваше невъзмутимо.

Най-сетне, когато всички се умълчаха, Мерик каза:

— Това обаче не е краят на викинга, нали? Какво станало после?

— Ролф отново дошъл на себе си. Той дълбоко съжалил за стореното. Налегнали го тежки угризения, които не му давали покой, не можел нито да спи, нито да яде, нито да помисли за нови нашествия. Отдръпнал се от братята си, обвинявайки ги за своето безразсъдство. Скоро започнал да ги кори изцяло за смъртта на своя роб. Братята се разгневили. Натяквали му, че бил по-голям глупак от роба, който повярвал на думите му. Да, подигравали му се: той бил излъгал роба, докато те само предложили мнението си и то по негово настояване. Но да убие такъв безценен роб! Било чиста лудост и щом Ролф го е направил, значи е луд. Не го оставяли на мира, докато довели Ролф до такова състояние, че не можел вече да се понася, защото внезапно проумял, че те са прави.

Първо предал роба, а сетне го убил. Било му ясно, че съществува един-единствен начин да изкупи вината си. Захвърлил всичките си оръжия и отишъл сам навътре в гората. Знаел, че рано или късно някой див звяр ще го нападне и ще го довърши. Искал смъртта, всячески я търсел, за да се освободи от човека, в когото се бил превърнал.

Ларен млъкна, защото не знаеше какво следва по-нататък. Главата я цепеше и устата й бе пресъхнала от жажда. Изведнъж почувства ужасна болка между бедрата. Погледна към Мерик, защото той бе причината за страданието й. Той също се взираше в нея с неразгадаемо изражение.

Да, между бедрата я смъдеше, но тя си даваше сметка, че я боли повече от равнодушието, с което се бе отнасял към нея през деня и през цялата вечер. Тя сведе глава и зачака. Хората седяха притихнали, толкова притихнали, че й се струваше, че чува как гъстият дим се вие към дупката в сламения покрив. Бяха недоволни от разказа й. Сега ще започнат да я замерват с разни неща. Ще поискат Деглин да се върне.

В този момент се надигнаха стонове и жалби, настоявания да продължи, но тя просто им се усмихна и поклати натежалата си глава.

— Много съм уморена — рече накрая. — Моля ви, трябва да прекъсна.

Сред сребърните монети, които пъхаха в ръката й, имаше и златни, а един от двамата синове на Торагасон й подари красива кована брошка.

— От майка ми е — каза й той.

Тя се опита да му я върне, но той я мушна в ръката й и затвори пръстите й.

— Искам да я вземеш, Ларен.

Тя го изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше. Дори не помнеше името му. Не бе на повече от петнайсет години, но щеше да стане едър като всички проклети викинги и рус, с очи, сини като лятно небе.

Колкото до Лета Торагасон, тя застана пред Ларен и й се усмихна. Усмивката й бе изпълнена със злоба.

— Слушай какво ще ти кажа — рече накрая тя. Протегна ръка, сграбчи Ларен за китката и я дръпна по-близо. — Хич не си въобразявай, че ще ме победиш, защото тая няма да я бъде. Все ми е тая, че Мерик те използва. Ти си робиня, нищо и никаква курва, и за друго не те бива. Той е мъж и аз му се възхищавам, защото не се опитва да ме опозори, като се напъха в леглото ми, преди да сме се оженили. Ти си просто съд за похотта му. Приемай го сега в себе си, защото скоро, щом се венчаем, той ще те продаде и няма да се налага да виждам повече грозното ти лице. — Тя млъкна и се усмихна още по-широко. — О, да, ще те продаде, защото аз ще го поискам от него като сватбен подарък. Кой знае. Може би баща ми ще те купи и ще прекараш жалкия си живот, като му разправяш приказки.

Тя отблъсна китката на Ларен и тръгна, а Ларен зяпна подире й.

— Тя е права.

Беше Ерик, който бе чул думите на Лета.

— Ти си само курва на Мерик и това ще свърши веднага, щом се ожени за тая малка глупачка. Мерик смята, че един мъж трябва да бъде верен на жена си, стане ли му тя съпруга. Той мечтае да намери жена, която да бъде такава, каквато беше майка ми към моя баща. С тази няма да се получи. Известно време ще спи с Лета, дори ще й бъде верен, после ще разбере, че му дава твърде малко, и ще започне да търси други, както се случи с мен. Сарла е различна от Лета, но в много отношения двете си приличат. Да, по-добре повярвай на Лета, на мен също. Мерик ще те продаде, щом се ожени. Но за теб ще е все едно, Ларен, защото вече няма да си тук. Ако си мила с мен, не ще позволя на Мерик да те продаде на стария Торагасон. Аз ще те купя и ще те задържа при себе си, когато Мерик се ожени за Лета и иде да живее в долината Бергсон.

— Ларен!

Мерик се приближи към нея. Кимна на брат си и рече:

— Разказът ти бе лишен от сила и жар тази вечер. Може би ги пазиш за мен. Дано да е така, иначе ще бъда крайно недоволен. Ела сега, искам да те имам.

Ларен долови смях. Леко се извърна и видя, че Лета се киска в шепата си. Зърна огромната ръка на Мерик, протегната към нея. Бавно пъхна своята в неговата и го последва навън от общото помещение.

Той пусна ръката й в мига, в който се озоваха в спалнята. Изобщо не я погледна, просто започна да се съблича. Докато смъкваше ризата си през главата, рече с приглушен глас:

— Ти каква си, Ларен? Дъщеря на търговец? Племенница на гостилничар? Знам, че не си била робиня преди две години. Прекалено горда си и беше девствена, а едва ли би могла да се съхраниш до тази възраст, ако бе обратното.

Тя не продума.

Когато остана съвсем гол, той се обърна и я видя да седи до крайчеца на леглото, напълно облечена, с ръце в скута. Гледаше го втренчено, първо, плоския му корем, обрасъл с меки руси косми, после по-надолу. Лицето й бе поруменяло, устните — полуотворени.

— Престани да ме зяпаш — каза той, вбесен до крайност, задето го подлага на подобно изпитание. — Да не си си загубила ума? Толкова ли бързо забравяш какво ти сторих снощи? Събличай се и лягай да спиш. Сигурно още твърде много те боли, за да те обладая пак.

Тя не се помръдна. Членът му започна да набъбва, не можеше да го възпре — все едно да спре изгрева на слънцето.

— Да не искаш да изтърпиш снощното мъчение?

Тя поклати глава, без да отрони дума.

— Тогава престани да ме зяпаш, дявол да те вземе! Изиграх си ролята пред Ерик, а сега просто искам да спя.

Членът му стърчеше напред, твърд и възбуден. Сърцето му биеше до пръсване, желаеше я до болка.

Тя се взираше в лицето му, но когато изстена, той разбра, че отново е зърнала слабините му. Ала премълча и се изтегна в леглото.

В спалнята стана тъмно, понеже тя бе угасила газената лампа. Долови шумоленето на дрехите й, но не се помръдна.

— Историята ти беше доста странна. Питам се дали не е нещо повече от обикновена легенда?

— Не, Мерик, най-обикновена легенда е. — Сякаш го чуваше как разсъждава в тъмнината, измъчван от въпроси за нея и Таби. Опита се да го разсее и промълви: — Лета ми каза, че не възразява да бъда твоя курва, докато можеш да ме използваш. Предполагам, че имаше предвид, да се поупражняваш върху мен за повече опит, но аз не мисля, че се нуждаеш от такъв. Е, току-виж си извлякъл някаква полза от снощи, но не съм сигурна.

Той си пое рязко дъх. Добре го беше разсеяла, няма що. Надяваше се да не я удуши. Тя продължи с подигравателен тон:

— Представих си, че съм нещо като мишена, а ти се устремяваш към мен като огромен меч. Не пропусна целта, макар че попадението не бе съвсем точно, имам предвид мишената, разбира се. Вероятно мечовете не са много придирчиви, стига да разполагат с цел. Във всеки случай, тя е доволна, че ще мога да ти предоставя тялото си, докато двамата се ожените.

— Тя е по-голямо дете и от Таби. — Беше ядосан на себе си, че бе отговорил така на Ларен. Намеренията му спрямо Лета бяха единствено негова работа и на никого другиго. — Понякога — добави той — повечето жени са като децата.

Претърколи се по гръб и се втренчи в мрака. След доста време се обади, борейки се със себе си да не обръща внимание на намеците й, но разбра, че не може.

— Не ми харесва обидното ти сравнение. Каква е тая глупост — ти мишена, а аз, меч? Какво искаш да кажеш с това, че се нуждая от повече опит?

— Искам да кажа, че попитах Сарла как се съвкупяват мъжът и жената. Тя ме увери, че след първия път не боли, а дори и първия път не е страшно, ако мъжът е нежен и опитен. Отначало било приятно, каза тя, после млъкна и не добави друго. Значи, може би ти трябва повече опит, Мерик. Поне за първия път.

Той усети ядно раздразнение към нея или по-скоро към себе си. Бе се държал като дръвник.

— Още ли те боли?

— Да.

— Няма да се упражнявам повече върху теб, докато не оздравееш напълно и не си готова да ме приемеш с подобаваща покана. А сега, престани с твоите проклети обиди. Да, обиди са, нищо, че ги прикриваш с тънки хитрости.

— Казах ти, Мерик, последната нощ ще бъде единствена. Жалко, че така и не ще разбера дали съвкуплението може да бъде приятно, но не ще допусна да проявявам повече интерес към теб като към мъж.

— Тогава защо ме беше зяпнала с такива светнали очи като дете, което гледа намазани с мед ябълкови резени? Аз проявих интерес само защото мъжкото ми тяло е устроено така. То откликва на женски поглед, дори и на твоя. Не е по силите ми да го предотвратя. Не че искам да проникна пак в теб, боговете са ми свидетели, че не ща. — Спря се. Говореше несвързано, явно лъжейки и себе си, и нея. Копаеше си дупка, която щеше да го прати на дъното на фиорда, ако не си затвореше проклетата уста.

Тя не каза нищо. Абсолютно нищо. Той чакаше ли, чакаше без охота Ларен да продължи. После чу как тя задиша равно и заспа. Дощя му се да я удуши. В името на всички богове, опит! Добре се бе научил да доставя наслада на жените, баща му се бе погрижил за това, както и прекрасната Гънвър, когато бе едва на дванайсет години — тя го бе поела в ръцете си в буквалния смисъл. Сигурно не бе негова вината, че я бе желал толкова силно, та я бе обладал, преди да е разумно. Сигурно.

На следващата сутрин всички се събудиха от поройния дъжд. Хората лесно избухваха заради принудителното бездействие, мъжете си крещяха един на друг, децата се биеха и викаха не по-малко разгорещено от възрастните. Дори животните бяха умърлушени. Ненадейно Клив се сети и предложи на Мерик Ларен да продължи историята си.

— Да — рече той ухилен на мъжа, на когото вярваше с цялото си същество, — накарай я да ги омае с приказките си. Така главите ще останат на раменете им, а ръцете им няма да посягат към гърлата.

И така още преди обяд, когато всички най-сетне притихнаха, Ларен отново подхвана:

— … Ролф навлизал все по-навътре и навътре в гората. Гъсто сплетените клони на дървената му пазели сянка от слънцето. Той търсел някой звяр да го убие, но такъв не се появявал. Да, имало рисове и зайци, дори двойки фазани, които мигом се вдигали във въздуха, когато ги изненадвал, но нямало нищо по-голямо от лисица.

На третия ден стигнал до края на една поляна. Била най-красивата поляна, която бил виждал. Смаял се, че не я бил виждал преди, защото бил израснал тук и бил ловувал в тази гора. Но ето че пред него се изпречила тази прекрасна поляна, осеяна с разнобагрени цветя, а слънцето сгрявало лицето и тялото му. Изведнъж, както стоял и навярно се чудел дали не губи разсъдъка си, в отсрещния край на поляната забелязал прелестно същество, което приличало на малък кон. То не помръдвало, неподвижно душело мекия утринен въздух и помахвало с гъстата си бяла опашка. По някакъв начин Ролф усетил, че животното изобщо не се бои от него. То клатело глава нагоре-надолу, сякаш приканвало Ролф да се приближи. Ролф бавно пристъпил към него. Колкото по-близо отивал, толкова по-ясно разбирал, че това не е никакъв кон, нито животно, което познава. То се обърнало с лице към него и той видял, че от средата на челото му стърчи рог. Рогът бил златен. Доближил се и бавно протегнал ръка. Съществото изпръхтяло, след което проточило красивата си бяла шия и пъхнало муцуната си в шепата на Ролф. „Кой си ти?“ — попитал Ролф, изненадан, че може да говори с такова същество. Слисал се, когато съществото отвърнало тихо: „Аз съм еднорог, Ролф, но и нещо повече. Ти си уморен от скитане в гората. Върни се вкъщи и утре пак ела тук.“ След тези думи еднорогът се обърнал, изправил се на задните си крака, красивата му бяла грива и опашката му се развели и той препуснал бързо към гъсталака. Ролф бил готов да се закълне, че го чул да се провиква: „Не забравяй оръжията си утре, защото в гората е опасно.“

Ролф се прибрал у дома, изумен, че това му отнело само един час. Братята му се зарадвали, че го виждат, дали му хубава храна и вино и престанали да се заяждат с него. Потупали го по гърба и му казали колко са щастливи, че се е завърнал. Той взел да им разправя за еднорога и да описва красивия му златен рог. Споделил също, че еднорогът му проговорил и му заръчал да се върне при него на следния ден. Не им ли се струвало странно? Какво мислели те за това същество, внезапно изникнало пред него? Попитал братята си какво биха сторили на негово място. Рандор се усъмнил, че брат му е загубил разсъдъка си или че просто е сънувал това чудато същество. Рекъл само: „Каза, че рогът бил златен?“ А Ролф отвърнал: „Да, от чисто злато, ако очите не ме мамеха.“ И двамата и братя се умълчали, потънали в мислите си.

Ларен замълча, сетне се усмихна на Олаф Торагасон.

— Ако беше Ролф, господарю, какво би сторил с еднорога?

Олаф Торагасон се плесна с огромните си юмруци по бедрата.

— Как какво? Ще го убия и ще му отрежа златния рог. Ще го продам на най-богатия принц в света и също ще стана богат.

След като одобрителните възгласи, предимно сред хората на Торагасон, затихнаха, Ларен се обърна към Ерик:

— А ти как бих постъпил, господарю?

Ерик й хвърли дълга, ленива усмивка.

— Аз няма да убия съществото. Ще го доведа вкъщи и ще се отнасям с него нежно като с жена. Ще спечеля доверието му. Навярно има самка. Ще я открия и ще ги събера заедно. Сигурно ще им се роди отроче и тогава ще се сдобия с още златороги същества. По този начин ще стана по-богат и от Олаф Торагасон.

Опушената стая се изпълни с одобрителни викове. Накрая Ларен се обърна към Мерик:

— А ти, господарю? Ти какво ще сториш?

Мерик галеше косата на Таби. Той вдигна очи към нея. Дълго мълча, после сви рамене и рече:

— Не бих избързвал. Бих се върнал на поляната, за да видя какво иска да ми каже вълшебното създание.

— Мъдро — обади се Торагасон и кимна с възхищение. — Продължавай, момиче. Разправи ни какво се случило по-нататък.

— Този път Ролф постъпил според съвета на Мерик. Не искал да действа прибързано. Заради подобно безразсъдство вече бил загубил не само роб с голяма дарба, но и приятел, и както подозирал, загубил донякъде и честта си. На другия ден той се върнал на поляната. Отначало се чудел как ще я намери, ала съвсем неочаквано на излизане от един брезов гъстак се озовал право там — слънцето я огрявало ярко и цветята изпускали сладостни ухания в лекия ветрец. Еднорогът стоял в далечния край на поляната и спокойно наблюдавал приближаването на Ролф. Позволил му да го помилва по муцуната. Позволил му да погали златния рог. Ролф казал: „Рогът от чисто злато ли е?“ Ако еднорозите могат да се усмихват, този направил тъкмо това и отвърнал: „Да, от най-чистото, Ролф. Защо питаш?“ „Моите братя ми дадоха следния съвет — казаха ми или да те убия и да ти открадна рога, или да те хвана, после да доведа женската ти, да задържа и двамата и накрая да взема и отрочето ви.“ „Мисля, че братята ти не ми харесват — рекъл еднорогът. — Ти какво искаш да сториш, Ролф?“ „Искам да говоря с теб и да науча кой и какъв си. Никога досега не съм виждал такова същество като теб. Кой те изпрати?“ „Вярно е, че съм вълшебен — отвърнал еднорогът. — Но съм и нещо повече. Аз съм предишният роб, когото ти прониза с меча си.“ Ролф зяпнал слисан съществото. Извадил меча си, защото бил уверен, че животното ще се опита да го убие. Върнало се е да му отмъсти. Стоял със стиснат в ръката меч, но еднорогът не се помръднал, нито препуснал, за да избяга от него, нито понечил да се защити. Ролф вдигнал меча, но после бавно, много бавно го отпуснал и казал: „Не мога да го направя. Когато те убих предния път, изпитах такъв ужас от себе си, че дойдох тук, в гората, за да умра. Но ти ме намери. Кажи ми сега какво да сторя, защото искам да изкупя вината си, задето ти отнех живота. Ако решиш да ме убиеш, няма да те спра.“ Еднорогът кимнал с красивата си бяла глава и златният рог блеснал на яркото слънце. После изведнъж съществото сякаш се стопило и станало безплътно и прозрачно, докато Ролф започнал да вижда преминаването на лъчите през тялото му. Изпитал неописуем ужас. Паднал на колене и обвил с ръце тялото си, готов да умре. Но с изчезването на еднорога нещо друго започнало да се оформя и да придобива образ от сенките. Това бил робът, сразен от меча му. Той протегнал ръка към Ролф и го изправил. Казал: „Боговете ни дадоха още една възможност. Ела, Ролф, да отидем заедно при моето семейство, че то много се е затъжило за мен. Хайде.“

Двамата братя на Ролф не го видели повече. Скърбели за него, макар да смятали, че си е загубил ума, защото положително еднорогът го е убил — предоверил се е на животното и ето какво го е сполетяло. Ала във Вестфолд някакъв много стар скалд, беззъб и мършав, с тънки криви крака започнал да разправя една история. Всички се съмнявали, че знае нещо интересно, но когато отворил уста, слушателите му до един се прехласнали. Той заразказвал за някакъв мъж, наречен Ролф Викинга, силен и неустрашим, на когото можело да се има пълно доверие, красив телом и духом, необичайно мъдър за младостта си. Всички го почитали, всички знаели, че могат да се осланят на него, понеже се мълвяло, че някога Ролф бил подложен на изпитание и накрая открил пътя към истинската чест и достойнство. Братята му се чудели и маели и клатели недоверчиво глави. Положително, разсъждавали те, има и други Ролфовци, подложени на изпитание, които са се оказали достойни, но въпреки това и двамата били обладани от желание да разпитат скалда. На следващата сутрин, когато тръгнали да го търсят, пазачите при външните порти казали, че си бил отишъл още на зазоряване, ала не се бил отдалечил към слънцето, а по-скоро влязъл вътре в него, избледнявайки постепенно, додето станал златен като яркото утринно зарево и напълно се стопил. Братята се спогледали. От този ден нататък никой от тях вече не споменал нито брат си, нито странната поява и изчезване на стария скалд и неговата приказка за Ролф Викинга.

Ларен насочи съвсем неволно усмивката си право към Мерик. Той впери очи в нея, после ги сведе към Таби, който бе напълно буден и съзерцаваше сестра си с навъсено личице. Таби промълви съвсем ясно:

— Ларен, аз помня еднорога.

(обратно)

Глава четиринадесета

Тя зяпна Таби, после рече с глас, мек като космите по корема на Мерик:

— Защото съм ти разправяла истории за вълшебни същества. Сигурно съм ти разказвала за еднорог. Хайде сега, миличко, иди да си играеш с Ейла. Виж, тя иска да ти хвърли топката. Поиграй си с нея, Таби, та да не си смуче палеца.

Мерик понечи да се обади, но замълча. Наблюдаваше как Таби изтича при момиченцето, което можеше да държи натъпканата с пера топка в едната ръка и да смуче палеца на другата.

Ларен бързо се отдалечи от него, за да избегне въпросите му, поне за известно време. Олаф Торагасон й рече:

— Твоята история ни завладя. Беше хубаво. Никой скалд не е съумявал да го постигне досега. Ще говоря с Мерик да те купя от него.

Преди да успее да му отвърне, освен да трепне, той вече вървеше към Мерик и потриваше големите си ръце.

Лета се намръщи подир баща си. После се обърна към Ларен с думите:

— Вече престана да вали. С Мерик ще идем да се разходим до фиорда. Мисля, че ще му разреша да ме целуне. Тогава ще разбере какво е да целуваш невинно момиче.

— О, значи ще му дадеш да се упражнява върху тебе, Лета?

Момичето се извъртя рязко и силно зашлеви бузата на Ларен. Тя политна назад от удара и Лета отново я цапардоса, като този път я повали на земята.

Ларен знаеше, че трябва да приеме шамарите, много добре знаеше, че сама ги е предизвикала с подигравката си, но не можеше да се въздържи. Скочи и светкавично се нахвърли върху Лета. Намота дебелите й плитки около ръцете си и продължи да ги навива, докато момичето писна от болка на педя от лицето на Ларен.

— Слушай какво ще ти кажа, невъзпитана вещице. Да не си ме ударила повече. Само да смееш, ще ти избия хубавите бели зъбки, един по един.

Бързо размота дебелата плитка и блъсна Лета. Тя се строполи в ръцете на Мерик. Лета веднага видя у кого се е озовала, разплака се, обърна се кръгом и се притисна към него, ридаейки на гърдите му.

Мерик погледна Ларен. Забеляза отпечатъка от шамара на Лета върху лицето й и яда, изписан по него, и мигновено разбра всичко.

Олаф Торагасон се спусна към тях като разярен бик. Ерик потриваше ръце. Мерик бързо вдигна Лета от земята и я подаде на по-малкия й брат, онзи, който така очарователно и безразсъдно бе подарил на Ларен майчината брошка и едва ли, според Мерик, заради великолепния й разказ. Пристъпи към Ларен, сграбчи я за рамото и я дръпна към себе си.

Каза на нея и на всички, които ги зяпаха:

— Тя е моя робиня. Аз ще се погрижа за наказанието й.

Ерик се обади:

— И какво ще е то, братко? Чудно ми е колко ли жестоко ще бъде.

— Ако беше по-силна, щях да я наложа с камшик. Но не е укрепнала още и няма да го издържи. Тя ще готви през следващите три дни. Сарла, ще следиш ли да изпълнява наказанието си в мое отсъствие?

Сарла се ухили широко към нея и й се закани с юмрук.

— Да, Мерик, ще я удрям с тигана, ако не ме слуша.

— Я не се дръж така нагло, Сарла! — Ерик пристъпи към жена си почервенял от гняв, внезапно свил дясната си ръка в юмрук.

— Нямаше нищо обидно, братко — рече Мерик и се изпречи на пътя на Ерик, повлякъл Ларен със себе си. — Тя се пошегува. Нищо не е станало, беше шега.

— Все едно, не ще й позволя да говори така се теб.

— Ако се бях засегнал, щях да й кажа. Забрави го, Ерик.

— Не се меси, братко. — Ерик се спря за миг, после припряно се извърна, заобиколи брат си и удари Сарла през лицето с изпъната длан. — Така — смотолеви той и я изгледа как се мъчи да запази равновесие и как търка бузата си. — Занапред ще си стискаш езика зад зъбите. — Обърна се към Мерик: — Ето как трябва да се отнасяш с жена си. Повече няма да търпя своеволията й.

Ръцете на Мерик бяха стиснати в юмруци до тялото му. Ларен изтича при Сарла, но Ерик я избута.

— Стой настрана от нея, робиньо. В името на всички богове, непрекъснато ме предизвикваш.

Няколко секунди не се чуваше звук — единствената картина, която се виждаше, бе Сарла, по чието лице се стичаха сълзи, а мъжете и жените бяха замръзнали по местата си и се бояха да гъкнат. Дори децата бяха притихнали, вперили очи в родителите си, и не знаеха какво да сторят.

В този момент Лета изпищя:

— Тя каза, че щяла да ми избие всичките зъби! Един по един! Набий я, Мерик, заслужава си го.

Мерик без усилие потисна смеха, напиращ отвътре, смях, примесен с неистова ярост към Ерик. Яростта му бе съвсем безсилна, защото знаеше, че не може да противоречи на брат си в собствената му къща. В този миг осъзна, че трябва да замине и да си намери нов дом, където да бъде господар. Обърна се към Лета и рече:

— Това са пълни измишльотини, Лета. Тя е скалд. Естествено е да те уплаши с пресилените си приказки. А сега се успокой, всичко свърши.

Изви глава, за да зърне израженията на хората си — първо към Деглин, който изглеждаше разочарован, че няма да я нашиба с камшика веднага, пред очите им, после към стария Фиррен, който дялкаше ръкохватките на един стол, и накрая към Клив, чието лице бе побеляло от напрежение да не се намеси. Таби, слава Богу, както и останалите деца, се бяха заели отново с игрите си, крещяха и се препираха и повече не се интересуваха от възрастните. Приближените на Торагасон сякаш бяха разколебани и много от тях бяха вперили очи навсякъде другаде, но не и в Лета. Той си помисли, че навярно не питаят особени симпатии към Лета, докато историите на Ларен им доставяха явна наслада. Мерик погледна Сарла. Тя бе навела глава и той разбра, че се чувства унизена от постъпката на съпруга си.

Забеляза, че Лета се кани да каже още нещо, и припряно добави:

— Докато дойде време да се поти край огъня, ще я заведа на полето да поработи там. — Не допълни, че ще се труди редом с нея.

Без повече обяснения, той помъкна Ларен навън. Знаеше, че би тръгнала доброволно с него, но прецени, че ако създаде впечатление за неохота и може би страх от нейна страна, ядът на присъстващите по-лесно ще се уталожи.

Слънцето грееше ярко. Земята още бе влажна, но лъчите му бяха пресушили повечето кални локви. Внезапно тя заби пети в пръстта и извика:

— Престани да ме теглиш!

Той се обърна и й се ухили насреща.

— Добре го изиграхме. Но сега вече не е нужно да се преструваме. — Пусна ръката й и подхвърли през рамо: — Върви след мен, ама по-живо.

Тя бързо го последва. Мерик добави, без да забавя крачка:

— „Ще ти избия всичките зъби, един по един,“ Харесва ми. Доста убедителна заплаха.

— И аз така си мислех — отвърна тя и изприпка, за да се изравни с него.

Той млъкна.

Тя не можеше да се сдържа повече.

— Мразя Ерик. Той е безсъвестен грубиян. Той я удари, Мерик, удари я, само за да докаже, че е по-силен, а тя е нищо. Съжалявам, защото ти е брат, но го мразя. Грубиян и животно. Познавам и друг такъв като него.

— Кой?

Тя се умълча. Сетне поклати глава и не продума повече.

Мерик промълви бавно, без да я поглежда:

— Ерик се е променил.

— Добре, че не го цапардоса, след като посегна на Сарла.

— Щеше ми се. Но не би било разумно. Нямам думата в неговата къща и не бива да забравям това.

— Не искам да оставам тук.

— И аз умувах над същото.

Тя зачака, но той не продължи. Ларен каза с известна неохота:

— Съжалявам, че ми се дощя да й изтръгна косата от тъпата глава, но тя ме вбеси и аз кипнах.

— Човек би помислил, че след двегодишни лишения и наказания си се научила да си държиш езика зад зъбите.

— Да, би трябвало да е така.

— Ама не е. Много ясно си спомням какъв ти беше гърбът след боя на Траско за проявеното неблагоразумие.

— Да, този недостатък сигурно ще ме довърши.

— Какво ти каза тя?

— Каза, че ще идете заедно на разходка и може би ще ти даде да я целунеш, за да усетиш какво е да целуваш невинно момиче.

— Разбирам. Предполагам, че не си й отвърнала нищо, което да я накара да те шамароса?

Ларен сви рамене и втренчи поглед не в него, а в разлюлените ечемичени ниви.

— Не беше кой знае какво, само че ще те остави да се упражняваш върху нея. Това страшно я ядоса.

Той се засмя.

— Да, наистина дреболия. Нарочно си се подиграла с нея. Не си постъпила добре, Ларен. — Поклати глава. Сетне отмести поглед и го зарея нагоре, където боровете бяха гъсти и разклонени. — Никога досега не съм чувал за еднорог.

— Както казах на всички, това са митични същества, вълшебни.

— С рогове на челата от чисто злато.

— Да.

Той се спря за момент и рече, като погали един ечемичен стрък:

— Приказката ти ме заинтригува. По някаква случайност не беше ли тя вид изпитание?

— Да — отвърна тя и впери очи в него. — Знам, че няма да ми продадеш Таби, независимо колко сребро ще ти дам.

— Най-сетне и ти да си права за нещо. Радвам се, дето най-после проумя, че никога няма да го пусна.

— А когато се ожениш за Лета? Мерик, моля те, помисли. Тя ще го мрази само защото ми е брат.

— Не се тревожи за това.

Ларен замълча. Когато стигнаха в средата на ечемичената нива, където някои вече работеха, той я накара да се вгледа внимателно в птиците, които летяха над тях.

— Пази ги от посевите.

Не добави нищо повече. Тя го зяпна, без да иска, и продължи да го съзерцава втренчено, докато той се навеждаше, после изправяше и протягаше силното си и яко тяло, а потта лъщеше по кожата му под следобедното слънце. Желаеше го. Усети остър пристъп на глад и разбра, че е насочен към него. Но не се издаде. Трябваше да го отбягва.

Когато следобедът превали, той я пусна, за да иде да се нахрани. Небето вече бе чисто, дъждът от сутринта отдавна бе отминал на север. Слънцето печеше ярко. Ларен си помисли дали да яде, но за първи път от две години насам осъзна, че я вълнува нещо далеч по-важно от комат топъл хляб, и бързо пое по пътеката, водеща към върха на една издадена скала, надвиснала над фиорда. През последните няколко дни често бе обръщала очи към нея и бе изпитвала силно желание да се изкачи най-горе, за да се полюбува на прекрасната гледка, ала знаеше, че още не е укрепнала достатъчно. Сега вече се чувстваше силна. Тръгна с чевръста стъпка, като следеше слънцето. Не искаше да отсъства твърде дълго от полето.

Не искаше да се отделя и от Мерик за дълго. Замисли се за това и си спомни неговата усмивка, смеха му, после как съблича дрехите си, как прониква в тялото й, притиска я към себе си, спомни си сладостната тръпка, преди да я заболи. Но сигурно вината не бе негова, а на собствената й плът, несвикнала с мъжка ласка.

Отново го искаше, и то силно. Желанието й бе неудържимо. Погледна го и усети възбуда, стряскаща и опияняваща едновременно. Но би била глупачка, ако се предаде в плен на насладата.

Пътеката стана по-стръмна, тясна, дълбоко изровена и камениста. Задъха се. Ненавиждаше слабостта си.

Взря се във върха, който вече не бе толкова далеч, и не отмести очи от него, докато не стигна най-горе, запъхтяна и с бодежи в сърцето. Но бе успяла.

Поизправи се и пристъпи към издатината. Гледката бе по-възхитителна, отколкото си бе представяла. Фиордът в ниското лъкатушеше навътре, след което рязко извиваше навън и тъмната му синева се ширваше до безкрайност отвъд. Тя съзерцаваше обраслите с борове възвишения, където местността бе девствена, защото бе твърде стръмна, неравна и осеяна с изсечени била, издигащи се на стотици стъпки над водата. Тя се обърна, за да зърне Молвърн с неговата леко хълмиста и равна земя, изцяло разорана и засята. Постройките бяха до една здрави и солидни, наредени около огромната правоъгълна обща къща. Нагоре се къдреше дим, тънка, синя ивица, която изчезваше в уханния въздух, и на нея й се стори, че долавя миризмата на Сарлините гозби. В задната част на ограденото пространство се виждаше гробището и храмът. Знаеше, че Мерик бе ходил на гробовете на родителите си много пъти и винаги се връщаше оттам притихнал и оклюмал, с превити рамене. Разбираше, че скърби дълбоко за тях, но не се бе опитала да го утеши. Какво можеше да му каже? Не можеше да му разправи за смъртта на своите родители, защото той би поискал да научи кои са и непрекъснато ще настоява, докато й извади душата. Скоро щеше да му разкрие истината. Бе прав, че историята й се явяваше нещо като проверка. Можеше да му се довери, трябваше, нямаше друг начин.

Приседна на земята, недалеч от ръба на скалата и се облегна на един камък. Надяваше се Сарла да е добре. А Лета — да я боли скалпа. Сети се за Мерик и се запита колко ли любовници са се усамотявали на това място преди… „Да, сигурно са били много“, помисли си тя и бавно затвори очи.

— Забелязах те да идваш насам. Изчаках да се уверя, че брат ми няма да те последва. Тогава тръгнах подире ти.

Тя чу гласа му в просъница, далечен, спокоен и преливащ от задоволство, но не бе нищо повече от глас, а един глас не можеше да й напакости, не представляваше заплаха.

— Никой не видя, че се качваме тук. Мястото се нарича Рейвънс Пийк. В последно време нападенията от вражески викинги намаляха и то не се използва вече като наблюдателница. Не, сега е любовно гнезденце и ти си в него, Ларен.

Гласът придоби реалност. В него се надигна злорадство и ликуване, каквото изпитват мъжете, когато хванат една жена натясно и се канят да я покорят. Усети, че сърцето й започва да тупти лудо.

— Знам, че си будна, Ларен. Помислих си, че си поела насам, за да се срещнеш с някой мъж — мястото е тъкмо за това, — но виждам, че си сама. Доволен съм. Да не би да си отблъснала Мерик или той не те искаше посред бял ден?

Тя отвори очи и се втренчи в Ерик. Не можеше да зърне лицето му, защото слънцето блестеше точно зад гърба му. Ако не го познаваше, за момент щеше да си въобрази, че е бог, златен и сияен — толкова огромен изглеждаше. Ларен бавно се изправи, ожулвайки гърба си на камъка. Трепна от болка, но не отрони звук. После постепенно стана, подпряна с ръка на камъка.

— Късно е — рече тя. — Трябва да се върна на полето. Мерик ще ме чака.

— Защо дойде тук?

— Казаха ми, че от Рейвънс Пийк се открива най-прекрасната гледка към вашите земи. Исках да се убедя с очите си.

— Както споменах, много мъже и жени са идвали тук, за да се любят.

— Аз дойдох само да позяпам.

— Аз пък — за да те обладая. Няма да чакам повече. Може би си знаела, че ще те последвам, ако успееш да се отскубнеш от Мерик. Това ли искаше?

— Не, не искам да ме насилваш, Ерик. Трябва да вървя.

В мига, в който го изрече, се обърна рязко, но той я изпревари. Беше силен колкото Мерик и пръстите му се впиха в рамото й.

— Още си прекалено слаба. Пръстите ми могат да обхванат ръката ти. Не се опитвай да избягаш пак от мен. Не ми харесва.

Тя изви глава към него и го погледна в лицето, озверено и погрозняло от похот. Спомни си онази отдавнашна нощ, когато бе успяла да измами нападателя си, като се престори на припаднала. Предчувстваше, че едва ли би сполучила със същата хитрост пред Ерик.

— Не искам да се съвкупявам с теб. Аз принадлежа на Мерик. Защо искаш да ядосаш брат си? Не го ли обичаш? Няма ли почит между вас?

Очите му се присвиха и се втренчиха в лицето й, пръстите му се размърдаха върху рамото й и продължиха да го стискат, но без да й причиняват болка. Рече спокойно, като на малоумна:

— Мислиш се за нещо повече от Кайлис и Мегът, защото умееш да каканижеш разни истории. Ама не си. Слушай какво, Ларен, сега аз съм господарят на Молвърн, не баща ми, нито брат ми. Аз владея всичко, което виждаш оттук. Дълго чаках реда си. Исках да замина, да поема своя път, може би да плавам до Исландия, но баща ми ме помоли да не го правя, каза ми, че съм бъдещият господар на Молвърн и дългът ми повелява да остана. Съжалявам, че родителите ми починаха, но с проклетите си наставления и обещания ме държаха в подчинено положение, само ме командваха и нищо повече. Ала сега е различно. Дори Сарла разбира, че трябва да се съобразява с мен. Преди не съм я удрял, защото родителите ми я защитаваха, макар да е ялова и непотребна като жена. Оттук нататък поне ще ми се покорява безропотно и ще стъпва на пръсти край мен.

— Ерик, аз не съм ти съпруга. Нищо не съм. И съм напълно непотребна. Нали каза, че съм твърде слаба. Вярно е. Моля те, Ерик, не ме наранявай.

Той й се усмихна и я сграбчи за другото рамо. Привлече я към себе си и тя осъзна, че е висок колкото Мерик и също толкова силен и едър. Не би могла да се пребори с него, в никакъв случай. Не искаше да я изнасили. Нямаше да го понесе.

Отметна назад глава и го погледна открито в очите.

— Не прави това или ще съжаляваш.

В мига, в който изрече тези слова, разбра, че е сбъркала. Той не търпеше заплахи от жени. Забеляза как присви очи, докато станаха на цепчици, и как една вена запулсира на врата му. Беше бесен и щеше да я накаже. Наказанието не закъсня. Зашлеви я силно, също както постъпи с жена си. Тя сподави вика в гърлото си. Нямаше да му достави това удоволствие да крещи.

— Ето — промълви той и я целуна яростно, впи устни в нейните и я прехапа до кръв. С едната ръка я стисна за дясната гърда и я замачка настървено и болезнено. С другата понечи да разкъса роклята й, но материята се оказа здрава. Отстъпи назад, улови с две ръце деколтето и дръпна с все сила.

Платът изпращя и тя го блъсна с коляно в слабините. От слисване хватката му се разхлаби точно колкото бе нужно. Отскубна се от него и хукна като обезумяла надолу по тясната, извита пътека. Той изрева зад гърба й, но тя не се обърна. Чуваше го как стене и пъшка от нанесения удар. Но въпреки това изпитваше ужас, че е по петите й, че всеки момент ще я настигне, ще усети горещия му дъх, ръцете му ще я сграбчат за раменете, ще я обърне към себе си и ще я цапардоса през лицето. После ще я изнасили и накрая ще я убие. Тича, докато се препъна, падна на стръмната пътека и се блъсна в един камък. Пред очите й изригна бяла светлина, сетне настъпи мрак.

Не знаеше колко време е минало, когато бавно започна да се свестява, замаяна и с невиждащ поглед. Тръсна глава и усети цицината над лявото си ухо. Прониза я неистова болка, която напълно я заслепи. Изведнъж си спомни. Вкопчи се в ръба на камъка и се надигна. Изправи се с олюляване, като се мъчеше да възвърне равновесието си и да потисне чукането в главата си. Ослуша се напрегнато. Не се долавяше никакъв звук, нищо.

Ерик не се мяркаше. Дали бе изгубила съзнание само за миг? Дали той бе още в края на пътеката, превит на колене, и се държеше за корема?

Връхлетя я страх и мисълта й се проясни. Без да чака повече, хукна надолу по пътеката и не се спря, докато не стигна до подножието й и едва тогава се облегна на един бор, за да си поеме дъх. Сърцето й биеше до пръсване, удареното място я болеше, гърбът й, почти заздравял, сега целият я щракаше и смъдеше. Колкото до крака, нищо не чувстваше, което навярно бе добър признак.

— В името на всички богове, къде се изгуби?

Мерик вървеше насреща й и викаше:

— Помислих си, че те е изненадал някой див звяр или че си паднала във водата и си се удавила. — Бе направо разярен, но очевидно от притеснение за нея.

Помъчи се да му се усмихне — жалък опит, който й струваше неимоверно усилие.

— Не, добре съм. Исках да се полюбувам на гледката ей там горе. Страхотно е, Мерик, толкова е красиво, водата се вие като змия и…

— По дяволите, млъкни! Кой ти е съдрал роклята? Кой?

В следващия миг се спусна към нея, сграбчи я за раменете, досущ като брат си, но моментално омекна. Овладя се и я зяпна сащисан. Бе се побъркал от страх и се ядосваше, че това проклето чувство го бе извадило от равновесие. Успокои се. Тогава забеляза, че тя диша тежко, че лицето й е пребледняло и вената на гърлото й бясно пулсира над скъсаната рокля.

— Кой? — повтори той. — Кой стори това с теб? — Видя как тя трепна и неволно вдигна ръка към главата си.

Този път рече по-спокойно и по-бавно:

— Кажи ми какво се случи.

— Просто паднах, спънах се и загубих свяст за известно време. Вече съм добре, Мерик. — Но докато говореше, постоянно надзърташе през рамо нагоре по тясната пътечка.

— И когато падна ли си скъса роклята? В името на боговете, кажи ми кой стори това с теб! — Усети, че тя се отдръпва от него, въпреки че не се бе помръднала. Тогава осъзна, че е примряла от ужас.

Привлече я към себе си и започна да я гали леко по гърба. После се сети за боя на Траско, премести ръцете си върху раменете и тила й и взе да я разтрива утешително.

— Кажи ми какво се случи.

— Искам да се прибера. Моля те, Мерик, трябва веднага да се прибера!

Страхът й бе осезаем. Той се намръщи.

— Няма да мръднем оттук, докато не ми кажеш какво се е случило.

Ларен се разтрепери пряко волята си. Знаеше, че Мерик ще се нахвърли върху брат си, че не ще може да се сдържи. Сигурна бе в това.

— Той е там, горе. Разкъса роклята ми, но нищо повече, нищо повече, кълна ти се. Аз го ударих, ритнах го, също както ритнах теб в Киев, и го чух да крещи подире ми, после силно да охка. Но сега сигурно е добре. Ще слезе, ще ме види с теб и ще ме отведе или двамата ще се сбиете, а аз не мога да понеса това, не мога да понеса брат да се изправи срещу брата!

Той не продума, само погледна нагоре по лъкатушещата, изровена пътека.

Тя взе да се мята в ръцете му, разтреперана до смърт от уплаха. Кожата й леденееше под пръстите му.

— Колко време беше в несвяст?

— Не знам! Не знам! Моля те, Мерик, пусни ме, не му позволявай да ме види!

— Тихо. Изслушай ме. Ти тръгна да се прибираш преди повече от час. Аз се разтревожих и се втурнах да те търся.

— Преди час? — Тя го изгледа озадачена. — О, не, не е възможно. Не, твърде дълго е. Не, невъзможно е, Мерик!

Внезапно почувства как пръстите му се вкопчиха в раменете й. Обърна се и видя Олег да се приближава към тях, а зад него вървеше Фиррен.

Мерик каза:

— Ларен, ти ще стоиш тук. Не мърдай от това място. Разбра ли ме?

— Защо? Ти къде отиваш? Защо? — Гласът й прозвуча пискливо, цялото й тяло се тресеше. Той изруга, сграбчи я за ръката и я помъкна подире си.

— Хайде, Олег, Фиррен. Трябва да се уверим дали Ерик е добре.

Намериха го проснат по очи на върха, с единия крак увиснал над пропастта. Тилът му бе хлътнал. Бе мъртъв. В дясната си ръка стискаше късче вълнен плат. Мерик го разпозна преди Ларен.

Ерик го бе откъснал от роклята й.

(обратно)

Глава петнадесета

— Да, нещастна робиньо, ти си го убила и сега ще умреш. Ще гледам да не се усмихвам, когато последното дихание напусне жалкото ти тяло. Ще се усамотя някъде и ще се смея до насита, че си си отишла завинаги. Няма да се плаша от призрака ти, защото ще те заровят толкова дълбоко, та дори проклетията ти ще бъде погубена заедно с теб.

Ларен се втренчи в лицето на Лета, което почти не се забелязваше в сумрака на Мериковата спалня. Бе дълбоко заспала, потънала в някаква страховита тъмнина, ужасена и неподвижна, когато чу гласа на Лета, тих, зъл и ликуващ. Но въпреки това бе за предпочитане пред онази празнота от смътни сенки, които щяха да изсмучат живота й.

— Да, най-после ще си платиш, окаяна уличнице, ще си платиш. Ти си само робиня. Ерик имаше право да те обладае. А ти го уби, затова Мерик ще убие теб — негов дълг е като брат на Ерик.

— Не съм убила Ерик.

— Лъжкиня. Никой друг не е стъпвал на пътеката. Само ти и Ерик. Никой друг. Ти си нищо, жалка робиня. Никой не вярва на клетвите ти. Даже в момента мъжете обсъждат какво да правят с теб и знаеш ли какво ще ти кажа, уличнице? Мерик мълчи. Не взима твоята страна.

— Не съм убила Ерик — повтори тя, долови глухия си глас и разбра, че никой няма да й повярва, абсолютно никой.

— Да, много дълго спа. Сарла реши, че така ще е най-добре за теб, краво. Не искаше мъжете да те убият, ако дръзнеш да се появиш на погребението на Ерик, но те и без това ще те убият, ще видиш. Настоя да те оставят на мира, да спиш на спокойствие, за да те спаси, но това е без значение, защото ще бъдеш мъртва, мъртва като Ерик, когото си погубила.

— Сарла добре ли е?

Тогава Лета се усмихна.

— Да, чудесно. Загуби един мъж, който сегиз-тогиз я наказваше за дързостта й, но освен него загуби много повече — прости се с Молвърн, макар още да не го е осъзнала. Сега той принадлежи на Мерик и на никого другиго, най-малкото на оная тъпа крава, дето е ялова като петдесетгодишна бабичка. Остават само копелетата на Ерик, от които никое не е законно, защото Ерик бе млад мъж, мислеше се за безсмъртен и дори Кена не призна официално за свой син. Жалко, но не за мен, не и за Мерик, който сега притежава всичко, докъдето поглед стига. Да, Молвърн е вече на Мерик. Когато се оженим, аз ще стана господарка тук и ще се погрижа двете със Сарла да ви няма.

— Мерик никога не ще изпъди Сарла от Молвърн.

— Как не! Нали ще иска да ме ощастливи. Аз ще бъда негова съпруга и той ще прави каквото му кажа.

— Какво търсиш тук, Лета?

Мерик се очерта на входа и ръкава му дръпна завесата от меча кожа.

— Просто исках да видя дали спи още, господарю — отвърна Лета с тих и нежен глас. — Сарла ме изпрати да я събудя. Странно е, че вдовицата на Ерик има такова високо мнение за робинята, убила съпруга й.

Лета се изпъчи и бавно пристъпи към Мерик. Застана пред него, впери очи в лицето му и го докосна с върха на пръстите си по рамото.

— Толкова съжалявам, Мерик. Първо родителите ти, а сега тая робиня уби брат ти. Съчувствам ти, господарю, защото само преди две години почина по-голямата ми сестра. Ужасна мъка.

— Иди при баща си, Лета.

Тя му се усмихна, отново го докосна по рамото и излезе.

Мерик се приближи до леглото и се взря в Ларен.

— Този път поне нямаш нови синини, изгаряния или следи от камшик.

Тя само поклати глава. Добре, че не бе видял гърдата й, слава на боговете. В пристъпа си на безумие Ерик й бе оставил жестоки белези.

— Всичко свърши — рече той. — Брат ми вече не е сред нас. — Той си спомни как смъкват брат му по стръмната пътека, как го придържа за раменете, без да откъсва очи от окървавената му глава, после жените го измиват и пременят в изящни одежди. Тялото му не бе внесено в къщата, защото всички се бояха, че ще ги сполети зло. Затова го закараха направо на гробището и го положиха внимателно, с краката напред, в една дълбока дупка, изкопана до тленните останки на баща му. Мечът, брадвата и любимият му нож бяха закопани заедно с него, както и предпочитаните му гривни и одеяния. Хората бяха по-скоро стъписани, отколкото опечалени, а мъката щеше да ги споходи едва по-късно. Почуди се колко ли трябва да се е променил Ерик след смъртта на родителите им. Нима бе обърнал повечето от приближените срещу себе си със своето високомерие и самонадеяност? Нима си бе създал враг, който да му смаже главата с камък? Изглеждаше невероятно. По лицето на Сарла се четеше единствено потрес. Не скръб, не облекчение, нищо, макар да бе трудно да се прецени, понеже бузата й бе почти морава от шамара на Ерик.

Той сам бе редил молитвите към боговете — към Один, Всемогъщия Отец, към Червенобрадия Тор, към Локи, Духа на злото, възхвалявайки смелостта на Ерик в битка и благородството му, към Сетър, бога на подземното царство, пред когото лично се закле, че мястото на Ерик не е там и че Сетър няма да спечели нищо от гибелта му. Призова ги да пуснат Ерик Харалдсон по небесния мост и да го приемат в своите селения, да го възнаградят за вечни времена, да го благословят в последното му пътуване. Докато се молеше, гледаше окървавената глава на брат си. Затвори очи, думите не стигаха. Толкова много смърт, прекалено много. Първо родителите му, а сега и по-големият му брат. Дали Ерик бе произнесъл заупокойните слова над телата на родителите им? Дали и в неговите очи са парели сълзи, докато ги е изричал? Дали гласът му също е пресеквал и е преглъщал, за да продължи, да изпълни всички обреди и ритуали както подобава? Изведнъж Мерик почувства нечия ръчица да се вкопчва в неговата. Сведе поглед и зърна Таби. Детското му лице бе сгърчено от мъка, понеже усещаше, че нещо не е наред с Мерик, но не можеше да проумее какво. Мерик се наклони, грабна детето и го притисна до гърдите си. Целуна топлата му буза и тънките ръчички се обвиха около шията му. Никой не продума, нито Лета, нито Олаф Торагасон.

Никой не му каза нищо и за Ларен, но той знаеше, че всички се питат как ще постъпи. Ясно разбираше, че постоянно говорят за нея и за евентуалната й вина. Но сега той бе господар на Молвърн. Единствено неговото мнение тежеше и неговите заповеди се изпълняваха.

Погледна я. Мълчанието му се бе проточило, но и тя не се бе обадила. Очите й бяха затворени, но ръцете й бяха стиснати в юмруци.

— Не съм го убила, Мерик. Не съм. Ритнах го в слабините и хукнах да бягам, докато паднах и загубих свяст. Моля те, трябва да ми повярваш.

— Представям си как лежиш просната по гръб, Ерик е отгоре ти, дърпа те за роклята, за да я съблече и да те изнасили. Ти се мъчиш бясно да се защитиш. Грабваш един камък и го удряш по главата. Не те виня за това, Ларен. Глупаво е било да се качваш сама на Рейвънс Пийк. А сега брат ми е мъртъв, защото похотта му го е тласнала към чужда жена.

— Какво ще правиш?

— Не знам. Всички смятат, че си виновна.

— Не съм го убила!

— Като робиня си лишена от глас. Като робиня, убила човек с положението на Ерик, те очаква мъчителна и бавна смърт. И аз трябва да те накажа. — В този миг той млъкна и се втренчи в пребледнялото й лице. Надигна се.

— Какво ще правиш?

— Нямам представа. Но знам, че не мога да позволя сестрата на Таби да умре. Той никога не ще ми прости.

Думите му предизвикаха у нея пристъп на облекчение, примесен с болка. „Само сестра на Таби?“

— Защо не искаш да ми повярваш, Мерик?

— А защо трябва да ти вярвам? Нищо не си ми казала, откакто ти спасих кожата в Киев. Нито откъде си, нито какво е семейството ти, нищо. Малкото признания, които успях да изтръгна от теб, бяха мъгляви и объркани. Защо трябва да ти вярвам сега?

Тя чу мъжки вик. Мерик рече остро:

— Стой тук!

Мигновено излезе от спалнята, а Ларен го последва, загърнала скъсаната си рокля.

Двама от хората на Ерик държаха Клив, а трети го налагаше. Деглин крещеше да убият жалкия роб.

Мерик хвана единия за китката и го блъсна, поваляйки го на земята. Другия изрита от пътя си.

— Пуснете го.

Двамата мъже погледнаха Мерик, но не го познаваха така добре като брат му. Гласът му бе тих и сдържан. Единият рече, като жестоко изви ръката на Клив:

— Той дойде с нея, Мерик. Ще изтръгнем истината насила от него, защото тя сигурно му е казала за убийството на Ерик. Положително знае, даже може да са го сторили заедно.

Другият мъж силно ръгна Клив в корема. Мерик не продума повече. Сграбчи мъжа, завъртя го и заби юмрука си в гърлото му.

— Пусни го или ще те убия.

Приближеният на Ерик се колебаеше какво да стори. Видя, че Олег тича към тях, и разбра, че ще вземе страната на Мерик. Провикна се към останалите:

— Елате! Помогнете ми! Не е справедливо!

Мерик хвана мъжа за гърлото с две ръце и го стисна. Беше вперил очи в лицето му, докато той се преви на колене и се смъкна на земята. Мъжът се мъчеше да каже нещо, но не можеше. Очите му се замъглиха и потъмняха. Свлече се на земята в безсъзнание. Мерик се надвеси над него.

— Има ли други желаещи да наранят този човек?

— Той е роб — обади се Олаф Торагасон със смирен тон, защото бе станал свидетел на Мериковия изблик на гняв и насилие. — Да, Мерик, роб и нищо повече. Остави хората да се позабавляват. Господарят им е убит. Този човек е само роб и те са прави. Той пристигна с нея и сигурно знае истината. Да, нека го пречупят. Никой не го е грижа.

— Допускам, че Клив го е грижа, и то много. — Мерик се обърна към Клив. — Добре ли си?

— Ръката ме боли, но не успя да я счупи. Благодаря ти, господарю.

— Той е роб! — извика Деглин.

— Не, не е — рече Мерик. Извърна се към всички и поред се взря в лицата им. — Вече е свободен. Всички ме чуйте. Клив е свободен човек. И мой помощник.

— О — намеси се Олаф Торагасон, — щом е свободен, тогава го накарай да плати кръвния данък за смъртта на Ерик. Ако ли не, трябва да умре, и то от твоята ръка.

— Почакайте! — отново се обади Деглин. — Тя уби Ерик, а не тоя отвратителен дивак. Хванете я и я убийте, защото е робиня.

Мерик само поклати глава.

— Тогава той трябва да плати данъка! — изкрещя Деглин. — Той уби брат ти, а тя му е помагала. Всички го знаят!

— Ето я, питай я, питай я!

Ларен стоеше в сенките, притихнала и неподвижна. Мерик знаеше, че е спечелила малко сребро от приказките си и няколко бижута, но не достатъчно, за да плати данъка, нужен за двамата с Клив.

Клив каза на Мерик високо и силно:

— Господарю, Деглин е прав. Аз убих Ерик, не Ларен. Той се нахвърли върху нея и тя избяга. Аз го ударих с камъка от яд. Само аз съм виновен.

— Не! — Ларен се спусна към него, сграбчи го за раменете, разтърси го и го накара да я погледне. — Не лъжи, Клив, не лъжи заради мен! Аз не съм го убила, нито ти. — В този момент се обърна към всички мъже и жени, които стояха наоколо и я зяпаха, някои разгневени, други разколебани. Зърна Сарла до огнището бавно да бърка яхнията с глиганско месо, без да говори, а ръката й равномерно и спокойно въртеше огромната дървена лъжица.

— Разбира се, че ти си го убила, няма кой друг. — Тези думи бяха казани от приближен на Ерик. — Той бе много тачен, смел и благороден човек.

— Да, да!

Ненадейно Сарла извика:

— Млъкнете, всички! — Бавно си проби път сред хората към Мерик. Повиши глас и рече: — Не ще позволя на обвинявате Клив и Ларен. Аз убих Ерик. Аз самата. Той непрекъснато ме налагаше след смъртта на родителите си, след като стана господар тук, и аз го намразих. Той проследи Ларен до Рейвънс Пийк, за да я изнасили. Всички знаете колко страстно я желаеше, макар тя да принадлежеше на Мерик. Не го бе грижа. Бе замаян от похот. Тя му се опъна и успя да избяга. Видях я, че се отдалечава. Тогава го ударих. Двамата нямат никаква вина.

Избухна неистова врява.

Мерик погледна гърдата й, нашарена със синьо-жълти белези, носещи явните отпечатъци от пръстите на Ерик, които бяха мачкали плътта й грубо и безмилостно.

Протегна ръка и леко обви гърдата й с шепа. Тя почувства топлината му, силата, която се излъчваше от него, и осъзна, че го желае повече от всякога, въпреки че в момента и двамата се раздираха от неимоверна болка и мъка. Искаше да се притисне към ръката му. Да се опре на мощното му рамо, да се отпусне в прегръдките му и да знае, че той й вярва и че ще я подкрепи. Копнееше да го целуне, да усети неговата жар, да изпита отново невероятните чувства, с които я бе дарил веднъж. Сякаш бе толкова отдавна. Но тя лежеше скована пред него, без да се помръдва, и той забеляза единствено, че е вцепенена и настръхнала. Разбра, че следи ръката му, предпазливите движения на пръстите му по белезите, сетне вдигна глава и не успя да изличи яростта от очите си.

Бе я изненадал и тя понечи да се завие, но не смогна.

— Роклята ти е скъсана непоправимо. Ще помоля Сарла да ти даде нова.

Бавно отлепи пръстите си от гърдата й и се извърна настрана. Промълви, без да я поглежда:

— Боли ли те?

Тя поклати глава, но осъзна, че той не я вижда и рече:

— Не, не много.

— Мястото е свръхчувствително при жените. Лъжеш. Съжалявам, че брат ми ти е причинил това. Но той е мъртъв и е получил по-голямо наказание, отколкото заслужава.

— Не съм го убила, Мерик. Нито Клив, нито Сарла. Те просто се опитваха да ме защитят.

В този момент той прихна, тихо и гърлено, и продължи да се смее, когато отново се обърна с лице към нея. Смехът му внезапно секна.

— Покрий се — каза той и тогава тя го прочете в очите му — неистово желание и копнеж. Дали бяха насочени специално към нея, или всяка друга би свършила работа?

Бързо се зави, придърпвайки плата върху рамото си. Вирна брадичка и се втренчи в него.

— Защо? Не искаш Таби да разбере, че зяпаш сестра му ли? Смяташ, че ще се разстрои от тази твоя страст или ме гледаш просто защото няма друга жена, която да ти принадлежи като мен?

— Не, този път не мислех за Таби — отвърна той. Приближи се до леглото и седна на крайчеца му. Сви се и стисна ръце между коленете си. Взираше се надолу, сякаш изучаваше вълнената черга, постлана на пода. — Наистина ли ми принадлежиш, Ларен?

— Ти ме възприемаш така, понеже съм сестра на Таби.

— Когато проникнах в теб, когато разкъсах преградата и докоснах утробата ти, не мислех за теб като за сестра на Таби.

— Говориш непонятно, Мерик.

— Да, а ти ме насърчаваше, докато не ти причиних болка. Гърдите ти са красиви. Бях забравил.

— Много жени имат красиви гърди, дори и Лета.

— Честно казано, гърдите й не ме интересуват. Бих искал тя и семейството й да си заминат от Молвърн. — Млъкна за момент, после се усмихна горчиво над сключените си ръце. — Сега аз съм господарят тук. Май ще им кажа да си вървят. Не ми харесва собственическото отношение на Лета и вмешателството на баща й. Дразни ме нейната самонадеяност. — Изправи се. — Странно. Не съм искал Молвърн. Никога не съм допускал, че ще бъде мой. Ако Ерик имаше син, щях да пазя Молвърн с цената на живота си, докато порасне достатъчно, за да поеме властта. Не мога да дам Молвърн на Кена, макар момчето да е умно и безстрашно. То е копеле и никой няма да одобри. Ама че проклето положение.

— Не съм убила Ерик.

Той въздъхна.

— Вярвам ти. Обаче не съм сигурен за Клив. Той трепери над тебе. Ако е видял, че Ерик се кани да те изнасили, не смяташ ли, че лесно би могъл да го удари?

— Да, би могъл, но не го е направил. Разбираш ли? Ако Клив го беше убил, той щеше да слезе по пътеката. Щеше да види, че съм припаднала. И щеше да предположи, че ще хвърлят вината върху мен.

Изведнъж Мерик вдигна глава. Усмихна й се.

— Тогава по същата причина и Сарла не би могла да го извърши.

Тя кимна.

— Значи всичко остава забулено в тайнственост, а аз не обичам мистериите. Струваше ми се, че ще се побъркам от мисли по вас с Таби — особено проклетото ти съмнение към мен, макар че издържах изпитанието, на което ме подложи. Да, приказката ти бе нещо като проверка да видиш дали можеш да ми вярваш — но сегашната загадка е по-трудна, далеч по-мъчителна, защото Ерик, независимо от недостатъците, от растящата му самомнителност и високомерие, независимо от всичко, бе мой брат. И аз трябва да отмъстя за него. Разбираш ме, нали, Ларен?

— О, да, Мерик, разбирам какво значи отмъщение.

Той стана и пристъпи към нея. Погледна я, без да я докосва. Само я съзерцаваше.

— Добре обърка живота ми, няма що. — Не можеше да се сдържи, нежно повдигна брадичката й с длан и се втренчи в нея. — Стой тук. Ще пратя Сарла да ти донесе дрехи.

— Какво ще правиш?

— Ще говоря с хората си. Осланям се на тяхната преданост и ще им разкрия невинността на Клив и Сарла. Те и без това са разколебани, защото смятат, че признанията им са продиктувани единствено от желание да те спасят. Така в съзнанието им ще се загнездиш ти, Ларен. Никой друг, само ти. Аз ще се оправя някак, защото всички богове са ми свидетели — нямам друг избор.

Остави я с пребледняло лице да се пита какво ще стори той, ако се наложи да я убие — нея, една жалка робиня, причинила смъртта на брат му.

Роклята на Сарла бе малко широка на Ларен, а нямаше колан, за да я пристегне с него. Туниката отгоре й висеше почти до коленете и дори двете брошки не бяха в състояние да я прихванат както трябва.

В общото помещение бяха само жените, не повече от десетина, и до една шетаха: опушваха херинга, току-що наловена от фиорда, чистеха платно, преди да го боядисат, тъчаха на грамадния стан в ъгъла на къщата, месеха хляб в огромните нощви. Вършеха толкова много неща, все делнични, обичайни домакински работи, и на Ларен й хрумна, че би искала да участва в тях. Отиде до огнището при Сарла и й благодари за роклята.

Сарла я измери от главата до петите и се ухили лукаво.

— Доста странно изглеждаш, Ларен. Толкова си слаба още. Ела, хапни малко каша.

— След като се нахраня, искам да готвя.

— Да, това е наказанието ти за дързостта. — Замълча, сетне добави тихо: — Макар да се съмнявам, че е в сила, щом Ерик е мъртъв.

— Искам да готвя.

— Добре ли се чувстваш?

— Предпочитам да не ме бе упойвала, защото сънищата ми бяха изпълнени с тъмни и зловещи сенки.

— Просто исках да си в безопасност. Сега всички мислят очебийното. Мерик говори мъдро.

— Но ти не постъпи мъдро, Сарла, нито ти, нито Клив. Постъпи неразумно.

— Не можех да стоя до огнището и да бъркам някаква си глупава яхния, докато всички обвиняваха теб и Клив за убийството на Ерик.

— Много си смела.

Сарла само я погледна.

— Не, по-слаба съм, отколкото си представяш. Клив е силният. — Тя млъкна, понечи да каже още нещо, но поклати глава.

— Виждала ли си Таби?

— Навън е с другите деца. Струва ми се, че Кена го учи да се бие. — Пак поклати глава. — Жал ми е за Кена. И за Кайлис. Сега и двете с Мегът нямат нищо. Не е много справедливо.

— Не е, наистина.

— Едва тази сутрин се опомних, че вече Мерик е господар на Молвърн. О, знаех, че той е господар, но някак не си давах сметка за това. Лета ми отвори очите. Тя е извънредно доволна. Накара ме да се почувствам, сякаш времето ми тук е към своя край. Дощя ми се да я зашлевя.

— Не се тревожи за това. Мерик заяви, че след като Молвърн му принадлежи, ще отпрати Торагасонови да си вървят. Може би ще го стори днес. Защо не кажеш на Лета, че тя ще напусне Молвърн по-бързо и от теб?

Сарла вдигна глава и зърна Лета да идва към тях.

Съдейки по самодоволното й изражение, май Мерик още не им бе съобщил да си ходят.

Ларен искаше да запази спокойствие, а ако останеше да говори с Лета, със сигурност щеше да кипне. Чу Сарла да шепне подире й: „Страхливка!“, но продължи да върви, даже ускори стъпка, докато не я настигна викът на Лета:

— Спри, робиньо! Искам да говоря с теб.

Въздъхна и се обърна.

— Сега пък какво има, Лета?

— Баща ми е при Мерик. Пазарят се за цената ти. На Мерик не му се иска да те продава, защото смята, че не си съвсем лишена от разказваческа дарба, ала се притеснява да държи убийца под покрива си. Бои се, че може да се ядосаш някой път и да го затриеш.

Ларен я зяпна втрещена. Сарла се обади:

— Това са измишльотини, Лета, и ти прекрасно го знаеш. Тъй че си стискай езика зад зъбите. Тук си гостенка, нищо повече, и ще престанеш да се надуваш, все едно си господарка. И ще престанеш да тормозиш Ларен.

— Да я тормозя? Ха! Та тя има по-дебела кожа и от глигана, дето го дереш.

— Заяжданията ти са толкова детински, Лета — рече Ларен. — Прекалено глупави и злобни. Може би ще се усъвършенстваш с годините. По всичко личи, че натам вървиш.

Лета отвори уста, но Ларен я изпревари, като каза бързо и ехидно:

— Не забравяй хубавите си зъбки, Лета. Един по един. Разбираш ли?

Лета пребледня, завъртя се на пета и излезе от къщата.

Сарла прихна.

— Да, натам се е запътила, ама още не е късно да бъде обуздана.

Клив се приближи към тях, като клатеше глава.

— Изчаках я да се махне. Ларен, в момента Мерик е свикал събрание, за да обсъдят убийството на Ерик. Тук го наричат „съвет“. На него определят тежестта на провинението и търсят справедливо решение. Дойдох да ти кажа. Повечето още смятат, че ти си виновна, но сега поне са поставили въпроса на разискване.

Кайлис пристъпи и застана до Клив.

— Аз не те смятам за виновна, но ако не бе дошла тук, Ерик нямаше да е мъртъв и аз и синът ми щяхме да бъдем в безопасност.

Бе права, но Ларен само промълви:

— Съжалявам, Кайлис, но повярвай ми, аз не съм го убила. А за това, че съм тук, не нося отговорност, защото Мерик се разпорежда с тези неща.

— Да, но Кайлис има право — намеси се Мегът. — Заради теб ние ще бъдем превърнати в нищожества. Може би Мерик дори ще ни подхвърли на хората си, да ни използват както им скимне. Моля се Мерик да ни вземе за свои любовници, но знам, че ляга само с теб. Чух ги веднъж да разговарят с Ерик по този въпрос и Ерик каза, че Мерик е глупак да мечтае за онова, което е свързвало родителите му. Щом се оженел за Лета, веднага щял да разбере, че желанието му е непостижимо като сън. Бързо щял да й се насити и да посегне на други жени.

И всичко това се изричаше пред Сарла. Ларен предполагаше, че и сред нейните сънародници е същото, но е била твърде млада, за да обръща внимание на подобни неща. Лицето на Сарла бе непроницаемо. Напълно. Ларен случайно погледна към Клив. И замръзна на мястото си. Той се бе втренчил в Сарла с такава нежност и израз на крайна безпомощност върху обезобразеното си лице, че й се доплака.

Отвън се чу вик, последван от крясъци и гръмки препирни. Сетне настъпи гробна тишина. Постепенно гласовете отново се надигнаха, разнесе се глух ропот, но вече по-сдържан. Тогава заговори Мерик, но те не можаха да доловят думите му, които предизвикаха буря от въпроси.

— Какво става? — попита Сарла и се втурна към вратата.

Олег изникна на входа. Изгледа всички поред, докато зърна Ларен. Каза тихо:

— Най-добре е да дойдеш вече, Ларен. Мерик взе решение и всички ще се вслушат в него.

(обратно)

Глава шестнадесета

Мерик я наблюдаваше как се приближава с Олег и Сарла от двете страни. Изчака, докато тя застана пред него, и тогава промълви съвсем тихо:

— Сега ще дойдеш с мен.

Улови ръката й и я поведе. Гласовете на мъжете напираха — някои открито ядни, други просто питащи. В този момент чу Олег да изрича високо:

— Правилно и справедливо е. Мерик е вече господар на Молвърн. И всички ще изпълняваме желанията му.

— Какви желания?

Той продължи мълчаливо да върви, докато слязоха по широката пътека до фиорда. Посочи към пристана. Отидоха в края му и той я смъкна до себе си, а краката им увиснаха над ръба. Водата отдолу бе спокойна и светлосиня. Тя виждаше вълничките и плаващите под повърхността им риби.

Слънцето грееше ярко, въздухът бе мек и много топъл. Не можеше да си представи всичко покрито от сняг. Един облак затули слънцето, но само за миг. Ларен зачака мълчаливо.

— Имаш право на две възможности — каза най-сетне той.

Тя наклони глава на една страна и се загледа в профила му. Но той не изви лицето си към нея.

— Да се омъжиш за мен и да останеш тук, в Молвърн. — Когато заговори, се извърна. — Защо си толкова изненадана? Защо трепериш? Добре тогава. Щом ти е толкова неприятно да бъдеш моя жена, тогава можеш да избереш второто. Ще се погрижа да се прибереш при семейството си. Обаче Таби ще задържа при мен. Ще го направя свой син.

— Не!

— Не какво?

Тя го бе зяпнала и само клатеше глава. Предполагаше, че е доволен, задето най-после бе успял да я свари напълно неподготвена, но в същото време така копнееше да му каже, че иска да се омъжи за него, че…

— Не мога да се омъжа за теб.

— Така ли? Не можеш или не искаш?

— Не мога.

— Да не би да си омъжена вече? Не вярвам Траско да е бил обещаващият съпруг. Или греша? Или току-виж, преди да станеш робиня, си била омъжена още като дете?

— Не, не, нищо подобно.

— Не, естествено, че не си била омъжена. Беше девствена, когато те обладах. О, разбирам. Аз съм твърде недостоен за теб, за да ти бъда съпруг.

— Не, в никакъв случай.

— Нови загадки, нови тайнства. Много добре, Ларен. Не забравяй, че си моя робиня. Независимо каква си била преди, сега си просто робиня, която повечето от хората ми смятат за убийца. Аз ти предлагам луната и звездите — поне така би трябвало да приеме една робиня женитбата за господаря на голямо имение като Молвърн.

Тя рипна на крака и го изгледа втренчено.

— Не можеш да задържиш Таби.

— Мога и непременно ще го сторя. — Той се надигна много бавно и застана с лице към нея. Обхвана раменете й с огромните си ръце. — Ще се омъжиш ли за мен, или не?

Тя се взря във фиорда и зърна ято херинги да се стрелка във водата, под самата гладка повърхност. Мятаха се над нея като сребърни стрели. Струваше й се, че стига да се пресегне, и ще хване някоя — толкова близо бяха. Вдигна очи към него. Копнееше да изглади бръчките по смръщеното му чело. Рече много спокойно:

— Не мога да се омъжа за теб, защото бях обещана на Аскхолд, престолонаследник на Рьонвалд, краля на датска Англия.

Той отскочи назад като попарен. Тя говореше безумия. Едва ли… Вторачи се в нея, после в провисналата й рокля и във връхната туника, които не бяха вехти и парцаливи, защото принадлежаха на Сарла, но просто бяха твърде обикновени и широки за нея, крайно неподходящи одежди за бъдеща кралица на Дания. В душата му се надигна някакво мощно чувство, което не разбираше, но приемаше, тъй както бе приел нея и както я бе приемал дълго време, много по-дълго, отколкото бе предполагал. Вярваше й. Потисна яростта, която бушуваше дълбоко в него, и рече примирено:

— Най-после истината. Разкажи ми и останалата част.

— Таби действително е принц. Преди две години двамата бяхме отвлечени от моята спалня и продадени на един търговец на роби в Рейнланд.

— Кой е баща ти?

— Баща ни Халад е мъртъв. Но Таби е вторият поред мъжки наследник на трона на чичо си.

— Чичо му ли, Ларен?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не съм произнасяла името му на глас цели две години. Чичо ни е Роло, наречен първи херцог от франкския крал, Шарл Наивния. Както знаеш, той отстъпи Нормандия на Роло, за да пази Франция срещу нашествията на другите викинги.

Този път не се чувстваше като попарен, а като паднал от кон.

— Прочутият Роло — рече по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Израснал съм с легендите за смелия и непобедим Роло. Наистина ли ти е чичо?

— Да, баща ми му е по-голям брат. Роло бил женен за едно момиче от испански кралски род. Разправяли са ми, че го е обичал. То му народило шест деца, от които три момчета. Но само вторият му син, Уилям Дългия меч, оцелял. Така Таби се явява втори наследник след Уилям. По-големият брат, Халад, има четири деца — три момичета и едно момче, Таби. За жалост, майка ни почина, когато Таби бе едва на годинка. Сестрите ни, от първата жена на баща ми, са доста по-възрастни от нас. Омъжени са за високопоставени благородници и всички живеят в Руан в двореца на чичо ми. Някой ни е предал — едната или и двете ми сестри, или съпрузите им. Не знам кой. Уилям Дългия меч се намираше извън Нормандия по време на похищението ни, в двора на франките в Париж. Освен това имам доверие на Уилям. Той никога не би посегнал на мен или на Таби, както и на собствения си баща. Много ясно съзнава колко е важен Таби за престола. И той е женен, но още няма деца, въпреки че бракът му съществува от пет години. Или поне нямаше, докато ние бяхме там. Може сега да се е сдобил със син. Може би Таби не е вече толкова необходим. Но додето не разбера това, Мерик, Таби е жизненоважен за Роло и за цяла Нормандия.

Той дълго не продума. Накрая каза:

— Поне не са ви убили.

— Не, затова смятам, че е някоя от моите сестри или техните съпрузи. Биха приспали съвестта си, ако ние с Таби само бъдем продадени като роби, а не отстранени напълно. Положително вярват, че са успели, Мерик. Но не са, освен ако Уилям Дългия меч е умрял, без да остави син. Но не съм чула подобно нещо. Няма ли пряк наследник, тогава някой от съпрузите ще получи престола на Роло.

— Значи това си имала предвид, когато ми каза, че разбираш какво е мъст.

— Да, тази мисъл неотлъчно присъства в съзнанието ми и подслажда дните ми. Тя гъделичка и езика ми. Почти усещам вкуса й. Докато съм жива, те няма да победят.

— Не, няма. Прекарала си последните две години, решена да оцелееш и да опазиш Таби на всяка цена. — Той зарея поглед нагоре по виещата се пътека към Молвърн, сега негово имение, опасано с гигантска дървена ограда. От дупката в покрива на къщата се виеше пушек. Видя нивите с ечемик, люцерна и ръж отвъд оградата, почти узрели за жътва. Един безкраен кръговрат. — Животът съвсем не е такъв, какъвто човек очаква. Може би така е по-добре. Родителите ми загинаха от чума, брат ми бе убит, нападателят му е още неизвестен, а сега детето, което искам за свой син, се оказва наследник на великия Роло. — Той замълча и се втренчи в загорелите си крака. — Не е по силите ми да понеса всичко това.

— А аз съм племенница на Роло. Всичко е истина, Мерик.

— Да, не се съмнявам в теб. Но се съмнявам в себе си. Отидох на пазара за роби в Киев да намеря подходяща прислужница за майка си. Вместо нея открих теб и Таби, което напълно обърка живота ми. А сега научавам, че си племенница на Роло. Впечатлен съм от потеклото ти. То ще убеди хората ми, че не си способна да убиеш Ерик. В жилите ти тече прекалено чиста и благородна кръв, за да си цапаш ръцете с такова нищожество като него.

— Сега ще ми помогнеш ли да се върна в Нормандия? Заедно с Таби?

Той се умълча. Погледна я, долови променливите чувства, които се редяха по лицето й, но остана непроницаем. Накрая отвърна с равен глас и с безизразни очи, които бързо отмести встрани:

— Щом така искаш.

Наблюдаваше я как рие с върховете на кожените си обувки по пристана. Бяха стари и принадлежаха на Сарла. Видя дупка на едното стъпало.

— О, значи вече не искаш да се ожениш за мен.

— Не съм казал такова нещо.

— Тогава какво искаш, Мерик?

Той улови лявата й ръка, опря дланта й на гърдите си и я похлупи със своята длан.

— Няма да върна Таби на чичо ти Роло, докато не разбера кой ви е предал. Опасността още не е преминала. Ако ви отведа и двамата, този път може и да не останете живи, повярвай ми. Не мога да поема подобен риск.

— Не е изключено, но аз непременно трябва да се прибера, за да разкрия истината. Чичо Роло ще накаже сестрите ми, ако те са виновни за отвличането ни. А ако са съпрузите им, те ще бъдат убити. Аз ще пазя Таби, както и чичо Роло. Таби може да стане бъдещият херцог на Нормандия, ако се случи нещо с братовчед ми, преди да има потомство. Брат ми трябва да се върне. Чичо ми остарява с всеки изминал ден. Трябва да подготви Таби, да го обучи, както обучи Уилям.

— Не съм очаквал такова нещо — промълви бавно Мерик и зарея поглед към далечните стръмни скали, стиснал ръката й до тялото си. — Е, не съм очаквал и да си дъщеря на гостилничар. Просто не съм си представял, че си кралска особа. Предполагам, че твоят датски принц Аскхолд те мисли отдавна за умряла. Сигурно вече се е оженил за друга.

— Да, възможно е. Той се нуждаеше от съпруга, за да му роди наследник.

— Как изглежда?

— Не знам. Никога не съм го виждала, но съм чувала сестрите ми да сплетничат за него. Разправяха, че бил на трийсет години и че първата му жена била починала, след като му оставила пет дъщери. Търсеше младо момиче. Надяваше се, че аз ще го даря със синове. Чичо Роло и кралят уговориха брачния съюз.

— Аз не те искам по тези причини. Познаваш ме. Спасих ти живота. А ти ми се отдаде.

— Да, така е.

— Този принц ще се откаже от теб, ако разбере, че вече не си девствена. Така се получава обикновено.

Тя го изгледа втренчено.

— Да, навярно си прав.

— Положително си помислила за това, преди да дойдеш при мен. Ти не си глупава, Ларен.

Над тях се спусна една дяволица и дебелото й тъмно крило хвърли мимолетна сянка върху лицето на Ларен, сетне отлетя. Тя каза, без да откъсва поглед от птицата:

— Исках те и не желаех да мисля за бъдещето, което бе по-мъгляво и от ония облаци ей там. Исках да разбера какво представлява сливането между мъжа и жената. Ти си красив и бе извънредно мил с мен. Да, исках да го изпитам с теб.

— Откровена си и това ми харесва. Не ми беше приятно да се заблуждаваме. Не, не ми противоречи. Разбирам защо не желаеше да ми разкажеш за себе си и за Таби. Прекалено много неща са били поставени на карта, твърде много. Ти си като роба, пленен от Ролф Викинга в приказката ти. Винаги ще удържа на думата си, Ларен. Сега вярваш ли ми?

— Да. Трябва, но ме е страх, Мерик.

— Вече няма причини да не ми вярваш. — Той млъкна и погледна ръката й, пъхната в неговата. Няколко секунди я съзерцава мълчаливо. После започна да разтрива раменете й. — Искаш ли да разбера, дали тоя принц Аскхолд още не си е намерил жена?

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по устата. Той така се изненада, че се вцепени и не й отвърна. Тя му се усмихна.

— Бих искала да има три съпруги и да са кротки като овчици, да му народят повече отрочета, отколкото може да изброи, повече от на султана в Миклагард, и все женски. Няма нищо по-прекрасно от това да те целувам, Мерик.

— Значи се поверяваш в ръцете ми? Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

— А ако поискам да задържа Таби като свой син?

Той я изпитваше, но така трябваше. Тя го бе подлагала на достатъчно проверки. Вече можеха да си говорят прямо, без задръжки.

— Длъжна съм да върна рожденото му право и той да бъде подготвен от Роло за бъдещ владетел на Нормандия, за престолонаследник. Добре ти е известно, че смъртта ни дебне всеки божи ден. Бъдещето на Нормандия е важно. Трябва да има наследници. Колкото до мен, моите постъпки не са от толкова съществено значение.

— За мен са.

После я целуна, повдигна я — краката й увиснаха над дървения пристан, — и я притегли към себе си. Целуваше я, докато тя подлудя от желание и се загърчи в обятията му, а той я притискаше все по-настойчиво.

Разсмя се до топлите й устни и промълви:

— Обещаваш ли да не надебелееш, когато те охраня?

Смехът й прокънтя звънко и тя го целуна по устата, по носа, по бузата, обви ръце около главата му и погали с пръсти гъстите му вежди.

— Обещавам — рече Ларен между целувките. — А понеже съм добра готвачка, ти кълнеш ли се, че коремът ти няма да щръкне над колана?

— Кълна се. Не се тревожи за Таби. Всичко ще се оправи, давам ти дума.

Вярваше му. Той приличаше на чичо й — бе силен и умен мъж, достоен за доверие и почит, с низ привлекателни черти. Сети се за баща си Халад, който също бе такъв, ала неизвестно защо бе убил майка й и бе избягал. При този спомен както винаги я полазиха тръпки.

— Не се тревожи дали моите хора ще те приемат. Ще открием кой е убил брат ми и нещата ще си дойдат на мястото.

И този път му повярва.

— Значи си племенница на херцог Роло — рече отново той и учуден поклати глава.

— Да, а също и робиня.

— Несъмнено си била по-добра племенница, отколкото робиня.

— А сега ще се превърна в съпруга — каза тя с огромно облекчение. — Странно е, Мерик. Ала мисля, ще е забавно да ми бъдеш съпруг.

— Под мое напътствие ще станеш чудесна съпруга въпреки знатното си потекло. Противно ли се държеше, когато бе племенница на Роло? Беше ли глезена и капризна? Би ли могла да надминеш Лета по сприхавост?

Тя го ръгна по рамото, после веднага започна да милва удареното място. Той й се ухили.

— Не, цялото си време прекарвах с Таби, защото ми бе като син, не само брат.

Изпита желание да го целуне веднага, както стояха насред къщата, до огнището, заобиколени от хората му, които положително ги гледаха. Гледаха ли? Не, направо ги зяпаха, особено нея, племенницата на великия нормандски херцог Роло. Дали й вярваха?

— Ще продължиш ли да бъдеш мой скалд?

— Главата ми прелива от нови истории, дори и в момента, и всичките са за теб, господарю, за твоето прекрасно тяло и вълшебни очи.

— Веднъж ми каза, че викингите досущ си приличали, че сме били скучни с тия руси коси и сини очи.

— Сбъркала съм. Очите ти са неповторими, синьото в тях е по-светло от перата по крилото на червеношийката и в същото време — ясно като небето в ранна слънчева утрин, като…

Той похлупи устата й с ръка.

— Въображението ти те кара да бълваш глупости.

Усети, че тя целува дланта му. Отдръпна ръката си, но продължи да се взира в нея, питайки се какво ли си е наумила, после внезапно се сети и каза:

— Престани да ме гледаш така. По-добре ми разправи за баща си.

— Ще разкажа и за благородното ти сърце.

— Направо ми се гади от измишльотините ти.

Тя се засмя и поклати глава:

— Трудно е да ти говоря за сериозни неща, когато знам, че Лета е готова по-скоро да ме заколи, отколкото да напусне Молвърн. Баща й още ме смята за свой скалд. Не вярва, че съм племенница на Роло. Какво ти рече той, Мерик, когато му съобщи коя съм?

— Засмя се с грамадния си корем, избърса сълзите от очите си и ми напомни, че сега съм бил господар на Молвърн и не ми прилягало да дрънкам небивалици.

— Вече вярва ли ти?

— Би трябвало. Нали след два дни ще се венчаем?

— Нямам търпение да се махнат оттук.

— Утре ще си тръгнат. Разкажи ми за баща си.

Тя бръкна с дървена лъжица в бурето с медовина и напълни една чаша. Подаде му я и не откъсна очи от него, докато той не я изпи.

— Да ме напиеш ли искаш?

— Не, просто бих предпочела да отложим разказа. Доста е болезнен за мен.

— Може и да почака — рече той и взе ръката й. Загледа се в пръстите й, в късите, груби нокти, в зачервената, ожулена кожа. Ръце на робиня, свикнали с тежък труд. Ръцете на неговата съпруга. След два дни. Обърна се и се усмихна дружелюбно на Сарла, която колебливо се приближи към тях.

— Ела, сестро, и обещай на годеницата ми, че ще пиеш медовина с нас на сватбата ни. Тя се бои, че Лета щяла да я заколи, преди да си замине.

— Ще пия, ще танцувам и ще пея, Ларен. Радвам се за теб. И да не беше племенница на Роло, пак щях да се радвам. Сега просто не знам как да се държа в твое присъствие.

Ларен не отговори. Пристъпи към Сарла и я прегърна.

— Ти си моя сестра. Беше мила с мен от мига, в който пристигнах тук, а аз бях нищо и никаква робиня. Това е твоят дом. Моля те, аз съм си все същата.

Мерик остана доволен. Понечи да й го каже, но вдигна поглед и забеляза Таби в широка, провиснала риза да търка очи, да се прозява и да се озърта. Щом видя Мерик, се усмихна сънено и Мерик се почувства като крал, не обикновен херцог, а истински крал. Приклекна и разтвори обятия.

— Таби, ела — провикна се той.

Детето се втурна към него и обви ръце около шията му. Мерик се сгуши в меката му буза и вдъхна сладкото му ухание. Познаваше го отскоро, а сега отново щеше да го загуби.

Ларен каза на Сарла:

— Щом върнем Таби на чичо Роло, Мерик няма да го вижда, освен когато им ходим на гости. Много ще му е мъчно. Дори мисълта за предстоящата раздяла е непоносима за него.

— Да, но вие ще си имате свои деца.

Ларен се умълча. После се усмихна широко.

— Не бях се сетила.

Сарла се ухили насреща й.

— Може би е време сериозно да помислиш за това. О, божичко, Лета идва насам. Щом ще ставаш господарка на Молвърн, вече няма от какво да се страхуваш. Искаш ли да се позабавляваш, Ларен?

— Искам само момичето да си държи устата затворена. Не е много умна, Сарла.

— Просто ревнува, страшно те ревнува. Тя се стремеше към Мерик и Молвърн. И смяташе, че ще ги получи.

Ларен не продума. Готвеше и бе изцапала роклята си отпред. Лицето й бе сгорещено от огъня и косата й бе залепнала на челото от пот. Забеляза, че пищните гърди на Лета се повдигат и спускат учестено.

В същото време Сарла се обърна да се погрижи за едно момченце, което бе допълзяло твърде близо до огнището. Взе детето и го прегърна, тананикайки му тихо. Ларен знаеше, че тя ще остане при нея за всеки случай. Какъв случай? Да не би Лета да я прониже с нож в сърцето?

— Е? — рече Лета и застана пред Ларен. — Ти победи. Успя да хвърлиш прах в очите на Мерик и да го заблудиш, може дори да си му дала някакво биле, за да го омаеш и объркаш.

— Не. Замайването и объркването са си негово дело. Нищо не съм му правила.

— А сега го обиждаш. Гледаш да не е наблизо, та да не чуе как му се подиграваш.

— Нямаш никакво чувство за хумор, Лета. Малко не би ти било излишно.

— Ти си мръсница. Баща ми е бесен. Защото искаше да те купи от Мерик.

— Ама че смехория. Слушай, баща ти може да вземе Деглин. Съмнявам се, че той примира от желание да остане тук.

— Деглин е едно квичащо прасе. Не го ща. Знае само да хленчи. Той те мрази повече и от мен.

— Можеш да го побийваш, Лета. Под твоите нежни грижи той ще се поправи. А ти нямаш причина да ме мразиш.

— Ха! Та ти ми отне Мерик. Щом научи, че си племенница на херцог Роло, веднага реши да те вземе.

— Не, той поиска да се омъжа за него, преди да му кажа коя съм.

— Това е лъжа. Всички знаят, че заради потеклото ти той мигом се отметна от намерението си да мъсти за убийството на брат си и се втурна да се жени за теб, за да се свърже с по-знатни люде от Торагасонови. Аз вече не го искам. Той е безчестен човек. Твърде лесно се отказва от задълженията си. Не заслужава капчица почит и уважение.

— Я млъкни, Лета. Не ще позволя да хулиш Мерик.

— Вярно е! Той не спазва обещанията си, а по-долна постъпка от тази няма.

— Щях да се сдържа, ако бе обидила само мен. Ала ти изливаш злобата си срещу Мерик и аз не ще търпя това. Той не е давал дума да се ожени за теб. Иначе никога не би престъпил клетвата си. — Съвсем спокойно Ларен обви с ръце шията на Лета и я разтърси. — Стига толкова. Баща ти вече прие решението на Мерик. Ти също ще го приемеш и ще си затваряш устата. Разбра ли ме, Лета?

Почувства как яките десници на Мерик се сключиха около китките й и леко задърпаха пръстите й от гърлото на Лета. Тя продължаваше да стиска.

— Добре ме защитаваш — прошепна Мерик в ухото й. — Пусни я. Трябва да се приготви за заминаването утре.

Но в душата на Ларен още бушуваше ярост и тя изсъска на Лета:

— Повече да не съм те чула да говориш за Мерик така, ясно ли ти е? Ще те удуша, само да смееш пак да го клеветиш.

Лета кимна бавно. Ядът й явно се бе уталожил, защото гърлото неистово я болеше. Ларен зърна лицето на Мерик и сурово свитите му устни. Но в очите му играеха присмехулни пламъчета. Засърбяха я ръцете да види сметката и на него, и на оная жалка пачавра.

— Кимни още веднъж с глава, проклета да си, иначе няма да те пусна. — И за назидание Ларен отново я разтърси.

Лета кимна с помътнял от гняв поглед. Ларен бавно разхлаби пръстите си. Доволна, забеляза, че върху бялата шия на Лета имаше белези.

(обратно)

Глава седемнадесета

— Няма да бъда твой настойник, но ще ти бъда брат, както Ларен ти е сестра. Това със сигурност ни обвързва доста здраво.

Таби премести поглед от Ларен към Мерик.

— Защо тогава си тъжен?

Мерик понечи да се усмихне, но не можа да се насили до такава степен.

— Ще настъпят някои промени, Таби. Известно ти е, че си нещо като принц, нали?

Детето кимна едва-едва. Изведнъж по лицето му се изписа уплаха.

— Не е задължително, Мерик. Мога да си остана както преди и да ти бъда по-малък брат.

— Понякога — рече много бавно Мерик — съществуват обстоятелства, които не можем да променим. Ти си принц, Таби, даже може да наследиш престола на нормандския херцог, прославения Роло. Помниш ли го? Не? Е, навярно ще го познаеш, когато отново го видиш. И да не го познаеш, все едно, защото ще го обикнеш и тачиш. Ларен казва, че е прекарвал с теб цели часове, преди да ви отвлекат.

— Не ми харесва този човек Роло.

— Таби, един ден ще станеш мъж, при това много важен, дори да не си херцог на Нормандия. Когато настъпи този ден, аз ще сведа глава пред теб и ще ти целуна ръка. Ако не си доволен от мен, можеш да ме пратиш да ям при свинете. Как ти се струва?

— Познавам те, Мерик. Ти ме обичаш, но никога не би свел глава пред мен или пред когото и да било.

Мерик прокара пръсти през косата на Таби — гъста, буйна и тъмнорижата грива. Бе красиво дете. Щеше да израсне привлекателен мъж. Усети жестока болка, която дълбоко го измъчваше. Но бе справедливо детето да заеме своето място, да заеме сана, за който бе предопределено. В крайна сметка, разсъждаваше Мерик, той щеше да задържи сестрата.

— Няма да стане веднага. Първо сестра ти ще се омъжи за мен и едва тогава ще ида да се срещна с чичо ти Роло. Може би ще се запозная и с братовчед ти Уилям Дългия меч. Ларен казва, че му има доверие и че бил почтен. На колко години е той, Ларен?

— Уилям е само на двайсет и две, не, сега е на двайсет и пет, приблизително на твоята възраст, Мерик.

— И е женен от пет години?

— Да. Наследниците са важно нещо.

Таби се обади, като риеше с върха на кожената си обувка пръстения под:

— Не го помня, Ларен. Нито пък тоя Роло. Не искам да ходиш при него, Мерик. Ако не те хареса, няма ли опасност да те прободе с меча си в корема?

— Не вярвам. Защо ще го прави, когато ще ида да му съобщя, че момчето ни е живо и здраво?

Таби отново млъкна. Отмести очи към Ларен и се усмихна.

— Обичаш ли Мерик, Ларен? Колкото обичаш мен?

— О, да, Таби. — Тя не се поколеба нито за миг и въобще не погледна към Мерик.

— Добре — рече Таби и се отскубна от прегръдката на Мерик. Не се обърна, изтича право при Кена и при момчетата, които си подмятаха натъпкани с пера кожени топки и майсторяха фигури от конци.

— Наистина ли, Ларен?

Тя отново не го удостои с поглед.

— Така казах на Таби.

— А на мен ще ми го кажеш ли?

— Не.

— Защо?

— Защото ще ти даде власт над мен.

Той се усмихна.

— И бездруго притежавам достатъчно власт над теб. Не ми е нужна повече.

— Ревеш като коза, Мерик, и се хилиш безсрамно. Ще взема да помогна на Сарла. Ще се венчаем днес следобед, да не забравиш.

— Козите не реват, само магаретата. За такъв ли ме смяташ, Ларен?

— Не, ти си истински мъж, Мерик.

— Тогава защо си похлупила устата си с ръка? За да скриеш смеха си зад зъбите? Не ми отвръщай повече, жено. Мисли за довечера, когато пак ще те обладая. Липсваше ми нощем, Ларен.

— Съвсем нормално и редно е да ти липсвам. Както е нормално и редно да не се упражняваш върху Кайлис и Мегът. Искам да лежиш в кревата и да си мислиш само за мен. Единствено за мен.

— Значи не мога дори да мисля за Кайлис и Мегът? — Той прихна. Погледна я и се засмя още по-гръмко. След това излезе от къщата, клатейки глава.

Обредът бе кратък и извършен според викингските обичаи. Всички мъже се бяха наредили зад гърба на Мерик, а жените — зад гърба на Ларен. Всички бяха сложили най-хубавите си одежди и украшения. Жените бяха в пъстри ленени рокли — алени, боядисани от жълъди, или яркосини, получени от сърпица. Премяната на Ларен представляваше красива оранжева роба, направена от есенни минзухари и подарена от обитателките на Молвърн. Две от жените знаеха до съвършенство да шарят вълна и платно и правеха нужните цветни платове. Ларен никога не бе виждала по-прелестни багри, дори в двора на чичо си Роло. На главата й имаше венец от бели маргаритки. Косата й изглеждаше още по-червена под ранното следобедно слънце и се къдреше като блестящо зарево почти до раменете й.

Таби стоеше до Мерик, пъхнал ръчицата си здраво в шепата му. Бе чист и спретнат, лицето му грееше, очите му искряха. Вече не бе слаб. При вида му на Ларен й се дощя хем да заплаче, хем да се смее от радост и облекчение.

Мерик я погледна и се усмихна. Пристъпи крачка към нея. Протегна другата си ръка и тя мушна своята в нея. Той обгърна с очи присъстващите мъже, после жените и децата. Рече с висок и ясен глас:

— Молвърн бе сполетян от много скръб с кончината на Харалд и Тора и насилствената смърт на Ерик, моя брат. Настъпиха и низ от промени. Знам, че ви е трудно да ме приемете за господар на Молвърн. Надявам се, че подир време ще свикнете. Днес взимам тази жена за своя съпруга. Тя е племенница на великия Роло, но животът й ще продължи тук, с мен, с всички вас. — Той млъкна, пусна Таби и улови и двете й ръце. — Ларен, дъщеря на Халад и племенница на Роло от Нормандия, в този ден пред нашите богове аз те взимам за съпруга. Моля се на Фрейя да ни дари с дълъг живот и много деца. Моля се на Всемогъщия Один да бди над нас, за да запазим честта и доверието помежду си. Ще те браня със силата и меча си. Всичко, което притежавам, е твое. Ще бъда твой съпруг за вечни времена и не ще те изоставя до сетния си дъх.

Ларен с часове се бе готвила за отговора си. Не бе казала на никого, че е християнка. Роло се бе съгласил тя да приеме християнската вяра, когато бе скрепил споразумението си с крал Шарл, което включваше покръстване на цялото му семейство. Даваше си ясна сметка, че Таби ще бъде възпитан в католически дух, а тя ще се превърне във викингска жена до най-малките подробности.

Затова бе обмислила внимателно словата на една викингска невеста. Странно, но когато разказваше някоя приказка, не усещаше страх, а само възбуда, но сега се чувстваше напрегната. Чак устата й бе пресъхнала. Боеше се да не засрами Мерик и макар да знаеше имената на повечето викингски богове, не бе сигурна кои са най-важните при сватбен ритуал. Изви очи към него и разбра, че той долавя плахостта й, въпреки че едва ли подозираше причината. Той се усмихна и стисна ръката й, ала тя продължаваше да мълчи. Рече й тихо:

— Закълни се, че ще ме пратиш при свинете, ако дръзна да погледна към друга жена.

Тя се засмя, искрено и звънко. Тогава каза:

— Кълна се да не се отлъчвам от теб, Мерик, господарю на Молвърн. Кълна се да те браня на думи и дела и да те подкрепям и в радост, и в скръб. Давам клетва пред целия народ и пред всички наши богове.

Той я повдигна на пръсти и я целуна по устните. Ларен чу бурните приветствия на мъжете и жените, дори различи гласа на Таби сред тях. Почувства топлината и силата на Мерик и се запита какво ли ги очакваше занапред.

Той я пусна, но задържа още няколко секунди погледа си върху нея. После се провикна:

— Хайде сега да пируваме.

Навън бяха изнесени десетина дълги маси, върху които бяха наредени подноси с пържоли от глиган, печена треска и задушена с диви малини херинга, със сьомга с варени кленови листа, камари с ръжени хлебчета и питки, паници със зеле, грах, нарязани ябълки, пържен лук. Имаше цели бурета с медовина и ечемичена бира, дори гъсто тъмночервено рейнско вино. Жените добре се бяха постарали, направо чудесно. Сарла стоеше и се усмихваше на Ларен, съзирайки вълнението й.

Ларен, твърда и непоклатима в продължение на цели две години, погледна към мъжете и жените, които я бяха наобиколили, към великолепните маси, отрупани с храна, и накрая към новия си съпруг. Наведе глава и се разплака, като скри лице в шепите си.

Мерик се засмя и я притисна в обятията си.

— Да, твърде впечатлена си, нали? Нашите хора са добри. Това е вече твоят дом и ние те приветстваме в него.

Тя изхълца, повдигна глава и избърса очи с опакото на ръцете си.

Мерик се обърна при виковете: „Да пием за невестата и младоженеца!“

— Да пием, да пием!

Наближаваше залез-слънце. Сватбеното тържество, започнало преди часове, бе загубило достолепния си и бляскав вид. Но докато наблюдаваше как Мерик и Олег прекратяват поредното сбиване, Ларен си мислеше, че въпреки това още цари весело настроение, дори прекалено весело. Мерик я бе предупредил да не яде и пие много, защото трябвало да наблюдават как хората им се натряскват до козирката и ако случайно се нахвърлят един върху друг, да ги разтърват, за да не се изтрепят. Викингите, бе отбелязал той, обичали да празнуват шумно.

Ларен хапна парче козе сирене. Бе тръпчиво на вкус, дори кисело, и тя бързо гаврътна малко топла бира. Усети, че й се замая главата, и се ухили над празната си чаша. Чувстваше се превъзходно. Погледна към Мерик, който издърпа Роран от Елър, дребния мъж, чиито дрехи бе носила по пътя към дома. Да, това бе техният дом. Мерик се изсмя и тя видя как вдигна Роран във въздуха и го метна към стария Фиррен, но той само се наведе и Роран тупна в една купчина кокали под невъзмутимия му поглед.

Мерик бе красив мъж. И добър. Проследи го с очи как се приближава към група деца, предвождани от Кена. Момчето се клатушкаше насам-натам и имитираше възрастните, а децата се кикотеха и се мъчеха да отгатнат на кого се преструва.

Прихна, когато Сарла и наля още една чаша бира.

— Мерик ми заръча да не се напивам, че било едва ли не закон да следим някой да не си строши главата.

— Аз ще бдя вместо теб — каза Сарла.

— И аз — обади се Клив зад гърба на Сарла.

За миг Ларен ги видя сякаш слети в едно. Тръсна глава, но те стояха така близко един до друг, че изглеждаха залепени. Бавно промълви:

— Вие кога ще се жените?

Те трепнаха, после се втренчиха един в друг. По лицата им бе изписано смущение, или поне Ларен го изтълкува така. Пийна още бира.

— Клив ме спаси. Той е прекрасен човек.

— Знам — рече Сарла. — Моля те, Ларен, не бива да говориш за това. Ерик още не е достатъчно далеч и присъствието му още гнети и мен, и Клив. Някой го е убил. Не си ти, нито Клив или аз. Но все някой го е направил и този човек се намира сред нас. Страх ме е.

Клив я хвана за рамото и нежно го стисна.

— Тихо, Сарла, днес е венчавката на Ларен. Ще открием кой е убил Ерик и ще престанем да се измъчваме. Сега поне никой не се съмнява в Ларен, в нейния кралски произход. Тихо, скъпа, тихо.

Но кой наистина бе затрил Ерик? Ларен си сръбваше от бирата и се взираше в мъжете и жените, които се надвикваха и си разправяха безсмислени шеги след продължителния запой, напълно слепи и глухи за света наоколо. Погледна към Айлирия, тъкачката, която бе толкова безпаметно пияна, че бе зяпнала едно блюдо с рибена яхния, без да вижда, без да говори и без да се помръдва. Кайлис и Мегът пък се забавляваха с двамина от свитата на Ерик. Мъжете бяха млади и привлекателни, както повечето викинги, а лицата им бяха зачервени от погълнатата медовина.

Усети нечий топъл дъх в ухото си.

— Мисля, че те предупредих да не се увличаш.

Тя се обърна и се озова на два пръста от лицето на Мерик. Ухили му се.

— Боя се, че прекалих с бирата, Мерик.

— И сега с пияна жена ли ще си легна?

— О, боже, по-добре да спирам вече — промълви тя, надигна чашата и я пресуши.

Мерик се провикна през смях:

— Вижте каква я свършихте. Моята четиричасова съпруга едва се държи на краката си. Сега какво ще правя?

Олег отвърна високо:

— Накарай я да ни разкаже някоя легенда! И ще изтрезнее!

— Да, легенда, легенда!

— Е, Ларен, ще можеш ли?

— Легенда — повтори тя, сякаш се съмняваше, че съществува подобно нещо. — Добре, легенда. — Стана, стъпи на пейката и се качи върху масата. — Слушайте — ревна тя. — Щом искате легенда, ще я получите!

Избухна весела врява, примесена с бурни смехове.

— Ще падне и ще си строши крака!

— По-добре крака, отколкото езика. Очаквам да чуя още много легенди от нея, безброй легенди!

Ларен тропна с крак и едва не се сгромоляса, защото се подхлъзна на една овесена питка. Мерик веднага я прихвана през коленете и я задържа.

— Хайде, започвай, вече те крепя — подкани я той. Тя се помъчи да си придаде достоен вид, но не успя и рече с кикот:

— Ще ви разправя за Фром и Кардъл, двама мъже, които станали съпрузи на сестри от кралски род, Хелга и Фърлан. Фром бил зъл и груб, а Кардъл се интересувал само от науки — просто бил човек от друг свят. Хелга веднага разбрала, че ще може да води за носа половинката си Фром, макар да бил дребнав и подъл. Тя посъветвала Фърлан да провери силата на своя младоженец Кардъл и когато Фърлан го сторила, открила, че няма почти нищо за проверяване. После двете се срещнали в кралската крепостна кула и сравнили впечатленията си. Решили, че чрез съпрузите си ще могат да завладеят кралството. За нещастие, най-напред трябвало да се отърват от наследника на краля, но той бил вече пораснал и се намирал извън града. Ала малкият им доведен брат, наречен Ниниян, бил следващият по ред след сина на краля. Можели да започнат първо с отстраняването на Ниниян. Обаче не било толкова лесно, защото невръстният Ниниян имал вълшебен приятел.

Ларен млъкна, намръщи се и нареди:

— Моля да дадете още бира на скалда, съпруже. Умът ми е почти пресъхнал от жажда.

Мерик й напълни цяла чаша и отново я прегърна през коленете, за да не падне.

— Какво станало със съпрузите? — провикна се Олег. — Хайде, Ларен, разкажи ни преди умът ти съвсем да се е изпарил.

— Кой е бил вълшебният приятел на Ниниян?

Тя се навъси от височината на масата към Олег, а после и към Барта, едрогърдеста жена, която бе боядисала прелестната й шафранена рокля.

— Вълшебният приятел на Ниниян бил викингски воин, който се появявал само когато детето било в беда. Бил хитър, безстрашен и непобедим. Носел мечи кожи като юнак над юнаците, но не виел и не ревял към боговете, нито въртял очи, щом срещнел враг. Не, викингът бил тих като привидение. Веднъж, когато Ниниян изгубил дойката си в гората до кралската крепост, бил нападнат от вълк. Воинът изникнал сякаш от въздуха, метнал Ниниян на един клон и се изпречил пред свирепия звяр. Нанизал го на меча си. После бавно се обърнал към детето и рекъл: „Един ден може да станеш крал. Изпратен съм да те закрилям. Сега слез и се прибери в крепостта. Дойката ти е обезумяла от тревога по теб.“ Смъкнал Ниниян отново на земята, потупал го по рамото и сетне сякаш се стопил сред гъстите зелени дървета. В един момент бил там — осезаем и як като дънера на дъба, истински исполин, с меч, окъпан в кръвта на вълка, — в следващия, вече го нямало, просто бил изчезнал. Детето стояло и се чудело, но не изпитвало никакъв страх. Внезапно на тясната просека се втурнали десетина войници. Зърнали мъртвия звяр и момчето, надвесено над него, и се вцепенили от изумление.

Така тръгнала легендата за Ниниян, племенника на краля, който още като невръстно дете убил вълк. Обстоятелството, че звярът бил намушкан с меч, било пренебрегнато и забравено. По-трезвомислещите съзнавали, че момчето не може да вдигне меча, камо ли да срази вълка с него. Кралят се дивял и маел на малкото човече. Човечето също се дивяло и маело. Опитало се да разкаже на дойката си за викингския воин, но тя не искала да повярва, че някакъв дух е победил вълка. Не, тя предпочитала Ниниян да е вълшебникът, специално избраният от боговете да наследи престола.

Сестрите решили да премахнат детето. Те се съмнявали, че то е убило вълка, защото Хелга самата била надарена със свръхестествени способности и внимателно наблюдавала Ниниян, но не открила такива заложби у него. Така те стигнали до заключението, че внезапно е изникнал неизвестен мъж, видял, че детето е в опасност, пронизал вълка и бързо си отишъл, преди да дойдат войниците. Да, щели да убият момчето. Хелга направила магия в своята кула. Призовала злите демони на огъня, леда и пустинните пясъци. Накарала ги да впрегнат уменията си, за да отстранят детето. Появил се демонът на огъня и казал: „Не мога да убия момчето. Закриля го по-голяма сила от мен. Остави го на мира.“ Хелга го проклела и го отпратила обратно в долния свят. Тогава извикала демона на леда. Той рекъл: „Не мога да убия момчето. Пази го по-висша сила от мен. Остави го на мира.“ Хелга не желаела да приеме думите на демоните. Накрая призовала демона на пустинните пясъци. Той казал: „Ти си глупачка, жено, задето повика демоните на огъня и леда преди мен. Искаш да убия момчето. Ще го сторя с огромна наслада. Но сетне ще ми бъдеш длъжница.“ Демонът се изпарил сред вихрушка от гъст черен дим. Хелга се зарадвала и съобщила на сестра си, че детето скоро ще бъде мъртво. Двете го споделили със съпрузите си. Зачакали. Един ден Ниниян изчезнал. Всички търсели момчето, но никъде не могли да го открият. Било пропаднало сякаш вдън земя.

Ларен погледна към Мерик и каза:

— Ще повърна.

Скочи от масата, сигурна, че той ще я задържи, после се втурна през отворените дървени порти и се скри в храстите край пътеката.

Олег потупа Мерик по гърба.

— Може би тая нощ няма да пъшка прекалено много и няма да тича час по час да повръща. Не губи надежда, Мерик.

Мерик изсумтя.

— Може би, но все пак се съмнявам. Утре ще се чувства доста зле.

— Искам да знам какво е станало с Ниниян — провикна се Олег.

— Да — ревна Роран. — Искам да знам кой е бил викингският воин.

— Дано само не изповръща историята заедно с червата си — рече Барта, — иначе няма да й боядисам друга рокля.

— А аз — каза Мерик, втренчен през отворените порти на оградата, — се питам дали невестата ми изобщо ще си спомня за воина, или за мен на сутринта.

— С тая кралска кръв в жилите — обади се Фиррен и се изплю — няма начин да не се съвземе бързо от бирата.

И тя наистина се съвзе. Наближаваше полунощ, когато Мерик, убеден, че вече се е оправила, я улови за ръката и я вдигна от пейката. Каза на хората си, до един пияни-заляни:

— Не ще има дъжд, защото Елър не надушва нищо.

— Той може да надушва само вонята на диваците.

— Не е лъжа — отвърна Мерик през смях, — но наистина нощта е ясна. Останете тук, ако желаете, и продължавайте да пиете. Аз ще заведа жена ми да си легне.

Обсипаха ги със съвети за брачното ложе и ги отпратиха със смях.

Мерик мислеше, че Ларен е притеснена. Когато влязоха в спалнята, тя промълви:

— Надявам се, че добре запомни думите им, Мерик.

— Да — отвърна той и я притисна към себе си. — Всичко чух.

— Струва ми се — рече тя и облегна чело на рамото му, — че още ме е страх. Толкова е необичайно това, което става, Мерик, макар да съм видяла какво ли не през изтеклите две години, повече отколкото е нужно.

— Разбирам, мила, но то сега не е важно. Важни сме ние. Няма да те нараня. Никога не бих могъл да ти причиня болка.

— Знам — прошепна тя. Усети притегателната му сила, изкушението, обещанието за бъдни наслади. Въпреки това тя само го погледна очаквателно.

Той й се усмихна и прокара пръсти през косата й.

— Имай ми доверие — рече той, — нищо повече. Наклони се към нея и я целуна, бавно, непринудено, сякаш това бе най-съкровеното му желание. Повдигна лицето й и каза:

— Нощта пред нас е дълга.

(обратно)

Глава осемнадесета

На другата сутрин Ларен застана до Сарла, която бъркаше кашата. Много малко мъже се бяха надигнали, повечето лежаха проснати по гръб и приличаха на мъртви, само дето от време на време простенваха и похъркваха. Жените, като по-издръжливи, се бяха заловили за работа и макар да се движеха по-мудно от обикновено, шетаха, стрелкаха с погледи мъжете и клатеха глави. Децата съобразително говореха шепнешком.

— Угощението бе прекрасно — рече Сарла. — Ще ми се да чуя края на приказката довечера.

— О, непременно ще я чуеш — отвърна Ларен. — Къде е Таби?

— Той е навън с Кена и останалите момчета. Упражняват се да въртят мечовете. Олег ги учи.

— Че на Олег не му ли се мае главата?

— О не, Олег никога не страда, когато препие с медовина. Нито ти, както виждам.

— Не знам. Снощи за първи път в живота си пих толкова много.

— Добре ли се чувстваше, когато Мерик те заведе да си легнеш?

— Да, великолепно.

— И тази сутрин изглеждаш великолепно. Много си щастлива и доволна от себе си.

Ларен не продума. Тя бе вперила поглед във входа на къщата. Мерик стоеше на прага, яркото утринно слънце огряваше гърба му и той приличаше на златен бог с мократа си след банята коса. Зърна я, пристъпи вътре и се усмихна. Усети въздействието му, мощно и неудържимо, което все по-силно и безмилостно я завладяваше, разпъваше, изкушаваше, обсебваше я. Тя си представи изминалата нощ, когато той стисна голата й ръка между огромните си длани, когато нозете й бяха между неговите, а водопадът на косите му галеше игриво плътта й и зърната й опираха в рунтавите златисти косъмчета на гърдите му. Усещането от допира му бе съвсем живо.

Той вървеше към нея със самоуверена крачка на господар, приближаваше се към жената, която бе негова и единствено негова, жената, която вече познаваше. Но в момента я изучаваше съсредоточено, свъсил вежди, макар и усмихнат.

Тя си спомни една друга негова усмивка, ясна като мекия летен въздух, спомни си извитите му устни, когато той бе вдигнал глава от корема й. Беше забелязал слисването й, развълнуваните й гърди и бе разбрал, че й е доставил неизмерима наслада с устните си, бе доволен, че му се е отдала, че му е поверила себе си. После бе зажадувал да проникне в тялото й. Тя също го желаеше, искаше да го усети дълбоко в утробата си, да стане част от нея, да се слеят в неразривно цяло. Усмивката му бе угаснала, когато той повдигна нозете й, разтвори ги и се намести между тях, като изпиваше с поглед нежната й плът. Бе я погалил и тя бе почувствала мъзгата си върху пръстите му, бе видяла как за миг той премрежва очи, щом я докосна. Дълго не се откъсваше от нея, радваше се на вкуса й, после бавно бе проникнал в нея и тя бе потреперила под напора на кипналата възбуда, примряла от страст по него. Той не се бе отлепил нито за секунда от нея, дори в момента, когато бе достигнал до върха. Тогава бе отметнал глава назад и изревал от облекчение. Тя го притискаше здраво към себе си, опиянена от щастие, че го е довела до това изживяване, безкрайно благодарна, че я е открил, и че е такъв, какъвто е.

Ларен не съзнаваше, че стои като истукана и зяпа втренчено съпруга си, без да мърда, с разтворени устни и ококорени очи, приковани в лицето му.

Той спря пред нея и повдигна брадичката й.

— Това е само началото — промълви той, наведе се и я целуна. — Само началото.

— Винаги ли ще бъдеш такъв с мен?

— Да, както и ти с мен. — Отново я целуна, нежно, леко и прокара език по очертанията на устните й. — Трябваше да идем заедно в банята. Следващия път непременно ще го направим. Ще те сложа на скута си с лице към мен и ще те повдигна така, че да ме поемеш в себе си. Мисля, че ще ти хареса.

Гърдите я заболяха от копнеж. Наклони се към него. Чувствата й бяха изписани съвсем явно на лицето й и той се запита с какво ли е заслужил този невероятен късмет.

— Снощи се представи добре, жено. Много съм доволен. — Докосна я бегло по гърдите, просто не можа да се въздържи, и бързо отстъпи назад.

— Въпрос на опит, Мерик — отвърна тя и опита да се усмихне, но така бе разлюляна от желание, че жадуваше само да я прегърне, да я гали и целува. Да усети устните му върху своите, езикът му да милва нейния и това да я накара пак да се наклони напред.

Той си пое рязко дъх, обви раменете й с ръце и я спря.

— Не мога да ти угодя сега, макар да искам — боговете са ми свидетели, че страшно искам.

Олег се приближи на няколко крачки от него и зачака.

— Когато си готов, Мерик, ще поговорим с всекиго от хората ни. Не бива да отлагаме повече, защото спомените се замъгляват и изтриват.

— Да — рече Мерик, целуна я още веднъж и се отдалечи.

— Ще разпитват всеки поотделно, за да разберат кой къде е бил, когато са убили Ерик — поясни Сарла.

Ларен не каза нищо. Внезапно й хрумна, че мъжът, който е повалил Ерик, едва ли ще признае вината си драговолно. Не, навярно е обмислил всичко предварително и си е съчинил приемливо оправдание. Мъжът или жената. Една жена също би могла да удари Ерик с камък.

Проследи с очи новия си съпруг, който крачеше снажен и решителен до Олег. Устните й още пазеха топлината и сладостта на неговите, а тялото й тръпнеше от наслада. Ненадейно се отрезви, умът й се проясни и избистри. Обзе я дълбок страх от неизвестния мъж или жена, който я бе подминал на пътеката, убеден, че вината ще бъде хвърлена върху нея. И тогава съвсем внезапно си даде сметка, че не е била в пълно безсъзнание, когато това е станало. Видя го как се надвесва над нея и се взира, после се изправя усмихнат. Без звук, само с усмивка. Да можеше да го зърне. О, но бе сигурна, че е мъж, защото мълчаливата му усмивка бе ясно запечатана в ума й.

Трябваше да намери Мерик.

„… Принц Ниниян бил изчезнал без следа. Кралят не бил на себе си от скръб. Оттеглил се в постелята си, отказвайки всякаква храна и вода. Три дни лежал омаломощен и равнодушен към себе си, към кралството, разяждан от чувство на вина. Бил загубил Ниниян, провалил се и не заслужавал да живее. Не успял да опази детето, което било неговото бъдеще, той го погубил и съсипал.“

„Изведнъж забелязал смътна сянка зад светлината от свещите. Вторачил се в нея, зяпнал от слисване и ужас, защото сянката започнала да расте и да става по-плътна, докато накрая се превърнала в човек. Бил викингски воин, стиснал огромен меч, облечен в груба меча кожа, със злато — кован шлем на главата и с красиви, поразително сини очи. Воинът вперил взор в него и заговорил, а словата му преливали от презрение: «Престани да скърбиш. Ти си крал. И ще се държиш като крал. Ако не го сториш, дъщерите ти ще вземат насила властта след смъртта ти и ще сложат на трона тъпите си, малоумни мъже. Всъщност знам, че съпругът на Хелга, Фром, ще заеме мястото ти. Магиите на Хелга са по-силни от тези на Фърлан. Фърлан и мъжът й Кардъл ще умрат от отравяне. А сега се вдигни и поеми задълженията си. Яж и пий, докато възвърнеш силите си. Окъпи се и се премени. Бъди отново такъв, какъвто трябва».“

„Но с Ниниян, моето хубаво момче, какво ще стане с него?“

„Аз ще го доведа. Когато се върна с него, ще се погрижа дъщерите ти и техните съпрузи да си получат заслуженото.“

„Значи Ниниян не е мъртъв?“

Воинът поклатил глава, а златният му шлем отразил пламъка от свещта и заискрил ярко и ослепително като пладнешко слънце.

„Но кой си ти? Откъде са ти известни тези неща?“

Викингът отвърнал: „Стани и се приготви да посрещнеш Ниниян. Внимавай с дъщерите си и техните съпрузи. Пази се от Хелга. Тя призова демоните да убият Ниниян. Ще се опита да стори същото и с теб.“

Кралят скочил от постелята. Почувствал се млад и неимоверно силен, напълно забравил за отшелничеството си. Понечил да докосне воина, но щом пристъпил към него, той сякаш се отдръпнал от него, въпреки че не бил помръднал. Въздухът се стелел неподвижен и топъл и воинът като че започнал да се стопява, докато заприличал на прозрачно копринено було, после се превърнал в сянка и накрая съвсем изчезнал.

Кралят стоял няколко мига свит от страх. Сетне, понеже бил крал, несломим и решителен, викнал слугите си. Нахранил се и се напил до насита и се прибрал в просторните си покои да чака завръщането на Ниниян и на викингския воин.

Не се наложило да чака дълго. Както бил сам, изпълнен с надежда, в следващия миг пред него се изправил Ниниян, мръсен като селски хлапак и здрав като в деня на изчезването си. Дрехите му били скъсани, коленете издрани, но се усмихвал и изглеждал съвсем добре. Кралят се свлякъл на колене и прегърнал момчето.

Радвал се на срещата, докато внезапно осъзнал, че Ниниян е някак по-различен. Отдръпнал се от него, прокарал върховете на пръстите си по любимото лице и казал: „Къде се изгуби? Какво се случи с теб?“

„Бях в долната земя, която се намира под пустинните пясъци далече на югоизток оттук. Бях с демона на пустинните пясъци — странна титла, татко, но той самият ми се представи така. Каза ми, че завинаги ще остана при него и че ще го наследя. Отвърнах му, че не мога да остана при него, че мястото ми е тук, при теб, при нашия народ, че всички се нуждаят от мен. Той не искаше да ме слуша. Заплаших го да ме върне или викингският воин ще дойде и ще пострада. Той ми се изсмя, татко. Засмя се гръмко и изведнъж се задави. Лицето му посиня и той се хвана за гърлото. Тогава изникна викингският воин. Вдигна ръка и кашлицата на демона спря. Воинът заяви, че макар да е негов брат, постъпката му противоречи на правилата. Той разполагал със съгласието на всички по-висшестоящи демони и за наказание щели да го принудят да не напуска долната земя в продължение на цели сто години. Демонът на пустинните пясъци взе да моли викингския воин, но той стоеше неумолим и само клатеше глава. Накрая вдигна меча си, демонът се сви от страх и ни остави на мира. После воинът ме грабна и внезапно се озовах тук, татко, при теб.“

Като привършил разговора със сина си, кралят го предал на слугите да го окъпят и пременят. Сетне наредил да доведат дъщерите му и съпрузите им. Хелга и Фърлан си помислили, че баща им е на смъртен одър и ги вика, за да ги благослови. Представете си какво било изумлението им, когато го съзрели здрав и силен, седнал на трона си, облечен в най-хубавите си копринени одежди. Съпрузите им, Фром и Кардъл, се стъписали, не можейки да проумеят защо жените им са пребледнели и посърнали. Поклонили се на тъста си и го поздравили с добър ден. Отбелязали, че изглежда в отлично здраве, противно на слуховете, достигнали до тях. Очевидно най-после се бил примирил с кончината на принц Ниниян.

Кралят само се усмихнал и ги поканил да седнат на една пейка до варосаната стена на огромната тронна зала. После казал: „Хелга, ела тук.“

Тя изпълнила заръката му и се усмихнала насила, окуражавайки се, че не всичко е загубено. Вярно, изглеждал здрав, значи просто е приел смъртта на Ниниян. Но тя щяла да се постарае без време да го разболее. Питала се дали не ги е повикал да им съобщи, че след като Ниниян го няма, Фром ще му стане наследник. Това я накарало да се усмихне искрено, когато се приближила към баща си.

Поклонила му се.

„Добре изглеждаш, татко“ — рекла тя.

„Да — отвърнал той. — Всички изглеждаме добре.“

„Ужасно съжаляваме за изчезването на Ниниян, татко. И постоянно се молим да не скърбиш толкова.“

„Не — казал кралят. — Чувствам се съвсем добре.“

„Повика ни, за да провъзгласиш нашите съпрузи за свои наследници ли?“

„О, не — отговорил кралят. — Заповядах да дойдете, за да приветствате завръщането на брат си.“ Той се провикнал и Ниниян излязъл иззад дебелите пурпурни завеси зад трона на краля.

Хелга изпищяла.

„Това е демон! Вещер!“

„Не — рекъл кралят. — Ти си демонът и вещицата, ти и безволевата ти сестра. И отсега нататък вече не сте ми дъщери. Съпрузите ви не са ми зетьове. Занапред не желая да ми се мяркате пред очите. Махайте се и дано да бъдете проклети!“

Хелга обезумяла от ярост. Простряла ръце към небето и изкрещяла: „Демони, елате при мен! Поразете мъжа и детето! Убийте ги!“

Но не се появили никакви демони. Изведнъж изникнал викингският воин и застанал пред тях сияен и лъчезарен, сякаш окъпан от слънцето. Хелга изпискала и отстъпила назад.

Воинът високо вдигнал меча си, целунал изящно изработената му желязна дръжка и казал: „Какво ти се полага, Хелга? Ти си коренът на злото. Фърлан е просто слабохарактерна, силите й не струват нищо без твоите. А вие, нещастни съпрузи, вие сте направо жалки. Какво да сторя с вас?“

Ларен млъкна и се втренчи надолу. Цареше пълна тишина. Бавно вдигна глава и погледна към Мерик.

— Ако ти беше викингският воин, как би постъпил, Мерик?

— Бих убил Хелга и прокудил останалите трима.

Ларен се усмихна.

— Съгласен ли си, Олег?

— Да, бих надянал вещицата на меча си!

— Да! Да!

Дори жените нададоха същия вой. Ларен изчака да се укротят.

— Всички сте прави донякъде. Воинът не надянал Хелга на меча си. Пристъпил, впил очи в нея и промълвил тихо, много тихо, някакви странни слова, неизвестни дори на нея. На краля те прозвучали като чудновата благословия. Гласът на воина бил невероятно равен и спокоен. Прострял ръка над главата й и я задържал така. Тя не се помръдвала и не продумвала. Като че се била превърнала в камък. В следващия миг започнала да се смалява, докато се стопила съвсем и от нея останала само една гривна от чисто злато, която внезапно издрънчала на пода. Никой не се обадил, даже и съпругът й. Кралят още веднъж заповядал на другите да се махат и те мигом се изпарили, доволни, че не са ги изличили от земята като Хелга. Викингският воин отново се приближил до краля и Ниниян. Казал: „Вече съм свободен. Ще се върна пак при теб, Ниниян, но като човек. Ще продължавам да те пазя, но с живота и силата на смъртен. Чакай ме, Ниниян, аз ще се върна.“ С тези думи викингският воин изчезнал яко дим също като Хелга и пред варосаната стена останал само въздух.

Ларен вдигна ръце и завърши:

— Това е краят.

— А изпълнил ли викингът обещанието си?

Ларен се ухили на Мерик.

— Да, той ще се върне и ще закриля Ниниян.

Когато Мерик повдигна вълненото одеяло и се отпусна на леглото до нея, попита:

— Те действително ли се казват Хелга и Фърлан?

— Да.

— А аз съм викингският воин.

— Да, ти си.

— Защо Таби не спомена нищо?

— Аз му забраних.

— О! Наистина ли смяташ, че Хелга е скроила отвличането ви?

— Не знам. Омразата й към нас с Таби бе повече от очевидна. Съпрузите не са толкова глупави, каквито ги изкарах, нито пък толкова невинни. Фром е огромно мъжище, грозно и злобно. Кардъл има слабоволева брадичка и отпуснати рамене. Започва да хленчи, ако не му уйдисаш на акъла. Двамата са коренно различни.

— Ще мога да се убедя с очите си, нали?

— Да, ще се убедим заедно, Мерик.

Той замълча и се навъси в мрака.

— Не, ти ще останеш в Молвърн. Тук е вече твоят дом и ти имаш задължения към него. Освен това така ще успея да ви запазя с Таби в безопасност. Дадох ти клетва.

— Не, аз трябва да дойда с теб. Ти, за разлика от мен не познаваш тези хора. Мога да те закрилям. Ще оставим само Таби.

— Ще ме слушаш, Ларен. Сега си моя жена. Ще ме слушаш. Нямам нужда от закрилата ти.

— Ама че опърничав човек — промърмори тя под носа си, но знаеше, че я е чул. Преди да успее да й отговори, тя се претърколи към него и сграбчи лицето му с двете си ръце. Целуна го, но не уцели устните му, после ги намери в тъмнината и се впи в тях. Той разтвори устните си и тя пъхна език вътре, напипа неговия и усети топлината и сладостта му.

— Намислила си да ме съблазниш — рече той с присмехулен тон. Тя бе толкова невинна, но въпреки това не криеше желанията си от него, не се преструваше на срамежлива девица и сама се впускаше в любовната игра.

— Да, разбира се, че съм. А сега замълчи. Обожавам вкуса на тялото ти, Мерик.

Той се усмихна и тя почувства омекналите му устни.

— Няма да ме накараш да променя решението си, Ларен, независимо какво правиш.

— Правя го за себе си — отвърна тя и се намести отгоре му, а разпуснатите й коси се обвиха около лицата им като чувствен воал, от чието докосване Мерик целият потръпна. Още бе облечена в ленена риза, но тя не се задържа дълго върху нея. Изхлузи я през главата й и усети омайната тежест на тялото й, на гърдите и нозете, притиснати в неговите. Членът му напираше към женската й плът. Тя го целуваше по лицето, леко милваше с език ушите му, пръстите й пърхаха над веждите, челото, носа. После започна да се извива върху него, докато го целуваше. Той долепи длани към бедрата й, привлече я към себе си и се надигна. Изстена, а тя пресрещна топлия му дъх с уста и разтвори нозе.

Струваше му се, че ще се пръсне. Ръцете му зашариха по тялото й, ровеха в косите й, теглеха я за гърба, за да може да целува гърдите й. Претърколи се върху нея, мъчеше се да си поеме дъх, защото в противен случай щеше да излее семето си върху одеялото, а не в утробата й. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено, тресеше се от неистово желание да проникне в нея, но се овладя, усещайки, че най-сетне е престанала да се гърчи под него и лежи притихнала в очакване. Сви нозете й и приближи устни към тялото й, пръстите му стиснаха меката плът на бедрата й. Смътно му мина през ум, че ще я насини, но не го бе грижа, защото в този момент тя се усука нагоре, изскимтя глухо в мрака и завика името му с такава настойчивост, копнеж и жар, че го обзеха неподозирани чувства. Нежно похлупи устата й с ръка, когато от гърлото й изригнаха викове, за да може да крещи на воля, без другите в къщата да я чуят.

Докато я милваше и успокояваше, тя го задърпа за раменете да се изправи. Той коленичи и внимателно я облада. Затвори очи от съприкосновението със стегнатата й плът, потръпваща от желание да го обхване по-плътно и по-близо до себе си.

— Мерик — промълви тя и обви ръце около гърба му, за да го усети още по-дълбоко в утробата си.

Той не можеше да се сдържа повече. Разтреперан от безумна страст, накрая се надигна връз нея с вик, с ръце, схванати от напрежение. Тя замълви името му безспир, пое го и го погълна целия. Искаше му се никога да не свършват.

Лежаха един до друг, десният й крак бе отпуснат върху корема му, бузата й бе притисната до гърдите му, влажните й от плам коси бяха разпилени върху рамото му.

Той я целуна по тила и я обви по-здраво с ръце.

— Подлудяваш ме от страст.

Коляното й леко се смъкна надолу, докато покри слабините му. Уханието му се носеше тръпчиво и силно в нощния въздух и изпълваше ноздрите й.

— Престани да мърдаш, иначе пак ще те обладая. Сигурно вече те смъди от мен, Ларен.

Тя се наклони едва-едва и го млясна по гърдите, по рамото, по гърлото. Засмука пулсиращата вена на шията му, после го целуна по устните.

— Ерик е бил ударен от мъж.

Той застина. Тя се надигна на хълбок и докосна с пръсти космите на гърдите му, като го милваше нежно.

— Откъде знаеш?

— Спомних си, че се надвеси над мен и се усмихна победоносно. Не бях в пълно безсъзнание. Той стоеше, Мерик, мълчеше и само се усмихваше. Не се опита да ми помогне, нищо не направи, просто се хилеше отвратително. Лошото е, че не можех да зърна лицето му, но знам, че беше доволен, дето съм там, доволен, че ще обвинят мен за убийството на Ерик и че никой няма да заподозре него. Не съм съвсем сигурна, че той е ударил Ерик, но изглежда доста вероятно, не мислиш ли?

— Сигурна ли си?

— Да.

Той изруга тихо и тя усети как тялото му се изопна от напрежение. Съжали за постъпката си. Трябваше да не му казва веднага, но вече бе късно.

— Днес с Олег научихме много малко, докато разпитвахме хората един по един. Но знаеш ли, Ларен, стигнах до извода, че този човек положително те е проследил. Може да е искал да те убие, но когато Ерик се е появил, той е изчакал да види какво ще се случи. Не бе тайна за никого, че брат ми те желае. Когато си избягала от брат ми, той е ударил Ерик. После като те е зърнал на пътеката в несвяст, е решил, че е успял. Защото е помислил, че ще обвинят теб.

— Само един човек би могъл да стори това.

— Да. Но трябва да бъдем сигурни, съвсем сигурни.

Тя отново го целуна. След тази целувка се заредиха други, докато скоро ръцете й диво зашариха по тялото му, дланите й се спуснаха надолу към корема и се заровиха в гъстите косми на слабините му. Когато го докосна, рязко си пое дъх и прошепна в устата му:

— Никога не съм си представяла, че нечие тяло може да предизвиква подобно усещане у мен, Мерик.

— И аз — отвърна той. — И аз.

(обратно)

Глава деветнадесета

Деглин гаврътна бирата си ни един дъх и обърса устата си с ръка.

— Ама че е горещо тук — рече той и си наля нова халба от буренцето до него. Намръщи се, когато вдигна глава и погледът му се спря върху трите жени, които перяха дрехи в огромното дървено корито, поставено върху дебели греди под един разклонен дъб. — Да, горещо е като оная надменна мръсница.

— Като коя? — попита Олег и се взря в жените.

— Оная мръсница Ларен. Казвам ти Олег, тя е никаквица и нищо повече. — Той отново отпи от бирата. — Тя е омагьосала Мерик, а после го е подмамила. Да, престорила се е, че изгаря по него като това проклето слънце, дето пари по кожата ми.

Олег само кимна с наведена глава и сръбна бира от чашата си. Не искаше Деглин да забележи растящата му ярост. Нека говори. Деглин бе обърнал вече поне пет чаши от силната бира. Най-сетне бе отворил дума за Ларен. Олег се постара да запази лицето си безизразно. Зачака. Внезапно в съзнанието му изникна ясна картина как Ларен лежи върху бедрата на Мерик и приятелят му промива кръвта от раните на гърба й. Почуди се дали на Мерик изобщо му е минавало през ума, че това трогателно мършаво момиче ще му стане жена. Заслуша се в думите на Деглин, който твърдеше, че Ларен и Таби били напълно излишни. Те се били наложили и настроили Мерик срещу него и затова заслужавали възмездие, да, и той щял да се погрижи мръсницата да бъде наказана. Лятното слънце огряваше главата на Олег и ветрецът, лек и уханен, носеше аромата на узряващия ечемик от нивите.

Усети, че кожата му се затопля, и разкърши рамене. Погледна към Деглин и се сепна от застиналия гняв върху лицето на мъжа. Но по него бе изписано и друго. Бе сгърчено от мъка и дълбока болка, която Олег не желаеше да види. Щеше му се да вкопчи ръце в тънкия врат на Деглин и да изцеди от него жалкия му живот, ала не го стори. Седеше и слушаше, кимаше и се мъчеше да изглежда умислен от пиенето, а това му се струваше страшно глупаво.

Деглин, неспокоен, ту свиваше пръсти в юмруци, ту ги отпускаше. Продължи с ожесточен глас като мразовитите ветрове през зимното равноденствие:

— Да, тя е мръсница и трябва да умре. Виж какво направи с Ерик и всички я оправдаха, защото претендира, че била племенница на Роло! В името на боговете, лудост е да й се вярва, тя е само робиня, която Мерик намери в Киев. Робиня, а братчето сигурно й е дете, копеле и робче.

— Не вярваш, че е племенница на Роло?

Деглин се изплю върху купчина кокали и ги подритна.

— Тя е лъжкиня и затова победи. Мерик се оказа последно мекотело, наивен и безхарактерен, съвсем не мъжът, за какъвто го смятах. Предаде всички ни, като се ожени за тая усойница. Аз ще се махна. Трябваше да замина с Торагасонови. Той ме молеше да тръгна с него, но аз му казах, че трябва да остана с Мерик, защото дължа вярност на семейството му.

Олег едва се удържа да не му напомни, че Торагасон не го искаше, и това бе известно на всички. Щом не можеше да вземе Ларен, той не пожела да се задоволи с Деглин. Торагасон бе заявил с хладен като вестфолдската зима тон: „Низостта на тоя човек ме отвращава. Принуден съм от немай-къде да търпя сприхавия нрав на дъщеря си, но на Деглин — не искам.“ Олег за малко не му бе казал, че Деглин трябва да се ожени за Лета, та двамата да се препират колкото си щат, но за по-разумно бе премълчал. Сега се обади:

— Ерик много силно желаеше момичето. Явно е проследил Ларен по пътеката към върха. Дали не го е ударила, за да се защити? Тя твърди, че не е. Дори да го е ударила, направила го е за самоотбрана, нали?

Ненадейно Деглин придоби застрашителен вид, което изглеждаше смешно, понеже бе толкова пиян, че едва се държеше на крака.

— Тя е робиня. Ерик можеше да я насилва, докато му изгният слабините. Негово право е.

Олег само сви рамене.

— Все едно, Мерик не вярва тя да е убила Ерик и повечето хора също смятат така, защото е племенница на Роло и не е в природата й да лъже.

— Ха! Убила е Ерик, защото е знаела, че Мерик й е вързан в кърпа. Ерик никога не би зарязал Сарла и затова тя е била принудена да отстрани господаря на Молвърн, за да разчисти пътя на Мерик. Да, стремежът й е бил да се докопа до Молвърн и успя.

— Но тя е била в несвяст. Блъснала е главата си в камък и е припаднала. Видях с очите си цицината на тила й.

— Да, припаднала е, но след като е ударила Ерик. Тичала е като обезумяла, за да избяга от престъплението си.

— Чудя се — рече замислено Олег, втренчен в остатъка от бирата на дъното на чашата. — Да, чудя се дали Ерик не е бил убит, за да се хвърли вината върху Ларен, дали тя не е била прицелът на омразата, а не Ерик. Ти какво смяташ, Деглин? — С тези думи Олег впери поглед в очите на Деглин. Мъжът моментално трепна и пребледня като смъртник. — Някои не я харесват и не й вярват — продължи Олег. — Ти, Деглин, я мразиш повече от всички. Нали тя ти отне най-скъпото нещо? Беше скалд тук цели пет лета. А сега си нищо. Да, тя те лиши от това, което ти принадлежи. А също те оскърби и те накара да се почувстваш унизен, нали? Не подкокороса ли Мерик да те изгори, когато случайно падна в огъня?

— Да — извика Деглин и се плесна с юмруци по мършавите бедра. — Да, така е. Но няма да мълча повече. До тоя момент прикривах Мерик. Но сега ще разбуля истината. Време е мръсницата да си получи заслуженото, да бъде наказана за престъплението си. Няма повече да браня това семейство. Нищо не им дължа. — Той се изпъчи и вирна хилавите си рамене. В очите му заблестяха доволни искрици. Речта му потече гладко, движенията му не бяха вече пиянски и непохватни. Сякаш като по чудо бе изтрезнял. — Видях я как удари Ерик. После разбра какво е сторила и побягна. Да, блъсна се в камъка и припадна, но тя уби Ерик. Кълна се. Видях всичко. Направи го не за да се защити от Ерик, защото тя също го желаеше. След като той я облада и се отпусна наситен, тя го удари по главата и го довърши. Да, видях всичко, видях я как уби Ерик и ще се закълна в това.

В този момент се появи Ларен, лицето й бе пребледняло.

— Защо лъжеш, Деглин? Защо?

— Ах, ти вероломна кучко! — изрева Деглин и рипна на крака. — Ти съсипа всичко! Радвах се на почит и уважение, докато Мерик те намери на пазара за роби. Ти ми открадна всичко, всичко! Ти уби Ерик. Видях те как го уби, тресна го с камъка още додето лежеше върху теб, членът му бе между краката ти, а разумът му бе размътен от похот. Да, ти го уби, след като го съблазни, също както постъпи с брат му. Уби го, защото искаше да докопаш Молвърн. И Мерик ли ще убиеш?

Тя само го гледаше втренчено. Ненавистта му бе смразяваща и я сковаваше. Искаше да му каже, че и двамата биха могли да редят истории, че има достатъчно слушатели. Но вместо това устата й успя да изрече единствено:

— Защо ме мразиш толкова много?

— Трябваше да те убия, когато те зърнах просната там, трябваше да… — Деглин се спусна към нея с протегнати ръце и извити навътре пръсти, сякаш вече стискаше гърлото й.

Олег се изправи постепенно и пусна чашата си на земята. Дясната му ръка се стрелна и сграбчи Деглин за врата, вдигна го бавно, без да откъсва очи от него, докато той драскаше диво да се освободи.

— Искаш да удушиш Ларен, а, скимтящо влечуго такова? Лъжеш! — рече Олег право в лицето на Деглин. — Лъжеш и сега го знам със сигурност, както го знае и Мерик. Ти си убил Ерик, защото си целял да обвинят Ларен. Тя си спомни как си се надвесил над нея с победоносна усмивка след убийството на Ерик. Ти си глупак, Деглин. Побъркал си се от злоба и завист.

Той пусна скалда и равнодушно го съзерцаваше как подви колене и тупна на земята. Дишаше тежко и търкаше като обезумял гърлото си. Олег вдигна крак, но Мерик каза:

— Не, Олег, стига толкова.

Деглин обърна очи нагоре и видя Мерик. Усети стягането на примката и разбра, че целият му свят се сгромолясва. Опита се да заговори, да се защити, но от гърлото му излезе само скимтене. Очите му се насълзиха от болка. Имаше чувството, че се руши отвътре.

— Той заслужава да умре, Мерик.

— Да, Олег, прав си. Убил е брат ми, а подбудите му са тъй мерзки, че граничат с безумие. Отведи го в ковачницата и накарай Снори да го окове до огнището. Нека се къпе в собствената си пот!

— Не! Не съм убил Ерик. Да, вярно е, заварих я просната в безсъзнание на пътеката и се зарадвах, защото видях, че Ерик е мъртъв. Но сигурно тя го е убила. Знам, че е тя!

Ларен наблюдаваше как Олег помъкна Деглин, който продължаваше да стиска нараненото си гърло и да се мъчи да говори.

— Свърши се.

— Да, а сега искам да те попитам, сладкодумна жено, какво да правя с Деглин?

Тя мълчеше, зареяла поглед над лявото му рамо към напращелите ечемичени ниви.

— Не само е убил Ерик, но го е сторил по най-долен повод.

— Да, така е. Но не го разбирам. Защо просто не е убил мен? Не е мразел Ерик. Защо?

— Защото щях да му съдера кожата от гърба, без изобщо да го разпитвам, смятал е, че като убие Ерик, ще обвинят теб и той ще получи каквото цели. Ще седи отстрани и ще ни се надсмива, докато ние изпълняваме замисъла му.

— Много съжалявам за Ерик.

— Да, да умреш, за да обвинят друг. Ужасно ми липсва. Най-сетне пипнахме престъпника. Изпратих съобщение на втория ми брат Рорик на остров Хокфел. Не се съмнявам, че той и жена му Мирана веднага ще дойдат. Кажи ми, Ларен. Какво да правя с Деглин?

Тя отвърна бавно:

— Може би ще го пратя при чичо ми Роло. Там да понесе справедливо наказание.

Ноздрите на Мерик се разшириха.

— Да, би било подходящо. Роло ще го даде да го разкъсат между четири коня или да го обесят надолу с краката до някой вълк. Чичо ти не се слави с милосърдие или снизходителност.

— Не, особено към онези, които посягат на близките му. Викингите също не са милозливи. Аз бих го убила, но не толкова жестоко.

— И какво по-точно би сторила?

— Бих го отвела навътре в гората, бих му дала нож и бих го зарязала там. Той се гордее с ума си. Нека се спаси, ако може.

— Не е изключено и да се спаси. Аз не мога да го оставя жив. Това би подразнило боговете и целия ни народ.

Тогава тя въздъхна.

— Прав си. Убий го. — Млъкна за миг и добави: — Той не призна докрай, че е убил Ерик.

— Убил е брат ми.

— Закле се само, че ме е видял в безсъзнание, а и аз си спомням същото, Мерик. Вече не се съмняваш, нали?

— Никак.

Всички обитатели на Молвърн се съгласиха, че Деглин е виновен. До един го бяха чули да говори против Ларен, ядно и с гняв, задето го е лишила от положението му. Мъжете разправиха как Деглин бе блъснал Ларен от завист в лагерния огън и тя бе изгорила зле крака си. Цялото сребро на Деглин бе дадено на Мерик като кръвнина за живота на Ерик. То никога не би могло да изкупи смъртта на Ерик, но обичаят бе такъв и Мерик му се подчини. Никой не искаше да отведат Деглин при херцог Роло в Нормандия, искаха да умре тук, и то колкото по-скоро, толкова по-добре. Отсъдиха да загине от ножа на Мерик, което му се падаше по право. Владетелят на Молвърн смяташе да нанесе само един бърз удар. И край. Щеше да изпълни наказанието над Деглин призори на следващата сутрин.

Утрото бе хладно, с ниско надвиснали облаци. Всички стояха в кръг и чакаха Деглин да бъде изведен. Но когато Мерик, Снори — ковачът, и Олег влязоха в ковачницата.

Деглин бе мъртъв. Бе успял да се освободи и да се прободе с нож в сърцето. Бе един от старите ножове на Ерик, оставен за поправка, който после щеше да премине в ръцете на Мерик.

— В името на боговете! — възкликна вбесен Снори. — Не трябваше да мърдам от ковачницата снощи! Но не исках да слушам хленченето и мрънкането му да го пусна. А ето че сега е мъртъв от собствената си ръка.

Всички се завайкаха, че смъртта му е настъпила прекалено лесно и бързо. Мерик се учуди, че Деглин не се е опитал да избяга. Другите също бяха изненадани. Знайно е, че е по-добре да умреш свободен, отколкото пленник. Камо ли сам да си отнемеш живота. Но нямаше връщане назад.

Мерик само поклати глава и нареди тялото на Деглин да бъде хвърлено в гората. Не заслужаваше викингско погребение. Ларен го наблюдаваше как изтрива кръвта на Деглин от ножа. Мерик го гледа втренчено продължително време и го връчи на Снори.

Смятаха да тръгнат за Нормандия след края на жътвата. Така щеше да им остане време да се приберат преди първата зимна буря да се разрази над Вестфолд.

Седмица след като един селянин случайно се натъкна в гората на Деглиновия труп, от който личаха само окървавени дрипи, от пристана долетяха дружни викове и се виждаше гора от размахани ръце.

По-големият брат на Мерик, Рорик, бе пристигнал в Молвърн.

Ларен лежеше по гръб на пода, смееше се и се мъчеше да избегне горещия език на огромното куче, което я ближеше по лицето. Тя го сграбчи за гъстата козина и го задърпа с все сила, но без полза.

— Не стой така безучастно — изрева тя, — ами помогни!

— Херцог! Остави я, глупаво псе! Махай се!

Херцог я облиза за последен път и скочи, но се спусна към Мерик и опря грамадните си лапи върху гърдите му, като едва не го събори с тежестта си.

— Виждам, че Херцог не е престанал да се възхищава на красивите жени и не е забравил как малкото ми братче го хранеше с мръвки от чинията си, лишавайки себе си от тях. — Рорик се усмихна на гигантския пес, който неуморно се опитваше да оближе лицето на Мерик с език.

— Трябва да си мия лицето най-малко по шест пъти на ден — рече Мирана на Ларен. — Херцог е любвеобилен също като съпруга ми, а е и доста по-силен.

— По шест пъти? — възкликна Мерик пред усмихнатата си снаха. — Бих казал, че е доста по-любвеобилен от всеки нормален мъж, включително и от брат ми.

Рорик Харалдсон се ухили на Ларен и отбеляза:

— Съпругът ти има мозък за цялото семейство. Ти, доколкото разбирам, си скалд. Това е необичайно. И двамата с жена ми горим от нетърпение да чуем някоя история.

— Както и синовете ни — добави Мирана и посочи към двете момченца, които напълно си приличаха с черните си коси и небесносини очи. Бяха красиви. Те гледаха подозрително Таби — изобщо тримата се изучаваха любопитно, но се избягваха, целите настръхнали.

— След броени минути ще се търкалят по земята, ще се боричкат и ще крещят — рече успокоително Мирана.

И излезе права. Подир десет минути момчетата станаха неразделни приятели.

Братята си зашепнаха нещо и Ларен се досети, че говорят за Ерик. Видя ги да излизат от къщата и разбра, че отиват на гроба му.

— Толкова неприятности! — промълви Мирана и поклати глава. — Съжалявам, че е трябвало да изтърпиш този тормоз. Добре, че поне Сарла те е подкрепяла.

— Да, тя е като любяща сестра.

— А ти си племенница на прочутия Роло от Нормандия!

Сарла се обади с усмивка:

— Да, но има само три рокли, Мирана. Айлирия тъче като обезумяла, та господарката на Молвърн да не ни изложи с оскъдната си премяна. Всички искаме да се върне в Нормандия в безукорен вид. Успя ли да промениш решението на Мерик, Ларен?

Тя поклати глава.

— Продължава да смята, че като ме остави тук, ще бъда в безопасност. Но не се тревожи, въпросът е твърде важен и той няма дълго да се колебае.

Жените се засмяха. Херцог силно изръмжа и се спусна право към Мирана. Тя изписка и се скри зад Ларен. Огромното куче събори и двете, като лаеше и буйно махаше огромната си опашка.

Когато Рорик и Мерик се върнаха в къщата, смълчани и потънали в мислите и спомените си, посрещна ги смях. Постепенно и двамата започнаха да се усмихват. За сетен път животът надделяваше над смъртта и тежката мъка.

Къщата бе претъпкана от хора. Мъжете бяха ходили на лов и бяха донесли елен и глиган. Други бяха отишли за риба и наситените ухания от дивеча, смесени с тези на печена херинга и сьомга, изпълваха въздуха и потискаха неизменната миризма на събрани накуп мъже и жени. Ларен огледа наблъсканите редици от тела, увити във вълнени одеяла, разположени покрай отсрещната стена. Някой задърпа роклята й и тя сведе глава към Таби, който стоеше само по ленена риза и търкаше очи с юмручета.

Тя се отпусна на колене и го притегли към себе си.

— Ти беше заспал, Таби. Лош сън ли ти се яви?

Той кимна.

— Как може Мерик да е моят викингски воин, щом ще се върне в Молвърн? Аз не съм глупав, Ларен. Знам, че онова място е много далеч оттук.

Викингският воин бе нейна измислица. Усети, че очите я смъдят от напиращи сълзи. Бе дала на детето герой и сега, понеже не живееха в сладкодумна приказка, а в реалния свят, героят щеше да го напусне, както щеше да го напусне и самата тя.

— Не знам — погали тя меката му косица. — Не знам, но все ще направим нещо.

В този миг зърна Мерик, който се бе приближил до тях и мълчаливо ги съзерцаваше.

— Не искам да напускам нито теб, нито Мерик — рече Таби, сгушен във врата й. — Не ме интересува дали съм принц, или не.

Мерик се отпусна до нея и нежно погали рамото на детето. Таби се обърна, очите му още бяха сънени, но устните му трепереха и стомахът на Мерик се сви. Пое си дъх и бавно рече:

— Таби, помниш ли какво ти казах — че заради това, което си, ще се променят много неща пряко волята ни.

Таби кимна, но възрази:

— Не ме е грижа.

— Знам, но аз трябва да се грижа вместо теб. Не мога да позволя да бъдеш друго, освен това, за което си предопределен. Не е изключено един ден да станеш херцог на Нормандия. Нямаме избор.

Детето се дръпна и се отскубна от прегръдките на Ларен.

— Мразя ви, мразя ви и двамата! — Обърна се и хукна към детската спалня, където тази нощ поне осем телца бяха натъпкани едно до друго в единственото легло.

Ларен скочи, но Мерик я спря.

— Не, не го закачай. Много е малък, Ларен, но трябва да разбере, че съществуват задължения, безкрайни отговорности, които направляват действията на всеки от нас.

— Той е твърде малък и едва ли си спомня. Последните две години бяха изключително трудни за него. Не е видял ни добро, ни сигурност. Бои се от неизвестността, защото прекалено дълго единствено тя е съществувала в живота му.

— И сестра му. След мъничко ще идем при него. Кажи ми какво ти е мнението за Рорик и Мирана.

— Тя е доста по-красива от Кайлис и Мегът.

Той се засмя на този отговор.

— Едно време я мразех, мислех, че е зла, защото доведеният й брат, Ейнар, бе по-жесток негодник и от християнския дявол. С тая черна коса и бяла кожа, да, смятах я за вещица. Не съм бил прав. В името на боговете, не е лесно да си млад. Нещата не са такива, каквито изглеждат, и умът ти се гърчи в неведение и търси под вола теле. А как ти се струва брат ми?

— Рорик е като всички викинги. Красив, строен и сърцат.

Мерик я зяпна изумен.

— И?

— И кучето му положително ще спи при нас тая нощ. Откри, че не съм толкова силна като Мирана, и затова може да ляга върху мен и да ме ближе до насита.

Мерик я сграбчи за шията, наведе се и силно я целуна.

Възнамеряваха да отплават за Нормандия след около четиринайсет дни, когато луната се изпълни наполовина.

Мерик щеше да остави Олег да отговаря за хората и за отбраната на Молвърн. Сарла щеше да продължи да се грижи за домакинството. Таби бе умърлушен. От избухването си не бе престанал да се цупи. В утрото на отпътуването им позволи на Ларен да го прегърне и целуне, но щом Мерик приклекна пред него, Таби му обърна гръб.

Ларен зърна мъката по лицето на Мерик. Пламна от неописуем гняв. Сграбчи Таби за рамото и го дръпна към себе си.

— Как можеш да се държиш така с човека, който ти спаси живота?

Той стоеше с наведена глава и ровеше с босите си крачета в сухата пръст.

— Отговори ми, Таби! Ти имаш кралско потекло, а се държиш като робска издънка! Какво ти става?

— Той не ме обича, Ларен.

Тя се дръпна стъписана.

— Какво каза?

— Той не ме обича. Ако ме обичаше, нямаше да ме остави.

— Стига глупости. Чуй ме, Мерик те обича повече от всеки друг на света.

Таби поклати глава.

— Не е вярно. Ако беше така, нямаше да ме остави. Даже и теб взима със себе си.

— О, това е друго. Най-после разбра, че без мен трудно ще може да убеди чичо Роло в каквото и да било. Аз познавам всички в двора на чичо. Мога да му помогна. Той се нуждае от мен. Оставя те тук, за да е сигурен, че няма да пострадаш, нищо повече. Не бива да се тревожи за теб, иначе ще се изложи на опасност.

— А за теб не се ли тревожи?

— Не толкова. Доказала съм, че мога да се оправям.

— Аз също, Ларен.

— О, опърничав си като пале. — Тя прокара пръсти през гъстата му коса. — Слушай, Таби. Мерик взима мен, защото ще му бъда от полза. А теб — не, защото те обича и не иска да ти се случи нещо.

— А не го ли е грижа, че на теб може да се случи нещо?

Макар да поклати глава, Ларен знаеше, че не е вярно, но чувствата на Мерик към нея изобщо не можеха да се сравняват с тези към Таби. Знаеше, че не ги разбира, но и че те са толкова силни, че е напълно безпомощен да ги превъзмогне. Тя се бе примирила с този факт и в същото време в душата й се бе загнездила дълбока болка.

— Нищо няма да ми се случи — промълви тя и се изправи. Ръката й остана върху рамото на Таби. — Искам сега да идеш при Мерик. Не злоупотребявай с обичта му.

Таби я изгледа продължително. После отмести взор към Мерик, който разговаряше с Олег и Роран, а тялото му бе сковано от стаена болка.

Той се приближи бавно към него. Когато Мерик се обърна към момчето, мъката в очите му се стопи и се превърна в радост и облекчение. Прегърна детето и зашепна в ухото на Таби, притворил очи. Какво ли му казваше? Дори когато Мерик се освобождаваше в нея или когато се смееха заедно, не я съзерцаваше с такава наслада и нежност. За първи път в живота си Ларен изпита ревност към братчето си. Стомахът й се сви от раздразнение, тя преглътна и насила се отдалечи.

Потърси Сарла, да я прегърне още веднъж за сбогом, понеже не можа да измисли друга причина. Докато слизаха двете по лъкатушещата пътека към пристана, тя й обясни как да смесва диви малини със счукани лешници, за да придаде по-пикантен вкус на яхнията с лук и еленово месо. Сарла я слушаше със сериозен вид и кимаше.

(обратно)

Глава двадесета

— Легенда, Ларен, легенда!

— Да — обади се Роран. — Ти, господарке, си седиш със скръстени ръце и положително си мечтаеш за тоя ухилен негодник Мерик, докато ние скършваме гърбове от гребане.

Вятърът се усили и мъжете отпуснаха веслата. Всички се извърнаха върху сандъчетата си с лице към нея. Тя се усмихна и отвърна:

— Ще ви разкажа една истинска история. Слушайте сега. Военачалникът на херцог Роло, Уеланд, разправяше как Шарл Трети, франкският крал, заповядал чичо ми да се яви в Париж, за да му се закълне във вярност. Шарл наредил на Роло да коленичи пред него и да му целуне крака в знак на почит. Чичо ми Роло наистина паднал на колене с подобаваща тържественост, ала не целунал крака на краля. Не, сграбчил стъпалото му и го дръпнал нагоре, при което кралят се катурнал от трона си и се сгромолясал по гръб.

Мерик и хората му зацвилиха от смях.

— А кралят какво направил? — попита старият Фиррен и се изплю през борда на лодката.

— Придворните му го вдигнали и затаили дъх. Изплашили се, че ще им заповяда да убият Роло. Не били глупави и знаели, че не биха оживели, ако се наложи да премерят сили с него. Крал Шарл стоял, изтупвал красивата си пурпурна мантия от чиста вълна и гледал втренчено Роло. Свитата му пристъпвала от крак на крак с нарастващ страх. Сетне за тяхна радост крал Шарл се усмихнал. Отметнал глава назад и прихнал. Заявил пред всички, че е доволен от безмерно дръзката постъпка на Роло, защото тя доказвала способността на викингския владетел да отблъсне разбойниците, които посмеят да нахлуят по Сена и да плячкосат градовете. Известен е като Шарл Наивния, както знаете, макар да не заслужава това прозвище, поне във взаимоотношенията си с чичо ми. Той дал всички северозападни земи на Роло, за да го закриля. От пет години не е имало сериозни нападения. Няма датчани или норвежци, които да не тачат и да не се страхуват от чичо ми, защото той разполага с отлично обучени войници и със здрави крепости, които държи под зорко наблюдение. За първи път от ред години насам франките под властта на Шарл живеят в мир.

Олег се почеса по четиридневната четина.

— Чувал съм да разправят, че чичо ти отказал да иде в Париж и да се закълне във вярност. Вместо това изпратил послание на франкския крал с думите: „Ние не признаваме господар. Всички сме равни.“ После се изплюл върху посланието и го разтрил с палец.

— Дори чичо ми да е казал такова нещо, не ми е известно. Но не е изключено. Той е безмилостен и високомерен и не се бои от никого. Със сигурност обаче знам, че е отишъл в Париж. Освен това никога не съм чувала Уеланд да лъже. Ота, министърът на чичо ми, разправя същата история. — Млъкна за малко и добави: — Може би Роло се е опасявал единствено от саксонския крал Алфред. Но след като Алфред е мъртъв от почти две десетилетия, вече няма кой да смущава съня на Роло, дори и роднините му, графовете на Оркни, които от време на време го обсипват със заплахи, че ще го унищожат, ако не им отстъпи част от обширните си владения. Да, графовете на Оркни са злобна и досадна пасмина.

— Значи е истина, че Роло произхожда от техния род?

— Да, истина е. Чичо Роло ми каза веднъж, преди доста време, че са дивашко племе.

— Колко дивашко? — провикна се Роран.

— Ами толкова, че дори пикаят в къщите си.

Потопи се в сгряващия смях на мъжете, после обърна лице към южния ветрец, който духаше откъм бакборда. Вече бе утихнал значително, водата бе тъмносиня, белите зайчета по нея бяха мънички и лениви. Плаваха до самия бряг, без да се отдалечават от сушата. Щяха да стигнат до река Сена към полунощ, ако вятърът се задържеше и дъждът останеше на север от тях.

— Да дадеш земя на Роло и да я превърнеш в херцогство е все едно да направиш от бракониера пазач — обади се Мерик, грабна веслото си и равномерно загреба. Другите скоро се присъединиха към него. — Не, този Шарл Трети съвсем не е толкова наивен. Дал е на чичо ти онова, което и бездруго той е завзел. Мъдър човек.

— От думите ти излиза, че чичо ми е като доверчиво дете, което може да бъде водено за носа.

Мерик се засмя.

— Не, прости ми, Ларен, че говоря така за свещения Роло. Той е достоен за страх и уважение. Чичо ти се е стремил към сигурност и я е получил. Да, по този начин си е спестил куп неприятности и е осигурил каквото е искал за народа и наследниците си. Ако желаеш да живееш спокойно и да обработваш земята, няма смисъл да воюваш със съседите си. Разкажи ми повече за Ота и Уеланд.

— Ота е неотлъчно до чичо ми от деня, в който Роло е бил прокуден от Норвегия от крал Харалд. По-млад е и е много умен. Уеланд, лейтенантът на чичо, му е приятел от детинство. Заедно са воювали, оженили са се горе-долу по същото време и съпругите им са починали почти една след друга. Много са близки.

Мъжете заговориха за други неща. Ларен отново седна до стария Фиррен, който държеше здраво руля, и обърна лицето си към топлото следобедно слънце.

Заспа. Когато се събуди, слънцето вече не огряваше лицето й. Мерик се бе надвесил над нея с протегната ръка.

— Наближаваме Сена. Ще продължим на юг надолу по реката. Ще пренощуваме край Руан. Искам всички да бъдем чисти и хубаво облечени, когато отидем в двореца на чичо ти.

Ларен се сети за трите нови рокли, които Айлирия бе изтъкала и ушила. Бяха от най-меко платно и лежаха сгънати в сандъчето на Мерик. Да, копнееше да се изправи пред всички в най-прелестния си вид.

Изтеглиха лодката от водата на една пуста и тясна пясъчна ивица, оградена от гъсти брезови и кленови дървета. Вечерта бе топла, наоколо гъмжеше от насекоми, водата се плискаше в брега. Цареше пълно спокойствие.

Мерик се обърна към Елър.

— Бъди бдителен и гледай да надушиш, ако се задава опасност.

— Непременно, Мерик. Не се тревожи.

Мерик се тревожеше, но не толкова от вражеско нападение. Тревожеше се, задето бе позволил на Ларен да тръгне с него, отстъпвайки пред съвсем разумните й доводи, че чичо й може направо да го отпрати и въобще да не го изслуша, че може да се ядоса от неправдоподобния му разказ и да заповяда да го убият. Всичките й възражения бяха убедителни, но въпреки това положението никак не му харесваше.

Не се безпокоеше, че Роло може да го убие, макар да се бе венчал за племенницата му, определена за династически брак с наследника на датския крал. Не, предполагаше, че ще се примири с това. По-скоро се тревожеше за предателя, който е организирал похищението над нея и Таби. Дали е била Хелга? Изглеждаше вероятно, а и Ларен в разказа си сякаш бе убедена във виновността й. Обаче Мерик се колебаеше и не бе склонен да повярва в очевидното, защото от опит знаеше, че често пъти то е измамно и само подвежда.

Обърна се на хълбок и прегърна Ларен. Миризмата на топлата вълча кожа и допирът на меката й плът моментално го възбудиха. Отстрани с език копринените власинки от ухото й и го целуна. Но не я разсъни.

Тъкмо се унасяше, когато тя изпищя. Боричкаше се трескаво в прегръдките му, дъхът й излизаше на мъчителни пресекулки, тя плачеше, безпомощните й ридания го пронизваха чак в корема. Той я разтърси силно.

— Събуди се, Ларен, това е просто лош сън, нищо повече.

Тя премигна срещу него, потрепери и подсмръкна, мъчейки се да възпре сълзите си.

— Същият сън ли беше?

Тя кимна.

— Отдавна не те е спохождал. С мъжете, които са ви отвлекли с Таби ли?

— Съвсем ясно виждам лицата им, Мерик. Смяташ ли, че още са в Руан?

— Не, същите — едва ли, но други — със сигурност. Да, навярно има и други. За бога, не биваше да те слушам. Трябваше да те оставя в Молвърн, където щеше да бъдеш в безопасност. — Изруга продължително и цветисто.

— С теб ще съм в безопасност. Не се съмнявай нито за миг. Съжалявам, че те събудих, Мерик.

— Недей да съжаляваш. Няма да позволя да ти случи нищо, по дяволите. Ако някой понечи да те нападне, ще го убия. А сега мълчи, че нощта е дълга.

Тя се сгуши в него, като търсеше топлината на тялото му. Прошепна до гърдите му:

— Мъчно ли ти е за Таби?

— Да, извънредно. Цял живот ще бъде за мен и радост, и болка. Ако не беше Роло, който притежава права над него, щях да го задържа при себе си.

— Имаш набито око.

— Какво искаш да кажеш?

— Той бе просто едно сополиво, мръсно хлапе и въпреки това ти го хареса, щом го зърна. Прозря какъв е в действителност и веднага го прие, независимо от вида му.

— Вярно е, макар да не съм мислил за произхода му. Ти бе не по-малко мърлява и бе толкова изпосталяла, че можех да ти прекърша врата с една ръка, но взех и теб, спасих те, направих те скалд и своя жена.

Тя се повдигна на лакти и се опита да го различи в тъмната шатра. Усети горещия му дъх върху лицето си.

— Ти си добър човек, Мерик.

— Само това ли съм за теб?

Тя поклати глава, целуна го по брадата и отвърна:

— Не, ти си и мой любовник, макар да разправят, че ти липсва опит.

Ръката му се озова върху задните й части и леко ги плесна, после бързо я погали.

Тя си изви под дланта му и каза:

— Какво ще стане със Сарла? Не знам какъв е обичаят ви с вдовиците. Чичо Роло би й избрал съпруг и би я използвал за своите цели.

— Но аз не бих постъпил така, нито баща ми. Една жена има право да откаже да се омъжи против волята си. Истина е, че бащите уговарят тези неща и се споразумяват за зестрата и даровете, но жената пак може да не се съгласи.

— Радвам се да го чуя. Забравяш, че чичо Роло се покръсти, когато се закле във вярност на крал Шарл. Често казва, че не възразява срещу тази варварска религия, защото му давала повече привилегии, отколкото имал преди. И всички християнски монаси го благославяли за деяния, които викингските богове никога не биха одобрили.

— Например да се отнася към жените като с играчки или като с разменни монети за собствена изгода. Чичо ти е хитър мъж, но и много жесток. — В гласа на Мерик прозвуча възхищение и Ларен го ръгна в корема. Той изръмжа, грабна ръката й и я поднесе към устните си. Целуна всеки пръст поотделно, накрая дланта. Тя притихна. После внимателно я привлече към себе си. — Ако Сарла пожелае, ще я върна на близките й.

— Тя обича Клив и Клив обича нея.

Той се напрегна.

— Надявам се да грешиш. Това би означавало, че е изневерила на брат ми, а аз не мога да допусна подобно нещо. Брат ми не заслужаваше съпругата да му изневерява.

Тя стовари юмрука си върху рамото му, но този път от яд.

— Да му изневерява! В името на боговете, Мерик, брат ти водеше и Мегът, и Кайлис в постелята си — и то под носа на Сарла! Говориш за изневяра, а той какво правеше?

— Един мъж може да ляга, с която си ще. Докато жената може да приема само съпруга си, защото ако зачене, детето, което роди, ще бъде копеле. Не е редно, Ларен. Сарла спала ли е с Клив?

— Не, сигурна съм, че не е. И двамата са почтени. Страдат заради чувствата си и дълго ще ги потискат.

— Трябва да го обмисля. Обезпокояващо е. Клив ми е много симпатичен, но той няма какво да даде на Сарла. Да, трябва да помисля.

— Нали ти не ще търсиш други жени, Мерик?

Той взе да я мачка отзад и отвърна простичко:

— Ерик бе убеден, че ще се случи. Кой знае! В края на краищата досега доказваше, че си студена жена и не се интересуваш от насладата, която бих могъл да ти доставя. Търпиш ме, нищо повече. Въздишаш от скука, когато аз стена от удоволствие. Това кара мъжествеността ми направо да се спаружва.

Тя се засмя, леко го блъсна с юмрук в корема, след което моментално разтвори длан и го погали. Усети как мускулите му се стегнаха и той рязко си пое дъх в очакване. Тя се подсмихна в тъмнината, но не плъзна пръстите си по-надолу.

— Вярно е — рече с печален тон, досущ като търговец, който току-що е изгубил ценна сделка. — Дори насила не мога да те възбудя. Погледни ръката ми. В името на боговете, не ще да слезе до спаружените ти слабини. Не мога да я помръдна. Какво да сторя?

Той се разсмя, сграбчи ръката й в своята и я притисна към себе си.

— О! — възкликна Мерик. — Сега можеш да не правиш нищо, поне докато не ти кажа.

Пръстите й се движеха. Искаше да го помилва, да почувства как се гърчи и потръпва от напиращата страст.

Страстта му бързо кипна. Тя се смееше, докато целият проникна в нея. Притвори очи от неудържимата му сила и връхлетялото я вълнение и го пое още по-дълбоко в себе си. Изохка срещу устните му и се надигна към него, като продължаваше да се стреми към тялото му до момента, в който закрещя от удоволствие. Той я целуваше, докато се успокои, и сетне също се освободи.

— Достави ми наслада, Мерик — рече тя с още дрезгав и запъхтян глас. — Да, наистина. — Ухапа го по рамото и добави: — Следващия път ще се постарая повече.

Той се почуди как би било възможно, но не я попита. Промълви:

— Ще измием миризмата ми от тялото ти. Не искам чичо ти да ме убие, преди да се увери, че сме женени.

— Тогава остави моята миризма върху кожата си.

Той потрепери от думите й и отново я облада.

— Трябва да поспим — рече Мерик, щом сърцето му се поуспокои. Обърна се по гръб, притиснал Ларен до себе си.

— Да — отвърна тя и го целуна по гърдите.

— Не мога да откъсна мислите си от брат ми. Беше толкова жизнен, Ларен. Той обожаваше живота, искаше да гребе с пълни шепи от него. Ти го видя да се държи като негодник, високомерен и подъл. Но преди не бе такъв.

— Толкова ли много се бе променил?

— Да, струва ми се, че страшно го е дразнело господството на баща ми, понеже той е бил владетелят на Молвърн и всички са му се подчинявали, дори най-големият му син, макар и негов наследник. След смъртта на баща ми се е сдобил внезапно с твърде много власт. Да, това го е променило, направило го е небрежен към околните и прекалено нагъл. Не е имало друг като баща ми, който да обуздава тщеславието му.

— Често посягаше на Сарла.

— Видях синините по лицето й. Не бе справедливо от негова страна. Тя е кротко момиче, мило и всеотдайно. Въпреки това бих предпочел да бе умрял по различен начин.

— Деглин е мъртъв. И това не е малко.

— Да — съгласи се той, целуна я по челото и облегна бузата й на рамото си.

Уеланд, военачалникът на херцог Роло, човекът, който бе стоял до десницата на Роло още от момчешките години, който бе толкова силен, че можеше да изкорени млад дъб от земята, се хилеше като хиена.

— Имам страхотна изненада за вас, Ваше Величество, направо невероятна.

Княз Роло, както го наричаха поданиците му, макар земите му да се именуваха херцогство и той да бе само херцог според дарението на френския крал, бе значително по-висок от фиданките, които Уеланд бе в състояние да отскубне от корен. Той обърна тъмните си очи към своя помощник и каза:

— Да, Уеланд, и каква е тя този път? Да не би да си ми довел някоя нубийска девойка да стопли старите ми кокали? Или може би вълшебен цяр, който да спре пронизващата болка в ставите ми? Или пък достатъчно висок жребец, та нозете ми да не се влачат по земята?

— Не, Ваше Величество, нося ви дар по-ценен и от купища сребро. Ларен се върна.

Роло зяпна втренчено Уеланд.

— Ти се шегуваш — промълви накрая той. — Тя и Таби са мъртви, отдавна мъртви. Много неща ти прощавам, Уеланд, но това е вече прекалено. Не си играй с мен.

Уеланд само поклати глава, като продължаваше да се хили глуповато, и извика:

— Нека влязат!

Роло видя единствено слабичката девойка с прелестна червеникава коса, която се виеше почти до раменете й, както обичаше да я носи като малка. Мразеше да я сплита, защото скриваше красивия й цвят, съвсем същия като на по-големия му брат Халад. Забеляза, че е твърде слабичка, докато се приближаваше, но бе станала хубавица. В очите й имаше повече живот и повече тайнственост, ала също радост и увереност, каквито бяха липсвали у детето. Бе облечена в разкошна светлосиня ленена рокля, пристегната с колан на кръста. Носеше изящни сребърни брошки и гривни. Това грациозно създание му бе почти дъщеря. И ето че тя бе тук, жива, с някакъв мъж, който крачеше до нея.

Тихо произнесе името й, сякаш да се увери, че всичко е истина. Стана и се извиси над облегалката на трона.

— Ларен!

Викът му отекна в залата. Тя се засмя звънко и се спусна към него. Той я посрещна с разтворени ръце, вдигна я високо във въздуха, сграбчи я в прегръдките си и също се засмя.

— Кълна се в боговете, пораснала си — рече той и я зацелува по двете бузи, като така я стискаше, че тя взе да охка от невероятната му сила.

— Дойдох си у дома, чичо — каза тя. — О, още си много привлекателен. За две години изобщо не си мръднал, господарю. Не си се прошарил като Уеланд. И се радвам, че не си пораснал повече, слава на боговете.

Той я пусна на пода, но продължи да държи ръката й, после я отдалечи от себе си и я загледа втренчено.

— Хем си същата, хем си се променила до неузнаваемост.

— Да, вярно е.

Изведнъж очите му потъмняха. Тя разбра, че мисли за Таби, но се бои да не му съобщят, че е мъртъв, и затова бързо рече:

— Господарю, Таби е добре — здрав и на сигурно място.

— О! — въздъхна Роло и извиси глас към небето: — Ще принеса жертви на всички богове, дори на християнския. Къде ли не ви търсихме с Таби. Братовчед ти Уилям обиколи цялата околност с безбройна армия и преброди цял Париж. От вас нямаше и следа. Разправи ми, Ларен, разправи какво се случи.

— След малко, господарю. Първо искам да се запознаеш с човека, който ни спаси и сега е мой съпруг. Той е владетелят на Молвърн, богато имение във Вестфолд, и се казва Мерик Харалдсон.

Уеланд се обади:

— Приближи се до Негово Величество, Мерик.

Мерик пристъпи бавно към могъщия Роло, за когото бе слушал най-невероятни истории. Сега този човек му бе роднина, този човек, който имаше такива дълги крака, че сигурно се нуждаеше от кон, висок поне седемнайсет педи, за да не му се влачат по земята. Мълвеше се, че почти навсякъде ходел пеш, а свитата му яздела до него. Ама че гледка, помисли си Мерик. О, но иначе осанката му бе царствена, макар годините да бяха посребрили няколко нишки в черната коса и да бяха прорязали с тънки бръчици бузите и челото. Ала очите му, тъмни като късен мрак, искряха будни и за изненада на Мерик бяха весели. Зъбите му до един си бяха на мястото, а брадичката му бе решителна и упорита. Изобщо, сериозен противник.

— Господарю — рече той и застана пред Роло. Нямаше да му се поклони. Викингите не свеждаха глава пред никого.

— Ти си спасил Ларен и Таби.

— Да. Бях в Киев и ги намерих на пазара за роби „Каган-Рус“.

— Пазар за роби!

Ларен леко докосна богато украсения с шевици вълнен ръкав на чичо си.

— Историята е много дълга за разправяне, господарю. С няколко думи, преди две години двамата с Таби бяхме отвлечени от постелята ми и продадени като роби на юг. През цялото време след това живяхме като такива.

Роло я зяпаше слисан.

— Освободих стражата, господарю — обади се Уеланд в настъпилата гробна тишина. — Ларен каза, че иска само ние да знаем за завръщането й. И Ота, разбира се. Единствен Хаакън също е в течение. Той ще се погрижи за хората на Мерик. Ще казва, че са ваши гости от Норвегия, нищо повече. Явно съществува измяна, господарю. Трябва да вземем мерки, преди да се разчуе, че тя и принц Таби са се върнали.

Най-накрая Роло попита:

— Къде е Таби?

Мерик отговори:

— В имението ми Молвърн, което се намира на половин ден път с лодка от Каупанг. Там е в пълна безопасност и в сигурни ръце.

— А щом открием кой ги е похитил и продал като роби, ще ми доведеш ли Таби?

— Да, господарю, но не преди това. Обичам детето. И не искам отново да пострада. Бих ви помолил да не казвате на никого, Ваше Величество, и вие, Уеланд, че Таби е жив. Не желая да го излагам на никакви рискове, дори да са най-невероятни наглед.

— Съгласен съм, Мерик. Обаче той непременно трябва да се върне при мен, защото единственият ми син, Уилям, още няма наследници. Таби е много важен за мен, за цяла Нормандия.

— Точно затова съм тук, Ваше Величество.

При тези думи Роло се взря по-внимателно във викинга.

— Станал си съпруг на Ларен — рече той. — Преди да ти каже коя е или след това пожела да се ожениш за нея?

Мерик не се обиди.

— Преди, Ваше Величество. Хич не ме интересува онзи датски принц. Сега е моя съпруга и е господарка на Молвърн.

Роло не се помръдна. Съсредоточено изучаваше мъжа, спасил племенницата му и Таби. За това му дължеше повече, отколкото би могъл да си представи. Този човек, Мерик Харалдсон, изглеждаше добре сложен — едър мъжага, пращящ от младост и крепко здраве, с привлекателна външност, каквато се харесваше на жените, а положително и на Ларен. Ще види. Ще го наблюдава внимателно, преди да реши дали ще задържи Ларен при себе си, или ще я върне в лоното на брака.

Нареди на Уеланд:

— Засега Ларен ще остане с Мерик. Той ще я пази по-зорко от нашите хора, но въпреки това винаги охранявай спалнята им. — Роло се извърна и се плесна с длан по челото. — О, защо ми трябваше да слушам тия проклети жени? Те ме убеждаваха, че са чули за някакви заговори и злосторници, които искали смъртта ми, и чрез Таби и теб, Ларен, смятали да съсипят династията ми. Винаги е имало заговори и злосторници, особено сред оная вероломна пасмина Оркни, и затова им повярвах. Успях да опазя Уилям, но теб и Таби — не. Кълна се във всички богове, езикът на Хелга е благ като на пепелянка, а Фърлан е чиста и невинна колкото проклета християнска монахиня. Ще убия тия мръсници.

— Трябва да намерим доказателства, господарю — рече Ларен. — Не мога да бъда сигурна, макар да изглежда напълно вероятно. Както спомена, винаги е имало злосторници, дори сред франките, които дължат вярност на своя крал Шарл.

— Права си. Ще обсъдя този въпрос с Ота, но без да му казвам за Таби, независимо че заслужава да знае. Уеланд, къде е Ота?

— Той, ъ-ъ, той е в нужника, Ваше Величество. Скоро ще се яви.

— Ота с неговия проклет стомах — рече Роло. — Стомахът му непрекъснато го свива и го пришпорва към нужника. Е, Мерик, да ти призная, бях на път да реша, че някой от съпрузите им трябва да ме наследи, ако нещо се случи с Уилям. Но не бях съвсем готов да го сторя. Още не съм чак толкова престарял. Може би щях да изчакам някоя и друга годинка. Жената на Уилям пак носи дете. Молим се на християнския бог да е момче и да се роди живо. Ако е момиче, тогава ще видим…

Мерик го прекъсна внимателно:

— Ами ако те се уморят да чакат и ви отровят, Ваше Величество, или пък отровят Уилям?

Уеланд се обади, свъсил широките си вежди:

— Да, не е изключено. Имаш пълно право, Мерик Харалдсон. Ота също говори за това. Постоянно се тревожи, че Роло и Уилям могат да бъдат отровени. Често опитва храната на Роло, преди да му я поднесе.

— Да — рече Роло и се засмя. — И после тича в нужника, като че вече се е нагълтал с отрова.

Мерик се засмя, но бързо стана сериозен.

— Какво смятате да предприемете, Ваше Величество?

Изведнъж Роло се усмихна. Усмивката му не бе приятна. В нея се четеше гняв, лукавост и решимост. Мерик съзря непреклонната му воля и неутолима амбиция, които го бяха превърнали в легендарна личност, които го бяха хвърлили в повече битки, отколкото човек би могъл да преживее. Но Роло не само бе оцелял в тях, той бе завладял цяло кралство и сега бе негов господар. И щеше да властва, докато боговете не решат, че е дошъл краят. Тогава неговият син щеше да поеме управлението, а след него и внукът му. Мерик видя всичко това, повярва му и се помоли да се сбъдне.

(обратно)

Глава двадесет и първа

Роло я държеше винаги край себе си, винаги наблизо — ръката му не слизаше от рамото й, леко докосваше лицето й, стискаше пръстите й. И не преставаше да се чуди как се е превърнала в жена, какво е била принудена да понесе, как е оцеляла и как е успяла да опази и себе си, и Таби. Колко ли горд щеше да бъде баща й Халад… Мислите му свършваха дотук, винаги ги спираше на това място, понеже животът продължаваше, често пъти по необичаен начин и в дадения случай той бе спечелил, бе надвил проклетата съдба. Сграбчи китката на Ларен и се намръщи, като напипа щръкналите й кости.

Бяха се нахранили в личните покои на Роло. Угощението бе толкова пищно, че дори Мерик въздъхна от задоволство. Не присъстваха нито Ота, нито Уеланд. На Мерик тепърва му предстоеше да се запознае с Ота.

— Ларен е добра готвачка, Ваше Величество, но не съм сигурен, че би могла да надмине това.

— Еленовото месо е направо вълшебно — каза Ларен. — Не, съпруже, боя се, че уменията ми не надхвърлят онова, което вече си опитвал от ръцете ми. — Чичо й гледаше ужасен и тя бързо добави: — Една от господарките ми, възрастна жена, ме научи да готвя. Схващах бързо.

Роло промълви едва-едва:

— Умът ми не го побира. Племенницата ми — робиня. В очите ти се чете опит, Ларен, и тъга, но освен тях виждам щастието, което ти е донесъл този мъж.

Мерик съзерцаваше и двамата. Усмихна се.

— Опитах се, Ваше Величество, да й угодя. Знаете ли, че е скалд?

Роло я зяпна изумен.

— Да — отвърна Ларен. — Бях решила да спечеля сребро с легендите си и да откупя Таби и себе си от Мерик. Обаче не знаех как ще се върна при теб, дори с Таби да бяхме свободни. Клив също трябваше да дойде с нас.

— Клив — повтори Роло. — Разкажи ми за Клив.

Когато Ларен приключи, Роло рече:

— Пратете го при мен. Ще се погрижа никога повече да не усети лишения в живота си.

— Той сега е свободен — обади се Мерик. — Каза ми, че иска да остане в Норвегия.

Роло се намръщи, понеже открай време всеки, поканен да дойде при него, бе готов да убие и родния си брат, за да го постигне. Каза:

— Той не знае какво мога да му предложа.

— Намесена е жена, господарю — обади се Ларен. Роло въздъхна и хвърли тлъсто кокалче от фазан на едно от огромните ловджийски кучета, които бяха учудващо спокойни и тихи.

Роло си гребна шепа медени орехи и рече:

— Разкажи ми за старицата, дето те е научила да готвиш.

И тя започна. Историята звучеше живо и увлекателно, защото Ларен бе сладкодумна, и когато описваше как старата жена опитала лучената й яхния, запечена с медени кленови листа и грах, Мерик сякаш също усети вкуса й.

Роло няма лесно да се насити, помисли си Ларен, когато херцогът промълви:

— Разправи ми за тоя търговец Траско, който те е купил.

Тя изпълни молбата му, този път по-отсечено, като подмина боя, но Мерик веднага възрази:

— Той я бе взел за момче, Ваше Величество — гласът на Мерик бе остър и рязък. — Канеше се да я даде на сестрата на Каган-Рус, Евта, която имала слабост към момчета. Ларен неистово искала да се върне при Таби и се държала грубо с Траско. Той я набил доста жестоко. За щастие не е открил, че е момиче.

— Но ти ме спаси, Мерик — намеси се тя, като зърна почервенялото лице на чичо си и възлестите жили по врата му, които се издуха и запулсираха. За нищо на света не би желала да му бъде неприятел.

— Не, не съвсем. Аз само те хванах. — Държеше Роло да чуе за ужасните й патила, но без да се вбеси така, че да загуби здравия си разум. Затова каза: — Тя бе успяла да избяга от къщата на Траско, когато аз се появих, за да я спасявам. Вече го бе сторила сама. Тя е ваша потомка, Ваше Величество, и никога не се предава.

Роло се засмя. „Слава на боговете, най-сетне се засмя“, помисли си Ларен.

— С такава жена човек трябва да внимава — добави Мерик, щом Роло отново се умълча.

Ларен не стрелна Мерик с поглед въпреки желанието си. Наистина ли вярваше в тези чудесии, които разправяше за нея на чичо й? Никога не й бе споменавал досега, че е жена, с която трябва да се внимава.

— Винаги е била такава, още от мъничка — рече Роло. — Знаех, че умее да разказва — но да стане скалд! Удивен съм.

Разговаряха до късно. Роло искаше да узнае всяка случка, всяка подробност от изтеклите две години. Накрая Уеланд бе допуснат в покоите му. Той заяви:

— Ваше Величество, трябва да обсъдим някои неща. До утре Хелга и Фърлан ще са научили за гостите и ще започнат да се чудят какви са. Хората вече взеха да питат за двайсетте викинги, които са пристигнали и са били приети радушно от вас. Да, те не са никак глупави. А съпрузите им имат свои довереници, не се съмнявайте в това, особено Фром. Известно ми е, че плаща скъпо на издайниците си.

Роло поглаждаше брадичка с болните си, подпухнали пръсти. Странно, но ставите не го въртяха така мъчително тази вечер. Не, чувстваше се обновен. Бе получил повече, отколкото заслужава всеки смъртен. Знаеше го и се питаше дали християнският бог, или викингските небесни закрилници бяха изпълнили най-съкровеното му желание.

— Да — промълви най-сетне той. — Налага се да поговорим.

— Аз имам план, Ваше Величество — обади се Мерик и се подпря на лакти.

Фърлан сновеше напред-назад пред сестра си Хелга, но Хелга не й обръщаше внимание. Тя забъркваше някаква отвара и мерките трябваше да бъдат точно спазени.

Фърлан каза за трети път:

— Кои са тия викинги? С тях има и едно момиче, но никой не знае кое е. Кое е то, Хелга? Трябва да предприемеш нещо. Погледни ме! Прикади жалките си буламачи и се допитай до тях! Надзърни в сребърната си купа.

Хелга привърши с меренето. Едва тогава вдигна очи към сестра си. После отново сведе поглед и внимателно започна да бърка фината смес в малката сребърна купа. Промълви с тихия си, кадифен глас:

— Сега разбирам защо мъжът ти толкова често те избягва, Фърлан. Непрекъснато хленчиш и мърмориш без полза, вайкаш се и се тормозиш. Досадно е. Седни най-после и си дръж езика зад зъбите. Трябва да приготвя това или ще се съсипе.

Фърлан, уморена и изнервена, седна. Бяха в кулата на Хелга, където на прислугата бе забранено да влиза. Никой не припарваше тук, освен Фърлан. Дори съпругът на Хелга, Фром, не прекрачваше прага на светилището й. Никак не го харесваше и постоянно й натякваше за него, но Хелга не отстъпваше. А той бе безсилен срещу нея. Докато наблюдаваше съсредоточеното изражение на сестра си, с което тя бъркаше поредния си гнусен илач, Фърлан си мислеше, че Фром се бои от жена си и единствено страхът възпира жестоката му грубиянска десница срещу нея. Тя се питаше за какво ли е този път отварата.

Може би е отрова за Роло? Проклет да е старецът, дето сякаш се кани да живее вечно. Защо просто не умре? Вече е на петдесет и шест години, но въпреки схванатите стави още е здрав като бик, зъбите му са на мястото си, косата на главата му е черна, а гърбът — изправен.

Не, не е отрова. Явно е нещо за приумиците на Хелга. Фърлан впери взор в по-голямата си сестра и осъзна, че Хелга изглежда много по-млада от нея. По лицето й нямаше бръчки, кожата й бе мека и гладка, косата — гъста и буйна и тъй светлокафява, че бе почти руса. А кръстът й изобщо не бе надебелял за толкова време. Хем беше на трийсет и пет години. Фърлан бе едва на двайсет и девет, но с вида си приличаше по-скоро на съпруга на Роло, а не на негова племенница.

Фърлан отново понечи да скочи и да заснове напред-назад, но в този миг сестра й я стрелна с поглед и тя замръзна на стола. Пръстите й яростно замачкаха диплите на полата. Просто не я свърташе на едно място, непременно трябваше да върши нещо. Но това вече й костваше усилия, защото бе много дебела. Толкова деца бе родила и все мъртви, та сега не й бе останало нищо, освен грозно провисналата кожа и отпуснатата плът.

— Готова ли си, Хелга?

— Да. — Хелга се изправи и се взря в проклетата си отвара, която можеше да бъде сбъркана с бистра супа без мирис. — Сега — рече тя, надигна купата и я пресуши. Избърса устните си с ръка. Лицето й се изкриви от погнуса, но само за миг. После леко докосна с пръсти гърлото, брадичката и накрая меката, нежна кожа под очите. Промълви: — Добре, Фърлан, дошли са непознати гости. Роло и оня глупак Уеланд не казват на никого какви са. Дори Ота мълчи като пън. Така ли е?

— Да. Кои са тези пришълци?

Хелга сви рамене.

— Скоро ще разберем. Защо се тревожиш?

— Знам, че е тя.

— Тя? Коя?

— Ларен, Хелга. Не се прави, че не разбираш за кого говоря!

— Ларен — повтори тихо Хелга. — Странно. Отдавна не съм се сещала за това дете. Наистина ли смяташ, че момичето може да е останало живо? И се е върнало? Колко интересно. Но Таби не е с нея, ти не спомена за никакво хлапе. Сега трябва да е на шест години, да, още момченце, а нали знаеш колко са крехки децата. Малко коварен вятър и детето се разболява и умира. Да, такива крехки същества са. Тъй че дори да е Ларен, какво те е грижа?

— Мразя те, Хелга! Все се правиш на много умна и хитра. Мразя те! Ако е Ларен, значи е тук, за да ни въвлече в нови беди, повече, отколкото би могла да предотвратиш с твоите измислени буламачи.

Хелга се усмихна и сви рамене.

— Нека прави пакости, ако ще. Не е ясно какво се е случило с нея. Успокой се. Станала си още по-дебела, Фърлан. Трябва да се откажеш от бонбоните, които държиш до леглото си. А Кардъл е толкова слаб, горкичкият. Гърдите му сякаш са залепнали за гърба.

— Върви по дяволите, Хелга, износила съм осем деца! Жената напълнява, когато храни бебе в утробата си.

Но Хелга не й обърна внимание, защото бе пряка свидетелка на бременностите на сестра си, както и на всичките й неуспешни раждания. Каза, като сви рамене:

— Надявам се, че е Ларен, отдавна изгубената ни природена сестрица. Беше такова чудновато дете, все се щураше насам-натам до пръкването на Таби, после стана такава майчица за него, много по-грижовна от собствената, оная мръсна неверница. Чудно ми е как ли изглежда Ларен сега. Вече е на осемнайсет или горе-долу на толкова. Да, как ли изглежда?

— Нищо ли няма да предприемеш?

Хелга се втренчи през тесния прозорец, който бе обърнат към хълмистите възвишения отвъд града. Навсякъде имаше зеленина, макар есента да бе настъпила от доста време. Билата им бяха покрити със зелени дървета и трева, с цъфнали маргаритки и глухарчета. Тя се насили да погледне сестра си. Видът й бе отблъскващ, но нали й бе сестра.

— Естествено, че ще предприема. Трябва само да изчакаме и да се убедим, че това непознато момиче е Ларен. Тогава ще решим.

Ларен бе облечена в светлооранжева ленена рокля — любимата на Айлирия, както сподели с Мерик, докато изглаждаше гънките на плата. А в трите тънки плитки, изкусно вързани над челото й и завити зад ушите, бе нанизана оранжева панделка. Носеше две гривни, подарени от Роло същата сутрин.

„Прилича на принцеса“, помисли си Мерик и остра болка прониза корема му. Целият й вид говореше, че принадлежи на това място. В походката й се забелязваше новопридобита увереност, в думите също. За първи път, откакто я бе отвел със себе си от Киев, той се почувства разколебан. И му стана неприятно.

— Страх ли те е?

— Да — отвърна категорично той, после се сети, че не би могла да прочете мислите му. — Ти се страхуваш от срещата със заварените ти сестри и техните съпрузи, нали?

Тя кимна и улови ръката му.

— Толкова много си ми говорила за тях, че отдавна неизвестността не ме плаши. Не, не е това. Други неща ме безпокоят. — Погледна ръката й, пъхната в неговата, и добави бързо, преди да е започнала да го разпитва. — Снощи спа непробудно.

Тя му се усмихна.

— Не го очаквах. Това беше предишната ми спалня. Мъжете ни отвлякоха с Таби от същото легло. Нищо не се е променило.

Замълча, само свиването и отпускането на пръстите в шепата му издаваха, че е напрегната. Чакаха зад трона на Роло в едно тясно помещение, скрито от огромната външна зала с дълга пурпурна завеса.

Чуваха мъжки и женски гласове, проникнати от любопитство, въпроси, догадки.

— Никога досега не съм виждал такъв разкош — каза Мерик.

Отново почувства странно колебание и моментално се отврати от себе си. Тя кимна разсеяно.

Той се подсмихна и поклати глава. Първо бе робиня, после му стана жена, а сега се връщаше към пищното начало. Но за нея това сякаш нямаше никакво значение.

Притихнаха. Роло заговори с дълбок гръмовен глас, който мигом накара всички да се заслушат:

— Повиках ви, за да съобщя за завръщането на моята племенница Ларен, дъщеря на по-големия ми брат, Халад от Елджарн.

Настъпи бъркотия, пурпурната завеса бе дръпната и те пристъпиха напред, за да се изправят до Роло. Гласовете се надвикваха един през друг:

— Ларен е. Вижте само червената й коса!

— Вече е жена. На колко години беше, когато изчезна?

— Не, това е момиче, което просто прилича на Ларен, нея я няма. Ларен отдавна е мъртва. Била е убита още след отвличането.

— Да, от оня зъл негодник, графът на Оркни. Той ги е похитил с Таби.

Роло вдигна ръка.

— Племенницата ми. Приветствайте я.

Ларен обгърна с очи множеството от хора, повечето от които познаваше от детството си, и каза:

— Отново съм у дома. Виждам те, Мимерик. Още ли свириш на лютнята като християнски ангел? А ти, Дорсън, още ли стреляш с лъка тъй далеч както някога? Помня, че преди четири години уцели крилото на една птица в полет. О, Едел, понапълнял си, стари приятелю. Не съм забравила, че страшно обичаше да си хапваш меденки, които готвачите ти даваха скришом. Бе достатъчно само да им се усмихнеш и те бяха готови на всичко.

Млъкна и зачака. Мерик наблюдаваше как по лицата на присъстващите се изписва недоверие, после колебание и накрая смайване. Избухна невъобразим шум, който прерасна в гръмки възклицания:

— Ларен! Ларен!

Роло остави хората да се навикат. Сетне вдигна ръка. В залата отново се възцари тишина.

— Племенникът ми Таби не е тук. Бе почти бебе, когато го отвлякоха, а всички знаят, че дори бебетата, обградени с най-нежни грижи, невинаги оцеляват. Но не скърбете. Преживяхме достатъчно страдания. — Роло се обърна към Мерик и го изтика напред. — Това е съпругът на Ларен, Мерик Харалдсон от Норвегия, братовчед на крал Харалд Русокосия. От известно време се интересувам от него. Сега е тук, защото го повиках да дойде и да заеме мястото си.

Мерик се ухили на Ларен и тихо прошепна:

— Далечен братовчед съм му — измислицата не е пълна. Разбира се, в Норвегия почти всички са роднини.

— Ето човекът, който ще царува, ако синът ми Уилям Дългия меч умре без наследник. Приветствайте Мерик Харалдсон!

Съобщението бе направено съвсем открито, без никакви предисловия, без обяснения или оправдания, просто Роло го изтърси гръмко с равния си гърлен глас. Дори Ларен затаи дъх, макар да знаеше предварително за него. Изненадата бе ясно изразена по лицата на всички присъстващи в огромната тронна зала.

— Добре — каза й доволен Мерик. — Сега аз съм заплахата, не ти.

— Не ми харесва тая работа — повтори за сетен път тя, след като още предната вечер бе възразила срещу плана му, изложен пред Роло. — Не е редно, Мерик, да се излагаш на подобна опасност. Погледни ги. Те не знаят какво да правят. Никога не са били по-смаяни. Къде са Хелга и Фърлан?

Бе спорила безкрайно дълго с него, той я слушаше и кимаше, но не се разколеба. Сега само й се усмихна, без да отмества взор от слисаните лица, обърнати към него.

— Скоро ще се появят. А колкото за другите, ще се преструвам на храбрец, ще се държа безпощадно като Роло и ще им докажа, че преливам от достойнство, от извънмерно достойнство, та главата ми просто клюма под тежестта му. Може би Роло ще започне да ми се възхищава до такава степен, че ще ме помоли да остана в Нормандия и да царувам заедно с него, а сетне заедно с Уилям. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че си полудял.

— Полудял ли? Не вярваш, че мога да стана престолонаследник на Нормандия за радост на всички? Смяташ, че не съм достатъчно способен да накарам хората да ми повярват?

— Да, знам, че можеш. И точно затова си полудял.

— Дали тази лудост ще се предаде и на децата ни, а?

Тя го зяпна сащисана, забравила всяка друга мисъл.

— Нямам представа.

— Откакто те обладах за първи път, не си кървила.

Тя пребледня като платното на долната си риза. В този момент Роло се обърна усмихнат към Мерик и му протегна ръка:

— Почитаеми Мерик, пристъпи напред и поздрави моите поданици. Може би един ден ще станат твои.

В същия миг Ларен се олюля, вперила смутени и ококорени очи в лицето на съпруга си, и промълви:

— Лошо ми е.

Той я улови и я пое в обятията си. Отново се развихри бъркотия, а Роло, умопомрачен от уплаха, скочи от трона и се развика:

— В името на боговете, какво й е?

Мерик отвърна гръмко:

— Само припадна, Ваше Величество. Не е болна. Носи наследника ми в утробата си. — Вдигна я високо в прегръдките си и гласът му отекна дълбоко и силно в огромната зала. — Да, носи сина, който един ден може да се възцари над Нормандия.

Хелга, току-що влязла в залата, прошепна едва чуто на сестра си, като продължаваше да се усмихва широко:

— Може би няма го носи дълго. Може да е като теб, Фърлан, и утробата й да е гнила.

— Косата й е като на баща ни — едно момиче не бива да има коса с такъв цвят. Тая червена отврат е греховна.

— Баща ни беше много привлекателен с неговата червена коса — възрази Хелга. — Жалко, че уби невярната си жена и избяга. Но да си призная, винаги съм се питала дали наистина я е убил. Тя умря тъй скоропостижно, без видимо насилие. Да, толкова е жалко, дето баща ни реши, че ще обвинят него и изчезна. Още по-жалко е, че оная мръсница роди Ларен и Таби, преди да се спомине.

Фърлан почувства мъртвешка хладина, която проникна до мозъка на костите й и цялата я вцепени. Тя й навя мисълта за нейните осем покойни дечица, от които бяха останали само студени гробчета и шепа дребни кокали. Вторачи се в сестра си, която се обърна и каза на съпруга си Фром:

— Е, мъжо, какво ти е мнението за този Мерик Харалдсон?

Фром се изпъчи по навик и отвърна:

— Явно е много хитър. Възползва се от напредналите години на Роло, като му показва само каквото старецът иска да види, говори му само каквото иска да чуе, върши каквото…

— Да, знам — прекъсна го Хелга, без да крие раздразнението си. — Според мен е хубав мъж. Младостта страшно му отива, нали?

— Престани да злобееш, Хелга. — Фром я загърби и подхвърли на зет си: — Кардъл, трябва да поговорим, щом Роло ни освободи.

Хелга прихна, като чу думите на съпруга си към Кардъл. В името на всички богове, какво толкова ще обсъжда с тоя нещастен глупак? Да не би да му поиска съвет как да убие Мерик? Или Ларен?

Хелга отново съсредоточи вниманието си върху Роло, докато той успокояваше тълпата и описваше характера на викинга, достойнството му и облагите, които ще получат от сродяването си с краля на Норвегия. Роло не спомена, че това е същият крал, който го бе низвергнал преди години. Мерик отнесе Ларен, все още в несвяст, през тежките завеси зад трона. Хелга не слушаше Роло, бездруго бръщолевеше само глупости. Но се заслуша във въпросите, които му бяха отправени от най-високопоставените семейства, макар през цялото време да си мислеше за викинга. Бе красив мъж.

А тя не бе ли красива жена?

Съпругата му не е ли бременна, не припадна ли като същинска лигла, а сега и сигурно си повръща червата пред него? Освен това Ларен бе прекалено слаба, почти не приличаше на жена, като изключим мижавите й червенокоси плитки. Едва ли някой мъж би пожелал да легне с такава клечка. Пък и едва ли притежава нужните умения, за да задоволи мъж като тоя Мерик Харалдсон.

Защо, чудеше се Хелга, заслушана в онова магаре Уеланд, който отвръщаше на Раки, човек с малко ум и голяма сила, почти равна на неговата, Роло не им разказа какво се е случило с Ларен? Лично на нея й бе страшно любопитно. Искаше да научи как Мерик се е запознал с Ларен. Дали не е убил Таби, когато е узнал какво е мястото на детето в плановете на Роло?

Отново се взря в Роло и го видя като мъж, не само като чичо. Още изглеждаше привлекателен и излъчваше сила и волска упоритост, но вече бе стар, твърде много години тежаха на плещестите му рамене, твърде много. Запита се какво ще прави.

(обратно)

Глава двадесет и втора

Мерик придържаше главата на Ларен, докато тя повръщаше в легена. Тя цялата трепереше от напрежение, а кожата й бе обляна в студена пот. Тази сутрин почти не бе хапнала, защото се чувстваше прекалено изнервена, но сега се гърчеше и тресеше, макар да не бе останало нищо в стомаха й, освен пронизващите спазми.

— Не биваше да ти казвам — рече той и отмахна влажната коса от челото. — Преди се чувстваше добре в неведението си.

— Да — съгласи се тя. — Готова съм да благословя и теб, и него, само да ми мине.

Той й даде чаша бира. Тя изплакна устата си, простена и отново се хвана за корема, но после се отпусна.

— Не ми харесва тая работа — промълви тя и го погледна, но без възхищение. — Ти си виновен.

— Да, това е мъжки дълг — отвърна той и й се ухили. — Ела.

Изправи я на крака и я прегърна. Отнесе я на широкия одър и я сложи да легне. Поизпъна красивата рокля, ушита специално за нея от Айлирия, за да не се мачка. Седна до нея, изпълнен със съжаление, че не си е държал езика зад зъбите. Как така от внезапното прозрение, че е заченала детето му, й прилоша? Струваше му се непонятно, макар че тя пребледня и припадна ни жива, ни умряла пред цялата свита на Роло. Дори да го бе подготвял предварително, не би могло да се получи по-добре.

Тя отвори очи, когато я зави с едно вълнено одеяло.

— В момента хич не си ми симпатичен, Мерик.

Той се наведе и я целуна по носа.

— Откъде знаеш толкова много за бебетата?

— Когато един мъж обладава жената седмици наред, без да спира, тя е или твърде уморена, за да му откаже, или е бременна с детето му.

Тя го блъсна с юмрук по рамото. Той сграбчи юмрука й, разтвори го и целуна шепата й.

— Благодаря ти, Ларен, за моето дете.

— Детето е мое.

— Семето е мое и без него не може да има дете.

— Аз взимам семето ти и му давам живот. Без мен не може да има дете.

Той й се усмихна.

— Права си.

— Казваш го само защото ми е лошо.

— Да. Гледай да се съвземеш по-скоро, та да мога да споря с теб на воля, без да страдам от угризения.

Ненадейно тя се надигна и рече:

— Вече съм добре. Не е ли странно?

Млъкна, заслушана в тялото си, после се обади:

— Да, наистина, сега не ми се вие свят и не ми се гади. Стомахът ми е спокоен.

— Надявам се да е по-спокоен от този на Ота. — Той я притегли в обятията си и я задържа, целуна ухото й, среса сплетените кичури с пръсти и облегна бузата й на рамото си. — Всичко ще бъде наред, ще видиш. Планът ми ще успее, вярвай ми.

— Не ми харесва — повтори тя. — Сега си в опасност, Мерик. И не мога да се примиря.

— Можеш да ме пазиш, когато не си на колене, пъхнала глава в легена.

Тя се изкикоти и той си отдъхна с огромно облекчение.

Тъкмо я целуваше, и Роло нахълта в спалнята. Бе толкова висок, че трябваше да се сгъне надве, когато минаваше през вратата, за да не си удари главата.

— Добре ли е тя?

Ларен надзърна над рамото на Мерик.

— Чувствам се чудесно, чичо. Съжалявам, че ти прекъснах речта.

— Не, недей. Извънредно доволен съм. — Той замълча, после добави пренебрежително: — Заварените ти сестри ми казаха, че са загрижени за теб. Ха! Хелга се опасява, че може да си орисана с калпавата утроба на Фърлан. И двете твърдят, че искат да те посетят и да те приветстват отново у дома. Толкова са смирени, че могат да им завидят и християнските калугерки.

— Много мило от тяхна страна — рече Ларен. — Ще ги приема след малко.

— Да — обади се Мерик, — аз също искам да се запозная с тях.

Хелга обиколи с очи тясната спалня на Ларен. Искрено се надяваше, че Ларен я мъчат кошмари. Усмихна се на природената си сестра с мисълта, че изглежда ужасно бледа и отблъскваща. Бе едва следобед, а тя пак бе повръщала. Горката Ларен, приличаше на покойница. Ама съвсем на покойница. Всеизвестно е, че бременността крие куп опасности. Животът на жената е толкова крехък, много по-крехък, отколкото на мъжа, проклети негодници. Ала Фърлан продължаваше да цъфти въпреки осемте раждания. Хелга се запита дали сестра й пак ще роди.

Усмихна се, когато пристъпи към леглото, и протегна ръце.

— Ларен, наистина си ти. Но не можех да бъда сигурна, дори след като те зърнах в тронната зала, защото толкова копнеех да си ти. Изглеждаш прекрасно, скъпа. Добре дошла у дома.

— Благодаря, Хелга. О, ето я и Фърлан. Здравей, сестро.

Фърлан не успя да докара усмивка на лицето си. За разлика от Хелга, тя видя пред себе си изключително стройно момиче с разкошни червени коси и свежа кожа, присъща единствено на младостта, с искрящи сиво-сини очи и равни бели зъби. Веднага намрази девойката. Почувства се престаряла, а бе само природена сестра на Ларен. Това я озлоби. Промълви с едва забележимо треперещ глас:

— Липсваше ми, Ларен. Жалко, че Таби е трябвало да умре, за да останеш ти.

Мерик сви вежди.

— От думите ти излиза, че Ларен е зарязала Таби в някой ров, за да отърве собствената си кожа.

— Тъй ли? В никакъв случай не съм имала това предвид. Хелга, не съм казала такова нещо, нали?

Хелга се изсмя и пристъпи по-близо до Мерик. Тоя викинг бе висок и от него се носеше вълшебно ухание, типично мъжка миризма, своеобразна и неповторима, едновременно сладостна и тръпчива. Искаше да докосне с върховете на пръстите си устните, раменете, рунтавите косми по слабините му.

— Не, Фърлан — отвърна тя, омаяна от него, — ти обичаш Ларен, както и аз. Естествено тя не би убила Таби, за да спаси себе си.

Ларен ги разглеждаше втренчено. Странно, но Хелга сякаш се бе подмладила за две години. Фърлан, обратно, бе състарена, свадлива и сбръчкана, а някогашната й тъмнокафява коса се бе прошарила. И бе надебеляла. Усети как Мерик настръхна до нея, но само се усмихна:

— Не, разбира се, никоя от вас не би помислила дори, че няма да браня Таби с цената на живота си. Мерик, би ли сипал малко сладко вино на Хелга и Фърлан?

Той кимна и отиде до масичката недалеч от вратата. Наля виното в бокали от слонова кост. Бяха толкова красиви, че се захласна в тях. Токовете на ботушите му тропаха гръмко по дъските. Бе свикнал с пръстени подове и сега се дразнеше. Подаде и на трите по един бокал.

Кожата на Хелга го опари, докато тя поемаше виното си от него, очите й също го изгаряха — тъмни, дълбоки и загадъчни.

— Къде са съпрузите ви? — попита той, а погледът му срещна нейната открита похотливост. Не отмести очи от нея и бавно се върна до Ларен.

Хелга му хвърли продължителна, ленива усмивка и лекичко кимна, сякаш потвърждаваше и приемаше случилото се помежду им, а после каза:

— Фром несъмнено се упражнява с меча си. Той е много силен и…

— И е грубиян — намеси се Фърлан, отпи голяма глътка вино и се закашля.

— Да, така е — съгласи се охотно Хелга. И стрелна с поглед Ларен. — Значи носиш детето на Мерик. Явно си плодовита като бедната ти майчица. Жалко, че умря толкова скоро след раждането на Таби.

Ларен не помнеше образа на майка си, но странно защо си спомняше как пее — уверено, звънко и фалшиво. Баща й я удушил — отпечатъците от пръстите му ясно личали върху шията й. Кимна и бързо добави:

— Чичо Роло изтъкна всеобщото убеждение, че неговите роднини от фамилията Оркни са виновни за нашето отвличане с Таби. Ти какво смяташ, Хелга?

— Смятам — отвърна бавно Хелга и сръбна от виното си, без да сваля очи от Мерик, — че който го е направил, е бил милостив. Нали все пак си жива, Ларен?

— Да, често се питах защо са ни пожалили с Таби. Но никога не съм възприемала това като проява на милост. Не, според мен похитителят е искал и двамата с Таби да умрем бавно, да страдаме, макар и да не знам по каква причина.

Фърлан се обади:

— Аз пък винаги съм мислела, че това е дело на баща ни, за да ви отведе оттук. Знаел е, че ако остане след убийството на майка ви, ще го осъдят на смърт и затова е заминал, за да ви похити по-късно.

— Нашият баща — натърти Ларен. — Струва ми се невероятно, че можеш да си помислиш подобно нещо, камо ли да го изречеш гласно.

— Чудя се какво се е случило с него — каза Хелга. — Никога не е бил войнствен като чичо Роло, но бе добър човек и грижовен баща, докато се ожени за майка ти. Сигурно е бил убит от разбойници. Както и да е. Всичко е отдавна минало. Сега си отново у дома и то с един от евентуалните наследници на Роло. Интересно как ще приеме това франкският крал Шарл. Съвършено непознат мъж да стане престолонаследник на нормандското херцогство.

— Аз ще ида да засвидетелствам почитта си на краля — промълви Мерик. — Да, и той положително ще благослови брака ни. Но не сега.

Той потри ръце и очите му се озариха от нескрита алчност и задоволство, но само за части от секундата, нито миг повече.

Хелга рече бавно, без да отмества поглед от лицето му:

— Време е ние с Фърлан да си тръгваме, Ларен. Довечера ще отидем заедно на пира, ако нямаш пристъпи на повръщане.

Ларен мълчаливо проследи излизането на заварените си сестри от спалнята. Наклони глава назад и затвори очи.

— Много си убедителен, Мерик.

— Да — отвърна той и се изкиска. — Съвсем. Хелга се мисли за неотразима красавица и аз й загатнах не само за интереса си към нея, но и за безпределната си алчност. Ще бъде изключително забавно. Сега ще чакаме резултата.

— Хелга е хитра обаче, не съм го забравила. Трябва да внимаваш, мъжо.

Вечерта след угощението, което продължи до късна доба, Мерик излезе от двореца, защото от Олег пристигна съобщение, прошепнато тихо в ухото му от някакво момченце. Той отиде под един свод и извика:

— Олег, аз съм, Мерик. Какво има?

Не последва нищо. Чуваше се далечен говор, но не там, където момченцето му бе заръчало да чака Олег. Стражите бяха някъде встрани. Хвърляха зарове и шумно се обзалагаха. Подсмихна се на застиналите сенки около него. Приготви се да чака. Изглеждаше отпуснат, неподготвен, може би дори подпийнал. Започна да си свирука като човек без капка грижа на плещите, доволен и весел, сякаш светът му е поднесен на тепсия.

Когато го нападнаха, Мерик се свлече грациозно на земята и се претърколи. Изправи се и отскочи назад, забивайки с все сила токовете на ботушите си.

Бяха двама огромни мъжаги, облечени в груби мечи кожи, с обрасли с гъсти бради лица и с тежки сребърни обръчи около горната част на ръцете. Зърна ожесточението в очите им в сумрачната светлина от далечните лоени факли.

И двамата стискаха извити сребърни ножове като онези, които Мерик бе видял в Киев, използвани от арабите, остри и лъскави.

Той също извади ножа си и го запремята ту в лявата ръка, ту в дясната. Стоеше разкрачен, здраво стъпил на нозете си. Усмихна се на мъжете.

Те се приближаваха към него, разделиха се и се запрокрадваха тихо, като изгладнели посред зима вълци, дебнещи плячката си.

Той се изсмя високо и извика:

— Много сте мудни, омръзна ми да ви чакам да проявите храбростта си. Кой знае дали изобщо ви бива. Приличате ми на диваци и сигурно сте роби, пуснати тая нощ, за да ме убиете. Ей ти, отляво, дето подрипваш като някоя девственица през първата брачна нощ, какво смяташ да правиш? Песен ли ще ми пееш? Или ще посвириш на лютня, докато приятелчето ти ми разправя приказка? Гаден пъзльо, хайде де, ела и престани да танцуваш!

Мъжът нададе вой и се спусна към Мерик, другият го последва само подир миг, но Мерик разбра, че ще успее. Перна по-едрия по гърлото с длан и го завъртя. Взря се в лицето му, когато го прониза с ножа си. Мъжът се свлече на земята, без да издаде звук. Другият бе на път да го връхлети, но навярно беше по-хитър, защото не бързаше като предишния.

— Сега ще те изкормя — изсъска той и се устреми към Мерик, целият настръхнал, впил поглед в очите на Мерик и в ножа му.

Мерик рязко пристъпи две крачки встрани и замахна. Противникът му отскочи назад, върха на острието успя да засегне единствено кожата на гърба му.

Той стрелна с поглед изкусния разрез, после Мерик.

— Няма да ти дам да ме разпориш, копеле такова. Ще те ритам, докато ти изтекат червата, и ще ги стъпча в прахта, задето ми съдра кожата.

На Мерик не се понрави тая картина. Измъкна се странишком и застана точно зад трупа на другаря му. Бавно го зарита в ребрата и го побутна напред. Сетне се изплю отгоре.

Това изчерпа търпението на другия. Мъжът изрева и се спусна към Мерик, бълвайки ругатни и закани. Беше освирепял и за кратък миг сглупи. Когато ножът на Мерик коварно се стрелна към корема му, той целият се сгърчи и преви тялото си. Завъртя се кръгом, описа светкавична дъга с ножа си и го стовари върху рамото на Мерик.

Мерик почувства внезапна хладина от пронизването, после блажено изтръпване. Нападателят му не бе непредпазлив като другаря си. Обля го топлина от бликналата кръв. Изохка от болка, олюля се с наведена глава и притисна нараненото си рамо с другата ръка.

Мъжът се хвърли към него с насочен нож. Когато Мерик подуши вкиснатата му пот, го блъсна с посеченото си рамо в лицето, отри го в очите му и гъстата топла кръв за миг го ослепи.

Мъжът понечи да се обърне, да побегне, но Мерик уви здравата си ръка около гърлото му и го завъртя. Стискаше го, докато усети, че мъжът едва диша.

— Кой е твоят господар?

— Нямам такъв. Убий ме. Провалих се.

— Да, така е. Кажи ми кой е и ще ти запазя живота.

Мерик леко опря върха на ножа си в гърлото на мъжа.

Внимателно го заби.

— Казвай — подкани го той.

— Роло. Да, великият Роло. Той иска да умреш.

Мерик така се стъписа, че отпусна хватката си. Мъжът се стрелна напред и се отскубна от него. Олюля се и хукна стремглаво в мрака.

Мерик го остави да избяга. Стоеше запъхтян и притискаше плешката си. Искаше да догони нападателя си, но едва ли би го хванал. Навярно всеки момент щеше да рухне на земята. Рамото му вече не бе изтръпнало, а направо гореше и болката го караше да скърца със зъби. Откъсна парче от ризата си и превърза кървящата рана.

Олег сновеше припряно из спалнята. Когато Мерик влезе, той каза бързо:

— Не се тревожи. Ларен е с Роло и сестрите си и им разправя приказка. Хелга и Фърлан не бяха много въодушевени, но Роло не ги остави да се измъкнат.

— Значи я няма. Добре.

В този момент Олег съзря рамото му.

— В името на боговете, Мерик, кървиш като прасе!

Мерик просто се усмихна уморено и пренебрегна ругатните му. Махна превръзката от раната си и я погледна. Кървенето почти бе спряло, но той знаеше, че раната трябва да се зашие.

— Доведи стария Фиррен. Кажи му да си донесе иглата и малко конец.

Не след дълго, когато Олег помогна на Мерик да седне в края на леглото, старият Фиррен пристъпи в спалнята, огледа пищните гоблени, изсумтя и понечи да се изплюе в ъгъла. Каза отвратен:

— Не мога да се изплюя, Мерик. Ще личи върху проклетото дърво като пришка върху женска кожа. Не ми харесва тук — чувствам се така, сякаш стъпвам върху жар. Какво си направил? Оня негодник Олег ме излъга, че си се порязал. Дай да зърна колко е лоша раната на рамото ти.

Старият Фиррен го разгледа, опипа кожата въпреки бледността на Мерик и отбеляза:

— Ножът е бил много остър, разрезът си го бива. Боли, а?

— Ще те убия, старче, ако не млъкнеш и не се заловиш за работа.

Ларен влезе с прозявка. Старият Фиррен бе приключил и изучаваше дългия низ от шевове. Тя видя, че мъжът й лежи по гръб с изпъната ръка, а по пода се търкалят окървавени парцали, и възкликна:

— Ще те убия, дето не ме повика.

— Не е чак толкова зле, господарке — намеси се припряно старият Фиррен. — Ти разправяше такава хубава приказка. Олег не искаше да те прекъсва, защото чичо ти положително щеше да се разсърди. Той се забравя от твоите истории. Според Мерик те го карат да се чувства отново млад и силен. Не се тревожи за съпруга си. Мерик ще се оправи, винаги се оправя. Яко момче е.

— Ще убия и него, и теб, и Олег — закани се тя. Бавно се приближи към Мерик, пронизвайки го с поглед. — Аз съм твоя жена. Мое задължение е да шия раните ти.

— Да не би да използваш конец с различен цвят? — отвърна Мерик в отчаян опит да извика усмивка на лицето й.

Тя сложи длан на челото му. Кожата му бе студена и суха. Подхвърли на стария Фиррен:

— Нека Олег да пази пред вратата. А ти махни кръвта и себе си оттук.

— Да, господарке — рече старият Фиррен, внимателно се изплю в легена с кръв, ухили се на Мерик и се изниза от спалнята.

— Каква история им разказа?

— Не се мъчи да ме разсееш, Мерик. Нападнали са те, нали? Имаше план, разбрах по държанието ти — преструваше се на безгрижен, смееше се прекалено и ме стрелкаше с очи така, сякаш само да ме докоснеш, и ще повърна. Няма да търпя това, Мерик. Разказах им една история за голям египетски владетел, който продал жена си в робство на арабски търговец. Имал още десетина други жени, тъй че липсата на една не било сериозна загуба, а пък среброто, което щял да вземе за нея, му било нужно. Сега ще ида да помоля Хелга да ти даде цяр, та да не стане по-лошо. Може да й се намира нещо и за болка.

Той само я изгледа втренчено с развеселено изражение и нищо не каза, когато тя излезе от спалнята.

Събуди се и откри Хелга да седи до него. Просто го изпиваше с очи. Едва не й каза, че е последната жена на света, която би пожелал, но се спря навреме. Опита да се усмихне с надеждата, че ще оцени напъните му.

— Буден си — промълви тя и докосна лицето му с върха на пръстите си, после го погали по бузата и по брадичката. — Прегледах раната ти. Чиста е. Приготвих ти лек. Ето, дай да ти помогна.

Той бавно пресуши отварата — до капка. Беше сладка на вкус и това го изненада.

— След малко болката ти напълно ще изчезне.

— Къде е Ларен?

— Горкото дете е с Роло. Той сякаш не може да диша без нея, старият глупак. Скоро ти ще управляваш, господарю Мерик, нито за миг не се съмнявай. Боли ли те още?

Той поклати глава.

— Какво ми даде?

Тя сви рамене и ръката й замилва шията му.

— О, малко сладък босилек, ечемичена вода, отровен бучиниш…

Той хлъцна и тя добави успокоително:

— Само една трошичка на върха на кутрето ми. Съвсем достатъчно да умори муха, но не и мъж като теб, Мерик. И разни други неща, чиито имена не знаеш. О, и капка мед, за да е приятно на вкус.

— Вече не ме боли — рече той изненадан.

— Добре — отвърна тя и се надвеси над него. Целуна го, устните й бяха меки, дъхът й — сладък и топъл. Усети нежния натиск на езика й по затворените си устни и ги открехна. Откликна на целувката, защото просто нямаше измъкване.

Мъжът бе казал, че Роло иска смъртта му.

Вдигна здравата си ръка и притегли Хелга по-близо. Гърдите й бяха налети и много меки.

Защо Роло ще иска смъртта му? Положително онзи лъжеше. Да, бе го излъгал и така Мерик отново бе в неведение. Затова продължи да се целува с Хелга и я остави да си играе с него. Когато ръката й се плъзна надолу към слабините му и понечи да го докосне, той я спря.

— Не. Ами жена ми? Не знам къде е. Тя е племенница на Роло. Аз съм неин съпруг и един от наследниците на Роло. Вярно ли е, че Уилям Дългия меч е жалко нищожество?

— Винаги съм смятала така, но по същия начин бях убедена и че Ларен и Таби са мъртви. За куп неща съм бъркала. Ако Уилям притежава отвратителното дълголетие на баща си, тогава нищо чудно и да векува.

Тя отново го целуна, а езикът й страстно опипваше устата му.

Когато най-сетне вдигна глава, той промълви:

— Сега трябва да ме оставиш, Хелга. Друг път ще продължим.

Тя му се усмихна, още веднъж леко го целуна и застана до леглото.

— Ще се оправиш, господарю Мерик. Очевидно онзи, който се е опитал да те убие, не е бил достатъчно добър.

Внезапно в очите й, където допреди миг бе горяла неистова жар, проблесна студенина. Бе пронизваща и жестока, но толкова светкавично се стопи, че той се запита дали не е плод на въображението му. Нищо не каза.

Тя се усмихна повторно и си тръгна, подхвърляйки през рамо:

— Много е късно. Утре ще дойда пак.

Беше призори, когато Уеланд нахълта в спалнята. Мерик бе буден, разпъван от мисли, Ларен спеше, притисната до голото му рамо. Мерик вече почти не усещаше болка и благославяше Хелга, ако не за друго, поне за лечителските й способности.

— Господарю — повика го тихо Уеланд.

— Да, какво има? Роло добре ли е?

— Става дума за Фром, мъжа на Хелга. Мъртъв е.

(обратно)

Глава двадесет и трета

Току-що бе съмнало. Роло още бе в огромното си легло, отрупано с кожи от норвежки елен, от датска златна лисица и от български бял, дългокосмест хермелин. Ота чакаше отстрани и наблюдаваше как Роло разтърси глава, прозина се дълбоко и едва тогава обърна тъмните си очи към лицето му. В този момент Уеланд се обади:

— Фром е вилнял в Руан с някои от пияните си приятели. Съжалявам, Ваше Величество, но е мъртъв. Станало сбиване…

— Има си хас — рече Роло и разтри подутите си пръсти. Дори в тоя ранен час предчувстваше, че ще вали, защото въздухът бе спарен и тежък и ставите му бяха отекли, мъчеха го още със събуждането. За Бога, мразеше предателското си тяло, но от друга страна силите не го бяха напуснали съвсем — зъбите му бяха на мястото си, акълът също. Какво толкова, че ставите го понаболяват?

Въздъхна, после се сети, че оня грубиян Фром е мъртъв. Бе доста по-млад от него и въпреки това е мъртъв. Кой го е грижа? Най-малко Хелга. Сбърка с Фром, отдавна бе разбрал грешката си. Мъжът се оказа истински окаяник, пръста не си помръдваше за нищо, само се фукаше и перчеше, че е зет на великия Роло на Нормандия. Не дари Хелга с нито едно дете, но може би вината за това не бе изцяло негова. Роло рече на Ота с безизразен глас:

— Сбиват се за жени, за чест, за нищо. Как Фром е загинал точно сега? Да не би да е налетял на някой по-едър от него? Ако е така, значи е проявил необичайна небрежност.

— Не, Ваше Величество, имало е много по-дребни мъже от Фром, но те не са пострадали. А той кой знае защо е бил убит, намушкали са го в гърлото. Ще го погребем утре, ако сте съгласен. Аз лично го препоръчвам. Не бих искал духът му да витае наоколо. Още повече, че положително ще е зъл.

Роло стрелна министъра си с подигравателна усмивка:

— Забрави ли, че сега си християнин, Ота?

Ота направо пребледня, хвана се за корема и Роло се засмя:

— Да, всички сме християни, но ще помолим тоя проклет християнски бог да ни прости езическите нрави поне още известно време. Да, ще извършим погребението на Фром утре сутринта. Искам Уеланд да разпита всички дребосъци, които са участвали в сбиването и са успели да се измъкнат невредими.

Млъкна, когато Мерик и Ларен влязоха в покоите му.

— Ваше Величество — започна Мерик. — Дойдохме веднага. Уеланд ни съобщи за смъртта на Фром.

Роло се втренчи в рамото на Мерик, превързано с меко бяло платно.

— Странно. А на теб не ти ли се струва странно, Ота? И Мерик, и Фром са били нападнати. Извадил си късмет, Мерик.

— Не, той просто умее да се бие по-добре, чичо.

— Ти си му жена, а жените са непостоянни създания. Естествено е сега да мислиш така, поне в началото.

Ларен се сепна от сприхавия му тон. Тази сутрин Роло изглеждаше остарял и някак смален сред камарата от кожи, струпани на леглото. Кожата му бе цялата прорязана от бръчки, вените на шията му изпъкваха до пръсване над разкошната вълнена нощница, с която бе облечен. Косата му бе рошава и му придаваше доста смешен вид. Държеше се и говореше като старик със старчески болежки и пристъпи на раздразнение. Явно ставите го мъчеха и го правеха заядлив — другото просто не можеше да е истина.

Тя промълви внимателно, презирайки се за лошите мисли:

— Какво ще предприемеш, чичо?

— Ще погреба ужасния грубиян и ще намеря нов съпруг на Хелга. Още я бива за годините й. Да, нов съпруг.

— Един мъж би искал деца. Тя е твърде стара да ражда, Ваше Величество — обади се Ота.

— Да, убеден съм, че не е зачевала досега заради проклетите си билки. О, ами горкичката Фърлан като роди осем бебета и нито едно не излезе от утробата й живо. И моето семе сега е студено и безжизнено като децата на Фърлан. Но няма значение. Имам Уилям и сина, който жена му със сигурност ще роди. Освен това имам Мерик и Ларен. Мъжът, който вземе Хелга, ще забогатее дважди повече. Кой знае, може би ще успее да надвие билките й и ще заложи плод в утробата й.

— Мълви се, че била побъркана — рече Ота и зачопли ръкава си, забол светлосиви очи в лекето от каша, оставено преди час. Намръщи се. Не обичаше да бъде мърляв. Коремът непрекъснато го свиваше и пареше и го караше да тича по сто пъти до нужника. Но поне външно можеше да изглежда спретнат.

Роло възрази със сърдит глас:

— Да, мълви се какво ли не. А сега ме оставете всички, без Ларен. Искам да чуя края на приказката. Бяхме стигнали дотам, където Аналия попадна в ръцете на оня български цар.

Ларен се усмихна на съпруга си и отвърна:

— Добре, чичо, ще ти разкажа цялата история.

Отново повръщаше. Бе пребледняла и плувнала в пот и се чувстваше противно. Бавно се изправи, втренчена в легена, но стомахът й пак се сви и разбълника. Изтегна се на леглото и опита да се отпусне. Спазмите продължаваха. Помъчи се да диша през устата, бавно и дълбоко, и това й помогна.

Старата й дойка Риса, прегърбена, кльощава и свадлива, пристъпи в спалнята, засуети се около нея мълчаливо и изнесе легена.

Ларен заспа. Когато се събуди, бе почти мръкнало. Спалнята бе потънала в тъмни сенки и тишината внушаваше непонятен ужас. Изведнъж мястото престана да й действа успокояващо. Тук цареше насилие и страх. Спалнята отново се бе превърнала в онова, което бе преди две години.

Тя се надигна на лакти и тихо извика със студен глас:

— Има ли някой тук? Мерик?

Чуха се приглушени звуци — сигурна бе, че не се лъже. Но наоколо тегнеше тишина и тя сякаш започна да расте, а с нея сенките и всепоглъщащата тъмнина. Тя преглътна, но гърлото й бе пресъхнало и я болеше. Тогава го чу. Незначителен шум, почти недоловим, но не бе измама, идваше от противоположния край на спалнята и наподобяваше скимтене на ранено животно.

Тя замръзна в леглото си.

Отново го чу, този път по-близо. Понечи да извика, но усети само болка и сухота в гърлото си. Спусна нозе отстрани на леглото, коремът й се сви и се надигна и тя наведе глава, за да не повърне. Къде ли е Риса? Защо е сама?

Но не бе сама. Прозвуча същият шум, тихо, но ясно, ала тя не можеше да го оприличи.

— Кой е там?

Този път се разнесе шумолене, вече не толкова тихо и приглушено, съвсем наблизо. Погледна към вратата. Сякаш бе недостижима за нея, а онова, което се намираше в спалнята, се приближаваше все повече. Когато нещо я докосна по рамото, тя изпищя и като се извърна рязко, видя Фърлан до себе си. Лицето й бе пребледняло, но се открояваше ясно като студена зимна луна.

— Колко си странна, Ларен. Защо трепериш? Така ме изплаши.

В гласа й звънна мрачна веселост. Ларен се опита да се успокои. Беше само Фърлан, дебелата и тромава Фърлан, дето все хленчеше и мрънкаше, но иначе бе безобидна. Нямаше защо да се страхува от нея.

— Изкара ми акъла. Защо е тъмно в спалнята?

— Не знам. Беше тъмно, когато влязох. Дойдох да те видя. Как си?

— Дай да запалим една лампа.

— Чудесно.

Фърлан поднесе напоения с лой фитил до един въглен в мангала, сложен край леглото. Скоро той лумна с тънко пламъче.

— Аз пък предпочитам тъмнината — заяви Фърлан, взряна в пламъчето. — Но ти не, нали? Когато бях на твоите години, и аз не я обичах, но нещата се променят. Но както и да е. Сега можеш да виждаш. Нищо ти няма, нали?

Фърлан, толкова простовата на вид, но успокояваща с прошарените си коси и с пълните си гладки ръце, изобщо не будеше страх. Ларен каза:

— Не, вече не. Предполагам, че като се сепнах от съня, внезапно си спомних онази ужасна нощ, когато мъжете ни отвлякоха заедно с Таби.

— Да, сигурно си се уплашила. Хелга е права. Проявили са милост, че са ви пощадили. Е, Таби е умрял, но ти не. Сега си в безопасност, носиш детето на викинга и всичко ще стане твое, ако преживееш раждането, разбира се. И ако бебето ти оживее. Знам, че много бебета не успяват, Ларен. Много умират, преди да са поели първия си дъх. Моите дечица умряха до едно. — Фърлан се втренчи в искрящата жарава на мангала, после отмести очи към природената си сестра. — Само че в момента всичко е различно. Трябваше да се омъжиш за датския принц, но не го направи. Той се ожени за една датска принцеса. Щеше да те отведе оттук. Щеше да те накара да живееш в Англия. Чуваме, че там царяла бъркотия и че не след дълго датските владения щели да преминат в ръцете на саксонците. Уесекският крал е силен и става все по-силен. Много скоро ще дойде краят на викингските крале и Англия отново ще бъде управлявана от саксонците. Принцът и съпругата му ще загубят всичко. Може би не биваше да идваш, Ларен.

— Изключено. Ти ли нае хората, които да ни похитят, Фърлан?

— Аз? Мило момиче, защо ми е да правя такова нещо? — Тя отново се засмя, весело и мазно, но някак неубедително. Ларен закопня отчаяно за Мерик, за Риса, за който и да е друг.

— Не знам. Искам да си тръгнеш.

— О, не още, Ларен, още не. Исках да говоря с теб, да те предупредя. — Тя се наклони по-близо и вкопчи дебелите си пръсти в рамото на Ларен. — Слушай какво ще ти кажа, Ларен, защото от сърце милея за теб. Твоят враг е Роло. Той е стар и злобен и мрази всички ни, включително теб и викингския ти съпруг. А най-много мразеше Таби, защото бе потомък на брат му, не негов. От семето му се пръкнаха само едно момче и едно момиче, докато баща ни се сдоби с куп деца. Да, Роло ненавиждаше родния си брат. Знаеш ли, че той изпитваше страстно влечение към майка ти? Да, вярно е, и баща ни откри, че мръсната кучка си е наумила да стане херцогиня на Нормандия. Затова тя искаше мъжът й да умре. И да се ожени за Роло. Дали баща ни я е убил? Изглежда напълно възможно, нали? Баща ни избяга и изчезна вдън земя. Но се пази от Роло. Той е луд и съвсем полудя, когато тя умря и баща ни замина. Да, Ларен, ти също трябва да си заминеш.

Ларен я зяпна слисана, стомахът й се разбълника и тя се втурна към легена. Смехът на Фърлан я плисна зад гърба й, докато тя повръщаше ли, повръщаше.

Фром бе погребан с повечето от любимите си вещи в дълбок, обрасъл с мъх гроб на един хълм, издигащ се над Сена. Старият му роб бе убит и положен до него с кръстосани на гърдите ръце и груб дървен кръст между тях — залъгващ дар за християнския бог, както изтъкна Роло. Всичките оръжия на Фром, дрехите и скъпоценните му настолни ръкохватки бяха увити внимателно и наредени в гроба до него.

Хелга бе великолепна вдовица, висока и красива. Лицето й представляваше непроницаема маска, като на дълбоко покрусена, но храбра жена. Фром бе заровен набързо, въпреки християнските догми, понеже викингите вярваха, че духът на покойния се връща във вид на призрак, караконджул, който ще ги омагьоса. А Фром и жив бе доста зъл. В какво ли щеше да се превъплъти духът му след смъртта, ако не в чудовище?

— Свърши се — рече Роло и се извърна от високата могила, върху която не личеше никакъв знак, нито украса точно както подобаваше на викингските обичаи. Покрие ли се с трева, никой случаен пътник не би се досетил, че отдолу има погребано тяло и богатства. Паметна плоча щеше да бъде издигната край двореца, където хората да я виждат и да четат за добрите дела на Фром и за подвизите му.

Роло стрелна с поглед Хелга и Фърлан, после и Ларен, застанала плътно до Мерик.

— Снощи сънувах брат си — рече той. — Присъни ми се, че се е върнал и ми е сърдит. Не беше стар, а млад и силен като мен едно време. Странно, дори видът му бе същият, а това не е редно, защото с баща ви винаги сме били много различни, нали помниш, Хелга? Той не бе нито силен, нито безстрашен. А косата му бе ужасно червена и гъста като четина на пор. О, но жените го обожаваха, до една. Дори онези…

Роло сведе очи към пръстите си. Започна да разтрива ставите им. Уеланд се обади тихо:

— Ваше Величество, време е да се прибираме в двореца. Някакъв мъж, ковач по занятие, иска да го приемете. Изглежда знае нещо за Фром и сбиването. Разпитах останалите участници, но те твърдят, че просто са се нахвърлили един върху друг, приключили са набързо и само Фром е бил убит. Кълнат се, че това е всичко.

Роло кимна и последва лейтенанта си. Подметна през рамо:

— Мила моя Ларен, ти и Мерик ще вечеряте с мен. С Мерик ще поговорим за крал Шарл и неговите коварни министри, истински прасета по думите на Уилям. Мерик трябва да е напълно осведомен, преди да потегли за Париж, за да се срещне с Уилям и франкския крал. Ота познава мнозина там, понеже е прекарал доста време в двора на краля.

Мерик се усмихна на жена си.

— Как се чувстваш, скъпа?

Тя се заслуша в тялото си и сплете пръсти в неговите.

— Бебето ти спи, слава на боговете.

— Говорих с Хелга. Тя каза, че мъките ти няма да траят дълго. Колкото по-зле ти е сега, толкова по-сигурно е, че ще родиш момче. Но на мен ми е все едно, Ларен. Искам само пак да се усмихваш и да крещиш. Тогава ще мога да споря с теб, без да се притеснявам, а ти да ми викаш и да ме обиждаш на воля.

— Да, с удоволствие бих го сторила, защото напоследък взе да ставаш прекалено твърдоглав. И самоуверен. — Тя го докосна по ръкава. — И други неща ми липсват, господарю.

Очите му потъмняха и тя различи онзи поглед, преливащ от копнеж, който скъсяваше разстоянието помежду им. В тези мигове той бе само неин и ничий друг. Можеше да вярва, че я обича, защото щедро я даряваше с ласки и мълвеше такива страстни думи, които я разтърсваха и довеждаха до върховна наслада. Да, дълбокият му глас и гърченето на тялото му върху нея и вътре в утробата й я вълнуваше до болка, докато редеше най-нежни слова. Желаеше го неистово.

Не след дълго, когато се прибраха в спалнята си, Мерик я поведе към леглото, застлано с великолепна хермелинова кожа. Положи я по гръб и разкопча брошките й. Бързо я съблече, без да продума. Тя само наблюдаваше как пръстите му свалят дрехите и се докосват до голата й плът. Когато я погали по гърдата, опрян на лакът над нея, тя се изви под него.

— Зърната ти са станали по-големи и по-тъмни — отбеляза той и много внимателно я захапа.

Езикът му, горещ и опитен, се плъзна по кожата й и тя изстена от влудяващо удоволствие. Накрая обви с ръце лицето му и го притегли към себе си. Той вдигна глава и я погледна. Устните му бяха влажни, очите — дълбоки и по-сини от когато и да било. Бе красив мъж, бе неин, поне в момента, когато я желаеше.

— Дай ми устните си, Мерик.

Той го стори. Започна да я целува и милва, докато й се стори, че ще издъхне от шеметната наслада. Тялото й изгаряше от копнеж и тя знаеше, че ще се потопи във фантастично блаженство, което ще изличи границите между действителност и измислица, и ще останат само двамата, слети в едно.

Тя го подкани с ръце, разтвори бедра, задърпа го. Зовеше името му и той й се усмихна, но не я облада. Легна по гръб и я притегли върху себе си. Проникна бавно в нея, съвсем бавно, без да й позволява да го поеме целия. Държеше я и полека се плъзгаше навътре. Когато достигна утробата й, пръстите му я напипаха и тя застина с ококорени очи, плътта й се хлъзгаше с мъзга под нежните му грапави докосвания. И тогава внезапно в тялото й изригна вулкан от усещания.

Докато тя се гърчеше над него в сладостни тръпки, пришпорвана от неутолима страст, и се извиваше ту нагоре, ту надолу, с разплискани върху лицето му коси, той си спомни за детето в утробата й и дъхът му секна, тялото му се разтресе от неудържимо напрежение. В подобни моменти бе убеден, че нищо не може да се сравни с това изживяване, но когато то бе последвано от още по-бурна стихия, той просто реши, че бленува. Извика, бедрата му се надигнаха, тялото му се разлюля и потрепери и тя го пое още по-дълбоко, галейки лицето му в пристъпа на върховно освобождаване.

Всичко свърши, но той знаеше, че няма край — магията помежду им щеше да продължи вечно. И бе доволен от това.

Точно тогава в избледняващата следобедна светлина погледът му се проясни и той съзря пред себе си Хелга, която стоеше в дъното на сенките и се взираше в него с полуоткрехнати устни и с жадно впити в лицето му очи.

Вкамени се като поразен от гръм. Много бавно Мерик поклати глава към нея. Тя се обърна, хвърли им последен поглед и изчезна. Усети, че сърцето му блъска лудо, но не от похот, а от дива ярост. Хелга ги бе наблюдавала през цялото време — как наместваше Ларен отгоре си, как проникваше в нея, как Ларен крещеше от удоволствие, докато пръстите му я галеха, как изля семето си в нея с почервеняло лице.

Изпитваше желание да убие мръсницата.

— Мерик?

— Да?

— Целият си се сковал. Какво има?

Той се помъчи да се отпусне, да разхлаби мускулите на раменете си, да изпъне нозе. Ларен отново легна върху него с ръце на хълбоците и със снизходителна усмивка, преливаща от задоволство.

— Сега знам как се чувстваш, когато си отгоре и диктуваш играта.

— Наистина ли мислиш така, съкровище?

Още не бе изрекъл въпроса си и ръцете му се плъзнаха по бедрата й, докато се спряха там, където се сливаха. Усети влажните следи от мъзгата й и от семето си и притвори очи от дълбока, всепроникваща радост. Сетне отново я докосна, тя се изви над него и затаи дъх.

Той се засмя.

— Още ли смяташ, че владееш положението?

Тя не отвърна. Наклони се към него и простря длани върху гърдите му. Целуна го по устните, по брадичката, по шията, по-надолу. Надигна се, почувства, че той отново набъбва в нея, ухили се и постепенно се отпусна отгоре му. Сетне пак се надигна и още по-бавно се отпусна.

Мерик почти затвори очи. Изстена. Ръцете му се вкопчиха в бедрата й и всичко започна отначало. Но този път я остави да си поиграе с него, после я смъкна от себе си и се намести върху нея. Покри я с тялото си, милваше и целуваше плътта й, додето проникна дълбоко в утробата й и я доведе до върха. Стискаше я в прегръдките си, наслаждаваше се на окъпаната й в пот кадифена кожа и за още няколко мига успя да изхвърли от съзнанието си мисълта, че Хелга ги е наблюдавала.

Мерик седеше с Ота и Роло в закътаното помещение, отделено от тронната зала. Двамата с Ларен бяха вечеряли с Роло, след което Роло изпрати Ларен да го чака в спалнята му. Сега предстоеше Ота да разкаже на Мерик за двора на крал Шарл.

Мерик слушаше внимателно, когато Ота изрече със сърдити нотки:

— В двора има постоянни разногласия и не мога да се начудя как кралят успява да ги обуздае.

— Не се чуди, Ота — обади се Роло и гърлено се засмя. — Кралят се прави на глупак и толкова. Зачита всички мнения, усмихва се тъпашки и кима отнесено с празната си тиква. Мислех, че знаеш това.

— Знам, че е глупав, но такъв си е по природа, Ваше Величество. Понякога е късметлия, просто страхотен късметлия.

Роло зяпна Ота, изненадан, че се осмелява да му противоречи, но само поклати глава, придаде си отегчен вид и се надигна от стола.

— Ще ви оставя сами. Искам Ларен да ми разкаже края на историята за могъщия датски крал Горм и как пожертвал живота си, за да се сдобие с божествено безсмъртие.

Ота проследи с поглед излизането на Роло от помещението. Изглеждаше разтревожен. Мерик не продума, но продължаваше да размишлява. Дали Роло действително не се интересуваше от събитията? Да не би да страдаше вече от старческо слабоумие? Истина ли бяха думите на нападателя му? Роло ли ги е наел с другаря му да убият Мерик?

Не, не можеше и не искаше да повярва. Нямаше смисъл. Ами Фром? Смъртта му случайна ли бе? Мерик се съмняваше. Изобщо тук се чувстваха странни подводни течения, стаени и отприщени вълнения, рой непонятни неща, които му бяха напълно чужди. Той се отпусна назад в стола си, облегнал длани на красиво издяланите ръкохватки и се заслуша в монотонните излияния на Ота за краля, към който Мерик не проявяваше и капчица интерес. Така и не бе успял да се добере до истинските похитители на Таби и Ларен. Раната на рамото му започна да тупка.

Бавно открехна тежката тясна врата, която водеше към светилището на Хелга в кулата и надникна вътре. Помещението бе странно, осмоъгълно по форма, а неподвижният въздух бе просмукан от причудливи ухания. Тя стоеше до една дълга полица, отрупана с купища глинени купи и стъкленици. Вдигна глава и му се усмихна.

— Чаках те да дойдеш.

— Чух, че не пускаш мъже да припарят в твоята обител. Но реших, че няма да ми забраниш да вляза. — Млъкна, когато тя му се усмихна по-широко. — Видя ни заедно с Ларен. Не ми е приятно. Защо го направи?

Тя само сви рамене, без да се впечатлява от гнева му.

— Никога не лягам с мъж, преди да се уверя, че може да задоволи потребностите ми. А ти можеш, Мерик Харалдсон, наистина можеш.

— Била ли си с други мъже, преди да убият Фром?

— С Фром бяхме женени дълги години. И двамата страстно искахме дете, защото виждах сина си като наследник на Роло след Уилям. Но утробата ми никога не се напълни. Роло и Фром виняха билките ми, но това не е вярно. И точно когато бях престанала да се надявам, заченах. Горката Фърлан току-що бе родила своето пето мъртво бебе. Боговете са ми свидетели, умирах от страх да не се случи същото с мен. Той риташе в утробата ми, моят красив син, но аз не казах на никого. Страхувах се.

— И какво стана?

— Детето се роди прекалено рано. Бях отишла в гората на север от Руан, за да събирам билки и коренчета, когато получих болки. Изтече река от кръв. Никога не съм си представяла, че ще има толкова много кръв. Погребах нещастното телце в средата на гората.

— Защо ми разправяш всичко това, Хелга?

— Не аз съм платила на ония хора да те убият. Винаги съм искала да споделя с някого какво ме сполетя. — Тя отмести поглед от него и се взря в далечината или поточно в душното си пространство. — След този случай започнах да варя билки за разкрасяване и подмладяване. Искам да ми станеш любовник, Мерик Харалдсон. Силен си и мъжественото ти тяло ме изпълва с възхищение. Много мъже нехаят за удоволствието на жената. Но ти не си такъв, видях те какво стори с Ларен, и тя, о, тя дори не разбра колко си различен. Тя не е в състояние да оцени щедростта ти. Желая те. Какво ще кажеш?

— Не виждам защо трябва да се съглася. Аз съм един от наследниците на Роло. Положително ще бъде опасно да изневеря на жена си — любимата му племенница, и да разпоря слабините ти, колкото меки и бели да са те.

— От друга страна — промълви много тихо Хелга и остави една висока чаша върху полицата, — мога да те обсипя с неземни наслади, каквито не си и сънувал, и дори да ти открия кой е виновен за отвличането на Ларен преди две години.

Мерик я изгледа продължително и накрая рече:

— Аз пък мога да хвана бялата ти шия с две ръце и да стискам, докато изплюеш камъчето.

— Да, можеш — съгласи се тя.

Той пристъпи бавно към нея. Тя му се усмихна и дръпна високата яка на роклята от гърлото си.

— Ела. Убий ме.

(обратно)

Глава двадесет и четвърта

— Господарю Мерик! Недей! — извика Ота от вратата. — Не я наранявай!

Мерик само се усмихна на Хелга и постепенно се обърна с лице към министъра на Роло.

— Много тихо стъпваш, Ота — рече спокойно той. — Може би чакаше отвън? Някакъв знак? Може би се надяваше, че ще ме свариш върху нея, а не с ръце, протегнати към шията й?

— Подиграваш ми се, викинг — каза Ота и влезе в помещението с предпазлива крачка, защото не бе глупав и знаеше, че човек като Мерик Харалдсон в миг може да изригне от гняв. — Не съм шпионин. Нямах представа, че си тук с Хелга. Дойдох само да я видя.

— Е, нали я видя — рече Мерик с такава жестока усмивка, че Ота изпита желание да се изпари.

Хелга се засмя. Тя отново загърна роклята си и промълви:

— Ота, какво искаш? Нов цяр за Роло ли? Не мога да заглуша болката в ставите му. Вече се опитах.

— Не е за това — отвърна Ота. — Трябва да говоря с теб.

Мерик премести поглед от жената към мъжа.

— Да не би да искаш да заемеш мястото на Фром? Аз бих си помислил сериозно, Ота.

— Винаги го правя, господарю Мерик. Затова съм министър на Роло.

Мерик просто се усмихна и си тръгна. Слезе по витата дървена стълба и се озова на двора. По земята личаха дълбоки черни пукнатини, пълни с мътна вода от проливния дъжд, изсипал се предишния ден. Пред дълги ясли, пълни със сено, бяха навързани коне в безкрайна редица. Миризмата им изпълваше целия въздух. Той кимна на войниците, шляещи се наоколо. Те го измериха скришом с очи — много добре знаеха кой е и се опасяваха, че може да им стане господар след смъртта на Роло. Всички се питаха дали Уилям подозира за съществуването на викинга.

Мерик продължи да върви и да размишлява за херцога. Ларен му бе разказала за Фърлан — как се промъкнала в спалнята и й изкарала акъла, а после заявила, че Роло стои зад отвличането им. Бил ги мразел и се домогвал до майката на Ларен, Нирея… Всичко изглеждаше прекалено абсурдно. Нямаше смисъл. По думите на Ларен, Фърлан говорела като смахната. А Хелга? Ако Мерик легнеше с нея, дали наистина щеше да му открие кой е виновен за похищаването на Ларен? Поклати глава, вдигна очи и съзря Уеланд да се отделя от трима мъже, които се боричкаха на един широк участък, дебело застлан със сено.

Бе плувнал в пот, усмихваше се и разтриваше голото си рамо, докато се приближаваше към Мерик. Бе доста възрастен, но изглеждаше по-як и от младия дъб в дъното на двора. На земята лежеше мъж и охкаше. Той ли бе пострадалият противник на Уеланд?

— Охо! Господарю Мерик. Имам послание за теб от Роло. Той замина да навести един старец в имението му край Сена на пет левги северно оттук. Пожела двамата с Ларен да го последвате.

— Защо?

Уеланд придоби озадачен вид, но усмивката му не го напусна.

— Разправят, че старецът предсказал издигането на Роло до сегашното му положение още преди много, много години. Той е нещо като магьосник. Роло иска с Ларен да отидете при него, за да може старецът да надникне в бъдещето и да предрече успеха ти. Каза, че било за благото на хората, та когато умре и евентуално станеш негов наследник, никой да не оспорва правото ти на престола.

— Разбирам — промълви Мерик, но не повярва на нито една дума. Уеланд го лъжеше. Дали самият Роло го бе изпратил да го заблуди? Да не би херцогът да е полудял? Разяждан от омраза и завист? Прекалено стар, за да проумее деянията си? Когато го видяха за първи път, бе чудесен, славният Роло, познат от легендите, но сега изглежда бе вече друг.

— Говори ли вече с Ларен?

— Да, тя те чака в конюшните. Неколцина от хората ми ще ви заведат в имението на старика. Аз трябва да остана тук. Ще се върнете в двореца заедно с Роло.

— Много добре — каза Мерик. Съжаляваше, че мечът му не е подръка. Носеше само два ножа в себе си. Щеше да вземе меч от войниците, но нямаше да е същото — неговият нож бе специално излят от ковача на дядо му и му служеше още от четиринайсетгодишна възраст. Никак не искаше и Ларен да тръгва, но как можеше да го избегне? — Пратете ми войниците и потегляме — заключи той.

Не успя да говори с Ларен, да я убеди да й прилошее и така да остане на сигурно място. Но дали тук щеше да е в безопасност? В този момент най-съкровеното му желание бе да грабне жена си, да събере хората си до последния човек и да се махне от това ужасно свърталище. Копнееше да се прибере вкъщи. Да задържи Таби при себе си и да забрави за Роло, за престола му, който Таби евентуално би наследил.

И тогава осъзна за сетен път, че Таби принадлежи на това място. То много лесно би могло да стане негово законно притежание — тези необятни плодородни земи, които криеха несметни богатства и осигуряваха неограничена власт. Животът е преходно нещо и всеки мъж или дете лесно се прощава с него. Да, а това херцогство щеше да придобие още по-голямо могъщество в бъдеще, херцозите му щяха да си съперничат с франкските крале за надмощие — знаеше това. Трябваше да разплете тази загадка и то час по-скоро. Затова реши да се държи непринудено пред войниците, определени да ги придружават с Ларен.

Ларен вдишваше мекия есенен въздух и уханията на тисовите храсти и живите плетове, на дивите маргаритки и острия мирис на Сена. Яздеха покрай рибари, кърпещи мрежите си, и други, които ловяха по-едрите костури с копия, покачени върху огромните черни скали, струпани по брега на реката. Пътят бе изровен от проливния дъжд, но небето бе ясносиньо като очите на Мерик.

Тя си тананикаше и се усмихваше на съпруга си. Съпровождаха ги четирима войници — двама отпред и двама отзад.

Ларен се обади весело:

— Господарю, трябваше да вземем малко от сладкото рейнско вино на чичо Роло като подарък за стария му приятел — магьосник. Какво ще кажеш?

Мерик се съгласи, че идеята е добра, но късно са се сетили. Единият от помощниците на Уеланд, груб мъж със зорки очи на име Рьонвалд, подхвърли през рамо:

— Да, рейнското вино си го бива, но трябва да внимаваме за крадци и разбойници, които, разправят, се криели по тия гори. Уеланд не иска да ви излага на опасност, господарке.

— С вас съм много по-спокойна — каза Ларен и му се усмихна.

— Взели сте меч, Мерик — отбеляза Рьонвалд и стрелна меча с поглед, който никак не се понрави на Мерик.

— Да — отвърна непринудено Мерик, — един от войниците видя, че нямам. Както спомена преди малко, наоколо гъмжи от разбойници. По-разумно е да бъда нащрек.

Рьонвалд кимна и пришпори жребеца си, за да настигне челните двама от хората си.

Мерик доближи жребеца си до кобилата на Ларен.

— Слушай — промълви едва чуто той, като се преструваше на влюбен. — Аз…

— Ей! Господарю Мерик, вижте там. Това са сбирщина калугери, натрапени ни от франкския крал. Роло бе принуден да им даде манастир — нарича се „Света Катерина“ и е само на две левги оттук. Намира се на върха на един нос. От него се открива изумителна гледка.

Мерик се отдръпна от Ларен и се провикна към Рьонвалд:

— Щом видя калугери, изпитвам мигновено желание да ида на баня. Вонята им е нетърпима.

Рьонвалд се изсмя.

— Да, прав сте. Тия окаяници никога не се къпят и не свалят от гърба си дългите раса.

— Не мога да приема бог, който иска неговите послушници да са мръсни — обади се Ларен с пълното съзнание и примирение, че християнският бог е завинаги изгубен за нея.

Пътуването им продължи. Яздиха още час покрай брега на Сена, озъртайки се за разбойници.

Ала никой не ги нападна. Един от войниците извика и посочи вдясно пред тях. На върха на възвишение, издигащо се над Сена, бе кацнала груба постройка с тесен отвор на покрива, през който се виеше тънка струйка син дим. Пред жилището се забелязваше само един кон. Ездачът не се мяркаше никъде.

Ларен се обади първа:

— Не виждам коня на чичо Роло, Рьонвалд. Чудя се къде е Нджаал. — Обърна се към Мерик: — Нджаал е огромен звяр, висок почти седемнайсет педи. Той е единственият кон, с който чичо ми може да се придвижва, без краката му да се влачат по земята.

— Е, Рьонвалд? — попита Мерик с прикован в него поглед и посегна към дръжката на меча.

Рьонвалд се бе намръщил страховито, после изведнъж по лицето му се изписа огромно облекчение.

— Ето го жребецът, ей там, под дъба! Да, това е Нджаал.

— Хайде, Мерик — подкани го весело Ларен, — да вървим при тоя магьосник.

Тя слезе от коня си, без да чака помощ, и се втурна към входа на къщичката. Мерик понечи да извика подире й, но се въздържа. Скочи от седлото, метна юздите на един от войниците и последва жена си в съборетината. Трябваше да влезе с наведена глава, за да не се удари в напречната греда, почерняла от наслоените сажди. Вътре бе тъмно и първите няколко мига очите му не можеха да привикнат. Когато прогледна, го побиха тръпки. Мястото бе отвратително и смърдеше, бе пропито с непоносим дъх на развалена храна, на вкисната пот и струпани нагъсто животни. Зърна някакъв старец да седи до огнището насред единствената стая. Имаше дълга бяла брада и бе облечен в удивително красива бяла роба. Бе чиста. Той вдигна очи, когато Мерик пристъпи.

— Ти ли си съпругът й? — попита той.

— Да, аз съм Мерик Харалдсон от Молвърн.

— Във Вестфолд — промълви тихо старецът и разрови въглените в огнището с тънка пръчка. — Прекрасна земя е Вестфолд. Харалд Русокосия ще управлява още дълго. Знаеш ли това, викинг? Ще живее най-малко колкото Роло.

— Никога не съм се съмнявал в това, старче.

— Взел си съпруга, потомка на достойни мъже и жени. — Старецът не погледна към Ларен, която стоеше като омагьосана срещу него и го зяпаше втренчено, без да продумва. Мерик пристъпи крачка напред, но старецът го спря с ръка.

— Не, не мърдай оттам, където си, викинг, иначе ще смутиш въглените. Всичките тия пламъци, дето лумват около новите клонки, сложени току-що от мен, разкриват много неща.

Мерик все пак пристъпи напред.

— Ще ми кажеш ли, старче, къде е Роло?

— Дойде и си замина.

— Конят му, Нджаал, още е отвън.

— Плува в реката. Дадох му мехлем за ставите и му заръчах да го измие. На реката е.

— А сега ми кажи кой си.

— Аз ли? — Старецът насочи искрящите си тъмни очи към лицето на Мерик. — О! — промълви той и се засмя дрезгаво: — Не ми вярваш. Не те виня, викинг. Виж жена си. И тя не ми вярва, но е по-лукава. Наблюдава ме внимателно и не се съмнявай, че носи нож в диплите на роклята си.

— Прав си — призна студено Ларен. Вдигна ръка и му показа дългото тънко острие, което лесно би могло да прониже гърдите на мъж и да подаде окървавения си връх откъм гърба му. Дръжката му бе изящно изработена от слонова кост. Мерик го виждаше за първи път. — Няма да ти позволя да сториш нещо на съпруга ми. Само да посмееш, ще те убия.

Мерик я зяпна сащисан. Не бе допускал, че тя също се раздира от подозрения. Толкова се тревожеше, че тя се чувства в безопасност, че всичко е наред, че… Бе я подценил. Приближи се до нея.

— Носи също и дете — добави старецът, сякаш заплахата й не му бе направила никакво впечатление. — Да, нож отвън и дете отвътре. Станала си безстрашна и предана, Ларен. Роло ми каза, че Таби е жив. Беше красиво бебе, пълничко и весело, все се смееше с беззъбата си устица и аз страшно го обичах. Винаги протягаше ръчички към мен. Обожавах го. После всичко се обърка и бях принуден да избягам. На Роло му хрумна да се преобразя в този вид.

Мерик внезапно усети, че Ларен стои като вкаменена. Лицето бе пребледняло и той мигновено я прихвана през кръста.

— Лошо ли ти е?

— Не — отвърна тя, без да откъсва очи от стареца.

Изведнъж той се надигна от грубото столче и приглади гънките на бялата си роба. Ларен промълви много тихо:

— Ти си, нали?

Мерик зяпаше ту нея, ту стареца:

— Какво имаш предвид, скъпа?

— Това е баща ми — рече тя, отдели се от него, заобиколи огнището и застана пред стареца, който вече не изглеждаше толкова стар, защото сега бе по-висок и съвсем изправен.

— Да, дъще, аз съм.

Тя изплака тихо и се хвърли в прегръдките му.

— Когато изчезна, мислех, че ще умра. Първо мама, а сетне ти.

— Знам. Знам. — Халад я държеше в обятията си и галеше разкошните й червени коси. Погледна към Мерик. — Трябваше да я видя, както и теб, Мерик Харалдсон. Ти не ми вярваше, тя също. Защо?

— Защото още не сме разбрали кой е виновен за отвличането им с Таби — отвърна Мерик. — Смятах, че това е предлог да ни измъкнат от двореца. Знаете ли, че Фром е убит? А мен ме нападнаха?

От един тъмен ъгъл на колибата се обади дълбок глас:

— Да, казах му.

И двамата вдигнаха глави и зърнаха Роло да се приближава към тях с мрачно лице. Вече не бе сприхав старец с оредели прошарени коси, разпуснати по раменете. Не, сега приличаше досущ на Роло от легендите, силен и решителен мъж, будещ страх и достоен за доверие, човека, когото бяха заварили при пристигането си.

— Да, тук съм, Мерик, и това не е клопка, освен ако други не са я заложили за своя изгода. Халад искаше да се срещне с теб и отново да види дъщеря си. Казах му, че скоро с твоя помощ ще открием кой уби жена му. Аз не съм убил Нирея, нито съм бил неин любовник, както научих, че се разправя. Но Халад бе обвинен за смъртта й и аз не можех да го оставя да пострада. Така се превърна в изгнаник, но е време да сложа край на това положение. Преди две години, малко преди да бъдете отвлечени с Таби, той се преобрази в стар магьосник, който уж живее тук и ме обсипва с пророчества и съвети. Тая противна колиба смърди, знам, мръсна дупка е, но Халад я използва само за да се предпази от разбойници. Иначе живее в манастира „Света Катерина“. На идване сте минали покрай него. Когато се вестява тук, е християнски монах. Досега нашата хитрост ни служеше добре. Покажи се на дъщеря си, Халад. Аз ще се погрижа никой да не влиза.

Халад отстрани Ларен от себе си. Дръпна гъстата бяла перука и дългата брада. Отдолу изскочи лъскава червена грива, обилно прошарена с бели косми. Цветът бе наситен като у Ларен. Очите му, тъмни като на брат му Роло, буйно искряха. Приликата между двамата, застанали един до друг, бе несъмнена, а червените им коси бяха истински маяци. Той бе привлекателен възрастен мъж и Мерик се радваше, че не е умрял.

Халад сякаш отгатна мислите му.

— Да, Мерик, аз и Роло вече сме стари. Долавям го в очите ти. Но сме благословени с дълъг живот.

— И на двама ви годините почти не личат — отвърна Мерик. Обърна се към Роло: — Кълбото се заплита още повече, Ваше Величество. Скоро тук ще дойдат част от моите хора, предвождани от Олег. Бях убеден, че привикването ни е уловка и че който е организирал покушението срещу мен и Фром, този път ще се опита да ни убие.

Роло се усмихна и потри ръце над оранжевите пламъци.

— Хората ти ще се втурнат като орда викингски нашественици или ще се притаят сред дърветата и ще чакат знак?

— Ще чакат знак.

— Добре. Моите хора също ще чакат отвън, добре скрити в гъсталака. Отпред има само един кон, всички останали са в гората. А сега ще пийнем малко медовина.

— И ние ли ще чакаме? — попита Ларен и отново прегърна баща си.

— Да — отвърна Халад и я целуна по темето. — И ние ще чакаме.

— О! — обади се Мерик. — Значи си посял семената и сега ще ги ожънеш.

— Да, аз съм велик пълководец, Мерик Харалдсон. Моят ум и моето тяло създадоха тази земя. Да не мислиш, че няма да я браня с цялата си хитрост?

Мерик се засмя и за негова изненада Халад ръгна брат си в рамото.

— Все се величае като проклет самохвалко — рече Халад и отново го ръгна. — Скоро ще почне да си въобразява, че е божествена личност, мит, който ще пребъде във вековете. Току-виж повярва на всички небивалици, дето наивниците разправят за него.

Роло прихна, гръмко и заразително.

— Ами ти, белобрадко? Караш ме да те навестявам в тая мръсна, противна колиба и заблуждаваш народа, че си станал почти светец, дърто магаре, дето ми дава съвети, като се взира в пламъците на това жалко огнище? Ха, Халад! — И той отново избухна в смях. После каза на Халад със сериозен и плътен глас: — Децата не разбират целия тоя маскарад, братко, особено старческото ми озлобление и сприхавост. Преструвах се на оглупял старец.

— Бях изненадана — рече Ларен, — когато се държеше като слабоумен.

— Чудесно — каза Роло. — Това означава, че и другите са се хванали на въдицата.

Халад си придаде замислен вид и попита:

— Чудя се дали наистина е било преструвка?

— Надявам се, татко — рече Ларен.

Мерик се обърна към Роло:

— Сигурен ли си, че злодеят ще се появи днес?

— Да — отговори Роло. — Да. Казах на неколцина, че Халад е тук уж като светец и че ще идвам при него. Разправих на всички, че ми е пратил съобщение, в което твърди, че е открил кой уби Нирея и отвлече Ларен и Таби.

— Включително на Уеланд и Ота ли?

Роло кимна, в тъмните му очи проблесна болка.

— Да — рече след малко, — днес ще разберем кой е врагът ни.

— Най-после — добави Халад, — най-после.

Хелга яздеше до Ота и двайсетината му добре въоръжени войници. Беше й казал, че нейният баща е още жив. Искаше да я заведе и да се увери с очите си. Хелга не му повярва нито за миг, но Ота можеше да й стане съпруг въпреки глупавите болежки в корема му, които никоя от билките й не успя да изцери, и затова смяташе, че не би било разумно отсега да го гълчи.

Щеше да го ласкае и да се прави, че вярва на смехотворната му история. Можеше да му се надсмее, след като се оженят.

Когато наближиха мизерната колиба, тя сбърчи нос.

— Твърдиш, че баща ми живеел тук? Глупости, Ота. Баща ми не би си изцапал пръстите, камо ли да обитава подобна гнусна дупка. Изключено.

— Въпреки това — възрази Ота, без да я поглежда — е вярно. Великият Роло сам ми каза. И то тая сутрин. Искаш ли да го видиш, или не?

— О, да, но бих предпочела да излезе навън. Не желая да се мърся.

Ненадейно, без предупреждение, Ота я сграбчи за рамото и я смъкна от кобилата. Хвърли я на земята. Хелга се просна на една страна запъхтяна и с ококорени очи.

— Вероломна кучка — промълви той с усмивка, слезе от коня и се надвеси над нея. Когато тя се опита да стане, той я ритна с крак в ребрата. Тя изрева и пак се изпружи. — Не мърдай оттам — рече той. — Харесва ми да лежиш на земята, поне веднъж смирена и кротка. За бога, най-сетне млъкна. Безпомощна си, Хелга, по-безпомощна и от Фром, който бе толкова пиян, че дори не можеше да се съпротивлява. Отдавна имам желание да те убия. Всички ви да убия, цялото проклето семейство.

Тя го зяпна сащисана, после погледна към войниците му, които с безизразни лица се преструваха, че не я забелязват.

— Тук е гъмжало от хора, сред тях и храбрият ти чичо Роло, но вече са си отишли и е останал единствено баща ти, убиец, който най-сетне ще бъде изправен пред народа и съден за престъплението си.

— Чичо Роло няма да позволи баща ми да пострада.

— Знам — рече Ота. — Много добре знам. Роло го е скрил тук. Не, напоследък остарява и оглупява с всеки час. Говори, когато трябва да мълчи. Само мрънка и бръщолеви несвързано. Сигурен съм, че е истина. Халад е тук. И двамата скоро ще умрат, много скоро. Това е началото на поражението му. Щом отстраня Роло, ще ида в Париж и ще убия окаяния му син. Помолих Шарл да го стори вместо мен, но той опита и не успя. Не, сам ще го свърша. Тогава франкският крал ще ме сложи на неговото място и аз ще стана вторият херцог на Нормандия. Да, Уилям ще бъде ликвидиран под мое напътствие заедно с бременната си жена и никой няма да се наскърби. Шарл знае, че съм способен да браня тази земя от викингските разбойници по-добре от тоя слабоумен старец, по-добре от всичките му отвратителни издънки.

Чу се много тих мъжки глас:

— Ота. Не мога да кажа, че съм прекалено изненадан. Не, само ми е чудно, че си толкова глупав да разкриваш плановете си и да обясняваш постъпките си пред Хелга и пред цялата тая свита. Колкото повече хора са посветени в намеренията ти, толкова по-голяма вероятност съществува да се провалиш. Ти не си вожд, Ота. Ти си глупак. Никога няма да успееш да ме изместиш. Провали се, Ота.

Роло стоеше снажен и горд, силен като воин, въоръжен с ножа и меча си, облечен в разкошна, дебела меча кожа каквато бе носил на младини. Прошарената му коса бе привързана отзад с кожен ремък, вече не висеше проскубана и излиняла около лицето и раменете. Бе преобразен. Да, Таби щеше да бъде в безопасност при него и при баща си Халад.

Ота се слиса само за миг. Той извика на хората си и грабна меча.

— Копеле такова! Какво е станало с теб? Не, сега разбирам, заблудил си ме, нарочно си ме измамил! Убийте го! Убийте ги до един!

Войниците наизвадиха мечовете си, готови да изпълнят заповедта на Ота, но не успяха да се помръднат. След броени секунди внезапно бяха обградени от мъже, които се бяха прокраднали зад тях като горски зверове. Ота се вцепени, потънал в гробно мълчание, втренчен в мъжа, когото смяташе за побъркан.

— Ваше Величество — каза Мерик и пристъпи напред. — Той е платил да ме убият. Мое право е да го предизвикам на бой.

Изведнъж Хелга скочи от земята и промълви нежно:

— Татко? Наистина ли си ти?

— Да, дъще, аз съм. Ела при мен.

Тя се спусна към него и го прегърна силно.

— Не си се променил — прошепна тя. — Същият си като преди. Червената ти коса пак блести. О, толкова ми липсваше, татко.

— Минали са само три години, Хелга — рече Халад. — Остарявам, да, вярно е. И ти ми липсваше, дъще, но чичо ти разправя, че си станала почти магьосница, плетеш измишльотини и загадки за лековерните сърца и бъркаш билки за страх и ужас на хората. Да, а тая отвратителна кула е пълна с вонята на твоите буламачи. Ама ти бе забавно да дразниш горката Ларен, а? Да й намекваш, че ти стоиш зад отвличането им с Таби? Мъчеше се да си придаваш важност, Хелга, и причини сума пакости и страдания. Не съм доволен от теб. Не беше хубаво от твоя страна.

— Вярно е, татко, и съжалявам. Просто нямах избор. Ако не плашех Фром, той щеше да ме убие. Отдавна разбрах, че за да оцелея, трябва да упражнявам власт над хората. Затова се залових с магиите. — Тя се втренчи в Халад. — Но ти откъде знаеш за всички тези неща?

— От чичо ти, от кой друг.

— Но той… — Тя поклати глава, внезапно проумяла, че се е заблуждавала за него.

— Отдалечи се от хората си, Ота — рече Роло. — Всичко свърши. Трябва да отговаряш за куп простъпки пред мен, пред Мерик, дори пред Халад.

Ота не се помръдна. Отмести поглед от Роло, когото още отказваше да възприеме в сегашния му вид. Продължаваше да вижда в него хленчещия стар глупак, с когото се бе разделил едва сутринта. Погледна към Мерик и ясно съзря пронизващата ярост в очите на младия мъж. Осъзна, че ако се наложи да се бие с него, Мерик ще го изкорми като риба. А Халад беше жив, съвсем жив. Хелга стоеше притисната до него, а той я прегръщаше през раменете. Роклята й бе изцапана — бе успял да я накаже. Сигурно ребрата още я боляха от ритника му.

Ота не желаеше да умре. Той бе мъж, предопределен за възвишени и достойни дела. Бе проявил търпение, безкрайно търпение, макар стомахът му да го мъчеше с всяка изминала година. Но той понасяше всичко стоически. Крал Шарл му втълпяваше, че съдбата ще го възнагради. Ота погледна Ларен и изпита още по-силна омраза към нея от времето, когато бе само дете и той почти не я познаваше, дори не я забелязваше. Добре поне, че оня малък пикльо Таби е мъртъв. Ех, да не бе се връщала, да не бе се омъжвала за викингския воин…

— Нека ти кажа още нещо, Ота — рече Роло. — Таби е жив. Мерик го е спасил. Две години Ларен се е грижила за него. Закриляла го е с живота си. Да, Таби е жив и ще служи на Уилям предано и всеотдайно. А ако съдбата повели, Таби ще стане вторият херцог на Нормандия. Ти загуби страшно много, Ота, до трошичка. Безчестието ти ме отвращава. Ще се постарая смъртта ти да бъде по-болезнена от безбройните страдания, които причини на всички ни.

Ота се разтрепери.

— Кучка! — изкрещя той към Ларен. Извади меча си, вдигна го над главата, с дивашки крясък яхна коня си, смушка го настървено и се втурна право към нея.

(обратно)

Глава двадесет и пета

В последния момент Ота изви коня си към Роло. Очите му сееха ярост и гибел и в тези кратки мигове Мерик осъзна, че Ота би се примирил със смъртта си само ако успее да убие Роло.

Мерик блъсна Роло на земята и го закри с тялото си. Мечът му бе изваден и вдигнат нагоре.

Ота крещеше неистово на езика на франките, който Мерик не разбираше, но изобщо не се съмняваше, че Ота на драго сърце ще го посече, за да се добере до Роло. Ота се спусна към него, жребецът се изправи на задните си копита с бясно пръхтене.

Внезапно крясъците на Ота секнаха и се превърнаха в противно хриптене. Той изпусна меча си почти в нозете на Мерик и се хвана за гърлото. От него стърчеше тънко острие и окървавеният му връх се подаваше от тила.

Той се втренчи в Мерик, после в Роло, който се бе изправил и стоеше между брат си и проклетия викинг, накрая в Ларен, която го гледаше пребледняла, с вдигната ръка.

— Ти ме уби — промълви Ота със заглушен от кръвта глас. — Ти си само жена, а ме уби. Трябваше да те удуша преди две години и да хвърля трупа ти в гората на зверовете. Трябваше да ви убия с онова гадно пикливо хлапе.

— Да — отвърна тя, — наистина трябваше.

Не добави нищо повече. Гледаше го вкаменена как се мъчи да извади ножа от гърлото си, как лицето му посивя като пепел, а от устата му рукна кръв. Той се свлече от коня, мъртъв още преди да се сгромоляса на земята.

Роло се надвеси над трупа на Ота и се взря равнодушно в него. После се усмихна на Ларен.

— Радвам се, че не Уеланд ме е предал. Струва ми се, че не бих могъл да го понеса. Да, безкрайно съм доволен. Ударът ти бе безпогрешен и точен, моето момиче. Очевидно добре съм те научил.

— Ти ли? — обади се Халад и пристъпи напред, като влачеше дългата си бяла роба по ниската трева. — Аз я научих, забрави ли? Беше още дребосъче, когато й пъхнах нож в ръката и започнах да й показвам как да си служи с него.

— Не, съвсем си изкуфял, ама не щеш да си признаеш. Слушай ме, защото аз съм Роло, първият херцог на Нормандия, и никога не греша. Аз я научих и ще науча и Таби. Ти си само един белобрад старец. Какво разбират треперещите ти ръце от мятане на ножове?

— Ха! Ти ме слушай, Роло — бях принуден да живея с ония противни монаси в манастира на Света Катерина. Трябваше да ходя прегърбен и да мрънкам несвързано, за да ме смятат за благочестив. Но вече край. Не ти, а аз ще уча сина си, както научих и дъщеря си.

Ларен погледна Мерик. Поклати глава към двамата, които си разменяха обиди и сигурно скоро щяха да размахат юмруци.

— Остави ги да се препират — рече Мерик. Сведе очи към Ота, който лежеше проснат на земята. — Ударът ти бе безупречен. Може би аз съм те научил.

Тя се засмя и му отправи ведър, светнал от обич поглед. Мерик се втренчи в нея, но не продума. Посегна с ръка, после я отпусна. Ларен се окопити и каза на Хелга:

— Радвам се, че не си ни предала с Таби. И че не си се опитала да убиеш Мерик.

Хелга само кимна и се приближи до трупа на Ота. Погледна го с гневно свити устни. Вдигна крак и го ритна в ребрата с такава сила, че навярно счупи достатъчно от тях, за да го накара да изпищи от болка, ако беше жив.

Роло, който току-що бе ударил Халад в корема, се обърна и каза със сериозен тон:

— Да, Хелга, аз също съм доволен, че си невинна, защото бях убеден в противното. Не бе лесно да намеря общ език с теб. Казах единствено на Уеланд и Ота за Халад и за убежището му. Но знаех, че виновникът не действа сам. Бях сигурен, че ти или Фърлан му помагате.

— Не съм аз, чичо Роло.

— Знам — обади се Халад. — Не си ти, Хелга.

Фърлан стоеше нетърпеливо в спалнята си със свити до тялото юмруци, докато мъжът й Кардъл крачеше пред нея и каканижеше за проклетия, вече покоен, британски крал Алфред. Лицето й светна от облекчение, когато Уеланд и двама от приближените му влязоха в спалнята.

— Не можете да я отведете — възрази Кардъл, сепнат от внезапното им появяване. — Какво търсите тук? Какво искате да кажете с това, че чичо й я вика? Изключено. Тъкмо й разправях за проучванията си във връзка с Карл Велики. Или беше Алфред? Няма значение, и двамата са били велики мъже, смели и далновидни. Това не може ли да почака? Роло не може ли да отложи срещата с нея?

Уеланд изгледа от горе до долу прегърбения учен, от чието семе се бяха пръкнали осем мъртви бебета. Мъжкият му жезъл бе единствената връзка, която имаше с този свят. Уеланд рече тихо:

— По-късно ще я видиш, Кардъл. Роло иска да се яви при него веднага.

— Той знае — промълви едва чуто Фърлан.

— Да, Фърлан, знае.

— Какво знае? — попита Кардъл и се почеса по главата. — Какво става, Фърлан?

— Продължавай да се занимаваш с Карл Велики, Кардъл. Скоро ще се върна. Или беше Алфред? В името на боговете, нито помня, нито ме е грижа.

Чу как Кардъл ахна зад гърба й и се усмихна.

— Отдавна искам да му го кажа — сподели с Уеланд, после млъкна и тръгна до него с вирната глава и изпънати рамене.

— Можех да заповядам да те убият веднага, Фърлан, но исках да чуя какво ще кажеш в свое оправдание. Искам да знам защо си ме предала. От една кръв сме и въпреки това ме измами, измами всички ни, заедно с Ота. Не се опитвай да лъжеш, защото знаем цялата истина.

Дебелата, грозновата Фърлан с бели кичури, прошарили тъмнокафявата й коса, отметна глава назад и рече със силен и ясен глас:

— Ти щеше да бъдеш следващият, чичо Роло. Превърна се в глупак, в кретащ старик, който не заслужава да управлява тази могъща земя. — Тя млъкна и се навъси срещу него. — Какво става тук? Отново си се променил. Какво се е случило с теб? Тая сутрин бе побъркан, видях го с очите си и разбрах, че краят ти е близо, защото беше обезумял и не знаеше какво говориш. Ота ме увери, че е така. Увери ме, че е време да действаме и да се отървем от теб. Да, очаквах, че от устата ти ще текат лиги, докато фъфлиш глупостите си, а ти си здрав и силен и отново се държиш като мъж.

Роло само й се усмихна и продължи да седи на огромния си трон с издялани гарвани на ръкохватките, трон, направен по-висок от всеки друг, защото краката на Роло бяха извънредно дълги. Мерик и Ларен стояха от дясната му страна. Единственият присъстващ в залата, освен тях бе Уеланд и той зяпаше дървения под, застлан с разкошни пурпурночервени вълнени килими.

Накрая Роло промълви много тихо:

— Всичко бе уловка, Фърлан, само уловка.

— Къде е Ота?

— Мъртъв е. Искаше да ме убие, но ти знаеше, нали?

— Да, знаех. Разправял си му, че баща ми бил жив. Не му повярвах. И сега не го вярвам. Баща ми уби тая глупава кучка Нирея. Той отдавна е умрял, понеже е почти толкова стар, колкото теб, чичо.

— Да, вярно е, че съм стар, дъще, но още дишам, ходя и още съм с ума си.

Фърлан ахна, но не се помръдна. Не се уплаши, но не се и въодушеви от внезапната поява на Халад. Стоеше и гледаше втренчено баща си, докато той се приближаваше към нея.

— Не съм убил Нирея и това ти е добре известно. Тя бе мило момиче, а не невярна кучка, за каквато я нарочи с болното си въображение.

Фърлан само сви рамене.

— Значи е била Хелга. Тя мразеше Нирея и дори веднъж ми се похвали, че я е пробола с тънък нож в гърлото. Не се посвени да обвини теб. Мразеше те, задето се ожени за Нирея и непрекъснато раждахте деца.

— Хелга е крайно лекомислена, но не е убила Нирея.

Ларен се намеси:

— Ти ми каза, че чичо Роло е бил влюбен в Нирея, че бил бесен от ревност и че…

— Млъкни, глупачке!

Ларен зяпна заварената си сестра. Фърлан никога не бе повишавала глас, никога не бе чувала от нея такава злоба.

— В името на боговете, проявих невероятно плиткоумие. Трябваше да заповядам хората ми да убият теб и оня пикльо, дето се роди на баща ми от Нирея. Но не, аз ги оставих да те продадат в робство на търговци от юг. Исках да страдаш, както страдах аз, и да разбереш какво е мъка, глад и безнадеждност. Ота настояваше да те убие, но аз не му позволих. Кълна се в боговете, бил е прав.

— Ние наистина страдахме, Фърлан — рече Ларен, но Фърлан не я слушаше, а продължаваше да нарежда:

— Оплакаха се, че не са спечелили кой знае колко от продажбата ти, но с това, което им доплатих, злодеите добре напълниха гушите. После Ота ги уби, защото се опасяваше, че могат да ни издадат. Но така и не ми върна среброто.

— Защо, Фърлан, защо? — Възкликна дрезгаво Халад с такъв умолителен и скръбен тон, че на Ларен й се сви сърцето.

Фърлан не отговори. Усмихваше се и предизвикателно мълчеше.

— Нищо не съм направила. Ота стои зад всичко. Аз съм невинна. Просто съм като Хелга, придавам си важност, обсипвайки ви с недомлъвки. Аз съм по-изкусен скалд от Ларен. Да, невинна съм и толкоз.

— Невинна си като усойница и отровата ти сее смърт — рече Роло. — Защо уби Фром? Защо изпрати хора да нападнат Мерик? Защо, Фърлан? Винаги си получавала всичко каквото поискаш от мен. Мъртвите ти бебета бяха истинска трагедия, но тези неща се случват. Жените не се превръщат в чудовища заради неродените си деца.

— Всичките умряха — каза Фърлан със спокоен глас, прекалено спокоен, и се втренчи зад Роло, в плътните пурпурни завеси зад трона му. — Умираха още в утробата ми. Нито едно не изплака. Бяха все мъртви. — Тя отново обърна очи към него. — Мислех, че Кардъл е виновен за нещастието ми, затова напъхах Фром в леглото си и от него заченах последните три, но и те бяха мъртви. Моето тяло ги убиваше до едно. Изгниваха в утробата ми, докато ги изхвърлех навън. Мъката ми, чичо, мъката щеше да сломи и най-силния мъж, а аз исках на всяка цена някое да оживее, за да те наследи. Затова се принуждавах да раждам тия мъртви и гнили късчета плът и да се моля всеки път да чуя вик, да видя живот в неподвижните ръчички и краченца, в угасналите им очи, търпях неистовите страдания и непрекъснато опитвах отново.

— О, Фърлан, толкова съжалявам — промълви Халад. — Не знаех това.

— Чудите се защо убих тоя противен грубиян Фром? Той заплашваше, че ще разкрие нашата връзка. Дори сега, след две години, продължаваше да ме заплашва. Глупакът побесня от ревност, като разбра, че съм го сменила с Ота. Сам си противоречеше. Когато умря последното ми дете, нашата трета рожба, заяви, че съм била дебела и грозна и вече не ме иска. Защо тогава се интересуваше с кого спя? О, сигурно се страхуваше, че Ота може да ми хареса повече от него. Не че Ота го биваше кой знае колко, празноглавият му фукльо. Не успя да ме оплоди дори с мъртво дете. Само се държеше за корема и се жалваше от вечните си болежки. А навярно вината си е в мен, не в Ота. Сигурно вече съм твърде стара и утробата ми е пресъхнала.

Лицето на Халад бе сгърчено от мъка. Пристъпи към нея. Тя го погледна и отнесеното й изражение мигновено стана толкова гневно, че той се дръпна ужасен.

— Не ме приближавай! — изкрещя му тя. — Коварно копеле такова, защо не умря? Ти уби майка ми с похотта си, а после се ожени за тая кучка Нирея, макар да не бе по-голяма от мен, и я накара да роди Ларен, сетне Таби — прехваления наследник, малкия Таби, съвършения и обожаван от всички пикльо, особено от чичо Роло, който щеше да се заеме лично с обучението му, щеше да го обсипва с любов и да го направи свой наследник. Исках да убия и него, и теб. Затова унищожих оная кучка Нирея, но бе твърде късно. Твърдо късно, за Бога, защото вече съществуваше Таби! А тя щеше да пръкне още бебета, още момченца. По-скоро трябваше да я спра и го сторих.

Халад промълви бавно:

— В теб има само злоба и омраза, Фърлан. Нирея с нищо не ти е навредила. Тя ви обичаше с Хелга и се стараеше да бъде дружелюбна с вас. Бе такова невинно създание. А ти я уби. С отрова ли? Да, предполагам. Обвиниха ме, че съм я удушил, защото по шията й личаха следи от пръсти. Но аз не съм я докосвал, никога не бих я наранил, макар този ден между нас да избухна препирня, за която се разчу. Ти се възползва от случая и всички решиха, че аз съм виновен. Трябваше да избягам, за да не се наложи Роло да ме екзекутира. Мисля, че си забила ноктите си в гърлото й, след като е била мъртва. Но знаеш ли, Фърлан, Роло никога не се усъмни в невинността ми. Той ме укри и така преди две години се превърнах в стар магьосник. Оцелях. Съжалявам те, Фърлан. Щях да те убия, ако Ларен и Таби бяха загинали. Но те са живи. Добре, че си ги пощадила, макар че подбудите ти са повече от отвратителни. Имаш ли да кажеш още нещо, Фърлан?

— Ще ти кажа следното, старче. Ако не те бяха обвинили в убийството на оная кучка, жена ти, щеше да намериш друго момиче само след броени седмици, най-много подир месец-два, понеже си похотлив глупак, напук на годините си, и този път сигурно щеше да е по-младо дори от нас с Хелга. То щеше да ти народи куп момчета, нали? Винаги си парадирал с мъжествеността си. А аз нямаше да притежавам нищо.

— И сега не притежаваш нищо — рече Роло. — Изгуби всичко, Фърлан.

— Още имам Кардъл.

— Да, той е безобиден и предан човек. Никога не е допускал, че си спала с Фром, нали? И с Ота?

— И през ум не би му минало, ако не му кажа — отвърна тя презрително. — Ти, Роло, ти ме омъжи за тоя идиот. Дори не може да легне с мен, ако не го държа в устата си и не го доведа до възбуда. Трябва да го пъхам насила в себе си, защото той само ме зяпа като теле, а акълът му витае из миналото — я за отвратителните римляни, я за крал Алфред, я за оня глупак Карл Велики. Фром и Ота поне бяха мъже с мъжки страсти и мъжки умения. Бих предпочела да те видя мъртъв, чичо Роло, но ти няма да умреш толкова лесно. Сигурна съм, че ще живееш вечно.

Много бавно тя се смъкна на колене. Наведе глава, обви ръце около тялото си и се заклати напред-назад.

— Защо се опита да убиеш Мерик? — попита Роло, тихо и учудващо благо. — Нищо не ти е сторил.

Тя продължително мълча. Роло понечи да я попита отново, когато тя вдигна глава и погледна Мерик така, сякаш го виждаше за първи път.

— Той щеше да бъде поредният проклет наследник. Щом аз не мога да имам син, не ще позволя той да управлява, а след него и синът му.

— Той никога няма да управлява, Фърлан — каза Роло с властен глас, който вече принадлежеше на владетеля на Нормандия, рязък и решителен, нетърпящ възражения. — Никога. Таби е жив. Баща ти спомена това, но ти не му обърна внимание. Да, Таби е жив и здрав. Намира се на сигурно място в Норвегия, във Вестфолд, в имението на Мерик.

Фърлан скочи на крака.

— Не! Лъжеш! Мерик ти е влязъл под кожата и ще…

— Таби е жив. Мерик ги е открил двамата с Ларен на пазара за роби в Киев. Бих се радвал да имам син като Мерик, той е възхитителен мъж. Но Уилям също е достоен наследник и той, Фърлан, ще управлява подир мен. А Таби ще бъде винаги до него, храбър и предан, силен и непоколебим телом и духом.

Фърлан не продума. Тя се втренчи първо в Роло, сетне в Ларен и Мерик. Не погледна към баща си. Накрая Роло каза:

— Уеланд, върни я в спалнята й. Сложи двама стражи отвън. После ще решим как да постъпим с нея.

Късно през нощта в спалнята им нахълта Хелга. Не изглеждаше толкова свежа в сумрачните сенки.

— Елате бързо. — Тя разтърси Мерик за рамото. — Бързо!

Роло и Халад ги бяха изпреварили и стояха смълчани, вперили очи пред себе си. Фърлан лежеше на кревата върху мека възглавница. Бе облечена в изящна бродирана роба, изпъната по тялото й. Смъртта бе изгладила бръчките по лицето й и го бе подмладила, очите бяха нежно склопени. Косата й бе вчесана до блясък и сплетена старателно, а дългите плитки — опънати върху гърдите й. Ръцете й бяха поставени до тялото с дланите нагоре.

— Кардъл е изчезнал — каза Роло на Мерик и Ларен. — Тя е мъртва от доста време.

— Как е умряла? — попита Ларен.

— Не знам — отвърна Роло. — Няма кръв. Лицето й е спокойно, без следи от насилие. Хелга е дошла да я види рано сутринта и я заварила така. Стражите твърдят, че не се е опитвала да излезе от спалнята. Кардъл се измъкнал късно снощи. Нямало причина да го спрат.

— Погребете я — обади се внезапно Халад. — Погребете я веднага, още тази сутрин.

Роло кимна бавно.

— Ами Кардъл? — попита Хелга. — Той я е убил. Какво ще правиш, чичо Роло?

— Скоро ще разберете — отговори Роло. — Да, съвсем скоро.

(обратно)

Глава двадесет и шеста

Таби седеше на пейката до Клив и заплиташе възел под негово напътствие. Ненадейно откъм входа на къщата долетя силна врява. Таби вдигна глава като младо зверче, обучено да различава всички звуци.

— Дали е Ларен?

— Дай да видим — каза Клив и улови момчето за ръка. Но не успя да го задържи. Таби хукна заедно с Кена и двете момчета изхвърчаха през широко отворените дървени порти към равните голи ниви, подминавайки робите, които поправяха оградата от колове с опъната кълчищна връв, мокрена и сушена три пъти за допълнителна здравина, и се втурнаха надолу по пътеката към фиорда.

Таби зърна Мерик, провикна се с все сила и се хвърли в прегръдките му. Мерик грейна в усмивка, хвана детето навреме и го подхвърли високо във въздуха, после го сграбчи и го притисна до гърдите си. Ларен ги наблюдаваше иззад гърба му и видя как той притвори очи, когато сгуши лице в косата на Таби. При тази сцена усети познатия сладко — горчив копнеж. После Таби вдигна глава, млясна шумно Мерик по бузата, което безкрайно го развесели, и тогава съзря сестра си.

— Ларен! — изкрещя той. Бе неин ред да увие ръце около врата й и да обсипе лицето й с влажни целувки.

— Като същинско кутренце си, Таби — каза тя, съзнавайки, че очите й са пълни със сълзи, и се помъчи да ги преглътне. — Престани да ме мачкаш. Скоро ще започнеш да ме ближеш по лицето като оная хала Херцог. И ти ли ще пораснеш колкото него?

Детето избухна в смях.

— Имам да ти казвам нещо — рече тя на Таби и го свали на земята. — Баща ни е жив. Върна се заедно с нас.

Детето замръзна на мястото си настръхнало.

— Не, не, Ларен. Не го помня, Ларен. Мерик е моят баща.

— О, не, скъпи. Мерик е твой брат. Забрави ли? Не, ето го твоят и моят баща.

Халад стоеше настрана и се взираше в момченцето, което го гледаше подозрително.

— Вече си почти на шест, Таби — промълви той. Не бе виждал сина си от бебе. Сега пред него се намираше якичко момче, което направо му бе одрало кожата. То отстъпи назад и се спря, когато се блъсна в краката на Мерик.

Ръката на Мерик се протегна към рамото на детето и леко го стисна. После Мерик се отпусна на колене, втренчи се в Таби с цялата си любов, отразена в яркосините му като есенното небе очи, и каза:

— Баща ти е жив и аз го доведох със себе си. Онова, което го е сполетяло, надминава и най-интересните истории на Ларен, пресъздадени със скалдското й сладкодумие. Да, и той ще ти разправи за всичките си премеждия, щом потеглите заедно за Нормандия. Ела сега, Таби, и поздрави баща си.

Халад забеляза мъката в очите на Мерик, когато внимателно пъхна мъничката ръчица на Таби в неговата.

— Това е баща ти. Кажи му добре дошъл.

— Добре дошли в Молвърн, господине.

Мерик поклати глава и се засмя:

— Опърничав дребосък е и е предан до мозъка на костите си. Хайде да влезем вътре и да опитаме от хубавата бира на Сарла.

Вдигна Таби на рамото си и пое нагоре по пътеката към опосканите от сърповете ниви.

Ларен знаеше, че на баща й не му е лесно. Видя как се опитва да изглежда равнодушен и усмивката не слиза от лицето му, но неговият малък син се бе сгушил на кълбо до гърдите на Мерик и дълбоко спеше, стиснал с юмруче ризата му.

— Те много се обичат — обясни тя на баща си. — Наистина е доста необичайно. Както ти споменах, оня дебел търговец Траско ме купи и ме откъсна насила от Таби. Мерик забелязал Таби и веднага го харесал. Привързаността им е проста наглед, но дълбока.

— И двамата сте извадили голям късмет — рече Халад. — Тази жена Сарла е много хубава. И толкова мила. Каза ми, че е била омъжена за брата на Мерик, бившия господар на имението, така ли?

Ларен кимна.

— Беше убит. Предишният му скалд, един завистник, наречен Деглин, го уби и се опита да хвърли вината върху мен, защото искаше да се махна. Мнозина вярваха, че аз съм го извършила, понеже Ерик се мъчеше да ме вкара в леглото си. Не харесвах Ерик, бе груб към жена си и високомерен в държанието си, но да умре, защото Деглин се е стремил да отстрани мен, е направо ужасно.

— Какво ще стане със Сарла?

Ларен се усмихна и отпи от сладката медовина.

— Може да съм малко по-възрастен от нея — рече внезапно Халад и стрелна с очи дъщеря си, — но нито едно късче от тялото ми не е мъртво, дъще. Още съм мъж в разцвета на силите си. Разбираш ли ме?

— Да, татко, много добре те разбирам — отвърна сериозно Ларен.

— Би следвало, щом носиш бебето на Мерик в утробата си.

Личеше, че е ядосан, и тя неволно се изкикоти. Мерик вдигна глава и широко й се усмихна. Отдавна не я бе виждал толкова весела. Беше омаян и не пропусна да й го каже по-късно вечерта, когато най-сетне се озоваха под мекото вълнено одеяло в леглото си.

— Щом те омайвам, значи съм магьосница.

— Да, може и така да е. Имахме дълъг ден — добави той и я целуна по ухото, после я близна вътре.

— Да, но вече сме си у дома, Мерик. Как се радвам, че най-накрая се прибрах. При това жива.

— Баща ти ме разпитваше за Сарла, какво е семейството й, какво смятам да правя с нея. Казах му, че е свободна сама да избира и че е добре дошла в Молвърн, дори да реши да остане завинаги.

Ларен се надигна на лакът и се надвеси над него.

— Баща ми заяви, че бил мъж в разцвета на силите си и всяко късче от тялото му кипяло от живот. Мислиш ли, че Сарла би се съгласила да се омъжи за баща ми? Да живее с него в двореца на чичо Роло? И да бъде велика дама?

Тя пак се изкикоти и сгуши лице на рамото му. Той почувства топлия й дъх и я притисна силно към себе си.

— Не знам. Ти спомена, че са се сближили с Клив. Дори, че се обичат.

— Да, но не съм сигурна. — Тя затаи дъх, напълно забравила за Клив и Сарла. — Приятно ми е да усещам ръката ти там, Мерик.

— Наистина ли?

Той нежно обгърна гърдата й с шепа, наклони се към нея и започна да я милва с устни. Когато тя простена и се изви към него, той вдигна глава и й се усмихна.

— Цяла седмица не ти е прилошавало. Доволен съм. Иначе отново щеше да заслабнеш. О, но не на това място, не.

— Ти си мъж — промълви тя и го целуна по жарките устни, — а мъжете обичат да галят гърдите на жените. О, Мерик, толкова те обичам. Направо не можеш да си представиш. Ще те обичам до сетния си дъх.

Ето че най-съкровените думи бяха изречени и нямаше връщане назад, но тя не съжаляваше, въпреки че той лежеше застинал до нея. Няколко мига не се помръдваше и мълчеше, после се хвърли да я целува бясно, езикът му се стрелкаше в устата й, ръцете му вилнееха по гърдите й, после пръстите му се спуснаха към кръста и корема и я заопипваха нежно, търсейки следи от бебето, накрая се плъзнаха още по-надолу към слабините й, галещи и вещи.

— Колко време мина! — каза той и я положи върху себе си. — Много време. В името на боговете, Ларен, ти си всичко за мен.

Насладата, с която я изпълни, мигновено я накара да се откъсне от действителността. Таби щеше да остане вечно в сърцето на Мерик, по-близо от всеки друг, мъж, жена или дете. Помисли за рожбата в утробата си. Мерик щеше да обича бебето, положително щеше да обича своя син или дъщеря, но не толкова, колкото Таби, никога колкото Таби.

Тя извика при освобождаването си, разтърсена за кой ли път от силата и сладостта му, и го притисна към себе си, докато той изживяваше своя връх.

— Неповторима си — промълви той с дълбок и дрезгав глас, доволен и сънен. Изхлузи се от нея, семето му напои кожата й и тя се отпусна до него. Целуна я по челото, погали рамото й и затвори очи.

Обичаше го повече от всяко друго човешко същество. И щеше да го обича вечно. Той бе неин съпруг и завинаги щеше да й принадлежи.

— Баща ми е бил при теб, нали, Сарла? Знаеш ли къде е сега?

Сарла се усмихна и продължи да бърка овнешката яхния със зеле и лук.

— Да, беше тук и ме разсмиваше. — Баща ти е изключително доблестен мъж, Ларен. Може би е навън и говори с Мерик. Или пак се опитва да спечели обичта на Таби. Смяташ ли, че трябва да смачкам вътре и малко боровинки?

Ларен се съгласи, почака Сарла да добави още нещо, но тя не го направи. Отиде до банята. Мерик, баща й и Таби бяха там и смешно се надвикваха. Когато се появиха мокри и зачервени, тя видя, че Таби е сгушен в баща й, не в Мерик. Бързо стрелна съпруга си с поглед. За нейно огромно облекчение той се усмихваше. В ясните му очи нямаше болка и нито следа от сянка.

— Ларен — каза й той.

Тя се втурна към него и бурно го прегърна. Той се засмя и я притисна към себе си. Не я пусна, докато Халад и Таби не се отдалечиха.

— Таби започна да свиква с него — рече той и този път тя долови в гласа му мъка, но и примирение. — Така и трябва. Отдавна го знам. Да, всичко ще бъде наред. Ще ходим в Руан и ще ги виждаме — и него, и баща ти, и Роло. А сега, съкровище, трябва да се срещна с Клив. Той ще ми разкаже какво се е случило в Молвърн, докато ние бяхме отдадени на приключения. Освен това искам да разбера какво би желал да прави като свободен човек.

— Нали помниш какво ни каза чичо Роло — че Клив може да замине при него. И той ще се погрижи да го възнагради.

— Ще му предам. Престани да ме зяпаш така, Ларен, и си махни ръцете от мен. Върви, съкровище, иначе ще те вкарам в банята, ще те насапунисам цялата с уханния сапун, подарък от Хелга, и ще те държа там, докато и двамата припаднем от изнемога.

Тя се засмя и отвърна:

— Сто пъти бих предпочела това, вместо да бъркам овнешка яхния, господарю.

Бавно и неохотно го пусна. Стоеше и гледаше подире му, докато той вървеше към нивите с искряща от слънцето руса коса и загоряла от жаркото слънце силна снага.

Мерик откри Клив да сече дърва с хубава стара брадва, останала от дядо му. Мерик чакаше и го наблюдаваше. Клив бе съблечен по препаска и той за първи път видя, че е привлекателен и добре сложен. Златистата му коса блестеше от пот под яркото слънце. Дори белегът на лицето не накърняваше впечатлението. Запита се дали Сарла ще го вземе за съпруг. Клив или Халад, старец, но богат и могъщ, умен, начетен и милостив? Никой мъж не би могъл да прозре желанията на една жена. Внезапно Клив вдигна глава.

— С тая купчина дърва ще изкараме поне седмица през зимата — рече Мерик. — Дойдох да ти благодаря, Клив, че си наглеждал Молвърн.

— Нищо особено не се е случило — отвърна Клив, внимателно избърса острието на брадвата в препаската си и отиде при Мерик, който стоеше под един вековен дъб, стар колкото фиорда. — Реколтата е прибрана на сигурно място, козите, кравите и хлапетата се угояват добре, а Таби се научи да язди детското пони Мебел. Имението ти е прекрасно, Мерик. Благословен си с достатъчно обработваема земя за всичките ти нужди.

— Да, знам — съгласи се Мерик. — Но нали ти е известно също, Клив, че то никога не е било предназначено за мен, а за Ерик. Странно ми е да бъда господар тук. Беше ли му мъчно на Таби за нас с Ларен?

— Да, но бързо ви забрави, щом се качи върху гърба на Мебел. — Клив се засмя и смушка Мерик в рамото. Мигновено се отдръпна, в очите му проблесна предишният робски страх.

— Не, приятелю. Ти си свободен. Наистина, дойдох да те попитам дали искаш да заминеш с Таби и Халад за Нормандия. Самият прославен Роло държи да те възнагради. Ще получиш каквото пожелаеш. Ще се погрижи да станеш такъв, какъвто си избереш. Той е добър човек, достоен за възхищение и почит. Там ще живееш охолно, Клив.

— Ще си помисля, Мерик. Благодаря ти.

— Кажи ми какво ти е мнението за Халад.

— Добър човек е, въпреки благородната си кръв. Освен това е рядък щастливец. Брат му е повярвал в него и цели две години го е закрилял. А сега се връща в познатото обкръжение, намерил сина и дъщеря си. О, много голям късметлия е този Халад.

— Така е, прав си. Но, Клив, той не е вече млад, здрав и силен и не притежава младежка енергия и жажда за живот. Стар е. Ако реши да има дете, вероятно ще умре още преди да е пораснало.

Клив се умълча.

— Може би — рече най-накрая. — Убеден съм в това. Но, Мерик, животът е много несигурно нещо, нали? — Той отмести поглед от Мерик и го зарея към далечните назъбени възвишения в отсрещния край на фиорда. — Трябва да обмисля.

Мерик започна да подрежда дървата, нацепени от Клив.

— Разкажи ми какво прави в мое отсъствие. Колко сбивания имаше, колцина сега са настръхнали един срещу друг.

Вечерта Ларен отново пое ролята на скалд. В историята й се говореше за някакъв ирландски търговец, чийто син Улрих бил грубиян и мерзък страхливец и никога не постъпвал честно.

— Да, нашият горделив побойник мечтаел да стане главатар. Веднъж случайно срещнал непозната жена. Макар да бил зъл обесник, не бил глупав. Жената била затънала в едно тресавище и не можела да се измъкне. Улрих успял да я спаси. Дори се отказал да я изнасили, толкова доброжелателно настроен бил този ден. И слава Богу, защото тя внезапно му съобщила, че е вълшебница и че е готова да изпълни всяко негово желание. Той й повярвал, изпъчил се като пуяк и със светнали от алчност очи й заявил, че иска да го направи главатар: „Искам да властвам над всички обитатели на земите, ширнали се пред погледа ми.“ „Но те са много и земите са необятни“ — възразила вълшебницата. „Да — отвърнал той. — Но искам всичко, докъдето се простира погледът ми, да е мое владение. Ти ми обеща.“ Тя му се усмихнала и внимателно простряла ръце към небесата. Провикнала се със сладък и силен като молвърнската медовина глас: „Дай на този мъж, о всемогъщи Один, наш Отец, дай му цялата земя, която виждат очите му.“ Чул се страшен гръм и небето се прорязало от ярки светкавици. „Готово — рекла тя и се усмихнала на Улрих. — Всичко, което виждаш е твое.“ После изчезнала. Улрих потрил ръце. Помислил за враговете си, за момичетата, успели да му се изплъзнат, и казал: „Странно, сега е нощ, а те спасих посред бял ден. Върни пак слънцето, та да зърна владенията си.“ Уви, нямало кой да го чуе. Вълшебницата си била отишла, ала нощта останала. Завинаги.

Ларен млъкна. Не обели нито дума повече. Седеше и чакаше. Ропотът и дюдюканията не закъсняха. Мерик се засмя и се изправи до нея.

— Историите й вече не са така смели заради бебето в утробата й. То я кара все да търси поука. Не е минала нощ, без да ми чете проповеди и да реди безкрайни напътствия какво да свърша и как…

Ларен го сграбчи за ушите и го дръпна надолу. Целуна го шумно.

(обратно)

Глава двадесет и седма

Подир два дни, един късен следобед, Ларен седеше пред къщата и предеше с хурката си. От нишката щеше да бъде изтъкано светлосиньо платно, също като очите на Мерик. Вече виждаше ризата, която щеше да му ушие. Тананикаше си тихо, заобиколена от делнични шумове, толкова познати, че почти не ги дочуваше. Изведнъж чу Таби да вика с цяло гърло. Захвърли хурката и скочи.

Той тичаше към нея със смъртнобледо лице, босите му крака бяха мръсни и кървяха, издрани от къпините.

— Ларен! Къде е Мерик? Ларен!

Тя се спусна към него, коленичи и го сграбчи за раменете.

— Какво има, Таби? Какво си направил?

Той бе запъхтян и няколко мига не можа да отговори. Тя го държеше, вълнението му се предаде и на нея и сърцето й започна да тупка все по-бясно.

— Кажи ми — рече тя и го разтърси. — Какво е станало?

— Клив — изстена Таби. — Той ще умре, трябва да побързаш, Ларен. Въже. По-бързо!

Отскубна се от нея и хукна, крещейки през рамо:

— По-бързо!

Мерик се появи внезапно с наниз херинги. С него бе старият Фиррен.

— Ела бързо! — подкани го припряно Ларен. — Нещо се е случило с Клив! Вземи въже!

Мерик викна на Олег и на още десетина мъже. Всички побягнаха след Таби. Скоро го настигнаха. Мерик го вдигна на рамото си и му рече спокойно:

— Кажи ни къде да идем, Таби. Не се тревожи, момчето ми, кажи.

Таби вече плачеше от страх, докато се изкачваха по тясната пътека към Рейвънс Пийк, върха, където Ерик бе убит с камък.

— Под ръба — промълви Таби със слаб и треперещ глас, но Мерик го разбра. Остави го на земята и се втурна към издатината на скалата. Клив висеше в безсъзнание на около петнайсетина стъпки под нея, оплетен в един буен храст.

— В името на боговете, паднал е.

Олег светкавично размота въжето.

— Аз ще го взема — рече Мерик и върза въжето около кръста си.

Олег се вкопчи в рамото му.

— Слушай. Храстът не изглежда много здрав, а ти си доста едър, Мерик. По-добре Елър да слезе.

Мерик кимна бавно. После извика:

— По-живо, Елър, по-живо.

Олег и Роран спуснаха Елър с въжето по острия ръб на скалата.

— Храстът няма да издържи — обади се Ларен, втренчена надолу.

— Напротив — възрази Мерик. — Храстът ще си стои на мястото, докато освободим Клив.

И тя повярва на думите му. Коленичи и прегърна Таби.

— Браво на теб — похвали го тя и целуна мръсната му буза, а ръцете й го галеха по гърба. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи? Клив сам ли падна?

Внезапно Таби целият се скова в обятията й. И наведе глава.

— Таби? — намеси се Мерик. — Какво стана?

— Не знам — отвърна Таби, сгушил лице в шията на Ларен. Сълзи се стичаха по бузите му.

Мерик изглеждаше озадачен. Поклати глава, навъси се смутено към момчето и отиде до издатината на скалата. Елър бе успял да се закрепи едва-едва и връзваше въжето около кръста на Клив.

Работата бе бавна и мъчителна. Елър не се чувстваше особено щастлив, кацнал върху мизерното храстче, защото знаеше, че ако се отскубне, той ще полети надолу и ще се сгромоляса върху скалите на фиорда, но действаше чевръсто, с уверени и спокойни движения. Накрая успя. Мерик пое Клив под мишниците и го измъкна над ръба.

— По-бързо — викна той, — дайте въжето на Елър, преди да се е изложил и да се е изпуснал в панталоните.

Ларен моментално се озова до Клив. Отстрани на главата му имаше кръв, точно над дясното слепоочие. Слава Богу, още бе жив, но едва дишаше.

— Смяташ ли, че се е подхлъзнал и е паднал? — попита тя.

— Не знам — отвърна Мерик. — Какво е търсил тук сам? Какво е търсил и Таби?

Мерик понесе Клив на ръце и бавно заслизаха по дългата стръмна пътека към къщата.

Клив лежа в несвяст до късно вечерта. После взе да бълнува на непознат език с размътено съзнание, викаше и молеше някого да не го оставя, но толкова жално, че на Ларен й се късаше сърцето от мъка. Насила му изля малко супа в гърлото, докато Сарла нежно триеше лицето му със студена вода, за да прогони треската.

Мълвяха се какви ли не предположения, и то на висок глас, защото всички помнеха, че на същото място Ерик бе намерен мъртъв, с премазана глава. Преди бяха убедени, че Деглин го е направил. Ами кой ли е ударил Клив и го е бутнал от скалата? Ами Таби? Питаха се какво ли е видял Таби, но детето не искаше да каже нищо, дори на Мерик.

През нощта Ларен и Сарла се редуваха до леглото на Клив. Но най-странното бе, че Таби се заинати и не пожела да го напусне, сви се на кълбо и се настани да спи до него.

— Знам, че ще се свести — рече Ларен на Сарла, която бе толкова бледа, че Ларен се опасяваше за здравето й. — Иди да спиш, аз ще остана при него.

— Не, ти си по-изтощена. Освен това носиш дете. Върви да си почиваш, Ларен, аз ще остана с Клив.

Ларен надникна в мрачните очи на Сарла и бавно кимна. Внимателно разтърси Таби за рамото.

— Хайде, съкровище, отиваме да си лягаме. Ако искаш, можеш да спиш при нас с Мерик.

Таби моментално се разсъни. Дори не мигна и не се прозина. Местеше поглед ту към сестра си, ту към Клив, ту към Сарла.

Поклати глава.

— Не, Ларен. Няма да мърдам от Клив.

Тя понечи да го вземе насила, но настойчивостта в очите му я спря.

— Добре, но не му пречи. Той е много зле.

— Знам. — Детето се сгуши до Клив и положи мъничката си длан върху сърцето му.

— Сарла ще се разболее — рече Халад. — Много е бледа и има сенки под очите. Постоянно мълчи и изглежда потисната. Не е виновна за нищо. Не разбирам защо страда толкова за злополуката с този човек. Поговори с нея, Ларен.

— Татко, мисля, че двамата с Клив бяха започнали да се сближават дори преди нашето заминаване за Нормандия.

Халад я зяпна.

Бавно надигна чашата с бира и жадно отпи.

— Може и да греша, защото когато се върнахме, те сякаш се бяха отчуждили. Не знам. Той е свестен човек, татко, бяхме заедно в Киев. Опита се да ме спаси с риск за живота си.

— Той е просто един роб или поне е бил такъв. Сарла е толкова добра, че изпитва жалост към него, каквато би изпитвала към всеки от обитателите на Молвърн. Може би ако се съвземе, ще дойде с нас в Нормандия.

Тя въпросително наклони глава към рамото си:

— С нас?

— Естествено, имам предвид с Таби и мен — отговори той, но Ларен се усъмни в тона му, който бе чувала и преди. Не бе искрен и звучеше насмешливо. Да, точно така, направо преливаше от самодоволство.

— Ларен!

Извърна се и видя Мерик да се приближава към нея. В ръката си държеше камък. Когато го поднесе към лицето й, тя зърна по него засъхнала кръв.

— Клив не е паднал случайно. Някой го е ударил с този камък и го е бутнал, от скалата. Ето го доказателството.

— Също както Деглин е ударил Ерик — рече Ларен и потрепери. — Не ми харесва тази работа, Мерик. Значи някой друг действа тук, щом Деглин е мъртъв.

— И на мен не ми харесва. Трябваше да се уверя, че Клив не се е подхлъзнал. Търсих навсякъде заедно с Олег и Роран. Роран откри камъка, захвърлен зад един храст по средата на пътеката. Но този път, онзи, който е ударил Клив, е искал да ни накара да повярваме, че е злополука.

За първи ден от доста време насам Ларен излезе на бегом от къщата и повърна. Докато Мерик придържаше главата й и нежно отмахваше косата от челото й, тя разбра, че не е от бебето в утробата й. Не, бе от страх. Направо умираше от страх.

Таби бе невероятно променен. Безгрижието и веселостта му сякаш се бяха изпарили. Мълчеше мрачно и слушаше подозрително всеки, който го заговореше. Избягваше дори Мерик. Изглеждаше отслабнал и потиснат. Само за един ден лицето му загуби здравата си руменина. Не се отделяше от Клив. Накрая Мерик грабна детето в прегръдките си и го изнесе насила от тясната спалня. Не каза нито дума, докато не се озоваха далеч отвъд дървената ограда. Тогава позволи на Таби да слезе, но без да го пуска, и се настани до него на един огромен плосък камък.

— Когато бях колкото теб — започна ведро той, — идвах тук да размишлявам. Ако баща ми се скараше за някое провинение или грубост, или просто ме налягаха съмнения, усамотявах се тук и се отдавах на размисъл. Мястото е хубаво, Таби. — Не добави нищо повече, ала продължи да държи ръката на Таби, за да не може той да хукне.

— Баща ти се измъчва, защото го отбягваш — промълви накрая Мерик, без да поглежда към детето. Говореше спокойно и се взираше над фиорда. — Смятал те е за мъртъв цели две години. После отново те е намерил, а ти страниш от него. Много е необичайно и той се измъчва от това. Струва ми се обаче, че те разбирам, защото с мен си най-близък. Дълго мислих. Видял си кой е ударил Клив с камъка. И го е бутнал от скалата. Затова не се откъсваш от Клив, понеже се боиш, че мъжът ще дойде пак и ще се опита да го убие. Ти си храбро момче, Таби. Аз страшно те обичам и искам да ти помогна. Но трябва да ми кажеш истината, защото нямам представа кой стои зад всичко. Даваш ли си сметка, че същият мъж може да е убил Ерик? И че Деглин може да е невинен?

— Не е мъж.

Мерик се сепна от слабия му гласец, изтънял и тръпнещ от ужас и страх.

Мерик зачака. Нищо друго не можеше да направи.

— Тя заплаши, че ще убие Ларен, ако я издам. Каза, че Ларен била глупачка и не заслужавала да бъде господарка на Молвърн. Животът никак не бил справедлив към нея до появата на баща ми. Затова трябвало да действа. След като убиела Ларен, щяла да убие и теб. Не можех да проговоря, Мерик, просто не можех.

Всичко бе толкова хитро замислено и много неща му се изясниха. Мерик изрече тихо:

— Сарла.

Таби се разтрепери и се притисна до Мерик.

— Тя ще убие Ларен. Ще убие Клив, защото е безпомощен, Мерик. Съвсем безпомощен е, още не се е свестил. Трябва да се върна при него. А ти се погрижи за Ларен.

— Да, ще се погрижа и за Ларен, и за Клив. Ела, Таби. Веднага се връщаме.

— Страх ме е, Мерик.

Мерик му се усмихна.

— Аз пък за първи път не се страхувам.

Заръча на Таби да остане с баща си.

— Да, постъпи съвсем правилно. Сега е мой ред. Не мърдай оттук, Таби. Скоро ще ти доведа Ларен.

До слуха му достигна ликуващият глас на Ларен, когато наближи тясната спалня на Клив.

— Той се събуди, Сарла! Слава на боговете, Клив най-сетне се събуди. Сега можем да научим какво се е случило.

Мерик бавно дръпна тънката меча кожа от вратата. Ларен се бе надвесила над Клив, озарена от усмивка. Сарла стоеше зад нея и тъкмо посягаше към една тежка газена лампа на пода.

— Само да си посмяла, Сарла — промълви много тихо. — Остави лампата.

Тя се изви рязко към него.

— Не! — възрази Сарла. — Не, Мерик, погрешно си ме разбрал.

Ларен се обърна.

— Клив ще се оправи, Мерик. Ела и поговори с него. Сега ще научим какво се е случило.

— Аз знам какво се е случило, Ларен. Но не всичко. Сарла ще допълни останалото, нали, снахичке?

Ларен се изправи много бавно. Взря се в бледото лице на Сарла и в помътнелите й очи. Но Сарла поклати глава и отново възрази:

— Не си ме разбрал, Мерик. Не е това, което си мислиш. Беше злополука, кълна се.

Ларен промълви едва-едва в пълно недоумение:

— Ти, Сарла? Ти си ударила Клив?

Сарла не отговори, само поклати глава.

— Но защо? Не разбирам. Той те обичаше. Видях го в погледа му, преди да отпътуваме за Нормандия. А и ти също бе започнала да се привързваш към него, нали? — Ларен млъкна. Ококори очи слисано срещу Мерик и прошепна: — Ерик? И Ерик ли е убила?

— Да, тя е била. Предполагам, че го е направила, защото се е канел отново да й изневери, този път с теб. А може би също, защото е искала Клив.

— Аз спасих Ларен от безчестието. Навярно ще ми простиш, понеже я спасих.

— Не си далеч от истината — отвърна Мерик, — но не се изкарвай героиня, Сарла, не ти приляга. Защо се опита да убиеш Клив?

Гласът му прозвуча едва чуто и преливаше от болка:

— Кажи му, Сарла. Кажи му истината или аз ще го сторя.

— О, Клив, ти пак се свести — Ларен се спусна рязко към леглото му като орлица, за да го закриля. Мерик забеляза, че е застанала между него и Сарла.

— Млъкни, глупак такъв! Ти си лъжец, не се обаждай!

Клив рече тихо:

— Не стой до мен, Ларен. Тя няма да ме удари повторно. Мерик, тя носи детето ми в утробата си. Щяхме да се оженим, когато се върнете. Само че вие доведохте Халад. И щом зърна нежната, мила Сарла, той я пожела. Тогава Сарла реши, че е по-добре да се венчае за него, защото е богат и могъщ. Така щеше да се сдобие с власт, бижута и роби. А аз какво съм? Нищо, поне в момента. Затова трябваше да убеди Халад, че детето е негово. Казах й, че няма да й преча. Заклех й се, че я обичам, но не ще дам сина си на друг, който ще го смята за свой. И тя ме удари. — Нито за миг не откъсваше хубавите си очи от Сарла. — Вече не си така красива, Сарла. Странно звучи, но е вярно. Красотата ти се криеше в твоята благост и кротост, но сега показа на света истинския си нрав. Помня, когато твърдеше пред всички, че си убила Ерик, но никой не ти повярва, нали? До един бяхме убедени, че защитаваш Ларен и мен.

Мерик зяпаше втренчено жената, към която толкова се бе привързал или навярно си въобразяваше, че е така, за която бе готов да се закълне пред самите богове, че е чиста, добра и искрена. Бавно промълви:

— И Деглин ли ти го уби?

— Нищо повече няма да кажа — заинати се Сарла.

— Все се чудех за него — продължи Мерик. — Как Деглин е успял да се отвърже? Защо не се е опитал да избяга? Откъде е намерил този нож? Ковачът просто реши, че ножът е бил вътре, оставен за поправка. Но не е било така. Ти си го взела и си убила Деглин. Не желаеше да поемаш никакви рискове, Сарла, никакви.

Сарла се изправи в целия си ръст и каза на Мерик с горделив и напрегнат тон:

— Искам да се върна в имението на родителите си. И то час по-скоро. Този мъж лъже. Побъркал се е от ревност към Халад. Направо е трогателен с това белязано лице. Че коя жена би обикнала такъв грозник, при това бивш роб? Всичките му думи са лъжа. Аз го отблъснах и сега си е наумил да ме унищожи. Искам да се махна оттук.

Клив с мъка се повдигна на лакти.

— Първо ще родиш детето ми и после можеш да си вървиш. Какво ще кажеш, Мерик?

— Детето не е твое! — изкрещя тя. — А на Ерик! И ако е момче, то ще бъде наследникът на Молвърн!

Клив само поклати глава.

— Съжалявам, Сарла, но бебето е мое. Мога да се закълна, че кръвотечението ти дойде след смъртта на Ерик.

— Лъжец!

— Ще ти се, нали? — намеси се Мерик. Наведе глава и дълго мълча. Когато отново проговори, рече: — Радвам се, че остана жив, Клив. Ужасно съжалявам за всичко, което те сполетя.

(обратно)

Епилог

Беше на втория ден след зимното равноденствие. Навън вилнееше снежна фъртуна. В къщата бе топло и задимено и се носеше ухание на еленови пържоли, примесено с тръпчивата миризма на двете кози и двете крави, които също бяха приютени вътре. За щастие, конете бяха прибрани на сигурно място в дъното на конюшнята, а яслите им бяха отрупани със сено.

От време на време Ларен вдигаше очи от шевицата си и поглеждаше към Мерик, който още разговаряше с пратеника на Роло. Ризата бе почти готова и щеше много да му отива, понеже този път синият цвят се бе получил по-наситен, макар и съвсем малко по-тъмен от прекрасните му очи. Това бе третата синя риза, която му шиеше. Хората бяха започнали да забелязват и да му подхвърлят закачки. Мерик само се смееше и клатеше глава.

Ненадейно детето се размърда в утробата й, тя подскочи, усмихна се и машинално се хвана за наедрелия си корем.

Мерик веднага се озова край нея и коленичи до стола й. Погали я по корема.

— Видях те, че подскочи и после се усмихна. Бебето ми мърда ли?

— Да, бебето ти мърда. Пратеникът съобщи ли ти нещо повече?

— Кардъл е в Британия, в двора на Уесекския крал. Роло решил да не го убива. Казал, че след толкова години, прекарани с Фърлан, заслужавал да размишлява на спокойствие за своите саксонски крале и елини.

— Чудесно.

— Освен това Кардъл изпратил послание на Роло, че възнамерява да прослави величието му из цяла Британия. Може би единствено по тази причина чичо ти се е съгласил да го пощади. А баща ти се бил оженил за момиче на твоите години. Заявил, че остарява с всеки изминал ден, затова нямал време за губене. Невестата е дъщеря на един от придворните на крал Шарл. Да, имаш право да знаеш, съзирам нетърпението в очите ти. Жена му — тоест твоята мащеха — е вече бременна.

При тези думи той погледна към Сарла. Щом тя роди детето си, щеше да я върне при родителите й. Бе премълчал за злодеянията й с подкрепата на Ларен и Клив. Ако бяха разгласили какво е сторила, несъмнено някой от свитата на Ерик щеше да я убие. Тъй че отношението към нея не се бе променило, дори и това на Клив. Той просто пазеше собственото си дете, което бе известно на Сарла, ала не и на другите. Всички се чудеха защо не се оженят, щом детето в утробата й е на Клив. Накрая решиха, че не го иска, защото е бил роб. Но никой не посмя да попита.

Ларен, непосветена в мислите на мъжа си, се засмя на новината — просто не можеше да се сдържи.

— Баща ми? — промълви и в израз на безсилие поклати глава. — Значи го е направил за пореден път. Как се казва новата ми майка?

— Барта. Името й е грозно, но пратеникът твърди, че не била за изхвърляне.

— Дано Таби да я харесва.

— Не, не особено. Очевидно не й обръща внимание. На Роло му се струва страшно забавно. Таби расте неудържимо и от ден на ден придобива все по-големи умения. Хелга не е вече предишната магьосница. О, по очите ти личи, че се съмняваш, Ларен, но сега тя е омъжена за Уеланд. Явно не й позволява да се отдава на старите си занимания. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че заради теб току-що си убодох пръста, Мерик. Шегуваш се, нали? Мъчиш се да ме надминеш в съчиняването на странни и невероятни истории.

— Истина е, кълна ти се. А сега, съкровище, няма ли да си лягаме? Дотегна ми от врява, миризми и препирни.

— Добре — отвърна тя и го стрелна с такава усмивка, че той моментално се възбуди. — Още не е много късно, Мерик. Смяташ ли, че ще ти стигнат силите, господарю?

— Ще видим. Понеже страстта ми към теб е почти равна на обичта ми, мисля, че ще мога да те обсипвам с удоволствие, докато започнеш да ми се молиш да спра.

Много бавно тя остави иглата и красивия мек плат. Погали го, без да го поглежда, и тихо прошепна:

— Наистина ли ме обичаш?

Той пъхна длан под брадичката й и я повдигна. Взираше се в очите й и дълго мълча. Накрая се наклони и я целуна по устните.

— Да, обичам те повече, отколкото си в състояние да си представиш. Аз съм твоят съпруг. Как можеш да се съмняваш?

— Досега никога не си ми го казвал.

— Знам. Беше ми трудно, но го чувствах, Ларен, отдавна го чувствам.

— Таби — промълви тя. — Винаги си обичал Таби.

— И винаги ще го обичам, но той е дете и мой брат. А ти си жената, която ще остане до мен, докато и двамата се превърнем в прах и пепел. Ти си. Обичам те, както мъжът обича жената, както баща ми обичаше майка ми. Намерих те и никога няма да ти позволя да забравиш какво си за мен. — Усмихна се и пак я целуна. — Ставам досаден с цялата тази сериозност. Едва не те приспах да повтарям едно и също. А сега искам да те отведа в леглото, да те държа в обятията си, да проникна в теб и да те направя част от себе си. Искам да чуя как ми казваш, че ме обичаш. От онази отдавнашна нощ не си отронвала ни една нежна дума. За мъжете е много важно да чуват често подобни изявления от съпругите си.

Да — отвърна тя, — много е важно. Но и аз като теб мълчах. Към теб изпитвам невероятно силни чувства, Мерик. Просто се боях, че не искаш да чуваш такива неща от мен.

— Грешила си. Кажи ми пак, че ме обичаш, и да вървим да си лягаме.

— Обичам те, Мерик Харалдсон. Завинаги… — Тя замълча, после му се ухили широко. — Но още няма да си лягаме. Искам първо да до ушия ризата ти.

Той погледна ризата, сгъната старателно до нея, грабна я и я метна на Олег.

— Вземи една игла и довърши тази дреха, Олег. Както виждаш, пак е синя. Жена ми не признава други цветове.

Олег, който бе прегърнал Мегът, зяпна ужасен ризата, отвори уста, не успя да измисли отговор, и я затвори.

Мерик изнесе жена си от огромното общо помещение под гръмкия смях на хората си. Чувстваше издутия й корем до сърцето си и топлия й дъх до гърлото си.

Всичко бе наред. Животът им ще бъде хубав, ако боговете не се разгневят, ако други викинги не се полакомят за Молвърн, ако болестите не… Мислите му секнаха внезапно. Животът е крехко нещо, пълно със случайности, но сега, в този момент, бе толкова сладък, че никога нямаше да забрави тази сладост.

Промълви на жена си:

— Кога ще ушиеш ризата? Цветът страшно ми харесва.

(обратно)

Информация за текста

© 1994 Катрин Каултър

© 1996 Людмила Евтимова, превод от английски

Catherine Coulter

Lord of Raven’s Peak, 1994

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2009

Редакция: maskara, 2009

Издание:

Катрин Каултър. Робинята

Редактор: Балчо Балчев

ИК „Бард“

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-04-05 09:12:46

1

Название на древните скандинавски поети. — Б.пр.

(обратно)

2

Тор — древен бог на бурите, гръмотевиците и плодородието в германо-скандинавската митология. — Б.пр.

(обратно)

3

Валхала — според скандинавската митология „небесното царство“, обител на героите, загинали в сражение. — Б.пр.

(обратно)

4

Валкирии — второстепенни богини, които отнасяли загиналите воини във Валхала и там им прислужвали. — Б.пр.

(обратно)

5

Один — в скандинавската митология — върховният бог. — Б.пр.

(обратно)

6

Фрейя — в скандинавската митология богиня на плодородието, красотата и любовта. — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

Глава първа

Глава втора

Глава трета

Глава четвърта

Глава пета

Глава шеста

Глава седма

Глава осма

Глава девета

Глава десета

Глава единадесета

Глава дванадесета

Глава тринадесета

Глава четиринадесета

Глава петнадесета

Глава шестнадесета

Глава седемнадесета

Глава осемнадесета

Глава деветнадесета

Глава двадесета

Глава двадесет и първа

Глава двадесет и втора

Глава двадесет и трета

Глава двадесет и четвърта

Глава двадесет и пета

Глава двадесет и шеста

Глава двадесет и седма

Епилог

Реклама на сайте