«Снежната кралица»

Пояснение за читателя

Класическата приказка за деца на Ханс Кристиян Андерсен „Снежната кралица“ е преди всичко история за силата на любовта да побеждава тъмните сили, които измъчват света.

В приказката се разказва, че някога зъл демон създал огледало, показващо само тъмната страна на всичко, което се отразявало в повърхността му. Един ден слугите на демона изпуснали огледалото и то се разбило на милиони парченца, всяко от които притежавало същата способност да изкривява реалността, която имало и цялото огледало. Парчетата били разпръснати по света и когато някое от тях се забиело в окото на човек, той започвал да вижда само тъмната страна всичко, което погледнал, а ако се забиело в сърцето му — да приема само тъмната страна на всичко, което чувства.

Едно от парчетата се забило в окото на малко момче на име Кай, а друго — в сърцето му. Кай бил щастливо, весело момче, чийто най-добър приятел била малката Герда. Кай и Герда израснали заедно, защото къщите на бащите им се намирали една до друга, а стаите им били на тавана до две големи саксии с цветя, където двете деца можели да седят и да гледат как растат розите.

Когато парчетата от огледалото се забили в окото и сърцето на Кай, той се отдръпнал от приятелката си и започнал да играе с момчетата на улицата. Докато се пързалял с шейна с тях, Кай видял една красива шейна, в която пътувала прекрасна жена, скрита наполовина от дебело кожено палто и великолепна бяла шапка. Докато шейната преминавала край него, Кай се уловил за нея с намерението да отиде само до края на града. Но шейната не спряла в края на града, а продължавала напред все по-бързо и по-бързо. Градът останал назад в далечината и Кай се опитал да се пусне, но за свое удивление открил, че това е невъзможно. Най-лошото било, че когато се опитал да се помоли, не могъл да си спомни нищо друго, освен таблицата за умножение.

Най-после жената в шейната чула виковете на момчето и спряла, за да го качи при себе си. Тази жена била Снежната кралица. Тя била толкова красива, че Кай внезапно забравил всичко за града си и за малката си приятелка Герда. Докато пътували, Кай казал на Снежната кралица за таблицата за умножение и че можел да дели дроби на ум, но когато тя го погледнала, момчето разбрало, че все още не знае достатъчно.

Снежната кралица отвела Кай в огромния си дворец от лед и сняг и му показала замръзналото езеро в средата на двореца, където тя седяла, когато си била у дома, и което се наричало „Огледалото на разума“. Кай бил посинял и треперел от студ, но толкова бил запленен от множеството форми, които различавал в ледените парчета със странна форма, които намерил до Езерото на разума, че дори не забелязал кога Снежната кралица отлетяла и го оставила сам в ледения си дворец.

Когато Кай не се върнал у дома, Герда плакала много, но тя била смело момиче и много обичала Кай; затова тръгнала да го търси. Пътуването й било дълго и докато пътувала, тя срещнала много хора и преживяла много странни приключения, но не се отказвала и най-накрая стигнала до огромния леден дворец, в който Снежната кралица била оставила Кай съвсем сам да си играе с ледените парчета до езерото на разума.

Когато видяла приятеля си, Герда извикала радостно и изтичала до него, за да го прегърне, но Кай просто си седял и не помръдвал. Герда заплакала и се вкопчила още по-силно в него. Топлите й сълзи закапали върху гърдите на момчето, стопили парчето лед, което било замръзнало около сърцето му, и отнесли парчето стъкло, което било заседнало там. Кай се размърдал и когато осъзнал, че момичето до него е Герда, я прегърнал и заплакал. Сълзите му отнесли парчето стъкло, заседнало в окото му.

След това Кай и Герда се хванали за ръце и излезли заедно от двореца на Снежната кралица. За тяхно удивление, те открили, че са пораснали и вече са мъж и жена, но по сърце все още били деца и за тях било настъпило лято — топло и прекрасно лято.

(обратно)

Глава първа

Бостън, Масачузетс, юни 1896 година

Звукът от дрънченето на шепа чакъл, хвърлен по прозореца й, стресна Хети и я накара да разлее течността за полиране върху разнебитената дъбова маса. Тя въздъхна с досада, но дори раздразнението не можеше да спре усмивката, която се разля по лицето й. Имаше само един човек, способен да хвърля чакъл по прозореца й.

Тя захвърли парцала, с който чистеше масата, и сложи все още отворената бутилка върху вече почистената повърхност, без да мисли, че под нея може да остане мокро петно. След това избърса набързо ръце в престилката и прибра косата, измъкнала се изпод бонето й.

Точно както тя предполагаше, той стоеше на тревата пред къщата, застанал неподвижно с широко разтворени крака и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Дори официалното черно палто и консервативната жилетка, в които беше облечен, не можеха да прикрият елегантната мъжественост на тялото му. Главата му беше наклонена безгрижно, а сините му очи блестяха изпод дебелите черни вежди. Пролетният ветрец бе пръснал кичур черна коса по челото му и Хети усети как пръстите й я засърбяват да отиде и да я приглади. Той се ухили и строгите, тъмни черти на лицето му се проясниха и смекчиха като буреносно облаци, докоснати от слънцето.

Хети едва успяваше да сподави желанието си да се разсмее и подаде глава през прозореца.

— Майкъл Райан! Прекъсна ми работата. Надявам се да имате добро извинение, сър.

— За теб съм доктор Райан, жено — каза той и се разсмя по начин, който я накара да се изчерви и да се почувства неудобно, — и си имам най-доброто извинение, което е необходимо на един мъж. Денят е прекрасен, а годеницата ми е още по-прекрасна и аз съм дошъл да я изведа на разходка.

— А кой ще избърше праха? — попита Хети с престорено недоволство. — Мислил ли си за това?

— Не съм, но доколкото те познавам, съмнявам се и ти да си мислила — отвърна той и се ухили още по-широко, повдигайки брадичката си към нея подобно на арогантен кос, който си бе присвоил градината й и я предизвикваше да се опита да го изгони.

— Хайде, Хети. Не ми казвай, че предпочиташ да прекараш един час с парцал в ръка, вместо да се разходиш с мен. Слънцето грее, птичките пеят, а поляната Пейхъм е покрита с цветя. След това дори ще те заведа да пием по една сода при Гиърсън. Шоколадова сода с допълнителна лъжица шоколадов сироп, точно както я обичаш.

Хети заби зъби в долната си устна в отчаян опит да не се поддаде на сладките му увещания. Нямаше нищо друго, което да предпочиташе повече от това да прекарва времето си с Майкъл Райан, но трябваше да свърши домакинската работа, да приготвя обяда, а и майка й вероятно щеше да поиска от нея да й почете през следобеда. Ако щеше да става съпруга на лекар, то тя беше длъжна да се държи както подобава на съпруга на лекар. Или поне трябваше да се опита.

— А какво ще си помислят дамите от Женския кръг, ако дойдат на гости и видят, че годеницата на доктор Райан не е избърсала праха? — попита Хети. Тя губеше битката, но ако възразеше, поне можеше да прехвърли част от вината за небрежността си върху него.

— Да вървят по дяволите. Ще ти купя две соди. — Неотстъпчивият й годеник сграбчи ръба на саксията, която беше прикрепена под перваза на прозореца, и се опита да се издърпа нагоре. Гвоздеите, които държаха саксията към перваза, изскърцаха болезнено и теменужките в нея потрепериха.

— Майкъл Райан, престани веднага! — нареди Хети и го плесна по ръцете. — Ако ми съсипеш саксията, ще те накарам да прекопаеш цялата поляна.

— Прекопавам две поляни за една целувка!

— Днес сте извънредно щедър, сър — каза Хети, сграбчи рамката на прозореца и го издърпа нагоре, — какво ще си помислят съседите?

За нещастие, старата рамка избра тъкмо този момент да се залости, точно в мига, в който Майкъл успя да се хване за много по-стабилния перваз от двете страни на саксията. Главата му се появи над цветята; бузите му бяха зачервени леко от усилието, което той правеше, за да се задържи в това неудобно положение.

Палтото му се опъваше по мускулите на ръцете и раменете му и Хети внезапно си спомни ясно и отчетливо усещането от допира до тези мускули, когато той я прегръщаше, за да я целуне. С пламнало лице тя пусна рамката и се наведе, за да го целуне бързо по бузата. Въпреки че беше рано следобед, тъмните косъмчета на брадата му одраскаха устните й и я накараха да изпита обезпокояваща топлина.

— Само толкова ли? — възрази той умолително, вдигнал едната си вежда в знак на протест. Хети чуваше скърцането на обувките му по дъсчената стена на къщата, докато Майкъл се опитваше да прехвърли част от тежестта върху краката си. — Ако това е най-доброто ти постижение, съседите ще си помислят, че се целуваш много зле, Хети Малоун.

Хети се наведе още по-надолу и го целуна леко по устните, но той очакваше това и беше подготвен. Устата му се отвори, върхът на езика му облиза долната й устна и я възбуди още повече.

Когато най-накрая се отдръпна, Хети беше почервеняла и останала без дъх, а зърната на гърдите й се очертаваха ясно под плътно прилепващото към тялото й боди. Тя се изправи рязко и удари тила си в рамката на прозореца.

— Уф! — каза тя и започна да разтърква с ръка удареното място. — Майкъл…!

Предупреждението й беше посрещнато със силен смях. Той вече се беше пуснал от перваза и сега единственото, което Хети можеше да види от мястото си, беше черната му коса.

— Пет минути, Хети!

Пет минути. Майкъл се ухили. Тя щеше да излезе след десет… ако днес беше късметлия. Той вдигна глава, за да погледне към прозореца над себе си, но Хети вече я нямаше. Майкъл се зачуди дали тя щеше да се сети да затвори прозореца, преди да излезе.

Внезапно го обзе нервност и Майкъл тикна ръце в джобовете си. При това писмото във вътрешния джоб на палтото му изшумоля леко.

Трябваше да й каже за писмото по-рано, да обсъди с нея плановете си.

Трябваше… но не го бе направил. Беше се уплашил. Не му се искаше тя да каже „не“ или да възрази. Не искаше да слуша съмненията й, защото неговите собствени му бяха достатъчни.

Майкъл погледна още веднъж към отворения прозорец. Той видя Хети във въображението си — с изпълнени от радост зелени очи, с къдрица коса с цвета на златен дъб, виеща се непокорно по бузата й. Косата й винаги намираше начин да се освободи, беше красива колкото самата Хети и проявяваше същото нежелание да бъде укротена.

Майкъл си помисли как би прекарал тази копринена къдрица през пръстите си и тази мисъл го възбуди. След това той си помисли, че ще трябва да напусне Хети, и целият потръпна. Никога не се беше отделял от нея за повече от една седмица, а сега… Майкъл напрегна рамене и писмото изшумоля отново.

Нямаше да го има само два месеца. Той си повтори това за хиляден път. Само докато уредеше живота си и я извикаше при себе си. Хети щеше да одобри намеренията му, когато разбереше колко важно беше това за него.

Той се надяваше, че тя щеше да му прости за това, че бе държал всичко в тайна от нея толкова дълго време.

Пет минути. Да среше косата си, да приглади дрехите си, да си вземе шапката и жакета, да не говорим за довършването на… бърсането на праха! Хети изсумтя недоволно и се втурна към изоставения парцал и бутилката.

Парцалът беше попил по-голямата част от лимоненото масло, което беше разляла, и сега на масата беше останало само едно петно с неправилна форма, което се сливаше добре с всички останали петна, дупчици и драскотини, които покриваха износената повърхност. Под бутилката обаче беше останал правилен черен кръг, който можеше да бъде прикрит само с много слънчева светлина и многократно полиране. Майка й и дамите щяха да го забележат незабавно.

Майка й щеше само да се усмихне, защото веднага щеше да се досети за причината, но Хети не смееше да си помисли за дискретно сведените погледи на дамите, които щяха да казват без думи, че горкият доктор Райан си е намерил ужасно некомпетентна жена за съпруга.

Хети въздъхна, взе напоения с масло парцал и също толкова мазната бутилка и като ги държеше внимателно пред себе си, за да не изцапа дрехите си, ги отнесе в кухнята и ги прибра на високата полица, на която държеше материалите си за почистване.

Докато се надигаше нагоре, за да достигне полицата, зърната на гърдите й се отъркаха в плата на памучния й елек и корсета й и й напомниха за целувката на Майкъл и топлината, която беше заляла цялото й тяло. Мрачните й мисли за неодобрението на дамите от женския кръг изчезнаха незабавно.

Тя обичаше Майкъл, откакто се помнеше, а може би дори и по-отдавна, откакто техните майки ги бяха извеждали заедно на разходка в бебешките им колички. Скоро тя щеше да се омъжи за него и щеше да може да го обича всяка минута от всеки ден до края на живота си.

Най-хубавото беше, че и той й отговаряше със същата страстна и дълбока любов. Ако дамите смятаха, че на нея й липсват някакви качества, той не споделяше тяхното мнение. А това беше единственото нещо, което имаше значение за Хети.

С изпълнено с радост сърце Хети хвърчеше из малката къща и премахваше последните очевидни следи от прекъснатия си опит да свърши домакинската работа. Тя прибра освободилите се къдрици на мястото им, взе шапката си и подходяща жилетка. Хети едва не забрави прозореца в трапезарията. Тя се намираше на половината път по коридора, когато се сети, че той все още е отворен и сякаш кани мухите да влязат в стаята.

Протестното скърцане на рамката на прозореца предизвика друг, по-мек протест откъм спалнята на майка й.

— Хети? Ти ли си? Какво правиш, че вдигаш такъв шум?

— Съжалявам, мамо — извика в отговор Хети. С последно, силно бутане тя успя да затвори прозореца, след което взе жилетката, която беше оставила. Докато минаваше покрай спалнята на майка си, момичето надникна вътре.

— Излизам за малко на разходка с Майкъл, мамо. Ще се разходим, а може и да спрем за по една сода при Гиърсън. Няма да се бавя. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна?

Майка й изглеждаше твърде крехка и слаба в огромния люлеещ се стол до леглото й. Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, скъпа. Ще се оправя и сама. Желая ти приятно прекарване и предай много поздрави от мен на Майкъл.

За миг Хети се поколеба на ръба между любовта и чувството за вина. Лошото здраве, слабото сърце и кроткият характер бяха превърнали Мадлин Малоун почти в инвалид от онзи ден преди повече от десет години, в който бащата на Хети бе починал. Съседите и дамите от църквата се отбиваха на гости, но Мадлин разчиташе на компанията на дъщеря си, която трябваше да върши и всичко друго и когато бъдеше оставена сама твърде дълго не можеше да се справи.

— Когато се върнем, що помоля Майкъл да ти почете, мамо. Искаш ли? — каза Хети с надеждата да накара майка си да се усмихне. — Може да ти почете от новата книга на госпожа Клей „Тайната на херцога“.

Мадлин се разсмя.

— Майкъл прави много неща добре, но четенето на любовни романи не е едно от тях. Защо не му дадеш да чете нашия „Медицински наръчник“?

— Какво? И да не ни обръща внимание в продължение на часове?

Мадлин прие сериозно изражение.

— Е, ще трябва да свикнеш с това. И без това ти беше много трудно, докато той беше студент. Какво си мислиш, че стане сега, когато той вече е истински лекар?

Хети се разсмя.

— Не се притеснявай! Нямам намерение да го оставя да ме забрави, без значение колко е зает с медицината си!

— Тогава по-добре недей да го караш да чака, Хети. Сега върви. Изчезвай! — Мадлин направи движение с ръката си, сякаш се готвеше да хвърли нещо по дъщеря си.

Майкъл я чакаше подпрял едното си бедро на парапета на верандата, стиснал в ръка отворения златен часовник на баща си. Когато Хети се появи, той се ухили с една от редките си палави усмивки, които караха сърцето й да слиза в петите й, и погледна часовника си.

— Единадесет минути и седемнадесет секунди. Трябва да си търчала из къщата като ненормална, Хети.

Тя го погледна с престорено високомерие. Майкъл се разсмя, затвори часовника, прибра го в джоба си и се изправи.

— Изглеждаш прекрасно. Въпреки че никога не мога да бъда сигурен — прибави шеговито той и я прегърна — дали предпочитам елегантната и възпитана дама, каквато си станала, или фурията, която тичаше из полето вдигнала полата си до колене и с развяващи се зад нея къдрици.

Той я притискаше силно към себе си, сякаш се страхуваше, че може да му избяга. Дъхът му галеше ухото й и я възбуждаше. Той я целуна леко по чувствителната кожа малко под ъгълчето на брадичката й, след което устните му оставиха редица целувки от извивката на врата й до яката на ризата й и обратно.

Хети не можеше да сдържи възбудата си. Тя се притискаше още по-плътно до Майкъл и извиваше врат, канейки го да продължи да я целува, почти замаяна от него и от топлата миризма на колосан лен, ром и мъж.

— О, Хети — прошепна той, — колко много те обичам.

Не му беше дадена възможност да каже нищо повече.

— О, я виж! Госпожица Хети се целува!

— Хей, докторе! Големият ми брат може да го прави по-добре от теб! Искаш ли да ти покаже как?

Четири момчета се бяха покатерили на дървената ограда като ято опърпани сойки, дошли да кълват в двора с кокошките.

Едното момче, червенокосо дяволче, обуто в къси панталонки, отвори вратата с напереното самочувствие на крал.

— Хей, госпожице Хети! Колко големи захарни сладкиша даваш, за да не ви наблюдаваме с доктора?

Майкъл се вбеси. Хети заби предупредително пръсти в ръката му и тръгна напред, за да се изправи срещу натрапниците.

— Томас Бътлър — каза заплашително тя, — ти да не се опитваш да ме изнудваш?

Очите на момчето се разшириха и то я погледна с възможно най-невинния си поглед.

— Не, ма’ам. Само питам.

— Само питаш, а?

— Да. — Усмивката му се разшири толкова, че заплашваше да погълне луничките му. — А и ние наистина сме гладни.

— Толкова гладни, колкото сте били и за онзи черешов пай, който изчезна от верандата на госпожа Хитчинс миналата седмица?

Забележката й попадна в целта. Внезапно лицата на всички приеха изражения на абсолютна невинност — на всички, с изключение на Джими Гудж, чието лице се изкриви в подозрително намръщена физиономия, когато собственикът му осъзна, че е бил изключен от един продуктивен набег.

Томи целият сияеше.

— Е, не знам за точно тази лъжа, госпожице Хети, но госпожа Хитчинс разправя страхотни измислици!

Майкъл изсумтя и лицето му почервеня. Хети заби предупредително лакътя си в диафрагмата му. Той се задави, пое си дълбоко дъх и се обърна с лице към палавниците върху оградата на Хети.

С важността, присъща на един лекар и стълб на обществото, Майкъл попита с леко разтреперен глас:

— Той по-добър ли е от захарните сладкиши на госпожица Хети?

Момчетата очевидно бяха озадачени. Здравият политически разум им подсказваше да дадат отрицателен отговор, тъй като Хети стоеше пред тях, но от друга страна всички те знаеха, че няма да бъде твърдо умно да оставят госпожа Хитчинс да дочуе, че кулинарните й усилия не са били оценени както подобава.

— Хайде, като мъже с мъже — подкани ги Майкъл. Сякаш за да увери Хети в своята лоялност, той обви кръста й с ръце и добави: — Просто в името на научното изследване, разбира се!

Хети може би нямаше да приеме последните му думи за толкова обезпокояващи, ако той не ги беше прошепнал в ухото й, така че топлият пулс на дъха му бе накарал нервните й окончания да трептят.

— Престани — каза тя, наведе глава и плесна Майкъл по ръцете, които се бяха заели с някакви доста отвличащи вниманието проучвания под жилетката й.

Томи се ухили.

— Наистина ли искаш да знаеш, докторе?

— Разбира се, че не иска. — Хети сложи ръце върху ръцете на Майкъл, за да ги задържи на едно място над бедрата си. — А и това няма значение, защото днес нямам захарни сладкиши.

Четирите лица я погледнаха умърлушено.

— Но утре може да имам.

Това заявление беше посрещнато с радостни викове, които секнаха моментално, когато малкият Джими изгуби равновесие и падна през глава от оградата. Хети се изтръгна от прегръдката на Майкъл и се втурна към момчето, но когато стигна до него, Джими вече се опитваше да седне на земята.

Свикнал с нещастията, които се случваха с малките момчета, Майкъл я последва с по-тържествена стъпка. Той клекна пред Джими, който изглеждаше, сякаш му се иска да заплаче, но не смее да го направи пред четирима свидетели, и спокойно огледа пораженията.

— Малка драскотина — обяви той, докато отместваше една тежка къдрица руса коса. — Докато стане време за обяд, вероятно ще имаш синина.

Джими натисна удареното място с пръст и се намръщи.

— Това ли е всичко?

Майкъл го погледна сериозно.

— Е, в някои особени случаи съществува тенденция към загуба на интерес към бейзбола, захарните сладкиши и черешовия пай…

Очите на Джими се разшириха от ужас.

— … но няма да знаем дали твоят случай е такъв, докато не минат няколко дни.

За миг Джими се поколеба на ръба между недоверието и отчаянието. Неистовият смях на другарите му обаче наклони везните.

— Не — каза момчето. — Такива неща не се случват. — Въпреки че говореше с увереност, изражението на лицето му показваше очевидно облекчение. Майкъл се ухили.

— Не. Не се случват.

Той вдигна момчето на крака и се изправи.

— Но за да бъда напълно сигурен, ще ти предпиша няколко хапчета. — Майкъл бръкна в джоба си и започна да рови из него. Момчето го гледаха с широко отворени очи. — А, ето ги. — Той извади една смачкана хартиена торбичка и огледа тържествено съдържанието й. След това внимателно пусна две хапчета от пчелинок в протегнатата в очакване ръка на Джими. — Вземи едно сега, а след като го изсмучеш вземи още едно. Ето и по две на останалите. — Веждите му се свиха в предупредително намръщване. — Просто за всеки случай, ако проблемът се окаже заразен.

Миг по-късно момчетата изчезнаха на бегом надолу по пътя. Благодарствените им викове бяха приглушени от бонбоните в устата им. Майкъл стоеше до вратата, гледаше ги и се хилеше палаво.

Усмивката му беше опасно привлекателна. Тя караше Хети да си мисли за онази целувка на верандата и за ръцете около кръста й и…

— Майкъл Дейвид Райан! Надявам се, че осъзнаваш колко си безсрамен! Какво искаше да постигнеш, като ме поставяш в неудобно положение като… като…

— Като те целувам ли? — Майкъл я погледна изпод гарвановочерните си вежди. В сините му очи играеше насмешливо пламъче.

— Е, и с това като начало — отвърна Хети, решена да остане сериозна.

— А след това? Можеш ли да ми покажеш? Просто за да ми опресниш паметта, нали разбираш?

— Не можеш ли да се държиш сериозно? Ъгълчето на устата му се повдигна нагоре.

— Не и ако това означава, че трябва да престана да те целувам, Хети. Не мисля, че бих се отказал от това за каквото и да било.

— Е, никой не иска от теб да се отказваш — отвърна Хети, като се опитваше да му попречи да я целуне отново, докато тя се опитваше да сложи в ред вратовръзката и сакото му. — Но ти вече си лекар и уважаван мъж. Какво ще си помислят пациентите ти, ако те видят да се държиш неприлично на обществено място?

— Ще си помислят, че имам дяволски красива годеница и че съм глупак, ако не се възползвам… уф! — Думите му бяха прекъснати, когато Хети затегна вратовръзката му, за да го накаже за неприличния език. Когато тя разхлаби възела, той добави: — Или пък ще ме съжаляват за това, че съм се оженил за опърничава жена, която ме малтретира.

Хети потупа одобрително вратовръзката му и се изплъзна от прегръдката му.

— Ще приема частта за малтретирането, доктор Райан. Това е единственият начин да бъдете държан под контрол. Но внимавайте да не ме накарате да правя и другото!

— Слушам, ма’ам — отвърна той с подходящото смирение. След това измъкна ръцете си от нейните и ги плъзна по кръста й, за да я придърпа плътно към себе си. — Добре, че те имам, за да ми казваш какво да правя, Хети! Не знам как щях да се оправя без теб!

Мислено Майкъл се чудеше как наистина щеше да се справи без нея.

Той погледна надолу. Хети вървеше до него, но той виждаше само върха на сламената й шапка до рамото си. Шапката се наклони, когато Хети се обърна, за да наблюдава една червеношийка, след което се наклони отново, когато двамата стигнаха до един розов храст, който тъкмо започваше да разцъфва.

— О, Майкъл, виж! Розите на госпожа Джиргинс са цъфнали. Преди нашите! Мама ще бъде толкова разочарована. — Без да пуска ръката на годеника си, Хети се наведе да помирише розите.

Майкъл се спря и се завъртя като кораб на котвена верига. Нямаше какво друго да направи. Никой не беше в състояние да накара Хети да не прави нещо, което е решила да направи.

Не че това имаше някакво значение. Той беше готов да направи всичко, което тя поискаше от него. Винаги го беше правил. Проблемът беше, че тя никога не искаше много от него. Не и за себе си. Хети поставяше хората, които обичаше, над всичко, дори над самата себе си — майка си, Майкъл. Дори и съседите й и малките палави момчета, които толкова обичаха захарни сладкиши.

Майкъл се сети за писмото, скрито във вътрешния джоб на сакото му, и усети как част от красотата на деня си отива.

Хети погледна нагоре и нещо сладко и горещо изпълни гърдите на Майкъл въпреки съмненията му. Розовите й бузи съперничеха на цвета на розите и Майкъл си помисли, че с удоволствие би потънал в зеленината на очите й.

— Помириши ги, Майкъл. Не са ли прекрасни? По-хубави са дори от нашите. Смяташ ли, че госпожа Джиргинс ще ми даде листата, за да направя освежител за гардероба на мама?

Майкъл не беше специалист по розови листа, но покорно се наведе да помирише розите. Миризмата беше замайваща, а лекото докосване на едно листо до върха на носа му напомни на Райан колко мека като коприна бе кожата на Хети, когато я бе обсипвал с целувка.

Той се отдръпна рязко.

— Хубави са.

Хети се разсмя.

— О, Майкъл.

— Какво искаш да кажеш с това?

Той повдигна вежди, но тя стисна устни и отказа да отговори.

— Хайде, Хети — каза Майкъл, който внезапно бе обзет от нетърпение. — Да вървим. Можеш да питаш госпожа Джиргинс за листата по-късно.

Тя се подчини, без да възразява. Не защото нямаше собствено мнение — нямаше по-твърдоглав човек от Хети, когато тя си наумеше нещо, — а защото винаги с желание правеше нещо, ако знаеше, че така ще му достави радост.

Тази мисъл го накара да изпита вина, а с вината се появиха и нови съмнения. Майкъл ги натика в най-отдалечения ъгъл на съзнанието си. Ако продължеше да се тревожи, Хети щеше да заподозре, че нещо не е наред. Пък и защо изобщо трябваше да се тревожи? Той беше прекарал достатъчно време в обмисляне на всичко това, в предвиждане на пречките и недостатъците. Нямаше да бъде лесно за нито един от тях, поне в началото, но такава възможност не се появяваше всеки ден.

Майкъл се намръщи и погледна надолу към годеницата си. Едва сега той забеляза, че плетената слама на шапката й е започнала да се разкъсва леко. Хети не бе имала средства да си купи нова всекидневна шапка, така че просто беше позакърпила старата.

Тази мисъл беше достатъчна, за да върне съмненията му. Скоро Хети нямаше повече да се тревожи за такива неща. Тя щеше да може да си купува нова шапка всяка година. Дори две, ако искаше!

Майкъл се поуспокои и усети как си възвръща предишната жизнерадост. Сламените шапки бяха тривиални неща, но имаше толкова много други неща, които той искаше да даде на Хети — на двама им! — и те не бяха нито тривиални, нито леснопостижими. И ако трябваше да бъдат разделени в продължение на толкова месеци, Хети сигурно щеше да разбере саможертвата, която той правеше, когато я сравнеше с всичко, което щяха да спечелят.

Както беше обещал Майкъл, поляната на Пейхъм беше покрита с цветя и птичките пееха щастливо под яркото следобедно слънце.

Майкъл се втурна в поляната като нетърпелив дивак освободен след дълъг плен и Хети го последва задъхана, като се смееше и се опитваше да не изостава.

Той я поведе по един хълм, където дивата трева и маргаритките им стигаха чак до коленете и когато стигнаха до върха, той сграбчи ръката на годеницата си.

— Хайде, Хети! По-бързо! Не се забавяй точно сега!

Хети нададе вик, който можеше да съперничи на виковете на Томи Бъртън, вдигна полите на роклята си и се втурна редом с него. Всичките й упреци за достойнство и прилично поведение можеха да вървят по дяволите! Тя щеше да отиде навсякъде, където искаше да отиде Майкъл и колкото бързо той искаше, без последствията да имат някакво значение.

Те бяха стигнали половината път надолу по хълма, когато Хети се спъна. Докато залиташе напред, тя извади Майкъл от равновесие. Той се опита да се хване за нея. Тя се опита да се хване за него. Миг по-късно двамата се търкаляха през глава с писъци.

Най-накрая се спряха в една гъста ивица маргаритки и детелини. За миг Хети остана просто да лежи на мястото си, простряна върху Майкъл, с отхвърлена над очите й шапка, притиснала носа си в гърдите му.

Тя премигна и се втренчи в последното копче на сакото му, след което започна да се киска.

Под нея гърдите на Майкъл се надигаха с усилие, докато той се опитваше да си поеме дъх и да се въздържи да не се разсмее.

Хети започна да се смее неудържимо и миг по-късно годеникът й се присъедини към нея. Ръцете на Майкъл я обвиха и я притиснаха плътно към него, така че тя се разтресе от силата на веселието му. Шапката й се плъзна по носа й, иглите й за коса някак си се освободиха, бонето падна на тила й, но това нямаше никакво значение за Хети. Съвсем никакво.

— Какво каза… за… достойнството? — попита Майкъл най-накрая.

Хети го целуна бързо по устните и се надигна така, че да го погледне в лицето.

— Нямам ни най-малка представа.

На нея обаче й идваха други мисли — мисли, които караха мускулите й да се стопят, а нещо в средата на стомаха й се сгорещяваше и я изпълваше с желание.

Майкъл изсумтя недоверчиво.

— Е, ако изглеждам поне наполовина толкова недостойно, колкото изглеждаш ти, кариерата ми като лекар на богаташите е свършила, преди още да е започнала.

— Фу! — каза Хети и махна шапката си от очите си. Тя се търкулна и падна някъде в тревата. — Ти никога няма да бъдеш лекар на богаташите и много добре знаеш това, Майкъл Райан. Половината ти пациенти ще бъдат твърде бедни, за да могат да ти платят, на останалите ти ще забравяш да поискаш пари, а онова, което наистина спечелиш, ще го раздаваш под формата на хапчета от пчелинок на всеки срещнат.

Майкъл отвори уста, за да възрази, но Хети не му даде възможност.

— Не спори с мен! Знаеш, че съм права. Господин Гриърсън каза, че никога не е виждал човек, който харчи хапчета от пчелинок като теб. Той казва, че половината му бизнес се състои в това да ти доставя достатъчно количество от тях.

Ъгълчето на устата на Майкъл се повдигна леко нагоре.

— Чудотворното лекарство на нашето време! Нали видя колко бързо се изправи на крака малкият Джими!

Когато тя не му отговори, той добави, този път по-сериозно:

— Повярвай ми, Хети. Скоро ще съм изплатил всичките си дългове. Тогава ще можем да се оженим и…

— О, Майкъл, глупавите ти дългове изобщо не ме интересуват. Нека да се оженим веднага. Още сега.

— Веднага ли? — Той я огледа със съмнение. В очите му проблесна някаква странна тревога, но той бързо вдигна глава нагоре, за да разгледа дирята от смачкана трева, която бяха оставили по време на падането си. — И кой трябва да ни ожени? Онази дебела червеношийка на върбата ей там ли?

Хети се намръщи.

— Знаеш какво имам предвид. Можем да се оженим следващата седмица. Или пък след две седмици, ако настояваш. Можем да живеем при мама — знаеш, че не мога да я изоставя — и с парите, които ще спестиш от наема, който даваш на госпожа Бартлет за онази ужасна тъмна стая и отвратителната й храна, ще можеш да откриеш свой кабинет, вместо да помагаш на доктор Стивънсън. Можеш да…

— Оп-па, Хети! — По лицето на Майкъл мина тъмна сянка. Той рязко я вдигна от себе си и я настани да седне пред него с кръстосани крака.

Хети дори не се опита да оправи косата си или да придаде по-пристоен вид на дрехите си. Цялото й внимание беше насочено към годеника й.

В косата му се виждаха стръкчета трева и листа. На лявата му буза имаше зелено петно, вратовръзката му беше изкривена, а сакото му не стоеше право на широките му рамене. На външен вид той приличаше на човек, който току-що се беше търкалял надолу по някакъв хълм, сграбчил в ръце една жена, като през цялото време се беше смял. Но в гласа му, в погледа му имаше нещо…

Хети се пое дълбоко дъх. Внезапно, без сама да знае защо, тя изпита страх.

— Защо не можем да се оженим следващата седмица, Майкъл? — попита тя, като се опитваше да контролира гласа си. — Сгодени сме, откакто ти беше приет да учиш медицина. Колко още трябва да чакаме?

Беше непоносимо да се намира толкова близо до Майкъл и да не може да го докосва, затова се наведе напред и сложи ръка върху коляното му. Погледът му отказваше да срещне нейния.

— Няма нужда от хубава къща или карета, за да бъда щастлива, Майкъл — каза тя. — Имам нужда само от теб. Това е всичко. Колко трябва да чакаме, преди да си позволим да бъдем щастливи? Първо бяхме твърде млади. След това трябваше да учиш. След това трябваше да си плащаш дълговете, а сега доктор Стивънсън не иска да имаш съпруга, защото това щяло да пречи на работата ти. Още колко причини може да има, за да не се оженим?

Думите й бяха изречени толкова бързо, че тя дори не успя да си поеме дъх. Стръкчета трева бяха влезли под роклята й, тя беше седнала върху някаква скала, но изведнъж всичко това изгуби всякакво значение пред нуждата да убеди Майкъл.

Той седеше мълчаливо. Устните му се движеха, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше. Челюстта му беше стисната здраво. Той се мръщеше толкова силно, че на челото му излязоха бръчки, полуприкрити от разпиляната коса.

Мълчанието се проточи и беше нарушавано само от лекото шумолене на тревата под лекия ветрец.

— Майкъл? — каза най-накрая колебливо Хети. — Не искаш ли… не искаш ли да се оженим?

Очите му се разшириха от ужас.

— Разбира се, че искам, Хети. Искам да се оженя за теб повече от всичко на света, но… но…

Внезапно той се изправи и коленичи пред нея. След това протегна ръце, за да вземе нейните. Хети незабавно ги сложи в скута си, където той не можеше да ги достигне. Как можеше да й казва, че я обича и че иска да се ожени за нея, а веднага след това два пъти да казва „но“?

— Но какво, Майкъл Райан? — попита остро тя. — Какво е по-важно от факта, че се обичаме?

— Нищо, Хети. Но… — Нещо в изражението й вероятно го беше предупредило, че тя няма да търпи повече увъртания. Той бръкна в джоба на сакото си и извади намачкания лист хартия. — Прочети това, Хети, и сама ще разбереш. Не, недей — каза той миг по-късно и издърпа писмото, преди тя да беше успяла да го вземе. — Ще отнеме твърде много време.

На лицето му се появи почти момчешка гордост, въпреки че той не можеше да скрие нервността си. Майкъл сложи ръце на бедрата си и каза:

— Предложиха ми работа в Колорадо, Хети. Не като помощник. Като лекар със собствена практика.

Той си пое дъх. Очевидно му се искаше тя да го поздрави за прекрасната новина.

Вместо това Хети каза:

— В Колорадо? Но Майкъл, това е толкова далеч! Защо…?

— Това ще бъде моя собствена практика, Хети! Повече няма да бъда асистент! — Той се поколеба. — Е, ще имам съдружник. Можем да се оженим, да си купим къща…

— Но ние не трябва да ходим чак в Колорадо, за да се оженим, Майкъл, а и вече си имаме къща. Къщата на майка ми. Защо трябва да…? — Хети прекъсна изречението си по средата. Тя не беше забелязала връзката, но внезапно ентусиазмът на Майкъл й се стори лесно обясним. — Колорадо Спрингс? Не отиват ли там всички болни от туберкулоза, Майкъл? В Колорадо Спрингс?

Той кимна.

— Точно така. Поне една голяма част от тях. Казват, че там е много красиво, планините са високи, а въздухът чист, а много болни от туберкулоза се чувстват по-добре там. Помниш ли доктор Каткарт, първия ми професор? Онзи, с когото се пишехме през последните няколко години?

Хети не беше сигурна дали Майкъл изобщо забеляза кимването й.

— Той отиде там, защото жена му се разболя. Тя почина, но той реши да остане. Той започва да остарява и вече му е по-трудно да се справя сам с цялата си практика. Особено след като същевременно извършва изследвания върху създаването на лекарство за лечение на туберкулоза. Но той все още не е готов да се пенсионира, така че има нужда от съдружник. Тъй като няма деца, а единствените му наследници са някакви далечни братовчеди, той се сетил за мен!

Майкъл млъкна и я погледна, сякаш очакваше от нея да се развика радостно. Хети обаче си мислеше само за това колко много й се искаше всичко това да не беше вярно. Само това не!

Тя отвърна поглед, тъй като не беше способна да гледа нетърпението, което той излъчваше. Очите й се втренчиха в ярките цветове на цветята, които се надигаха над земята до лакътя й. Без да мисли, Хети изскубна една шепа цветя, откъсна цветчетата им и се втренчи в тях изумена от това, което бе направила току-що.

В съзнанието й изскочиха спомени — за смразяващ зимен вятър, който се промъкваше под дрехите й, хапеше носа й и замразяваше сълзите по бузите й; за дълбок до коленете сняг, покрил улиците на малките къщи в Бостън, където семействата Райан и Малоун живееха едно до друго, преди още тя да се беше родила; за Майкъл, тъкмо навършил седем години, който стоеше вцепенен и отчаяно се опитваше да прояви смелост, докато баща му сваляше майка му долу.

Бавно и без да гледа, Хети накъса цветята, които държеше, и остави парченцата да паднат в скута й подобно на снега, който бе покрил целия свят в онзи ден, когато майката на Майкъл, болна в последния стадий на туберкулозата, бе починала.

Господин Райан бе изнесъл съпругата си от дома им и я бе поставил върху чакащата шейна. Хети си спомняше колко крехка и изтощена бе изглеждала тя, как лицето й бе побеляло като снега, който вече покриваше тежките одеяла, които я завиваха чак до брадичката.

Госпожа Райан дори не беше погледнала към сина си. Тя беше останала с поглед, втренчен в пустата бяла улица пред нея, премигвайки от време на време, за да отърси снежинките, които падаха по клепките й. Хети се бе питала какво вижда жената, дали не бе мислила за фермата на братовчед й в Джорджия, закъдето беше тръгнала, и за топлото лятно слънце, което всички се надяваха, че би могло да я излекува, защото всичко друго, което бяха опитали, се бе оказало неуспешно и вече не оставаше какво друго да опитват.

Безкрайно внимателно господин Райан бе увил краищата на тежките одеяла и кожуси около жена си, след което се бе качил в шейната до нея. Поемайки юздите, той бе погледнал към малката групичка изпращачи, събрали се на предните стълби, и бе кимнал на Майкъл. „Ще се върна скоро, синко. Веднага щом кача майка ти на влака за Уедерълс. Дотогава се дръж прилично, ясно ли е?“ С тези думи той бе подкарал шейната, без дори да изчака колебливото кимване на сина си.

Майката на Майкъл дори не беше помахала за довиждане.

Шейната вече беше изминала половината път по улицата, когато Майкъл не бе издържал и се бе втурнал след майка си облян в сълзи, молейки я да не тръгва. Той се бе опитал да следва следите, оставени от шейната, но снегът се бе оказал твърде тежък и момчето бе тичало, спъвайки се постоянно, докато най-накрая не бе изоставило всяка надежда и бе останало да лежи заровило лице в снега.

Потънала в своето нещастие и страхове, майка му дори не беше погледнала назад, за да види онова, което оставяше зад себе си завинаги.

— Хети? — Озадаченият тон на Майкъл извади момичето от мислите й. — Какво ще кажеш? Това е една чудесна възможност, не мислиш ли? Пък и доктор Каткарт казва, че когато реши да се оттегли, ще остави цялата си практика и къщата си на мен. Ако двамата успеем да се споразумеем, разбира се. Но ние с него ще се разберем, знам, че ще се разберем!

Хети отскубна още една шепа цветя и започна да ги къса на парченца.

— Хети? Хети! Кажи нещо!

Тя премигна. Ръцете й замръзнаха там, където се намираха; пръстите й се стегнаха около цветята и ги смачкаха. Тя погледна към лицето на мъжа, когото обичаше толкова много, в сапфирените очи, в които се отразяваше душата на Майкъл — гола и уязвима — и сърцето й се сви.

— Доктор Каткарт не се е сетил за теб току-така, нали, Майкъл? — каза колебливо тя след малко. — Това не е нещо, което обмисляш само от няколко дни. Ти си го обмислял и планирал отдавна, нали?

При всяка изречена дум тя разкъсваше цветята, които държеше, на все по-тънки и по-тънки парченца.

Той не отговори. Отговорът на въпроса й се виждаше в очите му. Това беше отговор, който Хети не искаше да чуе.

Тя наведе глава и се втренчи с невиждащ поглед в купчината разкъсани цветя в скута си.

— Понякога се чудех защо си пишеше с доктор Каткарт. Като знам колко много мразиш да пишеш писма, това ми се струваше странно, но си мислех…

Тя отметна рязко глава назад.

— Защо искаш да отидеш толкова далеч? — избухна тя. — Знаеш, че не мога да напусна мама. И защо точно туберкулозно болни, Майкъл? Защо не нещо… нещо не толкова безнадеждно?

— Не е безнадеждно, Хети! Ти не чу ли, когато ти казах за напредъка…

— Но ти казваш за всичко, Майкъл! За нов вид залепващ се пластир, за по-добър стетоскоп, за нова хирургическа техника! Никога не си споменавал, че искаш да работиш с болни от туберкулоза! А и повечето хора, които ще лекуваш, ще бъдат на прага на смъртта, нали? Също като майка ти? Как ще се справиш с това?

За миг той се издигна над нея подобно на някакъв мрачен, гневен бог, но бързо успя да се овладее.

— Колко време мина, откакто Кох откри причината за туберкулозата? Четиринадесет, петнадесет години. Допреди се смяташе, че тази болест се предава по наследство от майка на дете. Така казаха и когато почина майка ми. Наследствена. Но Кох доказа, че това не е така.

Той млъкна за миг и се втренчи гневно в годеницата си.

— Петнадесет години, а все още няма лекарство за болест, която е причина за една четвърт от смъртните случаи в тази страна, Хети. Никакво лекарство! Някакъв вирус, който можем да видим само през микроскоп, унищожава човешки живот, а ние сме безпомощни и не можем да го спрем!

— Но какво общо има това с нас, Майкъл? — попита Хети. — Ние се обичаме. Искаме да се оженим. Ако заминеш за Колорадо…

Майкъл падна на колене пред нея.

— Ще бъде само за малко, Хети. Само за няколко месеца. Кълна се. Само докато се устроя и спестя достатъчно пари, за да взема теб и майка ти при мен. Дори няма да се тревожа как ще плащам дълговете си. Обещавам ти. Обичам те, Хети, и искам да се оженя за теб. Повече от всичко на света.

— Тогава недей да правиш това, Майкъл. Моля те. Нека да се оженим. Сега. Днес. Тази седмица. Можеш да говориш с доктор Стивънсън. Може би някои от твоите професори…

По бузите на момичето се стичаха сълзи, но тя не им обръщаше внимание и протягаше ръце към Майкъл.

— Моля те, Майкъл, недей да заминаваш за Колорадо.

Ръцете му се увиха около нейните и ги стиснаха отчаяно.

— Ще замина, Хети. Защото трябва да го направя. Не разбираш ли това? Трябва да го направя.

(обратно)

Глава втора

Колорадо Спрингс, Колорадо, декември 1898 година

Прекосяването на Канзас и източната част на Колорадо бе отнело цяла вечност. Когато здравата госпожа Фиск първа бе разпознала в назъбената синя линия на хоризонта известните Скалисти планини, Хети бе премигнала разочаровано. Те не изглеждаха чак толкова внушително колкото бяха описани в статиите в списание „Харпър’с“. Тя не осъзна, че с всеки изминат час те щяха да стават все по-големи и по-големи, докато не изпълнеха половината небе.

А колко висок беше връх Пайкс! Не й беше необходима помощ, за да го разпознае! Нямаше как да сбърка смелия му профил. Колко висок беше този връх, та на него имаше сняг дори през лятото! Майкъл й бе писал, че в щата има върхове, които са още по-високи. Трудно беше за вярване, но все пак беше факт. Хети беше прегледала атласа в обществената библиотека, за да се увери, че той не се шегува с нея.

Тя притисна буза до прозореца на купето и се опита да види нещо повече, но един скалист, покрит с борове, хълм внезапно се изпречи в полезрението й. Тя неохотно се отпусна обратно в седалката си. Ако можеше Майкъл да седи сега до нея!

Той й бе писал често, но писмата му рядко биваха нещо повече от надраскани набързо бележки в края на тежък и изморителен ден. Къси или не, тя ги бе чела и препрочитала. Всички те завършваха по един и същ начин — „Обичам те, Хети. Доскоро.“

Пръстите й се стегнаха около чантата в скута й, в която се намираха скъпоценните писма на годеника й.

„Скоро“ се бе проточило твърде дълго, повече отколкото някой от тях бе предполагал. Доктор Каткарт бе починал неочаквано едва два месеца след пристигането на Майкъл в Колорадо и му бе оставил къщата и кабинета си, медицинската си практика и много други задължения. Докато Майкъл успее да оправи обърканите дела на покойния си приятел и да спести достатъчно средства, за да повика Хети и майка й, Мадлин Малоун вече бе твърде болна, за да пътува. Лекарите бяха казали, че пътуването щяло да натовари прекалено слабото й сърце и Хети неохотно бе приела мнението им. Здравето на майка й стоеше на първо място, независимо от това какво се искаше на дъщерята.

В продължение на две години тя бе останала в малката къща в покрайнините на Бостън и се бе грижила за болната си майка, опитвайки се да не обвинява Майкъл за това, че беше заминал толкова далеч точно когато най-много се нуждаеше от него. Не й беше лесно, особено през последните няколко месеца, когато майка й бе лежала толкова неподвижно в леглото си в очакване на облекчението, което единствено смъртта можеше да й даде.

Сега Хети изпитваше чувство на вина, примесено с тъга, което бе породено от това, че понякога чувстваше облекчение, че майка й бе починала и тя най-сетне щеше да се събере с Майкъл. Вина за това, че беше щастлива въпреки всичко.

Тя трябва да се беше усмихнала неволно, защото госпожа Фиск, която заемаше по-голямата част от седалката срещу Хети, й се беше усмихнала в отговор.

Госпожа Фиск се бе проявила като екскурзоводка и съветничка на Хети от момента, в който се бе качила във влака в Сейнт Луис и бе открила накъде пътува Хети. Тази жена беше безсрамна клюкарка и проявяваше твърде голяма готовност да разказва на Хети всички скандали, сплетни и събития от живота на гражданите на Колорадо Спрингс.

Въпреки че си пъхаше носа навсякъде, Кларабел Фиск имаше щедро сърце и с готовност прекарваше един час, забавлявайки едно недоволно бебе, когато изтощената му майка се отказваше да се бори с него, или пък споделяше увити в хартия сандвичи с три гладни момчета, когато оставаше дълго време до отварянето на ресторанта.

Хети беше решила, че високата, стройна госпожа Скогинс, която се бе качила във влака в Канзас Сити и сега седеше до нея подобно на каменна статуя, е абсолютно безсърдечна. Въпреки че с госпожа Фиск бяха стари приятелки и членуваха в няколко женски клуба, Летиция Скогинс говореше малко и подсмърчаше презрително, когато не одобряваше нещо, а това се случваше често. Ако не бяха дългите, цветни пера, които стърчаха от опърпаната филцова шапка на госпожа Скогинс като знамена над циркова палатка, Хети сигурно щеше да се усъмни, че тази жена изобщо е човешко същество.

— Скоро ще можете сама да разгледате града, госпожице Малоун — увери госпожа Фиск Хети. — Сигурна съм, че ще останете впечатлена, въпреки че сте от Бостън. Аптеката на господин Фиск е отличен пример за това колко сме модерни. Имаме си течаща вода и газови лампи, разбира се, както и телефон и…

Госпожа Скогинс подсмръкна презрително.

— Всичко това е много хубаво, Кларабел, но градът все още е далеч от стандартите на Канзас Сити. Никога не съм виждала друго населено място, в което да има по-големи проблеми при определянето накъде да се движат линиите на обществените трамваи. Човек започва да си мисли, че те вечно разкопават улиците, променят разписанията и създават неудобства за обществеността. Това е твърде дразнещо!

— Вярно, абсолютно вярно, скъпа Летиция. — Госпожа Фиск закима толкова отсечено, че двойната й брадичка стана тройна. — Въпреки това, аз се тревожа повече за туберкулозните, които идват, за да търсят лекарство за болестта си. Госпожице Малоун, знаете ли, че Търговската палата похарчи дванадесет хиляди долара за първата си кампания да привлече туристи и да рекламира ползата от чистия ни въздух? Представяте ли си! А ние дори няма къде да ги настаним!

Тя се отпусна назад, съпроводена от протестите на претоварения си корсет, и прие тържествено изражение.

— Да благодарим на бога, че имаме способни аптекари като господин Фиск, които помагат на тези нещастници.

— Може и така да е — съгласи се госпожа Скогинс. — Абсолютно ясно е, че лекарите не разбират нищо. Абсолютно нищо. — Тя се втренчи обвинително в госпожа Фиск. — Но ако трябва да сме съвсем честни, аптекарите също не знаят повече от лекарите!

— Уверена съм, че всички ти съчувстваме за загубата, Летиция — тросна се обидено госпожа Фиск, — но…

— Но какво? Съпругът ми и синът ми се лекуваха при най-добрите лекари и си купуваха най-добрите лекарства от най-добрите аптекари в града. И с какво им помогна това? — Отговорът можеше да се види в болката, която се изписа в очите на госпожа Скогинс. — Ще ти кажа с какво им помогна! С нищо. Съвсем нищо. Туберкулозата ги уби и двамата.

Нито Хети, нито госпожа Фиск можеха да отговорят нещо. Хети се втренчи в ръцете си и в чантата, в която се намираха скъпоценните й любовни писма. Сърцето й се свиваше заради тази жена, която едва познаваше.

Госпожа Скогинс първа наруши мълчанието.

— Ха — каза тя, втренчена в предната част на купето. — Още не сме стигнали до края на града, а хората вече си мислят, че могат да стават и да се боричкат за багажа си.

Хети бе обзета от вълнение, което бързо прогони мрачното й настроение. За миг тя си помисли да свали прозореца, да подаде глава навън и да се развика, както правеше малкото момче пет редици зад нея, но един неодобрителен поглед на госпожа Скогинс я отказа от намерението й.

Скоро. Тази дума пулсираше в съзнанието й в ритъма на тракането на колелата върху релсите. Скоро, скоро, скоро…

Влакът се плъзна надолу по хълма и се втурна между редица малки, схлупени къщи, скрити наполовина зад дърветата и върбите край релсите. Влакът премина край бараки и стопански постройки с посивели от слънцето дъсчени стени. Товарни и пътнически вагони, локомотиви и служебни вагони заемаха страничните линии. Имената на фирмите, които ги притежаваха бяха изписани с големи букви върху тях. „Денвър & Рио Гранде“. „Юниън Пасифик“. „Рок Айлънд и Колорадо Мидланд“. „Аткинсън, Топика и Санта Фе“.

Сякаш за да ги поздрави, локомотивът наду свирката си два пъти.

Звукът накара Хети да се вкопчи здраво в чантата си и тя се наведе напред в седалката си. Почти беше пристигнала! Тя изви врат, опитвайки се да види гарата и Майкъл и едва сега осъзна, че се намира от погрешната страна на вагона.

Звукът на свирката накара пътниците да скочат на крака и да се втурнат напред като стадо добитък, да събират багажа си и да се навеждат да гледат през прозорците към гарата. Те изпълниха коридора между редиците седалки, като си говореха оживено, възклицаваха радостно и закриваха перона от погледа на Хети.

Влакът спря с внезапно скърцане на спирачките. Пътниците, които стояха прави, се олюляха и се хванаха за най-близките седалки, след което незабавно тръгнаха към вратите в двата края на вагона.

— Не виждам господин Фиск — каза госпожа Фиск, докато се опитваше да погледна покрай пътниците, които й пречеха да види перона. — Чудя се къде ли може да е… А, ето го! Надявам се да е докарал каруцата. Нямам желание да вървя през целия град, пък било то и за няколко пресечки. А и трябва да нося багажа и…

Преди Хети да избухне от раздразнение, госпожа Скогинс най-сетне се изправи с невероятно достойнство. Тя извади една визитна картичка от чантата си и я подаде на Хети.

— Моля, чувствайте се поканена да ми се обадите, когато се настаните, госпожице Малоун — каза тя.

— А мен винаги можете да ме намерите, като попитате за господин Фиск — подметна през рамо госпожа Фиск. — Аптеката на Фиск. Всички знаят къде се намира.

За огромно облекчение на Хети госпожа Скогинс най-после реши да тръгне по коридора; перата на шапката й се полюшваха при всяка нейна стъпка. Госпожа Фиск я последва, а Хети тръгна след тях обзета от вълнение. За мига тя остана на последното стъпало на изхода и огледа нетърпеливо тълпата от посрещачи.

Майкъл не я беше видял. Ако я бе забелязал, щеше да я чака точно тук. Не че тя беше очаквала той да я види в навалицата и през мръсните прозорци на вагона, но Хети все пак изпита леко разочарование, че той не тичаше откъм другия край на перона в отчаян опит да я намери.

— Госпожице? — Кондукторът пое багажа й и й помогна да слезе, след което се обърна да помогне на пътниците зад нея. Хети се повдигна на пръсти, за да се огледа над тълпата, търсейки нетърпеливо онова познато лице, което толкова много копнееше да види.

Нищо.

Тя направи няколко крачки в тълпата, след което се спря объркана. Широкият тухлен перон не беше чак толкова голям. Досега Майкъл трябваше да я е видял, ако бе гледал. Ако изобщо я беше чакал.

Той знаеше кога и къде ще пристигне тя. Беше му писала два пъти — не, три пъти — с всички подробности, тъй като развълнувана от предстоящата им среща не бе искала да се получи някакво недоразумение. А той й бе писал, за да потвърди, че очаква срещата им със същото нетърпение като нея.

— Госпожице Малоун? — До нея беше застанала госпожа Фиск с един висок, слаб мъж, който изглеждаше сякаш страдаше от киселини в стомаха. — Доктор Райан няма ли го?

— Не го виждам — призна неохотно Хети. Тя се накара да се усмихне. — Вероятно някой пациент го е забавил в последната минута. Сигурна съм, че ще се появи всеки момент.

Госпожа Фиск сбърчи недоверчиво вежди.

— Тогава с господин Фиск ще останем с вас, докато той се появи.

— О, не, уверена съм, че това не е необходимо. Наистина — добави тя по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Нека поне да проверим при началника на гарата — подкани я госпожа Фиск. Съпругът й кимна утвърдително, въпреки че мрачното му изражение показваше, че той не вярва това усилие да има някакъв ефект.

В този момент госпожа Скогинс се появи от тълпата последвана от един носач, който буташе ръчна количка натоварена с голям куфар и три тежки чанти.

— Какво? Няма ли го още?

— Не. Трябва да го е забавил някой пациент.

— Ха!

— Предложих да говорим с началника на гарата — добави по-твърдо госпожа Фиск.

Госпожа Скогинс отново тръгна пред всички. Хети беше повлечена напред и оставена пред едно високо гише, което отделяше служителите на гарата от тълпата пътници. Придружителите й се скупчиха около нея и започнаха да обясняват затруднението й.

— Доктор Райан? — Мъжът зад гишето ги погледна иззад очилата си. — Не съм го виждал. — Той се вгледа недоверчиво в Хети. — Вие ли сте годеницата му? — попита той.

Тя кимна.

— Доктор Райан трябва да е някъде тук. От една седмица постоянно ме пита за разписанията на влаковете, за да се увери, че няма никаква промяна. Каза, че ще пристигнете днес следобед.

— Е, вече съм тук — каза Хети, ободрена от това, че Майкъл се бе постарал да провери разписанието на влака й. — За съжаление, доктор Райан го няма. Надявахме се вие да знаете къде може да е.

— Не знам. Не следя кой идва и кой си отива. Но той е лекар, нали? Кой знае къде може да е един лекар, когато хората се разболяват, умират и раждат деца, без да питат някого преди това.

— Разбира се — каза Хети, опитвайки се да не обръща внимание на язвителния глас в съзнанието си, който й казваше, че Майкъл е трябвало да намери някой друг, който да се погрижи за пациентите му, поне за да я посрещне и я отведе у дома си. — Ще го почакам тук. Той трябва да се появи всяка минута.

Хети успокои тревогите на новите си приятели и усети как от плещите й пада огромен товар, когато те най-после отстъпиха пред увещанията й да остане да чака Майкъл сама. Тяхната тревога успокои нейната неувереност. Пък и тя предпочиташе да поздрави Майкъл без присъствието на две заинтересовани свидетелки на сцената.

Едва когато погледна в малкото огледало над порцелановия умивалник в дамската тоалетна, Хети осъзна, че имаше причина да бъде благодарна за закъснението на Майкъл. Половин дузина непокорни къдрици се бяха измъкнали изпод кока, който тя беше положила толкова усилия да оформи тази сутрин. Косата й беше започнала да пада на мокри кичури върху челото й. Някога добре изгладената й зелена рокля и жакет бяха намачкани след часовете, прекарани на тесните седалки, яката на жилетката й се беше намачкала от горещината във вагона, а лицето й…

Хети се намръщи на мръсното лице, което я гледаше от огледалото, и бързо пусна студена вода в умивалника.

Когато след половин час излезе от тоалетната освежена, тя откри, че гарата е напълно пуста, ако се изключеше мъжът зад гишето и двама носачи, които бяха заети със сортирането на колети и сандъци, пристигнали с влака в 15:45. Тъй като Майкъл все още не се виждаше никъде, Хети събра двете си чанти и уреди куфарите й да бъдат прибрани на временно съхранение, след което се настани на дъбовите пейки до входа и зачака Майкъл възможно най-търпеливо.

Час по-късно тя все още го чакаше. Носачите бяха свършили сортирането; господин Дейвидсън, мъжът зад гишето, се бе отказал вече да я пита дали не желае някой да я придружило близък хотел или пансион; настроението на Хети се бе променило от неувереност към съмнение, раздразнение и нещо повече. Тя едва потискаше желанието си да издърпа ушите на Майкъл Райан в първия миг, в който го види. Целувките, за които си беше мечтала в продължение на цели две години, можеха да почакат.

Господин Дейвидсън сортираше купчина цветни фактури, когато Хети отиде до гишето му, за да поиска да бъде упътена до дома на Майкъл.

— Госпожице? — попита изненадан господин Дейвидсън. — Сигурна ли сте, че не желаете някой да ви заведе до хотела?

Неочакваният намек за нещо скандално в искането й накара Хети да се изчерви.

— Сигурна съм. Доктор Райан каза, че е уредил да се настаня при негова съседка. Ако отида другаде, това само още повече ще обърка нещата. Така че ако знаете къде се намира домът му, бъдете така любезен да ми кажете как мога да стигна до него?

— Разбира се, госпожице. Както желаете. — Господин Дейвидсън бутна очилата си на носа и излезе пред гишето. Той я заведе пред входа на гарата и посочи нагоре към хълма на изток, на който се виждаше една голяма къща. — Това е „Еленски рога“, ма’ам. Хотелът на генерал Палмър. Там вероятно ще ви намерят стая, въпреки че цената е малко височка, разбира се.

Изражението на лицето й вероятно беше достатъчно предупреждение, защото той добави бързо:

— Къщата на доктора се намира точно над колежа. Не е толкова далеч. Трябва само да изкачите хълма, а тогава може би… — Той присви очи и пресметне набързо нещо. — Ами, около девет или десет пресечки по на север. А можете да вземете и трамвая до Техон. Минава на всеки двадесет минути, въпреки че не стига точно до мястото, закъдето сте тръгнали. Както и да е, докторът живее в малка, жълта къща, която някога беше на доктор Каткарт. Няма как да не я видите. Цветът е… необичайно жълт. Дочух, че цветът й не се харесва много в квартала, но поне я прави лесно забележима.

Любопитството на Хети беше подразнено, но тя нямаше време да задава повече въпроси.

— Благодаря, господин Дейвидсън. Ако доктор Райан се появи, ще му кажете ли накъде съм тръгнала?

— Разбира се, ма’ам. Сигурна ли сте, че не искате някой поне да ви занесе багажа? — добави той, когато тя си взе двете големи бохчи от пейката, на която бе прекарала последния час.

— Не, благодаря, господин Дейвидсън. Мога да се справям доста добре сама.

Преди да беше изминала четири пресечки, тя вече съжаляваше за последните си думи. Хълмът се оказа толкова стръмен, колкото изглеждаше отдалеч, но иначе навсякъде беше равно и улиците и тротоарите бяха добре поддържани.

Проблемът беше, че в Колорадо Спрингс, изглежда, нямаше достатъчно въздух. На средата на пътя Хети вече пухтеше като парен локомотив, а сърцето й биеше толкова силно, че й се струваше, че всеки момент ще се пръсне. Майкъл я беше предупредил, че ще й бъде необходимо известно време, за да свикне с по-голямата надморска височина — Колорадо Спрингс се намираше още по-високо от Денвър, който се хвалеше, че се намира на хиляда и шестстотин метра надморска височина, — но тя не бе забелязала разликата между гъстия въздух в Бостън и много по-редкия в Колорадо… досега.

Но пък, от друга страна, не й се беше налагало да върши нищо по-трудно от това да отиде до вагон-ресторанта. Съвсем друго беше да мъкне две тежки бохчи, пълни с дрехи, книги и разни други неща, които тя бе сметнала за абсолютно необходими за оцеляването й, докато бе събирала багажа си в Бостън.

Не че никой не й предлагаше да й помогне — повечето бяха мъже, които изглеждаха почтени. Но чантите на Хети ставаха все по-тежки и неудобството й се увеличаваше с всяка измината минута, а заедно с него и раздразнението от факта, че Майкъл не беше уредил ако не той, то поне някой друг да отиде да я посрещне. Тя отклоняваше предложенията за помощ и продължаваше да върви напред, като мислено планираше какво тежко наказание да наложи на несериозния си годеник.

Господин Дейвидсън не беше преувеличил, когато бе говорил за цвета на къщата. Хети подозираше, че дори в тъмна безлунна нощ крещящият жълто-оранжев цвят на къщата щеше да се вижда ясно.

Дори ако у нея оставаха някакви слаби съмнения, че това е мястото, което търси, те бързо бяха разсеяни от малката, захабена табела на стената до вратата.

Шърман Каткарт, лекар.

Прием само с уговорен час.

Доктор Каткарт беше починал преди почти две години. Майкъл й беше писал, че по-голямата част от работата му била свързана с местните болници или с индивидуални пациенти, болни от туберкулоза, които му прехвърляли други лекари. Ако се съдеше по писмата му, той имаше повече от достатъчно работа, независимо дали спазваше някакво работно време. Може би Майкъл просто не бе сметнал за необходимо да постави нова табела.

Входната врата беше полуотворена, сякаш я подканваше да влезе вътре за чаша чай и разговор с обитателя на къщата, но отвътре не се чуваше нито звук, нито пък някакъв друг знак, че някой живееше там.

Това беше домът на Майкъл, но къде беше Майкъл?

Хети въздъхна, отвори вратата и тръгна към къщата. Тъй като ръцете й бяха пълни, тя не почука, а направо влезе.

Едната стая вероятно първоначално е била предназначена за дневна. Майкъл — или по-вероятно доктор Каткарт — я беше превърнал в малка чакалня, в която имаше шест дъбови стола на неопределена възраст. Една затворена врата водеше към задната част на къщата. Друга, полуотворена, водеше от импровизираната чакалня към стаята, в която вероятно се помещаваше кабинетът на Майкъл, тъй като Хети виждаше ръба на старо дъбово бюро през процепа.

Хети не се поколеба нито за миг. Все още стиснала багажа си в ръце, тя бутна вратата и влезе смело в стаята, но се спря, когато видя Майкъл положил глава върху камара документи на бюрото пред себе си. Годеникът й спеше дълбоко.

(обратно)

Глава трета

Хети пусна багажа си на земята. Глухото тупване, с което чантите й паднаха, можеше да събуди дори мъртвец. Майкъл обаче дори не се помръдна.

Хети свали ръкавиците си много внимателно, махна шапката си и ги сложи върху багажа си. Тя потупа косата си, оправи жакета си и разтърси роклята си. В момента не можеше да направи нищо за праха по ръба й, но тя не възнамеряваше да даде на Майкъл възможност да забележи това — поне не веднага.

— Майкъл Райан — каза на висок глас Хети и сложи юмруци на бедрата си. — Събуди се!

Този път годеникът й помръдна леко. След това изхърка, промени положението си и веднага заспа отново.

Бюрото беше покрито със списания, медицински справочници и печатни извадки, които служеха за възглавница на Майкъл. Ръцете му бяха прострени върху бюрото от двете страни на главата му. Лявата му ръка лежеше с дланта нагоре върху „Колорадо медикъл джърнъл“, под който се виждаше „Акушерска медицина“. Бузата му беше притисната към друг справочник, отворена на статия със заглавие „Усложнения и предизвикателства при преждевременно раждане“.

Хети се намръщи. Нищо чудно, че той беше заспал. Дори самите заглавия бяха такива, че можеха да излекуват страдащ от сериозно безсъние.

При вида на годеника й всички съмнения и раздразнението, които бе изпитала през последните няколко часа, се изпариха. Дори докато спеше, той изглеждаше изтощен. Брадичката му беше потъмняла от наболата му еднодневна брада и го правеше да изглежда по-стар, отколкото беше в действителност. Костите на бузите му се очертаваха ясно под кожата му, очите му бяха хлътнали, под тях имаше тъмни кръгове, а клепачите му изглеждаха тежки, сякаш гъстите, черни мигли ги натискаха надолу с огромна тежест. Гъстата му коса си беше все така черна и разрошена, но сега се беше слепнала с черепа му при слепоочията и на челото, сякаш той се бе потил и мокрите кичури бяха изсъхнали на тези места и бяха залепнали за кожата му.

Хети прокара нежно ръка по гъстите къдрици и се опита да ги приведе в ред — безнадеждна задача, с която не й се беше удавало да се справи никога. Пръстите й трепереха.

Две години, а той не се беше променил. Майкъл все още работеше твърде много, изискваше твърде много от себе си, оставяше другите да изискват още повече. А тя не бе останала до него, за да го защитава, да го укорява, да го подкача и да го разсмива така, както само тя можеше.

Не че бе имала друг избор. Но сега…

— О, Майкъл — прошепна тя и изпита внезапна горчивина, от която очите й се напълниха със сълзи. Тя вече беше с него и щеше да остане с него завинаги. Щеше да защитава и него и себе си, да го разсмива, да се грижи той да се храни добре, да се наспива и да отделя време за себе си. И щеше да го обича — нещо, което бе искала, откакто се помнеше.

С разтуптяно сърце Хети се наведе и целуна леко челото на годеника си, бузата му, ъгълчето на устата му.

Тогава той се размърда и измърмори нещо неразбираемо.

— Майкъл? — Хети нежно разтърси рамото му, за да го събуди. — Майкъл?

Клепачите му се отвориха бавно, но той остана неподвижен, втренчен в нищото докато сетивата му не се събудиха. Най-накрая той въздъхна дълбоко, вдигна бавно глава и се отблъсна от бюрото. За миг Майкъл остана да седи на мястото си, като премигваше към разхвърляните по бюрото му документи подобно на бухал, който внезапно е бил поставен на слънчева светлина; след това се прозина и прокара ръка през косата си.

Хети се усмихна и стисна здраво ръцете си, опитвайки се да потисне смеха, който напираше в нея. Само след миг той щеше да се събуди напълно и тогава…

— Хети? — Ръката му замръзна върху косата му. — Хети! — Последното беше радостен рев. Столът му се наклони назад, залюля се на задните си крака и след това се срина на пода.

Нито един от двамата не му обърна ни най-малко внимание.

Хети се хвърли в обятията му, забравила за отеклите си крака, мръсните си дрехи и раздразнението си. Той обсипал целувки устата й, лицето й, косата й, врата й, като се давеше от сълзите си, смееше се, повтаряше името й отново и отново.

До този момент Хети си бе мислила, че знае какво означава истинското щастие, но сега се оказа, че е грешила, тя тръпнеше от докосването до Майкъл, от гласа му, от устните му върху нейните. Сърцето й сякаш се разшири, докато не започна да заплашва, че ще разкъса долната й риза в някаква огромна експлозия на невероятна радост.

Във всичките си мечти, във всичките си спомени, тя беше забравила колко силен е годеникът й, колко здрави бяха ръцете му, когато се обвиваха около нея, колко невероятно жизнена можеше да я накара да се почувства само с най-малкото докосване до нея.

— Ако искаш да ми се извиниш за това, че ме остави да те чакам на гарата, трябва да ти кажа, че се справяш много добре.

Той прокара върха на езика си по линията на брадичката й чак до дясното й ухо.

— Много добре, наистина.

Ръцете му я притиснаха още по-силно към гърдите му.

— Господи, Хети, ужасно съжалявам. Не съм искал да…

Той се разсмя, но смехът му съдържаше някаква груба, самообвинителна нотка, която накара Хети да потръпне и да отметне глава назад, за да се вгледа в лицето му.

— От няколко дни досаждам на Дейвидсън, като постоянно го питам дали няма промяна в разписанията на влаковете, а след това… — Той забеляза въпросителния й поглед и ръцете му поразхлабиха хватката си. — От две години не съм виждал жената, която обичам, а виж ме на какво приличам! Не съм се къпал…

— Забелязах.

— … нито пък съм се обръснал.

— И това го забелязах.

— Дори не съм си измил зъбите! И да не си посмяла да ми кажеш, че си забелязала и това! — добави той и я погледна с престорен гняв.

Хети се изкиска.

— Малко ми е трудно да не го забележа с всичките тези целувки и…

— Хети! — Той остана втренчен в нея за няколко секунди, сякаш беше объркан от готовността й да се съгласи с всичките му провинения. След това се разсмя. Този път се смееше наистина и лицето му беше озарено от щастието, което изпълваше душата му. — О, Хети, ти си невероятна.

— И това също! — каза тя и закима утвърдително. — А ти си глупак, Майкъл Райан — скастри го тя и придърпа ръцете му около кръста си, за да не бъде разбрана погрешно. — Не само трябва да се обръснеш, да си измиеш зъбите и да се изкъпеш, а и да си срешеш косата и да си смениш ризата, която изглежда, сякаш си спал с нея цяла седмица. Но всичко това не ме интересува. Не и ако означава, че няма да ме целуваш повече и да ме прегръщаш и да…

Той може и да беше глупак, но с готовност изпълни желанието й.

Майкъл беше по средата на една много убедителна демонстрация на готовността си, когато някой се покашля зад тях.

— Извинете, доктор Райан. Не исках да ви прекъсвам, но вие казахте…

Мъжът, който стоеше в рамката на вратата, очевидно се чувстваше неловко от това, че ги беше прекъснал, но същевременно изглеждаше решен да свърши работата, за която беше дошъл тук. Хети неохотно се изплъзна от прегръдката на Майкъл.

— Няма нищо, господин Райнър. Влезте, моля. — Майкъл се опита да оправи набързо дрехите си, но това се оказа невъзможно. — Как е госпожа Райнър? А бебето?

Внезапната студенина в гласа му накара Хети да премигне. Той не звучеше като онзи Майкъл, когото тя познаваше, а беше някак отдалечен. Безчувствен.

Господин Райнър беше слаб, малко по-висок от Хети мъж. Тя предположи, че слабостта му не беше естествена, а се дължеше на претоварване и стрес. Сакото му висеше на раменете като чувал, въпреки че първоначално вероятно беше прилепвало по невероятно широките му рамене.

Хети си помисли, че той прилича на човек, който се мъчи да се пребори с неприятни обстоятелства.

Посетителят се почувства неудобно под изпитателния й поглед, след което внезапно свали износената си шапка, сякаш едва сега бе осъзнал, че се намира в присъствието на дама, независимо от компрометиращото положение, в което я беше заварил.

— Рут… госпожа Райнър… спеше, когато я оставих — каза господин Райнър. Отрудените му ръце мачкаха шапката, която държаха. — Бебето. — Той сви рамене, като че ли искаше да покаже, че не се притеснява за бебето си. Очите му обаче издаваха противното. — Държим го на топло. Никакво течение, както казахте, мажем го с маслинено масло за кожата. Но то не плаче и не иска да пие кравешко мляко. Дори когато слагаме мед на биберона, пак не иска да го пие.

Той не спираше да мачка шапката си. Майкъл се намръщи, но не каза нищо. Господин Райнър се сви под безмълвния, изпитателен поглед, сякаш студенината, която лъхаше от него го беше смалила. Той преглътна с усилие, след което неохотно издаде назад рамене като човек, който очаква палача си.

— Нали казахте, че има лекарство, докторе? Нещо, което може да помогне?

Майкъл кимна отсечено, наведе се покрай Хети към далечния край на бюрото си, където имаше подредена странна колекция от бутилки, кутии и малки жълти пликове.

— Не мога да ви дам гаранция, че ще се получи — предупреди той, докато вземаше малко хартиено пликче и една стъкленица със зелена течност. — Смесете прахчето с мед и го сложете на езика на бебето. Сиропът е за кашлицата на госпожа Райнър. По една супена лъжица четири пъти дневно. Той е нов, но изглежда, че помага на някои хора. Ако не свърши работа във вашия случай… — Майкъл се намръщи. — Ще ви бъде трудно, господин Райнър. Съпругата ви е твърде слаба от болестта си, а бебето… — Той пое дълбоко дъх и издиша през носа. — Бебето се роди твърде рано.

Зает да запомни инструкциите на лекаря, господин Райнър само премигна и не каза нищо. Ако Майкъл забеляза нещо, то той не го показа. Той поклати силно глава, сякаш за да се отърси от някакъв лош сън, и каза:

— Ще мина по-късно тази вечер да ги прегледам.

Господин Райнър посегна да вземе лекарствата, които Майкъл му подаде, след което се поколеба и погледна към измореното лице над себе си.

— Ще ви платя, доктор Райан — каза нервно той. — Веднага щом мога. Знам, че сметката ми се натрупа, но господин Харелсън от депото каза, че другата седмица може да има работа за мен. А ми обещаха и малко почасова работа…

Майкъл прекъсна обясненията му с махване на ръката, както би отпъдил нахална муха.

— Знам, че ще ми платите, господин Райнър. Сега това не е важно. Най-важното са жена ви и бебето. Използвайте парите, които изкарате, за да им купувате добра храна. Месо, мляко и яйца. Пресни плодове и зеленчуци. Запомнихте ли всичко?

Господин Райнър кимна нещастно.

— Запомних. — Той прибра внимателно ценното лекарство в джоба на сакото си. Тънките му устни помръднаха и на лицето му се появи нещо средно между изпълнена с надежда усмивка и намръщване. — Уча се да готвя. Самюъл също, въпреки че е само на осем годинки. Съпругата ми… — Той направи гримаса на неудобство. — Тя казва, че се справяме много по-добре.

Майкъл му се усмихна окуражаващо, но в усмивката му нямаше топлина.

— Предполагам, че се справяте по-добре от мен. А сега тръгвайте. Госпожа Райнър вероятно се тревожи за вас. Обещавам да мина по-късно.

Майкъл успя да задържи насилената си усмивка, докато изпращаше посетителя си до входната врата, но в мига, в който тя се затвори, усмивката му се изпари и той се облегна на една от стените с празен и безизразен поглед.

Хети ги беше последвала до вратата на кабинета и сега погледът й срещна неговия през малката чакалня.

Мълчанието се проточи, изпълнено със стотици въпроси и две години раздяла.

— Жена му е болна от туберкулоза — каза най-накрая Майкъл. Гласът му беше равен и безизразен, сякаш говореше на стената срещу себе си. — Те продали всичко, което имали, а то не било много, за да дойдат тук с надеждата, че здравето й ще се подобри. Но от момента, в който продали фермата си, той има трудности с намирането на добре платена работа. Живеят в каруцата си и в една стара палатка заедно със сина си, който би трябвало вече да ходи на училище, а сега имат и бебе, което се роди твърде рано. Твърде рано… — Той сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

Хети усещаше страха му за майката и детето. Но откъде тогава идваше това ледено спокойствие у него?

Майкъл се отблъсна от стената, но вместо да отиде при годеницата си, се обърна и се загледа през прозореца, като че ли очакваше да види господин Райнър да стои навън. Гърбът му бе обърнат към Хети и тя забеляза, че раменете му са напрегнати.

Хети остана на мястото си.

— Не знам как ще се оправят — каза най-накрая Майкъл с равен глас — фермерът, който е собственик на земята, на която бивакуват, не им взема много пари, но все пак иска повече, отколкото те могат да си позволят. — Той сви рамене отново. — Предполагам, че така е по-добре, отколкото да нямат къде да отидат. Тук не е лесно човек да си намери място, където да отседне. Много хора не обичат „дробовете“, както наричат туберкулозните. Има толкова много, особено семейства като това на Райнър, които нямат много пари и не притежават специални умения, с които да си намерят добра работа. Те идват тук, защото са чули, че има надежда, че чистият въздух, планините…

Той прекъсна изречението си по средата и думите увиснаха сякаш в очакване на хубав край, взет от приказките. Вместо това Майкъл удари стената с ръка и се обърна рязко към Хети.

— Знаеш ли какво намират те, Хети? — Той почти викаше и не изчака тя да му отговори. — Нищо! Нищо, освен увъртания и вероятности, които могат да бъдат колкото верни, толкова и погрешни. Намират лекари като мен, които притежават стотици справочници, но не могат да им дадат точен отговор. Мъчим се да ги успокоим, предлагаме им хапче или отвара или им казваме да се хранят с яйца и мляко и да почиват. И това е всичко!

Устата му се изкриви в грозна гримаса, но той продължи да говори.

— Това е всичко, с което разполагаме, разбираш ли. Това и богохулствените ни утешения. А след това им изпращаме сметката за нашите услуги и казваме всички подходящи неща на семейството и може би отиваме на погребението. Ако имаме време. Не можем да направим нищо друго. Нищо!

Той се втренчи в нея, сякаш очакваше тя да го предизвика, да го нападне за провалите му и за провалите на медицинската наука, на която беше посветил живота си.

Хети бе твърде потресена от неочакваното му избухване и не се помръдна и не каза нищо.

Между тях лежаха две дълги години, през които тя се беше грижила за умиращата си майка и беше мечтала за живот с Майкъл… А какво беше правил той през това време? Какво се бе случило, че да промени нежния Майкъл и да го превърне в такъв студен и ядосан мъж?

Той поклати глава като човек, който се събужда след кошмар. След това гневът му изчезна и той бавно отиде до един от старите столове в чакалнята и се отпусна в него със свити рамене, сложил лакти върху коленете си, сякаш беше твърде изморен, за да седи изправен. Той погледна нагоре към Хети изпод рошавата си коса като разкаял се грешник, молещ за разбиране… или за прошка.

— Тя е на двадесет и осем години, Хети — каза той най-накрая. — Само с три години по-възрастна от теб. Бори се с туберкулозата от седем години и губи битката. И двамата искаха бебе, но тя беше твърде слаба. Опитах се да им кажа, но…

Той поклати ядосано глава, като че ли искаше да се отърси от спомените за безплодните си разговори.

— Когато тя забременя, аз й казах, че трябва да почива и да не става от леглото. Но какво можеше да направи тя? Те имаха нужда от парите, които тя изкарваше с пране и шиене. А сега бебето…

Той млъкна. Наведе поглед и се втренчи в пода. Миг по-късно Хети вече беше коленичила до него.

— Трябва да се нахраниш, Майкъл Райан — каза тя. — Да се нахраниш добре, да се изкъпеш и да се наспиш. Кога си спал за последен път?

— Какво? — Майкъл премигна и я погледна, сякаш я виждаше за първи път.

— Попитах кога си спал за последен път?

Той се намръщи и се опита да си спомни. Ъгълчето на устата му се изви в уморена усмивка.

— Днес следобед около три и четиридесет и пет. Но вие много добре знаете това, госпожице Малоун.

Хети му се усмихна в отговор.

— Изненадана съм, че рискуваш да ми го напомниш. Нямах предвид днес. Кога за последен път си имал възможност да се наспиш?

Той прокара ръка по бузата си и се замисли. Хети чуваше драскането на дланта му по наболата брада и с усилие потисна желанието си да прекара ръка по тази любима буза.

— Не съм сигурен — призна си той най-после. — Миналата нощ изродих бебето на семейство Райнър, а по-миналата… Е, успях да поспя два часа, преди да ме измъкнат от леглото по спешност. — При спомена за това лицето му потъмня. — А преди това…

— Точно както си мислех — прекъсна го Хети, преди той да успее да се сети за какъв провал щеше да се обвини в този случай. — И вместо да се нахраниш добре и да поспиш, когато си се върнал от семейство Райнър тази сутрин, си извадил справочниците си и си започнал да ги преглеждаш, за да си сигурен, че не си пропуснал нещо, което е можело да помогне на госпожа Райнър и бебето й.

Той я погледна виновно.

— Това означава, че ако аз не греша — продължи тя, — ти не си вечерял снощи, не си закусвал тази сутрин и вероятно не си хапвал оттогава. Но мисля, че това може да се поправи бързо.

Тя скочи на крака, но Майкъл се оказа по-бърз от нея. С едно ловко движение той уви ръка около кръста й и я дръпна в скута си.

— Вече ме командваш, така ли, Хети Малоун? — попита той. След това се ухили, но в него имаше копнеж и глад, които се намираха много по-дълбоко от смеха му. Хети виждаше напрежението в ъгълчето на устата му, в начина, по който веждите му се свиваха над острия мост на носа му.

Устата му се спусна върху нейната, преди тя успее да му отговори. Устните му бяха твърди и настоятелни.

Топлината му запали и нейната подобно на искра, допряна до суха прахан. Със стон, който показваше нейния копнеж, нейната нужда да го има, тя уви ръце около врата му и го придърпа още по-близо до себе си, също толкова настоятелна в своята нужда, колкото беше и Майкъл в неговата.

Хети се беше мислила, че знае как да се целува. Тя бе мислила, че с Майкъл са изследвали всички възможности за мъж и жена, които не са женени.

И беше грешила.

Две години и три хиляди километра водеха до голяма разлика в онова, което един мъж очакваше от една целувка… и онова, което една жена намираше в нея. Техните целувки в първата им изненадана прегръдка бяха само увертюрата. Сегашните бяха целувки, които издаваха глад, копнеж и надежда, че всички обещания, които си бяха давали, ще бъдат изпълнени. Сегашните бяха целувки, изпълнени със сълзи, огън и една много по-дълбока нужда, женска нужда… и мъжка.

Майкъл пръв се отдръпна и Хети изстена и се опита да го придърпа отново към себе си. Той обви ръце около нея и сложи главата й на рамото си. Гърдите му се повдигаха тежко от усилието да си поеме дъх, а ръката му трепереше, докато той я натискаше към бузата на Хети, за да я задържи плътно прилепена към себе си.

— О, Хети! Ако знаеш колко ми липсваше през цялото това време! Колко ми липсваше!

— Пазя писмата ти. Всичките — каза Хети, която внезапно се почувства твърде срамежлива, за да го погледне в очите, и вместо това гледаше жилетката му. Гласът й трепереше от вътрешното напрежение, което изпитваше, докато се притискаше към годеника си, разтърсена от силата на нуждата, която я бе изпълнила толкова внезапно.

— Знам, че не бяха много дълги — каза Майкъл и я настани по-удобно в скута си, така че краката й висяха през страничната облегалка на стола. — Всеки път исках да пиша повече, но все нещо…

— Чела съм ги толкова често, че най-старите вече са изтъркани и намачкани — призна си Хети. — Въпреки че може би не трябва да ти казвам това, за да не започнеш да се надуваш и да се мислиш за твърде голяма работа.

— Няма такава опасност, след като ти вече си тук, за да следиш да не кривна от правия път. Две години… — Последните му думи бяха изречени почти като въздишка. Хети усети дъха му в косата си.

Тя се разсмя, защото не искаше да го вижда натъжен, и се отблъсна от гърдите му, така че да остане седнала с възможно най-голямо достойнство.

— Е, сега, когато вече съм тук — и то не благодарение на теб, ако мога да добавя! — възнамерявам да се уверя, че никога повече няма да ме изоставиш на някоя гара!

Тя премигна и докосна нежно ъгълчето на устата му, след което прокара пръст по извивката й. Брадата му одраска пръста й и накара тръпки да преминат по гърба й.

— Няма да ти позволя да ме изоставиш никога вече, Майкъл Райан. Обещавам!

— Няма да ти бъде много трудно да си изпълниш обещанието, Хети. — Погледът му се плъзна по челото, очите, носа, след това се спря за малко върху шията, гърдите, краката й, които бяха прехвърлени толкова безсрамно над облегалката на стола.

Майкъл се изправи и с едно дръпване я вдигна и прилепи до себе си.

Докато ръцете му я обвиваха, Хети усети твърдостта му и успокояващата ширина на раменете му. Тя уви ръце около неговите и се отпусна.

— Ако продължаваме така, никога няма да успеем да те нахраним — каза тя, опитвайки се да бъде практична, въпреки че с удоволствие щеше да гладува колкото беше необходимо, стига Майкъл да продължеше да я прегръща.

— Аз се храня с теб. — Той въздъхна и положи брадичката си върху главата й. — Толкова се радвам, че си тук, Хети. Толкова много се радвам.

(обратно)

Глава четвърта

Малката кухня на Майкъл беше обзаведена със стара готварска печка, малка маса с три различни стола до нея, олющен кафеник, две ябълки и прах. Полиците в малкия килер предлагаха още прах и една ръждясала кутия от кифли.

Само банята, която се намираше в малката стаичка в задния коридор, беше съвременна и чиста. Най-хубавото беше, че тя беше оборудвана с малък газов бойлер, който беше свързан с кухнята, ваната и умивалника в банята. За Хети това компенсираше всички недостатъци на кухнята.

Докато Майкъл се бръснеше и се опитваше да приведе външния си вид в ред, Хети свари кафе. Тя самата щеше да се преоблече едва когато се настанеше в пансиона на госпожа Спенсър, където Майкъл й беше запазил стая и където щеше да я заведе, когато бъдеше в приличен за пред външни лица вид.

Хети се намръщи на чашата в ръката си. Той се нуждаеше от добра храна и дълъг сън, но упорито бе настоявал, че кафето ще му бъде достатъчно, докато отиде да вечеря с нея при госпожа Спенсър.

— Наистина ли греховете ми са толкова големи, Хети? Мръщиш се като проповедник на литургия.

Той бе застанал в рамката на вратата, обръснат и облечен в чиста бяла риза и изгладен тъмносив елек. Майкъл дори бе успял да среше косата си в някакво подобие на ред. Но нито липсата на брада, нито чистите дрехи, можеха да премахнат тъмните кръгове под очите му и хлътналите му бузи. Той изглеждаше…

Хети си пое дълбоко дъх. Той приличаше на божество.

Дълго време Майкъл остана да стои неподвижно в рамката на вратата; след това се усмихна и подуши въздуха.

— Това кафе мирише добре.

Хети се надигна, но той й махна с ръка да седне.

— Аз ще го взема. — Майкъл взе чашата, която тя му подаде, и наля за нея и за себе си. Черно, без сметана и без захар. Хети се намръщи, когато той отпи от горещата течност. Тя нарочно беше направила кафето силно, но сега беше благодарна, че бе успяла да намери малката купичка със захар, с която бе подсладила своята чаша кафе.

— Хубаво е. Винаги си правила хубаво кафе, Хети.

— Не толкова силно.

— Така ли? — Той огледа чашата си, повдигнал изпитателно едната си вежда. — Е, и така е хубаво.

С едно леко движение Майкъл дръпна стола до нея и седна. Той обхвана чашата си с две ръце, но погледът му остана загледан в нея. Докато я гледаше, на устните му се появи лека, почти незабележима усмивка.

Хети се усмихна в отговор. Не знаеше какво трябва да каже.

— Мислех си — каза той — за това колко прекрасно е, че най-после си тук и седиш до моята кухненска маса. И колко още по-прекрасно ще бъде, когато ще мога да те виждам да седиш тук всяка сутрин за… — Гласът му замря, сякаш думите бяха твърде ценни, за да бъдат изречени толкова лесно.

Хети зачака.

— Завинаги — завърши той след малко.

Тя се усмихна.

— Завинаги. — Хети вдигна тежката си керамична чаша като за тост. Двамата се чукнаха и пиха за бъдещето.

— А междувременно трябва да похапнеш. — Хети побутна към него синята чиния с двете ябълки, които беше измила, след което му подаде ножа, който беше намерила в чекмеджето на масата.

Майкъл се разсмя.

— Нали няма да ми се правиш на практична и разумна на стари години, а, Хети?

— Никога няма да разбереш това, защото няма да доживееш до старост, ако умреш от глад. Яж.

Тя беше рязала хиляди ябълки през живота си и бе наблюдавала майка си и съседките й да режат много повече, затова сега се зачуди защо внезапно това просто действие й се струваше толкова… омайващо, когато гледаше Майкъл да го извършва.

Дългата му ръка улови ябълката и той я разряза първо наполовина, а след това сряза и двете половинки. На лъскавата червена повърхност се появи сок, който закапа между пръстите му. Майкъл остави четвъртинките в чинията, взе ги една по една и почисти сърцевината им, преди отново да ги нареже на по още три парченца.

Хети наблюдаваше как той захапа последното парче, което беше срязал. Зъбите му, толкова бели и равни, пречупиха парчето наполовина. Мускулите на устата и челюстта му заработиха, докато той дъвчеше, и движенията им ги очертаха под гладко избръснатата кожа на лицето му.

— Хмм. Хубава ябълка. — Той въздъхна и захапа второ парче. — Не осъзнавах, че съм толкова гладен.

Той облиза сока от върховете на пръстите си и Хети подскочи от изненада, когато усети вътре в себе си топлината, която този прост жест предизвика.

Движението й привлече вниманието на годеника й.

— Искаш ли да ги опиташ? Много са хубави. — Той взе едно парче и й го подаде.

Хети се вгледа в резенчето. Колебанието й беше грешка. Очите на Майкъл се разшириха, когато той внезапно осъзна мощта на този толкова обикновен свой жест.

Бавно и много внимателно той върна изкусителното парче обратно в чинията си. За миг ръката му се поколеба и върховете на пръстите му за малко да докоснат изоставената ябълка.

На Хети й се струваше, че времето е забавило хода си и всяка секунда се точи като мед, бавно и натежала от сладост. Детайлите започнаха да изпъкват. Острите линии на костите под кожата на ръцете му. Твърдият връх на всяко кокалче. Дъгата от черни косъмчета, която караше белият му колосан маншет да изглежда още по-бял и по-твърд.

Внезапно Хети осъзна, че може да чуе лекото пращене на колосаната му риза при движението на големия му гръден кош.

Пръстите на Майкъл трепереха едва забележимо. Той си пое въздух като удавник, опитващ се да се задържи на повърхността. Ръката му се сви в юмрук миг, преди да я дръпне от масата и да я постави в скута си, където Хети не можеше да я види.

Майкъл си пое дълбоко дъх — веднъж, два пъти. След това преглътна и очите му срещнаха изненадания й поглед.

Хети стоеше на мястото си като пчеличка, уловена в този безвременен мед, и всичко, за което можеше да мисли, беше, че й се иска да беше взела подаденото й парче ябълка. При мисълта за сочния плод устата й се пълнеше със слюнка.

— Хети? — попита колебливо Майкъл, сякаш му се налагаше да изрече името й през стегнато гърло.

— Да?

— Кога най-рано… — Той преглътна и Хети видя с удивление как адамовата му ябълка подскача. — Кога най-рано мислиш, че можем да се оженим?

Улиците между дома на Майкъл и пансиона на госпожа Спенсър бяха сухи и кафяви като всичко наоколо, но Хети беше толкова щастлива, че не забелязваше това.

Разрешение за брак. Църква. Двамата с Майкъл бяха обсъдили всичко в малката кухня пред чашите си с кафе, ябълките и любовта, която бяха намерили на три хиляди километра.

Госпожа Майкъл Райан. Това се въртеше в ума на Хети и тя се наслаждаваше на звука му. Съпругата на доктора. Тя се усмихна и погледна нагоре към Майкъл. Той гледаше право пред себе си и имаше вид на човек, чиито мисли са някъде другаде, а не на земята; на устните му играеше едва забележима усмивка.

Вътрешността на устата й потръпна леко при спомена за дългата, дълбока целувка, с която той я бе дарил край кухненската маса. Хети все още усещаше вкуса й — на кафе, ябълка и ментов прах за зъби. А под всичко това — тъмният, замайващ вкус на самия Майкъл.

Ако не знаеше, че това щеше да направи лошо впечатление на всеки, който го забележи, Хети щеше да подскочи високо във въздуха, да удари токове и да изкрещи от радост.

„Ще бъда госпожа Майкъл Райан! Ще се омъжа!“

Тя обаче щеше да се опита да се въздържи заради Майкъл. Трябваше да мисли и за неговата репутация. Това нямаше да й бъде лесно, но щеше да опита.

Когато си даде това мислено обещание, Хети изправи рамене и отметна глава малко по-високо. Достойнство. Това беше ключът. Всички лекарски съпруги, които беше познавала в Бостън, й бяха казвали това, а те трябваше да знаят най-добре, тъй като повечето от тях бяха омъжени отдавна.

Майкъл обаче разби всичките й добри намерения.

Той се изсмя. Толкова леко, че изглеждаше почти неволно. Хети погледна нагоре към него, а той — надолу към нея.

Незабележимата му усмивка се разшири, смехът му стана по-висок и започна да звъни в гърдите му като някакъв палав дух, който искаше да се измъкне от затвора си. Майкъл спря, ухили й се като ненормален, след което внезапно нададе див, радостен вик, и вдигна Хети на ръце въпреки двете тежки торби, които носеше в ръка.

— Хети, Хети, Хети! — смееше се той и я въртеше в кръг, докато торбите й се удряха в краката й. — Най-после ще се оженим!

Тя щеше да му отговори с „амин“, но той не й даде такава възможност. По средата на улицата, пред господ и всички съседи, Майкъл я целуна със страст, която можеше да накара копчетата на обувките й да се стопят.

Когато пристигнаха в пансиона на госпожа Спенсър, Хети беше зачервена и измачкана, но това нямаше значение. Поне не докато не се изправи пред кръглоликата дама с колосаната дантелена яка, която отвори вратата, за да ги посрещне. Строгото лице на жената накара Хети незабавно да слезе на земята.

— Доктор Райан! А вие трябва да сте госпожица Малоун! — С огромно достойнство жената отвори широко вратата. — Очаквахме ви. Заповядайте, влезте!

Хети влезе в коридора, чиито стени бяха покрити с ламперия от тъмно дърво. Тя потисна силното си желание да погледне в огледалото в масивна дъбова рамка, за да се увери, че по нея и Майкъл няма останали видими следи от целувките им, въпреки че той беше изкривил леко шапката й. След това Хети огледа мрачния, внушителен дом, в който трябваше да прекара следващите няколко дни.

Вляво от нея се намираше една голяма дневна, препълнена с дивани от тъмно дърво, тапицирани с кадифе и украсени с дърворезби маси, покрити с дребни антикварни предмети. Тежки кадифени драперии и дантелени завеси пречеха на светлината да проникне през високите прозорци. Вдясно имаше затворена плъзгаща се двойна врата. Зад вратата се чуваше тихо мърморене, сякаш някой четеше на глас, но Хети не успя да различи думите.

Госпожа Спенсър затвори входната врата зад тях, приближи се и каза тихо:

— Всъщност, аз много се радвам, че сте тук, доктор Райан. Имам едни нови гости, които мисля, че трябва да видите. Двама братя. По-възрастният е тежко болен.

Строгото й лице стана още по-мрачно, когато погледът й се обърна към плъзгащите се врати.

— Обикновено не приемам хора, които са в толкова напреднал стадий на заболяване, но… е, той каза, че вие ще дойдете да го видите. Не ми се иска да отхвърлям пациентите ви. Не и ако имам свободни стаи, нали разбирате.

Щастието напусна лицето на Майкъл и беше заменено от ужас.

— Забравих. Извикаха ме спешно при госпожа Райнър и когато се върнах късно тази сутрин…

Изражението му стана твърдо и студено.

— Заведете ме при тях, ако обичате, госпожо Спенсър. — Той остави багажа на Хети на пода и последва госпожа Спенсър към стаята вдясно, без дори да погледне към годеницата си.

Малко преди да затвори вратата зад себе си, госпожа Спенсър се обърна към Хети и я погледна с поглед, с който я молеше за извинение, след което й даде знак да влезе в дневната.

Хети се настани на един тапициран стол, от който можеше да наблюдава плъзгащата се врата. Когато госпожа Спенсър излезе от стаята, Хети успя да зърне обитателите на стаята. Единият седеше в леглото, подпрял гръб на възглавницата. Лицето му беше толкова бледно и изтощено, че за миг на Хети й се стори, че той е мъртъв. Другият изглеждаше малко по-добре от брат си и стоеше до главата му, вперил очи в Майкъл, който мереше пулса на мъжа в леглото. Госпожа Спенсър плъзна вратата зад себе си и Хети не можа да види нищо повече.

Част от шока на Хети трябва да се бе изписал на лицето й, защото госпожа Спенсър се настани на дивана до стола й и каза:

— Не трябва да се притеснявате, госпожице Малоун. Те няма да останат при нас много дълго. Единият ще живее само още няколко дни. Другият ще го надживее с не повече от месец.

Този откровен коментар накара Хети да се вцепени на мястото си.

Госпожа Спенсър не забеляза това. Вниманието й беше насочено към затворените врати.

— Не обичам да ги приемам, когато са толкова болни, нали разбирате. Това не се харесва на останалите ми гости, изобщо не им харесва. За нещастие, в града няма чак толкова много места, където те могат да отседнат, а ако доктор Райан каже, че ще се грижи за тях…

Тя сви рамене.

— Поне мога да разчитам на доктор Райан да дойде, когато го повикам. Другите лекари не са толкова отзивчиви.

— Да не искате да кажете, че хората отказват да подслонят тези нещастници? — попита обидено Хети.

Госпожа Спенсър я огледа с разширени от изненада очи.

— Но, разбира се, че им отказват. Когато болестта е в толкова напреднал стадий, нали разбирате. Тогава дори в болниците не обичат да ги приемат, защото не могат да направят за тях нищо, освен да ги гледат как умират.

Златният часовник, който висеше на верижка около врата й, проблесна, когато тя изпусна въздишка, която беше премерена точно, за да намекне за изпитанията, които беше изстрадала.

— Може да бъде много трудно. Разбира се, тези господа имат пари, за да си платят за допълнителните грижи, от които се нуждаят, и да покрият неприятностите, които създават. В противен случай и аз нямаше да ги приема. Не всички са такива… късметлии.

Хети преглътна думите, с които й се искаше да изрази отвращението си. Безгрижният, пресметлив тон на госпожа Спенсър я удивяваше, но тя не можеше да направи нищо, за да промени фактите. Поне засега.

— Те няма да ви притесняват — добави госпожа Спенсър. — Вероятно изобщо няма да ги видите, освен може би когато влизате и излизате. Запазила съм ви една прекрасна стая в задната част на къщата. Много е тиха и има хубав изглед към върха през дърветата. Уверена съм, че я харесате. — Госпожа Спенсър повдигна вежди. — Докато се настаните някъде другаде, разбира се.

Тя погледна с очакване към Хети; очевидно й се искаше колкото се може по-скоро да научи всички подробности за предстоящата сватба.

Резкият контраст между нейното любопитство по отношение на Хети и студеното безразличие, което проявяваше към болните братя, вбесиха Хети.

Хети се чудеше дали това ставаше, когато в един град се съберяха твърде много инвалиди. Дали хората просто не ставаха безразлични към страдащите и не започваха да ги смятат само за клиенти и наематели, желани, ако не бяха твърде болни и можеха да си плащат сметките, и нежелани, ако бяха на прага на смъртта и бедни?

Преди да се издаде, вратите се плъзнаха встрани и Майкъл излезе от стаята. Хети отново успя да види за кратко двамата братя. Тя отмести поглед, преди Майкъл да затвори вратите зад себе си, защото внезапно се засрами, че се е натрапила. Агонията по лицата на двамата братя беше очевидна.

Без да поглежда назад, Майкъл се приближи към двете жени. Гневното самообвинение, което се виждаше в погледа му, накара Хети да потръпне.

— Трябва да си взема лекарската чанта. Ще се оправиш ли, Хети? — Той не изчака отговора й. — Ще дойда за вечеря.

— Да, добре. — Хети не беше сигурна дали той изобщо я чу.

Без да каже нищо повече, Майкъл се обърна и излезе. Хети скочи от стола си и се втурна след него. Настигна го тъкмо когато той излизаше на широката веранда на пансиона.

— Майкъл, почакай — каза настоятелно тя и затвори вратата зад себе си. Говореше тихо, за да не може никой друг да чуе думите й. — Майкъл, ти беше изтощен. Иначе нямаше да забравиш да дойдеш при тях.

Той потръпна, сякаш тя го беше ударила, след което се обърна, за да застане с лице срещу нея; цялото му тяло се тресеше от гняв.

— Но аз забравих, Хети. Те ме помолиха да им помогна, а аз забравих.

Силата на гнева му накара Хети да се свие, въпреки че тя знаеше, че той не е ядосан на нея.

— Те ще… ще се оправят ли?

Майкъл се вцепени. В продължение на една минута тя си мислеше, че той няма да й отговори.

— Кажи на госпожа Спенсър, че скоро отново ще може да даде тази стая под наем. Най-много след няколко седмици.

С тези думи той се обърна и се отдалечи.

Майкъл не се върна за вечеря. Госпожа Спенсър дори се съгласи — неохотно — да му отдели една чиния в печката за затопляне върху голямата черна готварска печка в кухнята, но той не се появи. В десет часа Хети се прибра отчаяна в стаята си.

Не го бе видяла, когато той се бе върнал с лекарската си чанта. Бе прекарал половин час в стаята на братята Търнър, след което се беше измъкнал, без да й се обади.

Разбира се, той беше обещал да посети семейство Райнър тази вечер. Хети се опитваше да не мисли за това какво нещастие беше сполетяло бедното семейство, та Майкъл да трябва да ги посещава втора поредна вечер. А може би го бяха повикали до леглото на друг пациент, след което той бе решил, че е твърде късно и е твърде уморен и ще й се обади на следващата сутрин.

Разбира се. Точно това беше. Хети извади иглите от косата си и внимателно ги постави в малката купа, която се намираше върху нощната масичка в стаята й. Той просто се беше прибрал твърде късно. Госпожа Спенсър нямаше да одобри той да безпокои гостите й след девет часа.

По някаква причина дори тази мисъл не прогони самотата на Хети. Преди да се качи на влака в Бостън, тя никога не беше спала на чуждо място. Сега се намираше сама в къща, пълна с непознати. Удобната стая с обещания изглед към върха й се струваше неприятна и студена въпреки следобедната жега, която все още се чувстваше в тази част на къщата.

Хети се опитваше да не мисли за това, докато сресваше косата си със задължителните сто минавания на четката. След това тя сплете косата си, погледна още веднъж към вещите си, за да се увери, че са подредени, загаси газената лампа и се пъхна в тясното дървено легло.

Тъмнината около нея пулсираше със слабите звуци на къщата и нейните обитатели, които се гласяха да си лягат. Откъм долния край на коридора се чу шумът от пускането на вода в тоалетната, след това изскърца вратата на банята и тихи стъпки преминаха по коридора, след което се отвори и затвори друга врата. Близо до площадката на стълбището се чуха тихи гласове, които бързо замряха.

С треперещи ръце Хети издърпа завивката до брадичката си. Майкъл естествено щеше да дойде за закуска. Госпожа Спенсър я беше информирала, че той е поискал разрешение от нея и тя му го дала. Не че Хети искаше да го види в присъствието на толкова много непознати на същата маса, но това беше нещо, което тя очакваше с нетърпение и което щеше да й помогне да преживее часовете, които й предстояха в тъмнината на нощта.

Утре той щеше да уреди да им бъде издадено разрешение за брак. Утре…

Тя се унесе и заспа с тази мисъл.

Пансионът беше тъмен, когато Майкъл спря пред него малко след единадесет часа. Зад спуснатите завеси не се виждаше нито една запалена лампа, която да смекчи строгата чернота на сградата.

Конят, който той беше взел от конюшните, изпръхтя шумно. Майкъл знаеше как се чувства животното.

Той нямаше нищо против един тежък ден, стига в края му да беше сигурен, че усилията му са имали някакъв ефект. Това предизвикателство му даваше сили. Но последните няколко дни се бяха оказали едни от най-дългите и най-трудните в живота му и усилията му не бяха постигнали нищо.

Трябваше да забрави за безсънната нощ, която беше прекарал в грижи за Мери Райнър и бебето й. Трябваше да забрави за това, че бе проспал пристигането на Хети.

Майкъл се намръщи. Не, не трябваше да забравя последното, дори ако Хети вече му беше простила. Две години. Две дълги, самотни години без нейния смях, а той дори не беше успял да я посрещне на гарата.

Той прокара уморено ръка по лицето си, заби кокалчетата на пръстите си в очите си и ги разтърка силно, опитвайки се да прогони болката от умората.

Трябваше да се върне у дома си и да се наспи. Да забрави за днес, за вчера и за вдругиден, да забрави за всичко, поне за известно време.

За всичко, освен Хети. Той не искаше да забрави начина, по който тя се беше отпускала в ръцете му, когато я бе целувал, нито пък вкуса на устните й. Не искаше да забрави разширените й от учудване очи, докато го бе наблюдавала да разрязва ябълката толкова внимателно.

Тялото му го болеше от умора и той внезапно почувства острия глад, който го измъчваше още от мига, в който беше напуснал годеницата си, за да дойде на запад. Майкъл изви гръб на твърдата седалка на двуколката, напрягайки мускулите си, за да се отърве от болката, студа и изтощението.

Понякога той си бе мислил да се откаже. Да изостави пациентите си, практиката, която му беше оставил доктор Каткарт, всичко… само за да се прибере у дома. За да се върне при Хети.

Майкъл се втренчи в черната фасада на пансиона и се зачуди коя ли стая беше нейната. Може би онази на последния етаж, в ъгъла, в който щеше да може да се радва на повея на вятъра. Или онази на първия етаж…

Пръстите му се свиха около юздите, но конят бе твърде уморен, за да забележи това. Не беше на първия етаж. Госпожа Спенсър даваше само една стая под наем на първия етаж и сега тя беше заета от братята Търнър. Двамата братя, които той беше забравил да посети. Братята, които бяха дошли на запад твърде късно, за да може сухият въздух на Колорадо да донесе някаква полза за повредените им бели дробове.

Майкъл гледаше тъмните прозорци и си мислеше за двамата млади мъже, чието бъдеще сега се измерваше с дни и седмици, и пред очите му отново се появиха измъчените им лица. Той си спомни как те се бяха държали един за друг, когато им бе казал онова, което вече знаеха, но което не бяха посмели да си признаят. Може би имаше нещо, което техните лекари не бяха опитали, нещо, което…

Майкъл пресече тази мисъл, преди да я довърши. Нямаше такова нещо. Никакви лекарства, никакви чудеса. Джеймс и Джейкъб Търнър щяха да умрат и той не можеше да направи нищо, за да предотврати това.

Тази ужасна загуба на човешки живот го ядоса. А когато се ядосаше, той обикновено заставаше твърдо и продължаваше да се бори още по-упорито.

На как можеше да се пребори с враг, когото дори не можеше да види?

(обратно)

Глава пета

На следващата сутрин Майкъл се появи пред вратата на пансиона на госпожа Спенсър точно в седем без петнадесет. Той се беше обръснал гладко, беше облякъл току-що колосана риза и чист костюм и се беше опитал безуспешно да задържи косата си на място с помощта на масло за коса. В едната си ръка той носеше малък букет от увехнали цветя, които беше измолил от една съседка. По този начин той се надяваше да отвлече вниманието на Хети и тя да не забележи лекарската чанта, която носеше в другата си ръка.

Преди да почука, вратата се отвори широко.

Майкъл затаи дъх. Той бе очаквал, че ще му отвори госпожа Спенсър, но пред него стоеше Хети, обляна от светлината на утринното слънце, която струеше през отворената врата. Той си помисли, че тя прилича на ангел на вратите на рая, и се зачуди дали тази мисъл не беше богохулство. След това се вгледа по-внимателно в годеницата си и реши, че не е. Ангелите трябваше да се чувстват поласкани.

— Гледах от прозореца на дневната — призна срамежливо тя и на бузите й се появи лека червенина. Усмивката й караше Майкъл да се чувства, сякаш всеки момент ще се разтопи.

В коридора зад Хети се чуха стъпки и Майкъл се вцепени. Той беше забравил, че любимата му не го посреща в собствения си дом, а в къща, пълна с непознати, които можеха да ги наблюдават от тъмните ъгли и всяка тяхна дума да бъде обект на клюки и спекулации.

— Майкъл? — каза тихо Хети.

Той й подаде неловко цветята.

— Аз… съжалявам, Хети — заекна той. — Имам предвид за снощи. И затова, че забравих да те посрещна на гарата. И…

— Няма нищо — прекъсна го тя и спаси цветята, преди той да ги беше смачкал със стискане. — Разбирам.

Тя погледна букета, който й се предлагаше в знак на помирение.

— Красиви са.

Разбира се, че имаше проблем. Майкъл усещаше остатъците от объркването и обидата у годеницата си, въпреки че тя не ги показваше открито.

Да й обясни плановете си за деня, щеше да се окаже по-трудно, отколкото си беше мислил първоначално.

— По-добре влез — каза тя. — Госпожа Спенсър не обича в къщата й да влиза студ.

Едва когато остави черната си чанта на един стол до закачалката в коридора и посегна да свали шапката си, Майкъл осъзна, че беше забравил да вземе този атрибут на мъжкото облекло.

— Не знам защо изобщо си купуваш шапки. И без това постоянно ги губиш — каза насмешливо Хети. Тя се беше приближила толкова, че трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в очите.

Някъде дълбоко в Майкъл се съживи някакъв гладен огън. Той си пое тежко дъх, като се опитваше да се овладее.

Чуха се звуци от още стъпки, този път откъм коридора на горния етаж. Майкъл усещаше леката миризма на печащи се бисквити и пържещ се бекон, дочуваше гласове откъм кухнята, която се намираше в задната част на къщата и звуците, които издаваше прислужницата, докато подреждаше приборите за закуска върху масата в трапезарията. На по-малко от половина метър се виждаше затворената врата на стаята, в които се намираха братята Търнър — толкова близо, че ако се напрегнеше, можеше да долови шумоленето на чаршафите им.

Тази комбинация представляваше обезпокояващ контраст в сравнение с усещането за близостта на Хети… и похотливите мисли, които тя пораждаше.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Майкъл? — Веждите на Хети се повдигнаха над блестящите й очи, а устните й се свиха в закачлива усмивка. — Имаш нужда от кафе. Горещо и черно.

Тя го завлече в дневната и след като му нареди да остане там, изчезна в кухнята, понесла със себе си букета. След малко Хети се появи отново с чаша горещо кафе.

— Да не си посмял да отвориш уста, преди да си изпил това — нареди строго тя. — Ще трябва да запомниш това, когато се оженим. Никакви разговори преди сутрешната чаша кафе.

Майкъл заби нос в чашата си и отпи голяма глътка. Кафето за малко да изгори гърлото му, но дори и неговата горещина не можеше да се сравни с мисълта за брака, Хети и утрините. Или по-скоро за онова, което щеше да предхожда тези утрини, когато двамата станеха съпруг и съпруга.

Обявяването, че закуската е готова, последвано от шума на забързани стъпки, докато гладните наематели се отправяха към трапезарията, попречи на Майкъл да се направи на по-голям глупак, отколкото вече се беше показал.

Гладът помогна на Майкъл да преживее закуската, но дори и пълният му стомах нямаше да го улесни, когато се изправеше пред огорчението на Хети, след като й кажеше какви бяха плановете му за деня.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще бъдеш зает цял ден, Майкъл Райан? — попита остро тя. — Не съм пропътувала три хиляди километра, за да седя в дневната на госпожа Спенсър.

Двамата се бяха оттеглили в пустата градина на пансиона, където имаше по-малка вероятност някой да дочуе разговора им, но дори и сенките, хвърляни от оголените клони на дърветата не можеха да прикрият упоритостта, която издаваше вирнатата брадичка на Хети.

— Имам пациенти, задължения, отговорности, Хети — обясни той също толкова остро. — Не мога да ги забравя само защото са ми неудобни.

— Но можеш да забравиш мен, нали?

— Аз не те забравям! — избухна Майкъл. — Казах ти…

— Точно така. Каза ми. Освен това забрави да ме посрещнеш на гарата, не се появи за вечеря снощи, а сега ми казваш, че ще бъдеш зает цял ден и аз просто ще трябва да намеря нещо, с което да се забавлявам междувременно. Е, така няма да се разберем, Майкъл Райан, независимо какво казваш ти!

— Хети…!

— Не ме наричай Хети!

— Виж — каза Майкъл, като се стараеше да не повишава глас, — трябва да проверя братята Търнър, да посетя госпожа Райнър, а след това…

— И защо аз да не мога да дойда с теб при семейство Райнър?

— Но…

— Обзалагам се, че госпожа Райнър ще се зарадва на малко помощ. Може би мога да им сготвя нещо за ядене или да помогна да изперат пелените на бебето. Вероятно има една дузина неща, които вие мъжете никога не сте смятали за необходими.

— Хети! — изрева Майкъл. — Ще ме оставиш ли да кажа нещо, моля?

Хети вирна още по-упорито брадичката си и присви недоверчиво очи.

— Не и ако ще продължаваш да се държиш неразумно, Майкъл Райан.

— Аз не се държа…

— Напротив.

— Хети!

Последните му думи бяха изречени на гърба й, защото тя вече беше започнала да се отдалечава. Тя спря в края на градината, обърна се и го погледна гневно.

— Отивам да си взема чантата и шапката, Майкъл Райан. Когато свършиш с братята Търнър, ще те чакам на входа.

С тези думи тя се обърна и изчезна в къщата. Майкъл остана загледан след нея, без да успее да каже нищо.

Той не искаше тя да го придружава по време на обиколките му. Това не беше прилично. Не беше професионално.

Не беше… безопасно.

И той не се страхуваше от риска от инфекция, а от нещо съвсем друго.

Хети седеше до Майкъл на тясната седалка на двуколката, но въпреки близостта им те можеха със същия резултат да се намират на двата противоположни края на планетата. Той беше излязъл от стаята на братята Търнър в мрачно настроение и всичките й усилия да го развесели се бяха провалили.

Отдръпването му озадачаваше Хети. Те рядко се бяха карали, но в малкото такива случаи Майкъл винаги бе държал упорито на своето. Когато бъдеше притиснат, той можеше да вика по-силно, да тропа по-силно с крак, да ругае по-дълго и по-ожесточено от нея, но днес той не беше използвал нито една от тези тактики.

Хети бе очаквала, че той ще тръгне от другия край на конюшнята и ще я изостави, така че когато той спря двуколката и й подаде ръка, за да й помогне да се качи, тя погрешно бе заключила, че той иска да се сдобрят.

Той дори не желаеше да говори с нея.

Мълчанието му я тревожеше, най-вече защото тя не смяташе, че то се дължи на настоятелността й да го придружи. Имаше нещо друго, нещо много по-дълбоко, но тя нямаше и най-малка представа какво беше то, а и не можеше да разбере, ако той продължаваше да отказва да разговаря с нея.

Денят беше прекрасен, пейзажът великолепен, а компанията на Майкъл — мълчалив или не — беше твърде приятна за Хети и тя не можеше да си позволи да се тревожи твърде много. Все някога щеше да разреши този проблем. Докато Майкъл я обичаше — а тя беше уверена, че той я обича, — всичко останало, без значение колко ужасно беше, можеше да бъде преодоляно.

Когато стигнаха до фермата край река Фаунтийн, където се бяха настанили семейство Райнър, Хети вече се беше влюбила в новия си дом. Тук природата притежаваше някакво сурово величие, което беше толкова различно от Бостън колкото денят от нощта. По това време на годината буйните треви, които се простираха докъдето стигаше погледът й, вече бяха изсъхнали до златисто кафяво, но над тях се издигаше синкавата грамада на връх Пайкс, на чийто хребет все още се виждаха ивици сняг.

Семейство Райнър си бяха избрали една тревиста поляна, на която бяха направили лагера си. Огромни тополи от всички страни осигуряваха приятна сянка през лятото, а ленивото шумолене на изсъхналите листа, които все още висяха по клоните, създаваше успокояваща хармония с ромоленето на реката. Два мършави коня бяха вързани в далечния край на поляната. Единственият признак, по който можеше да се разбере, че са живи, беше помахването на опашките им.

Една здрава каруца с брезентов покрив беше спряна до голяма квадратна палатка. От покрива на палатката се подаваше черен комин, който без съмнение беше част от походна готварска печка. На земята между палатката и каруцата имаше един кръг от камъни, който показваше обичайното място за лагерния огън. Някой се беше потрудил да довлече масивния дънер на повалено дърво до огнището. Дънерът очевидно служеше за маса и столове на семейството, но в момента беше покрит с купчина парцаливи кърпи и неопределими дрехи, които бяха оставени да съхнат върху него.

При звука на приближаващата двуколка, една рошава момчешка глава се подаде от каруцата. Миг по-късно господин Райнър излезе от палатката и застана пред нея, вдигнал едната ръка над очите си, да наблюдава пристигането им.

— Госпожице — каза учтиво господин Райнър, докато й помагаше да слезе от двуколката. Когато Хети стъпи на твърда земя, той се отдръпна и посегна да свали шапката си, която не беше сложил. Откритието, че няма да има какво да мачка в ръце, очевидно го разстрои повече дори от нейната неочаквана поява. След няколко секунди на болезнено колебание той пъхна ръце в джобовете си и сведе рамене, като внимаваше да не среща погледа й. Майкъл слезе и застана до нея.

— Те как са? — попита той, докато се обръщаше да вземе лекарската си чанта изпод седалката. — Има ли някаква промяна от снощи?

— Тази сутрин бебето изпи малко мляко от биберона, но веднага го изплю. Давахме й от сиропа и слагахме от меда и прахчето на езика му, както вие казахте.

— Има ли някаква промяна?

Мъжът се поколеба.

— Все още диша.

Един мускул в ъгълчето на брадичката на Майкъл подскочи, но той каза само:

— Разбирам.

Без да каже нищо повече, той тръгна към палатката, повдигна платнището и влезе вътре. Господин Райнър го последва неуверено, сякаш се чудеше дали присъствието му е необходимо — или дори желано.

Хети се втренчи след тях. Разговорът им я беше разтревожил, въпреки че тя не знаеше смисъла му и дали може да направи каквото и да било.

— Ма’ам. Ма’ам?

Момчето, което беше подало глава от каруцата при появата им, сега стоеше зад двуколката с тревожното изражение на излязъл от дупката си заек, но очевидно желаеше да разговаря с нея.

Беше слабо и красиво по начина, по който бяха красиви всички малки момчета. Русата му коса изглеждаше, като че ли беше сресана от силен вятър, ръкавите на ризата му бяха с около три сантиметра по-къси от необходимото, а панталоните му, внимателно закърпени на коленете, спираха на цели десет сантиметра преди глезените му. Ако се изключеха сенките, които се виждаха под светлосините му очи, той приличаше на обикновено момче.

Сърцето на Хети се сви. На колко години беше казал господин Райнър, че е синът му? На осем? Тя подаде ръка на момчето и се усмихна.

— Здравей. Казвам се Хети Малоун. А ти кой си?

— Самюъл — каза срамежливо момчето и се приближи, за да стисне ръката й. — Самюъл Райнър. Приятно ми е.

Хети изчака да види какво ще последва, но запасът от храброст на момчето очевидно беше изчерпан. То пристъпваше от крак на крак, хапеше долната си устна и гледаше втренчено Хети, сякаш я молеше да му помогне.

— Съжалявам, че майка ти не се чувства добре — каза Хети, като подбираше внимателно думите си.

Вратът на Самюъл потъна между раменете му и очите му се отвориха още по-широко, но той не заплака. Преглътна мъчно и спря сълзите си, преди те да бяха потекли и да го бяха изложили.

— Татко казва, че ще се оправят и мама, и сестра ми — отвърна малчуганът, който очевидно имаше нужда да се почувства по-уверен. — Той казва, че доктор Райан е най-добрият лекар в града, по-добър от всички останали. И госпожа Картър казва същото, а и другите дами от църквата, които идват да ни видят всяка седмица. А татко казва… Той казва, че всичко ще бъде наред, защото доктор Райан ни е дал лекарствата и ни е казал какво да правим.

Нещо в сърцето на Хети се скъса. Тя кимна.

— Сигурна съм, че доктор Райна ще ви даде най-добрия съвет.

Самюъл кимна в отговор.

— Да. И татко така казва. А мама, тя казва, че дори старият доктор Франклин не й помагал толкова, колкото доктор Райан. Нито дори наполовина! А и той не идваше да ни посещава толкова често колкото доктор Райан.

— Е, бих казала, че майка ти е късметлийка, защото те има и можеш да й помагаш. Вчера се запознах с баща ти и той ми каза, че дори се учиш да готвиш! Това е много похвално за момче на твоята възраст!

Това беше най-неподходящото нещо, което тя можеше да каже. За удивление на Хети, очите на Самюъл се изпълниха със сълзи. Той обаче премигна няколко пъти, за да се отърси от тях, и не се разплака.

— Е, това е нещо… аз се опитвам, но…

Хети сложи ръка на рамото на момчето.

— Не е лесно. Да можеше да видиш какви бели правех аз, докато се учех. Но най-накрая ще се справиш. Ще видиш.

Лицето на Самюъл светна.

— Надявах се… Ами, чудех се дали вие не може да ми помогнете, ма’ам. Ако не ви притеснявам. Татко казва, че не е хубаво да притеснявам хората, но аз си помислих…

— Разбира се, че ще ти помогна, ако мога. Само ми покажи къде.

Той я заведе до каруцата и се покатери вътре с бързината на маймуна. Миг по-късно той се появи с една дебела книга и тънка тетрадка с подгънати ръбове и разшита подвързия. Секунда след това той вече беше на земята и подаде тетрадката на Хети.

— Беше на баба — обясни момчето. — Тя държеше всичките си рецепти вътре и мама казва, че никой не можел да готви по-добре от баба. — Самюъл се изчерви. — Тя е починала, преди да се родя аз, но мама така казва. И аз си помислих, че може би мога да сготвя по една от тези рецепти. Нали разбирате, с татко да се учим по тази книга.

Той размаха дебелата книга, която държеше, и Хети разпозна в нея една от нашумелите съвременни книги за готвене и управление на домакинството, които бяха придобили такава голяма популярност.

— Проблемът е — добави тъжно Самюъл, — че не мога да разчета нищо от книгата на баба. Мислех, че ще бъде като на мама, но… — Той сви рамене от неудобство от провала си. — Мислех, че вие може би ще ми помогнете да я разчета, за да не се налага да притеснявам татко за това.

Хети кимна с разбиране и отвори старата тетрадка. По жълтите страници се редяха правилни редици ръкописни букви, написани с мастило, което с годините беше станало червеникавокафяво. Почеркът беше труден за разчитане, но когато наведе тетрадката, за да я освети под различен ъгъл, Хети осъзна, че проблемът не беше в бледото мастило.

— Съжалявам, Самюъл, но аз също не мога да я разчета. Тя е написана на немски. Може би в църквата ще успееш да намериш някоя дама, която може да я разчете. Ще поразпитам, но съм отскоро в града и не познавам много хора, така че…

Самюъл наведе глава.

— Просто си мислех…

— Хети? Би ли дошла тук, ако обичаш? Госпожа Райнър иска да се запознае с теб. — Майкъл стоеше на входа на палатката с безстрастното изражение на добре обучен иконом и черният му костюм и жилетка контрастираха някак странно с обляната в слънчева светлина поляна.

Тревожният поглед на Самюъл се втренчи в Майкъл, но той не каза нищо, а просто взе тетрадката от ръцете на Хети и се качи в каруцата, за да я върне на мястото й.

Майкъл не последва годеницата си в палатката, а в мига, в който тя влезе, господин Райнър излезе навън, като й кимна безмълвно, докато се разминаваха.

Въздухът вътре беше горещ, тежък и застоял. През износения брезент на палатката проникваше слаба светлина. По-голямата част от горещината се дължеше на малкия огън, запален в печката, която се намираше в задния край на палатката. До нея имаше голям люлеещ се стол. Пред печката имаше здрава походна маса, на която се виждаше дълбоко чекмедже, приспособено за детска люлка. Шкафът, от което беше взето чекмеджето, не се виждаше никъде.

В ъгъла срещу печката беше сложено двойно желязно легло. Колелцата му бяха подпрени с речни камъни, а късите дъски, поставени под колелцата, компенсираха неравността на пода. Леглото беше здраво и практично — от вида, който купуваха младите семейства, които не разполагаха с много средства и които планираха дълго, изпълнено с обич съвместно съществуване.

Жената в леглото, изглежда, нямаше да има кой знае какво бъдеще.

Някога Рут Райнър трябва да е била красива, но болестта, тежката работа и страданията бяха взели своя дан. Безцветната кожа на лицето й беше опъната върху костите й като пергамент — нежна, почти прозрачна. Косата й имаше нужда от миене, но по нощницата й и чаршафите на леглото нямаше нито едно петънце. Добре изгладена, избеляла розова лентичка държеше яката на нощницата й затворена.

— Госпожице Малоун. — На лицето й се появи слаба усмивка. — Исках да ви благодаря. За това, че дойдохте. И то след като сте тук само от вчера. Много мило от ваша страна.

Гласът й беше още по-слаб от усмивката й, леко загрубял от хроничната кашлица, която съпровождаше болестта й. Тя говореше с лек немски акцент, който липсваше напълно в говора на сина й, и трябваше да спира, за да си поеме дъх след всяко късо изречение. В нея обаче имаше някакво достойнство, което Хети намираше за трогателно.

— Доктор Райан беше много разтревожен за вас и аз исках да видя дали няма нещо, с което да помогна.

Малката й лъжа накара Хети да потръпне. Причините за нейното идване тук си бяха чисто егоистични. Тя не беше искала да изпуска Майкъл от очите си. Малката кошница с храна и пресни яйца, която беше измолила от госпожа Спенсър, беше един автоматичен жест, който тя бе извършила несъзнателно. Сега се радваше, че беше дошла тук, най-вече заради тези хора, които с удоволствие би приела за свои приятели, та дори ако господин Райнър никога не събереше достатъчно смелост да я погледне в очите.

Сега тя мина през палатката и застана до леглото.

— Запознах се със сина ви, госпожо Райнър. Какво… прекрасно момче! Сигурно много се гордеете с него.

Госпожа Райнър засия и на бледите й бузи се появи лека розовина.

— Благодаря. Той е добро момче. А моят Робърт. Той е добър съпруг. Добър съпруг. Извадих… голям късмет.

— А сега имате и дъщеричка. Може ли да я видя? Знам, че точно сега е доста крехка, но ще бъде внимателна.

— Да, разбира се. Доктор Райан казва… че тя се справя добре… за възрастта си. — Хети се наведе над импровизираната люлка и тя добави: — Бихте ли… я проверили? Моля? Пелената под нея. Тя е… твърде малка… за дрехи.

От напрежението при говоренето гласът на Рут Райнър ставаше все по-слаб и по-дрезгав. Зарадвана, че все пак ще има някаква полза от нея, колкото и малка да беше тя, Хети отметна одеялото от средата на чекмеджето. Някой се беше погрижил да осигури едно топло гнездо на бебето, като бе наредил фланелени ризи по дъното на чекмеджето, след това бе облицовал стените му с бебешки одеяла, чисти парцали и един износен шал.

В средата на това гнездо се намираше най-малкото бебе, което Хети беше виждала в живота си. Момиченцето беше без коса, набръчкано и зачервено, но притежаваше някаква крехка съвършеност, от която Хети затаи дъх. Бебето беше изкъпано, а възелът на пъпната му връв беше вързан с мека фланелена лентичка.

— Суха е и спи спокойно — каза Хети и внимателно уви одеялото около бебето, за да не бъде изложено крехкото му телце на течение.

— Много е красива — добави тя, когато се обърна към леглото. — Как я кръстихте?

— Ана. На майка ми. Нейната баба. — Тревогата бързо замени радостта й. — Но тя тежи само… два килограма. Това… не е много.

— Не е, но в Бостън имахме една съседка, която роди бебе, което беше още по-малко от вашето. Първоначално й беше много трудно, също както ви е на вас, но бебето порасна и сега е едно от страшилищата на квартала. Наистина! — добави тя, когато забеляза, че госпожа Райнър се колебае между недоверието и надеждата.

Надеждата спечели. Госпожа Райнър се усмихна.

— А и ние имаме… доктор Райан. Той беше… толкова добър с нас. С мен. — Дори надеждата не беше достатъчна, за да се справи с умората, която започваше да я обзема.

— Е — каза Хети, — той няма да бъде много добър с мен, ако разбере, че съм ви накарала да говорите толкова дълго. Имате ли нещо против да дойда отново? — Кимване. — Има ли нещо, което искате да ви донеса следващия път? — Леко поклащане на главата, но отказът веднага беше смекчен с друга усмивка.

Хети потупа бледата слаба ръка, която лежеше на завивката.

— Тогава си починете, а аз ще изляза навън да подхвана мъжете ви вместо вас.

Тя едва чу тихото „благодаря“, с което й отговори госпожа Райнър, но не пропусна да забележи лекия намек за насмешка в очите на болната жена. Хети подозираше, че ако госпожа Райнър можеше да си поеме нормално дъх, тя щеше да се разсмее.

(обратно)

Глава шеста

Хети излезе от палатката и видя, че Самюъл седи върху дънера и хвърля малки речни камъчета в пепелта на огнището. Когато я забеляза, той вдигна рязко глава и скочи на крака, сякаш някой беше пъхнал горещ въглен под него. От тревогата, която беше изписана в очите му, Хети подозираше, че той е очаквал най-лошото. Когато тя му се усмихна, върху лицето на момчето се изписа огромно облекчение, което разпръсна тъмните облаци.

— Майка ти е изморена — каза му Хети и нежно стисна рамото му в знак на съчувствие, — но сестра ти е красива като малка фея.

Самюъл преглътна с мъка.

— Тя е адски малка.

— Да, така е. Но тя има майка и баща, които я обичат, и по-голям брат да я защитава. Нали разбираш колко е важно това. — Тя не можеше да го увери с чисто сърце, че всичко ще бъде наред, но отказваше да се държи мрачно като Майкъл и господин Райнър. Положението беше достатъчно лошо и без това.

— Доктор Райан даде ли ви кошницата с храна от двуколката? — попита тя, тъй като реши, че ще бъде най-добре да промени темата на разговора им.

Устните на Самюъл се свиха съвсем леко. Той може и да беше само на осем години, но притежаваше гордостта на баща си и също като при баща му сега тази гордост се изправяше срещу очевидната нужда на семейството от помощ.

— Да, получихме храната — каза най-после момчето. — Много ви благодарим.

— Майка ми боледува дълго време. В продължение на години, ако трябва да съм по-точна. Винаги оценявах жеста на съседите, които понякога носеха нещо за ядене или самун хляб. Това бяха дреболии, но помагаха, защото имах да върша и много други неща. Винаги се радвам, когато мога да помогна на другите, както са ми помагали и те. Надявам се и ти някой ден да постъпиш по същия начин.

Думите й, изглежда, изтриха обидата от подаръка или поне му дадоха друга гледна точка по проблема, защото Самюъл почти й се усмихна. Почти.

Майкъл очевидно беше свършил разговора си с господин Райнър.

— Хети? — извика той откъм двуколката. — Готова ли си?

Нито един от двамата мъже не продума, докато Хети и Самюъл вървяха към тях. Когато Майкъл се приближи, за да й помогне да се качи, Хети се наведе към него и прошепна:

— Дай ми малко от твоите хапчета от пчелинок.

Главата му се отметна рязко назад, сякаш той се опитваше да избегне някаква досадна муха.

— Какво? — попита намръщено той.

— Твоите хапчета от пчелинок. За Самюъл.

— Не ставай глупава, Хети. Просто се качвай в двуколката. — Той отново й подаде ръка. Хети го изгледа хладно, пое ръката му и се качи в двуколката, след което се настани в своята част на седалката. Той я последва и взе юздите в ръце.

— Господин Райнър — каза Майкъл и кимна отсечено. — Не забравяйте за козата. Дъщеря ви може би ще пие от нейното мляко, ако не иска да пие от другото. — Той не изчака да му отговорят, дори не помаха за довиждане на Самюъл, а просто дръпна юздите и подкара коня.

Хети не каза нищо, докато не се отдалечиха от поляната. След това тя просто избухна.

— Как можеш да се държиш така, Майкъл Райан?

— Какво? — Той се обърна рязко на седалката и стресна коня. — За какво говориш, по дяволите?

— Като… като парче лед на два крака, ето как се държиш. Уплашил си тези хора до смърт.

Той се намръщи толкова силно, че веждите му сякаш щяха да се сблъскат на върха на носа му.

— Не ставай смешна.

— Не съм смешна. И защо не носиш хапчета от пчелинок?

— Какво общо имат пък те с това, че ме наричаш ходещо парче лед?

— Някога имаше навика да носиш по една торбичка от тях навсякъде, където отидеше — каза Хети. — Тогава не беше парче лед. Предполагам, че има някаква връзка между двете.

Майкъл изсумтя раздразнено.

— Хети, тогава бях асистент, а не лекар, който има повече пациенти, отколкото може да обслужва.

— Значи това ти дава право да не обръщаш внимание на горкото момче, така ли? Обзалагам се, че дори едно хапче щеше да му помогне. Само едно!

— Самюъл ли? Той не ми е пациент. Майка му и сестра му са. И в случай, че не си забелязала, те и двете са тежко болни.

— Ана не е болна, тя просто се е родила преждевременно. Има разлика.

— Ана? Така ли са я кръстили?

Хети зяпна.

— Ти не знаеше ли?

Майкъл сви рамене; очевидно му беше неудобно.

— Не съм ги питал, а те не ми казаха.

— Дори не си ги попитал за името на бебето?

За миг Хети се зачуди дали земята под краката й не беше пропаднала. Майкъл не се беше потрудил да узнае името на красивото, крехко бебе, на което беше помогнал да се роди? Нейният Майкъл?

Той се ядоса.

— Виж, Хети, моята работа е да спасявам човешки живот… ако мога. Не съм дошъл тук да водя тривиални разговори на чаша чай.

— Знаеш ли от какво имаш нужда, Майкъл Райан? — попита Хети. — От една конска доза хапчета от пчелинок, ето от какво. Кълна се, че голямата надморска височина е повредила мозъка ти. Откога научаването на името на едно бебе е станало „тривиално“?

— Не казах, че е тривиално! Казах…

— Много добре чух какво каза! Освен това знам какво мислят тези нещастни хора за теб. Те не само че са уплашени до смърт от теб, но и си мислят, че ходиш по вода. Ако ти…

— Аз не ходя по вода!

При това негово избухване Хети едва не падна от седалката. Дори да беше хвърлил динамит, Майкъл нямаше да я стресне толкова силно.

— Майкъл! Какво…?

— Аз не съм някакъв проклет чудотворец, Хети! — изрева той. Лицето му почервеня въпреки загара му. — Аз съм обикновен човек! Разбираш ли? Човек!

— Разбира се, но…

— Няма ваксина против туберкулоза. Няма измислено лекарство за тази болест. Няма дори един подходящ санаториум като онези, които се строяха на изток. Поне засега. Може би скоро ще има, ако някой успее да събере средства и да осигури земята и… По дяволите, ние имаме нужда от толкова много неща, Хети, но дори тогава не можем да дадем никакви гаранции. Но това поне ще бъде някакво начало. По-добре отколкото да я оставим в онази гореща малка палатка с всичките тревоги, пред които е изправена сега. Тя не е достатъчно силна, за да може да се грижи сама за себе си, да не говорим за сина й, бебето и съпруга й, но въпреки това тя се опитва да се грижи и за тях. Но ако имахме добър санаториум, дори ако той се състоеше само от няколко заслона, лаборатория и кухня — нещо повече от онова, което имаме сега — това щеше да помогне. Ние…

— Майкъл! — Хети най-после успя да го прекъсне; досега тя бе седяла мълчаливо, замаяна от внезапния порой от думи. — Нямам и най-малка представа за какво говориш!

— Говоря ти за санаториум, Хети! За място, където хора като Рут Райнър могат да получават добри грижи, без да им се налага да се тревожат за нищо друго. На изток имаше добри резултати в това отношение. По дяволите! Първият санаториум беше построен в Сарнак, щата Ню Йорк, от един лекар, който отишъл там, за да умре от туберкулоза, но вместо това състоянието му се подобрило. Ако той е успял, защо да не можем и ние?

Лицето на Майкъл внезапно беше озарено от нетърпение. Хети не се опита да го прекъсне. Тя дори не беше сигурна, че той говореше на нея.

— Добра храна, почивка, медицински грижи, чист въздух. Ето от това има нужда Рут, а и всички останали в нейното състояние. Аз мога да й дам грижите и чистия въздух — ако успея да я измъкна от тази палатка и да я отдалеча от бебето й, — но преди тя да си почине, наистина да си почине…

Той замълча за малко. Хети видя как нетърпението бавно изчезна от погледа му.

— Но за всичко това са нужни пари, Майкъл. Пари, земя, подкрепа, персонал и…

Той сви рамене.

— Ето ти го твоето чудо, Хети. Да се намерят ресурсите, необходими за построяването на такъв санаториум.

— Чудеса стават, Майкъл — каза тихо тя.

— Така казват хората.

— Понякога просто не ги наричат чудеса.

— Е, аз поне знам името на следващия си пациент — и последният, който ти ще посетиш тази сутрин. Той се казва Фред Майзнер и е твърде стар за хапчета от пчелинок, така че не е необходимо да се тревожиш, че не съм му обръщал внимание.

— Хмм — каза Хети.

— Какво значи това?

— Никой не е твърде стар за хапчета от пчелинок, Майкъл Райан, което просто показва колко много знаеш!

Фред Майзнер седеше извит на една страна на един стол и се напрягаше да осигури повече светлина да пада върху книгата, която четеше. Очилата му с позлатени рамки се мъдреха на носа му като метално насекомо, което сякаш всеки миг щеше да излети, и от време на време той ги побутваше с пръст като че ли го дразнеха.

Когато видя Хети и Майкъл да стоят на вратата на дневната, където ги беше оставила прислужницата му, очите му светнаха и на съсухреното му лице се появиха още една дузина бръчки от усмивката му, която сякаш минаваше от едното му ухо до другото. Поне така си мислеше Хети, въпреки че не беше съвсем сигурна, тъй като старецът имаше едни от най-големите мустаци, които тя беше виждала през живота си.

Той маркира страницата, до която беше стигнал, и остави книгата си встрани, прекара сбръчканите си като стари корени пръсти през мустаците си и се изправи бавно на крака.

— Доктор Райан — каза той и протегна ръка — радвам се да ви видя. Вече започвах да се чудя дали не сте забравили горкия старец.

— Не съм — каза Майкъл и даде знак на Хети да се приближи. — Искам да ви представя годеницата си, Хети Малоун.

— Господин Майзнер — каза Хети и стисна огромната му ръка. — Радвам се да се запозная с вас. Доктор Райан ми е разказвал за вас, но не е споменавал за великолепните ви мустаци. Защо ли?

Очите на стареца светнаха. Без да пуска ръката й, той се наведе напред и й намигна заговорнически.

— Страхувал се е, че може да му открадна момичето. Дамите си падат по мъже с мустаци. Постоянно му го повтарям, но той не ме слуша.

Старецът се разсмя, пусна ръката на Хети и погали нежно мустаците си.

— Между нас да си остане, но според мен той не иска да си пусне мустаци, защото му растат редки. Случва се и с най-добрите от нас. — Той мръдна горната си устна, за да може Хети да види по-добре мъжкото му постижение.

Майкъл изсумтя, но Хети не му обърна внимание.

— Вие очевидно не сте от тях.

— Не. Разбира се, отначало жена ми се оплакваше. Казваше, че я гъделичкали, когато съм я целувал. Затова ги обръснах. Тя ме погледна само веднъж и каза отново да си пусна мустаци. След това никога вече не чух оплаквания от гъдел. — Когато Хети се разсмя, той присви вежди и неохотно се отпусна в стола си.

— Как сте, господин Майзнер? — попита с официален тон Майкъл и седна в стола до стареца.

Господин Майзнер потърка брадичката си и се замисли.

— Не съм зле. Изобщо не съм зле за човек на деветдесет и три години.

— Навърши деветдесет и една миналия март — провикна се прислужницата откъм кухнята. — Недей да лъжеш, Фред Майзнер!

Старецът изви глава по посока на гласа и извика в отговор:

— Деветдесет и три, жено. Ти си гледай кафеника. — Той се отпусна усмихнат в стола си. — Държи се, сякаш ми е майка, казах й, че една хубава жена като нея би трябвало да се омъжи повторно. Тя е само на шестдесет и седем. Още много хляб има в нея. Срамота е да се похабява така.

— Дръж се прилично — каза остро прислужницата, която се появи от кухнята с всичко необходимо за чаша кафе с гостите. — След малко можеш да кажеш нещо, за което после ще съжаляваш, и след това цяла седмица ще трябва да слушам мърморенето ти.

— На моята възраст, жено, е чиста загуба на време човек да съжалява за грешките си. Пък и аз съм правил толкова много грешки, че сега вече няма значение.

— Е, за това не мога да споря. Захар или сметана, госпожице Малоун? А за вас, доктор Райан?

Те започнаха да пият кафето си. Фред Майзнер беше стар флиртаджия и се радваше, че има нова „кобилка“, върху която да упражнява чара си. Той беше роден в Германия, но като младеж бе емигрирал в Америка в търсене на приключения. В крайна сметка се бе озовал в златоносните полета на Калифорния, където беше изгубил немския си акцент, беше си намерил съпруга и не беше успял да направи големия удар. По време на войната между Севера и Юга той беше останал в Калифорния, след което се беше завърнал на изток и бе започнал да работи като инженер в железопътните компании. С построяването на железопътната линия на запад, той се беше придвижвал напред заедно с релсите. Имаше богат запас от истории за построяването на първите железопътни линии през Колорадо и Канзас, а след това и надолу през територията на Ню Мексико, където твърдеше, че е оставил една дузина красиви сеньорити облени в сълзи след отпътуването му.

— Аз, разбира се, никога не съм казвал на жена си за тях. Тя нямаше да одобри това. Но аз нямаше да я напусна за нищо на света, независимо колко ме молеха онези красавици. Моята Ида правеше най-хубавите палачинки оттук до Мисисипи, а никой не можеше да се сравнява с нея, когато трябваше да се изпече еленски бут.

При спомена за съпругата му част от веселието го напусна и той дълго глади мустаците си, втренчил воднистите си старчески очи в небитието, докато се вглеждаше в миналото си, което го беше оставило сам в края на века — без жената и приятелите, с които в продължение на толкова много години беше споделял всичко.

Хети се наведе напред, за да остави чашата си върху подноса, който прислужницата беше оставила на масата, и движението й извади стареца от размисъла му.

— Какво… За какво говорех? — попита той, докато се отърсваше от спомените си.

— Разказвахте ни колко добре жена ви приготвяла еленско печено — подсети го нежно Хети.

— Така ли? Да, да, точно така беше. Знаете ли, то ми липсва много. Имам предвид еленското. — Мустаците му се извиха нагоре, когато той се ухили. — Обаче нямам зъби. Сега дъвченето ми отнема толкова много време, че сигурно ще заспя, преди да свърша.

Хети се разсмя и това му достави удоволствие, но Майкъл гледаше с мрачно неодобрение.

— Така е по-добре. Казвал съм ви да не ядете такива храни. — Той се наведе и остави чашата си върху подноса. — Някой ден може би ще започнете да се вслушвате в съветите ми.

— Не и ако продължите да ми повтаряте, че трябва да ям онова проклето — извинете, госпожице! — нещо, което ми давате. Вие с нея — той посочи с палец към кухнята — сте решили да ме вкарате в гроба.

— И точно там ще се озовеш, ако не започнеш да слушаш доктор Райан, стари мърморко — чу се откъм кухнята. Прислужницата не беше напуснала бойното поле и си беше държала ушите отворени.

— Госпожа Скот е добра готвачка и просто се опитва да поддържа здравето ви — скастри го строго Майкъл, сякаш Фред Майзнер беше някакъв палав ученик, а не мъж, който бе живял шестдесет години повече от него. — Щяхте да бъдете много по-добре, ако понякога се вслушвахте в онова, което ви казваме. Независимо дали ви харесва или не — добави той предупредително, когато господин Майзнер се намръщи.

Хети се зачуди колко мъдро щеше да бъде да издърпа ушите на Майкъл в този момент. Той изглежда беше забравил, че пациентите му се нуждаеха от много повече от обикновена медицина, за да останат живи и да намерят живот, който си струваше да живеят. Независимо от възрастта си и физическите си проблеми, господин Майзнер очевидно беше съвсем с ума си. Срамота беше, че същите онези хора, които най-много се грижеха той да остане жив, не смятаха, че е необходимо да се вслушват в онова, от което той самият смяташе, че се нуждае.

— Няма смисъл да спорим точно сега. Време е да си тръгваме — каза Майкъл и се надигна от мястото си със същата официалност, с която би се държал, ако бе отишъл да пие чай с губернатора. — Исках само да видя как сте и да ви представя госпожица Малоун.

— В такъв случай ще бъде най-добре да тръгваш, момче! Не искам да те задържам да раздаваш боклуците си на другите. Някой от тях може би наистина има нужда от тях!

Когато старецът изрече това, той се почувства много доволен. Раздразнението му се изпари веднага. Той отметна глава на една страна и намигна заговорнически на Хети.

— Особено ако не могат да се похвалят с повече от няколко редки косъмчета над горната си устна.

Хети се разсмя.

— Вярвам, че сте прав, господин Майзнер. Но в крайна сметка, тези нещастници не могат да бъдат обвинявани за нещо, което не зависи от тях, нали така?

Господин Майзнер обмисли въпроса й.

— Не, предполагам, че не. А също така предполагам, че наистина трябва да си тръгвате. Но преди това, ако нямате нищо против, ще ми налеете ли още една чаша кафе, госпожице?

Той се премести в стола си и извади малко сребърно шише от задния си джоб.

— И прибавете малко от това — каза той и й подаде шишето. — Помага срещу ревматизма на ръцете ми.

Майкъл се озова до тях за миг.

— Хайде сега, господин Майзнер — каза строго той и взе шишето от ръцете на стареца. — Знаете, че съм ви казал да не се докосвате до това нещо. — Той се намръщи на шишето, а след това и на пациента си, който не се беше впечатлил много от реакцията на лекаря си. — Всъщност, мога да се закълна, че ме уверихте, че не държите повече алкохол в къщата си.

— По дяволите, момче… извинете, госпожице. Пия, откакто бях на девет години и намерих пиенето на баща ми, което той криеше в плевнята. Досега алкохолът не ме е убил, така че не вярвам да ме убие точно сега. Проблемът с вас лекарите — каза той и заби пръст в стомаха на Майкъл — е, че си мислите, че можете да спрете онази стара досадница смъртта. Е, да, ама не можете. Когато му дойде времето, тя ще дойде и ще си свърши работата без значение колко ритате срещу нея, така че по-добре се наслаждавайте на онова, което имате в момента. Колкото по-скоро го разберете, толкова по-щастливи ще бъдете.

— Ха — каза Майкъл.

Преди той да успее да добави нещо, Хети измъкна шишето от ръцете му и разви капачката му.

— Кажете колко, господин Майзнер — каза тя и започна да налива течността в чашата на стареца. Когато наля около две пълни супени лъжици, тя спря, въпреки че господин Майзнер не й беше казал да спира. Хети не смяташе, че старецът е забелязал това. Той изглеждаше твърде доволен от това, че беше надхитрил Майкъл, за да се интересува дали тя му обръща някакво внимание. Хети сложи чашата със сместа от кафе и алкохол на масата до стола на господин Майзнер, където Майкъл не можеше да я достигне, освен ако преди това не избуташе годеницата си от пътя си.

Мрачното изражение на лицето му й показа, че той обмисля дали да не постъпи точно така. Госпожа Скот обаче влезе в стаята, преди той да беше взел решението си, с очевидното намерение да ги изпрати колкото се може по-скоро.

Тогава те си тръгнаха, но едва след като Хети тържествено обеща, че отново ще дойдат на гости на стареца. На входната врата тя се обърна, за да погледне назад. Фред Майзнер все още седеше на мястото си, облегнал лакти на облегалките на стола си. Той не я забеляза, защото гледаше право пред себе си, вперил поглед в нещо, което се намираше далеч извън пределите на стаята.

А чашата с кафе и алкохол си стоеше забравена на масата до стола му.

— Ти какво си мислеше, че правиш, когато наля алкохол в кафето му? — попита Майкъл, когато Хети се качи в двуколката.

— Фу! — отвърна тя. — Той е напълно прав. Сега това не може да му навреди, а и той вероятно се нуждае от него, за да успокои болката от ревматизма си.

Майкъл преглътна острия си отговор. Той се чувстваше обиден и предаден, сякаш тя открито се беше подиграла с лекарските му умения.

— Кой е учил медицина — ти или аз? — попита той, докато се качваше в двуколката зад нея. Конят помръдна с ухо, за да пропъди някаква муха.

— Ти, но не знам каква полза си имал от това. Или не си внимавал по време на лекциите, или преподавателите ти са пропуснали да ти споменат за някои важни неща.

— И какви са те?

— Здравият разум и малко човешко разбиране.

Майкъл се вцепени.

— Моля?

Тя се обърна с лице към него; зелените й очи бяха тъмни като лятно листо и това показваше, че е много ядосана.

— О, Майкъл. Той е само един стар човек. Жена му и повечето му приятели са мъртви. Костите го болят, не може да вижда добре, а съм и сигурна, че вече не излиза често от къщи. Той вече не може да върши нещата, с които е свикнал, и това вероятно му се отразява много зле. Как може да му навредят няколко капки уиски в кафето от време на време, ако той иска това?

— Говориш така, сякаш смяташ, че аз не се грижа добре за него — каза хладно Майкъл, който се почувства обиден от критиката й.

— Не, аз мисля, че ти се грижиш много добре за него. Просто смятам, че слагаш каруцата пред коня, когато става въпрос за нещата, които наистина имат значение, поне по отношение на господин Майзнер. На деветдесет и три…

— Деветдесет и една.

— Ето, виждаш ли, държиш се като прислужницата му. Караш го да се придържа към фактите, когато той предпочита да флиртува, да разказва смешни истории и да лъже за възрастта си. Какво, по дяволите — извини ме! — какво значение има дали е на деветдесет и една или деветдесет и три години? И в двата случая той си остава един старец, който предпочита да прави неудобствата на старостта малко по-приемливи, като си сипва по малко уиски в кафето. Какво толкова ужасно има в това, за бога?

— Не е добре за него, ето какво! Алкохолът пречи на храносмилането му, поврежда черния му дроб…

— О, я остави на мира черния му дроб! — избухна Хети. — Не ми трябва да съм завършила медицина, за да знам, че господин Майзнер ще почине от старост. Съмнявам се, че черният му дроб ще промени това.

— Как можеш да бъдеш толкова… толкова безгрижна? Очаквах нещо повече от теб, Хети.

— А аз очаквах нещо повече от теб, Майкъл Райан! Ти мислиш само за безценната си медицина, но не и за пациентите си.

Майкъл избухна.

— Това е абсурдно!

Подплашен от високия разговор, конят отметна глава и се дръпна настрани. Една жена на средата на улицата подскочи и се обърна, за да го огледа.

Майкъл не обърна внимание нито на коня, нито на жената. Той успя да снижи тона си, но не можеше да овладее напрежението и гнева в думите си.

— Това е абсурдно, Хети, и ти го знаеш.

Тя повдигна недоверчиво вежди, но не отговори нищо. Вместо това се настани по-удобно на седалката и оправи роклята си така, че да пада на по-правилни гънки около краката й.

— Знаеш, че това е абсурдно, Хети — настоя Майкъл, който не искаше да изостави темата. Той имаше чувството, че тя току-що го беше застреляла.

— По-добре си гледай юздите — посъветва го спокойно тя. — Конят ти току-що си хапна от остатъците на цветята в някаква градина.

Майкъл измъкна муцуната на коня от градината, но не и преди той да беше оставил забележима дупка в сухите листа; след това дръпна юздите, за да подкара животното. В каква посока се движеха, нямаше никакво значение за него.

— Ще те оставя в пансиона на госпожа Спенсър — каза той най-накрая, когато успя да овладее гласа си.

— Все още не желая да се връщам в пансиона — отвърна хладно Хети.

— Къде искаш да отидеш тогава?

— Искам да посетя госпожа Скогинс — каза най-накрая тя. След това извади визитната картичка от чантата си и прочете адреса на нея. — Ще ти бъде ли удобно да ме закараш там?

Гласът й беше студен като лед. Майкъл стисна зъби. Ако тя искаше да играе играта по този начин, той нямаше нищо против. В крайна сметка, той имаше по-важни работи, за които трябваше да се погрижи. Много по-важни.

— Няма никакъв проблем — тросна се той в отговор и подкара по-бързо коня.

Хети не обърна внимание на ръката, която Майкъл неохотно й подаде, за да й помогне да слезе от двуколката. Когато се озова на земята, тя го отпрати студено, сякаш го беше наела в конюшнята; след това застана с високо вдигната глава срещу него, докато той я гледаше безмълвно и цялото му тяло показваше колко е вбесен.

— Беше ми казал, че трябва да посетиш и други пациенти? — каза тя най-после.

Той изръмжа — отговорът му не можеше да бъде описан по друг начин — и се обърна рязко на седалката. Миг по-късно той вече беше подкарал коня в тръс, оставяйки я обвита в облака прах, вдигнат от колелата на двуколката.

Хети отиде до вратата от ковано желязо, която водеше към внушителната триетажна тухлена къща, която се намираше зад нея. Тя изтупа роклята и жакета си и се опита да не се тревожи за онова, което току-що се беше случило между нея и Майкъл.

Само можеше да предполага каква беше причината за промяната у него, но го обичаше твърде много, за да го остави такъв, какъвто беше сега. Въпреки медицинското си образование, Майкъл очевидно трябваше да научи още много неща и тя беше човекът, който щеше да го научи на тях. Ако се наложеше, щеше да му ги набие в твърдата глава.

Хети се облегна на вратата. Тя не си беше представяла срещата им след толкова дълга раздяла по такъв начин.

Изглежда, че нищо не се беше получило както трябва, като се започнеше от момента, в който беше слязла от влака, а той не беше дошъл да я посрещне.

Не, не беше съвсем вярно, че нищо не се беше получило както трябва.

Тя не беше забравила за целувките им, нямаше как да ги забрави. А ябълката…

Хети се усмихна леко и тайничко и усети странна топлина да се разлива ниско в стомаха й.

Трябваше да си припомни ябълките следващия път, когато започнеше да се тревожи.

Тя бутна вратата и тръгна по пътеката към къщата на госпожа Скогинс.

Когато Хети почука, вратата беше отворена от момиче на около шестнадесет години. Обикновената й черна рокля и бялата й престилка показваха, че тя е прислужница, но когато Хети я попита дали госпожа Скогинс си е у дома, тя се закиска, след което притисна длан до устните си и се изчерви.

— Извинете, ма’ам. Да, госпожа Скогинс си е вкъщи. Вие ли искате да се срещнете с нея?

Хети извади най-заплашителната си усмивка.

— Да, моля. Ако е свободна.

Момичето се намръщи замислено.

— Ами, да, ма’ам, предполагам, че е свободна. Тя е насаме с госпожа Фиск. В килера.

Хети бързо покри уста с длан и се изкашля.

— Но не мисля, че това ще има някакво значение — добави весело момичето и отвори широко вратата.

— Влезте, моля. За кого да предам?

Хети й каза името си, след което остана да гледа как момичето се отдалечава, като се опитва да се държи както подобава на добре обучена прислужница. Когато стигна до края на огромното стълбище, естествената й веселост взе връх. Тя се изкиска — Хети я чу много добре — и подскочи на следващото стъпало, след това на следващото, докато съвсем не забрави усилията си да се държи прилично, и изчезна в коридора на втория етаж.

Докато чакаше, Хети оглеждаше къщата, която госпожа Скогинс обитаваше сама. Мебелите бяха скъпи и елегантни и далеч не толкова потискащо тъмни, колкото мебелите на госпожа Спенсър, но в цялата къща цареше някаква неестествена неподвижност, която Хети намираше за обезпокояваща, сякаш всичко беше подбрано старателно, след това, по някаква неизвестна причина, беше поставено под стъклен похлупак, без да бъде използвано повече. Мисълта да живее тук сама, само в компанията на една прислужничка, я накара да потръпне.

Преди обаче да се беше замислила по-дълбоко върху това, момичето се появи тичешком по стълбите. На половината път то се спря по средата на крачката си като подплашен кон, възпрян от майсторска ръка, и слезе по останалите стълби бавно и с достойнство.

— Госпожа Скогинс ви кани да се присъедините към нея горе, ма’ам. Тя е с госпожа Фиск.

— Според мен това ще свърши работа, въпреки че не е най-доброто — казваше госпожа Скогинс, докато оглеждаше внимателно леко износен чаршаф. — Ъгълчето трябва да се поправи, но това ще бъде добра задача за някое младо момиче, което се учи да шие.

— Казват, че дивачките били добри в ръкоделието — каза госпожа Фиск и присви одобрително очи към разнищеното ъгълче. Корсетът й изскърца, когато тя се наведе да огледа съдържанието на няколкото кашона, които се намираха на пода между двете жени. — Това ще напълни два, може би три кашона, а госпожа Гроув каза, че можела да осигури само пет.

— Сигурна съм, че… а, госпожице Малоун, влезте. — Госпожа Скогинс сгъна чаршафа и го подаде на прислужницата, която беше влязла в стаята преди Хети. — Вземи това, Бети. Сгъни го, ако обичаш, заедно с другите, които сме отделили — каза тя и посочи към кашоните.

— Тъкмо сортирахме съдържанието на килера за бельо за дарения за медицинската мисия в Бразилия. Организаторите изпращат спешни заявки за доставки на чаршафи за болницата и училището, които строят. Госпожа Фиск ни каза за това.

Тя говореше строго официално, почти студено, но чаршафите и кърпите, които Хети успя да забележи, не бяха от окъсаните дрипи, които обикновено съставяха такива дарения. Някои от нещата бяха чисто нови.

Тази щедрост я изпълни със смелост.

— Всичко ли ще изпратите в мисията? — попита тя и посочи към камарата, която Бети сръчно сгъваше. — Познавам едно семейство тук, което също има нужда от помощ.

Тя им разказа за посещението си при семейство Райнър тази сутрин. Госпожа Фиск цъкаше с език през цялото време, докато Бети подсмърчаше нещастно в ъгъла. Госпожа Скогинс беше по-твърда. Когато чу как Самюъл се опитвал да разчете рецептите на баба си, тя премигна и очите й внезапно някак странно хлътнаха, но това беше всичко.

— Хмм — каза тя, когато Хети свърши разказа си. — Абсолютно неприемливи условия. Не бих посмяла да опитам ястие, приготвено от осемгодишно момче.

Тя се намръщи към кашоните, след това към камарите чаршафи, които все още стояха върху леглото и очакваха да бъдат прегледани.

— Бети, твоето семейство е достатъчно голямо, за да знаеш от какво може да има нужда семейство Райнър. Сортирай им един кашон, ако обичаш. Но преди това — каза тя с величественото държане на човек, който обявява кралски указ — ще пием чай.

Чаят им беше сервиран в малка, слънчева стая в задната част на къщата. Това беше първата стая, която изглеждаше, сякаш се използва редовно.

Най-забележимото нещо в стаята беше поставената в рамка снимка, която се намираше върху една малка масичка в единия край на помещението. В къща, в която всяка свободна повърхност отдавна беше затрупана с модерна купчина скъпи джунджурийки, тази снимка стоеше съвсем сама на почетно място.

Дори от мястото си през половината стая Хети успя да различи на снимката много по-младата госпожа Скогинс, облечена в най-хубавите си дрехи. Ръката й беше сложена върху рамото на един мъж, който седеше изправен като бастун в тежък стол в средата на снимката. Едно момче на около четири години стоеше до стола на баща си, подпряло едната си ръка на крака на стола, кръстосало безгрижно единия си крак пред другия, сякаш приемаше твърдата опора на баща си за неоспорима даденост.

Любимият съпруг и обожаваният син, починали отдавна от туберкулоза и оставили само тази снимка след себе си.

Сърцето на Хети се сви. Тя нямаше как да не забележи, че госпожа Скогинс, въпреки външното си спокойствие, поглеждаше от време на време към снимката, докато наливаше чай и подаваше чинията със сладкиши на останалите. Снимката беше като някакъв талисман, който подхранваше спомените, които избледняваха с всяка изминала година.

— Бети се учи — каза госпожа Фиск и прекъсна размишленията на Хети. Госпожа Фиск отхапа от сладкиша. — Много са добри, Летиция — добави тя, докато дъвчеше. Двойната й гуша се движеше с усилие. — Наистина са много добри.

Госпожа Скогинс остави чашата си от китайски порцелан в чинийката й и кимна.

— Вчера сутринта тя дори се качи бавно по стълбите. Това почти ми дава надежда, че тя ще успее да овладее енергията си.

— Ще се справи — измърмори госпожа Фиск с пълна уста. Очите й се кръстосаха леко, докато се опитваше да махне една коричка, която се беше залепила за върха на носа й.

— Надявам се. Ще трябва да придобие някакви умения. Дванадесет деца, госпожице Малоун! — добави Летиция Скогинс, като се обърна към Хети. — Можете ли да си го представите? В семейството на Бети има дванадесет деца, все по-малки от нея и баща, който не може да помогне на самия себе си, камо ли на семейството си.

Самата мисъл за това й се струваше твърде невероятна.

— Дванадесет!

— Предполагам, че я обучавате за прислужница? — попита Хети.

— За прислужница? Опазил ме господ. Не, аз я използвам за прислужница, но я обучавам за счетоводителка.

Хети повдигна вежди.

— За счетоводителка?

— Разбира се. — Гласът на госпожа Скогинс стана определено леден. — Аз бях счетоводителка на съпруга си в продължение на много години. — Докато говореше, тя отново погледна към снимката.

— Това е най-подходящата професия за момиче като Бети — каза госпожа Фиск и подаде чашата си за още чай, за да отвлече вниманието на госпожа Скогинс от грешката на Хети. — Ние се чудехме какво да направим, за да й помогнем, когато Летиция предложи счетоводството. Три бучки захар, Летиция. Благодаря. И още малко сметана. Бети се оправя много добре с аритметиката — добави тя за информация на Хети, — но с нейното семейство и нуждата да се грижи за братята и сестрите си никога нямаше да се научи на добри обноски. А независимо колко е умно, едно момиче няма никакъв шанс да си намери добра работа, ако не знае как да се държи.

— Разбира се. Аз не исках… — Хети прекъсна опита си да се извини, защото Бети влезе в стаята.

— Извинете, госпожо Скогинс — каза момичето, — но някой си господин Мерсен ви търси по телефона, ма’ам. Казва, че иска да говори с вас.

— Адвокатът ми. — Госпожа Скогинс се изправи. — Той трябваше да уреди някои мои дела, докато ме нямаше. Вярвам, че ще ме извините. Понякога е толкова трудно да се получи добра връзка оттук с Денвър, а дори и тогава човек трябва да крещи като дивак.

Хети остави чашата си и стана от мястото си.

— Трябва да тръгвам. Много благодаря за чая. И за нещата за семейство Райнър. Много мило беше от ваша страна. Ще се опитам да дойда да ги взема утре, ако ви е удобно.

— Най-добре ще бъде и аз да си тръгвам — каза госпожа Фиск и се надигна с усилие. — След толкова дълго отсъствие нямаше да дойда, но госпожа Гроув каза, че се тревожела за дарението за мисията. — Тя прибра две парчета от сладкиша в чантата си и излезе от стаята след Хети.

Едва когато вратата се затвори зад тях, тя каза:

— Не се притеснявайте за това, че я разстроихте. Тя така и не успя да преживее загубата на съпруга и сина си.

— Наистина не исках да я обидя. — Хети се поколеба дали трябваше да каже още нещо. — Видях снимката — призна си тя най-накрая.

Госпожа Фиск кимна с очевидна загриженост.

— Летиция Скогинс никога няма да си признае това, но в тази къща тя се чувства самотна. За нея е добре, че Бети е там, дори ако понякога момичето я ядосва.

Хети си спомни за хладната, подредена елегантност в къщата и за малкото момче от снимката, облегнало се толкова уверено на коляното на баща си, и мисълта за това я накара да потръпне.

— Е, няма смисъл да мислите за това — каза госпожа Фиск. — Животът продължава. Трябва да се опитаме да се справим колкото можем по-добре.

С тези думи тя се отдалечи надолу по улицата, оставяйки Хети да я последва.

(обратно)

Глава седма

Когато Хети се върна в пансиона, видя, че вратата зее широка отворена, а в коридора цари абсолютно объркване. Някакви нови наематели се настаняваха в предната спалня и госпожа Спенсър се мотаеше наоколо като раздразнена кокошка, сменяше чаршафи, отваряше прозорци и обясняваше на новите наематели — семейство на средна възраст, които седяха нервно един до друг на един диван в дневната — правилата в пансиона.

Изглежда, че Майкъл беше уредил братята Търнър да бъдат преместени от пансиона в болница, където за тях щяха да се грижат по-добре — трудна задача, тъй като болниците не искаха да приемат туберкулозни, които можеха да умрат всеки момент. От възклицанията и коментарите на госпожа Спенсър ставаше ясно, че тя се разкъсва между радостта, че братята ги няма, и раздразнението от внезапното им напускане.

Когато Хети я спря в коридора, за да попита дали Майкъл не е оставил съобщение за нея, госпожа Спенсър, наполовина скрита зад купчината чаршафи в ръцете си, само поклати глава и се отдалечи забързано.

— Извинете, ма’ам. — Прислужницата мина покрай Хети, хванала механична чистачка за килим в едната си ръка и метла и лопата в другата. Преди Хети да успее да я попита дали Майкъл беше оставил съобщение, тя се втурна в спалнята и затвори вратата зад себе си.

Раздразнена, Хети се оттегли в спалнята си, за да се измие и преоблече за вечеря. Тя нямаше нищо против вниманието, което Майкъл отделяше на братята Търнър, но не смяташе, че е твърде неразумно да очаква от него да й остави съобщение, пък било то дори и малка бележка, с която да й каже, че ще дойде да обядва с нея.

В края на краищата, това се оказа без значение. Майкъл не се появи на време за вечерята.

Докато се хранеше, Хети не сваляше очи от чинията си и се опитваше да не забелязва любопитните погледи, които й хвърляха останалите наематели. Когато след вечерята те се събраха в дневната, за да си поговорят, Хети се извини и се върна в стаята си.

Тя чете малко, след което си легна рано, като се чудеше какво го беше задържало тази вечер. Измина дълго време преди тя да успее да заспи.

Майкъл не дойде за закуска. Дотогава всички съмнения и несигурността от предишния ден вече бяха изчезнали и бяха заменени с раздразнение.

Когато малко след девет часа Хети стигна до входната врата на къщата със странния цвят, тя откри, че вратата е заключена, а щорите на прозорците са спуснати.

Хети се втренчи ядосано във вратата, опитвайки се да реши какво да направи сега. Ако Майкъл си мислеше, че да я избягва беше начинът да я накара да му се извини, трябваше да си помисли отново.

Тя не можеше да попита съседите къде е отишъл той. Това нямаше да се хареса на Майкъл, а и съседите без съмнение щяха да започнат да се питат защо, току-що пристигналата годеница на доктор Райан е била принудена да се обърне към тях за информация. На нея не й се искаше да седи в потискащо елегантната дневна на госпожа Спенсър и да го чака да се появи, а нямаше никаква представа откъде можеше да започне да го търси.

От друга страна, имаше много неща, с които можеше да си запълни времето. Това беше един нов град, който не познаваше и трябваше да опознае, а и денят беше прекрасен за разходка.

Центърът на града гъмжеше от хора. Хети спря на гарата, за да уреди куфарите й да бъдат закарани в дома на Майкъл. Когато приключи с това, тя тръгна да обикаля магазините и дискретно да наднича през прозорците на канцелариите, изследвайки възможностите. Тя бързо успя да намери аптеката на господин Фиск — сграда, която вдъхваше усещане за стабилност и просперитет и пред която гордо се мъдреше една съвременна машина за сода.

Господин Фиск подаде плешивата си глава откъм канцеларията на гърба на сградата и направи малка гримаса, която накара веждите му да се огънат.

— Идвам веднага, ма’ам — извика той и се скри обратно в светилището си, преди тя да успее да му отвърне нещо.

Докато го чакаше, Хети оглеждаше полиците, които бяха добре заредени и внимателно почистени. Няколко от изложените продукти имаха непознати имена, а други, с които тя беше свикнала, изобщо не бяха изложени, но приятелите й, които я бяха предупреждавали за живота в дивия и непокорен запад, бяха сбъркали. Колорадо Спрингс може и да беше по-малък от Бостън, но беше също толкова модерен град.

— Съжалявам, ма’ам. Момчето излезе да занесе няколко поръчки и… я виж ти! Госпожица Малоун, ако не греша? — Господин Фиск я погледна над рамката на очилата си. След това плъзна очилата нагоре по носа си и я погледна през стъклата. Изражението му не показваше дали тази промяна в перспективата е имала някакъв резултат. — Доктор Райан все пак ви е взел от гарата, нали?

— Оправихме се, господин Фиск, благодаря — отвърна Хети, като внимателно заобиколи истината. — Но тази сутрин той е зает и аз разучавам града, ако мога да се изразя така.

— Този човек е винаги зает. — Господин Фиск не приличаше на човек, който смята, че да бъдеш постоянно зает, е хубаво. — Има пациенти из целия град. Дава консултации в Глокнър. За туберкулозни, нали знаете. Изглежда, че има добри резултати, въпреки че не проявява желание да опитва нови идеи. — Последното очевидно беше голям недостатък според господин Фиск.

Хети кимна.

— Да, той наистина има повече работа, отколкото е по силите му. — Тя възнамеряваше да приема всички комплименти за Майкъл и да не обръща внимание на останалото.

— Ще бъда много учуден, ако той печели от всичките усилия, които полага. Никога не съм познавал лекар, който проявява толкова голямо желание да приема пациенти, независимо дали могат да му платят или не. Е, разбира се, няма истински лекар, който да няма няколко пациента, които не могат да си плащат, но доктор Райан… — Кльощавият аптекар наклони глава встрани и цъкна неодобрително с език като недоволна стара кокошка.

— Повечето лекари не се занимават с медицина заради парите, господин Фиск — каза с леко раздразнение Хети.

— Вярно, абсолютно вярно. Но доктор Райан успява да не печели повече от останалите. — Той се втренчи в нея, сякаш я предизвикваше да обори изявлението му. — Никой лекар не може да практикува професията си, ако е разорен, не мислите ли?

— Не бих могла да знам това, господин Фиск. Съмнявам се, че такъв проблем ще изникне някога.

— Да. Е… — каза недоверчиво аптекарят, който не искаше да се откаже толкова лесно от размишленията си върху характера на Майкъл. — През половината време него не можете да го намерите. Появи се тук още когато отворих тази сутрин. Поръча да му смеси едни лекарства и изхвърча навън. Мислите ли, че момчето, което разнася поръчките, е успяло да го намери след това? — Той изсумтя. — Дори кабинетът му е заключен. Момчето върна поръчката. Изгуби ми цял час тази сутрин, а днес имаме много работа.

— Ако искате, може аз да му занеса лекарствата — предложи хладно Хети. — Сигурно ще се видя скоро с доктор Райан.

Господин Фиск я огледа внимателно, след което бръкна под тезгяха и извади малко пакетче, увито в хартия и вързано с канап.

— Предполагам, че няма да има проблем. Не обичам да давам лекарства на всеки срещнат просто така, но при дадените обстоятелства…

Хети протегна ръка, за да поеме пакетчето, но отдръпна ръка, тъй като се сети за думите на аптекаря относно финансовото състояние на Майкъл.

— Колко струва? Мога да го платя, ако желаете.

Господин Фиск махна с ръка пред носа си.

— Записал съм го на сметката на доктор Райан.

Внезапно Хети се сети как във влака госпожа Фиск беше раздавала храната си на трите гладни момчета, чиято майка трябваше да се грижи за новороденото си бебе. Семейство Фиск може и да приличаха на скъперници, но и двамата, изглежда, имаха добри сърца.

— Много пари ли изкарвате от сметката на доктор Райан, господин Фиск? — попита Хети, като гледаше плешивия аптекар право в очите.

— Понякога, госпожице Малоун — отвърна честно той. — Понякога.

Хети се усмихна; след това усмивката й стана по-широка.

— Случайно да имате хапчета от пчелинок, господин Фиск? Бих искала една торбичка, моля. Не, нека да бъдат две. И ще си платя за тях. — Поне този път. Следващия път Майкъл щеше да си плати. Тя смяташе лично да се погрижи за това.

Когато Хети излезе от аптеката, походката й беше по-лека и по-весела, отколкото когато бе влязла вътре.

С напредването на деня горещината се увеличи, а и Хети се поизмори от обикалянето. Разходката й не се беше оказала чак толкова забавна, колкото беше предполагала, че ще бъде. Но тя беше очаквала Майкъл да бъде с нея и да я развежда.

Хети се намръщи, докато гледаше струпаните на витрината на един железничарски магазин кухненски пособия и инструменти. Защо Майкъл не бе прекарал поне тези първи дни с нея? Толкова трудно ли беше наистина да помоли някой друг лекар да се погрижи за пациентите му за един-два дни?

Вратата на следващия магазин беше отворена и Хети дочу грохота на печатна преса.

Мисълта за печатница и хартия увеличи раздразнението й. Майкъл трябваше да й остави поне една бележка тази сутрин! Това едва ли беше толкова много за него. Само няколко реда, в които да й каже кога да го очаква или кога да се срещнат. Или пък да й изпрати покана за обяд. Това щеше да бъде още по-хубаво. Може в някой от по-добрите хотели в града. Само двамата, без да им се налага да гледат наредените от двете страни на дългата маса наематели на госпожа Спенсър.

Мисълта за обяд накара стомаха на Хети да се свие. Тъй като госпожа Спенсър сервираше само закуска и вечеря, Хети си купи бисквити и малко сирене, нарязано на тънки резенчета, занесе ги до парка, който заемаше цяла пресечка в центъра на града и седна на една пейка под висок бор. Въпреки че вече беше декември, слънцето грееше силно.

Докато се хранеше, тя наблюдаваше несекващия поток от хора, файтони и каруци по улиците около нея и се опитваше да не обръща внимание на нарастващото си раздразнение от факта, че Майкъл не само че го нямаше, но и тя нямаше ни най-малка представа къде можеше да се намира той или кога ще може да го види.

Едно слабо гласче в дъното на съзнанието й казваше, че това, което изпитва, не е раздразнение, а съмнение. Или може би дори малко страх. Но това беше абсурдно. Хети не вярваше във вслушването в слабите, гадни гласчета. Те имаха лошия навик да й казват неща, които тя не желаеше да слуша.

Отсъствието му нямаше нищо общо с вчерашното им скарване, а студенината, която той проявяваше към пациентите, си нямаше нищо общо с отношението му към нея. Абсолютно нищо. Майкъл я обичаше също толкова, колкото го обичаше и тя. Ако всеки от тях се беше променил малко през изминалите две години, то това беше нещо, което трябваше да се очаква, нали така?

Той беше зает. Това беше всичко. Твърде зает с работата си, за да осъзнае колко уязвима се чувстваше тя сега, и твърде отдаден на пациентите си, за да си помисли да ги изостави дори за миг.

Всичко беше толкова просто. Абсолютно обяснимо, наистина.

Хети схруска една бисквитка толкова силно, сякаш тя се беше опитала да й отвърне. Бисквитката се пръсна и малки парченца от нея се посипаха по жакета и в скута на Хети.

— Ще ти бъда много благодарен, ако оставиш пакетите ми при Фиск, където им е мястото.

Не думите, а гласът накараха Хети да се обърне рязко.

— Майкъл! Къде…?

— Наистина, Хети. Имам твърде много работа, за да си губя времето да обикалям града в търсене на нещо толкова важно колкото е това лекарство.

Изненадана от ледения му глас, Хети едва успя да си поеме дъх. Тя присви очи към него, но слънцето се намираше точно зад него и той приличаше на зловещ силует с широки рамене, облян в ослепителна светлина.

Това й се стори нереално. Този студен и ядосан мъж не беше мъжът, когото тя познаваше.

— Майкъл? — попита тя с недоверие.

— Че кой друг може да те гони из целия град, опитвайки се да си вземе пакетчето с лекарството? — В думите му имаше язвителност, от която Хети потръпна. Той протегна ръка с дланта нагоре.

Хети скочи ядосана на крака. Тя се опита да направи една крачка към него, но заби коляното си в ръба на пейката от ковано желязо, която ги разделяше.

Тя изстена от болка и се дръпна назад, като се опитваше да спре сълзите, предизвикани от острата болка в коляното й. Болката превърна раздразнението й в гняв.

— И просто си искаш пакетчето, така ли? Без извинение? Без обяснение? Без благодарности?

Той се намръщи. Тя никога не беше виждала такова мрачно и зловещо изражение на лицето му.

— Не мога да чакам повече, Хети. В пакета има едни хапчета, които ми трябват и които са последните от запасите на господин Фиск, преди той да получи нова стока. Нямам време да тичам от една аптека до друга, за да проверя дали някой друг не разполага с това лекарство. — Той отново протегна ръка като крал, който си иска дължимото.

Въпреки топлината Хети потръпна. Това не беше онзи Майкъл, когото тя познаваше. Това беше невъзможно.

Той имаше спешен случай. Това беше единственото обяснение. Разбира се! Колко глупаво от нейна страна, че не беше се сетила за това веднага!

Тя вдигна чантата си и започна да рови из нея, търсейки малкото пакетче, което бе взела от господин Фиск.

Майкъл го пое от ръката й, благодари й отсечено, обърна се и тръгна обратно.

— Майкъл! Чакай! — Очевидното отчаяние в гласа й не се харесваше на Хети, но умолителните й думи излязоха сами от устата й, когато той се обърна с лице към нея. — Кога ще се освободиш? Къде ще се срещнем? Ще те видя ли…?

— Не знам, Хети — каза той. Думите му бяха като ледени висулки — остри и студени. — Има неща, които трябва да… — Той спря и си пое дълбоко и измъчено дъх. — Не знам — повтори той най-накрая. След това се обърна и си тръгна с мрачната, изправена походка на палач, тръгнал към бесилката.

Онемяла от изненада, Хети го гледаше, докато той не изчезна в морето от хора. Тя остана неподвижно още малко, втренчена в мястото, на което беше изчезнал Майкъл, притиснала чантата си, сякаш тя щеше да я защити от безпокойството, което я обземаше.

Всички емоции, с които се беше опитвала да се пребори през последните няколко часа, се върнаха с пълна сила — гняв, несигурност, съмнение — по-силни и по-натрапчиви от всякога.

Тя заби нервно пръсти в плата на чантата си, започна да усуква и дърпа сложните възли и да се опитва да се хване за нещата, които бяха събрани от вътрешната страна на хастара от тафта, въпреки че те неизменно се изплъзваха от пръстите й.

Също като Майкъл.

Хети тръшна чантата върху седалката на пейката. За миг тя остана да стои, гледайки гневно чантата си; след това се завъртя и седна на пейката, приведе рамене, кръстоса ръце под гърдите си и се втренчи гневно в храстите от другата страна на тротоара.

За кого се мислеше доктор Майкъл Райан? Тя беше прекосила половин континент, за да стигне дотук! Беше изоставила всичко и всички, които беше познавала само за да бъде с него. И за какво? За да бъде избягвана, пренебрегвана, обиждана и да се държат с нея, сякаш беше някакво лошо, полуумно дете?

Тя реши, че ще наеме двуколка и кон от най-близката конюшня, за да вземе кашона с чаршафи от госпожа Скогинс и да го занесе до малкия лагер на семейство Райнър край реката. Вероятно можеше да свърши една дузина неща за тях. За разлика от някои нейни познати, семейство Райнър дори може би щяха да оценят усилията й да им помогне.

А когато се върнеше в града, щеше да чака Майкъл на верандата му, докато той не се прибереше — цял следобед, ако трябваше, — за да му поиска обяснение.

И нямаше, наистина нямаше, да се тревожи от това, че Майкъл я избягва.

Майкъл остави коня и двуколката в конюшнята и измина пеша двете пресечки до дома си. Лекарската му чанта от черна кожа сякаш тежеше с пет килограма повече от обикновено. Той се чувстваше замръзнал и вцепенен, но беше твърде изтощен, за да мисли за това.

Двете пресечки му се сториха огромно разстояние.

На три къщи преди своята той спря внезапно.

Хети седеше на най-горното стъпало на верандата му с вдигната глава, изправен гръб и стиснати плътно един до друг крака. Голямата чанта, която бе носила по-рано, се намираше в скута й. Ръцете й бяха вплетени една в друга върху коленете й, сякаш за молитва, и тя изглеждаше толкова спокойна и изпълнена с достойнство, като че ли чакаше групата на дамите от църквата да започне седмичната си среща.

Сърцето на Майкъл се сви. Хети беше най-веселият човек, когото той познаваше, но когато една жена започнеше да се държи официално и с достойнство, всеки умен мъж бягаше да потърси прикритие. Единственият проблем беше, че той нямаше достатъчно сили да й се измъкне точно сега, камо ли пък да й избяга.

Вратата изскърца, когато Майкъл я отвори неохотно, след което се затвори с трясък зад него. Хети го наблюдаваше, без да помръдне; лицето й беше безизразно като на статуя.

Той спря на няколко крачки от стъпалата и сложи уморено чантата си на земята.

— Не знам какво имаш да ми казваш, Хети, но ще трябва да почакаш.

Очите й се разшириха гневно, а брадичката й се повдигна. Тя скочи на крака, без да изпуска чантата си.

— Трябва да почакам ли? Откакто дойдох тук, не правя нищо друго, освен да чакам!

За миг у Майкъл пламна гняв, но бързо угасна. Той беше твърде изморен, за да може да се ядоса, твърде изморен, за да чувства нещо друго, освен леда, който го разяждаше болезнено отвътре като признание за провала му.

Умореният му поглед се плъзна по лицето на Хети надолу към шията, гърдите, кръста, по цялата дължина на краката до мястото, на което върховете на обувките й се подаваха под роклята й.

Замаяният му от изтощение мозък произведе някаква замъглена картина на това как той се отпуска на старото стъпало до годеницата си. Искаше му се да се хвърли в прегръдките й, да положи глава на гърдите й и да остави топлината й да го заобиколи и да пропъди ледената празнота вътре в него. Искаше му се да заплаче и да почувства нежното й докосване, докато тя избърсва сълзите му. Искаше му се да заспи, докато тя лежеше до него, готова да прогони мрачните сънища, които толкова често се криеха в тъмнината, готови да се нахвърлят върху него във всеки един миг.

Той не се помръдна.

Хети също остана неподвижна. Тя просто стоеше на стъпалото и го гледаше в очакване да отговори на предизвикателството й. Вместо това той се наведе, вдигна лекарската си чанта, изкачи бавно стълбите и застана до нея. За миг Майкъл се поколеба, защото му се прииска да се наведе и да я целуне. Тя отвърна на погледа му с объркано повдигане на веждите.

— Майкъл? — Колкото и да беше уморен, той долови въпроса в тона й.

Майкъл се намръщи, отвори уста, за да каже нещо, но не можа да намери подходящите думи, с които да й обясни. Думите бяха там, скрити зад ледената стена, която го държеше в прегръдките си, но той не можеше да ги извади оттам. Поклати глава и мина покрай Хети.

Ключалката се завъртя със скърцане. Той бутна вратата и влезе в къщата, без да поглежда назад. След като в продължение на толкова много часове никой не беше влизал в къщата, въздухът вътре беше застоял.

Справочниците, които той бе чел и върху които беше заспал преди два дни, все още го чакаха на бюрото му. Единият беше отворен и страницата беше намачкана на мястото, където бузата му се беше притискала към нея. Останалите стояха разхвърляни, със страници, маркирани с парчета хартия, които той беше откъснал от някаква тетрадка. Майкъл се втренчи в купчината натрупано медицинско познание, която сякаш му се подиграваше.

Някъде над главата си той долови стъпките на някаква птичка по покрива. Друга птичка изпърха в храстите под прозореца и едно клонче одраска стъклото, когато птичката отлетя.

Майкъл се напрегна, отметна глава и се вслуша в познатите шумове, които издаваха птиците, които продължаваха живота си, без да забелязват хората около себе си.

Гарванът, когото той беше чул пред болницата малко след разсъмване на същата сутрин, бе изглеждал също толкова безгрижен и тежките удари на крилете му бяха прозвучали съвсем отчетливо в стаята. Той си спомни как се беше спрял, за да се заслуша в тях. Един удар, два, три, след това нищо, освен лекото свистене на въздуха, което показваше преминаването на птицата; след това бе настъпила тишина.

Джейкъб Търнър бе вдигнал глава, за да проследи полета на гарвана. Слабата утринна светлина, която се процеждаше през щорите на прозорците, беше открила безжалостно изпитото му лице и хлътналите му очи. В продължение на няколко секунди той бе останал неподвижен; след това погледът му се беше свел към увитата в одеяла фигура, която лежеше на тясното легло.

— Не трябваше да идваме тук — бе казал той с толкова, слаб глас, че Майкъл едва бе успял да го чуе. — Лекарите ни казаха. Казаха ни, че е твърде късно.

Джейкъб беше обърнал отчаяния си поглед към него, сякаш го молеше за разбиране.

— Все пак ние решихме, че трябва да опитаме. Това беше последната ни възможност. Не трябваше да я изпускаме.

Майкъл бе кимнал. Майка му също се бе вкопчила в тази последна, отчаяна надежда за оцеляване, също като братята Търнър. Но тя поне беше починала между приятели.

Сякаш доловил мислите на Майкъл, Джейкъб бе отместил поглед към брат си.

— Не трябваше да идваме тук — бе повторил той. Той не бе продумал повече, дори и когато хората от погребалното бюро бяха дошли да приберат тялото на брат му. Най-накрая Майкъл бе успял да го накара да изпие едно приспивателно, след което бе останал да се увери, че Джейкъб ще бъде настанен в друга стая, този път само с едно легло.

След по-малко от половин час го бяха повикали при седемнадесетгодишно момиче, болно от туберкулоза, което току-що беше преживяло първия си кръвоизлив. Момичето беше сираче, работещо като домашна прислужница и вече нямаше да може да задържи работата си и трябваше да се надява само на милостта на хората, а единственият му дом беше препълненото болнично отделение, в което имаше още една дузина момичета като нея. А след нея Майкъл бе видял и петгодишното момче, наранено по време на катастрофа с каруца, чийто крак се бе наложило да ампутира с пълното съзнание какво щеше да означава това за момчето и за мъжа, в който то щеше да се превърне. А след това…

Едно мускулче на брадичката на Майкъл подскочи болезнено и го извади от мрачните му мисли. Той остави лекарската си чанта много бавно по средата на бюрото между пръснатите справочници, свали сакото си и го сгъна върху чантата.

Зад себе си Майкъл чу стъпките на Хети, която идваше към него. Тя се обърна и застана зад бюрото му, точно на мястото, на което той обикновено сядаше. В нея имаше нещо, което тревожеше Майкъл.

— Трябва да си поговорим, Майкъл.

Майкъл си пое дъх и издиша бавно.

— Не сега, Хети — каза той, като произнасяше внимателно всяка дума.

— Напротив, точно сега. — Тя замълча, задъвка едната страна на долната си устна и се загледа в него.

— Знам, че си изморен. Знам, че днес не ми обърна внимание не защото не си искал. Знам, че имаш пациенти, които се нуждаят от теб. Знам всичко това. Но то не е достатъчно, Майкъл. Изобщо не е достатъчно.

Той потръпна. Не е достатъчно. Не е достатъчно.

— Ти не си същият, Майкъл. Ти си студен. Ти си… ти си… — Тя разпери ръце, раздразнена от неспособността си да намери подходящата дума. — Имам чувството, че някак си се отдалечил от мен и аз… не знам как да те намеря отново.

Тя се приближи до него и сложи ръка върху неговата, молейки го безмълвно за обяснението, което той отказваше да й даде. Майкъл усещаше топлината на дланта й дори през ризата си, но тя не беше достатъчна да разтопи леда в него.

Очите му срещнаха погледа й.

— Утре — каза той най-накрая и махна ръката й от своята. — Моля те, Хети. Ще говорим за това утре.

Тя стисна устни и присви очи, но не настоя повече, а само вдигна чантата си и напусна безмълвно стаята с вдигната глава.

Майкъл се заслуша в звука от стъпките й, докато тя минаваше през чакалнята и затваряше вратата след себе си. Второто и четвъртото стъпало на верандата изскърцаха под тежестта й. Майкъл чу лекото чукане на токовете й по павираната пътека, изскърцването на отварящата се врата.

И през цялото време той стоеше неподвижно и изпитваше ужасна болка.

Някога щеше да й каже всичко, но между тях имаше две години мълчание и сега той просто не знаеше как да започне. Страхуваше се, че ако веднъж започне да говори, думите ще се излеят като придошла пролетна река. Колко от провалите си като лекар щеше да си спомни, преди тя да бъде отнесена от потопа?

Още докато беше учил за лекар, го бяха предупредили за това.

— Ще имаш пациенти, които ще умират, момчето ми — бе казвал намръщено старият доктор Егертс. — Въпреки всичките ти усилия, те ще умират и единственото, което ще можеш да направиш, ще бъде да останеш с тях, докато не си отидат. Ще трябва да се научиш да приемаш това и да продължаваш да работиш.

Е, той беше продължил да работи, но не се беше научил да го приема. Всъщност, Майкъл не смяташе, че някога ще може да се научи на това.

Той сви устни отвратен от себе си. Джеймс Търнър беше мъртъв и единственото нещо, което той можеше да направи, бе да мисли, че се е провалил. Въпреки това обаче имаше нещо, което можеше да направи.

Отърси се от умората и влезе в малката спалня, която беше превърнал в лаборатория след смъртта на доктор Каткарт. Стаята беше тъмна и непроветрявана, но в мига, в който прекрачи прага й, Майкъл бе обзет от спокойствие.

Той дръпна евтините муселинови завеси, които закриваха прозорците, и се настани пред работната маса, на която се намираха микроскопът му, сандъчетата с лабораторни стъкла, които беше направил през изминалата година и половина и дебелите камари тетрадки, в които записваше напредъка на експериментите си, идеите си и историите на заболяванията на туберкулозните си пациенти.

Бяха изминали повече от двадесет години от деня, в който майка му беше починала от туберкулоза — „бялата чума“, която измъчваше човечеството му в продължение на векове. За това време медицинската наука беше определила причината за появата й и начина на предаването й, но не беше по-близо до откриването на лекарство за нея, отколкото бе била по времето, когато майка му се беше присъединила към хилядите отчаяни страдалци, които чакаха да се случи някакво чудо. Някои бяха открили своето чудо, докато други, като майка му, не бяха успели. Никой не знаеше защо.

Много хора се опитваха да намерят отговора. Полиците на Майкъл бяха пълни с хапчета, прахове и механични устройства, всичките безполезни, които бяха опитвани по едно или друго време. Той беше абониран за всички издавани медицински списания и справочници, които се занимаваха с проблемите на белодробните заболявания от всякакъв вид и по-специално с туберкулозата.

Лабораторията му беше груба, а усилията му — ограничени от малкото време, през което можеше да се отдели от непосредствените си лекарски задължения, но в тази малка стаичка, между своите стъкленици и справочници, Майкъл намираше утеха. Тук никой не страдаше, никой не умираше. Тук владееха логиката и духът на научното изследване и Майкъл с удоволствие се потапяше в проучванията си, радостен, че може да се измъкне от твърде земните неприятности, които го очакваха отвъд вратата на лабораторията му.

Той си пое дълбоко дъх, след което придърпа най-последната си тетрадка със записки, разгърна я и прегледа набързо бележките си, за да си припомни докъде беше стигнал. Той подпря единия си лакът на масата, положи глава върху дланта си и се зачете.

(обратно)

Глава осма

В седем и половина на следващата сутрин Хети влезе в дома на Майкъл с ключа, който беше откраднала предишната вечер. Майкъл бе твърде изморен и вглъбен в себе си, за да забележи, че беше оставил вратата отворена и ключа в ключалката. Когато си беше тръгнала, тя просто бе затворила вратата, заключила и прибрала ключа.

Хети направи три крачки в чакалнята и се спря, обзета от внезапна неувереност.

В къщата цареше абсолютна тишина, тежка и потискаща. Въздухът беше застоял, сякаш не беше проветрявано с дни, а не с часове, а някъде под застоялостта имаше лека горчивина, която Хети не можеше да определи точно.

За миг Хети си помисли да не повика Майкъл, но след това реши, че не трябва. Ако Майкъл вече беше излязъл, усилията й щяха да бъдат напразни. Ако беше тук, сигурно все още спеше, в противен случай нямаше как да не чуе шума от влизането й. А ако спеше, тя просто трябваше да го изчака да се събуди.

Но какво трябваше да прави дотогава?

Необходим й беше само един поглед в чакалнята, за да вземе решението си. Вратата към коридора беше затворена, но вратата към кабинета на Майкъл стоеше отворена, сякаш я канеше да влезе, а Хети вярваше, че всяка покана трябва да бъде приета.

Майкъл се събуди от миризмата на пържен бекон и аромата на кафе. Едното му око се отвори рязко. На другото му беше необходимо повече време. Трябваше му цяла минута, за да осъзнае какво става — той лежеше по корем на леглото си, заровил лице във възглавницата.

Майкъл изстена, измъкна лицето си от възглавницата и се обърна, докато успя да се подпре на един лакът. Той подуши въздуха. Нямаше никакво съмнение. Бекон и кафе. Но как?

Не можеше да си отговори на този въпрос. Прозина се и се опита да седне. Успя едва на втория опит.

Отпуснат на ръба на леглото си — предишната нощ просто се бе хвърлил върху завивката, както си беше с дрехите — Майкъл обмисли възможностите. Само една от тях му се стори вероятна.

Той се отблъсна от леглото с усилие и отиде до вратата. След това подпря едната си ръка на рамката на вратата и изкрещя в коридора:

— Хети?

Миг по-късно тя се появи от кухнята с вилица в едната ръка и навлякла една огромна бяла престилка, която изглеждаше, сякаш току-що беше слязла от рафта в магазина. Бузите й бяха зачервени от горещината, на печката. На челото й се виждаха няколко капчици пот, но ръкавите й бяха закопчани при китките, а ризата й — чак до брадичката. Косата й беше събрана върху главата й в прическа, за която вероятно бяха необходими сто игли, за да не се разпадне. Внезапно Майкъл си представи как бавно сваля всичките тези игли, една по една, докато копринените й къдрици се спускат надолу по раменете и ръцете й. Въздействието на тази представа върху нервите му го ядоса.

— Помислих си, че скоро ще се събудиш и направих закуска. — Тя измъкна малкия часовник, който винаги носеше на верижка на кръста си, отвори го и се намръщи. — Всъщност вече е време за обяд, но това едва ли има толкова голямо значение.

Майкъл се втренчи глупаво в нея. Във въображението си той все още броеше иглите й за коса.

— Обяд?

— Минава единадесет, Майкъл Райан. Така че по-добре се размърдай. Запалих газовия бойлер заради теб. Предлагам ти да си вземеш чисти дрехи и да влезеш в банята, преди водата да е завряла. Няма да сложа яйцата, преди да си свършил.

С тези думи тя се обърна кръгом и изчезна в кухнята. Майкъл остана на мястото си още няколко секунди, зяпнал към мястото, на което тя бе стояла допреди миг. Тя се обади от кухнята:

— И ако си мислиш, че ще те целуна, преди да си се изкъпал, обръснал и измил зъбите си, изобщо не се надявай!

Скастрен по този начин, Майкъл бавно се изправи и се завлече до банята. Горещата баня го ободри, но Майкъл откри, че удължава процеса повече, отколкото му беше необходимо да се приведе в приличен вид.

Част от чувството на отчаяние и вина, което беше изпитвал предишния ден, вече беше изчезнало, но той си спомняше достатъчно подробности от посещението на Хети, за да се почувства разтревожен. Не му се струваше твърде невероятно тя да захвърли по него шиша в мига, в който се появеше от банята. Не че Хети беше правила подобно нещо някога, но пък и той никога не се беше държал с нея троснато и не бе искал от нея да го остави на мира.

За негово най-голямо облекчение, когато най-накрая влезе в кухнята, тя не хвърли по него дори кухненската кърпа, която беше метнала през рамото си. Вместо това посочи към стола, в който бе седял последния път, когато двамата се бяха намирали в тази кухня, и му нареди:

— Сядай!

Миг по-късно Хети пълнеше чашата му с кафе. Когато той го изпи и събра достатъчно смелост, за да си поиска още, тя вече беше сложила пред него една чиния с бекон, три пържени яйца и две дебели филии препечен хляб. След това взе празната му чаша и му я върна пълна с кафе.

Всички съмнения на Майкъл за качеството на храната се изпариха мигновено още с първата хапка. Той вече започваше да яде третото яйце и шестото парче бекон, когато си пое дъх.

— Господи, Хети, това е вкусно като…

— Не говори, а се храни — прекъсна го строго тя и сложи още една филия препечен хляб на ръба на чинията му, тъй като първите две вече бяха изчезнали. След това сложи един малък буркан пред него. — Това са консервирани ягоди, ако ги искаш. Господин Мърфи от бакалията каза, че една от местните дами ги е правила. — С тези думи тя отряза още две големи филии хляб и се върна при печката.

За щастие, едната филия беше за нея. Докато Хети седеше и дъвчеше хляба, който беше натопила в ягодите, тя оглеждаше неприкрито годеника си. Майкъл не вдигаше поглед от чинията си, като само от време на време си позволяваше да й хвърля по един бърз поглед с ъгълчето на окото си.

Той преглътна и последната хапка, облегна се назад в стола си, изпъшка доволно и каза:

— Беше прекрасно, Хети. Благодаря ти.

— Няма защо. В случай, че си забравил, това се нарича хранене и е едно от нещата, които би трябвало да вършиш редовно — за предпочитане всеки ден. — Тя говореше съвсем сериозно. — Спането е второто такова нещо. — Хети остави хляба в чинията си. — Не можеш да помогнеш на никого, нито на себе си, нито на пациентите си, ако не се грижиш за себе си.

Тя беше права. Разбира се, че беше права.

— Хети, ти не разбираш — възрази Майкъл и се намръщи на буркана с ягодите. — Аз съм лекар. Когато си лекар, не можеш да работиш в удобно работно време.

— И това ти дава правото да бъдеш груб?

Майкъл се намръщи и се насили да я погледне в очите.

— Аз… вчера имах много труден ден, Хети. Просто… просто бях твърде уморен, за да говоря с теб. Съжалявам.

Тя стисна устни. Изражението й може би щеше да бъде по-зловещо, ако в ъгълчето на устата й не се виждаше малко ягодово сладко.

— А какво ще кажеш за вчера по обяд?

— По обяд? — Ягодовото сладко му пречеше да се концентрира. Въображението му непрестанно му подсказваше по какъв начин да го махне от устата й.

— В центъра на града, когато си поиска пакетчето, без дори да ми кажеш „добър ден, Хети“, да ми благодариш или да ми дадеш някакво обяснение.

Когато беше раздразнена, Хети представляваше гледка, която бе в състояние да накара кръвта на всеки мъж да закипи. Очите й блестяха като перли на слънчева светлина, а по извивката на бузите й се появяваше лека розовина. А и това ягодово сладко на устните й…

— А преди това дори не ми остави бележка на вратата си, за да ми кажеш къде си отишъл или кога ще се върнеш. И нито една дума на извинение за това, че не се появи за закуска.

Споменаването на пропуснатата закуска върна всички причини за отсъствието му в съзнанието му и те погълнаха удоволствието, което Майкъл изпитваше от момента и от Хети. Познатият студ обхвана вътрешностите му въпреки топлия ден и горещината на печката зад него.

Той не можеше да каже на Хети за Джеймс Търнър. Не и тук. Не точно сега. Не можеше да й каже за безполезните лекарства, които беше поръчал за Джейкъб Търнър, за седемнадесетгодишното туберкулозно момиче, за петгодишното момче с ампутирания крак, за…

Не можеше да каже на Хети за нито един от тях.

А и Майкъл не искаше да й казва. Хети беше едно нещо, а работата му — съвсем друго и през изминалите две години той бе живял само с яркия, блестящ спомен, който бе единственият му приятел, докато Майкъл се бе изправял срещу неумолимата реалност. По някакъв необясним за него начин двете неща се бяха отделили, след като бе напуснал Бостън. Все още не виждаше причина да не ги държи разделени. Майкъл искаше Хети да бъде защитена, да не бъде докосната от суровостта, с която толкова често му се налагаше да се бори. Тя заслужаваше това, особено след дългите месеци, които бе прекарала в грижи за умиращата си майка.

Сърцето на Майкъл се сви. Неговата Хети бе изтърпяла толкова много и беше дошла толкова далеч, а той не бе успял да й предложи никаква подкрепа през всичките й изпитания. Е, това щеше да се промени, и то веднага. Той й го дължеше. Това и много повече.

— Съжалявам, Хети — каза той и сложи ръка върху нейната, която лежеше на старата покривка на масата. — Аз… предполагам, че все още не съм осъзнал факта, че ти наистина си тук, а не отдалечена на половин континент разстояние. Дотолкова съм свикнал да живея така, че не знам как да го правя по друг начин. Но това не означава, че нямам желание да се науча. Или пък да се променя. Честно.

Пръстите му неволно се пъхнаха в дланта й. Върховете им почувстваха топлината на ръката й и меката, деликатна повърхност на кожата й.

Пръстите й се свиха автоматично около неговите. Тя премигна, пое си дълбоко дъх и издиша бавно.

— О, Майкъл, аз също съжалявам. Не са изминали и три дни, откакто дойдох тук, а вече се оплаквам и се опитвам да се скарам с теб.

— Имаш пълното право да се оплакваш, но не можеш да се скараш с мен, ако аз не искам да се карам с теб, нали? — Той я стисна още по-силно. — О, Хети, аз се изложих ужасно с посрещането ти в Колорадо Спрингс, но ще се реванширам за това. Кълна се.

Ъгълчетата на устните й затрепериха странно, докато тя се опитваше да преглътне сълзите, които заплашваха да я издадат.

— Така ще бъде по-добре за теб, Майкъл Райан.

Тя подсмръкна и отново премигна.

— Предполагам, че си забравил за разрешението за брак, нали?

Майкъл се вцепени. Той наистина беше забравил за това. Съвсем беше забравил. Преди да успее да си признае, Хети продължи:

— Няма нищо. Знам, че имаш други неща, които са по-важни. Но ми се иска…

— Иска ти се…? — подкани я Майкъл, когато тя се спря.

— Иска ми се да ме оставиш да ти помогна, Майкъл. Мога да ти помогна. Можеш да ми се довериш. Аз…

Тя нямаше възможност да довърши изречението си. Той скочи от стола си и мина край масата за отрицателно време.

Миг по-късно тя се озова в прегръдките му и беше единственото нещо, за което Майкъл можеше да мисли.

Хети се отдръпна първа, раздвоена между смеха и сълзите и бореща се да си поеме дъх.

— Олеле! — възкликна тя с разтреперан глас. След това го огледа и се разсмя.

— Какво? Да не би да се присмивате на начина, по който се целувам, госпожице Малоун?

— Не… на… ягодите. На… брадичката ти.

— Какво? — Внезапно той се сети. — Ти си виновна за това. Ти ме оцапа с тях. Ти се погрижи да ме изчистиш!

Хети послушно се надигна на пръсти и облиза петната от сладкото.

— Ах! — каза Майкъл след малко. — О…

Най-накрая Хети се отдръпна разтреперана и положи глава върху гърдите му. Майкъл изстена доволно.

— Когато се оженим, ще трябва да направиш много ягодово сладко, Хети — измърмори най-после той. — Много, ама наистина много.

— Не знам — отвърна доволно тя. — Още не сме опитвали сладкото от сливи, от къпини, от…

— Хети!

— Е, нали ти започна пръв!

Хети се измъкна от прегръдката му и Майкъл я пусна неохотно. Когато я прегръщаше и я целуваше, той едва сдържаше възбудата си. Скоро трябваше да се ожени за нея — много скоро, — защото в противен случай рискуваше да полудее от желание.

Тя се оттегли извън обсега на ръцете му и внимателно оправи престилката си, след което прибра няколкото измъкнали се от прическата й кичура коса. Когато най-сетне си върна приличния вид, Хети отново се обърна към годеника си.

— Жилетката ти е изкривена на една страна. — Тя посочи с пръст. — Вратовръзката ти също, а косата ти е разрошена.

— Ти си виновна — изръмжа Майкъл и се опита да оправи нещата.

На устните на Хети се появи палава усмивка.

— Аз се погрижих за сладкото на брадичката ти. Ти ще трябва да се справиш сам с останалото.

— Ах, ти…

Майкъл скочи към нея, но тя беше по-бърза и само за миг се озова от другата страна на масата и дръпна един стол, за да блокира пътя му.

Майкъл сграбчи стола, но Хети се оттегли зад ъгъла на масата, преди той да успее да я хване.

— Може би да те нахраня не беше чак толкова добра идея.

— Това ще те научи да не се месиш в работите ми.

— Ами пациентите ти?

Майкъл се спря със стон. Беше почти пладне, а той не се беше замислил нито веднъж за пациентите, които го очакваха.

— Има няколко посещения, които просто съм длъжен да направя, Хети. Съжалявам.

— Разбира се — отвърна тя, но на Майкъл му се стори, че за миг по лицето й премина тъмна сянка.

— Мисля, че мога да уредя някой да поеме част от останалите — добави набързо той. — Трябва да се обадя на няколко души…

Майкъл знаеше, че не трябва да дава такива обещания. Той не можеше да предвиди кога щяха да го повикат по спешност. Никой лекар не беше в състояние да предвиди това. Но той беше длъжен поне да опита.

— Ще свърша до три часа, Хети. Кълна се. След това можем… — Какво можеше да й предложи, с което да компенсира това, че през последните два дни я бе пренебрегвал и се бе държал зле с нея? Той дори не беше уверен какви развлечения има в града. Работата не му беше оставяла много време за безцелни разходки, свободни вечери или за всички останали неща, с които повечето хора си запълваха времето.

Какво щеше да се хареса на Хети? Тя обичаше цветята, но декември не беше най-подходящият за бране на цветя месец. Веднъж двамата бяха ходили на цирк и тя се беше влюбила в слоновете, тигрите и дамите акробатки, но в града нямаше цирк. Тя обичаше дългите разходки, лимонадата, шоколада и…

— Знам! — възкликна облекчено Майкъл. — Можем да се срещнем в аптеката на Фиск за една шоколадова, сода. Какво мислиш за това? А след това можем да отидем да си вземем разрешението за брак. Заедно.

За първи път той, изглежда, беше казал каквото трябваше. Лицето на Хети се озари като дете на Четвърти юли.

— О, да!

— И нямаш нищо против да почакаш?

Тя се поколеба, след това поклати глава и отново прие сериозно изражение.

— Пациентите ти имат нужда от теб, Майкъл. Разбирам това. Само че…

— Само че? — подкани я той, когато мълчанието й стана твърде дълго.

Погледът на Хети се втренчи в неговия над масата.

— Само че аз също имам нужда от теб, Майкъл Райан — каза тихо тя. — Никога не забравяй това.

Преди той да успее да й отговори, тя скръсти ръце и изправи рамене.

— Трябва да се погрижиш за пациентите си, а аз трябва да измия съдовете — каза тя. — Има ли нещо, което мога да направя за теб, преди да излезеш?

Майкъл се поколеба. Не му се искаше да я въвлича в трудния си живот, но тя сама беше предложила помощта си. Нещо просто тогава; достатъчно, за да послужи за извинение, че я беше пренебрегнал, но не твърде голямо. Нещо разумно.

— Имаш ли нещо против да занесеш едни хапчета за господин Майзнер? Забравих да кажа на госпожа Скот да ги вземе, а вчера не ми остана време да отида да ги занеса сам.

Хети се усмихна, очевидно доволна от малката задача.

— С удоволствие. Той ми харесва. Мисля, че е един прекрасен старец.

— Но няма да му слагаш уиски в кафето! Ясно ли е?

За миг Майкъл си помисли, че тя ще започне да спори с него. След това в очите на Хети се появи насмешка и устните й се извиха, докато тя се опитваше да потисне палавата усмивка, която напираше на тях.

— О, я върви да се срешеш косата и да оправиш вратовръзката си. — Докато се обръщаше към мивката, Хети му хвърли един последен поглед през рамо. — И когато свършиш, искам огледалото. Щом ще ходя на посещение при джентълмен, трябва да изглеждам възможно най-добре.

Майкъл беше на половината път до банята, когато осъзна значението на забележката й.

— Хей! Аз също съм джентълмен!

— Ха! — каза Хети и пусна водата в мивката. — Ти така си мислиш!

Вниманието й беше отвлечено от размяната на реплики и тя неволно разви крана твърде много. Водата се плисна в мивката, отскочи от плоското й дъно и заля престилката й. Хети подскочи и веднага затвори крана, но вече беше твърде късно. Тя се обърна, за да погледне ядосано Майкъл, раздвоена между яда и смеха.

— Виж какво ме накара да направя!

Знаейки, че по-умният винаги отстъпва, Майкъл се оттегли, без да й отговори.

Телефонът, който доктор Каткарт си беше поставил, беше един от по-старите модели. Въпреки че вратата между коридора и кухнята беше затворена, Хети чуваше металическото стържене, докато Майкъл въртеше ръчката. Доброто възпитание й забраняваше да подслушва, но за да не чува какво говори Майкъл сигурно трябваше да излезе от къщата.

— Номер 41, моля… А, здравейте, госпожо Джеферс. Сменили сте си работното време, така ли? Аха… разбирам. Опитахте ли сиропа, който ви препоръчах? О, наистина ли? Съжалявам да го чуя… казах, че съжалявам да го чуя… Да, да, тя пристигна… Не, не сме избрали датата… Да, ще ви кажа, когато я изберем… Номер 41… Да, след това имам още няколко разговора.

Хети чу някакво мрачно мърморене отвъд вратата и се ухили. Майка й бе отказала да си сложи телефон вкъщи. Хети нямаше нищо против. Според нея телефонът беше едно шумно изобретение, в което нямаше никакво достойнство, но тя предполагаше, че има смисъл в това Майкъл да има телефон. Като се имаше предвид страстта му към науката, ако доктор Каткарт не го беше изпреварил, той сигурно сам щеше да си инсталира телефон.

Телефонът обаче не тревожеше Хети толкова, колкото малката лаборатория, която беше открила, докато Майкъл все още спеше.

Тъмната малка стаичка с работната маса с мраморен плот, която минаваше от единия до другия край на стаята и полиците от пода до тавана, натежали от химикали, стъкленици и странни уреди, чието предназначение Хети не знаеше, я тревожеха силно. Тя имаше голям проблем с това, че спалнята, която някой ден щеше да споделя с Майкъл, се намираше точно до стая, пълна с бог знае колко опасни неща — особено след като той щеше да извършва шумни експерименти като онзи, който беше оставил горчивия мирис във въздуха, — но щеше да се занимае с този въпрос, когато му дойдеше времето.

Не, онова, което наистина тревожеше Хети, бяха подвързаните тетрадки, които тя беше прелистила набързо, всяка от тях изписана от първата до последната страница с почерка на Майкъл. Повечето бележки бяха невъзможни за разчитане — научни формули и безкрайни медицински термини, които не я интересуваха; от малкото, което успя да разчете обаче, й стана ясно, че Майкъл се опитваше да намери лекарство за туберкулозата.

Всяка бележка беше датирана внимателно. Понякога беше отбелязан и часът. Докато Хети прелистваше тетрадките, тя разбра, че през последните осемнадесет месеца Майкъл беше посветил на изследванията цялото си свободно време. Той беше намерил сили да работи в лабораторията си дори миналата вечер, въпреки че беше отказал да разговаря с нея.

Ако през последните два дни Хети беше намерила посвещаването на Майкъл на работата му за дразнещо, то как щеше да се справи с това?

Тя беше обмислила дали да не заговори за това тази сутрин, но бе решила, че трябва да изчака. Когато се оженеха, щяха да имат възможност да си изяснят този проблем. Той се беше потопил толкова в работата си единствено защото тя не бе била с него през цялото това време.

— Доктор Стивънс, радвам се, че успях да ви намеря! За онази операция, която бях уговорил… Момчето взема морфин, разбира се, но аз се тревожа… Бърз пулс, слабо дишане, какво очаквате…

Докато слушаше разговора от другата страна на вратата, Хети си помисли, че Майкъл се бе посветил на медицината, за да служи на останалите. Да спасява човешки живот. Едва ли имаше по-благородно призвание от това.

Хети се сети за Самюъл Райнър и баща му, които с такова нетърпение желаеха да се доверят на Майкъл, ако той им позволеше. Тя се сети за господин Фиск, който се тревожеше, че Майкъл приема твърде много пациенти, които не могат да си платят, и за господин Майзнер, който наливаше по няколко капки уиски в кафето си заради ревматизма си и поучаваше Майкъл за смъртта.

Тя се сети за Майкъл такъв, какъвто го беше намерила по-рано — прострян върху леглото си като малко момче. Само че той не беше момче. Вече не.

Хети бе коленичила до леглото му и й се бе приискало да прокара ръка по лицето му и да погали бръчките, които напрежението беше изрязало по челото му и в ъгълчетата на устните му. Тя бе изпитала копнеж да докосне сребърните косъмчета на слепоочието му, които бяха толкова фини, че почти не ги беше видяла през черната гъста коса. Беше се страхувала, че може да го събуди, и въпреки това й се бе искало да легне до него на тясното легло и да го прегръща, докато не се отпусне от топлината на тялото й.

Хети не знаеше колко време беше стояла така, клекнала до леглото на Майкъл, и го бе наблюдавала как спи, докато гневът й бавно я бе напускал. Ако той не се беше размърдал в съня си и не се беше отдръпнал от нея, за да зарови лице във възглавницата си, тя може би все още щеше да бъде до леглото му.

Но той се беше размърдал и тя бе станала и тихо бе излязла от спалнята му, след което също така тихо се бе измъкнала от кухнята, за да купи необходимите за закуската продукти.

— Да, госпожо Джеферс… Благодаря… Да, ще го направя… Не, нямам повече обаждания… Благодаря!

Майкъл върна слушалката на куката й, като я затръшна силно. В продължение на минута цареше тишина; след това той извика:

— Ще отида да си проверя чантата, Хети. Погрижи се да имам всичко необходимо. Готов съм, когато кажеш.

Когато Майкъл се появи от кабинета си стиснал здраво лекарската си чанта в лявата си ръка, с вчесана коса и оправена вратовръзка, беше изминал цял час. Когато я видя, той застина на мястото си и отвори широко очи.

— Хети!

Майкъл сякаш беше забравил за съществуването й. Тя потисна желанието си да му се тросне, но това й костваше огромно усилие на волята. Толкова за всички обещания, които той й беше дал само преди един час.

— Аз… аз съжалявам. Проверявах лекарствата си и мислех за двама мои пациенти и… и просто забравих за теб. — Бузите му се зачервиха. — Някога аз бях онзи, който постоянно трябваше да те чака.

Той поне изглеждаше засрамен. Тази мисъл обаче не й даде голяма утеха.

— Изглежда, че някои неща са се променили — отвърна тя, като се опитваше да не покаже колко я боли. След това сграбчи чантата си и тръгна към вратата с вдигната високо глава.

Засрамен, Майкъл я последва до верандата и се обърна да затвори вратата зад себе си.

— Ако можеш да ме забравиш толкова бързо, Майкъл — каза хладно тя, — сигурен ли си, че ще запомниш, че трябва да бъдеш в аптеката на Фиск в три часа?

Майкъл не я слушаше. Той тупаше джобовете на панталоните си, след това джобовете на сакото си, след тях пък скритите джобове на гърдите на сакото му. Колкото повече търсеше, толкова повече се мръщеше.

Хети въздъхна. Тя си губеше времето, като искаше уверения от него.

— Това ли търсиш? — попита тя и вдигна ключа за вратата.

Той се обърна към нея с раздразнение. В мига, в който забеляза ключа, устата му увисна отворена.

— Къде…?

— Взех го с мен вчера, когато ти го остави в ключалката, а вратата остави отворена. Как си мислиш, че успях да вляза тази сутрин?

Ако се съдеше по изненаданото му изражение, той изобщо не беше мислил за това. Майкъл издърпа ключа от пръстите й и заключи вратата, след което прибра ключа в джоба си.

— Конюшнята е натам — посочи той. След това я хвана за лакътя и я поведе по стълбите до улицата. — Трябва да не забравя да оставя писмени инструкции на главната сестра. Вчера забравих. И ми трябва…

Хети чуваше, че той говори, но внезапно откри, че не може да се концентрира върху думите му. Майкъл не говореше на нея, а на себе си. Той се държеше все едно, че нея я нямаше.

Хети чувстваше топлината на ръката му през жакета и ризата си. Вървяха толкова близо един до друг, че тя чуваше тихия звук от дишането му. Но когато го погледна в очите, разбра, че Майкъл вече се беше отдръпнал от нея и се бе върнал в затворения свят на своята медицина, където тя не можеше да го последва… и той не искаше тя да прави това.

Внезапно слънчевият ден й се стори много мрачен.

(обратно)

Глава девета

За разочарование на Хети, господин Майзнер не показа по-голям интерес към хапчетата от пчелинок, отколкото показваше сега Майкъл.

— Никога не ги пипам — каза старецът и отказа да вземе бялата хартиена торбичка, която Хети му подаде. — Моята Ида някога се кълнеше в тях, но аз никога не съм ги харесвал. Уискито е по-добре за кашлицата, нали разбирате. — Той й намигна като малко момче, което споделя някаква изключително гадна тайна.

Малкото количество уиски, което Хети беше наляла в кафето му предишния ден, очевидно не му беше навредило изобщо. Воднистите му старчески очи заблестяваха, когато Майзнер имаше компания и слушател, на когото да разказва своите истории. Хети го слушаше, смееше се и й се искаше Майкъл да беше тук, за да се посмее с нея.

— Господин Майзнер — каза тя най-накрая. — Искам да ви помоля за една голяма услуга.

— Да? — Той се изправи, очевидно поласкан от това, че някой бе помислил, че все още става за нещо.

Хети извади няколко сгънати листа от чантата си.

— Това са рецепти, които с едно малко момче преписахме от готварската книга на една дама. Тя е била германка и ги е написала на немски и ние имаме нужда някой да ни ги преведе. Помислих си, че вие може би ще ни помогнете, ако не ви създаваме твърде голямо неудобство.

Господин Майзнер подпря лакти на облегалките на стола си и се наведе напред, за да изслуша внимателно разказа й за семейство Райнър и амбицията на Самюъл да приготви някои от ястията на баба си за своята майка.

— Не знам дали сме ги преписали вярно, нито дори какво точно имаме — каза Хети и му подаде листите. — Просто преписахме първите няколко страници колкото по-добре можахме. Мастилото е избеляло и думите се четат трудно, но аз си помислих… искам да кажа, надявах се това да бъде достатъчно за начало.

Фред Майзнер наклони назад главата си и се взря в хартията, но както и да ги обръщаше, ръцете му не бяха достатъчно дълги.

— Уф — каза раздразнено той най-накрая. — Трябва да си сложа очилата. Но нямам нищо против да ви ги преведа.

Хети подскочи радостно, въпреки че това не беше проява на достойнство.

— О, благодаря ви!

— Ще ми отнеме известно време, нали разбирате — предупреди я господин Майзнер. Той сгъна внимателно листите и ги постави на масата до стола си.

— Няма проблем. Ние — Самюъл и аз — оценяваме жеста ви!

Хети се надигна, за да си тръгне, когато господин Майзнер се отпусна в стола си. Тя го целуна за сбогуване и това му достави голяма радост и му обеща да се върне при първа възможност, като го предупреди да се държи добре, докато я няма. Последното накара стареца да се разсмее от удоволствие, но той отказа да й обещае подобно нещо.

— Човек просто не знае какво може да се случи — каза той и приглади с обич мустаците си.

Госпожа Скогинс също се зарадва, че Хети е дошла да я посети, въпреки че успя много по-ефикасно да прикрие ентусиазма си.

— Ха — каза тя, когато Хети й разказа колко много семейство Райнър бяха оценили подаръка от чаршафи и кърпи. — Няма да издържат дълго, когато бъдат изпрани с гореща вода в котел и изтъркани с камък, уверявам ви.

За миг Хети си представи как семейство Райнър се мъчат във вана с пране, когато осъзна, че госпожа Скогинс бе имала предвид кърпите, а не семейство Райнър.

— Предложих на Бети да ви придружи при следващото ви посещение. Тя е събрала някои неща, които могат да им бъдат полезни. А вие — добави тя строго, когато Хети се опита да я прекъсне — ще ми направите услуга, ако я вземете с вас. Аз просто не знам откъде това момиче взема толкова енергия. Ако ми се наложи да й напомня още веднъж, че една дама се качва по стълбите, като ходи…! Не знам какво бих казала при тези обстоятелства!

Тъй като възбудената Бети вече я бе посрещнала на вратата с цял списък на храните и домакинските вещи, които госпожа Скогинс й бе наредила да опакова за семейство Райнър, Хети имаше много добра представа кой каква услуга щеше да прави и на кого.

— На това семейство ще им бъде много трудно — каза намръщено госпожа Скогинс. — Когато ние дойдохме — мисля, че съм ви казвала, че синът и съпругът ми бяха болни от туберкулоза, нали?

Хети не смяташе, че Летиция видя кимването й, защото, докато говореше, тя гледаше към снимката, а не към Хети.

— Господин Скогинс поне имаше значителен личен доход, освен приходите от фирмата му. Ние купихме един парцел земя край града и започнахме да строим къща, но той се разболя толкова, че вече не можеше да кара, така че просто си купихме и тази къща.

Тя се усмихна леко.

— Така и не успях да дам под наем първата къща, въпреки че тя ми създава големи проблеми. По-голямата част от земята е наета от един ранчеро, с изключение на голямата къща и имотът към нея, както и по-малката къща за пазача — когато мога да намеря такъв. Последният си тръгна преди повече от месец, а не мога да намеря никого, на когото да се доверя толкова, че да заменя предишния. Понякога успявам да я дам под наем, но повечето хора смятат, че къщата се намира твърде далеч от града. Жалко. Гледката оттам е прекрасна.

За миг тя замълча и се отдаде на спомените си.

Хети не беше сигурна дали госпожа Скогинс изобщо си разбираше, че не е сама в стаята.

Звукът от тичащата по стълбите Бети извади госпожа Скогинс от размисъла й. Момичето трябва да беше на три четвърти път нагоре, когато си спомни инструкциите на работодателката си, че не трябва да тича. Трополенето спря внезапно. Настъпи миг тишина, след което се чуха звуците от тихи, изпълнени с достойнство, стъпки по останалите стълби.

Госпожа Скогинс въздъхна и се усмихна уморено.

— Синът ми беше същият като Бети, страхувам се. Вечно тичаше нагоре-надолу по стълбите, колкото и да му говорехме, че не трябва да го прави. Едва в края…

Тя се спря, сякаш се почувства неудобно, че беше казала твърде много, но когато потокът на спомените й бъдеше отприщен, нищо не можеше да го спре.

— Той обичаше да играе на криеница. Беше му толкова забавно да ни гони из цялата къща, като малко дяволче, нали разбирате. Доставяше му невероятно удоволствие да ме кара да пищя по начин, който не подобава на една дама. Освен това обичаше да се пуска по парапета на стълбището. Първия път, когато го хванах да прави това, ме изплаши до смърт, но той само се изсмя и изтича нагоре, за да го направи отново.

Бледите й очи се спряха върху Хети.

— Разбирате ли, децата си мислят, че ще живеят вечно. Те не знаят — а и как могат да знаят? — колко крехък е животът.

Хети се сети за седемгодишния Майкъл, заровил лице в снега, плачещ от отчаяние, че майка му го напуска.

Поне в това отношение госпожа Скогинс грешеше. Децата знаеха колко крехък е животът. Те просто не можеха да направят нищо, за да променят това.

Само възрастните като Майкъл бяха толкова луди, че да си мислят, че могат да хванат Смъртта за брадата, сякаш имаха някакво право на глас за това как беше устроен светът.

Аптеката на Фиск й се стори топла и приветлива след дългото ходене от дома на господин Майзнер до къщата на госпожа Скогинс, а оттам и до аптеката. Звънецът над вратата издрънча весело, когато Хети влезе вътре.

— Добър ден — извика господин Фиск иззад мраморния си тезгях. — Не мислех, че ще се върнете толкова скоро.

— Доктор Райан иска да ме почерпи с шоколадова сода. — Хети се надяваше, че не лъже аптекаря. Според часовника й оставаха още две минути до три часа. Майкъл трябваше да се появи всеки миг.

— Така ли? — Господин Фиск сви устни и се намръщи. — Джинджифиловата лимонада ще бъде по-добра за вас. Успокоява стомаха и охлажда кръвта. Или пък обикновена лимонада, но тя не е толкова полезна за кръвта колкото джинджифиловата лимонада. Но сладолед… — Той поклати опечалено глава. — Не мога да кажа, че одобрявам сладоледа, въпреки че го продавам на онези, които го искат. Сметаната и захарта са трудносмилаеми. Блокират бъбреците, нали разбирате.

На Хети внезапно й се прииска да се разсмее.

— Страхувам се, че съм пристрастена към шоколадовата сода, господин Фиск, без значение колко опасна може да е тя.

— Е, само не казвайте, че не съм ви предупредил. — Въздишката му беше толкова дълбока, че сякаш идваше от пръстите на краката му. След кратък размисъл той се обърна към нея малко по-весело отпреди. — Разбира се, госпожа Фиск също обича да се взема по една сода със сладолед от време на време. Нейните бъбреци, изглежда, си работят съвсем нормално. Може би вие също не се поддавате на нездравословния ефект на сладоледа.

— Аз…! Надявам се да е така, господин Фиск.

Внезапно звънецът издрънча. Хети се обърна и за малко да подскочи от радост, когато видя Майкъл да влиза в аптеката, последван от едно момче на около шестнадесет години, което го гледаше с обожание.

— … четях книгата, която ми дадохте, доктор Райан — „Селският лекар“ и мисля, че е доста интересна, въпреки че наистина има странно заглавие и се чудех… — Внезапно момчето забеляза неодобрителния поглед на господин Фиск. Потокът от думи спря така внезапно, сякаш то си беше глътнало езика.

— Не досаждай на доктор Райан, Джозеф — каза строго аптекарят.

— Той не ми досажда, господин Фиск. — Майкъл се ухили на Хети и почука джобния си часовник. — Закъснях с три минути. Не е чак толкова зле.

— Не, не е толкова зле — съгласи се Хети, която сияеше от радост. Веселата му закачка внезапно стопи всички съмнения, които я бяха измъчвали през последните няколко часа. — Предполагам, че в крайна сметка нямам причина да се оплаквам.

— Аз не досаждам на доктор Райан, господин Фиск — каза момчето. — Честно! Просто го срещнах на улицата и му казвах…

— Е, може би трябва да му го кажеш някой друг път. Той е дошъл тук, за да се види с годеницата си, а не за да слуша теб.

— С годе… — Очите на Джозеф се разшириха и лицето му почервеня, когато той погледна към Хети. — О!

— Казвам се Хети Малоун — каза тя и му подаде ръка. Изглежда, че нито Майкъл, нито аптекарят, щяха да проявят любезност и да ги запознаят.

Момчето избърса набързо ръка в панталоните си и стисна нейната.

— Вие ли сте дамата, която ще стане госпожа Райан?

— Разбира се! — отвърна през смях Хети.

— Аз също ще стана лекар! Също като доктор Райан! — Джозеф отметна рамене назад и гърдите му се надуха от гордост. — Той ми даде много книги, но любимата ми е „Задълженията на лекаря“. Той казва, че трябва да ги науча, защото трябва да бъда абсолютно сигурен, че искам да стана лекар като него. И аз го правя! — добави момчето и се обърна ухилено към Майкъл. След това се обърна отново към Хети. — Трябваше да видите как той оправи крака на татко, макар доктор Шерууд да бе казал, че трябва да го отреже! И аз искам да правя същото! Сега татко е добре и може да ходи. Казва, че много скоро ще се върне на работа и…

— Хората невинаги имат късмета на баща ти, Джозеф — прекъсна го Майкъл, който очевидно се чувстваше неудобно от ентусиазма на момчето.

— И не забравяй — добави господин Фиск, — че ако ги нямаше аптекарите, баща ти щеше да загази здраво. — За да подчертае думите си, той удари с юмрук по мраморния плот на тезгяха, който отделяше неговата светая светих от останалия свят. — Лекарства! Ваксини! Това е истината! Лекарите се оправят добре със счупени крака, но какво щяха да направят, ако ги нямаше аптекарите? Без тях нито един хирург нямаше да може да си свърши работата, нали така?

Майкъл кимна, но Хети забеляза палавия блясък, който се беше появил в очите му. Той погледна надолу към Джозеф и му намигна.

— Не отричам, че аптекарите имат важна работа, но не си спомням да съм виждал някой от тях да седи до леглото на пациент в два часа през нощта. Поне не до пациентите, за които съм се грижил аз!

— Ха! Ако хората си вземаха лекарствата, нямаше да се разболяват в два часа сутринта!

— Да, сър. И какво лекарство трябва да се дава за бебета, сър?

Господин Фиск отвори уста, но не можа да каже нищо. Хети се задави. Майкъл огледа внимателно изложената на близката полица пудра за коне и говеда „Д-р Куук“.

— За да им попречат да се раждат по всяко време, де — добави Джозеф с изражение на абсолютна невинност. — Изглежда, че повечето от братята и сестрите ми са се родили посред нощ. Цялата тази тупурдия пречи на хората да спят. Дори ако веднага ни изпратят да спим у съседите.

— Бебета, така ли? — Господин Фиск изсумтя и размърда заплашително вежди. — Ха! Най-добре се връщай веднага на работа и спри да се тревожиш за бебетата. Бебета!

Джозеф сви вежди в упорита физиономия, но беше твърде добре възпитан, за да си позволи да спори с работодателя си. Той въздъхна.

— Да, сър.

— С какво мога да ви услужа, доктор Райан? — попита той, докато господин Фиск се оттегляше с мърморене в светилището си. На Джозеф очевидно не му беше дошло на ум, че може би Хети искаше да направи поръчката.

— Шоколадова сода за госпожица Малоун — каза Майкъл, който едва се сдържаше да не се разсмее. — С повече шоколадов сос, нали, Хети? А за мен една джинджифилова лимонада.

Хети изсумтя. Майкъл я погледна въпросително, но тя само му се усмихна чаровно, без да му дава някакво обяснение.

Майкъл седна на една от четирите малки маси с мраморен плот, които заемаха откритото пространство пред машината за сода, докато Джозеф изчезна зад тезгяха, за да изпълни поръчката.

Хети седна на стола, който Майкъл й държеше.

— Изглежда, че подстрекаваш към бунт — каза тя тихо, за да не бъде чута от господин Фиск или Джозеф.

Майкъл я погледна с уморена усмивка и седна срещу нея. След това пъхна лекарската си чанта под масата, за да не му пречи.

— Нямах такова намерение. Твърде късно осъзнах, че господин Фиск подготвя Джозеф някой ден да му стане помощник.

— А сега ти го караш да се отклонява от правия път. Лошо.

— Кой, аз ли!

— Онази реплика за бебетата. Не можеш да ме убедиш, че той не е знаел за какво говори.

Ъгълчето на устата на Майкъл се сви.

— Прочел го е в медицинските книги. Между тях има една с много рисунки, нали разбираш…

— Рисунки?

— Искаш ли да ти покажа?

Не трябваше да го казва. Наистина не трябваше да го казва. Никоя дама не би трябвало дори да си помисля да каже такова нещо, било то на обществено място или на четири очи.

— Всъщност — отвърна Хети, — мисля, че предпочитам да ми демонстрираш на живо.

Очите на Майкъл светнаха. За тяхно щастие Джозеф се появи внезапно, носейки в едната си ръка шоколадовата сода във висока чаша, а в другата джинджифиловата лимонада в обикновена чаша.

Когато забеляза джинджифиловата лимонада, Хети се изсмя подигравателно.

— Какво? — Майкъл я погледна и чашата му спря на половината път до устните му.

— Господин Фиск одобрява джинджифиловата лимонада — отвърна Хети, като се мъчеше да покаже същото невинно изражение, което Джозеф бе демонстрирал малко по-рано.

— Така ли?

— Някой ден трябва да го питаш.

Майкъл се ухили и отпи голяма глътка, след което остави чашата си на масата.

— Не знаех, че съм толкова жаден. И в случай, че си се чудила — добави учтиво той, — искам да ти кажа, че съм чувал някои от лекциите на господин Фиск за диетите и доброто здраве.

— Така ли?

— Мисля, че лично аз предпочитам бекон с яйца.

Хети се ухили и опита сладоледа си, наслаждавайки се на комбинацията от газирана вода, сладолед и шоколадов сос.

— Хубав е. — Тя забрави за добрите обноски и вдигна чашата, за да отпие от пяната на върха.

Майкъл се разсмя.

— Имаш шоколадови мустаци, Хети. И то големи. — Той се наведе през масата и избърса следите от пяна от устните на годеницата си.

Върхът на пръста му едва бе докоснал кожата й — само едно бързо докосване от едната страна на устата й, а след това и от другата, — но Хети усети как силата му преминава чак до пръстите на краката й и предизвиква невероятна реакция някъде в стомаха й.

Бавно и много предизвикателно тя избърса горната си устна с върха на езика си. Очите на Майкъл се разтвориха широко, а устата му се отвори и той се пое дълбоко дъх.

— Ако не ти останат мустаци, значи не си се наслаждавал на шоколадовата сода както трябва — каза Хети, която беше доволна от себе си и от реакцията на Майкъл.

Какво значение имаше дали тя се държеше като дама? След час, най-много два, те щяха да имат разрешението си за брак. След това бяха необходими един-два дни, за да се уговорят с някой свещеник, и тогава можеха да се оженят и да останат съпруг и съпруга, докато смъртта не ги раздели.

При тази мисъл по тялото й премина топла вълна.

Сякаш и на него му беше преминала същата мисъл — и беше изпитал същата реакция — и Майкъл неохотно се облегна в малкия стол и се загледа в Хети с тъмносините си очи. Дългите му крака не можеха да се сместят под малката маса, но той седеше отпуснат като човек, който е решил да се наслаждава на момента.

Хети си пое дълбоко дъх, опитвайки се да събере мислите си и да успокои учестения си пулс. Не се получи. Пък и какво толкова лошо имаше в това да се наслаждава на мига?

— Господин Фиск не одобрява сладоледа и шоколадовите соди — каза предизвикателно тя.

— Така ли?

— Така. — Тя гребна демонстративно едно голямо парче сладолед от чашата си и го пъхна в устата си.

— Задръства бъбреците, нали? — попита учтиво Майкъл.

Хети се разсмя, задави се, след това се опита да се намръщи, но вместо това се закашля.

— Не прави това! — възрази тя.

— Да правя какво? — Майкъл се наведе, за да вдигне лъжичката, която тя беше изпуснала. — Не бях аз онзи, който натъпка в устата си голямо парче сладолед. Нали не ме видя да се задавям с джинджифиловата си лимонада?

— Това е, защото изпи половината наведнъж!

— Ефективност. Това е ключът — съгласи се Майкъл и остави лъжичката на масата.

Хети си помисли колко глупав беше разговорът им, но ако такива разговори можеха да накарат Майкъл да забрави пациентите и задълженията си, пък било то дори за малко, тя беше готова да му говори глупости от сутрин до вечер.

— Доктор Райан!

Хети и Майкъл се обърнаха в столовете си и видяха Кларабел Фиск да се носи към тях откъм задната част на аптеката подобно на локомотив на пълна пара. — Госпожице Малоун! Колко се радвам да ви видя!

Майкъл стана.

— Госпожо Фиск. — Той дръпна един стол до масата. — Ще седнете ли при нас?

Доброто възпитание не му позволяваше да постъпи по друг начин, но Хети едва се сдържаше да не се намръщи.

— Нямам нищо против — каза госпожа Фиск и внимателно се настани на предложения й стол. — Виждам, че годеницата ви е успяла да ви откъсне за час от работата. Това е добре. Вие и без това работите твърде много. Твърде много. Господин Фиск го е казвал многократно.

Сърцето на Хети се сви, когато видя как доброто настроение напуска Майкъл.

— За съжаление, госпожо Фиск — отвърна той, — за болните няма почивни дни.

— Със сигурност изглежда, че е така — съгласи се веднага тя. — Мога да ви кажа колко често на господин Фиск му се налага да отваря аптеката само защото някое дете е хванало настинка. Трудно е да се повярва, че младите майки не знаят, че камфорното масло и превръзка със затоплен лук вършат същата работа като съвременните сиропи. Въпреки че аз лично се надявам — каза тя и се наведе напред и снижи гласа си заговорнически — да не казвате за това на господин Фиск. Той толкова силно вярва в лекарствата си и не одобрява всички тези старомодни лечения.

Хети не можа да се въздържи да не се засмее въпреки раздразнението си.

— Доколкото разбрах, съпругът ви не одобрява и содата със сладолед — каза тя.

Двойната брадичка на госпожа Фиск застина упорито.

— Той постоянно ми чете лекции за това. Не че му обръщам някакво внимание, съвсем не. Никога през живота си не съм боледувала нито един ден, със сода със сладолед или без.

Дори и Майкъл не можеше да не се усмихне.

— В такъв случай, госпожо Фиск, вие сте точно типът пациент, който всеки лекар иска да има — пациент, който никога няма нужда от него.

Тя се разсмя с очевидно удоволствие.

— И какво щяхте да правите вие лекарите, ако всички бяха толкова здрави? Защо…

Тя нямаше възможност да продължи. Внезапно звънецът над вратата задрънча силно, вратата се отвори с трясък, след това се затвори, а в аптеката нахлу едно торнадо, облечено в черно сако.

— Докторе? Докторе! Добре, че сте тук! Казаха ми, че мога да ви намеря тук!

Торнадото се оказа господин Дейвидсън, служителят от гарата. Той се приближи забързано към масата; вратовръзката му беше изкривена, а полите на сакото му се мятаха зад него.

Шумотевицата накара Джозеф да подаде глава над полиците, които подреждаше, а господин Фиск се подаде от стаичката си, като премигваше иззад очилата си. Майкъл вече посягаше към лекарската си чанта, която беше оставил под масата.

Хети заговори първа.

— Господин Дейвидсън! Какво, за бога…?

— Трябва да дойдете в гарата, докторе. Бързо! Един господин пристигна със семейството си със следобедния влак, настанили сме го в кабинета на началник-гарата, но той кашля кръв. Жена му всеки момент ще припадне, а хлапетата плачат и ние не знаем какво да правим. Трябва да дойдете!

— Разбира се, че ще дойда. — Майкъл вече се беше изправил с лекарската си чанта в ръка и търсеше из джоба си монети, за да плати поръчката си. — Съжалявам, Хети — каза той и хвърли петнадесет цента на масата. — Може би ще бъде най-добре да се прибереш. В пансиона.

Една от монетите започна да се търкаля към ръба на масата. Без да мисли, Хети я удари с длан, преди монетата да беше паднала през ръба. Тя отвори уста, за да каже нещо, но се спря. Майкъл вече беше стигнал до вратата.

— Не ме чакай! — извика той през рамо миг преди вратата да се затръшне зад него.

— Съжалявам, че ви прекъснах срещата, ма’ам — извини се господин Дейвидсън. — Нямах избор. Нали разбирате. — След това и той изчезна. Хети остана да зяпа вратата дълго след като тя се беше затворила.

— О, божичко! — Госпожа Фиск седеше втренчена към вратата.

— Трябваше да използва телефона — каза съпругът й с отвращение. — Фредерик Дейвидсън винаги прави такива глупости.

Очевидно възбуден от бъркотията, Джозеф излезе иззад полиците.

— Трябва да е нещо доста лошо. Иска ми се и аз да можех да отида. Доктор Райан може би ще има нужда от помощ.

— Доктор Райан може да се оправи и без твоята помощ — каза строго аптекарят. — Звучи ми достатъчно сериозно, за да не иска някакво момче да му се мотае, докато работи.

Хети ги слушаше с половин ухо. Дейвидсън беше казал, че жената всеки момент щяла да припадне, а децата плачели. Майкъл пък просто й беше казал да си върви у дома.

Да си върви у дома, когато Майкъл щеше да бъде зает с някакъв болен мъж и нямаше да има кой да обърне внимание на разстроените членове на семейството му? Хети вдигна глава и стисна зъби. Тази нямаше да я бъде!

Тя взе чантата си и се изправи.

— Петнадесет цента стигат ли? — попита тя.

Госпожа Фиск изглежда изобщо не я чу. Тя все още зяпаше входната врата.

Джозеф се върна неохотно към работата си.

— Петнадесет цента? О! — Очите му се разшириха при вида на трите монети на масата. — О, да, ма’ам! Всъщност, това е твърде много. Сода и джинджифилова лимонада. Това прави едва десет цента. А вие дори не си довършихте содата.

Той се опита да й върне петте цента, но Хети махна с ръка и лицето на момчето засия.

— Благодаря, ма’ам. Кажете на доктор Райан, че оценявам жеста!

Хети му махна с ръка за довиждане миг преди вратата да се затръшне и след нея. Господин Фиск щеше да се подразни от шума, но тя не можеше да направи нищо. Майкъл имаше нужда от нея.

Майкъл не познаваше жената пред себе си, но беше виждал погледа в очите й безброй пъти. Отчаяние, надежда и гняв се примесваха в едно и бяха насочени към него. Лекарят. Човекът на науката, от когото се очакваше да има отговори на всички въпроси.

Но какво трябваше да направи лекарят, когато нямаше отговорите.

Мускулите на раменете и гърдите му се стегнаха неволно. Той бавно премести лекарската си чанта в лявата си ръка и протегна дясната.

— Аз съм доктор Райан. Майкъл Райан.

Ръката й беше студена, кожата й — груба и мазолеста от годините на тежък труд. Пръстите й трепереха леко, но се успокоиха миг преди тя да дръпне ръката си.

— Казвам се Джесика Ланиън. — Тя погледна към далечния край на стаята, където една дълга пейка беше превърната в легло. — А това е съпругът ми Джордж.

Под тежкото одеяло, положил глава върху камара изцапани с кръв възглавници, лежеше най-слабият мъж, който Майкъл беше виждал през живота си. Кожата му беше безцветна. Не бледа, а напълно лишена от жизненост — дотолкова, че фините бели кости под нея се виждаха. Очите му бяха затворени, хлътнали и с тъмни кръгове под тях, а кафявата му коса беше сплъстена. Гърдите му се повдигаха с плитки движения, докато дробовете му мъчително си поемаха дъх. Ръцете му, превърнати в бледи скелети от болестта, се бяха вкопчили в одеялото, сякаш се бяха опитали — неуспешно — да го повдигнат и сега той лежеше неподвижно, признал поражението си.

Симптомите не можеха да бъдат сбъркани — съсухреното тяло, безцветната кожа, остатъците от кървава пяна в ъгълчето на устата на мъжа и кървавите петна по възглавницата. И най-вече раздиращата го кашлица, при която излизаше кръв, последвана от отчаян опит за поемане на въздух.

Майкъл потисна познатото чувство, което го обзе при вида на болния. Той беше лекар и трябваше да си свърши работата, дори ако не можеше да направи абсолютно нищо, за да облекчи страданията на мъжа по време на последните му мигове на земята.

Но всяко нещо с времето си. Той се обърна и срещна гневния поглед на Лайънел Харисън, началник на гарата и собственик на този кабинет. Харисън не каза нищо, но Майкъл четеше мислите му като отворена книга. Смъртта и страданията трябваше да бъдат уважавани, но не можеше да им бъде позволено да се намесват в работата на гарата. Той искаше тези натрапници да напуснат кабинета му и очакваше Майкъл да се погрижи за това възможно най-бързо.

— Ще ми трябва тази маса, Лайънел — каза Майкъл и посочи. — И един стол. И по-добре донеси един леген. — Той видя възражението в погледа на началника на гарата, но не му обърна внимание.

Харисън неохотно довлече тежката маса, след което взе един стол от далечния ъгъл, докато Майкъл сваляше сакото си, отваряше лекарската си чанта и подреждаше необходимите му инструменти.

Едва когато Майкъл се обърна да вземе легена, който Харисън беше домъкнал отнякъде, той забеляза двете деца — момче и момиче — които седяха притиснати едно до друго на широкия дъбов стол зад бюрото. Досега те бяха останали извън полезрението му, скрити зад едрото тяло на началника на гарата. Сами в ъгъла си, те приличаха на парцалени кукли, изхвърлени и забравени от всички.

Майкъл премигна и отмести поглед, тъй като не можеше да понесе техните объркани, умолителни погледи. Те не трябваше да бъдат тук, но нямаше къде другаде да отидат и в този момент никой не можеше да им помогне.

При първия допир на пръстите на Майкъл до кожата му Джордж Ланиън отвори очи. Майкъл гледаше как съзнанието му бавно започваше да му дава информация за това къде се намира, след което болният се върна към самовглъбяването на смъртниците.

Прегледът не отне много време.

Слаб пулс. Плитко и твърде бързо дишане. Студена, безкръвна кожа, хлътнали очи. Само горните части на белите дробове на болния произвеждаха тихото ехо, което показваше, че все още функционират. Останалата част беше пълна с кръв и безжизнена тъкан и връщаше в слушалките мъртво туптене.

Джордж Ланиън щеше да умре до сутринта… ако изобщо издържеше толкова дълго.

Майкъл остави стетоскопа си да падне и седна на стола, който беше придърпал до леглото, като се опитваше да попречи изражението му да издаде онова, което току-що беше открил.

Сякаш в потвърждение на диагнозата му, Ланиън беше обзет от внезапен пристъп на кашлица. Той сви рамене срещу спазмите, докато дробовете му се опитваха да изхвърлят кръвта и течността, които го давеха, но той беше твърде слаб, за да направи нещо повече, освен да се наклони към легена, който Майкъл му държеше. Когато кашлицата най-сетне престана, той се строполи изтощен върху възглавниците. Той изглежда не забелязваше, че колосаната бяла риза на Майкъл вече е изцапана с кървави петна.

— Преди имали ли сте кръвоизливи? — попита Майкъл, докато оставяше легена под пейката, където останалите не можеха да го видят. Ланиън не му обърна внимание. Съпругата му отговори вместо него.

— Няколко пъти у дома. И един път във влака. Затова ни свалиха на тази гара. Кървенето спря, но въпреки това ни свалиха от влака.

Майкъл кимна.

— Колко?

— Малко, наистина — каза жената. Майкъл знаеше, че тя го лъже и виждаше страха в очите й. Той не й отговори, но се вгледа в нея за миг, принуждавайки я мълчаливо да му каже истината и сама да се изправи пред нея.

Тя се сви на стола си и ръката й стисна ръката на съпруга й.

— М… много. Не знам колко. Имах чувството, че никога няма да спре, а той не можеше да диша и… — Тя прекъсна изречението си по средата и си пое въздух. — Много.

— Знам, че е доста страшно, но поне сте тук, а не някъде из тълпата във влака.

Безполезни думи, които не предлагаха успокоение и надежда, но какво друго можеше да каже? Не можеше да излъже, а не искаше да й дава фалшиви надежди. Не и докато в очите й се виждаше такова отчаяние. Не и докато децата й седяха на стол само на няколко крачки от него и слушаха всяка дума, която той изричаше. Точно както бе седял и той преди толкова много години, безнадеждно сам, докато светът, който беше познавал, се разбиваше на хиляди парчета около него.

Надеждата беше единственото нещо, което Пандора беше успяла да задържи в кутията, която бе отворила. Госпожа Ланиън нямаше да се откаже от надеждата си, докато не й се наложеше и той не възнамеряваше да я принуждава на противното.

— Бяхме тръгнали за Аризона — каза тя, вперила очи в съпруга си. — Доктор Кланси — това беше лекарят му у дома — каза, че сухият въздух може би ще му помогне. Зетят на един мой братовчед замина на запад преди около двадесет години, за да се лекува от туберкулоза. Сега той има внуци. Джордж мислеше… ние се надявахме…

Гласът й заглъхна болезнено. Тя не можеше да продължи, но не можеше и да си позволи да се пречупи пред съпруга си и децата си. Не можеше да си го позволи.

Майкъл знаеше, че тя носи най-тежкото бреме, и си спомни за празния поглед в очите на баща си, когато майка му беше починала.

Подобно на неговия баща, Джесика Ланиън щеше да понесе отговорността да помага на децата си през дните на празнота, които ги очакваха, без значение колко трудно щеше да й бъде да се справи със своята тъга. За разлика от баща му обаче, тя щеше да изпита и допълнителните страдания на жена, която е изгубила съпруга си и единствения си източник на подкрепа.

Майкъл се надяваше тя да се окаже по-силна от баща му.

На децата щеше да им се наложи да се изправят срещу една загуба, която бяха твърде млади да разберат напълно, също както на него му се беше наложило да се изправи срещу загубата на майка си. Те щяха да потърсят успокоение от майка си и ако тя не беше достатъчно силна, за да подкрепя и тях и себе си, щяха да бъдат погълнати от вината, която щяха да изпитват, мислейки, че са бреме, и от страха, че някак са станали отговорни за една загуба, която не можеха да разберат.

Всъщност, на Джордж Ланиън му беше най-лесно. Той просто трябваше да умре.

— Ще му дам един нов сироп против кашлица — каза Майкъл. — В него има хероин, който ще спре кашлицата и ще намали болката. — Изражението на лицето на Джесика Ланиън го накара да добави: — Страхувам се, че това е единственото нещо, което мога да направя за него. Единственото нещо, което, който и да било може да направи сега.

(обратно)

Глава десета

Хети намери гарата препълнена с хора. Новината, че някакъв непознат, сериозно болен и вероятно на смъртно легло, е бил свален от влака, вече се беше разпространила и никой не искаше да пропусне зрелището. Както изглеждаше, нещастията имаха стимулиращ ефект за населението.

Фредерик Дейвидсън се опитваше — доста безуспешно — да задържи зяпачите далеч от дългия дървен тезгях, който разделяше чакалнята от тясното му работно място. От време на време той поглеждаше нервно през рамо към отворената врата зад бюрото си. Според металната табела, закована на стената, вратата водеше към кабинета ма Лайънел Харисън, началник-гара.

Внезапно Хети се поколеба между решението си да помогне с каквото може и неудобството, че се поставяше на същото равнище с хората около себе си, като се пъхаше там, където не беше поканена. Тя огледа тези, които се бяха струпали край тезгяха като лешояди на гроб, и гледката я накара да потръпне.

Не, не бяха лешояди. Повечето от тези хора знаеха какво са болката, страданието и загубата. Но тази болка, тази загуба не ги докосваше. Те можеха да почувстват докосването на дрехите на Смъртта, докато тя преминаваше покрай тях, без да се страхуват, че ще бъдат пометени в страданието, което тя носеше със себе си.

Не че смъртта щеше да спре тук днес. Не и ако Майкъл можеше да я спре.

Тя беше изненадана от един задъхан глас до себе си.

— Дойдох колкото бързо можах — каза госпожа Фиск и притисна ръка към сърцето си. — Оставих коня и двуколката. Къде е доктор Райан?

— Мисля, че е там вътре — каза Хети и посочи към отворената врата.

— Кабинетът на Лайънел Харисън. — Госпожа Фиск сви устни. — Това няма да му хареса.

Натискът на тълпата принуди Хети да се проправи с блъскане път до господин Дейвидсън.

— Доктор Райан има нужда от мен — каза тя. Без да му даде възможност да я спре, тя отвори дървената врата в тезгяха и мина през кабинета му, за да влезе в кабинета на началник-гарата. Зад себе си тя чу протестите на госпожа Фиск, тъй като господин Дейвидсън й беше препречил пътя. Хети обаче не смяташе да си губи времето, като се меси в разправията им.

Един едър мъж с огромен гръден кош погледна към Хети, когато тя влезе в стаята. Той се бе облегнал на бюрото със скръстени ръце, обърнал гръб към всички останали в стаята. Никой друг не й обърна и най-малко внимание.

Хети се приближи толкова, че да го заговори тихо, без да бъде чута от другите.

— Господин Харисън?

Той кимна.

— Аз съм Хети Малоун, годеницата на доктор Райан. Дойдох тук, за да му помогна.

Той повдигна редките си вежди, а големият му гръден кош се изду, когато си пое облекчено въздух. Докато Хети се оглеждаше, господин Харисън се възползва от възможността и се измъкна от кабинета си.

Хети не се опита да го спре. Вниманието й беше насочено към другия край на стаята, където един мъж лежеше полузатрупан от тежко одеяло. До него седеше някаква жена, която отчаяно се беше вкопчила в одеялото и наблюдаваше болния, сякаш го поглъщаше с поглед. Хети не трябваше да е учила за лекар, за да разбере, че мъжът умираше от туберкулоза.

Тя забеляза мрачното признание за безпомощността на Майкъл в напрежението, което бе обхванало тялото му. Бе свалила сакото си, жилетката му бе разкопчана и той стоеше полуобърнат с гръб към вратата, застанал до една маса до пейката. Лекарската му чанта зееше отворена на масата и сега той смесваше някаква течност в една изцапана с отпечатъци от пръсти чаша, вероятно единственото нещо, което в кабинета бяха успели да му намерят за толкова кратко време.

Очевидно доволен от сместа, която беше забъркал, Майкъл се обърна към импровизираното легло с чашата в ръка. За свой ужас Хети забеляза, че колосаните маншети, ръкавите и предната част на ризата му бяха опръскани с кръв; петната бяха същите като върху възглавниците.

Той я погледна, сякаш й казваше: „Ще говорим за това по-късно“, след което се наведе, повдигна главата на болния и допря чашата до устните му.

— Изпийте това. То ще успокои болката и ще спре кашлицата.

Мъжът отвори очи, но, изглежда, не виждаше нито Майкъл, нито жена си. Той се втренчи във въртящите се из въздуха прашинки и слънчевата светлина, която ги правеше ясно забележими. При първото докосване на течността до гърлото му, той бе обзет от разтърсващ пристъп на кашлица.

Хети се озова до Майкъл само за миг. Тя взе чашата от ръцете му, докато той държеше мъжа в положение, в което той можеше да повърне в легена, поставен на пода до пейката.

Неспособна да понесе тази гледка, Хети обърна глава и видя двете деца, притиснати едно към друго, да гледат как баща им се опитва безуспешно да се пребори със смъртта. Момчето беше по-голямо, но едва ли беше на повече от пет години; то беше прегърнало сестра си, сякаш искаше да я защити. По пълните бузки на момиченцето се виждаха засъхнали сълзи.

Сега детето не плачеше. Тя се беше свила в ръцете на брат си, стиснала здраво малките си крачета. Сякаш се надяваше, че бог може би няма да разбие живота й, ако тя се направеше на толкова малка, че да не може да бъде открита.

Хети тъкмо щеше да остави чашата и да отиде да успокои децата, когато кашлицата на мъжа намаля толкова, че Майкъл го върна да легне обратно върху тясната пейка.

— Да опитаме отново — каза той с тона на грижовна майка, която успокоява детето си, и протегна ръка за чашата.

— Нищо не може да спре кашлицата — каза жената, докато гледаше как съпругът й се мъчи да отпие от течността. — Нищо. Затова и бяхме тръгнали за Аризона. Сега никога няма да успеем да стигнем там. — Тя се разплака, плъзна се от стола си и коленичи до мъжа си, като хълцаше сърцераздирателно. — О, Джордж! Джордж!

Хети коленичи до нея.

— Ма’ам. Тихо. Успокойте се — каза тя, без дори да осъзнава какво говори. Тя обви ръце около раменете на жената и се опита да я издърпа назад, но тъгата беше придала невероятна сила на тази крехка женица.

— Какво да правим? — попита тя съпруга си с глас, който се задавяше от сълзите, стичащи се по лицето й. Тя стисна ръцете му в своите и се вкопчи в тях, сякаш се надяваше да го закотви към себе си, за да не му позволи да й се изплъзне. — Не можеш да ни напуснеш. Не тук. Не по този начин. Моля те, Джордж. Моля те. О, господи! Моля те!

Паническите викове на майка й накараха момиченцето да заплаче отново, но Хети не можеше да си позволи да се тревожи за това в този момент. Тя трябваше да попречи на жената да се хвърли върху съпруга си.

— Елате. Оставете доктор Райан да се погрижи за съпруга ви — продължи да й говори Хети, като я дърпаше за раменете, за да я отдалечи от пейката. — Не трябва да плачете. Не и сега. Той има нужда от вашата сила, не виждате ли? Трябва да бъдете силна. Заради него. И заради децата.

Хети не знаеше дали жената я разбира или не, но тя позволи да бъде издърпана обратно в стола си.

Майкъл беше твърде зает с грижите си за умиращия и дори не ги погледна. Той премести възглавниците така, че главата на мъжа беше повдигната и леко наклонена назад, което освобождаваше донякъде дихателните му пътища. Но само донякъде и не твърде много.

Отворил златния си часовник, Майкъл премери пулса на мъжа. Хети видя как се движат устните му, докато броеше. Той се намръщи, затвори часовника и го върна в джоба на жилетката си. Мрачното му изражение изчезна със същата бързина, с която се бе появило, и той отново прие хладното професионално изражение на лекар, който е решен да предпази пациента си от най-лошото.

Майкъл внимателно сложи ръката на мъжа върху гърдите му. Дългите му пръсти, които обикновено бяха толкова изящни и бледни, изглеждаха необикновено силни и груби в сравнение с кокалестата, съсухрена китка на непознатия. Нито пациентът му, нито съпругата му забелязаха този контраст. Мъжът беше твърде зает с безнадеждната битка да си поеме въздух, а жената се беше свила на стола си и плачеше заровила лице в ръцете си.

Хети срещна погледа на Майкъл. Очите му бяха почти безцветни, ясносиният им цвят беше измит от болката, която той изпитваше, докато помагаше на този човек да умре.

Едно разтревожено подсмъркване й напомни, че в стаята имаше и други, за които трябваше да се погрижи. Хети погледна към изплашените деца. Бяха толкова малки! Потръпна, когато си помисли какво им се беше наложило да изтърпят през последните няколко месеца и колко още трябваше да понесат.

Тя стана и дръпна Майкъл настрани.

— Може ли да го преместим? Сигурно има пансион, в който ще ги приемат. Не мисля, че те могат да си позволят стая в хотела, но това място…

По лицето на Майкъл премина сянка.

— Не, не можем да го преместим. Не му остава още много, а клатенето, докато го местим… — Той поклати глава. — Нямам желание да опитваме, преди да сме уверени, че някой ще го приеме. А и господин Дейвидсън каза, че вече са опитали, преди да дойдат да ме повикат. — Той сви ядосано устни. — При тези обстоятелства никой не иска да ги приеме.

— Ще намеря някого. Остави това на мен. — Хети докосна леко ръката му. — И децата. Те не трябва да са тук.

Веждите на Майкъл се свиха внезапно.

— Той е техен баща. Те имат право да…

— Разбира се. Но те са толкова малки, Майкъл, и толкова уплашени. Майка им няма време за тях точно сега и това само прави нещата още по-лоши.

Майкъл въздъхна и широките му рамене се отпуснаха.

— Знам. Може би госпожа Спенсър…

— Не се притеснявай. И без това имаш достатъчно грижи.

— Не трябваше да идваш тук — каза той. Но въпреки укора, сложи ръце на раменете й, сякаш за да се увери в стабилността им, след което се наведе да я целуне по челото. — Но се радвам, че го направи.

— Да — отвърна Хети. — Добре. — Тя беше готова да влезе в ада заради него. Като знаеше, че това има значение за него, на нея й ставаше по-лесно. — Ще видя дали мога да намеря някой, който да се съгласи да им помогне.

Докато Майкъл се обръщаше към пациента си, Хети отиде до децата и коленичи пред тях.

— Здравейте — каза тя много нежно. — Казвам се Хети. А вие?

Момченцето придърпа сестра си по-близо до себе си.

— Татко е болен, нали? Много болен — каза той, като се бореше по мъжки да потисне треперенето на гласа си.

— Да, страхувам се, че е така. Затова и доктор Райан е тук. За да му помогне с каквото може.

Долната устна на момчето потрепери. След това той стисна зъби.

— Лекарите не могат да му помогнат — каза той. — Мама така казва. Затова бяхме тръгнали за Аризона.

— Е… — започна Хети, но се поколеба. Какво можеше да отговори на това?

— Трябва да пишкам — каза момиченцето, докато оглеждаше Хети с кръглите си, насълзени очи. — Вече съм голямо момиче. Мама така казва. Тя казва, че не трябва да й създавам повече работа, като не съм голямо момиче, но трябва да пишкам.

Тя изхълца и лицето й се изкриви от болка и объркване, че е раздвоена между нуждата да бъде прегърната и утешена и отчаяната нужда да бъде „голямо момиче“, за да не създава неприятности и да ядосва родителите си.

— Аз ще те заведа, Сара — каза момченцето, сякаш очакваше Хети да го обвини, че пренебрегва сестра си. — Не се притеснявай. Само че издържи още малко, става ли?

— Да, само мъничко — каза Хети. — Ще помоля една много добра дама да се погрижи за вас. Само за малко — добави бързо тя, когато момчето се начумери. — Докато майка ви се освободи. Нали няма проблем?

— Мама ни каза да седим тук. — Отговорностите на по-големия брат бяха твърде тежки за петгодишното момче.

— И вие я слушате, което е добре. — Хети им се усмихна с най-окуражителната си усмивка. — Първо ще поискам майка ви да ми разреши. А може би… — тя погледна назад към Майкъл и родителите на децата. — Може би искате да говорите с баща си?

На Хети й бяха необходими доста усилия, за да преглътне сълзите, които я задушаваха. Баща им беше погълнат от битката си срещу смъртта и за момента беше забравил за съществуването на децата си. Но това може би беше последната им възможност да говорят с него. Последният им шанс да се сбогуват.

Малката Сара закима. Брат й беше решил да играе възможно най-добре ролята на възрастен, която му беше възложена, и каза:

— Да, моля. Ако не ви затрудняваме. — След това момчето хвърли един тревожен поглед към родителите си, като че ли не беше уверено дали искаше твърде много при тези обстоятелства.

— Почакайте ме тук. — Хети им се усмихна окуражително и се изправи.

Майка им я гледаше виновно, а след това започна да дъвче долната си устна, докато Хети й обясняваше предложението си. Но дори докато я слушаше, жената не сваляше очи от съпруга си, който лежеше със затворени очи и дишаше с мъка.

Когато Хети свърши, жената се наведе напред и нежно стисна ръката на мъжа си, която лежеше върху тежкото одеяло.

— Джордж? — Когато съпругът й не показа, че я е чул, тя повтори малко по-високо: — Джордж?

Очите на мъжа й се отвориха. Той премигна, сякаш не беше уверен къде се намираше; след това погледът му се проясни и той се загледа в жена си.

— Джесика?

Хети едва успя да чуе какво каза той — толкова слаб и дрезгав беше гласът му. Изглежда, че дори и това малко усилие го беше изтощило.

Майкъл беше застанал до главата на пациента си и изглеждаше, като че ли си поемаше дъх със същата мъка, както болния. Той обаче не направи опит да се намеси. Хети усещаше гнева от безсилието му, сякаш го изпитваше самата тя.

Джесика стисна нежно ръката на съпруга си.

— Децата — каза тя. Внезапно очите й се напълниха със сълзи. Тя преглътна, за да не им позволи да потекат по лицето й. — Мисля, че… мисля, че трябва да говориш с тях.

— Дейвид? Той… тук ли е? А… малката… Сара?

— Да, тук са. Те… те искат да говорят с теб. Ако имаш сили за това.

— И аз… искам. — Джордж се предаде и се вкопчи в ръката на съпругата си, опитвайки се отчаяно да вземе сили от нея.

Хети не изчака да чуе повече.

Тя помогна на Сара да слезе от стола, но Дейвид отказа да поеме протегнатата й ръка и докато тя ги водеше през стаята, той спря веднъж, за да попречи — нежно, но твърдо — на сестра си да сложи пръст в устата си.

Джесика подаде ръка на децата си и се опита да ги окуражи със слаба усмивка.

— Елате и кажете сбо… елате да видите баща си. Той иска да говори с вас, но е много слаб и не може да каже много.

Хети погледна към Майкъл, който кимна одобрително, й пристъпи напред към семейството. Оставаше им още много малко време да бъдат заедно. Хети знаеше, че той нямаше да ги напусне, но също така щеше да се опита да им даде поне малко време насаме. Докато Хети се измъкваше през вратата, Майкъл се преструваше, че е напълно погълнат от четенето на разписанието на влаковете, написано с тебешир върху черната дъска до бюрото на господин Харисън.

Началник-гарата беше използвал добре времето си, като се бе заел с неща, с които беше свикнал да се оправя. Зяпачите, които се бяха стълпили в чакалнята преди малко, вече бяха изгонени навън.

За облекчение на Хети, те не бяха отишли твърде далеч.

Тя забеляза госпожа Фиск в средата на една групичка клюкарки. При появата на Хети дамите вдигнаха глави и останаха да наблюдават приближаването й с нетърпението на ято птици по време на храна.

Кларабел Фиск може и да беше клюкарка и да си пъхаше носа в чуждите работи, но нямаше друг човек с по-добро сърце от нея. В мига, в който научи какъв е проблемът, тя скръсти ръце върху корема си и кимна.

— Разбира се, че ще се погрижа за горките същества. Добра храна. Ето, от това имат нужда те. Добра храна и някой, който да остане с тях, докато майка им се погрижи за тях. — Тя присви очи. — А вие не се притеснявайте, че Летиция Скогинс няма да ги приеме. Може и да не е свикнала с шума, но има добро сърце. Никога няма да откаже да ги приеме, ако знае, че няма къде другаде да отидат.

— Но, Клара — възрази една дама с благовидно лице, която очевидно беше скандализирана, — този човек е болен от туберкулоза! Жена му и децата му са били изложени на заразата от болестта. Не можеш да очакваш от Летиция да ги прибере в дома си. Дори и при тези обстоятелства. Помисли за риска от заразяване!

Две други дами кимнаха в знак на съгласие и израженията им внезапно станаха тревожни. Едно нещо беше някакъв непознат да умира от заразна болест, ако го държаха изолиран, а съвсем друго между тях да се разхождат свободно хора, които са били изложени на ужасната болест.

Кларабел Фиск не беше човек, който лесно можеше да бъде отказан да помогне на хора в нужда, пък били те и непознати.

— Разбира се, че очаквам от нея да ги приеме, Абигейл Боуман! — отвърна тя. — И ако ти не прекарваше толкова време в тревоги за онази ужасна нова болест, която сте щели да хванете с Джеф, щях да предложа ти да ги вземеш у вас. Господ знае, че имаш повече от достатъчно място в къщата си, която е твърде голяма само за вас двамата!

— Е! — Абигейл Боуман изправи обидено рамене. — Това, че твоят Робърт иска да си стои във вашата колибка не означава, че…

— Госпожо Фиск, ако нямате нищо против, моля да тръгнете с мен — намеси се бързо Хети, хвана я за ръката и я задърпа след себе си. — Господинът е много слаб и няма да може да говори с тях дълго, а момиченцето трябва да излезе много бързо.

— Ха — изсумтя Кларабел Фиск, докато я следваше. — Преди двадесет години, когато всички мислеха, че тази болест се предава по наследство, постоянно разправяха колко мъчително било да умреш от туберкулоза. Сега, когато знаят, че и те могат да се разболеят, се държат като стара мома, поканена да вечеря с конте.

Хети едва не се задави.

— Сигурна съм, че ще ми простите откровеността, госпожице Малоун, но искам да запомните думите ми. Когато изляза с децата, половината от онези изискани дами няма да ги има.

Кларабел Фиск се оказа права. Половината от дамите наистина ги нямаше, когато тя се появи от гарата, последвана от Дейвид и Сара, а няколко други, които бяха твърде любопитни, за да си тръгнат толкова бързо, вдигнаха полите си и застанаха на безопасно разстояние от тримата.

Докато ги наблюдаваше от вратата на чакалнята, Хети едва се сдържаше да не се разплаче. Ако можеше да се съди по поведението на тези жени, Джесика и децата й щяха да бъдат отбягвани от всички, ако останеха в този град.

Не, не от всички. Кларабел Фиск се спря и вдигна малката Сара, след което хвана Дейвид за ръка. Не от всички.

Хети се обърна назад и огледа почти празната чакалня. Господин Харисън си беше свършил работата и сега беше заел бюрото на служителя си. Служителят и момчето за поръчки бяха изпратени да занесат багажа на семейството в дома на госпожа Скогинс. Кларабел Фиск беше заявила твърдо, че ще бъде намерен подслон за семейството и че Летиция Скогинс няма да откаже на хора в нужда, без значение как щяха да постъпят другите, а Лайънел Харисън бе проявил достатъчно здрав разум, за да не спори с нея.

Когато Хети застана до бюрото, той вдигна глава.

— Значи са тръгнали.

Хети кимна.

— Да.

Началник-гарата погледна назад към кабинета си. От мястото му не се виждаше нищо, освен черната дъска с правилните редове на разписанието.

— Виждал съм мъже да умират — каза най-накрая той с дрезгав и тих глас. — Виждал съм как ги убиват, смазват и обезобразяват. Виждал съм ги задушени при свличане в мина или удавени като кучета в река. Когато бях на четиринадесет години, сам изкопах гроба на баща си, защото нямаше кой друг да го направи. След всичко това, все още не мога да кажа, че имам желание да гледам как един непознат умира по този начин. Не и в моя кабинет.

— Той е твърде слаб, за да бъде преместен. Сам се убедихте в това.

Той сякаш изобщо не я чу.

— Колко му остава? — попита без заобикалки.

Хети се вцепени от изненада.

— Не много. Поне така казва моят… така казва доктор Райан.

— Е, свещеникът трябва да пристигне скоро. Казах на служителя си да предупреди Хирам Бийдъл веднага щом се отърват от онези торби. Хирам е собственик на най-близкото погребално бюро — обясни той, когато Хети го погледна въпросително.

Споменаването на гробаря накара сърцето на Хети да се свие. Началник-гарата не беше студен мъж, но бе изрекъл тези думи толкова хладно. Той беше просто един зает мъж, който имаше работа, и искаше тези непознати да напуснат кабинета му колкото се може по-бързо, въпреки че и той като Хети знаеше, че те няма да си тръгнат, преди смъртта да си вземе своето. Просто практичната страна на господин Харисън казваше, че колкото по-бързо стане това, толкова по-добре ще бъде за всички.

Хети погледна към вратата на кабинета и се сети за Майкъл. Той имаше нужда от нея. Трябваше да се върне при него. Но преди това имаше още няколко неща, за които тя трябваше да се погрижи.

— Ще ни трябват още кърпи — каза тя — и чай за…

Тя се намръщи, раздразнена от това, че постоянно забравяше имената им. Джесика и Джордж. Това беше единственото, което тя знаеше за тях. Не беше учтиво да се обръща към възрастни на малко име, ако не ги познаваше добре.

— Ще ни трябва чай — каза твърдо тя. — И кафе за доктор Райан. И може би малко хляб или супа. Не мисля, че тя е яла скоро. — И едва ли щеше да пожелае да се нахрани, но Хети не се сещаше за нищо друго.

— Да, добре — каза началник-гарата, очевидно недоволен от това, че му е дадена задача, която не желаеше. Той отблъсна стола си назад и се изправи. — Той трябва да е на легло. Мъжът има право да умре в добро легло.

— Той ще умре, преди да стигне до леглото.

— Тогава изобщо не е трябвало да напуска своето. — Харисън изръмжа с отвращение, сграбчи шапката си и излезе от гарата. От начина, по който отметна назад раменете си в мига, в който мина през вратата, Хети подозираше, че той се радва, че не е вътре, дори ако това означаваше да остави безценната си гара в ръцете на некадърници.

Лайънел Харисън беше прав. Щеше да бъде по-добре, ако този непознат си беше останал у дома, в собственото си легло, където и да се намираше домът му. Вместо това той беше направил отчаян опит да оправи здравето си на запад, където климатът беше по-планински и въздухът по-сух. Той беше взел семейството си и похарчил спестяванията им и сега само бог знаеше какви физически страдания изпитва той — и всичко това само за да умре в една безлюдна гара, заобиколен от непознати.

Застанал от вътрешната страна на вратата на кабинета, Майкъл чуваше гласовете в чакалнята, но не можеше да различи думите. Той откри, че се напряга да различи гласа на Хети и че се пита какво казва тя и как се справя с недоволството на началник-гарата от неочакваното прекъсване на работата му.

Искаше му се тя да се прибере в пансиона. Не биваше да се излага по такъв начин.

В същото време му беше приятно и Хети да стоеше до него тъкмо сега. В този момент Майкъл имаше нужда от една доза разумна храброст.

Той бе прекарал години в учене, работа и трупане на опит и всичко това се оказваше безполезно.

О, да, той беше извършил съответния преглед, както си му беше редът. Беше премерил пулса, преслушал гърдите, беше изслушал историята на заболяването на пациента си и му беше дал малко морфин. И това беше всичко. Това беше всичко, което той можеше да направи. Това беше всичко, което можеше да се направи изобщо.

— В такива случаи, Райан — му бе казал някога старият Круувън, докато по време на обучението си Майкъл се бе грижил за смъртно болен пациент, — единственото нещо, което можеш да направиш, е да си дадеш тържествен вид. Това не помага много на пациента, но позволява на семейството му да разберат сериозността на положението. Разбираш ли ме?

Майкъл отърка ръце в панталоните си, след което се облегна на стената зад себе си, като се опитваше да не гледа към далечния край на стаята, където Джесика Ланиън седеше стиснала ръката на съпруга си.

Съветът на Круувън го беше ядосал тогава. Сега обаче му се искаше да бе обръщал повече внимание на думите на стария си професор. Ако се беше научил как да се крие зад фалшива тържественост, може би сега нямаше да бъде толкова неуверен. Той бе казал всичко, което трябваше, бе направил всичко както трябваше, но въпреки това през цялото време имаше чувството, че се намира в една друга стая по друго време и на леглото лежи майка му, над която се е навел разтревожено баща му. А самият той беше… той беше едно малко момче, забравено в ъгъла, както бяха забравени Дейвид и Сара.

Той не бе присъствал на смъртта на майка си. И тя като Джордж Ланиън бе тръгнала да търси лекарство, което никога не бе успяла да намери. За разлика от Ланиън, тя бе тръгнала сама.

Когато майка му беше починала, той бе точно на шест години, единадесет месеца и двадесет и три дни. Майка му дори не беше успяла да доживее седмия му рожден ден. Сега Майкъл подозираше, че тя изобщо беше забравила за това.

Той често се питаше дали тя не беше забравила и за съществуването на сина си.

Джордж Ланиън почина в 1О:37 вечерта. Майкъл вече беше предал болния на грижите на свещеника, който се бе появил в отговор на повикването на Лайънел Харисън. Когато никакви молитви не помогнаха, свещеникът предаде болния на грижите на гробаря.

Хирам Бийдъл се беше подготвил. Той измърмори съболезнованията си на вдовицата, след което се погрижи тялото на съпруга й да бъде преместено в катафалката от лакирано черно дърво, която чакаше пред гарата.

Джесика Ланиън се бе изправила на крака, когато Хирам бе тръгнал към нея и бе понесла спокойно всичко до момента, в който гробарят и помощникът му неволно не блъснаха покритата със завеси носилка във вратата, докато се опитваха да изнесат мъртвеца от стаята. Помощникът изруга тихо, след което двамата излязоха навън.

Със сподавен стон Джесика се отпусна на стола си. Хети се озова до нея мигновено. Тя се наведе и обви с едната си ръка раменете на жената, но не можа да намери думи, с които да се опита да я успокои.

Отвън се чу тропот от тежки стъпки, последван от нова ругатня и скърцането на носилката, докато двамата мъже я слагаха в катафалката. При всеки звук Джесика потръпваше, но не казваше нищо, а просто седеше, втренчила невиждащ поглед в затъмнените прозорци, като се напрягаше да види какво става навън.

Задната врата на катафалката се затръшна, сбруята издрънча, последва остра команда към конете и катафалката тръгна със скърцане по пътя.

Докато звуците заглъхваха в нощта, последните капки смелост напуснаха Джесика. Тя сведе глава, сви рамене и напрежението, което я бе държало до този момент, я напусна, оставяйки я разтреперана. Тя мачкаше напоената със сълзи кърпичка в ръцете си, без да забелязва Хети и без да чува съболезнователните думи на свещеника.

Майкъл успя да я изтръгне от тъгата й. Тя се стресна, когато той докосна ръката й и вдигна рязко глава. Тялото й се вцепени и тя се отдръпна назад.

Видът на сенките около очите на Майкъл и начинът, по който кожата му беше опъната върху костите на челюстта и лицето му, накараха сърцето на Хети да се свие. В знак на уважение той беше оправил вратовръзката си, беше закопчал жилетката си и бе облякъл сакото си, но черните му дрехи го правеха да изглежда още по-изтощен и мрачен.

— Госпожо Ланиън — каза той, като очевидно се опитваше да намери подходящите думи. — Исках само да ви кажа, че съжалявам. Аз…

— Съжалявате? Че защо трябва да съжалявате? — прекъсна го Джесика Ланиън с внезапен гняв в гласа. — Вие дойдохте накрая, безполезен като всички останали като вас, които опипваха горкия ми Джордж и ги тъпчеха с безполезните си лекарства, след което му пращаха сметките си, без значение дали му бяха помогнали или не.

Тя скочи на крака, добила сили от гнева и тъгата, които беше потискала толкова дълго.

— Знаехте ли, че един лекар ни каза да дойдем тук? — попита тя втренчена в Майкъл. — Лекар като вас. Той каза, че това може би щяло да помогне. Може би! За това „може би“ ние продадохме къщата си, мебелите си, всичко! Само за да може Джордж… да умре… о, господи. Джордж!

Последната дума прозвуча плачевно и Джесика Ланиън внезапно се втурна към вратата, през която бяха отнесли тялото на покойния й съпруг. Майкъл я улови, но докосването му беше като искра, допряна до прахан. Вдовицата започна да го драска с нокти, опитвайки се да се измъкне от хватката му.

Тя не се съпротивлява дълго. С вик, който сякаш излизаше от гърлото на умиращо животно, тя се строполи също толкова внезапно, колкото когато бе скочила на крака. Майкъл успя да я хване, преди тя да бе паднала на пода, след което Хети я прегърна. Сълзи обляха лицето на Джесика и тялото й се затресе от плач.

Докато Хети бе коленичила на пода до нея, прегръщаше я и й говореше успокоителни думи, Майкъл и свещеникът стояха безпомощно и гледаха, без да могат да си тръгнат или да направят каквото и да било, защото смъртта вече бе взела своето.

На Хети й се струваше, че времето е забавило намалило хода си и едва пълзи. Тя поне имаше какво да направи, за да успокои малко Джесика, без значение колко малко можеше да бъде това утешение. Майкъл обаче можеше само да гледа ядосано съдържанието на лекарската си чанта, което беше пръснато върху масата, сякаш инструментите и лекарствата му някак го бяха предали, като не бяха успели да му осигурят чудото, необходимо за оздравяването на Джордж Ланиън.

Накрая вдовицата спря да плаче, но въпреки това й беше необходимо още доста време, преди да успее да се изправи на крака. Тя отказваше да гледа Майкъл в лицето и поклати глава, когато Хети й предложи да я придружи до пансиона на госпожа Скогинс. Най-сетне Джесика склони да приеме предложението на свещеника да я придружи и да й помогне да съобщи новината на децата си.

Двамата се измъкнаха от кабинета и оставиха Хети и Майкъл сами в разхвърляната, тиха стая. Хети чу звука от стъпките им в чакалнята, последвани от ниския глас на Лайънел Харисън, който им отключи външната врата. Течението накара пламъчетата на газовите лампи да затрептят.

Хети погледна към Майкъл. Той стоеше неподвижно и мълчаливо като един от онези митични войни, за които бе чела Хети, превърнати в камъни от погледа на Медуза. Отказът на Джесика Ланиън да се възползва от помощта му сякаш го бе замразил на мястото му и той изглеждаше безжизнен като студен камък, а не човешко същество.

— Не можеше да направиш нищо повече, Майкъл. — Тя сложи ръце върху предмишницата му и се опита да го накара да я погледне. — Никой не можеше да му помогне.

— Не. — Той не я погледна. Гласът му звучеше глухо, като че ли идваше от някакво празно място вътре в него.

— Последните няколко часа щяха да бъдат много по-тежки за него, ако ти не беше тук. Сиропът с хероин помогна. Госпожа Ланиън видя това. Той наистина помогна.

— Да.

„Да.“ Една-единствена безизразна дума и нищо повече. Хети потръпна.

— Майкъл?

— Сиропът помогна, но не можа да спре кръвоизлива. Не можа да спре разпадането на дробовете му. Не можа да го спаси. Нищо не можеше да го спаси. Поне нищо в медицината. Никой от нас няма познанията и уменията, необходими да го спасят. Аз ги нямам. Нямат ги и лекарите, които са се грижили за него преди. Никой ги няма.

Нещо откъсваше думите някъде в дълбините на душата му както горещи щипци късат плът. Той признаваше, че е извършил убийство, а не че съвременната медицина си имаше граници.

— Толкова много зависи от късмета, Хети. Някои от тях умират, други оцеляват, а ние дори не знаем защо. Все едно, че да бъдеш лекар е като да хвърляш зарове.

Внезапно очите му станаха безизразни и напрежението в раменете му отстъпи пред обезкуражението.

— Само ако знаехме повече, само ако… — Гласът му заглъхна и настъпи тишина.

Тропотът на тежки ботуши по пода ги стресна. Хети подскочи и стисна ръката на Майкъл по-силно, но той само вдигна глава и изправи рамене.

— За бога, докторе. Изглеждате ужасно. — Едрото тяло на Лайънел Харисън изпълни рамката на вратата. Когато Майкъл не каза нищо, началник-гарата огледа стаята.

Разбърканите одеяла, натрупани върху пейката вместо матрак, все още показваха къде бе лежал Джордж Ланиън. Опръсканите с кръв възглавници пък сочеха къде се бе намирала главата му. Харисън направи гримаса.

— Това място изглежда по-зле от вас, ако това изобщо е възможно. Проклет да съм, ако знам как ще работя тук утре, а и след като вече изгубих половин работен ден…

Той отвори уста, за да изругае. Хети видя как началник-гарата се спря тъкмо навреме, защото се бе сетил, че в стаята има дама и че вече бе казал повече отколкото трябваше.

— Не се притеснявайте — каза Харисън, преди тя да отвори уста. — Ще накарам Джед да почисти веднага щом дойде на работа утре сутрин. Освен това. — Той посочи към легена, който бе тикнат под пейката. — От него ще се отърва още тази вечер.

За малко да изругае, но този път не се опита да се възпре, а излезе от кабинета си, като мърмореше нещо за кофа и ръкавици.

Майкъл въздъхна и погледна виновно към Хети.

— Трябва да те заведа у дома. Нямах намерение да…

Той не довърши изречението си; след това се наведе бързо и я целуна по челото.

— Нямах намерение да те карам да изтърпиш всичко това, но се радвам, че беше тук, Хети. Но ти наистина ми помогна. Благодаря ти.

Преди Хети да успее да му отговори, той се отдръпна от нея и започна да събира инструментите си.

— Ще ги почистя утре — каза сякаш на себе си. — Не тази вечер. Утре.

Най-после се изправи и затвори лекарската си чанта, но продължи да си играе с кожените й дръжки като мъж, чиито мисли са някъде другаде, но ръцете му имат нужда да се занимават с нещо. Докато бе събирал нещата си, Майкъл не бе свалял очи от инструментите си, но сега погледът му се зарея към пейката и пръснатите върху нея одеяла.

Дълго време той остана загледан в тях. Хети го наблюдаваше затаила дъх.

Ръката му се стегна около дръжките на чантата му, а ноктите му се забиха в кожата. Лекарската му чанта беше най-скъпоценната му вещ. Хети бе пестила цяла година, за да му я купи като подарък за дипломирането му, но той забиваше нокти все по-дълбоко и по-дълбоко в черната кожа.

Внезапно Майкъл се наведе напред и сграбчи края на едно от одеялата. С едно силно движение той го издърпа над възглавниците, изтривайки по този начин всичко, което показваше, че само преди малко там бе лежал един мъж.

Той сграбчи лекарската си чанта и се обърна с лице към Хети. На мъждукащата светлина на фенера очите му блестяха — студени, безцветни и празни.

— Готова ли си да тръгваме? — попита остро той, сякаш тя го беше предизвикала.

Хети кимна, като се опитваше да се пребори с напиращите си сълзи.

— Да. Да си вървим у дома, Майкъл. Да си вървим у дома.

(обратно)

Глава единадесета

Нито една светлинка не омекотяваше черната грамада на сградата на пансиона. Хети се отпусна на седалката на двуколката.

— Значи госпожа Спенсър си е легнала. Няма да мога да вляза. — Тя смътно се изненада, че мисълта, че не може да се прибере в пансиона, не я притеснява изобщо. — Тя ми каза още на първия ден или да се прибирам до десет, или да стоя навън цяла нощ.

— Вече е почти полунощ. — Това бяха първите думи, които Майкъл изричаше, откакто двамата бяха излезли от гарата. Гласът му беше безизразен и тих, но Хети усещаше умората в него.

— Да. — Тя наклони глава назад, за да намали напрежението в раменете и врата си. Над нея, през клоните на елите, се виждаха звездите. Звездите, които Джордж Ланиън никога вече нямаше да види на тази земя. Хети бързо наведе глава.

— Мога да те заведа при госпожа Скогинс.

— Не. Тя вече има достатъчно грижи. Дори не бях сигурна, че тя ще се съгласи да приеме семейство Ланиън. Не мога да я натоварвам още повече. Не и тази вечер.

Тишината се проточи. Хети се чувстваше обидена, а нервните й окончания бяха крехки като стъкло, откакто Майкъл се бе оттеглил в своята лична тревога и я бе оставил сама и неуверена. Ако се изключеше това, че й бе подал ръка, за да й помогне да се качи в двуколката, той не я беше докоснал нито веднъж, не бе казал нищо, дори не бе помръднал. Сякаш нарочно се беше отдръпнал от всичко край себе си, включително и от Хети.

— Значи отиваш в хотел — каза той най-накрая.

— Не. — Думата излезе с такава сила, че изненада дори Хети. — Не. — Този път по-спокойно. Внезапно тя вече знаеше какво иска. — Искам да се прибера у дома с теб, Майкъл.

— С мен? Но Хети, ние не сме…

— Ние не сме женени, но това не ме интересува. Искам да се прибера у дома с теб. Веднага.

Правотата на казаното беше толкова удивителна в своята простота, тя имаше нужда от Майкъл, а той имаше още по-голяма нужда от нея.

Хети се плъзна по-близо до него и уви ръце около едната му ръка. Той подскочи. Мускулите му се втвърдиха, сякаш се бореше срещу всяка реакция, пък била тя и най-слаба.

— Заведи ме у дома, Майкъл — каза тихо Хети.

Ръката му потрепери съвсем леко под пръстите й.

— Имам една кушетка…

— Кушетката ме устройва.

— Тя е за мен. Ти… — Той прочисти гърлото си и опита отново. — Ти ще спиш на леглото.

Майкъл не каза нищо повече. Хети не искаше да чака сама в къщата и затова настоя първо да върнат коня в конюшнята. Двамата извървяха обратния път мълчаливо.

Този път Майкъл се сети да затвори и да заключи входната врата зад себе си. За миг остана просто да стои там, за да свикнат очите му с тъмнината. Само за миг, колкото за два удара на сърцето, не повече. Това обаче беше достатъчно сетивата на Хети да я заболят от внезапното, почти непреодолимо усещане за неговата близост.

В тишината на къщата тя чуваше тихото му дишане. Той представляваше просто една тъмна сянка, но тя долавяше звуците от докосването на ръкава на ризата му в сакото и почти недоловимото шумолене на ризата му под жилетката.

Все обичайни шумове, които бяха присъщи на всеки добре облечен мъж, но въпреки това те я караха да усеща до болка близостта на голото тяло, което се криеше под дрехите на годеника й.

С това дойде срамът и изчервяването. Тази нощ бе умрял човек. Грешно беше — дори неприлично — да си позволява такива мисли, след като бе присъствала на смъртта му, но Хети просто не можеше да се спре. Тялото настоятелно й напомняше, че е жива, въпреки всичко, което се бе случило.

— Почакай тук. Ще запаля лампата. — Майкъл говореше тихо, но въпреки това изопнатите нерви на Хети я караха да го чува, сякаш в стаята имаше ехо. Той отиде до газовата лампа, монтирана на стената в другия край на стаята. Подметките на ботушите му драскаха дървения под. Под тежестта му изскърца една дъска, след нея втора и Хети усети как тялото й се премества и се напряга в отговор на движенията му.

Чу се леко изсъскване и тя долови леката миризма на газ, след което лампата освети малкото помещение и почти я заслепи.

Майкъл я погледна и бързо отмести очи.

— Ще оправя кушетката в кабинета ми — каза той. — Можеш да спиш… на леглото.

Хети го последва по коридора и изчака на вратата на спалнята му, докато той палеше лампата.

Меката златиста светлина освети малката спалня. Майкъл все още отказваше да я погледне в очите.

— Чаршафите са чисти — каза той на стената зад леглото, — тъй като снощи спах върху завивките.

Хети се опитваше да не мисли как е изглеждал той проснат върху леглото, колко широки са изглеждали раменете му, колко топла е била кожата му.

— На полицата има чиста кърпа. — Той посочи към ъгъла, в който зад една завеса се криеха дървени полици и няколко закачалки за дрехи. — Ако искаш, ще запаля бойлера.

Хети си помисли, че той й прилича на уморен и недоволен прислужник в хотел, и внезапно осъзна, че Майкъл не я искаше в къщата си. Това я накара да се почувства, сякаш я бяха ударили с юмрук.

— Не е необходимо. — Той тръгна да излиза от стаята, но тя протегна ръка, за да го спре. — Майкъл? Ако предпочиташ да не оставам тук… няма да остана. Просто си мислех, че… Но ако смяташ, че съседите ще имат нещо против, или че това ще се отрази зле на репутацията ти…

— На моята репутация ли? — Той я погледна безизразно. — Не ставай смешна.

Той мина край нея, но спря на вратата, която водеше към кухнята, като се хвана с ръка за рамката, сякаш се опитваше да попречи да не се изгуби в тъмнината от другата страна на вратата.

— Ако имаш нужда от нещо, кажи ми. — Той дори не се обърна към нея, докато й говореше.

— Добре. — Щракването на бравата зад него накара Хети да потръпне. Тя се оттегли замаяна в спалнята. Малката стая беше твърде студена, въпреки че газовата лампа отделяше достатъчно топлина.

Стомахът й я подсети, че не бе яла нищо след содата в аптеката на Фиск. Това нямаше значение. Гладът й трябваше да бъде много по-силен, за да може Хети да се престраши да влезе в кухнята, защото дори през вратите и стените, които го разделяха, тя чуваше как Майкъл се движи в другата стая. Без съмнение си приготвяше кушетката.

Тази мисъл накара Хети да погледне виновно към леглото, което той й бе предоставил в замяна.

Леглото беше ниско, с желязна рамка, по-широко от нейното легло в Бостън, но не чак толкова, колкото леглата, които тя тайничко оглеждаше в магазините, когато сметнеше, че никой друг не гледа. Леката завивка беше намачкана на местата, където Майкъл се бе размърдвал по време на съня си, а възглавниците бяха сплескани. На тях все още се виждаше вдлъбнатината на мястото, където Майкъл беше притискал главата си.

Със сподавен стон тя се наведе и опъна завивката, след което оправи възглавниците. Не трябваше да мисли за това. Нямаше да мисли за това!

Кърпата беше там, където й бе казал Майкъл, точно до две сгънати нощници, които изглеждаха, сякаш никога не са били използвани. Хети взе кърпата, поколеба се и след това взе и едната нощница. Тя беше от муселин на сини райета и толкова дълга, че стигаше чак до петите й. Ако поискаше, тя можеше да се увие цялата в нея.

С грубо, конвулсивно движение Хети притисна нощницата и кърпата към гърдите си. Онова, което й се искаше в действителност, бе Майкъл да обвие ръцете си около нея, да я притисне силно към себе си и да й каже колко много я обича и да й го повтаря без край. Тя искаше неговата топлина и сила като подслон от буря, както и целувките му, които да пропъдят тъмнината.

Дълго време Хети остана така, втренчена в леглото, бореща се с желанието си да заплаче.

Толкова много й се искаше да заплаче. За себе си. За Майкъл. За Джордж и Джесика Ланиън. За малката Сара и храброто й братче Дейвид. Искаше й се да заплаче за цялата глупава, безсмислена болка, която носеше със себе си животът и за още по-безсмислената болка, която смъртта оставяше след себе си.

Най-накрая тя подсмръкна, премигна и бавно се отправи да измие лицето и зъбите си.

Кушетката представляваше конструкция от тежък брезент и дървени греди, на която не се спеше кой знае колко удобно. Една опърпана възглавница и грубо одеяло се намираха под нея. И двете миришеха на прах, но Майкъл ги изтупа колкото можеше по-добре. По-добре беше да изпита неудобството, отколкото да се подложи на риска да отиде в спалнята си, за да вземе нещо по-добро. Спалнята, в която Хети скоро щеше да заспи.

Майкъл изпъшка и седна на единия край на кушетката.

Не трябваше да й позволява да остава на гарата тази вечер. Трябваше да я изпрати заедно с децата.

Това, че не го беше направил, го разяждаше като киселина. Истината беше, че бе искал тя да бъде до него през цялото време. Не само за да му помага или заради подкрепата, която можеше да даде на госпожа Ланиън, но защото той самият бе имал нужда от нея.

Егоистично копеле.

Вратата към спалнята се отвори. Той чу скърцането на пантите й дори през стените и затворените врати. В коридора изскърца дъска; след това се чу звукът от затварянето на вратата на банята.

Тя беше толкова близо. Можеше да отиде при нея, да я прегърне, да я целуне и да…

Не! Не можеше дори да си помисли за това. Не смееше да си мисли за това. Твърде много се страхуваше от онова, което можеше да се случи, ако си го помислеше.

Тялото му с готовност си спомняше усещането на твърдия матрак, чаршафите и старите възглавници. Мозъкът му обаче настоятелно му показваше мекото, топло тяло на Хети до неговото, на Хети…

Майкъл скочи на крака. Глупак! Глупак!

Две години на самота, копнеж и чиста, незадоволена похот, вземаха своя дан под формата на мъчителния огън, който бушуваше във вените му и караше крайниците му да треперят и да горят от желание. Той си помисли, че копчетата на панталона му ще бъдат изстреляни като куршуми от напрежението, а кожата му ще се подпали от горещината.

Той започна да крачи из стаята, след това се спря и се втренчи в отсрещната стена като затворен в клетка лъв, който внезапно се е ударил в решетките. Хети щеше да го чуе.

Майкъл отново се отпусна на кушетката, но този път протестният му стон излезе от дъното на душата му.

Всичко това беше грешно, грешно. Това, че Хети се намираше в дома му, похотта му, всичко.

Той знаеше какво се криеше зад това. Преди всичко това беше нуждата му да размаха юмрук пред тъмния спектър, който отнемаше пациентите му като награди на карнавал и му се смееше, сякаш беше картоиграч, който се бе опитал да измами останалите играчи, само за да изгуби от някой по-изпечен мошеник.

Той не можеше да вкара Хети в личната си война със смъртта. Ако сега отидеше при нея, щеше да я използва, да се скрие зад нейната любов като подплашено куче, което се опитва да избяга от ударите на сърдития си господар. Той трябваше да защитава Хети, да я предпазва от лошите неща в живота, а не да я използва, за да успокоява собствената си тревога.

Когато тишината и огънят в кръвта му станаха непоносими, Майкъл се изправи на крака. От опит знаеше, че едно обливане със студена вода ще успокои част от болезнената му нужда. Не много, не достатъчно, за да му позволи да заспи, но достатъчно, за да му позволи отново да започне да мисли, да се концентрира върху нещо друго, освен желанието да отиде при Хети.

Трябваше да запише медицинските подробности за последните часове от живота на Джордж Ланиън, преди да ги беше забравил. Още един комплект данни, които щяха да бъдат прибавени към останалите, които беше събирал през последните две години с надеждата, че някъде в нарастващата маса от информация ще успее да намери ключ, нещо, което да му покаже слабост в защитата на врага.

Той нямаше никаква представа дали някога щеше да успее да намери този ключ, нито дали такъв съществуваше. Единственото, което знаеше, бе, че трябва да продължи да го търси. Въпреки жестокия, нерационален хаос, който смъртта налагаше на човешкия живот и надежди, Майкъл вярваше — страстно и убедено — че има друг ред и друга логика, с които може да й се противопостави, ако успееше да ги намери.

Ако успееше…

Когато най-сетне си легна, Хети беше облечена в нощницата на Майкъл. Дрехата беше по-голяма от нейните. Краят й се влачеше по пода, докато тя вървеше и й се бе наложило да навие ръкавите два пъти, защото се бяха оказали твърде дълги дори след като ги беше закопчала на китките.

Хети бе мислила, че ще се успокои, като облече нощница, в която е спал Майкъл, но се оказа, че е сбъркала. Тя си мислеше, че долавя слабата миризма, която Майкъл бе оставил върху възглавницата, и усещаше вдлъбнатината, която тялото му бе оставило върху матрака. Но не можеше да повярва, че той някога бе обличал нощница. Платът на дрехата беше все още твърде нов.

Но ако Майкъл не беше обличал тази нощница, какво тогава обличаше, когато си лягаше?

Въпросът я накара да отвори широко очи. Тъмнината, която само миг преди това й се бе сторила толкова студена и неприветлива, внезапно й се стори топла и невероятно близка. Хети се обърна на една страна и се опита да се сгуши във вдлъбнатината на матрака, което само я накара да почувства още по-осезателно, че това беше леглото на Майкъл, възглавницата на Майкъл, нощницата на Майкъл.

Сякаш в потвърждение на това, по пода под вратата се появи ивица светлина; Майкъл бе отворил вратата между коридора и чакалнята и се промъкваше към банята на пръсти. Усилията му да се придвижи безшумно се оказаха напразни, защото водата течеше по тръбите с рева на придошла река. Хети разбра, че той се е прибрал в стаята си, когато светлината изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила.

Но Майкъл не си беше легнал. Хети чуваше лекото скърцане на дъските на пода под стъпките му в лабораторията. Постоянното напомняне за присъствието му прогонваше съня й и я оставяше будна и изгаряща от копнеж.

Тя си напомняше, че той не я искаше. Майкъл ясно беше показал това. Той се беше оттеглил в мълчание, беше се посветил на работата си и за нея нямаше място в живота му.

Но може би това не беше вярно. Може би и той имаше нужда от нея също толкова, колкото и тя от него, но не знаеше как да й го каже. Може би проблемът беше в това, че те бяха изгубили навика си да разчитат един на друг и не знаеха как да започнат да го правят отново.

Но това не означаваше, че не бяха способни да се научат.

Тя го намери в работната му стая, приведен над една от тетрадките си. Моливът в ръката му се движеше нетърпеливо по страниците, сякаш искаше да се движи по-бързо, а Майкъл не му позволяваше.

Той не я чу да се приближава до него. Когато Хети докосна рамото му, той подскочи и пръстите му се свиха и пречупиха молива. Той се обърна рязко и се втренчи ядосано в нея и за миг Хети дори не беше сигурна дали Майкъл я беше познал.

— Прегърни ме, Майкъл. Моля те.

Тя не беше планирала да каже това. Всъщност, не беше планирала да му казва каквото и да било, но думите бяха най-правилните и бяха самата истина.

— Хети? — попита той, сякаш излизаше от транс.

Без да мисли за това или да се чуди дали трябва да го направи, Хети се наведе напред и го целуна.

Целувката беше малко странна, но втората беше съвсем различна и когато Майкъл се изправи, за да я прегърне, телата им се прилепиха едно до друго с лекотата на два пламъка, родени от един и същ огън.

— Хети — измърмори Майкъл, докато обсипваше с целувки устните, брадичката и шията й. — О, Хети.

Той отметна разпуснатата й коса на една страна и заби пръсти в твърдата лопатка на рамото й и заобления й кръст, сякаш се страхуваше, че в противен случай тя ще му се изплъзне. Ръцете му се стегнаха около нея и я придърпаха по-близо.

Хети се остави на ръцете му. Едва сега тя осъзна колко голяма разлика имаше между това да целува Майкъл, когато бе овързана с корсети, яки и бог знае колко пласта дрехи и да го целува, когато всичко онова, което покриваше внезапно станалата й твърде чувствителна кожа, беше само един пласт муселин на сини райета.

Хети си пое с мъка въздух, защото имаше чувството, че ще експлодира, но това просто, автоматично движение, накара гърдите й да се издуят и да се притиснат толкова силно към гърдите на Майкъл, че за миг Хети се зачуди дали няма да останат така завинаги.

Майкъл бързо се възползва от промяната. Ръката му, която се намираше на кръста й, се плъзна по-надолу и притисна бедрата и стомаха й, докато тя не почувства мъжката му твърдост през тънките пластове памук и муселин, които разделяха телата им.

Мозъкът на костите й сякаш започна да се топи от горещината на желанието й.

Подобно на умиращ от глад човек, на когото внезапно е била дадена храна, Майкъл започна да я целува грубо по устата. Тя зарови пръсти в косата му и го придърпа към себе си. Захапа ухото му и той издаде звук, който беше наполовина стон и наполовина въздишка, след което се наведе още малко, за да й позволи да прокара върха на езика си по лабиринта на ухото му.

Хети наклони глава така, че той можеше да достигне чувствителната плът на извивката на брадичката й, точно под ухото й, след което отметна глава назад, за да може той отново да проследи извивката на гърлото й с устните си.

През цялото време двамата издаваха неразбираеми звуци и изричаха молби, които веднага получаваха отговор, само за да създадат нови, още по-силни желания. Ръцете и телата им се мъчеха да се слеят и Хети бе замаяна, заслепена и подивяла от глад, какъвто не бе изпитвала до този момент.

Внезапно Майкъл се отдръпна от нея. За миг я задържа далеч от себе си, втренчен в нея с широко отворени очи.

Но само за миг. След това се наведе и я вдигна на ръце.

— О, Майкъл! Обичам те! Обичам те!

Той я целуна още веднъж, този път толкова жадно, че тялото й се изви в отговор и дори петите й пламнаха. Една целувка, след която я отнесе през къщата до леглото.

Дори в очите на Хети леглото, което бе напуснала само преди няколко минути, изглеждаше като повлекана, чието бельо се вижда под роклята й. Възглавниците бяха натрупани на камара срещу желязната табла, а завивките бяха отметнати и показваха намачканите чаршафи, чиито краища се бяха измъкнали изпод матрака и сега висяха отстрани.

Гледката накара Майкъл да спре внезапно, сякаш се беше блъснал в някаква невидима стена. Хети наклони глава, за да го погледне в очите, изненадана от напрежението, което го беше обзело изведнъж. Той не я гледаше, погледът му беше втренчен в смачканите чаршафи.

Внезапно той изстена дълбоко. Все още обвил ръце около нея, Майкъл се обърна и се отпусна в края на леглото. То изскърца под тежестта му, но издържа.

За миг той остана просто да седи там, втренчен с невиждащ поглед в отсрещната стена; след това ръцете му се отместиха така, че сега тя седеше в скута му с вдигната неприлично до коленете й нощница.

— Не мога, Хети. Не по този начин. Не мога. — Думите му излизаха като напрегнат шепот. Той отказваше да я погледне в очите.

Майкъл се опита да прибере един кичур коса зад ухото й, но ръката му трепереше толкова силно, че вместо това пръстите му се плъзнаха през тежката маса и се вкопчиха в къдриците на Хети. Тя изохка от болка.

— Не по този начин ли? — попита ядосана тя. — И какъв точно е този начин, ако смея да запитам?

Тя се премести и този път Майкъл изохка от болка. А дали не беше от удоволствие? Устата му се отвори и за миг очите му останаха зареяни някъде в небитието.

Това обаче нямаше значение за Хети. Тя го сграбчи за ризата и го разтърси.

— Майкъл?

Това привлече вниманието му.

— Хети, ти не разбираш. Ако го направя… ако го направя, ще те използвам. Искам те толкова много, че имам чувството, че ще се пръсна, ако не те имам, но това е грешно. Не тази вечер. Не по този начин. Не разбираш ли?

Хети затвори очи и се опита да се въздържи да не изкрещи. Ама че момент беше избрал Майкъл да си спомни за скрупулите си.

— Не, не разбирам. Как може да ме използваш, когато аз те обичам? Ако те желая също толкова, колкото и ти мен? — тя пусна ризата му и плъзна ръце по раменете му, като се опитваше да овладее раздразнението си. — Както и да е, рано или късно ние ще получим разрешение за брак и ще се оженим и след това…

Майкъл стисна зъби. Мускулите и жилите на врата му се изпънаха като въжета от напрежението.

— Не е заради това, че не сме женени.

— Така ли? — Хети прокара бавно ръце отстрани на врата му и остави пръстите си да опипат мускулите от задната му част, докато палците й галеха гласните струни в предната му част.

Той поклати глава, като се опитваше да диша нормално.

— Така.

Хети плъзна ръце в гъстата му черна коса и прокара палец по извивката на челюстта му.

— Тогава защо?

— Хети. — Това беше наполовина стон, наполовина молба.

— Какво, Майкъл? — настоя тя.

Истината беше, че тя не се интересуваше кой знае колко много от това дали той щеше да й отговори или не. Тя беше твърде удивена от лекотата, с която й се беше удало да го превърне в треперещо подобие на мъж. Хети винаги бе приемала за даденост, че във физическата любов владетел е мъжът, но очевидно това не беше така. Това откритие й даваше чувство за сила и власт.

Тя премести тежестта си върху краката му и се наведе към него така, че бедрото й се притисна към стомаха му. Той изстена и заби пръсти в гърба и кръста й, но това не й попречи да прокара език по очертанията на устата му и да притисне устни до неговите в гореща и страстна целувка.

Устата на Майкъл поддаде под устните й и ръцете му се плъзнаха по гърба й и я придърпаха толкова близо, че гърдите й се отъркаха в неговите. При това кратко, еротично докосване той внезапно се дръпна рязко, сложи ръце на раменете й и я отблъсна назад.

Очите му срещнаха нейните, но този път погледът му беше толкова измъчен, че сърцето на Хети се сви от болка.

— Тази вечер умря човек, Хети.

Тя се вцепени.

— Майкъл…

— Не можех да направя нищо. Знам това. Но… — Той прекъсна рязко изречението си, сякаш онова, което искаше да каже, изгаряше езика му. — Когато излязох след теб от онази стая — каза най-после той, — знаех какво си мислиш. Ти мислеше за него, за жена му и за децата му и тъжеше за тях.

Хети кимна, въпреки че не разбираше накъде бие той.

— Знаеш ли за какво си мислех аз? — Той я погледна така, сякаш обсъждаха нейната смърт, а не тази на един непознат.

Хети поклати глава.

— Мислех си, че искам да се любя с теб — каза той. Отвращението караше гласа му да звучи грубо. — Още в чакалнята. И по целия път насам докато не ти показах стаята… господи, Хети! Направо е неприлично колко много те желаех! И колко много те желая в момента!

За миг тя остана втренчена в него, на ръба между сълзите и смеха.

— Да си жив не е грях, Майкъл — каза най-сетне тя.

— Но Хети…

Една целувка заглуши протеста му.

Майкъл почти се предаде. Почти. Секунда по-късно той я отблъсна грубо и се опита да се изправи.

Хети беше по-бърза от него. Тя уви ръце около врата му и го повали на леглото до себе си.

(обратно)

Глава дванадесета

Те се претърколиха върху чаршафите и се озоваха във вдлъбнатината на матрака. Тъй като нощницата й вече беше вдигната неприлично високо около бедрата й, на Хети не й беше трудно да прехвърли крак върху Майкъл и да го затисне върху леглото. Косата й беше разпиляна на всички страни върху чаршафите, шията и раменете на Майкъл, подобно на тежки копринени възли. Хети не забелязваше това.

— Ние сме живи, Майкъл — каза тя с твърд глас. — Ние имаме щастието да правим каквото искаме. Да не мислиш да пропилееш тази възможност само защото не можеш да спасиш света, без значение колко много се опитваш?

Той лежеше и я гледаше с лице, засенчено от завесата от коса, която ги бе обгърнала. Хети виждаше как съмнението и вината, изписани върху лицето му, се опитват да се преборят с желанието. Устните му се изкривиха в гримаса, с която той се подиграваше на себе си.

— О, Хети — каза той, — на теб винаги ти е било лесно, нали? Имам предвид любовта. Смехът. — Той освободи едната си ръка и нежно приглади една къдрица зад ухото й. — Имаш ли представа колко рядко и благословено качество е това?

— Знам. — Тя се притисна по-силно към него. — Защото знам каква благословия е да те обичам.

Хети осъзна, че имаше нещо повече от това. Ставаше дума за изкушение и измъчване. Мускулите на раменете и ръцете й трепереха напрегнато от желанието, а между краката си тя чувстваше гореща влага, която не позволяваше да бъде забравена.

Тази внезапна, болезнена нужда я плашеше, но въпреки това тя я оставяше на свобода по начин, който не можеше да разбере.

Хети усещаше твърдото доказателство за мъченията на Майкъл и тръпките, които минаваха през него. Каквото и да говореше, той я желаеше. Също толкова, колкото и тя него.

Тя се наведе напред, за да го засипе с целувки, като същевременно се опитваше да разкопчае копчетата на ризата и панталоните му. От гърлото й излизаха къси, животински звуци, а бедрата й започнаха да се натискат в неговите в никога неизучаван, но странно познат й ритъм.

Майкъл се извиваше под нея, след което рязко я издърпа от себе си и се претърколи върху й. За миг той остана неподвижно, като дишаше тежко, а очите му бяха широко отворени; след това наведе глава и започна да разучава тялото й.

Двамата успяха някак си да се вмъкнат изцяло в леглото, без да се пускат, като се опитваха да се настанят удобно, без да спират да се докосват. Чаршафът под Хети се изкриви. Нощницата се заплете под тялото й и я закова на място със същата сила, сякаш беше вързана за леглото.

— Дай на мен — каза Майкъл и се надигна на лакът, за да издърпа края на нощницата.

Тя повдигна бедра в мига, в който той дръпна за втори път, този път по-силно. Нощницата се издигна нагоре и откри бедрата и корема й; след това се нагъна върху гърдите й, докато всичко, което Хети можеше да види, бе таванът над главата й и лицето на Майкъл.

Почти със страхопочитание той сложи ръка върху корема й. Дланта му беше топла и твърда. Той бавно започна да я движи нагоре, оставяйки пръстите си да опипат кръста й, ребрата й, докато най-накрая не стигнаха до гърдите й.

Хети пое дълбоко дъх и го задържа, като че ли й беше последният.

Ръката на Майкъл тръгна надолу. Първо по гръдта й, като подръпна чувствителното зърно, след това обратно по ребрата й, по плоския й корем и надолу по бедрата. А след това отново се плъзна нагоре. И надолу. И пак нагоре. И всеки път, когато ръката му се доближеше до горещата болка между краката й, Хети си мислеше, че ще полудее, ако не му се помоли да й даде облекчение.

Майкъл не й даде възможност да го помоли. Той се отпусна на леглото до нея и отново впи устни в нейните, като я дразнеше и искаше от нея да отвори уста. В същия миг ръката му погали нежно хлъзгавата долина, сърцето на мъченията й, след което притисна здраво пръсти към нея и се плъзна още по-дълбоко.

Хети бе мислила, че разбира какво означава да целува мъж и да бъде целувана от него. Тя бе мислила, че знае какво е желанието.

И бе сбъркала.

— О! — прошепна тя. — О! — След това не можа да каже нищо повече.

— Нали… нали не те заболя много? — попита тревожно Майкъл след известно време, като се изправи на лакът, за да я огледа по-добре в тъмнината.

Хети се обърна към него и леглото изскърца. Нямаше как. И двамата се бяха сгушили във вдлъбнатината на матрака и тя бе притиснала гърба и бедрата си в гърдите и бедрата на Майкъл. Това беше единственото положение, при което двамата можеха да се съберат в тясното легло, без да лягат един върху друг.

Не че лягането един върху друг си нямаше своите предимства, но то просто не беше удобно за спане положение, а точно сега тя искаше да спи и голото тяло на Майкъл да бъде притиснато плътно до гърба й.

— Изобщо не ме заболя — каза тя най-накрая. — Може би мъничко, но само първия път. След това беше — тя се прозина, — беше прекрасно.

Прекрасно беше твърде слаба дума, за да бъде описано онова, което Хети бе изпитала, но в момента тя не се сещаше за друга. Тя беше толкова уморена, но и толкова доволна, че не беше сигурна дали някога отново ще бъде в състояние да се помръдне… или пък ако можеше, дали щеше да го поиска.

— Радвам се — каза тихо той. Той сложи длан върху бузата й и нежно приглади назад потните къдрици, които бяха залепнали за бузата и слепоочието й. Кожата му беше топла и влажна.

— Майкъл?

Той бавно очерта линията на гърлото й и продължи по извивката на рамото й.

— Да?

Хети премигна, опитвайки се да си спомни какво бе искала да му каже. Докосването му беше толкова леко, уверено и чувствено, толкова успокояващо.

— Лекарите не трябва ли да знаят за тези неща?

— Болката ли имаш предвид?

— А-ха. — Тя се премести леко върху възглавницата, така че да може да го погледне. Всичко, което успя да види, бе тъмната му сянка. — И за… други неща.

Той се разсмя, но колкото и много да й се спеше, Хети можеше да се закълне, че в смеха му се долавяше лека нотка на неудобство.

— Ние… ние научаваме част от всичко това, разбира се, но…

Хети усети как той повдига рамене.

— Но?

Майкъл притисна главата й обратно към възглавницата и се отпусна до нея.

— Заспивай, Хети.

Тя не му обърна внимание.

— Но?

Майкъл въздъхна.

— Едно от първите неща, които се научават в медицинската академия — каза неохотно той най-сетне, — е, че има голяма разлика между учебниците и действителността.

— Искаш да кажеш, че… — Мозъкът й беше твърде уморен, за да осъзнае веднага смисъла на признанието му. — Искаш да кажеш, че никога преди не си спал с жена?

Ръката му обхвана нежно голата й гръд.

— Не, не съм. Помогнал съм на една дузина бебета да се родят, но никога не съм спал с жена. Досега.

Хети обмисли това.

— О! — Тя премигна в тъмнината, след което отново обмисли признанието му. — Предполагах, че мъжете трябва да се научат с… с други жени. Преди да се оженят.

Той не каза нищо известно време.

— Някои го правят, но те не обичат теб.

Тя се усмихна на възглавницата.

— О-хо.

— Заспивай, Хети.

Палецът му бавно разтърка зърното й напред-назад. Хети усети как се отпуска. Тя сънливо си помисли колко е странно, че един прост жест може да бъде толкова еротичен в един момент и толкова успокояващ в следващия.

— Майкъл? — измърмори тя.

— Да?

— Мислиш ли, че можем да си купим ново легло? — Тя се прозина и се притисна по-близо до него. — Не мисля, че това тук ще оцелее след обучението ни.

Той се разсмя.

Смехът му беше последното нещо, което Хети чу, преди да заспи.

Хети хъркаше. Много тихо и без необичайни звуци, но все пак хъркаше.

Майкъл откри, че това му се струва някак странно успокояващо — почти толкова, колкото и топлото, меко тяло, което се притискаше към него и копринената коса, която гъделичкаше брадичката, шията и гърдите му.

Хети бе заспала преди повече от час. Майкъл й завиждаше за душевното спокойствие. За известно време тя му беше помогнала да забрави. Но само за малко.

Въпреки умората сънят не идваше. Тишината беше пълна с шептящи гласове. „Ние сме живи — бе казала Хети. — Това е нашият подарък.“

Майкъл мислеше, че това е бремето им. Неговото бреме. Той затвори очи, за да избяга от тъмнината, защото имаше чувството, че тя го гледа обвиняващо.

Много по-лесно щеше да бъде, ако можеше да погребе мъртвите и да продължи да живее. Той обаче не можеше да направи това, защото мъртвите оставяха след себе си живи, които го съдеха за провалите му.

Дори и със затворени очи виждаше тъжните лица на децата на Джордж Ланиън. Как бяха имената им? Дейвид. Дейвид и… Сара. Две изгубени души, сгушени една до друга на твърдия стол в кабинета на началник-гарата. Тогава той не бе посмял да ги погледне. Сега не можеше да понесе да види лицата им.

Хети измърмори нещо насън и се притисна към него. Майкъл се опита да се отмести назад, за да й направи място, и остана на ръба на леглото.

Майкъл я разтърси нежно.

— Хети?

Тя зарови глава още по-дълбоко във възглавниците с такова спокойствие и увереност, сякаш спеше до него от години. Дори насън Хети му вярваше.

Самата мисъл за това доверие го плашеше. Ами ако той я предадеше както бе предал толкова много други?

Майкъл потисна един стон, отдръпна се от нея и стана. Като се движеше внимателно в тъмнината, той намери най-горния чаршаф захвърлен в далечния край на леглото и нежно я зави с него.

Не беше лесно да намери дрехите си. Ризата му беше на пода до леглото, панталоните му бяха захвърлени в ъгъла, а чорапите и бельото му бяха пръснати навсякъде из стаята. Все пак успя да излезе от спалнята, без да събуди Хети.

Когато първите лъчи на слънцето започнаха да проникват през спуснатите щори, Майкъл нанесе последната си бележка в тетрадката.

Хети се събуди от дрънченето на телефона.

Тя се изправи рязко в леглото, като отчаяно се опитваше да разбере какъв беше този пронизителен шум и откъде идваше. Необходими й бяха няколко секунди да осъзнае, че не се намираше в малкото си легло в Бостън… и че Майкъл вече не беше в това легло.

Дрънченето спря също толкова внезапно колкото беше започнало. Хети се отпусна замаяна на възглавниците.

Във всичките си мечти за следващата сутрин тя нито веднъж не си беше представяла, че ще бъде събудена от звъна на телефон, нито пък, че ще лежи в легло, което изглежда така, сякаш през него е минала буря.

Някой — Хети не беше уверена дали е била тя или Майкъл — бе изритал завивката, която сега висеше в долния край на леглото. Горният чаршаф бе изритан настрани, а долният беше намачкан в средата на леглото и откриваше сиво-сините ивици на дюшека.

За миг Хети се втренчи тъпо в малките бели възли, които покриваха матрака от единия до другия край. Тази малка бяла ивица сред разхвърляните чаршафи изглеждаше някак абсурдно.

Хети предполагаше, че трябва да почувства поне малко срам заради похотливото си поведение, но единственото, което изпитваше, бе желание да се потопи в гореща вана и доволство от себе си, от Майкъл и от живота като цяло.

Значи това означаваше да бъде омъжена жена! Или поне беше същото, ако не се смяташе дреболията, наречена сватбена церемония.

За свое огромно удоволствие, тя откри, че това й харесва.

Хети придърпа крака под себе си и се протегна лениво. Тя усети как всеки мускул и всяка кост се опъват, когато се наведе първо на една страна, а след това и на другата. Чаршафите бяха отпечатали неправилна мрежа от гънки върху кожата й, косата й беше разрошена, а на кожата си Хети все още можеше да долови мириса на Майкъл и да забележи следите от любенето им.

Ако някой й бе разказал за това с всички подробности, тя сигурно щеше да сметне разказа за отвратителен. За своя изненада Хети откри, че миризмите и бъркотията я накараха да почувства как в нея се надига някаква горещина — горещина, която лесно можеше да бъде разпалена в нещо много по-възбуждащо… ако Майкъл изобщо можеше да бъде накаран да се забавлява рано сутринта.

Майкъл внимателно остави слушалката на вилката.

Ако не го беше направил, другата възможност беше да разкъса проклетия апарат.

Нежно докосване по рамото го стресна и наруши размисъла му. Той се обърна рязко и видя, че Хети е застанала зад него.

Косата й се спускаше безразборно по лицето и раменете й и й придаваше опасно изкушаващия вид на невинност и женска похот, смесени в едно. Тя беше облякла отново нощницата му, но не я беше закопчала. Яката зееше широко и той виждаше тялото й от шията чак до гърдите й.

— Какво има, Майкъл? Какво не е наред?

Той се поколеба.

— Нищо. Връщай се в леглото. Твърде е рано да ставаш.

Тя прие лъжата му мълчаливо, като го гледаше право в очите с поглед, който беше повече изнервящ, отколкото обвиняващ.

Не трябваше да й казва. Миналата нощ беше повече от достатъчна. Тя не заслужаваше да се измъчва повече.

Ако Хети бе доловила съмненията му, не го показа; просто стоеше на мястото си и чакаше да сподели бремето му.

— Джейкъб Търнър е починал миналата нощ — каза най-накрая Майкъл. Признанието му донесе някакво странно чувство на облекчение, което незабавно беше последвано от гняв заради собствената му слабост. — Той просто се предал и… умрял.

Хети отвори широко очи.

— О, не! А аз дори не се сетих за тях. Колко ужасно! А брат му? Джеймс ли се казваше? Той добре ли е?

Майкъл поклати неохотно глава.

— Джеймс почина вчера сутринта, малко преди разсъмване.

— Преди… — Хети затвори уста с ръка и се вгледа тревожно в лицето му. — Там ли си бил? С него?

— Хети, твърде рано е. Защо не…

— Това е, нали? Ти си бил с тях, а не ми каза. — Челото й се сбърчи тревожно. — Но аз мислех, че… че на Джейсън му остават поне още няколко седмици живот. Че той не е…

— Той се е предал, Хети — каза остро Майкъл. — Той остана сам. Не му оставаше за какво да живее и знаеше, че не мога да му помогна с нищо. Никой не можеше да направи нищо за него. Затова просто се е предал. Това се случва понякога.

За миг той остана втренчен гневно в нея, разкъсван между нуждата да се изправи срещу цялата вселена и нуждата да я завлече обратно в леглото и да я люби — отново, отново и отново. И в двата случая щеше да избяга от действителността… и щеше да използва Хети за това.

— О, Хети, за бога. Върви да се облечеш. Имам пациенти, които ме чакат.

Хети се опита да затръшне вратата, но тя отказа да се подчини. Изскърца, след което заяде. Хети трябваше да я натисне силно, за да я затвори, и това само я ядоса още повече.

Няма да й обръща внимание, така ли? Ще се държи с нея като с малко дете, което не е способно да разбира проблемите на възрастните? Ще й казва да се облича, като че ли е някаква палава ученичка? Вината, която бе изпитала за това, че беше забравила за братята Търнър, изчезна в пороя от раздразнение и възмущение.

Видът на леглото я накара да се закове на мястото си, както бе направил и Майкъл предишната нощ. Тъмночервеното петно в средата на неприлично намачкания чаршаф се виждаше ясно — безмълвно доказателство за случилото се през нощта.

Кръв, похот и любов. Това беше всичко, което бяха споделили миналата нощ.

Е, любовта все още си беше там, но Майкъл беше решил да не й обръща внимание.

Влажната болка между краката й я подсети, че похотта все още се спотайва, готова да скочи всеки миг — не че от това щеше да има някаква полза, щом като Майкъл отказваше да сътрудничи.

Това оставяше кръвта.

Тя дори не я бе забелязала, когато се бе събудила. Кръвоизливът не се беше оказал толкова голям, колкото Хети беше очаквала. Когато Майкъл бе започнал нежно да почиства краката и бедрата й с влажна кърпа след първия път, тя се бе почувствала твърде неудобно, за да гледа. Твърде притеснена и твърде разтърсена от неочакваната интимност на акта, от загрижеността, любовта и учудването, изписани на лицето му, докато се бе грижил за нея.

След това той беше загасил лампите и отново я бе любил, този път по-нежно, но със същата страст. В тъмнината Хети бе открила, че сетивата й са толкова обтегнати, че долавяха всяка милувка, всеки неразбираем шепот, с невероятна сила.

Третият път се бе оказал кратък. И двамата се бяха чувствали твърде изморени, но се бяха кискали като ученици и бяха открили, че се сливат много по-лесно и че тясното легло не е чак толкова малко и неудобно, колкото бяха смятали в началото.

След това тя беше заспала, само за да се събуди и да бъде посрещната с гняв и студено отхвърляне.

Не, това не беше вярно. Гневът на Майкъл не беше насочен към нея, а към самия него, а отхвърлянето…

Хети се отпусна бавно на ръба на леглото. Прокара ръце през косата си, отметна я встрани от лицето си и започна да я подръпва, като се опитваше да мисли.

Майкъл не я беше отхвърлил. Той я беше изключил. Имаше разлика.

Не че от това откритие болката щеше да намалее или тя щеше да се успокои, но така поне й беше по-лесно да го разбере.

Предишната нощ Хети бе видяла с очите си срещу какво се изправяше Майкъл всеки ден. Въпреки че той не й бе казал нищо, тя бе усетила тревогата му и затаения дълбоко в душата му гняв срещу човешките страдания, които той беше безсилен да предотврати. Какъв кураж и упоритост се искаха от един човек, за да може той да се изправя срещу такава трагедия ежедневно?

Но Майкъл се бе опитал да скрие смъртта на Джейкъб от нея тази сутрин, дори не бе споменал за смъртта на Джеймс Търнър предишния ден, а преди два дни се бе опитал да й попречи да го придружи при посещението му у семейство Райнър. Не беше необходимо човек да е гений, за да се досети, че той бе решил да издигне стена между нея и работата си, или че се опитваше да се противопостави на опитите й дори да надникне над ръба на тази стена.

Тази мисъл я притесняваше.

Хети придърпа крака под нощницата и уви ръце около коленете си. Косата й се разпиля около нея като завеса, когато тя подпря брадичка на коленете си и се втренчи замислено в отсрещната стена.

Без съмнение част от отдръпването на Майкъл се дължеше на желанието му да я защити от неприятните страни на работата му. Но това не беше всичко.

В някой момент Майкъл, изглежда беше забравил, че тя му помагаше в лекарската практика. Бяха го решили преди много време, когато той все още бе изпълнен с илюзии студент по медицина. Очевидно той не смяташе да спази тази тяхна уговорка.

След събитията от последните три дни Хети имаше чувството, че той бе решил да раздели живота си на две отделни части — работата и личния живот. Единственият проблем беше, че на него не му оставаше достатъчно време, за да има личен живот!

И ако той смяташе да продължава да работи от изгрев до залез, какво щеше да означава това за нея? За тях?

Той едва ли очакваше тя да се вмести в някаква малка, удобна ниша в съществуването му, готова да бъде извадена, когато на него му беше удобно, и да бъде натикана обратно, когато той пожелаеше? Но каква друга възможност й оставяше той? Майкъл дори не се беше погрижил да уреди друг лекар да обслужва пациентите му, за да могат двамата да прекарат първите няколко дни заедно и да се опознаят отново!

Мрачните й мисли бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Хети! Вътре ли си?

Че къде другаде можеше да бъде? Тя стана раздразнено от леглото и отиде до вратата. Наложи се да я дръпне силно, за да я отвори, и това не й помогна да се успокои. Тя дръпна толкова силно, че вратата се удари в стената.

Майкъл отвори широко очи, когато видя в какво неприлично състояние е Хети.

— Мислех, че вече си се облякла.

— Е, не съм, но виждам, че ти си успял да се облечеш. — Хети не хареса много язвителната нотка в гласа си, но не можеше да направи нищо, за да я премахне. Болеше я от това, че Майкъл се бе измъкнал от леглото тази сутрин, без да я събуди. Още повече я болеше от това, че той очевидно възнамеряваше да я остави сама точно сега, когато нещо между тях бе започнало да се променя.

Един мускул в ъгълчето на устата му подскочи.

— Трябва да посетя няколко пациента, Хети.

— Толкова рано?

— Да. Ако знаех… — Очите му заблестяха. Хети изпита тревожното чувство, че той гледа през нея, а не към нея. — Ако знаех, че това ще се случи, щях да помоля някого да ме замести тази сутрин. Но не знаех.

Неволен изблик на топлина накара мускулите на стомаха й да се стегнат. Тя погледна към леглото, след това към Майкъл.

Погледът му беше вперен в малкото издайническо петно, което се виждаше дори от другия край на стаята. Гърлото му се сви сякаш да преглътне, но не можеше.

Гневът, с който Хети бе искала да го засипе преди няколко секунди, се обърна срещу самата нея. Той бе загубил трима пациенти през последните ден и половина и въпреки че не бе бил в състояния да им помогне с нищо, тя го познаваше твърде добре и знаеше, че тяхната смърт го разстройва дълбоко.

Хети протегна ръка и го докосна. Ръката й се спря на гърдите му, точно над сърцето.

— Майкъл?

Той я погледна.

— Хети, съжалявам. Аз…

Преди да успее да довърши, тя притисна пръст към устните му.

— Недей! Да не си посмял да ми се извиняваш, Майкъл Райан. Не и за последната нощ.

Тя плъзна ръце зад врата му, докато той стоеше неподвижно, като че ли се страхуваше да диша. Тя беше толкова близо, че почувства топлината му, когато най-накрая той се наведе, за да отвърне на целувките й.

Майкъл се отдръпна пръв. Беше задъхан, а вратовръзката му се бе изкривила. Устните му бяха влажни и блестяха дори на слабата светлина в коридора. Той прокара бавно език по тях, сякаш не беше сигурен какво ще намери.

Майкъл я пусна бавно и отстъпи назад.

— Различно е, нали? — каза той и докосна устните си с пръст.

Хети кимна и облиза устните си, докато наблюдаваше как той прекарва пръст първо по горната, а след това и по долната си устна. Той не я докосваше, но въпреки това тялото й реагираше все така силно. Хети се напрегна изненадана от горещата вълна, която я обля.

Различно беше — сега тя бе уверена в това.

Причината можеше да бъде отгатната лесно. Тя никога преди не се беше любила с Майкъл, нито пък той с нея. Този прост, примитивен акт бе променил завинаги онова, което се намираше между тях.

Въпреки че стоеше с гръб към стаята, Хети усещаше разхвърляното легло зад себе си. Майкъл също погледна към леглото, но бързо отвърна поглед.

— Трябва да тръгвам, Хети.

— Да, разбира се. Надявам се, че си закусил?

Той се усмихна.

— Да, ма’ам. Малко хляб и сладко.

Втора гореща вълна обля тялото й. Или Майкъл бе отгатнал реакцията й, или нещо се бе изписало на лицето й, защото той внезапно си пое дълбоко дъх.

— Следващия път — каза той, като очевидно се бореше да се овладее — ще запомня, че трябва да те оставя да оближеш сладкото.

Преди Хети да успее да му отговори, той си тръгна.

(обратно)

Глава тринадесета

Едва когато входната врата се затвори зад него, Хети осъзна, че той отново се беше измъкнал, без да й каже къде или кога ще се появи пак.

Тя потисна желанието си да извика от раздразнение и насочи вниманието си към по-полезни неща, като запалването на бойлера, за да се наслади на една дълга, гореща баня.

Ваната беше грозен, поцинкован модел, на който му липсваше дори дървен шкаф, който да прикрие масивното желязно тяло. Хети изобщо не се интересуваше от вида й. Тя беше прекарала целия си живот в затопляне на вода на печката, след което се бе опитвала да се изкъпе в малката медна вана, която майка й винаги използваше, и сега, когато имаше възможността да протегне крака и въпреки това да потъне във вода чак до брадичката, това й се струваше невероятен лукс. За свое удоволствие тя дори успя да намери кутия с тоалетни соли на дървената полица над умивалника.

Когато охлаждащата се вода най-сетне я накара да излезе от ваната и да се облече, тя вече беше се освободила от напрежението в тялото си.

Въпреки че Майкъл несъмнено даваше чаршафите и кърпите си за пране, Хети махна чаршафите от леглото и ги натопи в умивалника в кухнята. Самото докосване до чаршафите върна спомена за миналата нощ и я накара да се изчерви.

Къпане, обличане, пране на чаршафи, оправяне на легло, все ежедневни и незабележими неща, които тя беше вършила хиляди пъти, без нито за миг да се замисли над тях, но днес Хети откри, че усеща до болка тялото си, докато се движи из къщата, за да си свърши работата. Дори и най-малкото движение й припомняше, че бе спала с мъж, бе чувствала как здравото му и потно тяло се притиска в нейното, бе чувствала как той се движи вътре в нея и бе познала невероятното удоволствие от задоволяването. Това беше странно, порочно чувство, но тя се наслаждаваше на всеки миг от него и жадуваше за още.

След това Хети стопли кафето, което беше останало в кафеника, след като Майкъл го беше сварил тази сутрин, и седна до кухненската маса, за да оправи косата си. Това не беше лесна задача, но Хети откри, че така ръцете й бяха заети и мислите й отвлечени и това й действаше успокояващо.

Тя, разбира се, трябваше да се втурне в пансиона на госпожа Спенсър. Заради репутацията на Майкъл. Нейната собствена репутация не я интересуваше особено. Ако Майкъл забравеше да получи разрешение за брак днес, тя сама щеше да се погрижи.

Майкъл беше оставил ключа за къщата на масата в кухнята заедно с една бележка, че това е вторият му ключ и че иска тя да го задържи, за да й бъде по-лесно да влиза и да излиза през следващите няколко дни.

Куфарите й вече бяха доставени. Тя ги беше видяла на покритата задна веранда. В тях имаше разни неща — картини, любимият чаен сервиз на майка й, любимият й тиган, — с които Хети трябваше да превърне тази ергенска къща в дом за Майкъл и себе си.

Нямаше дневна. Доктор Каткарт се беше погрижил за това, като беше превърнал старата дневна в чакалня. Те обаче можеха да направят други размествания. Люлеещият се стол на майка й можеше да се побере до печката. Останалите неща, които беше донесла, можеха да бъдат складирани на други места. Поне засега.

Задължително обаче трябваше да си купят ново легло. Добро, здраво, голямо легло с хубав дюшек и подходящи чаршафи и две дебели пухени възглавници, с които да напълнят ленените калъфки, които тя сама беше избродирала толкова внимателно през годините.

Мисълта за леглото я накара да се изчерви отново и да се размърда на твърдия стол в кухнята.

Не трябваше да мечтае повече.

Най-важното нещо тази сутрин беше да се отбие при госпожа Скогинс. След като я беше задължила със скърбящото семейство, без дори да я посети лично, тя дължеше на приятелката си и на Джесика Ланиън да им предложи каквато помощ можеше да им окаже. Хети се надяваше, че госпожа Скогинс все още щеше да иска да говори с нея.

Прибра косата си, след което довърши прането на чаршафите. Остави ги в умивалника да се изцедят колкото беше възможно, защото не можеше да ги простре пред очите на всички съседи.

Реши, че първо ще се отбие в пансиона на госпожа Спенсър. Майкъл може и да беше в състояние да й осигури кърпи и нощница, но не разполагаше с четка за зъби — пропуск, който тя възнамеряваше да поправи при следващото си посещение в аптеката на господин Фиск. Посещението при госпожа Скогинс щеше да бъде оставено за след това и нямаше начин да бъде предвидено колко дълго щеше да продължи то или какво можеше да й бъде необходимо.

Останалото трябваше да почака.

— Неприлично. Това е единственото определение за вашето поведение, госпожице Малоун. Абсолютно неприлично. И аз не смятам да го търпя. Нито минута.

Госпожа Спенсър седеше с изправен гръб и издути ноздри, сякаш беше надушила някаква лоша миризма. Хети подозираше, че тя се забавлява и че поне част от възмущението й беше престорено заради готвача и прислужницата, чиито уши без съмнение бяха долепени плътно до вратата на дневната.

На Хети й беше трудно да овладее гнева си. Но понеже знаеше, че беше извършила точно онова, в което я обвиняваше госпожа Спенсър, се възпираше да каже на събеседничката си какво мисли наистина.

— С други думи, госпожо Спенсър — каза тя с възможно най-студения си тон, — вие просто сте щели да изоставите онова бедно семейство. Според мен това отношение е достойно за… презрение.

Госпожа Спенсър изпъна гръб и очите й избълваха огън.

— Достойно за презрение, така ли? Е, вие можете да си мислите каквото си искате, но ще го направите някъде другаде, а не в моя пансион. Аз управлявам почтен бизнес и няма да търпя нито вашето нахалство, нито неприличното ви поведение!

Тя се изправи на крака с вида на съдия, който току-що е обявил присъдата си.

— Опаковайте си нещата. Сметката ви ще ви очаква. Очаквам да я платите цялата, преди да напуснете, и вярвам, че никога вече няма да прекрачите прага ми!

Хети се изправи, раздвоена между гнева от арогантното поведение на тази жена и неприятното чувство, че е била набутана в средата на мелодрама с лош сценарий.

— Мога да ви уверя, госпожо Спенсър, че не желая да прекрачвам прага ви. Ще ме извините ли?

Тя не изчака отговор, а излезе от стаята с вдигната високо глава и се качи по стълбите, за да събере вещите си.

Половин час по-късно тя занесе двете си бохчи в спалнята на Майкъл и ги остави в ъгъла на стаята. Въпреки че разстоянието от пансиона до дома на Майкъл не беше голямо, Хети беше зачервена и потна. Няколко къдрици се бяха изплъзнали и се бяха залепили за лицето й, а яката на елека й заплашваше да се разпадне.

Хети беше твърде възбудена, за да обърне внимание на това. Тя не би решила да се премести да живее с Майкъл, преди официално да сключат брак, но госпожа Спенсър не й бе дала друга възможност и тя възнамеряваше да се възползва от създадената ситуация.

Погледна към оправеното легло.

И освен това възнамеряваше да се увери, че Майкъл също ще се възползва.

За първи път, откакто бе станал лекар, Майкъл си мислеше, че пациентите му са досадни. Той не искаше да слуша оплакванията им, не искаше да се тревожи защо не реагираха на лечението, изобщо не искаше да си губи времето, като обяснява състоянието им на нервните им роднини, които, изглежда, бяха решили да бъдат упорити, прекалено емоционални и да създават трудности.

Онова, което той искаше, бе да се върне в леглото си заедно с Хети.

Той имаше чувството, че тялото му го беше предало, че някакво дяволче бе поело контрола над него с намерението да го направи за смях. В крайна сметка, той бе имал на разположение цяла нощ, за да се наслаждава на топлината и мекотата на Хети. Вместо това сега той се спотайваше като крадец в тъмнината, движен от спомените за миналата нощ и собствените си съмнения.

Докато стискаше зъби, за да се предпази от разяждащото го желание, той се чудеше дали винаги щеше да бъде така. Дали винаги щеше да я желае, когато не можеше да я има? Дали винаги щеше да бяга от нея, когато можеше?

Винаги му се беше струвало, че всичко е толкова просто. Да обича Хети. Да се ожени за нея. Да има семейство.

Той си беше представял как се връща у дома в края на работния си ден и Хети го очаква, за да прекара с него нощта.

Майкъл никога не си бе представял, че мечтите му ще бъдат почернени, нито пък, че ще вижда лица в тъмнината дори когато Хети лежи заспала до него.

Сега той откриваше всичко това и внезапно нещата вече не му се струваха толкова прости.

За изненада на Хети, вратата й бе отворена лично от госпожа Скогинс, а не от Бети. Възрастната жена сложи пръст върху устните си и затвори внимателно вратата, когато Хети влезе в къщата.

— Децата са горе. — Тя се намръщи. — Малката Сара се наплака и заспа, а Дейвид също заспа, въпреки че се опитваше да остане буден. Те са изтощени, но не мисля, че ще спят дълго. Лоши сънища, нали разбирате.

— А госпожа Ланиън? — попита Хети, докато следваше домакинята към кухнята в задната част на къщата.

— Урежда подробностите около погребението. Кларабел Фиск е с нея. Тъкмо приготвях чай. Искате ли да дойдете? — Тя добави още чай и гореща вода в чайника, преди Хети да успее да й отговори. — Изпратих Бети да напазарува, въпреки че нито един от тях не проявява голям апетит. Предполагам, че това трябва да се очаква, но все пак е тревожно. Особено за малките.

Госпожа Скогинс се движеше из кухнята с достойнство, което изненада Хети повече от това, че тя й бе отворила лично входната врата. Тя някак си не можеше да си представи Летиция Скогинс да върши нещо друго, освен да ръководи срещите на женския клуб и да дава нареждания на Бети, без значение колко добра беше по сърце. Очевидно Хети беше сбъркала. Отново.

— Признавам, че сутринта се оказа доста напрегната. Госпожа Ланиън и децата, разбира се. Обаждания от адвоката ми, който все още не може да ми намери почтен пазач. — Госпожа Скогинс сложи още една чашка и чинийка върху малкия поднос, без нито за миг да прекъсна речта си. — Касапинът ми изпрати грешна поръчка, въпреки че много ясно му бях обяснила какво точно искам, зарзаватчията е свършил продуктите, които предпочитам, а градинарят казва, че не може да дойде другата седмица, за да почисти лехите ми. — При последните думи тя сложи чайника върху подноса с такава сила, че от него се изля малко чай. Госпожа Скогинс се втренчи ядосано в петното върху колосаната покривка, след което сложи захарницата върху него. — Опитвам се да не обръщам внимание на тези дразнители, поне за момента. Не искам да оставям децата сами за дълго. В случай, че се събудят, нали разбирате. Въпреки че не мога да си представя какво мога да им предложа за обяд, ако Бети не се върне скоро. Не че те ядоха нещо на закуска, а вероятно няма да се докоснат до храната и на вечеря.

— Аз… аз се надявам, че не ги натрапих — започна нервно Хети. Тя не беше съвсем сигурна как трябва да приеме потока от думи, с който я заливаше госпожа Скогинс. — Имам предвид това, че изпратих децата при вас. Но в нито един от близките пансиони не искаха да ги приемат и аз си помислих…

— Няма нужда да се извинявате — прекъсна я остро домакинята. — Нямаше да бъде прилично да оставим тези деца да спят в пансион. Изобщо нямаше да бъде прилично.

Хети беше съгласна, защото знаеше, че госпожа Скогинс няма предвид приличието, а двете малки, уплашени деца, които толкова отчаяно се бяха опитвали да бъдат смели. Не че Летиция Скогинс някога щеше да признае, че има твърде меко сърце. Хети последва домакинята по стълбището за прислугата до една тиха стая на втория етаж.

Госпожа Скогинс остави подноса върху една масичка, след което даде знак на Хети да пази тишина и я заведе в съседната стая, като вървеше на пръсти.

Дейвид и Сара Ланиън лежаха върху голямото легло, което запълваше половината стая. От външните страни на леглото бяха натрупани възглавници, за да им попречат да паднат на пода, но нито едно от децата не се помръдна, когато двете жени се наведоха над тях. Тя спяха дълбоко, заровили лица във възглавниците. Върху бузите на Сара се виждаха следи от засъхнали сълзи, а под гъстите клепачи на Дейвид можеха да бъдат забелязани тъмни кръгове, но с изключение на това Хети не забеляза други признаци за изпитанието, през което те бяха преминали толкова скоро.

Естествено, такива следи не можеха да бъдат видени отвън. Но отвътре…

Тя излезе на пръсти от стаята след госпожа Скогинс, след което изчака домакинята да затвори внимателно вратата зад тях, като остави малка пролука, за да чуе, ако някое от децата се размърда.

— Горкичките — прошепна госпожа Скогинс сякаш на самата себе си. — Горките дечица. Какво ли ще стане сега с тях и с майка им?

Около един часа на обяд Майкъл беше приключил с всичките си визитации. Все още му оставаше да посети няколко пациента по домовете им, но нито един от тези случаи не беше спешен, а и след неприятностите от тази сутрин той не беше готов да се подложи на втори рунд от консултации следобед. Утре може би щеше да бъде способен да се концентрира по-добре върху работата си вместо върху своите фантазии и тревоги. Това със сигурност не му беше възможно в момента.

Но това, че реши да не работи следобед, не му помогна да реши какво щеше да прави. Трябваше, разбира се, да се погрижи да получи разрешението за брак. Но след това? Сутринта той беше излязъл от дома си заслепен и твърде ядосан на себе си и разтърсен от ефекта на целувките на Хети, за да мисли трезво и да прави планове или пък да разбере дали тя има такива.

С надеждата, че Хети може би все още не е излязла от къщата, Майкъл подкара коня към дома си вместо към конюшнята. Той беше на около половин пресечка от къщата си, когато започна да се чуди дали зрението му не го лъже.

Една широка сламена шапка се показа за малко над ръба на оградата, след което изчезна само за да се появи отново на няколко метра по-далеч.

Когато Майкъл спря коня пред входната врата, шапката се появи отново. Този път той видя лицето на Хети под нея; тя се беше концентрирала върху нещо, което оставаше скрито зад оградата. Тя повдигна глава и се изправи с такава широка усмивка на лицето, че денят изведнъж му се стори много по-хубав.

Двамата заговориха едновременно.

— Какво правиш тук?

— Не очаквах да се върнеш толкова рано.

— Мислех, че…

— Чудех се дали…

Хети спря да говори едновременно с Майкъл. Двамата избухнаха в смях.

Майкъл върза коня и слезе от двуколката. Той не взе чантата си, а само я пъхна под седалката и се приближи до оградата.

— Какво правиш, Хети? — попита той. Не че това наистина го интересуваше, щом като можеше да се радва на радостното й лице и красивите й очи.

— Събирам семена от цветя. Виж. — Тя вдигна един стар тиган, за да му покаже какво беше събрала. — Надявам се, че нямаш нищо против. Нямах къде другаде да отида, а денят е толкова хубав, че…

Тя млъкна засрамена и вдигна очи, за да го погледне. Усмивката й изчезна и зеленият цвят на очите й сякаш стана по-тъмен. Ъгълчето на устата й потрепна подканващо.

— Пък и исках да го направя — добави тя. — Имам предвид събирането на семената.

— Така ли? — попита Майкъл, който беше твърде омаян от деликатния цвят, който слънцето бе предизвикало на бузите й, и сянката, която шапката хвърляше върху лицето й, за да разбере какво се опитва да му каже тя.

— Да — отвърна Хети. Тя разтърси леко тигана, който държеше. — Градината ти е в плачевно състояние, но някои цветя все пак са успели да поникнат въпреки плевелите. Реших да събера техните семена за следващата година, когато ще мога да почистя лехите.

Майкъл се хвана за оградата и надникна над ръба й.

Някога в основата на оградата се бе намирала добре поддържана градина. Сега мъртви плевели и неокосена трева запълваха това пространство и почти закриваха няколкото вида цветя, които бяха успели да поникнат през лятото.

— Сигурна ли си, че си струва труда, Хети? Отдавна не съм виждал толкова скапана градина.

Хети се разсмя.

— Изобщо заглеждал ли си се някога в нея?

Майкъл не можа да се сдържи да не й се ухили в отговор.

— Всъщност, не съм. Не си спомням да съм я забелязвал някога.

За миг той си помисли да се наведе през оградата и да я целуне. Ако тя беше на няколко крачки по-близо или ако той беше с половин метър по-висок, това може би щеше да бъде възможно, но не и сега. Ако се опиташе да го направи, щеше да се набие върху оградата, а от това нямаше да има полза никой.

Майкъл стисна още по-здраво оградата. Толкова много му се искаше да целуне Хети. Още когато я беше видял, в него се бяха събудили онези опасни видения, на които цяла сутрин се опитваше да не обръща внимание, а сега тя се намираше толкова близо до него, входната врата беше отворена и…

— Не си длъжна да правиш това — каза той, опитвайки се да не мисли за изкушенията. — През лятото наемам едно момче да коси тревата всяка седмица. Той с удоволствие ще се погрижи за лехите и ще почисти плевелите.

— Предпочитам сама да се погрижа за тях — отвърна Хети и го погледна предизвикателно.

Майкъл затвори очи и изстена. Тя го потупа по ръката.

— Обещавам повече да не те дразня.

Той може би щеше да й повярва, ако не бе доловил насмешката в гласа й. Майкъл отвори едното си око и я погледна подозрително.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — кимна сериозно Хети. — Да умра, ако те лъжа — каза тя и прекръсти сърцето си.

За нещастие детинското уверение привлече погледа на Майкъл в посока, която го караше да си мисли за не толкова детински неща. Той отвори и другото си око и се втренчи в парапета на верандата.

Хети се обърна, за да проследи погледа му.

— Не искам да те критикувам, Майкъл, но съм любопитна защо си избрал тази… особена цветова комбинация.

Майкъл отдавна бе спрял да забелязва крещящия цвят на къщата си, но не можеше да отрече, че той я кара да изпъква в квартала.

— Всъщност, на мен синьото ми харесва.

— То се връзва толкова добре с жълто-оранжевото отстрани.

Ъгълчето на устата му потрепна.

— Да не говорим за зеленото на верандата.

— На твое място не бих споменавала за това!

— Но, Хети, помисли само какви възможности за разговор се откриват!

— Точно за това мисля! — Зелените очи на Хети проблеснаха насмешливо. — Според господин Дейвидсън от гарата къщата ти е предмет на доста разговори в квартала.

— Така ли? — Майкъл повдигна изненадано вежди. — Не знаех за това.

Хети поклати отчаяно глава.

— Майкъл, ти изобщо обръщаш ли внимание на нещо друго, освен на работата си?

Тя бе искала да го подкачи, но Майкъл нямаше как да не забележи укора в думите й. Той се отблъсна от оградата и внезапно почувства раздразнение. Последното нещо, което искаше точно сега, бе да му бъде напомняно за работата му и натоварването, свързано с нея. Натоварването, което според него пациентите му имаха право да изискват от него.

— Не обръщай внимание на това — побърза да поправи грешката си Хети. — Но аз наистина искам да разбера защо доктор Каткарт — предполагам, че е бил той — е боядисал тази къща в такива крещящи цветове.

Майкъл сви рамене.

— Къщата изглеждаше така, когато аз пристигнах тук. Един следобед попитах Шърман за това и ми се наложи да му обясня защо го питам.

Хети повдигна недоверчиво вежди.

— Той беше далтонист — обясни Майкъл. — Мислеше, че домът му е боядисан в някакъв оттенък на кафяво. Или бояджията не е имал достатъчно ум, за да прецени подходящите цветове, или пък е сметнал, че това е добър начин да се отърве от излишната си боя.

— О! — каза Хети. Тя се обърна и се загледа във фасадата.

— А ако съседите не харесват боята, те никога не са ми го казвали — добави Майкъл, раздразнен от това, че точно Хети трябваше да му каже за възраженията на съседите му по отношение на дома му. — Нито пък са го казвали на доктор Каткарт!

Тя не му обръщаше абсолютно никакво внимание.

— Кафяво, а? Странно, не мислиш ли?

— Цветът ли?

Хети поклати глава, без да сваля очи от фасадата на къщата.

— Как можеш да гледаш нещо, без да осъзнаеш, че го виждаш по грешен начин.

Майкъл се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това?

Тя сви рамене, сякаш се отърсваше от някаква тревожна мисъл, и се обърна към него.

— Нищо особено.

Внезапно тя му се усмихна. Ъгълчетата на очите й затрептяха предизвикателно.

— Осъзнаваш ли, че досега можех да те целуна хиляда пъти, ако беше влязъл през вратата, вместо да висиш на оградата?

Майкъл сграбчи бравата на вратата и тъкмо щеше да я отвори, когато вниманието му беше привлечено от галопиращ нагоре по улицата кон. Той погледна през рамо към приближаващия конник, след което внезапно пусна бравата и се втурна към улицата.

Ездачът беше Самюъл Райнър, който яздеше коня без седло.

— Доктор Райан! Доктор Райан! — извика момчето и дръпна юздите. Конят вдигна глава и се закова на място толкова рязко, че Самюъл едва се удържа на гърба му.

— Доктор Райан! Татко каза да дойдете веднага! Побързайте, моля ви! — Лицето на момчето беше бяло като тебешир, а очите му — изпълнени със страх.

Самюъл преметна крак, за да скочи на земята, но Майкъл го улови за кръста и го свали.

Майкъл остави момчето и коленичи пред него. Той усещаше присъствието на Хети, която се приближаваше, за да застане зад него, но не можеше да мисли за нея точно сега. Не и сега.

— Поеми дълбоко дъх — нареди той. — Добре, а сега ми кажи какво е станало. Майка ти ли?

Самюъл кимна тревожно.

— Тя кашля кръв. Татко казва, че е по-лошо от друг път. Не знам. Никога… никога не съм я виждал такава. — Той преглътна, опитвайки се да се овладее, сякаш беше възрастен, а не малко момче. — Нали няма да умре?

Майкъл поклати глава.

— Не, тя няма да умре. Не… — Той се спря навреме. Не и този път.

В съзнанието му изплува споменът за болестта на неговата майка, който настоятелно искаше да привлече вниманието му. Майкъл отказваше да мисли за това. Споменът беше твърде мъчително близък до онова, пред което се бе изправил сега Самюъл, и той не можеше да си позволи да мисли за него. Не и сега.

— Не — повтори Майкъл. — Майка ти няма да умре. Но аз ще отида да видя какво мога да направя за нея.

Самюъл кимна механично.

— Добре. — Майкъл се изправи. — Можеш да останеш тук с госпожица Малоун, докато аз…

— Не! — отвърна Самюъл с искрящи очи. — Връщам се с вас. Татко има нужда от мен.

— Разбира се, че има нужда от теб — намеси се Хети.

Майкъл я погледна сърдито, но тя не го забеляза. Вниманието й беше насочено изцяло към момчето.

— Освен това, аз ще дойда с вас. Баща ти и доктор Райан ще бъдат заети с майка ти и няма да могат да се погрижат за нещата, които ние с теб можем да свършим. Права ли съм?

Самюъл кимна, очевидно изненадан от това, че беше намерил съюзник.

— Добре. Вържи коня си зад двуколката на доктор Райан. Мисля, че ако се опитаме, ще можем да седнем и тримата. Отивам да си взема чантата и да заключа вратата… освен ако ти не искаш да вземеш нещо? — добави тя и погледна въпросително към Майкъл.

Той поклати глава. Нямаше смисъл да се кара с нея. Нямаше време за губене, пък и не можеше да спечели в спор с нея. Последното нещо, което му се искаше, бе да намесва Хети, но истината беше, че той имаше нужда от помощта й. Майкъл не искаше да си признае това, но той наистина се нуждаеше от нея… също като Самюъл и малката Ана.

(обратно)

Глава четиринадесета

Самюъл беше твърде разтревожен, за да седи мирно на седалката на двуколката. Хети се опита да го успокои, като му разказа за господин Майзнер и обещанието на стареца да преведе рецептите на баба му, но момчето изобщо не я слушаше.

Майкъл не казваше нищо. Въпреки възраженията на Самюъл, той беше оставил коня на момчето в конюшнята и бе подкарал своя кон в равен тръс по неравния път извън града. Едва когато стигнаха до грубия коловоз, който водеше към поляната, на която семейство Райнър бяха направили лагера си, той намали хода.

Хети го погледна с ъгълчето на окото си. Всички следи от веселието, което двамата с него бяха споделили този следобед, бяха изчезнали напълно, сякаш никога не бяха съществували. Правилният му профил изглеждаше като изсечен от камък. На няколко пъти тя забеляза, че Самюъл го поглежда нервно, но Майкъл не обръщаше никакво внимание нито на момчето, нито на нея, нито на нещо друго, освен на коня и на пътя пред себе си.

Поляната изглеждаше същата като при последното посещение на Хети тук, с единственото изключение, че този път в изсъхналата трева пред палатката се виждаше една козичка на черни и бели петна. Козата блееше и се въртеше около колчето, за което беше завързана.

Майкъл спря коня близо до дънера. Той вече беше скочил на земята и посягаше да вземе лекарската си чанта, когато господин Райнър излезе от палатката.

Самюъл хвърли един поглед към приведените рамене на баща си и скочи от двуколката, преди Хети да успее дори да повдигне полите си. Той заобиколи Майкъл и се пъхна под носа на коня.

— Татко! Бързах колкото можех, както ми каза. Честно. Наистина. — Тревожният му поглед се местеше от баща му върху входа на палатката и обратно.

— Стига, момчето ми — каза нежно господин Райнър. — Стига. Ти се справи добре. — Той се наведе, за да прегърне сина си, но Самюъл се изплъзна и се втурна да надникне в палатката.

— Господин Райнър? — Майкъл не показваше с нищо, че забелязва присъствието на момчето.

Господин Райнър го погледна намръщено.

— Благодаря ви, че дойдохте, докторе. Рут… е, вие сам ще видите. — С тези думи той се обърна и дръпна платнището на входа на палатката, за да даде път на Майкъл. Той дори не погледна към момчето. Вниманието му беше насочено към ъгъла на палатката, в който се намираше леглото.

Самюъл подсмръкна и отстъпи две крачки назад, но когато платнището се спусна зад двамата мъже, той притисна опакото на дланите в очите си, за да избърше сълзите.

Хети се приближи безшумно до него, готова да му предложи каквато можеше утеха. Момчето се обърна и отиде до огнището между палатката и каруцата. За миг Самюъл остана да стои там с гръб към нея; след това клекна, прегърби рамене и се втренчи в кръга от пепел и почернели от сажди речни камъни, сякаш очакваше да намери тайните на света, скрити под тях.

Той беше толкова вглъбен в нещастието си, че изглежда не долови слабия вопъл, който се чу откъм палатката. Хети погледна към спуснатото платнище, след това към момчето и реши, че присъствието й щеше да бъде по-полезно някъде другаде.

Тя колебливо подаде глава в палатката.

Вътре не се беше променило почти нищо. Печката, леглото и люлеещият се стол си стояха на същите места. Дори походната маса с импровизираната люлка върху нея бяха на старите си места. Само че този път горещият, тежък въздух бе изпълнен с напрежение като при предстояща буря.

Майкъл и господин Райнър стояха близо до леглото. Хети забеляза госпожа Райнър, която лежеше със затворени очи, положила уморено глава върху възглавниците. След това Майкъл се раздвижи и Хети видя тънката, бледа ръка върху завивката. Плачът откъм люлката се усили и двамата мъже погледнаха през рамо, очевидно разкъсвани от това, че не можеха да решат кой има по-голяма нужда от тях.

— Да взема ли бебето? — попита Хети, когато срещна погледа на Майкъл.

Той погледна към господин Райнър, след това към жената на леглото. На слабата светлина в палатката лицето му изглеждаше по-тъмно, по-сурово, повече като изваяно от гранит вместо от плът. Поредният вопъл откъм чекмеджето върху масата разреши проблема.

— Да, моля те. Вземи цялото чекмедже, но ако я вдигаш, внимавай да не се отвие. Не трябва да стои на течение дори ако навън е топло. И преди това си измий ръцете. На печката има леген с топла вода и сапун.

Хети кимна. Внезапно усети как стомахът й се стяга нервно. Бе държала много от бебетата на съседките си в Бостън, но нито едно от тях не беше толкова малко колкото Ана Райнър. Тя изми ръцете си, както й беше наредено, и ги избърса с една кърпа, която изглеждаше, сякаш беше извадена от кашона с подаръци на госпожа Скогинс, след което се обърна към чекмеджето на походната маса.

Ана лежеше по гръб в средата на убежището си, свила в юмручета малките си ръчички, отворила широко уста, за да протестира срещу нечестността във вселената. Хети се увери, че тя не беше мокра, че нищо не й убива и че фланелената лента на стомахчето й си стои здраво на мястото и не я дразни. Което оставяше само една възможност.

Хети намери една бебешка бутилка с черен гумен биберон, която беше оставена върху печката и беше наполовина пълна с мляко. Тя допря длан до бутилката, за да провери дали млякото е достатъчно топло. Въпросът беше дали Ана можеше да напъха биберона в устата си? Хети се намръщи, когато погледна малката уста на бебето, а след това и биберона. Сети се, че бе чула Майкъл да споменава нещо за някакъв капкомер, но такъв не се виждаше наоколо, пък и защо някой щеше да си прави труда да слага биберон на бутилката, ако не бе възнамерявал да го използва?

Тя остави бутилката в ъгъла на чекмеджето, където натрупаните одеяла не й позволяваха да падне, след което сгъна краищата на други две одеяла във формата на палатка за Ана. Одеялата приглушиха донякъде плача на бебето, но не можаха да го заглушат напълно.

— Моята Ана…? — Гласът на Рут Райнър беше по-слаб от този на дъщеря й.

— Тя е добре — прошепна успокоително господин Райнър. — Гладна е.

— Гладна?

Хети си помисли, че долавя лека нотка на задоволство в прошепнатия въпрос.

— Да. Госпожица Малоун ще се погрижи за нея вместо вас, така че не трябва да се притеснявате. Не точно сега. Става ли? — Дори една тежко болна жена не можеше да обърка строгия, властен тон на Майкъл.

— Да… — отвърна госпожа Райнър. Ръката й се сви върху завивката — повече от яд и раздразнение, отколкото от болка, според Хети — след което бавно се отпусна. — Добре.

Хети хвана здраво чекмеджето от двете му страни и внимателно го повдигна и го изнесе от палатката. Движението, изглежда, не направи впечатление на Ана и тя продължи да плаче.

Когато Хети излезе, тя видя, че Самюъл я наблюдава с тревожния поглед на сърна, която всеки момент ще избяга в храсталака. Докато Хети вървеше към него, момчето се изправи бавно на крака.

— Тя не трябва да бъде изнасяна навън — каза той, докато оглеждаше с неодобрение камарата от одеяла.

— Доктор Райан каза, че може — отвърна Хети и остави чекмеджето до дънера. Огромното дърво щеше да послужи като предпазно средство, ако задухаше вятър. — Тя е недоволна от нещо, а майка ти има нужда от почивка.

Самюъл я погледна със съмнение.

— Как е мама? Ще се оправи ли?

Хети се принуди да посрещне погледа му, без да сведе очи.

— Не знам, Самюъл. Знам, че е уморена, но доктор Райан и баща ти са с нея. Те ще се погрижат за нея.

Ъгълчетата на устата му помръднаха и потрепериха, докато той се опитваше да преглътне напиращите сълзи. Вместо да поеме риска да заговори, момчето се настани на земята на няколко крачки от Хети и сестра си и облегна гръб в масивния дънер. То отказа да се приближи, когато Хети му предложи.

Сърцето на Хети се свиваше от мъка, докато тя гледаше Самюъл, но сега Ана се нуждаеше повече от нея. Хети извади бутилката и внимателно оправи одеялата така, че само очите и носът на бебето останаха навън. При първия допир на гумения биберон до устните й Ана се отдръпна още по-сърдито отпреди.

Хети се опита да я последва, като допираше края на биберона в долната й устна, но бебето постоянно й се изплъзваше, сякаш смяташе биберона за нетърпима обида. След четири безуспешни опита Хети седна на пети и се зачуди какво да направи.

— Изстискайте малко на езика й — подсказа й Самюъл. Той все още седеше на земята, облегнал гръб в дънера, но беше наклонил глава така, че да вижда по-добре какво прави Хети. Изражението на лицето му показваше, че засега не е впечатлен кой знае колко от действията й. — Тя, изглежда, все още не е разбрала, че това е храна, така че трябва да й покажете.

— О — каза Хети. Тя постави върха на биберона срещу долните венци на Ана и нежно стисна основата му. — Така ли?

Самюъл се надигна малко и изви врат, за да види по-добре.

— Да, така.

Ана стисна устни, сякаш искаше да възрази, след което се облиза, захапа биберона и започна да суче.

— Стана!

Самюъл се отпусна отново на земята, сви рамене и погледна встрани.

— Да, понякога става.

Биберонът беше твърде голям, а бебето все още твърде малко и крехко, за да суче добре. Първоначално тя подръпваше гумата, след това започна да се бори с нея, сякаш се опитваше да си поеме дъх, а след това отново я засмука. Процесът не беше най-ефикасният, но Ана очевидно поемаше достатъчно храна, за да оцелее. Хети я наблюдаваше удивена от крехкостта и решителността й. Ана Райнър едва ли тежеше повече от два килограма, но беше борец. В противен случай тя едва ли щеше да е доживяла до този ден.

Хети не знаеше колко дълго бе наблюдавала Ана, преди да усети присъствието на Самюъл. Той все още седеше облегнат в дънера, кръстосал крака пред тялото си, скръстил ръце върху коленете си. Като малко щурче в края на лятото. Хети изпита съчувствие към момчето, което трябваше да порасне толкова бързо.

— Много смело беше да дойдеш в града — каза тя.

Той се намръщи и сви рамене.

— Аз не съм бебе. Пък и татко поиска да го направя. Заради мама.

— Според мен майка ти е много щастлива, че има син като теб. Когато се запознах с нея, видях колко много се гордее с теб заради всичко, което си направил, за да й помогнеш.

Самюъл вдигна очи и я погледна тревожно.

Преди момчето да успее да каже нещо, Майкъл излезе от палатката и тръгна към тях. Хети не можа да прочете нито задоволство, нито тревога на лицето му, но Самюъл се изви и се втренчи в Майкъл с толкова тревожен и проницателен поглед, че Хети се изненада, когато Майкъл не потрепна от силата му.

Той, изглежда, не бе забелязал нищо. Дори не погледна към момчето, а застана до Хети и започна да гледа как Ана суче.

Хети хвърли един поглед на Самюъл. Той не сваляше поглед от Майкъл и на лицето му се четеше огромна тревога.

— Тя се справя по-добре отколкото очаквах — каза Майкъл след малко.

— Имате предвид… мама? — Последната дума съдържаше всички надежди и страхове, които можеше да изпита едно осемгодишно момче. Майкъл погледна Самюъл за секунда и отмести поглед.

— Сестра ти — каза той най-сетне. — Сестра ти се справя по-добре, отколкото очаквах.

Хети забеляза краткия поглед. Тя погледна към Самюъл, който беше толкова малък и уплашен; след това към Майкъл, който стоеше толкова висок, напрегнат и неподвижен до нея. Внезапно разбра.

„Той се страхува! — помисли си тя. — Страхува се за Самюъл и за себе си. Страхува се, че ще загуби Рут Райнър и не знае как да каже това на момчето. Той не знае как да се справи със страха на Самюъл, защото никога не е успял да се справи със собствените си страхове.“

Майкъл се бе отдалечил от пациентите си не защото не бе искал да се занимава с проблемите им, а защото ги приемаше твърде лично, защото не беше способен да раздели лекаря, на когото се налагаше да се изправя срещу неприятни истини, от мъжа, който трябваше да живее с тези истини… и който страдаше от това.

Някакъв лек шум я извади от мислите й и я върна към бебето. Ана беше заспала с уста, пълна с мляко. От ъгълчето на устата й се проточваше бяло ручейче. Бебето се обърна на една страна, измляска доволно няколко пъти и заспа още по-дълбоко.

Хети не можа да се въздържи да не се усмихне на сбръчканото личице, което се подаваше над завивките. Тя избърса млякото, прибра бутилката в ъгъла на чекмеджето и зави отново бебето.

— Заспа ли? — попита Майкъл.

— Нахрани се добре и заспа — отвърна Хети. Доволното й изражение се стопи при вида на мрачното лице на Майкъл.

— Защо не седнеш тук — каза му тя и потупа земята до себе си — и не ни кажеш как е майка й.

Майкъл отстъпи една крачка назад, сякаш се готвеше да избяга. Хети сграбчи крачола на панталона му и го дръпна.

— Самюъл иска да знае — каза твърдо тя. — Той е яздил чак до града, за да те повика, ако случайно си забравил.

От изражението на лицето му Хети се досети, че ако пуснеше крачола му, Майкъл сигурно щеше да избяга. Тя стисна още по-здраво плата и го дръпна повторно.

— Седни.

Майкъл отказа да седне, но неохотно се отпусна на едно коляно до нея.

— Майка ти си почива, Самюъл. Тя… тя е много изморена. Кашлицата изцежда силите й и аз й дадох едно прахче, което ще й помогне да заспи.

Самюъл може и да беше само на осем години, но не беше глупав. Майкъл бе заобиколил истината и момчето знаеше това.

— Тя кашляше кръв цялата сутрин. Никога преди не й се е случвало. Поне не толкова много.

Самюъл притисна по-силно крака към гърдите си и се втренчи в Майкъл, сякаш очакваше от него да опровергае думите му.

— Видях го с очите си!

— Това се случва понякога, Самюъл. — Гласът на Майкъл звучеше, като че ли всеки момент щеше да заглъхне. Когато не получи отговор, той добави внимателно: — Майка ти най-после се съгласи да опита нещо, което й предлагам доста отдавна. Ще я изнесем от палатката и ще я оставим един ден на чист въздух.

— Ще я оставите навън? Като… като някакъв кон или нещо такова? Ами ако завали сняг?

— Тогава ще я върнем обратно в палатката, докато спре да вали — отвърна троснато Майкъл.

Хети протегна ръка, за да го успокои. Той се отърси ядосано от нея, но си пое дълбоко дъх и когато заговори отново, вече се бе овладял.

— Ще се погрижим тя да бъде защитена, Самюъл. Но тя трябва да излезе от застоялия въздух в палатката и да подиша чист въздух.

— И от това ще й стане по-добре, така ли?

Майкъл заби пръсти в мускулите на бедрата си.

— Това е помогнало на много хора с проблеми като този, който има майка ти — каза той, като подбираше внимателно думите си.

Самюъл усети, че той се опитва да заобиколи прекия отговор. Момчето стисна упорито устни.

— Госпожа Причард, жената, която ни даде назаем козата, казва… — Думите сякаш заседнаха в гърлото му. Той преглътна с усилие. — Тя казва, че когато хората започнат да кървят толкова много, те… те умират.

Тишина. Ръката на Майкъл се сви в юмрук. Хети виждаше как се напрягат сухожилията от вътрешната страна на китката му, докато ноктите се забиваха в дланта му.

— Понякога — призна най-после той. — Ако кървенето се засили, те наистина умират понякога. Но понякога — в много случаи! — те се оправят.

Хети усещаше усилието, с което Майкъл срещна изпитателния поглед на Самюъл, без да сведе очи.

— Трябва да ми повярваш, Самюъл. Те могат и да се оправят.

Момчето първо погледна встрани към чекмеджето, в което лежеше сестра му.

— Госпожа Причард казва, че татко я е сложил — той издаде напред брадичката си, за да посочи към чекмеджето — в стомаха на майка ми. — Той обърна глава и се втренчи в Майкъл. — Вярно ли е това? Наистина ли татко е направил такова нещо?

Въпросът му изненада Хети. Майкъл кимна предпазливо.

— Да, вярно е. По същия начин, по който е сложил и теб там.

Внезапно лицето на момчето потъмня.

— Мама никога досега не е кашляла кръв. Докато не се роди тя.

Той скочи на крака. Слабото му тяло трепереше от гняв и страх.

— Ако мама умре, за това ще бъде виновен татко, нали? Нали? Той и… тя.

Самюъл изрече последната дума, сякаш тя изгаряше езика му, след което се обърна рязко и избяга. Докато Майкъл успее да се изправи, момчето беше изчезнало между дърветата в далечния край на поляната.

В продължение на цяла вечност Майкъл остана втренчен в мястото, на което бе изчезнал Самюъл. След това избухна.

— По дяволите тези всезнайковци!

Юмрукът му се стовари върху дънера, отново и отново.

— Проклети да са! Проклети! Проклети!

Докато госпожа Райнър спеше, Хети помогна на Майкъл и господин Райнър да направят прост заслон, под който щеше да остане госпожа Райнър, освен ако времето не се влошеше драстично. Заслонът беше изработен от зашити парчета износен брезент, подкрепяни от четири здрави кола, за които брезентът беше вързан със здрави въжета.

Самюъл не се показа от скривалището си.

Когато господин Райнър отиде да потърси сина си, Майкъл го излъга, като му каза, че е казал на момчето да се разходи няколко часа, защото имало нужда да се махне за малко, за да не се разболее.

Бащата прие обяснението с готовност. Под тежестта на бремето, което носеше в момента, не му оставаше енергия да забележи страданията на сина си.

Като се изключи този разговор, Майкъл не говореше много. Той прекъсна грубо обясненията на господин Райнър, че му било трудно да си намери работа и да му плати, отказваше да отговаря на въпросите и тревожните погледи на Хети и се отдаваше на работата си със студена обреченост, което беше почти ужасяващо.

Само веднъж той си позволи да намекне за объркването в душата си. Въпреки възраженията на господин Райнър Майкъл настоя сам да отсече четирите дървета, от които имаха нужда за коловете.

Въпреки че нямаше опит в сеченето на дървета, той ги нападна ожесточено. Всеки удар караше дърветата да потръпват и от тях се посипваха сухи листа. Брадвата се забиваше все по-дълбоко, дърветата започваха да се олюляват, след това бавно се накланяха, докато собствената им тежест не го повалеше на земята.

Майкъл ги наблюдаваше как падат стиснал тежката брадва в ръце за още един удар, сякаш си мислеше, че дърветата ще се изправят срещу него в последен гърч. Той окастри и дънерите със същата ожесточеност, като вдигаше брадвата с удивителна лекота и я стоварваше надолу в смъртоносна дъга, която изпращаше листа и трески във всички посоки.

Докато Хети го наблюдаваше, тя почти чуваше ругатните му. Проклети да са! Проклети! Проклети!

Когато заслонът беше направен и господин Райнър се пъхна в палатката, за да види как са дъщеря му и жена му, Хети дръпна Майкъл настрани.

— Трябва да намериш Самюъл, Майкъл. Трябва да говориш с него и да го накараш да разбере.

— Да разбере? — Той се изсмя, но в смеха му нямаше хумор. — Как мога да го накарам да разбере, когато самият аз не разбирам? За всичките тези страдания няма причина, Хети. Никога не е имало.

— Така е, но това не означава, че трябва да се предаваш пред тях.

— Човек не се предава пред тях, Хети. Не знаеше ли това? Те просто те поглъщат, независимо какво правиш, за да им попречиш.

— Майкъл! — Раздразнена, Хети сграбчи потната му риза и го разтърси силно. — Защо винаги трябва да гледаш на нещата откъм лошата им страна?

Пръстите му стиснаха нейните като железни окови. Той издърпа ръцете й, но не я пусна.

Тя наклони глава назад, готова да го разкъса, но вместо това потръпна от студенината на погледа му. Хети никога не го беше виждала такъв. Черната му коса и гъстите му вежди покриваха очи от лед, ризата му беше потна и мръсна, ръкавите му бяха навити до лактите, а яката — отворена.

— Кажи ми, Хети — каза сърдито той, — коя е хубавата страна на всичко това? — Майкъл кимна към заслона, но жестът му обхващаше целия лагер и обитателите му. — Къде е хубавата страна, когато една млада майка е болна и може би ще умре? Когато едно бебе се е родило преждевременно, а един мъж се съсипва от работа, а едно малко момче…

Той прекъсна изречението си с гадна гримаса, за да си поеме дъх.

— Е, Хети? Коя е хубавата страна на всичко това?

Хети се измъкна от ръцете му и усети, че е също толкова ядосано колкото и той.

— Ще ти кажа! Хубавата страна е в любовта, която държи това семейство заедно въпреки всичко. В любовта, която е искала един нов живот да се появи на този свят, без да се интересува от рисковете. Ти може би не смяташ, че това е много, Майкъл Райан, но то е много повече, отколкото някои други хора имат!

— И каква полза ще има Самюъл от всичко това, ако майка му умре!

Думите му бяха студени, остри и режещи като парчета стъкло, но очите му…

Хети замръзна на мястото си под ледения му поглед. Очите му бяха втренчени в нейните, но някъде в дълбините им Хети чувстваше молбата му — безмълвна, безстрастна, отчаяна.

Някога той се бе навеждал над кухненската маса на майка й и й бе разказвал как мечтае да стане лекар, как вярва, че медицинската наука скоро ще покори болестта, която му бе отнела майка му преди толкова много години. Тя си спомняше погледа му тогава, широк и нетърпелив и толкова син, че ирисите му се сливаха с черните му ябълки.

Сега очите му бяха сини като зимния скреж и вместо да говори за мечти той трябваше да намери думи, с които да утеши едно малко момче, което бе също толкова объркано и уплашено колкото него някога, като същевременно знаеше, че медицинската наука, в която толкова силно бе вярвал и на която бе посветил целия си живот, не можеше да му даде отговорите, които търсеше.

Гневът на Хети се изпари мигновено. Тя протегна ръка и нежно докосна ръкава на Майкъл.

— Трябва да помогнеш на Самюъл да преживее това, Майкъл. Той е уплашен, самотен и вярва само на теб.

— Той очаква от мен да направя чудо.

За миг Хети си помисли, че той ще каже още нещо, но това не стана. Майкъл се обърна рязко и се втренчи в поляната.

Сякаш усетила погледа на Майкъл, козичката вдигна очи от мястото, на което пасеше, и изблея към него.

— Стават най-различни чудеса, Майкъл.

Когато той отказа дори да я погледне, тя добави тихо:

— Мислил ли си някога, че за Самюъл онова, което казваш, може би не е толкова маловажно колкото ти се струва?

Майкъл вдигна ръце и се обърна с лице към нея.

— Е, добре, Хети, какво очакваш да направя? Имаш ли някакво добро предложение?

Тя се намръщи и се замисли, след което бръкна в джоба на роклята си.

— Ето, вземи това — каза тя и извади една малка, леко намачкана торбичка и я подаде на Майкъл.

Той погледна подозрително торбичката.

— Какво е това?

Хети хвана ръката му и сложи торбичката в нея.

— Хапчета от пчелинок. Дай ги на Самюъл. — Тя видя как пръстите му се свиват неохотно около торбичката, и добави: — Вземи и ти няколко. Мисля, че имаш нужда от тях.

(обратно)

Глава петнадесета

Самюъл изпълзя от храсталака като подплашен заек, който надушва опасност във въздуха.

Майкъл го забеляза в мига, в който момчето се показа, но реши, че не трябва да рискува да уплаши момчето отново и затова насочи вниманието си към задачата, с която се бе занимавал през последните тридесет минути — да отлюспва малки парчета кора от поваления дънер. Парчета със странна форма лежаха на земята в краката му, като на места се бяха натрупали на камарки с височина няколко сантиметра. Те щяха да свършат много добра работа за разпалване на огън, ако някой си направеше труда да ги събере.

Придобил увереност от поведението на Майкъл, Самюъл бавно излезе на поляната. Когато никой не се нахвърли върху него, той тръгна към онзи край на дънера, който беше най-отдалечен от Майкъл.

— Върнах се — заяви гордо момчето и подпря бедро на една издутина в дънера, където някога бе расъл клон. — Как е мама?

— Много по-добре — отвърна Майкъл, докато отлюспваше поредното парче кора. Той огледа парчето внимателно, след което го захвърли на камарата в краката си и неохотно насочи вниманието си към Самюъл. — Тя се събуди, хапна малко супа и едно варено яйце и каза, че се чувствала много по-силна.

Той се поколеба, тъй като усещаше напрежението в раменете си и буцата в стомаха си. Торбичката в джоба му тежеше като греховете на съвестта му.

Хети му бе казала, че трябва да помогне на Самюъл. Той предполагаше, че тя имаше право, но това не улесняваше ни най-малко задачата му. Майкъл нямаше никаква представа как да започне или какво да каже и…

И цялата проклета идея го ужасяваше. Той бе изпитал ужас още от първия път, когато бе видял семейство Райнър в града, когато те бяха дошли да се консултират с него и Самюъл бе останал отвън — объркано и самотно момче, което беше също толкова уплашено колкото и Майкъл някога.

Той откърти още едно парче кора, този път обаче с такава жестокост, че то отлетя далеч от дънера.

— Майка ти попита за теб, Самюъл — каза най-после Майкъл.

Момчето повдигна глава.

— Казах й, че си отишъл за риба.

Устните на Самюъл оформиха тясна, права линия.

— Трябваше да бъда тук.

Той скочи на крака и направи няколко бързи крачки към палатката, но изведнъж се спря.

— Може ли да вляза? Може ли да я видя? — попита той и огледа Майкъл със съмнение. Тонът му беше войнствен. Погледът му обаче не беше такъв.

Майкъл познаваше този поглед. Спомняше си съмнението, постоянното колебание между вината и възмущението, страха и отричането, докато се бе опитвал да свикне с болестта на майка си. Спомняше си колко много го бе заболяло, когато възрастните около него я бяха държали далеч от него, без значение колко добри бяха техните намерения.

— Точно сега не можеш да я видиш — каза той най-накрая. — Госпожица Малоун и баща ти й помагат да се измие и да смени нощницата си. Когато свършат, ще я преместим под заслона. Виждаш ли? — Той посочи към грубата конструкция, но Самюъл не позволи темата да бъде сменена.

— Тя не иска да ме види? — Това прозвуча като въпрос.

— Разбира се, че иска да те види! — възрази Майкъл. — Щом госпожица Малоун и баща ти свършат…

— Те и за сестра ми ли се грижат?

— Ами, да…

— Мама има време за Ана.

— Не, няма. Баща ти се грижи за сестра ти Ана. Той и госпожица Малоун.

Самюъл задъвка ъгълчето на долната си устна и се втренчи с присвити очи в Майкъл, сякаш очакваше от него да си признае, че го лъже.

Майкъл си напомни, че не беше излъгал момчето. Засега. Нито пък възнамеряваше да го лъже, ако беше възможно, но трябваше да намери начин да накара Самюъл да разбере онова, което самият той не бе успял да разбере никога. Онова, което не беше сигурен, че разбира дори сега.

— Самюъл, майка ти не е по-болна заради Ана — каза той, като подбираше внимателно думите си. — Тя е по-изморена, да, но това е всичко. Болестта…

— Туберкулозата! — тросна се момчето.

Майкъл кимна с разбиране. Момчето не искаше да слуша лъжи и не искаше съчувствие от възрастните.

— Туберкулозата се развива по различни начини. Майка ти вече е уморена от работата, която е вършила, и…

— Заради мен — прекъсна го Самюъл. — Тя работеше заради мен.

— Какво?

— Работата, която тя вършеше преди… преди Ана. Вината е моя, нали? — Той отиде до дънера и се отпусна на него. Очите му, големи и хлътнали, не изпускаха лицето на Майкъл.

— Не! Разбира се, че вината не е твоя! — Майкъл почти викаше, но не можеше да се въздържи. Самообвиненията на момчето бяха също толкова силни колкото и вината, която той бе изпитвал преди толкова много години — погрешно.

Той стана и тръгна към Самюъл, но момчето отстъпи назад. Майкъл застина на мястото си. Чувството за вина го разкъсваше. Чувството за вина и гневът. Той трябваше да се досети. Как можеше да бъде толкова глупав и непохватен? Само ако беше…

Прекрати с укорите към себе си и приклекна бавно на около метър от момчето, докато очите му не застанаха на едно ниво с тези на Самюъл.

— Вината не е твоя, Самюъл. Повярвай ми. Никой не е виновен.

— Тогава защо…? — Долната устна на момчето затрепери само миг преди то да я захапе толкова силно, че Майкъл потръпна. Самюъл наведе глава и се опита да се пребори с чувствата, които заплашваха да го погълнат.

Майкъл се загледа в рошавата руса коса на момчето. Парченце от изсъхнало листо, което се бе закачило за слепоочието на Самюъл, се откъсна от мястото си и падна бавно на земята. В косата на момчето се виждаше и малко парче от някакво клонче — без съмнение остатък от по-ранното му изчезване между храсталаците. Майкъл потисна желанието си да махне клончето от косата на Самюъл. В крайна сметка, от осемгодишните момчета се очакваше да имат клончета в косите. И мръсотия по ръцете. И дупка на коленете на панталоните си, получена, докато са се катерили по някое дърво, или са се опитвали да измъкнат лисица от дупката й, или нещо друго, с което се занимаваха малките момчета.

Защо? Това беше единственото, което Самюъл искаше да знае. Само едно просто, разумно обяснение за болестта на майка си. Обяснение, което можеше да разбере, за да спре да обвинява себе си и баща си или невръстната си сестричка и да продължи да живее. Само… защо?

Мускулите на краката на Майкъл започнаха да треперят от усилието, което му беше необходимо, за да остане в това положение. Той сложи ръка върху дънера, за да получи допълнителна опора.

Самюъл искаше да знае защо, а Майкъл не знаеше отговора. Той никога не беше научил това. Но знаеше как ставаше заразяването и можеше да обясни това на момчето.

— Виждаш ли, Самюъл — започна Майкъл, — туберкулозата е болест, която може да порази всеки. Тя се причинява от едно малко нещо, което не може да се види с просто око и което се нарича вирус. Туберкулозен вирус.

Докато говореше, Майкъл бе обзет от спокойствие. Някога той бе смятал, че медицината ще разполага с лекарство за туберкулозата. Но беше сбъркал. Засега такова лекарство не съществуваше. Но сега лекарите разбираха причината и начина на работа на смъртоносния вирус. В това беше ключът. Скоро трябваше да бъде открито и лекарството.

Това беше всичко, което Майкъл можеше да предложи на Самюъл. Всичко, което можеше да предложи на себе си.

— Вирусът се настанява в белите дробове на хората — продължи той. — Като малка прашинка в окото. Нали знаеш какво е това, Самюъл?

Момчето вдигна глава, за да погледне Майкъл в очите. Майкъл се запита дали въображението му не си правеше шеги с него или момчето наистина изглеждаше не толкова напрегнато и не толкова уплашено.

— Та тези малки прашинки ти влизат в окото и понякога се махат бързо. Друг път обаче започват да те дразнят и очите ти се пълнят със сълзи и трябва да ги търкаш, за да се опиташ да изкараш прашинката.

Самюъл продължаваше да го гледа втренчено с безизразно лице.

— Е, същото е и при туберкулозния вирус — продължи да обяснява Майкъл. — Той влиза в дробовете на хората и понякога излиза веднага, ако мога да се изразя така. Друг път обаче започва да дразни дробовете и човекът започва да кашля, също както очите ти се пълнят със сълзи от прашинката в тях. Първоначално кашлицата е слаба и се случва рядко.

Мисълта за кашлицата накара Майкъл да си спомни за торбичката с хапчета от пчелинок, която му беше дала Хети.

В положението, в което се намираше, му беше малко трудно да бръкне в джоба си и да извади торбичката, но той все пак успя да се справи. Отвори торбичката и извади едно хапче.

— Хапчетата от пчелинок не са най-доброто лекарство за такава кашлица, Самюъл, но въпреки това имат добър вкус — каза усмихнато той и лапна хапчето.

Хети се оказа права. Той можеше да помогне на момчето да разбере. Хапчетата от пчелинок бяха само малко допълнение. Майкъл почти беше забравил колко полезни бяха те за успокояване на страховете на децата.

Той подаде торбичката на момчето.

— Искаш ли и ти едно?

Очите на Самюъл погледнаха торбичката, но бързо се върнаха върху лицето на Майкъл.

С приглушен вик Самюъл сграбчи торбичката и я захвърли надалеч.

Майкъл гледаше вцепенен как торбичката описва дъга във въздуха, оставяйки зад себе си разпилени хапчета. Тя падна на земята до задното колело на каруцата и съдържанието й се пръсна по земята.

Госпожа Райнър — тя настояваше Хети да я нарича Рут — изтърпя храбро грижите на Хети и съпруга си, тъй като беше твърде слаба, за да се чувства неудобно от местенето, заедно с леглото, до импровизирания заслон, под който целият свят можеше да я види по нощница. Нито Хети, нито господин Райнър посмяха да й напомнят, че единствените хора, които можеха да я видят, бяха съседите и дамите от църквата, които идваха да помагат на семейството, когато имаха време, и които вече неведнъж я бяха виждали в лоша форма.

Хети също се притесняваше от това, но по друга причина. На нея й се струваше твърде жестоко и неудобно една толкова болна жена да бъде оставена на милостта на прищевките на времето.

Майкъл се беше намръщил, когато бе чул възраженията й при започване строежа, но когато бяха започнали да строят заслона, бе приел резервирано тревогите на Рут за приличието. Той се бе троснал, че приличието няма да й бъде от голяма полза, ако умре. Тя вече беше отказала да слуша съветите му достатъчно дълго и от това състоянието й само се беше влошило.

Заради Ана палатката винаги беше затоплена и изолирана от течението, но Рут имаше нужда от свеж въздух, и то в много големи количества, ако искаше повредените й дробове да се възстановят. Най-известните санаториуми на изток имаха достъп до свеж въздух. Ако земята беше покрита с половин метър сняг, там увиваха пациентите с три чифта одеяла и ги изкарваха навън без значение каква беше температурата.

— Ще бъде приятно — опита се да увери Рут Хети. — Страничните платнища могат да бъдат спускани, ако задуха твърде силен вятър или имате нужда от малко спокойствие, но иначе ще имате много по-красив изглед в сравнение със старите, грозни стени на тази палатка. Ще можете да наблюдавате изгрева на слънцето и луната. Все едно, че сте на театър! Рут се усмихна слабо.

— И няма да рискувам да… събудя Ана… когато кашлям.

— Не се притеснявай за Ана — каза господин Райнър. — Аз ще се грижа за нея, а Самюъл ще бъде до теб, ако имаш нужда от нещо.

— Горкият Самюъл — прошепна Рут. Тя затвори очи и се отпусна върху възглавниците. Дори не забеляза кога Хети се измъкна от палатката, за да повика Майкъл.

В далечния край на поляната Майкъл крачеше напред-назад като затворено в клетка животно, навел глава и пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, сякаш мислеше, че ако ги извади, ще посегне да удари някого.

Самюъл се намираше в другия край на поляната, свит в тревата до козичката, обърнал гръб на Майкъл и лагера.

Хети се напрегна и потисна желанието си да се върне обратно в палатката. Тя се запита какво се бе случило. Когато тя го повика, Майкъл вдигна глава и незабавно тръгна към нея, но в походката му имаше някакво странно колебание, което контрастираше рязко с обичайната му грациозност. Самюъл не й обърна никакво внимание, след което неохотно изостави компанията на козата и се помъкна бавно с наведена глава, също толкова напрегнат колкото беше и Майкъл.

Каквото и да се бе случило между Майкъл и момчето, сега Хети нямаше време да се тревожи за това. Тя се опита да не показва тревогата си. Докато госпожа Райнър седеше в люлеещия се стол до печката, Хети помогна на Майкъл и господин Райнър да прекарат тежкото желязно легло по дъските, които бяха сложили между палатката и заслона, а след това и да донесат леглото на Самюъл от каруцата, защото момчето също щеше да спи в заслона в случай, че майка му се нуждаеше от нещо през нощта. Майкъл говореше само когато беше абсолютно необходимо, а Самюъл, който нарочно се държеше колкото можеше по-далеч от Майкъл, не обели нито дума. Той сумтеше и кимаше според случая и веднага щом си свърши работата, се оттегли на мястото си до козата, докато баща му изнасяше майка му от палатката и я слагаше върху леглото.

Майкъл изчака достатъчно дълго, за да се увери, че Рут не е пострадала от преместването, след което се отправи в посока, противоположна на мястото, на което седеше Самюъл, решен да вземе коня и двуколката си и да се махне, тъй като тук вече нямаше какво да прави.

Хети помогна на госпожа Райнър да се настани удобно, след което оправи леглото на момчето. Нямаше какво друго да направи. Тази сутрин една съседка беше оставила купа с бульон, Ана беше нахранена и спеше доволно в чекмеджето си пред печката, а господин Райнър се беше настанил на един стол до леглото на жена си, бе хванал ръката й в своята и се бе втренчил в бледото й лице. Въпреки че Хети не правеше никакво усилие да пази тишина, той дори не я погледна, докато тя оправяше одеялата на леглото на Самюъл.

Хети се обърна и се отдалечи.

Когато бяха извадили леглото на Самюъл от каруцата, тя бе забелязала пръснатите по земята хапчета и смачканата торбичка, която вятърът беше долепил до колелото на каруцата. Тази гледка, начинът, по който Самюъл гледаше да не я забелязва, бързината, с която Майкъл се наведе, за да вдигне торбичката и да я прибере в джоба си, й бяха казали всичко, което трябваше да знае за провала на малкия си план.

Тя бе искала да помогне — само това! — но с намесата си беше успяла само да отдалечи момчето и Майкъл още повече.

Осъзнаването на грешката й я измъчваше. Какво още не беше разбрала? Колко други неща щеше да обърне към по-зле, като се месеше, пък било то и с добри намерения?

На земята до далечния край на палатката се виждаше дървена кофа, пълна наполовина с вода. Самюъл я беше донесъл от реката. Пясъкът вече се беше утаил на дъното на кофата; след дългия престой на слънцето водата беше изненадващо топла. Хети загреба една чаша и наплиска ръцете и лицето си, за да измие потта и праха от тях, след което се избърса с една стара кърпа, която беше закачена да съхне на един кол. Тя се опита да не мисли за горещата вана, на която се беше наслаждавала… не беше ли същата сутрин?

Майкъл вече беше впрегнал коня в двуколката и я чакаше, готов да тръгне всеки момент. Тя го виждаше с ъгълчето на окото си как стои изправен неподвижно с мрачно лице.

Хети се изправи, без да обръща внимание на Майкъл, и разтърка схванатите мускули на гърба си. Тя свали навитите си ръкави и ги закопча на китките, след което закопча и трите копчета на яката си.

Беше уморена, гладна и мръсна, но въпреки това не й се искаше да си тръгва. Мисълта за пътуването обратно към Колорадо Спрингс с Майкъл, който беше в мрачно и мълчаливо настроение, й се струваше непоносима точно сега.

— Хети?

Майкъл я викаше. Той стоеше до главата на коня, сложил едната си ръка на бедрото, и очевидно гореше от нетърпение да си тръгне. Хети се обърна неохотно и му махна, за да му покаже, че идва.

Преди това обаче трябваше да се сбогува със Самюъл.

Момчето дори не вдигна глава, когато Хети се приближи към него. То седеше близо до козата и я галеше, сякаш черпеше сили от топлината на животното. Козата нямаше нищо против. Тя късаше със зъби изсъхналата трева и я дъвчеше бавно.

— Самюъл — каза Хети и коленичи до него. — Аз си тръгвам.

Той кимна учтиво, но отказа да я погледне.

— Аз… аз само исках да ти кажа, че съм ти оправила леглото, но баща ти каза, че ако не ти харесва да спиш навън, можеш да спиш в палатката с Ана, а той ще спи при майка ти.

— Искам да бъда с мама — отвърна момчето. Упоритото изражение на лицето му показваше, че Самюъл е готов да се сбие с всеки, който се опита да му попречи. Хети го потупа по рамото.

— Тя също се радва, че ще бъдеш с нея.

Той отблъсна ръката й.

— Ще ти кажа, когато господин Майзнер свърши превода на рецептите, става ли? — Тя търсеше какво да му каже, но не можеше да понесе мисълта да се раздели с него по този начин. — Следващия път, когато дойдеш в града, мога да те заведа при него. Сигурна съм, че ще го харесаш. Знам, че той ще те хареса.

Никакъв отговор.

— И може би ще можем да… о, не знам. Можем да отидем да изпием по една шоколадова сода в аптеката на Фиск! Какво ще кажеш за това?

Този път момчето се намръщи, след което й кимна колебливо.

Хети си помисли, че едва ли щеше да получи по-добър отговор. Пък и какво ли толкова му беше предложила? Извинение за нейното собствено неудобство, вместо утеха, отвличане на вниманието, вместо истинска помощ.

Хети се нагласи да се изправи, но внезапно промени решението си, сграбчи момчето и го прегърна силно.

За миг малкото момчешко тяло се опита да се откъсне от прегръдката. Но само за миг. След това Самюъл обви ръце около Хети и се притисна здраво към нея.

— О, Самюъл — прошепна Хети, докато притискаше главата му към рамото си. Внезапно очите й се насълзиха. — Понякога е толкова трудно, нали?

Ако Самюъл я чу, то той не даде никакъв признак за това, а само се вкопчи още по-здраво в нея.

Хети нямаше представа колко дълго бяха останали така, но най-накрая момчето я пусна и внимателно се отдръпна от нея. Хети го остави, но преди да си тръгне, го целуна леко по рошавата глава.

— Грижи се за себе си, Самюъл Райнър — каза тя, като го гледаше право в очите. — Ясно ли е?

Той кимна и й се усмихна леко.

— Да, ма’ам — отвърна той. — Ще го направя.

— Добре. — Хети го погледна с най-окуражителната си и лъчезарна усмивка и се изправи. Козичката, която се беше приближила до тях, се стресна и отскочи назад, като изблея разтревожено.

Хети се разсмя и усмивката на Самюъл стана широка и изпълнена с облекчение.

Върнаха се в града по залеза слънце. Хети наблюдаваше как последните отблясъци на слънцето се пръскат и небето и засипват склоновете на планината в оранжево. Някъде из сухата трева встрани от пътя се чуваше печалната песен на някаква птичка, която млъкна след няколко минути. Дори тракането на колелата на двуколката не обезпокояваше вечерното спокойствие.

Майкъл обаче седеше до нея студен и безмълвен като айсберг.

Хети остави тишината да се проточи по целия път от лагера край реката до града, чиито улици бяха пълни с хора, които излизаха, за да отидат на гости или в театъра.

Нямаше смисъл да се опитва да говори с Майкъл. Тя не знаеше какво да му каже. Искаше й се да попита Майкъл какво се бе случило между него и Самюъл, но сега не беше подходящият момент за това, а и тя знаеше, че Майкъл нямаше да й каже. Той се бе обгърнал в тишина като омар в черупката си, издал тревожно напред щипците си, готов да захапе всеки, който се опиташе да го измъкне от убежището му.

Едва когато Майкъл зави по улицата, която водеше към пансиона на госпожа Спенсър вместо към конюшнята, Хети се реши да го заговори. Тя беше забравила, че тази сутрин я бяха изгонили от пансиона и тя се беше нанесла в дома на Майкъл.

— Майкъл?

— Да? — Той дори не я погледна.

— Не мога да се върна в пансиона. — Тя изрече думите толкова бързо, че сама се учуди от това.

Той се обърна, за да я погледне.

— Още няма десет часът.

— Знам, но… госпожа Спенсър ме изхвърли тази сутрин. Каза, че… — Тези думи бяха по-трудни за изговаряне, отколкото Хети си бе мислила. — Каза, че нямало да търпи „неприличното ми поведение“.

Майкъл не се помръдна, но Хети можеше да се закълне, че той бе потрепнал, сякаш го бяха ударили силно.

Тя се разсмя, опитвайки се да превърне обидата в шега.

— Трябваше да я видиш как се беше надула и беше навирила нос, за да изиграе представлението пред слугите си. Аз…

— По дяволите!

Ругатнята на Майкъл прекъсна изречението й, въпреки че беше едва доловима. Студената, тиха ярост в гласа на годеника й изненада Хети.

— Знаех си, че трябва да те заведа в хотел — каза той. — Знаех си! Без значение какво ми казваше.

— Не! Майкъл! Как можеш да говориш така? — Хети се вкопчи в ръката му. — Миналата нощ беше… беше прекрасна! На кого му пука какво мисли една тесногръда стара досадница като госпожа Спенсър?

— На мен, Хети. Защото те всички ще си помислят същото. Знаеш това също толкова добре, колкото го знам и аз.

— Но ние сме…

— Ние ще се оженим. Точно така. А аз още не съм получил разрешението за брак. — Тонът му беше самообвинителен. — Колко дни минаха? Четири? Пет? А аз все още не съм взел разрешението.

— Майкъл, имаше спешни случаи и ти…

— Аз съм отговорен за твоята репутация, Хети. Аз! Мъжът, който казва, че те обича и въпреки това те излага на обиди и на грубостта на хора като госпожа Спенсър.

— Но…

— Тази сутрин просто си излязох и те оставих да се справяш с последствията, сякаш нищо не се беше случило.

Хети беше обзета от страх за Майкъл, защото той насочваше яростта към себе си, сякаш беше някакъв луд, който иска да се самоунищожи.

— Копеле — каза яростно той, втренчен в задницата на коня пред него. — Егоистично, безчувствено копеле.

— Майкъл! Чуй ме! — Тя сграбчи ръката му и я разтърси. — Осъзнаваш ли какво говориш?

— Разбира се, че осъзнавам какво казвам! И това са все неща, които не бих изрекъл, ако ти не беше тук!

— Не! Твърдиш, че за всичко си виновен ти. Е, да, но не си! Не си! Защо винаги смяташ, че ти трябва да си отговорен за всичко? За кого се мислиш изобщо? За господ ли?

Последните й думи го накараха да обърне рязко глава към нея.

— Не, не се мисля за господ! Защото ако бях, със сигурност щях да си свърша по-добре работата!

С тези думи той накара коня да завие и отказа да продума, докато не спря двуколката пред къщата си.

Въпреки възраженията на Хети, Майкъл настоя да я остави там. След минута Хети се предаде, тъй като знаеше, че няма да спечели нищо, ако се кара с него или настоява твърдоглаво да го придружи до конюшнята.

Пък и без това имаше много неща, които тя трябваше да свърши, преди Майкъл да се върне. Да запали лампите, да сготви вечерята. Можеше да направи кафе и да запали бойлера. Всички тези неща, колкото и прости да бяха, щяха да помогнат на Майкъл да се почувства по-удобно, когато се прибереше.

Изпрати я до входната врата, отвори я и влезе вътре, за да запали лампите. Не погледна Хети, не й каза нищо и веднага щом свърши, се обърна, излезе от къщата и затвори зад себе си.

(обратно)

Глава шестнадесета

Вечеряха мълчаливо — шунка и боб с препечени филии хляб. Друга храна в къщата нямаше. Докато нареждаше масата, Хети бе вдигнала малкото бурканче със сладко, но бързо го бе оставила обратно на полицата.

Майкъл седеше срещу нея като истинско въплъщение на тишината. Черната му коса беше разрешена, веждите му — свъсени, а по брадичката и бузите му се виждаха тъмни сенки. Пръстите на Хети я засърбяваха при мисълта как брадата му щеше да одраска кожата й, ако тя сложеше ръка върху бузата му, както бе драскала миналата нощ по шията, гърдите и стомаха й.

Мисълта за това я изпълни с топлина и тя почувства тъпа болка, която правеше седенето върху твърдия стол истинско мъчение. С болката дойде и усещането за пространството около нея, за стените и за леглото, което беше постлано с чисти чаршафи и възглавници, които бързо потъваха под тежестта на главата й… и неговата.

Хети остави вилицата си на масата и се вслуша в тихото съскане на газовите лампи и лекото дрънчене на вилицата на Майкъл по чинията му. Къщата сякаш започна да се стеснява, докато останаха само те двамата и масата между тях и Хети си помисли, че почти може да се пресегне през нея и да го докосне, за да добие увереност от неговата топлина и сила.

Бяха объркани от умората, чувството за вина и тревогите, които бяха изпитали през този ден, и затова се бяха скарали, но скарването им не беше заради тях, не заради онова, което ги свързваше от много години, дълго преди изобщо да си бяха помислили за сватби и разрешения за брак.

Хети си повтаряше неспирно това и се опитваше да не обръща внимание на Майкъл, който бе отдал цялото внимание на чинията си.

Той беше закопчал ризата си, бе завързал вратовръзката си и бе облякъл жилетката и сакото си, преди да напусне поляната, на която се намираше лагерът на семейство Райнър. Ако не бяха разрешената му коса и наболата му брада, той можеше да бъде взет за уважаван лекар, който току-що се е върнал от посещение при пациент, изморен и изгладнял след един тежък и дълъг работен ден.

Но Хети знаеше, че под фасадата се криеха измачкана и мръсна риза и едно силно мъжко тяло, което я караше да си представя картини, които изобщо не бяха прилични.

Спомни си миризмата му, която я бе заобиколила, когато Хети го бе сграбчила за ръкава на ризата му и го бе разтърсила, влажните му къдрици и топлината на тялото му под ръцете си.

Тогава тя го беше разтърсила. Сега обаче това беше последното нещо, което й се искаше да направи с него.

Когато запали бойлера в банята, преди Майкъл да се бе върнал от конюшнята, тя хвърли един поглед на голямата желязна вана. Въпреки че да се къпе по два пъти на ден си беше чисто разточителство, си бе помислила, че иска да се изкъпе и че Майкъл сигурно би искал също да се изкъпе и внезапно двете мисли се бяха слели в най-шокиращата — и изкушаваща — идея, която някога й беше минавала през ума.

Хети свали очи от Майкъл и се втренчи в чинията си.

Идеята й беше смехотворна. И абсолютно неприлична.

Невероятно изкушаваща идея беше двамата да се изкъпят заедно и да измият не само мръсотията, но и тревожните чувства. Да започнат нощта на чисто, освободени от напрежението, което беше създало между тях скарването им.

Но как трябваше да му предложи това? Как можеше да събори мрачната стена на мълчанието, която Майкъл нарочно беше издигнал между тях?

Хети се загледа в него изпод вежди.

В мига, в който той се бе върнал от конюшнята и не я беше целунал, бе разбрала, че е решил да обвини себе си за всичко, което се беше случило този ден — изгонването й от пансиона, неспособността си да се разбере със Самюъл, пристъпът на Рут и… и всичко друго от последните два часа, за което решеше да се самообвини.

Списъкът беше доста дълъг, но Хети не се съмняваше, че Майкъл щеше да направи всичко по силите си, за да се измъчва по всяка точка от него. И ако тя не можеше да го накара да я целуне, то как тогава щеше успее да го убеди да се изкъпят заедно?

Може би щеше да бъде по-лесно, ако се беше научила да флиртува или имаше по-голям опит в прелъстяването на мъжете, но тя беше начинаеща и в двете. Отношенията им винаги бяха толкова честни и открити, че тя никога не бе чувствала нужда от едното или другото.

Сега й се искаше да има опит и в двете, а може би и в още нещо.

Хети премести чинията си встрани и внезапно бе обзета от тревога. Никога не беше изпитвала нужда да флиртува или да прелъстява, но и Майкъл никога досега не беше носил отговорностите, с които се бе натоварил в момента — за нея, за себе си, за пациентите си.

Дали пък тя не грешеше, като си мислеше, че животът е много по-прост, отколкото всички се опитват да го изкарат? Дали не беше малоумна или сляпа, като вярваше, че дори в мрачната несигурност на работата на Майкъл трябваше да има някаква радост?

А може би това, че се чувстваше толкова… толкова объркана, се дължеше на нейната умора и на тревогите й?

Някакво металическо скърцане привлече вниманието на Хети. Тя погледна към Майкъл и видя, че той прокарва безцелно вилицата си по празната чиния, сякаш очакваше някое изгубено бобено зърно да се появи изневиделица. Докато през главата й бяха преминавали похотливи мисли, той бе унищожавал методично вечерята си.

— Искаш ли още?

Главата му се повдигна рязко и очите му се втренчиха в нейните, сякаш Майкъл я принуждаваше мислите си да се върнат обратно в настоящето.

— Какво?

— Попитах дали искаш допълнително — повтори търпеливо Хети. — Искаш ли още храна?

Майкъл сви вежди, като че ли беше раздразнен от усилието, което му беше необходимо да се концентрира върху думите й.

— Не. — Той поклати глава. — Не, благодаря. Вечерята беше добра.

Хети не можа да се въздържи да не се изсмее.

— Лъжец! Ти или не си обърнал никакво внимание, или готварските ти умения са по-лоши, отколкото съм си мислила.

Майкъл се изчерви, но усмивката му беше подигравателна и насочена към самия него.

— По малко и от двете, страхувам се. Някой ден можеш да питаш госпожа Айвс, старата дама, която живее в синята къща до моята, как готвя варени картофи.

По този начин той заобикаляше темата, върху която се беше замислил, и това не убягна от вниманието на Хети. Тя се вгледа в него, като се чудеше дали да го попита или да забрави за това.

Майкъл не й даде възможност да опита. Той се намръщи на чинията си, след което остави вилицата си на масата и бутна двата прибора настрани.

— Тревожех се за госпожа Спенсър — призна той неохотно. — За онова, което тя може да разправя.

— Че на кого му пука какво говори тя? — тросна се в отговор Хети, ядосана от споменаването на името на съдържателката на пансиона. — Тя е просто една стара клюкарка, която си няма друга работа, освен да…

— Тя е една уважавана дама в обществото, Хети. Тя е жена, която може да направи живота ти доста неприятен, ако започне да разправя разни клюки наляво-надясно… за нас.

— Искаш да кажеш — за мен.

— Точно така, за теб. — От мен се очаква да бъда почтен човек, но ако прекрача разделителната линия, никой няма да забележи това. Ако обаче ти прекрачиш линията…

И двамата много добре знаеха какво има предвид той и не беше нужно Майкъл да довършва мисълта си.

— Майкъл, ние вече обсъдихме това, ако не си забравил. — Все едно, че говореше на масата пред себе си; Майкъл не й обърна никакво внимание.

— Мислех си за нещо.

— Майкъл…

— Твърде късно е да ти намерим къде да пренощуваш тази вечер, но госпожа Скогинс може да има свободна стая.

Той се опитваше да се владее с усилие. Хети усещаше това по гласа му, по стиснатите му устни, по напрежението в раменете му.

— Или пък госпожа Фиск. Тяхната къща е малка, но в нея живеят само тя и съпругът й и…

— Ти се шегуваш! Нали?

— … имат една допълнителна спалня. От друга страна, госпожа Скогинс вероятно може да се възползва от малко помощ, докато семейство Ланиън живеят при нея. Няма да бъде за дълго, само докато…

— Майкъл! — Хети стовари ръце върху масата толкова силно, че чашите издрънчаха. — Ще ме изслушаш ли?

Той млъкна. Хети обаче не беше съвсем сигурна, че възнамерява да я изслуша.

— Няма да се преместя нито при госпожа Скогинс, нито при госпожа Фиск. Няма да отида в хотел или в друг пансион, нито пък някъде другаде, освен в леглото ти. Заедно с теб. Веднага.

Тя стана, осъзнала внезапно силната си нужда и че не знаеше какво трябваше да направи сега. Много по-лесно беше да се хвърли в ръцете на един мъж, ако не ги делеше някаква кухненска маса.

За миг тя се олюля леко задъхана. След това възстанови равновесие и тръгна край масата към него.

Когато Майкъл стана от стола си, всяка фибра на тялото му излъчваше гняв. Погледът му се втренчи в Хети, но в него не се виждаше топлина. Хети се препъна, след това спря на място, достатъчно близо до него, за да може той да я прегърне… ако пожелаеше.

Майкъл не помръдна. Ръцете висяха отпуснати до бедрата му. Тялото му сякаш трепереше като струна, но това може би се дължеше на светлината.

Хети се напрегна и пое дълбоко дъх. Погледът му не изпускаше нейния.

На Майкъл щеше да му бъде толкова лесно да протегне ръка и да докосне ръкава на Хети. Да прошепне името й. Само това.

Но той затвори очи и отметна глава назад. Тя беше съвсем сигурна, че той трепереше, но не можеше да каже дали от тревога или от гняв.

Хети бе обзета от силен гняв. Можеше да разбере колебанието му от предишната нощ, но не и сега.

Миналата нощ тя бе отишла при него, тъй като бе имала нужда от топлината и силата му също толкова, колкото и Майкъл бе имал нужда от нея.

Тази вечер…

Тази вечер беше негов ред. Тази вечер той трябваше да дойде при нея.

Изпълнена с решителност, тя протегна ръка и докосна ръкава му. Той се дръпна, сякаш го беше ударила, и очите му се отвориха и се втренчиха в нейните.

Хети посрещна погледа му, без да мигне.

— Откакто пристигнах тук, Майкъл, ти постоянно ме отбягваш и ме отблъскваш — направо забравяш за мен, за бога! И всеки път, когато това се случи, аз се опитвам да те разбера, да те извиня и да се съобразя с теб. — Тя повдигна брадичката си малко по-високо. — Е, не и тази вечер. Тази вечер смятам да си легна. Искам да споделя леглото си с теб и знам — знам — че и ти искаш това. Но това зависи само от теб. От теб, Майкъл, а не от мен. Тази вечер ти ще трябва да се съобразиш с мен.

С тези думи тя се обърна и излезе от кухнята с високо вдигната глава.

Също както предишната нощ, Майкъл седеше на ръба на кушетката с наведена глава, подпрял ръце на бедрата си, и се опитваше да не се вслушва в звуците, които издаваше Хети, докато се приготвяше да си легне.

Тази вечер това беше още по-непосилно за него, отколкото миналата нощ. Тази вечер той вече знаеше тайни, които не бе знаел досега — сладки, редки съкровища, които го подлудяваха сега, когато ги притежаваше.

Тялото му беше залято от топла вълна. Пръстите му се забиха неволно в мускулите на бедрата му от силата на усещането.

Той нямаше да мисли за тези съкровища. Нямаше да се вслушва в стъпките, в звуците на отварящите се и затварящите се врати, в тихото скърцане на дъските на пода, на пантите на вратите и на леглото. Нямаше да влошава още повече нещата, като се опитва да си представи какво прави Хети, когато шумовете престанат.

Тялото му обаче го предаде. Слухът му беше изострен толкова много, а мислите му бяха толкова измъчващо похотливи, че той не можеше да ги изключи колкото и да се опитваше.

Миналата нощ, докато се бе потопил в безопасността на работата си, Майкъл бе намерил куража да устои на изкушението — заради Хети. След това тя бе дошла при него, бе го целунала и всичките му храбри намерения се бяха стопили като пролетен сняг.

Е, тази вечер това нямаше да се случи. Той беше създал достатъчно неприятности за един ден. Мисълта, че Хети е била подложена на обиди и изгонена от пансиона само защото той не бе проявил достатъчно сила и воля да й намери по-добро място, където да отседне, го караше да се черви от срам.

Ако ставаше въпрос само за клюките, щеше да му бъде по-лесно, защото една бърза сватба щеше да накара злите езици да млъкнат. Станалото си беше станало. Дори ако не бяха спали заедно, всички щяха да си мислят противното.

Само че не ставаше дума само за клюките.

Ставаше дума за това колко още можеше да навреди на Хети, ако се предадеше пред нейния ултиматум и собственото си желание.

Майкъл се втренчи в тъмнината на кабинета си. Той изобщо не беше сигурен, че можеше да й навреди по някакъв начин, но не смееше да се опита да разбере. Не бе очаквал, че разговорът му със Самюъл ще завърши толкова катастрофално и затова бе оставил Хети да го убеди, че трябва да говори с момчето въпреки съмненията си.

Е, Хети нямаше да успее да го убеди в нищо повече. Не и тази вечер. Не и сега. Без значение какво щеше да опита.

Хети се ширеше върху две възглавници, но въпреки това тясното легло не й се струваше много удобно. Миналата нощ поне мирисът на Майкъл бе останал по възглавниците, едновременно успокояващ и възбуждащ. Тази вечер чаршафите миришеха на сапун и слънце и на нищо друго. Това не й се струваше честно.

Тя се беше изкъпала, но съжаляваше за това. Усещането от допира на грубата гъба, плъзгането на мокрия сапун и водата не бяха достатъчно добри заместители на докосването на Майкъл.

Той нямаше да дойде при нея тази вечер. Хети го беше предизвикала и той бе отказал да приеме предизвикателството й. Майкъл сигурно вече или беше заспал върху неудобната си кушетка, или отново се беше привел над тетрадките си и я бе изхвърлил от живота си, за да може да се заобиколи с проклетата медицинска наука, на която се беше посветил.

Е, тази вечер тя не възнамеряваше да го спасява, без значение колко много щеше да страда от това или колко самотна и празна й се струваше спалнята без него.

Телефонът събуди Хети както предишната сутрин. Тя се измъкна от бездната на лошите сънища и се върна към реалността като уморен миньор, който излиза от мината след тежък ден. Изминалата нощ се беше оказала една от най-неприятните в целия й живот.

Утринното слънце влизаше през прозореца и заливаше с лъчите си стаята. Хети се намръщи на светлината, премигна и огледа спалнята.

Миналата нощ бе оставила вратата отворена за всеки случай, но по някое време Майкъл я беше затворил. Сега тя представляваше преграда, която заглушаваше разговора му, и Хети не можеше да различи какво казва той по телефона. Не че това имаше някакво значение. Тя не се съмняваше, че обаждането беше поредното му извинение да я изостави тук, докато си върши работата, без да се притеснява от присъствието й.

Хети остана да лежи замислена в леглото. Нямаше как да спре Майкъл да излезе от къщата, но можеше да направи така, че денят му да не бъде толкова лек и безпроблемен, колкото той без съмнение се надяваше да бъде.

Тя отметна завивките и спусна крака на пода.

С надеждата, че Майкъл може да се предаде, Хети бе разпуснала косата си и бе облякла една от най-красивите си нощници — неприлично прозрачна муселинова нощница, украсена с дантели и красива бродерия по маншетите. Нощницата я покриваше от главата до петите, но на подходяща светлина не скриваше абсолютно нищо. С пусната свободно върху раменете си коса и облечена в дреха, под която тялото й се виждаше на фона на слънчевата светлина зад нея, тя трябваше да бъде толкова възбуждаща гледка, че да вземе ума дори на най-заклетия светец.

Хети реши, че трябва да покаже на Майкъл какво беше изпуснал миналата нощ. Тя прекоси стаята и отвори вратата.

Майкъл стоеше в коридора, обърнал гръб към вратата на спалнята, подпрял едното си рамо на стената до телефона, заслушан внимателно в събеседника си от другата страна на линията. Той беше обут в панталони и облечен в колосана бяла риза, но още не беше облякъл жилетката и сакото си. Тирантите му се спускаха по извивката на гърба му, след което се разделяха по средата във формата на буквата Y и караха ризата му да се издува и да подчертава стройните му бедра и широките му рамене.

При тази гледка Хети затаи дъх и чувствителното място между краката й бе обляно от горещина.

Звукът от отварянето на вратата на спалнята накара Майкъл да се напрегне леко. Той погледна през рамо към Хети, без да сваля черната слушалка от ухото си.

Един поглед беше достатъчен, за да го накара да замръзне на мястото си. Очите му се разшириха, челюстта му увисна и за миг Хети се уплаши, че сърцето му може да спре да бие.

Тя се усмихна с най-сладката си и невинна усмивка.

— Добро утро — каза тя и се протегна. Докато извиваше тялото си нагоре, Хети успя да отвори вратата още по-широко, така че пред слънчевата светлина не остана никаква преграда, освен платът на нощницата й.

Като някаква стара кукла на конци Майкъл се изправи и се обърна с лице към нея.

Той дишаше учестено и неравномерно, ако можеше да се съди по бързото издигане и спускане на гръдния му кош. Дори от това разстояние Хети успя да забележи, че очите му се отварят по-широко.

Тя се протегна отново, като изви гръб, и отметна рамене назад, докато коремът и гърдите й не се допряха плътно до плата на нощницата й. След това се размърда леко и вдигна ръце над главата си, оставяйки пръстите си да преминат през косата й така, че тежките къдрици се разпиляха по ръцете и раменете й. Напрежението в мускулите й беше голямо, но не бе и наполовина толкова удовлетворяващо колкото замаяното изражение на лицето на Майкъл.

Във върха на протягането си тя дори си позволи да изпъшка леко от задоволство, както би направила една жена, която се е наспала добре и се е събудила в един прекрасен ден.

Майкъл не изпъшка. Той си пое дъх като човек, който е бил ударен силно в стомаха.

Хети се усмихна още по-широко, след това потърка очи, сякаш искаше да прогони съня, и мина покрай Майкъл, за да тръгне към банята. Тъй като Майкъл имаше много широки рамене, а коридорът беше твърде тесен, това се оказа малко трудно. Особено след като той, изглежда, не беше способен да се помръдне, а само я наблюдаваше.

— Извинявай — каза Хети и мина покрай него. Едната й гръд докосна ръката му, а коремът й се допря до бедрото му, но при тези обстоятелства тя не можеше да направи нищо, за да избегне това.

— Какво? — изграчи той и се обърна, за да заговори отново в слушалката. — Не, не, разбира се, че ви слушам! — извика той, много по-силно отколкото Хети смяташе, че е необходимо. И всичко това, без да сваля очи от нея.

— Съжалявам — каза тя. След това му се усмихна и изчезна в банята, като затвори безшумно вратата зад себе си.

— Съжалявам — каза Майкъл в слушалката. Дори и през вратата на банята Хети долови, че той говори задъхано. — Не осъзнавах, че викам… Не… Да, да, ще дойдем. Благодаря. Дочуване.

Той затръшна слушалката върху вилката.

Може би въображението й си правеше шеги с нея, но на Хети й се стори, че го чува да диша тежко от другата страна на вратата. Скоро обаче Майкъл се отблъсна от стената толкова силно, че огледалото над умивалника издрънча, след което той тръгна към предната част на къщата. Затръшна вратата между коридора и чакалнята толкова силно, че огледалото се заклати на стената.

Хети се втренчи доволна в отражението си в огледалото.

Отмъщението й беше сладко.

Радостта й обаче беше кратка.

Хети се мъчеше да завърже корсета си, когато Майкъл почука на вратата на спалнята.

— Хети? — Той не я изчака да му отговори. — На телефона беше госпожа Скогинс. Тя се обади да каже, че погребението на Джордж Ланиън ще се състои в десет часа тази сутрин. Помоли ме да ти кажа, защото госпожа Спенсър няма телефон. Обясних й положението и я попитах дали може да се преместиш да живееш при нея за известно време. Тя каза, че може.

Хети си пое дълбоко дъх, готова да възрази, и последната връзка влезе на мястото си.

— Ще те заведа по-рано заедно с багажа ти. И не се опитвай да спориш с мен! — добави той остро, преди тя да успее да възрази. — Ако когато излезеш от тази стая, багажът ти не е опакован, ще го събера сам.

Докато Хети успее да премине през стаята и да отвори вратата, той вече се бе озовал в кухнята. Тя подаде глава в коридора.

— Майкъл!

Той се обърна, за да я погледне.

— Ти ще се преместиш, Хети, та дори ако трябва да те метна на рамо и да те занеса дотам.

С тези думи той затръшна вратата на кухнята зад себе си.

Хети седеше до кухненската маса, стиснала в ръце чашата си с кафе, и гледаше прашинките, които играеха в един слънчев лъч.

Майкъл беше излязъл преди повече от час, за да посети набързо пациентите си, след което щеше да се върне, за да я откара при госпожа Скогинс. Хети бе измила приборите, бе опаковала багажа си, след което бе седнала с чаша кафе и се бе отдала на мислите си.

В тишината на къщата гневът й от миналата нощ и подигравателното й отношение от тази сутрин бавно се бяха слели в тревожно отвращение.

За разлика от приятелките от детството си, Хети никога не бе смятала, че бракът може да промени един мъж повече, отколкото би променил една жена. Или поне промяната не можеше да бъде голяма и не можеше да засегне същността на човека.

Това се беше оказало без значение, защото тя не бе искала да променя Майкъл. Беше го обичала точно такъв, какъвто си беше — напрегнат, отдаден, но винаги любезен, винаги готов да се отзове на нуждите на хората около себе си.

Тя не знаеше как точно трябва да се държи с този нов Майкъл, когото откриваше сега, този човек, който в един миг можеше да се смее, а в следващия да се оттегли в почти разрушително самовглъбение в работата си. Тя не беше уверена, че изобщо може да се справи с него. Не и до края на живота си.

Смъртта на Джордж Ланиън й бе показала защо се бе променил Майкъл, бе й позволила да разбере, което в противен случай никога не би станало, защо онова, което той вършеше, беше толкова важно и толкова трудно в емоционален аспект.

Но разбирането на причините не й помагаше да разбере как да се справи с Майкъл.

Как беше възможно Майкъл да бе оставил работата и загрижеността му да го погълнат дотолкова, че вече не можеше да вижда нищо, освен тях? Как беше възможно той да бе оставил състраданието си да бъде заровено под толкова много пластове лед, че не беше в състояние да се справи със страховете на едно момче, което бе изправено срещу същото, пред което се бе изправил той преди толкова много години?

Мисълта за Самюъл накара Хети да стисне чашата си по-здраво. Храбрият Самюъл, който беше толкова самотен и уплашен.

Хети се сети за разпилените по земята до каруцата хапчета от пчелинок и смачканата торбичка, която Майкъл толкова бързо бе прибрал.

Майкъл се беше оказал прав. Проблемите на Самюъл не можеха да бъдат решени с хапчета от пчелинок.

Но защо, о, защо, беше толкова невъзможно да отдели един миг, за да се наслади на сладостта им?

(обратно)

Глава седемнадесета

Погребението на Джордж Ланиън беше скромно. Гробището се намираше на един хълм, от който се откриваше възхитителна гледка към планините, които се извисяваха на запад и към необятната прерия на изток, но вятърът, който брулеше хълма, беше студен и режещ по това време на годината.

Скърбящите не бяха много. Само госпожа Ланиън и децата й, госпожа Скогинс, облечена в същата тъмна рокля, която бе носила и във влака, госпожа Фиск, Хети, Майкъл и господин Харисън от гарата. Всички те се бяха събрали от едната страна на гроба, до обикновения кафяв ковчег, и слушаха внимателно успокоителните думи на свещеника, всеки от тях погълнат от собствените си мисли.

Хети остана безмълвна през цялото време. Освен че й бе помогнал да се качи и слезе от двуколката, Майкъл не я бе докоснал нито веднъж, откакто тя се бе отъркала в него в коридора на къщата му същата сутрин. Освен това той не бе проговорил нито дума, освен абсолютно необходимия минимум, който се налагаше.

Хети имаше чувството, че той се е отдалечил от нея, че се е оттеглил в някакво място дълбоко в душата си, където тя не можеше да го достигне. Дори когато вятърът развя тежката й рокля срещу краката й, Майкъл не забеляза нищо — или пък ако забеляза, то не го интересуваше.

Хети се наведе и сграбчи полите на роклята си, но вятърът ги изтръгна от ръцете й. Тя се опита да ги хване отново и този път, без да иска, докосна бедрото на Майкъл. Тялото й подскочи от допира до него.

Майкъл не показа с нищо, че е забелязал докосването. Той просто си стоеше на мястото, зареял поглед някъде, докато тя събираше полите на роклята си и се опитваше да се преструва, че слуша думите на свещеника, а не хладното мълчание на Майкъл.

Службата не продължи дълго. Господин Харисън поднесе съболезнованията си на вдовицата, след което си тръгна. С бяло като тебешир лице Джесика Ланиън избягваше да гледа Майкъл в очите, докато той й поднасяше своите съболезнования и изглеждаше облекчена, когато той се извини и се върна при пациентите си.

Хети седна във файтона до Джесика Ланиън. Дейвид беше седнал в скута й, а Сара се беше сгушила в скута на майка си. Никой не продума по време на краткото пътуване от гробището до дома на госпожа Скогинс, нито когато свалиха шапките и шаловете си в коридора на къщата. Едва когато госпожа Фиск излезе, а госпожа Скогинс отведе децата в кухнята, за да им даде малко мляко и храна и да провери храната, която Бети приготвяше, госпожа Ланиън показа, че е забелязала Хети.

— Аз… аз така и нямах възможност да… да ви благодаря — каза колебливо Джесика и протегна ръка. Бръчките на изтощение и напрежение по лицето й бяха дълбоки, но тя стоеше изправена.

— Няма нужда да ми благодарите — отвърна Хети, пое ръката на вдовицата и я стисна леко. Тя се чувстваше безсилна и непохватна, тъй като знаеше, че не може да направи нищо, с което да върне съпруга на Джесика Ланиън. — Аз загубих майка си след дълго боледуване. Знам колко е трудно. Ако мога да направя нещо…

— Госпожа Скогинс, госпожа Фиск… те бяха толкова добри. — Гласът на Джесика бе почти шепот. — Толкова добри.

— Да — каза Хети, като я гледаше безпомощно.

Джесика издърпа ръката си и премигна.

— По-добре да отида да видя Дейвид и Сара. Ще ме извините ли?

Хети се присъедини към госпожа Фиск в дневната, но дори и тази обикновено толкова словоохотлива дама бе мълчалива днес и преглеждаше някакво женско списание, без да забелязва каквото и да било по страниците му. Хети си помисли, че тя несъмнено чакаше чая, и се сети, че не беше закусвала.

Мисълта за закуска върна други, обезпокояващи спомени, които Хети бързо отблъсна. Точно сега не трябваше да мисли за Майкъл. Не можеше.

Вместо това, макар да знаеше, че това е неучтиво, но понеже не можеше да си намери друго занимание, Хети започна да се разхожда из стаята, гледа през страничния прозорец към градината, прокара пръсти по сложената в ъгъла ваза — изобщо, занимаваше се с неща, които не бяха уместни, тъй като не можеше да понесе мисълта за нещата, които я засягаха.

Тя беше застанала пред семейната фотография за семейство Скогинс и я разглеждаше, когато госпожа Скогинс влезе в стаята с поднос и сервиз за чай върху него.

Хети се почувства неудобно и като не искаше да я помислят за твърде любопитна, бързо се отдалечи от снимката, но госпожа Скогинс се приближи до снимката и я вдигна.

— Тази ужасна болест отне живота на толкова много добри хора — каза тъжно тя, втренчена в лицата на тези, които беше обичала и загубила. Тя докосна нежно стъклото над изображението на сина си и се усмихна леко. — Тази сутрин на гробището малкият ми Лестър ми се стори някак си по-близо до мен. Гледах към Дейвид и Сара, но виждах неговото лице. — Тя поклати глава и нежно остави снимката обратно на мястото й. — Не знам защо. Може би защото той и баща му бяха погребани при другата къща, на един малък парцел под висок бор, с изглед към върха. Мислех, че те биха искали да почиват на това място.

— Ела да пийнем чай, Летиция — каза спокойно госпожа Фиск, докато се настаняваше в един стол пред подноса. — Мисля, че имаш също толкова голяма нужда от това, колкото и госпожа Ланиън, да не кажа дори повече. Присъствието на толкова много хора в дома ти по едно и също време трябва да е малко обезпокояващо за теб.

Хети усети как се изчервява, но нито една от другите жени не я гледаше. Госпожа Скогинс бе седнала срещу приятелката си, но тя не докосна нищо на подноса. Погледът й беше вперен в нещо, което се намираше извън пределите на стаята. Въпреки мрачната рокля, в която беше облечена, тя изглеждаше някак по-крехка, отколкото Хети я бе смятала.

— Знаеш ли, Кларабел — каза тя замислено, — на мен всъщност ми харесва да бъда заобиколена от хора. Особено от децата. Не че поводът е особено весел — добави бързо тя, но без обичайната нотка на неодобрение. — Но… не знам. Как да го кажа? Сега къщата не ми изглежда толкова празна.

— Може би защото наистина не е — отвърна делово госпожа Фиск. Пренебрегвайки етикета, тя вдигна тежкия сребърен чайник и започна да налива чай. — Госпожице Малоун? Бихте ли поднесли сандвичите, ако обичате? — Тя кимна към малката чиния със сандвичи и добави: — И какво смята да прави тя сега? Имам предвид Джесика. Ще се върне ли у дома си? Тук ли ще остане? Две бучки захар и парче лимон, нали, Летиция? На една вдовица с две малки деца ще й бъде трудно, страхувам се. Тя едва ли е на повече от двадесет и една години, въпреки че от неприятностите изглежда по-стара. Бихте ли ми подали два от тези сладкиши, госпожице Малоун?

Хети нямаше как да не се усмихне на способността на Кларабел Фиск да се тревожи за храната, без да изпусне и най-малката подробност от клюките. Тя потърси най-голямото парче сладкиш в чинията и го подаде на госпожа Фиск.

Госпожа Скогинс отказа храната, която Хети й предложи, но отпи глътка чай, преди да отговори.

— Госпожа Ланиън не ми е споменавала нищо за намеренията си. Горката жена нямаше много време да мисли по въпроса. Едва ли разполага с много пари. Семейството е продало всичко, за да дойде на запад, а сега…

Докато Хети я слушаше, тя си мислеше за господин Райнър — разтревожен, засрамен и изтощен, опитващ се да обясни на Майкъл защо няма пари да му плати. Изпитващ същото неудобство, Майкъл гневно бе отхвърлил тревогата за незабавно заплащане, но не всеки на негово място би проявил такова разбиране. Ако господин Райнър — мъж, който имаше всички шансове да си намери добре платена работа — изпитваше затруднения, то колко ли по-трудно щеше да бъде за една жена с две малки деца?

Една забележка на госпожа Скогинс върна вниманието на Хети към разговора.

— Да ти кажа истината, Кларабел — казваше Летиция, — бих искала да предложа на госпожа Ланиън да ми стане домашна прислужница. Нали знаеш допълнителната постройка отзад. Семейството може да се настани в нея, а децата могат да си играят в двора. Това ще бъде по-добре от всяка друга работа, която тя би успяла да си намери.

Веждите на госпожа Фиск се стрелнаха нагоре.

— Ами Бети?

— Бети иска да си намери истинска работа. — Устните на госпожа Скогинс се изкривиха в тъжна усмивка. — Пък и аз почти съм се отказала да се опитвам да я науча да върви по стълбите. Опитах се да я науча как би трябвало да се държи едно порядъчно момиче, но все пак и моите усилия си имат граници. Време е тя сама да урежда живота си.

— Хмм — каза госпожа Фиск с уста, пълна със сандвич. Тя преглътна и махна една трохичка от долната си устна. — В такъв случай всичко, за което би трябвало да се тревожиш, е да намериш пазач за другата къща. Знам, че имаш предвид Томас Дърнам, но той никога не е успял да се задържи на една работа за повече от един-два месеца. Този път трябва да си намериш порядъчен семеен мъж, а не пияница като последния или…

— Семеен мъж! — Хети подскочи на стола си, след което се изчерви, когато двете й приятелки се обърнаха и я погледнаха изненадано.

Тя остави внимателно чашата си с чай върху масата, като се опитваше да овладее нарастващото си вълнение.

— И става въпрос за къща, нали така? Кажете ми, госпожо Скогинс, плащате ли на пазача си? Имотът ви далеч ли е от града? Бихте ли…?

Тя спря внезапно и отчаяно се опита да подреди мислите си. Приятелките й се бяха втренчили в нея, сякаш тя внезапно си беше изгубила ума. Хети отвърна на погледите им. След това започна да се усмихва.

— Току-що ми дойде една прекрасна идея — каза тя.

Майкъл бе прочел документа поне сто пъти този следобед, но отново го извади и го сложи върху бюрото в кабинета си. Тежката хартия с кремав цвят изглеждаше внушително на фона на дъбовия плот.

Неговото разрешение за брак. Неговото и на Хети.

Ако беше суеверен, той щеше да му припише магически свойства. Този следобед всичките му пациенти се бяха чувствали по-добре, отколкото Майкъл беше очаквал. Момчето, което беше прегазено от каруца, беше недоволствало от обяда си, а не от състоянието на крака си. Слугинята, която бе изпитала първия си кръвоизлив, се усмихваше, все още зачервена от вълнение от посещението на млад мъж, за когото беше смятала, че я е забравил. Дори в своето щастие Майкъл бе почувствал леко съжаление, че усмивките от любимия й нямаха по-голяма власт да помогнат на момичето, отколкото неговите хапчета и отвари.

Единствено господин Майзнер се бе оказал труден, изморен от това, че бе прекарал твърде много часове да превежда някакви абсурдни рецепти за Самюъл — по молба на Хети. Старецът се бе присмял на тревогите на Майкъл и му бе предал преводите, за да ги даде на годеницата си. Той бе казал, че е извършил работата с удоволствие, че това го накарало да се почувства полезен и че следващия път, когато Хети дойдела да го посети, трябвало да доведе със себе си и момчето. Той бе ръгнал Майкъл в ребрата, бе го подкачил за нещо, но смехът му се бе превърнал в пристъп на кашлица, която бе отминала едва след няколко минути.

Когато Майкъл му се бе скарал, старецът бе отвърнал, че неговият лекар се превръща в по-голям досадник от домашната му прислужница и че трябва да си тръгне и да го остави на мира. И Майкъл си бе тръгнал, като се бе опитал да не се сърди твърде много на Хети за това, че се беше намесила в работата му. Успокояващото шумолене на разрешението за брак в джоба му беше помогнало да забрави за това.

Когато завърши посещенията на пациентите си, Майкъл се отби в дома на госпожа Скогинс, но Хети беше излязла. Бети бе твърде заета, за да си спомни дали тя щеше да се върне и кога, а госпожа Скогинс бе имала посетител, така че Майкъл не бе посмял да се натрапи. Вместо това той се беше прибрал у дома си, с надеждата, че може би Хети ще го чака там.

В дома му обаче го очакваше разочарование. Тя не беше ходила там. Без нейното присъствие къщата му се стори по-малка, по-празна и по-мрачна.

Те трябваше да се оженят скоро. Той нямаше да може да изтърпи още една нощ като предишната — да лежи, без да може да заспи, обзет от непреодолимо желание, знаейки, че Хети е толкова близо… и че ще се намрази за цял живот, ако се предаде.

За да й устои тази сутрин, му бе била необходима цялата му воля. Във въображението си той виждаше ъгъла, под който тя беше наклонила главата си, докато бе стояла на вратата на спалнята.

Тя бе искала той да страда от въздържанието си. Е, той наистина бе страдал и това не му беше харесало. Майкъл не възнамеряваше това страдание да продължава още дълго.

Натисна разрешителното към бюрото и внимателно прокара ръка върху острите ръбове на хартията. Дълго време остана загледан в документа, след което го отмести внимателно встрани и се изправи.

Не знаеше кога ще се появи Хети. Междувременно трябваше да се погрижи да свърши работата, която го чакаше. Работата му никога нямаше да свърши и дори разрешението за брак не можеше да промени това.

Хети намери Майкъл там, където бе очаквала — в лабораторията. Този път той се беше навел над някаква сложна плетеница от стъкленици, тръбички и маркучи и се беше вглъбил толкова в онова, което вършеше, че дори не я чу, когато тя влезе в стаята. Очевидно той не беше доволен от резултатите, тъй като Хети го чу да си мърмори нещо и го видя да се мръщи от раздразнение, че някаква връзка не искаше да се свърже.

Хети не можа да се въздържи да не се усмихне. Той беше толкова погълнат от работата си и дори не беше забелязал, че следобедното слънце бързо си отива.

Тихо, за да не го стресне, тя каза:

— Няма ли да ти бъде по-лесно, ако запалиш лампите, за да можеш поне да виждаш какво правиш?

Майкъл се изправи рязко и пусна частта, която държеше.

— По дяволите, Хети! Виж какво направих заради теб! И къде беше, по дяволите? Имаш ли представа откога те чакам?

— Благодаря, ти също ми липсваше — отвърна тя, като сдържаше смеха си с усилие. — Забеляза ли, че изпусна дреболийката, която държеше?

— Забелязах! — Той се намръщи, след което се пъхна под масата, за да вдигне изтърваната част.

Хети се настани на стола до Майкъл.

— Какво е това, върху което работиш?

Той се появи изпод масата със зачервено лице.

— Това — каза той, втренчен ядосано в конструкцията — е универсален мултинебуларен изпарител.

— Разбирам — каза предпазливо Хети. Тя огледа внимателно нещото. — Не искам да бъда груба — добави тя след малко, — но какво представлява това?

Майкъл хвърли частта върху масата и вдигна една брошура.

— Това е най-успешното лекарство, което някога е било изнамирано за болести на дихателните пътища и слуховия апарат. Следователно то трябва да се притежава от всеки лекар, който се занимава с болести на дихателните органи и средното ухо.

— О! — каза Хети.

— Това е също така едно от най-големите и най-скъпите парчета боклук, които съм виждал през живота си — добави Майкъл и захвърли брошурата.

— А това какво е? — поинтересува се Хети и посочи към едно грубо, окъсано парче плат, което беше захвърлено в единия край на масата.

— Това са чаршафи от кора на смърч — изрецитира той, — които помагат на болните от туберкулоза, астма и други подобни инфекции на белите дробове.

— Наистина ли? — Хети огледа със съмнение грубия плат. — Не ми изглеждат твърде удобни.

— Вероятно не са, а и аз не мисля, че ползата от тях е по-голяма от тази от изпарителя. Един колега ми ги изпрати — добави Майкъл, преди тя да отвори уста, за да го попита. — Мислел, че може би ще се заинтересувам.

— Но ти не се интересуваш.

Той се намръщи на нея вместо на изпарителя, но Хети усети, че лошото му настроение бързо изчезваше.

— Това беше някакво занимание, с което да си запълня времето, докато те чакам.

Това беше пролуката, която Хети очакваше.

— Майкъл, случи се нещо наистина прекрасно! Госпожа Скогинс нае Робърт — господин Райнър! — за пазач на имота й извън града!

Майкъл се намръщи.

— Какво? Знам, че той си търсеше работа, но…

— И не е само това! Те ще имат къща със спалня и много прозорци, така че на Рут няма да й се налага да спи в онзи ужасен заслон, а и към къщата има кладенец, което означава, че повече няма да им се налага да пият мътната вода от реката. Робърт казва, че къщата е дори по-близо до града, отколкото е сегашният им лагер. Той отиде да я види, преди да се съгласи да приеме работата. И госпожа Скогинс ще му плаща добра заплата всеки месец. Не много, но тъй като няма да му се налага да плаща за правото да живее там… И така ще бъде близо до Рут, ако тя има нужда от него…

Тогава тя се разсмя доволно. Сутринта беше започнала толкова зле, но в крайна сметка денят се беше оказал ползотворен и тя възнамеряваше да му се наслади докрай.

— Това е прекрасно, Майкъл! Не мислиш ли?

Тя не му даде възможност да й отговори, а се впусна да му разправя за разговора в дома на госпожа Скогинс.

— Когато госпожа Скогинс каза, че иска да говори с Робърт, аз наех една двуколка и отидох да го извикам. Останах с Рут, докато той не се върна. Майкъл, ако знаеш само колко трудно беше да чакам и да се чудя какво е станало. А Рут почти не можеше да говори, толкова беше възбудена от мисълта, че може да има своя къща, вместо да живее в палатка, но и тя също се тревожеше, че може да не се получи нищо. Само че всичко се уреди! Нанасят се утре! Ако, разбира се, според теб това ще бъде добре за малката Ана. А аз ще им помогна, защото на Рут и Ана няма да им бъде лесно да пътуват в двуколката й!

— Хети, Хети! Почакай малко! — възкликна най-накрая Майкъл и вдигна ръце, за да я спре. Изражението на лицето му беше също толкова мрачно, колкото и когато бе гледал изпарителя.

Хети си пое дълбоко дъх и усети как част от светлината изчезва от стаята. По целия път от поляната към града тя си беше представяла как ще протече срещата й с Майкъл, как тя ще му каже добрата новина и той ще започне да се смее и след това ще я вземе на ръце и ще започне да я целува, докато дъхът й не спре, и след това двамата ще танцуват из стаята и…

Но не се беше получило точно така, защото Майкъл дори не се усмихваше, камо ли пък да се смее, а вместо да я вземе на ръце, седеше пред нея вцепенен като кашон и също толкова ентусиазиран.

Последните остатъци от ентусиазма на Хети я напуснаха и тя бе обзета от съмнение.

— Знам, че се опитваш да помогнеш, Хети — каза строго Майкъл. — Мислиш, че всичко това е само в техен интерес, но…

— Разбира се, че е в техен интерес, Майкъл! — възкликна тя от удивление. — Трябваше да видиш Рут.

Тя се смееше и очите й блестяха радостно!

— Но помисли ли си колко трудно ще бъде пътуването им? Ами Ана?

— Говорихме за това, Майкъл! Ти какво си мислеше? Че просто ще я захвърлим в каруцата заедно с козата ли?

— Не съм стигнал чак дотам в тревогите си!

— Господин Гребъл от конюшнята каза, че имал покрита двуколка, която возела много меко. Ще се движим бавно и ще увием Ана в одеяла, за да й бъде също толкова топло колкото и ако седи пред печката. Вече сме обмислили всички подробности.

Хети протегна ръка и я сложи върху ръката на Майкъл.

— Ще се получи, Майкъл. Наистина!

Допирът й накара Майкъл да скочи на крака толкова внезапно, че тя загуби равновесие. За миг той остана просто да я гледа ядосано, след което се обърна рязко и се отдалечи. На половината път през стаята се спря, прокара ръка през косата си като човек, който се бори със силно желание да употреби груба сила, обърна се и се върна пред Хети.

— Вчера Рут Райнър преживя първия си кръвоизлив. Това й дойде след едно трудно и преждевременно раждане. А сега ти искаш да я преместиш! Имаш ли представа какво предлагаш, Хети?

— Да, имам! — отвърна Хети. — Рут ми каза, че са в лагера от шест месеца, откакто са напуснали фермата, когато тя е била продадена. Не са могли да си намерят дом, тъй като никой не искал да им даде стая под наем, защото Рут била болна, а Робърт нямал постоянна работа.

Хети усещаше как губи самообладание, но продължи да настъпва и гласът й ставаше все по-висок и по-остър с всяка изречена дума.

— Имаш ли представа как се е чувствала тя? Имаш ли?

— Разбира се, че имам!

— Е, тогава им помогни да се преместят на някое по-добро място! Ако ти си там, ще можеш да се увериш, че всичко е наред, нали?

Майкъл отвори уста, но веднага я затвори и внимателно седна обратно на стола си.

— Не, не мога — отвърна мрачно той. — Няма абсолютно нищо, което мога да направя, за да ги защитя.

Признанието му прогони гнева на Хети мигновено.

— О! — каза тя и се втренчи в него, като се чудеше какво да каже.

— Виж, Хети — каза Майкъл, — аз знам, че на тях им е необходимо по-добро място, но сега не е подходящ момент да ги местим. Защо не могат да почакат още няколко седмици?

— Госпожа Скогинс не може да остави имота си без надзор толкова дълго, а и има друг кандидат за работата, ако Робърт не я иска. — Тя бе обзета от внезапна тревога и се наведе напред. — Наистина ли е толкова зле да се опитваме да ги преместим, Майкъл? Наистина ли?

Той се втренчи ядосано в нея и започна да прокарва пръсти през косата си, докато тя заприлича на див храст, чиито клони стърчат на всички страни. След това въздъхна тежко и каза:

— По дяволите, Хети, не знам. Няма да е добре за тях. И двете са твърде слаби, а Ана… Но аз също не харесвам сегашния им лагер и ако това е единствената възможност да ги приберем в истинска къща, преди зимата да настъпи… — Той поклати ядосано глава. — Просто не знам. Иска ми се да не се местят, но не мога да им кажа какво да правят. Те не ме послушаха, когато им казах, че не трябва да се опитват да имат второ дете, и виж какво им донесе това.

Внезапно Хети се усмихна с облекчение. Майкъл се държеше така, защото наистина беше загрижен за семейство Райнър, но не казваше, че те не трябва да се местят.

— Всичко ще бъде наред, Майкъл. Ще видиш — увери го тя.

— Хети, в скоро време ти ще откриеш, че нещата невинаги се подреждат по най-добрия начин.

Ъгълчето на устата й потрепна.

— Струва ми се, че и друг път сме разговаряли за това.

Той се втренчи ядосано в нея.

Хети скръсти ръце в скута си и му се усмихна невинно в отговор.

Майкъл отказа да захапе примамката. Той отмести поглед с изражението на човек, който едва се сдържа да не избухне.

Хети го наблюдаваше мълчаливо и чакаше. Някога тя би се опитала да го подкачи, за да му върне доброто настроение, но не и сега. Тя се беше опитала да го подразни тази сутрин и не беше постигнала нищо, освен да го ядоса още повече и да го изпълни с още по-голяма решителност да направи онова, което беше намислил.

Тази сутрин той се бе опитвал да защити репутацията й. Сега пък се опитваше да защити пациентите си. Колкото и да не беше съгласна с гледната му точка, не можеше да го вини за това.

— Майкъл? — осмели се да го заговори тя най-накрая.

Той вдигна една гумена тръбичка, която вероятно беше част от изпарителя, и бавно започна да я върти в ръцете си, втренчен в нея, сякаш я намираше за невероятно забавна.

— Съжалявам, Хети — каза той най-сетне. Гласът му беше твърд и той не сваляше очи от тръбичката. — Ти си права. Говорили сме вече за това.

Той пусна рязко тръбичката и скочи на крака.

— Мисля, че ще бъде най-добре да те придружа до дома на госпожа Скогинс, преди да се е стъмнило.

Хети се вцепени.

— Просто така ли?

— Какво искаш да кажеш? — тросна се Майкъл.

— Сякаш нямаме какво друго да си кажем ли? — Хети го погледна ядосано.

— И какво очакваш да ти кажа? Че одобрявам преместването ли? Не го одобрявам. Но ти не ме попита за мнението ми, нали?

Този път Майкъл не направи никакво усилие да се овладее. Гневът му се стовари върху Хети като приливна вълна и я шокира със своята сила.

Внезапно той бръкна в джоба на сакото си и измъкна оттам куп хартии, изписани с неравен почерк.

— Ти не ме попита дали господин Майзнер е в състояние да преведе проклетите рецепти, които си му дала. Знаеше ли, че снощи той е стоял до късно и е работил над тях, Хети? — Майкъл хвърли листите върху масата пред нея. — Днес следобед изглеждаше адски зле. И всичко това благодарение на теб!

Хети сграбчи листите и скочи на крака.

— Не съм искала от него да работи толкова усилено над превода! Той се зарадва, че ще може да помогне! Както и от това, че някой беше осъзнал, че не е някакъв безполезен инвалид просто защото е стар!

— Не смятам, че е безполезен инвалид! — изрева Майкъл.

— Е, да, но се държиш с него, сякаш е такъв! Знаеш ли, той беше прав. Ти се тревожиш твърде много, че пациентите ти могат да умрат, и забравяш, че те все още живеят, въпреки всичко!

Главата му се отметна назад, сякаш тя го беше ударила, но Хети не му даде възможност да реагира.

— Семейство Райнър се местят утре, Майкъл. Защото те искат това, а не защото аз ги карам да го направят. И няма значение какво мислиш ти!

Хети се завъртя на токове и тръгна към вратата, стиснала здраво превода на господин Майзнер. На половината път тя се спря и се обърна към Майкъл.

— И няма нужда да ме изпращаш до дома на госпожа Скогинс. Мога и сама да се оправя.

Този път беше неин ред да затръшне вратата зад себе си.

Едва когато тя си бе тръгнала, Майкъл се сети за разрешението за брак, което лежеше върху бюрото му.

(обратно)

Глава осемнадесета

Когато видя малката къща, Рут извика радостно и по хлътналите й бузи потекоха сълзи.

— Дом — каза тихо тя. — Истински дом.

Робърт беше пристигнал първи с тежката каруца и покъщнината им. Той щеше да се върне на поляната, за да събере палатката и да вземе кухненската печка, но беше дошъл по-рано с най-необходимите вещи на жена си и дъщеря си. От комина вече си издигаше дим, който се смесваше със снега, падащ от мрачното небе.

Сега Робърт вървеше към тях с широка усмивка на лицето си, без да обръща внимание на студа. Хети си помисли, че той изглежда с десет години по-млад. Това, че вече бе намерил подслон за семейството си, постоянна работа за себе си и някаква сигурност, бе свалило от плещите му товара, който бе станал толкова тежък, че той едва го бе носил.

По настояване на Рут той взе първо Ана, която лежеше в чекмеджето си, увита в одеяла и шалове. Бебето беше понесло спокойно пътуването. Една бутилка мляко беше пъхната под одеялата и бързо бе заглушила възраженията на Ана.

Докато чакаха Робърт да се върне, Хети и Рут оглеждаха къщата на пазача, която щеше да бъде новият дом на семейство Райнър. Тя се намираше встрани от главната къща, скрита зад една скала и малка борова горичка. Зад нея се намираше малка плевня. Някога някой я беше превърнал в свой дом, защото все още се виждаха следи от малка цветна градина от едната страна и остатъци от зеленчукова градина от другата. На запад от къщата се виждаха стръмните склонове на планината, а зад къщата се издигаше един скалист хълм с покрити с трева и борове склонове.

— Толкова е красиво — каза Рут, сякаш светът около нея не беше студен и мрачен. — Тук може да се оправя. Знам, че мога.

Тя се обърна импулсивно към Хети и стисна ръката й.

— Никога няма да мога да ви се отблагодаря за това. Бях толкова… толкова уплашена, толкова разтревожена… Но сега… — Думите й заглъхнаха и долната й устна потрепери. Тя премигна, опитвайки се да спре сълзите, които изпълваха очите й. Слабите й ръце стиснаха ръката на Хети. — Мисля, че сега отново ще можем да бъдем щастливи.

Хети й отвърна с усмивка, тъй като гласът й беше твърде разтреперан, за да може да му се довери. Ако можеше Майкъл да бъде тук, за да види разликата, която правеше надеждата! Но него го нямаше и нямаше смисъл да си губи времето в чудене кога щеше да се появи — и дали изобщо щеше да се появи.

Робърт излезе, за да вземе жена си и докато я внасяше в къщата, Хети слезе от двуколката. Тя щеше да остане с Рут, Самюъл и бебето, докато Робърт се върнеше на поляната, за да прибере, и останалата част от покъщнината на семейството си. Тъй като той едва ли щеше да се прибере, преди да се беше стъмнило — и то ако извадеше късмет и снеговалежът не се засилеше. — Хети беше донесла необходимите неща, за да остане да пренощува в къщата.

Самюъл се появи точно когато тя свърши работата си, подскачайки около плевнята радостен като пуснато да си играе на воля кученце.

— Татко каза, че има кафе, ако искате — каза ухилен той. — Двамата със Зак ще се върнат заради снега и защото бащата на Зак казал, че може да помогне с преместването, но трябвало да се върне преди вечеря. Затова татко каза, че те се връщат веднага. Искате ли да дойдете?

Хети се усмихна и го погали по косата. Самюъл се разсмя и изписка в знак на възражение, след което се отдръпна.

— Разбира се, че ще дойда — каза тя и тръгна след него. — И когато баща ти тръгне, с теб ще сготвим нещо по онези рецепти от готварската книга на баба ти. Специално за майка ти. Какво ще кажеш?

— Сериозно ли? Преведени ли са?

— И още как. Дори донесох необходимите продукти за шоколадовия кейк — добави тя.

— Ура! — извика момчето и подскочи. — Отивам да кажа на мама! — И той изчезна тичешком, оставяйки Хети да върви сама към къщата.

Кухнята заемаше цялата източна част на къщата и представляваше голямо помещение, в което се намираше огромна печка на дърва, умивалник с ръчна помпа, маса с шест различни стола и голямо парче зелен линолеум, което покриваше средата на помещението. Въпреки размера си, масивната печка вече беше затоплена почти до червено.

Хети веднага свали ръкавиците и палтото си и отиде до печката, за да стопли ръцете си. Самюъл беше по-издръжлив от нея. Той се промъкна до студената стая на майка си в другия край на къщата, докато баща му се приготвяше за тръгване.

Ана се намираше на безопасно място в чекмеджето си върху походната маса в ъгъла зад печката, където течението от отворените врати не можеше да я достигне. Хети подуши въздуха и разбра, че пелените на бебето трябва да се сменят. Ана показваше също така, че ще й трябва и още мляко.

Без да обръща внимание на изкушаващия я кафеник върху печката, Хети сложи малко мляко да се затопли, след което придърпа два стола по-близо до печката. Простря на тях одеяла и дрехи да ги затопли. Когато Самюъл и баща му се появиха отново, тя беше измила Ана, беше я преоблякла и сега бебето спеше, след като си беше отпило от млякото.

— Тръгвам, госпожице Хети — каза Робърт, докато навличаше палтото си. — Ще се оправите ли само със Самюъл?

— Да. — Тя му се усмихна окуражително.

Той се намръщи с неприкрита тревога.

— Мога да отида и по-късно да прибера багажа ни, но обещах на бащата на Зак, че ще го върна у тях…

— Не се притеснявайте. И без това Майкъл трябва да дойде скоро. Той знае, че се местите днес. — Смели думи, но докато ги изричаше, Хети бе обзета от лека тревога. Те бяха предвидили всичко, освен бурята. Тя вече чуваше виенето на вятъра, което заглушаваше успокояващото пращене на огъня.

Отхвърли лошите мисли. Ако продължаваше да мисли за това, скоро щеше да заприлича на Майкъл и да започне да се притеснява за неща, които може би никога нямаше да се случат.

— Ще се оправим, наистина — каза тя. — А и Самюъл е с мен. Той може да вземе коня ми и да отиде да повика помощ, ако е необходимо.

— Така е. — Робърт се намръщи още повече и погледна сина си, който го наблюдаваше тревожно. Изражението му се смекчи и той прокара нежно пръст по бузата на момчето. — Това е нещо, за което трябва да бъдем благодарни, нали?

Самюъл се изправи гордо. Всичките му по-раншни съмнения относно вината на баща му в раждането на Ана и болестта на майка му, изглежда, бяха изчезнали с преместването, сякаш той ги беше оставил във високата трева на поляната край реката.

— Е, слушай какво ти казва госпожица Хети. Ще се върна колкото се може по-скоро. — Робърт погледна заскрежения прозорец и поклати глава. — Ако не беше Зак…

— Просто вървете и не се тревожете за нас — каза Хети.

Когато Робърт излезе, тя накара Самюъл да извади готварските съдове на майка си и отиде да провери как е Рут.

След топлината на кухнята малката спалня в другия край на къщата й се стори леденостудена. На нито един от трите прозореца нямаше завеси, а единият дори беше открехнат леко, за да влиза свеж въздух в стаята.

През малкото време, с което бе разполагал, Робърт очевидно се беше постарал да направи мястото колкото се може по-уютно. Едно високо бюро с масивни чекмеджета беше преместено към едната стена. То стоеше леко наклонено заради неравния под. На стената до леглото беше окачена стара фотография на някаква жена със строго изражение. Върху разнебитеното шкафче до леглото се виждаха една книга, полупразна чаша с вода и запалена нафтова лампа.

Въпреки студа Рут вече беше заспала под камарата от одеяла. Устата й беше изкривена в лека усмивка, която смекчаваше чертите на изпитото й лице.

Хети се усмихна. Всичко щеше да се оправи.

Увереността й продължи само докато двамата със Самюъл направиха кейка и го прибраха да изстива.

Ана беше заспала доволно в ъгъла до кухненската печка, но Рут, изтощена от преместването, се беше събудила и кашляше кръв.

— Просто съм изморена, това е всичко — каза тя на Хети, докато се опитваше да преглътне гъстия сироп, който й беше дал Майкъл. — Ще се… оправя… като си… почина.

Вместо това обаче тя беше обзета от треска, която бързо обля цялото й тяло в пот. Робърт го нямаше, Майкъл беше бог знае къде, така че Хети можеше да се обърне за напътствия само към уплашения Самюъл.

— Понякога татко използва лед, ако успее да намери — каза й той, като се бореше мъжки със сълзите, които напираха в очите му. — И студени, мокри кърпи. Доктор Райан казва, че не може да се направи нищо повече от това. Но, госпожице Хети — добави той умолително, — тя обикновено не се поти, освен през нощта. Означава ли това, че й е по-зле заради преместването?

— Лед — измърмори Хети, докато се вслушваше в шумовете от другата стая, където Рут се мяташе трескаво в леглото си. Снегът отдавна беше покрил земята, но за разлика от снега, с който беше свикнала на изток, тук той беше сух и се слягаше добре. — Самюъл? Можеш ли да караш двуколка?

Когато момчето кимна нервно, тя сграбчи чантата си и извади от нея няколко монети.

— Вземи това, качи се в двуколката ми и иди до зеленчуковия магазин, който подминахме на идване насам. Помниш ли го? Там може би имат нещо, което могат да ни продадат, или пък поне могат да ти кажат къде да го намериш. Преди това можеш да минеш край къщата на доктор Райан и да провериш дали той е там. Ако го няма, искам да му оставиш една бележка, която ще напиша за него. Ще се справиш ли?

Самюъл кимна отново, но не изглеждаше твърде уверен, когато конят беше впрегнат в двуколката и той се качи на седалката.

— Не бързай — предупреди го Хети. — По-важно е да се върнеш невредим тук, отколкото да караш бързо. И ако доктор Райан не си е в къщи, недей да ходиш да го търсиш. Просто се върни тук. Ясно ли е?

Самюъл подкара коня в тръс, без дори да изчака да се отдалечи достатъчно, за да не бъде чут от нея, но точно сега Хети не можеше да направи нищо по въпроса. Рут имаше нужда от нея, а Ана се беше събудила и вдигаше врява в кухнята. И двете бяха тук заради намесата на Хети, заради това, че тя бе отказала да се вслуша в съображенията на Майкъл, а тя нямаше ни най-малка представа с какво можеше да им помогне.

Тя се помоли мислено Майкъл да дойде скоро и се върна в къщата.

Снегът вече беше покрил покрива на малката къща, когато Майкъл се появи пред вратата. Ако се изключеше димът, който се издигаше над комина, къщата изглеждаше необитаема. Той бе прекарал последния половин час, тревожейки се за семейството, но през по-голямата част от деня се бе укорявал за това, че се беше държал толкова зле с Хети.

Майкъл върза коня си под един огромен, стар бор, покри го с чула, сграбчи лекарската си чанта изпод седалката и влезе в къщата.

— О, Майкъл! — извика Хети и се хвърли в обятията му, преди той да бе прекрачил прага. — Добре, че дойде!

Мускулите в стомаха му се свиха болезнено, а раменете му се напрегнаха.

— Какво има? Ана ли? — попита грубо той и отблъсна Хети от себе си.

— Рут. Тя кашля и има треска и аз… — Тя млъкна. — Не знам какво да правя. Самюъл отиде за лед, но…

— Къде? Оттук ли? — Майкъл изчака само колкото да види утвърдителното кимване на Хети.

Рут се беше подпряла на възглавниците и се беше затрупала с камара одеяла. Лицето й беше изпито и бледо, покрито с капчици пот и залепнали по кожата й косъмчета. При звука на стъпките му тя отвори очи.

— Доктор Райан — каза с мъка тя, опитвайки се да се усмихне. — Хети не е трябвало… да ви безпокои. Аз… съм само малко изморена.

— Хети не ме е викала — каза остро Майкъл и остави чантата си до леглото. — Дойдох да видя как сте след преместването.

— Толкова е глупаво. Утре… ще бъда по-добре. Сега, когато съм тук — тя посочи стаята с брадичка, — знам… че ще се оправя.

Майкъл огледа стаята, която беше скромна, но безкрайно по-удобна от грубия заслон на открито.

— Ще трябва да го преместим… имам предвид бюрото — каза Рут, която бе проследила погледа му. — Наклонено е.

— Да, но за това може да се мисли по-късно — отвърна той и отново насочи вниманието си към нея.

Тя не възрази, когато той хвана китката й между пръстите си, а само затвори очи и се облегна назад върху възглавниците, изтощена от усилието, което й бе било необходимо за краткия разговор.

Краткият преглед показа на Майкъл всичко, което имаше нужда да знае. Рут Райнър страдаше от изтощение, претоварване и колкото и да не му се искаше да го признае, той не можеше да направи нищо за нея, освен онова, което Хети вече беше направила.

Няколко минути по-късно каза това на Хети.

— Но не си мисли, че се радвам от това преместване — и добави предупредително: — Не толкова скоро.

— Поне на Ана й няма нищо — каза Хети, която вече се беше поуспокоила. В гласа й не се долавяше предизвикателната нотка от предишната вечер. — А и не мислиш ли, че тази кухня е по-добра за нея, отколкото онази ужасна стара палатка?

Майкъл не отговори. Той изми ръцете си и отиде в ъгъла, за да види бебето. Ана спеше дълбоко и не усети нежното му докосване.

— Тя добре ли е? — попита тревожно Хети, докато го наблюдаваше. Беше наляла два чаши кафе и се беше настанила до масата. Ръката й стисна чашата с кафе, но не преди Майкъл да забележи, че тя трепери.

Той кимна неохотно.

— Добре е. Което означава, че трябва да се тревожим само за майка й, тъй като няма какво друго да направим за нея. — Признанието, че способностите му на лекар и познанията на науката, на която беше посветил живота си, са ограничени, го смазваше. Той се поколеба, след което добави: — Повярвай ми, Хети. Тя и преди се е потила нощем. Преместването я е изтощила много и това е всичко.

Без да обръща внимание на стола пред себе си, той вдигна чашата си с кафе и отпи внимателно от горещата течност, когато погледът му се спря върху шоколадовия кейк в далечния край на масата.

— Направихме го със Самюъл — обясни Хети. — Помислих си, че това ще се хареса на Рут, а и момчето искаше да направи нещо за майка си.

Майкъл кимна и отпи голяма глътка кафе. Течността изгори гърлото му и накара очите му да се насълзят, но той се обърна, за да не може Хети да види това.

Той знаеше. Той знаеше всичко за отчаяната нужда на момчето да направи нещо — каквото и да било, — което би могло да направи майка му щастлива и да й помогне да оздравее.

Той знаеше, но това не се беше оказало достатъчно, за да помогне на момчето. Самюъл беше захвърлил торбичката, но Майкъл не се съмняваше, че той с удоволствие беше помогнал на Хети да приготви шоколадовия кейк.

Майкъл се втренчи с невиждащ поглед в отсрещната стена.

Когато бе станал лекар, той бе получил отговори на някои въпроси и бе придобил някакви умения, но това не му беше помогнало да разбере.

Звуците от приближаваща се двуколка нарушиха тишината в кухнята. Хети скочи от стола си и излезе от кухнята, преди Майкъл да успее да остави чашата си върху масата.

— Намерих лед, госпожице Хети! — извика Самюъл, докато спираше коня до този на Майкъл. Той завърза юздите, след което скочи на земята и тръгна към задната част на двуколката, където Хети вече надничаше, за да види товара.

На пода на двуколката имаше ламаринена вана, покрита със сняг и напълнена до ръба с голям леден блок, покрит с влажни вестници. Хети и Майкъл хванаха ваната от двете страни и я внесоха в плевнята, докато момчето вървеше зад тях и бърбореше тревожно.

— Как е мама? По-добре ли е? Треската влоши ли се? Внимавах, наистина внимавах, но бързах колкото можех.

Когато пуснаха ваната на пода, Хети се обърна и коленичи пред Самюъл.

— Треската на майка ти поспадна малко и сега тя се опитва да поспи, но може би, ако не вдигаш шум, ще може да поседиш за малко в ъгъла на спалнята и да я наблюдаваш. Какво ще кажеш?

Майкъл отвори уста, за да възрази, но бързо я затвори.

Самюъл кимна.

— Да, ако може. Няма да вдигам никакъв шум. Честно.

Хети се усмихна.

— Знам това. Върви да се измиеш и гледай да не я събудиш.

Самюъл изчезна с очевидно облекчение.

Майкъл гледаше как момчето се отдалечава, но в съзнанието си виждаше тъмнокафявите кръгчета на хапчетата от пчелинок, разпилени в тревата.

Хети помогна на Майкъл да се погрижи за двата коня, като ги вкара в плевнята. Майкъл се беше оттеглил в ледено мълчание. Това я тревожеше, но Хети изпитваше твърде силна вина за пристъпа на Рут, за да се опитва да го вини. Той я беше предупредил, но тя беше отказала да се вслуша в думите му и фактът, че сега той казваше, че Рут ще се възстанови и се бе съгласил, че положението беше благоприятно за нея в дългосрочна перспектива, не намаляваха чувството на вина, което изпитваше Хети.

Тя се беше намесила, без да мисли за истинските рискове, и толкова решена да помогне, че бе отказала да се вслуша в съображенията на Майкъл.

Е, повече нямаше да повтори тази грешка.

Смъртта на Джордж Ланиън я бе разтърсила с трагедията на един живот, прекратен твърде рано, и едно семейство, оставено на произвола на съдбата в един жесток свят, но това беше различно… и много по-трудно за преодоляване. През последните няколко дни тя беше опознала семейство Райнър и ги беше обикнала. Сега техните страдания бяха и нейни.

Те бяха и по-страшни. Хети бе имала време да свикне с болестта на майка си. От друга страна, пристъпът на Рут беше внезапен и опустошителен.

Тя си напомни, че Майкъл също беше преминал през всичко това и все още го изживяваше. Първо като момче, а сега вече като мъж, който се бе посветил на това да помага на другите, а след това бе осъзнал, че е също толкова безпомощен, колкото и хората, на които се опитваше да помогне. Но през последните няколко дни тя си бе позволила арогантно да му говори за това, че трябва да прояви разбиране, и да погледне нещата откъм хубавата им страна, както и за всички онези дреболии, които сега й се струваха идиотщини, когато ги претеглеше спрямо тежкото бреме на реалността.

Хети гледаше как Майкъл си мие ръцете под помпата до вратата на плевнята. Той изглеждаше уморен и отдаден на тази проста задача, но в силното му тяло има нещо успокояващо. Въпреки съмненията, които той изпитваше, въпреки че всеки ден трябваше да се натоварва с бремето на чуждите болки и страдания и с отчаяните надежди, които беше поел, като бе станал лекар, неговата вяра в призванието му си оставаше все така непоклатима и силна, колкото преди толкова много години, когато бе можел само да мечтае за своето бъдеще… и за нейното.

Сълзите, с които Хети се бе опитвала да се пребори през изминалите два часа, изпълниха очите й. Гърдите й се стегнаха болезнено и тя стисна ръце в скута си. Приближи се до Майкъл, протегна ръка, но преди да беше направила и две крачки, откъм къщата се чу някакъв трясък, последван от писък, който разцепи студения въздух.

Майкъл подскочи и се напрегна да чуе нещо повече. Той погледна към Хети, обърна се и се затича към къщата.

(обратно)

Глава деветнадесета

Хети следваше Майкъл по петите, когато той нахълта през входната врата и се втурна в спалнята на Рут.

Самюъл лежеше на пода неподвижен като захвърлен и забравен чувал с брашно. Очите му бяха затворени, а кожата му беше побеляла от шока. На челото му се виждаше грозна драскотина, от която се процеждаше кръв, а едната му буза беше одрана от горе до долу.

Рут беше коленичила безпомощно на пода до него и хълцаше, скръстила ръце върху гърдите си, сякаш едновременно се страхуваше и не се страхуваше да докосне сина си.

Зад нея се виждаше високото бюро, което бе стояло под наклон върху пода; сега то лежеше върху едната си страна, с отворени чекмеджета, чието съдържание се беше разпиляло върху пода.

— Падна върху него — обясни Рут между хълцанията си. — Бюрото. Аз го отместих, но… О, господи! Самюъл! — тя зарови лице в ръцете си и крехкото й тяло се разтресе от страх и чувство за вина.

Майкъл веднага коленичи до момчето, докато Хети обви ръце около майка му, опитвайки се напразно да я успокои и да я отдръпне. Когато Майкъл побутна момчето, Самюъл се размърда; след малко очите му се отвориха бавно. Той изпъшка и се опита да се претърколи.

— Не мърдай — нареди му Майкъл.

— Не исках — прошепна Самюъл. — Честно.

— Сигурен съм, че е така, но недей да мърдаш.

Докато Самюъл лежеше и го гледаше, като се опитваше да сподави сълзите си, Майкъл провери очите му, след което прокара ръце по цялото му тяло, за да се увери, че няма нищо счупено или някакви вътрешни наранявания. Рут не сваляше очи от него.

— Е — каза той след няколко минути, — не мисля, че имаш нещо счупено, но няколко дни ще изпитваш силни болки. Какво се случи?

Самюъл не обърна внимание на въпроса и се опита да седне. Този път Майкъл му помогна.

— Вината е моя — извика Рут. — Само аз съм виновна за това.

— Не, мамо! — възрази момчето, когато сълзите потекоха по лицето му. — Съжалявам.

Майкъл погледна Хети, но тя изглеждаше също толкова объркана, колкото се чувстваше и той.

— Опитал си се да преместиш бюрото, така ли? — попита Майкъл.

Самюъл закима и притисна опакото на дланите към очите си, за да спре сълзите.

— Мама се събуди и ние си говорехме колко хубаво е това място и…

— Аз само казах… че бюрото… е наклонено. — Рут протегна треперещата си ръка и нежно докосна одраната буза на сина си. Самюъл се беше втренчил в преобърнатото бюро.

— Опитах се да го изблъскам, но… но то се опря в нещо и аз се опитах да го хвана, но…

Майкъл погледна към бюрото, след това обратно към момчето и внезапно осъзна нещо, което Рут бе казала по-рано.

— Вие сте отместили това от него? — попита той и се втренчи в нея.

Тя кимна.

Мисълта, че една толкова крехка жена се е опитала да отмести един толкова тежък предмет, смрази кръвта на Майкъл и страхът направи думите му по-остри, отколкото бе възнамерявал да бъдат.

— Добре ли сте? Чувствате ли някаква болка? Болят ли ви гърдите? А стомахът?

При всеки въпрос Рут поклащаше глава, без да сваля очи от сина си.

— Не, не, добре съм — настояваше тя. — Добре съм. Не трябваше… да казвам нищо. За… бюрото. Не исках…

Майкъл мина покрай момчето и хвана китката на Рут. С едно-единствено движение той я изправи на крака, вдигна я на ръце и я отнесе в леглото й. Лицето й беше бледо и безкръвно и почти се сливаше с чаршафите.

— Хети, погрижи се за госпожа Райнър — каза той, като гледаше тревожно Рут. Тя може би наистина беше добре, въпреки необичайното усилие, на което се беше подложила. — Аз ще взема Самюъл, за да се погрижа за драскотините му, след което ще се върна тук.

Хети кимна. Докато събираше завивките, които Рут бе захвърлила встрани в паниката си, Майкъл отведе момчето в кухнята. След пет минути раните бяха почистени. Внезапно Хети се появи на вратата.

Майкъл вдигна очи, когато чу стъпките й, и се изправи, шокиран от бледността върху лицето й.

— Майкъл, ако обичаш — каза тя с разтреперан глас. — Трябва да дойдеш. Веднага.

Майкъл тръшна шишето с йод върху масата, нареди строго на Самюъл да не мърда от мястото си и тръгна след Хети.

— Тя кърви, Майкъл. Аз…

Един поглед му беше достатъчен, за да разбере какво става. Тежък кръвоизлив.

Рут го гледаше твърде ужасена, за да може да проговори. Предницата на нощницата й беше напоена с кръв и петното бързо се простираше надолу към краката й. Усилието от повдигането на бюрото беше предизвикало вътрешен кръвоизлив. Ако Майкъл не успееше да го спре, тя щеше да умре от загуба на кръв след не повече от четвърт час.

Майкъл изруга, разкъса завивките и ги захвърли встрани и незабавно започна да масажира стомаха й, като забиваше пръсти в плътта й с нечовешка сила, опитвайки се да накара матката да се свие и да затвори кървящите кръвоносни съдове.

— Чантата ми — нареди той на Хети, без да се обръща. — В кухнята. Изпрати Самюъл да ми донесе лед. И намери чист плат, който да нарежем на ивици. Веднага!

Хети се върна след две минути и донесе исканите неща.

— Какво да…?

— В чантата ми има едно шишенце — нареди той. — Сложи три или четири капки от съдържанието му под езика й.

Хети бързо намери малкото шишенце и капкомера, но при вида на Рут, която бързо започваше да губи съзнание, се поколеба.

Майкъл продължаваше да дава нареждания.

— Увери се, че лекарството е под езика й — добави той, когато Хети се наведе над леглото. След един-два неуспешни опита Хети успя да се справи. Ръцете й трепереха силно, докато затваряше шишенцето и го оставяше върху нощното шкафче.

— Добре. А сега налей от разтвора от календула върху тези парцали. Онова шишенце там. Трябва да напоиш парцала, но не хаби твърде много разтвор. Това е целият ми запас.

Отпуснатите мускули под ръцете му сякаш се бяха превърнали в тесто, но Майкъл продължаваше да ги масажира, докато наблюдаваше как Хети излива течността върху парцалите.

Въпреки че и тя самата беше на ръба на шока, Хети изпълни внимателно инструкциите му.

Ръцете на Майкъл започваха да се изморяват, когато Самюъл се върна с леда, но той продължаваше да мачка плътта на Рут, предизвиквайки тялото й да реагира и да спре вътрешния кръвоизлив. Хети му хвърли един въпросителен поглед и изтри ръцете си в края на чаршафа, след което отиде да вземе съда с лед, който Самюъл беше оставил на пода, преди да се върне обратно за още лед.

Едва когато Хети приключи с увиването на парчетата лед в разкъсаните ивици плат и покри с тях стомаха на Рут от ребрата до средата на бедрата й, Майкъл се отдръпна и започна бавно да раздвижва пръстите си, за да премахне схващането им.

Той вдигна шишенцето с календулов разтвор, но в него беше останала съвсем малко течност, която нямаше да стигне дори за една добра превръзка. Той се намръщи на лекарската си чанта, докато мислеше какво има в нея. Нищо, което можеше да свърши работа в този случай. След това погледът му се спря върху бутилката с тинктура от невен.

— Хети — каза той, като сграбчи шишенцето. — Кажи на Самюъл да издои козата. Бебето ще трябва да остане гладно известно време.

— Майкъл? — Хети се втренчи в него, сякаш той внезапно си беше изгубил ума.

— Да свари млякото, след това да смеси половината от съдържанието на това шише с него. Ще се опитам да накарам разтвора да издържи колкото се може повече, но се страхувам, че не разполагаме с много време.

— Искаш той да смеси тинктурата с козето мляко, така ли?

— Точно така, освен ако не успееш да ми намериш листенца от невен. Не можеш ли? Тогава побързай. — Тя вече беше излязла през вратата, когато той извика след нея: — И ми донеси още лед. Веднага!

Борбата за живота на Рут Райнър се превърна в един подлудяващ цикъл. Смяна на ледените пакети, напояване на ивиците плат в млякото, изстискване и поставяне на мястото на вече окървавените. След това отново смяна на ледените пакети.

От време на време Майкъл премерваше пулса на Рут и проверяваше вътрешната страна на клепачите й, за да види дали кръвообращението й се е възстановило. Трудно беше да се прецени това. Подобен кръвоизлив беше опасен дори и за здрава и силна жена. Рут беше слаба и изтощена от болестта, кръвта й вече беше отслабена от кашлицата и треската. В най-добрия случай тя щеше да продължи да кърви известно време дори след като раните се позатвореха. В най-лошия случай…

Майкъл отказваше да мисли какво щеше да се случи тогава. Докато работеше, той говореше на изпадналата в безсъзнание жена, успокояваше я, даваше й кураж, нареждаше й да реагира и й говореше за всички весели неща, които му дойдеха на ума. Той нямаше представа дали тя го чуваше, но ако само силата на волята можеше да я спаси, то Рут Райнър щеше да оцелее. Той щеше да се погрижи за това.

По негово настояване Хети държеше Самюъл зает с трошене на лед, далеч от стаята на майка му, за да не вижда бледото й, безжизнено лице и тъмночервените петна, които сякаш покриваха всичко.

Хети влизаше и излизаше постоянно от стаята, грижеше се за Ана, когато бебето се разплачеше, носеше лед, парцали, леген с вода и сапун, с който Майкъл да си измие ръцете. Лицето й беше неестествено бледо, но тя вече беше по-спокойна и нежните, окуражаващи усмивки, които отправяше към Майкъл, му даваха някакво странно спокойствие.

Спокойствието, което тя му даваше, идваше от сърцето и на това се дължеше силата му.

Нощта бе настъпила, когато Рут Райнър най-сетне отвори очи. Тя се върна към живота толкова бавно, че Майкъл затаи дъх, докато я чакаше да отвори очи. Премигна веднъж, два пъти, три пъти.

— Самюъл? — попита тя толкова тихо, че Майкъл нямаше да я чуе, ако не се намираше толкова близо до нея.

— Той е в кухнята с Хети и Ана — отвърна и внезапно изпита огромно облекчение… и усети колко е изтощен. — Ще отида да го извикам, ако искате. Но можете да го видите само за минутка.

Тя кимна и затвори очи. Ръцете й стиснаха неговите за малко в знак на благодарност.

Майкъл облече сакото си и излезе тихо от спалнята. Когато се увери, че кръвоизливът е спрял, двамата с Хети измиха Рут и смениха чаршафите и завивките, след което Хети взе старите и ги отнесе да ги изпере. Вече нямаше нищо, което можеше да изплаши момчето, освен бледостта на майка му и спомена за изминалия един час, който сякаш се беше проточил цяла вечност.

Когато Майкъл се появи в рамката на вратата на кухнята, Хети и Самюъл скочиха от местата си и се втурнаха към него.

Майкъл им се усмихна уморено.

— Можеш да отидеш при нея, Самюъл, но само за малко. Ясно ли е? Майка ти има нужда от почивка.

Хети тръгна с момчето, но след няколко минути Самюъл се върна сам. За миг той остана на вратата на кухнята, като се оглеждаше с невиждащи очи, сякаш беше заслепен, и се опитваше да разбере къде се намира. След това погледът му се спря върху Майкъл.

Майкъл се беше отпуснал в един стол до масата и наблюдаваше момчето, като се опитваше да потисне паниката, която го обземаше. Някак си той бе знаел, че това ще се случи, че Самюъл ще дойде при него, за да поиска обяснение и някаква утеха срещу ужаса от това, че за малко не беше изгубил майка си.

Само да можеше да намира подходящите думи със същата лекота, с която това се удаваше на Хети! Но не можеше и вероятно никога нямаше да може. Хети обаче не можеше да каже на Самюъл онова, което момчето искаше да узнае.

Самюъл застана пред Майкъл и се вгледа нервно в него.

Пръстите на Майкъл се забиха в бедрото му. Той ги накара да се отпуснат и зачака. По-добре щеше да бъде да остави момчето да започне разговора, отколкото да рискува да обърка всичко още в самото начало.

— Мама ще се оправи ли? — попита най-накрая Самюъл.

— Да, ще се оправи. Известно време ще се чувства изморена и отпаднала, но ще се оправи.

Самюъл отвори уста, за да каже нещо, но веднага я затвори и се приближи още малко към Майкъл. Той прокара пръсти по ръба на старата маса, докато събираше кураж да зададе следващия си въпрос.

— Мама едва не умря, нали? — Той не гледаше Майкъл в очите, докато говореше.

— Да — отвърна Майкъл. — Но това не стана. Той протегна ръка и нежно придърпа момчето в скута си. За миг Самюъл се вцепени. След това подсмръкна и зарови глава в рамото на Майкъл.

Майкъл го притисна по-близо до себе си. Топлото тяло на момчето беше котва, за която той можеше да се вкопчи, а точно сега това му беше необходимо.

— Майка ти не умря, Самюъл, защото ти беше тук, за да й помогнеш. Знаеш ли колко важно беше това? Ако теб те нямаше тук, за да помагаш, като раздробяваш леда и доиш козата… Е, ние не трябва да мислим за това, защото ти беше тук и майка ти ще се оправи. Чуваш ли ме, Самюъл? Майка ти ще се оправи.

— Ако не бях съборил онова бюро…

— Ти не си съборил бюрото! Чуваш ли ме? Ти не си го съборил, то само е паднало. Ясно ли ти е? То само е паднало!

Докато говореше, Майкъл внезапно осъзна значението на думите си. Самюъл не беше виновен. Това просто се беше случило и толкова. Също както понякога се случваше пациентите му да умират въпреки всичките му усилия да ги спаси. За това нямаше причина и никой не беше отговорен. То просто се случваше.

Сега, когато го бе разбрал, всичко му се струваше толкова просто. Хети беше права. За нещата не трябваше да има причина, те просто… се случваха. А когато се случеха, единственото нещо, което човек можеше да направи, беше да продължи да живее, вместо да се бори с онова, което не можеше да бъде променено, без значение колко усилия можеше да положи, за да го промени.

— Но… — започна да възразява Самюъл.

— Понякога… — Майкъл млъкна и се опита да се пребори с внезапното си желание да се разплаче. Той беше възрастен човек. Лекар. От него се очакваше да дава утеха на пациентите си, а не да плаче с тях.

— Понякога в живота се случват неща, които ние не искаме да се случат — продължи той. — Ужасни или тъжни неща. Неща, които не ни харесват. Но това, че те са се случили, не означава, че ние сме виновни.

Въпреки всичките му усилия да се овладее, сълзите потекоха по бузите му, но внезапно Майкъл осъзна, че това няма никакво значение за него.

— Толкова ме беше страх — прошепна момчето. — Страхувах се, че тя може да умре и да ме остави, защото… защото не можах да преместя бюрото и… — Той не завърши изречението си и се разплака.

Майкъл усети как малките ръце на момчето обвиват по-силно врата му и в този момент, за първи път от много време, той се почувства абсолютно уверен, че знае подходящите думи, които трябва да каже.

— Няма нищо лошо в това, че плачеш, Самюъл — каза той и притисна бузата си към рошавата коса на момчето, без да забелязва сълзите, които се стичаха по собственото му лице. — Няма защо да се срамуваш от сълзите си, защото всичко ще се оправи. Ще видиш.

Робърт Райнър се върна малко преди полунощ, почти два часа след като снегът бе спрял да вали.

Хети беше в стаята на Рут. По нейно настояване, те бдяха над заспалата жена на смени, след което отиваха да се стоплят в кухнята. Майкъл бе поискал да спори с нея, защото бе имал желание да поговорят за онова, което той бе успял да научи през изминалите няколко часа, но тя внимателно го бе отбягвала. В крайна сметка, на него не му беше останал друг избор, освен да се съгласи с нея.

Майкъл беше в кухнята със Самюъл. Хети беше сложила дюшека на момчето на пода в кухнята, но въпреки изтощението си Самюъл отказваше да си легне преди завръщането на баща си.

Самюъл пръв чу баща си. Без да се колебае, той скочи на крака и се опита да излезе, за да го посрещне.

Майкъл го сграбчи, преди момчето да успее да излезе от задната врата на кухнята.

— Ще отида да помогна на баща ти. Ти кажи на Хети, че той се е върнал, става ли? Мисля, че ще бъде по-добре аз да му кажа за майка ти.

След няколко секунди колебание Самюъл се подчини. Майкъл навлече палтото и ръкавиците си и излезе през задната врата. Нощният въздух беше студен, но повечето от облаците се бяха разпръснали и сега се виждаше пълната луна, която осветяваше покритите със сняг склонове на планините.

Робърт беше в плевнята и се грижеше за конете. Той беше оставил каруцата навън.

— Трябваше да изчакам бурята да утихне — обясни той и се ухили уморено на светлината на фенера, — но успях да свърша всичко. Абсолютно всичко. Можем да забравим за проклетата поляна, да се настаним тук и да заживеем нормално. Рут добре ли е? — добави тревожно той. — А бебето?

Като подбираше внимателно думите си и без да дава твърде много подробности за инцидента, Майкъл му разказа какво се беше случило.

— Но сега и двамата са добре — добави той. — Ана спи щастливо в ъгъла си, а и Рут също заспа.

Робърт слушаше мълчаливо с пребледняло лице. В мига, в който Майкъл завърши разказа си, той изруга и изтича към къщата, забравил за уморените коне, на които дори не беше свалил сбруята. За миг Майкъл се зачуди дали да го последва, но реши, че Хети щеше по-добре да успокои тревогите му, а и без това някой трябваше да се погрижи за конете.

Когато след петнадесет минути се върна в кухнята, Хети беше в ъгъла при Ана, обърнала гръб към него. Тя дори не вдигна глава, когато той пристъпи прага.

— Робърт… добре ли е? — попита Майкъл, който откри, че не знаеше какво да направи сега. Хети измърмори нещо неразбираемо и му даде знак да я остави на мира.

Майкъл се подчини неохотно. Той намери Робърт да седи до леглото на жена си, втренчен в лицето й. Самюъл се беше сгушил в скута му и спеше дълбоко.

— Тя ще се оправи — каза тихо Майкъл. Той беше казал същото и на момчето, но сега му беше по-лесно да го повтори, а и той беше по-убеден в правотата си.

Робърт не каза нищо и след няколко минути Майкъл тихо се измъкна от спалнята.

Хети стоеше в кухнята и гледаше през малкия прозорец. Тя беше обърната с гръб към Майкъл и той се поколеба, преди бавно да отиде до нея.

Имаше нужда да я докосне, да поговори с нея. Бездната, която беше отворил между тях, можеше да бъде затворена, ако тя решеше да му даде втора възможност, ако му простеше за твърдоглавото му настояване да внимава, когато всичко, което бе необходимо, бяха нейната любов и непоклатимата й вяра в бъдещето.

Линолеумът изскърца под него и Хети се обърна. За свое удивление, Майкъл видя на лицето й сълзи, а не гняв.

— О, Майкъл — изхълца тя и отвори прегръдките си за него. — Прегърни ме. Моля те.

— За бога, Хети!

Миг по-късно той беше преодолял разстоянието между тях и я притискаше към гърдите си.

— Всичко е наред, Хети — опита се да я успокои той, като галеше косата й и продължаваше да я притиска плътно до себе си. — Наистина! Всичко е наред.

— Съжалявам. Ако те бях послушала, ако…

— Стига!

Ръката му трепереше, докато той отмяташе една къдрица от слепоочието й. Хети се разплака още по-силно.

— Ти постъпи правилно, Хети — каза той с тих и успокояващ глас. — Въпреки всичките ми тревоги, ти постъпи правилно. Чуваш ли какво ти казвам?

— Но Рут…

— Рут няма да умре. Не от това. Повярвай ми.

— Но тя… тя се тресеше и се потеше и кашляше кръв и аз не можех да й помогна с нищо, Майкъл. С нищо! А ако не се бяха преместили тук…

— Ако не се бяха преместили, тя може би пак щеше да кашля и да е трескава. И бог знае какъв друг инцидент можеше да се случи. Можеше да стане нещо много по-лошо. Повярвай ми, Хети. Ти беше права през цялото време. Онова, което направи, ще помогне. Точно както ти каза.

— Ти ми каза, каза ми, че не знам какво върша, и беше прав. Мислех, че ако бъдем достатъчно внимателни, ако се движим бавно… А и къщата е толкова хубава, а тя мразеше онази палатка и още повече мразеше заслона и…

— И сега тя има хубава къща, а съпругът й има работа, така че не трябва да се тревожи как ще изхранва семейството си, а Ана е добре в ъгълчето си. Ти беше права, Хети. През цялото време ти беше права. Те нямаха да имат всичко това, ако не бяха рискували, ако не бяха потърсили надежда, вместо да се тревожат за рисковете. Миналата нощ аз не можах да спя от тревога, питах се какво може да се обърка, какви нещастия могат да им се случат. Но колкото и да се тревожа, аз не съм в състояние да предотвратя нищо. Повярвай ми, Хети.

— Но ти изглеждаше толкова ядосан, толкова…

Той се разсмя.

— Разбира се, че бях ядосан. Но се ядосвах на себе си, а не на теб.

— На себе си…! — Хети се отблъсна от гърдите му и вдигна глава, за да го погледне в очите. — Но защо?

— Защото си мислех за онзи кейк, който сте изпекли със Самюъл…

Той прекъсна мисълта си, придърпа я отново към себе си и я стисна здраво, сякаш се страхуваше, че може да му избяга.

— Кейк! Господи! Един шоколадов кейк! Ти им помогна да си намерят дом и надежда и всичко това само защото си мислила за тях, Хети, докато аз… — Той заби пръсти в рамото й. — Знаеш ли, че Самюъл изхвърли онези хапчета от пчелинок? — попита внезапно той.

Тя поклати глава.

— Не. Чудех се какво се случи тогава, но… Не.

— Направи го, защото аз се опитах да му дам разбираемо, научно обяснение на тревогите му. Това беше единственото, което можех да му предложа. Не се сещах за нищо друго, освен за… — Той си пое дълбоко дъх. — Това не беше достатъчно. Това бяха само думи и когато момчето захвърли торбичката, той захвърли с нея и моите думи. Но ти му даде сърцето си, Хети, а това — каза тихо той и се наведе, за да срещне въпросителния й поглед — имаше голямо значение за него.

Хети се засмя и се отпусна в ръцете му.

Защо изобщо си беше мислил, че ще може да раздели живота си между работата и Хети? Защо изобщо бе искал да направи това?

Какво му беше казала тя на поляната? Че семейство Райнър бяха свързани с любов, която им даваше надежда в лоши дни и кураж да продължат да живеят въпреки всичко?

Нещо подобно. Самите думи нямаха значение, защото Майкъл едва сега започваше да разбира значението им.

Любовта беше неделима част от живота, която не можеше да бъде отделена и скрита от тъмната страна на съществуването. Тя стоеше в центъра му и беше основата на всичко друго. И ако невинаги можеше да даде обяснение за злото в живота, то поне предлагаше онова, което му придаваше смисъл.

Майкъл бе забравил за това. А може би никога не го беше разбирал, твърде зает със своята загуба и мечтите си, за да осъзнае онова, което Хети инстинктивно бе знаела през цялото време.

Но той можеше да се научи. С Хети до себе си Майкъл знаеше, че може да се научи.

— Да си вървим у дома, Хети — каза той. — Да си вървим у дома.

(обратно)

Епилог

Колорадо Спрингс, май 1899 година

— Какво мислиш? Колко да бъдат — шест или цяла дузина? — Майкъл премигна лениво към обляното от слънчевата светлина лице на съпругата си. Той лежеше положил глава в скута й, скръстил ръце върху корема си и протегнал крака във високата трева на хълма над къщата.

Ъгълчето на устата й помръдна леко.

— За пилета ли говорим, доктор Райан?

— Говорим за деца, госпожо Райан. Деца. Бебета. Наследници. Нали знаеш. Малки Райанчета. — Майкъл въздъхна доволно, затвори очи и настани по-удобно главата си в скута на Хети. — На мен една дузина ми харесва повече.

— Така ли? Дори след като вчера Ана оплеска ризата ти?

Майкъл направи гримаса, отвори едното си око и я погледна.

— Е, можем да ги държим в пелени, нали така?

— Не знам. Рут се кълне, че се опитва, но Ана все успявала да се измъкне от дрешките. Дори Самюъл не може да се справи с нея, а ти знаеш, че той я следва като куче, за да й попречи да направи някоя беля. Когато не се мотае из кухнята на майка си и не се опитва да приготвя рецептите, които постоянно измислят с господин Майзнер.

Споменът за последния кулинарен опит на момчето и стареца накара Майкъл да изпъшка, но той не можа да се въздържи да не се засмее. Тези двамата бяха разделени от почти осемдесет години, но представляваха отличен пример за онова, което той бе отказвал да забележи, преди Хети да бе успяла да му отвори очите — че животът не можеше да се живее само чрез логика и разум, а и с любов и оценяване на радостта, която тя носеше. Той все още се улавяше, че понякога забравя този урок, но Хети беше до него, за да му го напомня.

— Е, все пак мисля, че трябва да си направим дванадесет. И ще ги увиваме добре в пелените. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— О, значи аз също имам право на глас за това, така ли? — Смехът й го накара да затаи дъх. — Много ви благодаря, господине. И къде — попита тя, като го сръга шеговито в ребрата — ще намерим тези наши деца? Да не би да ги предлагат в зеленчуковия магазин или мога да ги поръчам по каталог? С отстъпка за количество, разбира се!

Майкъл се надигна, сграбчи Хети за кръста и я повали в тревата, като я затисна с тежестта на тялото си.

— Опитваш се да се измъкнеш, а? — изръмжа той.

Гърдите й, скрити под няколкото пласта дрехи, се притискаха изкусително към неговите.

— Да се измъкна! Имаш ли представа колко ще се разтревожи пощаджията, ако получаваме повече от две дузини кутии на седмица?

— Всъщност, аз имах предвид един друг подход.

— Така ли? И какъв е той, ако смея да попитам?

— Винаги можеш да попиташ, но ще бъде много по-добре да ти покажа нагледно. Не си ли съгласна?

Той наведе глава към устните й. Тя обаче се изплъзна изпод него и започна да го гъделичка. Майкъл се разсмя и едва успя да се задържи върху нея.

Боричкането бе кратко. С приглушен победен вик Майкъл улови китките на жена си и я натисна по гръб в тревата.

— Измамник! — протестира тя и му се изплези, докато се опитваше напразно да го отхвърли от себе си.

— Лисица!

— Грубиян!

— Аз съм разумен човек, госпожо Райан. Не го ли знаехте? Вярвам, че съм длъжен да се защитавам срещу онези, които се бият мръсно. — Леко задъхан, той се наведе, за да се възползва от победата си.

Майкъл успя да се отдръпне от Хети, преди това да беше станало невъзможно. Не му се искаше да се забърква в скандал, като я обладае на хълма. Те се намираха извън полезрението на дузината пациенти и техните санитари, които бяха първите обитатели на мемориалния санаториум „Лестър и Тадеуш Скогинс“, но той не можеше да бъде сигурен, че някой от работниците, които строяха новите сгради, нямаше да реши да се разходи по хълма.

— Страхливец — измърмори Хети и отказа да го пусне. Гласът й беше натежал от желание.

— И това също — съгласи се той. — Представи си какво ще кажат членовете на Дамската медицинска асоциация, ако ме видят тук със свалени панталони.

Хети се разсмя.

— Предполагам, че ще позеленеят от завист.

— Те искат съпрузите им да се разхождат полуголи на публично място?

— Не това, глупако. Това!

Тя бе успяла да промъкне ръка между телата им и лекото докосване до онази част от неговата анатомия, която беше особено чувствителна в този момент, изпрати такъв удар по тялото му. Майкъл се задави.

— Не прави това! Да не искаш да злепоставя и двама ни тук, пред господ и целия свят?

Хети се разсмя.

— Подозирам, че господ вече знае за това, а що се отнася до всички останали… — тя повдигна глава и го целуна по носа. — Щом имам теб, Майкъл Дейвид Райан, какво ме интересуват останалите?

— Е, мен пък ме интересуват — каза той, като се опитваше да говори строго. — И каква беше тази забележка за Дамската медицинска асоциация? Нали не искаш да кажеш, че там си говорите за… — Той се поколеба, за да намери думите, които един мъж трябваше да използва пред съпругата си.

— За съпрузите ли? Разбира се, че ги обсъждаме. През цялото време.

— Не за съпрузите. За техните… ъъъ…

— Разбира се, че говорим и за това. О, не с толкова много думи! — Добави бързо тя, когато видя как той се изчервява. — Но това е интересна тема за разговор. И от нещо, което чух госпожа Граймс да казва на госпожа Люлън, подозирам, че доктор Граймс…

— Хети! — Майкъл се опита да се изправи, но тя не му позволи. Той обаче успя да се измъкне от хватката й, решен да се изправи на крака. Хети се оказа по-бърза. Тя се претърколи с него и този път Майкъл беше онзи, който се озова прикован към земята. Той се опита да свие крака под себе си, но те бяха омотани в полите на роклята й.

Хети се ухили.

— Изчервяваш се. Знаеш ли, че така си много хубав?

— Не се изчервявам!

— О, напротив!

— Това е смешно… Хети, спри това!

— Кое? — попита невинно тя.

Майкъл я сграбчи за бедрата и я притисна силно към себе си, опитвайки се да спре мъчителното движение, което заплашваше да го изкара извън контрол.

Усилията му се оказаха напразни. Допирът на стомаха й до неговия само влоши положението.

— Някога ти се тревожеше какво ще кажат хората, ако не си избърсала праха в дома си — хвана се той за сламка. — Как е възможно…

— Това беше за праха. Разбира се, че се тревожа какво ще кажат хората! Да не мислиш, че искам да започнат да разправят навсякъде, че не се грижа добре за теб?

— Но…!

— Намираме се на четвърт миля от града. Майкъл, и ти много добре знаеш това. Никой няма да ни намери. Ако спреш да викаш, разбира се.

— Аз не викам!

Истината беше, че той се задавяше. Хети беше започнала да движи ритмично бедрата си и той не можеше да мисли колко неприлично е поведението й. По-лошото беше, че тя някак си беше успяла да вдигне роклята си така, че сега полите й се бяха разпилели върху гърдите и краката му и тя беше възседнала бедрата му и разкопчаваше панталона му.

— Знаеш ли — каза на пресекулки Майкъл, — винаги съм си мислил, че… отворите в бельото на дамите… са… за санитарни цели.

— Глупав мъж — каза тя. — И не си много наблюдателен.

— Наблюдателен?

— Не нося корсет — обясни тя. — Не забеляза ли?

— Не носиш… Какво значение има това? — Ако тя не започнеше да се движи отново, той можеше да забрави за добрите си намерения и тревогите си, че някой може да ги види.

— Мислех, че трябва да дам малко място на коремчето си, защото подозирам, че — само подозирам! — че в скоро време ще надебелея доста.

— Да надебелееш? — Той се опитваше безуспешно да се концентрира върху значението на думите й. Проблемът беше, че докато Хети беше върху него, му беше трудно да мисли.

— И то много.

В съзнанието му започна да се заражда една мисъл. Много изненадваща мисъл.

— Хети?

— Много, много ще надебелея — прошепна тя в ухото му.

— Хети! Ти да не си… — Майкъл подскочи нагоре, но тя го бутна обратно върху тревата.

— И ти си ми бил лекар! — скастри го тя и започна отново да се движи върху него.

— Наистина ли?

— Глупав, глупав мъж — отвърна тя миг преди да направи така, че смислената реч стана невъзможна… и за двама им.

(обратно)

Информация за текста

© 1996 Ан Ейвъри

© 1997 Николай Долчинков, превод от английски

Anne Avery

The Snow Queen, 1996

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2010

Редакция: maskara, 2010

Издание:

Ан Ейвъри. Снежната кралица

Редактор: Мая Арсенова

ИК „Калпазанов“

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-04-04 12:00:00

Оглавление

Пояснение за читателя

Глава първа

Глава втора

Глава трета

Глава четвърта

Глава пета

Глава шеста

Глава седма

Глава осма

Глава девета

Глава десета

Глава единадесета

Глава дванадесета

Глава тринадесета

Глава четиринадесета

Глава петнадесета

Глава шестнадесета

Глава седемнадесета

Глава осемнадесета

Глава деветнадесета

Епилог