«Щом има желание»

Ричард Матисън Щом има желание

Той се събуди.

Беше тъмно и студено. Тихо.

Жаден съм, помисли си той. Прозя се и седна; падна назад, извиквайки от болка. Беше си ударил главата в нещо. Разтърка пулсиращата плът над веждата си, усещайки неприятното чувство да се разпростира по линията на косата му.

Бавно започна да се изправя отново, но удари главата си още веднъж. Бе притиснат между дюшека и нещо отгоре. Повдигна ръце, за да го опипа. Беше меко и гъвкаво, поддаващо се на натиска от неговите пръсти. Запроучва повърхността му. Простираше се, докъдето можеше да достигне. Той преглътна разтревожено и потрепери.

Какво, в името на Бога, беше това?

Започна да се обръща наляво и спря изумен. Повърхността го преграждаше и там. Завъртя се надясно, а сърцето му заби лудешки. И от другата страна беше същото. Бе заобиколен от четирите страни. Сърцето му се сви като смачкана кутия от безалкохолно, кръвта зашуртя сто пъти по-бързо.

За секунди се увери, че е облечен. Почувства панталони, сако, риза с вратовръзка, колан. На краката му имаше обувки.

Пъхна дясната си ръка в джоба на панталона и затърси. Напипа студен, метален четвъртит предмет и измъкна ръката си от джоба, приближавайки я до лицето си. С треперещи пръсти отвори капачето и завъртя колелцето с палеца си. Проблеснаха искри, но не и пламък. Още едно завъртане и запали.

Загледа се в оранжевото сияние на тялото си и потръпна отново. На светлината от пламъка можеше да види всичко около себе си.

Искаше му се да изкрещи от видяното.

Намираше се в ковчег.

Изпусна запалката и пламъкът описа жълта дъга, преди да изчезне. Пак се озова в пълна тъмнина. Не можеше да види нищо. Всичко, което чуваше, бе ужасеното му дишане, залитащо и блъскащо се в гърлото му.

От колко време е тук? Минути? Часове?

Дни?

Надеждите му се втурнаха напред при вероятността за кошмар; само е сънувал, спящо съзнание, приклещено от някакво изкривено видение. Но той знаеше, че не е така. Знаеше — при това ужасяващо добре — какво точно се беше случило.

Бяха го сложили в единственото място, от което се страхуваше. Единственото място, за което направи фаталната грешка да им каже. Не биха могли да изберат по-добро мъчение. Дори и ако мислят сто години.

Господи, наистина ли го мразеха толкова много? Та да му причинят това!

Започна да трепери безпомощно, после се взе в ръце. Нямаше да им позволи да го направят. Да отнемат и живота, и бизнеса му наведнъж? Не, проклети да са, не.

Потърси трескаво запалката. Това беше тяхната грешка, помисли си той. Тъпи копелета. Сигурно са сметнали, че ще е проява на последна, подобаваща ирония — гравирана със злато благодарност за създаването на корпорацията такава, каквато е. Върху запалката се четяха думите: „На Чарли! Щом има желание…“

„Добре“, промърмори той. Ще надвие противните кучи синове. Няма да успеят да го убият и да присвоят бизнеса, който притежаваше и изгради буквално от нищото. Имаше желание.

Неговото.

Той сключи пръстите си около запалката и, стискайки я с побелели кокалчета, я вдигна над гръдния си кош. Колелцето се отърка в кремъка, щом го завъртя с палец. Пламъкът изскочи и той затаи дъх, докато проучваше с какво пространство разполага в ковчега.

Само сантиметри на всичките четири страни.

Колко ли въздух би могло да има в едно тъй малко пространство, се зачуди той. Щракна капачето на запалката. Не я хаби, си каза. Действай в тъмното.

Незабавно ръцете му се изстреляха нагоре и той се опита да повдигне капака. Натискаше с всички сили, китките му се напрегнаха. Капакът си остана неподвижен. Сключи пръсти в здраво стегнати юмруци и заблъска по капака, докато се обля в пот, а косата му се намокри.

Бръкна в левия джоб на панталона си и извади верижка с два ключа. Бяха му оставили и това. Тъпи копелета. Наистина ли смятаха, че ще е толкова уплашен, та да не може да мисли! Още една забавна шега по тяхната част. Да заключат живота му изцяло. Няма да се нуждае от ключовете за колата и офиса отново, затова защо да не ги сложим при него в ковчега?

Грешка, помисли си той. Ще ги използва отново.

Вдигайки ключовете пред лицето си, той започна да човърка в обшивката с острия край на единия ключ. Разпори конците и взе да разкъсва тапицерията. Задърпа я с пръсти, докато тя не се измъкна от обвивката си.

Работейки бързо, започна да дърпа мекия пълнеж, разпилявайки го около себе си, стараеше се да не диша твърде усилено. Въздухът трябваше да бъде запазен.

Светна със запалката си и, гледайки в разчистената площ отгоре, почука о нея с кокалчетата на свободната си ръка. Въздъхна с облекчение. Оказа се дъб, а не метал. Още една грешка от тяхна страна. Усмихна се презрително. Лесно бе да се разбере защо винаги ги надминаваше във всичко.

„Тъпи копелета“, промърмори той, докато се взираше в дебелата дървесина. Стискайки здраво двата ключа, започна да дълбае с назъбените им краища масивното дъбово дърво. Пламъкът на запалката потрепна, щом забеляза как малки частици от капака биват сдъвкани от дълбаенето на ключовете. Падаше парче след парче. Запалката гаснеше и той трябваше да завърта колелцето отново и отново, повтаряйки всяко движение, докато мускулите на ръцете му се схванаха. Опасявайки се, че ще изразходва въздуха, той изгаси запалката и продължи да човърка дървото, трески от което падаха върху врата и брадичката му.

Ръката му започна да го боли.

Губеше сили. Дървесината вече не се откъртваше така равномерно. Остави ключовете на гърдите си и светна пак със запалката. Можеше да забележи единствено простърган улей, където беше дълбал, но той бе само сантиметри дълъг. Не е достатъчно, помисли си той. Не е достатъчно.

Отпусна се и пое дълбоко дъх, спирайки по средата. Въздухът намаляваше. Протегна ръце и заудря по капака.

„Отваряй се, дявол да те вземе!“, изкрещя той, а вените му изпъкнаха под кожата. „Отваряй се и ме пускай навън!“

Ще умра, ако не направя нещо повече, му мина през ума.

Те ще спечелят.

Мускулите на лицето му се изопнаха. Никога преди не се беше предавал. Никога. И те няма да победят. Нямаше начин да бъде спрян, след като веднъж е взел решение.

Ще покаже на онези копелета какво означава сила на волята.

Бързо взе запалката с дясната си ръка и завъртя колелцето няколко пъти. Надигна се пламък като вимпел, развяващ се напред-назад пред очите му. Стабилизирайки дясната си ръка с лявата, той насочи пламъка към дървото на ковчега и се зае да обгаря раздраната повърхност.

Дишаше накъсано и повърхностно, усещайки как мирисът на бутан и нагрята дървесина изпълва ковчега. По капака започнаха да проблясват мънички искри, докато прокарваше пламъка по улея. Задържаше го за известно време на едно място и после го приплъзваше на друго. Дървото издаваше слаби пращящи звуци.

Изведнъж на повърхността се образува пламък. Той се закашля, щом горящият дъб започна да произвежда сив пихтиест дим. Въздухът в ковчега продължаваше да намалява и той усети, че дробовете му работят трудно. Въздухът, който бе останал, имаше вкус на лепкав пушек, сякаш се намираше в хоризонтален комин. Почувства се на ръба на припадъка и тялото му започна да изтръпва.

Отчаяно се помъчи да свали ризата си, откъсвайки няколко от копчетата. Съдра парче от плата и го уви около десния си юмрук и китка. Част от капака бе започнала да се овъглява и ставаше трошлива. Той удари с обвития си юмрук по димящото дърво и то се разпадна върху него, разпилявайки нажежени въглени по лицето и шията му. Ръцете му светкавично се стрелнаха да ги изметат. Няколко изгориха гърдите и дланите му и той изкрещя от болка.

Сега част от капака се бе превърнала в нажежен и светещ скелет от дърво, а топлината се излъчваше право в лицето му. Той се загърчи, въртейки глава, опитвайки се да избегне падащите частици дървесина. Ковчегът бе изпълнен с дим и можеше да се поема единствено задушаващата миризма на изгорено. Закашля се с парещо и възпалено гърло. Пепел на ситен прах изпълни устата и носа му, докато той блъскаше по капака с омотания си юмрук. Хайде, помисли си, хайде.

— Хайде! — изкрещя той.

Участък от капака се продъни изведнъж и се разсипа около него. Той зачисти лицето, врата и гърдите си, но нагорещените парченца съскаха по кожата му и трябваше да изтърпи болката, докато се опитваше да ги махне.

Въгленчетата започнаха да потъмняват едно по едно и сега той подуши нещо ново и странно. Потърси запалката до себе си, намери я и светна.

Потръпна при вида на гледката.

Влажна, отрупана с корени почва, стягаща го плътно отгоре.

Надигайки ръце, той пъхна пръсти в нея. На мъждукащата светлина видя ровещи насекоми и бели земни червеи, висящи на сантиметри от лицето му. Смъкна се надолу, доколкото можеше, извръщайки лице от пълзящите им движения.

Неочаквано една от личинките се измъкна и падна. Тупна на лицето му и желеподобната й обвивка залепна за горната му устна. Съзнанието му изригна от отвращение и той заби двете си ръце в почвата, задълбавайки в нея. Бясно затръска глава, докато личинката не беше отхвърлена. Продължи да рови, а пръстта се сипеше върху него. Тя проникна в носа му и той едва бе в състояние да диша. Полепна но устните и се вмъкна в устата му. Той здраво стисна очи, но я усещаше да трополи по клепачите. Задържа дъха си, докато буташе с ръце напред и нагоре, като някаква обезумяла копаеща машина. Малко по малко изтласкваше тялото си все по-високо, оставяйки пръстта да се събира под него. Дробовете му изнемогваха, жадни за въздух. Не се осмеляваше да отвори очи. Пръстите му се разраниха от дълбаенето, а ноктите на някои от тях се огънаха назад и се счупиха. Макар и да не можеше да почувства болката от течащата кръв, той знаеше, че пръстта е оцветена от шуртенето й. Болката в ръцете и дробовете му ставаше по-силна с всяка изминала секунда, докато срязваща агония не изпълни тялото му. Продължаваше да се изтласква нагоре, притегляйки стъпалата и коленете си по-близо до гръдния си кош. Мъчеше се да се пребори със себе си в това сгърчено положение, с длани над главата и лакти, събрани около лицето. Дереше ожесточено пръстта, която се поддаваше с всяко загребващо движение на неговите пръсти. Продължавай, си каза той. Продължавай. Отказваше да загуби контрол. Отказваше да спре и да умре под земята. Стиснал здраво зъби, почти строшаващи се от напрежението в челюстите му, той си мислеше: „Продължавай. Продължавай!“ Буташе по-силно и по-силно, а пръстта се сипеше по тялото му, натрупваше се в косата и по раменете му. Мръсотията го обгръщаше отвсякъде. Дробовете му сякаш всеки момент щяха да избухнат. Като че ли минути бяха изминали, откакто за последен път си пое дъх. Искаше да крещи поради нуждата си от въздух, но не можеше. Ноктите му започнаха да смъдят и да пулсират, а разранените кожички и открити нервни окончания се триеха грубо о зрънцата почва. Отвори уста от болка и тя се напълни с пръст, полепваща по езика и задръстваща гърлото му. Повдигна му се и той започна да повръща, бълвоч и пръст се смесиха, изригвайки от устата му. Главата му взе да се изпразва от живот, щом усети, че диша в още по-голяма нечистотия, умиращ от задушаване. Лепнещата пръст започна да изпълва дихателната му тръба, а ударите на сърцето му се удвоиха. „Губя!“, помисли си той с мъка.

Изведнъж един от пръстите му премина през кората на почвата. Без да разсъждава, той машинално продължи да загребва с ръката си и успя да я провре на повърхността. Сега ръцете му направо пощуряха — дърпаха и мушкаха из пръстта, докато отворът не се разшири. Той яростно се мъчеше да се докопа до него, с организъм, цял натъпкан с мръсотия. Чувстваше, че гръдният му кош всеки момент ще се разцепи по средата.

Тогава и двете му ръце изскочиха над гроба и в рамките на няколко секунди той успя да измъкне горната половина на тялото си от земята. Продължи да дърпа, вкопчвайки разнищените си, кървящи пръсти в почвата и теглейки ръката си от дупката. Успя да ги изтръгне и се строполи на земята, опитвайки се да изпълни дробовете си с глътки свеж въздух. Но никакъв въздух не можеше да премине през мръсотията, насъбрала се в неговия гръклян и уста. Той се загърчи по земята, обръщайки се настрани и по гръб, като накрая се надигна на едно коляно и захрачи слузеста кал от дихателната си тръба. Черни лиги затекоха по брадичката му, докато продължаваше бурно да повръща, нечистотия капеше от устата му на земята. Щом изхвърли повечето от нея, той започна да диша тежко, кислородът нахлу в тялото му, а хладният въздух взе да го изпълва с живот.

„Победих“, помисли си той. „Надвих копелетата, надвих ги!“. Започна да се смее в победоносна ярост, докато очите му се отвориха рязко и той се огледа наоколо, търкайки разкървавените си клепачи. Чу шум от превозни средства и и ярки светлини го заслепиха. Те кръстосваха лицето му, връхлитайки го отляво и отдясно. Той потрепна от болка, онемял от ужас от техния блясък, след това разбра къде се намира.

Гробището до магистралата.

Коли и камиони ревяха в двете посоки, гумите бучаха. Въздъхна с облекчение при мисълта, че отново е близо до живота, близо до движението и близо до хората. Сумтяща усмивка изгря върху устните му.

Поглеждайки вдясно, видя знака на бензиностанция, високо на метален стълб, на няколкостотин метра нагоре по магистралата.

Надигайки се на краката си, той се затича.

Докато бягаше, направи план. Ще отиде до бензиностанцията, ще се измие в тоалетната, после ще вземе назаем десет цента и ще поиска от компанията лимузина, която да дойде и да го вземе. Не. По-добре кабриолет. Така би могъл да погоди хубав номер на онези кучи синове. Да ги изненада. Те без съмнение го смятат за отдавна мъртъв. Е, той ги надви. Знаеше го, когато ускори своя бяг. Никой не може да те спре, щом наистина желаеш нещо, си каза той, хвърляйки поглед по посока на гроба, откъдето току-що се бе измъкнал.

Нахлу в бензиностанцията през задния вход и веднага се отправи към тоалетната. Не искаше никой да го види в това измърсено, окървавено състояние.

В тоалетната имаше монетен телефон и той заключи вратата, преди да провери в джоба си за дребни. Намери две по един цент и една от двайсет и пет цента и постави сребърната монета; дори го бяха снабдили с пари, помисли си той. Тъпите копелета.

Позвъни на жена си.

Тя се обади и изкрещя, когато той й разказа какво се бе случило. Крещеше и крещеше. Каква отвратителна шега, каза тя. Който и да беше сторил това, си бе направил отвратителна шега. Затвори му, преди да успее да я прекъсне. Изтърва слушалката и се обърна, за да погледне в огледалото.

Не беше в състояние даже да изкрещи. Можеше само да се взира безмълвно.

Втренчено в него, от огледалото надничаше лице, от което липсваха цели слоеве плът. Кожата му беше пепелява, а изсъхнала жълтеникава кост прозираше на места.

Тогава той си спомни какво още бе казала жена му и започна да плаче. Душевният му потрес се превръщаше в безнадежден фатализъм.

„Това се случи преди повече от седем месеца“, бе казала тя.

Седем месеца.

Той отново погледна отражението си в огледалото и осъзна, че никъде не би могъл да отиде.

И някак си единственото, за което можеше да мисли, беше надписът върху неговата запалка.

Информация за текста

© Ричард Матисън

© 2004 Адриан Лазаровски, превод от английски

Richard Matheson

Сканиране, разпознаване и редакция: nqgolova, 2007

Публикация:

ИК „Яспис“, 2004

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-12-05 10:00:00