«Виждащите ни»

Дмитрий Биленкин Виждащите ни

— Съществуват прозорци към миналото. Искаш ли да погледнеш?

Въпросът беше зададен малко лениво, с бегла усмивка, но пръстите на моя приятел избарабаниха по полираната масичка в съвсем несъответствуващ на усмивката ритъм. Неволно погледнах към тях. „Можеш да бъдеш сериозен човек и да мислиш за красотата на ноктите си.“ Безусловно Игнатиев беше сериозен кибернетик, но от известно време започна да се грижи за своя външен вид, сякаш се намираше пред обектива на кинокамера. Така запомних този миг: чашката от изпитото кафе, домашната светлина на лампиона върху политурата, благодушието на отвлечения разговор — и внезапният въпрос, небрежната усмивка, смутеното барабанене на красиво изрязаните нокти.

— Така ли? — отговорих в тон на домакина. — Къде са тези прозорци?

— Да речем, тук.

С гъвкаво движение Игнатиев се обърна към полицата, измъкна една папка, пръсна съдържанието й като ветрило в краката ми. По килима с шумолене се разпиляха репродукции на жанрови и портретни картини от стари майстори.

— А! — казах аз разочаровано, тъй като всичко се беше превърнало в плоска истина. — Разбира се, разбира се! Този суров чичо с камизола ни гледа направо от осемнадесети век. А тук виждаме сводница и мило момиче, което и не подозира пред очите на колко поколения го е показал художникът. Това ли искаше да ми покажеш?

— Не съвсем. Да вървим!

— Къде?

— В лабораторията, разбира се.

Без да ми даде да се опомня, той скочи с такава решителност, която рязко пресича всички колебания. Недоумявайки, аз наметнах шлифера си и излязох след Игнатиев.

Институтът беше на пет минути път от дома му през горичката, която разделяше академичното градче на жилищна и производствена част. Леко шумеше дъждът, от мокрите клони бързо падаха набъбнали капки. На пресечките на алеите като живачни светулки светеха фенери. Наоколо нямаше никого, само на шосето ни спря една полска мишка, която беше намислила да пресече асфалта пред самите ни крака. Като наближихме зданието, подухна мокър вятър откъм реката; градът беше построен на склон, като че ли на същото онова място, където по времето на някой си московски княз е станала люта сеч с татарите. Сега над хълма се извисяваше ажурната конструкция на радиотелескопа. Извитите като дъги антени, както бе отбелязал един минал оттук писател, напомняха богатирски, насочени към небосвода лъкове. От нас сега ги закриваха зданията.

Все така безмълвно се качихме на втория етаж. Игнатиев отключи вратата на лабораторията, светна настолната лампа. Мокрия си шлифер захвърли направо на табуретката; аз направих същото. В сухата миризма на метал, гума и още нещо, типично лабораторно, се прокрадна боязливият аромат на горски дъжд. Върху табуретката застинаха безформените очертания на шлиферите ни. Лампата слабо осветяваше многобутонните пултове, грапавите стени на обемистите анализатори, бъркотията на захранващите кабели, из полумрака като мътни очи гледаха прозорчетата на всевъзможни осцилографи, терминали и тем подобни.

— Настанявай се — Игнатиев се прокашля, потърка ръцете си, сякаш го тресеше, и приближи към пулта една свободна табуретка. — Сега ще настроя апаратурата.

— И какво ще има?

— „Ще има това, че нас няма да ни има“, както е обичал да казва един селски поп на Пушкин. Всъщност не очаквай кой знае какво. Всичко е само така, първи опити…

Той притихна, свещенодействувайки над нещо, което не се виждаше от гърба му. Горната част на лицето му и сресаната коса мътно се отразиха в белезникавото огледало на терминала като в сънната повърхност на някаква неземна вода. От прозореца духаше, навън все още ръмеше. Едва дочуващото се бръмчене на тока наля пространството зад ребристите прорези в кожуха на съседния апарат с тлееща оранжева светлина. Отместих лакътя си и се настаних по-удобно. От календара на стената ми се усмихваше красавица в шарен бански костюм. „Гланцово мъртвило“ — помислих аз мимоходом. Не изпитвах някакво особено вълнение, макар да разбирах прекрасно, че никой няма просто така да ме покани през нощта в лабораторията. Но засега най-яркото ми впечатление беше полската мишка, която се разхождаше в центъра на научното градче като у дома си.

Вътре в оживелия терминал нещо басово избуча, заблестяха някакви линии и се разляха на вълни от цветни петна. Звукът веднага секна. Безформените петна в един миг се построиха в изображение. Веждите ми неволно се повдигнаха, защото очаквах всичко друго, но не и върху екрана на терминала да се появи добре познатата на всички картина на Серов „Момичето с прасковите“. Изглеждаше така, сякаш беше предаване от Третяковската галерия. Наистина компютърът толкова точно пресъздаваше всички оттенъци на цветовете, че само светлинната основа на копието, която не приличаше на боя, пречеше да се приеме изображението за картина. Но все пак сигурно не заради това ме бяха домъкнали тук!

— Е, как е? — обърна се към мене Игнатиев.

— Сполучливо, сполучливо — смутено промърморих аз. — Невероятно сходство… Това нов начин за копиране ли е?

— Пък понапрегни си фантазията, де — къс смях последва отговора. — Помисли си за какво ни е копие, след като имаме оригинала?

Не отговорих. Когато учените запознават страничен човек с резултатите от работата си, често задават въпрос, на който никой освен тях не може да отговори, и в такива мигове неволно се чувствуваш глупак. Невинна, но понякога обидна за страничния човек мода! Изглежда, раздразнението се бе отразило на лицето ми, обаче това не направи впечатление на Игнатиев, даже по-скоро го развесели. С жест на фокусник той извади от джоба си пакет цигари.

— Според тебе какво ще направя сега?

— Ще затанцуваш гопак!

— Не, сериозно!

— Е, ще запушиш…

— Така! По един мой жест ти лесно можа да възпроизведеш цяла серия последващи. Извинявай, още един въпрос: на многолюдна улица често ли се блъскаш в минувачите?

— Рядко. Защо?

— Защото и в този случай ти с голяма точност прогнозираш поведението на най-различни хора. Какъв може да бъде изводът? Чакай! Да ти кажа ли за какво мислиш сега? „Докога този тип ще ми мъти главата и ще заобикаля главното?“ Познах ли?

— Горе-долу — отговорих с нежелание. — Извинявай, но всичко това, за което говориш, е доста банално.

— Човек се ражда, учи, влюбва се, работи, умира — ако това не е банално… но всъщност това е животът! Да оставим емоциите. Изяснихме си, че един-единствен поглед, жест, звук дава обширна информация за човека, възбужда в съзнанието ни аналого-корелационни вериги, което ни позволява да построим вероятностния модел на прогнозата за поведението на всеки непознат. С това умение ние си служим, без да забелязваме, постоянно. У някои хора то е развито до степен на ясновидство. Момент, ще ти прочета нещо…

Игнатиев поривисто извади от чекмеджето на бюрото си книга с тухленочервена корица.

— Това е литературоведски труд, в него има един спомен на Станиславски за Чехов. Слушай! „Веднъж в гримьорната ми влезе един близък за мен човек, много жизнерадостен, весел, възприеман в обществото като малко лекомислен. Антон Павлович през цялото време много внимателно го гледаше и седеше мълчаливо, със сериозно лице, без да се намесва в разговора ни. Когато господинът си отиде, Антон Павлович през цялата вечер непрекъснато идваше при мен и ми задаваше най-различни въпроси за този господин. Когато започнах да го питам каква е причината за това внимание към него, Антон Павлович ми каза:

— Чуйте, та той е самоубиец.

Това съчетание ми се стори много смешно. След няколко години с изумление си спомних за това, когато узнах, че този човек наистина се е отровил.“

Игнатиев шумно затвори книгата.

— Та така! Сега за нашата техника. Компютърът може да бъде наречен усилвател на интелекта. Всички негови свойства — като започнем с обикновеното смятане и свършим с… каквото поискаме. Сега нека се вгледаме в момичето от картината.

Като обърна глава към терминала, Игнатиев докосна някакъв превключвател.

Отначало не се случи нищо. Все така равно светеше екранът, все така си стояха прасковите пред момичето, все така неподвижен беше погледът му, все така неизменни бяха отдавна положените от художника светлосенки. И изведнъж тези сенки се разместиха! Трепнаха като че от движението на облак зад прозореца. И веднага, като от появила се сълза, заблестяха очите на момичето. То мигна. Стискайки прасковата, мръднаха крайчетата на пръстите му.

Стори ми се, че табуретката под мене се превръща в люлеещ се надут балон. Конвулсивно преглъщайки, аз се свих, за да запазя ако не физическото, поне душевното си равновесие.

Междувременно устните на момичето трепнаха.

— Нима още никой не се е вкаменил, докато ви позира? — каза тя предизвикателно. — Странно…

— На кого?! — извиках аз, целият наведен към терминала. — На кого говори?!

— Ама че въпрос — разбира се, на Серов! Да фиксираме момента.

Сухо изщрака превключвателят. Момичето си остана така, с полуотворена уста. Нейният влажен, малко умолителен, едновременно протестиращ и едва усмихващ се поглед беше устремен право към мене. Тоест, разбира се, не към мене — към художника. Към човека, който отдавна не е между живите. Както впрочем и самото момиче…

Но то току-що се движеше! Говореше! Живееше в пространството на терминала! Това нямаше нищо общо с киното, то реално беше тук, именно сега, и трябваше само да се натисне копчето, за да продължи неговият самостоятелен живот!

Отскочих назад, без да свалям очи от нея.

— Не! — изтръгна се от мене. — Откъде е известно, че този глас е неин, че тези думи са нейни?!

Отговорът не последва веднага. Обърнатото в профил лице на Игнатиев изглеждаше застинало на фона на нетрепващите отблясъци на екрана.

— Гласът, разбира се, е синтезиран от компютъра — проговори той глухо. — Както и движенията, и думите й. Вътре няма нищо друго освен движение на електроните… И въпреки всичко това са нейни движения, нейни думи, нейният глас. Ние никога не сме го чували? Да, така е. По същия начин никога не сме стояли на брега на мезозойското море и все пак познаваме топлината му, солеността му, сякаш сме се къпали в него. Между облика на човека и неговия глас съществува определена взаимовръзка. Може да не се съмняваш, всичко е проверено. Преди по-малко от сто години тя е говорила именно така. И самата тя не би могла да си спомни по-точно този миг…

Почувствувах, че по гърба ми пропълзяха ледени мравки.

— Тя гледа така, сякаш ни вижда — едва успях да проговоря.

— Не — поклати глава Игнатиев. — На миналото не е дадено да се вглежда в бъдещето. Само ние я виждаме.

— Оживяло минало…

— Страхувам се, че дори сега не можеш да си представиш до каква степен оживяло! Искаш ли да погледнеш Серов в този миг? Да чуеш отговора му?

— Но нали него го няма на картината!

— Но има снимки, рисунки, спомени за него и семейството на Мамонтови, още е запазен домът, където се е случило всичко това. В компютъра са заложени всички наши знания за онова време, а животът на известните хора е много по-лесно да бъде моделиран, защото за тях са запазени най-много сведения. Но даже постъпките на обикновените хора, ако те поне веднъж са били докоснати от лъча на изкуството… Ето, гледай!

Игнатиев стремително се обърна към пулта. Екранът мигна, угасна, отново мигна, озари се от люлякова светлина; плъзнаха се неясни сенки, изчезнаха, появи се вече нещо друго, устойчиво — брези, бродеща между тях женска фигура. В предвечерния здрач слабо светлееше лице. Открои се по-ясно. Ахнах. Същото момиче! Не, вече не е същото — пораснало е…

— Моделиране на по-нататъшната съдба — почти без да отваря устни, коментираше Игнатиев. — Компютърът произволно търси друг отчетлив миг от живота й… Аха! — той тържествуващо посочи скалата. — Деветдесетпроцентова достоверност, а времето — единадесет месеца и шест дни след нарисуването на картината! Интересно, интересно, и аз още не съм виждал това, да погледаме какво е правило тогава нашето момиче…

Тя нищо не правеше. Забави крачки, сякаш изнемогнала се подпря на стъблото на една бреза. Вероятно през тънката рокличка на девойката бе проникнал вечерният хлад — тя бързо и зиморничаво потрепна с рамене. Лицето й бе бледо. Или така изглеждаше в мрака? Този път изображението не беше съвсем отчетливо. Ясно се виждаха брезите, но на израза на лицето като че ли не му достигаше завършеност. Или просто беше възбудено? Нещо в него се променяше ежесекундно. Надежда, нетърпение, страх?

— Какво става с нея? — попитах с настойчив шепот. — Къде се намира?

— Откъде да зная! — със същия шепот ми отвърна Игнатиев. — През осемнадесети век Кювие разбра как може само по една костица да се възстанови обликът на цяло същество, а ние се опитваме, все още само се опитваме… Тихо!

Зад огледалото на екрана се случи нещо. Изведнъж лицето на девойката засия, тя цялата се устреми напред — тъмнокоса, с плътни устни, радостно — трепетна. Това беше неосъзнат порив. Сякаш опомнила се, тя веднага сведе поглед, небрежно се облегна и като повдигна очи към небето, побърза да си сложи маската на мечтателен покой. Впрочем, притворството не й се отдаваше. Забравих, че гледам в екрана! Реална беше смрачената гора, реално беше повдигнатото към дървото объркано лице на девойката, реална беше плътната тишина на лятната вечер, в която внезапно изтрещяха сухите съчки под нечии вече близки стъпки…

Видях врязващо се в пространството мъжко рамо.

Изпреварвайки мисълта ми, ръката на Игнатиев се стрелна към пулта. Терминалът изгасна, изображението — не, самото минало! — изчезна в него.

— Не може! — със звънтящ глас извика Игнатиев. — Прекалено… прекалено интимно е…

Вдървено кимнах, взех шлифера си, с треперещи ръце го навлякох. От стенния календар в упор ме гледаше гланцовото мъртвило в шарен бански. Мъртвило ли? Бързо отместих поглед. Игнатиев мълчаливо изключи апаратурата от мрежата. Без да си разменим нито дума, излязохме на улицата.

Все още ръмеше. Блестеше асфалтът, черен и мокър, светеха прозорците на къщите отвъд гората, капките сънливо шумоляха в листата, ниските облици надвисваха като влажен и топъл пухен юрган. В локвите се пречупваха отблясъците на фенера. Всичко беше както винаги, както обикновено, уютно и тихо в шумолящия дъжд, само в зданието зад нас бе останала машината, която широко отваряше миналото.

— Слушай! — поривисто хванах Игнатиев за рамото. — Ако това е само началото, какво ще бъде след десет, след сто години?

— Какво ще бъде ли? — стрелна ме той със странна усмивка. — Ще бъде това, че нашите потомци, ако пожелаят, ще чуят и твоя въпрос, и моя отговор.

Информация за текста

© 1977 Дмитрий Биленкин

© 1983 Цвета Пеева, превод от руски

Дмитрий Биленкин

Видящие нас, 1977

Сканиране, разпознаване и редакция: Flex

Издание:

Дмитрий Биленкин. Живият пясък. Научно-фантастични разкази

Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Съставител: Димитър Пеев

Рецензент: Людмила Стоянова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов и Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Източници:

„Марсианский прибой“, „Молодая гвардия“, М., 1968

„Ночь контрабандой“, „Молодая гвардия“, М., 1971

„Проверка на разумность“, „Молодая гвардия“, М., 1974

„Снега Олимпа“, „Молодая гвардия“, М., 1980

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-10-11 08:30:00