«Оглед на място»

Станислав Лем Оглед на място

I. В Швейцария

Като кацнах на Кейп Канаверал, дадох ракетата на ремонт и започнах да мисля за отдих сред природата. След едно толкова дълго пътешествие ми се полагаше почивка. Земята прилича на малка точка само от Космоса, като кацнеш на нея обаче, се оказва голяма. А почивката не е въпрос единствено на красива местност, но и на съответна предпазливост. Затова отидох при един братовчед на професор Тарантога, който има мъдрия навик да не чете ежедневната преса веднага, а чак след няколко седмици, когато отлежи. Исках да си избера място за летуване, като се посъветвам с познат човек, вместо да използвам някоя обществена библиотека. Да пресичаш магнитните полета на Галактиката не е шега работа. Костите вече доста ме наболяват. Обажда се и коляното, което си изкълчих в Хималаите, когато алуминиевото столче се счупи под мене в лагера. За ревматизма е най-подходящо някое сухо и горещо място, в климатичен, разбира се, а не във военен смисъл. Както обикновено, Близкият Изток не ми влизаше в сметките. При арабите е все същият миш-маш от държави, които се сближават, разединяват, обединяват и воюват по разни причини, които вече дори и не се опитвам да разбера. Слънчевите южни склонове на Алпите биха ми се отразили добре, но там кракът ми вече няма да стъпи, откакто ме отвлякоха в Торино като дъщеря на херцог ди Кавали или може би ди Пиедимонте. Така и не се изясни кой точно. Бях дошъл за конгреса на астронавтите, заседанието свърши след полунощ, сутринта трябваше да летя за Сантяго, заблудих се с колата, не можах да намеря хотела и влязох в някакъв подземен паркинг, за да дремна поне зад кормилото. Истина е, че единственото свободно място беше заградено с някакви разноцветни ленти, май за да отбележат, че дъщерята на херцога се е омъжила за някого, но не знаех нищо такова, а и какво ли значение можеше да има това в един часа през нощта. Най-напред натъпкаха в устата ми парцал и ме вързаха, после ме сложиха в някакъв сандък, изкараха колата на улицата, натовариха я на едно голямо полуремарке, с каквито возят новите заводски автомобили, и ме откараха в своето убежище. Вярно е, че съм мъж, но днес полът не може да се различи от пръв поглед, не нося брада, красив съм, така че ме измъкнаха от багажника в подножието на великолепна планинска панорама и ме отведоха една в самотна хижичка. Пазеха ме две горили на смени, през прозореца се виждаха снеговете на Алпите, но нямаше, разбира се, никакво печене на слънце, нищо такова. Играех на пулове с мургавия мустакат мъж, защото не му стигаше мозъкът за шах, а другият, без мустаци, но с брада, имаше неприятния навик да ме нарича антрекот1. Намек за съдбата ми, ако херцогът и херцогинята не платят откупа. Вече знаеха, че нямам нищо общо със семейство ди Кавали или ди Пиедимонте, но това изобщо не им направи впечатление, защото заместващите отвличания бяха станали нещо обичайно. Няколко пъти похитители бяха отвлекли деца по грешка и родителите на истинските жертви бяха помогнали на по-бедните да платят откупа. После това се пренесе и върху възрастните. Немците го нарекоха eine Ersatzentfuhrung2, а те разбират от тези работи. За съжаление, когато дойде моят ред, заместващите отвличания бяха станали твърде много, сърцата на богаташите се бяха втвърдили и никой не искаше да даде за мене пукната пара. Опитваха се да се спазарят нещо с Ватикана, защото църквата е професионално готова на жертви, но това се проточи ужасно дълго. Цял месец трябваше да играя на пулове и да слушам гастрономичните заплахи на онзи безобразник, който се потеше непоносимо и само грухтеше, когато го молех да си пусне един душ — в хижичката имаше баня, а със сапунисването му щях да се заема собственоръчно. Накрая и църквата не оправда надеждите. Присъствах на караницата им, едва не се сбиха, едните викаха: „да му теглим ножа“, другите: „да я хванем за косите тази дъщеря на херцога и да я изритаме оттук“. Мургавият упорито ме наричаше дъщеря на херцога. Имаше липома на темето и все трябваше да я оглеждам. Хранех се с това, с което се хранеха и те, с тази разлика, че те се облизваха след макароните със зехтин, а на мене ми се повдигаше. Още ме боли врата от времето, когато ме насилваха да си призная, че съм поне някакъв далечен родственик на херцога и херцогинята, след като съм спрял на техния паркинг, и тъй като ги бях подвел с това, изкараха всичкия си яд върху мене. Оттогава Италия престана да ме интересува.

Австрия е приятна страна, но я познавам като петте си пръста, а имах желание да отида там, където още не съм бил. Оставаше Швейцария. Исках да попитам братовчеда на Тарантога какво мисли за нея, но постъпих неразумно, защото той наистина е голям пътешественик, но и любител-антрополог, който събира така наречените графити3 от всички тоалетни по света. Цялата си къща е превърнал в тяхно хранилище. Когато започне да говори за това, което хората пишат по стените на клозетите, в очите му светва огънят на вдъхновението. Той твърди, че само там човечеството е напълно искрено и че на фаянсовите плочки се вижда нашето „мене, текел, фарес“4 и „entia non sunt multiplicanda praeter necessitatem“5. Братовчедът на Тарантога фотографира надписите, увеличава ги, залива ги с плексиглас и ги закача вкъщи по стените. Отдалече приличат на мозайка, но отблизо спират дъха на човека. Под екзотичните, каквито са китайските и малайските, поставя техен превод. Знаех, че е попълвал колекцията си и в Швейцария, но сгреших, като го потърсих, защото не беше видял там никакви планини. Оплакваше се, че от сутрин до вечер мият тоалетните и унищожават великолепни надписи, дори подал в цюрихския Kulturdezernat6 докладна записка да ги мият през два дена, но никой не искал да разговаря с него, а да го пуснат в дамските тоалетни дори и дума не дали да се издума, макар че има документ от ЮНЕСКО, за който не зная как го е получил, но удостоверява научния характер на неговите занимания. Братовчедът на Тарантога не вярва нито на Фройд, нито на фройдистите, защото от Фройд можело да се разбере какво мисли този, който си представя или сънува кула, тояга, телефонен стълб, цепеница, теглич на каруца, кол и така нататък, но цялата философия свършвала, когато някой сънува без заобикалки. Той изпитва лична антипатия към психоаналитиците, смята ги за идиоти и естествено трябваше да ми обясни защо. Показа ми перлите на своята колекция, стихчета на около осемдесет езика, готвеше се да издаде богато илюстрована книга, компендиум7 с атлас, беше направил, разбира се, и статистически изчисления колко и какви надписи се срещат на квадратен километър или може би на хиляда жители, не помня вече. Той е полиглот, макар и в определени граници, но това също не е малко, ако се вземе предвид богатството на човешките изрази във въпросната сфера. Твърди обаче, че обстановката го отвращава до повръщане и си носи задължително хирургически ръкавици и дезодорант, но като човек на науката е длъжен да потиска рефлексите си, защото в такъв случай и ентомолозите ще трябва да изучават само пеперудите и калинките, а за хлебарките и въшките няма да се чуе нищо. Страхуваше се да не му избягам, държеше ме за ръкава и ме побутваше по гърба към стените с по-забележителни надписи. Не се оплаквам, каза, но не си избрах лесен живот. Който ходи в обществените писоари с накачени по себе си фотоапарати и обективи, наднича последователно във всички кабини, сякаш че не се решава коя да избере, и влачи със себе си статив, прави клозетните касиерки подозрителни, особено след като не иска да остави при тях своя товар, а мъкне вътре всичко, затова дори и бакшишите не го спасяват от неприятности. Най-вече блясъкът на светкавицата зад затворената врата действал като плащ на бик на пазителките на клозетния морал, за които той се изразяваше с неприязън. При отворена врата не можело да се работи, защото това ги дразнело още повече. Странно, но клиентите, които идвали там, също го гледали навъсено, а се случвало и да не му се размине само с погледи, макар че сред тях вероятно се срещали автори и трябвало да са му поне малко задължени за вниманието. В автоматизираните тоалетни нямало такива проблеми, но било необходимо да ходи навсякъде, иначе събраният материал нямало да представлява сериозна статистическа извадка. Трябвало за съжаление да се ограничава с такива представителни извадки, защото всичките клозети по света били свръх човешките сили, вече не помня броя им, но той беше пресметнал и това. Той знае с какво се пише, когато човек няма нищо под ръка, и особено по какъв начин някои хора, подтиквани от своята изобретателност, поместват афоризми, че дори и рисунки под самия таван, макар че толкова високо по порцелана не би могло да се покатери и шимпанзе. Подсказах от учтиво желание да се включа в разговора, че може би носят със себе си сгъваеми стълбички, и това мое невежество съвсем го разсърди. Накрая успях да се измъкна и избягах, защото той продължаваше да ми говори на стълбището, след което много ядосан от провала, тъй като не разбрах нищо за Швейцария, се върнах в хотела, където се оказа, че няколко от сочните образци, които ми беше издекламирал, така ми се бяха набили в мозъка, че колкото повече исках да ги забравя, толкова по-упорито се пъхаха в мислите ми. Но братовчедът може и да имаше някакво свое право, като ми показа големия надпис, който виси над бюрото му: Homo sum et nile humani a me alienum puto8.

Накрая се реших за Швейцария. Отдавна носех в душата си нейния образ. Ставаш рано, приближаваш се по пантофи до прозореца, а там — алпийски ливади, лилави крави с големи букви MILKA отстрани и като слушаш пастирските им звънци, отиваш в трапезарията, където в тънък порцелан дими швейцарски шоколад, а швейцарското сирене блести предизвикателно, защото истинският ементал9 е винаги леко изпотен, особено в дупките, сядаш, препечените филийки хрупат, медът ухае на алпийски билки, а тиктакането на швейцарските часовници подчертава тържествено сладостната тишина. Разтваряш новия „Neue Zurcher Zeitung“ и наистина виждаш на първата страница войни, бомби, брой на жертвите, но това е много далече, като зад смаляваща образа леща, защото наоколо е хармония и тишина. Може някъде да има нещастия, но не и тук, в сърцето на терористичния минимум, ето — навсякъде по другите страници кантоните си говорят на тих банков диалект, така че оставяш недочетения вестник, защото след като всичко върви като по швейцарски часовник, защо ти трябва да четеш? Ставаш бавно, тананикаш си някаква стара песничка, обличаш се и отиваш сам в планината. Какво блаженство!

Така долу-горе си представях нещата. В Цюрих се настаних в един хотел близо до летището и започнах да търся тихо кътче в Алпите за през лятото. Прелиствах диплянките с нарастващо нетърпение и ту на едно място ме разколебаваха обещанията на множество дискотеки, ту на друго въжените влакчета, които изкачват на групи тълпи от хора върху някой ледник, а аз не обичам тълпите, така че имах трудна задача, след като не исках нито планина без комфорт, нито комфорт без планина. От първия на последния етаж ме изгониха електроакустичният оркестър на хотела и кухненската вентилация, която създаваше навярно лъжливо, но неприятно впечатление, че мазнината в тиганите не е сменяна години наред. Горе не беше по-добре. Всяка втора минута вътрешностите ми се разтърсваха от грохота на стартиращите наблизо джетове. В Европа не им казват джетове, а реактивни самолети, но думата джет по̀ ми се връзва с представата за блъскане по главата. Тапите в ушите не помагаха, защото вибрациите на моторите проникват до мозъка на костите като зъболекарска бормашина. Затова след два дена се преместих в новия „Шератън“ в центъра на града, без да си давам сметка, че това е напълно компютризиран хотел. Дадоха ми апартамент, наречен по американски suite10, рекламна химикалка и пластмасов жетон вместо ключ за вратата. С него можеше да се отваря и пълния с алкохол хладилник. Беше свързан с централния компютър. При поискване телевизорът показваше текущата сметка. Доста е забавно да виждаш как се въртят цифрите и нарастват непрекъснато с такова темпо, с каквото нараства времето, когато гледаш автомобилни състезания, но се сменяха не секунди, а швейцарски франкове. Хотелът се гордееше, че възражда стари традиции, така например по всички маси в ресторанта блестяха сребърни прибори за хранене, върху каквито по-рано се гравираха надписи от рода на „Откраднато от Бристол“, но в „Шератън“ такива грубости не съществуват. Е, вярно е, че в приборите имаше нещо, от което вратата вдига тревога, ако излезеш на улицата със сребро в джоба. За съжаление изпитах това на свой гръб и после все трябваше да давам обяснения. Оставил бях по грешка химикалката си до чашата, а в джобчето си бях пъхнал една лъжичка, но това не успокои напарфюмирания служител на хотела, защото блестеше като измита, макар че бях ял рохки яйца. И какво от това, облизах я, имам такъв навик, само че не исках да изповядвам личните си склонности пред швейцареца, който беше убеден, че говори английски. Сметнах работата за уредена, но когато от нямане какво да правя попитах телевизора за сметката, той ми я показа плюс цената на сребърната лъжичка, изписана черно на бяло върху екрана. След като бях платил за нея, значи беше моя, така че по време на обяда пъхнах една подобна в джоба си, което предизвика следващото приключение. Обясниха ми, че „Шератън“ не е магазин на самообслужване. Макар и включена в сметката, лъжичката оставала собственост на хотела. Което не било наказание, а символичен жест на вежливост към госта, защото съдебните разноски щели да му излязат по-скъпо. Това подразни моята слабост към водене на съдебни дела и ми се прииска да се срещнем с „Шератън“ в съда, но нямах желание да си развалям настроението, което засега се крепеше единствено на надеждата за Швейцария на моите мечти.

До вратата на банята имаше четири прекъсвача и понеже до края на престоя си в хотела не разбрах кой за какво служи, вечерта си легнах на тъмно. На възглавницата ми беше забодена картичка със сърдечни благодарности от управата и малка Milka, но откъде да зная. Най-напред карфицата се заби в пръста ми, после рових известно време за шоколадчето под юргана, защото се забута там. Като го изядох, се сетих, че трябва да си мия отново зъбите и го направих след кратка вътрешна борба. След това, докато търсех прекъсвача до леглото, натиснах нещо, от което дюшекът започна да се тресе. В абажура на лампата се блъскаше голяма пеперуда. Не обичам пеперудите, особено когато ми кацат по лицето, исках да я ударя, но имах под ръка само дебелия, твърдо подвързан том на хотелската Библия, а с Библията е някак си неудобно. Гоних пеперудата доста дълго. Накрая се подхлъзнах на алпийските диплянки, защото преди това бях нахвърлял прегледаните по килима. Нищо особено. Глупости, за които не си струва да се пише. Но ако се погледне по-сериозно, нещата престават да бъдат толкова прости. Колкото е по-голям комфортът, толкова повече измъчва, а дори и унижава духовно, защото човек чувства, че не е дорасъл да използва неговите огромни възможности. Все едно да застане с лъжичка в ръка пред цял океан, но да не говорим повече за лъжички.

Рано на другата сутрин потърсих по телефона един посредник по продажби на недвижими имоти и го попитах за малка, комфортна къщичка в планината, може би щях да купя една за лятна резиденция. Понякога правя неща, които изненадват и самия мене, защото всъщност не исках да купувам никакви къщички в Швейцария. Впрочем, зная ли. Градът беше не само пометен, но и полиран до огледален блясък, с градинки като часовникови машинки и тази всеобща празничност ми се струваше предвестник на сладостния живот, до който все не можех да се добера. След като си пропилях деня, без да съм още наясно къде ще наема лятно жилище, реших да напусна колкото се може по-бързо „Шератън“ и тази мисъл ми донесе значително облекчение. Гарсониерата, която отговаряше на моите изисквания, защото беше на една тиха уличка, намерих на следващия ден и то с приходяща домашна прислужница, останала от предишния наемател. Този ден трябваше да бъде последният от живота ми в хотела. Когато привърших със закуската, към масата ми се приближи едър, белокос, благороден на вид мъж и ми се представи като адвокат Трюрли. Той сложи до себе си голяма папка и ме помоли за малко внимание. Каза ми, че известният швейцарски милионер доктор Вилхелм Кюсмих, който е дългогодишен почитател на моите занимания и запален читател на моите произведения, иска да ми подари в знак на уважение и благодарност замък. Точно така, замък, от втората половина на XVI век, до езеро, но не в Цюрих, а в Женева, опожарен по време на религиозните войни, а сега построен наново и модернизиран от господин Кюсмих. Адвокатът рецитираше историята на замъка като по ноти. Трябва да я беше научил наизуст. Слушах го все по-приятно изненадан, че първоначалната ми преценка за Швейцария, която беше започнала вече да избледнява в душата ми, се е оказала все пак правилна. Адвокатът стовари пред мене на масата огромна книга с кожена подвързия, един албум всъщност, който показваше замъка от всичките му страни, отгоре също, сниман от самолет. Веднага след това ми подаде друга книга, по-тънка, списък на вещите, на движимото имущество, което се намира в замъка, защото господин Кюсмих не искал да ме оскърбява с голи стени и трябваше да приема ценната сграда заедно с целия инвентар. Не били мебелирани само партерните помещения, на всички по-горни етажи обаче имало само антики, безценни произведения на изкуството, оръжейна зала, без нея не може, навес за файтони също, но адвокатът не ми даде време да се насладя на всичко това, защото попита с официален тон, почти сурово, готов ли съм да приема дарението. Бях готов. Тогава Трюрли замря за миг. Дали не се молеше преди да пристъпи към това толкова важно дело? Мъже като него винаги ме карат малко да завиждам. Ризите им са снежнобели и в три часа през нощта, панталоните им никога не се мачкат, а копчетата им никога не се разкопчават сами. Адвокатът ме смразяваше леко със своето съвършенство или по-скоро ме караше да се чувствам непохватен, но не беше възможно да искам от непознатия добродетел да ми изпрати посланик, който да отговаря на вкуса ми. Освен това не трябваше да забравям, че се намирам в Швейцария. След изпълнения с достойнство размисъл адвокатът Трюрли каза, че ще уредим по-късно заключителните формалности, а сега ще e достатъчно, ако бъда така добър да се подпиша на акта за дарението. Той извади от папката си друга, прозрачна, в която като между две стъкла лежеше прецизно оформен на пишеща машина документ, разположи го пред мене на покривката и ми подаде едновременно с това писалката си, естествено швейцарска, със златно като очилата му перо. След това се дръпна леко назад, сякаш че престана да съществува за времето, докато се запозная със съдържанието на изключително важния акт. И аз прочетох всичките клаузи на дарението. Задължавах се между другото да не докосвам в продължение на шест месеца двадесет и осемте сандъка, намиращи се в рицарската зала, и когато вдигнах поглед към адвоката, още преди да отворя уста, той каза, сякаш четеше мислите ми, че в тези сандъци, които не са заключени, разбира се, има уникални предмети, да речем — платна на стари майстори, поради което предоставянето им във владение на чужденец, дори и с моята известност, ще изисква определено време. Освен това през следващите две години не можех да продавам замъка, целия или частично, нито да го отстъпвам на други лица по какъвто и да е начин. Не видях в клаузите нищо подозрително. А и всъщност нямаше ли да бъде моята подозрителност проява на безпомощност пред великодушието, което ме водеше с тежкия юридически немски език на швейцарците като по спуснат мост към стаите на замъка? Изпотих се малко, докато подписвах, след което адвокатът Трюрли вдигна с леко, но властно движение ръка и двама служители на хотела, които дотогава не бях забелязал, защото чакаха невидими зад палмите, се приближиха, за да удостоверят истинността на моя подпис със своите. Сигурно ги беше поставил в ъгъла предварително. Външната обвивка на цялата сцена наистина изглеждаше старателно подготвена. Когато останахме сами, Трюрли ме помоли да подпиша и един отделен текст на обратната страна на документа. Там давах съгласието си на лица, упълномощени от дарителя, да проверяват периодично дали изпълнявам условията на 8, 9 и 11 параграф и дали не ровя в сандъците с драгоценното съдържание. Мисълта, че някакви чужди хора ще ми се въртят из замъка и ще надничат, където им попадне, ме накара да изстина. Адвокатът обясни чисто формалния характер на тази точка. И добави, че актът е получил юридическа сила и всеки момент мога да мина във владение на целия обект заедно с прилежащия към него парк. Вече ставаше, когато ми хрумна мисълта да го попитам кога бих могъл да благодаря лично на моя благодетел. Оказа се, че в момента господин Кюсмих е много зает, защото поел ръководството на концерн за производство на продоволствени концентрати и преди всичко на прочутата хранителна смес милмил, препарат, който се използва за стабилизиране на детското здраве по всички континенти. Времето на нашата среща трябвало да се определи допълнително. Адвокатът стисна ръката ми, големият старинен часовник зад нас започна да бие единадесет, гледах под тържествения му звън вече като собственик на швейцарски замък как Трюрли крачи по килимите, как се отварят пред него стъклените крила на изхода, а шофьорът с фуражка под лявата мишница му отваря вратата на черния мерцедес, и стигнах до убеждението, че всъщност отдавна ми се е полагало нещо такова.

За съжаление замъкът се оказа необитаем. През последната зима се бяха спукали тръбите на парното отопление. Но трябва ли на харизания кон?… Изоставих плана за ходене в Алпите и се заех с ремонт. Архитектът по вътрешно обзавеждане ме убеждаваше да приема проекта му за превръщане на партерните зали в дворцова феерия, а когато му се противопоставих, отстъпи съвсем недоброжелателно, защото стовари на мой гръб всичките решения заедно с тези за облицовката на баните (беше напукана) и профила на бравите (някой ги беше свалил). Бях вложил вече доста средства в стените, когато вестниците съобщиха на първите си страници сензационни новини за милмила. Стана ясно от какво всъщност се прави хранителната смес. Създаде се международен комитет на пострадалите майки, който подведе Кюсмих под съдебна отговорност. Искът беше за деветдесет и осем милиона швейцарски франка. Влошеното детско здраве, духовните и физическите страдания на родителите, с какви средства ще се компенсира причинената болка — за всичко това пресата пишеше с подробности, а когато идвах да оглеждам ремонта, трябваше да се промъквам през пикети11 с транспаранти, ругаещи негодника, който не само се е сдобил със замък от тровене на деца, ами има и наглостта да го доукрасява сега, когато над главата му са надвиснали съдебни обстоятелства. Успях на два пъти да обясня, че не съм Кюсмих и че нямам нищо общо с бебетата, но на третия една възрастна госпожа от Армията на спасението, която вероятно не ме чу, защото пееше и биеше барабан, взе от друга плакат с призив за справедливост и ме удари с него по главата. Това ме накара да разбера в какво неловко положение ме беше поставил Кюсмих със замъка. Позвъних на адвоката, защото исках да чуя и неговото мнение, а той ме посъветва да избягвам журналистите. Най-добре съм щял да направя, каза Трюрли, ако отида за известно време в Алпите. Последвах съвета му, защото така и така бях дошъл в Швейцария заради това. Мислех си тайно, което си признавам чистосърдечно, защото имам навика да казвам само истината, че всичко ще утихне, когато Кюсмих се озове най-сетне зад решетките. Защото аз, глупакът, продължавах да смятам, че след като има толкова нечиста съвест, ми е направил дарението, за да изкупи по някакъв начин вината си. Ако не си бях губил времето в „Шератън“, щях да прекарам съвсем спокойно лятото сред някое планинско кътче, макар че от друга страна нямаше да се запозная нито с професор Гнус, нито с Института за исторически машини, а така нямаше да отида и на Енция с нейната необикновена етикосфера. Такъв е животът, от глупостите се раждат велики неща, макар че по-често става обратното. През цялото лято бях колкото в Алпите, толкова и в Женева, защото и ремонтът трябваше да се наблюдава, и Трюрли имаше да обсъжда това и онова с мене. В града използвах гарсониерата, не ходех в замъка, на делата на Кюсмих също не исках да се показвам, а в същото време майките, прокуратурата и репортерите се грижеха пресата да бучи от сензационни новини за злодеянията на концерна. Което си е истина, борбата на парите със закона даваше неочаквани резултати. Призованите от обвинението специалисти доказваха експериментално, че милмилът е вреден за детските организми, а експертите на концерна защитаваха със същата научна прецизност целебните свойства на продукта. Общественото мнение обаче беше на страната на децата и майките. Когато си дойдох един път от Женева в моята къщичка под наем и току-що бях закусил, Трюрли ме извика с лаконична телеграма да се върна обратно в града. Пътувах на връщане с влака. Швейцарците така са надупчили страната си с тунели, че можеш да я пресечеш надлъж и нашир, без да видиш каквито и да било планини. В купето заварих възрастен господин, който носеше старомодни златни очила с черен ширит и четеше моите „Звездни дневници“. Учуди ме, че постоянно отваря една дебела книга, която лежеше на коленете му, и като поглежда в нея, записва нещо старателно в полетата на произведението ми. Когато отиде във вагон-ресторанта, погледнах в „Дневниците“, които беше оставил на седалката. Полетата бяха изпъстрени отгоре до долу с номерата на някакви параграфи. Обзе ме любопитство и затова, като се върна, му се представих и го попитах за значението на бележките. Оказа се необикновено учтив. Най-напред ме поздрави сърдечно за моите открития и постижения. Беше професор по космическо право, при това политическо. Освен че завеждаше катедра по космическо право, Роже Гнус, защото така се казваше, осъществяваше по поръчение на секретариата на Организацията на обединените нации надзор над Института за исторически машини, филиал на МВнР. Не на Министерството на външните работи, а на вселенските. Дори не знаех, че има такова министерство. С добродушна усмивка в сините си като ледник очички, смалени от лещите на очилата, професорът ми обясни, че новото МВнР съществува само като частична институция и се намира във фаза на формиране. Защото по инициатива на влиятелните държави се създало първично административно ядро, което щяло да стане нормално министерство едва след известно време, когато контактите с космическите цивилизации престанат да бъдат случайни и се стигне до установяване на официални отношения след акредитиране на пълномощни посланици с всичките им правомощия. Досега с изследването на населените планети се занимавала Организацията на обединените нации, но космическите измерения изисквали от дипломацията съвсем нови методи и решения. Изобщо не бях чувал за това. Най-много се чудех, че швейцарската преса мълчи по една толкова важна тема. Нищо чудно, обясни ми професорът, защото засега се занимаваме главно с тренировъчно-фантомна дипломация, освен това ни финансира Организацията на обединените нации, тъй като управата на кантона се договори предварително, че дава съгласие министерството да се настани в Женева, ако това не й натежи финансово, а пресата не се занимава с неща, които не влияят на швейцарската икономика. Между другото, добави той, нашата дейност е тайна. Но не по силата на международното или швейцарското наказателно и гражданско право, защото не става въпрос за сигурността на страната, а за здравия разум. И без сведения за другите планети монетарната ситуация се влошава все повече и повече, швейцарският франк още не диша тежко, но до известна степен понакуцва, затова трябва да се щади. Обикновеният период на планиране при банковите операции обхваща най-много няколко години, защото основна единица за измерване при тях е бюджетната година, а ние, ИИМ и МВнР, работим с минимално изпреварване от порядъка на сто години! Наричаме тази мерна единица секулар12 и цялата министерска дейност, свързана с извънземната история, се движи в рамките на секуларите. Не разбрах нищо от това, което каза, но имах смелостта да си призная, че съм напълно объркан. От вас, каза той, господин Тиши (така изговаряше името ми), нямам какво да крия. И най-напред ми обясни смисъла на бележките в „Дневниците“. Обикновен професионален навик: привеждал към съответните параграфи всички извършени от мене несъзнателни нарушения на космическото и междупланетното право, плюс правилата за движение по Млечните пътища. Като видя лицето ми да се удължава, професорът добави, че първооткривателите винаги правят такива faux-pas13. Колумб не e ли помислил Америка за Индия? А отношението на испанците към ацтеките? Само че звездните държави, с които се занимаваме, не могат да бъдат обект на колониална експанзия, защото в общи линии са по-развити от нас. През целия път до Женева професорът ми обясняваше основите на своята наука, а аз го слушах като ученик. Юридическите закони, каза той, са по-важни в Космоса от физическите. Разбира се, явленията на битието се решават в крайна сметка от физиката, но в процеса на практиката не е така. Ето, да вземем една такава загадка като Silentium Universi14. Защо толкова десетки години търсенето на сигнали от извънземни цивилизации не дава никакви резултати? С изследването на тези цивилизации се заеха първи, без да имат право на това, естествоизпитателите — астрономи, физици, математици и биолози, които пресметнаха като две и две четири, че няма как да няма извънземни, които няма как да нямат енергийни средства, както и технически възможности, но тъй като нищо не се вижда и не се чува, ergo15 никъде никакви извънземни няма. Ама как така да няма, като току-що се каза, че няма как да няма? Вместо да се посъветват с познавачите на политическото, икономическото и прочее право, те решиха, че колкото по-високо се развива една цивилизация, толкова повече се доближава до своята гибел. Като ларва и какавида прекарва дълго време, но тогава няма средства за сигнализация, а когато ги има, или вече цивилизацията не съществува, или съвсем скоро престава да съществува. И себе си хвърлиха в ужас с този извод, и широката публика също. Излезе, че сме сам-самички в целия Космос. Плюс това, че скоро и нас самите няма да ни има. Разбира се, тук е Ийон Тиши и той не стои със скръстени ръце, но nec Hercules contra plures16. Не го признават официално. Защо? Защото малко ли маниаци и мошеници има, които разказват измишльотини за летящи чинии и доброжелателни праастронавти, дошли на Земята да строят на египтяните пирамиди, за да погребват в тях фараоните си? Необходимо беше научният свят да реагира на тези лъжи и като резултат той реагира прекалено строго. Знаете ли, господин Тиши — професорът сложи с успокоителен жест своята измитата до розово швейцарска ръка на коляното ми, — къде, в кой раздел се намират вашите произведения, да речем, в Женевската градска библиотека? В раздела Science fiction17. Ето как стоят нещата, скъпи мой! Но моля да не вземате това присърце. Не го ли знаехте?

Отговорих, че не си чета книгите, затова и не ги търся по библиотеките.

— Да не бъде признат е просто задължително за всеки велик новатор и откривател — каза сентенциозно Гнус. — Но има крайно сериозни причини, поради които ние — имам предвид МВнР — не се противопоставяме на подобни недоразумения. До известна степен така щадим и вас…

— Как да разбирам това? — попитах, удивен от последните му думи.

— Ще го разберете, но когато му дойде времето. Щом съдбата ме изправи на пътя ви, нека бъде, каквото е съдено да бъде — каза той и ми подаде визитната си картичка, след като написа на обратната и страна неогласения в указателите номер на домашния си телефон.

— Silentium Universi е резултат от финансови ограничения — продължи професорът с нисък глас. — Нашата богата страна отделя за бедните страни 0.3% от дохода си. Защо трябва отвъд Земята да е иначе? Мисълта, че Космосът е девствена пустош, която не се управлява от правни норми, че няма сфери на влияние, бюджетни проекти, защитни митнически такси, пропаганда и дипломация, докато там не стъпи човечеството, е като мисълта на дете, че преди да е направило първата си купчинка, никой не е можел да прави това. Дилемата престана да съществува едва тогава, когато я поехме от естествоизпитателите. Те наистина са като малки деца, господин Тиши. Смятат, че този, който има в текущата си сметка двадесет слънца и уравновесен енергиен баланс, а в астрофинансовия си резерв около 10^49 ерга, прахосва това наляво и надясно като ненормален. Съобщава, сигнализира, изпраща в празното пространство производствени лицензи, съвсем безплатно, какво говоря, с чиста загуба, дава достъп до технологична, социологична и дявол знае каква още информация, при това така, единствено от добро сърце или този орган, който му замества сърцето. Това трябва да се причисли към детските приказки, скъпи господин Тиши. Колко пъти, ако мога да попитам, са ви обсипвали с богатствата на планетите, които сте открили?

Замислих се за миг, защото за мене това беше съвсем нова гледна точка.

— Нито един път — казах най-сетне, — но и аз никога за нищо не съм молил, професоре…

— Ето, виждате ли! За да получиш, трябва най-напред да молиш, а и тогава нищо не се знае. Междузвездните отношения се подчиняват на политически, а не на физически константи. Всичко е подвластно на физиката, но да сте чували земен политик да се оплаква от гравитационната константа? Кои физически закони пречат на богатите да делят богатствата си с бедните? И как господа астрофизиците не са взели под внимание такива елементарни неща при своите разсъждения? Но вече пристигаме. Каня ви в Института за исторически машини. Имате телефона ми, моля да ми позвъните и ще се уговорим.

Влакът наистина вече тракаше по стрелките и се показа гарата. Професорът пъхна в чантата си „Звездните дневници“ и като посегна за връхната си дреха, каза с усмивка:

— Политическите отношения се развиват в Космоса от милиарди години, но те не могат да се видят и с най-големия телескоп. Помислете, моля ви, за това през свободното си време, а сега довиждане, скъпи господин Тиши! Чест беше за мене да се запозная с вас…

Все още под силното впечатление от тази среща открих пред зданието на гарата черния мерцедес, в който ме чакаше Трюрли. Седнах и му протегнах ръка. Погледна ме така, сякаш че не знаеше какво се подава от ръкава ми, след което докосна дланта ми с края на пръстите си. Шофьорът не можеше да ни чуе, защото ни делеше стъклена преграда, но адвокатът сниши глас и каза:

— Господин Кюсмих даде показания…

— Призна ли си? Това е добре — прибързах машинално с отговора и се почувствах неловко, защото говорех с адвоката му.

— За вас не е — подхвърли той ледено.

— Какво?

— Той призна, че дарението е било нагласена работа…

— Как така нагласена?… Не разбирам.

— По-добре ще бъде, ако обсъдим това в кантората ми.

Млъкнахме. Все повече се чудех на хладното му държание, но в кабинета всичко ми стана ясно.

— Господин Тихи — каза Трюрли, като седна зад бюрото, — признанията на доктор Кюсмих оформиха съвсем нова ситуация.

— Така ли мислите? Защото е излъгал? И ме е наклеветил?

Адвокатът се намръщи, сякаш че беше чул нещо непристойно.

— Намирате се пред адвокат, а не в съдебна зала. Щом казвате, че е клевета, нека бъде клевета! Но нима вие, господин Тихи, смятате да твърдите, че доктор Кюсмих, ей така, заради черните ви очи, ви е подарил нещо на стойност 83 милиона швейцарски франка?

— За стойността не е ставало дума — предъвках аз — и… и нали вие дойдохте при мене за дарението…

— Направих това, което поиска от мене моят доверител — каза Трюрли. Очите му бяха също така небесносини като очите на професора, но значително по-малко симпатични.

— Как така… нима твърдите, че сте ми предали дарението с подли намерения?

— Моите намерения нямат нищо общо с въпроса, защото са в сферата на моята психика, а за правосъдието тя не представлява интерес. Значи вие се опитвате да твърдите, че сте приели от човек, когото изобщо не познавате, осемдесет и три милиона без всякакви скрити мисли?

— Какво говорите — започнах ядосан, но той се прицели в мене с вдигнат пръст като с револвер.

— Извинете, но сега имам думата аз. Ако съдът се състои от деца, може би ще приеме вашите показания за чиста монета, само че нали не е така. Как може някой, за когото дори не сте чували, да ви подари 83 милиона, защото уж някога е прочел с удоволствие книгите, които сте благоволили да напишете? На това ли трябва да повярва съдът?

Адвокатът извади от една скъпа кутия цигара и я запали със златната запалка, която стоеше до мастилницата.

— Може би ще ми обясните за какво става дума? — казах, като се опитвах да запазя външно спокойствие. — Какво иска господин Кюсмих? Да му бъда другар в килията ли?

— От доктор Кюсмих ще бъдат снети всичките лъжливи обвинения, които му бяха отправени — каза адвокатът Трюрли, като духна дима към мене, както правим понякога, когато искаме да прогоним натрапчиво насекомо. — Затова се опасявам, че в килията ще бъдете сам.

— Един момент — все още не можех да дойда на себе си, — той ми подари замъка… но защо? Да му го върна ли иска?

Адвокатът кимна важно с глава.

— За какъв дявол тогава ми го даде? Нали не съм го молил, не знаех — а-а-а… искал е да го запази от запор, от конфискация, така ли?

Адвокатът дори не трепна, а на мене всичко ми стана ясно.

— Добре — казах войнствено, — но замъкът все още е мой, аз съм неговият законен собственик…

— Не мисля, че това ще ви помогне много — каза адвокатът равнодушно. — Дарението е толкова невероятно, че анулирането му по съдебен път няма да бъде никак трудно.

— Разбирам, затова Кюсмих е дал лъжливи показания… но ако съдът му повярва, няма да му се размине…

— Не зная какво искате да кажете с „няма да му се размине“ — отвърна Трюрли. — Ищците отдавна се мъчеха да доведат нещата до съдебен процес. Всеки, който чете вестници, знае това. Когато се появи първото мнение на експертите за вредата от милмила, доктор Кюсмих се оказа в безизходно положение. Вие използвахте тази негова временна слабост, това, че беше сломен от грижите за съдбата на семейството си. Той не послуша съвета ми, защото го убеждавах, че истината ще възтържествува и ще спечелим процеса. Така и ще стане. И няма да се стигне до положение сумата по иска да бъде изплащана с имущество. На дневен ред ще остане само това, че вие, чужденецът, сте се опитали да се обогатите за сметка на чуждото нещастие.

— Значи него нищо не го заплашва? Въпреки признанието, че с дарението е искал да се измъкне от плащането по иска? Че е имал намерение…

— Никой не може да бъде наказан за това, че е имал намерение.

— Което се отнася и за мене!

— Вие не само имахте намерение, но и подписахте известния ви документ.

— Без всякакви задни мисли обаче! Репутацията ми е безупречна! Мога да го докажа — казах и млъкнах, защото лицето на адвоката се промени като върховете на Алпите при залез слънце.

— А сребърните лъжички?!! — каза той гръмогласно, като ме гледаше с нескрито презрение.

На това място ще прекъсна разказа за нашия разговор. Адвокатът, към когото професор Гнус ме насочи да се обърна за съвет, се казваше Спутник Финкелщайн. Беше дребничък, мургав и весел. Изслуша моята история до лъжичките, потърка носа си и каза:

— Не се чудете, че все си търкам носа с пръст, но когато носиш двадесет години очила, не можеш да отвикнеш веднага след слагането на контактни лещи. Вие ми разказахте съдържанието на спектакъла, аз пък ще ви кажа кои са авторите на сценария. Кюсмих ще спечели, защото е успял да се договори с „Нестле“. Става въпрос за златното кафе. Не сте ли чували за него? Екстракт от кафе, който след разтварянето си изглежда в чашата съвсем като злато.

— А на вкус?

— Като обикновено кафе. Но е пазарна ниша, никой още не се е сетил за това! Новост! Да пиеш злато! Разбирате ли? Той им отмъкна патента изпод носа и те му създадоха неприятности.

— А милмилът? Вреден ли е, или не?

— Всичко е вредно — каза категорично моят защитник. — В него има ендорфини, разбирате ли, съединения, които организмът сам създава в мозъка, обезболяващи, успокояващи, морфинът прилича на тях. Ендорфините в милмила са почти никакви. Колкото да се пише в рекламите. Едни лекари казват, че са вредни, други — че са полезни. Евентуално, че от тях няма лоши последствия. Но какво значение има? При гражданските дела е решаваща банковата сметка, защото ако не можеш да спечелиш, можеш да съдиш другата страна до припадък. Сега имам едно такова дело за патент на машина на времето. С която да се ходи в бъдещето. Казва се хронорх. Натам и обратно, разбирате ли? Открили го двама доктори от един много реномиран университет, да ги наречем от съображение за дискретност доктор Трeфе и доктор Кошер. Но не искат да им го патентоват, защото не работи така, както е казано в описанието.

— Хронорх ли? — попитах заинтригуван, като забравих за милмила и лъжичките. — Можете ли да ми кажете нещо повече?

— Защо не? Основава се на теорията на Айнщайн, както впрочем и всичките останали нещастия. На тела, които се движат все по-бързо, времето тече все по-бавно. Знаете това, нали?… А на тях им хрумнало, че няма нужда да се пътува за някъде, достатъчно е тялото да се движи много бързо на едно място. Наляво, а после надясно. При достатъчно голяма скорост на трептене времето започва да тече по-бавно. Това е принципът. За съжаление нищо не е в състояние да издържи такова тръскане, всичко се разпада. На атоми. Може, разбира се, да се изпратят в бъдещето атоми, но не и нещо повече. Ще изпратите яйце, а ще пристигне фосфор, въглерод и това, от каквото още се състои яйцето. Човекът също може да отиде в бъдещето само на прах. Затова патентното бюро им отказва регистрация, а те се страхуват, че някой ще им открадне идеята, преди да са измислили нещо срещу друсаницата. Това е положението. Трудно е, но аз обичам именно трудностите. Така че да се върнем към нашия въпрос. „Нестле“ се е договорила с Кюсмих и ще си поделят кафето. Майките и децата няма да бъдат финансирани повече. Експертите ще престанат да са сигурни в твърденията си. Кюсмих ви е подарил замъка, за да демонстрира, да речем, сила. Че нищо няма да му направят. Да го подари на някого от семейството си, да му припише правото на собственост, е много прозрачно. Бил му е необходим чужденец, известен, но — да си го кажа — спорен. Нали няма да се обидите? За да може в един случай да каже: ето, имаше на кого да го дам, заслужава си, а в друг: виждате ли, подведе ме външната страна, не съм знаел за сребърните лъжички и разни други неща. Така ще обърнат играта срещу вас. Питали сте търговски посредник за къща! Били сте точно това, което търсят, не сте някой безделник, но защо, ако позволите, сте се съгласили да вземете замъка заедно със сандъците? Те направо ще ви довършат…

— Как можех да откажа? Не виждах причина. А нямаше и да бъде любезно. Да приема подаръка, а да не искам част от него… нали дарителят ще се обиди…

— И аз така си мислех. Но сандъците няма да минат пред нито един съд. Знаете ли какво има в тях?

— Произведения на изкуството, струва ми се…

— Отгоре може би. Но оставете това. Ето документа за дарението, ксерокопие. За съдържанието на сандъците — нито дума.

— Адвокатът Трюрли ми каза, че там има някакви картини и че за да бъдат предадени във владение, се изискват специални постъпки…

— Разбира се, че се изискват, защото там са най-важните части от апаратурата за производство на златно кафе. На харизания кон зъбите не се гледат, но конят е бил троянски! Трябвало е да пазите това, за което се води истинския спор, задкулисния!

— Какво говорите? Аз и не съм поглеждал в сандъците.

— Защото сте порядъчен човек, подписали сте, дали сте дума, това говори добре за вас и може би някъде на друго място биха ви повярвали, но не и тук. Тяхната версия е следната: направили сте опит да се възползвате от създалото се затруднено положение на Кюсмих, за да се обогатите.

— Нещо подобно ми каза и Трюрли.

— Именно!

— Но обяснете ми защо Кюсмих, който ми подари нещо без всякакво желание да ми го подарява, ще остане ненаказан, а аз не?

— Положението, разбирате ли, е следното. Да речем, че някой идва при вас с голям сандък и казва, че е убил леля си, а трупът и се намира в сандъка заедно с нейните брилянти. Ако скриете сандъка, той ще раздели с вас плячката, но трябва да обещаете и това, че ще му помогнете да закопае лелята. После се оказва, че ви е излъгал. В сандъка има само тухли. Той няма да носи отговорност и за какво да я носи? Че ви е излъгал? Лъжата не му е донесла никакви облаги за ваша сметка. Ще каже, че това е било шега, но вие няма да се измъкнете. Дали сте съгласие да станете съучастник в убийство post factum18, защото сте обещали да скриете жертвата и плячката и да помогнете при закопаването на трупа. Това е наказуемо. Съучастие post homicidium19 и нечиста сделка с крадени вещи.

— Виждате ли нещо подобно в моята ситуация?

— Да. Много хитро са го измислили! И отгоре на това сте позволили произволен брой пълномощници на Кюсмих да контролират дали спазвате условията на дарението. Да ви кажа ли какво ще намерите в замъка, когато отидете там? Тълпа, господин Тихи! Когато ви се приходи по нужда, те имат право да ви придружат до тоалетната, както и да бъдат praesentes apud actum urinationis или defaecationis20, защото юридическият документ, който сте подписали и сте позволили да удостоверят с подписите си двама свидетели, не предвижда никакви изключения. Направо шедьовър!

— Бих желал да не му се радвате толкова.

— Охо, весел клиент сте вие, господин Тихи! Тяхното желание е да се откажете доброволно от дарението, нали? Ако не искате, ще има процес. За замъка бих могъл да ви защитя, но за сандъците — едва ли. In dubio pro reo21, но нито един швейцарец няма да се усъмни, че първото нещо, което сте направили, е било да отворите сандъците.

— А ако съм погледнал в тях, какво от това?

— Непременно ли искате да знаете? Добре, ще ви кажа. Там има и ценни книжа, учредителни акции на името на Кюсмих, патенти, техническа документация. Ако бяхте по-малко добросъвестен, но повече предвидлив, щяхте да ги прегледате и да уведомите Кюсмих, за да си ги прибере. А вие сте си мълчали. Моля ви, не казвайте нищо — аз ви вярвам! Но колегата Трюрли ще се възползва от това по доста живописен начин. Бездействието ви като dolus22 и corpus delicti23 едновременно. На ваше място щях веднага да се заема със сандъците.

— Странни неща чувам от вас.

— Защото зная кой е Кюсмих, а вие едва сега започвате да го опознавате. И това не е всичко. Те ще стоят кротко, но ако поискате да заминете, ще бъдете задържан на границата или на летището. Опит да избягате в страна, която не е подписала с Швейцария споразумение за предаване на преследвани от закона престъпници.

— Какво ще ме посъветвате в такъв случай?

— Има как да се справим с Кюсмих, но това е нож с две остриета. Ако се откажете от дарението сега, той няма да се зарадва. В това е юридическата тънкост. Докато не бъде произнесена благоприятна за него присъда, искът ще виси отгоре му като дамоклев меч. Ние знаем, че този меч ще бъде снет, сложен в ножницата и заровен, но ако пресата подхване вашия отказ от щедрия дар преди присъдата, едното ще се настави с другото и ще се разнесе доста неприятна миризма. Пресата обича такива скандали! След присъдата обаче никой вече няма да се интересува от замъка, от вас и сандъците, никой няма да забележи, че той ви е направил подарък, а вие сте му го върнали по ваше желание. И край. Разбирате ли?

— Разбирам. И затова искам да се откажа веднага. Нека се размирише силно!

Адвокатът Финкелщайн се разсмя и ми се закани с пръст.

— Вендета? Жадуваме кръв? Подли Яго, нека… и така нататък, дойде часът на моята разплата? Моля ви, господин Тихи, не правете това! Остриетата са две. Пресата ще се нахвърли върху него, но и върху вас. Той е непочтен, а вие сте негов помощник. Разбира се, трябва да заплашваме, че ще върнем всичко веднага, заплахите ни обаче няма да са много правдоподобни, защото наистина можем да ги повлечем след себе си, но ще се давим заедно и вие ще потънете по-дълбоко от него. Трюрли ще изкове от вашите лъжички архангелски меч.

— Кажете тогава какво да правя?

— Търпение. Съдът отложи делото за след три месеца. Ще се пазарим. Протакане, четвърт съгласие, разхлабваме хватката, отиваме до вратата, затваряме отвън, подаваме глава, връщаме се и така, докато стигнем до реми.

— Какво означава това?

— Кюсмих ще се вземе замъка и сандъците, но ще трябва да ви възстанови понесените загуби и да прекрати процеса. Евентуално ще ви плати и за нанесени морални щети. Схванахте ли нещата като цяло? Ако не, мога да ви обясня всичко още един път. Много съм търпелив с клиентите си. Трябва да бъда. Швейцарците се отличават с бавното си мислене. Аз съм натурализиран тук, а ако ви интересува — от Чорткова съм. Знаете ли къде е?

— Не.

— Няма значение. Галиция и Лодомерия24. Хубаво местенце. Баща ми, да е благословена паметта му и идеята да даде на първородния си син името Спутник, имаше там антикварен магазин. Беше благороден човек. И аз не смених името си25. А вие какво решавате, господин Тихи? Ще се борим ли, или ще се предаваме?

— Бих искал господин Кюсмих да ме помни дълго — казах след кратко размишление.

Адвокатът ме погледна осъдително.

— Мислите най-напред за него, а не за себе си? Справедливо, но не е практично. Препоръчвам ви да оставите въжето в мои ръце. Адвокатът Финкелщайн ще се запъне и ще дърпа, доколкото е възможно. А вие можете през това време да отидете на почивка. Така и така ще трябва да чакате три месеца.

— Вижте какво — казах изведнъж, осенен от нова мисъл, — хронорхът готов ли е вече? Работи ли? Защото можем да изпратим много различни атоми там, където Кюсмих ще произвежда златното кафе. Например сажди, силиций, сяра…

Адвокатът се разсмя гласно.

— О, професорът не ме е лъгал като казваше, че си ви бива. Имате право — това може да бъде много страшно оръжие. Но виждате ли, като всяка делова дейност, отмъщението трябва да има предел на своите разходи. За да се изпратят шепа атоми половин година напред, ще е необходимо електричество за един милион франка…

— В такъв случай оставям замъка и честта си във ваши ръце, господин адвокат — казах и станах.

Още се смееше, когато затворих вратата след себе си.

(обратно)

II. Институтът за исторически машини

Адвокатът Финкелщайн ме убеди. Отмъщението беше невъзможно. То е едно от най-големите житейски наслаждения, особено когато е, както казват познавачите, хладнокръвно, защото тогава е най-приятно. Кой от нас няма лични врагове и не се въздържа заради тях от вредни страсти, за да дочака в цъфтящо здраве подходящия момент? Бих могъл да кажа доста по въпроса, тъй като същността на космонавтиката е такава, че предоставя сума време за размисъл. Един човек, чието име няма да спомена, защото не искам да го обезсмъртя, направи всичко възможно, за да омаловажи моята дейност. На връщане от Касиопея знаех, че ще го срещна на официален банкет и обмислях разни варианти на срещата. Той, разбира се, щеше да дойде при мене с протегната ръка, а аз можех да го помоля да си признае дали е негодник или е кретен, защото на кретени подавам ръка, а на негодници никога. Но това беше някак си прекалено театрално и направо не струваше. Отхвърлях вариант след вариант, а като кацнах, научих ужасен, че всичко е било напразно. Той беше променил мнението си и вече ме превъзнасяше до небесата.

На Кюсмих също не можех да направя нищо. Затова реших, че от този момент нататък престава да съществува за мене. И той наистина изчезна, но само когато бях буден. В кошмарите, които сънувах, ми подаряваше яхти, палати, танкери, пълни с милмил, и купища брилянти. Измислях разни хитрости, за да се измъкна от глутница негови адвокати, които ме настигаха в тъмна уличка и тъпчеха джобовете ми със сребърни лъжички. Обречен бях да не мърдам три месеца от Швейцария и се страхувах, че няма да издържа. Нощно време Кюсмих, а през деня градинки като часовникови машинки, блясък на позлатени банкови табелки, борсови бюлетини и текущи курсове в „Neue Zurcher“. Когато се разхождах, гледах да не минавам по една улица, защото ми казаха, че под асфалта между канализационните тръби има трезори със злато. Не се събрали в подземието на банката и тя си пробила тунели под паважа. За щастие си спомних за поканата на професор Гнус. И това ме спаси.

Институтът се намираше извън града. Със стъклени стени, които отразяваха небето и облаците. Виждаше се отдалече и се извисяваше над обширен парк. Зад оградата, имитация на железни копия с позлатени върхове, слънцето огряваше жив плет. Обадих се от портиерната до централната сграда, подкарах по-нататък колата и паркирах под големите кестени до басейна, в който плуваха сънливи лебеди. Не обичам тези глупави птици и не разбирам защо толкова даровити хора, особено хора на изкуството, са се мамили от техните извити шии.

Холът на института беше огромен. Приличаше по нещо на храм, може би заради тишината и мраморните плочи, които отразяваха тавана с алюзията за църковен кораб. Видях отдалече професора, който излезе от асансьора и ми се усмихна на поздрава. Така беше поставено началото на едно от най-важните ми пътешествия, само че когато вървях по един от горните етажи след моя водач и минавах по пътя си край техниците с бели престилки, които караха безшумно своите монтажни колички, още нямаше как да зная това. Беше ден, но вътре светеха луминесцентни лампи, едни с топла, други със студена светлина, за да отбележат сякаш, че времето, което тече тук, не зависи от земното. В един огромен кабинет професорът ми представи десетина свои сътрудници, които ръководеха отдели в ИИМ. За да не поставят на изпитание моята скромност, те ме поздравиха с уважение, но не и раболепно. Групата се състоеше все от блестящи с интелекта си светли умове. За съжаление не запомних всичките. Зная, че доктор дьо Волей не ръководеше отдела по финансова космология, защото ръководителят на този отдел имаше друго име, но сега не мога да се сетя какво беше. Във всеки случай звучеше подобно. А и аз не разбирам от финанси, друго нещо е физиката. Начело на отдела по физика стоеше романоезичният26 швейцарец доцент Бур дьо Каланс. Около 49% от хората му бяха ненормални. И тъй като идеята се беше оказала гениална, завистниците говореха, че самият дьо Каланс не е с всичкия си. Сякаш на такава висота на интелекта това можеше да има някакво значение. Да вземем например последните няколко идеи на неговите хора. Като не може да се пътува във времето, трябва да пътува времето. Ако енергията не иска да тече между две изотермични27 точки, трябва да се принуди да направи това, като се копаят дупки. От което се стигнало до идеята за ентроните28, инверсорите29, реверсорите30 и изкопистиката, или копаенето на дупки в структурата на пространството и времето, докато нещо не хлътне в тях. Тази без съмнение ненормална идея беше дала началото на нова ера във физиката. В момента никой не знаеше как ще стане това, но в института малко хора се занимаваха с практическа реализация, защото цялата му дейност гледаше към далечното бъдеще. Във всеки случай Бур дьо Каланс беше изпълнен с най-светли надежди. Разбира се, не всеки откачен физик можеше да намери място при него. Не беше достатъчно да се е побъркал на някаква безинтересна лична основа, а във връзка с най-сложните проблеми на физиката. Тази идея обаче принадлежи на Нилс Бор, който веднъж казал, че на съвременната физика вече не са и достатъчни обикновени концепции, а и трябват безумни. Дясна ръка на дьо Каланс беше доктор Доберман, а лява — дребничкият Сан Бернар. Или обратното. Единият от тях (но пак не помня кой точно) беше доказал математически възможността кварките да се превръщат в акварки, а те — в аквариуми. В нашата Вселена това не можело да стане, но в други нямало как да не става и така теорията беше излязла извън вселенските ни граници. Затова пък съм почти сигурен, че не друг, а холандецът Доберман ми каза, без изобщо да е ставало дума за това, колко неподходящи метафори използва църквата, когато си служи с пасторални (пастирски) образи на агнета и овце, защото агнетата са за чеверме, а от овцете се правят шишчета. Разбира се, дьо Каланс имаше определени проблеми със своя колектив. Освен това мечтаеше да си намери поне двама побъркани лауреати на Нобелова награда, но за съжаление всички живи по това време бяха нормални. Неговите учени се държаха необикновено логично за своето състояние, бих казал дори прекалено логично, без да се съобразяват с каквото и да е обществено благоприличие, когато става въпрос за съществени неща. И до днес имам на прасеца си следи от зъбите на доктор Друс, който ме ухапа, но не в пристъп на лудост, а само в желанието си да запомня по-добре новата му теория за спиновете, собствените механични моменти на количеството на движението на елементарните частици, които не били нито леви, нито десни, а съвсем други. Наистина постигна целта си, защото запомних това буква по буква.

Трябва обаче да въведа някакъв ред в моите богати спомени. Централно място в института заемаха огромните исторически машини, наречени още историографи, а всеки отдел се свързваше с тях периферно. Отделът за онтологични31 грешки и неправилни подходи се ръководеше от Йондър Кнак, дълъг като върлина американец, син на исландка и ескимос. До възникването на този отдел никой не оценявал както трябва сериозността на грешните представи, които имат решаващо значение за постъпките на разумните същества. Когато влязох за първи път в лабораторията по промишлена сексуалистика, помислих, че се намирам в музей за стари парни машини или помпи на Джеймс Уат, защото всичко там се движеше с пъшкане напред и назад, но това беше най-обикновена работилница за ступрационни32 машини и примитивни копулатрици33. Бяха ги докарали от различни държави за стандартизация и конвергенционна34 компаративистика35. Цоклите на японските бяха лакирани и изрисувани с цветовете на цъфнала вишна. Немските бяха съвсем функционални, без каквито и да е украшения, буталата им се движеха безшумно в цилиндри, които лъщяха от смазка, а специалистите на Кнак вече екстраполираха36 на тяхна основа следващите поколения копулатрици. По стените се виждаха цветни графики на ерекцията и дезерекцията и кривите на оргиастичната наситеност и кулминационност. Много любопитни неща, но в отдела цареше потискаща атмосфера, защото вече беше станало известно, че резултатите от междузвездното разузнаване са оборили хипотезата за универсалността на земната еротика. Доктор Фабелхафт, автор на теорията за растящите несъответствия между любовните действия и създаването на потомство (така наречената теория за копулационно-прокреативното разминаване), пиеше, както ми казаха неговите колеги, на поразия, защото вече обработил параметрите на разминаването за всички биологични общества в нашата Галактика, като взел под внимание и Магелановите облаци, но точно тогава директорът му наредил да предаде цялата документация в отдела за грешки и неправилни подходи. Затова не можах да се запозная с него лично, странеше от хората.

В същото време отделът по извънземни теологии37 процъфтяваше. Въпреки микроминиатюризацията и това, че хранилищата с живачна памет съдържаха само резюмирани данни за теодицеите38, сбити до 107 санктора39 на квадратен милиметър, се говореше, че отделът ще се пренася в специално определени за него сгради, а електронната картотека на вероизповеданията и без това тежеше вече почти 150 тона. Странно чувство изпитва човек, когато застане пред огромния блок закована в стоманата памет, където като в блестяща гробница почиват хиляди космически религии.

Любезният асистент на професора, магистър Денкдох, ме разведе най-напред по всички отдели (но не съм в състояние да назова дори и една малка част от тях), за да мога да си представя какви реки от информация захранват централните историографи. Все още не разбирах тяхното значение, но следвах съвета на Денкдох да не задавам въпроси.

Като за такъв институт обядът в столовата беше по-скоро скромен. Денкдох ми обясни, че напоследък пак са им орязали бюджета. В замяна на това моята образователна програма не беше шега работа. Посещението загуби бързо куртоазния си характер, макар че нямах никаква представа какво е замислил професорът, когато ми даде телефона си. След обяд Денкдох ми предложи партия шах. Затова си донесох компютърчето, което бях оставил в колата, сложих го пред шахматната дъска срещу един от най-малките терминали в института, а ние, без да губим време, отидохме в директорския кабинет, където започна моето посвещаване в тайните на ИИМ.

Сега това са вече избледнели спомени, но тогава не ми беше лесно. Най-напред ми обясниха какъв е служебният ред в Министерството на вселенските работи, за което работеха. Струва ми се, че бях чувал някъде нещо подобно, но отбягвах по възможност тази сфера на дейност във Вселената, докато и аз не хлътнах най-сетне в нея. За това какво става в съседните съзвездия, не се знае нищо, най-много какво се е случило под една или друга тъмна звезда преди хикс години, когато там са били нашите пратеници. Ясно е, че изследователите не могат да пътешестват сами, защото са лица, които не носят политическа отговорност. Затова ги придружават пълномощници от съответното ведомство. Когато се върнат от командировката, чиновниците изготвят рапорти и от тях се правят извлечения за програмирането на историографите, или компютрите, които имитират историята на съответната планета. Как обаче да се гради политика върху заключения от отдавна минали времена? Контактите по радиото не са достатъчни, а и радиосигналите достигат до най-близката звезда след много години. Казано без заобикалки, историогръфът трябва да се досеща за по-нататъшния ход на извънземната история, с която му е дадено да се занимава. Да не говорим за кавгите на изследователите, които са били на самото място, защото и без това се знае, че още не е имало случай да представят еднакви експедиционни рапорти. Достатъчно е да си припомним, че американците вложиха милиарди, за да дадат отговор на парещия въпрос има ли живот на Марс, изпратиха там своите спускаеми и орбитални апарати, обработваха пристигналите на Земята материали в продължение на много месеци, след което се оказа, че в действителност знаят всичко, но по въпроса какво именно учените не успяха да постигнат съгласие. А ставаше въпрос само за това дали в марсианските пясъци се намират, или не се намират някакви си бактерии. Микроорганизми, които или съществуват, или не съществуват и които не говорят нищо, така че не могат дори да разказват невероятни неща, което разумните същества са в състояние да правят навсякъде, и използват доста рационално това свое умение. Още по-лошо е, че когато някой се върне на Земята, идва с безнадеждно остарели материали, цял век минава, докато предаде рапорта си на МВнР, и от тази дипломатическа страна на теорията на Айнщайн няма изход. Космическата дипломация и космическата политика трябва да бъдат релативистични40. Историографите се програмират с данни от планетологията, физиката, химията и историята, поглъщат стотици подобни информационни потоци, а следващата контролна експедиция установява провала на положения труд. До момента нито един историограф не беше попаднал в целта. Само разни врели-некипели, но няма нищо чудно, ако си спомним колко са били точни предположенията на футуролозите, макар че са се занимавали с това, което е било под носа им и е чукало на вратата. От друга страна не трябва да се стои със скръстени ръце. Политиката не се прави, защото на някого така му харесва, а защото така трябва. Затова на МВнР му се налага да определя политическата си ориентация по постигнатото от отделните историографски възли, а институтът вече привеждаше в действие още техни агрегати. Историографите не попадат в една цел, защото създават противоречиви версии за далечната звездна история. На галактика се падат до деветстотин цивилизации, с които трябва да се поддържат дипломатически връзки, такава беше оценката за момента, а колко галактики има, никой не знае точно, но най-малко са сто милиарда. Това дава някаква представа за обективните трудности, които стояха пред Министерството на вселенските работи, а утехата, че обикновената размяна на дипломатически ноти с много отдалечените системи ще става за около два милиарда години, не е голяма, защото има и по-близки, та трябва да се знае какво може да се очаква и от тях. Магистър Вютерих от звеното за автопрогнози на ИИМ, което предсказва бъдещото развитие на МВнР, беше установил, че ако развитието на космическата политика върви според очакванията, до сто и петдесет години всеки земен жител ще бъде ако не пълномощен посланик, то най-малко почетен консул, а всички печатници на планетата ще печатат само акредитивни документи. Наистина, това ще премахне окончателно опасността от пренаселване, но ще изникнат нови опасности. Градовете ще опустеят, а и самото министерство ще има проблеми с комплектоването на кадрите си.

Първия месец ходех всеки ден в историографския разпределителен център на института и слушах лекции като студент. Разбрах, че не ние сме измислили всичко това и че други на небето са се сетили преди нас. Политиката увлича в орбитата си всичко, което в някакъв начален етап от своето развитие може и да не е било политика. Под чуждите слънца също имат свои МВнР-та, със свои историографи, и се води космическа надпревара за тяхната оптимизация. Колкото по-точно някой отгатне по-нататъшната чуждопланетна история, толкова повече печели от това. Затова симулациите не са само източник на познания, но и политическо оръжие, защото извънземните създават някои версии за собствената си история само за износ и естествено на нас също ще ни се наложи да правим това за космическа употреба. Което обаче, забеляза веднъж пред мене злостният професор Маверикс от отдела по земна история, няма да изисква нито специални усилия, нито разходи, защото е достатъчно да се предаде по ефира съдържанието на училищните учебници по история, които днес се издават в множеството страни под нашето слънце. Тъй като са пълни със скромни фантазии, те не се наричат измама, а местен патриотизъм.

Слушах тези неща, гълтах прахове за главоболие и си мислех, че всичко е загубено. Никога вече Космосът няма да бъде за мене това, което беше в миналото. Тогава бях наистина като дете, но както на детската възраст, така трябваше да дойде краят и на моята доверчива невинност.

Елементите на историческото симулиране ми обясняваше доцент Цвингли. То се нарича още проекционно имитиране на бъдещето, което на наблюдаваната планета вече не е бъдеще, а настояще, но ние не можем да го знаем и не можем да го опознаем в момента заради разстоянието, което не сме в състояние да преодолеем мигновено. Агрегатите се зареждат с различни сведения за населеното небесно тяло. Най-напред се вземат версиите на тези, които са открили първи планетата, минимум сто процента неверни. (Като чух тези думи, сърцето ми замря). Минимум, защото дори на Земята първооткривателят по принцип няма представа какво е открил, както е станало с Колумб и Америка. Информацията му не била нулева, а отрицателна. Нулева щяла да бъде, ако просто беше казал, че няма никаква представа къде е стигнал.

Следващите версии дават местните жители, които се водят повече от собствените си интереси, отколкото от любов към истината. Тези версии се разбират най-лесно, защото като предназначени за износ са ясни, сбити и целенасочени. Но ако са близо до конкретната истина, или се разбира малко, или всичко наопаки. Което няма защо да ни възмущава, ако имаме предвид, че с християнската любов към ближния са били оправдавани необходимостта от масови кланета на друговерците, разкъсването с коне на богобоязливи тълкуватели на Евангелието, ограбването на ближните и отвеждането им в робство или ако трябва да обобщим — няма такова хитро измислено престъпление, което да не е било извършено под егидата на Божията милост и страха от Бога. При това Божиите заповеди са били винаги спазвани само на думи, така че от всичко може да последва всичко, а на практика разумът се използва, за да се съгласува красивото с позорното. За оптимистите известна утеха е фактът, че става въпрос за всеобщо свойство на разума.

В работния жаргон на института беше заимствана терминология от артилерията, защото в крайна сметка се очаква да се получи такава траектория на събитията, която да попада точно в целта. Идеално състояние се получава тогава, когато земен изследовател пристига на симулираната в института планета и носи със себе си вестник от деня на кацането си, така наречения фантомен брой, а като го сравни с реалното местно издание, установява пълната им прилика. Като всеки идеал, и този не може да се постигне, но трябва да има стремеж към него. Отделните исторъдия дават отклонения, наречени абсолютни, защото не се получава нищо. Затова исторъдията се обединяват в батареи41, което води до огромно разсейване на симулатите. Опитът за усредняване на резултатите предизвиква пълно объркване. Затова крайните резултати се подлагат на филтрация и на този принцип действат три батареи исторъдия: батареята на апробиращите42 модули (БАМ), батареята на опозиционните модули (БОМ) и центриращата батарея на изравняващите модули (БИМ). А МОЗАК (модулът за координиране) се опитва да съгласува техните заключения, но често изпада или в епилептичен резонанс, или в кататония43. Работеше се над създаването на триисторически дивизиони44 (БИМ, БАМ, БОМ), за да се достигнат по-високи равнища на синтез, но пускането на първия корпус тежки историохвъргачки не беше оправдало възложените надежди, защото се оказало, че историографската точност на корпусните агрегати може да даде задоволителни резултати едва когато тяхната обща маса достигне физическата маса на цялата Галактика. Така че за момента трябваше да се задоволят с тройната система, а МОЗАК само да коментира нейните диагнози.

Всичко това ми се стори съвсем невероятно.

— Как — попитах — може да се предвиди нещо, станало на планета, която е отдалечена от нас на хиляда светлинни години, когато гарантирам, че всичките ви исторъдия не могат да познаят какво ще ям утре на обяд?

— Ха! — каза Цвингли. — Изобщо не си мислете, че ще ни смаете с това. Принципът на сигурните прогнози е прост. Истина е, че не се знае какво ще ядете утре, но се знае, че след четири милиарда години никой тук няма да яде нищо, защото като се превърне в червен гигант, Слънцето ще направи вътрешните планети заедно със Земята на пепел. Не е ли така?

Кимнах в знак на съгласие.

— Е, значи трябва да се търсят връзки. Между несигурните явления и сигурните. Това е принципът, а останалото е въпрос на изчисления. Те не са по силите на цялото човечество, дори и всички хора да станат счетоводители, но сто грама синпсим — синтетична психична маса — са с едно равнище над човечеството. В Природата има определени константи. Например константата на разширяване на нагретите тела или на нарастване на планетните цивилизации. Не е важно какво мислят, важно е какво вършат. Изработката на една сребърна лъжичка като ювелирно изделие няма никакво значение, когато я сложиш в печката. Решаваща е температурата на топене на среброто. Така че константите си имат критични точки и в историята е същото. Откажете се от традиционното мислене на историците. Крале, династии, държавни интереси, завладяване на чужди територии и така нататък. Вие не можете да преброите капките вода в Ниагара, но нейната сила и движението на водата са изчислими. Младата цивилизация, както казваме ние, има слаб допир с Природата. Когато са недостижими не само звездите, но и морското дъно на собствената планета, нейните полюси и нейните полезни изкопаеми, когато номадските орди живеят ден за ден, те могат да си представят за моретата, звездите, климата и земята каквото им се прииска, защото техните представи не са основа за ефективни начинания. Могат да правят заклинания за дъжд, да се молят на океана, да викат слънцето на помощ, но това с нищо няма да промени условията им на живот. Колкото обаче цивилизацията е по-стара, толкова е по-голям допирът и с Природата. Не можете да се ограничите със сведения за тризъбеца на Нептун, ако искате да добивате нефт от морското дъно! И какво следва от това? Че младата цивилизация не е зеле в лехата през лятото, а по-скоро пролетно цвете. Вече се е разпъпило, но изведнъж застудява леко и пъпките отиват по дяволите. Студът рисува по стъклата папратови листа. Не се знае какви папратови листа ще нарисува, но се знае, че скоро ще изчезнат, защото ще става все по-топло. Ранното развитие заеква. Проявява колебания. Местните хуманитаристи ги наричат исторически цикли, културни епохи и така нататък. Разбира се, от това не следват никакви прогнози. Подходящ модел е легенът с вода, в която се слага все повече сапун. Докато сапунът е малко, мехурите се пукат. Долейте вода и изобщо няма да ги има. Но като слагаме повече сапун, правим пяната по-устойчива. Заменете сапуна с технологии от по-следващи поколения и мехурите ще престанат да се пукат. Това е моделът на цивилизационната експанзия в Космоса! Всеки мехур е една цивилизация. Най-напред изчисляваме постоянните мехури. Какво е повърхностното им налягане? Или стабилността на системата. Какъв е мехурът отвътре — дали е един, или е разделен и така се състои от много по-малки сапунени мехури? Или държави. Колко сапун се добавя на сто години? Или с какво темпо се развива там техническата еволюция? И така нататък.

— Но това е прекалено общо — не се предавах аз. — От него може да се получи някакво средно статистическо положение, само че да се предвиди съдържанието на вестник от чужда планета в определен ден и година е със сигурност невъзможно. Никога няма да повярвам в това!

— Но ние не говорим каква е истинската история, господин Тихи, а само я симулираме и доказателство за ефективността на нашата дейност са симулатите — отвърна флегматично доцентът. — Днес ще заредим във ваше присъствие пълнежа на една планета, на която при това сте били и която сте описали съвсем подробно във вашите „Дневници“.

— Какъв е този пълнеж?

— Така наричаме сбитата информация за планетата, която изследваме, по-точно за нейната цивилизация. В пълнежа ще бъдат и вашите сведения, иначе не може, но сред десетки хиляди други. За да ви покажем какво може исторъдието, ще се прицелим с него във вашите записки и ще видим какво ще се получи от това!

— Не разбирам. С какво ще се прицелите и как?

— Най-просто казано, вашите сведения ще бъдат противопоставени на всичко, което ще обработи като знание за планетата целият дивизион, подсилен от непосредствения приток на информация от нашия институтски спътник, който постоянно ни предава сведения от Маунт Уилсън, а там разполагат с най-новите сигнали от небето. Особеното на нашата работа е в това, господин Тихи, че никой от нас не знае какво има в пълнежа. За да прочете един пълнеж, на човек ще са му необходими не по-малко от три хиляди години. А дивизионът го усвоява с пет секулара изпреварване за тридесет и шест часа. Може би това ще ви даде някаква представа за разликата между историческото въображение на човека и машината. От всички затруднения, с които се борим, ще ви посоча само едно, за да разберете какво всъщност ще ви покажем като резултат от тази симулация. Исторъдията действат така, сякаш че разиграват хиляди партии шах едновременно, при което резултатът от всяка игра е начало на следващата. За да вземе съответни решения, исторъдието прави различни оценки, създава хипотези, теории и така нататък. Но ние изобщо не искаме да ги знаем. Те ни най-малко не ни интересуват, както артилеристите ни най-малко не се интересуват от начина, по който се възпламеняват отделните зрънца на барутния заряд. Снарядът трябва да попадне в целта. Това е всичко. Затова исторъдието отговаря на конкретно зададените му въпроси без баласта от предположения, които е използвало, за да стигне до отговора. При експеримента, който ще проведем, програмата гласи, че това, което сте описали по време на своето четиринадесето пътешествие, трябва да бъде изследвано от гледна точка на възможните бъдещи резултати. Така че, ето какво: дали сте казали като пред съда истината и само истината, не е от първостепенна важност. Намираме се в областта на политиката, а не на физиката. Не става дума за истината, а за Realpolitik45. За влиянието, което вашата дейност на планетата ще окаже върху отношенията между двете цивилизации, тяхната и нашата.

— Какво тогава чакаме още? — попитах аз. — Заредете колкото се може по-бързо пълнежа, където трябва…

Зареждането стана в петък вечерта и в понеделник дойдох в института тъкмо навреме, за да видя последни етап от операцията. В диспечерския център бяха дошли много хора от други отдели, резултатът трябваше да се появи на екран от дебело стъкло, кръгъл като илюминатор, над който мигаха трескаво бели и зелени контролни светлинки, съвсем като в лош фантастичен филм, часовникът показваше единадесет, минутите минаваха, а мътната дълбочина зад стъклото оставаше тъмна. Изведнъж в самия център блесна червеникава точка, блясъкът се разля по цялата кръгла повърхност и я покри ситно с малки черни извиващи се гъсенички. Което не изглеждаше много привлекателно — като насекоми върху нагорещен тиган. Шефът на лингвистите доктор Клоунщайн нададе триумфиращ възглас.

— Родофилно писмо, наречия на Горна и Долна Тетраптида, официално-делови стил! — извика той и приближи лицето си до екрана, където черните малки живи същества на буквите или йероглифите се подредиха в два правилни четириъгълника, един над друг.

— За вас е, господин Тихи — добави вече по-спокойно Клоунщайн.

— Какво е това?

— Не мога да ви кажа точно. Зная и двете наречия, но с времето езиците се променят, а това са проекции с изпреварване два секулара… ако не и повече. Колега Дюнгли, включете главния преводач.

Дюнгли вече беше застанал пред командното табло и натискаше клавишите с изражение на комарджия. Върху светещия в червено екран се появи тънък като игла пламък и започна да бяга назад и напред по редовете на застиналите знаци. Едновременно с това една машина, която приличаше на голям телетайп, се обади с бързо тракане. Всички се обърнаха към нея, като ми направиха място. От широкия валяк излизаше на къси подскоци лист хартия според бързината, с която телетайпът удряше със знаците си. Появиха се букви на латиница. Стоях със затаен дъх и четях.

Кецхиур Вецхиур

Керделленпадранг

Земско посолство

на Свръхмощносилен страноход на Курдландия

БАРГМАРГСКВАРОШ!

За г-н Ийон Тихи

в Земята

115 Лимнер,

Африл

Ваше Благорождие!

Ние, акредитирания Земно Напълномощен и Многоможен Министър на Свръхмощносилен Страноход на Курдландия се извръщаме към Вас с долностойно.

До наша известност достигна изписан от Вас Създатък, с име наречен ЗВЕЗДНИ ДНЕВНИЦИ, особено изпредвид като имаме „Четирнайсто пътешествие“, в където Ваше Благорождие се разправя за странствия на наша планета.

Ваше Благорождие поддава на Земско Простолюдство сведености за Наш Страноход, много задалечени от истина.

Синглурай или Примо: Ваше Благорождие се разказваш в посочено написание за КУРДЕЛ противно на Фактичност, с кое преобръщаш наш Страноход в подигравски Насмех и Лъжня и увреждаш на Две Наши Небесни Страни.

Гвисдукласт или Секундо: Ваше Благорождие посмява в посочена Книга да залъже за ЛОВ НА КУРДЛИ, кой Феномен е в Ваше Благоиздание вчерно Пасквилене и също гадостна Осмивщина на наш Държавоход изобщно и на Негова Светла Силомощност Предводител частично.

Кресимай или Терцио: Ваше Благорождие в свое Сластолюбство не спожелава и Дъх да издъхне за истинско Отвращенство, за Държавна Напаст ВОЛЯНИЯ, коя е заговорно-подривателски Спротивник на Наше Страноходство. Нагадостил е също Ваше Благорождие нивклиннивръковно и нефактично за СЕПУЛКИ.

Като имаме спредвид това, Ние, акредитиран Земно Напълно Мощен и Многоможен Министър, сдаваме дифамулационна46 Спротестация и излизаме напротивно Ваше Благопасквилство за Бита, Чара, Духа, Песента и Силата на казано горе. И като Представиделен и Екселентен засланик доискваме с милостивско затвърдение Ваше Благорождие да се извърне към правдоложие и да опровергне курделска Лъжа. Заради кое Ние, Любовници и Любеници на Мира, се извръщаме с доброжелателско предложителство да изгостува Ваше Благорождие Ийон Тихи за полвин сметка на Посолство (БАМ), за Земска сметка (БОМ), за собствена сметка (БИМ), indeterminatum47 (МОЗАК) на Пленета и там да завиди фактоправдие.

До 117 Лимнер (между Африл и Май) надчакваме явителството на Ваше Благорождие, а ако зловолно отнеиска, това ще разпростре Междупланетарски Компликт.

С експресна очаквателска жаркост:

КРДЛ, Пълно Мощен Министър на ССК

II

СУН СЕНСЕЛЕН БРАМГОР

Кирмрегцудас

Земно посолство

на Съединените съставки на Воляния

БРИБАРНОТРОПС!

Идеатор: Бранаксолакс

Програматор: АС/01-94бa

Оператор: Линкомпютър IX тип Сол U3

Оперон: Ийон Тихи, човек

Тун Тан 115 Виохна

Уважаеми Господин Тихи,

Посолството на ССВ Ви изпраща топла приветствена фраза, адекватна за планети от различни системи.

Но се получи в Посолството сведение, че Сте пожелал да напишете книжно книжна книга, наречена „Звездни дневници“, в която Сте съсредоточили вниманието си върху отношенията на нашата милостива планета.

ПРЕЦИЗАЦИЯ

Посолството на ССВ констатира с най-леко прискърбие, че Сте допуснали всестранни грешки, отклонения и деформации, както следва:

1) С грешно съвършенство мълчите в Своята книга за нашата държава ССВ.

2) Описали Сте КУРДЛИТЕ като ловен дивеч, а те са слепкави сборища, настроени враждебно към ССВ от старнаците в съседна Курдландия.

3) Направили Сте много намекващи неприличности по отношение на СЕПУЛКИТЕ, създавайки илюзия за тяхната Порносферичност.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Изобщо не Сте идвали на нашата планета, още по-малко в ССВ, а сте били на Синтелит Скан Сен, който е част от нашата територия, изведена в орбита с цел да развиваме оздравително-възстановителното музейно дело. Сигурно Сте помислили грешно намиращите се там имитаси, синталии, еротомлясмаси, дистанциони и пустаци (пустеори) за представители на нашата цивилизация, а увеселителните бутафории за живи същества, самобуси и т.н. По този начин Сте объркали фактическото състоsние с вреда за задълбочаващите се надлъж, нашир и в дълбочина отношения между Енция и Земята.

Вземайки под внимание посочената относителност, добронамерено призоваваме Вашата тиха натура да опровергае с дозирано слово лъжите.

С предположение, че Сте действали от незнание, а не от недобросъвестност, посолството на ССВ е готово да Ви удостои с пътуване по направление Земя-Енция-Земя, като ви гарантира мисловен имунитет, съобразонна подкрепа и командировъчни в границите на ССВ.

За посолството на ССВ:

Привързак по въпр. на Земноезичната

култура дипломатър Сол U3,

апостолиращ подсистемите,

акредитирани In Partibus Barbarorum48

Подписът не се чете

Код: А-Пц6ек-Ца-Пек-Пи(7)-Пра(5)цек-Пур-9-Цик-Цик-Цик-Мее.

Post Scripturam Terminatam49: В своя отговор трябва да Се позовете на горепосочения код. В случай на отсъствие на такъв ще предприемем обикновена гастрокластична процедура B-93.

Вярно с оригинала:

Триканален Диплутър II ранг

Цип Ципциквип Титиквак

Телетайпът престана да трака и настъпи тишина. Огледах присъстващите, които ме бяха наобиколили, и като видях, че това са Цвингли, Дюнгли, Нюцли и редица други особи с подобно звучащи имена, ми стана ясно, че се намирам сред швейцарци.

— Какво означава това? — попитах със страшен глас. — Кой от вас се осмели да си направи тази, с ваше позволение, „шега“? Кой ме обижда така? Това ваша идея ли е, господин Цвингли? Не си мислете, че не забелязах вчерашните ви намеци за сребърните лъжички, но поради вродената си вежливост се направих на нечул. Всичко обаче си има своите граници, уважаеми господине! Това вече не са някакви лъжички…

Млъкнах, защото видях всеобщото смущение и едновременно с това леката, но радостна усмивка на доктор дьо Каланс, който сякаш беше видял в моите думи проява на умствено разстройство и разчиташе да подсили своето звено с един толкова известен умопобъркан.

— Успокойте се, господин Тихи! Не е така и вие грешите, давам ви честна дума. Кълна се в децата си.

— Ако вашите деца съществуват, колкото и тези клевети — на това място измъкнах хартията от телетайпа и я вдигнах високо, — вашите клетви не означават много за мене! Чакам обясненията ви…

— Това е оригинал! — извика Цвингли. — Нито аз, нито някой от присъстващите е имал възможност да знае предварително съдържанието на симулатите…

— И аз трябва да повярвам в това?! — креснах, окончателно изваден от равновесие. — Мога да си призная, че съм направил някои е… грешки като Колумб. С това съм съгласен. Но всяка вероятност си има своите граници. Нима искате да ме убедите, че машината не само е открила моите грешки, не само е предвидила създаването на тези някакви си посолства на Земята след двеста или колко там бяха години, не само е установила какви дипломатически ноти ще ми изпратят тези посолства, когато никого от присъстващите тук няма да го има на белия свят, но и че е успяла да ги напише на език, с който ще си служат по онова време, и че това ще бъде подписано от дипломати, които ги няма по целия Космос, защото още дори не са се и родили?!!

Сложих хартията с напечатания текст на пулта, погледнах ги и казах:

— Давам ви десет минути за обяснение.

Започнаха да говорят един през друг, накрая изтласкаха Цвингли напред и той, изпотен, с почервеняло лице, събрал умолително ръце, призна най-напред, че може би не ме е подготвил достатъчно за своеобразния характер на експеримента и телесемантичната фокусация на историографите, защото те били насочени към съпоставка на моите „Дневници“ с целия пълнеж от уважение към мене, а не за да бъда обиден. Тъй като програмата не позволява на агрегатите да използват никакви общи изрази и да оставят в прогнозата празни места, машините запълват евентуалните празнини с предположения, правят хипотези относно отделните изречения, тяхната фонетика и дори правопис. Иначе процентната обоснованост на прогнозата не може да се изчисли точно. Машината има възможност да даде при поискване вепровирта (вероятния процент на виртуализация) на всяка дума от симулатите с точност до четвъртия знак след десетичната запетая. Вепровиртът може да бъде нисък, но никога не е отрицателен. Когато клони към нула, историографът подава версиите, които си противоречат, на Батареята на апробационните и опозиционните модули (БАМ и БОМ), което Цвингли ми предложи любезно да видя в първото послание, където се говори за готовността да бъде финансирано моето пътуване до Енция от нейното земно представителство. Защото финансовите въпроси, като особено деликатни, не могат да се предвиждат така, както се предвиждат другите материални явления. Да изясним най-напред, каза Цвингли, като се разпали и махаше не съвсем по швейцарски с ръце, какво има в пълнежа. Там се намират всички натрупани досега сведения за Енция, получени на място, предадени по радиото или лазерно, и тази документация обхваща дори песнопойките на учениците от планетата, да не говорим за учебниците по местна история. Разликата в името на планетата между версията на исторъдието и вашата е долу-горе като разликата между името на Индия и името на Америка. Местните жители на Новия свят, всичките апахи, команчи, ацтеки и разни сиукси, наричаме и до ден днешен индианци, защото Колумб ги взел за жители на Индия. Тъй като били на по-ниско равнище на развитие от своя откривател, те не могли да се противопоставят успешно на лъжата с тяхното име. Не е същото обаче с Енция. Нейното име е латински превод на понятието, с което жителите и наричат себе си („съществуващи“ или „разумно съществуващи“) и оттам the Entians, die Entianer, les Entiens и така нататък. Никой не е измислил това специално за случая, така ще се развиват по-нататък събитията, към които бяхме насочили историческите машини. Техните отделни блокове са проследили с екстраполационна последователност развитието на цялата планета, какви нейни държави, след като се превърнат в суперсили, ще създадат първи свои посолства на Земята и какъв ще бъде в такъв случай управленческият ред на тяхната дипломация, което ще намери израз и във формата на тяхната кореспонденция. Дипломатическите писма, които ще бъдат изпратени някога до вас или до физическите или юридическите лица, явяващи се ваши наследници, сигурно няма да се покрият напълно с нашите симулати, но ще имат аналогично съдържание и стил. Дори що се отнася до машинния код, който волянското писмо използва, и той е прогнозиран на основата на общата теория за развитието на компютрите от n-то поколение при определени технически обстоятелства. Сигурно няма да е ТОЗИ код, но ще е този ТИП код, който именно ще се използва в дипломацията. Защото не може да се открият уникати, откриват се класовете, към които те принадлежат, или ТИПОВЕТЕ. Така че волянското име няма да е ТОВА име, което виждаме на фантома, но ще е от ТОЗИ тип и ще прилича на фантомното така, както Цвингли прилича на Дюнгли и Иванов на Смирнов. А е така, защото родословно-генеалогичния блок на историческата батарея е изследвал типичните черти на младата дипломатическа смяна на Енця не чрез установяване на биологичните и черти, а само на тези, които там се смятат за административно полезни и се имат предвид по време на подбора за висшите училища, обучаващи дипломатите. Защото симулаторите не достигат до някаква „установена материална истина“, а до установените служебни критерии. Господа естествоизпитателите са си въобразили и са втълпили на всички, че междузвездните контакти започват с размяна на изречения за Евклидовата геометрия и атомните закони, сякаш че първото нещо на Земята при срещата с непознатите още туземци от Амазонка и Огнена земя е било да бъдат информирани от посланиците на цивилизования свят за триъгълниците и атомите, а не за това какви ползи може да има от контакта с тях. Чувал ли е изобщо някой за геометрия или математика в политическите отношения? А нали контактите с извънземните не могат да нямат политически характер! Най-напред се определят за постоянно учрежденията, или канцелариите, защото ако ще има политика, трябва да има и канцеларии. Това явление е абсолютно по характер и затова не е подчинено на релативизма на теорията на Айнщайн. Първите разговори не са за скоростта на светлината, а за предвижването по служебната стълбица, не са за обема на атомните ядра, а за административните компетентности. Дали извънземните са изградени от силикати, йодити, хлорити или аминокиселини, дали дишат кислород, или флуор, дали вървят напред, или назад, не е изобщо от значение за параметрите на бюрокрацията им и взаимното разбирателство зависи от политическите, а не от химическите им връзки! А причината да се обидите, или това, което сте успели грешно да видите и да вземете за истина, е (обясняваха ми го после много пъти по всичките етажи на института) най-обикновен комплекс на откривателска заблуда (КОЗА), който се подчинява на теорията за грешките и недоразуменията и във вашия случай се равнява на трета степен от разликата между разстоянието от Испания до Америка и разстоянието от Земята до съзвездието Стрелец. Което впрочем е откритие на магистъра по всеобща симулация Прюнгли. Колумб е взел Америка за Индия, а Ийон Тихи изкуствен спътник за небесната планета, от която е бил изстрелян. В това няма и сянка от позор и няма за какво да се обиждате.

Слушах вече малко по-успокоен, а ученият швейцарец размахваше с разрошена брада и запотени очила фантомната кореспонденция и викаше:

— Кълна ви се, че тук няма Нищо Случайно! Моля да обърнете внимание на разликата в езика на двете писма. Те говорят за разликата в заплащането, а с това и за националните доходи на Курландия и Воляния… С тези разлики се е занимавал финансово-планетологичния блок на нашето машинно отделение. Курдландското писмо свидетелства за скромни средства, влагани в дипломацията, след като посолството им ще наеме зле заплатен, а значи и лош преводач… по-скоро човек, защото ще им излезе по-евтино, вместо да влачат с дипломатическите си куфари и собствен полиглот.

— Какво искате да ми докажете — казах аз, — нали оригиналните писма са там — и посочих все така светещия червен кръг на екрана, покрит с нагърчените йероглифи, — а преводите направи вашата машина тук и сега, а не някакъв човек, чиновник и преводач, чиито родители, а вероятно и прародители още дори не са успели да се запознаят…

— Нищо подобно! Грешите! Това ще е непростима грешка на изкуството. Нали евентуален конфликт и междупланетни сблъсъци могат най-лесно да бъдат предизвикани от недоразумения при размяната на дипломатически ноти, така че трябва да се предвидят дори граматичните и правописните източници на подобни недоразумения! Преводът е направен от родословния блок със сътрудничеството на блока за експортна пропаганда, а работата на двата е била под контрола на блока за финансовите ограничения, или, образно казано, машината е създала фантом на посолството, поставила е в него фантом на служебната йерархия и където трябва, на определеното стъпало, е намерила място на фантома на дребния служител, който ще превежда инкриминирания документ, без да разбира нищо от него, защото няма да му се плаща да разбира каквото и да било. Предполагам — добави той по-тихо, сякаш говореше на себе си, — че е някакъв гастарбайтер, който освен турски не знае никакъв друг език както трябва… В същото време по-богатата Воляния използва в дипломацията автомати, защото колкото е по-развита една държава, толкова е по-евтина в нея автоматиката и толкова по-скъпа работната сила…

Не бих казал, че се чувствах напълно убеден от всичко това, но стана късно, така че отложихме по-нататъшното разглеждане на двете дипломатически ноти и последствията от тях за следващия ден, а аз се прибрах у дома. Чувствах се толкова потиснат, честта ми на космонавт беше така уязвена, че посегнах към телефона и набрах нюйоркския номер на Тарантога, защото ми се искаше да се оплача пред братска душа. Известно време професорът ме слушаше търпеливо и най-накрая се изсмя холерично в слушалката:

— И защо са толкова приказки за всичко това, скъпи Ийон? Някой ще си помисли, че швейцарците са измислили компютрите! Батареи, дивизиони, корпуси, исторъдия, а е достатъчно само малко да се позамисли човек и ще стигне до нещо подобно. Нали са осъществени са контакти? Нали все някога трябва да се стигне до размяна на посолства? Нали всеки аташе по културните въпроси трябва да прави нещо? Нали не може да направи нищо съществено? Така че ще събира материали за прегледа на печата и за докладите, които представя на началниците си, за да покаже, че нещо прави. Рано или късно ще разбере за твоите „Дневници“ и какво друго биха могли да направят тогава освен да ти изпратят опровержения?…

— Така е… — казах втрещен и смутен едновременно, — но там, професоре, имаше такива подробности… дори тайния дипломатически код на волянците… предложения да се финансира мое пътешествие…

— В подобен случай всяко посолство ще направи такова предложение, а останалото е памук. Виждал ли си как от лъжичка захар машината прави кълбо захарен памук колкото възглавница? Това е! Но добре, че се обади, защото отдавна исках да ти кажа, че цялата Космическа енциклопедия, която ти дадох тогава, помниш ли, с Ентеропия и сепулките, е била фалшификат. Измама. Опашата лъжа. Някакъв негодник решил да изкара някоя и друга пара…

— И не можахте ли да ми кажете това малко по-рано? — попитах разядосан, защото изглежда целият свят се беше обърнал срещу мене.

— Исках, но нали ме знаеш, забравих. Записах си го на визитната картичка, сложих я в джоба на жилетката, костюма дадох на химическо чистене, квитанцията от химическото загубих, след това трябваше да отида на Проксима и така си остана…

— Добра услуга ми направихте — казах и приключих набързо разговора, защото се страхувах, че какъвто съм холерик, ще взема да нагрубя професора.

Беше ден на неприятни изненади и пристъпи на ярост. От любезност разговарях с Тарантога след полунощ, когато в Америка е светло, за да не го вдигам от леглото. В института не бях ял почти нищо, бях огладнял, така че погледнах в хладилника за студеното телешко печено. Домашната прислужница, на която бях разрешил да използва хранителните ми запаси, не се церемонеше с тях. Имаше като че ли нещо там, но беше почти гола кост, покрита за благоприличие с кожа. Гладен и бесен, хапнах хляб и масло, след което си легнах.

В същото време в Института беше съставен кратък настолен машинен речник на двете писма. Задалечен — който е далече, спредвид — предвид, да опровергна — да опровергая и така нататък. Но аз не исках и да го погледна. Настоях да ми се даде достъп до източниците. Което доведе до известно объркване. Никой от ръководителите на отдели не беше упълномощен за това, така че отидохме в дирекцията. Там се оказа, че има следното служебно distinguo50: Институтът може да ми предостави пълнежа, но не и източниците, или оригиналните доклади, документи, отчети и т.н., от които се изгражда пълнежа по метода на извлеченията и обобщенията, защото всичко това се намира в тайните архиви на МВнР, а никой служител на института не може да ги използва непосредствено. Нямаше какво да се обсъжда и разисква, защото в случая нямаше нищо за дискутиране и разбиране — такава е просто служебната линия, която разделя компетенциите на института от компетенциите на съответните ресори в МВнР. Щом е така, казах, моля за пълнежа, а в същото време нека се обърнат към когото трябва в министерството, за да мога в близко време да се запозная с оригиналните материали, което като първооткривател и пионер сигурно ми се полага. За първото няма проблеми, казаха, а що се отнася до другото, ще се постараят. Тогава Дюнгли, а може да беше и Врьонгли, ме заведе в малък кабинет, където се намираше един от машинните терминали, фотьойл, бюро, екран, четящи устройства, термос с кафе, чаени бисквити и флокси в кристална купа, и ме остави сам с апаратурата, така че, следвайки, каквото ми беше казал, пуснах веднага върху матовия стъклен екран прословутия пълнеж.

Нека благосклонният Читател не се надява да разбере от това, което преписвам тук буквално, повече, отколкото успях да разбера аз тогава. Припомням само, че намиращите се с пълнежа съкращения означават съответно: БАМ — батарея на апробиращите модули, БОМ — батарея на опозиционните модули, или мнението на малцинството, МОЗАК е модулът за координиране, който обикновено не можеше нищо да координира, и най-накрая БИМ — батареята на изравняващите модули, която се намесваше в случай на пълно объркване.

ЕНЦИЯ, вол. КИРМРЕГЗУДАС, курдл. КЕРДЕЛЛЕНПАДРАНГ, седма планета на гама в Телец (Gamma Tauri), 4 континента (ДИДЛАНТИДА, ТАРАКТИДА, ЦЕТЛАНЦИЯ, МАУМАЗИЯ), два блатеана, образ. от разложили се микрометеорни утайки (БАМ), от индустриалното замърсяване на околната среда (БОМ), неизвестно как (МОЗАК). Ок. 1000 подблатни вулкана (бълбукана), смятани от първооткривателите погрешно (БАМ), с пълно право (БОМ) за гмуркалци (вид Immersionales, разред Marmaeladinae, семейство Maccaronicaea [тестослепни]), 1 оргам (органичен амигдалин [БАМ], оргаистичен амилоид [БОМ], органов [оркестров] амилацетат [БИМ], отдавна е изсъхнал [МОЗАК]). 1 изкуствен сателит (синтелит) КАСТРАТ (Камуфлаж — стратегично-тактически [БАМ], музейно-етнографски [БИМ]), представляващ изведена в орбита част от територията на Воляния (вж.) с променлив диаметър, защото е надувак (БАМ), това е само мираж (БОМ), дявол го знае (МОЗАК). Климатът е умерен, отровен от индустриализацията (БАМ), криптовоенно (БОМ), винаги си е бил такъв (БИМ).

Планетата е населена от разумна раса (БАМ), от две разумни раси (БОМ), зависи от гледната точка (МОЗАК). Става въпрос за човекоподобен вид (БАМ), човекоподобието е ларвен метаморфозен стадий, защото местните жители са изменявци и се развиват от ПОЛЦИ през ПОЛОВАК и ДВУПОЛОВАК до СЛЕПВАК ОГРОМНИК (БОМ), само обличат и носят различни дрехи (БИМ), това са само митове и легенди, виж: „Политография на расите в Телец“, издание за служ. ползв., МВнР 345/2аб/99 (БУМ). Данните на БАМ са от волянци, а на БИМ, БУМ, БОМ от курдланци и затова не могат да се координират (МОЗАК).

Половете са ясно различими (БАМ). Няма полове (БИМ). Противоположни са на земните (БОМ).

Държави на Е.: 1. Уникална държавна форма в Галактиката е курдланският Страноход, наричан още Нациомобилистична курдлава и Ходублика. Той е селски самоуправляващ се съюз на заселените курдли — ГРАДОДОНТИТЕ. Върховната власт се упражнява от Предводителя на старнаците (старшите на курдлите). Административна единица е стадото курдли, или КУРДЛОКРЪГЪТ. Преди старнаците са се наричали курдловоди. Нациомобилът се е оформял векове наред паралелно с вземането на връх над пирозаврите51, особ. угасналите и едва тлеещите ловни форми, каквито били губещият огъня си полисерв52 (многороб) и кукурделът — студенокръвни влечуги, достигащи до 1 500 тона телесна маса. Изгасналият курдел се наричал мокрозавър, а изсушеният — сухозавър (Draco Pyrophoricus Curd. L. Msimeteni — по името на първооткривателя, участн. в IХ експед. на Заврологичния институт). Други названия: кхердл, кьордл и КРДЛ. Отглеждането на к. замества изграждането на жилища, невъзможно върху задблатите и изблатите, или тези терени, които се заливат периодично от блатеана. Защото на земните ледникови периоди на Е. съответстват блатниковите периоди (епохите на заблатяване). (БАМ)

На Е. никога не е имало никакви огнедишащи влечуги. БАМ се опира погрешно на митологията и курдландската пропаганда. Курдлите са многориби (а не многороби), появили се в процеса на естествената еволюция (борбата за оцеляване в блатото). Като работна сила образуват така наречените слепитела. (БОМ)

Според волянската версия курдлите са трупове (мъртви тела), изкормени от местните селяни поради жилищна криза и движени отвътре като галери — така наречената Cadaveria Rusticana53. Докато според курдл. версия те са продукт на биологичното инженерство, измислено от Предводителя на старнаците. Невъзможно да се координира (МОЗАК). Борбите на номадите с влечугите довели до симбиоза на местните примати с курдлите, след като последните се напълнили с въздух, а първите свикнали с гургитацията и регургитацията54 (и лаксацията55 [БУМ]). Защото градодонтите са симбиозни кооперативни селища (БАМ). Нищо подобно (БОМ). Изглежда става въпрос за псевдозои56, или синтетични животни, които се произвеждат във фабриките за породист добитък на Генинженерното дружество (БЕМ) по образец на пракурдлите, но само по това приличащи на тях (МНЯМ).

Държ. структура на Курдландия е слабо проучена. Предводителят не управлява еднолично, той само мисли за управлението, а мислите му се интерпретират за местна употреба от СТАРНАЦИТЕ. (Исторически названия: бащи на стадо курдли, бастакурди, курдачи и др.) (БИМ, БАМ, БОМ)

Градодонтите страдат от вътр. раздори, предизв. от алергия (БАМ), от различия в политическите възгледи (БИМ), от паразити — негодници неработи (или безработи), неграмоти и загработи (БУМ). Изброените форми не са паразити, а кооперативни функционери (БОМ).

Курдландците са мн. чувствителни по отношение на своята оригинална държавна доктрина. Използването на имена като многогроб, скапаняр, трупец, издъхлян, мръшляк и разложенец, определянето на к. като трупоходи, бегогроби, скритодвижи и т.н. се преследва от закона и се наказва с понижаващо преселване (заточение отзад, или озадничение). В стари времена к. са били използвани за гробници на известни държавни мъже по подоб. на земните пирамиди (БАМ). Всичко това са митове и легенди (БЕМ). Имало е нещо такова (МОЗАК). Вж.: „Енцианска митология“, гл. „Архомобилистика, перипатетична полиархия, мит за Предводителя“. Виж също: „Блатоник“, издание за служ. ползв., „Колко крака има курделът?“ (Доц. Дж. Бладър, МВнР 6/4е4). „История на борбите с големите влечуги“, от същия автор. „Повръщането като политика“, пак от него. „Курдлите — жертва на хищническата икономика“, също от него. „Жилищното право и висцералната57 площ“, и това от него. „Служили ли са курдлите в древността за противометеорни скривалища?“, В.Тутас. Виж: рапорт на II-та безрезултатна енцианска експедиция, ИИМ, симулати серия B/9 и Т/9. Също: „Задкурделният живот в ерестта на дечардарите“, в „Анали на Института за посмъртно производство на сирене“, Т.Кваргъл, ПИП 20111. „Химическият състав на сланината за хранене на курдли“, И.Драгондър, „Acta Curdeliana“, том XI, стр. 345 и сл. „Структурен анализ на курдландската поезия“, колективно изследване на ИИМ, 239/с. „Евисцералните58 туптази и пирофорази като средства за мятане на огън“, д-р Револвендър, Бостън МакГрау Хил, док. дисертация, прогнозирана с 40-годишно изпреварване от Рюнгли и Киндерщайн, ръкопис.

Останалите триста заглавия цитирана литература пропускам, за да премина към втората част на пълнежа, посветен на Воляния.

Воляния. Също: Съединени съставки на Горна Воляния (БАМ). Свободна федераци на съвършените щати (БИМ). Свързани щати на Тарактида (БОМ). Първата държава на Енция, високо (БАМ), много високо (БИМ) развита, в лоши отношения със съседката си Курдландия. Поради увеличаващите се вътр. проблеми двете осн. политически партии, които издигат кандидати за страновод (БАМ), президент (БИМ), западнали интелектуално, защото умните кандидати, които можели да пожелаят доброволно най-високия пост, се отдръпвали пред лицето на непреодолимите трудности. Така наречената дебилитация на редуващите се администрации довела до кризи и въвеждането след това на политарията (политическата лотария) като противодействие на залязлата практика да се взема властта с желание. Тъй като повечето граждани отказвали да участват в тегленето на политарита, през XXIII в. било въведено извънредно положение и всеобщ принудителен отбор на парламентаристи и държавни служители (ПОП). Кризата била предотвратена от компютърния прогрес. Автоматизацията на администрацията обаче рухнала в края на това столетие, когато цивитаторите отказали да управляват поради така наречения логистронен синдром. Прекалено интелигентните системи или започвали да бълнуват, или бивали поразени от собствената си гениалност (прогресивен гениалич). От това положение ССВ излезли благодарение на въведената синтура (синтетична култура), състояща се от екософизация59 (създаване на мъдра околна среда) и хедопраксия60 (задължително разпространяване на щастие). С тях волянските институции заздравили обществените връзки, които се рушели под влияние на благополучието (БАМ). Те са резултат от интеграция на държавните интереси с господстващата религия (БИМ). Съмнителна работа (МОЗАК). Става въпрос за етификационно преобразуване на околната среда, за възхитителско-принудителски, злопоглъщащи и разиндивидуализиращи технологии, които заедно образуват синтурата. За да се направи облагородяващо мъдра жизнената среда, пътищата, сградите, предметите за домашна употреба, дрехите и т.н. се произвеждат от съобразони — логически микроелементи, в които се влага благородство по време на първичната им обработка. Съобразонирането достигнало в метрополиите равнище 60 един. интелигентност на грам и секунда. До 40 метра дълбочина в градовете вече не се намират никакви неинтелигентни съставки (БАМ). Такава е официалната версия (БОМ). Останалите места са 87% омъдрени (БАМ). Съмнително е (БОМ). Синтурата дава разум на обкръжението, за да се грижи за доброто на гражданите и за себе си със самостоятелна неутрализация на нанесените от опозицията вреди, като плюс това възпитава, обслужва, съветва, поглъща опитите де се вършат престъпления и подтиква в рамките на закона към потребителска анархия (БАМ). Тези квалификации са резултат от това, че за да се опише синтурата, се използват земни категории (БОМ).

Съобразонираните обекти изпълняват поръчения, които не нарушават интересите на ближните. Съобразоните от първо поколение (мислините и измислините) били деморализирани от престъпния свят, но прототипите с морспири (морални спирачки) са 99.998% неподатливи на злото (БАМ). Така казва правителството (БОМ).

Промишлената продукция се дели на доставяща удоволствие и превантивна.

1. Доставящите удоволствие стоки се произвежда от: разиндивидуализацията, конвейерната и индивидуалната фелицитация61, хранотъпченето, очестяването, досладяването и изкуственото създаване на кариера (изкариера) с помощта на целево избирателство. Това са индустриализираните отрасли на хедонистичната или любопроводната информатика. Според девиза на Волния Fac quоd vis62 всеки гражданин прави, каквото си поиска, а задача на държавата е да максимализира всеобщото щастие. Администрацията си служи с хедометрия — измерване на благите усещания, които могат да преминат по нервните пътища на гражданите в продължение на един живот. Но понеже предлагането е ок. 10^8 пъти повече от индивидуалната пропускателна способност, като се слага в сметката и времето за спане, между удоволствията трябва да се избира. С тази дейност се занимава личният избирак на гражданина, наричан също предлагатор, който го ощастливява според предпочитанията, темперамента и индивидуалната му издръжливост.

Благодарение на това никой в Галактиката не може да бъде по-щастлив от волянците. (Според правителствено експозе ССС/7/Zub.) (БАМ). На което се противопоставят курдландските източници, като сочат нарастващата степен на самоубийствата (БОМ). Един от най-трудните проблеми за преодоляване била загубата на близки същества поради нещастни случаи и естествена смърт. Неефективността на отскърбяващото лечение принудила МПЩ (Министерството на пълното щастие) да започне производството на априксимати63, или небитници (псевдоиди, псевдоиндивиди), като напр. амуроидите, майкоидите, таткоидите, любовнитите, детовидите и т.н. Те се изготвят по поръчка на заинтересованите лица или на съответните управи на обществените гробища по време на погребенията, в края на които скъпите покойници се появяват във вид на идеални копия. Гражданите, които имат близки с труден характер, което води до постоянни караници, могат да заздравят по същия начин семейните си връзки още докато индивидите, които не се вписват в обществените рамки, са живи, а на тях за справедлива компенсация също им се доставят съответните двойници (на популярен език това се нарича куклонизация на семейството). (Така е според волянските източници, БАМ). Чучелните лъжесемейства са арена на кошмарни събития, от които козината по темето на курдлите настръхва (БОМ, според курдлански данни. Виж също „Наръчник на курдландския агитатор“ 391/Р и изказването на Предводителя пред Съвета на старнаците по време на Х-ия скотосбор на градодонтите, особ. частта под загл. „Фалшиблизките като тренажори за терзателството във Воляния“ [БЕМ]).

Разиндивидуализацията прави възможно да се преживее това, което иначе не може да се преживее на един път, като се включат любопроводи с разиндивидуализатор към двете полукълба на мозъка. Правителствената програма планирала всеобщото щастие да нараства с 4% за петилетка, но настъпила стагнация (БАМ), стигнало се до явленията, за които се говори по-долу (БИМ, БОМ).

2. Продуктите на превантивната промишленост не се поддават на правдоулавяща филтрация от батарейните модули поради значителното разминаване на данните, които засягат тази област. Според волянските източници такава промишленост изобщо не съществува, така че по-долната част на пълнежа се основава на курдландски източници, като се имат предвид волянските им опровержения. Затова вместо модулните индекси (БИМ, БАМ, БОМ) в текста фигурират индексите на източниците (КУРД, ВОЛ).

Противниците на съобразонизацията се стремят към ренатуризация на средата под лозунгите за спасителна деструкция. Волянското правителство не ги преследва (ВОЛ), преследва ги, като се стига до използване на скрити мъчения и постепенна замяна на нелоялните жители с лоялни нежители, или куклони (таен проект за пълно протезиране на обществото, или куклонизация) — (КУРД). Това са клевети, пропагандирани без всякакви основания (ВОЛ). За действителното отношение на обществото към диктатурата на ощастливяването свидетелстват популярните изрази като „да се насладиш до смърт“, „да се гътнеш от любов“, „да се захаросаш“, а за куклонизираните обществото казва, че ги е ударила захарна апоплексия (КУРД). Това са цитати от произведения на фантастичната литература (ВОЛ).

Примитивното стоково потребление прави обществото глупаво, а предизвикателството, което му отправя необикновената интелигентност на средата, дава тласък за развитието на ума и просветната дейност (ВОЛ). Главно обаче в областта на тайните убийства и методите, които се използват за тях (КУРД). Мнимата подривна дейност и персеверация64 на антисинтуралните перверзии (персеверзии) е също част от новата образователна система. Етифицираната среда не само поглъща опитите за злодеяния, но действа и с профилактично увещаващо изпреварване, резултат от внимателните грижи, полагани, докато индивидът е буден или по време на съноскопията (спектроскопия на сънищата за премахване на кошмарите и бълнуванията) (ВОЛ). Става въпрос за непрекъснато шпиониране на гражданите и кастрация на духа дори и по време на сън (КУРД). Вместо да лекува садистите, волянското МПЩ (Министерство на пълното щастие) им доставя стоки от предприятията за мазохистка продукция и факсифамилните65 фабрики (КУРД). Мотивите за убийство са напълно променени. Личността на жертвата е без значение, важно е да се преодолеят морспирите (моралните спирачки) на съобразоните. Срвн.: „Любителският умъртвяващ спорт във Волния“, държ. науч. изд. „Кукурдел“, 56/b/9, освен това: „Етикосферата като отглеждане на дегенерати“, събрани съчинения на Предв. на старн., т. V, стр. 77 и др. Също: волянската брошура за вътрешна клубна употреба „Какво може да се направи с ПОП-а?“ (ПОП — персона, която е особено пикантна). В престъпния волянски жаргон синоними на ПОП са боксин, риталник, беззащитник, разцепяк, съблазнявка, ритун и мъчак („Идиоматичен речник на синтурата“, Курдл. Акад. на науките, Пцим, 67/b) (КУРД). Официални опровержения на по-горното от волянска страна в: „Кампанията от клевети и обвинения“, „Acta Synturales Volianiae“, т. II, 67/43f. Опити за отклоняване на вниманието от злите намерения чрез миражи на опияняващи житейски наслади се правят във волнските градове чрез лудобранията (лудите събрания) (КУРД). Става въпрос за разговори на запалянковци след мачовете по телекинетичен футбол (ВОЛ). Най-често срещаните социални заболявания в ССВ са газагството, прилепацията, скочизмът, впиявството, семейният изкопизъм и самоядният комплекс.

I) Газагството е паническо масово бягство от метрополиите в търсене на места, които не са съобразонирани (КУРД). Ходене за гъби е (ВОЛ). Бягащата тълпа гази всичко по пътя си, а тъй като недвижимите имоти се бранят, много случаи завършват със счупена основа на черепа, защото въпреки своето интелектуализиране строителните материали запазват инертността си.

II) Индивидуална реакция срещу облагородяването на средата е скочизмът. Под предлог, че искат да се полюбуват на красивата гледка, скочистите се опитват да надхитрят високите балкони, рамките на прозорците и т.н. (КУРД). В Курдландия има осем пъти повече самоубийства (ВОЛ).

III) Други признаци на същата реакция проявяват прилепарите, впиявците и охлофилите66, или плътълпистите. Те се опитват да се скрият от синтурата зад телата на другите индивиди. Охлофилите търсят плътни тълпи (плътълпи), а прилепарите и впиявците се впиват в кой да е срещнат (така нареченото конвулсивно непускащо впиване). Плътълпистите се различават от впиявците по това, че първите действат в състояние на умопомрачение и кататония, затова към тях се отнасят като към умствено болни, а вторите са религиозна секта и смятат впиванията за ритуален акт на истинска (ненатрапена) любов към ближния.

IV) Семейнит изкопизъм се провява, като най-често от бащата изкопава толкова дълбока дупка, че стига до несъобразонирана дълбочина, след което цялото семейство се настанява в нея за постоянно.

V) Краен израз на антисинтурните възгледи е скритото самоунищожаване къс по къс. Което обикновено започва с невинно на пръв поглед гризане на ноктите.

Освен това на територията на ССВ действат индистите (индиферентистите), за които е все едно какво ще направят, стига да е в разрез с принципите на синтурата. Те дебнат от засада набелязаните жертви, напр. майки на висши държавни функционери, учат подрастващите да не използват любопроводите, замърсяват активно жизнената среда, повреждат личните избираци на инвалидите и старците, като освен това сеят тревоги, хули и подстрекателства. Неспособно да се противопостави на това, МПЩ поръчало на Министерството на леката промишленост да зашива в долното бельо долоротворни67 датчици (болезници). След като открият злите намерения на носителя на бельото, датчиците, програмирани в рамките на пенитенциарната68 превенция (пенитпревенция), предизвикват тежки пристъпи на ишиас (долоротворно предотвратяване на злото).

Неефективността на тази практика довела до чудовищна законодателна ескалация (КУРД). Който успее да надхитри болезниците, дистанционите, морспирите, благодайзерите и т.н. и извърши повторно престъпление, бива обезмозъчен и превърнат с помощта на нервно перпетуационно69 препариране (нерперпиране) в доживотен изтезак. Осъденият, по-точно неговият нервопрепарат, прикован към електропозорен стълб пред очите на всички, издава викове на болка, усилвани от мегафони, които са свързани с нервните окончания на неговия ексгръклян. Волянската наука се старае с помощта на съответни изчисления да използва най-пълноценно транслационния капацитет на нервните влакна, по които се предава болката (КУРД). Тази шумотевица идва от младежките дискотеки, всичко друго е долна клевета на неподбиращата средства вражеска курдландска пропаганда (ВОЛ).

Беше доста след полунощ, когато станах от стола и прекъснах по-нататъшното четене, защото в главата ми беше пълна каша. В нея плуваха курдландските прогнози за заплашващата Воляния безличностна гражданска война на съобразоните с антисъобразоните, или на синтурата с антисинтурата, преплетени с мрачните волянски разкрития по въпроса за градодонтите като крачещи затвори (КРАЗАТИ). Пролюби (протезите за любов към ближния), етификация и антисофско увреждане на околната среда, злосторни бомби, сластоубежища, отстрастини, детерогентни, или оттероризиращи, препарати, майкоиди, противобратя, тъщоловни внуци, смъртолери, видроманси и хиляди също толкова загадъчни думи кръжаха в нещастния ми мозък като истински Маелстрьом. Стоях до прозореца и гледах от шестнадесетия етаж спящата спокойно Женева, потиснат от несигурността дали ще успея да достигна до истината за планетата, която така прибързано и простодушно бях представил някога в моите бележници. Едва някой си БАМ, МОЗАК или МНЯМ наричаше амортаделите цитадели на първата любов и КУРД или БОМ ги определяха като кайма или нещо от рода на салама. Дори не разбрах дали еницианците са еднополови, двуполови или многополови, защото и по този въпрос царяха множество противоречиви възгледи. А при това ме човъркаше и мисълта колко кошмарно се бях опозорил някога, вземайки някакъв сателитен луна-парк за планета, а забавленията и игрите в него за драматични явления, свързани с дъжд от метеори. Разбрах поне защо само аз се вълнувах толкова от СРУМА, на който туземците не обръщаха никакво внимание. Бях се държал като дивак, който вика в театъра от зрителната зала към Отело да се пази от Яго и — за Бога! — да не души Дездемона. Когато осъзнах това, по бузите ми изби топлина. Реших да измия позора, каквото и да става. Заклех се, че няма да подвия крак, докато не се добера до оригиналните източници, незабулени от механичната, а изглежда и безпристрастна работа на компютрите. Вече знаех, че това няма да е лесно, защото достъп до архивите от Телец можеше да ми даде само някой си доктор Щрюмпфли, таен съветник в МВнР, със славата на много труден за общуване човек, фанатик на инструкциите и бездушен формалист, с една дума — швейцарец. Професор Гнус направи за мене каквото можа. Беше ми издействал за следващия ден среща със Щрюмпфли на четири очи, всичко останало, или преодоляването на бюрократичните бариери, се падаше на мене. Въздъхнах тежко и се опитах да изцедя от термоса остатъка кафе, но там имаше само малко засъхнала на дъното утайка. Не зная защо това ми се видя като предвестие за поражение, което ме очаква в канцеларията на съветника. Огледах мрачно кабинета, сложих в устата си един ментов бонбон, защото ми се гадеше, не зная дали от изядения на обяд cordon bleu70, или от пълнежа, и отидох да спя.

* * *

Щрюмпфли ме прие хладно. Дипломат от такъв ранг — действителен таен съветник — съвсем естествено притежава умението да отпраща умело тези, които идват при него по работа, така че нямаше да постигна нищо, ако не беше една щастлива случайност. За да отклони молбата ми, той трябваше да ме погледне, аз пък погледнах него, след което се познахме, не веднага, защото никога в живота си не бяхме се виждали, а постепенно, като се оглеждахме един друг — познах го най-напред по вратовръзката, по-точно по начина, по който я връзваше, а той мене съвсем не зная по какво, но почти едновременно се покашляхме, след това се усмихнахме с известно смущение и повече нямаше защо да се съмняваме. — Ами че това е той! — помислих си аз и на него трябва да му е минало през ума същото. Поколеба се, подаде ми ръка през бюрото, но при създалото се положение това не беше достатъчно, за част от секундата се поколеба, защото не можеше да ми се хвърли на шията, това щеше да бъде прекалено, така че, воден от инстинкта си на дипломат, остави мястото си зад бюрото, хвана ме сърдечно под ръка и ме отведе в ъгъла на кабинета при един голям кожен фотьойл. Отидохме след това да обядваме заедно, после съветникът ме покани у дома си и се разделихме около полунощ. А защо стана така? Просто защото имахме една и съща домашна прислужница. Не някаква си авточистачка, а истинска, жива, пъргава, чиято уста не се затваря, затова без преувеличение мога да кажа, че със съветника се познавахме така, сякаш че сме изяли една бъчва сол заедно. Смятайки се за дискретна личност, тя не беше споменала никога неговото име, винаги казваше „съветникът“, а как ме е наричала пред него, не зная и не попитах, защото щеше да е глупаво, но така или иначе нашето познанство изискваше тактичност и от двете страни, най-вече в началото, и особено върху мене лежеше голямата отговорност, защото се срещахме преди всичко в неговото жилище, така че трябваше да внимавам — всеки един поглед върху шкафчето или килимчето до шезлонга, невинен за чуждия човек, ставаше, защото е мой, намекващ и значещ: нали ми беше известно какво има в това шкафче или какво се изтръсква всеки понеделник сутрин от това килимче… Така че нашите близки отношения се намираха под специфична заплаха и отначало не знаех къде да дяна очите си, дори си мислех дали да не ходя при него с тъмни очила, но това щеше да бъде faux-pas, така че го поканих на кафе при мене, но той не бързаше много да ми върне визитите. Като поразмислих насаме, стигнах до извода, че не става дума за материалите, които има при себе си, защото позволението за достъп до тайните архиви не изискваше само неговото съгласие и той се зае сам с по-нататъшните формалности, а че по-скоро подлага мене на изпитанието, защото у дома трябваше да се държи по-внимателно. Макар че домашната ни прислужница покровителстваше невидимо нашите срещи, бях съвсем наясно какви ще бъдат коментарите и на сутринта за състоянието на барчето и пепелниците. Двамата живеехме като стари ергени, а на такива никоя домашна прислужница няма да прости и няма да ги жали заради черните им очи. Освен това знаех, че той знае, че аз зная какво ще каже тя, затова и по миниран терен не бих се движил толкова предпазливо, колкото се движех из жилището на съветника, защото при всяка капка, капната на покривката, в душата ми отекваше нейният коментар, а това не беше жена, която подбира думите си. Но трябваше да и се отстъпва, защото откъде, питам, щеше да се намери друга. Не един път беше критикувала пред мене поведението на съветника в банята, особено заради сапунерките, но и заради запушения умивалник и кърпите за ръце, и ако не я слушаш внимателно, можеше просто да си отиде и да не се върне. И как трябваше да се помни кога има имен ден, за което при мене беше прекалено отскоро, но при съветника от години! С подаръците имаше колосални трудности, защото не пиеше, не пушеше, нищо сладко не хапваше и как, като по всяка вероятност имаше наченки на диабет, в чантичката й — цял плик анализи на урина, трябваше да ги чета, по-скоро да се правя, че ги чета, и не можеше да ги пренебрегвам: наличието на албумин не е шега работа. След което отново започваше за съветника. Беше приела да й подари някакво несесерче или може би чантичка с козметика, не помня точно, но изглежда само за да недоволства пред мене: такива цветове, на моята възраст, той какво си мисли, че изобщо се боядисвам ли? Чувствах се като на сцена. Играеше пред всеки от нас пиеса за другия, истински театър на въображението, и все бързаше да свърши с чистенето при мене, за да го свари вкъщи, защото не понасяше празните стаи, трябваше да има слушател. Не ни беше лесно, но се стараехме и двамата, всеки у дома си, защото в днешно време домашната прислужница направо я разкъсват на части, а тази беше и като слязла от сцената, трябва да имаше призвание на драматична актриса, на която не е провървяло, защото никой не го е открил, а самата тя, слава Богу, не се е досетила за него. Homo sum et humani nihil a me alienum puto. Доброжелателността си е доброжелателност, но си залагам главата, че съветникът се ангажира толкова с моя въпрос и ми помагаше така за министерската библиотека, защото още тогава разчиташе, че когато замина (беше прочел това решение по лицето ми по-бързо, отколкото успя да изкристализира в душата ми), ще я има само за себе си — разбираемо, макар и като че ли измамно желание… Жадуваше за нещо изключително — да превърне периодично идващата домашна прислужница в постоянна и знаеше, че ако ме затворят тук (бях му се изповядал като на братска душа за Кюсмих, замъка, храната за бебета и дори за лъжичките), няма да намери нито миг покой, защото като престане да ми чисти, тя ще започне да ме идеализира пред него, да ме сочи като недостижим образец, за да се почувства по-непълноценен. Трябваше да се сприятелим, нямаше друг изход, все пак е по-добре, когато интимните ти забежки се знаят от някой близък човек, отколкото от чужд, а може би и недоброжелателен, и ние наистина нямахме тайни един от друг, защото никой психоаналитик не прониква така дълбоко в човешката душа като домашната прислужница (колко са измачкани чаршафите ви днес, какво ли сте сънували?), с една дума — играта се водеше с открити карти, макар че заедно правехме усилие да се преструваме, че няма нищо подобно. Няколко пъти съветникът покани не само мене, но и директора на отдел „Телец“ заедно с двама експерти и архивар, така че почти една цяла колегия разискваше в жилището му на птифурки71 и кафе как да ми се предостави всичко, но всичко без всякакви изключения. Това, което говореха, беше понякога още по-неразбираемо от пълнежа.

Най-трудно им беше да решат като какъв всъщност мога да вляза при архивите. Първооткривател на планета — обясняваше ми търпеливо магистър Швегерли от отдел „Кадри“ — е много славна титла, но за школските читанки, защото в министерството не означава нищо. Нали не бях нито експерт, на когото отделът за наблюдение на Телец е поставил някаква задача, нито член на съвета на министъра, нито дори кооптиран отвън нещатен специалист. Бях частно лице, а като такова нямаше какво да търся в МВнР, със същия успех достъп до архивите и секретните книжа можеше да поиска и нощният пазач. Тайната на документите не се състои само в поставения върху тях печат, тя е знак дали на служебното дело е даден ход, или е замразено, защото понякога даването на ход означава именно край на всичко. Така че съветниците напрягаха мислите си на чаша черно кафе, за да намерят поне претекст, ако не предписание, което да отвори пред мене вратите на Сезам. Бързо разбрах, че всичките тези висши и низши служители на МВнР нямат никакво понятие от Енция, както и от астронавтика, защото това не влизаше в техните компетенции, и ми се случи да чу как вместо Телец казваха телешко. Накрая Щрюмпфли се отказа от по-нататъшните консултации, каза ми да чакам вкъщи на телефона и след три дена обяви триумфално, че сме победили. Приех, разбира се, без всякакви възражения необходимото условие да идвам в главната сграда само нощем и да я напускам преди разсъмване, защото дотолкова вече разбирах деликатността на начинанието, че можех само да изразя своята благодарност. Трябваше следователно да превърна нощите си на дни и най-сетне щях да проуча в извънработно време всичките тайни на другия свят.

Купих по възможност най-големия термос за кафе и чанта с прегради, където сложих бисквити, бурканче мармалад, хлебчета, плоско шишенце мартело, каквото дават на тежко ранените по бойните полета, дебела тетрадка и в последния момент добавих нещо, което бях забравил, нещо съвсем символично, макар че всъщност беше наистина необходимо — добавих една лъжичка.

(обратно)

Източниците

И така, като получи неофициалното съгласие на директора на отдел „Телец“, Щрюмпфли ме въведе през нощта след края на работното време при енцианския архив и ми даде лично в първата зала на библиотеката някои пояснения как трябва да ползвам събраните там материали.

Каза ми, че данните, които засягат ненаселените планети, се събират много просто, като се използва принципът на тройното разпределение. Най-напред идват рапортите на първооткривателите, грешни по силата на обстоятелствата, след това резултатите от специализираните експедиции, където вече се стига до разклоняване на грешките, защото няма случай специалистите да се съгласят един с друг, затова и се повяват vota separata72, кореферати и контрареферати, след което следват експертизите на земните специалисти, или на хората, които изобщо не са стъпвали на космически кораб, да не говорим за други планети, така че врелите и кипели в битките космонавти-изследователи пишат във връзка с техните кабинетни и лишени от стойност мнения жалби, преценки от суперревизии и протестни атестати, което води след себе си планиране на следващи експедиции, които счетоводителите прекъсват в средата или в края на пътя им по служебните инстанции, защото според тях помирителните комисии и арбитража на място са значително по-евтини, и с това обикновено спорът приключва, освен ако някой сановник, особено влиятелен или амбициозен, който жадува да се обезсмърти като свърже името си с някое ново небесно тяло, не успее да издейства с големи усилия извънредна субсидия. Но тогава въпросът така или иначе губи всякакво значение за МВнР, след като е известно, че няма да се осъществят никакви контакти, защото няма с кого, така че документите отиват в архива на началника на съответни отдел със забележка: Nolo Contendere73.

По-лошо е с населените планети. При тях се стига много бързо до смесване на астронавстката материя с политическата, защото всяка чужда цивилизация създава най-малко толкова версии за своята история, колкото държави има в нея. Това са несъвместими версии, направо диаметрално противоположни, но МВнР не може да оспори открито нито една от тях, защото подобно действие ще доведе до непосредствен сблъсък ante rem74. Министерството приема всичките на prima vista75 и едва след това се установява практически как стоят нещата. Служебните предписания делят звездите на отдалечаващи се от нашето слънце и на приближаващи се към нас. С първите няма проблеми, защото не може да се постигне дипломатическа близост при нарастващи астрономически разстояния. В замяна на това служебното внимание се съсредоточава върху другите и към тях именно принадлежат планетните системи на Телец. Тук материалите се делят на официални и истински, или на явни и тайни. Политическият курс трябва да се определя според това как Е там, а дипломатическите стъпки да се предприемат съгласно това какво ТАМ говорят, че е там.

Ако на планетата има осемнадесет държави (а за космическите мащаби това е нищо), само наивник може да очаква осемнадесет версии по нейните вътрешни въпроси. Освен трудовете на официалните историци съществуват мненията и на такива, към които властите се отнасят толерантно, може да са ги екзекутирали, но са ги реабилитирали post mortem76, както и на критикуващите и разобличаващите историографи, които за съжаление често са подлагани на духовни или физически внушения и променят своите заключения в следващите си книги, защото, да речем, имат жена и деца, ако тяхната биология го допуска, но и без това инстинктът за самосъхранение е характерен за всяко разумно същество, така че няма смисъл да се размишлява излишно над тези тънкости на галактическата историография. Към натрупания по този начин куп от варианти се добавят стотици килограми от хроники, изобразяващи съдбата на дадената държава през погледа на съседите и техните историци. Както е известно, китайците нарекли Първата световна война гражданска война на европейците и това е съвсем разбираемо, но също така превръща работата на МВнР в ходене по лабиринт, изпълнен със засади и загадки, защото отгоре на всичко идват нови рапорти от нови експедиции, а когато заедно с дипломатическите мисии ТАМ отидат и търговските, заинтересовани повече от печалбите, отколкото от историческата истина, отново трябва да се правят деликатни уточнения. И след като най-сетне всичко се урежда някак си на място, настъпват преломни моменти и цялата работа трябва да се започне отначало, защото паметниците на почитаните дотогава управници падат от пиедесталите, престъпните демони и чудовища се оказват герои и народни водачи, дитирамбите и съчиненията, увековечаващи заслугите на монарсите или полиарсите, губят актуалността си и много добре би изглеждал в такъв случай един земен дипломат, който при връчването на акредитивните си писма бърка историческия момент.

Удивен от тези обяснения, не можах да се въздържа от въпроса дали наистина Земята има вече установени отношения с толкова много планети, което създава такива сериозни грижи на МВнР, защото в института ми бяха казали, че в момента дейността им има тренировъчен характер. Щрумпфли ме погледна с недоверие, сякаш му се струваше, че не е чул както трябва, и бавно, отчетливо, за да разбера по-добре, ми изясни безсмислието, което се съдържа във въпроса ми. Министерството на вселенските работи развива дейността си на базата на отчетните документи, които притежава, и толкова. Единствено на този, който няма никакво понятие от изпълнение на служебни задължения, може да му се стори, че в тази ведомствена дейност има нещо необикновено, незряло или съвсем несериозно. Нали цялата политическа история на Земята се състои от грешки и техни последствия. От незапомнени времена държавите залагат на фалшиви карти, като вършат това, което НЕ съответства на техните най-разумни интереси. Затова политиката дава грешни преценки за противниците, а още по-често поради недоразумения и умствена недостатъчност прави от потенциалните приятели противници. Едновременно с това победите и пораженията произтичат от лъжливи прогнози, след като в общи линии победените се оказват след поражението си по-добре от победителите, ако не веднага, то като мине известно време. Защото политиката засяга бъдещи явления, които не могат да бъдат предвидени съвсем точно, а опитен политик е този, който знае прекрасно това и върши своето дело с любов към родината, с чувство за дълг и за висша историческа необходимост. Така че Министерството на вселенските работи не върви по някакъв съвсем различен път, а действа като обикновените земни министерства на външните работи, само че полето на неизбежните грешки, които съпътстват служебната му дейност, е придобило астрономически размери Нали зная, че съдбоносните решения, които предхождат двете световни войни, са взети при пълно пренебрегване на рапортите и други неоспорими документи, показващи, че войните не трябва да се обявяват? Какво значение може да има тогава дали подобни рапорти и документи са автентични, или фантомни? И как всъщност тази разлика може да промени хода на министерската дейност?

Като ми даде това наставление с добродушен, но категоричен тон, Щрюмпфли ме предупреди да не пипам главния каталог, защото съдържа 40 000 заглавия, така че само ще се объркам в него. Даде ми списък на най-важните от тях, подготвен от любезния магистър Брабандер, потупа ме по рамото, усмихна се и отиде да спи, като ме остави сам с библиотечния лабиринт.

Със списъка на съветника като нишката на Ариадна се поколебах за секунда между термоса и коняка, изпих накрая глътка коняк, за да си вдъхна смелост, и се залових с тежката работа, буквално запретнал ръкави, защото най-старите рапорти бяха покрити с дебел слой прах, а не исках да си цапам много ризата. Дори на това място като че ли витаеше невидим над мене мърморещия дух на моята домашната прислужница. Списъкът ме съветваше да започна с „Всеобща история“ на Мсимс Питиликвастър, волянски праисторик, но от чисто любопитство посегнах към най-старата, пожълтяла папка с документи. Беше тънка. Върху един зацапан лист се виждаха криво налепени телеграфни или може би телексни ленти. Наведох глава над заслужаващия уважение текст и не без усилие прочетох избелелите думи:

ТЕЛЕЦ. ГАМА. ДЯВОЛСКИ МНОГО ПЛАНЕТИ НО СЛАВА БОГУ БЕЗЛЮДНИ В ПЕРИХЕЛИЯ77 СИ ЗАБЛАТЕНИ В АФЕЛИЯ78 СИ ПОКРИТИ С ЛЕД. НАВСЯКЪДЕ МРЪСНА ЕНТРОПИЯ И НИЩО ПОВЕЧЕ СТОП НА ЕКИПАЖА МУ ДОЙДЕ ДО ГУША СТОП ОБИКАЛЯМЕ НАБЪРЗО ОЩЕ ЕДИН ПАРСЕК И ПРИ МАМА СТОП ВМЕСТО КОМАНДИРА ЯНКИПАС И ФИЛЕРГУС СТОП. КАТО СЕ ВЪРНЕМ ЩЕ СИ РАЗЧИСТИМ СМЕТКИТЕ С КОРОБАСТРОИТЕЛНИЦАТА ПРИВЕТ СТОП КРАЙ

Текстът беше зачеркнат на кръст с червен флумастер. Отдолу се виждаше дописано на ръка: „Шестата планета е населена, предлагам на тези кръшкачи да не им се дава премия“, и нечетлив подпис.

Погледнах още един път архаичния астротелекс и очите ми се отвориха: разбрах, че името ЕНТЕРОПИЯ е дошло именно от „мръсна ентропия“ след грешка на някой чиновник. Там имаше още един лист, по-скоро служебно командировъчно с прикрепена сметка за хотел, на която синееше печат „НЕВАЛИДНА“. На обратната страна на командировъчното някой бе написал небрежно: „Чрез куриер с имунитет. Спътникът на шестата планета е камуфлажен синтелит, вероятно дистрактор79 за прихващане на чужденци, отвътре кух, надуваем в случай на нужда. Препоръчително е да се внимава, защото заради макетите на КУРДЛИТЕ една част от местните жители го смятат за провокационна луна. Подробностите виж в aide memoire80 с моя шифър TЗГ/56 Епс. Правя, каквото мога. Да не се протоколира. Да не се публикува. Да не се отправят официални питания. Да се изгори. Пепелта да се разпръсне в присъствието на комисия“. Навярно следваше подпис, върху който беше залепено оранжево листче с печатен текст: „ДА СЕ ЗАПАЗИ В ТАЙНА“.

Оставих с въздишка прастария текст и почувствах облекчение, че не съм станал за посмешище, като взех един обикновен летящ лунапарк за планета, щом това е бил специален спътник за развлекателно прихващане. Едновременно с това си помислих, че тук най-сетне ще разбера загадката на сепулките, която ме измъчваше години наред, но като обходих с поглед редиците библиотечни шкафове и заключени книги (съветникът обаче ми беше оставил голяма връзка ключове), осъзнах, че няма да ми е лесно. Следващата папка, която отворих, беше също покрита с дебел слой прах. Оставих я веднага на рафта, защото съдържаше някакви истории на болести от психиатрична лечебница. Чудех се как е попаднала тук, когато осенен от една нова мисъл, извадих от нея плик с пожълтели листи и започнах да ги преглеждам прав. Намерих лекарско заключение, което удостоверяваше, че екипажът на „Рамфорних“ има групова психоза, придружена с халюцинации, комплекс на прогресивно слабоумие и повишена агресивност към околната среда, проявяваща се в оказване на активна съпротива на терапевтите и санитарите. Диагнозата определяше заболяването като професионално и предлагаше отпускането на инвалидна пенсия. „Рамфорних“ трябвало да изследва с помощта на два спускаеми апарата сеизмичното плато в северното полукълбо и големите заблатени равнинни райони в умерения пояс на планетата. Халюцинациите на двете изследователски групи били еднакво натрапчиви, но се различавали напълно по съдържание. Хората, които изследвали мочурищата, твърдели, че жителите на планетата прекарват цял ден до шия в калта, а вечер излизат на сухо и като си тананикат тихо, се качват един върху друг като циркови акробати и образуват живи колони, по които се качват други и така се появяват няколко дебели крака, но катеренето продължава, докато не направят, сплели ръце и крака, нещо като слон или мамут с увиснал корем. Събрани в тази фигура, те се отдалечавали с песен на уста в неизвестна посока. Опитите да разпитат тези, които са изостанали по пътя, не дали резултати, въпреки че били използвани най-мощните транслатори, защото разпитваните се гмурвали в калта и от откъслечните им викове можело да се разбере само, че огромното същество, което правят, като се вкопчат всичките един в друг, се нарича курадел или курас, а може би куродонт. Не било обаче изключено да наричат самите себе си курадли или курчидли. А психотичните симптоми, които проявявали членовете на северната група, били значително по-разнообразни. Част от разузнавачите уж попаднали сред голям комплекс от постройки без врати и прозорци и открили, че трябва да се блъснеш с леко засилване в стената, за да те пусне вътре. Като се разделили да търсят местните жители, били атакувани от памук, или може би ваталин, както и от тропосани набързо дрехи от рода на фланелите, които имали числено превъзходство и ги изтласкали на покрива, откъдето се спасили с тактическо отстъпление към спускаемия апарат. Другите твърдели, че им е провървяло повече. В един голям парк, пълен с разхождащи се лениво дървета, те се натъкнали на група малки местни жители и двама или трима по-големи, които избягали при вида им. А малките, взети от тях за местни ученици, не проявявали страх или учудване и се мъчели да се разговорят с разузнавачите, от което обаче не се получило нищо, защото, вместо да говорят, транслаторите издавали само звуци, подобни на блеене. Въпреки това мнимите деца се съгласили с удоволствие да се снимат заедно с хората и им подарили на раздяла голям брой загадъчни предмети. Разузнавачите обаче трябвало да се върнат, защото до тях достигнали сигналите за тревога, които изпращала групата от блатното разузнаване. Снимките не станали, защото вече на борда на „Рамфорних“ се установило, че фотоапаратите са така повредени, сякаш са подлагани на въздействието на висока температура. Лещите на обективите били напукани, а филмът стопен. Попитани какво е станало с дадените им уж подаръци, те твърдели, че в контейнерите, където ги сложили, нямало нищо освен незначително количество сив прах. Никой от изследваните нямал чувството, че е психично болен. Диагноза им не била поставена прибързано. Установило се експериментално, че фотоапаратите са били нагрявани силно, вероятно в кухненските фурни на кораба, макар че болните не искали да си признаят това. Спектроскопичният и хроматографският анализ на праха, в който уж се били превърнали подаръците, показал елементи, характерни за всякакъв вид боклуци, смет и т.н. Макар че толкова старателно направените анализи опровергавали думите им, болните упорито твърдели, че са се срещнали с обитателите на планетата, които отдалече приличали на хора, но отблизо повече напомняли кръстоска на щраус или ему с пингвин, подложен на лечение за отслабване. Можели да ходят като хората, но и като скачат с двата си крака едновременно, както правят врабчетата или децата, които играят на „дама“. Не можели да седят човешки, защото коленете им се сгъвали назад като при птиците, затова при почивка клякали. Обличали се разноцветно, а на лицата си имали, може да се каже, маски, защото можели да ги свалят и тогава се показвало доста отвратително на вид лице с широко чело и раздалечени очи, съвсем кръгли, а там където са устата и носът на човека, имали издатина с отвори като че ли на ноздри. След изолирането им в лечебницата агресивността на нещастниците се повишила значително. Следваше списък на болничния инвентар, опустошен от тях в пристъпите им на лудост.

Като разгледала четиридесет и осем различни хипотези, комисията, натоварена да проучи въпроса, приела за възможно внезапното избухване на масовата психоза да е умишлено предизвикано от чужда цивилизация, защитаваща се по този начин от нежелателно нападение. Тогава планетата била поставена под карантина и събираните след това материали се получавали изключително чрез радиовръзки с типичното за тях закъснение във времето. Но аз се зарадвах, когато стигнах до това място в тайните рапорти. Всички по-нататъшни информации за Енция и енцианите са дошли направо от тях, така че няма да бъдат деформирани от характерните за хората предубеждения. Въпреки това ме чакаше тежка и дълга работа, защото енцианците бяха проявили значителен космически алтруизъм и ни бяха предали стотици свои произведения, трактати, учебници, че даже вестници и листовки.

Сметнах за разумно да започна четенето с учебниците по история и то с най-старите, за да тръгна в известна степен по следите на естественото обществено, а едновременно с това и умствено развитие на непознатите същества. Място на моята борба с предългите текстове стана бюрото, добре осветено от ниско надвесена лампа. Термосът беше от лявата ми страна, а бисквитите от дясната и така се залових с първото заглавие, като сложих за всеки случай отвореното шише с коняк в удобно издърпаното чекмедже, така че можех да се присегна за него слепешком, без да откъсвам поглед от гъсто напечатаните страници. В огромната библиотека цареше мъртва тишина. Освен шумоленето на страници, които прелиствах, там се чуваха от време на време и моите тихи въздишки, с всеки изминат час все по-подобни на сдържани стенания, защото не се бях заел с лека работа. По навик прегледах най-напред библиографията, поместена в края на произведението, което изучавах, и тя ме накара в известна степен да се замисля, защото имената на учените, цитирани от енцианския историк, бяха: Цирцваракуакс, Тирлитриплирлипит, Кюкюксикс, Куорстиоркуиор, Квидтдердудук и подобни на тях. Не трябва да се правят преждевременни изводи, казах си, и погледнах заглавната страница.

Беше „История на Енция“, написана от изглежда знаменития курдлански историк Куакуерли. Съветникът ми я беше препоръчал като добро начало за по-нататъшните ми изследвания, но щом видях името на автора, което явно се римуваше с швейцарските, ми се мярна безумната мисъл, че точно това е накарало Щрюмпфли да постъпи така. Очевидна глупост, която свидетелства единствено за душевното ми състояние. Последвах съвета му, защото ми се стори разумен. Не бих могъл наистина да кажа коя част от пълнежа ми беше по-неразбираема, курдланската или волянската, но нещо ми подсказваше, че макар и странна, направо уникална, културата на градоходите, на заселените живи създания, би трябвало да стои по-близо до Природата и поради това да бъде по-малко изкуствена от цивилизацията, която е достигнала толкова високо равнище на развитие, че е дала разум дори на почвата и камъните. Заради всеобщото си космическо присъствие на Природата и се налагаше да стане свързващо звено и увод в чуждата история. Някой би си помислил, че ще се нахвърля жадно върху обемистото произведение и ще започна да поглъщам страница след страница, а всъщност стоях като нерешителен плувец пред дупка в леда, най-накрая обаче си поех въздух и започнах да чета.

Началото на енцианския живот Куакуерли описваше научно, но и доста разбрано. Според него животът се заражда навсякъде по един и същи начин. Най-напред океанът трябва да прокисне по бреговете си, да образува подобна на кисел жваканица и тихите вълни да я разбиват векове, а може и хилядолетия наред, докато от кашата не се получи трепереща пача, която след неизброими перипетии дошляпва там, където нейната гъста маса се превръща в някакво варовиково скелетче. Куакуерли твърдеше, че според местните условия на различните планети се появяват различни висши същества, чиито главни разновидности са всичкоиди, млекоиди и зърноиди. Размножаването им също е различно — чрез търкане, опрашване, пъпкуване, а понякога, но много рядко, в съвсем изключителни случаи, чрез така нареченото шпунтиране, до което на Енция, като на всяка една нормална планета, не се е стигнало. Енцианците, които произхождат от големи безкрили птици, наричат себе си човици, което някои ентрополози свързват с „чов-чов“, което се чува при ходене в калта, защото блатата, безкрайните мочурища и огромните тресавища са станали там първата люлка на живота. Което се обяснява с местната география. Енция обикаляла около своето слънце по силно разтеглена орбита и в афелия я сковава силен мраз. Само че океанът се разлива в необикновено обширни плитчини до бреговете на континента и склоновете на сеизмичното плато, блатисто, но издигащо се навътре със своите вулкани, и от тях се излъчва спасителна топлина, която подсушава периодично мокрите области. Някогашните непрестанни вулканични изригвания и серните врящи гейзери обаче отпъждали всичко живо от горещия регион. Затова животът трябвало да се засели компромисно между ледовете на океана и вулканите на Тарактида, в зоната на Великия блатеан. Там от лазугите се излюпили пълзугите, а от пълзугите допълзаците и недопълзаците. Последните, както показва името им, потънали, защото не стигнали до по-топло сухо място, а допълзаците дали началото на блатаците. От блатаците произлезли блатанците, които все още нямали много дълги крака, а който там имал къси крака, веднага затъвал и умирал от глад. Блатанците станали на блатняци, блатнеци и блатници. Имало и скачаща блатица, но тя била сляпо еволюционно разклонение, защото недовиждала, и затова изчезнала. По-нататъшното развитие спряло за милиони години, защото да се размножаваш в хлъзгава студена кал не е голямо удоволствие. Ето защо мъжките екземпляри по-често се престрували, че се залавят за работа, отколкото правели това в действителност, като се притискали към женските по-скоро за да се сгреят. Калта там била необикновено лепкава, така че стадата съвсем престанали да се разделят. Лесно е да се разбере как поради това двойките оформили четворки, те — осморки и така нататък, докато следващите поколения не се уголемили в мокриди, мокроти, мокрони и накрая в същински мокрозаври. Именно от мокрозавъра се повил след това курделът. Мокрозаврите наистина имали изключително дълги крака, средно от 6 до 9 метра, но и това било малко, за да се задържат туловищата им над повърхността на блатото, така че от търкането и ходенето в калта опашките и коремите им били винаги мокри и за да се спасят от това нещастие, защото калта била отвратително студена, мокрозаврите започнали да повишават температурата на телата си, не умишлено, разбира се, тъй като били много глупави животни, а благодарение на естествения подбор на най-топлите. Но те не можели да ускоряват непрекъснато обмяната на веществата си, защото накрая щели да се сварят като яйце във вряща вода и поредната мутация дала предимство на възможността от устата им да излиза газ, който скърцането със зъби (или тракането им от студ) запалвало, както у нас се пали блатният газ в мочурливите торфища. Оттам нататък, за да не измръзне, мокрозавърът дишал огън, който го изсушавал подобаващо, а по-удобно било два мокрозавъра да се сушат взаимно, застанали един срещу друг, което оформило началото на някакъв алтруизъм. Тези първи огнедишащи мокрозаври не били още и наполовина толкова големи, колкото по-късният им потомък — курделът. Добре изсушенит мокрозавър се превръщал в топлозавър. И именно топлозаврите, дишайки пламъци, изиграли за праенцианците ролята на небето, от което Прометей откраднал огъня. В легендите им се среща мъжественият образ на героя, наречен Гръмодей или Гръмотей, който направил същото. Топлозаврите били улавяни в капани и използвани да отопляват жилищата на племенните вождове.

Но това станало милиони години по-късно, по времето на митичния крал Мочур. Тогава мокрозавърското стадо се състояло обикновено от един огромен водач и няколко по-малки мъжки екземпляри, които му се подчинявали, но когато им се налагал прекалено грубо, те се събирали накуп, като имитирали копулация, и благодарение на това три или четири малки мокрозавъра, заловени един за друг, побеждавали с общи усилия по-големия. Еволюционната диалектика на мокрозаврите била такава, че когато се размножавали прекалено много, отъпквали до сухо голяма територия от блатото, но ходейки по твърдата почва, я превръщали в безплодна глина, така че храната започвала да не достига и те умирали от глад. Тогава мочурищата вземали връх, заблатявало се, блатните мъхове разцъфтявали и целият цикъл се повтарял отново. Когато пашата ставала много малко, мокрозаврите започвали да се изяждат взаимно от глад, при което се поразявали с огъня, който излизал от гърлата им, и така придобили навика да ядат печено. И именно канибализмът им довел до появата на курдлите, защото пракурделът бил най-обикновен мокрозавър, но преял до пръсване. Поради своя гигантизъм обаче пракурделът се оказал животно, което има проблеми с еволюцията. Особени трудности срещал с ориентацията къде е краят му и къде започва нещо друго, което става за храна, затова самоизждането, като се започне от опашката, било често явление, за което свидетелстват палеонтологичните археологически разкопки, защото като изядял прекалено много от себе си, самоядецът пракурдел загивал, а това може да се установи по скелета.

По-късно, страхувайки се от големите топлозаври, които вече започвали да се курдлят, малките им пробутвали умишлено екземпляри, търкаляли се продължително сред блатни растения като бързодеен отвратин, бълвотворна незабравка и незабавен гаднотворец, поради което след поглъщането им предизвиквали повръщане. Наричали се морскоболи, а процесът, при който на мокрозавъра се дават мокрозавърчета, от които се повръща, носел името морскоболизация. Опасността, която заплашвала тези животни била двойна. Прекалено големият самотен курдел лесно започвал да яде сам себе си от най-отдалечения си край, а прекалено малкият, поради характерното си далекогледство, можел изобщо да не види, че го има, след което, смятайки, че не съществува, преставал да яде и издъхвал. Именно тук еволюционната съдба на курдлите се кръстосала решително с обществената еволюция на енцианците и дала нечувани резултати, подобни на които няма в цялата Галактика.

През своя еолит, или през каменната си епоха, праенцианците почитали курдлите като божествени, макар и гнусни за тях същества. Затова курдловата символика навлязла трайно в арсенала на тяхната митология и архаичните им предания и легенди, затова и по-късно държавата започнала да се нарича курдалство. Още тогава се случвало някой курдел да глътне праенцианец, така че праенцианците, за да се спасят от подобна смърт, се мажели сред блатата с паста, изготвена от растенията, които крадели от малките морскоболи, защото успели да проследят в какви растения се търкалят, преди да се предложат на курдлите като примамка, която убива желанието им за канибализъм. Глътнатият от курдел и напуснал чудовището цял енцианец се наричал поглъщенец и се радвал на особена всеобща почит, затова когато принасяли на курдлите човешки жертви, ги мажели с паста и пеели ритуални песни, така че курделът наистина гълтал жертвата, но оставал неудовлетворен и бързо я връщал обратно. Дали обаче са постъпвали винаги така, не е съвсем сигурно. Имало съмнения, че набелзаните за жертви се търкали сами с нелегално придобита отвара от предизвикващите повръщане треви, които купували от племенните шамани, а това трябва да е довело до всеобща корупция, защото в някои области гълтането на жертвата от курдела се смятало за лошо предсказание. Но в други региони самият повръщенецът бивал шаман или вожд, откъдето произлязъл обичаят кандидатът за вожд да се оставя да го глътне курдел. Преминаването през курдела се считало за форма на ритуална инициация. Който проявявал малодушие и не давал да бъде глътнат, не можел да разчита на каквато и да е важна служба в общината. По това време вече праенцианците, които живеели в тресавищата, се наричали човици. От наша гледна точка техните вярвания изглеждат много странни. Най-голяма почит оказвали на курдела, който се самоизяжда, като смятали, че самоизяждането е достигане на по-висока степен (след като курделът е божествено същество и се изпълва със самия себе си, става божествено същество на квадрат). Древният човишки Олимп бил гъсто населен, защото курделът същестувал в най-разнообразни форми и имал най-различна съдба. Така напр. гладуващият курдел ставал все по-малък и все по-зъл и се превръщал в курдел, който прилича на най-обикновено куче, или курдуче. От курдучетата водят началото си джуджекурдите и те са тези, а не съседите, които ходят нощем по нужда зад чуждите къщи. А кукурделът е такъв курдел, който е изял курдуче и това го е разярило, но не го е направило малък. Той причаквал пътниците и им задавал гатанки, които не можели да бъдат отгатнати, защото говорел много неясно и не можело да му се разбере нищо. В ранното средновековие човиците смятали думата „курдел“ за свещена и забранена за произнасяне, а на чудовищата давали заместващи имена като дердел, брдл, мердл и т.н. Техните героични митове разказват за храбреци, които са се вкурдлили и изкурдлили с помощта на магии, а това дало началото и на една ерес, която обърнала знаците на дотогавашната вяра и провъзгласила курдела за въплъщение на всичките злини и безчестия, с една дума — за чудовище, родено от многото адове (за чиито входове се смятали кратерите на вулканите). И понеже енцианското средновековие продължило осем пъти по-дълго от земното, това имало важни последствия за развитието на човишката култура. Тя започнала да се освобождава от църковното влияние в периода на големия глад, когато курдлите станали ловен обект и група войници с метални копия, пики (но сгъваеми, за да не засядат в гърлото на курдела) и скрити в пазвата си торбички и кесии с билки за повръщане, се оставяли да бъдат погълнати и като се намазвали в корема на животното с екстракта, бодели неговите вътрешни органи, докато започвало да му става лошо и получавало колики. Понякога курделът повръщал ловците по-рано от необходимото, понякога падал и умирал заедно с тях или пък умирал, но те успявали да излязат на белия свят. Заплашен по този начин, видът започнал да проявява странни форми на мимикрия, имало напр. курдли, които се покривали с трева, дори и с нещо като храсти и започвали да приличат на кургили, или гробищни могили на човишките прадеди, благодарение на което ставали недосегаеми. Но науката не успяла да установи дали тези легенди съдържат поне частица истина.

Щях да постъпя разумно, ако бях продължил да чета „История на Енция“ във версията на курдландския учен, но той нападаше на толкова места волянските историци, като прикачваше към имената им епитетите жалки лъжци, фалшификатори и чудовищни демони, че ми се прииска да разбера какво е предизвикало тези негови изблици гняв. Намерих няколко техни произведения и оставих недочетения том, като отбелязах мястото, до което бях стигнал, с лъжичката, защото нямах нищо друго под ръка. Отворих най-напред „Мистифицирана история“, защото беше най-тънката от всички книги. Беше от волнския курдлолог Арг Куарг Тралаксарг. От него разбрах, че на Енция никога не е имало никакви топлозаври, мокрозаври и мокрозавърчета. Това били прастари небивалици, приети безкритично от сериозна част курдландски учени по причини, които нямат нищо общо с науката. Нямало там и никакви огнедишащи животни. Просто в блатата се намирали поотделно блуждаещи огънчета самозапалващ се метан и земноводни влечуги плюс подблатни вулкани, наричани на прост език бълбукани, които съвсем обичайно изригвали и бълбукали от време на време, а безпросветните умове на местните жители превърнали това в ужасни битки на пирозаври. Което по-късно се опитвали да рационализират или да съгласуват с еволюционната теория на Чикчирвин учените от палетинската школа, финансирани от Министерството на курландската пропаганда, защото Предводителят бил заинтересован нациомобилизмът да има добра репутация и извън границите на странохода.

Но този автор водеше спор с друг, Куиксак, затова взех неговия труд по палеонтология и намерих представен в него целия цикъл, през който преминава хранителната каша в стомаха (всъщност в стомасите, защото са около шест) на курдела. Това е така наречения цикъл на Грепс. Имаше и таблици със спектрални анализи от проведени лабораторни изследвания върху самозапалването, които показваха, че курделът с понижена киселинност произвежда изпарения, горящи с ярък оранжев пламък, а когато има повишена киселинност и го мъчи парене в гърлото, диша синьовиолетов огън, но ако преди това е преял с жилави растения, само дими. Там бяха и снимките на едни енцианци, които уж видели със собствените си очи жив пракурдел в курдландския резерват Фифари. Той спял, потопен целият в калта, на повърхността на тресавището се показвали само вроговените му ноздри и от време на време въздишал тежко, но после започнал да хълца, показал главата си и скръцнал със зъби, така че се разлетели искри, от което устата му блъвнала огън и се чул силен звук като от двутактов дизелов двигател. Това означавало, че не се е събудил напълно, а е издишал пламъка в съня си. Бих искал всъщност да видя снимка на огнедишащия курдел вместо снимките на тези, които са го наблюдавали с такива подробности, но и прецизността на описанието беше донякъде поразяваща. Затова пък Икс Куасерикс Хетелент, най-големият като че ли авторитет на планетата в областта на генетичната и морфологичната курдлистика, изброява неопровержими експерименти, проведени с курдли в неговия институт, които говорят против съществуването на пирозаврите. Макар да им заостряли нарочно зъбите с шлайфмашина, да им давали да ядат само печени коркови тапи и люти чушки, да се опитвали дори да ги поят с леснозапалими летливи течности от етер до бензин, никой не издишал и най-малко пламъче и институтът изгорял единствено от небрежност, защото бил обхванат от огъня, който разсърдените привърженици на хипотезата за съществуването на пирозаврите подпалили. Но вероятно от лоялност към колегите си Хетелент не казва дали подпалването е било опит да се унищожат резултатите от негативния експеримент, или направо да се обяви, че подпалвач е курделът, с който се правят експериментите. Освен това същият този Хетелент оспорва изобщо съществуването на ГРАДОДОНТИТЕ и твърди, че в стомаха на курдела може да се удавиш или да умреш на място от зловонието. Във въздушните му мехури също никой не можел да издържи дори и пет минути. А това, което по време на организираните от курдландските турестически бюра екскурзии посещават волянските туристи, са измамнически препарирани макети, села на Потьомкин, без всякакъв мирис, докато всеки, който доближи на десет крачки дори тихо блеещия курдел, знае, че дъхът му от това разстояние събаря на земята и предизвиква пристъпи на астма. Така че според Хетелент не само на планетата не е имало никакви огнедишащи топлозаври, но не са съществували и не съществуват градодонтите. С тази констатация, казва той, неговата роля на отдаден на познанието палеонтолог свършва, защото относно останалото, или по въпросите защо курдланците се инатят за съществуването на несъществуващи същества, са длъжни да вземат думата ненаучните инстанции и фактори. Гласът на Хетелент изглежда беше предизвикал политическа буря както във Воляния, така и в Курдландия, защото се стигнало до извънпарламентарни писмени запитвания в градодонтите, до протестни стомашни митинги и до дебати във волянското народно събрание, а след това до размяна на дипломатически ноти, прекратена със заявлението на волянски дипломатически представител, че неговото правителство не подлага на съмнение факта на заселването на курдлите от битова гледна точка, а когато се изказват по този въпрос, учените правят това като частни лица, които не са упълномощени да обясняват характера на програмата, определяща какво е решаващо като обективна истина за външния курс на държавната политика.

Доста объркан от едно толкова фундаментално разногласие, се заех отново с „История на Енция“, автор на която беше Куакуерли, като се страхувах, че ако изгубя веднъж водещата нишка, ще затъна в тресавището на противоречивите научни възгледи. Втората част на своята монументална монография Куакуерли беше посветил на разумните жители на Енция. Той представяше нещата доста ясно, в смисъл че на планетата няма само един разумен биологичен вид, а има два: двонци и човици, или полци. От двонците водят началото си волянците, а от човиците — курдландците. И едните, и другите са произлезли от големи безкрили птици, затова си приличат много по анатомия, но се различават основно от умствена гледна точка. Двонците се характеризират със сладострастие, склонност към пороци и общо духовно недоразвитие. За разлика от тях човиците се развили безпроблемно. Затова, като предвидили стотици години напред благодарение на развитието на астрономията, че на планетата ще завали метеорен дъжд, защото нейният естествен спътник ще се пръсне на парчета, когато навлезе в нестабилната зона на Рош, прачовиците решили да си направят скривалища. Но в блатата, където все още живеели по това време заедно с глупавите двонци, като ги хранели от време на време поради вроденото си милосърдие, не било възможно никакво строителство. А след като се препитавали с ловуване, нямало как да се преселят на северното вулканичното плато, защото там ловният им обекти, курдлите, които можели да живеят само в мочурищата и се хранели с блатни водорасли, бързо щели да намерят смъртта си. Затова създали единствените по рода си ноеви ковчези във вид на движещи се крепости (кулоходи) от огромните скелетни кости на уловените курдли, чието месо са изяли, и това била за тях единствената възможност да оцелеят, защото преди милиони години в зоната на Рош се разпаднал друг, по-малък спътник на планетата, каменните му отломки падали върху нея преди още да са се появили разумните примати и именно това довело до мутации на пракурдлите, по чиито гърбове се появили здрави брони от втвърден силициев двуокис. Отделяли го така наречените противометеорни жлези, описани от Кукуеригу, друг курдландски изследовател, археолог, който се позовавал на рисунките, запазени в пещерите на вулканичното плато.

Последните бронирани пракурдли изчезнали, когато цели човишки дружини започнали да предприемат смели пътешествия към платото и (както твърдт Куикуеригу и Куакуерлак, също археолог), човиците се научили да доят курдлите, защото това, което отделяло вимето им, се втвърдявало и излято във форми, ставало на много добри силикатни тухли. (Истина е обаче, че волянските експерти като един наричат това пълна фантазия, като подчертават, че тухлите са от осмото хилядолетие на античната ера и са били изпичани по обикновения начин, а не са ги доили).

Така че когато започнали срумовете, или срутванията на метеори от втория разпадащ се спътник на Енция, човиците вече имали построени крачещи крепости, които обаче не били живи животни, както твърди клеветническата измислица на тъпоглавите волянци (или двонци). Милосърдни по природа, праполците (човиците) позволявали на волянците да се крият под техните градове-крепости и наистина отдолу на всяка една от тях номадствала шайка бездомни двонци. Тук трябва да добавя, че двойните названия (полци — двонци, човици — волянци) произлизат от съществуването в самата Курдландия на две противодействащи си археологически школи, всяка от които разполага с десетки аргументи в полза на едната двойка названия, но за съжаление не могат да се разберат помежду си. Скитниците се хранели с остатъците, които им давали от укрепения курдел благородните човици. Като поддържали живота си с тази милостиня и се криели в спасителната сянка на курдела, двонците си спечелили името волянци, защото за разлика от човишките екипажи ходели на воля. Но и на курдландците тогава животът не бил лесен, тъй като работели от ранни зори до късна нощ като гребци на галера и движели със стократно общо усилие огромните кости, за да местят краката на своите крепости. На този непосилен труд сложил окончателен край едва Предводителят, който лично измислил биоинженерството. Той научил своите по-малки побратими как трябва да синтезират под негово ръководство миниатюрни курдлета и да ги отглеждат със стимулиращи растежа хормони, което било направено със забележителен резултат. Така се повили синтекурдлите, а от тях съвременните градодонти, градове, които се движат и се грижат за своите жители, отлично оборудвани, канализирани, комфортни и чисти. Всеки можел да излиза на разходка или по друга работа от родния курдел, а след това да се връща като в свой дом. Наистина срумовете отдавна били престанали, но какво можело да бъде по-добро от луксозния куломобил, където през зимата е топло, през лятото не е горещо, където се пътува удобно в обкръжението на близки и се опознава родния край във всичките му посоки? Относно пропуските и паспортите, които дават право да се излиза временно от курдела, те се оказали необходими по чисто административни причини, за да не се налага никой да се блъска на входовете и изходите. Паспортизацията се оказала необходима и поради това, че подлите волянци, вместо да са вечно благодарни на курдландците за спасения си живот по време на срумовете, се преобличали като човиции и като се правели на връщащи се от разходка законни жители на градодонта, влизали вътре, за да сеят суматоха и деморализация, особено сред незрелите младежи, като им внушавали, че уж жизнените услови вън от курдела са по-добри. След няколко века, като се накрали и набандитствали до насита, волянците напуснали заблатените места и си построили жилища на северното плато, където създали след края на сеизмичната активност своя държава, във всяко едно отношение по-лоша от курдалството. По това време блатеанът се отдръпнал и Курдлистан се утвърдил върху заблатените територии, а на граничещото с него плато се разпростряла Волянската империя, която след това станала република. Определянето на границите станало около 900 години преди новата ера. Любопитно е, че войните в земен стил, с ясно изразени фронтове и движение на войскови подразделения, продължили на Енция едва триста години. Отказали се от тях заради една постоянна, но не толкова явна борба. Пакостели си взаимно с тормоз, набези, провокации, саботажи и диверсии, при което Воляния винаги започвала първа (напомням, че цитирам курдландски учени). По това време във волянските щабове били разработени нови методи за борба с градоходите, например като им се присажда пети крак, който да изпълнява ролята на пета колона. Коварството на мерзавците се състояло в преструвката, че уж не знаят нищо за жителите на курдлите. Така че ако волянските командоси присаждали на курдела пети крак (на този, който правел това, му казвали смутоног), ако така наречените бунтотелци предизвиквали в телата на курдлите хаос, като намазвали напр. опашките на животните с нещо вкусно, за да започнат да се ядат оттам, ако вършели дестабилизиращото си дело, като подхвърляли на пасящите курдли отрова в стъклени балони, която предизвиквала толкова силни повръщания, че курделът можел да се обърне с хастара навън (така нареченото разкурдляне), това официално се приемало за атаки, насочени само срещу животните. Защото волянците не искали да знаят, че те имат архитектурен, изкуствен произход и говорели коварно, че Предводителят не е измислил никакво биоинженерство.

Основна промяна в отношенията донесъл едва ХХII век, който долу-горе съответства на нашия ХIХ-ти. Научих това от тритомното съчинение на професор-доктор Мзизимркс, член на Курдландската академия на науките. По това време Воляния поела по пътя на индустриализацита, което нещастие отминало Курландия благодарение на поученията на Предводителя. Първият импулс бил даден от откриването на топлозавърската машина, задвижвана от пламъците, които един намокрен и разярен от това топлозавър дишал през устата си. Най-заможните волянци започнали да продават земите си и да влагат средства в огнеупорните курдли. Това дало тласък за тяхното отглеждане. Бързо се повили свръхогнедайни и едновременно с това огнедойни породи. Използвали ги в металургията за топене на желязо, а също и за отоплителни цели. Капитализирането на курдлите довело до увеличено търсене на високотемпературни и дълготрайни екземпляри, но бездимни курдли не могли да бъдат създадени. Стадата се размножавали стремително и след няколко десетки години се стигнало до опасно замърсяване на околната среда. Тогава се появила идеята за централизация на топлозаврите, наричани често смогозаври, защото няколко големи екземпляра димят по-малко от множество дребосъци, а оттам до концепцията за национализиране на всички стада имало една ръка разстояние. В това се състояла така наречената програма за уедрителна оптимизация, но част от учените, които се занимавали с изчисленията кой курдел ще бъде най-икономичен, твърдяла, че всеки естествен курдел не става за нищо. Други издигнали идеята за така наречения комбинар, едновременно огнен и екологично чист, който работи със затворен цикъл и се храни с това, което отделя, след като бъде обогатено с малко витамини. Но едни от курдлите умирали или полудявали и като събаряли предпазните стени, бягали в Курдландия, други губели огъня си, а някои в хода на научните експерименти започвали дори да изстиват до отрицателни температури, от което се направил опит да бъдат използвани в хладилната промишленост, но не се получило нищо, защото животните изпоизмръзнали. Появила се заплаха от енергийна криза, акциите на курдловите дружества падали главоломно, който можел, се запасявал с последните топлозавърчета, направен бил опит да бъде създадена набързо изпасница, която да яде трева и като я подложи на ферментация, да образува газ, но и това не се получило. Разпадането на Воляния било предотвратено чак когато волянците открили атомната енергия, но направили това много нескопосано, като всичко, което се прави в тази държава. Толкова от курдландския академик. Можеше и повече, но вече не ми достигаха сили за по-нататъшно четене. Понеже особено много пращаше по дяволите волянския си колега Пиривит Пирит, без да излага неговите възгледи, а само като стоварва на негов гръб всички възможни грехове, намерих от любопитство една малка книжка на волянеца. Заглавието и беше „Мендосфера или етикосфера“. Надникнах озадачен в големия речник на чуждите думи и разбрах, че първата дума на заглавието идва от латинската дума mendax — лъжец. В увода авторът разгромяваше курдландската версия за индустриализацията на Воляия. Наричаше я клоака на злобни бълнувания: никакво отглеждане на пирозаври не е имало никога в империята (по това време Воляния била още империя), нито капитализация на топлозаври, което е разбираемо, защото не може да бъде капитал това, което го няма. Нямало също така никакви опити да бъде заменено строителството на жилища с отглеждане на курдли (както твърди курдландската страна) отчасти по лиценз на биоинженерите на Предводителя (за курдли-небостъргачи) и отчасти на основата на откраднати курдландски патенти. Всичко това от а до я било пропаганда за вътрешна употреба, която баламосвала нещастните курдлисти-галеристи, на които не им се позволявало и носа си да показват вън от корема на своя многороб, или многопоробител, защото така трябвало да се наричат градодонтите. Наистина, в историята на Воляния не липсвали нито трудности, нито кризисни явления, но те били непостижими за умовете, които са спрели в развитието си и имат научни титли, защото са им дадени, а не защото притежават знания. Пиривит Пирит сочеше, че курландският академик не е дори истински доктор, а носи чисто почетното звание „doctor honoris causa“81 и собствените му ученици го наричат доктор Курдел. Това поне беше досадно разбираемо. Затова пък в по-следващите раздели Пиривит Пирит спореше с волянските етификатори и насладоматици и много малко неща от това ми станаха ясни. Той твърдеше, че няма друг път за обществото освен етификацията на околната среда, а привържениците на частичната етификация, които предлагат да се облагородят само обществените сгради и места, не си дават сметка за кошмарните резултати, които ще доведе след себе си подобно начинание. Това, че в цялата Галактика нямало нито една напълно съобразонирана цивилизация, не било никакъв аргумент contra rem82, защото някое общество трябвало да бъде първо като най-напреднало в развитието си и тази едновременно почетна и трудна съдба се паднала именно на волянците, които по този начин проправяли път за млечните си братя по разум. Следваха диаграми, таблици, математически формули и схеми, които в моите очи приличаха на йероглифи. С неприятното чувство, че като прегледах книгата с толкова изразително звучащото заглавие, зная по-малко, отколкото преди да я отворя, започнах да търся някакви достъпни разработки и ръководства, при това написани на Земята, защото все пак те се пишат от хора за хора, за земляци, но точно с това се натопих съвсем, след като изрових сред книгите един учебник за предварително обучение на докторанти-историци по волянистика. Беше колективен труд от около двадесет автори специалисти, истински китайски, поне за човек като мене, който не разбира какво чете, защото как бих могъл да разбера, ако постоянно се появяваха върволици от формули и термини от рода на „щастлини“, „ентропци“, „антибити“, ЕИМИ (ентропия на електронно-изчислителните модули на интелегентността), а под любопитното заглавие „Екскурзия в дебрите на волянската наука“ се криеше напълно неразбираем за мене текст за организиране на инспертизи в полуживи групи с извънкосмическа подкрепа. По-късно се оказа, че всичко това има съвсем нормален смисъл, но се измъчих много и се ядосах, преди да го разбера, защото стоях през нощта над куп прехвърлени книги и гледах редиците на недокоснатите още по стелажите с безнадеждното раздразнение на човек, който иска да скочи в движещ се влак, защото трябва да го направи, но едновременно с това знае, че така може и да си строши главата. В ръката ми натежа огромният „Волнско-курдландски речник“ и почувствах горещо желание да го ударя в земята, което би ми донесло не малко облекчение, защото съм холерик, но се въздържах, взех само старата, поставена в ъгъла закачалка за шапки и ударих с нея като с таран вратата на големия шкаф с документи, защото беше дъбова и следователно издръжлива. Наистина, закачалката се счупи, но я поставих така, че счупеното рамо се опря на стената и повредата не се виждаше. Някой може да си помисли, че би трябвало да подмина тези нощни приключения, след като не свидетелстват по най-добрия начин нито за моите нерви, нито за моята находчивост, но смятам, че такъв критик прави груба грешка, защото начините, по които се стига до знанието, не са съвсем безразлични за него. Счупването на закачалката ми се отрази много добре. Успокоен, започнах да търся текстове за четене, като ходех покрай лавиците и избирах това, което ми попаднеше под око, макар че и този метод не беше много разумен, защото разбрах прекалено късно, че вземам особено красивите, здраво подвързани книги, а все пак дрехата не прави тялото. За съжаление това беше литература преди всичко за напреднали волянисти, способна да предизвика отчаяние, защото имах, каквото исках — бях при източниците, съкровищницата на всякакви сведения за Енция стоеше пред мене отворена, а аз не можех да направя с нея нищо. Дори се изкушавах да вдигна съветника от съня му по телефона, за да ми помогне, но се засрамих, затова изтрих потта от челото си, а прахта от замърсените си ръце и започнах нова атака. Но свалих летвата и се захванах с „Увод в епистемологичната83 мелиорация84“, защото разбрах, че няма да има нищо общо с почвознанието и изкуствените торове. Така си и беше. Научих, че през XXII век Воляния изпаднала в страшна криза, предизвикана от самозатъмнението на науката. Най-напред все по-често ставало ясно, че едно изследвано явление вероятно е било вече изследвано подробно от някого някога, само не се знае къде да се търси това изследване. Броят на научните дисциплини растял в геометрична прогресия и така нареченото хронично информационно забиване се превърнало в основен дефект на компютрите, а те вече се произвеждали мегатонови. Изчислено било, че след около петдесет години няма да има вече никакви други университетски компютри освен детективски, или такива, които ще търсят в микровъзлите и умосъхранителите на цялата планета КЪДЕ, в кое кътче, в коя машинна памет се намира информацията какво е ключово за провежданите изследвания. Като наваксвала вековната изостаналост, с бесни темпове се развивала незнатиката, или науката за това какво не се знае в момента, доскоро пренебрегвана до пълното и отхвърляне дисциплина (с отхвърлянето на незнанието се занимавал близък, но отделен научен дял — отхвърлистиката). А да се знае добре какво не се знае, е все едно да се разберат много неща за бъдещите знания и от тази гледна точка незнатиката се родеела с футурологията. Пътистите мерели дължината на пътя, който търсещият импулс трябва да измине, за да достигне до търсената информация, а той бил вече такъв, че средно за едно ценно откритие се падало да се чака половин година, макар че импулсът се движел със скоростта на светлината. Ако пътят на търсене в лабиринта на придобитите научни съкровища се удължавал по-нататък със същото темпо, следващото поколение специалисти трябвало да чака от 15 до 16 години, преди препускащата със светлинна скорост група търсещи сигнали да успее да им натрупа пълната библиография за замисленото изследване. Но, както казва у нас Айнщайн, никой не се чеше, ако не го сърби, затова най-напред се появили експертите по търсистика, а след това така наречените инсперти, защото необходимостта създала теорията за закритите открития, или открития, затулени от други открития. Така се появила общата ариаднология85 (General Ariadnology) и започнала ерата на пътешествията из дебрите на науката. Тези, които ги планирали, се наричали инсперти. Това помогнало малко, но за кратко, защото инспертите, и те учени все пак, започнали да разширяват теорията за инспертизата заедно с нейните раздели лабиринтика, лабиринтистика (а те са талкова различни, колкото статиката и статистиката), обща и късосъединителна лабиринтография, както и лабиринтолабиринтика. Последната представлявала извънкосмическа ариаднистика, много любопитна област изглежда, защото разглеждала съществуващата Вселена като малък стелаж или лавица в огромна библиотека, която наистина не може да съществува реално, но това няма сериозно значение, защото теоретиците не могат да се интересуват от баналните физически ограничения, които светът налага на инсплорацита, или на Първото саморазкъсващо вглъбване на познанието. А било първо, защото ужасната ариаднистика предвиждала безкраен брой следващи такива вглъбвания (търсене на данни, търсене на данни за търсене на данни и така нататък до множества с неизчерпаемата мощ на безкрая).

Любопитно, нали? Добре е, че имах под ръка две опаковки прах за главоболие. Ариаднистиката постулирала безкрайно многоизмерно неметрично информационно-ентропийно пространство и се възцарила всеобща, триумфираща радост, когато се доказало, че то е напълно конгруентно с Господ Бог, който по този начин бил постигнат поне дефинитивно по отношение на всемогъщото си знание за всичко. И още се разбрало, че сътвореният свят се отделя от това квазибожествено пространство като мъничко мехурче, че губи всякакъв допир с него и че иначе дори и не може да бъде. Доста необикновени резултати дало това окончателно математизиране на Божията същност като всезнаеща система, разбира се, съвсем абстрактна, така че не става въпрос за някакъв образ на Бога като личност, а за съвършена от топологична гледна точка пълна завършеност на неговите атрибути. Оказало се още, че това извънабсолютно пространство има граници, но че в тях не влиза нищо реално, Космосът също. Не е трудно да се досети човек, че нито една религиозна ортодоксия не приела това доказателство за сведение. Отвъдкрайното пространство се оказало необикновено любопитен обект за изследване, но не обогатило знанията с нищо като практика, защото става въпрос за всезнаеща система, следователно такава, в която не е нужно да се търси никаква информация, а и не може. (Казано възможно най-просто, знанието за всичко е едновременно предпоставка и свойство на това изумително творение на абстрактната мисъл и не се пресича никъде в действителността с Космоса). Сякаш някой, като е загубил в жилището си лъжичка и не може да я намери веднага, започва да действа с такъв размах, че създава идеален ред за безпогрешно търсене, който естествено трябва веднага да се превърне в Система за намиране на всичко, която обаче не може да каже нищо по въпроса за лъжичката, защото е съвсем банален. Намеристиката се отнасяла към търсистиката долу-горе така, както чистата математика към приложната. Разделянето на общата ариаднистика на приложна и абстрактна влошило положението, защото колкото някой ариаднолог бивал по-умен, толкова повече се интересувал от свойствата на намирането на всичко и толкова по-малко от баналното ровене във вътрешностите на изкуствената памет на планетата, един претрупан склад със знания. Затова кризата изглеждала неизлечима, но волянците се избавили от нея, именно се избавили, а не я преодолели по избрания път на развитие, защото изхвърлили водата от коритото заедно с детето, или успели да се освободят напълно от самата наука, поне в този и вид, в който ние я познаваме. На Енция от сто и няколко десетки години вече няма учени, само ученици, чиито преподаватели не са дори усъвършенствани изчислителни машини, а съобразоните. За да разбера съобразонологията, ми бяха необходими шест безсънни нощи, през които пришпорвах нещастния си мозък с литри кафе. Съобразоните са логически елементи, невидими с невъоръжено око, защото са с размерите на големи молекули, и са създадени от други съобразони по метод, който напомня до известна степен създаването на белтъчните молекули в живия организъм, но техническата страна не е от значение. Този поврат бил безкрайно болезнен за волянските учени и често цели научни съвети се самоубивали, когато станело ясно, че вече няма никакъв смисъл да се пишат научни трудове, за да се стане магистър или доцент, и че най-умният кандидат за аспирант или доктор прилича на този, който се опитва да прави с помощта на каменно длето каменни ножове, когато съответни машини произвеждат хиляди пъти по-добри ножове от закалена стомана. Стигнало се едновременно и до така нареченото премахване на опита, а с това и до ликвидиране на всички видове лабораторни и полеви експерименти. Изобщо нямало нужда да се правят реално, защото всеки експеримент можел да бъде извършен от съответната съобразонна система in abstracto86, което ще рече да се моделира цифрово, аналогово или както там се нарича експериментът, и то със светлинна скорост, така че не трябвало да се чака, докато някъде израсне някаква дъбрава край ручей, за да се изследва влиянието и върху микроклимата, защото това, което би продължило сто години, съобразоните щели да го направят за миг. Дори мигът бил за тях дяволски дълго време, защото продължава към една десета от секундата, а на тях им стигала една милионна. Но и тези съобразонирани експерименти се правели само в началото, до известна степен поради инертността на дотогавашните навици, а също и по традиция. Микроклиматът се изследва винаги с някаква цел и в такъв случай било достатъчно да се определи тази цел, без каквато и да е грижа за междинните анализи, и с това се занимавали целистите, наричани някога телеономи. За отбелязване е, че целта можела да бъде съвсем идиотска, например един ден да валят зелени дъждове, а на другия бледожълти, като при всеки един от тях се появява съответстваща му дъга, или пижамата да ни приспива в леглото с милващи докосвани на материята и рано в необходимия час да ни събужда с нежен масаж, но целият производствен цикъл на подобни нощни облекла или атмосферни валежи щял да бъде обработен автоматично и въведен в действие. А ако някой се интересувал как става това, трябвало да се запише в съобразонирания, разбира се, многоверситет, където най-напред обучаците му разяснявали какви въпроси трябва да задава, защото глупавите въпроси не получават умни отговори, и след като завършел курса по питанистика, можел да получава сведения за това, което го интересува, но не става въпрос за някаква специализация, а само за нещо като хоби. Въпросите се подреждат в така наречената пирамидална йерархия или може би йерархична пирамида, не запомних това точно, и тази йерархия има така нареченото ниво на Тиутикуотзиток, наречено също гранична бариера, защото над него никой не може вече да разбере нито въпросите, нито отговорите, най-вече защото би трябва да посвети целия си живот на един въпрос и един отговор и пак няма да е достатъчно, след като умствените сили отслабват с възрастта, а тук трябва да нарастват непрекъснато най-малко сто, а може би и триста години. Така че питащият ще умре, докато попита както трябва и разбере подобаващо каквото е питал. Но практическите резултати от въпросите, поставяни над бариерата на Тиутикуотзиток, могат да влязат в употреба и в това няма нищо необичайно, нито нещо ново на света, защото както изяснява нещата обучак ТИТИПИК 84931109 в своята популярна брошура, предназначена за основните училища, когато ядеш питка от ръжено брашно, не ти трябва да знаеш нито историята на ръжта и начините за нейната обработка, нито теорията и практиката на хлебарството, само се захапва питката със зъби и готово. Така че науката потънала в тежка скръб за самата себе си, което обаче не засегнало специално волянската общественост, защото макар да била задължена на науката за разцвета на цивилизацията си, тя гледала с все по-лошо око на учените заради него, значи до голяма степен и на самата наука, а сега, слава Богу, изглеждало, че никой няма да може вече да се издига над другите със знанията си на доцент, което много задоволявало демократично настроените обикновени граждани. Разумът не се обезценил, но представлявал нещо, на което може да се радваш неофициално, като на гладка кожа на лицето, без петна, която както е известно, никога не дава специални обществени привилегии. Който искал, можел естествено да се занимава с наука по старому, защото това било безвредно като да строиш дворец от кибритени кутии или да пускаш хвърчила. Изглежда и днес във Воляния не липсват индивиди, които се отдават със свещен ентусиазъм на тази превърнала се в един вид детинщина дейност с тайната надежда, че ще успеят да открият нещо, което ще сложи в джоба си цялата съобразоника, но това са фантазии на нещастници, на които не им е провървяло да се родят в древните векове, когато навярно са щели да станат тамошни Нютоновци и Дарвиновци.

Именно с премахването на традиционната наука в Съединените съставки започнало изграждането на синтетичната култура, или синтурата. Което си е истина, по този въпрос историците не са на едно мнение. (С история там се занимават все още хора, искам да кажа, енцианци, тъй като не успели да автоматизират хуманитаристиката и то не защото била кой знае колко непостижимо сложна, а напротив — била дотолкова лишена от вътрешно единство и нелогична, дотолкова изпълнена с произволни измислици, с които се гордеели хуманитаристичните течени и школи, че не можела да бъде предадена на логическите системи, защото или блокирали веднага, или получавали разнопосочни обриви). Едни, като Ктототз, твърдят, че синтурата е била създадена, за да замени естествената култура, притисната смъртоносно от всеобщото благоденствие, и същото поддържат много синтуролози, но други като Тзиотзиупир или Куиксикокс казват, че се е получило като с въздуха и вакуума: съобразоните навлизали навсякъде, където можели да навлязат, защото се образували празни пространства. Наричат това естествен градиент на еволюцията на изкуствената среда, което на прост език означава, че както природата не търпи празно пространство, така не го търпи и културата, а когато обществените връзки, добрите обичаи и моралът рухват, когато бариерите на вековните религиозни и законодателни забрани падат, когато всеки може да има веднага каквото си поиска, единственото достойно нещо, което вече можеш да си пожелаеш, е да правиш на ближния си това, което не харесва или дори го ужасява, защото той се съпротивлява и съпротивата, която оказва, е пикантна подправка, възбуждаща апетита или дори основната цел на желанията, а придобиването на всякакви други блага и услуги губи каквато и да е стойност. Което се постига лесно, не струва нищо. Когато някой има осемнадесет костюма, може спокойно да облича всеки ден различен костюм, но когато притежава десет милиона, те ще му създават единствено грижи. Само на малките деца им се струва, че да живееш в планина, направена цялата от шоколад, е нещо прекрасно. Удоволствието завършва с болки в корема. Така на върха на всеобщото благоденствие се върнало състоянието на всеобща заплаха, защото каква е тази радост да имаш всичко и да се наслаждаваш на това със съзнанието, че всеки момент можеш да получиш дърво по главата или да се намериш в мазето на някого, който намира удоволствие в много изтънченото причиняване на мъки. Следователно съобразоните реагирали на това състояние на нещата, защото полицията била съобразонирана много рано, и именно така синтурата започнала да изпълнява покровителствено-предпазна функция, а след това поела грижата за съдбата на всички живи същества. Трябва да си призная, че това за корените на синтурата ми се стори най-необикновеното от всички неща, които бях научил до този момент. Изглеждаше, поне от историческия опит на волянците, че когато жизнената среда започне да става разумна, когато разумът се прехвърли от главите в машините, когато по-късно от машините като от мамути и примитивни влечуги го наследят молекулите, когато тези молекули, след като усъвършенстват следващите разумни молекули, преминат така наречени праг на Скуарк, или тяхната интелектуална плътност прекрачи значително умствената плътност на човешкия мозък, така че в обема на едно пясъчно зрънце да се съдържа психическата сила не на един доцент, а на сто факултета заедно с научните им съвети, и дяволите вече не могат да разберат кой кого управлява — разумните същества съобразоните или съобразоните разумните същества. И при това изобщо не става въпрос за някакъв бунт на машините, за въстания на роботите, с каквито ни плашеха някога недоучилите журналисти по времето, когато беше модна футурологията за масова употреба, а за процес от напълно друг порядък и значение. Съобразоните се бунтуват точно така, както житото, което расте в полето, или микробите в агаровата хранителна среда. Те продължават да вършат много умело това, за което са предназначени, но го правят все по-добре и именно поради това след известно време започват да го правят така блестящо, както никой не е можел да си го помисли в началото. Нали отдавна е било известно, че целият план на човека, заедно с цялото строително начинание, който този план ще реализира, се намира в незабележимата с голо око главичка на сперматозоида, но никой не е допускал, че оттам би могло да се вземе производствен лиценз за молекуляризация на разума, макар че всеки би трябвало да знае след завършване на училище, че мозъкът му като цяло се е намирал преди раждането именно в незабележимата молекулярна частица на бащиния му сперматоцит. Което означава, че тези методи на производство ще могат да се наследят в същия масов мащаб, в който тестисите създават милиарди и милиарди сперматозоиди, без всякакъв надзор и планиране, без фабрики, проектантски бюра, работнически колективи и така нататък. Значи още по-малко някой е вярвал, че някакви си съобразони ще вземат връх над разумните същества, но не за да ги покорят със заплаха или сила, а така, както научният съвет, който се състои само от по два пъти доктори на науката, превъзхожда малчугана с къси гащета. Каквото и да става, той не е в състояние да вникне в общата им мъдрост. Дори да е принц и да дава заповеди на съвета, а той да го слуша с най-добро желание, резултатите от това послушание няма да се покрият с неговите детски очаквания, ако, да речем, поиска да се направи така, че да може да лети. Ще лети, разбира се, но не по този приказен начин, който вероятно си е въобразявал, не с летящо килимче, а с някакви самолети, балони и ракети, защото дори и най-голямата мъдрост може да осъществи само това, което е възможно в реалния свят. Така че от една страна мечтите на хлапето ще се изпълняват, но от друга изпълнението им ще го изненадва всеки път. Може би накрая мъдреците ще му обяснят някак си защо не са стигнали до целта по пътя, който им е посочил, защото малчуганът ще порасне и ще може да се учи от тях, но средата, която е по-умна от своите обитатели, не може да им обясни това, което няма да разберат, защото ако назовем най-сетне нещата по име, те са прекалено глупави за това. Тези далечни резултати от развитието на цифрониката, увенчани най-сетне с появата на съобразониката, са извънредно неприятни за природната гордост на разумните същества. Какво обаче да се прави! Сами сте си го поискали, ето че го имате. И имате не това, от което наивно сте се страхували — непослушание, бунтове, стоманени страшилища и чудовища, подивели или жадни за власт компютраци и компютрони, които ви стискат за гърлото, а преместеният от главите в обкръжението и увеличен хиляди пъти в хода на преместването разум се държи в молекулярния екстракт до известна степен така, както житното поле или сперматозоидите. Той не е личност, но докато създадените в борбата за своето съществуване житни растения, амеби или котки се грижат за самосъхранението си, или за себе си, а на стопаните си служат само между другото, защото житните растения могат да се използват за храна, а котките за забавление, съобразонираната среда се грижи най-напред за разумните същества, а за себе си само според необходимия минимум самосъхранение, защото ако изобщо не се грижи за себе си, ще бъде бързо унищожена, просто ще се разпадне.

Може ли да се управлява еволюцията на съобразоните? Може, разбира се, че може, но не абсолютно във всичко, което някому хрумне, така както могат да се отглеждат различни видове пролетни и есенни житни растения, но не може да се направи от класовете да падат тикви. А при съобразоните съществувала и тази трудност, че техните проспективни промени зависят от миприте, микропрограматорите, а миприте от кодокодите, кохерентно дозираните кодове, а кодокодите вече не помня от какво. Когато се слага началото на някакво развитие, на това, което възниква, се дава автономия в предварително непознати граници, както когато се карат коне, които се подчиняват на поводите и камшика и галопират послушно, изобщо не се инатят, но им предстои да препускат все по-силно и пътят, по който ще ви понесат, ще ви бъде все по-непознат, а разликата е само в това, че с конете може да се направи завой, а с цивилизацията не съвсем.

Което означава, че по принцип може, и волянците са можели, това е ясно, да унищожат своите съобразони, да ренатурализират своята жизнена среда, но това щяло да бъде невъобразима по резултатите си катастрофа, по-страшна, отколкото ако на Земята вдигнем едновременно във въздуха всички електроцентрали, изгорим библиотеките и разгоним инженерите, учените и лекарите. Струва ли си да се описват последиците от такова връщане към природата?

* * *

Денем спях, а нощем висях в библиотеката с архивите на МВнР. Доста прилично се бях обзавел там. В бюрото държах машинка за кафе, захар, сапун, кърпа за лице, чашка, само лъжичката ми се беше изгубила някъде и бърках кафето с дръжката на четката за зъби. Все забравях да донеса друга, защото главата ми беше натъпкана с какви ли не сведения, които дори не се опитвах да подредя, но забелязах, че по основните въпроси за Енция вече поназнайвам нещо, а обикновените неща са ми все още неясни, тъй като волянските източници си противоречаха с курдландските и обратно. Намирах се в центъра на голям град, а като че ли бях Робинзон Крузо на безлюден остров. Два дена изучавах анатомията и митографията на курдела. Той има огромни плавателни мехури от двете страни на белите дробове и този, с когото курделът се задави, може да попадне в тях. Излиза, че там могат да се съберат тридесет здрави мъже от всяка страна. Предполага се, че някога курдлите са били дресирани и използвани по време на война, както е било с бойните слонове. Някои човишки племена смятали вулканите за безкраки курдли и може би оттам са се появили преданита за пирозаврите, защото вулканите димят. Любопитно е, че дори в учебниците по анатомия постоянно се срещат възторжени изречения за Предводител, а веднага след тях порицания за волянците. По-интересна беше митографията. Съответствие на нашия свещен Граал е свещеният курдел, а първите космогонии на човиците твърдят, че Космосът е изграден по образ и подобие на суперкурдела, наречен още супердел. Най-висшестоящият жрец, който отправял молитви към него, носел званието курдинал. Имаше и много неразбираеми неща. Рицарите, които отивали да търсят свещения курдел, се наричали коремници. Да не би да са го търсели, като са седели в корема му? Може ли обаче да се мери с обикновени мерки митологичното мислене? Попаднах и на куп кулинарни рецепти за печени топлозаври, така наречените вкусозаври. От друга страна почти сигурно не е имало никакви топлозаври. Дали не влизаше в игра метафизиката на превъплъщението? На кориците на прегледаните вече книги правех знаци с тебешир, за да не се връщам към тях. И без това все имах чувството, че затъвам в разни дреболии и глупости. Дългите крака на блатните зверове полците наричали не крайници, а безкрайници. Някога съществувала сектата на така наречените каудити, които мерели опашката на курдела и гадаели по нея за ловния успех. Нещо от тази традиция се е запазило, след като и до днес съществува званието doctor honoris caudae87. Но в крайна сметка това би могло да бъде и обикновена печатна грешка. Предводителят, както пишеха неговите апологети, свалил курдела от небето на земята по време на освобождаването от църковното влияние и го направил достъпен за своите съотечественици. Тъй като вулканите се смятали за безкраки курдли, късането на крака се превърнало в акт на святост. Който може, нека го разбере. Изглежда че волянските агенти се вмъкват, преоблечени като човици, в заселените курдли. В такъв случай ги наричат лъжеполци. Те са вероломни и успяват понякога да предизвикат вълнения сред индивидите, заселени с наказателно постановление в задните региони на градодонта, наричани задселци и представляващи несигурни, дори и теглещи назад (като се има предвид мястото, където живеят) елементи. Особено неясен беше въпросът за побесняването на курдлите, защото волянците го смятаха за политическа съпротива, а курдландските представители за резултат от саботаж. Дълго не можех да се оправя в този безпорядък, защото не познавах политическата доктрина на човиците, а не я познавах по причина на това, че някакъв глупав библиотекар беше сложил целия раздел „Нациомобилизъм“ заедно с „Автомобилизъм“ в графата „Градски транспорт и комуникации“, а аз го търсех на „Доктрини (политически)“, „Политически доктрини“, „Идеологии“ и така нататък. На съответните стелажи попаднах съвсем случайно, когато ми потрябва много дебела и тежка книга, за да си пригладя панталоните, защото понякога ги свалях за по-удобно и видях колко са измачкани, а не вървеше да ходя в министерството с ютия и дъска за гладене. Изглежда че Предводителят не е открил идеята за страноходството, а го е направил общественият деец от осемнадесети век Ксарбаргсар, който описва в едно свое съчинение идеалната държава като „всеобщо сплитане на щастливци“, съкратено ВСЩ. Този мислител имаше отвратителния навик да си служи със съкращения на измислените от него термини, така че трябваше да го проучвам с лист в ръка, на който си написах всичките съкращения, защото иначе се озовавах в пълна мъгла. От практическото осъществяване на своята идея Ксарбаргсар се интересувал много малко, окрилен от сладостните видения на енцианския рай и едва неговият братовчед Генгенкс открил тъждеството на идеалната държава с идеалния курдел. С две думи казано, идеята се основава на обединяването на противопоставящите се Природа и Култура. Човикът е създаден от силите на Природата, затова може да се чувства наистина добре само в лоното на природата. Но културата също му е необходима, защото в противен случай няма да се различава достатъчно от животните. Като животно курделът е извън всякакво съмнение интегрална част от Природата и въпросът бил в това да бъде културизиран, или заселен, като се промени първобитната му животинска характеристика, без самият той да се променя като същество. Струва ми се, че предавам добре мислите на тези двама прочути роднини, от които Предводителят е взел основната идея. Отвънка природен, отвътре благороден, или културизиран, курделът трябвало да стане основна клетка на държавата и от гледна точка на уважаваната традиция, състояща се в наследството от предания, митове и обичаи, свързани със срумите и човиците, с техния Ноев ковчег и така нататък. Бащите на нациомобилизма обаче поставили въпроса реалистично, като обърнали курдела надолу с главата, по-точно казано, не самия курдел, а отношението между него и човиците. Защото преди бил висше същество, а те му отдавали почит като на божество. Следователно трябвало да бъде десакрализиран, за да служи по-нататък на човиците. Резултат от въвеждането на тази идея станали именно градодонтите, общиноходите, курдлокръзите, градските пасища и така нататък. Появили се, както става, когато възвишената мисъл се сблъска със суровата действителност, и различни дилеми, непредвидени от бащите на нациомобилизма, като се започне от диарията и други болестни състояния на градодонтите, и полиците на цяла библиотечна зала се огъваха под тежестта на книгите, посветени на анализа на присъщите или случайните дефекти на страноходството. Тези съчинения бяха толкова, че раменете ме заболяха само от свалянето им по стълбичката и кръстът ми започна да пука. Въпреки това, верен на решението си да проуча въпроса докрай, не преставах да чета. Деликатната сложност на заключенията будеше уважение и макар да не се натъкнах нито един път на тази дума, в мене бавно нарастваше много силното впечатление, че да се живее в курдлите е неудобно, но никой курдландси теоретик никога не би казал нещо подобно. Говореха за известни преходни трудности, свързани с недостатъчната вентилация, за лошото качество на филтрите и обезсмърдителите, за гръбначните заболявания, предизвикани от необходимостта да се живее клекнал, защото изглежда е трудно да се изправиш в курдела в цял ръст, особено ако си на по-ниска длъжност, но че просто могат да се напуснат заселените вътрешности, никой и зъб не беше обелил. Трябва да кажа, че това ме учудваше доста, защото нима имаше някаква абсолютна необходимост, която ги беше принудила да водят такъв живот? Отговорите на този постоянно възникващ въпрос се лееха от всички произведения, които изучавах, като истински дъжд. Там пишеше за синтез на природата с културата, за съединяване на тези противоположни елементи и позиции и ако трябва да изложа тук само основните аргументи на поборниците за страноходството, хартията няма да ми стигне. Възможно е, мислех си, така да са свикнали с това, че да не могат иначе, но от друга страна навикът не се декларира чак с такова неуморимо пропагандно красноречие. Като разбрах накрая, че няма да вникна в тази чужда загадка, се отказах от по-нататъшно четене в залата на класиците. Следващата зала беше посветена на Предводителя, но още с влизането си там се отказах от нея. Имаше и трета зала, на така наречените проклетници, или еретици на курдлизма, сред които най-значителен автор беше някакъв екзекутиран заради убежденията си мъдрец, когото ортодоксите не споменаваха по име, а го наричаха ту Урод Нерез, ту Нерез Урод. Погледнах в основния му труд, намиращ се в раздела на курдланските забранени книги, и благодарение на това разбрах две неща. Първо, името на отцепника изобщо не можеше да се предаде на какъвто и да е земен език и затова фигурираше в каталозите като Kinderlos, Sansenfants или Бездетник, защото това предавало смисъла, който се съдържа в курдландското му прозвище. Второ, не можах да открия нито нещо порочно, нито особено оригинално в ереста, която е разпространявал. Просто внушаваше всички да се прибират нощем в курдлите, за да спят там, а дните си да прекарват извън тях, като всеки прави каквото му се хареса, и именно това беше главната причина да се обидят правомислещите курдлисти. Убийте ме, ако зная защо тази банална мисъл ги поразяваше толкова много. Като се движех покрай стелажите, стигнах до ученическите читанки. Намерих в тях славни разкази за това как в прастари времена лъжеполците, или волянските агенти, като искали да измамят праполците в техните градоходи, пускали в ход разни лъжи и коварни слухове, например за обръщизма, програма за обръщане на курдела така, че опашката да е на мястото на главата му и обратно. Защото разчитали, че ако успеят да уговорят честните граждани да направят това, ще настъпи безпорядък и хаос, а тогава ще призоват гнусните си побратими, за да атакуват с общи усили дезориентирания градоход. Като изгонят законните жители на сигурна смърт под метеоритите (защото това ставало по време на срумовете), волянците щели да заемат тяхното място, приспособявайки реквизираните курдли за себе си. Но винаги се намираше някой герой, който пресичаше в зародиш мерзките попълзновения. Особено се запечата в паметта ми историята за един храбър момък, който се справил сам с цяла тълпа негодяи, като влязъл смело в гърлото на курдела и го гъделичкал по мъжеца на небцето, докато не изригнал върху притаилите се нападатели стомашен потоп. Читанките насърчаваха децата да бдят за скитници-провокатори, които се мъчат да отделят сънените или разсеяните курдли от стадото или използват пожарникарски стълби, за да търсят слабите им на гъдел места, защото гигантът, когато се гъделичка продължително, проявява склонност към внезапно неподчинение. От друга страна прочетох у волянските познавачи на образователното дело, че основата на така нареченото неподчинение изобщо не е политическа. Обръщакът според тях не е курдел, обърнат с хастара навън от саботьори, а градоход, чиито жители варят поголовно самогон и в пиянство си след това тровят нещастното животно, докато не изпадне в състояние на умопомрачаващ делириум, в който се нахвърля върху другите курдли. Защото пиянството е обществено бедствие в Курландия, за което читанките мълчат. Но изглежда че и в самите курдли се разнасят позиви, в които пише, че отделните градоходи се карат за паша, а старнаците заедно със семействата и протежетата си се забавляват с тайни оргии, като танцуват в нещастните и едва държащи се на краката си стари курдли, от което не един вече е изтанцуван отвътре до смърт. Официално забраненият танц се нарича курденица. Зашеметяващите сензации от този род идват главно от задселците и на тях се опират волянските курдлисти от Института по държавни теории, когато твърдят, че човиците са просто паразити в курдлите, защото за никаква симбиоза на едните с другите и дума не може да става. От скитничество праполците преминали към перипатетизъм88, от перипатетизъм към препаразитизъм, а от него към обикновените форми на паразитизъм. Странно е, че между експертите няма съгласие живи същества ли са курдлите или не. Според едни се е случило това, за което пише барон Мюнхаузен, когато вълкът се нахвърлил върху коня, който теглел шейната, захапал го за задницата, глътнал го целия и самият той се озовал в хамутите, за да продължи да тича вече като впрегатно животно. Точно така постъпили и човиците с курдлите. От гигантите, изядени малко по малко отвътре, не останало почти нищо, най-много носещият скелет и огромната кожа с бронираните плочи по гърба, и днес активистите движат на смени мъртвото същество, един труп, ако се изразим по-направо, но това не е позволено да се казва от никого, за да не му стане неприятно на Предводителя. Защото той вярва в съвършеното здраве и силата на градодонтите, което за него е много по-лесно, защото не живее в нито един от тях, а в съвсем обикновена резиденция, заобиколена от красив парк, и за царящата в курдлите ситуация се осведомява от правителствената преса. Но волянският психосоциолог Тиуртиркуар смята, че нациомобилната идея е жива, макар че курдлите не са, защото, както се казва, вярата мести планини, а какво остава за един труп. Наистина става въпрос за фалшификация, но населението я приема с ентусиазъм и нищо чудно. Курдландците влезли в животните, за да се спасят от срумовете, не с идеологическа цел, а за да оцелеят, и ги измъчвало неясното съзнанието за второстепенното им положение на планетата. Направо казано, чувствали се глупаво да живеят така, още повече че никой на Енция не уважава паразитизма. Кой на Земята би твърдял, че животът на бълхата или тенията е най-висша форма на социализация? Но именно Предводителят, като свързал в едно теорията за идеалния курдел с традиционните легенди и преиначени моменти от историята на цивилизацията и еволюцията, удовлетворил политическите амбиции на човиците, като подчертавал в своите трудове жертвоготовния и поради това висшия начин на техния живот, който води към светлото бъдеще.

Това казват привържениците на крайната концепция, наречена мумификационна или трупна. Не липсват обаче по-умерени в изводите си изследователи. Те подчертават, че от време на време градодонтите рухват на земята, което трупната хипотеза не може да обясни. Значи все пак са живи, макар че може би едва дишат, а понякога и реват, събрани на така наречените мочуревища по време на митинги и национални празници, и тогава адският им хор се носи из блатата. Относно системата, тя е кастово-феодална в анатомичен смисъл. Положението на жителите зависи от мястото, което им е определено в курдела. Има за съжаление и други учени, но наистина не ми е по силите да излагам техните възгледи, защото все едно не бях в състояние да проверя нито един от тях дали говори истината. Исках вече да напусна тази част на библиотеката, когато се натъкнах на голям куп брошури и вестници, които запълваха ъгъла между два шкафа. Бяха нахвърляни като извадени от списъчния състав на библиотеката и предназначени да отидат на боклука. Точно те ме изумиха, защото макар че бяха все от Волния, бяха пълни с хвалебствия за нациомобилизма. Кихах от праха и все пак клекнах до купа, като хвърлях око ту на репортажите, ту на стиховете, драмите и поемите, които възпяваха чара на живота в градодонтите, където всички се познават, няма никакво отчуждение, неудовлетвореност и съобразонно следене, където всеки нарича всекиго по име, а всички се свързват в житейски ритъм с доброто и прекрасно създание, което след като се запознае по-отблизо с вкусовете на своите обитатели, поглъща по време на пашата си такива ягодови плодове и треви, с които може да им достави особено удоволствие. Намерих в купа цели годишни течения на периодични издания като „Магията на курдела“ и „В тишината на курдела“, песнопойка, от коята запомних „Ах, мой мили поглъщенецо“, и либретото на операта „Курделио“. Там обаче имаше и брошури с противоположно съдържание, които сравняваха корема на курдела с ада, и дори един памфлет, който твърдеше, че някакви праастронавти кацнали на Енция преди милиони години и свалили в мочурищата два пирозавъра, които се размножили на зловонни стада, а това имало за цел да отклони Енция от порядъчния път на развитие. За съжаление успели, защото чудовищата погълнали не само човиците, но и волянците, поне от духовна гледна точка, след като оттогава главите им са запълнени с проблемите на курдела и съответно на скурдляването като спасение.

От това можеше да се заключи, че на Енция няма други грижи освен въпроса „Да бъдеш или да не бъдеш в курдела“. Аз обаче реших да се разделя с него и то за дълго. Чакаха ме недокоснати редици шкафове подредени книги с по-възвишени и по-сложни знания. Когато застанах на прага на първата зала, събраните съчинения по волянистика ми хвърлиха предизвикателство със своето множество, от което ми се подкосиха краката. Nec Hercules contra plures89, мина ми през главата, но и добавих веднага: sursum corda!90 С тази мисъл се нахвърлих сам срещу Енция, срещу натрупаните като геоложки пластове духовни утайки на чуждия свят.

* * *

Никога относителността на красотата не се проявява по такъв ужасен начин, както когато се гледат една друга две планетни раси с различен произход. Професор Шимпанзър цитира в свота „Сравнителна ентропология“ рапорт за служебно ползване, който енцианските тератолози91 са представили на своите власти, след като са се запознали с многобройните предавания на земната телевизия. Особен ужас са предизвикали у тях конкурсите за Мис Свят. Въплъщение на злото за хората е местната гравитация, а за борба с нея се използват определени части на тялото. По непонятни причини жените трябва да демонстрират своето участие в тази борба постоянно, а мъжете само периодично. Вероятно съзнанието за подобно несъответствие предизвиква протестите на женските индивиди от homo sap., наричани движение за женско равноправие. Активистките на движението отказват демонстративно да носят под дрехите си специалните сбруи (хамути), които спират гравитационното падане на кърмещите им израстъци, символ на жизнената активност. Борбата на бюстовете с притеглянето завършва винаги с тяхното поражение, което хората би трябвало да знаят предварително, защото с годините съпротивлението на тъканите отслабва. Въпреки това мъжките индивиди отказват на губещите женски поне част от това преклонение, с което ги заобикалят, докато гравитационната им независимост е запазена поне привидно. Несправедливостта на това поведенческо правило е още по-поразителна с това, че както се каза, мъжките индивиди са задължени да демонстрират същата независимост само от време на време и то за много кратко време. Откъде идва този обичай, не може да се установи. Трябва да има религиозна (метафизическа) основа, въпреки че всички земни религии мълчат по тази тема, което свидетелства за скрития от религията характер на борбата, която човешките органи водят с притегателната сила на Земята. Разрешаването на загадката се затруднява от многофункционалността на органите, натоварени да противодействат на гравитацията, защото поради единственото по рода си, уникално в Галактиката срастване на отделителните с половите органи при земните бозайници никога не е ясно до край в какъв конкретно характер тези органи са активизирани лично или публично. Без съмнение биологичните усложнения, които са довели анатомията на човека до това достойно за съжаление състояние, намират своето объркано отражение в неговата култура и религия. Във всеки случай отъждествяването на злото със земята не подлежи на съмнение. Да се подчиниш окончателно на гравитацията означава да се озовеш на дъното на яма, наречена гроб, и съгласно това определение хората заравят всеки, който умре, в земята. В тази област са особено задължителни ритуалите на едно всеобщо залъгване, защото макар че вън от всякакво съмнение хората знаят за разлагането на труповете, те му се противопоставят с всичките доста сложни действия, които съпътстват скриването на мъртвия от погледа на живите (за което се използват калъфи от вдървени материали, а за да се затрудни констатацията какво става с телата на погребаните, след като ги закопаят, местата се покриват с тежки конструкции от камък, гранит и други втвърдени огнени скали).

Така ни виждат енцианците, казва професор Шимпанзър, и нищо не може да промени това, защото им се налага да говорят като слепи хора за цветовете. Чужди са им всички понятия, свързани с еротиката, заедно с нейните духовни и сетивни страсти, тъй като природата е оформила тяхното размножаване по радикално неземен начин. Те нямат външни полови органи, не се събират по двойки, не извършват полов акт и дори понятието за семейство при тях е лишено от биологична връзка, защото оплождането на женската яйцеклетка става чрез полимиксия92, или казано не толкова научно, трябва да участва повече от един мъжки индивид. За да се разбере как се е стигнало до това, е необходим поглед назад към самото начало на еволюцията на живота на Енция и професор Хораций Горилес, към чийто фундаментален труд „Вегетативното размножаване“ ме насочи професор Шимпанзър (който постоянно цитира Горилес, като му дава предимство пред другите енциолози), ми представи по достъпен начин необикновеното за нас състояние на нещата.

Преди три милиарда години планетата изглеждала от космическото пространство като бледозелен диск. Но не зеленикави облаци закривали нейната повърхност, а трилиони насекоми, значително по-малки от комар. Тези насекоми, наречени зеленци (Gorilles Viridans Ohrentangi L.), изпълнявали функцията на нашите водорасли, защото можели да фотосинтезират, и затова, като летели на границата на стратосферата, наситили в продължение на милиарди години атмосферата с кислород. И тъй като, образно казано, пасищата там се намирали на небето, еволюцията на висшите животни се стремяла нагоре и от първите пълзуги и влечуги се появили летящите видове, които съответстват на нашите тревопасни, а колкото някой бивал по-добър в летенето, толкова по-резултатно ползвал безчислените запаси храна от живите зелени облаци на Енция. Там изобщо не се появили покритосеменни растения, а блатните съдържали вместо хлорофил непознат на Земята дихателен пигмент, разлагащ сулфидите и сулфатите, които пороите влачели от вулканичните плата в блатеана. Закрепостени към блатната храна, животните, които се приспособили да се хранят със сулфидните растения, а сред тях и най-големите, каквито били курдлите, не успели да се разпространят по цялата планета. Те имали много паразити и симбионти с „небесен“, както казва професор Горилес, произход, защото много видове зеленци, губейки зеления си цвят, често заедно с крилцата си, преминали към кървава трапеза и съпътствали стадата пълзуги и влечуги из блатата. За бъдещото развитие на живота решаващо значение има, както изяснява доктор Ахилес Павиани (на когото се позовава Горилес), хранителната пирамида като цяло, или това кой с кого се храни на дадена планета и кой на свой ред се храни с него. Със сулфидни растения (Sulphuroidea Ohrentangi) се хранели пълзугите, влачугите и другите блатни животни заедно с курдлите. А самите те служели за храна на хищници, бързи, пъргави, предимно скачащи, защото били двуноги (доста подобни на двуногите юрски влечуги с вид на кенгуру), и храненето имало обикновено характер на преследване. Само гиганти от рода на курдлите се опитвали да се крият от хищниците, като се гмуркали в блатната лепкава маса, а всичко друго бягало пред зъбите и ноктите на пъргавите изгризи, загризи и прегризи, както ги нарича Ейбрахам Гибон в своята „Historia naturalis praedatorum Entianum“93. Шимпанзър, Горилес и Гибон приемат без възражения твърдението на енцианските биолози, че макар това да не е приятно, приматите безусловно дължат своя разум на така наречения хищнически преход. Въпросът е в това, че за тревопасните съществува само настоящето, защото храната им е под носа и толкова, а хищниците по природа гледат в бъдещето, след като трябва да причакват плячката, да я дебнат, да се промъкват до нея, да я следват, да я догонват, да преодоляват всичките и хитрини, което подтиква нарастването на интелигентността им толкова по-енергично, колкото по-съобразителни са жертвите. Разумът е само потенциален и изглежда спи, докато плячката е в изобилие. Но когато тя е малко, настъпва криза и който при това положение няма нищо в главата си, умира от глад. А на Енция били изключително тежки и опасни именно жизнените условия. Не само вулканичните епохи превръщали топлото плато в регион на смъртта, но и планетата, намираща се в съзвездието Телец, попадала често под страшните лъчеви удари на Новите звезди, които избухвали там и причинявали истински хекатомби сред животните, убивайки всеки път по-голямата част от атмосферните виридони94 (зеленци), което именно подтиквало оставащите живи биологични видове към съществени мутационни преобразувания. Това е, казва професор Павиани, все едно да удряш с млатило95 в плевня, пълна с мишки. Ясно е, че ще оцелеят само най-съобразителните и най-бързите. Нашите биолози си мислят, обясняваше професор Шимпанзър, че решаваща роля в антропогенезата е изиграл дървесният преход, или както някои шеговито казват, маймунизацията и последвалата я демаймунизация на някои примитивни видове, които най-напред се качили на дърветата, където получили здрава хватка на пръстите, изправена стойка и остър поглед, защото иначе не може да се скача от клон на клон, а след това, когато по време на ледниковия период горите измръзнали, трябвало да слязат на отъпканата земя и да се заловят с търсенето на храна, която не чака така пасивно да бъде изядена като ябълката или банана. По-важен от дървесния преход обаче е хищническият. Който се качи на дървото като пълен идиот, няма да стане по-мъдър, когато слезе долу. Енция няма гори, няма на какво да се катерят там приматите и затова се появили от големите птици. А се получило така, разяснява доктор Шимпанзон (да не се бърка с Шимпанзър), защото големите енциански птици имали необикновено голям като за птица мозък. Което пък било резултат от това, че зеленците, които не дишали като животни, а като растения, можели да се издигат в стратосферата много високо, там, където няма кислород за тези, които дишат с бели дробове. Така че птиците, които се хранели с тях, буквално се задушавали, когато се издигали нагоре за летящата храна, а тъй като най-напред от кислородния глад загиват нервните клетки на мозъка, се появила силна селекционна необходимост невроните да бъдат колкото се може повече. Когато количеството им било голямо, птицата можела да оживее, макар че една част от мозъка умирала. Както е известно, мозъчните клетки не могат да се възстановяват. По този начин мозъчната маса на енцианските птици се увеличавала и се превърнала някак в онзи наднормен материал, в който милион години по-късно събитията възпламенили разума. Това станало едва когато престанали да летят и се заловили като големи двуноги безкрили птици да ловуват в блатистите низини. Точно затова енцианецът прилича на човек, само когато стои неподвижен, защото при движение се вижда, че мести краката си като щраус, тъй като се свиват в колената назад, а главата си може да завърти на 180 градуса. Той има издута гръд, ръце с дълги кухи кости, а върху скелета му са останали следи от захващането на крилните мускули. Очите му са кръгли, лицето много отблъскващо за нас, защото вместо нос и уста в средата му се издига ъгловато одебеление с широко разтворени ноздри, които между другото изобщо не са ноздри, а изходни отвори на половите му органи, докато коремът и лоното му са гладки като на кукла, защото след като не е живороден бозайник, няма нито пъп, нито гениталии. Нямаше да оживея, ако бях изчел учебниците на Шимпанзър и Горилес до края, защото вместо да кажат накратко какво, с какво, как, заради какво и защо, бяха изпълнили стотици страници с популационна генетика на безкрилите птици и праенцианците, но за щастие открих кратък органологичен очерк на магистър Стенли Лемур и ще се позова на него. Наистина Лемур, с по-ниска научна степен от Орентанг, Шимпанзър, Горилес и други волянисти, знае може би малко по-малко от тях, но на мене това ми беше напълно достатъчно. Той казва, че всички висши животни на Енция се размножават като растенията, само че не съвсем, защото винаги правят това на бегом. И то с най-голяма бързина. Но този тип размножаване трябва да се нарече растително, настоява енергично С. Лемур, макар че другите го ругаят за прекаленото опростяване на нещата. Енцианските птици не снасят яйца. Може би най-старите археоптерикси са снасяли, но за безкрилите бегачи, които изминават всекидневно много десетки мили в гонене на храната си, размножаването с яйца щяло да бъде пагубна пречка. Женският индивид носи под корема си ембрионите, които приличат повече на гъбички, отколкото на яйца, в гънка, напомняща до известна степен торбичката на кенгуруто. Това все още има някакво отношение към земните полови въпроси. Самият оплодителен акт обаче изобщо няма такова отношение. Женският индивид се опложда през orificia oviductales96, които се намирали над устата, а мъжките индивиди вместо колоидна семенна течност произвеждат летлив прашец, който изхвърлят от подобни отвори, когато догонят женската в ритуалния брачен бяг. Тук Шимпанзър не е съгласен с Орентанг, а той с Горилес. Като оставя без внимание техните спорове, Лемур заявява, че всичко се дължи на големите опасности, които са дебнели животните на планетата. Диктатът на заплахите ги тласкал към наследствени анатомични решения преди още да е дошла възможността за висша диференциация. Казано по-иначе, това едновременно полово и лишено от полов акт размножаване е много по-примитивно от земното. Трябва обаче лоялно да добавя, че става въпрос за позиции, заемани от изследователи, които са хора, и като произлизат от маймуните, смятат, че колкото някой е в по-близко родство с влечугите (а птиците произлизат от тях), толкова по-голяма вреда му носи това като разумно същество. Мнението на енцианците е съвсем различно. Те заявяват, че виждат примитивизъм, и то от най-лошия му вид, там, където отделянето се намира на няколко че и на по-малко милиметра от размножаването. Това няма значение за морала, докато няма морални ценности, а тях ги няма, докато поведението на животните се управлява от слепия инстинкт. Но икономичният начин на свързване на едно място и с едни канали на толкова диаметрално противоположни функции, каквито са отделянето от организма на нечистотиите и правенето на любов, се превръща в гибел за изграждащия културата разум. Тъй като всяко живо същество страни от продуктите на отделителната си система, всеобщата погнуса трябвало да бъде някак преодоляна и еволюцията си послужила със извъртане, колкото просто, толкова и цинично, като направила гнусните naturaliter97 места привлекателни благодарение на удоволствието, което доставят. Нещастните и безгранично наивните хора размишляват от неизвестно колко века, съобщава енцианският специалист по хората Пиксикуикс, защо половият акт доставя чувствена наслада на техните женски индивиди, а при нито едно от низшите животни не е така. Учудващо е, добавя този учен наследник на птиците, че изобщо някой, след като има разум, може да заблуждава самия себе си толкова дълго и така успешно, както правят бедните жители на Земята! Който се чифтосва, без да разсъждава, няма нужда от никакви обещания за удоволствие, с което да преодолява погнусата. Охлювът, жабата, жирафът и бикът не мислят нищо, съвсем нищо, когато навлязат в размножителния си период. Но за да се потисне каквато и да е мисъл у тези, които не само могат, но и трябва да си служат с разума, е необходимо да се помрачи умът им с автонаркоза и точно тази задача се пада на оргазма. Действащият помрачаващо спазъм обаче минава бързо и яснотата на мисълта се връща. Бедни, излъгани от еволюцията, невинни нейни жертви! — възкликва на това място в своята „Сравнителна хомология“ доктор Пиксикуикс. — Цялата Галактика трябва да ви съчувства за вашите безпомощни духовни терзания, от които не сте се измъкнали до ден днешен и няма да се измъкнете, защото при подобно осакатяване това не може да стане. Ще добавя в скоби, че в раздела за волянска поезия намерих няколко поеми, които ронеха сълзи над нашето сексуално нещастие, накарало особено земната философия и религия да се извъртат отчаяно. Силно впечатление ми направи „Неморален трактат“ от Хет Тит Ксиурксирукс, който започваше със следните строфи:

Какъв природен само срам са хората във свойта криза, любов защото правят там, отдето мръсното излиза. Потръпва Космосът от жал, ръце простира, сълзи рони, че плътският им идеал лежи в най-гнусни региони.

Стиховете бяха преведени, доста добре, струва ми се, от швейцарския поет Руди Вюец. Известният литературен теоретик, структуралистът Теодороф, обаче смята, че преводът на втората строфа е несполучлив и предлага свой вариант:

Пред този земен идеал, пред капана на бедата тръпне Космосът от жал и си кърши пипалата.

Същият учен обръща внимание на много апокрифи, създадени на Земята, а приписвани неправилно на енцианците, което се вижда от споменатите в тях лирични реквизити като розички и пчелички, защото на Енция няма нито такива животни, нито такива растения98.

Да се върнем обаче към природонаучните въпроси. Заплахата за живота в мочурищата била толкова голяма, че техните обитатели никога не спирали да тичат, нито по време на лов, нито когато се размножавали. През брачния период безкрилите птици започвали ритуални танци, след което от стадото хуквали най-напред женските, като тичали в различни посоки, а тълпи мъжкари ги гонели, за да обвият догонената женска с облаци размножителен прашец, който тя вдишвала, галопирайки, с ноздрите си. Съвсем разбираемо е, че при подобни обстоятелства бащинството не може да бъде установено, дори ако има възможност оплождането да стане без полимиксия (наричана също полиполенизация99). Но сигурно не съществува начин да се мине без нея, както го бяха доказали с компютърно моделиране Ор, Ангут, Тан и техните съдрудници от Massachusetts Institute of Sexual Technology100.

Мисля, че предадените междупланетно изрази на съчувствие и съболезнование дразнеха нашите учени, но все пак те не можеха да дадат явен израз на подобни емоции или пък да отхвърлят по някакъв категоричен начин добрите намерения, предизвикани от най-благородни подбуди. Затова отвръщаха sine ira et studio101, като подчертаваха сякаш между другото голямото неудобство на размножаването в галоп, но бяха намерили в лицето на волянските биолози изкусни полемисти, защото те изясняваха, че след като без съмнение най-здрав е този, който бяга най-бързо и най-дълго, енцианският брачен механизъм е гарантирал и продължава да гарантира оцеляването на индивиди, които са най-добри от всяка една гледна точка, а това, ей Богу, не може да се каже за половите актове на тревата или в леглото, защото да легне може и най-последният некадърник. Около тази категорична теза се беше вдигнал някакъв шум, тъй като не всички наши волянисти бяха съгласни с превода на последните думи. Така например професор Следгорилес (да не се бърка с Горилес) смята, че правилният превод трябва да бъде „най-последният перверзник“. Други обаче се противопоставят на това, като се позовават на факта, че сред енцианците липсва понятието за извращения, особено сексуални: при тях те просто не са имали каквато и да е възможност да се появят. За да приключа с този въпрос, ще добавя откъде идва лицевата локализация на секса у енцианците. Тя води началото си от земноводния, по-точно блатния живот на най-старите им прадеди преди милиарди години. Някои видове влачуги правели опити да снасят яйца като на Земята, но яйцата потъвали, защото били по-тежки от водата (не можело да са по-леки заради химическия си състав, но ако трябва да изяснвам и това, никога няма да стигна до края) и загивали напразно в блатната тиня. Стигнало се до мутации, до видово разпространение и така нататък, докато оцелели само Sexofaciales102 и Spermonarinales103, които пускали с носа си мехури, а в тях имало съответно яйцеклетка с малки плавници и пъргаво плуващо семенце. По-късно се случили разни неща, но не искам да превръщам моя отчет за женевското четене в учебник по енцианска еволюция. Който жадува за повече подробности, го съветвам да се обърне направо към отдел „Телец“ на МВнР с молба да му се предостави достъп до архивите.

Правех проучванията си вече пета седмици. Оставаха ми още почти два месеца принудителното пребиваване в Швейцария, но това изглеждаше нищо в сравнение с неизбродените още следващи зали на огромната библиотека. Не падах обаче духом, макар че се бях превърнал в пълен отшелник, като спях през деня и се събуждах, когато наоколо швейцарците, привършвайки удовлетворени всекидневните си начинания, отиваха по домашни чехли да си легнат. А аз с чанта, натъпкана със запаси кафе, захар и сандвичи, защото само от вида на крекери и бисквити вече ми се повдигаше, вървях по пустеещите улици към МВнР.

Щрюмпфли не се показваше, затова изобщо не знаех, че той и неговите началници следят незабелязано моите упорити занимания и имат по отношение на моята особа съвсем конкретни намерения, но като опитни дипломати не искат да ми ги кажат преди да му е дошло времето. Сам не зная какво бих направил, ако бях разбрал за техните планове. Мисля обаче, че бих правил същото, защото горях от неподправено желание да разбера цялата истина за нашите далечни братя по разум.

Енцианската култура се различава принципно от нашата заради фундаменталните разлики в размножаването. На Земята негов централен елемент е била борбата за правото да се покрие женската, или факторът на явната конкуренция, а там това явление е имало от прастари времена колективен характер. Ако женските индивиди бягали по-зле от мъжките или поне средно със същата скорост, расата на големите безкрили птици щяла да стане след няколко десетки поколения тромава. Това заплашвало с гибел и затова в борбата за съществуване победили видовете с дългоноги женски индивиди, така че догонването им изисквало доста усилия. Било също така много важно мъжките индивиди да разберат, и то веднага, кога е настъпило успешно оплождане, по-скоро опрашване. Обвитата с облаци прашец женска надавала пронизителен крясък, много неприятен за нашия слух, защото го правела, вдишвайки. (Трудно е при такова маратонско бягане да крещиш, издишвайки). Понякога по време на тази фаза се случвало така нареченото помятане на момента, когато опложданата женска кихне, защото прашецът гъделичка носа и. Но тогава групата мъжкари предприемала по-нататъшна гонитба до припадък и то дословно, защото най-слабите наистина падали по пътя.

Способността да се издават крясъци, които имат някакво значение, била встъпление към появата на речта. Струва си да си дадем сметка, че птичето гърло е подходящо за нея много повече от маймунското например, защото шимпанзето няма да се научи на човешки език, но скорците и папагалите не срещат никакви трудности с това, а ако от тях не може да се чуе нищо интересно, то е защото не им достига мозък. От първоначалното оперение на енцианците не им останало почти нищо — само пух, който покрива тялото, малко по-гъст на раменете, където някога им растели махови пера. Без екскурзията в миналото, каквато си позволих да направя, не може да се разбере пропастта, която зее между духовния живот на хората и енцианците. Тяхното набиващо се в очи човекоподобие е резултат от еволюционна сходство. Но въпреки че могат да хващат с ръцете си, въпреки черепите с вместимост, близка до човешката, изправената стойка на тялото и умението да говорят, може би ще ни е по-трудно да ги разберем, твърдят енцианските учени, от приматите маймуни, на които дължим произхода си. Преди да се заема с прегледа на тяхната философия и религиозните им вярвания, ще изредя всичко онова, което за нас е обичайно, а за тях неразбираемо и непостижимо. Те не познават, защото няма как да ги познават, всевъзможните еротични тънкости и отклонения, нямат понятия спечелване на еротичния партньор, вярност, изневяра, моногамия, полигамия, инцест, сексуалното отдаване и сексуална съпротива, не знаят също така и никакви културни формации, които са създадени с дистанциране от гениталиите или с насоченост към секса, защото и това им е било невъзможно. Много категорични изявления по въпроса за земните култури ни се е наложило да изслушаме от техните антрополози. Никога нашите учени не са достигнали до типичната за енцианците крайност на мненията. Земните понятия за чисто и нечисто, твърдят те, и следващите веднага от тях ритуали за очистване и откуп, аскетизмът като борба с чувствеността, лишенията като бунт срещу сексуалното влечение, неговото порицаване и възвисяване, водят — продължавам да цитирам енцианците — до разчленяване на човешкото тяло от неговия притежател, така че в някои епохи, например през средните векове, културата подлага тялото на истински мъчения, като тегли горната му половина към небето, а долната избутва в ада. Нито един теолог и дума не е обелил (макар че са минали двадесет века време) какво всъщност ще правят в рая с гениталиите си хората, на които християнството гарантира възкресение на тялото. Но и цивилизацията на насладите, която води началото си от Ренесанса, е по мнението на енцианците, само такова даване на равноправие на двете половини на тялото, което не е здравословно за културата, защото благодарение на това човекът с голям корем и гениталии се издигнал над човека със сърце и разум. Долната част на тялото обаче е същинско мъчение за всички големи култури, както за културите на Запада с тяхното противопоставяне на греха и аскетичната святост, така и за източните, където грехът и светостта са заменени с противоположните им понятия разпуснатост и тотално пренебрегване на тялото (нирвана). Нещастният homo се борел със своето тяло, казват те, и не намерил никакъв решителен начин да се погоди с него, а само заместители и илюзии, ако не затъвал направо в тресавищата на самозаблудите. Колко много е ограничило това хората, съобщават те, след като е трябвало хилядолетия наред да влагат такава огромна част от силата на разума си за оправдаване, тълкуване или направо преиначаване на отношенията, съдържащи се категорично в тялото. Колко е трябвало да се измъчват и самозаблуждават, за да могат да съгласуват тезата, че са създадени по образ и подобие на Всевишния, със срастването на органите, заради което свети Августин възкликнал панически, че „inter faeces et urinam nascimur“104. Все трябвало едно да се идеализира, друго да се премълчава, това да се прикрива, онова да се преименува и никакви преврати в духовния живот не довели до пълно съгласие с дадената анатомия. Стигало се най-много до смяна на знаците, престорената срамежливост била побеждавана от цинизъм или от родствената му демонстративност. Сякаш хората си казвали: „След като сме безсилни срещу това, ще използваме непрекъснато дадените ни органи, дори така, че да направим размножаването невъзможно, защото поне по този начин ще се изправим срещу Природата, ако не можем иначе“. По време на повратните моменти, довели до отхвърляне на църковното влияние, не се появяват на преден план дословно генитални проблеми, което също не е трудно да се разбере. Чисто и просто рационализиращата се цивилизация не иска да признае сама пред себе си до каква степен е усмирена в своя рационализъм от биологията. Но все пак по време на Възраждането човекът признал публично своето тяло, дори и тези негови части, които били заплаха за теолозите, а в далечни Изток мислителите виждали в небитието единственото истинско радикално средство срещу разкъсването на личността между сетивата и духа, delectatio morosa i ratio105. Или наслаждение, което превъзмогва погнусата, или погнуса, която не може да бъде призната, защото този, който поставя под въпрос нормата, сам ставал с това ненормален. Така звучи според енцианците нашата вечна дилема. Търсих земни специалисти, които да са поели хвърлената ръкавица (а всъщност нещо съвсем друго), но — странно — не открих нищо, което да звучи убедително, защото все пак не става въпрос за софистика, а да се опровергаят с категорична логика тамошните заключения. Ако нашите не бяха останали длъжни на енцианците, то не беше в контраатаки на тема секс, а в съвсем други области, поради което диспутът ставаше направо безсмислен. А жалко. Това, че същества от друга планета разсъждават за човека по такъв начин, не може да се смята за обида. Опечаляващо е само като поредно доказателство, че човешките претенции за космически универсализъм са претърпели още един път провал.

Тъжно е да си признаем, казва един възрастен философ, че отново сме детронирани, отнети са ни всякакви претенции и то не с абстрактни размисли, а с нагледно доказателство под формата на разумни създания. Този неопровержим факт ни показва колко напразен е бил непосилният труд на човешката мисъл, която е търсела за напълно местни земни случаи неизбежни и поради това общовалидни основания. Какви планини от главоломни аргументи сме издигали, за да направим от човешката природа постоянна величина в мащабите на Всемира! До каква степен човекът се е оставил да бъде понесен от мечтите за безпристрастието, с което светът поне се отнася към него, ако не е, както твърдят утешаващите религии, благосклонно предразположен свят. Това, което се е случило на някакви прамекотели, трилобити и панцерни риби преди милиарди години, което просто е било въпрос на нагласяне и разбъркване на връзките между отделните органи, което не е имало никакъв общ смисъл освен функцията им за момента, се е превърнало в наше наследство и е накарало най-добрите наши умове да се терзаят така неудържимо, а както сега виждаме — и безнадеждно, като залагали всички сили на една карта, за да изведат на чистия път на сътворението, лоялно към сътворените, това, което като организация на тялото не може да бъде защитено. Но, добавил е същият философ, това съвсем не означава, както би могъл да си помисли прибързано този, който приема енцианските сигнали, че благодарение на по-изгоден исторически случай на енцианците им се е паднала по-великолепна съдба от човешката. Липсата на чужди нещастия не е равна на собственото щастие. До рая те са също толкова далече, колкото и ние. Всяко разумно същество има своите дилеми, от тях голяма част неразрешими, и правилото да се скача от трън на глог изглежда универсално за цялата Вселена. Има обаче и такива, които виждат в човешкия секс превъзходството на homo sapiens над homo entianensis, но самият принцип на подобни сравнения е безсмислен, защото нито недостъпните за нас преживявания на другите са по-превъзходни от нашите, нито са по-лоши. Когато се приеме равенство в разума, което изглежда става, разликите в строежа на телата, изхвърлени от еволюционната бъркачка върху планетната сцена, могат само да се констатират. Останалото, или оценката за качествата на битието, трябва да бъде във всеки подобен случай мълчание.

(обратно)

Вяра и мъдрост

На първи, а може да беше и втори септември, телефонът иззвъня точно по обяд и ме изтръгна от най-дълбокия ми сън. Адвокатът Филкенщайн искаше да се видим. Отидох при него веднага с надеждата, че ще успея след разговора да се наспя до вечерта, което направо ми беше необходимо, защото трябваше да започна щурма на последния, философския бастион от архивите на МВнР. Ако си пуснех един душ, може би щях да се разсъня прекалено, но ако не го направех, щях да си остана сънен и нямаше да разбера много от това, което има да ми казва адвокатът. Затова поседях компромисно във ваната и отидох пеш до кантората на Финкелщайн, доста учуден от уличното движение, от което бях отвикнал. Не съм наистина солипсист106, но въпреки това понякога ме обхваща чувството, че там, където ме няма, а особено там, където съм бил, но вече не съм, всичко замира или поне трябва да замре. Това са лични мисли, на които не придавам особено значение, а само ги излагам, за да улесня живота на моите бъдещи биографи, с профилактична цел, защото когато биографите не разполагат с истински подробности от живота на знаменития човек, измислят колкото си искат лъжливи.

Адвокатът ме прие с широка усмивка и поиска да ме почерпи с кафе, но аз отказах, като имах предвид, че съвсем скоро трябва да спя. Забелязах, че има нова секретарка, толкова красива, че правеше впечатление на неумееща да пише дори на машина. Наистина не умееше, адвокатът не криеше това, правеше също така ужасни правописни грешки и което е най-лошото, слагаше не които трябва писма в не които трябва пликове, но да я гледаш беше такова удоволствие, че клиентите го посещавали по-често от необходимото. Това ми припомни един фрагмент от книгата, която преглеждах последната нощ, и казах на адвоката, че змийската омая, която хвърля върху нас красивото женско лице, е в края на краищата съвършена загадка. Осъзнах го окончателно по време на четенето, след като се натъкнах на изненадващо междупланетно неразбирателство. Комисия от експерти по въпросите на човека, която беше изследвала програмите на земната телевизия, установила, особено след гледане на конкурсите за красота, че някои видове женски лица са у нас предпочитани, и като поразмислила над това, стигнала до официално обявената хипотеза, че лицата изпълняват при хората функция на номинални табели, или на онези месингови тенекийки с написани върху тях характеристики на мощността, коефициента на полезното действие и напрежението, каквито слагат например по електромоторите. Като различен биологичен вид, съобщила комисията, енцианците не могат да прочетат върху женското лице параметрите, защото не са кодирани нито цифрово, нито аналогово. Но те някак си са кодирани там. Цветът на ириса, формата на носа, устните, прическата, всичко това са знаци, които хората могат да четат. Може би показват ефективността на обмяната на веществата, съпротивляемостта на земните болести, умението да се бяга (макар че, откровено казано, по-добре би било да го определят направо по краката) и общото интелектуално равнище. Със сигурност имат някакво значение, защото разликите между лицата на кралиците на красотата и обикновените човешки жени не са по-големи от разликите във вида на различните букви от азбуката. Следователно не става въпрос за естетическа гледна точка, защото няколко милиметра по-голям или по-малък нос не могат да играят сериозна роля. Комисията се беше трудила добросъвестно, защото беше разгледала единадесет алтернативни хипотези, започвайки, разбира се, от биологичната, че уж мъжът прочита по лицето на жената чертите, които желае за своя потомък, но тази концепция не могла да издържи в светлината на разсъждението, че нито в обществения, нито в професионалния живот на Земята не се вижда привилегироване на правите носове за сметка на чипите или на разперените уши за сметка на плътно прилепналите към черепа. А ако мъжът жадува за здраво потомство, по формата на женските мускули ще разбере повече от гледането в очите. Става ли въпрос за леко раждане, трябва да измери широчината на таза, но хората изобщо не постъпват така. Тъй като краката им се сгъват в колената напред и те прекарват значителна част от живота си седнали, ресорните качества на задните части могат да имат някакво значение при избора и наистина изглежда, че го имат за мъжете, но лицата са с явно преимущество и това никакво седене на твърди столове не може да го обясни. Нещастната комисия беше прегледала около осемстотин хиляди снимки на актриси, телевизионни говорителки и домакини, за да търси съответствие между чертите на лицата им и получаването на камъни в бъбреците, разширените вени, потенето на краката, че дори и мекия характер, и не намерила нито следа от съответствие, което я поставило в затруднено положение. Ето защо подложила на разпит няколко души от Земята, когато дошли на планетата, но не могла да разбере от тях нищо научно и стигнала до извода, че данните, кодирани върху лицата на красивите жени, са на Земята държавна тайна и да бъде издадена означава да се извърши държавна измяна. На учените енцианци обаче не можело да им се побере в главата, че хората, на които задават въпроси, не знаят с какво лицето на Мерилин Монро предизвиква у всеки мъж силно забелване на очите, а лицата на колежките им в службата по-скоро не водят до такива резултати. Адвокатът Филкенщайн се смя дълго и каза, че не си губя времето, отдавайки се на толкова задълбочени изследвания, което го радва още повече, защото трябва да ми каже една благоприятна вест. Кюсмих показвал известна готовност за компромис. Работата започнала да се протака, защото се намерили дегустатори, които твърдели, че никой няма и да вкуси златното кафе, а Кюсмих не успял да установи дали това са добросъвестни експерти, или подставени от „Нестле“. С една дума, ако се откажа от замъка, Кюсмих ще ми върне 75% от средствата, които съм дал за ремонт, а лъжливите показания, които е дал срещу мене, ще бъдат забравени завинаги. Като свърши, адвокатът Финкелщайн ме погледна очаквателно.

— Не зная — казах замислено. — По принцип целият този замък ми трябва колкото ланшния сняг, разбирате ли. Но защо всъщност трябва да загубя? Не става въпрос за парите, а за справедливостта. На колко години е всъщност този господин доктор Кюсмих? — попитах, осенен от нова мисъл.

— На седемдесет и осем.

— Значи вече не му трябва да мисли за пари — казах сурово. — А вие какво ще ме посъветвате?

— Мога да продължа протакането — каза той с леко хихикане, — но исках да се уверя, че и вие сте на същото мнение. Имаме още пет седмици до следващото гледане на делото.

— За това време могат да станат още много неща — казах, като нямах понятие колко пророчески са моите думи. На раздяла с адвоката го помолих, доколкото е възможно, да не ми звъни през деня, когато спя, а между седем и осем, когато се отърсвам от съня преди да отида в библиотеката.

Едва се съблякох и заспах, след като се върнах у дома, когато отново се разнесе звън, този път от вратата. Отворих побеснял на един представителен на вид човек с папка под мишницата и си помислих, че това е новият адвокат на Кюсмих, но се лъжех. Беше старши сътрудник в редакцията на международно месечно списание и искаше да ме интервюира по въпроси, свързани с Космоса.

В първия момент поисках да го изхвърля навън, но ми дойде на ум, че адвокатът Финкелщайн нямаше да бъде доволен от това. Все пак моето изказване в едно световноизвестно издание щеше да засили позициите ми в спора с негодника, дебелеещ от лакомията на пеленачетата. Наистина, не дочух името на списанието, но от стълбището ставаше течение, затова поканих новодошлия в стаята и когато се разположи удобно, разбрах, че е от редакцията на „Penthouse“. Това ме накара да изстина. Явно половите органи на най-висшите бозайници на Земята бяха по петите ми, след като списанието, което се занимава с тяхното рекламиране, не ме оставяше да спя.

— Какво искате от мене? — попитах. Редакторът изобщо не отговаряше на представата ми за сътрудниците на „Penthouse“. Вместо да е облечен крещящо, със сластолюбив израз на лицето, с устни, изкривени в безсрамна усмивка, и джобове, натъпкани с множество порнографски снимки, той приличаше на дипломат от списание, имаше посребрени слепоочия, деликатно подрязани мустаци, дълбок поглед на интелектуалец и черна плоска адвокатска папка. Преметнал крак върху крак, той ме озари с лъчезарна усмивка и каза, че вече е крайно време тайните на космическия секс да получат съответната обществена разгласа. Доколкото разбрах, този изискан негодяй знаеше за моите проучвания в МВнР. Сега, когато ме беше изтръгнал от най-сладкия сън, на който бях способен, обикновената молба да напусне не можеше да представлява достатъчно удовлетворение. Исках да му създам някаква голяма, старателно премислена неприятност и едва след това да му кажа да си ходи в своя склад с гениталии.

— Ще ви дам интервю — рекох, — при условие, че това, което кажа, ще го публикувате без всякаква промяна. От гледна точка на известния опит, който придобих тук, няма да се задоволя с устните ви обещания: необходими са ми по-сигурни гаранции…

Започнаха дълги преговори, защото редакторът налапа въдицата. Колкото по-сигурни гаранции исках, толкова по̀ се убеждаваше, че крия някакви безсрамия, за които дори и той не е чувал никога. В обръщение влезе телефонът. Той разговаря с редакцията си, а след това аз с моя адвокат, за да се уверя, че декларацията, която ще ми остави редакторът, ще бъде достатъчно правно основание да се заведе дело за осемстотин хиляди долара в случай че моето изявление не бъде напечатано или бъде променено. Умишлено поисках такава сума, за да се напълни устата на редакционната шайка със слюнки, така че постигнах своето. Скрих в бюрото декларацията, която поисках и чийто текст ми продиктува адвокатът Финкелщайн, за да не може да бъде атакувана по нито една точка, и все по-бесен, след като не можеше и дума да става за спане през останалия следобед, налях на редактора от изключително противния коняк, който беше оставил в барчето от предишния наемател, а аз, като пиех чай уж от грижа за състоянието на бъбреците си, пристъпих към изявлението пред работещия магнетофон.

— Не говоря от свое име — казах, — а като представител на галактическите цивилизации. Те не познават секса в земния му вид. От тази гледна точка ние сме в Галактиката нещо като чудовище, чието лице се е сраснало със седалищните части, само че в глобален мащаб. Размножаването трябва от самото си начало да преминава под контрола на погледа и така е навсякъде. Един на два трилиона пъти еволюцията бърка посоките на изходите и входовете на тялото. Звездните експерти твърдят единодушно, че такъв фатален случай е станал при нас. Размножаването се настанило в отделящата част на тялото. Тогава земните видове се изправили пред алтернативата или да обикнат това място, или да умрат. И наистина, всички организми, които предпочели смъртта пред отвратителното, измрели. Останали тези, които били готови да обикнат отделителните пътища. Това е нашата трагедия, за която нямаме вина, нашият дефект в астрономически измерения. Както е известно, като цяло размножителният процес изобщо не е приятен. Не е приятна бременността, трудно е да се нарече особено приятно и раждането. Процесът по създаването на деца обхваща девет месеца от първоначалния тласък до появата на прототипа ante portas107, или 389 000 минути. От тях удоволствието е първите пет до осем минути, нека да са и десет. През останалите 388 990 минути удоволствието го няма, точно обратното, има най-различни грижи, които завършват със сериозни болки. Това, твърдят галактическите икономисти, е най-лошото начинание от всички възможни за предприемане. Все едно заради удоволствието да изядеш един шоколад, което продължава една минута, да ти се налага да плащаш с болки в корема цял месец. Тъй като сделката, която предлага тялото, не му се е паднала по негова воля, в нея няма белези на злонамерен предумисъл или измама, следователно и ничия вина. Не е обаче така, откакто с човешките инстинкти се е заел едрият капитал, за да извлича печалби с поддържането на тези инстинкти във възбудена готовност. Осъдително е да дразниш жадните като показваш много газирана вода и висококачествена лимонада, ако така се измъква последния грош от джоба им, но не се утолява жаждата им. Подло е да мамиш гладните със снимки на печени пилета със салата и рисувани торти със сметана. Но това е нищо пред заниманията на тези, които извличат печалба от рекламирането на различни по-малко или повече неапетитни отвори на тялото като някакви входове за рая. Запознавайки се с тази експлоатация на хора от хора, Галактиката реши да приключи с нея. Спасителните експедиции ще ни се притекат скоро на помощ. Съответната документация се трупа отдавна на летящите чинии, защото те са изпратени при нас с тази цел. Въпросните експлоататори ще бъдат наказани да практикуват цял живот всичко, което са предлагали на нещастната публика, с принудително използване на целия арсенал от похотливи инструменти, които са произвеждали. Съветът не намери смекчаващи вината обстоятелства. Истина е, че някои свои изобретения човекът е извлякъл от това свое нещастие и оттам са се появили парните машини, рендосвачките, трионите, а също така чекмеджетата и тапите за бутилки. Но редакционните колегии като вашата не могат да посочат нито едно подобно изобретение в своя защита. Вашите публикации викат за мъст до небето. Така че небето ще се яви и ще направи каквото сметне за необходимо. Това е всичко. Сбогом, господине.

Редакторът се опита да каже нещо, за да обърне думите ми в шега, но аз му помогнах да излезе. Бях толкова ядосан, че не можах да мигна до вечерта, като си мислех тъжно за щастливите птици на Енция, които се гонят и се опрашват като пеперуди. След осем часа взех както винаги чантата с провизии и се отправих към по-нататъшните си проучвания, много недоволен от интервюто, което дадох, защото напразно се бях взирал с омраза в блестящите копчета на редакторското облекло и изпепелявах с поглед безупречно вързаната му вратовръзка. С какво удоволствие бих го повлякъл за тази вратовръзка по пода. Бях чувал, че както търговците на наркотици не употребяват наркотици, така и господата от тези редакции четат само „Пчеличката Мая“. Мислех за това, докато пред мене в падащи вече мрак не се мярна голямата кована врата на министерството. Изтръсках със земния прах и земните мисли, защото ме чакаше полет до най-висшите региони на чуждите духовни занимания.

Четенето на теология, теодицея и философия изисква пълно умствено напрежение. Затова отворих прозореца, клекнах три пъти до земята, включих машинката за кафе, глътнах профилактично аспирин и взех първата книга от приготвения вече куп, при което, ей Богу, от гърдите ми се изтръгна неволно тих стон. Малките странности на големите мислители са добре познато нещо. Което си е истина, учебниците по история на философията обикновено мълчат за нелицеприятните и съмнителни изпълнения на гениите. Един блъснал по стълбите стара жена, така че си счупила двата крака, друг направил дете и се отказал от него, но това са лични немирства и изстъпления. Да живееш в бъчва и да пишеш доноси за колегите си може и да са отвратителни, но са дребни работи. На Енция нещата се стекли по-иначе, особено през късното средновековие, когато философията процъфтявала. Появилите се там школи (скоро ще кажа за тях нещо повече) воювали помежду си по начин, който не се среща на никое друго място. Всеки знае, че постоянно казваме „ако не е истина, зло да ме убие“ или „да пукна на място“, „вдън земя да се проваля, ако лъжа“ и т.н. Фирксирската и тиртрацката школа включили тези клетви в системата на еристичната108 аргументация. А го направили, защото генералните тези на философията не могат да се доказват експериментално. Не може да се докаже, че светът престава да съществува, когато няма никого, защото за да докажеш, че не съществува, трябва да отидеш и да видиш, а тогава той си стои и ти се набива в очите. Но учениците на Фирксатик използвали емпиричен аргумент, наречен ултимативен. Ако този, с когото спорели, не искал с нищо да отстъпи и по никакъв начин да бъде убеден, те заплашвали със самоубийство. Щом си готов да умреш за своята теза и то веднага, значи си достатъчно сигурен в нея! А ако някой искал да подсили аргументите си, нареждал да дерат от него ивици кожа или нещо подобно. Този маниер се разпространил и през втората половина на XVII век дискусиите на живот и смърт се водели колективно. При това всички бързали другите да не се самоубият първи, защото в такъв случай решаващият аргумент нямало да стигне до тях. Според един съвременен философ — Тиур Мьохьохьот — това безумие имало две страни. Добрата била, че с философия се занимавали само тези, които били готови да защитават възгледите си до смърт. Лошата се състояла, разбира се, в това, че самоубийственият аргумент нямал съдържателна стойност и представлявал форма на шантаж, а не на убеждаване в правота. Някои школи като палетинската оредели силно от тази практика, а солипсистите предизвиквали всеобщата ярост на останалите. Те не възприемали никакви аргументи, защото след като за тях светът е само мисловна заблуда, никой не извършва самоубийство наистина, а само привидно, така че няма повод за вълнение.

Тази мрачна ненормалност продължила няколко десетки години. На пръв поглед в нея се вижда само една групова лудост, но тя свидетелствува за интензивността, с която още тогава са мислили над природата на света. Това, че ние не сме имали самоубиващи се философи, свидетелства може би за нашата по-голяма трезвост, но не предрешава нищо за проповядваните системи. У нас като че ли най-голямо влияние върху цялото развитие на онтологита е оказал Паскал. С вероятно също толкова могъщ ум, но на съвсем различна позиция, е бил Ксиракс, създателят на онтомизията109, доктрина, която гласи, че Природата е по принцип недоброжелателна. Нейното основно положение е толкова кратко, че ще го препиша изцяло. През четиридесетата година на Новата ера той написал:

Безпристрастен означава безучастен или справедлив. Безпристрастният дава равни шансове на всичко, а справедливият мери всичко с една и съща мярка.

1. Светът не е справедлив, защото:

— В него е по-лесно да унищожаваш, отколкото да създаваш;

— По-лесно е да измъчваш, отколкото да ощастливяваш;

— По-лесно е да погубваш, отколкото да спасяваш;

— По-лесно е да убиваш, отколкото да съживяваш.

2. Ксигронай твърди, че живите измъчват, погубват и убиват живите, така че не светът е неблагосклонен към тях, а те един към друг. Но и този, когото никой няма да убие, трябва да умре, убит от собственото си тяло, което е част не от нещо друго, а от света. Затова ще кажем: светът е несправедлив към живота.

3. Светът не е безучастен, след като:

— Буди надежда за устойчивост, неизменност и вечност, но не е нито устойчив, нито неизменен, нито вечен; това означава, че е лъжлив.

— Позволява да го изучаваш, но води изучаващите го до познание без дъно; това означава, че е вероломен.

— Позволява да бъде овладян, но само по съмнителен начин.

— Разкрива своите закони, освен законите на сигурността.

— Крие ги от нас. Това означава, че е злонамерен.

Така че ще кажем: светът не е безучастен по отношение на Разума.

4. Нарзарокс твърди, че или Бог съществува и в такъв случай е Тайна, или няма нито Бог, нито тайна. Отговаряме: ако няма Бог, тайната остава, защото:

Ако Бог съществува и е създал света, знае се КОЙ го е направил несправедливо пристрастен, такъв, в който не можем да бъдем щастливи. Ако има Бог, но не е създал света, или ако няма, Тайната остава, защото не се знае откъде идва недоброжелателното пристрастие на света.

5. Нарзарокс казва като древните философи, че освен света Бог може би е създал щастлив отвъден свят. Ако е така, защо тогава е създал този свят?

6. Аустезай твърди, че мъдрецът задава въпроси, за да им отговаря. Не е така: той задава въпроси, а им отговаря светът. Можем ли да си представим друг свят освен този? Възможни са два такива свята. В безпристрастния би било еднакво лесно както да се унищожава, така и да се създава, както да се погубва, така и да се спасява, както да се убива, така и да се съживява. В изцяло доброжелателния, или благоразположения, би било по-лесно да се спасява, създава или ощастливява, отколкото да се погубва, убива или измъчва. Такива светове не могат да се изградят на този свят.

Защо? Защото той не е съгласен с това.

Тази доктрина, наречена Доктрина за трите свята, била многократно ревизирана и интерпретирана още докато Ксиракс бил жив и след неговата смърт. Едни от неговите ученици смятали, че Бог не е могъл да създаде по-добър свят, защото е ограничен, а други — защото не е искал. Това давало повод Бог да бъде считан ту за битие, което не е абсолютно, а е подчинено на нещо, ту за не съвсем добър, но тълкуванията били много повече. Император Зиксизар осъдил Ксиракс за това, че проповядвал Доктрината за трите свята, на най-суровото наказание — две години смърт в бавни мъки, причинявани от лекари (палачите в империята трябвало да има медицински умения) толкова внимателно, че да не предизвикат преждевременна смърт. Те измъчвали и лекували последователно осъдения. Най-силни аргументи срещу доктрината на Ксиракс привел Рахамастеракс, един от създателите на химията през ранното средновековие. Той доказвал, че както в неутралния свят, така и в доброжелателния животът би се размножавал лавинообразно, така че, като запълни безразличния, бързо ще се самозадуши в него, а в добронамерения ще трябва да има някакви специални ограничения, които да задържат самоубийственото размножаване. По този начин неутралният уж свят ще се окаже смъртоносен капан, а добронамереният — затвор, защото все пак ще се ограничи свободата на всички действия. Този довод обаче подсилил косвено атеистичната страна на учението за Трите свята, защото давал рамо на безбожието, показвайки света изкривен по отношение на живота, за който излизало, че е случаен в него и затова е оставен сам на себе си. Така че и Рахамастеракс заплатил за своето дело с живота си, но като по-малко виновен бил милостиво посечен. Последно свое възраждане тезата за Трите свята преживяла в съвремието през периода на бурното развитие на гравитационната физика. Хоусхорукс, който бил енцианският Айнщайн, формулирал проблема просто: за да се отговори защо светът е такъв, какъвто е, трябва първо да се помисли дали е възможен друг, който може да създаде живот (ако не може, в него няма да има никого, а това премахва проблема). Така поставеният въпрос няма да получи никога отговор, защото проектирането на друг свят е равно на проектиране на друга физика. Затова трябва първо да се опознае изцяло физиката на нашия свят, или да бъде обхваната във формули на абсолютната истина, но това е невъзможно. Тук именно се появява отново Тайната на древните философи, защото не знаем защо светът, следователно и физиката, могат да бъдат изследвани безкрайно. След като нито един мисловен модел не може да я обхване напълно, това означава, че разумът и светът не са напълно сближими един с друг. Предприеманите по-късно опити да се докаже, че именно така трябва да бъде във всеки един свят, не дали резултати и последното мнение, към което се придържа енцианската философи гласи: няма доказателство нито за някаква неизменна изкривеност на света и разума, нито за това, че не могат да се проектират такива физики, които да са едновременно различни от реалната и да я превъзхождат в грижата си за живота. Битката да бъде поставена на света окончателна диагноза, която продължила четиридесет и два века, завършила според едни с реми, а според други с поражение.

Въпреки това тя оказала огромно влияние върху направлението, в което се развила цивилизацията във Воляния и по-малките държавички, лежащи на север и намиращи се под нейна зависимост. И спор не може да има, че цялата концепция за етикосферата, която се грижи безпогрешно за обществото, идва от Доктрината за трите свята на Ксиракс и ехото на неговата аргументация звучи дори в диатрибите, с които бил изоставен подетия по-рано проект за автоеволюционно преоформяне на енцианците.

Яростните дискусии около този проект вълнували общественото мнение повече от десет години. Философията не паднала на Енция толкова ниско, както това станало у нас във века на науката. За това свидетелства участието на философите в конфликтите на привържениците на автоеволюцията с нейните противници и преди всичко ролята, която изиграл Ксиксокт за разкриването на така наречения автоеволюционен парадокс. Популярното му название е парадокс на Ксиксокт.

Всеки би искал да има красиво и умно дете. Затова пък никой не иска детето му да бъде умен и красив компютър, дори да е сто пъти по-умен и по-здрав от едно дете. Така че програмата за автоеволюция е хлъзгав склон без прегради, който води към пропаст с безсмислици. В първата си фаза тя е скромна и има за цел да бъдат отстранени гените, които снижават жизнеността, предизвикват недъзи, наследствени недостатъци и т.н. Но така започнатите подобрения не могат да спрат при каквото и да е достигнато състояние, защото и най-здравите боледуват, и най-умните биват поразявани от старчески маразъм. Цената за отстраняването и на тези недостатъци ще бъде постепенното отдалечаване от естествения план за строеж на организма, утвърден еволюционно. Тук в автоеволюционната дейност възниква парадоксът на плешивия. След откъсването на един косъм не се става плешив и не може да се каже колко косъма трябва да се откъснат, за да се оплешивее. Замяната на един ген с друг не превръща детето в същество от различен биологичен вид, но не е възможно да се посочи мястото, след чието достигане новият вид може да се появи. Ако се разглеждат функциите на организма поотделно, усъвършенстването на всяка една от тях ще изглежда нормално: кръв, която подхранва тъканите по-добре от естествената, нерви, които не се изхабяват, по-здрави кости, очи, които не са заплашени от слепота, зъби, които не падат, уши, които не оглушават, и хиляди други черти на телесната безупречност си струва да се притежават и в това няма никакво съмнение. Но едни усъвършенствания несъмнено ще повлекат след себе си други. По-силните мускули изискват по-здрави кости, а по-бързо работещият мозък — по-обемиста памет. Когато следващият етап на усъвършенстването го изиска, ще се увеличи вместимостта на черепа и неговата форма, докато дойде време, когато ще трябва да се смени дори белтъчния строителен материал с по-универсален, защото с това способностите на организма ще скочат нагоре. Небелтъчният организъм не се страхува от жегата, лъченията, прекомерната астрогравитация, безкръвният организъм, в който окисляването става направо с размяна на електрони без примитивното посредничество на кръвообращението, ще бъде много по-малко уязвим и смъртен и с такива преобразувания расата ще прекрачи зад наложените ограничения на планетното русло. Тези поредни стъпки водят накрая до същество, изградено може би по-хармонично, значително по-устойчиво на превратности и травми от човека или енцианеца, до същество много по-всестранно, разумно, бързо, издръжливо, в безсмъртни дори граници благодарение на лесната замяна на изхабените органи и сетива, до същество, което ще се справи с всяка обстановка и с всяка смъртоносна за нас ситуация, което няма да се страхува от рак, глад, инвалидност, старческа немощ, защото изобщо няма да остарява, и наистина това същество ще бъде усъвършенствано в резултат на ремонтните техники, приложени към цялата наследствена маса и към целия организъм — с тази една уговорка, че това същество ще бъде толкова човек, колкото са компютърът или тракторът. Парадоксът е в това, че не може да се посочи мястото, където следващата крачка не трябва да се прави, защото всяка една доближава до идеала за ефективност, но този идеал е същество, което вече няма да има нищо общо с човека.

След като не съществува такова място, такава граница, която не би трябвало да се преминава, защо е този сизифов труд на много поколения наред. След като дадено поколение не променя себе си, а въвежда промени в потомството, не е ли по-просто и по-добре да се осинови веднага един компютър или цял изчислителен център? Нали прехвърлянето на оптимизацията върху следващото поколение е най-обикновен камуфлаж, съглашение за самоубийство на биологичния вид на порции, така че защо всъщност постепенното самоунищожение трябва да бъде нещо по-добро от моменталното? Само този, който е съгласен да осинови изчислителен център на крака (или на въздушна възглавница), може без опасение и уговорки да започне изготвянето на собствено потомство, чиято цел е съвършенството на правнуците. Това, което ни се струва пълен абсурд, каквото е осиновяването на някаква бронирано-кристална система, с която може да се разговаря за проблемите на небето и земята, изглежда по-малко абсурдно, когато преходът от естествено състояние към оптимизирано става в продължение на много поколения с дълга серия от промени, въвеждани постепенно, но абсурдът възниква отново, когато цялата поредица се събере в едно цяло. Нима е необходимо автоеволюцията да бъде лечение за отвикване от комплекта черти, характеризиращи човечеството? Не е ли в края на краищата все едно КОЙ ще бъде потомственият компютър — система, изградена изцяло от техниците, или която отначало минава през жива матка, а след това през някакви утератори110? Който се съгласява с автоеволюцията, се съгласява да бъде ликвидиран собствения му биологичен вид и цивилизацията да бъде наследена от същества, които са ни чужди от всякаква гледна точка, защото ние сме повредими, смъртни, ограничени в мисълта и във времето, така че нека привържениците на перфекцията да се отърват от грижите и да осиновят с един замах цялата мислеща технология на планетата. Защо трябва да бъдем заменени от отделни системни единици, още по ефективен от тях ще бъде един кристален мозък от планетен мащаб, наш потомък, приемник и наследник!

Ксиксокт проповядвал с полемично усърдие, че който се занимава с автоеволюция, е като този, който не убива набелязаната жертва веднага, а бавно, с дозирани порции отрова, за да привикне с образа на агонията. Неговият ироничен девиз „Генни инженери от всички страни осиновявайте компютри!“ дискредитирал сериозно великия проект на енцианците. На всяка контраатака на генните инженери той имал готов хаплив отговор. Искат да запазят външно подобие на усъвършенстваните с нас! — ахкал той. — Какво друго значение може да има това, освен фалшификаторско, защото става въпрос за умение да се произвеждат фалшификати! Това подобие трябва да успокоява умовете, че ще бъде усъвършенствана уж само невидимата вътрешност, а външността изобщо няма да се промени. Натъпчете в такъв случай манекените с компютри и ще получите съвсем същото!

Генното инженерство, доказвал той, става толкова по-абсурдно, колкото ПО-МАЛКО ограничения има. Който е овладял само умението да прави незначителен ретуш, не е овладял нищо и не е никаква заплаха. Зад разкрасяването на света се крие надеждата за по-добър живот, с който ще дарим потомството. Генните инженери се позовават на това, че нашите прадеди са били виридоядни птици, а после са бродели със закърнели крила и ние не приличаме много на тях по тяло и дух. Така че, казват, след като не виждаме нищо лошо в прастария преход от низша птича фаза към висша разумна, аналогично трябва да направим следващата крачка!

Аналогията е лъжлива, подобието не е истинско, защото птичите прадеди на енцианците не са имали никакъв избор, а ние имаме. Те са имали привилегията да не знаят и да им липсва съзнание: и двете неща сме изгубили безвъзвратно. Като отхвърляме смъртната обвивка, отхвърляме самите себе си, а придобитата свобода за проектиране на усъвършенстванията се оказва допълнително нещастие. Възможни са много и различни усъвършенствания. Така че ще си съперничат различни проекти за Homo novus entianus111 и за един прототип ще трябва да се постигне съгласие (многото биха довели до взаимен сблъсък). Това означава, че ще получим потомство според съгласието, които ще приемем. Но когато решим,че нашите деца трябва да бъдат еди какви си, ще излъжем себе си, защото е все едно дали ще дойдат при нас от звездите, за да завладеят Енция, или от ретортата. Самоунищожението може, разбира се, да се обсъди като всеки друг проблем, но без фалшиви подобия и скриващо истината гримиране.

Написах много за тази идейна война, защото както ни уверяват историците, тя е имала ключово значение за по-нататъшното създаване на етикосферата. Разбирането за Бога преминало в хода на историческото развитие на енцианците през особена еволюция. Отначало той бил отъждествяван с природата: тя била Бог, негово пълно въплъщение, едно от многото поредни. Небесните тела били неговите части на тялото, а живите същества — неговите възвишени и принизени мисли. Най-възвишени били разумните същества, или самите енцианци. Това самообожествяване изисквало незабавно да бъде изтълкувано как е възможно едни Божи мисли да не са съгласни с други, че дори и да ги убиват. Обяснението било просто: след като е Всичко, Бог може да има всевъзможни мисли, значи и лоши, на които добрите се противопоставят, защото ако има само добри, той няма да бъде Всеобхватен. Докато религиозните институции се отъждествявали с държавните, това тълкуване било достатъчно, защото властта, едновременно светска и духовна, решавала кои Божи мисли (= кои граждани) са лоши, а кои добри. Но в лоното на тази космично-държавна религия се зародили ересите на мизяните, теокриптите и сервистите. Според теокриптите Бог се въплъщава в разумните същества само с най-низшата част на своето естество, а тяхната задача е да се усъвършенстват, в резултат на което стават все по-висши частици на Божия разум. Те нито могат разберат Бога, нито са неговата цялост, както пръстът не е цялото тяло, а една мисъл не включва в себе си целия разум. Според мизяните Бог е по природа „над разумните същества“: не в смисъл, че е чисто и просто лош, което им се приписвало като твърдение, докато били подлагани на гонения, а в смисъл, че Бог е зает с проблеми, непостижими за енцианците, а задачата на Църквата е да бъде компас, за да съгласува ориентацията на разума с необхватната посока на Божите действия. А сервистите смятали преди всичко, че Бог е създал този свят без оглед на това с какво още ще трябва да се занимава и от тази гледна точка му приписвали цялата отговорност за всичко на света. Бог трябва да бъде обичан и да му се благодари безкритично дотолкова, доколкото той носи тази отговорност, защото, както се е изразил наивно Миксикуикс, обущар, който може да направи милион омайно пеещи облаци и един чифт лоши обувки, не е добър обущар, независимо от това колко хубаво ще пеят облаците. Заради това го разкъсали на части с нажежени клещи пред император Скс (Скс се гордеел със своето късо име, но това е отделен въпрос и мисля, че ще бъде разумно да подмина цялата топономастика112 на енцианските родови названия и нейната връзка с изпълняваната длъжност, защото при тях изпълняваната длъжност се отразява на името). Освен тези главни еретични учения, се появили и по-малки, например на фрагистите, които смятали, че Бог е създал света, но не е постигнал пълен успех, защото след като е безкрайно добър, не искал да кара своите създания да правят нищо насила, само добро също, и затова им дал повече свобода, отколкото можели да понесат. Казват, че тази доктрина е най-близка до учението за първородния грях и грехопадението с тази разлика, че търси вината за грехопадението на първите разумните същества в сблъсъка между добротата на Бога и неговото творческо умение. Защото фрагизмът приема мълчаливо, че Бог НЕ може да създава взаимно противоречащи си неща, каквото е съчетаването на пълната доброта с пълната свобода на действието, което показва, че над Бог властва логика, която не допуска съвместно протичане на изключващи се логично състояния, и това ограничава Всемогъществото, но авторите на тази ерес не си давали сметка за това.

За начало на новата ера енцианците смятат годините 1811–1845. Очевидността, или може би по-скоро буквалността на всичко, което ставало в империята, била заличена от управлението на четиримата лъжеимператори, наречени графокласти113. Като започнала с изгарянето на всички летописи заедно с летописците, графоклазията достигнала такова съвършенство, че не е възможно да се установи откъде точно води началото си. Сред апокрифите, които съобщават как се е стигнало до нея, ще спомена наслуки увардския. Ксиксар, поредният владетел от династията Ксикс, имал уж обичай всеки ден преди първото си ядене да убива в дворцовия зверилник по един курдел, умишлено оставен гладен и поради това разярен. Пред очите на първия дворцов кучкар курделът го блъснал в един празен кладенец или пък Ксиксар сам се скрил в него от атакуващото го чудовище, което се изпикало в ямата, за да изкара с урината си нагоре стаения вътре император. Кучкарят убил страшилището и спасил господаря си от бедата, но веднага разбрал, че ще плати за това с живота си, защото заради интересите на държавата императорът трябвало да посече спасилия го свидетел на своя позор. И тъй като бил свикнал да взема бързи решения по време на лов, кучкарят блъснал Ксиксар обратно в пълния кладенец и го държал там, докато умре, след което се качил на престола вместо него. Това може и да не е напълно измислено, ако е облякъл дрехите на убития, защото през тази епоха енцианците си закривали лицето, както ние си закриваме срамните части на тялото. Нещата уж излезли бързо наяве, но много могъщи дворяни застанали на страната на Лъжексиксар, защото виждали в това изгода за себе си. Като действал необикновено хитро и се съюзявал с едни срещу други, той усъвършенствал абсолютната власт с абсолютно преиначаване на всички названия, пряко или поне косвено свързани с управлението. Дали сам е установил, че няма никаква разлика между управлението на истинския Ксиксар и бившия метач на зверилника, или пък му го прошепнали цинични съветници, не е известно. Графоклазията се наричала политическо продължение на истината, Лъжексиксар — все така живия Ксиксар, който пък си присвоил прозвището Първи народолюбец и премахнал смъртното наказание заедно с използваните дотогава от юрисдикцията мъчения, но индивидите, на които дворът или полицията (която вече се наричала Обединение на сеячите на обществена нежност) не гледали с добро око, изчезвали по неведом начин или ставали жертва на нещастни случаи, а така наречените нежелателници и подлисти били тормозени от разбойници, насъсквани според слуховете от сеячите на нежност. Дошъл заедно с това и краят на практиката да се обявяват войни, а след това и на самите войни, защото императорските летописци ги наричали отпор на тайните вражи намерения. Това, че тези намерения се подхранват от десетина държавички, по-малки от отделните провинции на Империята, не учудвало никого, а и да учудвало, учудването не било за дълго. Особено упоритите нежелателници, наречени подлеци, обзети от бесове, или обзетници, народът стъпквал самолично в центъра на града и изглежда с голямо усърдие. Не можах да установя колко дълго е управлявал Лъжексиксар, защото смъртта му никога не е била оповестена официално пред обществеността. Двеста години поред смъртта на следващите владетели била скривана като нещо несъвместимо с висшия ред на нещата. Волянската политология обяснява, че управлението на Лъжексиксарите било местна проява на всеобща галактическа закономерност. Всяка цивилизация преминава поне частично през фазата на ирозията — ерозията на истината, макар че не задължително в тази именно графокластична форма, както е било при тях. Ирозията приема различни форми, но се появява навсякъде в един и същи исторически период, а именно при зараждането на индустриализацията. Когато започне да губи сили, десакрализираната власт се опира на административната йерархия, която създава миражи (лъжеобрази) на обществените състония, идеализиращи действителността в степен, зависима от съвременните вярвания, но вярвания бюрократични, а не религиозни. Понякога наричат този феномен самозаблудна заблуда или себемиражене. На мястото на вярата в свръхестествената сила на владетелите идва полицията, а едновременно с това растящото влияние, което движението на информацията оказва върху целия живот, води до изкушението тя да бъде монополизирана. Икономическите и информационните монополи са различни по отношение на заетите от тях обекти, но си приличат по явленията, които предизвикват: стига се до социални колебания. Или доминират икономическите (разцвет-криза), или информационните (истина-лъжа). Утешаването с помощта на измислици е най-простият стабилизатор на обществените структури, в края на краищата той има тази добра страна, че много тревожни очаквания, които се основават на известността на притеснителни факти, не се изпълняват, така че като се държат тези факти скрити, се щадят нервите на хората. Но в този случай може лесно да се прехвърли мярката. Синдромът себемиражене (осладкодумване) означава да се заразят с илюзии самите създатели на илюзии, което може да доведе до така нареченото пълно вътрешно оеднаквяване и поглъщане в бюроциркулацията, до социошизофрения (едно говорят, в друго вярват), а също така и до още по-сложни явления, свързани с патологичната информатика. В нормалната средностатистическа цивилизация замърсяването на информационната среда с лъжи достига 10-15%, когато премине 70%, се появяват колебания от типа на трусовете с цикличност 12–15 години, а над 80% филтрирането на чистата истина става невъзможно и настъпва колапс. За да бъде избегнат, трябва nolens volens114 да се замрази науката, защото развитието и се сблъсква с развитието на ирозита. Тези два пътя на развитие се разделят най-сетне окончателно и се появяват така наречените разклонения на Сираксос (по името на социоматика, който ги открил). По-нататъшното развитие на знанията трябва да се посвети или на ирозията, или на науката, защото представата, че може да се създаде затворен анклав на истината, заобиколен от всеобща лъжа, нещо като остров на истинското научно познание сред дезинформираното общество, е опасна илюзия. Никъде това не е успяло повече от 90–100 години. Не е възможен и устойчив компромис между алтернативите. Който се опитва и на Бога да се моли, и на дявола да се кланя, остава на сухо с резултат от жалки лъжи и жалка наука. Потисканите социални колебания предизвикват така наречените странични подхлъзвания към ирационализма, лъжеидиотизма и т.н. Колкото е по-силно цивилизационното ускорение, толкова е по-трудно да се различава информацията от дезинформацията и цялото общество се люшка между лъжливата действителност и лъжливата вяра като две крайни състояния. Такива резки колебания (защото икономическата цикличност се отразява на информационната, а тъй като фазите им не са синхронизирани, се получава интерференция, която предизвиква резонанс и трусове) настъпили във волянската империя в края на XIX век и я разцепили, както силният звук, който предизвиква резонанс на чашата, я пръска на парчета. Стигнало се до две поредни революции, разделени от десетилетия на смут, наричани в традиционната историография хаотичен анархизъм. Тези сътресения не засегнали Курдландия, защото съзнателно или несъзнателно тя избрала ирозита вместо панверизма, което се проявило в пълната и социална стагнация. Наистина, казва Тетрарксис, човиците не стоят в своите унили животни затова, че не мечтаят за нищо друго, а не мечтаят за нищо друго, защото направо са били затворени в курдлите. Да се занимаваш с наука е невъзможно дори и в най-големия корем и точно това спасява странохода от нарастващи колебания и окончателен разпад.

Но да си дойдем след тази разходка из галактическата политология на думата, или по-скоро на словото, след като става дума за въпросите на вярата. Като че ли несъзнателно църквата застанала на страната на веризма и срещу ирозията, защото нейната хилоистична доктрина смятала всяко ново откритие и всяко изобретение за доказателство на собствената и истина: след като машините можели да заместват енцианците в тежкия им труд, след като полезните изкопаеми улеснявали техни бит, това означава, че Бог наистина е направил природата да им бъде слугиня, която скромно чака да бъде повикана. Нали сам Бог им е дал обкръжението, което може да бъде овладяно, и разума, който ще може да направи това. Като че несъзнателно те извели на преден план тази страна на Божията природа, която може да се нарече „услужлива“ по отношение на създанията, затова Енция изживяла много сблъсъци на политиката с науката, но почти никакви на науката с религията. И това също било причина за усърдието, с което били приети още първите проекти за изграждане на Етикосфера, жизнена среда, на която науката е придала благороден характер. Тази среда, макар и изцяло изкуствена, създадена по психотехнически рецепти, а не според лайтмотива на църквата, била в пълно съгласие с него: тя трябвало да осъществи Божия замисъл. Бог дал на своите същества шанса да се изтръгнат напълно от обществото на престъпленията, злодеянията, нищетата, катастрофите и всякакво друго зло, поискал е със собствен труд и собствен разсъдък да достигнат до това, което е предназначил за тях още преди Сътворението, но не им го е наложил предварително и веднага под формата на Рай, за да имат правото на напълно свободен избор.

Ето защо може наистина да се твърди, че основната религия на планетата е по-„материалистична“ и едновременно с това по-малко „счетоводна“ от християнството, защото виждала Божието царство на този свят, към който не добавяла никакъв отвъден свят, където ще се плаща за греховете и заслугите. Може би тенденцията да се дават на небето и ада някакви местни измерения се е съдържала потенциално в хилоизма (така се нарича основната им религия, само, моля ви, не ме карайте да изяснявам произхода на думата — той е исторически, или много объркан, а за въпроса, който разглеждаме, е без всякакво значение), но не могла да се прояви на Енция, защото там раят бил поставен в края, а не в началото на историята за Сътворението. Що се отнася до мене, винаги съм искал да разбера от компетентни лица дали този рай, който земната църква обещава на праведните, не е същият рай, от който са били изгонени прародителите ни, но колкото пъти ми се отдаде да направя това, все забравям да попитам. Струва ми се, че онзи начален рай е бил като че ли някак си по-скромен от този, който ни очаква след смъртта.

Надеждите за вечен живот се появили в каноните на вярата единствено под формата на мъгляви въжделения в древността, когато енцианците забелязали, че приличат на големите птици от южните мочурища. След смъртта трябвало да им израстват крила, с които да отлитат в небесата. Но никакво същество, което да напомня ангел, не се е повило там в сакралната иконография. Нямам понятие защо. На здравия разум това ще се стори логично, но явно този разум няма много за казване по толкова деликатни въпроси като ангелологита. Хилоизмът направил невъзможно изнасянето на рая извън този свят с основната си догма, че именно Бог е дал на своите създания пълната възможност за усъвършенстване на битовите условия, така че било позволено да останеш в Църквата и да смяташ, че вярващите ще стигнат сами до безсмъртие на този свят, стига да вървят в съответната посока.

Земните теолози, особено христолозите, обвиняват хилоизма, че е повърхностен, защото наистина в него няма тази Тайна, каквато в християнството са Първородният грях, Грехопадението, Изгонването от Рая и греховността на човешката природа, озарена от надеждата за Изкупление. Енцианските теолози отговарят на това, че тяхната религия още от самото си зараждане е положила в основата си съгласието на Божия замисъл с природата на Творението: каквото поискал Бог, това е създал. Теологията на енцианците се различава обаче от християнството и другите велики монотеистични религии по един още по-съществен белег, защото не твърди, че Откровението е едно единствено. Според земните жители, казват хилоистите, Бог се разкрил на първите хора непосредствено и така ограничил тяхната несигурност по отношение на своите заповеди и себе си, но не ограничил хората в свободата им на действие и това довело до тяхното Грехопадение. Така твърдят юдаизмът и християнството, като не се съгласяват с другите значителни религии, особено в Близкия и Далечния Изток, които или нямат равно по сила Откровение, или то има друг смисъл. В тази ситуация на взаимно съществуване на различни вероизповедания не се стигнало до никакво съгласие и всяка църква се смята за изключителен доверител на Божията истина, а за останалите казва, че грешат. А енцианците, дали защото са по природа по-рационално мислещи същества от хората, или по други някакви неизвестни причини, превърнали царящото и при тях многообразие от религии в основно правило на теологията. То гласи, че Бог не ограничава никого нито в постъпките, нито в мислите му. Като се стреми да даде на своите създания най-висша свобода, Творецът се е скрил като че ли от тях и до него може да се стигне само с размисли за битието. Ако, твърди хилоизмът, Бог наистина се беше открил на създанията си, би го направил така могъщо и еднозначно, че същността на Откровението щеше да бъде навсякъде една и нямаше да се стигне до религиозни разцепления. Това, че Бог съществува, казват хилоистите, се вижда от космическата всеобщност на теогонията115, а това, че не оставя само един път към себе си с едно единствено истинско Откровение, а се съгласява мълчаливо с множество теотелични116 пътища, се вижда от многото вероизповедания. Никой не греши, ако вярва, но греши всеки, който смята, че притежава единствен истината на Откровението, и придобитата по този начин изключителност е теологична грешка. На което земните теолози отговарят, че цялото това разсъждение може и трябва да се използва и за самия хилоизъм, който не дава на никоя религия правото на изключителност, така че това право не трябва да се отнася и за него. Този спор, казва един доминиканец, ни сваля от небето на вярата в ада на парадокса. Но волянците отхвърлят аргументацията на хората, защото смятат, че Земята се намира в по-низша фаза на теоцентричното движение от Енция, където отдавна вече няма противоречащи си вероизповедания. Тук нашите отново посочват сериозния дял насилие при религиозното обединяване на Енция, но на това място ще прекъсна по-нататъшния спор за Откровението.

Тяхната църква приела много ласкаво появата на разумните обслужващи машини, защото изглеждало допустимо във всяко едно отношение бездушните манекени да заменят в непосилния им труд живите същества, така че нарастването на техния интелект предизвикал неприятна изненада, особено когато започнали да се стремят към изравняване с енцианците по всички права, включително и правото да участват в църквата. Роботите, които там се наричат ардрити, се позовават на църковната доктрина, само че я интерпретират по-широко, отколкото църквата би искала, тъй като твърдят, че енцианците са ги създали, защото Бог е направил това възможно, създавайки света такъв, че да МОЖЕ в него да се конструират одушевени машини, с което те престават да бъдат машини. Ако Бог не е искал това, никой не би могъл да го направи. На мене ми звучи убедително и е доста неприятно за тяхната църква. От създалото се положение я извадил не собственият и теодиктичен ум, а появата на следкомпютърните одухотворени системи, наречени съобразони. За около десетина години роботите изчезнали, но това е евфемизъм, който прикрива ужасните събития, наричани от мнозина киберноцид. Енцианците не са докоснали собственоръчно нито един ардрит? Що за оправдание, след като с тях са се заели съобразонните системи. И кучкарят не гони сам зайците и не ги разкъсва със собствените си зъби и нокти. Страшни неща изглежда са ставали по гори и пещери, а май е имало и енцианци, готови по-скоро да загинат със своите ардрити, отколкото да ги предадат на отпадъци. Странно е как това ми припомня разни неща от нашата история. Ако аналогични събития бяха станали у нас, може би щяха да се намерят хора, склонни да припишат на роботите цялото зло на Земята, сякаш че са ново въплъщение на змията. Да речем, че не си струва да се говори за това, защото е абстрактно умозаключение, но макар че не е имало такова нещо, може и да се случи. За появата на сговорчивите отношения между религията и науката допринесла много птерогенезата117 на енцианците, защото като разбрали за нея от своите естественици, това не предизвикало такъв шум, какъвто се вдигнал у нас след маймунските откровения. Маймунският прародител се възприел още в началото като обиден, защото сред земните народи маймуната от прастари времена се е смята за човешка карикатура и то злостна. Думата „маймуна“, казана за човек, е оскърбителна във всички езици. Едва ли някое друго животно е по-неподходящо за идеализация от маймуната. А птиците, признати за прадеди, не предизвиквали нито светска, нито църковна съпротива, защото традицията наричала небето тяхно жилище, така че енцианската църква можела да вижда в този произход само научно потвърждение на собствените си поучения. Праенцианците са дошли по някакъв начин от небето на земята и в този сговорчив дует на вярата с науката се криело потвърждение на истинността и на двете. Така именно Бог им давал да разберат, че догадките и в двете направления са еднакво правилни. Едновременно с това ранното опознаване на еволюцията ускорило развитието на естествените науки и затова енцианците достигнали до генното инженерство в края на XX век, когато се появили прототипите на ардритите. Изглежда много необичайно, че не теологията, а философията застанала първа в защита на неприкосновеността на естественото тяло, както казах вече за това, цитирайки Ксиксокт. Злостливците твърдят, че теологията, обратно на философията, не привлича умове от най-висока класа, защото това, което в първата винаги и предварително се знае като окончателен резултат от подетите изследвания, в другата е пълна, на нищо неподвластна загадка и от това уж дошла наивната безпомощност, а дори и съглашенския ентусиазъм на хилолозите с плана за автоеволюция, защото телесното усъвършенстване на енцианците изглеждало изводимо от принципната догма за света като субстанция, която Бог е оформил по този начин и им я дал да я владеят така, че да извлекат от неs най-добрата за себе си полза. След като самите те са частици от тази субстанция, нищо не показва, че Бог не желае тяхното перфекционистично самопреоформне. Ксиксокт и други като него все пак мобилизирали общественото мнение срещу тази вече прекалено доверчива вяра.

И какво? Нашите теолози казват, че енцианците са се отказали от вечността, а те отговарят на това, че християнството е презряло този свят, като го смята за чакалня или авансцена на отвъдния, а за него, каквото и да се казва, нищо не се знае с такава точност, с каквато се знаят нещата за този свят, създаден все пак от Бог, според сговорчивото мнение и на двете планети, така че е трудно да се намери по-странна вяра от тази, която приема за резултат от Божието Сътворение една нетрайна постройка, подлежаща на събаряне по време на Страшни съд. Какво самоизтъкване, каква претенция под маската на смирението, казват те, е да не се задоволиш с Божието врабче, което е в шепата ти, а да се стремиш към жерава в небето, където трябва да има повече комфорт и вечни деликатеси. За техните теолози достатъчно основание да се застане на страната на този свят е, че той е подчинен на смъртния разум. Ако Бог не е искал, разумът щеше да съществува в противоречие със света, а нямаше да го изучава и да завладява всички скрити в него съкровища и сили. Че е точно така, а не иначе, доказва това, че Сътворението е насочено към създаване на разумни същества, макар че тази насока не се равнява на такова преместване на коловозната стрелка, че всяко общество да върви като по масло към своя планетен рай. Общо взето техните теолози са много сдържани при размяната на декларации между отделните църкви, но могат да се намерят и такива, които като Ксикс Ксас заявяват, че на дъното на нашата теодицея злото не се намира „в чисто състоние“, а е неразделно свързано със секса. Ксас твърди, че човекът е знаел или по-скоро се е досещал неясно за това от прастари времена, но не е искал да си го признае и само отпъждал от себе си чувството за „без вина виновен“ с общата фраза за „грешната по рождение човешка природа“. Ксас въвел в това свое изложение на земните проблеми и маймуната. От демонологичната иконография е известно, че дяволът прилича много на маймуна, защото и дяволът има опашка и целият е покрит с козина като големите антропоиди, има и доста маймунски, сплескан череп и маймунски зъби, което може да се види изцяло по платната на средновековните художници, изобразяващи Страшния съд, и макар че без съмнение художниците са фантазирали, трябва да се попита защо са използвали точно маймуната за образец, а не да речем хищните птици? Защо са присвоявали птичи атрибути на преди всичко непорочни същества като ангелите? Защо не само ръцете, но и краката на нарисуваните дяволи са можели да хващат? Защо дяволите ходят на два крака като висшите маймуни, а не на четири като змейовете например? Нерелигиозните енциански антрополози считат тази концепция за грешна, защото става въпрос за представите на само една част от земната вяра, защото даоизмът и будизмът не познават европейските въплъщения на злото, но на тези, които се интересуват от крайни съждения препоръчвам „Сравнителна анатомия на дявола“, издадена от Института по Свещена хилозоистика в Уркс, чийто ръководител е споменатият волянски теолог, защото дори да се е заблудил, заблудата му е интересна.

Да се върнем към по-важните неща.

Докато новата ера, смятана от раждането на Христос, е била за региона на разпространение на християнството едно голямо чакане на края на света и Страшния съд (при което първите християнски общини се надявали на този край всеки ден, а по-късните с растящо отлагане във времето и Страшният съд се отдалечил в дълбините на неизвестното бъдеще), енцианското средновековие, непознаващо нито есхатологичния страх, нито надеждата, разчитало на съвсем друго — идването на незнайни промени и обрати на съдбата, които ще осъществят даденото от Бога обещание, че с негова подкрепа, но със собствени сили народът ще победи заразата, нищетата, недъзите, глада, а накрая и смъртта. Така че, макар да са чакали и при нас, и при тях, очакването засягало толкова различни неща, колкото са небето и земята.

Само това обяснява откъде всъщност са се повили у енцианците зачатъците на фелицитологията118 и хедонистиката119 като доктринални дисциплини, отначало чисто църковни, а след това все по-светски, които трябвало да определят условията за индивидуалното и общото благосъстояние. За тази ориентация помогнала и биологията, която пречела на употребата да се изроди в злоупотреба, защото над енцианците не виси като дамоклев меч с много остриета еротичната оргиастика и макар че могат да се наслаждават на жестокостите, в тях е немислимо да има сексуален примес. На лице е само един позорен печат, който изглежда се поставя във всички разумни същества от хищническия преход, или от това, че животинският разум не може да получи развитие, без да премине през проливането на кръв.

Хилоизмът познал схизмата120 и схоластиката121, но не като земните. След като главоболия с трудни въпроси, с каквито се борила нашата схоластика, как е устроен раят, а как адът, къде отиват новородените, ако умрат некръстени, какво става в чистилището, как живите могат да помогнат на осъдените на вечни или временни мъки, колко ангела могат да се съберат на върха на една игла, техните теолози измислили схоластика, която си дошла точно на мястото, когато се появила техниката за спиране на злото и разпространяване на доброто. Което си е истина, хиляда години след това се чули гласове, че тази предтехническа хедонистика е подготвила фаталния изход, защото нейните възпитаници прекалено лесно, направо лекомислено, а дори и с настървение се заели да реализират религиозно премислените планове. Познавачите обаче казват, че това е опростяване на нещата. Безсмислица е да се смята, че технологията е възприела програми за изпълнение от вярата. Да се говори обаче за фелицитологичната схоластика накратко не е лесно, защото тя обхваща купища печатни издания и ръкописни произведени, които са се появявали в продължение на векове. Църковните хедолози, изучаващи проблемите на всеобщото ощастливяване, се стараели най-напред да открият колко вида благосъстояния има и какво ги предизвиква. Едно са краткотрайните удоволствия, друго status delectationis122, а нещо съвсем друго благостазата. Били установени много такива разлики, но се приело да се говори сумарно за максимум и минимум добро. Минимумът е липса на всякакво зло, а максимумът — пълно щастие. Представям като куриоз теорията на доктора по хедоматика Сцирукс. Усещането за максимум не се покрива с действителния максимум, а има два момента: предусещане и възпроизвеждане, единият точно под върха на кривата на насищане, преди този връх да бъде достигнат, другият — веднага след него. Този, който достигне върха, никога не знае, че го е направил. Защото знанието за това достига до съзнанието му само по време на очакването и спомена. Както сочи образецът, тази схоластика се отличавала с доста голяма сложност. Ще изброя само имената на няколко раздела от „Codex Felicitomanticus“, нещо като енциклопедичен речник на ощастливяването (XIII век): Почти докосване на облекчението и щастието, Бавни и внезапни наслади, Аскетично щастие при решителен отказ от аскетизъм, Безкрайномализъм на щастието (което изглежда е било много съществено, но забравено по-късно откритие: достигането на щастието убива бързо чувството за него и затова е необходима психоакопунктура, която да засили отслабналата чувствителност към сладостните възприятия). Отделно са дадени така наречените „черни овце на щастието“: удовлетворение от вида на жертвата, подлагане на унижение, вредителство и изтезаване. Става въпрос за щастие, което се постига от нещастието на другите. Тук намира място и пантокластиката123 (удоволствието да унищожаваш), която може да е налудничаво-въображателна (от компетенцията на психиатрията), израждаща и самоубийствена (някакъв средновековен монах открил алтруцидалните124 забавления, или утехите, идващи от ефективното увещаване на другите да се самоубият, защото този, който остава жив след другите, изпитва от това удоволствие. Трябва да подчертая, че не е задължително този монах да е бил някакъв демон на злото, защото неговият орден — на фелицитите — изучавал всичко, което носи удоволствие, без оглед на моралната оценка на явленията). Фрапиращо е четенето на самите каталози на всяка от старите библиотеки с книги по църковна хедонистика, защото разкрива, че всъщност няма такова нещастие, което да не би могло при дадено стечение на обстоятелствата да стане за някого източник на мили усещания. С разликите в щастието, получено по честен и нечестен път, се занимавали братята фипраксианци. Казват, че самият Фипракс наредил да бъде измъчван с най-рафинирани методи, за да види дали понякога и в това няма поне частица лично удовлетворение. Обявили го за светец-покровител на науката заради жертвоготовността, която проявил по време на своите изследвания.

Засега екуменизмът125 не се е разпространил между планетите и бойките нападки на нашите теолози срещу хилоизма нямат чет, но ще спомена като пример само критиката, която оспорва енцианския образ на Твореца като „Бог на материята“, на когото създанията трябва да служат, като служат на самите себе си, което свежда тяхната религия до намиране на теодиктично разрешение за групов егоизъм, а в най-добрия случай до такава доктрина за общественото усъвършенстване, която би могла без никакви изменения да се проповядва от която и да е група атеисти. Този укор, отвръщат енцианците, е резултат от изкривено разминаване на понятия, появили се в два различни свята. На хилоизма не е чуждо понятието да се служи на Бога без всякаква корист. Но от началото на средните векове, от първия още събор вярващите са обвързани със служене на Бога, изразяващо се само с начина на живот. Бащите на енцианската църква изясняват в своите енциклики, че не само Божето име не трябва да се споменава напразно, но и да се моли Бог за каквото и да било. Трябва единствено да му се благодари за съществуването, само че мълчаливо, без думи, в сърцето. А не трябва да се моли за нищо, защото това би представлявало или акт на детска наивност (и тогава не представлява грях), или на неправилна вяра. Този, който е създал света, не се вглежда в явленията всяка една минута и животът на всеки заедно с незнайното бъдеще лежи пред него като отворена книга, защото Бог е над времето. Негово свойство е непреходната вечност. Той е сътворил света заедно с всичките му звезди и жители, направил го е да съществува такъв, какъвто е искал да го има, във всяка галактика и всяка точка. Следователно би било нещо или детинско, или непристойно да се искат от него някакви промени, намеса, помощ, услуги или пък ненамеса заради индивидуални или групови интереси. Както се вижда, познатата и на нас забрана да не се споменава напразно Божето име е била доведена от енцианците до крайност, което на нас ни звучи странно. Те смятат, че опитите да се влияе с искане, молитва, а дори и само с намерение на Божата воля е доказателство за слаба и неразумна вяра, защото така се проявява несъгласие с Божите предначертания и липса на доверие в Божата доброта. Ако цените са постоянни, няма защо да се пазариш и никой, който е с ума си, не прави това, а ако все пак го прави, то е заради самото удоволствие от пазаренето. Така че на енцианските теолози им е известна напълно психологическата полза, която се съдържа в молитвата, съпътстващите я облекчение и надежда за изпълнение на молбите, но в това, в което нашите духовници съзират заслуга, те виждат съмнение. Който не се съмнява, е казал Отец Хиксион Втори, той не моли за нищо. Да напомняш на Повелителя Бог за себе си, значи да го имаш за блокирала телефонна централа, молитвата е като да тръскаш слушалката, да чукаш по вилката, а горещата молитва е повишаване на вътрешния глас, за да бъдеш чут, и всичко това поставя под съмнение неподобримото, защото е окончателно, Всезнание и Всесилие на Доброто. Мисълта, че Повелителят Бог гледа в някаква друга посока, а не натам, където е най-потребен, е бебешка мисъл. Ако той знае и вижда всичко, не трябва да му се навираме в очите или да привличаме вниманието му върху себе си с висока набожна концентрация по време на възвишени актове. Бог може да проникне в нас по-дълбоко, отколкото достигат нашите излизащи от устата ни декларации. До втория събор все още били разрешени молитвите в полза на другите, но не и за собствена изгода, оттам нататък обаче не се позволявало и това. Психологическата облага от молитвите била ликвидирана, но ако това не било направено, казват те, би означавало егоизмът, грижата за себе си да победи вярата в непогрешимостта на Бога. На Бога се служи, като се служи на другите, защото така се изпълнява планът на Сътворението, който е движение към съвършенство. Изглежда неразбираемо как е могла да остане непроменена верската доктрина при обстоятелства, когато се свързват духовната и светската власт, защото би трябвало да претърпи познатите на Земята промени според господстващите интереси (точно така се е появила англиканската църква). До голяма степен това се обяснява с гледащата в бъдещето догма за „земен рай“, който ще бъде построен, когато се натрупат средства за това. Протакането, съдържащо се в самата догматика, признанието, че тленната плът ще присъства неизменно при общественото усъвършенстване, може в действителност да се сметне за най-обикновен претекст на властта, с който се отклонява вниманието на хората от актуалните недостатъци и беди. Такъв упрек отправяли по адрес на църквата волнодумците и енцианските еретици. Което си е истина, това „вградено във вярата забавяне на изпълнението“ помагало отлично да се формира групова нагласа за „мълчаливо изчакване“, когато на власт идвали чудовища като тримата Лъжексиксари (не зная защо е станало обичай да се говори, че са били трима, след като за никого поотделно не се знае нищо, но си мисля, че поне всеки енцианец среща също толкова недоразумения в нашата обща история). Трудно е да се приеме, че средновековните жреци и теолози са могли да имат някакво основание да предвидят развитието на науката, по-точно появата на науката (защото нея все още я нямало никаква), която ще позволи на енцианците да осъществят реално заповедта за „усъвършенстване на видимия свят“. Трябва обаче да приемем, че след като нямали възможност да базират подобни очаквания на знанията, които имали, те са вярвали в тяхната истинност не по-малко твърдо от земните вярващи в спасението след смъртта. Влиянието на вярата, задържащо общественото развитие, започнало да отслабва сред народните маси в началото на XXII век. Предлагането на блага нараствало, пирамидата на социалните различия се слягала и типично за индустриалния скок всичко се ускорявало: темпото на производство, търговията, комуникациите, миграцията на населението. Умерената състоятелност станала достъпна и точно това подкопало основите на вярата. Така поне твърдят историците. Хората чакали обещаното от религията съвършено и всеобщо удовлетворяване на желанията, от прекрасни по-прекрасни, така че никой не си ги представял конкретно, а изживяното начало на благосъстоянието довело до разочарование, сякаш всички мислели: „Само толкова ли?“. Точно тогава започнала световната война, чиято странност се състои в това, че останала до край държавна тайна. Наричат я различно — криптобелум126, мирумбелум127 и най-малко от волянските източници може да се разбере кой е бил противникът в тази скрита борба. А от него не може да се измъкне нищо, защото след двадесет и няколко години престанал да съществува, сякаш никога не го е имало на планетата. Дори самото име на вражеската държава не се е запазило в една версия. Известно е, че по територия е била колкото Воляния, намирала се е на антиподите, близо до южния полюс, на Цетландския континент, и че волянците я наричали Черна Кливия, а курдландците Голивия. От нея не останало нищо, само пустиня с достигащ на неколкостотин метра навътре в сушата вечен лед. Волянското правителство наложило върху унищожения и погубен терен безсрочна карантина, като не позволява, поне според достъпните сведения, на никакви научни или военни експедиции да стъпят на Цетландия. Наши волянисти градят на тази тема много предположения, но от това не се очертава никакъв ясен образ. Черна Кливия, или Голивия, не е обявявала война на Воляния, никога не е влизала с нея в явен въоръжен сблъсък, а се мъчела да завладее цялата Енция на части, обиколно, стъпка по стъпка. Наистина, нейните жители били също енцианци, но от друга раса, а може би и от различен биологичен вид. Защото след като номадските орди се прехвърлили през субтропичния провлак от Тарактида в Цетландия, по същото долу-горе време, когато други техни групи стигнали до вулканичното плато в Северна Тарактида, където по-късно трябвало да се появи Воляния, в резултата на редица катаклизми се отворила голяма морска бездна и разделила свързаната дотогава суша, така че разединените праенцианци се оказали изолирани и след около сто хиляди години завоевателите на Цетландия се изменили физически под суровите условия на близката до полюса суша. Те били по-дребни, не така дългоноги, от съвсем изправена стойката им се изменила в леко наведена напред, в древността и през средновековието се отличавали с особена жестокост към чужденците, което ще рече към енцианците от Тарактида. Казват, че са избили една след друга всички експедиции, които стигнали до тях през блатеана. Отначало се делели на племена, които се занимавали с лов, след това стотици години се обединявали и се разделяли на отделни държавици, но подробни сведения за тяхната история липсват. Тази липса се дължи, струва ми се, на това, че волянците, изтормозени от войната, която никога не била обявена и дори никога не се е водела официално, им нанесли страшен удар и неговият поразителен резултат ги обгърнал с чувството за неизкупна вина. Кливянците се ръководели от особен императив, нито религиозен, нито светски, който изисквал от тях да жертват всичко в името на всеобщия ка-ундрий. Не разбрах точно какъв е бил този техен ка-ундрий, макар че претърсих и прегледах всичко, което съдържа този дял от библиотеката, а то не е малко. Самата дума пък са я измислили така наречените интрити128 от хилоистичния орден на репенитентите129, които припомнят за страшната съдба на кливянците. Волянското правителство не преследва ордена, но не му е позволено да контактува с обществеността, нито да огласява вътрешните си проблеми публично. И само от изтичането на информация се знае, че за разлика от северните енцианци, кливянците са говорели беззвучно, сякаш способни само на хриплив шепот, а безгласната им реч нямала точни съответствия нито в куррдланския, нито във волянския език. Ка-ундрий е дума, с която интритите са нарекли нещо, но какво? Държавните интереси на кливянците ли? Или символа на тяхната държавност? Или идеята за завладяване на планетата? Или пътя към щастието? Или самото щастие? С удоволствие бих попитал някой монах от този орден какво всъщност е това, защото както казах, не е позволено да се разпространяват никакви писмени документи на тема Кливия. Ка-ундрият е бил някаква идея с всеобщ характер, изискваща крайна жертвоготовност, дори и отказ от живота — това изглежда сигурно. Кливянците наричали всички останали енцианци хс-хсце, което означава „нищо неразбиращи“. А тъй като „нищо неразбиращите“ не можели да приемат ка-ундрия и спирали с невежеството си Изпълнението — на какво, не зная, — те се опитвали да покорят или да унищожат всички, които не са кливянци. Изглежда, че нещата са се развили по следния интересен начин: най-напред кливянците воювали с „нищо неразбиращите“ само символично и магично (и убивали всеки, когото хванат, наричайки това Покръстване), а след това започнали да го правят все по-реално, според степента, с която овладявали технологичните начала. Те били майстори във всяко едно механично умение. И изглежда първи конструирали самодействащи водещи бойни съоръжения, на основата на които след това се появили така наречените ултимати и постепенно принудили Волния да се впусне в надпревара по въоръжаване. Тъй като обаче не може да се чуе кливянската версия за тези събития, които обхващат края на средновековието и първия век от новата ера, а волянците са явно пристрастни по въпроса, добросъвестният изследовател е длъжен да постави над целия този проблем една голяма въпросителна. Така между другото са постъпили повечето волянисти. Осемте хиляди мили блатеан, които разделят Тарактида от Цетландия, правели отначало надпреварата в сухоземното въоръжаване подобна на някакво двустранно умопобъркване, лишено от военен смисъл и значение. Появили се наистина войнствени щабни офицери, които искали волянските въоръжени сили да се прехвърлят на Цетландия, но никога не се стигнало до това и всеки такъв план бивал ликвидиран в зародиш от по-благоразумните политици. Кливянците, изключителни специалисти по математика, умеели да си правят хладнокръвно сметките. Някак мистичният, във всеки случай тайнствен характер на ка-ундрия, който придавал твърда насока на техните усилия, не снижавал изобщо деловитостта на техните действия. Самата проблеснала им завоевателна идея може и да е била безсмислена (а дали има други?), но те се заловили да я осъществят с необикновена последователност. Разходите, които им носело това, трябва да са били огромни, защото вече бил настъпил векът на бързия промишлен напредък и след всеки няколко години се налагало да се проектират и да се създават напълно нови, все по-скъпи видове оръжия. Воляния, със своите природни богатства и по-благоприятен климат, която плюс това навлязла първа в ерата на индустриализацията, вървяла в крак с противника, но се мръщела, защото финансовата тежест на въоръжаването, наричано чисто отбранително, нараствала. Голямата световна война започнала тихомълком, без нито един изстрел, без да влизат в бойни действия военни групировки, защото всички операции били криптомилитарни. Не се знае дори дали е истина това, което съобщават някои курдландски източници (Курдландия запазила в конфликта неутралитет, съвсем относителен, както ще изясня скоро), че противниците се мъчели да се победят с дистанционно разваляне на климата и земетресения. Може това да са били само заплахи, опити за всяване на страх или психологически маневри с цел да се принуди противника да инвестира средства в такива методи на борба, които няма да дадат очакваните резултати. Истина е, че големите централни езера на Цетладния изчезнали, погълнати от сеизмично потъване на земята, но нищо не показва, че катастрофата не е имала естествен произход. Както и да е обаче, до естествен сблъсък изобщо не се стигнало. Почти едновременно Тарактида и Цетландия навлезли в епохата на биотехниката. Не може да се разбере коя страна е използвала първа така нареченото оплождащо оръжие. Трябва да ни е ясно, че воюващите през пространството на океана са били енцианци, а оплождането при тях има опрашващ характер. Някой пуснал в действие патоферите — патогенните фертилизатори130. Изглежда обаче, че са го направили кливянците. Воялния имала няколко години тежки проблеми с естествения прираст: появили се много деца с вродени недостатъци. Но дори и тогава волянците не си признали, че ендемията на родените с тумори може да има някаква връзка с Кливия, а какво остава за това, че са отговорили на тайнствената атака с човекоубийствена контраатака.

Не зная защо библиотеката на МВнР не разполага изобщо с военен отдел и на съчинението на доктор генерал Брюмел, посветено на трансконтиненталната биологична война на Енция, се натъкнах съвсем случайно. Брюмел (а може и да беше Брюмли, не помня вече) допуска, че войната по начало е била генна. Той самият изглежда е специалист в областта на генното оръжие. Докторът генерал (днес не може да станеш щабен офицер без няколко доктората), предполага, че Кливия е започнала първа да разпръсква над Воляния патогени, или патофери, създавани в биовоенните комплекси, но само част от заченатите по този начин деца били неспособни да живеят. От военна гледна точка, изяснява сухо и делово докторът генерал, унищожаването на живата сила на неприятеля по биологичен път, с дистанционно оплождане, е много трудна задача. Разбира се, биологията на естественото раждане при енцианците значително улеснява нещата, но същността е в това, че сперматозоид, който е прекалено различен от нормалния, се отхвърля от яйцеклетката, а сперматозоид, които не е силно болестотворен, предизвиква появата на деца, които могат да се лекуват. Проектирането (защото се създават проекти и с тях трябва да се занимават специални бюра, пълни със съответни и то забележителни учени) на сперматозоид, който едновременно да се приема от организма на женския индивид и да унищожава по време на ембрионалното развитие, е въпрос на много знания и производствени умения. Накратко казано, волянците направили точно това, което кливянците започнали непохватно, защото първите били по-напреднали в областта на биотехниката, по-точно — във военната технобиотика. Те не действали прибързано, не използвали половинчати средства, а ударили кливянците с „коварното фертилизационно оръжие“ толкова масово, че цялото население на Цетландия измряло за едно поколение. Плодовете в утробата унищожили всички способни да раждат кливянки. Волянците, казва генерал Брюмли, използвали „фертолети“, или такива летящи фертилизатори, които предизвикват бременност, а ембриона превръщат в злокачествен тумор, който атакува организма на майката преди да успее да напусне тялото и. Едновременно с това волянците използвали в страната си някакви неизвестни защитни техники, които не позволявали да се зачева, като се опасявали, че Кливия ще отговори със съответен удар, но нейните оръжейници не успели, а може и да не са можели да изработят аналоигчни смъртоносни оплодители. Неизвестно как слуховете за катастрофата стигнали и до няколко земни журналисти. Някой си Хауърд Пинтъл написал в НФ списания, че на Енция са действали „бригади противозачатъчни парашутисти“ и „незабремехвъргачки“, което е чиста глупост, защото енцианците не се размножават така, както си е въобразявал журналистът-невежа. Имало, разбира се, опити да се наруши равновесието на екосферата, но не те нанесли удара, който се превърнал в геноцид за Кливия. Не са действали също така във Воляния никакви „военни абортисти“, защото вътрешната служба за отбрана се състояла от съответно преквалифицирани лекари и биолози. В края на краищата не можело да се скрие продължилото все пак с години измиране на целия народ на Кливия. Който вероятно нямало да изчезне напълно, ако волянците не поддържали над нея съответната концентрация убийствен прашец. Стопроцентовата му филтрация не била възможна. Кливянците се опитвали наистина, като строели огромни подземни скривалища, да спасят поне част от населението, но не успели да направят това, защото не били готови за дотолкова поразяващите действия на волянците. Което си е истина, тази страна на въпроса не е ясна, защото не е известно защо средната годишна температура на южното полукълбо се понижила с девет градуса за шест години, но ако волянците са имали пръст в това, никога не биха си го признали. Ледник покрил руините на кливянските градове и както се казва, вечен мраз сковал цяла Цетландия на дълбочина няколкостотин метра. Едва след сто години климатът на южното полукълбо се затоплил, но не се върнал към температурите отпреди голямата война. Доктор Брюмли цитира в една от забележките към своята книга мнението на свой анонимен колега по професия, който казва, че който се брани от натрапчиви насекоми, някакво влечуго или мишки и най-сетне удари досадното създание, но не смъртоносно, като гледа неговите конвулсии, се паникьосва и тогава трябва веднага да го убие с нещо. Той се бои и се отвращава едновременно от агонията, затова иска да свърши с нея колкото се може по-бързо и в такъв случай всички средства ще му бъдат добре дошли. Следователно, добавям вече от себе си, защото наистина може да е имало нещо такова, дори ако самите волянци не са очаквали чак толкова чудовищни резултати от своите генолети (защото има специалисти, които наричат оръжията генолети, нали все пак става въпрос за оплождащ летящ прашец), те са използвали всички средства, които имало в техният арсенал, за да изтребят кливянците до крак, макар че е възможно да не са имали първоначално такова намерение. Може би са искали само да ги отслабят, като унищожат живата им сила, както професионално се изразяват конфликтолозите, и ги принудят да приемат може би някаква форма на съглашение, договор за ненападение, мир, но самият невероятен обхват на причинената смърт (Кливия наброявала милиони жители) направила всякакво споразумение на победителите с победените напълно невъзможно. Така смятат поне генерал Брюмли и неговите колеги по специалност. Биологичните оръжия от генен тип, добавя Брюмли, могат лесно да доведат до самонарастващи ефекти. Дори една обикновена бактериална епидемия е по-лесно да бъде започната, отколкото спряна. Това са, казва ученият генерал, неуправляеми оръжия и енцианците несъмнено са щели да използват срещу Кливия неживо оръжие от дистанционен тип, но не разполагали с такова, когато конфликтът навлязъл в критичната си фаза. По това време двете страни още не били преминали така наречения надкомпютърен праг в надпреварата по въоръжаване. Изобщо Брюмли има много за казване по този въпрос, но не и за унищожената страна, която дължи на своя ка-ундрий (Брюмли обаче пише „КОН-УНДРИЙ“) самоубийствения сблъсък с по-силния противник.

Цялото това сензационно разкритие ме зашемети като удар с дърво по главата. Вече си бях начертал образите на волянците и курдландците, не идилични, разбира се, но доста невинни дори в това, което не успях да разбера. Изглеждаше, че хилоизмът просто кара волнците да водят мирна политика, а чудатостите на курдландския страноход можеха да се приемат за особена, местна форма на привързване към селския начин на живот. Вече бях разбрал толкова много за едните и другите, когато внезапно ми се наложи не толкова да поправям техните образи, колкото направо да ги заменям с нови. Дори Курдландия пострадала като че ли по-тежко от войната, в която изобщо не била воюваща страна, но ветровете, които носели облаците размножителен прах, не се съобразявали с държавните граници. Което пак е само волянско предположение, защото Курдланди не признала никакви предизвикани от войната загуби. Изобщо историята на тази война е адски лабиринт, защото двете оцелели държави имат различни системи за засекретяване на определени въпроси и вътрешната си информация, които са многостепенни, и няма защо да се чудим, че сведенията, които се намират под печата на най-строгата тайна, не се изпращат в космическия ефир, а това е все пак главният канал за предаване на информация, който е позволил на министерството да запълни библиотечните си зали с хиляди томове. От много оскъдните източници, които засягат голямата енцианска война, получих повече въпроси, отколкото отговори. Защо Цетландия се беше покрила с лед? Ако причина за това са волянците, както ни внушава генерал Брюмли, защо тогава и след триста години, колкото време е минало вече от глобалния конфликт, ледникът продължава да покрива руините на кливянските градове? Мисълта, че волянците не желаят да излязат на бял свят руините, които свидетелстват за извършеното масово унищожение, и искат ледника да му бъде надгробна плоча, се натрапва наистина като обяснение, но трябва също да се има предвид, че следвоенното захлаждане е понижило средната годишна температура на цялата планета с два градуса, което трябва да се е отразило отрицателно и на климата на Воляния. Може ли една голяма държава да съществува цели векове като помни през това време срама от извършеното военно престъпление? От всичко това изпитах само тайнствено облекчение, макар че това не е изобщо за хвалене, или по-скоро нещо като старателно скривано възхищение, каквото изпитваме, когато разберем, че тези, които са минавали за солидни и благородни хора, имат не по-малко нечиста съвест от нас.

(обратно) (обратно)

III. На път

Вече е октомври, звездите пожълтяха и стана някак си по-хладно, а аз летя. Няма да кажа, че съм очаквал по-скоро смъртта, отколкото това пътешествие, защото още от самото начало съм си мислел, че необикновената благосклонност на съветника е свързана с домашната ни прислужница. Но сега всичко вече е без значение. Какво бих могъл да правя в ракетата с домашна прислужница и откъде щеше да идва да ми чисти? Факт е, че летя към Телец, облечен с полугрейка, което донякъде съответства на това, че летя като дипломатически полукуриер. Така го измисли след огромни конференционни мъки Департаментът по профилактика на жалбите и споровете. Нито пълноправен куриер, защото още не сме си разменили с Енция посланици, нито частен турист, защото не става въпрос само за грешка в следващото издание на „Дневниците“, а за предотвратяване на инцидента, който изведоха модулите на Института за исторически машини. Резултат от това пътешествие ще бъде, юридически казано, един анулиран dolus131, а футорологично — една самоликвидираща се прогноза. Ще представя самата истина, старото издание ще се изземе тихомълком от библиотеките и така вече няма да бъда автор на препъникамъка. Пиша това не само облечен с полугрейка, но и като че ли полунасън, затова не зная дали може да се говори за авторство на препъникамък? Когато става дума за камъни в бъбреците или в жлъчката, как да е, но препъникамък? Мисълта ми понакуцва в метафоричната минералогия. Реших да видя в речника на чуждите думи, но бутнах ютията, която падна на крака ми, защото корабът ми е съвременен, с изкуствена гравитация, и като призовавах камъни да изпотрошат всички усъвършенствания, си помислих със съжаление за примитивните пътешествия, когато човек летеше по целия кораб като дух. Отказвах да връзвам спалния чувал за стената, защото сутринта е много трудно да се излезе от него и имаше нещо забавно в това, че знаех къде си лягам (а по-точно увисвам) да си почина, но никога къде ще се събудя в черната утрин. Спалният чувал плаваше с мене ту насам, ту натам, имах под възглавничката си фенерче и често, когато докоснех при подобно летене лавицата с книги, се хващах за нея още преди да съм се разсънил, книгите се разпиляваха като подплашено птиче ято, а аз хващах първата, която ми попаднеше в ръцете, и започвах да чета под светлината на фенерчето, вътре в чувала, винаги любопитен какво четиво ми е предоставила нощната случайност. Бордовата гравитация има всъщност само тази добра страна, че като се върне на Земята, човек не прави през първите месеци множество бели в дома си. Защото е известно, че когато си свикнал, като изстискаш паста за зъби върху четката, да оставиш чашата с вода във въздуха, а след това да я вземеш в ръка, без да ти избяга нито за миг, същото правиш машинално и на Земята, но за съжаление така е и със супника по време на обяд, с чиниите и все трябва да измиташ изпочупени останки. Що се отнася до ракетния спиритизъм, винаги съм вземал на подбив тези, които се кълнат, че нещо ги е уплашило между Бетелгейзе и Антарес. Това са просто части от сушащо се бельо. Понякога нещо скърца, почуква и човек трепва радостно при мисълта, че има за спътник в самотата си някоя мишка, но от друга страна, след като няма гравитация, мишката се обърква напълно и можеш да я намериш на най-невероятни места, вещ съм по въпроса и тук вече съм на страната на прогреса. Дадох да ми монтират на борда дискутър. Както показва самото име, това е придружител, който трябва да поддържа духа с разговори, а професор Бур дьо Каланс се постара да ми намери най-нов модел, многоиндивиден. Набавих си макети на всички личности, с които бих разговарял с удоволствие. Удивително е колко е проста идеята за тези макети и колко дълго никой не е могъл да се досети за нея. Правят биоелектрически портрет на съответната личност, битират я, което означава, че я въвеждат в програма и под формата на най-обикновена касета я пъхат в дискутъра, едно натискане с пръст и ето, познатият глас се разнася в помещението, но въпреки това не става въпрос за някакъв индивид и можеш без притеснение да го изключиш във всеки един момент, да поставиш касета с друг или да отидеш да спиш. Разбира се, при подобни отношения трябва да се спазва определен минимум приличие, savoir-vivr132, не защото макетиранит може да се обиди, не може, тъй като това е негов чисто рационален екстракт, извлечение, но за лична умствена хигиена някои форми на поведение трябва да се спазват. Добре е да имаш на борда подобна психотека, но не е лошо да се знае какво всъщност представлява. За елементарния разум всяка готварска книга съдържа цялата информация, необходима, да речем, за печене на орехова торта. Но тортите, направени по една и съща рецепта, но от две различни домакини, не си приличат точно толкова, колкото Шопен, когато го свири Рубенщайн и когато го свиря аз. Рецептата, макар че съдържа всичко, е мъртва и е нужно да и се вдъхне живот, за да разцъфне. Масовото сладкарство, това трябва да се каже ясно веднъж завинаги, е вид платена проституция, а не любовно отдаване. Пристъпването към формата за печене на торта трябва да бъде индивидуално и дори, бих казал, вдъхновено от чувството за мисия и затова тортата, когато освен пресни орехи в нея са вложени деликатни, свежи чувства, запазва под лъжичката някаква, бих казал, девствена интимност, сякаш че позволява да бъде изядена за първи път на света. И ето — компютърът-дискутър е готварска книга. Формално погледнато, той съдържа всичко, но това всичко не го е грижа за нищо, на това всичко му е все едно и едва макетът на конкретния човек прави пасивните залежи от информация духовно полезни, предлага мъдрост. С една дума, става въпрос за стил. Поръчах си няколко светила на волянистиката, Бертран Ръсел133, Попър134, Фийерабенд135, Финкелщайн, Шекспир и самия Айнщайн. Преминаването през Слънчевата система беше, както обикновено, доста интересно, набелязах си такъв път, че да огледам Марс, към който имам някаква слабост от дете, застанах до илюминатора и на минаване край старите гърмящи сфери на Сатурн и Юпитер, защото винаги съм си мислил, че би трябвало да стъпя поне на едната от тях, но какво да се прави, когато отиваме в музей, никога не е в родния ни град, след като там може да отидем всяка минута, така че за целта отиваме до някоя си Италия и същото се отнася за тези между другото съвсем ефектни старини. Едва като се отдалечих на няколко светлинни месеца от Слънцето и Земята с Швейцария, където делото Кюсмих contra136 Тихи още не беше дошло на дневен ред и нямаше скоро да дойде, започнах да мисля какво да правя, а това е толкова деликатна материя, дори бих казал толкова неприятна, че никога досега не съм казал и дума за нея. Какво пък, трябва най-сетне да се каже ясно: астронавтиката намирисва на затвор. Ако не са илюминаторите, може наистина да си помислиш, че си получил солидна присъда, не за година, не за две, а най-малко за два десетака и не можеш дори да разчиташ на предсрочно освобождаване за добро държание, нито на колети от семейството, нито на посещения. Между трансгалактическата навигация и излежаването на присъда в затвора преди имаше една разлика, изразяваща се в липсата на гравитация, а сега от практическа гледна точка вече не съществува нито една и не е странно, че има индивиди, специално предопределени за такива пътешествия. Идеята на един теоретик да се набират за екипажи на космолетите затворници с доживотна присъда от земните наказателни заведения с най-висока степен на изолация изобщо не беше толкова безсмислена, както се говореше. И да стоиш, и да лежиш, и да се носиш под тавана, намираш се между четири стени, значи си затворен, а това, че навън вместо стени и пазачи има абсолютно празно пространство, не носи облекчение. От най-съвършения затвор можеш да избягаш, но от ракетата, увиснала между звездите, никъде не можеш да се измъкнеш. И това е тъжната страна на моята дейност, която досега не съм засягал. Per aspera ad astra137, но ако трябва да го кажем по-прозаично — пътят към звездите минава през излежаване на дълголетна присъда. Наистина, сам съм я пожелал и я желая. Така и сега исках твърде много на колегиума на МВР, казах, че нямам ни най-малко желание да пътувам, но го подчертавах, за да не си помислят, че могат да се отнасят към мене като към момче за галактически поръчки. Честно казано обаче, ми се искаше и то като че ли още от момента, когато прекрачих прага на библиотеката. Когато доброто старо слънце изчезна, сякаш че се разтвори в черната супа на нищото, почувствах познатата ми отдавна, не един път изпитвана празнота и реших, че трябва веднага да взема решение: да спя или да се възползвам от дискутъра. Но столетният сън не е шега работа. Бях приготвил наистина всичко необходимо — будилникът да звънне на пет милиона мили от Енция, ядене ще се спести, което има своето значение, направих също основно почистване, макар да зная, че за толкова време всичко така и така ще се покрие с прах. Най-лошо е винаги събуждането. Не понасям раздърпана брада, коси до коленете и нокти като на орел — винаги държа някъде под ръка ножичка и машинка за подстригване, но миналия път забравих къде са и трябваше да обърна половината ракета надолу с главата, като се спъвах постоянно в собствената си брада и ругаех до небесата, преди да намеря бръснарските принадлежности, без които — кой би си го помислил? — астронавтиката е невъзможна. Когато вадех завивките от шкафа за бельо, видях, че чаршафите са твърди като ламарина, а бях помолил домашната прислужница да следи за това в пералнята, и като и се ядосах, по-скоро разкъсвах, отколкото разгръщах слепналата от колата материя. Проверих също дали по калъфките за възглавници няма от обшитите с конец телени копчета, оставящи върху бузите на спящия сини отпечатъци, което трябва да избягва всеки астронавт, защото след столетен сън му се налага да се кипри с физиономия, цялата в негативни копчета, а чуждоземните същества ги вземат за неразделна част от човешкото лице. Като си приготвях разните отвратителни течности, които трябва да се изпият преди хибернацията, бавно губех желание за нея. Защо в края на краищата бях взел на борда компютър с персонализираща приставка и толкова касетирани славни мъже? Погледнах касетите. На всяка имаше име, а под него инструкция за ползване и червен надпис LIVE138 или POST MORTEM139. Разбира се, на касетата на Шекспир имаше надпис POST MORTEM, а на Филкенщайн — LIVE, защото вторият е жив, а първият не, но какво значение имаше това за възпроизвеждането? Видях в книгата за обслужване на персонализатора, че личността на умрелите се извлича от събраните им съчинения, което води между другото до това, че възкръсналите не говорят така, както са говорили, докато са били живи, а както са писали, поетите, да речем — само в стихове. Както е във всички инструкции, там имаше много неразбираеми професионални термини и неясноти, от рода на забележката, че колкото по-отдавана е умрял някой, толкова по-малко е „обяснителен“ и затова на никого не се препоръчва да се възкресяват индивиди от много стари времена с изключение на историците, защото никой друг няма да успее да завърже с такава личност разговор, освен ако не разполага с експликатор. Не мога да кажа, че от това ми се изясни нещо, затова след кратък размисъл сложих в компютъра касета с Рупърт Трути, разчитайки на това, че е professor of computer science140 и ще ми даде съответните разяснения. Веднага след като натиснах клавиша GO141, чух приятен баритон, седнах и го заслушах леко удивен, че изобщо не изчака да го попитам нещо, а заговори сам, без да млъкне.

— Аз съм Рупърт Трути от Massachusett Institute of Autofuturology142 и се занимавам, както показва името на моя научен център, с прогнозиране на прогнозите, или с откриване какво ще предсказват прогнозистите от бъдещите столетия. Любезно подчертавам, че след като съм касетон, както се наричат популярно касетиранияте лица, мога да черпя от контейнерите с памет на компютъра, в който съм сложен, без каквито и да е ограничения.

— А защо, професоре — прекъснах го аз, — вие можете, а индивидите, умрели много отдавна, по всяка вероятност не могат? Прочетох го в инструкцията…

— За да разбереш каквото и да е — отвърна Трути, — трябва да знаеш нещо предварително. Защото разбирането означава да сложиш чутото в главата, като се спазва определен ред. Именно затова никой не помни първите житейски възприятия от бебешкия си период, защото тогава още не е знаел нищо. Но, мой благородни възкресителю, колкото повече неща е разбрал някой в една епоха, толкова по-малко може да разбере в следващата, защото главата му е натъпкана със старини, а му е натъпкана, защото вчерашната свещена истина е днешен предразсъдък и досадна дивотия. Макар че съм цифроник, аз мога да използвам другите дялове от паметта на този компютър, в който сте ме сложили, защото имам някакво понятие от биология, психоника и физика, затова зная какво е експертолиза и енспертолация, но сложете тук Платон и ще се убедите, че нищо няма да научи…

— А какво е това? — попитах любопитно.

— Експертолизата е разтваряне на експертите в огромния океан от информация, а енспертолацията е защитен рефлекс, при който експертите се самоизолират от страх. Що се отнася до експертоластиката…

Може да постъпих неучтиво, но изключих професора, защото се страхувах, че с по-нататъшните си обяснения ще направи неразбираемо това, което успях да науча от него, седнах над купчината касети и започнах да обмислям как да оформя научния кръг, за да имам интелектуална полза от дискусията. Вече изобщо не мислех за хибернация. Как, след като можех да започна разговор с най-великите духове на историята, бих могъл да се отдам на цели векове безсмислено хъркане? Сложих тогава в компютъра касетите с Бертран Ръсел, Карл Попър, адвоката Финкелщайн (макар че беше дух minorum gentium143, исках да го имам в компанията си като симпатичен познат) и въпреки предупрежденията на професор Трути, добавих Шекспир. Бих се заклел, че си поръчах и Айнщайн, но макар че изсипах всичко от кутията на пода, намерих само Фийерабенд и ядосан, че не мога да направя рекламация — бях се отдалечил вече на няколко трилиона мили от Земята, — се приготвих за разговора, което ще рече, че си нагласих удобно масичката с крекери и тоник, а под кръста си сложих възглавница. Включих компютъра, но изядох и изпих всичко, а не се чуваше нищо, докато съобразих, че моите касетъчни спътници отдавна вече спорят помежду си, но високоговорителят е намален. Завъртях необходимото и чух гласа на Бертран Ръсел.

— Умът, господин Фийерабенд, е сила, с която се решават проблеми, и затова най-блестящия ум може да се използва за най-глупави неща. А мъдростта включва в себе си и избора на проблемите.

— Осмелявам се да не се съглася с лорд Ръсел — отвърна на това Фийерабенд. — Мъдростта е преди всичко самопознание, казано класически, а по-съвременно — откриване къде собственият ти разум има празноти и липси. Това е, разбира се, сократизъм. Както е известно, на идиотите им се струва, че знаят всичко. Идиотът, особено кръглият, само ако му предложите, е готов веднага да стане президент на САЩ. По-благоразумният човек първо ще се замисли, а мъдрецът по-скоро ще скочи през прозореца. Прекаленото струпване на мъдрост сковава до онемяване, макар да смятам, че мълчанието на Витгенщайн144 е имало друга причина.

— Ако се съди по вашето красноречие, колега Фийерабенд, по-скоро не сте заплашени от прекомерна мъдрост — каза Ръсел. — Не само хората са глупави, има също така глупави философски системи, резултат от явление, което бих нарекъл ефект на историческа монументализация на каквото и да е. Имало един английски крал, който искал и да остане религиозен, и да преспи с някоя и друга жена като със съпруга, макар че вече бил женен. Какво да прави тогава? Като не можел да се откаже от похотта си, променил малко религията, отделил английската църква от Рим и така се появил англиканизмът. Както е известно на всеки, който ме е чел, Хегел е бил мислител от рода на така наречените неразбираеми хвърлячи на прах в очите и именно на това дължи трайната си популярност, макар че вече не е такава като преди сто години. Прецизният глупак е по-малко вреден от неразбираемия, защото неразбираемият е невеж и поради невежеството си вниква по-навътре в нещата. Позволих си да разясня това в моята „History of Western Philosophy“145 и естествено множество обидени глупаци ме хванаха за гърлото. Като Дюи, например. За съжаление savoir-vivre е изискване не само за Камарата на лордовете, но и за философските полемики. Едва след смъртта човек може да си позволи да обхване цялата истина без ограничения. Но аз и така съм бил винаги любител на истината, което ми е струвало много главоболия. Който предлага нова философска система, дава с това да се разбере, че се е приближил до истината повече от всички хора преди него. Следователно всяко подобно предложение съдържа недостижимата мъдрост на нейния автор. А нормалното разпределение на интелигентността в обществото засяга и философите, затова и сред тях има много глупаци. Любопитно е, че тези мои неотнасящи се специално за никого наблюдения предизвикваха толкова разпалени реакции…

— А къде се поставяте вие върху кривата на разпределението на мъдростта, лорд Ръсел? — попита тихичко Фийерабенд.

— Обективно казано, по-високо от вас, защото разбрах всичко, което сте написал, а вие това, което съм писал, не сте го разбрали, във всеки случай силно сте го преиначили.

— Така ли? Но аз съм публикувал след вашата смърт…

— Ето защо ви четох, след като бях касетиран. Много сте взели от мене, в което няма нищо лошо, но трябва да се посочва учителя…

— Тъй като се изказвам тук като чисто духовен екстракт — каза Фийерабенд, — отбелязвам, че моите думи се съпътстват с леко повдигане на рамене и снизходителна усмивка. Лорд Ръсел винаги се е стараел да отчупи от философската баница по-голямо парче, отколкото може да преглътне.

— Това е от Куайн146 — намеси се хладно Ръсел.

— Трудно е да слагам на всяка казана дума биоблиографична препратка! — каза с леко раздразнен глас Фийерабенд. — Лорд Ръсел, който след смъртта си наистина е още по-малко вежлив, отколкото е бил приживе, не ми дава да кажа нито едно изречение до края. Лорд Ръсел не само е отчупил над възможностите си, но и се е нахвърлял на баницата всеки път от различна страна, все едно че общата онтология е торта или козунак, от който трябва да се изядат само стафидите…

— Айнщайн — обади се изведнъж с дълбоко замислен глас Карл Попър — сравнява това с дъска, а не с козунак. Казал е, че глупавите търсят най-тънкото място, за да пробият в него колкото се може повече дупки, а гениите се залавят с най-твърдите, чепати греди…

— Втората част е ваша, лорд Попър — отбеляза язвително Фийерабенд. — Цяло щастие е, че във философията няма чинове и постовете, защото в противен случай, заобиколен по фланговете от двама лордове, би трябвало да мълча като онемял. Според мене умът и ерудицията трябва да се уравновесяват като двете блюда на везната. Прекалено голямата ерудиция дърпа за краката малкия разум към тинестото дъно, а духът, който не е задържан от тежките гири на информацията, лети, накъдето му се иска, предимно към безотговорни фантазии. Най-важна е златната среда. Не смятам обаче за златна среда тактиката, която се основава на изключителното цитиране на самия себе си, и освен това недобросъвестно, когато някой, вместо да започне полемика по същество, дава в бележка под линия само някакви прастари драсканици, в които уж някога е обърнал внимание на този въпрос, след което читателят е длъжен да струпа пред себе си opera omnia147 на този автор, който най-напред го препраща с препратки там, където зимуват раците, преди още да се е заел с четенето на статийката му. Но в днешно време това е прекалено.

— Опасвам се, че господин Фийерабенд намеква за моя почитаем колега от Камарата на лордовете — каза Ръсел. — Има нещо такова! Но може би е време да спрем с язвителността ad personam148? В този хладен касетъчен гроб размишлявах много за моята теория за типовете. Тя може да се приложи към онтологита, а не само към логиката. Съществуват онтологични предпочитания, както съществуват предпочитания към женския пол. Аз лично винаги съм имал склонност към блондинките, а проблемите ми са идвали от това, че те не винаги са имали склонност към мене. Могат също така да съществуват различни ТИПОВЕ познание. Разбира се, казвам това като макет. Препоръчвам да се използва думата „макет“ заради мъжкия ни пол, нищо че е в plusquamperfectum149.

— Макет като пакет? — каза Фийерабенд и избухна в сямх. Най-напред се захили иронично и леко, после даде на половин мощност, след което започна да се смее така гръмко, че даже високоговорителите запращяха.

— Какво толкова смешно видяхте в моето малко терминологично предложение? — попита Ръсел.

— О, не — отвърна Фийерабенд, като все още се давеше от смях, — просто си спомних една брюнетка, защото лорд Ръсел…

— Господа — апострофирах ги меко, — осмелявам се да обърна вашето внимание върху това, че касетите ми струваха над 9000 франка и то швейцарски! Искам да се посветя в тайната на най-висшите явления на битието, искам да ми подадете ръка за помощ, фигуративно, разбира се, и макар че не съм ви равен по интелект, разчитах на резултати от вековно общуване с такива умове като вас… а сега тези блондинки и брюнетки…

— Ако някой иска да стигне някъде — каза Бертран Ръсел, — трябва да се погрижи за добри коне и да ги впрегне по съответния начин в каруцата. Ние обаче, господин Тичи (така изговаряше името ми), никъде няма да ви заведем, защото не сме дружен впряг. Всеки от нас е дърпал във философията на различни страни… Така че, ако искате да разберете нещо, моля да изключите моите ценни колеги.

Тук се разнесе хор от изпълнени с възмущение протести. Надвиках всички, като ги призовах да се изкажат по въпроса за енцианската етикосфера. Съгласиха се.

— Може би — каза лорд Ръсел — тези птичи синове са успели да създадат тази така наречена етикосфера, но така са си създали индивидуални затворчета, огромно количество невидими усмирителни ризи. Всеки достатъчно силен стремеж към всеобщо щастие завършва с построяване на затвори. Самата идея е ирационална фатаморгана на разума…

— Винаги съм го твърдял — обади се със силен старчески глас лорд Попър. — Corruptio optima pessima150 и така нататък. Спектърът на социалните състояния е едноосен, разположен между затвореното и отвореното общество. Левият екстремум е тоталитарна тирания, или тази, която управлява всичко човешко, включително и съдържанието на песните в детските градини, а десният екстремум е анархия. Демокрацията се намира долу-горе по средата. Енцианците явно са се опитали да свържат двете крайности, за да може всеки да живее в общество, което е едновременно затворено и отворено, и да прави, каквото си иска, ограден от невидимия си мехур от ненарушими предписания. Това може да се нарече тирархия, но от нея не би могло да последва нищо добро. Смятам, че там дори има повече нещастие от всякъде на друго място.

— Защо, лорд Попър? — попитах аз.

— Защото този, когото изтезават в една полицейска държава, може поне да вярва, че ако престанат да го изтезават, би могъл да изгради с останалите един щастлив свят. А този, който е гален непрестанно под надзора на държавата от така наречената синтура, не може дори мислено да избяга някъде, защото вече няма къде. Поносими са само средните състояния на обществената агрегация.

— А аз мисля — каза Фийерабенд, — че където няма law and order151, печелят зъбите, лактите и ноктите, а където има law and order от пелените до крематориума, нещастието трябва да е същото, само че има друг вкус. Лорд Попър със своята апология на отвореното общество трябваше да отбележи, че това е учтиво название на ситуация, в която има големи и малки кучета, на които им е позволено да се лаят, но не да се хапят. Като дете се зачитах в красиви разказчета за бъдещ свят, в който жените домакини се преквалифицират в доцентки по лимнология, портиерите в професори по обща теория на всичко, а останалите творят, колкото си искат, в резултат на което се възцарява нечуван разцвет на изкуствата. Чудно е колко много хора, които съвсем не са били глупави, са вярвали в подобни глупости. Ами че повечето от тях изобщо не искат да прекарат живота си като събират стари раковини и не ги интересуват други раковини освен тези в клозетите, а за въпросите, свързани с края, започват да мислят след посещение при лекаря, който на въпроса за диагнозата дава уклончиви отговори. Ефектите от тоталната автоматизация трябва да са ново издание на така нареченото в средновековието Hollenfahrt152. Различни пътища водят към ада. Някои са покрити с рози и полети с мед. Отвореното общество е по-добро от затвореното само от гледна точка на това, че от първото е по-лесно да избягаш отколкото от второто. Друга работа е, че не се знае къде да избягаш. Но винаги е по-приятно да имаш зад себе си отворени врати, отколкото врати с решетки и заковани с гвоздеи за рамката. Аз поне така възприемам това.

— А аз писал ли съм някъде, че отвореното общество е някакъв идеал? — нахвърли се Попър върху Фийерабенд. — Като скептик винаги съм бил на страната на по-малкото зло.

— Жалко, че не сте се ограничили с това — каза Фийерабенд, — защото вашата концепция за научното познание не издържа на критиката, както съм посочил, и между другото не съм нито първи, нито последен.

— Самият Айнщайн призна, че имам право — започна живо засегнат Попър, но Фийерабенд не му даде да довърши.

— За обстоятелствата, при които Айнщайн, човек с добро като на гълъб сърце, е признал, че имате право, сте писал вече, лорд Попър, толкова пъти, че е достатъчно само да споменавате къде. Доктор Чипендейл ми каза, че тогава Айнщайн е имал мигрена и е погълнал значително количество прахове за главоболие, чието затъпяващо действие е познато на всички.

Обиден, Попър млъкна. Дългата тишина беше прекъсната най-сетне от Ръсел.

— Моят уважаван колега философ от Камарата на лордовете е имал нещастието да се роди системен философ във време, в което вече не може да има системна философия. Трябва да се погледне истината в очите, колега Попър! Господин Фийерабенд е умерен анархичен екстремист в теорията на познанието, аз съм неимперативен антиинтуитивен категориалист в аналитичен стил, а лорд Попър е създател на няколко остроумни концепции, но е също така и несинкатегорематичен нагревател на неутрализирани онтологично кюфтенца в сос от Circulus Vindobonensis153. От кръга, в който Витгенщайн сия, сия, докато не престана да сияе. И кръгът прашасва на тавана. Та еклектичният синкретизъм в произведенията на господин Попър…

— Вие сте си сменяли възгледите по-често и от долните си гащи! — извика ядосаният, направо изваден от социостатично равновесие лорд Попър. — Какво ви е останало от годините на първата ви младост, лорд Ръсел? Три тома „Principia Mathematica“154, писани с мъка в продължение на години. Затова нямам търпение да кажа, че Чанг Венг или Пинг Понг, защото не мога да помня китайски имена, програмира компютъра си така, че всичко, което Б. Ръсел е доказал в прословутите си „Principia“, машината го свърши за осем минути, със средна скорост на самоубиец, който се е хвърлил от деветдесетия етаж на Юпитер, където, както е известно, гравитацията е толкова пъти по-голяма от земната, колкото пъти домашната прислужница на господин Тихи е объркала сметките от пералнята в своя полза.

Последните думи ми се сториха толкова шокиращи, че направих значително усилие и наистина веднага отворих очи. Най-лошото беше това, че не знаех в кой момент съм заспал, но се срамувах да си го призная. Като че ли обаче не бях изпуснал прекалено много, защото се препираха, макар и не чак така, както ми се беше присънило. За да ги раздвижа малко, вкарах в дискутъра двама волянисти, единият се казваше Биониз Рьорен, а другият Пиер Сомон, и веротно под влиянието на някакво вцепенение на духа, в каквото поставя човека дългото пребиваване в празното пространство, си помислих, че ако двамата бяха един индивид от индиански произход, щяха да се казват Ревящата сьомга155. Професор Сомон се оказа ценна придобивка за нашата компания като познавач на волянската философия. От XXII век тя била, изясни ни той, релативистична по отношение на субекта, а приложна по отношение на обекта. С други думи, тогава, когато на Земята субектът или, по-просто казано, философът е винаги човек, на Енция философстват и машините, а също и облаците, защото някои видове съобразони, отнасяни от вятъра, се събират по границата на тропосферата във вид на необикновено разумни цирокомулуси и нимбостратуси, които като нямат какво друго да правят, размишляват за смисъла на битието. Времето на Акс Титоракс, бунтарския мислител, заобиколен и на смъртното си ложе от верни ученици и полиция, си е отишло безвъзвратно. На миналото принадлежат също така проблемите на една или друга власт. Истинските дилеми възникват за философията едва когато благосъстоянието придобие тревожни размери. След като лошите неща трябва да бъдат все по-малко, а приятните все повече, то с логическа необходимост оптимумът се покрива с максимума на благата, свободите, удоволствията и развлеченията и с минимума опасности, болести и тежък труд. Минимумът е равен на нула, следователно никаква работа, никакви болести, никакви опасности, а максимумът е там, където сладостта от живота става неизчерпаема. Този с такава прецизност установен оптимум никой обаче не може да издържи. Някъде по пътя прогресът се превръща в собствено противопоставяне, но никой не знае къде. На това се основава така нареченият парадокс на Шлапенрок и Кикс. Като взе думата след своя колега, професор Рьорен ни разясни, че не е чак толкова зле, колкото може да се предполага. Във всяко общество има мърморещи ретрогради, които дърпат назад към така наречените „минали добри времена“, но няма връщане в миналото. Напротив, етикосферата трябва да се издигне на нова висота на развитие. Засега това е само проект на управляващите, разработен от Съвета на ентофилите156. Идеята изглежда твърде проста. Всяко общество отговаря най-добре на хората от някакъв конкретен тип. И изобщо не е задължително тези хора да принадлежат към неговия елит. Благодарение на вродената си природа те правят с удоволствие именно това, което е важно и възможно за тяхното време. Това са конквистадорите в епохата на имперската експанзия и търговците, когато тази експанзия завладее далечни територии. Могат да са учени, когато първостепенно значение има науката. Духовници по време на воюващата църква. Има също така хора, на които не им е удобно в спокойни времена и които между другото могат сами да нямат ясна представа за това. Те набират сила по време на всеобщи катастрофи или войни. Има също така готови да се жертват хора, които живеят като помагат на другите, и има аскети, които извличат полза от лишенията. Историята е театър, а обществата са актьорски колективи, които получават роли в играещите се пиеси, но никоя от тези пиеси, през никой исторически период, не дава поле за изява на всички актьори. Създадените за велики трагици нямат нищо общо с фарсовете, тъй както бронираните рицари нямат място в камерните граждански представления. Егалитаризмът е житейска програма, в която всички трябва да играят наравно и по малко и никой там не може да изиграе голяма романтична роля, защото за такава няма място. Такъв нещастник е осъден да си съперничи с останалите по брой на изядени твърдо сварени яйца, по каране на велосипед с гърба напред като едновременно с това изпълнява скерцо в ла минор на цигулка или подобни палячовщини, които единствено свидетелстват за пропастта между неговите стремежи и скърцащата действителност.

С една дума, различните времена дават предимство на различни характери и във всяко едно от тях значителна част от обществото е масов фон за избраниците на съдбата, защото единствено чистата случайност може да направи така, че съответният темперамент да съвпадне със съответния за него исторически момент.

Това може да се каже и малко по-иначе. Светът, в който индивидът с определени качества на духа може да ги развие най-добре, е особено благоразположеният към него свят, но няма такова универсално благоразположение на света, което да удовлетворява в една и съща степен всички видове човешки натури. Такава възможност дава едва създаването на синтетичната среда. Тя може да бъде благоразположена към отделните хора по индивидуална кройка и нагласа (но за благоразположение към определени натури трябва да се признае и съобразната съпротива на света, защото има някои от тях, които са родени за борба с противодействията). Следователно средата ще бъде предизвикателство за тези, които обичат да рискуват, спокойно пристанище за порядъчните меки души, непозната земя за откривателските натури, скрито съкровище за романтичните търсачи на приключения, олтар за жертвоготовните, за стратезите — бойно поле, област на непрестанен труд за работохолиците и не се знае само засега какво трябва да прави подобен свят с подлеците, защото и такива не липсват. Вглеждането по-отблизо показва, че съществуват огромно количество разновидности на героизма и страха, на любопитството и безразличието, на жаждата за борба и жаждата за спокойствие, а същото засяга и подлостта. Така че благоразположената и разумната среда трябва да стане крояч на жизнената материя и така да я шие, че всеки да получи това състояние, което му съответства най-добре. Една само, но ужасна трудност трябва да се преодолее, за да стане това, когато всички технически средства бъдат вече готови като среда, която се адаптира безпогрешно към човешките натури. Всеки трябва да чувства пълна автентичност на битието си. Никой не трябва да смята, че играе като на сцена и следователно може да слезе от нея всеки момент. Че го заобикалят специално направени за него декори. Ако това е игра, а по-скоро система от много игри, дадени от средата на нейните обитатели, тази игра трябва да бъде без съдебни искове към нея и без прекъсване, смъртно сериозна като живота, а не условна като забавление. Така нито един играч не ще може да напусне обществената шахматна дъска, за да я погледне извън нейните очертания. Той не трябва да знае какво му предстои, никой не може да подрежда правилата на собствената си игра или на играта на другите индивиди, защото в подобно положение това са прерогативи, равни на Божите. Оттук възниква старият като света въпрос quis custodiet ipsos custodes157? Кой трябва да стане този Deus ex machina158, който пази ангелите хранители на отделните индивиди и се грижи чрез тях за колкото справедливата, толкова и съвършена оптимизация на съществуването им? Зад всеки, дори и най-находчив отговор на този въпрос, непременно застава призракът на криптокрацита159 и борбата се води за нейното елиминиране, така че разпределението на синтетичните съдби да бъде изцяло децентрализирано. Този социотехнически проблем в превод на езика на традиционната религиология означава да се даде начало на пантеизма. Криптократът няма да може да бъде намерен по същия начин, по който не може да бъде намерен Бог, защото е навсякъде едновременно. Но ако нещо в тази преправена хармония се развали, кой ще го поправи? А тъй като някой трябва също така да я проектира и да я пусне в действие, на този индивид, или група индивиди, ще бъде предопределено да изиграе самозвано, явно или, още по-лошо — тайно, ролята на Бог в това всеобщо представление. Засега се говори за многофазов преход от обикновена към криптопревиденциална етикосфера. Донякъде почти както е в Библита, прасъобразоните ще създадат съобразоните, съобразоните ще дадат на света съобразонилите, които ще поставят началото на следващите поколения, докато се стигне до стабилизаторите, наречени окончатори, които се равняват по саморемонтиращата си сигурност на стихиите на Природата. И това ще бъде Рекреационна креация в рамките на Космическото прасътворение. Далечен е пътят, отрупан с препятствия, но целта е видима и оптимистите смятат, че след някакви си двеста до триста години парадизацията на Воляния ще стане постигнат факт.

Това изложение направи на касетонците колкото значително, толкова и отрицателно впечатление. Самото съзнание за непостижимо аранжиране на съдбата, заяви лорд Ръсел, е катастрофа за разума и призив за бунт. Трябва да се опасяваме в това напълно ново общество от безчет нови форми на безумие, страдание и отчаяние. Дори Карл Попър се съгласи тук с Ръсел. Но Фийерабенд отбеляза, че това не би трябвало да е толкова лошо. Защото има, каза той, неща значително по-лоши от старателно дозираното всеобщо щастие. Другите не искаха да се съгласят с него. Изведнъж думата поиска мълчащият до този момент адвокат Филкенщайн. Уговорих двамата лордове и Фийерабенд адвокатът да получи възможност и да представи своята гледна точка, с което в края на краищата се съгласиха без особено голямо желание.

— Господа — обади се Филкенщайн, — макар че съм само едно второразрядно адвокатче с по-скоро безинтересна клиентела, изключвайки присъстващия тук господин Ийон Тихи, и през живота си не съм прочел толкова мъдрости, колкото всеки от вас е чел за един ден, искам да дам и моята лепта, след като съм се оказал в тази касетъчна компания. Моят, благословена му памет, баща имаше в Чорткова антиквариат и много свободно време, така че четеше философите и не слагаше капка в устата си с изключение на пейсахувка160 един път в годината. По това време във Лвов излизаше един вестник за борба с алкохолизма, „Лъчезарна трезвеност“, и един редактор, като знаеше възвишените интереси на баща ми, го помоли за една статия. Алкохолизмът, отговори на това баща ми, е отвратително нещо и би било по-добре, ако го нямаше. Но дори да се насъберат аргументи с най-голяма тежест, все едно от това няма да се получи нищо, защото „Лъчезарна трезвеност“ не се чете от пияниците, чете се само от въздържателите, за да подкрепят убеждението си, че са по-добри, а когато на някой пияница му завият във вестника херинга и той хвърли око на статията ми, или ще я използва за гадна цел, или веднага ще се напие от огорчение, че се е поддал на един толкова пагубен порок. Много се извинявам, но не вярвам, че писането на такива мъдри, задълбочени книги за щастието и морала, каквито е писал лорд Ръсел, биха могли да спасят и една муха да не и откъснат крилцата. Когато бях малък и си играех, майка ми от време на време ми викаше от другата стая: „Спут, престани“, макар че не знаеше какво правя, но не смяташе, че правя нещо добро, и същото може да се каже за човечеството. За съжаление, то не иска да престане. Баща ми абонираше „Илюстриран седмичник“, където бяха снимани Мъките на Белия човек, който с корков шлем на главата и уинчестър в ръка е сложил крак върху носорог, а зад него стои тълпа изпотени голи негри с вързопи на главите и дръжки от кафени чашки в носа. Тогава мечтаех черните да хвърлят вързопите и да изгонят белите от Африка, като преди това счупят в гърбовете им уинчестърите. Събирах станиол от шоколад „Хазет“ за откуп на малки негърчета, като го правех на голяма топка, само че не можах да разбера къде трябва да отида след това с нея, за да откупя някое негърче. А сега вече белите експлоататори ги няма, има само черни бивши капрали от Чуждестранния легион, които или сами колят своите абаносови съплеменници, защитили докторат в Кеймбридж, или нареждат това да го направи лейб-гвардията, а средствата за екзекуция доставят от Англия и други високоразвити в промишлено отношение страни. Сега чернокожите заповядват да бъдат короновани от чернокожи и само вътрешностите, които им вадят при изкормването, са също така червени като преди. Днес няма никакви наказателни експедиции, а държавни интереси, но не вярвам убитите да виждат особена разлика в това. Вече няма Deutsch-Ostafrica161, нито каквито и да е други колонии, само една независимост и на никого отвън не е разрешено да се намесва, за да не пречи никой на суверенните кланета. Вие говорите тук за всеобщо щастие, че цялото не можело да го имаме, а само частица от него. Щастието по всяка вероятност е относително нещо. На петнадесет години попаднах в лагер на смъртта, където моряха хората с газ като дървеници. Останах жив, защото Кацман, вторият заместник на коменданта, ме взе да му чистя жилището, а беше през лятото и търках със смазка пода без риза, на колене, и на него му хареса гърбът ми. Доколкото зная, искаше да направи подарък на жена си, която живееше в Хамбург, и беше измислил това да е абажур за нощна лампа. Намери сред затворниците специалист по татуировките, защото там имаше дори такива, които знаеха санскрит, което впрочем нямаше за тях по-практично значение, и му поръча да направи на гърба ми затрогваща рисунка. Беше много порядъчен човек този майстор на татуировките и ме татуираше толкова бавно, колкото можеше, макар че Кацман го караше да бърза, защото Geburtstag162 на госпожа Кацман наближаваше. На колана на панталоните си правех резки колко дни живот са ми останали, докато Кацман не получи писмо от Хамбург, че жена му е загинала заедно с децата по време на бомбардировка. Той не обичаше новите лица, а може би искаше да провери как върви довършването на рисунката, с една дума — продължих да чистя при него и виждах неговото отчаяние. O Gott, O Gott163, повтарше той, и за какво ми се случи това нещастие? Дадоха му отпуск за погребението, отиде и повече не се върна. Благодарение на това преживях някак си, защото неговият заместник ме държеше за всеки случай в готовност, ако Кацман се ожени отново или нещо от този род и абажурът отново бъде поставен на дневен ред. Само ме оглеждаше от време на време и казваше, че това е много елегантна работа, на този майстор на татуировките, който по това време вече беше издимял през комина. Щастието се сплита с нещастието по най-различни начини, драги господа. Ако бях тук телом, бих ви показал рисунката. Оттогава ми се струва, че на хората трябва напълно да им е достатъчна липсата на нещастие. Никой да не може да мачка хората като въшки край огън и да казва, че това е например висша историческа необходимост или че това представлява единствено встъпителна фаза към бъдещото съвършенство, или че няма нищо подобно, защото това е само вражеска пропаганда. Не искам да обидя тук никого от господа касетъчните макети, не намеквам за никого, защото изобщо не обичам намеците, но много кръв е пролята именно в резултат на разни видове философии. Та нали философите са открили, че нещата не са такива, каквито ни се струват, а инакви, и е любопитно, че резултатите от хуманистичните системи са били всъщност никакви, а от другите, като ницшеанската — кошмарни, и дори се е постигнало заповедите за любов към ближния и директивите за построяване на земен рай да бъдат превърнати в доста масови гробове. Всеки философ естествено ще каже, че тези метаморфози са нямали нищо общо с философията, но аз не съм съгласен с това. Имали са и то много. Тези извъртания на названията може също да се определят съвсем иначе, защото всичко може да се нарече съвсем иначе, и нещастието на разума е именно в това, че може. Може да се докаже, че обикновената свобода е съвсем нищо в сравнение с истинската свобода, и когато обикновената свобода бъде отнета, това е от полза за всички. Кой е авторът на такива увъртания? Неприятно ми е да го кажа, но философите. Струва ми се, че след като съм спасил кожата си да не стане на абажур, нямам право да се преструвам, че това не го е имало. Сега пишат за това с ужас и разкаяние, особено в Германия, защото там е най-демократичната демокрация в Европа. Сега, но преди беше фашизмът. Пишат, че това е бил черен исторически час и друг такъв няма да има. Но нали все пак този черен час все още го има. Сърцето се свива на човек, който е вярвал в деколонизацията и сега чете, че чернокожи са пуснали на чернокожите повече кръв отколкото преди това белите. Затова смятам, че някои неща не трябва да се правят в името на каквито и да е други неща. На каквито и да е! Нито добри, нито лоши, нито възвишени, нито свързани с държавните интереси, нито заради всеобщото добро след няколко десетки години, тъй като всичко може да бъде аргументирано. Защо изведнъж идеално състояние? Не е ли по-добре, когато никой не може да направи от никого абажур за лампа? Това е конкретно, а за измерване на идеалното състояние никой още не е измислил метър. Затова аз не бих отрекъл етикосферата. Наистина, да се направи невъзможно правенето на зло е също зло за много хора, тези, които са много нещастни без нещастието на другите. Но нека те да са нещастните. Някой винаги трябва да е нещастен, иначе не може да бъде. Това е всичко. Никого не исках да обидя и нямам вече нищо повече за казване.

В касетите се възцари като че ли някакво смущение. Във всеки случай никой не се обади дълго време, накрая сред космическата тишина думата взе лорд Ръсел.

— Адвокате Финкелщайн, вие имате и нямате право. Ако философията понякога е сеела зло, то е затова, защото злото е обратната страна на доброто и едното не може без другото. Човешкият свят е движение на самоизмъчващи се разумни (с малки изключени) същества във времето и пространството. Макар никой да не е изчислил това, смятам, че сумата на мъките и страданията е историческа константа, най-много с тази поправка, че е пропорционална на броя на живите, или остава постоянна, пресметната на глава от населението. Винаги обаче съм искал да вярвам, че настъпва някаква бавна промяна към по-добро, но действителността е опровергавала след това моите надежди. Бих казал, че човечеството показва днес по-добри маниери, отколкото в Асирия, но ни най-малко не и по-добър морал. Просто сега някогашното високомерие на човекоубийците е сменено с разни предлози и камуфлажи. Няма публични екзекуции, поне в повечето страни ги няма, защото се е приело, че това не подобава на една благоприлична държава. Но „не подобава“ е нещо различно от „не е позволено“. Първото заключение се отнася до savoir-vivre164, а второто до етиката. По своята същност човечеството се променя много бавно и незначително. Вече никой не помни, че подаването на ръка за поздрав е дошло от проверката дали поздравявания не държи остър камък. Плюс това в етиката не е обвързваща никаква математика. Когато тук загиват пет милиона души в лагерите на смъртта, а там едва осемдесет хиляди деца умират от глад, не може да се прави сравнение, за да се каже кое е по-добре. Не може да има такава сметка, която да установи, че нещастието на майката на само едно такова дете, когато то умира от глад, а тя не може да му даде нищо освен пресъхналата си гръд и разкъсващото си сърце, е по-малко нещастие от възпитания в Сорбоната тип, който избива в Азия четвърт от своя народ, смятайки, че точно тази четвърт пречи за реализирането на неговата възвишена идея за всеобщо щастие. Няма дори да споря с вас за сферата на философията. Нека бъде, както искате — философията е всичко. В известен смисъл е, защото когато снася яйце, кокошката проявява с това емпиричен, рационалистичен, оптимистичен, казуалистичен и активистичен светоглед. Тя снася яйце, значи прави нещо, или е активистка. Мъти това яйце с убеждението, че то може да бъде измътено, а това вече е значителен оптимизъм. Тя разчита да има пиленце, от което ще израсте следваща кокошка, значи е плюс това прогнозистка и казуалистка, след като вижда причинна връзка между топлината на корема си и развитието на пиленцето. Тя само не може да изкудкудяка всичко това и нейната философия има инстинктивен характер — вградена е в кокошето и мозъче. Но ако е така, адвокате Финкелщайн, това означава, че от философията не може да се избяга. Това не може да се направи и не е истина, че primum edere, deinde filosophari165. Докато има живот, ще има и философия. Наистина, философът е длъжен да бъде верен на своите убеждения. Но по-скоро не е. Така че нека поне се старае да е верен. Аз се стараех. Също се съпротивлявах на злото по наивен, смешен и безрезултатен начин, като седях на паважа, за да протестирам срещу войната. Нищо не постигнах, но ако можех да изляза от касетата, щях да правя същото. Всеки трябва да прави своето и това е. Не смятам, че успяхме да развеселим душата на нашия самотен домакин. Защо не казвате нищо, господин Тичи?

— Искам след философите и юристите да дам думата на един човек на изкуството — казах и включих касетата с Шекспир. Нещо там пошумя малко и накрая се чу глас:

Възкресяваща някаква сила ме повика във някакъв свят, но без мойта телесност немила; този тъмен пред мене квадрат не прилича на моя ковчег, ни прозорец е, гледащ в нощта към дървета със мокри листа, нито в рай ме е тя приютила, посред ангели паднал човек, и макар че с послушен съм дух, безтелесен в момента съм аз, само говор съм аз, само слух, значи Божи не търси ме глас да застана лице във лице, сетива да надам към светлика; някой друг значи тука ме вика, мене, мъртвия с нямо сърце, и духът ми на плът вече става, със магия се той пресъздава, сляп и гол ме отново създава и трепти мисълта-възкресение; кой, защо е направил това, от какво вдъхновен озарение, та, невидим за всички в нощта, на служители, що не познавам, смях с шеги и закачки да давам, огън да стана, да бъда жарава; кой ли, мисля, това го решава — да ме вика, какво е желал, кой ли аз съм, какво ли съм днес; преспокойно отиде си някога Били, той със своя магически жест от кралски особи по-имаше сили; тревога, почуда сега ме измъчва в затвор, но затвор ли това е, прилича по-скоро на бирена бъчва, която търкаля се нейде в безкрая, минавайки много пустеещи мили, и нейните обръчи ръчно ковани със тропот небесния будят терен, а в тебе събуждат най-силния страх, Шекспире бедни, сега възкресен, с душевни покриващ се рани, защото в душата ти тайно блуждае, паякът, който причудливо знае от думи неведоми мрежи да сплита за спинове, байтове или естрах, а Шекспир изобщо кого да попита, та в знание с другите тук да е равен, въздухът наш от какво е съставен, или какво е това фотограф. Някога знаех — пред мен е Фалстаф, но днес научавам, че има в кръвта, някакви цветни, различни телца, и че във мен е, не идва отвън, дарбата моя, нещо изтляло, да чувам на римите нежния звън като под някакво тежко махало, което е тъй непонятно за мене, тъй че гласът ми е тръпнещ и плах, стенен часовник сякаш че стене, а гирите негови дърпа с замах от смъртния изход бъбривия страх…

— Господин Шекспир, успокойте се. Вие просто сте макет. Но може би някой от вас, господа, ще му обясни по-добре това? Вие, да речем, лорд Ръсел?

Предизвикан по този начин от адвоката, Бертран Ръсел наистина обясни на касетъчния Шекспир откъде се е взел, как става това и защо. Лекцията беше доста елементарна, по-скоро дълга и въпреки това не знаех дали посветеният в скромните елементи на кибернетиката и психониката ще успее да ги разбере. Но когато Ръсел завърши, никой не взе думата. Отново се възцари кратко мълчание, докато не го наруши получателят на поученията.

Благодаря, милорд, за светлата утеха, че чудо не смъртта ми днес прекъсна и че като Лазар няма да възкръсна, с червив корем в мъртвешка дреха… Защото в машина ви дойдох на гости, там tertium datur166 — ни смърт, ни живот, и само зъбчатки държат във хомот душата сама, без мъртвешките кости. Изкуство същинско, забава човешка, без кръв сътворена, без строга присъда, а аз, между „да бъда“ и „да не бъда“, не виждам да има тук някаква грешка. Във гроба са костите мои до днес: тук съм и няма ме в същото време, но този, който духът им отнеме, не мене, а той се петни със инцест. И след като вече разкрих си сърцето, наведете ухо за молбата на шута: нека се върна, да бъде тя чута, освободен от света чрез небитието. Но ако лъжата си вий продължите и нищо хода тук свой не обърне, Шекспир няма със стих да отвърне, а с рев предсмъртен на звяр във ушите. Зная, че рай и ад са едно състояние и да твърдя друго не си заслужава, нека играта на зарове да продължава, а за мене останалото да бъде мълчание. (обратно)

IV. Оглед на място

Кал, блата, тресавища, плякащи ями, гнили изпарения, мехури газове, синьокафва мъгла, която дръзни гърлото — ето какво е мястото на моето курдландско приземяване, ето къде долетях след 249 години, както показва броячът. Като заобиколих отдалече блестящата Луна, която ме беше подвела някога, се насочих към севера, който зеленееше по края на полярните снегове, като оставих далече зад кърмата на кораба сивите обриви на градовете. Когато слязох за първи път по трапа, едва не се удавих в рядката кал, защото блестящият от влага тревен килим се оказа блатна кора. Нищо така оплескано като кърмата на моята ракета май не съм виждал досега. За лагер не може и дума да става. Като че ли трябва да си направя някаква пирога, а най-добре ще е да си взема водно-кални ски. През нощта — бълбукане, кълколене, пльокане и хлипане на блатни газове. А как смърди тук! Нямаше за какво да бързам.

Ракетата потъва бавно в мазната субстанция. Изчислих, че за една седмица ще потъне до носа. Трябва да започна бързо разузнаване. Но как да бързам с разузнаването при такива условия? Тъй като вчерашният ден беше нулев, на днешния давам номер първи. Върнах се от обиколката омазан до ушите, но много доволен, че видях курдел. Но може и да беше кхуердел или КРДЛ. Беше прекалено тъмно дори в полезрението на ноктовизора, за да мога да разбера добре. Страховито животно. Вървеше, вървеше и вървеше край мене, както бях клекнал зад един прогнил пън, и краят му не идваше, макар че през цялото време се движеше в тръс. Какво е за него калта, след като има крака като кули. Прецених, че е четвърт миля, или възел, ако се има предвид воднистия терен. Така че видях истински курдел. Курдлите съществуват. Те са животни, а не някакви градоходи. Но дали моето наблюдение има силата на доказателство? Нали не мога да го кача на барда на ракетата. Трябва да си помисля. Утре е следващата обиколка, този път през деня.

Ден втори. На тази планета стават необикновени неща. А по-точно — отвратителни. Още не съм се отърсил от впечатлението. Видях със собствените си очи как един голям курдел се приближи в тръс до един по-малък — това стана насред голо поле, доста сухо дори, обрасло с червеникава тревица, сред каквато на Земята можем да намерим червена млечница, — та притича той до малкия, който пасеше, подуши го отвсякъде, повърна и тогава другият падна най-напред на предните си, а след това на задните си колене, съвсем като камила (но по-голяма от кит), изяде всичко, облиза се и зави. А зави толкова диво, глухо, хрипливо и печално, толкова безнадеждно и мрачно, сякаш виеше вечно намръщеното пространство, та чак мраз прониза тялото ми, изпълнено все още с отвращение. Тогава големият хвана коленичилият за ухото, откъсна му го с едно щракване на челюстите си и започна да дъвче, като мляскаше методично и движеше уста напречно като крава, когато къса със зъби млади листенца. След това отхапа другото ухо на малкия, но веднага го изплю, сякаш не му хареса на вкус. Тогава коленичилият се раздвижи. Явно му се повдигаше. Като се гледаха отблизо в очите, ококорени стъклено, големият и малкият курдел зареваха така, че чак ме полазиха тръпки. След което се изправиха, поровиха почвата със задните си крака и се отправиха без да бързат в противоположни посоки. Какво ли можеше да означава това? Приближих се внимателно до отъпканото място, с ями като същински кладенци, следи от краката им, сплескани в петите и по-широки от еднофамилна къща. От зеленикава локва, голяма колкото езеро, тихо, без нито една дума излизаха ниски прегърбени същества, съвсем човекоподобни, защото бяха двуноги, но всяко имаше отзад допълнителна двойка къси крайници, от които се стичаше не толкова вода, колкото по-скоро течност, за чийто произход изобщо не бих искал да разсъждавам. Бяха цивилизовани, защото имаха дрехи, и то двуредни, с копчета както отпред, така и отзад, с широки коланчета — съвсем като на реглан, — а допълнителните им израстъци изобщо не бяха крака, а нещо като поли на фрак. Бях взел полите за крайници, защото се полюляваха доста тежко при движението на съществата, натъпкани като чували, и ето че един от тях бръкна вътре и в ръцете му се озова кожен мех, който веднага допря до устата си. Значи бяха джобове за слагане на ядене и пиене. Като пиеха често от меховете, те събираха в торби водораслите, които плаваха в локвата, след това един висок изкашля нещо, всички се построиха в дълга редица и отнякъде, но понятие си нямам откъде, се появи бюро. Трябва да беше сгъваемо и сигурно някой го е носил като раница на гърба си. Високият седна зад бюрото, редицата същества, образувайки набързо дълга опашка, започна да се движи бавно, а като минаваше пред седящия, който беше някакъв чиновник — в това не се и съмнявах, — всеки му показваше поред нещо триъгълно, белезникаво, което държеше в ръката си, може би удостоверение, а може би хартиена или пластмасова карта. Седнал с широко разтворени назад колене, чиновникът постъпваше с всеки от проверяваните по един и същи начин: най-напред гледаше документа му, след това лицето му, а накрая надничаше в неголяма, много дебела, мокра, мръсна книга или тетрадка, като движеше пръст по страниците, сякаш търсеше там съответното място. След това вземаше триъгълната карта от проверявания, слагаше я на бюрото, удряше печат и кашляше кратко, а аз продължавах да се чудя как всъщност може да прави всичко това наведнъж, защото за да разлиства книгата, му трябваше трета ръка, а видимо имаше само две. Накрая забелязах, че не седи на никакъв стол, а на един от своите побратими и той, свит под тежестта на чиновника, му подаваше постоянно някакъв списък или каталог. Това се вършеше доста умело дори, но краката ми изтръпнаха, защото бях приклекнал в неудобно положение зад купчина кал, после проверката свърши, бюрото се озова със сгънати крака на нечий гръб, всички застанаха в колона по трима и замаршируваха направо към хоризонта, където синееше гъста иглолистна гора. Приклекнал през цялото време, не се осмелих да се покажа. Като се върнах в ракетата, се мих, чистих се, оправях си облеклото, особено обувките, и мислех за всичко видяно.

Ден трети. Много бих дал да разбера това, което ми се случи да видя днес. Отдалечих се от ракетата на цели петнадесет възела, местността там е значително по-суха, но от близкото тресавище се носят над самата земя белезникави ивици мъгла. Най-напред попаднах на курдел-единак, който спеше под ниското слънце. Трябва да го мъчеха лоши сънища, защото хъркаше страшно, с тежки хрипове, а когато въздишаше, истинският вихър, който излизаше от полуотворената му паст, разпръскваше мъгливите изпарения. Смрадта едва не ме събори на земята, затова направих заобикаляща маневра и го доближих откъм посоката на вятъра, за да го снимам няколко пъти. Снимките щяха да станат превъзходни, но за съжаление, когато сменях филмите, касетките паднаха в една яма, пълна с вода и кал, следа от неговия крак, и аз не се реших да се гмурна в лепкавата мас. Курделът беше истински колос. Като го видях отдалече, отначало го взех за някакъв кораб, изхвърлен на брега от бурята, но забелязах как хълбоците му се движат при дишането. От гърба му висяха парцали линееща кожа. Липсваше голяма част от опашката му. След това в пътеводителя намерих описание на такива индивиди, които губят опашката си, защото си я изяждат сами. Обикновено престарял и по тази причина вече доста засегнат от склерозата, такъв курдел се нарича каудиперд167. Бързо се убедих, че старецът е населен. Фотографирах го от различни страни и записвах неговите стенания по време на съня му, после, като огладнях, изядох част от сухите провизии, които бях взел със себе си. Вече ставаше тъмно, когато във все още зеещата паст заблестяха светлинки. Значи курдлите все пак дишат огън, помислих си, като сметнах, че имам случай на самозапалване, но това бяха фенерчетата на вървящи едно след друго същества, каквито вече бях виждал. Те обаче бяха облечени по-различно от тези, които видях предния ден. Имаха триъгълни, макар и омекнали от влагата шапки a la168 баница, а фракчетата им бяха препасани косо с широки разноцветни ленти. Нещо блестеше по тях, може би ордени или медали, но с всяка секунда ставаше все по-тъмно и макар че използвах полеви бинокъл, не можах да разбера от укритието си какво е това. Този път се изсипаха от курдела в много голямо количество, може би двеста. Спуснаха се тичешком пред очите ми всеки срещу всеки, сякаш че се нападнаха, но не се биеха, а само се качваха един върху друг, като подскачаха и се превиваха. Това напомняше демонстрация на акробатически умения, защото от катеренето се оформиха четири центъра, четири стълба от впили се един в друг индивиди трепереха напрегнато близо до спящия гигант, а други продължаваха да притичват до тях и се катереха бързешком нагоре като обзети от масова лудост, сякаш че искаха в общо умопомрачение да направят от себе си стълба до облаците, жива Вавилонска кула. Най-сетне от върховете на четирите телесни колони започнаха да се прехвърлят сводове със сплетени ръце и крака и дъхът ми спря, защото разбрах какво всъщност правят. Със собствените си тела бяха създали подобие на курдел! Това обаче не беше никаква лудост, а дори и да беше, в нея имаше система, защото един по-висок индивид, с калпак от пера, целият окичен с ленти и отличия, надаваше през подобен на фуния мегафон викове, като съвсем явно ръководеше мъчителното катерене и сплитане. Спомних си какво бях прочел в най-старите експедиционни доклади в библиотеката на МВнР, затова смятах, че лъжекурделът ще тръгне от мястото си, макар по начало да знаех, че това е невъзможно физически. В същото време се показа луната и въпреки че не и се радвах, защото ми напомняше за някогашната ми излагация, сега ми помогна много със светлината си. Беше пълна и през нощния бинокъл разглеждах лъжекурдела дотогава, докато не се убедих, че в неговата конструкция цари особен ред. Човиците, които бяха образували краката, имаха единични, доста тесни ленти, с неопределено тъмноват цвят, мисля, че просто бяха изкаляни. В замяна на това стоящите над тях имаха по-широки и по-светли ленти, може би жълти или яркооранжеви, а намиращите се на върха, които представляваха плешките и гърба, бяха препасани, всеки накръст, с блестящи ленти, сякаш че в тях има вплетени сребърни нишки. Цялата тази жива постройка обаче не можеше да устои дълго, защото особено краката и коремът все по-забележимо трепереха от усилието, но техният водач или диригент, заобиколен от малка свита, все надаваше властни викове, докато по негов знак не се появиха тръбачи и при звуците на тръбите не се разнесе приглушена, но отчетлива песен. Ефектът беше толкова необичаен, колкото и силен и все си мислех защо всъщност правят това — дали не става въпрос за някакъв парад на цирковото изкуство, държавна церемония, дефилиране на място или в крайна сметка за някакъв ритуален обред от религиозен тип? Но, разбира се, това можеше да бъде също така и нещо съвсем различно, за което нямаме название. От време на време някой от изпълнителите падаше от лъжетялото и тихо се измъкваше на четири крака в тъмнината, сякаш много засрамен или потресен от неволното отстъпничество. Това продължи половин час, а може би и малко по-дълго, докато спящият курдел не започна бавно да се буди. Тогава четворната пирамида се разпадна за един миг, стотици тела се разсипаха на всички страни, засвириха тръби и индивидите хукнаха в четири колони един след друг към прозяващия се гигант, за да изчезнат с подскачащите пламъчета на фенерчета в неговата паст. Облак закри луната и едва виждайки вече каквото и да било, успях да забележа, че градодонтът се изправя най-напред на задните си, а след това на предните си крака и тръгва тържествено. Коремът му клокочеше и гърмеше така, сякаш че имаше лошо храносмилане. Връщах се към ракетата в тъмнината, обзет от почуда, защото се говори, че няма нищо ново под слънцето, че не съществуват неразбираеми явления, след като законите на Природата са универсални, но защо те най-напред излязоха от отвратителния старец, а след това влязоха обратно? Защо множеството положи такъв труд, че да се превърне за кратко време в курдел? Какво беше това? Сексуален подтик? Забавление? Необходимост? Биоми? Вяра? Адаптация? Държавно дело? Генетично отклонение? Полицейска заповед? Главата ми се пръскаше, преди всичко от любопитство. В пътеводителя нямаше и дума за нещо подобно, защото авторите му бяха специалисти, които отричат съществуването на градоходите като едновременно живи и населени курдли. Но вече ми беше съвсем ясно, че съм длъжен преди всичко да се оставя на собствените си очи и уши, а не на литературата, която бях взел със себе си.

Ден шести. Ще отбележа накратко какво наблюдавах днес.

А. Сблъсък на два градодонта; от единия изпадна като че ли цяло семейство с едно парализирано старче.

Б. Нападение на четири малки срещу един огромен курдел; блъскаха го в слабините и го принудиха да побегне позорно; по пътя си повърна и на бял свят се появи малко курделче, което веднага се отъркаля в локвата, ритна, преметна се и избяга весело в гората, така че случилото се приличаше на съюзно-спасителна помощ, оказана от малките на погълнатото.

В. Мърша по време на разходката. Последното явление изисква по-подробен доклад. Промъквах се силно изпотен през високостеблените тръстикови гъсталаци между две вериги полегати възвишения, когато на фона на небето, на върха на единия от голите хълмове, забелязах силует на курдел. Не привлече особено вниманието ми, защото не правеше нищо друго, освен че вървеше долу-горе в същата посока като мене, но на разстояние една миля по-напред. А и като се борех с тръстиките, които се закачаха за раницата, кислородния апарат, калъфите с касетите и фотоапарата, не ми беше до самотния колос и си мислех преди всичко как да се измъкна на някое по-твърдо място, защото направо потъвах в тинята, лъхаща зловоние, което вероятно до края на живота си ще свързвам с тази уж така високо развита планета. Накрая, останал без дъх, спрях да си почина и едва тогава крачещият в далечината курдел ми се стори някак си странен. Вървеше доста плавно дори, но по-иначе от всички, които бях видял. Главата си на дългата шия държеше вдървено, като че е глътнал точилка, или по-скоро по подобие на наклонената кула в Пиза, опашката му се влачеше след него безпомощно като пречупена, а краката си поставяше широко и на всяка крачка се олюляваше, от време на време така силно, сякаш че ще рухне на хълбок, но в последния момент запазваше отново равновесие. Сигурно е болен, нали всички тук прекарват половината от живота си в повръщане по време на движение, — помислих и като изтрих потта от челото си, тръгнах по-нататък в тръстиките, защото не много надалече просветваше по-разредено място. Сега вече поглеждах по-често към курдела и затова не пропуснах важния момент, когато спря, но така рязко, че всичките му четири крака се разминаха, и започна да прави пълно завъртане назад, много тромаво, като се оплиташе в собствената си опашка, която наистина само му пречеше, същински прът, поставен в краката му. Като се обърна, курделът тръгна обратно по съвсем същия път, по който беше докуцукал, а когато се препъваше по неравностите на терена, главата му подскачаше, сякаш че наистина вместо еластичен гръбначен стълб имаше в шията си железен лост или някаква друга неподвижна опора. Но опашката му е като мъртва, помислих си, възможно ли е да е претърпял някакъв нещастен случай? Извадих от калъфа бинокъла и го насочих към гиганта. Той се клатеше, вървейки, като кораб при силно странично вълнение, а между лопатките му, в един широк участък плешива кожа, защото козината му там беше напълно опадала, видях нещо цветно на ивици и като фокусирах образа, замрях от учудване. Там, най-отгоре на гърба на курдела, между огромните шпланхоути на работещите в такт лопатки, лежаха на шезлонги няколко печещи се на слънцето индивиди. А когато погледнах главата на странния курдел, моето учудване прерасна в ужас, защото в лещите се пови частично прозиращия изпод прогнилата кожа череп; вместо очи нещастникът имаше черни зеещи ями, а това, което по-преди взех за недоизден широколистен клон или брезичка, висяща от зъбите му, беше страховит остатък от езика. Значи това е труп, но въпреки всичко се движи и то с доста бърз ход; наблюдавах го дълго, докато вятърът не донесе от него равномерен звук и в същи миг разбрах, че това е барабан или някакъв друг ударен инструмент. В курдела — защото къде на друго място? — свиреше оркестър. Той вървеше в крак с мелодията, подчертана от ударите на барабана, приглушени, разбира се, защото идваха от дълбините на корема. Като се върнах в базата, седнах да ям компот от праскови (за съжаление запасът вече свърши), като обмислях по-нататъшните си действия. Ракетата престана да потъва, потъна само една трета от нея, така че можех по принцип да стоя тук още, защото благодарение на защитната боя е почти невидима, но не ми изглеждаше все пак, че мога много да имам полза от по-нататъшния престой в околните гъсталаци. Реших се тогава на още едно разузнаване с намерение да се сдобия с „език“, но без да имам някакви особени надежди за успех, защото курдландците никога не се появяваха сами и нито веднъж не се бях натъкнал на група, наброяваща по-малко от тридесет индивида, а с толкова народ не желаех да се впускам в никакви разговори, възпиран от инстинкта, че това може да свърши зле за мене. Но тъй като не се отказвам бързо от изследователските проекти, след като за осъществяването им се е наложило да заплатя с векове леден сън, една истинска обратима смърт, стегнах се и подготвих нощното снаряжение, иначе казано — ноктовизора, фенерчето, голямо количество шоколад, термос с напитка и преводалката, необикновено удобен според фирмения каталог модел, но все пак не толкова лек, когато трябва да се промъкваш през блатисти гъсталаци, защото тежеше почти осем килограма. Но това беше модел „първи контакт“, който съдържаше програма от около осемнадесет горно и долнокурдландски диалекта, така че ако в общи линии се налагаше да рискувам живота и здравето си, щеше да ми бъде само от полза. Не зная добре защо, но когато се показа Луната, се отправих на североизток, с други думи — натам, където преди един ден срещнах ходещия по голото бърдо труп. Трябва обаче да съм сбъркал пътя, макар че следвах азимута, защото попаднах в гъсталак, за който мога да кажа само това, че там смърдеше ужасно, а клоните ме удряха през лицето и ако не беше кислородната маска, която ми пазеше очите, щях да се върна назад с подвита опашка. Накрая обаче се проврях през дебрите и се изкачих на някакъв самотен хълм, за да се огледам при светлината на пълната луна. Беше тихо, по ливадите пълзеше ниска мъгла, нещо цвъркаше като насекомо, не като птиче, и само далече, почти под черния хоризонт имаше някакво движение. Погледнах през ноктовизора и както не един път тук, най-напред изненадан, а след това във все по-голяма паника, наблюдавах проточилата се през воднистите места дълга верига курдли, които идваха право към мене, защото образуваха фронт във вид на полумесец, а между тях проблясваха светлинки, носени най-вероятно от пешаци. Не зная защо си помислих веднага, че това е някаква хайка. Изобщо не се заех да размишлявам дали хайката е за мене, или не, защото тънкостите на случая нямаха значение. Трябваше да се скрия и то добре. Наистина, курдлите вървяха бавно, но техният марш се равняваше на човешки тръс. А най-опасни бяха тези, които вървяха пеш със светлините, защото бяха толкова маневрени, колкото и аз. От най-близките ме деляха някакви си две хиляди крачки, може би и по-малко, така че трябваше да взема светкавично решение да се върна или да осъществя среща с непредвидими резултати. Не зная защо, но особено ме смразяваше спомена за курдлита, който беше яхнал своя подчинен с печат в ръката. И точно този спомен ми даде криле. Тази нощ вероятно установих пожизнен рекорд в бягането по пресечена местност с препятствия. Тичах напред, падах и ставах отново на крака, право на север, защото там свършваше линията на хайката и разчитах, че ще успея да я заобиколя с голяма дъга, за да мога, докато се съмне, да се намеря в тръстиката. За щастие не успях. Казвам за щастие по две причини: най-напред, защото по всяка вероятност нямаше да успея и щях да попадна в чувал, а освен това нямаше да срещна съществото, което съм радостен и до ден днешен да си спомням като моя Петкан. Нямах понятие, че тичам право към миниран терен, подкопан от стари, рушащи се землянки под прогнилите пънове и че именно това е единственият път за спасение; астронавтиката, както впрочем и много други занимания, изисква не само разум, но и малко късмет. Дишах като локомотив, галопирах с последни сили и измъквах отчаяно стъпалата си измежду някакви извити, хлъзгави корени, сигурен, че ако си навехна крака, няма да бъде никак добре, когато изведнъж земята се отвори под мене и аз полетях отвисоко в черна дълбина, но калообразната маса отслаби силата на падането и почти се блъснах сред египетския мрак в някакво създание, в разумно същество, в туземец, защото когато двамата нададохме вик на изненада или уплаха, ръцете ми докоснаха прогизнал, тежък, дебел ленен плат на дреха. Ето ти тебе „първи контакт“! Нито аз можех да го видя, нито той мене. Отскочихме един от друг в противоположни посоки като опарени. Вероятно щеше да избяга веднага и нямаше да го видя, по-точно да го напипам, защото се беше укривал в подземията отдавна и ги познаваше като петте си пръста, но многогодишният ми тренинг направи своето. Включих преводилката и казах, по-точно изхриптях в микрофона: „Не бягай, чуждо същество, аз съм твой приятел, дойдох отдалече, но с дружески намерения и не искам да ти направя нищо лошо“. Долу-горе нещо от този род, защото с извънземни никога не трябва да се изпада в подробности; лесно е да си представим какво би станало с един високоразвит волянец, който е попаднал например през нощта в Иран или Азия; ако се отърве само с шест месеца затвор, би могло да се каже, че е изключителен щастливец. Честно казано, не разчитах на благосклонна реакция от негова страна и бях приятно изненадан, когато той внезапно затихна. — Кой си ти? — попита предпазливо. Казах, че съм учен-изследовател и че съм дошъл тук да изучавам живота на курдлите. Той не се отърси веднага от подозрителността, накрая обаче повярва на моите благи увещания и като ме опипа, се убеди какво снаряжение нося, а най-удивително е, че разпозна ноктовизора, макар че не можеше да знае за подобен модел, защото моделът беше японски. От дума на дума обаче, не без много недоразумения, се разбрахме и ето какво чух от нощния си другар по неволя. Той бил обещаващ млад курдландски учен, изцяло предан на Предводителя, както и на идеята за странохода, затова властите му позволили да продължи образованието си във Воляния. След всеки семестър се връщал вкъщи, иначе казано — в своя курдел. За съжаление по време на последното си завръщане изпаднал от фазата и получи петак на скелет. Не оспорил това, защото оспорването, като белег на особено непокорство от страна на осъдения, обикновено предизвиквало утежняване на присъдата. Не разбрах нищо от това. Преводилката работеше много добре, но превеждаше думите, а не стоящите зад тях обществени явления. Седяхме един до друг в черния мрак на един пън, забит в тинята, и ядяхме шоколад, който му се хареса. Отбеляза, че е ял нещо подобно в Люлавит, волянския град, където работел върху докторат по астрофизика в университета. Много бавно и търпеливо ми обясни в какво се състои неговата беда. Курдландската преса наистина стигала до Воляния, но „Гласът на курдела“, който редовно четял, мълчал за всичко неприятно, затова не разбрал, че вече има нов Предводител и че предишният заедно с трима найкури — най-старши на курдлите — принадлежат към така наречената Банда на четиримата, иначе казано — ИЗОШ (Изключително отвратителна шайка). Задържали го веднага щом извикал на границата обичайното приветствие „Най-най“, с което се отдава почит на най-скъпите найкури, като изброил в съответния ред техните титли, отличия и имена. Обясненията не му помогнали. Но той знаел, че никога няма да му помогнат. Получил пет години в наказателен курдел и избягал от него преди две седмици. Наказателният курдел, от какъвто се измъкнал, използвайки невниманието на пазачите (много са се отпуснали в службата, казваше, все им се иска да се препичат на гърба), в действителност е труп, мършоход, иначе казано — смърдел, както го наричат затворниците, които го движат с общи усилия като галера. Тук си спомних, че бях чел за нещо подобно в архивите на МВнР. Не го питах обаче за нищо и му дадох възможност да се изкаже. Като учен, специализирал астрофизика, той прие вестта за моя земен произход съвсем делово. Между другото беше чувал за Земята и знаеше, че у нас няма никакви курдли, във връзка с което ми изрази съчувствието си. Отначало помислих, че това е горчива ирония, но той каза това напълно сериозно. Чудно нещо, не се сърдеше на никого за своята съдба, нито за присъдата, нито за тежкия труд, макар да се оплакваше, че пазачите продават на черно маслото за смазване на ставите, и то почти всичкото, заради което гърбът им пука, когато движат ужасните кости, които на това отгоре стържат и скърцат така, че може да те докарат до лудост. Що се отнася до нациомобилизма, продължаваше да му принадлежи твърдо. Само смяташе, че намиращите се зад граница стипендианти трябва преди връщането им да бъдат информирани добре от собственото им посолство, защото не е ли жалко за годините, които талантите ще пропилеят в някой смърдел? Никой не трябва да изпада от фазата, без да е виновен за това! Той ме увери, че във Валяния има много привърженици на страноходството, особено сред студентите и професорите. Там всеобщото щастие направо ги похабявало.

Шоколадът, или нещото от този род, бил наистина по-хубав от бирбицата (супа от гнил мъх и лишеи), но не можело да се вземат под внимание каквито и да е явления отделно от Цялото. Отбелязах внимателно, че ако техният „Глас на курдела“ съобщава добросъвестно новините, никой няма да бъде заплашен от това, което се е случило с него. Той повдигна рамене. Не видях това, но го усетих, защото се бяхме притиснали един до друг на грапавия пън заради пронизващия влажен хлад на нощта. Ако беше така, каза той, от игла до конец трябва да се напише и за волянските вкусотии, а тогава, с настъпил обрат в мислите, обикновените хора ще изтекат като лава от курдлите и какво би станало с идета за странохода? Ами да речем, че избягат, отбелязах, от това да не би светът да изчезне? Тези мои думи го засегнаха силно. Как, повиши той глас, век и половина идейна работа, рустикация169 и натурализация на обществото трябва да отидат напразно за един миг, защото някъде има нещо по-вкусно от бирбицията?

За да го успокоя, го попитах за хайката. Отново говореше с равномерен, леко печален глас, а преводилката бързо чуруликаше думите в ухото ми. Ами да, известно му беше за хайката, точно затова се скрил тук, това бил някогашен политически полигон, самият той се обучавал на него преди три години, така че го знаел наизуст. Знаел как се минава през минното поле, защото лично бил слагал мините. Това, че не бях хвръкнал във въздуха, малко го учудваше, но имаше по-важни неща за решаване. Прекарахме в приказки половината нощ. Хайката ни отмина, когато залезе луната, и стана тихо като в гроб. Наричах невидимия бивш скелетист Петкан, защото за нищо на света не можех да изговоря името му, макар че ми го каза звук по звук шест пъти. Но какво значение имаше това? Той ме наричаше „господин Тоблер“. Защо Тоблер? Защото от тази фирма беше шоколадът с ядки, с който го почерпих, и сметна, че това ми е името. Преводилките винаги имат най-големи проблеми със собствените имена. Останах с впечатлението, че взема истинското ми име за определение на моя характер (като тих човек или тиха вода ненапита). Но не се опитах да го разубедя, исках да чуя повече за нациомобилизма. Как може да се занимава някой с астрономия в курдела? Не може, естествено, каза той със снизходителен тон, но страноходът е преди всичко идея. Само с идеята обаче не върви да се живее — необходими са конкретни неща за всеки ден. В дадени случай — курдлите. Но животът в курдела е прекрасна школа за формирането на esprit de corps, дух на сътрудничество в тежки условия, и разкрива перспективи за бъдещето. Какви? Ами да напуснеш курдела и да се заселиш някъде край Кикирикс (или може би Рикиксикс); климатът там е много здравословен, няма никакви блата, курдли също, в центъра се намира правителственият квартал, но самит Предводител и Съветът на найкурите са някъде на друго място. Останах с впечатлението, че знае адреса на първите курдландски политици, но макар че се беше сдружил с мене в черинте дебри, все пак не ми се доверваше напълно. Казват, рече конфиденциално по едно време, че никой от найнаите никога не е виждал и очите на жив курдел, а само дефилаци — живописни композиции, с които гражданите пресъздават по време на държавни празници фигурите на могъщите животни пред почетна трибуна със самия Предводител. Вероятно бях станал свидетел на приготовления за такава демонстрация онази нощ, защото трябваха доста много тренировки, за да се блесне след това в прекрасна форма пред високопоставените лица под звуците на химна и плющенето на знамената. Той самият имал някога щастието да бъде горната част на лявата задна плешка на такъв дефилак. Размечта се и въздъхна тежко. С риск да го разгневя попитах какво всъщност красиво вижда в едно такова мрачно животно. Вместо да се разсърди, той се засмя иронично и каза, че не е такъв невежа по земните дела, за какъвто несъмнено го смятам. Имате държавни гербове, нали? — каза той. Лъвове, орли и други птици. И какво толкова хубаво има в пернатото животно, не ви ли е известно, че разкъсва с ноктите и клюна си различни невинни създания, а оная работа върши под себе си в гнездото? И пречи ли ви това да свеждате чело пред неговото изображение? Но ние не живеем нито в орлите, нито в лъвовете, отвърнах. Не живеете, повдигна той рамене, защото не бихте се събрали. Ние просто сме имали повече късмет. Нациомобилизмът е свещена традиция, курделът е нейното въплъщение, неговите жизнени интереси са държавен интерес, а който има малко ум в главата си, няма да завърши живота си в корема и ако не било фаталното подхлъзване във фазата, след година вече щял да седя пред съвсем приличен вносен телескоп край Кикирикс. Но здраво тяло в здрав дух. Никой волянин (той казваше „воляк“) нямало да издържи и три дни в подобна яма, като се храни с корени, той обаче живеел от две седмици и съвсем не се чувствал зле, защото храната в скелета не била много по-добра. Попитах го за впечатленията му от Воляния. Не е ли живеел там добре? Разбира се, каза той, дори възнамерявал да мине границата и да отиде в Люлавит, отново във факултета на професор Гзимкс, който му бил научен ръководител. Ще залегне над докторската си дисертация, за да се върне, когато обявят амнистия или сегашният Предводител се превърне в демон и чудовище. Защото е патриот и изповядва принципа right or wrong my country170. Но какво ти там „wrong“. Всеки в курдела живее с надеждата да се засели край Кикирикс, а волянците нямат пред себе си абсолютно нищо. Чувал ли съм за синтурата, хедустриализацията и фелицитационния търг, наречен фелитърг? Това е. От курдела може да се излезе с разрешително за излизане на всеки шест месеца за 24 часа, а от букаите и оковите на тяхното осъобразонено щастие, от етикосферата, никога, по никакъв начин, и да зная само как му завиждали по-младите колеги, когато се връщал в къщи, в Курдландия, по време на ваканциите… Попитах го какво ще му направят, ако го залови хайката и с това страшно го обидих или го разсърдих. Нарече ме безсрамен чужденец, смъкна се от пъна на земята и легна да спи. Поседях малко над него, след което също легнах наблизо и моментално заспах. Събудих се на разсъмване сам. От Петкан нямаше и следа. Дори не ми беше казал къде са проходите през минните полета. За щастие собствените ми следи бяха застинали в студената кал и като стъпвах по тях внимателно, около обяд се добрах до ракетата, срещайки по пътя си само един малък курдел да лудува в една локва. Знаех благодарение на Петкан, че това са незаселени или еднофамилни жилища на средни административни функционери. Но курделите вече съвсем ми бяха дошли до гуша — от всякакъв вид, форма и характер. Изпрах и изгладих костюма си за посещения, хапнах набързо и излетях на толкова висока орбита, че да се върна с космическа скорост, защото не възнамервах да разкривам на волянците моя престой в Курдландия. Исках да се появя на техните радари като идващ направо от Земята полуофициален неин представител. Така беше по-подходящо. Свързах се с централата на космодрума край Люлавит и като получих поздрави от разстояние, се приготвих за неизбежните в такива обстоятелства церемонии, защото ми дадоха да разбера, че освен председателя и делегати от Дружеството за енцианско-човешко приятелство ще ме чакат и представители на правителството. Като брилянт от първа величина заблестя на екрана ми столицата на Воляния малко преди полунощ, защото случаят пожела да кацна доста след залеза на слънцето. И като два прекрасни смарагда в една обковка с намиращия се по средата брилянт горяха от двете страни на метрополията градовете-спътници Тлиталутл и Люлавит. Спрях майсторски и като лежах на дръпнатата назад облегалка на фотьойла, вече с най-хубавото си облекло, слушах ужасната котешка музика, която идваше от бордовото радио. Ако не се лъжа, волянците, след като не знаеха от коя земна държава съм, ме поздравиха наведнъж с всички химни на държавите-членки на ООН. Ефектът беше кошмарен, но все пак разбирах, че тази постъпка им е била продиктувана от политически, а не от музикални съображения. Три минути след дванадесет застанах на отворения люк на кораба и в пламтящия блясък на прожекторите, които светеха от всички страни, започнах да слизам под звуците на оркестри по застлана с килим подвижна стълба, като обърнах към натрупалата се тълпа усмихнато си лице и правех приветствени движения с вдигнати ръце. Не забравих да хвърля едновременно с това поглед към кърмата на ракетата, за да се убедя, че атмосферното триене е овъглило и така е изтрило следите от калта, които свидетелстваха, че съм отскочил до Курдландия. Водеха ме сред приветстващи шпалири почти на бегом все по-нататък, навярно, си мислех, за да ми спестят обичайните при такива обстоятелства обсади на телевизията и пресата. От гигантската гара не запомних нищо освен врява и светлини. Не бях дори съвсем наясно кой е около мене, водеха ме внимателно, направляваха ме, побутваха ме, докато не паднах на нещо меко и не потеглихме не зная нито с какво, нито накъде. Замаян бях от прехода в стихията на нощната метрополия след мъглистата пустота на тресавищата, онемях от бързата скорост по някакви наклонени плоскости и пускови установки, отвсякъде блъсканица, блясък, съскане, свирене, сякаш бях в центъра на хаос, постоянно на косъм от превръщането ми на каша, не различавах вече покривите от пътищата, колите от лампите сред светлините и препускането, напрегнат като късаща се струна, гърчех се като дивак, трябваше да не се издавам, като се правя на спокоен. Не зная къде ме откараха, там имаше парк, параден вход, който се оказа асансьор, нашето превозно средство се отвори като разрязан портокал, излязохме, ушите ми глъхнеха, дебел волянец с напълно човешка физиономия ми пъхна в бутониерата орхидея, която проговори, защото беше микропреводилка, преминахме през няколко такива зали, че си помислих за дворец и музей едновременно, статуите ни правеха път (роботи ли бяха?), не, богоиди, каза някой, а може би богоили като богомили, килими или тревни площи (в сградата?), бронз, олтари (или може би маси?), някой видя, че нямам тъмни очила, дадоха ми, поблагодарих, толкова златни ослепителни повърхности имаше наоколо, вратите се отваряха като отвесни ириси на котка, таваните ни обсипваха с розов прашец, може да беше някаква мъгла, мебелите (или часовници?) пееха, но шапката на волянеца до мене изглежда също тананикаше, защото като я подхвърли на един богоид, настъпи тишина, в полукръгла зала, която гледаше с изпъкнал прозорец града, светещ в нощта като съзвездие, долетяха до нас малки крилати амурчета с подноси закуски, но докато разбера какво е това, един от водачите махна с ръка, че няма нужда, те отлетяха, още една зала, отгоре тъмна, в замяна на което блестяха палми или храсти, листата им светеха, и ме въведоха в следващата стая. Видях голи стени, нещо като занаятчийски тезгях в ъгъла, белият килим беше на петна или прогорен от реактиви, кука на стената, нашийник на верига и се спрях, неприятно изненадан, но помолиха да се приближа, да огледам, един от тях взе нашийника в ръка, сложи си го на шията, завъртя очи като от възторг, свали го, другите гледаха внимателно, напрегнати, усмихваха се изглежда с усилие. Какво, трябваше да сложа нашийника ли?

В края на краищата това можеше да бъде някакъв местен обичай, но не исках. Сам не зная какво ме възпря. Изглежда това, че не ми говореха, само с мимики и жестове ми демонстрираха най-раболепна сърдечност, но нали имаха преводилки като мене, забодени на реверите, а мълчаха. Застанах в средата и толкова. Побутваха ме леко, с жестикулации, каквито се използват при общуване с глухи или простовати хора, но вече се бях запънал, започнах да ги отблъсквам, отначало още не безцеремонно, като се кланях, бях все пак в някакъв палат, пазех привидно благоприличие, защото преходът беше някак си много внезапен, защо тук, за какво става дума, по дяволите това, подтикваха ме вече почти нагло, толкова по-силно, колкото по-силно се съпротивлявах, и не зная кога комплиментите се превърнаха в битка. Всъщност не те ме биеха, а аз ги налагах; в пухкавата физиономия дебелия — чакай да видиш! — с глава в корема — пусни ме, простако! — моля да ме оставите, чакайте, това е някакво недоразумение, аз съм чужденец, идвам като дипломат — преводилката пискливо повтаряше всяка моя дума, трябва да чуваха, но продължаваха да ме блъскат към стената — така ли? тогава ще поразговаряме иначе, ти с пеещото облекло, ритник не искаш ли? — преводилката изхрущя и млъкна, стъпкана, напираха всички наведнъж; въпреки всичко не залагах това, което бих могъл, защото не знаех залога. Нямам понятие нито кога, нито как нашийникът щракна на врата ми, а те вече искаха само да се освободят, да избягат, да се махнат, защото бях на веригата, но като държах под мишница главата на дебелия, го налагах заради всички останали, а те го дърпаха за краката, той ревеше като бик, докато не го пуснах, защото беше някак си глупаво. Избягаха ми като от зло куче, дишаха тежко, с изпокъсани дрехи, които пееха фалшиво мелодиите, доста добре ги бях повредил, но те ме гледаха с радост, съвсем различна от тази, с която ме посрещнаха на летището — тя не беше за мене, а СВЪРЗАНА С мене. Изразявам ли се разбрано? Възхищаваха ми се като на едро животно в капан. Това адски не ми харесваше. Като се насладиха на вида ми, излязоха един след друг. Останах сам, на веригата, и още един път огледах стаята. С удоволствие бих седнал, краката ми още трепереха от напрежението, бях разкъсал все пак ухото на единия, на дебелия бях смачкал носа, но просто да седна така до стената, с нашийника, някак си не ми идваше, поне засега. Макар че не го исках, подобно поведение би било прекалено кучешко. Пред очите ми още стоеше златното великолепие на двореца, няколко амурчета с подносчета се струпаха под тавана, но никое вече не се опита да ми поднесе вкусотии. Насилвах се да си внуша, че става въпрос за някакво голямо недоразумение, но напразно. Най-подозрително ми се струваше дори не това, че ме сложиха на верига, а радостта, с която ме гледаха преди да излязат. Размишлявах как да се държа, за да не загубя достойнството си, в такива ситуации на човек му идват кретенски мисли в главата, например може да се прикрие нашийника с яката на ризата, а веригата да се закрие с тялото. Очите ми някак си сами се насочваха към тезгяха в ъгъла, там лежаха някакви ножове и клещи, видях, че понякога ограждат ъгъла, под тавана преминаваше прът, по който се предвижва завеса на колелца, но сега беше дръпната. Ножовете ми напомняха нещо, приличаха малко на пили, но без зъби, с полукръгли остриета, дръжки, ами да, съвсем като кожарски. За обработка на кожи. Но какво общо можеха да имат с мене? Ясно, че нищо! Казах си го десет пъти, това обаче изобщо не ме убеди в каквото и да е. Срамувах се да викам за помощ. Джобното ми ножче имаше пиличка, но не за такава верига, тя не само едро куче, но и шесторен впряг би удържала.

Изведнъж, долу-горе след около час, ирисовата врата се отвори. Влязоха моите похитители, с висок, също много едър, непознат волнец. Имаше розови очила, държеше се величествено, макар че се задъхваше така, сякаш беше бързал да дойде неимоверно много. Поклони ми се ниско от самия праг и изключи песента на дрехите си. А може би на шапката си. Другите, като ме посочиха, говореха, надвиквайки се един друг, все със същото щастливо удовлетворение. Заложник ли бях? Може би политически? Да не ставаше дума за откуп?

Оглеждането ми продължи само няколко секунди, докато величественият не забеляза открития тезгях и не започна да крещи на другите, дори заплаши единия с юмрук. Спуснаха се един през друг да дърпат завесата, идиоти, след дъжд качулка, но това, че закриха тезгяха с ножовете, ме смрази окончателно. Големият изкомандва, двама изскочиха навън и почти веднага се върнаха с една статуя, от тези, които наричаха богоиди. Богоидът приличаше съвсем на наш земен, църковен ангел, само че се движеше. Донесоха кресла, ангелът придърпа едно до мене и като застана редом, започна да говори с нечувана бързина: разбрах, че е преводач, а освен това ми правеше вятър с разперените си криле, което беше много добре, защото по време на разговорите и посегателствата върху живота ми се потях ужасно. Насядаха наоколо, но премериха разстоянието така, че да не са много близо — извън обсега на веригата — и се започна. Трудно е да се каже какво именно. Отпърво ми се представиха, но не всички. Най-настървените седнаха между креслата, подгънали крака на килима, и подкрепяха ораторите с вопли, крясъци, водопади от сатанински смях, а говорещите заставаха един след друг на празното място пред мене и даваха воля на страстите си, враждебни не толкова към мене, колкото към света. Някога вече бях отвличан за откуп, за идейните похитители също знаех не малко, те се представяха именно за такива, но нещо в това като че ли не изглеждаше съвсем така. Не зная, по дяволите, как да го изразя. Не че се съмнявах в сериозността на злите им намерения. Разбрах, че величественият с розовите очила е председател или по-скоро Антипредседател на Съюза на писателите, че едни се занимават с антижречество, други бяха панантисти (пан-анти-артисти или може би автисти), на килима беше клекнал един неонист (не светеше като неон, защото това е прозвище на неонихилистите), до него имаше двама социопалачи (довършители), а до ангела — един окончателник (есхатист), двама съпротивленци, които се борят с нещо си, един разкъсвач и няколко по-дребни крайняци, изпълняващи ролята на клакьори. Като се нахвърляха с ругатни върху мене, те преминаваха от гняв към ентусиазъм, чувствата им изглеждаха истински, но… като че ли на тях самите не им достигаха. Това приличаше малко на представление, изнасяно от актьори, обезкуражени, че нещо няма да се получи, малко на танц около стълба на мъчението на индианци, които, знае ли се, вече не са напълно сигурни в своя Маниту и Вечните ловни полета и танцуват като своите прадеди, но с някакво безпокойство… не че нещо ги спира, никакво състрадание, откъде, по-скоро малко зла вяра, заглушавана от общо виене… бяха като оплаквачки на погребение, но не платени, за да плачат и да си скубят косите, а като роднини, които правят усилие да достигнат висок градус на отчаянието, но не могат… поради което трябва да си скубят дори повече коси, отколкото е необходимо, и така да ридаят, че да се чува извън гробището. С една дума — някак си много се стараеха. Лицата им бяха човешки, но не носеха маски, макар да се виждаше, че това не са обикновените им лица. Тогава още не знаех как го правят и, честно казано, този въпрос не ме занимаваше специално. Ангелът, който стоеше до мене, биеше някакви космически рекорди по превеждане. Превеждаше дори хоровите крясъци: „Свобода и благоденствие! Няма да го бъде това! Бой за гнуснявите киберванци-отколбисти, програмирани в люлката-колба на пишман готвачите, за мляскащи във всеобща кремавост, за мушканите с мушкало задимени суперфлуенчаци“. Така долу-горе се горещяха, докато един не разблъска останалите и като скачаше на място като петел, и махаше с ръце, сякаш искаше да полети при амурчетата с таблите под тавана, не изрева:

— Землянино, твойта дипломамка куриерска! Не е ли всеки, голям или малък, красив или безобразен, мръсник или благородник, гърбав или строен, докато примира от това и онова и привит на две размотава живота на нишката, искам да кажа нишката на живота, не е ли същество, което буди в нас емпатия, обаяние, съчувствие, удивление, грижа, амин, ежедневна молитва и общо уважение? А развратният оповръщенец, похотливецът ревач, спаслият синьомутрест коремотриец, зъбоокият устоважник, къчохвърлщ в цветята, потъпквателят на световете е двуног замърсител на битието, сакрементален лъжльоядач, циниковред, иначе казано — вреден циничен разсополивец, не е ли така? Ако срещнеш някого с продрана дреха в блатото, някой нещастен шаечник в лошо време, от уважителна жалост веднага жлъчката ти в съмнение ще се скъса и към сърцето ти ще заплете бледата искра на грижите. Ах, пироннико, ако така съвсем фактически срещнех някъде сираче да плаче, двугърб или поне по-малък инвалид, или недъгавец, замръзнал на света заекливец, без гащи, който има нужда от подкрепа, как бих го приласкал, заобичал, притиснал до гърдите си, а като го нахраня, бих му изпял в немитото, едро, но народно ухо своята песен! Но жалко за думите — няма да ги чуе, синтурата няма да даде, мамка и съобразонна! Когато отидох при конфесионатора, той ме посъветва да гася жаждата на моето милосърдие със съответни поръчки на синтесантименти и синтесенти вместо истинско Милосърдие, чуваш ли, земно кученого?! Ох, без да се бавя значи изтичах вкъщи за туба с бензин, за да запаля собственоръчно този конфесионатор, което, както лесно ще разбереш, никой не ми пречеше да направя. На другия ден там поставиха нов, стоканален, за да изповядва едновременно по много наведнъж. Тогава разбрах, че вече е дошло време да се вкара в ред НАРОДА и че това е Единственото спасение. О! как ме озари това прекрасно мое откритие! Спасител на масите, разбрах, може да стане само терористът-вредвкарвист, който скалъпените свободи, разсланинени от милионното подхлъзване, ще върже, ще направи по-малко, ще запуши и ще прикове здраво и от общото беснеене, след хриповете и стенанията, ще се появи със силен врясък Висшето видение, което ми беше зора в мрачната нощ на извампирения либерализъм… Ах, вършитба на либерали, снопи гнусни егалитаристи стъпкани от моя справедлив гняв! Ах, синя далнина и дрипльовци в струпеи! Ела, казах си, сладък дом на робството, съвсем просташко, обикновено, потискащо, тупалупско, разцъфни ти, мой розмарин! Колкото са звездите на небето, толкова синини трябва да има по дарителите на вредни блага! Така минах в нелегалност. Конкретно към тебе нямам нищо против и моите колеги също, но трябва да загинеш, защото не може да се започне, започвайки от когото и да е. Какъвто собственикът, такъв и магазинът, трябва да се намерят сили за намеренията! Ако не сме ние, всичко ще се потопи в кибермазнина със захарин! Трудно е да се изкаже — трябва да се коли! Всеки велик преврат е започвал така, дори без идея, а какво остава за нашия. С една дума, стига приказки, нужни са дела!

— Какво — извиках така, че чак веригата ми издрънча, — искате да ме убиете ли?

Сам не зная защо се изразих някак си неестествено. А малкият, вместо да изпълни кървавото предсказание, се отпусна пребледнял в обятията на колегите си, които го прегръщаха, а той само дишаше тежко, сякаш не беше свикнал с това. Следващият влезе в кръга и като вдигна двете си ръце към амурчетата със закуските, каза с мистичен шепот:

— Загиваме, господин Тихи!

Просъска го толкова покъртително, че някак си ми стана жал въпреки нашийника, затова попитах:

— От какво и защо?

— От благоденствието…

— Принудително ли е?

Той се заля от ядовито подигравателен смях, който премина в хълцане. Останалите похитители също триеха скришом сълзите си.

— Не, ни най-малко — простена той, — но макар райският хляб да горчи, никой няма да се лиши от него доброволно. Абсолютното благоденствие покварява абсолютно! Народът вече няма да се откаже! Можеш да разчиташ на него, когато го заплашва беда, но не и когато го угнетява великолепието. Не му се иска да бъде иначе, след като иначе вече значи само по-лошо, а не по-добре! Разбира се, някога беше на мода аскетизмът — супа от горски корени, къща с покрив от слама, курдел в конюшнята, рала, дрипльовци, налъми на босо, парцаливо облекло, но всичко синтетично, корените от трюфели, курделът с поставка като на детско конче, сламата найлонова, ралата самодвижещи се с транзистори, лъжлив аскетизъм беше това, така че бързо се изтърка. Ах, господине, не знаеш ти как се мъчат всички! При самия вид на изберака, който приготвя ново заласкаване, гражданите ги хваща треска на решенията, не един разбива или разглобява своя изберак, но какво от това, той веднага се самопоправя. Най-страшното е, че народът ни мрази, нас, които се борим за неговото добро, защото не иска да разбере, че е пред прага на гибелта. Затова, уви, трябва да те убием, уважаеми господине…

Може би това беше техният официален говорител — не зная, във всеки случай не ги задоволи с експозето. Забрави да добавиш, викаха един през друг, че великото дело изисква велика жертва! Не акцентира както трябва върху общоисторическата страна на това, което скоро ще настъпи! Какво именно? Кожодерство! Може би, след като ставаше дума да ми смъкнат кожата. Но перспективата за Тихобой (повтарям след ангела, който превеждаше майсторски всичко) не ме порази допълнително, защото предпочитам конкретната заплаха пред заплахата, гъделичкаща гръбнака със смъртоносни алюзии; мисълта ми стана бърза и се напрегнах целия, като замислях отбраната, защото нямах намерение да си продам евтино кожата; едновременно се впуснах с тях в дискусия, като подчертах, че не може да се подкрепят високи идеи с убийство, но все едно говорех на стените. От идеалистично облещените им очи святкаше твърд фанатизъм, по-скоро бих избил от главата на готвачките кървавите мисли, ако бях пуяк в кухнята преди празниците, отколкото на тези ентусиасти, които искаха, като ме убият, да извоюват неизвестно какво, неизвестно как; посегнах към панталона си за джобното ножче, тук обаче бях отново изненадан, защото се оказа, че това, което смятах за епилог, е било само начало на истинското следствие. Искаха поред думата, водещият теолог или антижрец направи списък на говорещите, гласуваха дневен ред и комисия по предложенията и бавно, като се вслушвах в техните изказвания, долових най-сетне смисъла на нещата. Смъртта ми вече беше решена и не подлежеше на съмнение относно предметната страна, но не и обосновката. Сега ставаше въпрос от каква позиция трябва да бъде извършено това, което трябваше да бъде извършено. След бурен дебат в средата излезе един артист екстремист, поклони се и заговори напевно:

— Уважаеми пришълецо, дано загинеш от ръката ми! Считам се длъжен да ти кажа защо захвърлих любимата си палитра заради тебе. Искал ли съм кръв? Никога! Какво жадувах? Да творя. Да рисувам! Да полагам върху грубата основа на боята изповедта на сънищата и някой, който и да е, един път да погледне и да извика поразен. Нищо повече, кълна се. Но виж: как да рисуваш тук, когато е достатъчно да поискаш и стената, благодарение на своите интегрални меандри, както и на четачите на желания, сама, жива и умела, ще нарисува по себе си фрески??? Ето защо, когато в детските си години изявявах желание да рисувам, ме побутваха към стените. Какво да правя? Давах им известно време поръчки, а сърцето ми се свиваше от жал. Но със стените се приключи бързо, защото се появи ново направление — елоквентизмът171. Не беше лошо направление, но какво от това? Докато успях да се впиша в него, за едно тримесечие се самокомпютризира. А после за шест седмици се появи дублизмът. След като картината може да говори сама със себе си, може и да нарисува нещо сама, нали? Но аз бях упорит, чаках и се появи екскрементизма. Кухненска лъжица растително масло върху платно четири на шест. Когато липсва вдъхновение — рициново масло. Какво може да се направи срещу Тиранията на изкуството? Затова се тровехме всички с цинков окис172, но и това бързо изгуби актуалност. И дойде суицидизмът173, наречен също самизъм. Първо беше вентризмът174 — отива човекът на изкуството и показва корема си, лакиран и с какви ли не неща, залепени с пластир или имплантирани, но публиката се пресити и на това, така че на вернисажите се поставяше бетонна стена и творецът, като се облее обилно с брилянтин, се засилва отдалече и се удря в стената, за да остане така, натюрморт в стил автосакрификационизъм. Макар че това може да се направи само един-единствен път, намериха се готови да се жертват! Аз обаче имах много твърд череп, а и бетонът скоро омекна, известно е — съобразоните се грижат за нас… А когато навърших двадесет и седем години, на мода беше генизмът. Взема се миксер и се разбъркват в него най-различни гени, от кол и въже свалени, за да се появи monstre pittoresque175, но и това премина, говедобразите вече не са актуални. След това се появи деструкционизмът, ликвидирането на колеги, но и той отстъпи място на ново направление. Креационизмът не е някакво ровене в глината и гипса, а създаване на произведения в духа на епохата, спътници във вид на златни олтари с аквариуми, в които самочисти се грижат за зъбите на всяка акула, или многоцърковна безгравитационна урбанистика, при която църквите в орбита телескопират своите кули и камбанарии като омари в празното пространство, но всичко това, за съжаление, без дух, без вяра, и съвсем индивидуално, лично, необходимо беше всяко подобно творение да се залива с черна стъклена маса, за да не го види чуждо око, а още по-добре — да се стрива на прах, това обаче също не подкрепяше линеещата творческа страст…

— Не издребнявай, Ксиц! — викаха другите. — Бий право в центъра! Без детайли, давай, смело, дръж най-главното! Ще ти помогнем! Приятелче, не се предавай предварително!

— Не се предавам — ръмжеше вече той, — ars pro arte176 значи с ножа да одереш милосърдно кожа, богоид, дръж, хвани земяка за шията, ще направя от него произведение на изкуството!!!

— Кожата на ближния да смъкнем! — започнаха да се дерат останалите, като скочиха на крака, това изглежда беше нещо като техен химн, спуснаха се към завесата, вероятно за инструментите, аз се изправих бързо, от което веригата ми издрънча.

— Полудяхте ли! Спрете! — изревах, виждайки с ъгъла на окото си, че ангелът преведе даденото му нареждане, но не се помръдна. Извисен над нас с две глави, той стоеше, като пляскаше равномерно с криле. Въпреки много добрата вентилация, ми стана малко задушно.

— Богоиде, какво има? — викаха те. — Дръж земяка… не иска!… кримистърът му е повреден! Сами ще помогнем! Ксиц е във форма, хайде сега, прители-птици, да се наредим в клин!

Те се наредиха в плътен строй и се нахвърлиха върху мене, но странно, с гръб, като блъскаха пред себе си художника с нож в ръката. В моята блесна джобното ножче. Ако не ме лъже паметта, подобен строй е използвал Александър Македонски, но с по-добър резултат, защото на половината път им се преплетоха краката, сякаш че килимът беше ледена площадка, и те се натъркаляха един през друг в краката ми. Първи се изправи с вик едрият председател на антилитераторите, защото падайки, закачи панталона си за острието в ръката ми. Едва го драснах по седалищните части, а и това всъщност неумишлено, но той ревеше като че ли го колят. Другите бяха толкова отчаяни от провала, че дори не бързаха със ставането. Като лежаха кой както е паднал, те стенеха тихо:

— Не ни достигна вяра…

— Заради Ксиц е. Смрадлив бъзливец!

— Не е истина! Заради вас е! Заради вас! — избухна в ридания екстремният художник.

— Какво-о-о! Махни се оттук веднага, баба такава. На бегом!

— Чувствах, че бояджията ще ни подведе, да се провали дано!

Художникът скочи на крака и започна да се съблича.

— Ксиц, престани! — извика пресговорителят на групировката. — А вие оставете нещастника на мира! Излез, Паток, твой ред е!

— Да, Паток! — извикаха всички с ентусиазъм. — Още нищо не е загубено! Натрий носа на артиста-портретиста, Паточе! Ще ти дадем разпалки за печката!

— Един път, но яко удряй!

— Опитай с колофон, да не се подхлъзнеш…

— Колофонът не стига, за това трябват вибро…

Ангелът превеждаше с нечувана скорост, екстремистите се прегрупираха, посраменият художник изчезна, а към мене се приближи така наречения Паток, широкоплещест негодник с неприятен вид, защото носът му беше отишъл под лявото око, вероятно по време на борбата, и се беше сплескал върху бузата. Без съмнение е маска, помислих си, и при другите също, но трябваше да се съсредоточа върху новия си противник.

— Тихо! — извика той басово, макар че от доста време никой не се обаждаше. Той пристъпи от крак на крак, залюля се на петите си напред-назад, а в това време носът му бавно се връщаше на съответното място.

— Земни бозайнико! — каза той с гробовен глас. — Пъпен пъпнико, направен от пипета, твойто тресавище козиянво, разбери за тези няколко минути дъх, които са ти останали, с кого си имаш работа! Аз съм курдлист-идеалист, безкомпромисен боец, автор на химна, който слави Великия ход. Да живее курделът, идеален обществен организъм и едновременно с това органично светозарен! Зная, че ако можеш да се измъкнеш оттук, веднага ще полетиш с донос за мене, но нашийникът на историческата справедливост, веригата на прогреса държат здраво и с нищо никакви съобразони няма да ти помогнат, ти, чужди глупако! Позорът на благоденствието ще падне скоро от моя народ, както твоето свинско месо от костите, и ще тръгне той с обща крачка към по-доброто светло бъдеще! Така че за всички клевети, подхвърляни за върховните идеали, за ведрата с лъжлива помия, изливани на главите на нациомобилите, се приближава разплата, защото ме обхваща благороден гняв, на бой, напред, хей, ястреби братя, дайте ми сили, когато го цап…

— Слабовато ми изглежда — казах аз.

С тухла да бях го ударил, нямаше да го отърся по-бързо от самоувереността му.

— Какво? — изхриптя той. — Как смееш, на мене?… Мълчи, жертво!

— Ама че пиявица — отвърнах аз, — на носа с брадавица, а леля ти скъпа един пингвин изкъпа…

Той се затресе целият, а останалите чак простенаха от ужас. Не ми е лесно да обясня как се сетих за тази импровизация, защото в края на краищата нямах никакво понятие какво им пречи да ме екзекутират бързо и кърваво, но чувствах инстинктивно, че трябва да се приготвят за това като се вдъхновяват един друг, сякаш успехът на убийственото им дело зависеше изцяло от съответното нагнетено до краен предел кошмарно настроение.

— Ела тук, пиленце — добавих аз, — да ти кажа нещо на ухото…

— Запушете му устата! Хайде! — кресна курдлистът Паток. — Не мога така, този негодник ме обърква…

— Защо да му запушваме устата — с отчаяние в гласа каза антипредседателт на писателите. — Ритни го в задника и край…

— Аз жесток съм Паток… — изхриптя курдлистът, измъкна от колана си кожарски нож и се нахвърли върху мене. Веригата издрънча остро и затрептя като струна, защото скочих зад ангела, който се олюля намушкан. Патока се спъна и се свлече на колене пред ангела.

— Аз ей сега… ще опитам още един път… — мърмореше той отчаяно. Беше толкова объркан, че можех без всякакво усилие да му взема ножа, евентуално да го халосам по птичето ухо, но аз дори не трепнах. От известно време се бях вторачил в трима индивиди, които след като отвориха тихо ирисовата врата, ни слушаха, застанали на прага. Никой освен мене не ги виждаше, защото остатъкът от групировката гледаше към мене, а аз, принуден от нашийника и ситуацията, подпирах стената с гръб. Отначало си помислих, че може би са други артисти-екстремисти, но се излъгах.

— Не мърдайте! Това е нападение! — извика най-високият от дошлите, като влезе в стаята. Курдлистът заекна и млъкна, само две едри сълзи, които си беше приготвил за края на претърпяното поражение, се стекоха по бузите му. Едната от тях попи на ревера на сакото му, другата падна на килима. Един Бог знае защо такива глупави подробности се запечатват в паметта на човека и то при подобни обстоятелства. Моите похитители наскачаха, като протестираха, от което веднага възникна разпалена кавга. Ангелът продължаваше да превежда всяка дума, но те така се ругаеха и крещяха, че се обърках. Успях да схвана смисъла на спора само в общи линии. Неканените гости бяха екстремисти от някаква друга групировка, която нямаше нищо общо нито с изкуството, нито с теологията, нито с общата теория на битието. Боят (защото вече се бяха хванали за гушите) се водеше заради мене. Надмощието на професионалистите над аматьорите, каквито по силата на обстоятелствата са хората на изкуството и другите хуманисти, се прояви незабавно. Най-дълго се съпротивляваше председателят на Антисъюза на писателите, притиснат в ъгъла, в който се намираше работилницата, защото взе оттам едни клещи за съдиране на кожа и ги използваше като тояга, но въпреки това новодошлите след няколко минути се оказаха господари на положението. Виждаше се, че са специалисти. Не обосноваваха нищо, не теоретизираха, не се церемоняха, всеки изглежда имаше предварително поставена задача, която изпълняваше така, че да се чудиш, и при други обстоятелства може би щеше да ми стане жал за моите артисти-екстремисти. Притихнали, с раздърпани костюми, от които се чуваше жалостна какафония вместо камерна музика, те бяха наредени на пода до стената, съвсем близо до мене — наистина, удивителна превратност на съдбата. Само антипредседателят все още отбиваше атаките, но губеше сили. В бъркотията някой блъсна ангела, той се търкулна в ъгъла и престана да преважда. Затова пък върху неподвижното му до този момент небесно лице се появи странна усмивка, а малко под гърдите му върху алабастровото тяло по непонятен начин започнаха да светят и гаснат разноцветни надписи: „Дидр, беунс ганатопроксул? Форникалорисимур, Доминул? А дрикси пикси квак супирито? Милулолак, господин началник?“.

Същевременно ангелът ме хвана за ръката и ме дръпна с тайнствена физиономия толкова силно, че едва не се удуших, когато веригата се опъна. — Помощ! — исках да извикам, но не можех, защото нашийникът ми стегна гърлото. Цяло щастие е, че този, който победи председателя, ми се притече на помощ. Не зная точно какво той и високият направиха на ангела, защото, когато отворих очи, отново беше застанал на поста си, правеше вятър с крилата си и превеждаше. Но нямаше много за превеждане, тъй като новите ми похитители се оказаха хора на действието. Отдалечиха ме от куката, извадиха от една чанта, която бяха донесли, няколко необходими инструмента и без какъвто и да е огън, мирис и дим куката излезе от стената като от масло. Въздържах се от благодарности и правилно, защото по-нататъшното им поведение изобщо не беше на освободители. Един ме теглеше за веригата, други двама ме побутваха без следа от онази деликатност, с която бях малко попривикнал в компанията на артистите. Напуснахме замъка не през амфиладата от великолепни стаи, а изглежда с някакъв кухненски подемник и ми беше трудно да се ориентирам. Навън цареше непрогледен мрак, нощта беше хладна, а бях по копринени чорапи и веднага си намокрих краката в някаква локва. Намъчих се доста, докато носех лачените обувки, необикновено съм чувствителен, а дори, бих казал, беззащитен съм с обувки, които обувам за първи път, бях ги сложил при кацането, защото очаквах, че ще има банкет, но както се вижда от гореказаното, не всичко стана според очакванията ми. Лачените обувки ме стягаха, когато бях на веригата, затова докато слушах изявленията и гледните точки, потънал почти до кокалчетата в пухения килим, ги събух незабелязано, решавайки, че след като в известен смисъл предстои моето погребение, строгото придържане към правилата за благоприличие би било предразсъдък. Забравих изобщо за това под влияние на впечатленията, предизвикани от новото нападение. Видях на лунната светлина, че един от нападателите има превеждаща розетка на ревера си използвах случая, за да го помоля да спрат за малко: исках само да отскоча за лачените си обувки. Споменах нещо за възможността да хвана хрема, но този некултурен тип (което явно си личеше) се засмя хрипливо и рече:

— Каква хрема? Няма да успееш да я пипнеш, кюфте такова.

Явно прозвищата от областта на месните ястия се радваха тук на не по-малка употреба от тази, която имаха в Италия. Натъпкаха ме в някакъв скрин, може би сандък, и като дрънчах на всяка дупка с веригата, защото ако се съди по неравностите, карахме през полето, след не по-малко от четвърт час се озовах полузадушен в едно бетонно мазе. Изобщо не зная как беше влязъл вътре самоходът на похитителите. От него нямаше и следа. Ниските голи стени навяваха мрачни чувства. Всичкият инвентар се състоеше от няколко трикраки столчета, пън за цепене на дърва с косо забита в него брадва, куп дебели цепеници, обикновена дървена маса с кръстосани крака и, разбира се, циментирана в стената халка, на която веднага закачиха веригата ми. Значи бях постъпил правилно като не разпалвах в себе си надежди. Зад масата имаше пейка, така че седнах и събух прогизналите си чорапи, оглеждайки се къде бих могъл да ги окача да съхнат, но моят похитител, който един път вече ми беше отговорил нелюбезно, измърмори:

— Излишни усилия.

Като хвърли дебелата си сукнена куртка, той извади от печката една препечена питка и я захапа лакомо. Странно нещо — знаех, че лицата на енцианците са по-различни от нашите, но бях свикнал вече с човешките, които имаха първите похитители, и не можех да се противопоставя на впечатлението, че пазещият ме грубиянин носи маска, макар точно той да нямаше никаква. Обликът на енцианците е също толкова отблъскващ за човека, колкото е човешкият за тях. В тяхното изпъкнало лице, с ноздри, раздалечени толкова широко, колкото и кръглите им очи, имаше като че ли нещо наподобяващо по-скоро кранта или тапир, отколкото птица. Но никакво описание не може да замени това, което виждат очите. Като се наяде, моят пазач се удари няколко пъти по подобните на бъчва гърди, наистина гъши или щраусови, защото бяха покрити с гъст като козина белезникав пух, след това се чеса известно време под мишниците, после започна скубе мънички перца, които изглежда го гъделичкаха по ноздрите, а накрая зарови съсредоточено с пръст в носа си. Но вероятно от скука той започна най-сетне да говори, при което отначало като че ли не говореше на мене, а на някого пред себе си, акцентирайки с удари на юмруци по масата. Продължавах да мълча, а този енциански простак, като се изправи, заяви, че всъщност традицията изисква да се обясни на отвлечения кой и за какво му е видял сметката и макар че съм особено вреден мерзавец, недостоен да го слушам, ще се принизи до равнището ми, защото съм чужденец. Другите все още не идваха, а той извади от куртката си лист, за да си помага, и като гледаше в него често-често, се залови за работата.

ЗАЯВЛЕНИЕ НА ГЛАВАТАРЯ НА ВТОРИТЕ ПОХИТИТЕЛИ

Нека земеликият слуша внимателно, защото не обичам да говоря много. Преди векове тук не е имало никаква Воляния, а Хиндия, но дойдоха и отнеха земята на бащите ни. Ние сме червенопери хиндианци, това обаче не се вижда, защото побеляхме от дългото подземно мизерстване. Тези земи над нас всичките някога са били наши и ние имаме законното право над тях. Великият дух ни заповяда да дебнем лошите от засада, затова ги хващахме и ги канехме на последен танц. А сега нищо, само чакаме, ослушваме се и четем вестници. А в тях пише, че при нас идва брат, на тази планета, чужденец, отдалече, но брат по разум. И попитахме нашите учени съотечественици в управата какъв е този брат, който ще пристигне на гости на някогашната наша страна? А те, макар пухът им да е побелял, продължават да са в сърцето си червенопери и ни казаха самата истина, кой е този, дето идва, също така откъде. И ще бъде посрещнат тържествено, защото е от звездите и не е от птичи род, а като че ли съвсем напротив. За какво обаче е това славно посрещане, необходимо ли е? Пишат: посланик е, но от кого е неговото посланичество? И ни казаха какво представлявате. Обичате войната, постоянно се въоръжавате, привидно сте за мир, а в сърцето ви има предателство. Играта ви на война е подплатена с измяна, защото вече сте приготвили по осемдесет атомни брадви за всяка своя глава и още ви е малко. Продължавате да се въоръжавате, варите силни отрови, още и още, а ако стане дума, усмихвате се, че има мир, мир, защото не мислите за равнопоставен бой, а за хитрост и предателство. Съседите си безпокоите, самите себе си тровите, а сега ви се е приискало и на гости да отидете, за да поогледате, понабележите и пошпионирате къде каква плячка има. А какво да кажем ние на това? Ние (вече ревеше, като удряше с юмрук по масата) също се събрахме, за да те приветстваме, разбойнически посланико! Чувал ли е някой в галактиката, да я звезднат дано, земеликите, които тъпчат своите, че дори и разплаканите деца, да вървят по разстлания мирен килим пред очите на мъжествените хиндианци, които не са забравили наставленията на бащите си и чуждите нашественици? Намислили сте със смирение да уловите на въдицата си неуките волянци, но има тук по-бдителни! Нас с тази стръв няма да ни хванете! О, висшият твой разум, навикнал на мърша, силно ще се разочарова! Няма вече при вас жълти, залени и черни лица за изтребване, нали? Ако си седеше в своята тундра, при своите гробове, може би щеше да спасиш плешивата си кожа, която не си струва щавенето, но не и тук, където бди червеноперият мъж! Тормозили сте своите, клали сте ги и сте ги грабили, а след това труповете в земята, обличате най-хубавите си дрехи и хайде при „братята по Разум“, на сладки приказки ли? Е, червеният брат по разум ще обясни, братът няма да пожали труда си, братът ще се постарае, ще изрови топора на войната и ще зарови брат си както трябва, ще напише на братската кожа равносметката и ще я изсуши за спомен… Слуша ли земеликия червеноперя си брат по разум? Виждам, че го слуша… И нищо не отговаря?… Чувам, че нищо не отговаря… Е, в такъв случай сега братът собственоръчно ще свърши със своя брат-небрат, ще го изпрати в Страната на вечния позор, където вече е изпратен не един от лошите, но такъв като земеликия още никога не е бил изпращан…

Сам не зная нито как, нито кога събори пейката заедно с мене, прескочи масата, хвърли вече ненужния лист с изложението и като приклекна, запя със страшен див глас:

Хванах ви бозайник, бой до късна доба, да му заиграем боси танц на гроба…

Паднал в ъгъла до комина, не издрънчах нито един път с веригата, докато пееше, защото виждах, че нещата отиват на зле. По-зле не можеше да бъде. Похитителят не беше, за съжаление, толкова необразован, както отначало си помислих, след като до него бяха достигнали моменти от нашата обща история, а дистанцията между нашите светове правеше предварително напразни всякакви опити за защита: смяташе ме за шпионин на убиваща звездна раса и не си въобразявах, че ще мога успешно да го накарам да разбере разликите, които биха имали силата на доказателство пред всеки земен съд, но не и тук, в мазето на една чужда планета. Бях като парализиран, нямах дори сила или желание да посегна отново за джобното ножче, когато внезапно се разнесоха неразбираеми викове и тропот и през вратата изтъркаля с викове кълбо енцианци. Познах артиста-художник Ксиц, антипредседателя и Патока, все още имаха човешки вид, няколко други обаче не бях виждал досега, може да бяха приятели на моя пазач, не зная, защото изобщо не можах да видя никого от тях преди малко в тъмното, когато ме слагаха в сандъка. В първия миг ми се стори, че се бият помежду си, но това беше нещо друго, още по-необикновено: всеки като че ли се бореше със себе си. Моят пазач скочи от пода без каквото и да е учудване, като викаше:

— Сваляйте дрехите, веднага, хващат ни, ама че гадост, филтрите са пропуснали, ще ни вържат с гащите! Хайде, бързо, защото вече се втвърдяват… — и като крещеше така, сам едновременно с това сваляше панталоните си, но го правеше все по-трудно, по-бавно, а другите, мятайки се на всички страни като риба на сухо, също се бореха, един със сакото си, друг с ризата или може би с туниката си, всичките все по-бавно, сякаш че ги заливаше някакво невидимо сковаващо лепило, някакъв сгъстяващ се сироп, и не мина половин минута, а вече едва мърдаха крайниците си, същински мухи в невидима паяжина. Моят похитител, който си беше свалил сакото преди да затанцува, трябваше да се справи само с широките си панталони, но те го стегнаха по такъв начин, че само пълзеше по гръб, с крака, вирнати към тавана, скубеше пера от главата си и ругаеше на поразия. Помагаше ли ми някой? Спасяваха ли ме? Но в мазето нямаше никого освен мене, все така бях свободен в движенията си, макар и на веригата… а те, като лежаха встрани, кой по корем, кой на гръб, крещяха от отчаяние и ярост:

— Гадост… криминалният филтър е пропуснал… ох, задушавам се… Гургакс, помогни ми, ръката ти е свободна… не по пищялките, идиот… не съм аз, а гащите… председателю, имаш ли кримистър?… откъде да ти го взема… ох, без ченгета ни спипаха… умииииирам!!!

Техните жалостиви стонове и крясъци така ме объркаха, че като забравих изобщо за веригата, станах от пейката. От движението нашийникът стисна гърлото ми, паднах и почувствах следващо дръпване, но някак си по-меко и за мое голямо учудване халките на веригата се отвориха… виеше ми се свят, клекнах, все така с нашийника, но когато сложих инстинктивно пръст между него и шията си, почувствах, че е като от тесто… ето защо го скъсах съвсем лесно и се изправих на омекналите си крака, като гледах моите похитители от първото и второто нападение, които бяха все така безпомощни и едва се движеха по пода, макар вече да разбрах, че това не е агония, че нищо всъщност им няма, а само дрехите, след като се бяха втвърдили като гипсови отливки, ги държаха, облепили ръцете, краката и телата им…

— Бозайникът си отива, неговия род млечен, дръжте го, ако държите на честта си… — започна да хрипти Гургакс, който преди минута танцуваше и пееше за гибелта ми. Явно беше по-разярен от останалите, защото другите — не зная защо — като че ли се стараеха изобщо да не ме забелязват в позорното си положение… а аз стоях над тях, дишайки тежко с омекнало парче от нашийника в ръка, без да зная дали трябва да бягам, накъдето ми видят очите, или да им кажа нещо… нужно ли е да натрапвам помощта си? Признавам, че не можах да се реша на това. Отминах един след друг втвърдилия се Ксиц и Патока, чиито вкаменени ръкави на сакото бяха изправили ръцете му нагоре, и тихичко, мълчешком се измъкнах през вратата, като все очаквах, че и моите дрехи изведнъж ще се разбунтуват по същия неразбираем начин, но нищо такова не се случи. Намерих стълбището, тежката желязна врата беше открехната, големите и резета висяха, сякаш ги беше стопил огнен жар, но бяха студени. Като направих усилие, сам не зная защо, да не допра рамката, продължих по-нататък по стълбите, видях обсипаното със звезди небе, почувствах студения полъх на вятъра… бях свободен. От луната нямаше и следа. Цареше непрогледен мрак. Протегнал напред ръце, вървях внимателно под разискреното небе, когато една звезда промени цвета си и започна да се приближава към мене. Докато разбера какво означава това, чух шум, звездата се превърна в пулсираща светлина, която обля и мене, и околността с живачен блясък, спуснах се да бягам и се проснах в някакъв бодлив гъсталак. Нещо меко падна върху мене, извиках и изглежда в същото време изгубих съзнание. Не зная колко дълго съм бил така. Чух неразбираеми гласове, но не смеех да отворя очи. Лежах на нещо студено, много леко, като въздушен балон. Ръцете и краката ми бяха свободни. Отворих едва-едва едното си око. Над мене се беше надвесил енцианец със сребърен плащ и малка светлинка на челото.

— Кси кса — каза той.

Същевременно нещо под мене, като че ли от дълбините на надуваемата възглавница, която беше под главата ми, каза:

— Не падай духом, уважаеми господин Ийон Тихи. Ти си сред истински приятели, под грижите на опитни медикатори и медиканси, и косъм няма да ти падне от главата. Можеш ли да говориш? Бъди добър да издадеш земен глас от своето естество, за да знаем, че ни разбираш.

— Разбирам, ох, разбирам — казах аз и сам се учудих на моето стенание, защото нищо не ме измъчваше.

— Ксу ксу — каза все още наведеният над мене сребрист енцианец и изгаси челната си светлинка, а нежно модулираният глас от възглавницата ме уведоми:

— Официалното посрещане на скъпия господин Ийон Тихи ще се състои, когато Той се насити на необходимата почивка. Стаите на правителствения хотел са отворени за господин Тихи и нищо не го — не те — заплашва. Неприятно нещо се случи заради двойна засада. Всичко ще изясним, инцидента ще оправим, поклон смирен ще направим. Нека спи благородното ви Естество, Да почиваш Дълго…

Само да не е завинаги — помислих си аз, но тук сребърният енцианец каза:

— Ксо ксо — и едновременно с това потънах в здрав сън.

Държаха ме в това подобие на болница само едно денонощие, след което решиха, че съм в добра форма и мога да се пренеса в хотела. Не зная защо лечебното заведение разполагаше с преводилки, които се изразяваха така странно — никога след това не попаднах на подобни. Разбрах колко ловко се бяха справили с мене похитителите от групировката на Патока, Ксиц и Съюза на антиписателите. Истина е, че бях невнимателен. Скокът от мъглистите блата и пощръклелите курдли до мегалополиса беше толкова внезапен, че загубих ума и дума и когато на космодрума към мене се приближиха четирима изискани волянци, помислих, че са делегати от Дружеството за земно-енцианска дружба. Объркан от великолепието и прекалената вежливост на въпросните индивиди, се оставих да бъда отведен до превозното средство и дори не ме учуди стръвната прибързаност, с която ме напъхаха вътре. Когато ме возеха към малкия дворец, където не можеше да се гледа от яспис, злато и дявол знае какво още, и се оставих да ме водят като овен сред мебелите-олтари до известната ни зала, в същото време специален подмененец, който се правел на Ийон Тихи, мамел истинската делегация и при първия удобен случай се измъкнал, така че органите останали с празни ръце и нямали понятие къде да ме търсят. Отвличането станало на космодрума защото, както ми беше обяснено, етикосферата още не ме познавала и затова не можела да се намеси веднага в моя защита. Пълнеха ми главата с много неща, които не разбирах, но като не исках да правя впечатление на глупак — нали се бях оставил да ми сложат лесно нашийника, — предпочитах да мълча дипломатично. Преместването в хотела се оказа преместване на самия Олимп. Нещастниците сами вече не знаеха какво трябва да правят с мене, за да компенсират някак си неприятностите, които изпитах в началото. Не стига, че спалнята ми е златна и златото може да се разпалва или гаси със съответно устройство (нося го в джоба си), че в касетоните на тавана седят амурчета (които между другото предизвикват неприятни асоциации) и политат към мене, колкото пъти отворя уста, за да ми поднасят патери с лакомства, ами с облеклото ми се занимава Меркурий, а в ъглите между кристалните колони на леглото (лежа под балдахин) стоят нащрек две Афродити — на Анадиомен и Калипигос. Не зная точно за какво са, защото не правят нищо, а някак си е неудобно да попитам. Обувките ми чисти Зевс с апарат, който прилича на вретено. На стената срещу леглото ми има огледален щит с главата на Медуза, по-скоро отблъскваща, най-вече защото змиите на главата се движат и всичките ме гледат, когато мръдна, но не върви да се оплаквам още в самото начало, виждайки как се стараят домакините. Целият този Олимп, изготвен, за да се чувствам като у дома си, ужасно ме измъчва. Но не следва да проявявам капризи — и без това се чувствам неудобно, след като председателят на Дружеството за енцианско-земна дружба дойде при мене с двама носачи и се оказа, че в чувала, който донесоха, има пепел, а той си посипа с него главата, като падна пред мене на колене. Плюс това с председателя си приличаме като две капки вода. Когато реших да си сложа ризата в гардероба, се вцепених — вътре имаше кентавър, наистина — малък като пони. Издекламира ми нещо, изглежда на гръцки. Освен това е масажист и познавач на вината. Сутринта ме събуди задушаващ облак от амбра, нард и мускус. Двете Афродити стояха до леглото с кадилници и аз ги прогоних в ъгъла, като кашлях, а очите ми бяха пълни със сълзи. По мое нареждане Меркурий проветри стаята. Бих желал все пак повече мярка в гостоприемството, а също така Афродитите най-сетне да облекат нещо. Започвам да се досещам как са програмирали всичко това: опирайки се на фотограми от Лувъра и други земни музеи. Освен кентавъра в шкафа седи и Аполон. Вече не пее — забраних му категорично. Преходът от курдланските блата и познатото мазе с нашийника към този фантастичен лукс беше толкова внезапен, че не отстъпваше по впечатление на сън. Яденето е великолепно с изключение на тъмния сос, с който поливат всичко. Намирам се в столицата ХСПРКС. Едната преводилка го превежда Есприкс, а другата Хесперида. Нека бъде Хесперида. Ще пиша по дати. Днес е пети блатоари. Сосът не е сос, а нектар. Откъде ли са могли да вземат рецептата, след като и ние не я знаем? На вкус — майонеза с лакрица. Изливам го, а останалото изстъргвам с лъжичката от шницела. Председателят дойде отново, за да ми предложи програма за престоя ми на планетата. Утре трябва да посетя главния фелицай. А може би се нарича иначе, не запомних. Председателят вече не прилича на мене като през първи ден. Явно има такъв местен обичай. Гоня амурчетата по-надалече, доколкото мога, защото се страхувам за килограмите си. Трябва също да помисля как да се избавя от олимпийската тълпа, без да засегна домакините. Закрих Медуза с кърпата за ръце, на Калинигос дадох бански си халат. Но това са само половинчати мерки.

(обратно)

Главният инхибитор

Не зная кой блатоари сме днес, защото си изгубих календарчето. Слава Богу, избавих се от Олимп и от председателя на дружеството, който вече ставаше невъзможен. Уверяваше ме, че лицето ми почти не предизвиква ужас. Освобождението си дължа на Кикерикс. Той е млад историк, а едновременно с това хорист (специалист по хората). Посети ме в хотела, след като беше чул, че там е пристигнал човек. Показа ми как трябва да се включи Медуза (аз я покривах с кърпата за ръце), за да се вкаменят всичките богове и да се превърнат в бял прах, който автоматично отиваше под леглото. Не зная какво го изтегля там, но не попитах. Избягвам прекалено многото въпроси, защото какво биха си помислили в „Хилтън“ за госта, който пита защо свети лампата и как се размножава жената на рецепцията. Моят нов познат така се сприятели с мене, че го наричам доверително Кикс. Заведе ме в социомата, на нагледна лекция по история. Нагласява се някакво общество, с романтични, да речем, или средновековни параметри, и се движи, обикновено от двама. Единият играч управлява, а другият е управляваното общество. Но да играят на симулирана история могат и повече на брой индивиди, като ръководят партии, армията, средната класа и така нататък. Печели този, който в края на половинчасовата игра е първи. Всичко това, заедно с обществените движения, протича с хилядократно ускорение и нещата трябва да се познават добре. Бях император, а Кикерикс водач на масите. Детронира ме за пет минути, като си включи силна харизма. Напразно се опитвах да противодействам с укази, а като видях, че става лошо, направих кардинална грешка, като намалих данъците. Трябва да се знае теорията. Като се премахне нищетата, апетитите бързо нарастват над допустимото и съществува заплаха от вълнения, които са по-лоши от тези, когато има беднотия. Социоматиката е трудно изкуство. Не знаех например, че липсата на липси не е никакъв плюс, а нула, и че най-важни са невидимите параметри, особено преживяванията. Колкото по-високо стои някой на обществената стълба, толкова по-малко чувства липсите на своето време, задоволен във всяко едно отношение, но по-важно може да бъде това, което не се вижда. Наблюдаемите величини не са равни на преживяваните, например за аристократката липсата на покана за дворцов бал ще бъде също толкова голямо нещастие, както за бедната селянка липсата на хляб за децата и. Това уж се знае, но едва при ръчките на социомата можеш да го изпиташ на собствения си гръб. Играта е наистина необикновена, защото обществото се държи като живо, може да му се влияе, да се формира общественото мнение, да се усмирява с обещания, но с мярка и до време, защото помни всичко и реагира по своему. Освен това има исторически игри с различна степен на трудност. След включване на научно-техническа революция властните съвсем се размекват или се втвърдяват, защото е неимоверно трудно да се балансира по средата. Завистта на низшите слоеве, казваше Кикерикс, подкрепена от благородството на мелиористите, тласка историята към егалитаризъм, който носи повече разочарование, отколкото удовлетворение, защото и равните си мислят, че другите живеят най-добре.

Странно как съм могъл да подмина в Швейцаря историографията на предсъобразонното столетие, но това е. Енцианците имали същите грижи като нас, защото изпаднали в автомобилен кошмар, енергийна криза, монетарен хаос, политическа бъркотия и също като нас смятали, че пропадат. Когато им се изчерпили енергийните суровини, се стигнало до синтез на микроби, които превръщат всеки боклук в гориво. Bacillus benzinogenes177 и Sperocheta oleopoetica178 се купували на таблетки като винени дрожди, пускали се в резервоар, пълен с отпадъци, заливали се с вода и това бил краят на нефтените крале. Целия вчерашен ден прекарах с Кикс в музеите. В Музея на техниката видях бактериален тъкачен стан. Трябва да се съблечеш гол и да влезеш в контейнер, който много прилича на вана. Лежиш си, потопен в хладък разтвор, а когато излезеш след четвърт час оттам, вече имаш върху себе си дреха, изработена от Bacterium Sartoriferum (шиеща пръчковидна бактерия), трябва само дрехата да се разреже, да се свали, изглади и окачи в гардероба. Копчета не е необходимо да се шият — появяват се от втвърдяващите се отпадъчни продукти на едни малки молци в гардероба, разбира се, не обикновени, а преправени от генното инженерство. Ако дрехата трябва да бъде зимна, се добавя Vibrio Pelerinae179 или подобен щам, който създава нещо като ватенка. Има дори подплатни вибриони, според желанието на клиента за кройката, цвета, вида на плата и така нататък. Само че тази новост в изготвянето на конфекция била посрещната с всеобщо неодобрение и намерила естествената си смърт, без да бъде използвана. Но така наречените „тъкачни“ бактерии сложили край на почти цялата опаковъчна промишленост, а техните сметоядни и отровопоглъщащи разновидности чистели околната среда на волянците. В същото време обаче паралелно с биологичното микроинженерство продължавала да се развива автоматизацията и броят на безработните растял в геометрична прогресия. Държавата пукала под тежестта на проблемите. Работата ставала изключение, безработицата — правило, започнали бунтове, унищожаване на индустриалните роботи, улични боеве и изглеждало, че това е краят. Властите трябвало да крият учените-практици, особено изобретателите и рационализаторите, в специални подземни бункери, да ги дегизират и спасяват, когато народът искал да се разправи с тях като виновници за ужасното състояние, при което прогресът се оказал катастрофа. Но нищо не можело вече да ги отклони от пътя и следващото поколение се отказало от преследванията. Защото се отворили шлюзовете на неизчерпаемата енергия, която енцианците вземат направо от Космоса (но не зная все още как го правят). Кикерикс нарича този период потребителски потоп. Вече се произвеждали милиони автомобили, при което трябвало да се правят все по-здрави заради всеобщото нарастване на агресивността. Дотогава автомобилите (доста подобни на земните) се правели все още от пресовани железни ламарини и като отговаряли на желанията на купувачите, производителите започнали да подсилват каросериите, след това се стигнало до поставяне в буферите на специални зъби и шпори, а който не искал да пътува в бронирано заздравена кола, рискувал да бъде разбит на най-близкия ъгъл на улицата. Съдопроизводството за автомобилни престъпления рухнало под лавината от дела и тараните станали легални; щетите се плащали от застрахователите. Младежите се забавлявали с лов на автомати за услуги, предпочитайки най-вече телефонните кабини и не помагали нито бронираните стъкла, нито стоманата, с която се обковавали телефонните указатели. А ако става въпрос за бомбите, изготвяни в домашни условия, тяхното взривяване било толкова епидемично, казваше Кикерикс, че когато поредният взрив разтърсвал улицата, само най-близките минувачи падали на земята. Вървящите по-надалече дори не обръщали глави, а и по това време вече се носели лични обезопасяващи пашкули, които при взрив се изпълвали с противоосколочна пяна, нещо необходимо, след като всеки, който имал претенции към фурната, пощата или сервиза, не си играел с никакви жалби, а вдигал намразеното място във въздуха. Животът бил все по-богат и все по-опасен, защото безплатните удоволствия нараствали заедно с повсеместната заплаха. В музея видях вечерни облекла, подшити със закалени танталови влакна, притисната от насилието, модата позволявала да се носят бомбета с бронирано дъно, но броят на жертвите нараствал. Институциите за обществено обслужване въвели първи самообранителна автоматика, което обаче предизвикало нов тип риск, защото както ми обясняваше Кикерикс, ако се почешеш прекалено енергично по главата, когато влизаш в телефонната кабина, или посегнеш не много нежно към слушалката, можеш мигом да бъдеш хванат от стоманена ръка за яката и изхвърлен на улицата, а при съпротива често се трошели и ребра. Тогавашните датчици били все още недостатъчно селективни. Улиците се огласяли по цял ден от воя на линейките, а вечерта тежки почиствачки извличали оттам купища разбити автомобилни останки. Променила се и архитектурата — неканен гост не можел да влезе в чужд дом, а когато звъниш на вратата, трябвало да се дръпнеш встрани и да приклекнеш леко, за да отскочиш навреме, ако поради недоразумение вратата се отвори със страшен замах към улицата, опитвайки се да цапне натрапника по челото. Всяко преддверие можело за няколко мига да се наводни с бързовтвърдяваща се течност и не един неканен гост се удавял като муха в смола. В бравите имало магнитомери, така че който искал да заложи на съседа си бомба, трябвало да използва неметална, но това също не гарантирало успех, защото вече се появили всеобхватни индикатори, толкова чувствителни към миризмата на запалителни и избухливи материали, че било достатъчно да имаш в джоба си стара бензинова запалка, за да се отвори пред външната врата люк и да пропаднеш в подземие, свързано телевизионно с най-близкия полицейски участък. Откритите театрални и концертни зали останали в миналото, след като при първата грешка на тенора, при фалш на цигуларя или просто ако е недоволен от интерпретацията на адажиото, ядосаният меломан посягал под стола, където стоял донесен от него автомат, така че всяко място в партера и на балконите се намирало под прозрачен похлупак, който се отварял едва когато иззвъни звънеца, оповестяващ антракта, а ако някой по средата на представлението или операта почувствал естествена нужда, трябвало да се справи, без да напуска залата, откакто облекчаването на този вид потребности станал редовен претекст за бомбаджиите. В метрото, но и в трамваите често се водели истински битки и накрая на ватманите било позволено да използват дънни изхвърлячки, монтирани в нов вид вагони. Ето защо се случвало от носещите се по релсите влакчета да излитат цели кълбета впили се един в друг енцианци и да се търкалят по паважа, ловко заобикаляни от бронираните пешеходци. Осмелих се да кажа на Кикерикс, че това е нещо ужасно, смешно и че не за вярване. Но той ве постави на мястото, защото е хорист и веднага ми напомни за нашия дипломатически бандитизъм, при учловие че и людоедите на Земята не са докосвали пратениците, дори и най-вкусните. Отделни проблеми създавали роботите, когато станали любими обекти за градски лов. Труповете падали един след друг, защото който искал да опази камериера си да не го застрелят, го обличал в своите дрехи, така че най-разпалените ловци, вместо да разпитват набелязания, го просвали с точен изстрел на място, като обяснявали после, че са взели жертвата за робот. Въпреки строгата забрана някои все пак преправяли своите роботи така, че да отговарят на огъня с огън, а дори се случвало идейните противници на подобен род ловуване да изпращат умишлено на ловната линия роботи-капани, неспособни нито да чистят, нито да мият съдове, но бълващи картечен огън към ловците, или такива специално създадени индивиди, падащи при пукота на изстрела, макар и незасегнати, а когато стрелецът, радостен и весел, слагал крак върху лежащия и вдигал рог към устата си, за да оповести своя триумф, мнимият трофей впивал стоманени зъби в прасеца му. Което от своя страна ядосвало едни от членовете на ловния клуб и водело до употреба на дистанционни реактивни снаряди, а други смятали тази ловна ескалация не само за естествена, но дори и за приятна, като приемали, че засиленият риск е гъделичкаща подправка към спорта, защото и ловът на тигри е по-почтен от убиването на зайци. А когато дошъл на мода ловът от автомобили, които се превръщали все по-явно в бронирани коли с огнехвъргачки, когато кварталите на Хесперида били унищожени от пожар, възникнал от сблъсъка на две враждуващи ловни дружества, нерешителното до този момент правителство заело страната на привържениците на етикосферата. Както казват и до днес нейните последователи, малко преди да удари фаталният час.

Разбирайки, че натрупаната в обществото агресия не може просто да се премахне веднага, а трябва да и се даде безвредна воля, създателите на етикофикационния проект се погрижили да получат значителни средства за изграждането на институции, поглъщащи безумието. Много от тях действат и до ден днешен. Ще спомена няколко, защото смятам, че такива могат да ни послужат и на нас. За да започна от малкото, ще кажа, че волянците отдавна имат обичай да издигат паметници на известни личности, а също и на такива, които мразят. Това са така наречените паметници на позора, чиито постаменти понякога се обграждат с широки плювалници, наподобяващи бронзови урни. Подобна голяма алегорична група от ковани проклятия гражданите поставили още в миналия век на тримата Лъжексиксари. Освен това всеки от някогашните политици с особено неприятни заслуги, довели до всеобщо нещастие, има своя статуя или най-малко бюст. Отливат ги от специални еластични материали, защото другите се изхабяват много бързо. Кикерикс ме увери, че тази област на пластиката поставя особено високи изисквания както към творците, така и към изпълнителите, защото подобията на особите в немилост трябва да се произвеждат от материали, които наистина се деформират, но през нощта възвръщат първоначалния си вид. Между другото практиката показала, че си струва да се поставят паметници от същите материали и на много заслужилите личности, защото винаги се намира някой, които поставя заслугите им под съмнение, а разходите за ремонт, особено на големите паметници, са значителни. За провинциалистите, които посещават Стария град на групи или по време на училищни екскурзии, зад всеки паметник на позора са поставени между живите плетове сандъци с подходящи инструменти, защото трябва да се спазва необходимата пропорция между тяхната поразяваща сила и издръжливостта на паметника. Изключение от правилото, разделящо славата от позора, са единствено създателите на етикосферата, наречени нейни Бащи. За да се сложи край на постоянните спорове и сблъсъци край техните пиедестали, се наложило да се увековечат фигурите им с две отдалечени една от друга групи паметници. Всеки може да отиде според убежденията си при едната или другата с букет цветя или нещо съвсем различно.

Щастие било, разясни ми Кикерикс, че автоматизацията на промишлеността сложила край на физическия труд по същото време, когато били пуснати в действие първите големи съобразонатори, които били далече от съвършенството, но още на третата година след тяхното пускане броят на внезапните смъртни случаи започнал да намалява, макар че престъпният свят и ловните дружества, бандите хулигани, а също така екстремистите и други групировки, които не виждали никакъв смисъл от живот, в който няма леене на кръв, емигрирали масово от градовете в несъобразонираната все още провинция. На свой ред тълпи бегълци от навестените по този начин градчета и селца тръгнали към големите урбанистични центрове, което предизвикало истинско преселение на народите.

Това бил период на смели социални експерименти. В един от намиращите се до столицата окръг пробно било въведено безплатно потребление без каквито и да е ограничения, след като била преодоляна в парламента бурната съпротива на големите производители, които се опирали на законите на пазара и стоките, макар че производствената себестойност на всички блага явно клоняла към нула. Енергията вече не струвала нищо, достъпна като въздуха, а може би и по-достъпна, защото я вземали от космическото пространство и била неизчерпаема.

За съжаление безплатните стоки и услуги довели до страшни резултати. Всеки трупал планини от излишно имущество, впускал се в луди екстравагантности, за да надмине с външния блясък на това, което притежава, съседа си, роднините, когото може, а предизвиканите по този начин също не стоели със скръстени ръце. Наложило се да строят зад къщите хранилища и складове за облекло, скъпоценности и хранителни продукти, в една своя част стоките се унищожавали, без да бъдат използвани, а трудът да бъдат трупани ставал явно непосилен, което на свой ред предизвикало у новобогаташите такава фрустрация, че преустройвали домашните си роботи на частни щурмови отряди, за да тормозят останалите граждани, и се стигнало до сблъсъци, че дори и до направо граждански войни, защото се водели между отделни граждани. За какво? За нищо. Наложило се най-сетне един град, който вече горял в огъня на пожарите, да бъде обкръжен и разоръжен сред експлозии, които разтърсвали стените му, и картеч.

Уж предварително се знаело, че абсолютното благоденствие развращава абсолютно, а се намерили идеалисти-оптимисти, които вярвали, че народът бързо ще миряса. Днешната система, въведена от преди повече от сто години, показала несъстоятелността на тези идеални мечти. На всеки гражданин се полага дял енергия за употреба в продължение на една година. Той може да я използва за каквото си иска. Така определеният дял може да се превърне в триста хиляди чифта панталони със златни лампази или в шоколадова планина с марципанови пропасти, или в деветстотин платинени музикални летаптъри, настроени така, че когато вече изчезват зад хоризонта, още да се чува ерихонската им музика, но никой не прахосва така безумно запасите си, защото трябва да се съобразява с разходите, а даденият дял не може да се натрупва или да се обединява с дяловете на други лица, за да не се стигне до появата на някакви тайни коалиции или други подривно ориентирани съюзи. Това, което e необходимо, се включва за известно време, а след като се използва, се изключва, както ние изключваме електрическото осветление. Няма никакви уникални предмети и като подарък може да послужи само съвсем оригиналната информация за нещо, каквото никой още няма, защото не го е чувал и не се е сетил за него. Така че подаръкът може да бъде само нещо като предписание или рецепта. Всъщност такива истински нови информации няма, защото всички възможни се намират в компютърните списъци на благата, а тяхната недостъпност се дължи единствено на поразителните огромни запаси от концентрирани сведения. Бях с Кикерикс в една галерия с платна и скулптури, където на почетно място стои паметникът на Даксарокс, политик, който пръв пропагандирал създаването на така наречените гневарници, или лудопоглъщални. Това са заведения, достъпни за всички пълнолетни особи, където може да дадеш воля на агресивните си страсти. Намират се енцианци, които смятат, че Даксарокс е бил истински държавник по време на безнадеждното положение, но има и такива, които го критикуват. По препоръка на моя водач отидох в един автоклаз. Това е едно огромно здание с купол, което външно прилича на колодрум. Трябва да си избереш превозно средство от стоящите на огромен подземен паркинг, след което се излиза по наклонена платформа на обикновен градски площад, под открито небе. Там е позволено всичко — да блъскаш други леки коли, да гониш пешеходците, като застилаш пътя си с трупове и автомобилни останки, че дори и да влизаш в къщите, които се събарят с трясък сред облаци варов прах и хаоса на отломките. Не зная как се създават тези миражи, защото впечатлението за реалност е непреодолимо. Май има и такива, които цели дни прекарват в автоклазите, като изпитват ужас при самата мисъл да се върнат под опеката на етикосферата, така им е дошла до гуша. Има и гневарници от друг тип, в тях може да убиваш безнаказано, да палиш, да биеш и измъчваш този, когото си набелязал, докато се изпотиш под езика и останеш без дъх, но някак си не ми дойде желание за това. Кикерикс смята, и може би с право, че между любителите на тези заведения и любителите на кървави сцени като борбите с бикове или филмите, преизпълнени с престъпления, разликата е в степента, но не и в същността. Едни експерти виждат в гневарницитее подхранване на ниските инстинкти, което подсилва фрустрацита на хората, жестоки по рождение, но други наричат това пускане на лоша кръв, предпазен клапан и психотехника, която дефрустрира прекалено силно умиротворяваните души на гражданите. Носят се слухове, че гневарниците са уж под тайния контрол на Министерството на превантивните мерки и всеки, който е свирепствал сурогатно и фиктивно, има картотека на престъпните си склонности, за да може според нейното съдържание да му се изпращат съответните противодействащи съобразони. Опозиционерите бягат от тези обекти като от чума, изпитвайки към тях най-голямо отвращение. Не липсват фатаморганни симулатори и извън града, на специални ловни полета, където от оръжието на най-запалените ловци падат най-едри животни — курдли, а дори и хилядотонни огнедишащи пирозаври. Вероятно оттам са се взели в земните материали противоречивите съобщения за динозаври, които дишат огън, защото след като са фантоми, те едновременно съществуват и не съществуват. Не само аз бях допуснал фатална грешка, като взех развлеченията на чуждата цивилизация за нейна действителност. Същото се отнася и за така наречената куклонизация. Манекени в естествен ръст, заблуждаващо подобни на избрани личности, може да си поръчаш във филиалите на „ЗАВКЪЩИ“. „ЗАВКЪЩИ“ произвежда всичко за домашна употреба, в това число и по индивидуална поръчка, и никой там не пита клиента какво възнамерява да прави с поръчаните неща, както земният продавач на конфекция не любопитства какво купувачът на дрехи възнамерява да прави с тях. Това просто не интересува никого, а разликата е само в това, че на Енция може да си поръчаш всякакъв андроид така, както се поръчва хладилник.

Кикерикс казва, че макар да работят не повече от 10% от всички енцианци, броят на работещите нараства с всяка изминала година, защото въпреки пълното задоволяване и неизброимите развлечения безработицата мъчи повече, отколкото това би могло да се е струвало на някого в миналите времена на недоимък и тежък труд. Главна дилема според него все още е прекалената достъпност до всякакви блага и развлечения, защото което е даром, не струва пукната пара. Затова се появяват планове за своеобразни затруднения и усложнения на живота, защото dolce far niente180 потапя голяма част от народа в мрачно отчаяние и би било прекрасно, ако обществото поиска да одобри тези проекти, но какво да се прави, след като не иска. То показва това нежелание на периодично провежданите плебисцити и единствен изход от това изглежда използването на прегради по житейски път в съвсем нов стил, защото все пак не става дума за това едни или други продукти един ден просто да изчезнат и хората вместо в гневарниците да отидат и да се наредят на опашки за сирене. Никой обаче не знае как да конкретизира подобни замисли, защото ако нещо трябва да бъде променено, се изисква обществено съгласие, значи трудностите от нов тип трябва да бъдат приети, а не наложени. Много трудна задача, тресеше птичата си глава моят водач, е колебанието между изкушенията на криптокрацията и хедонизацията, намножили се и такива, които водят живот на аскети, не излизат от къщи, носят едни и същи дрехи, докато изгният на гърба им, защото самата трудност на избора сред царящата свръхзадоволеност буквално парализира волята им.

Попитах Кикерикс за Черна Кливия и останах с впечатлението, че въпросът не му хареса. Вместо да отговори, той започна да ме разпитва какво зная за Кливия, а когато му казах, заяви, че това са деветдесет и осем процента лъжа, състояща се от преиначени и недоразбрани неща, а останалото също е съмнително. Как тогава е било в действителност? Наистина, отвърна той, правехме за кливлянците всичко, което беше по силите ни. Заради лоши климатични условия те често страдаха от слаба реколта, доставяхме им много хранителни стоки, както впрочем и на Курландия, а те, властите там, продължаваха да морят от глад народа си, за да натрупат стратегически резерв за времето на готвената срещу нас агресия, така че ако сме добавяли към изнасяните продукти субстанции, които правят невъзможно по-дългото им складиране, това от наша страна е била елементарна предвидливост, нищо повече. А какво повече е могло да бъде? — попитах аз, но той се усмихна неопределено и каза, че във връзка с това са се появили много клевети и слухове, които рано или късно ще стигнат до мене. Разговорът за Кливия охлади забележимо отношенията ни.

* * *

От ходенето ми до Института по облагородяване на околната среда запомних само изненадата, предизвикана от полета на асансьора, защото той се понесе нагоре, а след това с щракане на поставен в оръжие пълнител изскочи над покрива на хотела върху път, който приличаше на плоска дъга, защото минаваше извито над града, увиснал без каквито и да е подпори, и светеше със седемте цвята на слънчевия спектър. След това стана тъмно, подът меко пропадна под мене, асансьорът спря, стената му се разтвори по дължината на невидим шев и на фона на растения с големи бели цветове видях висок волянец с човешко лице, облечен в еднореден костюм и снежнобяла риза, сякаш ей сега беше излязъл от парижки шивач, дори реверите на сакото и якичката на ризата му бяха скроени по най-новата мода — отпреди двеста години! И това беше част от оказваните ми почести, защото местните хора не се обличат така. Волянецът ме чакаше с вече протегната ръка, сякаш се опасяваше, че ще забрави как трябва да се поздравява с хората, а когато му подадох моята, пъхна в вея своята заедно с палеца. Това беше Тип Типилип Тахалат, директор на ИООС, блондин с черни очи. Бих се радвал да разбера как стои работата с лицата. Вместо преводилка на ревера си имах по едно малко метално колелце, поставено на меката част на всяко ухо, благодарение на което чувах всичко така, сякаш от устата на волянците излизаше земен говор. Те изглежда ме чуваха по същия начин. Почувствах известно облекчение от непохватността, която Тахалат прояви като ми подаде ръката си, защото това показа празнина в знанията му за земния обичай, а нищо не притеснява повече от съвършенството на чужденците. Тахалат ме отведе в зала, която наистина беше удивителна, защото с всичко вътре напомняше зала за конференции на голяма земна банка и то от края на ХХ век. Дълга маса, покрита със зелено сукно и два реда черни кожени кресла от двете и страни, матови млечни прозорци, между тях — остъклени шкафове, едните бяха библиотечни, пълни с дебели книги, сред които видях томове годишници на Лойд, в другите имаше модели на ветроходни и парни кораби и отново си помислих, че наистина си дават прекалено много труд, като устройват такова представление заради един разговор с човек от Земята! Седнахме на малка масичка до прозореца, под рододендрон, който растеше в майоликова саксия, между нас димеше кафеварка с мока и имаше една чашка, за мене, до сребърна захарница с британски лъв, струва ми се, а за домакина беше поставено нещо като малка круша с краче или гъба с лазурна шапчица. Тахалат се извини, че няма да пие това, което пия аз, не е свикнал, така че разчита на моето разбиране. Уверих го, че ми оказват прекалено голямо внимание и така известно време любезничехме, аз, като бърках захарта в чашката, а той, като се играеше с крушата-гъба, която нямаше опашка, а тръбичка и съдържаше някаква течност. Тахалат заговори за моето фатално приключение, за да каже, че съм се измъкнал от него невредим благодарение на етикосферата, макар че може и да не си давам сметка за това. При антиартистите нищо не ме заплашвало, добави той, а що се отнася до хиндианците, те живеят в резерват, който е съобразониран само на повърхността. Когато обаче се разбрало, че съм отвлечен, била повишена местната концентрация на съобразоните, за да проникнат и в подземието.

— От вас ще разбера в края на краищата как действат съобразоните — казах, като се чудех скрито на отличния вкус на волянското кафе.

— Най-добре е да го видите на практика — каза директорът. — Може ли да ви помоля за любезността да ми ударите един шамар?

— Какво, моля?

Помислих, че е станала грешка при превода, но директорът повтори с усмивка:

— Моля да бъдете така добър и да ме шамаросате. Ще се убедите как действа етикосферата, а след това ще обсъдим експеримента… Ще трябва изглежда да стана и ще ви помоля да направите същото, така ще бъде по-добре…

Реших се да го ударя по лицето, след като искаше това, и ние застанахме един срещу друг. Замахнах не много силно, защото не исках да го съборя на земята, и замрях с вдигната ръка, защото нещо ме задържа. Беше ръкавът на сакото. Стана твърд като ламаринена тръба. Помъчих се поне да свия ръката си в лакътя и с най-голямо усилие постигнах частичен успех.

— Виждате ли? — каза Тахалат. — А сега моля да се откажете от шамарите…

— Да се откажа ли?

— Да.

— Е, добре. Няма да ви ударя по…

— Не, не. Не става въпрос да го кажете. Трябва да си го внушите, като вземете тържествено вътрешно решение.

Направих долу-горе това, което казваше. Ръкавът омекна, но не напълно. Чувствах все още неговата неестествена твърдост.

— Защото още не сте се отказали напълно от намерението си…

Стояхме, като продължавахме да се гледаме, и след малко материята доби обичайната си мекота.

— Как става това? — попитах аз. Бях със сако, донесено от Земята. Пепеляво, на дребни сивосини капчици, от шевиот. Огледах материята на ръкава отблизо и видях, че малките косъмчета на тъканта се слягаха едва сега, като козината на най-напред заплашено, а след това успокоено животно.

— Намерението за агресия предизвиква промени в организма. Адреналинът навлиза в кръвта, мускулите се напрягат незначително, променя се йонното равновесие, а с него и електрическият заряд на кожата — каза директорът.

— Но това е моята земна дреха…

— И точно затова не ви пазеше в самото начало, а едва след около три часа. Наистина, не съвсем — макар че съобразоните са попили в материята, останали сте за тях непознато същество, затова са реагирали максимално чак когато сте започнали да се задушавате, там, в подземието, нали…

— Те ли разкъсаха нашийника? — учудих се аз. — Как е възможно?

— Нашийникът се е разпаднал сам, съобразоните само са издали заповед. Ще трябва да ви обясня това по-подробно, защото съвсем не е просто…

— А какво би станало — прекъснах го, осенен от нова мисъл, — ако си сваля сакото?… — изведнъж си спомних как там, в мазето, всички се мъчеха отчаяно да се съблекат.

— Ами моля… — каза директорът.

Окачих сакото на облегалката на фотьойла и огледах ризата си. Нещо ставаше с поплина на розови квадратчета — микроскопичните му влакънца настръхнаха.

— Аха… ризата вече се активизира — казах досетливо. — А ако си сваля и ризата?

— Моля ви най-сърдечно да си свалите ризата… — каза той разпалено, направо ентусиазиран, сякаш бях отгатнал желанието, което не е смеел сам да изрази. — Моля ви, не се стеснявайте…

Странно беше да се събличам в тази изискана зала, в светлата ниша до прозореца, под палмата. Това сигурно нямаше да изглежда така необикновено, ако се събличах в по-екзотично обкръжение, но развързах планомерно вратовръзката си, придърпах гол до кръста панталоните и попитах:

— Може ли, господин директоре?

Той приближи към мене лицето си някак даже пресилено, а аз, без нито дума повече, замахнах с леко разтворени крака, които се плъзнаха толкова внезапно в противоположна един на друг посока, сякаш подът беше от лед, намазан с олио, и аз се проснах в краката на волянеца. Той ми помогна внимателно да стана и тогава, както се изправях, го ударих уж без да искам с лакът в корема и чак изохках, защото лакътят ми сякаш срещна бетон. Някаква броня ли имаше под дрехите си? Не, виждах тънката му бяла риза между отворите на сакото. Трябва да беше ризата. Като се правех, че изобщо не съм имал намерение да го удрям, седнах, за да огледам една след друга подметките на обувките си. Изобщо не бяха хлъзгави. Най-обикновени на света кожени подметки и профилни гумени токове, каквито обикновено нося, защото придават еластичност на походката. Спомних си общото падане на артистите, които тръгнаха заедно към мене, когато се криех зад ангела. Затова значи! Вдигнах глава и погледнах неподвижните очи на събеседника си. Той се усмихваше с разбиране.

— Съобразони в подметките ли? — обадих се първи.

— Разбира се. В подметките, в дрехите, в ризата, с една дума — навсякъде… Надявам се, че не сте се ударили зле?…

Скритият зад тези думи смисъл беше по-малко любезен: „Ако не беше замахнал толкова силно, нямаше да паднеш на земята“.

— Няма нищо. А ако се съблека съвсем гол?…

— Ами тогава, различно е… не мога да ви кажа точно какво би станало, защото самият аз не зная. Ако можеше да се знае, би могло да се заобиколят уморите, или умиротворителите на морала… моля ви любезно да обърнете внимание, че филтър на агресията е цялото обкръжение, а не само облеклото…

— А ако някъде, на уединено място, ви хвърля камък по главата?

— Допускам, че камъкът ще бъде отклонен по време на полета си или ще се разпадне при удара…

— Как може да се разпадне?

— С изключение на малко места, каквито са резерватите, у нас вече няма необлагородени вещества…

— Как така, и плочите на тротоарите ли? И чакъла по пътеките? И стените? Всичко е изкуствено?

— Не е изкуствено. Съобразонирано е. Само в този смисъл, ако желаете, е изкуствено — той говореше търпеливо, като подбираше внимателно изразите си. — Необходимо беше.

— И всичко, ама всичко, е от тези логически елементи? Това обаче трябва да е струвало страшно много средства…

— Разходите наистина са били значителни, но все пак не толкова страшно много, защото в края на краищата това е нашето основно производство…

— На съобразони ли?

— Да.

— А през зимата? А облаците? Когато водата замръзне? И изобщо може ли да се съобразонира водата?

— Може. Всичко може, уважаеми господине.

— И хранителните продукти ли? Това кафе?…

— И да, и не. Може би без да искам съм ви подвел по отношение на технолоигята. Вие си мислите, че всичко е направено ЕДИНСТВЕНО от съобразони. Само от тях. Но не е така. Те са във всичко, както, да речем, арматурното желязо в земния железобетон…

— А, така ли? Значи, ако се изразим конкретно — те са в това кафе, плават в него? Но като го пиех, не почувствах…

Трябва да съм направил гримаса на отвращение, защото волянецът разпери съчувствено ръце.

— В това количество кафе би могло да има около милион съобразони, но те са по-малки от земните бактерии, дори от вирусите, за да не могат да се филтрират… Същото е и с тъканта на вашето облекло, с кожата на обувките, с всичко.

— Значи непрекъснато проникват в организма? И с какъв резултат? Дали са вече в кръвта ми и в мозъка?

— Какво говорите! — вдигна той ръце с отбранително движение. — Те напускат организма непроменен. Според нашия основен закон за тях тялото е неприкосновен терен. Съществуват, разбира се, специални антибактериални съобразони, но ги използват само лекарите в случай на донесена отвън болест, защото над територията на Воляния вече няма никакви болестотворни микроорганизми… Може би сега ще преминем към по-следващите експерименти?…

Той се приближи до масата и издърпа чекмеджето. Вътре имаше много големи и малки гвоздеи, чук и клещи.

— Може би ще поискате да забиете гвоздей в нея? — почука той с пръст по повърхността на палисандровата маса.

— Не бих искал да ви повреждам мебелите…

— Това няма никакво значение.

Взех в ръка половинкилограмовия чук и няколко големи гвоздея. Раздрънках два от тях в ръката си, а след това забих с няколко силни удара на чука единия, дебел четири сантиметра, до половината в дървото, от което политурата се нацепи наоколо на лъскави пукнатини. Ударих го отстрани — зазвъня като камертон. Директорът ми подаде клещите и като се напънах, защото гвоздеят беше здраво забит, го извадих почти неизкривен.

— И какво, сега трябва да ви го забия… в главата ли? — попитах досетливо.

— Да, моля ви…

За да ми е по-удобно, той седна леко наведен, а аз си събух бавно обувките и чорапите — нямах желание да се приземя още един път на пода, — след което допрях гвоздея до черепа му и маркирах удар с чука, доста леко, но така, че директорът трепна. Поколебах се, а той побърза с думите:

— Моля по-решително… смело…

Тогава ударих с чука по грапавата главичка на гвоздея и той изчезна. Просто изчезна — само в шепата ми, в която го държах, остана щипка сив като пепел прах.

Тахалат стана, отвори друго чекмедже, в него имаше игли, карфици и ножчета за бръснене. Той взе една шепа от тях, сложи ги в устата си и като движеше бавно челюстите си, сдъвка ги и ги глътна. Беше съвсем като на представление на илюзионисти.

— Може би ще опитате и вие?… — покани ме той.

Какво пък, взех едно ножче за бръснене, установих с края на пръста си, че е остро, така че го сложих на езика си, като внимавах да не се порежа.

— Смело, смело…

Чувствах металния му вкус на езика си и беше трудно да се овладее чувството, че ще си го осакатя безобразно, но астронавтиката изисква определени жертви. Стиснах със зъби ножчето и то се превърна в устата ми на дребен прашец.

— Искате ли гвоздей, а може би игла? — канеше ме той.

— Не, благодаря… стига толкова…

— Тогава ще поговорим…

— Как са направени тези неща? — попитах, като седнах отново при кафето. Забелязах, че макар да беше стояло доста дълго в чашката, беше толкова горещо, както при първата глътка. — От съобразони ли? Но нали те са само логически елементи… а това — посочих гвоздеите, захвърлени на масата — е изглежда истинско желязо?…

— Да, само съобразоните не биха направили нищо без нашата технология на твърдото тяло… Сигурно знаете по какъв начин се появява телевизионният образ?

— Разбира се, рисува го на екрана сноп електрони, концентрирани в лъч, който се движи…

— Именно. Целият образ възниква като впечатление на окото и ако се направят снимки на екрана с много кратка експозиция, ще се регистрират само отделните положения на светлинното петънце. И точно този принцип лежи в основата на нашата технология на твърдите тела. Гвоздеят или който и да е друг метален предмет е само известно количество атомни облачета, които се движат във форма, зададена от програма. Тези атоми образуват нещо като микроскопични стружки и носейки се по своите траектории с голяма скорост, създават впечатление за гвоздей. Или за някакъв предмет от желязо или друг метал. Но това не е само впечатление, което лъже сетивата, както образът в телевизора, защото с такъв гвоздей може да се направи точно това, което и със съвсем обикновен, кован или щампован, нали?

— Как така? — попитах замаян. — Значи движещи се стърготини… атоми… а с каква скорост се движат?

— Зависи от това какъв обект трябва да създадат. В тези гвоздеи тя ще е около 270 000 км/сек. Не могат да се движат по-бавно, защото тогава предметът би изглеждал прекалено лек; а ако се движат по-бързо, релативистичните ефекти биха се проявявали с излишно нарастване на масата и щяхте да имате чувството, че гвоздеят тежи многократно повече, отколкото е необходимо… Имитацията на естественото състояние на нещата трябва да бъде съвършена! Атомните облачета се носят по точно определени орбити и така рисуват с тях зададения им предмет, както, ако си послужим с един примитивен пример, горящият край на цигарата рисува в мрака кръг…

— Но това изисква постоянен приток на енергия!

— Естествено! Енергията се доставя от нуклеоново поле, разширено гравитационно. Не може да се екранира с нищо, както не може да се екранира гравитацията. А ако вземете нещо оттук — той показа с кръгов жест наоколо — на борда на кораба си, то ще се разпадне на прах, когато корабът напусне нашето стабилизиращо поле.

— И всичко тук — мебелите, килима, палмите?…

— Всичко.

— И стените ли?

— В това здание, да. Но има още някои несъобразонирани постройки…

— И ако се повреди енергоснабдяването, цялото това здание ще стане на прах и пепел?

— Знаете ли, не е възможно да има повреда.

— Защо? Всичко може да се развали.

— Не. Не всичко. Това е предразсъдък от старо време. Съществуват безотказни сили, ако един път са пуснати в действие. Атомите не се повреждат, нали? Електронът никога не може да падне върху ядрото…

— Но атомът в покой не поглъща енергия.

— Да, и затова нещата са направени по друг начин. Притокът на енергия е необходим.

— Значи може и да спре.

— Не, защото я извличаме направо от гравитационните сили на нашата планетна система. Разбирате ли? Така забавяме, естествено, движението на планетите около слънцето, но забавянето, предизвикано от такава експлоатация, е от порядъка на 0.2 секунди на столетие…

— Някакви машини обаче, някакви машинни агрегати би трябвало да получават тази енергия, така че могат да откажат — съпротивлявах се аз.

Той поклати отрицателно глава.

— Това не са машини — каза той. — Те нямат никакви механични части, които могат да се износят. Също както няма такива части в атомите. Това са ефекти от действието на съответно свързани полета, които образуват интерференционни огнища. Енергията е навсякъде в Космоса, в неизчерпаеми количества, нужно е само знание как да се стигне до нея…

— А вашето лице, моля да не ми се сърдите, също ли е човешко благодарение на тази техника?

— За какво да се сърдя? Да, познахте. Това е обикновен израз на уважение. Наистина, има някои разлики. Металните неща ги изграждаме така, както ви казах. А другите вещества се правят по-просто… но това е свързано с физиката на конкретните твърди тела. Опасвам се, че разглеждането на другите техники ще ни отведе прекалено далече — в областта на физика, която не познавате… Принципът обаче е винаги един и същ. Всяко материално нещо е рояк от атоми в празното пространство. Атоми, включени в структура, която съответства на състоянието им. Ние само дирижираме със структурите. Оркестърът го има още с възникването на Вселената, чакал е само диригентите…

— Сигурно имате чудовищно развита промишленост — измърморих аз.

— Не чак толкова, колкото си мислите. Тя е автоматична, затворена и самонаблюдаваща се.

— Но можете да удавите някого във вода… — казах с надежда в гласа.

— Не. Ще опитате ли, в сградата имаме басейн…

— Сигурно няма да има смисъл — казах аз, — достатъчно е, ако ми кажете как ви спасява водата? Изхвърля ви на повърхността ли?

— Не. Разлага се на водород и кислород, а тази смес може да се диша.

— И разлагането се предизвиква от съдържащите се в нея съобразони?

— Да. Което ще рече, че те заповядват това на молекулите, намиращи се в обхвата на силовите полета.

— Ще ви заприличам на дивак — казах аз, — но ще си призная, че всичко, което ми казвате, го приемам за фантазия, защото не е за вярване…

— Все едно ви разказвам приказки, нали? — усмихна се волянецът. Стана, приближи се до стената, отвори сейфа и извади от него обикновен сив камък.

— Това НЕ е нито съобразонирано, нито синтезирано — каза той с тайнствен израз на лицето. — Това е истински, естествен пясъчник… и какво? Помислите си, моля ви, дали е изграден „просто“?

— Ами — отвърнах аз — от атоми, от силициеви съединения…

— Лесно е да се каже! Но като образован човек вие знаете, че това са милиарди и билиони атоми, които запазват тази именно макроскопична форма благодарение на непрекъснатото въртене на електронните им обвивки, стабилизирани от бариерите на ядрените потенциали, и благодарение на удържаната от 8 000 вида виртуални квазичастици псевдокристална решетка с типичните аномалии за пясъчника. И така нататък. Ако хвърлите някъде този камък, неговите атоми, силовите му полета, електроните му ще се въртят и ще го държат в непроменена форма на минерален къс милиони години и всяко нещо в Природата е по същия начин резултат от безброй подобни процеси… Затова сме се научили да правим по свой калъп и модел нещо нито по-малко, нито повече, а само малко по-иначе сложно… Определената от Природата граница, която разделя неунищожимите технологии от унищожимите, минава малко над атомите. Ето защо трябвало да слезем надолу по скалата на размерите към частиците, от които Природата изгражда атомите, и от податомните елементи да конструираме всичко това, което ни е било нужно. Разбира се, това, което казвам, е само пътепоказател, а не производствена рецепта… Произвеждаме такива твърди тела, каквито са ни потребни… а за тяхната съдба се грижат съобразоинте, защото сме им предоставили и заповядали този надзор.

— Значи при вас гвоздеите наистина имат разум? И камъните, и водата, и пясъкът, и въздухът?

— Не. Не бива да се говори така. Разумът предполага всестранност и способност да се променят програмите на действие, а съобразоните не могат това. Те са по-скоро нещо като въведени в околната среда извънредно деликатни, внимателни и постоянно чувствителнии инстинкти. В обикновената съобразонна система няма повече разум, отколкото, да речем, в пипалцата или крачетата на насекомото.

— Добре — казах аз, — но да се върнем още един път към етикосферата… съгласен ли сте? Не зная как може да се създаде тъкан от съобразонирани влакна, но да речем, че зная. Какво следва? От този материал може да се ушие дреха: добре. Но как става така, че когато съм облякъл дрехата, не мога да ударя ближния си?

Той повдигна вежди.

— Това малко ви дразни, нали? Съпротива, дори шок, разбираем при сблъсък с технологията на друга фаза на цивилизацията. Не, уважаеми господине, не за съобразоните във влакната на материала става дума. Вашето облекло не е било в началото съобразонирано — съобразоните са попили в него, за което трябва известно време, и точно по тази причина сте се оказали потенциална плячка, привлекателна жертва за тези наши така наречени терористи… Защото е ясно, че имат някакво бегло понятие от новостите на цивилизацията, поне от училище. Всяко живо същество привлича по някакъв начин съобразоните. Те създават около него невидим облак. Той не пречи с нищо на нормалните действия. Напълно неосезаем е. Този облак научава типичните реакции на личността, защото състоянието на готовност за агресия не се проявява у всички по съвсем един и същи начин. А какво остава за представител на друг разумен вид, какъвто е човекът! Нашите съобразони не са разбрали отначало какво и как ви заплашва. Ако на ваше място се беше оказал обикновен волянец, нямаше да успеят да го вържат за веригата без сам да пожелае това. С една дума, етикосферата не е мигновено безотказна във всеки отделен случай, но става такава с течение на времето. Плюс това съобразоните са специализирани различно, както… да речем, вирусите, но това са вируси на доброто. Ако ви бъде дадена някаква необикновено рядка отрова, която вашите лични съобразони не биха могли да разпознат навреме, първите признаци на отравяне ще предизвикат тревога. Вие няма да забележите нищо, но във всеки такъв случай свободните струпвания на съобразони се свързват в по-големи групи и то със скоростта на светлината, по принципа на разпространение на радиовълните, и на помощ биват извиквани съобразони, способни да действат като противоотрова. При което изобщо не е необходимо да стигнат до вас материално. Те предават само дистанционни заповеди за съответно действие на съобразоните от вашето обкръжение и вече под тази диригентска палка те ще се заемат за работа, да речем, за да освободят за няколко секунди вашите дихателни ензими, отровени в тъканите. Ще изгубите за кратко време съзнание и ще се върнете към него малко отпаднал. Това е всичко. Както вероятно се досещате от моите думи, по принцип ние не познаваме интервенционната медицина, каквато все още имате на Земта, а континуалната, тъй като всеки организъм се намира под непрекъсната грижа…

— Съобразоните се занимават с профилактика?

— Разбира се.

— Значи познават цялата медицина? Но това изисква високо равнище на универсалност…

— Не. Моля да ме извините: вие продължавате да разсъждавате с категориите на своето време, на своите знания, но това не води до нищо. Не за да ви обидя, а само за да направя по-ясен смисъла на нещата, ще попитам дали най-мъдрият древен земен жител би разбрал как действа радиото или компютърът, който играе шах. Нали разбирането изисква начални знания за такива явления като електричеството, вълните, тяхната модулация, ентропията, информацията…

— Но тези неща не са безотказни — упорствах аз. — Значи сте направили нещо, за да се изравните с Господ Бог?…

Той се усмихна.

— Господ Бог не е създал света чак толкова безотказен, както някога е изглеждало. Материята може да бъде унищожена. Материята, ако бъде подложена на много силно налягане, се оказва небезотказна, защото изчезва — поне в гравитационната прегръдка на колабиралата звезда — и от нея в такъв случай над черната яма не остава нищо освен гравитация, нали? Там, в тези звезди, където материята предава Богу гравитационен дух, е границата на нейната безотказнаст. А и на всичките технологии, естествено. Но нашите атоми не са по-лоши от Божите. Издебнали сме Природата на съответното равнище на нейното съществуване. Това е всичко. Атомът на водорода не може да се повреди така, че да не може да се съедини с атомите на кислорода в Н2О. По същия начин „не се повреждат“ и съобразоните.

— Добре — казах аз, като чувствах, че правя крачка назад, — но ви моля да ми кажете дали моите дрехи се грижат за мене? Наблюдават ли ръкавите своя стопанин?

— Знаете ли — отвърна Тахалат, — без да си давате сметка за това, вие повтаряте аргументите на нашата опозиция. Следящи вратовръзки, агентурни ризи, шпиониращи ръкави. Боже мой, репресивни долни гащи! Уверявам ви, че няма нищо подобно. Зърното покълва във влажна почва. Следи ли то температурата? Размишлява ли с подозрение за перспективите на растежа? Замисля ли се за времето, преди да вземе важното решение да покълне? Съобразоните се държат по същия начин. Законите на Природата са преди всичко забрани: не може да се получи енергия от нищо, не може да се премине скоростта на светлината и така нататък. Ние въведохме в обграждащата ни природа още една забрана, която пази живота. Нищо повече. Останалото са параноични бълнувания, мании за преследване, разбираеми дотолкова, доколкото в предсъобразонно време се е приписвал разум на това, което поне от някаква гледна точка се е държало като разумно Същество. Откъдето идвали много смесени понятия и страхове, свързани с компютрите. Че могат да се разбунтуват и да въстанат срещу обществото. Празни приказки! Но тук — той описа кръг с ръката си — няма никъде индивидуален разум. Това са само съобразонирани прозорци, мебели, сводове, завеси, въздух, разбира се, по-съвършени от пожарните датчици, но също така съсредоточени върху определена задача.

— Но как различават играта от битката? Приятелската прегръдка от смазващата? Ето, например в спорта. Не спортувате ли вече?

— Не, спортуваме. Искате да знаете на какво се основава различаващата дейност на съобразоните ли? Ще кажа отначало защо е необходима. Всяко общество, което овладява силите на Природата, се подлага на драматично сътресение. Желаното благоденствие носи нежелани резултати. Насилието и принудата придобиват при новите технологии нови форми и сили. Тогава изглежда, че колкото по-голяма е властта над Природата, толкова по-голяма е обществената поквара и наистина е така — до известна граница. Това произтича от самата поредност на откритията или оттам, че е по-лесно да се приеме от Природата нейната унищожителност, отколкото нейната благосклонност. И именно този деструкционен потенциал става желана ценност. Което е нова историческа заплаха. Плюс това резултатите от технологиите разрушават техните основи: вие вече познавате това като агония на биологичната среда. После, това още не го знаете, се появява екоракът. Нещо като израждания в областта на големите автоматизирани и компютризирани системи. Новата прекрасна цел — каквото е постоянното нарастване на овладяването на света — като че ли претърпява дълбока вътрешна промяна. Старите извори на блага пресъхват по-бързо, отколкото се отварят следващите и по-нататъшният прогрес застава на ръба на пропастта. Техническата хармония ражда повече хаос, отколкото може да преглътне! За да се преодолеят всичките тези препятствия, които идват от ненадеждните техники и от човешката природа, също ненадеждна, защото е оформена от други условия, от друг свят, трябва да се стъпи на следващото стъпало на техноеволюцията, като се краде от Природата нейното съкровище, най-трудно за отнемане, тъй като е скрито в податомните явления. При нас това е преди всичко синтез на нови твърди тела и нови типове за надзор над тях, или на съобразони. Това са двата стълба на нашата цивилизация. Общо ги наричаме етикосфера. Лавините от получавани знания заплашват да превърнат науката в специализационна каша — състояние, заключено в афоризма, че бъдещият експерт ще знае всичко за нищо! Така не може да бъде. Спасителен обрат е създаването на глобална система за вседостъпно знание, но вече не за живите същества, защото никое от тях не може да повдигне тази грамада. И никоя от взетите поотделно прашинки, каквито са съобразоните, не е ни най-малко универсална, а универсални са всички, взети заедно. Тази тяхна универсалност е достъпна за всеки, когато се появи такава потребност, както се опитах да ви покажа с примера за рядкото отравяне. Моля да вземете под внимание, че невидимото облаче съобразони, което се грижи за вас, е способно само на малко неща и едновременно с това на всичко, на което е способна цялата наша етикосфера, след като може за секунди да достигне до всяко знание, складирано от системата като цяло. Тези сили могат да бъдат призовани всеки момент като джина от приказката. Но никой не може да направи това непосредствено или сам — това могат само неговите съобразони! Благодарение на което никой не е в състояние да използва този невидим гигант срещу когото и да е…

— И съобразоните не могат да бъдат измамени? — попитах аз. — Виж ти! Не мога да повярвам в това…

Той се засмя, но някак си невесело.

— Убедихте се върху самия себе си как стоят нещата. Беше постигнат само частичен и временен успех, защото сте били непознато за етикосферата същество.

— Но нали пълният списък на възможните преднамерени злодеяния е безкраен… Зло може да се прави по различни косвени начини…

— Наистина. Но аз и не казвам, че Воляния е осъществен рай…

Изведнъж го погледнах, изненадан от нова мисъл.

— Май вече зная как могат да се надхитрят съобразоните…

— Мога ли да разбера как?

— Моите похитители се мъчеха да направят точно това, но не разбирах, какво правят. Едва сега разбрах! Опитваха се да променят квалификацията на своята постъпка…

Той ме погледна като че ли с тревожно любопитство.

— Какво искате да кажете с това?

— Мисля си сега, че се мъчеха да превърнат екзекуцията в акт на жертвоприношение… Да я осветят по някакъв начин. Така че убийството да стане нещо великолепно, благородно, като протегната за помощ ръка. Като спасение. Трябваше да бъда принесен в жертва на нещо по-ценно от живота.

— На какво? — питаше той с нескрита ирония.

— Точно това остана доста неразбрано. Изглеждаха сигурни в делото си, докато не се заеха за работа… сякаш, знаете ли, се засилиха заедно да преодолеят препятствие и не можаха да го преодолеят…

— Защото тяхната вяра е била недобронамерена вяра! — прекъсна ме той. — Те искат да повярват в своята мисия, но не могат. Не може да се повярва само от едно желание!

— Но на други може да им провърви повече — промърморих аз. — Не на касапите, разбира се. Някой може обаче наистина да е убеден, че като убива, прави добро. Като в средновековието, когато са изгаряли тялото, за да спасят душата. С една дума — измамата ще престане да бъде измама, ако вярата е истинска…

— Но средновековието не може да бъде възкресено само с едно желание, дори и най-настойчиво — отвърна Тахалат. — Ще кажа още, че всяка настойчивост на подобни усилия демаскира тяхната същност, която съвсем не е свята! Ще ви издам нещо повече: по-лесно е да се измамят с разигравания ритуал на такова престъпление хората, отколкото съобразоните…

— Това е едно от нещата, за които философите не са и сънували — казах аз. — Логически прашинки, които различават вярата от неверието. Но как?

— Това само прилича на неразбираема загадка. Съобразоните изобщо не разпознават качествата на вярата. Просто реагират на симптомите на агресия и остават бездейни, когато ги няма. Не всеки вид вяра изключва агресивността. Какво по-агресивно от фанатизма? Така че той не може да приспи защитата. Затова пък агресията изключва желанието за добро, а такова желание изключва на свой ред убийството. Наистина, не винаги е било така, но онова минало вече не може да се върне.

— Не бих се заклел в това — отвърнах аз. — Особено когато вече знаем съответната формула: вложеният в материята декалог губи сила, когато убиецът вярва в доброто на своята постъпка. А плюс това вярата и неверието не са състояния, които се изключват логически. Може да се вярва частично, от време на време, по-силно, по-слабо… и някъде там по този път може да се прескочи бариерата на съобразоните…

Волянецът ме гледаше мрачно.

— Наистина, има такъв праг. Няма да ви лъжа. Но се намира по-високо, отколкото смятате. Значително по-високо. Затова напразно го щурмуват…

Като се досещаше за моята умора — разговорът продължи почти три часа, — директорът вече не настояваше да разгледаме заедно лабораториите, което беше предвидено в първоначалната програма. По обратния път ме придружаваше мълчаливият му асистент. Когато се носехме над града, погледът ми беше привлечен от голямо зелено петно, заобиколено с шлемовете на лъскави кули и като разбрах, че това е градският парк, помолих моя спътник да ме закара там и да ме остави сам. Известно време ходих по алеите, почти без да ги виждам, защото прехвърлях в главата си разговора с Тахалат, докато не седнах на една пейка близо до пясъчна площадка, на която играеха деца. Пейката не беше съвсем обикновена, защото имаше полукръгли вдлъбнатини за краката, които енцианците подгъват под себе си, когато сядат, но децата изглеждаха отдалече съвсем като нашите, имаха дори кофички за правене на фигури от пясък. Фигури правеше само едно малко момиченце, може би на три годинки, което беше клекнало встрани от другите. Останалите си играеха по друг начин. Замеряха се с шепи пясък, като се мъчеха да се улучат в очите и се смееха, когато като духнат обратно от порив на вятър, пясъкът се посипваше върху тези, които го хвърляха. Измежду живите плетове излезе момченце, не по-голямо от другите, застана до пясъчната площадка и каза нещо, но те не го чуха. Тогава то започна да дразни играещите, при това все по-нагло и накрая ги ядоса. Те се нахвърлиха върху него, но макар че бяха по-високи и трима срещу един, момченцето изобщо не се уплаши и правилно, защото не можеха да му направят нищо. Не зная добре какво парираше ударите им, но дребосъкът стоеше спокойно сред нападателите, разсърдени вече не на шега, които накрая го събориха заедно на пясъка, за да скачат отгоре му. Но то сякаш стана хлъзгаво като лед, те падаха от него и не им помогна нито дружното катерене, нито засилването. Тогава децата, които до този момент викаха, млъкнаха изведнъж и започнаха да се събличат, за да се разправят с другия голи. Двама от малчуганите го държаха, а третият надяна на шията на жертвата въженце, завързано на примка, и го затегна. Понечих инстинктивно да стана, но докато се надигна, въженцето се скъса. Тогава петгодишните деца побесняха. На пясъчната площадка настана такава бъркотия, че се вдигна прахоляк. От време на време някой се измъкваше от него, за да вземе някоя захвърлена играчка, лопатка или гребло, и като я стискаше във вдигнатата си ръка, се нахвърляше върху недосегаемия. Виждах как гневът на децата се превръща в отчаяние. Едно по едно, като хвърляха кое каквото държи в ръката си, те излязоха от пясъчната площадка и седнаха далече едно от друго на тревата, провесили глави. Малкият стана, хвърляше по тях пясък, приближаваше се до седящите деца, присмиваше им се и накрая едното се разплака, разкъса дрешките си и избяга. Неосъществената се жертва тръгна в друга посока. Останалите събираха бавно и дълго нещата си, после клекнаха в пясъка и нарисуваха нещо, след което се отдалечиха. Станах и над главата на момиченцето, което продължаваше да си прави спокойно фигурки, погледнах оставената от децата рисунка, един непохватно очертан силует, разсечен надлъж и нашир от остриетата на лопатките.

(обратно)

Ектокът

Пътят към най-големите открития минава през абсурда. Както е известно, единственият начин да не остарееш, е да умреш и с този извод свършва търсенето на вечната младост. За енцианците смъртта се е превърнала в начало на безсмъртието. Вчера видях един философ, който никога няма да остарее, защото от триста години е труп. Не само го видях, но и разговарях с него повече от един час. Със самия него, а не с негово машинно копие или някакъв друг дублатор. Това беше Аникс, който преди триста и шестдесет години получил титлата придворен мъдрец от последния Ксиксар, така че помнеше още времето на империята. Някога на Дихтония бях чул да казват, че вечният живот не може да се постигне без използването на големи машини, и видях тези машини, тежка апаратура, в която обезсмъртеният трябва да води живот на истински паралитик. Дихтонецът Бердергар беше изчислил, че са необходими точно толкова съоръжения, за да се върне в организма информацията, губеща се в процеса на стареенето. Енцианците се бяха оказали по-находчиви от дихтонците. Не бяха оборили довода на Бердегар, защото това е невъзможно. Направили бяха нещо друго: бяха го подминали с обходна маневра и бяха постигнали безсмъртие чрез смъртта. Трябва да обясня това подробно. Задачата изглежда абсурдна: този, който ще живее вечно, трябва да бъде убит. Работата е в това как се извършва убийството. В тялото се вкарват съобразони, програмирани така, че навлизат във всички тъкани, за да съпътстват молекулярните процеси на живота. Тези съобразони, изградени от податомни частици, са по-малки от най-дребните вируси. Не се виждат и с най-мощен оптически микроскоп. Прилепват към клетъчните ядра и ги запълват. Толкова са малки, че организмът изобщо не ги забелязва, затова и не мобилизира защитните си сили. В началната фаза на ектокирането съобразоните още не действат, а само се учат на своите бъдещи задачи, все едно че четат всички информационни явления, които създават живота. Не повреждат веднага тъканите, защото са само техни пасивни сенки: като някой, който, излязъл самоволно на сцената, започва да копира най-точно актьорите от пантомимата. На пръв поглед в организма не се променя нищо, докато изпълнените с придобитите знания съобразони не започнат да поемат функциите на живите частици на протоплазмата. Необходимата за това енергия те черпят от така наречените тихи ядрени реакции. Въпреки това тези реакции малко по малко убиват организма. Ектокираният не го чувства. Движи се, мисли и действа като преди това, може също да яде и пие, но след известно време, измервано с години, вече няма нужда да се храни. Тялото на такъв човек умира постепенно, но той не знае нищо за това. Настанените в него трилиони съобразони са се съединили в невидим податомен скелет, за когото промяната на живата материя няма никакво значение и точно това е екток, иначе казано — труп, чието разлагане става на незабележими дози. Предишното му тяло малко по малко се отделя с отходните продукти, но той не знае нищо за това, защото макар че е умрял, продължава да живее. Това е все едно някой да задвижи стара машина на Уат не с подаване на пара от котела, а с миниатюрен електромотор, скрит във вала на маховото колело, така че вече не парата, а електрическият ток движи буталата и колената. Така задвижената машина се превръща в съвършен макет, в движеща се декорация и същото е с тялото на ектока. Енцианското название превеждаме на гръцки, „ектос“ означава „външен“, защото безсмъртието идва отвън. Специалистите наричат тази подмяна на тялото псевдоморфоза: неживите логически системи, съобразоните, заменят живата протоплазма. Организмът запазва вида, формата и функциите си, натъпкан като чучело, а цялата ужасяваща смешка е в това, че заместващата структура е по-дълготрайна и по-ефективна от естествената. Известно време двете системи — органичната и съобразонната — работят заедно, но неживата унищожава бавно живата и най-големият проблем на ектотехниката бил да се намери необходимият синхрон между настъпващата смърт и съответно настъпващата псевдоморфоза. Единствено това изглеждало в началото неосъществимо. Успехът бил платен с хекатомби лабораторни животни. Когато промяната на материята започне да се къса като прогнило платно, съобразонният носител вече е успял да приеме нейните функции и остатъците от живота, които туптят в тялото, са вече само издълбана черупка, празна какавида, маска, зад която пулсира мълчаливо енергетичният скелет на съобразоните. Ектокираният не може да стане по-млад, защото съобразоните научават от тялото само толкова, колкото то е съдържало по време на тяхното навлизане. Мнимият живот трябва да се живее на възраст, в която е съобразонирано тялото. Затова най-добри резултати дава ектокирането в младежка възраст. Сто години след началото на ектокирането индивидът е вече биологически мъртъв. В организма му няма и следа от мускули и нерви. Това означава, че съществуват техни превъзходни заместници, защото са претърпели цялостна псевдоморфоза и са били заменени със съобразони, станали са субстрат на безсмъртието. Така че наистина трябва да умреш, за да го постигнеш. Долу-горе след двеста години се стига до незначителни промени във външния вид, но както се твърди, ще ги забележи само окото на специалиста. По това време вече не е останало нищо от автономията на жизнените процеси. Всички телесни органи действат като парната машина, която тайно се задвижва от електричество, иначе казано — мнимо. Очите могат да помътнеят временно, защото тук псевдоморфозната синхронизация понякога отказва да действа, но така или иначе бързо ще придобият бистротата на твърдо стъкло. Ако видите кожата на ектокирания, тя е малко по-тъмна, защото съобразоните, които действат непрекъснато, отделят по време на ядрените промени йони на тежки метали. Металният блясък на кожата се появява обикновено след триста години. Никакви други ефекти не се проявяват най-малко пет хиляди години. Кръвта продължава да тече по жилите, но това е вече неангажирана с нищо червена течност и не пренася кислород, така че е само като стара декорация. Ако сърцето спре — макар че не спира, като описаната по-горе парна машина, — ектокът ще продължи да се движи и мисли, защото то вече не поддържа живота. Но ще работи и по-нататък, тъй като чувството за глуха тишина и пустота в гърдите би могло да предизвика безпокойство. Така че всички признаци на живота се запазват — освен него самия. Защото вече имаме биологичен труп и като всеки труп той не се бои нито от пълния вакуум, нито от болестотворните микроби, нито от най-силния студ. При своите ядрени промени съобразоните отделят топлина, дозирана така, че ектокът не се различава по температура от живо същество. Но привидностите се запазват само там, където това е необходимо за доброто самочувствие. Вътрешността на ектокирания череп е студена, защото съобразонираният мозък работи по-добре при ниска температура отколкото на топло. Когато се стигнало до масово ектокиране, изследователите установили едновременно неговата превъзходна телесна безотказност и неговите множество неочаквани психически резултати като различни форми на неврози, а дори и лудост, защото нямало начин да се затворят очите на обезсмъртяваните за цената, която трябвало да платят. Ектокът не може да се размножава. Изглежда не е съвсем сигурно дали не би могло да се постигне и това, но какво значение има техническото решение, след като нищо няма да отмени факта, че мъртвите ще създават мъртви. Ектокът по нищо или почти по нищо не се различава от живия индивид, но знае, че не е жив. Диша, но неговите бели дробове се движат като непотребни мехове, защото дишането вече не поддържа живота. Не се нуждае вече от сън. Мисли по-бързо и по-добре от този, който има топъл, оросен с кръв мозък. Духовно остава същото същество, което е бил преди това, защото структурите на мозъка, които оформят личността, не са се променили, а дори са станали по-стабилни. След като не е жив, той не може нито да остарее, нито да умре. Не боледува и не страда. Няма начин също да бъде наречен андроид или робот, защото до последното кокалче и до последния косъм е същият като преди имортализацията. Това, че НЕ е същият, може да се открие единствено с помощта на биопсия и електронен микроскоп, който да покаже фината атомна структура на неговия организъм. Така че става въпрос за такъв фалшификат, който от много гледни точки е по-съвършен от оригинала, защото е по-надежден и по-траен. Това бил в зората на съобразонната епоха неин велик триумф. Десетки хиляди искали въпросното безсмъртие, но не могли да се справят с него. Както е казал Иркс, един от създателите на ектотехниката, явно трябва да се родиш мъртъв, за да се съгласиш с подобно положение. Ектолозите смятали — което се оказало прибързано и невярно, — че психологическият проблем от обезсмъртяването ще може да се потисне от това, че ектокиранит не умира за един миг, а за цели години, постепенно, незабележимо нито за него самия, нито за неговото обкръжение. Такъв бил краят на енцианските мечти за безсмъртие. Никаква друга техника, обясниха ми, не може да се сравнява с ектотехниката, защото никоя толкова явно и несъмнено не дава гаранция за продължително съществуване. Ако бъде възкресен някой от праха, в който се е превърнал, той ще бъде вече друго същество, може би подобно на умрелия като капка на капка вода, но ще е някой друг — като негов близнак. Защото на границата между смъртта и възкресението възникват екзистенциални парадокси, които не могат да бъдат преодолени, иначе казано — разрешени: КОЙ именно отваря очи като възкресен — СЪЩИЯТ или само ПОДОБЕН на него индивид. Докато ектотехниката, като постепенен метод, гарантира продължителността на живота по очевиден начин. Това, че никой не може да понесе резултатите от така забележителното начинание е личен въпрос, който техническото умение не може да разреши. Отхвърлянето на безсмъртието не протича у всички еднакво, но главните симптоми са подобни: отвращение от собственото тяло, зееща умствена празнота, страх и отчаяние, кулминиращи в мании за самоубийство. Трябва също да се добави, че обществото не правело сладък живота на ектокираните, като проявявало към тях особен род отвращение, примесено със завист. По въпроса защо единствено Аникс, някогашният императорски философ, не се е отказал от такова съществуване, ми наговориха най-различни противоречиви неща. Самият той някога се определил като вечен свидетел на променящия се свят, но това изглежда е само един от полулегендарните анекдоти около неговата личност. Той не се занимава с философия от над сто години. Не приема също така никого; нито един от някогашните му ученици вече не е жив. Изглежда че трябва самият ти да станеш екток, за да разбереш вкуса и бремето на такова съществуване. Историците се мъчат да подминат по всякакъв начин ектотехническата фаза на своята цивилизация. Останах с впечатлението, че в тяхното минало това е също такъв фатален и премълчаван по същите причини момент, какъвто е и гибелта на Кливия. Като че и в двата случая е станало нещо извънредно срамно, което нищо не може нито да поправи, нито да изтрие от паметта. Аникс живее в малка едноетажна къща край Хисперида, сред градина, пълна с бурени и диворастящи цветя. Сам пожела да се види с мене и това беше, както ме уверяваха, особено отличие. В младежките си години, иначе казано — по времето Империята, той публикувал главното си произведение, свързано с основата на енцианската мисъл — Доктрината за трите свята. В неговото виждане тази доктрина претърпяла своеобразна редукция. Мнението на Аникс било, че са възможни само два вида светове. Светът е или лоялен към свовите жители, или нелоялен. Лоялният е този, който няма никакви недостъпни свойства или места. Това е свят без неразрешими загадки и вечни тайни, свят съвършено прозрачен за опознаващия разум. В същото време нелоялен свят е този свят, който не може да бъде опознат напълно. Той е непостижим и неизчерпаем. И точно такъв е нашият свят. В произведението си Аникс го сравнил с кладенец, ограничен и краен в размерите си, но от който все пак може да се вади безкрайно вода. Точно такъв е Космосът: краен и неизчерпаем. След двеста години, вече като екток, той въвел в учението си малка на пръв поглед поправка. Запазил първоначалното разделение на световете, но изразил мнение, че само светът, наречен от него нелоялен, може да бъде приет за благосклонен, защото е вечно предизвикателство за разума, тъй като разумът иска повече да пътува, отколкото да стигне края на пътя, да опознава, отколкото да намери окончателната формула, защото след като я намери, би означавало едновременно да победи и загуби. Какво да прави разумът, който е опознал „всичко“? Така че той обърнал знаците за лоялност и нелоялност в своята първоначална класификация на световете. Толкова знаех, когато застанах на прага на неговото жилище. Кикерикс, който ме закара дотам, не пожела да ме придружи по-нататък. Може би Аникс искаше да се види с мене на четири очи, не зная. Не попитах за това. Седеше на дървена веранда под светлината на слънцето, изключително силна за северните райони на Воляния, и ме гледаше, докато вървях между високите храсти, покрити с пухчетата на някакви прецъфтяващи цветя. Седнал беше до една ниска дървена маса, в странното за очите ми кресло, което използват енцианците, за да сгъват под себе си краката си, когато си почиват, и като че ли по-скоро приличаше на голяма едроглава жаба, отколкото на плешива птица. Лицето му, твърдо, изпъкнало, огромно, със силно раздалечени очи и ноздри, имаше матовия цвят на синкав махагон. През тънката материя на бялата му наметка или расо се очертаваше могъщ скелет, двете си големи тъмни ръце беше поставил отгоре на масата и ме гледаше неподвижно, без да мига с очи, жълти като на дива котка. Като го видях, повярвах веднага, че е почти на четиристотин години. Макар че нямаше никакви бръчки, а гласът му звучеше силно, в него имаше нещо необикновено старо. Не беше умора, по-скоро такова търпение, каквато сигурно може да се припише само на камъните. Или пък безразличие. Като че ли вече знаеше всичко и нищо не можеше да го изненада или учуди.

— Здравей — каза той, когато стъпих на скърцащата дървена стълба на верандата. — Ти идваш от Земята. Чувал съм за нея отдавна. Ти си човек и се казваш Ийон. Така ще те наричам, а ти ми казвай Аникс. Сядай. Имам стол за хора…

Наистина, столът, който ми показа, беше земен модел. Седнах, без да зная какво да кажа. Увериха ме, че не е жив, но дали това не беше само въпрос на терминология?

— Приличате на нас — каза той. — Вървите по същия път като нас и вероятно ще стигнете до същото място.

Той погледна градината. Слънцето светеше право в жълтите му големи очи, но не изглеждаше заслепен. Изпод белезникавия пух на главата му прозираше смугла, почти синя кожа.

— Ще ти отговоря най-напред на въпроса, който искаш да ми зададеш. Защо никой не се възползва от ектокирането? Ето отговорът. Защото смъртните не печелят нищо от безсмъртието. Битие, в което няма заплаха, губи всякаква стойност. Обикновено това се нарича смъртна скука. Този път здравият разум удря в десятката.

— А ти? — попитах тихо.

— Аз не скучая — отговори той, като гледаше все още в градината покрай главата ми. — За какво още искаш да ме питаш?

— За Черна Кливия. Трябва да я помниш.

— Помня я.

— Какво е представлявал ка-ундрият?

Той обърна към мене голямата си глава върху прегърбените си рамене.

— Значи и ти виждаш в него някаква тайна? Трябва да те разочаровам. На всяка населена планета възникват множество култури, а побеждава другите тази, която първа достигне до материалната сила и всеобщата идея. Не е достатъчна нито само сила, нито само идея. Те трябва да дойдат заедно, като два образа на едно и също нещо. От тази гледна точка Земята не се различава от Енция. Победилата идея не дължи успеха си на завоеванието, а на доброто, което изглежда че носи. Такава идея изпълнява обещанието си или не, но и изпълнените се оказват нещо различно от събудената надежда. Става дума за това, че историята не може да спре нито в златен, нито в черен век, а триумфиращата идея, обърната към света или отвъдното, не отвежда там, накъдето сочи. Повърхностно курдландската и волянската идеология са диаметрално различни, но същността им е една и съща. Въпросът е да се използва общественото състояние без свойствените му нещастия. И тук, и там свободата трябва да бъде примирена с неволята не чрез вътрешна работа на духа, а отвън. Ако погледнеш така на нещата, ще видиш, че между тях и нас няма съществена разлика. Страноходът е разрешение на дилемата, което се различава от съобразоносферата по средствата, които използва, но не и по целта. Нашите затвори са по-комфортни от курдландските и по-малко видими, но сме затворени също като тях. И тук, и там границите са наложени отвън. Този подход към всички битови явления е наша характеристика от далечни времена. Аз го наричам ектотропен. Вие на Земята го наричате инструментален. Когато предвиждаме следващата фаза на цивилизацията от гледна точка на предходната, тя или наподобява кошмар, или, за оптимистите, рай. А ако я гледаме от твоето положение тук, прилича на безумие, странно упорито в своята логика да бъде осъществено. Нали?

Той млъкна, но аз не казах нищо, така че продължи нататък.

— Отделните фази на технологията са като плаващи ледени блокове, а обществото на планетата се движи напред, като прескача от предишния блок на следващия. Това дали разстоянието между два поредни блока няма да бъде прекалено голямо, следователно дали следващият скок ще бъде успешен, или ще завърши в тресавище, зависи от космическата лотария, която моделира планетата. Катастрофата е винаги в пределите на възможното. Но когото съдбата позволява да се върви все по-нататък от блок на блок, това движение не е движение към уравновесено спокойствие. Може би не знаеш, че етикосферата е била за нас по-скоро сламка за потъващия, отколкото мираж на съвършенството. Благоденствието води до оглупяване и ражда бунт, който идва от отчаянието, нищетата на бедността се заменя с нищета на разгула. Нямахме друг път. Ще се убедите в това някога, ако ледените блокове не се разпаднат предварително под вашите стъпки. Разбира се, това не означава, че ще стигнете до съобразоносферата; ектотропните решения са много като алтернативи, но не се различават повече отколкото волянското от курдландското. Напълно отвореното общество трябва в крайна сметка да се превърне в каша, също както и съвършено затвореното, а окончателни позиции на равновесие между тях не съществуват. Ето защо няма нищо чудно в това, че вечността също сме превзели с щурм отвън. Питаше за ка-ундрия. Никой не знае какво е бил той за кливлянците. Както хрилете не представляват нищо за рибите извън водата, така понятията не могат да бъдат обяснени извън културата, която ги е създала. Мисля, че ка-ундрит също е бил форма, свързваща свободата с неволята. Не зная точно, но не мисля, че особеността на решението е било важно, защото няма напълно добри. Кливлянците съвсем не се различаваха толкова много от останалите енцианци. Ако разбра или не разбра, питай по-нататък.

— По какъв начин ги унищожихте? — попитах аз. — Истина ли е, че обществото не е знаело нищо за войната? Вашите източници говорят различно за това…

— Нашите източници лъжат — отговори великият старец. Той продължаваше да гледа неподвижно осветената от слънцето градина. — Но не лъжат там, където мислиш. Историците все още водят неразрешения спор дали сме им нанесли превантивен удар, или това е било контраатака. Дали главните употребени средства са били биологични, или не. Сякаш това има някакво значение. Работата е там, че техниката на имортализацията възникна като техника на унищожението. Едва след това очите на удивените експерти се отвориха и те видяха, че причиняването на смърт може да продължи живота. Те изобщо нямаха такава цел и затова съобразоните от първото поколение служеха на ектоцида.

— Значи съобразоните са били в началото си оръжие?

— Да. Те убиваха бавно, невидимо и необратимо. Веднъж започнал, процесът на ектокиране не може да бъде върнат обратно или спрян. Съобразоните, разпръснати над Кливия, я унищожиха за няколко години.

— А лединкът? Врно ли е, че…

— Заледяването на Севера настъпи след това. Не съм се занимавал с подробностите на военните, така че не зная как се стигна до заледяване на целия континент. Не смятам, че е било чиста случайност. Ако искаш да разбереш за това нещо повече и не ти достигат моите убеждения, иди при покаянците. Знаеш ли кои са?

— Да. Орденът на репенетентите, който пази спомена за съдбата на Кливия.

— И не само. По-сложно е. Но иди при тях. Съветът не е лош, макар че няма да научиш това, което искаш.

— Смяташ, че ще мога ли?

— Допускам, че никой няма да ти попречи да го направиш. Във всеки случай можеш да опиташ. Имаш ли още някакъв въпрос?

— Искам да разбера защо пожела да ме видиш, след като самият ти не ме питаш за нищо?

— Исках да видя човек — каза Аникс.

(обратно)

Доктрината за трите свята

Личността на стария мъдрец ми направи по-голямо впечатление от думите му. Аникс въплъщаваше това, което на Шекспир само му се струваше: че е едновременно жив и мъртъв. Той не беше само заместник на умрелия, симулат, а реално продължение на същество отпреди триста години. Не можех обаче да повярвам на това, което каза за провала на ектотехниката. Бях сигурен, че много хора биха се съгласили на такава промяна, за да придобият безсмъртие, защо тогава тук трябваше да бъде иначе? Премълчах тези мои съмнения, обхванат от внезапното подозрение, че на въпроса няма да ми отговори старият философ, а облакът съобразони, който образуваше неговата фигура. Казвах си наистина, че мисля като дивак, който търси в радиоапарата говорещи джуджета, но непреодолима съпротива ми затвори устата. Дали постепенната автоморфоза наистина гарантира, че личността продължава да съществува? Как можех да се уверя в това? Решението на този въпрос ми се стори по-важно от експедицията при каещите се, така че я отложих. В същото време ме поканиха на среща със студенти и преподаватели от Института по съобразонетика. Залата беше претъпкана, но въпросите, които се изсипаха върху мене, говореха за пълно непознаване на земните проблеми. Някакъв белопер студент с очила ме въвлече в дискусия за ангелите. Знаеше ги по изображения и твърдеше, че с такива криле не може да се лети. Освен това само перната опашка можела да осигури равновесие при полет или пернати стабилизатори на глезените. Казах, че става въпрос за обекти на врата, за духовни образи, а не за предмет на аеродинамични изследвания. Това не го убеди. Хората сигурно боготворят тайно птичия свят, упорстваше той, иначе крилата на ангелите нямаше да са с пера, а например с ципи. Той искаше ясно да определя нашето отношение към перата. Крилата са символични, обяснявах аз, не означават птици и не става въпрос за махови пера или пух, а за небето, където вярващият ще отиде след смъртта. Последваха въпроси за пола и начина на размножаване на ангелите. Мъчех се да ги убедя, че ангелите не могат да имат деца, но тъй като не съм силен в ангелологита, губех почва под краката си. Някой беше чувал за ангелите-пазители и попита дали това не е земно съответствие на етикосферата. Отдъхнах си, когато темата се изчерпи, но веднага ми зададоха въпрос за нашите полови състезания. Сетих се за какво става дума, защото веднъж видях на градския стадион ежегодните брачни надбягвания. Точно това спортно състезание е еротиката на волянците. Младежите от двата пола, празнично облечени, застават на пътечките, а трибуните подкрепят състезателите и състезателките, като посрещат с бурни ръкопляскания всеки успешен акт на оплождане. Ето защо обясних, че ние не се размножаваме по време на тичане и затова размножаването при нас не е спорт. Не е спорт ли? А какво е тогава? Започнах да пелтеча нещо за любовта. За съжаление от нея се подхлъзнах към страстта, която изпитваме, неразбираема за тях, и бях подложен на кръстосан огън. Страст ли? Какво е това? Да, да, знаем, имате друго анатомично устройство, не бягате, много добре, правите го различно от нас, но защо са необходими тези тайни, тези намеци, увъртания, алюзии? Защо във вашите вестници има толкова реклами с гръдни жлези? Има ли това някаква връзка с политиката? С борбата за власт? Няма ли? А с какво точно има връзка? Със семейния живот ли? И какво от това? Потта се лееше от мене, защото ме притискаха все по-силно, като искаха, разбира се, да кажа какво толкова срамно виждаме в оплождането. Какъв срам е това? Кой се срамува, мъжът или жената? И защо всъщност? Религията ли забранява да се размножаваме? Не забранява ли? В залата за зла участ имаше няколко студенти по сравнителна религиология и те ме измъчиха най-много. Едва казах, че религията няма нищо против децата, и един от тези умници разказа за обетите за целомъдрие, чиято задача е да съдействат за спасението на душата, от което можело да се направи изводът, че според нашата вяра колкото повече деца е наплодил някой, толкова по-далече се намира от спасението. Отричах, че има нещо подобно. Има някаква тайна! — викаха от разни краища на залата. Уверявах ги разпалено, че изобщо не е така. Цялата аудитория бучеше, като естествено искаше да разбере на какво се дължи срама, уединението, интимността, защото при тях няма нищо по-публично, а аз, съвсем загубил ума и дума, не можех да им го обясня. Някаква студентка попита дали снасяме яйца, но други, по-добре осведомени, и се присмяха. Хората са произлезли от рунтави четириръки дървесни животни, клас бозайници, и са живородни. Бозайници ли? Ами да. Майката храни детето с гърдите си. С гърдите си ли? Мляко от гърдите, с гърдите си хранят своите малки пеликаните. Млякото предизвика сензация. И със сирене ли? А как стои въпросът с маслото? Оплитах се в показанията си. Може би в края на краищата щях да им обясня двете страни на еротиката, духовната и чувствената, но разделът, който поставя първата на по-високо равнище за сметка на втората, беше за тях съвсем неразбираем. Защо е това делене? Съвпада ли с разграничаването на добродетелта от греха? Да? Не? Някакъв млад логик, с бисерен цвят на гургулица, стигна до извода, че хората не изповядват както трябва собствената си религия, защото иначе отдавана щели да измрат до един, без да оставят потомство. Всеобщо безбрачно самоубийство! Грешат, значи съществуват. Pecco, ergo sum, et nihil obscoenum a me alienum puto181! Залата си втълпи, че зная всичко, но не ми е позволено да го издам. Опитах в отчаянието си тактиката на Сократ, като попитах какво при тях се смята за неприлично. За съжаление се оказа, че няма такова нещо. Оскърбително, уродливо, отблъскващо, отвратително, безвкусно, жестоко, тези понятия знаеха, но какво е неприлично — не. Неприлично е да ядеш с мръсни ръце! Да си ровиш в носа по време на изпит! Да дразниш другите и да им се присмиваш! Викаха така към мене, изпълнени с надежда, че като ме насочат към съответната следа, най-сетне ще им издам загадката. Нищо не се получи. Сред врява, съскане и тропот (вече се държаха неприлично) най-сетне се признах за победен.

След лекцията имаше банкет. Запознах се с един млад учен, който седеше от лявата ми страна, отдясно беше седнал ректорът. Младежът се оказа по-интересен. Беше доктор по съобразонетика, приличаше на качулат бухал и се казваше Тиукстъл. Освен с основната си наука се занимаваше и с хористика. Но се виждаше, че познава земните проблеми само на теория. Смяташе например, че плашим враговете си с настръхнала коса като хиените. Уверявах го, че косите ни изобщо не настръхват, но той се позова на земни книги. Иди обясни на чужденеца, че това не е доказателство, защото и на петите си не плюем в буквалния смисъл, макар че така се казва. Като чу за моята среща с Таксалат, Тиукстъл се усмихна иронично. Официална пропаганда, каза той, панаирджийски фокуси и трикове, баламосване. Съгласи се да стане мой наставник. Едва от него разбрах как действа етикосферата. Тя се състои от съобразони, които се произвеждат в структурни предприятия и съобразаводи. Начело на централното управление на силата стои правителствен дуумвират, състоящ се от Първия инхибитор182 и Първия хедоматик. Техните действия се уравновесяват, защото единият полага грижи за предотвратяване на злото, иначе казано — за ограничаване на постъпките, а вторият за предоставяне на доброто и по този начин на максимума свободи. Дисциплината на Тиукстъл, съобразонетиката, не се занимава с морални принципи за влагане в съобразоните, а с изкуството да се въплъти етиката във физиката. Още първите проектанти на етикосферата, наричани Бащи-основатели, разбрали тази необходимост. Най-голямото нещастие на всички морални кодекси е несъизмеримостта на постъпките, която предизвиква въпроси като този кое е по-лошо: да окрадеш сирак, да измъчваш старец или да набиеш свещеник със свещена реликва. Така че етикосферата не трябвало да бъде нито психолог-възпитател, нито наблюдател и контрольор, нито невидим съдия или полицай, а още повече не трябвало да взема страна, от която да може да се дискутира и да се спори за същността на постъпките, защото подобно вездесъщо настойничество не би могло да се понесе. Затова поглъщането на злото от етикосферата е във всички случаи нейно физическо свойство. В облагородената среда не можеш да принудиш никого да направи нещо, както не можеш да принудиш електроните да престанат да обикалят около атомните ядра. Не можеш да унищожиш в нея какъвто и да е живот, както не можеш да унищожиш материята или енергията. Законите на физиката са преди всичко забрани, защото правят определени неща невъзможни, затова в етикосферата не можеш да извършиш престъпление, както в нормална среда не можеш да създадеш перпетуум мобиле. Ето защо всички решения, които трябва да вземат съобразоните, са пренесени от мочурливите дебри на психологията на почвата на точните изчисления. И именно с това се занимава съобразонетиката. Тиукстъл ми обясни как става. Една от заповедите гласи, че „никой не може да бъде лишен от свобода“. Тази заповед действа като физически закон. Всеки може да се увери в това, като направи опит да сложи на някого окови, да го спъне с букаи, да му надене примка или да подходи по-рафинирано като например циментира краката на жертвата си в кофа и я хвърли в езеро. Оковите и примките ще се разпаднат веднага на прах, същото ще стане и с цимента, но за да се стигне до това, подложеният на насилие трябва да направи опит да се освободи. Иначе ще станат на прах дори и дрехите и никой няма да може да носи презрамки или колан. Така че вързаният трябва да се дърпа във възлите и когато усилията му преминат определена граница на напрежение, съобразонните датчици заповядват на връзващото вещество да се разпадне. Ако съм се дърпал, когато ми сложиха нашийника, щял съм да се освободя, но не съм знаел това, защото не съм волянец и на това именно са разчитали моите похитители, добави, смеейки се, Тиукстъл. Съобразоните изобщо не се занимават с духовното състояние на нападнатия, защото не могат да го правят и само установяват дали нещо не ограничава свободата на движенията му. Умението на съобразониците се състои в това така да преведат моралния смисъл на всички ситуации на точния език на физиката, че да се стигне до оптимално решение за всички, без намесата на някаква психологическа оценка. Това означава, че съобразоните изобщо не следят кой се опитва да извърши убийство и не оценяват намерението, проявяващо се в постъпката, а само установяват фактическото състояние и правят невъзможни вредните му резултати. Програмата обхваща много заповеди, които звучат кратко и ясно, например: „Нищо не може да падне с голяма скорост“, което означава, че нито метеор може да падне върху град, нито някой ще намери смъртта си, ако падане без оглед на това дали сам е скочил от прозореца, или е бил изхвърлен, макар че приведените в действия противодействащи средства са различни. Към тези средства принадлежат махватите и глътите, по-малки от атома частици, които поглъщат или отделят енергия по заповед на съобразоните. Трилион глъти, разпръснати над една квадратна миля, могат да понижат температурата с двадесет градуса за минута. Никой не ми го каза, но си мисля, че точно така Воляния е предизвикала заледяването на Черна Кливия. Други заповеди на съобразонетиката определят, че ако жертвите не могат да бъдат избегнати, те трябва да бъдат колкото се може по-малко. Това е принципът за минимум зло. Ако едно дете, което пресича железопътна линия, заклещи крака си между релсите, а спирането на засиления влак може да доведе до дерайлиране, иначе казано — до смъртта на пътниците, детето ще бъде прегазено. Този пример беше измислен от Тиукстъл за мое ползване, защото във Воляния няма влакове. Друго правило гласи, че „никой не може да се разболее“. Във Воляния от двеста години вече няма медицина от земен тип, защото медицинският надзор над всички от раждането до смъртта им се осъществява от съобразоните, така че операциите и всякакъв вид други намеси са ненужни. Не може например да се стигне до емболия или преплитане на червата, защото съобразоните ликвидират в зародиш всяко възникващо болестно състояние. Това засяга също така грешките и отклоненията в тъканите, наречени тумори. Оттук именно дошла някога безсмъртната идея да се постигне безсмъртие чрез ектокиране. Спасително-ремонтната служба, която е постоянно активна в съобразоносферата, съвсем не е нещо ново и първо, което светът досега не е виждал, подчертаваше Тиукстъл, защото много подобни отношения съществуват във всеки жив организъм. Тъй като и в него, докато действа ефективно, едни органи или тъкани не могат да вредят на други, не могат да нарастват за тяхна сметка, а ако нещо навлезе отвън, било то микроб или парче снаряд, ще бъде обезвредено, изолирано или отделено от организма. Също като съобразоносферата организмът не се впуска в каквито и да е морални разсъждения, за да разбере например дали зад дадено посегателство срещу здравето и живота стоят или не стоят някакви оправдателни причини. Организмът действа без уговорки и именно това е причинявало някога големи грижи на лекарите, когато бивали отхвърляни присадените органи. Тялото може да бъде надхитрено и убито, защото действа винаги по един и същ начин, докато благодарение на съобразонетиката етикосферата е подложена на непрекъснато усъвършенстване. Това обаче не означава, че вече е съвършена или дори че някога би могла да достигне абсолютно съвършенство. По тази гледна точка Тиукстъл се оказа скептик. Той ми даде да прочета един памфлет отпреди петдесет години срещу позициите на съобразониците от философа Ксаимарнокс, който бил съобразоник, докато не променил радикално убежденията си. Ксаимарнокс твърдеше, че етикосферата не е противодействие на общественото зло, както обикновено се смята, а на нещо съвсем друго. „Благоденствието — пишеше той — не е това, което вече имаме, поне не само това, а мираж, далечна цел, която е някъде в бъдещето. Нищетата е страшна и потискаща, но поне те кара да полагаш усилия, за да се избавиш от нея, а лесно придобитото и достъпно като въздуха благоденствие е по-голямо зло затова, защото от него няма къде да отидеш, така че трябва да го увеличаваш, нищо друго не можеш да направиш. Не само трябва да имаш все повече — сега, на момента, под ръка, — но трябва едновременно с това да имаш все повече нови, по-нататъшни възможности. Ето защо се е наложило да преправите света, след като не сте искали или не сте могли да се заемете и да преправите самите себе си, което впрочем, както знаем, дава наистина по-други резултати, но не по-малко фатални. Нищо обаче не убива така хуманното у мислещото същество, както благосъстоянието, получено даром и без участието, без подкрепата, без съдействието на другите мислещи същества. Не трябва нито да бъдеш добър към някого, нито да правиш услуги, нито да помагаш, нито да бъдеш сърдечен, защото това става също така безсмислено, както да даваш милостиня на богаташ, както медната монета в златна мина. След като всеки вече има повече, отколкото би могъл да поиска, какво още може да му се даде? Чувства ли? В такава ситуация може да ги прояви само един аскет към друг. Но в такъв случай аскетизмът се превръща в подигравка с рая на цивилизацията, който е бил създаден с толкова труд, а между другото до ерозия на доброжелателството, привързаността, уважението и любовта се стига постепенно, не за едно или две поколения. Най-напред се появяват примитивни роботи, които изпълняват ролята на слуги, най-напред механиката само подражава неумело на видяното от хората, като програмира внимание, отдаденост и готовност да се служи, но може, а дори и се налага още по това време симулацията да се усъвършенства все повече, железните манекени отиват в музея на техниката и на тяхно място идва ненатрапващото се така грубо като тях, грижещото се, чувствителното, верноподаническото, направо любещо, макар и безразлично, но затова пък безгранично, до самоунищожение, неегоистично внимание на обкръжението, то изпълнява прищевките още преди да си ги помислил напълно, но ако абсолютната власт развращава абсолютно, такава съвършена благосклонност убива съвършено. А след като връщането към недоимъка, нищетата и несъвършенството е невъзможно за обществото, от кого би трябвало то да потърси равносметка за щастието, което го е затрупало, ако не от този, който го създава? Някой винаги трябва да бъде виновен — Бог, светът, съседът, предците, чужденецът, някой трябва да бъде виновен. И какво? Налага се да се защитава от мислещите същества тяхното нежелано щастие, а когато те не могат да го стъпчат, им остава да потърсят равносметка единствено от другите мислещи същества. Така че всички трябва да бъдат пазени от всички и точно това сте направили. Ще нарека това катастрофа: рай за всички, където всеки носи собствения ад в себе си и не може да даде на другите да го почувстват. А най-голямото му желание е да сподели с другите вкуса на своето положение. Искате доказателство? Ето го. Макар че изобщо не сте планирали това, макар че това е било неразумен, а дори неочакван резултат от злопоглъщаемостта на обкръжението, вие сте създали различители на вярата от неверието. Дълбоко истински и неверни убеждения. Правителството казва, че става въпрос за много скучна вяра, ограничена до един параграф, който преименува злото в добро, иначе казано — убийството в свещена заслуга. Че това Кредо не е цел на нашите екстремисти (а вярата все пак трябва да бъде цел), а средство да измамят етикосферата, за да могат да убиват. Така че съобразониците търсят нови програми, които обезвреждат този претекст, а който говори като мене, смятат за враг. Но аз изобщо не съм такъв. Единствените мои думи са: кажете, моля ви, каква полза ще имате, ако успеете да усъвършенствате съобразоните така, че злото, което още се процежда през последната цепнатина, останала на хората, цепнатината на религиозните преживявания, бъде зазидано в тях завинаги? Че се бетонира вътрешният ад на всеки? Наистина ли не виждате абсурда на подобно «усъвършенстване»? Зная, че сте искали да бъде колкото се може по-добре. Не сте искали нищо лошо. Искали сте да направите всеобщо добро и само добро. Но се оказва, че именно това е лошо. Сега вие се мъчите с мелиоративната си дейност да сложите маска на злото. Така че ще излъжете себе си. Вие се стремите към това никой да не може да докаже на вас, на другите, на обществото, че доброто го прави нещастно, че го прави лошо. Нещастието, което е компонента на съществуването, създава вярата. Създава я нуждата от такъв Баща, който никога няма да остарее и да умре, а винаги ще остане безотказно обичащ баща. Създава я чувството, че след като светът не ни обича, трябва да има Някой, който да ни обикне. Вярата възниква не от материалната бедност, а от надеждата, че този свят не е целия свят, че в него или над него има Това или Този, към когото можеш да се обърнеш, когото ще можеш да видиш лице в лице след смъртта, ако не може, докато си жив. С една дума — вярата е заобикаляне на отчаянието под формата на родена от него надежда, защото в пълно отчаяние и без мъничко надежда не може да се живее. Не може макар и заради другите мислещи същества, а вие сте ни отнели тази възможност. Така че новата покълваща вяра, тази, която превръща деянието убийство в добро, в най-висша заслуга, тази жалка форма на изродена вяра е все пак също израз на отчаянието и родената от него надежда, че така, както е, не може да бъде. Първоначалната и вторичната вяра извират от едни и същи духовни извори. Странността на новата вяра произтича от странността на осъщественото състояние на нещата, което сами сте си създали. Моите колеги и приятели съобразоници не мислят така, защото са заети с разрешаването на особените технически въпроси на следващата стъпка в областта на хедоматиката и инхибицията, затова не знаят и не искат да знаят, че тяхната хедоматика постепенно се е превърнала в алгоматика, иначе казано — в измъчване от дружелюбие“.

Памфлет станал бестселър. Специалистите не му обърнали внимание, но той се превърнал в библия за интелектуалците, защото техните ридания и обвинения по отношение на етификацията най-сетне намерили конкретен израз. Известно е от историята, писано е, че няма такова добро, което да не е за някого зло. Доброто може да е и е добро на малки дози, но за цял живот е отрова. А точно Ксаимарнокс твърдял, че колкото по-съвършена е опеката на съобразоните, толкова повече нещастия създава. Правителството мълчало, но имало застъпници и те се заели с Ксаимарнокс, определяйки го като особняк и раздорник. Носели се дори слухове, че е получил отличие от Предводителя. Скоро обаче тази шумотевица потънала в забрава. Предсказанието на стария съобразоник не се сбъднало, убийството като протест срещу принудителната благост не се превърнало във вероизповедание и станало знаме на малко на брой екстремисти, но Ксаимарнокс не се оказал лъжлив пророк за всичко. Случило се нещо много странно, защото етикосферата възродила забравената вече Доктрина за трите свята.

Как станало това? Правителството въвело етификацията, когато Воляния се гърчела от кризи. Благосъстоянието дразнело обществото, прирастът на населението карал градовете да се пукат по шевовете си, изчезвали границите между политиката и злодеянието. Всичко това утихнало под стъкления похлупак на етикосферата, но след четиристотин години се доловили съвсем непознати явления, едновременно полезни и обезпокояващи. Това били промени към добро, които никой не бил планирал, нито предвидил. Намалявал естественият прираст, преставали да се раждат недъгави и умствено недоразвити деца, нараствала средната продължителност на живота. Известно време привържениците на етификацията обяснявали това с облагородяващото умовете влияние на съобразоносферата. Сензация предизвикало едва съобщението на лекарите, че старите хора престават да бъдат безпокоени от типичното за възрастта им чупене на костите, защото те постепенно се метализират. Като враствали в малките и големите пищяли, микроскопични метални нишки увеличавали издръжливостта на скелетите. Този феномен вече не можел да бъде оневинен с общи приказки за възпитателното въздействие на етикосферата, без всякакво съмнение той бил дело на личната воля на съобразоните. Изчезването на счупванията не било лошо — лошо било това, че съобразоните правят нещо, което не им е наредено. Интелектуалците, с които всяко управление под всяка звезда си има само главоболия, отново започнали да питат на висок глас кой кого всъщност управлява: волянците съобразоните или съобразоните тях? Нима успяхте да създадете, питали те сардонично, по-съвършен рай от мечтания?

Съобразониците останали невъзмутими, като обяснявали наляво и надясно, че не се е случило нищо лошо. Етиката не може да се превърне направо във физика. Когато кажеш: „Не прави на другите това, което на тебе не ти харесва“, не се налага да добавяш нищо, защото всеки знае интуитивно какво не му харесва. Когато обаче въплъщаваш такива заповеди във физиката на генерално ремонтирания свят, няма позоваване на ничия интуиция. Програмите се съставят за логически елементи, които им се подчиняват, без да разбират каквото и да било. Съобразоникът не работи като моралист, а като математик, който изгражда дедуктивна система. Такава система произтича от предпоставки, наречени аксиоми. От аксиомите обикновено следва повече, отколкото е знаел този, който ги е установил. Геометрията дава определения за точка, права и равнина, а след това се оказва, че въпреки здравия разум от тези дефиниции се появява и такава равнина, която има само една повърхнина. Програмистите наредили на съобразоните да се грижат за доброто на обществото, а те се грижат повече, отколкото някой е очаквал. Има ли нещо лошо? Ами че това е прекрасно, нали е трябвало да се грижат за здравето, така че те се грижат, но старите кости стават чупливи постепенно и не може да се предвиди кога ще се счупят. Като не можели да предотвратят това, което е трябвало да предотвратят, съобразоните преминали към радикална профилактика. Медицината няма нищо против метализацията на скелета, така че не съществуват поводи за тревога. Съобразоните изобщо не са нарушили императива да бъдат доброжелателни, затова всичко е наред.

Покрай другото започнало да се променя и времето. Изчезнали резките промени на налягането, циклоните заобикаляли територията на Воляния. Какво би могло да означава това? Фронтовете на бурите, оклузиите183 и атмосферното електричество предизвикват стресове, така че съобразоните поемат грижата и в тази област, като регулират климата. Какво, питали съобразониците шумящите отново опозиционери, тъгувате за смерчовете и тайфуните ли? Но този път се разделили на две и специалистите. Едни упорствали, че заповедта да се прави добро винаги ще държи строго инициативите на съобразоните, а други повтаряли, че злото вече е станало, защото на всеки, който получава непоискани облаги, му се отнема собствената воля.

Право имали, както скоро се оказало, и едните, и другите. Стигнало се до неестествени явления. Все повече стари волянци не умирали напълно. Така наричали това. Те губели сили, лягали на смъртното ложе, слепи и глухи, в безсъзнание и се намирали в такава временно прекратена агония цели месеци. Семействата чакали последния дъх, но смъртта не настъпвала. Което е още по-страшно, вече изстиналото тяло започвало изведнъж да мърда, ръцете и краката извършвали хаотични движения и отново се връщала непонятната летаргия. Дори се случвало сърцето да престане да бие, но и това не означавало смърт, защото мнимият труп не се разлагал. Едва от Тиукстъл разбрах, че волянците не открили сами ектотехниката, а разбрали за нея от съобразоните. Без разум и ефективни, те продължавали да работят така, както им било заповядано. Трябвало да поддържат живота, ето защо го поддържали в противовес на смъртта. Организмът се превръщал в място, където те водели започналата тиха война за спасяването на едва тлеещия живот. Мозъкът умирал напълно, на това не можели да попречат, но спасявали каквото още могат. Това откритие сложило началото на голяма шумотевица. Специалистите, направо очаровани, се заели веднага за по-нататъшното усъвършенстване на съобразоните, защото им проблясвала идеята за безсмъртие след смъртта. Глухи за всякакви протести и възмутени и тревожни гласове, те експериментирали с животни. Опозицията крещяла, че не може да има по-подигравателно изпълнение на мечтите за вечен живот от това да получиш този дар, пробутан скрито, злодейски, тайно въведен в тялото. Да бъдеш принудително осъден на безсмъртие е подигравка, а проявявания от съобразониците ентусиазъм свидетелствува за тяхното професионално безумие. Като ми говореше за събитията отпреди триста години, Тиукстъл не скриваше тяхната зловеща същност. Бързината, с която съобразониците пренесли ектотехниката от животните върху енцианците, дала кошмарни резултати. Те разчитали на това, че когато по улиците се появят първите безсмъртни минувачи, обществото ще оцени това както трябва и ще обърне гръб на опозиционните критици. В същото време не изминала една година и се наложило да затварят първите кандидати за вечността в специални приюти. Едни с всеки изминал ден се вцепенявали все повече и губели съзнание, а това все още не било най-страшното, защото мнозина започвали да буйстват. Катерели се като маймуни по дърветата и стените, нахвърляли се върху близките си, скачали през прозорците, но без да си причинят някаква вреда, защото съобразоносферата ги пазела. Доколкото ми е известно, именно оттам са започнали приказките за „нахвърлчеството“, „хващачеството“ и „куклонизацита“, неправилно представени в писмените сведения на нашето министерство. Положението било по-ужасно и поради това, че в съобразонираната среда никой не може да бъде ограничен и задържан със сила. Дори мощните дози успокоителни средства не давали резултати, защото лекарите си нямали работа с буйстващи старци, а с цялата мощ на съобрразоните, които не позволявали да бъдат усмирени резултатите от тяхната обезсмъртяваща дейност. Трагедията, отбеляза Тиукстъл, трябва да съдържа в себе си достойнство, докато благородните старания за вечен живот запълнили улиците и домовете с караници на невменяеми старци и старици с ужасеното им обкръжение. Вместо да привлекат обществото на страната на имортализацията, съобразониците я компрометирали необратимо и когато нещата се изяснили, никой дори и не искал да чува за безсмъртие. Животните, с които били правени опити, имат по-прости мозъци и затова понасяли ектокирането без някаква вреда за самите тях. По-късните успехи не помогнали с нищо на съобразониците. Кой може днес да знае, пишели дисидентите, дали нашето принудително доощастливяване ще засвърши с това? Кой ще се закълне, че съобразоните не проникват с благословията на правителството в гробовете, за да ни зарадват с познати скелети, които си идват с енергичен марш от гробищата? Не се раждат вече деца с недъзи и това е като че ли добре, но откъде можем да знаем какви още други деца са престанали да се раждат? След като съобразоните правят невъзможно зачеването на недъгави, това означава, че извършват селекция на оплождането, а след като е така, каква е гаранцията, че не погубват в зародиша им други деца, които биха могли да станат спънка за етикосферата? Ако съобразоните бяха ответна страна, ако можеше да се разберем с тях, да ги подложим на разпит, да ги откажем от тези благородни чудовищности, ако можеха да кажат каква е посоката на техните действия и основанието за нея, щеше да е половин беда, но нали това е невъзможно! Желанието да се дискутира с етикосферата съдържа толкова смисъл, колкото желанието да се разпита атмосферното електричество какво ще бъде времето утре. Завладяла ни е бездушна активност, прикрепена към физиката на заварения свят и нищо не може да докаже, че новият свят винаги ще бъде доброжелателен, че неговата опекунска хватка няма да стане след пет или след сто години убийствена… Когато Тиукстъл ми говореше това, не можеше да не мисля за Аникс. Той се беше решил да се ектокира сред общество, от което лъха ненавист към учените, съобразониците, навряно и философите като него, защото отчаяната, безсилно гневната тълпа — а нали такава викала за отмъщение — не прави разлика кой за какво е виновен. Ако не била етикосферата, несъмнено щяло да се стигне до насилия и саморазправи, а в същото време специалистите, вместо да се защитават или оправдават, сочели обидите, с които ги заливали, и отвращението, което предизвиквали, като доказателства, че са напълно прави, защото ако етикосферата наистина поробва умовете, казвали те, няма да допусне всеобщо недоволство. Разбира се, никой не искал да ги слуша. Ектоците били изолирани като прокажени и каквото и да правели с тях, общественото мнение го смятало за лошо. Тръгнали слухове, че тайно ги убиват с някакви стоманени преси или чукове, в което имало тази малка доза истина, че действително се намерили семейства, които искали да се отнеме безсмъртието на ектоците им дори и като бъдат убити, ако това не може да бъде направено по друг начин.

Успешни имортализации през следващите десет години се провеждали при най-строга тайна, но тя не могла да бъде запазена и като последица обществото било обхванато от трескава подозрителност — сега вече не тъпотата, а интелигентността свидетелствала за трупен произход. Ектоците трябвало да променят лицата и имената си, да напускат семействата си, никой също така не можел да се застои някъде задълго, защото дразнел своите съседи с безкрайното си присъствие. Ето защо се криели и търсели помощ от лекари и козметици, за да си придават вид на мнима старост. Виждайки нещата в това безизходно положение — споменаването на безсмъртието вече станало оскърбление и заподозреният бивал заплашен от обществен бойкот, — правителството изоставило пропагандната кампания и взело обратно решение. За да докаже на себе си и на опозицията, че продължава да контролира съобразоносферата, то спряло въвеждането на ектотехниката. Оттам нататък вечност можели да получат само заслужили личности по тяхно желание. Обратът бил доста ловък, защото продължавала да съществува особена привилегия за операция, достъпна по закон за избрани, макар че населението я смятало за позорна. Маневрата успяла и успокоила духовете. Въпреки това в отношението на волянците към етикосферата настъпила забележителна промяна. Което се вижда от неофициалната реч, отбелязана и в материалите на нашето МВР. Обществото се отнася към своя усъвършенстван свят като към противник с личностни черти и от това вече няма спасение. Колективното въображение посяга под влиянието на затаени страхове към традиционните, митични фантазии, като придава конкретна форма на това, което не е телесно и личностно. Но над подобни наивни въображения се намира действителност не по-малко загадъчна от първоначалния естествен свят, който трябвало да се промени в блажена Аркадия. Не по-малко загадъчна, след като може да и се приписва доброжелателност, безразличие или неблагожелателност с виждане за битието така, както са го виждали философите от древността. Отхвърленото безсмъртие не е доказателство, че след векове може да се придобие доверие към съобразоносферата. Прекалено доброжелателният опекун е бил спрян на някакъв етап, но какво от това? Във всеки момент може да се стигне до нови, както ги наричат, „покушения на Доброто“. Класическият въпрос „Quis custodiet ipsos custodes?“184 не може да бъде премахнат. Ето, в ежедневната сфера поне всеки прави, каквото си поиска, как обаче да се отговори на въпроса дали сам е поискал това или са го поискали намиращите се в него рояци съобразони? Докато не се изключи тази алтернатива, ще съществуват кръстопътищата на Трите свята и съдбата на обществото не може да се предаде на вековна опека. Етикосферата вероятно е ограничена от директивите на доброто, но откакто се усмихнала обещаващо на енцианците с лицето на трупното безсмъртие, не е известно дали не е е понякога прекалено добра.

Научих от Тиукстъл, че много изследователски групи работят над създаването на нови системи за надзор, независими от етикосферата. Самият той участвал в проектирането на така нареченото информатично огледало, което трябва, поставено над съобразоносферата, да направи възможно измерването на нейната намеса, за да може да се установи къде свършва личната свобода и започва тайното поробване. Информатиците обаче доказали, че и това висше равнище на контрол няма да бъде последно, защото ще означава само да се установи над съобразонните наблюдение на контрольор от по-висш ранг. Ще се наложи на свой ред да се проучва и неговата лоялност, а това е вече начало на изграждане на безконечна пирамида за надзор. Попитах Тиукстъл дали не смята тези опасения за преувеличени. Все пак от няколкостотин години се чувстват под облагородяващия натиск добре, а ако не съвсем добре, то във всеки случайе по-добре — или поне не по-зле — отколкото през миналите векове, изпълнени с престъпления и кръв, така че не заслужава ли създалото се положение на нещата поне умерено доверие? Не става дума, отговори той, че приемаме това състояние на нещата за лошо, а само за това, че не знаем дали се намира под наш контрол! Бихме могли да се съгласим с някакво двувластие, установявайки да речем, че сме взели връх в надзора и имаме в ръцете си две трети от него, а една трета сме дали на съобразонните доверители… но ние нямаме понятие какъв е действителният им дял в решаването на нашата съдба. Възможно е всяко космическо общество да изгражда своя етикосфера и всяка да се развива хиляди години, а след това от самоусложняването или от други, неизвестни причини се да изражда и то не за един миг, а постепенно, докато етикосферата не се превърне в етикотумор… Отиваме в бъдеще, много по-неизвестно от естественото, и това буди нашата тревога, а не дискомфорта на забраните, които ни правят любезни… Обърни внимание, земни приятелю, че подобно на индустриализацията и етификацита не може да бъде отхвърлена частично! Както твоят народ би отслабнал след ликвидирането на промишлеността, така ние бихме се оказали безпомощни след счупването на злопоглъщащия похлупак и нашият обърнат към бъдещето страх от очакваната гибел веднага би се превърнал в гибел…

Той говореше така, а аз си мислех, че започвам да разбирам тяхната тъга по курдландския примитивизъм, защото вече не ми се струваше толкова глупава, както досега. Плюс това аз, който винаги съм спал като заклан, което впрочем е професионален навик на астронавта, започнах да се будя по няколко пъти всяка нощ и не измъчван от кошмари, а необикновено удивен от съдържанието на сънищата ми, каквито никога досега не бях сънувал. Сънувах се като тесто върху кухненска дъска, месено от огромни ръце, ту на топки, ту на питки, и се събуждах, когато ме хвърляха във вряла вода. Дали моята глава е родила това нещо, мислех си, дали не са ми го вмъкнали в съня милионите съобразони, които господстват в мозъка ми? Обръщах се на другата страна, като въздишах по мига, когато ще се кача на борда, за да се върна, и дори швейцарският затвор ми се струваше в този миг безопасно пристанище.

(обратно)

Per viscera ad astra185

Паметливият Тиукстъл ми предложи в началото на лятото да се разходим двамата до Телтлинеу, за да потърсим манастира на монасите репенитенти.

Погледнах изречението с незадоволство. Щастлив е хроникьорът, който се намира в близки отношения с читателя, защото се разбират от една дума. Ще каже „лято“ и другият вече вижда житни полета под облачна синева, чува зажужали разгорещено пчелини, казва „манастир“ и веднага се вижда величествена постройка, достопочтени стени, чува се скърцаща врата, а аз една дума да кажа, въвеждам в заблуждение. Ще вземе някой да си помисли, че волянците нямат нищо над себе си освен съобразоносферата, че говорят за нея от сутрин до вечер или като тичат като щрауси, непрекъснато се оплождат по стадионите. Но това само мене, чуждия, ме впечатляваше особено, като не оставяше място да опиша други, също така важни неща. Какво пък, ще трябва да обясня това наглед обикновено изречение, на което е съдено да се превърне в начало на края.

Когато тръгна с мене за Телтлинеу, Тиукстъл вече се казваше Тьотьолтек, защото волянските имена се променят според това кой с какво се занимава. Телтлинеу, както показва името с липса на „р“ и „кс“, означава „дивосвещен пущинак за духовни опити и грешки на държавната администрация“. Прилича на природен резерват: наполовина пресъхнали блата, тундра и орлов нокът, а е част и от ничията земя, която опасва с полупръстен Воляния по границата и с Курландия като санитарен кордон, защото концентрацията на съобразоните не може да падне изведнъж до нула като отрязана с нож. Див означава без съобразони, а свещен — възможност да се попадне на монасите от ордена, защото макар да се говори за манастира им, това са само думи и нищо повече, защото те са скитнически орден и всеки ден се местят на ново място. Сега за „опитите и грешките“. Преди двеста години опозицията принудила правителството да приеме закон, който задължава всеки служител да отива веднъж годишно в Телтлинеу и да странства там толкова дни, колкото е неговата степен в йерархията. Старшият референт например трябва да скита две седмици, защото има четиринадесета степен. Тиукстъл, кандидат за длъжността научен съветник в МВР, беше извършил вече своя хаджилък (така го нарече без уважение) през зимата, за да избегне комарите, които прелитат от блатата на Курдландия през основния сезон на поклонничеството, и тогава се наричал Тюкстюликс, което долу-горе може да бъде преведено с думите „Тиукстъл извън доброто при своето зло“. Защото в безсъобразонния край всеки проявява най-лошата си страна, освобождавайки се от етичните хамути. Опознаването на подобни недостатъци е особено важно за администрацията, защото съобразоните не могат да се намесват в управлението, така че лошият чиновник може да причини неприятности на молителите. Наистина, никой не е чувал за такъв, на когото поклонничеството да е струвало службата, макар че след връщането си всеки трябва да предаде в афектологичната инспекция своята ксандия. Ксандията прилича на броеница и се носи на голо, за да отбелязва най-малкото трепване на волята и чувствата. На обикновените туристи пазачът окача на шиите — при преминаването на границата — ксиндра, предпаз, който трябва да ги защитава от срещнат поклонник, ако „прояви своето зло“. Не е позволено да се разглобява нито ксандията, нито предпаза, не е позволено също да се знае как действат. И не само това е забранено, защото тези съоръжения така изпълняват забраната, че не можеш да се отървеш от тях. Тиукстъл ми прошепна да хвърля моя предпаз в храстите и той веднага хукна след мене, като тракаше тихо с манистата си. Всъщност не бях достатъчно точен, като говорех за ксиндрите. Предпазът преди използването се нарича индр; настроен за съответната личност, той получава представка според името на личността, а тъй като Тихи на волянски е Кс, само моя мога да нарека ксиндр; преведено на човешки език, това означава долу-горе „тихобежен спасител“.

Не е излишно обаче да добавя, че отношението към поклонническите пътувания на администрацията, ксандиите и ксиндрите е като към чиста формалност. Бързо се убедих в това. Пътувахме през мъртва гора с вседелаз, теглещ ремарке, натоварено със запаси и екипировка. Гората беше израснала около реки, които са водели началото си от ледниците, а сега, когато вече няма ледници, беше изсъхнала и загиваше. Около обяд, като гледаше известно време съобразономера, Тиукстъл каза, че вече сме в „пущинака“. Не направихме лагер, а само седнахме на мъха и Тиукстъл отвори консерва с бирбиция, защото исках да опитам народната супа на човиците. Беше много гъста, с вкус на развалено ядене с месо. Тогава над дърветата се показа енцианец, който изглеждаше шест метра висок, но само така се виждаше отдалече, защото вървеше на кокили, по-точно с крачак (Може да се каже и крачница, но кой както иска; упрекват ме в измисляне на несъществуващи думи, сякаш ги създавам за удоволствие, а не по принуда). Чужденецът слезе долу, защото чудесиите му се прибираха като телескоп, и попита дали може да седне при нас. Представи се като Куакуаукс (изговаря се Клаклалкс), но ще го наричам референта. Работеше в жилищния отдел на малък пограничен окръг, а сега беше тръгнал на поклонение. Приехме го в компанията. Разбрах, че това всъщност не му е позволено. Опитът трябва да бъде направен самостоятелно, но никой не спазва правилото, а когато го попитах какво ще стане с ксандията, референтът отвърна, че така и така никой не поглежда в тях.

Новият ни спътник носеше в раницата си ундорт, касетъчен усилвател на прибори. Ундорт означава „от нищо нещо“. Използва се само там, където няма съобразони. От каквото попадне, дори и от боклуци, веднага прави полезна вещ. Това удобно съоръжение особено ни послужи в корема на курдела, но не искам да изпреварвам събитията. Референтът измайстори от сухи храстчета и листа кръгла като компас кутийка с диск, живослед, който показа около двама поклонници на квадратна миля и (както решихме с Тиукстъл) поносимото засега количество комари. За репелента имаше още време. Попитах защо всъщност ходят на поклонение, след като инспекцията даже не проверява ксандиите, а те се засмяха като наговорили се и Тиукстъл каза, че да си на чист въздух е по-приятно от това да бъдеш в канцеларията. Седяхме така, разговаряйки, защото нямаше закъде да бързаме — живоследът не показваше и помен от репенитенти. Тиукстъл, видимо развеселен, откакто съобразономерът падна до нулата, разказа за суеверията, свързани с етикосферата. Волянците живеят в нея от четири века, така че и най-възрастните не помнят какво е било преди това. Всеки от дете научава, че етикосферата не е Някой, с когото можеш да се разбереш, но то е все едно да приказваш на стената. Знаят си своето и даже в научните кръгове предизвикват фурор посещаваните на тълпи спиритични сеанси. Това не е съвсем мистификация, защото умното обкръжение изпълнява всички (всички безвредни) желания, така че наистина може да нарои от себе си духове, ако някой специално държи на това. Участниците в сеансите сами, което си е истина, се заблуждават, като вземат резултата от несъзнателните поръчения за свръхестествени явления. През последните години възникнали нови вероизповедания. Появила се секта, осъществяваща контакти с душите на отдавна починали ектоци, които правителството уж погубило тайно, за да заличи следите от имортализационния кьорфишек. Сектантите дават гласност на протоколите от разговорите, изпълнени с молби за освобождаване от мъртвия живот и естествено с проклятия, отправени срещу правителството. Трудно е да се каже дали това е съвсем безсмислено, дали следователно етикосферата заблуждава членовете на сектата, като изпълнява ex nihilo186, каквото поискат, или в нея наистина се намират частици от съзнателния живот на екс-безсмъртните.

Има специалисти, които смятат, че това не е изключено, защото съобразоносферата запомня всичките си действия, а всеки екток, поради това че е съобразониран, е бил до края си част от нея. Както се вижда, възникнала е много странна ситуация, при която не може да се разбере съществуват или не съществуват отвъдни призраци и каещи се души, а и не всички специалисти имат еднакво виждане по въпроса. Съвършената имитация на истината, отбеляза Тиукстъл, престава да се различава от автентичната истина и това е във всяка област. Попитах никой ли никога не е отправил публично искане за пълно ликвидиране на етикосферата, веднъж завинаги или поне за известно време. Чух, че имало няколко такива гласа, както и по-малко радикални проекти.

Слънцето се снишаваше и забръмчаха комари, така че влязохме в лаза и започнахме да търсим по-уютно място за нощуване. Промъквахме се през орловия нокът, като взехме поклонника референт на задната седалка, откъдето участваше в разговора, а когато при неравното пътуване ни се наваляше отзад, ту моят предпаз, ту люлеещият се на шията на Тиукстъл издаваше кратко, предупредително съскане.

Лазът се люлееше като лодка по вълните, а Тиукстъл продължаваше да изяснява деликатната разлика между извикването и създаването на духове. Ако духовете на умрелите вика някой, който вярва в тях, съобразоносферата ще приеме неговата вяра за поръчение и ще го изпълни. Ако някой обаче смята, че няма духове, съобразоносферата ще го убеди, че няма, защото, разбира се, съобразоните ще разпознаят неговото неверие. Въпреки това не може да се приеме съобразоносферата за Някого, защото е по-скоро като автомат, който ти подава каквато си пожелаеш книга, макар че не може да я разбере. Това става ясно от факта, че ако кажа: „Искам да видя духа на моя дядо“, съобразоносферата ще го материализира дотолкова, доколкото разполага с информация за дядо ми. Ако обаче се обърна към нея направо, като поискам например да узная нейните намерения или мисли, няма да ми отговори, защото не е Някой, който може да говори от свое име или за себе си. Наистина, имало предложения да се персонализира, но специалистите доказали, че от това ще има повече вреда отколкото полза. Не може да се изясни кратко и ясно защо е така, защото въпросът се оплита в могъщи парадокси и логически противоречия. Обкръжението е длъжно да изпълни незабавно индивидуалните желания до границата, извън която би навредило на другите индивиди. Тъй като не е индивид, то е глухо за всички желания, които преминават тази граница. Иначе би могло сантиметър по сантиметър да се добива власт над съдбите на други личности. Ситуацията е особена с това, че без да е личностно създание, съобразоносферата може да твори личностни създания, макар и под формата на фантоми и духове. Послушанието на съобразоните спира там, където започват опасните парадоски, които землянинът не може да знае дори и по име. Но, продължаваше Тиукстъл, никога не са ни липсвали реформаторски проекти. Той уби със сръчен удар комара, който беше кацнал на челото му, и продължи:

— Един от първите беше планът за равновесие на доброто и злото, или изократичният. Предложили го учениците на Ксаимарнокс. По принципа „око за око“ обкръжението трябвало да отвръща всекиму според стореното от него. Обикне ли ближния си, веднага и съобразоните ще го приласкаят. Удари ли, сам ще получи по зъбите. Всичко напълно симетрично, премерено и пропорционално. Според тази симетрия можеш дори да убиеш, но само един път, защото веднага ще намериш смъртта си. Лесно е обаче да се разбере, че това е бил пряк път към ескалация на злото. Като цяло никой не излиза от кожата си, когато иска да бъде любезен, защото тиранията чрез добро противоречи на неговата същност, но напук на другите правим без мярка. Така че съобразителните негодяи биха довели съобразоносферата до борба със самата себе си, би трябвало например първо да даде броня или друга защита, а след това да я разтрошава, за да накаже убиеца. А и бързият съд не струва като справедливост, особено ако престъпленията са извършени в състояние на афект. Съобразоносфера, която изпълнява функции на палач, не би била привлекателна…

— А проекта — вмъкна зад гърбовете ни референтът — на тримата братя теолози, знаете ли, да се стигне до край, чудесен възглед беше…

— Богосферата ли? — сети се Тиукстъл. — Е да, имаше такава идея, синтеологична, защото трябваше да се изведе в Космоса изкуствена Всесила, за да го пацифицира… да, ръкотворен Бог, Синтеос, покълнал на една планета, за да се разпростре след еони време по цялата Вселена… но е достатъчно да си помислим, че под тоталната опека би замряла всякаква естествена еволюция, хищниците биха умрели от глад, а жертвите им също, защото ще се размножават, за да умрат в блъсканицата… Не, това не беше добре обмислено.

Разговорът прекъсна. През гъсталака се мярна тъмна фигура, приведена под доста тежък товар. Нашето превозно средство спря, а слабият старец в шаячна дреха, когото срещнахме, свали от гърба си един натоварен камък и като заслони очите си от слънцето, ни гледаше неподвижно.

— Интрит… — каза ниско референтът. — Можем да го попитаме за пътя до манастира, но дали ще отговори?… Уставът на ордена не им позволява да говорят…

Тиукстъл поздрави вежливо монаха, който дълго не отговаряше. Вероятно мислеше дали трябва да отговори, защото уставът разрешава това само в изключителни случаи. Като реши, че случаят е точно такъв, каза кой е. Беше брат портиер; сутринта проспал заминаването на манастира и сега го търсеше, като изкупваше вината си, носейки камък. Тиукстъл му предложи да го закара, но той само ни се поклони, натовари камъка на плещите си и навлезе в гъсталака от мъртви храсти.

Слънцето залязваше червено, на вятър и комари, както твърдяха моите спътници, когато най-сетне намерихме сред орловия нокът голо място, добро за лагеруване. Референтът седна на мъха, поигра си с ундрота и веднага пред нас израсна бяла къщичка като мехур от порцелан. След малко от неговите изпъкнали стени се показаха дълги предпазни бодли и застинаха — истински порцеланов таралеж с полукръгъл вход. Като внасях вътре надувака, го скъсах на един от бодлите и изругах. Не беше голяма загуба, защото референтът веднага ми направи друг дюшек от куп сухи клони и то с моите инициали, а тъй като искаше да се покаже още по-любезен към мене, направи така, че нашият дом прибра в себе си всичките си бодли. Като хапнахме малко, се разприказвахме пред прага в падащия мрак. Супата се топлеше на огъня, разпален за усилване на екзотиката, и аз разбрах, че референтът е поет, а работи в администрацията, за да го уважават, понеже никой не чете стихотворения. Никакви, дори и най-хубавите. А и проза също. Към съюза на писателите не принадлежеше, защото всички там само се ядели помежду си, особено на погребенията. Едни смятали, че над всеки гроб трябва да говори председателят, а други, че това трябва да е само равен по ранг на умрелия, иначе казано — съдия от другарския съд за съдия, за вицепредседател — вицепредседател и така нататък. С това само се занимават, бедните, каза с безразличен, тъжен глас поетът, загледан в пламъците на огъня. Нищо друго не им е останало, съюзът постигнал всичко, към което се домогвал седемстотин години, никакви материални грижи няма, всеки сам си установява големината на тиража, но какво от това, след като вече и поетите не вземат книгите на поетите в ръце.

След това разговорът слезе на Земята. Учудих се, че Тиукстъл, уж опознал нашите обичаи, свързва червенето на устните с вампиризма. Червенината на женските устни е, за да не се вижда кръвта, изсмукана при целувките — обикновена мимикрия на вампирите. Моите протести изобщо не го объркаха. Жените искат да се харесват? Кървавите устни са хубави? А синьо заобиколените очи със зелени вежди също ли? Това са цветовете на трупното разлагане, нали няма да споря? Призрачен изглед за лицето на вампира. Повтарях своето, поетът наостряше уши, а Тиукстл се смееше иронично. Виж ти, искат да бъдат красиви… а стариците? Нали също се гримират. — Жената е до смъртта си жена — съпротивлявах се аз. — Гримът трябва да скрие старостта… Тиукстъл не позволи да бъде убеден. На всички илюстрации земните жени са оголили зъби. Демонстративно. Наистина, еротиката също има в това свой дял, но това е нощна еротика, а е известно, че вампирите пият кръв през нощта. Аз твърдях своето, а той все мигаше срещу мене, което страшно ме дразнеше и накрая излезе с неопровержим аргумент: ако става въпрос само за подчертаване на красотата, защо мъжете не се гримират? Честно казано, не знаех и, разядосан, прекратих по-нататъшната препирня. Нека да са вампири, магаре такова, мислех си, когато лягах да спя в къщичката, тъмна като гроб.

Никой от нас даже и не забеляза курдела, който се беше появил наоколо. Събудих се и наистина чух сумтене и мляскане, но не ми дойде на ум, че огромен език облизва покрива. Като се убеди, че хапката е гладка, животното глътна къщичката, вседелаза и останалото наше имущество на един път, така че след доста мекото кацане намерихме след това в корема му даже сухите клони, приготвени за сутрешния огън, и котлето, само дето супата се беше изляла.

Ако се съди по размерите на корема, в който можеше да се потъне, защото курделът беше много жаден, животното трябваше да е истински гигант единак. Опознах този корем съвсем подробно заедно със околностите му, защото престоят ни там продължи повече от седмица. Беше нещо като зловонна, огромна пещера, с разклонения и ерозии, с набръчкан свод, пълна с невероятно количество полутечна смес, храсти, клони, трева, някакви вехтории, тенекии и боклуци. Курделът не беше много придирчив, ядеше каквото му попадне. Като се надявах, че сам ще ни изхвърли през устата си, уговарях спътниците си да го погъделичкаме по небцето, но те само повдигаха рамене, защото как щяхме да се изкатерим до гърлото му, което едва се очертаваше над главите ни като черна фуния в светлината на електрическото фенерче. Когато се нахрани с нас, курделът започна да хълца. Това беше истинско земетресение. Накрая намери вода за пиене и в тъмната му паст нахлу стремителен порой. Лазът потъна веднага, но нашата бяла къщичка се носеше храбро на повърхността като спасителна лодка. Тиукстъл и поетът референт ме убеждаваха да потърпя, защото исках да направя нещо, макар че не знаех какво. Хълцането спря, така че погледнахме през прозореца, повърхността на черното езеро се бръчкаше от малки вълни, а като показах главата си навън, почувствах вятър, но и това не учуди моите спътници. Просто се оригва, не чуваш ли? — каза Тиукстъл. Наистина, чуваше се как лошият въздух шуми. След около час езерото се оттече и се превърна в кално тресавище. Едва се озовахме на дъното, първата срещната личност се оказа монахът, с когото се бяхме запознали набързо. Така се беше отдал на покаянието си, че не се беше разделил с камъка, макар че можеше да се удави. Нито той, нито моите другари се вълнуваха изобщо от нашето положение. Поетът, който имаше зад гърба си вече седем поглъщания, защото беше ходил на екскурзии извън предписанията, а живееше до самата граница, каза, че до гърлото може да се достигне едва когато животното легне да си почива, но не си струва, защото глътката му е тясна, а и никакво гъделичкане няма да помогне, понеже старите курдли спят като заклани. Исках да попитам брата монах за Кливия, но Тиукстъл ме отклони от това намерение, като обясни, че на сведенията на един обикновен портиер няма защо да се разчита. Търпение, повтаряше той, курделът сигурно ще тръгне по пътя на манастира, а тъй като на монасите не им е позволено да се съпротивляват на силата, скоро не един от тях ще се намери сред нас. Ако имаме малко късмет, може да глътне библиотекаря. Няма да кажа, че ме убеди. Останах с впечатлението, че харесва възникналото положение. Вече се готвеше да изследва терена, защото взе от поета уиндорта и направи от хранителната каша миньорска каска с лампа, въжена стълба и непромокаем комбинезон. По моя молба направи и на мене същата екипировка.

В същото време от мрака, изпълнен със зловоние и боклуци, започнаха да се появяват жалки, окъсани фигури с някакви кофи и метли на рамо. Бързо схванах, че обикновено идват след закуска и обяд (на курдела, не нашия), за да пооправят малко коремното пространство. Бяха следователно нещо като метачи, но в живота си не бях виждал нещо по-безпомощно и по-немарливо от тяхната работа. Въртяха се съвсем безсмислено. Един от тях, изключително разговорлив, защото другите, подкачани с въпроси, изобщо не искаха да отговарят, ми каза, че по задължение трябва да метат, но не използват метлите, първо, защото ще се изпочупят и при проверка ще им хвръкне премията, и второ, защото това може да „МУ“ навреди. Най-много ме учуди техният маразъм. Минаваха край нас и нашите превозни средства безразлични, като избягваха само светлината на фенерчетата, които разпръскваха тъмнината, бродеха като сомнамбули в транс, но колкото пъти обядвахме бирбиция, най-малко петима заставаха до илюминатора, като вдишваха жадно нейния аромат. За нищо на света обаче не искаха да влязат вътре и само приказливият призна, че не им е разрешено да се сближават с чужденци, затова се преструват, че ни няма. Изглежда сам се уплаши от това, което каза, защото оттогава вече не го видях. Обичаите на курдела ми бяха отначало непознати, но бързо се научих, че сутрин и на обяд трябва да търся по-високо разположени места или да се крия в къщичката, защото ядеше малко, но започваше да пие веднага, с нечувана самозабрава, което се изразяваше в истинска Ниагара, нахлуваща оттам, където обикновено слънцето се намира в зенита си. При това гълташе въздух и тогава коремът му ставаше два пъти по-голям, а после се оригваше продължително сякаш вееше вихър между скални отвеси. Референтът нямаше човиците за нищо, но Тиукстъл притисна един път двама от местните до коремната стена и не ги пусна, докато не чу, че са високопоставени функционери — единият се представи, че е коремник, а другият далактист. Тиукстъл пусна на свобода и двамата, като каза, че лъжат на поразия, за да си придадат тежест с чинове, отнасящи се до жизнено важни органи. Да се каже в курдела за някого, че е от органите, не е малко нещо. Тиукстъл обаче смяташе, че този курдел диша с последни сили, за да стигне до гробището и да положи там кости. Едно старо добиче в ликвидация, отдавна излязло от употреба, но както е при човиците, те продължават да седят в него заради жилищните затруднения, последни напускат такъв курдел работниците от службата по чистене на градозавъра, а не чистят, защото не им се иска. Кофи и метли носят, тъй като иначе няма да се знае, че работят. Всички са лентяи, каквото заплащането, такава и работата. Първия ден не обядвах, макар че поетът референт ме изкушаваше с листата на ястията, които може да създаде ундортът, но мисълта от какво ще ги създаде, ме караше да губя апетит. Исках колкото се може по-бързо да изляза на чист въздух, все по-учуден, че моите спътници са съгласни със затворничеството, докато започна да ми се струва, че не само са съгласни, но и изпитват удоволствие от него. Защо? Нима от старателно скрито удовлетворение, че тук няма нито един съобразон? Смяха се, когато ги запитах за това направо, но в този смях като че ли имаше нотка на смущение.

На другия ден, когато след закуска (вече ядях, какво можех да направя) Тиукстъл пусна магнетофона, а нямах желание да слушам музика и не исках да стоя със скръстени ръце, опитах най-напред да се катеря по стръмнината под кардията, но там имаше опасност от подхлъзване, да се забиват обаче куки и дума не можеше да става, ето защо отидох във водолазен костюм на по-нататъшна разходка до дванадесетопръстника. Референтът ме придружи до пилора, показа ми също как трябва да гъделичкам sphinter pylori, за да се отвори и да ме пусне, но по-нататък не искаше да ходи. Беше взел със себе си дебела тетрадка и молив, може би му беше дошло вдъхновението и търсеше самота. Зад пилора беше дори много просторно, вървях с бодра крачка и накрая там, където се пресичат жлъчните канали, видях в стената две обувки. Погледът ми се плъзна отгоре им, без да ги забележи, и аз продължих нататък, потънал в мислите си. Чудех се какво да мисля за моите волянци, които уж се отвращаваха от човиците, а искаха да седят заедно с тях в клоачните пещери и изобщо не бързаха да излязат на свобода. Желание за екзотиката ли? За примитивен бит? Ако тук с мене имаше някакъв фройдист, веднага щеше да каже, че за енцианците да се намират вътре в курдела означава да се върнат в майчината утроба, вероятно щеше да заговори със своите символи, а аз щях да го наругая, защото курдлите нямат никаква утроба. Но струваше ли си да започвам въображаем спор с измислен фройдист? Има обаче в това някаква загадка, помислих си, и едва в този момент обувките в стената, които бях отминал, достигнаха до съзнанието ми. Обърнах натам фенерчето и видях, че се движат. Същността на тази загадка поне можах да разбера веднага. Виждах само подметки с жлебове и леко протрити токове. Дръпнах единия, след това другия и от стената започна да излиза назад като рак слаб висок енцианец, също с водолазен костюм. Моето присъствие изобщо не го учуди и той ми се представи като професор Ксоудер Ксаатер, ръководител на катедрата по анатомия на курдлите в Иксибрикс, зает в момента с работа на терен. Без да попита кой съм, той ми обясни топографията на този чревен дял, като особено се ентусиазираше от diverticulum duoden-jejunale Xaater187: да, това място носело неговото име, защото доказал неправилността на тезата, проповядвана от школата на Ксепс, че този diverticulum188 никога не е бил verrucinosum189. Професорът се пречкал на пътя на курдела от няколко дена, защото тъпото животно не искало за нищо на света да го глътне, макар че му се подлагал посолен пред устата. Тези думи ми върнаха неприятните спомени за спътника лунапарк, който бях взел за планета и позволих да изпадна в глупаво положение с мним лов на курдли. Като остави с известно колебание жлъчните брадавици, професорът се върна с мене в стомаха. Оглеждаше крадешком краката ми, когато преценяваше, че не виждам това, и веднага отвръщаше поглед. После се оказа, че ме е взел за обременен с вроден недъг. Като анатом ми беше поставил диагноза deformitatis congenitae articulacionum genu190, доста рядък случай и тежък, защото усложнява много живота, особено ходенето, а нормално, или по енциански, подобен инвалид изобщо не може да седне, но като културна личност се правеше, че не вижда това и много смях падна, когато разбра, че си има работа с човек, защото забравих да му го кажа и той сам го видя, когато двамата свалихме кислородните маски. Това беше вече след пилора и отвисоко започнаха да летят върху главите ни цели купища храсти и буци пръст. Стария курдел беше страшно лаком, а професорът ме караше да бързаме, защото отвсякъде вече плуваха потоци стомашен сок и беше ясно, че това няма да е краят, тъй като подобно ядене предизвиква парене в гърлото, а значи и жажда. Наистина, заваля като из ведро, но ние успяхме да намерим спасително скривалище и не ни намокри нито една капка. Моите приятели поздравиха любезно професора и го поканиха на бирбиция. Вече се топлеше в котлето. Любопитно е, че вместо деликатесите, които можеше да поднесе ундротът, предпочитаха тази проклетия, изпълваща помещението с миризма, която не мога да нарека привлекателна. Седяхме в кръг и като пиехме супата с чаши, говорехме оживено. Професорът ни разказа забавна история как миналата година открил в блатото при така наречения Хълм на Председателя потънал в калта скелет на огромен курдел с четиридесет човишки скелета в средата. Така оборил археолозите, които, водени от друг анатом, доцент Ксипсикуакс (или нещо такова), настоявали, че курделът не може да живее под водата. Да, naturalitae191 не може, но може да бъде дресиран като подводница, а нашият анатом подкрепил тази теза с помощта на веществено доказателство: перископ, намерен до скелета. Доцентът закъснял с два дена и когато дошъл с водолазен звънец, скелетът вече се греел на слънцето и за него се грижели препараторите, а на перископа професорът окачил транспарант със злостен надпис CITO VENIENTIBUS OSSA!192

Не са без проблеми тези учени, мислех си, като пиех бирбицията така, както дете гълта рициново масло, което ще рече, че затисках гърлото си с мекото небце, но пиех, защото не исках да се деля от компанията. Монахът седеше с нас, но не на дюшека, а на своя камък, защото позволи да го уговорим и го свали най-сетне от раменете си. Като знаеше, че съм човек, сметна за допустимо да наруши устава и така се стигна до разговор, в който се оказа далеч повече обигран, отколкото смяташе Тиукстъл. Не можех да изговоря името му, беше съвсем различно от имената на волянците, хрипливо и без гласни. Всички монаси имат такива имена, защото послушничеството в ордена започва с избор на кливянско име от запазилите се хроники. От този момент нататък монахът е едновременно той и кливянеца, чието име носи. Новината разпали моето въображение. Очаквах необикновени разкрития: че вярват в прераждането и че чрез с тях говорят мъртвите кливянци или че по време на мистерии четат от запазените документи страшни ка-ундрийски заклинания, което е опасно за тяхната вяра, но точно в това, че тя е застрашена, те виждат своята мисия на каещи се, защото общото изпадане в транс може да превърне набожните монаси в организирани отмъстители. Братът портиер охлади разпаленото ми въображение, като каза, че и за кливянеца, чието име е взел, и за другите кливянци знае само това, че не вярвали в Бога, така че те сега вярват заради тях.

— Как така — попитах жестоко излъган, — имате техните хроники и дори не се опитвате да ги проучите?

На монаха явно му стана горещо от бирбицията, защото свали от главата си капюшона и като ме гледаше с лъчеобразно оперените си очи, каза:

— Разбира се, че съм чел тези писания. Всеки от нас може да ги чете, ако иска. Сред нашите послушници има и клирици, които постъпват в ордена не за покаяние и не заради вярата, а с надежда, че ще намерят в кливянците застиналата есенция на най-черното Зло. Такива бързо ни напускат. Учудваш ли се, чужденецо? Четем тези хроники, за да учим кливянски, защото между другото в тях няма нищо…

— Как така няма нищо?… — попитах бавно. Започнах да го подозирам, че иска да скрие истината.

— Нищо, само фрази. Това е, празни пропагандни приказки. Учудваш ли се? Чувал ли си обаче някога за власт, която не сипе обещания за щастие, а предрича печал, скърцане със зъби и собствената си нищожност и морално падение? Никоя власт не обещава това. У вас не е ли така?

— Да оставим как е у нас — възразих бързо. — А техният ка-ундрий? Какво е представлявал? Знаеш ли? Позволено ли ти е да го кажеш?…

— Все същото — повдигна той рамене. — В най-точен превод ка-ундрий означава БЛАГОСФЕРА.

Чак дъхът ми спря.

— Не може да бъде! Как така? Те са искали да направят същото, което и вие?

— Да.

— Ами тогава… как се е стигнало до войната?

— Това не е било война, било е сблъсък на две идеи без участието на живи същества.

— Аникс ми каза, че съобразоните са се появили като оръжие…

— Може да не си го разбрал добре. Не са се появили като оръжие. Станали са оръжие, когато са срещнали това, което е имало същата задача като тях.

Виждах, че подбира думите си с усилие под неподвижния поглед на останалите и изведнъж погледнах тази сцена сякаш се намирах отстрани. Един човек, който седи с неудобно подгънати крака сред същества, разположили се нашироко върху огромните си стъпала, със стърчащи назад колене, същества, приличащи на едри птици с големи глави.

— Сблъскали се два варианта на Благоденствието — каза накрая монахът. — Те се различавали по това, което благородният Тиукстъл ще нарече програми. Но не много. А са се сблъскали, защото са били проекти за съвършенство. Ако една срещу друга застанат две църкви на един и същ Бог, ако всяка държи на него, но претендира, че е изключителна и не допуска никакви отстъпки, нещата могат да завършат с битка, макар никой да не иска това. Та няма ли такива неща в историята? И след като дори предаността към Висшето благо е способна да предизвика унищожение, колко по-сигурно води към същото земната вяра, привържениците на която са създали пълчища от изпълнители, които не мислят! Двата проекта за блажено безбожие се носили един срещу друг и не се срещнали точно на средата, защото единият от тях бил по-ефективен и имал по-голяма поразяваща сила. А ако беше провървяло на кливянците, нямаше да седиш тук, а сред тъмнокожи същества, на южния край на тяхното плато, и щеше да слушаш за гибелта на тайнственото чудовище от северна Тарактида, погребано под ледниците на Воляния. С тази разлика само, че щеше да се озовеш сред неверници, нали кливянците, както вече казах, не са вярвали в Бога и там сигурно щеше да ти бъде по-трудно да намериш каещи се…

— Значи те наистина са искали да направят добро?

Изобщо не можех да свикна с тази мисъл.

— Мисля, че нито повече, нито по-малко от Бащите основатели. Но трябва вече да тръгвам. Сбогом.

Той стана, натовари камъка на гърба си и тръгна, превит под тежестта му. Започнах веднага да разпитвам Тиукстъл знае ли това, което монахът каза за Кливия.

Той не отрече, но се опитваше да докаже, че всичко е било по-иначе, защото кливянците имали авторитарни идеали и искали да направят своята добросфера не от съобразони, а от молекулярни микроботи, наречени пигмати, не само по-малко съвършени, но и по-жестоки от съобразоните. Засипа ме със специални термини, виждах, че защитава своето дело съвсем добросъвестно, но повече не го слушах. А и вече беше късно. Другите двама станаха, за да приготвят местата си за спане, Тиукстъл млъкна и също се надигна с нежелание. Заобикаляха ме непохватни фигури, покрити с плътен кадифен пух, с очи, разположени почти толкова широко, колкото и ноздрите им, в които при дишане трептяха малки перца. Като се готвех за сън, извадих от ухото си преводилката и гласовете от разбираеми се превърнаха в бързи пронизителни трели. Поетът приближи към мене очите си на сова, каза нещо и аз го разбрах, защото сочеше постелята. Мръкна се, всички вече бяха заспали, ако се съди по равномерното им дишане, но на мене не ми се спеше изобщо. Добре е, че никой не хърка, помислих си, защото не понасям хъркането. Наистина, намирах се сред енцианци, а те сигурно не хъркат. Нима някой е чувал за врабчета или пингвини, които хъркат? В главата ми беше пълна каша. Защо се бях натоварил с тегобите на звездното пътешествие? За да се озова с малко ято бивши птици в черната утроба на полуиздъхнал курдел ли? Кой? Аз, дипломатическият полукуриер, Ийон Тихи, бивша маймуна. Лично никога не съм бил маймуна, но нито един от тях също не е бил птица. Откъде този ненормален интерес към зоологията в генеалогични измерения? Нима, казвах си почти отчаяно, само така, глупаво, мога да мисля за такива сериозни и важни неща? Разбрах ли тайната на Черна Кливия? Да, но се оказа, че тук изобщо няма мрачна и непостижима за нас тайна, а нещо, което дори ни е много добре известно. Някой започна да хърка, след това захриптя, аз изшътках няколко пъти по отдавна изпитания начин, но без резултат. Приповдигнах се на лакът, като се страхувах, че ме чака безсънна нощ, и в този миг хъркането премина в подобно на гръмотевица бълбукане. То идваше отвсякъде, като при проливен дъжд. Не са те, успокоих се аз, курделът смила храната си и коремът му курка. Продължавах да лежа, а сънят ми не идваше. Като зърна на броеница прехвърлях в паметта си предишните свои пътешествия. Колко много бяха станали вече! Но някои се оказаха сън. Спомних си своето пробуждане след конгреса на футуролозите193 и изведнъж си помислих, че може би и сега сънувам. Никъде безсънието не измъчва с такава упоритост, както по време на сън, защото е много трудно да заспиш, ако вече спиш. По-лесно е в такъв случай да се събудиш, това е известно на всеки. Ако се събудех сега, щях да си спестя множество излишни грижи. Това наистина щеше да бъде приятна изненада. И аз напрегнах сили, за да преодолея духовно връзките, с които така здраво ни държи сънят, да го разкъсам и да го хвърля от себе си като тъмен пашкул, но макар че вложих всичките си усилия, от това не се получи нищо. Не се събудих. Нямаше друга реалност.

Март, 1981 г.

(обратно) (обратно)

ПРИЛОЖЕНИЕ

КРАТЪК ЕНЦИАНСКО-ЗЕМЕН РЕЧНИК НА ВОЛЯНСКИТЕ И КУРДЛАНДСКИТЕ ОБЩОУПОТРЕБЯВАНИ И СИНТУРАЛНИ (Вж. СИНТУРА) ИЗРАЗИ

Встъпителни обснения. Бързото развитие на енциологията създаде необходимостта да се намерят най-близки съответствия на тези енциански думи и изрази, които означават непознати на Земята абстрактни понятия или конкретни обекти.

Така се появи речник с неологизми, които придават колкото се може по-точно чуждопланетното значение. Долу представям малка част избрани единици, взети от този речник, защото могат да улеснят четенето на книгата. Приложих също думи, които не се срещат в нея, но играят значителна роля в духовния и материалния живот на енцианците. Тези, които ми досаждат с по-малко или повече ехидни забележки, че ги затруднявам да вникват в същността на моите спомени и пътните ми дневници с новообразувани думи, най-учтиво каня да направят един прост опит, който ще им изясни неизбежността от това мое действие. Нека се опита такъв критик да опише един ден от своя живот в голяма земна метрополия, като си служи само с думи, взети от който и да е речник, издаден през XVIII век. На този, който не иска да прави такъв опит, любезно препоръчвам да чете моите книги.

Автоклаз — една от многото лудникови (поглъщащи лудостта) институции във Воляния, наричани също излудалници.

Агатоптерикс — или Megapteryx sapiens, голяма разумна безкрила птица, прародител на енцианците, която в общи линии съответства на нашия питекантроп.

Азнициране — техника, която подслажда живота и прави възможно да се преживее едновременно това, което не може да се преживее на един път в нормално състояние, като за тази цел се свързват потоци с различно съдържание на преживяванията към двете полукълба на мозъка, разделени с раззазник.

Ако — условни белезници. Понятието се отнася за ситуация, при която белезниците (и изобщо всякакви връзки) държат само дотогава, докато този, на когото са сложени, пожелае това, защото ако поиска да се освободи, съобразоинте ще предизвикат разпадане (дисипация) на материала, от който е направен ограничителят на движенията.

Богоид — ангелак, вид андроид-преводач, който служи за вентилация на помещения и други услуги.

Вдълбаване в науката — когато на учените знаят, че някои данни и открития вече ги има, но не е неизвестно къде да се търсят, започват експедиции в дълбините на науката или вдълбиции. Ръководят ги експерти интернисти, или инсперти. Тази дейност се нарича също така инсплорация, обратно на някогашната експлорация.

Виридики — или зеленци, насекоми, изпълняващи на Енция функциите на земните зелени растения.

Гарвокук — приказен персонаж на Енция. Гарван, кръстосан с кукувица в резултат на генно инженерство. Гарванът отговаря на въпроси дали дадени яйца са кукувичи и дали са пресни.

Гледач — стационарен или нестационарен изкуствен спътник, който служи за следене на програмирани (или набелязани) лица от орбита.

Деменция — демелиорация на недрата на Енция, част от типичните действия на антисинтуралната опозиция, целяща да оглупи умните образувания, скали, чакъл, шисти, пясък, глина и т.н.

Дефектив — етификационен дефект, резултат от парализа или временно полудяване на етикосферата.

Дуближен — дублирана близка личност, напр. близък роднина, далечен роднина или приятел, за да бъде по-безболезнена скръбта по умрелите или тревогата от несходството в характерите (вж. също куклониране, факсирод или вж., където щеш).

Дървосек — риба-секира на Енция.

Екстракционисти (също: малигнисти) — волянска влошителска секта. Като смятат, че причина за обществената фрустрация е прекаленото благоденствие, екстракционистите (наричани също изтръгнисти) се мъчат да помагат на ближните си като ги измъчват.

ЕЦМИА — Ентропия на цифровите модули на интелигентността на автоматите.

Задселване — принудително заселване в задните части на курдела.

Залитащи роботи — роботи с високо поставен център на тежестта, поради което лесно губят равновесие.

Измамки (също: халюцелки) — микроделюзии на естествени лица, че уж са изкуствени и обратно.

Изсъзкари — изкуствено създадени (служебни) кариери, пригодени към индивидуалните черти на темперамента.

Инсперт — експерт, специалист (учен) по вдълбаване в науката (вж.: вдълбаване в науката).

Куклониране — заменяне на естествени индивиди със сурогати, които се поръчват в съотв. фабрики.

Кукурдел — курдел-сиамски близнак.

Курдинал — най-главният жрец в курдландската древност.

Курденица — танц в корема на курдела (да не се бърка с танц на корема!).

Курдлокръг — стадо курдли (стадкурд), административна териториална единица в Курдландия.

Лудавар — компютър, който се държи неподобаващо в резултат на авария.

Любопровод — както водопроводът служи на Земята за доставяне на вода, така любопроводът на Енциая доставя (по поръчка) любов.

Людопровод — любопровод, предназначен за доставяне на дублизки (вж.: дуближен) и други куклонинги и андроиди. Транспортът се осъществява в прахообразно състояние, а така наречената „Instant person“194 се оформя при поръчителя след включване на захранването (вж. също: любопровод).

Мокрозавър — намокрен сухозавър (вж.: сухозавър).

Найкурд — най-старши на курдлите; също: курдловод, висш служител от курдландската администрация, който отговаря за курдлокръга (вж.: курдлокръг).

Наккурд  — наказателен курдел, също: кразат (крачещ затвор).

Напред (наказателно предупреждание) — предумишлено предотвратяване на лоши постъпки чрез зашиване в личното бельо на болкотворни датчици (лошото намерение предизвиква моментален пристъп на ишиас). Техника, която във Воляния има вече само историческо значение.

Нациомобил — заселен курдел (звероград). Също така: градозавър, градоход, вървак, ходник (не одходник).

Неглъщенец — този, който не е позволил на курдела да го погълне.

Незнатика — научна дисциплина, която изследва знанието за това, което в момента не е известно.

Незнатистика — научна дисциплина, обратна на незнатиката (вж.: незнатика). Занимава се с игнорирането на това, което в момента не е известно.

Несъобразност — вяра в в живота извън действието съобразоните.

Отвличка — детска игра на отвличане (също: вземка).

Пампоз (паметник на позора) — паметник на лошата слава, издигнат в чест на знаменит обществен некадърник от специални еластични материали, които се деформират при удар, но възвръщат в резултат на релаксация първоначалното си състояние. С плювалници вместо вечен огън.

Пернормисти — секта, която твърди, че цивилизацията е извращение (перверзия), затова в нея трябва да се вършат перверзии (извращения), защото извращението в извращението води към правия път, връща към нормата.

Поглъщенец — този, който е бил погълнат и се е върнал обратно от курдела (вж. също: неглъщенец).

Полимиксия — несполучливо определение на начина, по който се оплождат енцианците. Точният термин е полисемия. Женската полова клетка не може да бъде оплодена само от един мъжки сперматозоид; необходими за инсеминацията са най-малко два сперматозоида, произлизащи от два генетично различни мъжки индивида (следователно не могат да бъдат еднояйчни близнаци). В днешно време има 47 теории, които изясняват защо този тип размножаване е възникнал на Енция, но поради липса на място няма да ги изброявам.

Политпол — политически полигон, нещо като тренажор за обществени дейци, може да бъде и миниран.

ПОП — принудително определяне и попълване на най-висшата власт във Воляния с обикновени граждани. В стари времена: доста двусмислен персонаж (също: изкуственик, ако служи за играчка; ако замества стопанина си на събрания, сесии и така нататък — сесник, вж. също: куклоинзация, факсирод).

Постобяг — волянски жител, който се крие по време на принудителното набиране на управници и други най-важни държавни служители.

Почитър — компютър, който си почива.

Праг на Скуарк — праг на поумняване на околната среда, над който тя става по-умна от населващите я разумни същества.

Препоръчител (също: личен изберак) — улеснява избора на удоволствия, развлечения и т.н. Устройство, необходимо при наличието на безброй алтернативи. Ако собственикът му го повреди, стъпче или счупи, веднага се самовъзстановява от нищото. Не можеш да се избавиш от него, защото дори да бъде захвърлен някъде, намира стопанина си и зад железни стени (снабден е със специални бронедълбачки).

Прогресивен гениалич (Genialysis progressiva) — поражения от излишен ум, които водят до къси съединени на изходите и входовете на така наречените съзерцателни компютри.

Псевдозои — синтетични животни, продукт на ембрионалното инженерство.

Пътист — учен, който се занимава с измерване на дължината на пътя, който импулсите, търсещи определени данни в планетарната памет, трябва да изминат, за да достигнат до тези данни.

Разсейник — лишей, заразен случайно със съобразони, в резултата на което е едновременно умен и разсеян. Ругае, когато го настъпят.

Ревун (още: преп) — невропрепарат на лице, осъдено на най-суровото наказание — доживотни мъки. Съществуването на ревуните стои под въпрос.

Самоуб — мислак (вид робот), който се лишава сам от живата си след изпълнение на задачата, за която е програмиран, също: единак, демонт (защото се демонтира сам). Да не се бърка с разглобик (разглобикът е просто разглобен бик).

Синтура — синтетична култура.

Социомат — апарат за (хазартна) игра на държава.

Старнак — старши на курдела, старейшина, началник на градохода.

Сухозавър — изсъхнал мокрозавър (вж. мокрозавър).

Цивитатор (също: държавител; от лат. civitas, „държава“), — управляващ в момента компютър.

Умори — умиротворители на морала на съобразоните от 16 поколение нататък, които правят невъзможно тяхното озлостяване (малигнизация) от страна на престъпни и дисидентски елементи.

Факсирод — заместване на проблемни роднини с куклони (вж.: куклониране).

Хилоизъм — основната религия във Воляния. Записах си на една бележка откъде идва тази дума, но за съжаление не мога да я намеря никъде.

Чага — частна галактика, много старо понятие от времената, когато волянските граждани са можели да владеят елипсовидни и спирални мъглявини. Днес е разрешена само аренда за 10 000 години.

Cadeveria rusticana — стаднаккурд (стадо наказателни курдли) по време на паша.

Salto racionale — Закон за инверсията на практикуваните същности (ЗИПС). Според него, ако някаква Идея се прилага на практика, когато бъде преодолян прага на Титиксак, тя започва да действа обратно на това, което е гласяла. Над прага на Т. прогресивните идеи стават регресивни, гарантиращите благосъстояние водят до нищета, радващите предизвикват фрустрация и т.н. Прагът на Т. се определя от отношението на диаметъра на черепа към произведението на средното всеобщо разочарование и постоянната величина (constans) НН (неизбежни недоразумения).

Sexofaciales (пололицеви) — биологическото название на висшите енциански животни (поради разположението на външните им органи за размножаване).

(обратно)

Информация за текста

© 1982 Станислав Лем

© Павел Николов, превод от полски

Stanisław Lem

Wizja lokalna, 1982

Източник:

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:41

1

Антрекот — печено говеждо месо от междуребрието.

(обратно)

2

Еine Ersatzentfuhrung (нем.) — заместващо отвличане.

(обратно)

3

Графити (итал.) — надписи върху стени.

(обратно)

4

Мене, текел, фарес (арамейски) — „преброено, премерено, разделено“ — предсказание за упадъка на Вавилон, написано от тайна ръка пред вавилонския цар Балтазар (библейска легенда); в преносно значение: предупреждение за гибел.

(обратно)

5

Еntia non sunt multiplicanda praeter necessitatem (лат.) — „същностите не трябва да се умножават над необходимото“; изречението е известно като „бръснач на Окам“ по името на английския философ Уйлям Окам, на когото се приписва.

(обратно)

6

Kulturdezernat (нем.) — „управление по въпросите на културата“.

(обратно)

7

Компендиум (лат.) — книга, в която са изложени основните положения на някаква наука.

(обратно)

8

Homo sum et humani a me alienum рuto (лат.) — „човек съм и нищо човешко не ми е чуждо“.

(обратно)

9

Ементал — вид швейцарско сирене.

(обратно)

10

Suite (англ.) — апартамент (в хотел).

(обратно)

11

Пикет (англ.) — малка група протестиращи хора.

(обратно)

12

Секулар — от лат. saeculum „век“.

(обратно)

13

Faux-pas (фр.) — грешки.

(обратно)

14

Silentium Universi (лат.) — буквално: „Мълчание на Вселената“; израз, с който се обозначава липсата на сигнали от Космоса, свидетелстващи за наличието на извънземен разум.

(обратно)

15

Еrgo (лат.) — следователно; следва че…

(обратно)

16

Nec Hercules contra рlures (лат.) — „И Херкулес е безсилен срещу мнозина“.

(обратно)

17

Science fiction (англ.) — „научна фантастика“.

(обратно)

18

Post factum (лат.) — „след случилото се“.

(обратно)

19

Post homicidium (лат.) — „след убийството на човек“.

(обратно)

20

Praesentes apud actum urinationis или defaecationis (лат.) — „присъстващи по време на малка“ или „голяма нужда“.

(обратно)

21

In dubio рro reo (лат.) — „съмнението се тълкува в полза на обвиняемия“.

(обратно)

22

Dolus (лат.) — „уловка“.

(обратно)

23

Corpus delicti (лат.) — „доказателство за престъплението“.

(обратно)

24

Галиция и Лодомерия — провинция на Хабсбургската империя от 1772 г. до 1918 г., от 1918 г. — на територията на Полша, днес — в земите на Полша и Западна Украйна.

(обратно)

25

Спутник (рус.) — спътник.

(обратно)

26

Романоезичен — в случая: чийто роден език не е немски.

(обратно)

27

Изотермичен (гръц.) — с една и съща температура.

(обратно)

28

Ентрон — От гръц. „в, вътре“.

(обратно)

29

Инверсор — От лат. inverto, „обръщам“.

(обратно)

30

Реверсор — От лат. reverso, „връщам“.

(обратно)

31

Онтологичен (филос.) — свързан с битието.

(обратно)

32

Ступрационен — Неолог. от лат. stuprum, „разврат“.

(обратно)

33

Копулатрици — Неолог. от копулация, „свързване при полов акт“.

(обратно)

34

Конвергенционнен (от лат. convergo, „приближавам се“) — „отнасящ се до близки черти“.

(обратно)

35

Компаративистика — От лат. comparo, „сравнявам“.

(обратно)

36

Екстраполирам — изчислявам краен резултат по предходни закономерни дадености.

(обратно)

37

Теология (гръц.) — теория за божественото начало.

(обратно)

38

Теодицея (гръц.) — дял от метафизиката, чиято главна задача задача е да изясни защо съществува зло по света, след като Бог е добър и всемогъщ.

(обратно)

39

Санктор — Неолог. от лат. sanctus, „свещен“.

(обратно)

40

Релативистичен — относителен.

(обратно)

41

Батарея — артилерийско подразделение от няколко оръдия.

(обратно)

42

Апробиращ — От лат. approbatio, „одобрение“.

(обратно)

43

Кататония — състояние на пълна неподвижност.

(обратно)

44

Дивизион — артилерийско подразделение от няколко батареи.

(обратно)

45

Realpolitik (нем.) — „реална политика“.

(обратно)

46

Дифамулационна — От лат. diffamo, „обезславям, лишавам от добро име“.

(обратно)

47

Indeterminatum (лат.) — неопределено.

(обратно)

48

In Partibus Barbarorum (лат.) — „в страната на варварите“.

(обратно)

49

Post Scripturam Terminatam (лат.) — след края на писмото.

(обратно)

50

Distinguo (лат.) — особено, специфично положение.

(обратно)

51

Пирозавър — От гръц. „огън“ и zauros, „гущер“.

(обратно)

52

Полисерв — От гръц. „много“ и лат. servus „слуга“.

(обратно)

53

Cadaveria Rusticana — Игра на думи с „Cavaleria rusticana“ („Селската кавалерия“), произведение на италианския композитор Пиетро Маскани. Cadaveria — от лат. cadaver, „труп“.

(обратно)

54

Гургитация и регургитация — От лат. gurges, „водовъртеж“.

(обратно)

55

Лаксация — Тук: стомашно разстройство (от лат. laxatio „разхлабване“).

(обратно)

56

Псевдозои — От гръц. „лъжа“ и „животно“.

(обратно)

57

Bисцерална — От лат. viscera, „утроба“.

(обратно)

58

Евисцерални — От лат. eviscero, „изкормвам“.

(обратно)

59

Eкософизация — От гръц. „дом, среда“ и „мъдрост“.

(обратно)

60

Хедопраксия — От гръц. „удоволствие, щастие“ и „дейност, действие“.

(обратно)

61

Фелицитация — Неолог. от лат. felicitas, „щастие, благополучие, благоденствие“.

(обратно)

62

Fac quоd vis (лат.) — „прави, каквото искаш“.

(обратно)

63

Априксимати — От лат. apricus, „слънчев, ясен, ведър“.

(обратно)

64

Персеверация (лат.) — стереотипно повторение на психически образ, действие или състояние.

(обратно)

65

Факсифамилни — От лат. прен. fax, „бич“ и familia, „семейство“.

(обратно)

66

Охлофили — От гръц. „тълпа“ и „обичам“.

(обратно)

67

Долоротворни — От лат. dolor, „болка“.

(обратно)

68

Пенитенциарна (лат.) — наказателна.

(обратно)

69

Перпетуационно — От лат. perpetuus, „вечен“.

(обратно)

70

Cordon bleu (фр.) — кюфте със зеленчуци.

(обратно)

71

Птифурки (фр.) — малки бисквити с орехи или бадеми.

(обратно)

72

Vota separata (лат.) — особени мнения.

(обратно)

73

Nolo Contendere (лат.) — Тук: няма да се провежда разследване.

(обратно)

74

Ante rem (лат.) — преди (да стане нещо).

(обратно)

75

Prima vista (лат.) — Тук: без да се разглежда.

(обратно)

76

Post mortem (лат.) — след смъртта, посмъртно.

(обратно)

77

Перихелий — Най-близката до звездата точка от орбитата на обикалящо около нея небесно тяло.

(обратно)

78

Афелий — Най-отдалечената от звездата точка от орбитата на обикалящо около нея небесно тяло.

(обратно)

79

— Дистрактор — От лат. distraho, „разпродавам“.

(обратно)

80

— Aide memoire (фр.) — меморандум.

(обратно)

81

Doctor honoris causa (лат.) — доктор от уважение към заслуги(те му).

(обратно)

82

Contra rem (лат.) — срещу, против.

(обратно)

83

Епистемологична (лат.) — отнасяща се до познанието.

(обратно)

84

Мелиорация (лат.) — комплекс от мероприятия за подобряване на обработваемата земя; в случая: „подобряване“.

(обратно)

85

Ариаднология — От Ариадна, в гръцката митология: дъщеря на критския цар Минос, която помага на атинския герой Тезей да излезе от лабиринта на чудовището Минотавър с помощта на кълбо прежда, което той размотава на влизане.

(обратно)

86

In abstracto (лат.) — абстрактно.

(обратно)

87

Doctor honoris caudae (лат.) — доктор от уважение към опашка(та му); пародия на doctor honoris causa.

(обратно)

88

Перипатетизъм (от гръц. „разхождам се“) — философско учение, основано от Аристотел, който излагал теориите си по време на разходки; тук: разхождане.

(обратно)

89

Nec Hercules contra plures (лат.) — И Херкулес е безсилен срещу мнозина.

(обратно)

90

Sursum corda! (лат.) — да се възвисим духом.

(обратно)

91

Тератолози (лат.-гръц.) — учени, които се занимават с аномалиите и уродливостта при човека, животните и растенията.

(обратно)

92

Полимиксия — От гръц. „много“ и лат. mixio „смесване“.

(обратно)

93

„Historia naturalis praedatorum Entianum“ (лат.) — „Естествена история на енцианските хищници“.

(обратно)

94

Виридони — От лат. viridis, „зелен“.

(обратно)

95

Млатило (остар.) — приспособление за ръчна вършитба.

(обратно)

96

Orificia oviductales (лат.) — яйцевидни отвори.

(обратно)

97

Naturaliter (лат.) — по природа, по естествен начин; естествено.

(обратно)

98

Професор Теодороф има предвид текста на следната песен от уж волянски произход:

Опраша ли, тичайки, мойта любима, нежни поеми аз пиша, където малки пчелички и розички има. Но как е нещастна човешката нация: когато мъжът със жената се люби, от сладост той сякаш е там, на небето, а всъщност е в нейната канализация, и всякаква лирика мигом се губи!…

(обратно)

99

Полиполенизация — От гръц. „много“ и лат. pollen, „прашец“.

(обратно)

100

Massachusetts Institute of Sexual Technology (англ.) — „Масачузетски институт по сексуална технология“ (пародия на Massachusetts Institute of Technology „Масачузетски технологически институт“).

(обратно)

101

Sine ira et studio (лат.) — без гняв и пристрастие.

(обратно)

102

Sexofaciales (лат.) — сексолици.

(обратно)

103

Spermonarinales (лат.) — спермоноси.

(обратно)

104

„Inter faeces et urinam nascimur“ (лат.) — „между фекалиите и урината се раждаме“.

(обратно)

105

Delectatio morosa i ratio (лат.) — необуздано наслаждение и разум.

(обратно)

106

Солипсист — привърженик на философско учение, според което външният свят съществува единствено в съзнанието на индивида.

(обратно)

107

Ante portas (лат.) — при вратите.

(обратно)

108

Еристичен — свързан с водене на спорове.

(обратно)

109

Онтомизия — От гръц. „съществуващ“ и „омраза, ненавист“.

(обратно)

110

Утератор — От лат. uterus, „матка“.

(обратно)

111

Homo novus entianus (лат.) — нов енциански човек.

(обратно)

112

Топономастика — От гръц. „място“ и „име“; тук: наука (измислена) за мястото, което заема личното име в обществения живот.

(обратно)

113

Графокласти — От гръц. „пиша“ и „разбивам, пречупвам, прекършвам“.

(обратно)

114

Nolens volens (лат) — Щеш не щеш.

(обратно)

115

Теогония — Гръц.: раждане, произход или родословие на боговете.

(обратно)

116

Теотеличен — От гр. „божественост“.

(обратно)

117

Птерогенезата — От гр. „перо“ и „произход“.

(обратно)

118

Фелицитология — От лат. felicitas, „щастие, благополучие, успех“.

(обратно)

119

Хедонистика — От гръц.: „удоволствие, наслаждение, радост“.

(обратно)

120

Схизма — отделяне на църковна организация от по-обща църковна организация.

(обратно)

121

Схоластика — религиозно учение, опиращо се църковните догми.

(обратно)

122

Status delectationis (лат.) — състояние на наслаждение.

(обратно)

123

Пантокластика — От гръц. „съвсем, напълно, изцяло“ и „разбивам, пречупвам, прекършвам“.

(обратно)

124

Алтруцидални — От лат. alter, „друг“ и caedo, „убивам“.

(обратно)

125

Екуменизъм — „движение за обединение на църквите“.

(обратно)

126

Криптобелум — От гръц. „потаен, секретен, скрит“ и лат. bellum, „война“.

(обратно)

127

Мирумбелум — От лат. mirus, „необикновен“ и bellum, „война“.

(обратно)

128

Интрити — От лат. in „в“. ???

(обратно)

129

Репенитенти — От лат. rependo, „замествам, компенсирам“.

(обратно)

130

Фертилизатори — От лат. fertilis, „продороден, плодоносен“.

(обратно)

131

Dolus (лат.) — уловка.

(обратно)

132

Savoir-vivr (фр.) — правила за поведение.

(обратно)

133

Бертран Ръсел (1872–1970) — Английски философ, логик, математик и обществен деец.

(обратно)

134

Попър (Карл, 1902–1994) — Австрийски философ, логик и социолог, представител на аналитичната философия. Автор на теорията за т.н. „отворено общество“.

(обратно)

135

Фийерабенд (Пол Карл, род. 1924 г.) — Американски философ, един от основните представители на постпозитивизма.

(обратно)

136

Contra (лат.) — срещу.

(обратно)

137

Per aspera ad astra (лат.) — през тръни към звездите.

(обратно)

138

LIVE (лат.) — жив.

(обратно)

139

POST MORTEM (лат.) — след смъртта, посмъртно.

(обратно)

140

Professor of computer science (англ.) — професор по компютърни науки.

(обратно)

141

GO (англ.) — старт.

(обратно)

142

Massachusett Institute of Autofuturology (англ.) — „Масачузетски автофуторологичен институт“ (пародия на Massachusett Institute of Technology „Масачузетски технологичен институт“).

(обратно)

143

Minorum gentium (лат.) — по-малко значителен.

(обратно)

144

Витгенщайн (Людвиг, 1889–1951) — Австрийски философ и логик, представител на аналитичната философия.

(обратно)

145

„History of Western Philosophy“ — „История на западната философия“.

(обратно)

146

Куайн (Уилард ван Орман, 1908–2000) — американски философ и логик.

(обратно)

147

Opera omnia (лат.) — всички произведения.

(обратно)

148

Ad personam (лат.) — по отношение на личността, лично.

(обратно)

149

Plusquamperfectum (лат.) — отдавна минало време.

(обратно)

150

Corruptio optima pessima (лат.) — най-лошото падение е падението на доброто.

(обратно)

151

Law and order (англ.) — закон и ред.

(обратно)

152

Hollenfahrt (нем.) — слизане в ада.

(обратно)

153

Circulus Vindobonensis (лат.) — Виенски кръжок — сдружение на философи-неопозитивисти (1920–1924 г., ХХ в).

(обратно)

154

„Principia Mathematica“ (лат) — „Принципи на математиката“.

(обратно)

155

Ревящата сьомга Rohren (нем.) — „рева“, saumon (фр.) „сьомга“.

(обратно)

156

Ентофили — От гръц. „вътре, отвътре“ и „обичам“.

(обратно)

157

Quis custodiet ipsos custodes (лат.) — Кой ще опази пазачите.

(обратно)

158

Deus ex machina (лат.) — Букв.: Бог от машина (техника в древния театър, при която развръзката на драматичното действие се осъществява от актьор в ролята на бог, появяващ се на сцената чрез спускането му отгоре със система от въжета и макари); прен.: „неочаквана развръзка“.

(обратно)

159

Криптокрация — От гръц. „потаен, скрит“ и „власт“.

(обратно)

160

Пейсахувка — вид ракия.

(обратно)

161

Deutsch-Ostafrica (нем.) — Немска Източна Африка.

(обратно)

162

Geburtstag (нем.) — рожден ден.

(обратно)

163

O Gott, O Gott (нем.) — О, Боже, о, Боже.

(обратно)

164

Savoir-vivre (фр.) — обноски, правила за поведение, маниери.

(обратно)

165

Primum edere, deinde filosophari (лат.) — Първо трябва да се яде, след това да се философства.

(обратно)

166

Tertium datur (лат.) — третото е дадено; има и трето положение.

(обратно)

167

Каудиперд — От лат. cauda, „опашка“ и perdo, „губя“.

(обратно)

168

A la (фр.) — като, във вид на, по подобие на.

(обратно)

169

Рустикация — От лат. rusticus, „селски“.

(обратно)

170

Right or wrong my country (англ.) — „права или не, това е моята страна“.

(обратно)

171

Елоквентизъм — От лат. eloquens, „красноречив“.

(обратно)

172

Цинков окис — Химическо съединение с бял цвят, което се използва за направата на бои.

(обратно)

173

Суицидизъм (лат.) — „самоубийство“.

(обратно)

174

Вентризъм — От лат. venter, „корем“.

(обратно)

175

Monstre pittoresque (фр.) — живописно чудовище.

(обратно)

176

Ars pro arte — изкуство за изкуството.

(обратно)

177

Bacillus benzinogenes (лат.) — бензинороден бацил.

(обратно)

178

Sperocheta oleopoetica (лат.) — маслосъздаваща спирохета.

(обратно)

179

Vibrio Pelerinae (лат.) — пелеринен вибрион.

(обратно)

180

Dolce far niente (лат.) — блаженството да не правиш нищо.

(обратно)

181

Pecco, ergo sum, et nihil obscoenum a me alienum puto! (лат.) — Греша, значи съществувам, и нищо непристойно не ми е чуждо!

(обратно)

182

Инхибитор (лат.) — който спира нещо.

(обратно)

183

Оклузия — циклонално изместване на топлия въздух от хладен, ставащо във високите слоеве на атмосферата.

(обратно)

184

Quis custodiet ipsos custodes? (лат.) — Кой надзирава надзирателите?

(обратно)

185

Per viscera ad astra (лат.) — От утробата към звездите.

(обратно)

186

Ex nihilo (лат.) — от нищото.

(обратно)

187

Diverticulum duoden-jejunale Xaater (лат.) — разклонение на дванадесетопръстника Ксаатер.

(обратно)

188

Diverticulum (лат.) — разклонение.

(обратно)

189

Verrucinosum (лат.) — брадавичен.

(обратно)

190

Deformitatis congenitae articulacionum genu (лат.) — вроден дефект на колянната връзка.

(обратно)

191

Naturalitae (лат.) — по естествен начин, естествено.

(обратно)

192

CITO VENIENTIBUS OSSA! (лат.) — За рано дошлия — кости! (перефраза на пословицата Tarde venientibus ossa, „За късно дошлия (на трапезата) — кости!“).

(обратно)

193

Конгреса на футуролозите — В романа „Футурологичният конгрес“.

(обратно)

194

Личност на прах (англ.).

(обратно)

Оглавление

I. В Швейцария

II. Институтът за исторически машини

  Източниците

  Вяра и мъдрост

III. На път

IV. Оглед на място

  Главният инхибитор

  Ектокът

  Доктрината за трите свята

  Per viscera ad astra185

ПРИЛОЖЕНИЕ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Реклама на сайте