«Да видиш невидимия»

И тогава ме признаха за виновен, и после ме осъдиха на невидимост за срок от една година, започваща на единадесетия ден от май лето Господне 2104-то, и после ме заведоха в една тъмна стая зад съдебната палата, за да ми сложат знака на челото преди да ме пуснат на свобода.

Двама платени от кметството главорези свършиха цялата работа. Единият ме тръшна на стола, а другият вдигна дамгата.

— Няма дори да те заболи — рече маймуната с квадратно чене и притисна дамгата към челото ми. За момент почувствах хладнина и това бе всичко.

— А сега какво? — попитах аз.

Но отговор не последва, те ми обърнаха гръб и излязоха от стаята, без да кажат нито дума. Вратата остана отворена. Бях свободен да си вървя или да остана да изгния — както си избера. Никой нямаше да говори с мен или да ме погледне повече от веднъж, достатъчно, за да види белега на челото ми. Бях невидим.

Трябва да разберете, че невидимостта ми бехе строго метафорична. Аз все още притежавах нормално тяло. Хората можеха да ме видят — но нямаше да ме виждат.

Абсурдно наказание? Може би. Но в крайна сметка и престъплението бе абсурдно. Престъплението бе студенина. Отказ да се разкрия пред другаря си. Бях се провинил в това четири пъти, за което наказанието бе една година невидимост. Жалбата бе съответно потвърдена под клетва, съдът се произнесе, знакът бе поставен както му е редът.

Бях невидим.

Излязох навън в света на топлината.

Следобедният дъжд бе вече отминал. Улиците на града съхнеха, а от Висящите градини се носеше мирисът на растежа. Мъже и жени сновяха нагоре-надолу. Вървях сред тях, но те не ме забелязваха.

Разговарянето с невидим се наказваше с невидимост, от месец до година или повече, в зависимост от сериозността на провинението. На това се основава цялата идея. Чудех се колко сериозно се спазва правилото.

Скоро разбрах.

Качих се на ескалатор и се оставих да ме издигне на най-близката от Висящите градини. Беше Единадесета Кактусова градина и нейните чудновати криви форми отговаряха на настроението ми. Изскочих на горната площадка и се отправих към касата на входа, за да си купя жетон. От другата страна на гишето седеше жена с бледо лице и празни очи.

Сложих пред нея една монета. Нещо като страх се появи в очите й, но бързо изчезна.

— Един жетон — казах аз.

Никакъв отговор. Хората се натрупаха на опашка зад мен. Повторих искането си. Жената погледна безпомощно нагоре, после се вгледа през лявото ми рамо. Нечия ръка се протегна и остави друга монета. Касиерката я взе и подаде на човека жетон. Мъгът го пусна в процепа и мина.

— Дайте ми един жетон — рекох дрезгаво.

Останалите ме избутаха от пътя си. И нито дума за извинение. Започнах да долавям нещо от смисъла на невидимостта си. Държаха се с мен, сякаш наистина ме нямаше.

Това дава и някои преимущества за компенсация. Заобиколих гишето от другата страна и сам си взех жетон, без да го платя. Тъй като бях невидим, не можех да бъда спрян. Пъхнах жетона в процепа и влязох в градината.

Но кактусите ми се видяха досадни. Почувствах се зле и не желаех да остана там повече. На излизане натиснах с пръст един бодил и ми потече кръв. Поне кактусът все още признаваше съществуването ми. Но само за да всмукне кръв.

Върнах се в апартамента си. Книгите ме чакаха, но не изпитвах интерес към тях. Проснах се върху тясното си легло и включих енергатора, за да се преборя със странната умора, която ме бе налегнала. Замислих се за невидимостта си.

Няма да е чак толкова трудно, рекох си аз. Никога не съм бил особено зависим от други хора. Нима не бях осъден именно заради студенината си към съществата като мен. Така че каква нужда имах от тях сега? Нека ме пренебрегват!

Щях да си почина. Щях да си отдъхна от работа цяла година в края на краищата. Невидимите не работят. Как биха могли? Кой ще отиде на консултация или ще даде някакъв документ на невидим чиновник? Следователно никаква работа. И никакъв доход, разбира се. Но хазяите не взимат наем от невидими. Невидимите могат да влизат, където си пожелаят, и то без да плащат. Току-що бях показал това във Висящите градини.

Невидимостта щеше да е голяма шега с обществото, мислех си аз. Осъдили ме бяха на нещо, което не бе по-ужасно от една година лечение с почивка. Сигурен бях, че ще му се наслаждавам.

Но имаше и редица практически неудобства. През първата вечер от моята невидимост отидох в най-реномирания рестовант в града. Щях да си поръчам най-скъпите ястия, по стотачка едното, а след това когато ми представят сметката щях да изчезна.

Мислите ми бяха объркани. Изобщо не успях да седна. Половин час стоях на входа, подминаван всеки път от портиера, комуто ситуацията явно бе добре позната. Осъзнах, че ако се настаня сам няма да постигна нищо. Никой келнер няма да приеме поръчката ми.

Можех да отида в кухнята. Можех да наруша работата на ресторанта. Но реших да не го правя. Обществото си има причини да се пази от невидими. Естествено, не бе възможно да се предприемат директни мерки, никаква преднамерена защита. Но кой би отхвърлил твърдението на готвача, че не е видял никой пред себе си, когато е плиснал тенджера с вряла вода върху стената? Невидимостта бе нож с две остриета.

Тръгнах си.

Ядох в един автоматизиран ресторант наблизо. След това се прибрах с такси. Машините, както и кактусите, не дискриминираха такива като мен. Обаче предусетих, че цяла година няма да ми е добре само с тяхната компания.

Спах лошо.

Вторият ден от невидимостта ми мина в по-нататъшни опити и открития.

Направих дълга разходка, като внимавах да не се отклонявам от пешеходните пътеки. Бях слушал много за момчетата, готови с удоволствие да блъснат тези, които носят знака на невидимосста на челата си. И отново за тях няма глоба, няма наказание. Положението ми криеше някои не съвсем случайни опасности.

Вървях по улиците, наблюдавайки как тълпите се разделяха пред мен. Врязах се в тях както микроатом минава между клетките. Бяха добре обучени. По обед видях първия си другар по невидимост. Беше едър мъж на средна възраст, излъчващ сила и достойнство, който носеше знака на позора върху високото си изпъкнало чело. Очите му срещнаха моите само за миг. После мъжът отмина. Един невидим, разбира се, не може да види друг като себе си.

Бях развеселен и нищо повече. Продължавах да се наслаждавам на новостите при този начин на живот. Никакво пренебрежение не можеше да ме засегне. Все още не.

Привечер стигнах до една от онези обществени бани, в които работещите момичета могат да се изкъпят за няколко петака. Усмихнах се лукаво и се изкачих по стъпалата. Служителката на вратата ме удостои за секунда с удивен поглед, които бе малка победа за мен, но не посмя да ме спре.

Влязох.

Лъхна ме смазваща миризма на сапун и пот. Продължих упорито напред. Минах покрай съблекалните, където висяха дълги редици сиви блузи, и през ум не ми мина, че можех да обера дрехите до последната ммонета, но не го сторих. Кражбата губи смисъл, когато стане твърде лесна, както са си давали сметка умните глави, измислили невидимостта.

Достигнах самите къпални.

В тях имаше стотици жени. Моми за женене, изморени работнички, стари вещици. Някои се изчервиха. Други се усмихнаха. Повечето ми обърнаха гръб. Но внимаваха да не покажат с никаква реакция, че са забелязали присъствието ми.

Гледах ги как се къпят, гледах петстотин чифта поклащащи се гърди, гледах блестящи под струите голи тела, гледах тази женска голота. Чувствата ми бяха смесени — на дяволско удовлетворение, че съм проникнал невъзпрепятстван в тази светая светих, и после, бавно надигащо се в нем усещане за… жал ли бе? Досада? Отвращение?

Не бях в състояние да го определя. Но имах чувството, че студена лепкава ръка ме е хванала за гърлото. Излязох бързо. Миризмата на сапунена вода остана с часове в ноздрите ми, а през нощта в сънищата ми се привиждаха розови меса. Ядох сам в един от явтоматизираните ресторанти. Започнах да си давам сметка, че новостите в моето наказание бързо намаляваха.

През третата седмица се разболях. Започна с висока температура, колики в стомаха, повръщане… Към полунощ бях сигурен, че умирам. Болките бяха непоносими и когато се довлякох до тоалитната, видях лицето си в огледалото — изкривено, със зеленикав оттенък, окъпано в пот. Знакът на невидимостта грееше ярко на бледото ми чело.

Дълго лежах на облицования с плочки под, поглъщайки безпомощно хладнината му. И изведнъж се вцепених! Ами ако бе апендиситът ми? Този налеп, закърнял допотопен остатък? Възпален, готов да се пукне?

Имах нужда от лекар.

Телефонът ми бе покрит с прах. Не си бяха правили труда да го откачат, но след задържането ми не бях звънял на никого и никой не се осмеляваше да ми се обади. Съзнателното телефониране на невидим се наказва с невидимост. Приятелите ми, каквито си бяха, се държаха настрана.

Грабнах телефона и натиснах комутатора. На панела се запалиха лампички и роботът от централата каза:

— С кого желаете да говорите, сър?

— Лекар — изпъшках.

— Разбира се, сър — Любезни, сухи механични думи.

Един робот не може да бъде осъден на невидимост, така че бе освободен да разговаря с мен!

Екранът светна и лекарски глас рече:

— Какво ви боли?

— Коремът. Може би е апендисит.

— Ще изпратим човек след… — той млъкна. Бях направил грешката да вдигна лицето си, изкривено от агонията, в очите му блесна знакът на челото ми. Екранът угасна така бързо, както ако му бях подал да целуне прокажена ръка.

— Докторе — изстенах аз.

Но него го нямаше. Закрих лицето си с длани. Това вече е прекалено, помислих си. Позволява ли клетвата на Хипократ подобни неща? Може ли лекар да пренебрегне молбата за помощ на един болен?

Хипократ не е знаел нищо за невидимите. Никой лекар не бе задължен да оказва помощ на невидим. За свободното общество мен просто ме нямаше. Лекарите не могат да определят болестите на несъществуващи пациенти.

Оставаше ме да страдам.

Това бе една от по-малко привлекателните страни на невидимостта. Можеш да влезеш в банята необезпокояван, ако ти харесва, но се гърчиш в леглото от болка също така необезпокояван. И едното, и другото са възможни и ако ти се пукне апендиситът, нищо, то ще е само още по-страшно предупреждение за другите, които може би са тръгнали по твоя незаконен път!

Апандиситът ми не се спука. Оживях, макар и силно разтърсен. Човек може да преживее една година, без да говори с хора. Може да се вози на автоматични коли и да яде в автоматизирани ресторанти. Но няма автоматични лекари… за пръв път се почувствах наистина уплашен. При осъдения в затвора идва лекар, когато той се разболее. Престъплението ми не бе достатъчно сериозно, за да вляза в затвора, и в такъв случай не ми се полагаше лекар, когато страдах. Не беше честно. Проклех дяволите, изобретили наказанието ми. Посрещах сам всяко бледо утро, сам като Крузо на острова си, тук, в центъра на град с дванадесет милиона жители.

Как да ви опиша превратностите на настроението си, многото премени в курса спрямо изменящите се ветрове през отминалите месеци?

Имаше случаи, когато невидимостта бе забавление, удоволствие, богатство. През тези параноични моменти възхвалявах освобождаването си от правилата, които ограничаваха обикновените хора.

Крадях. Влизах в малки магазини и взимах приходите, докато страхливият стопанин не смееше да ме спре, тъй като ако викнеше щеше да опровергае моята невидимост. Ако знаех, че държавата възвръща всички подобни загуби, може би щях да изпитам по-малко удоволствие. Но крадях.

Нахълтвах. Банята никога повече не ме изкуши, но нарушавах неприкосновеността на други убежища. Влизах в хотелите и вървях по коридорите, като отварях наслуки вратите. Повечето стаи бяха празни. Но някои не.

Подобно на бог наблюдавах всичко. Загрубях. Презрението към обществото — престъплението, заради което най-вече бях заслужил невидимостта, — се засили.

Стоях на празните улици под дъжда и крещях срещу бляскавите фасади на сградите:

— Кой се нуждае от вас? — ревях. — Аз не! Кой има и най-малка нужда от вас?

Надсмивах се, подигравах се и крещях. Беше някаква лудост, предизвикана предполагам, от самотата. Влизах в залите, където щастливите ленивци седяха отпуснати на столовете за масаж и гледаха втренчено блестящите тримерни изображения, и лудувах между редовете. Никой не се оплака от мен. Луминисциращия знак на челото ми ги караше да запазят недоволството за себе си и те го правеха.

Това бяха моменти на лудост, добрите моменти, моментите, когато се чувствах висок шест метра и се разхождах сред видимите глупаци със задоволство, излъчвано от всяка моя пора. Това бяха моменти на безрасъдство — признавам го свободно. От човек, който е бил в условия на принудителна невидимост в продължение на месеци, не може да се очаква да е уравновесен.

Не нарекох ли тези моменти параноични? Маниакално депресивни може би ще е по-точно. Махалото се люлееше шеметно. Дните, в които изпитвах само презрение към видимите около мен, се уравновесяваха с дни, когато изолацията ме подтискаше осезателно. Вървях по безкрайните улици, минавах през ярко осветените пасажи, наблюдавах отгоре аутобаните с летящите по тях болиди в пъстри цветове. Дори и просяк не би се приближил до мен. Знаехте ли, че в нашия сияен век има просяци? Не го знаех и аз, докато не ме осъдиха на невидимост, защото едва тогава дългите ми разходки ме отведоха в бедняшките квартали, където небръснати старци се влачат и просят дребни монети.

Никой не просеше пари от мен. Веднъж ме приближи един сляп.

— В името на Бога — изхриптя той, — помогнете ми да си купя нови очи от банката.

Това бяха първите думи, които човешко същество отправяше директно към мен за последните няколко месеца. Започнах да търся пари из дрехите си, готов да му дам всичко, което имам, в знак на благодарност. Защо не? Можех да си набавя още, просто като си взема. Но преди да мога да извадя парите, някаква кошмарна фигура с патерици докуцука между нас. Дочух прошепнатата дума „Невидим“ и двамата избягаха назад като уплашени раци. Стоях и държах глупаво парите си.

Нито дори и просяците! Дяволи са били ония, които са измислили това мъчение!

Така омекнах отново. Арогантността ми се изпари. Сега бях самичък. Кой можеше да ме обвини в студенина? Бях мек като гъба, патетично желаещ поне една дума, усмивка, ръкостискане. Течеше шестият месец от невидимостта ми.

Мразех я. Удоволствията й бяха празни, а мъките непоносими. Чудех се как ще преживея останалите шест месеца. Повярвайте, не бях далеч от мисълта за самоубийство през тези мрачни часове.

И накрая извърших глупава постъпка. По време на една от безкрайните ми разходки срещнах друг Невидим, най-много третото или четвъртото такова същество, което бях видял през шестте месеца. Както и при предишните срещи, очите ни се срещнаха бегло само за миг. После той заби своите в земята, заобиколи ме и отмина. Беше строен, млад мъж на не повече от четиридесет, с разрошена кафява коса и тясно изпити лице. Имаше вид на преподавател и се запитах какво ли е направил, за да заслужи наказанието си. Обхвана ме желанието да се затичам подире му и да го попитам, да науча името му, да говоря с него, да го прегърна.

Всички тези неща бяха забранени. Никой не трябваше да влиза в какъвто и да е контакт с Невидим — нито дори друг Невидим. Обществото не би желало да се създават тайни другарски връзки между париите му.

Знаех всичко.

Въпреки това се обърнах и го последвах.

Прекосихме три квартала, движех се след него, изоставайки на двадесет до петдесет крачки. Изглежда навсякъде имаше роботи на сигурността, чиито скенери само чакаха да забележат някое нарушение. После той зави в странична пресечка, сива прашна уличка от пет века, и започна да се шляе с леката походка на Невидим, не отиващ никъде. Настигнах го.

— Моля ви — казах тихо. — Никой няма да ни види тук. Можем да говорим. Името ми е…

мъжът се извърна към мен с ужас, изписан в очите му. Лицето му бе пребледняло. Изгледа ме удивен за момент, след което тръгна напред, като че ли да ме подмине.

Препречих му пътя.

— Почакайте — рекох. — Не се страхувайте. Моля ви…

той се спусна край мен. Сложих ръка на рамото му, но мъжет се освободи.

— Само едничка дума — помолих.

Нито дума. Нито едно дрезгаво промълвено „Оставете ме на мира!“ Заобиколи ме и се затича надолу по празната улица. Гледах след него, докато ме обземаше още по-голяма самота.

А после и страх. Не той, а аз бях нарушил правилата на Невидимостта. Аз го бях видял. Това ме правеше обект на наказание, може би продължение на срока ми за невидимост. Огледах се уплашено, но наоколо нямаше роботи на сигурността, не се виждаше нито един.

Бях сам.

Обърнах се и като се успокоявах, продължих надолу по улицата. Постепенно си възвърнах самоконтрола. Разбрах, че съм направил нещо непростимо глупаво. Тревожеше ме не само глупостта на постъпката ми, но още повече сантименталността й. Да се обърна по такъв панически начин към друг Невидим — да призная открито самотата си, нуждата си — не. Това означаваше, че обществото побеждава. Не можех да го допусна.

Видях, че отново съм близо до кактусовата градина. Качих се с ескалатора, грабнах един жетон от касиерката и си осигурих влизането. След кратко търсене намерих извит, богато украсен кактус, висок два метра и половина, истинско бодливо чудовище. Изскубах го от саксията му и натроших ъгловатите му крайници на парчета, пълнейки ръцете си с хиляди иглички. Хората се правеха, че не ме забелязват. Изтръгнах тръните от ръцете си и с кървящи длани се спуснах по ескалатора надолу, още веднъж отчужден до крайност заради невидимостта си.

Мина осмият месец, деветият, десетият. Кръговратът на годишните времена направи почти пълен цикъл. Пролетта отстъпи място на меко лято, лятото на крехка есен, есента на зима с двуседмичен сняг, разрешен все още по естетически причини. Сега зимата свърши. В парковете дърветата пуснаха зелени пъпки. Служителите в „Управлението на времето“ увеличиха дъжда на три пъти дневно.

Срокът ми скоро изтичаше.

През последните месеци на невидимостта си бях изпаднал в някакъв вид апатия. Съзнанието ми, оставено да се занимава само със себе си, вече не обръщаше внимание на последствията от поведението ми и аз живеех ден за ден в неясна мъгла. Четях с желание, но без подбор. Един ден Аристотел, на следващия Библията, наръчник по механика — на третия. В главата ми не оставаше нищо: когато обърнех на нова страница, предишната се заличаваше от паметта ми.

Не се опитвах повече да се наслаждавам на малкото предимства на невидимостта, като силните усещания на воайорството, минутното чувство за сила, породено от възможността да извърша всичко само с ограничения риск да бъда наказан. Казавам ограничен, защото преминаването в състояние на невидимост не освобождава от спазване на човешки норми на поведение. Заплахата с невидимост би спряла малко мъже, ако се налага да защитят жените или децата си от нападките на Невидим. Никой няма да допусне в дома му да нахълта Невидим — да му извади очите. Както споменах по-рано, има начини да се реагира срещу такива посегателства, без да изглежда, че се признава съществуването на Невидим.

Възможно бе да се правят все пак много неща. Но аз не исках и да опитвам. Достоевски бе казал някъде, че „Без Бог всичко е възможно.“ Мога да го допълня: „За Невидим всичко е възможно — и безинтересно“. Така беше.

Отегчителните месеци отминаха.

Не съм броил минутите до освобождаването ми. За да съм точен — съвсем бях забравил, че наказанието ми щеше да свърши. Самия този ден си четях в стаята, мрачно обръщайки страница, когато се звънна на вратата.

Не се бе звъняло от цяла година. Почти бях забравил за какво служи звънецът.

Но отворих. На вратата стояха хората на закона. Без дума да кажат, тя счупиха печата, който прикрепяше знака на челото ми. Емблемата падна на пода и се разби.

— Здравейте, гражданино — рекоха ми те.

Кимнах унило.

— Да. Здравейте.

— Единайсти май 2105-та. Срокът ви изтече. Възвърнат сте към обществото. Изплатихте дълга си.

— Благодаря ви.

— Елате да се почерпим.

— Не съм настоен за пиене.

— Това е традиция. Елате.

Отидох с тях. Чувствах челото си странно голо, погледнах се в огледалото и видях, че там, където е била емблемата, сега имаше бледо петно. Заведоха ме в един бар наблизо и ми поръчаха изкуствено уиски, чисто и силно. Барманът ми се усмихна. Някой от съседния стол ме потупа по рамото и ме попита за кого съм в утрешните състезания с реактивни автомобили. Нямах представа, така и отговорих.

— Наистина ли? Аз залагам за Келсо. Четири към едно, но той има страхотен старт.

— Съжалявам — рекох.

— Не е бил тук известно време — каза единият от правителствените служители.

Нямаше съмнение какво трябва да се подразбира от това. Седящият в съседство се вгледа в челото ми и кимна към бледото петно. Предложи да ме почерпи и той. Приех, въпреки че вече усещах въздействието на първата чаша. Отново бях човек. Бях видим.

Тъй или иначе не смеех да му откажа. Това можеше да се изтълкува отново като студенина. Петото ми такова престъпление би означавало пет години Невидимост. Бях се научил да бъда смирен.

Преминаването ми към видимост бе свързано, разбира се, с трудна пренастройка. Срещи със стари приятели, поддържане на мудни разговори, подновяване на прекъснатите връзки. Бях изкарал година на заточение в собствения си град и завръщането ми не беше лесно.

Никой естествено не говореше за времето, когато бях невидим. Приемаха го като нещастен случай, който бе по-добре да не се споменава. Лицемерие, помислих си аз, но го приех. Несъмнено всички се опитваха да ми спестят неудобството. Нима някой бе казал на човек, чийто болен от рак стомах е бил заменен с нов: „Чух, че сте били на косъм.“ Нима някой би рекъл на човек, чийто стар баща е бил подложен на евтаназия: „Е, той нямаше вече никакви сили“.

Не. Разбира се, че не.

Така че в отношенията ми с другите съществуваше тази дупка, тази празнота, това бяло петно, което не оставяше много теми за разговор с приятелите ми, особено след като съвсем се бях отучил да разговарям. Периодът на пренастройката бе голямо изпитание.

Но имах напредък, тъй като вече не бях същия надут, високомерен тип, какъвто бях преди осъждането ми. Учил се бях на смиреност в най-тежкото училище.

От време на време се случваше, разбира се, да забележа Невидим на улицата. Бе невъзможно да го избегне човек. Но с опита, който имах, бързо поглеждах встрани, сякаш очите ми се бяха спрели за миг върху прокажено чудовище от друг свят.

Но едва през четвъртия месец от възвръщането ми към видимост получих последния си урок от присъдата. Намирах се близо до Градската кула, след като се бях върнал на старата си служба в канцелариите на кметската управа. Бях свършил с работата за деня и вървях към метрото, когато от тълпата се протегна ръка и ме хвана за рамото.

— Моля ви — каза тих глас. — Почакайте за минутка. Не се страхувайте.

Вдигнах глава учуден. В нашия град непознати не се заговарят.

Видях бляскавата емблема на невидимостта на челото на мъжа. След това го познах — стройният младеж, който преди повече от половин година бях заговорил на онази пуста улица. Беше измършавял, очите му бяха неспокойни, кафявата му коса изпъстрена със сиво. Тогава трябва да е бил в началото на срока си. Сега сигурно бе към края му.

Държеше рамото ми. Изтръпнах. Тук улицата не бе тъй пуста. Това бе най-многолюдния площад на града. Отскубнах се от ръката му и понечих да се обърна.

— Не, стойте — извика той. — Не ме ли съжалявате? И вие сте били на мое място.

Направих несигурна крачка. После си спомних как бях настоявал, как го бях молил да не ме отблъсква. Спомних си собствената си мъчителна самотност.

Отдалечих се още на крачка от него.

— Страхливец! — викна той след мен. — Проговори ми! Предизвиквам те! Проговори ми, страхливецо!

Това бе прекалено. Засегна ме. Очите ми внезапно се напълниха със сълзи, обърнах се към мъжа и протегнах ръка към неговата. Хванах тънката му китка. Контактът изглежда го наелектризира. Миг по-късно го държах в прегръдките си и се опитвах да поема част от нещастието му в себе си.

Роботите на сигурността се приближиха и ни заобиколиха. Хвърлиха го на една страна. Бях арестуван. Ще ме съдят отново — не за студенина, този път престъплението ми бе топлота. Може би ще намерят смекчаващи вината обстоятелства и ще ме пуснат. Може би не.

Не ме е грижа. Ако ме осъдят, този път ще нося знака за невидимостта си като венец на славата.

Информация за текста

© 1963 Робърт Силвърбърг

© Огняна Иванова, превод от английски

Robert Silverberg

To See the Invisible Man, 1963

Източник:

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-06 15:29:33