«Черният камък»

Да, пришълците… Любопитен филм, нали? Впрочем жанрът му не е съвсем ясен. Не можеш да го отнесеш нито към научното, нито към художественото кино. А може би — фантастична натурфилософия? Да вземем заглавието „Спомени за бъдещето“. Как да се разбира — че древните свидетелства за посещението на Земята от чуждопланетни същества намекват за нови контакти в бъдеще? Но защо тогава са „спомени“?

Не, не, няма да споря, филмът е красив — Баалбекската тераса и тези рисунки в пустинята. Но ми се струва, честно казано, че огромните камъни на Баалбек говорят не за това, че някога при нас са идвали премъдри хора от звездите, а точно обратно: че хората винаги са се стремили към звездите, жадували са да се докоснат до някакви висши истини. Не е шега работа да изсечеш, да одялаш и да пренесеш, където трябва, такива канари. И хората са го правили не само под страх от наказание, но и още за това, защото са вярвали, че то ги доближава до нещо, което стои над всекидневните грижи за насъщния. Естествено, това е ставало на религиозна основа, но в ония древни времена иначе не би могло и да бъде. Между другото, когато са възникнали, религиите са играели друга роля, не както по-късно. В основата им е залегнал опитът на разума да опровергае видимия хаос на битието, да намери в него закономерност, да се издигне до синтеза. Силата на религиозните обреди е била в това, че те са придавали някакъв, макар и лъжлив, но все пак възвишен смисъл на съществуването на античния или,да кажем, на средновековния човек. Оттук идва и вдъхновението на онези, които са строили храмове с удивителна красота, пишели са вълнуваща музика… И всичко това е ставало тогава, когато светилищата вече са били центрове на подтисничеството…

Какво казвате — „нищо не значи“? Е, да, нищо. Ето — ние с вас гледахме филм, в който се намеква, че на Земята са идвали пришълци. Да допуснем, че е така. А по-нататък? Нима можем по-иначе да разглеждаме проблемите, стоящи пред хората? Зад нас е зданието на Московския университет и на сутринта аудиториите му отново ще се изпълнят от студенти. Долу се е ширнала Москва и след няколко часа, както обикновено, ще тръгнат автобусите, тролейбусите, отново ще стане тясно пред входовете на метрото. Независимо от това, дали на нашата планета някога са идвали чужди космонавти или не, животът си е все същият. Нищо не е променило темата на деня.

Ето защо ми се струва, че е по-добре да поговорим не за това, дали преди хиляди години някой е долитал на нашата планета, а за пришълците, които днес живеят сред нас. И съвсем не са се наредили зле между впрочем…

Няма защо да се усмихвате така недоверчиво. По-добре ми кажете, чували ли сте за „феномена X“? За него много не се приказва, но знаещите знаят. Ясно, значи сте чували! Не, този човек нищо не е трошил. Цялата работа е там, че той гледа да се пази от рентгеновата апаратура, а пък и от медицината изобщо. Вие сигурно сте чували някакви слухове, ала работата е съвсем друга.

Представете си четиридесет и пет годишен висок и набит гражданин, който заема поста търговски директор на галантерийна фирма. Струва ми се, че се нарича „Епоха“ или „Вселена“ — там обичат надутите неща. Фирмата произвежда ножици, кожени табакери, парфюмерия, кожена галантерия, а също така и онези пътни чанти с множеството медни токи, които струват петнадесет рубли, но се разпадат още докато се придвижвате с автобуса до аерогарата. Та така, нашият Шуркин (той се казва Шуркин) успешно се занимава със своята търговска дейност и веднъж му се пада карта за екскурзия във Франция. Картата е по профсъюзна линия, с намаление. Щом е карта, значи, трябва и медицинско свидетелство за здравословното му състояние. Шуркин важно, с тежест отива в районната поликлиника (той прави всичко с тежест) и става ясно, че няма картон, защото през целия си живот нито веднъж не е боледувал. Прекрасно! Изваждат му картон и му дават талон за флуорограф. Има малка опашка, търговският директор авторитетно се появява в коридора и сяда до вратата. Най-сетне строгата служителка го пуска, той застава пред апарата. А след два дни служителката разстроена чука на вратата на главния лекар. Машината е блокирала! Защо? Не се знае. Блокирала и толкова. На снимките на всички, които са влизали в рентгеновия кабинет преди и след директора, се виждат много добре дробовете, сърцето и другите вътрешности. А при Шуркин лъчите засекли: вижда се само сив силует, сякаш нашият герой се състои от абсолютно еднородна тъкан. Даже и гръбнакът му не се вижда… Още веднъж го снимат, отново същото. С огромна мъка успяват да уговорят Шуркин за трети път да застане пред екрана. Тук вече са се намесили рентгенорадиологическият НИИ, Институтът по биология „А. Н. Бах“, Институтът по биофизика. Институтът по антропология. Край директора са се струпали побелели академици, доктори на науките са затаили дъх, кандидати са застинали в очакване. Изгасят светлината, чува се звън, екранът светва, но там отново се вижда гладка сива сянка и в анфас, и в профил. Именно сянка, а не чернота, както би се получило, ако лъчите изобщо не преминават през Шуркин. Те си проникват, но не отразяват детайли. Бързо се свиква съвещание на висше медицинско ниво. Предлагат на Шуркин да се подложи на изследване. Но удрят на камък: търговеският директор си знае правата, иска свидетелство. Най-сетне му го дават, Шуркин заминава за Париж, донася оттам газови лампи, газови запалки, блузи, някакви специални вратовръзки и отново се заема със своята работа. Да се изследва? Защо? Шуркин вдига рамене. Да, той е съгласен, че интересите на науката го изискват. Но между впрочем той също има интереси. Първо, той не може да изостави работата си, а що се касае до вечерите, днес има мач между ЦСКА и „Динамо“, утре има среща с една позната, за вдругиден се е разбрал да играе табла — няма да лъже хората я, в четвъртък трябва да откара колата на технически преглед, а в петък заминава за два дни на вилата. Интересното е това, че макар нашият приятел на работа да не се усмихва много и да се отнася към посетителите хладно и дори враждебно, в ресторанта той неочаквано може силно да се разсмее и равнодушните му очички да се оживят при вида на добре приготвени кметски кюфтета или, да речем, красива сервитьорка. Всъщност той е от онзи тип, който в Америка наричат плейбой, в дореволюционна Русия се наричаше бонвиван, а в наше време, тъй като нямаме по-кратко определение, го наричаме човек, който обича да живее за свое удоволствие. Последното на Шуркин напълно му се удава, тъй като на неговите услуги е волга, предназначена за износ, двуетажна вила в Подмосковието, записана на тъщата, още една виличка и място край Ялта до санаториум „Масандра“, записани на престарялата баба, магнетофони „Национал“ и „Микадо“, гоблени „Бурбон“, килими на фирмата „Фландърс“, мебелна гарнитура „Рамзес“. Шуркин е представителен, гладко обръснат, от него винаги мирише на скъп френски одеколон и макар че не знае и дума на чужд език, той прилича на богат чужденец повече, отколкото който и да е от най-знатните чужденци. На ревера на английското му сако има неразбираема елегантна значка, той познава добрите коняци, пуши „Херцеговина флор“, към чуждите е винаги подозрителен и нащрек, винаги ще намери какво да ти отговори, не можеш лесно да го стреснеш. Академиците са в отчаяние, те са готови да го изследват и през нощта. Но търговският директор решително отхвърля тази мисъл. Негов дълг пред обществото е да спи нощем, за да може на сутринта да се яви на работното си място свеж и работоспособен. На някого му хрумва идеята да издействува на Шуркин нова карта за чужбина, за да възникне отново необходимост от медицинско свидетелство и рентген. Издействуват му, но се оказва, че старото е валидно една година. Директорът по никакъв начин не може да бъде убеден, феноменът X така си и остава неразкрит от науката…

Какво казахте, пред депутатска комисия? Да, разбира се, викаха го и го молиха. Но той поиска да му покажат статия в гражданския или наказателния кодекс, в която да се забранява отбягването на рентгена. Не, той не се страхува от никакво разобличаване. Просто е чувал, че честото облъчване е вредно, и дори онази нищожна, незабележима част от здравето си, която би загубил, ако още веднъж застане под лъчите, за Шуркин значи повече от всичките интереси на човечеството. Накратко казано, той все още е загадка за околиите. Но не и за мен…

Е, добре, ще ви разкажа. Тогава нека да седнем… Ето тук… Вижте колко е топла нощта, светят звездите. Искам да ви кажа, че сега съм педагог. Имам семейство. Жена ми не работи — имаме три деца. Аз преподавам рисуване и чертане в училище, класен ръководител съм, имам и някои допълнителни занятия. Официално водя двадесет и четири часа седмично, така че вземам към сто и шестдесет рубли. Представете си, стигат ни. Не чувствуваме нужда от допълнителни доходи, живеем в пълно съгласие със себе си. Децата ни са здрави, денят ни е пълен с работа, със събития и като цяло всеки ни носи радост. Говоря ви за заплатата, защото имаше време, когато се смятах за неудачник и лентяй, ако бях изкарал по-малко от шест хиляди годишно. Виж, ако бяха десет, по се ядваше.

На времето завърших Суриковския живописен институт и добре се специализирах по пейзажите. Спомням си, че названията ми бяха все еднотипни: „На открито“, „На почивка“ или още някъде. Винаги рисувах тревата зелена, а небето синьо. И моите „простори“ се разграбваха. Вземаха ги богати клубове, дворци на културата, новопостроени хотели. Даже през един сезон четири мои платна висяха в различни павилиони на изложбата на достиженията на народното стопанство. Толкова се бях специализирал, че за половин месец можех да нарисувам картина с размери три на два метра, при това напълно професионално. Не си знаех парите и с жената се чудехме какво да ги правим. Ако в едната стая виси кристален полилей за хиляда и двеста, в другата ще сложим за две. Познати си купили цветен телевизор, ние търчим да питаме няма ли някъде пробна серия стереотелевизори. Бях си направил ателие със специално хранилище за брезовите дърва, необходими за камината. Бях, разбира се, член на Съюза на художниците, все заседавах в разни комисии. Участвувах в три всесъюзни изложби, да не говоря за републиканските. Имах дори самостоятелна изложба — рецензентите писаха, че „младият художник има тънък усет за красотата на родната природа“. Бяхме неколцина такива „разтропани“, „перспективни“. Винаги имах работа, поръчки. Ако се срещнем някъде случайно, всеки се чуди с какво да се похвали. Ти си се върнал от Япония, аз пък заминавам за Австралия. Ти имаш три договора, аз пет. И за друго си говорехме — в кои ресторанти на Монмартър готвят най-вкусно. Смяташе се малко неудобно да говорим за Парижката Света Богородица — това беше разговор за неудачниците, които само веднъж бяха излизали зад граница.

И ето в един прекрасен ден аз изведнъж решавам, че няма да е зле да разширя номенклатурата на изделията си. Всички наоколо взеха да ме гледат накриво — все се повтаряш. Дотогава рисувах равнинни руски простори, с брезички, а защо да не опитам, да кажем, планински? Речено-сторено, вземам творческа командировка до Алма Ата. Такси, стремителният „Ту“ се засилва по бетонната писта, удобно кресло, на масичката — изпотена бутилка бира и отново гладкият бетон. Кацаме. Вие знаете колко бързо се изминават хиляди километри. Първия ден се разхождах из града, на втория отидох в републиканския отдел на съюза. Художниците са задружен народ — щом ми е нужен простор, те ми препоръчат една самотна колиба на склона на Ишта — Алатау, която принадлежи на художествения фонд. Тук в разговора ни се намеси един весел, скулест маестро, който случайно беше надникнал в стаята — по една случайност той отивал натам и можел да ме закара. Веднага всичко се нареди бързо и удобно. В дома на скулптора (маестрото излезе скулптор) хапнахме набързо, напълнихме багажника от гастронома, метнахме на задната седалка вещите от хотела. Скоро свършват белите градски квартали, покрай нас бягат обрасли с гори планини, сменят ги полегати хълмове с храсти, после идват по-равни плоскогория и глинени бели селища. Всяко нещо има своя красота, подчертана от бързото движение, то се открива и изчезва, без да те умори или омръзне. У дома, в Москва, аз също имам кола, тъй че не се чувствувам случаен, непознат пътник, седнал да скулптора, при това, въпреки демократизма си, разбирам, че и двамата принадлежим към онези представители на човечеството, които по силата на таланта си, на енергията си са предопределени от съдбата да износват каучука на гумите, да горят повече бензин от обикновените хора.

След три часа отново хапваме в едно градче, разположено в подножието на високи диви планини, обаждаме се на председателя на колхоза, който е приятел на скулптора. Той веднага ни намира коне и момче водач. Алмаатинският ми благодетел иска лично да види как ще се устроя и ме изпраща до мястото. Построената в края на миналия век колиба се оказва каменна къщичка с две стаи, измазали грижливо отвътре, с решетки на прозорците. За нея Художественият фонд е пожертвувал едно кюмбе и старинна медна тенджера. Тук има маса, шкаф, столове и койка. В долината е просторно, над главата ти е огромното небе, от трите страни са зелените склонове на хребета, а на четвъртата весело скача между гранитните канари чистата, звънлива рекичка Ишта.

Прегърнахме се със скулптора, сложих на полиците в шкафа юфката, консервите, кафето. Сложих пред къщата статива си, а на палитрата изстисках повече синьо и зелено.

Но ето че веднъж късно вечерта — беше някъде към края на юли — си бях седнал на открито след тежкия ден. В задната стая на колибата имаше вече петнадесетина хубави етюда и един, на който разчитах особено много. Той представляваше самотна залюляла от вятъра брезичка на ръба на пропастта. В картината се усещаше тънък намек за модното „отчуждение“, а в синьото небе наоколо и в бягащите облаци се чувствуваше оптимизъм. Накратко казано — дълбокомислено и непонятно. Вече съм се размечтал, представям си, че картината виси в изложбената зала на Московския съюз на художниците на Кузнецкия мост, представям си как хората гледат със зяпнали уста брезичката (трябваше да си я измисля, тъй като тук няма брезички). Питате защо? По простата причина, че сред нас, оперените и ловките, съществуваше такава завист, че за твоя успех най-добре свидетелствува силното огорчение на колегата. Ние желаехме тази досада повече, отколкото възхищението върху лицето на посетителите.

Подухна нощен ветрец, над източния край на планините надничаха звезди. Ще трябва да си сложа сакото — нещо съм простинал, леко ме тресе.

Изведнъж чух зад гърба си рязко изсвирване. Инстинктивно се обърнах и успях да забележа как на две крачки от мен нещо се удари в утъпканата пътека и отскочи.

Кой ли се шегува, мисля си, кой посяга на творческото спокойствие на известния столичен художник, члена на разни комисии? Надигнах се и макар долината да е като на длан, не видях никой.

Отидох до къщата, запалих газената лампа „Мълния“ и гледам в тревата до пътеката някакъв черен камък, голям колкото орех. Вдигнах го и веднага го изтървах, защото беше горещ. От удара в земята камъкът се беше пукнал и сега, когато го хвърлих, се разцепи на две.

Метеорит!

Спомням си, че щом ми хрумна тази мисъл, аз веднага погледнах към небето, а после присвих глава от страх, защото очаквах, че в същия миг оттам ще падне още нещо. После все пак ми дойде на ум, че метеоритите са рядко срещано явление, аз се изправих и се изсмях на глупостта си. Взех по-голямата част и я изстудих, като я прехвърлях от ръка в ръка. Външната страна на метеорита беше разтопена и сякаш лакирана с тъмен лак, на мястото на счупеното камъкът също беше черен, но по-матово.

Това приключение доста ме развесели. Казах си, че все пак съм щастливец. Не само известността, всеобщото уважение, печалбите, но и такива случаи като перлата (бях намерил доста голяма перла в консерва от миди) или този гост от Космоса, паднал право пред краката ми. Не, в мен има нещо необяснимо. Реших за награда да си направя малка ваканция — утре ще сляза до градчето на стоп, ще отида до Алма Ата, за да занеса небесния пратеник в университета.

Но утрото беше прекрасно, молбертът те зове, а ръката сама посяга към палитрата. Разсъдих, че щом камъкът е стигнал до Земята, няма за къде да бърза. През целия ден работих, при залез слънце извадих метеорита от шкафа просто да го погледна и се убедих, че не съм забелязал най-главното. Това не е обикновен метеорит. Средата на по-големия отломък се отличава от останалата част. Тук камъкът има жълтокафеникав оттенък и е лепкав. От училищния курс по астрономия си спомнях, че метеоритите биват железни, каменни и железно-каменни, но никога не е падал метеорит с мека сърцевина. Значи, пред мене е нещо, имащо голяма научна стойност. Какво пък, още по-добре, и почестите ще са по-големи.

Легнах на койката и се замислих колко странно е устроена Вселената. Някъде от друга звездна система, а може би и от друга Галактика е тръгнал този камък, след това е изминал милиарди километри сред черната пустота, където само някой рядък атом на водорода е отскачал изплашено настрани, едва към финала на безкрайното си пътуване е видял синята планета и всичко това, за да се успокои най-сетне в моя шкаф. Ако камъкът се бе отклонил дори и на милиметър там, далеч, можеше да полети към чужди съзвездия, ако се бе отклонил на милиметър вече в земната атмосфера, можеше да ме чукне по тила и ето че Московската организация на Съюза на художниците щеше да се лиши от един свой член. Беше странно, че толкова далеч зародило се развитие можеше да повлияела доста конкретна ситуация тук, на Земята. Разбира се, аз знаех, че на Земята всяка причина е само следствие от по-ранна причина, че всяко начало е относително, а всеки край — условен. Разбирах, че момичето, което седи и пие коктейл в кафенето на хотел „Младост“ в Москва, би трябвало да благодари за своето съществуване на онзи закачлив поглед, конто преди три хиляди години младата египтянка е хвърлила на младия овчар, полудивия чуждоземен гиксос. Но все пак в камъка имаше нещо особено. Та той може би е започнал своя полет, когато на нашата планета още не е имало нито хора, нито въобще живот, и е прелетял такъв път, какъвто е трудно да си представим.

Обзет от тези мисли, взех да задремвам, като си обещах утре непременно да сляза в града. Но бе минало по-малко от час и в очите ми взе да просветва, а когато се събудих, видях, че стаята от време на време се осветява от виолетова светлина, сякаш при електрожен заваряване. Станах и се приближих до прозореца. Небето бе кръстосано от мълнии, гърмеше така, сякаш кънтят напред-назад товарни влакове. Отвън се чува някакво почукване — сигурно вятърът е обърнал статива.

На сутринта отварям вратата и не виждам дори близките планини. Всичко е скрито от завесите на дъжда. Какво да се прави. Зареждам печката, добре, че имам поне сухи вършини във втората, празната стая, как да е изкарвам до обед.

Хапвам. Лениво се протягам и вземам от лавицата метеора.

И скуката моментално изчезва.

Защото камъкът се е променил. Онова местенце, което снощи бе меко, засега е изпъкнало, пожълтяло и е пресечено от тънка розова лентичка.

Кръвоносен съд!… Живот!

Можете да си представите моите чувства. Пред очите ми се изправиха телескопите на Пулковската обсерватория, антените на Бюраканската, разни осцилографи, други хитроумни прибори, пред които обикновеният човек се чувствува като котка пред сметачна машина, представих си разни библиотеки, пълни с умни книги. И всички те задават един и същ въпрос: „Сами ли сме? Има ли други живи същества освен нас във Вселената, в полетата на времето и пространството?“

И малкото парченце върху дланта ми казва: „Има.“

По гърба ми пролазиха тръпки, челото и бузите ми пламнаха. Помислих си, че тая колиба ще стане световноизвестен музей. Ще минат години и тук ще се издигне обелиск, по-висок от планините.

Взех един буркан от борш „Воронежка смес“, старателно го измих, попарих го и сложих там парченцето метеорит. Запалих лампата, приближих буркана до нея, да е топло на зародиша. После си помислих да не би да прегрея зародиша и отдръпнах лампата. Взех един лист хартия и записах приблизителното време на падане на метеорита, след това отидох до мястото, където той се удари в земята, определих по памет ъгъла на височината на отскока — може да потрябва за науката.

Накратко казано, заспах късно, а се събудих рано. Погледнах към входа и какво да видя — в буркана се е появил златистооранжев плод като мандарина. А черният камък, от който израсна всичко, виси отстрани. Е, мисля си, стига толкова! Нямам никакво време за губене. Ще сляза долу, в градчето, ще изпратя телеграма — мълния към сто думи и до довечера цялата Академия на науките на СССР в пълен състав ще е тук.

Скачам, както съм неумит, небръснат, на бърза ръка се обличам и отварям вратата.

Точно пред стълбите има огромна локва. Дъждът е толкова студен, сякаш е октомври, а не юли. Свалих обувките, навих крачолите, а от студената вода пръстите ми взеха да се схващат. Закрачих към реката, някъде отпред дочух рев. Приближих се — но къде е моята весела рекичка? Между гранитните стълбове се върти мътен поток с ширина към десетина метра. Има такива водовъртежи, че дори е страшно да си помислиш да го доближиш. Постоях малко, зъбите ми взеха да тракат, изпаднах в глупаво положение. Нося новина, по-важна от всички, които хората са получавали през цялата си хилядолетна история, и нищо да не мога да направя. И то защо? Защото, видите ли, природата се е разбунтувала. А къде може тя днес да се сравни с човека?

Върнах се, гледам — плодът се е надул още, парчето от камъка е паднало, внимателно изваждам зародиша от буркана. Въртя го насам-иатам, оглеждам го, внимателно го опипвам. Станал е тежък, повърхността му е мека и леко пореста. Слагам го на масата и започвам да го рисувам. А той се мени почти пред очите ми, едва съм започнал единия ескиз, трябва да почвам следващия. Полека взе да се издължава.

До вечерта пред мен лежеше вече не мандарина, а нещо като хляб или много тлъст червей. В единия му край се появи нещо като разрез — точно там, където беше розовата лентичка. Може би това е устна кухина?

Щом като сложих до него парче изсъхнал хляб, червеят сякаш потръпна.

И в този момент, знаете, някаква тревога сви сърцето ми. В ума си аз все още наричах това същество зародиш, но едва сега взех да осъзнавам, че нямам представа какво (или кой) ще се появи от него.

Замислих се, захапах устни, после станах и отворих вратата… Долината не се виждаше, тъмнината започваше от прага и само падащите водни капчици отразяваха светлината на лампата. Непроницаемата нощ е изпълнена с шума на дъжда. И изведнъж си казвам, че в краен случай червеят може да се смачка, да се стъпче, да се размаже. Веднага се сепвам. Защо? По какви причини? Та това е пълен идиотизъм. Нима биха ме разбрали? Нима биха ми простили някога? Та нали дори никому нищо да не кажа, през целия си живот ще се упреквам. И най-сетне защо да го унищожавам, с какво ме заплашва?

Течението малко ме охлади, аз се успокоих и затворих вратата. Но вече не се решавах да докосна червея. Взех алуминиевото канче, с парче картон бутнах червея вътре и го отнесох в другата стая. Легнах, сложих ръцете си зад главата, но не можех да заспя и само се пулех в тъмнината. Към два часа през нощта от съседната стая изведнъж се чу: „Шляп… Шляп!“ Сякаш скача нещо меко.

Станах, запалих лампата и погледнах. От пода ме гледа нещо като жаба, но с размерите на едро куче. Тя е някак недооформена. Задни крака сякаш има, а вместо предни — някакви неопределени израстъци. Устата е полуотворена, отдолу се вижда шията, която трепти от лекото учестено дишане.

Поклатих глава и с омекнали ръце притворих вратата и дръпнах резето. Капнах си няколко капки корволал, леко се успокоих. Така съм и заспал, под това шляпане.

На сутринта погледнах през прозореца — по небето плуваха облаци от бяла мъгла. Имаше вятър. Приближих се до вратата на другата стая, поослушах се и внимателно я отворих. В стаята нямаше никой. Направих крачка напред и долових някакво движение на нивото на очите си. Извих очи. И видях, че в упор ме гледа една глава като на плъх. Главата е на животно, голямо колкото рис, което е впило ноктите си в грапавата стена. Съвсем близо са черните му мустаци, белите резни, розовите бърни. Погледът му е изразителен — строг и подозрителен.

Не си спомням как съм изхвърчал навън. Просто изведнъж гледам, че стоя на полянката пред колибата в една локва.

Но съществото не ме преследваше. Във вътрешната стая се чуха тежки скокове. Определих по слух, че животното се отдалечава към прозореца. После стана тихо. Събрах кураж, крачка по крачка влязох в къщата и със замах затворих вратата.

По-нататък денят неусетно се изниза. Повече не се реших да влизам във вътрешната стая, надничах през решетката отвън. Следобед изнесох един стол, за да мога да виждам по-добре, подпрях го до прозореца и се качих. В слабо осветения ъгъл се водеше някаква борба. Погледнах по-добре и едва не паднах. Съществото бе пораснало още, но сега сякаш не беше в единствено число. Мятаха се почти човешки ръце, но не две, а четири, те са се счепкали в схватка и се виждат две тела в една обща глава и също така общи крака, които се мъчат да се отблъснат един от друг. Този опит за делене по всяка вероятност изисква огромни усилия, защото мускулите на всичките ръце са напрегнати и цялата тази купчина се движи по пода с тласъци.

Създава се впечатлението, че пришълецъте решил да се размножава по най-примитивен начин, чрез деление.

Явно, че експериментът бе признат за неуспешен. Когато след няколко часа събрах всичкото си мъжество и отново се качих на стола, чужденецът бе сам в стаята си. Но затова пък доста се бе придвижил по еволюционната стълбица.

Облаците се бяха разпръснали, показа се залязващото слънце. Осветена от неговите лъчи, на пода седеше клекнала голяма маймуна. Широкоплещеста, с дълги ръце, жилеста. Тя имаше непропорционално високо чело, злобни, дълбоки хлътнали очички. Аз я погледнах ей така, без да бързам, слязох от стола, влязох в къщи, облякох шлифера си, пъхнах в джоба туристическия компас и глътнах половин чаша коняк. Беше ясно, че периодът на благодушието, на цветята и оркестрите бе свършил. Работата бе станала сериозна. Ако не успея да мина през реката, дано да намеря някое стадо овце с пастири, а чрез тях някак да се свържа с цивилизацията. Пред очите ми гостът от Космоса от първична клетка-парченце бе порасъл едва ли не до висшето звено във веригата на живота на Земята — потрябваха му четиридесет и осем часа, за което на земния живот бяха нужни четири милиарда години. Ако продължава с такива темпове, докъде ли ще стигне след още един ден? И изобщо какво има нататък в развитието след човека?

Спускам се към Ишта. Тя вече не реве. Зарадвах се, но напразно, защото реката просто бе заляла най-високите камъни и бе погребала този шум в дълбините си. Течението й досами брега бе доста бързо, а пък в средата се носи на отделни нервни талази, които ту се стесняват, ту се разширяват или се извиват настрани, като се блъскат един в друг. Там реката би отнесла, би повлякла не само човек, но дори и булдозер. За всеки случай си събух обувката и си топнах крака — водата бе ледена.

Няма какво да се прави — започнах да се изкачвам по течението на Ишта. Треперех все по-силно. Изглежда, към първоначалната ми простуда се бе прибавила разходката в студените локви. Навлязох в гората. Там бе тъмно. Извадих компаса и си набелязах посока юг, както всъщност подсказва и положението на долината… Но правият път непрекъснато се преграждаше ту от гъст храсталак, ту от паднало дърво, ту от някакво дере. А когато проверяваш светещата стрелка, тя винаги сочи не натам, накъдето вървиш. Опитах се изобщо да не прибирам компаса, но когато циферблатът ти е под носа, не виждаш къде вървиш, непрекъснато се спъваш и падаш. Клоните те бодат, очите ти, които не са свикнали с мрака, не успяват да те предупредят какво има отпред — камък или пън. Неволно си мислех до каква степен ни е разглезил градският уют, в чиито обятия жителят пали ослепителната лампа дори за петте секунди, които са му нужни, за да налее вода в кухнята.

Окончателно се бях измъчил с компаса, но между стволовете се запровира дискът на слънцето, появил се иззад слоя облаци, побледнял и не искащ да се скрие. Това вече е ориентир! Добре де, няма значение — ще вървя точно на запад. За мен не е важно направлението, да вървя напред по права линия, да не се въртя в кръг. Пъхнах компаса в джоба и започнах да се провирам през храсталака. Ту нагоре, ту надолу. Беше минал повече от половин час, откакто се бях пъхнал в тази горичка, а слънцето сякаш не залязва, а отново се издига. Сърцето ми се сви — помислих, че полудявам. Най-сетне се изкачих на някакъв каменен насип — майчице мила, то не било слънце, ами луна!

Сега не мога да разбера дори накъде е колибата и долината. Отново се събраха облаци, луната се скри, отново налетя дъждът. На три крачки нищо не се вижда, движа се напосоки, само и само да не стоя на едно място. Не аз избирам пътя, а особеностите на местността ме водят. Целият съм изподран, пребит, в главата ми се въртят ужаси. Представям си онази маймуна. В какво ли се превръща сега там, в стаята? Може би се е разделяла на две, а може би на две десетки чудовища и те създават странни ужасни уреди, готвейки се да колонизират Земята. Действително зарядът на развитието, което със страшна скорост накара зародиша да премине през червея и земноводното към млекопитаещото, бе толкова безпощадно енергичен, че беше трудно да се очаква нещо добро. Една след друга в съзнанието ми се редят вледеняващи картини. Виждам как смъртоносен лъч се изтръгва от върха на планината, пълзи и оставя след себе си стени от огън и дим, виждам облаци от непонятен газ, който се стеле над столиците на държавите. Цивилизацията загива и последните самотници, които са се укрили в канализацията, мазите, с отчаяние се питат: Кой ли е бил онзи мерзавец, онзи последен идиот, който е имал възможност и не е пресякъл в самото начало този надвиснал над планетата кошмар? Защо той не е изгорил в печката ужасния пратеник, докато той е бил още парченце, червей? А от друга страна, защо да го изгориш? Ами ако това все пак не е десант, а мирна дружеска делегация, след която ще последват бог знае какви технически блага?

После ми дойдоха други мисли. За къде съм тръгнал аз, мръсен, окъсан, с възпален поглед и с конячен дъх в устата? Ако самият аз бях дежурен в изпълкома или в милицията, нима бих повярвал на такъв пришълец. Сигурно бих го изпратил да се наспи или бих го затворил до сутринта, за да дойде на себе си. Това, първо. А, второ, какво право имам аз да общувам с хората, когато целият съм във вируси и микроби от другия свят? Що се касае до Луната, нашите, съветските изследвания вече са доказали, че там дори и не мирише на живот. И все пак колко държаха под карантина американците, които слязоха там. А пък аз общувах с него, вземах го в ръце, едва ли не на вкус го опитвах, докато беше още в зародиш.

Накратко казано, както си стоях, така се обърнах на сто и осемдесет градуса.

Назад!

Всичко трябва да реша сам. Или ще запаля пришълеца и сам ще изгоря заедно с него, за да не се разпространи заразата, или не знам какво ще направя.

И при това дори нямам понятие къде е Ишта, кой път ще ме отведе обратно.

И отново гората. Но вече е друга, по-висока — от елхи и борове. Миналогодишните иглички се бяха наслоили между корените като плътни, меки, причудливо изрязани килими. Подхлъзвам се, падам, кръвта ми бие в слепоочията. Чувствувам се така, сякаш съм виновен в нещо — не заради това, че сега изпускам пришълеца, а заради това, че такъв, какъвто съм, не можех да не го изпусна.

Вече около пет часа се лутам, започва да съмва. Гората свърши, мъкна се по някакъв баир. Хълмчета, храсталаци, висока трева, всичко онова, което толкова приятно прелиташе край стъклото на автомобила, придобива сега зловеща самостоятелност, спира те, превръща се във враг и се съпротивява. Пред мен се възправя каменен хребет, изкачвам го, дъхът ми почти спира. Добирам се до върха, стоя и се олюлявам. Пред мен — пропаст. Там долу, сред полето, нещо се тъмнее, а в средата му се вижда петънце жълтеникава светлина. Не можах веднага да съобразя, че това е прозорецът на колибата, където в първата стая гори забравената от мен газена лампа.

Седнах, по-скоро паднах, с треперещи пръсти извадих една цигара.

Какво да правя, как да постъпя? Отговорността на Александър Македонски един час преди битката край Граниха, колебанията на Наполеон пред Ватерлоо бяха нищо в сравнение с моите.

Не можах да измисля. Спуснах се. Небето бързо просветляваше, а заедно с него и цялата долина. Край колибата всичко бе спокойно. Влязох, тихичко взех туристическата си брадвичка с черна дръжка… промъквам се към вратата. Отвътре се чува лек звук, сякаш четкат плат с мека четка. Питам се кого ли ще видя сега — марсианеца с пипалата на Уелс или гения с ореол около главата?

Издърпвам резето, ритам с крак долния край на вратата и бързо оглеждам стаята.

Няма нито страшилище, нито гений!

В ъгъла до прозореца стои гол мъж. Набит, с поизкривени крака. Доста обикновен, такива в банята колкото искаш. Той не се обръща от шума при отваряне на вратата, а продължава усилено да разтрива с длани гърдите си, като гледа право пред себе си.

Подпирам се на вратата, брадвичката изпада от ръцете ми. Прокашлям се, искам да го заговоря, но от гърлото ми излиза само някакъв писък. Пък и главата ми е празна. Лошо ми е, усещам как в мен бушува висока температура. Човекът продължава да разтрива гръдта си, като я разглежда, леко навел глава настрани, след това кляка долу, подпира се на стената и захваща да трие бедрото си. Държи се така, сякаш в помещението няма други хора. Поведението му е толкова нелепо, че за миг тоя изтласква от съзнанието ми чудовищната невероятност на самото му присъствие в колибата.

Още веднъж се покашлям. Този път успявам да кажа, че ето, значи, аз съм представител на земната цивилизация и се радвам да срещна гост от друга… Накратко, нещо като „Здравейте, как пътувахте?“ Но пришълецът си гледа своята работа и не ми обръща никакво внимание. Е, казвам си, все съм виждал пришълци, ама чак пък такива… Пристъпвам към него с подгъващи се крака и виждам, че от кожата на гърдите му се отделя полупрозрачна ципа. Приближавам още по-близо. Върху бедрото му на онова място, където той трие, сякаш издълбоко се появява бяло петънце, което се разлива и постепенно се превръща в блед правоъгълник.

Премествам погледа си по-надолу и челото ми се покрива с пот. Съществото от чуждата планета не е нито босо, нито обуто, а наполовина. Пръстите на краката му са се влели в едно цяло, образувайки върха на обувката, чак до мястото за вдяване на връзките. Но всичко това е жълто-розово, сякаш отпечатано върху кожата, и е съставено от същата плът, от която е и тялото. Върху подметката се вижда започналият да се образува грайфер, а от петата се подава токът, които от едната страна е взел да потъмнява и напълно да прилича на истински… С една дума, сякаш обувката бе излязла от организма.

Пред очите ми побелява, почервенява, после отново се връща в нормалното състояние.

През това време гостът е спрял да трие и започва много внимателно да отлепва от бедрото си над каляното тънко правоъгълно парче кожа, сега вече съвсем побеляло и покрито с някакви точили. Наведох се и видях, че това е справка от местожителство. Истинска справка върху печатна бланка с подпис и кръгъл печат!

Фамилията не може да се разчете, но документът е точно такъв, какъвто самият аз си вадих в Москва на улица „Усиевич“ от жилищна кооперация „Драматург“. А под справката се вижда нормална кожа.

Стаята почервенява още веднъж. Поемам си въздух и за най-голямо свое учудване се убеждавам, че таванът се е завъртял на една страна, а аз стоя върху хоризонталната стена, опрял буза в пода, който е заел вертикално положение. Опитвам да се откъсна от мръсните и грапави дъски, но някаква натискаща сила не ми позволява. Обзе ме паника, извиках, а след това съобразих, че не стоя на краката си, а лежа. Изглежда, съм припаднал. И ме притиска не нещо друго, а силата на тежестта.

Щом разбрах това, в стаята всичко дойде на мястото си.

Светлината не е утринна, а някъде след пладне — значи, съм бил в безсъзнание няколко часа.

Гледам, пришълецът се навежда и разглежда напълно узрелите на краката му черни обувки. Сваля едната, сваля и другата — отдолу се показват обикновени боси ходила. Бързо огледа обувките от всички страни и ги сложи точно върху моя етюд „Брезичка“. След това отново клекна, взе да разглежда тъмното петно на корема си и да го трие.

Чувствувам се отвратително, в устата си усещам меден привкус, дишам пресекливо. Все пак по някакъв начин ставам, приближавам до чуждопланетника. Вярно, че етюдът ми е лакиран и почти изсъхнал, но все пак е твърде неприятно. Свалих обувките от етюда, едната сложих на пода, а другата взех да разглеждам. Ростовски обувен комбинат, четиридесет и втори номер, цена двадесет и седем рубли, вътре са със свинска кожа, отвън с телешка. Самият аз съм носил такива и съм сигурен, че нищо в тях не би озадачило дори стоковеда контрольор. Между другото, обувката не е съвсем нова, а малко поизносена. Дявол знае какво, с една дума!

Бях в такова недоумение, че изтървах тази странна вещ. Гостът от небесните бездни упорито продължаваше да не ме забелязва. Без да става, той се протегна, взе двете обувки и отново ги сложи върху етюда.

Аз пак ги свалям от картината и ги оставям настрани. Пратеникът на звездите този път става и ги връща на старото им място. При това той не проявява нито раздразнение, нито досада — държи се така, сякаш редът около него се нарушава не от жив човек, а от немислеща природа, от вятъра например.

Този път съм вече ядосан. Хващам обувките и ги запращам към противоположния ъгъл. Пратеникът на Вселената ме поглежда накриво, става, бавно се отправя за своето имущество, изтрива с длан следите от мазилката върху кожата и слага обувките отново там, където си бяха.

Всичко е така обикновено, липсва онази тържественост, която би съответствувала на такава историческа среща, че аз съм потресен. Но така или иначе е безсмислено да продължавам съревнованието. Махвам с ръка и като се удрям в таблата на вратата, влизам в своята стая. Обхваща ме ту жега, ту студ. Върху перваза на прозореца виждам огледалце. Взех го — езикът ми обложен, около носа и устните червеникав обрив. За щастие си спомних, че съм донесъл със себе си няколко таблетки антибиотик за всеки случай. Взех три и глътнах.

Седнах на койката.

От стаята на съседа постоянно се чува шляпане на боси крака по пода и звук от разтриване. В пролуката на вратата често се мярка бялата му фигура. Само за половин час върху краката му пораснаха сини силонови чорапи, върху тялото — памучен потник и зелени вълнени гащета. Той в миг сваля всичко, което възниква, и го слага върху моите етюди, на съчките или го окачва на някои от ръждясалите гвоздеи и без да се бави нито минута, се захваща с нещо друго. Кафявото петно на корема му се оказа корицата на паспорта (стар образец, преди подмяната). Пришълецът го образуваше постепенно, лист по лист, като всички те, прикрепени към корицата, известно време висяха до пъпа му.

Но аз не успях да видя този процес до края. Силите ми бяха изчерпани и се строполих на леглото, потънал в тежък, неспокоен сън.

Ето така, представете си, започна нашият съвместен живот, който продължи само осем дни. За това време представителят на чуждия разум, без дори за миг да напусне стаята или да хапне нешо, успя да отгледа от собствената си плът всичко необходимо, за да може да се включи в земния живот на едно средно битово ниво, а същевременно и той самият се подготви за това. Трудно обяснимо е, но, по собствена инициатива той нито веднъж не реагира на моето присъствие в къщичката. Той беше там, когато аз се разболях и без малко щях да умра, но този тип дори не ме погледна, не ми подаде чаша вода. При това той не изпускаше никаква подробност. Очите му дори по тъмно, нощем, виждаха добре нужния гвоздей на стената, ръцете му прекрасно се справяха с всичко, което му бе необходимо. Във връзка с това ми хрумва, че писателите фантасти и учените грешат, като свеждат извънземния разум само до четири задължителни категории: по-висок от нашия, по-нискокостоящ, враждебен и дружелюбен. За съжаление той може да се окаже просто безразличен разум!

Но за това си мислех по-късно. А в първия миг на шока не ми беше до това. Както стана ясно по-късно, тогава съм прекарал страшно възпаление на белите дробове, за известно време съм се намирал между живота и смъртта, затова всичко случило се е останало в паметта ми откъслечно. Може би част от това, което съм видял (но не голяма), е било плод на халюцинация. Не съм сигурен например дали пришълецът наистина е изстискал в устата си тубичка зелен кобалт и от него позеленя, по-вероятно е аз сам да съм използвал този предпочитан в моята тогавашна творческа палитра оттенък. Съмнявам се също, че гостът от небесните дълбини действително е сътворил от себе си грамофон „Акорд“ и плоча със запис на Едит Пиаф, с удоволствие прослушал записа, а след това е върнал всичко обратно, като го е разтворил в организма си. Силно се съмнявам. Тук има нещо странно. Защо точно Пиаф, а не Синявска — една изпълнителка с не по-малко дарование и женска привлекателност? Вярно е, че за вкусовете не се спори. Единственото сигурно е това, че чуждопланетникът, завършил биологическата еволюция, за по-малко от седмица извърши и социална. Става дума за овладяването на речта.

Гостът „заговори“ сутринта на втория ден, след като се бях върнал в колибата. Отначало се чуваха кашляния и отделни ниски звуци, каквито опитва оперният бас преди излизане на сцена, нещо като ръмжене — проба на целия говорен апарат. След това няколко часа от стаята му се чуваха „а“, „о“, „у“, взривни съгласни и други. До вечерта той произнасяше вече съчетания от звуци като „дър“, „бул“, „жел“, после започна да съединява две-три съчетания, тоест почти думи, но без смисъл, а през нощта правеше вече от тези комбинации цели изречения. Още първия ден бях забелязал, че пришълецът никога не почива — или крачи от единия ъгъл в другия, като се трие, или смъква от тялото си нови предмети за тоалета си и всякакви бумаги. Сега към ходенето се прибави мърморене. Когато и да се събудиш по тъмно и светло, чуваш все тази непрекъсната реч. Понякога това можеше да се смете и за руски език, защото тоналността скоро заприлича на нашата, и от време на време се промъкваха руски думи. На няколко пъти се напрягах, като се мъчех да разбера какво точно казва, но после се опомнях.

Ето че на третия ден от стаята изведнъж отчетливо прозвуча: „Бихте ли ми казали колко е часът?“

В този момент аз едва се бях домъкнал до кофата с вода, за да си глътна лекарството, и бях толкова изненадан, че чак изтървах таблетката. Зарадвах се много и забързах към стаята на пришълеца.

Но големият човек, без да ме погледне, приковал поглед към стената, каза неочаквано: „Защо не му отстъпиш ти? Голяма работа! Много станаха инвалидите.“

Последва безсистемен набор от думи и отново свързана фраза, но със съвсем друг тон: „Ще ви помоля да мълчите, когато говорите с мен.“

Явно той овладяваше реториката на различни слоеве от обществото. Оттогава чужденецът започна да казва осмислени изречения, без всякаква връзка. Гласът на звездният гост отначало звучеше някак сухо, с метална нотка, сякаш бе запис върху некачествена лента, но постепенно придоби нюанси, стана по-естествен. С всеки изминат час устните на пришълеца се движеха все по-бързо — той бе започнал приблизително от десетина думи в минута и стигна до към четиристотин и повече, така че започна да се чува бръмчене, след това бучене и на края тихо свистене. Аз свикнах с този звук, както свикват с развален хладилник. Така продължи към три дни или може би четири, вече не си спомням.

И изведнъж гостът се изключи. Изобщо спря. Вероятно спря, защото се бе научил да произнася всички думи и комбинации от думи, които смяташе необходими за благополучно функциониране в нашата земна действителност.

В този момент аз спях, а изведнъж стана тихо. Събудих се. Разтревожих се, станах и подпирайки се на стената, тръгнах към неговата стая. Влизам и виждам, че той се е прострял на пода. За пръв път от толкова дни насам си почива. Всички гвоздеи по стената са заети от различни вещи: върху ескиза ми „Брезичка“ са поставени неговите обувки, на друга картина — сини кецове, а под прозореца има две грижливо подредени купчинки. Това са неговите документи и пари — най-вече измачкани банкноти по една и пет рубли. Трудно е за вярване, че целият този куп материя, включително и самият човек, се е появила от мъничка мека подутина върху черния камък. Но както се казва, фактът е налице.

Оглеждам всичко, което той е сътворил от себе си, и виждам, че някои предмети от тоалета са закачени в недовършен вид. Например копчетата върху чифта модни полски джинси — такива едни пъстрички, евтини, не бяха се втвърдили докрай и бяха запазили телесен оттенък. А презрамките на платнената раница си бяха от чиста човешка кожа — със светли косъмчета и пори.

Автоматически откачих раницата от гвоздея. Пришълецът се приповдигна, проследи с очи (раницата, но не и мен). Излязох на дъжда и захвърлих ужасното изделие в една локва. Всичко бе някак импулсивно, без да мисля.

Върнах се в стаята. Пратеникът на небесните бездни седи на пода и енергично си разтрива гърба над лопатките — изглежда, се кани да си направи нова раница, вместо изхвърлената. Аз не чух дори една осъдителна дума, не беше направил дори някакъв жест на неодобрение. Все едно че бях такова същество, за което не си струва да си хабиш чувствата, пък било то дори и гняв.

И изведнъж, както гледа настрани, изрича: „Младият художник тънко усеща красотата на родната природа.“

Не зная, може би от болестта, но по всяка вероятност неговото гаменско поведение бе довело обидата ми до критическа точка. В мозъка ми нещо превъртя, кръвта ми кипна, грабнах брадвичката, добре, че ми беше подръка, и се нахвърлих върху пришълеца. Той пъргаво скочи, протегна мускулестите си ръце. Но в мен неизвестно откъде се появи сила, ударих, като се целех в главата. Не стана — острието с трясък се заби в рамото.

След миг брадвичката е изтръгната от ръката ми и изхвърлена. Но сега и аз самият съм обзет от ужас. И зяпнах в почуда.

Разбирате ли, ударът бе разрязан рамото едва ли не на две, но раната не бе пълна с кръв. Не се напълни с нищо изобщо, а разрезът не бе червен, а също така колофонен, жълто-кафяво-червеникав, като първичната топчица… При това пратеникът на Вселената не усеща нито болка, нито страх. Сбърчил устни, той гнусливо гледа разсеченото рамо, притиска го с пръсти и краищата на раната се залепват. Сяда на пода, скръстил крака по азиатски, премята ръката си отзад, с другата придържа лакътя и отново започва да трие гърба си.

След това ние бяхме заедно още един ден, една нощ и друг един ден, това денонощие и половина бяха най-тежките за моята болест. Кашлицата разкъсваше, дращеше гръдта и гърлото ми, дробовете ми бяха пълни с нещо, не поемаха въздух, не успяваха дори да си отдъхнат през кратките паузи между пристъпите. В един миг си помислих, че умирам, и дори се зарадвах — край на отговорността. Но сърцето ми издържа и аз се засрамих.

Именно в този момент съм започнал да халюцинирам, на два пъти съм се хвърлял срещу пришълеца, обзет от желание да го удуша. Тъй като беше много по-силен, той без усилие отблъскваше моите атаки, но никога не отговаряше на удара с удар. И вратата на стаята му си оставаше отворена.

Смътно си спомням последните часове на пребиваването на звездния човек в колибата. Струва ми се, че именно в този момент, доста забързан, той отлепи от себе си огледалце и четка за зъби.

Самия миг на заминаването съм пропуснал. Мога само да кажа, че поунесен чух над себе си два спорещи гласа. Единият от събеседниците настояваше вторият да остане с мен до вечерта. Другият, май че беше пришълецът, упорито отказваше, като твърдеше, че „производството не може да чака“. След това в паметта ми има провал, а като дойдох на себе си, видях до койката си скулптора от Алма Ата и още един мъж, който се оказа лекар. Мирише на спирт, правят ми инжекции, след това ме качват на двуколката и ме карат към града по някакъв дълъг, обходен път.

И вече там, когато съм на болнично легло, скулпторът ми разказва, че след като не е получил обещаната картичка, решил да ме навести и ме намерил в това състояние. Според неговите думи в този момент в колибката бил някакъв турист с полски джинси, който след дълги молби дал дума да остане с мен, докато дойде лекар. Но излъгал, заминал, и ме изоставил. Маестрото от Алма Ата бе възмутен, кълнеше се, че ще намери непознатия в столицата на Казахстан, публично ще му удари шамар и ще го посрами. Сетне малко се поуспокои и вече само повтаряше: „Та това не е човек! Нима истинският човек би постъпил така?“ Аз знаех дали този „турист“ е човек или не. Но когато се опитах да обясня как се е случило всичко, лекарят и скулпторът започнаха да се споглеждат, дадоха ми успокоително и ми обясниха, че всичко ще се оправи. Помолих да ми донесат раницата, която грижливият маестро бе извадил от локвата. Но за изминалите дни презрамките са узрели напълно и по нищо не се отличават от истинските.

„Накъде е заминал?“ Ами просто да живее!… Не, не да завоюва Земята, не да я колонизира, не да я преобрази по някакъв друг начин, а именно да се уреди по най добрия начин и да благоденствува, като дава по-малко и получава повече.

Доколкото разбирам сега, някъде в космическите бездни плува планета кукувица. Тъй като не е в състояние да изхрани роденото от нея живо вещество, тя го изпраща в пространството запечатано в камък. Тези топчета притежават чудна дарба: попаднали след дълго пътуване в един или друг свят, те могат за миг да съберат информация за това, кой вид там е преуспяващ. На Земята това е човекът и затова моят съсед се спря именно на стадия човек. Ако на Марс съществуваше живот, то там зародишът от планетата кукувичка би се превърнал в марсианец, но не обикновен, а в марсианец велможа, в марсиански завеждащ склад или директор на търговска база. Трябва да се има пред вид и това, че когато пратеникът на странната планета се оформя, съзрява в дадена среда, да кажем на Земята, той успява и да подмени със себе си някой от земляните точно така, както птичето кукувиче подменя потомъка на сойката, като го изтласква от гнездото и от живота. За тези пътешественици би било твърде сложно да се внедряват в земната действителност, да си създават измислена биография, да създават и хора, които уж че ги познават. По всяка вероятност този субект по необясним начин подушва в околното пространство някоя добре подредила се личност, с особен вътрешен взрив, незабелязано я унищожава, разпръсква я на атоми и спокойно заема нейното място с произтичащите от това обстоятелства. Откакто всичко това ми стана ясно, „феноменът Х“ не е никаква загадка за мен, както да кажем за академията. Разбира се, че това е пришълец. И то съвсем нов, пресен…

„Никога нищо не са намирали при аутопсия…“ Вярно е, не са намирали. Но, първо, аутопсии се правят едва през последното столетие. А що се касае до нещастните случаи, до войните, то пришълците се изхитряват да не попадат там, където е опасно и трудно. През средните векове те не са ставали войници и сега не можеш да ги срещнеш сред летците-изпитатели, те не стават и учители на шестите класове в средно училище. Но главното дори не е там, а в това, че с течение на времето им се развиват вътрешни органи, както у нормалните хора. Сигурен съм, че след година и дробовете, и сърцето, и гръбнакът, и всичко друго си е на място. Чужденецът, който се е внедрил на мястото на Шуркин, изглежда, е отишъл на рентген твърде скоро, след като е заменил предишния, истинския търговски директор. Но не е изключено и самият той с течение на времето да стане по-порядъчен. Нали съществуват много примери, когато на стари години се разкайват дори и най-закоравелите престъпници. Разбира се, че и средата може да въздействува, да възпитава човешките качества. Това ми е добре познато, тъй като и самият аз съм пришълец…

Няма защо да вдигате рамене… Нали виждам! Добре, нека ви разкажа. Разбирате, че след цялата епопея в колибата, най-сетне ме изписаха от болницата. Скулпторът и лекарят ме закараха до аерогарата, ние се сбогувахме, прегърнахме се, аз се качих в самолета. На душата ми е тежко. Обзет съм от мъка, униние, болка. Мисля си дали този „турист“ няма да ни навреди. Спомних си колко безотговорен бях аз в тази ситуация, колко нерешителен, неприспособен, друг на мое място не би отложил пътуването до Алма Ата дори за ден, не би чакал, докато зародишът стане маймуна, не би тръгнал в планината през нощта, а по-рано, не би се лутал там, обърквайки слънцето с луната. С една дума, ругая се, целият свят е станал някак си трепкащ, несигурен, всички понятия са объркани. Неспирно бучат моторите на „Ту“, отдолу се търкалят облаците, а аз се срамувам от себе си. Кой съм, защо живея, защо да се уважавам? Ето, сигурната служба „Аерофлот“ е обкръжила пътниците с комфорт. Съвременното техническо чудо на полета се осигурява от хиляди хора, като се почне от конструкторите на самолета, от тези, която добиват нефт, и се свърши с касиерката, която ми връчи билета. Ами аз?… Какво съм дал на хората за това лично „аз“?… Та нали почитта, с която се ползувам, парите, пътуванията — всичко се дължи на Левитан, на преподавателите в института, които са ме учили. Самият аз все още нищо не съм дал на света. Колко картини съм продал за крупни суми, а всичко е занаятчийско, по схема, на шега, с лекота, без сърце, без усилие, фалшификат.

Знаете ли, взех да се боя от изобличение. Сега, в момента, както си седя на мястото. В съседното кресло дреме някакъв пътник, той изобщо не се интересува от мен, а аз чакам всеки момент да стане и да ми зашлеви шамар. Стюардесата нося табла, а аз си мисля, че ей сега ще вземе чаша и ще ми я плисне във физиономията. А аз дори не мога да се възмутя, защото ще е права, защото така ми се пада. Накратко, бях обзет от луда паника.

А след това се сетих за една необяснима случка. Беше преди седем години. Една сутрин си лежим с жената в леглото и си приказваме за синчето, за роднините. И изведнъж тя ми казва: „Ама сърцето ти съвсем не бие!“ Как може? Сложих длан на гърдите — нищо не се чува. А се чувствувам отлично. Правя зарядка с гирите, два пъти седмично ходя на басейн и въобще — ако ще да ореш с мен. Все пак моята Лена се притесни. Хайде, вика, да се качим горе. А в онзи апартамент живеят лекари, почти познати — веднъж ни наводниха и се заприказвахме. Качихме се, звъним. Тя бърза за работа, той си подлепя дисертацията — цялото му бюро в листи. Все пак извади слушалката. Върху лицето му се появи недоумение, опита се да напипа пулса: „Отдавна ли сте така! Някакви болки?… Имате ли задух?… Обърнете се така… Седнете… Станете…“ Вдига рамене, разтваря ръце. Изключителен феномен, интересен, за науката. Много би искал сам да се заеме с това, но тези дни му предстои защита. Ще се съглася ли сега да ходя така, без да се обръщам към някой друг? И в тези дни ми идва изгодна работа, свързана с командировка. Когато се върнах, оказа се, че на нашия лекар са му отложили защитата, той чертае допълнителни графики. Жената ме замъкна насила в поликлиниката. В поликлиниката става със записване, има опашка. Върлува грипна епидемия — още в коридора ти пъхат термометър под мишницата. Терапевтът е измъчен, дори не вдига глава, само записва в картона. „Измерихте ли си температурата?… Усещате ли някаква слабост?… Имате ли болки в кръста?…“ Отговарям, че температурата ми е нормална, но ето че сърцето ми не бие, нямам пулс. „Казахте, че сърцето ви не бие? Тогава се обърнете към погребалното бюро. Стига сте ме баламосвали. Имам да преглеждам още двадесет човека и петнадесет повиквания… Следващият!“ Накратко казано, още цяла година се мотах така, а сетне започна леко туптене в гърдите ми.

Като си спомням този епизод, двигателите звънтят и ме връхлита мисъл — дявол да го вземе, а не съм ли аз подменен? И наистина, откакто сърцето ми престана да бие, аз вече не страдах, че се занимавам с халтура. Изведнъж ми стана скучно да чета. Престанахме с жената да ходим на концерти. От нея можеш да чуеш само: „Това палто повече не мога да го гледам.“ И аз веднага се съгласявам с нея. Престанах да се срещам със старите приятели от студентското време — правя само делови, „нужни“ връзки. На една изложба попаднах на старата компания: „Вася, страшно си се променил, сякаш не си ти.“

Продължавам да размишлявам по-нататък и откривам, че цялото ми ежедневие е някаква влудяваща прибързаност. Стремя се до изобилие от разкошни вещи, скъпи услуги и тъй като възникват нови възможности, засищането е невъзможно. Сложих на волгата си чешки фарове, а един познат заминава за три месеца в Сомалия. Отиваме с жената при съседите да се похвалим, че сме отсядали в най-добрня берлински хотел, а там на стената — неизвестно откъде появила се колекция от псковски икони. Тичаш, тичаш, но все едно в нещо ще изостанеш, защото не можеш да обхванеш всичко. На всичко отгоре, на фона на тези успехи, някъде дълбоко скрита се таи тревога. Появява се усещане, че заемаш чуждо място, но е станало така, че околните и самият ти се правите, че не го забелязвате. Засега!

Целият плувнах в пот от тези мисли. Иска ми се да тичам, да променя нещо, веднага да започна да действувам. А къде ще тичаш в самолета — на осем хиляди метра над земята?

И в края на краищата си казах, че има само едно средство винаги да бъда удовлетворен и то е — да намеря себе си. Да не бързам, да не завиждам, а напълно да отдавам това, на което съм способен.

Пристигнах в къщи, не довърших поръчаното платно, прекъснах договорите, захвърлих направените в планината етюди. В ателието опънах ново платно върху рамката, седнах пред триножника. Е, мисля си, вече само истинско, за което ме уважаваха в института, предсказваха ми бъдеще. Огледах се, ослушах се, а душата ми празна! Някога имах свеж колорит, свое виждане на предметите, фантазия. Но ги разпилях. Отвикнах да търся, да се мъча, ръката ми сама върви по схемата. Рисувам, трия, пак започвам, трепах се, трепах се — резултат никакъв. А равнището на живот е вече установено, високо. Постепенно разпродадохме с Лена полилеите, разните му там суперлуксозни магнетофони. Закарахме волгата на оказион. Все пак ми стига мъжество да си призная, че късно се опомних.

Да, станах учител. Нали това ми остана — майсторството, занаятчийският навик. Мнозина от предишното ми обкръжение, разбира се, бяха много учудени. Но аз съм доволен, щастлив. Сърцето ми е спокойно, от нищо не се страхувам, за работата си отговарям напълно пред когото и да е, дето се казва, макар и малък, но съм стопанин на собствения си двор. Работа има. Организирах студия за децата. Не всички деца от кръжока ще станат художници, но не се съмнявам, че тези занятия ще ги правят по-добри. Между впрочем и жена ми Лена започна да рисува. Тя също бе завършила Суриковския, но при предишния ни живот търчеше в магазина ту за чешко стъкло, ту за финска мебел. А сега в свободното от домакинство време ще седне с четка в ръка и знаете, получават се такива оригинални акварели…

„Да вредят…“ Кой, пришълците?… Че защо ще вредят? При всички случаи няма защо съзнателно да вредителствуват. Нима кукувичето се стреми да разруши гнездото, в което се е настанило удобно? И аз не нанасях вреда с моите опуси, само пречех, преграждах пътя на истинското. Сигурно и Шуркин иска всичко да върви добре, а не лошо — та нали според него не е нужна разруха, а да има в магазините голям избор на скъпи стоки, в ресторантите да има изискани блюда. Накратко казано, обективно пришълците не са настроени да разрушават нищо на Земята. Но те са чужди, безразлични. Да вземем моя приятел от рекичката Ишта. Аз не бях нужен според неговата задача, затова той ме гледаше като празно място.

Именно това равнодушие, отчужденост са страшни. Нима не забелязвате как се разпространяват по света тази безродност, пришълчество?

Да вземем Запада. Терористи вземат заложници — искат милиони и самолет, в противен случай ще застрелят всички. Човешкият живот е като разменна монета — натискаш спусъка и толкова, никаква достоевщина. Търговците на порнография заливат пазара с цинизъм, мръсотия, търговските издателства — с евтина, също мръсна литература. И всичко това заради парите, заради печалбата. А вещите, а материалните ценности? Преди дори в заможните семейства всяка вещ се е износвала до последно, в краен случай я давали на прислугата, а сега огромни маси суровини, неимоверни количества енергия се прахосват, за да може купувачът ежедневно да си сменя костюмите, телевизорите, мебелите, колите, за да изхвърля на боклука всичко предишно, почти ново. Държат се така, сякаш не са имали предци и не предвиждат потомци, на която също ще им трябват световните ресурси. Държат се така, сякаш днешното поколение е последното…

А у нас! Случва се бързаш по важна работа в някое учреждение, а там те гледа безразличната мутра на пришълеца. Неотдавна във вестника имаше остра статия. Спомняте ли си, главният инженер ва неголям завод отворил резервоара с отпадъците и погубил една рекичка по цялата й дължина. Не можел нещо да върже бюджета, страхувал се да не изтърве премиалннте. А някога на тези брегове славянските полкове са се сражавали против половците, по-късно съветските воини с фашистите. Самият инженер също е от тези места, значи, тук майка му и баща му са се срещнали за пръв път, тук самият той, разголено дребосъче, се е цамбурнал с другари, ловил е попчета. Всичко е точно така и все пак той с един удар превръща реката в черва, мръсна канавка. Ясно е, че в действителност той не е човек, а чуждопланетник, който няма никакво минало на Земята.

Или думите… Думите, чрез които всички общуваме. Нима не сте срещали персонажи, чиито думи са само въздушен полъх? Не може да му вярваш, не трябва да се надяваш, че ще направи каквото е казал. Вие се чудите, а цялата работа е в това, че той е пришълец. Руските думи не са влезли от детинство в сърцето му, не ги е осмислял постепенно в живота си, а просто се е научил да ги произнася за някакви си два дена, като моя познат, без да вниква в техния смисъл. Същият този Шуркин сигурно често употребява съчетания като „дълг пред обществото“, „права на гражданина“ и други подобни. Но това са само звуци, те не отразяват истинските му интереси. Пришълците, честно казано, винаги лъжат, дори ако случайно е излязла истина. Ако някой от тях каже например „снегът е черен“, това е явна лъжа. Но дори когато твърди, че е бял, все едно е излъгал, защото това заявление е направено не от стремеж към истината, а просто защото говорещият смята, че в дадения момеят така е по-изгодно…

„Не са разрушили земната цивилизация…“ Вярно, не са. Не са и могли да го направят, защото преди и хората, и държавите са били разединени, технологията им е била слабичка. Случило се събитие и скоро заглъхва, като засяга само малка сфера. Но сега е друго. Всичко е взаимосвързано. Директорът е направил лъжливо сведение и го мъмрят. Но с това работата не свършва. В зависимост от неговите цифри спускат план на друго предприятие. Там също не излязло нещо, също вземат да измислят и ето че лавината нараства.

Ето затова е и опасно — нищо само за себе си не е останало. Димят заводите в Детройт, произвеждат ненужни лимузини, а саждите се качват в горните слоеве на атмосферата, попадат над долината на Ганг, като преграждат пътя на слънчевите лъчи, и ето ти лоша реколта. Когато някогашният разбойник е ограбвал пътник, спасявал се е с един кон, а сега петдесет хиляди конски сили гърмят, отронват пяна в моторите на авиолайнера. И ако терористите успеят да откраднат от складовете на НАТО атомна бомба, те напълно са в състояние да превърнат в пепел цялата Белгия или Холандия — какво е за тях Тил Ойленшпигел или картините на Рембранд, ако те са пришълци, ако не са се родили на Земята, а са долетели от планетата кукувица?…

„Не ми се вярва?“ Кое не е за вярване. „Привидяло ви се е?“ Да ми се е привидяло — и камъчето, и човекът, израсъл от него, защото съм бил трескав? Прекрасно! Я погледнете нагоре! Чудите се защо съм ви довел тук, край университета ми? Затова, защото тук и кръгозорът е голям, и небето е огромно.

Гледайте, гледайте! Видяхте ли, от небето падна звезда?… А сега тук, точно над стадиона. Погледнете де!… Ето, още една лети. По-надясно. Не там! Къде гледате, по-надясно! Днес нали е двадесет и осми юли? Моят приятел в колибката се появи също на двадесет и осми юли. Ето оттам идват те, от съзвездието Персей. Точно през тази нощ Земята пресича техния поток. Сега ще има звезден дъжд… Вижте, вижте, започва! Ето прелетяха две звездички, изгаснаха, ето три — не, четири!… Ето още една, две… Как блестят върху плюша на небето!

Ще ви кажа, че доста пришълци ще се изсипят тази нощ над Земята. Разбира се, от тези звездички, които ние виждаме, почти всички изгарят. Но онази, която падне до хоризонта, бъдете сигурни. Знайте, че след седмица, след месец ще кажат за някого: „Ама просто е като сменен! Станал е съвсем друг човек!“…

„Какво да правим с тях?“ Как какво? Не можем да върнем обратно в Космоса тези, дето са нападали. Ето тези Шуркини. Собствено, аз за това и се захванах да преподавам, а не отидох в сувенирния комбинат. Децата трябва да израстват устойчиви против пришълчеството. А ако са ги подменили, то да се възпитават и превъзпитават. Колкото повече машини, механизми има на Земята, толкова по-ясна става главната функция на човека — нравствената. По-важно става той да бъде неравнодушен, заинтересован с ентусиазъм. Ако нещо не знае, не умее, винаги ще се намери кой да му покаже. Но ако моралът му не е на висота, той няма и да пита. Ще го направи на две, на три, пък какво ще стане по-нататък, му е все едно…

Все пак не вярвате? Както искате. Само ще ви дам един съвет. Да допуснем, имате затруднение в производството, в службата или в живота. Да предположим, че сте изправен пред избор, как да постъпите. Преди да вземете решение, проверете не сте ли пришълец.

Сложете ръката на гърдите си — дали бие човешкото сърце?

Информация за текста

© Север Гансовски

Север Гансовский

Черный камень,

Източник:

Публикация:

МЛЕЧНИЯТ ПЪТ. 1984. Изд. Георги Бакалов, Варна. Биб. Галактика, No.54. Сборник разкази и повести. Съставител: Димитър ПЕЕВ. Превод: Александра КАНАЗИРСКА, Александър КЮЧУКОВ, Валентина Димитрова [Шесть гениев (1965), Идеть человек (1971), Человек, которы сделал Балтийское море (1981), Север Гансовски]. Предговор: Бие ли човешкото сърце? — Александър КЮЧУКОВ — с. 5–8. Художник: Текла АЛЕКСИЕВА. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 21. Страници: 336. Цена: 2.00 лв.

Съдържание:

[[807|Пробуждане]] — с. 9;

[[806|Винсент Ван Гог]] — с.42;

[[804|Електрическо вдъхновение]] — с.136;

[[805|Денят на гнева]] — с.160;

[[803|Черният камък]] — с.195;

Нова сигнална — с.236;

Човекът, който направи Балтийско море — с.272;

Млечният път — с.289.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-06 15:29:54