«Пробуждане»

Оттогава измина година, страстите поутихнаха, проблемът до известна степен е изяснен — между другото той и преди е бил изяснен от същия този доктор Райковски от секцията по биоинформация, който се занимава с него досега. Главният герой на тази история, Фьодор Василиевич Пряничков, е изживял вече всичко, свързано с неговото внезапно величие и падение, и се е успокоил. С една дума, случаят може да излезе на бял свят и публикуването на разказа няма да предизвика предишните вълнения, нито съжаление сред заинтересуваните лица.

По онова време обаче това бе сензация.

Нека преди всичко да запознаем читателя с личността на самия Фьодор Василиевич (или Федя, както се представя самият той при запознаване). Пряничков работи в списание „Знание и живот“, завежда отдела по антирелигиозна пропаганда. Както ви е известно, изданието е дръзко и, общо взето, всеядно — в края на краищата, с каквото и да се захванеш, всичко има отношение или към знанието, или пък със сигурност към живота. Затова в редакцията и в отдела се точи пъстър народ — като почнеш от академици и свършиш с ученици, идват дори някакви диви странници, единият от които твърдеше, че със собствените си очи видял в Таймир дупка, стигаща до центъра на Земята. Другият разпръскваше като ветрило по масата направените лично от него снимки на господа бога. Тук идват и суховати физици с прокурорска логика, и възторжени лирици хуманитари с буйна коса и петнадесет европейски езика в главата. Федя се отнася еднакво към всички независимо от възрастта, званието и заслугите, с всеки посетител бързо минава на „ти“. Не защото изпитва някакви симпатии, а просто дава да се разбере, че за него този човек няма значение. Изобщо за него никой няма значение освен онези, които той не познава лично, и тях именно противопоставя при разговор на събеседника си. Ако при него дойде Иванов, Федя ще започне да приказва за Петров и статията му, публикувана неотдавна във „Въпроси на философията“, но ако самият Петров се изправи пред очите на Федя, тогава ще стане дума, че, виж, Сидоров наистина има ум в главата, и ще бъде така до запознаването му със Сидоров.

Честно казано, той не е твърде надарен журналист. Струва ми се, че за работниците от печата трябва да е характерна способността да се запалват в работата, а видът на Федя е винаги сънлив, дори не толкова сънлив, а такъв един скучен и разочарован. Едва е прехвърлил тридесетте, но имаш чувството, че в него всичко е прегоряло и той е разбрал, че от всичко това нищо няма да излезе. А дори и да излезе, не би могъл да убеди онези, които не са съгласни. За каквото и да стане дума, Пряничков го знае, подхваща вашата тема и пред очите ви я прави на пух и прах. Обикновено си служи с два постулата — „всичко това вече е било“ и „от това нищо няма да излезе“. Вярно, не ни става много ясно, щом като „от това нищо няма да излезе“, как светът се е развил от първобитното до днешното си състояние, а щом вече „всичко е било“, защо преди половин милион години, в пещерните времена, не е станал такъв, какъвто е сега.

Федя разговаря с авторите без желание, сякаш по принуда, като при това гледа настрани и прехвърля нещо на бюрото си. Той никога не хвали дори приетите от самия него статии, затова хората не обичат да носят статиите си при него. Не се знае какво точно е направило Федя Пряничков такъв. Може би това, че мнозина искат да публикуват нещо на страниците на „Знание и живот“, и оттук главната задача на Федя е била да връща материалите, а не да ги организира. Но, от друга страна, той и в личния си живот е също такъв отпуснат.

Оженил се случайно, нито веднъж дори не казал на бъдещата си жена, че я обича. Нищо в къщи не може да го развълнува — нито обедът, нито петицата на дъщерята по аритметика. Като че ли той не изпитва никакви чувства. Дори да му покажеш чудно красиво момиче, да го почерпиш с чашка грузински коняк, да го заведеш на концерта на Рихтер или на московския шампионат по бокс да види как новак нокаутира олимпийския шампион — винаги отговорът му е едно омърлушено „добре-е“. Сякаш между него и действителността се е изправила някаква стена.

Той е среден на ръст, със също така средна външност. На оперативните и разните други събрания той или си мълчи, или е съгласен с болшинството изказали се. Общо взето, живее с половин сила, дори с една трета. Като че ли още не се е събудил.

Как можа новодошлият с раницата да попадне точно при Федя!

Това се случи на петнадесети юли миналата година. Ако си спомняте, в Москва бе адски горещо. В апартаментите със слънчево изложение направо бе невъзможно да се живее, а в сенчестите — възможно само в ограниченото пространство между вентилатора и изстудената бутилка бира. В утринните часове пътниците в тролейбуса веднага прилепваха един за друг и пътуваха към работата си като слята, споена маса, която много трудно се разкъсваше. Всеки, който можеше, бе избягал от столицата или на езерото Селитер, или на Рижкото морско крайбрежие, или в Алтай — говорят, че няколко журналисти избягали от горещините чак в Сахара. Редакцията на „Знание и живот“ също бе опустяла. В голямата стая, където освен отдела на Федя се намираха отделите по възпитанието и бита, сега зад своето антирелигиозно бюро бе останал само Пряничков.

По обяд, окончателно побъркан от жегата и читателските писма, Федя извади от джоба си таблетка поливитамин — той ги пиеше и през лятото, — опря се на бюрото и унило загледа през прозореца. Пред него се ширеше обляната от безпощадна светлина Гостинична улица. (По онова време редакцията се намираше на първия етаж на зданието на Химическия музей, чак по-късно я преместиха на края на света, където трудно можеш да я намериш.)

От метрото покрай фасадата на музея с широка свободна походка крачеше едър мъж със светлокестенява брада. Освен брадата той имаше голяма раница, беше с дебело геоложкоизследователско сако с неопределен цвят, с избелели панталони и тежки руски ботуши. Отвесните слънчеви лъчи поразяваха веднага и бяха помели от улицата всичко живо, по брадатият пристъпваше и явно се наслаждаваше от себе си и от всичко наоколо. Неговата чудовищна за такова време екипировка не го притесняваше и не му пречеше да се любува на потъналата в синкава мараня Москва.

Щом видя раницата и най-вече ботушите, потънали в праха на далечни странствувания, Федя помрачня. Той веднага разбра, че пътешественикът идва при него.

А мъжът с раницата не бързаше да се скрие на сянка. Някаква окончателно отпаднала, отпусната дама с мрежа в ръка налетя като сляпа отгоре му. Брадатият отскочи, извини се, а след това й каза, очевидно нещо толкова галантно, че дамата веднага се стегна, показа всичките си форми, гордо вирна глава и продължи усмихната с такава походка, че да ти е драго да я гледаш. Мъжът размени две думи със стопанката на будката за сладолед, известно време тя гледаше след него, после под влияние на някакъв инстинкт рязко стана и избърса с кърпа лицевата страна на своето прозрачно убежище.

От непознатия се излъчваше енергия, която се вливаше в околните. Струваше ти се, че в резултат на неговите жестове възникват нови структури на магнитните полета и гравитационни вихри. Той мина край прозореца и изчезна от зрителното поле на Пряничков, но след минута в коридора на редакцията се дочу тракането на тежките ботуши. Впрочем брадатият предупреждаваше за своето идване, като действуваше не само върху слуховите рецептори, но и върху обонятелните. Предварително замириса на ботуши, на раница, на сол, прах, слънце, на пипер, на борова смола и на още нещо, което Пряничков дори не можа да определи.

Мъжът влезе. Всичко у него бе едро, релефно, пълнокръвно. В стаята стана тясно, паркетът взе да се огъва, крехките редакционни столове отскачаха настрани. Мъжът се здрависа и се представи — Федя веднага забрави и името, и професията му — после свали раницата си от гърба, развърза я и извади отдолу, изпод връзката книги и разни други вещи, доста зацапана тънка тетрадка с кожена подвързия. Той я взе, приближи се до Федя и му каза, че би искал да публикува резултатите от някои свои опити относно съня и бодърствуването, а също така и теоретическото тълкуване на тези експерименти.

От само себе си се разбира, че Федя отблъсна тетрадката.

— Няма да мине — каза той. — Направо казано, редакционната колегия няма да го пусне. Нито темата ти е тема, нито името ти — име. Освен това не е ново. Писали сме вече и за съня, и за бодърствуването.

Мъжът го прекъсна.

— Значи, вече сме на „ти“ — замислено каза той с еклив интелигентен бас. — Поласкан съм, разбира се…

Тук той погледна Федя и сякаш сега го видя наистина: немощна ръчица заела отбранителна, позиция, сива вратовръзка върху сивата риза.

Физиономията на брадатия не бе вече добродушна, в скритите зад стъклата очи за миг се появи нещо раздърпано и отривисто. В стаята стана напрегнато като пред взрив. После всичко това се оттегли, мъжът се усмихна и отново заприлича на голям и добър мечок:

— Добре — съгласи се той. — Щом не ви харесва, няма да го отпечатате. Не държа да запазвате ръкописа, можете и да не ми отговаряте. Този проблем вече не ме интересува, чакат ме други работи.

Той отмести ръката на Федя и сложи тетрадката на ръба на масата. Бръкна във вътрешния си джоб и извади мъничко пликче от изтъркано парче вестник. С мъка успя да разгъне пликчето със загрубелите си, пожълтели пръсти и извади някакво бяло хапче.

— Това е. Ако намерите доброволец, може да опитате… А сега — той се изправи и изпъчи гърди — разрешете да се сбогувам.

Позата му бе толкова официална, че накара и Федя да стане, нещо, което бе против правилата му.

Брадатият се усмихна и окончателно заприлича на онзи галантен бохем, какъвто бе на улицата. Той приятелски тупна Пряничков по гърба така, че гръбначният стълб на завеждащия антирелигиозния отдел потрепери от първия до тридесет и третия прешлен, горещо разтърси ръката му, като чак я изкълчи, извини се, веднага я оправи, метна раницата на гърба си и излезе — може би да търси нефтено находище край Байкал, а може би да конструира апарат за пряко трансформиране на времето в пространство.

Стъпките му в коридора се отдалечиха и отзвучаха, миризмите постепенно се разсеяха.

Пряничков застана до прозореца разтърсен, разчорлен и развълнуван. Той взе тетрадката, гнусливо прелисти няколко страници. Почеркът бе ужасен, разлят, имаше разни стрелки, задрасквания и поправки, които загрозяваха текста. Федя едва успя да прочете: „Като правило повечето хора спят.“ Той изхъмка. По-нататък ставаше дума за върховите състояния и с цената на огромни усилия Пряничков прочете:

„… виждаме, че по-голяма част от върховите състояния са феномени на възприемането или приемането. Трудното е личността да се отпусне, да ги остави да проникнат, да премахне спирачките, да позволи… Тогава природата на Съществуването ни се явява в разголен вид, а вечните ценности ни се струват атрибути на Реалността…“

Следваха десет листа, изписани от двете страни с уравнения, таблици, графики, параболи и разни други. Всичко това завършваше с много дълга химическа формула, от която Пряничков успя да разбере само началото.

Федя въздъхна и си представи грижите, свързани с разшифроването и осмислянето на това бълнуване, а също и това да се намери и уговори рецензент, който да го разшифрова и осмисли.

Той въздъхна още веднъж, огледа се крадливо, запъти се към ъгъла на стаята и пусна тетрадката в кошчето за боклук. Останал без сили от решителността на това деяние, той се върна на работното си място, седна, нервно взе таблетката витамин и я глътна, като гледаше през прозореца. Погледна пред себе си и разбра, че… не я е глътнал.

Жълтото хапче си лежеше край кутийката с кламери, липсваше бялата таблетка, оставена от мъжа с раницата.

Трябваше да се изплаши, но поради отпуснатия си характер, а и заради горещините Федя не можа. Той само унило махна с ръка.

Отмина и втората половина на деня и влезе в историята без произшествия. Пряничков спокойно седя до края на работното си време. Той бе забравил вече за бялата таблетка, но когато слезе от метрото на спирка „ВДНХ“ и се запъти към дома си на улица" Кондратюк", изведнъж забеляза приятния лилав цвят, който е придобил асфалтът под лъчите на свечеряващото се слънце. Федя бе малко изплашен, защото никога не бе обръщал внимание на цвета на асфалта и си мислеше, че обикновено е сив.

За вечеря имаше кашкавал и макарони и между другото Федя забеляза, че кашкавалът е ярославски. Жена му Шура потвърди — обикновено за макароните тя вземаше костромски, но този път купи ярославски. Вкусовата проницателност на мъжа й озадачи Шура, тъй като Федя винаги с пълно равнодушие поглъщаше съдържанието на чинията, пък и бе доста трудно да се направи разлика между двата вида.

А след вечеря започнаха странни неща. Като стана от масата, Федя не се излегна в креслото, за да си почине пред синия екран, а взе да се разхожда из апаратамента. Бе доста обезпокоен. Ту измъкваше от остъклените книжни полици някой дебел том на „Детската енциклопедия“ и „обезпокояваше“ неопетнената белота на страниците му, ту с недоумение разглеждаше фаянсовия жираф зад стъклото на царствения бюфет. Седна на дивана, потри ръце, явно нещо го измъчваше, после стана и изведнъж каза, че би искал да рисува. В тяхната къща никой никога досега не бе проявявал такова желание, затова не можаха да намерят никакви принадлежности за рисуване. Но Пряничков не се успокои, взе да пита не може ли да се потърси у съседите. Дъщеря му си спомни, че тринадесетгодишният Юрка Воронин от горния етаж учи в Московското художествено училище. Пряничков се върна от щедрия Юра с лист ватманова хартия и чешки пиромолив. Той разреза листа на парчета и помоли дъщеря си да му позира. Наташа бе лош модел, непрекъснато се въртеше. Въпреки всичко Федя направи една рисунка, разгледа я, после я разкъса и я изхвърли. Втората рисунка, за която позираше жена му, бе сполетяна от същата участ, но третата с изображението на Шура можете да видите сега в колекцията на доктор Райновски. Независимо от късния час, преди да се захване с нея, Пряничков се качи при Воронини и помоли Юра да му даде някакво пособие по рисуване. Намериха едно, и то доста солидно — „Школа по изборазително изкуство“ в десет тома. Федя се върна, притиснал цяла купчина книги до гърдите си, и взе да ги прелиства.

Беше късно, жена му и дъщеря му си легнаха. На няколко пъти Шура се събуждаше и виждаше мъжа си, седнал до леглото с молив в ръка, или го чуваше да ходи от стая в стая. Сънят й бе тревожен, тя се питаше дали съпругът й не бе полудял.

Пряничков заспа към четири часа, стана в девет. Закуси набързо и още в кухнята, преди да е станал от масата, каза, че трябва да продадат бюфета.

Ако светът се бе обърнал с главата надолу, Шура щеше да бъде по-малко учудена. Бюфетът бе главната част на гарнитурата от хиляда и шестстотин рубли, спестявани дълго и самоотвержено. Разкошен и властен, в продължение на няколко години той бе предмет на техните мечти, а сега доминираше в жилището им, ако може така да се каже, като катедрала в средновековен град. С течение на времето щяха да напълнят бюфета със сервизи и кристал, без него къщата нямаше да бъде къща, нито семейството — семейство.

От очите на Шура рукнаха сълзи и опариха сапунената пяна в мивката. Тя се опита да му възрази, но се получи нещо объркано и несвързано. Федя я погали по рамото и обясни, че къщата е пълна с никому ненужни вещи, а липсват необходими. Шура не вникваше в смисъла на думите му, тя продължаваше да мънка своето, но в този момент погледът й падна върху последната му рисунка, останала от вечерта на прозореца. Несъзнателно тя взе листа, започна да до разглежда и се разхълца. Непозната гордост изпълни сърцето й. Спящата млада жена на рисунката хем приличаше, хем не приличаше на истинската Шура. Раменете и шията уж бяха същите, но те бяха обгърнати от такава топлина и поезия, каквито жената на Федя дори не подозираше в себе си.

Пряничков се възползува от краткото отстъпление и се обади по телефона до най-близкия оказионен магазин за мебели. След около четиридесет минути оттам пристигна чевръст, самоуверен красавец — заместник на директора, а на стълбата зад него въздишаха и тъпчеха на едно място като тежкотоварни коне трима хамали юнаци. Предварително с цялото си държание те показваха колко нечовешки огромен е предстоящият подвиг, и от само себе си се разбираше, че за него трябва да се плаща не по ценоразписа.

Апартаментът изглеждаше като след земетресение. Федя бе успял да изгребе от шкафа първия, външен ред книги и зад него се показаха получените по абонамент Томас и Хайнрих Ман, тритомната „История на киното“ и много други. Всичко бе разместено, по пода бяха нахвърляни списания от по-миналата година, трупани върху т.нар. „масичка за списания“, в кухнята се издигаше купчина дъски, а чичо Ваня измерваше стената на голямата стая. Той бе водопроводчик, но работеше по съвместителство и като дърводелец, и като електро монтьор, и като лъскач на подове и изобщо бе домашен работник, който с еднакъв успех (или по-точно неуспех) се захващаше с всякаква работа.

Пряничков предложи на елегантния замдиректор не само бюфета, но също и споменатата масичка, огромния шкаф за книги, лампиона с двете чашки и голямото стенно огледало. Шура искаше на всяка цена да го запази и го бранеше, както тигрица брани детето си. Но във Федя се бе появила мека, настойчива убедителност. Отначало той се съгласи с доводите на жена си, после ги доразви и на края излезе, че огледалото без полза виси в тази малка стая, само заема място и отклонява безцелно умствената енергия. Мекотата в неговия глас бе непривична за Шура, защото преди те двамата се съюзяваха само против нещо — например против липсата на топла вода.

В края на краищата Шура вдигна ръце. И докато замдиректорът пишеше квитанции и хвърляше призивни погледи към Пряничкова-старша и дори безсъзнателно към дванадесетгодишната Наташа, тримата богатири със стенания и вопли се заеха с бюфета. Те спореха ожесточено, силно се оплакваха и човек можеше да си помисли, че нито веднъж в живота си не бяха изнасяли от апартамент нещо по-голямо от табуретка. Бюфетът премина на стълбището и лекотата, с която бе извършено преместването, бе удивителна.

В същия момент се появи един скромен работник от антикварната книжарница. Шура дори не си спомняше кога мъжът и го бе извикал. Федя даде на специалиста по книгите „Детската енциклопедия“, „Историята на киното“ и десетина дебели подарени книги, като „Младежта в изкуството“ или „Балетът на Болшой театър“. Той щеше да даде и томовете на Томас Май, но отвори едната от книгите на случайна страница, замисли се и ги сложи настрани.

Сред този разгром Шура имаше чувството, че се намира на някаква гара, от която самата тя не заминава. Не знаеше къде да седне, къде да застане. Непрекъснато местеха нещо към нея и предупредително викаха. Чичо Ваня тракаше с чукчето. Федя търчеше с разтвор от кафеникав байц. Но когато изнесоха мебелите, когато изправиха до стената набързо сглобените рафтчета, в апартамента изведнъж стана не само просторно, но някак си подмладено и странно свободно.

Но с това реформите не свършиха. Пряничков се занимаваше с продажбата невнимателно, подписа квитанциите, без да ги прочете, а парите за книгите прие, без да ги брои. Той се стремеше към нещо, вътрешно не беше вече тук и след като се разплати с чичо Ваня и даде на ридаещите атлети десетачка, която веднага ги успокои, Федя се запъти към центъра. Не към редакцията, защото днес бе неговият личен почивен ден, а към магазините. В къщи се върна със статив, скиците, кутия с маслени бои, рамки с платна и още някакви пакети, съдържанието на които се изясни на Шура и дъщеря й по-късно.

Беше едва два часът, денят бе ослепително слънчев. Федя бързо сложи статива до засенчения с щора прозорец, изправи рамката и се захвана за работа, като непрекъснато се консултираше с „Школа по изобразително изкуство“. Домашните му разбираха, че той иска преди всичко да постигне прилика между нарисуваното на платното и обекта, който рисува. Стативът му се стори неудобен, той бързо го преправи с помощта на няколко дърводелски и шлосерски инструмента, купени от улица „Киров“. Бързината, с която той почна и свърши поправката, порази жена му. При него бе изчезнало разстоянието между решението и действието — щом намислеше нещо, веднага го изпълняваше.

След това Шура отиде на работа в Централната телеграфна станция, а Наташа се присъедини към Федя. Успехите на дъщеря му не бяха големи, но Федя прогресираше с учудващо темпо. Надвечер вече ти се искаше да пипнеш нарисувания от него молив, а чашката до него толкова живо, толкова релефно изпъкваше от платното, че ти се струваше — ей сега ще падне и ще се пръсне.

И все пак крайната цел на Федя не беше приликата. Когато жена му се върна в полунощ, ползувайки се все от същата „Школа“, Пряничков се учеше да рисува дълбоко синьо небе, както в картините от Италианския ренесанс, а също и отчетливи части на здания по подражание на Канапето. Той явно копираше от репродукциите и Шура видя, че се получава.

На следващия ден — бе вече събота — Федя стана в шест часа и извънредно съсредоточено нарисува за три часа въображаем пейзаж с пътници. Кой знае защо пътниците бяха облечени с червени трика и приличаха малко на клоуни или може би на представители на извънземна цивилизация, чийто звездолет не се беше събрал на картината. Пряничков бе толкова погълнат от работата, че едва когато завърши платното, сякаш се събуди и осъзна къде се намира. Стана, разходи се из стаите, като си свирукаше, после целуна дъщеря си по темето, закуси и дори похвали мекия орловски хляб. Домашните му не бяха го виждали така оживен.

Обхванат от предишната енергия, Федя покри картината с бързосъхнещ лак-фиксатор и се запъти към Преображенския пазар, където, скрит зад зеленчуковите лавки, се намира оказионен магазин, в който се продава всичко — като се почне от износени обувки до произведения на изкуството. Оценителят хареса пейзажа и му предложи петнадесет рубли. Пряничков подаде паспорта си, тук стана ясно, че той е и авторът на картината, и оценителят му я върна и го посъветва да отиде в изкупвателния фонд към Министерството на културата на РСФСР. Федя не отиде веднага на площад „Ногин“, а вместо това около половин час човърка своето произведение в къщи, нагря го и го опуши на газовата печка. Когато то придоби достатъчно изтъркан вид, Пряничков извика такси и отиде в антикварния магазин на улица „Гостинична“. Там, в мазето, седеше съвременна девойка с квадратни очила и с къса пола на квадрати, тя не се докосна до пейзажа, а каза на Федя да го подпре на стената, после кръстоса крак върху крак и взе да го разглежда отдалеч минута-две. На края категорично отнесе работата към втората третина на XVIII век. Червените клоуни малко я смутиха, тя извика още един специалист, двамата поспориха известно време, без да се доближават до картината, като преминаваха от руски на френски, немски и английски и презрително игнорираха мълчащия Федя. В края на краищата „Пейзажът със замък и пътници“ бе оценен за двеста и шестдесет рубли и бе изложен с табелка „Ч. школа“, което ще рече, че не са известни нито авторът, нито държавата, нито епохата. Федя още се въртеше из изложбената зала и разглеждаше старинните свещници и другите интересни неща, когато някакъв турист с велурени шорти посочи с пръст клоуните. Веднага всичко бе заприходено, записано и балансирано. Пряничков получи парите си и се запъти към пресечката „Черкаска.“

На улица „Кондратюк“ той се върна в три часа и нареди на домашните си да си приготвят банските костюми, защото заминават за Ялта. Билетите за самолет са вече купени.

Ето го летището, белоснежния „ТУ“, усмихнатата стюардеса. В Симферопол се качиха в кола, а край Алушта морето се бе простряло до хоризонта като синя стена. Нощуваха в частна градина на дъсчени легла, узрялото грозде — по рубла килото — висеше по лозите, а вълните до сутринта шумоляха върху ситните камъчета, подравяйки брега.

През деня на плажа Шура плахо попита защо са дошли тук. Мъжът й отговори — за да й достави удоволствие. Тогава Шура каза, че пътуването струва твърде скъпо, а Федя й възрази, че на света няма нищо прекалено скъпо за жена като нея.

Вечерта гумите на колата засвистяха, зад гърба им постепенно останаха Гурзуф, Артек, Бахчисарай. Шура седеше отпред до шофьора, вятърът пилееше косите й. Тя си мислеше каква ли такава жена е. Лицето й имаше загадъчен вид като на Лариса Огудалова във филма на Протазанов „Без зестра“.

Югът на Съветския съюз отново легна под краката им, този път на дълбочина осем хиляди метра. Започна да се стъмва. Светлините на Москва като Млечния път се бяха пръснали по хоризонта. На улица „Кондратюк“ те пристигнаха през нощта, а апартаментът, без гарнитурата, разоран и празен, им напомняше жилище на гений.

В понеделник в девет часа сутринта Федя излезе от къщи и светът го удари с цвят, звук и аромат. Асфалтът бе не просто виолетов, върху него преливаха и лъщяха червени, жълти, кафеникави оттенъци. Там, където локвичките от нощния дъжд бяха поизсъхнали, асфалтът бе като камък, а на слънце ласкаво се огъваше под обувките. В небето, разляло се над просторното преддверие на всесъюзната изложба, се въздигаха облачни замъци. Сияеха кръстовете на старинната църква край хотел „Златен клас“, върху обелиска имаше устремена към Космоса ракета, а някъде на заден план синята игла на телевизионната кула потъваше в сивотата и синевата. Към автобусната спирка вървеше дългокрако момиче, което приличаше на лирична поема, а по зелените площи като мънички стихчета се гонеха утрешните първокласници. Празнуваше се забележителен юбилей — точно сто милиона дни бяха изминали от онзи момент, който бе проехтял над задимените пещери преди сто милиона дни. И в същото време всичко едва сега започваше. Далечното минало бе стигнало дотук, оттук нататък започваше бъдещето.

В редакцията нямаше никой. Пряничков отключи стаята със собствения си ключ и веднага тръгна към кошчето за боклук. То бе празно, също така чисти и дезинфекцирани бяха тежките железни сандъци в задния двор. Метачът му съобщи, че пълните ги извозили в шест часа сутринта. Федя направи справка за местонахождението на сметището и отиде в Хворостино. Той все още се надяваше, но когато таксито спря на края на огромното поле, сърцето му се сви. Надалеч, докъдето ти стигаха очите, се извисяваха планини от боклук, ръмжаха някакви машини, извършваше се титаническа работа,за връщане на градските отпадъци отново в сферата на производство и потребление. За да намериш тук нещо определено, би ти потрябвало време, съпоставимо само с времето на съществуване на Слънчевата система. Пряничков разбра, че търсенето няма смисъл — тетрадката, донесена от мъжа с раницата, практически вече не съществуваше.

Но го чакаше работа. Той се върна в редакцията, сложи машинката на масата, свали сакото си и без да вдигне глава, отговори на всички читателски писма, които се бяха натрупали от последния сериозен разговор в кабинета на главния редактор. Това бе каскада, водопад. Износената немска „Оптима“ тракаше и дрънчеше час подир час, готовите листи се бялваха във въздуха и изскачаха от валяка в интервал от шестдесет секунди. Толкова пълна симбиоза между човек и пишеща машина никой в редакцията не беше виждал. Завеждащият литературен отдел, дошъл да изпушат по цигара, застина с отворена уста, а патилият и препатил замредактор само поклати глава и затвори след себе си вратата.

Но главното бе не толкова в бързината на печатането, колкото в изобилието от мисли. Всеки от нас чете в живота си безкрайно много и не си спомня почти нищо от прочетеното. А Федя изведнъж си спомни цялата бездна от концентрирана и редактирана премъдрост, затворена в печатно слово; лавината от редове, която в по-голямата си част като насапунисана се плъзва по нашето съзнание, му се откри и се ширна в очакване. На Пряничков му оставаше само да отхвърля ненужното. Станал самият енциклопедия и дори библиотека, той можеше да цитира който и да е класик от което и да е място, без да забрави онова, което бе напечатано на парчето от „Вечерна Москва“, с което майка му бе завила закуската в шести клас.

Безграничният извор на знанието висеше и се люлееше над главата му — ако искаш, пусни го на тънка струйка, ако искаш — като от пожарен кран.

За двеста минути, като регулираше напъна на собствените си и чужди мисли, Федя отговори на сто и двадесет писма. По-късно няколко отговора бяха публикувани като статии в различни вестници, петнадесет от най-обширните излязоха в отделна брошура под надслов „Боговете живеят на земята“.

Освен това същия ден Пряничков направи първото си изобретение, нарисува нова картина и се научи да свири на пиано.

Работата с изобретението стана така. Федя отпечата последното писмо, извади изпразненото чекмедже и го изтупа, протегна се и в този момент при него влезе посетител.

Пряничков веднага стана, здрависа се и се представи, после запита за името и презимето на влезлия, предложи му да седне, а самият той се настани отсреща. Посетителят излезе пратеник на сектантската община в град Защатск. Той бе донесъл за разглеждане парче от доспехите на Георги Победоносец. Федя повъртя в ръцете си потъмнялото поресто парче метал, помисли малко и предложи да отидат в Института по металите, за да определят приблизително кога е било претопено. Веднага се обади, където трябва, двамата отидоха в института, а там казаха, че парчето е част от казахски котел за варене на бешбармак. Обстановката в научноизследователския институт, а още повече доброжелателността на Федя така объркаха пратеника, че той още на място се отрече от грешните си вярвания и сега е един от най-добрите антирелигиозни пропагандатори в защатския отдел на „Знание“.

В института Пряничков се запозна със сътрудник от лабораторията по износване на металите. Заприказваха се и влязоха заедно в една голяма стая.

— Ето тук работя — обясни сътрудникът. — Подлагаме образци от металите на натоварвания с различни амплитуди, а след това изучаваме структурата на пречупеното място. Но всичко това е празна работа. Разбирате ли, пружината може сто хиляди пъти да се огъва в една или друга посока, а после се чупи. При това неочаквано. Ала когато започне износването, би трябвало да настъпят предварителни структурни промени, но ние не сме в състояние да ги усетим.

В това време Пряничков разглеждаше лабораторията.

— Ами как обработвате образците, разтърсвате ли ги? — попита той.

— Да. С ултразвук.

Виждаше се и апаратурата — черната кутия на генератора. Вибраторът бе поставен отделно в маслена баня.

— Ами това какво е?

— Това е апарат за рентгеноструктурния анализ. С него разглеждаме мястото на пречупване.

Пряничков нервно се завъртя из стаята, после попита:

— Имате ли триод за високо напрежение?

Накратко казано, той предложи да се синхронизират импулсите на рентгеновото излъчване с ултразвуковите колебания на вибратора. Нужно бе лъчите да хващат пружинната само в момента на най-силно отклонение; тогава тя изглежда неподвижна и могат да се наблюдават постепенните изменения на структурата. Патентът за „Способа за получаване на лауерограма на твърдо деформиран кристал“ бе издаден по-късно с номер 700505 и стана първият от четирите, връчени на Пряничков през онази паметна година.

Но понеделникът не свърши с това, беше едва пет часът.

След като се сбогува с въодушевения сътрудник от лабораторията и след като изпрати от Казанската гара преобразения сектант, Федя се върна в къщи и седна пред статива. Тъй като бе продал нарисуваната от него картина, той сметна, че подготвителният период е свършил, и се зае с нещо лично. Колкото и странно да е, той не използуваше нищо от наученото, тоест от класически синьото небе и дори от усвоената илюзия за прилика. Шура и Наташка видяха как върху платното постепенно възниква кътче на столицата през ранна пролет, когато снегът все още не се е стопил, храстите край трамвайните релси стърчат оголени, а перспективата на улицата е забулена от мътен въздух. На платното бе утрин, работническа и служеща Москва пътуваше към работните места, през мъглата изплуваха автобуси, тролейбуси и единственото ярко петно бе светлинната на светофара. Шура позна, че това е Проспектът на мира край Новоалексеевска. Нямаше особени белези за времето, но се усещаше, че е именно през тази година, в епохата на спокойния труд, на семейните и битови радости, на някакво отмерено съществуване и набиране сили преди нов скок.

Работата бе небрежна в детайлите, но се възприемаше като единно цяло. Пряничков я нарече „Пътници от метрото“, названието й подхождаше, макар там да нямаше никакво метро. „Пътниците“ се намират сега в зала №49 на Третяковската галерия, където читателят може да им се любува, ако, разбира се, посещението му не съвпадне с откриването на поредната изложба — в последните зали експозицията често се променя, нещо слагат, нещо свалят, в нищо не може да си сигурен.

Федя рисува до осем, а в осем при Наташа дойде учителката по музика. В голямата стая на Пряничкови имаше пиано „Рьониш“, на което дъщерята на Федя вече трета година чукаше „Старинната френска песничка“ на Чайковски, без да има сили да напредне. Тези занимания се разглеждаха в семейството като изпълнение на някакъв обществен дълг, на съпрузите се изплъзваше емоционалната страна на музиката, те дори не чуваха звуците по време на урока.

Сега Федя чу. Той взе да поклаща глава пред своя статив в такт на изпълнението и да мръщи вежди при грешките на Наташа. Когато определеното време свърши, Пряничков стана, премести стола си до пианото и попита откъде всъщност започва обучението. Учителката Ивета Митрофановна бе млада и се страхуваше от родителите на учениците си. Тя неуверено показа как се записват нотите върху редовете и разположението им на клавиатурата.

— По-нататък — каза Федя и се премести по-близо до инструмента.

— Какво „по-нататък“? — попита Ивета Митрофановна.

— Какво идва после?

— После се стремя ученикът да ги запомни.

— Аз ги запомних — кимна Федя.

Учителката го погледна недоверчиво.

— Тази нота коя е?

— Ла диез от горната октава. Тя може да бъде и си бемол.

— А тази?

Федя отговори.

— Какво пък — Ивета Митрофановна за миг се замисли. — Следват гамите в до мажор и сол минор с всяка ръка поотделно и двете заедно. Постановката на пръстите…

Тя изсвири гамите на малката октава и Пряничков ги повтори веднага — първата също така бързо като учителката, а втората още по-бързо.

Ивета Митрофановна го попита:

— Почакайте, да не би да сте учили пиано?

— Не, честна дума, не. — Пряничков бе ужасно развълнуван и целият трепереше. — Хайде да продължаваме, моля ви.

И в гласа, и на лицето му имаше такова чистосърдечие, че Ивета Митрофановна му повярва. Тя прерови тънката пачка ноти в тетрадката си.

— Добре, ще опитаме нещо по-простичко.

Наташа, която стоеше само от вежливост, полекичка отстъпи и отиде на гости на приятелката си. Шура отиде в кухнята. Тя чуваше гласовете на учителката и на мъжа си: „Във фа диез мажор знаците ще бъдат вече шест“ — казваше Ивета Митрофановна. „Ясно, ясно“ — съгласяваше се Пряничков. После се чуха думи като „стакато“, „пианисимо“, „сфорцандо“. Пианото дишаше все по-широко, по-плътно, с пълни гърди.

В единадест без десет Ивета Митрофановна погледна часовника си, облегна се на стола, после уплашено се втренчи в Пряничков.

— Знаете ли, че за два часа ние с вас минахме петгодишния курс!

Федя кимна, трепетно взе сборника „Избрани творби за пиано“ и го отвори на Щраусов валс. Пошепна, гледайки в нотите, наклони се напред, вдигна ръце и…

И влезе настроението. Самата безгрижна Виена се появи в стаята, почувствува се епохата на изтънчените нрави, остроумието и кокетството. Танцуваха весели кавалери и момичета с дълги рокли. Дръзкото лекомислие неочаквано се сменяше от изискана учтивост, загадъчната плаха мечтателност плетеше своя напев, после изведнъж отстъпваше място на искрящото веселие. Балът продължаваше, летяха пламенни погледи. После танцьорите се умориха, свещите взеха да гаснат и на края угаснаха съвсем.

Поразен, Федя внимателно свали ръцете си от клавишите, огледа се — струваше му се, че пианото изобщо не е вземало участие в това, което се случи. Учителката дрезгаво се изкашля в тъмнината, застаналата до вратата Шура въздъхна.

Долу на улицата някой тихо приказваше, по съседната улица тихо скърцаше и свиреше нощният тролейбус, по пресечката прогърмя уморена извънградска кола, бързаща към далечния гараж, и като отзвук, едва чуто в стаята шумоляха дрехите на разотиващите се танцьори… Миналото се свързваше с настоящето, плоският свят стана обемен.

На следващата вечер Пряничков бе прослушан от мъжа на Ивета Митрофановна, млад бледен музикант-изпълнител с разрошена коса. В сряда Федя на два пъти свири пред почтените преподаватели в консерваторията, там го мъкнаха и по методическите кабинети. В четвъртък се обадиха от консерваторията и самият Чернокостелски предложи на Пряничков открити концерти и турне по Съветския съюз.

Но той не се занимаваше само с музика. Във вторник домъкна в къщи купен изгодно за триста и петдесет рубли миниатюрен струг, а на следващия ден — пишеща машина. Същата вечер той вече работеше нещо на струга, а в четвъртък вечерта неочаквано написа етюд за Балзак.

В маниерите му на общуване с авторите в редакцията се появи нещо от княз Мишкин на Достоевски. Пряничков се стремеше да се слее със събеседника, напълно да застане на неговата гледна точка и едва тогава започваше да размишлява, непрекъснато се консултираше с опонента и се радваше дори тогава, когато стигнеше до извод, напълно отричащ онова, от което бе започнал. Той бе готов толкова сериозно да приеме дори най глупавата забележка, че на мнозина чак им ставаше неудобно. А Федя не го забелязваше, смееше се, когато изпадаше в неудобни положения. Изведнъж престанаха да съществуват лошите статии, във всяка Пряничков намираше по нещо интересно, двамата с автора го извличаха и ако материалът не бе подходящ за списанието, съветваше къде да го занесат. Хората се извървяха в антирелигиозния отдел за една седмица. Пряничков обезпечи материали за цяло полугодие. По време на едно производствено съвещание замдиректорът поиска да се приеме резолюция, че именно благодарение на усилията на Федя „Знания и живот“ са се издигнали на нова висота.

Работата на Федя вървеше леко. Сутрин, след закуска, той с цялата си душа се стремеше към редакцията, а към пет и половина започваше радостно да предугажда какво ли го очаква в къщи.

Къщата на Пряничкови неудържимо се променяше. Апартаментът заприлича на нещо средно между ателие на художник и ремонтна работилница. До първия статив се изправи втори, на Наташа ескизите се смесиха с шлосерските инструменти, на масата имаше акварелни и маслени бои, на пианото лежаха разтворени ноти. В миналото паркетът бе предмет на непрестанните грижи на Шура, сега той бе зацапан, пролуките бяха пълни с железни стърготини. Към осем часа идваха специалисти от Института по металите, музиканти, доведени от мъжа на Ивета Митрофанова, художници, журналисти. Често идваше един ученик-математик от университета, той говореше леко изкривил шия, сякаш виждаше своите и чуждите съждения на тавана или на небето вече отразени и абстрахирани. Идваха Гроднини на сектанта от Защатск, после познати на роднините и роднини на познатите. Това бяха чудесни вечери. Звучеше пианото, имаше конкурси за най-добър ескиз или карикатура, разпалваха се дискусии за съдбините на човечеството, рецитираха се стихове, понякога дори съчинени в момента. За час тук се изказваха толкова умни неща, колкото не биха се чули у предишните Пряничкови за цяла петилетка. Художниците учеха Наташа да рисува, пианистите й свиреха съвременни песнички. И Шура също стана по-отворена. По време на споровете очите й съчувствено следяха говорещите един след друг, дори понякога бе готова да каже нещо, но винаги някой в стаята я изпреварваше. Тя само ласкаво поглеждаше този човек, всички много я харесваха.

Към дванадесет, след като изпратеха гостите до метрото, Федя помагаше на жена си да измие съдовете. После двамата стояха надвесени минута-две над заспалото момиче. Шура оправяше леглото, а Федя още известно време бродеше из стаите. Пространството и времето бяха безкрайно съдържателни. Нощната квартира изглеждаше съкровищница от предмети, всеки от които би могъл да служи за модел на шедьовър. Велика мъдрост се криеше в непрочетените книги по лавиците. Искаше му се да рисува, да тласне напред замисленото изобретение, да съчини кантата.

Денят стана по-вместителен. Пряничков спеше по три часа.

През времето от петнадесети до двадесет и девети юли той оформи четири патентни заявки в Държавния комитет по изобретенията, нарисува три живописни картини, около четиридесет рисунки и една линогравюра. Има два концерта за пиано в Малката зала на консерваторията, написа осем статии, сценарий за рисуван филм, текст към номера с боата в цирка и одобри съседите от етажа, подали молба за развод. Започна да пише роман, да доказва теоремата на Ферма, да учи жена си на английски, да копае в двора басейн. Човекът Фьодор Пряничков вървеше по небесата, облян от светлина.

А после всичко свърши.

Тоест не веднага. В понеделник, на двадесет и осми, Пряничков седеше в стаята си сам и запълваше обедната си почивка със съставяне тезиси към доклада на московското прогностическо дружество „Нравствеността — производствена сила“. Той написа фразата „Бъдещето не може да се предскаже, то може само да се направи“ и изведнъж му стана скучно.

Това бе нещо като вълна. Улицата зад прозореца потъмня, стори му се, че крачеха не хора, а болести и неразположения. Всичко избледня, стана двумерно. Пряничков частично оглуша и се озова в някакъв вакуум. Докладът не беше вече интересен. Федя премести листа, прозина се. Помисли си, че горещините все не свършват. Спеше му се.

Всичко това продължи около минута, после вълната се отдръпна. Светът наоколо оживя, отново, стана място за работа и победи.

Но Федя бе осъзнал предупреждението. За секунди прибра тезисите в чекмеджето и без да губи нито минута, изтича при редактора и го помоли да го освободят от работа. След като обходи няколко книжарници, той се втурна към магазин „Реактиви“ на улица „25 октомври“. Докара в къщи малка химическа лаборатория и петнадесетина книги по органика, биология и медицина. През нощта прелисти няколко хиляди страници, съсредоточи се, за да си спомни онези редове и абзаци, които успя тогава да прочете в кожената тетрадка, а после се зае с опитите. Той разбираше много добре заплашващата го опасност, претегляше, смесваше, кипваше, дестилираше, изпаряваше, подгряваше и към три часа видя, че успехът е близо. Дългата формула бе написана на лист от тефтерче, на дъното на колбата се бе утаило някакво бяло вещество.

Федя въздъхна щастливо и уморено. Свиреха невидими оркестри, свръхзвездите избухваха в далечните кътчета на Вселената.

Той вдигна ръка, но в този миг светът започна все по-стремително и по-стремително да се стеснява, докато се ограничи в ниската, задушна, лятно гореща стая на улица „Кондратюк“.

Лицето на Федя се промени, той гнусливо издаде устни, с неудоволствие погледна колбата. Протегнатата ръка се отпусна.

Шура се върна в шест, млада, оживена, с нова прическа, отвори вратата със своя ключ. В голямата стая мъжа й го нямаше, масата бе отрупана с колби, реторти, спирални тръби, миришеше на химия. Шура мина в малката стая.

Пряничков седеше пред покрития с прах от последните седмици телевизор и тъпо гледаше в екрана. Имаше футболно предаване. Безликите фигурки бягаха, светлото петно се местеше. Чуваше се монотонният глас на диктора: „Парамонов… Петров… Пас към Макаров… Отново Парамонов… Петров…“

Това беше краят.

Усетил дишане зад гърба си, Федя погледна съпругата си с унил поглед и без да поздрави, каза:

— Ти… такова… Прибери там.

Шура веднага разбра всичко, отстъпи крачка назад, тихичко се преоблече зад шкафа. После зазвънтяха химически съдове, изхвърлени в кофата. Листчето с формулите привлече вниманието на Шура, тя надникна с него при мъжа си.

— Това също ли да го изхвърля?

Пряничков нито се обърна, нито проговори.

Шура изхвърли една кофа, втора, трета — най-тежки бяха тубичките с бои, бутилчиците с разтворители и фиксатори. После тя се захвана с миенето на пода.

През следващите дни от само себе си се разнесоха, изчезнаха инструментите и нотите, единият статив, другият. Стругът се пресели на Преображенския пазар. Малко по малко се завръщаха мебелите. Когато Наташа се върна от пионерски лагер, етажерката за книги, лампионът с двете чашки и голямото стенно огледало отново бяха по местата си, а в края на август тържествено влезе и се възцари бюфетът.

С двойнствено чувство гледаше Шура как плачливите богатири вкарват тази грамада. Някаква лека тъга тревожеше сърцето й, но заедно с това не беше лошо да можеш да кажеш, че „и у нас всичко е като хората“ — та нали ленивият, спокоен сън за разума също има своите лукави предимства.

Вярно, още около месец по инерция пристигаха гранките: последните коректури на статиите и разказите; телефонът в антрето се късаше да звъни; канеха Пряничков на обсъждания; пощенският раздавач носеше покани от филхармонията; покани от Съюза на художниците, Всесъюзното театрално дружество и „Диафилм“.

Но всичко това се отнасяше до предишния Федя, който вече не съществуваше. Днешният отказваше безапелационно на всички покани, подписваше коректурите, без да ги погледне, и се интересуваше само от датата на изплащане на хонорара. Няколко вечери все още идваха новите познати, но Федя гледаше гостите с такава упорита подозрителност, че скоро тези посещения прекъснаха. Сега в квартирата на Пряничкови момичето им се свива да учи уроците си в ъгълчето на полираната маса, като отгръща покривката. Шура прекарва съботите и неделите в грижи за многобройните лакирани повърхности. Лъщи намазаният под, роднините, дошли на гости веднъж в тримесечието, задължително свалят обувките си в антрето, сякаш влизат в джамия, седят мирно и мълчат.

В редакцията на „Знание и живот“ отново си мислят, че би било добре Пряничков да се премести в друго списание. Не зачита авторите за нищо, а ако се опитват да възразяват на неговите „Това вече е било“ и „Нищо няма да излезе“, казаното от тях пада долу, в ямата на съзнанието му, меко и без звук, като парцал, и се събира там в неподвижна, разхвърляна и мрачна купчина.

Федя не обича да си спомня епохата на краткия си полет. Не можеш да го накараш да отиде в Третяковската, отказва да чете публикациите си от онова време. Изобщо внезапното му увлечение към изкуствата, готовността да помогне на всеки и да се интересува от всичко му се струват сега някаква глезотия.

И само много рядко, когато е сам в стаята и по радиото звучи наистина прекрасна музика, го обзема някакво безпокойство, малките му очички се разширяват, в тях се появява молба и мъка като на куче, което иска да принадлежи към света на хората, но разбира своята безсловесност и се измъчва от това. Нещо е заключено в душата му, то е отъпкано, оградено е с железни обръчи от онези простори, в които би се превърнало в чувство, мисъл и действие. Това е историята, станала с Федя Пряничков. Тя ни насочва към някои размисли.

Би било интересно във връзка с това да си спомним опитите на доктор Райковски, започнати доста преди появяването на брадатия непознат в Москва. Райковски е хипнотизирал доброволци, в това състояние им предлагал да рисуват и за няколко сеанса хората, подложени на проверка, достигали равнището на завършилите средно художествено училище. Ако с някои от тях не ставало нищо, Райковски започвал да обучава този човек по музика или нещо друго и в резултат стигнал до извода, че хората трябва да се делят по групи не според способностите си — един талантлив, друг не, — а според това, как, в каква форма е по-удобно на всеки от тях да реализира възможностите си.

Не е изключено чрез хипнозата на доброволците докторът да разкъсва именно онези железни обръчи, които таблетката разруши за известно време у Федя.

На Райковски принадлежи мнението, изказано естествено без всякакво абсолютизиране, че хипнозата е не толкова сън, колкото пробуждане. С тази мисъл той е изпреварил брадатия, написал в тетрадката си, че повечето от хората спят.

Ами ако това наистина е така?

Ако мнозина от нас всъщност спят не само през нормалните всекидневни седем-осем часа, а в по-широк смисъл? Та нали, по всяка вероятност има такива нещастници, които преживяват целия си живот в някаква дрямка, затворени, въпреки че уж правят всичко, което трябва да прави човек. Завършват училище или ВУЗ, раждат деца, работят някъде и понякога ги поощряват, но те така и не се събуждат.

В същото време си задаваш един въпрос. Щом Федя можа така да разцъфне, след като глътна една таблетка, защо всички да не могат да сторят това, дори ние с теб, многоуважаеми читателю?

А от друга страна, нима химията е задължителна, нима без нея не може? Нали Наташа, дъщерята на Федя, се събуди? Нещо в нея прещрака, тя се пробуди, измести се от своята „Старинна френска песничка“, тръгна напред и с всеки отминал ден все по-уверено върви. Една такава слабичка, но щом седне на инструмента… Пряничкови се отказаха от уроците по музика, защото те напомняха на Федя за миналото. Но Наташа сама се среща с Ивета Митрофановна, а наскоро нейният мъж, разрошеният музикант, заведе момичето в института „Гнесини“, там я прослушаха и казаха, че ще я приемат.

С други думи, няма ли нещо такова в съвременната атмосфера, което само по себе си започва да открива и буди по някой друг в самите нас? Може би не трябва да обвиняваме в предателство брадатия здравеняк, оставил изобретението си да загине — между другото него го търсиха, но така и не го откриха. Възможно е той напълно съзнателно да е направил тази демонстрация, а после да е оставил процеса да протича самостоятелно — решил е, че възможността да получиш способности от таблетка може да се стори някому унизителна.

Работата сигурно е в това, че в течение на стотици хиляди години природата е подтискала човека, трябва ли да се учудваме тогава, че в него е затормозено или частично спи нещо добро? Но всичко това е вече зад гърба ни, новото се е родило и не е ли време всички окончателно да се събудят.

Какво толкова ни затруднява?…

Информация за текста

© Север Гансовски

Север Гансовский

Пробуждение,

Източник:

Публикация:

МЛЕЧНИЯТ ПЪТ. 1984. Изд. Георги Бакалов, Варна. Биб. Галактика, No.54. Сборник разкази и повести. Съставител: Димитър ПЕЕВ. Превод: Александра КАНАЗИРСКА, Александър КЮЧУКОВ, Валентина Димитрова [Шесть гениев (1965), Идеть человек (1971), Человек, которы сделал Балтийское море (1981), Север Гансовски]. Предговор: Бие ли човешкото сърце? — Александър КЮЧУКОВ — с. 5–8. Художник: Текла АЛЕКСИЕВА. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 21. Страници: 336. Цена: 2.00 лв.

Съдържание:

[[807|Пробуждане]] — с. 9;

[[806|Винсент Ван Гог]] — с.42;

[[804|Електрическо вдъхновение]] — с.136;

[[805|Денят на гнева]] — с.160;

[[803|Черният камък]] — с.195;

Нова сигнална — с.236;

Човекът, който направи Балтийско море — с.272;

Млечният път — с.289.

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2006-08-06 16:29:20