«Лебедова песен»

Роджър Зелазни Лебедова песен

Това произведение ми го поиска Байрън Прайс за «Планетите» — том с твърди корици на «Бантам». Поради странно недоразумение, в което участваха двусмислено писмо, обърканият ми адрес в следващото писмо и мое кратко пътуване, бях останал с впечатлението, че от мен се иска по-скоро есе, отколкото белетристично произведение. Така че написах есе. Всъщност то доста ми хареса. Последва телефонно обаждане и въпрос за писмо, което никога не бях получавал и в което специално било обяснено, че им трябва разказ. Нямах обаче намерение да пиша две неща на цената на едно. И така се появи хибридът, който включваше части от есето в разказ. Обект беше планетата Сатурн…

Сатурн, следват два века…

Седях на каменен насип, изграден зад къщата ми, и гледах към нощното небе. Мислех за Сатурн какъвто е сега и какъвто би могъл да бъде. От Сангре де Кристос[1] на североизток духаше хладен вятър. Нещо се хранеше в дерето зад мен — може би койот или бездомно куче. Над мен звездите се движеха незабележимо по гигантската си окръжност.

Център на система от спътници и на няколко пленяващи въображението пръстена, Сатурн вероятно малко се е изменил — с изключение на положението му във вечността. Но следващите двеста години вероятно ще бъдат съдбоносни за историята на човечеството, което, след като прекрати саморазрушението си и масирания технологичен упадък, вероятно ще разпростре влиянието си над Слънчевата система. Какво бихме могли да искаме от това първично кълбо газове? Какво бихме могли да намерим там?

Живея на хребет, където чувам и усещам всички ветрове. Когато започнат дъждовете, те се оттичат бързо. Точно затова домъкнах камъни и направих насипа — за да предотвратя ерозията на задната стена на къщата ми. С това промених пътя на оттичащите се води. Образуваха се нови корита. В резултат на съседско оплакване пред градската управа изкопах преградна канавка, за да реша проблемите, които моят насип бе създал. Канавката вече не беше проблем, от който някой би могъл да се оплаче, макар че направи възможно развитието на някои растения за сметка на други. Но съм израснал в сянката на Депресията и помня купоните по време на Втората световна война. Растях с чувството, че е почти грях да се хаби храна. Хвърлям всички отпадъци в дерето, за да ги включа обратно в хранителната верига на природата. Гарваните кръжат, ако има кокали, и накрая се спускат, за да оберат парченцата месо. По-късно нещо отнася самите кости. Трохите хляб бързо изчезват.

Така всеки ден по безброй начини променям света около себе си. Тези лични промени са дреболии, едва ли се вписват в мащаба на измененията, причинени от индустрията или от големите правителствени проекти. И все пак от сбора на всички причинявани от нас промени — като се започне от изгарянето на Амазонските гори, за да се освободят пасища за добитъка, който пълни нашите хамбургери, та до хвърлянето на няколко корички на местните птички — резултат е явлението, наричано понякога фактор на Карсън — понятие, носещо името на Рейчъл Карсън[2] и употребено за първи път от писателя Уилям Ашуърт за обозначаване на непредвидените вторични въздействия на първоначално предизвикани от човека промени върху части от нашата планета.

И все пак дори и при тези обстоятелства не съм човек, който би желал да види този или който и да е друг свят опакован в прозрачна пластмаса, за да ползва бъдещите планетарни археолози. Промените са неизбежни. Алтернативата им е смърт. Еволюцията все повече и повече се превръща в продукт на собствените ни действия или бездействие. Живите системи постоянно се приспособяват към приумиците на технологичната ни култура.

Какво толкова има да еволюира в един газов гигант или безплоден камък, което не бива да забравяме? Не знам и затова подобни неща ме смущават. Прекарал съм голяма част от живота си в създаване на сценарии. Правех това дори още по времето, когато го наричаха градене на въздушни кули. Чувствам, че това също е много специална част от еволюционния процес.

Като вечен член на Националното космическо дружество приветствам изучаването на космоса и внимателното използване на ресурсите на Слънчевата система. И съм много подозрителен по отношение на фактора Карсън; трябва да избягваме унищожаването на каквато и да било извънземна форма на живот — от най-малкия вирус до някоя суперспирализирана топчица от Плутон — не само за да съхраним нея самата, а и заради богатството от генетичен материал, който тя носи, който е еволюирал дълго и е развил уникални способности да се справя с проблемите, в това число и с нашите.

Тъй като не сме достатъчно мъдри, за да ръководим както трябва собствената си планета, особено се радвам, че тези едромащабни усилия са твърде далече зад хоризонта. Утешавам се също така и като знам, че щом правителството е замесено в нещо, крачките се провлачват, инерцията се максимализира според законите на Мърфи, Макс Вебер и Паркинсон и че забавянето, което толкова ни разочарова в единия край, предоставя в другия време — време за обсъждане, за развитие и проследяване на вторичните последствия, за идването на азбучни вторични мисли.

Някой ден ледът и летливите субстанции на Сатурн ще имат някаква стойност. Неговият хелий е много оскъден на Земята и рядката му форма — хелий 3 — би могла да достави мощно гориво за ядрения синтез в енергодобива. Някои от по-малко екзотичните му материали без съмнение един ден ще са търсени за почвообразуване някъде другаде в Слънчевата система. Материалите от външните спътници са много по-съблазнителни от тези, които се намират дълбоко вътре в гравитационните кладенци на масивните светове. Това означава, че най-външната луна на Сатурн — Феб, би била вероятен кандидат за рудодобив. А Титан, който прилича на Земята повече от всички други планети, може като нищо да се окаже идеално място за създаване на постоянна научна база. Учените, първите късметлии, работещи в базата, ще имат изначалната възможност да наблюдават и експлоатират това, което се намира в огромната вътрешност на Сатурн.

Нека тогава да си нарисуваме няколко въображаеми картини. Да разработим сценарий за делата на Сатурн след двеста години. И да говорим за живота. Големият въпрос, който пръв ни идва на ум, когато се разглежда чужда околна среда или се мисли за оцеляване: ще намерим ли някакъв живот, когато обърнем по-специално внимание на този огромен, ограден с пръстени свят?

Ако на такова място се е развила висша форма на живот, тя би трябвало да е способна да оцелее в широк диапазон от температури и налягане или, иначе казано, да може да се поддържа сравнително стабилна в атмосферата. Отсъствието на твърда почва би изисквало от едно същество да може да контролира способността си да се задържа на повърхността така, както правят някои морски създания на Земята. И би могло да го постигне, като съдържа в себе си достатъчно водород, за да е адекватно на плътността на външната атмосфера. Това предполага балоновидно създание със здрава кожа, което би могло да язди планетарните ветрове, да се издига и да се спуска в определени граници.

За да навлезем в света на подобно същество, трябва да захвърлим цялата си култура. Но след като стигнахме толкова далече, нека…

Тя се носеше и спираше тук-там сред каньони от стоманени облаци, откъдето като мимолетни ярки реки изтичаха светкавици. Песните на останалите изпълваха въздуха наоколо с успокояващи ритми. Ударите на Вечната дълбина пулсираха в сърцето на мистериозния долен полюс на съществуването — вечно, мрачно, подобно на халюцинация присъствие. Някой ден, може би скоро, тя ще се присъедини към тайната, като се запремята надолу с разкъсана обвивка, от слой към слой горещина, шеметно, безмълвно ще запреде последните уравнения на живота през коридори от лека мъгла и кристал, като най-после съзре чудесата долу. Тя знаеше — те всички го знаеха тук, в зоната на песента, която бе спомен от сватбата на съзнания, — знаеше и не можеше да го избегне тук, в гъмжащия живот, движеща се в безвременното настояще.

А неотдавна се бяха появили някакви прещраквания…

Рик пристигна в станцията на Титан — отдалечен от Земята гранат, изправен през морето мрак пред древния крал в жълто, Сатурн, — за да огледа инструментите на професията си на още едно място.

Висококвалифициран минен инженер, дори повече математик, отколкото инженер, Рик рядко поглеждаше през люковете на станцията към самата планета. Той предпочиташе по-ясната картина, точното представяне на масата и структурата на това гигантско тяло така, както ги виждаше в секцията за инструментално наблюдение, за която отговаряше.

Знаеше например, че най-тежките елементи на планетата — главно желязото и силицият — са концентрирани в малкото й ядро заедно с повечето вода, метан и амоний, намиращи се там във вид на много гъсти течности поради високите температури и налягането. И добре познаваше процеса на отделянето на хелия от водорода — хелият образува капки и вали надолу до още по-дълбоки равнища, — защото лично той бе програмирал «багерите», тези загребващи кораби, които събираха екзотичния хелий 3, който доставяше гориво за ядрения синтез в енергийните генератори.

Щом излезе от трапезарията, той набързо се огледа да потърси укритие. Доктор Мортън Трамплър — нисък и закръглен, с очи на бухал зад очилата — се приближаваше и се усмихваше на Рик. По причини, известни само на боговете на психологията, Мортън отдавна бе избрал Рик за свой довереник, като често го притискаше в някой ъгъл, за да му излива в дълги монолози любимата си теория и проекта си. Фактът, че вече бе декламирал същите неща, изобщо не го притесняваше.

Твърде късно.

Рик слабо се усмихна и кимна.

— Как е? — попита той.

— Чудесно — отговори по-ниският. — Скоро ще имам нови данни.

— От същото равнище?

— Не, от малко по-дълбоко, отколкото бях стигнал миналия път.

— Все още ли предаваш песни на синтетични китове?

Мортън кимна.

— Е… успех. — Рик понечи да си тръгне.

— Благодаря. — Мортън го хвана за ръката над лакътя. — Можем да попаднем на нещо много интересно…

Започва се, реши Рик. Темата за слоя под замръзналите соли и ледените кристали, където се образуват сложни органични молекули, понасят се надолу като планктон натам, където налягането и температурите са подобни на тези в земната атмосфера…

— Пробата преминава през областта, където се образуват сложни органични молекули — започна Мортън. — Най-после защитихме предавателя от по-голямото статично електричество…

Рик внезапно си спомни за сватбаря и за древния моряк. Но гостът имал късмет. Трябвало да чуе историята само веднъж.

«Наред е биологията — помисли си той. — Ей сега ще чуя за хипотетичните живи балони с чувствителни към гравитацията сенсили и електрически предаващи и приемащи органи, чиито вълни проникват през повърхностите, като им придават усещане за структура и са средство за общуване. Мисля, че всеки има нужда от хоби, но…»

— … и възможността една форма на живот да поддържа постоянно регулирано строго вертикално положение — говореше Мортън. — В случая вероятно има по-скоро точкова, отколкото линейна симетрия, при която мозъкът им е повече като на октопод, отколкото като на кит. По-скоро радиална, отколкото двустранна симетрия би елиминирала разделението на лява и дясна полусфера като при висшите земни създания. Трудно е да се предположи какво би означавало това от гледна точка на начина на мислене.

Нов завой. Сега той пореше през все по-тънки и по-тънки въображаеми полета на биологията. Като намери пролука, съвпаднала с мълчанието на Мортън, за да си поеме дъх, Рик се хвърли напред и даде воля на многомесечното си раздразнение:

— Няма такова създание. А ако имаше, няма никаква възможност да се влезе в контакт с него — заяви той. — Те не могат да построят нищо, няма с какво да експериментират. Така че не би могло да имат никаква технология. Цялата им култура би била в смахнатите им умове. Значи не биха могли да имат и история. Ако на някой от тях би му хрумнала гениална идея и никой от околните не я оцени, тя така и ще си умре с него. Те не биха познавали нищо освен небето си, нито пък ще знаят какво има отдолу. Техните мъртви просто ще потъват и ще изчезват. Няма да имат домове, само ще скитат. Биха могли само да се хранят, да си вдигат шум един на друг и да мислят неразбираеми точково-симетрични мисли. Съмнявам се, че бихме могли някога да намерим почва за разговори, а ако намерим, ще открием, че няма за какво да си говорим с тях. При това може и да се окажат глупави.

Мортън изглеждаше ужасен.

— Не мога да се съглася — възрази той. — Има неща като устна култура и тяхното общуване би могло да прилича, да кажем, на голяма оратория. Бих казал, че още е невъзможно да си представим какво те мислят и чувстват. Точно затова би било толкова страхотно да се общува с тях — за да го открием.

Рик поклати глава.

— Морти, това е като чудовището от Лох Нес и отвратителния Снежен човек. Не вярвам, че те съществуват.

— Ами ако съществуват, това няма ли значение?

— Тях ги няма — каза Рик. — Вселената е самотно място.

През хранопада до най-плътната точка. Там има ядене, пеещи локационни вектори, дошли тук да пеят. Струпване в далечни странични места, облаци. Дрезгава песен на буря някъде далеч отзад. Пърхане на буря в песни на други хранещи се тук, пристигащи сега, спазващи дистанция, за да не се чува цвъртенето.

Болка. Все повече и повече, надига се и спада, раздуване, свиване, следите от остра, свирепа болка…

Пораснала, млада от този глас, носена насам-натам. Свободното реене. Вече не се възражда, не се подхранва от този глас. Да върви напред и нищо друго; свита, място за раждане; притискане и сухота. Отиде си. С възрастта телесната обвивка се втвърдява, настъпва слабост, песента затреперва. Дълго беше такъв този глас. Пресметни… Сега скоро, много скоро ще дойде време за рухване и потъване, ще дойде времето за края на песента.

Болка…

Пулсиране във Вечната дълбина, по-силно, винаги все по-силно. Глас от Вечната дълбина, бавен и твърд. Зове. Този глас зове за отдих и край на песните. Пропадане към мястото на пръсването, приглушени гласове. Връщане няма. Никога вече.

Стара си, песен на Завърналия се глас… фалшива песен на много млад? Или на много стар? Песен на Повторно напомпаните, на спадналите гласове, които се надигат, пеят отново за вечния покой, за пълните с храна небеса вместо некопулиращото, нераждащо, непръсващо се, неконфликтно и вечно пеещо съвършенство, фалшива песен? Завърнал се глас? Не се връщай вече, пейте това, глухи гласове. Истинска песен? Завърнал се глас?

Скованост, бавно пълнеща се торбичка, бавно празнеща се. Скованост. Болка. Вечна болка. Скоро. Матрица на времето, хайде… Скоро ще вляза във Вечната дълбина, мястото за падане на всяка храна, на всички гласове. Краят на песните.

Сега. Болка. Край на яденето.

Да свърша песента сега? Зареяна, пълна…

Не.

Да се напълня още веднъж? Да се издигна, да мина през плътно натъпканите с частици облаци? Да се издигна с пеене до високо място, до извора на хранопада? Неопределима пресечна точка, оси на ъглите на падане… Намери я — някъде там горе. Там спри да пееш. Намери я, почувствай я, разбери я и падни. Да се изкачиш на небето с пеене, докато танцуваш с вятъра, танцуваш последен танц, докосваш структурите. Чувстваш, проникваш, зовеш. По-добре да паднеш отвисоко, отколкото от някаква средна височина, като може би знаеш, казваш…

Върви тогава високо нагоре, преди да се пукне торбичката. Да научиш източника. Да разбереш тайната. Падни след това — далечна, млъкнала най-после и знаеща — долу във Вечната дълбина, знаеща. След като си докоснала. Разбрала източника, живота. Завърналият се глас? Няма значение. Да разбереш по време на последната си песен.

Сега се напълни с въздух. Болката като зъбати светкавици в тялото. Да се отвориш. Извикай, млада от гласа му:

— Не отивай. Не отивай сега. Остани. Рей се и пей.

И това изпей в бурята и падането, съчетавай, докато поемаш въздух. Нараства, болката е като огън. Да вървиш. Да вървиш. Високо. Да чувстваш, да отвръщаш с песен, да усещаш…

Издигаш се бавно. Отиваш. Издигаш се. Здравей, здравей. Отиваш. Довиждане, довиждане.

Докосваш структурата на облака. Меко-твърдо. Топло-студено. Издигаш се, тук има топъл въздушен поток, влез в него.

Така е по-лесно. Изкачваш се по-бързо, фонтан от топлина. Пътуваш, издигаш се. По-високо. През облаците. Нагоре.

Силно пращене, носени от вятъра облаци, скитници, хранопад. По-високо…

Извисяваш се, разширяваш се. Пареща болка, скърцане на торбичката. По-бързо. Блъскат те, завърташ се.

Заглушаване на песента, облаци, ветрове, пращене. Гласовете — слаби, все по-слаби. Там надолу, поръсена с искри, нашарена от облаци, блъскана от вятъра, пометена от падането, малка — млада от неговия глас, заслушана. Заслушана.

По-високо…

Отвръща с песен този глас. Говори за издигането и реенето. За извисяването. Долу — млада от неговия глас, заслушана…

Издигаща се…

… в горещината, в непрекъснатия хранопад.

— Глас, тук, глас, тук — пееща от неговия глас на певците там.

Да върви надолу към песента? Чува ли някъде някакъв глас? Отгоре?

По-високо…

Пееща вече по-тихо с увеличаването на топлината. Посягаш, посягаш… Разширяваш се, поскръцваш. Болка, пареща и пълзяща.

Горещо е — всичко…

Туп, туп, туп, туп, туп. Следва я пулсът на Вечната дълбина. В хармония — и пулсът на гласа му. Бавен, твърд. Зовящ. Надолу, на този глас изпращаш песен…

— Глас, насам… Не отговаря. Пак…

— Завърнал се глас? Скоро ще се пръсна, тази торбичка, този глас. Отвърни ми с песен.

Не отговаря. По-високо. По-високо. Толкова високо — никога. Отдолу всички облаци. Вечна облачност. Приглушени са песните на младата от този глас. Твърде далече…

Мъничко нагоре. Нещо, нещо… Пеещ странен глас, странна песен, никога нечуван глас…

Не разбираш.

По-високо. По-горещо…

— Глас, тук…

Нещо някъде горе. Далече. Прекалено далече. По-силно е странното пеене сега. Този глас сега му съответства. Опитваш се. Към него:

— Мм-мм-мм-мм-мм? Завърнал се глас? Този глас скоро ще отиде във Вечната дълбина. Понеси този глас, подхрани този глас — надолу. Надолу към Вечната дълбина, Завърнал се глас. Към мястото на вечния покой, пълните с храна небеса, никакво съвкупяване, никакво раждане, никакво пръсване на торбички, безконфликтно и вечно пеещо съвършенство. Ало, ало? Завърнал се глас? Завърнал се глас. Ало? Мм-мм-мм-мм-мм.

Отгоре и мъничък. Отгоре и мъничък. Бързоподвижен. Твърде далече. Твърде далече. Пеенето не се изкачва нагоре. Не променя песента от високото. Никакъв отговор.

Потреперване, скърцане, разкъсване. Горещина, горещина. Сега, сега разривът. Болката…

Ударена, блъсната настрани. Обърната. Завъртяна. Смачкваща се. Става все по-малко — небето, всичко. Пада. Пада. По-малко. Довиждане. Падането, падането на този глас започва.

Надолу, с въртене. По-бързо…

По-бързо от хранопада, през облаците, назад — по-хладно, по-хладно, безгласно, сбръчкваш се. Светлини, пламъци, ветрове, песни, пробягващи покрай нея. Силно, силно. Довиждане. Пулсът на Вечната дълбина. Здравей. Завърнал се глас? Падаш…

Векторната спирална симетрия показва… Пулсирането е всичко…

След обяда смътно обезпокоеният Рик влезе в контролния център. Глождеше го, че е стъпкал любимата идея на другия. Десет минути покаяние, реши той, са достатъчни да успокоят съвестта му и би могъл да провери собствената си апаратура, докато е там.

Когато влезе в светлата, прохладна камера, видя Мортън, който леко танцуваше в такт с тайнствени звуци, излизащи от един от мониторите му.

— Рик! — възкликна той, щом го зърна. — Чуй какво хванах!

— Чувам.

Тоновете на предсмъртната песен на създанието излизаха от говорителя.

— Звучи така, сякаш едно от тях се е издигнало на необикновена височина. Представях си ги на по-ниско рав…

— Това е от атмосферата — прекъсна го Рик. — Няма нищо по-надолу. Започваш да откачаш на тази тема.

Искаше му се веднага да си прехапе езика, но не можа да се въздържи и да не каже какво мисли.

— Никога не сме хващали нищо от атмосферата на такава честота.

— Знаеш ли какво става с художниците, които се влюбват в моделите си? Свършват зле. Същото се отнася и за учените.

— Слушай, слушай. Някой произвежда тези звуци. И после това прекъсва внезапно, като че ли…

— Добре, различно е. Но просто не мисля, че нещо би могло да го прекъсне в тази супа.

— Един ден ще разговарям с тях — упорстваше Мортън.

Рик поклати глава, след това се насили пак да заговори.

— Пусни го още веднъж — предложи той.

Мортън натисна едно копче и след кратка пауза бръмченето, тананикането и подсвиркването започнаха отново.

— Мислих за това, което каза преди малко — отбеляза Мортън, — за комуникацията…

— Така ли?

— Ти попита какво ли бихме могли да си кажем един на друг.

— Точно така. Ако ги има.

Звуците се издигаха на все по-голяма височина. Рик започна да се смущава. Възможно ли би било…?

— Те като че ли нямат думи за всички конкретни неща, които изпълват живота ни — заяви Мортън, — даже много от абстрактните ни понятия се базират на човешката анатомия и физиология. Нашата поезия за долината и планината, за реката и полето, за деня и нощта със слънце и звезди тук не би свършила работа.

Рик кимна. «Ако съществуват — чудеше се той, — какво ли биха могли да имат, което бихме искали и ние?»

— Може би само музиката и математиката, най-абстрактното ни изкуство и наука, биха могли да служат за допирни точки — продължи Мортън. — Освен тях би трябвало да бъде създаден и някакъв метаезик.

— Записът на песните им би могъл да има някаква търговска стойност — каза замислено Рик.

— Ами после? — попита по-ниският. — Нима ще станем змията в техния рай, като им обрисуваме чудеса, които никога пряко не са преживели, и с това им причиним някаква привнесена екзистенциална травма? Или може би ще стане обратното? Какво биха могли да знаят или да чувстват те, за което ние дори не сме и помисляли?

— Идват ми идеи да разчупя тази загадка математически, да видя дали наистина има логическа последователност зад нея — внезапно се обади Рик. — Мисля, че съм виждал някакви лингвистични формули, които биха могли да се приложат.

— Лингвистични? — учуди се Мортън. — Това не е твоята област.

— Знам, но обичам математическата теория — независимо от каква област е.

— Интересно. Ами ако те имат сложна математика, която човешкият мозък просто не може да разбере?

— Това би ме побъркало — отговори Рик. — Би впримчило душата ми. — И той се разсмя. — Но тук няма нищо, Морти. Само си губим времето… освен ако в това няма някакъв модел — реши той. — Тогава ще го проследим.

Мортън се ухили.

— Има. Сигурен съм.

Тази нощ сънят на Рик беше смущаван със странна периодичност. Ритмите на песента пулсираха в главата му. Сънуваше, че песента и езикът притежават математическа визия, която никакъв мозък с двустранна симетрия никога не би могъл да сподели. Сънуваше, че завършва дните си в безизходица, вижда нещото разрушено от брутална компютърна сила, но без да бъде в състояние да разбере елегантността.

На сутринта беше забравил. Изведе формулите за Мортън и ги превърна в аналитична програма, като от време на време, докато работеше, си тананикаше някаква мелодия, която винаги излизаше фалшива.

По-късно отиде до един люк и дълго се взира в огромния пръстенов свят. След известно време му омръзна, тъй като не можеше да разбере дали гледа нагоре или надолу.

Информация за текста

© 1989 Роджър Зелазни

© 1998 Роза Григорова, превод от английски

Roger Zelazny

1989

Сканиране: Mandor, 2010

Редакция: Alegria, 2010

Издание:

Роджър Зелазни. Мраз и огън

Американска. Първо издание

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Силвия Вълкова

Коректори: Нина Иванова, Зефира Иванчева

ISBN 954–527–084–5

Свалено от «Моята библиотека»

Последна редакция: 2010-05-04 11:00:00

1

Сангре де Кристос (исп.) — Кръвта на Христос. — Б.р.

2

Рейчъл Карсън — автор на книгата «Смълчаната пролет» (1962), с която става родоначалник на екологичното движение. — Б.пр.