«Краят на похода»

Роджър Зелазни Краят на похода

Не мисля всъщност, че цитирам «Маската на Бога», «Воденицата на Хамлет», «Златната клонка» или «Отвъд принципа на удоволствието», като включвам тук разказ, който едва ли надвишава хиляда думи. Ако една книга е машина за мислене, то има няколко машини, които непрекъснато работят в задната стая във фабриката на моя ум и по едно или друго време всичко минава през тях. Някои неща се стриват до нищо, някои засядат между зъбците на механизма, други пък се превръщат в разкази като този.

Делото е завършено. И завършено доста добре, мога да кажа.

Принцесата лежи мъртва на пода в пещерата ми сред разпръснатите кости на трупаните с векове герои, магьосници, принцове, принцеси, джуджета и елфи, заедно с парчетата от девет счупени меча, изпълнили предназначението си — поредното възможно царство на нежност и радост, което бях клъцнал, преди пъпката му да може да се разтвори.

Прокарвам грапавия си като пила език по глиганските си зъби и се наслаждавам на парливия вкус.

Последният герой е усукан в невъзможна поза в ъгъла, вълшебният му меч е строшен. Той беше десетият, последният от онова люпило дяволски пробождачи, изпратени преди векове от подмазвачите на Светлината да видят сметката на моя господар и на такива като мен, които му служат. Колко е приятно! Пръстенът, който пазя, си стои в украсената със скъпоценности бъчва в нишата зад гърба ми.

Късове от придружаващото ги вярно джудже са пръснати из прохода. Виждам малката ръка, която още държи брадвата. Наистина ли дребното човече бе смятало, че може да ми направи нещо с това смехотворно оръжие?

Само старият магьосник все още диша. Но аз унищожих свитата му и разпилях силата му по пътищата на мрака. Оставих му малко мигове живот, за да мога да му се подигравам и да видя как ще умре и ще проклина силите, на които бе служил.

— Чуваш ли ме, Лортан? — питам.

— Да, Бактор — тихо отговаря той оттам, където е паднал, опрял гръб о стената вляво от мен, с протегнати под странен ъгъл крака. И после: — Защо още съм жив?

— За малко последно забавление, носителю на Светлината. Ако прокълнеш всичко, което е добро, красиво, истинско и благородно, ще ти даря бърза смърт.

— Не, благодаря — отвръща той.

— Защо не? Ти се провали, както и деветимата преди теб. Ти беше последният. Всичко свърши. Добрите загубиха с нула на десет.

Не отговаря, затова продължавам да го ръчкам.

— И твоят герой, Ерик Мускулестия, или както там му викахте, дори не ме докосна с онова оръжие. Последният поне ме цапардоса по рамото, преди да го насека на парчета.

— Ние ли бяхме най-зле от всички, с които си се сблъсквал? — пита той.

— О, не искам да изпадам в крайности — казвам. — Но едва ли бяхте най-добрите.

— Не се подигравай на един победен старец и ми отговори. Кой беше най-добрият?

Кискам се.

— Лесна работа — отвръщам. — Глоринг от Второто царство. Той беше на косъм да ме убие — просто красота! Извитата му сабя Демер[1] падаше като мълния от небето. Мускулите на ръцете му играеха като морски вълни. Блестеше от пот поради напрежението. Ругаеше ме така дивно, че беше като поема. Стоях като закован. Лекичко, много лекичко го спрях, но това отне по-скоро цялата ми черна магическа сила, отколкото мощта на тялото ми. Наистина Глоринг и Демерунг бяха най-великите.

— Уви, горкият Ерик не можа да извърши такова нещо.

— Не можа нито той, нито някой друг от онези, които съм срещал. И сега царството на моя господар Глаум ще е вечно, защото Мракът победи Светлината. Вече няма кого да вдигнат срещу нас.

— Кажи ми — пита той — кое сред счупените оръжия, които виждам, е сабята Демер и къде са костите на Глоринг, за да мога да видя къде лежи най-светлата ни надежда.

— Много приказваш, старче. Време е да приключим с приказките.

— Но виждам само девет ефеса сред останките.

Изпъвам нокти и се надигам да го фрасна. Но той ме задържа не с магия, а просто със заявлението:

— Още не сте победили.

— Как можеш да го кажеш, щом си последният?

— Ти излъга — продължава той, — когато каза, че царството на господаря ти ще бъде вечно, че Мракът е победил Светлината. Не виждаш собствената си слабост.

— Нямам слабост, магьоснико.

В полумрака съзирам усмивката му.

— Много добре — казвам тогава. — Няма нужда да проклинаш добротата, истината, красотата и благородството, за да си платиш за бърза смърт. Само ми кажи коя е слабостта, която виждаш.

— Винаги съм гледал на бързата смърт като на нещо маловажно — отговаря той.

— Кажи ми я, за да мога да се защитя, ако някой иска да се възползва от нея.

Нахалният старец има дързостта да се изсмее. Решавам във всички случаи да удължа смъртта му.

— Ще ти кажа — отвръща той — и ти пак няма да можеш да се предпазиш от нея. Вече виждам, че ще умреш, като познаеш любовта.

Тропвам с крак и рева:

— Любов? Любов? Трябва акълът ти да е потрошен като всичко друго в тебе, за да ме обвиниш в такава глупост. Любов!

Смехът ми кънти в пещерата, докато го обезглавявам, сграбчвам главата му за брадата и я тътря по прохода. Гърдите ме болят от смях.

След някое време вземам нечий крак и започвам да го дъвча. Доста е жилав. Трябва да е на героя.

Моят господар Глаум, извечен и бъдещ властелин на света, влиза тази вечер облечен в изцапаните си от Светлината дрехи, за да се възхити на работата ми и да ме поздрави за вековете, прекарани толкова полезно. Той ми дава изящно изработен златен часовник с гравираното ми име, за да ме възнагради за вярната служба.

— Бактор, мили мой — пита той след време, — защо виждам останките само на девет от оръжията на Светлината, щом всички герои са паднали?

Аз се кискам.

— Тук са само девет — обяснявам. — Другият е горе в страничния коридор. Героят влезе от друго място, не като останалите, и аз го спрях там. Беше хитър.

— Искам сам да видя.

— Разбира се, господарю. Следвай ме.

Водя го нагоре по страничния коридор. Чувам, че си поема дъх, щом спирам пред нишата.

— Този е цял! — изсъсква той. — Мъжът си стои непокътнат, оръжието не е счупено!

Аз отново се смея.

— Но е безопасен, господарю. Сега и завинаги. Този го обезвредих с магия, вместо да го насека със силата на тялото си. Идвам тук от време на време, за да му се възхищавам. Той е най-добрият. Едва не ме уби.

— Глупак! — вика той. — Една магия може да се развали! И виждам, че това са Глоринг и Демерунг! Трябва да ги довършиш сега, за да сме сигурни в триумфа си!

Той посяга към смъртоносния жезъл в ножницата на колана си.

Обръщам се отново и разглеждам върха на това оръжие, което спрях едва на сантиметър от гърдите си, когато магията ми замрази всякакво движение и остави усмихнатия му притежател като статуя на възмездието и екзекуцията, отложени завинаги. Острието на Демерунг е по-тънко от най-тънкото листо, върхът му — най-близката точка, до която материята може да се приближи към безкрайността…

Чувам господаря си:

— Махни се, Бактор.

Но чувам и друг глас — моя. Той изкрещява думите, които развалят магията. Прекрасният удар е нанесен след хилядолетия отлагане.

После острието се хлъзва назад сред фонтан от телесните ми сокове и аз падам.

Когато прекрасната вещ, източваща капка по капка живота ми, се насочва към Глаум, поглеждам собственика й, белотата на прекрасното му лице, стиснатите зъби в усмихнатата му уста…

Информация за текста

© 1989 Роджър Зелазни

© 1998 Роза Григорова, превод от английски

Roger Zelazny

1989

Сканиране: Mandor, 2010

Редакция: Alegria, 2010

Издание:

Роджър Зелазни. Мраз и огън

Американска. Първо издание

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Силвия Вълкова

Коректори: Нина Иванова, Зефира Иванчева

ISBN 954–527–084–5

Свалено от «Моята библиотека»

Последна редакция: 2010-05-04 11:00:00

1

Dämmerung; dammern (нем.) — «зора, зазоряване»; но и «здрач, здрачаване». — Б.р.