«Тримата електрицари»

Станислав Лем Тримата електрицари

Живял някога един велик конструктор-изобретател, който непрекъснато измислял необикновени прибори и създавал най-удивителни апарати. Направил си веднъж машинка-перушинка, която пеела красиво, и я нарекъл птичинка. Печатът му бил смело сърце и всеки атом, който създавала ръката му, носел този знак, та после учените се чудели, откривайки в атомните спектри мигащи сърчица. Той построил много полезни машини, големи и малки, докато не го осенила чудната мисъл да свърже в едно смъртта с живота и така да постигне невъзможното. Решил да създаде разумни същества от вода, но не по този ужасен начин, за който веднага ще си помислите. Не, мисълта за меки и мокри тела му била чужда, той се гнусял от нея като всеки един от нас. Намислил да направи от вода наистина красиви и мъдри същества, а значи кристални. Избрал тогава една планета, много отдалечена от всички слънца, изсякъл от нейния замръзнал океан ледени планини и от тях, като от планински кристал, изваял крионидите. Наричали се така, защото можели да съществуват само при страшен студ и в пустота без слънце. Построили те скоро градове и ледени дворци, а тъй като всяка топлина ги заплашвала с гибел, ловели северните сияния в големи прозрачни съдове и осветявали с тях своите жилища. Колкото от тях някой бивал по-богат, толкова повече северни сияния имал, лимонени и сребристи, и си живеели те щастливо, а тъй като обичали не само светлината, но и скъпоценните камъни, славели се със своите драгоценности. Тези драгоценности изсичали от замразени газове и ги шлифовали. Те украсявали вечната им нощ, в която като пленени духове припламвали стройни северни сияния, подобни на омагьосани мъглявини в късове от кристал. Не един космически завоевател искал да придобие тези богатства, защото цялата Криония се виждала от най-далечни места, мигайки с краищата си като скъпоценност, въртяща се бавно на фона на черно кадифе. И така, идвали на Криония авантюристи, за да опитат военното си щастие. Долетял там електрицарят Месингов, чиито стъпки отеквали като камбанен звън, но едва стъпил на леда, той се стопил от горещината, електрицарят рухнал в дълбините на ледения океан, водата се затворила над него и като насекомо в кехлибар го държи ледената планина на дъното на крионските морета за вечни времена.

Не уплашила съдбата на Месингов другите смелчаци. Долетял след него електрицарят Железни, изпил толкова течен хелий, че стоманената му вътрешност бълбукала, а скрежът, който покривал бронята му, го правел да прилича на снежен човек. Но планирайки към повърхността на планетата, се нажежил от атмосферното триене, течният хелий се изпарил от него със свистене, а той, светейки червено, паднал на ледените скали, които веднага се разтворили. Измъкнал се оттам, бълвайки пара като кипящ гейзер, но всичко, до което се докоснел, се превръщало в бял облак, от който падал сняг. Така че седнал и зачакал, докато изстине, а когато снежните звездички престанали вече да се топят върху бронираните му нараменници, понечил да стане и да се хвърли в бой, но смазката в ставите му била замръзнала и не можал дори гърба си да изправи. Стои си така до ден днешен, а падащият сняг го е превърнал в бяла планина, от която се подава само върхът на шлема му. Наричат планината Желязна, а в очните й орбити блести замръзнал поглед.

Чул за съдбата на своите предшественици трети електрицар, Кварцов, който приличал през деня на полирана леща, а през нощта на звездно отражение. Той не се страхувал, че ще му замръзне смазката в ставите, защото нямал смазка, нито че ледът под краката му ще се разпука, защото можел да се охлажда по собствено желание. Едно нещо не трябвало да прави — да мисли напрегнато, тъй като от това кварцовият му мозък загрявал, което можело да го погуби. Затова решил без мисъл да спаси живота си и да победи крионидите. Долетял на планетата, а толкова бил замръзнал от дългото пътуване през вечната галактическа нощ, че железните метеори, които, падайки, го удряли по гърдите, се пръскали на парчета със звън на стъкло. Кацнал той върху белите снегове на Криония, под нейното небе, черно като гърне, пълно със звезди, и подобен на прозрачно огледало, понечил да се замисли какво трябва да прави по-нататък, но снегът около него веднага почернял и започнал да се изпарява.

— Охо! — казал си Кварцов. — Лоша работа! Но нищо, само да не мисля и ще победя!

И решил, каквото и да става, да повтаря това изречение, защото не изисквало умствено напрежение и затова изобщо не го загрявало. И тръгнал Кварцов по снежната пустиня, без мисъл и безцелно, за да запази студенината си. Вървял така, докато не стигнал до ледените стени на Фригида, столицата на крионидите. Засилил се, ударил с глава крепостната стена така, че се разхвърчали искри, но нищо не се получило.

— Ще опитам иначе! — казал си той и се замислил колко прави две по две.

А когато се замислил над това, главата му загряла леко, така че ударил за втори път разискрените стени, но само направил малка вдлъбнатина.

— Не беше достатъчно! — казал си той. — Ще опитам нещо по-трудно. Колко прави три по пет?

Сега вече съскащ облак забулил главата му, защото при допира с толкова буйната мисъл снегът веднага кипвал, а Кварцов се дръпнал назад, засилил се, ударил и преминал през стената, а след нея още през два двореца и три по-малки къщи на графовете Мраз, след което паднал върху голямо стълбище, хванал се за перилата от сталактити, но стъпалата били като пързалка. Скочил бързо на крака, защото всичко около него се топяло и така можел да пропадне през града в дълбините, в ледената пропаст, където би замръзнал за вечни времена.

— Няма нищо! Само да не мисля! И ще победя! — казал си той и наистина веднага изстинал.

Излязъл от ледения тунел, който разтопил, и се озовал на голям площад, осветен от всички страни със северни сияния, които мигали смарагдово и сребърно от кристални колони.

И излязъл срещу него звездно искрящ огромен рицар, вождът на крионидите Бореал. Събрал сили електрицарят Кварцов и се хвърлил в атака, а другият се счепкал с него и се раздал такъв грохот, какъвто се чува, когато се сблъскат две ледени планини сред Северния океан. Паднала блестящата десница на Бореал, отсечена от самото рамо, но той не се смутил, а се обърнал храбро, за да изложи гърдите си, широки като ледник, какъвто всъщност бил, срещу врага си. А той се засилил за втори път и отново го ударил страшно. По-твърд бил кварцът и по-плътен от леда, така че Бореал се пропукал с грохот, с какъвто се свлича лавина по скални склонове, и останал да лежи, разбит на части под светлината на северните сияния, които станали свидетели на гибелта му.

— Победих! Дано продължавам все така! — казал Кварцов и свалил от победения скъпоценности с чудна красота: пръстени, украсени с водород, искрящи токи и копчета, подобни на диамантени, но шлифовани от три благородни газа — аргон, криптон и ксенон. Но когато им се възхищавал, се затоплил от вълнението, та брилянтите и сапфирите веднага се изпарили, съскайки, от допира му, така че вече не държал нищо — само няколко водни капки, които също се изпарили веднага.

— Охо! Значи и да се възхищавам не трябва! Нищо! Само да не мисля! — казал си той и продължил по-нататък навътре в крепостта, която превземал.

В далечината видял приближаваща се огромна фигура. Това бил Албуцид Бели, енерал-минерал, на чиято широка гръд висели ред по ред ордени във вид на ледени висулки и голямата Звезда на Скрежа върху ледникова лента; той пазел кралските съкровищници и преградил пътя на Кварцов, който се хвърлил към него като буря и го пръснал на парчета с леден грохот. Дотичал да помогне на Албуцид княз Астроух, владетел на черните ледове; с него електрицарят не можал да се справи, защото князът носел скъпа азотна броня, закалена в хелий. От нея лъхал такъв студ, че устремът на Кварцов секнал и движенията му отслабнали, а северните сияния направо избледнели, такъв повей на Абсолютна нула се понесъл наоколо. Скочил Кварцов, мислейки: „Боже мой! Какво става?“, а от огромното изумление мозъкът му загрял, Абсолютната нула станала топла и пред очите му Астроух започнал да се разпада на части, с грохот, който съпътствал агонията му, докато на бойното поле не останала сред една локва само буца черен лед, от която се стичала вода като сълзи.

— Победих! — казал си Кварцов. — Само да не мисля, а ако трябва, да мисля! И в единия, и в другия случай трябва да победя!

И хукнал по-нататък, а стъпките му звънели така, сякаш някой трошал с чук кристали; тичал с грохот по улиците на Фригида, а жителите й го гледали изпод белите навеси с отчаяние в сърцата. Носел се като разярен метеор по Млечния път, докато не видял в далечината самотна малка фигура. Това бил Барион, наречен Ледоуст, най-великият мъдрец на крионидите. Засилил се Кварцов, за да го смаже с един удар, но той се дръпнал от пътя му и му показал два протегнати пръста; не знаел Кварцов какво би могло да означава това, но се обърнал и пак се спуснал към противника си, а Барион отново му се изплъзнал с една крачка встрани и бързо му показал един пръст. Удивил се малко Кварцов и забавил крачките си, макар че вече се бил обърнал и тъкмо искал да се засили. Замислил се и от близките къщи започнала да се стича вода, но той не виждал това, защото Барион му показал кръгче, направено с пръсти, и движел навътре и навън в него показалеца на другата си ръка. Кварцов мислел и мислел какво биха могли да означават тези мълчаливи жестове и под краката му се отворила празнота, плиснала от нея черна вода, а той полетял в дълбината като камък и преди да успее да си каже: „Нищо, само да не мисля!“, вече го нямало на света. Питали след това спасените криониди, благодарни на Барион за избавлението си, какво е искал да каже със знаците, които показвал на страшния електрицар-пришелец.

— Много просто — отвърнал мъдрецът. — Двата пръста означаваха, че сме двама, аз и той. Единият, че съвсем скоро ще остана само аз. След това му показах кръгче в знак, че ледът около него ще се разтвори и черната бездна на океана ще го погълне навеки. Той не разбра както първото, така и второто, и третото.

— Велики мъдрецо! — извикали удивените криониди. — Как можа да даваш такива знаци на страшния завоевател?! Помисли си какво щеше да стане, ако те беше разбрал и не се беше учудил?! Нали нямаше да се загрее и да потъне в бездънната дълбина…

— О, това изобщо не ме плашеше — казал със студена усмивка Барион Ледоуст, — защото знаех предварително, че няма да разбере нищо. Ако имаше малко разум, нямаше да дойде при нас. Защото каква полза може да има същество, живеещо под слънце, от газови скъпоценности и ледени звезди?

А крионидите се удивили отново на мъдростта му и си отишли успокоени по домовете си, където ги чакал любимият им мраз. Оттогава никой вече не се опитвал да нападне Криония, защото глупаците в целия Космос свършили, макар някои да казват, че все още ги има много, само дето не знаят пътя.

Информация за текста

© 1964 Станислав Лем

© Павел Николов, превод от полски

Stanisław Lem

Trzej elektrycerze, 1964

Този превод не е публикуван на хартия.

Източник:

Свалено от „Моята библиотека“

Последна редакция: 2010-05-16 17:30:00