«Императори на илюзиите»

2278

Описание

Кей Алтос е герой, безсмъртен в истинския смисъл на думата и за неговото безсмъртие е платено скъпо. Нещо обичайно за свят, в който възможността за възкръсване се е превърнала в много търсена стока. Освен това той е човек без родина, човек без илюзии, и в живота му има само една вяра — в точния прицел и в късмета по време на космическите сражения. Но по друг начин не може да се оцелее там, където човечеството е поело върху себе си тежестта на войната с ВСИЧКИ разумни раси в Галактиката… За да откриете отговорите на много от въпросите, останали от романа „Линията на бляновете“, четете „Императори на илюзиите“.



Настроики
A

Фон текста:

  • Текст
  • Текст
  • Текст
  • Текст
  • Аа

    Roboto

  • Аа

    Garamond

  • Аа

    Fira Sans

  • Аа

    Times

Сергей Лукяненко Императори на илюзиите

Част I КЕЙ ДАЧ

1

Отвъд небето, отвъд границите на обитаемите сектори на Галактиката, в онази област от Космоса, наричана по традиция Свободните територии, малък изтребител на алкарисианите се опитваше да се измъкне от кораб на Империята. Човешкият кораб трудно можеше да се нарече военен: той не бе зачислен към флота, а жилищните му сектори се отличаваха с прекален разкош. Но защитните му полета бяха способни да отразят залповете на неутринните оръдия на изтребителя, а бойната надстройка изглеждаше достатъчно голяма, за да побере колапсарен генератор.

Всъщност в нея наистина имаше колапсарен генератор. До този момент единствено маневреността спасяваше изтребителя на алкарисианите. Той не се опитваше да се впусне в безнадеждна битка, а бягаше от противника, променяйки посоката на полета с такава лекота, сякаш за него законите на инерцията не съществуваха. Което също бе вярно.

Ала преимуществото, благодарение на което птицеподобната раса бе толкова опасен съперник в околопланетарните битки, само удължаваше агонията тук, на три парсека разстояние от най-близката звезда. На алкарисианите дори не им оставаше време да се ориентират в пространството и да изпратят на Алтаир последен рапорт за подлото нарушаване на пакта за ненападение от страна на Империята. Когато човешкият кораб се приближи на разстояние половин километър, изтребителят прекрати маневрите. Два тънки оръдейни кръга се обърнаха към приближаващия се кораб и изстреляха залп, който бе невидим в междузвездния вакуум, но накара защитното поле на човешкия кораб да избухне за миг в искряща дъга.

Отговор не последва. Корабът, изключително тромав в сравнение с маневрената машина на извънземните, се приближаваше към изтребителя. Предавателите му упорито излъчваха продължаващото вече втори час предаване: късата поредица от импулси, възприета преди много години от всички раси в Галактиката като покана за разговор. Изтребителят не реагираше.

В защитното поле на алкарисианите се впи слаб лазерен лъч. Моделиран от същите тези съобщения, той принуди полето да затрепти и да заблещука, като осветено от прожектор развяващо се знаме. Мощността на лъча плавно се увеличаваше.

Подчинявайки се на неизбежното, изтребителят на алкарисианите изпрати отговор — съгласие за разговор. Лазерният лъч изчезна. Изтребителят се забави още няколко секунди, после изгаси защитното поле. Човешкият кораб намали скоростта и от него се измъкна крехкият конус на свързващия шлюз. Бойната надстройка бе отворена и гледката на активирания излъчвател възпираше алкарисианите да се поддадат на изкушението и да нанесат удар.

Киносалоните на Таури, както и из цялата Империя, започнаха да се появяват преди година. Не се знаеше на кого от служителите на корпорацията „Сетико“ му бе хрумнало да възроди дребното човешко развлечение. Но той със сигурност беше заработил добра премия. Корпорацията увеличи оборота си един и половина пъти. Естествено, увлечението на хората по древните филми нямаше да продължи дълго (според проучванията на психолозите на корпорацията — още шест-седем месеца), но това време щеше да бъде използвано пълноценно. Прехвърлянето на старите видеозаписи обратно на кинолента не струваше скъпо, а киносалоните се проектираха така, че лесно да бъдат превърнати в хамбари, обори и други полезни помещения.

Но засега киното изживяваше своя кратък ренесанс.

„Илюзион“ беше най-разкошният от таурийските киносалони. Предстоеше му да просъществува по-дълго от всички останали, обслужвайки онези пет процента от населението, които поради някои особености в характера се увличаха по-трайно от културата. За подобни личности на всяка планета все още работеха по две-три обществени библиотеки с хартиени книги и по няколко стрелбища за оръжия с барут, а на отделни места се бяха запазили и ски-шанци — отзвук от бума на този спорт отпреди десетина години.

Девойката седеше на последния ред, несъзнателно копирайки онези свои предци, който са гледали на киносалона преди всичко като на място за срещи. Всъщност тя не се вълнуваше особено нито от юношата, прегърнал я през рамо, нито от хартиения пакет с пуканки, получен заедно с билета. Тя наистина харесваше старите филми.

— Рашел… — прошепна младежът.

Момичето тръсна глава, сякаш за да прогони досадна муха. Спътникът й не миряса:

— Чуй ме…

— Нали ти казах — после!

Юношата мрачно се вторачи в огромния пластмасов екран. Прожекционният апарат тракаше зад гърба му, а прашинките се движеха нагоре-надолу в светлия лъч над главата му. Филмът беше цветен, но не и стерео, и това вбесяваше младежа.

— После… — каза по-меко девойката, усетила неговото настроение. Докосна ръката му. Тънкото сребърно пръстенче на нейната ръка проблесна. — Потрай… още малко.

В гласа й звучеше обещание, но младежът вече отдавна се бе убедил, че в нейните обещания се съдържа строго определена граница на отношенията.

Командната зала на изтребителя бе тясна и прекалено висока от човешка гледна точка. Търсещия истината беше кацнал в креслото си, на главата му стърчеше кичур меки кафяви пера. Приличаше на гигантски ястреб, но никога не бе вкусвал месо. Масивният му рогов клюн бе предназначен единствено за разбиването на черупките на растения. Алкарисианите не използваха клюна си като оръжие дори в битките.

До него бяха застанали още двама алкарисиани със значително по-нисък ранг, които нямаха ясно определени имена за Търсещия истината. Хващачите на крилете им стискаха оръжия. Съдбата беше направила на расата на пернатите два подаръка — планета с ниска гравитация, където те бяха успели да достигнат достатъчни за появата на разум размери, без да губят способността си да летят, и непредсказуем климат, накарал ги да се борят за оцеляване и да се усъвършенстват. По-късно еволюцията ги бе дарила с хващачите на крилете. Именно това бе станало решаващият фактор в развитието им.

Полулегналият в креслото си пилот, Поривист вятър, бе покрит със сензорна ципа. Управляваше изтребителя с движенията на цялото си тяло, фактически самият той летеше през ледената пустота на Космоса. Сега си почиваше, наслаждавайки се на минутите покой, откъснал се от случващото се в командната зала.

Вратата на шлюза се разтресе и се раздели на десетина части, които се прибраха в стената. Когато човекът пристъпи в помещението, Търсещия истината издаде недоволен крясък, но не помръдна. Неговите телохранители също останаха неподвижни.

Новодошлият беше от мъжки пол и бе относително млад (макар че как би могла да се определи възрастта при раса, практикуваща неограничен аТан?). Доста мускулест, висок, тъмен, с къса подстрижка. Бе невъоръжен и не носеше броня, но Търсещия истината не страдаше от комплекса за непълноценност, често срещащ се при алкарисианите, общуващи с представители на други раси. Наистина пернатите не притежаваха физическа сила, но имаха недостъпни за останалите разумни раси чувство за пространствена ориентация и скорост на реакцията. Ала сега Търсещия истината бе прободен от внезапно, като проблясък на мълния, усещане за страх. Човекът можеше с един удар на ръката да строши тънките му кости и да захвърли встрани лекото му тяло.

След като огледа бързо командната зала, мъжът плавно разпери ръце. Приклекна с грациозност, неочаквана за телосложението му, и застина в неудобната поза. Описа кръг с ръцете си и ги сложи зад гърба.

Търсещия истината почувства любопитство. Ритуалът, изразяващ уважение към врага, беше изпълнен с похвална прецизност, при това във вариант, който не изглеждаше нелеп за хуманоид. Против волята си, подчинявайки се на инстинкта, алкарисианинът извърши ответните движения. Кръглите кехлибареножълти очи се вторачиха в лицето на човека. Мъчително напрягайки гласните си струни, Търсещия истината произнесе на езика на хората:

— Започ-чвай, приз-земени.

Човекът едва ли бе усвоил по-добре бълбукащия говор на алкарисианите, но това не се отрази върху лицето му. Грубият акцент подразни слуха на Търсещия истината, но фразата бе построена безупречно.

— По волята на небето — ще разговаряме. Пътят ми пресече твоя, усмири гнева си. Познавам шарките върху черупката ти.

— Последното е любопитно — отбеляза алкарисианинът.

— Никой не може да излезе от черупката си, дори онзи, който се е родил без нея — веднага отвърна човекът.

Алкарисианинът леко наведе глава. Той не беше истински ценител на „Петокрилата мъдрост“, но цитатът бе казан на място.

— Кой си и чий си? — на третата фаза на разговора алкарисианинът можеше да си позволи любопитство.

— Аз съм Кей Алтос, човек без родина.

Търсещия истината мълча половин минута, докато в паметта му се разгръщаха платна с образи. Мисленето на алкарисианите беше своеобразно и само зрителната памет им позволяваше да съхраняват надеждно информацията.

— Ти си бил на Хааран — произнесе той накрая.

— Да.

Изглежда красноречието бе напуснало човека.

— Ти беше доброволец в частите на опълчението, които потушиха въстанието срещу Империята на хората. Там се прослави. Военните те нарекоха „Шарката“.

— Възхитен съм от паметта на специалния посланик — тихо каза Кей. — Трийсет и пет години не е малък срок… за бас. Но аз не обичам този прякор.

— Шарката човешка болест ли е?

— Да.

— Оригинално — заключи алкарисианинът. — Добре. Сега вече те виждам, а ти ме познаваш отпреди. Чудесно. Накъде води пътят ти?

— Искам дълъг разговор, Търсещи истината.

— За какво, Кей?

— За Вселената и за Бога.

2

Кей Дач се върна в кораба си след половин час. Още преди да стигне до командната зала, изтребителят на алкарисианите се разкачи — членовете на тази раса не понасяха ограничаването на свободата им. Но след като се отдалечи на десетина километра, изтребителят — крехка космическа играчка, неподвластна на непоклатимите за хората закони на инерцията — застина.

Оказа се, че командната зала на човешкия кораб не е голяма — тя бе почти като онази на хиперкатера, унищожен преди четири години в орбитата около планетата Граал. Тук също имаше само две пилотски кресла, едното от които очакваше Кей.

— А ти се страхуваше — каза седналият пред бойния пулт тъмнокос юноша, без да се обръща. — Нас ли чакат?

— Да. — Кей се отпусна в креслото и затегна колана. Никакви гравитационни компресори не можеха да дадат на човешките кораби плавността, която притежаваха алкарисианите. — Посланикът ни даде час, за да изчислим курса към Те-Ка 84.

Томи Къртис докосна сензорите на пулта. Докато четеше редовете от дисплея, се намръщи.

— Кислороден свят? А защо ничий?

— Ще разбереш. — Дач извади от обслужващия блок чаша с димящо кафе. Погледна Томи с лека ирония. — Не е най-приятното място, но нямаме избор. Алкарисианите никога не биха се съгласили на сериозни преговори в Космоса при такова неравенство на силите. А всеки усвоен свят, независимо на коя раса принадлежи, дава морално преимущество на едната или на другата страна.

— Аха. — Томи дочете справката, пълзяща по екрана в ритъма на движение на очите му, и с леко недоумение прехвърли поглед върху Кей. — Ще ми помогнеш ли да изчисля курса?

— Действай…

Естествено, да се довери изборът на хипермаршрут на юноша, почти дете, не бе най-правилната постъпка. Съществуваха милиони маршрути, способни да ги отведат до Те-Ка 84, и само един или два, водещи към нищото. При това нито най-опитният пилот, нито най-мощният корабен компютър биха могли да определят с помощта на логиката кои са тези пътища. Оставаше да се разчита на Нейно величество Теорията на вероятностите… и на шестото чувство. Обаче останалите пътища, безопасни и правилни, се различаваха по енергията, която изискваше минаването по тях, и по степента на износване на реаджекс-двигателя. Два напълно еднакви кораба биха служили на различни пилоти за несравнимо различни периоди от време и то само защото някои хора бяха способни да проумеят логиката на хиперпространството, а други — не.

Но на хлапака щеше да му е от полза да порасне по-бързо. Дач наблюдаваше как Томи работи с компютъра. Върху екрана, неусетно уголемил се до един метър по диагонала, пробягваха пакетите на курсовете — дълги колонки цифри, съдържащи информацията за траекторията. При желание всяка колонка можеше да бъде разгърната до пълен с числа екран или да се превърне в текст. Но Томи опитваше да работи по първичния файл и се справяше доста успешно.

Добра наследственост, нали, Къртис Ван Къртис?

Кей донякъде се забавляваше от мисълта, че навлизайки в юношеската възраст, Томи абсолютно престана да прилича на собственика на „аТан“. Сякаш всички черти на възрастния Къртис, притежавани от момчето, се размиха по време на бързото порастване и странния живот, който им се наложи да водят. Интересно, как ли изглеждаше в момента Артур? И дали двамата си приличаха?

Дач искрено се надяваше, че на малкия му клиент не му се е налагало да умира пак, но предпочиташе да си го спомня такъв, какъвто беше преди.

На челото на Томи трептеше капка пот. Той се мръщеше, като от време на време спираше преглеждането на курсовете и се взираше в някоя от колоните с числа. Млад герой от епохата на Смутната война, направо може да се снима в детския сериал „Небесният щит“. Красив, обаятелен и от онази неуловима порода, която толкова неудържимо привлича жените и предизвиква необяснимо раздразнение у мъжете. През последната година, докато уреждаше кратките си авантюри в пристанищните градове, Дач улавяше доста откровените погледи на своите приятелки към хлапака. Веднъж даже поговори с Томи по този въпрос. Момчето смутено предложи да се направи пластична операция. А след няколко минути ехидно уточни кой именно трябва да се оперира.

Бързо беше превъзмогнал страха си от Кей. Сигурно, защото го беше убил при първата им среща…

— Курс — кратко каза Томи, облягайки се в креслото. Дач изведе информацията на екрана си.

Да, това наистина беше курс. Не онзи недостижим идеал (време на пристигане — нула, износване на двигателя — нула), за който на всяка планета са измислени десетки еднотипни легенди. Но показателят беше повече от приличен, достоен за най-опитните пилоти. Случайност, естествено, но заслужаваща похвала.

— Става, макар че има и по-добри решения — изкоментира Дач. После се свърза с алкарисианите и съобщи, че са готови за скок. Хипермрежовият генератор, с който бяха издърпали изтребителя им в реалното пространство, отдавна беше изключен, и чуждоземните изчезнаха от пространството почти на мига. Те никога не бяха имали особени проблеми с определянето на курса.

— Да търся ли още? — попита Томи, поглеждайки накриво Кей.

— Стартирай!

Корабът изчезна в хиперпространството сред отблясъците на вторичното излъчване. И случайната точка в междузвездния вакуум, която от момента на Големия взрив до съвсем скоро не бе познавала по-голямо тяло от водородната молекула, пак опустя.

Отново за цяла вечност. За пустотата времето не съществува.

Рашел и Гафур се целуваха в кабината на флаера. Достатъчно дълго, за да доскучае на юношата този неизменен елемент от програмата. Уви, тригодишната дружба му беше дала да разбере, че няма да му се наложи да разчита на повече. Девойката се изплъзна от ръцете му толкова ловко, че той дори не се опита да я задържи.

— Благодаря, че ме докара. — Рашел отвори полупрозрачния аеродинамичен капак на кабината и скочи в тревата. Беше вечер, неизменната, тиха таурийска вечер, само на хоризонта се сгъстяваха тъмносиви облаци — предвестници на обещания нощен дъжд. Прекалено плътни, наистина. Гафур мълчаливо гледаше момичето.

Рашел пристъпи встрани и откъсна нежнорозов и мек като масло плод от едно от дърветата, заобикалящи поляната за флаери. Реколтата тази година беше отлична, толкова обилна, че щеше да доведе до падане на цените и загуби за милиони… Наложи й се да подскочи — дървото вече беше порядъчно обрано — и полата от сребрист брокат я плесна по краката.

— Дръж — хвърли тя плода на Гафур. Стандартният жест на таурийско гостоприемство. Юношата успя да хване плода без да го смачка. — Ще се видим в училище.

— Дотогава — намръщено каза Гафур. Затвори издутия капак и издигна флаера, като същевременно отмести назад второто кресло. Вграденият хладилник под седалката беше почти пълен, някои от плодовете вече бяха започнали да гният. Обеща си на сутринта да ги изхвърли. После пусна телефонния секретар и прегледа списъка със съобщенията.

Поканата за купон „с бира, без родители и със стаи за желаещи“ се стори на юношата напълно подходяща за момента. След като направи кръгче над къщата на Рашел — тя му помаха с ръка, — той включи автопилота.

— Весело прекарване — каза девойката, гледайки след изпарилия се в небето флаер. Гафур беше добър приятел: чудесно момче от известно семейство. Но какво можеше да направи тя, след като изобщо не го обичаше? Не и да го заблуждава — тогава животът би бил скучен…

И в края на краищата, нали тя веднъж отговори честно на въпроса му: какво трябва да направи, за да го хареса?

Да убие булрати с голи ръце, да я потупа по бузата и да изчезне завинаги. Без да забравя за обещания мимоходом подарък.

Тя погледна обикновеното сребърно пръстенче. Ако се разгънеше тънката пластинка сребро, от която бе направено украшението, щеше да се получи форма, наподобяваща човешко ухо.

Лекарят й беше страшно учуден, когато напълно оформилата се невроза — страх от механисти, меклонци и всякаква техника, по-умна от прахосмукачка — изчезна безследно. Той приписа този успех на психоанализата, а момичето само се усмихваше, въртейки на пръста си доста големия пръстен. Едва сега й беше по мярка.

Вероятно тя се бе сторила на Кей по-голяма, отколкото беше в действителност. Нали така?

3

Някога Те-Ка 84 се очертавал като доста перспективен свят. След като бил нанесен в регистъра на колониалното управление на Империята, той чакал само кораба с първата партида заселници, за да избухне върху звездната карта с цветовете на човешката раса.

После на малката планета Хааран избухнал метеж против император Грей. Водачите на въстаниците предприели опит — в известен смисъл дори изящен — да напуснат Империята и да преминат във властта на Клона на алкарисианите. Тройният алианс още не бил създаден, а човешката раса била изтощена от вековете на Смутната война. Към Хааран тръгнал огромен флот на птицеподобната раса. С цел да го укрепи, да построи ракетни бази, ползвайки се от подкрепата на планетарното правителство, и да натрие носа на Имперския флот, когато той се появи…

Изпреварвайки алкарисианите, на Хааран пристигнали корабите на опълченци от съседните планети. На борда им нямало тежко въоръжение, а само разярени доброволци в десантните трюмове. Разполагали с две седмици до пристигането на вражеския флот — в онези времена двигателите не се отличавали с особена скорост.

Когато ескадрата на алкарисианите излязла от хиперпространството, тя открила мъртъв свят и отдалечаващите се кораби на хората. След седмица пристигнал Имперският флот и алкарисианите се опитали да се измъкнат без бой.

Настигнали ги в орбитата на Те-Ка 84. Битката била на живот и смърт и продължила почти седмица. Хиляди кораби в полето на притегляне на планетата — леките и маневрени изтребители на алкарисианите срещу гигантските крайцери на хората. Милиони тонове метал, пластмаса, изотопи и химикали, въртящи се в орбита. Дребните, подобни на шесторъки маймунки, зверчета нощем вдигали глави, вглеждайки се в пламтящото небе. След като прибрал спасителните капсули от разбитите кораби, пооределият, но постигнал победа човешки флот си тръгнал към Тера. Ала небето продължавало да пламти.

— По-евтино е да се намери нова планета, отколкото да се пречисти този свят — каза Кей. Корабът се снижаваше към странно плато — цялата планинска долина беше залята от стъкловидна, искряща маса. Дълбоко под нея детекторите улавяха метал. Страшно много метал.

— Какво е било това? — попита Томи. Дач осъществяваше кацането сам, но изглежда не беше чак толкова зает с пилотирането, че да не може да отговори на въпроса.

— „Харон“. Линеен кораб за потушаване на планетарни въстания. Не си е струвало да го хвърлят в тази месомелачка — не е бил предназначен за сражение с изтребители. Но командването решило да отвлече вниманието на алкарисианите. Корабът издържал дълго — заради доброто ниво на защитното поле и противоракетната отбрана. И дори си показал зъбите — доколкото можел. Накрая го торпилирали и го свалили от орбита — като натрошени отпадъци. Той направил три обиколки около планетата, а мезонните бомби се изливали от пробитите трюмове. После… ето го резултатът.

Томи не разпитва повече. Обиколиха веднъж планетата, преди да открият изтребителя на алкарисианите, застинал върху стъкленото поле. Естествено, птичките ги бяха изпреварили. За този един час Томи доби доста добра представа за Те-Ка 84.

— Аз ще изляза, ти ще стартираш кораба и ще го изведеш на стационарна орбита — продължи Кей. — За разговора ни ще е достатъчно едно стандартно денонощие.

Корабът се спусна на половин километър от изтребителя на алкарисианите. Кей продължаваше да седи, сякаш очакваше нещо. Томи се поинтересува:

— Ти си се бил с алкарисианите на Хааран, нали?

— Не с тях. С хора, опитващи се да минат под властта им. А това е доста по-лошо.

— Кей, лингвесторът преведе част от разговора, когато ти беше в изтребителя. Онази, в която се задоволихте със звуци.

— Е, и?

— Защо са те наричали „Шарката“?

Дач стана от креслото. Погледна почти равнодушно Томи.

— Сети се сам.

Юношата изчака Кей да се отдалечи на стотина метра от кораба. Срещу него откъм изтребителя вече идваше ниската фигура на извънземния — с подскачаща, нечовешка походка.

Докосване на клавиш — дори не управляващ, а въвеждащ стандартната програма за излитане. Корабът започна да се издига. След него, със същата скорост, излетя и изтребителят.

За едно земно денонощие Те-Ка 84 се сдоби с разумен живот.

Кей Дач гледаше как корабите изчезват в небето. Беше дори красиво — два покрити с огнена перушина силуета, стопяващи се в редките облаци. Превърнатата в стъкло почва проблясваше, отразявайки светлината. Оказа се, че на Те-Ка се диша неочаквано леко — въздухът беше чист и наситен с кислород. Впрочем, в това нямаше нищо странно — саждите отдавна се бяха слегнали, а в океана се бяха запазили достатъчно водорасли, за да възстановят атмосферата на планетата.

Той помаха с ръка на приближаващия се алкарисианин. Птицеподобният сигурно искаше да излети, ноктите му постоянно драскаха по стъклото. Но това не беше Алтаир с неговата ниска гравитация. На Те-Ка Търсещия истината би могъл само да се спусне плавно, но не и да се издигне.

— Интересно място за среща избра! — извика Дач. Алкарисианинът спря на две крачки от него и тежко пусна върху почвата обемистия контейнер, който бе взел със себе си. Перата му бяха настръхнали, за да предпазят лишеното от потни жлези тяло от излишната топлина.

— Интересно е — съгласи се алкарисианинът. — Под нас лежи много голям човешки кораб. Много голям и много мощен.

— Успял да свали доста на брой малки изтребители.

— За съжаление, да.

Алкарисианинът замълча без да откъсва от Кей напрегнатия си поглед. Седна плавно на края на контейнера си, очевидно предназначен и за такива цели. Етиката на разговора изискваше от него да дочака ответната фраза, преди да прояви любопитство.

Дач реши да не губи време в подигравки над скования от древните ритуали извънземен. Единственият разкош, който не можеше да си позволи, беше прахосването на време.

— Искаш ли да похапнеш или да си починеш? — поинтересува се човекът, докато изваждаше от чантата си стъклен съд. Без да се притеснява от съсредоточения немигащ поглед на събеседника си, той покри участък от стъкловидната почва със слой пяна, която моментално се втвърди. Земята все още излъчваше, разбира се, слабо, но не си заслужаваше да се стои върху нея без защита. Кей не беше привърженик на толкова радикалната стерилизация.

— Благодаря, не — алкарисианинът махна леко с криле, сменяйки позата си. — Какво искаш да узнаеш с такава настойчивост, Кей?

— Вашата представа за Бога.

Изглежда успя да учуди извънземния. Алкарисианинът затрепка бързо с криле, издавайки подобен на кудкудякане звук. Като се изключи смисловия слой, съществото приличаше на кокошка, снасяща яйце, или на кондор.

— Бог? Убиецът говори за Бог? Шарка, нова вяра ли търсиш? Да не би вашите богове да са отказали да те опростят?

— Въпросът е достоен за отговор, но не и питащият — произнесе Кей, преминавайки с усилие на церемониален алкарисиански. Веднага го заболя гърлото. Оставаше му само да се надява, че непостижимото за човека клюново тракане ххач не играе ключова роля в цитата.

Алкарисианинът престана да се смее и каза:

— Дач, предпочитащ да те наричат Алтос, защо са ти отговори? Ние не крием вярванията си. И постулатът за мига на проклятието не е тайна за хората.

Кей почувства досада. Извънземните знаеха дори истинското му име, което навремето Къртис Ван Къртис беше пропуснал да научи, а в СИБ не го бяха открили и досега, както се надяваше.

— Вие сте единствената раса, отказала се от космическа експанзия по религиозни мотиви.

— Отказала се?

— Насочила я извън Галактиката — поправи се Кей.

Алкарисианинът мълчеше. Светлолилавата ципа бе покрила очите му. После те отново погледнаха Кей — две кехлибарени езера, в които плуваха черните ледени късчета на зениците.

— Какво те тревожи — теб, силния човек от могъща раса? Наивните алкарисиани се махат далеч от хората. По-малко съперници, повече власт. Империята на хората смачка Дарлок, ние презряхме Алианса и не се притекохме на помощ на древния народ. От какво се страхуваш, Кей?

— От това, че сте прави.

Алкарисианинът леко поклати глава, надсмивайки се над неопределеността на фразата.

— Предопределеността… — каза Кей.

Търсещия истината щракна с клюн.

— Бог е създал света и светът е неизменен — продължи Кей, сякаш не бе забелязал реакцията. — Нали така? Но защо си тръгвате?

Алкарисианинът скочи от контейнера си.

— Време е да похапнем — каза Кей на битовия език на извънземните, недопускащ сериозни разговори. — Ще общуваме дълго, чужденецо.

— Дълго — повтори като ехо алкарисианинът, подчинявайки се на правилата на разговора.

4

Вячеслав Шегал, клинч-командорът на спецгрупа „Щит“, стоеше в контролната арка. Не се препоръчваше да се движи, докато детекторите сканираха тялото му. Всички охранителни системи в двореца на императора бяха леко параноични.

— Достъпът е разрешен — произнесе почти разочаровано автоматът, когато и последният сензор се прибра в арката. — Режим на придвижване — жълт, свободен. Време за пребиваване — не повече от осем часа.

Показателите бяха доста добри. Времето, за което се разрешаваше престоят в двореца, бе най-сигурната индикация за социалния статус. Не всеки от планетарните владетели можеше да разчита на „жълт, свободен“ и осем часа.

Но Шегал беше свикнал със своето положение.

Формално той едва сега се бе озовал в онази зона на Тера, където преставаше да действа планетарното право и влизаше в сила волята на императора. Грей никога не се бе стремил към абсолютна власт, прекрасно разбирайки, че така само ще си спечели нови врагове. А безбройните привилегии, които беше дал на планетата, бяха направили управлението му безконтролно и непоклатимо. Стотиците планети на Империята притежаваха стотици закони и традиции, почти несвързани от общи морални норми. Свободата на миграцията позволяваше на всеки с пари да си избере начин на живот по свой вкус.

Но единствено Грей, императорът и живият символ на човешката цивилизация, имаше право да избира произволни закони във всеки конкретен случай. Той се подчиняваше на най-удобните за него правила на отделните планети. А ако такива правила нямаше, действаше по законите на анархичните светове.

Вячеслав вървеше из парковата зона на двореца, покрай горичка от ендориански дървета с бели, подобни на платна листа, трептящи от вятъра. Повикването му не беше спешно и императорът не си беше направил труда да посочи място за аудиенцията. Обичайна практика, с която се припомняше на придворните какъв е статусът им.

Клинч-командорът Вячеслав Шегал имаше достатъчно опит с издирването на императора. Той свърна по алея с тисови дървета, павирана с метални плочки — парчета от броните на чужди кораби, участвали в сражения против хората. Погледна към разположената над ревящ планински поток флагова тераса, където се издигаха пилоните със знамената на колониите. Височината, на която бе вдигнато знамето, показваше степента на симпатия на императора към политиката на планетарното правителство. Когато знамето започнеше да мете земята, армията можеше спокойно да се готви за омиротворителна мисия. Императорът обичаше лично да вдига флаговете, но сега терасата беше полупразна. Само покрай трицветното знаме на Инцедиос, развяващо се до самата земя, стоеше възрастен човек в безупречен смокинг. Вячеслав реши да не прекъсва с въпроси тъжните размишления на посланика.

За половин час премина през няколко комуникатора, разхвърляни из парка, изпи чаша сок в бар, посещаван от императора един-два пъти годишно, и провери два павилиона, разположени на открито. Търсенето започна да го вбесява, още повече, че всеки момент можеше да дойде някой учтив лейтенант от вътрешната охрана и да му съобщи, че императорът през цялото време го е чакал в залата за аудиенции.

Едно е, когато Грей праща насам-натам из двореца придворните безделници, съвсем друго — да търсиш самия него под изгарящото юлско слънце.

В края на краищата той откри императора на морския бряг — единствената част от територията на двореца, която беше разположена не във Флорида, а на кубинското крайбрежие. Сякаш полемизирайки с Къртис Ван Къртис, Грей почти не използваше в двореца си локални хиперпреходи.

За морето бе направено изключение.

Вячеслав премина през слабото сияние на тунелното хиперполе и се озова на плажа. Зад гърба му, леко докосвани от минаващия през прохода въздух, се люлееха кестени — цъфтящи през цялата година, както се харесваше на императора. Отпред, върху белия пясък, се виждаха две човешки фигури. В двореца си Грей не признаваше охрана. Което щеше да е доста смело, стига той да не беше безсмъртен.

Затъвайки в пясъка до глезените с високите си ботуши, Шегал тръгна към владетеля на Империята.

Грей беше гол. През последните години не се беше грижил за фигурата си и сега изглеждаше достатъчно отблъскващо. Дебел мъж с неравномерен загар, наближаващ петдесетте, започнал да оплешивява, с къс кичур брада, накъдрен по ендорианската мода. До него се печеше голо момиче на дванайсет години. За подобни забавления по законите на Тера императорът го заплашваше немалка присъда — неговата малолетна любовница би успяла да порасне по време на излежаването й.

Но Грей очевидно използваше морала на Култхос за конкретния случай.

— Пристигнах, господарю мой — обади се Вячеслав, навеждайки глава.

Императорът отвори едното си око и измърмори нещо неразбираемо. Момичето се обърна по корем. Шегал продължаваше да стои мирно.

— Можеш да се съблечеш и да починеш — произнесе Грей по-високо.

— С ваше разрешение ще постоя.

— Не ти ли е горещо, командор?

— Не, господарю мой.

Грей приседна с пъшкане. Почеса косматия си корем. Погледна Вячеслав насмешливо, но добродушно.

— Харесва ли ти моята малка приятелка?

— Важното е да харесва на вас — отвърна Вячеслав, гледайки само в лицето на императора. Очите на Грей бяха меки, грижливи… лъжовни.

— Стига, Слав. Ти си с мен почти сто години, нали? Винаги ми е харесвала твоята независимост.

— Благодаря.

— Престани! Алиса, иди да се изкъпеш.

Момичето послушно се изправи и се затича към морето. Грей я съпроводи с почти бащински поглед.

— Младост… колко е приятно да си млад. Наистина млад. Между другото, страхотно момиче. Увлича се от чуждопланетната зоология, мечтае да стане екзобиолог. Нещо смешно ли казах, Вячеслав?

Шегал поклати глава. Върху лицето му не беше трепнал нито един мускул, но Грей умееше да усеща настроението на събеседниците си.

— Добре, нека да бъде твоята воля… Защо дойде?

— Подчиних се на вашата воля.

— Да, наистина. Доволен съм от операцията на Меклон.

Шегал отново наведе глава. Момичето се плискаше близо до брега. При самия хоризонт, вероятно извън зоната на двореца, потрепваше бялата точка на корабно платно.

— Искам да повиша статуса ти, Вячеслав. Какво ще кажеш за чин адмирал и длъжност началник щаб по силовите акции?

Клинч-командорът обмисля думите си няколко секунди. После предпазливо изрече:

— Всяка ваша заповед ще бъде изпълнена, господарю мой. Но аз съм оперативен работник.

— И?!

— Щабните стени ме потискат.

— Така и предполагах, Вячеслав — Грей отново се просна върху пясъка. Това би могло да бъде и краят на аудиенцията, но той продължи: — Ако не греша, за трети път отказваш повишение.

Момичето излезе от водата и предпазливо тръгна към тях. Вячеслав едва забележимо поклати глава. Тя спря и легна встрани. Шегал реши, че момичето явно не е глупаво. Запита се дали да не отскочи някой път до Култхос.

— Слав, ти си най-добрият оперативен работник на Империята. На теб дължим договора с булратитата, разпадането на оста Клакон-Мршан, разобличаването на Дарлок, а сега и аферата с Меклон, за която те ще се усетят след десет години. Няма да кажа, че спасяваш Империята, но без теб щеше да ми е много по-трудно.

За подобни думи всеки друг от приближените на Грей би отдал на императора живота си и би прибавил собствените си жена и дъщеря. Ала Шегал се задоволи само със стандартните фрази на благодарност. Грей игнорира този факт.

— Досещам се какви са мотивите ти, Слав. Ти не си млад, имаш зад гърба си двайсетина аТана, платени от хазната. Намираш спасение от скуката в схватките, превъплъщенията и интригите. Нали?

— Да, господарю мой.

— Какво пък, весели се. Харесва ми твоят стил. Искаш ли да си починеш след Меклон?

— Не съм уморен. — Вячеслав внезапно осъзна, че Грей се готви да му възложи нова задача. Странно, обикновено той го въвеждаше в галактическите игри през интервал от една-две години. Като любимо и безотказно оръжие, за което не всеки враг е достоен.

— Къртис Ван Къртис — изрече Грей, сякаш прочел мислите му.

Шегал чакаше.

— Нали си в течение, че „аТан“ осъществява строителна дейност на всички планети? Филиалите се разширяват.

— Жителите на Империята забогатяват, потребителите на аТан стават все повече и повече.

— И Къртис очаква, че ще се увеличат двукратно?

Грей му даде почти минута за размисъл.

— Е?

— Рязко понижаване на цените?

— Защо? И какви разтърсващи събития очакват Империята след това?

— Във властта ви е да попитате Къртис директно…

— Отношенията ни с Къртис са по-сложни, отколкото предполагаш, Слав. Не мога просто да хвана и да разпитам господаря на „аТан“, „повелителя на живота и смъртта“, „най-стария човек в Галактиката“ — в гласа на Грей изведнъж се промъкна раздразнение. — А знаеш ли, че съм по-стар от Къртис с половин век? Но жителите наричат него — него! — най-стария човек!

— Вероятно защото вас вече не е прието да ви смятат за човек — спокойно каза Шегал.

Грей изгледа пронизващо клинч-командора за секунда. После поклати глава:

— Благодаря, Вячеслав. Сега вече приличаш на себе си. Нужна ми е информация за Къртис. Защо му е да разширява филиалите на компанията? Заради аТан ли е? До какво може да доведе всичко това?

— Пълномощия?

— Използвай групата „Щит“ и всякакви изследователски структури както намериш за добре. Личните ти пълномощия са неограничени.

— Срок?

— Месец. Не искам да се връщам от Преклонението ничком, без да съм си изяснил плановете на Къртис. Така че по-добре не се бави.

Клинч-командорът Вячеслав Шегал излезе от локалния хиперпреход със странно изражение на лицето. Срещу него, по алеята с кестените, идваше посланикът на Инцедиос — нещастен и решителен едновременно.

— Не ви съветвам — пророни Шегал.

Отчаяният устрем на посланика моментално угасна.

— След двайсет минути — посъветва го Вячеслав. — Ще бъде мек, доколкото е възможно.

5

Търсещия истината гледаше косо как Кей яде и по-точно какво яде. Ала Кей не възнамеряваше да дразни извънземния, хранейки се с пилешка кълка; пържената риба, която ядеше, напълно съответстваше на правилата на добрия тон. Стандартното човешко оскърбление към другите раси се използваше с успех против алкарисианите и булратитата и не успяваше да засегне само мршанците. Може би защото в менюто на хората не влизаха животни, наподобяващи триполови котки.

— Обмислих твоя въпрос — съобщи алкарисианинът, когато Кей приключи с храненето. Самият Търсещ истината се ограничи само с два едри изчистени ореха. — Ще ти отговоря.

— Добре — съгласи се Кей.

— Нашата религиозна концепция се основава на мига на проклятието. В момента на сътворението на Вселената, когато възникнали материята и движението, е бил предопределен целият по-нататъшен ход на събитията. Времето станало само функция, отзвук на първия миг. Каквото и да предприемем, съдбата на всяко живо същество, човек или алкарисианин, траекторията на всеки фотон — всичко това е неизбежно.

— Знам и мога да се съглася — Кей се настани по-удобно на постелката си. Вятърът над долината се усилваше и скупчените облаци се носеха по предопределения си маршрут. Интересно, бил ли е заплануван дъжда преди милиони години… — Алкарисианино, подобни идеи се срещат и сред хората. Но само вашата раса е решила да напусне Галактиката. Чувал съм, че разработвате соларни двигатели — за да преместите звездните си системи. Защо?

Перчемчето на Търсещия истината потрепна и Кей разбра, че е нарушил приетата структура на разговора. Но това беше възприето нормално. Като доказателство за човешкото несъвършенство.

— Кей, ние не приемаме предопределеността на съдбата. Дори в най-тежките години по време на войни Клона е насочвал една трета от научните си разработки в изследване на принципа на причинността.

— Резултатът вероятно са вашите кораби, неподвластни на инерцията — отбеляза Кей.

— Страничен ефект. Основното, което постигнахме, е доказателство за съществуването на Бога, увереността, че Вселената е била сътворена с неразбираемо сложна цел, и откриването на вероятностната зона.

Кей се намръщи. После попита:

— Може ли по-подробно?

Алкарисианинът щракна с клюн. Поинтересува се:

— Разполагаш ли с познания по астрофизика и вероятностна механика в обема, в който ги владеят земните учени?

— Нямам познания дори в обема, в който ги владеят студентите.

— Тогава ще ти дам пример. — Алкарисианинът скочи от своята кутия-кресло. Огледа с острия си поглед стъкленото поле, обагрено в пурпурно от лъчите на залязващото слънце. — Дай ми аерозола, с който създаваш постелката си.

— Това е доста скъпа вещ — предупреди Кей, връчвайки флакона на алкарисианина.

— За знанието се заплаща и повече. — Търсещия истината стисна неумело, но здраво флакона с крайчето на крилото си и го насочи надолу. — Тази стъклена повърхност играе ролята на модел в нашия диалог. Модел на вероятностната зона. Тя е светът. Вселената в истинския смисъл. Тя е безкрайна и непознаваема. Тя е неуловима за нашите прибори, тъй като не съществува във вид на реалност. Разбираш ли?

— Да.

— Океан от възможности… от свобода… океан от Нищо — каза алкарисианинът с почти човешка замечтаност. — Сега виж.

Той натисна разпръскващата дюза и белите пръски докоснаха спечената почва.

— Ето я нашата реалност, нашата Вселена. Всяко петънце е галактика, само че тези петънца трябва да са безкрайно много. Вселената се разширява, нахлувайки във вероятностната зона. Тя заема все по-голям обем, но за нас, нейните обитатели, не съществуват истински размери. Ние сме част от нашата реалност и не е по силите ни да достигнем границите й. А Вселената расте, прониква все по-надалече и по-надалече в безкрайната Вероятност.

Алкарисианинът отново пръсна пяна от флакона. Малко встрани от първото петно.

— Още една реалност, още една Вселена — любезно съобщи той. — Между тях е безкрайността. Световете ще се разширяват вечно и колкото по-надалече отлетят нашите кораби, толкова по-голям ще стане светът. Но различните реалности няма да се срещнат. Разбра ли ме?

— Колкото повече опознаваме света, толкова по-голям става той — кимна Кей. — Не можем да се измъкнем от предварително зададеното, защото всичко научено става предопределено.

— Да, Вселената е сътворена и нейният творец е видял цялата безкрайна верига от събития, които още не са се случили. Може просто да се живее — алкарисианинът отново скочи върху кутията си. — Да се разбере замисъла на Бога е невъзможно, следователно бъдещето не ни е известно.

— И какво искате?

— Да отидем във Вероятността. Ако това е възможно, ако е било предопределено, то напускайки нашата Вселена, ще се озовем в свят, който няма съдба. Ние самите ще я създадем.

Това беше смешно, глупаво, но Кей Дач почувства уважение към чуждата раса. Раса, отхвърляща Бога и създадения от него свят.

— Вашите кораби… те игнорират не просто законите на инерцията — замислено изрече той. — Те игнорират причинността.

— Частично.

— Вие искате да изолирате своята зона от Космоса. Няма никакъв соларен двигател, който ще измъкне вашите звезди от Галактиката. Те просто ще се изсипят от нашия свят в тази дяволска Вероятност…

— И около тях ще възникне нова Вселена. — Кей едва успя да разбере алкарисианина, толкова церемониална стана речта му. — Наша Вселена. С наша съдба.

— Защо? Ще бъде ли тя по-хубава?

— Кей Дач, тази Галактика трябваше да бъде наша. Корабите на Клона достигаха чужди звезди, когато вие още не сте били излезли в Космоса. Най-бързите, най-добрите кораби в света. Булратитата пълзяха от планета на планета, Дарлок бяха предпазливи, Меклон се преустройваше, Псилон се ровеше в тайните на мирозданието, Сакра смесваше сушата с морето, създавайки блата, Основата на силикоидите заселваше астероидите. Ние творяхме бъдеще. Клонът растеше. Това беше нашият свят!

Алкарисианинът се изправи в целия си ръст, разпервайки крила към сивото небе, сякаш възнамеряваше да излети, презрял притеглянето, почти равно на земното. Вятърът разрошваше перушината на слабото тяло, родено за висините. Гъвкавата шия се изопна и жълтите очи се впиха в Кей. Говорът се измени — сега използваше приказен алкарисиански и Дач с усилие отгатваше смисъла на фразите.

— Къде… къде са сега планетите ни? У хората и булратитата, у меклонците и мршанците… Къде е нашият Клон… през Галактиката? Единайсет планети, човеко! Всичко, което… остана! Лист от Клона, който… в тъмнината… е носен от бурята… Единайсет…

Търсещия истината се сви, криейки глава под крилете си. Алкарисианите не бяха страхливци, но той не вдигна поглед към Кей няколко дълги минути. После отново заговори на най-добре познатия на Дач команден алкарисиански:

— Хората ни мразят не заради Смутната война, така е. Булратитата избиха повече, отколкото ние. Меклон ни изтрови с вируси, променящи генотипа. На тях всичко им е простено. Дори вашият флот, чиито отломки падаха десет години на тази планета — и той не е причината. Ние се осмелихме да поддържаме вашите предатели! Хааран реши да премине към Клона и ние се съгласихме. Защото това беше наш свят, открит от нас преди хората, обозначен с орбитални станции — както повеляваше законът. Вие стъпкахте закона. Ние загубихме. Това не е нашата Вселена!

— Да — Кей стана, извисявайки се над седналия алкарисианин. — Този свят е бил създаден за хората.

Пламъкът в очите на алкарисианина бавно гаснеше. Той изтрака с клюн гневно и тъжно:

— Вероятно.

— Аз знам със сигурност, Търсещи истината. Нашият свят е бил създаден за човек — един-единствен човек. Той е повелител на съдбата.

— Говори, Дач. — Алкарисианинът дори не изглеждаше изненадан. Той зае поза, показваща внимание, но Кей не бързаше.

— Не възнамеряваш ли да направиш укритие за нощта? Ако завали дъжд, не бих искал да се окажа под него.

Къс поглед към небето — и полупрезрителен отговор:

— Аз също не обичам радиацията. Но тези облаци не са дъждовни. Говори.

— Моите коси и твоите пера биха искали да вярват… — Кей не се опита да спори. Птицеподобната раса не обичаше затворените помещения, въпреки че осигуряваха защита от лошото време. — Добре. Слушай и научи. Преди четири години служих на човек на име Къртис Ван Къртис…

6

Тази сутрин, едва събудила се, Рашел разбра, че няма да отиде в учебния център. Лимитът й от разрешени отсъствия още не беше изразходван и тя не възнамеряваше да седи в класната стая в такъв прекрасен ден. Постоя малко на прозореца, наблюдавайки превиващите се от вятъра и цопващите в локвите клончета, а после, както си бе по пижама, се спусна в столовата.

Родителите й, естествено, не си бяха вкъщи. Всички възрастни, които имаха някакво отношение към техниката за управление на климатичните условия, сега се суетяха в климатичната станция. Докато си наливаше чай, Рашел прочете кратката записка на таблото за подсещане. Неизправности на станцията… ще се върнем късно… в полунощ да си се прибрала, ще позвъним… Аха. Станцията се е скапала в най-подходящия момент, сега ще оцелее само половината от реколтата. Цените на плодовете няма да паднат.

Таури имаше много начини да поддържа икономиката си. При това без да причинява никакви неудобства на своите жители. Предишната вечер, преди неочакваната авария, целият постоянен персонал на станцията подготвяше масите за пикника и докарваше най-добрите сортове вино. Доброволците за помощници ще си изкарат добре.

Рашел също не възнамеряваше да скучае.

Когато преминаваше през това място, тя все още чувстваше леко гадене. Поляна за флаери, стара дървена къща, а между тях — съвсем обикновено дърво.

Огромните лапи на булрати; нокти, впиващи се в тялото; болка, осезаема въпреки състоянието на замаяност; резки подмятания насам-натам — въртят я като котенце, като кукла, като жив щит… И застиналото, неподвижно лице на Кей Овалд, само пистолетът в ръцете му потрепва, опитвайки се да се прицели в извънземния. После — удар, тъмнина… и той я носи на ръце, а в очите му има спокойна, почти равнодушна нежност.

Но той все пак не я беше забравил…

Рашел ускори крачка и влезе в къщата. Диадемата на чадъра на главата й престана да бучи, изключвайки силовото поле.

— Не се ли измокри? — попита Хенриета, без да се обръща. Тя гледаше през прозореца навън, където поривите на вятъра продължаваха да брулят градината. Беше се скрила почти цялата зад високата облегалка на креслото.

— Имам чадър.

— А чувала ли си, че при честото му използване се увеличава рискът от тумор на мозъка?

Рашел сви рамене:

— Нали имам аТан…

— Имала аТан! На шестнайсет години е рано да се мисли за безсмъртие — извръщайки се, Хенриета промърмори още нещо, но значително по-тихо. — Ще пиеш ли чай?

— Грог — рискува да предложи момичето.

— Да, сега сме смели, можем да пием каквото ни падне, да не обръщаме внимание на радиацията, да безобразничим във флаера… добрата леля е обяснила как се изключват контролните вериги…

Рашел се изчерви. Тя беше сигурна, че никой не знае за опитите й във висшия пилотаж.

— Искаме грог! — извика старицата хрипливо към празното пространство и се закашля. През последните години беше грохнала много, страшно много. Кей навярно не би я познал. Посивели коси, които Хенриета бе спряла да боядисва, затлъстяло тяло, леко треперещи ръце. Рашел безмълвно приседна до нея.

— Отиди да донесеш грог. Вече съм го стоплила.

Момичето отиде в кухнята. В микровълновата печка изстиваше прозрачната кана. Печката беше стара, явно без блок за гласово управление, но Рашел не се изненада. Тя намигна на огромния черен котарак, който си чистеше козината на креслото.

— Здравей, Ахат.

Котаракът я погледна косо, но не прекъсна заниманието си. Рашел взе каната с грога и се върна в хола.

— И отвори прозореца, момиче! — капризно заповяда Хенриета.

В стаята нахлу студен вятър. Страшно студен — изглежда дъждът бе преминал в сняг. Рашел настръхна и каза:

— Така цялата реколта ще измръзне…

— Естествено — съгласи се Хенриета. — Ще получим пълна компенсация от правителството. Цените ще скочат. Десетки планети ще минат на синтетични витамини. Нищо, затова пък на нас ни е весело.

Фискалочи можеше да развали и най-доброто настроение. Рашел въздъхна и наля по чаша горещ грог.

— Вземи двата шала от канапето и ми дай по-дебелия — продължи старицата със същия заядлив тон. — Ще седим и ще си говорим, гледайки прекрасното дъждовно време.

След тази реплика на Рашел й се отщя да разговаря. Тя седеше, увита с шала, и отпиваше малки глътки от грога. Не прекалено силен, очевидно приготвен за нея, но горещ и ароматен. Термичните чаши бяха съвсем нови и грогът на практика не изстиваше.

— Добре, не обръщай внимание на глупавата баба — неочаквано каза Хенриета. — За какво искаше да ме разпиташ, Раш?

— Ей така… за каквото и да е. За войната.

— Нима това е подходяща тема за младо момиче?

— Вие нали сте воювали…

— Времената бяха други, Раш. Въпросът беше ще оцелеят ли хората като вид или извънземните ще ги пометат. А сега цари мир.

— Засега е мир. А аз не искам цял живот да търгувам с ябълки.

— Ябълки… Ти дори не би опитала нормална ябълка, повярвай ми. Семейството ти отглежда плод с вкус на градинска ягода. Аз продавам това, което би трябвало да е праскова. Имитации, навсякъде имитации… Да се играе с гените на растенията не е забранено, но да се добави капчица разум на нашите по-малки братя — дума да не става!

Хенриета се закашля и отпи от грога.

— Лельо Фискалочи… — Рашел се запъна, но все пак продължи: — Защо не се подмладите?

Старицата я погледна косо:

— Момиче, за всичко си има място и време. Дори за старостта. Не бива да отписваме някого от живота само защото ръцете му са започнали да треперят, а краката не го държат.

Рашел кимна, не особено убедена.

— Е, можеш да ме смяташ за скръндза, на която й се свиди да плати за аТан. Нека и аз да ти задам едно неудобно въпросче.

— Питайте.

— Ти наистина ли си се влюбила толкова силно в Кей, че си готова да го намериш и омаеш?

Момичето се задави с грога и се обърна към Фискалочи:

— Откъде ви хрумна?

— Оттам, че съм петнайсет пъти по-стара от теб. Налей ми още, момиче. Прекрасно е, че в твоето детство се е появил герой. Много е мило, че по заобиколен път ме водиш към разговори за него. Неизразимо трогателно е, че изучаваш стрелящата железария и бойните изкуства, за да си достойна за Кей. Единственото, което искам да разбера, е: колко сериозно е всичко това?

— А ако е сериозно?

Фискалочи помълча известно време. Когато заговори отново, в гласа й имаше необичайна нежност:

— Много те обичам, мъничката ми. Ти си твърдоглава и упорита, не те плаши дори перспективата да търсиш из цялата Галактика човек, който живее под чужди имена. Но не превръщай детската си любов в проклятие.

— Това пък защо?

— Ти не знаеш кой е всъщност Кей Овалд.

— А вие знаете ли?

Рашел дори не забеляза как е започнала да отговаря само с въпроси. Чувстваше се обидена. Отвъд отворения прозорец камшиците на дъжда шибаха косо, а прекрасното студено утро мълниеносно се превръщаше в ден на неприятни обяснения.

— Знам. Виж какво, аз имам съвсем малко развлечения. Едно от тях е да следя събитията в света. Да се ровя във файловете на чуждопланетните библиотеки, да съпоставям случки, които на пръв поглед не са свързани по никакъв начин… Знам истинското име на Кей, както и той знае моето.

Хенриета протегна ръка и докосна рамото на Рашел с жилавите си студени пръсти.

— Преди четири години му помогнах. И отново бих го сторила, ако можех да върна времето назад, въпреки че това струваше живота на много съвсем невинни хора. Бог ми е свидетел, не съм аз тази, която ще го съди. Но Кей… Кей Алтос… макар че е възможно и това име да не е истинско… Кей Алтос е обречен на самота.

— Алтос — произнесе Рашел, пробвайки как звучи името.

— Има хора, на които са им необходими премеждия. За да ги преодоляват и да продължават напред. Кей е от тези хора. Той е добър телохранител — това е основното му занимание. От време на време е работил и като наемен убиец.

— Е, и?

— Той не е способен да дава нищо на никого. Той винаги ще разрушава това, което смята за неправилно. Много рядко, в преломните моменти от историята, такива хора са необходими — те отстраняват опасностите и разчистват пътя. Но и тогава съзидателите са други. Не ми се иска да видя как ще го срещнеш и ще разбереш, че Кей Алтос не умее да обича. Повярвай ми, момиче.

Рашел мълчаливо се изправи, свали шала и го пусна в креслото, постави недопитата чаша на перваза на прозореца и излезе.

— Ето че само влоших нещата — промърмори Хенриета.

Рашел вървеше през градината и мъждукащият купол на чадъра над главата й брулеше последните ябълки от клоните. Момичето се чувстваше толкова зле, че дори не забелязваше какво прави.

— Глупава, самодоволна бабичка — поклати глава Фискалочи. — Наистина ти е време да се подмладяваш… крайно време.

7

— Всичко това не си струваше думите — каза алкарисианинът. — Какво значение има за нас, отиващите си, дали човечеството ще стане по-силно или ще загине?

Кей си даваше сметка, че разбира само основната нишка на речта — приказният алкарисиански не беше много приспособен за възприемане от хора.

— Това, което е създало света, неизбежно е изгубило своята активност — алкарисианинът изглежда не беше учуден. — Концепцията за равнодушния Бог, или както някои го наричат — Отчуждения, не е нова. Но ти ме смая с друго, Дач. Значи във Вселената съществува точка, където Бог благоволява да изслуша чуждите желания? И е готов да стане инструмент на нечии жалки фантазии?

Кей само сви рамене:

— Не лъжа. И Къртис вероятно не лъжеше. Видях как плазменият заряд не успя да запали ризата му, гледах го как вървеше по водата и се разтвори във въздуха. Вечерта на същия ден Къртис… и синът му… вече са били на Тера. Струваше ми доста усилия да го науча, но се справих. Нито един кораб не може да преодолее такова разстояние за по-малко от седмица, а тунелният хиперпреход…

— Изисква енергия колкото стотици свръхнови — потвърди алкарисианинът. — Звучи убедително. Но Бог не може да живее на една планета. Ако го има, той е навсякъде.

— Разбирам.

— Защо тогава планетата Граал?

Дач не отговори.

— Създателят на Вселената може да благоволи да изслуша човек, както и алкарисианин, булрати, силикоид… Но не по този начин. Не по този начин, Кей Дач. Тук има някаква грешка.

— Разказах ти истината. Всичко, което знам за Граал и „Линията на бляновете“. Нали ти е ясно защо Къртис не я е изминал веднага?

— Естествено. Той е научил как се създават светове и че нашият свят също е нечия мечта.

— А ти досещаш ли се чия е тя? Кой е получил в другата реалност същия подарък като Къртис?

Алкарисианинът протегна крило, сякаш искаше да потупа Кей по рамото с човешки жест, абсолютно неуместен за птицеподобното.

— Вашето мислене е моята специалност. Мога да опитам да отгатна.

— Е?

— Расата с най-голям късмет в Галактиката. По-глупави от много други, с несъвършено тяло, но най-големите късметлии. Този свят е създаден за вас.

— А кой конкретно е създал нашия свят?

— Вие сте обсебени от силата и властта дори повече, отколкото булратитата. Това е човек, който получава от живота повече, отколкото иска.

— Императорът — тихо каза Кей.

Алкарисианинът спусна клепачи. Дач продължи:

— Владетелят на Ендория и Тера, покровителят на Горра, опекунът на Таури, повелителят на колониите — Грей. Просто Грей — без пищните прозвища на Къртис. В нашия свят вече никой не може да стане първи. Единствено той — Грей. Ние сме само декорация за него — единствения актьор. Театър на сенките… под сиянието на неговата власт. Къртис не е понесъл мисълта, че е само марионетка. Решил е да отмъсти…

— Вероятно си прав и Къртис е мислил по същия начин — изрече Търсещия истината.

— Знаеш ли, Грей имаше още една титла… още три свята се открояваха над останалите наравно с Тера, Ендория, Таури, Горра. Бащата на Трите сестри. Той изтърбуши непослушните си дъщери.

— И ти си изпълнен с желание за отмъщение.

— Не. Как можеш да отмъстиш на повелителя на света… Мразя Грей. Но не искам такава разплата, каквато е замислил Къртис — водеща до гибел на цялата раса.

— Ние не сме способни да мразим дълго, човеко. Алкарисианите вече не желаят вашата гибел — на нас ни е все едно.

— Надявах се да е така.

— И какво искаш от мен?

— Вие сте опознали реалността по-добре от всеки друг. Обясни ми — ако Грей е създал нашия свят, означава ли това, че живее вечно? Живее милиони години без никакъв аТан?

— Не е задължително. Този, който е създал нашия свят, би могъл да дойде в него във всеки момент. Появил се е с готово минало — и това е всичко.

— Благодаря. Иска ми се да вярвам, че наистина е така.

— И как възнамеряваш да спасиш расата си, Дач?

— Това засяга само мен.

— Повтарям — на алкарисианите им е все едно. Ние си отиваме. Аз изпълнявам мисията си — да отдам почит на расите, които са ни предавали по-рядко от останалите. Клонът натрупа много знания за тази Вселена, сега те са не по-ценни от капка вода в облаците. В мен говори любопитството.

Дач се поколеба за миг.

— Имам само един изход — убийството.

— Кого?

— Къртис Ван Къртис или император Грей, или… Бог.

Крясък — доста добра имитация на смях. Потрепване на криле.

— Кей Дач се оказа по-глупав, отколкото изглежда. Ти вече си убивал Бог — хиляди пъти. Помогнало ли ти е?

— Тогава разполагам само с двама кандидати. Но Грей е неуязвим, този свят е създаден от неговата мечта.

— Не е задължително, Дач. Нито едно разумно същество, включително и човекът, не се стреми към пълна неуязвимост. Създателят на Вселената не може да иска игра, в която не е възможно да загуби. Той е бил длъжен да допусне шанс за поражение, дори и без да го съзнава. Само че с какво ще ти помогне гибелта на създателя на света?

— Къртис ще се откаже от плановете си, сигурен съм. Сега го потиска превъзходството на императора. Сигурен ли си, че Грей е смъртен?

— Повтарям — този, който е създал света, е бил длъжен да допусне шанс за поражението си. Иначе всичко би изгубило смисъл за него — както е изчезнал смисълът за Бога.

— Търсещи истината… — Дач премина на церемониален алкарисиански прим, езикът на пределната откровеност, и алкарисианинът за пореден път беше поразен от диапазона на гласа му. — Кажи ми, беше ли докрай искрен с мен?

— Не, човеко. Все пак ние сме врагове.

— Какво скри?

— Нищо, което не би могъл да узнаеш сам.

Дач прекара ръка по гушата си, сякаш за да масажира гръкляна. Каза си няколко думи на галактически, но алкарисианинът ги разбра:

— Да убия Къртис или Грей — какъв страшен избор… Най-могъщите същества във Вселената…

— Властта — ето кой е вашият бог, Кей. Тя размътва и твоя разсъдък.

— Аз не се стремя към власт!

— Стремиш се. Но я разбираш по друг начин. На теб не ти е нужен фалшивият блясък на титлите и хиляди млади самки. Не ти е необходимо правото да даряваш вечен живот. Ти си убиец по своята същност. И за теб властта е свободата да даряваш смърт.

Дач поклати глава:

— Но и вие се стремите към власт!

— Не. Само към свобода. Затова и си отиваме.

— Успешен път — каза Кей.

— Благодаря ти, странни човеко, мразещ живота. Пожеланието за успех от врага е проклятие. Но ти си враг на самия себе си.

За миг алкарисианинът почти затвори очи. Беше уморен, не можеше да не се умори. Тялото му беше значително по-малко издръжливо от човешкото. Това винаги подвеждаше птицеподобната раса.

— Аз също исках да убия… да убия теб, Дач. Защото се осмели да заловиш кораба на Клона, защото ме принуди да разговаряме. В този контейнер — кратко и леко потупване на крилото по метала — има смърт. Измислена от хората. Биотерминатор.

Кей потрепна, потискайки желанието си да отскочи.

— Искам да знаеш, че размислих. Няма да донесеш късмет нито на расата си, нито на своите приятели. Продължавай да живееш… — алкарисианинът наведе глава и добави: — Корабът ти започна спускането си към планетата. Времето изтича ли?

— Да, Търсещи истината.

Вероятно в перата на алкарисианина се криеше предавател.

В небето се разнесе тътен — двата кораба се плъзгаха през атмосферата. Ако в скалите на наранената планета все още имаше живи твари, те сигурно се притискаха към отровените от радиацията камъни, изпаднали в паника пред непоколебимо надвисващата смърт.

Изтребителят на алкарисианите се понесе плавно към земята. Преобърна се във въздуха като сребриста монета, хвърлена от невидима ръка. Застина във вертикално положение и увисна над стъклената равнина.

— Защо се умълча? — прошепна Дач.

— Помисли. Сбогом завинаги, Шарка.

Алкарисианинът скочи от контейнера, хвана го за тънката дръжка и, приведен от тежестта, тръгна към изтребителя. Свободното крило махаше, биеше въздуха в опит да запази равновесие.

Кей се извърна, вдигна торбата си и започна да наблюдава как Томи приземява кораба на стотина метра от тях.

Те се забавиха с излитането, но и алкарисианите изобщо не бързаха. Издигането на изтребителя им беше бавно и плавно — сякаш искаха да се полюбуват на мястото на най-страшната им битка и на най-съкрушителното им поражение.

Кей се качи до командната каюта почти на бегом. Томи управляваше кораба прецизно, като курсант-отличник на изпит по пилотиране. След като се вмъкна в помещението, Дач улови бързия поглед на юношата.

Хлапето се бе развълнувало.

— Продължавай полета! — Кей се настани в креслото си и плъзна пръсти по бойния пулт, изваждайки оръдейния кръг. Имаше резерв от мощност. Изтребителят беше под прицел — смешна цел за колапсарното оръжие. То не биваше да се използва близо до планети, но на кого му беше притрябвала тази планета?

— Какво искаш да направиш? — попита бързо Томи.

— Не знам.

Дач държеше дланта си върху бутона за стрелба, който вече се затопляше и след като разпозна капитана на кораба, смени цвета си от червен на жълт. Лек натиск — и автоматиката щеше да свърши останалото. Генераторите щяха да изкривят пространството и някъде във вътрешността на изтребителя гравитацията щеше да надхвърли допустимата граница. Пространството щеше да се затвори, всмуквайки в себе си корабчето на алкарисианите. Щяха да изминат секунди… най-много половин минута, докато пространството се изправи и изкуственият колапсар се разсее. Той дори нямаше да успее да достигне планетата и да всмуче достатъчно материя, за да стане пълноценна черна дупка.

— Има съобщение от тях — каза Томи.

— Прочети го.

— Ти си странен, Дач.

Кей гледаше изтребителя, която продължаваше да се бави.

— Пускат хипердвигателя. Да ги задържа ли? — попита Томи.

— Не е необходимо.

Избухване — изтребителят направи скок.

— Е, вървете по дяволите… или при Бога — прошепна Кей, отдръпвайки дланта си от пулта. — Махайте се.

8

Кей никога не беше давал имена на корабите си. Първата му яхта — преправен бомбардировач от времето на Смутната война, не заслужаваше нищо повече от сериен номер. Полетите с нея вероятно бяха значително по-опасни от обичайната работа на Дач, но на него му вървеше. Хиперкатерът, който можеше да си позволи по-късно, имаше достатъчно мощен компютър, за да възникне в него онова, което Кей предпочиташе да нарича псевдоинтелект. Той трябваше да си даде име самостоятелно, обаче гибелта му в орбитата на Граал попречи на интелекта да разбере какво представлява всъщност.

Новият кораб оставаше безименен и лишен от каквото и да било подобие на разум — Дач прекалено добре беше разбрал, че металът понякога е по-слаб от плътта, но заради това болката от загубата не намалява.

От всички видове тежко космическо въоръжение колапсарният генератор беше най-безпощаден и безотказен. Той действаше на малки разстояния, но защитните полета и размерите на вражеските кораби не бяха пречка за него. Категорично забранен за частни лица, генераторът беше причината Кей да успее да купи кораба с жалките пари, които му останаха след Граал. Такива кораби се строяха за една-единствена акция, след което безпощадно ги унищожаваха. Но този път някой беше решил да припечели малко и да препродаде изгорелия кораб.

Само три планети от човешката Империя рискуваха да гледат през пръсти на закона. Само три планети разрешаваха кацането на подобни кораби — Джиенах, Рух и Тааран, анархични светове. Грей не им обръщаше внимание — засега. По-късно, когато тези планети придобиеха някакво значение, флотът щеше да помете отбраната им, да филтрира жителите им и да избере по-приемливо правителство. Анархичните светове щяха да изчезнат — и да се възродят по новите граници на Империята. Всеки порядъчен дом трябва да си има кофа за смет, за да не се хвърлят боклуците където дойде.

Нормалните хора рядко се завираха в кофи за смет.

Кей изведе кораба си от скока на половин час полет от Джиенах.

— Да отговоря ли? — попита Томи, кимайки към примигващите светлинки на командния пулт.

— Давай.

— Шейсет и седем-тринайсет — произнесе Томи, навеждайки се над пулта. — Собственик — Кей Алтос.

— Орбитален страж на Христа Крим. Вашият пропуск? — неизвестният оператор безуспешно се опитваше да копира тона на евтин автомат.

На Джиенах нямаше правителство, нито пък единни планетарни войски. Шестте орбитални бази принадлежаха на различни собственици. Всяка от тях имаше свои пароли, за които се налагаше да се плаща ежемесечно. Някои, опитвайки се да икономисват, купуваха пропуски само от две-три станции и се промъкваха на планетата през тяхната зона на контрол.

Но Кей никога не беше обичал руската рулетка.

Томи натисна бутона, над който беше залепена хартиена лентичка с надпис „Пропуск — Крим“. Кодираният пакет на паролата отпътува в пространството.

— Пропускът е приет — гласът на оператора придоби някакви оттенъци на емоция. — Ей, Дач, вдругиден паролата се сменя. Да приготвя ли плазма за теб?

— Подгрей си на нея бутилката с мляко. — Томи намигна на Кей, който кимна.

Кратък смях и връзката прекъсна. Христа Крим винаги подбираше за станцията си оператори с пещерно чувство за хумор.

— Шейсет и седем-тринайсет — следващата база прие щафетата. — Патрул на Звездната стража. Очакваме паролата ви.

Натискане на бутона. Пауза.

— Прието. Хлапе, Кей далече от пулта ли е?

Томи и Дач се спогледаха.

— Далече е.

— Добре, предай му много поздрави от Синтия. Тя и сама би го поздравила, но устата й в момента е заета.

Томи изглежда чуваше тази шега за пръв път. За секунда се засмя. Дач се включи към канала:

— Ти ли си това, Пол?

— Аха. — В гласа се долавяше явно учудване.

— Тъкмо си застъпил на месечното си дежурство?

— Да… По дяволите, страхотно запомняш гласове!

— А също и адреси. Ще намина при жена ти да я поздравя от теб. Край на връзката.

— Майтапеше ли се с него? — полюбопитства Томи.

— Не знам. Запомням много лошо лица.

Преди корабът да се спусне на площадката за приземяване, успяха да ги проверят още две бази.

— Защо винаги дежурят такива откачалки? — попита Томи, измъквайки се от креслото.

Дач, който оставяше кораба на съхранение, се забави с отговора:

— Вахтите продължават месец или два. Собствениците правят дребни икономии — например чрез по-малко курсове със совалки.

— И какво?

— Месец на пултовете, а жилищните отсеци не са по-големи, отколкото в нашето корито. Те не обичат да четат, телевизията им омръзва през първата седмица, игрите са забранени. Нямат други развлечения освен да се бъзикат с пилотите и да напсуват някой неудачник.

— А защо игрите са забранени? — попита Томи, явно засегнат.

— Защото в тях винаги съществува възможността да победиш.

— Е, и какво?

— Някой ден ще ти обясня. Тръгваме.

На пръв поглед Джиенах не се отличаваше от която и да е друга слаборазвита колония. Улици, растящи на ширина, а не на височина, къщи от бетон и камък, пътища, покрити с омекнал от слънцето асфалт.

Само дето над къщите прекалено често проблясваха климатизиращите полета, покриващи решетките на личните хиперантени. По тесните пътища се носеха последни модели „саборо“ и „тувайси“. Във витрините вместо евтини дрехи серийно производство и пластмасови тенджери за микровълнови печки, разтапящи се още през първата седмица, блестяха полихромни флакони с козметични средства от Диора и кухненски автомати с „вечна“ гаранция.

Пари, пари, неуловимият мирис на милиардите плуваше над скучния пейзаж. Никой не строеше тук разкошни семейни къщи — планетата живееше само за настоящето. Забогатей, позабавлявай се… и се измъкни преди Имперският флот да получи заповед да въведе ред. О, да, планетата плащаше данъци на хазната и прилежно поддържаше Грей, за да отложи това събитие.

Но боклукът вече беше напълнил кошчето — скоро щяха да решат да го изнесат, формално в Империята не съществуваше робство, а тук имаше прекалено много хора с пожизнени договори. В местната полиция по смайващ начин оцеляваха само коренните жители на планетата, но не и изпращаните от Службата професионалисти. А пък рекламата на „курортите“ на Джиенах красеше стените на всички туристически агенции в Империята. „Традиционна школа за детски масаж“, „Танцьори-булрати в ритуала за посрещане на пролетта“, „Секция медитация и себепознание“.

Джиенах предлагаше всякакви видове секс, наркотици и невронна стимулация. Това, от което се отказваше Фамилията, беше норма за тази планета. Дори порнофилмите и еротичните списания тук се снимаха на живо, вместо да се предлагат на купувачите разрешените от министерството на културата компютърни инсценировки. Това привличаше мнозина, макар машините да произвеждаха за хората много по-красиво режисирани и „заснети“ зрелища. Организираните туристи бяха в пълна безопасност на Джиенах. Те бяха под патронажа на най-влиятелните кланове. Самотните пътници имаха повече проблеми.

Дач не взе такси — тъкмо се свечеряваше, жегата намаляваше, а до настъпването на мрака оставаше още доста време. Изминаха пътя от космическото пристанище до града с монорелсово вагонче, а след като слязоха на спирката, продължиха по тясната лента на тротоара. Не прекалено добре облечена, но явно не безобидна двойка — на колана на Кей съвсем неприкрито висеше пистолет „Стършел“, а на гърдите му проблясваше жетонът на телохранител от категория „лична“. Томи внушаваше на минувачите опасения по-скоро със спокойния си поглед, отколкото със също така явно демонстрираната „Пчела“.

Компанията от размъкнати хора, идващи насреща им, попритихна и ускори крачка. Момиче с лента на ръката за пожизнен договор сведе поглед. Кланът на нейния собственик не беше толкова силен, че да защитава всичките си роби, още повече онези, които вече не бяха толкова млади и красиви.

— Плесен — тихо каза Дач, преминавайки покрай поредната реклама. Холограмното пано канеше в клуб за „садомазохизъм за всички възрасти“. Подобни клубове имаше из цялата Империя, но там мазохистите отиваха по собствено желание. А тук кой знае защо се озоваваха хора, сключили пожизнен договор, много често — непълнолетни.

— Аха — равнодушно се съгласи Томи. Неговите шестнайсет години и без това не бяха кой знае колко дълъг срок, но той помнеше само последните пет. Четири от тях беше прекарал с Кей на Джиенах.

Дач погледна юношата, но не каза нито дума. Когато реши да вземе Томи със себе си на анархичната планета, Кей много добре знаеше какво очаква момчето: или психиката му ще се закали, или ще се превърне в циничен подлец. Все още не можеше да разбере какво се е случило и дали не се е появил трети вариант — студено безразличие.

— Ще отскоча да взема бира. — Томи кимна към отворената врата на някакво магазинче. Дач хвърли поглед към табелата — магазинът се охраняваше от клана Крим. Напълно надеждно заведение. В такова би рискувал да пусне Томи дори в самото начало, когато беше на дванайсет.

— За мен две „тъмни“ — каза Кей, като спря. Не желаеше изтънчена прохлада, след която задухът да го връхлети с нова сила.

Томи притича до вратата — строен тъмнокос юноша, с все още по детски меко лице, в сини джинси и тениска с надпис „Голямата игра е Смъртта!“, помагаща му да изглежда свой сред джиенахската младеж. В погледа, с който го изпрати Кей, нямаше привързаност — само обичайната загриженост.

В края на краищата, нали трябва да поемеш отговорност за тези, които си опитомил, макар че Бог му беше свидетел — същият този Бог, — че той не възнамеряваше да опитомява малкия си убиец.

Дач стоеше на тротоара, загледан в потъмняващото небе. Канеше се да вали дъжд — кратък, но все едно, щеше да стане по-приятно. С крайчето на съзнанието си фиксираше всеки минувач, оказал се прекалено близо, неподвижните отблясъци на прозорците и въртенето на детектора за оръжие, разположено на кръстовището.

Професионалистите с неговия профил и от неговата класа никога не се отпускаха.

9

Сънят беше кошмар, но Кей забрави за него, когато вратата изскърца и се наложи да се събуди. Преди влезлият Томи да включи осветлението, лъчът на прицела вече беше докоснал гърдите му с нежното си оранжево петънце.

Цяла секунда се гледаха един друг: Дач — от леглото, Томи — от прага. После Кей скри бластера под възглавницата. Не „Стършел“-а, върху който не би заспал и дебелокож булрати, а обикновена „Пчела“ — любимият модел на професионалистите.

— Решил си да станеш лунатик или сънува някой псилонец? — избухна Дач. — Не пропускам да уцеля един и същи човек два пъти…

— Ти викаше.

— Какво?

— Викаше. Нещо ти се е присънило — сви рамене Томи, излизайки.

— Почакай… — Кей седна. Адреналинът още бушуваше в кръвта му, но вече започваше да си спомня. — Какво именно виках?

Томи се поколеба. После, сякаш имитирайки гласа на Кей, произнесе:

— Не ме гледай… Не гледай!

Кей си спомни.

— Тръгвам си — каза Томи.

Дач погледна часовника. Четири по стандартния цикъл. На Джиенах дните и нощите бяха кратки, зад плътните пердета вече беше съвсем светло.

— Седни, Томи.

Юношата приседна на леглото. Спалнята беше малка — както всичко в този евтин апартамент. Дач порови в нощното шкафче, извади бутилка бренди и отпи. Попита:

— Искаш ли?

— Нали съм още мъничък? — с очарователна усмивка отвърна Томи.

— Не се превземай.

— Не, не искам.

Кей постави бутилката на пода, но не сложи капачката.

— Още ли ти се спи?

— Защо?

— Искам да ти разкажа нещо. След това няма да можеш да заспиш.

— Говори. — Томи се прозина. — След твоите викове съм бодър и отпочинал.

Дач отпи още глътка. Изглеждаше по-скоро възбуден, отколкото потиснат.

— Всъщност не извиках това нещо.

— Нима?

— Тогава не го извиках. На Хааран.

— Където са те нарекли Шарката?

— Точно така. Разбра ли защо?

— Погледнах в медицинския справочник — в гласа на Томи се появи любопитство. — Нищо особено, но преди трийсет и шест години е имало пандемия. Загинали са главно деца.

Очите им се срещнаха и Дач кимна.

— Браво. Тогава разполагахме със седмица… най-много две. И негласна заповед — да не оставяме живи. Трябваше да загине цялата колония, за да не посмее никой друг свят на Империята да преминава под властта на чужди раси. Цялата, разбираш ли? Едноседмичен срок и никакво тежко въоръжение.

Той се пресегна към бутилката, но се отказа.

— Десетина бомбардировачи щяха да се справят за ден. А така… двайсет хиляди доброволци на планета с половин милионно население. Наистина, имахме тежки танкове, именно те прегазиха цялата им армия. Която бе също така набързо събрана като нашата. Всички пълнолетни мъже на Хааран… със скапани оръжия в ръце. Останаха четиристотин хиляди. Жени и деца.

Голите рамене на Томи потрепнаха.

— Онази гадина… прославеният помощник на самия Лемак… полковник Щаф… — гласът на Дач неочаквано се разтрепери. — Той събра гражданите в концлагери… импровизирани. Стадион, пълен с жени и дечица… район в пустошта, ограден с бодлива тел с течащ ток и пълен с деца… Те вървяха като овце. Очакваха да бъдат сортирани и заточени. Той ги събра всичките заедно, Томи! Разбираш ли? Щеше да е по-лесно по домовете… поред. Но част от тях би избягала, щяха да се досетят. Само единият от континентите беше заселен, гола степ — няма къде да се скриеш, но част от тях биха се измъкнали.

— Пийни си — тихо каза юношата.

— Протакахме три дни. Чакахме военни кораби… терор-групи с техните газове и вируси или просто бомбардировачи. После Щаф събра офицерите… аз временно имах чин лейтенант. И каза, че ще се наложи да работим сами.

— Пийни си, Дач.

Кей отпи.

— Много от нас отказаха. Страшно много. Категорично. Качиха ги в транспортьори и ги изпратиха обратно. Всички долетяха до целта. После им дадоха ордени — онова скапано „Огнено острие“, втора степен. Честна дума. Останаха половината, дори по-малко. Тези, които разбираха, че така трябва. Девет хиляди. Пресметнахме — по четирийсет и четири за всеки. Плюс по още четири десети — той се засмя с нелеп, едва ли не пиянски смях. — Всички бяха готови да убиват пуберите на твоята възраст. И жените, колкото и да е странно. Най-трудно се оказа с децата. Аз първи казах, че ще мога. И добавих, че предишната година шарката е избила повече деца, отколкото ние ще успеем, дори и да искаме. И така си заслужих… прякора. Във вестниците не се появиха имена — цензурата бдеше. Но думите на лейтенанта, „превърнал се в шарка“, дълго време се мяркаха по страниците. Не знам как алкарисианинът е научил името ми и защо го е запомнил.

— Необходимо ли беше това, Кей? Да се убиват всички?

— От стратегическа гледна точка — не. Разбихме инфраструктурата на планетата и смазахме трудоспособните мъже. Тези обезумели жени и плачещи дечица нямаше да са подкрепа за алкарисианите. Виж, от политическа… не знам. Искаш ли да слушаш по-нататък?

Томи едва доловимо се поколеба:

— Да… добре.

— В моята група имаше девет войници. Падна ни се гимназия, в която държаха около петстотин ученици. От шест– до шестнайсетгодишни. Те прекараха три дни в спортната зала, спяха натъркаляни по пода, ядяха някакви гадости, пред единствената тоалетна постоянно имаше опашка и смрадта от нея се носеше из цялата зала. В първия ден, както ни казаха охранителите, те все още са пеели песни, училищни химнове… после престанали. Ние влязохме и аз съобщих, че ги пускат по домовете. Да излизат един по един, да се разписват в специалната книга и да помнят гнева на императора за цял живот. Те веднага живнаха и зашумяха. Аз стоях на двора с лазерник „Стария Боб“ — оттогава мразя този модел. Вечер, полумрак. Децата излизаха, а аз стрелях в гърба им. Нито шум, нито кръв… само косите на тила им димяха. Двама от нашите отмъкваха труповете зад ъгъла, на площадката. След половин минута — следващия. Сетне — третия… После помолих за смяна и момчетата, тези доскорошни фермери, които вярваха в дълга, но се държаха, сякаш бяха на собствената си екзекуция, се съгласиха неочаквано лесно. Повръщах пет минути в учителската стая, после се измих и отидох да мъкна телата. Знаеш ли какво видях? Тези двама малоумници, които носеха първото дете като спящия си син, изписваха върху бетона с телата думата „ГРЕЙ“. Цапардосах ги по веднъж, реших че от страх са се надрусали с наркотици. Това като че ли ми помогна. После отидох в залата, където имаше още шест от нашите. Не, те не биеха децата, не ги плашеха, не изнасилваха по-големите момичета. Просто те, мъчениците-доброволци, изведнъж се бяха изпълнили с весел ентусиазъм. „Момче, пусни момичето първо! Бъди кавалер!“ „Дребосъче, ти ще успееш ли да стигнеш сам до вкъщи? Сериозно? Е, върви…“ Всички бяха като упоени, всички. И червенокосият дебелак, който плачеше по пътя към училището и разправяше, че самият той, горкичкият студент, има две деца и съжалява, че се е съгласил; че от сутринта не е излизал от клозета — от нерви го било хванало разстройство. Всичките бяха пияни. От кръв, смърт, власт. А това, че властта им е над деца, ги подлудяваше още повече. Тогава разбрах — колкото по-беззащитна е жертвата, толкова по-сладко е това чувство. От техния пример го научих. Аз самият започнах да убивам още когато бях дребен сополанко…

— Кей, не бива — Томи изведнъж докосна рамото му. — Спри, не разказвай повече. От това ти става по-зле.

Дач гледа ръката му дълго и със смайване. После поклати глава:

— Ще довърша. Отново излязох навън, взех винтовката и зачаках. Излезе момче на осем години — и се обърна. Сякаш усети нещо. Погледна ме и каза: „Не бива!“

— И ти му извика „Не ме гледай“?

— Исках да извикам… Младежът, студентът, който водеше момчето по коридора, го хвана за рамото и изкрещя: „Застреляй пикльото!“

— И ти…

— Стрелях — сухо каза Кей.

— Все пак ти си боклук.

— Нещо подобно ми казаха в щаба. Наистина, по друг повод — когато доложих, че след изпълнението на задачата всички от групата са загинали при засада. Нямаше време за разследване. Не ми повярваха, но не опитаха да си изясняват какво точно е станало.

— А имаше ли засада?

— От един човек. А сега си върви и ме остави да си довърша бутилката на спокойствие.

Томи сви рамене и излезе.

10

— Честно казано, все ми е едно кого ще се наложи да убия — каза Кей.

Без да спира да маже филията си със сладко, Томи го погледна косо:

— А не мен — не.

— Разбирам. Но да се добереш до Къртис Ван Къртис е значително по-трудно, отколкото до императора. Така че можеш да се отпуснеш.

Юношата изхъмка, сви рамене. Попита:

— А друг изход няма ли?

— Очевидно не. Алкарисианинът сметна плановете на баща ти за напълно реални. Къртис наистина е способен да отведе част от хората в други вселени. Това ще е краят за Грей, но и за цялата Империя. А алкарисианинът мисли също, че Грей може да бъде унищожен.

— Вярвам му. — Томи си наля кафе. Погледна в широкия прозорец, заемащ цялата стена на малката трапезария. На улицата беше мрачно и тихо — Джиенах се събуждаше по-късно сутрин.

— Ако ти беше Къртис-старши, щеше ли да се откажеш от приумицата си с „Линията на бляновете“ след смъртта на Грей?

— Изобщо нямаше да се захващам с нея. Веднага щях да я зарежа. — Томи се усмихна, превръщайки се за миг в младеж от корицата на модно списание. — За какво ми е?

Дач помълча. Изглежда Томи дори не си спомняше за нощния им разговор. И сега нищо не го учудваше.

— Знаеш ли, понякога ми напомняш за силикоидите. Със спокойствието си.

— Тогава нека да са клаконците.

— Напразно мислиш така. Те са доста емоционални… просто техните емоции са трудни за проумяване от хората.

— Ти знаеш най-добре. Твоите реакции също са нестандартни.

Дач потисна желанието си да зашлеви хлапака. Този стил на общуване между тях се бе наложил прекалено отдавна, за да го променят тепърва. В началото Кей дори се радваше — когато стаеният у юношата страх отстъпи място на равнодушната ирония.

После стана късно.

— Разбираш ли какво точно казах?

— Че искаш да пречукаш императора. Но ти май винаги си искал това.

— Сега ще пристъпя към действие.

— Ще превземеш двореца с щурм?

— Не. След месец е Преклонението Ничком.

Томи се пресегна за салфетка. Отбеляза:

— Императора, струва ми се, са го убивали пет пъти. Искаш да бъдеш шестият, забравил за аТана, така ли?

— Винаги го помня, момче. Това е мой проблем, както ти някога ми каза. Нали?

— Аха — Томи се изправи. — Кафето ти изстина. Да тръгвам?

— Утре излитаме… към Таури или Ендория — още не знам. С мен ли си?

— Разбира се. Може ли да се включа към игровата мрежа? Днес във виртуала е четвъртфиналът на „Повелителите“.

— По дяволите! — Кей се изправи и сграбчи Томи за ръката. — Какво, лутането из електронните лабиринти е по-важно за теб от живота ли?

— Едното не пречи на другото.

— Томи, досега говорихме за неща, дори мисленето за които се наказва със смърт. Това е всичко, сега сме смъртници! Разбираш ли? Нямаме шансове, абсолютно никакви! Просто не виждам за себе си друг изход, освен да опитам. Винаги съм воювал за благото на човечеството, макар че то не ме е обичало особено много. Не е задължително да се забъркваш, дори можеш да се върнеш при Къртис, той ще ти прости. Обаче ти се съгласяваш да тръгнеш на смърт и веднага отиваш да размахваш мечове в несъществуващ свят. Томи, какво ти става?

Юношата сви рамене. Дач изведнъж се почувства стар, страшно стар, за пръв път от половин век. Древен идиот, умеещ да убива и да разговаря на езиците на чужди раси. И неразбиращ единствения човек, хлапето, заедно с което възнамеряваше да умре.

— Дач, аз просто обичам да играя. И това е всичко. Какво сега, да седя и да се вайкам, че охраната на Грей ще ни попилее?

Томи гледаше Кей и за миг му заприлича на Артур. За кратко двамата започнаха да си приличат не само външно — момчето, което той водеше към Граал и момчето, убило Кей на Каилис.

— Иди — Дач пусна ръката му, — воювай. Трябва да направя няколко посещения и да възобновя пропуска. Между другото, искаш ли да ти обясня защо на орбиталните бази игрите са забранени?

— Да.

— Както ти казах — защото във всяка игра може да се победи.

— Е, и? — в гласа на Томи изведнъж потрепна жална детска нотка.

— Какво правиш, когато в играта те повалят или те поставят на колене?

— Презареждам и тръгвам отначало.

— Именно. С това се свиква бързо. Започваш да вярваш, че смъртта е обратима…

— Тя и без това е обратима.

— …И винаги може да се започне наново. Вместо яростта остава хазарта. Вместо омразата — честолюбието. Вместо страха — обидата. Може да си ас в най-добрия симулатор за пилоти, но ще разбиеш кораба си при първото кацане. Може да си по-добър снайперист от мршанците, но да не уцелиш врага дори с интелектуалник. Нито един професионалист не играе игри.

— Значи аз съм любител…

— На тениската ти е написано „Голямата игра е Смъртта!“, Томи. Това не е вярно. Животът е голямата игра. Кажи, какво ще стане, ако аз вляза с теб във виртуала, в този ваш шибан лабиринт с чудовища?

— За професионалистите е забранено — бързо отвърна Томи.

— Правилно. И не защото ще заема първо място — там има прекалено много неизвестни за мен неща. Но ще ви разваля играта. Аз ще започна да живея там. А животът е такава мръсна работа, че всички хлъзгави огнедишащи чудовища, за които всяка сутрин разказваш в захлас, ще ти се сторят мили и добродушни. Иди да играеш. Но помни — не във всички игри се побеждава… По дяволите, това сигурно ти е останало от Арти. Безкраен аТан. Но той разбра, в края на краищата…

Кей излезе бързо, без да даде на Томи възможност да отговори.

Част II ВАНДА КАХОВСКИ

1

— На Вселената не са й познати понятия за добро и зло. Взимайки за отправна точка морала на чуждите раси или дори на различните социални групи при хората, ще получим толкова разнообразни резултати, че критериите съвсем ще се изгубят. Етично ли е унищожаването на слабите индивиди? Да, от гледна точка на булратитата или на обществото на Кийт. Етично ли е унищожаването на потенциално разумните чуждопланетни видове? Да, от гледна точка на всички раси с изключение ма алкарисианите и псилонците.

Изправихме се пред проблема за общия морал в момента, когато човечеството започна галактическата експанзия и изгуби единството си. Нито църквата на Единната воля — заради своята синтетичност, нито властта на императора — поради неизбежната гъвкавост на управлението, не са способни да дадат на хората колективни морални ценности. Най-тъжното е, че всеки опит да се установи в социума единна етическа система ще стане причина за неговия разпад, тъй като измененията в психологията на жителите на различните планети са отишли прекалено далеч…

Кей, облегнат в креслото, слушаше тихия глас на кораба. Добре школуван глас, без нито капка емоции в него. Когато в командната зала влезе Томи, Дач му хвърли само бегъл поглед.

— Идеално решение на проблемите на морала би било такова общество, където всеки индивид ще е абсолютно независим от останалите и ще може да действа в съответствие със своите представи за добро и зло. Подобен свят вероятно би бил чудовищен от гледната точка на един външен наблюдател. За щастие това е невъзможно, тъй като ще изисква създаването на милиарди вселени — по една за всеки разумен организъм.

Сегашното положение на нещата се облекчава от разнообразието социални структури и развитието на междузвездния превоз. Всеки трудоспособен човек е способен да си плати пътуването до свят, който му импонира. Законът на Империята за свободата на миграцията, един от малкото реално действащи закони, дава юридическо право на такава постъпка. Обаче самият факт на съществуването на комисиите за бракуване на Кийт или традицията на ранните бракове на Култхос изглеждат аморални от гледна точка на другите колонии и пораждат напрежение и конфликти, подобни на Таурийско-Ротанския сблъсък. Още по-сложна ситуация възниква в случаите, когато в конфликта се включват чужди раси. Трагедията на Хааран, завършила с чудовищно по мащаби и жестокост клане на беззащитни граждани на Империята, повдигна този въпрос напълно реално.

Остава да се признае, че ако някакво чудо не даде на хората — а в идеалния случай и на останалите раси — универсални етични закони, напрежението ще продължава да се покачва. Ще изминат десетки или стотици години и социалният антагонизъм ще разцепи Империята.

Като се оставят настрана подробностите, мога да кажа, че говоря за пришествието на Бога. Само свръхсила, непостижима за разбиране, е способна да стане онзи авторитет, пред който човешкият индивидуализъм ще склони глава. Замяната на понятието „Бог“ с понятието „Воля“ стана отражение на нашето разединение. Време е да се върнем към извора и да почувстваме страх от небесата.

Дач се засмя. Каза, обръщайки се към Томи:

— Страх от небесата — това е правилно. Полезно е.

— Какво слушаше?

Кей даде команда:

— Етикет!

— Академик Николай Левин от Имперския институт за социални проблеми. Статия в „Ежедневен имперски дайджест“ от седемнайсети май петстотин и шейсета година. Следващи публикации…

— Достатъчно. Забавно, нали, Томи? Сред булевардната мътилка в ежедневника се промъква статия на социална тема. А после се дублира двеста пъти из цялата Империя.

— Къртис?

— Да. Баща ти подготвя почвата за „Линията на бляновете“. Още един-два месеца — и той ще обяви, че проблемите на Империята са решени. Можеш да получиш свой свят… ръководен от твоя морал.

— Ясно. Дач, а ти изобщо ли не искаш „Линията на бляновете“?

Кей се поколеба:

— Искам. Само идиот може да се откаже от изпълнение на желанията. Но това е прекалено голям подарък за чуждите раси — да си отидем от Вселената. През цялото време бих си спомнял за останалия зад гърба ми наш свят.

— Аз също.

— Лъжеш, нали? — равнодушно каза Кей. — Ти нямаш никакви чувства към реалността — нито любов, нито омраза. Ти тръгна с мен, а не с Къртис само защото ролята на копие на клонинга е прекалено незавидна. Дори Артур, възпитан от Къртис като син, всъщност няма никакво значение. Ти щеше да бъдеш още по-безпомощен. Ходеща грешка, напомняща за отдавнашен неуспех.

— Е, и какво? Все едно, щях да живея по-добре, отколкото под твоя опека.

— Разбира се. Но нали тръгна с мен.

— Защо не си…

Дач се засмя:

— Дори знам защо, колкото и прах да ми хвърляш в очите. Ти завиждаш на Ван Къртис и се надяваш като объркваме плановете му да станеш равен с него. Не като Артур — помощник по неволя, пародия на син, а като пълноценен партньор, брат. Ако реша да унищожа Ван Къртис, ти ще се опиташ да ме убиеш. Позната работа и според теб — лесна.

Томи мълчеше. Дач се пресегна и го потупа по рамото:

— Не разчитай на това, момче. Още никой не ме е убивал два пъти.

— Ако наистина го мислиш, би трябвало ти да ме убиеш — злобно произнесе Томи. — Или да ме продадеш в някой публичен дом на Джиенах.

— Защо да го правя? Нямаше да имам голяма полза, а и щях да си изгубя компанията — Кей погледна косо екрана. — Закопчай си колана, близо сме до изходната точка.

— Не си прав. Отношението ми към теб е много добро.

— Добро — това е повече от нищо. Ние така и не успяхме да станем приятели — ето кое е неприятното. Партньори с временно съвпадащи интереси — да. Но нищо повече.

— Ти изобщо нямаш приятели!

— Това е разкош, за който съм недостоен…

Корабът завибрира — хипердвигателите се изключиха. На екраните за визуален обзор тъмата се смени с белезникава мътилка.

— Гробище на неродена материя — каза Кей. — Вероятно алкарисианската вероятност изглежда по този начин. Сега минаваме през трилиони несъществуващи светове.

— Поет…

Избухване — и отново тъмнина върху екраните, разредена от искричките на звездите.

— Излязохме далеч — отбеляза Томи.

— Не можеш да се приближиш до нормални планети с нашия кораб. Таури има доста прилична отбранителна мрежа — ако забележат колапсарния генератор, ще ни направят на пух и прах. Подготви ли капсулата?

— Ако говориш за ръждясалия ковчег, който купи на битака — да, подготвих го. Изключих блока за безопасност и пултът се разблокира.

— Браво. Събирай багажа, аз ще разположа кораба във висока орбита.

Томи тръгна към капсулата с леко клатушкаща се походка. Гравитационният генератор беше регулиран през пръсти и полето на изкуственото притегляне се отличаваше със странна неравномерност. Юношата се спря на вратата:

— Кей, защо все пак Таури, а не Ендория?

— Тук живее една жена, в която бих могъл да се влюбя.

— Защо „би могъл“?

— Не си подхождаме по възраст.

Ако Рашел слушаше този разговор, радостта й нямаше да трае дълго.

— А, онова момиче… — промърмори Томи.

— Не, онази старица.

2

Рашел дойде при Хенриета три дни след скарването им. Лошото време продължаваше — ледени ветрове и кратки поройни дъждове, унищожаващи остатъците от реколтата. Впрочем, сега това наистина беше заради повреда в климатизатора — балансът между търсенето и предлагането беше възстановен.

— Донесох ви ябълки — съобщи момичето, без да поздрави. — Имаме още малко, а от вашата градина са ометени до една.

Старицата, занимаваща се с доста необичайна дейност — разглобяването на древен лъчев пистолет „Кариера“ — сложи настрана оръжието. Погледна замислено Рашел.

— Мислех, че ще си обидена още поне седмица…

— Изобщо не съм се обиждала. Просто не съм съгласна с вас.

— Седни. Не, първо отнеси ябълките в кухнята. И включи печката.

Когато след няколко минути Рашел се върна, лъчевият пистолет беше изчезнал някъде, отстъпил мястото си на поднос с кафеник.

— Питай — добродушно каза старицата. — Всичките ти желания са изписани на лицето ти, момиче.

— Как да постъпя в Лигата на телохранителите?

Хенриета издаде странен звук — нещо средно между изхилване и вдишване:

— Много лесно. Когато след две години станеш пълнолетна, можеш да подадеш молба в местния филиал на Лигата, да платиш вноска и да получиш категория „М“. Ако след година набереш петдесет бала по скалата за сложност, ще преминеш в категория „Н“ — това е вече пълноправен член на Лигата. Още сто бала — категория „О“. И така до категория „П“ — дванайсетата, най-високата от общите степени.

— А какво означават тези букви?

— „П“ — пазител, „О“ — опекун, „Н“ — наблюдател…

— А „М“?

— Месо.

Рашел мълчеше.

— От група „М“ в група „Н“ минават около 40 процента. Останалите плащат изходна вноска… или загиват.

— А Кей в категория „П“ ли е?

— Не. Той е в първата стотица — това са вече личните категории. Той имаше „С“, доколкото си спомням.

— Смърт? — момичето вдигна поглед.

— Да. Браво. Личните категории са само три. „А“ — ангел, „Д“ — дявол и „С“ — смърт. Те се характеризират с улегнал стил на работа.

— Не можете да ме разубедите.

— И през ум не ми минава. Ако искаш, отиди в Лигата — дори ще ти помогна да тренираш. Притежавам най-почетната категория „П“. В Лигата можеш да се научиш на много, друг е въпросът, че това няма да ти помогне да намериш Кей.

— Ще видим…

На вратата се почука — фино и деликатно. Хенриета се намръщи:

— Изглежда се увлякох приказките… или съм оглушала на стари години. Отвори.

Рашел стана, обръщайки се към вратата, но тя вече се отваряше. Хенриета не помръдваше, само беше отпуснала ръка към кошницата с плетката.

На прага стояха Кей Алтос, член на Лигата от категория „С“, и строен тъмнокос юноша, който се стори смътно познат на Рашел. Носеха шорти и леки ризи — подходящи на Таури винаги, освен през последните няколко дни. Двамата бяха вир вода.

— Ще живееш дълго, Алтос — каза Хенриета, изваждайки ръка от кошницата.

— Съмнявам се, госпожо полковник. Между другото, за приятелите съм Дач.

— Така ли? Е, какво пък — старицата внимателно стана от креслото, — вероятно ще се съглася да те наричам така… Здравей, Артур.

Юношата поклати глава.

— Това не е Артур — Кей изгледа проницателно Рашел. Усмихна се, забелязвайки сребърната халка. — Здравей, партньоре. Пораснала си… Раш.

Девойката леко кимна. На устата й изгря усмивка, неуверена като зимен изгрев.

— Здравейте…

— Освен да те прегърна — Хенриета бавно пристъпи към Дач. — Изумена съм… признавам си.

Тя потупа Дач по рамото. Ехидно се поинтересува:

— Как е рибата на Марета? Кълве ли?

— Долетяхме от Джиенах. — Кей деликатно пое ръката на старицата и я докосна с устни. — Полковник, нуждая се от вашата помощ.

— Само ти?

— Не. Империята. Расата. Светът се разрушава… госпожо Каховски.

— Отдавна не бях чувала такива думи… и това име — гласът на старицата стана леден. — Аз съм възрастна жена, гражданка на спокойна планета.

— Няма време за игри, полковник Каховски. Задава се война… по-страшна от Смутната.

Рашел с усилие откъсна поглед от Кей и погледна Фискалочи, която той упорито наричаше Каховски. Сбръчканото лице се беше изкривило.

— Какви ги дрънкаш, Дач? Ти не знаеш каква беше тази война.

— Знам какво ще е бъдещето. Събудете се, Ванда. Умолявам ви.

Каховски прехапа устни. Изрече навъсено:

— От теб изтече цяла локва, Кей. Наваля ли ви дъждът?

— Стана традиция Таури да ме посреща с лошо време.

— Много голяма чест. Помниш ли стаята, в която живееше?

— Да.

— Преоблечете се. В гардероба трябва да има дрехи с вашите размери. Как се казваш, момче?

— Томи.

— Брат на Артур ли си?

Томи и Кей се спогледаха. Дач кимна.

— Аз съм резултат от лъжлив аТан. Копие на Артур… копие на клонинга на Къртис Ван Къртис.

— О, богове — Ванда вдигна ръка към устните си с почти непресторен жест. — Какво още? Не… идете и се преоблечете.

Кей кимна. Минавайки покрай Рашел, така и неотместила се от мястото си, той докосна с устни челото й.

— Ще полудея — каза старицата, гледайки как те се изкачват по стълбите. — Или вече съм полудяла.

3

Дач бързо прерови гардероба. Имаше страшно много дрехи. Интересно защо самотната старица, чиито мъж изглежда изобщо не се появяваше вкъщи, притежаваше такава колекция? Костюми, екипи, туники, рокли — всякакви размери и модели.

Той намери светъл костюм със спортна кройка, който му беше почти по мярка, синя риза и къса бяла вратовръзка с дребна емблема на Лигата на телохранителите. Кей не възнамеряваше да крие професията си и вратовръзката му се стори напълно уместна. Томи избра черен екип, сякаш напук на Дач. На Кей му беше все едно. Миналото, недоловимо като алкарисианските „вероятности“, оживяваше наоколо.

— Тук домъкнах Арти след компенсатора. Беше в безсъзнание и го сложих в тази стая. Самият аз разправях нещо на Хенриета и мъжа й. Забавен старец; според мен нямаше търпение да се върне в центъра за управление на времето, при компютъра си. Маниак на тема игри, като теб.

— Аха. — Томи се повъртя пред огледалото, оглеждайки се придирчиво. Приглади мократа си коса и занавива ръкавите на екипа. Очевидно по някаква младежка мода.

— Тук вероятно са го хванали… — Кей огледа стаята, сякаш разчитайки да намери следи от отдавнашния погром. — Покойният булрати и механистката…

— Хванал го е меклонецът — каза Томи. — И не тук, а в онази стаичка, в която е живял. Артур ми го разказа по пътя към Граал.

Кей замълча, прецизно завързвайки вратовръзката. Отмести Томи от огледалото.

— Като на сватба си — съобщи му Томи. — Трябва ти само малко грим и ще си супер.

— Ще си навлечеш неприятности.

— Е, стига де. Казах го с най-добро чувство.

— Меклонецът обичал дъждеца… Разпозна ли стила ми на общуване с полковник Каховски?

— Откровеност?

— Пълна. Това не може да се имитира.

— А с момичето?

— Още не знам… — Кей погледна Томи. — Но не си и помисляй да я обиждаш. Тя беше мой партньор, макар и в една-единствена схватка.

— И през ум не ми минава…

— Добре е да продължава да не ти минава. Да вървим.

Оказа се, че долу няма никой. Затова пък вратата към трапезарията беше открехната и оттам се дочуваше лек шум.

— Аха, ще закусваме — със задоволство произнесе Томи.

— Ще обядваме. Налага се да минем на местното време.

В сравнение с дървените стени и ръчно изработените мебели на гостната, трапезарията изглеждаше по коренно различен начин. Изглежда, това късче от къщата с немалък успех имитираше обстановката във военните кораби: матовосиви стени, анатомични столове, покрита с керамичен слой маса. Само креслото, в което седеше Ванда, беше същото като в гостната — тапицирано с велур чудовище, в което биха се събрали двама.

— Носталгия по младостта, Кей — каза старицата, улавяйки погледа му. — Нещо обичайно за ветераните… някои дори приспособяват стари корвети за живеене.

— А вие се задоволихте с трапезарията.

— Кухнята е женска работа, нали? Кухнята, киберцентърът и кушетката — трите „К“, заради които ни държаха във флота.

— И задържаха ли ви? — Кей седна до масата и без да гледа, посегна към пулта, променяйки формата на креслото. Намигна на застаналата до печката Рашел, която бързо се извърна.

— Не, разбира се… Момиче, не умувай! Тази печка предлага доста беден избор от ястия. Включи седмо меню — то напълно ще задоволи двама мъже.

Дач се ухили:

— Седмо? „Рожденият ден на императора“?

— Или „Начало на бойна операция“. С какъв кораб долетяхте, Кей?

— С моя. Той остана на орбита, дойдохме с капсула. Нямахме пари за пътнически кораб.

Каховски поклати глава — с нещо средно между съчувствие и неодобрение.

— Разочароваш ме, Кей. Професионалист от твоята класа да не може да заработи за билети?

— Работата на Джиенах е прекалено мръсна. И твърде често ти се иска да видиш сметката на собствения си клиент.

Рашел се зае да изважда чиниите от печката, финият порцелан изглеждаше неуместно в казармената обстановка.

— Тук постъпих напук на своите спомени. — Ванда явно усещаше чуждото настроение. — Какво да се прави, обичам фините съдове… Рашел, в барчето в гостната има вино. Донеси „Нощта на желанията“, фриволно име, но какъв аромат…

— Полковникът винаги ли те гонка така? — попита Дач след Рашел. Тя се спря и се усмихна — толкова радостно, че на Кей му се прииска да отмести поглед.

— Не, само днес…

— Тръгвай де, Боже мой! Какво си зяпнала стария негодник! — с тънък глас извика старицата. Рашел изхвърча от трапезарията.

— Защо ме разкри пред нея? — попита Ванда, мигновено променяйки тона си. Томи, седнал отегчено в ъгъла на масата, потрепна.

В гласа на Фискалочи-Каховски се долавяше смъртта.

— Ще ни трябват хора, полковник — спокойно отвърна Кей. — Рашел е момиче със способности, ще бъде подходяща. Нека знае всичко.

— Какво „всичко“? Защо е необходимо? Ти решаваш някои неща вместо мен, Алтос… пфу… Дач!

— Просто не се съмнявам във вашето решение — смирено изрече Кей. — А Рашел е страшно умно момиче, доколкото виждам — физически развита…

— Ти си боклук! Това момиче вече от четири години е влюбено в теб! Само не ми казвай, че не го забелязваш. Искаш да я забъркаш в своите шибани игрички? Останало ли е у теб нещо човешко?

— Боклукът — отвърна Кей, вдигайки поглед.

Каховски мълча секунда. После избухна в тънък, задъхан кикот:

— Дач… ама че си говедо… аз едва кретам, а ти ме разсмиваш… ще ме довършиш…

— Госпожо полковник, нямам намерение да замесвам момичето в нищо — тихо каза Кей. — Но искам тя да чуе всичко, пък макар и в качеството си на арбитър.

— Рашел? — Ванда отново се засмя, този път по-тихо. — Ако кажеш, че възнамеряваш да убиеш императора по време на Преклонението, тя ще се съгласи да презарежда пистолетите.

Томи, който беше успял да се отпусне и отново скучаеше, изфуча, опитвайки се да скрие усмивката си. Каховски го погледна и лицето й стана сурово.

— Мисля, че други ще презареждат пистолетите — сви рамене Кей. — Нима няма да намерите „месо“ за мен, полковник?

4

Император Грей беше в лошо настроение. Обичайно, но зле възприемано от двора събитие.

Рано сутринта той беше наредил да изпратят неговата малолетна приятелка при родителите й, и няколко придворни, очакващи от месец този момент, доведоха дъщерите си „да огледат двореца на императора“. Но надеждите им не се оправдаха — Грей не излезе от спалнята си през целия ден и ту преглеждаше правителствените информационни канали, ту нареждаше да му носят най-странни деликатеси. Така и не опита нито един от тях, отдавайки дължимото само на минералната вода.

Свечеряваше се, когато доложиха на Грей, че патриархът на Единната воля моли за аудиенция.

Църквата никога не е била значителна сила в Империята. Може би защото отдавнашното сливане на религиите беше отблъснало от тях много повече хора, отколкото бе привлякло; или защото, подражавайки на тактиката на Императора, църквата допускаше съществуването на планетарни култове, действащи в нейните рамки; а може би просто заради политиката на ненамеса в светските дела, започната преди много години.

Но формално патриархът беше фигура, равна на императора. И Грей не възнамеряваше да нарушава тази формалност.

През този ден той не искаше официални церемонии. Императорът прие патриарха в личните си апартаменти, което можеше да е или жест на благосклонност, или на пълно незачитане.

Грей винаги оставяше на другите да съдят за подобни дреболии.

Патриархът влезе в малката мрачна зала точно когато приведеният над масичката Грей собственоръчно наливаше кафе в чашките. Мракът се разпръскваше единствено от три свещи в каменен свещник.

— Моите почитания, Ваше Светейшество. — Грей леко кимна, оглеждайки патриарха. — Нали ще споделите с мен скромната ми закуска?

Увитата в тънки тъкани фигура леко склони глава. Лишеният от признаци за пол и възраст глас, променен чрез несложна хирургическа операция, беше тих като ромолене на ручей.

— Благодаря, императоре.

Виолетови стени, купол от черно стъкло над главите им, мебели от тъмно дърво… Грей не знаеше дали подобна обстановка ще се хареса на патриарха. Но би искал да го научи — почти толкова силно, колкото и да узнае истинската му самоличност.

Те седяха един срещу друг — Грей, с настъпването на вечерта сменил халата си с пижама, и патриархът, омотан в екранирани тъкани. Дребният амулет на гърдите му, със сигурност криещ в себе си антискенер, блещукаше, отразявайки пламъка на свещите.

— Церемонията с пиене на кафе, възникнала в древността на континента Америка, е едно от малкото ми удоволствия — отбеляза Грей.

Чашката кафе потъна под плътната тъкан, скриваща лицето.

— Възможно е. Но в древността не са съществували церемонии с пиене на кафе. Вероятно сте зле информиран, императоре.

Грей се усмихна. Смешно би било да се кара с патриарха. Той властваше в сфера, от която Грей изобщо не се интересуваше.

— Вие най-добре знаете, Ваше Светейшество. Известно ми е, че църквата има прекрасни архиви… и информатори.

— Понякога това е полезно. Не са много онези, които проумяват Единната воля до достъпните за човека граници, но затова пък са й верни докрай.

— Радвам се за църквата. Още кафе?

— Благодаря. Имаме прекрасни източници дори при Къртис Ван Къртис.

— Ооо…

— В последно време те са обезпокоени, императоре. И вашето решение да разследвате дейността на Къртис радва църквата.

— Виждам, че имате източници не само при Къртис. Захар?

— Благодаря. Църквата няма нищо общо със светските дела. Но когато се засягат основите на вярата, нямаме право да сме безучастни.

— И с какво Къртис е засегнал интересите на Единната воля?

— „Линията на бляновете“.

— Какво?

— „Линията на бляновете“ — така нарича Къртис Ван Къртис новия си проект. Не ни е известно много, но редица източници са обезпокоени от влиянието му върху основите на вярата.

— Сметана?

— Благодаря. Надявам се, че императорът ще бъде толкова щедър с информацията, която може да му достави клинч-командор Шегал, както и с прекрасното кафе.

Грей се засмя насила:

— Имате великолепни източници, Ваше Светейшество. Малко повече информация не би попречила… на клинч-командор Шегал.

— Достатъчно. Ако е повече, отколкото трябва, сметаната ще похаби кафето, императоре.

— Вие сте неподражаем, Ваше Светейшество. Църквата има ли други проблеми освен плановете на Къртис? Финансиране? Пропаганда?

— Истината е над парите.

— Само когато се опира на тях.

— Ще сме признателни на императора за помощта… ако се появи нужда от нея.

Няколко минути двамата мълчаливо отпиваха от кафето.

— Бих искал да знам светското ви име, Ваше Светейшество — каза Грей.

— За съжаление съм го забравил. Благодаря ви за кафето. Надявам се, че императорът ще посети храма на Единната воля.

Грей се поколеба:

— Възможно е.

— Ще ви почерпя с прекрасен чай. Корените на чайната церемоня наистина водят към далечното минало.

— Миналото отдавна е отминало и никой не знае какво е било.

— Миналото стана настояще, императоре. Достатъчно е да се огледате наоколо, за да го видите.

Патриархът се изправи.

— Ще посетя храма… след Преклонението Ничком и завръщането на Шегал — каза Грей. — Империята цени църквата на Единната воля… и нейната загриженост за единството на човечеството.

Тъмната фигура наведе глава в поклон.

5

— Защо съм длъжна да ти вярвам, Дач? — гласът на Каховски бе едва доловим. Тя самата също почти бе изчезнала в огромното си кресло пред недокоснатите чинии, само чашата с вино се бе изпразнила. — Може да ме лъжеш…

— Защо?

— Не знам. Ти си убиец, Кей. Твоята психика живее по свои закони.

— Вие също сте убийца, Ванда. Вие бяхте Немезида на Империята. Не крайцерите и изтребителите решиха Смутната война, не. Безпощадността, жестокостта, неминуемото отмъщение — ето кое сломи чуждите раси. Никой не умееше да мрази като нас.

— Времето за омраза свърши…

— То продължава от сътворението на света! Вие самата направихте себе си символ на човешката ярост. Вие знаехте какво ви очаква — кървави сънища, които никога не свършват, живот извън закона… Нима искате Смутната война да се повтори?

— Не вярвам на разказа ти, Дач!

— А аз вярвам — тихо каза Рашел. Тя седеше до Каховски — слаба и напрегната, и не откъсваше поглед от Кей.

Ванда махна с ръка:

— Дач, ти ми предлагаш да участвам в заговор срещу императора! На мен, полковника от СИБ!

— Вие служихте не на Грей или на Империята. Вие служихте на човешката раса — според възможностите си и както смятахте, че е необходимо. Именно затова трябва да ме разберете… аз съм също такъв изрод.

— Нима?

— Аз съм онзи лейтенант от Хааран, когото наричаха Шарка.

Каховски замълча, поемайки си въздух.

— Можете да проверите това. Алкарисианите са го узнали, значи информацията съществува някъде. Можете да се убедите, че Томи е клонинг на Къртис. Това потвърждава думите ми.

— Или тях, или че Къртис Ван Къртис иска с чужда помощ да разчисти трона!

— Потърсете информация за Граал. За Злата земя. Отлетете дотам, в края на краищата!

Сега Кей почти мразеше тази стара жена, пред която се бе прекланял. Тя не искаше да повярва, не искаше да се върне в кошмарите си.

— Рашел, отвори прозореца — тихо помоли Ванда. Момичето стана безшумно от масата.

— Повярвайте ми, полковник — прошепна Кей. — Моля ви.

— Томи — старицата бавно обърна глава, — ще ми трябва проба от лигавицата ти… мускулна тъкан… две-три капки кръв… — тя се поколеба, но завърши — и семенна течност. Извинявай, момче. Зная методите за фалшифициране на генотипа и не искам да рискувам.

Юношата се изчерви едва забележимо. Но гласът му изглеждаше равнодушен.

— Разбирам, госпожо Каховски.

— Генетичният код на Ван Къртис трябва да го има във военните архиви, не е проблем… — промърмори под носа си старицата. — Добре… Кей, записа ли разговора с алкарисианина?

— Разбира се.

— Трябва ми оригиналът.

— Направих запис на диск и оптокристал. Ще ги получите.

— Умник. Кей, записите ти ще ги извъртят много добри специалисти. Страшно добри. Всяка фалшификация ще бъде разкрита. Ако искаш, можеш да си тръгнеш още сега.

— Не съм излъгал.

Дъждът потропваше през отворения прозорец — монотонен, утихващ. Рашел бе останала, без да се доближава до масата; мълчеше, сякаш изведнъж бе пораснала.

— Момиче, наистина ми е интересно мнението ти — хрипливо произнесе Ванда.

— Кей не лъже.

— Естествено… Рашел, не си струва да идваш повече тук. Каквото и да решим. Разбираш ли?

Каховски почака за секунда отговор, после рязко попита Кей:

— Какво прави тя?

— Усмихва се — отвърна Кей, отмествайки поглед.

— Лошо момиче. Какъв дявол те накара да дойдеш днес?

— Усетила съм, навярно — сериозно отвърна Рашел. — Още от сутринта чувствам нещо. Кей, ще ме изпратите ли до вкъщи? Не е далеч.

— Нека да сме на „ти“, партньоре — Дач се изправи. — Ще разрешите ли, полковник?

— Идете — тихо каза старицата. — По дяволите… отново всичко отначало… отново кръв, кръв…

Тя гледаше подире им и клепачите й безсилно трепереха.

6

— Ще вземете ли чадър? — попита Рашел.

— Обичам дъжда.

Отразяващото поле сияеше над главата на девойката като смътен блещукащ ореол. Във вечерния полумрак светлината му изглеждаше тайнствена и съблазнителна. Кей хвана Рашел за ръката и почувства как пръстите й потрепнаха. Няколко минути вървяха мълчаливо. Разкаляната почва жвакаше под краката им.

— Кей, а вие… ти нали не излъга Хенриета?

— Ванда. Казва се Ванда Каховски… „Кървавата Ванда“. Не излъгах.

— А защо си е сменила името?

— Порови се в архивите, ще разбереш. Сигурно ти е разказвала много за мен?

— Ами… това-онова…

Рашел се подхлъзна, Кей я задържа с лекота.

— Ясно. И за категория „С“ ли?

— Пет минути преди да пристигнете.

Дач се засмя:

— Наистина ще живея дълго.

— Ние… често си говорим за вас…

Кей спря и хвана момичето за раменете. Погледна я в очите — нежно и тъжно:

— Изглежда е било глупаво от моя страна да ти се усмихвам преди четири години.

Рашел бързо поклати глава. Диадемата върху главата й тънко пееше, разширявайки полето на чадъра в опит да скрие и двамата от дъжда.

— Момиче, откажи се от любовта си към мен, става ли?

— Защо? — рязко попита Рашел.

— Отношението ми към теб е прекрасно. Но не е точно такова, каквото ти е необходимо.

— Това… — Рашел се поколеба — заради Томи ли е? Любовници ли сте?

— О, Боже! Гледай само да не изтърсиш нещо такова пред него. Четири години се мъкнем заедно и това е всеобщо мнение. Томи и без това си има комплекс… Не е вярно, разбира се. Аз съм стандартно ориентиран, а момчето според мен изобщо не се интересува от секс. Той си пада по глупавите игрички, виртуалната реалност.

— Тогава защо?

— Раш, предпочитам да обичам човечеството като цяло.

— Така е по-удобно…

— Умница — нежно каза Кей. — Значително по-удобно. Особено когато тези, които обичаш, ти забият нож в гърба стотина пъти. Честно казано, тогава това става единственият изход.

— Аз…

— Никога не би ме предала? Естествено. Сегашната ти — не. Но ще дойде утрешният ден. Живял съм достатъчно, за да разбера — винаги настъпва следващ ден. Понякога ти се иска да не доживееш до него… и от време на време успяваш. Но утрешният ден така или иначе идва.

— Ама защо сте толкова глупав! Казвам ви, че аз… имам много хубаво отношение към вас. А вие ми говорите за своите разочарования!

Рашел се извърна.

— Извинявай. — Дач се почеса по челото. — Права си. И ми говори на „ти“.

— Добре…

— Раш, просто ми се стори, че ти си малко влюбена в мен. И реших веднага да те предпазя от това.

— Благодаря!

— Мир?

Момичето мълчеше.

— Когато се влюбя в теб, незабавно ще научиш за това — сериозно предложи Кей.

— Когато те разлюбя, ти също ще го усетиш — Рашел погледна Дач. — А ще рискуваш ли да ме целунеш?

Дори Кей да бе изненадан от неочакваната й атака, лицето му остана безизразно. Той се наведе към момичето, силовото поле се плъзна по косите му и се изключи.

Устните й бяха неочаквано опитни, умели — и изведнъж Дач бе жегнат от странно и безсмислено огорчение. Сякаш неочакваното влюбване на Рашел беше правилно. Сякаш на света съществуваше вярност и той, чийто живот беше изпълнен със случайни авантюри, беше в правото си да претендира за тази вярност.

— Тръгваме ли? — Рашел се отдръпна.

— Да вървим — той отново я хвана за ръката. Млад мъж, разхождащ се във вечерната градина с тийнейджърка. Стига моралът на Таури да не се бе променил драстично за последните двайсет години, той не правеше нищо подсъдно.

Впрочем, строго погледнато, му беше все тая.

Дач забелязваше останалата част от пътя с някаква частица от съзнанието си. Беше прекалено уморен, за да поддържа нормален разговор. Добре поне, че и Рашел мълчеше. Когато дърветата свършиха и двамата излязоха на огромна, обрасла с висока трева поляна, по-скоро даже малко поле, в центъра на което имаше къща, момичето се спря.

— Пристигнахме. Кей, искаш ли чай?

Той поклати глава.

— Ето го моят прозорец, на втория етаж. Ще ти махна с ръка. Ще изчакаш ли?

— Ще изчакам.

— Искаш ли да вземеш флаер?

— Защо? Ще се поразходя.

Рашел пусна ръката му и отстъпи към къщата:

— Утре ще дойда.

— Ако Ванда реши, че съм я излъгал, ще намериш два пресни гроба.

Момичето се засмя.

— Сериозно — каза Кей. — Твоята съседка, бабата, е способна и на още по-лоши неща.

— До утре, Кей.

— До утре, Раш.

7

Когато Кей се върна в къщата на Каховски, вече беше съвсем тъмно. Той все пак бе успял да се заблуди; съжаляваше, че не е взел флаера, пък макар и разстоянието да бе само два километра.

Нито един прозорец не светеше, само на покрива трептеше бяло огънче, увенчало тънката спирала на антената. Дач спря при външните стълби.

— Качвай се, качвай се — подкани го отгоре гласът на старицата. — На третия етаж и после по коридора.

Дач безмълвно последва съвета. Коридорът свърши с отворена двукрилна врата, водеща към терасата. В креслото (колко много имаше тук от тези меки символи на упадъка) седеше Ванда Каховски. В дълга бяла рокля, с тлееща цигара в ръка. Кей усети сладкия аромат на наркотика.

— Защо момичетата толкова лесно се влюбват в по-възрастни мъже? — попита Ванда. — А?

— Вероятно…

— Това е риторичен въпрос, Кей. Всеки глупак от времето на Фройд е знаел отговора. Чел ли си Фройд?

— Да.

— Прекалено многостранно развит си за убиец. Дач, супер ли си?

— От Шедар съм.

— Ясно. При теб резултатите са прекрасни, а аз винаги съм смятала, че Грей не е прав с генетичния мораториум. Дач, всичко, което мога да проверя, ще бъде проверено утре по обед.

— Радвам се, госпожо полковник.

Каховски запали още една цигара и му я подаде. Кей си дръпна, без да казва нищо.

— Беше толкова тихо… толкова спокойно… — Ванда говореше, без да гледа Дач. — Година след година… в безкрайната градина. Започнах да забравям някои неща, Кей! А ти искаш да си припомня…

— Нашата съдба е различна от тази на останалите.

— Различна… Какво е предназначението на бодлите, Кей?

Дач мълча няколко секунди, почти затворил очи. После изрече много тихо, с променен глас:

— Никакво не е предназначението на бодлите, цветята ги изкарват просто от злоба.

— Не ти вярвам аз на тебе… — отвърна му с неговия тон Ванда. — Те се стараят да си придадат смелост. Мислят си: щом имаме бодли, всички ще се страхуват от нас…

Пушиха минута, без да се обаждат, сетне Каховски се разсмя хрипливо:

— Браво, Кей. Значи ще разбереш.

— Аз вече разбрах.

— Това е все едно да изхвърлиш старата си обвивка. Тук няма нищо тъжно.

Дач измъкна от кобура под мишницата си „Пчелата“. Предпазителят изщрака.

— При всички случаи е необходимо… — сякаш самонавивайки се, каза Ванда. — Дали ще убивам теб или императора… няма да е с това тяло… Снех аТана си чак на седемдесет, Кей. Ето къде е бедата. От руини ще се превърна в развалина…

— До утре, госпожо полковник — каза Кей.

— До утре.

Дач натисна спусъка. Избухването изтръгна от тъмнината спокойното лице на старата жена, застинало в очакване.

— Лек аТан — каза Кей, хвърляйки цигарата. Повдигна крехкото тяло, за да провери дали креслото се е подпалило. Не, всичко беше наред.

Леглото му беше приготвено в същата стая като преди четири години. Дач заспа бързо и през тази нощ не сънува нищо.

Сутринта на терасата вече нямаше труп, а на площадката пред дома стоеше взет под наем флаер. Кей излезе от къщата само по шорти и половин час се разхожда под лекия вял дъждец. После дочу стъпки.

Ванда Каховски продължаваше да бъде старица. Лицето й беше подмладено, но същият ефект би могъл да се постигне и чрез най-обикновена козметика. Обаче в движенията й вече не се долавяше отпадналост. Само прецизна, пестелива точност и стегнатост. Дори лекото накуцване, което предишния ден го нямаше, изглеждаше преднамерено.

Дач неочаквано си спомни детството си: цирка и старата пси-мутирала пантера, с която дори мршанският дресьор се държеше изключително предпазливо.

— Да погребваш себе си е тъжно занимание — каза Ванда вместо поздрав. Тя беше в зацапан гащеризон с маскировъчен цвят, на колана й висеше къса лопата. — Изключително тъжно. Имам една алея, която е винаги с много хубави ябълки. Органика…

Дач счете за уместно да премълчи.

— Матрицата ми е снета на седемдесет — Каховски се облегна на дървото; не стана ясно дали умората й е истинска или престорена. — И то не сегашните седемдесет, а онези… отпреди два века. Скапана храна, опънати нерви, облъчване, травми, чести раждания. Така че кретам по десет-двайсет години.

— В прекрасна форма сте.

— Не мисля. Впрочем, благодаря за изстрела. Много прецизно и бързо. Може и да е смешно, но все още смятам, че самоубийството е грях… — Каховски се откъсна от дървото и се приближи към Кей. — Между другото, вече проверих нещо. Ти си бил онзи лейтенант от Хааран. Но това са… щрихи към твоята откровеност. Виж, ако моите момчета от електронния отдел на СИБ…

Дач неволно потрепна.

— Моите, Дач! Те са си моите момчета, където и да служат. Та ако те потвърдят достоверността на твоя разговор с алкарисианина, ще поприказваме сериозно. Птичките винаги са усещали кога опитват да ги мамят, така че ако той ти е повярвал, ще ти повярвам и аз.

8

Крайцерът пое по курса си. Част от изтребителите вече бяха направили скок, други десетина висяха наоколо като залепени, а останалите се престрояваха в авангардна група. Императорът беше сам в каютата — зад огромна маса, пред сребристо огледало с изключен екран. В безформения си широк халат и с леко подутото си лице той изобщо не приличаше на „владетел на Ендория и Тера и покровител на колониите“. Гнусливо намръщен, Грей преглеждаше купчина доноси. В ръцете му девствено чистите листа хартия оживяваха, показваха се дребни редове текст, които изчезваха веднага след пускането им. Понякога императорът се усмихваше, но успяваше да запази гримасата на погнуса.

Компроматите за планетарните ръководства престанаха да забавляват Грей още преди десетилетия. Тогава те бяха озъбвания на „тъмната страна“, извадени на бял свят от агенти от най-висока класа. Сега — просто щрихи към същността на човека, които можеха да послужат в някоя политическа игра. По едно време Грей смачка някакъв лист и го захвърли в ъгъла, промърморвайки: „Това вече е прекалено…“

Листът не лежа дълго далеч от ръката на императора и от останалите доноси. Сега масата му беше по-малка от критичната и той изтля, разпадайки се на шепа кафеникава прах. Грей навъсено гледаше как се превръща в пепел секретният донос, струвал на агента многомесечен труд и нечовешко унижение. Уви, данните бяха прекалено горещи, за да ги използва в обикновен разговор. А засега не възнамеряваше да сменя ръководството на Таури.

— Императоре, Къртис Ван Къртис покорно моли за аудиенция по пряк лъч.

Грей погледна косо панела на интеркома. Поинтересува се сухо:

— Казахте ли му, че съм в тоалетната?

— Да, императоре. Той покорно чака.

Минута пряка връзка на такова разстояние от Тера струваше не по-малко от аТан. Грей бавно събра листата, сложи ги в папка и я запечата. Почеса се по гърба.

— Свържете ни.

Насред каютата изникна дъгоцветен стълб. Сви се бавно, придобивайки очертанията на човешка фигура. Императорът, почистващ ноктите си с перото на разглобената автоматична писалка, вдигна поглед.

— Приветствам ви, мой императоре… — Къртис Ван Къртис бавно започна да се покланя. Грей изчака поклонът да бъде почти завършен, после лениво махна с ръка:

— Оставете, Къртис. Етикетът не е необходим между нас.

— С ваше позволение ще седна — изображението на Къртис се огледа и направи няколко неестествено резки крачки — компютърът на комуникатора нагласяваше движенията му, опитвайки се да постигне визуална съвместимост между двете пространства. В каютата на императора Къртис Ван Къртис се отпусна на тесния твърд стол, предназначен за посетители. Но се стовари прекалено свободно — в резиденцията на Къртис на това място явно имаше удобно кресло.

Императорът се направи, че не е забелязал това.

— Щастлив съм да ви поздравя с началото на Преклонението — произнесе Къртис. — Приемете моите извинения, че не ви придружавам, но в последно време делата ми не вървят особено добре. Изисква се непрекъснат личен контрол.

— Какво пък, ще се видим на Тера след месец.

Къртис поправи скромното си сиво сако. Отбеляза небрежно:

— Възможно е да бъде и по-рано, мой императоре. Работата може да ме отведе в покрайнините на Империята.

Грей с усилие скри смайването си. Страхливият чакал Къртис Възнамерява да изпълзи от своята дупка? За пръв път от стотина години?

Невероятно.

— А имението ви, изискващо постоянно наглеждане?

— Предполагам, че синът ми е вече достатъчно пораснал, за да контролира слугите. — Къртис погледна някъде встрани. За императора това изглеждаше достатъчно нелепо: любящ поглед към прозрачен стелаж с документи.

— Той до вас ли е?

— Да, мой императоре.

— Представете ми го. Виждал съм момчето ви доста отдавна — когато имахте честта да ме приемете в дома си.

— Артур!

В ъгъла на каютата изникна дъгоцветен стълб. Преди изображението да се фокусира и смущенията да се изчистят, Грей успя да забележи нещо странно.

— Той не е сам с вас, Ван Къртис!

— Това е просто телохранителят му — Къртис скочи, този път покланяйки се значително по-бързо. — Съгласно етикета на двора телохранителят не се смята за личност, неговото присъствие на аудиенции е допустимо…

— Не ме учи на етикет, робе!

— Простете ми, мой императоре… — Къртис застина, приведен в поклон. Няколко секунди Грей пресмяташе какво може да извлече от грешката на Къртис, ако се опре на законите на Култхос… или Каилис… После уморено затвори очи. Той не се нуждаеше от поводи да го отстрани. Достатъчно беше да го пожелае.

Но ако го нямаше Къртис, нямаше да има и безсмъртие. Господарят на аТан беше онзи невъзпроизодим детайл, който караше технологията на чуждата раса да работи.

— Прощавам ти, Къртис.

Грей погледна Артур. Юношата стоеше приведен пред него. Симпатичен як младеж, приличащ малко на баща си, в пищни дантелени дрехи по ендорианската мода.

— Мислех, че си по-голям, момче — каза императорът.

Юношата се изправи.

— Налагало ми се е да умирам, мой императоре.

В неговия глас имаше още по-малко почтителност и страх, отколкото у Ван Къртис. Той говореше като равен… без натегачеството на бащата.

Интересно, способен ли бе той да контролира системата на аТан? И нямаше ли да е по-лесно да се работи с него?

Това беше крайно привлекателна мисъл… за бъдещето.

Грей бавно протегна ръка. Без да се колебае Артур се приближи и докосна с устните си дланта. Илюзорната целувка беше суха и студена, а по лицето на юношата пробягаха дъгоцветни отблясъци. Нито една техника не е съвършена.

Освен аТан…

— Харесваш ми, Артур.

— Благодаря, мой императоре.

— Остави това обръщение на баща си. Наричай ме „господарю“.

— Да, господарю.

Разделени на милиони километри, двамата се гледаха в очите. Артур не отместваше поглед.

— Имаш странен вкус в подбора на телохранители.

— Моите вкусове са доста странни, господарю.

— Е, това ме забавлява. Можеш да си тръгваш.

Грей отново прехвърли поглед върху Къртис:

— Синът ти ми хареса. Привлечи го да ти помага в работата… и го пази.

Ван Къртис кимна.

— Можеш да се оттеглиш.

Изображенията изчезнаха. Императорът мълчаливо подреждаше хартиите по бюрото. Синът на Къртис… Способен ли е да контролира аТан? Ще пожелае ли да заеме мястото на баща си? Може ли да се убие безсмъртен?

Интересна игра, особено ако се имаше предвид, че Ван Къртис явно е започнал собствена.

Това радваше Грей. Той обичаше борбата, а Галактиката вече стотина години не му беше давала интересни противници.

9

— Защо именно императора? — попита Ванда.

Кей разглеждаше оръжията по стените и не отговори веднага. Каховски го извика при себе си скоро след обяда. За резултатите от проверката не беше казана нито дума, но вероятно те бяха убедили в нещо полковника.

— Ван Къртис иска само да отмъсти на императора. Ако Грей умре…

— Разбирам. Но това не е довод.

— Работил съм за него. И не искам да убивам бившия си работодател.

— Кодексът на Лигата? Ха. Опитал си се да го направиш на Граал.

— Тогава не виждах други варианти — Кей предпазливо свали от стената „Шанса“. Вероятно онзи същият…

— Внимателно, това оръжие е заредено — предупреди го Ванда. — Кей, не го усуквай. Няма никаква гаранция, че Къртис ще прекъсне проекта „Линия на бляновете“ след смъртта на императора. Във филиалите на „аТан“ почти са построени допълнителните корпуси.

— Ако не го прекрати, ще се заемем и с него.

— Не ме разсмивай. Няма да има кой да се заеме с него — ние със сигурност ще загинем. Защо именно императора?

— Защото той е създал нашия свят! — Дач се обърна, стиснал „Шанса“ в отпуснатите си ръце. — Той е виновен за всичко — за Смутната война, бомбардировката на Шедар, Хааранския метеж, анархичните планети! Това са неговите мечти! А ние сме принудени да живеем в тях!

— Праведен гняв… Кей Дач е намерил източника на световното зло — Ванда взе от ръцете му „Шанса“ и с известни усилия го закрепи обратно на стената. — В теб се обажда личната омраза към императора… и любовта ти към Къртис. Имам предвид клонинга му, Артур.

— И какво ако е така? Вие предани ли сте на Грей, Ванда? Дебелата свиня, заседяла се на трона?

— Той сплоти човечеството в годините на Войната.

— Не е било трудно. Хората са се нуждаели от вожд.

— Добре, Дач. Да допуснем, че Грей заслужава да умре, както и всеки предводител на която и да било планета. Не мисля, че новият император ще е по-добър, но ако смъртта на Грей ще спаси расата — нека да е така. Но кажи ми тогава: как ще убиеш безсмъртния?

Кей мълчеше.

— Мисля, че Къртис Ван Къртис би бил доволен от смъртта на императора. Той би могъл просто да не го съживи след поредната смърт. Но Грей винаги е възкръсвал. Защо?

— И на глупаците е ясно — промърмори Кей.

— Значи разбираш? Ще отворят завещанието… и името на Къртис изобщо няма да бъде там. Новият император ще разбере, че е безполезно да разчита на безсмъртие. И че Къртис не го устройва сегашният му статус. И той ще попилее двореца на Къртис заедно с филиалите на „аТан“ на всички планети. Народът ще застане зад него — все пак само три-четири процента са способни да си плащат аТана.

— Нима достойните са повече?

— О, как започна да говориш. Вече решаваш кой да живее. Дач, ние можем да убием Грей. Покушенията винаги са възможни — знаем и за самотния Калма, и за психопатите от джексъновата фондация. Само че какво ще постигнем по този начин? Къртис, скърцайки със зъби, ще съживи Грей. И ако още сме живи, императорът ще ни организира няколко весели седмици преди смъртта.

— Страхувате ли се, Ванда?

— Не искам безсмислена смърт. Как възнамеряваше да убиеш Грей? Трябва да имаш някакъв план… Разполагал си с четири дълги години.

— Сигурно ще ви разсмея, полковник. — Дач посегна към една винтовка-снайпер, но в последния миг отдръпна ръка. Смъртоносните играчки, окачени по стените на кабинета на Ванда, не му даваха покой. — Разбирате ли… исках да го унищожа духовно.

Каховски наистина се разсмя:

— Ще организирате падението му в очите на двора? За да могат просто да го свалят и да помолят Къртис да не съживява бившия император? Ама ти си съвсем като дете. Знаеш ли по какъв начин са свързани различните министри и военачалници? И какви са границите на тяхната власт? Грей урежда всички, никой няма да поиска нов император. При това всички те се мразят един друг, всеки се надява, че императорът е посочил именно него в завещанието, но няма да даде и най-малък шанс за власт на съперника си. Не, Кей…

— Имах предвид истинска духовна смърт — меко каза Кей, — аТанът лекува само тялото. На никого не му трябва безумен император.

Каховски изфуча. Прекоси стаята и застана до прозореца. Подхвърли кратко:

— Дай нещо от бара.

Кей охотно изпълни нареждането. От обемното шкафче, където в термогнезда при подходяща температура се съхраняваха десетки бутилки, той извади жълто мршанско.

— Нещо по-силно, Кей — нареди Каховски, без да се обръща. — От двайсет години не съм се напивала нормално. Водка.

Без да обръща внимание на обикновените чашки, Кей напълни две.

— Способен ученик — реши Каховски. — За нашето духовно здраве.

Дач се усмихна. Отпиха и Ванда с въздишка запрати чашата в стената:

— За днес стига. Безумие, казваш? Да, това е шанс да убиеш безсмъртния. Само че как? Императорът е ваксиниран срещу всички психотропни отрови, смело мога да те уверя. Със сигурност хематоенцефаличната му бариера е подсилена — ако вкараш в него дори пълна спринцовка „Ви-6“, ще остане със здрав разум десетина минути. Това време ще е достатъчно на Грей, за да се самоубие — той познава техниката „джен“. Впрочем, възможно е да му е имплантиран биокилър за подобни случаи. Отрова в кръвта — и императорът неминуемо ще загине.

— А излъчването? Спомням си какъв шум се вдигна за изпитанията на Горра…

— Шизо-лъча? Уви. Може да се доберем до схемата за генератора, няма голямо значение дали ще извършим едно престъпление повече. Но шизо-лъчът предизвиква безумие за сметка на органични поражения върху клетките. В новото тяло императорът ще върне разсъдъка си.

— Това не го знаех — принуден бе да признае Кей.

— Вече го знаеш. Обаче в твоя план има нещо. Той трябва да полудее сам.

— Бълнуване — беше краткият коментар на Дач.

— Момче, трябва да преживееш двеста-триста години — Каховски със смях взе празната му чаша, — дълги-дълги години, за да разбереш колко близо е то — безумието…

Тя вече беше изпила прекалено много за своята възраст и за силите си, каквито и да са били възможностите й в миналото. Но Кей не каза нищо.

Втората чаша със звън се пръсна на кристални парченца.

— Прав си, но не знаеш как може да се реализира.

— Вербално психопречупване?

— Ааа… Чувал си за него. Точно това имах предвид. Но за целта императорът трябва да не се съпротивлява, да е дрогиран или просто да се довери на агент.

— Лельо Фискалочи!

Ванда се обърна към прозореца:

— Ето, дойде твоята млада почитателка, която предпочита старото ми… тоест новото ми име. Домъкни хлапето в гостната. Ще имаме военен съвет.

10

Томи изглежда беше недоволен, че Кей го е откъснал от компютъра. Той слушаше Ванда внимателно, но с такова изражение, сякаш излагаха пред него таблицата за умножение, опитвайки се да я представят за божествено откровение.

Дач предпочете да седне срещу Рашел. Момичето се беше облякло подчертано строго: дълги сиви панталони и бяла блуза със затворена яка. Това забавляваше Кей, но същевременно предизвикваше неволно съчувствие. Тя така се опитваше да му се хареса… Кей разхлаби вратовръзката и се разположи по-удобно.

— Рашел — в гласа на Ванда нямаше и следа от краткото и бурно опиване, — сега ще ти кажа нещо много сериозно.

— Слушам те — момичето скръсти крак върху крак. Сега тя играеше за Кей, само за Кей. Всяка дума, всеки жест бяха репетирани от нея, все още не бяха станали рефлекси, изпробвани върху стотици мъже.

И нямаше да станат — със студена увереност осъзна Дач.

— Трябва да си отидеш вкъщи, момиче. Тогава всичко ще бъде наред. Не ни е необходима твоята помощ, повярвай ми. Единственото, което можеш да направиш за всички ни, е да не загиваш заедно с нас.

— Никъде няма да ходя — тонът на Рашел беше твърд и Дач изтръпна. Да, тя нямаше да си тръгне. Дяволски лошо… Струва ли си заради съдбата на расата да се жертва съдбата на отделни хора? Струва си.

— Тогава помни — ако се пречупиш, ще се наложи да те убия, колкото и да те обичам.

Ванда погледна Рашел и за секунда в очите на момичето се мярна уплаха.

— Добре.

— Това е всичко. Разговорите са приключени. — Ванда ги обходи с поглед. Четиримата се губеха в огромната стая. Навярно тя го усети. — Да… Старица, мъж, момче и момиче. Прекрасен отряд за убийството на император Грей.

Рашел потрепна, но не се обади.

— Възнамеряваме да убием безсмъртен. Томи! За всеки случай — не знаеш ли как може да се заобиколи системата на аТан?

— Дори и някога да съм знаел, съм забравил.

— Ясно. Двамата с Кей достигнахме до един-единствен извод: трябва да докараме императора до безумие. Психотропните средства и излъчвания са изключени. Деца, имате ли предложения?

Неочаквано Томи се оживи:

— Имаше такава игра във виртуала… е, нещо подобно на игра. „Целуни Хаоса“. Свалиха я от мрежата и направиха вирус-ловец, който все още обикаля и следи да не я пуснат отново. Може да е запазена от някого, нали? Тези, които я играеха, се побъркваха. За три-четири денонощия.

— Забавно — Каховски изглеждаше искрено заинтригувана, но не особено зарадвана. — Крайно интересно. Но ние не можем да отвлечем Грей, да го напъхаме в екип, да му нахлупим шлема и да пуснем „Целуни Хаоса“. Не можеш да си представиш какъв е потенциалът на охраната му. Няма да ни дадат три денонощия, а максимум три часа.

— Освен това той може да усети, че нещо не е наред — добави Дач, който също беше поразен от думите на Томи. — И ще успее да се самоубие. Най-вероятно ще го стори незабавно, още по време на отвличането.

— А ако просто му подхвърлим играта?

— Не мисля, че императорът играе игри.

Томи сви рамене.

— Значи Грей трябва да полудее сам? Доброволно? — Рашел се смути от собствените си думи, но Ванда кимна одобрително.

— Да.

— А какво е необходимо, за да полудее човек?

— Преди всичко наличието му.

— Няма да е уместно да се каже, че Грей е глупак — Кей направи пауза. — Какво знаем ние, верните поданици, за своя император? Не се шегувам.

— Колкото и да е странно, много малко… — Ванда изглеждаше заинтригувана. — От Ендория е, но пълното му име и произходът му са неизвестни. По думите на самия Грей всичките му роднини са загинали при първата атака на алкарисианите.

— Той изобщо не е имал роднини… в нашия свят — промърмори Кей.

— Бил е капитан на миноносец в началото на Смутната война. Когато Планетарният съвет на Тера — тогава все още е управлявал той — изоставил ендорианския флот при пробива към Алтаир, именно Грей поел командването и спасил остатъците от ескадрата. Повел я към Тера, превзел орбиталните бази и принудил Съвета да му предаде властта. Последвали две доста успешни бойни операции и временен съюз със силикоидите, благодарение на което булратитата се въздържали от открита война с Империята. Авторитетът му нараствал. Той маневрирал успешно между расите и дал на колониите такива пълномощия, че те били напълно доволни и разпадането на Империята било предотвратено. Когато Къртис Ван Къртис излязъл от флота и основал „аТан“, императорът станал един от първите му клиенти. Сега трябва да е на около триста и трийсет години… да, триста трийсет и четири. Доста много. Къртис, когото наричат „най-стария“, е само на двеста и седемдесет — Каховски се засмя. — Ние с Къртис сме връстници. Само че аз купих аТан четирийсет години по-късно, едва след Войната.

— Да, такава е биографията му — небрежно каза Томи. — Дори и в училище я преподават.

— А освен биографията има само слухове. Грей не обича новите технологии — и това е напълно обяснимо. Възрастов консерватизъм. Периодично организира чистки в двора — повече от разумно. Но ключовите фигури в правителството не са се променяли от времето на Войната. Императорът е сменил стотина хобита, през всичките тези години колекционира модели на космическа техника, наша и чужда. Разправят, че булратитата специално са направили завод за производството им — за да му доставят удоволствие.

— Изобщо не съм предполагал, че умеят да се подмазват — отбеляза Кей.

— Получили са просветление, очевидно… Какво още? Експериментирал в секса. Не е изненадващо — за три века от всичко ти писва. Сега май пак се увлича от малолетни момичета.

— А с любовта как е? — рискува да се поинтересува Рашел.

— Виж, в това императора никога не е бил обвиняван. Освен по време на младостта му, вероятно. Но тези нишки вече не могат да бъдат хванати. Жалко — това, естествено, би бил най-добрият метод на въздействие… — Ванда се замисли. — Така. Ще накарам компютъра да обработи данните за всички сексуални партньори на Грей, без значение какъв е полът и възрастта им. Ще разберем какъв е неговият идеал и образът на изгубената му любов, което е едно и също. И ще моделираме стратегия на поведение.

— Агент на влияние? — попита Дач.

— Да. Вероятно момиче.

Кей погледна Рашел. Тя леко пребледня.

— Ти вече си прекалено голяма — навъсено каза Ванда. — По дяволите, ще ни се наложи да използваме дете в бойна операция. Пак омазахме скафандъра…

— И после какво? — Дач оставаше невъзмутим.

— После? Ако направим всичко като трябва, насаме с агента Грей ще бъде абсолютно беззащитен. И физически, и духовно — ще можем да пречупим психиката му. Ще разполагаме само с три дни, ето кое е лошото. Вербалното психопречупване винаги изисква няколко седмици.

— Ще се постараем. Можем да използваме основната си информация. — Дач щракна с пръсти. — Знаем това, което Грей смята за абсолютна тайна, фактът, че е създател на нашия свят.

— Да — без особен ентусиазъм потвърди Каховски. — Но дали си струва? Нашият таен коз…

— Който може да се използва само еднократно. Играейки с него, можем да убедим Грей, че нашият свят е нереален… — Кей се засмя. — Че той само мечтае наяве, въобразява си, че е император! Отличен подтик за психопречупване!

— За целта би било добре да знаем какъв е бил неговият свят. — Ванда въздъхна. — Уви, никога няма да научим това. Кей, а ти чул ли си тази вселенска притча — че нашият свят е само сън на един-единствен човек? И ако той се събуди — всичко ще изчезне.

— В нашия случай ще се превърне в бълнуване — уточни Томи. — Яко…

— Нашият свят и без това си е бълнуване. — Дач потупа Томи по рамото. — Ще помогнеш ли на Ванда да обмисли облика на агента?

— Почакайте — не издържа Рашел. — Вие искате да подхвърлите на Грей агент… момиче, което ще спечели доверието му и ще успее да разруши психиката му…

— Подличко е, признавам — сухо каза Ванда.

— Не, нямам предвид това. Ще трябва да я обучите, да й обяснявате за какво е всичко това…

Кей погледна Рашел със съчувствие.

— Момиче, агентът на влияние изобщо не е длъжен да знае какво прави. Нещо повече — това е съвсем излишна информация.

— Това вече наистина е подличко — тихо отвърна Рашел.

Част III ИМПЕРАТОРЪТ

1

Дач държеше снимка — още леко влажна, новородена, отпечатана с онази яснота, която дава компютърът, но не и фотокамерата.

— Такова момиче ще привлече Грей като магнит — каза Ванда.

Момичето беше най-обикновено. Тъмнокоса, с къса подстрижка, големи кафяви очи и мургава кожа. На дванайсет години, не повече.

— За вкусове не се спори — каза Кей. — На Джиенах ще купя камара такива за половин ден. Разполагаме ли с време?

— Имаме време, програмирането на агента ще отнеме пет-шест денонощия. — Ванда гледаше снимката по същия начин като Кей, спокойно и замислено. — Но това не е изход. Необходим ни е агент с корени. Местна, накратко казано. Охраната няма да спи, всяка приятелка на императора ще се проверява до седмо коляно.

— Това вече е по-лошо… — Дач хвана Рашел за ръката. — Виждала ли си подобни момичета?

— Не… не знам… — момичето извърна поглед. — Аз не съм Грей, не се заглеждам по дребните пикли…

— Сигурна ли си, Раш?

— Ами… такава не съм виждала.

— Важен е типът на лицето. Цветът на косите и очите могат да се коригират.

— Сестричката ми прилича на тази снимка. Само че тя е червенокоса като мен.

Дач поклати глава. Но Каховски кимна одобрително:

— Великолепен вариант. Съгласна ли си на него?

Рашел изглежда бе близо до истерията:

— Не!

— Момиче, като си казала „а“, кажи и „б“. Разбери, сестра ти нищо не я заплашва.

Кей пристъпи към Ванда, тя се отдръпна от него.

— Рашел, единственият проблем е, че сестра ти ще стане една от любовниците на императора. Неприятно, от гледна точка на роднините, но не и трагично.

— Ще я убият!

— Кой? И защо? В какво ще е виновно от гледна точка на охраната малкото момиче, по което пред очите им е хлътнал императорът? Заплашва я само компенсация от правителството.

— Не бива, полковник — каза Кей.

Ванда не го слушаше:

— Рашел, СИБ ще проверят всички връзки на агента. Посещенията на сестра ти в къщата ми няма да предизвикат подозрение. Виж, ако се спрем на друго момиче, живеещо на стотици километри оттук, това ще е странно. Ще загинем и тя, и аз, и ти, и Кей, и Томи.

— Не! — Рашел се извърна.

Ванда помълча и сви рамене:

— Какво пък, ще търсим. В края на краищата ние сме готови да умрем… Кей, къде отиваш?

Без да се обръща, Дач излезе от гостната. Постоя за миг на верандата, спусна се бързо по стълбите. Вече не валеше. Оръфаните дървета около двора сякаш го подканваха да им съчувства.

Кей мразеше съжалението. Най-безсмисленото от човешките чувства. Най-предателското. Каховски можеше да представя желаното за действителност и да уверява, че имат шанс за спасение колкото си иска. Глупости, СИБ щяха да изтръгнат истината дори от мъртвите. Но какво от това? Какво струват техните животи и животът на едно непознато момиче в сравнение със съдбата на човечеството? Нищо.

Колко лесно се приемат жертвите — и колко трудно е да ги поискаш. Смъртта е милион пъти по-честна от благородството и предаността. Смъртта е последната истина, която можеш да подариш и приемеш. Тя е върховият момент в живота, тя никога не се преструва на красива. И всеки, решил да размени живота си срещу смъртта на някой подлец, можеше да го прави — докато Къртис не даде на света аТан. Кой знае защо безсмъртието е много по-достъпно за подлеците…

Дач се приближи до площадката за флаери. Там имаше две машини — едната на Ванда, другата взета под наем — тази, на която жената се бе върнала от „аТан“. В нея седеше Томи.

Кей изчака капакът на флаера да се отвори напълно и мълчаливо седна в пилотското кресло.

— Нямам почти нищо в сметката — каза Томи. — А гадината не иска да ме вози на кредит.

Дач мушна кредитната си карта в терминала. Попита:

— А накъде си се запътил?

— Насам-натам.

— Мислех, че пак си в твоите лабиринти.

— Писна ми. Вчера победих във финала по двойки на „Повелителите“.

— Поздравления. — Кей издигна флаера право нагоре, игнорирайки плахите опити на машината да мине на автопилот. Сребристата му леща застина между синята плоскост на небето и зелената равнина на градините. — В лошо настроение съм, сложи си колана.

Томи мълчаливо щракна закопчалката на ремъка.

— Да тръгваме. — Кей изведнъж си спомни за двамата братя, подарени му от Майката на фамилията. — Момче, страх ли те е от смъртта?

— Вече съм умирал веднъж.

— Вярно е.

Флаерът се плъзна над върховете на дърветата. Дач преобърна машината с кабината надолу. Кръвта нахлу в главата му.

— Томи, как може да се убие безсмъртен?

— Не знам.

Клоните забарабаниха по капака, разхвърчаха се зелени късчета. Дач мълчеше.

— Не знам, Кей — спокойно отвърна Томи. — Баща ми знае… и Артур, вероятно. Но аз — не. Не откачай.

— Полковник Каховски сега обработва Рашел — каза Кей, издигайки леко флаера.

— За да легне с императора?

— За да ни даде малката си сестра.

— И какво те засяга това? — Флаерът отново се преобърна, набирайки височина. — Възмутен си като активист на джексъновата фондация за защита на децата в публичните домове на Джиенах.

— Никога не съм искал жертви, Томи. Не се смятам за добър или лош. Просто постъпвам така, както искам.

— А сега те е страх, че Рашел ще принесе сестра си в жертва и ще ти се наложи да отговориш на благородството й?

— Глупак. Ще ми се наложи да отговоря на подлостта.

Томи гледаше Кей с лека усмивка. После усмивката му изчезна.

— Кей, знаеш ли, ти си по-добър, отколкото си мислех. Забърка се в такива игри, пред които обикновените убийци изглеждат като светци. И се изплаши.

— Да!

— Кей, та нали ти самият каза, че заради съдбата на човечеството си заслужава да се извършат всякакви престъпления? Просто нямаме друг изход.

— Баща ти не ни остави друг изход. Първо аТана, после — „Линията на бляновете“. Не бива да се дава на хората безсмъртие, ако те са просто зверове. Не бива да ги правят равни на богове, ако те са просто хора.

— Аха. Ти мразиш „Линията на бляновете“ не само защото чуждите раси ще пометат отслабналото човечество. Противна ти е мисълта за световете, които ще станат въплъщение на тайните стремежи на хората.

— Разбира се. Дори нашият свят ще изглежда като рай в сравнение с тях.

— А какъв би бил твоят свят?

— Няма да има такъв.

— Не вярваш в себе си?

— Не.

Мълчаха няколко минути, чуваше се само воят на прегрелия двигател, носещ флаера над безкрайните градини. От време на време се мяркаха петната на именията и куполите на климатизаторите…

— Искаш ли сладолед? — попита Кей. — Тук има доста приятни кафенета.

— Искам.

— Дръж се здраво.

Дач включи техническия терминал на флаера. Забарабани по клавишите, въвеждайки командите с такава скорост, че Томи не успяваше да ги фиксира.

Машината се разтресе и бученето на двигателите изчезна. Скоростта се увеличи до свръхзвукова.

— Яко! — оцени Томи. — Как изключи блокировката на скоростите? Направо?

— Не, това е невъзможно. Чрез статистическия сектор въведох информация, че във флаера се превозва тежко болен правителствен куриер.

Томи се засмя:

— И всичко това, за да си хапнем по-скоро сладолед?

— За мен това е напълно основателна причина.

2

Върнаха се късно. Градовете на Таури предлагаха сносни развлечения за всички, които не се опитваха да нарушават закона.

— Успокои ли се? — каза вместо поздрав Ванда на Кей. Тя играеше с котарака на странна игра с разбъркани върху масата шарени пластмасови плочки. Животинката хвърли поглед към влезлите и продължи да мести плочките с лапа, подреждайки ги в линия.

— Как завърши разговорът? — отговори с въпрос Дач.

— Нормално. Върви, Ахат. Не бива така да се вълнуваш…

Котаракът скочи от масата и гордо тръгна към изхода, отбягвайки протегнатите ръце на Томи.

— По-конкретно, полковник.

— Първият сеанс е доста кратък. Рашел и Лара вече си тръгнаха.

— Лара ли се казва момичето?

— Да. Днес ще си боядиса косите, абсолютно сигурна, че това е нейна идея. И ще смени обикновените си контактни лещи с цветни.

— Достатъчно ли ще бъде?

— Вероятно. Външността не е най-важното. Останалото зависи от поведението й — Ванда беше лаконична. — Вчера императорът излетя от Ендория. След седмица ще бъде на Таури.

— В града вече се издигат знамената на Империята — съобщи Томи. — Всички чакат Грей.

— И ние го чакаме. Тук има много хубав обичай за посрещане на императора — деца му поднасят цветя направо на стълбичката на кораба.

Дач приседна на края на жално изскърцалата масичка:

— Полковник, къде усвоихте вербалното психопречупване?

— В армията — с лека изненада отговори Каховски.

— Налагало ли се е да използвате деца като агенти на влияние?

— Не, но не мисля, че има разлика. Най-важното е да се определи слабото място на обекта. Слабостта на Грей е прекалено дългият живот и това, че смята нашия свят за създаден за неговите желания.

Кой знае защо, Кей не каза нищо.

Радж умееше да пие. Шегал гледаше замислено монтажника, бавно довършващ втората чаша коняк. Силовият похлупак над масичката им беше абсолютно прозрачен, но заглушаваше звуците превъзходно — двамата разполагаха с пълно уединение в самия център на ресторанта. Гривната на ръката на Шегал — обикновено ендорианско украшение — гарантираше още по-надеждно конфиденциалността на разговора.

— Не разбирам — каза Радж, отмествайки изпразнената чаша. — Искате протекция? Аз все още дори не съм на щат, но може да опитам…

Вячеслав поклати глава:

— Не. Три години проверки са прекалено много.

— Допускам…

— Искам твоето място. Твоето име и документи.

Дори Радж Газанов, монтажникът на електроника, да се бе понапил, сега отново беше трезвен.

— А моят скалп в добавка?

— Запази си го. Заедно с това.

С почукване на пръста Шегал запрати през масата една кредитна карта. Радж я повъртя в ръце и бавно я мушна в касовия терминал на масата. Погледна цифрите и вдигна очи:

— Нито една длъжност не струва толкова пари…

Вячеслав кимна.

— Ти си шпионин — съобщи Газанов.

Шегал сви рамене.

— „Сетико“? — полюбопитства Радж. Кредитната карта беше издадена от планетарната банка на Култхос, а всички знаеха кой контролира този свят.

— Пази си здравето — посъветва го Вячеслав.

Радж измъкна от джоба си своята кредитна карта. Сложи я до тази на Вячеслав. Допря сензорите на двете карти.

— Сигурно аТанците ще ме убият — каза той.

— Аз ще изчезна безследно. Ще си купиш документи, ще емигрираш, ще започнеш дребен бизнес.

Газанов въздъхна, пръстите му пробягаха през клавиатурата. Внимателно прибра своята карта, подаде изпразнената на Вячеслав. Приглади с длан дългата къдрица коса, от която се състоеше цялата му прическа. Погледна към събеседника си:

— Възнамеряваш ли да станеш като мен на външен вид?

— Плати сметката — каза Вячеслав, игнорирайки въпроса му. Изправи се и силовият похлупак моментално изчезна. — И до сутринта да си се изнесъл от Ендория.

След като излезе от ресторанта, взе такси. Не защото бързаше — хирурзите от отдел „Щит“ го очакваха след три часа. Вячеслав се дразнеше от миризмата на ендорианския въздух — неуловимата, остра миризма на метал. Добре, че Грей беше избрал за столица Тера.

Докато колата пълзеше по улиците, той продължаваше да си мисли за Газанов: чудеше дали е постъпил правилно. Впрочем, понякога е приятно да бъдеш добър.

Особено когато това е целесъобразно.

Разходите за чистото отстраняване нямаше да са много по-малко от платената на Радж сума. Затова пък в напълно реалистичната възможност „аТан“ да започне разследване и да намери истинския Газанов, неговото мнение, че „Сетико“ има нещо общо с операцията, би се окачало доста полезно.

Понякога е изгодно да си хуманен.

3

Времето беше хубаво вече трети ден. Кей стоеше до прозореца и наблюдаваше светлолилавия отблясък на компенсатора.

Всичко бе както преди. Планетите не се променят за четири години, променят се хората. Колко просто беше всичко тогава — да отведе Артур до Граал и да го убие, ако се окаже, че „Линията на бляновете“ е троянският кон на Къртис.

Той отведе момчето до целта, но не можа да го убие. Променят се хората. Империите са вечни — дори да се разпаднат на прах, те продължават да живеят. Неизменни, победоносни — в кадрите на хрониките, в редовете на летописите. Променят се хората — на тях им е по-трудно. Дори да са безсмъртни, те умират. Какво общо има между момчето Кей в приюта на Алтос, лейтенанта, „който беше Шарка“, телохранителя от категория „С“, наемника на Къртис и сегашния Кей Дач?

Името?

Неспособността да обича?

Дач започна да се разсъблича. Прецизно сложи сакото си на облегалката на стола, сякаш тъканта можеше да се смачка.

Видеофонът на нощното шкафче издаде тих звук. Кей се наведе над малкия екран:

— Да?

На другия край на връзката беше тъмно. Лицето на Рашел едва се различаваше.

— Не спиш ли?

— Тъкмо се готвех да си лягам.

— Кей, беше ли на днешното… програмиране?

— Не. Нещо не е наред с Лара ли?

Рашел се поколеба:

— Ами… общо взето — да. Тя се държа странно с татко… дори не искам да го разказвам.

— Недей. Рашел, програмирането приключва. Сега сестра ти е насочена към жертвата — известен само на нас човек. Докато той не е наоколо, поведението й ще е неустойчиво. Тя търси цел. Предполагам, че е така.

Раменете на момичето потрепериха:

— Страх ме е, Кей.

— И мен.

— Кей, помниш ли прозореца ми?

— Да.

— Ела при мен. Нуждая се от теб.

Екранът угасна. Дач свали вратовръзката си и я хвърли върху сакото. Сви рамене. И тръгна към вратата.

При отсъствието на дъжд пътят му се стори наполовина по-къс. На сто метра от къщата той забави крачка, превръщайки се в безшумна сянка. Приближи се до стената, лакътушейки между нарядко разположените фенери, изпънати като верига между площадката и къщата. Прозорецът на втория етаж, в който се виждаше слаба светлина, бе открехнат.

Дач прекара длан по стената. Хубаво бе, че таурийците толкова обичаха дървото. Пластмасата би му създала проблеми… Той се долепи до нея. Пресегна се и се хвана за една доловима цепнатина. После още веднъж. И пак.

Рашел, подала се от прозореца, му протегна ръка. Кей хвана дланта й и след като се набра със свободната си ръка, седна на перваза.

— Ето че си ми на гости — каза Рашел.

Кей кимна, оглеждайки се. Странна стая. Много странна. Сякаш слязла от картинка на стара книга. Масивни дървени мебели — тесни високи шкафове, огромна полирана маса, тежки столове, ниско и широко легло. Дори видеофонът беше стилизиран, със старинен вид, разположен в светла дървена кутия. Лампата на масата бе или газова, с пламтящо под матовото стъкло на абажура огънче, или доста правдоподобна имитация. И в контраст с бледото, почти необработено дърво — тъмен килим, тъмночервени завеси, черни завивки.

— Харесва ли ти? — попита Рашел.

— Не знам. Иска ми се нещо да е в друг цвят. Но не знам точно какво.

Момичето се засмя:

— Да, мнозина казват същото.

Кей я погледна. Рашел стоеше пред него почти разсъблечена. Само тънка пижама, която не скриваше нищо.

— Сигурна ли си, че това е правилно? — попита Кей.

— Нали ще умрем?

— Да. Най-вероятно.

— Тогава съм сигурна.

Тя не направи нито едно движение — само едва-едва отстъпи под погледа на Кей.

— Ти си добро момиче — каза Дач. — Страшно се надявам, че ще се спасиш.

Привлече я нежно към себе си — и почувства страх в докосването на устните й.

— Не се бой — каза Дач.

— Не се боя. Чакам.

— Все едно, нищо не мога да ти дам.

— Не е вярно.

Кей я отнесе на ръце до леглото и започна да разкопчава ризата си — миг на неизбежно, ненужно забавяне.

— Дай на мен…

Рашел му помогна да се съблече, той също й помогна, което беше значително по-лесно, и отново попита:

— Защо се страхуваш, малка моя…

Тя не отговори и той я прегърна — внимателно, опитвайки се да бъде крайно нежен и все още не разбирайки нейния страх, а момичето го целуваше, сякаш не искаше никакви думи, и когато той разбра, вече беше глупаво да се казва каквото и да било. Той само продължаваше, стараейки се да й достави удоволствие и давайки си сметка, че това никога не се получава при първия път. Загорялото й тяло, с прекрасния си тен, изглеждаше бяло върху черните чаршафи, а тя се усмихваше, сякаш наистина й беше хубаво…

Да лежат с лице един към друг беше скъпа награда в краткия миг, когато нито Галактиката, нито Грей, нито „Линията на бляновете“ имаха някакво значение.

— Ако кажеш, че съм романтична глупачка, ще те убия, Кей Дач — каза Рашел.

Дач поклати глава:

— Беше ми страшно хубаво. Благодаря ти.

— Дач, ако се спасим…

— Добре.

Той погали Рашел по бузата и тя се притисна към него още по-силно, макар да изглеждаше, че това е невъзможно.

— Вземи ме отново, Кей.

— Не бива.

Рашел само се усмихна и той отново се наведе над нея, но тя се измъкна, озовавайки се отгоре. Тя знаеше всичко, без да умее нищо и Кей можеше само да гадае как е останала девствена до шестнайсетгодишна възраст в таурийския рай със страстната си натура. Но това бързо изгуби значение, абсолютно всякакво значение, потъна в забравата като Империята и „Линията на бляновете“…

— Цялата съм мокра заради тебе — каза тя по-късно. — Ти също. Иди да вземеш душ.

Той взе душ и се върна доста бързо, но Рашел вече седеше на леглото, загърната с черния чаршаф, и огънчето в лампата едва блещукаше.

— Сега аз съм наред — каза тя простичко. — А когато се върна, ти вече ще си изминал половината път към къщи. Става ли? Имам контролно първия час.

Дач кимна и погледа след нея — омотаният в чаршафа силует се мярна в отвора на вратата, а после се чу шум от течаща вода. Той се облече — бързо и тихо, както обикновено.

Не искаше да се спуска по стената, просто скочи — земята се удари в краката му неочаквано силно и се наложи да падне настрани, смекчавайки силата на сблъсъка.

— Ударихте ли се?

Кей се обърна към верандата — там тлееше огънчето на цигара и смътно се различаваше седящ силует.

— Не. Добър вечер.

— Добро утро. Ако излитате, не форсирайте двигателя — жена ми спи много леко.

— Вероятно и вие. Но не съм с флаер.

Дач се извърна и тръгна през градината. Наблизо пееше цикада — безкрайно и неуловимо, сякаш отникъде.

4

Кей така и не видя сестричката на Рашел. С програмирането на момичето се занимаваше Ванда, а Дач се бе отдал на принудително безделие. Понякога сутрин той чуваше как долу се хлопва вратата, но нито веднъж у него не възникна желание поне да погледне през прозореца.

Веднъж преди обед той отиде в библиотеката и чу зад открехнатата врата гласа на Каховски:

— Императорът е доста уморен. Трудил се е за благото на цялата Империя. Той е най-старият човек на света. Разбираш ли?

— Да — тихо, като на сън, изрече детското гласче.

— Когато му кажеш фразите от третия цикъл, той непременно ще се оплаче от умората. Щом това се случи, ще започне четвъртият цикъл. Ще го хванеш за лявата ръка, запомни: за лявата ръка. Ще му кажеш: „Вие не можете да се уморите, Грей, толкова много сте преживели. На света няма нищо, което да ви умори. Вие вече сте виждали всичко на света.“ Повтори.

— Лельо Фискалочи, имам въпрос.

— Питай.

— Длъжна ли съм да наричам императора по име?

— Умно момиче. Длъжна си да го наричаш така, както ти се представи. Грей е променлива, която ще заместиш с приетото между вас име. Запомни го.

— Запомних.

— Повтори началото на четвъртия цикъл.

— Вие не можете да се уморите, Грей…

— Стоп. Смени тона. На теб ти е жал за него. Много ти е жал. Той иска да умре, но ти не си длъжна да споменаваш това. Ти го съжаляваш. Повтори началото на четвърти цикъл.

— Вие не можете да се уморите, Грей! Толкова…

Дач бавно се отдалечи от вратата. Зад нея сега не бяха полковник Каховски и момиченцето Лара. Само два автомата — обучаващ и обучаем.

— Точен сте, Радж.

Монтажникът Радж Газанов се усмихна раболепно на инспектора. Постоянното работно място в „аТан“ беше мечта на всеки наемен специалист.

— Както разбирам, вече сте работили в нашите филиали… на временен договор.

— Да, господине. Монтирах…

— Не продължавайте. Искате ли да получите постоянна работа?

— Разбира се.

— В течение сте, че основните привилегии за примерна служба са свързани не с пари, а с привилегировано предоставяне на аТан?

— За какво са му на мъртвеца пари?

— Логично — инспекторът се засмя, потупвайки приятелски Радж по рамото. Но очите на кокалестото скулесто лице оставаха втренчени, изучаващи. — Харесвате ми и квалификацията ви устройва компанията…

— Благодаря.

— Да вървим — инспекторът стана от масата, най-накрая взел решение.

Излязоха от кабинета заедно. Намираха се във външния сектор на компанията, отворен за посетители, и в малката приемна седяха над десет напрегнати, измъчено усмихващи се хора — потенциални служители на „аТан“.

— Оттук, Радж.

Инспекторът прекара пропуска си през контролния панел, но вратата на асансьора, над който блестеше надпис „Служебен“, не бързаше да се отвори.

— А, да… — инспекторът измъкна от джоба си още един пропуск. — Ето ги вашите документи. Сега вие сте част от задружното семейство на „аТан“, Радж.

Лицето на Газанов отрази всичко, което би могъл да си помисли човек, получил шанс да живее вечно. Той грижливо пое от ръката на инспектора пластмасовата картичка и докосна с нея детектора. Асансьорът се отвори.

— Системите за аТан са разположени на минус шести етаж — небрежно подхвърли инспекторът. — Но ние сме за по-надолу, Радж. Персоналът на реаниматорите е напълно комплектован.

Асансьорът спря на минус десети. Инспекторът се забави, преди да излезе.

— Запомнете, Радж, вие сте привлечен към новия проект на компанията. Удивителен проект, детайлите на който ще бъдат обявени в най-близко бъдеще.

Преминаха през върволица от коридори, направени прекалено хубаво, за да служат само за служебни помещения.

— Ето тук ще работите, Радж.

Залата беше огромна и почти празна. Временно поставените осветителни тела не бяха в състояние да разсеят тъмнината. Тук-там покрай облицованите с пластмаса стени бяха оставени отворени кутии с апаратни блокове, направо на пода лежаха оплетени кабели, но общо взето все още нищо не напомняше за изисканата аТановска обстановка.

— Отначало — тестов контрол, необходимо е да осигурите временното включване на блоковете и да изпробвате как работи системата под напрежение. Впрочем, ще ви обяснят всичко.

— Но какво е това, господин инспектор?

— А на този въпрос никой няма да ви отговори — гласът на инспектора стана суров. Впрочем, след миг той се отпусна: — Не защото сте нов работник. Просто никой не знае това, освен Стареца.

— Новият монтажник? — от тъмнината се появи женска фигура. — Здрасти. Аз съм Уенди.

Газанов огледа оценяващо жената. Слаба и симпатична, но нищо повече. Затънала до уши в комплекси, прикрити под крехката броня на престорена самоувереност и предварителна готовност да се защитава. Потиснати сексуални проблеми от детството и непрекъснато самоутвърждаване. Категория „плешив таралеж“ на циничния жаргон на имперските психолози. Впрочем откъде един обикновен монтажник би могъл да знае военните психоквалификации?

— Здравей, Уенди — каза Радж. — Колеги ли сме?

— Не, аз работя по софта. — Уенди потупа един терминал, закрепен на кръста й. — Налагаше се да се занимавам и с хардуера, докато чиновниците секретничеха…

— Инструкциите ни…

Уенди погледна косо инспектора:

— Благодаря, Хари. Започваме работа.

— Успех — отвърна сухо инспекторът, насочвайки се към асансьора. Отношенията му с Уенди явно познаваха и по-добри времена.

— Има ли много проблеми? — попита Радж.

— Предостатъчно. Започвай направо с преобразователите на енергия. Надявам се, че разбираш от тези неща повече от мен.

— Рядко имам проблеми с работния материал — каза Радж с усмивка. — Ще се учудиш колко бързо ще се оправи всичко, Уенди.

5

През този ден площадката на правителствения космодрум беше празна. Корабите или бяха откарани на буксир в хангарите, или изведени в Космоса. Затова пък зад линията за безопасност стояха хора — мълчалива, изпълнена с очакване тълпа. Всеки, който имаше право да бъде тук, се възползваше от шанса си да види императора.

Отначало в небето се появиха изтребителите. Шест кораба, всеки от които способен да унищожи крайцер. Най-доброто, създавано някога в ендорианските корабостроителници. Подредени в безупречно права линия, те се спускаха към земята — символични стражи, пазещи живота на онзи, който така или иначе не можеше да умре.

После между тях се плъзна аеродинамичната пура на совалката. Тя се спускаше значително по-бързо и докосна площадката, когато изтребителите увиснаха на височина един километър. Тълпата чакаше. Парадният люк се отвори, офицерът, излязъл пръв, с ритуален жест свали шлема на бронята си, вдиша въздуха на Таури и се дръпна встрани — под още горещия от спускането корпус.

През тълпата премина леко движение. Три малки фигурки се отделиха от нея и се затичаха към совалката. В този миг император Грей се появи на стълбичката.

Полетът не беше дълъг — пилотите на крайцера бяха намерили доста удачен курс. И все пак Грей се чувстваше съсипан. Възрастта… тя не беше в тялото му, а някъде на дъното на душата му…

Куполите на космодрума синееха на слънчевата светлина. Тълпата изглеждаше обсипана с танцуващи отблясъци — почти всички имаха видеокамери. Грей се намръщи. Сладкият въздух действаше толкова отпускащо след ендорианския смог, с който беше свикнал от рождение.

Той тръгна надолу по стълбичката. Спря за секунда на последното стъпало. Въздъхна и легна по очи върху горещите бетонни плочки. Разпери ръце. Плочките ухаеха на зелен лимон. Колко ли шампоан е бил изразходван сутринта преди подготовката за Преклонението?

В далечината тълпата шумеше — неразбираемо и безсмислено. Грей лежеше върху дебелите половин метър бетонни плочки, символизиращи таурийската земя. Безумие. Едно от ритуалните безумия, които крепяха Империята. Възникнало случайно, като всеки ритуал — какво му струваше в онзи момент преди два века, при посещението на Горра, просто да се изправи, вместо да превръща падането в красив жест? „Прегръщам вашия свят и се покланям пред него Ничком…“ Какъв идиот е бил. Но кой е можел да знае, че идиотщината ще стане непоклатима, безсмъртна традиция?

Грей се изправи бавно, опирайки се на коленете си. Децата дотичаха до него. Още един обичай, появил се неизвестно откъде.

— Бъдещето приветства императора! — извика мургавото слабичко момче, дошло първо. Дишайки тежко, то подаде букета с цветя — някакви прекалено маниерно подбрани орхидеи.

Императорът се усмихна ласкаво и потупа момчето по бузата. То се изчерви.

— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

— Пилот на миноносец, императоре мой!

Със сигурност заучен отговор. Ако само знаеше какво означава това — да си пилот на миноносец в битка, а не на парад! Когато те хвърлят да прикриваш крайцерите, а неуловимите изтребители на алкарисианите валят от всички посоки. Грей кимна:

— Мястото ти в имперското училище те очаква. Само порасни.

Момчето се усмихна. Може би наистина мечтаеше за Космоса и пилотския пулт? Леко оживен, Грей потупа детето по рамото. Обърна се към приближаващите се момиченца.

Още подаръци — обсипана с бели цветчета ябълкова клонка и малко букетче от странни тъмнооранжеви камбанки. Местни ендемични цветя? Твърде възможно…

— Вие сте толкова уморен, императоре.

Грей се намръщи, премествайки поглед върху момичето. Тя го гледаше право в очите — спокойно и със съчувствие. Тъмнокоса, кафявоока, с обикновени дрехи. Приятелката й я побутна отстрани — незабележимо, или поне така си мислеше. Изглежда мургавото момиче се отклоняваше от зазубрения сценарии. Императорът се усмихна.

— Помиришете цветята — продължи момичето. — Това е арматан, не се е запазил почти никъде. Всички казват, че е плевел, макар и рядък. Но премахва умората и ухае страшно приятно.

Грей поднесе букетчето към лицето си. Вдъхна от сладкия аромат, наподобяващ джоджен и орлови нокти.

— Как се казваш, малка моя?

— Лара, императоре. Знам едно място, където има цяла поляна с такива цветя.

— Може би ще ми я покажеш?

— Тя е далече, императоре.

— Наричай ме Грей — императорът с усилие откъсна поглед от лицето на момичето. Погледна обърканото момче, намигна му и му подаде целия букет. — Няма значение, че е далеч, Лара. Ще помоля да ни дадат хубав флаер.

Забавянето продължаваше прекалено дълго, за да е случайно. Президентът на Таури, когото близките му приятели продължаваха да наричат „полковник Щаф“, обърна леко глава към директора на СИБ на планетата. Около тях нямаше никой и президентът попита директно:

— Кого допуснаха да приветства нашия Високоморален?

— Не помня кои точно са момичетата, господин президент. Списъкът се променя двайсет пъти… има непрестанни интриги и молби — той помълча и добави: — Момчето е внук на брат ми.

— Забавна идея, но, по всичко личи, си сгрешил.

Император Грей вървеше по площадката за кацане, разговаряйки за нещо с едно от момичетата.

— Това е протежето на Фискалочи — понижавайки глас, каза директорът на СИБ.

— Някои печелят, други — не — равнодушно каза президентът. — Добре, че поне тя му е харесала.

Широко усмихнат, той тръгна да посрещне императора.

6

Ванда бе получила местата вероятно не само с помощта на парите, но и на връзките си. Балкончето с три кресла се намираше само на петдесет метра от трибуната. В огромната сграда на театъра имаше множество добри места, но това се отличаваше не само с прекрасния изглед към сцената, а и с илюзията за уединеност.

— Виждаш ли Рашел? — тихо попита Каховски.

Дач пробяга с поглед из залата:

— Не.

— На последния ред. В центъра.

Дач кимна, поднасяйки бинокъла към очите си. Девойката изглеждаше много спокойна и дистанцирана от всичко случващо се. Седеше до набит мъж, на чиито гърди проблясваха пластинките на медали и дребен орден „Мечът на възмездието“. Кей побърза да свали бинокъла и каза:

— Майка й не е дошла.

— Да, разговарях с нея. Доста е разстроена. Възгледите й са много строги.

Кей отново погледна трибуната. Там се суетеше младеж в униформа на таурийската полиция — махаше невидими прашинки, преместваше кристални чаши, опитвайки се да постигне видима само от него симетрия.

— Грей се бави.

— Прекрасно. — Ванда леко се усмихна. — Императорът винаги е бил точен на церемониите.

Едва чуто засвири музика. Химнът на Империята се понесе над залата, за миг заглушен от шумоленето на хиляди изправящи се хора. Младежът бързо отскочи встрани. От тъмнината на сцената пристъпи мъж в преднамерено старомоден костюм. Дългите, блестящи от лака, коси падаха върху протрито сако. Мъжът махна с ръка, поднасяйки микрофона към устните си.

— Самият Микеле-Микеле — с явно удоволствие каза Ванда. Най-добрият тенор на Империята и по-рано бе съпровождал Грей в Преклонението Ничком.

Мъжът запя тихо, сякаш изпитвайки гласа си:

Империя… Империя…

Залата отговори с многогласно ехо:

Империя…

Плътно стиснал устни, Дач гледаше певеца. После поде, копирайки почти точно гласа на Микеле-Микеле:

— Империя…

Облак от синя светлина обгърна сцената. Певецът застана на коляно и запя с по-висок глас:

Империя, Империя, най-могъщата си ти, Империя, Империя, любима моя…

Дач мърдаше устни, повтаряйки думите. Империята не е виновна за нищо. Виновни са само хората.

И отново е вдигнато знамето…

Микеле-Микеле се обърна в тъмнината на сцената, без да се изправя. Облакът светлина вече бе приел формата на знаме.

— Внимание — прошепна Ванда. Сред безплътния мираж крачеше императорът.

За миг Дач усети разочарование. Грей не приличаше на човек, подлаган от две денонощия на психопречупване. Беше същият като на картините и в телевизионните предавания. Пълен и възрастен, само дето сега не бе наметнат с ендорианска туника, а носеше шорти и къса риза по модата на Таури.

Той можеше да е всякакъв, но не и безумец.

Грей коленичи пред Микеле-Микеле. Червено-синьото знаме плющеше зад гърба му.

— Не пред човека се прекланям, а пред Империята — неочаквано дрезгаво изрече Микеле-Микеле. Той сякаш имаше два гласа — за пеене и за разговори.

— Не Империята се прекланя, а императорът — отговори Грей.

Изправиха се. Грей стисна ръката на певеца, който бавно се скри в тъмнината.

Дач почувства възбуда. Гласът! Гласът на императора се беше променил. В него ясно личеше ендорианският гърлен акцент, от който Грей се бе отървал преди столетия. Възрастова регресия?

Кей хвана Каховски за ръката и стисна пръсти. Ванда отговори с неочаквано силно ръкостискане. Тя също бе забелязала или доловила радостта му.

Грей излезе на полупрозрачната трибуна, изработена от сиво стъкло. Обиколи залата с поглед и каза тихо:

— Най-добрите сред най-добрите бойци на Империята колонизираха Таури. Знам, че сте тук, мои бойни другари…

Говорът му бе забавен. Едва забележимо, сякаш докато приказваше, си мислеше за нещо друго.

— Колко години… колко години… Победихме във войната, покорихме Галактиката. Помните ли? Тогава животът бе опияняващ…

Залата беше безмълвна, залата слушаше. А на първия ред, където заедно с планетарното ръководство седяха придворните, се появи леко раздвижване. Императорът се отклоняваше от набелязаната реч.

Дач и Каховски размениха тържествуващи погледи.

— А сега животът просто тече. Очаквах нещо от това Преклонение… не знам. Да видя лицата ви, да разбера, че все още не съм се превърнал в живо знаме…

Императорът се обърна към холограмния флаг, развяващ се на сцената:

— Не ви ли омръзнаха илюзиите? Разкарайте този… фойерверк. Знамето не бива да се превръща в символ, през който може да се премине. Вашите флагове… стотици пъти прибирани сред отломките на звездолетите, почернели от излъчването, къде са те? Границите на градините ли отмерихте с тях?

Залата зашумя. Едва доловимо, объркано.

— Таури… Градината… Раят… Изживяхте живота си и заслужихте рая.

Сцената потъна в тъмнина, флагът угасна. Отзад някой се суетеше, после двама мъже бързо изнесоха на трибуната истинско знаме, подпряха го на стената и го оставиха. То висеше на дървената си дръжка, в него имаше не повече тържественост, отколкото в някакъв парцал.

— Така — с променен тон произнесе императорът. — Поданици мои… Верни синове и дъщери на Империята! Горд съм, че стъпвам на вашата земя. Не като император, а като човек. Перлата на нашите планети, Таури…

Той замълча. Шумът в залата нарастваше. После внезапно изчезна — включиха се шумозаглушителите.

— Мъчно ми е за него… — прошепна Кей. — Ванда, мъчно ми е за него!

Императорът стоеше, облегнат на трибуната, и гледаше в краката си. Изрече нещо, вероятно дори по-тихо от Дач, но автоматиката услужливо разнесе гласа му из цялата зала:

— Трудното е през първите сто години, господа. По-нататък просто е скучно. Заиграваш с меклонците и булратитата, заканваш се с пръст на останалите. И от време на време размазваш някой планетарен ръководител…

На първия ред бавно се изправи страховитата фигура на посланика на булратитата. Постоя секунда, после някой се изправи до него, бързо шепнейки нещо в ухото му. Булратито седна.

— О, богове… — прошепна Ванда. — Резултатът надхвърля всички очаквания…

Кей бързо погледна Томи. Хлапакът се усмихваше. Случващото се явно го забавляваше.

— Прекланям се пред вас. — Грей излезе иззад трибуната. Почти приседна, разпервайки ръце. Движението приличаше на кокетен реверанс, но ни най-малко не на полагащото се при Преклонението Ничком. — Вие успяхте да се слеете с вашите дървета.

Грей се обърна и бавно тръгна към тъмнината. Публиката мълчеше. Шумозаглушителите нямаха заслуга за това, залата наистина сякаш беше онемяла.

— Тръгваме ли? — Томи докосна Кей по рамото.

— Тръгваме. — Дач подаде ръка на Каховски. — Полковник, да се измъкваме…

Ванда с усилие стана от креслото. В очите й имаше тъга.

— Кей, нима след стотина години и аз… Да вървим, момчета. Сега мъдрият ни президент ще започне да се извинява заради императора и да призовава всички към покаяние.

Още не бяха успели да извикат асансьора, когато от залата се разнесе:

— Господа! Император Грей е потънал в размисли за съдбата на Империята. И упреците му са справедливи. Спомнете си…

Вратите на асансьора ги откъснаха от звука. Кей попита:

— Кога трябва да е кулминацията?

— Утре, по време на шествието. По дяволите, дори аз самата съм изплашена от резултата.

— Прекрасно свършена работа, полковник.

Каховски поклати глава:

— Не, нещо не е наред. Прекалено бърза реакция. Прекалено бърза.

Във фоайето, където огромните портрети на таурийските актьори временно бяха украсени с имперски флагове, вече се тълпяха хора. Тези, които, подобно на Каховски, не смятаха за необходимо да слушат президента, тези, които бяха усетили. Някой се насочи към Ванда, но тя в движение поклати глава:

— По-бързо, Кей.

Преминаха през трепкащата температурна бариера, съпроводени от пеенето на климатизатора, и излязоха на бегом от театъра. Озоваха се на уютно площадче, в момента прекалено малко за събралите се таурийци — тези, които не бяха успели да попаднат в театъра, но се стремяха да са близо до императора. Хората гледаха нагоре, към изображението на президента. Той нареждаше:

— …Да, не сме свикани да ни упрекват. Както каза императорът за знамената ни…

— Смрадлив некрофил… — прошепна Каховски, проправяйки си път в тълпата. Кей, хванал Томи за ръката, едва успяваше да я следва. — Ти ли ще говориш за чест…

Накрая се добраха до най-близката пресечка. Без да се уговарят, се обърнаха назад.

Три сребристи точки, увиснали над града, се снижаваха към театъра. Срещу тях вече се издигаше имперската совалка — четирийсет тона комфорт, обвити с броня и силово поле.

— Само да посмееш… — прошепна Ванда.

Совалката се понесе като стрела към небето. Изтребителите се спряха и за секунда увиснаха над театъра. После се втурнаха след нея.

— „Синя птица“, многоцелеви космическо-атмосферни кораби — в гласа на Каховски имаше и завист, и гордост. — Бяха на въоръжение преди двеста години…

— От какво се страхувахте, полковник? — попита Кей.

— Точков удар — разсеяно отговори Ванда. — Императорът можеше да реши да отстрани свидетелите. Но той, изглежда, не разбира какви ги е наговорил.

— Но Рашел е там, в театъра!

— Нямаше време да я измъкнем… Всичко се размина, Кей.

— Тя можеше да загине!

— Дач, ти си жесток само когато става въпрос за хора, които са ти непознати. Това е смешно.

— Полковник, не бива така!

— Само така бива, Кей. Къде остави флаера?

7

Дач пиянстваше. Бутилката хейгарско бренди след шест години трезвеност се оказа прекалено много дори за неговото телосложение. Затвори се в стаята си и се напи бързо и целенасочено, разреждайки всяка чаша с ябълков сок.

Видеофонът звъня два пъти — настойчиво и безнадеждно. Кей дори не погледна кода на абоната. Бутилката се изпразваше, а етикетчето-индикатор, долавяйки присъствието на само един човек, бе почервеняло предупредително.

На вратата се тропаше, но Кей го домързя да стане. Той заспа направо в креслото, като преди това се събу бос и разкопча яката на ризата си.

Присъни му се Граал. Камениста пустиня и ослепителен блясък на слънцето, какъвто никога не се среща в сънищата.

Той вървеше до Артур. Отново беше водач, телохранител, и нямаше нужда да мисли за нищо. Да пази и да убива — само това умееше. Осъзнаваше, че сънува и помнеше изминалите години. Но Артур продължаваше да бъде момче. Малкият крал все още вървеше към Бога.

— Убих Грей — каза Кей и се поправи: — Ще го убия. Пречупихме го. Няма нужда да ходим никъде. Не ни трябва Бог.

Артур не отговори, само поклати глава. Глупаво хлапе… Кей искаше да каже още нещо, но отпред, върху червеникавите камъни, тъмнееше шоколадовокафяво петно и се наложи да извади пистолета и да ускори крачка… Това беше само алкарисианин, но дори крехката плът на птицеподобното бе способна да убива…

— Напразно прекъсна пътя, Дач — каза Търсещия истината. — Бог ти е необходим. Бог е необходим на Империята на хората.

— Бог не може да бъде убит — каза Дач. — Не ни трябва Бог.

Артур хвана Кей за ръката. Изрече спокойно и твърдо:

— Убий алкарисианина.

Дач вдигна пистолета.

— Днес ще разбереш. Вече си разбрал — каза алкарисианинът. — Ти воюваш с марионетка. Добери се до целта, Шарка.

Изстрел — безсмислен като онзи по Къртис Ван Къртис. Търсещия истината разпери криле и излетя бързо и плавно в горещото небе.

— Убий ги всичките! — изкрещя Артур. Дач се обърна и видя Рашел и сестра й, която никога не бе виждал на живо, и Ванда Каховски с малка лопата в ръка…

— Вече ги убих, Артур — каза Кей.

…Стана от креслото, довлече се до банята и повърна направо върху пода, но това вече нямаше значение. Пусна ледената вода, отпи глътка и следващият спазъм го повали.

— Идиоти — прошепна, изправяйки се.

Вече беше утро. Дач слезе тичешком по стълбите до гостната, където пред разгънатия екран на телевизора седеше Ванда и плетеше нещо.

— Изтрезня навреме — сухо каза тя. — Започва шествието, предават го пряко.

Извади кутия бира от кошницата с плетката и я подхвърли на Кей.

— И откъсни Томи от компютъра. Аз не мога.

Дач остави бирата на масата. Погледна бегло екрана — президентския дворец, откъдето започваше шествието, тълпите народ по улиците, кръжащите в небето флаери, сребристите точки на изтребителите сред редките облаци.

— Какво ти е, Дач?

— Къде е Рашел?

— В двореца. Пратиха им пропуск за ложата за гости. Какво се е случило, Дач?

— Защо решихме, че Грей е създал нашия свят?

Каховски се намръщи:

— Алкарисианинът…

— Нито веднъж не е назовавал имена.

— Но императорът…

— Полудява от скука. С две единствени развлечения — секс и интриги отпреди сто години. И той да е властелин на Вселената?

Ванда вече не седеше. Тя беше до Кей, вкопчила се в раменете му:

— Мръсник!

— Не, просто глупак. Напразно го пречупихме.

— Не сме го пречупили! Заключителната фаза на психопречупването се гради на твоите думи — че той е създател на нашия свят. Това е провал, Дач! Катастрофа!

Томи, спрял се на стълбите, смаяно ги наблюдаваше.

— Какво е станало?

— Сега ще видиш — Ванда се обърна към екрана.

Гримьорът нервничеше. Дермотонерът в ръцете му потрепваше.

— Това не е необходимо — повтори Грей.

— Но правилата…

— Тях ги установявам аз. Аз! Разбираш ли?

Гримьорът отстъпи крачка назад. За петдесетгодишната си служба при императора не беше успял да го разгневи нито веднъж. Погледна безпомощно към момичето — новата фаворитка.

— Нека аз да те изрисувам! — малката досадница скочи от кревата и безцеремонно се пльосна в скута на императора. — Грей, нека аз те оцветя!

— Защо? — меко попита Грей. — Това е изкуство.

— Ще се науча! Какво значение има как ще изглеждаш?

Грей кимна на гримьора. Той послушно подаде тонера, превключвайки го бързо на телесен цвят и минимална мощност.

— Когато бях малка — важно каза момичето, — устройвах куклени балове. Сякаш съм императрица, а те са моите поданици.

— Можеш да станеш такава. Стига да искаш.

Гримьорът започна тихичко да отстъпва към вратата. Искаше му се да се изпари. Да се телепортира някъде… най-добре направо на Тера.

— Понякога се нагласявам да съм красива — произнесе момичето, замислено прекарвайки тонера през подпухналото лице на императора. — А понякога се мацам както ми падне или дори се събличам гола и си играя на оргии. Това са само кукли, с тях може да се прави всичко. Аз сама съм ги купила.

— Трябва да приветствам хората, а не да си играя — каза Грей, без да помръдва. Гримьорът хвана момичето за ръката, срещна погледа на императора и застина.

— Те всичките са твои кукли — тонерът докосна челото на Грей. Над веждите му се появи криволичеща тъмна ивица. — Ти си играеш с тях.

— Не си права, Лара — императорът се намръщи.

Девойката сякаш не чуваше думите му. Тя хвана Грей за ръката, временно забравяйки за тонера:

— Ти си ги измислил, а те си играят с теб. И аз си играя с теб. Хайде да нарисуваме…

Грей нежно свали момичето от коленете си. Стана и се загърна плътно с халата. Попита:

— Какво ти е? Малка моя…

Момичето остана вкопчено в него:

— Това е толкова хубаво! — Тя се опита да се притисне към Грей, той внимателно я отстрани. — Грей, измисли още нещо…

— Кой е на мониторите? — рязко попита императорът. Гримьорът се притисна към стената, почти затворил очи. Все пак беше успял да се забърка в скандал.

Вратата се отвори, бързо влезе слаб мъж в цивилни дрехи, но с очевидно военна осанка.

— Лейтенант… — Грей се намръщи, но след като така и не си спомни името на човека, продължи: — Лейтенант, докарайте психолозите. С Лара се случва нещо.

— Не ни пречете да говорим! — обърна се момичето към влезлия. Лицето й се изкриви, стана гневно-разплакано, грозно, детско. — Да не сте посмели да пречите на Грей! Да не сте посмели! Всички вие сте кукли!

— Тя е неадекватна… — с лек ужас произнесе Грей. — Лейтенант, чухте ли заповедта? Веднага да дойдат психолози и специалисти по психотропни средства!

— Това не е отравяне, императоре — въздъхна лейтенантът и си пое дъх. — Изглежда, момичето е програмирано.

Грей застана на колене, гледайки нежно детето:

— Ларка…

Тя отново се усмихна, гледайки само в лицето на императора.

— Кой се е осмелил? — с тиха ярост прошепна Грей. — Кога? Чий път е пресякла? Всички са сиви и са решили да я пребоядисат…

Лейтенантът отчаяно, сякаш скачаше от скала, дръпна рязко императора за рамото. Сега той си заработваше дворянска титла… или лишаване от аТан и разстрел.

— Императоре мой, тя е програмирана и програмата й е насочена срещу вас. Тя е агент за психопречупване, лишава ви от воля за живот! Води ви към лудост!

Грей прехвърли поглед върху лейтенанта. Попита с нотка на интерес:

— Какво?

— Тя ви води към лудост, императоре! От вчера всички около вас говорят само за това, че не сте на себе си!

— Грей, нека да поиграем, ще бъда послушна! — възкликна момичето с висок глас, сякаш се опитваше да заглуши лейтенанта.

Императорът бавно се изправи:

— Да дойдат психолози. Най-добрите. И специалисти по разкодиране.

— Извиках ги още сутринта — каза лейтенантът. — Чакат в стаите на охраната.

Дач отпиваше от бирата, без да откъсва поглед от екрана. Императорът отново се бавеше. Камерите се местеха от входната арка към дългата открита лимузина, плъзгаха се по тълпата — уеднаквени лица, подчинени на едно-единствено желание — да видят Грей.

— Капсулата ти в състояние ли е да излети? — попита Каховски.

Кей сви рамене.

— Той излиза! — възкликна Томи. Гласът му трепереше.

Императорът вървеше бавно към лимузината. Тълпата се размърда, сдържана от веригата на охраната. Грей се спря до колата и вдигна ръка. Камерата го показа в едър план. Императорът гледаше свирепо — право в лицето на Дач.

— Да, обръщам се само към теб! — гласът му беше студен и спокоен. — Да, още не знам кой си, но това е работа за пет минути. Не знам защо…

— Той вече е научил най-малко моето име — каза Ванда.

— Бягай. Крий се. Полудявай ти, вместо мен — императорът се усмихваше, гледайки в камерата, в милионите неразбиращи лица. — Бягай. Ловът започна. Няма да се измъкнеш… кучи син…

Каховски безгрижно продължаваше да плете.

— Много съжалявам — каза Дач.

Императорът вече сядаше в колата, тълпата бучеше, а отстрани, около имперския офицер-говорител напираха журналистите, изпаднали в екстаз, надушили небивала сензация.

— Как пък не! — отбеляза Каховски.

Томи гледаше ту нея, ту Дач. Внезапно устните му затрепериха. Кей леко го разтърси за рамото, каза:

— Рашел трябва да разбере…

— Вече са я хванали, повярвай ми. — Ванда сложи настрана недоплетения шал. — Нищо, момичето разполага с половин година. По нашите закони непълнолетните не бива да се изтезават и при разпитите им не могат да се използват наркотици и детектори.

Дач се изправи.

— Ще избера оръжие — изрече той със скован глас.

— Не ти трябва оръжие. Може ли капсулата ти да излети?

— Под прицела на изтребителите?

— Ти си необходим на Грей жив. Освен това няма да забележат излитането ти веднага заради йонизирания поток над компенсатора. А и ще им се наложи да се занимават с мен.

— Полковник…

— Изчезвайте.

Тя стоеше пред тях — дребна, изглеждаща нелепо в маскировъчната си униформа, отново спокойна.

— Дач, ние сме идиоти. Това не е светът на Грей, но нали все някой го е създал? Него го има, само дето не знаем кой е. Намери го, Дач.

— Полковник…

— Разполагаме с броени минути, Кей. Да вървим. Вземете флаера. Томи, стегни се! Не съм очаквала от теб да цивриш!

— Полковник, аз ви унищожих — прошепна Кей.

— Да. Но това вече не е от значение.

8

Ванда не се върна веднага в къщата. Първо постоя на алеята, където с всяко изминало десетилетие ябълките ставаха все по-хубави. Дори бурята не бе успяла да обрули всички плодове тук. Тя си взимаше сбогом, спирайки на места, скъпи единствено на нея.

Инфаркт. Старост. Рак. Старост. Старост. Рак. Самоубийство. „Тайфун“, взривил се в ръцете й. Отново старост…

Двайсет гроба, двайсет заплювания в костеливото лице на смъртта. Неизмеримо далеч от Тера — която за Каховски завинаги си оставаше Земята — и от прастария град Краков, където се бе родила.

— Днес ще се върна у дома — каза Ванда. Прииска й се Дач да е до нея — той би разбрал. Но Дач и Томи в момента бягаха към компенсатора, към древната капсула, която орбиталните патрули можеха и да не забележат.

Накуцвайки — стара травма на коляното, която се налагаше да лекува продължително след всеки аТан, — Ванда Каховски се върна вкъщи. Беше тихо — засега.

Тя постоя в гостната — меки кресла, дръпнати пердета, полумрак… Обади се:

— Ахат! Ахат!

Черният котарак скочи достолепно от перваза и се приближи към нея. Каховски се наведе и прекара длан по меката козина:

— Ахат, време е. Разбираш ли?

Черният котарак измяука пронизващо — звук, който би накарал Дач или всеки друг лингвист-супер да застане нащрек.

— Не. Всичко е страшно сериозно. И нямаме време. Бягай при Мария. Незабавно!

Отново жален вик, този път почти не животински.

— Ахат!

Котаракът отстъпи крачка назад.

— Да, това е твоят дом. Но скоро вече няма да бъде. Иди при Мария. Там са Снежко и Рижка. Тръгвай!

Когато Ахат скочи на прозореца и погледна още веднъж Ванда, тъжно и с недоумение, тя изкрещя:

— Тръгвай вече, глупчо! Тръгвай!

Пердето се разклати. Ванда, куцайки по-силно от обикновено, отиде в трапезарията. Включи печката — меню номер десет, „Щурмови-прим“. Изпи на екс „бойния коктейл“ — както винаги непоносимо противен и леко опиващ. Поколеба се, изпи половин чаша горещ шоколад и, без да докосва останалите неща върху подноса, се качи в спалнята.

Там пердетата бяха дръпнати и тя почти веднага забеляза сребристата точка, увиснала в небето. Ванда постоя секунда, любувайки се на имперския изтребител. После премина покрай стената, докосвайки нежно ту „Шанса“, ту „Ултиматума“, ту „Кондора-СТ“. Много оръжия, страшно много. Биха стигнали за всички, които в момента се готвеха да щурмуват малката къщичка в безкрайната градина.

Каховски избра скорострелен фазер — любимото оръжие на самотните килъри, ръчна изработка с ограничена логика. Желанието й да не допуска грешка бе прекалено силно, така че не можеше да пренебрегне псевдоинтелектуалното оръжие. Изгуби няколко минути за въвеждането на ограниченията, поглеждайки от време на време към застиналата в небето „Синя птица“. После седна до прозореца и сложи фазера върху коленете си.

Три минути тишина преди вечността — не беше ли прекалено много?

Писмото, донесено вчера от куриер, продължаваше да лежи на масичката за списания. Каховски повъртя в ръце аТановската бланка с блещукаща златиста емблема и равни ръкописни редове — жест на особено уважение.

„Госпожо Фискалочи! В продължение на почти двеста години Вие бяхте наш постоянен и уважаван клиент. Ако Вашето решение да не продължите аТана е предизвикано от временни материални трудности, аз, като упълномощен представител на компанията, имам честта да Ви предложа безлихвен и безсрочен кредит от сума, равна на стойността на привилегирован (категория Г-К-б) аТан. Единственото условие е използването на кредита за възобновяване на Вашето безсмъртие.

За получаване на кредита и продължаването на аТана можете да се възползвате от опростената процедура, отговаряща на точки 3.2 и 3.3 от стандартния договор. Ако решението да прекъснете договора е предизвикано от лични мотиви, осмелявам се да Ви предложа консултация с танатолог и курс по психологическа рехабилитация, които съгласно точки 6.4 и 7.1 Ви се предоставят абсолютно…“

Каховски се изправи, обиколи с поглед оръжията върху стените и без да бърза се качи на тавана. Прах, вехтории, полумрак. Затова пък тук имаше доста прозорчета, през които прекрасно се виждаха тичащите към къщата десантчици. Когато забеляза след хората огромна, стремително придвижваща се фигура на булрати, Ванда вдигна фазера и натисна спусъка. Стъклото се пръсна на дребни огнени капки, а булратито бе разкъсано на две.

— Първият — каза Ванда, докато ситнеше към следващото прозорче. Все още не стреляха в нея. Някъде откъм небето загърмя хилядократно усилен глас:

— В името на Империята! Прекратете стрелбата и излезте…

— Вторият — каза Ванда, уцелвайки синкаво-черните люспи на меклонец. Той се сви в ембрионална поза и застина сред дърветата.

Таванът се озари от синкаво избухване. Каховски почувства как краката й се подсичат, а подът стремително полетя срещу нея. Стационарен станер… крайно време беше.

Все пак беше успяла да свърши нещо. Не кой знае колко много…

Пришпорваните от „бойния коктейл“ нерви все още и служеха. Ванда вдигна цевта на фазера към главата си, въздъхна и натисна спусъка. Нищо. Само светлинката на ограничителните вериги заблещука. А, да, та нали тя също беше човек, поне от гледна точка на оръжието. Непослушните пръсти на Ванда се заеха с изключването на блока на псевдоинтелекта.

Успя да се справи в момента, в който стълбите се разтресоха от тежестта на окованите в броня хора, а керемиденият покрив бе пробит от членестата лапа на меклонец. Ванда я изгледа замислено за секунда, после със съжаление премести поглед върху фазера.

— Намери го, Кей — прошепна тя. — Който и да е той…

Този път фазерът се съгласи да стреля.

9

Снегът ги биеше в лицето, капсулата бе покрита с дебела ледена кора. Небето, затулено от непрекъснато движещите се облаци, едва пропускаше мъждивата слънчева светлина. Под виолетовото сияние на климатизиращото поле Дач къртеше леда с дръжката на пистолета, опитвайки се да освободи люка.

— Няма да излетим — каза Томи. — Никога няма да излетим.

С рязко движение Кей отвори люка. Промъкна се в пилотското кресло. Томи продължаваше да стои отвън, затънал до колене в снега и зиморничаво обгърнал раменете си с ръце.

— По-бързо! — изрече Кей, активирайки пулта. Снежинките падаха върху оживяващите екрани и се топяха. Томи непохватно седна до него и започна да се занимава със заключалката на люка.

В задната част на капсулата неохотно забуча двигателят. Към виолетовата светлина се добави оранжевият пламък на плазмата.

— Херметизация? — попита Кей.

— В нормата.

— Стегни си колана.

— Пак ли си в лошо настроение?

— Не само аз.

Капсулата се разлюля и с хрущене се изтръгна от ледената кора. На пулта заблещука червена светлинка.

— Изгубихме дясната опора — вяло отбеляза Томи.

Двигателят набра мощност и капсулата се издигна. Забиха се в оловносивия водовъртеж на облаците. Височина три километра. Ако Ванда не грешеше, още не ги виждаха.

— Пусни радиото — нареди Кей. Томи послушно посегна към пулта.

Рев на тълпа. Гласът на Грей:

— …Не за първи път съучастници на чуждите раси и врагове на живота се опитват да обезглавят Империята…

— Давай по-нататък — каза Дач. Облаците се разпръснаха, откривайки виолетовия купол.

— …Нашият кореспондент, неподражаемият Олег Синицин, с пряко включване…

Избухнаха смущения.

— Говорителят на императора току-що направи изявление за гражданите на Империята. Да, момчета, отдавна не сме слушали нещо подобно. Сега странното поведение на императора по време на приема става обяснимо…

— Превърти нататък. Знаем всичко, което ще каже.

Отново токов удар. Преливащите се трели на кодиран канал за свръзка — полицейски или военен. Смущения…

Зад планини далечни, древни планини, реката като бич степта разсича… Чашкодрян във огъня, а също и жълтуга. Стоя над пропастта… О, богове, тъй стръмен е брегът.

— Остави тук — неочаквано каза Кей. — Това е Микеле-Микеле, остави го… Не искам да слушам призиви да се предадем.

Отскубнаха се към небето. Под тях виолетовият купол на компенсатора светеше с преливащи се цветове.

— Изтребителите са на радара — каза Томи. — Виждаш ли?

— Важното е, че те още не ни виждат.

Във небето като мъртва свастика увиснал е орел, леден вятър под крилата му крещи. Не мога да го видя, но знам — надолу гледа, към цветето студено на лагерния огън. Стаил се е светът — като вълк във храсталака, почувствал е това, което знам от пролетта: наближава времето на огъня във небесата, наближава изгревът на черната луна.

Небето потъмняваше, появиха се искриците на звездите. Една от точките на радара започна да се движи. Бяха ги забелязали.

— Сега вече ще разберем трябваме ли му на императора живи — обади се Кей. — Приготви се, включвам гравитационния двигател.

— Така или иначе няма да се доберем до кораба!

— Корабът вече се приближава, изпратих команда. Но не е задължително да изпреварваме изтребителя.

— Освен това корабът… отива към планетата… — отбеляза Томи, гледайки екрана.

— Важното е, че не идва към нас. — Дач потупа Томи по рамото. — По-спокойно. Ситуацията не е толкова безнадеждна, колкото ти се струва. Повярвай ми.

Някога бях млад — също като теб. На слънцето по пътя крачех — като теб. Бях светлина и същност — като теб. Бях част от потока — като теб! Но откакто тя ми даде да прогледна, се промъкна леден вихър във съня ми. И все по-често аз сънувам огъня и пропастта, и танца под лъчите на черната луна.

Вече не им трябваше радар, за да видят „Синята птица“. Двайсетметровата призма на космическия изтребител се беше приближила достатъчно, за да я забележат с невъоръжено око. Летеше съвсем близо, на петдесетина метра — една от най-добрите бойни машини на Империята. Томи усети как го пробожда чувство за беззащитност. Сега разбираше какво са изпитвали изтръгнатите от хиперпространството алкарисиани при неотдавнашната им среща. Обърна се към Кей, но той изглеждаше абсолютно спокоен.

— Сега ще ни ударят…

Дач поклати глава:

— Нашата барака не може просто да бъде повредена. Тя ще се разпадне дори от най-слабия удар. А пилотът явно има заповед да ни хване живи. Ще дочака да се скачим с кораба и ще разруши агрегатните му отсеци. После ще дойде бот с абордажна група.

Кей помълча малко и добави:

— Или поне те така си го представят.

Боже мой, не е ропот това — кой може да роптае? Не може шепа пръст да се сравни със теб… Аз искам просто страшно, нечуто да ти кажа: друг път не си ми дал, друг път не съм приел… И нямам в този свят какво да губя вече, освен смътното чувство за безкрайна вина. И затова съм тук — да пея и танцувам под изгряващото зарево на черната луна.

Кей започна да припява, съвсем тихичко, отново имитирайки гласа на певеца с прецизност, каквато можеха да му дадат само способностите му на супер:

Гърдите си разпорих със елмазен сърп, и със безсрамен смях и викове подложих оголеното си сърце, неспряло да тупти, под черните, невидими, смразяващи лъчи. Нали аз нямам в този свят какво да губя вече, освен смътното чувство за безкрайна вина. Остана ми едно — да пея и танцувам в света обхваналите пламъци на черната луна…

Корабът наистина се приближаваше. Но изтребителят продължаваше да е до тях, неуязвим, защитен от силовите щитове.

— Изгревът на черната луна — тихо каза Кей. — Време е.

И Томи разбра — миг преди отварянето на бойната надстройка на кораба и задействането на колапсарния генератор.

Дач очевидно очакваше този момент. Капсулата зави с такава скорост, сякаш простичката й електроника разбираше колко опасно е случващото се. За част от секундата „Синята птица“ запази формата си, после се сви като продупчен балон. Последва краткото избухване на вторичното излъчване и това бе всичко.

— Наредих на кораба да не допуска до себе си никого освен нас — каза Кей. Капсулата зави, готвейки се за скачване. — Електрониката му е удобна, без никакви ограничения.

— Ще ни осъдят на многократна смърт — каза Томи. Подсмръкна — завоят на капсулата беше прекалено рязък и от носа му бе потекла кръв.

— Да не ни е за пръв път?

10

— Твърдяхте, че „Синята птица“ е способен да унищожи крайцер — гласът на Грей беше спокоен, но тонът не предвещаваше нищо добро.

Командирът на ескорта, нисък тъмнокож мъж, наведе глава:

— Да, мой императоре. Но целта ни беше да хванем негодниците. Никой не очакваше, че на толкова малък кораб е монтиран колапсарен генератор.

— Длъжни бяхте да очаквате всичко! В орбита имаше два миноносеца и десетки изтребители, а вие изпратихте само един преследвач…

Грей замълча. Командирът на ескорта чакаше.

— Кое формирование на флота е най-близо до нас?

— Групировката на Лемак.

— Добре. Свободен сте. Ще взема решение за съдбата ви по-късно — императорът се обърна към адютанта си: — Извикайте тук ескадрата на Лемак. И да не забравят корабите „Гореща следа“. Нека адмиралът лично оглави преследването.

— Слушам, мой императоре. Прокурорката на Таури чака за аудиенция.

— Смята ли, че случаят е в нейната компетенция?

— Съгласно тукашните закони — да. Заговорниците, които са ни известни, са граждани на Таури.

— Нека влезе — императорът се отпусна в креслото, вкопчил ръце в облегалките и вперил поглед в пустотата. — Има ли още нещо?

— Къртис Ван Къртис и Артур Ван Къртис чакат за аудиенция.

— Какво?

— Корабът им кацна преди дванайсет минути.

Грей скочи. За част от секундата гледаше объркано.

— Обичайната процедура? — предложи адютантът. — Да съобщя ли, че сте зает с маникюра си?

— Идиот. Нека всички да влязат.

Императорът обиколи стаята с поглед. Пищна драперия, изобилие от картини — вкусът му отпреди десетилетия. Сега това предизвикваше у него само раздразнение.

Къртис Ван Къртис е напуснал Тера и е дошъл на Таури… в момента на покушението. Небивала случайност?

Вратите се отвориха. Кратко забавяне — усмихнатият Къртис пускаше пред себе си прокурорката. Тя се поколеба за секунда — въпреки общественото й положение и пола й, жената не можеше да се справи с объркването, предизвикано от присъствието на „господаря на живота и смъртта“. Тя все пак влезе и бързо започна:

— Мой императоре…

Без да й обръща внимание, Грей се приближи към Къртис. Той се поклони:

— Мой императоре…

Грей го прегърна:

— Радвам се да те видя, Къртис. Остави тези формалности и почакай минутка.

Зад Къртис пристъпваше синът му. Но императорът засега не му обърна внимание. Сега той отново гледаше прокурорката. В гласа му не беше останало нито уважение, нито дори елементарна учтивост:

— Докладвайте по-бързо!

— Момичето е напълно дезориентирано. Сривът на програмата у агентите на влияние винаги води до подобен резултат. С нея работят психолози, но засега не могат да гарантират нищо. Очевидно главатарят е гражданката на Таури Хенриета Фискалочи… — прокурорката се запъна, но продължи: — След като бе установено, че смъртта й е необратима, отворихме в градската банка кутията със завещанието и истинското й име. Ванда Каховски.

Грей се намръщи:

— Полковникът от терор-групите? Кървавата Ванда?

— Да, императоре.

Грей гледаше през прокурорката, все едно не беше там. Изглеждаше сякаш внезапно е остарял.

— На Меклон днес ще празнуват… Кървавата Ванда… Защо?

— Води се разследване.

— Кои са другите участници в заговора?

— Двама неизвестни, напуснали планетата.

— Това вече не е във вашата компетенция. Кой друг?

— Сестрата на момичето. Рашел Хейни.

С крайчето на окото си Грей видя как лицето на Артур Къртис потрепна. Той знаеше това име, знаеше го…

— Задържана ли е?

— Да.

— Разпитахте ли я?

— Отказва да отговаря.

— Не ви разбирам, госпожо прокурор!

— Мой императоре, тя е непълнолетна. Според законите на Таури не можем да използваме изтезания и наркотици.

— Прокуроре!

Жената не отмести поглед.

— Императоре, подписаният от вас Кодекс за свободата на планетата Таури не допуска изключения. Възмутени сме от опита за покушение, но разследването е само в нашата компетенция.

— Ще предам това дело на Имперската прокуратура.

— Нямате право да го сторите, без да отмените кодекса си, императоре мой. Полицията на Таури няма да се подчини на заповедта ви.

— Отказвате ли ми?

— Подчинявам се на Кодекса, императоре. Ако премахнете особения статут на планетата, Рашел Хейни ще ви бъде предадена.

Опекунът на Таури Грей гледа дълго, страшно дълго прокурорката. Тази планета беше символ. Тази планета беше знамето на Армията.

Нищо не можеше да направи.

— Какво можете да предложите, прокуроре? Няма да отменя Кодекса ви.

— Да почакате. След половин година Рашел ще стане пълнолетна. Ще имаме право да приложим разпит трета степен.

Артур Къртис отново потрепери. Върху лицето му се появи неприкрит ужас.

— Добре, госпожо прокурор. Ще почакам. Пред мен е вечността… нали, Къртис?

Ван Къртис наведе глава.

— Свободна сте, госпожо прокурор.

Грей изчака жената да излезе, след което грозно изруга. Кимна на Къртис, посочвайки му креслото до малкото барче. Артур остана прав — императорът продължаваше да го игнорира.

— Ще пийнеш ли, старче? — Грей определено беше дружелюбен.

— Благодаря, императоре. Малко джин. Не мога да свикна с тази жега.

Грей сам напълни чашите.

— Странен ден е днес, Къртис. Покушението, твоето посещение.

Къртис отпи от джина, остави чашата и добави тоник.

— Грей, остави намеците си за планетарните управители. Става ли?

— Заплашваш ли ме? — в гласа на Грей сега имаше метални нотки.

— Ако искаш да го наречеш по този начин — да. Ние зависим един от друг, императоре. Можеш да ме унищожиш, но това ще ти струва безсмъртието. Какво ще кажеш?

— Подозирам те в организирането на покушение.

— Не, Грей. И още веднъж — не. Случайно съвпадение.

— И ти се измъкна от дупката си, за да участваш в Преклонението Ничком?

— Да, в известен смисъл.

— Тогава падни пред господаря си, робе.

Къртис отново отпи от джина. Усмихна се на Грей и без да бърза, легна на пода. Императорът протегна крак, тикайки обувката си в лицето му:

— Целувай!

Къртис Ван Къртис се изправи и изрече със спокоен глас:

— Ще минеш и без това.

Императорът кимна:

— Добре, ще мина. Заклеваш ли се, че нямаш нищо общо с покушението?

— Да, императоре.

— Заклеваш ли се във вечна вярност към мен?

— Вечността не приема клетви. Но засега съм ти верен, Грей.

— Добре, Къртис. — Грей изведнъж се обърна към Артур: — Ела тук, момче.

Артур Къртис направи няколко крачки.

— Кой стои зад покушението срещу мен, Артур?

Юношата погледна баща си. Сви рамене:

— Мога само да предполагам, императоре.

— Предположи.

— Човек на име Кей Дач. Мой бивш телохранител.

— И какви са мотивите му?

— Той ви мрази, императоре. От Шедар е.

— Знаеш много повече, отколкото казваш.

— Да, императоре.

Грей се изправи. Приближи се до Артур и сложи ръка на рамото му:

— Харесваш ми, момче. Искаш ли да играеш на моя страна?

— Вече не съм във възрастта на игрите, императоре.

— Жалко. А какво друго ще кажеш за Дач?

— Той ще ви убие, императоре.

Грей се засмя:

— Човек не може да убие безсмъртен.

— Той не е човек. Той е Смъртта.

Част IV ВЯЧЕСЛАВ ШЕГАЛ

1

— Накъде летим? — попита Томи. Дач откъсна поглед от пулта. От мига, в който корабният компютър бе унищожил имперския изтребител, Томи не беше произнесъл нито дума.

— Зле ли ти е, момче? — попита Кей.

Томи кимна.

— Защо?

— Императорът… той нямаше нищо общо. Защо ти повярвах?

— Защото на света няма хора, които „нямат нищо общо“. — Кей пробяга с пръсти по клавиатурата и стана от креслото. Пристъпи към юношата. — Изслушай ме, става ли?

Томи кимна.

— Знаеш ли защо не те убих? Защо не те изоставих при щурма на базата? Защо те мъкнах из Галактиката и те отървавах от гадостите, в които редовно се забъркваше на Джиенах?

Юношата мълчеше.

— Ти — това съм аз. В значително по-голяма степен, отколкото си Артур или Къртис Ван Къртис. Ти също никога не си бил дете. Ти също си лишен от роднини, семейство, приятели.

— Аз не съм ти.

— Да, ти се опитваше да се върнеш в детството. Да си доиграеш. В лабиринтите на несъществуващи светове, в играта на „заговор“. Сега разбра, че това не е игра. Порасни. Няма връщане назад, защото там няма нищо. Не можеш да се върнеш в нищото, Томи. Не можеш да се скриеш. Казваш: „Императорът няма нищо общо“. Не. Всеки отговаря за всичко. Но отговорност може да се потърси само от хората, поели тази роля съзнателно. Като Грей.

— А не те ли е страх, че ще потърсят отговорност от теб?

— Страх ме е.

— Рашел, Ванда, Лара — всички те са пленени. Изтезават ги! Отговаряш ли за тях?

— Да.

— Кей, ти искаше да отмъстиш на Императора. Убеди се, че именно той е създал света ни. А се оказа, че не е така!

— Да. Той също е марионетка.

— А кой тогава е виновен? Кой е изминал „Линията на бляновете“ към нашия свят?

— Не знам, момче. Не е баща ти, това е ясно. Не знам.

— Може би булратитата или силикоидите…

— Не. Човек е. Но и Грей е виновен. Не съжалявам, че се опитах да го убия.

— Накъде летим, Кей? Вече няма място за нас в Галактиката. Никъде. Дори Джиенах ще ни предаде на Грей. Ще се крием, ще променяме имената и външността си ли? — Томи се засмя. — А може би ще дочакаме „Линията на бляновете“ и ще излезем от тази Вселена?

— Отиваме на Горра.

— Защо?

— Нуждаем се от логик. Трябва ни съвет на стратег.

— Твоята сестра по епруветка?

— Да.

Томи изгледа Кей с някакво болезнено смайване.

— Нали се кълнеше, че никога повече няма да се срещнеш с нея, за да не я изложиш на опасност?

— Поддадох се на емоциите.

— Кей, има ли на света нещо, което не би пожертвал?

— Не.

— Ти си чудовище.

Дач кимна:

— Да. Никога не съм го криел.

2

Островчето беше малко и водата се плискаше при самите стени на павилиона. Грей, облегнал се на обраслия с мъх каменен парапет, гледаше своето люлеещо се отражение. Единственото море на Таури беше почти сладководно и кристално чисто. На дъното кръжеше пасаж от оранжеви рибки.

— Тук се чувствам млад — каза Грей. — Тази беседка е на петстотин години. Донесли са я на Таури от Земята.

— Земята, императоре?

— Да… наистина се добраха до мен, Лемак. Казах „Земята“ вместо „Тера“ — императорът се засмя, извръщайки се. Качи се на парапета и се обърна към адмирала. Лемак стоеше насред парапета, до треперещата повърхност на тунелния преход — до острова не се стигаше чрез обичайните мостове. Беше в параден мундир и с такава осанка, каквато дават само стотиците години живот. — Отпусни се, Карл. Не си на прием. Спомни си как седяхме в твоята каюта и проклинахме земното правителство. Как решихме да поведем корабите към Земята… да променим всичко.

— На какво разчитаха те, Грей? — Лемак се приближи до императора.

— На възрастта. На скуката. На това, че полудяваме и без психопречупване.

Лемак кимна.

— И то — Каховски… старата кучка, на която три пъти съм окачвал орден… Тя беше наша връстница и знаеше какво е безсмъртието. — Грей поклати глава. — Защо? Какво я е прихванало?

Адмиралът премълча.

— Вземи си чашата. Пийни си от виното. Запали от вонящите си цигари. — Грей се разсмя. — Нека да бъде както преди.

— Никога не съм пушил, Грей. Густав ти досаждаше с тютюна.

— Паметта… Знаеш ли, нито един учен още не е дал отговор колко века може да побере човешкият мозък. А може и да са докладвали, но аз да съм забравил? — Императорът се засмя малко изкуствено.

Лемак взе чашата, опита виното.

— А как ги хвана, Грей?

— Случайно. Кой знае защо, бяха заложили две линии на натиск — възрастта и нереалността на Вселената. Момичето се зае да ми внушава мисълта, че мирозданието е само илюзия, създадена от моята воля.

— Идеализъм? Странно. — Лемак се намръщи. — Не съм чувал хора, придържащи се към обективния идеализъм, да полудяват.

— И аз. Необясним гаф, но той ме спаси. Знаеш, когато на финалния етап на психопречупването стане провал… трябва да го знаеш. През целия път дотук си изучавал материали по психологически натиск, сигурен съм.

— Радвам се за теб, Грей. — Лемак вдигна чашата. — За вечността, императоре!

— За вечността… — Грей пресуши чашата си. — Момичето е в шок, неизпълнената програма я притиска. Сестра й не може да бъде разпитана както трябва… по таурийските закони, дявол да ги вземе.

— Ескадрата ми е на орбита.

— Не, Лемак. Това е планетата на Армията, знаеш го не по-зле от мен. Зачитам статуса й. По-добре да почакам.

— Какво мога да направя за теб, Грей?

— Имаше още двама заговорници. Те успяха да се измъкнат — на кораба им имаше колапсарен генератор.

— Ще ги хвана, императоре.

— Единият вероятно се казва Кей Дач…

Лемак потрепна, оставяйки чашата:

— Познавах човек на име Кей, но тогава носеше фамилията Алтос. Професионален телохранител и убиец.

Грей кимна:

— Изумително. Всички познават Кей. Да, това е той. Къде си се виждал с него?

— Преди дарлоксианската операция оказах известна помощ на СИБ-Инцедиос. На жена на име Кал. Тя гонеше Кей и момче, намиращо се под неговата опека. Трябваше й кораб „Гореща следа“.

— Както и сега… Как завърши всичко тогава?

Лемак извърна поглед:

— С провал. Хванахме хлапето, но Дач събра екип от убийци, включително наемник-меклонец и киборг, проникна на орбиталната станция и го отърва. Настигнахме ги отново в орбитата на Граал — малка планета на самата граница на нашата зона от Космоса. Те се самоубиха — тръгнаха на таран срещу миноносеца. Вероятно са оживели на Граал, преминавайки през аТан. Не организирахме наземно преследване — започваше смазването на Дарлок. На Граал слязоха само Кал и помощникът й… също чрез аТан. Вероятно не им е провървяло.

— Имам чувството, че заради този Кей си е заслужавало да плюеш на Дарлок. — Грей се вгледа проницателно в Лемак. — Не ми каза всичко.

— Да, императоре. Момчето, което бе под негова опека, според версията на Кал, беше Артур Къртис, синът на Къртис Ван Къртис.

Грей се закикоти. Преви се, разплисквайки виното от чашата и се смъкна от парапета — тромаво, неловко.

— Според нейната версия ли, Лемак? Или наистина?

— Наистина. Осъществихме разпит четвърта степен.

Императорът беше изумен:

— Разбираш ли какво говориш, Карл?

— Да, императоре. Исках да изтръгна за вас тайната на аТан.

— За мен? Надявам се… — Грей остави чашата на масичката. Помълча, гледайки в дъгоцветната димна завеса на хиперпрехода. — Това усложнява нещата… крайно ги усложнява. Сега тук ще дойде младеж с временно звание капитан-съветник. Той ме снабди с информацията за Кей и ще участва в преследването. Ще ти се наложи да общуваш с него. Сещаш ли се?

Лемак кимна.

— Скапана работа. — Грей изведнъж отново се разсмя. — Карл, заслужаваш да те разстрелям за казаното, по-точно — за неказаното навреме. Но компанията за залавяне на Кей ще бъде страшно забавна, така че не искам да те губя.

— Както желаете, императоре.

— Добре. Възможно е и вече да не се сърдя. — Грей се затресе в беззвучен смях. — Какво измъкнахте от него тогава?

— Почти нищо. Той беше максимално защитен — срещу изтезания, както и срещу психологични и фармакологични методи на разпит. Не се справихме. Дач го отърва в последния момент.

— А сега момчето само ни предаде телохранителя си. Бъди предпазлив с него, Карл. Максимално. Къртис-младши ми харесва значително повече от баща си. Но ако води двойна игра…

— Добре, императоре.

— И подготви отчет за онези събития. Пълен. С молба да бъдеш сурово наказан. И два-три празни реда за решението ми. Ще помисля… докато си почивам.

— Слушам.

Грей хвана адмирала за ръката.

— Ти си все същият. Не се безпокой. Тази история ми възвръща интереса към живота. Той не е така еднообразен, както се опитваха да ме убедят Кей и Каховски…

Повърхността на хиперпрехода заблещука. В павилиона влезе Артур Ван Къртис — в чисто нова униформа на капитан. Поклони се:

— Императоре…

— Ела тук, момче. — Грей изведнъж стана много любезен. — Налей си вино, надявам се, че твоят баща ти разрешава да пиеш? Ето го партньорът ти, с когото ще заловите Дач. Адмирал Лемак, командващ Догарската групировка на флота.

Юношата и възрастният човек се погледнаха.

— Ние се познаваме, императоре — изрече тихо Артур.

— Прекрасно. Това ще ви помогне да се сработите. Бяло, червено или синьо, Артур? Ще позволиш ли да се погрижа за сина на стар приятел?

— Пия само жълти сортове вино… — тихо каза Артур. — Ще разрешите ли да наредя на телохранителя ми да донесе?

Грей, вече посегнал към бутилката, застина:

— Естествено, момче. Обичам неочакваните вина… и молби.

Артур пристъпи към хиперпрехода. Върна се след миг. Стараеше се да гледа само към императора.

— Стиснете си ръцете — предложи Грей. — Поговорете си. Не сте се виждали… четири години, нали?

— Как е резиденцията ви, Лемак? Възстановихте ли я? — Артур беше истинско въплъщение на учтивостта.

— Да, благодаря. Как си със здравето? Боледуваш ли?

Грей, настанил се в единственото кресло в павилиона, се наслаждаваше.

Хипертунелът заблестя отново — значително по-ярко, отколкото при преминаването на Артур през него. Обичайната реакция при наличието на метал.

В павилиона влезе жена със сребърно лице и кристални лещи на мястото на очите. Поклони се на Грей и безмълвно остави на масичката бутилка жълто мршанско вино. Пръстите от сиво-синкава пластмаса се разпериха с едва доловим шум — сякаш нещо беше изкарало механистката от равновесие.

— Странно е синът на Къртис да има за телохранител киборг — отбеляза Грей.

— Ние сме стари познати — каза Артур. — Благодаря, Маржан. Свободна си.

Императорът гледаше Лемак. Левият клепач на адмирала забележимо трепереше.

— Надявам се, че докладът ти ще бъде доста подробен, Карл — каза Грей. — Налей и на мен от жълтото, Артур. Ще пия за разнообразието на вкусовете, за които не се спори, и за срещата на двама — не, вероятно трима? — стари приятели.

3

Не холографско копие, което може да се докосне, а просто екран, дори не обемен. Значително по-лесно бе да се осигури секретност, когато се предаваше малък обем информация.

— Не мога да те приема, братко — каза Сейкър. Лицето й беше бледо, уморено. — Фамилията те търси наравно със СИБ. Не мога да запазя посещението ти в тайна.

— А този разговор?

— Ще се опитам.

Дач кимна. Седеше, почти притиснал се към екрана. Томи спеше в съседното кресло. Полетът, продължил повече от денонощие, бе изтощил и двамата в еднаква степен, но Кей се мъчеше да остане буден.

— Тогава ела при мен. Корабът е в геостационарна орбита.

— Онзи същия, с колапсарния генератор?

— Нямам друг. Включил съм маскировъчния блок, но ще ти дам точните координати.

— Какви ги вършиш, Кей? В момента си най-опасният престъпник в Империята. Ти си извън закона, без право на помилване. Сутринта патриархът официално те отлъчи от Единната воля.

Кей се засмя:

— Ела, Лика. Заради любовта между нас, която почти я имаше.

Сейкър мълчеше. За тези четири години тя беше остаряла и вероятно вече не беше толкова сантиментална.

— Не знам дали мога да ти се доверя, Кей.

— Нали аз ти се доверявам?

— Ти нямаш избор… Добре. Координатите?

Докато Кей диктуваше, Томи се събуди. Погледна през рамото му, стараейки се да не попадне в полето на камерата, но да види събеседника. Когато екранът угасна, каза тихо:

— Нали знаеш какво ще те посъветва? Да убиеш баща ми.

— Не баща ти. Човекът, от чиито клетки са те клонирали.

— Аха. Когато говориш така, всичко става абсолютно ясно.

Дач се повъртя в креслото, разгръщайки го така, че да му е по-удобно.

— Томи, ще поспя няколко часа. Събуди ме, когато се появи корабът й.

— Добре.

— Мога ли да съм сигурен, че ще се събудя?

— Да. Навярно.

Без да гледа, Кей прекара ръка по пулта. Светлината в командната зала угасна, само няколко екрана продължиха да блещукат, потапяйки помещението в неясен полумрак.

— Не бих искал да убивам баща ти — промърмори той. — Това е нарушение на Кодекса на Лигата — работа против предишен клиент. Освен това изобщо не си представям как ще го направя. Къртис е по-неуязвим и от императора — на него не му е скучно да живее.

Томи си свари кафе — обслужващите блокове никога не готвеха както трябва. Изпи го, седнал пред контролните екрани. В орбита около Горра имаше оживено движение — тромави танкери и шлепове, маневрени кораби на свободни търговци, частни капсули. Няколко военни кораби, кръжащи почти на границата на атмосферата — с техните двигатели това не беше проблем.

Имаше доста желязо и на стационарна орбита. Станции с докове за десетки кораби, които по една или друга причина не желаеха да се приближат до планетата. Около половин час Томи сканираше ту един, ту друг кораб, опитвайки се да разбере какви са хората, които се правеха на мирни търговци и бяха скрити в маскировъчни полета, подобни на тяхното. После се захвана с изчисляването на курсовете на стартиращите от Горра кораби.

Когато една от прекъснатите линии върху дисплея се пресече с траекторията на кораба им, той свари още кафе. Сложи джезвето на свободния от бутони ъгъл на пулта, където тъмните кръгове се пресичаха с петна от храна, и побутна Кей по рамото. Дач отвори едното си око.

— Идват — каза Томи. — Искаш ли кафе?

— Благодаря. Идват?

— Два кораба. На синхронизиран курс. Първият е боен клас, но не имперски.

Кей се усмихна криво:

— Знаеш ли, когато с Лика бяхме още деца, играехме такава игра „вярваш или не вярваш“. Слушал ли си за нея?

Томи сви рамене.

— Играта е простичка. Един се къпе в морето, далеч от брега, без биодетектор, репелент и оръжие, само с приемник. Друг стои на скалите с биодетектор и търси остромурени и рифови акули. Ако забележи нещо, започва да крещи, че е време за плуване към брега или за покатерване на някоя близка плитчина. Предупреждаването за опасност е задължително. Но лъжливите тревоги също са разрешени. Вярваш или не вярваш. Усети кога приятелят ти се шегува и кога се опитва да те спаси.

— И какво?

— Ами… ние и двамата сме живи. Наистина, неведнъж са ни наказвали — тази игра е разрешена за навършили десет години — Кей направи пауза. — Знаеш ли, Лика нито веднъж не подаде лъжлива тревога. Нито веднъж. Дори когато я разкарвах до брега и обратно по половин ден.

— Весели игрички сте си имали на Шедар.

— И още как… — Кей включи предавателя. Помълча секунда, докато каналът се настрои. После каза: — Лика. Не вярвам.

Отговор не последва. Дач започна да си свирка нещо.

— Да активирам ли оръжието? — попита Томи.

— Прекалено близо до планетата сме. На орбиталните станции ще засекат затоплянето на генератора. Отпусни се.

Приемникът оживя. Нямаше изображение, само глас:

— Помниш ли деня на евакуацията, братко?

— Да.

— Денонощие за подготовка, лични вещи — четиристотин грама. Чуй ме сега: вещи — колкото вземете. Подготовка — трийсет минути. Скачайте със скафандрите — ще ви приберем. Шлюза ще го оставиш отворен, махни паролите на пулта. И имай предвид — под прицел сте.

— Добре.

Кей прекъсна връзката. С леко учудване погледна към Томи:

— Вярвам…

4

Единственият охранител, когото Кей позна, бе Андрей. Киборгът се беше трансформирал значително за изминалите години — манипулаторите бяха станали по-големи, губейки всякакво сходство с човешките ръце. Навярно в тях бе вградено оръжие, защото Андрей не носеше нищо със себе си. Тримата останали бяха хора. По нещо напомняха за двамата бойци-близнаци и у Кей се появиха лоши предчувствия за по-нататъшната им съдба. Вероятно Лика наистина възнамеряваше да запази срещата в тайна.

— Здравей, партньоре — каза Дач на Андрей.

— Здрасти. Сваляйте скафандрите. Старайте се да не правите резки движения.

— Надявам се, че ще ги отличиш от агресията.

— Аз ще ги отлича. Те — едва ли.

Киборгът не се опитваше да бъде учтив към колегите си.

Шлюзът беше доста широк и охранителите се държаха на разстояние. Кей помогна на Томи да съблече скафандъра, тъй като момчето нямаше голям опит в тази дейност, после свали и своя. Двамата останаха по леки спортни облекла и Кей съобщи:

— Всичкото ни оръжие е в контейнера. Можете да не сте толкова усърдни с огледа.

Андрей пристъпи напред. Прокара длан покрай тялото на Дач и кимна. Приближи се към Томи:

— Дай го. Много бавно.

Кей със смайване видя как Томи непохватно вади от вътрешния си джоб автоматична писалка.

— Страх те е да не пишем лозунги по стените? — попита язвително.

Андрей погледна равнодушно към Кей. Протегна манипулатора със здраво стиснатата писалка. Нещо изщрака. Струя плазма се плисна върху металната стена и лениво се стече по нея. Върху стената остана да свети яркочервено петно.

— Да.

— Ванда ми я подари… за всеки случай — извръщайки поглед, каза Томи. — Съвсем я бях забравил…

— Подобна разсеяност често струва живота на някого — съобщи киборгът. — Вървете след мен.

В коридора, започващ от шлюза, ги посрещнаха две фигури в скафандри с двигатели на гърба. Огледалните херметични шлемове не позволяваха да се разгледат лицата им.

— Кой е капитанът? — попита единият от тях, след като леко повдигна стъклото.

— Аз.

— Корабният компютър има ли самоличност?

— Не.

— Някакви изненади?

— Всички пароли са махнати — уморено каза Кей.

— Надявам се.

Поведоха ги по-нататък. Андрей вървеше най-отпред, което едва ли му пречеше да контролира пленниците. Бойците топуркаха отзад.

— Лика тук ли е?

— Майката на фамилията ще ви приеме.

— Много мило. Ти нормално ли се прибра тогава? От Урса?

— Благодаря. Нормално.

Два завоя. Асансьор. Още един къс коридор. Асансьор. Корабът беше голям — явно преправен военен миноносец, вероятно със запазена голяма част от оръжията.

Майката на фамилията ги чакаше в помещението, което някога е било офицерски бар. Той почти не беше преправян, само репродукциите на картините по стените бяха заменени с оригинални произведения, които биха накарали всеки истински ценител да се разтрепери, а скромният набор от разрешени във флота напитки се бе разширил до асортимента на най-добрите ресторанти. Лампите върху масичките светеха с половин мощност, но дългата бяла рокля на Лика блещукаше със собствена светлина. По-рано Кей не беше забелязвал Лика да се увлича по кичозни дрехи.

— Здравей, сестричке — каза той.

— Видя ли днешните новини?

Дач поклати глава.

— Главата ти струва дванайсет аТана, заплатени от Империята. И амнистия за всеки престъпник, който те хване.

Кей подсвирна:

— А защо точно дванайсет? От какъв зор?

— Ти по-добре знаеш. Нали сега си най-големият специалист по психиката на императора.

— Не съм аз този, който програмира агента. Може ли да седна?

— Сядайте. Андрей, за охрана си достатъчен и само ти.

Киборгът кимна на бойците и те бързо излязоха.

— Ще разрешиш ли да си сипем нещо? — попита Кей.

— Разрешавам. За мен чаша сухо вино.

Без да бърза, Дач избра бутилка вино, произведено на Тера, придирчиво огледа колекцията от чаши и се спря на най-обикновените. Напълни ги.

— За нашата среща?

— Защо не?

Виното в чашите едва забележимо се поклащаше.

— Накъде пътува корабът?

— Към границите на системата. Нали не си забравил нищо на коритото си?

— Не.

— Това е добре. Ще го пуснат в хиперпространството и ще пътува там до края на времето.

Отпиха. Томи пресуши чашата си на екс, сякаш бе водка. И Кей, и Лика се намръщиха.

— Чудно вино. — Кей наля на Томи още една чаша. — Отпусни се. Но се постарай да усетиш аромата. Андрей, ти няма ли да си сипеш?

Киборгът направи гримаса, наподобяваща усмивка:

— Не пия по време на работа.

Дач отново се обърна към Сейкър:

— Имам да ти разказвам много неща.

— Обещал си ми го много отдавна.

Кей кимна, приемайки упрека:

— Преди четири години ме убиха… Томи ме уби. И аТанът ми не беше платен.

Майката на фамилията повдигна вежди.

— Съживи ме Къртис Ван Къртис в резиденцията си на Тера. Трябваше му професионалист, който да придружи сина му Артур до планетата Граал… Лика, защо не включиш детектор на истината? За да нямаш никакви съмнения. Историята ще бъде доста странна.

— Тя вече е максимално странна. Не ми трябват детектори, Кей. Усещам, когато ме лъжат.

— Добре. Напуснахме Тера чрез аТан, под чужда самоличност. Артур беше на шестнайсет реални и на дванайсет биологични години. Беше минавал през аТан. Според версията на Къртис — веднъж. В действителност — седемдесет и три пъти.

— Господи… — тихо каза Лика.

— Томи е страничен ефект от един от опитите на Артур да се добере до Граал. Изтрили са му цялата памет… е, добре, продължавам наред. Първо попаднахме на планетата Инцедиос…

5

Почти всичко тук се изработваше ръчно. Хората бяха по-надеждни от машините — и за работата, и когато ставаше въпрос за секретност, колкото и да бе странно. Радж Газанов, монтажник на електроника, специалист втора степен, тества схемата за последен път, затвори панела и го пломбира. Обърна се към Уенди Томайо, най-добрата програмистка в ендорианския филиал на компанията „аТан“. Усмихна се в отговор на нейната усмивка. Спяха заедно вече от три дни и Томайо беше влюбена в Радж. Макар че и самата тя все още не го знаеше…

— Работи — каза Радж. — Скапаното нещо работи… Не мога да разбера защо…

— Както обикновено. — Уенди огледа просторната зала. Наблизо нямаше никой, а блоковете за следене още не функционираха, знаеше го със сигурност. — Свиквай, при аТан-системите винаги е така.

— Но нали това не е аТан! Монтирал съм репликатори и аТан-емитери на три планети, нямат нищо общо с това. Освен безумието на конструкцията…

Раменете на Уенди потрепериха. Разговорът поемаше в опасна посока, но тя толкова обичаше да си бъбри с Радж.

— Само Къртис знае какво е това. Старецът пак е навил псилонците да му предоставят някоя технология.

— Аха, псилонците. Виждал съм аз техниката им. Колоидни микросхеми, ултравиолетова оптоелектроника, молекулярни блокове памет. Но за всички тях може да се намери човешки аналог.

— Не си струва да говорим за това — отбеляза Уенди.

— Да, права си. Но кажи поне за какво би могло да служи? Изгарям от любопитство.

Томайо се колебаеше.

— Радж… е, добре. — Тя го прегърна през рамото. — Когато всичко бъде монтирано, в центъра на залата ще има невронна мрежа. Такава като в главите ни, но стационарна.

— Бррр… — Радж потрепери. — Представям си. Паяжина от желе под тавана… Впечатляващо. Но защо?

— За сканиране на личността, само че не непрекъснато, като в аТана, а еднократно, но затова пък дистанционно.

— И какво, старецът е решил да усъвършенства аТана? Време беше… двеста години без изменение…

— Това не е аТан. — Уенди вече беше отишла прекалено далече, за да спира. — Натъкнах се на няколко документа… случайно… кодовото име на системата е „Линията на бляновете“.

— Какво?

Уенди не забеляза как се промени гласът на Радж.

— „Линията на бляновете“. Клиентът е длъжен да влезе в помещението през сектор „А“, вратите се затварят херметично, следва екраниране, между другото, страшно мощно, после той преминава по коридора до невронната мрежа, тя се активира за три стотни от секундата, сканира личността, и това е всичко.

— Как така „всичко“?

— Системата е готова за следващия клиент.

— А предишният?

— Не знам. След невронната мрежа се включват блоковете, които ти току-що монтира. Изглежда клиентът се прехвърля някъде през хиперпространството.

— В крематориума.

— Радж! Не говори така!

— Защо пък не?

— Радж, до няколко дни старецът ще направи изявление относно „Линията на бляновете“. Мисля, че ще обясни всичко.

Газанов събра прецизно инструментите в чантата. Отбеляза:

— Не, тук обясненията няма да помогнат. Само пълноценна вечер в бара… Ще ми разрешиш ли да се напия?

— За една вечер — да. — Уенди се засмя. — Може би и аз ще ти направя компания?

Някогашната лишена от права емигрантка от Култхос, понастоящем преуспяваща жена с ендорианско гражданство, така и не се бе научила да оценява адекватно партньорите си. Радж, който беше прекалено внимателен и нежен с нея, би накарал всеки човек, възпитан в условията на лична свобода, да застане нащрек.

Уенди го приемаше като олицетворение на мечтите си, приемаше го открито и лекомислено.

Тя все още се занимаваше с проверката на софтуерното осигуряване на оборудването, когато Радж Газанов излезе от подземните помещения на „аТан“. Гнусливо мръщейки се заради наситения с мирис на желязо въздух, той седна във взетата под наем кола, цяла минута изучава лицето си в огледалото, после запали двигателя.

Но така и не достигна до бар „Олимп“, където по традиция се събираха аТановците. По средата на моста над река Понтей монтажникът Радж Газанов извърши една доста странна постъпка: той извъртя волана толкова рязко, че блоковете за безопасност не успяха да реагират и, разбивайки бетонния парапет, колата се стовари в масленочерната вода. В този момент очите на Радж бяха изцъклени и лишени от мисъл, като на човек, който се самоубива чрез техниката „джен“. Но как би могъл обикновен монтажник да владее имперските военни разработки?

В същия миг в ендорианския филиал на „аТан“ започна съживяването на клинч-командор Вячеслав Шегал. В неговата аТанска карта присъстваше символът за свръхспешност и още след половин час Шегал отвори очи. Той отхвърли консултацията на танатолога с толкова презрителна усмивка, че персоналът реши да не му досажда с прекалени грижи. След като плати продължаването на безсмъртието си за сметка на една от имперските фондации, Вячеслав Шегал побърза да си избере дрехи в магазина. Не го вълнуваха особено нито цените, нито качеството.

На излизане от корпусите на „Линията на бляновете“ Уенди Томайо видя непознат човек през стъклената стена на магазина. Мъжът, който тъкмо си завързваше вратовръзката, й се усмихна тъжно, почти виновно… и странно познато. Уенди се забърза към „Олимп“, за да се присъедини към приятеля си и не се замисли над случката.

Само дето сърцето й се сви — преждевременен, лек предвестник на болката, която изпита след половин час, научавайки за смъртта на Радж.

Шегал съвсем забрави за нея след четирийсет минути, когато се приближаваше към сградата на ендорианското отделение на СИБ. Предстоеше му да възстанови документите си, да получи пряк канал за свръзка с императора и да вземе един от резервните кораби, без да дава на самодоволните чиновници никакви обяснения.

Достатъчно досадни процедури…

6

— Готова съм да приема мисълта, че нашият свят е създаден от нечия воля — каза Лика.

— Ти винаги си била вярваща — отбеляза Кей. — Тази особеност на суперлогиката често ме е изумявала…

Лика поклати глава, принуждавайки го да млъкне:

— Чакай, доизслушай ме. Вярвам в истиността на разказа ти. Добросъвестно се опита да ми разкажеш истината. Но и ти самият не я знаеш.

— Защо?

— Защото свръхсилата, Кей — позволи ми да използвам този термин, вместо „Бог“, — свръхсилата не може да бъде локализирана на една-единствена планета, независимо дали е Граал или Тера. Свръхсилата, дори и да е инертна, не може да стане оръдие на един човек — Къртис или Грей.

— На Граал има изход към друго пространство…

— Глупости. Така твърди Къртис. Той самият може и да вярва на думите си, но това са глупости. Или на Граал е разположен техническият център на Предтечите, чиито възможности изглеждат божествени в сравнение с нашите, или…

— Или? Не вярвам в Предтечите.

Лика се колебаеше.

— Или точката на контакт няма никакво значение. Случило се е нещо — не знам точно какво, — което е предизвикало контакт между Къртис и свръхсилата. Това нещо е станало на Граал и от този момент за Къртис мястото и събитието са се слели в едно. Той може да се свърже със свръхсилата от всяка друга точка във Вселената, но е в капана на собствената си вяра.

— Какво променя това?

— За нас — нищо.

— Така че какво ще ме посъветваш?

Сейкър се засмя:

— Кей, пак ли си сигурен, че ще те подкрепя?

Дач мълчаливо разпери ръце.

— Да вървим. — Лика стана и погледна замислено Томи, който още се бавеше с втората чаша вино. — Почакай тук, момче.

Киборгът погледна Лика, успявайки по някакъв начин да й зададе въпрос с безизразното си лице.

— Остани с Томи, Андрей. Предстои ми страшно сериозен разговор.

Кей не можеше да разбере накъде го води Лика. Ако корабът беше военен, щяха да излязат в главния боен отсек, но тук плазмените торпеда със сигурност бяха свалени. Преминаха през няколко полутъмни коридори — очевидно по корабното време бе нощ — и стигнаха до асансьор. Сейкър пропусна Кей пред себе си, влезе в малката кабинка и даде команда „Нагоре“.

— Има ли в какво да се постреля? — попита Кей.

— Има какво да се види. — Лика изчака асансьорът да спре и кимна: — Излизай.

Озоваха се на място, пълно със звезди.

Тъмнина, изумителните дантели на съзвездията, обикалящи бавно около тях. Бледите вихри на мъглявините. Част от планета, изрязана от контурите на пода. Бяха в малък купол, разположен на мястото на оръдейния кръг.

— Впечатляващо — призна Кей. — Прекрасен екран.

— Това е стъкло, Дач. Подсигурено с поле, но все пак обикновено стъкло. Направихме от миноносеца туристическа яхта.

— Хубаво корабче.

— Искаш ли да имаш такъв?

— Да.

Лика се засмя:

— Не се надявай…

Тя направи няколко крачки и седна направо на пода. Кей се настани до нея. Блещукащата рокля на Сейкър изглеждаше напълно уместно тук — още една мъглявина във фойерверка на Космоса.

— Погледни звездите, Кей.

Той послушно вдигна глава. Тъмнина. Искри. Магическа светлина.

— Разпознаваш ли някоя?

— Да. Сол, Ендория… Раан, струва ми се…

— Друга?

— Магелановите облаци. Морски рак…

— Милиони години пътуване с най-добрите кораби, Кей. Във всяка посока. Милиарди светове, милиарди раси. Все още ли вярваш?

— Да.

— Всичко това е създадено — и то дори не от Бог. А от човек. Вярваш ли?

— Да.

— Защо?

— Защото — Кей преглътна — този свят е нашият. Той е такъв, какъвто ни се иска на нас. Той е толкова жесток, колкото сме жестоки и ние. И е не по-добър от нас.

— Вярвам ти, Дач.

Той се обърна към нея.

— Дач, никога и никъде нито един теолог не е успял да отговори на основния въпрос: защо Бог е жесток? Ако Вселената е създадена от свръхсила, по определение добра и съзидателна, защо в нея има толкова зло? Това, което ти разказа, дава отговор на въпроса.

— Бог не е жесток. Бог е пасивен.

— Да. Уморен бог и човек от друг свят, мечтал за такава Вселена. Не ме питай кой е той. Не мога да отговоря. Може да е мирен терански обитател… а може и вече да е умрял.

Дач поклати глава:

— Не, Лика. Не вярвам. Той е жив.

— На теб ти е нужен враг.

— Да! Трябва ми този, който е отговорен за всичко това.

— Ние не знаем какъв е бил неговият свят, Кей. В сравнение с него нашата вселена може да се окаже рай. И ние, изминавайки „Линията на бляновете“, може да се приближим с още една крачка до съвършенството.

— Вярваш ли в това, Лика? Ти управляваш утайката… утайката на нашия свят. Наркотици, проституция, поръчкови убийства, шпионаж и шантаж. Смяташ ли, че хората са способни да мечтаят за свят, изпълнен с благодат?

— Не, те не вярват в съвършенството.

— Ти ще ме пуснеш — каза Кей. Не въпросително, а като твърдение. — Но дай ми съвет. Помогни ми.

— Граал, Кей.

— Защо?

— Томи е твоят ключ към Бога. Ще можете да изминете пътя на Къртис. Свръхсилата не е избирателно щедра, тя не е кредитна карта.

— Мислиш ли, че всеки следващ пророк отменя волята на предишния?

— Не. Но свръхсилата е способна да намери компромис. Това е последният шанс. Прекрати акцията срещу Грей — неговата смърт едва ли ще промени плановете на Къртис. Не си и помисляй да търсиш онзи, който е създал нашия свят — безнадеждно е. Стани самият ти сила. Стани третата сила.

— Ако се върна, ще ти разкажа за Бога — каза Кей.

— Не си струва. Ще ми разкажеш само за себе си. Ние не сме способни да разберем цялостно свръхсилата. Всеки ще види само част от нея — своята част. Къртис сигурно е видял машина, метал и пластмаса, обкован в желязо хоризонт. Не е разбрал, че вижда само себе си.

— Ако е така… — Кей се опита да се усмихне, — ако е така, няма да ми бъде лесно.

— Ще бъде страшно, Дач.

7

Александър Зимин, личният лекар на императора, поклати уморено глава:

— Все пак настоявам, мой императоре. На практика сте били подложени на пълен цикъл психопречупване. Последствията са неизбежни.

— Чувствам се прекрасно. — Грей изглеждаше равнодушен, дотолкова, доколкото това изобщо беше възможно. — Алекс, ценя загрижеността ти, но негодниците имаха сбъркан план.

— Императоре, помните ли речта си в театъра?

Грей се намръщи.

— Планът им поне частично е сработил. Не си струва да се рискува.

— Алекс, доколкото си спомням, вие сте специалист в областта на вирусологията? — Тонът на императора се промени.

— Да.

— Нека да оставим на вас грижата за телесното здраве и профилактиката на рака, а с психиката да се заемат психолозите. — Грей стана от леглото и се пресегна за халата. — Немислимо е да прекъсна Преклонението Ничком.

— Вашите психолози са страхливи подлизурковци — изрече със спокоен глас Зимин. — Предпочитат да не забелязват дребните нередности, докато не стане прекалено късно. Необходими са цялостно изследване, почивка…

Грей погледна замислено лекаря:

— Вече петдесет години оглавявате медицинската ми служба, Алекс. Оглавявате я по прекрасен начин.

Зимин кимна рязко.

— Идеята ви за почивка е интересна. Мисля, че половин година на най-хубавия курорт в Империята… няма да ви навреди, докторе.

Лекарят гледаше мълчаливо императора.

— Аз съм господар на Империята, Алекс — безгрижно каза Грей. — Но на първо място — господар на самия себе си.

— Страхувах се, че ще се случи нещо подобно — каза Зимин. Потри брадичката си. — Поне не забравяйте за всекидневния контрол, мой императоре.

— Благодаря, Алекс. — Грей добродушно потупа лекаря по рамото. — След половин година ще си признаеш, че не си бил прав. А сега отдъхни. Ще се погрижа за организацията на почивката ти.

Зимин мълчаливо остави медицинския си скенер. Погледна Грей с лека тъга:

— Всичко хубаво, императоре.

— Довиждане, Алекс. И… остави този тон. Нямам намерение да се отказвам от услугите ти, но засега си почини.

Когато лекарят излезе, Грей тихо се разсмя. Изглежда, да си лекар на безсмъртен е нелеко изпитание за психиката. Кара човек да измисля проблеми там, където ги няма.

Комуникаторът на масата тихо пропя.

— Слушам — подхвърли Грей.

— Совалката с клинч-командор Шегал кацна на правителствения космодрум. Той моли за незабавна аудиенция. Какво ще наредите?

— Изпратете го при мен.

Императорът се усмихна още веднъж, спомняйки си думите на лекаря. Прекалено много паника за дреболии. Ето че и Шегал е намерил поредната причина за вълнение… Грей се приближи до прозореца, докосна тежките завеси и те бавно се дръпнаха.

На Таури градините не можеха да служат за признак на разкош. Комплексът на правителствените сгради беше заобиколен от жълто пясъчно поле, обсипано с разноцветни каменни блокове. Късче от пустиня, каквато на тази планета никога не бе имало. Мъртво и красиво… естетиката на президента на Таури беше толкова своеобразна, колкото и сексуалните му вкусове.

— Този свят е мой — каза Грей.

Глупаво е да ограничаваш свободата си на действие чрез политически игри, когато си владетел на Вселената.

— Командирът на оперативна група — при мен — нареди Грей, без да се обръща към комуникатора. — И министъра на пропагандата. Политическия съветник… не, нямам нужда от него.

Отдавна не беше уволнявал управляващи от такъв ранг като президента на Таури. Но бе твърдо решен да го стори веднага след разговора с Шегал.

8

Далеч от Горра, извън зоната на контрол на орбиталните бази, бившият имперски миноносец, превърнат в туристическа яхта на Майката на фамилията, дрейфуваше.

Лика Сейкър и Кей Дач стояха пред навигационния екран. Дач пресмяташе курса сам и Лика реши да не му предлага услугите на навигатора си.

— Само с дозареждане — съобщи Дач. — Или на Рух, или на Фиернас.

— Не мисля, че анклавът на Империята е по-безопасен от Рух — отбеляза Сейкър. — По-скоро, с вероятност шейсет и пет процента…

— Остави изчисленията си, Лика. Лемак оглавява преследвачите, нали?

— Ако се съди по изявлението на императора — да.

— Той има стари сметки за уреждане с мршанците. Няма да се навре на Фиернас.

— Възможно е. Но СИБ в анклавите винаги е нащрек с транзитните кораби…

— Ще реша по пътя, Лика.

Сейкър се примири:

— Помисли ли за документи?

— Да. Име — без значение, възраст — около четирийсет, професия — търговски пътник, продаващ селскостопанска техника. Пластични операции не са необходими, гел-маската ще е достатъчна. Томи ще бъде мой ученик — в дребните фирми това е прието. Гражданство — Каилис. И двамата познаваме тази планета.

— Имай предвид, че няма да мога да осигуря основа на документите. При първата сериозна проверка истината ще лъсне.

— Разбирам. Но дозареждането ще отнеме не повече от денонощие.

— Бих казала — шест часа… Освен ако не решиш да дегустираш младо вино в баровете.

— Търговски пътник, желаещ да напусне Фиернас в периода на бутилиране на виното, ще предизвика подозрение. Уверявам те, че космодрумите им сега са препълнени. СИБ е затрупана с работа. Няма да успеят да проверят нищо за денонощие, дори и да искат.

— Ти знаеш най-добре — Сейкър направи пауза. — Бих искала да ти дам хубав кораб, например този, но единственият, който никога няма да успеят да идентифицират, е „Скакалец“.

Дач кимна. Серията малки катери „Скакалец“ се произвеждаха на десетки планети и бяха стотици хиляди. Предназначени за полети в пределите на една-единствена планетна система, те все пак имаха и хипердвигател… със запас от гориво за един скок. Някога Империята бе насърчавала производството им по всякакъв начин — смяташе се, че в случай на война населението можеше да се евакуира самостоятелно на най-близките светове. Сега, в годините на мир и военно превъзходство на човечеството нямаше необходимост от тях. Но корабите продължаваха да се произвеждат. Те бяха доста евтини, но изумително надеждни, и много фирми ги използваха като служебен транспорт за редовите си сътрудници.

— Посочи като цел на пътуването Юлиана — помоли Кей. — Фиернас ще е напълно логична точка за презареждане, а летящите към Граал вече могат и да са под наблюдение.

— Значи все пак Фиернас. — Лика поклати глава. — Не ми харесва тази идея, Кей.

— Смятай, че в последно време ми се е припило хубаво вино.

— Това е си е твоят път, Кей. Добре.

Тя изключи захранването на пулта, като не си направи труда да записва избрания курс. В компютъра не биваше да се пазят следи от изчисленията.

— Защо ти помагам, Дач?

— Заради човечеството.

— Не. Също както и ти не отиваш на Граал заради него.

— Интересна мисъл. — Кей вдигна поглед. — И защо?

Сейкър само се усмихна и поклати глава.

Оказа се, че затворническата килия е уютна. Това не радваше Рашел — почти домашната обстановка само подчертаваше значението, което се придаваше на пленяването й.

Вече за втори път през този ден следователят разговаряше с нея. Рашел осъзна, че почти се е зарадвала на идването му, което я ядоса.

Учтивият тон и фините маниери бяха уловка. Всичко беше уловка. Полуотвореният прозорец на килията, отвъд който започваше градината (само дето вятърът не беше в състояние да проникне през силовото поле), скъпите мебели, хубавият видеоекран, по който във всяко издание на новините се нищеше една-единствена тема — всичко беше уловка.

— Ясно ни е какво се е случило — каза следователят. Беше в цивилни дрехи, млад (поне външно) и страшно обаятелен. — Двама негодници се те изиграли. Използвали са те, по-точно — използвали са сестра ти, и са офейкали от планетата.

Рашел мълчеше.

— Госпожа Фискалочи загина — продължи замислено следователят. — Как мислиш, тя била ли е подложена на натиск от Кей?

— Не.

Следователят се оживи:

— Ти можеш да ни помогнеш да разберем случилото се, момиче. Ти също си жертва и съдът ще го има предвид. Разбираш ли?

— Не. Вие няма да разберете.

— Защо мислиш така? Аз искам да ти помогна, Рашел. Всички ние искаме да ти помогнем. Таури е в шок от случилото се…

Рашел само се усмихна, обръщайки се към екрана. Там неподражаемият коментатор на общопланетарния канал Олег Синицин не успяваше да си поеме дъх от потока думи:

— В момента думата „Таури“ се чува из цялата Галактика. Злодейското покушение над императора, успешно предотвратено от СИБ, стана най-модната новина за сезона. Всекидневно към нас тръгват до три туристически лайнера. Притежателите на хотели сериозно се замислят за повишаване на цените и построяване на допълнителни сгради…

Следователят се намръщи. Красивото му лице моментално загуби своята доброжелателност.

— Момиче, аз мога само да те моля за помощ, разбираш ли това?

Рашел кимна.

— Но всичко се променя, знаеш. Срокът на разследването не е ограничен. Скоро ще станеш на шестнайсет и ще получиш всички граждански права… и отговорности. Може да имаш много тъжен рожден ден.

— Вие няма да разберете… тоест няма да повярвате.

— Но защо?

— Обичате ли ме? — отговори с въпрос Рашел.

Следователят се изкашля:

— Ами, знаеш ли… Дотолкова, доколкото човек трябва да обича ближния си.

— Това съвсем не е достатъчно — сериозно каза Рашел. — Разбирате ли? Изобщо не е достатъчно. Вярваш само тогава, когато обичаш.

— Е, ще се постарая да те обикна — следователят леко се усмихна.

— Не бива. — Рашел поклати глава. — Вие сте на работа.

Следователят помълча малко и каза:

— Ще имаш много тъжен рожден ден.

9

Вячеслав Шегал беше в униформа — нещо, което се случваше рядко. Охраната го съпроводи до обраслия с цъфтящи вишни вътрешен двор на президентския дворец. Тук беше тихо, из въздуха се носеше приятен аромат. На обрасъл с мъх гранитен блок над малко изкуствено езеро седеше императорът.

— О, ти си готов да дадеш отчет в пълна униформа — Грей изгледа добродушно Шегал. — Отпусни се…

— Императоре, щастлив съм да ви видя в добро здраве.

— Дреболия, Слав. Един опит в повече да ме убият не е повод за разговор.

Шегал кимна.

— Откъде долетя?

— От Ендория, императоре. Нямаше принципна разлика къде ще се внедря, избрах вашата родина.

— Благодаря. — Грей бръкна в сложената на земята кутия. Извади шепа ярки разноцветни зрънца и ги хвърли във водата. — И така, за две седмици ти успя да се внедриш в „аТан“ и да изясниш какви са плановете на Къртис?

— Да, мой императоре.

— Изумително. И какво ще ми разкажеш за „Линията на бляновете“? — Грей се обърна, гледайки с усмивка Вячеслав.

Може би за пръв път от цял век императорът виждаше най-добрия си оперативен работник объркан.

— Мой императоре…

— Докладвай.

Шегал помълча секунда, сякаш внасяше корекции във вече готовия си план съобразно факта, че Грей знае за „Линията на бляновете“.

— Къртис Ван Къртис разполага с нова технология, наречена „Линията на бляновете“. Тя представлява… — Шегал се запъна — представлява вариатор на реалности.

Грей се намръщи.

— Съществува безкрайно количество реалности — продължаваше Шегал. — Като се започне от тези, в които разликите с нашия свят са минимални и се стигне до вселените, където човечеството не е срещнало чуждите раси или е било покорено по време на Смутната война. „Линията на бляновете“ сканира съзнанието на човека-клиент и определя реалността, която отговаря на неговите мечти — дори тайните, неосъзнатите. После пренася човека в този свят.

— Това е безумие — изрече рязко Грей.

— Реалност е.

— За какво му е на Къртис подобна технология? Не го ли устройва нашият свят? Иска да си отиде от него ли?

— Той ще изведе хората от него. Всички, които успее.

Грей стана и изрита кутията с храната за риби. Разноцветните зрънца с плясък се изсипаха в езерцето.

— Говедо — тихо каза Грей.

— Трябва да го спрем, императоре.

— Как, Слав? — императорът се приближи до клинч-командора. — Способен ли си да убиеш безсмъртен?

— Необходимо е да се разрушат всичките станции на „аТан“. И безсмъртието да се обяви извън закона. Императоре, вие можете да го сторите.

— Аз… — Грей се намръщи. Гласът му потрепна, когато произнесе: — Този свят е мой…

— Императоре?

— Ще наредя — Грей потри слепоочията си. — Слав, никой няма да ми се подчини! Разбираш ли? Прекалено много си играх, за да разделя пълномощията, да създам баланс на силите. Империята се държи не заради единството си, а заради своята многополюсност. Властта ми се крепи не на страха, а на взаимната изгода между управляващи от различен тип. Представи си, че наредя на стогодишни офицери, преминали вече през два аТана, да унищожат компанията на Къртис. Какво ще се случи?

Шегал сведе поглед.

— Метеж — спокойно изрече Грей. — Къртис не притежава власт, но има нещо повече — той е неуязвим. Тълпите, които не са способни да заработят пари за безсмъртието, го мразят; потребителите на аТан го проклинат заради цените. Но всеки войник, влязъл във флота с надеждата да заработи пари за вечен живот, по-скоро ще ми пререже гръкляна, отколкото да позволи от главата на Къртис да падне и косъмче.

— Империята ще загине — прошепна Шегал.

— Ако Къртис не размисли — да.

Мълчаха доста дълго. После Грей погледна часовника си:

— Тази вечер Къртис има пресконференция. Предполагам, че възнамерява да съобщи за плановете си.

— Мой императоре, групата „Щит“ е на ваше разположение.

— Пресконференцията вече е започнала. Едва ли вече си струва да се бърза. Ще се постарая да ви намеря друга задача… — Грей замълча. — Командор Шегал, запознат ли сте с подробностите по неотдавнашното покушение?

— Само с информацията от каналите със свободен достъп.

— Агент на влияние се опита да въздейства върху психиката ми, уверявайки ме, че целият свят е рожба на моето въображение. Реализирала се мечта. Напомня „Линията на бляновете“, нали?

Погледите им се срещнаха.

— Къртис? — Шегал изрече нещо средно между въпрос и твърдение.

— Не знам. Но искам да науча. Не вярвам в съвпаденията.

— Ако зад покушението е стоял Къртис, има шанс да бъде дискредитиран.

— Изясни дали е така. Преследването се оглавява от адмирал Лемак. Корабите му вече са направили скок, но можеш да ги догониш.

— Добре, императоре.

— Ще имаш пълномощия, надхвърлящи дадените на Лемак. Изглежда не става въпрос за обикновен терорист.

— Изяснена ли е неговата самоличност?

— Някой си Кей Дач, в детството си евакуиран от Шедар. Обикновено използва фамилиите Алтос или Овалд, но малкото име си остава същото.

— Познавам Кей Овалд. Той беше пленник на дарлоксианите заедно с мен.

Грей се засмя — задъхан смях, примесен с кашлица.

— Всички, абсолютно всички познават Кей… Той е бил телохранител на сина на Къртис. И е натрил носа на Лемак, отвличайки пленения Артур Къртис от базовата му станция. Интересна личност.

— Момчето, което беше с него при дарлоксианите Артур Къртис ли е?

— По всичко личи, че да. Как се измъкнаха те?

— Не знам. Аз се оттеглих чрез аТан, а той остана да ме прикрива. След половин час силикоидите атакуваха планетата.

— Намери го, Шегал.

Клинч-командорът кимна.

— Почакай. Още нещо: с Лемак лети Артур Къртис. С ранг на мой посланик. Докарай ми и двамата. Артур почти със сигурност може да контролира аТан системите. Ако е достатъчно честолюбив, не е ли все едно кой от Къртисови ще ни дарява безсмъртие?

— Непредпазливо от страна на Ван Къртис е да има деца — кимна Шегал. — Но ще се съгласи ли Артур да заеме мястото на баща си?

— Няма да има избор — усмихна се Грей. — Няма да има, ако домъкнеш тук и него, и Кей.

10

По устав миноносеца би трябвало да разполага с три десантни бота на борда. Туристическата яхта, в която го бяха превърнали, носеше един бот и шест „Скакалци“. Дач прекара в хангара половин час, оглеждайки всичките в опит да избере най-добрия. После махна с ръка. Малките корабчета бяха надеждни дотолкова, доколкото това изобщо бе възможно. Идентификаторите вече бяха отделени от всички маркирани възли.

— Оръжие? — поинтересува се Сейкър.

Кей поклати глава:

— „Стършелът“ е напълно достатъчен. Ако Лемак ме догони, няма да ми остане нищо друго, освен да се застрелям.

— Пожелавам ти късмет.

Дълго се гледаха в очите. После Кей се усмихна:

— Жалко, че преди половин век имперските крайцери не успяха да прикрият Шедар.

— Ние сами си избрахме пътя, Кей. Не вярвам, че ти би станал обикновен лингвист, а аз — министър на икономиката на планетата.

— Лика, ако вече не се видим…

— Недей, Кей.

Дач замълча. Жената, някогашната му връстница, която сега изглеждаше доста по-голяма от него, го наблюдаваше тъжно и строго. Той така и не можа да се почувства с нея като равен с равен… така и не можа. Нито в детството, когато лудуваха в лагуните на Шедар и й позволяваше да го наглежда, да му бъде по-голяма сестра; нито в младостта, когато не пожела да влезе във фамилията, където Сейкър вече се издигаше; нито в зрялата си възраст, когато харчеше аТан след аТан, оставайки млад… с всички последствия от пребиваването във вечно младо тяло.

Той прошепна на шедарски диалект:

От много далече се задава вълна…

Сейкър едва забележимо се усмихна и продължи:

Ще плувам към нея, дано излетя, дано да те срещна във небесата…

Томи, появил се отзад, спря. Кей гледаше само към Лика:

Тъмна точка на брега, в пяната на прибоя, обичам те, ти винаги си знаела. Не искам да спра да те виждам, и затова плувам все по-далеч от брега — отдалеч се задава голяма вълна…

Сейкър го докосна по рамото:

— Ти умееш да обичаш само по този начин, Кей.

— Вълните са прекалено много, Лика.

— За тези, които не обичат бреговете — да. Тръгвай, братко. Плувай, Кей.

Дач докосна с устни бузата й. Погледна Андрей — неподвижна фигура от стомана, пластмаса и остатъци от плът.

— Ще я пазиш, нали? Ти вече не можеш да обичаш, но споменът е по-надежден от любовта.

— Не се безпокой, Дач.

Кей се обърна. Погледна най-близкия „Скакалец“ — триметровото кълбо на кабината и решетъчните конструкции над диска на хипердвигателя. Двата плазмени двигатели — ръбести двуметрови цилиндри — бяха закрепени направо на диска.

— Да вървим, Томи — каза той. — Да накараме това нещо да полети.

Повече не погледна към Лика — нито докато се катереше по скобите, водещи към кабината, нито докато затваряше плътно малкия кръгъл люк. „Скакалецът“ потрепна, когато кранът го понесе съм люка, но Кей изчака да се отделят от пода и едва тогава включи обзорните екрани. Бронираният корпус на миноносеца покриваше половината небе.

— Включи гравитатора! — извика Томи, реещ се в центъра на кабината. — Мразя безтегловността.

— Тук няма гравитатор. — Кей протегна ръка и го свали в съседното кресло.

— А какво има?

— Прието е да се смята, че има двигател. — Дач включи малкия и невероятно древен навигационен пулт. — Отиде ли до тоалетната, както те посъветвах?

Томи премълча.

— Е, тогава те очакват множество интересни приключения.

Конферентната зала на Имперската информационна мрежа беше пълна. Къртис Ван Къртис обходи с поглед журналистите.

Бяха много. Страшно много. Всяко вестниче на Таури беше изпратило свой кореспондент, без да се броят вече озовалите се в свитата на императора наблюдатели и репортери от други планети. Едва ли някой подозираше, че редицата дребни и досадни недоразумения, попречили на няколко журналисти да дойдат, не бяха случайни.

— Радвам се да ви видя, приятели… — Къртис се усмихна и публиката учтиво заръкопляска. — Отдавна не сме се виждали… от четирийсет години, нали?

— Четирийсет и три — отбеляза някой от залата. — Не сте кой знае колко общителен, Ван Къртис!

— Страшно много работа… — Къртис разпери ръце. — О, виждам познати лица! Люк от „Военен имперски преглед“, нали? Запазили сте прекрасната си външност, може би и аз имам заслуга за това? Долорес… Хохейра… „Жените от Тера и Фиернас“, нали не бъркам?

Седящите на първи ред жена и мршанка кимнаха в синхрон.

— Е, на жените не им е нужен аТан, те и без това владеят тайната на вечната младост — Къртис се поклони.

Дори журналистите да разбираха, че случващото се не се дължи на феноменалната памет на Къртис, а на работата на аналитиците му, не се стремяха да го показват. Само ушите на мршанката леко потрепнаха, което можеше да или признак на вълнение, или на обида.

— Вие, естествено, се чудите какво възнамерявам да ви съобщя. Пряка транслация… куп пари… но няма да ви разочаровам. Само не си мислете, че „аТан“ намалява цените за безсмъртието, уви, засега това е невъзможно.

Няколко човека в залата се засмяха.

— Но и не се опасявайте от прекратяване на работата или повишаване на цените…

Отново смях — но видимо нервен.

— Истината ще е по-неочаквана. Компанията „аТан“ предлага нова услуга на гражданите на Империята! „Линията на бляновете“!

Тишина. Очакване.

— На екрана — Къртис махна с ръка и екранът зад гърба му оживя — ще демонстрираме външния вид на системата. Не се боим от промишлен шпионаж и не смятаме, че е необходимо да патентоваме устройството. Копирайте на воля… „Линията на бляновете“ е моят подарък за човечеството и аз съм сигурен, че ще е значително по-полезен от аТана. В последно време ние задълбочено изследвахме природата на реалността. И стигнахме до интересен извод — всеки свят, който можем да си представим, всяка Вселена, дори най-фантастичната от наша гледна точка, потенциално съществува. Има светове, където реките текат нагоре, а хората умеят да летят. Има светове, външно адекватни на нашия, но моите скромни музикални способности, например, биха се ценили там така, както при нас таланта на Микеле-Микеле.

Никой не се усмихна. Никой не помоли Господаря на Живота и Смъртта да изпее няколко куплета.

— Всеки от нас си има мечти — замислено продължи Къртис, — които не могат да се сбъднат. Естествено, в Империята не може да има милиард императори и милион велики певци. Но някъде наоколо, отвъд границите на нашата реалност, съществуват — потенциално — светове, където всичките тези мечти са осъществими. Аз ще ви ги подаря. Ще ви подаря „Линията на бляновете“ — устройството, което е способно да пренесе всеки от нас в идеалния свят. В неговия собствен свят.

Тишина. Всички чакаха продължение, но Къртис мълчеше. В задните редици се появи движение, някакъв нисък и набит мъж неуверено се изправи.

— Ааа, неподражаемият Олег Синицин от таурийската телевизия! — Къртис кимна. Дребната пластинка, закачена за ухото му, която му суфлираше, работеше безотказно. — Питайте.

— Таурийската телевизия — измърмори Синицин. — Таури, точно така…

— Питайте, моля ви.

— Ако съществува свят, в който аз ще бъда… ъъъ… еталон за хармония и красота — Синицин се усмихна измъчено, — „Линията на бляновете“ ще ме пренесе ли в този свят?

— Да.

— А свят, в който Таури, а не Тера, е планетата-прародителка?

— Да.

— А свят…

— Да. Отговорът на всички въпроси е да. Всякакви светове. Всякакви мечти. Без ограничения.

През залата премина шепот. Вдигнаха се множество ръце. Няколко души наскачаха. Но Синицин още не беше завършил.

— Но паметта ми ще се запази ли?

— Естествено. Иначе „Линията на бляновете“ би била безсмислена.

— Тогава аз ще съм наясно, че моята външност е съвсем посредствена, Таури е просто богата колония, а вие сте музикален инвалид?

Къртис се засмя насилено:

— Това можем да ви предложим, вие решавате…

Някой от аналитиците беше допуснал грешка. Не бе филтрирал човек, умеещ да задава неочаквани въпроси. Заблудил се беше от имиджа му на забавен шут.

Някой щеше да понесе отговорността за тази грешка.

Но следващият журналист вече се изправяше. Той, изглежда, наистина можеше да претендира, че е еталон за хармония и красота. Такива журналисти можеха да си позволят само много преуспяващите издания, най-малкото защото техните статии се нуждаеха от пълна преработка.

— „Истински мъж“, Тера… Каква ще бъде цената за ползване на „Линията на бляновете“?

— Символична. — Къртис мимоходом бе смаян, че въпроса за цената бе зададен от „истинския мъж“, но язвителността нямаше да е на място тук. — Една десета от планетарната цена на аТан.

— Но… — журналистът се намръщи, опитвайки се да направи наум простите изчисления. — Излиза, че „Линията на бляновете“ на практика ще бъде достъпна за всеки?

— Да.

Едва в този момент залата се изпълни със страхотен шум.

Част V АРТУР КЪРТИС

1

Карл Лемак нервничеше.

От една страна се беше отървал доста леко. Може би в името на старата дружба, може би заради объркването от скорошното покушение, но Грей му бе простил. За отдавнашното произшествие с Къртис-младши, той можеше да бъде наказан не само с разжалване, но и със смърт.

От друга страна, още през второто денонощие на полета на Лемак му просветна, че адмиралският мундир би бил напълно разумна цена за удоволствието никога вече да не види Артур Ван Къртис.

Този сополанко — абсолютен сополанко, независимо от това на колко години бе — намираше безумно удоволствие в случващото се. Положението на личен представител на императора му даваше достатъчно власт, за да стане невъзможно за Лемак да избегне срещите с него. А Къртис-младши, изглежда, смяташе за свой дълг да се среща с Лемак по пет-шест пъти на ден. И винаги придружаван от Маржан Мухаммади — допълнителен фактор, подлудяващ адмирала.

Неговата връзка с механистката беше бурна, но кратка. Военен роман по време на краткия дарлоксиански конфликт, без кой знае колко любов, трагедия и последствия. И в него не би намерил нищо осъдително дори най-строгият блюстител на морала — на всички планети в Империята механистите и киборгите имаха равни права с хората.

Но да гледа тази странна жена, нейното шлифовано сребърно лице… то е топло при допир, това сребро… нейното идеално, нечовешки правилно тяло…

И то до кого — до Артур Ван Къртис, в разпитите на когото някога бе участвала!

Лемак не разбираше случващото се. Какво ли не би дал, за да научи какви обстоятелства бяха събрали Артур и Маржан, както и причината, поради която Артур бе предал верния си телохранител. Само че отговори не се предвиждаха.

Лемак твърдо беше решил — отношенията им с Артур трябва да бъдат изяснени веднъж завинаги. И то преди да изхвърли във вакуума личния представител на императора или сам да скочи в него.

Ескадрата се готвеше да излезе от хиперскок в района на Горра, когато Артур посети Лемак за пореден път.

— Адмирале… — Артур учтиво се поклони.

— Капитане… — Лемак кимна, без да става от креслото. Беше се надявал да си остане на спокойствие в каютата, пийвайки студена бира, и да не се показва в командната зала, до която Артур имаше достъп.

— Какви са плановете ви, адмирале?

— Ще го търсим — отвърна Лемак, упорито запазвайки спокойствие. — В катера му има колапсарен генератор, ще му е трудно да го маскира на товарен кораб.

— Е, веднъж Кей прекрасно успя да маскира кораба си като товарен. Нали? — Артур намигна на Лемак. — Ще позволите ли да седна?

Карл махна вяло с ръка. Той даже побутна към него две бутилки бира.

— Не е на Горра — каза Артур, сядайки. — Избягал е насам, за да поиска помощ, повярвайте ми, адмирале. И е получил тази помощ.

— От кого?

— Не знам. Но групата, която ме измъкна от вашите палачи, е била формирана именно тук.

Както обикновено Лемак преглътна поредната подигравка и попита:

— Така че, какво, съветвате ме да се подготвя за прочистване на планетата ли, капитане?

— Не си струва. Не се съмнявам, че Кей е сменил тук кораба си. И ние няма да намерим никакви следи от него.

— Горра е планета на фамилията…

— Възможно е. Но едва ли мафията ще ни даде някаква информация, след като е рискувала да помогне на Кей.

За миг Лемак изгуби враждебността си. Сега той говореше с Артур просто като с разумен млад човек, при това протеже на императора.

— Ще пресеем файловете на космодрумите и ще определим какъв кораб е използвал Дач. В архива разполагаме с характеристики на хипердвигателите, ще можем да поемем по следата. Корабите не напускат планетите безконтролно.

— Зависи какви кораби, Лемак. Яхти, катери, системни кораби…

— Какво общо имат тук малките флоти?

— Чували ли сте за модела „Скакалец“? За катерите от тип „Блатна птица“?

— Предавам се — навъсено призна Лемак. — Но да се използват подобни машини за хиперскок е самоубийство.

— Какви ги говорите, адмирале? Ние с Кей се опитахме да ви се измъкнем с катер и успяхме, нали? Наистина, аз си спомням малко неща. Бях почти в кома, вероятно знаете.

— По дяволите! — Лемак скочи, събаряйки тежката халба на килима. Бялата пяна се разля върху панталона му — Маржан, излез!

Мухаммади погледна въпросително Артур. Той кимна. Телохранителката тръгна бавно към вратата.

— Артур, трябва да обсъдим един въпрос.

Лемак се бе надвесил над продължаващия да седи Артур. Юношата го гледаше невинно:

— Какъв въпрос, адмирале?

— Относно това, което се случи преди четири години.

— Слушам ви.

— Артур… — Лемак въздъхна. — Политическите игри са мръсна работа. Борбата за власт — още повече. Изключително съжалявам за онова, което се случи с теб на моята база.

— Това извинение ли е?

— Да. Повярвай ми, аз не съм садист и никога не ми е доставяла удоволствие мисълта, че с мое позволение изтезават дете.

— Вярвам ви — съгласи се Артур след кратък размисъл.

— С теб се случи неприятна история. Информацията, която притежаваше, те постави извън твоята възраст… и извън закона. Ако просто ни беше казал…

— …Щяхте да ме убиете безболезнено. Лемак, извиненията са несъвместими с оправданията.

— Така да бъде, Артур, ти имаш всички основания да ме мразиш. И достатъчно високо положение, за да ми причиниш куп неприятности. Нека да решим веднъж завинаги какво искаш — отмъщение или сътрудничество?

— Много труден избор. — Артур отпи от бирата, намръщи се и остави халбата. — А вие какво предпочитате, Лемак?

— Сътрудничеството. Струва ми се, че имаме шанс. Ти си простил на механистката, а нали лично тя те измъчваше?

— В това е цялата работа, Лемак. Добре. Аз избирам приятелството.

Той протегна ръка, но адмиралът не бързаше да я стисне.

— Сътрудничество, Артур. От случая с Кей Дач си правя изводи какво е отношението ти към приятелите.

— Както желаете, адмирале — лицето на Артур дори не трепна. — Ще ми позволите ли да ви дам съвет… като партньор?

— Казвай.

— Кей е тръгнал към Граал.

— Пак ли? Откъде ти хрумна?

— Смятайте го за гениална догадка. Длъжни сме да го хванем по пътя.

— За това ще са необходими стотици ескадри. Не ни е известен нито типът на кораба му, нито времето на излитане и курсът.

— Кей ще използва малки кораби. Следователно ще трябва да спре за дозареждане. Доста време прекарах на компютъра. Той ще спре или на Рух, или на Фиернас. По-скоро на Фиернас — той познава историята и отношението ви към мршанците не е тайна за него.

Лемак се изправи и отпи от бирата направо от бутилката. Погледна Артур с леко учудване:

— Защо го предаваш с такова усърдие, момче?

— Не е ваша работа, адмирале. Ще рискувате ли да посетите мршанците?

Карл Лемак извърна поглед:

— Не знам, Артур.

2

Менютата на първите земни космонавти така и не бяха забравени. Дач с леко отвращение извади няколко тубички и опаковка с дребни „самунчета“ хляб, големи колкото една хапка.

— Не ми се яде — намръщено отбеляза Томи.

— Жалко. Вкусът е съвсем приличен. — Кей изстиска във въздуха тъмновиолетова буца храна, проточи врат и я глътна. — Знаеш ли, в човешкия организъм има някакви странни механизми на адаптация. Не мога да си представя, че когато съм на някоя планета, бих ял пюре от извара и черно френско грозде.

— Калций.

— Вероятно. Но откъде тялото ми знае, че в безтегловност калцият се отделя от костите и че изварата е богата на калций?

— За половин хилядолетие космически полети могат да се изработят всякакви рефлекси.

— И да се наследяват? Едва ли. Сигурен ли си, че не ти се яде?

— Нали ти казах — не. Едно посещение до санитарния възел ми беше напълно достатъчно.

— Както искаш — Кей изстиска остатъка от тубата. — Но след пет часа вече ще сме на Фиернас.

— Ще ям там.

Дач невъзмутимо продължи да обядва. Томи гледаше навъсено екраните. Обзорните бяха изпълнени със сива мътилка, контролните светеха в зелено…

— Можеш ли да си представиш свят, лишен от безтегловност, Кей?

— Вероятно. За „Линията на бляновете“ ли си мислиш?

— Да. Ако твоята идея се провали, бих искал да оцелея.

— Всичко ще бъде наред. Просто ще ме отведеш при… Злата земя.

— Кажи си го направо — при Бога… — Томи изсумтя. — Последният кръстоносен поход. Маниакът-убиец и контузеният водач.

— Тогава нека да бъде контузеният пророк.

— Кей…

Дач се обърна към Томи.

Той плачеше.

— Стига. — Кей докосна ръката му. — Какво ти става…

— Страх ме е…

— Ще се доберем дотам… — Дач почувства, че главата му се замая. От безумното, смазващо усещане за нещо, което вече се е случвало. Той отново водеше Къртис-младши към Граал. И отново ставаше последен отдушник за детските сълзи.

— Страх ме е от това, което ще ни посрещне там.

— Томи…

— Не искам!

— Голямата игра, Томи. Животът. Най-голямата игра.

— Не ми трябва твоята Вселена, Дач! Не ми трябва „Линията на бляновете“! Просто искам да живея!

— Всички искаме само това.

— Пусни ме, Кей — Томи вдигна поглед. — Където искаш. Иди там без мен.

— Ти си моят ключ.

— Аз съм отломка от ключ! Ще се добереш и сам. Знам, нищо няма да те спре. Дори на четири крака, пак ще допълзиш. А аз не искам!

— Томи! Това е необходимо на първо място за теб самия!

Юношата се засмя.

— Във Вселената не може да има два броя от Артур Къртис. И не може да съществува човек, който се смята само за отломка от пълноценна личност. Ти трябва да станеш човек. Това, което си бил, преди да изгубиш паметта си, не ти принадлежи. Ти си Томи Арано. Ти премина през Каилис и Джиенах. Ти участва в покушението срещу император Грей. Ти стана такъв, какъвто Артур Къртис никога няма да бъде. Ти си по-силен от него.

— Лъжеш! — Томи отметна глава назад. — Ти никога не си ме смятал за равен на Артур.

— Естествено. Ти си по-силен от него. И работата дори не е в това… ти си по-добър.

— А би ли тръгнал да ме измъкваш от имперска военна база?

— Преди четири години — не. Сега — да. Томи, никой не обича равните нему. Онзи, който ти е равностоен, може да ти стане единствено приятел. Но за това е нужно време.

— Настъпило ли е това време, Кей?

— Да.

Мъжът, оставял зад гърба си само кръв и предателство, телохранителят, работещ в категория „Смърт“, заслужил прякора „Шарката“ в кошмарната касапница на Хаарон, гледаше юношата в очите.

— Наистина ли съм ти необходим?

— Да. Няма да мога да се добера сам, Томи. Ти си прав, ще пълзя на четири крака, ако няма друг изход. Длъжен съм да се добера до Граал. Но може би за пръв път в живота си се нуждая от партньор. Нуждая се от приятел.

Томи Арано мълчеше.

— Ще ми бъде трудно сам, момче.

— Ще накараме ли звездите да заплачат, Кей?

— Ще опитаме.

3

В регистрационното бюро на космодрума на Фиернас работеха доста мршанци. Не защото за тази работа не биха се намерили хора. Просто човешкото селище на планетата-прародителка на мршанците живееше по закони, различни от тези в анклавите на Урса и Меклон. Настоящата дружба между двете могъщи раси, подчертано поощрявана от правителствата на Империята и Териториите, въпреки всичко се нуждаеше от постоянен взаимен контрол.

Мршанецът Сайела, наемен работник, старши регистратор в секцията за малки кораби, принадлежеше към мъжки-прим пол. Най-потисканата и малобройна част от мршанското общество само допреди сто години на практика не бе имала никакви граждански права. Сега времената се бяха променили и само благодарение на това Сайела бе жив. Безумното му честолюбие и своенравието му не биха намерили никакво приложение в миналото.

Сайела бе облечен в униформени бежови панталони и късо подобие на жилетка, както и се полагаше на наемните работници. За разлика от останалите мршанци той носеше дрехи не само подчинявайки се на заповедите или от уважение към човешкия морал. На него му харесваше да е облечен. Никога не беше заставал на четири крака, освен по време на брачните обреди. Съществуването на границата между двете култури носеше в себе си много преимущества за потенциалния парий с гъвкаво съзнание.

Космодрумът беше препълнен. Сезонът на младото вино винаги привличаше на Фиернас туристи-хора. Туристическите агенции наемаха все нови и нови лайнери, а маршрутите на транзитните кораби започваха да удължават курсовете си, завивайки към Територията на мршанците.

— Документите…

Сайела прелистваше тънките пластмасови книжки на паспортите. Двама граждани на Каилис от мъжки пол, търговски пътници. Той вдигна рунтавото си червеникаво лице, за да свери снимките. Всичко съвпадаше.

— Транзит? — поинтересува се.

Отговори по-възрастният човек:

— Да, отиваме на Юлиана.

— Избрали сте подходящ маршрут — каза Сайела, старателно намигвайки на човека. — Сезонът на младото вино е в разгара си.

— Обичам да съчетавам приятното с полезното — призна си търговският пътник.

— Хубава фраза — отбеляза Сайела. Той никога не пропускаше възможността да попълни запаса си от човешки идиоми. — Дозареждане с нормален срок?

— Естествено, можете да не бързате.

Сайела сложи паспорта в принтера и бавно започна да попълва временната виза.

— Разполагате с денонощие… забранено е да се напуска територията на човешкото селище… всякакви растения, хранителни продукти и наркотични вещества ще се смятат за контрабанда…

Изобщо не можеше да разбере какво го кара да е нащрек. През този ден пред него бяха минали вече петдесет подобни посетители на планетата.

— Коренни жители на Каилис ли сте?

— Пето поколение. Хари — мъжът потупа младежа по рамото — ми е племенник. Аз нямам деца, а някой трябва да наследи бизнеса ми. От него няма да може да спести за аТан, но и гладен няма да остане, пък и ще види широкия свят…

Абсолютно нормална човешка реакция. Повишена бъбривост, стремеж да се хареса на митническия чиновник, дори да няма никакви нарушения. Сайела връчи паспортите на хората:

— Приятна почивка на Фиернас.

— Благодарим ви, господине.

Сайела гледаше след тях с мршанския еквивалент на човешка усмивка. Добри хора. Слава на Безбрежността, че Империята и Територията отново са в приятелски отношения. Този търговец с меко, добродушно лице и движения на убиец-професионалист би бил крайно опасен в евентуална битка…

Мршанецът потрепна, осъзнавайки мисълта.

Лесно е да се промени лицето. Да се маскира фигурата е елементарно. Не е трудно да се сменят пръстовите отпечатъци и ретината. Може да се фалшифицира дори генотипът.

Но няма как да се освободиш от онова, което е основата на личността — навиците, инстинктите, рефлексите. Търговските пътници от Каилис бяха фалшиви. Сайела погледа началника на смяната — спокоен възрастен човек. Той кимна въпросително. Сайела поклати глава.

Да се бърза е добре само когато се ловят бълхи — обидна, но уместна човешка поговорка. Той се почеса. Дребните терански кръвопийци, вероятно съзнателно пренесени на Фиернас в годините на Тукайския конфликт, вече дълги години бяха бич за мршанците.

Агенти на СИБ? Малко вероятно. Шпионите са незабележими. Наети от някого убийци? Разчистване на сметки между хора? Безинтересна версия. Не можеш да направиш кариера чрез разобличаване на двама рецидивисти.

Най-разкошният подарък от съдбата би бил залавянето на двамата терористи, опитали се да унищожат императора на хората…

Козината на тила на Сайела настръхна. Може би беше заслужил подарък от съдбата?

4

Настроението на Кей се подобряваше толкова бързо, че дори започна да си личи. Томи го погледна въпросително.

— Обичам Фиернас — отвърна му той.

— Алкохолик.

Селището на хората не беше голямо — петкилометрово петно около космодрума. Типичният хълмист релеф на Фиернас правеше тази скромна площ по-приемлива за обитаващите я двеста хиляди души и все пак градчето изглеждаше по-претъпкано дори от ендорианските мегаполиси.

— Не изоставай — каза Кей, промъквайки се през тълпата. Белият купол на митницата остана зад гърба им, нищожен в сравнение с издигащите се нагоре небостъргачи. Нито една кола, само хора, хора, хора — навсякъде около тях. В градче с такива размери се разрешаваха само полицейски и медицински флаери.

Томи се придържаше зад Кей. Юношата с пълно основание се смяташе за физически силен, но в тази блъсканица беше полезно да стои зад жив танк.

Наоколо бе пълно с лица. Навъсени — на заселниците, възбудено-възторжени — на туристите. Навсякъде пъстри дрехи, шарени татуировки, блясък на странни украшения (или амулети?).

След няколко минути той започна да различава в тълпата отделни групи. Тройките местни, двама мъже и жена, бяха свидетелство за влиянието на мршанските семейни стереотипи. Групите туристи от провинциалните планети бяха плътно събрани, боящи се да не изостанат един от друг. Сякаш можеха да се загубят в малкото градче.

— Къде отиваме? — попита Томи. Тъкмо преминаваха покрай винарна, построена във формата на традиционно мршанско жилище — триъгълна пирамида.

— Е, ти вече не си дете, като на Урса, за да те водя в магазин за сувенири — отговори Кей. — Какво ще кажеш за вино?

— Според мен не само ти мислиш за виното — отбеляза Томи. Пред бинарната се бе наредила прилична опашка.

Дач се намръщи:

— Това са глупаци, които са се събрали да пият помия. Давай нататък.

Вървяха още половин час. Градчето свърши внезапно — сякаш невидима стена отсичаше небостъргачите и бетонните улици. Хълмовете бяха покрити с разноцветните пирамидки на мршанските жилища, отделени от човешкото селище с редица от предупредителни знаци. Символът — зачертана човешка фигура — не се нуждаеше от пояснение.

Кей мина спокойно покрай знаците.

— Дач! — Томи замръзна. — Та това е забранено!

Кей се обърна:

— Границата на имперското селище не означава начало на територията на мршанците. Това е неутрална зона — пет километра извън законите. Да вървим.

Тук нямаше пътища. Само трева — прекалено гъста и подравнена, за да е израснала случайно. Къщичките изглеждаха изоставени. Само до една от тях седяха три фигури — Томи с известно учудване осъзна, че това са двама мршанци и човешка жена. Те ги изгледаха любопитно, но не казаха нищо.

Томи малко се успокои.

Кей вървеше отпред, ориентирайки се по непонятен начин сред еднотипните пирамидки. Не се забелязваха никакви номера или пътепоказатели, може би тяхната роля се изпълняваше от цветовете?

— Кей — Томи почти тичаше, стараейки се да не изостава, — накъде си се понесъл?

— Вече пристигнахме. — Дач зави към яркосиня пирамидка на върха на поредния хълм.

Слънцето на Фиернас — по-малко, но по-горещо от теранското, еталонното за човешката раса — светеше в безоблачното небе. Томи се бе изпотил и започваше да се задъхва, когато се добраха до тясната триъгълна сянка.

— Среши се — подхвърли му Кей. Самият той също извади гребенче и се среса — бързо и прецизно. — Поне тази дребна част от мршанския етикет можем да спазваме.

Вероятно по стените на къщата имаше сензори. Кей не докосна сините пластмасови панели и не каза нищо повече, но стената беззвучно се разтвори.

— Да вървим — той пристъпи първи в тъмнината. — Тук има спускане, внимавай.

Пирамидката се оказа само капак, прикриващ стръмно спускащ се надолу тунел. Този аналог на стълбище бе донякъде осветен от невидими лампи, но да се върви по него не беше лесно. Ръбестият грапав под помагаше, но ъгълът на спускане беше прекалено голям, а ниският таван караше дори Томи да се навежда.

— Ходи на четири крака — посъветва го Кей.

— А това нормално ли е?

— Нещо повече — жест на учтивост.

След кратко колебание Томи последва съвета му. Самият Кей продължаваше да крачи, превит на две.

— Асансьорите са по-удобни — съобщи Томи след минута. Чувстваше се пълен идиот.

— Ние сме на гости — сухо отговори Кей. — Когато си в чужд кораб, ползваш програмите на домакините.

Тунелът свърши след десет метра с малка кръгла зала. Томи се изправи, забелязвайки с учудване, че стените и тавана са от пръст. Но няколкото малки лампи на пода осветяваха добре помещението.

До срещуположната стена лежеше мршанец, свит на кълбо. Козината му имаше златист отблясък, ушите му леко потрепваха, но не щръкваха. Явно беше много стар — мршанците използваха аТан, но крайно ограничено.

— Приветствам те, приятелю от моето детство — каза Кей, сядайки на пода.

Едва успелият да се изправи Томи побърза да последва примера му. Мршанецът продължаваше да лежи, само мътният му поглед се спря на Кей. Дач заговори отново.

Мршанският не се смяташе за труден, фактически той беше вторият по лекота на възприемане след бойния булратски.

Но да се възпроизведат всички оттенъци на интонацията, носещи не смислова, а емоционална натовареност, се смяташе за практически невъзможно.

Сега на Томи му се струваше, че Кей е преминал границите, достъпни за човешко същество. Не разбираше нито дума. Познатите му от краткия курс конструкции бяха променени до неузнаваемост. Дач явно не се опитваше да следва утвърдените схеми, а импровизираше, променяйки словореда и възможните окончания напълно свободно. Това се забраняваше от всички справочници — най-малката грешка можеше да превърне поздрава в обида, а пожеланието за здраве и мир — в проклятие. За да говори като мршанец, човек би трябвало да мисли като мршанец, да стане мршанец. Кей правеше именно това.

— Приветствам те, мой малки приятелю — тихо каза мршанецът на общоимперски. — Не се нуждая от доказателства, че това си ти — лицето ти е изменено, но миризмата си е същата.

Той се надигна, пристъпи няколко пъти на четири крака и с видимо усилие се изправи. С настъпване на старостта за мршанците ставаше все по-трудно да запазват вертикално положение.

Кей също се надигна, застана на колене, така че да е на едно ниво с мршанеца, и наведе глава. Томи също се надигна — от пода се носеше острата и неприятна миризма на мокра козина.

— Радвам се, че си жив и пораснал — каза мршанецът, отпускайки тънката си ръка върху главата на Дач. — Имаш ли достатъчно храна и време, Кей?

— Да, Джассан. А ти — сит ли си и можеш ли да размишляваш?

— Благодаря, мой малки приятелю.

— Разумът ти не е изнемощял от старост като тялото ти, нали? Способен ли си да разсъждаваш и да пазиш козината си чиста?

Томи плувна в пот.

— Благодаря, мой малки приятелю. Все още мога да мисля и да говоря. Все по-трудно ми е да спазвам хигиената, но засега се държа.

— Разреши ми да се погрижа за теб, Джассан.

— Достави си тази радост, Кей.

Дач прекара няколко пъти длан по лицето на Джассан — нещо средно между вчесване на козината и гладене. После пръстите му се събраха, раздаде се леко пукване и той хвърли нещо встрани.

— Паразитите не са ни дадени напразно — каза мршанецът. — Как иначе да проявим любов един към друг, ако не убиваме враговете си?

Сякаш насън Томи пристъпи към мршанеца.

— Позволи ми да се погрижа за теб, приятелю на моя приятел — сподавено произнесе той.

Джассан погледна Кей.

— Не, не ми е син, приятел е — каза Дач. — Семмата. Той иска да ти достави радост, но още е млад и неопитен.

— Седни, момче — меко изрече мршанецът.

Томи се отпусна на пода, без да откъсва поглед от Джассан.

— Защо се задоволяваш с доведен син, Кей? — полюбопитства мршанецът. — Проблеми с потентността или животът ти е беден и опасен?

— Животът ми е опасен, приятелю.

— Гордея се с теб. Какво накара Кей Дач да се обърне против императора на хората?

— Съдбата, Джассан.

— Нуждаеш ли се от помощта ми?

— Не, Джассан. Исках да те видя в края на пътя си, това е всичко.

— Ти вече не си момче, Кей — нежно изрече мршанецът. — Пораснал си… радвам се.

— Ще се намери ли при теб глътка вино за нас, Джассан?

— Къщата ми е малка и тъжна, но за теб ще се намери всичко тук, Кей.

Мршанецът издаде свистящ звук — нещо средно между вик и призив. От тъмния ъгъл през невидим отвор се появи мршанец-юноша, значително по-едър от Джассан, но със светла козина.

— Радвай се като мен — изрече Джасан, продължавайки да говори на имперски. — Донеси всичко, което е необходимо на старците, за да разговарят като млади. Прояви възпитанието си.

Мршанецът приседна пред Кей. Ръцете му пробягаха през косите на човека.

— Месмато, благодаря ти — каза Кей. — Донеси хубаво вино, ще те убия, ако е лошо. Радвай се, ще те смажа, ако си тъжен.

Мршанецът се мушна обратно в дупката. На Томи му се стори, че дочува шум от посипваща се пръст — явно този тунел беше крайно тесен.

— Чудесен син имаш — отбеляза Кей.

— Един от най-добрите — кимна Джассан. — От шестата ми дъщеря, тя е прекрасна.

— Приятелят ми продължава да е силен като преди — каза Кей. — Чудесно е, че още можеш да правиш деца. Много се радвам. Когато дойде време за отдих, ще помоля дъщеря ти за любов.

Мршанецът и човекът тихо се засмяха.

Томи ги гледаше безмълвно. Това беше добър урок.

Човекът, мразещ чуждите раси, би могъл да стане свой за тях с лекота, недостъпна за която и да е академия по дипломация в Империята.

5

Сайела седеше, плътно притиснат до Джайрес. За хората — ако някой от тях погледнеше в стаята за почивка на мршанците — това би изглеждало като интимно общуване между брачни партньори. Но възбудата, обхванала в момента двамата индивиди от мъжки и мъжки-прим пол, нямаше нищо общо със секса.

— Неприятно ще е, ако грешиш, Сайела.

— Приемам упрека ти, Джайрес. Но представи си каква ще е ползата при евентуален успех.

Джайрес издаде хриплив звук. Каквото и да направеха с пленените терористи управителите на Териториите, независимо дали щяха да ги предадат на хората или да ги използват в своите политически игри, все едно — двамата храбри мршански мъже ги очакваха сериозни почести.

— А ако е грешка, Сайела?

— Ще направим всичко прецизно, Джайрес.

Мршанецът-мъж изпитваше лека симпатия към Сайела. Възможно бе, ако и двамата се издигнеха, да го избере за постоянен брачен партньор…

— Съгласен съм с теб. — Джайрес лекичко ухапа Сайела по ухото. — Ти си хитър и умен.

Сайела се озъби в усмивка. Отдръпна глава, освобождавайки се от неуместната ласка.

— Но те са опасни, Джайрес. Не го забравяй.

— Постоянно го помня. — Джайрес отново ухапа Сайела, който този път отвърна с тихо одобрително ръмжене.

— Ще сме свободни в избора си на партньори — продължи Джайрес. Лесно беше да се каже от мъж с положение, три ранга по-високо от сайеловото.

— Благодаря ти, Джайрес. — Сайела прекара ръка по стената, доста сполучливо имитираща трамбованата пръст в къщите-дупки. — Ще се радвам на твоето внимание.

Покриха пода с килими — ако можеха да се нарекат така увитите в платно кожи на някакви дребни зверове. Джассан и Дач легнаха върху тях. Томи предпочете да остане в полуседнало положение. Мршанският етикет беше прекалено сложен, за да рискува да направи каквото и да било без указание от страна на Кей.

Донесоха вино в огромни стъклени кани. Искрящата синя течност беше топла и ароматът на алкохол се носеше из стаята. За закуска служеха малки резени пикантно сушено месо.

— Сам съм подквасвал това вино — каза Джассан. — Вярвах, че някой ден приятелят ми ще долети отново.

Кей кимна, докато отпиваше направо от каната.

— Прекрасно вино. Все още ли имаш лози на екватора?

— Да, приятелю мой.

— А контрабандата на животни носи ли печалба?

— Много малка, Кей. Чудя се дали да не се заема с търговия с роби.

— Печеливш бизнес.

— Трудна работа. Възрастта ми е много напреднала.

— Не си ли заслужил аТан?

— Уви, Кей. Мисля, че ако те издам на управителите на Териториите, ще получа това право. Малко отрова във виното — и ще се лишиш от силите си, убиецо.

— Какво пък, винаги се налага да жертваш нещо.

— За съжаление, да. Бъди здрав и силен, Кей.

Дач и Джассан си смениха недопитите кани.

— Вярваш ли в Бога? — полюбопитства Кей.

— Много добре знаеш, че сме атеисти, мой малки приятелю.

— Вие — атеисти? Колко интересно — Дач отпи от виното и рязко го подаде на застаналия отстрани син на Джассан. — Подгрей го… А аз пък узнах, че Бог наистина съществува.

— Това си е вашият Бог — отбеляза Джассан.

— Да, наистина. — Кей се засмя. — Дори не подозираш колко си прав. Обаче е жалко, че не вярвате в Бог.

— По тези въпроси по-добре се консултирай с алкарисианите.

— Вече го направих. Между другото, Джассан, цялата област от Космоса на алкарисианите скоро ще изчезне от нашата реалност. Те си тръгват от Вселената.

— Полезна информация — устните на мршанеца се издуха, а очите му се свиха, проблясвайки в полумрака. — Тя може и да ми донесе правото на аТан.

— Радвам се.

— За твое здраве, Кей.

Томи, който бавно си пийваше от виното, вече бе престанал да се учудва на каквото и да било. Дори страхът го напусна. Джассан вероятно не възнамеряваше да ги предава, но така или иначе първата чаша вино прогони цялата му тревога. Младото синьо мршанско вино беше странна напитка. Носеше лекота и еуфория и същевременно стягаше тялото като стоманена пружина. Посещението на Фиернас сега му се струваше прекрасна идея, а наподобяващият огромна лисица Джассан — мъдро и благородно същество.

— Джассан… — започна Томи.

Кей и мршанецът се обърнаха към него.

— Има ли други хора, близки с мршанците като Кей?

— Не — твърдо отговори Джассан. — Искаш ли да знаеш защо, семмато на моя приятел?

— Да.

— Той не се опитва да ни обича. Той се старае просто да ни разбере. Никой не се нуждае от любовта на чужди раси — нито хората, нито булратитата, нито мршанците. Разбирането — ето кое не достига в света. Разбирането и стремежа да разбереш. Много години живях сред хората, развличах ги, рискувах си живота, защото се опитвах да разбера… Отговорих ли ти?

Томи кимна.

— Той не е възпитан както трябва — каза Кей, потупвайки мршанеца по рамото. — Но е добро момче. Има някаква надежда за него.

— Младежта се развали навсякъде, и в Империята, и в Териториите — мршанецът въздъхна съвсем по човешки. — Значи не се нуждаеш от помощ?

— Не. Просто от вино и разговор, докато корабът ми се зареди. После ще полетя към Бога.

— Какво пък, успех в търсенето на несъществуващото. Вино, месмато?

Мълчаливият юноша-мршанец донесе нови кани.

6

На това съвещание присъстваше само елита. До оплитането на императора от Таури оставаха осем часа. Достатъчен срок, за да се възкачат някои на върховете на властта, а други да изпаднат в немилост.

— Надявам се, че всички са успели да обсъдят изявлението на Къртис? — осведоми се Грей. Вместо отговор последваха измъчени усмивки. — Каквито и сияещи бъднини да ни обрисува той, ние си имаме проблеми и на този свят.

Президентът на Таури припряно закима. Личната му служба за безопасност беше успяла да му съобщи за повишения интерес на Грей към него. Обаче президентът не знаеше нито причините, нито какво е взетото от императора решение.

— Първо — за речта на Къртис. — Грей, седнал на централно място на масата, обходи с поглед присъстващите. Министри, ръководители на СИБ, армейски военачалници, няколко висши таурийски чиновници. — Разговарях с него вчера. Той потвърди същността на изявлението си и съобщи, че технологията „Линия на бляновете“ е по-нататъшно развитие на аТан. Разбира се тя напълно се контролира от Къртис. Иска ли някой да се изкаже?

Изправи се Дан Сатхано, командващ на тиловите структури на флота:

— Изявлението на Къртис е крайно любопитно, мой императоре…

Сатхано беше на този пост достатъчно дълго време, за да се е научил да нагажда мнението си според вижданията на Грей. Сега обаче се намираше в сложна ситуация — императорът подчертано не изказваше отношението си към „Линията на бляновете“.

— Нашите аналитици предвиждат редица неприятни последствия. Най-важното от тях може би ще е отливът на офицерския и редовия състав от флота. Службата в армията позволява да се купи аТан, но какво струва еднократното безсмъртие в сравнение с цял свят, свят от мечти?

Императорът кимна одобрително.

Президентът на Таури побърза да вметне:

— Аналогичен проблем може да възникне с всички квалифицирани кадри, императоре. Равнището на живот на Таури…

— Знам, че цялото ви население може да си позволи „Линията на бляновете“ — прекъсна го Грей. — Предложения?

— Да се определи минимална възраст за ползването на „Линията на бляновете“!

— Прекрасна идея. Само че Къртис не е съгласен да се въведе подобно ограничение.

Грей стана от масата и бавно премина покрай седящите, потупвайки с длан облегалките на креслата:

— Сто, сто и четирийсет, сто и седемдесет… нали така, Дан? Кой от вас не е минавал през аТан?

Тишина.

— Кой е доволен от „Линията на бляновете“? Никой. Радвам се. А кой ще се откаже от аТан?

Тишина.

— Къртис разрушава Империята — сухо констатира Грей. — Не разбирам причините за постъпката му, но това е факт.

— Мой императоре…

Грей погледна Сатхано.

— Аз съм готов да се откажа от аТан.

— Благодаря, Дан. Но това няма да помогне. — Императорът отново зае централното място на масата. — Аз предприех други мерки и мисля, че те са оправдани.

Един от ръководителите на СИБ се изправи:

— Службата…

— Представете предложенията си в писмена форма. Операцията ще се проведе от други структури, но вашето мнение може да се окаже полезно.

Никой друг не рискува да се изкаже.

— А сега към основния въпрос. — Грей отново погледна президента на Таури. — Крайно огорчен съм от пребиваването си на планетата.

Червендалестото лице на президента леко пребледня.

— Службата за безопасност на планетата не е оперативна, мой императоре! Не е по силите ми да се намесвам в нейната работа!

— Заговорът срещу мен просто е следствие от общата морална атмосфера — продължи Грей, сякаш не бе чул репликата. — Участието на хора като Ванда Каховски в покушение срещу императора е признак за недоверие към структурите на властта изобщо. И аз разполагам с достатъчно данни за човека, олицетворяващ на Таури моята власт. Неприятни данни.

Вратите се отвориха безшумно, а движенията на влезлите бяха мълниеносни и прецизни. Президентът на планетата бе измъкнат от креслото и увисна в ръцете на бронираните охранители.

— И кой разправя, че СИБ не била оперативна… — Грей съкрушено поклати глава. — Отстранявам президента на колонията Таури от длъжност. Повдигам срещу него обвинение в аморални действия, уронване престижа на Империята, а също така в четиридесет и три убийства, осъществени по негова заповед с цел удовлетворяване на извратените му наклонности. Висшият съд на Империята ще пристъпи към разглеждане на делото още довечера. В таурийския филиал на „аТан“ вече е подадена молба за обявяване на бившия президент за „лице без безсмъртие“.

Охраната вече влачеше изпадналия в паника човек към вратата. Бившият президент безпомощно махаше с крака и токовете на обувките му почукваха паркета в сложна мелодия.

— Така… — Грей със задоволство се облегна назад. — Имате ли още въпроси? Възнамерявам да посетя малката си приятелка… не ми се иска да я карам да чака.

Това беше прекрасен завършек на лекцията за морала. Никой от присъстващите нямаше въпроси, или поне такива, които да произнесе на глас.

7

Те се появяваха в пространството един след друг. Първо изтребителите — рояк стоманени оси, които се пръснаха в различни посоки, за да освободят място за по-големите кораби.

После от хиперпространството започнаха да излизат крайцерите. На интервали от половин минута гигантските кораби, проникваха в пространството на Мршан.

— Връзка с щаба на мршанците — каза Лемак. Помълча секунда и продължи с официален тон: — Догарската групировка на флота на Империята прави визита на добра воля в Мршанските територии. Корабите ще бъдат оставени на границата на системата. Молим за разрешение миноносеца-флагман да премине на планетарна орбита. Тежкото въоръжение ще бъде дезактивирано, силовите щитове ще бъдат свалени. Командващ на групировката… — той се запъна едва забележимо — адмирал Лемак. Край на предаването.

Девойката на пулта пред компютъра за свръзка кимна.

— Остава ни да чакаме отговор — каза Лемак, обръщайки се към Артур. Младежът също кимна.

— Адмирале — адютантът, чиято мускулеста набита фигура издаваше руския му произход, се приближи към Лемак, — да дезактивираме ли тежкото въоръжение?

— Чухте ли обещанието ми?

— Да, адмирале.

— Изпълнявайте.

Артур учтиво кимна на Лемак и излезе от командната зала след адютанта. Маржан Мухаммади се забави за секунда.

— Надявам се, че мршанците не са злопаметен народ, Карл — каза тя с оттенък на съчувствие.

— Ако не са, тогава ни предстои топло посрещане — Лемак се усмихна, чувствайки благодарност дори за тази нотка на симпатия. Погледна в екрана към Фиернас — хълмистата, влажна и наситена с живот планета, която преди шейсет години бе набраздена от пакетните лазери на неговите крайцери.

Слава на Единната воля, че той така и не даде заповед за бомбардировка, че нито една бомба и нито един контейнер с биотерминатор не паднаха на Фиернас. Само чисто оръжие, само прицелни удари по военни обекти. Максималната хуманност, която можеше да си позволи по отношение на бившите съюзници…

Разбираха ли това мршанците?

— Хей, хей, хей! — Джассан подскочи и Кей неволно се намръщи, представяйки си какво е струвало това на слабия гръбначен стълб на мршанеца, чиято раса бе започнала да ходи изправена толкова късно. — Моят малък приятел ме посети! Той не е забравил стария Джассан!

Облените в светлината на изгряващото слънце хълмове не отговориха. Дори в жилищата на мршанците да имаше външни аудиодатчици, никой не се стремеше да сподели възторга на съседа си.

Дач прегърна Джассан през рамото. Закрещя нещо на мршански. Джассан избухна в ликуващ смях.

Томи ги наблюдаваше и с усилие криеше прозевките си. Беше поспал съвсем малко по време на този сякаш безкраен запой. Но Дач и Джассан като че ли не се нуждаеха от почивка. Изглежда мршанското вино дори и в най-чудовищни дози не водеше до затруднения на двигателните функции.

— Искаш ли да те изпратя? — попита мршанецът, поглеждайки Кей в лицето. — Ще ти подаря своя кораб… хубав кораб е…

— Благодаря ти, приятелю. Имаме си „Скакалец“, а не летим за много далече.

— Ха! Кей подскача из Галактиката от планета на планета! — Джассан се закани на ясното небе и веднага стана сериозен. — Имам хубав кораб.

— Благодаря, не.

— Позволи ми да те изпратя до корабната стълбичка и да ти помахам с ръка, Кей.

— Благодаря. Не. Ти си стар и грохнал, Джассан. Почивай си и ми пожелай успех.

— Както искаш, приятелю, както искаш — мршанецът се прегърби, без да откъсва поглед от небето. — Имаш ли врагове, които да те следват по петите?

— Както винаги.

— Какво пък, убий ги и се изплюй в лицата на семействата им.

Мршанецът се извърна и направи няколко крачки към разтворената пирамида. Затананика си някаква мелодия, дисхармонична за човешкия слух.

Така го запомни Томи — отиващ си без да се обърне и без да се сбогува.

— Нали не ти тежи? — попита Кей.

Томи поклати глава. Торбата с виното беше тежка, но той се чувстваше прекрасно. Организмът му изглежда не вярваше, че си е починал достатъчно, прозевките продължаваха да напират, но тялото му беше пълно с енергия.

— Джассан знае какво му е необходимо на човек на ръба между живота и смъртта — каза Дач, нарамвайки собствената си торба.

— Може би си струваше да вземем кораба?

— „Скакалецът“ ни е достатъчен, Томи. Неговият кораб със сигурност е летяща крепост. А ние бягаме, не се сражаваме.

Закрачиха надолу по хълма към съвсем обикновената пътечка, водеща към кулите на човешкото селище.

— Ако корабът още не е обслужен, ще обядваме на космодрума — каза Кей. — В момента апетитът ми е като на булрати в оплодителния сезон.

Не им се удаде да обядват.

8

Сайела ги видя отдалеч. По-възрастният човек, предполагаемият Кей Дач, се приближи до информационния терминал и зададе въпрос. Дочака отговора, прокара длан през бузата си. Погледна замислено към гишетата за информация. Погледите им се срещнаха.

За първи път в живота си мршанецът се почувства толкова зле. Неговата психика беше повече от устойчива, както при всички представители на расата му. Но този мимолетен поглед носеше в себе си смърт.

Сайела откри с поглед Джайрес сред персонала. Но увереното кимване на партньора му не му донесе спокойствие.

Изведнъж осъзна, че бавното изкачване по кастовата стълбица има своите неоспорими предимства.

— Добър ден — „търговският пътник“ от Каилис вече беше пред гишето. — Долетях вчера, нали помните? Какво става с нашия кораб?

Сайела старателно набра запитването си на терминала. Разпери ръце — подобни човешки жестове винаги действаха успокояващо на хората.

— Зареждането още не е започнало, нали не бързахте?

— А сега бързам. Ускорете процеса.

— Невъзможно е.

— Ще ви се отблагодаря — „търговският пътник“ все още не излизаше от ролята си.

— Технически е невъзможно. Всички кораби на стартовата площадка…

— Аз ще ви кажа как. Наберете на екрана символа на която и да е зареждаща кола, осъществете смяна на директивите, въведете категория спешно зареждане… — „търговският пътник“ се усмихна угоднически — и ще останете цял.

Дулото на „Стършела“ сочеше към корема на Сайела през крехката преграда на регистрационното гише. Мршанецът усети, че козината на гърба му настръхва.

— По-бързо — студено нареди човекът. Той вече не смяташе за нужно да се придържа към ролята. Сайела побърза да докосне сензорния екран, изпълнявайки заповедта. За миг се изкуши да насочи към кораба празна зареждаща кола, но този човек явно беше доста наясно с процедурата.

Изпрати най-близкия зареждач към „Скакалеца“.

— Браво — одобри постъпката му човекът. — Кое те накара да застанеш нащрек?

Джайрес, изглежда, още не разбираше какво се случва.

— Походката — с усилие успя да изрече Сайела. — Движенията ти са на убиец.

— И аз съм точно такъв — съгласи се човекът.

Зад него се приближи младият му спътник.

— Малки проблеми — каза човекът, без да се обръща. — Всичко е под контрол, нещата вече се оправят.

Юношата се обърна, озъртайки се.

— Не се озъртай — сухо каза мъжът. Но беше прекалено късно — Джайрес усети, че има нещо нередно. Сайела видя с периферното си зрение как приятелят му започна да си проправя път през тълпата.

— Кой ни бройка? — Мъжът продължаваше разговора.

— Само аз. Исках да си изясня кой си — единствената надежда на Сайела бе в убедителния му тон. Колко беше хубаво, че човешкият език позволяваше да се лъже без особени усилия!

— Или си глупак, или лъжеш — съобщи мъжът. — Ала не ми приличаш на глупак.

— Не мърдайте! — викът на Джайрес накара тълпата да се разпръсне далече от гишето. — На мушката ми сте!

Сайела видя кратката борба в очите на човека и загуби остатъците от самоувереност. После човекът отпусна оръжието. Джайрес, стиснал два интелектуални пистолета в ръце, бе застанал на пет метра разстояние от него. Интелектуалниците, включени в параноялен режим, неотклонно следваха целите.

Сайела се отпусна и каза:

— В името на Мршанските Територии вие сте арестувани. Съдбата ви ще бъде решена от междурасов терминал.

— Набъркваш се в игра, която не е твоя, момче.

— Без приказки!

Сайела побърза да отстъпи по-далече от човека. Съобрази, че би трябвало да прекъсне процеса на зареждане на „Скакалеца“, но не му се искаше да се приближи обратно до терминала.

Към тях вече започваха да си проправят път хора от персонала. Няколко оказали се наблизо мршанци разсеяно наблюдаваха случващото се. Група туристи, сякаш напълно лишени от инстинкт за самосъхранение, извадиха видеокамерите си и наобиколиха Джайрес и задържаните.

— Какво става? — началникът на смяната хвана Сайела за дрехата. — Инспектор Сайела?

— Арест — озъби се мршанецът. Това беше миг на триумф. — В рамките на споразумението между Империята и Териториите имаме право да арестуваме човешки престъпници на нашите планети…

— Длъжностно лице ли сте? — убиецът пристъпи напред. Той отново започна да играе — Сайела познаваше хората достатъчно добре, за да се изненада от лекотата, с която бе сторено това. Маниерите, тонът, лексиката — сега човекът не бе търговски пътник от малка фирма, а по-скоро далеч не незначителен служител в корпорация от ранга на „Сетико“.

— Оперативен началник смяна Алекс Лайков. Какво става?

— Господин Лайков, има някакво недоразумение. Реших, че няма нищо лошо в провеждането на светски разговор в очакване на регистрирането. Кой знае защо в отговор на най-обикновена фраза…

— Каква фраза? — Лайков се намръщи. Между туристите и мршанците от персонала рядко избухваха конфликти. Мршанците умееха да не забелязват дребните грешки на хората.

— Заговорихме за семействата, децата и аз го поздравих с първия му син… и аз самият имам син — човекът се обърна и кимна към юношата, като същевременно преценяваше позицията на мршанеца с пистолетите.

Началникът на смяната се намръщи като от зъбобол. Все още се намираха хора, които нищичко не разбираха от половите стереотипи на мршанците…

— Сайела, Джайрес, успокойте се!

— Лъже! Той… — Сайела се сдържа с усилие да не извика.

Несъществуващата обида прозвуча и се превърна в реалност.

— Но аз наистина се радвам, че ви се е родил син!

— Мълчете, идиот! — Лайков хвърли към мъжа поглед, изпълнен с омраза, и направи крачка към Джайрес: — Изключете оръжието! Това е грешка!

— Махни се, хомо! — изкрещя Джайрес. Пистолетите му, изгубили мишените си, се мятаха в ръцете му.

Човекът дари Сайела с една-единствена кратка усмивка. Мршанецът отстъпи, потискайки желанието си да се скрие под масата.

— Казвам се Кей — съобщи убиецът, докато се обръщаше. Озовалият се в ръцете му „Стършел“ избоботи глухо, изхвърляйки заряд нагорещена плазма.

Взривът се сля с писъците на туристите, най-накрая оценили опасността от случващото се.

Кей отново погледна Сайела. Без никаква омраза, просто оценявайки доколко е опасен. Резултатът се оказа гибелен само за самолюбието на мршанеца.

— Живей — каза човекът. Вдигна „Стършела“ и завъртя регулатора на мощността на максимум. Над главата на мршанеца изсвистя пълен заряд от оръжието и далечният край на залата, където се намираше апаратурата за наземен контрол, избухна в пламъци.

Паниката се разпространи из космодрума доста по-бързо от огъня.

Сайела продължаваше да стои и да гледа Кей, изпаднал в някакво вцепенение. Без да забелязва панически бягащите туристи, човекът тръгна към проснатия на земята началник-смяна, който бе стиснал с дясната си ръка чукана на откъснатата при лакътя лява. Кей се наведе, откъсвайки от колана му картата на служебния пропуск. Началник-смяната дори не забеляза това.

Дач дори не удостои с поглед димящото кърваво парче месо, в което се бе превърнал Джайрес.

После младият спътник на Кей, който до тази секунда наблюдаваше безучастно случващото се, измъкна от кобура под мишницата си „Пчела“. Сайела забеляза охраната на космодрума малко по-рано, но това не промени нищо. Първото ниво на космодрума, на което се намираха, бе изпълнено с обезумяла тълпа. Охранителите, опитващи се да се спуснат от горното ниво, бяха лесни мишени в прозрачните кабини на асансьорите.

Изстрелите на „Пчелата“ се сляха в цяла поредица. След секунда към тях се присъединиха приглушените избухвания на „Стършела“. Разтопеното стъкло на асансьорите заваля на пода като огнен дъжд.

Без да поглеждат към Сайела, Кей и юношата побягнаха към служебния вход, водещ към площадката за излитане.

9

Маржан беше гола. Тялото й, сътворено в еднаква степен както от природата, така и от инженерите, изглеждаше съвършено неподвижно. Измамно усещане…

— Донеси ми вода — обади се тя.

Застаналият пред огледалото Артур бързо изпълни нареждането.

— Любуваш се на себе си? — сребърното лице изобрази усмивка.

Артур кимна.

— За какво ти е Кей, момче?

Застиналият пред телохранителката Артур леко присви очи.

— Вече съм ти казвал.

— Не ме лъжи — гласът на Маржан стана нежен, мъркащ. — Каквото и да възнамеряваш да правиш с него — забрави. Той е мой.

— Императорът нареди да го доставим жив.

— Императорът е далече.

Мухаммади взе чашата от ръцете му и отпи. Върна я на Артур, подхвърляйки:

— Допий я. И запомни: аз винаги съм първа. Във всичко.

Къртис-младши послушно допи водата.

— Ти не умееш да отмъщаваш — тихо продължи Маржан. — Да познаваш границата между живота и смъртта, между страданието и насладата още не е всичко. Отмъщението расте като цвете, което разцъфва само веднъж, но човек може да му се любува с години, нищо че не е напъпило.

— Маржан…

— Млъкни! — с рязко движение Маржан го придърпа към себе си. — И не спори. Нали знаеш колко те обичам… и колко страдам, когато се налага да наказвам моето момче.

— Лемак иска да съм в командната зала преди да достигнем орбитата на Фиернас.

— Карл е стар глупак — Мухаммади с въздишка се пресегна за дрехите си. Подхвърли на Артур чорапогащника си. — Обуй ме…

Застанал на колене при краката на механистката, Артур надяна коприната върху мозайката от стомана и плът.

След изпълнения с писъци космодрум площадката за излитане изглеждаше като друг свят. Пропускът на началник-смяната работеше, въпреки обявената тревога. Кей и Томи тичешком излязоха от сградата през къс коридор и се озоваха на размекнатите от слънцето бетонни плочи.

Дори и „поясът“ за безопасност около космодрума беше запълнен — главно с малки кораби, пристигнали за по-дълъг срок. Кей безучастно си помисли, че ако и „Скакалецът“ им е пренесен тук, са обречени.

— Дач! — Томи го хвана за ръката, показвайки служебния открит автомобил до стената. Скочиха вътре и Кей с плаха надежда мушна пропуска в процепа на детектора.

Двигателят забуча равномерно.

Това беше късмет, обикновен късмет, който вече изобщо не зависеше от техните усилия. Кей завъртя волана, насочвайки колата към центъра на площадката за излитане. Индикаторът на блока за безопасност започна да мига. Дач изтръгна блока от пулта и го запрати върху бетона.

Дори да им беше съдено да загинат под дюзите на кацащ кораб, такава смърт можеше да се смята за спасение пред изтезанията на професионалистите, наети от СИБ.

— Корабът на мястото си ли е? — попита Томи, надвиквайки шума от двигателя.

— Моли се да е така! — Кей напъха в ръцете му бластер и се съсредоточи върху управлението. Юношата се надигна и се прехвърли на задните седалки.

— Стреляй във всички! — изкрещя Дач. Кратка пауза — и зад гърба им затрещяха плазмени разряди.

Бластерите, дори тежките модели, не бяха в състояние да повредят обвивката на кораб. Но зданието на космодрума бе построено, без да се предвиди възможността да попадне под обстрел — мршанците явно не са били във възторг от възможността да имат на своя територия човешка цитадела.

Огромните прозорци не се разлетяха от изстрелите — вградената в стъклото метална решетка удържаше отломките. Те закипяха и като огнени шрапнели засипаха застаналите отдолу хора. Ако някой от охранителите бе възнамерявал да заеме сигурна позиция, от която да обстрелва колата, сега това стана невъзможно. Обезумялата тълпа помиташе всеки, опитващ се да се добере до прозорците.

Кей шофираше, борейки се с желанието си да се обърне. Ралито сред наредените в шахматен ред кораби не беше особено трудно, но Дач имаше проблеми с ориентацията. Нямаше време да стартира справочната програма от компютъра на колата. Надяваше се само, че поне един от корабите, които бе запомнил като ориентири, все още не е напуснал Фиернас.

Бученето в небето се усилваше. Кей видя как на половин километър отпред се спусна пътническа совалка — съвсем навреме. Преминаха покрай нея и Дач забеляза обърканите лица на пилотите зад нелепия капак за визуален обзор.

Без да спира да стреля с „Пчелата“, Томи бръкна с едната си ръка в джоба на сакото на Кей.

— В левия! — извика Дач, извади пълнителя и му го подаде.

Томи прекъсна за малко стрелбата, за да презареди. После отново и двата бластера затрещяха. На Кей вече му се струваше, че космодрумът е извън обхвата на „Пчелата“, но си замълча. Сега не бе моментът да се икономисват заряди. Ако не друго, момчето поне щеше да се успокои — нищо не дава по-голяма увереност от пистолет в ръцете.

Кей едва забеляза тумбестия танкер, издигащ се върху шест подсилени подпори. Все пак се бе отклонил прекалено вляво и се наложи да направи две обиколки в разширяваща се спирала около танкера, преди колата да попадне на „Скакалеца“.

Механизмът за техническо обслужване не се виждаше край кораба. Или бе успял да си тръгне — смяната на контейнера с горивото отнемаше не повече от петнайсет минути — или на бегълците все пак не им бе провървяло.

Спирачките изсвистяха и колата спря до самите дюзи. Изгорелият автомобил щеше да бъде последната щета, нанесена от тях на космодрума — стига, разбира се, „Скакалецът“ да бе зареден.

Докато Томи се катереше по стълбичката към люка, Кей отвори капака на контролния пулт на двигателната конзола. Нямаше време да се активизира пулта, ако корабът не бе зареден. Индикаторът на горивото беше на максимум. Късметът продължаваше да бъде с тях. Кей затвори капачето и се закатери след Томи. Имаха шанс — орбиталните станции контролираха само пристигащите кораби. А бюрократичният апарат на мршанската армия по нищо не отстъпваше на човешкия — преследването щеше да започне прекалено късно.

10

— Пряка връзка с щаба на мршанците! — момичето-оператор въпросително погледна Лемак.

— Включвайте — адмиралът пристъпи във фокуса на камерата. Познанията му по мршански не бяха кой знае колко големи и той трескаво съставяше подходящо приветствие. Сега щяха да започнат проблемите — непредвидените „визити на добра воля“ не са най-приятната новина за която и да е раса.

— Л-лемак? — мршанецът, изпълнил целия екран, нямаше намерение да губи време в спазване на етикета. Не възнамеряваше и да кара адмирала да се мъчи с лингвистични експерименти, още повече, че общоимперският му не беше никак лош. Само периодично удвояваните съгласни дразнеха слуха. Може би признак на вълнение? — Съвсем нав-време.

— Така ли? — бе единственото, което успя да каже адмиралът. Ако пред него бе клаконец, би сметнал репликата за тънка ирония. Но мршанците се шегуваха далеч по-грубо.

— Преди седем минути Кей Д-дач стартира от-т вашия космодрум. Изглежда, там е имало г-големи проблеми — мршанецът се озъби. — Да ви съобщя ли к-курса?

— Той още ли е в атмосферата?

— Да. Та трябва ли ви к-курсът му или възнамерявате да се мотаете под п-прицела на нашите бази?

— Благодаря ви. Готови сме да приемем данните — Лемак кимна на оператора. Разговорът и без това се записваше, но презастраховката нямаше да попречи.

Човекът, нанесъл преди четири години най-болезнения удар по неговото самолюбие, му бе паднал в ръцете.

— Нуждаете ли се от нашата п-помощ?

— Не, благодаря ви.

— Ние ц-ценим дружбата с Империята на х-хората — тържествено обяви мршанецът. — Моля за извинение за л-лошия имперски, но с-страдам от з-заекване.

Лемак, който се опитваше да разгледа помещението зад гърба на мршанеца (без значение, че аналитиците щяха да извъртят стотици пъти записа) дори не се учуди от тривиалното обяснение за странния говор на мршанеца. Съществото кимна още веднъж и изображението се смени. Сега по екрана преминаваха цветните ивици на кодирания пакет.

Предаването свърши след две секунди. Лемак се приближи до офицера за околопланетарна навигация, на чийто дисплей вече се появяваха разкодираните цифри.

— Използваха своя военен шифър „Ал-седем“ — с леко смайване съобщи навигаторът. — Предполага се, че ние не го знаем, адмирале!

— Няма време за ново запитване. — Лемак с усилие потисна раздразнението си. Проклетите лисици се изхитряха да извличат полза от всичко, почти като хората. — Насочете кораба.

— Седем минути до точката на прехващане — съобщи навигаторът.

Лемак зае мястото си. Погледна косо Артур, седнал неподвижно в съседното кресло. Мухаммади стоеше — нейните реакция и сила позволяваха да се задържа на крака, дори и компенсаторите да не успяваха да смекчат някоя маневра на кораба.

— Е, ти се оказа прав.

Артур кимна, без да откъсва поглед от екрана. Не беше настроен за разговори, но на Лемак явно му се искаше да се наприказва.

— Изглежда ще пипнем Кей. Нашият супер не се оказа достатъчно голям късметлия.

Къртис-младши погледна адмирала и върху лицето му грейна странна усмивка.

— Аз му носех късмет, Лемак.

Двигателят на „Скакалеца“ не можеше да работи дълго във форсиран режим. Преминаха на разгъната траектория и Томи, почти затворил очи, започна да следи обзорния екран. Планетата вече се виждаше в целия си обем — малка прашинка в океана на Космоса, още едно от местата, което насмалко не стана техен гроб.

— Ще се измъкнем — полугласно изрече Кей. — Длъжни сме да се измъкнем. Томи, изчисли скока!

Без особено желание Томи превключи дисплея в навигационен режим. Примитивният хипердвигател имаше също толкова примитивни програми за изчисление на курса и далеч не ставаше въпрос за идеалната траектория. Но всяка, подходяща за мощността на двигателя и продължаваща не повече от пет дни, ги устройваше.

— Много народ ли избихме? — попита юношата, преглеждайки екран след екран.

— Доста.

— А няма ли да има последствия за твоя приятел?

— Доколкото познавам мршанците — не. Винаги може да се позове на незнанието и нормите на гостоприемството.

— Тогава той е изключение от правилото — обикновено твоите приятели свършват зле.

— Действай.

— Действам. Вече имам курс. Пътят е три денонощия.

— Въвеждай го.

Кей помълча, после попита:

— А кога е моментът на скока?

— Поне след час. Гравитационното поле е силно.

— Това е крайно неприятно.

Томи прехвърли поглед на неговия дисплей. Там имаше две линии, които неотклонно се приближаваха една към друга.

— Не разполагаме и с пет минути, момче.

Компютърът радостно изписука, приключил с разпознаването на приближаващия се кораб. Щабен миноносец. Трите прехващача, предназначени за унищожение или прехващане на малки кораби, още не се бяха отделили от него, но това беше работа за секунди.

— Не можем да се измъкнем, нали? — кой знае защо попита Томи. Кей остави глупавия въпрос без отговор. Махна ръце от пулта за управление, дори без да опитва да смени курса.

Приемникът оживя.

— Дач, сигурен съм, че ще ме послушаш.

Кей се настани по-удобно и впери поглед в сивото покритие на стената.

— Не се опитвай да се скриеш. И не оказвай съпротива, безсмислено е.

Без да гледа, Дач протегна ръка и гласът му спадна до едва разбираем шепот.

— Знаеш ли, разбрах защо винаги се стараят да направят илюминатори на корабите — каза той. Томи го погледна неразбиращо. — Понякога — произнесе Кей много тихо, сякаш споделяше тайна — ти се иска да видиш звездите.

Изведнъж корабът им се разтресе. Достатъчно меко, но с ясното усещане за нарастваща сила.

— Хубави полета имат.

— Кей, какво ще се случи с нас?

Дач сви рамене:

— Арест. Разпити трета и четвърта степен. Съд. Многократна екзекуция.

В кораба вече нямаше безтегловност. Насочваха движението му през пространството, той се преобръщаше като цепеница във водовъртеж — подът, таванът и смените сменяха местата си постоянно. Тягата отдавна се бе изключила автоматично. Само пултът на хипердвигателя мигаше със светлинките за готовност — безсмислени на такова разстояние от планетата.

— Кей, жалко че не успях да порасна — каза Томи, когато туловището на миноносеца изпълни целия екран. Подобно нещо вече се бе случвало, но тогава имаха воля и надежда.

Дач го разбра.

— Не се измъчвай. Ти и така беше добър приятел.

По-нататък чакаха безмълвно. Кей повъртя бластера в ръце и го върна в кобура. Професионалистите не убиват безцелно. А шансове да се справи с десантната група така или иначе нямаше.

Част VI КАРЛ ЛЕМАК

1

Куриерското корабче на Вячеслав Шегал, задвижвано с двигателите за маневриране, влетя в отвора на шлюза. Появи се гравитация. Люкът се затвори, сгъстеният въздух мълниеносно изпълни помещението. Шегал оправи униформата си и излезе от кабината. Беше преодолял разстоянието от Таури до Фиернас за осемнайсет часа — това можеше да се смята за рекорд, ако Шегал намереше за необходимо да го регистрира.

Още не бе успял да стигне до вътрешния шлюз, когато вратата му се отвори и срещу него се появи Лемак.

— Адмирале… — Шегал отдаде чест.

— Клинч-командоре… — Лемак се ограничи с лек поклон.

— И така, вие ги хванахте? — Вячеслав кимна към разположения встрани „Скакалец“.

— Да, както бях обещал на императора.

Налагало им се бе да се срещат няколко пъти — по време на дарлокската операция, когато Шегал изпълняваше функцията на консултант на флота, а понякога и в двора на императора. Но за пръв път интересите им се сблъскваха.

— Адмирале, и през ум не ми минава да ви лиша от слава. Пък и много ли слава ще ви донесе прехващането на невъоръжено корабче?

— Тогава ми съобщете целта на вашето пристигане. Прекъснахме разгръщането, за да ви дочакаме, Шегал.

Вместо отговор Шегал подаде на Лемак запечатан пакет. Адмиралът безмълвно го отвори и пробяга с поглед през краткия текст.

— Ще се наложи да проверя истинността му.

— Моля.

Лемак сякаш внезапно бе остарял. В погледа, с който той измери Шегал, вече нямаше ревниво съперничество, а само умора.

— Доста неопределени формулировки, клинч-командоре. Вашите пълномощия са на практика неограничени, над вас е само Грей.

— Така се получи, Лемак.

— Какво искате?

— Продължете разгръщането. Трябва да поговоря с пленниците.

— Какво пък, както желаете. Да вървим.

Шегал излезе от шлюза, следвайки Лемак.

Първо ги съблякоха голи и ги прекараха през сканиращите камери. После двама лекари умело махнаха от лицата на Кей и Томи гел-маските. Дач забеляза смайването в очите на докторите, когато псевдокожата се отдели от лицето на Томи, но никой не каза нито дума.

Затворническите дрехи бяха с пепелявосив цвят, без джобове и колани, и изглеждаха толкова крехки, че никой не би могъл да се обеси с тях, колкото и да го желаеше. Прикрепиха към телата им датчици за жизнената дейност…

Дач понесе всички процедури с пълно безразличие. Засега се отнасяха с тях съвсем хуманно — следствие от липсата на съпротива при ареста.

— Мога ли да помоля за вода? — попита той лекаря.

Дадоха му да се напие — равнодушно и учтиво. Вече не беше убиец и терорист, обявен извън закона. А просто ценен пленник, чийто живот трябваше да се запази до съдебния процес.

После ги заведоха под усилена охрана — шестима в тежки брони — до затворническия блок на миноносеца. Там имаше две малки килии, но ги сложиха в едната. По-скоро за да им дадат възможност да разговарят — изкушението беше прекалено голямо, за да обръщат пленниците внимание на детекторите. Дори най-безсмислената размяна на реплики можеше да каже много на психолозите.

Засега Томи се държеше прекрасно. Кей не разчиташе особено на неговото самообладание, също както и на своето, впрочем. Още първата инжекция с психотропни препарати щеше да сломи цялата му съпротива. Томи със сигурност бе съхранил имунитета на Артур към химикалите, но нямаше да издържи на изтезанията.

Най-обидното според Кей бе, че никой нямаше да повярва на това, което щяха да бъдат принудени да кажат. Щяха да ги изтезават отново и отново в търсене на несъществуваща истина. Възможно бе разказът им да си остане за следователите легенда, към която упорито са се придържали терористите.

— Аз ще легна на долния етаж — каза Кей. — Нали нямаш нищо против?

— Моля.

Спогледаха се. Всичко беше безполезно. И спокойният тон нямаше да излъже анализаторите на емоциите.

Още първият разпит щеше да пречупи и двамата.

— Хубав кораб — продължи Кей. — Мисля си, че на такъв щяхме да се доберем до целта за денонощие. Скоростта на разгръщане е доста по-голяма от необходимата, затова пък двигателите…

— А на мен повече ми харесваше твоят катер. Помниш ли?

Дач кимна.

— Всичко ще си остане както преди — Томи приседна на леглото. — Нашите планове изобщо не са се променили.

Кей му беше благодарен за тази кратка дума „нашите“.

— Не мисля. Къртис всеки момент ще обяви своите планове — ако вече не ги е обявил. Всичко ще стане още по-лошо.

— Това има вече ли някакво значение за нас?

— Никакво. — Дач седна до Томи. Прозрачната стена на килията им, гледаща към каютата, където скучаеха часовите, не предразполагаше към откритост. Но все пак той прегърна Томи през рамото. — Лекарите доста се заинтересуваха от теб, не мислиш ли?

Юношата сви рамене.

— А аз се зачудих как са изчислили маршрута ни — продължи Кей. — Не е възможно да се проследи пътя на „Скакалеца“.

— А ако са им казали къде ще презаредим?

Кей поклати глава:

— По-правдоподобен ми изглежда друг вариант. Само не ми е ясно дали той е добър или лош.

Вратата към каютата на охраната се отвори. Влязоха мъж в непозната униформа и човек, когото Кей бе виждал често на стари портрети.

— А ето го и прославеният адмирал Лемак — отбеляза Дач без ни най-малко учудване. — Сега ще се започне.

Но адмиралът дори не погледна към тях. Каза бързо нещо на часовите и те излязоха заедно с него.

— Всичко става все по-странно — изрече Кей, без да откъсва поглед от останалия в помещението. — Не ти ли е позната тази униформа?

Човекът в униформа на клинч-командор и странни значки на мундира — кръстосани мечове на фона на щит — спря до прозрачната стена. Погледна към Дач, кимна и натисна сензорния панел. Стената се разтвори.

— Вячеслав Шегал, спецгрупа на императора „Щит“ — каза Кей. — Отдавна не сме се виждали.

Стената се затвори зад гърба на Шегал.

2

— Ще разрешите ли на госта да седне? — попита Шегал.

— Нашият дом е и твой — любезно отвърна Кей. Шегал разтвори прикрепената за стената седалка с пружина. Погледна с любопитство към Томи. Не беше трудно да се отгатнат мислите му.

— Не, не е той — каза Кей.

Шегал кимна:

— Мъничко закъснях за най-интересното. Но се радвам, че пристигнах навреме за първия разговор.

— Нямаше нищо интересно. Оказа се, че с Лемак сме в различни категории. Имам предвид теглото.

— Това е чудесно. Ако ви бяха уцелили, императорът щеше да бъде крайно разстроен.

— Дано да живее вечно императорът. Как е със здравето?

— По-зле отпреди. Съгласен съм с мнението ти, че Грей е свиня на върха на властта. Но всеки, стоящ на върха, е обречен да бъде свиня. А Грей поне позволява това единствено на себе си. Всички останали, които престъпят границата на приличието, биват наказвани безмилостно.

Кей погледна смаяно към Шегал.

— Наредих да изключат всички детектори в килията.

— Не вярвам.

— Имам и желанието, и необходимите пълномощия. Искам да си поговорим за „Линията на бляновете“.

— Започна ли вече Къртис рекламната кампания?

— Да. Но работата не е в това. Откъде научи за вариатора на реалности?

— От Къртис-младши.

— А той откъде го е узнал?

— От Бога.

Шегал се намръщи:

— Сигурен ли си в думите си?

— Да. — Кей погледна замислено Вячеслав. — Знаеш много. И изобщо не си учуден.

— Какво има тук за учудване? Рано или късно някоя от расите трябваше да се сблъска със силата, създала света. Изумен съм само от активността на тази сила. Според мнението на теолозите тя би трябвало да е пасивна, наблюдаваща.

— Цялата работа е в самия човек. Къртис е технократ и страхливец. Всичките му стремежи са били към властта, която той е разбирал като всесилна технология, и към безопасността, която е равносилна на безсмъртие. Той дори не е могъл да си помисли за пси-възможности или за всеобщо благоденствие.

— Това не би му помогнало. Нашата реалност вече е неизменна. Едва в новата Вселена Къртис може да стане демиург. Изумен съм, че измененията все пак са навлезли в нашия свят.

— Той е помолил за отсрочка. И я е получил. Тъй като за Къртис безсмъртието може да се постигне единствено чрез машини, са му дали аТан, приспособен за всеки. За преместването в друг свят той е получил „Линията на бляновете“.

— Няма правила, които да не могат да се заобиколят… — Шегал потърка слепоочията си, без да откъсва внимателния си поглед от Кей. — Разбирам какво си се опитвал да направиш. Напразно. Човек не може да победи Бога.

— Няма правила, които… — Кей не си направи труда да довърши фразата.

— Много ми е мъчно за теб. — Шегал изглеждаше напълно искрен. — Ти ми помогна на Лайън.

— Случайно. Не знаех кой си. Мога ли да те попитам нещо?

— Питай.

— На колко години си?

— Много.

— Тогава още един въпрос. Защо си мечтал за това?

Шегал го гледаше право в очите.

— Не мисля, че нашият свят е толкова лош.

— Грешиш. Хич не ми пука в каква Вселена си живял някога. Все ми е едно по какъв начин си реализирал нашия свят. Искам само да знам защо си го създал такъв.

Мълчаливо слушащият разговора им Томи хвана Кей за ръката. С бързото движение на уплашено дете, каквото вече отдавна не беше.

— Кей, ти си свикнал да живееш на дъното — хладнокръвно отвърна Шегал. — Винаги си бил затънал до уши в мърсотия. Не смятай, че целият свят е като дъното. Всеобщото благоденствие е немислимо — в свят без сенки не може да има светлина.

— Шегал, ти също не си ангел. Ти винаги си бил на върха. Много ли е светлината там?

— Бил съм до върха, Кей. Винаги съм запазвал възможността за контрол и същевременно правото да бъда независим. Повечето хора са щастливи, повярвай ми. Инженерът в ендорианска корабостроителница, който има жена и любовница, през почивните дни си купува бутилка долнопробно мршанско вино и спестява пари за малка яхта за космически разходки, е значително по-щастлив от Грей, когото ти толкова мразиш. Важни са точките на отчитане, а не тяхната големина.

— Не си прекарвал две седмици в трюма на товарен кораб, гладен и мръсен, лишен от роднини и семейство. Не си бил малолетна измет на чужда планета. Не си постъпвал в Лигата на телохранителите, защото няма друга работа. Не си разстрелвал хора на Хааран. Не си прегазвал живи тела на Инцедиос…

— Да, Кей. Това не бях аз. Това беше ти. Само Кей Дач е избирал как да постъпи.

Шегал се изправи, седалката хлопна от стената.

— Аз ви дадох свобода. На всички — включително и на теб. Изборът по какъв път да вървиш беше твой. Не ми казвай, че не си могъл да станеш фермер на Алтос и да живееш спокойно и щастливо като всички останали.

Дач се засмя:

— Правото да бъда мръсотията? Благодаря. Аз си избрах правото да бъда кръвта, което ти също си ми дал.

— Какво пък, бъди благодарен. Изживял си живота си така, както си искал.

— Аз още не съм мъртъв, Шегал.

— Не задълго. Не мисля, че си струва да се срещаш с императора. Този кораб е последният ти дом.

— Колко дълго те търсих… — продължи Дач, сякаш не го е чул.

— Защо се бавиш?

— Не възнамерявам да облекчавам задачата ти.

Шегал кимна:

— Нищо. Ще имам възможност да прекъсна пътя ти.

Той прехвърли погледа си към Томи:

— Момче, ти вероятно си клонинг на Артур?

Томи не отговори.

— Имаш шанс да оцелееш, момче. Запомни, че имаш.

Лицето на юношата едва забележимо потрепна.

— Дори ще можеш да се изкачиш към върховете… и при това да спасиш Империята, както искахте двамата с Кей. Помисли си дали ще си послушен.

Вячеслав Шегал направи крачка към стената и тя послушно се разтвори. След миг охранителите отново се появиха зад стъклената бариера.

— Разбра ли за какво говореше той? — поинтересува се Кей.

Томи поклати глава.

— Императорът е решил да отстрани Къртис с неговата „Линия на бляновете“. И да получи нов Къртис — способен да контролира аТан.

Тези думи сякаш преминаха покрай съзнанието на юношата.

— Дач, той ли е създателят?

— Да, оперативният работник на императора. Специалистът по мръсната работа — Кей се засмя. — Който обича да взема от живота силните усещания — и затова животът ни се е превърнал в едно безкрайно приключение. Скучаещ бог и развличащ се месия — каква двойка!

3

Психопречупването не отмина Грей, без да остави следи.

Нещо неуловимо се размести в съзнанието, съществуващо вече една трета от хилядолетието.

Той не се срещна повече с Къртис. Реши, че е безсмислено. Докато Шегал не се върнеше с Артур, готов да заеме мястото на баща си, позицията на императора щеше да бъде губеща.

Реши и да не излиза с обръщение пред Империята по повод речта на Къртис, превърнала се в новина номер едно. Остави говорителя си да се тормози с пресата.

След като крайцерът стартира към Горра — планета, задължителна за Преклонението Ничком — Грей вяло прегледа военно-оперативния бюлетин и остана да седи, вперил поглед в стената.

Животът наистина беше сива пустиня. Но, както се оказваше, в този факт нямаше нищо трагично.

Когато патриархът на Единната воля се обърна с молба за видеоаудиенция, Грей не даде веднага разрешение за връзка. Не защото възнамеряваше да унижава събеседника си с чакане, като в случаите с Къртис. Просто не виждаше повод за разговор. Но патриархът настояваше, без да прекъсва разточителния дори за възможностите на църквата пряк канал и Грей се предаде.

Изображението определено беше с ниско качество — зърнести повърхности, прекалено ярки и еднообразни цветове. Дори обемът изглеждаше неправдоподобен.

— Императоре — патриархът седеше зад ниска масичка с малка димяща чаша на нея, — безкрайно се радвам, че покушението е било неуспешно.

— Благодаря, Ваше Светейшество — Грей се опита да открие предишното любопитство, което неизменно присъстваше при срещите му с патриарха, но не успя.

— Простете за качеството на изображението… — патриархът дори не си и помисли да се изправи. — Но църквата е длъжна да дава пример със своята скромност и пестеливост.

— Дори на императора?

— Всички са равни пред Единната воля, Грей. Какво струват разкошът на вашия дворец или красотата на нашите храмове пред Сътворилия света? Какво значат излишните цветове на изображението пред нашия дар да общуваме и да се разбираме?

Грей кимна:

— Така е, Ваше Светейшество. Но понякога точно тщеславието ни помага да се разбираме. Да забравим за разстоянията.

— Ние винаги сме далеч един от друг, Грей. Ти говориш за илюзии. Както виното ни дава илюзия за радост, а сексът — илюзия за близост.

— Добре, Ваше Светейшество. На какво дължа радостта да ви видя? — Грей извърна поглед от прекалено ярките цветове на изображението.

— „Линията на бляновете“, императоре.

— Уви, аз узнах истината за нея едновременно със своите поданици.

— Не ви упреквам. Единственото, което би искала църквата, е да узнае как ще постъпи императорът.

— А вие как ще постъпите, Ваше Светейшество? Къртис обещава да направи хората равни на Бога. Това не ви ли тревожи?

Фигурата в черен плащ поклати глава:

— Не, Грей.

— Защо?

— Не бих искал да отговарям.

— А аз се надявам да чуя отговора.

Патриархът поднесе чашата към устните си. За пореден път Грей се опита да зърне поне част от лицето му. Безуспешно.

— Вярвате ли, императоре?

— Да.

— В отплатата за праведността и за греховете, във вечния живот и висшия разум?

— Да.

— Хилядолетия наред хората са вярвали, че нито една тяхна постъпка няма да остане скрита от Бога. Че праведниците ги очаква награда, а грешниците — сурово наказание. Че има рай и ад. Вярвали са — и са вършели грехове. Защо?

— Хората са слаби.

— Кой би могъл да знае това по-добре от мен, императоре? Но защо човек е готов да замени вечното блаженство срещу минута удоволствие?

— Раят е далеч, Ваше Светейшество. Неговите цветя и благодат са илюзия в сравнение със света около нас.

— Та така, Къртис обещава на хората рай.

Грей помълча и каза:

— Пред отделенията на „аТан“ има тълпи от хора.

— А вие се вгледайте в лицата им, императоре.

Патриархът отново посегна към чашката си.

— Не знам какво мога да предприема — тихо каза Грей. — Къртис е неуязвим и държи на своето. Ако получа възможност да му влияя, „Линията на бляновете“ ще бъде унищожена.

— Само не бързайте, императоре. Благодаря ви за разговора и очаквам завръщането ви на Тера.

Изображението изчезна. Грей остана сам, както винаги.

— Вгледайте се в лицата им — прошепна. — Всички те искат да бъдат императори, Ваше Светейшество… — той се усмихна на пустотата, най-добрият в света събеседник. — Императори на илюзиите.

4

Лемак разреди джина и изпи чашата на екс.

— Какво можеш да ми кажеш, Артур?

— Нищо, адмирале — Къртис-младши беше по-блед от обикновено, но гласът му оставаше твърд. — Всички обяснения ще бъдат дадени на императора.

Вячеслав Шегал, седнал отстрани, не се включваше в разговора. Според него Артур беше много по-костелив орех от Томи. Но и по-удобен кандидат за новия господар на „аТан“.

— Този юноша е твое точно копие. Генният анализ не е приключил, но аз съм сигурен в резултатите.

— Да. Той е мое копие.

— Умник! — Лемак не можеше да си откаже това удоволствие. — Та кого измъчваха моите момчета — него или теб?

— Мен.

— Е, мисля, че ще възстановим равновесието.

— Като представител на императора…

— Хич не ми пука от твоите пълномощия! — Лемак се доближи плътно към него, с наслада усещайки отново върналата се увереност. — Твоят клонинг — или какъвто е там — е участвал в покушението над Грей! Ти си заподозрян, разбираш ли?

— И още как.

— Ще изтръгна истината от тях още по време на скока… — Лемак се ухили. — И ще узная дали си струва да се захващам с теб.

— Само опитайте! — яростно възкликна Артур. — Вие често се нуждаете от аТан, адмирале!

— Именно, момче!

— Господа, господа! — Шегал размаха ръце, без да се надига от канапето. — Успокойте се! И двамата не сте прави. Артур още в нищо не е обвинен, а и не е в традициите на „аТан“ да погажда номера на клиентите.

И адмиралът, и Артур млъкнаха.

— Карл, ще ми позволите ли да поговоря с Артур насаме?

Лемак кимна неохотно.

— Благодаря ви, адмирале. Петнайсет минути, не повече.

Адмиралът погледна демонстративно часовника си.

— Ще се разходя до офицерския бар, Вячеслав. Още няколко глътки няма да ми навредят.

Когато Лемак излезе, Шегал прехвърли погледа си върху Мухаммади, безмълвно застинала до стената.

— А нашата уважаема механистка? Тя е по-висшестояща от адмирала и иска да присъства на разговора?

— Телохранителите имат право да присъстват при всякакви разговори!

— Артур, искам да говорим насаме. Нареди й да излезе… не, почакай.

С бавни движения, демонстрирайки отегчение, Шегал се изправи и се приближи към Маржан.

— И така, имам предложение. Момиче, вие ще направите компания на стария си приятел.

Мухаммади мълчеше.

— Не обичам прекалено верните слуги — сухо продължи Шегал. — Дайте ми пистолета и излезте. Лишавам ви от правото да носите оръжие.

— Маржан, подчини му се — с усилие произнесе Артур. Маржан му хвърли презрителен поглед. Откопча кобура от колана си и го хвърли на пода.

— Нервите нещо май не са стоманени… за разлика от плътта — отбеляза Шегал.

Мухаммади излезе, така и без да изрече нито дума.

— Ама че вкус имаш, момче. — Шегал изрита кобура под масата. — Разбирам тези, които искат да бъдат защитени — например баща ти. Но виж, онези, на които им харесва да са придатъци към собствената си охрана… Поне позна ли ме?

— Лайън — произнесе Артур, без да поглежда към Шегал. — Тогава вие си отидохте чрез аТан.

— Точно така. Странно нещо е животът, нали? Събира двама души на най-неочаквани места. Между другото, благодаря за аТана.

— Ползвайте го със здраве.

— Ти всъщност в течение ли си на техническите детайли на аТан? Помисли си, докато приготвя напитките.

— В течение съм. — Артур седна зад бюрото, в креслото на Лемак. — Всички искат аТан от мен.

— Всички се нуждаят от власт и безопасност. Ти владееш техния символ. Да, можем да говорим напълно свободно. Разполагам с екраниращо устройство.

— Има ли за какво да си говорим?

— Момче, отнасям се към теб с искрена симпатия. — Шегал постави пред него чашата с напитката — направо върху лист хартия с недописан текст. — Ти се държа чудесно на Лайън. Умееш да слагаш хората на мястото им, като изключим механистката. Но при нея причините са особени, нали? — той намигна.

— Да.

— Е, на път сме да започнем приятелски разговор. Артур, какво е отношението ти към проекта на баща ти — „Линията на бляновете“?

— Никакво. Загуба на време и сили.

— Лично аз бих подбрал по-силни изрази, Артур. Това ще означава смърт за Империята.

— Поговорете за това с Кей. Ще постигнете съгласие.

— В мненията, но не и в пътищата за оправяне на положението. Твоят бивш приятел се надяваше да убие императора и така да успокои Ван Къртис. Да му даде шанс да управлява и да се почувства отговорен за човечеството. Но твоят баща не би се спрял заради това, нали? „Линията на бляновете“ е станала любимата му играчка.

— И вие искате да убиете баща ми.

— Да бъда ли откровен? Да. Бих могъл да водя дълги и сложни разговори и да те навивам да приемеш тази идея, но защо да го правя? Появиха се резервни варианти.

Артур отпи от виното.

— Та ето какво. Първо, момче, ти можеш да накараш аТан-системите да работят. Сигурен съм, че всеки с генотипа на Къртис ще се окаже онзи липсващ детайл, който не достига на имитаторите.

Къртис-младши погледна косо Шегал.

— Второ: ти си пораснал. Но никога няма да постигнеш нищо. Твоят баща е безсмъртен, а ти си вечният принц.

— Вие наистина си приличате с Кей.

— Трето: не е задължително да убивам Къртис Ван Къртис, ако искам да запазя ръцете си чисти. Да си заточен с всички удобства, но без никаква надежда за измъкване, не е най-лошата съдба в нашия несъвършен свят. Като вариант можем да го накараме да използва собствената си играчка — „Линията на бляновете“. Нека бъде щастлив там, а ти ще бъдеш щастлив тук. Императорът е доволен от статуквото и от особеното положение на компанията „аТан“. Бъди на върха и не се опитвай да разтърсиш света.

— Само онзи, който е затънал в калта, може да разтърси света. От Олимп може единствено да се хвърлят мълнии.

— Не се ежи. Четвърто: ако казаното от мен не те устройва, ще споделиш съдбата на баща си.

— А какво ще стане с безсмъртието?

— Много просто. Ще използваме странният приятел на Дач, до чийто произход иска да се добере нашият храбър адмирал. Момчето е извън закона. Разбира, че е обречено. Но императорът може да му прости — и дори да го издигне на върха на „аТан“. Мислиш ли, че ще откаже?

Артур поклати глава.

— Прекрасно. Сега, когато разбра какви са вариантите и чу доводите „за“, можеш да кажеш тези „против“.

— Съгласен съм.

Шегал застина с поднесената към устните си чаша.

— Приемам вашето предложение — потвърди Артур. — „Линията на бляновете“ ще бъде унищожена, „аТан“ ще продължи да функционира, а баща ми ще бъде заточен.

— Е… прекрасен и бърз избор — Шегал нервно се засмя.

— Но и аз имам едно условие.

— Казвай.

— Кей Дач и Томи трябва да бъдат унищожени.

Шегал гледаше Артур, сякаш наблюдаваше за пръв път сменяща кожата си змия — с любопитство, примесено с погнуса.

— Това условие не подлежи на обсъждане.

— Добре. Предполагам, че сега Дач няма аТан?

— Мисля, че да.

— А Томи?

— Невъзможно е да се изключи неговият аТан, без да се спре и моят. Но вие не бива да се вълнувате по този повод, Шегал.

Артур се настани по-удобно в креслото и небрежно взе чашата, разплисквайки част от виното върху книжата на Лемак.

— Разбирате ли, клинч-командоре, аз, естествено, умея да убивам безсмъртни.

5

Първият разпит беше фиктивен. Следователят старателно се опитваше да изглежда равнодушен, Кей и Томи се придържаха към същото поведение. Стандартните въпроси за произхода и умерено честни отговори. Кей Дач от Втората планета на Шедар, Томи Арано от Каилис, защо не? По-обстоятелствените въпроси относно „престъплението против човечеството“ — подробен разказ за въвличането на Ванда Каховски в покушението над императора с мотив лична омраза, шантажа и заплахите по адрес на Рашел Хейни…

Времето на истината щеше да настъпи по-късно — Кей разбираше това. Натъпкан с наркотици и подложен на трета степен, той щеше да разкаже всичко. Щеше да издаде Сейкър и да опише пътя до Граал. Щеше да говори за Бога и за съдбата, за това, което Къртис се канеше да даде на човечеството… Щеше да говори истината, но нямаше да му повярват.

Първият разпит служеше само с една цел — да покаже, че лъжат и да аргументира използването на изтезания. Кей можеше да каже, че теранската луна е направена от зелено сирене или да декламира таблицата за умножение — все едно, щяха да бъдат намерени основания.

Изведоха ги под конвой от стаята на честно заработилия хляба си следовател. Съдейки по далечното бучене на генераторите, корабът вече беше направил скок и то едва ли към Таури — императорът сигурно продължаваше Преклонението и следващото посещение щеше да е на Горра. Ирония на съдбата — караха ги на мястото, откъдето бяха успели да избягат.

— Ще ни хранят ли? — осведоми се Кей по пътя. Конвоиращите не отговориха — това не влизаше в задълженията им. Лемак беше отделил истински професионалисти за задачата.

Впрочем, не ги оставиха без храна. Когато часовникът на стената показваше седем вечерта корабно време, малкият люк в стената на килията изплю две опаковани в пластмаса порции.

— Наяж се хубаво — бе съветът на Дач към Томи. — Утре няма да имаш апетит.

Срещайки неразбиращия поглед, той поясни:

— Чака ни нощен разпит. Вече по-сериозен. Така че събирай сили, добър апетит.

Артур Къртис стоеше пред началника на затворническия блок. Неговото лице му изглеждаше познато, но Артур така и не си спомни откъде. Възрастният майор от Службата за безопасност на флота чувстваше същото, но така и не успя да свърже момчето — някогашен затворник в орбиталната база на Догар, — с младия капитан, пратеник с особени пълномощия на императора.

— Ето го разрешението на Лемак. Какво друго ви трябва?

— Затворниците са крайно опасни, капитане. Мога да ви дам охрана.

— Собственият ми телохранител е напълно достатъчен.

Майорът погледна косо механистката — тя изглеждаше впечатляващо, колкото и опасен да бе Дач.

— Добре. Постоянно се води наблюдение, в случай на необходимост ще ви се притекат на помощ.

Когато Артур, придружен от телохранителката си, влезе в килията, майорът вече седеше пред екрана. Трябваше му секунда, за да оцени реакцията на затворниците и малко повече, за да се абстрахира от разликата в дрехите и да сравни лицата на Артур и Томи.

— По дяволите… та те са близнаци!

Крайно доволен от своята наблюдателност, той впи поглед в екрана.

Кей Дач гледаше Артур.

Четири години са страшно дълъг срок за един тийнейджър. Къртис-младши се беше променил не в добра посока.

Може би той продължаваше да е по-силен физически от Томи. И носеше униформата на имперски капитан с елегантност, достъпна за малцина.

Но Кей гледаше Артур в очите.

В страха и болката, които лежаха съвсем наблизо — под злобната гордост на наследника на империята „аТан“.

— Какво са направили с теб, Артур? — прошепна той, изправяйки се.

Движение, едва доловим поглед — и жената-механистка застана между тях.

— Не мърдай, Кей — студено го предупреди тя.

Едва ли нещо друго можеше да изненада толкова Дач. Светът отдавна бе престанал да бъде комплект от готови истини за момчето, родено да върши тихата работа на гениален преводач.

Мухаммади в ролята на телохранител на Артур — в неговата роля! — невъзможно бе да си го представи.

— Артур! — гласът на Томи го извади от краткия шок. Юношата скочи срещу Къртис-младши и, също като Кей, бе спрян от предупреждаващото движение на механистката.

— Дръпни се, Маржан — каза Артур, гледайки към Кей. — Твоята загриженост понякога е прекалено натрапчива.

Механистката отстъпи крачка встрани.

— Арти!

Къртис-младши вдигна бързо очи — нещо до болка познато.

— Наред ли е всичко с теб?

— Да… сър Кей. Което не може да се каже за теб. Здрасти.

— Случи се лоша година. Здрасти.

Томи подаде ръка на Артур. Къртис-младши я стисна, усмихвайки се на своя двойник, опознал света в бедняшките квартали на Каилис.

— Императорът ме помоли да ви открия, Кей.

— Разбрах — бавно каза Дач. — За да ни прехванат, е трябвало да знаят курса ни… и да ме познават.

— Така се случи.

— Няма нужда да се оправдаваш, Арти. Все пак се радвам да те видя.

Мухаммади се помръдна, за миг губейки сходството си с оживяла статуя.

— Страхувам се, че това няма да продължи дълго, Кей.

— Стори ми се, че императорът искаше да види хората, опитали се да го убият.

— Да, и не него така му се струва.

— Шегал?

Артур кимна.

— Той доста прилича на баща ти — каза Дач. Артур го погледна смаяно. — Също е фаворит на съдбата. Любимец на Бога. Наистина, в друга плоскост.

— Никога не съм те чувала да ласкаеш враговете си — неочаквано се обади Мухаммади. — Изглежда Дач е започнал да се бои от смъртта?

— Да беше разпуснал охраната си — произнесе Кей с нотка на гнусливост. — Разбра ли ме, Арти?

— Мисля, че да.

— Дай ми го — рязко каза механистката. — Дай ми го, когато моментът настъпи.

— Да не искаш да ти откъсна второто ухо? — поинтересува се Кей.

Маржан се обърна рязко към него. Артур бързо застана на пътя й, прикривайки Дач. Каза й студено:

— Самозабравяш се.

Механистката спря. Артур отново се обърна към Дач:

— Не мога да остана дълго тук. Говори.

— Два бластера и тежка силова броня.

Артур му отговори с усмивка:

— И ти мислиш, че това ще е достатъчно?

— Свикнал съм да се задоволявам с малко.

— Ще ти донесат вино. Това също е нещо приятно.

Кей кимна:

— Тогава ми отговори на един въпрос, Арти. Как живя през тези години?

— Нормално.

— Какво се е случило с теб, момче?

Къртис-младши се обърна към Дач. Огледа го изучаващо за няколко кратки секунди. Навярно тези мигове му казаха нещо много важно.

— Видях небето, Кей.

Мухаммади сложи ръка на рамото му:

— Време е да си ходим.

— На мен също ми се иска това, Арти — каза Кей, без да обръща внимание на механистката.

— Радвай се, че не дойде, Кей… — Маржан почти буташе Артур, но той продължаваше да говори. — Провървя ти, Кей! Провървя ти! Сбогом, Томи!

Стената се разтвори и затвори, оставяйки двамата отново сами.

— Кучка — прошепна Кей. — Сребърна кучка… Какъв идиот съм…

— Какво е станало с него, Кей? — Наложи се Томи да се развика, докато Дач реагира.

— Той е видял небето, Томи.

— Не разбирам!

— Артур е минал през вратата заедно с баща си. Но защо решихме, че и той ще види същото?!

— Какво е видял, Дач? — попита Томи след кратка пауза.

— Страх ме е да си го помисля.

6

Охраната се смени, но зад стъклените стени на килията продължаваха да дежурят шестима. Не намалиха осветлението, но Кей изобщо не възнамеряваше да спи. Ако Томи го беше попитал защо, той честно би отговорил, че чака обещаното от Артур вино.

Прикрил с ръка очите си, Кей лежеше по гръб на твърдото легло. На горния етаж Томи се въртеше насам-натам. С предположението си за нощен разпит Кей бе прогонил от него всякакъв сън… напълно преднамерено.

Артур Къртис, момчето, свикнало да умира, преди четири години преминало през Вратата, зад която го чакал Бог.

Хиляда безкрайни дни, разделени на дълги часове и минути, Артур Къртис държал за ръка смъртта.

Свръхсилата не е добра или зла. Тя вмества в себе си всичко. И не е по силите на човек да я обхване, той може да види само капка от безкрайния океан. Капка, отразяваща него самия. Артур Къртис, сродил се със смъртта и болката, предан на самия себе си, роден, за да сбъдва чужди мечти, погледнал в очите на Бога. Артур Къртис видял небето.

И небето пречупило Артур. В него нямало нищо, освен болка и страх.

Кей застена, напрягайки тялото си в безсилна ярост. Беше отвикнал да се страхува толкова отдавна, колкото отдавна бе отвикнал и да губи. Готов бе да се бие поотделно с всеки един от членовете на екипажа на крайцера — от бронираните конвоиращи до Мухаммади, която самата бе броня. Готов беше и да умре, макар че предпочиташе победата.

Но не му оставиха нито право на двубой, нито право на смърт. Всичко, на което можеше да се надява, вече не зависеше от него. Цялата тази нощ бе предопределена преди четири години, когато водеше Артур към Граал.

Последният му шанс бяха онези кратки дни, в които — искаше му се да вярва — Артур Къртис бе видял още нещо, освен болка и страх.

Последният му шанс беше фактът, че е по-силен от Бога.

Кей Дач лежеше под прицела на невидимите детектори и под погледите на въоръжената охрана, лежеше, прикрил очи с ръка и чакаше обещаното от Артур Къртис вино.

Малкото човешки тъкани, които все още оставаха в тялото на Мухаммади, се нуждаеха от сън. Тя потисна умората си с лека електронна стимулация. Очертаваше се интересна нощ — срещата с Кей и странният юноша-двойник явно бяха разтърсили Артур.

Изтегната на кревата, тя наблюдаваше как Къртис-младши сипва вино в чашите.

— Да не би случайно това да е онази бутилка, която беше обещана на Кей?

— Същата. Но няма да му трябва.

Маржан ласкаво се усмихна. Днес възнамеряваше да бъде почти нежна. Артур трябваше да й разкаже много — и да й подари живота на бившия си телохранител.

— Съблечи се — каза тя.

Артур седна на кревата, сякаш не я бе чул. Подаде й чашата.

— Искам днес и ти да усещаш — изрече той пресипнало.

Краткото колебание едва ли беше забележимо за обикновен човек. Потокът импулси премина по електронните вериги и под кожата на корема се разнесе отчетливо щракане.

— Регулирай ме сам.

Артур прекара ръка по тялото й. Кожата се разтвори, откривайки сива титанова сплав. После тя също се разтвори. Под дланта на Артур лежеше пулта за пряк сензорен контрол.

— Това ще бъде безумна нощ — каза той. Докосна имплантирания в мускулите пулт, възвръщайки на механистката възможността да усеща болка.

— Благодаря за виното — изрече Маржан, поднасяйки чашата към устните си.

— Всичкото е за теб.

Много прецизно и бързо Артур обърна чашата си върху сензорния пулт.

Мршанските вина винаги са се славили с голямото си съдържание на желязо. По-добър проводник от него би бил само живакът.

Маржан Мухаммади изпищя, извивайки се в конвулсии, породени от общата болка на плът и метал. Сервомоторите изреваха и ръцете й отблъснаха Артур, но това не беше целенасочен удар. Отхвърлен встрани, юношата застина, гледайки гърчещото се тяло.

— Пикльо… — изхриптя механистката и застина.

Артур се изправи. Индикаторите в отворения панел пулсираха — Маржан все още бе жива. Предпазителите бяха сработили, прекъсвайки връзката между мозъка и обезумелите рецептори.

Не му достигна кураж да доубие механистката.

Каютата на Артур беше като на висшите офицери — длъжността посланик на императора значеше много. Той отвори панела на стената, зад който бе застинала груба силова броня. Изключването на сигналните вериги му отне няколко минути — защо да разстройва дежурните преди да му дойде времето? Значително по-лесно успя да облече бронята. Този модел имаше вграден в десния ръкав излъчвател „Буря“, така че не се налагаше да взима други оръжия.

Съпроводен от тихото бучене на моторите, Артур се приближи до безпомощната механистка. Наблюдава я секунда през прозрачната преграда на шлема.

— Няма нужда да идваш с мен — посъветва я той. — Уволнена си.

Преди да излезе в коридора на спящия миноносец, Артур допи остатъка от виното в бутилката.

7

Военните кораби на Империята винаги се проектираха така, че управлението им да е максимално лесно. Още по времето на Смутната война се бе случвало крайцерите да водят сражения само с по пет-шест души на борда.

Артур Къртис смяташе този факт за обнадеждаващ. Той влезе в командната зала точно в един и половина корабно време. Тримата пилоти и навигаторът не притесняваха Артур — зачислените им бластери не можеха да повредят сериозно тежката силова броня. Двамата охранители, чиято екипировка бе аналогична на неговата, бяха значително по-сериозно препятствие.

Първият изстрел на „Бурята“ — една от последните разработки на великия Мартизенски — попадна в стената между охранителите. Отхвърли ги встрани и Артур с два добре отмерени залпа довърши войниците. В затвореното пространство скорострелният неутринен излъчвател имаше ефекта на гръмотевичен разряд.

Пилотите не възнамеряваха да се правят на герои.

— Смяна на курса — обяви Къртис-младши. — Тръгваме към Граал.

— Не стреляйте — помоли навигаторът, опитвайки се да разпознае под шлема лицето на нападателя. Изглежда, от всички присъстващи само той нямаше аТан.

— Променете курса.

Лемак се събуди от воя на сирените. Когато отвори очи и видя на дисплея символа за въоръжено нападение над кораба, му се стори, че времето се е върнало назад. Отново „Червеният квадрат“, опитват се да измъкнат арестантите. Но ако преди Кей измъкваше Артур, то сега…

Адмиралът докосна клавишите, потвърждавайки, че е приел информацията. На екрана се появи офицер от корабната служба за безопасност.

— Къртис-младши е, адмирале. Изби охраната в командната зала и принуди пилотите да сменят курса.

— Накъде летим?

— Към Граал. Можем да контролираме случващото се, но засега не успяваме да поемем управлението от резервните постове.

— Затворниците?

— На мястото си са.

— Ще бъда при вас след две минути.

Лемак бързо облече униформата си. Какво ли е замислило това момче, което предава всички наред? Да превземе миноносеца сам бе немислимо, а и останалите кораби от ескадрата нямаше да му позволят да се измъкне. На какво се надяваше?

Може би Артур просто бе полудял?

— Сега намалете хиперполето — нареди Артур. — След четирийсет минути трябва да сме излезли в реалния Космос.

Пилотите се подчиниха. Нямаше смисъл да рискуват, отказвайки да изпълняват заповедите му. Рано или късно екипажът щеше да поеме управлението от резервните постове и командната зала щеше да се превърне в капан за терориста.

— Не намалявайте скоростта — добави Артур. Четирите объркани лица се обърнаха към него. — Казах — не намалявайте тягата на двигателя. Само напрежението на хиперполето.

— Адмирал Лемак иска да говори с вас — съобщи един от пилотите.

— Добре — съгласи се Къртис-младши.

Лицето на Лемак върху екрана бе почти спокойно.

— Реши да водиш двойна игра?

— Не е ваша работа, адмирале. Моите искания…

— Събуди се. Не можеш да ни шантажираш с нищо. Заложниците имат аТан и това им е работата — да рискуват живота си. Невъзможно е да взривиш кораба, без да знаеш кодовете за достъп. Ще изолираме командната зала от управлението и ще започнем щурм.

— Адмирале, погледнете приборите. Корабът се готви за излизане от скок.

— Е, и какво от това?

— Ще излезе в реалния Космос с релативна скорост. Можете да блокирате командната зала, но няма да успеете да поемете управлението.

Лицето на Лемак пребледня.

— Започни спиране, идиот!

— И така, говорех за исканията си…

— Слушам те — адмиралът се предаде моментално.

— Кей и Томи в командната зала. В изправна тежка броня „Серафим“. Давам ви десет минути, адмирале. В противен случай…

— Всичко ще бъде изпълнено — в погледа на Лемак не беше останало нищо, освен омраза. — Копаеш си гроба.

— Не се опитвайте да ме плашите, адмирале. Вие трябва да се страхувате. Ще уговорим процедурата, когато Кей и Томи вече са в асансьора.

8

Вячеслав Шегал дотича до резервния пост за управление точно навреме, за да чуе последните думи на Къртис-младши.

— Адмирале! С какво се съгласявате?!

Лемак уморено се обърна към клинч-командора:

— Момчето заплашва да излезе от хипера с релативна скорост.

— Можем ли да прехванем управлението на тягата? Директно, от двигателния отсек?

— Можем, но не толкова бързо.

— Не бива да ги пускаме!

— Готов ли сте да летите със скорост, близка до светлинната, Шегал?

Клинч-командорът мълчеше. Древното пилотско пожелание: „Никога не излизай от скок с пълна тяга!“ бе станало реалност. Миноносецът без съмнение щеше да издържи. Защитните полета щяха да отразят удара на атомите водород.

Само че свиването на времето при скорости, близки до светлинната, щеше да изиграе своята роля. За тези минути — или часове — докато поемеха прекия контрол над двигателите и намаляха скоростта, в Галактиката щяха да изминат години, векове, хилядолетия… Щеше да ги посрещне свят, толкова далечен от тяхното време, колкото двайсети век от кроманьонците. Колективното самоубийство на екипажа на „Стремителен“, торпеден катер от времето на Смутната война, извършил скок от двеста години напред, беше добър пример за издръжливостта на човешката психика. Като се имаше предвид, че светът на двайсет и трети век не е бил чак толкова различен от настоящия.

— Не — прошепна Шегал. — Не.

— И аз мисля така — съобщи Лемак. — По-лесно е да му дам арестантите. Няма как да се измъкнат.

— Не бива да подценявате Артур.

— Късно е за подобни съвети. — Лемак се наведе над пулта и се вторачи в дисплея. — Нека опитат да избягат от блокираната командна зала.

— Артур може да се измъкне чрез аТан.

— Но нали Кей няма аТан! А момчето се опитва да спаси именно него.

Шегал усети как свива юмруци.

— Малка гадинка, прекара ни всичките. Лемак, лично ще оглавя щурмовата група.

— Чудесно. Но първо ще му предадем Кей и Томи. Нека само намали скоростта, после ще видим какво ще правим.

Охраната и дотичалият офицер спориха около минута. Охранителите се свързаха с Лемак и едва след потвърждението на заповедта отвориха килията.

Кей Дач, седнал на леглото си, ги гледаше мрачно.

— Ставай! — Офицерът го хвана за рамото. Томи се подаде от горното легло. — И ти също!

Да освобождаваш лично най-големите престъпници в Империята не е особено приятно.

— Какво е станало? — поинтересува се Кей, изправяйки се. Не получи отговор. Почти на бегом ги поведоха към коридора и ги вкараха в асансьора.

Томи хвана Кей за ръката.

— Това не е разпит, хлапе — каза Дач. — Иначе грубостите щяха да са повече, а паниката — по-малко.

Асансьорът спря при централния транспортен терминал. Кей любопитно огледа помещението. Преки асансьори към командната зала и капитанските каюти, към бойните палуби и двигателните отсеци. На пода — две брони „Серафим“. Подходящи по размер за едър мъж и юноша.

Кей се разсмя.

— Всичко разбра, гадината — изкоментира Лемак поведението на Дач. — Ако ги изпуснем, главите ни ще хвръкнат, Вячеслав.

— Няма да ги изпуснем. — Шегал направи крачка към асансьора. — Ще му кажа две-три думи за последно, адмирале.

Лемак не възразяваше. Той също имаше желание да си поговори с Кей, преди да го пусне да се измъкне от ръцете му, пък макар и временно. Но не беше сигурен, че в хода на разговора няма да прибегне до пистолета.

До транспортния терминал на резервния пост за управление Шегал видя Мухаммади — тя безуспешно се опитваше да убеди охраната да я пусне в командната зала. Механистката изглеждаше зле. Ако беше пълноценен човек, Шегал би решил, че жената едва е дошла на себе си след свиреп запой.

Колкото и да бе странно, тази мисъл почти отговаряше на истината.

— Господин клинч-командор! — Маржан сякаш се зарадва, когато го видя. — Господин клинч-командор, длъжна съм да съобщя…

— Твоят човек превзе командната зала — каза Шегал, докато минаваше покрай нея. — Бяхме принудени да му предадем Кей и Томи. Това е.

— Господин Шегал! — истерично повтори механистката.

— Да?

— Само наредете, ще ги избия всичките…

В секундите, през които асансьорът се качваше към терминала, Шегал реши да уведоми Маржан за случилото се:

— Артур заплашва да излезе от скока с пълна тяга. Не се мотайте тук, че може да пострадате. Вашата роля във всичко това засега е неясна.

Влезе в асансьора, моментално забравяйки за разговора. Механистката, естествено, не помагаше на Артур. Тя бе отличен боец, но сега явно не беше в най-добрата си форма. Той трябваше просто да забрави за нея — неудачницата, телохранителка на новия държавен престъпник.

Маржан Мухаммади затвори очи, превключвайки се на работа с електронната памет. Преди полета беше успяла да се добере до секретните схеми на имперския щабен миноносец и сега щеше да се възползва от тях. Избра подкаталога за транспортните комуникации и за няколко секунди попи информацията.

9

Приятно беше да усеща бронята върху тялото си. Кей забеляза, че цялото оръжие на „Серафим“ е свалено набързо, а енергийният запас е минимален, но все пак усещането за абсолютна незащитеност изчезна. Дори им помогнаха да си намъкнат броните, така и без да им дадат обяснения. Впрочем Кей не се нуждаеше от никакви обяснения.

По някакъв непонятен начин Артур бе успял да допре нож до гърлото на Лемак.

Съвсем не беше зле за момче, повярвало преди четири години, че светът се състои само от мръсотия.

Конвоиращите видимо нервничеха. Изглежда, бяха наясно с надвисналата над кораба опасност, но още не получаваха указания да пуснат пленниците. Кей намигна на Томи, опитвайки се да ободри момчето, което не изглеждаше особено зарадвано от случващото се. Преходът от пълна безнадеждност към спасение е прекалено силен шок. Човек трябва да умее да се приспособява към такива неща.

Най-накрая вратите на един от асансьорите се отвориха — символите над него обозначаваха резервния център за управление, ако Кей не го лъжеше паметта. Вячеслав Шегал бързо излезе на площадката на терминала.

— Не те съветвам да бързаш да се радваш, Кей.

— А какво ще ми наредиш да правя?

— Да се молиш. И да вразумиш Артур. Той е превзел командната зала и изкарва миноносеца от скока… с пълна тяга.

Дач само поклати глава. Подобна перспектива го устройваше не повече, отколкото всеки от останалите.

— Ще се постарая, Вячеслав. Можете да ми вярвате.

— Влизайте в асансьора, Дач. И по-бързо — трябва да се започне спиране или да се възстанови режима на хипергенератора.

— Това ли е всичко, което имаш да ми казваш?

— Почти. Лично аз ще ви убия при превземането на командната зала. Томи вероятно ще ни е нужен. Но нека и той не вярва прекалено, че е толкова ценен.

Съпроводени от гробното мълчание на конвоиращите, Кей и Томи влязоха в кабината на асансьора. Вратите се затвориха и двамата се понесоха през палубите на кораба.

Маржан Мухаммади стоеше в онази точка на коридора, която логическите й вериги бяха определили като идеална за замисленото. Шегал я бе лишил от външно оръжие, но той не подозираше за имплантираната в тялото й лазерна резачка.

Клинч-командорът бързаше към главния транспортен терминал — очевидно Дач и двойникът на Артур бяха там. Вероятно щяха да ги изпратят в командната зала по най-краткия път. Капсулата щеше да премине покрай Мухаммади — зад тънката стена.

Маржан не смяташе да се задоволява с ролята на зрител.

Когато датчиците й уловиха приближаващата се пулсация на магнитното поле, тя вдигна ръка. Късо замахване — изскочилият от китката й лъч преряза пластмасата. Тя откъсна димящото по краищата парче и го хвърли на пода. Селеноидите, движещи асансьорните кабини, не бяха повредени, прекрасно. Пред нея имаше тъмен тунел с двуметров диаметър. Миришеше на застоял въздух — добре, че атмосферата от асансьорните шахти не се изпомпваше.

Бученето се увеличаваше. От отвора я удари задвижвания от капсулата въздух. Маржан отстъпи крачка назад, присви очи, преценявайки с каква сила да се изтласка.

И скочи в тъмнината.

Асансьорът се разтресе от силния удар. Кей и Томи щяха да се строполят на пода, ако не бяха в силови брони, които автоматично парираха подобни тласъци. За миг на Дач му се стори, че това е излизането от хиперпространството — същото, от което се бояха еднакво и той, и Шегал.

Но капсулата продължи движението си.

— Сигурно проблеми със захранването — каза Томи.

Капсулата започна да забавя движението си. Кей направи крачка към вратата, поколеба се за секунда и прибра лицевата преграда на шлема си.

Артур трябваше да се увери, че това е именно той, а не някой от десантчиците на Лемак.

Вратите се отвориха и Дач влезе в овалната команда зала.

Първото, което видя, бяха двамата пилоти, застанали срещу него с напълно обречен вид. Зад тях, вдигнал ръка с прикрепена към нея „Буря“, бе застинал човек в силова броня.

— Артур, прекъсни излизането! — извика Кей.

С леко движение фигурата в бронята блъсна пилотите в креслата им. Познатият глас изрече:

— Намаляване на скоростта, бързо!

Крачките им кънтяха приглушено в тишината на командната зала. Артур и Кей спряха на половин метър един от друг. Когато лицевата преграда на шлема на Артур се плъзна в бронята, моторите започнаха тихичко да вият.

— Виното ще го пием по-късно — каза Къртис-младши.

— Радвам се да те видя, момче. Здравей.

— Вече се видяхме.

— Онова не беше ти.

Томи се приближи отзад. Артур му се усмихна.

— А как възнамеряваме… — започна Томи.

Зад гърба му, от все още отворената асансьорна кабина, нещо затрещя. На пода падна парче метал с разтопени краища. След него с котешка грациозност скочи Мухаммади.

Артур беше единственият, който стоеше с лице към асансьора.

Той удари Кей, отхвърляйки го от смъртоносната линия, която го съединяваше с вдигнатата ръка на Мухаммади. Ослепителният лъч прониза пустотата, нагорещеният въздух лъхна лицето на Артур.

„Бурята“ се обади, заливайки със смъртоносно излъчване асансьорната кабина. Обвивката на асансьора закипя, пръски разтопен метал обсипаха пода на командната зала. Навигаторът, улучен в тила, закрещя и подскочи в креслото.

Но механистката вече не беше в асансьора. Тя се движеше толкова бързо, че лежащият на пода Кей едва успяваше да фиксира местоположението й.

Артур стреля още веднъж. Отново пропусна. Премятайки се, Маржан се озова в нозете му. В този момент някой професионалист щеше да нанесе ритник — сервомоторите биха го направили смъртоносен. Артур понечи да наведе дулото на „Бурята“.

Лъчът на лазера прониза бронята от разстояние половин метър.

Дори „Серафим“ си имаше граница на издръжливост. Керамичната броня закипя и върху гърдите на юношата разцъфна алена роза.

Артур падна в същия миг, в който Кей Дач скочи и се озова до механистката.

Шегал приключваше с обличането на бронята. Десетината десантчици на Лемак, изпратени да му помагат, не внушаваха особен оптимизъм на клинч-командора. Какво ли не би дал сега за две-три проверени в битките момчета от „Щит“, но това бе непостижима мечта.

Викът на Лемак в слушалките на „Серафим“ премина в писък:

— Механистката е в командната зала! Шегал, по-бързо! Шегал!

Клинч-командорът на „Щит“ се хвърли към асансьорната шахта. Вратите вече бяха разблокирани и свалени. Той на бегом удари пусковия бутон и скочи в тунела. Слепоочията го боляха — напрежението на магнитното поле беше прекалено високо. Но това не го притесняваше.

Ненапразно никога не се бе доверявал на механистите. Срастването на плътта с електрониката не помага за укрепването на психиката.

Древните конструктори, разработили асансьорните системи на бойните кораби, бяха предвидили и такъв вариант на използването им. Шегал беше благодарен за това. Магнитното поле го носеше по тунела, преобръщайки го и удряйки го в стените. Скоростта му бе значително по-малка от тази на асансьорната капсула, но той все пак се приближаваше към командната зала. Бучащите селеноидни намотки искряха на местата, покрай които преминаваше.

След него в асансьорната шахта започнаха да скачат десантчиците. Имаха достатъчно ум, за да съпоставят нареждането на Лемак и поведението на клинч-командора.

10

Леко надвесена над тялото на Артур, механистката докосна рамото му:

— Стани… стани…

Кей не разбираше откъде се е взело това странно вцепенение. Но продължаваше да стои, гледайки Мухаммади.

— Хайде, престани — нежно изрече Маржан. — Сам си си виновен. Престани да се преструваш!

Лицето на Артур беше бяло като тебешир. Той започваше своя танц със смъртта.

Кей се наведе. Механистката все пак успя да реагира на движението, но вече беше прекалено късно. Усилени от моторите, пръстите на Кей се сключиха около ръката й, малко под амбразурата на лазера.

Сияещата бяла игла избухна във въздуха. Дач започва бавно да извива ръката. Това не беше лесно дори с помощта на силовата броня — тялото на механистката не й отстъпваше кой знае колко по здравина. Лъчът трепна, шибайки пулта със съскане. Пилотите паднаха на пода, с изключение на един — или най-безразсъдният, или най-дисциплинираният, — който продължаваше да въвежда командите за намаляване на скоростта.

Лазерът прекъсна работата му.

Разнесе се хрущене. Китката на механистката се счупи и увисна на шнур от разноцветни проводници и набраздените тръби на задвижващите механизми. Маржан закрещя — след „глътката“ вино чувствителността й към болката си оставаше на човешко равнище. Лазерният лъч изчезна.

Кей отблъсна механистката и хвърли бегъл поглед към пултовете. Останалите живи пилоти се търкаляха по пода, прикрили с ръце главите си.

— Намалявайте скоростта! — изкрещя Кей, хвърляйки се към Мухаммади.

Маржан вече се бе изправила срещу него. Ударът й, нанесен с цяла ръка, накара бронята да се разтърси звучно и да хлътне леко навътре.

Дач хвана механистката за гърлото и застина, държейки я на разстояние една протегната ръка.

Още два ритника. Засега бронята се държеше.

Кей започна да стиска с пръсти.

— Няма да успееш — ясно изрече Маржан. Трахеята й беше защитена прекалено надеждно, за да успее стоманената хватка да я лиши от способност да говори. Пръстите на Кей скърцаха, плъзгайки се по металните пръстени на шията.

Той удари със свободната си ръка механистката в лицето. После още веднъж. И пак. Сребърната маска се смачка, кристалните лещи се пръснаха на парчета.

— Върви по дяволите — каза Кей.

— Ти самият си дявол.

— Аз съм просто никой.

С поредния удар на Кей главата на механистката се отметна неестествено назад. Маржан започна да вие и се напрегна в мъчителен опит да се изскубне.

Стараейки се да не забелязва мигащата до самото му лице светлинка, сигнализираща, че енергията на бронята е на привършване, Кей продължаваше да натиска.

Чу се отвратителен звук. Плътта не издържа. Гръбначният стълб се счупи и тялото на Мухаммади омекна. Дач го пусна. Живата статуя се строполи.

С движение на брадичката си Кей форсира двигателя, изстисквайки последните капки енергия от акумулатора на бронята.

— Това е за Арти — каза той, спускайки своя окован в метал крак върху лицето на Мухаммади.

Сплесканите тъкани промляснаха. Електрическите вериги се затвориха с тънко свистене. Тялото на механистката остана да лежи, леко потрепвайки в последни електронни конвулсии. Сплесканото сребро на лицето безучастно отразяваше светлината.

Кей се обърна към Томи, който стоеше на колене до Артур. И срещна погледа на навигатора. Той дори не се опитваше да се добере до бластера. Държеше се с едната ръка за тила и не сваляше другата от клавиатурата.

— Не успяваме — каза той. — Режимите са нарушени. Седем минути до излизането в реалния Космос… със субсветлинна скорост.

Лемак се изправи, без да откъсва поглед от дисплея. Това бе всичко. Нямаше да успеят.

Предстоеше им малко пътешествие в бъдещето. Някой зад гърба му се разсмя безумно. Лемак не се обърна. Изведнъж бе обхванат от спокойствие, от ледено безразличие. Когато Кей уби механистката, адмиралът само кимна.

Браво…

Всеки момент в командната зала щеше да влети Шегал и Дач щеше да го сполети съдбата на Мухаммади. Какво пък, последният спектакъл обещаваше да бъде интересен.

Наведен над екрана, Лемак гледаше Кей, който внимателно вдигна Артур.

— Благодаря — каза Кей.

В погледа на Артур още имаше живот — някъде дълбоко под прииждащата тъма.

— Стимулаторът… — прошепна той.

Кей не се поколеба. Щом бронята не бе въвела лекарството самостоятелно, значи то би могло само да навреди. Но Артур имаше право на този последен изблик на сили, дори и това да означаваше съкращаване на живота му с някоя минута.

Дач включи ръчно медицинския блок на бронята.

— Излезте — изрече Артур не особено разбираемо. — Излезте от кораба.

На Кей му се стори, че юношата бълнува. Вероятно тази мисъл се отрази и върху лицето му.

— Това е хипера… тук законите са други. — Артур отчаяно се опитваше да им обясни нещо. — Ако излезете извън полето на кораба… ще изгубите инерционния момент. Ще бъдете изхвърлени… в реалния Космос… с нулево движение спрямо точката на излизането… Като совалката… помниш ли, при Догар…

Кей не осъзна веднага, че това не е бълнуване. Артур Къртис имаше план за бягство.

Само че самият той нямаше да успее да се възползва от него.

— Ще има шанс… — устните на Артур посиняваха, но гласът му стана по-твърд. Стимулаторът действаше. — Не бой се, ако си прав, ще има шанс.

— Не можем да те вземем. — Кей докосна внимателно пробитата броня. Металната ръкавица се обагри с кървави мехурчета.

— Имам аТан, забрави ли? — Артур дори се опита да се усмихне. — Още веднъж… каква разлика… Доубий ме…

— Не. Почакай, ще опитам да запуша бронята.

— Спасяваш… труп… — необикновено ясно и високо изрече Артур. — Това е само обвивка… няма защо да я взимаш със себе си.

— Няма да стрелям в теб.

— Дач, моля те. Важно е да умра… в настоящето.

— Ще успееш и сам — строго отвърна Кей. — Няма да те убивам.

— Дач…

— Прекалено си свикнал с болката… със смъртта… — поправи се Кей, отпускайки грижливо и нежно Артур на пода. — Прекалено силно си я обикнал. Аз няма да се превърна в твоята смърт.

Той не се обърна повече към Артур.

Изстрелът на Шегал разтопи дъното на асансьора със същия успех, с който лазерът на Маржан бе отворила тавана му.

Обсипан с пръски изстиващ метал, той се стовари в командната зала. Първото, което видя, бяха труповете. Охранителите, убити от Артур, механистката, един от пилотите, разкъсан почти на две равни части, и самият Къртис-младши. Мъртъв или умиращ… отишъл си или отиващ си чрез аТан… какво значение имаше?

Живите не бяха много по-приказливи от мъртвите.

— Къде са?! — изкрещя Шегал. Офицерът зад навигационния пулт кимна.

Клинч-командорът се обърна към вратата на аварийния шлюз.

Не му трябваше много време, за да разбере какъв път за бягство е избрал Дач.

Предоставяйки на десантчиците и пилотите възможността сами да направят избор, той се хвърли след Кей.

Част VII БОГ

1

Наличието на авариен шлюз се дължеше на традицията. Едва ли по време на Смутната война се беше налагало екипажите да го използват. Корабите в Космоса или загиват моментално, или изобщо не загиват. Да се напуска кораба по време на битка, когато самото пространство е разкъсвано от потоци енергия, е безумие. А да се използва шлюза по време на хиперскок досега не беше хрумвало на никого, доколкото знаеше Кей.

Но навярно Артур разполагаше с повече данни.

Претичаха през коридорите, в които на всеки десет метра имаше автоматични прегради. До последната минута Кей се опасяваше, че външният люк ще се окаже блокиран, но изглежда на никого не му беше хрумнало, че някой може да избяга в нищото.

Камерата на шлюза беше малка — можеше да побере максимум трима души в тежки брони. Кей потърси с поглед пулта. Зелен, жълт и червен режим на изход в пространството. Той посегна към червения клавиш.

— Дач, случвало ли се е хора да излизат в хипера? — Томи хвана рамото му със сила, която би счупила костите на булрати.

— Да. Върху обвивката на кораба.

— А отделени от кораба?

— Не знам.

Кей докосна клавиша, който започна да мига тревожно. После посегна към предпазителя.

— Дръж се за мен. Здраво — нареди той.

Пластината на предпазителя потъна в пулта.

Сегментът от външната обвивка на кораба се отвори с лекотата на обикновен прозорец. Режимът на спешно излизане не включваше изпомпване на въздуха. Във вихъра на замръзващите газове двамата излетяха в сивата мъгла.

Нито тъма, нито светлина. Иреалност. Безкрайност от неродени светове. Непространство, неенергия, невреме. Дупка на дървоход в Космоса, през която генераторът на хиперполе носеше миноносеца.

На лицевата преграда на шлема светеха тревожни огънчета. Детекторите възприемаха хиперпространството като вакуум — извънреден режим за бронята, която все пак не беше пълноценен скафандър.

— Кей?

Той не отговори — не беше нужно да се говори в тази сива мъгла извън света.

— Кей, как ще стане това?

Няма паника в гласа, прекрасно. Отдалечаваха се все повече и повече от миноносеца, от острова материя, плуващ между световете. Откъде да знае как ще стане? Може би ще бъдат разкъсани на части и пръснати из пространството на стотици светлинни години…

В светещия процеп на отворения шлюз се появи тъмен силует. Отблъсна се от прага, за да се откъсне от полето на изкуствено привличане на кораба и да полети в нищото.

— Кей…

И сивата мъгла се взриви от искряща чернота.

— Отворен е аварийният шлюз на командната зала.

Някой все още се опитваше да контролира ситуацията. Лемак кимна, надявайки се, че това ще бъде възприето като одобрение. Ето, значи, какъв изход бе намерил Дач…

— Четирийсет секунди до излизането от скока.

— Адмирале…

Лемак се обърна. Капитанът на миноносеца му подаваше пистолет.

— Адмирале, аТан.

Карл Лемак, герой от Тукайския конфликт и връстник на императора, поклати глава.

— Няма да напусна кораба.

— Аз също.

Лемак включи общата транслация. Каза, надявайки се, че гласът му ще остане твърд:

— Към всички, имащи аТан. Заповядвам…

Думите не идваха. Думите се превърнаха в безумие.

— Заповядвам да се възползвате от единствения си шанс. Съобщете в щаба за случилото се.

На три крачки от тях млад офицер поднесе към устата си дулото на пистолета и натисна спусъка. Последва взрив — черепната кутия на можа да издържи натиска на кипящия мозък. Вече съсирваща се пръска кръв удари адмирала в лицето.

— Поемам командването на кораба, капитане — каза Лемак. — Измъкнете се чрез аТан.

— Не съм си платил аТан. Купих си къща на Таури.

Лемак изтри лицето си:

— Скок към красивото бъдеще, капитане?

Нов изстрел. И още един. Прекалено малко спрямо броя хора, имащи аТан.

Трудно е да убиеш себе си.

— Изход.

Леката вибрация на прехода. Мътилката на екрана се смени с обичайната чернота. Само дето през всяка секунда от полета им в Галактиката изминаваха години.

И нечий закъснял изстрел, като салют на човешката нерешителност. Идиот, дали тук все още съществуват компанията „аТан“ и човешката Империя?

— Ремонтната група — в командната зала — нареди Лемак. — Осигурете намаляване на скоростта, дявол да ви вземе!

Какво ли ще чуят, като включат приемниците на имперската честота? Гласове на хора или тишина — реквием за изчезналата раса?

На кого ще са необходими войни отпреди векове в древен кораб?

Кой знае защо, Лемак си помисли, че това ще зависи от Кей, убиеца, излязъл от миноносеца в нищото.

— Проклет да е този свят, в който грешниците вършат работата на светците — прошепна Лемак.

Какъвто и да бе онзи свят — неговият свят, — той стремително потъваше в историята. Както и самият Лемак, превърнал се в легенда, в няколко реда в енциклопедиите…

Адмиралът плачеше, без да забелязва сълзите си.

2

Звездите бяха навсякъде. Блещукащата прах на ядрото на Галактиката, мътните савани на мъглявините, шарките на съзвездия, на които никой никога не бе давал име, тъй като тази точка на Вселената никога не бе имало никой.

Томи и Кей продължаваха да се държат за ръце — уместна предпазливост, като се имаше предвид, че „Серафим“ не бе комплектован с реактивен двигател.

— На какво се надяваше той, Томи?

— Откъде да знам?

— Вашето мислене е сходно, ти успешно разгадаваше постъпките му.

— Преди беше така, Кей. Но аз не съм виждал Бога.

Кислородните ресурси на бронята трябваше да стигнат за пет часа. При Тони, вероятно, малко по-дълго. Кей се притесняваше повече да не би да настъпи прегряване — бронята едва ли можеше да се охлажда ефективно във вакуума.

— Кей, предавателите ни на хипервълни ли работят?

— Не на радиовълни, естествено.

— Ако ги включим на пълна мощност?

Кей обмисля цяла минута въпроса.

— Добра апаратура на разстояние една-две светлинни години би уловила сигнала.

— Тогава какво се чудим?

— Томи, дори някой идиот да реши да ни спасява, ще му трябва време да определи координатите ни, да подготви кораба си, а после — две-три денонощия за полета. Но аз се съмнявам, че в диаметър две светлинни години от нас има хора.

— Но Артур се надяваше на нещо.

— Всеки може да сгреши.

— Дач, ние излязохме невредими от хипера.

Кей се предаде:

— Изведи пулта за управление върху лицевата преграда. После избери работа с предавателя.

Томи бавно вдигна ръка, внимателно докосвайки външната страна на лицевата преграда. Създателите на тежката броня така и не бяха успели да постигнат лесно управление.

— Готово.

— Там трябва да има символ с молба за помощ — протегната нагоре длан. Активирай го — и това е всичко.

— Нищо не чувам!

— Сигналът е на друга честота. Ако има някой наблизо, вече те е чул.

Сейкър навярно веднага би могла да определи шансовете за спасение — нищожно малки. Кей не искаше да пресмята. Последните часове на живота му се оказаха далеч не най-лошите възможни. Без болка и позор, и дори не в самота. А Томи щеше да остане жив — нали имаше аТан. Вероятно вече не се нуждаеше и от опеката на Дач. Ако му провървеше, момчето щеше да се скрие сред жителите на планетата, на която се съживи.

— Кей, ако стане така, че не ни спасят…

— Слушам те.

— Ще се постарая да направя всичко вместо теб.

Безполезно беше да спори.

— Добре. Само че се опитай да намериш Артур.

— Ще го намеря.

Той плуваше сред звездите — телохранителят категория „С“, нереализиралият се лингвист, лейтенантът, който беше „Шарката“. Животът си отиваше — с всяко вдишване, с всяка калория топлина, която бронята не успяваше да отклони. Щеше да се задуши от въздуха, отровен от топлината на собственото му тяло. Във филиалите на „аТан“ щяха да изтрият матрицата на съзнанието му. И стоте килограма плът, заедно със стоте килограма броня, щяха да се превърнат в прах между сияещите звезди.

Имаше ли нещо там, в тъмнината, в която толкова често се бе гмуркал, което да направи така, че той да се пробуди върху студената маса на репликатора? Кей се надяваше, че не. Той беше виновен по всички закони — и измислените от Империята, и установените от него за самия себе си.

Боговете не се подиграват с хората — те просто не ги забелязват. Можеш колкото си искаш да спориш със съдбата, да отхвърляш законите, да презираш мирозданието. Но рано или късно всичко завършва по този начин — безкрайна пустота, студена завивка, лъч в тила. Той беше тръгнал към Бога, за да му зададе един-единствен въпрос — защо? Защо е необходимо да се сътвори свят, където доброто и злото са неразделни, където не можеш да преживееш ден, без да причиниш нова болка? Защо е необходим подарък като „Линията на бляновете“, който щеше да създаде милиарди още по-страшни светове? И къде е тогава справедливостта, щом всеки може да застане на върха на пирамидата, да стане вечен император на собствените си сънища — безмилостен и неуязвим, подобно на Грей, който някога е бил обикновен офицер на ендориански миноносец.

Може и да не се страхуваш от гнева на Бога. Но няма как да не се изплашиш от тишината.

Не стана ясно на кого прошепна следващите си думи Кей — дали на самия себе си, на Томи или на безкрайната тишина наоколо:

— Ако не заслужавам да получа отговора, то и ти не заслужаваш въпросите ми. В какво може да е виновен човек, щом всичко е позволено…

Светът се въртеше около тях, без да благоволи да обяснява или да обвинява. Светът, създаден от мечтите на Шегал, който страшно обичаше приключенията.

— Но ако все пак има нещо… там… аз все пак ще задам въпросите си — произнесе Кей беззвучно.

Избухване. Съвсем наблизо — на стотина метра от тях. Преливане на цветове, породено от разкъсващото се пространство. Отблясък на сивото нищо, през което корабът проникваше в Космоса.

Вцепенен, Дач наблюдаваше как малката яхта се обръща към тях.

3

Движението беше трудно — сервомоторите вече не можеха да помагат на мускулите.

Томи докосна пръв борда. Трябваха им пет минути, за да се доберат до отворения люк, където никой не бързаше да се появява. После юношата издърпа Кей в шлюза, в гравитационното поле на кораба.

Шлюзът беше празен. Сгъстеният въздух съскаше, бързо пълнейки малкото помещение.

— Помогни ми да сваля бронята — каза Кей, застанал на колене. Стоте килограма на безполезното защитно облекло го притискаха към пода. Томи, чиято броня още не беше изхабила ресурсите си, започна да откопчава керамичните пластини.

Кей направи първата крачка предпазливо. Всичко изглеждаше нормално. Въздухът беше прохладен и чист. Свали остатъците от черупката, която му бе служила до самия край. Изправи се, озъртайки се. Най-обикновен шлюз на малка яхта. Прозрачен шкаф, а вътре — нормален скафандър с прикрепен за него бластер. Кей потисна желанието си да вземе оръжието. То или не беше заредено, или бе ненужно.

— Засега не се събличай — подхвърли той на Томи. Приближи се към вътрешната врата на шлюза. Натисна дръжката.

Вратата се отвори.

— По-бързо! Хайде де, по-бързо! — достигна глас до тях.

Кей излезе от шлюза.

Тази яхта беше значително по-малка от стария му катер. Шлюзът водеше право към командната зала, а до него, през отворен люк се виждаше товарния отсек.

В креслото на пилота, с гръб към Кей, седеше мършав човек в екип от трико.

— Хайде де, по-бързо! Какво се мотаете?

Дач се приближи още малко. Мъжът се обърна.

Абсолютно непознато лице. Или много млад, или преминал през аТан. Усмивка, сякаш залепена за полуотворената уста.

— Погледнете само! Вие сте моят свидетел! — пилотът тикна пръст в навигационния дисплей. Кей бавно прехвърли поглед върху него.

Идеалният курс.

Време за достигане — нула. Износване на двигателя — нула.

Яхтата беше изминала две светлинни години мигновено.

— Трябва да подпишем протокол — бързо каза пилотът. — Непременно. Такова нещо не е случвало досега, нали?

— Не, не се е случвало.

— Почакайте, само момент. — Пилотът скочи, засуети се из тясното пространство на командната зала, от време на време поглеждайки дисплея, сякаш се боеше, че цифрите ще се променят. Отвори шкафчето над сгъваемата масичка — вътре се търкаляха в безпорядък електронни платки, няколко книги, бутилки бира, книжа. Извади няколко листа и писалка. Отново се хвърли към Кей и с недоумение изгледа влезлия Томи — той все още беше в броня. Застана на колене до пулта, слагайки листата върху изтегления панел на планетарните двигатели.

— Ето! Сега трябва само да измисля как да го формулирам…

— Благодарим ви — каза Кей.

Мъжът заразмахва ръце:

— Чакайте, после…

Дач го наблюдава минута как бързо пише и от време на време захапва нещастната писалка. После кимна на Томи:

— Ела да ти помогна да се съблечеш.

— Момче, ти пълнолетен ли си? — попита пилотът, без да вдига поглед от хартията.

— Вероятно. — Томи прибра преградката на шлема и седна пред Кей, който започна да маха раменните плочи на бронята.

— Аха, още по-добре… двама свидетели.

Юношата погледна въпросително Кей.

— Дошъл е при нас по идеалния курс — каза Дач. — Ето, нататък и сам ще се справиш.

— Имам резачка — каза пилотът.

— За какво?

— Шегичка — мъжът вдигна глава. — Мейдж Кузнецоф.

— Кей Дач.

Колкото и да е странно, името не предизвика никаква реакция.

— Кей Дач и…

— Томи.

— Томи Дач… нали?

— Нещо такова — каза Томи, измъквайки се от бронята.

— Претърпели злополука. Какво се е случило с вас?

— Паднахме през прозореца.

Кузнецоф примига и погледна Дач.

— Също шегичка. Мейдж, имаш ли коняк?

Пилотът потърка чело и с явно съжаление сложи настрана полуизписания лист.

— Имам, разбира се. Не сте ранени, нали?

— Не.

— Сега… — Мейдж замислено огледа командната каюта. — Къде беше коняка… Ама помислете си само — идеалният курс!

Мейдж Кузнецоф не беше професионален пилот. Работеше в някаква голяма банка на Рух и очевидно не беше от нисшите служители, след като имаше собствена яхта и време за планетарен туризъм. Кей никога не беше смятал полетите над безжизнени мъртви светове за весел отдих, но сега подобно развлечение му бе спасило живота.

Той така и не разбра повярвал ли е Мейдж на техния разказ за взривил се катер, загинали приятели и други беди. Достатъчно бе да се видят силовите брони, облечени върху затворнически дрехи, за да се разбере всичко — или почти всичко.

Но Кузнецоф така и не каза нищо. Навярно той беше от онзи тип хора, които не признаваха никаква власт и смятаха, че е въпрос на чест да й пречат. На Кей му се струваше, че това рано или късно ще навлече на банкера сериозни неприятности, но не беше в добра позиция да дава полезни съвети.

Дач се държа максимално благодарно — поне не уби пилота и не превзе яхтата. Впрочем от това нямаше нужда — Мейдж охотно се съгласи да ги закара на Граал, една от най-близките планети на Империята. Със съзаклятническа усмивка избра курс, вече не идеалния, но доста сполучлив. Единайсет часа полет — Кей се изхитри дори да не заспи, затова пък чу доста интересни неща за Рух (където някога бе прекарал половин година в обществено полезен труд) и за банковото дело, на което не се бе доверявал никога.

4

Кей пристигна за първи път по нормалния начин на Граал. Не през стерилната белота на „аТанските“ корпуси, а през космодрума, който вероятно бе от най-ниското равнище по приетата в Империята класификация.

Беше нощ и Мейдж управляваше яхтата по показанията на уредите. Не се справяше зле, макар на Кей от време на време да му се искаше да поеме управлението. Сребристото сияние на пропуснатото през фотоумножителите изображение бе превърнало малкия космодрум в нещо средно между грижливо изработен макет и детска играчка.

Тук нямаше гравитатори за принудително кацане, каквито използваха големите лайнери. Те не биха и могли да се приземят на двете бетонни площадки, с които космодрумът несъмнено се гордееше. Едната от тях сега бе заета от стар контейнеровоз със странното име „Славни дни“. Навярно ставаше въпрос за миналото на ветерана. Другата беше празна, но яхтата бе насочена да кацне на „малката площадка“. Кей подозираше, че тя по съвместителство изпълнява ролята и на местно летище. Яхтата кацна сред флаери и няколко товарни самолета, за които нямаше място в хангарите. Минута след приземяването един от самолетите се засили към пътеката за излитане, минавайки пред самия нос на яхтата. После пилотът направи специална обиколка, за да се полюбуват гостите на чудното местенце.

— Бррр! — раменете на Мейдж потрепнаха. — Момчета, сигурни ли сте, че точно тук имате работа?

— За съжаление. — Кей тръгна към шлюза. Погледна въпросително Кузнецоф, той кимна.

Въздухът беше влажен и чист. За изминалите години на Граал така и не се беше появила повече или по-малко внушителна индустрия. Над космодрума висеше тишина, отдалечаващото се бучене на излетелия самолет само я подчертаваше.

— Прохладно е — каза Мейдж. — Слушай, някъде имам едно старо яке. Ще го вземеш ли?

Кей погледна косо Томи. Попита:

— Ще стане ли на момчето?

— Ще му стане, ще му стане…

Кузнецоф изчезна за секунда, порови се в товарния отсек, ругаейки тихо. Появи се със сиво яке от плътна тъкан и го подаде на Томи. Кей искаше да изкаже съмнение относно старостта на дрехата, но си замълча.

— Благодаря — каза Томи, намъквайки якето. — Ха, дори е стилно…

— Сивото винаги е на мода — потвърди Мейдж, сияещ. — Дач, ако искате, да ви дам малко пари назаем?

— Не бива, Мейдж — Кей се усмихна на банкера. — Така ще се разорите.

— А! — Кузнецоф махна с ръка. — Идеалният курс е такъв спомен, че си струва загубите.

— Приятна почивка. Ще останете ли тук?

— Само за да заредя.

— Всичко хубаво — каза Кей.

Слязоха по късата стълбичка. Започна да пръска дъждец, сякаш направил кратка почивка по време на кацането. Към яхтата се приближаваше кола на сервизната служба. Тукашното обслужване не се отличаваше с особена бързина. Вероятно персоналът беше любопитен кой и по каква причина е попаднал на Граал.

— Ако знаеш какъв вид имаш! — каза Томи, пъхайки ръце в джобовете. — Ха! Кей, в джоба има кредитна карта. Сигурно Мейдж я е забравил…

— Не я е забравил, а я е сложил. Хайде, да вървим.

— Име?

— Дейвид Копърфийлд.

— С „ф“ или „в“?

— С „ф“.

Белокосият чиновник в протрита униформа старателно въведе името в регистрационния компютър.

— А вашето?

— Оливър Туист — отговори Кей вместо Томи.

— Оливър… — чиновникът смръщи чело. Някакви отдавнашни спомени явно го смутиха. — Извинявайте, мога ли да видя документите ви?

— Не.

— Защо?

— Ние сме привърженици на култа на анонимниците. Вярата ни забранява всякакви фотографии, така че нямаме документи.

Човекът се поколеба.

— Дори имената ни са взети от древни книги. Вероятно сте чели класическите романи на средновековния писател Дикенс?

— А… да.

— Ето откъде са взети имената ни — Копърфийлд и Туист.

Чиновникът кимна успокоен:

— По работа ли сте при нас?

— На екскурзия. Пътешестваме из Галактиката на автостоп.

— Добре дошли на Граал. — Чиновникът натисна някакъв бутон и преградката пред регистрационната стая се отвори. — Надявам се, че тук ще ви хареса.

— Несъмнено.

Преминаха в чакалнята. Тя бе празна, както и следваше да се очаква. Витрините на безмитните магазини леко светеха, демонстрирайки не особено големия си асортимент от стоки, полузабравени в голяма част от Империята. Почти навсякъде зад стъклата бяха застинали с разперени манипулатори обикновени търговски автомати. Човешкият труд вече ставаше неизгоден тук — малък знак за „цивилизованост“ на планетата. Нито продавачи, нито купувачи. Само в далечния ъгъл имаше група хора — или очакващи кацането на следващия самолет, или просто бездомници, намерили подслон за дъждовната нощ. Те с любопитство гледаха неочаквано появилите се пришълци.

Кей спря и се огледа.

— Искаш ли да се преоблечеш? — попита го Томи.

— Не… впрочем, прав си.

Кей премина покрай няколко витрини, предизвиквайки в търговските автомати признаци на живот. Включи се рекламното пано, зазвуча музика, над детектора за кредитни карти замига зелена светлина.

Кей се спря при витрината, зад която седеше младо момиче с книга в ръка. Тя се откъсна от четенето и се усмихна.

— Знаете ли, при нас е малко по-скъпо, отколкото при автоматите.

— Досещам се. Трябва ми хубав шлифер.

Момичето замислено погледна витрината си.

— Едва ли ще ви хареса това, което наричаме „галактическа мода“. Какво ще кажете за този?

Кей облече тънкия бежов шлифер с проста кройка. Погледна въпросително момичето.

— Много ви отива, но е малко големичък. Сега ще погледна…

— Няма нужда. Търгувате ли с оръжие?

Момичето мълчеше, гледайки изучаващо Кей. После прехвърли поглед върху Томи.

— Нямаме лиценз.

— Не съм ви питал за лиценз.

— Мога да ви отстъпя своя „Конвой“.

Кей тихо се засмя. Забелязвайки обърканата усмивка, каза:

— С тази играчка имаме стара любов. Благодаря. Ще го взема.

В кредитната картичка, „забравена“ от Мейдж Кузнецоф в джоба, имаше достатъчно пари, за да плати.

Девойката извади от чантичката си „Конвоя“, демонстрира през стъклото, че индикаторът на заряда е на максимум, извади пълнителя, опакова го заедно с пистолета и подаде пакета на Кей.

— Благодаря ви — каза той, стискайки пакета под мишница. — Да вървим, Томи.

В стъкленото фоайе на космодрума, последното светло място преди дъждовната тъма, вонеше на евтини наркотици. Тримата младежи, пушещи до полуотворената врата, прекъснаха разговора си при появата им.

Дач бавно разгърна шлифера, отвори пакета, зареди „Конвоя“ и го пусна в джоба си.

— Виждал ли си как кипи дъждът от лазерния лъч? Красиво е.

Излязоха от сградата. Кей сложи ръка върху рамото на юношата и тихо се засмя.

— Какво има?

— Помниш ли как те намерих на Каилис? Беше в една подобна нощ.

— Глупак. — Томи спря, слагайки си качулката. — Едва не умрях от страх.

— Стига, много добре се държа. — Кей мушна ръце в джобовете и се огледа. Приличаше на хищна птица, търсеща плячка. — Нищо не е случайно, Томи. На света няма съвпадения. След идеалния курс вярвам в това.

— За какво говориш?

— Нощта, Томи. Нощта и дъжда. Ще отидем ли да си вземем флаер?

— Не, ще продължим водното лечение… — почти злобно отговори юношата. Закрачиха по мокрия асфалт покрай стъклените стени на космодрума.

— Кой знае защо ми се струва, че сега всичко ще бъде наред — продължи Кей. — Че ще мога да задам въпроса си, какъвто и да е отговорът.

— И откъде този оптимизъм?

— Познай от три пъти.

— Нощта и дъжда?

Над площадката за флаери беше включено слабо отразяващо поле — още един щрих, характерен за упорито развиваща се планета. Струите дъжд, искрящи в светлината на фенерите, променяха посоката си и се стичаха към земята, следвайки очертанията на купола. Човешката фигура, седнала на високата метър и половина бетонна ограда, изглеждаше безплътна и като нарисувана през трепкащата водна завеса.

— Нощ и дъжд — като ехо повтори Кей, пристъпвайки през водната завеса.

Артур Къртис вдигна очи от преносимата електронна игра, лежаща върху коленете му. Усмихна се — плахо и смутено, като направило беля дете.

— Ако знаеш как ми е омръзнала тази възраст, Кей!

Кей Дач, който мразеше децата, кимна. Приближи се към оградата.

— Ще ме хванеш ли?

— Да съм те изпускал някога?

Артур скочи. Притисна лице към рамото на Кей.

— Ако искаш, поплачи си — прошепна Кей.

Къртис-младши поклати глава. Отговори — тихо, за да не чуе застаналият на две крачки от него Томи:

— Не ме изоставяй. Че ще полудея. Честно.

5

Томи пиеше чай и си вземаше бонбони от кутията с онова делово безразличие, което никога няма да е достъпно за децата. На Кей и Артур сега не им беше до ядене.

Седяха на дивана, заемащ цялата стена на стаята в полупразния хотел на космодрума. Артур си беше качил краката горе, Кей бе полуобърнат към него. Томи слушаше разговора им, но не се включваше в него.

Двамата имаха да си кажат много неща.

— Все пак се надявах да минем без това. — Артур горчиво се огледа. — Сигурен бях, че ще ни намерят.

— Защо?

— Тръгнал си към Граал. Вече си бил там веднъж — независимо от всичко беше длъжен да се добереш дотам отново.

Кей само поклати глава в отговор на този аргумент.

— Когато човек попадне в потока на събитията, променящи цялата Вселена, няма място за случайности.

— Аз ли съм попаднал?

— Ти. Аз. Томи.

Юношата се усмихна, чувайки името си, и си наля нова чаша.

— Добре. Да допуснем — Кей погледна бързо и тревожно Томи. — Но ако е така, престани да се измъчваш. Ти отново си със стария недостатък, но нали това също е по волята на съдбата?

— И съдбата умее да отмъщава.

— За какво?

— За Мухаммади.

Кей прекара длан по лицето му, сякаш махаше паяжина.

— Забрави я.

— Как? Аз я намерих, за да си отмъстя… и не можах да я убия. Това…

— Млъкни. — Дланта на Кей плесна Артур по устните. — Край. Темата е приключена.

— Кей, аТанът лекува само тялото — за пръв път се намеси в разговора Томи. — Душата му е неподвластна.

Артур погледна Томи и каза сериозно:

— Благодаря, братко.

— С душата ще се заемем ние. Ако се наложи. — Кей сложи ръка върху рамото на Артур. — Може би ни стига за днес? Три часа е. Искам да поспя известно време.

— Аз също — Артур кимна. — Чаках ви повече от денонощие, а спах само два часа.

— А на мен ми е интересно как мина аТанът ти — невъзмутимо каза Томи.

— Както обикновено — гласът на Артур не потрепна. — Синът на ендориански търговец Артур Овалд отново се появи на бял свят. Не се потрудих да сменя името си в договора с „аТан“, а на Къртис-старши му беше все едно.

— Така. — Кей се изправи. — С ваше разрешение се усамотявам в леглото. А вие, ако искате, си говорете до сутринта.

Заспа бързо — под звуците на тихия разговор в съседната стая. Говореше главно Томи — и Кей се радваше на това.

Три часа сън са недостатъчни, за да си починеш, но стигат да залъжеш умората. Кей премина безшумно през стаята, където едно до друго спяха момчетата. Взе леден душ, върна се и постоя минута, гледайки лицето на Артур.

Подпухнали клепачи — доказателство за нощните сълзи, които той не беше чул.

Пръсти, впили се в ръба на възглавницата.

Болка и страх.

…аТанът лекува само тялото.

Кей се приближи до информационния терминал, свързан с мрежата на хотела. Тя беше простичка и не особено дружелюбна за незапознатите с Граал туристи, но след половин час Дач се добра до архива на централната болница на планетата. След още шест минути получи достъп до файловете на приюта към църквата на Единната воля.

И едва след това се приближи до дивана и разтърси двамата Къртис за раменете.

— Какво има? — промърмори Томи.

— Ставай. Трябва да се обръснеш — Кей с лекота го измъкна от завивките. — По-живо.

— А аз защо да ставам? — Артур леко отвори едното си око.

— За да си измиеш ушите. По-бързо. Посещенията на безнадеждно болни са разрешени от сутринта до обед, а ние трябва да наемем и кола.

— Какви болни?

— Безнадеждно. — След Томи Кей измъкна от леглото и Артур. Помъкна го към екрана и го свали в креслото.

С широко отворени очи Артур гледаше снимката на Изабела Кал.

* * *

— Сигурен ли си? — попита Томи. Той явно нервничеше и Кей ободряващо му се усмихна.

— Да. А ти сигурен ли си?

— Повече от сигурен. Не съм имал щастието да познавам тази дама и не мечтая да я видя.

— Тогава ни изчакай.

— Кей! — Томи го погледна умолително. — Пожали Артур! Това е жестоко!

— Времето на жалостта е свършило преди да се родим, Томи.

Дач излезе от джипа. Историята се повтаряше — те не можаха да вземат флаер под наем и отново им предстоеше преход пеша през Злата земя.

Но преди това, което ги очакваше — независимо дали бе Бог, дявол или засада на СИБ, — Кей трябваше да отведе Артур на среща с миналото.

С миналото, измъчващо се в тази голяма, подобна на стара теранска крепост сграда.

Момчето вече стоеше пред грубата каменна арка на входа. Той беше толкова трогателно малък и беззащитен пред грамадата от сив гранит, че сърцето на Кей се сви.

Нелепост. Всичко това са сантименталности без никакво основание.

Артур Къртис бе на двайсет години.

Толкова далеч от невинността и чистотата, колкото и Кей.

Но Дач все пак постоя няколко секунди, гледайки обърканата детска фигура, преди да се доближи до нея.

— Хайде…

Всеки е на толкова години, на колкото е. Ти никога не си бил дете — Артур още не е станал възрастен.

Леко учудената жена в бялата туника на милосърдна сестра им издаде пропуск. Посещенията не се забраняваха на никого — църквата смяташе всеки вид общуване за благо. Но жената все пак попита:

— Тази жена пада ли се някаква на момчето?

— Никаква. Но той трябва да се убеди в това — учтиво отговори Кей.

…На Граал така и не бяха узнали името на Кал. Просто възкръснала безумна жена, пред която беше безсилен целият медицински арсенал: „аТан“ пазеше своите тайни. Кал бе зачислена в документите на приюта под красивото и условно руско име Любов.

Кей се съгласи, че в това има някаква, макар и извратена логика.

Когато се приближиха до стаята, чийто номер беше посочен в пропуска, Дач усети, че притисналият се към него Артур трепери.

— Кей!

Той погледна момчето.

— Не бива! Не мога!

— Ако не беше механистката, нямаше да те доведа тук. Да вървим.

Кей побутна Артур и двамата влязоха в стаята. Болногледачката, която плетеше нещо в ъгъла, им кимна. Тя се беше нагледала на всякакви посетители — и на такива, които бързаха с пакет плодове за болните, за да изкупят собствените си смъртни грехове, и на такива, които с ненаситно любопитство наблюдаваха настъпващата смърт.

Но тези посетители не попадаха в обичайните категории.

— Ще я познаеш ли? — попита Кей.

Погледът на Артур обикаля жените няколко секунди. Болните в стаята бяха шест — грижливо облечени, умити, сресани, наредени пред видеоекран, на който нарисувани зайчета гонеха из гората нарисуван вълк.

После пръстите му се впиха в дланта на Кей.

— Не успя веднага, нали? — попита Кей. — Това е първият урок, момче. Лицата на миналото са изтрити. Разпознаваме ги веднага само в сънищата.

Той се приближи до застиналата върху креслото си Изабела Кал, почти насила мъкнейки със себе си Артур. Лицето на Кал не се промени. Тя продължаваше да следи с любопитство на животно подскачащите по екрана фигурки.

— Кал, това съм аз — тихо каза Кей. — А това е Артур Къртис. Познаваш ли ни?

Кал гледаше в екрана.

— Вторият урок — строго продължи Кей. — Миналото е безвредно за нас. Но ако много се стараем, можем да го съживим. Да му дадем ново тяло и нова душа.

Той хвана Изабела за ръката — все още нежна и фина, непроменена за изминалите четири години.

И поднесе ръката й към лицето на Артур. Получи се нещо средно между ласка и удар.

Момчето извика.

Още едно меко побутване.

Този път Артур не издаде нито звук.

— Трети урок. Миналото може да ни удари — ако ние самите искаме това. И можем да свикнем с болката, дори да я обикнем.

Дач се премести, закривайки екрана за Кал. Жената не помръдна.

— Четвърто, най-важното. Миналото е мъртво. Няма минало. Във властта ни е да го убием завинаги, или просто да му обърнем гръб, или да му вдъхнем живот. Какво избираш, момче?

Разтревожената болногледачка остави недоплетения шал и се приближи към тях.

— Кое избираш?

— Да се обърна и да си тръгна. — Артур вдигна поглед към Кей.

— Сигурен ли си?

Момчето кимна безмълвно.

— Тя се казваше Изабела Кал — уведоми Кей болногледачката и излезе заедно с Артур. Момчето бавно се приближи до тесния прозорец. Погледна джипа, паркиран до оградата.

— Имената на миналото могат да се върнат. Можем да си го спомним. Важното е да не го съживяваме.

— Кей — Артур изглеждаше напрегнат, — а ако бях отговорил по друг начин?

— Все едно, бих се сражавал, за да те защитя.

— Защо? Аз също съм минало.

— Ти си жив, Арти. И повече няма да те дам на смъртта.

— Кей, защо ме обичаш?

Дач си помисли, че никой никога не е знаел отговора на този въпрос — независимо дали ставаше дума за хора или за други раси, мъже и жени, възрастни и деца. Но все пак отговори, защото тишината и мълчанието също бяха част от миналото.

— Защото ти ме научи да обичам.

— Тръгваме ли? — попита Артур след кратка пауза.

— Тръгваме.

Спуснаха се бързо по стълбите, вече без да разговарят. Не беше необходимо.

А миналото можеше да си умира и без тяхно участие.

6

Някога Грей се бе вбесявал от статуса на Горра. Планетата, на която фамилията се бе настанила почти официално, му изглеждаше като заплюване в лицето на властта и закона — в неговото лице. Но той вече трикратно беше „пречиствал“ Империята от мафията и тя три пъти се беше възраждала отново. Както разкъсаният на десет ендориански пясъчен паяк се превръщаше в десет паяка, така и фамилията се разцепваше на планетарни банди и групировки след ударите на СИБ. Минаваше време и отново се появяваше обединяващ център. Грей неведнъж си бе задавал въпроса защо е толкова трудно да се предпази Империята от разпадане и е невъзможно да се раздроби злото?

Сега Грей вече не воюваше с пясъчни паяци. Фамилията си въртеше бизнеса — този, който бе на границата на закона и онзи, който прекрачваше тази граница. Наркотици, които не влизаха в разрешения от лекарите списък, порнографски бизнес с участието на малолетни и чужди раси, поръчкови убийства и съмнителни атракции от типа на „Сам вкъщи с убиец“. Понякога фамилията нямаше нищо против да се занимава и с легални дейности, като препродаване на планети, търгуване с оръжия за масово унищожение и промишлен шпионаж.

Но тя си знаеше… научила се бе да си знае мястото. В неин интерес беше световете в Империята да са стабилни — за да не пресеква потокът от търсачи на забранени удоволствия. Заинтересована беше не от изтребваща всичко и всички гражданска война, а от тихата надпревара във въоръжаването. Докато скованата от имперските закони СИБ с години се опитваше да доведе на власт умерените политици на Инцедиос, фамилията потуши една гражданска война за два месеца. Жестоко и ефективно: чрез серия от терористични актове и мощно наливане на пари, вече започнали да носят печалба.

Тук, на Горра, беше главата на паяка. На императора му се налагаше да общува с Майката на фамилията веднъж месечно, а понякога и по-често. И все пак, когато Грей стъпи на стълбичката на совалката, той за пореден път почувства горчивина при вида на застаряващата жена до лорд-канцлера на Горра.

По дяволите… да се смени планетарен управник бе значително по-лесно.

Той прие цветята — терански и тукашен ендемичен вид — от дотичалите при него момиченца. Доста хубавички и напомнящи му за Лара — тук явно възнамеряваха да зарадват императора.

— Би трябвало да сте на училище — изрече сухо Грей, насочвайки се към лорд-канцлера.

Едва по средата на пътя император Грей осъзна, че е забравил за една малка подробност.

Забравил беше да се преклони ничком.

Сред гробна тишина Грей се приближи до лорд-канцлера, чието лице изразяваше цяла гама от чувства — от страх до недоумение.

— Реших да променя ритуала — каза императорът. Чувстваше се безкрайно, немислимо стар. Ходещо знаме.

— Как сте със здравето, императоре? — попита Майката на фамилията. С известно усилие Грей си спомни нейното име и произхода й. Лика Сейкър от Втората планета на Шедар. Както и Кей Дач, който се бе опитал да го убие…

Това нямаше значение… Не, напротив, беше доста удобно…

— Благодаря — Грей се обърна към лорд-канцлера. — Нека да приключим с фалшивите церемонии, а? Всеки момент ще пристигне Ван Къртис, можете да организирате тържествено посрещане за него. А вас, Сейкър, ще ви помоля да дойдете при мен след два часа. Имате ли официален статус на Горра?

— Аз съм министър на културата — съобщи Майката на фамилията.

— Чудесно. Значи можете да се подписвате.

Къртис Ван Къртис прояви към тържественото посрещане не по-голям интерес от императора. Когато кортежът преминаваше през планинската клисура, покрай знаменитите псевдокристални друзи, едно от шестте чудеса на Галактиката, той дори не обърна глава.

Никога от времето на Смутната война насам Къртис Ван Къртис не се бе страхувал толкова много.

Резиденцията на лорд-канцлера, получила сега статус на временен дворец на императора, се намираше в центъра на столицата. Огледални фасети, прегънати под остри ъгли — формата на резиденцията се бе превърнала в символ на Горра.

Къртис беше готов за дълго чакане — нещо традиционно при срещите му с императора. Когато му съобщиха, че Грей ще го приеме незабавно, страхът му само се усили. Крачейки по анфиладата на залите, където едната стена задължително беше стъклена, Къртис опипваше с език малката капсула, закрепена за венеца му. Единствената отрова, която бактериите-симбионти не бяха в състояние да разградят, последна вратичка, която си бе оставил за подобни случаи, тъй като така и не успя да усвои техниката „джен“. Това пътуване на границата между живота и смъртта и насилието върху собствените му тяло и разум — задължителни условия при тренировките, — се бяха оказали неприемливи за него.

Императорът не беше сам. Пред него бе застанал в стойка мирно холограмен фантом — изображение на едър мъж в униформата на клинч-командор. Фантомът блещукаше, от време на време губейки яркостта си, движенията му бяха накъсани — връзката беше на голямо разстояние и се излъчваше от зле приспособена за церемонията военна апаратура.

— Хвани го жив — уморено каза императорът. — И… — той погледна косо Къртис — онези двамата — също. Непременно живи. Това е заповед. После се свържи с двореца.

Клинч-командорът кимна:

— Да, мой императоре. Корабите на ескадрата ще продължат да претърсват Космоса. Но шансовете са много малки. Мен ме намериха по чудо. Престъпниците или са загинали, или са прибрани от друг кораб.

— Какво предлагаш?

— Ще взема един от крайцерите и десантен транспорт и ще тръгна за Граал. Те бяха потеглили натам, императоре.

Грей беззвучно прехапа устни:

— Да. Тръгвай, Шегал. И помни — живи!

Изображението на клинч-командора изчезна. С вяло махане на ръката Грей предложи на Къртис да седне. Самият той се отпусна в креслото, разположено до прозрачната стена. Може би беше случайно, но сега Къртис не виждаше лицето му.

— Какво ви свързва с Граал, Къртис?

Господарят на „аТан“ докосна с език дребната капсула. Това сякаш му даде смелост.

— Там е източникът на моята сила, Грей.

— А именно?

— Бог.

Императорът мълча много дълго. После заговори, а в гласа му се долавяше любопитство.

— Значи всичко казано от Кей на разпитите е истина? Ти си получил достъп до божествени възможности… И си построил „Линията на бляновете“, за да унищожиш Империята?

— Да.

— А Дач се е опитал да ме убие, само за да те усмири?

— Да.

— Кой тогава е престъпникът и кой е бил съгласен да загине за Империята?

— Не знам, мой императоре. Но Дач е просто убиец. Маниак.

— Има много места по света, Къртис, където трябва да има убийци… А ти не изглеждаш смутен или объркан.

— Знаех какво ще ме питате. Знаех, че всичко ви е известно.

— Интересно… Аха, онези, които успяха да се измъкнат от миноносеца на Лемак… вечна му памет. Изглежда тайната не се пази толкова строго в „аТан“?

— Мой императоре, никой не е гледал паметта им. Те бяха много възбудени и бъбриви. Само ми предадоха разказите им.

— Така. Оправдан… по даденото обвинение. — Грей сухо се разсмя. — Позволено ли ще бъде на императора да попита верния си слуга защо твоят син предложи помощта си на Лемак?

— По мой съвет — за да унищожи Кей, — Къртис вече бе преминал прага на страха, оставаше само потискаща празнина. — Дач не трябваше да разкаже истината.

— И така, ти си виновен в заговор против Империята.

— Да.

— Станал си смел, Къртис. На какво се дължи това?

— Нямам какво повече да губя, Грей. — Къртис с усилие откъсна поглед от тъмния силует и погледна над него в бялата облачна пелена. — „Линията на бляновете“ не предизвика интерес. Моите аналитици смятат, че това не е временно явление, а устойчиво обществено отношение.

— Бляновете са път само в една посока, Къртис.

— Да. Всички познават преминали аТан, всички вярват в безсмъртието. „Линията на бляновете“ е за онези, които не вярват в нищо. От Империята си отива само боклукът. Ти победи.

— Нима?

— Ти победи — повтори Къртис. — Само едно те моля, кажи откъде си дошъл? Какъв беше светът, където ти получи своята „Линия на бляновете“?

— Правиш същата грешка като Дач. Не съм получавал никаква „Линия на бляновете“.

— Твоят произход е неизвестен и аз знам, че документите…

— Роден съм на Ендория. Да, гибелта на семейството ми при нападението на алкарисианите е лъжа. Родителите ми бяха наркомани, застреляли са ги при опит за грабеж. Влязох във флота под чуждо име. А после… императорът не може да има такива родители.

Грей направи пауза.

— Излязох от мръсотията, Къртис. Но това си беше наша мръсотия.

Къртис беше онемял.

— Няма за какво да те лъжа — тихо изрече императорът. — Знаеш ли, бихме могли да станем приятели, ако нещата се бяха стекли по друг начин. Но аз притежавах властта, а ти безсмъртието и глупавата вяра, че аз, победителят в предишното състезание, съм твой неуязвим конкурент.

— Императоре, но кой тогава…

— Не знам, Къртис. И никога няма да научим това. Той би могъл да е изживял живота си и да е умрял, а може и сега да вкусва плодовете от своя аТан. Не знам. Би могъл да стане император, ако го искаше. Но вероятно всеки си има различни блянове.

— Императоре…

— Ти си виновен за заговора. Твоят син е помогнал за бягството на престъпниците, единият от които също ти е син. Не са ли твърде много неприятностите, причинени от рода Къртис? Толкова си приличате един с друг.

— Нямам син — каза Къртис.

— Добро начало. Продължавай. Какво струва дребното престъпление в сравнение с измяната?

— Теранският парламент одобри молбата ми за отказване от роднинска връзка. Не продължих аТана на Артур. Той оживя на Граал, търсете го там, императоре. — Къртис облиза пресъхналите си устни. — Аз… аз съм ви верен, императоре.

— Ти все пак си просто страхливец — в гласа на Грей се долови отвращение. — А ако реша да го подложа на многократна смърт?

— Ще бъде възкресен толкова пъти, колкото е необходимо.

Император Грей скри лице в дланите си. Произнесе приглушено:

— Знаеш ли, Кей Дач ми направи добра услуга. Психопречупването му беше неуспешно — и той като теб вярваше, че съм пришълец от друга реалност. Но затова пък разбрах колко стар съм и от колко отдавна се въртя в кръг. Няма да е зле и ти да си попромиеш мозъка, Къртис.

— Както пожелае императорът.

— Ако не беше поведението на Артур, щях да реша, че страхът ти е генетичен. Добре. Ти си ми нужен, Къртис.

Господарят на живота и смъртта беше в много по-голяма степен учуден, отколкото зарадван.

— Променям завещанието си, Къртис. Предстои ти да бъдеш свидетел — един от тримата необходими.

Къртис кимна, само в очите му остана недоизказан въпрос.

— А после си тръгвай — каза Грей. — Ти си безсмъртието. Не знам дали е добро или лошо, но няма да ти търся заместник.

7

Лейтенантът от вътрешната охрана влезе бързо и безшумно. Повикването можеше да се окаже случайно — може би задрямалият император бе докоснал без да иска звънеца за повикване.

— Ела тук — гласът на Грей идваше от дълбокото кресло, разположено до прозореца. Императорът гледаше залеза. Лицето му се стори на лейтенанта доста спокойно… ужасно спокойно.

— Ти си добро момче — тихо изрече Грей. Очите на лейтенанта се присвиха — той прекалено добре разбираше, че в устата на Грей този комплимент можеше да е двусмислен. — Какво е за теб императорът, момче?

— Знаме на Империята. Символ.

— Правилно. Ти ми помогна на Таури. Имаш талант. Знаеш ли, че днес промених завещанието си?

— Да, императоре.

— Неслучайно избрах тези свидетели. „Господарят на живота и смъртта“ Къртис, патриархът, гражданката Сейкър. Те притежават власт и интереси. Длъжни са да изпълнят моята воля. Също и ти. На колко години си, момче?

— На четирийсет и две, императоре.

— Прекрасна кариера. Само че… кажи ми честно — на кого си протеже?

— На никого, императоре.

— Не ме лъжи. Откъде си?

— От Хааран.

Императорът бързо вдигна глава — с такова смайване, каквото рядко бе изпитвал.

— В документите е посочен Инцедиос. Но аз няма да ви лъжа, императоре.

— Как оцеля?

Лейтенантът сви рамене:

— Просто ни провървя. Корабите от джексъновата фондация търсеха оцелели и се натъкнаха на нас.

— Но защо си оцелял?

— Не всички изпълняваха заповедите, императоре. Бях дете и ни държаха в едно училище почти три денонощия. После казаха, че ни пускат вкъщи. Аз излязох… беше нощ. Стори ми се, че чух нещо и се обърнах. Един от онези, които ни казаха да си ходим вкъщи, стоеше отзад с винтовка. Целеше се в мен.

Лейтенантът замълча и Грей кимна — отчасти ободряващо, отчасти подканващо.

— Казах нещо, някаква глупост от рода на „Не бива!“ Разбрах всичко и вече не вярвах в нищо… подмокрих се. Този човек с винтовката… в очите му имаше смърт. Но той все не стреляше и не стреляше. А онзи, който ме водеше, с меко лице и добри очи, ме хвана за рамото и извика: „Застреляй пикльото!“

Лейтенантът отново замълча.

— Все пак те пуснаха? Онзи с винтовката?

— Да. Пусна ме. Но първо стреля в младежа, който ме държеше. Пита ме как се казвам, нареди ми да чакам и тръгна към училището.

— Извинявай, как се казващ?

— Джейк.

— Разказвай нататък, Джейк. Искам да те разбера.

— По-нататък няма нищо интересно, императоре. Все пак избягах, но у дома нямаше никой. Върнах се в училището — нямаше къде другаде да отида. Оказа се, че онзи мъж е застрелял всичките войници. Нареди ни да се държим заедно, да се крием, да се надяваме на спасение, но никога да не казваме откъде сме и как сме оцелели. После си отиде. Не знам как са постъпили останалите, но аз си мълчах. Бих искал да го видя отново… макар и да е глупаво. Просто за да му кажа, че съм мълчал.

— Момче… Джейк… — безсмъртният император сега говореше едва чуто. — Защо не ме уби? Ти си от Хааран… убита от мен.

Лейтенантът погледна императора — отпуснатото му тяло в широкото кресло.

— Исках. Заради това постъпих в СИБ. Не се спирах пред нищо, само и само да вляза в охраната ви.

— Е, и?

— Може да се мрази човек, императоре. Човек, но не и символ. Никога не ви видях щастлив. Вие носите ада в себе си — през целия си живот. Може би това е разплата за Хааран?

— За Хааран, Шедар… за върха. — Императорът с усилие се изправи от креслото. — Ти имаш талант, момче. Браво на теб. Направи последна услуга на своето знаме — измъкни го от двореца. Така, че никой да не забележи — нито приятелите, нито враговете.

Лейтенантът мълчеше.

— Ще можеш, знам. И не се бой, че се измъквам от разплатата, това не е толкова лесно. Помогни ми, Джейк.

— Империята се нуждае от знаме.

— Ще има знаме. Работата не е в цвета на знамето, момче… важното е да го има. Когато другият заеме моето място, разкажи му своята история. Той е длъжен да те разбере. И кажи, че те препоръчвам най-горещо.

— Кой ще повярва на такива думи, императоре?

— Той ще повярва.

Мракът в небето над Граал се разпръсна трикратно. На орбита се появиха крайцер, способен да превърне цялата планета в купчина мъртва сгурия, голям десантен кораб, който би извършил същата операция значително по-деликатно, и новият щабен миноносец.

Вячеслав Шегал, застанал до оперативния екран, кимна на командора на десанта:

— Започнете блокирането на зоната. И помнете — без пресичане на границите.

— Но ако те вече са в зоната?

— Тогава това е само мой проблем.

8

Кей гледаше падащите звезди. Както си е редно, те тръгваха от една и съща точка на нощното небе, и както не е редно, изплитаха шатра от огнени завъртулки над Злата земя, спускайки се синхронно извън нейните граници.

Подпрян на капака на джипа, Кей броеше падащите звезди. Три вълни, по стотина огнени избухвания във всяка… Впрочем Кей знаеше точната цифра и дори би могъл да направи великолепна астрономическа прогноза. Големият десантен кораб можеше да изстреля сто и единайсет бойни капсули едновременно. Именно толкова съдържаше всяка палуба, от общо деветте на кораба.

Той погледна заспалия на свалената седалка на джипа Артур. Под слабата светлина на приборите лицето му изглеждаше мирно, спокойно. После Кей улови погледа на Томи — той не спеше. Юношата внимателно отвори вратата и излезе от джипа.

В небето пламна четвъртата вълна. Томи вдигна поглед. Кей с любопитство чакаше — ще последва ли ненужен въпрос?

— Да събудя ли Арти?

Не, това беше добър въпрос и Кей го обмисли за секунда.

— Няма нужда. Нали виждаш — всички падат по периметъра на Злата земя. Разбират, че не можем да се измъкнем оттук.

— Колко са?

— Деветстотин деветдесет и девет. Блокират ни отвсякъде.

— Но на кораба…

— …Има хиляда капсули. Командирската вероятно е тръгнала първа и не съм я забелязал.

— Това от значение ли е?

Дач отвърна веднага:

— Да. Страхувам се, че да. Злата земя ни прикрива, но нали я имаше и Изабела Кал.

Двамата погледнаха едновременно към Артур и замълчаха. Мъжът и юношата под кипящото от избухванията небе. Кей Дач, тръгнал при Бога, за да му зададе един-единствен въпрос, сложи ръка на рамото на Томи:

— Всичко ще бъде наред, момче. Около нас е Злата земя. Тя е станала такава случайно — само защото Къртис Ван Къртис — твоето друго аз — е бил обзет от страх. Нуждаел се от страж за своето богатство, от непристъпна бариера, скриваща Прага. И бариерата се е появила. Сега тя спасява нас… надявам се.

Небето пламна за последен път.

— А ако нещо се случи — тръгни си.

Томи го погледна в очите — открито, като равен.

— Ти ми даде свободата да решавам, Кей. Няма да ти я върна.

— Свободата не бива да се дава. Аз просто те научих да я виждаш — Кей тихо се засмя. Леко плесна Томи по врата. — Тук, тук е всичко. Злите земи и райските градини, предателството и благородството, смъртта и любовта. Няма нужда да ми доказваш нищо — знам, че всичко е в теб и мен. Така че, ако стане тежко — върви си. За Арти засега решавам аз. Но ти вече имаш правото да избираш сам.

Усмивката на Томи беше горчива.

— Добре. Може би все пак да разбудим Артур и да продължим по-нататък? Ще си помисля над съвета ти.

Клинч-командорът Шегал усещаше Вратата. Там, зад тясната лента на реката, чезнеше границата между световете.

Там чакаше Бога.

Шегал не изпитваше нито страх, нито вълнение. Всичко това беше изгоряло много отдавна, когато той бе дошъл в този свят през своя Праг и своята Врата.

„Линията на бляновете“ не го беше излъгала — навярно боговете не умеят да лъжат. Всичко изглеждаше така, както би трябвало да бъде, докато Къртис и Кей Дач не застанаха на пътя му.

Вячеслав погледна към сребристата леща на десантната капсула. Беше кацнал в самия център на Злата земя — охраняваната зона на Къртис не можеше да му навреди — на него, твореца на този свят. Десетте тона броня и оръжия, неговата собствена бариера за Кей Дач, бяха в зоната на Прага. Впрочем Шегал не възнамеряваше да използва тежко въоръжение.

Той не се боеше от противника си.

При това Кей му изглеждаше значително по-голям проблем от Къртис. Постъпките на собственика на „аТан“ бяха разбираеми и обясними.

Дач търсеше странното. С всеотдайността на фанатик той се бе опитвал да унищожи императора, сега с не по-малка упоритост се стремеше към Прага. Шегал отдавна не беше имал такива противници и ловът за Дач стана хубаво приключение.

Но с това трябваше да се приключи.

Завинаги.

А после да замъкне палетата на Къртис (и какви са те, в края на краищата — клонинги, близнаци?) на Тера и да избере удобен приемник на Ван Къртис.

Шегал седеше, облегнат с гръб на ниско дърво и гледаше Прага, през който много отдавна беше прекрачил и който никога нямаше да се реши да пристъпи отново.

После се надигна, за да разпали огъня.

Пътят беше познат, добре познат. Дори джипът заседна на същото разстояние от Прага, както и първия път. Понякога на Кей му се искаше да се обърне, за да се увери, че зад него не крачат две неразличими едно от друго момчета, предишните Артур и Томи.

Още повече му се искаше да погледне напред, за да разбере не ги ли чака някой, по-точно — кой ги чака.

Стигнаха до Прага вечерта. Реката, малката горичка… и пламъкът на лагерен огън.

Кей спря. Почувства как до него застиват Томи и Артур — неговата малка група.

— Това е баща ми — каза Артур.

Дач не му каза, че това би бил най-добрият от възможните варианти. Той докосна дланта му — кратко, успокоително ръкостискане — и тръгна напред.

Вячеслав Шегал се изправи срещу него. Разделени от пламъка на огъня, двамата мъже се гледаха един друг.

— Съвсем не се представи зле — каза Шегал. — Но все пак загуби.

— Защо създаде това? — попита Кей, сякаш не го е чул.

— Вече ти казах, Кей. Ти си глупак. Нашият свят…

Дач стреля, без да изважда пистолета от джоба си.

Зарядите на „Конвоя“ осветиха лицето на Шегал, превръщайки го в пламтяща бяла маска. Клинч-командорът отстъпи, прекарвайки ръка през лицето си. Изрече спокойно:

— Сега е мой ред, нали?

Когато плазменият заряд удари Кей в гърдите, Артур изкрещя и се хвърли напред. Вячеслав го отхвърли с небрежно плясване и пристъпи към проснатия на земята Дач, чиято дреха тлееше.

— Не биваше да го удряш — каза Кей, надигайки се.

Шегал отстъпи. Погледна с любопитство Томи, после и Артур:

— Струва ми се, че някой трябва страшно много да обича външен човек, за да го предпазва Прага. Кой от вас толкова държи на него, момчета?

— И двамата — каза Томи.

— С какво си ги спечелил, Кей? — Шегал не изглеждаше обезкуражен. Той тръгна към Дач, който леко се сви, заемайки отбранителна стойка от пауъркилинга. — Ти си просто човек. Няма да се справиш.

Дач чакаше.

— Не мога да те убия… тук. — Шегал се разсмя. — Но нали има и друг вариант?

Скокът му беше неуловим за погледа. Кей и Шегал се сляха в едно цяло във вихър от удари и отбивания. Двубоят между професионалисти никога не продължава дълго — и този не направи изключение.

Пръв падна Дач — пропуснат удар в главата го зашемети за миг. Шегал се наведе над него, сваляйки от колана си чифт белезници. Няколко щраквания — и той се изправи, вече спокойно.

Кей остана на земята, с приковани за глезените ръце.

— Това е всичко, момче. — Шегал се усмихна. Лицето му беше цялото в кръв, един от пръстите на ръката — счупен и неестествено изкривен, но изглежда това не го смущаваше. — Сега ще полетим към границата на Злата земя и там ще разрешим всички проблеми, нали? Ти и така наговори излишни неща на разпита, обърка императора. Защо трябваше да обвиняваш в божествена същност обикновен оперативен работник?

— Ти си ненормален — прошепна Дач.

— Стига. Това е просто забавление, игра. Целият ви свят не беше нищо повече от фантазия. Много весела и интересна. И когато намерих своя Праг, аз го направих реалност.

Шегал погледна косо изправилия се Артур. Изрече с леден глас:

— Не те съветвам. И двамата сме неуязвими тук, но аз ще ти причиня повече болка.

— Спри, Арти! — извика Дач.

Шегал кимна:

— Така. Слушайте го. Разумът му започна да се връща… Кей, ти се опита да подлудиш императора — всичко около нас било халюцинация, значи. Нима се чувстваш илюзия? Всичко е значително по-просто. Вие сте реални и свободни. Вие съществувате. Но аз исках светът да бъде такъв. И тези, които се издигат над тълпата, са длъжни да играят по моите правила.

— Твоите правила са безумие — просъска Артур.

— Успокои се, момче. На мен ми е нужен един от вас двамата. Но само единият. Помисли над това.

Шегал измъкна от джоба си пластинката на предавателя. Включи го и изрече сухо:

— Дежурният, свържи ме с резиденцията на императора… Какво?

Той стоя минута, притиснал към ухото си издаващата слаби звуци пластинка. Човек с нормален слух не би могъл да го подслуша.

Но Кей Дач беше роден лингвист. Той започна да се кикоти, когато чу за изчезването на императора. После отново — когато долови думата „амнистия“.

Клинч-командорът го ритна в ребрата. Отстъпи леко, крещейки в предавателя:

— Предайте, че Дач е убит! Не ми пука за нарежданията на временния съвет! Само императора…

Шегал млъкна.

Дач престана да се смее, защото реши, че не е чул добре последната фраза. Тя беше безумие, тя беше невъзможна.

Шегал прибра предавателя. Много бавно и внимателно. Приближи се към Кей.

— Е? — попита Дач. — От какво се страхуваш? Този свят е твой. Създаден е от твоята мечта.

Клинч-командорът подхвърли на Артур ключовете от белезниците. Наведе са над Кей, който млъкна.

В очите на Вячеслав можеха да се различат тъгата и обидата на излъгано дете.

— Ще намеря император Грей — прошепна той. — Ще го убедя… ще го принудя да се върне. Не бързай да се радваш.

— Защо не опиташ да ме удариш? — каза Кей.

Шегал не се помръдна.

— Слугата си остава слуга. Нали? Дори и в мечтите си.

Клинч-командорът се обърна и тръгна към капсулата. Кей гледаше след него, докато Артур и Томи му сваляха белезниците. Гледаше и слушаше, докато пламъкът на двигателя се изгуби сред звездите, а бученето му се превърна в тишина.

— Защо си отиде той? — попита Томи.

— Страхувам се, че от чувство за дълг и вярност. — Кей се изправи. — Страхувам се също, че сега ще започнат да ме търсят още по-усилено. — Той намигна на Томи. — Момчета, струва ми се, че вече не е необходимо да вървим по-нататък. Но аз все пак искам да видя Бога.

9

Следователят беше объркан. Рашел усети това веднага — по неразбиращия поглед и неуверената, едва ли не учтива усмивка.

— Длъжен съм да ви прочета част от завещанието на императора — каза той вместо поздрав.

Рашел потрепна. Следователят погледна косо невключвания от два дни видеоекран и се намръщи с досада:

— Преди осем часа император Грей изчезна от двореца. Преди един час завещанието му беше отворено и бе обявено за случилото се. В завещанието има една точка…

— Как така е изчезнал? — тихо попита Рашел. Тя така и не бе слязла от леглото при появата на следователя, продължаваше да седи, обхванала с ръце коленете си.

— Ако знаех това — с лека ирония каза следователят, — нямаше да се занимавам с бивши престъпници, а щях да оглавя СИБ.

Рашел вдигна глава:

— Каква е тази точка в завещанието?

Следователят разгъна бледовиолетовата бланка:

— Точка четири… така… „Аз, Опекунът на Таури, съгласно законите на редица планети, които не смятам за нужно да цитирам, оттеглям всички обвинения, както лични, така и обществени, към заговорниците, осъществили покушение над моята личност. От този момент се възстановяват всичките права и свободи, дадени им като граждани на Империята.“

Следователят направи пауза и добави:

— Подписите на свидетелите и императора са общи за целия документ. Затова не ги прочетох.

— А кой е новият император?

— Засега не е обявено. На върха цари страхотен смут. — Следователят изведнъж се отърси от официалното държане, моментално превръщайки се от инструмент в човек. — Опитаха се да изкарат завещанието незаконно, написано в момент на умопомрачение, но изглежда не са успели. Грей е избрал страшно влиятелни свидетели. Ще огласят последната точка, когато намерят и откарат на Тера приемника на императора.

— Ясно. Значи аз съм свободна? — попита Рашел.

— Да, разбира се. Такава е волята на императора… макар че нищо не разбирам. Можеш да си идеш у дома, момиче.

— Не мисля, че сега имам дом — сериозно отговори Рашел.

Следователят кимна. След кратко колебание предложи:

— Ако искате да ви изведа през служебния изход? Там също дежурят журналисти, но все пак…

— Благодаря. А можете ли да ме придружите до болницата, при сестра ми?

— Да, но се страхувам, че тя вече знае кой е виновен за случилото се.

Рашел сви рамене:

— Значи е още по-наложително да отида. Нали помните, че в детството ни учеха да молим за прошка?

— Учеха ни още да не предаваме приятелите си, роднините и Империята.

— А ако едно от предателствата е било неизбежно?

— Винаги може да се намери компромис, момиче.

Рашел стана. Пристъпи към следователя, застана плътно до него. Приближи устни до ухото му и прошепна:

— Не. Не винаги. И тогава трябва да избереш тези, които могат да простят.

Тамура вече беше успял да съжали за постъпката си. Да се премести от солидния отдел на „аТан“ системите в „Линията на бляновете“ — каква глупост! Естествено, беше с по-висока заплата, а перспективите изглеждаха великолепни. Но му беше достатъчна само една седмица, за да осъзнае — този път Стареца е сбъркал.

„Линията на бляновете“, пътят към божествената същност, не се продаваше добре. Телевизиите не преставаха да въртят реклами, вестниците и списанията бяха изпълнени със заглавия от типа на „Защо отивам…“, но бумът от първите дни не се повтори. Апаратурата обслужваше не повече от десет клиенти за денонощие. И то какви! Нервни, пъпчиви младоци, чиито пари миришеха на кражби, а очите им излъчваха страх; истерични жени, обясняващи как ще страдат мъжете, които не са ги оценили; тихи, спретнати мъже на средна възраст, от чиито поглед Тамура го побиваха тръпки.

Първият днешен клиент (първият, а вече наближаваше пладне!) поне не изглеждаше ненормален. Възрастен, пълен, в строг костюм и уродливи розови очила, скриващи очите. Дребен чиновник, така и не спестил за аТан, или учен, решил, че талантът му не се цени достатъчно… Само Единната воля знаеше истината…

— Нали мога да сменя платен аТан срещу „Линията на бляновете“? — поинтересува се той.

Тамура кимна. Тази възможност беше въведена от Къртис преди два дни. Но не предизвикваше особен ентусиазъм.

— Добре… — каза сякаш на себе си старецът. — Разбирате ли, нямам пари. Никога не съм се нуждаел от тях.

Тамура усърдно закима. Тази работа изискваше човек да притежава умението да изслушва.

— Страхувах се, че такава дреболия ще се превърне в проблем — продължаваше да говори старецът. — Сега ще се опитам да си спомня номера.

— Не се вълнувайте. — Учтиво усмихвайки се, Тамура извади скенера и го прекара над главата на стареца. Разсеяно погледна цифрите.

Осемдесет и девет.

Старецът бе сред първите сто потребители на аТан. Тамура въведе номера в компютърния терминал — светна зелено огънче, аТанът бе в сила.

— Само минутка — каза Тамура, опитвайки се отчаяно да си спомни къде беше резервният скенер. Номерът на невронната мрежа беше не просто древен, той му бе и странно познат.

— Да, спомних си! Осемдесет и девет! — с гордост съобщи мъжът. След кратко колебание Тамура остави прибора встрани. В края на краищата, това не беше негова работа.

— Запознат ли сте с действието на „Линията на бляновете“? — Той подаде на стареца листа с условията на договора. Мъжът се подписа, без да поглежда документа.

— Запомнете, „Линията на бляновете“ е едностранен процес и връщането в нашия свят ще бъде невъзможно.

— Разбирам. Път с един възможен край, всякакви мечти…

Тамура почувства някакво леко смущение. Прииска му се по-бързо да свърши с тази работа и да си побъбри с приятелите за клиента от времето на Смутната война, решил да премине през „Линията на бляновете“. Дори след няколко халби бира нямаше да му повярват, но нали разполагаше със снетия номер в скенера и с бланката на договора върху масата.

— Подпишете се. — Той подаде писалка на стареца.

Отново му се стори, че клиентът не чете документа. Едва когато човекът се върна няколко страници назад, за да сравни някакъв заплетен параграф с правилото, на което се позоваваше, Тамура осъзна, че старецът просто е свикнал да работи с огромно количество документи.

Чиновник от планетарната администрация?

Тамура твърдо реши да убеди момчетата от централните архиви да нарушат закона и да узнаят името и професията на този клиент.

— Готово. Вашите условия ме устройват. — Старецът хвърли документа през масата. Тамура се въздържа от забележка — в края на краищата човекът си отиваше завинаги.

— Постарайте се колкото се може по-ярко да си представите идеалния свят. Той ви чака — каза Тамура, докато стартираше централния компютър. Някъде зад стените на кабинета му оживяваха системите, които по всички човешки закони не би трябвало да работят.

— Нима това ще помогне? — с лека ирония се поинтересува старецът. — Според осма точка на договора „Линията на бляновете“ реагира на подсъзнателните, истинските мечти.

Тамура сви рамене:

— Е… така е прието да се казва. Още не сме успели да създадем собствени традиции.

— Разбирам. — Старецът се изправи. С лекота — явно все още беше в добра форма. — Е, всичко хубаво.

Тамура разблокира и отвори вратата, водеща към комплекса с апаратурата. Не знаеше как трябва да се държи, но все пак попита:

— Как мислите, какво ви очаква?

Мъжът се спря, сякаш този простичък въпрос го смути.

— Аз… честно казано, не знам.

Тамура виновно се усмихна. Но старецът изглежда реши да даде някакъв отговор:

— Струва ми се, че там ще бъде тихо. Тихо и обикновено.

Вече от коридора той добави:

— Много ми се иска да вярвам…

Дребният японец изтри потта от челото си. Никога, дори след най-напрегнатите работни дни в „аТан“, не се беше чувствал толкова изнемощял, колкото след този обикновен разговор. Вероятно натрупалата се в стареца умора изтичаше навън, отравяйки всички и всичко. Добре, че този човек бе отишъл там.

Далечното, едва доловимо бучене на апаратурата успокояваше. Тамура се разходи из кабинета, разсеяно плъзгайки поглед по познатите до безумие рекламни плакати. Не се чувстваше готов да приеме следващия клиент, но щеше ли изобщо да има такъв?

После Тамура се вцепени, спирайки погледа си върху прочетения отдавна и полузабравен текст.

„Един от първите клиенти на аТан-технологията стана император Грей. Невронната схема номер осемдесет и девет подари на хората неговия безценен гений…“

Тамура усети, че му прилошава.

Ако беше по силите му да прекъсне работата на „Линията на бляновете“, би го направил. Но след включването системата работеше абсолютно автономно.

Току-що със собствените си ръце беше лишил Империята от император. Вече нямаше значение дали е бил гениален мислител или просто ловък интригант, добър или лош човек… Император Грей беше тръгнал по пътя, от който, както беше успял да се убеди Тамура, се възползваха само неудачниците.

Като насън той взе скенера от масата и изтри показанията на индикатора.

Нямаше да каже на никого за това. Никога.

10

— Според мен той плува — каза Артур. Томи се вслуша. Наистина, наред със звука на течението долитаха и ритмичните удари на ръце.

— Не на всички е дадено да ходят по водата. Нали, братче? — Томи с ритник вкара един от клоните в огъня. — Кей все пак е различен от нас. Обикновен човек, а не месия. Затова пък умее да плува, което също е полезно.

Артур не се засмя:

— Да, сигурно. Ще видим ли как ще премине през Прага? Вие с Кей тогава видяхте ли нещо?

Сякаш в отговор на думите му правоъгълник от светлина разкъса тъмнината на нощта. Врата, отворила се към деня, бе полузакрита от човешки силует. После се затвори.

Томи погледна Артур. Нежно и тъжно — по този начин старците гледат детските си снимки.

— Сега Кей ще зададе въпросите си и ще получи отговорите. После ще се върне — непременно, защото ти го чакаш. Само не го изоставяй, Арти. Той има нужда да воюва за някого.

— Защо говориш така?

— Защото аз няма да дочакам Кей. Ще се разходя по водата и ще мина през Вратата.

Дълго се гледаха, после Артур извърна поглед.

— Нали сам разбираш — търпеливо каза Томи, — аз не съм нужен на този свят. Тук ще съм само ценен заложник, възможен приемник на Къртис, трофей.

— Нужен си на мен!

— Не, Арти. Не е така. Може би вече умея някои неща, но ето че времето, в което човек се учи, отминава. Ти винаги ще помниш, че аз съм на истински шестнайсет, а ти си и на дванайсет, и на двайсет и две едновременно. Нека по-добре да се сбогуваме завинаги. — Той разроши косата на Артур с неволния жест на възрастен, разговарящ с преждевременно развито дете.

— Ти искаш „Линията на бляновете“ — прошепна Артур.

— Да. И то не така, както в „аТан“, а да погледна в лицето на Бога. Да видя първо себе си.

— Това е страшно.

— Знам. Но нали ти издържа? И Шегал. Разбираш ли, аз също искам живот-приключение. Безкрайна игра.

Артур стана, сякаш опитвайки се с повечето си сантиметри да си придаде тежест и убедителност.

— Томи, та нали видя как свърши всичко за Шегал!

— Той е глупак. Той иска винаги да печели. А това не е необходимо. Трябва да продължиш да живееш, какъвто и да станеш — обикновен войник или император. Кей ми каза наскоро, че имам право да си отида, когато реша. Той нямаше предвид „Линията на бляновете“. Но каква е разликата? Кажи му, че съм се възползвал от свободата си.

— Там няма да ни има нас.

— Ще ви има, непременно. — Томи също се изправи и бързо целуна Артур по челото. — Всичко хубаво, братко. Аз вероятно съм същият като Шегал. Може би моят Каилис прилича на неговия свят? — Той отстъпи от огъня. — Поздрави Кей. Кажи му, че въпреки всичко много го обичам.

— Томи! — безпомощно извика Артур.

Но нощта мълчеше.

После в тишината се чу отчетливо пляскане на стъпки.

След това в тъмнината бликна светлина.

Артур Къртис седеше до догарящия огън и плачеше. Той вярваше само в едно — че Кей ще се върне. Че по някакво чудо двамата ще се промъкнат през всички препятствия.

Но първо Кей трябваше да се върне.

Кей Дач стоеше над пропаст.

Небе.

Безкрайно небе, синьо и мъртво, без нито едно облаче.

Океан, белезникавосинкав, спокоен, с лениви вълни, сякаш залян с масло.

Дори хоризонтът не можеше да се различи на мястото, където се събираха водата и небето.

Сух пясък под краката, палещ слънчев диск в зенита.

Тишина.

Никой.

Никой и никъде.

Никой и никъде — навсякъде.

Кей Дач, за когото нямаше Бог, седна на пясъка. Шумоленето от движенията му се стори като гръм.

— Ето — каза той. — Дойдох, нали така?

Тишина.

— Ако премина „Линията на бляновете“, същото ли ще видя? Не, не бива да ми отговаряш. Просто ще поседя малко. Знаеш ли, толкова уморен се чувствам, сякаш съм на четиристотин години.

Дач загреба шепа пясък. Бавно разтвори пръсти — сивата прах се завъртя и изтече.

— Странно. Ти все пак ми отговори. Всеки получава своето. „Линията на бляновете“ не води към рая… ако за теб няма рай. Не може да стане Бог онзи, който вече не е станал Бог. Нито пък може да стане император онзи, който е роден да бъде вечен редник… вечен слуга.

Той вдигна очи. Искаше му се да види поне нещо живо, поне някакво движение. Да усети полъха на вятъра.

Нищо.

— Струва ми се, че всичко това не е истина — каза Дач. — Може би е част от мен, но не е цялата истина.

Помълча малко.

— Смешно е да се разкайваш, когато Бог не си е вкъщи… какво пък. Просто бях себе си. Винаги. И не очаквах нищо. Толкова е хубаво — да градиш планове, да мечтаеш… Но не и за мен. Аз не обичам илюзиите.

Кей се надигна, навеждайки се над пропастта. Пясъкът засъска, потичайки надолу. Но дори и това движение беше кратко и не остави след себе си следа.

— Знаеш ли, имам толкова много работа — каза той. — Две хлапета, едното от които изобщо не се е научило да бъде възрастен. Момиче, което иска да се науча да обичам. Милиони убийци и стотици планети. И защо стоя тук… изобщо не знам. Ти нали няма да ми подскажеш — никога и нищо. Нали и без това винаги си бил в мен — и си мълчал, дори когато съм те убивал.

Под яркото слънце, застинало в небето, човекът изглеждаше крехък и слаб. Но той беше единственото, което умееше да живее.

— Само трябва да изляза обратно — каза Кей. — И това е всичко. Ще се справя. Длъжен съм да се справя, щом се получава така.

Той се обърна и тръгна. Към Прага, зад който беше единственият и неповторим свят, хората, които обичаха живота и хората, които обичаха смъртта.

Кей Дач повече не се огледа.

Струваше му се, че е достатъчно само да се обърне, и ще види нещо: сянка на движение, искрица живот. Може би просто птица, носеща се във висините сред далечни ветрове. Изпращащи го с ревнивия поглед на хищник жълти очи…

Но Кей Дач никога на гледаше назад.

1995 г.

ОТ АВТОРА

Светът, описан в трилогията, е отражение на нашия свят и част от неговите реалии се срещат и в нашата действителност. Песента „Изгревът на черната луна“ е на поета и музиканта Сергей Калугин.

Цивилизациите в романите са взети от виртуалната реалност на компютърната игра „Master of Orion“.

Авторът изказва особена благодарност на Дмитрий Байкалов и Павел Вязников.

Информация за текста

© 1995 Сергей Лукяненко

© 2004 Васил Велчев, превод от руски

Сергей Лукьяненко

Императора иллюзий, 1995

Сканиране: sir_Ivanhoe, 2008

Разпознаване и редакция: NomaD, 2008 г.

Редакция: Mandor, 2008 (#)

Публикация:

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2004

ISBN: 954-761-138-0

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-04-06 18:26:32

Оглавление

  • Част I КЕЙ ДАЧ
  •   1
  •   2
  •   3
  •   4
  •   5
  •   6
  •   7
  •   8
  •   9
  •   10
  • Част II ВАНДА КАХОВСКИ
  •   1
  •   2
  •   3
  •   4
  •   5
  •   6
  •   7
  •   8
  •   9
  •   10
  • Част III ИМПЕРАТОРЪТ
  •   1
  •   2
  •   3
  •   4
  •   5
  •   6
  •   7
  •   8
  •   9
  •   10
  • Част IV ВЯЧЕСЛАВ ШЕГАЛ
  •   1
  •   2
  •   3
  •   4
  •   5
  •   6
  •   7
  •   8
  •   9
  •   10
  • Част V АРТУР КЪРТИС
  •   1
  •   2
  •   3
  •   4
  •   5
  •   6
  •   7
  •   8
  •   9
  •   10
  • Част VI КАРЛ ЛЕМАК
  •   1
  •   2
  •   3
  •   4
  •   5
  •   6
  •   7
  •   8
  •   9
  •   10
  • Част VII БОГ
  •   1
  •   2
  •   3
  •   4
  •   5
  •   6
  •   7
  •   8
  •   9
  •   10
  • ОТ АВТОРА
  • Реклама на сайте

    Комментарии к книге «Императори на илюзиите», Сергей Лукяненко

    Всего 0 комментариев

    Комментариев к этой книге пока нет, будьте первым!