«Среднощни приливи»

На Кристофър Порозни

Благодарности

Най-дълбока благодарност на стария екип — Рик, Крис и Марк — за сериозните коментари над този роман. И на Къртни, Кем и Дейвид Кек за приятелството им. Както винаги, благодаря на Клер и Боуен, на Саймън Тейлър и неговите „съотечественици“ в „Трансуърлд“; на Стив Доналдсън, Рос и Пери; на Питър и Ники Кроудър, Патрик Уолш и Хауард Борем. И на персонала на „Бар Италия“ на Тони за кафето им, подгряло и този роман.

(обратно)

Действащи лица

Тайст Едур

Томад Сенгар, патриарх на кръвната линия Сенгар

Урут, матриарх на рода Сенгар

Феар Сенгар, най-големият син, Главен оръжейник на племената

Трул Сенгар, вторият син

Бинадас Сенгар, третият син

Рулад Сенгар, четвъртият и най-младият син

Майен, годеница на Феар

Ханан Мосаг, крал-магьосник на Конфедерацията на шестте племена

Терадас Бун, най-големият син на рода Бун

Мидик Бун, вторият син

Бадар, некръвен (млад воин, непролял вражеска кръв)

Ретал, воин

Канарт, воин

Чорам Ирард, некръвен

Колб Харат, некръвен

Матра Брит, некръвен

Роби ледерии при Тайст Едур

Удинаас

Пернатата вещица

Хулад

Вирик

Ледерии

В Двореца:

Езгара Дисканар, крал на ледериите

Джанал, кралица на ледериите

Квилас Дисканар, принц-наследник

Унутал Хебаз, Преда (командващ) армиите на Ледерас

Брис Бедикт, Финад (командир) на кралската гвардия, най-младият от синовете Бедикт

Морох Неват, Финад телохранител на принц Квилас Дисканар

Куру Кан, Цеда (заклинател) при краля

Нисал, Първа конкубинка на краля

Турудал Бризад, Първи консорт на кралицата

Нифадас, Първи евнух

Джерун Еберикт, Финад в кралската гвардия

Лаердас, маг на служба при принца

В Севера:

Бурук Бледия, търговец в Севера

Серен Педак, Аквитор на Бурук Бледия

Хул Бедикт, Страж на Севера, най-големият син от братята Бедикт

Некал Бара, заклинателка

Арахатан, маг

Енедиктал, маг

Ян Товис (Здрач), Атри-Преда на разлива Фент

В град Ледерас:

Техол Бедикт, гражданин в столицата, средният от братята Бедикт

Хеджун, на служба при Техол

Рисарх, на служба при Техол

Шанд, на служба при Техол

Калас, страж

Бири, търговец

Хулдо, предприемач

Бъг, слуга на Техол

Ублала Пунг, престъпник

Харлест, домашна охрана

Ормли, Ловец на плъхове

Ръкет, Главен следовател, Гилдия на ловците на плъхове

Бубърд, Гилдия на ловците на плъхове

Глистен, Гилдия на ловците на плъхове

Руби, Гилдия на ловците на плъхове

Оникс, Гилдия на ловците на плъхове

Сцинт, Гилдия на ловците на плъхове

Кетъл, дете

Шурк Елале, крадла

Селуш, балсаматорка

Падерънт, помощник на Селуш

Урул, главен сервитьор в „При Хулдо“

Инчърс, гражданин

Хулбат, гражданин

Търбъл, гражданин

Ун, полукръвен бедняк

Делисп, Матрона на Храмовия публичен дом

Прист, градинар

Рал Силния, главорез

Зеления шопар, стар нечестив маг

Други

Уидал, ковач на оръжия, Мекрос

Райнд, Нахт

Мейп, Нахт

Пюл, Нахт

Онзи Отвътре

Силхас Руин, Тайст Андий, соултейкън

Скабандари Кървавото око, Тайст Едур Елейнт, соултейкън

Готос, Джагът

Руд Елале, дете

Лоста, войник

Корло, маг

Хафпек, войник

Улшун Прал, Имасс

(обратно)

Речник

Ледерийски титли

Аквитор: двустранно уговорена длъжност на посредник в отношенията с неледерийски народи

Атри-Преда: военен командир, който управлява град или градче

Цеда: титла на личния маг на краля

Финад: еквивалент на военен офицер

Преда: еквивалент на командир или генерал в армията

Страж: кралският Глас при установяване на първи контакт с неледерийски народи

Кралската прошка: титла, освобождаваща притежателя й от всякакви обвинения в криминални деяния

Местни имена в Ледер

Площад Бърл: площад в Ледерас

Цеданс: Кралският комплект Плочи (виж Крепости)

Улица Къл: улица в Ледерас

Долни пазари: квартал в Ледерас

Заблудена пета: уличка в Ледерас

Вечен Домицил: новостроящият се дворец в Ледерас

„При Хулдо“: ресторант в Ледерас

Кетър Байт: воден участък извън Стари Кетър

Пристан Крейг: нагоре по течението от град Трейт

Ледер: кралството и неговите протекторати

Ледерас: столичният град на Ледер

Търговски уеми: еквивалент на стоков пазар в Ледер

Джебчийски квартал: квартал в Ледерас

Канал Квилас: един от главните канали в Ледерас

Гилдия на ловците на плъхове: тайнствена гилдия, действаща в Ледер

Червената улица: улица в Ледерас

„При Рилд“: ресторант в Ледерас

Къщата с люспите: щабът на Гилдията на ловците на плъхове в Ледерас

Последната улица на Шерп: улица в Ледерас

Мост Сулан: мост в Ледерас

Вонящата къща: кантората на балсаматорката Селуш

Кула Тарансийд: стражева кула над залива Трейт

Храмовата школа: образователен център в Ледерас

Храмът: луксозен публичен дом в Ледерас

Лихварите на Урум: сдружение в Ледерас

Месарите на Уиндлоу: кланица в Ледерас

Ледерийски градове, села и укрепления

Оул

Замък Бранс

Оглавника

Товара

Десден

Разкола

Дреш

Разлив Фент

Първи девичи форт

Първи разлив

Пет върха

Форт Шейк

Джедри

Хамута

Високи форт

Ледерас

Обителта

Рударски бент

Стари Гедюр

Стари Катер

Втори девичи форт

Тетил

Трети девичи форт

Трейлс

Трейт

Трус

Ледерийски протекторати

Блуроуз

Карн

Коршен

Пайлот

Острови Покфейс

Съседни кралства

Коланс

Ледерийската армия

Батальон на занаятчиите

Батальон на Блуроуз

Батальон Хладната глина

Бригада Червената ярост

Гарнизон Фент

Бригада Зелените куртки

Бригада Харидикт

Легион Катер

Девичи гарнизон

Батальон на търговците

Легион Шейк

Легион Трейт

Бригада Бурната вълна

Батальон Белия търсач

Ледерийски фрази

Стомана „син блясък“: по-ранен метод в производството на железни изделия

Докове: най-разпространените ледерийски пари

Дреш балиста: многострелно бойно оръжие

Ледерийска стомана: таен метод в железарството

Ледерии: за Ледер, а също името на езика и народа

Равнища: парите на богатите в Ледер

Вълча риба: голяма месоядна риба, обитаваща река Ледер и каналите на Ледерас

Утулу: примитивно и странно морско същество от Блуроуз

Пикове: мярка за мръсния спекулантски капитал в Ледер

Седмо(то) затваряне: предречено възраждане

Забулени(те) сестри на Празния трон: възпитателки

Стриплинг: най-ниските парични знаци в Ледер

Труската треска: обикновена лечима треска

Бивнесто мляко: алкохолна напитка

Места и имена на Тайст Едур

Арапаи: покорено племе на Тайст Едур (най-източното)

Бенеда: покорено племе на Тайст Едур

Лежбища Калах: крайбрежие, където се размножават тюлените

Ден-рата: покорено племе на Тайст Едур (най-северно)

Провлак Хасана: провлак, владян от Тайст Едур

Кнари: китоловен и риболовен занаят

К’ортан: бойни кораби

К’риснан: кадърът чародеи на краля-магьосник

Меруд: покорено племе на Тайст Едур

Дървото Морок: дърво със сини листа, използвано в погребалните практики

Соланта: покорено племе на Тайст Едур

Каменната чаша: естествена падина в основата на ждрело на север от главното поселение на хиротите

Други имена, титли и термини

Ирес’ал: богинята дух на нереките

Фаред: асимилиран народ в Ледер

Фент: асимилиран народ в Ледер

Джхек: северно племе

Кенрил’а: вид демон

Кенил’ра: вид демон

Калибарал: вид демон

Мекрос: цивилизация на подвижни плаващи градове

Н’пурел: мустаката риба от родния свят на Кенил’ра

Нахти: отглеждана от Джагът разновидност на бок’арала

Нерек: асимилиран народ в Ледер

Маговете на Оникса: чародеи на Блуроуз (разгромени при завоевание)

Тартенал: асимилиран народ в Ледер

Серегали: петимата богове на Тартенал

Митологични (Ледерии, Едур и други)

Чернокрилия господар: божество, почитано в Блуроуз

Килмандарос: Древна богиня

Маел: Древен бог

Менандори (Предателка, Зората)

Скабандари Кървавото око (Бащата Сянка, Емурланис)

Шелтата Лор (Дъщерята Здрач)

Силхас Руин (Предателя)

Сукул Анкаду (Капризната, Пъстрата)

Крепостите

Плочите:

Крепост Звяр

Костена вис

Старец

Старица

Ясновидец

Шаман

Ловец

Следотърсач

Крепост Азат

Темел

Пазач

Портал

Пътека

Зидар

Гробница

Гост

Могила

Корен

Стена

Крепост Дракон

Кралица

Консорт

Васал

Рицар

Портал

Вайвал

Дама

Кръвопиец

Проходник

Крепост Лед

Леден трон

Пешак

Ловкиня

Оформител

Носител

Дете

Семе

Празна крепост

Празен трон

Странстващ рицар

Метреса

Пазач

Пешак

Спасител

Предател

Осите (необвързани)

Търсача на форми

Глутницата

Блудния

Брадва (Ирес)

Врана (Бяла врана)

Огън

Долмен

Резец

Ашици

(обратно)

Пролог

Първите дни от раздирането на Емурлан

Нашествието на Едур, Векът на Скабандари Кървавото око

Времето на Древните богове

От виещите се нагоре изпълнени с пушеци облаци валеше кръв. Последните небесни цитадели, обгърнати от пламъци и изригващи валма черен дим, бяха отстъпили небесата. Безредното им падане беше раздрало язви по земята, докато рухваха и се разбиваха, и пръскаха оплискани с кръв камъни и купища трупове, осеяли земята от хоризонт до хоризонт.

Величествените градове-кошери се бяха превърнали в затрупани с пепел развалини и огромните, изригнали над всеки от тях облаци се бяха устремили нагоре след тяхното унищожение — облаци, натежали от отломки, късове плът и кръв, които разпръсваха задушаващата си воня и вече изпълваха цялото небе.

Легионите на завоевателите се престрояваха за сбор на централната равнина, почти цялата застлана с изрядно наместени каменни плочи — там, където сблъсъкът с летящите крепости не беше врязал дълбоки ждрела — макар че престрояването бе затруднено от неизброимите трупове на победените. И от изтощението. Легионите принадлежаха на две различни армии, съюзници в тази война, но беше ясно, че едната е понесла сблъсъка много по-добре от другата.

Мъгла от кръв бе загърнала огромните, железни на цвят криле на Скабандари. Той се носеше надолу през кипящите облаци и прозрачните ципи над очите му бързо примигваха, за да прояснят взора на леденосините драконски очи. Забави спускането си, закръжи във въздуха и изви глава да огледа победоносните си чеда. Сивите пряпорци на легионите Тайст Едур потръпваха от вятъра. Скабандари прецени, че са оцелели поне осемнадесет хиляди от неговите сродници на Сянката. При все това тази нощ в шатрите на Първи десант щеше да има траур. Денят бе започнал с над двеста хиляди Тайст Едур, тръгнали в марш през равнината. Все пак… беше достатъчно.

Едур бяха връхлетели по източния фланг на армията на К’Чаин Че’Малле и бяха предотвратили щурма й с вълни от опустошителна магия. Вражеските пълчища се бяха струпали, за да се опълчат на челна атака, и маневрата им с обръщането срещу заплахата по фланга се оказа фатално бавна. Легионите на Едур се врязаха като кама в сърцето на армията.

Скабандари се спусна още по-ниско и видя разпръснатите тук-там черни като нощ знамена на Тайст Андий. Останали бяха хиляда воини, навярно и по-малко. За тези разбити съюзници претенциите за победа бяха много по-съмнителни. Бяха влезли в сражение с Ловците на К’елл, елитните войски от кръвни родственици на трите Матрони. Четиристотин хиляди Тайст Андий срещу шестдесет хиляди Ловци. Отделни отряди на Андий и Едур атакуваха небесните крепости, ала знаеха, че отиват на сигурна смърт, и саможертвата им се оказа съдбоносна за победата в този ден, защото на въздушните крепости бе попречено да дойдат на помощ на армиите в равнината. Сами по себе си атаките по четирите летящи крепости бяха постигнали нищожен ефект, въпреки че Късоопашатите бяха малобройни — тяхната бойна ярост се бе оказала опустошителна, — ала с цената на тайстка кръв бе спечелено достатъчно време, за да могат Скабандари и неговият драконов съюзник соултейкън да се доближат до плаващите в небесата крепости и да развихрят мощта на лабиринтите Старвалд Демелайн и Куралдите Емурлан и Галайн.

Драконът се понесе надолу към безредната планина от трупове на К’Чаин Че’Малле, белязала последната опора на една от Матроните. Куралд Емурлан беше избил защитниците и диви сенки още пробягваха като призраци по склоновете. Скабандари разпери криле, заудря димящия въздух и кацна върху змийските тела.

След миг се преобрази в тялото си на Тайст Едур. Кожа с цвета на ковано желязо, дълга сива падаща свободно коса, мършаво орлово лице с близки едно до друго корави очи. Широка, извита надолу уста, около която ги нямаше бръчиците на смеха. Високо гладко чело, прорязано косо от бледосинкав белег. Носеше кожена сбруя, стегнала двуръчния му меч, и два дълги ножа на кръста, а от раменете му висеше люспеста пелерина — кожата на Матрона, толкова прясна, че още лъщеше с блясъка на телесната мазнина.

Изправи се — висока фигура, оплискана с кръв — и загледа събиращите се легиони. Офицерите на Едур го погледнаха и поведоха бойците.

Скабандари се извърна на северозапад и присви очи към гъстите облаци. След миг през тях проби огромен костенобял дракон — много по-огромен от самия Скабандари, щом се въплътеше в драконовата си форма. Също оплискан с кръв… повечето негова, защото Силхас Руин се бе сражавал редом със своите събратя Андий срещу Ловците К’елл.

Скабандари се загледа към приближаващия се съюзник и отстъпи назад едва когато огромният дракон кацна на билото на хълма и бързо се преобрази. Бе с цяла глава по-висок от соултейкъна Тайст Едур, ала ужасно мършав, с мускули, стегнати на възли под гладката, почти прозрачна кожа. В гъстата дълга бяла коса на воина лъщяха нокти от някакъв хищник. Червеното на очите му изглеждаше трескаво, толкова ярко сияеше. Силхас Руин бе понесъл рани от меч по цялото тяло. Повечето от горната част на бронята му бе паднала и се виждаха синкавозелените вени и артерии, плъзнали по гладката кожа на гърдите му. Краката му бяха плувнали в кръв, както и ръцете. Двете ножници на бедрата му бяха празни — счупил бе и двете си оръжия въпреки вътъците на магията, вложена в тях. Отчаяна беше битката, която бе преживял.

Скабандари сведе глава за поздрав.

— Силхас, мой духовни братко. Мой най-безстрашни съюзнико. Погледни равнината — ние сме победителите.

Бледото лице на албиноса Тайст Андий се изкриви в безмълвно ръмжене.

— Легионите ми закъсняха да ви дойдат на помощ — продължи Скабандари. — И затова сърцето ми се къса от загубите ви. Но все пак ние вече държим портала, нали? Пътят към този свят вече е наш и самият свят се е проснал пред нозете ни… узрял за плячка и за да всечем в него империи, достойни за нашия народ.

Дългопръстите, оцапани с кръв ръце на Руин потръпнаха. Той се обърна към равнината. Легионите на Едур се бяха престроили в груб пръстен около последните оцелели Андий.

— Смърт е омърсила въздуха — изръмжа Силхас Руин. — Едва го вдишвам, пречи ми да говоря.

— Ще имаме достатъчно време, за да съставим нови планове — каза Скабандари.

— Моите бойци са избити. Сега сте тук, но защитата ви дойде твърде късно.

— Съвсем символично, братко. На този свят има други Тайст Андий — ти самият го каза. Трябва само да намерите онази първа вълна и силата ви ще се възвърне. Нещо повече, ще дойдат други. От моя вид, както и от твоя, и ще попълнят загубите ни.

Силхас Руин се намръщи още повече.

— Победата днес е горчива.

— К’Чаин Че’Малле са почти унищожени — знаем го. И двамата видяхме многото други мъртви градове. Вече остава само Морн, а той е на далечен континент — където Късоопашатите вече разкъсват веригите си в кървав бунт. Разделеният враг е враг, който пада бързо, приятелю. Кой друг в този свят ще има сили да ни се опълчи? Джагът? Те са разпръснати и малобройни. Имасс? Какво могат да постигнат каменните им оръжия срещу нашето желязо? — Замълча за миг, после продължи: — Форкрул Ассаил, изглежда, не изпитват охота да ни съдят. А и бездруго с всяка година като че ли стават все по-малко и по-малко. Не, приятелю, с днешната победа този свят вече лежи в краката ни. Тук вие няма повече да страдате от гражданските войни, които терзаят Куралд Галайн. А аз и моите следовници ще избегнем раздирането, сполетяващо Куралд Емурлан…

— Раздиране, причинено от собствената ти ръка, Скабандари — изсумтя Силхас Руин.

Все още оглеждаше силите на Тайст долу, затова не видя изблика на гняв в отговор на грубия си укор, гняв, който изчезна само след миг, щом лицето на Скабандари отново възвърна хладната си невъзмутимост.

— Нов свят за нас, братко.

— Един Джагът стои на хребета на север — каза Силхас Руин. — Свидетел на войната. Не се доближих, защото усетих началото на ритуал. Омтоуз Феллак.

— Боиш ли се от този Джагът, Силхас Руин?

— Боя се от онова, което не познавам, Скабандари… Кърваво око. А много има да се учи за този свят и порядките му.

— Кърваво око.

— Ти самият не можеш да видиш — каза Руин. — Но ти давам това име заради кръвта, която замъглява… взора ти.

— Скъпо ще ми е, щом е от тебе. — Скабандари сви рамене и тръгна към северния ръб на грамадата, стъпваше предпазливо върху местещите се трупове. — Джагът, казваш… — Обърна се, ала Силхас Руин беше с гръб към него: взираше се към малобройните си оцелели следовници долу в равнината.

— Омтоуз Феллак, Лабиринтът на Лед — промълви Руин, без да се обръща. — Какво ли крои той, Скабандари Кърваво око? Чудя се…

Соултейкънът Едур закрачи към Силхас Руин.

Посегна към левия си ботуш и извади ецваната със сянка кама. Магията заигра по желязното острие.

Последна стъпка и камата се заби в тялото на Руин.

Тайст Андий се сгърчи, после изрева…

… а легионите на Едур изведнъж връхлетяха върху Андий, втурнаха се от всички страни, за да извършат последното клане за този ден.

Магически вериги се загърчиха около Силхас Руин и той рухна.

Скабандари Кървавото око се наведе над него и промърмори:

— Така е при братята, уви. Един трябва да властва. Двама не могат. Знаеш тази истина. При този голям свят, Силхас Руин, рано или късно между Едур и Андий ще се разрази война. Ще проговори истината за нашата кръв. Ето защо само един ще властва над портала. Само Едур ще преминат. Ще изловим и избием всички Андий, които вече са тук — кой свой поборник ще могат да хвърлят те срещу мене? Те вече все едно са мъртви. И така трябва да бъде. Един народ. Един владетел. — Изправи се. Над равнината отекваха виковете на последните умиращи воини Андий. — Да, не мога да те убия тук и сега — твърде могъщ си за това. Така че ще те отнеса на подходящо място, за да те оставя на корените, пръстта и камъка на изтерзания дом…

Отново прие облика си на дракон. Огромният ноктест крак се стегна около неподвижния Силхас Руин и Скабандари Кървавото око се извиси в небето с тътена на пляскащите си криле.

Кулата бе на по-малко от сто левги на юг; само ниската й разнебитена стена, ограждаща двора, издаваше, че не е джагътска постройка, че се е издигнала близо до трите кули на Джагът самоволно, в ответ на някакъв закон, неведом както за богове, така и за смъртни. Издигнала се… за да дочака идването на онези, които щеше да държи във вечния си плен. Същества на гибелна мощ.

Същества като соултейкъна Тайст Андий Силхас Руин, третият и последен от трите чеда на Майката Тъма.

Премахнатият от пътя на Скабандари Кървавото око негов последен достоен противник сред рода на Тайст.

Трите чеда на Майката Тъма.

Три имена…

„Андарист, чиято мощ така отдавна бе надвита от скръб, която така и не можа да изцери. Без да проумее, че ръката, донесла тази скръб, бе моята…“

„Аномандарис Ирейк, който скъса и с майка си, и с рода си. И изчезна, преди да съм успял да се справя с него. Изчезна, може би за да не го види никой никога вече.“

„А сега и Силхас Руин, който много скоро ще познае вечния затвор на Азата.“

Скабандари Кървавото око беше доволен. За своя народ. За себе си. Той щеше да покори този свят. Само първите заселници Андий можеха да се опълчат срещу правото му.

„Поборник на Тайст Андий в това селение? Не мога да се сетя за никой… никой с достатъчно мощ, че да застане срещу мен…“

Не му хрумна да помисли къде може да е заминал единият от трите сина на Майката Тъма.

Но дори това не бе най-голямата му грешка…

На един леден бряг далече на север самотният Джагът започна да втъкава магията на Омтоуз Феллак. Станал бе свидетел на опустошението, нанесено от двамата соултейкън Елейнт и подчинените им армии. Нищожно бе съчувствието му към К’Чаин Че’Малле. Те бездруго гинеха по милиарди причини и ни една от тях не засягаше особено Джагът. Нито го притесняваха натрапниците. Отдавна бе изгубил способността си да се притеснява. Наред със страха. И с удивлението, трябваше да се признае.

Усети измяната веднага щом се появи, далечния изблик на магия и пролятата кръв на асцендент. И двата дракона вече бяха един.

Нищо изненадващо.

А после, скоро след това, докато отдъхваше между сплитовете на своя ритуал, усети, че някой се приближава към него отзад. Древен бог, дошъл в ответ на жестокия разлом, разкъсан между селенията. Както се очакваше. Ала все пак… кой бог? К’рул? Драконъс? Сестрата на Студените нощи? Оссерк? Килмандарос? Секул Лат? Въпреки добре усвоеното безразличие любопитството най-сетне го принуди да се обърне и да погледне новодошлия.

„Ах, неочаквано… но интересно.“

Маел, Древният Господар на моретата, беше широк и трътлест, с тъмносиня кожа, преливаща в бледозлатисто по гърлото и оголения корем. Меката руса коса висеше невързана от широкото и плоско теме. А в кехлибарените очи на Маел искреше гняв.

— Кой ритуал призоваваш в отговор на това, Готос? — изхриптя Маел.

Джагътът се намръщи.

— Оплескаха всичко с мръсотия. Искам да я изчистя.

— Лед — изсумтя Древният бог. — Джагътският отговор на всичко.

— А какъв щеше да е твоят, Маел? Потоп… или потоп?

Древният бог се обърна на юг и стисна челюсти.

— Очаквам съюзник. Килмандарос. Тя иде от другата страна на разрива.

— Остана само един Тайст соултейкън — рече Готос. — Изглежда, е сразил своя съратник и сега го оставя за вечен плен в претъпкания двор на кулата Азат.

— Прибързано. Нима смята, че К’Чаин Че’Малле са единственият му противник в този свят?

Джагътът сви рамене.

— Сигурно.

Маел помълча, после въздъхна и рече:

— С твоя лед, Готос, не унищожавай всичко това. Моля те да… съхраниш.

— Че защо?

— Имам си причини.

— Радвам се за теб. И какви са те?

Древният бог го изгледа мрачно.

— Безочлив кучи син.

— Защо да го променям?

— В моретата, Джагът, времето е разбулено. В дълбините се носят течения с огромна древност. В плитчините шепне бъдещето. Приливи напират сред тях в непрестанна обмяна. Такова е моето владение. Такова е знанието ми. Запечатай това опустошение в проклетия си лед, Готос. Тук, на това място, запечатай самото време. Направи го и ще приема, че имам дълг към теб… а един ден може би ще разбереш, че това ти е от полза.

Готос се замисли над словата на Древния бог, после кимна.

— Може да го направя. Добре, Маел. Иди при Килмандарос. Смачкайте този Тайст Елейнт и разпръснете народа му. Но го сторете бързо.

Очите на Маел се присвиха.

— Защо?

— Защото долавям далечно пробуждане… но уви, не толкова далечно, колкото би ти харесало.

— Аномандър Рейк.

Готос кимна.

Маел сви рамене.

— Предвидено е. Оссерк се раздвижва, за да му се изпречи на пътя.

Усмивката на Джагът оголи бивните му.

— Пак ли?

Древният бог неволно се ухили в отговор.

И макар да се усмихваха, не беше никак весело на този леден бряг.

1159 г. от Съня на Бърн

Година на Белите жилки в Абаноса

Три години преди края на Седмия цикъл на Ледер

Събуди се с пълен със сол корем, гол и полузаровен в белия пясък, сред отломките от бурята. Чайки крещяха горе, сенките им кръжаха по вълнистия бряг. Вътрешностите му се сгърчиха в спазъм, той простена и бавно се превъртя.

Видя, че по брега има други тела. И отломки. Буци и плочи топящ се лед пращяха в сенките. По пясъка ситнеха хиляди раци.

Огромният мъж се надигна на ръце и колене. И заповръща горчивото в стомаха си върху пясъка. Главата му запулсира от болка, толкова силна, че почти го заслепи, и много време измина, преди най-сетне да се изправи и да се огледа навъсено.

Бряг, където не трябваше да има никакъв бряг.

А предната нощ — планини от лед, издигащи се от глъбините, една от тях — най-голямата от всички — достигна до повърхността точно под огромния плаващ град Мекрос. Разби го все едно че беше сал от плетени клони. Историята на Мекрос не помнеше нищо, което с малко поне да наподобява такова пълно опустошение, на каквото бе станал свидетел. Такова внезапно и абсолютно унищожение на град, който беше дом на двадесет хиляди души. Неверието продължаваше да го терзае, сякаш собствените му спомени таяха невъзможни образи, творение на болен разсъдък.

Но знаеше, че нищо не си е въобразил. Просто бе станал свидетел.

И по някакъв начин бе оцелял.

Слънцето беше топло, но не и горещо. Небето бе по-скоро млечнобяло, отколкото синьо. И чайките, едва сега видя той, бяха нещо съвсем друго. Влечугоподобни твари с бели криле.

Изправи се с усилие. Болката в главата заглъхваше, но тялото му започна да се тресе, жаждата бе като побеснял демон, мъчещ се да раздере гърлото му.

Крясъците на летящите гущери се усилиха и той се обърна към сушата.

Три същества се бяха изкатерили през посърналите туфи трева над линията на прилива. Не по-високи от бедрото му, с черна кожа без косми, с кръгли глави и остри уши. Бок’арал — помнеше ги от младостта си, когато един търговски кораб на Мекрос се бе завърнал от Немил — но тези тук като че ли бяха много по-мускулеста разновидност, поне два пъти по-тежки от домашните животинчета, които търговците бяха донесли на плаващия град. Тръгнаха право към него.

Огледа се за нещо, което да му послужи за оръжие, и очите му се спряха на един плавей, който можеше да свърши работа като кривак. Надигна го и зачака бок’арал да се приближат.

Те спряха и вторачиха в него жълтеникавите си очи.

После едното същество му махна.

„Ела.“ Само това можеше да означава този съвсем човешки жест.

Мъжът отново огледа брега. Доколкото можеше да види, нито едно от телата не се движеше и раците вече се хранеха с мъртвата плът, без нищо да им пречи. Вдигна отново очи към странното небе, след което закрачи към трите същества.

Те заотстъпваха и го поведоха към тревите.

Тревите също не приличаха на нищо, което бе виждал: дълги триъгълници с остри като бръснач ръбове — както разбра, щом застъпва през тях и босите му крака се покриха до глезените с нарези. По-натам се простираше гладката като тепсия равнина, обрасла тук-там с туфи от същата трева. Земята между тях беше гола и покрита със спечена сол. На места от пръстта стърчаха канари, все с различна форма и странно ъгловати, неогладени от вятъра и влагата.

В далечината се виждаше самотна шатра.

Трите бок’арала го водеха право към нея.

Щом приближиха, видя струйките дим, виещи се от върха на шатрата, и срязаното платнище на входа.

Придружителите му спряха и с още едно махване го подканиха към входа. Той сви рамене, наведе се и пристъпи вътре.

Сред сумрачната светлина седеше загърната фигура, дълбоката гугла скриваше лицето. Пред нея гореше мангал, от който се къдреше задушлив дим. Досами входа имаше кристална бутилка, сушени плодове и комат черен хляб.

— В бутилката има изворна вода — изхриптя фигурата на речта на Мекрос. — Пийни и си отдъхни от тежкото изпитание.

Той изсумтя благодарно и бързо надигна бутилката. После, утолил блажено жаждата, посегна към хляба.

— Благодаря ти, странниче — избоботи и поклати глава. — От този дим всичко ми кръжи пред очите.

Отвърнаха му с хриплива кашлица, която можеше да мине за смях, и с нещо, наподобяващо свиване на рамене.

— По-добре, отколкото да си удавен. Уви, той облекчава болката ми. Няма да те задържам дълго. Ти си Уидал, Ковача на мечове.

Мъжът се сепна и широкото му чело се набръчка.

— Да, аз съм Уидал, от Третия Мекрос — който го няма вече.

— Трагично събитие. Ти си единственият оцелял… благодарение на личните ми усилия, макар че трябваше да подложа на голямо изпитание силите си, за да се намеся.

— Що за място е това?

— Никъде и посред никъде. Фрагмент, на който е присъщо да странства. Придавам му живот, какъвто мога да си въобразя, съставен от спомени за родния ми дом. Силата ми се възвръща, макар болката от осакатеното ми тяло да не отслабва. Но ето чуй — говорих и не се закашлях. Това все пак е нещо. — Една разкривена ръка се подаде от опърпания ръкав и пръсна някакви семена върху нажежените въглени в мангала. Те запращяха, разпукаха се и димът се сгъсти.

— Кой си ти? — попита Уидал.

— Един паднал бог… който се нуждае от уменията ти. Подготвил съм се за идването ти, Уидал. Място за обитаване, ковачница и суровината, която ще ти трябва. Дрехи, храна, вода. И трима верни слуги, с които вече се срещна…

— Бок’арала? — Уидал изсумтя. — Че какво могат…

— Не са бок’арала, смъртни. Макар че може и да са били някога. Тези са Нахти. Нарекъл съм ги Райнд, Мейп и Пюл. Джагътски създания са, способни са да научат всичко, което поискаш от тях.

Уидал понечи да стане.

— Благодаря ти за спасението, Паднали, но ще се сбогувам с теб. Мисля да се върна в своя свят…

— Не разбираш, Уидал — изсъска фигурата. — Ще правиш каквото аз кажа, иначе ще ми се молиш за смърт. Сега аз те притежавам, Ковачо на мечове. Ти си мой роб и аз съм твой господар. Мекрос държат роби, нали? Нещастни души, от островните селища и други такива, пленени при вашите пиратски рейдове. Значи понятието ти е познато. Ала не се отчайвай, защото щом изпълниш онова, което искам от теб, ще си свободен да си заминеш.

Уидал продължаваше да държи тежкия кривак в скута си. Помисли за миг.

Окашляне, след него — смях, ново окашляне и богът вдигна ръка да го спре. И щом пристъпът заглъхна, рече:

— Съветвам те да не проявяваш своенравие, Уидал. Тъкмо за тази цел те изтръгнах от морето. Нима си загубил цялата си чест? Подчини ми се в това, иначе дълбоко ще съжалиш пред гнева ми.

— Какво искаш да направя?

— Така вече е по-добре. Какво искам ли, Уидал? Ами, само това, което можеш най-добре. Да ми направиш меч.

— И това ли е всичко? — изсумтя Уидал.

Фигурата се наведе към него.

— Ммм… имам предвид един много особен меч…

(обратно)

Първа книга Замръзнала кръв

Има копие от лед, забито наскоро в сърцето на земята. Душата в него копнее да убива. Онзи, който го стисне, ще познае смъртта. Ще познае смъртта многократно.

Видението на Ханан Мосаг

1.

Чуй! Вълните морски шепнат и сънуват истини разбиващи в рушенето на камъка. Ханталит от Рударски бент

Година на Късния скреж

Една година преди края на Седмия цикъл на Ледер

Възходът на Празната крепост

Тук значи е приказката. Сред шума на приливите, когато гигантите коленичат и се превърнат в планини. Когато паднат разпръснати по земята като камъни от небето, ала не могат да устоят срещу вдигащата се зора. Сред шума на приливите ще заговорим за такъв един гигант. Защото тази история е скрита в неговата.

И защото е забавно.

Тъй.

В тъмното той затварял очи. Само денем ги отварял, защото разсъждавал така: нощта надвива взора и значи, щом няма да видиш почти нищо, струва ли си да се мъчиш да разкъсаш мрака?

Но чуйте и това. Дошъл той до ръба на сушата и открил морето, и го омаяла загадъчната вода. Омая, която изцяло завладяла ума му през целия онзи съдбовен ден. Виждал той как се движат вълните по целия бряг, непрестанно движение, което все заплашвало да погълне цялата суша, ала все не успявало. Взирал се в морето през бурните следобедни ветрове, гледал как с грохот прииждало нагоре по стръмния бряг и понявга то наистина стигало далече, ала винаги отново се отдръпвало навъсено.

Като дошла нощта, затворил очи и легнал да спи. Утре, решил, отново щял да го гледа това море.

Затворил очи в тъмното.

Приливите дошли с нощта и се завихрили около гиганта. Дошли приливите и го удавили, докато спял. Водата просмукала минерали в плътта му, докато не станал като камък, груба ръбеста скална грамада край брега. А сетне всяка нощ, хиляди години, приливите идвали да отмият формата му. Да заличат очертанията му.

Но не напълно. За да го видиш истински, трябва да гледаш в тъмното. Или да присвиеш очи в най-ярката слънчева светлина. Накриво да погледнеш, за да го зърнеш, или да съсредоточиш взора си върху всичко друго, но не и върху самия камък.

От всички дарове, които е дал Бащата Сянка на своите чеда, този талант стои най-високо. Погледни настрани, за да видиш. Довери му се, и ще бъдеш отведен в Сянката. Където се крият всички истини.

Погледни настрани.

Хайде, погледни настрани.

Тъмна сянка се понесе по обагрения в синкаво от привечерния сумрак сняг и мишките се пръснаха. Заситниха във всички посоки, обзети от дива паника, ала съдбата на една бе вече подпечатана. Ноктест крак издраска снега, разкъса косматата животинка и натроши крехките костички.

Улулицата се беше спуснала безшумно от клона си — понесе се над твърдия, осеян с излинели бурени сняг и дъгата на полета й, прекъсната за миг, докато грабваше мишлето от земята, отново се извиси, този път съпроводена от тежкия плясък на криле, към едно от близките дървета. Кацна на един крак и след миг започна да се храни.

Фигурата, притичала през поляната след десетина удара на сърцето, не видя нищо особено. Всички мишки се бяха пръснали, снегът бе достатъчно здрав, за да не останат дирите им по тях, а улулицата бе замръзнала сред клоните на смърча и проследи с ококорени очи фигурата, която мина забързано през голото сечище. След като тя се скри, улулицата продължи да се храни.

Здрачът беше за ловците, а тази нощ тепърва започваше за хищната птица.

Мислите на Трул Сенгар се рееха далече, та затова не забелязваше обкръжаващия го лес — беше необичайно разсеян спрямо всички знаци и подробности, които предлагаха горите. Не се спря дори да поднесе изкупителна жертва на Шелтата Лор, Дъщерята Здрач, най-почитаната от Трите Дъщери на Бащата Сянка — макар че щеше да й се отплати утре, по залез-слънце — а преди това беше вървял невнимателно през петната задържала се светлина, изпъстрили пътеката, с риск да привлече вниманието на Сукул Анкаду, Дъщерята на Измамата, знайна също и с името Пъстрата.

Лежбищата на Калах гъмжаха от тюлени. Бяха дошли рано и изненадаха Трул, докато събираше нефрит над бреговата линия. Само по себе си идването на тюлените щеше да предизвика само възбуда у младия Тайст Едур, но бяха дошли и хора, с кораби, и ловът бе в разгара си.

Ледерии — светлокожите хора от юга.

Можеше да си представи гнева на цялото село, към което вече се приближаваше, щом им донесеше вестта — гняв, който споделяше и той. Това навлизане в териториите на Едур беше безочливо, кражбата на тюлени, които по право принадлежаха на неговия народ, бе нагло нарушение на старите споразумения.

Сред ледериите имаше глупци, също както и сред едурите. Трул не можеше да си представи, че това нарушение е разрешено от властниците им. Само два лунни цикъла оставаха до Великата среща. Едно кръвопролитие сега нямаше да донесе полза на никоя от двете страни. Едурите имаха право да нападнат и унищожат корабите на натрапниците, но пратеничеството на ледериите щеше да се разгневи заради избиването на техни граждани, дори тези граждани да са нарушили законите. Шансът да се споразумеят за нов мир току-що бе станал нищожен.

А това безпокоеше Трул Сенгар. Тъкмо бе завършила една дълга и жестока война за Едур: мисълта, че може да започне нова, беше непоносима.

Трул не бе посрамил братята си във войните за покоряване. На широкия си колан носеше редица от двайсет оцапани с кръв нита, всеки — знак за победа в двубой, а от тях седем бяха обкръжени с бяла боя — знак за истинско убийство. Сред мъжките чеда на Томад Сенгар само коланът на по-големия му брат се гиздеше с повече трофеи, което си беше съвсем в реда на нещата, предвид изпъкващия със силата и ръста си сред воините на хирот Феар Сенгар.

Разбира се, битките срещу другите пет племена на Едур бяха стриктно обвързани с правила и възбрани и дори в големите сражения имаше само шепа убити. И все пак завоеванията бяха изтощителни. Срещу ледериите нямаше правила, които да ограничат воините на Едур. Никакво броене на победни двубои. Само избиване. Не бе задължително и врагът да държи оръжие в ръката си — дори безпомощните и невинните щяха да познаят захапката на меча. Такова клане петнеше еднакво и воин, и жертва.

Но Трул знаеше много добре, че макар да осъжда предстоящото убийство, го прави само пред себе си — щеше да тръгне редом с братята си с меч в ръката, за да наложат суровата присъда на Едур над вероломните нарушители. Нямаше избор. Обърнеха ли гръб на такова престъпление, щяха да последват нови — на безкрайни вълни.

Мина тичешком покрай работилниците за щавене на кожи с коритата и облицованите с камъни ями. Малцината ледерийски роби бързо се запревиваха в почтителни поклони. Високите кедрови дънери на селската палисада се издигнаха оттатък полето; във въздуха се стелеше пушек. От двете страни на тясната пътека към портата се простираха разорани черни ниви. Зимата току-що бе започнала да отпуска суровата си хватка и до първата сеитба имаше седмици. Посред лято трийсетина различни вида растения щяха да са изпълнили полето, за да осигурят на селото храна, лекове, влакно и храна за стоката, много от тези трийсет вида щяха да са разцъфтели в пищно разнообразие и да привлекат пчелите, от които щеше да дойде медът и восъкът. Жените на племето надзираваха робите при такива жътви. Мъжете пък обикаляха горите да секат дърва или да ловуват; други отплаваха с кнарските кораби, също на лов.

Или така поне щеше да е, докато мирът властваше над племената. Последните десетина години бяха свидетели на повече отряди, тръгнали за набези, вместо на лов, затова хората често страдаха. Допреди войната гладът никога не бе застрашавал Едур. Трул искаше това разорение да свърши. Ханан Мосаг, кралят-магьосник на хиротите, вече бе станал върховен господар на всички едурски племена. От безразборната гмеж воюващи помежду си народи бе изкована конфедерация — но Трул знаеше много добре, че това е съюз само на думи. Ханан Мосаг държеше за заложници първородните синове на покорените вождове — неговия кадър К’риснан — и властваше като диктатор. Е, мир на върха на меча, но все пак мир.

От портата излезе един от братята му и Трул спря и каза:

— Добра среща, Бинадас.

На гърба на по-младия му брат бе стегнато копие, беше преметнал през рамо козинява торба, отпусната на бедрото; от другата страна висеше дълъг меч в дървена, обшита с кожа ножница. Бинадас беше с половин глава по-висок от Трул, с лице, загрубяло като дрехите му от еленова кожа. От тримата братя на Трул Бинадас беше най-отчужденият и уклончив и затова — трудно предсказуем. Отсядаше в селото рядко и за малко: като че ли предпочиташе дивите лесове на запад и планините на юг. Рядко се включваше в общите набези, но често, като се върнеше, носеше трофеи от боеве, тъй че никой не се съмняваше в храбростта му.

— Задъхан си, Трул — подхвърли Бинадас. — И пак виждам печал на лицето ти.

— При лежбището Калах са пристанали ледерии.

Бинадас се намръщи.

— Няма да те бавя тогаз.

— Дълго ли ще те няма, брате?

Брат му сви рамене, подмина го и тръгна по пътя на запад.

Трул влезе в селото.

Зад стената, на огромното оградено пространство, господстваха четири ковачници, всяка обкръжена от дълбок изкоп, вливащ се в канала, който излизаше извън селото, в полята. От безчет години ковачниците бяха кънтели почти непрестанно, за да правят оръжия, и вонята на тежките кисели пушеци бе изпълвала въздуха; пушеците се вдигаха и загръщаха околните дървета в пелена от белезникави сажди. Сега работеха само две, а и десетината роби, които се мяркаха около тях, не си даваха много труд.

Оттатък ковачниците бяха дългите оградени с тухлени зидове складове — кошероподобни постройки, които съхраняваха запасите от зърно, пушена риба и тюленово месо, китова мас и събраните влакнодайни растения. Подобни постройки имаше навътре в горите около всяко село, но повечето сега бяха празни — следствие от войните.

Каменните сгради на тъкачи, грънчари, резбари, писари, оръжейници и жители на селото, опитни в други занаяти, се заредиха около Трул, след като той подмина складовите постройки. Познати му подвикваха за поздрав и той отвръщаше с толкова кратки жестове, колкото позволяваше приличието — даваше им да разберат, че не може да се спре на приказка.

Закрачи по улиците на жилищните квартали. Робите ледерии наричаха селата като това градове, но нито един Едур не виждаше нужда да променят думата — беше си село по рождение и така щеше да си остане завинаги, нищо, че в него живееха близо двайсет хиляди Едур и три пъти повече ледерии.

Над всичко в жилищния район господстваха олтарите на Бащата и неговата Любима Дъщеря, високи платформи, обкръжени с живи стволове от свещеното Черно дърво, с каменните дискове — отрупани с образи и глифове. Куралд Емурлан играеше непрестанно в очертания от дърветата кръг, вълнисти светлини и сенки танцуваха по пиктограмите с магическо излъчване, усилено от жертвените дарове — съпровождащо настъпването на здрача.

Трул Сенгар излезе на Булеварда на Магьосника, свещения подстъп към масивната цитадела, която бе и храм, и палат, седалище на краля-магьосник Ханан Мосаг. Кедри с черна кора обрамчваха подстъпа. Дърветата бяха на по хиляда години, извисяваха се над цялото село. Бяха без клони, освен по върховете. Чародейство се бе просмукало във всеки пръстен на черното им като нощ дърво, цедеше се навън и обгръщаше целия булевард с тъмния си саван.

По-малката палисада в другия край обграждаше цитаделата и дворовете й и бе построена от същото черно дърво, но дънерите бяха отрупани с всечени чародейни прегради. Главната порта бе тунел, оформен от живи дървета, проход от неизменна сянка, отвеждащ към пешеходен мост, изпънат над канал, в който бяха вързани десетина дълги лодки К’ортан за пиратски рейдове. Мостът водеше до просторен, застлан с каменни плочи двор, обграден от двете страни с войнишки бараки и складове. Зад тях се издигаха каменните и дървени домове на благородническите фамилии — онези, които имаха кръвни връзки с родословната линия на самия Ханан Мосаг. Още един мост водеше до същинската цитадела.

В казармения двор тренираха воини и Трул видя високия си плещест по-голям брат Феар — стоеше с неколцина свои помощници и наблюдаваше упражненията с оръжия. За миг го жегна съчувствие към младите воини — самият той беше търпял критичното, неумолимо око на брат си през годините на собственото си обучение.

Чу познат глас, обърна се и видя най-младия си брат — Рулад — и Мидик Бун. Двамата, изглежда, се упражняваха заедно и след миг Трул зърна източника на необичайното им усърдие — Майен, годеницата на Феар, се появи с четири жени по петите й, сигурно бяха тръгнали на пазар, ако се съдеше по десетината придружаващи ги робини. Това, че се бяха спрели да погледат внезапната и несъмнено импровизирана демонстрация на воинска доблест, беше, разбира се, задължително, заради сложните правила на изисканото възпитание. От Майен се очакваше да се отнася към всички братя на Феар с подобаващо уважение.

Макар в сцената да нямаше нищо необичайно, Трул все пак изпита тръпка на безпокойство. Жаждата на Рулад да се поперчи пред жената, която скоро щеше да стане съпруга на най-големия му брат, почти прехвърляше чертата на приличното поведение. Феар пък според него проявяваше прекалена снизходителност към Рулад.

„Като всички нас.“ Разбира се, имаше си причини за това.

Рулад явно беше надвил приятеля си от детинство в двубоя-игра, ако се съдеше по гордата руменина, избила на красивото му лице.

— Трул! — Младежът размаха меча си. — Днес вече пуснах веднъж кръв и съм жаден за още! Хайде, изстържи ръждата от тоя меч, дето виси на бедрото ти!

— Някой друг път, братко — отвърна Трул. — Сега трябва да поговоря с баща ни, без никакво маене.

Усмивката на Рулад беше приветлива, но дори от десетина крачки Трул видя триумфалния блясък в ясносивите му очи.

— Е, друг път — друг път. — Махна великодушно с меча си и отново се обърна към жените.

Но Майен беше дала знак на спътничките си и свитата вече тръгваше.

Рулад отвори уста да каже нещо на бъдещата си снаха, но Трул го изпревари.

— Каня те да дойдеш с мен, братко. Вестта, която трябва да предам на баща ни, е съдбовно важна и бих искал да присъстваш и ти, та да се втъкат думите ти в обсъждането, което ще последва. — Покана, която обикновено се отправяше към воини с дълги години битки на коланите, и Трул видя гордостта, светнала в очите на малкия му брат.

Рулад остави Мидик да превързва порязаната си от меча ръка и тръгна с Трул към дългата къща на семейството.

Външните й стени бяха покрити с трофейни щитове, повечето избелели от слънцето през вековете. Под широките стрехи на покрива бяха опрени кости от китове. Тотеми, откраднати от съперничещи племена, образуваха нещо като арка над входа — парчета козина, кожени нанизи с мъниста, раковини, нокти и зъби.

Минаха под арката и влязоха.

Въздухът беше хладен и малко лютив от пушека. В нишите по стените горяха маслени светилници, наредени между гоблените и опънатите кожи. Традиционното каменно огнище в центъра на широкото помещение, на което всяка фамилия някога бе приготвяла храната си, си стоеше заредено с дърва, макар робите вече да работеха в кухненските пристройки зад същинската къща, за да се намали рискът от пожари. Мебели от черно дърво отделяха различните части на дома — вътрешни стени нямаше. От куките по таванските греди висяха десетки оръжия, някои от най-старо време, когато изкуството на коване на желязо било забравено след изчезването на Бащата Сянка, очукани и от потъмнял бронз.

Малко зад каменното огнище се издигаше живо черно дърво, от което, нагоре и навън, стърчеше лъскавата най-горна третина на дълъг меч, на височина почти над главата. Мечът бе на рода Сенгар, знак за знатното им потекло; обикновено тези първоначални оръжия на благородните родове, вързани за дървото още докато е млада фиданка, след столетия се скриваха от поглед, оставаха в сърцевината на дървото. Но някакво изкривяване точно в това дърво бе изтикало меча навън и черно-сребристото острие стърчеше. Необичайно, но не и уникално.

Докато минаваха покрай дървото, двамата братя посегнаха и пипнаха желязото.

Майка им, Урут, заобиколена от робини, се бе навела над родовия гоблен — довършваше последните сцени от участието на Сенгар във Войната на единението. Бе погълната от работата си и не вдигна очи, докато синовете й минаваха покрай нея.

Томад Сенгар седеше с други трима благородни патриарси около игрална дъска, изработена от огромни плоски еленови рога. Фигурите бяха от бяла кост и нефрит.

Трул спря. Десницата му се отпусна на дръжката на меча в знак, че вестите, които носи, са спешни и освен това опасни. Чу как Рулад зад него вдиша рязко.

Макар никой от старейшините да не вдигна глава, гостите на Томад заставаха като един, а самият той взе да прибира фигурите за игра. Тримата стареи напуснаха мълчаливо, а Томад избута настрана игралната дъска и зачака.

Трул се настани срещу него.

— Приеми почитта ми, тате. Флотът на ледериите ловува в лежбището Калах. Стадата са дошли рано и сега ги избиват. Видях го със собствените си очи и не спрях, докато не дойда.

Томад кимна.

— Бягал си три дни и две нощи значи.

— Да.

— И уловът на ледериите бе в разгара си?

— Тате, тази сутрин на разсъмване Дъщеря Менандори сигурно е видяла трюмовете им пълни до пръсване, платната им — издути от вятъра, а дирята след всеки кораб — пурпурна река.

— И идат нови кораби да заемат местата им! — изсъска зад него Рулад.

Томад се намръщи на невъзпитаното поведение на най-малкия си син и ясно показа неодобрението си:

— Рулад, отнеси тази вест на Ханан Мосаг.

Трул усети как брат му трепна — но пък гласът му бе спокоен:

— Както заповядаш, тате. — И излезе.

Томад се намръщи още повече.

— Поканил си некръвен воин на този разговор?

— Да, тате.

— Защо?

Трул реши да не отвърне. Не мислеше да огласява притеснението си от неуместното внимание на Рулад към годеницата на Феар.

Томад въздъхна, загледа се в широките си, нашарени с белези ръце, после изръмжа:

— Благодушни сме станали.

— Тате, благодушие ли е да приемем, че онези, с които се договаряме, имат чест?

— Да, предвид прецедентите.

— Тогава защо кралят-магьосник се е съгласил на Велика среща с ледериите?

Тъмните очи на Томад примигаха и се приковаха в неговите. От всички синове на Томад само Феар имаше същите нетрепващи очи като на баща им — и по цвят, и по неумолимостта на пронизващия поглед. Трул усети как неволно се огъва под нетрепващия им взор.

— Оттеглям глупавия си въпрос — успя да каже и извърна глава да скрие стъписването си. „Взаимно претегляне между врагове. Това нарушение, каквато и да е била първоначалната му цел, ще се превърне в нож с две остриета, предвид неизбежната реакция на Едур. Нож, в който ще се вкопчат и двата народа.“ — Некръвните воини ще са доволни.

— Некръвните воини един ден ще седят в съвета, Трул.

— Не е ли това наградата на мира, тате?

— Ханан Мосаг ще свика съвета — каза Томад. — Ти на всяка цена трябва да присъстваш, за да разкажеш какво си видял. По-нататък. Кралят-маг ме помоли да му дам синовете си за една изключителна задача. Не мисля, че това решение ще е повлияно от вестта, която носиш.

Трул помълча, за да надвие изненадата си, после каза:

— Срещнах Бинадас на идване в селото…

— Той е уведомен. До една луна ще се върне.

— Рулад знае ли за това?

— Не, макар че ще ви придружи. Един некръвен воин си е некръвен воин.

— Както кажеш, тате.

— Сега отдъхни. Ще те събудят навреме за съвета.

От избелялото от сол коренище подскочи бяла врана и закълва през бунището. Отначало Трул я помисли за чайка, задържала се на брега в бързо гаснещата светлина, но после тя изграчи и захапа една раковинка с белия си клюн и се спусна от сметището към водата.

Съветът бе свикан за полунощ. Неспокоен, с изопнати нерви, Трул не можа да заспи и слезе до чакълестия плаж северно от селото и устието на реката.

И сега, докато тъмнината прииждаше със сънените вълни, бе сам на брега с една бяла врана. Тя бе отнесла плячката си досами водата и при всяка нова вълна топваше раковината във водата. Така — шест пъти.

Придирчиво същество, помисли си Трул, загледан как враната скочи на близката скала и закълва раковината.

Бялото беше зло, разбира се. Всички го знаеха. Белезникавият блясък на кост, омразната светлина на Менандори призори. Платната на ледериите също бяха бели, което не беше изненадващо. А чистите води на залива Калах щяха да откроят блясъка на бялото, осеяло морското дъно — костите на хиляди избити тюлени.

Този сезон трябваше да се запомни с връщането на излишъка за шестте племена, с началото на запълване на опразнените резерви, които да ги пазят от глада. Мисли, които го накараха да погледне по друг начин на този незаконен улов. Съвсем добре премерен във времето жест, който да отслаби конфедерацията, ход, целящ да подрони позицията на Едур на Великата среща. „Аргументът на неизбежността. Същият аргумент, който ни беше хвърлен в лицата още първия път, с поселенията на Разлива. «Кралство Ледер се разширява, трябва да расте. Вашите станове на Разлива бяха сезонни в края на краищата, а и с войната са почти изоставени.»“

Неизбежно щяха да идват все повече и повече кораби, за да порят богатите води на северното крайбрежие. Не можеха да се опазят. Едурите трябваше само да погледнат другите племена, обитавали някога извън границите на ледериите, за да видят големите награди, идващи с полагането на васалната клетва пред крал Езгара Дисканар Ледерски.

„Но ние не сме като другите племена.“

Враната изграчи от каменния си трон, запокити раковината с едно тръсване на главата, после разпери призрачните си криле и литна в нощта. Последен приглушен грак от тъмното и Трул направи жеста „Да пази зло“.

Зад него изшумоляха камъчета, той се обърна и видя големия си брат.

— Здравей, Трул — тихо каза Феар. — Вестта, която си донесъл, е възбудила воините.

— А кралят-маг?

— Не е казал нищо.

Трул отново се обърна и се загледа в тъмните вълни, които съскаха по тясната ивица.

— Очите им са приковани в онези кораби.

— Ханан Мосаг знае кога да извърне очи, брате.

— Помолил е за синовете на Томад Сенгар. Какво знаеш за това?

Феар вече стоеше до него и Трул усети как сви рамене.

— Видения са напътствали краля-магьосник още от дете — заговори след малко Феар. — Той носи в себе си кръвни спомени, още от Тъмните времена. Бащата Сянка се простира пред него с всяка стъпка, която прави.

Мисълта за видения разтревожи Трул. Той не се съмняваше в тяхната сила — всъщност тъкмо напротив. Тъмните времена бяха дошли с разцеплението на Тайст Едур, с връхлитането на магии и на чужди войски и с изчезването на самия Баща Сянка. И макар племената да не бяха лишени от Куралд Емурлан, лабиринтът бе изгубен за тях: разбит, над раздраните късове властваха лъжекрале и богове. Трул подозираше, че Ханан Мосаг е обладан от амбиция, далеч по-голяма от това просто да обедини шестте племена.

— Неохота има у теб, Трул. Криеш я много добре, но аз мога да видя онова, което други не могат. Ти си воин, който би предпочел да не се бие.

— Това не е престъпление — промърмори Трул и добави: — От всички Сенгар само ти и баща ни носите повече трофеи.

— Не поставям под въпрос храбростта ти, братко. Но куражът е най-малкото от всичко, което ни обвързва. Ние сме Едур. Били сме господари на Хрътките. Държали сме трона на Куралд Емурлан. И още щяхме да го държим, ако не беше измяната, първо от рода на Скабандари Кървавото око, после от Тайст Андий, дошли с нас в този свят. Народ под обсада сме ние. Ледериите са само един от многото ни врагове. Кралят-магьосник разбира това.

Трул се загледа в блясъка на звездната светлина по кротката повърхност на залива.

— Няма да се поколебая да се сразя с онези, които се окажат наши врагове, Феар.

— Това е добре, братко. Поне ще е достатъчно да накара Рулад да замълчи.

Трул се вцепени.

— Той говори срещу мен? Това некръстено в кръв… пале?

— Където вижда слабост…

— Какво вижда и какво е вярно са различни неща.

— Тогава му покажи, че не е така — отвърна тихо и съвсем спокойно Феар.

Трул замълча. Беше се държал с открито пренебрежение към Рулад и неговите безкрайни предизвикателства и пози, което си беше в правото му, предвид това, че Рулад не беше проливал кръв. Но по-важната причина бе защитната стена, която Трул искаше да вдигне около девицата, за която Феар предстоеше да се ожени. Разбира се, да изрече такива неща сега щеше да е недопустимо, тъй като щяха да нашепват за злъч и злост. Та нали Майен беше годеницата на Феар, не негова, и закрилата й бе отговорност на Феар.

Нещата щяха да са по-прости, помисли той със съжаление, ако изпитваше нещо към Майен. Тя не привличаше преднамерено вниманието на Рулад, но и не му обръщаше гръб. Стъпваше на самия ръб на благоприличието, както би правила — и трябваше да прави — всяка девица, привилегирована да стане съпруга на Главния оръжейник на Хирот. За кой ли път си напомни, че това не е негова работа.

— Няма да показвам на Рулад това, което вече трябва да е разбрал — изръмжа Трул. — Нищо не е направил, за да го зачитам.

— На Рулад му липсва проницателност да разбере, че неохотата у теб е нещо друго, а не израз на слабост…

— Негов е недостатъкът, не мой!

— Нима очакваш един сляп старец да прекоси потока по камъните без помощ, Трул? Не, водиш го, докато не види с вътрешния си взор онова, което може да види всеки друг.

— Щом всеки друг може да го види, тогава думите на Рулад срещу мен са безсилни и значи съм прав, като ги пренебрегвам.

— Братко, не само на Рулад му липсва проницателност.

— Феар, нима желанието ти е сред синовете на Томад Сенгар да има врагове?

— Рулад не е враг — нито на теб, нито никой Едур. Той е млад и е жаден за кръв. Ти някога вървеше по неговия път, затова те моля да си спомниш какъв бе самият ти тогава. Не му е времето сега да си нанасяме рани, от които ще останат белези. А за един некръвен воин презрението нанася най-дълбоката рана.

Трул се намръщи, но каза:

— Съзирам истина в думите ти, Феар. Ще се постарая да прикривам безразличието си.

Брат му не реагира на сарказма.

— Съветът се събира в цитаделата, братко. Ще влезеш ли в кралската зала редом до мен?

Трул омекна.

— За мен е чест, Феар.

Обърнаха гръб на черната вода и не видяха белите криле, плъзнали се над ленивите вълни малко по-навътре от брега.

Преди тринайсет години Удинаас беше младши моряк в третата година от изкупуването на фамилния дълг към търговеца Интарос от Трейт, най-северния град на Ледер. Чиракуваше на борда на китоловния кораб „Брънт“ — връщаха се от водите на Бенеда. Промъкнаха се под прикритието на мрака, убиха три кита и тъкмо влачеха труповете на буксир към неутралните води западно от Калах, когато ги подгониха пет кораба К’ортан на хиротите.

Капитанската алчност предреши съдбата им — капитанът не пожела да изостави улова.

Удинаас помнеше добре лицата на помощниците на китоловеца, а и неговото, когато ги вързаха на гърба на единия кит, за да ги оставят на акулите и денрабъ, докато простите моряци бяха прибрани от кораба с всички железни сечива и други вещи, понравили се на едурите. След това тъмни духове се нахвърлиха върху „Брънт“, за да погълнат и разкъсат мъртвото дърво на ледерийския кораб. Петте кораба К’ортан от черно дърво пък вързаха на буксир двата кита и отплаваха обратно към брега — оставиха третия кит на хищниците от морските дълбини.

Удинаас беше останал безразличен към ужасната съдба на капитана и помощниците му. Беше длъжник по рождение, както и баща му, и неговият баща преди това. Изкупването на дълг и робството бяха две думи за едно и също нещо. А и робският живот при хиротите не беше чак толкова суров. Покорството се възнаграждаваше със закрила, облекло и заслон срещу дъжд и сняг, а доскоро — и с обилна храна.

Една от многото задачи на Удинаас в домакинството на Сенгар бе да кърпи мрежите на четирите кнарски рибарски лодки, собственост на знатната фамилия. Тъй като го бяха пленили като моряк, не му се разрешаваше да напуска сушата и кърпенето на мрежите и връзването на каменните тежести край брега южно от речното устие бе единственият повод да се доближи до водата на откритото море. Не че изпитваше някакво желание да избяга от едурите. В селото имаше много роби — все ледерии, разбира се — така че не му липсваше компанията на родственици, колкото и окаяна да беше тя. Удобствата на Ледер също не бяха достатъчно изкушение, за да опитва нещо, което беше буквално невъзможно — спомняше си, че беше виждал такива удобства, но никога не им се беше радвал. И най-сетне, Удинаас страстно мразеше морето, също както го мразеше, докато беше моряк.

Беше видял в гаснещата светлина двамата най-големи синове на Томад Сенгар на морския бряг, от другата страна на речното устие, и не го изненадаха смътните, почти неразличими слова, които си размениха. Ледерийски кораби бяха ударили отново — вестта се беше разнесла бързо сред робите още преди младият Рулад да стигне до входа на цитаделата. Беше свикан съвет, което трябваше да се очаква, и Удинаас допускаше, че много скоро ще има клане — съчетание от свирепата жестокост на острото желязо и чародейството, присъщо за всеки сблъсък с ледериите от юга. Честно казано, Удинаас желаеше успех на едурите. Отнетите от ледериите тюлени ги заплашваха с глад, а по време на глад първи страдаха робите.

Удинаас добре разбираше расата си. За ледериите златото беше всичко. Златото и неговото притежание определяха целия им свят. Власт, положение, почит — всичко това беше стока, която можеше да се купи с пари. Златото обвързваше цялото кралство, определяше всички отношения, хвърляше сянката си върху всеки акт и всяко решение. Непочтеният лов на тюлени бе само първият ход в коварната игра, която ледериите бяха прилагали безброй пъти срещу всяко племе отвъд границите си. За ледериите Едур не бяха по-различни. „Но са, глупци такива!“

Тъй или иначе, следващият ход щеше да дойде на Великата среща и Удинаас подозираше, че кралят-маг и неговите съветници, колкото и умни да бяха, ще влязат в капана на този „мирен договор“ като слепи старци. Безпокоеше го онова, което щеше да последва.

Като новоизлюпени рибки, понесени от вълната на прилива, народите на двете кралства щяха да се спуснат главоломно в дълбоки и гибелно опасни води.

Покрай него притичаха трима роби от домакинството на Бун, с вързопи сухи водорасли на раменете. Един подвикна:

— Пернатата вещица ще гадае тази нощ, Удинаас! Още докато се събира съветът.

Удинаас започна да сгъва мрежата върху дървената скара за сушене.

— Ще дойда, Хулад.

Тримата се отдалечиха и Удинаас отново остана сам. Погледна на север и видя, че Феар и Трул се изкачват по склона към задната малка порта на външната стена.

Приключи с мрежата, прибра сечивата си в малкия кош и се изправи.

Чу плясък на криле зад себе си и се обърна сепнато — що за птица летеше дълго след като слънцето бе залязло? Над водата се стрелна белокрила сянка и изчезна.

Удинаас примига и се напрегна отново да види, да си каже, че не е това, което му се бе сторило. Не и това. Всичко друго, но не и това. Пристъпи вляво, до едно голо петно пясък, клекна и бързо надраска молитвения символ с кутрето на лявата си ръка, а дясната вдигна към лицето си и с два пръста придърпа клепачите си надолу, и зашепна молитвата: „Ашиците са хвърлени, Спасителю, погледни благосклонно към мен тази нощ. Блудни! Погледни благосклонно към всички нас!“

Отпусна дясната си ръка и погледът му падна върху символа, който бе начертал.

— Врано, махни се!

В отговор — въздишка на вятър и шепот на вълни. И далечен грак.

Удинаас потръпна и скочи. Вдигна коша и затича към портата.

Кралската Съборна зала бе огромна и кръгла, гредите от черно дърво на тавана се събираха в купола, който се губеше в пушек. Некръвните воини от благороден род стояха в самия край, в най-външния кръг на призованите да гледат съвета. По-навътре на пейки седяха матроните — женени и вдовици. След тях идваха неженените и сгодените, насядали кръстато върху постлани кожи. На крачка пред тях подът се спускаше на един разтег в централната яма от отъпкана пръст, където седяха воините. В самия център имаше издигнат подиум, широк петнайсет крачки, където бе кралят-маг Ханан Мосаг. Петимата заложници седяха в кръг около него, с лица навън.

Трул и Феар се спуснаха в ямата, заеха местата си сред кръвните воини и Трул вдигна очи и се загледа в краля. Среден на ръст и телосложение, на пръв поглед Ханан Мосаг не изглеждаше внушително. Лицето му беше гладко, малко по-бледо, отколкото на повечето Едур, а ококорените му очи му придаваха вечно изненадан вид. Тъй че мощта не беше физическа. Беше изцяло в гласа му. Плътен и дълбок глас, който те задължава да слушаш дори да е съвсем тих.

Докато Ханан Мосаг стоеше мълчаливо като сега, претенцията му да е крал изглеждаше по-скоро въпрос на случайно местоположение — все едно че неволно се е озовал в центъра на огромната зала и сега се оглежда слисано. Облеклото му не беше по-различно от това на другите воини, като се изключеше липсата на трофеи — защото неговите трофеи в края на краищата седяха около него на подиума: първите синове на покорените петима племенни вождове.

Стига обаче човек да се вгледаше по-внимателно в краля-мдгьосник, веднага щеше да съзре друг, много по-значим белег на властта му. Сянката му се извисяваше зад него. Грамадна и изгърбена. Две ръце в метални ръкавици стискаха дълги, призрачно очертани, но гибелни мечове. С шлем, с широки рамене, покрити с плочеста броня, Призрачната сянка, телохранителят на Ханан Мосаг, никога не спеше. Никакво колебание нямаше в уверената му полуразкрачена стойка.

Малко магьосници можеха да сътворят такова същество, като извлекат жизнена сила от собствените си сенки. В този мълчалив и вечно бдителен страж Куралд Емурлан течеше суров и брутален.

Трул огледа заложниците, които бяха с лице към него. К’риснан. Освен представители на своите бащи, те бяха чираците на Ханан Мосаг в чародейството, а това бе много по-важно. Имената им бяха отнети, господарят им тайно им бе избрал нови и ги беше обвързал със заклинания. Един ден те щяха да се върнат при племената си като вождове. И верността им към техния крал щеше да е абсолютна.

Заложникът от племето меруд седеше точно срещу Трул. Мерудите, най-голямото от всичките шест племена, се бяха покорили последни. Винаги бяха твърдели, че след като тяхната чет е близо сто хиляди, четиридесет от които кръвни воини или бойци, които скоро ще станат кръвни воини, те по право трябвало да господстват над Едур. Имали повече воини, повече кораби и били управлявани от вожд с повече трофеи на колана от поколения насам. Господството принадлежало на меруд.

Никой освен Ханан Мосаг и Ханради Калаг не знаеше подробностите около това последно покоряване. Меруд се бяха държали здраво срещу хиротите и техните васални воини на арапаи, соланта, ден-рата и бенеда, но пък ритуалните ограничения на войната отпадаха бързо, подменени от обезпокояващата бруталност, родена от отчаянието. Древните закони бяха на ръба на разпада.

Една нощ Ханан Мосаг беше влязъл невидим в селото на вожда и в укрепения дом на владетеля. И с жестокото пробуждане на Измамницата Менандори Ханради Калаг беше предал своя народ.

Трул не знаеше как да приеме хорските приказки, според които Ханради не хвърлял вече сянка. Никога не беше виждал вожда на Меруд.

Първият син на този човек сега седеше пред него, с бръсната глава, показваща, че е откъснат от кръвното си родословие, с плетеница от широки, врязани дълбоко белези, набраздили лицето му със сенки, със строги бдителни очи, сякаш очакваше опит за убийство точно тук, в собствения дом на краля-магьосник.

Всички светилници, провесени от високия таван, примигаха изведнъж и заедно и всички в залата стихнаха, приковали погледи в Ханан Мосаг.

Въпреки че той не повиши глас, дълбокият му тембър достигна до всяко кътче на огромното пространство и на никого не се наложи да се напряга, за да чуе думите му.

— Рулад, некръвен воин и син на Томад Сенгар, ми донесе думите на своя брат Трул Сенгар. Този воин е ходил до брега на Калах да търси нефрит. Станал е свидетел на ужасно събитие и е тичал дотук, без да спира, три дни и две нощи. — Очите на Ханан Мосаг се приковаха в Трул. — Стани, за да застанеш до мен, Трул Сенгар, и повтори разказа си пред всички.

Трул тръгна по прохода, отворен му от воините, и скочи на подиума; мъчеше се да скрие умората в краката си, но едва не рухна. Пристъпи между двамата К’риснан и застана от дясната страна на краля-магьосник. Огледа множеството извърнати нагоре лица и разбра, че това, което му предстои да каже, повечето вече го знаят. Лица, потъмнели от гняв и жажда за мъст. Тук-там — тревожно и угрижено намръщени.

— Донасям на съвета следната вест. Бивнестите тюлени са дошли рано на лежбището. Отвъд плитчините видях безброй акули, връхлитат ги. А сред тях — деветнайсет кораба на ледерии…

— Деветнайсет!

Викът изригна едновременно от гърлата на поне петдесет души. Необичайно нарушение на благоприличието, но все пак разбираемо. Трул изчака и продължи:

— Трюмовете им бяха почти пълни — корабите бяха потънали ниско, а водата около тях беше почервеняла от кръв и карантии. Ловните лодки бяха до корабите. За петдесет удара на сърцето, докато стоях и гледах, видях да окачват стотици тюлени на куките и да ги вдигат на корабите. Досами брега, в плитчините, чакаха двайсетина лодки, а поне седемдесет мъже бяха на самия бряг, сред тюлените…

— Те видяха ли те? — попита един от воините.

Ханан Мосаг явно беше подготвен за нарушаването на правилата — поне засега.

— Да, и спряха лова… за малко. Видях, че устата им се движат, макар да не можех да чуя думите над рева на тюлените, и разбрах, че се смеят…

Събранието се взриви от гняв. Наскачаха воини.

Ханан Мосаг рязко вдигна ръка.

Внезапна тишина.

— Трул Сенгар още не е свършил.

Трул се окашля и продължи:

— Сега ме виждате пред себе си, воини, и онези от вас, които ме познават, знаят също кое е предпочитаното ми оръжие — копието. Кога сте ме виждали без моя железен прът, убиеца на врагове? Уви, аз го предадох… в гърдите на един от първите, които се изсмяха.

Отвърнаха на думите му с рев.

Ханан Мосаг сложи ръка на рамото на Трул и младият воин отстъпи встрани. Кралят-магьосник огледа събралите се и заговори:

— Трул Сенгар е направил това, което щеше да направи всеки Едур. Делото му възрадва сърцето ми. Но ето че сега стои сред нас, обезоръжен.

Трул се бе вцепенил под тежестта на ръката му.

— И тъй, след грижливо обмисляне, както се полага за един крал — продължи Ханан Мосаг, — реших, че трябва да оставя гордостта си настрана и да прогледна отвъд нея. Да видя знака и какво означава той. Едно хвърлено копие. Един мъртъв ледерий. Един обезоръжен едур. А сега виждам по лицата на моите драгоценни воини хиляда хвърлени копия. Хиляда обезоръжени едури.

Не проговори никой. Никой не отвърна с очевидното възражение: „Имаме много копия.“

— Разбирам жаждата ви за мъст. Разбойниците ледерии трябва да бъдат избити. Дори като встъпление на Великата среща, защото тяхното избиване е било желано. Нашата реакция е била предвидена, защото такива са игрите, които ледериите искат да играят с живота ни. Ще направим ли това, което очакват? Разбира се. Може да има само един отговор на тяхното престъпление. И така, с нашата предсказуемост, служим на неизвестен план, който несъмнено ще бъде разкрит на Великата среща.

Десетки навъсени лица. Ханан Мосаг ги бе повел в непознатата територия на сложните комбинации. Беше ги довел до началото на непознат път и сега щеше да ги поведе напред, предпазливо и стъпка по стъпка.

— Разбойниците ще умрат — продължи кралят-магьосник. — Но ни един от вас не ще пролее тяхна кръв. Правим каквото е предвидено от тях, но по начин, какъвто не биха могли да си представят. Ще дойде време за избиване на ледерии, но това време не е сега. И тъй, обещавам ви кръв, мои воини. Но не сега. Разбойниците не ще получат честта да загинат от вашите ръце. Ще намерят съдбата си в Куралд Емурлан.

Трул Сенгар потръпна.

В залата отново се възцари мъртва тишина.

— Пълно разбулване — прогърмя гласът на Ханан Мосаг. — От моя К’риснан. Нито оръжие, нито броня не ще помогнат на ледериите. Маговете им ще бъдат заслепени и объркани, неспособни да се противопоставят на онова, което идва, за да ги вземе. Разбойниците ще мрат в болка и ужас. Подмокрени от страх, разревани като деца — и тази орис ще се запечата на лицата им за онези, които ще ги намерят.

Сърцето на Трул биеше в гърдите му като лудо, устата му бе пресъхнала като кост. Пълно разбулване. Що за древна, отдавна изгубена сила бе преоткрил Ханан Мосаг? Последното пълно разбулване беше деяние на Скабандари Кървавото око, самия Баща Сянка. Преди да бъде разкъсан лабиринтът. А това разкъсване не беше изцерено. Трул подозираше, че никога няма да бъде изцерено. Ала все пак някои късове бяха по-обширни и по-мощни от други. Нима кралят-магьосник беше открил нов?

Избледнели, олющени и напукани, глинените плочки лежаха разпръснати пред Пернатата вещица. Когато Удинаас влезе в прашния обор, за да донесе вестта за поличбата — да предупреди младата робиня да не гледа Крепостите, хвърлянето бе приключило. Твърде късно. Твърде късно.

Стотина роби се бяха сбрали за събитието, по-малко от обичайното, но това не беше изненадващо, след като много воини Едур щяха да са възложили задачи на робите си по подготовката за очаквания сблъсък. Щом Удинаас влезе в кръга, няколко глави се извърнаха към него, но очите му останаха приковани в Пернатата вещица.

Душата й вече бе навлязла дълбоко по Пътя към Крепостите. Главата й беше клюмнала, брадичката й бе опряла в изпъкналите кости на ключиците, гъстата й жълта коса бе провиснала и малкото й, почти детинско тяло потръпваше в монотонен ритъм. Пернатата вещица се беше родила в селото преди осемнайсет години, рядко зимно раждане — рядко с това, че беше оживяла — и дарбата й се беше разкрила, преди да навърши четири години, когато сънищата й се върнаха и заговориха с гласовете на предците. Старите плочки на Крепостите бяха изровени от гроба на последния ледерий в селото, който бе притежавал таланта, и бяха дадени на детето. Нямаше кой да я научи на загадките с тези плочки, но както се оказа, тя не се и нуждаеше от указанията на смъртни — призрачни предци се бяха погрижили за това.

Беше лична слугиня на Майен и когато Майен се омъжеше за Феар Сенгар, щеше да влезе в домакинството на Сенгар. А Удинаас беше влюбен в нея.

Безнадеждно, разбира се. Пернатата вещица щеше да бъде дадена на ледерийски роб с по-добро потекло, на мъж, чиято кръвна линия имаше титла и власт в Ледерас. Длъжник като Удинаас не можеше да храни надежда за такава връзка.

Приятелят му Хулад се пресегна и го хвана за китката. Лекото стисване подсети Удинаас да седне сред другите.

Хулад се наведе към ухото му.

— Какво те мъчи, Удинаас?

— Тя е хвърлила…

— Да. И сега чакаме, докато върви.

— Видях бяла врана.

Хулад рязко се дръпна.

— Долу на брега. Призовах Блудния, ала без полза. Враната само се изсмя на думите ми.

Околните чуха разговора им и шепот пробяга като вълна между всички.

Внезапният стон на Пернатата вещица ги усмири. Всички очи се приковаха в нея. Тя бавно вдигна глава.

Очите й бяха празни, бялото — чисто като леда на планински поток, ирис и зеници бяха изчезнали, все едно че никога не ги е имало. И в тяхната прозрачност закръжиха двойни спирали от смътна светлина, замъглена на фона на черната Бездна.

Ужас изкриви красивото й лице, ужасът на Началата, душата, застанала на прага на забвението. Място на такава самота, че единственият й отклик сякаш бе отчаянието. Но беше също тъй мястото, където силата е мисъл, и мисъл просветваше през Бездната, лишена от Създатели, родени от все още невъзникнала плът — само умът можеше да стигне толкова далече в миналото, само мислите можеха да обитават там. Тя бе във времето преди световете и вече трябваше да тръгне напред.

Да види раждането на Крепостите.

Удинаас, като всички ледерии, знаеше последователността и формите. Първо щяха да се появят трите Оси, известни като Ковачите на селението. Огън, безмълвният писък на светлината, вихрушката на самите звезди. После Долмен, гол и без корени, реещ се безцелно в пустошта. И на пътя на тези две сили — Блудния. Носител на собствените си неведоми закони, той щеше да вкара Огън и Долмен в свирепи войни. Огромни пространства на разруха, миг след миг взаимно унищожение. Ала понякога, рядко, щеше да има мир между двамата воюващи. И Огън щеше да къпе, а не да гори, а Долмен щеше да остави скиталчествата си и да хваща корен.

След това Блудния щеше да заплете загадъчното си кълбо, за да сътвори самите Крепости. Лед. Елейнт. Азат. Звяр. А сред тях щяха да се появят останалите Оси. Брадва, Ашици, Нож, Глутницата, Търсачът на форми и Бялата врана.

Сетне, докато се оформяха селенията, кръжащата в спирала светлина щеше да стане по-рязка и щеше да се разкрие последната Крепост. Крепостта, която бе съществувала незримо от самото начало. Празната крепост — ядрото на ледерийския култ, — която бе в самия център на необятната спирала на световете. Дом на Трона, който не познаваше Крал, дом на Странстващия рицар и на Господарката, все още чакаща сама в сънното ложе. На Наблюдателя, който беше свидетел на всичко, и на Пешака, патрулиращ по граници, които и той самият не можеше да съзре. На Спасителя, чиято протегната ръка никой не можеше да стисне. И най-сетне на Измамницата, чиято обична прегръдка унищожава всичко, което докосне.

— Тръгни с мен към Крепостите.

Зрителите въздъхнаха като един, неспособни да устоят на тази страстна подкана.

— Стоим над Долмен. Порутена скала, олющена от откършените си чеда, повърхността й гъмжи от живот толкова дребен, че се губи от взора ни. Живот, заключен във вечни войни. Ние сме сред зверовете. Виждам Костената вис, хлъзгава от кръв и напластена с призрачните спомени за безброй узурпатори. Виждам Стареца, все още безлик, все още сляп. И Старицата, измерваща цената с бързите стъпки на бегемоти. Ясновидеца, говорещ на безразличните. Виждам Шамана, що търси истини сред мъртъвците. И Ловеца, що живее за мига и не мисли за последствията от избиването. И Следотърсача, що търси дирите на неизвестното и върви по безкрайни пътеки на скръб. Крепостта на Звяра, тук в тази долина, която е само драскотина върху здравата кожа на Долмен.

— Никого няма на Костената вис. Хаос точи всяко оръжие и избиването трае вечно. А от урагана се раждат могъщи същества и избиването става неизмеримо.

— На такива сили трябва да се отвърне. Блудния се завръща и хвърля семе в напоената с кръв земя. Така се ражда Крепостта на Азат.

— Гибелен подслон за тирани, ох, как лесно биват изкусени те. И тъй, постигнато е равновесие. Но си остава равновесие ужасно, нали? Войните нямат край, макар да са смалени, и най-сетне жестокостите им се събират във фокус.

Гласът й бе като освободена магия. Дрезгавият монотонен напев водеше до транс, поглъщаше, разбулваше гледки в умовете на всички, които го слушаха. Пернатата вещица вече бе излязла от ужаса на Началата и нямаше страх в думите й.

— Но нишката на времето сама по себе си е затвор. Ние сме оковани с неговия ход. И тъй, Блудния идва отново и се ражда Крепостта Лед, с нейните слуги, що крачат през селенията, за да воюват срещу времето. Пешак, Ловкиня, Оформител, Носител, Дете и Семе. А на Трона на Лед седи Смърт, закачулена и заскрежена, отнемащата грижите, онази, що троши тревожните вериги на тленния живот. Дар е тя, но дар студен.

— Сетне, за да се постигне отново равновесие, се ражда Елейнт и на хаоса е дадена плът, а тази плът е драконова. Подвластна е на Кралицата, която трябва да бъде убивана всеки път, от всяко дете, що роди. И на нейния Консорт, който не обича никого освен себе си. После Васалът, слуга и страж, обречен на вечен провал. Рицарят, мечът на самия хаос — вижте пътя му! И Порталът, който е Дъх. Вайвал, рожба на драконите и Дамата, Сестрата, Кръвопиецът и Проходникът. Жестоките Дракони.

— Една Крепост остава…

Удинаас прошепна в един глас с другите:

— Празната крепост.

Пернатата вещица изведнъж килна глава и челото й се навъси.

— Нещо кръжи над Празния Трон. Не мога да го видя, но то… кръжи. Бледа ръка, отсечена и сгърчена… не, това е…

Младата жена се вцепени, от рани на раменете й бликна червено и някаква невидима сила я повдигна от земята.

Писъци. Всички наскачаха, затичаха към нея, протегнали ръце.

Но твърде късно. Невидимите нокти се впиха още по-силно и невидими криле изплющяха в прашния въздух на обора. И вдигнаха Пернатата вещица в сенките под тавана. Тя запищя.

Удинаас хукна през блъскащата се навалица към дървената стълба за сеновала. Трески се забиваха в дланите му, докато се катереше нагоре. Писъците на Пернатата вещица изпълваха въздуха, тя се мяташе безпомощно в стискащите я невидими нокти. „Но враните нямат нокти…“

Удинаас се изкатери на сеновала, залитна и затича по неравните дъски, без да откъсва очи от Пернатата вещица, и на една стъпка от ръба скочи във въздуха. Понесе се над главите на човешкото гъмжило долу, изпънал ръце напред.

Целеше се във вихрещия се над нея въздух, там, където трябваше да е надвиснало невидимото същество. Блъсна се в някакво едро люспесто тяло. Твърди като кожа ципести криле дивашки го заудряха, докато стягаше здраво ръце около влажното мускулесто туловище. Чу бесен съсък, после над лявото му рамо изщракаха челюсти. Зъби, остри като игли, се впиха през кожата и потънаха дълбоко в плътта.

Удинаас изпъшка.

„Вайвал, рожба на Елейнт…“

Лявата му ръка посегна припряно към куката за мрежи на колана.

От рамото му рукна кръв.

Напипа захабената дървена дръжка на куката и бързо я измъкна. Вътрешният ръб на кривото острие беше остро наточен за подрязване краищата на възлите. Удинаас се изви, стиснал зъби, за да превъзмогне болката от челюстите на гущера, които раздираха рамото му на ивици плът, и заби надолу, където смяташе, че трябва да е единият крак на Вайвала. Сблъсък. Той завъртя ръка и заби вътрешния ръб в сухожилията.

Съществото изпищя.

И пусна Пернатата вещица.

Нокти пронизаха гърдите на Удинаас.

А той сечеше и режеше, все по-надълбоко. Кракът се сгърчи назад.

Челюстите се отдръпнаха, изщракаха отново, този път около шията му.

Куката за мрежи изпадна от разтрепераната му ръка. Кръв напълни устата и носа му.

Мрак замъгли очите му — и той отново чу писъка на Вайвала, този път писък на ужас и болка, звукът изригна от ноздрите и обля гърба му на горещи вълни. Челюстите се отпуснаха и се отдръпнаха.

И Удинаас падаше.

И светът свърши.

Докато другите излизаха, Ханан Мосаг докосна рамото на Трул и промълви:

— Остани. Братята ти също.

Воините напускаха залата на малки групи. Бяха угрижени и по доста лица пробягваше ужас, щом хората се обърнеха да погледнат краля-магьосник и неговите К’риснан. Феар пристъпи към тях, Рулад го следваше. Лицето на Феар беше безизразно — съвсем обичайно, — докато Рулад сякаш не можеше да се сдържи на едно място, въртеше глава насам-натам и ръката му шареше по дръжката на меча на бедрото му.

Още десетина удара на сърцето и вече бяха сами.

Ханан Мосаг заговори:

— Погледни ме, Трул Сенгар. Искам да разбереш — не те упреквам. Аз също щях да забия копието си в онзи ледерий в отговор на подигравката му. Използвах те обидно и затова се извинявам…

— Не е нужно, ваше величество — отвърна Трул. — Доволен съм, че намерихте в моите действия ос, с която да изместите чувствата на съвета.

Кралят-магьосник килна глава.

— Ос. — Усмихна се, но усмивката му бе напрегната. — Значи няма да говорим повече за това, Трул Сенгар. — Прикова погледа си в Рулад и гласът му малко се втвърди: — Рулад Сенгар, некръвен, сега си при мен, защото си син на Томад… трябват ми синовете му и това включва и тебе. Очаквам от теб да слушаш, не да говориш.

Рулад кимна, изведнъж пребледнял.

Ханан Мосаг пристъпи между двама от своите К’риснан — които продължаваха да седят бдително на местата си — и поведе тримата синове на Томад от подиума.

— Разбрах, че Бинадас отново е тръгнал да скита. Не знае котва той, нали? Е, добре, това не ще ни попречи. Ще трябва да уведомите брат си, щом се върне, за всичко, което ще ви кажа тази нощ.

Влязоха в личните покои на краля-магьосник. Там нямаше жена, нито роби. Простичко живееше Ханан Мосаг, само със своя сенчест страж за компания. Стаята беше обзаведена оскъдно и строго.

— Преди три луни — започна кралят-магьосник и се извърна към тях — душата ми отпътува насън и я споходи видение. Стоях на една равнина от сняг и лед. Отвъд земите на арапаите, на изток и север от Гладното езеро. Но в тази вечно ялова земя нещо се беше родило. Буйно раждане, настойчиво, сурово присъствие. Ледена кула. Или копие — не можах да го доближа, — но се издигаше високо над снеговете, блестеше, заслепяваше със слънчевата светлина, която улавяше. Но и нещо тъмно се таеше в ядрото му. — Очите му се зареяха и Трул с трепет разбра, че кралят отново е там, на онова пусто и самотно място. — Дар. За Едур. За краля-магьосник. — Замълча отново.

Мълчаха всички.

Изведнъж Ханан Мосаг се пресегна, стисна рамото на Феар и впи очи в по-големия брат на Трул.

— Четиримата сина на Томад Сенгар ще отидат на това място. За да донесат дара. Можете да вземете още двама — видях дирите на шестима във видението си, водеха към онази ледена кула.

— Терадас и Мидик Бун — само каза Феар.

Кралят-магьосник кимна.

— Добър избор, да. Феар Сенгар, възлагам ти да бъдеш водачът на група. Нито ти, нито никой от хората ти не трябва да докосва дара. Плътта ви не трябва да се допира до него, ясно ли е? Измъквате го от онова бялото, увивате го в кожи, ако е възможно, и го донасяте тук.

Феар кимна.

— Ще бъде както заповядате, ваше величество.

— Добре. — Ханан Мосаг огледа тримата братя. — Мнозина — навярно и вие — вярват, че единението на племената бе моята единствена цел като вожд на хиротите. Синове на Томад, знайте, че това е само началото.

Изведнъж в стаята се долови ново присъствие, усетиха го едновременно и кралят, и братята, и вкупом се обърнаха към входа.

На прага стояха К’риснан.

Ханан Мосаг кимна.

— Робите имаха много работа тази нощ. Елате, всички.

Сенчести призраци се бяха скупчили около душата му, защото той бе вече само душа, неподвижен и уязвим, зрящ без очи, с безплътни сетива, и смътните зверски създания се притискаха около него, дърпаха го, кръжаха наоколо като псета около ранен звяр.

Гладни бяха тези духове-сенки. Но и нещо ги сдържаше, някаква дълбока възбрана. Посягаха и дърпаха, ала нищо повече.

После — с неохота — се пръснаха — с приближаването на нещо, на някой, и Удинаас усети топлото, закрилящо присъствие, затаило се кротко до него.

Пернатата вещица. Беше цяла и непокътната. Лицето й сияеше, сивите й очи го гледаха питащо.

— Син на Дълга — рече тя и въздъхна. — Казват, че ти си ме изтръгнал на свобода. Нищо, че Вайвал те разкъсвал. Без да мислиш за това. — Огледа го още миг, мълчаливо. — Твоята любов изгаря очите ми, Удинаас. Какво да сторя с тази истина?

Той усети, че може да говори.

— Нищо не прави, Перната вещице. Знам какво не може да бъде. Не ще се огъна под това бреме.

— Зная. Виждам го.

— Какво се случи? Умирам ли?

— Умираше. Урут, жената на Томад Сенгар, дойде в отговор на нашата… злочестина. Извлече от Куралд Емурлан и прогони Вайвала. А сега се мъчи да изцери и двама ни. Лежим един до друг, Удинаас, на прогизналата от кръв земя. В несвяст. И тя се удивлява на неохотата ни да се върнем.

— Неохота ли?

— Усеща съпротива на усилията си да изцери раните ни — аз й се съпротивлявам, заради двама ни.

— Защо?

— Защото съм обезпокоена. Урут не усеща нищо. За нея силата й е чиста. Но тя е… опетнена.

— Не разбирам. Ти каза, че Куралд Емурлан…

— Да. Но той е изгубил чистотата си. Не знам как или от какво, но се е променил. Сред всички Едур той се е променил.

— Какво да правим?

Тя въздъхна.

— Ще се върнем. Веднага. Ще се подчиним на властта й. Ще й поднесем благодарността си за намесата й, затова, че е изцерила плътта ни. А в отговор на многото въпроси, които има, можем да кажем малко. Объркано беше. Битка с непознат демон. Хаос. А за този разговор, Удинаас, няма да кажем нищо. Разбираш ли?

— Да.

Тя се пресегна и той усети как ръката й обгръща неговата — изведнъж отново беше цял — и топлината й потече през него.

Вече чуваше сърцето си, затуптяло в ответ на това докосване. И още едно сърце, далечно, но бързо приближаващо се, биещо в унисон. Но не беше нейното — и Удинаас позна ужаса.

Майка му отстъпи и смръщеното й чело се отпусна.

— Идват — промълви тя.

Трул се взря в двамата роби. Удинаас, от неговото домакинство. И другата, една от слугините на Майен, онази, която наричаха Пернатата вещица заради ясновидската й сила. Кръв бе изцапала разкъсаните им ризи, но самите рани се бяха затворили. И друга кръв бе опръскала гърдите на Удинаас, златна кръв, която още лъщеше.

— Трябва да забраня тези гадания — изръмжа Ханан Мосаг. — Опасно е да се позволи ледерийско чародейство сред нас.

— Но има и полза, върховни кралю — каза Урут и Трул разбра, че още е обезпокоена.

— И коя е тя, жено на Томад?

— Зов на рог, върховни кралю, в който няма да е зле да се вслушаме.

Ханан Мосаг се намръщи.

— По ризата на този мъж има кръв на Вайвал. Заразен ли е?

— Възможно е — отвърна Урут. — Много от това, което минава за душа у един ледерий, остава скрито за изкуството ми, върховни кралю.

— Слабост, неприятна за всички ни, Урут — рече кралят-магьосник: оказваше й висока чест с това, че я назова по име. — Този трябва да бъде наблюдаван непрекъснато — продължи кралят, без да откъсва очи от Удинаас. — Ако у него има кръв на Вайвал, след време истината ще се разкрие. Чия собственост е?

Томад Сенгар се окашля.

— Мой е, кралю.

Ханан Мосаг се намръщи и Трул разбра, че мисли за своя сън и за решението си да вплете в историята му фамилията Сенгар. Малко съвпадения имаше на този свят. Кралят-магьосник заговори по-твърдо:

— Тази, Пернатата вещица, тя е на Майен, нали? Кажи ми, Урут, можа ли да усетиш силата й, докато я лекуваше?

Майката на Трул поклати глава.

— Не е впечатляваща. Или пък…

— Или какво?

Урут сви рамене.

— Или я прикри добре, въпреки раните си. А ако е така, значи силата й надвишава моята.

„Невъзможно. Тя е ледерийка. Робиня и още девица.“

Ханан Мосаг изсумтя — явно изпитваше същите чувства.

— Била е нападната от Вайвал. Съществото явно е надвило способността й да го държи под контрол. Не, детето още се препъва. Зле е обучено, не проумява още могъществото на всичко, с което се заиграва. Вижте, тя едва сега идва в съзнание.

Клепачите на Пернатата вещица изпърхаха и се отвориха. Все още малко разум имаше в очите й, а и той бързо бе надмогнат от животински страх.

Ханан Мосаг въздъхна.

— Няма да ни е от полза засега. Оставете я на грижите на Урут и другите жени. — Обърна се към Томад Сенгар. — Щом Бинадас се върне…

Томад кимна.

Трул хвърли поглед към Феар. Зад него бяха коленичили робите, присъствали на гадаенето, притиснали чела в земята и неподвижни още откакто беше дошла Урут. Стори му се, че твърдият поглед на Феар се е приковал в нещо, което никой друг не може да съзре.

„Щом Бинадас се върне… синовете на Томад ще потеглят. Към ледените пустини.“

Удинаас простена.

Без да му обръща внимание, кралят-магьосник излезе — К’риснан вървяха от двете му страни, а сянката-страж на стъпка след него. На самия праг чудовищният призрак спря и за миг погледна през рамо — макар че нямаше как да се разбере в кого се приковаха безформените му очи.

Удинаас отново простена и крайниците му потръпнаха.

Духът на прага беше изчезнал.

(обратно)

2.

Владетелко на тези стъпки, възлюблена по дирята, където той току-що отминал е. Че пътят на скиталчеството му се вие между всинца ни. На загубата сладкият привкус подхранва ручея планински, леда отнася към морета, топли като кръв, и сънищата наши изтънява. Че тамошното, накъдето той я води, изгубило е древните си кости, а дирята, която следва той, е плът безжизнена: морето не запомня нищо. Описание на древните Крепости Фишер кел Тат

Огледа се. В сивата мъгла далече долу и на запад проблясваше най-вътрешният край на Тесния проток, с бледото отражение на небето, прикриващо с усърдие черната бездънна вода. От всички останали страни освен каменистия път точно зад Серен Педак се издигаха планински зъбери с покрити със сняг върхове, позлатени от слънцето — тя не можеше да го види от мястото, където стоеше, в южния край на прохода през седловината.

Вятърът, веещ покрай нея, вонеше на лед, на бавния дъх на стара зима и гниещ студ. Тя придърпа по-плътно кожите около себе си, обърна се и загледа тътрещия се по пътя керван.

Три фургона с масивни колела се поклащаха тромаво и трополяха. Около тях, на групи около всеки фургон, напираха мъжете с голи гърбове от племето нерек — едни теглеха отпред въжетата, други подпираха отзад тромавите возила, та да не се затъркалят назад.

Във фургоните наред с другите стоки имаше деветдесет железни слитъка, по трийсет във всеки. Не прочутата ледерийска стомана, разбира се, тъй като продажбата й извън границата бе забранена, но втората по степен на качество, закалена с въглерод и буквално без никакви примеси. Всеки слитък беше дълъг колкото ръката на Серен и два пъти по-дебел.

Въздухът беше хапливо студен. Но при все това нереките работеха полуголи, потта се вдигаше на пара от влажните им кожи. Ако някой фургон тръгнеше назад, бяха готови да се хвърлят под колелата.

Бурук Бледия им плащаше по два дока на ден.

Серен Педак беше Аквитор на Бурук, осигуреният му достъп към земите на Едур, една от седмината, получили това право според последния мирен договор. Никой търговец не можеше да стъпи на територията на Едур, ако не го води Аквитор. Наддаването за Серен Педак и другите шестима Аквитори беше високо. А за Серен Бурук беше платил най-високо и сега я притежаваше. Или по-точно притежаваше услугите й като водач и наставник по пътя — разлика, която той като че ли все повече забравяше.

Но това беше шестата година на договора. Оставаха само още четири.

„Може би.“

Тя се обърна и огледа прохода напред. До края на дърветата оставаха не повече от стотина крачки изкачване. Високи едва до коляно вековни джуджета — дъбове и смърч — ограждаха от двете страни неравната пътека. Мъхове и лишеи покриваха огромните балвани, довлечени от ледените реки преди столетия. В сенчестите места се спотайваха дълбоките, покрити с дебела кора преспи. Тук вятърът не раздвижваше нищо, нито жилавия смърч, нито дори безлистните клони на дъбовете. Срещу тази непоклатима здравина вятърът можеше само да вие.

Първият фургон изтрополи по равния терен зад нея, нереките се развикаха и бързо го изтъркаляха напред, покрай Серен Педак, преди да го спрат. После затичаха назад да помогнат на събратята си, които още се изкачваха.

Вратата изскърца и Бурук Бледия слезе от водещия фургон. Застана разкрачен, сякаш се мъчеше да си върне спомена за равновесие, обърна се и потръпна от мразовития вятър, задържа с ръка обшитата си с кожа шапка и примига към Серен Педак.

— Ще всека тази гледка във всяка кост на черепа си, благословена моя Аквитор! За да се слее там с множество други, разбира се. Тази умбра на коженото ти наметало, величавото, първично изящество на тази твоя стойка. Обветреното величие на твоя профил, тъй изкусно всечен от тези диви висоти… Ей, нереки! Намерете водача си — ще стануваме тук. Храна трябва да се сготви. Разтоварете дървата от третия фургон. Искам огън, ей там, на обичайното място. И по-бързо!

Серен Педак остави пътната си торба на земята и тръгна напред по пътеката. Вятърът отвя думите на Бурук. Още трийсетина крачки и тя стигна до първото светилище, уширение на пътя, където ивиците оголена скала стигаха до скалните хълбоци и стените от двете страни бяха изсечени отвесно. На всяка плоскост бяха подредени каменни блокове, оформящи кораб — носът и кърмата стърчаха, белязани с прави менхири. Камъните на носовете бяха изваяни с лика на бога на Едур, Бащата Сянка, но ветровете бяха заличили подробностите. Каквото и да беше запълвало тези два кораба, отдавна беше изчезнало. Голата скала на дъната беше странно зацапана.

Самите стръмни скални стени таяха в себе си нещо от древната сила. Гладки и черни, те бяха прозрачни като тънък пушлив обсидиан. И зад тях се движеха фигури. Все едно че планините бяха кухи и всяка плоскост бе нещо като прозорец, разкриващ някакъв загадъчен и вечен свят вътре. Свят, чужд на всичко, което го заобикаляше извън собствените му граници от твърд камък — тези странни плоскости, слепи или просто безразлични.

Прозрачният обсидиан надмогваше усилията на Серен да съсредоточи погледа си върху фигурите, които се движеха от другата страна, както беше ставало десетките пъти, в които бе стъпвала на това място. Но точно тази загадка сама по себе си бе неустоимо изкушение и я привличаше отново и отново.

Тя предпазливо заобиколи кърмата на каменния кораб и се приближи до източната стена. Смъкна кожената си ръкавица от дясната си ръка и опря длан в гладкия камък. Топлина, изпиваща вкочаняващия мраз от пръстите й, изсмукваща болката от ставите й. Това бе нейната тайна — целебните сили, които бе открила, когато за първи път бе докоснала скалата.

Животът по тези сурови земи отнемаше гъвкавостта на тялото. Костите ставаха крехки, измъчени от болка. Безкрайните корави камъни под краката разтърсваха гръбнака с всяка стъпка. Нереките, племето, което бе обитавало най-източния дял на тази верига, преди да коленичи пред краля на Ледер, вярваха, че са деца на жена и на змия и че змията все още обитава тялото — че е леко извитият гръбнак, наредените прешлени, издигащи се нагоре, за да се скрият в главата, в центъра на мозъка. Но планината презираше тази змия, искаше отново да я смъкне на земята, да я върне отново в корема си, за да пълзи в пукнатините и да се свива на кълбо под камъните. И тъй, през целия живот змията трябваше да се кланя, да се огъва и извива.

Нереките погребваха мъртъвците си под плоски камъни.

Поне такъв бе обичаят им, преди кралският едикт да ги принуди да прегърнат вярата в Крепостите.

„Сега оставят телата на близките си там, където паднат. Дори ако за това трябва да изоставят колибите си.“ Беше преди години, но Серен Педак помнеше с болезнена яснота как се бе изкачила на едно било и огледа просторното плато, обитавано от нереките. Селата бяха изгубили всякакви отлики, бяха се слели в хаотична, бездушна бъркотия. Всяка трета или четвърта колиба беше изоставена, за да се превърне в руина, в гроб за ближните, умрели от болест, от старост или много алкохол, бял нектар или дъранг. Тук-там обикаляха безпризорни деца, по стъпките им ситнеха скални плъхове — въдеха се неудържимо и гъмжаха от толкова болести, че вече не ставаха за ядене.

Народът на нереките беше унищожен и от онази яма нямаше измъкване. Родината им се бе превърнала в занемарено гробище, а ледерийските градове обещаваха само дългове и разпад. Суров беше ледерийският начин на живот, но беше истинският път, пътят на цивилизацията. Доказателството бе в това, че той процъфтяваше, докато другите пътища запустяваха.

Хапливият вятър вече не можеше да засегне Серен Педак. Топлината на камъка потече през нея. Тя затвори очи и опря чело в топлата му гостоприемна повърхност.

„Кой ли върви там вътре? Дали са предците на Едур, както твърдят хиротите?“ Ако беше така, то защо не можеха да виждат по-ясно, отколкото самата Серен? Смътни фигури, които сновяха напред-назад като нерекските дечица в умиращите села.

Тя си имаше свои убеждения и макар да бяха неприятни, се придържаше към тях. „Те са стражите на безсилието. Аквитори на абсурда. Отражението на самите нас, заклещено в безцелно повторение. Вечно неясни и смътни, защото това е всичко, което можем да постигнем, щом се взрем в самите себе си, в своя живот. Усещания, спомени и опит, воняща почва, в която мислите хващат корен. Бледи цветове под пусто небе.“

Да можеше, щеше да потъне в тази каменна стена. Вечно да върви сред тези безформени фигури, да поглежда навън може би, от време на време, и да не вижда разкривените дървета, мъха, лишеите и случайните пътници. Да вижда само вятъра. Вечно виещия вятър.

Чу стъпките му много преди да се доближи до мигащия кръг светлина около огъня. Звукът им събуди и нереките, сгушени под опърпаните кожи, в полукръг извън ръба на светлината, и те бързо се надигнаха и се обърнаха към несекващия ритъм.

Серен Педак не откъсна очи от пламъците — разюздано пропиляване на дърва, за да е топло на Бурук Бледия, докато се напива със сместа от вино и бял нектар. Мъчеше се да надвие тика, който неволно и нежелано караше ъгълчето на устата й да се кривне в горчива насмешка към тази неизбежна среща на разбити сърца.

Бурук Бледия носеше тайни указания, толкова дълъг списък, че можеше да запълни цял свитък, от други търговци, спекуланти и чиновници, включително, както подозираше тя, и от самия Кралски двор. А каквото и да внушаваха тези указания, съдържанието им го убиваше. Той открай време беше пристрастен към виното, но не и към тази гибелна съблазън, белия нектар, с който го смесваше напоследък. В сегашното пътуване това бе новото гориво за тлеещите пламъци в душата на Бурук и то щеше да го удави също тъй сигурно, както дълбоките води на Тесния проток.

„Още четири години. Може би.“

Нереките се стълпиха около своя гост, десетки гласове се сливаха в благоговейно мърморене като на поклонници, домогващи се до близостта на някой особено тачен бог, и макар случващото се да оставаше скрито в тъмното оттатък огъня, Серен Педак можеше да го види съвсем ясно във въображението си. Той щеше да се опитва — само очите му щяха да разкриват неудобството от безкрайните прегръдки, — щеше да се опитва да отвърне на всекиго с нещо — с каквото и да е, — което да не може да се сбърка с благослов. Щеше да иска да им каже, че не е човек, достоен за такова благоговение. Щеше да иска да им каже, че също като тях е жалка кулминация на човешки провали. Че и той като тях е изгубен тук, в този студен като изстинало сърце свят. Щеше да иска да им каже… но не, Хул Бедикт никога не казваше нищо. Във всеки случай не и неща толкова дръзко… уязвяващи.

Бурук Бледия — беше вдигнал глава — примига със замъглени очи.

— Кой идва?

— Хул Бедикт — отвърна Серен Педак.

Търговецът облиза устни.

— Старият Страж?

— Да. Макар че те съветвам да не го наричаш с тази титла. Отдавна е върнал Кралската стрела.

— С което предаде ледериите, да. — Бурук се изсмя. — Горкия доблестен глупак. Честта иска безчестие, това ако не е смешно — здраве му кажи. Виждала ли си някога ледена планина в морето? Къса се и се къса под вечно дъвчещите зъби на солената вода. Ей така. — Обърна отново бутилката и ябълката на гърлото му заподскача.

— Безчестието ли те прави толкова жаден, Бурук?

Той пусна бутилката и я изгледа сърдито. После се усмихна.

— Пресъхна ми гърлото, Аквитор. Като на удавник, глътнал въздух.

— Само дето не е въздух, а вода.

Той сви рамене.

— Моментна изненада.

— Преодолей я тогава.

— Да. И в тези последни мигове звездите плуват по невидими течения.

Хул Бедикт се беше оправил, колкото можеше, с нереките и пристъпи в светлината на огъня. Беше висок почти колкото едур и бе загърнат в бялата козина на северен вълк, с вързана на плитка дълга, също толкова бяла коса. Лицето му бе потъмняло от слънцето и силните ветрове до цвета на щавена кожа. Очите му бяха избелели до сиво и сякаш човекът зад тях все беше някъде другаде. Серен Педак много добре знаеше, че това „другаде“ не е родният край.

„Да, духът е изгубен също като тази плът и кости, това тяло, стоящо пред нас.“

— Ела да се постоплиш, Хул Бедикт — промълви тя.

Той се взря в нея с унесения си поглед — привидно противоречие, което само той можеше да постигне.

Бурук Бледия се изсмя.

— Има ли смисъл? Топлото така и няма да стигне до него през тези кожи. Гладен ли си, Бедикт? Жаден? Не мисля. Какво ще кажеш за жена? Мога да ти заделя някоя от моите — миличките чакат във фургона ми. — Отпи от бутилката, млясна и му я подаде. — Малко от това? Олеле, колко зле крие отвращението си!

Загледана в стария Страж, Серен попита:

— Откъм прохода ли идваш? Снеговете стопиха ли се?

Хул Бедикт хвърли поглед към фургоните. Думите излязоха от устата му някак непохватно, сякаш не беше говорил от много време.

— Ще минат.

— Накъде си тръгнал?

— С вас.

Серен повдигна вежди.

Бурук Бледия се изсмя и размаха бутилката — беше празна, освен няколкото капки на дъното, които паднаха със съсък в огъня.

— О, добра компания, няма що! На всяка цена! Нереките ще се радват.

Изправи се, залитна опасно към огъня, махна за последно с ръка и се заклатушка към фургона си.

Серен и Хул гледаха след него, докато не се скри в тъмното. Нереките се бяха върнали при постелите си, но всички седяха будни и очите им бляскаха с отражението на пламъците — гледаха в стария Страж, който се приближи до огъня, бавно седна и протегна кокалестите си ръце към пламъците.

Можеха и да са по-нежни, отколкото изглеждаха, припомни си Серен. Споменът обаче бе като да разбъркаш отдавна изстинала пепел и тя хвърли още една цепеница в алчните пламъци и се загледа в искрите, които заподскачаха в тъмното.

— Смята да остане гост на хиротите до Великата среща, нали?

Тя го стрелна с очи и сви рамене.

— Така мисля. Затова ли си решил да ни придружиш?

— Тази среща няма да е като предишните договори — отвърна той. — Едурите вече не са разделени. Кралят-магьосник управлява неоспоримо.

— Всичко е променено, да.

— И затова Дисканар праща Бурук Бледия.

Тя изсумтя и срита в огъня една цепеница, изтъркаляла се навън.

— Лош избор. Съмнявам се, че ще остане достатъчно трезвен, за да шпионира кой знае колко.

— Седем търговски къщи и двайсет и осем кораба са слезли при лежбището Калах — каза Хул Бедикт и изпука пръсти.

— Знам.

— Делегацията на Дисканар ще твърди, че ловът е бил неразрешен. Ще го осъдят. Ще го използват, за да заявят, че старият договор е с недостатъци и трябва да се ревизира. За изгубените тюлени ще направят великодушен жест — като хвърлят злато в нозете на Ханан Мосаг.

Тя не отвърна. Беше прав, в края на краищата. Хул Бедикт познаваше по-добре от всекиго ума на крал Езгара Дисканар — или по-скоро как мисли Кралската фамилия, което не винаги беше едно и също.

— Подозирам, че има и нещо повече — отрони тя.

— В смисъл?

— Допускам, че не знаеш кой ще оглави делегацията.

Той изсумтя кисело.

— Планините мълчат за такива неща.

Тя кимна.

— Кралските интереси ще представлява Нифадас.

— Добре. Първият евнух не е глупак.

— Нифадас ще дели командването с принц Квилас Дисканар.

Хул Бедикт бавно извърна лице към нея.

— Високо се е издигнала значи.

— Така е. А и през всичките тези години, откакто ти за последен път се спречка със сина й… ами, Квилас малко се е променил. Кралицата го държи изкъсо, с канцлера подръка да го глези със сладки удоволствия. Според слуховете главният притежател на дялове в седемте търговски къщи, които се противопоставиха на договора, не е друг, а самата кралица Джанал.

— А канцлерът не смее да напусне двореца — каза Хул Бедикт и изръмжа. — Затова изпраща Квилас. Грешка. Принцът е сляп за тънкостите на дипломацията. Разбира собственото си невежество и глупост и затова винаги е подозрителен към другите, особено когато казват неща, които не разбира. Човек не може да преговаря с него, когато го завладеят чувствата.

— Не е тайна — отвърна Серен Педак. И изчака.

Хул Бедикт се изплю в огъня.

— Все им е едно. Кралицата го е пуснала да се измъкне от каишката. Оставила е Квилас да се пени и да хвърля просташки обиди в лицето на Ханан Мосаг. Дали е обикновена арогантност? Или наистина искат да предизвикат война?

— Не знам.

— А Бурук Бледия — той чии указания изпълнява?

— Не съм сигурна. Но не му харесва.

Замълчаха.

Преди двадесет години крал Езгара Дисканар бе възложил на своя фаворит, Преда на Гвардията Хул Бедикт, ролята на Страж. Трябваше да замине за северните граници и отвъд тях. Задачата му бе да проучи полудивите племена, които обитаваха планините и високите лесове. Колкото и надарен воин да беше, Хул Бедикт се бе оказал наивник. Това, което бе приел на драго сърце като пътешествие в търсене на знание, първите стъпки към мирно съвместно съществуване, всъщност бе подготовка за завоевание. Подробните му донесения за племена като нереките, фаредите и тартеналите бяха разнищени от служителите на канцлер Трайбан Гнол. От тези описания бяха извлечени слабости. А сетне слабостите бяха използвани брутално, в серия кампании за покоряването на племената.

И Хул Бедикт, създал кръвни връзки с тези свирепи племена, бе станал свидетел на всичко, до което бе довел ентусиазмът му. Дарове, които не бяха никакви дарове, а натрупваха дълг, дълговете се изплащаха със земя. Гибелната мрежа от търговци и прекупвачи, съблазнители за ненужни неща и доставчици на разрушителни отрови. На непокорството се отвръщаше с унищожение. Като цяло — война толкова дълбоко цинична и безсърдечна, че никоя доблестна душа не можеше да понесе да й бъде свидетел. Особено ако тази душа беше виновна за това. За всичко това.

А до ден-днешен нереките почитаха Хул Бедикт. Както и шепата задлъжнели просяци, единственото останало от фаредите. И разпръснатите останки от тартеналите, грамадни, тътрещи се пияни из бедняшките бордеи в покрайнините на големите градове на юг, все още носещи татуировките с трите черти на лявото рамо — също като тези на гърба на самия Хул.

Сега той седеше смълчан до нея, загледан в тлеещите пламъци на гаснещия огън. Един от телохранителите му беше заминал за столицата да върне Кралската стрела. Стражът вече не беше Страж. Нито щеше да се върне в южните земи. Беше останал в планините.

Беше го срещнала преди осем години, на един ден път от Високи форт, деградирал до хранещо се с мърша животно сред пущинаците.

И го беше върнала. Донякъде поне. „Но това съвсем не бе толкова благородно, колкото изглеждаше отначало. Може би трябваше да е. Истински благородно. Ако не се възползвах от него толкова грубо.“

Беше се поддала на егоистичните си нужди и в това нямаше нищо доблестно.

Зачуди се дали Хул някога щеше да й прости. И се зачуди дали самата тя щеше някога да си прости.

— Бурук Бледия знае всичко, което трябва да науча — каза Хул Бедикт.

— Сигурно.

— Ще ми го каже.

„Не и по свое желание.“

— Каквито и да са му указанията, той си остава дребен играч в тази игра, Хул. Глава на търговска къща с удобни позиции в Трейт, със значителен опит в търговията с хиротите и арапаите. — „И, благодарение на мен, с гарантиран законен достъп в земите на Едур.“

— Ханан Мосаг ще изпрати воините си след онези кораби — каза Хул Бедикт. — Интересът на кралицата и на търговските къщи ще пострада сериозно.

— Е, предполагам, че е предвидила загубата.

Мъжът до нея не беше наивен като някога, но отдавна се беше откъснал от сложните схеми и гибелното коварство, които бяха кръв от кръвта на ледериите. Тя усещаше как умът му се бори с многобройните пластове от намерения и замисли.

— Започвам да разбирам пътя, по който е поела — отрони след малко той. В гласа му имаше толкова отчаяние, че Серен извърна глава и примига. Хул продължи: — Точно в това е проклятието: че сме толкова склонни да гледаме все напред и напред. Сякаш пътят пред нас трябва да е с нещо по-различен от този зад нас.

„Да. И си струва да си го припомням всеки път, щом погледна назад.“

„Наистина трябва да спра да го правя.“

— Пет крила ще ти купят пълзене — измърмори от леглото си Техол Бедикт. — Не си ли се чудил колко е странно? Разбира се, всеки бог би трябвало да си има трон, но не следва ли от това също така, че всеки трон, построен за бог, би трябвало да е зает? А ако не е, то кой е този умник, дето е решил, че си струва да се почита един празен трон?

Седнал на трикракото столче до леглото, Бъг спря да плете. Вдигна грубата вълнена риза, над която се трудеше, да я огледа и едното му око примижа критично.

Погледът на Техол пробяга към слугата.

— Напълно сигурен съм, че лявата ми ръка е почти еднаква по дължина, ако не и съвсем еднаква с дясната. Защо си толкова упорит в заблуждението си? Нямаш кой знае какъв талант общо взето в нищо, като си помисли човек. Може би затова те обичам толкова, Бъг.

— Съвсем не толкова, колкото обичаш себе си — отвърна старецът и отново се залови с плетивото.

— Е, не виждам смисъл да спорим за това.

Техол въздъхна и размърда пръстите на краката си под овехтялата завивка. Вятърът тук беше освежаващ, благословено прохладен и съвсем смътно намирисваше на Вонящите низини покрай южния бряг. Леглото и столчето бяха единственото обзавеждане на покрива на къщата. Бъг продължаваше да спи долу, въпреки убийствената жега, и се качваше горе само когато работата му изискваше достатъчно светлина, за да вижда. Пестеше от маста за светилника, поне според Техол, тъй като тя бе станала ужасно скъпа, след като китовете оредяваха.

Посегна към сушените фурми на потъмнелия поднос, който Бъг бе поставил до него.

— Пак фурми. Чака ме поредната унизителна разходка до обществените нужници значи. — Задъвка разсеяно, загледан в маймунското катерене на работниците по купола на Вечния дом. По чиста случайност нищо не закриваше гледката към далечния дворец, израснал от сърцето на Ледерас, и още по-голямо бе удоволствието от начина, по който околните кули и мостовете на Третата тераса така добре ограждаха като в рамка голямата заблуда на крал Езгара Дисканар.

— Вечен дом, как не. Вечно недовършен.

Куполът се беше оказал толкова непосилно предизвикателен за кралските архитекти, че четирима се бяха самоубили в хода на строителството, а един беше загинал трагично — макар и донякъде мистериозно, — заклещен в една дренажна тръба.

— Седемнайсет години и все така. Май съвсем са вдигнали ръце от петото крило. Какво мислиш, Бъг? Ценя мнението ти.

Строителният опит на Бъг се свеждаше до възстановяването на огнището долу в кухнята. Двайсет и две печени тухли, иззидани в почти кубична форма и само две-три от тях като че ли не бяха дошли от някой срутен мавзолей в местното гробище. Гробищните зидари се придържаха към странна представа какъв точно трябва да е размерът на тухлите, благочестивите му кучи синове.

В отговор на въпроса на Техол Бъг вдигна глава и примижа.

Пет крила за двореца, с купола, издигащ се в центъра. Четири свръзки между крилата — откъм брега нямаше, бяха построени само две. Работата беше спряна, когато се разбра, че глината под основите се измества настрана като юмрук, стегнат около буца масло. Петото крило потъваше.

— Чакъл — каза Бъг и се върна към плетивото.

— Какво?

— Чакъл — повтори старецът. — Копаеш дълбоки кладенци в глината, на всеки няколко разтега, и ги пълниш с чакъл, набиваш го добре. Покриваш ги и вдигаш отгоре им стълбовете на основата. Като няма тежест върху глината, няма да се мести.

Техол зяпна слугата си.

— Хм. Откъде, в името на Блудния, ти хрумна това? Само не ми казвай, че си се сетил, докато си се опитвал да задържиш огнището да не тръгне.

Бъг поклати глава.

— Не. Не е толкова тежко. Но ако беше, щях да направя точно това.

— Копаеш дупка? Колко надолу?

— До основната скала, разбира се. Иначе няма да стане.

— И я пълниш с чакъл.

— И го натъпкваш здраво, да.

Техол взе още една фурма и забърса праха от нея — Бъг пак беше събирал от остатъците по пазара, като се бе надхитрял с плъхове и псета.

— Доста впечатляващо кухненско огнище би се получило.

— И още как.

— Ще си готвиш спокойно, доволен, като знаеш, че плочата няма да помръдне, освен при земетресение…

— О, и земетресение ще издържи. Щото чакълът поема трептенето.

— Невероятно. — Техол изплю костилката. — Какво мислиш? Дали да ставам днес от леглото?

— Няма причина да… — Слугата изведнъж млъкна, после замислено килна глава. — О, между другото, май ще трябва.

— Сериозно? Дано само не ми губиш времето.

— Три жени ни навестиха тази заран.

— Три жени. — Техол зазяпа най-близкия мост на Третата тераса, хората и колите, които се движеха по него. — Не познавам три жени, Бъг, а и да познавах, идването им едновременно би трябвало да е повод за ужас, а не за това небрежно „о, между другото“.

— Да де, но не ги познаваш. Нито една от тях. Поне не мисля, че ги познаваш. Все едно, за мен бяха нови лица.

— Нови? Не си ги виждал никога? Даже на пазара? По крайбрежната?

— Не съм. Може да са от другите градове или от някое село. И говореха странно.

— И попитаха за мен по име?

— Е, не точно. Искаха да разберат дали това е къщата на човека, който спи на покрива си.

— Щом е трябвало да питат това, наистина са от някое гнусно, затънало в кал село. Какво още искаха да разберат? Цвета на косата ти? С какво си облечен, докато стоиш там пред тях? Не искаха ли да им кажеш и собствените им имена? Кажи ми, сестри ли бяха?

— Не, доколкото забелязах. Хубави жени. Млади и налети. Но теб, предполагам, не те интересува.

— Слугите не бива да предполагат. Хубави. Млади и налети. Сигурен ли си, че бяха жени?

— О, да, съвсем сигурен. Дори евнусите нямат толкова големи гърди, или толкова закръглени, или, хм, толкова щръкнали, че, хм, момичетата можеха да си опрат брадичките на тях…

Техол усети, че неволно е станал от леглото. Не разбра кога го беше направил, но му се стори съвсем естествено.

— Не я ли свърши тази риза, Бъг?

Слугата я вдигна пак.

— Като навиеш единия ръкав, става, мисля.

— Най-после пак мога да се покажа пред обществото. Вържи ги там краищата или каквото им правиш, и ми я дай тука.

— Но с панталоните още не съм почнал…

— Зарежи го това — прекъсна го Техол и уви спалния чаршаф около кръста си — веднъж, дваж, трети път, накрая го затъкна над едното бедро. После се спря, със странно изражение. — Бъг, в името на Блудния, да спрем малко с тия фурми за известно време, а? Та къде, викаш, са тези грандиозно надарени три сестрички?

— На улица „Червена“. В „При Хулдо“.

— В дупките или на двора?

— На двора.

— Това поне е добре. Мислиш ли, че Хулдо може да е забравил?

— Не. Но повечето време прекарва на Удавянията.

Техол се усмихна и затърка зъбите си с пръст.

— Печели или губи?

— Губи.

— Ха! — Той прокара ръка през косата си и се врътна небрежно. — Как изглеждам?

Бъг му подаде ризата.

— Чудя се как успяваш да ги запазиш тия мускули, като не правиш нищо.

— Черта на Бедикт, драги мой скръбен прислужнико. Трябва да видиш Брис, като е без броня. Но даже и той изглежда мършав, ако го сравниш с Хул. Колкото до средния син, аз, разбира се, съм съвършеният баланс. Остър ум, физическа сила и многобройни таланти, в добавка към естествения ми чар. Съчетани с необикновената ми способност да прахосвам всичко това, виждаш застаналата пред теб идеална кулминация.

— Чудесна вдъхновена реч — отвърна Бъг.

— Нали? Е, вече трябва да тръгвам. — Техол тръгна към стълбата и махна с ръка. — Ти почисти долу. Може да имаме гости тази вечер.

— Ако ми остане време.

Техол се спря при хлътналия участък на полусрутения покрив.

— А, да, трябва да правиш и панталони — вълната ще ти стигне ли?

— Ами, мога да направя единия крачол целия, или да ги направя по-къси.

— Колко къси?

— Доста.

— Давай с единия крачол.

— Да, господарю. А после трябва да ни намеря нещо за ядене. И за пиене.

Техол сложи ръце на кръста си.

— Не продадохме ли вече всичко освен едно легло и едно трикрако столче? Колко още неща можем да разкараме?

Бъг примига и призна:

— Не много. Какво искаш да ядем тази вечер?

— Нещо, дето се готви.

— Сготвено или нещо, дето трябва да се готви?

— И двете ме устройват.

— А дърва?

— Не ям дърва.

— За огнището.

— О, да. Ами, намери нещо. Виж това столче, на което седиш — всъщност не му трябват и трите крака, нали? Когато муфтата не върши работа, е време да се импровизира. Излизам да срещна трите си съдби, Бъг. Моли се Блудния да гледа на другата страна, нали?

— Разбира се.

Техол заслиза по стълбата и в миг на паника откри, че на всеки три стъпенки е останала само по една.

Стаята на долния етаж беше съвсем гола, освен тънкия дюшек, навит на руло до едната стена. Върху плоския камък на огнището под двата предни прозореца стоеше самотно очукано котле, а на пода до него две дървени лъжици и паници. Общо взето, всичко е елегантно строго, помисли си Техол.

Дръпна настрана опърпаната завеса, която служеше за врата, и си напомни да каже на Бъг да извади бравата на вратата изпод огнището. Малко лъскане и можеше да докара един док от Късп Калайджията.

Излезе навън.

Проходът бе толкова тесен, че Техол трябваше да стъпва странично, докато излезе на улицата, и да подритва настрана сметта при всяка стъпка. „Налети жени… да можех да ги видя как се провират тука, докато стигнат до вратата ми.“ Една покана за вечеря вече изглеждаше много важна. И нали си беше грижлив домакин, щеше да застане така, че да го виждат добре и да приемат доволно ухилената му физиономия за гостоприемство.

Улицата беше пуста, ако не се брояха тримата нереки, майка и двете й полукръвни деца, които си бяха намерили една ниша в стената срещу дома му и като че ли не правеха нищо друго, освен да спят. Той мина покрай сгушените им тела, изрита пътьом някакъв плъх, който пристъпваше към тях, а после закрачи между натоварените високо дървени колички, буквално запушили този край на улицата. Складът на Бири винаги беше задръстен, а Бири гледаше на последната част от улица Кул от тази страна на канал Квилас като на част от личния си двор.

Калас, пазачът на двора, се беше изпружил на една пейка от другата страна, където Кул излизаше на площад Бърл, увитата с кожа цапара бе отпусната на бедрата му. Зачервените му очи засякоха Техол.

— Хубава пола — каза пазачът.

— Накара ме да заподскачам от радост, Калас.

— На твоите услуги, Техол.

Техол се спря с ръце на кръста и огледа гъмжилото на площада.

— Градът цъфти и процъфтява.

— Нищо ново тук… освен последния път.

— О, някаква дребна улична свада, както разправят.

— Не е, ако го слушаш Бири. Още иска главата ти осолена и в буре да се люшка в морето.

— Това място винаги си е било на Бири.

Калас изсумтя, после каза:

— От седмици не си се вясвал. Специален повод ли имаш?

— Среща с три жени.

— Да ти дам цапарата?

Техол погледна очуканото оръжие.

— Не ми се ще да те оставя беззащитен.

— Всъщност лицето ми е това, което ги плаши. Освен ония нереки. Минаха покрай мен, без да им мигне окото.

— Създават ли ти проблеми?

— Не. Те са като плъховете — не можеш ги прогони. Но нали го познаваш Бири.

— По-добре, отколкото той себе си. Напомни ми за това, Калас. Ако вземе да му хрумне той да им създава проблеми.

— Хубаво.

Техол продължи и излезе в кипналото гъмжило на площада. Три улици се отваряха на Долните пазарища. По-жалка сбирщина от безполезни неща за продан Техол още не беше виждал. А хората купуваха трескаво, ден след благословен ден. „Нашата цивилизация процъфтява от глупостта.“ И на човек му трябваше само трошица ум, за да напипа тази идиотска жила и да пие дълбоко от богатствата. Утешително, макар и леко отчайващо. Като с повечето мрачни истини.

Стигна до другия край и навлезе в Червена улица. Още трийсетина крачки и се озова пред сводестия вход на „При Хулдо“. Мина през сенчестия пасаж и отново излезе на слънчевата светлина в двора. Пет-шест маси, всички заети. Отдих за невежите или за онези, които нямаха достатъчно пари да опитат дупките във вътрешната светая светих на Хулдо, където ден и нощ се въртяха мръсни дейности — въпросните дейности понякога стигаха до артистичния израз на абсурда. Още един пример за какво са готови да плащат хората, ако им се даде шанс, помисли си Техол.

Трите жени на масата в отсрещния ъгъл изпъкваха не само с очебийната подробност — бяха единствените присъстващи жени, — но и с куп други по-тънки отлики. „Чар е… точно подходящата дума.“ Ако бяха сестри, то „сестринството“ беше само в излъчването им и в общото им пристрастие към някаква форма на воинска мощ, предвид мускулестите им тела и вързопите, броните и оръжията, струпани до масата.

Онази вляво беше червенокоса, с избелели от слънцето огнени кичури, провиснали на лениви вълни по широките й рамене. Пиеше от замазана с глина бутилка, презряла или може би неразбираща предназначението на чашата пред себе си. Лицето й бе като на героична статуя от колонада, волево, гладко и съвършено, сините очи — с каменния поглед и суровото безразличие, присъщо на всички такива статуи. Жената до нея, опряла лакти на малката маса, като че ли имаше и малко фаредска кръв в жилите, доколкото можеше да се съди по медения цвят на кожата й и леко дръпнатите й тъмни очи. Косата й беше или тъмнокафява, или черна, вързана отзад. Третата жена седеше небрежно отпусната в стола, извила левия си крак на една страна, и поклащаше десния — хубави крака, отбеляза Техол, обути във впити кожени панталони, ощавени почти до бяло. Главата й беше бръсната до голо и бялата кожа лъщеше. Раздалечените й светлосиви очи — оглеждаха лениво останалите гости на заведението — се спряха на Техол.

Той се усмихна.

Тя се изхили презрително.

Урул, главният сервитьор на Хулдо, пристъпи от близката сянка, махна с ръка на Техол и той се приближи колебливо.

— Изглеждаш… добре, Урул. Хулдо тука ли е?

Нуждата на този човек от къпане беше прословута. Гостите даваха поръчките си крайно лаконично и много рядко привикваха Урул за още вино, преди да са свършили с яденето. Сега той стоеше пред Техол с лъснало от мазна пот чело и ръцете му шареха неспокойно по широкия мръсен пояс на кръста му.

— Хулдо? Не, слава на Блудния. На Долната е, на Удавянията. Техол, ония жени… тук са вече цяла сутрин! Плашат ме, както се мръщят само щом се доближа.

— Остави ги на мене, Урул — каза Техол и го потупа по влажното рамо с риск да си оцапа ръката.

— На тебе?

— Защо не. — Техол намести полата си, пооправи ръкавите и закрачи между масите. Спря пред трите жени и се огледа за стол. Намери един, придърпа го и се отпусна на него с въздишка.

— Какво искаш? — попита плешивата.

— Това беше моят въпрос. Слугата ми ме уведоми, че тази сутрин сте посетили резиденцията ми. Аз съм Техол Бедикт… онзи, който спи на покрива си.

Три чифта очи се приковаха в него.

„Стигат да се огъне и най-безстрашният боен вожд… но мен? Съвсем леко.“

— Ти?

Техол изгледа навъсено плешивата.

— Защо всички непрекъснато ме питат това? Аз, да. А като ти слушам говора, слагам бас, че сте от островите. Никого не познавам от островите. Следователно не познавам и вас. Не че не бих искал, разбира се. Да ви познавам, в смисъл. Така поне си мисля.

Червенокосата тропна бутилката на масата.

— Сбъркали сме.

— Не сме — каза плешивата. — Това са преструвки. Трябваше да очакваме известна… подигравка тук.

— Той няма гащи.

— И ръцете му не са еднакво дълги — добави тъмнооката.

— Не е точно така — каза Техол. — Просто ръкавите са малко сбъркани.

— Не ми харесва — заяви тя и скръсти ръце.

— Не е нужно — каза плешивата. — Блудния знае, няма да лягаме с него, нали?

— Съкрушен съм.

— И би трябвало — подхвърли с неприятна усмивка рижата.

— Да легнем с него? На покрива? Ти си се побъркала, Шанд.

— Как може да не е важно, че не го харесваме?

Плешивата, дето я нарекоха Шанд, въздъхна и потърка очи.

— Слушай, Хеджун. Това е бизнес. Чувствата нямат място в бизнеса — вече ти го казах.

Хеджун поклати глава.

— Не можеш да се довериш на човек, когото не харесваш.

— Разбира се, че можеш! — отвърна Шанд и примига.

— Репутацията му не ми харесва — каза третата, още неназована жена.

— Рисарх. — Шанд отново въздъхна. — Точно репутацията му ни доведе тук.

Техол плесна с ръце. Веднъж, но достатъчно силно, за да стресне и трите.

— Чудесно. Рисарх с рижата коса. Хеджун с фаредската кръв. И Шанд без никаква коса. — Е… — Той опря ръце на масата и се надигна. — Това ми стига. Довиждане…

— Сядай!

Ръмженето бе толкова заплашително, че Техол, без да иска, отново се озова в стола си и потта потече на вадички под вълнената риза.

— Така е по-добре — каза Шанд малко по-ласкаво и се наведе към него. — Техол Бедикт. Знаем всичко за теб.

— О?

— Знаем дори защо е станало онова, което е станало.

— Тъй ли?

— И искаме да го направиш пак.

— Нима?

— Да. Само че този път ще имаш кураж да го свършиш. До края.

— Тъй ли?

— Защото ние — аз, Хеджун и Рисарх — ще сме твоят кураж. Този път. А сега да се махаме оттук, преди сервитьорът да се е върнал. Купихме сграда. Можем да поговорим там. Там не мирише.

— Виж, това е облекчение — каза Техол.

Трите жени станаха.

Той — не.

— Казах ти, нищо няма да стане — обърна се Хеджун към Шанд. — Нищо не е останало. Виж го само.

— Ще стане — отсече Шанд.

— Хеджун е права, уви — каза Техол. — Няма да стане.

— Знаем къде са отишли парите — каза Шанд.

— Че то не е тайна. Вчера богат, днеска — дрипльо. Изгубих ги.

Но Шанд поклати глава.

— Не си. Както казах, ние знаем. И ако проговорим…

— Непрекъснато твърдиш, че знаете нещо — отвърна Техол и сви небрежно рамене.

— Както каза, ние сме от островите — отвърна тя с усмивка.

— Но не от онези острови.

— Разбира се, че не — кой би отишъл там? И точно на това си разчитал.

Техол стана.

— Както казват, пет крила ще ти купят пълзене. Е, добре, купили сте сграда.

— Ще го направиш — настоя Шанд. — Защото ако излезе наяве, Хул ще те убие.

— Хул? — Най-после Техол можа да се усмихне. — Брат ми нищо не знае за това.

И се наслади на удоволствието, като видя, че е извадил трите жени от равновесие. „Тъй де, да видите и вие какво е.“

— Хул може да се окаже проблем.

Брис Бедикт не можеше да задържи погледа си на стоящия пред него човек. Малките кротки очи, надничащи изпод гънките на розовата плът, му се струваха някак не съвсем човешки, неподвижни и немигащи дотолкова, че Финадът на Кралската гвардия за миг си въобрази, че гледа в очите на змия. Усойница, свила се на кълбо в средата на крайречен път няколко дни преди да дойдат дъждовете. Изпълзяла от реката, дълга три човешки боя и отпуснала глава върху навитото на кълбо, дебело колкото мъжка ръка тяло. Дебне тътрещите се, теглещи колите по пътя волове. Дебне глупавия колар, който ще се доближи.

— Финад?

Брис насила извърна очите си към едрия мъж.

— Първи евнух, объркан съм и не зная как да отговоря. От години нито съм виждал брат си, нито съм говорил с него. А и няма да придружавам делегацията.

Първи евнух Нифадас се обърна и безшумно закрачи към дървения стол с високата облегалка зад масивното бюро, господстващо в просторния кабинет. Седна с плавно движение и се отпусна.

— Успокойте се, Финад Бедикт. Храня огромно уважение към брат ви Хул. Възхищавам се от категоричността на убежденията му и в пълна степен разбирам мотивацията, стояща зад… избора му в миналото.

— В такъв случай, моля да ми простите, но сте доста по-напреднал от мен, Първи евнух. Признавам, че буквално нищо не разбирам от своя брат — или братя, ако щете. Уви, винаги е било така.

Нифадас примига сънено и кимна.

— Семействата са странно нещо, нали? Разбира се, личният ми опит изключва много от тънкостите, свързани с тази тема. И все пак, ако щете, изключването ми преди време ми позволи известна обективност, благодарение на която често пъти съм наблюдавал механизмите на такива обременяващи отношения с ясен поглед. — Вдигна глава и очите му отново се приковаха в Брис. — Ще ми позволите ли една-две бележки?

— Простете, Първи евнух…

Нифадас му махна с пухкавата си ръка да замълчи.

— Не е нужно. Бях арогантен. А и не се обясних. Както знаете, приготовленията са в пълен ход. Великата среща се задава. Уведомиха ме, че Хул Бедикт се е присъединил към Бурук Бледия и Серен Педак по пътя към земите на хирот. Освен това разбирам, че на Бурук е възложен дълъг списък от задачи — нито една от които не е възложена от мен, бих добавил. С други думи, вероятно е тези указания не само да не отразяват интересите на краля, но всъщност биха могли да противоречат на желанията на Негово величество. — Той отново примига, бавно и премерено. — Рисковано, съгласен съм. И нежелано също така. Притеснението ми е следното. Хул би могъл… да схване погрешно…

— Като реши, че Бурук действа от името на крал Дисканар, искате да кажете.

— Точно така.

— При което ще се опита да противодейства на търговеца.

Нифадас въздъхна и кимна.

— Което само по себе си не е непременно лошо — продължи Брис.

— Вярно. Само по себе си не е непременно лошо.

— Освен ако не възнамерявате, като официален представител на краля и номинален водач на делегацията, да се противопоставите на търговеца по свой начин. Да отклоните онези интереси, които на Бурук е възложено да представлява пред Едур.

Малката уста на Първия евнух се изви в лека усмивка.

Само това и нищо повече, но Брис разбра. Погледът му се измести към прозореца зад Нифадас. Зад мехурестото стъкло се нижеха лениви облаци.

— Не е по силите на Хул — промълви той.

— Не е. Тук съм съгласен с вас. Кажете ми, Финад, какво знаете за Аквитор Серен Педак.

— Знам я само по репутация. Но казват, че имала лична резиденция тук, в столицата. Макар че не съм чувал да я посещава.

— Рядко. Последният път беше преди шест години.

— Името й е неопетнено — каза Брис.

— Вярно. И все пак човек се чуди… тя не е сляпа, в края на краищата. Нито глупава, доколкото разбирам.

— Допускам, че малко Аквитори са такива, Първи евнух.

— Точно така. Е, благодаря ви, че заделихте от времето си, Финад. Кажете ми — продължи той, докато ставаше в знак, че аудиенцията е приключила, — устроихте ли се добре в ролята си на Кралски защитник?

— Ъъъ, съвсем добре, Първи евнух.

— Бремето е по-поносимо на раменете на млад и здрав мъж като вас значи?

— Не е леко. Не бих твърдял това.

— Нито удобно, но е поносимо.

— Описанието ви е съвсем точно.

— Вие сте честен човек, Брис. И като един от кралските съветници, аз съм доволен от избора си.

„Но чувстваш за нужно да ми се напомни. Интересно защо?“

— Както винаги, за мен кралското доверие е висока чест, Първи евнух. И вашето, разбира се.

— Няма да ви задържам повече, Финад.

Брис кимна, обърна се и излезе от кабинета.

Част от него продължаваше да копнее за старото време, когато беше само младши офицер в Дворцовата гвардия. Когато не носеше политическо бреме и присъствието на кралската особа беше винаги далечно — Брис и приятелите му гвардейци просто стояха мирно покрай стените на официални аудиенции и срещи. Но пък, прецени той, докато крачеше по коридора, Първият евнух го беше повикал заради кръвта му, а не в новата му роля на Кралски защитник.

Хул Бедикт. Като неспокоен дух, присъствие, обречено да витае вечно в ума му, където и да отиваше и каквото и да правеше. Брис помнеше как бе видял тогава най-големия си брат, в пищната униформа на Страж, с Кралската стрела на колана. Последна и неизтляваща гледка за малкото впечатлително момче, каквото беше през онези години. Този миг си оставаше у него, като замръзнала във времето картина, през която странстваше в сънищата си или в мигове на размисъл като тези. Нарисуван образ. Братята, мъж и дете, двамата с обветрени лица, посивели от прахта. Хул стоеше и се взираше като непознат в ококорените момчешки очи, в изпълненото с възхищение лице, проследяваше вдигнатия нагоре поглед и неспокойно изместваше своите очи, подозрителен към гордостта на униформения войник.

Невинността бе оръжие на славата, но можеше да заслепи. И двете страни.

Казал бе на Нифадас, че не разбира Хул. Но го разбираше. Прекалено добре.

Разбираше и Техол, макар може би не толкова добре. Твърде студени се бяха оказали наградите, които носеше неизмеримото богатство; само алчната стръв към това богатство съскаше нажежена. И тази истина бе в сила за света на Ледер, бе крехкият дефект в сърцевината на златния меч. Техол се беше хвърлил върху този меч и сякаш бе съгласен да кърви до смърт, бавно и с добродушна самонадеяност. Каквото и сетно послание да търсеше в смъртта си, щеше да е загуба на време, защото никой нямаше да погледне към него, щом дойдеше денят. Нямаше да посмее. „Подозирам, че точно затова се усмихва.“

Братята му отдавна бяха достигнали своите върхове — твърде рано, както се оказа — и сега се хлъзгаха надолу, всеки по своя път, към разпада и към смъртта. „А какво да кажем за мен? Назначен съм за Кралски защитник. Признат съм за най-добрия майстор на меча в кралството. Вярвам, че стоя, тук и сега, на най-високия предел.“ Нямаше нужда да продължава по нишката на тази мисъл.

Брис зави надясно. На десетина крачки напред от една открехната врата се процеждаше светлина. Когато се озова пред нея, един глас извика отвътре:

— Финад! Ела бързо.

Брис се усмихна и се обърна. Три крачки — и влезе в изпълнената с миризми на подправки стаичка с нисък таван. Безбройните източници на светлина предизвикваха война на цветове по мебели и маси, отрупани с инструменти, свитъци и стъкленици.

— Да, Цеда?

— Ела да видиш какво направих.

Брис се провря покрай шкафа с книги, сложен перпендикулярно до една от стените, и завари зад него Кралския заклинател — седеше на трикрако столче. До него имаше наклонена маса с лавица под нея, отрупана с дискове излъскано стъкло.

— Походката ти се е променила, Финад — каза Куру Кан. — Откакто стана Кралски защитник.

— Не бях го забелязал, Цеда.

Куру Кан се завъртя на столчето и вдигна пред лицето си някакъв странен предмет — две еднакви лещи, свързани с тел. Широкото лице на Цеда изглеждаше още по-издуто от увеличаващия ефект на лещите. Куру Кан постави предмета на лицето си, върза го с каишки зад ушите си, намести лещите пред очите си и те примигаха срещу Брис, ококорени и огромни зад двете стъкла.

— Такъв си, какъвто си те представях. Мъглата смалява нещата до незначителност. Яснотата извисява, кара значимите неща да изпъкват. Това, което слушам, вече е по-маловажно от това, което виждам. Значи перспективата се измества. Светът се променя. Съществено е, Финад. Много съществено.

— Тези лещи са ви дали зрение? Това е чудесно, Цеда.

— Ключът се оказа в търсене на решение, което е антитеза на магията. Взирането в Празната крепост ми отне зрението, в края на краищата. Не можех да постигна корекция чрез същия посредник. Все пак тази подробност все още не е съществена. Моля се да не се окаже всъщност.

Цеда Куру Кан никога не водеше само един разговор наведнъж. Или така поне му бе обяснил веднъж самият той. Макар мнозина да намираха това за отчайващо, Брис винаги бе очарован.

— Аз ли съм първият, на когото се показва това откритие, Цеда?

— Ти можеш да разбереш важността му повече от всеки друг. Майстор на меча, играе си с място, дистанция и разчет, с всички материални истини. Трябва да направим няколко настройки. — Смъкна изобретението си, изгърби се над него и малките инструменти засвяткаха в ловките му ръце. — Бил си в кабинета на Първия евнух. Разговорът не е бил особено приятен за тебе. Несъществено, за момента.

— Призован съм в Тронната зала, Цеда.

— Вярно. Не особено спешно. Преда очаква да се появиш там… скоро. Първият евнух разпита ли те за големия ти брат?

Брис въздъхна.

— Предположих — каза Куру Кан и го погледна с широка усмивка. — Притеснението е зацапало потта ти. Нифадас е силно угрижен в момента. — Той отново постави лещите пред очите си и те се втренчиха в очите на Финада — притесняващо, тъй като никога досега не се беше случвало. — На кого му трябват шпиони, щом нечий нос може да изрови всички истини?

— Цеда, надявам се да не загубиш този талант с това свое ново изобретение.

— А, ето! Майстор на меча, наистина. Не ти убягва важността на всяко сетиво! Какво измеримо удоволствие — нека да ти покажа. — Смъкна се от столчето, приближи се до една от масите и изля от някаква чиста течност в една прозрачна стъкленица. Наведе се да провери нивото и кимна. — Измеримо, както подозирах. — Вдигна стъкленицата от стойката, изгълта съдържанието и млясна. — Но в момента умът ти е обсебен от братята ти.

— Не съм неподатлив на несигурността.

— Дано да не си! Съществено признание. Щом Преда приключи с теб — а то ще е скоро, — върни се при мен. Чака ни една задача двамата.

— Добре, Цеда.

— Време е за някои настройки. — Той отново свали лещите от лицето си и добави: — За двама ни.

Брис помисли и кимна.

— До скоро, Цеда.

И излезе от стаята на чародея.

„Нифадас и Куру Кан стоят от едната страна на крал Дисканар. Де да нямаше друга страна.“

„Тронната зала“ погрешно продължаваше да носи това име, тъй като кралят вече преместваше седалището на властта във Вечния дом, след като бяха оправени течовете по високия му покрив. Останали бяха малко декорации, сред които древната пурпурна пътека по прохода, водещ към тронния подиум и стилизирания портал, извисяващ се в дъга над мястото, където доскоро беше стоял тронът.

В залата бе само старият му командир Преда Унутал Хебаз — доминираща фигура винаги, колкото и високопоставени да бяха обкръжаващите я. Беше много висока за жена, почти колкото Брис, светлокожа, с лъскава руса коса, въпреки че очите й бяха като тъмни лешници. При появата му тя се обърна и го погледна. На четиридесет години все още бе необикновено красива и бръчките от ветрове и слънце само подсилваха красотата й.

— Закъсняхте, Финад Бедикт.

— Импровизирани аудиенции с Първия евнух и Цеда…

— Имаме само няколко мига — прекъсна го тя. — Заемете мястото си до стената като редови гвардеец. Може да ви познаят или може да решат, че сте някой от подчинените ми, особено при тази слаба светлина, след като канделабрите са свалени. Тъй или иначе, ще стоите мирно и ще си мълчите.

Намръщен, Брис пристъпи до старата си гвардейска ниша, обърна се кръгом с лице към залата и се отдръпна в сенките. Раменете му опряха в коравия камък. Преда го изгледа за миг, кимна, след което се обърна към входа в отсрещния край на стената зад подиума.

„Аха, тази среща е на другата страна.“

Вратата рязко се отвори и облеченият в тежка броня и с шлем телохранител на принца пристъпи предпазливо в залата. Мечът му си беше в ножницата, но Брис знаеше, че Морох Неват може да го извади за едно мигване на окото. Знаеше също и че Морох бе кандидатът на самия принц за Кралски защитник. „И съвсем заслужено при това. Морох Неват не само притежава умения, но има и силно присъствие…“ И макар дръзкото му поведение по някакъв неопределим начин да дразнеше Брис, той също така неволно му завиждаше.

Принцовият телохранител огледа бавно залата и тънещите в сянка ниши, включително онази, където стоеше Брис — спря върху нея погледа си, но само за миг, като че ли единствено за да одобри присъствието на човек от охраната на Преда — и накрая се обърна към Унутал Хебаз.

Отсечено одобрително кимване, след което Морох отстъпи встрани.

Принц Квилас Дисканар влезе. Последва го канцлер Трайбан Гнол. Двамата, които влязоха след тях, стъписаха Брис: кралица Джанал и нейният Първи консорт Турудал Бризад.

„В името на Блудния, цялото мръсно змийско гнездо!“

Квилас се озъби на Унутал Хебаз като куче на опъната верига.

— Освободили сте Финад Джерун Еберикт за антураж на Нифадас. Искам да си го приберете, Преда. Изберете някой друг.

Тонът, с който му отвърна Унутал, беше спокоен.

— Опитът на Джерун Еберикт е неоспорим, принц Квилас. Уведомиха ме, че Първият евнух е доволен от този избор.

Канцлер Трайбан Гнол заговори също толкова спокойно:

— Принцът е убеден в обратното, Преда. Редно е да се отнесете към мнението му с подобаващо уважение.

— Убежденията на принца не са моя грижа. По този въпрос съм упълномощена от неговия баща, краля. Независимо какво уважавам или не уважавам, канцлер, настоятелно ви съветвам да оттеглите предизвикателството си.

Морох Неват изръмжа и пристъпи напред.

Ръката на Преда рязко се изпъна — не към принцовия телохранител, а към нишата, където стоеше Брис, за да го спре. Мечът вече беше в десницата му — бе излязъл от ножницата толкова безшумно, колкото и бързо.

Погледът на Морох пробяга към Брис и изненадата на лицето му се смени с разбиране. Собственият му меч бе излязъл от ножницата едва наполовина.

— А, решението на Преда само за един телохранител си намери… обяснение. Излезте напред, ако обичате, Защитник.

— Не е необходимо — заяви Унутал.

Брис кимна, бавно отстъпи назад и прибра в движение меча в ножницата.

Кралица Джанал повдигна вежда на грубото отменяне на заповедта й.

— Скъпа Унутал Хебаз, твърде много си надвишавате правата.

— Не аз, кралице. Кралската гвардия се подчинява на краля и на никой друг.

— Добре, простете ми, че си позволих да се позабавлявам, като оспорвам тази остаряла заблуда. — Джанал махна с тънката си ръка. — Силата винаги е изложена на риск да се превърне в слабост. — Пристъпи към сина си. — Послушай съвета на майка си, Квилас. Глупаво беше да се сече по пиедестала на Преда, защото все още не е станал на пясък. Търпение, скъпи мой.

Канцлерът въздъхна.

— Съветът на кралицата…

— Заслужава дължимото уважение — имитира Квилас. — Е, добре, както желаете. Както желаете всички. Морох!

Принцът напусна залата, Морох вървеше по петите му.

Кралицата се усмихна нежно.

— Преда Унутал Хебаз, молим ви за извинение. Тази среща не беше по наш избор, синът ми настоя. Двамата с канцлера се опитахме да го разубедим.

— Без никаква полза — каза канцлерът и отново въздъхна.

Лицето на Преда остана непроменено.

— Приключихме ли?

Кралица Джанал махна с пръст в мълчалива закана, после даде знак на Първия консорт и пъхна ръка под мишницата му на излизане.

Трайбан Гнол се задържа още малко.

— Моите поздравления, Преда. Финад Джерун Еберикт е изключителен избор.

Унутал Хебаз не отвърна нищо.

След още няколко мига двамата с Брис останаха сами в залата.

Преда се обърна към него.

— Дъхът ми винаги секва от тази ваша бързина, Защитник. Не ви чух, само… предусетих. Ако не бях, сега Морох щеше да е мъртъв.

— Вероятно, Преда. Макар и само защото прие с пренебрежение присъствието ми.

— А Квилас щеше да вини само себе си.

Брис не каза нищо.

— Май не трябваше да ви спирам.

Тя си тръгна.

„Джерун Еберикт. Горкият кучи син!“ — помисли Брис.

Спомни си, че Цеда го очаква, и бързо излезе.

Без да остави кръв след себе си.

И знаеше, че Куру Кан ще чуе облекчението във всяка негова стъпка.

Цеда чакаше пред вратата и подскачаше на място, сякаш се беше увлякъл в упражняването на танцова стъпка.

— Няколко напрегнати мига? — каза, без да вдига глава. — Несъществено. Засега. Ела.

След петдесетина крачки по коридора и надолу по каменни стъпала, после през други прашасали коридори — и Брис се сети накъде вървят. Сърцето му се смъкна в петите. Място, за което беше чувал, но все още не беше посещавал. Изглежда, на Кралския защитник бе позволено да ходи там, където един низш Финад не можеше да стъпи. Този път обаче привилегията беше съмнителна.

Озоваха се пред тежка двукрила обкована с мед врата, позеленяла и подпухнала от мъх, без никакви резета и ключалки. Цеда натисна с рамо и вратата изскърца и се отвори.

Няколко стъпала водеха към тесен метален пасаж, увиснал на вериги от тавана. Помещението беше кръгло, а в пода на спирала бяха подредени светещи плочи. Пасажът свършваше на платформа в центъра на залата.

— Трепет ли, Финад? Съвсем оправдан. — Куру Кан махна с ръка и поведе Брис по пасажа.

Люлееше се застрашително.

— Проява на стремежа към равновесие — заговори Цеда с ръце на перилата. — Стъпките ти на всяка цена трябва да намерят правилния ритъм. Важно, но трудно, при положение че сме двама. Не, не поглеждай долу към плочките — още не сме готови. Първо на платформата. Ето, стигнахме. Застани до мен, Финад. Погледни с мен първата плочка на спиралата. Какво виждаш?

Брис се вгледа в сияещата плочка. Не беше съвсем квадратна. Две педи на дължина и малко по-малко на ширина.

„Крепостите. Цеданса. Залата за прорицания на Куру Кан.“ Из цял Ледерас се срещаха гадатели на плочи, хора, притежаващи дарбата да четат Крепостите. Разбира се, техните бяха малки, като плоски зарове. Само Кралският заклинател притежаваше плочи като тези. С вечно променящи се лица.

— Виждам могила в един двор.

— А, значи виждаш вярно. Добре. Един разстроен ум щеше да се разкрие в този момент. Взорът му щеше да е отровен от страх и злонамереност. Могила, третата от края сред плочите на Крепостта на Азата. Какво долавяш от нея?

Брис се намръщи.

— Неспокойствие.

— Мда. Смущаващо, съгласен ли си?

— Съгласен.

— Но Могилата е силна, нали? Няма да се поддаде на напора му. Но все пак помисли малко. Нещо е неспокойно там, под онази пръст. И всеки път, когато съм идвал тук в последния месец, тази плоча е започвала спиралата.

— Или я е завършвала.

Куру Кан кривна глава.

— Възможно. Умът на един майстор на меча се обръща към неизвестното. Съществено? Ще разберем, нали? Започва или свършва. Така. Щом няма опасност Могилата да поддаде, защо тогава е толкова упорита тази плоча? Може би ние виждаме само това, което е, докато неспокойствието е обещание за нещо, което ще бъде. Тревожно.

— Цеда, посещавал ли си района на Азата?

— Ходил съм. И кулата, както и теренът около нея, са без промяна. Крепостта си остава цяла и непоклатима. Сега премести погледа си напред, Финад. Следващата?

— Петата в Крепостта на Дракона. Портал. Как се свързва той с Могилата на Азата? Предшества ли я Порталът, или я следва? Откакто съм жив, за пръв път виждам плоча на Крепостта Дракон в подредбата. Свидетели сме — или ще бъдем свидетели — на изключително важно събитие.

Брис го погледна.

— Доближаваме се до края на Седмия цикъл. Това наистина е съществено. Първата империя ще бъде преродена. Крал Дисканар ще бъде преобразен — той ще се възвиси и ще приеме древната титла Първи император.

Куру Кан обгърна раменете си с ръце.

— Популярната интерпретация, да. Но истинското пророчество, Финад, е някак по-… мъгляво.

Брис се притесни от реакцията му. Никога не беше помислял, че е възможно „популярната“ интерпретация да не е точна.

— Мъгляво ли? В какъв смисъл?

— „Кралят, който властва в Седмия край, ще бъде преобразен и ще се превърне в преродения Първи император.“ Тъй. Възникват обаче въпроси. Преобразен — добре, но как? И прероден — в плът ли? Първият император е бил унищожен заедно с Първата империя, в далечна земя. Колониите тук са останали осиротели. Съществували сме много дълго в изолация, Финад. По-дълго, отколкото би могъл да повярваш.

— Почти седем хиляди години.

Цеда се усмихна.

— С времето езикът се променя. В смисъл, изкривява се. С всеки нов правопис се трупат грешки. Дори онези здрави стражи на съвършенството — числата — могат в един миг на небрежност да се променят дълбоко. Да ти кажа ли в какво съм убеден, Финад? Какво би казал за идеята ми, че някои нули може да са изпаднали? В началото на това Седмо Затваряне?

„Седемдесет хиляди години? Седемстотин хиляди години?“

— Опиши ми следващите четири плочи.

Малко объркан, Брис отново насочи вниманието си към пода.

— Тази я познавам. Измамницата от Празната крепост. И следващата плоча: Бяла врана, от Осите. Третата ми е непозната. Парчета лед, едно от тях стърчи от земята и става все по-ярко с отразената светлина.

Куру Кан въздъхна и кимна.

— Семе, последната плоча от Крепостта на Лед. Още една безпрецедентна поява. А четвъртата?

Брис поклати глава.

— Тя е празна.

— Точно така. Прорицанието спира. Блокирано е навярно от събития, които тепърва ще се случат, от избори, още невзети. Водещи до края, който е последната плоча — Могила. Уникална загадка. Объркан съм.

— Друг някой видял ли е това, Цеда? Обсъждал ли си го с някой друг?

— Първият евнух е уведомен, Брис Бедикт. За да не влезе във Великата среща сляп за поличбите, които може да се появят там. А сега и ти. Трима сме, Финад.

— Защо и аз?

— Защото ти си Кралският защитник. Твоята задача е да браниш живота му.

Брис въздъхна.

— Той непрекъснато ме пъди.

— Ще му напомня отново — увери го Куру Кан. — Трябва да се откаже от пристрастието си към самота или да свикне да не вижда никого, щом погледне към теб. Сега ми кажи към какво подтикна кралицата сина си в старата тронна зала?

— Подтикнала? Тя твърдеше точно обратното.

— Това не е важно. Кажи ми какво видяха очите ти, какво чуха ушите ти? Кажи ми, Брис Бедикт, какво нашепва сърцето ти?

Брис се взря в празната плоча, после каза унило:

— Хул може да се окаже проблем.

— Това ли нашепва сърцето ти?

— Това.

— На Великата среща?

Брис кимна.

— Как?

— Боя се, Цеда, че може да се опита да убие принц Квилас Дисканар.

Сградата се оказа бивша дърводелска работилница на приземния етаж, с няколко скромни жилищни стаички с нисък таван на горния, до който се стигаше по стръмно стълбище. Фасадата бе откъм канал Квилас, срещу един кей, където дърводелецът вероятно бе получавал материалите си.

Техол Бедикт обиколи просторната работилница и огледа дупките по дюшемето, останали от механизмите, както и онези от куките по стените, на които бяха висели инструментите. Въздухът все още миришеше на талаш и боя. Дълъг тезгях минаваше по цялата стена вляво от входа. Цялата предна стена пък беше от подвижни плоскости.

— И това сте го купили веднага? — попита учудено той трите жени, които чакаха до стълбището.

— Търговията на собственика се разширяваше — отвърна Шанд. — Както и семейството му.

— Срещу канала… Това място трябва да струва доста…

— Две хиляди третини. Купихме и повечето мебели на горния етаж. Поръчахме писалище, донесоха го снощи. — Шанд махна с ръка да обхване приземния етаж. — Тази зона е твоя. Бих ти препоръчала една-две стени, като оставиш коридор от вратата до стълбището. Онази глинена тръба там е кухненската канализация. Избихме секцията, водеща до кухнята горе, тъй като очакваме, че слугата ти ще храни и четирима ни. Нужникът е в задния двор, изпразва се в канала. Има също и сайвант с килер, достатъчно голям, за да живее в него цяло семейство нереки.

— Богат дърводелец, с широки пръсти — каза Техол.

— Просто има талант. — Шанд сви рамене. — Хайде, ела. Кабинетът е на горния етаж. Трябва да обсъдим някои неща.

— Не ми изглежда така — отвърна той. — Изглежда все едно, че всичко вече е решено. Мога да си представя радостта на Бъг, като чуе новината. Дано да обичате фурми.

— Може да заемеш покрива — каза със сладка усмивка Рисарх.

Техол скръсти ръце и се заклати на пръсти и пети.

— Я да видим дали разбирам добре цялата тая история. Първо ме заплашвате, че ще разкриете ужасните ми тайни, а после ми предлагате някакъв вид партньорство за някаква врътка, без дори да сте си направили труда да ми я опишете. Виждам как тази връзка пуска дълбоки корени в толкова благодатна почва.

Шанд се навъси.

— Я първо да го пребием — подхвърли Хеджун.

— Просто е — каза Шанд, без да обръща внимание на предложението й. — Имаме трийсет хиляди третини и от тях искаме да направиш десет.

— Десет хиляди третини?

— Десет пика.

Техол я зяпна.

— Десет пика. Десет милиона третини. Разбирам. И какво точно искате с всичките тези пари?

— Искаме да изкупиш останалите острови.

Техол прокара ръка през косата си и почна да крачи напред-назад.

— Вие сте луди. Аз започнах със сто дока и едва не се убих, за да направя само един пик…

— Само защото беше немарлив, Техол Бедикт. Направи го за година, но работеше само по ден-два на месец.

— Е, да, но тези дни бяха убийствени.

— Лъжец. Нито една грешна стъпка не направи. Нито веднъж. Сгъваше и разгъваше, като оставяше всички да затъват след теб. И заради това те боготворяха.

— Докато не им заби ножа на всички — каза Рисарх с широка усмивка.

— Полата ти пада — отбеляза Хеджун.

Техол си я намести.

— Не беше точно забиване на нож. Какви ужасни образи измисляш. Направих си своя пик. Не бях първият, който е направил пик, просто най-бързият.

— Със сто дока. И със сто нива е трудно сигурно. Но докове? Аз съм правила по стотина дока на три месеца като дете, от бране на маслини и грозде. Никой не започва с докове. Никой освен теб.

— А сега ти даваме трийсет хиляди третини — каза Рисарх. — Поработи със стековете, Бедикт. Десет милиона пика? Защо не?

— Като мислите, че е толкова лесно, защо не го направите сами?

— Не сме толкова умни — каза Шанд. — Но и не могат да ни заблудят лесно. Натъкнахме се на дирята ти, проследихме я и ето ни тук.

— Никаква диря не съм оставил.

— Не и такава, каквато могат да видят повечето хора, вярно. Но както казах, нас не могат лесно да ни заблудят.

Техол продължи да крачи.

— Списъкът на Търговските уеми за брутния доход на Ледерас е между дванайсет и петнайсет пика, с може би още пет, покрити…

— Тези пет включват ли и твоя?

— Моят е отписан, не забравяй.

— Стига глупости. Десет хиляди проклятия, вързани за доковете на дъното на канала, и всички за теб.

Хеджун попита изненадано:

— Вярно ли, Шанд? Може би трябва да купим правата…

— Много късно — каза Техол. — Тях ги взе Бири.

— Бири е фасадата — каза Шанд. — Правата си ги взел ти, Техол. Бири може да не знае, но работи за теб.

— Виж, това е ситуация, която още не съм използвал.

— Защо?

Той сви рамене. После спря и зяпна Шанд.

— Няма как да го знаеш това.

— Прав си. Предположих го.

Очите му се разшириха.

— Шанд, с този твой инстинкт наистина можеш да направиш десет пика.

— Изиграл си всички, защото не правиш погрешни стъпки, Техол Бедикт. Те не мислят, че си покрил пика си — вече не, не и след като толкова дълго живя като плъх. Ти наистина си го загубил. Къде — никой не знае, но някъде. Затова са отписали загубата, нали?

— Парите са ловкост на ръката — отвърна Техол и кимна. — Освен ако не държиш в ръцете си диаманти. Тогава вече не са само идея. Ако искате да разберете измамата зад цялата тази игра, тя е точно в това, момичета. Дори докато парите са само идея, те имат сила. Само дето не е истинска сила. Само обещанието за сила. Но това обещание е достатъчно, докато всички продължават да се преструват, че са истински. Престанат ли да се преструват, всичко се разпада.

— Освен ако диамантите не са в ръцете ти — каза Шанд.

— Точно така. Тогава са истинска сила.

— Точно това си започнал да подозираш, нали? Затова си отишъл и си го проверил. И всичко е почнало да се разпада.

Техол се усмихна.

— Представи си отчаянието ми.

— Не си бил отчаян. Просто си разбрал колко опасна може да е една идея, ако е в лоши ръце.

— Всички са в лоши ръце, Шанд. Включително и моите.

— Затова си се отдръпнал.

— И няма да се върна. Направете най-лошото с мен. Нека Хул разбере. Издайте ме. Каквото е отписано, може да се запише пак. Данъчните ги бива в това. Всъщност ще предизвикате бум. Всички ще въздъхнат с облекчение, като разберат, че в края на краищата всичко е било в играта.

— Не това искаме — каза Шанд. — Още не схващаш. Когато купим останалите острови, Техол, ще го направим точно както го направи ти. Десет пика… изчезват.

— Цялата икономика ще рухне!

И трите кимнаха.

— Вие сте фанатички!

— Още по-лошо — отвърна Рисарх. — Отмъстителни сме.

— Всички сте полукръвни, нали? — Не му трябваха отговорите им. Беше очевидно. Не всеки полукръвен трябваше да прилича на полукръвен. — Фаред, за Хеджун. Вие двете? Тартенал?

— Тартенал. Ледерас ни унищожи. Сега ние ще унищожим Ледерас.

— И ти ще ни покажеш как — каза Рисарх и отново се усмихна.

— Защото мразиш своя народ — добави Шанд. — Цялата тази алчна студенокръвна пасмина. Искаме ги онези острови, Техол Бедикт. Знаем за останките от племената, които си прехвърлил на тези, които си купил. Знаем, че те се крият там, мъчат се да съградят отново всичко, което са загубили. Но не е достатъчно. Тръгни по улиците на този град и истината ще ти се набие в очите. Ти го направи за Хул. Представа нямах, че той не знае за това — тук ме изненада. Знаеш ли, мисля, че трябва да му кажеш.

— Защо?

— Защото той трябва да се изцери, затова.

— Не мога да направя това.

Шанд пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. Коленете му омекнаха, толкова неочаквано бе съчувствието й.

— Прав си, не можеш. Защото и двамата знаем, не беше достатъчно.

— Кажи му го по нашему — намеси се Хеджун. — Техол Бедикт. Този път го направи както трябва.

Той се отдръпна и ги загледа. Три проклети жени.

— Проклятието на Блудния е, че върви по пътеки, по които е вървял преди. Но вашата решимост, вашата праволинейност ви заблуждава.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, Шанд, че Ледер бездруго ще падне — и то не благодарение на мен. Намерете Хул и го питайте — сигурен съм, че е някъде там горе, на север. И знаете ли, много е смешно как упорито се бореше той за своята кауза, за всички онези племена, които Ледер погълна тогава. Защото сега, след като вече знае каквото знае, той пак ще се бори. Само че този път не за племе — не за Тайст Едур. Този път за Ледер. Защото той знае, скъпи мои, че вече срещнахме сериозния си противник в лицето на онези проклети кучи синове. Този път Едур са тези, които ще поглъщат.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Шанд и той видя неверието, изписано на лицето й.

— Защото те не играят играта.

— А ако грешиш?

— Възможно е. Все едно, ще се лее кръв.

— Тогава да го направим по-лесно за Тайст Едур.

— Шанд, говориш за измяна.

Устните й се свиха тънка резка.

Рисарх се изсмя горчиво.

— Идиот. Това го правим през цялото време.

„Блудния да ме вземе, права е!“

— Не съм убеден, че управлението на една орда варварски вождове ще е по-добро.

— Не говорим какво е по-добро — каза Шанд. — Говорим за отмъщение. Помисли за Хул, какво му причиниха. Направи го отново, Техол.

„Не вярвам, че Хул ще го види по този начин. Не съвсем. Не за дълго.“

— Нали разбирате, че много дълго време култивирах апатия. Всъщност тя като че ли ражда безкраен плод.

— Да. Полата ти не скрива много.

— Инстинктите ми може да са малко затъпели.

— Лъжец. Само си траят и чакат, и ти го знаеш. Откъде започваме, Техол Бедикт?

Той въздъхна.

— Добре. Първо и преди всичко, даваме този приземен етаж под наем. Бири има нужда от склад.

— А ти?

— Случайно жилището ми си ми харесва и нямам намерение да го напускам. Доколкото засяга другите, още не играя в играта. Вие трите сте инвеститори. Тъй че скатайте някъде проклетите си оръжия — сега влизаме в много по-опасна война. Извън къщата ми се е приютило едно семейство нереки. Майка и две деца. Наемете ги за готвачка и бегачи. После отивате в Търговската гилдия и се вписвате. Занимавате се с недвижимо имущество, строителство и транспорт. Никакъв друг бизнес. Още не. Значи, около петото крило на Вечния дом се продават седем имота. Цената пада.

— Защото потъват.

— Точно. А това ще го оправим. И като го оправим, очаквайте визита от Кралския инспектор и пъстра сбирщина обнадеждени кралски архитекти. Дами, подгответе се да ставате богати.

„Търсене на здрав терен? Вашият отговор е Конструкции Бъг.“

„Докато потопът не помете целия свят де.“

— Може ли да ти купим някакви дрехи?

Техол примига.

— Защо?

Долината се виеше, стръмните склонове бяха обрасли с безкраен лес, тъмно и неподвижно зелено. Блясъкът на забързаната вода се точеше на тънка лента към сенките в най-ниската точка. Кръвта на планините — така наричаха Едур тази река. — Тис’форундал. Водите й течаха червени с потта на желязото.

Пътят, по който щяха да тръгнат, я пресичаше многократно.

Самотният Тайст Едур далече долу, изглежда, беше излязъл от този пурпурен поток. Закрачи към пътя, после започна да се изкачва.

„Все едно, че знае, че сме тук“ — помисли Серен.

Бурук Бледия не бързаше много — беше заповядал почивка още рано следобед. До утре фургоните нямаше да тръгнат по каменистия път към долината. Предпазливост или пиянско безразличие, резултатът беше същият.

Хул стоеше до нея и също гледаше изкачващия се по склона Тайст Едур.

— Серен.

— Да?

— Нощес плака.

— Мислех, че си заспал.

Той помълча, после каза:

— Плачът ти винаги ме буди.

„Но не смееш, нали?“

— Де твоят да можеше да ме събуди.

— Сигурен съм, че щеше, Серен, стига да плачех.

„И това облекчава вината ми?“ Тя кимна към далечния Тайст Едур.

— Познаваш ли го?

— Да.

— Ще ни създаде ли неприятности?

— Едва ли. Мисля, че ще ни придружи до земите на хирот.

— Благородник?

Хул кимна.

— Бинадас Сенгар.

Тя се поколеба, преди да попита:

— Рязал ли си плът за него?

— Да. Както и той за мен.

Серен Педак придърпа по-плътно кожите около раменете си. Нещо от гнилото на долината бе проникнало в злите пориви на вятъра.

— Хул, боиш ли се от Великата среща?

— Трябва само да погледна назад, за да разбера какво лежи напред.

— Сигурен ли си?

— Ще си купим мир, но за Тайст Едур той ще е гибелен мир.

— Но все пак мир, Хул.

— Аквитор, по-добре да го знаеш. За да ме разбереш ясно. Смятам да осуетя тази среща. Смятам да тласна Тайст Едур към война с Ледерас.

Тя го зяпна стъписано.

Хул Бедикт й обърна гръб.

— С това знание можеш да постъпиш както пожелаеш.

(обратно)

3.

С лице към Светлината, от Мрака предаден, потънал в кръв лежи Бащата Сянка, невидим, невиждащ и изгубен, докато Чедата му не тръгнат по последната пътека и в самотата си на странници отново се пробудят. Молитва на Тайст Едур

Цареше мъртва тишина, съвсем на място в непрогледната мъгла. Черните весла се вдигнаха от гъстата като кръв вода и тя се стече на вадички, след това — на мъниста по лъскавото дърво, докато най-сетне не засъхна с патината на сол в хладния затаен въздух. И нищо вече не оставаше, освен да се чака.

Тази сутрин Дъщеря Менандори бе донесла мрачна поличба. Тялото на воин от племето бенеда. Подут труп, опърлен от магия, с обелена и почерняла от несекващия глад на морските води кожа. Шепотът на рояка мухи премина в гневно жужене, щом се разлетяха с идването на онези Едур, чиито роби го бяха намерили първи.

Ледерийска магия.

Воинът не носеше ножница, нито броня. Беше излязъл на риболов.

Скоро след откритието от речното устие се отправиха четири дълги лодки К’ортан. В най-предната се качи Ханан Мосаг с кадъра си К’риснан със седемдесет и пет кръвни воини. В другите ги последваха по сто воини.

Известно време навътре ги носеше отливът. Скоро се разбра, че в открито море не ги чака вятър, тъй че оставиха прибрани триъгълните платна и по трийсет и пет мъже от всяка страна започнаха да гребат.

Докато кралят-магьосник не им даде сигнал да спрат.

Мъглата бе обгърнала плътно четирите нападателни съда. Нищо не можеше да се види на повече от двайсет удара на греблата във всички посоки.

Трул Сенгар седеше на пейката зад Феар. Беше пуснал веслото и стискаше новото копие с железен обков, което му беше дал баща му.

Знаеше, че ледерийските кораби са наблизо, на дрейф, също като дългите лодки на Едур. Но те разчитаха само на платната и не можеха да предприемат нищо, докато не се надигне вятър.

А Ханан Мосаг се бе погрижил да няма вятър.

Сенки-призраци пробягваха по палубата, блуждаеха неспокойно, ръцете им с дълги нокти бяха увиснали, сякаш се тътреха на четири крака. Кръстосваха насам-натам, изгаряни от нетърпение да напуснат тясното пространство на бойния съд. Трул никога не бе виждал толкова много — а знаеше, че ги има и на другите три дълги съда. Но не те щяха да са убийците на ледериите. Този път кралят-магьосник бе призовал нещо друго.

И той го усещаше. Изчакваше някъде под тях. Огромно търпение, затаило се в дълбините.

Ханан Мосаг бавно вдигна десница и щом погледна отвъд краля-маг, Трул видя туловището на един ледерийски ловен кораб бавно да изниква от мъглата. С прибрани платна, с фенери в края на издадените навън прътове — мятаха смътна жълтеникава светлина.

След него — втори кораб, вързан за първия с дебело въже.

Перки на акули пореха водата около корабите.

А после изведнъж перките изчезнаха.

За миг, замъглен и неясен.

След това — писъци.

Трул пусна копието и запуши ушите си с ръце — и не само той реагира така, защото виковете се усилиха, извлечени от безпомощни гърла, и преминаха в неистови писъци. За миг сред мъглата блесна магия и бързо угасна.

Ледерийските кораби вече бяха отвсякъде. Но не можеше да се види какво става на тях — мъглата бе почерняла, къдреше се като дим и от непроницаемия й мрак се изтръгваха само писъците — като късове от ужас, като гърчещи се души.

Звуците кънтяха в черепа на Трул, безразлични към усилията му да ги спре. Стотици гласове. Стотици по стотици.

След това — тишина. Мъртва и абсолютна тишина.

Ханан Мосаг махна с ръка.

Мъглата изчезна.

Спокойните допреди миг морски води оживяха под напора на силен вятър. Слънцето заизсипва гневната си жар от свирепо синьото небе.

Изчезнало бе и черното излъчване, което бе погълнало ледерийския флот.

Корабите се поклащаха, угасналите фенери се люлееха диво на прътовете.

— Греби.

Гласът на Ханан Мосаг отекна сякаш точно до Трул. Той се сепна и като всички останали хвана веслото.

Дългата лодка се понесе напред.

След няколко мига спряха до един от корабите.

Сенките-призраци се закатериха по боядисания му в червено хълбок.

А Трул видя, че ватерлинията по корпуса се е променила. Разбра, че трюмът вече е празен.

— Феар — изсъска той. — Какво става? Какво стана?

Брат му се извърна и Трул се стъписа, като видя пребледнялото му лице.

— Не е за нас, Трул — промълви той и отново се обърна напред.

„Не е за нас. Какво иска да каже? Какво не е за нас?“

Вълните подмятаха мъртви акули. Труповете им бяха разпрани, все едно че се бяха взривили отвътре. Водата беше осеяна с лепкави вътрешности.

— Сега се връщаме — каза Ханан Мосаг. — Вдигнете платната, мои воини. Видяхме. Сега трябва да се махнем оттук.

„Видяхме… какво, в името на Бащата Сянка?“

По бордовете на ледерийските кораби заплющяха и се издуха платна.

„Призраците ще ги откарат. В името на Мрака, това не е само показване на сила. Това е… това е предизвикателство.“ Предизвикателство с такава дълбока арогантност, че далече надвишаваше това на ледерийските ловци и техния глупав, самоубийствен лов на бивнести тюлени. И щом осъзна това, нова мисъл го споходи, докато гледаше как воините вдигат платната. „Кой сред ледериите съзнателно би изпратил екипажите на деветнайсет кораба на сигурна смърт? И защо тези екипажи изобщо ще се съгласят на това?“

Казваха, че златото било единственото, което интересувало ледериите. Но кой здравомислещ човек би търсил богатство, ако то означава сигурна смърт? Не можеше да не са знаели, че спасение няма да има. „Но от друга страна, ако не бях ги видял случайно? Ако не бях решил да ходя на брега на Калах, за да търся нефрит?“ Но не, този път той беше арогантният. Ако не беше Трул, щеше да е някой друг. Престъплението не можеше да остане незабелязано. Престъплението изобщо не беше замислено да остане незабелязано.

Приятелите му воини изглеждаха също толкова объркани. Нещо не беше наред. Както с ледериите, така и… „С нас. С Ханан Мосаг. Нашия крал-магьосник.“

„Сенките ни танцуват. Ледерии и Едур танцуват в ритуал — но стъпките на този танц не са ми познати. Прости ми, Баща Сянка, изплашен съм.“

Деветнадесет кораба на смъртта отплаваха на юг, а четири бойни К’ортан поеха на изток. Четиристотин воини Едур отново потънаха в мъртва тишина.

На робите се падаше да прислужват в подготовката. Трупът на воина бенеда бе положен върху пясъчно ложе на пода на една голяма каменна пристройка до цитаделата и го оставиха да изсъхне.

Очните кухини, ушите, ноздрите и зяпналата уста бяха почистени и подравнени с мек восък. Нахапаните дупки по плътта бяха запълнени със смес от глина и масло.

Под надзора на шест вдовици Едур поставиха огромна желязна тава върху пълния с жарава трап до тялото. На дъното й лежаха медни монети — те запотракваха и заподскачаха, докато кондензираните капчици влага по тях съскаха и се изпаряваха.

Удинаас беше коленичил до трапа, достатъчно далече, за да не капе потта му върху монетите — светотатство, което означаваше сигурна смърт за невнимателния роб — наблюдаваше монетите, гледаше как потъмняват до пушливо черно и после се нажежават и изсветляват. Започна да ги вади с дълги щипци и една по една да ги поставя в платата от печена глина пред жените — по едно плато за всяка вдовица.

Всяка вдовица, коленичила пред платото си, вдигаше монетата с помощта на още по-дълги и по-тънки щипци, след което се обръщаше и се навеждаше над трупа.

Първата монета бе поставена в лявата очна кухина. Пукот и съсък, димът се вдигна на тънки змийчета, щом жената я натисна с щипците, за да се слее с плътта. Последва дясната очна кухина. Носът, после челото и бузите, всяка монета се допираше до съседните.

Когато се приключи с предницата на тялото и хълбоците, включително с четирите крайника, върху обшитото с монети тяло бе изсипан разтопен восък. А след като той изстина, обърнаха го по корем. Още монети, докато цялото тяло освен петите и дланите не бе покрито. Последва още един пласт разтопен восък.

Обредът с обшиването отне почти целия ден — беше вече почти по здрач, когато Удинаас най-сетне излезе залитайки от пристройката и спря, навел глава. Хладният въздух щипеше потта по кожата му. Изплю се в усилие да махне вонята от устата си. Воня на изгоряло, на гниеща плът и на застоялия, горещ и душен въздух вътре. Вонята на опърлена коса. Никакво ароматно масло и търкане на кожата не можеше да надвие това, което се бе просмукало през порите й. Дни щяха да изтекат, докато Удинаас се отърве от този задушаващ, отвратителен вкус.

Заби поглед в земята между краката си. Рамото още го болеше от силовото лечение, наложено му от Урут. Оттогава не бе имал възможност да поговори с Пернатата вещица.

Нищо не бе обяснил на своите господари. А и те всъщност не го бяха притискали много. Няколко въпроса и като че ли останаха доволни от тромавите му мъгляви отговори. Удинаас се чудеше дали Урут е била толкова незаинтересована и в разпита на Пернатата вещица. Тайст Едур рядко проявяваха особено внимание към робите си, а още по-малко разбираха обичаите им. Разбира се, привилегия на завоевателите беше да е така, а всеобщата съдба на покорените бе да понасят такова пренебрежение.

Но все пак идентичностите устояваха. На лично ниво. Свободата не беше нещо много повече от разбридана мрежа, метната над множество по-малки — самоналожени възбрани и обвързвания. Смъкването й не променяше почти нищо, освен може би, че лишаваше от утешителната заблуда на идеала. „Умът е обвързан със самоосъзнаването, самоосъзнаването — с плътта, плътта — с костите. По волята на Блудния всички ние сме плетеница от клетки и каквото и да пърха вътре, познава само една свобода, и тя е смъртта.“

Покорителите винаги приемаха, че това, което са покорили, е идентичност. Но истината бе, че идентичността може да бъде убита само отвътре, а дори и това беше само химера. Изолацията имаше много деца и разпадът бе само едно от тях — но неговият път бе уникален, защото този път започваше, след като идентичността бъде изоставена.

От пристройката зад него се понесе траурната песен, скръбният ритъм на Едур. „Хънх, хънх, хънх, хънх…“ Звук, който винаги смразяваше Удинаас. „Като чувство, блъскащо по една и съща стена, отново и отново, непрестанно. Гласът на хванатото в капан, на затвореното. Глас, смазан от истините на света.“ За Едур скръбта бе не толкова заради загубата, колкото заради себеизгубването.

„До това ли се стига, когато живееш десет хиляди години?“

След това се появиха вдовиците, обкръжили трупа, който се носеше на височина до кръста върху гъсти, вихрещи се сенки. Фигура от монети. Единственият случай, в който Едур използваха монети. Мед, калай, бронз, желязо, сребро и злато, това бе бронята на мъртвия.

„Това поне е честно. Ледериите използват парите, за да купуват обратното. Е, не съвсем. По-скоро илюзията за обратното. Богатство като броня на живота. Замък, крепост, цитадела, вечно бдителна войска. Но врага не го интересува всичко това, защото врагът знае, че си беззащитен.“

„Хънх, хънх, хънх, хънх…“

Това бе часът на Дъщеря Лор, когато всички материални неща ставаха несигурни. Зацапани с отдръпването на светлината, когато въздухът губи яснотата си и разкрива своите прашинки и зрънца, несъвършенствата и на светлото, и на тъмното, така съвършено прикривани в други часове. Когато се вижда, че тронът е празен.

„Защо да не почитаме парите? Наградите, които носят, поне са явни и преки.“ Но не, това беше опростяващо. Култът на ледериите беше много по-фин, етиката му бе обвързана с онези черти и навици, които служат за придобиването на богатство. Усърдие, дисциплина, упорит труд, оптимизъм, персонализацията, която носи славата. И съответстващите им злини: леност, отчаяние, анонимността, която носи провалът. Светът бе достатъчно брутален, за да отсее едното от другото и да не оставя място за съмнение или неискрено увъртане. Така култът можеше да се превърне в прагматизъм, а прагматизмът е студен бог.

„Блудния дано направи нашия бог студен, та да действаме без задръжки.“ Подходяща молитва за ледериите, макар че никой нямаше да я изрече по толкова дързък начин. Пернатата вещица твърдеше, че всеки извършен акт е молитва и така за един ден човек служи на множество богове. Виното, нектарът, ръждивецът и опиянението от тях са молитва към смъртта, казваше тя. Любовта е молитва към живота. Отмъщението е молитва към демоните на справедливостта. Сключването на делови договор, казваше с тънка усмивка, е молитва към нашепващия илюзии. Та нали придобивката за един идва от лишението за друг. Игра, играна с две ръце…

„Хънх, хънх, хънх, хънх…“

Той тръсна глава. Подгизналата от пот риза го загръщаше с мокрия си хлад.

Чу вик откъм морето. Бойните К’ортан се завръщаха. Удинаас тръгна през двора към дома на Сенгар. Видя излезлите на входа Томад Сенгар и жена му Урут и падна на колене, притисна чело в земята, докато го подминат. После се изправи и бързо влезе в къщата.

Покритият с медни монети труп щеше да бъде положен в издълбан дънер на черно дърво, краищата му щяха да бъдат запечатани с кръгове от кедър. След шест дни щяха да заровят дънера в една от свещените дъбрави в леса. Дотогава траурът щеше да продължи. Вдовиците щяха да се редуват в поддържането на глухия, ужасен скръбен напев.

Удинаас тръгна към малката ниша, където го чакаше постелята му. Дългите лодки щяха да се подредят в канала една след друга, на прашната полусветлина. Нямаше да са претърпели провал. Никога не се проваляха. Екипажите на деветнайсет ледерийски кораба вече бяха мъртви — без да се взимат роби, не и този път. Застанали от двете страни на канала, благородните съпруги и бащи поздравяваха своите воини в мълчание.

В мълчание.

„Защото се е случило нещо ужасно.“

Той легна на гръб и се вторачи в наклонения таван. Гърлото му бе пресъхнало от страх. И чу в напора на своята кръв смътно ехо зад сърцето си. Двойно изтупване. „Хънх, хънх, хънх, хънх… Хънх, хънх, хънх, хънх…“

„Кой си ти? Какво чакаш? Какво искаш от мен?“

Трул се изкатери на пристана, стиснал хладната дръжка на копието в дясната си ръка; обкованият му с желязо тъп край замята искри по каменните плочи, докато той вървеше към Феар. Срещу тях, но на цели пет крачки, стояха Томад и Урут. Рулад го нямаше никакъв.

Както и Майен, осъзна той.

Феар безизразно огледа тълпата посрещачи. После закрачи към Томад.

— Майен е в леса, с другите девици — каза Томад. — Събират морок. Пазят ги Терадас, Мидик и Рулад.

— Сине. — Урут пристъпи към тях, очите й търсеха погледа на Феар. „Какво направи той?“

Феар поклати глава.

— Умряха без чест — каза Трул. — Не можахме да видим ръката, която нанесе тази смърт, но беше… чудовищно.

— А уловът? — попита Томад.

— Беше отнет, тате. От същата ръка.

Гняв блесна в очите на Урут.

— Това не беше пълно разбулване. Това беше демонско призоваване.

— Не разбирам, майко. Имаше сенки…

— И мрак — прекъсна го Феар. — От дълбините… мрак.

Тя скръсти ръце и извърна глава. Трул никога не я беше виждал толкова отчаяна.

А и собственото му безпокойство се усилваше. Цели три пети от Тайст Едур владееха магията. Множеството фрагменти от разкъсания лабиринт на Куралд Емурлан. Силата на Сянка излъчваше хиляди миризми. От синовете на Урут само Бинадас вървеше по пътеките на чародейството. И все пак думите на Феар пробудиха разбиране у Трул. В края на краищата всеки Тайст Едур разбираше своите. Владетел на магия или не.

— Майко, магията на Ханан Мосаг не беше Куралд Емурлан. — Нямаше нужда да поглежда лицата им, за да разбере, че е последният, осъзнал тази истина. Направи гримаса. — Простете ми за глупавите думи…

— Глупави само с това, че ги изрече на глас — каза Урут. — Феар, вземи Трул и Рулад. Идете при Каменната купа…

— Спри. Веднага. — Гласът на Томад беше твърд, лицето му — свъсено. — Феар. Трул. Приберете се у дома и ме чакайте там. Урут, ти се погрижи за вдовиците. Един паднал воин среща първия си мрак сред ближните. Трябва да се направят изкупителни жертви.

За миг Трул си помисли, че тя ще възрази. Но Урут сви устни в тънка резка, кимна и се отдалечи.

Феар махна на Трул и двамата тръгнаха. Баща им остана до канала.

— Нелепи времена — въздъхна Трул.

— Когато заставаш между Рулад и Майен, нужно ли е?

Трул стисна уста. Твърде объркан беше, за да отклони въпроса с обезоръжаващ отговор.

Феар прие мълчанието му за отговор.

— И когато заставаш между двамата, кого гледаш?

— А… Съжалявам, Феар. Въпросът ти беше неочакван. Питаш дали е нужно. Отговорът ми е: не знам.

— А, разбирам.

— Неговото перчене… ме дразни.

Феар не отвърна.

Стигнаха до входа. Трул погледна брат си.

— Феар, каква е тази Каменна купа? Не съм чувал за…

— Все едно — отвърна той и влезе.

Трул остана на прага. Прокара ръка през косата си, обърна се и погледна назад през двора. Посрещачите си бяха отишли със своите близки воини. Ханан Мосаг и неговият кадър К’риснан също не се виждаха. Останала бе една самотна фигура. Томад.

„Толкова ли сме различни от всички останали?“

„Да. Защото кралят-магьосник е поискал синовете на Томад. За да тръгнат по дирите на едно видение.“

„Превърнал ни е в свои слуги. Но… той ли е господарят?“

В съня си Удинаас се озова коленичил сред пепелища. Беше посечен и му течеше кръв. По ръцете. По краката. Пепелта сякаш се впиваше в раните с ненаситен глад. Стегнатото гърло го принуди да зяпне, за да вдиша. Вкопчи се във въздуха, докато се надигаше, изправи се и се олюля — а небето кипеше и бушуваше.

Огън. Буря от огън.

Той изкрещя.

И отново се озова на колене.

Само мълчание, ако не се броеше хрипливият дъх. Удинаас вдигна глава. Бурята беше отминала.

По равнината — човешки фигури. Вървяха, а прахта плющеше зад тях като подмятани от вятър плащаници. Пронизваха ги оръжия. Крайници увисваха от разпрани сухожилия и мускули. Незрящи очи и лица, изкривени от осъзнатия ужас — лица, които виждаха собствената си смърт — слепи за него самия, докато го подминаваха.

И вътре в него се надигна необятно чувство за загуба. Скръб, а след нея — горчивият шепот за измяна.

„Някой ще плати за това. Някой ще плати.“

„Някой.“

„Някой.“

Думите не бяха негови, мислите принадлежаха на друг, ала гласът в центъра на черепа му — гласът бе неговият.

Приближи се мъртъв воин. Висок, чернокож. Меч бе отпрал повечето от лицето му. Костта блестеше нашарена с червени пукнатини от свиреп удар.

Мълниеносно движение.

Облечена в метал ръка изтрещя в слепоочието на Удинаас. Плисна кръв. Той падна сред облак сива пепел, мигаше да махне парещия огън от очите си.

Метални пръсти се стегнаха около левия му глезен. Дръпнаха яростно крака му нагоре.

И воинът го повлече.

— Къде отиваме?

— Господарката е сурова.

— Господарката?

— Е сурова.

— Тя ли чака в края на пътя ни?

— Не тя е който чака.

Той се извъртя и се взря назад в браздата, която бе оставил в пепелищата. Диря, стигаща до хоризонта. И черна кръв бликаше от разядения ров. „От колко време ме влачи така? Кого ранявам?“

Тътен на копита.

— Тя иде.

Удинаас се превъртя на гръб, помъчи се да вдигне глава.

Пронизващ писък.

После някакъв меч изсвистя през воина, който влачеше Удинаас. Посече го на две. Ръката пусна глезена на Удинаас и той се претърколи встрани от тътнещите подковани с желязо копита.

Тя грееше, ослепително бяла. Меч проблясваше като мълния в едната й ръка. От двуострата брадва в другата капеше нещо разтопено. Конят…

Само кости, свързани от огън.

Огромният звяр-скелет отметна глава и се обърна… Лицето й бе скрито зад маска от плоско, безлико злато. Накит от извити в дъга позлатени люспи, наежени около главата й. Вдигнати оръжия.

И Удинаас се взря в очите й.

Потръпна и извърна глава, надигна се и побягна.

Копитата затътнаха след него.

„Дъщерята Зора. Менандори…“

Пред него се бяха проснали воините, които бяха крачили редом с онзи, който го беше влачил. Пламъци ближеха раните им и от разкъсаната плът се виеха струи черен дим. Никой не помръдваше. „Продължават да умират, нали? Отново и отново. Умират вечно…“

Бягаше.

После го удариха. Стена от ръбата кост се стовари върху дясното му рамо и го завъртя във въздуха. Той рухна на земята, превъртя се, ръцете и краката му потрепнаха веднъж и замряха отпуснати.

Очите му се взряха в прашната вихрушка, във въртящото се зад нея небе.

Сред прахта се появи огромна фигура, петата на тежък ботуш се отпусна на гърдите му.

Тя проговори и гласът й бе като съсък на хиляди змии.

— Кръвта на Локуи Вайвал… в кръвта на един роб. Кое сърце яздиш, смъртни?

Не можеше да диша. Натискът на ботуша се усилваше, кършеше гръдта му. Той се вкопчи в него.

— Нека отвърне душата ти. Преди да умреш.

„Яздя… онова, което съм яздил винаги.“

— Отговор на страхливец.

„Да.“

— Един миг остава. Да премислиш.

Обгърна го непрогледен мрак. Усети вкуса на кръв в пясъка, изпълнил устата му. „Вайвал! Яздя Вайвал!“

Ботушът се хлъзна настрани.

Метална ръка посегна към въжето, с което се беше вързал вместо колан. Пръстите се свиха и го надигнаха от земята, главата му се люшна. Светът пред него се преобърна. Вдигаха го, докато бедрата му не се притиснаха във вътрешността на бедрата й.

Усети как дръпнаха ризата над корема му. Една ръка разкъса препаската около слабините му и я хвърли настрана. Студени, железни пръсти се вкопчиха около тях.

Той простена.

И го тласнаха навътре.

Огън в кръвта му. Смъртна болка в бедрата и в кръста, докато тя, с една ръка, го тикаше навътре и навътре, още веднъж и още веднъж.

Докато не се сгърчи в спазъм.

Ръката го пусна и го хвърли на земята, разтреперан.

Не я чу кога си отиде.

Нищо не чуваше. Нищо освен двете сърца, туптящи вътре в него. Ритъмът им се сливаше, все по-близо и по-близо.

След малко някой приседна до него.

— Длъжнико.

„Някой ще плати.“ Почти се засмя.

Ръка на рамото му.

— Удинаас. Кое е това място?

— Не знам. — Извърна глава и се взря в уплашените очи на Пернатата вещица. — Какво ти казват плочките?

— Нямам ги.

— Мисли за тях. Хвърли ги, в ума си.

— Какво знаеш за тези неща, Удинаас?

Той бавно се надигна. Болката си беше отишла. Никакви отоци, нямаше дори една драскотина под пласта пепел. Придърпа ризата си надолу, за да прикрие слабините си.

— Нищо.

— Не ти е нужно прорицание, за да разбереш какво се случи току-що.

Той се усмихна горчиво.

— Знам. Зора. Дъщерята, от която Едур най-много се боят. Менандори. Тя беше тук.

— Боговете на Тайст Едур не навестяват ледерии…

— Аз бях. — Той извърна глава. — Тя, ъъъ, ме използва.

Пернатата вещица стана.

— Кръвта на Вайвал те е обсебила. Отровен си с видения, Длъжнико. Лудост. Сънища, че си нещо повече от човека, когото виждат всички други.

— Виж телата около нас, Перната вещице. Тя ги покоси.

— Те отдавна са мъртви.

— Да, но вървяха. Виж тази диря — един от тях ме влачеше и това е моя диря. А ей там, онези, ги оставиха копитата на коня й.

Но тя не гледаше, накъдето й сочи, очите й бяха приковани в него.

— Това е свят, сътворен от самия теб — рече тя. — Умът ти е обсебен от лъжливи видения.

— Хвърли плочките.

— Не. Това място е мъртво.

— Кръвта на Вайвал е жива, Перната вещице. Кръвта на Вайвал е това, което ни обвързва към Тайст Едур.

— Невъзможно. Вайвал са изчадия на Елейнт. Те са нечистокръвни дракони и дори драконите не могат да ги контролират. От Крепостта са, но са диви.

— Видях бяла врана. На брега. Това идвах да ти кажа, като се надявах да стигна до теб, преди да хвърлиш плочките. Опитах се да я прогоня, а отговорът й беше смях. Когато ти бе нападната, помислих, че е Бялата врана. Но нима не разбираш? Бяло, лицето на Менандори, на Зора. Точно това ни показваха Осите.

— Няма да бъда погълната от твоята лудост, Длъжнико.

— Ти ме помоли да излъжа Урут и другите Едур. Направих каквото ме помоли, Перната вещице.

— Но сега Вайвал те е обсебил. И скоро ще те убие, и дори Едур не могат да направят нищо. Щом разберат, че наистина си отровен, ще ти изтръгнат сърцето.

— Боиш ли се, че ще се превърна във Вайвал? Това ли е съдбата ми?

Тя поклати глава.

— Това не е целувката на соултейкън, Удинаас. Това е болест, която атакува мозъка ти. Отравя чистата кръв на мислите ти.

— Ти наистина ли си тук, Перната вещице? Тук, в моя сън?

Фигурата й стана прозрачна, потрепери и се разпръсна като пясък, издухан от вятъра.

И той отново беше сам.

„Никога ли не ще се събудя?“

Движение в небето, вдясно от него, го накара да се обърне.

Дракони. Десетки същества, яхнали далечни течения над колебливия хоризонт. Около тях — рояци Вайвал, като комари.

И изведнъж Удинаас разбра нещо.

„Тръгнали са на война.“

Листа от морок покриваха тялото. През следващите няколко дни щяха да започнат да гният и да зацапат със синило кехлибара на восъка, докато обвитото с мед тяло отдолу се замъгли, все едно че е затворено в ледена кора.

Сянката във восъка, затворила воина бенеда за вечни времена. Прибежище за странстващи духове там, вътре в кухия дънер.

Трул стоеше до трупа. Продължаваха да подготвят дънера от черно дърво в една неосветена пристройка до цитаделата. Живото дърво се съпротивляваше на ръцете, които трябваше да променят формата му. Но обичаше смъртта и затова можеше да бъде приласкано.

Откъм селото доехтяха далечни викове — извисиха се в последна молитва към Дъщерята Здрач. След още няколко мига щеше да дойде нощта. Предстояха пустите часове, в които дори вярата трябваше да остане спотаена. Нощта принадлежеше на Предателя. Който се бе опитал да убие Бащата Сянка в техния миг на триумф и за малко не беше успял.

Имаше възбрани да се води сериозен разговор през това време. В тъмното дебнеше коварство, невидим дъх, който може да се вдиша и да се заразиш.

Не се заравяха мечове под прага на домове, в които живееха девици. Да сключиш брак сега означаваше да го обречеш. Родеше ли се дете в тези часове, убиваха го. Любимите не се докосваха. Този ден беше мъртъв.

Скоро обаче луната щеше да изгрее и сенките да се върнат. Точно както Скабандари Кървавото око се появяваше от мрака, така и светът се връщаше. „Провал очаква Предателя.“ Другояче не можеше и да бъде, инак селенията щяха да потънат в хаос.

Той се загледа в купчината листа, под които лежеше тялото на воина. Доброволно бе пожелал да остане на стража в тази първа нощ. Нито един труп на Едур не оставаше без бдящ до него, когато дебне тъмнината, защото за нея беше безразлично дали дъхът й се втича в топла плът, или в изстинала. Един труп можеше да причини злини също тъй лесно, както и действията на някой жив. Не се нуждаеше от собствен глас или жест. Други се намираха, винаги жадни да говорят от негово име, да извадят меч или кама.

Ханан Мосаг бе обявил това за най-голямата слабост на Едур. Старците и мъртвите бяха първите, които шепнеха думата „мъст“. Старците и мъртвите стояха до една и съща стена и докато мъртвите бяха обърнати с лице към нея, старците опираха в нея гърбовете си. Отвъд тази стена беше забвението. И едните, и другите говореха откъм края на времето и изпитваха нужда да водят младите по едни и същи пътеки, макар само за да придадат смисъл на всичко, което са узнали, и на всичко, което са сторили.

Враждите вече бяха запретени. Престъпленията заради отмъщение се осъждаха с позорна екзекуция на целия род.

Трул Сенгар беше видял, от мястото си в сумрака под едно дърво — с трупа пред него — видял беше как брат му Рулад влезе в гората. В тези, тъмните часове, се беше промъкнал крадешком, като призрак, от края на селото.

Към гората, по пътеката на север.

Която водеше към гробищата, избрани за погребването на воина бенеда.

Където една самотна жена бдеше срещу нощта.

„Може би е опит… който ще се провали. Или е повторение на срещи, случвали се и преди, многократно. Тя е непонятна. Както са непонятни всички жени. Но той не е. Закъсня за битката и затова коланът му е празен. Ще пусне кръв по друг начин.“

„Защото Рулад трябва да печели. Във всичко трябва да печели. Това е ръбът на пропастта в живота му, тясната ивица, която очертава самият той с всяка понесена обида — все едно дали истинска или въображаема — всеки мълчалив миг, който за него крещи оскърбително към огромната нищета на достиженията му.“

„Рулад. Всичко, за което си струва да се бориш, се печели без борба. Всяка борба е борба срещу съмнението. Честта не е нещо, което трябва да се преследва, защото тя, като всяка друга жизнена сила, всъщност е тласната, сама връхлита към теб. Мигът на сблъсъка е мястото, където се разкрива истината за теб.“

Опит. Който тя ще отблъсне с гняв в очите.

Или сега ръцете им бяха сплетени и в тъмното имаше топлина и пот. И измяна.

А той не можеше да мръдне, не можеше да изостави бдението си над този безименен воин бенеда.

Брат му Феар бе изковал меч, както повеляваше обичаят. Беше застанал пред Майен, с меча, положен върху обърнатите му длани. И тя бе пристъпила напред пред очите на всички, за да вземе от него оръжието. Да го отнесе в дома си.

Годеж.

Година след този ден — вече по-малко от пет седмици оставаха — тя трябваше да излезе на прага с меча. После да изкопае с него ров под прага, да го положи в земята и да го зарови. Желязо и пръст, оръжие и дом. Мъж и жена.

Брак.

Преди деня, в който Феар поднесе меча, Рулад ни веднъж не беше поглеждал към Майен. Дали това беше липсата на интерес у един младеж? Не, Едур не бяха като ледериите. Една година при ледериите бе като един ден при едурите. По-хубавите жени сред девиците на благородните домове се брояха на пръсти. Но очите му бяха започнали да се спират на нея след това.

И точно това правеше нещата толкова сложни.

Можеше да изостави бдението си. В края на краищата един воин бенеда не беше воин хирот. Изтерзан от морето труп, облечен в мед, а не в злато. Можеше да тръгне по пътеката, да нагази в тъмното.

За да открие какво? Потвърждение. Острите зъби зад всичко, което глождеше мислите му.

А стойността на това?

„Заради тези тъмни часове…“

Очите на Трул Сенгар бавно се разшириха. В края на гората срещу него се бе появила фигура. Той се взря в нея, сърцето му се разтуптя.

Съществото пристъпи напред. Черна кръв в устата му. Бледа кожа, смътно отражение на лунната светлина, оцапана с пръст, покрита с плесен. Две празни ножници от лъскаво дърво на бедрата. Парчета броня, провиснали по тялото. Високо, но с изгърбени рамене, сякаш ръстът му се бе превърнал в бреме.

Очи като гаснещи въглени.

— О — промълви то, щом погледна купчината листа, — какво имаме тук? — Говореше езика на нощта, родствено близък на речта на Едур.

Разтреперан, Трул насила пристъпи напред, стиснал с две ръце копието, и наведе желязното оръжие над трупа.

— Той не е за теб — каза и усети, че гърлото му изведнъж е пресъхнало и странно стегнато.

За миг очите блеснаха по-ярко, щом привидението ги вдигна към Трул.

— Тайст Едур, познаваш ли ме?

Трул кимна.

— Призракът на тъмнината. Предателя.

Жълто-черна усмивка.

Трул потръпна, щом то направи още стъпка напред и се сниши от другата страна на листата.

— Махни се оттук, призрако — каза Едур.

— Или ще направиш какво?

— Ще дам сигнал за тревога.

— Как? Сега гласът ти е само шепот. Гърлото ти е стегнато. Мъчиш се да вдишаш. Измяната ли е това, което те души, Едур? Все едно. Странствах надалече и нямам желание да нося бронята на този мъж. — То се изправи. — Отдръпни се, воине, ако искаш да си поемеш дъх.

Трул остана на място. Въздухът изсъска през стегнатото му гърло и той усети как краката му омекват.

— Добре, страхът никога не е бил слабост при Едур. Нека бъде по твоему тогава. — Фигурата се обърна и закрачи към гората.

Дробовете му се изпълниха с благословен въздух, после — още веднъж. Със замаяна глава, Трул опря копието на земята и се подпря на него.

— Почакай!

Предателя спря и се обърна.

— Това… това не е ставало никога досега. Бдението…

— Е оспорвано само от гладни земни духове. — Предателя кимна. — Или още по-жалкото, от духовете на изкоренени черни дървета, потъващи в плътта, за да направят… какво? Нищо, същото, каквото са правили приживе. В този свят съществуват хиляди и хиляди сили, Тайст Едур, и мнозинството от тях са слаби.

— Бащата Сянка те е затворил…

— Така е. И там си стоя. — Отново грозната усмивка. — Освен когато сънувам. Нежеланият дар на Майка Тъма — да ми напомня, че Тя не забравя. Да ми напомня, че и аз също не трябва да забравя.

— Това не е сън — каза Трул.

— Те бяха натрошени — каза Предателя. — Преди много време. Парчета, пръснати по бойното поле. Защо трябва да ги иска който и да е? Всяко едно от тях, и всички, са се огънали навътре в себе си. Тъй че, чудя се, какво направи той с тях?

Призрачната фигура навлезе в гората и се стопи.

— Това не е сън — прошепна Трул.

Удинаас отвори очи. Миризмата на обгорения труп още си стоеше в носа и устата му, гъсто полепнала в гърлото. Над него — ниският скосен таван на дългия дом, груба черна дървесна кора и пожълтели цепнатини. Остана неподвижен под завивките.

На разсъмване ли беше?

Не чуваше никакви гласове от стаите. Но това не му подсказа нищо. Часовете преди лунния изгрев също бяха тихи. Каквито бяха, разбира се, часовете, в които всички спят. Мрежи имаше да кърпи през идващия ден. И въжета да плете.

„Навярно това е истината за лудостта, когато умът не може да прави нищо освен безкрайни списъци на ежедневните задачи, които го очакват, като доказателство за здравомислие. Закърпи мрежите. Навий въжетата. Видя ли? Не съм изгубил смисъла на живота си.“

Кръвта на Вайвал не беше нито топла, нито студена. Не бушуваше. Удинаас не се чувстваше по-различно в тялото си. „Но чистата кръв на мислите ми, о, те наистина са опетнени.“ Избута одеялата настрана и се надигна. „Значи това е пътят и ще се задържа на него. Докато дойде мигът.“

Кърпи мрежите. Плети въжетата.

„Изкопай дупката за онзи воин бенеда, който просто би отворил очи, ако имаше очи. И би видял не чернилката на запушилите ги монети. Би видял не синкавия восък, не листата от морок, реагиращи с този восък, за да станат мокри и да почернеят. Вместо това би видял лицето на… нещо друго.“

Вайвал кръжаха около дракони в полет. Беше видял това. Като хрътки, обкръжили господаря си, преди да се развихри ловът. „Значи знам защо съм на мястото, където съм дошъл. А кога е отговор, който нощта тепърва ще изшепне — не, не да изшепне, да го изреве. С вой. Зовът за гонитбата от самата Тъма.“

Осъзна, че е сред врагове. Не като ледерий, осъден на робски живот. Нищо бе това в сравнение с бедствието, което усещаше новата му кръв тук, в сърцето на Едур и Куралд Емурлан.

„Пернатата вещица сигурно щеше да се справи по-добре, но Майката Тъма се движи невидимо в неща като тези.“

Затътри се към главното помещение.

И се озова лице в лице с Урут.

— Тези часове не са за скитане, робе — рече тя.

Видя, че е разтреперана.

Удинаас се смъкна на пода и опря чело в изтърканите дъски.

— Приготви наметалата на Феар, Рулад и Трул за път тази нощ. Трябва да си готов, преди да изгрее луната. Ядене и пиене за сутрешна храна.

Той бързо стана да направи каквото му бе наредила, но го спря протегнатата й ръка.

— Удинаас — каза Урут. — Това го направи сам. Не казвай никому.

Той кимна.

От гората плъзнаха сенки. Луната беше изгряла, свят-затвор за истинския баща на Менандори, заклещен в него. Древните битки на Бащата Сянка бяха създали този свят, оформен по толкова много начини. Скабандари Кървавото око, храбрият защитник срещу фанатични слуги на неумолимата сигурност, все едно дали тази сигурност грееше ослепително бяла, или беше всепоглъщащо черна. Пораженията бяха нанесени — заравянето на Брат Мрак и затварянето на Брат Светлина там, в онзи далечен, ефирен свят в небесата — бяха дарове, и не само за Едур, а за всички, които бяха родени и живееха само за да умрат един ден.

Даровете на свобода, на неокована воля, освен ако някой сам не си сложи такива вериги — всички онези неизброими и вечно изкусително дрънчащи предложения, всяко от които шепне обещания за спасение срещу несигурността — и не ги понесе като броня.

Трул Сенгар виждаше веригите на ледериите. Виждаше непроницаемата мрежа, която ги стягаше, връзките на прагматичните доводи, заплетени в хаотично кълбо, в което не можеше да се намери нито начало, нито край. Разбираше защо почитат един празен трон. И разбираше начина, по който щяха да оправдаят всичко, което вършеха. Прогресът бе необходимост, растежът — печалба. Обратното бе за глупците, а дългът — обвързващата сила на цялата природа, за всеки народ и за всяка цивилизация. Дългът бе нейният единствен език, в чиито рамки се прилагаха думи като договаряне, компенсиране и оправдание, а законността бе заплетено кълбо от двойственост, заслепяващо очите на справедливостта.

Един празен трон. Върху планина от злато.

Бащата Сянка бе потърсил свят, в който несигурността да може да влива коварната си отрова у онези, които изберат безкомпромисността за свое оръжие — за да държат с нея благоразумието на разстояние. Където всяка крепост рано или късно рухва отвътре, от тежестта на същите онези вериги, чиято прегръдка е така неумолима.

В ума си той спореше с онзи призрак — Предателя. С онзи, който се бе опитал да убие Скабандари Кървавото око преди толкова хиляди години. В ума си спореше, че сигурността е празен трон. Че онези, които познават само един път, рано или късно започват да го издигат в култ, дори да ги води към ръба на пропастта. Спореше, и в мълчаливото безразличие на призрака спрямо думите му започна да съзнава, че самият той говори — със страстна жар — от подножието на един празен трон.

Скабандари Кървавото око изобщо не беше създал онзи свят. Беше изчезнал в този, изгубил се беше по път, по който никой друг нямаше да тръгне.

Трул Сенгар стоеше пред трупа и купчината гниещи листа и чувстваше пустош в душата си. Очакваха го множество пътеки и всички бяха окаяни, пропити от отчаяние.

Чу стъпки на ботуши по пътеката и се обърна.

Идваха Феар и Рулад, облекли пътните си наметала. Феар носеше неговото, а на раменете му висеше торба.

Лицето на Рулад бе зачервено и Трул не можа да прецени дали е от тревога, или възбуда.

— Здравей, Трул — каза Феар и му подаде наметалото.

— Къде отиваме?

— Баща ни ще прекара тази нощ в храма. Ще се моли боговете да ни напътстват.

— Каменната купа — каза Рулад с блеснали очи. — Майка ни изпраща при Каменната купа.

— Защо?

Рулад сви рамене. Трул се обърна към Феар.

— Каква е тази Каменна купа? Никога не съм чувал за нея.

— Древно място. В ждрелото Кашчан.

— Знаеше ли за това място, Рулад?

По-младият му брат сви рамене.

— Не и до тази нощ, когато майка го описа. Всички сме минавали покрай ждрелото. Разбира се, мракът в недрата му е непроницаем — как бихме могли да предположим, че в него се крие свещено място?

— Свещено място? В абсолютния мрак?

— Значението на това ще се разбере съвсем скоро, Трул — каза Феар.

Тръгнаха, най-големият брат поведе. Поеха по една пътека на северозапад.

— Феар, Урут говорила ли ти е преди за Каменната купа? — попита Трул.

— Аз съм Главен оръжейник — отвърна Феар. — Ритуалите трябва да се спазват…

Трул знаеше, че сред тях е и задължението да се помни наизуст сказанието за всяка битка, водена някога от Едур. След това се зачуди защо му хрумна тази мисъл в отговор на думите на Феар. Що за скрити връзки се мъчеше да открие умът му и защо не можеше да ги открие?

Продължиха напред, като отбягваха петната лунна светлина, ненарушени от сенките.

— Томад ни забрани това пътуване — каза след малко Трул.

— По въпросите на магията Урут стои над Томад — отвърна Феар.

— А това въпрос на магия ли е?

— Ти беше с нас в дългата лодка на краля-маг — изсумтя Рулад.

— Бях — съгласи се Трул. — Феар, дали Ханан Мосаг ще одобри това, което правим, това, което ни заповядва Урут?

Феар не отвърна.

— Изпълнен си с твърде много съмнение, братко — каза Рулад. — То те връзва на място…

— Видях те да вървиш по пътеката към избраното гробище, Рулад. След като Здрач си отиде и преди да изгрее луната.

Гърбът на Феар не показа дали реагира на думите, нито стъпките му се поколебаха.

— Какво от това? — попита Рулад с твърде небрежен, твърде безгрижен тон.

— Няма да отвръщаш пренебрежително на думите ми, братко.

— Знаех, че Феар е зает с прибирането на оръжията в оръжейната — каза Рулад. — И усетих, че в тъмното дебне зло. Затова застанах скришом да пазя неговата годеница, която беше сама в гробището. Може и да не съм пускал кръв, братко, но не съм лишен от кураж. Знам, ти вярваш, че липсата на опит е почвата, в която пуска корен лъжливият кураж. Но моят не е лъжлив, каквото и да мислиш. За мен неопитността е неразкопана почва, още неготова за корени. Стоях на мястото на брат си.

— Зло в нощта ли, Рулад? Чие?

— Не мога да съм сигурен. Но го почувствах.

— Феар — каза Трул. — Никакви въпроси ли нямаш към Рулад по този повод?

— Не — сухо отвърна Феар. — Няма нужда… когато ти си с нас.

Трул затвори уста, благодарен, че нощта скрива избилата на лицето му червенина.

Дълго мълчаха.

Пътеката започна да се изкачва, извиваше се между издатини обрасъл с лишеи гранит. Тук-там се прехвърляха през нападали дървета, катереха се по стръмни скатове. Лунната светлина ставаше все по-разсеяна — наближаваше разсъмване.

Стигнаха най-високата точка на пътеката и тя ги поведе навътре — на изток — покрай хребета с нападали дървета и натрошени камънаци. В падините в основната скала водата образуваше непроницаемо черни езерца — точеха се от двете страни на пътеката. Небето над главите им започна да изсветлява.

Феар ги поведе встрани от пътя, на север през каменен сипей и между изкривени дървета. Малко по-късно видяха ждрелото Кашчан.

Представляваше огромна клисура, като нож, срязал дълбока рана в планината, със стръмни брегове и буйна вода; преминаваше в назъбена линия с начало от протока Хасана на половин ден път на запад и накрая изчезваше в скалата на повече от един ден път на изток. Намираха се в най-широкия й участък, около двеста разтега. Отсрещният бряг беше малко по-висок, но иначе пейзажът бе същият — разпръснати балвани, все едно че някой ги е изхвърлил от ждрелото, и криви дървета, сякаш заболели от някакъв невидим дъх от дълбините му.

Феар разкопча наметалото си, пусна торбата и се приближи до една жалка купчина камъни. Разчисти сухите клони и Трул видя, че камъните са нещо като надгробна пирамида. Феар смъкна най-горния камък, бръкна в кухото под него и извади намотка навързано на възли въже.

— Свалете наметалата и оръжията си — каза и понесе намотката към брега.

Разви единия край и върза за него торбата, наметалото и меча си. Трул и Рулад се приближиха със своя багаж и вързаха и него. След това Феар започна да спуска всичко през ръба.

— Трул, вземи този край и го отнеси на някое място в сянка. Място, където сянката няма да се отдръпне пред слънцето целия ден.

Трул взе края на въжето и тръгна към един голям наклонен балван. Когато остави края при основата му, усети как го стиснаха безброй невидими ръце и отстъпи назад. Въжето се изпъна.

Върна се при ръба и видя, че Феар вече е започнал да се спуска. Рулад стоеше и гледаше надолу.

— Трябва да изчакаме, докато стигне дъното — каза Рулад. — Ще дръпне въжето три пъти. Поиска аз да сляза след него.

— Добре.

— Тя има най-сладките устни — промърмори Рулад, вдигна глава и погледна Трул в очите. — Това ли искаше да кажа? Да дам доказателства за подозренията ти.

— Много подозрения имам, братко — отвърна Трул. — Имаме опърлени от слънцето мисли, имаме погълнати от тъмнината мисли. Но мислите на сянката са тези, които пристъпват крадешком, дебнат в самите краища на съперничещите царства — макар и само за да видят това, което има да се види.

— А ако не видят нищо?

— Винаги виждат нещо, Рулад.

— Значи илюзии? А ако виждат само онова, което съчинява въображението им? Измамни игри на светлината? Фигури в тъмното? Не е ли точно това начинът, по който подозрението се превръща в отрова? Но отрова като бял нектар, тъй че при всяко вкусване жадуваш за повече?

Трул дълго помълча, преди да отвърне.

— Феар ми говори наскоро. За разликата между това как възприемаме някой и какво е той наистина. Как силата на първото може да надделее над второто. Как всъщност възприятието оформя истината, като вълните камъка.

— Какво искаш от мен, Трул?

Той го погледна в очите.

— Престани да се перчиш пред Майен.

Странна усмивка, след което:

— Добре, братко.

Очите на Трул леко се разшириха.

Въжето потрепна три пъти.

— Мой ред е — каза Рулад, стисна въжето и бързо се скри от погледа му.

„Възлите на тези думи съвсем не бяха хлабави.“ Трул вдиша дълбоко и бавно издиша, зачуден над тази усмивка. На нейната странност. Усмивка, която можеше да е от болка, усмивка, породена от уязвимост.

После се вгледа в себе си, за да разбере какво изпитва. Трудно беше да го разпознае, да го определи, но… „Прости ми, Баща Сянка. Чувствам се… омърсен.“

Трите дръпвания го стреснаха.

Трул хвана тежкото въже и усети пчелния восък, втрит в нишките му, за да го предпази от гниене. Без възлите за прихващане с ръце и крака спускането наистина щеше да е рисковано. Той пристъпи до ръба с лице към стената, наведе се назад и започна да се спуска.

По грубия камък пред него се стичаха лъскави вадички. Тук-там повърхността бе нашарена с червеникави петна варовикова утайка. Дребни като бълхи насекоми притичваха по отвесната скала. Драскотините, оставени от спускането на Феар и Рулад, бляскаха на гаснещата светлина — жлебове, заобикалящи всяка изпъкналост и всяко растение, вкопчило се в камъка.

Възел след възел, той се спускаше надолу, а тъмнината се усилваше. Въздухът стана хладен и влажен, след това — студен. Накрая стъпалата му удариха в обрасли с мъх камъни и две ръце се пресегнаха да го подкрепят.

Очите му се помъчиха да различат фигурите на братята му.

— Трябваше да вземем фенер.

— Има светлина от Каменната купа — каза Феар. — Древен лабиринт. Кашчан.

— Този лабиринт е мъртъв — каза Трул. — Унищожен от ръката на самия Баща Сянка.

— Децата му са мъртви, братко, но магията се е съхранила. Настроиха ли се очите ти? Можеш ли да видиш земята под себе си?

Преобърнати морени и блясък на течаща между тях вода.

— Мога.

— Тогава ме последвай.

Тръгнаха. Теренът под краката им беше коварен и напредваха бавно. Сухи клонаци, обрасли с гъби и мъх. Трул видя някакъв гризач с белезникава гола кожа — шмугна се в една цепнатина между скалите и дългата му опашка изпълзя след него.

— Това е царството на Предателя — рече той.

— Повече, отколкото можеш да си представиш, братко — изсумтя Феар.

— Отпред има нещо — прошепна зад него Рулад.

Огромни, извисяващи се над главите им фигури. Изправени камъни със странна повърхност, направена така, че да наподобява кора на черно дърво, разбра Трул, щом се приближи. От основата на всеки обелиск се извиваха корени и се сплитаха с тези от камъните около тях. Зад тях теренът пропадаше в широка падина, от която струеше мъглива светлина.

Феар ги преведе между изправените камъни и спряха на ръба на ямата.

Корените се гърчеха надолу по стената й, а сред тях се виждаха оплетени кости. Хиляди и хиляди кости. Трул различи сред тях Кашчан, страшните древни врагове на Едур, със зурлите на гигантски влечуги и бляскащи зъби. И кости, които явно бяха на Тайст. Сред тях — тънко извитите крилни кости на Вайвал, а в самата основа — огромен череп на Елейнт, с широката плоска челна кост, хлътнала навътре като от удара на гигантски, облечен в стоманена ръкавица юмрук.

От хаотичния килим на склоновете бяха израсли храсти без листа, със сиви и криви клони. Трул се вгледа в тях и дъхът му излезе на съсък през зъбите. Храстът беше каменен, но беше израснал не като кристал, а като живо дърво.

— Магията Кашчан — заговори след малко Феар — е породена от звуци, които нашите уши не могат да чуят, оформена е в думи, отслабващи връзките на всичко, което държи ведно цялата материя, което я държи на място. Звуци, които огъват и изпъват светлината, както приливното течение нагоре по реката се разпада в мига на обръщането. С тази магия те са сътворили крепости от камък, които са яздили из небесата. С тази магия са обърнали Тъмата навътре в самата себе си с глад, на който никой, приближил се твърде много, не може да се противопостави, всепоглъщащ глад, който се храни първо и преди всичко от самия себе си. — Гласът му звучеше странно приглушено. — Магията Кашчан е била отпратена в лабиринта на Майката Тъма като напаст. Така е бил запечатан порталът от Куралд Галайн към всяко друго селение. Така Майката Тъма е била захвърлена в самото ядро на Бездната, за да гледа безкрайния вихър от светлина, която я обкръжава — всичко, което един ден тя ще погълне, докато в нея не изчезне и последната прашинка материя. Като унищожи Майката Тъма. Така Кашчан, които отдавна са мъртви, са наложили над Майката Тъма ритуал, който ще свърши с нейното убийство. Когато изчезне всичката Светлина. Когато нищо не ще хвърля Сянка и така Сянката също е обречена да умре.

— Когато Скабандари Кървавото око открил какво са сторили, било твърде късно — продължи той. — Краят, смъртта на Бездната, не може да се предотврати. Пътят на всичко съществуващо се повтаря на всяка степен, братя. От онези селения, които са твърде малки, за да ги видим, до самата Бездна. Кашчан са осъдили всички неща на смъртност, на неумолимото гмурване в небитието. Това е било тяхното отмъщение. Акт, породен от отчаяние, навярно. Или от най-свирепата въобразима омраза. Свидетели на собственото си унищожение, те са принудили всичко останало да сподели тяхната съдба.

Братята му мълчаха. Глухото ехо на последните думи на Феар заглъхна.

После Рулад изсумтя:

— Не виждам никакви знаци за такова фатално и окончателно сливане, Феар.

— Далечна смърт, да. По-далечна, отколкото някой може да си представи. Но ще дойде.

— И какво ни засяга нас това?

— Нашествията на Тайст са тласнали Кашчан към техния последен акт, Бащата Сянка си спечелил омразата на всеки Древен бог, на всеки асцендент. Заради ритуала на Кашчан, вечната игра между Тъмата, Светлината и Сянката един ден щяла да свърши. И с нея — цялото съществувание. — Той се обърна към братята си. — Казвам ви това тайно знание, за да разберете по-добре какво се е случило тук и какво е било сторено. И защо Ханан Мосаг говори за врагове много по-опасни от смъртните ледерии.

Първите проблясъци на разбиране зашепнаха в ума на Трул. Той извърна погледа си от тъмните, помътнели очи на Феар и се взря в ямата. В дъното й, в черепа на убития дракон.

— Те са го убили.

— Унищожили са материалното му тяло, да. И са затворили душата му.

— Скабандари Кървавото око — промълви Рулад и поклати глава, сякаш искаше да отхвърли това, което виждаше. — Той не може да е мъртъв. Този череп не е…

— Той е — каза Феар. — Убили са нашия бог.

— Кой? — настоя Трул.

— Всички те. Древните богове. И Елейнт. Древните богове са пуснали кръвта в жилите си. Драконите са създали дете на неописуем ужас, за да издири и убие Скабандари Кървавото око. Бащата Сянка е бил поразен. Древен бог, наречен Килмандарос, е разбил черепа му. След това за Кървавото око са направили затвор на вечна болка, на неизмерима агония, който да трае, докато не бъде погълната самата Бездна. А Ханан Мосаг е решил да отмъсти за нашия бог.

Трул се намръщи.

— Древните богове ги няма, Феар. Както и Елейнт. Ханан Мосаг властва над шест племена на Тайст Едур и над фрагменти от един разкъсан лабиринт.

— Четиристотин двайсет и няколко хиляди Едур — каза Рулад. — И въпреки безкрайните ни търсения не сме намерили свои ближни сред фрагментите на Куралд Емурлан. Феар, взорът на Ханан Мосаг е замъглен от опетнени мисли. Едно е да се опълчиш на хегемонията на ледериите, като призоваваш демони или с железни мечове, ако потрябва. Нима сега ще поведем война срещу всички богове в този свят?

Феар кимна замислено, после отрони:

— Тук сте и ви се каза това, което се знае. Не за да ви видя сгънали коляно във възхвала на името на краля-маг. Той търси сила, братя. Трябва му сила и не го интересува нито произходът й, нито покварата й.

— Словата ти са изменнически — каза Рулад и Трул долови в гласа му странно задоволство.

— Нима? — попита Феар. — Ханан Мосаг ни възложи да предприемем опасно пътуване. За да приемем един дар. И след това да го връчим в ръцете му. Дар, братя, но от кого?

— Не можем да му откажем — каза Трул. — Той просто ще избере други, които да идат вместо нас. И ще бъдем прокудени, ако не и по-лошо.

— Разбира се, че няма да му откажем, Трул. Но не трябва да тръгнем по този път като слепи старци.

— А Бинадас? — попита Рулад. — Той какво знае за това?

— Всичко — отвърна Феар. — Може би повече, отколкото самата Урут.

Трул отново се взря в мухлясалия драконов череп на дъното на ямата.

— Откъде си сигурен, че това е Скабандари Кървавото око?

— Защото вдовиците са го донесли тук. Знанието е предавано от поколение на поколение между жените.

— А Ханан Мосаг?

— Урут знае, че е бил тук, на това място. Как е открил истината си остава загадка. Урут изобщо нямаше да го каже на мен и на Бинадас, ако не беше отчаянието й. Кралят-магьосник извлича от гибелни сили. Дали са опетнени мислите му? И да не са били, вече са.

Очите на Трул бяха вперени в черепа. Грубо, брутално убийство — този стоманен юмрук.

— Да се молим дано древните богове наистина да ги няма вече — прошепна той.

(обратно)

4.

Под всеки прилив има прилив.

А водната повърхност тежест не понася.

Поговорка на Тайст Едур

Нереките вярваха, че Тайст Едур са деца на демони. Пепел имаше в кръвта им, беше зацапала кожата им. Да погледнеш в очите на Едур означаваше да видиш сивото на света, зацапаното слънце и грубата кожа на самата нощ.

Когато хиротският воин Бинадас закрачи към тях, нереките запищяха пронизително, започнаха да се бият по лицата и гърдите, после паднаха на колене.

Бурук Бледия крачеше между тях, ревеше ругатни и крещеше заповеди, но те бяха глухи за него. Най-сетне търговецът се обърна към Серен Педак и Хул Бедикт и почна да се смее.

Хул се намръщи.

— Това ще отмине, Бурук.

— О, нима? А самият свят, и той ли ще отмине? Като гибелен вятър, животът ни ще се завихри като прах в бесния му напор? За да се утаи след него, мъртъв и безчувствен — и всичкото това трескаво подскачане, лишено от смисъл? Ха! Де да бях наел фареди поне!

Погледът на Серен Педак остана съсредоточен върху приближаващия се Тайст Едур. Ловец. Убиец. Същество, което може би също така притежаваше чертата да мълчи дълго. Можеше да си го представи този Бинадас, с Хул Бедикт край лагерния огън сред пустошта. През цялата вечер, през нощта и на следващата сутрин с не повече от десетина думи, разменени между двамата. И изкованото от това мълчание необятно, бездънно приятелство. Това бяха загадките на мъжете, така объркващи жените. Където мълчанията се превръщаха в сливане на пътища. Където шепата несъществени думи обвързваха духовете в неизразимо разбирателство. Игра на сили, които тя можеше да долови, да съзре дори, при все че винаги оставаше извън тях. Объркана, безсилна и наполовина невярваща.

Думите заплитаха кълбото между жените. И езикът на жеста и на изражението, всичко това втъкано в едно, за да се оформи тъканта, която, както разбираше всяка жена, може да се разплете само в една посока със съзнателно, злобно усилие. Приятелството между жените познаваше само един враг и той беше злобата.

Тъй че колкото повече са думите, толкова по-здрава е тъканта.

Серен Педак беше преживяла повечето си живот сред мъже и сега, при редките й посещения у дома в Ледерас, жените, които я познаваха, я гледаха с безпокойство. Сякаш изборът, на който се бе спряла, правеше верността й съмнителна, повод за подозрение. В тяхната компания и самата тя откриваше у себе си една неприятна неловкост. Те тъчаха от различни нишки, на различни рамки, в ритми, несъгласувани с нейните. Сред тях тя се чувстваше тромава и груба, затворена в собствената си мълчаливост.

И отговаряше на това с бягство — далече от града и от миналото си. От жените.

При все това в подобни много кратки мигове, при среща между двама мъже с тяхната почти безразлична размяна на поздрави, се чувстваше отхвърлена стъпка назад — почти физически — и изключена. Тук, с тях, на същата тази пътека със скали и дървета наоколо, но в същото време — като че ли в друг свят.

Прекалено лесно беше да се усмихне вътрешно и да заключи, че мъжете са елементарни. Вярно, ако бяха непознати, сега като нищо щяха да се обикалят един друг и да си душат задниците. Да приканват към изводи, които заличават всички понятия за сложност и ги подменят с множество удобни обобщения. Но срещата на двама мъже, които са приятели, надвиваше всякакви подобни обобщения и се опълчваше на съпровождащото ги презрение, а това неизбежно будеше женския гняв.

И странното, злонамерено желание да застане между тях.

„На каменист бряг мъжът се навежда и вижда един камък, после — друг, и друг. Жената поглежда надолу и вижда… камъни. Но може би дори това е опростяване. Мъжът в единствено и жените — в множествено. По-скоро сме части и от двете, по един или друг начин.“

„Просто не обичаме да си го признаваме.“

Бинадас беше по-висок от Хул, с рамене на равнището на очите на ледерий. Косата му беше кафява и вързана на къси плитки. Очи — с цвета на мокър пясък. Кожа като зацапана пепел. Младежки черти, издължено тясно лице, с изключение на широката уста.

За Серен Педак името Сенгар беше познато. Сигурно беше виждала родственици на този мъж сред делегациите, с които бе преговаряла при трите си официални гостувания на племето на Ханан Мосаг.

— Хиротски воине — извика Бурук Бледия, за да го чуят през жалния вой на нереките. — Приветствам те като наш гост. Аз съм…

— Знам кой си — отвърна Бинадас.

След неговите думи нереките млъкнаха и остана само стонът на вятъра нагоре по пътеката и непрестанното шуртене на топящата се вода от стръмнините.

— Нося на Хирот железни слитъци… — говореше Бурук.

— И иска да провери дебелината на леда — прекъсна го Хул Бедикт.

— Времето се обърна — отвърна Бинадас на Хул. — Ледът се е покрил с пукнатини. Имало е незаконен лов на бивнести тюлени. Ханан Мосаг ще иска да му се даде отговор.

Серен Педак се обърна към търговеца. Вгледа се в лицето на Бурук Бледия. Алкохолът, белият нектар и хапливият вятър бяха разширили кръвоносните съдове под бледата кожа на лицето му. Очите му бяха замъглени и зачервени. Той не реагира на думите на Едур — поне външно.

— Жалко. Жалко е, че между моите събратя търговци се намират такива, които са склонни да пренебрегват споразуменията. Изкушението на парите. Прилив, на който никой не може да устои.

— Същото може да се каже и за отмъщението — подчерта Бинадас.

Бурук кимна.

— Мда, всички дългове трябва да се плащат.

— Златото и кръвта не са едно и също — изсумтя Хул Бедикт.

— Нима? — отвърна язвително Бурук. — Хиротски воине, интересите, които представлявам, се придържат и сега, и винаги към сключените споразумения. Уви, Ледер е многоглав звяр. Най-сигурният контрол над по-ненаситните елементи ще се намери в един съюз — между едурите и онези ледерии, които държат на думите, обвързали нашите два народа.

Бинадас му обърна гръб.

— Спести си речите за пред краля-магьосник. Аз ще ви придружа до селото. Това е всичко, което трябва да е ясно между нас.

Бурук Бледия сви рамене и тръгна към фургона си.

— Хайде, ставайте, нереки! Пътят ни вече ще е надолу, нали?

Търговецът се качи в задната, покрита част на фургона и се скри от очите на Серен, а нереките се разшетаха. Тя извърна глава и видя, че Хул и Бинадас отново се гледат в очите. Вятърът донесе до ушите й думите им.

— Ще говоря против лъжите на Бурук — каза Хул Бедикт. — Той ще се стреми да ви впримчи със сладки уверения и обещания, нито едно от които не струва и един док.

Бинадас сви рамене.

— Видяхме капаните, които поставихте пред нереките и Тартенал. Всяка дума е възел в невидима мрежа. Срещу нея мечовете на Нерек бяха много тъпи. Тарентал реагираха твърде бавно. Фаредите можаха само да се усмихват объркани. Ние не сме като тези племена.

— Знам — отвърна Хул. — Приятелю, моят народ вярва в трупането на монети. Една върху друга, нагоре и нагоре, към сияйни висоти. Катеренето нагоре означава прогрес, а прогресът е естественото свойство на цивилизацията. Прогресът, Бинадас, е вярата, от която възникват идеите за предопределение. Ледериите вярват в предопределеността — в своята. Те заслужават всичко, заради неоспоримите си качества. Празният трон вечно чака да бъде зает.

Бинадас се усмихваше на думите на Хул, но усмивката му беше кисела. После той изведнъж се обърна към Серен Педак.

— Аквитор. Присъединете се към нас, моля. Стари рани ли затъмняват гледната точка на Хул Бедикт за Ледер?

— Предопределеността наранява всички ни — отвърна тя. — А ние, ледериите, носим белезите си с гордост. Повечето от нас — добави Серен и погледна извинително Хул.

— Едно от вашите качества?

— Да, може и така да се нарече. Ние притежаваме талант да прикриваме алчността си под плаща на свободата. Колкото до минали актове на поквара, предпочитаме да ги забравяме. В края на краищата прогресът означава винаги да гледаш напред, а онова, което сме стъпкали по пътя си, е най-добре да бъде забравено.

— Значи прогресът не вижда край пред себе си — каза все още с усмивка Бинадас.

— Нашите фургони вечно се търкалят надолу, хирот. Все по-бързо и по-бързо.

— Докато ударят в стена.

— Повечето ги разбиваме.

Усмивката му помръкна и на Серен й се стори, че долови за миг тъга в очите му, преди да й обърне гръб.

— Живеем в различни светове.

— Аз бих избрал вашия — каза Хул Бедикт.

Бинадас го изгледа за миг учудено.

— Сигурен ли си, приятелю?

Нещо в тона му накара Серен да настръхне. Хул се намръщи, явно и той доловил нещо нередно в този въпрос.

Повече не проговориха. Серен Педак пусна Хул и Бинадас да поведат по пътя, като остави между двамата и себе си достатъчно разстояние, за да се чувстват насаме. Въпреки това като че ли не бяха склонни да говорят. Наблюдаваше ги как крачат един до друг. И се замисли.

Хул съвсем явно беше затруднен. Искаше да превърне Тайст Едур в ръката на собственото си отмъщение. Щеше да ги хвърли във война, стига да можеше. Но унищожението пораждаше още по-силна стръв и мечтата му да намери мир в душата си в стръвта, пепелищата и клането я изпълваше с жалост към него. Не можеше обаче да позволи това да я заслепи за опасността, която представляваше той.

Серен Педак не хранеше любов към своя народ. Ненаситната алчност на ледериите и неспособността им да погледнат на нещата от различна перспектива, която не служи на тях, неминуемо водеха до безброй кървави сблъсъци с всяка чужда сила, която срещнеха на пътя си. И един ден щяха да срещнат равностоен враг. „Един ден фургоните ни ще се блъснат в стена, по-здрава от всичко, което сме виждали досега. Дали това ще са Тайст Едур?“ Не й се струваше вероятно. Вярно, те притежаваха могъща магия и ледериите не се бяха натъквали досега на по-свирепи воини. Но обединените племена наброяваха по-малко от четвърт милион. Само в столицата на крал Дисканар живееха над сто хиляди, а в Ледер имаше още няколко града, големи почти колкото него. С протекторатите отвъд Драконово море и на изток бойната им сила можеше да надвиши шестстотин хиляди войници. Към всеки легион щеше да е прикрепен майстор в чародейството, обучен от самия Цеда Куру Кан. Едур щяха да бъдат съкрушени. Унищожени.

„И Хул Бедикт…“

Тя с усилие отклони мислите си от него. В края на краищата изборът си беше негов. А и подозираше, че няма да се вслуша в предупрежденията й.

Серен Педак признаваше собственото си объркване и смут. Щеше ли да защитава мира на всяка цена? Какви щяха да са ползите от една капитулация? Достъп на ледериите до ресурсите, с които разполагаха Едур. Морският улов. „И черното дърво…“

Разбира се. Лакомията беше тъкмо за живото дърво, суровината за кораби, които могат да се изцеряват сами, които порят вълните по-бързо и от най-бързите галери, които устояват на хвърлената срещу тях магия. Това бе в сърцевината на тази игра.

Но крал Дисканар не беше глупак — не той хранеше подобни аспирации. Куру Кан щеше да се е погрижил за това. Не, този гамбит беше на кралицата. Каква заблуда, да вярваш, че ледериите ще могат да овладеят живото дърво. Че Едур толкова лесно ще предадат своите тайни, своето загадъчно изкуство да скланят волята на черното дърво, да обвързват силата му със своята.

Ловът на бивнести тюлени беше подвеждащ ход. Паричната загуба бе част от много по-голяма схема, вложение, целящо да донесе политически дивиденти, които на свой ред щяха да компенсират стократно загубите. А само някой толкова богат като кралицата или канцлер Трайбан Гнол можеше да поеме такива загуби. Кораби с екипажи от Длъжници, с обещание дълговете да се изчистят в случай на смърт. Живот, пожертван в името на деца и внуци. Нямаше да им е никак трудно да намерят хора за тези кораби. Значи — кръв и злато.

Не можеше да е сигурна в подозренията си, но й се струваше, че всичко се намества, и тези подозрения горчаха на небцето й, както може би и на Бурук Бледия. Тайст Едур нямаше да отстъпят черното дърво. Изводът беше направен предварително. Щеше да има война. А Хул Бедикт щеше да се окаже най-яростният й привърженик. Неволният агент на кралицата. Нищо чудно, че Бурук толерираше присъствието му.

А тя самата каква роля щеше да играе? „Аз съм само придружителят на това озъбено безумие. Нищо повече. Стой настрана, Серен Педак.“ Тя беше Аквитор. Щеше да направи това, което й бе възложено. Да заведе Бурук Бледия.

„Нищо няма да се реши. Не и от нас. Краят на играта очаква Великата среща.“

Само дето тази мисъл не можеше да я утеши.

На двайсетина разтега напред гората погълна Хул Бедикт и Бинадас Сенгар. Тъмнина и сенки, които се приближаваха с всяка нейна следваща стъпка.

Всеки престъпник, който можеше да преплува канала с торба докове, вързана на гърба му, печелеше свобода. Броят монети зависеше от характера на престъплението. Кражба, отвличане, неизплащане на дълг, нанесени щети върху собственост и убийство се наказваха максимум с петстотин дока. Злоупотреба, публична гавра с имената от Празния трон, на краля или кралицата водеха до репарации от триста дока. Най-малката глоба от сто дока се налагаше за безделничене, публично изпразване на черва и мехур и непочитание.

Това бяха глобите за мъже. Осъдените за същото жени се наказваха с половината сума.

Ако някой можеше да плати глобата, правеше го и заличаваха името му от извършителите на престъпни деяния.

Каналът чакаше онези, които не можеха.

Удавянията представляваха нещо повече от публичен спектакъл, те бяха основното събитие наред с всевъзможни други дейности, на които в Ледерас ежедневно се залагаха състояния. Тъй като малцина престъпници изобщо успяваха да прехвърлят канала с товара си, се залагаше най-вече на преплуваното разстояние и броя удари с ръце. Както и на Изплуванията, Подритванията и Потъванията.

Престъпниците се връзваха с въжета, за да могат да се приберат монетите, след като удавянето се потвърди. Трупа го пускаха обратно във водата. Виновен като утайка.

Брис Бедикт намери Финад Джерун Еберикт на Втория кръг с изглед към канала, сред тълпа от също толкова привилегировани зрители на сутрешните Удавяния. Сред човешкото гъмжило обикаляха събирачи на облози, прибираха парите и връчваха разплащателни плочки. Въздухът кънтеше от викове, надмогващи постоянното бръмчене от възбудените разговори. Наблизо изписка жена и в отговор се разнесоха мъжки смехове.

— Финад.

Плоското, нашарено с белези лице, познато буквално на всички в града, се извърна към Брис. Джерун вдигна вежди, щом го позна.

— Кралски защитник. Идвате тъкмо навреме. След малко ще плува Ублала Пунг. Осемстотин дока съм заложил на тоя кучи син.

Брис Бедикт се наведе на перилото и огледа стражите и официалните лица долу.

— Името съм го чувал, но не мога да си спомня престъплението му. Онзи там ли е? — Посочи загърнатата в наметало фигура, извисяваща се над останалите.

— Да. Полукръвен тартенал. Затова му сложиха още двеста дока отгоре към глобата.

— Какво е направил?

— Какво не е? Три убийства, унищожаване на собственост, две отвличания, ругаене, измама, неплащане на дълг и пикаене на публично място. Всичко за един следобед.

— Свадата при Лихварите на Урум? — Престъпникът вече беше хвърлил наметалото си. Носеше само препаска около слабините. Мургавата му кожа беше нашарена с белези от камшици. Мускулите му отдолу бяха огромни.

— Да.

— И какво носи?

— Четири хиляди и триста.

И Брис чак сега видя огромната, двойно овързана торба, метната на гърба на грамадния мъж.

— Блудния да ни поживи, и един удар няма да може да направи.

— Всички са съгласни с това — каза Джерун. — Всеки залага на Подритвания и Потъвания. Никакви удари, никакви Изплувания.

— А твоят залог?

— Седемдесет към едно.

Брис се намръщи. Такива залози означаваха само едно.

— Вярваш, че ще се справи!

Няколко глави се извърнаха при възклицанието му и бръмченето наоколо се усили.

Джерун се наведе над перилото и вдиша през зъби — неприятно съскащ звук.

— Повечето полукръвни тартенали наследяват най-лошите черти — тихо измърмори той, след което се ухили. — Но не и Ублала Пунг.

Последва рев откъм множеството, обкръжаващо пасажа, и от отсрещната страна. Стражите водеха престъпника към пристана. Ублала крачеше изгърбен под тежестта на торбата. Досами водата избута пазачите си и се обърна.

Смъкна препаската си. И се изпика в широка, димяща дъга.

Някъде писна жена.

— Това тяло ще го приберат — каза с благоговение някакъв търговец до тях. — Долу, при въртопите. Чувал съм за някои хирурзи, дето могат да…

— Не би ли платил един пик за това нещо, а! — прекъсна го приятелят му.

— На мене не ми липсва, Хулбат — гледай себе си! Само казвах, че…

— И десет хиляди жени си мечтаят!

Изведнъж из тълпата се разнесе „Шшшт!“ — Ублала Пунг се обърна с лице към канала.

После закрачи напред. Бедра. Гърди. Рамене.

След миг главата му се скри под мръсната вода.

Нито подритване, нито приплясване. Онези, които бяха заложили на Потъване, ликуваха. Тълпите се разделиха, около събирачите на залози се струпаха хора.

— Брис Бедикт, каква е ширината?

— Сто разтега.

— Аха.

Останаха облегнати на перилото. След малко Брис погледна питащо Финада и Джерун му кимна към рампата долу.

— Погледни въжето, момче.

Около въжето за вадене имаше някакво вълнение и Брис видя — почти в същия момент като всички около тях, — че въжето продължава да се развива.

— Той върви по дъното!

Не можеше да откъсне очи от развиващото се въже. Десет удара на сърцето. Двайсет. Петдесет. А проклетото въже продължаваше да се развива и да се хлъзга във водата като змия.

Виковете и крясъците станаха оглушителни. От близките покриви се разхвърчаха гълъби и се пръснаха в паника. Залагащи налитаха по събирачите на облози за разплащателни плочки. Някой падна от Третия кръг и за нещастие не улучи водата на канала — пльосна се на крайбрежните камъни и остана на място. Около тялото се струпаха свидетели.

— Това е — въздъхна Джерун Еберикт.

На отсрещната трибуна от водата изникна фигура. Оплескана с тиня и димяща.

— Четири дроба, момче.

Осемстотин дока. При седемдесет към едно.

— Богат си и стана още по-богат, Финад.

— А Ублала Пунг е свободен. Ей, видях брат ти преди малко. Техол. От другата страна на канала. Беше си облякъл риза.

— Не стой близо… не, по-близо, за да можеш да ме чуваш, Шанд, но не прекалено близо, да не личи, че се познаваме.

— Изгубил си си ума — отвърна му тя.

— Сигурно. Все едно, виждаш ли го онзи?

— Кой?

— Онзи престъпник, кой. Полукръвният, дето разби дюкяна на Урум — кожодерът си го заслужаваше, между другото…

— Тартенал имат по четири дроба.

— Значи и той. Не си заложила, доколкото схващам?

— Презирам хазарта.

— Много смешно.

— Та какво за него?

— Наеми го.

— С удоволствие.

— И му купи някакви дрехи.

— Трябва ли?

— Не го наемаме заради телесните атрибути… е, не точно ония, във всеки случай. Трите имате нужда от телохранител.

— Може да ми варди тялото по всяко време.

— Толкова от мене, Шанд. За днес повече нямам какво да си говоря с теб.

— Нямаш, Техол. До довечера. В работилницата. И доведи Бъг.

— Всичко върви по план. Няма нужда да…

— Ела там.

Преди четири години Финад Джерун Еберикт собственоръчно беше предотвратил опит за убийство на крал Дисканар — късно една нощ се беше натъкнал на телата на двамата стражи пред вратата на кралските покои. Магическа атака беше напълнила дробовете им с пясък, довел до задушаване. Телата все още бяха топли, а вратата — открехната.

Дворцовият Финад извади меча си, втурна се в кралската спалня и завари трима души, надвесени над спящия Езгара Дисканар. Един маг и двама наемни убийци. Уби първо магьосника — посече го в тила и прекъсна гръбначния стълб. След това отби атаката на по-близкия убиец и върхът на меча му се заби в гърдите на другия, малко под лявата ключица. Раната щеше да се окаже смъртоносна. Вторият убиец заби камата си в лицето на Финада. Вероятно се целеше в едно от очите му, но Джерун отметна глава назад и върхът улучи устата му, сряза двете устни и се натресе здраво в предните зъби. И се заклещи.

Мечът на Джерун изсвистя и отсече ръката с камата. Още три страховити удара и убиецът стана на парчета.

Последната схватка беше видяна от облещилия се в леглото крал.

След две седмици Финад Джерун Еберикт, чийто дъх излизаше на грозен съсък от зейналата между предните му зъби дупка, коленичи пред Езгара Дисканар в тронната зала и получи Кралската прошка пред събралото се множество. През остатъка от войнишкия си живот беше освободен от всякакви възможни обвинения в престъпни деяния. Накратко, можеше да прави каквото си иска на когото си ще, освен на кралската фамилия.

Лицето, стоящо зад опита за покушение, така и не беше открито.

Оттогава Джерун Еберикт беше започнал личния си кръстоносен поход. Самотен, неумолим раздавач на правосъдие. Знаеше се, че лично е убил тридесет и един граждани, включително двама богати, високо уважавани и с голямо политическо влияние търговци, а поне още десетина загадъчни смъртни случая обикновено се приписваха на него. Накратко, беше се превърнал в човека, от когото най-много се бояха в Ледерас.

Освен това междувременно беше забогатял.

Въпреки това си беше останал Финад в Кралската гвардия и поради това — обвързан с обичайните отговорности. Брис Бедикт подозираше, че решението да се изпрати Джерун Еберикт с делегацията е взето колкото като послание към кралицата и принца, толкова и за да отдъхне градът от напрежението, което вдъхваше присъствието му. И Брис се чудеше дали кралят няма да съжали някой ден за височайшето си опрощение.

Двамата дворцови гвардейци закрачиха редом по моста Сулан и през Джебчийския квартал. Денят беше горещ, небето — побеляло от високите перести облаци. Влязоха в „При Рилд“, заведение, известно с рибената си кухня, както и с алкохолната напитка, приготвяна от портокалови кори, мед и сперма от бивнест тюлен. Седнаха във вътрешния двор, на личната маса на Джерун.

Щом поръчаха питиетата и обеда, Джерун Еберикт се отпусна в стола си и изгледа Брис с любопитство.

— Мой гост ли е днес Кралският защитник?

— Може да се каже — призна Брис. — Моят брат, Хул, придружава Бурук Бледия. Смята се, че Бурук ще остане при Едур до Великата среща. Хул буди известна загриженост.

— Каква загриженост?

— Е, ти го познаваше преди години.

— И още как. Доста добре всъщност. Тогава той беше моят Финад. А на повишението ми двамата с него се натряскахме ужасно у Порул и трябва да сме направили поне по дузина копелета с една гостуваща трупа танцьорки от Трейт. Във всеки случай десет месеца след това трупата се разтурила, така поне чухме.

— Хм, добре. Той не е същият, знаеш ли.

— Не е ли?

Питиетата дойдоха, кехлибарено вино за Брис и „зъбатото мляко“ за Джерун.

— Не е — отвърна Брис в отговор на въпроса на Финада. — Не мисля.

— Хул вярва само в едно нещо, и то е верността. Единственият дар, който чувства, че си струва да поднесе. Вярно, използваха го грубо и резултатът е списъкът в главата на брат ти с имената на всички мъже и жени, които са го предавали. — Джерун гаврътна питието си и махна за ново. — Единствената разлика между него и мен е, че аз мога да задрасквам имена от моя списък.

— А ако името на краля е в списъка на Хул? — каза тихо Брис.

Джерун го изгледа твърдо.

— Както казах, аз съм единственият, който задрасква имена.

— Тогава защо Хул е с Бурук Бледия?

— Бурук не е кралският човек, Брис. Тъкмо обратното. Чакам с нетърпение да се срещна с него.

Ледена тръпка пробяга по гърба на Брис.

— Всеки случай мен ме интересува другият ти брат — продължи Джерун.

— Техол? Не ми казвай, че е в списъка ти.

Джерун се усмихна и се видяха разкривените му зъби.

— А щях ли да ти кажа, ако беше? Спокойно, не е. Засега поне. Но крои нещо.

— Трудно ми е да повярвам. Техол отдавна престана да крои каквото и да било.

— Ти си мислиш така.

— Нищо не знам, за да предполагам друго, но ти, изглежда, знаеш.

Второто питие на Джерун пристигна.

— Знаеше ли — каза той след като отпи от гъстата лепкава течност, — че Техол все още притежава десетки хиляди акции в имущество, лицензи, стокови вложения и транспорт? Вдигнал си е доста здрави фронтове, достатъчно, за да е сигурен, че никой друг не знае, че продължава да действа.

— Явно не са толкова здрави.

Джерун сви рамене.

— В много отношения Техол тръгна по пътя на Кралската прошка много преди мен, макар и без официална санкция.

— Техол никога никого не е убивал…

Усмивката на Джерун стана зла.

— В деня, в който Уемите се сринаха, Брис, цяла дузина финансови спекуланти се самоубиха. И това сриване беше изцяло и изключително от ръката на Техол. Съвършено, гениално премерено във времето. Той си имаше своя списък, само дето не забиваше ножа в гърлата им. Вместо това ги направи всичките свои бизнес партньори. И ги свлече на дъното…

— Но и той отиде на дъното.

— Но не се самоуби заради това, нали? Това не ти ли говори нещо? Би трябвало.

— Само, че не му е пукало.

— Точно. Брис, кажи ми кой е най-големият поклонник на Техол?

— Ти?

— Не. О, аз съм подобаващо впечатлен. Дотолкова, че съм подозрителен като Ямата на Блудния, след като е започнал отново да разбърква казана. Не. Някой друг.

Брис извърна глава, мъчеше се да реши дали седящият срещу него мъж му харесва. Дали му харесва достатъчно за този разговор. Знаеше със сигурност, че темата никак не му допада.

Обядът им пристигна.

Джерун Еберикт се съсредоточи върху печеното на скара филе върху сребърен поднос, след като поръча трета доза „зъбато мляко“.

На Брис му хрумна, че никога досега не е виждал жена да пие точно от тази гадост.

— Не говоря с Техол — каза след малко той, докато чоплеше гръбнака и костите от бялото месо.

— Презираш го заради това, което направи ли?

Брис се намръщи и поклати глава.

— Не. Заради това, което направи после.

— В смисъл?

— Нищо.

— Водата трябваше да се поизбистри, драги. За да може отново да погледне и да види какво е останало.

— Намекваш за дяволски гений, Джерун.

— Точно. Техол притежава нещо, което Хул няма. Знанието не е достатъчно. Никога не е. Всичко е в способността да направиш нещо с това знание. Да го направиш съвършено. Абсолютно разчетено. С опустошителни последствия. Това го има у Техол. Хул, Блудния да го пази дано, го няма.

Брис вдигна глава и срещна светлите очи на Финада.

— Да не би да намекваш, че Хул е най-големият поклонник на Техол?

— Той е самото вдъхновение за Хул. И точно затова Хул е с Бурук Бледия.

— Смяташ ли да му се противопоставиш на Великата среща?

— Дотогава може да се окаже твърде късно, Брис. При условие, че това ми е намерението.

— А не е ли?

— Не съм решил.

— Искаш война?

Погледът на Джерун остана безизразен.

— Точно този прилив разбърква най-дълбоката тиня. Заслепява всекиго. Един човек с цел може да постигне много в такава мътилка. И рано или късно тя се утаява.

— И хоп: светът се е променил. — Брис не можа да скрие горчивината си.

— Възможно.

— Войната като средство…

— За мирен край…

— Който ще е радост за окото ти.

Джерун избута сребърното плато настрана и се отпусна в стола.

— Какво е животът без амбиция, Брис?

Брис стана, без да е вкусил от станалото на каша месо в платото пред себе си.

— Техол сигурно щеше да ти отговори по-добре на това от мен, Финад.

Джерун му отвърна с усмивка.

— Уведоми Нифадас и Куру Кан, че съм наясно със сложностите около предстоящата Велика среща. И че не съм сляп за необходимостта да ме изкъшкат за известно време от града. Аз, разбира се, съм компенсирал отсъствието си в очакване на триумфалното си завръщане.

— Ще предам думите ти, Финад.

— Съжалявам за загубата ти на апетит, Брис. Рибата беше чудесна. Следващия път ще си говорим за по-несъществени неща. Уважавам те и ти се възхищавам, Защитник.

— А, значи не съм в списъка ти.

— Още не. Шега, Брис — добави той, щом видя физиономията на Кралския защитник. — Но кажи ми, как мога да не се възхищавам на това? Ето как го виждам: историята на това десетилетие за нашия скъп Ледерас може най-сбито да се разбере с достоверно описание на тримата братя Бедикт. А както е ясно, историята още не е приключила.

„Така изглежда.“

— Благодаря ти, Финад, за компанията и за поканата.

Джерун се пресегна и вдигна платото на Защитника.

— Излез през задния вход, ако обичаш — рече и му подаде платото. — В задната уличка живее едно гладуващо момче. Трябва обаче да върне среброто — погрижи се да го разбере. Кажи му, че си бил мой гост.

— Добре, Финад.

— Я ги пробвай тези.

Техол зяпна плетените вълнени панталони, после посегна да ги вземе.

— Кажи ми, Бъг, има ли смисъл да продължаваш?

— Плетенето ли имаш предвид, или жалкото ми съществуване?

— Нае ли екипа си?

Смъкна си ризата и започна да навлича панталоните.

— Двайсет от най-окаяните недоволници, които успях да намеря.

— Жалби?

— До един. И съм напълно сигурен, че всички са законни. Вярно, неколцина може и да са заслужили да ги изхвърлят от занаята.

— Повечето отнемания на сертификат са политически, Бъг. Само се погрижи никой от тях да не е некомпетентен. Единственото, което искаме от тях, е да пазят тайна, а за това жлъчта срещу гилдиите е най-добрата мотивация.

— Не съм съвсем убеден. Освен това имаме няколко предупреждения от гилдиите.

— Лично?

— Донесени съобщения. Засега. Е, лявото ти коляно ще е на топло.

— Топло! Навън е горещо, Бъг, каквото и да казват ревматичните ти кокали.

— Добре де, това са панталони за всеки сезон.

— Нима? Внимавай само гилдиите да не почнат да подбиват цената. Всъщност търсим точно обратното. И не плащаме по-високо на персонала си. Никакви придобивки също…

— Освен дял в предприятията.

— Нищо не казвай за това, Бъг. Виж космите на дясното ми бедро. Щръкнали са.

— Не им харесва контраста.

— На гилдиите?

— Не, на космите ти. Гилдиите искат само да разберат откъде, в името на Блудния, съм дошъл. И как смея да регистрирам фирма.

— Не се притеснявай за това, Бъг. Щом разберат какво твърдиш, че можеш да направиш, ще са сигурни, че ще се провалиш, и оттам нататък няма да ти обръщат внимание. Докато не успееш де.

— Премислих нещо.

— За кое?

— Облечи си пак ризата.

— Склонен съм да се съглася с теб. Намери още малко вълна. За предпочитане същия цвят, макар че това не е съществено, предполагам. Все едно, тази вечер имаме среща с трите сладурани.

— Рисковано.

— Трябва да сме предпазливи.

— Това е двупосочно. Тази вълна я откраднах.

Техол отново уви чаршафа около кръста си.

— Ще сляза по-късно да те взема. Ще почистиш тука, нали?

— Ако ми остане време.

Техол се качи на покрива. Светлината на слънцето, станала по-наситена, докато дискът му се търкаляше бавно към хоризонта на запад, къпеше околните сгради в топло златисто. Двама художници на Третия кръг бяха разпънали триножниците си и се надпреварваха да обезсмъртят Техол и леглото му. Той им махна отдалече, което, изглежда, предизвика някакъв яростен спор, след което се отпусна върху затопления от слънцето дюшек и се вторачи в потъмняващото небе.

Беше видял брат си Брис на Удавянията. От другата страна на канала, увлечен в разговор с Джерун Еберикт. Според слуховете Джерун щеше да придружи делегацията при Тайст Едур. Нищо изненадващо. Кралят имаше нужда да разкара тоя побеснял тип от града.

Проблемът със златото бе в начина, по който изпълзява. Там, където нищо друго не може да изпълзи. Просмуква се от старателно скривани тайни, разцъфва в уж безжизнени пукнатини. Показва се, когато уж трябва да остане скрито и незабележимо. Нагло като трева, изникнала в калдъръма, и ако човек има такава склонност, може да го проследи чак до корените. Внезапни харчове от близки или наети лица, последвани бързо — но не достатъчно бързо — от внезапни необясними кончини. Странно прекъсване на дирите, след което кралските разпитвачи няма кого да разпитват, кого да изтезават, за да открият извора на конспирацията… Опитите за покушение не бяха дребна работа, особено когато целта е самата кралска особа. Необичаен, почти невероятен успех — да стигнат до спалнята на самия Дисканар, да надвиснат над него и миг след това да се провалят — още по-невероятно. Точно този заклинател не беше проявявал дотогава такива умения в занаята. Да сътвориш пясък, който да напълни гърдите на стражите, изискваше висша магия.

Вроденото любопитство и възможната изгода бяха движещите мотиви на Техол, а той се бе оказал много по-бърз от кралските разпитвачи. Беше открил, че за заговора е изразходвано цяло състояние, спестявания за цял живот.

Ясно беше, че само Джерун Еберикт е знаел схемата изцяло. Наемниците му не бяха могли да предположат, че поръчителят им ще ги нападне. И ще ги убие. Бяха оказали съпротива и един почти беше успял. Финадът пък продължаваше да носи белезите, разцепените устни и изкривените зъби, за да се вижда как едва се е отървал.

Пълно опрощаване. Тъй че Джерун Еберикт да може да се залови с това, което иска да прави. Съдник и екзекутор, за истински или въображаеми престъпления, за големи, както и за дребни оскърбления.

В известен смисъл Техол му се възхищаваше. Заради решителността му, макар не и на методите му. И за замислянето и залагането на схема, която ти отнема дъха със своята дръзка… крайност.

Нямаше съмнение, че Брис имаше да сподели служебни неща с този човек. Като Кралски защитник.

И все пак беше притесняващо. Нямаше да е добре по-младият му брат да е толкова близък с Джерун Еберикт.

Защото ако Техол имаше истински враг, противник, който да не му отстъпва по ум и — както изглеждаше — по коварство, то това бе Финад Джерун Еберикт, притежателят на Кралската прошка.

И той душеше наоколо, извиваше ръце. Значи по-безопасно беше да се приеме, че Джерун знае, че Техол не е толкова затънал, колкото вярваха повечето. Нито че е съвсем… бездеен.

Ето ти една нова гънка в тази омачкана и опърпана тъкан, която трябваше добре да се огледа.

Джерун имаше имунитет. Но не му липсваха врагове. Вярно, беше смъртно опасен с меча и се знаеше, че разполага с дузина заклети, кръвно обвързани телохранители, които да го пазят, докато спи. Разправяха, че имението му било недосегаемо и че разполагал с лична оръжейна, с работилница с алхимици, добре запознати с всякакви отрови и техните противоотрови, с огромни хранителни складове и независими водоизточници. Общо взето, Джерун се беше подготвил буквално за всякакви непредвидени неприятности.

„Освен за съсредоточения ум на Техол Бедикт.“

Понякога единственото решение беше също така най-простото, най-очевидното. „Виждаш тревата между камъните… изтръгваш я.“

— Бъг!

— Какво? — отвърна му приглушен глас отдолу.

— Кой държеше плочките на Джерун на онова залагане тоя следобед?

Побелялата глава на слугата му изникна от дупката.

— Вече го знаеш, нали сам дължиш на кучия син. Търбъл. Стига да не е умрял от сърдечен удар… или самоубийство.

— Търбъл ли? Няма начин. Предполагам, че си стяга багажа. Внезапно пътуване до Външните острови.

— Няма да може и до градските порти да се добере.

— Искаш да кажеш, че Джерун го е погнал тоя нещастник?

— А ти нямаше ли да го погнеш? При такъв залог?

Техол се намръщи.

— Вече си мисля, че при окаяното му положение самоубийството ще е най-доброто решение за Търбъл. Вярно, неочаквано и заради това — още по-шокиращо. Няма роднини, доколкото знам. Тъй че дългът приключва с него.

— И Джерун е вътре с осемстотин дока.

— Може да примижи от това, но не толкова, че да го забележиш. Тоя човек има поне един пик, ако не и повече.

— Не знаеш ли точно?

— Добре де, беше обобщение. Разбира се, че знам, до последния док. Все едно, както казвах, или по-точно намеквах, загубата на осемстотин дока няма да ужили Джерун. Ще го ужили измъкването. Единствената пътека, по която Джерун няма да може да го проследи. Освен ако не пожелае, разбира се. Тъй че Търбъл трябва да се самоубие.

— Съмнявам се, че ще се съгласи.

— Да. Вероятно няма. Но ти го задействай, Бъг. Долу при въртопите. Намери някой подходящ труп. Свеж и още необезкръвен. Вземи една-две бутилки от кръвта на Търбъл в замяна на…

— Какво ще е? Пожар? Кой прави самоубийство с пожар?

— Пожарът ще е нещастно следствие от събарянето на горящ светилник. Събаряне вследствие на самоубийството. Изгорен до неузнаваемост, уви, но разследващите ще разберат чия е кръвта. Така правят, нали?

— Жилите на човек не лъжат никога.

— Правилно. Само че могат.

— Вярно, ако си достатъчно смахнат да изцедиш един труп и да му напомпаш нова кръв.

— Гадно занимание, Бъг. Радвам се, че си навит на него.

Сбръчканото лице се намръщи.

— А Търбъл?

— Измъкваме го по обичайния начин. Винаги е искал да се заеме с риболов. Но сложи някой в тунела да не драсне по-рано, отколкото очакваме. Наблюдателите на Джерун ще са най-добрите ни свидетели. О, и това ако не разпени Финада!

— Разумно ли е? — попита Бъг.

— Нямам избор. Той е единственият, който може да ме спре. Тъй че първо се оправям с него.

— Ако надуши, че си ти…

— Тогава съм покойник.

— А аз — безработен.

— Глупости. Момичетата ще продължат. Освен това ти си ми наследникът — неофициално, разбира се.

— Трябваше ли да ми го кажеш това?

— Защо не? Лъжа те.

Главата на Бъг се смъкна надолу, а Техол отново се отпусна в леглото си. „Сега трябва да си намеря крадец. И то добър.“

„А! Знам подходящ човек. Горкото момиче…“

— Бъг!

Съдбата на Шурк Елале беше тръгнала на зле. Което нямаше нищо общо с професията й, тъй като уменията й в изкуството да се краде бяха легендарни сред класата на престъпниците. Стана заради спор с хазяина й, за жалост ескалирал до опит за убийство от негова страна, на който тя — разбира се, съвсем правомерно — реагира, като го изхвърли от прозореца. За съжаление падането на нещастника беше прекъснато от един клатушкащ се на улицата пиян търговец. Вратът на хазяина се прекърши. На търговеца — също.

Обвинението беше в непредпазливост при самозащита, довела до смъртта на невинен. Четиристотин дока, редуцирани наполовина. При обичайни обстоятелства Шурк щеше да може да плати глобата, и толкова. Уви, спорът й с хазяина беше заради известно количество злато, което по необясним начин беше изчезнало от ковчежето на Шурк. Беше останала без пукнат док, така че не й оставаше друго, освен да закрачи към канала.

Все пак беше яка жена. Сигурно щеше да се оправи с двеста дока — ако въжето за вадене не се беше заплело в гърба на една тристакилограмова риба-вълк, излязла на повърхността да погледа кой ли пък плува толкова тромаво, само за да се гмурне след това към дъното и да повлече и Шурк.

Рибите-вълци, макар да се срещаха рядко в канала, ядяха само мъже. Никога жени. Никой не знаеше защо е така.

Шурк Елале се удави.

Но както се оказа, имаше мъртъвци и мъртъвци. Без самата Шурк да знае, някоя от жертвите й я беше проклела. Проклятие, заплатено изцяло и утвърдено в Празния храм. Тъй че макар дробовете й да се напълниха с мръсна вода, макар сърцето й да спря, както и всички останали външно различими функции на тялото и мозъка, когато накрая я извадиха от канала, тя се изправи, цялата оплескана в тиня, с помръкнали очи — бялото бе станало кафяво от пръсналите се кръвоносни съдове — и общо взето много окаяна и някак тъжно вглъбена.

Оттогава дори престъпниците и бездомниците я отбягваха. Всъщност всички живи. Подминаваха я, все едно че е призрак, някакъв мъртъв спомен.

Плътта й не гниеше въпреки забележимо болнавата й бледнина. Способностите й и прословутата й ловкост също не бяха намалели. Можеше да говори. Да вижда. Да чува. Да мисли. Нищо от това не подобряваше настроението й.

Бъг я намери точно там, където му беше казал Техол. В една задънена пресечка зад един курвенски бардак. Слушаше, както всяка нощ, стоновете на удоволствие — истински и импровизирани, — леещи се от прозорците.

— Шурк Елале.

Равнодушните мътни очи се приковаха в него.

— Не доставям удоволствие — каза тя.

— Уви, и аз напоследък. Дойдох с предложение за договор от моя господар.

— И кой ще да е той?

— За жалост, още не мога да кажа. Работата е кражба, Шурк.

— За какво са ми богатства на мен?

— Хм, това зависи от естеството им, предполагам.

— И какво си представя твоят господар, че мога да пожелая?

— Може да се договори.

— Той не знае ли, че съм умряла?

— Разбира се, че знае. И ти изпраща съболезнования.

— Нима?

— Не, това си го измислих.

— Никой не ме наема вече.

— Точно затова той знаеше, че ще си на разположение.

— Никой не харесва компанията ми.

— Хм, една баня няма да навреди, но той е готов на отстъпки.

— Ще говоря с него.

— Чудесно. Той беше сигурен, че ще се съгласиш. В полунощ.

— Къде?

— На един покрив. С легло.

— С него?

— Да.

— В леглото му?

— Хм, не съм сигурен, че имаше предвид точно това…

— Радвам се да го чуя. Може да съм умряла, но не съм от лесните. Полунощ — до полунощ и четвърт. Не повече. Ако успее да ме убеди дотогава — добре. Ако не — толкова по-зле.

— Четвърт час ще е повече от достатъчен, Шурк.

— Глупав си, ако си толкова убеден в това.

Бъг се усмихна.

— Мислиш ли?

— Къде е Бъг?

— Ще се срещне с нас тука. — Техол отиде до дивана, настани се в него, после полегна. Изгледа накриво трите жени. — Е, какво е толкова важното, че трябваше да рискувам да ме разкрият заради тази безразсъдна среща?

Шанд потърка бръснатата си глава с мазолестата си ръка.

— Искаме да знаем какво си намислил, Техол.

— Точно така — потвърди Рисарх.

Хеджун, скръстила ръце, добави намръщено:

— И нямаме нужда от телохранител.

— О, забравих за него. Той къде е?

— Каза, че трябвало да си събере багажа — отвърна Шанд. — Ще дойде всеки момент. Не, другите още не са го виждали.

— Аха. И гледат скептично на ентусиазма ти.

— Тя винаги преувеличава — каза Рисарх.

— Освен това — сопна се Хеджун — какво общо има оная му работа с това да е телохранител? Не ме интересува колко му е голям!

Вратата на склада изскърца и всички се обърнаха натам. Ублала Пунг боязливо надникна вътре — кръглото му лице се появи точно под горната греда.

— Почитаеми! — подвикна Техол. — Влезте, моля.

Полукръвният се поколеба. Светлите му очи зашариха между Шанд, Рисарх и Хеджун.

— Ама те са… три — измънка той.

— Три какво?

— Жени.

— Да, вярно — каза Техол. — И какво?

Ублала се намръщи и устните му се събраха в нещо, което много приличаше на цупене.

— Не се притеснявайте — подкани го с махване на ръката Техол. — Обещавам да ви браня от тях.

— Наистина?

— Абсолютно. Влез, Ублала Пунг, и добре дошъл.

Грамадният мъж открехна вратата още малко и пристъпи вътре.

Ясно беше, че багажът му не включва панталони или препаска. Беше точно толкова гол, колкото в канала. Не че дрехите щяха да скрият кой знае колко атрибутите му, заключи Техол след кратък унил размисъл. „Добре де, все едно.“

— Гладен ли си? Жаден? Отпусни се, приятел. Остави си торбата… да, там е добре. Седни — не, на пейката, не на стола — ще вземеш да го счупиш… Ублала, тези жени имат нужда от телохранител. Разбирам, че си приел офертата на Шанд…

— Мислех, че ще е само тя.

— Каква е разликата?

— По-трудно ще е.

— Вярно. Но повечето време ще си тук… — Техол млъкна, понеже най-сетне забеляза, че от влизането на Ублала Шанд, Рисарх и Хеджун нито са помръднали, нито са казали дори думичка.

„О, не…“

Нисал беше Първата конкубинка на краля от три години. Титлата не гарантираше никаква официална власт освен онова, което въпросната жена успееше да постигне. Примерите в историята варираха значително и често зависеха от твърдостта на съответния крал, както и на кралицата и канцлера.

Понастоящем имаше всичко шест конкубинки, като другите бяха млади дъщери на влиятелни фамилии. Потенциални вложения в бъдещето, за да се привлече вниманието повече на принца, отколкото на краля. Също като четиримата консорти на кралицата, те бяха настанени в отделна, изолирана част на двореца. Единствено на Първия консорт Турудал Бризад и на Първата конкубинка се разрешаваше контакт с други лица освен величайшите особи.

Брис Бедикт се поклони на Нисал, след което отдаде чест на Преда Унутал Хебаз. Не се изненада, че завари Първата конкубинка в кабинета на Преда. Нисал отдавна беше решила с кого в двореца да се свърже.

— Защитник — усмихна се младата жена. — Двамата с Унутал тъкмо си говорехме за вас.

— По-точно разсъждавахме над съдържанието на разговора ви с Финад Джерун Еберикт днес.

— Преда, съжалявам, че се забавих с доклада си.

— Доклад, който вече е отрепетиран добре — каза Нисал. — Като се вземе предвид, че вече са поискали да го представите пред Първия евнух и Цеда Куру Кан. Така че ще преглътнем известната липса на вдъхновение в разказа ви.

Брис се намръщи. Не откъсваше очи от командира си.

— Преда, мисля, че Джерун Еберикт си остава един от вашите офицери независимо от Кралската прошка. Изненадан съм, че вече не ви е докладвал за подробностите на днешния разговор.

— А кой казва, че не е? — попита Унутал. След което махна с ръка. — Груба реакция от моя страна. Извинявам се, Брис. Денят наистина беше тежък.

— Няма нужда от извинения, Преда. Изказах се не на място…

— Брис — прекъсна го Нисал. — Вие вече сте Кралският защитник. Няма място, където да можете да се изкажете не на място. Дори пред самия Езгара. Простете Преда за грубото й поведение. Разговорите с Джерун обикновено изнервят.

— У него има известно високомерие — каза Брис.

— Арогантност — отсече Унутал. — Не ви ли даде повод да го предизвикате на дуел?

— Не.

— Колко жалко — въздъхна Нисал.

— Макар че според мен бях предупреден.

Двете жени го изгледаха. Брис сви рамене.

— Напомнено ми беше, че списъкът му е продължителен проект.

— Обмисля да убие Бурук Бледия.

— Така мисля. Първият евнух беше предупреден за тази възможност.

— Ако научи за станалото, кралят сигурно ще е склонен да изтегли Джерун от делегацията — каза Нисал. — Което ще се възприеме като победа за кралицата и канцлера.

— Възприятията може да се интегрират в стратегия — подхвърли Брис.

— Казано от дуелист — парира Нисал. — Но предимствата за кралицата от отсъствието на Джерун може да натежат над изгодите, които можем да извлечем ние. Освен това знаем, че Бурук Бледия действа по указания от нейния лагер, тъй че загубата му няма да ни ощети.

Брис се замисли, притеснен от това безцеремонно пренебрежение към един човешки живот.

— Как търпи Бурук бремето си?

— Имаме си шпионин близо до него, разбира се — отвърна Преда. — Мъчи го съвестта. Спасява се с бял нектар, пиене и безразборни сексуални волности.

— Кралицата…

— Иска война — довърши Нисал и рязко кимна. — Ужасно безотговорна, алчна и късогледа морска крава. Чудесен партньор за най-глупавия канцлер в историята на Ледерас. И един задръстен, лесно воден за носа принц, който изгаря от нетърпение да вземе трона.

Брис помръдна неловко.

— Може би Бурук, щом го мъчи съвестта, може да бъде отклонен по друг курс.

— Под ястребовия поглед на Морох Неват? Едва ли.

Очите на Кралския защитник се присвиха. Всичко това водеше към нещо. Просто не беше сигурен към какво.

Преда въздъхна.

— Джерун трябва да добави едно име в списъка си.

— Морох Неват?

— А това ще е трудно.

— Да. Той е изключителен. Във всяко отношение. И с безупречна биография.

— И на кого е верен?

— Ами на принца, разбира се. Но Кралската прошка не включва убиването на кралски особи.

— Все пак биографията му не е толкова чиста.

— Джерун няма да може да действа пряко срещу принца — добави Нисал. — Ще трябва да атакува косвено.

— Първа конкубинке, не съм много наясно с мотивацията на Джерун Еберикт. Не разбирам естеството на каузата му.

— Аз — да — каза Преда. — Знам точно какво е намислил. И съм убедена, че можем да се погрижим да увеличи списъка си.

— Притеснението е каква роля ще има старият му Финад Хул Бедикт при отиграването на всичко това — каза Нисал.

Брис извърна очи. Започваше да се чувства като под обсада. Ако не единият му брат, то другият.

— Ще размисля.

— Само не се бавете, Финад — каза Унутал Хебаз.

— Ден-два, може би.

— Става. Дотогава, Брис.

— Лека нощ, Преда, Лека нощ, Първа конкубинке.

И напусна кабинета.

В коридора, на пет крачки от двамата гвардейци, стоящи на стража пред вратата, от която току-що беше излязъл, забави стъпки и спря. Остана неподвижен, без да усеща любопитните погледи, вперени в гърба му.

Три титли се въртяха в умовете на двамата стражи. Майстор на меча, Финад и Кралски защитник. И трите бяха повод за завист и възхищение. Но в този момент стражите му се чудеха, както беше застанал на място — сякаш съвсем сам в един огромен и смазващ свят. С очи, явно вперени в някаква вътрешна картина. С неизмерима тежест на раменете. Зачудиха се, но само един кратък миг на ефимерно съчувствие, бързо сменено от други, по-силни чувства — завист и възхищение. И от киселата убеденост на по-низшия, че върховната власт си заслужава много жертви, в това число и самотата. И че Кралският защитник може адски добре да понесе това.

— Тук няма място за чувства — заяви Техол. — Съжалявам, че трябва да го кажа. Ледерас не прощава. Не можем да си позволим грешки. В името на Блудния, отпусни се, Ублала. Почваш да посиняваш. Все едно, както вече казах, Шанд, непредпазливо е да сме непредпазливи. С други думи, не можем да продължаваме да се срещаме така.

— Упражняваш ли се? — попита Рисарх.

— В какво?

Бъг се окашля.

— Утре имам среща с кралските архитекти.

— Най-после! — въздъхна Шанд от мястото си до масата и разтърка очи с юмруци, преди да продължи: — Доколкото схващаме, засега не се случва нищо.

— Ами нали точно това впечатление искаме — отвърна Техол.

— Добре, но това е външното впечатление. Не трябва да се отнася и за нас, идиот такъв. Ако ние не сме в схемата, значи никой не е.

— Подготовка, Шанд. Укрепване на базата. Това не може да се претупва. Сега трябва да тръгвам.

— Какво?

— Късно е. Леглото ме зове. Спретнете една стаичка за Ублала. Намерете му някакви дрехи. Може би и някое оръжие, с което знае да борави.

— Не ме оставяй тук! — проплака Ублала.

— Това е само бизнес — увери го Техол. — Тук си в безопасност. Нали, Шанд?

— Разбира се — измърмори тя.

— Много внимавайте. Или ще наема телохранител за нашия телохранител.

— Може би Ублала има брат.

Техол махна на Бъг и се запъти към вратата.

— Предполагам, че срещи като тази са полезни. От време на време.

— Несъмнено — отвърна Бъг.

Навън гъмжеше от народ. През лятото дюкяните оставаха отворени до късно, за да се възползват от сезонното оживление. Жегата будеше неспокойство, а това правеше хората по-ненаситни. В разгара на сезона, когато температурите станеха непоносими, щеше да последва пълно изнервяне — и дългове.

Техол и Бъг скоро оставиха главната улица покрай канала и продължиха по малки криви улички — постепенно напуснаха безогледно харчещите тълпи и се озоваха сред бездомниците. От сенките им подвикваха гласове, дрипави деца ги гонеха, някои посягаха с мръсните си ръце да дръпнат Техол за ризата, след което се разбягваха със смях. Скоро те също останаха зад гърба им и стана пусто.

— Ах, благословената тишина на милия ни квартал — въздъхна Техол. — Това тичане презглава винаги ме притеснява. Все едно че настоящето е безкрай.

— Да не би да си изпаднал в съзерцателния си период? — попита Бъг.

— За малко. Приключи, за щастие.

Влязоха и Техол закрачи към стълбата.

— Почисти сутринта, ако можеш.

— Не забравяй, тази нощ ще имаш гост.

— Не само насън?

Техол се качи на покрива, затвори капака, после загледа звездите. Тя се появи от тъмното и каза:

— Закъсня.

— Не съм. До полунощ има още четвърт час.

— Така ли? О.

— И как е животът, Шурк? Извинявай, изпуснах се.

— Точно тая шега не я бях чувала досега. Мизерно съществуване. Ден след ден, нощ след нощ. Една стъпка пред другата, все напред и напред, без определена посока.

— Това, че си умрял, не променя ли всичко?

— Не ме карай да се смея, Техол Бедикт. Когато се смея, храча слуз. Искаш да ми предложиш договор. Каква е работата?

— Е, еднократна поръчка всъщност.

— Дългосрочен договор. Еднократните ги отказвах, докато бях жива. Защо трябва да ги приемам сега?

— Трудово осигуряване. Естествено. Вече не си млада. — Отиде до леглото си и седна. — Добре. Помисли за предизвикателствата, които предлагам. Имам предвид обекти, до които нито един жив крадец не би се докоснал. Всъщност само някой висш маг или някой умрял може да надвие преградите и да не остави следа. На висши магове не вярвам, така че оставаш ти.

— Има и други.

— Двама други, да сме по-точни. И никой от тях не е професионален крадец.

— Откъде знаеш, че са двама?

— Знам много неща, Шурк. Единият е жена, която изневерила на мъжа си и той на свой ред похарчил всичките си спестявания за проклятие срещу нея. Другият е дете, произход на проклятието неизвестен, живее в двора на старата кула зад двореца.

— Да. Навестявам я понякога. Не знае кой я е проклел. Всъщност няма никакъв спомен за живота си.

— Сигурно е добавка към основното проклятие — разсъди Техол. — Но наистина е любопитно.

— Да. Цената беше половин пик. Колко ли ще трябва за магията, която ще й върне спомените?

— Поне още половината според мен. Множко е за едно десетгодишно дете. Защо просто не я убиеш и не я заровиш някъде на по-скрито, или да я пуснеш в канала? — Той я погледна. — Хм. Знаеш ли, Шурк, ще включим проучването на тази загадка — подозирам, че те интересува, въпреки че не си го признаваш.

— Не бих имала нищо против да забия нож в окото на този, дето е проклел детето. Но нямам следи.

— А, значи не си съвсем безчувствена.

— Не съм казвала такова нещо, Техол. Но след като не можах да намеря никаква следа, признавам, че интересът ми понамаля.

— Ще видя какво мога да направя.

Умрялата кривна глава на една страна и го изгледа мълчаливо.

— Някога беше гений.

— Вярно си е.

— После загуби всичко.

— Точно така.

— И с това, предполага се, и доверие.

— О, едва ли, Шурк Елале.

— Аха. Всичко е част от дяволския ти план.

— Всеки добър план е дяволски.

— Не ме карай да се смея.

— Старая се, Шурк. Споразумяхме ли се?

— Тайната с проклятието над детето не е това, което смяташе да ми предложиш като възнаграждение за услугите ми, Техол. Друго какво?

— Отворен съм за предложения. Искаш ли да бъде премахнато проклятието? Копнееш ли за вечна нощ? Последното потайно измъкване на крадливата ти душица? Искаш ли да бъдеш истински възкресена? Отново да ти се дари живот? Отмъщение срещу онзи, който те е проклел?

— Това вече го направих.

— Добре. Признавам, че не съм изненадан. Кой беше обвинен за това?

— Джерун Еберикт.

— Хитро. Като стана дума за него…

— Да не би да е един от обектите ти?

— Съвсем вярно.

— По принцип не обичам убийствата. Освен това той уби доста негодници.

— Не искам да го убиваш, Шурк. Само да го ограбиш.

— Джерун Еберикт става все по-нагъл, вярно.

— Предразположеност, факт.

— Ако предположим, че поддържането на статуквото си струва.

— Не прави предположения, Шурк. Въпросът е по-скоро кой контролира въпросното статукво. Финадът губи контрол върху собствените си апетити.

— Да не си един от обектите му, Техол?

— Не, доколкото знам. Поне засега. Предпочитам да си остане така.

— Голямо предизвикателство ще е да се надвият защитите на имението му.

— Сигурен съм.

— Колкото до хонорара ми, не ме блазни да живея отново. Нито да умра окончателно. Не, това, което искам да получа, е подобие на живот.

Техол повдигна вежда.

— Искам кожата ми да сияе, с осезаем живец. Очите ми да излъчват тъмна съблазън. Косата ми трябва да е сресана изящно. Нови дрехи, цветен аромат да лъха след мен. И искам отново да изпитвам удоволствие.

— Удоволствие?

— Сексуално.

— Може да е просто от компанията, с която вървиш.

— Не ме карай да се смея.

— Ще храчиш слуз.

— По-добре да не знаеш, Техол Бедикт. Сигурно и за това можем да направим нещо. Водата в оная река беше поне тригодишна.

— Всъщност как успяваш да говориш, като не дишаш?

— Не знам. Мога да си вкарвам въздух в гърлото. Но скоро пресъхва.

— Забелязах. Някои от тези неща могат да се уредят много лесно, макар че трябва да сме предпазливи. Други, например връщането на удоволствието, явно ще са проблематични. Но съм сигурен, че все нещо може да се уреди…

— Няма да е евтино.

— Сигурен съм, че Джерун Еберикт ще е щастлив да плати.

— А ако се окаже, че струва всичко, което той има?

Техол сви рамене.

— Скъпа, парите в случая не са целта на занятието. Канех се да ги потопя в реката.

Тя го изгледа, този път малко по-продължително.

— Бих могла да ги взема с мен.

— Не ме карай аз да се смея, Шурк. Сериозно.

— Защо?

— Защото смехът ми е много заразителен.

— А. Вдянах.

— А поръчката? — попита Техол.

— И нея я вдянах. Предполагам, че не държиш да се мотая около теб.

— Полунощните срещи като тази ще са достатъчни. Намини утре през нощта и ще те направим нова жена.

— И да мириша поновому.

— Не се безпокой. Познавам подходящите хора точно за тази работа.

Крадлата си тръгна — спусна се по външната стена на сградата. Техол застана на ръба на покрива да я погледа и щом тя стъпи на уличката, си позволи да завърти очи, обърна се и тръгна да си ляга.

Само че гласовете отдолу го спряха. Бъг като че ли бе изненадан, но не и разтревожен. Говореше достатъчно силно, за да го предупреди, ако Шурк се е задържала.

Техол въздъхна. Само допреди седмица-две животът беше по-добър. По-простичък. Докато беше без планове, кроежи, цели. Без ясна перспектива, казано накратко. Малко се поразмърдаш — и всички искат да те видят.

Скърцане по стълбата — и пред очите му се появи тъмна фигура.

Изтече цяла секунда, докато Техол го познае и вдигне вежди, преди да пристъпи към него.

— Хм, това наистина е неочаквано.

— Слугата ти изглеждаше сигурен, че си буден. Защо така?

— Скъпи братко, дарбите на Бъг са направо свръхестествени.

Брис пристъпи до леглото и го огледа.

— Когато завали, какво става?

— Уви, принуден съм да се оттегля долу в стаята. И да търпя непрекъснатото хъркане на Бъг.

— Това ли те накара да спиш на покрива?

Техол се усмихна, но съобрази, че Брис едва ли ще види усмивката му в тъмното. А после си каза: „Толкова по-добре.“

— Кралски защитник. Така и не смогнах да те поздравя. Тъй че поздравления.

Брис остана неподвижен.

— Колко често посещаваш криптата? И изобщо посещаваш ли я?

Скръстил ръце, Техол се загледа към канала долу — размития блясък на отразените звезди, пълзящ през града.

— Минаха години, Брис.

— От последното ти посещение?

— Откакто умряха. Всеки от нас почита паметта им по различен начин. Семейната крипта? — Сви рамене. — Каменна килия с хлътнал таван, която не съдържа нищо съществено.

— Разбирам. Любопитен съм, Техол, как точно почиташ паметта им напоследък?

— Представа нямаш.

— Прав си, нямам.

Техол потърка очи, едва сега осъзнал колко е уморен. Мисленето се оказваше лаком гълтач на енергията му, а това го караше да си признае, че е загубил практика. Не само мисленето, разбира се. Мозъкът правеше и други неща, много по-уморителни. Връщаше близки, съживяваше стари, отдавна прекъснати връзки, обличаше стара потъмняла броня, посягаше към оръжия, заемаше стари стойки, за които той беше вярвал, че е забравил отдавна, но те си стояха, само задрямали.

— Празник ли е днес, Брис? Да не съм пропуснал нещо? Ако имахме братовчеди, чичовци, вуйчовци и лели, племенници и племеннички, можехме да се съберем и да повървим по познати коловози. Да обикаляме и обикаляме празните столове, на които седяха някога майка и татко. И можехме да помълчим, в подражание на една друга истина — че мъртвите ни говорят в мълчанието и така никога не ни оставят в мир…

— Имам нужда от помощта ти, Техол.

Той вдигна глава, но не можа да види лицето на брат си в тъмното.

— Става дума за Хул — продължи Брис. — Той ще се самоубие.

— Кажи ми, замислял ли си се някога защо никой от нас не си намери жена? — попита Техол.

— Говорех за…

— Всъщност е просто. Вината е на майка ни, Брис. Тя беше твърде умна. Блудния да ни вземе, какво недооценяване. Не баща ни управляваше вложенията.

— А ти си неин син, Техол. Много повече от мен и Хул. Всеки път, щом те погледна, всеки път, когато те слушам, с усилие следя нишките на мисълта ти. Но не виждам как това…

— Очакванията ни витаят в облаците, Брис. О, опитваме се. Всички сме се опитвали, нали?

— Проклятие, Техол, за какво ми говориш?

— За Хул, разбира се. Затова дойде тук да си говорим, нали? Е, добре. Той срещна една жена. Умна като майка ни, по свой начин. Или по-скоро тя го намери. Най-големият дар за Хул, но той не разбра какво е, когато беше в ръцете му.

Брис пристъпи към него, вдигнал ръце, сякаш се канеше да го стисне за гърлото.

— Ти не разбираш — заговори той пресекнато. Овладя се и смъкна ръцете си. — Принцът ще се опита да го убие. Ако не той, Първият евнух ще се погрижи за това, ако Хул заговори против краля. Но чакай! — Засмя се горчиво. — Джерун Еберикт също! И той ще е там! Дали не пропускам някого? Не знам. Има ли значение? Хул ще бъде на преговорите. Единственият, чиито мотиви са неизвестни — за никого. Не можеш да изиграеш играта си, ако някой непознат влезе в нея в последния момент, нали?

— Успокой се, братко — спря го Техол. — Тъкмо бях стигнал до главното.

— Не го разбрах.

— Спокойно. Хул я намери, после я загуби. Но тя все пак е там — това поне е ясно. Серен Педак, Брис. Тя ще го защити…

Брис изръмжа и му обърна гръб.

— Както майка баща ни ли?

Техол въздъхна.

— Смекчаващи вината обстоятелства…

— А Хул е син на баща ни!

— Преди малко ме попита как почитам паметта на родителите ни. Мога да ти кажа следното, Брис. Когато те видя. Стойката ти. Смъртоносното й изящество — уменията ти, усвоени от него — не ми трябват спомени. Ето сега той стои пред мен. Повече, отколкото с Хул. Много повече. И бих се обзаложил — аз съм точно каквото каза — като нея. Така че… — той разпери безпомощно ръце, — молиш ме за помощ, но не искаш да чуеш какво ти казвам. Трябва ли да си припомняме съдбата на родителите ни? Нужен ли ни е този спомен, Брис? Ето, ние стоим тук, ти и аз, отново преиграваме старите семейни изтезания.

— Тогава ти опиши съдбата ни.

— Тя можеше да го спаси, Брис. Ако не бяхме ние. Страха й за нас. Цялата игра с дълга, толкова ловко заплетена, за да впримчи баща ни — тя щеше да скъса тази примка, само че също като мен не можеше да види нищо, което би възкръснало от пепелищата. И като не виждаше нищо, тя се боеше.

— Значи без нас тя щеше да го спаси? Да го предпази от онзи миг на непреодолима страхливост?

Брис вече се беше обърнал, очите му блестяха.

— Така мисля — отвърна Техол. — И оттогава ние извлякохме житейските си уроци. Ти избра закрилата на Кралската гвардия, а сега — и ролята на Защитник. Тук дългът никога няма да те намери. Колкото до Хул, той избяга — от златото и смъртоносните му капани — и потърси честта си в това да спасява хора. И дори когато се провали… честно ли допускаш, че Хул изобщо може да помисли за самоубийство? Страхливостта на баща ни беше измяна, Брис. От най-лошия вид.

— А ти, Техол? Ти какъв житейски урок извлече?

— Разликата между мен и майка ни е, че аз нямам бреме. Нямам деца. Така че, братко, смятам, че накрая ще постигна точно това, което тя не можа, въпреки любовта й към баща ни.

— Като ходиш в дрипи и спиш на покрива?

— Възприятието налага очаквания, Брис. — Стори му се, че видя на лицето на брат си кисела усмивка.

— Техол, все пак Джерун Еберикт не е толкова заблуден, колкото може би си мислиш. Както бях аз, длъжен съм да призная.

— До тази нощ?

— Май да.

— Прибери се у дома, Брис. Серен Педак пази гърба на Хул и ще продължи да го прави, колкото и да не е съгласна може би с онова, което той се кани да извърши. Просто не може да го преодолее. Дори геният си има слабости.

Нова усмивка.

— Дори и ти ли, Техол?

— Е, само обобщавах, за да те успокоя. Никога не включвам себе си в обобщенията си. Аз винаги съм изключение от правилото.

— И как го постигаш?

— Ами, аз определям правилата, разбира се. Това е личната ми игра, братко.

— В името на Блудния, понякога те мразя, Техол. Слушай. Не подценявай Джерун Еберикт…

— Ще се погрижа за Джерун. Предполагам, че са те проследили тук?

— Не бях помислил за това. Да, вероятно. Мислиш ли, че може да са ни чули?

— Не и през преградите, които Бъг вдига всяка нощ, преди да легне да спи.

— Бъг?

Техол хвана брат си за рамото и го поведе към трапа.

— Той общо взето е бездарник. Всички непрекъснато се стремим да открием у себе си скрити таланти. Много забавно занимание, поне за мен.

— Той не балсамира ли родителите ни? Името…

— Бъг беше. Тогава го видях за първи път и веднага забелязах липсата на потенциал. Входът може да се наблюдава тайно само от едно място, Брис. Обикновено не можеш да се приближиш, без да те засекат. А тогава следва гоненица, която ще е много оплетена и сигурно няма да успееш. Ще трябва да го убиеш. Подозирам, че ще е човек на Джерун. И никакъв дуел. Чиста екзекуция, Брис. Готов ли си на това?

— Разбира се. Но ти каза, че не можеш да се приближиш, без да…

— А, забравих да спомена за тунела ни.

Брис спря при капака.

— Имаш тунел?

— Да намирам работа на Бъг ми е постоянна грижа.

Брис спря на пет крачки от потъналия в сянка участък от стената на склада, предлагащ единственото скривалище с добър изглед към входа на къщата на Техол. Очите му вече се бяха приспособили добре и виждаше, че там няма никого.

Но надуши кръвта. Гъста миризма, кисела като желязо.

Извади меча и пристъпи.

Никой нямаше да оцелее след толкова загуба на кръв. Локвата бе почерняла и вече се просмукваше едва-едва в камъните. Разпрано гърло. Раната беше оставена да се изцеди, преди да бъде извлечен трупът. И дирята беше съвсем видима, две пети, покрай стената на склада, до ъгъла — после се губеха.

Финадът помисли дали да тръгне по следата.

Но щом видя отпечатъка в прахта, се отказа.

Отпечатъкът беше от дете. Босоного. Беше влачило мъртвеца.

Всеки град си има своите тъмни кътчета и обитатели, промъкващи се само нощем из тях в своята игра на хищник и плячка. Брис знаеше, че това не е неговият свят, а и не искаше да тръгне подир тайните му. Часове като този бяха на бялата врана. И тя бе добре дошла в тях.

Обърна се и тръгна в другата посока — към двореца.

Забележителният ум на брат му явно не беше задрямал. Привидното му безразличие не беше нещо повече от подвеждащ ход. Което превръщаше Техол в много опасен човек. „Слава на Блудния, че е на моя страна.“

„На моя страна е, нали?“

Старият дворец, който скоро щеше да бъде напълно изоставен в полза на Вечния дом, се издигаше на един леко хлътнал хълм. Главната сграда бе на стотина разтега от сезонно колебливите речни брегове. Останки от висока стена показваха, че тук някога е имало ограден участък, простиращ се от двореца до самата река, и че многобройните сгради в него са били напълно изолирани от останалата част на града.

Не толкова заради някакви собственически права, тъй като въпросните сгради датираха още отпреди основаването на Първата империя. Първоначалните им строители навярно бяха припознавали в този терен нещо свято, въпреки че за колонизаторите в него нямаше нищо свято, разбира се. Другата възможност беше, че първите ледерии са притежавали по-цялостни познания за мистичното — отдавна забравени тайни, — които ги бяха вдъхновили да почетат обиталищата на Джагът и единствената, странно различна кула сред тях.

Истината се беше срутила заедно със стените, ограждащи този тайнствен участък, и с ровенето в прахта от изронения хоросан и отлюспените парчета шисти не можеха да се намерят отговори. Макар този район вече да не беше изолиран, всички по навик го отбягваха. Самият терен не струваше нищо по силата на един кралски едикт отпреди шест века, забраняващ събарянето на древните сгради и съответното му презаселване. Всякакво възражение или оспорване на въпросния едикт като цяло се отхвърляше с пренебрежение, без дори да се прави допитване до двора.

Дотук — добре. Хората с опит в плочките на Крепостите знаеха много добре значението на тази тромава наклонена кула и потъналия в развалини обрасъл терен. Както и на постройките на Джагът, като представители на Крепостта Лед. Мнозина твърдяха, че кулата на Азат е най-първата постройка на Азат, изникнала на този свят.

От новата си гледна точка, Шурк Елале беше по-малко скептична спрямо това твърдение, отколкото би била преди. Теренът около порутената сива каменна кула злокобно привличаше мъртвата крадла. Тук тя имаше свои близки, само че не кръвни. Не, това беше семейството на немрящите, на онези, които не можеха да се предадат на забвение. За тези, които бяха заровени в глинестата пръст около кулата, гробовете им бяха затвор. Азат не отстъпваше децата си.

Освен това тя усещаше, че там са заровени и живи същества, повечето полудели, впримчени от векове и векове в древните корени, които ги държаха здраво. Други стояха злокобно мълчаливи и неподвижни, сякаш очакваха края на вечността.

Крадлата се приближи към забранения район зад двореца. Виждаше добре кулата на Азат — третият й, най-горен етаж бе надвиснал над огънатите стени на обиталищата на Джагът. Нито една от постройките не стоеше права. Всички бяха наклонени насам или натам, заради глината, огънала се под огромната тежест. Диви лози се катереха по тях в хаотични плетеници, макар че онези, които достигаха до кулата на Азат, загиваха съсухрени пред каменните й основи сред пожълтялата трева.

Не беше нужно да вижда следата от кръв, за да я проследи. Миризмата тежеше в спарения нощен въздух с невидимите си струи, понесени от въздушните течения, и Шурк продължи по нея, докато не стигна при ниската изгърбена стена, обкръжаваща кулата на Азат.

Точно зад нея, под едно изкривено дърво седеше детето Кетъл. Десетинагодишно… завинаги. Беше голо, с бледа зацапана кожа и дълга коса, сплъстена от съхнещата кръв. Трупът вече бе наполовина заровен в земята, след като го беше довлякла в тъмното.

За да нахрани Азата? Или някой негов прегладнял обитател? Шурк нямаше представа. Нито я интересуваше. Дворът поглъщаше трупове. А това бе полезно.

Кетъл вдигна главичка и тъмните й очи смътно отразиха звездната светлина. Плесен имаше около тях и ако се оставеше така, можеше да я ослепи, а и сивото було над очите на мъртвото дете се втвърдяваше. Тя бавно се изправи и се доближи.

— Защо не искаш да ми бъдеш майка?

— Вече ти казах, Кетъл. Не съм ничия майка.

— Тази нощ те проследих.

— Винаги ме следиш.

— Когато слезе от покрива, в къщата дойде друг човек. Войник. И го следяха.

— И кого от двамата уби?

— Ами този, който следеше, разбира се. Аз съм добро момиче. Грижа се за теб. Точно както ти се грижиш за мен…

— Не се грижа за никого, Кетъл. Ти си умряла много преди мен. И живееше тук, сред руините. Носех ти трупове.

— Никога не стигаха.

— Не обичам да убивам. Само когато нямам избор. Освен това не бях единствената, която използваше услугите ти.

— Беше.

Шурк я изгледа продължително.

— Нима?

— Да. И искаше да научиш историята ми. Всички други бягат от мене, както бягат и от теб. Освен човека на покрива. И той ли не е като другите?

— Не знам, Кетъл. Но сега работя за него.

— Радвам се. Големите трябва да работят. Това им запълва умовете. Празните умове са лошо. Запълват се сами. С лоши неща. Никой не е щастлив.

Шурк килна глава.

— Кой не е щастлив?

Кетъл махна с мръсната си ръка към разровения двор.

— Неспокойни са. Всички. Не знам защо. Кулата вече се поти непрекъснато.

— Ще донеса солена вода — каза Шурк. — За очите ти. Трябва да си ги измиеш.

— Виждам си много добре. Вече не само с очите. Кожата ми вижда. Вкусва. И бленува за светлина.

— Какво искаш да кажеш?

Кетъл избута назад кървавите кичури от сърцевидното си личице.

— Петима от тях се опитват да излязат. Тези петима не ми харесват — повечето не ми харесват, но особено тези петимата. Корените умират. Не знам какво да правя. Шепнат ми, че ще ме разкъсат на парчета. Скоро. Не искам да ме разкъсат на парчета. Какво да направя?

Шурк помълча дълго. Накрая попита:

— Какво усещаш от заровените, Кетъл?

— Повечето не ми говорят. Изгубили са си умовете. Други ме мразят затова, че не им помагам. Някои се молят. Говорят през корените.

— Има ли такива, които нищо не искат от теб?

— Някои винаги са мълчаливи.

— Говори с тях. Намери някой, на когото да говориш, Кетъл. Някой, който би могъл да ти помогне. — „Някой друг, който да бъде твоя майка… или баща.“ — Питай ги за мнения, по всичко, което е важно. И ако остане един, който не се стреми да ти угоди, не се опитва да изкриви желанията ти така, че да го освободиш, и който не държи на другите, ще ми кажеш за него. Всичко, което знаеш. И ще ти дам възможно най-добрия си съвет — не като майка, а като приятел.

— Добре.

— Така. Сега дойдох тук по друга причина, Кетъл. Искам да знам как уби онзи шпионин?

— Прехапах му гърлото. Така беше най-бързо, а и обичам кръвта.

— Защо обичаш кръвта?

— Слепва косата ми и я държи да не ми пада на лицето. А и мирише на живот, нали? Обичам тази миризма.

— Колко хора убиваш?

— Много. Земята тук има нужда от тях.

— Защо има нужда от тях?

— Защото умира.

— Умира? И какво ще стане, ако умре, Кетъл?

— Всичко ще излезе навън.

— О.

— Тук ми харесва.

— Кетъл, отсега нататък аз ще ти казвам кого да убиваш. Не се безпокой, ще има много.

— Добре. Много си мила.

От стотиците същества, заровени в двора на Азат, само едно бе способно да слуша разговора на двете немрящи горе на повърхността. Азатът беше разхлабил примката си над този обитател не от слабост, а по необходимост. Стражът все още не беше готов и навярно никога нямаше да е готов. Самият избор бе погрешен, пореден признак за изтляваща сила, за пълзяща старост, канеща се да надвие най-старата каменна постройка в този свят.

Кулата на Азат наистина умираше. И отчаянието налагаше безпрецедентни пътища за изход.

Между всички затворници беше направен избор. И подготовката бе в ход, бавно като пълзенето на корени през камък, но също толкова неумолимо. Но времето бе толкова малко…

Неотложността бе като безмълвен вик, цедеше кръв от кулата на Азата. Пет родствени същества, пленени и държани тук още от времето на К’Чаин Че’Малле, вече бяха почти на ръка разстояние от повърхността.

А това не беше добре. Защото бяха Тоблакай.

(обратно)

5.

Срещу дланта желязна като гръм в дома на Аз, между очите от удара се пръснаха костите. И бе изтръгната душата, за да се гърчи във юмрука на неизкупената мъст… „Последната нощ на Кървавото око“ Автор неизвестен (компилация на учени Тайст Андий от Черния корал)

Смехът на Сянката бе тих. Звук, обещаващ лудост на всички, които го чуеха. Удинаас пусна мрежата между пръстите си и подпря гръб на огряната от слънцето скала. Примижа към яркото небе. Беше сам на песъчливия бряг, пенливите вълни на залива ближеха краката му. Сам — ако не се броеше духът, който вече го навестяваше непрестанно.

— Престани — измърмори Удинаас и затвори очи.

„Че защо? Надушвам кръвта ти, робе. Тя изстива. Нявга познавах свят от лед. След като бях убит, да, след. И мракът има своите несъвършенства, затова ме ограбиха. Но си имам блянове.“

— Все това казваш. Тогава си следвай бляновете. Мен ме остави на мира.

„Имам си блянове, а ти нищо не разбираш, робе. Дали служех с радост? Никога. Никога и никога, и никога вече. Следвам теб.“

Удинаас отвори очи и се взря в тънката сенчеста пукнатина между скалите, откъдето шепнеше гласът. Пясъчни бълхи ситнеха и пробягваха по плоския камък, но от духа нямаше никакъв видим знак.

— Защо?

„Защо, защо? Това, което хвърляш, ме привлича, робе. Обещаваш хубав път — сънуваш ли градини, робе? Сънуваш, знам — надушвам го. Полумъртви и обрасли, защо не? Изход няма. Така че с бляновете ми заслужил съм да служа. Заслужил да служа. Не бях ли нявга Тайст Андий? Бях, в това съм убеден. Убит и в калта захвърлен, докато не дойде ледът. Изтръгнат сетне, за да служа на своите убийци. На моите поробители, чието рвение отслабна. Робе, искаш ли да шепнем за измяна?“

— Пазариш ли се?

„От този миг за теб съм Чезнещ. Имам блянове. Което хвърляш, дай ми го на мен. Дай сянката си и ще стана твой. Очите ти зад теб, когото никой вече няма да съзре или да чуе, освен ако не се досетят и имат сила, ала защо да се досещат? Ти си прилежен роб. Бъди прилежен, робе. Дочакай в прилежание мига на своята измяна.“

— Мислех, че Тайст Андий трябва да са мрачни и унили. И моля те, Чезнещ, зарежи го този поетичен ритъм.

„Съгласен, щом дадеш ми свойта сянка.“

— Други духове могат ли да те видят? На Ханан Мосаг…

„Онзи тъпак? Ще се крия в онова, което хвърляш. Скрит. Неоткриваем. Видя ли? Няма ритъм. Храбри бяхме в онези дни, робе. Войници в рат. Нашествие. Плувнали в студената кръв на К’Чаин Че’Малле. Следовници на най-малкото чедо на самата Майка Тъма. И бяхме свидетели.“

— На какво?

„На измяната на Кървавото око спрямо нашия водач. На камата, забита в гърба на повелителя ни. Аз сам паднах под меч в ръцете на Тайст Едур. Неочаквано. Внезапно избиване. Нямахме шанс. Никакъв шанс.“

Удинаас се намръщи. Гледаше вълните, борещи се с напиращото речно течение.

— Едур твърдят точно обратното, Чезнещ.

„Защо тогава аз съм мъртъв, а те — живи? Ако ние бяхме изменниците в онзи ден?“

— Откъде да знам? Значи, ако смяташ да дебнеш в сянката ми, Чезнещ, трябва да се научиш да мълчиш. Освен ако аз не те заговоря. Мълчиш и бдиш, нищо повече.

„Първо трябва да направиш нещо за мен, робе.“

Удинаас въздъхна. Повечето благородни Едур бяха на погребалната церемония за убития рибар, с няколко негови близки от бенеда, след като самоличността му бе установена. В укреплението зад гърба му бяха останали само десетина воини. Сенчестите духове явно ставаха по-дръзки в такива моменти, изникваха и пробягваха между къщите и покрай стените на палисадата.

Често се беше чудил на това. Но ако можеше да се вярва на Чезнещ, вече бе получил отговора си. „Тези духове не са предтечи на смъртните Едур. Това са Тайст Андий, пленените души на убитите. А аз така отчаяно си търсех съюзници…“

— Е, добре, какво искаш от мен, Чезнещ?

„Преди морето да се издигне тук, проливът Хасана беше езеро, робе. Земята се протягаше на югозапад и се свързваше с най-западния край на залива. Огромна равнина, на която бяха избити последните мои съплеменници. Тръгни по брега, робе. На юг. Там има нещо от мен — трябва да го намерим.“

Удинаас се надигна и изтупа пясъка от грубите си вълнени панталони. Огледа се. От цитаделата на краля-маг при речното устие бяха слезли трима роби и бъхтеха пране в камъните. Във водата бе излязла една рибарска лодка, но беше далече.

— Колко трябва да вървим?

„Наблизо е.“

— Ако се отдалеча много, ще ме убият.

„Не е далече, робе.“

— Казвам се Удинаас и така ще се обръщаш към мен.

„Държиш на гордостта си?“

— Аз съм повече от роб, Чезнещ, и ти го знаеш много добре.

„Но трябва да се държиш все едно, че не си. Наричам те «роб», за да ти напомням това. Издадеш ли се, болката, която ще ти причинят в стремежа си да разберат какво криеш, ще е непоносима…“

— Стига. — Той тръгна покрай водата. Сянката, която слънцето хвърляше след него, беше чудовищно дълга.

Вълните бяха струпали върху камъните изгърбен пясъчен нанос, покрит с изсъхнали водорасли и плавеи. На един разтег откъм брега на издължената дига падината беше запълнена с гладък чакъл и камъни.

— Къде да търся?

„Между камъните. Малко по-натам. Три, две крачки. Да. Тук.“

Удинаас се наведе и огледа.

— Не виждам нищо.

„Копай. Не, вляво — премести онези камъни. Онзи. Тук, по-дълбоко. Ето, издърпай го.“

Безформената бучка натежа в дланта му. Дълъг един пръст и заострен в единия край, металният предмет беше обвит в дебел варовиков пласт.

— Какво е това?

„Връх от стрела, робе. Стотици хилядолетия е пълзяла до този бряг. Ходът на вековете се измерва със случайността. Дълбоките вълни на приливите, капризът на бурите. Така се движи светът…“

— Стотици хилядолетия? Не би трябвало да е останало нищо…

„Едно просто желязно оръжие без вложена в него магия наистина щеше да е изчезнало. Върхът на стрелата е останал, робе, защото няма да се предаде. Трябва да откършиш всичко, което го е обвило. Трябва да го възкресиш.“

— Защо?

„Имам си основания, робе.“

Никак не му харесваше това, но Удинаас се изправи и прибра бучката в кесията на колана си. Тръгна към мрежите и измърмори:

— Няма да бъда ръката на твоята мъст.

Смехът на Чезнещия го догони с хрущенето на камъка.

Над низините бе надвиснал дим, като снишени облаци, раздрани от тъмните корони на дърветата.

— Погребение — каза Бинадас.

Серен Педак кимна. Не беше имало буря, а гората бе твърде влажна, за да е пожар. Погребалната практика на Едур включваше издигането на могила, която след това се покриваше, за да се образува клада. Силната горещина изпичаше покрития с монети труп като глина и зацапваше с червено камъните на гробницата. Сенчести призраци танцуваха сред пламъците, виеха се с дима към небето и щяха да се задържат дълго след като скърбящите си отидеха.

Серен извади ножа си и се наведе да остърже калта от ботушите си. От тази страна на планината времето всеки ден беше мрачно и навъсено, с вълни от дъжд и тежка мъгла откъм морето. Дрехите й бяха подгизнали. Заранта тежко натоварените фургони на три пъти се бяха подхлъзвали по склона, като премазаха и един нерек със здравите си, обковани с желязо колелета.

Тя се изправи, почисти острието между пръстите на ръкавиците си и го прибра в канията.

Настроението също беше мрачно. Бурук Бледия от два дни не се беше се показвал от фургона си, както и трите му конкубинки полукръвни нереки. Но спускането най-сетне бе приключило и пред тях се простираше широк, почти равен път, отвеждащ към селото на Ханан Мосаг.

Бинадас стоеше загледан в последния фургон, който изтрополи на равното. Серен долавяше нетърпението му. Някой беше умрял в селото, в края на краищата. Погледна и Хул Бедикт, но не успя да долови нищо от него. Беше се прибрал в черупката си, сякаш трупаше резерви в очакване на онова, което предстоеше. Или също толкова вероятно — мъчеше се да укрепи разколебаната си решимост. Изглежда, бе изгубила способността си да разчита чувствата му. Носената от дълго време болка сама по себе си може да се превърне в маска.

— Бинадас — каза Серен. — Нереките трябва да си починат. Пътят пред нас е чист. Няма нужда да оставаш с нас за ескорт. Иди при хората си.

Той присви очи, подозрителен към предложението й. Серен не добави нищо повече. Щеше да повярва в това, което повярва, колкото и искрено да беше намерението й.

— Тя е права — намеси се Хул. — Не искаме да те задържаме, Бинадас.

— Добре. Ще уведомя Ханан Мосаг за предстоящото ви гостуване.

Едурът тръгна и дърветата скоро го скриха от очите им.

— Виждаш ли? — попита я Хул.

— Видях само конфликт между желания и задължения.

— Значи — само това, което искаш да видиш.

Серен уморено сви рамене.

— О, Хул, така е с всички ни.

Той пристъпи към нея.

— Но не е задължително да е така, Аквитор.

Изненадана, тя срещна погледа му и неочакваната искреност в очите му я удиви.

— Как се очаква да реагирам на това? Всички сме като войници, снишени зад укрепленията, които сме си издигнали. Ти ще направиш това, което вярваш, че трябва да направиш, Хул.

— А ти, Серен Педак? Тебе какъв курс те чака?

„Винаги същият курс.“

— Тайст Едур не са в ръцете ти. Може да те изслушат, но не са длъжни да те последват.

Той въздъхна.

— Нямам очаквания, Серен. Само страхове. Трябва да тръгваме вече.

Тя се обърна към нереките. Седяха или клечаха до фургоните и от гърбовете им се вдигаше пара. Лицата им бяха унили и странно безразлични към мъртвия им съплеменник, когото бяха оставили назад в набързо изровения в калта гроб. Колко можеше да се смъкне от един народ, преди сами да почнат да смъкват от себе си? Стръмният склон на разпада започваше с едно подхлъзване, за да се превърне в главоломен бяг.

В истините, в които вярваха ледериите, нямаше място за топлосърдечие. Инерцията по склона беше лавина и никому не бе позволена привилегията да отстъпи встрани. Разликата между живот и смърт се мереше с все по-стръвното бутане за позиция сред това всепоглъщащо движение напред. Никой не можеше да си позволи състрадание. И никой не го очакваше от другите.

„Живеем във враждебно време. Но пък всички времена са враждебни.“

Заваля отново.

Далече на юг, отвъд планините, които току-що бяха прехвърлили, подготвяха краха на Тайст Едур. И тя подозираше, че Хул Бедикт е обречен. Не можеха да си позволят риска, който носеше той, измяната, която почти бе заявил. Иронията бе в това, че желанията им съвпадаха. Та нали и двамата желаеха война. Само ликът на победата беше различен.

Но Хул не притежаваше нужната проницателност, за да изиграе точно тази игра и да остане жив.

И тя вече бе започнала да се чуди дали ще положи усилие да го спаси.

Откъм фургона на Бурук се чу вик и нереките се занадигаха уморено. Серен придърпа по-плътно наметалото около раменете си и се загледа с присвити очи към пътя напред. Усети, че Хул идва при нея, но не го погледна.

— В кой храм си се учила?

Тя изсумтя и поклати глава.

— Турлас. Забулените сестри на Празния трон.

— Точно срещу Малкия канал. Помня го. Що за дете беше, Серен?

— Явно имаш някакъв образ в ума си.

Улови кимването му с крайчеца на окото си.

— Ревностна — каза той. — Изрядна до крайност. Задълбочена.

— Има регистри с имената на по-забележителните ученици. В тях на много места ще намериш името ми. Например прочута съм с най-многото наказания, наложени за година. Двеста седемдесет и едно. „Неосветената килия“ ми беше по-позната от собствената ми стая. Освен това бях обвинена в съблазняване на един гостуващ жрец. И преди да си ме попитал — да, виновна бях. Но жрецът се закле в обратното, за да ме защити. Отлъчиха го. По-късно чух, че се самоубил. И да беше останала у мен някаква невинност, тогава щях я изгубя.

Той застана пред нея — първият фургон вече ги подминаваше, теглен от нереките. Принудена бе да го погледне. Тя се поколеба, после се усмихна кисело.

— Стъписах ли те, Хул Бедикт?

— Ледът под мен се пропука.

По лицето й пробяга гняв, но после осъзна самоподигравката в признанието си.

— Не се раждаме невинни, Хул. Само неизмерени.

— И навярно неизмерими също.

— Поне за няколко кратки години. Докато външното не се наложи над вътрешното, и тогава започва жестоката война. Нито сме родени за състрадание — въпреки широко отворените очи и външната доброта.

— И ти рано си разбрала своята лична война.

Серен сви рамене.

— Врагът ми не беше авторитетът, макар че може би е изглеждало така. Беше самото ми детство. Принизените очаквания на възрастните, желанието да прощават. Гадеше ми се…

— Защото е било несправедливо.

— Детското чувство за несправедливост винаги е егоистично, Хул. Не можех да се самозаблуждавам с това възмущение. Защо говорим за това?

— Въпрос, който забравих да ти задам. Още тогава. Мисля, че самият аз бях дете в онези дни. Отвътре, не отвън.

Тя повдигна вежди, но замълча. Хул все пак я разбра.

— Може би си права. За някои неща. Но не и за Едур.

Вторият фургон също изтрополи покрай тях. Серен изгледа мъжа пред себе си.

— Толкова ли си сигурен в това? Защото виждам, че си тласкан от собствената си нужда. Едур са мечът, но ръката е твоята, Хул. Къде е състраданието тук?

— Грешиш, Серен. Смятам аз да бъда мечът.

Мразът в костите й се усили.

— По какъв начин?

Но Хул поклати глава.

— Не мога да ти се доверя, Серен. Ще трябва да почакаш, като всички. Само едно обаче. Не заставай на пътя ми. Моля те.

„Не мога да ти се доверя.“ Тези думи срязаха душата й. Но пък въпросът за доверието стоеше и от двете страни на пътя, нали?

Третият фургон спря до тях. Перденцето на прозореца на вратата се дръпна и мъртвешки бледото лице на Бурук надникна навън.

— И това ли му викате водене? Кой маркира пътя? Да не сме обречени да се изгубим? О, не, само не ми казвайте, че пак сте станали любовници! Серен, определено изглеждаш съкрушена! Такова е проклятието на любовта, о, сърцето ми плаче за теб!

— Бурук, престани.

Тя отри дъжда от лицето си, остави Хул и тръгна по пътя. Нереките се отдръпнаха да я пуснат да мине.

Горският път бе обкръжен от черни дървета, посадени като знак, че земите са притежание на Едур. Черна като тъмна доба кора, изкривена в кошмарни образи и тайнствени знаци от сенчестите духове, вкопчени във всяка вдлъбнатина и пукнатина в грапавата дървесна кожа. Духове, които вече се показваха, трупаха се да видят Серен и онези, които вървяха по стъпките й.

Изглеждаха повече от обикновено. Рееха се безпокойно между огромните стволове. Десетки, стотици, трупаха се от двете страни на пътя. Стъпките на Серен се забавиха.

Чуваше нереките зад себе си — тихите им стонове и тропота на фургоните, които забавиха и спряха.

Хул дойде до нея и прошепна:

— Вдигнали са армия. — В тона му се долавяше мрачно задоволство.

— Наистина ли са предците на Едур?

Трескавите му очи се извърнаха към нея.

— Разбира се. Какво друго може да са?

Тя тръсна глава.

— Подкарай нереките, Хул. Теб ще те послушат. Само два дни още остават… — И замълча.

Защото на пътя бе застанало нещо… някой. Кожа с цвета на избелен лен, висок като Едур и с лице, покрито с черни резки, сякаш кръвясали пръсти бяха драскали по мършавите скули. Привидение. Мътночервените очи пламтяха от дълбоките мъртви очни кухини. Плесента висеше на парцали от гниещата броня. Две ножници, и двете — празни.

Духовете гъмжаха в нозете му като на поклонение. Изхлопа врата на фургон, Бурук слезе тромаво и се затътри към нея, увит в одеяло — то се влачеше по разкаляната земя.

— Могила и Корен! — изсъска търговецът. — Плочите не лъжат!

Серен пристъпи напред и Хул протегна ръка:

— Не…

— Цяла вечност ли искаш да стоим тук? — сряза го тя. Беше уплашена, въпреки дързостта в думите си. Призраците се явяваха в приказките и легендите, както и в трескавата градска мълва понякога. Беше вярвала с неохота в тях, в една представа, която си беше наложила почти насила. Като в шепнеща визия за древност, надигаща се като предвестник, като мълчаливо предупреждение. Представа по-скоро символична, отколкото действителна.

Но и тогава си беше представяла нещо много по-… ефимерно. Без ясни очертания, като лице, съставено от смътни намеци, с черти — замъглени от своя размит смисъл. Полувидими в пластовете тъмнина: за миг изникнат пред очите ти и после изчезнат.

Но у това застанало пред нея привидение имаше нещо осезаемо, някаква физическа настойчивост. Ясно очертаните подробности на издълженото бледо лице, спокойните, покрити с прозрачна ципа очи, които я следяха с пълно съзнание.

„Все едно че току-що се е измъкнал от някоя от могилите из тази гора. Но не е… не е Едур.“

— Дракон — заговори привидението на речта на Тайст. — Дракон някога ме повлече по тази пътека. Нямаше никакъв лес тогава. Нищо освен пустош. Кръв и разорана пръст. Драконът, смъртна, направи тази пътека. Не го ли чувстваш? Под тебе — разпръсната памет, която избутва корените, огъва дърветата от двете й страни. Дракон. — Привидението се обърна и се загледа по пътя зад себе си. — Едурът — той избяга, без да съзре, без нищо да усети. Потомък на онзи, който ме предаде. Но… невинен. — Отново се обърна към нея. — Но ти, смъртна, ти не си толкова невинна, нали?

Стъписана, Серен не отвърна нищо.

Хул Бедикт заговори зад нея.

— В какво я обвиняваш, призрако?

— В хиляда пъти по хиляди грехове. Нея. Теб. Расата ви. Боговете са нищо. Демоните — безпомощни деца. Всеки Асцендент — непохватен шут. Винаги ли е това, питам се? Тази поквара, избуяваща в гънките на цвета, щом дойде сезонът му. Тайните семена на развалата, скрити под напъпващата красота. Всички ние тук зад стъпките ви сме нищо.

— Какво искаш? — попита Хул.

Духовете се бяха отдръпнали назад, между дърветата. Но около съдраните ботуши на призрака прииждаше нова вълна. Кипнала миша гмеж се изливаше на пътя. Висока до глезените. Първите стигнаха до стъпалата на Серен, заситниха около тях. Сиво-кафяв прилив, в сляп и безумен напор. „Безброй малки съзнания впримчени в неведома и неразгадаема повеля. Оттук… дотам.“

Имаше нещо неописуемо ужасно в тях. Хиляди, десетки хиляди — пътят напред, докъдето можеше да стигне погледът й, беше покрит с мишки.

— Земята беше разбита — заговори привидението. — Едно дърво не беше останало. Нищо освен трупове. И малките същества, които се хранеха с тях. Легионът на Качулатия. Мръсният прилив на смъртта, смъртни, космат и надигащ се. Изглежда толкова… лесно. — Призракът сякаш се отърси от унеса си. — Не искам нищо от вас. Всички пътувания са започнали. Нима си въобразявате, че пътят ви досега не е вдигал шум?

— Не сме толкова слепи да вярваме в това — отвърна Серен Педак. Мъчеше се да надвие желанието да зарита мишките, цвърчащи около глезените й, да не се поддаде на истерията. — Ако не искаш — или не можеш — да разчистиш този път, тогава нямаме голям избор…

Главата на привидението се кривна.

— И ще нанесете безброй малки смърти? В името на какво? Удобството?

— Тези твои същества край нямат, призрако.

— Мои? Не са мои, смъртна. Просто са от моето време. От века на жалкото им върховенство над тази земя. Безброй тирани, властващи над пепелищата и праха, който оставихме след себе си. Виждат в моя дух обещание.

— И ние ли трябваше да видим същото? — изръмжа Хул.

Привидението бе започнало да се стапя, цветовете избледняваха.

— Ако ви харесва — стигна до ушите им смътният насмешлив отговор. — Разбира се, възможно е духът, който виждат, да е твоят, не моят.

И призракът изчезна.

Мишките започнаха да се изливат към гората от двете страни на пътя, изведнъж объркани, отново слепи за силата, която ги бе призовала. Изцеждаха се във влажната тор, в сенките и коренищата на изпопадали дървета. Допреди миг гъмжилото им бе пред тях, а в следващия — пустота.

Серен рязко се извърна към Бурук.

— Какво искаше да кажеш с това, че плочките не лъжат? Могила и Корен са плочки в Крепостта на Азат, нали? Видял си гадаене, преди да започнеш това пътуване. В Трейт. Отричаш ли го?

Той отклони поглед. Лицето му бе пребледняло.

— Крепостите се пробуждат. Всички, Аквитор. Всички.

— Кой беше този тогава? — попита Хул Бедикт.

— Не знам. — Изведнъж Бурук се намръщи и извърна глава. — Има ли значение? Калта се раздвижва и от нея излизат разни неща, това е. Седмият край се приближава, но се боя, че изобщо няма да е така, както са ни учили. Раждане на империя, о, да, но кой ще я управлява? Пророчеството е гибелно двусмислено. Пътят се разчисти — да продължим.

И се качи във фургона си.

— Трябва ли да тълкуваме това? — попита Хул.

Серен сви рамене.

— Пророчествата са като самите плочки, Хул. Виждаш в тях онова, което искаш. — Утайката от ужаса още киселееше в гърлото й, коленете й бяха омекнали. Изведнъж усети, че е страшно уморена, развърза шлема и го смъкна. Ситният дъжд бе като лед по челото й. Притвори очи.

„Не мога да го спася. Не мога да спася никого от нас.“

Хул заговори на нереките. Серен примига, отвори очи и се отърси от мислите си.

Пътят им продължи — фургоните скърцаха и тракаха, нереките пъшкаха. Застиналият въздух и сипещата се през него мъгла бяха като дихание на уморен бог.

„Два дни. Два дни и ще свърши.“

На трийсетина разтега напред, невидим за тях, бухал се понесе над пътеката, безшумен на широките си черни криле. Кръв имаше по ноктите му, с кръв бе зацапан и клюнът.

Изобилието от плячка бе неоспоримо. Изобилие, достойно за празненство. Ловецът познаваше само лова, безразличен към страха на плячката. Безразличен и към бялата врана, която се понесе по дирята му.

Капризът на вятъра отнесе остатъците от погребалния дим към селото. Кладата беше горяла цял ден и цяла нощ и когато Трул Сенгар на другата заран излезе от бащината си къща, мъглата, понесла се над двора, горчеше от чернилката на саждите.

Трул съжаляваше, че бе открил този нов свят. Разкритията, които не можеше да се отменят. Вече бе посветен в тайни и истината беше, че предпочиташе да не е. Познати доскоро лица се бяха променили. Какво знаеха те? Колко голяма и коварна бе тази заблуда? Колцина воини беше привлякъл Ханан Мосаг в своите амбиции? До каква степен се бяха организирали жените срещу краля-маг?

Братята не бяха си разменили и една дума по този въпрос след разговора в ямата, където разбитият череп на дракона бе единственият свидетел на нещо, което повечето щяха да нарекат измяна. Приготовленията за предстоящото пътуване бяха в ход. В края на краищата нямаше да ги придружават роби. Ханан Мосаг бе изпратил духове до селата оттук до ледените полета, така че щяха да ги очакват провизии и отпадаше необходимостта от обременяващ товар с продоволствие, поне до самия край.

Една кола, теглена от половин дузина роби, изтрополи по моста, натоварена с новоизковани оръжия. Стегнати на вързопи стърчаха копия с железни върхове, медният обков предпазваше прътите на половината дължина. Виждаха се и тежки мечове, с педя и половина дълги дръжки, в ножници, увити с щавена кожа. Бойни секири за изправени на стремената конници, колчани с дълги стрели, с кожени ивици вместо пера. Метателни брадви, предпочитани от арапаите. Широки къси саби в стила на меруд.

Ковашките чукове отново кънтяха с екота на войната.

Феар и Рулад, следвани от неколцина роби, отидоха до колата и Феар започна да дава нареждания къде да се приберат оръжията.

Рулад спря при Трул и попита:

— Трябват ли ти още копия, братко?

— Не, Рулад. Виждам тук оръжия на арапаи и меруд… и на бенеда, и ден-рата…

— На всяко племе, да. Така е сега във всички ковачници, във всяко село. Учат се едни от други.

Трул се обърна към Феар.

— Какво мислиш за това, братко? Ще обучаваш ли хиротските воини в новите оръжия?

— Учил съм ги как да се бранят от тях, Трул. Намерението на краля-магьосник е да създаде истинска армия, като на ледериите. Специализирани части. — Феар го погледна съсредоточено. — Аз съм Главният оръжейник на Хирот и вече, по заповед на краля-маг — на всички племена.

— Ти ли ще водиш тази армия?

— Ако се стигне до война — да, аз ще я поведа в битка.

— Така са почетени Сенгар — каза Рулад. Лицето му беше безизразно, тонът равнодушен.

„Така са възнаградени.“

— Бинадас се върна призори — каза Феар. — Днес ще си отдъхне. След това тръгваме.

Трул кимна.

— Идва ледерийски керван — добави Рулад. — Бинадас ги срещнал на пътя. Аквиторът е Серен Педак. С тях е и Хул Бедикт.

Хул Бедикт. Стражът, който бе предал нереките, тартеналите и фаредите. Какво ли искаше? Трул знаеше, че не всички ледерии са еднакви. Противните мнения сред тях кънтяха с грохота на мечовете. Сред алчните множества в огромните им градове гъмжеше от предателства и дори в самия дворец, доколкото можеше да се вярва на слуховете. Търговецът бе задължен да предаде думите на оногова, който го е купил. Докато Серен Педак, в ролята си на Аквитор, нито щеше да изкаже на глас позициите си, нито щеше да се намеси в стремежите на другите. Беше се оказвал все извън селото при другите й посещения, тъй че не можеше да прецени нещата по-ясно. Но Хул, някогашният Страж — за него говореха, че е неподатлив на подкупи, тъй както можеше да е само човек, преживял веднъж измяна.

Трул мълчаливо загледа робите, които вече мъкнеха вързопите с оръжие към оръжейната.

Дори братята му изглеждаха… някак по-различни. Сякаш невидими от никой друг сенки се бяха изопнали помежду им и песента на вятъра тръпнеше натежала. Мрак сякаш се беше влял в кръвта на братята. А това нямаше да е добре за предстоящото пътуване. Никак нямаше да е добре.

„Винаги съм притесненият. Виждам само грешните неща. Тъй че вината е моя, в самия мен. Не бива да забравям това. Също като с изводите ми за Рулад и Майен. Грешни неща, грешни мисли, точно те като че ли са… неуморни.“

— Бинадас каза, че Бурук кара ледерийско желязо — подхвърли Рулад и прекъсна размислите му. — Това ще е полезно. Пъстрата знае, ледериите са глупци…

— Не са — прекъсна го Феар. — Просто са безразлични. Не виждат никакво противоречие в това в един момент да ни продават желязо, а в следващия — да поведат война срещу нас.

— Както и с лова на бивнести тюлени — добави Трул и кимна. — Страна с десет хиляди алчни ръце и никой не знае кои са истинските, кои са на властниците им.

— Крал Езгара Дисканар не е като Ханан Мосаг — каза Феар. — Той не управлява народа си с абсолютна…

Трул го погледна рязко и Феар замълча и се обърна.

— Тази нощ Майен ще ни гостува. Майка може да ви помоли да помогнете в приготвянето на вечерята.

— Ще помогнем — отвърна Рулад и погледна за миг Трул в очите, преди отново да насочи вниманието си към робите.

„Абсолютна власт… не, това го премахнахме, нали? А може би изобщо не е съществувала. Жените в края на краищата…“

Другите роби шетаха в големия дом, ситнеха напред-назад, но Удинаас тръгна към нишата си за спане. Тази нощ щеше да обслужва, затова му бяха разрешили да си почине. Видя Урут — стоеше до централното огнище, — но успя да се промъкне незабелязан в бъркотията — един от многото роби в полумрака вътре.

Уверенията на Пернатата вещица не му излизаха от главата и го стягаха за гърлото с всеки поет дъх. Ако Едур откриеха истината, потекла в жилите му, щяха да го убият. Знаеше, че трябва да се крие, ала не знаеше как.

Отпусна се на постелята си. Звуците и миризмите в огромното помещение го обляха. Легна по гръб и затвори очи.

Тази нощ щеше да работи с Пернатата вещица. Беше го навестила само веднъж — тогава, в съня му. Инак не бе имал възможност да говори с нея. А и подозираше, че тя едва ли ще го насърчи да приказват. Освен светското неприличие, продиктувано от различията в класите им, тя бе видяла у него кръвта на Вайвал — или поне така бе заявила в съня му. „Освен ако изобщо не е била тя. Освен ако не е било само творение на собствения ми ум, изваяно от прах.“ Стига да беше възможно, щеше да говори с нея — все едно дали щеше да го насърчи, или не.

Робите бяха изнесли чергите навън и ги бяха изпънали на дървени магарета. Ударите на тоягите, с които изтупваха прахта от тях, кънтяха като далечен кух небесен гръм.

В ума му пробяга смътна мисъл: къде ли бе отишъл сенчестият дух? И сънят го обзе.

Беше безтелесен. Само безплътен възел от сетива. В лед. Синкав и мътен свят, нашарен със зеленикави нишки. Стържещи прашинки и пясък, и миризма на студ. Далечни стенещи звуци, реки от ледена твърд, хлъзгащи се една срещу друга. Кръгове слънчева светлина, носещи зной в дълбините, зной, който се трупа, докато грохотът не разтърси света.

Удинаас плуваше сред този замръзнал пейзаж, който за всички в света отвън бе окован в неподвижно безвремие. И нищо не можеше да се долови от този трупащ се, усилващ се натиск на противоборстващи сили до последния взривен миг, в който нещата се пръснаха.

Сред леда се виждаха фигури. Тела, надигнати от земята дълбоко долу и задържани в нелепи пози. Тела от плът, с полуотворени очи. Цветя от кръв, застинали на облаци, замръзнали около раните. Потоци жлъчка и мръсотия. Удинаас разбра, че странства през сцени на клане. Тайст Едур и техни по-тъмнокожи родственици. Огромни влечуги, повечето с остри ножове вместо ръце. Неизброими множества.

Стигна до място, където телата на влечугите бяха струпани на грамада. Понесе се сред тях и изведнъж се сви от ужас. През леда пред него се издигаше отвесен поток разтопена вода, извираща от могилата трупове. Водата беше розова, зацапана с кал, бликаше и напираше нагоре, сякаш тласкана от скрито дълбоко в земните недра сърце.

И тази вода беше отрова.

Разбра, че бяга през леда и се блъска в трупове, в твърда като камък плът. Подмина ги и продължи през голи, нарязани с жлебове ивици суша, където вече нямаше тела. През сухи канали. Тичаше все по-бързо и сумракът го поглъщаше.

Огромни, замръзнали във въздуха същества с черна козина, със зеленина в устата. Цели стада, застинали над черна земя. Бледожълти бивни и лъснали очи. Туфи разровена трева. Издължени тела — вълци, с яки мишци и сиви — уловени в мига на скока, тичащи покрай грамаден рогат звяр. Друга сцена на клане, живот, отнет в миг на внезапен катаклизъм — светът беше рухнал на една страна, пометен от морета, от бездиханен студ, пронизал плътта до костите.

„Светът… самият свят се е променил. Блудния да ни вземе дано, как е възможно това?“

Удинаас познаваше мнозина, за които сигурността е бог, единственият бог, какъвто и да беше обликът й. И беше виждал как тази вяра прави света прост, как всичко в него е отделимо с резкия сеч на хладната преценка, след който нищо не може да се слепи отново. Виждал бе и беше разбирал тази вяра в сигурното. Но никога не я беше споделял.

Но винаги беше вярвал, че самият свят е… неоспорим. Не статичен — никога статичен, — но податлив на разбиране. Светът безспорно беше жесток понякога, и гибелен… но почти винаги можеш да видиш идващата гибел. Същества, замръзнали в полускок. Замръзнали, както са си пасли, с тревите, увиснали от устата им. Беше невъобразимо. „Магия. Магия трябва да е било.“ Но дори така силата изглеждаше невъобразима, защото основен принцип беше, че светът и всичко, което живее на него, притежава естествена способност да се противи на магията. Беше самоочевидно — иначе маговете и боговете отдавна щяха да са пресътворили и може би унищожили равновесието на всички неща. Тъй че земята щеше да се възпротиви. Зверовете, които я обитаваха, щяха да се възпротивят. Въздухът в своя полъх, водата с движението си, злаковете с растежа си, насекомите с бръмченето си — всичко трябваше да се възпротиви.

„Но са се провалили.“

И тогава очертанията й изникнаха от дълбините. Каменна кула, схлупена върху скалната твърд. С висок тесен прорез, подсказващ за вход. И Удинаас усети, че се приближава към него през здравия лед.

През черния портал.

Нещо се пръсна и възвърнал изведнъж плътта си, той залитна и падна на колене. Камъкът бе толкова студен, че късаше кожата от коленете и дланите му. Изправи се с мъка, рамото му се блъсна в нещо и той залитна.

Студеният въздух беше жесток, жесток, заслепяваше го и стягаше дробовете му. Успя да види през замръзващите си сълзи, сред мътносинкаво сияние, висока фигура. Кожа с цвета на пергамент, дълги кокалести крайници с прекалено много стави. Черни заскрежени очи и смътна изненада по издълженото лице. Облеклото беше само сбруя от кожени ивици, нищо друго. Никакво оръжие. Човек и в същото време — всичко друго, но не и човек.

И тогава Удинаас видя, проснати на пода около странното същество, трупове, разкривени в мига на смъртта. Тъмнозеленикава кожа, дълги като бивни зъби. Мъж, жена, две деца. Телата бяха осакатени, от плътта стърчаха счупени кости. Начинът, по който лежаха, подсказваше, че убиецът им е бледокожият.

Удинаас трепереше неудържимо. Дланите и стъпалата му бяха изтръпнали.

— Чезнещ? Сенчест дух? С мен ли си?

Мълчание.

Сърцето му заби лудо. Това вече не приличаше на сън. Твърде истинско беше. Не се чувстваше отделен, нямаше я шепнещата утеха на тялото, лежащо в робската постеля.

Беше тук и замръзваше.

„Тук. В ледените дълбини, в този свят на тайни, където времето е спряло.“

Обърна се и се взря към входа.

И чак сега забеляза стъпките, застинали в покритите със скреж каменни плочи по пода. Водеха навън. Следи от боси стъпала. Човешки. На дете.

Отвъд портала не се виждаше никакъв лед. Нищо освен мътносребристо сияние, сякаш над входа бе паднала завеса.

С отмалели крака, Удинаас проследи отпечатъците навътре. Чак зад стоящата фигура. Изтръпна, като видя, че тилът на мъжа е разбит. Коса и кожа, още залепнали за парчетата от черепа, висяха по врата. Нещо като юмрук бе пронизало тила на съществото и бе изтръгнало сивата плът на мозъка.

Ударът изглеждаше необяснимо скорошен, нанесен сякаш само преди миг.

Малките стъпки показваха, че детето е застанало зад фигурата… не, беше се появило зад нея, защото други стъпки нямаше. Беше се появило… за какво? За да бръкне в черепа на мъртвия? Но съществото беше високо колкото Едур. Детето трябваше да се е катерило, за да стигне дотам.

Мислите му се забавиха. Имаше някаква сладка притома в този размисъл над ужасяващата загадка. И го приспиваше. Което го развесели. Сън, който те приспива. „Сън, който ще ме убие.“ Дали щяха да намерят замръзнал труп в постелята? Дали щяха да го приемат като поличба?

„О, добре… Тръгни след тези стъпки… в онзи сребрист свят.“ Какво друго можеше да направи?

За последен път огледа неподвижната сцена на старо убийство и скорошно оскверняване, след което бавно се затътри към входа.

Сребристото сияние го обгърна и от всички посоки изригнаха звуци. Битка. Писъци и кънтящ грохот на оръжия. Но не можеше да види нищо. Отляво го връхлиташе зной, понесъл хаос от нечовешки писъци.

Досегът със земята под него изчезна и звуците секнаха, бързо се отнесоха далече долу. Виеха ветрове и Удинаас разбра, че лети, понесен високо на грамадни ципести криле. Други от неговия вид се рееха по вълните на вихрени въздушни течения — вече ги виждаше, щом излязоха от облаците. Люспести тела с големината на волове, мускулести вратове, ноктести лапи. Дълги извити глави със зейнали челюсти, зад които се показваха редове остри като ками зъби и белите венци, които ги държаха. Очи с цвета на глина и вертикални зеници.

„Локуи Вайвал. Това е името ни. Рожби на Старвалд Демелайн, мизерни изчадия, които никой не ще да припознае като свои. Като мухи сме, пръснали се над гниещо пиршество, от едно селение — в друго. Д’истал Вайвала, Енкар’ал, Трол, напаст от демони в хиляда пантеона.“

Свирепо ликуване. Имаше значи и други неща, които могат да те окрилят, освен любовта.

Въздушен прилив го тласна — него и събратята му — на една страна. Нещо се извиси пред очите му и зверските писъци на събратята му огласиха простора.

„Елейнт! Соултейкън, но, о, колко много драконова кръв! Кръвта на самия Тиам!“

С бели като кост люспи, с червени петна от раните, размазани по тях, драконът, който Вайвал бяха избрали да следват, се бе извисил до тях.

И Удинаас знаеше името му.

„Силхас Руин. Тайст Андий, хранещ се от дирята на своя брат — хранеше се от кръвта на Тиам и пиеше дълбоко. Много по-дълбоко от Аномандър Рейк. Пиеше мрак и хаос. Щеше да е приел бремето на божествеността… ако му беше даден шанс.“

Удинаас вече знаеше на какво му предстои да стане свидетел. Там долу, на билото на онзи хълм. Предателството. Убийството на Сянка и нарушаването на клетвите. Ножът в гърба и писъците на Вайвал в разгневените небеса над бойното поле. Духът-сянка не беше излъгал. Наследството от това деяние бе останало в жестокото заробване на духовете на Тайст Андий от Едур. Вярата се бе оказала лъжа, в невежеството бе намерена слабост. Праведността на Едур се крепеше на подвижни пясъци.

Силхас Руин. Оръжията от онова време притежаваха ужасяваща сила, но неговото бе строшено. От смъртния вик на една матрона К’Чаин Че’Малле.

Сребристата светлина примига. Последва рязко дръпване и той отново се озова в постелята си в дома на Сенгар.

Кожата на дланите и коленете му беше обелена. Дрехите му бяха подгизнали от разтопен скреж.

Нечий глас промълви от сенките: „Опитах се да те последвам, ала не можах. Ти отпътува далече.“

Чезнещият. Удинаас се извъртя на хълбок и прошепна:

— Бях там. На заколението ви. Какво искаш от мен?

„Какво искат всички, робе? Бягство. От миналото, от своето минало. Ще те поведа по пътя. Кръвта на Вайвал ще те пази…“

— Срещу Едур?

„Заплахата от Едур я остави на мен. Сега се приготви. Тази нощ те чакат задачи.“

Сънят го бе изтощил, но той стисна зъби и се изправи.

С две свои избрани робини Майен пристъпи през прага, направи две крачки в голямата зала и се спря. Беше тънка като върба, със смугла кожа. Зелени очи и дълга тъмночервена коса, в която проблясваха мъниста оникс. Традиционна туника от сребриста тюленова кожа, препасана с широк колан със седефени миди. Гривни от китова кост на китките и глезените.

Трул Сенгар успя да долови в очите й върховно съзнание за собствената й красота — в този поглед изпод тежките мигли се таеше мрак, сякаш бе склонна с чара си да придобива власт, а с нея — потенциално противната свобода да утолява каприза на желанията си.

Съществуваха всякакви удоволствия и жажди, говорещи съвсем не за добродетел, а само за поквара. Но Трул отново бе поразен от самосъмнение, като видя как майка му застана пред Майен да изрече словата за добре дошла. Навярно за пореден път виждаше през сенките, хвърляни от него самия.

Погледна към Феар. Колеблива гордост. В изражението на брат му се долавяше и безпокойство, но то можеше да е породено от какво ли не — от пътуването, което им предстоеше да предприемат на заранта, от самата съдба на народа му. Зад него бе Рулад — очите му поглъщаха Майен, все едно че самото й присъствие утоляваше най-жестоките му апетити.

Самата Майен гледаше Урут.

„Тя попива всичко. Тези прииждащи вълни на внимание, привлича ги и ги попива. Здрачът да ме пази дано, луд ли съм, че такива мисли извират от най-тъмните кътчета на душата ми?“

Формалните поздравления приключиха. Урут отстъпи встрани и Майен се плъзна напред към масата от черно дърво, на която вече бе подредено първото ястие. Щеше да седне на отсамния край, с Томад срещу нея. Вляво от нея щеше да е Феар, отдясно — Урут. Бинадас до Урут, а Трул — до Феар. Рулад — вдясно от Бинадас.

— Майен — рече Томад, след като тя се настани, — добре си дошла при огнището на Сенгар. Тъжен съм, че тази нощ също така, за известно време, ще е последната, в която присъстват всичките ми синове. Утре те тръгват на път по заръка на краля-магьосник и се моля да се завърнат живи и здрави.

— Казват, че ледените поля не таят големи заплахи за воини на Едур — отвърна Майен. — Но виждам угриженост в очите ти, Томад Сенгар.

— Обичайното вълнение на един стар баща — каза с вяла усмивка Томад. — Нищо повече.

— Арапаите рядко стъпват в ледените полета — заговори Рулад. — Страх ги е от духове. Освен това ледът може да заслепи, а студът — да изцеди живота като кървене от невидима рана. Казват, че имало и зверове…

Феар го прекъсна:

— Брат ми търси славата, кънтяща от непознатото, Майен. За да гледаш на всички ни с удивление и възхита.

— Боя се, че той всели у мен само страх — отвърна тя. — И вече трябва да се безпокоя за съдбите ви.

— Не отстъпваме пред нищо, което може да ни застраши — каза разпалено Рулад.

„Особено с бъбривия език на един глупак, който не е пускал кръв.“

Наляха им вино и след няколко мига мълчание Урут заговори отново:

— Когато човек не знае, предпазливостта е най-сигурната броня. — Тя се обърна към Бинадас. — От всички ни само ти си стъпвал отвъд източните граници на земите на арапаите. Какви опасности крият ледените полета?

Бинадас се намръщи.

— Стара магия, майко. Но като че ли е задрямала. — Помълча замислено. Някакво племе ловци, които живеят по леда — виждал съм само дирите им. Арапаите казват, че ловуват нощем.

— Какво ловуват? — попита Трул, но брат му само сви рамене.

— Ние ще сме шестима — намеси се Рулад. — С Терадас и Мидик Бун, а бойните умения на Терадас всички ги знаят. Мидик, макар да не е пускал кръв, почти не ми отстъпва с меча. Ханан Мосаг реши добре, като избра синовете воини на Томад Сенгар.

Последната фраза увисна странно във въздуха, гъмжаща сякаш от значения, всяко от които теглеше в различна посока. Такава бе отровата на подозрителността. Трул знаеше добре, че жените си имаха свои убеждения и вероятно гледаха другояче на тези шестима воини, чудеха се какви са били мотивите на Ханан Мосаг, причините да избере точно тях. А Феар също щеше да затаи мислите си, след като вече знаеше, каквото знаеше — каквото вече знаеха всички Сенгар.

Долови настъпилото колебание и се замисли за самия себе си. Феар в края на краищата бе Главният оръжейник на всички племена и както се оказа — беше му възложено да промени военната структура на Едур. Значи от Главен оръжейник — военачалник. Струваше му се нелепо да се рискува животът на Феар Сенгар. А Бинадас го смятаха за един от най-силните заклинатели сред обединените племена. Заедно Феар и Бинадас се бяха оказали съдбоносни за завоевателните кампании. Терадас Бун пък бе ненадминат във воденето на морски рейдове. „Единствените членове на тази експедиция, които могат да се жертват, сме аз, Рулад и Мидик.“ Дали тогава беше въпрос на доверие?

Какво точно представляваше този дар, който трябваше да донесат?

— Неблагоприятни събития имаше напоследък — каза Майен и хвърли поглед към Урут.

Трул улови мръщенето на баща си, но Майен сигурно бе видяла съгласие в погледа на Урут, защото продължи:

— В нощта на бдението в тъмното бродеха духове. Нежелани натрапници в светите ни места — призраците-сенки избягаха при появата им.

— За пръв път чувам — рече Томад.

Урут вдигна чашата си, та един от робите да я долее.

— Но все пак се знае за тях, съпруже. Ханан Мосаг и неговите К’риснан са разбудили дълбоки сенки. Приливът на промяната се надига и се боя, че скоро ще ни помете.

— Но тъкмо ние сме яхнали гребена на този прилив — отвърна с помръкнало лице Томад. — Едно е да оспорваш поражение, но сега ти оспорваш победата, жено.

— Говоря само за предстоящата Велика среща. Не ни ли разказаха синовете ни за призоваването от дълбините, отнело душите на ледерийските ловци на тюлени? Когато онези кораби влязат в залива на Трейт, как според теб ще реагират ледериите? Започнали сме танца на войната.

— Ако е така, няма да има много смисъл да се преговаря с тях — отвърна Томад.

— Освен за да им се вземе мярката — намеси се Трул; повтаряше думите на баща им, след като се бяха върнали от лежбищата на Калах.

— Тя им е взета отдавна — каза Феар. — Ледериите искат да направят с нас това, което направиха с нереките и Тартенал. Повечето от тях не виждат нищо осъдително в предишните си дела. Онези, които го правят, не са способни или не желаят да оспорват методите, само изпълнението, и затова са обречени да повтарят ужасите и да гледат на резултата — какъвто и да е той — като на поредното изпитание на принципи, към които твърдо се придържат. И дори река от кръв да потече около тях, ще мислят само за дребните подробности. Не можеш да се противопоставиш на основните убеждения на такива хора, защото няма да те чуят.

— Тогава ще има война — прошепна Трул.

— Винаги е война, братко — отвърна Феар. — Вери, слова и мечове: историята кънти от вечния им сблъсък.

— И трошене на кости — подхвърли с усмивка Рулад, като човек, посветен в голяма тайна.

Глупава самонадеяност. Томад не го пропусна и се наведе над масата.

— Рулад Сенгар, говориш като сляп старец с торба, пълна с духове. Изкушаваш ме да те просна на тази маса и да излича злорадството от лицето ти.

Трул се обля в гореща пот. Видя как пребледня брат му. „О, татко, нанесе му рана, по-дълбока, отколкото можеш да си представиш.“ Хвърли поглед към Майен и стъписан видя в очите й нещо алчно — злоба и едва сдържана радост.

— Не съм толкова млад, татко — изхриптя Рулад. — Нито толкова стар, за да позволя такива думи…

Юмрукът на Томад удари по масата, чашите и чиниите издрънчаха.

— Тогава говори като мъж, Рулад! Кажи на всички ни това ужасно нещо, което знаеш и което те прави толкова неспокоен от една седмица! Или искаш да разтваряш нежни бедра с това твое женско нервничене? Нима си мислиш, че си първият млад воин, който се опитва да стъпва в крак с жените? Съчувствието, синко, е жалък път към сладострастието…

Рулад скочи, лицето му бе разкривено от гняв.

— А с коя кучка би искал да легна, татко? На коя съм обещан? И в чие име? Вързал си ме тук, в това село, а после се подиграваш, че се напъвам да скъсам каишката. — Изгледа с яд всички и накрая погледът му се спря на Трул. — Когато войната започне, Ханан Мосаг ще обяви жертвоприношение. Длъжен е. Едно гърло ще бъде разпрано, та кръвта да зацапа кораба на пълководеца. Мен ще избере, нали?

— Рулад — заговори Трул, — не съм чувал за такова нещо…

— Ще го направи! Аз трябва да легна с трите дъщери! Шелтата Лор, Сукул Анкаду и Менандори!

Платото се изплъзна от ръцете на обслужващия роб, издрънча върху масата и стридите, с които бе отрупано, се разпиляха. Робът се пресегна да ги събере — и изведнъж Урут го сграбчи за китките и рязко ги извъртя.

Дланите на ледериеца бяха обелени — раздрана, червена и напукана мокра плът.

— Какво е това, Удинаас? — попита строго Урут. Стана и го дръпна рязко към себе си.

— Паднах… — изохка ледериецът.

— И раните ти капят върху храната ни? Полудял ли си?

— Господарке! — намеси се друг от робите и плахо пристъпи напред. — Видях го, като дойде в къщата — тогава нямаше такива рани, кълна се!

— Той беше този, дето се би с Вайвала! — извика друг и отстъпи назад, обзет от ужас.

— Удинаас е обладан! — изпищя първият.

— Млъкнете! — Урут опря дланта си челото на Удинаас и натисна силно. Той изпъшка от болка.

Около него се завихри магия. Удинаас се сгърчи, краката му омекнаха и той рухна в нозете на Урут.

— Нищо няма у него — каза тя и дръпна треперещата си ръка.

— Перната вещице, погрижи се за роба на Урут — каза Майен.

Младата ледерийка притича. Още един роб й помогна да извлекат изпадналия в несвяст мъж.

— Не видях никакво оскърбление в действията на роба — продължи Майен. — Раните наистина бяха пресни, но ги беше увил с плат. — Пресегна се, вдигна платото и показа белия лен, с който Удинаас бе покрил дланите си.

Урут изсумтя и бавно седна.

— Все пак трябваше да ме уведоми. Заради тази небрежност трябва да бъде наказан.

— Ти току-що насили ума му — отвърна Майен. — Не е ли достатъчно?

Мълчание.

„Дъщерите да ни вземат дано, следващата година ще се окаже интересна.“ Една година в бащиния дом, както повеляваше традицията, а после Феар и Майен щяха да се настанят в отделна къща.

Урут само погледна сърдито младата жена, след което кимна, за изненада на Трул.

— Така да бъде, Майен. Тази нощ си ни гостенка и затова ще се съобразя с желанията ти.

През цялото това време Рулад беше останал прав, но сега и той седна колебливо.

— Рулад — заговори Томад, — не знам за никакви планове за съживяване на древното кръвно приношение за обявяване на война. Ханан Мосаг не е безразличен към живота на своите воини, дори некръвните. Не мога да си обясня как си повярвал, че те очаква такава съдба… Може би пътуването, което ще предприемете, ще ти предостави възможност да станеш кръвен войн и да стоиш гордо редом с братята си. Ще се моля за това.

Това пожелание за слава бе явно предложение за примирие и Рулад прояви неприсъщо благоразумие, като го прие със сдържано кимване.

Нито Пернатата вещица, нито Удинаас се върнаха, но останалите роби се оказаха достатъчно добри в обслужването по време на вечерята.

Шамарът го перна през лицето и той отвори очи.

И видя надвисналото над него лице на Пернатата вещица, лице, изпълнено с гняв.

— Проклет глупак! — изсъска тя.

Удинаас примига и се огледа. Бяха се свили в нишата му за спане. Зад платнената завеса подрънкваха прибори и вървеше тих разговор.

Удинаас се усмихна.

Пернатата вещица се намръщи.

— Тя…

— Знам — прекъсна я той. — И не откри нищо.

Видя как красивите й очи се разшириха.

— Значи е вярно?

— Трябва да е.

— Ти лъжеш, Удинаас. Вайвалът се скри. Някак, някъде, но се скри от Урут.

— Защо си толкова сигурна в това, Перната вещице?

Тя се изправи.

— Все едно…

— Имала си сънища, нали?

Тя се сепна и извърна очи.

— Ти си син на Длъжник. Нищо не си за мен.

— А ти си всичко за мен, Перната вещице.

— Не ставай идиот, Удинаас! Все едно да се омъжа за крепостен плъх! Хайде млъкни, трябва да помисля.

Той бавно седна и очите им отново се срещнаха.

— Няма нужда. Вярвам ти и затова ще ти обясня. Тя наистина погледна дълбоко, но Вайвала го нямаше. Нямаше да е така, ако Урут бе потърсила в сянката ми.

Тя примига, изведнъж разбрала, но веднага поклати глава.

— Това не може да бъде. Ти си ледерий. Призраците служат само на Едур…

— Призраците се подчиняват, защото са длъжни. Те са толкова роби на Едур, колкото и ние, Перната вещице. Намерих си съюзник…

— В какво?

Удинаас се усмихна отново и този път усмивката бе по-мрачна.

— В това, от което разбирам добре. Изплащането на дългове, Перната вещице. Изцяло.

(обратно) (обратно)

Втора книга Корабите на деня

Затегнати са ни юздите и ни влекат по камъка на този път на младостта ни в дните пожертвани, под бремето на вашите желания неутолени. Кънтят неподкованите копита под костите да ни напомнят всеки съдбоносен бяг по хълмове от вас засети със семена замръзнали във тази мъртва пръст. Поглъщаме земя, захапали юздите, и се катерим по небето така сами по плетеницата на свойте пътища нагоре, и пръскат се звезди железни под петите в смайваща настойчивост да ни напомнят за жестокото ви жилене. Жребци (Синове на бащи) Фишер кел Тат

6.

Съдбата Блудния огъва като ризница невидима, на меча острието спряла в поле на бран. А лута се тълпата ослепяла в задънения път, където по плочите танцуват невежите глупци. И сляпата стихия на каприза язди копие, обшито с бронз червен, да кърши световете като черепи един след друг, дорде не се изсипят моретата да вкоравят стоманените длани. Това е Блудния, насочващ безпогрешно всякоя съдба върху гръдта човешка. Гадаене на плочи Цеда Анкаран Кан (1059 г. от съня на Бърн)

Кулата Тарансийд се издигаше от южната страна на залива Трейт. Изсечена от груб базалт, тя бе лишена от елегантност или красота — бе изпъната като жилеста ръка на седем етажа височина от изкуствения каменен остров. Вълните я блъскаха от всички страни и мятаха пяна във въздуха. Нямаше нито прозорци, нито врати, но най-горният етаж бе обкръжен от редове лъскави обсидианови плочи, всяка с височина човешки бой и почти толкова на ширина.

Над граничните земи се издигаха девет подобни кули, но единствена Тарансийд се възправяше над суровата северна морска шир.

Слънчевата светлина хвърляше зловещи отблясъци върху плочите от обсидиан, високо над пристанището, вече затъващо в сумрака в края на деня. Отвъд залива пенестите вълни подмятаха десетина рибарски лодки в крайбрежните плитчини на юг. Бяха твърде далече от морските пътища и затова не забелязаха трите кораба, които се появиха от север и поеха към пристана. Платната бяха издути, над тях се носеха ята крещящи чайки.

Отраженията на трите ловни кораба странно се полюшваха в обсидиановите плочи; отраженията на чайките бяха като размазани бели резки.

Веслата на гемията изведнъж дивашки забиха назад.

Такелажът на предния кораб гъмжеше от фигури. Вятърът, надул платната, замря внезапно, сякаш да си поеме дъх, и те увиснаха. Фигурите, запърхали над палубата — едва смътно наподобяваха човешки, — се развяха като черни знамена в сгъстяващия се сумрак. Чайките се разлетяха с пронизителни писъци.

Камбаната на гемията заби тревога — без ритъм, накъсано, в паника.

Никой моряк — жив или живял някога — не се отнася с пренебрежение към гладните морски дълбини. Древни духове носят тъмните течения далече от слънчевата светлина, разбъркват наноси, погълнали история под безкрайните пластове равнодушна тишина. Силата им е неизмерима, гладът им — неутолим. Всичко, което се спуща надолу от осветения свят, потъва в прегръдката им.

Всеки моряк знае, че морската повърхност е ефимерна. Смътни резки по вечно променливата сивота и животът е само искрица, лесно потушавана от демонските сили, които могат да се надигнат от далечните дълбини, да разтръскат зверската си козина и да преобърнат света.

Умилостивяването е отклоняване, молитва да минеш незабелязан, да се измъкнеш, без да бъдеш отнесен. Кръвта по корабния нос, играта на делфини откъм левия борд, плюнката, за да хванеш попътните ветрове. Лявата ръка търка, дясната — бърше. Възлите, стегнати обратно на въртежа на слънцето, избелелите парцали, вързани за котвената верига. Десетки и десетки жестове, неоспорвани и обвързани с традиция, всички — за да се усмири морето…

Никой не се опитваше да призовава бушуващите духове от смазаните от водата долини, които не виждаха светлина. В края на краищата те бяха неща, неподвластни на обвързване. Никой не се пазареше с тях. Сърцата им биеха в ритъм с лунните цикли, гласът им беше ревът на бурята, а крилете им можеха да се изпънат от хоризонт до хоризонт, с издигащите се, прошарени с бели жилки водни стени, помитащи всичко пред себе си.

Под вълните на залива Трейт, понесли трите кораба като мъртви китове, обвързаният дух се закатери към брега с напора на студените течения. Последните копия на слънчевата светлина се врязаха в кипналата му плът и с освобождаването на огромна енергия съществото се уголеми, понесе се към скалистите брегове и по-топлите води на залива. Рибите и скаридите в плитчините бяха пометени от вълните и запокитени на брега — нечакан дар за чайките и пясъчните раци.

Духът надигна корабите с бесен вой на една-единствена огромна вълна, която се изду към брега. Кейовете, само допреди няколко мига пълни със затаили дъх зрители, закипяха от бягащи хора — всички се втурнаха по улиците към града и след секунди изпадналата в дива паника тълпа ги задръсти.

Вълната връхлетя с грохот, преобърна се и се отдръпна. Корпусите на трите кораба изтътнаха, запращяха греди, а главната мачта на третия кораб се пречупи като клечка. Разнебитени и ръсещи отломки, накрая корабите заседнаха между кейовете.

Водната грамада се отдръпна и духът се оттегли от залива. Остави след себе си само опустошение.

Първият кораб блесна за миг в обсидиановия свят, изстърга, хлъзна се покрай един от кейовете и се отпусна в укротилата се вода. Белите резки на чайките се изсипаха по палубата, за да започнат дългия си богат пир. Кулата Тарансийд бе видяла всичко това, гладките плочи малко под върха й попиха всяка подробност въпреки гаснещата светлина на привечерта.

А в една стая под стария дворец, далече на югоизток, Цеда Куру Кан гледаше. Пред него бе положена една плоча — двойник на онези в далечната кула над залива Трейт — и докато се взираше в огромната черна сянка, която бе изпълнила залива и по-голямата част от протока и вече бавно се оттегляше, чародеят примига да махне потта от очите си и отново примижа към отраженията на трите ловни кораба, кротко полюшващи се до пристаните.

Чайките и сгъстяващият се мрак пречеха да се види много, освен сгърчените трупове по палубите и последните няколко пробягващи между тях сенки на призраци.

Но Куру Кан беше видял достатъчно.

Вечният дом бе планиран с пет крила. Бяха готови само три. Всяко представляваше широк ръкав със сводест таван, обшит с листове злато. Между изкусно изваяните подпорни колони от двете страни и по цялата дължина на крилата минаваха коридори, водещи към помещения, които щяха да служат за служебни кабинети и жилища за кралския административен и поддържащ персонал. Свързващите помещения по-близо до центъра щяха да приютят дворцовата стража, оръжейните и скритите входове, отвеждащи към тайни проходи — под надземното ниво, — които обкръжаваха целия дворец, ядрото на Вечния дом.

Но в момента тези проходи бяха залети от дълбока до кръста кална вода, из която шетаха плъхове, без определена цел, освен може би за забавление. Брис Бедикт стоеше на едно стълбище, на три стъпки над тинестия нанос, и гледаше порещите водата главички на гризачите. До него стоеше един от дворцовите инженери, покрит от глава до пети със засъхнала кал.

— Помпите са почти неизползваеми — говореше той. — Опитахме с широки маркучи, пробвахме с тесни — все едно. Щом се усили дебитът, влязат десетина плъха и ги късат. А и просмукването не спира. Макар че от Канализацията продължават да се кълнат, че тук сме над плочата.

— Сигурен съм, че Цеда ще отстъпи да се прикрепи маг към екипа ви.

— Много ще съм благодарен, Финад. Трябва само да задържим притока, за да можем да изгребем водата и ловците да могат да слязат и да изловят плъховете. Снощи загубихме Ормли, най-добрия дворцов ловец. Сигурно се е удавил — глупакът не можеше да плува. Дано Блудния се смили да ни спести да видим нещо повече от оглозгани кокали. Плъховете, знаете ли, разбират кога са намерили ловец.

— Тези тунели са много важни за поддържането на сигурността на краля…

— Е, едва ли някой ще се опита да ги използва, докато са наводнени.

— Не като средство за достъп на убийци — прекъсна го Брис. — Замислени са да осигурят бързото прехвърляне на охрана във всяка зона, където се получи пробив.

— Да, да. Само се пошегувах, Финад. Вие, разбира се, може да изберете бързи плувци между гвардейците си… добре, все едно. Дайте ни един маг да подуши тука, да ни каже какво става и после да спре притока на водата, а ние ще се погрижим за останалото.

— Предполагам, че това не е признак за пропадане…

— Като другите крила ли? Не, нищо не е хлътнало — щяхме да разберем. Все едно, разправят, че онези отново ще ги прегледат. Една нова строителна компания работи тука наблизо. Някакъв глупак е изкупил околните терени. Слуховете са, че са измислили как да укрепят сградите.

— Наистина? Нищо не съм чул за това.

— Гилдиите никак не са доволни, това е ясно. Откакто се появиха тия фукльовци. Наемат Нежеланите — ония недоволници, дето направиха Списъка. Плащат им по-малко от обичайната тарифа, което, предполагам, е най-важното за тях. Гилдиите не могат да ги спрат. — Инженерът сви рамене и започна да чопли парчета засъхнала глина по ръцете си; потръпваше, щом дръпнеше косми. — Разбира се, ако кралските архитекти решат, че укрепването на оня Бъг действа, тогава парите на компанията ще хвръкнат до небето.

Брис бавно извърна очи от плъховете и изгледа инженера.

— Бъг ли?

— Проклятие, трябва да се изкъпя. Вижте ми ноктите. Да, „Строителна компания на Бъг“. Значи трябва да има някакъв Бъг, нали? Иначе защо ще се казва „Строителна компания на Бъг“? Или беше „Конструкции Бъг“?

Мъжът от инженерния екип на най-долното стъпало ахна, после направо изкрещя, изкатери се в паника на площадката.

Пред очите им бавно се приближаваше гмеж от плъхове, с ширина почти колкото целия проход. Придвижваше се като сал и се плъзна в кръга светлина от фенера към стълбището. В средата — при появата й работникът отново изпищя, а инженерът изруга — плуваше човешка глава. Прошарена жълтеникава коса над бледо, прорязано с дълбоки бръчки лице с високо чело над широко отворените очи.

Щом салът се плъзна и се опря в най-долното стъпало, другите плъхове се разбягаха.

Работникът ахна:

— Блудния да ни вземе дано, това е Ормли!

Очите примигаха, после главата се надигна, като повдигна най-близките плъхове.

— Кой друг да е, в името на проклетата Крепост? — сопна се привидението, изхрачи мазна слуз в кипналата наоколо вода и повдигна с ръце дебелата пелена от сиви телца. — Харесват ли ви трофеите ми? Канап и опашки. Адски са тежки, когато са мокри, обаче.

— Мислехме, че си умрял — измърмори инженерът с тон, подсказващ, че би предпочел да е така.

— Мислехте. Бе много мислите бе, Гръм. Може би това, сигурно онова, току-виж, едва ли не, а дано… ха! Какво си мислихте, тия плъхове ли ще ме уплашат? Мислихте, че ей тъй ще се удавя ли? Ямата на Крепостта да ме глътне дано, ловец съм, и то стар ловец. Знаят ме те, и още как. Всеки плъх в тоя проклет град знае Ормли Ловеца! Тоя кой е?

— Финад Брис Бедикт — представи се Кралският защитник. — Колекцията трофеи, която сте събрали, е впечатляваща, Ловецо.

Очите на мъжа светнаха.

— Впечатляваща, нали! Докато плува, е по-добре. Адски тежко е сега. Адски.

— Изкачете се изпод нея — посъветва го Брис. — Инженер Гръм, мисля, че дължим на Ормли хубаво ядене, много вино и една нощ почивка.

— Да, сър.

— Ще поговоря с Цеда за молбата ви.

— Благодаря.

Брис ги остави на площадката. Все по-малко вероятно изглеждаше Вечният дом да стане готов за рождената дата на Осмия век. Населението не показваше почти никакъв ентусиазъм към предстоящите празненства. Колкото и да изреждаха историите пророчества за бляскавата империя, която отново ще се въздигне след по-малко от година, точно в този момент не съществуваше почти нищо, което да поддържа представата за възраждане, нито в икономическо отношение, нито във военно. Напротив, долавяше се леко безпокойство, съсредоточено най-вече върху предстоящата мирна среща с племената на Тайст Едур. Риск и възможност: за ледериите това бяха синоними. При все това войната никога не беше приятна, макар резултатите й досега да бяха задоволителни. Така рискът водеше до възможност, без да се мисли много за победените.

Вярно, племената на Едур сега бяха обединени. Същевременно в миналото също се бяха създавали такива съюзи за отпор срещу ледерийските амбиции и нито един от тях не се беше оказал неподатлив на стратегиите за разделяне. Златото винаги купуваше измяна. Съюзите се разпадаха и врагът рухваше. Каква тогава бе вероятността този път да се получи друго?

Брис се удивляваше на вроденото самодоволство на своя народ. Сигурен беше, че не греши в разчитането на обществените чувства. Нервите бяха поизпънати, но съвсем леко. Пазарите си оставаха стабилни. И ден след ден глупавите стремежи на един народ, за който притежаването беше всичко, си оставаха неизменни.

В двореца обаче емоциите бяха по-сложни. Предсказанията на Цеда обещаваха коренна промяна за Ледер. Куру Кан говореше унесено и вглъбено за някакъв вид Възнесение. Преображение… от крал в император, но тепърва предстоеше да се разбере как точно ще се изрази това. Анексирането на Тайст Едур и богатите им земи наистина можеше да се окаже начало на подновена енергия, на трескав стремеж към обогатяване. Победата сама по себе си щеше да утвърди правотата на Ледер и неговите порядки.

Брис излезе от Второто крило и се запъти към Тесния канал. Беше почти обед. Сутринта се бе упражнявал с други свободни от дежурство гвардейци в двора зад казармите, след което закусва в един дворцов ресторант край канал Квилас, благодарен за краткото време усамотение, макар че отделянето му от двореца — позволено само защото кралят бе решил да навести покоите на Първата конкубинка и щеше да се върне чак следобед — го притесняваше; дългът го теглеше като невидимо въже, което най-накрая се изпъна и той реши да се върне към задачите си, в случая да посети Вечния дом и да провери как вървят нещата. А сега — обратно в стария дворец.

И щом влезе през парадния вход и закрачи по Главния коридор, завари шумотевица.

С разтуптяно сърце спря пред най-близкия страж.

— Какво се е случило, ефрейтор?

Войникът отдаде чест.

— Не зная със сигурност, Финад. Вести от Трейт, доколкото разбрах. Едур са избили някакви моряци. С най-мръсната магия.

— А кралят?

— Свикал е съвет след две камбани.

— Благодаря, ефрейтор.

Брис продължи навътре в двореца.

Навлезе във вътрешните покои. Зърна между слугите и вестоносците, разшетали се по централния коридор, канцлер Трайбан Гнол, заобиколен от няколко верни му придворни. Шепнеха си оживено. Тъмните му очи се стрелнаха към Брис, щом той наближи, но устните му не спряха да се движат. Там бе и консортът на Нейно величество Турудал Бризад — беше се облегнал нехайно на стената и на гладкото му, почти женствено лице се бе изписала смътна усмивка.

За Брис този човек винаги бе някак странно смущаващ. И притеснението, което внушаваше, нямаше нищо общо с изключителната му функция на консорт на Джанал. Мълчеше си на заседанията, на които се обсъждаха най-деликатните проблеми на държавата, но винаги следеше бдително какво се говори, въпреки привидното равнодушие. Освен това беше добре известно, че споделя ложето си съвсем не само с кралицата, въпреки че доколко самата Джанал знаеше за това, беше само въпрос на предположения в двора. Според слуховете един от любовниците му беше канцлерът Трайбан Гнол.

Мръсно гнездо, общо взето.

Вратата на кабинета на Първия евнух беше затворена — пазеха я двама от рулитите на Нифадас, телохранители евнуси, високи и без обичайните тлъстини. Веждите им бяха изрисувани с гъсто чернило, а устите им бяха уширени във вечно намръщена гримаса с помощта на яркочервена боя. Единствените им оръжия бяха двете извити ками в каниите под скръстените им ръце, а и да бяха облекли броня, тя беше скрита под дългите пурпурни копринени ризи и жълто-кафявите им панталони. Бяха боси.

Двамата кимнаха и отстъпиха встрани да го пропуснат.

Той дръпна шнура и чу как звънчето вътре дрънна.

Вратата изщрака и се открехна.

Нифадас беше сам, стоеше до отрупаното си със свитъци и неразгърнати карти бюро. Беше с гръб към вратата и се бе вторачил в стената.

— Кралски защитник. Очаквах ви.

— Стори ми се най-редно да посетя първо вас, Първи евнух.

— Точно така. — Нифадас помълча няколко мига. — Има вярвания, които съставят официалната религия на всяка държава. Но тези вярвания и тази религия не са нищо повече от най-тънкото злато, изковано върху по-стари кости. Никоя нация не е отделна, нито изключителна — или по-скоро не би трябвало да бъде, за нейно собствено добро. Голяма е опасността да претендираш за чистота, все едно дали по кръв или произход. Малцина биха го признали, но Ледер е много по-богат с това, че поглъща своите малцинства, стига смилането им да си остава винаги непълно.

— Но все едно, Финад, признавам ви известно невежество — добави той. — Дворецът изолира затворените в него, а корените му подхранват слабо. Бих искал да науча за отделните вярвания на хората.

Брис помисли за миг, след което попита:

— Може ли да бъдете малко по-точен, Първи евнух?

Нифадас все още стоеше с гръб към него.

— Моретата. Обитателите на дълбините. Демони и стари богове, Брис.

— Тайст Едур наричат тъмните води царството на Галайн, който бил техен родственик. За него Тъмнината е дом. Тартенал, както съм чувал, гледат на морето като на един-единствен звяр с безброй крайници — включително простиращите се навътре в сушата — протоци, реки и потоци. Нереките се боят от него, смятат го за своя пъкъл, място, където се давиш вечно — съдба, очакваща предателите и убийците.

— А ледериите?

Брис сви рамене.

— Куру Кан знае повече за това от мен, Първи евнух. Моряците се страхуват, но нямат култ. Правят жертвоприношения с надеждата, че ще останат незабелязани. В морето самоувереността носи страдание и само хрисимият оцелява, макар да казват, че ако се прекали със самоунижението, гладът в дълбините се раздразва и става злобен. Приливи и течения показват модела, който трябва да се следва, и това отчасти обяснява многобройните суеверия и ритуали, изисквани от пътуващите по море.

— И този… глад в дълбините. Той няма място сред Крепостите?

— Не, доколкото знам, Първи евнух.

Най-сетне Нифадас се обърна и изгледа Брис с полупритворени очи.

— Това не ви ли се струва странно, Финад Бедикт? Ледер се е породила от колонисти, дошли тук от Първата империя. Тя е била унищожена, раят се е превърнал в безжизнена пустиня. Но тъкмо в Първата империя за пръв път са били открити Крепостите. Вярно, Празната крепост се е оказала по-късно проявление, поне доколкото е свързана със самите нас. Следователно трябва ли да допуснем, че са оцелели още по-стари вярвания и са били пренесени в тази нова земя преди толкова много хилядолетия? Или обратно, дали всяка земя — и прилежащите й морета — не пораждат местна система от вярвания? Ако е така, то аргументът за съществуването на физически, неоспорими божества получава силна подкрепа.

— Но дори тогава — отвърна Брис — не съществува доказателство, че такива богове са свързани и по най-бегъл начин с делата на смъртните. Не смятам, че моряците гледат на глада, за който споменах, като на бог. По-скоро си го представят като демон според мен.

— За да отговорят на онова, за което няма отговор. Нужда, която изпитваме всички. — Нифадас въздъхна. — Финад, всички независими ловци на тюлени са били избити. Три от корабите им са оцелели по пътя обратно до Трейт, докарани до самите кейове от духовете на Едур, но понесени от морски води, които са били нещо много повече. Демон, в какъвто се кълнат моряците… но и нещо много повече, в това поне е убеден Цеда. Запознат ли сте с фаредските вярвания? Тяхната традиция е устна и ако изброяването на поколения е точно, а не просто поетическа измислица, то тази традиция наистина е древна. Фаредските митове за сътворението са съсредоточени около Древни богове. Всеки с име и аспект. Разногласен пантеон от изключително вредни особи. Все едно, между тях е и Древният господар на моретата, Обитателят на Дълбините. Името му е Маел. Освен това фаредите са откроили Маел в най-древните си сказания. Той някога е вървял по тази земя, Финад, в телесното си превъплъщение, след смъртта на един Век.

— Век ли? Какъв Век?

— От времето преди фаредите според мен. Има… противоречия и неясни неща.

— И Цеда вярва, че демонът, докарал корабите, е бил същият този Маел?

— Ако е бил, то Маел е претърпял голяма деградация. Подпухнал, кипящ въртоп от неудържими емоции. Но могъщ все пак.

— И Тайст Едур са го пленили?

Тънките вежди на Нифадас се вдигнаха.

— Изсечи пътека в гората и всеки звяр ще я използва. Контрол ли е това? Донякъде — може би.

— Ханан Мосаг е искал да ни изпрати послание.

— Точно така, Финад. Но дали е истинско послание, или подвеждаща дързост?

Брис поклати глава. Нямаше отговор на това.

Нифадас отново му обърна гръб.

— Кралят прецени, че това е достатъчно важно. В момента Цеда подготвя… средствата. Все пак вие заслужавате правото да бъдете помолен, вместо да ви се заповяда.

— Какво съм помолен да направя, Първи евнух?

Нифадас сви леко рамене.

— Да събудите един Древен бог.

— Много е слабителното в сместа. Съществено ли е това? Не мисля. — Цеда Куру Кан избута с пръст стегнатите с жица лещи нагоре по носа си и зяпна. — Това, Кралски защитник, е пътуване на ума, но рискът за вас е такъв, че като нищо може да се озовете в пъкъла наистина. Ако умът ви бъде поразен, връщане няма. Нуждата, уви, е изключителна. Кралят държи да го предприемете.

— Не съм си въобразявал, че ще е безопасно, Цеда. Кажете ми, бойните ми умения дали ще са приложими?

— Неизвестно. Но вие сте млад, с пъргав ум и издръжлив. — Обърна се и огледа затрупания работен плот зад себе си. — Много е слабителното, уви. Остава ми само един избор. — Пресегна се и вдигна една чаша. Примижа, огледа недоверчиво съдържанието й и отпи предпазливо. — Аха! Както подозирах. Разреждащото в този композит се дължи изцяло на пресеченото мляко. Готов ли сте, Брис Бедикт?

Кралският защитник сви мълчаливо рамене. Куру Кан кимна.

— Канех се да ви помоля да изпиете това.

— Пресечено мляко няма да ми навреди — отвърна Брис, взе сребърната чаша от ръката на Цеда, гаврътна я и я остави на масата. — Кога?

— За какво?

— Кога ще подейства отварата?

— Каква отвара? Елате с мен. За това пътуване ще използваме Цеданса.

Старият чародей изведе Брис от залата. На прага Кралският защитник спря и погледна през рамо чашата. Сместа имаше вкус на цитрус и козе мляко — вече усещаше как бълбука застрашително в стомаха му.

— Длъжен съм да приема, че това, което изпих току-що, няма специално предназначение.

— Храна. Поредният ми експеримент. Надявах се да ви хареса, но ако се съди по бледнината ви, изглежда, случаят не е такъв.

— Опасявам се, че сте прав.

— Е, ако се окаже вредно, несъмнено ще можете да го изхвърлите.

— Това поне ме утешава, Цеда.

Останалата част от пътя из дворцовите дълбини за щастие мина без инциденти. Цеда Куру Кан го въведе в огромната зала с плочите на Крепостите.

— В този опит ще използваме една от плочите на Осите, Защитник. Долмен.

Тръгнаха по тесния висящ мост към централния диск. Грамадните плочи се простираха във всички посоки около тях.

Къркоренето в стомаха на Брис бе позатихнало. Той зачака Цеда да обясни.

— Някои неща са важни. Други — не. Но всички би трябвало да привличат вниманието на смъртните. Всички ние трябва винаги да внимаваме и така да трупаме мъдрост в разнищването на възможностите. Общата ни слабост, Брис Бедикт, е в това, че ни води безразличието към възможните бъдещи развития. Доволни сме от настоящето, за бъдещето можем да помислим в бъдеще.

— Старите истории, които сме донесли с нас от Първата империя, изреждат подобни слабости — продължи той. — Богати пристанища в речни устия, изоставени след три века заради наносите, причинени от изсичането на горите и лошо планирани напоителни системи. Пристанища, които, ако посетите сега руините им, ще ги намерите на повече от левга навътре в сушата от сегашното крайбрежие. Сушата пълзи към морето — винаги е било така. И все пак това, което правим ние, хората, може много да ускори този процес.

— Съществено ли е това? Само частично, признавам. Тъй както съм длъжен да призная много други неща, признавам и това. Налице са естествени развития, които, ако бъдат разбулени, се оказват убедителен пример колко необятна е древността. Още много преди съществуването на хората този свят е бил много, много стар, Брис Бедикт. — Куру Кан посочи с ръка.

Брис проследи жеста и видя плочата на Долмена. Релефната картина изобразяваше наклонен монолит, полузаровен в безжизнената глина. Небето зад него беше безцветно и безлико.

— Дори моретата се раждат само за да загинат един ден — продължи Куру Кан. — Но сушата се вкопчва в своята памет и всичко, което е понесла някога, се запечатва в облика й. Обратно, в самите дълбини на най-дълбокия океан ще намериш следите на онова, което някога се е издигало над вълните. Точно това знание ще използваме, Брис.

— Обяснението на Нифадас за задачата ми беше доста бегло, Цеда. Доколкото схванах, трябва да събудя Маел и изглежда, да уведомя Древния бог, че е манипулиран. Но аз не съм поклонник, а и едва ли ще се намери и един ледерий, който да твърди обратното за себе си — как ще ме послуша Маел?

— Представа нямам, Брис. Ще трябва да импровизираш.

— А ако този бог наистина е изцяло и безвъзвратно пропаднал дотолкова, че вече да не е нещо повече от обезумял звяр, тогава какво?

Куру Кан само примига зад дебелите си лещи и не отвърна нищо.

Брис помръдна неловко.

— Щом само умът ми ще се отправи в това пътуване, как ще изглеждам на самия себе си? Мога ли да нося оръжия?

— Как ще се защитавате зависи само от вас, Финад. Естествено очаквам да се видите така, както сте сега. С оръжия и в броня. Само привидно, разбира се, но това е несъществено. Започваме ли?

— Добре.

Куру Кан пристъпи напред, посегна рязко с ръка и сграбчи Брис за колана. Последва свирепо и изненадващо силно дръпване напред, което го отпрати с главата надолу към диска. Брис изрева стъписано, замаха с ръце и полетя към плочата на Долмена.

— Дори и в най-благородните си намерения човек понякога греши.

Бъг се беше вторачил унило в Техол. Лицето му беше набръчкано, безизразно.

— Освен това общо взето недостатъкът е малък. Колкото до мен, хм, ами, доволен съм. Наистина. Твоето разочарование е разбираемо, както и, смея да кажа, леко смачканата ти самоувереност заради зле обмисленото начинание. Самото изпълнение е съвсем прилично, уверявам те. — За доказателство той се завъртя бавно пред слугата си. — Виждаш ли? Крачолите са си еднакво дълги. И ще ми пазят топло, колкото и студени да стават нощите. Вярно, студени нощи тука нямаме. Най-много до душни да ги докараме, признавам, но какво там значи малко повече пот между… ъъъ… краката?

— Този сивкав оттенък и жълтата нотка са най-лошото съчетание, което съм докарвал някога, господарю — отвърна Бъг. — Прилошава ми само като те гледам.

— Но какво общо има това с панталоните?

— Много малко, признавам. Притесняват ме принципите, разбира се.

— На това не мога да възразя. Е, разправяй как минаха нещата днес, и по-бързо — в полунощ имам среща с една покойница.

— Степента на отчаянието ти, господарю, винаги ме е изумявала.

— Нашият любим лихвар самоуби ли се, според скръбните ни очаквания?

— Без грешка.

— Като изключим частта, че се е обесил?

— Точно. Но то беше преди трагичният пожар да съсипе жилището му.

— Нещо за реакцията на Финад Джерун Еберикт по случая?

— Определено е паднал духом, господарю.

— Но не и прекалено подозрителен?

— Кой знае? Агентите му са разпитвали, но по-скоро в посока на възможно намиране на заровени печалби. Опит да се върнат загубите и прочие. Уви, такова имане не се е появило засега.

— И не би трябвало. Еберикт трябва да преглътне цялата загуба. Не че е загуба всъщност, само неполучена печалба. Вложенията му си останаха непокътнати в края на краищата. Хайде престани да дрънкаш, Бъг. Трябва да помисля. — Техол навлече панталоните и изгледа намръщено Бъг. — Хм, свличат се нещо. Отслабнал съм май — измърмори той и закрачи. Спря на ръба на покрива и се обърна рязко към Бъг. — Какво е това, дето го носиш?

— Последната мода при зидарите и разни като тях.

— Прашасалите дрехи.

— Точно.

— Широк кожен колан с много халки и торбички.

Бъг кимна.

— Предполага се, че в тия халки и торбички трябва да има разни инструменти — продължи Техол. — Неща, дето могат да потрябват на зидарите.

— Е, аз съм шеф на фирма. Не използвам такива неща.

— Но коланът ти трябва.

— Ако искам да ме взимат на сериозно — да, господарю.

— О, да. Това е важно, нали? Да си личи, че се влагат големи пари, предполагам?

— Разбира се. И дървената шапка също.

— Ония неща, дето са като червени паници ли?

— Точно.

— Защо не я носиш?

— В момента не съм на работа. Не и като изключителния собственик на „Конструкции Бъг“ във всеки случай.

— Обаче коланът ти трябва.

— Дава ти самочувствие, шефе. Предполагам, че с колана за меч е същото. Някак много уверен се чувстваш с толкова тежест на бедрата.

— Все едно че непрекъснато се дуелираш с инструментите си?

— Точно, шефе. Приключихте ли с размислите?

— Да.

— Добре. — Бъг откопча колана и го пусна на покрива. — Бедрата ми се кривят от него. Кара ме да вървя на зигзаг.

— Какво ще кажеш за билков чай?

— Не бих отказал.

— Чудесно.

Зяпнаха се един друг, после Бъг кимна и тръгна към стълбата. Щом обърна гръб, Техол придърпа отново панталоните. Погледна колана, помисли и поклати глава. „Това вече ще е нахалство.“

Бъг заслиза и се скри от очите му, а той отиде до леглото си, седна на скърцащата рамка и се загледа в зацапаните от облаците звезди. Наближаваше празник, този път — в чест на Блудния, вечния загадъчен носител на слепия шанс, на съдбоносни обстоятелства и зле избрани импулси. Или нещо такова. Техол така и не беше сигурен. Крепостите и техните многобройни обитатели бяха измислени, за да се трупа върху тях вината буквално за всичко, или поне така подозираше самият той. Избягването на отговорността май беше свойствено за човешкия вид.

Все едно, предстояха големи и безсмислени празненства. В чест на нещо, най-вероятно — на нищо, и определено включващи всичко. Трескави залагания на Специалните удавяния, на които най-прочутите престъпници щяха да се опитат да плуват като лебеди. Хора, които обичат да ги виждат, щяха да положат всички усилия, за да ги видят. Показът представляваше вложение в достопочтена леност, а леността говореше за богатство. И междувременно домашната стража в празните имения щеше да мърмори недоволно и да дреме на поста си.

Вдясно от него в сумрака се чуха тихи стъпки и Техол се обърна.

— Подрани.

Шурк Елале пристъпи към него.

— Каза в полунощ.

— Което е най-малко след две камбани.

— Така ли? О.

Техол се изправи.

— Все едно, вече си дошла. Няма смисъл да те връщам. Но не можем да посетим Селуш преди първата камбана след полунощ.

— Бихме могли да идем по-рано.

— Да, но не бих искал да я безпокоя. Все пак каза, че й трябват още запаси.

— Какво ме прави по-лоша от всеки друг труп?

— Първо, другите трупове не се дърпат.

Немрящата пристъпи по-близо.

— Защо трябва се чувствам принудена да се противя? Нали просто ще ме направи по-хубава?

— Разбира се. Просто да се намираме на приказка. Е, как я караш, Шурк Елале?

— Все същото.

— В смисъл?

— Била съм и по-добре. Все пак мнозина биха нарекли целостта добродетел. Много странни панталони.

— Права си. Не са за всеки вкус, уви.

— Аз нямам вкус.

— Аха. Следствие от това, че си умряла ли беше това, или самопризнание от по-общ характер?

Унилите безжизнени очи, които до този миг избягваха погледа му, се приковаха в него.

— Мислех си… за нощта на Празника на Блудния.

Техол се усмихна.

— Изпревари ме, Шурк.

— По всяко време има шестнадесет дежурни пазачи и още осем, които спят или хвърлят зарове в казармата, пристройка към главната къща на имението, до която се стига по каменна алея, дълга шестнайсет крачки. Всички врати са с двойни решетки. Има и още четирима стражи в кабинки на всеки ъгъл на покрива, и магически прегради на всеки прозорец. Стените на имението са два човешки боя.

— Звучи внушително.

Шурк Елале сви рамене и изскърца като мокра кожа, но дали беше от дрехите, или от нещо друго — не можа да се разбере.

Бъг отново се появи — крепеше поднос, стъкмен от капак на кош. На него имаше две димящи глинени чаши. Излезе на покрива и като ги видя, се спря втрещен.

— Моля за извинение. Шурк Елале, добре сте дошла. Ще желаете ли малко чай?

— Не ставай глупак.

— А, да. Колко несъобразително от моя страна. Простете. — Бъг се приближи с подноса.

Техол взе чашата си, подуши я и погледна намръщено слугата си, а той сви рамене.

— Нямаме билки, господарю. Трябваше да импровизирам.

— С какво? Непрана вълна?

Бъг го погледна учудено.

— Много близко, вярно. Беше ми останала малко вълна. Прана обаче.

— Жълтата или сивата?

— Сивата.

— Е, значи е добре. — Отпи глътка. — Бива го.

— Мда.

— Не се тровим, нали?

— Съвсем умерено, господарю.

— Има моменти, в които съжалявам, че съм умряла — каза Шурк Елале. — Този не е от тях.

Двамата я изгледаха замислено и пак отпиха от чая.

— В идеалния случай щях да се окашлям, за да прикрия неловкостта, която изпитвам — продължи тя. — Но пък не мога да изпитвам повече неловкост, отколкото в нормалното си състояние. Освен това окашлянето води до неприятни последствия.

— О, Селуш е измислила помпа — успокои я Техол. — Операцията няма да е, ъъъ, за деликатни души. Но все пак ще лъхаш на рози.

— И как ще го постигне това?

— С рози предполагам.

Шурк повдигна тънката си вежда.

— Ще ме натъпчат със сухи цветя?

— Е, не навсякъде, разбира се.

— Един практичен въпрос, Техол Бедикт. Как се очаква от мен да се промъквам незабелязано, щом костите ми пукат на всяка стъпка?

— Добър въпрос. Съветвам те да го повдигнеш пред Селуш.

— Наред с всичко останало, изглежда. Да продължа ли с описанието на имението на потенциалната ни жертва? Надявам се, че можем да се доверим на твоя слуга.

— Изключително — отвърна Техол. — Моля, продължи.

— Финад Джерун Еберикт ще присъства на Специалните удавяния, а след като те приключат, ще е гост на светско събитие у Турудал Бризад…

— Консортът на Нейно величество?

— Да. Веднъж го ограбих.

— Нима? И какво му отне?

— Девствеността му. Бяхме много млади… е, той поне. Беше много преди да танцува в двореца и да привлече интереса на кралицата.

— Виж ти, интересна подробност. Ти ли беше истинската му любов, ако мога да задам такъв интимен въпрос?

— Единствената любов на Турудал е към самия него. Както казах, той беше по-младият, а аз — по-голямата. Разбира се, сега той е по-голям, което е любопитен факт. Донякъде любопитен. Все едно, още тогава не липсваха мъже и жени, които да го ухажват. Допускам, че е вярвал, че завоеванието е негово. Идеалният грабеж е в това жертвата така и да не разбере, че е била ограбена.

— Според мен Турудал Бризад едва ли е съжалил за поражението си — отбеляза Бъг.

— Все едно — отвърна Шурк Елале и замълча. — Няма нищо в този свят, което да не може да бъде откраднато.

— И с тази мисъл, завихрила се като овча лой в стомасите ни, е време да се поразходим с теб, драга Шурк — каза Техол и остави чашата си.

— Много ли път имаме до Селуш?

— Ще го поразтеглим. Драги ми Бъг, благодаря за интересната и уникална напитка. Ще поразчистиш тука, нали?

— Ако ми остане време.

Шурк се поколеба.

— Дали да сляза по стената и да тръгна след теб като сянка?

Техол се намръщи.

— Само ако се налага. Можеш просто да дръпнеш тази качулка на главата си за повечко анонимност.

— Добре. Ще се срещнем в улицата, за да не ме види някой, че излизам от къща, в която изобщо не съм влизала.

— Още ли ме шпионират?

— Едва ли. Но винаги е добре да си предпазлив.

— Хубаво. Е, след малко ще се видим.

Техол слезе по стълбата. Стаята вонеше, горещината от разпаленото огнище бе непоносима. Той бързо излезе, зави надясно вместо наляво и се озова при някогашните задни конюшни, затрупани с боклук и изхвърлена зидария, със заключени и дори направо зазидани врати.

Шурк Елале се появи от сенките. Беше с дръпната над лицето качулка.

— Кажи ми нещо повече за тази Селуш.

Тръгнаха по единствения тесен проход към отсрещната улица.

— Стара позната на семейството на Бъг. Балсаматорите и разните други, които се занимават с мъртъвци, изглежда, са си нещо като голямо семейство. Все си споделят разни техники за обработка на тялото. Сериозен занаят е, доколкото схващам. Биографията на един труп може да се разгърне от безброй подробности и да се прочете като свитък.

— Каква полза да му описваш недостатъците, щом лицето вече е мъртво?

— Патологично любопитство, предполагам. Или любопитна патология.

— Опитваш се да бъдеш смешен?

— Не бих си го и помислил, Шурк Елале. Взех присърце предупрежденията ти за това.

— Опасен ми се струваш, Техол Бедикт. И все пак ме привличаш като интелектуален бял нектар. Жадувам за напрежението, което ще ми причини усилието да не ми стане прекалено смешно.

— Е, ако Селуш успее с това, което възнамерява, рискът, свързан със смеха, ще отпадне и ще можеш да се кискаш колкото си щеш.

— Дори като жива никога не съм се кискала. Не очаквам да го правя, след като вече съм умряла. Но това, което намекваш, буди… разочарование. Освободи ли се напрежението, гаснат искрите. Вече ме е страх, че ще се депресирам.

— Това е рискът от постигането на всяко желание — каза мъдро Техол. Стигнаха до канала и продължиха по миризливия бряг. — Съчувствам ти, Шурк Елале. Горчивото последствие от успеха.

— Кажи ми какво знаеш за старата кула в забранения район зад двореца.

— Не много, освен че немрящата ти приятелка пребивава там. Онова момиче.

— Да. Нарекла съм я Кетъл.

— Тук пресичаме. — Техол посочи тесния пешеходен мост. — Тя важна ли е с нещо за тебе?

— Труден отговор. Може би. Може да се окаже, че с нещо е важна за всички ни, Техол Бедикт.

— Аха. И мога ли с нещо да бъда полезен в случая?

— Изненадваш ме.

— Винаги се старая да бъда изненадващ, Шурк Елале.

— Мъча се да разкрия… биографията й. Струва ми се, че е важно. Старата кула като че ли е обладана от нещо. И тази обсебеност е свързана, общува с Кетъл. Изпитва отчаяна нужда.

— От какво?

— От човешка плът.

— Олеле.

— Във всеки случай точно затова Джерун Еберикт губи шпионите, които праща да те дебнат.

Техол се закова на място.

— Моля?

— Кетъл ги убива.

Черната скална стена се протягаше отвесно нагоре сред заревото. Теченията бушуваха по вълнистата й повърхност с несекваща ярост и всичко, което се вкопчваше в нея, за да устои да не го завлече кипящият поток, бе тромаво, грубо и упорито. Огромни плетеници от острови детрит, разбити и скупчени от невъобразимите налягания, пълзяха по повърхността като мигриращо стадо левиатани, понесени от тъмна вода.

Брис стоеше на равното, загледан в най-близката търкаляща се по течението грамада. Съзнаваше, че е свидетел на гледки, които никой смъртен никога не е съзирал, тук, където естествените очи щяха да видят само тъмнина и където крехката плът, спуснала се от повърхността далече горе, отдавна щеше да е смазана от налягането. И все пак стоеше тук и сетивата му бяха толкова реални, колкото ако бе в двореца. Беше с бронята си и дългият меч висеше на кръста му. Усещаше ледената вода и свирепия й напор някак отдалечено, но теченията не можеха да нарушат равновесието му, не можеха да го съборят. А студът не можеше да изсмуче силата от крайниците му.

Вдиша дълбоко — въздухът бе прохладен и влажен — и разбра, че е в подземната зала на Цеданса.

Щом го проумя, сърцето му се успокои и сетивата му се изостриха.

„Бог обитава това място.“ Изглеждаше съвсем пригодно за обиталище на бог. Първичен свят на сурова жестокост и сблъсък на природни стихии, свят, изпълнен с крайности.

Пред очите му се затъркаля нова грамада отломки и Брис успя да зърне между белите, подобни на скелети клони и нещо, което наподобяваше купове неразвито въже, плоски метални парчета, от чиито ръбове се показваха бели филизи. „Кълна се в Блудния, този метал е броня, а филизите са…“

Течението избута наноса и Брис видя нещо зад него. Неподвижни, грубовати очертания, издигащи се от равното. Тръгна към тях.

„Долмени.“

Беше невъобразимо. Беше невъзможно равнината пред него да е познавала някога въздух, слънчева светлина и сухи ветрове.

И тогава видя, че издигащите се монолити са от същата скала като равнината, всъщност бяха неотделима част от нея, издигаха се от плоското като здрави издатъци. Щом се приближи, видя, че повърхностите им са издълбани в непрекъсната плетеница свързани глифове.

Всичко шест долмена, подредени в груба редица.

Спря пред най-близкия.

Глифовете образуваха сребриста мрежа върху черния камък, а в неравната повърхност под странните символи се забелязваха очертанията на фигура. С много крайници, издължена глава и изпъкнало чело над единствената очна кухина. Широката уста сякаш представляваше редица от издължени филизи с дълги тънки зъбци в краищата и беше затворена, а израстъците — преплетени в бодлив низ. Шест многоставни ръце и два, а може би четири крака, едва различими във вълнистата повърхност на черния камък.

Глифовете обгръщаха фигурата и Брис предположи, че са нещо като затворническа клетка, преграда, която възпира съществото да излезе на свобода.

В издълбаните им жлебове сякаш течеше разтопено злато.

Брис обиколи долмена и видя други фигури. Всичките различни — цяло гъмжило от кошмарни, демонски чудовища. След като огледа добре, отиде при другия стърчащ камък. Същото.

Четвъртият камък се оказа по-различен. Глифовете от едната страна се бяха разплели, сребро капеше от краищата им, а там, където трябваше да има фигура, се виждаше дълбока вдлъбнатина, оставена от грамадно изгърбено същество с треперещи пипала вместо крайници.

Безмълвното му отсъствие беше смразяващо. Нещо беше излязло на воля и Брис не мислеше, че е бог.

„Къде си, Маел? Твои слуги ли са това?“

„Или твои пленници?“

Взря се в горната част на вдлъбнатината. Там отсъствието бе някак по-дълбоко. Душата му шепнеше за… пустота. Маел си бе отишъл. Този свят бе оставен сам на тъмните огнени течения и стадата детрит.

— За друг си дошъл, нали?

Брис се обърна рязко. На десетина крачки от него се извисяваше огромна фигура, облечена в броня. Черно патинирано желязо, наковано със зеленясали нитове. Грамаден шлем с набузници, спускащи се отвесно до челюстта и укрепени около носа и при брадичката. Тесните прорези за очите бяха покрити с тънки сплетени железни брънки, металната тъкан се спускаше под предпазителите и увисваше раздърпана и корава на раменете и нагръдника. Ставите на ръцете и краката бяха обрасли с миди, бледи водорасли, вкопчени в свръзките на бронята, се полюшваха от течението. Плочестите ръкавици от бляскаво сребро стискаха двуръчен меч с острие, широко почти педя. Тъпият връх на меча бе опрян в дъното. И от облечените в метал ръце струеше кръв.

Ледериецът измъкна меча си и изведнъж мътните течения го задърпаха, сякаш онова, което го правеше неуязвим за разрушителните сили на този дълбок свят, внезапно изчезна. Острието се люшкаше и огъваше от напора на водата. За да отбие оръжието в ръцете на гигантския воин, щеше да му трябва бързина и основната му тактика щеше да е отбягване. Ледерийската стомана на меча му нямаше да се прекърши при силно париране, но ръцете му — сигурно.

А теченията го блъскаха, мъчеха се да изтръгнат меча от ръката му. Никаква надежда нямаше, че ще може да се бие с това същество.

Думите на воина бяха на непозната реч, но Брис все пак ги разбра.

— Дали съм дошъл за друг? Не съм тук, за да освобождавам тези демони от магическите им клетки…

Привидението пристъпи към него.

— Демони ли? Тук няма никакви демони. Само богове. Забравени богове. Нима мислиш, че кълбото от думи е затвор?

— Не зная какво да мисля. Не зная думите, които са написани…

— Силата е възпоминание. Силата е призив — щом стане безименен, богът умира. Затова Маел предложи този дар. Това убежище. Боговете изчезват, лишени от имената си. Престъплението, което бе извършено тук, е неизмеримо. Заличаването на имената, обвързването с ново име, заробването. Неизмеримо е, смъртни. В отговор бях сътворен аз, за да пазя останалите. Това е моят дълг. — Мечът се надигна и воинът направи още една крачка напред.

Някои бойци нанасяха невидима рана още преди да е извадено оръжието. От тях като аура се излъчваше заканата за смърт и тази рана пускаше кръв, отслабваше и воля, и сила. Брис и преди се беше натъквал на мъже и жени с този вроден талант. И му беше отвръщал с… насмешка.

Стражът пред него излъчваше такава закана за смърт с осезаема сила.

Нова тежка стъпка. Сила, неотстъпваща на кипящата вода. Изведнъж разбрал, Брис се усмихна.

Свирепото течение спря вихъра си. Бързината и ловкостта отново се вляха в него.

Огромният меч посече водоравно. Брис отскочи назад, а върхът на меча му полетя напред и нагоре срещу единствената цел, която бе в обсега му.

Ледерийската стомана се хлъзна между сребърните плочки на лявата ръкавица и се заби дълбоко.

Един долмен зад тях изтрещя и скалата под нозете им се разтресе. Воинът се олюля, след което замахна с меча за посичащ удар отгоре. Брис се хвърли назад, превъртя се през рамо, и се изправи отново на крака, присвит за атака.

Мечът на воина се беше забил дълбоко в базалта. И се беше заклещил здраво.

Брис притича напред, опря левия си крак зад стража, натисна с ръце гръдната броня и тласна.

Без успех. Стражът остана прав, стиснал с две ръце заклещения меч.

Брис се завъртя и удари с все сила с десния си лакът защитеното с желязо лице. Болка избухна в ръката му, той залитна и бързо хвана меча с лявата си ръка — дясната бързо изтръпваше.

Воинът задърпа меча си да го изтръгне, но той не помръдна.

Брис отново скочи напред и изрита с левия си ботуш стража на една педя над глезена.

Древното желязо изпращя. Изпукаха кости.

Воинът залитна, но се задържа прав, стиснал заклещения меч. Брис бързо се отдръпна.

— Стига. Нямам никакво желание да убивам богове.

Бронираният страж вдигна очи към него.

— Аз съм победен. Провалихме се.

Ледериецът го изгледа.

— Тази кръв, която капе от ръцете ти, да не е на останалите тук живи богове?

— Вече е малко.

— Могат ли да те изцерят?

— Не. Не ни остана нищо.

— Защо изтича кръвта? Какво става, щом свърши?

— Тя е сила. Отнема куража — срещу теб не успя. Очакваше се, че кръвта на убити врагове ще… вече е все едно.

— А Маел? Можеш ли да получиш помощ от него?

— Не е идвал от хиляди години.

Брис се намръщи. Куру Кан му беше казал да следва инстинктите си. Не му харесваше това, което бе станало тук.

— Бих помогнал. Бих ти дал от своята кръв.

— Не знаеш какво предлагаш, смъртни.

— Е, не смятам да умирам. Смятам да преживея това изпитание. Така става ли?

— Кръвта от умиращ или мъртъв враг има сила. Сравнена с кръвта от жив смъртен, тази сила е нищожна. Пак ти казвам, не знаеш какво предлагаш.

— Имам нещо наум, Страж. Може ли да се приближа?

— Безпомощни сме пред теб.

— Мечът ти няма да се измъкне оттук дори с моята помощ. Готов съм да ти предложа своя. Не може да се прекърши, поне така са ми казвали. И наистина, никога не съм виждал ледерийска стомана да се чупи. Твоето двуръчно оръжие върши работа само ако противникът ти се разтрепери от страх и това го направи тромав и бавен.

— Така изглежда май.

Брис остана доволен от киселия му тон. Макар в признанията за поражение да нямаше самосъжаление, не му харесваше много да ги слуша. Хвана дългия меч за острието и го подаде откъм ефеса.

— Заповядай.

— Ако пусна ръцете си ще падна.

— Едната стига.

Стражът пусна едната си длан и сграбчи меча.

— В името на Бездната, та той изобщо не тежи!

— Коването е тайно изкуство. Известно е само на моя народ. Няма да те подведа.

— С всички ли победени врагове се отнасяш по същия начин?

— Не. Само с онези, на които поначало не съм искал да навредя.

— Кажи ми, смъртни, смятат ли те за майстор на меча в твоя свят?

— Горе-долу. — Брис смъкна кожената ръкавица от дясната си ръка и извади камата. — Тая ръка още е изтръпнала, общо взето.

— Радвам се. Жалко, че не мога да кажа същото за лицето си.

Брис сряза дланта си, кръвта разцъфна и течението я понесе. Той опря порязаната си ръка в лявата на воина — тя все още стискаше забитото оръжие — и усети как кръвта му се засмука между сребърните плочки.

Ръката на воина се изви и стисна неговата като менгеме. Мускулите се стегнаха и воинът започна да се изправя.

Брис погледна надолу за миг и видя как потрошеният крак се оправя — бързо, на болезнени спазми.

Изведнъж го обзе слабост.

— Пусни ръката ми, иначе ще умреш — каза воинът.

Брис кимна, отдръпна ръката си и се олюля.

— Ще оживееш ли?

— Надявам се — отвърна Брис. Виеше му се свят. — Но преди да си ида, кажи имената им.

— Какво?

— Добра памет имам, Страж. Повече заробване няма да има, поне докато съм жив. А ще се погрижа тези имена да не бъдат забравени и след това…

— Ние сме древни богове, смъртни. Рискуваш…

— Вие спечелихте мир, доколкото зависи от мен. Срещу Тайст Едур — онези, които дойдоха преди да оковат един от ближните ви… следващия път ще сте готови. Животът ми може да укрепи силата ви и дано да е достатъчно, за да устоите.

Стражът се изправи в цял ръст.

— Ще стигне, смъртни. Жертвата ти няма да бъде забравена.

— Имената! Усещам, че… гасна…

Умът му се изпълни с думи, с тътнеща лавина от имена и всяко от тях се жигоса в паметта му. Той закрещя под смазващата им тежест, от неизброимите пластове на скръб, на мечти, на животи и смърти, на невъобразими селения и цивилизации, рухнали в развалини и прах.

Истории. „Толкова много истории… о, Скиталецо…“

— Блудния да се смили над нас дано, какво си направил?

Брис примига, отвори очи и видя надвесеното над него сбръчкано лице на Куру Кан.

— Не можах да намеря Маел — отрони Кралският защитник. Беше невероятно изтощен, едва можа да вдигне ръка към лицето си.

— Не ти е останала и капка кръв, Финад. Разкажи ми какво се случи.

„Крепостите да ме прокълнат дано, истории без край…“

— Открих какво са направили Тайст Едур, Цеда. Древен бог. Лишен от имената му, обвързан с ново. Сега служи на Едур.

Очите на Куру Кан се присвиха зад дебелите лещи.

— Лишен от имената му. Съществено ли е? Може би. Може ли да се намери някое от тези имена? Дали ще е добре да го изтръгнем от хватката на Ханан Мосаг?

Брис притвори очи. От всички имена, които вече се таяха в ума му… дали някой от другите богове знаеше самоличността на ближния си?

— Може и да го открия, Цеда. Но ще отнеме време.

— Връщаш се с тайни, Финад Брис Бедикт.

— И само с шепа отговори.

Цеда въздъхна.

— Ще ти трябва време да се съвземеш, млади приятелю. Храна и вино, много. Можеш ли да станеш?

— Ще се опитам…

Смиреният слуга Бъг крачеше по тъмната Последна улица на Шерп, наречена така, защото горкият Шерп беше умрял тук преди няколко десетилетия. Бъг го помнеше като неизменна част от този квартал. Стар и почти сляп, Шерп непрестанно мърмореше за някакъв загадъчен древен натрошен олтар, отдавна изгубен в глината под улиците. По-конкретно — точно под тази уличка.

Трупът му бе намерен свит на кълбо в един надраскан в глината кръг, сред боклуци и няколко плъха с прекършени вратове. Колкото и да беше странно, малцина бяха тези, които да се заинтересуват или да проявят достатъчно любопитство, за да потърсят обяснения. В края на краищата по улиците и сметищата непрекъснато умираха хора.

На Бъг старият Шерп му липсваше, макар и след толкова години, но пък някои неща бяха невъзвратими.

Беше го събудило драскане по плетената от тръстика рогозка, която служеше за врата на скромното жилище на Техол. Оплескано с кал момиченце му донесе спешна покана. Сега то ситнеше на няколко крачки по-напред и току поглеждаше през рамо, за да се увери, че го следва.

След края на Последната улица на Шерп имаше малка пресечка, която наляво отвеждаше до една яма, известна с името Петата на Блудния, но се беше превърнала в боклукчийска яма, а надясно спираше след петнайсетина крачки пред една порутена къща с почти рухнал покрив.

Детето поведе Бъг към тази развалина.

Част от къщата беше оцеляла и сега се обитаваше от едно семейство. Нереки: шест деца и баба, слезли от север, след като родителите на децата бяха издъхнали от Труската треска — нещо, което само по себе си представляваше глупава несправедливост, тъй като болестта, взела името си от Трус, града, в който се бе появила за първи път, се лекуваше лесно от всеки ледерийски лечител, стига да имаш достатъчно пари да си платиш.

Бъг не ги познаваше, но знаеше за тях, а и те на свой ред явно бяха чували за услугите, които е готов да предложи безплатно при известни обстоятелства.

Малката ръчица се протегна, хвана го за китката и момичето го поведе през прага и по късия коридор — Бъг трябваше да се наведе под хлътналия таван. Още три крачки и се видя долната половина на друг вход, а зад него — претъпкана стая.

В която миришеше на смърт.

Бъг влезе. Поздравиха го с тихо мърморене и наведени глави. Очите му се спряха на неподвижното тяло, лежащо върху окървавена постелка в средата на стаята. След като го огледа за миг, той вдигна глава и потърси погледа на най-голямото дете, момиче, десетинагодишно — макар че можеше и да е по-голямо, но залиняло от глада, или пък по-малко и състарено преждевременно от същия този глад. Две големи сериозни очи срещнаха неговите.

— Къде я намерихте?

— Сама се прибра — отвърна с вдървен глас момичето.

Бъг отново погледна мъртвата баба на пода.

— Откъде?

— От Покрития площад. Така каза.

— Хм, значи е говорила, преди животът да я напусне. — Стисна зъби. Покритият площад беше на двеста-триста крачки оттук. Необичайна воля трябваше да е имала тази старица — да измине цялото това разстояние с две смъртоносни рани от меч в гърдите. — Искала е да го направи на всяка цена.

— За да ни каже кой я е убил, да.

„А не просто да изчезне като толкова много окаяници и така да всели в душите ви призрака на самотата — рана, която е по-добре да се спести на деца.“

— И кой е той?

— Пресичала площада и се озовала на пътя на свита. Седем мъже и господаря им, всички въоръжени. Господарят бил кипнал от яд, нещо за това, че всичките му шпиони изчезвали. Баба ни се опитала да изпроси от него монета. Господарят изгубил ума си от яд и заповядал на пазачите си да я убият. И те го направили.

— Знае ли се кой е този господар?

— Ще му видиш лицето на новите сечени монети.

„Аха.“

Бъг коленичи до старицата, сложи ръка върху студеното сбръчкано чело и потърси някакви останки от живот.

— Урусан от клана на Бухала. Силата й е дошла от обич. Към внуците й. Отишла си е, но не е отишла далече. — Вдигна глава и погледна в очите всяко от шестте деца. — Чувам разместването на огромни камъни, скърцането на поддаващ, отдавна затворен портал. Там има студена глина, но не я е стегнала. — Бъг вдиша дълбоко. — Ще подготвя тази плът за нерекско погребение…

— Молим за благословията ти — промълви момичето.

Бъг учудено вдигна вежди.

— Моята благословия? Не съм нерек, нито съм жрец…

— Молим за благословията ти.

Слугата се поколеба, после въздъхна.

— Щом искате. Но ми кажете, как ще живеете сега?

Сякаш в отговор, откъм входа се чу шум, а после в малката стая тромаво пристъпи огромен мъж и сякаш я изпълни изцяло. Беше млад, чертите му издаваха и тартеналска, и нерекска кръв. Малките очи се приковаха в тялото на Урусан и лицето му помръкна.

— А този кой е? — попита Бъг. „Разместване на огромни камъни… избутване на цели планини. Какво ли започва тук?“

— Наш братовчед — отвърна момичето. Очите му бяха ококорени и изпълнени с обожание и упование, щом погледнаха влезлия млад мъж. — Работи на пристанището. Ун се казва. Ун, това е Бъг. Подготвя мъртъвците.

Гласът на Ун бе толкова нисък, че едва можеше да се чуе.

— Кой го направи това?

„О, Финад Джерун Еберикт, неканен гост ще имаш на глупавия си кръвен пир. И нещо ми подсказва, че ще съжалиш.“

Селуш от Вонящата къща беше висока и с пищни пропорции, но най-отличителният й белег беше косата й. Двайсет и седем къси плитки гъста черна коса, щръкнали във всички посоки, всяка увита около зъбец от еленов рог така, че беше извита и усукана по неповторим начин. Самата тя бе някъде между трийсет и пет и петдесетгодишна и тази неяснота бе плод на забележителния й талант да прикрива недостатъците си. Виолетови очи, получени с помощта на едно необикновено мастило, събирано от прешленести червеи, живеещи дълбоко в пясъците на южните заливи, а устните й си оставаха пълни, сочни и червени благодарение на разредената змийска отрова, с която ги мажеше всяка сутрин.

Когато застана пред Техол и Шурк Елале на прага на скромното си и носещо толкова неприятно име жилище, беше облякла плътно прилепнала коприна, с което подкани Техол въпреки вроденото му чувство за благоприличие да огледа зърната на гърдите й под златистата лъскавина — така че мина доста време, преди да вдигне глава и да види тревогата в очите й.

— Подранихте! Не ви очаквах. О! Много се изнервих. Ама наистина, Техол. Би трябвало да си по-разумен и да не ме изненадваш така. Това ли е умрялата?

— Ако не бях, щях да съм в по-голяма беда, не мислите ли? — отвърна Шурк Елале.

Селуш пристъпи към нея и я огледа.

— Най-лошото балсамиране, което съм виждала.

— Не бях балсамирана.

— О! Възмутително! Как умря?

Шурк повдигна безжизнена вежда.

— Всъщност колко често клиентите ви отговарят на този въпрос?

Селуш примига.

— Влизайте, щом трябва. Толкова рано!

— Скъпа, до полунощната камбана има по-малко от двеста мига — отвърна кротко Техол.

— Точно така! Виж как ме накара да се изчервя? Хайде, влизайте бързо, трябва да затворя вратата. Насам! О, тези тъмни улици са толкова страшни! Е, миличка, дай да те огледам по-отблизо. Боя се, че слугата ми беше необичайно лаконичен. — Изведнъж се наведе толкова близо, че носът й почти допря устните на Шурк.

Техол потръпна, но за щастие нито една от двете не забеляза.

— Удавила си се.

— Нима?

— В канала Квилас. Малко по-надолу от Месарите на Уиндлоу, последния ден на някой летен месец. Кой? Месецът на Странстващия? На Пазача?

— На Предателя.

— О! Добра печалба трябва да са навъртели Уиндлоу тогава. Я ми кажи, хората пищят ли, като те видят?

— Понякога.

— И с мен е така.

— А правят ли ти комплименти за косата? — попита Шурк.

— Никога.

— Добре си бъбрим — прекъсна ги припряно Техол, — обаче не разполагаме с цялата нощ, уви.

— Че защо? Разполагаме, разбира се, глупчо такъв — прекъсна го Селуш.

— О, добре. Извинявай. Все едно. Шурк е била жертва на Удавянията и както се оказа — на трайно проклятие.

— Винаги едно и също — въздъхна Селуш, обърна се и отиде до дългата маса при задната стена на стаята. Шурк вървеше по петите й.

— Техол спомена за рози.

— Рози ли? О, не, скъпа. Само дарчин и пачули според мен. Но първо трябва да направим нещо с целия този мухъл и плесента в ноздрите ти. После утуулу…

— Какво? — попитаха в хор Шурк и Техол.

— Живее в топлите извори в планините Блуроуз. — Завъртя се и изгледа учудено Шурк. — Женска тайна. Изненадана съм, че не си чувала за тях.

— Пропуски в образованието ми, явно.

— Ами, утуулу е едно малко мекотело животинче, което се храни през процеп, нещо като малка вертикална цепнатинка за уста. Кожата му е покрита с реснички, които обикновено имат свойството да предават усещания. Тези реснички могат да се вкореняват в ципеста плът…

— Чакай малко — прекъсна я слисано Техол. — Нали не намекваш, че…

— Повечето мъже не могат да схванат разликата, но усилва многократно удоволствието… поне в това съм убедена. Никога не съм си вкарвала утуулу, защото се настанява завинаги и има нужда от, хм, постоянно подхранване.

— Колко често? — настойчиво попита Шурк и Техол долови в гласа й уместна тревога.

— Ежедневно.

— Но сетивата на Шурк са мъртви — как може да усети какво чувства това отуленце?

— Не са мъртви, Техол Бедикт, само са приспани. Освен това много скоро ресничките на утуулу ще пронижат цялото й тяло и колкото по-здрав е организмът, толкова по-блестяща и по-жива ще е сияйната й плът!

— Разбирам. А мозъкът ми? Тези коренчета и там ли ще проникнат?

— Е, това не можем да го позволим, нали? Иначе ще трябва да изкараш остатъка от съществуването си в лигавене в гореща вана. Не, в мозъка ти ще вкараме отрова… не съвсем истинска отрова, а извлек от едно дребно животинче, което обитава горещите извори заедно с утуулу. Въпросният извлек е неприятен за утуулу. Природата е нещо удивително, не мислите ли?

Бъг едва се дотътри до къщата на господаря си. До разсъмване оставаше по-малко от час. Чувстваше се изцеден повече от благословията, която беше дал, отколкото от подготовката на трупа на старицата за погребението. Направи две крачки в стаята и спря.

Шанд седеше на пода, опряла гръб на отсрещната стена.

— Къде е кучият син, Бъг?

— По работа. Макар да допускам, че ще се усъмниш. Цяла нощ не съм спал и не ставам за разговор, Шанд…

— Изобщо не ми пука. Каква работа? Какво толкова трябва да прави точно когато целият останал свят спи?

— Шанд, виж…

— Отговори ми!

Бъг отиде до котлето на скарата над угасналото вече огнище и гребна чаша от гъстия хладък чай.

— Дванайсет пласта инвестиции, като подземни течения под основите — подравят, но поглъщат всякакъв трус. Това са съществените опори на всяка икономика, на тях стъпва всичко останало.

— Не може човек да се занимава с бизнес посред нощ.

— Не и с обичайния вид бизнес, да. Но във всичко това има опасности, Шанд. Заплахи. И трябва да сме готови да ги посрещнем. Все едно. Но ти какво правиш посред нощ без телохранителя си?

— Кой? Ублала? Оня тъпак? В леглото на Рисарх трябва да е. Или на Хеджун. Все едно, не е в моето тази нощ. Редуваме си го.

Бъг я изгледа умислено, допи си чая и остави чашата на пода.

— Вярно ли е всичко това? — попита след малко Шанд. — За тези инвестиции?

— Да.

— Защо не ни ги казва тези неща?

— Защото инвестициите ви трябва да си останат отделени. Несвързани. Без никаква възможност за съпоставка. Така че следвайте точно указанията му. Рано или късно всичко ще се изясни.

— Мразя гениите.

— Естествено. Вярно, всичко изглежда объркващо. Но се свиква.

— А „Конструкции Бъг“ как върви?

— Съвсем прилично.

— Тя за какво е, между другото? Само за печелене на пари ли?

— Не. Целта е да се спечели договорът за Вечния дом.

Шанд го зяпна.

— Защо?

Бъг отвърна само с усмивка.

Дезинфекция, избелване, остъргване и сресване. Ароматни масла, втрити в дрехите и кожата. Консервиращи масла, втрити навсякъде другаде. Лъскане на очи, нос, уши и уста. Накрая дойде ред за помпата.

В който момент Техол се изниза навън да подиша чист въздух.

Небето на изток избледняваше, по-неразумните граждани вече се бяха събудили и излизаха по улиците. Тропот на коли по калдъръмите. Някъде изкукурига петел и жизнерадостната му песен внезапно замлъкна, последвана от радостен лай на псе.

Чу стъпки зад себе си. Спряха вдясно.

— Още си тука?

— О, помощникът на Селуш. И как се чувстваш в това ужасно утро, Падерънт?

Колкото и учтив да беше въпросът на Техол, вечно киселото лице на стареца се смачка още повече.

— Как се чувствам? Недоспал! Така се чувствам, проклето влечуго такова! Още ли са вътре? Загубена кауза, мене ако питаш. Загубена. Също като тебе, Техол Бедикт. Познавах майка ти — какво щеше да каже, ако те видеше сега?

— Познаваше трупа й, стар глупак такъв. Преди изобщо не се бяхте срещали.

— Мислиш, че не ми е разказала всичко за себе си ли? Мислиш, че не мога да видя каквото има да се види ли? Душата отвътре оформя плътта. О, разказа ми тя, и още как.

Техол повдигна учудено вежда.

— Душата отвътре оформя плътта? — Изгледа сбръчканото, съсухрено и намръщено лице на стареца. — Богове.

— Е, уязвих те, нали? Тъй де! Така става, като не оставят свестния човек да подреме!

Малко глинено гърне се пръсна на камъните между тях, придружено от сърдит вик от прозореца на отсрещната сграда.

— Видя ли! — изрева Падерънт и скри главата си с ръце, макар и със закъснение. — Съседите ни намразиха! Ама ти не живееш тука, нали?

— Хайде по-кротко. Само те попитах как се чувстваш тази сутрин, ако си забравил. Отговорът ти трябваше да е също толкова глупав и безсмислен. Ако бях искал да ми изреждаш всичките си несгоди… ами не го исках. Кой ще го иска? Очакваше се най-обикновена, безвредна учтивост, Падерънт. Не мръсни обиди.

— Така ли било? Ми аз откъде да знам? Я ела. Наблизо има едно място, дето правят страшни симиди. И чай от ръждивец, дето може и мъртвец да събуди.

Тръгнаха по улицата.

— Опитвал ли си го? — попита Техол.

— Кое?

— Събуждането на мъртъвци с чай от ръждивец.

— Трябва да действа.

— Но не действа.

— Но трябва. Сърцето ти блъска два пъти по-бързо и те кара да избълваш всичко от стомаха си.

— Нямам търпение.

— Докато не му свикнеш. И освен това е страхотен трепач на буболечки. Само го плиснеш на пода и пращи. Повече какво да ти го препоръчвам.

— Повечето хора пушат ръждивец, не го пият.

— Варварите. А, ей го на. Ти черпиш, нали?

— С какво?

— Тогава минава на сметката на Селуш. Ще го платиш към нея.

— Става.

Шурк Елале застана пред високото сребърно огледало. Инстинктът я накара първо да оцени за миг всичкото това сребро, преди да съсредоточи погледа си върху образа в него. Кожата й изглеждаше здрава и бяла, бузките — румени и изпълнени с живец. Косата й беше чиста и подрязана за първи път от толкова години, и ухаеше леко на масло от пачули. Бялото на очите й беше чисто, с влажен блясък.

Изгнилото й облекло от кожи и лен бе заменено от черна коприна под късия жакет от телешка кожа. Нов колан, гамаши от щавена кожа и високи ботуши. Кожени ръкавици.

— Приличам на курва.

— Но не и на стара курва, нали? — отвърна Селуш.

— Вярно. Взимам ти парите и те убивам. Така изглеждам.

— Много мъже ще се хванат на това.

— Да ги убият?

— Абсолютно. Все едно, доколкото разбрах, професията ти не е била такава. Макар да допускам, че си склонна да опиташ нещо ново… Как се чувства утуулото, впрочем?

— Гладно. Не мога ли да го храня с нещо, хм, друго?

— Всичко е в експеримента! — отвърна Селуш и очите й блеснаха.

„Някои коментари не заслужават отговор“, помисли си немрящата.

Стегна мускулите, нужни, за да вдиша — отдавна бяха отвикнали и й се стори странно, като изпита смътното все още усещане как въздухът се хлъзга през гърлото и изпълва гърдите й. След изпомпването й бяха влели някои неща. Дъхът й ухаеше на канела и смирна. Все пак — по-добре от доскорошната воня на речна тиня.

— Работата ти е приемлива.

— Е, успокои ме! Вече е почти сутрин и умирам от глад. Дали да не те изпробваме, мила? Допускам, че помощникът ми и Техол са в местното заведение и закусват. Хайде да идем при тях.

— Мислех, че няма да мога да ям и да пия.

— Да, така е. Но можеш да се изфукаш и да пофлиртуваш, нали?

Шурк я зяпна. Селуш се усмихна, изпърха с клепачи и въздъхна:

— Къде ми е шалът?

Куру Кан беше излязъл и се върна с двама помощници, които пренесоха Брис в покоите на Цеда, положиха го на една скамейка и го отрупаха с всевъзможни напитки и храна. Все пак се съвземаше бавно, лежеше на гръб, с глава, отпусната на меката възглавница, когато двукрилата врата се отвори и влезе Първият евнух Нифадас.

Погледна го и малките му очички лъснаха.

— Кралски защитник, достатъчно добре ли сте вече за среща с краля? Ще дойде всеки момент.

Брис се надигна с усилие.

— Лошо. За жалост, в момента съм неспособен да си поема отговорностите…

— Това да не ви притеснява, Финад. Кралят просто иска да се увери, че ще се възстановите след тежкото изпитание. В този случай Езгара Дисканар е мотивиран от искрена загриженост. Лежете си, лежете си. Никога не съм ви виждал толкова блед.

— Нещо е пило от кръвта му — каза Куру Кан. — Но не иска да ми каже какво е било.

Нифадас нацупи устни и погледна отново Брис.

— Не мога да си представя, че един бог ще направи такова нещо.

— Маел не беше там, Първи евнух — отвърна Брис. — Тайст Едур са намерили нещо друго и са го принудили да им служи.

— Можеш ли да ни кажеш какво е то?

— Някакъв забравен бог. Но нищо повече не знам. Не знам нито естеството му, нито пълния размер на могъществото му. Стар е. По-стар от самия океан. Онова, което го е почитало, не е било от човешкия вид.

Откъм прага се чу глас:

— Винаги съм толкова нехаен към най-ценните неща, които притежавам. Макар Блудния да ми е спестявал досега най-жестоките последствия от това нехайство, за което съм благодарен.

Куру Кан и Нифадас се поклониха дълбоко, щом Езгара Дисканар пристъпи в стаята. Макар кралят да беше прехвърлил шестдесетте, лицето му си оставаше удивително младежко. Беше среден на ръст, слаб и жестовете му издаваха трескава и сякаш неизтощима енергия. Лицевите му кости бяха изпъкнали и малко асиметрични, резултат от детинско премеждие при езда на своенравен кон. Костта на дясната скула и очната дъга бяха по-сплескани и високи от тези на лявата страна, от което лявото му око бе по-голямо и по-закръглено. Неуправляемо око, което имаше свойството да шари безразборно, когато се случеше Езгара да е раздразнен или уморен. Лечителите можеха да отстранят този недъг, но кралят бе забранил — още като дете си беше опърничав и упорит, а външният вид не го притесняваше ни най-малко.

Друго доказателство за това беше скромното му облекло, подходящо по-скоро за обикновен гражданин, излязъл на пазара, нежели за крал.

Макар и легнал, Брис успя да почете височайшия си посетител с лек поклон.

— Моля за извинение, ваше величество…

— Не е нужно, Финад — прекъсна го Езгара Дисканар и махна с ръка. — Всъщност аз съм този, който трябва да ти се извини. За неприятните задачи, които те отклониха от официалните ти задължения. Злоупотребих жестоко с верността ти, млади ми Защитнико. И ти пострада от това.

— Ще се оправя, ваше величество.

Езгара се усмихна, погледна другите двама в стаята и каза:

— Каква унила среща, нали? Би трябвало да сме благодарни, че прескъпата ми съпруга лежи бездиханна под изтощения си консорт, тъй щото дори най-верните й шпиони не смеят да влязат, за да й съобщят за срещата ни. Да се надяваме, че когато това най-сетне се случи, ще е твърде късно.

— Кралю — заговори Нифадас, — аз трябва да напусна първи, с ваше позволение. Часът на заминаването ми от града наближава, а все още не съм се подготвил напълно.

Кривата усмивка на Езгара стана по-широка.

— Първи евнух, вашето усърдие в подобни неща е легендарно, което ме кара да съм скептичен към твърденията ви. Все едно, имате позволението ми, макар и само за да можете да се погрижите вашите шпиони да разберат точно кога нейните шпиони ще направят донесението си, тъй че те от своя страна да могат да донесат на вас, а вие от своя страна — на мен. Макар че какво точно ще правя с това знание несъмнено ще ми убегне предвид това, че събитието, предизвикало цялото това пърхане с донасянията, не е нищо друго освен същото, което става точно сега, в тази стая.

Нифадас се поклони.

— Никой не може да се оттегли от този безкраен танц, както добре знаете.

Усмивката на краля се стегна.

— Да, знам го добре, Първи евнух. Хайде, свободен сте.

Щом Нифадас излезе, кралят се обърна към Куру Кан.

— Цеда, канцлерът упорства в настояванията си Финад Джерун Еберикт да не бъде включен в делегацията. Аргументите му са убедителни.

— Той се страхува за живота на вашия син, ваше величество.

— Задръжките на Финада дотолкова ли са отслабнали, че би могъл наистина да убие наследника ми?

— Надявам се, че не, ваше величество.

— Смятате ли, че синът ми разбира риска и поради това ще действа сдържано и с доблест?

— Принц Квилас е предупреден за опасностите, ваше величество — предпазливо отвърна Куру Кан. — Събрал е около себе си най-доверените си телохранители под командата на Морох Неват.

— Очевидно Морох е сигурен във възможностите си да се справи със задачата по опазването живота на принца. — При тези думи Езгара се обърна и питащият му поглед се прикова в Брис.

— Морох е изключително опитен, ваше величество — каза след кратък размисъл Бедикт. — Убеден съм, че ще постави цяла редица слуги пред принца да опитват храната, и магове с гъмжило от прегради.

— За последното мога да потвърдя, ваше величество — намеси се Куру Кан. — Лиших се от много опитни ученици по заповед на кралицата.

— Значи търсим равновесие в заплахата и разчитаме на благоразумието на играчите — каза Езгара Дисканар. — Но ако някоя страна се реши на инициатива, сценарият ще се разкрие бързо.

— Така е, ваше величество.

— Финад Брис Бедикт, смятате ли, че Морох Неват е в състояние да посъветва за сдържаност?

— Убеден съм, ваше величество.

— Остава открит въпросът дали синът ми ще е в състояние да приеме съвета — въздъхна Езгара.

Нито Цеда, нито Брис отвърнаха на това.

Кралят ги изгледа продължително, след което отново насочи вниманието си към Брис.

— Очаквам с нетърпение да се върнете към задълженията си, Защитник, и съм облекчен, че се съвземате бързо от приключенията си.

После си тръгна. На прага обаче спря и каза — без да се обръща:

— Мисля, че Джерун Еберикт ще трябва да понамали антуража си…

Един от слугите на Куру Кан притвори вратата отвън и двамата останаха сами. Цеда погледна Брис и вдигна рамене.

— Ако можеше да съществува безсмъртна добродетел… — подхвърли Брис.

— Нашият крал щеше да е бог — довърши Куру Кан и кимна. — И на това залагаме живота си. — Лещите му блеснаха от отразената светлина. — Любопитно наблюдение точно сега. Дълбоко далновидно, мисля. Брис Бедикт, ще ми кажете ли нещо повече за пътуването си?

— Само това, че се постарах да поправя една злина и че вследствие на това Тайст Едур няма да могат да обвържат друг от забравените богове.

— Значи сте свършили нещо изключително ценно.

— Надявам се.

— Какво казват вещиците на пазара? „Краят на света се известява с една добра дума.“

Брис потръпна.

— Разбира се — продължи разсеяно Цеда, — те използват това само като повод да разкарат досадните любопитковци.

— Те казват и нещо друго, Цеда — промълви Брис. — Истината се крие в безцветни дрехи.

— Но не същите вещици, нали? Иначе всички те щяха да са най-големите лъжци в света на смъртните!

Брис се усмихна — това беше шега. Но усети в устата си вкус на пепел и сърцето му се сви от първия шепот на страха.

(обратно)

7.

Ти виждаш само плът в изваяните шарки, съшили всеки танц в рисунъка на буйно възкресение на дните земни ритуала, живота ни окичен с драгоценност сякаш без опора, стоим пред натежалите от пиршества трапези и само гоблените натежали с простите дела зоват ни, и нашият копнеж зове ги, тъй както само плът, издута от кръвта, би закопняла за нещо повече от сляпата потреба. Но моят взор лишен е от тази благодат. Аз виждам костите и призрачното им движение; да, костите са робите и те втъкават най-здравата опора на света под тебе с всяка твоя стъпка. „Робите презрени“ Фишер кел Тат

Аквитор Серен Педак гледаше играещите си сред свещените дървета деца. Сенките, сгърчени в черната кора на стволовете, обкръжаваха децата в хаотичния си вихър, ала те сякаш оставаха напълно безразлични. По някаква неизразима причина тази близост й се струваше ужасяваща.

Преди години бе гледала как млади нереки си играят сред разпръснатите кости на предците си и това я бе потресло повече от всяко бойно поле, през което бе минавала. Сегашната гледка отекваше в душата й по същия начин. Беше тук, в селото на краля-магьосник, и сред човешкото гъмжило, сред всички тези движещи се фигури и кънтящи в мъгливия въздух гласове се чувстваше изгубена и сама.

Около свещената дъбрава обикаляше широка отъпкана пътека: калта бе покрита с ивици съдрана дървесна кора, а върху тях бяха наредени дебели дънери, грубо издялани за скамейки. На една от тях, на десетина крачки вляво от Серен, седеше Хул Бедикт, опрял лакти на коленете си, отпуснал глава на дланите си и забил поглед в земята. От доста време нито той, нито тя бяха проговорили и в това взаимно мълчание отекваше смътният повей на тъга.

Тайст Едур не обръщаха внимание на двамата ледерии. Бяха им осигурили покрив, както и на Бурук Бледия. Първата им среща с краля-магьосник щеше да е тази нощ, макар да бяха тук вече от пет дни. Обикновено трябваше да се чака до ден-два. Явно беше, че с това безпрецедентно забавяне Ханан Мосаг иска да им втълпи нещо.

Още по-злокобно предупреждение можеше да се види в мнозината Едур от други племена, дошли в селото. Освен местните хироти беше видяла арапаи, меруди, бенеда и соланта. Ден-рата, които обитаваха най-северните покрайнини на Едур, бяха прословути с неохотата си да напускат земите си. При все това фактът, че племената са обединени, не можеше да е по-очебиен и тази истина, която тя знаеше само на думи, сега получаваше смразяващо потвърждение. Старата слабост от това, че са разделени и в непрекъсната взаимна вражда, вече я нямаше. Всичко се бе променило.

Нереките бяха издърпали фургоните близо до подслона им и сега седяха между тях присвити — страх ги беше да пристъпят в селото. Тайст Едур имаха навика да гледат през тези, които смятат за по-низши същества. Това по някакъв начин плашеше нереките, все едно че безразличието на Едур можеше да навреди на самото им съществуване. Те сякаш се бяха съсухрили, не слушаха увещанията на Бурук и не искаха дори да се хранят. Серен бе отишла да потърси Хул с надеждата, че ще го убеди да поговори с тях.

Когато го намери, започна да се чуди дали и той не е прихванал нещо от изнервящия покров, спуснал се върху нереките. Хул Бедикт изглеждаше състарен, все едно е изтърпял пътуването на ужасна цена и го чака още по-тежко бреме…

Сега Серен Педак обърна гръб на играещите деца и закрачи към седналия на дългата скамейка Хул. Вярно, мъжете бързо и упорито вдигаха вътрешните си прегради, но повече не можеше да се търпи.

— Нереките ще измрат от глад, ако не направиш нещо.

Не последва никакъв знак, че я е чул.

— Чудесно — сопна се тя. — Какво толкова значат няколко нереки повече в уема на жертвите ти?

Искаше да предизвика гняв. Ярост. Искаше да го нарани с това, макар и само за да потвърди, че в жилите му тече все още кръв. Но при злобните й думи той само вдигна глава и й се усмихна кротко.

— Серен Педак. Нереките очакват приемане от Тайст Едур, също като нас — макар че ние, ледериите, сме много по-нечувствителни за духовното страдание, което Едур искат да изпитаме. Дебела ни е кожата, така да се каже…

— Защото сме се вторачили в своята неминуема предопределеност — отвърна тя. — И какво от това?

— Дълго време си мислех — заговори той и усмивката му повехна, — че дебелината на нашата… броня е само илюзия. Надутост и самодоволна арогантност, прикриваща дълбоко вкоренените ни колебания. Че живеем в непрекъсната криза и че самозаявената ни предопределеност носи хиляди маски, които не прилягат истински на…

— Как биха могли, Хул Бедикт, след като са моделирани за съвършенство?

Той вдигна рамене, наведе глава и се загледа в дланите си.

— Но в повечето отношения бронята ни наистина е дебела. Неподатлива на нюансите, сляпа за изтънченото. Поради това винаги сме толкова подозрителни спрямо притворни неща, особено когато се изразят от чужди, от външни.

— И ние си имаме своите коварства. Обрисува ни като някакви вървящи слепешката глупци.

— И сме точно такива, в много отношения — отвърна той. — О, да, виждаме целите си съвсем ясно. Но пренебрегваме факта, че всяка стъпка, която правим към тях, прекършва някого, някъде.

— Дори наши сънародници.

— Да, точно това е. — Стана и Серен Педак за пореден път се стъписа от туловището му. Огромен… пречупен мъж. — Ще се постарая да облекча терзанията на нереките.

— Добре.

Серен затвори очи и заслуша отдалечаващите се стъпки на Хул.

„Добре.“

После тръгна към селото — по главната улица и през моста, водещ през портите във вътрешната част, където бяха жилищата на благородните хироти. След тях, в самия център, бе домът на Ханан Мосаг. Тя спря на широкия площад зад палисадата около дългата къща. Деца не се мяркаха, само роби, улисани в черната си къщна работа, и шепа воини, упражняващи се с оръжия. Никой не обръщаше внимание на Аквитора, поне външно, макар да беше сигурна, че наблюдават зорко всяка нейна стъпка.

Двама роби ледерии минаха покрай нея — носеха огромна мрежа, пълна с миди. Серен ги спря.

— Искам да говоря с някоя матрона Едур.

— Тя иде насам — отвърна единият, без да я погледне.

Серен се обърна.

Жената Едур, която крачеше към нея, бе заобиколена от прислужници. Изглеждаше млада, но всъщност нямаше как да се разбере. Привлекателна, но това само по себе си не беше необичайно. Беше облечена в дълъг халат, вълната беше боядисана в среднощно синьо, с шарки от златни нишки и брокат по ръкавите. Дългата й права кафява коса не беше вързана.

— Аквитор, изгубихте ли се? — попита тя на речта на Едур.

— Не. Искам да поговоря с вас от името на нереките.

Тънките вежди се извиха над сърцевидното лице.

— С мен?

— С Едур — отвърна Серен.

— Аха. И какво желаете да кажете?

— Докато Тайст Едур не благоволят официално да предложат на нереките гостоприемството си, те гладуват и изпитват духовно терзание. Моля ви да проявите милост към тях.

— Убедена съм, че това е просто недоглеждане, Аквитор. Нали аудиенцията ви с краля-магьосник ще се състои тази нощ?

— Да. Но това не е гаранция, че ще бъдем официално обявени за ваши гости, нали?

— Настоявате за специално отношение?

— Не за нас. За нереките.

Жената я изгледа продължително.

— Кажете ми, ако благоволите, кои са и какво представляват тези нереки?

Изтекоха няколко мига, докато Серен се мъчеше да се приспособи към тази неочаквана арогантност. Неочаквана, но общо взето не и изненадваща — тя просто се беше поддала на собствените си предположения. Явно не само ледериите бяха податливи на своите мании. Както и на своята арогантност.

— Моля, милейди…

— Казвам се Майен.

— Моля, Майен. Нереките са слуги на Бурук Бледия. Статутът им е подобен на вашите роби. Те са от племе, асимилирано преди време от Ледер, и сега работят, за да изплатят дълга си.

— Нима присъединяването към Ледер налага дълг?

Серен присви очи.

— Не пряк… не само по себе си, Майен. Имаше… особени обстоятелства.

— Да, разбира се. Винаги има, нали? — Жената Едур притисна пръст към устните си, след което сякаш взе решение. — Щом е така, заведете ме при тези нереки, Аквитор.

— Моля? Веднага ли?

— Да. Колкото по-скоро се успокоят духовете им, толкова по-добре. Или съм ви разбрала погрешно?

— Не сте.

— Предполагам, че благословията на който и да е Едур ще е достатъчна за жалките ви слуги. А и не виждам как би могла да повлияе на отношенията на краля-магьосник с вас. Всъщност сигурна съм, че няма да им въздейства. — Майен се обърна към една от робините си ледерийки. — Перната вещице, съобщи, моля те, на Урут Сенгар, че ще се позабавя, но я увери, че няма да е задълго.

Младата жена се поклони и затича към къщата. Серен се вторачи за миг след нея.

— Майен, ако мога да попитам, кой й е дал това име?

— Перната вещица ли? Ледерийско е, нали? Ледериите, родени като роби при нас, получават майчините си имена. Или бабините, според практиката на расата ви. Не съм се замисляла много. Защо?

Серен сви рамене.

— Просто името е много старо. Не съм чувала да се използва — има го само в хрониките.

— Е, да тръгваме ли, Аквитор?

Удинаас седеше на ниското трикрако столче до входа и стържеше люспи от коша със сушена риба. Ръцете му бяха мокри, зачервени и напукани от солта. Видял беше пристигането на Аквитора, последвано от отклонението на Майен, а сега — и приближаващата се с угрижено лице Перната вещица.

— Длъжнико, Урут вътре ли е? — попита го рязко тя.

— Да, но трябва да изчакаш.

— Защо?

— Разговаря със знатните вдовици. Вътре са вече от доста време. И не, не знам какво ги притеснява.

— И си въобразяваш, че щях да те попитам?

— Как са сънищата ти, Перната вещице?

Тя пребледня и се огледа, сякаш търсеше друго място, където да изчака. Но беше заръсил лек дъжд, а под стрехите и двамата бяха на сушина.

— Нищо не знаеш за сънищата ми, Длъжнико.

— Как така? В тях всяка нощ идваш при мен. Говорим си. Спорим. Ти искаш отговори от мен. Проклинаш погледа в очите ми. А накрая все бягаш.

Тя не пожела да срещне погледа му.

— Не може да си там. В ума ми. Ти си нищо за мен.

— Ние сме падналите, Перната вещице. Ти, аз, призраците. Всички ние. Ние сме прахът, завихрил се около глезените им, докато те крачат напред в славата си. След време може да се вдигнем под несекващите им стъпки и да ги задавим, но това ще е жалко отмъщение, не мислиш ли?

— Напоследък не говориш като преди, Удинаас. Вече не знам кой говори чрез тебе.

Той заби очи в полепналите си с люспи ръце.

— И как да отговоря на това? Дали съм си останал непроменен? Едва ли. Но означава ли това, че промените не са мои? Бих се заради тебе с Бялата врана, Перната вещице. Изтръгнах те от ноктите й, а ти само ме кълнеш.

— Смяташ, че трябва да съм ти благодарна, защото ти дължа живота си?

Той примижа, но успя да се усмихне и отново вдигна очи. Улови я, че го гледа съсредоточено, макар че тя веднага извърна глава.

— А, разбирам. Разбрала си, че си… длъжничка. На мен.

— Грешиш — изсъска му тя. — Урут щеше да ме спаси. Ти не направи нищо — само се направи на глупак.

— Тя закъсня много, Перната вещице. А ти настоятелно продължаваш да ме наричаш „Длъжник“, сякаш ако го повтаряш достатъчно често, това ще смъкне…

— Млъкни! Нищо общо не искам да имам с теб!

— Нямаш избор, макар че ако го изречеш по-високо, главите и на двама ни ще кацнат на колове пред стените. Какво поиска Аквиторът от Майен?

Тя потръпна нервно, поколеба се, но отвърна:

— Да каже „добре дошли“ на нереките. Те умират.

Удинаас поклати глава.

— Този дар може да го даде само кралят-магьосник.

— И аз така мислех. Но Майен се предложи вместо него.

Той я изгледа изумено.

— Сериозно? Да не си е изгубила ума?

— По-тихо, глупако! — Пернатата вещица приседна срещу него. — Предстоящият брак й е замаял главата. Въобразява си, че е кралица, и е станала непоносима. А сега ще ходи и нереките да благославя…

— Да благославя?!

— Сама го каза, да. Мисля, че даже и Аквиторът се изуми.

— Аквиторът е Серен Педак, нали?

Пернатата вещица кимна.

Помълчаха, после Удинаас попита:

— Какво би постигнало едно такова благославяне според теб?

— Сигурно нищо. Нереките са прекършен народ. Боговете им са мъртви, духовете на предците им са се разпръснали. О, някой и друг призрак би могъл да се привлече на новоосветеното място…

— Благословията на Едур може да направи това? Да освети място?

— Може би. Не знам. Но може да има обвързване. На съдби. Зависи доколко е чиста кръвта на Майен. От всичко, което я чака в живота, от това дали е… — Махна сърдито с ръка и млъкна.

„От това дали е вдовица. Но как може да има съмнения в това? Тя все още е неомъжена, а Едур никога не нарушават тези правила.“

— Двамата с теб не сме си говорили — рече Удинаас. — Казах ти, че трябва да почакаш, защото съм длъжен. Не си имала основание да смяташ, че съобщението от Майен е спешно. Ние сме роби, Перната вещице. Не разсъждаваме, а за Едур и обичаите им не знаем почти нищо.

Най-сетне го погледна в очите.

— Да. Тази нощ Ханан Мосаг ще се срещне с ледериите.

— Знам.

— Бурук Бледия. Серен Педак. Хул Бедикт.

Удинаас се усмихна криво.

— Ако благоволиш, в чии нозе ще бъдат хвърлени плочките, Перната вещице?

— От тези тримата ли? Блудния знае, Удинаас. — Като че ли усети, че е поомекнала към него, и се изправи. — Ще постоя ей там. Ще почакам.

— Каниш се да ги хвърлиш тази нощ, нали?

Тя кимна отсечено в отговор и се отдалечи под стрехите, само на педя от усилилия се дъжд, а Удинаас отново се залови с чистенето на рибата. И се замисли над онова, което бе казал преди малко. Падналите. „Чудно, кой ли върви по дирите ни? Ние, забравените, отхвърлените, нищите. Когато пътят е провал, никой никога не тръгва драговолно по него. Падналите. Защо плаче сърцето ми за тях? Не за тях, а за нас, защото и аз се броя сред тях. Роби, крепостници, безименни селяци и ратаи, размитите лица в тълпата — само едно петно в паметта, тътрещи се нозе по страничните друмища на историята.“

„Може ли човек да се спре, да се обърне през рамо, да присвие очи и да прониже мрака? И да види падналите? Може ли човек изобщо да види падналите? И ако да, какво чувство ще изпита?“

По бузите му се стичаха сълзи и капеха по оцапаните му ръце. Знаеше отговора на този въпрос, отговор — остър като нож и забит дълбоко. И този отговор беше признание.

Щом Майен си отиде, Хул Бедикт се приближи до Серен Педак. Нереките зад тях говореха на майчиния си език — бързи и груби слова, изпълнени с неверие. Дъждът съскаше в огнищата.

— Не беше длъжна да го прави.

— Не беше — съгласи се Серен. — Все пак не съм много сигурна какво се случи току-що. В края на краищата бяха само думи. Нали?

— Тя не ги обяви за гости, Серен. Тя благослови идването им.

Аквиторът хвърли поглед към нереките и се намръщи, като видя зачервените им изнервени лица.

— За какво си говорят?

— Това е старият диалект. Долавям керванджийски думи, които разбирам, но повечето — не.

— Не знаех, че нереките имат два езика.

— Името им се споменава в хрониките за първите заселничества — отвърна Хул. — Те са туземният народ. Територията им е обхващала целия юг. Нереки са наблюдавали приближаването на първите кораби. Нереки са дошли да поздравят първите ледерии, стъпили на този континент. Нереки са търгували с тях, учели са колонизаторите как да живеят на тази земя, давали са им церове против треската. Те са тук от много, много време. Два езика ли? Изненадан съм, че не са хиляда.

— Хм… — отрони Серен Педак. — Поне се оживиха. Ще ядат, ще правят каквото им нареди Бурук…

— Да. Но долавям у тях нов страх — не онзи, който ги обездвижваше, но източник на тревожни мисли. Изглежда, дори и те не разбират пълното значение на тази благословия.

— Тази земя никога не е била тяхна, нали?

— Не знам. Едур определено твърдят, че винаги са били тука, още от времето, когато ледовете за първи път са се отдръпнали от света.

— О, да. Бях забравила. Странните им митове за сътворението. Гущери, дракони и лед, бог-крал и измяната срещу него.

Видя, че се е вторачил в нея.

— Какво има, Хул?

— Как можеш да знаеш тези неща? Години минаха, откакто Бинадас Сенгар ми разказа за това, и то като тържествен дар, след обвързването ни.

Серен примигна.

— Ами… чула съм го някъде. — Сви рамене и избърса капките дъжд от лицето си. — Всеки си има някакъв мит за сътворението. Безсмислици обикновено. Или действителни спомени, но объркани и задръстени с магии и чудеса.

— Станала сте изненадващо пренебрежителна, Аквитор.

— А нереките в какво вярват?

— Че са родени от една-единствена майка, преди безброй поколения. Тя откраднала огъня и вървяла през времето да търси онова, което ще отвърне на нуждата, която я поглъщала — макар така и да не можела да разбере естеството на тази нужда. Веднъж поела в себе си свято семе и така родила първото си дете — момиче. Външно — продължи той — това дете почти по нищо не се отличавало от майка си, защото светостта била скрита и така си остава и до ден-днешен. Сред нереките, които са потомците на това дете.

— И с това нереките обясняват странния си патриархат.

— Може би — съгласи се Хул. — Макар че женската линия се смята за най-чиста.

— А майката на тази първа майка има ли име?

— А, значи забеляза объркващото смесване на двете, все едно че са по-скоро роли, отколкото отделни персонажи. Девица, майка и баба, прогресия във времето…

— С незачитането на съпружеската робия. Мъдрост, избуяла като цвете върху тор.

Той я изгледа с присвити очи.

— Все едно, тя е известна под много близки имена, което също намеква за един персонаж. Ирес, Н’ирес, Ирес’ал.

— И това е в сърцевината на древния култ на нереките?

— Беше, Серен Педак. Забравяш, културата им е унищожена.

— Културите могат да умират, Хул. Но хората продължават да живеят и това, което носят в себе си, са семената на прераждането…

— Заблуда, Серен Педак. Онова, което би могло да се роди от тях, ще е изопачено. Слабо. Жалко.

— Дори камъкът се променя. Нищо не може да стои на място…

— Но бихме искали. Нали? О, да, говорим за прогрес, но онова, което всъщност желаем, е съхраняването на настоящето. С неговите привидно вечни крайности, с алчните му апетити. Все едни и същи правила, все същата игра.

Серен Педак вдигна рамене.

— Обсъждахме нереките. Една знатна жена от Хирот Тайст Едур току-що ги благослови…

— Преди дори да е изречено официалното благопожелание за „добре дошли“ към нас.

Тя повдигна вежди.

— Смяташ, че е поредното прикрито оскърбление към ледериите? Предизвикано от самия Ханан Мосаг? Хул, мисля, че този път въображението те надви.

— Мисли каквото искаш.

Тя му обърна гръб.

— Мисля да се поразходя.

Урут беше причакала Майен при моста. Думите, които си размениха, бяха кратки и привидно спокойни, поне доколкото можа да види Удинаас от мястото си пред къщата. След като бе донесла съобщението на господарката си, Пернатата вещица бе тръгнала след Урут и се бе задържала на десетина крачки от двете жени, макар и не толкова далече, че да не може да ги подслуша. След това Урут и Майен се бяха приближили — робините вървяха по петите им.

Удинаас чу тихия смях, трепна и се сви на трикракото столче.

— Млъкни, Чезнещ!

„Има селения, мъртви робе — зашепна призракът, — където спомените ваят забрава и творят от векове отдавнашни свят също толкова истински като този. Така времето бива надвито. Смъртта бива отречена. И понякога, Удинаас Длъжнико, някое такова селение вълните го донасят близо. Много близо.“

— Стига, моля те. Не ме интересуват глупавите ти гатанки…

„Нима не искаш да видиш онова, което виждам аз? Точно сега? Дали да пратя булото на Сянката да се плъзне над очите ти и да разбули гледки от невидимо минало?“

— Не сега…

„Твърде късно.“

Пред очите на роба се разтвориха пластове, тънки като паяжина, а селото наоколо сякаш се присви и отдръпна, замъглено и безцветно под яростната атака. Удинаас се напрегна да съсредоточи взора си. Широкият площад беше изчезнал, заменен с високи дървета и обрасла с мъх земя, по която на гъсти пелени се сипеше дъжд. Морето вляво бе много по-близо, сиви пенести вълни яростно връхлитаха срещу проядените черни скали на брега и към небето изригваха бели пръски.

Удинаас потръпна от свирепостта на тези вълни… а те изведнъж заглъхнаха в тъмното и пред очите на роба се откри нова гледка. Морето се бе отдръпнало отвъд хоризонта на запад и бе оставило след себе си изронена скала, обкръжена от ледени канари. Мразовитият въздух вонеше на гнило.

Покрай Удинаас се затътриха фигури, облечени в животински кожи, а може би беше тяхната собствена козина, мръснокафява и черна. Бяха смайващо високи, с непропорционално едри тела под главите с малки черепи и тежки челюсти. Един беше с колан от тръстика, от който висяха убити видри. Всички носеха въжета от усукани треви.

Мълчаха, но Удинаас долови ужаса им, щом всички се взряха в нещо в небето на север.

Робът погледна натам, примижа и видя какво е привлякло вниманието им.

Планина от черен камък, надвиснала над ниските склонове, покрити с натрошен лед. Носеше се все по-близо и Удинаас долови злостта, която се излъчваше от огромното неописуемо привидение — чувство, което високите космати същества явно също усещаха.

Погледаха още миг натам, после се пръснаха. Побягнаха покрай Удинаас… и сцената отново се промени.

Напукани скали, шуплест камък, сива мъгла. Появиха се две високи фигури, влачеха помежду си трета — жена, изпаднала в несвяст или мъртва, с дълга тъмнокафява коса, която се стелеше по земята. Удинаас потръпна, щом разпозна една от крачещите фигури — онази с ослепително лъскавата броня, обкованите с желязо ботуши, сребърното наметало и закритото от шлема лице. „Менандори. Сестрата Зора.“ Понечи да побегне — тя неизбежно щеше да го види, — ала разбра, че е замръзнал.

Позна и другата — от страховито изваяните статуи, останали полузаровени в глината из леса около селото на хиротите. Позна я по петнистата сиво-черна кожа, от която коравото й лице приличаше на бойна маска. Кираса от очукано ръждиво желязо. Предпазител на врата от железни брънки и кожа и наметало до глезените от кожа на тюлен, издуло се зад нея от вятъра. „Пъстрата. Капризната сестра. Сукул Анкаду.“

И едва тогава позна жената, която двете влачеха. Здрач. Шелтата Лор. Най-скъпата щерка на Скабандари, закрилницата на Тайст Едур.

Двете жени спряха, пуснаха онази между тях и тя се смъкна като умряла върху изронената скала. Два чифта цепнати очи на Тайст се извърнаха и се приковаха в Удинаас.

Менандори заговори първа:

— Не очаквах да те заваря тук.

Докато Удинаас се мъчеше да намери отговор на това, нечий мъжки глас до него попита:

— Какво сте й направили?

Робът се извърна и видя друг Тайст, застанал на ръка разстояние от трикракото столче, на което седеше. По-висок от жените срещу него, той бе облечен в бяла лъскава броня, оцапана с кръв, очукана и нащърбена от удари на мечове. На дясното му бедро бе вързан също така очукан шлем. Кожата му беше бяла като кост. Засъхнала кръв беше нашарила лявата страна на лицето му като зъбата мълния. Огън бе изгорил повечето му коса и кожата на темето му беше напукана, червена и гноясала.

На гърба му в ножниците бяха стегнати два дълги меча — дръжките им стърчаха над широките му рамене.

— Само това, което си е заслужила — отвърна Менандори.

Другата се озъби.

— Скъпият ни чичо имаше амбиции спрямо драгоценната ни братовчедка. Но дойде ли, когато тя най-силно го въззова, когато най-много й потрябва?

Нашареният с белези от бойни рани воин подмина седящия роб, без да откъсва очи от тялото на Шелтата Лор.

— Ужасна бъркотия. Искам да я оправя по някакъв начин.

— Но не можеш — отвърна със странно ликуване Менандори. — Нали всички сме отровени от майчината си кръв…

Сукул Анкаду се извърна рязко към сестра си и възкликна:

— Дъщерите й понесоха нещо по-лошо от отрова! Само безумство в това взаимно съсипване. Погледни ни! Озлобени кучки — ревящите от бяс глави на Тиам, поколение след поколение! — Изпъна пръст към воина Тайст. — А ти, татенце? Онзи женски кошмар се рее на пернатите си криле от мрака на друго селение, разтворила крака, о, толкова широко и подканящо, а ти бе първи на опашката! Чистият Оссерк, Първият син на Тъмнината и Светлината, драгоценният! Но тъкмо ти смеси кръвта си с онази курва — я ни кажи кога я припозна за своя родна сестра, преди или след като я чука?

Колкото й отровни да бяха думите й, външно не й пролича. Онзи, когото назоваха Оссерк, само се усмихна и извърна глава.

— Не бива да говориш така за майка си, Сукул. Все пак тя умря, за да те роди…

— Умря, за да роди всички ни! — Сукул вдигна ръка, стисна юмрук и въздухът сякаш се усука. — Умира и се преражда. Тиам и децата й. Тиам и любовниците й. Хилядата й смърти — и все пак нищо не се променя!

Менандори заговори спокойно:

— А ти с кого си спорил, Оссерк?

Оссерк се навъси.

— С Аномандър. Този път ме надви. Но като помислиш, не е изненадващо. Оръжието на гнева често се оказва по-силно от бронята на хладния разум. — Сви рамене. — Все пак го забавих достатъчно…

— За да може Скабандари да избяга ли? — попита Менандори. — Защо? Роднина или не, той се доказа какво е всъщност — вероломен убиец.

Веждите на Оссерк се вдигнаха насмешливо, щом огледа изпадналата в несвяст жена, лежаща на земята между дъщерите му.

— Братовчедка ви, която явно е пострадала от вашите ръце, не е мъртва значи. Бих изтъкнал, че по същия начин Скабандари не уби Силхас Руин.

— Вярно — сопна се Сукул. — Много по-лошо. Освен ако не смяташ, че вечното ядене на кал е по-добра съдба.

— Спести ми гнева — въздъхна Оссерк. — Както толкова често отбелязваш, скъпо ми дете, вероломството и измяната са най-драгоценната черта на голямата ни фамилия. Или ако не драгоценна, то поне популярна. Все едно, тук приключих. Какво смятате да правите с нея?

— Мислим, че Силхас може да се зарадва на близостта й.

Оссерк се вцепени.

— Два драконови Асцендента на едно място? Подлагате на тежко изпитание този Дом на Азат, дъщери.

— Скабандари ще се опита ли да я освободи? — попита Менандори.

— Скабандари не е в състояние да освободи никого — отвърна Оссерк. — Включително себе си.

Двете явно се стъписаха. След малко Менандори попита:

— Кой го постигна това?

Мъжът сви рамене.

— Има ли значение? Заблудата на Скабандари бе в това да си въобрази, че боговете на този свят нямат достатъчно мощ да му се опълчат. — Замълча и изгледа дъщерите си с присвити очи. — Приемете го като предупреждение, скъпи мои. Първите деца на Тъмата бяха родени, без да е нужен баща. И въпреки всичко, което твърди Аномандър, те не бяха Тайст Андий.

— Не знаехме — отвърна Менандори.

— Е, вече знаете. Стъпвайте кротко и на пръсти, деца.

Удинаас видя как високата фигура се отдалечи и ахна, щом очертанията на Оссерк се замъглиха, разгънаха се и придобиха нов облик. Огромни блестящи златни и сребърни люспи, които се нагънаха на вълни, щом крилете се разпериха широко. Прилив на мощ — и величавият дракон се понесе във въздуха.

Сукул Анкаду и Менандори зяпнаха след него. Драконът се смали като огнена жар в натежалото небе, угасна и изчезна.

— Изненадана съм, че Аномандър не го е убил — изсумтя Сукул.

— Нещо ги обвързва двамата, сестро, но никой нищичко повече не знае за това. Убедена съм.

— Може би. А може да е много по-просто.

— Например?

— Искат играта да продължи — отвърна с крива усмивка Сукул. — А ако единият убие другия, удоволствието силно ще избледнее.

Очите на Менандори се спряха върху неподвижното тяло на Шелтата Лор.

— А тази? Взе си за любовник един от тукашните богове, нали?

— Временно. За да зачене две ужасни дечица.

— Ужасни? Дъщери значи?

Сукул кимна.

— И баща им разбра това съвсем ясно още в самото начало, защото им даде подобаващи имена.

— О? И какви са тези имена, сестро?

— Завист и Злоба.

Менандори се усмихна.

— Този бог… Мисля, че ще е удоволствие да го срещна някой ден.

— Възможно е да се противопостави на това, което се каним да направим с Лор. Възможно е дори в момента да души по дирите ни, за да се опита да предотврати отмъщението ни. И значи трябва да се поразбързаме, както има навик да казва Оссерк.

Двете жени оставиха на земята изпадналата си в несвяст братовчедка и се разделиха.

Менандори се извърна към сестра си.

— Любовникът на Шелтата. Онзи бог — как се казва?

Отговорът на Сукул сякаш дойде от безкрайно далече:

— Драконъс.

А после и двете се превъплътиха в дракони, големи почти колкото Оссерк. Единият — пъстър, другият — ослепително ярък.

Пъстрото същество се извиси във въздуха, плъзна се в кръг и надвисна над тялото на Шелтата Лор. Ноктестият крак се пресегна надолу и я сграбчи.

После драконът излетя нагоре и се събра със сестра си. И се понесоха. На юг.

А Удинаас отново седеше сам пред дома на Сенгар, с полуочистената риба в червените си напукани ръце, а окото на рибата се взираше в него с онзи вечно безпокоящ поглед на безумна изненада — око, което беше гледал, все едно и също, цялата сутрин и целия следобед, и сега, докато здрачът се спускаше наоколо, то се взираше отново в него, нямо и лишено от живот. Все едно това, което държеше, изобщо не беше риба.

„Просто очи. Мъртви, безчувствени очи… Но дори мъртвите обвиняват.“

— Свършил си достатъчно, робе.

Удинаас вдигна глава.

Урут и Майен стояха пред него. Две жени Тайст — нито пъстри, нито ослепително ярки. Само две сенки — бледи и безсмислени.

Между двете и на една стъпка назад Пернатата вещица стоеше най-първа в свитата роби. Големите й очи, изпълнени с трескаво предупреждение, бяха впити в неговите.

Удинаас сведе глава пред Урут.

— Да, господарке.

— Намери си цяр за ръцете — рече Урут.

— Благодаря, господарке.

Свитата продължи покрай него в дома.

Удинаас се взря в рибата. Погледа още миг окото, а после го избоде с палец.

Серен Педак стоеше на каменистия бряг под дъжда и гледаше неспокойната вода — пердашещият дъжд превръщаше повърхността й в пъпчива кожа, сива и нашарена като паяжина; водата се издуваше и напираше към брега, за да засъска уморено върху гладките камъни.

Нощта беше дошла, пропълзяла бе от драгоценните си сенки. Тъмните часове бяха загърнали всички като безмълвен саван, спуснал се над селото. Серен Педак стоеше и мислеше за робите ледерии.

Народът й сякаш бе особено пригоден за робуване. Свободата беше олтар, към който поклонниците цял живот се стремят да се домогнат, пълзят и дращят по гладкия под, докато кръвта не оплиска лъскавия камък, но всъщност този олтар си оставаше все така недостижим за смъртните. Всяко жертвоприношение бе оправдано в святото й име. При все това тя знаеше, че богохулството пред този идол е кухо престъпление. Свободата не беше бог. А дори да беше, дори да имаше лице, извърнато към поклонниците й, то изражението на това лице щеше да е подигравателно. Робските вериги отнемаха на човек нещо, което всъщност никога не е притежавал.

Робите ледерии в това село не дължаха никакви дългове. Служеха, изпълняваха съвсем ясни задачи и им се плащаше с храна и подслон. Можеха да се женят. Да създават деца, които нямаше да наследят дълговете на родителите си. В отреденото им време задълженията им не нарастваха, не поглъщаха все повече и повече от живота им. Като цяло, за тези нейни сънародници свободата сякаш изглеждаше нещо почти безсмислено.

Дете с името Перната вещица. Като вещицата от далечното минало, облечена непривично, излязла сякаш от древните истории, скована и непохватна в държанието си, както сякаш трябваше да бъдат всички старовремски хора. Избрана още от утробата гадателка на плочи, която упражнява пророческата си дарба в служба на своята общност, а не заради монетите в нечия кожена кесия. Навярно името бе изгубило значението си сред тези роби. Навярно изобщо не съществуваха никакви древни плочи, нито строги обредни нощи, в които по неясна смътна и накъсана пътека се събират съдби — ужасяващата мозайка на предопределеността, разкрита пред очите на всички, с една жена-дете със забулени очи, надзираваща страшния ритуал.

Слухът й долови стърженето по камъните откъм близкото речно устие. Тя се извърна натам и видя роба, приведен над брега. Той топна ръце в студената вода, сякаш търсеше освобождение или бягство в леденото изтръпване на сетивата.

Обзета от любопитство, Серен Педак се приближи до него.

Погледът, който й хвърли, беше неуверен и предпазлив.

— При Едур тези часове са изпълнени с грижа, Аквитор. Най-добре е да не се изричат думи.

— Но ние не сме Едур — отвърна тя. — Нали?

Мъжът измъкна ръцете си от водата. Бяха зачервени и подути.

— Емурлан кърви от недрата на тези земи, Аквитор.

— Все едно, ние сме ледерии.

В отговор той се усмихна кисело.

— Аз съм роб, Аквитор.

— Точно за това си мислех. Робството. Свобода от дълг. Как преценяваш тази размяна?

Той клекна — водата закапа от дланите му — и се загледа в прозрачния бързей. Дъждът бе спрял и нощната мъгла се прокрадваше откъм леса.

— Дългът си остава, Аквитор. Властва над всеки роб ледерий. При едурите това е дълг, който никога няма да се изплати.

Тя се взря стъписана в него.

— Но това е лудост!

Мъжът се усмихна отново.

— Тези неща са мярка за всички ни. Защо си мислеше, че робството може да ги промени?

Серен замълча, взряна в клекналия до водата мъж. Ни най-малко не можеше да се нарече отблъскващ, но след като вече бе разбрала, виждаше тежестта на бремето, което го бе налегнало, и истината, че за него, както и за всяко дете, чийто баща можеше да стане, няма да има облекчение от петното на дълга. Беше жестоко. Беше… по ледерийски.

— Има една робиня — промълви тя. — Пернатата вещица.

Той потрепери.

— Да. Тукашната ни гадателка на плочки.

— Аха. Тъкмо се чудех. Колко поколения е живяло семейството й като роби на Едур?

— Десетки може би.

— И въпреки това дарбата е устояла? В този свят на Куралд Емурлан? Това е необичайно.

— Нима? — Той сви рамене и стана. — Тази нощ, докато вие и спътниците ви гостувате на Ханан Мосаг, Пернатата вещица ще гадае.

Внезапен мраз прониза Серен Педак. Тя вдиша дълбоко, после бавно и тежко въздъхна.

— Има… риск в това.

— То се знае, Аквитор.

— Да. Разбирам.

— Трябва да вървя. Работа ме чака — рече той. Отбягваше погледа й.

— Разбира се. Дано това, че те забавих, не ти донесе неприятности.

Той пак се усмихна, но не отвърна нищо. И бавно се отдалечи от брега.

Загърнат в промазаната с восък против дъжда пелерина, Бурук Бледия стоеше пред огъня на нереките. Хул Бедикт бе застанал малко зад търговеца — бе придърпал качулката на наметалото над главата си и мълчеше.

Серен пристъпи до Бурук и се загледа в борещите се с мрака пламъци, димът бе надвиснал над тях. Нощният мраз се бе просмукал в костите на Аквитора и вратът й се бе вкочанил от студа. Болката зад очите й се усилваше.

— Зле ми е, Серен Педак — въздъхна Бурук.

Тя едва чу немощния му треперлив глас.

— Бягаше дълго. И далече.

— Само за да се озова тук, пред този болнав огън. Не съм толкова глупав, че да не си давам сметка за престъпленията си.

— Кои престъпления, Бурук? — изсумтя Хул зад тях. — Извършените или онези, които предстоят?

— Разликата е без значение — отвърна търговецът и изправи рамене. — Тази нощ ще бъдем гости на Ханан Мосаг. Готови ли сте?

— Официалността е най-малкото, което вещае тази среща, Бурук — рече Серен. — Кралят-магьосник възнамерява да изрази позицията си недвусмислено. Ще чуем предупреждение и се очаква да го предадем на делегацията, щом пристигне.

— Намеренията също са без значение, Аквитор. Лично аз съм без очаквания, докато един от трима ни е погълнат само от това и от нищо друго. Репетирани изявления, злокобни фрази — всичко това предстои в тази тягостна среща. — Бурук се извърна към Хул. — Все още разсъждаваш като дете, нали? Глинените фигурки, потънали до глезените в пясъка, една тук, друга — там. Един каже това, друг — онова, после ти се пресегнеш и ги преподредиш както трябва. Сцени, гледки, сковани и непоклатими. Горкият Хул Бедикт, който преди толкова време заби нож в сърцето си и сега всеки ден го върти, за да се увери, че още си е там.

— Ако гледаш на мен като на дете, грешката е твоя, а не моя, Бурук — изръмжа Хул.

— Леко предупреждение, че не си сред деца — отвърна търговецът.

После тръгна към цитаделата. Серен се забави да изчака Хул — търговецът вървеше на няколко крачки пред тях, едва видим в тъмното — и го попита тихо:

— Срещал ли си се с Ханан Мосаг?

— Гостувал съм тук, Серен.

— В дома на краля-магьосник?

— Не. На рода Сенгар. Най-близкият до кралската кръв. Най-големият син, Феар Сенгар, е Пълководецът на Ханан Мосаг — това не е истинската му титла, но като превод става.

Серен се замисли, намръщи се и рече:

— Значи очакваш, че тази нощ ще присъстват и приятели.

— Очаквах го, но няма да е така. Освен бащата, Томад, и жена му, от Сенгар в селото няма никой. Синовете са заминали.

— Заминали? Къде?

Хул поклати глава.

— Не знам. Доста е… странно. Не мисля, че Феар и братята му ще се върнат за мирните преговори.

— Кралят-магьосник знае ли за кръвните връзки, с които си се обвързал с Бинадас Сенгар?

— Разбира се.

Бурук Бледия беше стигнал до моста към вътрешната стена. Мъглата се бе сгъстила и скриваше света около тримата ледерии. Не се виждаше никой, нито се чуваше звук, освен хрущенето на стъпалата им по чакълестата пътека. Масивната грамада на цитаделата изведнъж се открои пред очите им.

Широкият сводест вход сияеше от огнена светлина.

— Няма стражи — промълви Серен.

— Поне наяве — отвърна Хул Бедикт.

Бурук изкачи двете ниски стъпала до площадката, спря да разкопчае пелерината си и пристъпи вътре. След миг Серен и Хул го последваха.

Дългата зала беше буквално празна. Масата за гостите бе много по-малка от другата, която явно обикновено заемаше централната част на залата — личеше си от захабените шарки на огромния килим, покриващ дъсчения под, а и Серен видя самата маса за пирове, избутана встрани до покритата с гоблени стена.

Скромната маса, която ги очакваше, бе поставена напряко, с три стола с високи гърбове на отсамната страна — за тримата ледерии. Срещу тях седеше кралят-магьосник и вече ядеше. В сенките зад Ханан Мосаг стояха неподвижно петима воини Едур.

„Трябва да са К’риснан. Заклинатели… Изглеждат млади.“

Кралят-магьосник им махна да се приближат и заговори на ледерийски:

— Заповядайте, моля. Мразя изстинала храна, затова ме заварвате така грубо да пълня корема си.

Бурук Бледия се поклони ниско и отвърна:

— Не мисля, че сме закъснели, ваше…

— Не сте, но не си падам по официалностите. Всъщност изисканите дворцови порядки често ме отегчават. Простете ми, моля, тази кралска нетърпеливост.

— Апетитите не признават изискванията за благоприличие, ваше величество — рече Бурук и се приближи.

— Бях убеден, че един ледерий ще ме разбере. А сега… — Изведнъж той се надигна и ги спря с жест. — Обявявам за свои гости Бурук Бледия, Аквитор Серен Педак и Страж Хул Бедикт. Моля, разполагайте се. Ям само онова, което приготвят готвачите ми.

Имаше глас, който човек можеше да слуша, без да забележи как отминава времето и като забрави всякакви неудобства. Серен си даде сметка, че Ханан Мосаг е наистина много, много опасен крал.

Бурук Бледия зае централното място. Серен пристъпи отляво на търговеца, а Хул — отдясно. Щом се настаниха на столовете от черно дърво, кралят-маг отново седна и посегна към бокала си.

— Вино от Трейт. В чест на гостите ми.

— Получено в почтена търговия, надяваме се — каза Бурук.

— Уви, боя се, че не — отвърна Ханан Мосаг и погледна търговеца едва ли не свенливо. — Но съм сигурен, че всички тук на тази маса сме наглеци.

Бурук вдигна бокала си и отпи. Помълча за миг, сякаш за да прецени виното, и въздъхна.

— За жалост, реколтата е съвсем леко вгорчена, ваше величество.

Кралят-магьосник се намръщи.

— Мислех, че вкусът му трябва да е точно такъв.

— Не е изненадващо, ваше величество, щом човек привикне.

— Удобството на познатото отново се оказва силен арбитър, Бурук.

— Уви, на ледериите често познатото им омръзва, в резултат на което често пъти гледат на него като на влошаване на качеството.

— Твърде сложно съждение, Бурук — каза Ханан Мосаг. — Все още не сме достатъчно пияни, за да си играем с думите, освен ако не сте утолявали жаждата си в жилището си, в който случай съм в неизгодни позиции.

Бурук си взе късче пушена риба.

— Боя се, че съм ужасно трезвен. Ако някой е в неизгодни позиции, това сме ние.

— Защо така?

— Ваше величество, вие ни зачетохте с вино, примесено с кръв — доста изнервящ жест. Нещо повече, до нас стигна вестта за избиването на ледерийските ловци на тюлени. Толкова кръв може да ни удави.

Бурук Бледия явно не се канеше да води беседата с двусмислена размяна на реплики. Любопитна тактика, помисли си Серен. Подозираше, че при създалите се обстоятелства крал Езгара Дисканар едва ли щеше да я одобри.

— Убеден съм, че малкото оцелели близки на избитите бивнести тюлени биха се съгласили с вас, повлечени в този тъмен прилив — отвърна като че ли с по-замислен тон кралят-маг.

— Чухме също така — продължи Бурук, — за корабите, върнали се в пристанището на Трейт. Трюмовете, в които е трябвало да е този толкова скъп улов, са се оказали необяснимо празни.

— Празни? Каква небрежност.

Бурук се отпусна в стола си, стисна бокала и загледа тъмната течност.

Изведнъж се намеси Хул Бедикт:

— Кралю-магьосник, аз поне не изпитвам недоволство от решението на този вероломен акт. Ловците са нарушили отдавна установени споразумения и са заслужили съдбата си.

— Съмнявам се, че скърбящите им близки биха се съгласили с вас, Страж — отвърна съвсем сериозно Ханан Мосаг. — Думите ви са студени. Доколкото съм разбрал, понятието за дълг е всепроникваща сила сред вашия народ. Тези нещастни ловци са били Длъжници, нали? Доведени са били до отчаяние от господари, също толкова безсърдечни в чувствата си, колкото и вие преди малко. — Огледа съсредоточено тримата ледерии. — Сам ли съм в своята скръб?

— Възможните последствия от това избиване вещаят много повече скръб, ваше величество — подхвърли Бурук Бледия.

— А това неизбежно ли е, търговецо?

Бурук примига.

— Да — отвърна Хул Бедикт и се наведе над масата. — Кралю, нима има съмнения кой трябва да бъде накаран да скърби? Вие споменахте за студени господари и да, в този случай би трябвало да се пролее тяхната кръв. Но все пак те са господари само защото Длъжниците са ги приели за такива. В това е отровата на златото, като единствената мярка за стойност. Онези ловци са били не по-малко виновни заради своето отчаяние, ваше величество. Всички те са играчи в една и съща игра.

— Хул Бедикт говори само от свое име — заяви Бурук.

— Нима всички не говорим от свое име? — попита Ханан Мосаг.

— Колкото и да е желателно, ваше величество, ще е грешка да твърдим такова нещо — аз за себе си, вие — за вас.

Кралят-маг избута настрана платото си и се отпусна назад.

— А Аквиторът? Тя изобщо не говори. — Кротките му очи се приковаха в нея. — Вие придружихте тези мъже, Аквитор Серен Педак.

— Да, ваше величество — отвърна тя. — И с това задачата ми е изчерпана.

— И с мълчанието си се опитвате да се освободите от всичко, което предстои на тази среща.

— Такава е ролята на Аквитора, ваше величество.

— За разлика от тази на Стража например.

Хул Бедикт трепна.

— Отдавна съм престанал да бъда Страж, ваше величество.

— Нима? В такъв случай защо сте тук, ако може да попитам?

— Той сам пожела — отвърна Бурук. — Не беше моя работа да го връщам.

— Вярно. Тази отговорност, доколкото разбирам, е на Аквитора. — Ханан Мосаг загледа Серен с очакване.

— Не се почувствах принудена да се противопоставя на решението на Хул Бедикт да ни придружи, ваше величество.

— Мда — отвърна кралят-магьосник. — Не е ли любопитно?

Под влажните й дрехи изби пот.

— Позволете да се поправя, ваше величество. Не вярвах, че ще успея, ако се бях опитала да се противопоставя на Хул Бедикт. И затова реших да поддържам илюзията за авторитета си.

Внезапната усмивка на Ханан Мосаг бе наистина обезоръжаваща.

— Честен отговор. Браво, Аквитор. Можете да си вървите.

Тя се надигна разтреперана и се поклони.

— Беше удоволствие да се запозная с вас, кралю.

— Чувствата са взаимни, Аквитор. Ще поговорим по-късно двамата.

— На ваше разположение съм, ваше величество.

Без да среща погледите на спътниците си, Серен тръгна към изхода.

Кралят-магьосник бе свалил от нея бремето да е свидетел на всичко, което щеше да последва тази нощ между него, Хул и Бурук. На лично ниво я беше ужилил, ала тя съзнаваше, че е напълно възможно да е спасил живота й.

Тъй или иначе всичко, което трябваше да се каже, беше казано. Зачуди се дали Хул Бедикт е разбрал това. Нямаше съмнение, че Бурук го е разбрал.

„Наистина сме ужасно объркани. Ханан Мосаг, кралят-маг, иска мир.“

Дъждът бе завалял отново. Тя придърпа наметалото около себе си.

„Горкият Хул.“

Някой пристъпи тихо до него и Удинаас вдигна глава. Беше Хулад — с набръчкано, изопнато от безпокойство и посърнало лице.

— Какво ти е?

Хулад сви рамене.

— Спомних си последното й гадаене, Удинаас. Много съм изнервен.

Удинаас не каза нищо. Донякъде беше изненадващо, че самият той не изпитва нещо подобно. Беше се променил, това поне бе ясно. Пернатата вещица, както беше дочул, бе изпитала тежестта на недоволството на Майен. Изглежда, гневът на Урут заради благославянето на нереките, макар да бе изразен кротко и немногословно, беше суров. А Майен след това си го беше изкарала на гърба на робинята.

По отношение на робите справедливостта бе дума, лишена от смисъл, разбира се.

Видя я как влезе и застана в центъра на разчистения кръг. В огромното помещение се бяха събрали повече роби, отколкото бе виждал на едно място досега. Възбудени от тревожните приказки за предишното гадаене, несъмнено. „Също като на Удавянията.“

Пернатата вещица седна тромаво на отъпкания пръстен под и всички я последваха с пъргавина, на която тя не бе способна, понеже бе цялата насинена и подпухнала. Удинаас долови напрегнатостта в движенията й и се зачуди колко ли го обвинява за страданията си. Майен не беше по-сурова господарка от който и да било друг Едур. Боят, за щастие, не беше обичаен — най-тежките престъпления, извършени от роби, се наказваха с бърза смърт. А след като човек не се кани да убие роба, каква полза да го прави негоден за работа?

Последното гадаене всъщност не бе стигнало до същинското хвърляне на плочките — внезапната поява на Вайвала бе откъснала Пернатата вещица от света на Крепостите. Удинаас усети в гърдите си първите тръпки на очакването.

Щом Пернатата вещица притвори очи, сведе глава и жълтеникавата й коса се спусна над лицето й като завеса, настъпи внезапна тишина. Пернатата вещица потръпна, после вдиша дълбоко и хрипливо и вдигна глава. В празните й очи бавно, като иззад стапяща се мъгла, се откри тъмното петно на беззвездно нощно небе, последвано от спирали сияйна светлина.

„Началата“ потекоха през душата й с маската си на ужас, изкривила чертите й до нещо първично и смразяващо. Удинаас знаеше, че сега тя се взира над Бездната, увиснала в необятната забрава на всичко, що се простираше между звездите. Все още не съществуваха Творци, нито ги имаше световете, които щяха да сътворят.

А сега Осите. Огън, Долмен — и Блудния. Блудния, даващ форма на Крепостите…

— Тръгни с мен към Крепостите.

Робите ледерии вкупом изпуснаха дълго затаения си дъх.

— Стоим над Долмен и всичко е тъй, както трябва да е. — Но в гласа й се долавяше напрегнатост. — Да живееш значи да воюваш срещу Бездната. В своя растеж завладяваме, в зрелостта си сме под обсада, а когато умираме, падат последните ни защити. Това са истините на Крепостта на Звяра. Нож и Ашици, войната, която не можем да избегнем. Старост е вдълбала лицето и е изпила очите на Старец. Белези от рани носи той и от битки е съкрушен. Врана грачи горчиво и се мята в сънища за полет. Устата на Пророк се движи, ала няма кой да чуе. Шаман ридае над вътъка на мъртъвците в поля от кости, ала не вярва в шарките, които тъче от тези пръснати останки. Търсач върви по дирите, уверен и устремен, за да отрече, че се е изгубил.

Тя млъкна.

Тълпата замърмори тревожно. Хладна бе тази подкана в Крепостите.

„Блудния да ни пази дано, в беда сме. Ужасна беда.“

Хулад го дръпна за рамото и кимна към отсрещната стена, където се бяха проснали сенки, гъсти като кална вода. Сред тях стоеше фигура, опряна на оцапаната с тор варосана стена. Аквиторът. Серен Педак.

Пернатата вещица мълчеше. Тревогата се усили.

Удинаас се изправи и тръгна през насядалата тълпа, без да обръща внимание на сърдитите погледи. Стигна до задната стена, тръгна покрай нея и спря до Аквитора.

— Какво не е наред? — попита тихо Серен.

— Не знам…

Пернатата вещица зареди отново:

— Костено стърчище се извисява като трон, който никой не ще заеме, че формата му е неподатлива на обуздаване. Изгърбен е гърбът на трона, ребрата са се смъкнали надолу, стръмни и тесни са плешките. Облегалките, на които трябва да се отпуснат ръцете на владетеля, са се вдигнали и всяка е с лик вълчи, и очите им горят, свирепи й живи. — Замълча за миг и припя монотонно: — Крепостта на Звяра си е намерила двама Близнаци — Владетели.

— Това е невъзможно — промълви Серен Педак.

— А сега пред нас… Крепостта на Азат. Камъните кървят. Земята се надига и дими. Безмълвен и несекващ писък разтърсва клоните на древните дървета. Азат е под обсада.

Надигна се възмутен ропот, робите се размърдаха нервно.

— Крепостта Лед! — извика Пернатата вещица, отметна глава и се озъби.

Отново — тишина. Всички очи се приковаха в нея.

— Разбита гробница! Трупове лежат пръснати пред порутения й вход. Урквал Джагут таезмалас. Не са тук, за да оправят щетата. Забравени са и самият лед не може да си спомни тежестта на стъпките им.

— Какъв език беше това? — попита Серен Педак.

— Езикът на джагът — отвърна неволно Удинаас и мигом затвори уста.

— Какви са тези Джагът?

Той сви рамене.

— Ковачи на Леда, Аквитор. Не е важно. Изчезнали са.

Тя го сграбчи за рамото и го извърна към себе си.

— Откъде знаеш?

— Крепостта на Дракона — продължи Пернатата вещица. Кожата й бе лъснала от пот. — Елейнт Тиам пурейк сеторам н’браел бюрас…

— Драконови слова — промълви Удинаас, изведнъж решил да не крие повече тайното си знание. — „Чеда на Майката Тиам, изгубили се с всичко, което са отстъпили.“ Приблизително. Поезията страда при превода.

— Елейнт ще унищожат всичко по пътя си, за да постигнат мъст — продължи със стържещ глас Пернатата вещица. — Както ще видим всички в идещата дълга нощ. Кралица лежи мъртва и може би нивга не ще се вдигне отново. Консорт се гърчи, увиснал на дърво, и шепти безумно за часа на избавлението си. Васал е изгубен, влачи вериги в свят, където животът е вървеж, а спирането — гибел. Рицар крачи по своя обречен път, за да кръстоса меч със своето възмездие. Портал кипи с гневен огън. Вайвал…

Главата й се отметна, сякаш ударена от невидима ръка, и кръв бликна от устата и носа й. Тя зяпна, после се усмихна с кървава усмивка.

— Локуи Вайвал чака. Господарката и Сестрата танцуват в кръг, една около друга, всяка на своята страна на света. Кръвопиец също чака, чака да бъде намерен. Проходник гори в треска с омърсената си кръв и залита на ръба на пропастта… Тъй! Крепостите — освен една.

— Някой да я спре — изсъска Серен Педак и пусна рамото на Удинаас.

И сега на свой ред той я сграбчи за ръката и я задържа. Тя го изгледа с гняв и се дръпна, за да се освободи. Той я спря и изсъска:

— Това не е твоят свят, Аквитор. Никой не те е канил тук. Стой и мълчи… или се махай!

— Празната Крепост е станала… — Усмивката на Пернатата вещица стана по-широка. — Ох, колко пълна! Вижте братята! Чуйте! Кръв тъче паяжина и тя ще впримчи целия свят! Никой не ще се спаси, никой не ще намери убежище! — Дясната й ръка полетя напред и пръсна древните плочки на пода. От таванските греди в сумрака високо горе се разхвърчаха гълъби, въздухът се изпълни със свирепия плясък на криле. Птиците закръжиха трескаво над хорското множество и надолу полетяха пера.

— Пазачи стоят като изваяни от камък! Лицата им са смръзнати от ужас. Господарки танцуват в бясна похот. — Очите й бяха затворени, но сочеше плочките една след друга и изричаше имената им с дрезгав, хриплив глас. — Странстващи рицари са пробили през леда и студен мрак приижда с гибелната си прегръдка. Пешаци не могат да спрат под усилващия се напор, който ги тласка все напред и напред. Спасители…

— Какво говори тя? — попита удивено Серен Педак. — Всички ги направи в множествено число — играчите в Крепостта на Празния трон — това е безсмислица…

— … лице в лице, обречени, и в криво отражение един спрямо друг Предатели, и това ни чака, това лежи пред всички ни.

Гласът й заглъхна, главата й се килна напред, дългата й коса се люшна и закри лицето й.

Гълъбите кръжаха и кръжаха под тавана — единственият звук в настъпилата тишина бе шумоленето на крилете им.

— Съперници за Празния трон — прошепна Пернатата вещица, гласът й бе пълен със скръб. — Кръв и безумие…

Удинаас бавно пусна ръката на Серен Педак.

Тя не помръдна. Стоеше като замръзнала — като всички останали.

— Не е спала добре напоследък, нали разбирате — насмешливо каза на Аквитора Удинаас.

Серен Педак излезе под плътната пелена на хладния дъжд. Залиташе. Пороят съскаше по камъчетата на пътеката, вадички прорязваха пясъка, гората сякаш бе притисната под тежестта на сипещите се неспирно сиви нишки. Гневен шепот се носеше откъм реката и морето. Сякаш целият свят рухваше в разтопена вода.

Примига да махне от очите си студените сълзи.

И си спомни играта на децата Едур, несвързаното бъбрене отпреди хиляда мига, толкова дълбоко в ума й, като ехо от нечий чужд спомен. От дни огладени от времето и безформени.

Спомени, стичащи се все натам и натам. Към морето.

Като бягащи деца.

(обратно)

8.

Къде са дните, що държахме нявга тъй хлабаво в уверените си ръце? Кога ли побеснелите порои вдълбаха тази бездна под нозете ни? Как тъй се олюля и се размести гледката, че да направи на посмешище лъжите ни за злачните места, що младостта ще види в селенията горди на мечтите? Къде, сред всички вас пред мен, лицата са, които знаех нявга? Думи, всечени в стената на Камбанарията на К’рул, Даруджистан

В битката, в която Терадас Бун пусна кръв, къса крива мерудска сабя бе разпрала дясната му буза, разцепила беше костта под окото и бе посякла горната и долната му челюст. Жестоката рана се изцери бавно, а жилата, с която бяха закърпили зейналата му уста, бе възпалила плътта, преди другарите му да успеят го да върнат в най-близкия стан на хирот, където една знахарка направи каквото можа — премахна заразата и скрепи костите. Резултатът бе дълъг крив белег и хлътнала кост, и някак жален поглед, намекващ за невидими рани, които никога няма да се изцерят.

Трул Сенгар седеше с другите на пет крачки от края на леденото поле и гледаше как Терадас крачи напред-назад по напуканата ивица лед и сняг — червеникавата лисича кожа на наметалото му проблясваше под напора на вятъра. Земите на арапаите вече бяха зад гърба им, а с тях — и проявеното с неохота гостоприемство на това покорено от Едур племе. Воините на хирот бяха сами и пред тях се простираше безкрайна белота.

Изглеждаше безжизнена, но арапаите им бяха разправяли за нощни ловци — странни, облечени в животински кожи убийци, които боравели с нащърбени мечове от черно желязо. Взимали за трофеи части от телата на жертвите си и оставяли по пътя си трупове без ръце, крака и глави. Никого не отвеждали в плен и никога не оставяли на място телата на падналите.

Все пак обикновено нападали самотни ловци, най-много по двама. По-внушителни групи не закачали. Арапаите ги наричаха „Джхек“, което приблизително означаваше „двукраки вълци“.

— Гледат ни — заяви с дълбокия си глух глас Терадас.

Феар Сенгар сви рамене.

— Леденият пущинак не е толкова безжизнен, колкото изглежда. Зайци, лисици, земни бухали, бели вълци, мечки, аранаги…

— Арапаите разправяха за грамадни зверове — прекъсна го Рулад. — С кафява козина и бивни — видяхме вече бивни.

— Стари обаче, Рулад — отвърна Феар. — Намерени в леда. Тези зверове сигурно вече ги няма.

— Арапаите разправят друго.

— Живеят в страх от ледените пустини, Рулад — изсумтя Терадас. — Затова са ги запълнили с кошмарни зверове и демони. Е, ще видим, каквото ще видим. Починахте ли си вече? Губим дневна светлина.

— Да — рече Феар и се надигна. — Трябва да тръгваме.

Рулад и Мидик Бун поеха фланговете. И двамата бяха загърнати в мечешки кожи, черни и със сребристи яки. Ръцете им, в обшити с козина ръкавици — все дарове от арапаите — стискаха дългите копия, които използваха за тояги и с които при всяка стъпка мушкаха отъпкания сняг. Терадас крачеше на петнайсет крачки напред, а Трул, Феар и Бинадас държаха ядрото на групата и теглеха двете шейни, натоварени с пълните с продукти торби.

Бяха им казали, че по-навътре в пустошта под леда имало вода, солени останки от някогашно вътрешно море, и кухини, скрити под тънкия като кожа снежен покров. Коварен беше теренът под нозете им и се налагаше да вървят бавно.

Вятърът напираше, хапеше злобно и ги принуждаваше да крачат приведени срещу мразовитите му пориви.

Въпреки кожите, с които се беше увил, Трул бе стъписан от този внезапен студ, тази сляпа и безразлична, но алчна стихия. Спираше дъха му със смътния мирис на смърт.

Бяха увили лицата си с вълнени парцали, като бяха оставили съвсем тънки пролуки за очите. Не говореха — крачеха в пълна тишина. Скърцането на кожените им мокасини се чуваше приглушено и далечно.

Тук слънчевата топлина и смяната на сезона не можеха да спечелят войната. Сняг и лед се издигаха над вятъра, гавреха се със самото слънце с двойните му огледални отражения и Трул подозираше, че вятърът се носи ниско над земята, а високо горе ледените кристали висят неподвижно, безразлични към отминаващите сезони и години.

Вдигна глава и се взря нагоре, зачуден дали този лъскав, почти матов покров над главите им не таи замръзнали спомени от миналото, образи, пленени във всеки кристал, дали не свидетелства за всичко, което е ставало долу. Гъмжило от съдби, стигащи навярно чак до времето, когато тук е имало море на мястото на леда. Дали преди всички тези хиляди години водите му са порели неведоми същества в загадъчните си, издълбани от дървесни стволове лодки? И дали един ден са се превърнали в тези Джхек?

Ледериите говореха за Крепостите — странния пантеон на стихии, и сред тях беше Крепостта на Лед. Все едно че зимата бе породена от чародейство. Все едно че ледът и снегът бяха инструменти на преднамерено опустошение. Подобна представа съществуваше и в легендите на Едур. За леда, който пълзи, за да отнеме земята, напоена с кръвта на Тайст, жестоката кражба на извоювани с неимоверни усилия територии, извършена като акт на отмъщение, навярно смразяващо разцъфване на някое проклятие, изречено с последен дъх, в последно предизвикателство.

Тъй че чувството — доколкото такова съществуваше — бе за древна вражда. Ледът беше крадец — на живот, на земя, на достойно извоювана награда. Свързан със смърт и с кръв вечен затвор. Заради всичко това можеше да спечели само омраза.

Движеха се бавно, но без да спират, през хаотични полета начупени, стърчащи ледени късове, които в далечината изглеждаха просто бели, ала отблизо се оказваше, че са в безброй оттенъци на зелено, синьо и кафяво. Прекосяваха равнини от изваян от вятъра здраво отъпкан сняг, струпан на дюни, гладки като пясък. През странни, запушени с лед хлътнатини, където незрими сили бяха изтласкали едната страна срещу другата на кръстати пътеки — все едно че плътният свят отдолу се е блъскал в обезумяло бягство.

Някъде късно следобед ги спря приглушеният вик на Терадас. Трул, който вървеше с очи, забити в земята, вдигна глава и видя, че Терадас е застанал пред нещо и им сочи напред с увитата си в кожа ръка. След няколко мига стигнаха до него.

Пред пътя им се изпъваше дълбока пукнатина — поне петнайсет разтега широка. Стръмните ледени стени се спускаха надолу в тъмното, а от дълбините й се издигаше странна миризма.

— Сол — каза Бинадас, щом смъкна покривалото от лицето си. — Приливни езера.

Рулад и Мидик спряха от двете им страни.

— Като че ли стига чак до хоризонта — изсумтя Рулад.

— Разломът изглежда скорошен — отбеляза Бинадас и се наведе над ръба. — Ледът като че ли се топи.

— Навярно лятото е успяло да спечели малка победа в тази пустош — каза Феар. — Подминахме запушени цепнатини, които може да са белези от такива рани в миналото.

— Как ще минем? — попита Мидик.

— Мога да привлека сенки отдолу — каза Бинадас, но после поклати глава. — Но ми призлява от тази мисъл. Ако вътре има духове, те ще са неподвластни. Тук има пластове от магия, втъкана в снега и леда, а тя не обича Емурлан.

— Вадете въжетата — каза Феар.

— Скоро ще се стъмни.

— Ако се наложи, ще си вдигнем бивака долу.

Трул го погледна накриво.

— А ако се затвори, докато сме долу?

— Не мисля, че е възможно — отвърна Феар. — Освен това тази нощ ще останем невидими, нали ще сме скрити в дълбините. Ако в тази земя наистина има зверове — макар че досега не видяхме следи, — бих предпочел да ги избягваме.

Мокри камъчета застъргаха под мокасините на Трул и той пусна въжето. Огледа се изненадан от смътното зелено сияние, обгърнало всичко. Наистина бяха на морско дъно. Сол беше прояла леда по ръбовете и бе изваяла огромни кухини, пълни с лъскави колони. Въздухът беше студен и смрадлив.

Мидик и Рулад вече бяха извадили дърва от багажа и палеха огъня. Бинадас и Феар товареха отново шейните, та торбите с храна да не лежат на мократа земя, а Терадас беше тръгнал да огледа ледените пещери.

Трул отиде до едно от плитките езерца и приклекна на брега. Солената вода гъмжеше от малки сиви скариди. Край водата пъплеха рачета.

— Ледът умира — каза Феар зад него.

Трул се изправи, обърна се и погледна брат си в очите.

— Защо казваш това?

— Солта дъвче плътта му. Смятам, че сме в най-ниската част на древното морско дъно. Където се е събрала последната вода, а после бавно се е изпарила. Тези солни стълбове са всичко, което е останало. Ако целият басейн беше като тук, ледената кора щеше да се е сринала…

— Навярно става точно това — подхвърли Бинадас. — На цикли, през хиляди години. Рухва, после солта отново започва да си върши работата.

Трул се взря в сумрака.

— Не мога да повярвам, че тези стълбове крепят целия този лед. Трябва да има цикли на рухване, както каза Бинадас. — Очите му доловиха движение и след миг от тъмното се появи Терадас. Беше извадил меча си.

— Има пътека — каза Терадас. — И място на сбор. Не сме първите, които са слезли тук.

Дълго никой не проговори. После Феар кимна и попита:

— Колко пресни са тези следи, Терадас?

— От дни.

— Бинадас и Трул, идете с Терадас до това място на сбор. Аз ще остана тук с Некръвните.

Тясната пътека започваше на двайсетина крачки навътре в цепнатината и се виеше между грубите кристални колони от сол. Вода капеше от разтопения таван като дъжд. Терадас ги отведе още трийсет крачки напред, където пътеката свършваше в огромно куполесто пространство.

Горе-долу по средата на купола имаше нисък безформен каменен олтар. Около него бяха струпани жертвени дарове — най-вече раковини, но сред тях лъщеше и странно късче резбована кост. Но Трул му отдели само миг, защото погледът му бе привлечен от отсрещната стена.

Беше стръмна, ледена, с ширина над сто разтега и се издигаше наклонена и извита навътре. Стена, в която бяха уловени безброй зверове, замръзнали в паническия си бяг. Рога стърчаха от леда и глави и рамене — все още твърди и вледенени — и предни крака, вдигнати или изпънати напред. Помътнели очи, отразяващи смътно синкавозелената светлина. Още по-навътре се виждаха замъглените фигури на стотици и стотици други животни.

Смаян, Трул мина покрай олтара. Почти очакваше всеки миг връхлитащите зверове да се раздвижат и да ги прегазят с безбройните си копита.

Видя струпани под стената тела — зверовете, нападали от отдръпващия се лед, се бяха разтопили, някои се бяха разпаднали на гъсти лепкави локви.

От гниещата плът се вдигнаха облаци черни мушици, изпълнени сякаш с решимост да бранят пира си. Той спря и замаха с ръце и те се пръснаха. Животните — елени — бяха тичали по сняг, твърд сняг, дълбок до коляно над морското дъно. Виждаше се паника в очите им — и замъглени, на една ръка дълбочина в леда, се виждаха главата и раменете на огромен вълк със сребриста козина и кехлибарени очи: тичаше редом до един елен от стадото, рамо до рамо. Вълчата глава беше вдигната, с разтворени челюсти до врата на жертвата. Зъби, дълги колкото палеца на Трул, лъщяха в зейналата паст.

Природна драма. Живот, безгрижен към катаклизма, връхлетял го отзад — или отгоре. Жестоката ръка на бог, безразличен като самите животни.

Бинадас застана до него и каза:

— Това е породено от лабиринт.

Трул само кимна. Магия. Нищо друго не можеше да го обясни.

— Бог.

— Може би. Но не е задължително, братко. Някои сили трябва само да се отприщят. След това идва естествената инерция.

— Крепостта на Лед — промълви Трул. — Както го описват ледериите във вярата си.

— Ръката на Пазача — отвърна Бинадас. — Чакал е войната да свърши, преди да излезе и да отприщи силата си.

Трул се смяташе за един от най-вещите сред воините Едур в древните легенди на народа им. Но щом думите на Бинадас отекнаха в главата му, се почувства ужасно невеж.

— Къде са отишли? — попита той. — Тези древни сили. Защо живеем все едно… все едно че сме сами?

Брат му сви рамене. Не му се искаше да наруши сдържаността си, разсъдливото си мълчание.

— Оставаме сами — най-сетне отвърна той, — за да опазим светостта на миналото си.

Трул се замисли над това. Погледът му бавно обходи картината пред тях, този тъмен, затаен живот, не успял да надбяга ориста си.

— Драгоценните ни истини са уязвими.

— На предизвикателства. Да.

— А солта дъвче леда под нас, докато светът ни не стане опасно тънък под нозете ни.

— Докато онова, което е замръзнало… не се разтопи.

Трул пристъпи още крачка напред срещу един от връхлитащите елени.

— Това, което се разтапя, на свой ред рухва на земята. И гние, Бинадас. Миналото е покрито с мухи.

Брат му се върна при олтара и каза:

— Онези, които коленичат пред това светилище, са били тук само преди няколко дни.

— Несъмнено има и други пътеки към този долен свят.

Трул се обърна към Терадас — чак сега си спомни, че е с тях. Воинът стоеше на прага, дъхът му излизаше във въздуха на гъста пара.

— Трябва да се връщаме при другите — рече Бинадас. — Утре ни чака дълъг път.

Нощта отмина, влажна и студена, с неспирния шепот на разтопената вода. Едурите се редуваха на пост, загърнати в кожи и стиснали оръжията си. Ала нямаше какво да се види в смътната, едва прозирна светлина. Лед, вода и камък. Смърт, алчно движение и кости. Сляп триумвират, властващ над един мразовит свят.

Малко преди разсъмване хапнаха, а после Рулад се закатери по въжетата — разчиташе на клиновете, забити в леда високо горе, на две трети от пътя, където цепнатината се стесняваше достатъчно, за да може да се прехвърли на северната стена. После започна да набива нови клинове в леда. Ледени късове заваляха върху чакащите долу, после до ушите им стигна далечният му вик. Мидик също се изкатери, а Трул и Феар вързаха торбите с храна, за да ги изтегли. След това вързаха и шейните.

— Днес трябва да внимаваме — каза Бинадас. — Ще разберат, че сме били тук и сме намерили светилището им.

— Но ние не го осквернихме — възрази Трул.

— Може би самото ни присъствие е достатъчно осквернение, братко.

Слънцето се бе издигнало над хоризонта, когато се събраха от другата страна на цепнатината, с натоварени и готови за път шейни. Небето бе ясно и вятър нямаше, но въздухът беше все така горчиво студен. Огнената слънчева топка бе придружена от две свои по-малки отражения, по-ярки и очертани от последния път, сякаш през току-що отминалата нощ светът бе завършил преображението си от онзи, който познаваха, в нещо странно и застрашително, враждебно на живота.

Терадас отново поведе. Освен пращенето на леда под краката им и съсъка на плазовете на шейните, обшити с кост от еленови рога, имаше и друго съскане, едновременно близко и далечно, сякаш самата тишина бе станала доловима, звук, за който Трул най-сетне разбра, че е от потока на собствената му кръв, втъкан в и около ритъма на дъха му и туптежа на сърцето му. Блясъкът гореше очите му. Всяко вдишване пронизваше дробовете му.

Тук нямаше място за Едур. „Крепостта на Лед. Вдъхваща страх на ледериите. Крадецът на живот… защо Ханан Мосаг ни изпрати тук?“

Терадас спря и се обърна.

— Вълчи следи. Звярът е толкова тежък, че е пробил снежната кора.

Стигнаха до него и спряха шейните.

Дирята пресичаше пътя им и водеше на запад. Стъпките бяха невероятно големи.

— Тези са на същество като онова, дето видяхме снощи в леда — рече Бинадас. — Какво ли е тръгнало да лови? Нищо не сме видели досега.

— Това не означава нищо, брате — изсумтя Феар. — Не сме тихи пътници с тези шейни.

— Все пак стадата оставят знак — отвърна Бинадас. — Трябваше да се натъкнем на нещо досега.

Продължиха напред.

Малко след пладне спряха да си починат. Ледената равнина се простираше безлика и плоска във всички посоки.

— Няма от какво да се боим тук — каза Рулад, седеше на едната шейна. — Няма да видим никого… и нищо, впрочем. Кажи ни, Феар, колко още ще вървим? Къде е този дар, който Ханан Мосаг иска да му намерим?

— Още един ден на север — отвърна Феар.

— Ако наистина е дар, кой ни го предлага? — попита Трул.

— Не знам.

Дълго време никой не проговори.

Трул гледаше снега и тревогата му се усилваше. Нещо злокобно бе надвиснало в стаения мразовит въздух. Самотата им изведнъж сякаш стана застрашителна — отсъствие, вещаещо неведома опасност. Но той все пак беше с братята си. С воини на хирот. „Така.“

„Защо тогава този дар вони на смърт?“

Нова нощ. Вдигнаха шатрите, сготвиха и ядоха, после разпределиха смените. Първата беше на Трул. Той обикаляше в непрестанен кръг около бивака, с копието в ръка, за да не заспи. Храната в стомаха го правеше сънен, а празнотата на ледените пустини сякаш излъчваше сила, затъпяваща резеца на сетивата. Небето бе оживяло със странни променливи цветове, които се усилваха и погасваха в несвързани шарки. Беше виждал такива неща и преди, в най-дълбоките зими в земите на хирот, но никога толкова ярки. Освен това тези пееха странна съскаща песен, като от натрошено стъкло под нозете му.

Когато дойде време, събуди Терадас. Воинът изпълзя от шатрата, изправи се, придърпа плътно тежкото си кожено наметало и извади меча си. Погледна навъсено оживялото нощно небе, но не каза нищо.

Трул пропълзя в шатрата. Въздухът беше влажен. Ледът бе стегнал платнените стени, нашарил карти на непознати светове по изпънатата промазана с восък тъкан. Отвън се чуваха тежките стъпки на Терадас — и той обикаляше в кръг. Трул се унесе.

Сънищата му бяха несвързани. Видя Майен, гола в гората и възседнала някакъв мъж, после взе да се гърчи с жадна лъст. Той залиташе между клони и корени, мъчеше се да види лицето на мъжа, да разбере кой е… но вместо това се изгуби, гората стана неразгадаема, неразпознаваема, чувство, каквото не бе изпитвал никога, и то го изпълни с ужас. Беше се смъкнал разтреперан на колене върху мокрия льос и чуваше някъде отвъд виковете й на наслада, зверски и ритмични.

И в него се надигна страст. Не за Майен, а за това, което тя бе открила в дивото си освобождение, свело се до един миг, до настояще, без безсмислено бъдеще и минало. Миг, равнодушен към последствията. Жаждата му се превърна в болка, впила се в гърдите му като счупен връх на кама и режеща с всеки нов хриплив дъх, и в съня си той извика, сякаш за да отвърне на гласа на Майен, и чу разбиращия й смях. Смях, който го приканваше да влезе в нейния свят.

Майен, годеницата на брат му. Част от ума му си оставаше хладна и обективна, почти сардонична в себелюбието си. Разбираща естеството на тази паяжина, тази странична завист и собствената му избуяла страст.

Мъжете Едур бяха бавни в тези неща. Това бе причината годежът и бракът да идват едно десетилетие — често пъти и две — след пълното възмъжаване. Жените Едур стигаха до женските си жажди много по-рано в живота си. Сред мъжете се носеха слухове, че те често се възползвали от робите ледерии, но Трул се съмняваше това да е истина. Изглеждаше… немислимо.

Отчуждената част на съзнанието му се надсмиваше над това, надсмиваше се над собствената му наивност.

Събуди се премръзнал и изтощен от съмнения и объркване. Остана да полежи в бледата здрачевина, предшестваща утрото, загледан в парата на собствения си дъх в душния въздух на малката шатра.

Нещо го човъркаше, но мина доста време, преди да осъзнае какво е. Отвън не се чуваха стъпки.

Трул се измъкна от шатрата.

Беше смяната на Рулад. Загърнат и присвит, брат му седеше до угасналия огън, главата му беше клюмнала.

Трул направи няколко крачки и застана зад него. Изведнъж го обзе гняв — брат му беше заспал. Вдигна копието си в две ръце, замахна и го перна с все сила в слепоочието с тъпия край.

Брат му изкрещя, превъртя се и ръката му в паника заопипва за меча.

Острието на копието опря в шията му.

— Спеше на пост! — изсъска Трул.

— Не съм!

— Видях те, че спиш! Стигнах чак до теб!

— Не съм! — Рулад се надигна с усилие, притиснал главата си с ръка.

Другите вече излизаха от шатрите си. Феар изгледа за миг двамата си братя и се обърна към торбите с храна.

Трул трепереше, дишаше дълбоко и накъсано. За миг си помисли, че яростта му е пресилена, но мисълта за огромния риск се върна и го вбеси.

— Имали сме гости — каза Феар, изправи се и огледа замръзналия терен. — Не са оставили никакви дири.

— Как разбра тогава? — попита сърдито Рулад.

— Защото всичката ни храна е изчезнала, Рулад. Явно ни предстои да погладуваме.

Терадас изруга и тръгна в по-широк кръг около бивака, за да потърси следи.

„Били са сред нас. Джхек. Можели са да ни избият, докато спяхме. Само защото Рулад така и няма да схване какво значи да си воин.“ Нямаше какво повече да се каже и всички го разбираха.

Освен Рулад.

— Не спях! Заклевам се! Феар, трябва да ми повярваш! Просто седнах за малко, да ми отпочинат краката. Никого не видях!

— Със затворени клепачи не е изненадващо — изръмжа Терадас.

— Мислите, че лъжа, но не е така! Казвам ви истината, кълна се!

— Все едно — отвърна Феар. — Станалото — станало. Отсега нататък ще пазим по двойки.

Рулад се обърна към Мидик.

— Ти поне ми вярваш, нали?

Мидик Бун му обърна гръб и отвърна, тъжно и с досада:

— Цяла битка беше само докато те събудя за смяната ти, Рулад.

„Кучите синове са били в стана ни.“

— Да вдигаме шатрите и да тръгваме — каза Феар.

Трул неуморно оглеждаше хоризонта напред. Чувството му за уязвимост наистина ставаше непосилно. Наблюдаваха ги. Следяха ги. Пустотата наоколо по някакъв начин се оказваше лъжа. Възможно бе да действа някаква магия, макар че това не оправдаваше — не можеше да оправдае — провала на Рулад.

Доверието бе изчезнало и Трул много добре разбираше, че оттук насетне над бъдещето на Рулад ще властва усилието да си го възвърне. Една грешка и бъдещият път на младия му брат го чакаше врязан дълбоко и неизбежен. Самотно, лично пътуване в непрестанна битка, с всяка стъпка, огъваща се под напора на гмеж от съмнения, реални или въображаеми — разликата вече нямаше да е от значение. Рулад щеше да вижда у братята и приятелите си несекващ низ от обвинения. Във всеки жест, във всяка дума или поглед. И трагичното бе, че нямаше да е далече от истината.

Това нямаше да остане скрито от селото. За срам на Сенгар или не, приказката щеше да тръгне, припявана с насмешка от съперниците и злобните — а щом имаше повод, такива щяха да се намерят в изобилие. Петно, което щеше да се лепне на всички тях, на целия род Сенгар.

Продължаваха напред. Все на север, през пустия ден.

Късно следобед Терадас зърна нещо отпред, а след няколко мига останалите също го видяха. Блясък на отразена слънчева светлина, високо, тесен и ъгловат, издигащ се от равната пустош. Трудно беше да се прецени, но Трул усещаше, че онова, което отразява светлината, е нещо плътно и неестествено.

— Това е мястото — заяви Феар. — Сънищата на Ханан Мосаг са били верни. Там ще намерим дара.

— Да вървим тогава — отвърна Терадас и тръгна напред.

Стълбът се извиси пред тях. В снега и леда под нозете им се появиха пукнатини, земята се издигаше нагоре, колкото повече се приближаваха. Стегнатата в ледената си обвивка колона се бе издигнала от дълбините в катаклизъм, внезапен взрив, изхвърлил във въздуха грамадни ледени късове. По снега в груб кръг се бяха изтъркаляли ръбести канари от замръзнала заскрежена кал.

Гладки плоскости улавяха и разсейваха слънчевата светлина в заледения стълб. Самата ледена обвивка беше чиста и прозрачна.

Спряха в основата на изригналата подутина — все още на трийсет крачки от стълба. Трул се измъкна от сбруята на шейната си, Бинадас — също.

— Терадас, Мидик, стойте тук и пазете шейните — нареди Феар. — Трул, след мен с копието си. Бинадас, Рулад — поемете фланговете. Хайде.

Закатериха се по склона, провираха се между грамадите от лед и кал. Смрад изпълваше въздуха, миризма на стара гнилоч и сол.

— Духът, който Ханан Мосаг призова от океанското дъно, е бил тук, под леда — изсъска Бинадас. — Това е негово дело и магията се е задържала.

— Емурлан ли? — попита Трул.

— Не.

Стигнаха до стълба. Обиколката му надвишаваше тази на хилядагодишен ствол на черно дърво. Безбройни плоскости се издигаха в объркана плетеница, грамада от ръбести повърхности, в които червените лъчи на гаснещото слънце се вливаха като гъста кръв. Феар посочи.

— Ето го. Това е Дарът.

И Трул го видя. Смътен, замъглен двуръчен меч с камбановиден предпазител, с острие, странно начупено и зацапано — макар че този ефект сигурно се дължеше на дебелата ледена обвивка.

— Бинадас, влей Емурлан в копието на Трул. Колкото можеш повече — това ще отнеме много, много сенки.

Брат им се намръщи.

— Ще отнеме ли? Как?

— Разбиването на леда ще ги унищожи. Унищожението е наложително, за да се освободи дарът. И не забравяй: не стискай дръжката с непредпазената си ръка, след като оръжието бъде изтръгнато. И пази духовете да не сторят същото, защото ще се опитат. С отчаяна решимост.

— Що за меч е това? — прошепна Трул.

Феар не отвърна.

— Щом ще разбиваме този стълб, всички трябва да се дръпнете далече от мен и Трул — каза Бинадас.

— Няма да пострадаме — отвърна Феар. — Видението на Ханан Мосаг беше ясно за това.

— А докъде стигна това видение, братко? — попита Трул. — Той видя ли ни да се връщаме?

Феар поклати глава.

— До строшаването, до падането на последния леден къс. Не повече.

— И защо ли?

— Не е време за съмнения, Трул.

— Нима? Защо ли ми се струва, че точно сега е времето за съмнения?

Брат му се обърна към него. Трул извърна очи.

— Чувствам, че нещо не е наред.

— Куража ли си изгуби? — сопна се Рулад. — Извървяхме целия този път, и сега огласяш съмненията си?

— Що за оръжие е този дар? Кой го е създал? Нищо не знаем за онова, което ще освободим.

— Нашият крал-магьосник ни заповяда — отвърна намръщено Феар. — Ти какво би искал да направим, Трул?

— Не знам. Бинадас, никакъв начин ли няма да изтръгнем тези тайни?

— Мисля, че ще знам повече, когато освободим меча.

— Тогава започвай, Бинадас — изсумтя Феар.

Викът на Терадас ги прекъсна:

— Вълк!

Воинът сочеше на юг.

Звярът едва се виждаше — бяла козина на фона на белия сняг. Стоеше неподвижно на хиляда крачки от тях и ги гледаше.

— Не губи повече време — подкани Феар Бинадас.

От мястото, където стоеше Бинадас, се завихриха сенки, синкави петна, запълзяха по леда, заплетоха се по дръжката от черно дърво на копието в ръцете на Трул и сякаш се шурнаха в и под лъскавата повърхност. През кожените му ръкавици оръжието не изглеждаше по-различно, но му се стори, че чува нещо, пронизителен звук, който закънтя в костите му. Звук на ужас.

— Стига — изпъшка Бинадас.

Трул се обърна към брат си, видя пребледнялото му лице и потта, избила на челото.

— Съпротивляват ли се?

Бинадас кимна.

— Знаят, че скоро ще умрат.

— Как могат духове да умрат? — изръмжа сърдито Рулад. — Не са ли вече призраци? Духовете на предците ни?

— Не нашите предци — отвърна Бинадас, но не продължи, а само махна с ръка на Трул. — Удари леда, братко.

Трул се поколеба и погледна към вълка. Той се беше свил като за скок.

— Дъще Здрач — прошепна Трул. — Кани се да нападне.

Под тях Терадас и Мидик стискаха копията, готови за бой.

— Удряй, Трул!

Ревът на Феар го стресна толкова, че за малко да изтърве копието. Стисна зъби, обърна се към стълба и заби с все сила желязното острие в леда.

Още докато оръжието политаше напред, улови с периферното си зрение движение отвсякъде. От снега се заиздигаха фигури.

И в същия миг ледената колона избухна в ослепително бяла мъгла.

Викове.

Копието в десницата му го дръпна напред и черното дърво закънтя като желязо, докато безбройните духове се изтръгваха на воля. Смъртните им викове изпълниха черепа му. Той залитна, стисна копието още по-здраво и се напрегна да види през белия облак.

Грохот на оръжия.

Разклонен еленов рог задращи към лицето му, с изострени върхове, увенчани с кварцит. Трул се отдръпна и извъртя дръжката на копието срещу връхлитащия рог. Да го спре. Избута копието отдолу и успя да принуди нападателя си да изпусне рога. Той изхвърча настрани. Замах пак отдолу и Трул усети как оръжието се впи в плътта и прониза ребрата, преди да се изтръгне и да удари отново — в челюстта.

Нападаха ги диваци, дребни на ръст, облечени в бели кожи и със скрити под плоски бели маски лица. Размахваха наточени като нокти еленови рога и къси копия с лъскави каменни върхове. Връхлитаха от всички страни.

Феар задържаше трима, а зад него се издигаше мечът, изправен и освободен от леда, с връх, забит в замръзналата земя. Джхеките сякаш бяха готови да го завладеят с цената на всичко.

Трул налетя срещу най-близкия противник на Феар и железният връх се заби дълбоко в шията на дивака. Плисна кръв и потече по дръжката на копието. Той изтръгна оръжието и видя как последният джхек пред Феар се завъртя и рухна, смъртно ранен.

Извъртя се рязко и вида как Бинадас пада под гъмжилото джхеки. След миг сенки загърнаха гърчещите се фигури.

Рулад не се виждаше никакъв.

Долу в подножието Терадас и Мидик бяха посрещнали атаката на вълка и огромният звяр бе паднал на хълбок, пронизан от копия, и риташе. Терадас пристъпваше към него с кривата си широка сабя. Още два вълка пристъпваха към тях, и неколцина джхеки до тях.

Нагоре по склона се катереха други двайсетина диваци.

Трул стисна копието.

Близо до него Бинадас се измъкваше от купчината трупове. Беше плувнал в кръв и се държеше за дясното бедро.

— Зад нас, Бинадас — заповяда Феар. — Трул, вляво от мен. Бързо!

— Къде е Рулад?

Феар поклати глава.

Трул се озова вляво от брат си и бързо огледа телата, проснати по снега. Но всички бяха Джхек. Мисълта за провал го удари в гърдите като юмрук. Щяха да загинат тук. До един. Щяха да се провалят.

Диваците ги връхлетяха.

От ръцете им полетяха еленови рога с остри като ками върхове — бляскаха във въздуха и се въртяха, и носеха смърт.

Трул изрева, размаха копието да се предпази и се сниши под свисъка им. Един рог проби защитата му и го перна по лявото коляно. Той изохка от болка и усети как кръвта швирна под кожения крачол, но успя да се задържи прав.

Джхеките връхлитаха зад вихъра на рогата-оръжия.

Десетина удара на сърцето в отбрана и воините на Едур намериха пролука за контраатака, почти едновременно. Меч и копие захапаха плът и двама джхеки се сринаха в снега.

Зад Трул и Феар се чу крясък, диваците замръзнаха, после до един побягнаха надясно…

… щом Рулад скочи сред гъмжилото им с дългия меч в ръце.

Дивашки замах и главата на един джхек отхвърча от раменете и се затъркаля на отскоци по склона.

Нов замах и плисна още кръв.

Феар и Трул нападнаха…

… а вражеските копия замушкаха Рулад. От всички страни. Той изкрещя и окървавеният меч се залюля над главата му. Коленете му се огънаха. Ново мушкане и той се срина по гръб в снега, без да изпуска меча.

Обкръжилите го джхеки се отдръпнаха и затичаха надолу по склона, като си хвърляха оръжията.

Трул се плъзна по хлъзгавата от кръвта ледена кора, забравил за раната в крака си, и коленичи до Рулад.

— Бягат — изпъшка Феар и спря до тях.

Изтръпнал, Трул смъкна кожената си ръкавица и пипна шията на Рулад да провери за пулс.

Бинадас дотърча и викна:

— Жив ли е, братко?

Трул вдигна глава и очите им се срещнаха.

— Мъртъв е. — Сведе очи и чак сега видя многобройните рани по тялото на брат им, замръзващата вече по кожите кръв, усети вонята на урина.

— Терадас и Мидик идат — каза Феар. — Джхеките бягат.

Обърна се и тръгна обратно нагоре.

„Но това е безсмислено. Бяхме в ръцете им. Бяха толкова много. Всичко това е безсмислено. Рулад… Брат ни е мъртъв. Мъртъв.“

След малко Феар се върна, клекна до него и посегна… за да вземе меча. Трул видя как ръцете му обгърнаха свитите длани на Рулад, които още стискаха увитата в кожа дръжка. Видя как Феар се мъчи да откопчи от нея тези мъртви, вкочанени вече пръсти.

И не можа.

Трул огледа злокобното оръжие. Острието беше нашарено с петна, сякаш бе изковано от желязо и черни късове от някакъв по-твърд и по-лъскав материал, с напукана и неравна повърхност. Тук-там капките кръв замръзваха черни като бързо запълзяла ръжда.

Феар се помъчи да го изтръгне.

Но Рулад не го пускаше.

— Ханан Мосаг ни предупреди, нали? — каза Бинадас. — Не позволявай плътта ти да докосне дара.

— Но той е мъртъв — прошепна Трул.

Тъмнината бързо ги обгръщаше, въздухът ставаше все по-мразовит.

Дойдоха Терадас и Мидик. И двамата бяха ранени, но не тежко. Зяпнаха мълчаливо Рулад.

Взел някакво решение, Феар помълча още миг, после бавно смъкна ръкавиците си и се изправи.

— Отнесете го при шейните — с меча и всичко. Ще увием тялото заедно с оръжието. Това вече не е наша грижа. Ханан Мосаг да взима дара от ръцете на брат ни.

Никой не проговори.

Феар ги изгледа един по един и рече:

— Ще вървим цяла нощ. Искам да се махнем оттук колкото се може по-скоро. — Погледна отново Рулад. — Нашият брат пусна кръв. Умря като воин на хирот. Ще бъде погребан като герой и всички хироти ще го помнят.

След стъписването дойдоха други неща. Въпроси. Но имаше ли смисъл от тях? Всякакви отговори, които щяха да се намерят, нямаше да са нищо повече от подозрения, породени от несигурност, уязвима на рой съмнения, които вече обсебваха мислите на Трул. Къде беше изчезнал Рулад? Какво се бе опитал да постигне, когато връхлетя в онази гмеж от диваци Джхек? А и много добре беше разбрал забраната да се пипа дарът — и въпреки това го бе направил.

Всичко случило се изглеждаше лишено от смисъл.

„Дори в последния си краен акт Рулад не отвръща на загубата на доверие, под чието бреме се бе озовал. Никакъв ясен жест няма в този кървав край.“ Феар го бе нарекъл герой, ала Трул подозираше кой е мотивът зад това твърдение. Син на Томад Сенгар се бе провалил на нощния си пост. А сега беше мъртъв и самата му саможертва бе опетнена от непонятната й цел.

Въпросите не водеха Трул доникъде и заглъхнаха под напора на нова вълна, от която му прилоша — впи се в гърлото му с болезнен спазъм. В този последен акт имаше храброст. Изненадваща храброст, докато той бе започнал да подозира обратното за своя брат. „Съмнявах се в него. Във всяко отношение, съмнявах се в него.“

В сърцето му шепнеше вина. Призрак с призрачен глас растеше чудовищно и го стягаше, стягаше го с острите си нокти, докато душата му не закрещя. Разкъсващ вик, който само Трул можеше да чуе, ала вик, който заплашваше да го подлуди.

И с всичко това — още по-силно проникващото чувство на празнота, дълбоко в него. Загубата на брат. Лицето, което никога вече нямаше да се усмихне, гласът, който Трул никога вече нямаше да чуе. Край нямаха като че ли пластовете скръб, които се утаяваха ужасно тежки върху плещите му.

Помагаше на Феар да увият Рулад и меча в ръцете му в промазаното с восък грубо зебло, слушаше сякаш от безкрайно далече плача на Мидик и тихото мърморене на Бинадас, който превързваше рани и привличаше от Емурлан, за да ускори изцеряването. Щом коравите гънки на плата покриха и лицето на Рулад, Трул затаи дъх и потръпна, докато Феар стягаше покривалото с ремъци.

— Свърши се — промълви брат му. — Не можеш да надвиеш смъртта, братко. Тя винаги идва, без да зачита никакво скривалище, никакъв отчаян опит дай избягаш. Смъртта е сянката на всеки смъртен, истинската му сянка, а времето е слугата й, бавно я върти около теб, докато онова, което се е изпъвало зад човек, вече се изпъне пред него.

— Ти го нарече герой.

— Да, и с основание. Той отиде на другата страна на възвишението. Затова не го видяхме. И бе открил, че Джхек се опитват да ни отнемат меча с хитрина.

Трул го погледна.

— Аз също търсех отговори, братко — каза Феар. — Убил е двама от другата страна на хълма, но е изтървал оръжието си. Допускам, че са идвали и други и Рулад е решил, че няма избор. Джхеките искаха меча. Трябвало е да го убият, за да го вземат. Трул, свърши се. Той умря, като пусна кръв, при това храбро. Лично се натъкнах на труповете им от другата страна, преди да дойда при теб и Бинадас.

„Всичките ми съмнения… отровите на мнителността в целия им смрадлив букет… Дълбоко пих от него, Дъщерята Здрач да ме вземе дано.“

— Трул, трябват ни уменията ти с това копие в тила — рече Феар.

— Бинадас и Рулад ще трябва да ги теглим на шейните, а затова ще сме нужни двамата с Терадас. Мидик поема челото.

Трул примига объркано.

— Бинадас не може да ходи ли?

— Счупил си е бедрената кост и няма достатъчно сила да я изцери.

Трул се изправи.

— Смяташ ли, че ще ни преследват?

— Да.

Бягството им започна. Тъмнината се спусна над тях и задуха вятър, който вдигна ситния сняг, небето стана сиво-бяло и се сниши. Температурата падна още по-ниско, обзета сякаш от зла омраза, и дори тежките кожи не пазеха от студа.

Като щадеше ранения си крак, Трул подтичваше на двайсетина крачки зад шейните — те едва се виждаха през навявания от вятъра сняг. Копието със замръзналата по него кръв бе в ръцете му — факт, в който той се уверяваше с очите си на всеки няколко мига, понеже пръстите му бяха премръзнали — но това не го окуражаваше много. Враговете като нищо можеха да са съвсем близо, току извън полезрението му, да пристъпват тихо в тъмното и всеки миг да връхлетят.

Нямаше да му остане време да реагира и дори да успееше да извика, вятърът щеше да отнесе вика и приятелите му нямаше да го чуят. Нито щяха да се върнат, за да вземат тялото му. Дарът трябваше да се достави с цената на всичко.

Продължаваше да тича и очите му шареха наляво и надясно, от време на време се обръщаше, за да погледне назад, и не виждаше нищо освен смътната белота. Ритмичните жегвания в коляното пронизваха усилващата се гибелна умора, а жаждата за сън успокояваше треперенето му под кожите и се просмукваше в крайниците му.

Появата на утрото бе възвестена с неохотното отстъпление на всеобхватния мрак — вятърът напираше със същата ярост и въздухът остана все така мразовит. Не можеше повече да остане буден. Не можеше да бди. Само тичаше, единият крак пред другия, и виждаше пред себе си само вледенените си мокасини. Ръцете му ставаха странно топли под ръкавиците, с някак далечна топлина, изтичаща нагоре от китките. И това някак странно го безпокоеше.

Гладът беше заглъхнал, както и болката в коляното.

Зачовърка го смътно безпокойство и той се огледа.

Шейните не се виждаха никакви. Зяпна и вдиша хапещия въздух, стъпките му се забавиха и той примига, за да види пред себе си под ледените кристали, полепнали по ресниците му. Смътната дневна светлина гаснеше. Тичал беше през целия ден, вкочанен като камък, а сега нощта приближаваше бързо. И се беше изгубил.

Пусна копието. Изрева от болка и завъртя ръцете си, за да изпомпа повече кръв от студените, вкочанени мускули. Стисна пръстите си в юмруци в дебелите ръкавици и се ужаси, щом разбра, че и тази проста задача е почти непосилна. Топлото ставаше все по-топло, горещо, после пръстите му се разкъсаха от огън. Помъчи се да надвие агонията, заблъска юмруци в бедрата си и се запревива от вълните на изгаряща болка.

Беше обкръжен от бяло, все едно физическият свят наоколо бе заличен, изтрит до пълна забрава от снега и вятъра. Ужас зашепна в ума му, защото усети, че не е сам.

Отново стисна копието и се огледа. Едната посока като че ли беше малко по-притъмнена от другата — на изток — и той реши, че е тичал право на запад. След невидимото слънце. Трябваше да възвие на юг.

Докато преследвачите му не се уморят или не им омръзне.

И тръгна.

След сто крачки хвърли поглед през рамо и видя два вълка — бяха се появили внезапно от снежната виелица. Трул спря и се обърна. Зверовете изчезнаха.

С разтуптяно сърце, Трул извади дългия си меч и го заби в твърдия сняг. После направи шест крачки назад по дирята си и стисна копието.

Появиха се отново, този път нападаха.

Остана му време колкото да опре копието в снега и да се смъкне на коляно, преди първият звяр да го връхлети.

Стоманеното острие се заби право в гърдите на вълка. Кост и черно дърво изпращяха едновременно и все едно че канара се стовари върху Трул и го отхвърли назад. Той падна наляво и се превъртя сред вихрушка от сняг. Докато се търкаляше, зърна за миг плувналата си в кръв ръка с набитите по нея парчета черно дърво, най-сетне се спря и посегна за дългия меч.

Изтръгна го от ножницата и се завъртя, леко приведен.

Грамада от бяла козина и зейнали лъскави челюсти.

Трул изрева дивашки, замахна хоризонтално и отново рухна в снега след отчаяния замах.

Желязното острие посече през плът и кости и вълкът се стовари върху него с полуотсечени предни крака, от които швирна кръв; зъбите се стегнаха около желязото и задърпаха яростно.

Трул се измъкна назад и изтръгна меча от вълчите челюсти. Кървавата грамада рухна пред него, огромният изплезен език плесна върху натрошения сняг пред лицето му, мускулите на живия още звяр се стегнаха в спазъм. Трул се присви, хвърли се напред и заби стоманения връх в зейналото гърло.

Вълкът се задави, изрита, сякаш за да побегне, и най-сетне се отпусна безжизнено върху окървавения сняг.

Трул залитна и се огледа. Първият звяр бе паднал на мястото, където копието бе изтръгнало живота му, преди да се прекърши. Зад него стояха трима от ловците на Джхек… и се стопиха мигновено в непрогледната белота.

Кръвта се стичаше по лявата му ръка и се сбираше в ръкавицата. Той я притисна до корема си. Ваденето на дървените парчета щеше да почака. После тръгна.

Забвение — отвсякъде. Забвение, в което можеха да избуят кошмари, внезапни и неудържими, да го връхлетят толкова бързо, колкото умът му можеше да ги сътвори и да им вдъхне живот, един след друг и в безкраен низ, докато не го вземе смъртта… докато белотата не се плъзне зад очите му.

Залиташе и се чудеше дали битката наистина се беше случила, и упорито не искаше да погледне надолу, за да види раните по ръката си — боеше се, че няма да види нищо. Не беше възможно да е убил два вълка. Не беше възможно просто да е избрал да се извърне в една посока, а не в друга, и да се озове срещу връхлитащите зверове. Не беше възможно да е забил меча си в земята точно на толкова крачки зад себе си, колкото е нужно, все едно че е знаел колко ще го отхвърли назад сблъсъкът. Не, целият този бой трябваше да е плод на въображението му. Всякакво друго обяснение беше безсмислено.

И погледна надолу.

Лявата му ръка бе настръхнала като таралеж от набитите в нея парчета черно дърво. В дясната беше черният меч, с валма от бяла козина, полепнали по съсирващата се кръв малко над дръжката. Копието му го нямаше.

„Горя от треска. Волята на мислите ми се изплъзва от очите ми, изкривява истината за всичко, което виждам. Дори тази болка в рамото ми е само илюзия.“

Тичащи стъпки зад гърба му.

Трул изрева, извъртя се и мечът изсъска в ръката му.

Острието улучи дивака в слепоочието, малко над ухото. Изпука кост и бликна кръв. Джхекът рухна в сумрака.

Друг налетя ниско отдясно. Трул отскочи и замахна. Видя, ужасно бавно, как джхекът вдигна копието си, за да парира. Видя как мечът се извъртя сякаш сам, отново изпъна ръка и върхът се вряза под лявата ключица на дивака.

Трети нападател вляво от него — върхът на копието блесна срещу очите на Трул. Той се завъртя в пълен кръг на дясното си стъпало и острието на меча плавно се вряза в гърлото на дивака. По гръдта на дивака блъвна червено.

Трул довърши завъртането си и продължи да тича, снегът жилеше очите му.

Само кошмари.

Лежеше неподвижно и снегът бавно го затрупваше, а умът му продължаваше да тича и да тича, да бяга от тази лъжа, от този празен свят, който не беше празен, от тази непрогледна белота, която непрестанно избухваше в движения и цветове.

Нападатели, които излизаха от мрака и вдигаха облаци сняг. Мигове на трескава битка, искри и съсък на желязо, и захапка на дърво и камък. Засада след засада, които сякаш никога нямаше да свършат и които убеждаваха Трул, че наистина е потънал в кошмар, с всяка гънка на мозъка си. Всеки път джхеките се появяваха по трима, никога повече, и воинът хирот започна да вярва, че са все същите трима, умираха само за да се вдигнат наново… и така щеше да продължи, докато накрая не успеят, докато не го убият.

Но продължаваше да се бие и да оставя след себе си кръв и трупове.

Тичаше и снегът скърцаше под нозете му.

Докато вятърът не заглъхна, внезапно като секнал дъх.

Пред него — кръпки черна земя. Огненият блясък на гаснещото слънце вдясно, замрелият полъх на хладен влажен въздух и миризмата на кал.

И викове. Човешки фигури вляво, на петстотин разтега. Братята от огнището, мъртъвците, дошли да го посрещнат.

С изпълнено с радост сърце Трул се затътри към тях. Нямаше да е вечно скитащ се самотен призрак. Близки щеше да има до себе си. Феар и Бинадас. И Рулад.

Мидик Бун и Терадас. Тичаха към него.

„Братята ми. Всички. Братята ми.“

Слънчевата светлина се размъти, разля се на вълни като вода, а сетне мракът се надигна във всепоглъщащ порой.

На едната шейна лежеше увито в зебло тяло, затрупано с късове лед. Бинадас седеше на другата, затворил очи. Лицето му бе смръщено от болка.

Трул бавно се надигна и се огледа объркано. Дебелите кожи се свлякоха от него, щом се изправи разтреперан. На запад проблясваха водите на езеро, сиви и плоски под облачното небе. Лекият ветрец беше топъл и влажен.

Мидик Бун въртеше над огъня шиш с цвърчащ мършав заек. Малко встрани стояха Феар и Терадас, гледаха към ледените полета на изток и си говореха тихо.

Миризмата на печено го привлече към огъня. Мидик Бун го погледна и бързо извърна очи, сякаш засрамен от нещо.

Пръстите го засърбяха жестоко и Трул ги вдигна пред очите си. Бяха червени и кожата се белеше, но поне не ги беше изгубил в студа. Всъщност изглеждаше непокътнат, макар че кожената му броня беше нарязана и разкъсана по гърдите и раменете, а и подплънката отдолу също беше насечена тук-там, с тъмночервени петна, и цялото тяло го щипеше от плитките рани.

Значи не бяха кошмар тези безбройни засади. Опипа за меча си и разбра, че ножницата с колана я няма. Огледа се и видя оръжието си, подпряно на една торба. Беше почти неузнаваемо. Стоманата беше огъната, а върхът — толкова очукан и затъпен, че мечът приличаше повече на тояга, отколкото на меч.

Чу стъпки зад себе си и се обърна. Феар сложи ръка на рамото му.

— Трул Сенгар, не се надявахме да те видим отново. Отвличането на джхеките беше дръзка тактика и спаси живота ни. — Кимна към меча. — Оръжието ти казва всичко. Знаеш ли колко надви?

Трул поклати глава.

— Не, Феар. Не съм ги отвличал съзнателно от вас. Изгубих се във виелицата.

Брат му се усмихна мълчаливо.

Трул се обърна към Терадас.

— Изгубих се, Терадас Бун.

— Все едно е — изръмжа Терадас.

— Повярвах, че съм умрял. — Трул извърна очи и се потърка по лицето. — Като ви видях, помислих, че идвам при вас в смъртта. Очаквах… — Замълча и поклати глава. — Рулад…

— Той беше истински воин, Трул — отрони Феар. — Свърши се и сега трябва да продължим. По пътя ни има арапаи — Бинадас успя да се свърже с шаманите им и да им съобщи за положението ни. Ще ускорят пътя ни към дома.

Трул кимна разсеяно и зарея поглед към далечното ледено поле. Спомни си скриптенето на снега под мокасините, свирепия порив на вятъра, изнервящия студ. Ужасяващите джхеки, мълчаливите ловци, бранещи своя замръзнал свят. Искаха меча. Защо?

Колко джхеки можеше да изхранят ледените поля? Колко бяха убили? Колко жени и деца скърбяха сега? Колко щяха да измрат от глад?

„Петстотин души трябваше да сме. Тогава щяха да ни оставят на мира.“

— Погледнете!

Трул се обърна и се вторачи в посоката, накъдето сочеше Мидик Бун. На север. Там крачеха десетина огромни звяра, идеха откъм ледовете. Четирикраки, с кафява козина, с извити бивни.

Бавно и величествено огромните същества крачеха към езерото.

„Този свят не е наш.“

Във вкочанените шепи на един труп чакаше меч, увит в намазано с восък зебло и окован в лед. Оръжие, вече привикнало с неумолимата прегръдка. Оръжие, което не беше за ръцете на Ханан Мосаг.

Освен ако кралят-магьосник не се бе променил.

„А може би се е променил.“

— Ела да ядеш, Трул Сенгар — повика го брат му.

„Сестрите дано имат милост към нас, как все вървим и вървим. Всички да бяхме измрели там, в ледовете. Да бяхме се провалили.“

(обратно)

9.

Мога да те нарисувам така: запреден в нишки, вшити в тъкан, и с кръв втъкан в детето нявгашно, присвито в гънките на тъмна нощ, а демони зад ъгъла на взора ти се стичат и с крака на арахниди пърхат и те стягат здраво, та да се хранят после с теб. А мога да те нарисувам и така: лежиш пребит в несвяст край пътя, издебнат в черната му диря, а спомени зад ъгъла на взора ти в калта изсмукват сока мръсен, изцеден сок от минало несбъдвано и всичкото, което е могло да бъде. Да, мога да те нарисувам и така. Да можеше пашкула да разкъсаш и да разгърнеш пак детето нявгашно. „Издебнат“ Врадън Урут

Изхвърленият на брега гол и сив млад мъж лежеше неподвижно на пясъка. В дългата му кафява коса се бяха оплели клонки и водорасли. Люспести птици щъкаха покрай тялото, със зяпнали в горещия въздух ръбати клюнове.

При появата на Уидал се пръснаха и крилете им заплющяха във въздуха. А щом трите нахта заслизаха от стръмнината, птиците нададоха крясъци и възвиха над вълните.

Уидал приклекна до младежа, огледа го за миг, след което го обърна по гръб.

— Събуди се, младок.

Очите се отвориха рязко, изпълнени с ужас и болка. Устата зяпна, вратът се изпъна и въздухът се изпълни с пронизителни писъци. Младежът се сгърчи, краката му заритаха в пясъка, пръстите му се вкопчиха в черепа.

Уидал си седна на задника и зачака.

Писъците преминаха в хрипове, после — в плач. Конвулсиите затихнаха, преминаха в резки тръпки и младежът бавно се сви на пясъка.

— Май става по-леко. А дано — измърмори Уидал.

Главата се завъртя и две ококорени очи срещнаха погледа му.

— Какво… къде…

— Двата въпроса, на които най-малко бих могъл да отговоря, младок. Хайде да пробваме с по-лесните. Аз съм Уидал, някогашен жител на Третия град на Мекрос. Ти си тук — където и да е това „тук“, — защото господарят ми го иска. — Надигна се с пъшкане. — Можеш ли да стоиш прав? Той те чака навътре в сушата, не е далече.

Очите се изместиха и съсредоточиха върху трите нахта на ръба на височината.

— Какво са онези? Какво прави едното?

— Бок’арал. Нахти. Наричай ги както искаш. Като мене. Оня, дето прави гнездо, е Пюл, млад мъжкар. Точно това гнездо му отне почти седмица — виж само колко е въодушевен, гласи го, тук клонка заплете, там водорасло, обикаля и обикаля, оглежда с критично око. Другият мъжкар ей там, дето гледа Пюл, е Райнд. Още малко и ще се пукне от смях, ще видиш. Женската, дето се дуе горе на скалата, е Мейп. В много подходящ момент дойде, момче. Само гледай.

Строителят на гнездото, Пюл, вече се отдръпваше от сложната конструкция на стръмното, въртеше черната си опашка и клатеше доволно глава. На петнайсет крачки от гнездото седна на земята, скръсти ръце и се зазяпа в безцветното небе.

Женската, Мейп, спря да се перчи, врътна се и закрачи небрежно към гнездото.

Пюл се стегна, личеше, че му е трудно да не откъсва поглед от сивото небе.

Като стигна до гнездото, Мейп се поколеба за миг, след което налетя. Плавеи, водорасли и клонки се разхвърчаха на всички страни. След няколко мига бяс гнездото беше дивашки опустошено, а Мейп клечеше сред руините и пикаеше.

Райнд се търкаляше по земята и се кикотеше, а Пюл седеше, клюмнал отчаяно.

— Не знам колко пъти вече става това — въздъхна Уидал.

— Как така говориш езика ми?

— Понаучил бях някоя и друга дума, от търговци. Господарят ми май направи нещо да го подобри. Дар, можеш да го наречеш, един от многото, за които не съм молил. Подозирам, че и ти ще изпиташ същото, младок. Хайде, трябва да вървим.

Младият мъж с мъка се изправи.

— Висок си — отбеляза Уидал. — Но и по-високи съм виждал.

Лицето на младия мъж отново се сгърчи от болка и той се преви на две. Уидал пристъпи до него да го подкрепи, преди да е паднал.

— Призрачна болка, младок. Призрачна болка и призрачен страх. Надвий я.

— Не е! Истинска е! Истинска е, кучи сине!

Цялата тежест на младия се отпусна на рамото му и Уидал се стегна.

— Я стига! Я се изправи!

— Не става! Умирам!

— Изправи се, проклет да си!

И Уидал грубо го блъсна напред. Младежът се олюля, изправи се бавно, вдиша хрипливо и затрепери.

— Толкова е студено…

— Дъх на Гуглата, тук ще се изпечеш от жега, човече. И с всеки ден става все по-горещо.

Младият се обгърна с ръце и го изгледа.

— Ти от колко време живееш… живееш тук?

— Повече, отколкото би ти харесало. Някои неща не ги избираш сам. Никой не ги избира. Хайде, че господарят ни губи търпение. След мен.

Младият се затътри след него.

— Каза „господарят ни“.

— Нима?

— Къде са ми дрехите? Къде са ми… все едно. Ако взема да си спомням, ще ме заболи. Остави.

Излязоха горе и нагазиха през повехналите треви. Нахтите тръгнаха след тях, дюдюкаха, подскачаха, пръхтяха и подтичваха по дирите им.

На двеста разтега напред сред степта се виждаше схлупена опърпана шатра от избеляло оцапано зебло. От широко разтворения вход бълваха валма сиво-кафяв дим.

Вътре седеше закачулена фигура.

— Това ли е той? Господарят ти? Значи си роб?

— Слуга съм, но не собственост — отвърна Уидал.

— Но кой е той?

Уидал го погледна през рамо.

— Той е бог. — Забеляза неверието на лицето на младия и се усмихна кисело. — Вярно, виждал е и по-добри времена.

Нахтите изведнъж спряха и се сгушиха един в друг.

Още няколко крачки през повехналите треви. Уидал влезе и каза:

— Намерих го на брега. Малко преди да го докопат летящите гущери.

Мрак криеше лицето на Сакатия бог като всеки път, когато повикаше при себе си Уидал. Димът от горящия мангал изпълваше шатрата, понесен на пелена от лекия ветрец. Разкривена кокалеста ръка се показа от гънките на единия ръкав и богът махна и изхриптя:

— По-насам. Седни.

— Ти не си мой бог — рече младият.

— Седни. Не съм дребнав, нито обидчив, млади воине.

Младежът се поколеба, после бавно приседна, кръстосал крака, и пак обгърна с ръце треперещото си тяло.

— Студено…

— Някакви кожи за госта ни, Уидал.

— Кожи ли? Че то нямаме… — Млъкна, щом забеляза скупчената току до него меча кожа. Набута я в ръцете на младия.

Сакатия бог хвърли шепа семена върху жаравата в мангала. Те запукаха и димът се усили.

— Мир. Стопли, се, воине, докато ти говоря за мира. Историята не греши и дори най-неукият смъртен би могъл да го разбере, след безброй повторения. Ти гледаш на мира като на нещо не много повече от липса на война, нали? Може би, погледнато повърхностно, е точно така. Но позволи ми да ти опиша характеристиките на мира, млади ми приятелю. На това всепроникващо затъпяване на сетивата, на този упадък, в който линее културата, доказван ежечасно с все по-усилващата се обсебеност към низши страсти. Добродетелите на върховния риск — доблест, вярност, саможертвеност — се развяват като дрипави икони, разменна монета за най-низшия труд. Колкото по-дълго трае мирът, толкова по-често се използват тези слова, изтъркват се и се похабяват. Сантименталността властва над сивото ежедневие. Всичко се превръща в подигравка на самото себе си, а духът става… неспокоен.

Сакатия бог замълча и вдиша хрипливо.

— Питаш се дали това не е краен песимизъм? Позволи ми да ти опиша какво идва след период на мир. Седят стари воини в кръчмите, разправят истории за буйна младост, за миналото си, когато нещата са били много по-прости и ясно очертани. Не са слепи за упадъка около себе си, не са неуязвими за липсата на почит към самите тях, към всичко, що са дали за своя крал и за отечеството, за своите съграждани.

— А младите не бива да затъват в забрава — продължи той. — Винаги има врагове отвъд границите, а и да няма, все ще се измисли някой. Стари грехове, изровени от равнодушната пръст. Обиди и открити оскърбления, или мълва за тях. Внезапно осъзната заплаха, която изобщо не е съществувала досега. Причините не са важни — важното е, че войната я поражда мирът, а тръгне ли се веднъж по пътя, инерцията е неустоима.

— Старите воини са доволни. Духът на младите е пламнал и настървен. Кралят се бои, но все пак е облекчен от вътрешните напрежения. Войската вади маслото и бруса. Кипи в ковачниците разтопеното желязо и наковалните кънтят като камбани на храм. Търговци на зърно, оръжейници и шивачи, конетърговци и безчет още снабдители се усмихват, доволни от неизбежните печалби. Нова енергия е обзела кралството, а малкото гласове, които се вдигат против, набързо биват потушени. Обвинения в измяна и масови екзекуции набързо усмиряват съмняващите си. — Сакатия бог разпери ръце. — Мирът, мой млади воине, се ражда в облекчение, търпи се в умора и умира в лъжлив спомен. Лъжлив? А, може би съм прекалено циничен. Твърде стар, твърде много видял. Дали наистина съществуват неща като доблест, вярност и саможертва? Дали тези добродетели не се пораждат само в крайни състояния? Кое ги превръща в празни слова, слова, обезценени от твърде честата им употреба? Кои са онези правила на съхранението на духа, които цивилизацията непрестанно изкривява и над които се надсмива?

Леко се извърна и Уидал усети върху себе си незримия поглед на бога.

— Уидал от Третия град. Ти си се сражавал във войни. Ковал си оръжия. Познавал си и вярност, и чест. Виждал си и храброст, и саможертва. Какво би казал ти за всичко това?

— Нищо — отвърна Уидал.

Хриплив смях.

— Боиш се да не ме разсърдиш, нали? Няма нужда. Давам ти право да кажеш каквото мислиш.

— Седял съм аз по кръчми — заговори Уидал. — С приятели ветерани. Подбрана компания, да речем, не толкова заслепени от сантименталност, че да изпитват носталгия по жестоки и ужасни времена. Дали си бъбрим за онези дни от младостта? Не. Дали си говорим за война? Не, стига да можем да го избегнем, а много сме се старали да го избягваме.

— Защо?

— Защо ли? Защото в ума ти се връщат лица. Все млади, редят се едно след друго. Защото за верността не бива да се говори, защото честта е в това да изтърпиш. А куражът — в това да оцелееш. За тези добродетели се мълчи, Оковани.

— Тъй е — изхриптя богът и се наведе напред. — Но колко щедро се множат във времена на мир! Повтарят ги в упоение, сякаш високопарното им изброяване доказва, че ги притежаваш. Не те ли карат всеки път да затрепериш, щом ги чуеш? Не се ли стягат на възел вътрешностите ти, за гърлото не те ли стискат? Не чувстваш ли как гневът се…

— Да — изръмжа Уидал. — Щом чуя да ги изрекат, за да подстрекават хората за нова война.

Сакатия бог помълча за миг, после махна пренебрежително с ръка. Погледът му се прикова в младия воин.

— Говорих за мира като за проклятие. Отрова, отслабваща духа. Кажи ми, воине, проливал ли си кръв?

Младежът потръпна под кожите, лицето му се сгърчи от болка. И от страх.

— Проливал ли съм кръв? Проливал съм, да. Много кръв. Навсякъде. Аз не… не мога… о, Дъщерите да ме вземат…

— О, не — изсъска Сакатия бог. — Не Дъщерите, АЗ те взех. Избрах те. Защото твоят крал ми измени! Твоят крал зажадня за могъществото, което му предложих, но не за да стане завоевател. Не, той реши само да направи себе си и народа си неуязвими. — Кривите пръсти се стиснаха в юмруци. — Лошо!

Сакатия бог се сгърчи под дрипавите одеяла и закашля хрипливо.

Най-сетне пристъпът стихна. Нова шепа семена върху въглените, нови гъсти валма дим и:

— Избрах те, Рулад Сенгар, заради моя дар. Помниш ли?

По лицето на младия воин пробяга отчаяние, а след него — ужас. Той кимна.

— Аз умрях.

— Е, всеки дар си има цена — промълви Сакатия бог. — В този меч са вложени сили, Рулад Сенгар. Невъобразими сили. Но трудно се поддават на волята ти. Трябва да заплатиш за тях. В битка. Със смърт. Не, нека да съм по-точен. С твоята смърт, Рулад Сенгар.

Зацапаният меч незнайно как се озова в ръката на Сакатия бог и той го хвърли пред младия воин.

— Първата ти смърт вече дойде и с това уменията ти — силите ти — нараснаха. Но това е само началото. Вземи оръжието си, Рулад Сенгар. Ще понесеш ли по-лесно следващата си смърт? Вероятно не. Но с времето може би…

Уидал се вгледа в ужаса, изписан на лицето на младия воин, и зад него съзря проблясък на… амбиция.

„Не се извръщай, Качулати.“

И в един дълъг, замръзнал миг Уидал видя как амбицията лумна като пламък зад очите на Тайст Едур.

„Ах. Добре е избрал Сакатия бог. И все едно дали ще го отречеш, или не, Уидал, собствената ти ръка дълбоко е заровена в това. Много дълбоко.“

Димът се сгъсти, завихри се и за миг заслепи Уидал, докато Рулад Сенгар посягаше към меча.

Божия милост ли? Не беше убеден.

До четири дни посланичеството на ледериите щеше да пристигне. Две нощи бяха изтекли, откакто кралят-магьосник бе призовал Серен, Хул и Бурук Бледия на аудиенция на масата за пир. Бурук беше с повишен дух, развой, който не изненада Серен Педак. Търговците с по-обуздана алчност за печалба предпочитаха дългосрочната перспектива пред рискованите начинания. Винаги се намираха търговски хищници, жадуващи за раздори и печелещи от това, но Бурук Бледия не беше от тях.

Въпреки желанията на властите в Ледерас, привлекли Бурук за военната кауза, търговецът не искаше война. А след намека на Ханан Мосаг, че едурите ще търсят мир, смутът в душата му се беше уталожил. Проблемът беше иззет от ръцете му.

Ако кралят-магьосник искаше мир, чакаше го борба. Но доверието на Серен Педак към Ханан Мосаг беше укрепнало. Водачът на едурите беше умен и гъвкав. Нямаше да има никакви машинации в договора, никаква измама, съшита в тъканта на щедри заявления.

От раменете й бе паднало бреме и облекчението се вгорчаваше единствено от Хул Бедикт. Той трябваше да разбере, че желанията му няма да бъдат удовлетворени. Поне от страна на Ханан Мосаг. Ако толкова държеше на тази война, то тя трябваше да дойде от страна на ледериите. Ето защо, ако държеше да продължи по този път, Хул трябваше да смени позициите си. Да престане външно да е на страната на Тайст Едур и да се окаже прилепен към поне част от ледерийската делегация — фракция, характерна с присъщото й коварство и неутолима алчност.

Хул беше напуснал селището и сега бе някъде из горите. Тя знаеше, че ще се върне за срещата за мирния договор, но едва ли преди това. Не му завиждаше на трудния избор, пред който беше изправен.

С подновена енергия Бурук Бледия реши да се залови с продажбата на желязото си и затова помоли Аквитора да го придружи. Щом тръгнаха към ковачниците, с тях затътриха крака и трима нереки, всеки понесъл тежък железен слитък.

След пира в дома на краля-магьосник беше завалял проливен дъжд. Водата се стичаше на мръсни вади по каменните улици. Ръждиви облаци бяха надвиснали ниско над ковачниците, покрили с мазни сажди стените от камък и дърво. Роби, загърнати в дебели наметала против дъжд, щъкаха по тесните пътечки.

Серен поведе Бурук и слугите му към една масивна каменна постройка с високи и тесни като амбразури прозорци и с вход на три стъпки над каменната алея, обрамчен от колони от черно дърво, резбовано тъй, че да наподобява кован бронз, чак до вдлъбнатините и нитовете. Вратата също беше от черно дърво, инкрустирано със сребро и черно желязо, на архаични фигури — Серен подозираше, че са магически прегради. Обърна се към Бурук:

— Трябва първо да вляза сама…

Вратата изведнъж се отвори широко и тя се стресна. Отвътре излетяха трима едури и я подминаха. Тя зяпна след тях, удивена от напрегнатите им физиономии. Сърцето й се сви от страх.

— Върни нереките. Станало е нещо.

Търговецът не възрази. Махна с ръка и тримата нереки забързаха обратно.

Вместо да влязат в сградата на гилдията, Серен и Бурук тръгнаха по централната улица. Все повече едури излизаха от къщите или от страничните улички от двете страни на подстъпа към благородническия квартал. Всички мълчаха.

— Какво става, Аквитор?

Тя само поклати глава, спря и каза:

— Тук е добре.

Имаха добра видимост към улицата, на двеста или повече крачки. В далечината се бе появила процесия. Серен преброи петима воини Едур — единият накуцваше и се подпираше на тояга. Други двама теглеха по хлъзгавите каменни плочи две шейни. Четвърти крачеше малко пред останалите.

— Това не е ли Бинадас Сенгар? — попита Бурук. — Онзи с тоягата.

Серен кимна. Изглеждаше болнав, изтощен от многото пластове магически цяр. Воинът, който крачеше най-отпред, явно беше роднина на Бинадас, може би брат. Това значи трябваше да е групата, пратена някъде от Ханан Мосаг.

И ето че видя стегнато с ремъци на една от шейните увито в кожи тяло — кожи, а под тях явно късове лед, защото от двете страни капеха ручейчета. Повече от зловеща сцена. Това бе труп — с нищо не можеше да се сбърка.

— Но те карат труп — прошепна Бурук.

„Къде са ходили? Тези овързани кожи… на север значи. Но там няма нищо, нищичко освен лед. Какво е поискал от тях кралят-магьосник?“

Прорицанията на Пернатата вещица изведнъж се върнаха в ума й и мразът в костите й се усили.

— Хайде — прошепна тя. — Във вътрешния двор. Искам да видя това.

И тръгна.

— Стига да ни пуснат — промърмори Бурук и забърза след нея.

— Ще стоим отзад и ще си мълчим. Вероятно ще са твърде заети, за да ни обърнат внимание.

— Не ми харесва това, Аквитор. Никак.

Тя поклати глава, но си замълча.

Минаха по моста много преди процесията, макар да беше ясно, че вестта ги е изпреварила. Всички знатни фамилии се бяха струпали във вътрешния двор и стояха неподвижни под дъжда. Най-отпред бяха Томад и Урут — около тях и робите им имаше свободно пространство.

— Това е един от братята Сенгар — прошепна Серен Педак.

Бурук я чу.

— Томад Сенгар е бил преди време съперник на Ханан Мосаг за трона. Чудно как ли ще го приеме това?

Тя го изгледа.

— Откъде знаеш?

— Информираха ме за някои неща, Аквитор. Предвид обстоятелствата не би трябвало да ви изненадва.

Процесията вече беше стигнала до моста.

— А. — Бурук въздъхна. — Кралят-магьосник и неговите К’риснан излизат от цитаделата.

Удинаас стоеше на крачка вдясно зад Урут. Дъждът се стичаше по лицето му.

Рулад Сенгар беше мъртъв.

Безразлично му беше. Млад воин, нетърпелив и пламенен. Много имаше като него и един по-малко — не беше толкова важно. Това, че беше Сенгар, буквално гарантираше, че ще възложат подготовката на тялото на Удинаас. Не гореше от желание.

Три дни за ритуала, включително бдението. Някак разсеяно прехвърляше в ума си възможностите, докато дъждът се просмукваше под яката му и сигурно се бе насъбрал в качулката — не си бе направил труд да я придърпа над главата си. Ако Рулад беше останал некръвен, монетите щяха да са медни, с каменни кръгове на очите. Ако беше пуснал кръв и беше паднал в битка, щяха да се използват златни монети. Ледерийски най-вече. Достатъчно, за да откупят принц. Екстравагантно разточителство, за което обаче мислеше с някаква странна наслада.

И все пак вече си представяше вонята на горяща плът.

Гледаше как групата минава по моста. Феар теглеше шейната, в която лежеше увитото в кожи тяло на Рулад. Бинадас куцаше лошо — раната явно беше сериозна, за да не се поддаде на изцеряващата магия, което вече трябваше да са му направили. Терадас и Мидик Бун. И Трул Сенгар, най-отпред. Без неизменното му копие. „Е, битка е било.“

— Удинаас, носиш ли си нещата? — глухо попита Урут.

— Да, господарке, с мен са — отвърна той и потупа увисналата от лявото му рамо кожена торба.

— Добре. Няма да губим време с това. Ти ще подготвиш тялото. Никой друг.

— Да, господарке. Въглищата са разпалени.

— Усърден роб си ти, Удинаас. Радвам се, че си в моето домакинство.

Едва се сдържа да не я погледне при тези думи, смутен и объркан от признанието. „Ако беше открила у мен кръвта на Вайвал, главата щеше да ми откъснеш, без изобщо да му мислиш.“

— Благодаря, господарке.

— Умрял е като кръвен воин — каза Томад. — Виждам го в гордостта на Феар.

Кралят-магьосник и петимата му чираци закрачиха да посрещнат групата и Удинаас чу гневното изръмжаване на Урут. Томад я хвана за ръката да я успокои.

— Трябва да има причина за това. Да идем при тях.

Заповед да останат не последва, тъй че Удинаас и другите роби закрачиха след Томад и Урут.

Ханан Мосаг и неговите К’риснан посрещнаха процесията първи. Магьосникът-крал и Феар Сенгар си размениха тихо няколко думи. Въпрос, отговор, после Ханан Мосаг като че ли се олюля. Петимата заклинатели мигом се струпаха около него, ала без да откъсват очи от загърнатото тяло на Рулад, и Удинаас прочете смесица от изумление, ужас и тревога на младите им лица.

Щом групата с Томад спря, Феар се обърна към баща си.

— Провалих те, тате. Най-младият ти син е мъртъв.

— Той държи дара — сопна се Ханан Мосаг, с разтреперан и обвиняващ глас. — Трябва ми, а той го държи. Не бях ли ясен в повелята си, Феар Сенгар?

Лицето на воина помръкна.

— Бяхме нападнати, магьоснико-крал. От джхеки. Вярвам, че знаете кои и какво са те…

— Аз не знам — изръмжа Томад.

— Соултейкън са, тате — заговори Бинадас. — Могат да се превъплъщават във вълци. Искаха да отнемат меча…

— Какъв меч? — попита Урут. — Какъв…

— Стига! — изрева Ханан Мосаг.

— Кралю-магьоснико. — Томад Сенгар пристъпи срещу него. — Рулад е мъртъв. Можете да вземете този свой дар…

— Не е толкова просто — прекъсна го Феар. — Рулад все още държи меча — не мога да откопча пръстите му от дръжката.

— Трябва да се срежат — заяви Ханан Мосаг.

— Не, магьоснико-крал — изсъска Урут. — Нямате право да осакатявате сина ни. Феар, Рулад умря ли като кръвен воин?

— Да.

— Толкова по в сила е забраната тогава. — Обърна се към Ханан Мосаг и скръсти ръце.

— Този меч ми трябва!

В тягостната тишина, последвала избухването, заговори Трул Сенгар:

— Кралю-магьоснико. Тялото на Рулад все още е замръзнало. Навярно, щом се стопи, хватката му върху меча ще се охлаби. Тъй или инак, явно е, че този въпрос изисква спокойно, благоразумно обсъждане. Възможно е накрая желанията и на двете страни да се разрешат с някакъв компромис. — Обърна се към баща си и майка си. — Задачата, дадена ни от магьосника-крал, бе да донесем един дар, и този дар е мечът, който сега държи Рулад. Майко, трябва да довършим възложената ни задача. Мечът трябва да се озове в ръцете на Ханан Мосаг.

Стъписване и ужас имаше в гласа на Урут, когато отвърна:

— Готов си да отрежеш ръцете на мъртвия си брат? Ти мой син ли си? Бих те…

Мъжът й я прекъсна с гневен жест и каза:

— Трул, разбирам трудността на положението и приемам съвета ти решенията засега да се отложат. Кралю, тялото на Рулад трябва да се подготви. Това може да се направи без оглед на дланите. Все пак разполагаме с време, нали?

Ханан Мосаг отвърна с рязко кимване.

Трул пристъпи към Удинаас и робът видя умората в очите му и съсирената кръв от безброй рани под бронята му.

— Погрижи се за тялото — заговори му той кротко. — В Дома на мъртвите, както всеки друг. Но не очаквай вдовици на ритуала — на всяка цена трябва да отложим това, преди да се решат някои неща.

— Да, господарю — отвърна Удинаас. Обърна се и избра Хулад и още един роб. — Помогнете ми с шейната. Тържествено и с цялата подобаваща се почит, както винаги.

Двамата, към които се обърна, явно бяха уплашени. Такова открито избухване сред Хирот Едур бе нещо невиждано. Бяха сякаш на ръба на паниката, но думите на Удинаас донякъде ги успокоиха. Ритуалът изискваше определени качества и едно от тях беше сдържаността.

Удинаас заобиколи едурите и поведе двамата роби към шейната.

Промазаното с восък зебло беше забавило топенето, макар ледените буци отдолу да се бяха смалили много — бяха с огладени ръбове и млечнобели.

Повлякоха шейната към голямата дървена постройка, където едурите подготвяха мъртъвците си. Никой не ги спря.

Серен Педак стисна Бурук за ръката и го задърпа към моста. Той я изгледа ядосано, но благоразумно си замълча.

Не можаха да се измъкнат, без да ги видят. Серен бе цялата потна. Не ги заговориха, но нямаше съмнение, че присъствието им не е останало незабелязано. Последствията щяха да останат неясни, докато конфликтът, на който бяха станали свидетели, не намереше решение.

Нереките бяха изпънали зебло от един от фургоните, за да заслонят огъня, който поддържаха запален непрекъснато. Щом видяха Бурук и Серен, бързо се скриха в шатрите си.

— Намирисва на сериозна неприятност — измърмори Бурук и изпъна ръце над огъня. — Кралят-магьосник беше разтреперан от гняв, а тази приказка за дар не ми харесва. Меч? Някакъв особен меч, нали? Дар от кого? Явно не е съюз с джхеките…

— Не, разбира се. След като са се били тъкмо с тях. Там няма нищо, Бурук. Нищичко.

Замисли се отново за сцената от другата страна на моста. Братът на Феар, не Бинадас, а другият, призовалият ги към разум я… интригуваше. Физически привлекателен, разбира се. Повечето Едур бяха такива. Но имаше и нещо повече. Имаше… силен ум. И болка. Серен се намръщи. Винаги я привличаха страдалците.

— Меч — повтори замислено Бурук, загледан в пламъците. — Толкова ценен, че Ханан Мосаг мислеше да отреже ръцете на воин, пролял кръв.

— Не ти ли се струва странно? — попита Серен. — Труп, който държи меч толкова здраво, че и Феар Сенгар не може да го изтръгне?

— Може би е замръзнал?

— От мига на смъртта?

Той изсумтя.

— Едва ли. Освен ако на братята му им е трябвало повечко време, докато го намерят.

— Най-малкото един ден. Вярно, обстоятелствата не са ни ясни, но наистина изглежда невероятно, нали?

— Така е. — Бурук сви рамене. — Проклетият им погребален ритуал. Това няма да оправи настроението на Ханан Мосаг. Посланичеството ще пристигне във възможно най-неподходящия момент.

— Не мисля — отвърна Серен. — Равновесието сред Едур е разклатено от това. Особено Ханан Мосаг. Освен ако не се появи бързо решение, ще се окажем сред разделен народ.

Той й отвърна с бърза, горчива усмивка.

— Ние?

— Ледериите, Бурук. Не съм част от делегацията. Нито ти, строго казано.

— Нито Хул Бедикт — добави той. — И все пак нещо ми подсказва, че невъзвратимо сме оплетени в тази мрежа, все едно дали е просната на слънце, или потъва в дълбините.

Тя не отвърна нищо. Бурук беше прав.

Шейната леко се хлъзна по мократа слама и Удинаас я спря с крак до каменната платформа. Смълчани, тримата роби заразвързваха ремъците, издърпаха ги изпод тялото. След това вдигнаха платнището. Буците лед лежаха върху увитото тяло. В смъртта челюстта на Рулад се беше разтворила, все едно той издаваше безгласен, несекващ писък.

Хулад отстъпи крачка назад и изсъска:

— Блудния да ни опази дано.

— Съвсем обичайно е, Хулад — успокои го Удинаас. — Двамата можете да си ходите, но първо ми издърпайте ей онзи сандък, на плазовете.

— Злато ще да е значи?

— Така смятам — отвърна Удинаас. — Рулад е умрял като кръвен воин. Беше благородник. Значи трябва да е злато.

— Какво разточителство.

Другият роб, Айрим, се ухили.

— Хайде като едурите паднат, да вземем да направим една банда — ще им грабим гробниците. — Двамата с Хулад задърпаха сандъка.

Въглените бяха червени, железният лист отгоре — черно-червен. Удинаас се усмихна.

— В тези гробници има заклинания, Айрим. И ги пазят тъмни духове.

— Е, ще си наемем маг да ги прогони. Духовете ще се махнат заедно с проклетите Едур. Само гниещи кости, нищо друго. Мечтая си за този ден.

Удинаас изгледа белокосия Айрим през рамо.

— Много ли си задлъжнял?

Усмивката на стареца помръкна.

— Е, да. Ще мога да се отплатя. И за внуците, дето са още в Трейт. Ще го изплатя, Удинаас. Не мечтаеш ли същото за себе си?

— Някои дългове не могат да се изплатят със злато, Айрим. Моите мечти не са за богатство.

— Да, някои не могат. — Айрим се подсмихна. — Ти искаш само сърцето на момиче, дето е толкова високо над теб, че и Блудния не може ти помогна да го имаш. Горкичкият Удинаас, всички скърбим за теб.

— Не е толкова скръб, колкото съжаление, предполагам. — Удинаас сви рамене. — Е, можете да си вървите.

— Вонята още отсега се вдигна — рече Хулад. — Как го търпиш, Удинаас?

— Кажете на Урут, че съм започнал.

Моментът не беше подходящ, но Трул Сенгар изведнъж осъзна, че е сам. Примига и бавно се огледа. Беше в голямата зала на дългия дом, родния си дом, стоеше пред централния стълб със стърчащото от него острие на меч. Топлината от огнището май не можеше да стигне до костите му. Дрехите му бяха подгизнали.

Беше оставил другите отвън, в привидно спокойния им сблъсък на воли. Кралят-магьосник с онова, което му трябваше, и Томад и Урут, с настояването им за подобаващо погребение на един мъртъв кръвен воин, воин, който бе техен син. С този конфликт Ханан Мосаг можеше да загуби властта си сред Тайст Едур.

„Кралят-маг трябваше да прояви сдържаност. Всичко трябваше да се реши кротко, без никой да разбере. Как може да е толкова трудно да се изтръгне един меч от ръцете на мъртвец?“ А ако тук беше замесена магия — и определено като че ли беше така, — то си беше по частта на Ханан Мосаг. Все пак той си имаше К’риснан. Те можеха да направят нещо. А ако не… „Тогава се режат ръцете.“ Духът вече не обитаваше трупа. Смъртта бе прекъснала връзките. Трул не можеше да изпита нищо към студената плът под леда. Това вече не беше Рулад.

Но сега вече нямаше възможност да се запази в тайна. Спора го бяха видели, а според традицията — и решението трябваше да се види.

„А… всичко това важно ли е?“

„Не вярвах на Рулад. Много преди провала му в нощния пост. Това е истината. Имах… съмнения.“

Мислите му не можаха да го отведат по-далече. Терзание го заля, парещо като киселина. Все едно че бе събудил собствения си демон, свиреп и гладен, и можеше само да гледа как яде душата му. Терзаещо угризение и жадно, ненаситно чувство за вина, безкраен пир.

„Вече сме обречени да даваме отговор за смъртта му, отново и отново. Безброй отговори, които да погребат единствения въпрос на живота му. Такава ли ни е съдбата — да понесем обсадата на всичко онова, което не може да бъде узнато?“

Чуждоземци бяха наблюдавали сцената. Осъзна го толкова внезапно, че се стъписа. Търговецът и Аквиторът. Гости ледерии. Шпионски авангард на посланичеството за мир.

Избухването на Ханан Мосаг беше ужасна грешка. Високата почит на Трул към краля-магьосник бе накърнена, уязвена и той копнееше за света отпреди месец. Когато не познаваше слабост и уязвимост.

„Стъпваш тихо през смрачения лес, с ум, изпълнен с настойчива мисъл за ужасна вест.“ Копие с железен връх, забит дълбоко в гръдта на ледерий. Натежали като олово крака го водят през сенките, мокасините глухо тупкат по пъстрия килим на пътеката. Усещането, че току-що му е убягнало нещо, невидяна поличба. Като влизане в стая, от която някой току-що е излязъл, макар че при него стаята бе горската катедрала, святата земя на хирот, а той не беше видял дири, за да придаде плът на подозрението си.

Точно това усещане се беше върнало. Преживели бяха отчаяни събития, все без да осъзнаят значимостта им, скритите истини. Неотложността на оцеляването им бе наложила някакво безгрижие.

Обля го ледена вълна на убеденост и Трул Сенгар разбра, че скоро ще се случи нещо ужасно.

Стоеше — сам в дългия дом.

Срещу централния стълб с извития стърчащ от него меч.

И не можеше да помръдне.

Тялото на Рулад Сенгар беше замръзнало. Бледозеленикава фигура с вкочанени крайници, изпъната върху каменната платформа. С отметната назад глава, затворени очи, зяпнала уста, сякаш се бореше за дъх и все не го намираше. Ръцете му се бяха стегнали около дръжката на меч с право острие, покрито със скреж и с черни петънца засъхнала кръв. Цветовете на меча някак странно преливаха един в друг.

Удинаас вече беше запълнил ноздрите и ушните кухини с восък.

Сега държеше щипците и чакаше първата жълтица да се нагорещи достатъчно. Двайсетина мига след като я бе сложил върху ламарината, бе сложил и втората. Редът на поставянето на монетите за благородните кръвни воини беше точен, съобразен с целия ритуал. Удинаас се бе превърнал във вечност от безкрайно изтощително чакане и повторение.

Но нямаше задача, която да огъне един роб. На този свят съществуваха тежки истини, които човек можеше да открие единствено щом се отрече от собствения си дух — стига да си склонен да ги подириш. „Трябва ли например да потърсиш самооправдание? Преди убийство, да речем, или някоя друга варварщина?“

„Например — това тяло. Младеж, чиято плът вече се скапва от смъртта. Едурите използват монети. Ледериите използват лен, олово и камък. Но и едните, и другите изпитват нужда да покрият, да прикрият, да скрият ужасното не-присъствие, изписано на това вцепенено лице.“

То започваше с очите — били те отворени или затворени.

Удинаас стисна с щипците ледерийската монета. Първите две не трябваше да са прекалено нажежени, за да не се пръснат очите под клепачите. Веднъж го беше видял, докато чиракуваше на един от по-старите роби, който бе започнал да губи чувството си за време. Окото зацвърча, а след това се пръсна лигава течност с гнусна миризма и кафеникава от развалата; монетата пък хлътна много надълбоко в очната кухина и кожата се сбръчка и почерня.

Завъртя се на столчето, като внимаваше да не изтърве монетата, наведе се над лицето на Рулад Сенгар и намести сгорещеното златно кръгче.

Последва тихо цвърчене: кожа и метал се сливаха, цялата влага се изсмука и кожата се стегна около монетата. Той я задържа плътно.

Същото се повтори с втората монета.

Зноят в стаята разтапяше трупа и докато Удинаас полагаше една по една монетите по тялото, то го стряскаше с внезапни движения. Гърбът, рязко извил се в дъга, тихо изтупване на лакът върху каменния постамент, вадички разтопена вода, потекли по плочата и от ръбовете, сякаш тялото плачеше.

Воня на изгоряла кожа изпълваше горещия влажен въздух. Трупът на Рулад Сенгар се преобразяваше, навличаше си бляскава броня, превръщаше се в нещо различно от Тайст Едур. В мислите на Удинаас това тяло престана да бъде нещо, живяло доскоро. Работата не беше по-различна от кърпенето на мрежи.

От гърдите — към корема. Всяка рана от копие — запълнена с глина и масло, се обкръжаваше с монети и после се запечатваше. Таз, бедра, колене, пищялки, глезени, горната част на стъпалата. Рамене, ръцете до лактите, лактите, после — надолу.

Сто шестдесет и три монети.

Удинаас изтри потта от челото си, стана и се затътри уморено до котела с разтопения восък. Представа нямаше колко време е изтекло. Вонята сдържаше глада му, но на няколко пъти бе напълнил празния си стомах със студена вода. Дъждът не беше спрял, трополеше по покрива, плющеше по двора зад стените. Село в траур — никой нямаше да го обезпокои, докато не се появеше навън.

Щеше да предпочете половин дузина вдовици да полагат монетите, а той да си седи на обичайното място и да подклажда огъня. Последния път, когато го беше правил сам, беше с бащата на Урут, убит в битка от арапаите. По-млад беше тогава, изпълнен с благоговение и от ритуала, и от ролята си в него.

Прикачи дръжката на котела, вдигна го и внимателно го понесе към трупа. Дебело покритие по лицевата страна и хълбоците. Малко изчакване, докато восъкът поизстине — не много, та да не се напука, когато обърне тялото — след което щеше да продължи със златните монети.

Спря за миг, надвесен над мъртвия Тайст Едур, и въздъхна:

— Ех, Рулад. А сега можеше да се перчиш пред жените, нали?

— Траурът е започнал.

Трул се сепна, обърна се и видя Феар — бе дошъл нечуто.

— Какво? О, да. Какво се реши?

— Нищо. — Брат му се доближи до огнището и навъсено загледа пламъчетата. — Кралят-магьосник обявява усилията ни за провал. Нещо повече, смята, че сме го предали. Гледа да прикрие това подозрение, но го виждам.

Трул помълча, после каза:

— Чудя се кога започна това предателство. И с кого.

— Ти от самото начало се съмняваше в този „дар“.

— Сега се съмнявам още повече. Меч, който един мъртъв воин не пуска. Що за оръжие е това, Феар? Що за магия бушува в него? — Обърна се към брат си. — Огледа ли го хубаво този меч? О, изработката е добра, но в желязото има… жилки. От някакъв друг метал, устояли са при коването. Всеки чирак на ковач на мечове може да ти каже, че ще се прекърши при първия удар.

— Вложената магия несъмнено ще предотврати това — отвърна Феар.

Трул въздъхна.

— Значи подготвят тялото на Рулад.

— Да. Магьосникът-крал е поканил родителите ни насаме в дома си. На всички други е забранено да влизат. Ще има… преговори.

— Отрязването на ръцете на най-младия им син в замяна на… какво?

— Не знам. Решението ще се оповести, разбира се. Междувременно двамата с теб сме оставени да се оправяме сами.

— Бинадас къде е?

Феар вдигна рамене.

— При знахарите. Ще го видим чак след няколко дни. Маговете трудно се поддават на цяр, особено когато е счупена кост. Арапаят, който го прегледа, каза, че имал над двайсет потрошени парчета на бедрото. Всички трябва да се наместят и да се слепят. Да се зашият мускулите и жилите, да се спре кръвта и да се махне мъртва кръв.

Трул отиде до пейката до стената, седна и стисна главата си с ръце. Цялото това пътуване вече изглеждаше нереално — освен раните и жестокото доказателство на един увит в кожа и лед труп, подготвян сега за погребение.

Джхеките се бяха оказали соултейкън. Не го беше осъзнал. Онези вълци…

Да си соултейкън беше дар, присъщ на Бащата Сянка и ближните му. Присъщ беше на небесата, на същества с неизмерима сила. Това, че онези невежи варвари можеха да притежават дар с такава изумителна, свята сила, изглеждаше безсмислено.

Соултейкън. Сега това изглеждаше… нечестиво. Оръжие, толкова дивашко и просто, като нащърбена бойна брадва. Не можеше да разбере как е възможно.

— Тежко изпитание ни чака, брате.

Трул примига и вдигна очи към Феар.

— Ти също го усещаш. Предстои нещо, нали?

— Не съм свикнал с това… това чувство. На безпомощност. На… непонятност.

Феар се потърка по лицето, сякаш искаше да пробуди и извлече подходящите думи — от мускул, от кръв и от кост. Сякаш всичко, което се таеше у него, се бореше, безпомощно и отчаяно, да намери глас, който другите да могат да чуят.

Състрадание жегна Трул и той сведе очи, за да не гледа притеснения си брат.

— Същото е и с мен — каза, макар това да не беше съвсем вярно. Свикнал беше с безпомощността — човек се научава да се примирява с някои чувства. Не притежаваше ни една от естествените физически дарби на Феар, не притежаваше лекотата му. Единствената му, същинска дарба бе в упоритата му наблюдателност, окована от мрачно въображение. — Трябва да поспим — добави той. — Умората приляга зле на времена като тези. Все едно, нищо няма да бъде оповестено без нас.

— Съвсем вярно, братко. — Феар се поколеба, после протегна ръка и я отпусна на рамото на Трул. — Бих искал винаги да си до мен, макар и само за да не ме оставиш да залитна. — Ръката се отдръпна и Феар тръгна към стаите за спане в дъното на дългия дом.

Трул зяпна след него, стъписан от признанието, почти невярващ. „Казах му думи за утеха, но не стори ли и той току-що същото за мен?“

Терадас му беше казал, че непрекъснато чували звуците от битка — врязвали се през воя на вятъра и снежната виелица. Чували зверски писъци, изпълнени с болка, вълчи вой, изпълнен със смъртно отчаяние. Чули бяха как е отклонил джхеките от пътя им. Чували го бяха, докато разстоянието не ги лишило от възможността да разберат какво го е сполетяло. А след това бяха зачакали да дойде врагът… който така и не дошъл.

Трул вече беше забравил за повечето от тези сблъсъци, множеството, сливащо се в едно, безреден и неотприщен от времето кошмар, увит в снежна пелена, изпъвана и разкъсвана от кръжащия вятър, увиващ я още по-плътно. Стегнато на възел и отнесено, сякаш откъснато, несвързано със света. „Нима така се съхраняват най-ужасните мигове от миналото? Нима това изтерзано от болка разделяне сполетява всекиго от нас — нас… живите?“ Гробището на самия ум, пътеката, лъкатушеща между купчините пръст, скрили тежките камъни и мрачните кухини с оцапаните от кръв стени и опърлените от огън надгробни плочи — запустяло възкресение под сиво небе. Веднъж извървяна, тази пътека не можеше да се извърви никога вече. Човек можеше само да погледне през рамо и да познае ужаса и необятността, и безредното трупане на още и още могили. Още и още.

Стана и закрета към постелята си. Угнетен от мисълта за онези, които тачеха Едур, онези, що бяха живели преди десетки и десетки хиляди години, и от безкрайния ужас на всичко зад тях, безкрайния път от дела и покаяния, костите и животите, вече станали на прах под ръждясали останки от метал — нищо друго, защото бремето, което животът можеше да понесе, бе ограничено, защото животът можеше само да крета напред и все напред, без това кретане да носи нещо повече от вдигнал се след стъпките му прах.

Обзет от скръб, вгорчена от отчаяние, Трул се смъкна върху тънката постеля, легна по гръб и затвори очи.

Което само развихри въображението му в образ след образ — образи, хлипащи за живот с безмълвен, но неутешим плач, изпълнил главата му.

Залитна пред напора им и като воин, олюлял се замаян пред неизбежния удар, пропадна в собствения си ум и потъна в забвението.

Като златно корито в планински поток, пред очите му заплува замъглен блясък. Удинаас се отпусна, едва сега усетил оловната тежест на уморените си мускули, изпънали се като вериги по костите му. Воня на изгоряла плът бе задръстила дробовете му, полепнала бе в гърдите му и просмукваше в жилите му блудкавата си отрова.

Взря се в облепения със злато гръб на Рулад Сенгар. Тялото бе охладило восъчното покритие и с всеки миг ставаше все по-тъмно.

„Богатството принадлежи на мъртвите, или така поне трябва да е за мен, недостижимо за мен.“ Замисли се над това хрумване и как се беше промъкнало през размътения му ум. Дълг и бедност. Границите, предопределящи живота на мнозина. Само една нищожна част от населението на Ледер познаваше богатството и можеше да тъне в разкош. Техният свят бе различен — незрим рай, обграден от интереси и грижи, неведоми за всички други.

Удинаас се намръщи, обзет от любопитство към собствените си чувства. Тук нямаше завист. Само тъга, усет за всичко онова, което бе извън обсега му и завинаги щеше да си остане така. По някакъв странен начин богатите ледерии му бяха станали също толкова чужди, колкото и Едур. Откъснат беше от тях и тази откъснатост бе толкова рязка и абсолютна, колкото и другата, лежаща сега пред очите му — собствената му изтощена същност и облеченият в злато труп пред него. Живото и мъртвото, мудните движения на тялото му и съвършената неподвижност на Рулад Сенгар.

Подготви се за последната си задача. Восъкът се беше втвърдил достатъчно, за да може тялото да се обърне. Когато дойдеха, родителите на Рулад щяха да очакват да заварят мъртвия си син лежащ по гръб, станал съвсем неразпознаваем под монетите и восъка. Превърнат всъщност в саркофаг, отдалечен в пътуването си към сянката — то всъщност вече бе започнало.

„Блудния да ме вземе дано, имам ли сила за това?“

Трупът лежеше по очи върху дървени подложки с две извити дръжки, закрепени за един лост. Под лоста бе поставено четирикрако дървено магаре, осигуряващо опорната точка. Удинаас се надигна, застана зад лоста, хвана с две ръце черното дърво и натисна. Поколеба се, наведе глава и опря чело върху ръцете си.

Призракът се беше смълчал, вече от дни не бе шепнал в ухото му. Кръвта на Вайвал спеше. Беше сам.

По време на цялата процедура беше очаквал да го прекъснат — Ханан Мосаг и неговите К’риснан да нахълтат с викове. Да отрежат пръстите на Рулад — или дори ръцете му от китките. След като не му бяха дали други указания, беше покрил с восък и меча, който лежеше под лек ъгъл върху лявото бедро.

Вдиша дълбоко и натисна лоста. Тялото се повдигна едва на косъм. Восъкът се пропука на хаотична плетеница от линии, но това трябваше да се очаква. Лесно щеше да се поправи. Удинаас натисна по-силно и загледа как тялото бавно се обръща на хълбок. Тежестта на меча надви обгърналия го восък, върхът изтрака върху камъка и притегли и ръцете. Удинаас изруга тихо и примига да махне потта от очите си. Бяха нападали люспи натрошен восък. С облекчение видя, че монетите са си останали непокътнати.

Застопори лоста със запъващата каишка и пристъпи към трупа. Нагласи меча на мястото му, после малко по малко заобръща тежкото тяло, докато то най-сетне не тупна по гръб.

Пое си дъх. Трябваше да покрие трупа с още восък, да оправи напуканото и отчупеното. После най-сетне щеше да излезе навън от този кошмар.

Робът не трябва да мисли. Трябва да си свърши задачите. Твърде много мисли гъмжаха в ума му, пречеха му да се съсредоточи.

Затътри се към огнището, за да вземе котела с восъка.

Нещо изпука зад гърба му. Удинаас се обърна. Огледа трупа да види къде се е отчупил восъкът. Там, по челюстта — разтваряше се широко над устата. Спомни си сгърченото в безмълвен вик лице, което видяха, когато свалиха превръзките. Може би трябваше да зашие устните.

Вдигна котела и тръгна към тялото.

Видя как главата рязко се отметна назад.

Пое треперливо дъх.

И тогава трупът изкрещя.

Гледката бавно се открои от небитието и Трул Сенгар отново се озова сред воя на вятъра и снежната вихрушка. Беше заобиколен от тъмни, едва различими фигури. Размитият блясък на кехлибарени очи се впиваше в него и Трул посегна към меча си, ала се сети, че ножницата е празна.

Джхеките най-сетне го бяха намерили и този път спасение нямаше да има. Трул се завъртя в кръг, още веднъж и още веднъж, а вълците стесниха кръга. Воят на вятъра изпълни ушите му.

Опипа за камата си — за каквото и да е, — но не намери нищо. Ръцете му бяха изтръпнали от студ, снежният навей щипеше в очите му.

Още по-близо, от всички страни. Сърцето му тупкаше. Изпълваше се с ужас, като удавник, чиито гърди се изпълват със смъртоносната вода, с потреса от отказа за живот, с внезапната загуба на всякаква сила, а с нея — и на всякаква воля.

Вълците връхлетяха.

Челюстите захапаха ръцете и краката му, зъби се впиха в плътта. Тежестта им го събори в снега. Един от вълците го захапа за тила. Изпращяха кости. Устата му се напълни с гореща кръв и жлъчка. Отпусна се, неспособен дори да се свие на кълбо, а вълците деряха и ръфаха ръцете и краката му, забиваха нокти и зъби в корема му.

Нищо не можеше да чуе освен писъка на вятъра, все по-силен.

Отвори очи. Лежеше в постелята си, а болката пулсираше в мускулите му с призрачния спомен за свирепите зъби.

И чу писък.

Феар се появи на входа — очите му бяха странно зачервени и мигаше объркано.

— Трул?

— Идвам — отвърна той и вдървено се надигна.

Изскочиха навън и видяха двама души да тичат към Къщата на мъртвите.

— Какво е станало?

Трул поклати глава.

— Може би Удинаас…

Забързаха натам.

Двама роби изскочиха от сградата и побягнаха, обзети от паника. Единият викаше нещо.

Братята затичаха.

Трул зърна за миг ледерийската Аквитор и търговеца на моста.

Крясъците не секваха. Някаква болка имаше в тези викове, и ужас. Викът, подхващан наново с всяко поемане на дъх, смрази кръвта в жилите на Трул. Можеше почти да…

Майен беше на прага, вратата бе зейнала широко. Зад нея стоеше Пернатата вещица.

И двете бяха вцепенени.

Феар и Трул спряха до тях.

Пернатата вещица извърна рязко глава и изгледа обезумяло първо Трул, после — Феар.

Феар пристъпи до годеницата си. Погледна вътре. Лицето му потръпваше при всеки нов крясък.

— Майен, задръж всички навън. Освен Томад и Урут, и магьосника-крал, щом дойдат. Трул… — Изрече го като молба.

Майен се отдръпна и Трул пристъпи напред. Рамо до рамо влязоха в Дома на мъртвите.

Грамадно изгърбено туловище, покрито с восък като белеща се кожа — под восъка лъщяха златни монети, — се беше свило до каменната платформа, с лице, отпуснато върху коленете, с ръце, обгърнали прасците, но все така без да изпускат меча. Грамадно изгърбено туловище, изригващо несекващи крясъци.

До него стоеше робът Удинаас. Носил беше котел с восък, но сега котелът лежеше обърнат на две крачки от ледериеца, а восъкът се бе разлял по пода.

Удинаас мълвеше нещо. Думи на утеха, промъкващи се през крясъците. Мълвеше и бавно, предпазливо, стъпка по стъпка, се приближаваше към клекналия.

Феар понечи да тръгне напред, но Трул здраво го стисна за лакътя и го спря. Чул беше нещо в тези крясъци. Отвръщаха на тихия, утешителен шепот на роба, в началото — изпълнени с гняв, който вече отслабваше, и гласът ставаше все по-умолителен. Накъсван от пристъпи на сурово отчаяние. А Удинаас не спираше да шепне.

„Сестрата да ни благослови дано, това е Рулад. Моят брат.“

„Нали беше мъртъв.“

Робът бавно се наведе пред ужасяващата фигура и този път Трул успя да долови думите му:

— Пред очите ти има монети, Рулад Сенгар. Затова не можеш да видиш нищо. Искам да ги махна. Братята ти са тук. Феар и Трул. Тук са.

И тогава крясъците секнаха и преминаха в безпомощен плач.

И пред очите на Трул Удинаас направи нещо, което му се струваше невъзможно. Робът се пресегна и взе главата на Рулад в ръцете си, като майка, която утешава детето си. Нежно, но и решително, и много бавно, я повдигна от облепените с монети колене.

Феар изхлипа. Овладя се бързо, но Трул го усети как потрепери.

„Лицето… о, Татко Сянка, лицето.“

Влудяваща маска от восък, напукана и раздрана. А под нея — златни монети, споени с плътта — нито една не се беше откъснала, — застъпващи се като люспи на броня около стегнатите челюсти и зейналата уста.

Удинаас се наведе още по-близо и зашепна в лявото ухо на Рулад.

Думи, на които бе отвърнато с потръпване, със спазъм, от който изтракаха монети — доловим за слуха звук, макар да беше приглушен от восъка. Едното стъпало на Рулад издращи по каменните плочи около платформата и се присви.

Феар се дръпна да се отскубне от хватката на Трул, но той го задържа. Удинаас посегна към колана си и извади малък нож.

Последва шепот — изпълнен с ритъм и почти мелодичен. Робът вдигна ножа и внимателно нагласи острието малко под ръба на монетата, покриваща лявото око на Рулад.

Лицето трепна, но Удинаас обгърна главата на Рулад като в прегръдка и се наведе още, без да спира да шепне. Лек натиск с острието, мигновено дръпване, монетата блесна, плъзна се надолу и след миг издрънча на пода.

Окото беше затворено — изгорял червен оток. Рулад сигурно се опита да го отвори, защото Удинаас притисна с два пръста клепача и Трул видя как поклати глава, каза нещо и го повтори.

Главата на Рулад се люшна в странен тик и Трул разбра, че това е кимване.

Удинаас премести ножа в другата си ръка и опря острието под дясното око на Рулад.

Отвън се чуха стъпки и мърморене на трупащи се хора, но Трул не се обърна. Не можеше да откъсне очите си от ледериеца и от брат си.

„Той беше мъртъв. Няма съмнение. Никакво.“

Робът, който се беше трудил над Рулад цял ден и цяла нощ, който бе запълвал раните му с восък и бе жигосвал монети в студената плът, който бе видял как повереникът му се връща в живота, вече бе коленичил пред едура, гласът му сдържаше лудостта, гласът — и ръцете му — полека връщаха Рулад към живота.

Роб ледериец.

„Татко Сянка, кои сме ние, че да правим това?“

Монетата се изтръгна.

Трул пристъпи напред и задърпа и Феар. Не проговори. Все още не.

Удинаас прибра ножа в канията и сложи ръка на рамото на Рулад. После извърна глава и вдигна очи към Трул.

— Още не може да говори. Крещенето го е изтощило, а и тежестта на монетите по гърдите му…

Удинаас бавно се надигна, за да се отдръпне, но лявата ръка на Рулад изхрущя, пусна дръжката на меча, пръстите зашариха във въздуха, дръннаха монети, пръстите докопаха ръката на роба. И я стиснаха.

Удинаас почти се усмихна — Трул чак сега видя колко е изтощен, а и след целия ужас, който бе преживял… — и заговори:

— Братята ти, Рулад. Трул и Феар. Те са тук, за да се погрижат за теб. Аз съм най-обикновен роб…

Рулад го стисна по-силно и две монети издрънчаха на пода.

— Ще останеш, Удинаас — каза Трул. — Брат ни има нужда от теб. Ние имаме нужда от теб.

Ледериецът кимна.

— Както заповядате, господарю. Само че съм… уморен. Аз… все ми притъмнява и все се пробуждам само от звука на собствения си глас. — Поклати безпомощно глава. — Дори не знам какво съм казал на брат ви…

— Няма значение — прекъсна го Феар. — Това, което направи… — Думите заглъхнаха и за миг лицето му сякаш щеше да се сгърчи. Трул видя как се стегнаха мускулите му, после Феар стисна зъби, вдиша дълбоко и след миг вече отново се владееше. Поклати глава, неспособен да проговори.

Трул се наведе към Удинаас и Рулад.

— Удинаас, разбирам. Трябва да си починеш. Но остани още няколко мига, ако можеш.

Робът кимна.

Трул се извърна, огледа раздраното лице на Рулад, все още затворените очи… и долови зад тях движение.

— Рулад. Аз съм — Трул. Чуй ме, братко. Дръж очите си затворени, засега. Трябва да свалим тази… тази броня от тебе.

Рулад поклати глава.

— Това са погребални монети, Рулад…

— Д-да. З-знам.

Думи хрипливи и натежали, изречени с дъх, едва изтласкан от стегнатите от монетите и восъка гърди.

Трул се поколеба.

— Удинаас беше с теб, сам, подготвяше те за…

— Да.

— Той е изтощен, братко.

— Да. Кажи на майка. Искам. Искам го.

— Разбира се. Но сега го пусни, моля те…

Ръката пусна ръката на роба и издрънча на пода. Другата ръка, която все още държеше меча, изведнъж трепна.

И на лицето на Рулад се изписа мъртвешка усмивка.

— Да. Още го държа. Това. За това говореше той.

Трул потрепна и се отдръпна.

Удинаас изпълзя настрана, опря гръб на сандъка с монетите. Присви се изгърбен, също като Рулад, и в мига преди да извърне лице, Трул видя изписаното на него страдание.

Колкото и да бе изтощен Удинаас, покоят бе на десет хиляди разтега от него — Трул можеше да го разбере, да осъзнае тази жестока истина. Рулад си имаше своя роб. Но кого си имаше Удинаас?

Мисъл, несвойствена за един Едур.

Но нищо — нищичко — вече не беше каквото беше. Той стана и се върна при Феар. Помисли за миг, после рязко се обърна към входа. Майен още стоеше там, ледерийката бе до нея — Пернатата вещица. Трул махна на робинята и посочи свилия се до сандъка Удинаас.

Видя как лицето й се изопна от ужас. Видя я как поклати глава.

А после тя побягна.

Трул се намръщи.

Майен също забърза навън.

Появиха се Томад и Урут.

А зад тях, щом бавно закрачиха напред, се появи и Ханан Мосаг.

„О, не! Мечът. Проклетият меч…“

(обратно)

10.

Цветчета бели се въртят и сипят се надолу към бездънното море. Жената с кошница, ръката й червена проблясва в нежен жест да пръсне тези безукорни крилца, да литнат в миг, понесени от вятъра. Стои и ражда полет богинята окаяна и той се сипе и пропада над речната широка гръд. Виж кошницата с птици, обречени да се удавят. Виж и плача й във източената сянка на града. Ръката й откъсната, раздрана леш в безкрайно повторение; тя носи смърт, а във очите й съзираш ужаса на живото. „Лейди Еласара Трейтска“ Кормор Фурал

Гръмотевичен тътен и тежко трополене на дъжда по покрива. Бурята следваше течението на реката — бе поела на север и влачеше сиви, надвиснали ниско над Ледерас облаци. Бе ненавременна и нежелана и от нея единствената стая на обиталището на Техол бе станала тясна и влажна. Вътре имаше две столчета повече отпреди, домъкнати от Бъг от някое градско сметище. На едното от тях, в отсрещния ъгъл, седеше Ублала Пунг и плачеше.

Плачеше от една камбана насам, грамадното му туловище се тресеше и столчето скърцаше тревожно.

Техол крачеше нервно.

Плясък на боси крака отвън, после завеската на входа се дръпна настрани и Бъг, целият прогизнал, влезе и се закашля.

— Какво гори в огнището?

Техол сви рамене.

— Каквото беше струпано до него естествено.

— Но това беше шапката ви за дъжд! Лично я изплетох, ей с тези две ръце.

— Шапка за дъжд? В тези тръстики са увивали вмирисана риба…

— Да де, да, вонята е от това. — Бъг кимна и избърса водата от очите си. — Все едно, вмирисаното е относително понятие, господарю.

— Нима?

— Фаредите го смятат за деликатес.

— Ти просто си искал да мириша на риба.

— По-добре вие, отколкото цялата къща — отвърна Бъг и кимна към Ублала. — Какво му е?

— Представа нямам. Е, каква е новината?

— Намерих я.

— Страхотно.

— Но трябва да идем да я вземем.

— Да излизаме навън?

— Да.

— В тоя дъжд?

— Да.

— Е, това изобщо не ми харесва — отвърна Техол и закрачи отново. — Твърде рисковано е.

— Рисковано ли?

— Ами да, рисковано. Особено сега, като си нямам шапка за дъжд.

— И по чия вина, интересно?

— Тя вече пушеше, много близо до огъня я беше оставил. Само я подбутнах с крак и си пламна.

— Бях я сложил да се суши.

Техол спря, изгледа за миг Бъг, после продължи да крачи напред-назад.

— Буря е. Бурите отминават. Трябва ми повод да се помотая.

— Да, господарю.

Техол се обърна към Ублала Пунг.

— Прескъпи ни телохранителю, какво има?

Зяпнаха го две зачервени очи.

— Не ви интересува. Изобщо. Никой не го интересува.

— О, разбира се, че ме интересува. Бъг, интересува ме, нали? Това ми е в характера, нали?

— Абсолютно, господарю. Обикновено.

— Заради жените е, нали, Ублала? Познах.

Грамадният мъж кимна нещастно.

— Да не се бият заради тебе?

Ублала поклати глава.

— Да не си хлътнал по някоя от тях?

— Точно затуй. Нямам възможност.

Техол се извърна към Бъг, после отново изгледа Ублала.

— Не си имал възможност? Странно твърдение. Би ли се изяснил?

— Не е честно, ей това е. Не е честно. Няма да разберете. Тоя проблем го нямате. Искам да кажа, какво съм аз? Само играчка ли? Само защото имам голям…

— Задръж — прекъсна го Техол. — Да видим дали те разбирам добре, Ублала. Чувстваш, че те просто те използват. Интересува ги само твоя, ъъъ… твоите атрибути. Единственото, което искат от теб, е секс. Никакво обвързване, нито преданост дори. Доволни са, че се редуват с теб, без да отчитат твоите чувства, чувствителния ти характер. Сигурно дори не искат да се гушкат след това или да си побъбрите малко, нали?

Ублала кимна.

— И всичко това те прави нещастен?

Ублала кимна отново, подсмръкна, нацупи се, широката му уста се разкриви, един мускул заигра по дясната му буза.

Техол го зяпна, след което вдигна отчаяно ръце.

— Ублала! Не разбираш ли? Та ти си попаднал в мъжкия рай! Имаш онова, за което всички ние можем само да мечтаем!

— Но аз искам нещо повече!

— Не! Не искаш! Повярвай ми! Бъг, не си ли съгласен? Кажи му!

Бъг се намръщи.

— Точно така е, както казва Техол, Ублала. Вярно, истината е трагична и вярно, в нрава на господаря е да разкрива трагични истини, които на мнозина може да се сторят необичайни, нездравословни дори, но…

— Благодаря за потвърждението, Бъг — прекъсна го навъсено Техол. — Я иди да почистиш! — Обърна се отново към Ублала. — Ти си в апогея си бе, приятел… я чакай! Каза ли, че тоя проблем го нямам? Какво означава това?

Ублала примига.

— Какво? Ъъъ, и ти ли си в този апогей, или както там го нарече… и двамата ли сте?

— Той не е бил от месеци — изсумтя Бъг.

— Е, стига! — Техол се втурна към огнището и дръпна онова, което беше останало от сплетените тръстики. Загаси пламъчетата, вдигна опърлената шапка и си я нахлупи на главата. — Добре, Бъг, да ходим да я прибираме. А този безмозъчен великан тука да си скърби колкото си ще, все ми е едно. Колко обиди може да понесе чувствителен човек като мене, а?

От тръстиките на главата му запушиха струйки дим.

— Това пак ще вземе да пламне, господарю.

— Е, това му е хубавото на дъжда, нали? Хайде.

Водата в тясната уличка бе до глезените — при задръстената канавка в другия край се събираше малко езерце. Двамата зашляпаха през плиткия му въртоп.

— Трябваше да проявите повечко съчувствие към Ублала, господарю — подхвърли през рамо Бъг, който вървеше на крачка напред. — Много е нещастен горкият.

— Съчувствието е за слабо надарените, Бъг. Върху Ублала се лигавят три жени, да не си забравил?

— Много отвратително описание.

— Много си остарял, драги ми слуга. Поначало в лигавенето няма нищо лошо. — Помълча и се поправи: — Добре де, може и да има. Но защо трябва да говорим за секс? Тази тема ме прави носталгичен.

— Блудния да не дава.

— Та къде е тя?

— В един бардак.

— О, това вече наистина е жалко.

— По-скоро новопридобита пристрастеност, господарю. Колкото повече я подхранва, по̀ огладнява.

Минаха по улица „Турол“ и продължиха към Квартала на проститутките. Дъждът понамаля, бурята стихваше.

— Е, това едва ли е желаното състояние за един от най-ценните ни сътрудници — отбеляза Техол. — Особено след като пристрастието й не включва нейния чаровен елегантен шеф. Нещо ми говори, че май аз трябваше да рева в оня ъгъл, а не Ублала.

— Може би Шурк просто не иска да смесва работата с удоволствието.

— Бъг, нали каза, че е в публичен дом.

— О, да. Извинявай.

— Сега вече наистина съм нещастен. Сутринта не бях нещастен. Ако тази тенденция продължи, до довечера ще плувам през канала с торби с монети на шията.

— Стигнахме.

Стояха пред тясна триетажна сграда, малко по-навътре от двете съседни и външно с няколко века по-стара от всичко останало на улицата. Фасадата беше с две колони от прашносин мрамор, с барелефи на женски демони около тях — кривяха се и се гърчеха в масова оргия, а над колоните клечаха два каменни водоливника с чудовищни женски лица и с огромни, подканящо щръкнали гърди.

Техол се обърна към Бъг.

— Но това е храмът. Тя е в храма?

— Това изненадва ли те?

— Та аз не мога да си позволя дори да мина през прага му. Дори кралица Джанал посещава това място само няколко пъти в годината. Таксата за годишно членство е десет хиляди дока… както съм чувал де. Не помня кой ми каза.

— Матрона Делисп сигурно е много доволна от най-новата си придобивка.

— Обзалагам се. Е, как сега да измъкнем Шурк Елале? Особено след като е ясно, че тя иска да е точно тук, а Матроната разполага поне с трийсет платени биячи, които сигурно ще ни спрат? Дали просто да не го сметна за изгубена кауза и да си ходим?

Бъг сви рамене.

— Това ти трябва да го решиш, господарю.

— Мда. — Техол помисли. — Ще ми се поне две думи да разменя с нея.

— Сигурно не можеш да си позволиш повече.

— Не ставай глупав, Бъг. Тя не взима според броя на думите… нали?

— Може и за погледите да взима. Нашата скъпа умряла крадла поразцъфтя…

— Благодарение на мене! Кой уреди ремонта й? Основния ремонт, смяната на боята? Имахме договорка…

— Кажи й го на нея, господарю, не на мен. Знам много добре колко далече можеш да стигнеш, за да задоволиш странния си ищах.

— Дори няма да питам какво искаше да кажеш с това, Бъг. Звучи гадно, а гадната ми същност си е моя работа.

— Така е, господарю, така е. Добре поне, че не си от носталгичния тип.

Техол го изгледа кръвнишки, после отново извърна очи към храма. Най-старият публичен дом в цялата страна. Някои твърдяха, че се бил издигал тук още преди градът да израсте около него и че всъщност градът израснал заради самия бардак. Не изглеждаше много логично, но пък малко неща изглеждат логично, стане ли дума за любовта и многобройните й фалшиви, но примамливи нюанси. Техол вдигна глава да огледа водоливниците и опърлената тръстикова шапка се хлъзна и цопна във водата зад него.

— Какво пък, това го реши. Или стоя тука, докато не ми се намокри косата, или влизам.

— Доколкото мога да кажа, господарю, шапката против дъжд бездруго беше трагичен провал.

— Свръхкритичният ти характер те е подвел, Бъг. Хайде с мен!

Техол се заизкачва по стъпалата със собственическо самочувствие. Щом стъпи на площадката, входната врата се отвори широко и рамката се запълни от грамаден закачулен мъж с черна ризница и с огромна двуостра брадва в облечените в метални ръкавици ръце.

Стреснат, Техол се закова на място и Бъг се бутна в него от по-долното стъпало.

— Извинете — изломоти Техол, отстъпи настрана и дръпна Бъг към себе си. — На обезглавяване ли сме тръгнали? — И махна на мъжа да мине.

Две очички лъснаха изпод сянката на качулката.

— Благодаря ви, сър — отвърна хрипливо мъжът. — Много сте учтив. — Пристъпи на площадката и спря. — Вали.

— Всъщност вече спира. Вижте, ей там се прояснява.

Великанът с брадвата погледна накъдето му сочеха, после каза:

— Ако някой попита, сър, изобщо не сте ме виждали тук.

— Имате думата ми.

— Много мило. — Непознатият бавно заслиза по стъпалата. — Ох! — завайка се, щом излезе на улицата.

И заситни изгърбен, заобикаляше локвите. Бъг си пое дъх.

— Признавам, изпитах ужасна боязън при внезапната му поява.

Техол изгледа слугата си с вдигнати вежди.

— Нима? Горкичкият Бъг, трябва да направиш нещо за тия твои нерви. Е, хайде. И няма да се боиш от нищо, докато си с мен.

Влязоха в храма.

И Техол отново спря, също толкова внезапно като първия път, щом някакъв нож се опря в бузата му под дясното око, което замига бясно. Бъг успя да се спре навреме, без да се бутне в господаря си, за което Техол тутакси му благодари наум.

В ухото му зашепна сладък женски гласец:

— Не сте предрешен, сър. Което означава… Е, и двамата знаем какво означава, нали?

— Дошъл съм за дъщеря си…

— Виж, това е много лош вкус. Тук не търпим такива извратени, перверзни желания…

— Не ме разбрахте… тоест, разбираемо е, разбира се. Исках да кажа, дошъл съм за да я прибера, преди да е станало много късно.

— Как се казва?

— Шурк Елале.

— Е, много е късно.

— Искате да кажете, че е мъртва? Това го знам. Предците й, разбирате ли, искат да се прибере в криптата. Ужасно им липсва, някои от тях започват да се ядосват, обезпокоително е. Призраците могат да създадат големи неприятности — не само на вас и това заведение, но и на мен също. Разбирате ли затруднението ми?

Върхът на ножа се отдръпна и пред него застана ниска жилава жена. Плътно впита по тялото коприна в ръждивочервен цвят, широк копринен колан, стегнал кръстчето й, пантофки с извити връхчета на малките крачета. Мило личице и странно големи очи, които сега се присвиха.

— Свършихте ли?

Техол се усмихна глуповато.

— Сигурно често ви го пробутват това. Извинете. Да не би случайно да сте Матрона Делисп?

Тя се обърна.

— Последвайте ме. Мразя я тази стая.

Техол чак сега се огледа. Две крачки на ширина, четири на дължина, врата в другия край, стените — скрити зад пъстри гоблени с безбройни, всевъзможни съвкупления по тях.

— Доста съблазнително изглежда — промърмори той, докато тръгваше след жената.

— Заради изхвърлената миризма е.

— Изхвърлена ли? О, да.

— Мирише на… съжаление. Мразя я тази миризма. И всичко, свързано с нея. — Тя открехна вратата и се шмугна през нея.

Стръмно стълбище започваше само на крачка след прага. Жената ги отведе покрай него до луксозна чакалня с меки дивани до страничните стени и един-единствен стол с висок гръб до отсрещната. Седна на него и каза:

— Заповядайте, седнете. Е, какво беше това за призраците? Всъщност няма значение. Били сте, колко, на десет годинки, когато сте осиновили Шурк Елале? Нищо чудно, че тя изобщо не е споменавала за вас. Дори докато беше жива. Кажете ми, разочаровахте ли се, когато си избра за кариера краденето?

— От тона ви схващам, че оспорвате истинността на твърденията ми.

— Кой въпрос ме издаде?

— Виждате ли, не съм толкова невеж, колкото си мислите. Оттам и маскировката ми.

Тя примигна.

— Маскировката ви е да изглеждате като трийсет и няколко годишен мъж, обул прогизнали, лошо изплетени вълнени…

Бъг възмутено възкликна:

— Лошо изплетени?! А, моля ви се!

Техол го сръга в ребрата, Бъг изпъшка и се отпусна на дивана.

— Правилно.

— Значи е вложена голяма магия. На колко години сте всъщност?

— Шейсет и девет… скъпа.

— Впечатлена съм. Е, споменахте за призраци?

— Боя се, че да. Ужасни. Отмъстителни. И изобщо не са склонни на уговорки. Засега успявам да ги задържа в семейната ни крипта, но рано или късно ще излязат. И развихрят ли се по улиците… ще е нощ на ужаси за всички граждани на Ледерас. И ще стигнат и тук. А тогава, хм… потръпвам от мисълта какво може да стане.

— Както и аз потръпвам в момента, макар и по съвсем други причини. Но да, определено сте изправен пред дилема. Признавам обаче, че с моята дилема вече се боря от доста време.

— О?

— За щастие, вие, изглежда, ми предложихте решение.

— Радвам се.

Жената се наведе към него.

— На горния етаж — има само една стая. Уговорете проклетата демонка да се маха оттук! Преди другите момичета да ме одерат жива!

Стъпалата бяха стръмни, но застлани със скъп килим, а дървеното перило под ръцете им беше на непрекъснати вълни от изящно изваяни гърди, лъскави и мазни от безброй потни длани. Не срещнаха никого по пътя си. Стигнаха горе, останали без дъх — заради изкачването, разбира се, каза си Техол, щом спря пред вратата и избърса ръце в мокрите си гащи.

Навел глава и задъхан, Бъг спря до него.

— Блудния да ме вземе, какво са натрили в това дърво?

— Не знам — призна Техол. — Но едва ходя.

— Може би няма да е зле да поотдъхнем — подхвърли Бъг и отри потта от лицето си.

— Прав си.

След малко Техол се надигна, потръпна и кимна на Бъг, а той му отвърна с гримаса. Техол вдигна ръка и почука на тежката дървена врата.

— Влез — подкани го приглушен глас отвътре.

Техол открехна вратата и пристъпи вътре, а Бъг изсъска зад него:

— Блудния да ме вземе, виж ги всичките тия гърди!

Темата, започната на перилото, продължаваше по стените и тавана, в необуздано и пищно цицоресто излишество. Дори подът под дебелите килими беше на буци.

— Изключително маниакална… — почна Техол, но го прекъсна глас от високото легло пред тях:

— О, ти ли си?

Техол се окашля.

— Здравей, Шурк Елале.

— Ако си дошъл за услуги, сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че онази голяма брадва беше жалка компенсация.

— Той е мокър от дъжда — рече Бъг, а Техол го изгледа през рамо и изсумтя:

— Това пък какво общо има?

— Не знам. Помислих, че ти ще знаеш.

— Няма да напусна, ако си дошъл за това — заяви Шурк.

— Трябва — отвърна Техол. — Матроната настоява.

Тя се надигна в леглото.

— Заради онези проклети крави долу, нали? Отнех им всичките клиенти и сега искат да ме изпъдят!

— Предполагам. — Техол сви рамене. — Но едва ли е изненадващо, нали? Виж, Шурк, имахме една договорка с тебе все пак.

Лицето й помръкна.

— Значи трябва почтено да изпълня дълга си. Добре, но имам проблем с определени апетити…

— Жалко, че не мога да помогна.

Тя го изгледа учудено.

— Исках да кажа… имам предвид… о, не знам какво имам предвид. — Замълча, после лицето му светна. — Но ще те запозная с Ублала, един нещастен телохранител, който копнее за обич.

Веждите й се вдигнаха още по-нагоре.

— Добре де, защо не? Не е нужно да му казваш, че си умряла! Той изобщо няма да забележи, сигурен съм! А колкото до апетитите ти, няма да имаш проблем, само дето три жени може много да се ядосат, но аз ще се оправя с това. Виж, решението е идеално, Шурк.

— Хм. Ще се опитам, но не обещавам нищо. Сега излезте, за да се облека.

Техол и Бъг се спогледаха, но се подчиниха. В коридора Бъг изгледа господаря си и каза:

— Впечатлен съм. Мислех, че ситуацията е нерешима. Господарю, възхищението ми към теб расте като…

— Престани да зяпаш това перило, Бъг.

— Ъъъ, да. Прав си.

Матрона Делисп чакаше до стълбището. Щом видя Шурк Елале на една стъпка след Бъг, лицето й се изкриви от погнуса.

— Блудния да те благослови, Техол Бедикт. Длъжница съм ти.

Техол въздъхна.

— Предчувствах, че ще приемете разказа ми скептично.

— Вълнените гащи — отвърна тя. — Чувам, че буквално всеки си поръчва такива.

Техол изгледа ядосано Бъг, но слугата му само повдигна вежда.

— Не на мен, господарю. Щеше да е нелоялно. Бъди сигурен, че всички други версии ще са само жалки подражания.

— Може би просто съм се предрешил като Техол Бедикт, Матрона Делисп. Би било умно, нали?

— Прекалено умно за вас.

— Виж, тук сте права.

— Все едно. Искате ли да съм ви длъжница, или не?

Шурк Елале се промуши покрай Бъг.

— Не обичам да ме пренебрегват. Всички ме пренебрегвате, все едно че съм…

— Умряла?

— Исках само да обясня защо напускам тази къща. Защото аз също имам дълг към Техол Бедикт. Може и да съм умряла, но си държа на честта. Все едно, Делисп, мисля, че в момента ми дължиш доста съществена сума. Шейсет процента, доколкото си спомням…

— За какво са ти толкова пари? — попита Матроната. — Колко вида дрехи сексоубийци може да се намерят навън? Колко вързопа сурови билки ти трябват, за да те държат свежа? Не, чакай, не искам да знам отговора. Шейсет процента. Чудесно, но ще ми трябват ден-два — не държа тука толкова много пари. Къде да поръчам да ги доставят?

— В жилището на Техол Бедикт става.

— Чакай малко — възрази Техол. — Не мога да пазя…

— Смятам да ги похарча бързо — прекъсна го Шурк.

— Хм. Добре. Но не ми харесва. Много оживено ще стане. Ще възникнат ненаситни подозрения…

— Стига си зяпал перилото, господарю.

— Сънища на Блудния! Да се махаме оттук.

Бурята беше отминала. По улиците още течеше дъждовна вода, но хората отново излизаха. Беше късно следобед. Шурк Елале спря под стълбите на храма.

— Ще се видим през нощта, Техол Бедикт, на покрива ти. В полунощ.

— А Ублала Пунг?

— Признавам, че премислих.

— Шурк Елале. Ублала Пунг оживя след Давене. Вървя по дъното на канала. Двамата имате много общи неща, ако си помислиш.

— И освен това е щедро надарен — добави Бъг и Техол му се намръщи.

— Ставаш груб…

— Доведи го тази нощ на покрива — каза Шурк.

— Това е заговор, за да ме направи нещастен, нали? Оставете ме. И двамата. Ще се поразходя. Бъг, като се върнеш вкъщи, вземи почисти малко. Не се съмнявам, че Шанд ще дойде. Кажи й, че ще се отбия утре по една важна работа…

— Каква важна работа?

— Не знам. Ще измисля нещо. Ти си имаш други грижи — впрочем, как върви работата по основите?

— Трупа се.

— Подреди я тогава.

— Не ме разбрахте, господарю. В график сме.

— Разбрах те аз. Просто съм безсърдечен. Хайде, тръгвам да завържа по-смислен разговор някъде. — Обърна се да каже още две думи на Шурк, но тя си беше тръгнала. — Проклета крадла. Тръгвай, Бъг. Чакай, какво имаме за вечеря?

— Листа от банани.

— Не са отровни, нали?

— Разбира се, че не са, господарю.

— А стават ли за ядене?

— Добър въпрос, господарю. Наистина не знам.

Техол го изгледа, после му махна да тръгва.

Бъг зави надясно, затова Техол свърна наляво. Въздухът се стопляше, но все още беше свеж след дъжда. Мокри псета ровеха из сметта в засъхващите локви. Котки трепеха тлъсти хлебарки, изпълзели от шахтите. Един просяк беше намерил парче сапун, стоеше гол под водата, шуртяща от един напукан дървен улей, покриваше се с мръсна пяна и пееше жална песен, нашумяла преди стотина години. Гражданите се бяха възползвали от проливния дъжд, за да изсипят нощните гърнета през прозорците, вместо да ги отнесат до най-близката обществена помийна яма. Заради това в някои от локвите плуваха разни неща, а вадите в канавките носеха отрупани с мухи островчета, които се сбираха на бръмчащи салове, заобиколени от жълтеникавокафява слуз.

Чудесна вечер в град Ледерас, помисли си Техол и подуши въздуха, преди да вдиша дълбоко и да го издиша с доволна въздишка. Продължи до канала Квилас и тръгна покрай него към реката. Вдясно се издигаше гора от мачти — рибарските съдове бяха привързани да изчакат бурята. Екипажите трескаво се суетяха, за да могат да излязат в открито море, преди да е мръкнало. До един кей няколко градски стражи издърпваха труп от мътната вода, зяпачи им подвикваха съвети. Над главите им пляскаха с криле и крещяха чайки.

Когато старият дворец се показа пред очите му, Техол сви по една странична уличка и тръгна към кулите. Щом стигна до ниската рушаща се стена, погледна над засипания с отломки неравен двор към една от тях. Беше различна от останалите — квадратна, а не кръгла.

Странните триъгълни прозорци бяха тъмни, обрасли с изсъхнали лози. Зацапаната с черно дървена врата беше загърната в сенки. Техол се зачуди как е могла да оцелее тази врата — всяко нормално дърво щеше да е изгнило и да се е разсипало на прах преди столетия.

Не можа да види никого в двора.

— Кетъл! Дете, тук ли си?

Тя безшумно излезе иззад едно дърво — дребна и опърпана — и го стресна.

— Добър номер, момиче.

— Има един художник. Идва да рисува кулата. Иска и мене да рисува, но аз си стоя зад дърветата. Това много го ядосва. Ти си този, който спи на покрива на къщата си. Много хора се опитват да те шпионират.

— Да, знам. Шурк ми каза, че ти, ъъъ, се грижиш за тях.

— Тя ми каза, че може да ми помогнеш да разбера коя бях.

Техол я изгледа.

— Виждала ли си Шурк напоследък?

— Само веднъж. Беше оправена. Едва я познах.

— Ами… може и с тебе да направим така, ако искаш.

Мърлявото, покрито със спечена кал личице се намръщи.

— Защо?

— Защо ли? За да станеш по-малко забележима например. Не би ли се радвала да изглеждаш както Шурк сега?

— Да се радвам?

— Да помислиш поне?

— Може. Изглеждаш добър. Като че ли мога да те харесвам. Не харесвам много хора, но тебе бих могла. Мога ли да те наричам „татко“? Шурк е майка ми. Всъщност не е, но аз така си я наричам. Търся си и братя и сестри. — Помълча, после попита: — Можеш ли да ми помогнеш?

— Ще се опитам, Кетъл. Шурк казва, че кулата ти говори.

— Не думи. Само мисли. Чувства. Страх я е. Има някой в земята, който ще помогне. Щом се освободи, ще ни помогне. Той е чичо ми. Но лошите ме плашат.

— Лошите ли? Кои са те? И те ли са в земята?

Тя кимна.

— Има ли вероятност да излязат от земята преди чичо ти?

— Направят ли го, ще унищожат всички ни. Мен, чичо и кулата. Така казаха. И това ще освободи всички други.

— А другите? И те ли са лоши?

Тя вдигна рамене.

— Те не говорят много. Освен една. Казва, че ще ме направи императрица. Искам да съм императрица.

— Е, аз не бих й вярвал на тази. Такива обещания са подозрителни.

— Това и Шурк ми го каза. Но звучи много хубаво. Иска да ми даде много вкусни неща.

— Внимавай с нея, момиче.

— Сънувал ли си някога дракони, татко?

— Дракони ли?

Тя пак вдигна рамене, обърна се и рече през рамо:

— Стъмва се. Трябва да убия някого… може би онзи художник…

Турудал Бризад, консортът на кралица Джанал, стоеше облегнат на стената, докато Брис Бедикт водеше последните упражнения на учениците си.

Публиката не беше нещо необичайно в тренировъчния му режим с личната кралска гвардия, но все пак Брис бе малко изненадан, че и Турудал е сред зрителите — повечето от тях владееха добре оръжията, с които водеше упражненията си. Консортът беше добре известен с ленивостта си — привилегия, която във времената на дядото на Брис нямаше да се допусне за един млад и здрав ледериец. Четиригодишната военна служба от седемнайсет години тогава бе задължителна. По онова време бе имало многобройни външни заплахи. Блуроуз на север, независимите непокорни градове-държави на архипелага в Морето на драконите и различните племена в източната равнина бяха притискали Ледер, тласкани срещу аванпостовете от един от цикличните експанзионистични режими на далечен Коланс.

Сега Блуроуз плащаше данък на крал Езгара Дисканар, градовете-държави бяха съкрушени, само шепа козари и рибари бяха останали по островите, а Коланс беше потънал в изолация след някаква гражданска война преди няколко десетилетия.

На Брис му беше трудно да си представи живот, в който да нямаш буквално никаква способност да се защитиш, поне след като си стигнал пълнолетие, но Турудал Бризад бе точно такова същество. Консортът дори беше изразил мнение, че е само предтеча, първопроходник на човешки живот, в който воюването ще бъде оставено на Длъжниците и душевноболните. Макар Брис да се беше изсмял, когато чу какво е казал Бризад, неверието му беше започнало да се разклаща. Ледерийската военщина все още беше силна, но все повече се обвързваше с икономиката. Всяка кампания предлагаше възможност за обогатяване. И сред цивилното население на търговци, занаятчии и всички онези, които обслужваха неизброимите нужди на цивилизацията, вече малцина си правеха труда да се обучават в бойни умения. Едно подмолно презрение вече обагряше отношението им към войниците.

„Докато не им потрябваме, разбира се. Или докато не открият начин да печелят от действията ни.“

Приключи упражнението и се позадържа, за да види кои ще напуснат залата и кои ще останат, за да се поупражняват сами. Повечето останаха и Брис бе доволен. Знаеше, че двамата напуснали са шпиони на кралицата в охраната. Иронията бе, че и всички останали знаеха тази подробност.

Брис прибра меча в ножницата и закрачи към Турудал Бризад.

— Консорт?

Леко кимване.

— Финад.

— Да не би да сте останали без работа? Не помня да съм ви виждал някога да идвате тук.

— Дворецът изглежда странно пуст, не мислите ли?

— Е, виковете определено са понамалели.

Турудал Бризад се усмихна.

— Принцът е млад, Финад. Някои изблици трябва да се очакват. Канцлерът би искал да поговори с вас, стига да ви е удобно. Разбирам, че сте се възстановили от загадъчното си изпитание?

— Кралските лечители както винаги проявиха цялата си вещина, консорт. Благодаря, че попитахте. Защо канцлерът иска да говори с мен?

Бризад сви рамене.

— Нямам право да питам. В случая съм само вестоносец, Финад.

Брис го изгледа и кимна.

— Приемам поканата на Трайбан Гнол. След една камбана?

— Смятам, че е добре. Да се надяваме, заради всички нас, че това няма да бележи усилване на сегашната вражда между канцлера и Цеда.

Брис се изненада.

— Има вражда? Не бях чувал. В смисъл, освен, хм, обичайния сблъсък на мнения. — Помисли и добави: — Споделям безпокойството ви, консорт.

— Хрумвало ли ви е, Финад, че мирът води до съперничества?

— Не. Това е безсмислено. Противоположното на мира е войната, а войната е краен израз на съперничеството. Според вашето твърдение животът се характеризира с люшкане между вражда по време на мир и вражда във война.

— Значи не е съвсем безсмислено — отвърна Турудал Бризад. — Ние съществуваме в състояние на постоянен стрес. Както вътрешен, така и във външния свят. — Сви рамене. — Можем да говорим за копнеж по равновесие, но душата ни изгаря от страст към разногласие.

— Ако душата ви е обезпокоена, скривате го добре, консорт.

— Това умение не липсва на никого от нас, Финад.

Брис кривна глава.

— Нямам склонност да се отдавам на съперничество. Не мога да се съглася с постановката ви. Все едно, време е вече да си тръгвам, консорт.

На път към жилището си се замисли над думите на Турудал Бризад. Тук като нищо можеше да се крие предупреждение, но освен очевидния навик, че нищо не е такова, каквото изглежда — а в двореца това се приемаше за даденост, — не можеше да се добере до потайните намерения на консорта.

Стресът беше в нагласата на ума, поне според Брис. Пораждаше се от гледната точка и оттенъка, през който човек гледа на света, а тези неща се оформяха от характера и възпитанието. Може би на някакво основно равнище борбата за живот пораждаше известен стрес, ала това не можеше да се оприличи с борбата, породена от активен ум, с хилядите му бури от желания, чувства, безпокойства и страхове, с неумолимия му диалог със смъртта.

Брис отдавна бе осъзнал какво го беше привлякло към военното изкуство. На военния свят, от единичния двубой до военните кампании, по природа му беше свойствен редукционизмът, диалогът в него беше прост и прям. Заплахи, пазарлъци, компромиси се отхвърляха от острието от ледерийска стомана. Самодисциплината налагаше мярка на контрол върху собствената съдба, което на свой ред смаляваше вредното въздействие на стреса още повече, след като на практикуващия военния занаят му станеше ясно, че смъртта често се сражава с помощта на слепия шанс, щом всичко друго се провали, тъй че човек нямаше друг избор, освен да приеме последствията, колкото и жестоки да са. Прости възгледи, над които човек можеше да поразсъждава в мигове на отдих, стига да реши — но никога, когато си лице в лице с врага.

Природните закони предполагаха определени ограничения и Брис бе доволен от това ясно налагане на предвидимост — достатъчно, за да укрепи скелето, около което градеше живота си.

Животът на Турудал Бризад беше много по-несигурен. Външността му и това, че беше привлекателен за други, бе изключителното му качество, а никакви грижи не можеха да задържат годините, които ги застрашаваха. Вярно, съществуваха алхимии и магии, които можеха да се впрегнат, за да се позапуши пробойната, но тъмният прилив не беше склонен на пазарлъци, тъй като съблюдаваше свои закони и тези закони бяха неумолими. Нещо по-лошо, ефикасността на Бризад се предопределяше от прищевките на други. Колкото и да беше професионален, всеки негов партньор потенциално представляваше бездънен кладенец от сурови емоции, копнеещ да сграбчи Бризад и да го впримчи. Външно, разбира се, имаше правила. Той беше консорт в края на краищата. Кралицата вече си имаше съпруг. Древни закони обвързваха консорта и му забраняваха официални връзки с мъж или жена. Турудал Бризад буквално не притежаваше никакви права: децата, които можеше да направи, щяха да са безименни и без политическа власт — всъщност от кралицата се изискваше да не допуска такива забременявания и досега тя се беше придържала към тези забрани.

Но според клюката Джанал беше отдала сърцето си на Бризад. И Трайбан Гнол като нищо можеше да е направил същото, с възможното последствие да се разкъса старият съюз между кралица и канцлер. Ако това беше вярно, Турудал Бризад се беше превърнал в нещастното средоточие. Нищо чудно, че го мъчеше стрес.

И все пак какви бяха личните амбиции на консорта? И той ли беше отдал сърцето си, и ако да — на кой любовник?

Брис влезе в стаята си, свали колана и бронята, после смъкна и влажните от пот долни дрехи. Намаза се с благовонно масло и го натри с дървена четка. Облече чисти дрехи и се зае с официалното си снаряжение. Смени по-тежкия тренировъчен меч в ножницата на кръста си с обичайния. Огледа за последен път скромното си жилище и забеляза, че ножовете на лавицата над леглото му са изместени — това показваше, че в стаята е тършувал поредният шпионин. Не някой толкова небрежен, че да остави ножовете неправилно — това го беше направил онзи, който бе шпионирал шпионина, та Брис да разбере, че е минало поредното тършуване за кой знае какво — ежеседмично събитие напоследък.

— Влез.

Брис прекрачи прага и очите му затърсиха из препълнената разхвърляна стая.

Тръгна към гласа и зърна Цеда, увиснал в някаква сбруя от ремъци, висяща от тавана. С лице надолу и на височина около един човешки ръст от пода, Куру Кан носеше странен метален шлем с множество лещи, закрепени в рамка пред очите. На пода беше разгъната древна пожълтяла карта.

— Нямам много време, Цеда. Канцлерът ме помоли за кратка среща. Какво правите?

— Съществено ли е, момче?

— Да знам ли? Предполагам, че не. Просто попитах.

— Не, поканата на канцлера.

— Не съм сигурен. Изглежда, все повече започват да гледат на мен като на основен играч в игра, от която нищо не разбирам. В края на краищата кралят рядко ме пита за съвет по държавни дела, за което съм вечно благодарен, защото съм се зарекъл да не се въвличам в такива обсъждания. Така че нямам никаква възможност да влияя на мнението на Негово величество, нито бих искал да го правя.

— По този начин доказвам, че светът е кръгъл — каза Куру Кан.

— Нима? Ранните колонизатори от Първата империя не са ли доказали, че е очевидно? В края на краищата те са го обиколили.

— Е, това е физическо доказателство, не теоретично. Исках да докажа същата истина посредством хипотеза и теория.

— За да проверите достоверността на методите ли?

— О, не. Въпросната достоверност вече е дадена. Не, момче, стремя се да докажа достоверността на физическото свидетелство. Та кой, в края на краищата, може да се довери на свидетелството на очите? Виж, ако математическото доказателство подкрепя такова практическо наблюдение, тогава стигаме поне донякъде.

Брис се огледа.

— Къде са ви помагачите?

— Пратих ги при кралския майстор на лещи за още.

— Кога?

— Още сутринта. Да, точно след закуска.

— Значи висите така цял ден?

— И се въртя насам-натам, не по свое желание. Съществуват сили, момче, невидими сили, които ни дърпат във всеки миг от съществуването ни. Сили, които са в конфликт, вече съм убеден в това.

— В конфликт ли? Как?

— Земята под нас ни привлича, свидетелство за което е кръвта, събрала се в лицето ми, замайването в тила ми, невидимите сили, които се мъчат да ме смъкнат долу — имах най-прекрасните халюцинации. И все пак съществува противоположна, по-слаба сила, която се стреми да ме повлече… друг свят, който обикаля в небето около този…

— Луната?

— Всъщност има поне четири луни, момче, но другите не само са далечни, но и са вечно скрити от отразяването на слънчевата светлина. Много е трудно да се видят, макар ранни текстове да намекват, че не винаги е било така. Причините за скриването им все още са неизвестни, макар да подозирам, че големината на нашия свят има нещо общо с това. Но пък е възможно изобщо да не са толкова далече, а да са по-близо, само че да са много малки. Относително.

Брис огледа картата на пода.

— Това е оригиналът, нали? Каква нова перспектива спечелихте с всичките тези лещи?

— Важен ли е въпросът? Вероятно, но косвено. Държах картата в ръцете си, момче, но после тя падна. Все едно, бях възнаграден с прозрение. Всички континенти някога са били свързани. Какви сили, трябва следователно да запита човек, са ги разкъсали? Кой ти предаде молбата на канцлера?

— Какво? А, Турудал Бризад.

— Ах, да. Бедното блудно угрижено момче. Човек вижда толкова жалост в очите му, или в държането му поне.

— Нима?

— И какво каза?

— Говореше за вражда между вас и канцлера. Ъъъ, нова вражда.

— Има ли такава? За пръв път чувам.

— О! Значи няма.

— Не, момче. Сигурен съм, че има. Бъди така добър да понаучиш за нея и ще ми кажеш, нали?

Брис кимна.

— Разбира се, Цеда. Стига да мога. До това ли се свежда съветът ви?

— Да.

— Е, мога поне да ви помогна да слезете.

— О, не. Кой знае до колко още прозрения мога да стигна така.

— Можете също да загубите крайници или да получите припадък.

— Още ли си имам крайници?

Брис отиде под Цеда и намести лявото си рамо под бедрата му.

— Развързвам ви.

— Бъди сигурен, че ще повярвам на думата ти, момче.

— А аз смятам да си поприказвам с помощниците ви, щом приключа с канцлера.

— Само по-внимателно с тях, моля те. Ужасно забравят.

— След днешния ден едва ли ще ме забравят.

Трайбан Гнол крачеше напред-назад, стиснал ръце зад гърба си.

— Каква е готовността на военните, Финад?

Брис се намръщи.

— Преда Унутал Хебаз сигурно ще е по-подготвена да ви отговори на това, канцлер.

— Тя в момента е неразположена, затова искам да попитам вас.

Бяха сами в кабинета на канцлера. Отвън стояха на стража двама гвардейци. Горящите жертвени свещи излъчваха миризма на редки подправки от Коланс и придаваха на стаята смътно религиозна атмосфера. „Храм от златни монети, а този човек е върховният жрец…“

— Според указа армията и флотата трябва да се поддържат на ниво готовност, канцлер. С осигурени запаси продоволствие за пълносезонна кампания. Както знаете, договорите със снабдителите постановяват, че по време на конфликт нуждите на войската са с предимство пред тези на всички други клиенти. Тези договори, разбира се, се поддържат и ще бъдат строго наложени.

— Да, да, Финад. Но аз искам мнението на войник. Готови ли са кралските войници и способни ли са да водят война?

— Смятам, че да, канцлер.

— Ще ви държа отговорен за това мнение, Финад.

— Нямаше да се осмеля да го изкажа, ако не бях готов да застана зад него, канцлер.

Внезапна усмивка.

— Чудесно. Кажете ми, взехте ли си вече жена? Мисля, че не сте, макар да се съмнявам, че някоя девица сред благородничеството би се поколебала пред такъв късмет. Съществуват много унаследени дадености, с които човек трябва да преживява, Финад, и начинът, по който им отвръща, предопределя облика на живота му, независимо дали е мъж, или жена.

— Извинете, канцлер. За какво намеквате?

— Фамилната ви история е добре известна, Финад, и аз храня дълбоко съчувствие към вас, както и към злочестите ви братя. В частност към Хул, за когото изпитвам най-искрена тревога, предвид склонността му да се въвлича в съдбоносни неща, които, строго казано, не са негова грижа. Признавам, че се терзая за него, тъй като не бих искал да имам повод да скърбя за вас и близките ви.

— Струва ми се, че сте твърде щедър в попълването на списъка ви от грижи, канцлер. Колкото до „унаследените дадености“, е, те са си моя работа, нещо, което несъмнено ще признаете. Колкото до Хул, допускам, че му приписвате твърде много власт в тези неща…

— Нима си въобразявате, че ви правя скрито предупреждение? — Гнол махна пренебрежително с ръка и продължи да крачи. — Обиждате ме, ако допускате, че съм такъв глупак. Нима един ловец на тюлени предупреждава тюлена за мрежата, стягаща се около него? Едва ли. Не, Финад, с вас приключих. Бъдете уверен, че няма да хабя повече съчувствие към вас и братята ви.

— Радвам се да го чуя — отвърна Брис.

Последва злъчен поглед.

— Моля затворете вратата след себе си на излизане, Финад.

— Разбира се, канцлер.

Брис излезе в коридора и въздъхна. Нищо не беше успял да научи за загатнатата вражда между Гнол и Куру Кан. Май не беше постигнал нещо повече, освен да добави и себе си към списъка от врагове на канцлера.

Последва втора, по-дълбока въздишка.

Нищо не притежаваше от твърдата решимост на Хул. Нищо — от лукавството на Техол. Единственото, което имаше, бе умението да борави с меча. А колко струваше това, след като нападателите му прилагаха инсинуации и заплахи в някаква словесна игра с ножове? За да отворят рани, които времето не беше изцерило?

Осъзна с неохота, че му трябва съвет.

А това означаваше пореден дуел, този път — със собствения му брат.

Техол поне нямаше желание да наранява. „Блудния да го благослови, той май няма никакви желания.“

— Това, което желая — заговори намръщено Техол, — е едно ядене, което наистина да започне с истинска храна. Нещо като основна предпоставка, че това, което ядеш, наистина е питателно на някакво основно ниво.

Вдигна едно от черните отпуснати листа, огледа го за миг и насила го натика в устата си. Сдъвка го и погледна свирепо Бъг.

— Господарю, има маймуни, за които банановите листа са любимата храна.

— Тъй ли? И видът им вече е изчезнал, нали?

— Не знам. Просто предавам разказа на един моряк, чух го в една кръчма.

— Бил е пияница и лъжец.

— О, значи го познавате?

Техол огледа стаята.

— Къде е Ублала? Трябва ми тук, за да може Шурк да оцени неговата…

— Дължина?

— Стойност. Къде е?

— На покрива. Скърби.

— О? На покрива — добре. Скърбенето — не. Дали му трябва някой, с когото да си поговори, как мислиш?

— С вас ли, господарю? Не.

— Още малко листа, ако обичаш. И не се скъпи със соса, или каквото е там.

— Второто е вярно.

— Каквото е там? Ти не знаеш ли?

— Не, господарю. Просто изтече. Може да е от листата или от нещо друго. Напомня за…

— Тепавичарници?

— Позна.

Техол пребледня и бавно остави паницата.

— Току-що си помислих нещо.

Бъг се облещи и също остави паницата си.

— Моля те, господарю, не задълбавай в тази мисъл.

— Все се връща.

— Мисълта?

— Вечерята. — И изведнъж стана. — Време е за малко чист въздух.

— Нещо против да те придружа?

— Ни най-малко, Бъг. Явно докато си готвил това ядене, здраво си се потрудил да пренебрегнеш впечатленията, които може да си получил. Разбирам, че това усилие може доста да те е изтощило. А ако не е, би трябвало да е.

Отвън се чуха стъпки и двамата се обърнаха. Завесата на входа се дръпна настрана.

— А, Шанд, тъкмо се чудехме кога ще дойдеш!

— Ти си лъжец и крадец, Техол Бедикт.

— Богове, с какви хора съм се събрал — измърмори Бъг.

Шанд нахлу в стаичката, Рисарх и Хеджун влязоха след нея.

Техол заотстъпва към задната стена, която съвсем не беше достатъчно далече.

— Излишно е да казвам, че съм впечатлен.

Шанд спря.

— От какво?

Беше стиснала юмруци.

— Ами от енергичността ти, от какво. В същото време разбирам, че нехайно съм пропуснал да насоча възхитителната ви енергия, Шанд. Вече ми е ясно, че вие — и трите всъщност — имате нужда от по-пряко включване в нечестивото ни начинание.

— Пак започва — изръмжа Рисарх.

— Трябва да го пребием, още сега и на място — добави Хеджун. — Виж какви ги върши. Шанд, само преди една камбана казваше, че…

— Млъкни — сряза я Шанд. — Пряко включване, каза. Най-после. Крайно време е, и никакви игри, никакви увъртания повече, кучи сине. Говори, за да си спасиш живота.

— Разбира се — отвърна с усмивка Техол. — Моля, отпуснете се, чувствайте се удобно…

— Достатъчно ни е удобно. Говори.

— Ами, не изглеждате много удобно…

— Техол…

— Е, щом настояваш. Значи така. Сега ще ви дам списък от имена, който ще трябва да запаметите. Хорул Естерикт от „Карголив“. Мирик Блънт, най-старият от фамилията Блънт, собственик на „Ледерийска стомана Блънт“ и „Оръжия Блънт“. Ступъл Рот, зърненият магнат от Форт Шейк. Брат му Пурист, пивоварят. Ерудинаас, кралицата на плантациите ръждивец при Дисент. Финансистите Брук Стифен, Хорул Ринесикт, Грейт Чизев от Ледерас, Хепар Плийзър от Трейт. Лихварите Друз Теникт, Пралит Пеф, Баракта Илк, Ъстър Таран, Листри Моликт, всички от Ледерас. Тарав Хидън, от единадесета стая, „Жилища Чобор“ на улица „Тюлен“, Трейт. Дотук запомни ли ги?

Шанд го гледаше оцъклена.

— Още ли има?

— Десетина-петнайсет.

— Да ги убием ли искаш? — попита Хеджун.

— Блудния да ме пази, не! Искам да започнете да изкупувате дялове от предприятията им. Под различни имена, разбира се. Гоните четиридесет и деветте процента. Стигнем ли дотам, ще сме готови за удар. Целта, разбира се, е контролният пакет, но това ще стане само с внезапна атака, а за нея разчетът във времето трябва да е съвършен. Така или иначе, щом постигнете всичко това, в смисъл изкупуването, не правете никакви по-нататъшни ходове, просто се върнете при мен.

— И как ще си го позволим това? — попита Шанд.

— О, пари има. — Техол махна небрежно с ръка. — Това, което вложих за вас, е с порядъчна възвръщаемост. Дойде му времето да се възползваме от нея.

— Колко възвръщаемост?

— Повече от достатъчно за…

— Колко?

— Не съм го смятал точно…

— Около пик — обади се Бъг.

— В името на Блудния! — Шанд зяпна Техол. — Но аз не съм те видяла да направиш нищо!

— Ако беше, Шанд, значи не съм бил достатъчно предпазлив. Значи, най-добре почнете с имената, които ви дадох. Следващият списък може да почака. Хайде, че тази нощ имам насрочени срещи…

— Какви срещи?

— Мм, това-онова. И ако обичаш, моля те — никакви нахлувания повече през входната ми врата. Рано или късно ще се забележи, а това може да е лошо.

— Какво ядяхте двамата? — изведнъж попита Рисарх и сбърчи нос.

— Това-онова — отвърна Бъг.

— Хайде да си ходим — подкани Шанд приятелките си. — Ублала може случайно да се появи.

— Сигурен съм, че ще се появи — каза Техол и усмихнат придружи трите до прага. — Сега си поспете добре. Чака ви тежка работа.

Хеджун се извърна:

— „Карголив“? Хорул кой беше?

Шанд я дръпна навън.

Все още усмихнат, Техол придърпа завесата, затули входа и се обърна.

— Това мина добре.

— Рисарх имаше нож — рече Бъг. — Затъкнат в ръкава над китката.

— Тъй ли? Затъкнат?

— Да, господарю.

Техол отиде до стълбата.

— Вярвам, че и ти си имал ножове подръка.

— Никакви ножове нямам.

Техол се обърна.

— Какво? Добре де, къде са ни всичките оръжия?

— Никакви оръжия нямаме, господарю.

— Никакви? А имали ли сме изобщо?

— Не. Няколко дървени лъжици…

— А добре ли се оправяш с тях?

— Много.

— Е, значи всичко е наред. Идваш ли?

— След минутка, господарю.

— Хубаво. И гледай да попочистиш. Ужасна мръсотия е.

— Ако намеря време.

Ублала Пунг лежеше по очи на пода до леглото.

— Ублала, какво ти е?

— Нищо — отвърна приглушено гигантът.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Е, скоро ще имаме гостенка, иска да се запознае с теб.

— Добре.

— Може би ще е добре за теб да се постараеш да й направиш добро впечатление — каза Техол.

— Добре.

— Това може да се окаже малко трудно, Ублала, ако продължаваш да лежиш така. Когато се качих, признавам, помислих, че си умрял. — Замълча, помисли малко и лицето му светна. — Знаеш ли, всъщност това може да се окаже добре…

Изскърцаха ботуши и Шурк Елале пристъпи от сенките.

— Това ли е той?

— Подрани.

— Тъй ли? О! Е, чакаш някой некромант да го съживи или какво?

— Щях, ако беше умрял. Ублала, хайде стани, ако обичаш. Искам да те запозная с Шурк Елале…

— Тя ли е умрялата? — попита той, без да помръдне. — Крадлата, дето се удавила?

— Вече имаш нещо против мен — отвърна унило Шурк.

— Още не сме стигнали до това — каза Техол. — Стани, Ублала. Шурк има някои, хм, потребности. Ти можеш да й ги задоволиш, а ти в замяна караш Шанд, Рисарх и Хеджун да напуснат…

— Защо да напускат? — изръмжа Ублала.

— Защото Шурк ще им каже.

— Аз ли?

— Вижте — каза раздразнено Техол, — и двамата не ми помагате така. Ставай, Ублала.

— Не е нужно — прекъсна го Шурк. — Само го обърни.

— О, добре. Много мило. Тъпо, но мило. — Техол клекна до Ублала, пъхна ръце под грамадния мъж и го надигна. Изпъшка, надигна още веднъж, но без резултат.

— Престани — каза със странен глас Шурк. — Така ще ме разсмееш. А точно сега смехът ще е скъп.

Проснат върху Ублала, Техол я изгледа отдолу.

— Скъп?

— Ами, всички тези подправки. Кажи ми, Ублала, какво видя, докато газеше по дъното на канала?

— Кал.

— Друго?

— Боклуци.

— Какво още? По какво стъпваше?

— Тела. Кости. Раци. Стари мрежи. Счупени грънци, мебели…

— Мебели? Вършеха ли работа? — попита Техол.

— Ами, имаше един стол. Но не сядах на него.

— Тела — повтори Шурк. — Да. Много тела. Колко дълбок е бил каналът първоначално?

Междувременно Бъг се беше качил и при този въпрос Техол се обърна към слугата си.

— Е? Ти трябва да знаеш, нали си инженер и прочие.

— Но аз само се преструвам на инженер — изтъкна Бъг.

— Тогава се престори, че знаеш отговора на въпроса на Шурк!

— Разправяха, че седем високи мъже можели да се покачат един върху друг на раменете си, прави, и последният ще може да протегне ръце нагоре и да стигне повърхността. Толкова, че да могат големи търговски кораби да минат по цялата му дължина.

— Не бях далече от повърхността — каза Ублала и се обърна, без да мисли за Техол, който изскимтя и тупна от другата страна. — Можех почти да я стигна — добави гигантът, стана и се изтупа от прахта.

— Това е голям боклук — подхвърли Бъг.

— Не лъжа.

— Не казах, че лъжеш.

— Е, кой тогава убива всички тези хора? — попита Шурк.

— Всичко това го оставете — каза Техол, докато се изправяше и пъшкаше. — Шурк Елале, позволи ми да ти представя Ублала Пунг. Разходката по канала е много приятна нощем, нали? В смисъл, не в него. Покрай него, просто за разнообразие. Идеално е за романтична разход…

— Смятам да ограбя имението на Джерун Еберикт — обърна се Шурк към Ублала. — Но има много скрити пазачи, с които трябва да се оправя. Можеш ли да им отвлечеш вниманието, Ублала Пунг?

Грамадният мъж се почеса по брадичката.

— Не знам. Нямам нищо против тях…

— Те не те харесват.

— Тъй ли? Защо?

— Без причина. Просто не те харесват.

— Тогава и аз не ги харесвам.

— Така казваш, но не виждам доказателство.

— Искаш доказателство? Добре. Да вървим.

Шурк пъхна ръка под мишницата му и го поведе към другия край на покрива.

— Ще трябва да скочиш на другия покрив. Не мисля, че можеш да го направиш, Ублала. Не и без шум поне.

— Мога пък. Ще ти покажа, че мога.

— Дай да видим…

Техол зяпна след тях, после се обърна към Бъг. Слугата сви рамене:

— Сложностите на мъжкия ум, господарю.

Заради дъжда през деня, нощният въздух бе станал блажено прохладен.

Брис излезе от двореца през една от страничните служебни врати и се запъти по обиколен маршрут към жилището на брат си. Макар да беше почти полунощ, по улиците все още имаше хора.

Никога не се беше чувствал уютно в многолюдния мръсен лабиринт на Ледерас. Лицето на богатството беше скрито и оставаше само дрипавият лик на бедността, а това понякога бе смазващо. Освен Длъжниците оставаха изгубените, онези, които напълно се бяха предали, а сред тях човек можеше да види не само бежанци от покорени племена, но и ледерии — и то повече, отколкото можеше да си помисли. Въпреки целия този взривен растеж, който тласкаше кралството нагоре, като че ли все по-голяма част от населението оставаше на дъното и това беше тревожно.

В кой ли момент от историята на Ледерас, замисли се той, тази необуздана алчност се бе превърнала в добродетел? Равнището на необходимото самооправдание се люшкаше в собственото си тавтологично объркване и като че ли самият език бе най-силната му броня срещу здравия разум.

„Не можеш да изоставиш всички тези хора. Те са извън безспирната възбуда и страст на трескавото трупане. Извън са и могат да гледат на тях с нарастващо отчаяние и завист. Какво ще стане, когато гневът измести безпомощността?“

Войнишките редици във все по-голяма степен се попълваха с набори от най-низшите слоеве. Обучението, приемливият доход и пълният корем бяха подтиците, ала тези войници не изпитваха обич към цивилизацията, която се кълняха да защитават. Вярно, мнозина от тях се записваха с мечти за плячка, за ограбено богатство и за спечелена слава. Но тези блага идваха само с агресия, и успешна агресия при това. Какво щеше да стане, ако войската се окажеше в отбрана? „Ще се бият, за да защитят домовете си и онези, които обичат. Разбира се. Няма причина за безпокойство, нали?“

Свърна по уличката, водеща към дома на Техол, и чу някъде оттатък занемарената сграда шум като от яростна свада. Някакви неща падаха и трещяха сред какофония от викове, които завършиха с врясък.

Поколеба се. От тази уличка не можеше да стигне до източника на шума, но покривът на Техол щеше да му позволи да погледне в отсрещната, затова продължи.

Почука на рамката на вратата с дръжката на ножа си. Отговор не последва и той дръпна завесата и надникна вътре. Самотно полюшваща се лампа, смътно сияние на жарта в огнището и гласове, идещи отгоре.

Влезе и се заизкачва по паянтовата стълба.

Качи се на покрива и видя Техол и слугата му — стояха на ръба на покрива и гледаха надолу — сигурно към уличната свада, която продължаваше.

— Техол — подвикна Брис. — Това не е ли за градската стража?

Брат му се обърна и поклати глава.

— Не мисля, брат ми. Скоро ще се разреши. Не си ли съгласен, Бъг?

— Така мисля. Той почти се измъкна, а на онази старица вече й привършват нещата за хвърляне.

Брис се приближи и също погледна. Някакъв грамаден мъж се мъчеше да се измъкне от купчина прашна зидария и се снишаваше да не го улучи някой от предметите, които хвърляше една старица.

— Какво става?

— Един мой приятел. Скочи на оня покрив оттук. Съвсем леко според мен. Но после покривът поддаде, уви. Виждаш, доста едър е.

Злополучният приятел най-сетне се беше измъкнал. Като че ли с падането си беше сринал повечето стена. Цяло чудо беше, че изглеждаше невредим.

— Защо е скачал от покрива ти, Техол?

— Хвана се на бас.

— С тебе?

— О, не. Никога не се ловя на бас.

— С кого тогава? Със слугата ти?

— С мен? Разбира се, че не, Финад!

— С друг гост — обясни Техол. — Който си отиде, макар че не е стигнал далече, предполагам. Някъде из сенките е, чака скъпия Ублала.

— Ублала? Ублала Пунг? А, да, сега го познах. Приятел? Техол, този човек е престъпник…

— Който доказа невинността си в канала…

— Това не е невинност, а упорита воля.

— Воля, която Блудния щеше със сигурност да отслаби, ако Ублала наистина беше виновен за престъпленията, за които беше обвинен.

— Техол, наистина…

Брат му вдигна вежди.

— Ти, войникът на краля, хулиш правосъдната ни система?

— Техол, кралят хули правосъдната ни система!

— И все пак, Брис… Какво правиш тука между другото?

— Дойдох за съвет.

— Тъй ли? Е, дали да не се оттеглим в някое по-усамотено кътче на покрива ми? Ела с мен, ей онзи ъгъл отсреща е идеално място.

— Долу няма ли да е по-добре?

— Ами, щеше, ако Бъг си беше направил труда да почисти. В момента жилището ми е ужасно разхвърляно. Долу не мога да се съсредоточа нито за миг. Стомахът ми се обръща при мисълта…

— Че предстои вечеря — подхвърли зад него Бъг.

Братята се обърнаха и го изгледаха и Бъг махна вяло с ръка:

— Добре де, аз съм долу.

След като се скри от очите им, Брис се окашля и каза:

— В двореца има фракции. Интриги. И както изглежда, някои хора искат насила да ме въвлекат, въпреки че единственото, което искам аз, е да остана лоялен към краля.

— Аха. А някои от тези фракции съвсем не са лоялни към краля?

— Не по начин, който може да се докаже. По-скоро е въпрос на претълкуване какво действие ще послужи най-добре на интересите на краля и кралството.

— Е, това са две съвсем различни неща. Кралските интереси спрямо интересите на кралството. Най-малкото предполагам, че те поне го виждат така, а кой знае, може и да са прави.

— Може, Техол, но имам съмнения.

Техол скръсти ръце и се загледа над града.

— Значи имаме фракцията на кралицата, която включва принц Квилас, канцлер Трайбан Гнол и Първия консорт Турудал Бризад. Пропуснах ли някого?

Брис зяпна брат си и поклати глава.

— Офицери и гвардейци, разни шпиони.

— И фракцията на самия крал. Цеда Куру Кан, Първи евнух Нифадас, Преда Унутал Хебаз и може би Първа конкубинка Нисал. И, разбира се, ти.

— Но аз не искам да съм в никаква фракция.

— Ти си Кралският защитник, братко. Доколкото разбирам, нямаш голям избор.

— Техол, безпомощен съм в такива интригантски игри.

— Тогава не казвай нищо. Никога.

— Какво ще ми донесе това?

— Ще ги убеди, че си по-умен от тях. И по-страшното — че знаеш всичко. Можеш да виждаш през маските им…

— Но аз не мога да виждам през маските им, Техол. Следователно не съм по-умен.

— Разбира се, че си. Просто трябва да го възприемеш като дуел. Всъщност да възприемаш всичко като дуел. Финт, париране, удар — това е то. Не е сложно.

— Лесно ти е да го кажеш — измърмори Брис.

Замълчаха, загледани към притъмнелия град. По пасажите край канала бяха запалили лампи, но самата вода бе черна като мастило, виеше се като ленти на забрава между тежките тромави сгради. Други светлини се полюшваха по улиците, понесени от хора, тръгнали по работата си. Въпреки светлините обаче над града господстваше тъмнината.

След малко Брис промълви:

— Мисля си за Хул.

— Не бих могъл да те обнадеждя много. Стремежите на брат ни нямат нищо общо със самосъхранението. Според мен си е наумил, че скоро ще умре.

Брис кимна.

— И ако може — продължи Техол, — докато умира, ще повлече надолу колкото може повече от Ледер. Само поради тази причина някой трябва да го спре. Категорично.

— А отмъщението на тези убийци ще се очаква от мен — каза Брис.

— Не непременно. В края на краищата ти си верен преди всичко на краля.

— Дори повече, отколкото на семейството си?

— Е, да.

— Ако не направя нищо, ще се приеме за страхливост. По-лошото е, че не мисля, че бих могъл да се изправя срещу убийците на Хул, без да посегна към меча.

— Може би ще трябва, Брис — отвърна Техол и добави: — Разбира се, аз не съм толкова обвързан от такива забрани.

Брис го изгледа продължително.

— Готов си да отмъстиш за Хул?

— Разчитай на това.

След малко Брис се усмихна. Техол го погледна и кимна.

— Така е идеално, братко. Когато се изправиш срещу тях, покажи тази усмивка. Ще внуши ужас в сърцата им.

Брис въздъхна и отново се загледа към града.

— Външно тримата изглеждаме толкова различни…

— И сме различни — отвърна Техол. — Свежда се до начините, а всеки от нас си е хванал своята пътека. В същото време, уви, всички трябва да живеем с еднакво, особено неприятно наследство. — Сви рамене и придърпа нагоре провисналите си гащи. — Три камъка в един бързей. Всеки подложен на същата буйна вода, но всеки оформен различно, според естеството си.

— И кой от нас е пясъчникът?

— Хул. Той е най-изроненият от всички ни. Виж, ти си базалт.

— А ти, Техол?

— Може би смесица от двата, което води до окаян резултат. Но мога да го преживея.

— Може би. Но ние останалите?

— Има един въпрос, по който можеш да ми помогнеш, братко.

— Така ли?

— Да предположим, че в двореца има хора, които записват скрита информация. Хора, които анализират разни събития, тенденции, такива неща.

— Цяла армия са, Техол.

— Така. Би ли могъл да направиш за мен някои дискретни проучвания?

— За какво?

— В Ледерас изчезват хора. Годишни бройки, от тоя сорт.

— Щом искаш. Защо?

— Засега — само от любопитство.

— Какво си намислил, Техол?

— Това-онова.

Брис се намръщи.

— Пази се.

— Добре. Това подуши ли го? Бъг вари чай.

— Не ми мирише на чай.

— Е, Бъг е пълен с изненади. Да слизаме. Аз поне съм жаден.

Шурк Елале видя как Ублала Пунг излезе на пътя на двамата пазачи, които идваха откъм ъгъла на външната страна на имението. Остана им време само колкото да вдигнат стъписано глави, преди да замахне. Изпука челюст, свитата му в юмрук ръка продължи замаха си и се стовари в слепоочието на другия. И двамата рухнаха. Ублала се спря за миг, погледна ги и тръгна да търси още.

Шурк излезе от сенките и се приближи до стената. По ръждивочервения камък бяха поставени прегради, но тя знаеше, че ще са свързани с опит за нахлуване на живо същество. С телесна топлина, с влажно дихание, с тупането на сърце. Свързаните с движение бяха много по-скъпи за поддържане и щяха да са ги запазили за главната постройка.

Стигна до стената, спря, за да се огледа за последен път, и бързо се изкатери.

По върха имаше набити остри като бръснач железни парчета, които се врязваха дълбоко в дебелите й кожени ръкавици. Докато се издърпваше нагоре, парчетата пробиха пластовете кожа и се забиха дълбоко в дланите й, което само укрепи хватката й. След това щяха да й зашият разрезите, за да не могат в тях да проникнат лишеи, насекоми и разни други твари.

Надигна горната част на тялото си и огледа двора долу. След като не видя никого, се прехвърли и се смъкна от другата страна. Издърпа лявата си длан от забилите се шипове и вкопчи пръсти в ръба, после освободи и дясната. Бързо се спусна и се присви в сенките под стената.

Напред, между нея и целта й, имаше още десетки стражи. Мъже… но не, не можеше да мисли сега за това. По-късно, с Ублала. За жалост невидимият й вътрешен гост не разбираше колко сладко е очакването. Познаваше само глада, а гладът трябваше да се уталожи. Естеството на живите неща, за разлика от мъртвите, помисли си тя. Припряността, неудовлетвореността, бремето на страстите. Беше забравила.

При входа на имението стояха четирима пазачи, по един от двете страни на двукрилата врата, другите двама — от двете страни на широките стъпала. Изглеждаха отегчени. На следващия етаж имаше тераси — малките им врати щяха да са защитени с прегради. Най-горният включваше три тавански помещения с триъгълни прозорци и стръмни, покрити с каменни плочи стрехи. Навътре покривът на имението беше плосък и с ниски стени, цяла гора от растения в големи саксии и ниски криви дръвчета. И скрити между тях пазачи.

Общо взето имението изглеждаше недостъпно.

Точно както й допадаше.

Тя тръгна към най-близката пристройка, сайвант с наклонен покрив, с лице към двора. Няколко предпазливи безшумни стъпки и спря до сайванта. И зачака.

Чуха се няколко силни удара — по входната врата.

Четиримата пазачи на входа на имението се изправиха и се спогледаха. На улицата и в уличката зад имението патрулираха поне осем от другарите им. За гост беше много късно, а и господарят Джерун Еберикт не си беше у дома. От друга страна, можеше да е негов пратеник. Но в такъв случай щеше да има сигнал от външния патрул. Шурк видя как заключиха, че става нещо необичайно.

Двама от пазачите тръгнаха към портата, с ръце на дръжките на мечовете.

Когато стигнаха до средата на двора, ударите секнаха. Те забавиха и извадиха оръжията. Две стъпки от портата.

Двете масивни крила рухнаха с трясък навътре и събориха и двамата под грамадата потрошено дърво и бронз. Инерцията на Ублала го отнесе напред, през падналите крила и мъжете под тях.

Пазачите до вратата се развикаха и хукнаха към великана.

— Кво съм ви напраил бе! — ревна Ублала или поне това бяха думите, които се счуха на Шурк — излязоха почти нечленоразделно заради кипналия му гняв, докато връхлиташе срещу двамата.

За миг Шурк се притесни — човекът й беше невъоръжен.

Мечовете изсвистяха. Ублала махна с ръка, все едно пропъждаше муха, и едното оръжие изхвърча във въздуха, а другото заора по каменните плочи в краката на великана. Замах с опакото на ръката и стъпалата на най-близкия пазач се отлепиха от земята. Другият пищеше и отстъпваше. Ублала се пресегна, спипа го за дясната ръка, дръпна го към себе си и изрева:

— Кво искаш ти бе?

И вдигна пазача и го разтърси. Дрънченето на бронята заглуши неразбираемия му рев. Нещастникът се отпусна в ръката му и зарита безпомощно. Ублала го пусна и вдигна глава.

Към него от двете страни на имението тичаха стражи.

Той изпъшка, обърна се и побягна през зейналата порта.

Шурк погледна към покрива. Горе имаше четирима, бяха зяпнали след бягащия гигант и тъкмо вдигаха късите си копия за мятане.

Но Ублала вече бе профучал през арката.

Шурк затича покрай стената. Запристъпва безшумно към стълбището, излезе на площадката и се шмугна през останалия без охрана вход. Чу как някой отвън извика да държат портата под око, но явно никой не се беше обърнал да погледне към входната врата.

Озова се в приемна със стени, покрити с фрески, описващи как Джерун отчаяно брани живота на крал Езгара Дисканар. Спря, извади нож, драсна мустаци на мъжественото му гордо лице, после продължи и влезе в просторно помещение, обзаведено като тронна зала, макар че тронът — пищно резбовано чудовищно изделие с висок гръб — беше просто в челото на дълга маса вместо върху подиум.

В ъглите на залата имаше врати, всички с богато резбовани рамки. И една пета, тясна и разположена в дъното — вероятно зад нея беше слугинският коридор.

Нямаше съмнение, че обитателите на къщата вече са се разбудили. Но нали бяха слуги — Длъжници до един, — щяха да се крият под наровете си, докато траеше цялата тази страшна шумотевица.

Тръгна към последната врата. Коридорчето зад нея беше тясно и слабо осветено. От двете му страни се редяха малки килии, скрити зад завеси — жалките жилища на слугинския персонал. Никаква светлина не струеше изпод завесите, но Шурк долови шумолене от една в средата на коридора и приглушено ахване от друга, по-близо и вляво.

Стисна ножа, стегнат под лявата й мишница, натисна здраво острието в ножницата и го измъкна с изскърцване. Още ахвания и уплашено скимтене.

Продължи с бавни стъпки по тесния коридор, като от време на време спираше, но не толкова дълго, че да предизвика нечий писък. Стигна до напречен коридор. Вдясно свършваше при кухнята. Вляво имаше стълбище, водещо както нагоре, така и към мазетата. Шурк рязко се извърна към коридора, по който бе минала, и изсъска:

— Спете. Само обикалям. Тук няма никой, милички. Отпуснете се.

— Кой е това? — попита някой.

— Кой го интересува? — отвърна друг глас. — Нали ти казаха, Прист: лягай да спиш.

Но Прист продължи:

— Само че не го познах…

— Да, и не си градинар, а си истински жив герой, а, Прист?

— Само казвам, че…

Шурк тръгна обратно и спря пред завеската на Прист.

Чу зад нея движение, но мъжът беше притихнал.

Тя дръпна настрана мръсното ленено платно и се шмугна в стаичката. Вонеше на кал и оборски тор. В тъмното едва успя да различи едрата присвита фигура до стената в дъното — мъжът бе дръпнал одеялото до брадичката си.

— А, Прист — промълви Шурк почти шепнешком и пристъпи още крачка напред. — Можеш ли да пазиш тишина? Надявам се, защото смятам да прекарам малко време с теб. — И добави, докато разкопчаваше колана си: — Не се притеснявай, ще е приятно.

Две камбани по-късно Шурк вдигна глава от мускулестата ръка на шумно хъркащия градинар и съсредоточено се вслуша. Горкият кучи син се беше изтощил бързо — дано Ублала да се справяше по-добре, — а и цялото това хленчене и скимтене беше отвратително. Щом ековете от камбаната заглъхнаха, се възцари тишина.

Пазачите се бяха върнали скоро след като се беше шмугнала в килията на Прист. Шумните приказки и лютите ругатни показваха, че Ублала се е измъкнал, макар помощта на домашния знахар, която потърсиха, да говореше, че е имало още един-два сблъсъка. Оттогава всичко се беше успокоило. Имението беше претърсено повърхностно, но не и жилищата на слугите, което намекваше, че на домашната стража не й беше хрумнало за отклоняване с цел проникване. Небрежност, показателна за липса на въображение. Общо взето както беше очаквала. Свръхнадменните господари страдаха от тази слабост. Инициативата бе нещо опасно, защото можеше да се сблъска с надутото самомнение на Джерун.

Шурк се измъкна от уморената детинска прегръдка на Прист, стана и тихо нахлузи дрехите и снаряжението си. Джерун трябваше да има кабинет в съседство с личните си покои. Хора като Джерун винаги имаха кабинети — обслужваха нуждата им от легитимност.

Защитите му щяха да са сложни, магията — скъпа и изпипана старателно. Но не толкова сложна, че да обърка един Финад. Следователно механизмите за изключването й щяха да са прости. Другото, което трябваше да се отчете, разбира се, бе фактът, че Джерун отсъстваше. Най-вероятно щеше да има допълнителни препятствия, които нямаше да може да се обезсилят. Подозираше, че обликът им ще е свързан с живота, тъй като другите видове бе по-лесно да се задействат неволно.

Тихичко пристъпи в коридора. Хъркане и сумтене на спящи и нищо друго. Доволна, Шурк отиде до напречния коридор и сви наляво. Докато се качваше, внимателно стъпваше по краищата на стъпалата, където свръзките намаляваха вероятността от издайническо изскърцване.

Излезе на първата площадка, пристъпи към вратата и спря. Замря. По вратата беше прокарана спусъчна жица, наместена от последния слуга, използвал коридора. Понякога най-простите алармени устройства успяваха, докато по-сложните се проваляха, ако не за друго, то само защото крадецът очакваше да се натъкне на нещо сложно. Тя обезвреди механизма и натисна дръжката.

И се озова в друг слугински проход, минаващ успоредно на официалния коридор, което говореше, че разположението в имението на Джерун е типично. Намери вратата точно където бе очаквала, вдясно в отсрещния край. Още една спусъчна жичка, която се наложи да освободи, след което пристъпи през прага. Коридорът беше неосветен — умно. Три врати по отсрещната стена, от стаите зад тях не струеше светлина.

Беше съвсем сигурна, че е открила личните покои на Джерун Еберикт. Едва различими в сумрака. На най-близката врата бяха изрисувани многобройни тайнствени символи.

Шурк пристъпи, за да ги огледа.

И замръзна, когато нечий глух глас каза:

— Некадърност. Той поне казва така. И сега трябва да му се отплатя.

Тя се обърна. Бавно. Видя седнал мъж, опрял гръб на стената и изпружил крака, килнал глава на една страна.

— Ти си умряла — рече мъжът.

— Това закана ли е, или наблюдение?

— Просто нещо общо за двама ни — отвърна той. — Не ми се случва много често напоследък.

— Знам точно как се чувстваш. И Джерун те е поставил тук да пазиш стаите му?

— Това е наказанието ми.

— За некадърност.

— Да. Джерун не уволнява хора, знаеш ли. Убива ги и след това, зависи колко им е ядосан, или ги заравя, или ги задържа известно време. Предполагам, че след време ще ме погребе.

— Без да ти освободи душата?

— Често забравя за това.

— Тук съм, за да му ограбя всичко, което има.

— Ако беше жива, щях да те убия по някой чудовищен, ужасяващ начин. Щях да стана от този стол, да затътря крака, да протегна ръце и да задращя въздуха с пръсти. Щях да издавам зверски звуци, да стена и да съскам, все едно че жадувам да впия зъби в гърлото ти.

— Това със сигурност би спряло всеки крадец. Жив де.

— Щеше. Пък и аз щях да се позабавлявам.

— Но аз не съм жива, нали?

— Не си. Но имам един въпрос към теб, и е важен.

— Добре. Питай.

— Защо, след като си мъртва, изглеждаш толкова добре? Кой ти е подстригал косата? Защо не гниеш като мен? Да не са те натъпкали с билки? Грим носиш ли? Защо бялото на очите ти е толкова бяло? Устните ти защо са толкова лъскави?

Шурк помълча за миг, после попита:

— Това ли беше единият ти въпрос?

— Да.

— Ако искаш, мога да те запозная с хората, допринесли за новата ми външност. Сигурна съм, че могат да направят същото и за теб.

— Наистина ли? Дори маникюр?

— Абсолютно.

— А да ми подострят зъбите? Нали разбираш, да ги направят по-остри и страшни.

— Е, не знам колко ще си страшен с фризирана коса, грим, идеални нокти и лъскави устни.

— Но остри зъби? Не мислиш ли, че острите зъби ще плашат хората?

— Защо просто не се задоволиш с тези? Повечето хора се плашат от гниещи неща, от неща, които гъмжат от червеи и миришат като прясно отворен гроб. От зъби и нокти, извити като на хищни птици.

— Харесва ми. Мисленето ти имам предвид.

— Благодаря. Е, трябва ли да се притеснявам за тези прегради?

— Не. Всъщност мога да ти покажа къде са всички механизми за алармите.

— Това няма ли да те издаде?

— Да ме издаде? Хм. Ами аз идвам с теб, разбира се. Стига да можеш да измъкнеш и двама ни оттук.

— О, разбирам. Сигурна съм, че ще се справим. Как се казваш, между другото?

— Харлест Еберикт.

Шурк го изгледа учудено.

— О! Но ти умря преди десет години, поне според брат ти.

— Десет години? Само това ли знаеш?

— Каза, че си паднал по стъпалата. Или нещо подобно.

— Паднал по стъпалата. Или хвърлен от терасата. Може би и двете.

— А какво не си успял да направиш, че си наказан така?

— Не помня. Помня само, че бях некадърен.

— Това беше много преди Джерун да спаси живота на краля. Как е могъл да си позволи магията, нужна да обвърже душата ти към тялото?

— Мисля, че го нарече услуга.

Шурк се извърна към вратата.

— Тази ли е за кабинета му?

— Не, това е стаята, в която си ляга с любовниците си. Ти търсиш ей тази тук.

— Възможно ли е някой да ни чуе в момента, Харлест?

— Не. Стените са дебели.

— Последен въпрос. — Шурк го погледна изпитателно. — Защо Джерун не те е обвързал с магия за вярност?

На бледото му лице се изписа изненада.

— Ами… нали сме братя!

Преодоляха алармите и влязоха в кабинета на Финад Джерун Еберикт.

— Той не държи много пари тук — каза Харлест. — Предимно платежни нареждания. Разпръсва си богатството, за да го защити.

— Много разумно. Къде му е печатът?

— На бюрото.

— Много неразумно. Направи ми услуга и почни да ги събираш тези нареждания. — Шурк отиде до бюрото и вдигна масивния, пищно украсен печат и дебелите восъчни отливки, струпани до него. — Този восък е с уникален цвят, нали?

— О, да. Много плати за него.

Харлест отиде до една от стените, смъкна един гоблен и се видя малка вратичка. Той обезвреди няколко жички и я отвори. В нишата освен купчина ръкописи имаше малка инкрустирана със скъпоценни камъни кутия.

— Какво има в кутията? — попита Шурк.

Харлест я вдигна и й я подаде.

— Парите му в брой. Както казах, никога не държи много.

Тя огледа закопчалката, увери се, че няма клопка, завъртя я и вдигна капачето.

— Не били много ли? Харлест, тази кутия е пълна с диаманти.

Той се приближи, награбил цял наръч свитъци.

— Така ли?

— Мисля, че е осребрил поне няколко акции.

— Сигурно е. Обаче защо?

— За да ги използва за нещо много скъпо. Е, ще трябва да се оправи без тях.

— Джерун много ще се ядоса. — Харлест поклати глава. — Ще побеснее. Ще почне да ни гони и няма да спре, докато не ни намери.

— И тогава какво? Изтезания? Ние не изпитваме болка. Или ще ни убие? Ние вече сме умрели…

— Ще си прибере парите…

— Няма да ги намери, ако вече не съществуват.

Харлест се намръщи.

Шурк се усмихна, затвори кутийката и я заключи.

— Не че на нас ни трябват, нали? Това е все едно да хвърлиш Джерун от терасата или да го бутнеш по стъпалата — само че финансово вместо физически.

— Ама той ми е брат…

— Който те уби, но не ти позволява да умреш.

— Вярно.

— Значи излизаме през терасата. Имам един приятел, който скоро ще започне друга отвличаща атака. С мен ли си, Харлест?

— И ще ми направят остри нокти, нали?

— Обещавам.

— Да вървим тогава.

Вече почти се съмваше и земята димеше. Кетъл седеше на един изгърбен корен и гледаше бавно влачещия се през сухата трева около дървото крак — мъжът беше изгубил ботуша си при борбата. Тя видя как пръстите се размърдаха миг преди черната пръст да ги погълне.

Беше се борил упорито, но след като челюстта му беше отпрана и гърлото му се напълни с кръв, съпротивата му не продължи дълго. Кетъл облиза пръстите си.

Добре че дървото все още беше гладно.

Лошите под земята бяха започнали лова си, дращеха, пълзяха и убиваха всичко по-слабо. Скоро щяха да останат само шепа, но те щяха да са най-лошите. И тогава щяха да излязат.

Не го очакваше с охота. А тази нощ се помъчи много, докато намери жертва по улиците, някой с лоши помисли, озовал се там, където не трябваше да бъде по причини, които не бяха добри.

Наистина ставаше все по-трудно. Тя прокара оцапаните си с кръв пръсти през мръсната си коса и се зачуди къде ли са изчезнали всички престъпници и шпиони. Беше странно. И обезпокоително.

А приятелят й — онзи, който беше заровен под най-старото дърво — й беше казал, че е в капан. Не можеше да продължи повече, дори и с нейна помощ. Но помощ идваше, макар да не беше сигурна, че ще дойде навреме.

Замисли се за онзи мъж, Техол, който се беше отбил предната нощ, за да поговорят. Изглеждаше съвсем добър. Надяваше се да я навести отново. Може би той щеше да знае какво да направи… Завъртя се върху корена и се загледа към квадратната кула… Да, може би той щеше да знае какво да направи. След като кулата вече бе мъртва.

(обратно)

11.

Избелели платна се реят на хоризонта тъй далече и далечни, че се стапят ужасните слова, изписани по здравото зебло. Зная, че мои са думите, мои са дирите, оставени от звяра на моето присъствие; предишното тогава и сетното сега, миговете всички помежду далечните платна понесени на гребена на ветрове безумни — те и сега кръжат: сърцето вкаменено на моето аз, солта на сълзите, които не пролях, хапе очите ми. Платната се реят избелели издигнати високо над резката на света извита и съм безпомощен, безпомощен да отговоря дали се приближават, или бягат; дали се приближават, или бягат нежелани мигове в издутия корем с нечути писъци така далече и далече, и далече, и далечни. „Този сляп копнеж“ Исбарат (от Брега)

Привлечен на брега, сякаш сред рояка от неписани истини в една тленна душа може да се намери признание за важността да застанеш на ръба на сушата, зареял поглед към неведомите морски дълбини. Поддаващ пясък и камъни под нозете — нашепващи за несигурност, хрущящи закани за разпад на всичко, което някога е било здраво.

Можеха да се съберат всички ярки символи на света, за да се отрази човешкият дух, и в последващия диалог се откриваше всеки смисъл, всеки оттенък и всяка нотка, надигаха се като легион пред очите му. И оставяха на онзи, който ги вижда, решението да избере признаване или да избере опровергаване.

Удинаас седеше на един полузаровен в пясъка дънер. Вълните шепнеха нещо на мокасините му. Не беше сляп и нямаше надежда за опровергаване. Виждаше морето такова, каквото е, разтворените спомени за миналото, видени в настоящето, и богата храна за бъдещето, самия лик на времето. Виждаше приливите с неизменния им шепот, щедрото шумолене, като кръв от студеното лунно сърце, ритъм на време, измерено и заради това — измеримо. Приливи, които човек не можеше да се надява, че ще задържи.

Всяка година по някой ледерийски роб, нагазил до гърдите във водата да хвърля мрежите, биваше сграбчван от подводно течение и отнасян навътре. Понякога вълните по-късно връщаха някои — безжизнени, подути и наядени от раци. В други случаи донасяха трупове и леш от неизвестни бедствия или корабокрушения. От живот до смърт, необятната водна пустош отвъд брега донасяше отново и отново едно и също послание.

Седеше присвит от умора, вперил поглед към далечните скали и търкалящата се бяла лента, която все идваше и идваше с ритъма на сърцето, а от всички посоки прииждаха вълни от смисъл. В сивото натежало небе. В кресливия зов на чайките. В сивия мъглив дъждец, понесен от стенещия вятър. Краища и начала, тук, на ръба на познаваемия свят.

Беше побягнала от Къщата на мъртвите. Младата жена, в чиито нозе бе хвърлил сърцето си. С надеждата, че може поне да го погледне — Блудния да го вземе, дори да го сграбчеше и да го погълнеше като ухилен звяр. Всичко, каквото и да е, но… да побегне!

Беше изпаднал в несвяст в Къщата на мъртвите — ах, дали и в това има някакъв смисъл? — и го бяха отнесли на нара в дома на Сенгар. По-късно се беше събудил — не бе разбрал колко време е изтекло, но се оказа сам. Нито един роб дори нямаше в къщата. Никаква храна нямаше приготвена, съдове или друг знак, че са му донасяли храна. Огнището бе купчина бяла пепел с няколко тлеещи въглена отдолу. Отвън, над смътния глас на вятъра и капещата по-наблизо вода, цареше тишина.

С празна, изпълнена с мъгла глава, бавно и тромаво беше разпалил огъня. Беше намерил едно наметало против дъжда и беше излязъл. Не видя никого и тръгна надолу към брега. За да се взира сега в празното, изпълнено море и в празното, изпълнено небе. Брулен от тишината, изпълнена с рева на вятъра, писъка на чайките и плющящия дъжд. Сам на пясъка сред този шумен и креслив легион.

Мъртвият воин, който беше жив.

Ледерийската жрица, побягнала пред молба за помощ, молбата да предложи утеха на един ближен ледериец.

Подозираше, че Едур са се събрали в цитаделата на магьосника-крал. Воли, вкопчени в страховита бран, а като остров, около който бурята кипи в безкрайни кръгове — чудовищната фигура на Рулад Сенгар, върнал се към живота от Къщата на мъртвите. Брониран в злато, облечен във восък, навярно неспособен да ходи с цялата тази тежест — докато не се махнеха тези монети, разбира се.

Изкуството на Удинаас… още неприложено.

Болка щеше да има в това. Мъчителна болка, но трябваше да се направи, и то бързо. Преди плътта и кожата да попият тези монети.

Рулад не беше труп, нито беше немрящ, защото един немрящ нямаше да крещи. Живееше отново. Нервите му бяха будни, умът му гореше. Окован в затвор от злато.

„Като мен, някога. Както е окован всеки ледериец. О, той е самата оживяла поезия, Рулад Сенгар, но словата му са за ледериите, не за Едур.“

Само един смисъл, отделен от целия легион с мисли, смисъл, който нямаше да го остави на мира. Рулад щеше да полудее. Никакво съмнение не хранеше Удинаас за това. Умрял само за да се завърне в едно тяло, което вече не е негово, в тяло, вече принадлежащо на леса, на листата и влажната пръст на гроба. Що за пътуване трябваше да е било това? Кой беше отворил тази пътека и защо?

„Мечът е. Трябва да е той. Мечът, който не пуска ръцете му. Защото не е приключил с Рулад Сенгар. Смъртта не означава нищо за него. Не е приключил.“

Дар, предназначен като че ли за Ханан Мосаг. Предложен от кого?

„Но Ханан Мосаг няма да получи този меч. Мечът е пожелал Рулад. И този меч със своята сила сега е надвиснал над магьосника-крал.“

Това можеше да разбие конфедерацията. Можеше да събори Ханан Мосаг и неговите К’риснан. Освен ако Рулад Сенгар не се покореше на властта на магьосника-крал, разбира се.

Съвсем нямаше да е толкова проблематично, ако се беше оказал Феар или Трул. Навярно дори Бинадас. Но не, мечът бе избрал Рулад, некръвния, който беше жадувал за бран, младеж с потайни очи и бунтовен дух. Можеше да се окаже, че е прекършен, но Удинаас подозираше обратното. „Успях да го върна, да обуздая крясъците му. Облекчение от лудостта, в което той би могъл да се овладее и да си спомни всичко, което е станало.“

И Удинаас си помисли, че може би е направил грешка. Може би много по-голяма милост щеше да е, ако не бе възпрял бързото потапяне в лудостта.

„А сега той ще ме поиска за свой роб.“

Около глезените му се завихри пяна. Приливът идваше.

— Все едно че сме в село, оставено на призраците — каза Бурук Бледия, подбутна към огъня едно пънче и се смръщи, щом от мократа кора се вдигна пара.

Серен Педак го изгледа, после сви рамене и посегна към очуканото котле, поставено на плоския камък до пламъците. Дръжката пареше дори през кожените ръкавици. Чаят се беше преварил, но тя не обърна внимание на горчивия вкус. Поне беше топъл.

— Колко още ще продължи това?

— Обуздай търпението си, Бурук — каза тя. — Изходът от всичко това няма да донесе удовлетворение, стига изобщо да се намери изход. Видяхме го със собствените си очи. Възкресен мъртвец, но възкресил се твърде късно.

— Значи Ханан Мосаг просто трябва да отсече главата на момчето и всичко да приключи.

Тя не отговори. В някои отношения Бурук беше прав. Забраните и традициите стигаха само дотук, а нямаше — не можеше да има — прецедент на случилото се. Бяха видели как двамата братя Сенгар извлякоха брат си през зейналата врата — полутрупа от восък и злато, в който се бе превърнал Рулад. Червени кръгове вместо очи, слепнали клепачи, главата, вдигнала се и зяпнала сляпа за миг към сивото небе, преди отново да клюмне. Сплетената коса, стегната във восък и увиснала като дрипи от раздрано платно. Слюнката, потекла от зейналата уста, докато го носеха към цитаделата.

Едурите се бяха събрали. На отсрещния бряг, откъм селото — и продължаваха да излизат и други — от домовете на благородниците, обкръжаващи цитаделата. Стотици едури и още повече роби ледерии, привлечени от гледката, смълчани, изтръпнали и изпълнени с ужас. Повечето едури се занизаха в колона към цитаделата и влязоха в нея. Робите като че ли просто бяха изчезнали.

Серен подозираше, че Пернатата вещица хвърля плочките в някое по-усамотено място от огромния плевник, където бе извършила ритуала последния път. Най-малкото там нямаше никого — бе проверила.

И сега времето се точеше бавно. Лагерът на Бурук — нереките се бяха свили в шатрите си — се беше превърнал в островче в мъглата, островче, обкръжено от непознатото.

Зачуди се къде ли е отишъл Хул. В леса имаше руини и според мълвата — странни артефакти, някои огромни, на много дни път на североизток. Колкото и древен да беше този лес, беше намерил почва, оплодена с история. Разруха и разпад завършваха всяко отминаване на поредния цикъл, а разпадът на свой ред предлагаше на изтощения свят многобройните елементи, от които да съгради нова цялост.

Но изцеряването принадлежеше на самата земя. Не беше гарантирано за онова, което живееше по нея. Свършваха видове: последният от някое животно, последният от някоя раса, всеки от тях известно време вървеше по света сам. Преди последното склапяне на единствените останали очи и угасването на погледа зад тях.

Серен копнееше да се придържа към тази дълготрайна гледна точка. Отчаяно се стремеше към спокойната мъдрост, която обещаваше тя, към покоя, присъщ на една такава широка перспектива. При достатъчна отдалеченост дори един планински хребет можеше да изглежда плосък, долините между всеки два върха да станат невидими. По същия начин животът и смъртта, върхът и бездната на тленността, можеха да се изравнят. Докато мислеше така, бе по-малко податлива на паниката.

А това ставаше все по-важно.

— И къде в името на Блудния е тази делегация? — попита Бурук.

— От Трейт ще следват попътния вятър дотук — каза Серен. — Идват.

— Де да бяха дошли преди всичко това.

— Страх те, че Рулад представлява заплаха за мирния договор ли?

Бурук не откъсна поглед от пламъците.

— Мечът го възкреси. Или онзи, който го е направил и го е пратил на едурите. Успя ли да видиш острието? Напомня ми за една от Дъщерите, които те почитат — Пъстрата. Как се казваше?

— Сукул Анкаду.

— Може би съществува наистина. Богиня Едур…

— Съмнителен дар в такъв случай, защото едурите гледат на Сукул Анкаду като на капризно същество. Боят се от нея. Почитат Бащата Сянка и Дъщерята Здрач, Шелтата Лор. А в ежедневието — повече нея, отколкото него. — Серен допи чая и си наля пак. — Сукул Анкаду. Предполагам, че е възможно, въпреки че не си спомням нито една легенда или мит, в които някой от тях да се проявява толкова пряко. По-скоро прилича на култ към предците, основателите на племената, извисени до святи фигури, нещо такова. — Отпи и се намръщи.

— Това ще ви разкъса вътрешностите, Аквитор.

— Много късно е за това, Бурук.

— Добре, ако не е Анкаду, тогава кой? Този меч все пак дойде отнякъде.

— Не знам.

— И като че ли не ви интересува. Това равнодушие не ви отива, Аквитор.

— Не е равнодушие, Бурук, мъдрост е. Изненадана съм, че не схващаш разликата.

— Мъдрост ли е това, което отнема живота от очите ти, остротата от мислите ти? Мъдрост ли е това, което те прави безразлична към кошмарното чудо, на което станахме свидетели?

— Абсолютно. Какво друго може да е?

— Отчаяние?

— И какво имам аз, че да заслужава отчаяние?

— Едва ли аз съм този, който трябва да отговори на това.

— Вярно…

— Но все пак ще се опитам. — Бурук извади плоско шишенце, отпуши го и го надигна. Две бързи глътки, след което въздъхна и се отпусна. — Забелязвам, че сте чувствителна, Аквитор, което вероятно е добро качество за човек с вашата професия. Но сте неспособна да отделите работата от всичко останало. В края на краищата чувствителността е разпространен вид уязвимост. Прави човека лесно нараним, белезите от рани, които носиш по себе си, лесно могат да се отворят и да протекат от най-лекото бодване. — Отново отпи и лицето му се отпусна под въздействието на силния алкохол и нектара, отпуснатост, която се прокрадна и в думите му. — Хул Бедикт. Той ви отблъсна, но вие го познавате прекалено добре. Втурнал се е презглава. Към съдба, която си е избрал сам, и това или ще го убие, или ще го унищожи. Искаш да направиш нещо, може би дори да го спреш, но не можеш. Не знаеш как и го чувстваш като своя вина. Като свой недостатък. Слабост. Така заради съдбата, която ще го сполети, предпочиташ да обвиниш не него, а себе си. И защо не? По-лесно е.

Някъде по средата на упреците му тя предпочете да забие очи в горчивата утайка в чашата, която бе обгърнала с длани. Очите й обхождаха очукания ръб, после нагоре към пръстите, натикани в изподраскана оцапана кожа. Излъскана и потъмняла, със скъсани шевове, изпъната от кокалчетата на пръстите й. Някъде под кожата и подплатата имаше друга кожа — нейната, плът, мускули, жили и мазоли. И кости. Ръце — толкова необикновени инструменти. Сечива, оръжия, тромави и ловки, изтръпнали и чувствителни. При племенните ловци те можеха да говорят — пърхащи, красноречиви в мълчанието си жестове. Не можеха да вкусват. Не можеха да чуват. Не можеха да плачат. Но пък толкова лесно убиваха.

Докато от устата звуците се нижеха, непогрешимо оформени в знаци за страст, за красота, за ослепителна яснота. Или замъглени, или режещи тихо, убийствени и зли. Понякога — всичко това наведнъж. Езикът беше война, по-мащабна от гъмжило от мечове, копия и магия. Война, която водиш сам срещу всеки друг. Нарушавани и защитавани граници, набези и пробиви, полета, осеяни с трупове, гниещи като окапали плодове. Думи, все търсещи съюзници, все търсещи изразително правдоподобие в буйния си напор.

И осъзна, че е уморена. Уморена от всичко това. Мирът властваше в тишина, вътрешна и външна, в отчуждение и умора.

— Защо не казваш нищо, Аквитор?

Седеше сам и смълчан, с тежкото наметало от меча кожа върху изгърбените рамене, с меча с върха надолу между облечените в злато стъпала. Беше успял някак да отвори очи и те блестяха в сенките под наведеното чело, обрамчено от слепените с восък плитки. Дъхът му излизаше на тих хрип — единственият звук в огромната зала след дълго проточилата се, неестествено скована размяна на думи между Томад Сенгар и Ханан Мосаг.

Последната дума беше заглъхнала и бе оставила след себе си чувство на дълбока безпомощност. Никой от стотиците присъстващи благородници Едур не помръдваше, нито проговаряше.

Томад нямаше какво повече да каже в подкрепа на сина си. Някаква неуловима сила бе отнела властния авторитет на Томад и тя идеше, както с ужас осъзна Трул, от седналата фигура в черна кожа и бляскаво злато, от очите, светещи от тъмните кухини. От неподвижния меч.

Кралят-магьосник стоеше на подиума и очите му, хладни и преценяващи, бяха приковани в Рулад.

Мечът трябваше да се предаде. Ханан Мосаг ги беше изпратил, за да го донесат, и тази задача не можеше да се нарече изпълнена, докато Рулад не го връчеше на магьосника. Докато това не станеше, Феар, Бинадас, Трул, Терадас и Мидик Бун бяха лишени от чест.

Сега най-сетне всичко беше в ръцете на Рулад. Да направи жеста, да изцери тази рана.

Но Рулад не помръдваше.

Трул дори не беше сигурен дали брат му може да говори при тази ужасна тежест, стягаща гърдите му. Вдишваше и издишваше с мъчително усилие. Удивително беше дори това, че Рулад можеше да държи ръцете си около дръжката на меча. От подвижно гъвкаво момче се бе превърнал в нещо тромаво и чудовищно.

Въздухът в залата беше влажен и смрадлив. Миризмата на страх и на едва удържана паника се смесваше с дима от факлите и огнището. Дъждът отвън не спираше, дебелите дървени стени скърцаха под напора на вятъра.

Хриптенето секна и се чу тънък накъсан глас:

— Мечът е мой.

Очите на Ханан Мосаг блеснаха — някак страхливо.

— Не бива така, Рулад Сенгар.

— Мой е. Той ми го даде. Каза, че аз съм достойният, не ти. Защото ти беше слаб.

Магьосникът-крал се присви, все едно че го бяха ударили през лицето.

„Кой?“ Трул изстреля въпроса с рязък поглед към Феар. Очите им се срещнаха и Феар поклати глава.

Баща им вече се бе обърнал и гледаше Рулад. Вълна от чувства за миг пробяга по лицето му и сякаш го състари с векове.

— Кой ти даде този меч, Рулад? — отрони той.

Подобие на усмивка.

— Онзи, който вече властва над нас, татко. Онзи, с когото Ханан Мосаг е сключил договор. Не, не е от древните ни предци. Нов… съюзник.

— Не си ти този, който ще говори за това. — Гласът на краля трепереше от яд. — Договорът беше…

— Нещо, на което си смятал да измениш, Ханан Мосаг — прекъсна го с ярост Рулад и го изгледа гневно над дланите, свити около дръжката на меча. — Но това не е в нравите на Едур, нали? На теб, който трябваше да ни предвождаш, не може да се вярва. Дошло е време за промяна, магьоснико-крал.

И Рулад бавно се изправи. И застана, непоклатим и уверен, с високо вдигната глава. Мечата кожа се разтвори и се видяха лъскавите монети. Златната маска на лицето му се разкриви.

— Мечът е мой, Ханан Мосаг! Аз съм достоен за него. Ти не си. Хайде, говори, ако си готов да разкриеш пред всички тук тайната на това оръжие. Разкрий най-древната от всички лъжи! Говори, магьоснико!

— Няма.

Стъпка напред; издрънчаха метални пластини.

— Тогава… на колене!

— Рулад!

— Замълчи, татко! На колене пред мен, Ханан Мосаг, и ми дай обет за братство. Не мисли, че ще те отхвърля — аз се нуждая от теб. Всички се нуждаем от теб. И от твоите К’риснан.

— Нуждаеш се? — Лицето на Ханан Мосаг се беше разкривило.

Рулад рязко се завъртя, блесналите му очи се приковаха в тримата му братя, един по един.

— Излезте напред, братя, и дайте своята клетва, че ще ми служите. Аз съм бъдещето на Едур. Терадас Бун. Мидик Бун. Излезте напред и ме наречете свой брат. Обвържете се с мен. Чака ни власт и могъщество, могъщество, каквото не можете да си представите. Елате. Аз съм Рулад, най-младият син на Томад Сенгар. Окървавен в битка, и… аз познах смъртта!

Изведнъж се обърна — върхът на меча издраска по пода — и замърмори тихо, сякаш на себе си.

— Смъртта, вярата. Илюзия. Светът не е такъв, какъвто изглежда. Всички сме глупци. Каква… глупост. — И продължи все така тихо: — Падни на колене пред мен, Ханан Мосаг. Не е кой знае какво да се преклониш, нали? Ще познаем могъщество. Ще бъдем пак онова, което бяхме, което сме предназначени да бъдем. На колене, магьоснико-крал, и получи моя благослов.

Главата се вдигна отново — златен блясък в сумрака.

— Бинадас. Ти познаваш болката — от раната, упорстваща срещу цяра. Пристъпи напред и аз ще те освободя от тази болка. Ще изцеря раната.

Бинадас се намръщи.

— Ти не разбираш нищо от магия, Рулад…

— Ела тук!!

Крясъкът отекна под високия таван.

Бинадас потръпна и закуцука към него.

Златната ръка на Рулад се стрелна рязко напред, пръстите посякоха пред гърдите на брат му. Съвсем леко докосване и Бинадас залитна назад. Феар притича, за да го задържи. Бинадас обаче се изправи сам. Нищо не каза, но беше ясно, че болката в бедрото му вече я няма. Тялото му потръпна.

— Така — прошепна Рулад. — Хайде, братя мои. Време е.

Трул се окашля. Трябваше да проговори. Трябваше да зададе въпросите си, да каже онова, което никой друг нямаше да изрече.

— Видяхме те мъртъв.

— И се върнах.

— От силата на меча, който държиш ли, Рулад? Защо този съюзник ще дава на Едур такова нещо? Какво се надява да спечели този съюзник? Братко, племената са обединени. Ние спечелихме своя мир…

— Ти си най-слабият от нас, Трул. Думите ти те издават. Ние сме Тайст Едур. Нима си забравил какво означава това? Мисля, че да. — Огледа събралите се. — Мисля, че всички сте забравили. Шест жалки племена, шест жалки кралства. Ханан Мосаг имаше най-голяма амбиция. Достатъчна, за да завладява. Той беше необходим, но не може да постигне онова, което трябва да дойде сега.

Трул чуваше думите на Рулад — на брат си, когото познаваше — но през тях се прокрадваше и нещо друго. Странни, отровни корени — гласът на силата ли беше това?

Монетите глухо издрънчаха, щом Рулад се обърна към смълчаната тълпа отвъд вътрешния кръг.

— Едур са забравили за какво са предопределени. Кралят-магьосник е готов да ви отклони от онова, което трябва да сте. Мои братя и сестри — това сте вие всички тук за мен, и повече. Ще бъда вашият глас. Вашата воля. Тайст Едур са стигали много по-далече от крале и крале-магьосници. Очаква ни онова, което някога сме имали, но сме го изгубили отдавна. За какво говоря, братя и сестри? Ще ви дам отговор. Империя.

Трул се взря в Рулад. Империя. А всяка империя… има император.

На колене, бе заповядал Рулад. На Ханан Мосаг. На всички тук. Тайст Едур не коленичеха пред крале…

— Император ли искаш да бъдеш, Рулад? — обади се Феар.

Брат му се извъртя към него и разпери ръце в умолителен жест.

— Нима те карам да извърнеш очи от ужас, Феар? От отвращение? О, та нима онзи роб не ме извая добре? Нима не съм най-красивото творение?

В тона му се прокрадна нотка безумие.

Феар не отговори. Рулад се усмихна и продължи:

— Трябва да ви кажа, тежестта вече не ме потиска. Чувствам се… необременен. Да, братко. Удовлетворен съм. О, това те стъписва? Защо? Нима не виждаш богатството ми? Бронята ми? Не съм ли най-дръзкият символ на воин Едур?

— Не съм сигурен какво виждам — отвърна Феар. — Наистина ли Рулад обитава това тяло?

— Умри, Феар, и с нокти издраскай пътя си обратно. Тогава се запитай дали пътят не те е променил.

— А озова ли се сред нашите предци? — попита Феар.

Смехът, с който отвърна Рулад, беше жесток. Той размаха меча във въздуха и взе свирепо за почест, с изящество, каквото Трул не беше виждал никога.

— Нашите предци! Горди призраци. Застанали в редици от по десет хиляди в дълбочина. Реват своя поздрав! Кръвен техен родственик бях, достоен да вляза в техния строй, в непоколебимата им защита на скъпите спомени. Срещу неизброимото войнство на невежеството. О, да, Феар, време е за такава слава.

— Значи, ако се съди по тона ти, Рулад, си готов да отречеш всичко, което ни е скъпо. Готов си да отречеш вярата ни…

— А кой сред вас може да ме опровергае?

— Духовете-сенки…

— Те са Тайст Андий, братко. Роби на волята ни. И ще ти кажа това: онези, които ни служат, умряха от нашите ръце.

— Тогава къде са нашите предци?

— Къде? — Гласът на Рулад беше дрезгав. — Къде? Никъде, братко. Никъде не са. Нашите души напускат телата ни, напускат този свят, мястото ни не е тук. Никога не е било тук.

— Значи ще ни отведеш в дома ни, Рулад?

Очите блеснаха.

— Мъдър брат. Знаех, че първи ще намериш пътеката.

— Защо настояваш да коленичим пред теб?

Главата се килна настрани.

— Искам да се вречете в новата ни съдба. Съдба, към която аз ще поведа Тайст Едур.

— И ще ни отведеш у дома?

— Да.

Феар пристъпи напред, после коленичи и сведе глава.

— Отведи ни у дома, императоре.

Трул чу в ума си звук.

Като от прекършен гръбнак.

И се обърна, както мнозина други, и видя Ханан Мосаг и неговия кадър магьосници, и загледа как магьосникът-крал слиза от подиума. И как коленичи пред Рулад. Пред императора на Тайст Едур.

Като прекършен гръбнак.

Водата го задърпа за прасците, завихри се около изтръпналите мускули и Удинаас с усилие се изправи. Вълните го блъскаха, караха го да залита. Кораби се появиха в устието на залива. Четири. Бавно напираха през мъглата, тъмните им корпуси над сивата вода приличаха на китове. Ушите му дочуваха глухото скърцане и плясъка на веслата. Делегацията беше пристигнала.

Имаше чувството, че стои върху ледени клинове и че назъбените им върхове са врязани в коленете му. Едва ли щеше да може да стигне до сушата. Всъщност всеки миг щеше да рухне в кипналата вода. Студът щеше да изпълни дробовете му, да нахлуе в ума му, докато всичко не свърши — в пълно съгласие с приемането на поражението.

Нокти се впиха в раменете му, повдигнаха го над прииждащите вълни и той се замята отчаяно, за да се отскубне. Остри нокти — пронизаха плътното наметало, прободоха плътта отдолу. Бе прекалено стъписан, за да може да изкрещи; усети само как тялото му изплющя във въздуха, как краката му се замятаха сред пръските вода.

И се озова проснат върху мокрите камъни на петнайсет крачки от линията на прилива.

Онова, което го беше извлякло, го нямаше, макар гърдите и гърбът да го пареха там, където се бяха вкопчили ноктите. Объркан и безпомощен, Удинаас успя да се обърне по гръб и зяпна безцветните облаци. Дъждът се изливаше върху лицето му.

„Локуи Вайвал. Не искаше да умра.“

Вдигна ръка и опипа наметалото си. Нищо скъсано. Добре. Иначе щеше да му е много трудно да обясни.

Усещането в краката под коленете се връщаше. Той се обърна и се надигна на четири крака. Мокър, разтреперан. Друг отговор не можеше да има за Рулад, съвсем ясно беше. Кралят-магьосник трябваше да го убие. „Стига да може.“

Убиваш го или се предаваш. А какво можеше да принуди Ханан Мосаг да се предаде? На едно едва пуснало кръв хлапе? Не. Отсичаш му ръцете, отрязваш му главата и го просваш по гръб. Изгаряш останалото на пепел. Унищожаваш чудовището. Защото Рулад Сенгар наистина беше чудовище.

По камъните зад него отекнаха стъпки. Удинаас седна и примига да махне капките дъжд от очите си. Вдигна глава и видя Хулад.

— Удинаас, какво правиш тук?

— Тя хвърли ли плочките, Хулад? Хвърли ли ги?

— Опита се.

— Опита се?

— Не успя, Удинаас. Крепостите бяха затворени — сляпа беше за тях. Изплашена. Никога не съм я виждал толкова изплашена.

— Друго какво стана?

— Не знам. Едурите още са в цитаделата.

— Не може всички да са там.

— Не. Само благородниците. Другите са по домовете си. Изпъдиха робите. Те няма къде да идат. Скриха се в гората. Мокри са до кости. — Подаде му ръка да му помогне да стане. — Да се прибираме. Ще се изсушим и ще се стоплим.

Удинаас се остави да го поведе към дома на Сенгар.

— Видя ли корабите, Хулад? Видя ли ги?

— Да. Спускат лодките, но посрещане май няма да има.

— Какво ли ще си помислят?

Хулад не отвърна.

Влязоха. Лъхна ги топлина. Пращенето на пламъците бе единственият звук. Хулад му помогна да свали наметалото си и ахна, щом смъкна ризата му.

— Какво е това?

Удинаас погледна намръщено почти почернелите отоци там, където се бяха вкопчили ноктите на Вайвал.

— Не знам.

— Приличат на раните на Пернатата вещица от онзи демон. Съвсем същите. Удинаас, какво става с теб?

— Нищо.

Като се бореха с течението на реката, трите лодки бавно се приближиха към южния бряг. Във всяка имаше десетина ледерии, повечето телохранители в пълна броня, със спуснати забрала на шлемовете.

Серен последва Бурук Бледия към брега — вървеше на четири стъпки след него. Явно поне в началото щяха да са единствените, дошли да посрещнат делегацията.

— Какво смяташ да им кажеш?

Бурук я погледна през рамо. От ръба на качулката му се стичаха капки.

— Надявах се ти да кажеш нещо.

Тя не му повярва, но оцени хапливостта му.

— Аз дори не съм наясно с протокола. Нифадас води делегацията, но принцът също е тук. Кого трябва да уважа първо?

Бурук сви рамене.

— Този, който е най-вероятно да се обиди, ако първо се поклониш на другия.

— Само ако съм решила съзнателно да нанеса оскърбление.

— Е, да. Не забравяйте, Аквитор, че от вас се очаква да не взимате страна.

— Може би трябва да насоча поклона си в пространството между двамата?

— При което и двамата ще заключат, че си се побъркала.

— Което поне ще е безпристрастно.

— А, хумор. Така е много по-добре, Аквитор. Отчаянието отстъпва пред очакването.

Стигнаха до брега, застанаха един до друг и загледаха приближаващите се лодки. Дъждът избра точно този момент, за да завали още по-силно — истински порой, трополящ по крайбрежните камъни и съскащ в разлюляната от речното течение и прилива вода. Лодките се замъглиха зад сивата му стена, почти изчезнаха, после изведнъж отново се появиха, първата заскърца и се разклати, щом се опря в сушата. Гвардейците заскачаха с плясъци във водата и излязоха на брега. Един тръгна към Бурук и Серен.

— Финад Морох Неват, от гвардията на принца. Къде са едурите?

Морох като че ли се беше обърнал към Серен, затова отговори тя:

— В цитаделата, Финад. Тук имаше… събитие.

— Какво в името на Блудния означава това?

Зад Финада и гвардейците му слуги бяха понесли над водата принц Квилас Дисканар. Първият евнух Нифадас беше отказал подобна помощ и газеше към брега.

— Много е сложно — отвърна Серен. — Лагерът на Бурук е точно от другата страна на моста. Можем да се скрием там от дъжда и…

— Оставете го дъжда — отсече Морох, завъртя се рязко и отдаде чест, щом принц Квилас Дисканар, заслонен под вдигнатия високо от двама слуги четириъгълен чадър, пристъпи и застана пред Бурук и Серен. — Ваше височество — изръмжа той, — изглежда, Тайст Едур са избрали точно този момент да бъдат много заети.

— Такова начало едва ли може да се нарече обещаващо — отряза Квилас и обърна сарказма си към Серен Педак. — Аквитор. Вярвам, че Хул Бедикт е избрал благоразумния курс и е напуснал това село?

Тя примига и се помъчи да прикрие тревогата си от значимостта, вложена във въпроса за Хул. „Толкова ли се страхуват от него?“

— Той е наблизо, принце.

— Възнамерявам да забраня участието му, Аквитор.

— Мисля, че поканата на краля-магьосник включва и него — бавно отвърна тя.

— Нима? И за едурите ли ще се застъпва сега Хул?

Бурук проговори чак сега:

— Принце, всички искаме да получим отговор на този въпрос.

Квилас се обърна към него.

— Вие сте търговецът от Трейт, нали?

— Бурук Бледия. — Дълбок поклон, след който едва успя да се изправи.

— Пиян търговец при това.

Серен се окашля.

— Пристигането ви беше внезапно, принце. Едурите са затворени в цитаделата си от ден и половина. Нямахме какво толкова да правим, освен да чакаме.

Първият евнух стоеше на една крачка по-назад, привидно безразличен към разговора, малките му лъскави очи се бяха приковали в цитаделата. Също толкова безразличен изглеждаше и към дъжда, изливащ се върху качулката и покритите му с пелерина рамене. Серен си помисли, че това е друг вид власт — мълчанието му сякаш отнемаше от важността на принц Квилас Дисканар.

Доказателството дойде внезапно, щом принцът се обърна към Нифадас с думите:

— Е, как възприемате всичко това, Първи евнух?

Безизразните очи се спряха върху Квилас.

— Принце, пристигнали сме в момент на криза. Аквиторът и търговецът знаят нещо за нея, следователно трябва да изчакаме обяснението им.

— Вярно — каза Квилас. — Аквитор, уведомете ни за тази криза.

„Докато ти стоиш под този чадър, а ние се мокрим и изстиваме до кости!“

— Разбира се, принце. Кралят-магьосник изпрати група воини в ледената пустош, за да донесат нещо, което се оказа меч. Те обаче се натъкнали на джхеки соултейкън. Един от воините, който държал меча, бил убит. Другите върнаха тялото за погребение, но трупът не искаше да пусне меча. Кралят много се разгневи и ясно и категорично настоя за оръжието. Последва публичен сблъсък между него и бащата на мъртвия воин.

— Защо не са отрязали пръстите на трупа? — попита Квилас Дисканар и вдигна вежди в презрително неверие.

— Защото — отвърна Нифадас лаконично и свръхтърпеливо — сред Тайст Едур има традиция да се почита свято всеки паднал воин. Аквитор, моля, продължете. Трудно е да се повярва, че тази безизходица ще се разреши скоро.

Тя кимна.

— Това е само началото. После наистина стана сложно. Защото мъртвецът оживя.

— Що за шега е това? — изсумтя Квилас.

— Не е шега — отвърна вместо нея Бурук Бледия. — Принце, видяхме го със собствените си очи. И крещеше ужасно, защото бе приготвен…

— Приготвен? — попита принцът озадачено.

Очите на Първия евнух се разшириха.

— До каква степен, търговец Бурук?

— Монетите, Първи евнух. И восъкът.

— Блудния да не дава! — прошепна Нифадас. — И този меч — той няма да го отстъпи?

Серен поклати глава.

— Не знаем, Първи евнух.

— Опишете оръжието, Аквитор.

— Двуръчен, но с тънко острие. Някаква сплав, явно неподатлива на топене. Има желязо и някакъв черен метал, забелязва се на издължени жили.

— Произход? Можете ли да определите нещо от стила на изработката?

— Не много, Първи евнух. Дръжката с камбановиден предпазител напомня донякъде техниката на изтегляне и огъване, прилагана от Мекрос…

— Мекросите? — възкликна Квилас. — Онези търговци от плаващите градове?

— Да. Макар че тази дръжка е оформена така, че да наподобява брънки на верига.

Бурук я погледна кисело.

— Остър поглед имате, Аквитор. Аз видях най-обикновен меч.

— Предлагам да се оттеглим в лагера на търговеца — каза Нифадас.

— И ще преглътнете това оскърбление, така ли, Първи евнух? — изсъска Квилас.

— Никакво оскърбление няма — отвърна безгрижно Нифадас, подмина принца и пъхна ръка под мишницата на изненаданата Серен Педак. — Моля, придружете ме, Аквитор.

— Разбира се, Първи евнух.

Другите нямаха избор освен да поемат след тях.

Нифадас вървеше бързо. След десетина крачки я попита тихо и привидно небрежно:

— Хул Бедикт свидетел ли беше на всичко това?

— Не. Поне не мисля. Няма го от доста време.

— Но ще се върне?

— Да.

— Оставил съм повечето си охрана на борда на „Изгрялата бледа“, включително Финад Джерун Еберикт.

— Джерун…

— Точно така. Как мислите, дали ще е уместно да го повикам?

— Ммм… не съм сигурна, Първи евнух. Зависи какво ще му възложите да направи.

— Може би да си поговори с Хул, щом той се върне?

— Убедителен ли е Еберикт?

— Не като личност, но…

Тя кимна, мъчеше се да сдържи трепета си… неуспешно, както се оказа.

— Студено ли ви е, Аквитор?

— От дъжда.

— О, да! Надявам се, че слугите на Бурук са запалили огън?

— Разбира се.

— Чудесно, чудесно. Вие с Бурук чакате тук от доста време, както разбирам.

— Да. От доста. Имаше аудиенция с краля, но се съобразих с ролята си и напуснах, преди да се обсъди нещо съществено. Колкото до това какво се е казало, нито Хул, нито Бурук ми разкриха нещо.

— Нищо съществено ли не ви разкриха, Аквитор? Признавам, че ми е малко трудно да повярвам в това уверение.

Серен Педак се поколеба.

— Аквитор — продължи тихо Нифадас, — по този въпрос привилегията на неутралитета вече не съществува. Направете избора си.

— Не е там въпросът, Първи евнух — отвърна тя с пълното съзнание, че твърдението й е лъжливо. — Боя се, че каквато и позиция да е избрал тогава кралят-магьосник, вече е без значение. — Погледна го. — Не мисля, че Рулад ще отстъпи този меч.

— Рулад. Какво можете да ми кажете за този Рулад?

— Най-младият син на благородна фамилия — Сенгар.

— Сенгар? Най-големият син е Феар, нали? Командир на воините на Едур. Престижен род значи.

— Да. Друг от братята, Бинадас, има кръвна клетва с Хул Бедикт.

— Интересно. Започвам да разбирам каква сложна ситуация ни очаква, Аквитор.

„Изглежда, аз също. Защото ми се струва, че съм направила избора си.“

Тя стисна устни.

„Сякаш Нифадас ми оставя друг избор…“

Събуди се, Удинаас.

Клепачите на Удинаас трепнаха, той отвори очи и зяпна ниския таван.

— Не. Трябва да поспя…

Не толкова силно. Това, което трябва да направиш, е да идеш в цитаделата, глупако.

— Защо? Ще ми прережат гърлото, ако се натрапя…

Няма. Рулад няма да им позволи, защото ти вече си негов роб и ничий друг. Те трябва да са уведомени. Делегацията на Ледер чака.

— Остави ме на мира, Чезнещ.

Императорът на Тайст Едур те чака. Сега.

— Добре. А той знае ли го?

Още не.

— Така си и мислех. — Удинаас отново затвори очи. — Иди си, дух.

Вайвалът и аз сме съгласни по този въпрос, Удинаас. Трябва да излезеш на най-предната линия. Трябва да станеш безценен за Рулад. Кажи ми, искаш ли Пернатата вещица, или не?

Удинаас примига и се надигна.

— Какво?

Хайде, върви и ще видиш.

— Не и преди да ми обясниш това, Чезнещ.

Няма, робе. Иди в цитаделата. Служи на императора Едур.

Удинаас отметна одеялата и се пресегна за мокрите си мокасини.

— Защо не ме оставите всички на мира?

Тя те изнасили, Удинаас. Взе семето ти. Защо го направи това?

Той се вцепени.

— Менандори.

Кучката има кроежи, да. Никаква любов за Едур или Андий, не, не и тя.

— Какво общо има това?

Духът не отговори.

Удинаас потърка лицето си, обу се и стегна мокрите кожени връзки.

— Аз съм роб, Чезнещ. На робите не дават роби, а това е единственият начин, по който бих могъл да спечеля Пернатата вещица. Освен ако не се каниш да нахлуеш в ума й и да изкривиш волята й. В който случай няма да е Пернатата вещица, нали?

Приписваш ми сили, каквито не притежавам.

— Само за да подчертая колко нелепи са обещанията ти, Чезнещ. Хайде, млъкни. Отивам. — Стана и излезе от килията. Хулад се беше свил до огнището и топлеше нещо — супа или яхния.

— Говореше си сам, Удинаас. Не бива да го правиш.

— Точно това си говоря непрекъснато — отвърна той и тръгна към вратата, като пътьом взе наметалото за дъжд.

Дъждът се лееше като из ведро. Удинаас едва успя да различи закотвените в залива кораби. На брега имаше хора. Войници.

Дръпна качулката и тръгна към цитаделата, която доскоро бе на краля-магьосник.

„Служи на императора на Едур. А къде ще отведеш своя народ, Рулад Сенгар?“

Духовете-сенки, които пазеха входа, не го спряха. Той изкачи стъпалата, избута крилата на вратата и влезе, сподирен от плющящия дъжд. „Хайде, проклети Едур. Разпорете гърлото ми с острие. Прободете гърдите ми.“ Стражи в преддверието нямаше, завесите в другия край затваряха входа.

Той изтръска дъжда от наметалото и продължи напред.

Към завесите. И ги дръпна настрани.

И видя едурите. Коленичили. Всички коленичили пред бляскавия Рулад Сенгар, който стоеше на подиума, с меча, вдигнат в едната ръка над главата му. Меча кожа на раменете му, лице — разлюляна маска от злато, обкръжаваща дълбоките дупки на очните му кухини.

Не беше сляп значи. Нито осакатен. И ако това беше лудост, то сред гъстите течения в огромната зала се носеше отрова.

Удинаас усети как очите на императора се приковаха в него, така осезаемо, все едно хищни нокти се впиха в ума му.

— Приближи се, робе — изхриптя Рулад.

Надигнаха се глави и се заизвръщаха, щом Удинаас закрачи през тълпата и заслиза по терасите. Ледериецът не погледна ни едно от лицата, очите му останаха приковани единствено в Рулад Сенгар. Успя да зърне с периферното си зрение Ханан Мосаг, коленичил и с наведена глава, а зад него — неговите К’риснан, в същите раболепни пози.

— Говори, Удинаас.

— Делегацията пристигна, императоре.

— Ние с теб сме обвързани, нали, Удинаас? Роб и господар. Ти чу призива ми.

— Чух го, господарю. — Осъзна, че лъжите стават по-лесни.

— Делегацията чака в лагера на търговеца. Доведи ги при нас, Удинаас.

— Както заповядате. — Поклони се и с усилие пое заднешком по пътя към изхода.

— Няма нужда от това, Удинаас. Ничий гръб няма да ме оскърби. Иди и им кажи, че владетелят на Едур ще ги приеме.

Удинаас се обърна и излезе от залата.

Отново под дъжда и по моста. Самотата подканяше към размисъл, но Удинаас отказа тази покана. Мъглата на външния свят се отрази в ума му. Беше роб. Робите правеха каквото им заповядат.

Близо до търговските фургони изпод едно широко изпънато платно се виеше дим. Под платното стояха няколко души. Аквитор Серен Педак първа се обърна и го видя. „Да. У нея има повече, отколкото сама съзнава. Призраците я харесват, кръжат около нея като мушици около пламък на свещ. Тя дори не ги вижда.“ Видя, че каза нещо, после другите се извърнаха към него.

Удинаас спря малко извън платнището и сведе очи.

— Владетелят на Едур ви кани да дойдете в цитаделата.

Един от войниците изръмжа:

— Стоиш пред своя принц, ледериецо. Падни на колене или ще ти смъкна главата от раменете.

— Извади меча тогава — отвърна Удинаас. — Моят господар е Тайст Едур.

— Той е нищо — каза младият скъпо облечен мъж до войника и махна с ръка. — Най-после сме поканени. Първи евнух, ще ни водите ли?

Едър тежък мъж с лице, тъмно като облеклото му, пристъпи и застана до Удинаас.

— Аквитор, моля, придружете ни.

Серен Педак кимна, придърпа качулката над главата си и застана до Първия евнух.

Удинаас ги поведе по моста. Дъждът се изливаше на сиви пелени, шибани от силния вятър. Покрай дългите къщи на благородните фамилии, после — към стъпалата. Духовете-сенки пред портата на цитаделата се завихриха и Удинаас се обърна към Квилас Дисканар:

— Принце, телохранителите ви са нежелани.

Младият мъж се намръщи.

— Изчакайте тук с хората си, Финад.

Морох Неват изсумтя, но заповяда на гвардейците да се развърнат от двете страни на входа на цитаделата.

Духовете се отдръпнаха и отвориха коридор към двукрилата врата.

Удинаас закрачи напред и отвори крилата, пристъпи вътре и се обърна. На крачка зад него бяха Нифадас и Аквиторът, след тях — принцът, с помръкнало лице.

Първият евнух погледна намръщено завесата в другия край.

— Тронната зала е пълна с благородници Едур, нали? Защо тогава не чувам нищо?

— Очакват пристигането ви — отвърна Удинаас. — Владетелят на Тайст Едур стои на централния подиум. Външността му ще ви стъписа…

— Робе — заговори с презрителен тон Квилас, — не очакваме преговорите да започнат незабавно. Трябва само да бъдем обявени за гости…

— Не съм аз този, който може да ви го гарантира — прекъсна го невъзмутимо Удинаас. — Бих ви посъветвал да сте готови за всичко.

— Но това е нелепо…

— Да го приключваме тогава — каза Първият евнух.

Принцът не беше свикнал постоянно да го прекъсват и лицето му пламна. Аквитор Серен Педак заговори:

— Удинаас, от думите ти заключавам, че властта на Ханан Мосаг е била узурпирана.

— Да.

— И Рулад Сенгар се е провъзгласил за новия крал на Тайст Едур.

— Не, Аквитор. Император.

Последва тягостна тишина, след което принцът изсумтя невярващо:

— Каква империя? Шест племена ловци на тюлени? Този глупак е полудял.

— Едно е да се самообявиш за император — каза замислено Нифадас. — Съвсем друго е да принудиш благородниците на Едур да коленичат пред такава претенция. Удинаас, те направиха ли го?

— Да, Първи евнух.

— Това е… поразително.

— А Ханан Мосаг? — попита Серен.

— Той също коленичи и се закле във васална вярност, Аквитор.

Всички отново се смълчаха. После Първият евнух кимна на Удинаас и каза:

— Благодаря ти. Вече съм готов за среща с императора.

Удинаас отвърна с лек поклон и се приближи до завесата. Дръпна я настрана и пристъпи в просторната зала. Благородниците се бяха разстъпили, за да отворят широка пътека, водеща надолу към централния подиум. Всички бяха прави. На подиума стоеше Рулад Сенгар, подпрян на меча си. От движенията му няколко монети бяха паднали и на мястото им се виждаха тъмни петна изгоряла кожа. От влагата, топлината и дима на маслените светилници въздухът беше замъглен и зноен. Удинаас реши да погледне на сцената като чуждоземец и грубото й варварство го стъписа. „Това е един паднал народ.“

„Който е готов да се извиси отново.“

Първият евнух и Аквиторът се появиха на прага и Нифадас се отдръпна встрани, за да отвори място за принц Квилас Дисканар. Удинаас заговори високо:

— Императоре. Първи евнух Нифадас и принц Квилас Дисканар — ледерийската мирна делегация.

— Пристъпете напред — последва хрипливата покана от императора. — Аз съм Рулад Сенгар и ви обявявам за гости на империята на Тайст Едур.

Нифадас сведе глава.

— Благодарим на Негово величество за радушното посрещане.

— Желанието на краля на Ледер е да сключи официален мир с нас — каза Рулад и сви рамене. — Бях останал с впечатлението, че вече имаме мир. И докато ние го зачитаме, вашите хора не го спазват. Тогава каква ще е стойността на едно ново споразумение?

Първият евнух понечи да отговори, но принц Квилас пристъпи напред.

— Вие конфискувахте улов на тюлени. Така да бъде. Такива неща не могат да се поправят, нали? Но все пак остава открит проблемът за дълга.

Удинаас се усмихна; не беше нужно да поглежда, за да види стъписаните изражения на събралите се благородници.

— Ханан Мосаг ще говори за Едур по този въпрос — заяви след миг мълчание Рулад.

Удинаас вдигна очи и видя пристъпилия пред подиума доскорошен крал. Лицето му беше безизразно.

— Принце. Трябва да обясните как вие, ледериите, стигнахте до идеята за дълг. Уловът беше незаконен — отричате ли го?

— Не. Не, Нифадас, ще говоря аз. Както ви казвах, Ханан Мосаг, ние не оспорваме незаконността на улова. Но неговата незаконност на свой ред не отменя факта, че е извършен. А този улов, извършен от ледерии, сега е в ръцете на Едур. Сегашният договор, както може би помните, съдържа договорена пазарна цена за тюлените и ние очакваме да бъдем зачетени с тази цена.

— Необичайна логика, принце — отвърна спокойният тътнещ глас на Ханан Мосаг.

— За щастие — продължи Квилас, — ние сме готови за компромис.

— Нима?

Удинаас се зачуди защо Нифадас продължава да си мълчи. Това, че не прекъсна принца, можеше да се изтълкува само като мълчалива преданост към него и към позицията, която той защитаваше.

— Да, компромис. Дългът ще бъде опростен в замяна на земя. По-точно останалото от района на Трейт, който, както знаят и двете страни, се използва от вашия народ само за сезонни рибарски лагери. Такива лагери няма да бъдат забранени, разбира се. Ще останат на ваше разположение срещу скромен процент от вашия улов.

— Излиза, че ние започваме тези преговори като ваши длъжници — каза Ханан Мосаг.

— Да.

— Основано на предположението, че притежаваме откраднатия улов.

— Да.

— Но ние не го притежаваме, принц Квилас Дисканар.

— Какво? Но той трябва да е у вас!

— Можете сами да посетите складовете ни — продължи спокойно Ханан Мосаг. — Ние наказахме ловците, което беше наше право. Но не прибрахме улова.

— Корабите пристигнаха в Трейт с празни трюмове!

— Може би, докато са бягали от гнева ни, са изхвърлили товара си, за да усилят скоростта си. Безуспешно, както се оказа. — Принцът зяпна онемял, а Ханан Мосаг продължи: — Следователно не сме ви в дълг. Вие обаче сте ни задължени. До пазарната цена на уловените тюлени. Засега все още не сме решили под каква форма да поискаме компенсация. В края на краищата ние не се нуждаем от пари.

— Донесли сме дарове! — извика Квилас.

— За които след това ще поискате да ви заплатим, с лихва. Запознати сме с вашия модел на културно завоевание сред съседните ви племена, принце. Това, че положението сега се обръща, буди симпатията ни, но както вие обичате да казвате, чувствата са едно, но всяко нещо си има цена.

Най-сетне Нифадас проговори:

— Изглежда, двамата трябва да обмислим много неща, императоре. Уви, пътуването ни беше дълго и изморително. Може би ще ни позволите да се оттеглим за малко, за да подновим тази среща утре?

— Великолепна идея — отвърна Рулад и монетите по лицето му се усукаха, щом се усмихна. — Удинаас, придружи делегацията в къщата за гости. После се върни. Чака ни дълга нощ.

Принцът стоеше като кукла с отрязани конци. Лицата на Аквитора и Първия евнух обаче си останаха сдържани.

„Въпреки това май всички тук са кукли…“

Робът изведе от залата Аквитора и делегацията. Светът не се беше разпаднал, беше се пръснал, и Трул Сенгар виждаше пред себе си нащърбени късове, огромната зала — пропукана и нацепена на хиляди парчета с безброй отразени образи. Лица на едури, раздробени тълпи от хора, петна от дим, лъскаво злато и меч, натрошен и зацапан като всичко пред очите му.

Като безумна мозайка, бавно пренаредена от безумна ръка. Сам той не знаеше вече къде е мястото му, къде щеше да се намести късчето, което бе той самият. „Брат на император. Това е Рулад, но и не е. Не го познавам. И го познавам твърде добре и, Дъщерята да ме вземе дано, най-много се плаша от това.“

Ханан Мосаг говореше тихо с Рулад, с лекота играеше новата си роля, за която Трул разбираше, че цели да успокои събраните тук свидетели. Зачуди се какво ли струва това на магьосника.

Леко кимване и махване с ръка подкани Ханан Мосаг да се отдръпне и да застане при своите К’риснан. По заповед на Рулад на подиума донесоха голям стол и императорът седна. Трул разбираше, че е уморен. Щеше да е нужно време, докато добиеше силата, необходима, за да носи дълго и без умора тази огромна, ужасна тежест. Императорът отпусна глава на високия гръб и огледа отвисоко тълпата благородници. Погледът му бързо ги усмири.

— Познах смъртта — заговори хрипливо Рулад. — Върнах се и не съм същият, не съм некръвният воин, когото видяхте, преди да започнем пътуването си към ледените пустини. Върнах се, за да ви донеса спомена за нашата предопределеност. За да ви поведа. — После замълча, сякаш имаше нужда да отдъхне от късата си реч. Десетина изтупвания на сърцето, след което продължи: — Феар Сенгар. Братко, излез напред.

Феар изпълни заповедта и спря на вътрешния кръг пред подиума.

Рулад го изгледа отгоре и Трул видя внезапната алчност, пламнала в искрящите му очи.

— След този на Ханан Мосаг, твоят оброк за вярност ми е най-нужен, Феар.

Феар изглеждаше смутен, сякаш това бе въпрос, неподлежащ на оспорване.

Робът Удинаас вече се беше върнал, но се задържа отзад, зачервените му очи оглеждаха сцената. И Трул се зачуди, като видя как ледериецът присви очи.

— Какво искаш от мен, императоре? — попита Феар.

— Дар, братко.

— Всичко, което имам, е твое.

— Верен ли си на тази своя дума, Феар? — попита Рулад спокойно.

— Иначе не бих я дал.

„О. Не, Рулад — не…“

— Императорът се нуждае от императрица — каза Рулад високо.

Феар пребледня.

— Съпруга. Феар Сенгар, ще ме дариш ли със съпруга?

„Извратен кучи син…“ Трул пристъпи напред. Рулад изпъна ръка към него, за да го спре.

— Внимавай, Трул. Това не е твоя грижа. — И оголи почернелите си зъби.

„Никога не е било.“

— Трябва ли да прекършиш онези, които са готови да те следват? — попита Трул.

— Още една дума! — изкрещя Рулад. — Още една дума, Трул, и ще заповядам да те одерат жив!

Трул се присви, стъписан от яростния му изблик, и се смълча.

Една монета издрънча на подиума, щом Рулад вдигна ръка към лицето си да впие нокти в някакво обзело го неописуемо чувство, отдръпна я и я задържа пред себе си, и загледа как се свива в юмрук.

— Убий ме. Само това е нужно да направиш. За да се увериш. Да, убий ме. Отново. — Искрящите очи се приковаха в Трул. — Знаеше, че бях сам, да пазя задния склон. Знаеше го, Трул, и ме остави на собствената ми съдба.

— Какво? Не съм знаел такова нещо, Рулад…

— Край на лъжите, братко. Феар, подари ми годеницата си. Дай ми Майен. Нима ще застанеш между нея и титлата императрица? Кажи ми, толкова ли си себелюбив?

Гнусни слова, като ножове, забиващи се във Феар един след друг. Също толкова раздиращи плътта му, за да я превърнат в развалина. Това беше Рулад, осъзна Трул. Детето с неговата жестока алчност, порочната му страст. „Кажи ни, толкова ли си себелюбив?“

— Тя е твоя, императоре.

Слова, изцедени от всякакъв живот, думи, достойни за дар към онзи, който беше познал смъртта. Макар на Рулад да му липсваше проницателният ум, за да го разбере.

Вместо това лицето му се изкриви под монетите в широка усмивка, пълна с ликуване и триумф. Очите му обходиха тълпата и се спряха там, където стояха неомъжените девици.

— Майен — извика Рулад. — Свърши се. Ела. Ела до своя император.

Висока и царствена, младата жена закрачи напред, все едно че се бе упражнявала хиляда пъти за този миг.

„Това е невъзможно!“

Майен мина покрай Феар, без да го погледне, и застана, с лице към множеството, от лявата страна на стола. Ръката на Рулад се беше пресегнала в жест на самодоволна фамилиарност и тя я стисна.

Този последен жест удари Феар като юмрук в гърдите. Той отстъпи крачка назад.

— Благодаря ти, Феар — каза Рулад. — За твоя дар. Убеден съм в твоята вярност и съм горд, че те наричам свой брат. Вие, Бинадас, Мидик Бун, Терадас Бун, Ханан Мосаг… и… — Очите му се изместиха. — И Трул, разбира се. Моите най-близки братя. Обвързани сме с кръвта на нашите предци…

Словата се нижеха, но Трул беше престанал да слуша. Очите му се бяха спрели на лицето на Майен. На ужаса, изписан там, който тя не можеше да скрие. В ума си Трул извика към Феар: „Виж, братко! Тя не е търсила тази измяна! Виж!“

Отклони с усилие погледа си от Майен и видя, че и Феар го е разбрал. Видял беше онова, което можеха да видят всички. Всички освен Рулад.

А това ги спасяваше. Спасение за изгубилите надежда. Майен им показваше, че някои истини не могат да бъдат извратени, че дори това безумно нещо на трона не може да прекърши вътрешната доблест, останала на Тайст Едур. И в израза й се таеше още едно обещание. Тя щеше да понесе престъплението му, защото нямаше избор. Обещание, което също така беше урок за всички присъстващи. Понеси. Изстрадай. Живей така, както трябва да живееш сега. Един ден ще има отговор за това.

Но все пак Трул се зачуди. Кой можеше да даде отговор? Кой чакаше в този свят, отвъд границите на познанието им, достатъчно могъщ, за да се опълчи на това чудовище? И колко дълго щяха да чакат? „Ние сме паднали и императорът прогласява, че ще се вдигнем отново. Той е луд, защото не се вдигаме. Падаме и се боя, че това пропадане няма да има край.“

Докато някой не даде отговор.

Рулад беше спрял да говори, все едно беше усетил, че сред поданиците му става нещо, нещо, което няма никаква връзка с него самия и неговата новооткрита мощ. Изведнъж се надигна от стола.

— Това събрание свърши. Ханан Мосаг, ти и твоите К’риснан ще останете тук с мен и императрицата, защото имаме да обсъдим много неща. Удинаас, доведи робите на Майен, за да осигурят всичко, от което се нуждае. Останалите, напуснете веднага. И пръснете вестта за издигането на новата империя на Едур. И, братя и сестри, погрижете се за оръжията си…

„Моля ти се, някой, дай отговор на това.“

На десетина крачки от цитаделата от дъжда излезе човек и застана пред Удинаас.

Аквиторът.

— Какво направи той?

Удинаас я изгледа за миг и сви рамене.

— Отне годеницата на брат си. Тя се старае да се държи храбро, но се справя зле.

— Властта над Едур е узурпирана — каза Серен Педак. — И на трона седи тиранин.

Удинаас се поколеба, после промълви:

— Кажете на Първия евнух. Трябва да се готвите за война.

Тя не показа изненада от думите му. По-скоро очите й помръкнаха от умора. Обърна се, тръгна в дъжда и се скри.

„Все добри новини нося, няма що. А сега е ред на Пернатата вещица…“

Дъжд се лееше от небето, заслепяващ и сляп, безразличен и безсмислен, не носеше никакво значение. И как можеше да носи? Беше просто дъжд, изливащ се от струпания небесен легион скръбни облаци. А ридаещият вятър беше дъхът на естествени закони, породен високо в планините или от морето. Гласът му не обещаваше нищо.

Никакво значение не можеше да се намери в безжизненото време, в пулсирането на приливите и в дирята на обръщащите се сезони.

Никакво значение за живи, както и за умиращи.

Тиранинът беше облечен в злато, а бъдещето миришеше на кръв.

Това не означаваше нищо.

(обратно) (обратно)

Трета книга Всичко невидимо

Човекът вечно неусмихнат повлича мрежите дълбоко и ни сбира да зяпнем в давещия въздух под звуците плющящи на боязливия му глас, говорещ за спасение сред пиршеството на правдата въздадена; добре нахранен на масата, отрупана с желания тъй благородни, ни казва всичко туй, за да наточи острието на вечната си милост и после да ни корми един след друг. „В Царството на Добронамереността“ Фишер кел Тат

12.

Жабата върху купчина монети не смее да скача.

„Поговорки на Бедния Умур“ Анонимен

— Пет крила ще ти купят пълзене. Признавам, господарю, смисълът на тази поговорка ми се изплъзва.

Техол прокара пръсти през косата си и задърпа сплъстилите се кичури.

— Ухх. Това е Вечният дом, Бъг. Пет на брой крила и пълзене в краката на Блудния, в краката на съдбата. Империята се надига. Ледер се пробужда за ново време на слава.

Стояха един до друг на покрива.

— Но петото крило потъва. А четири крила?

— Сблъсък на чайки, Бъг. Леле, ама днес ще е горещо като в пещ. Какви задачи те очакват днес?

— Първата ми среща с кралски инженер Грум. Укрепването, което направихме със складовете, изглежда, го е впечатлило.

— Добре. — Техол продължи да зяпа града още миг, после се обърна към слугата си. — Трябваше ли?

— Да го впечатли? Ами, подовете не се смъкват и са сухи като кост. По новата замазка няма пукнатини. Собствениците са доволни…

— Мислех, че аз притежавах онези складове.

— Не си ли доволен?

— Е, прав си, доволен съм. Всеки един от мен.

— Това казах и на кралския инженер, когато отговорих на първото му писмо.

— А хората, които бяха против мен за тези вложения?

— Те също са доволни.

— Е — въздъхна Техол, — просто денят си е такъв, нали?

Бъг кимна.

— Сигурно, господарю.

— Това ли е всичко, което си планирал? За целия ден?

— Не. Трябва да изкрънкам някаква храна. После трябва да посетя Шанд и партньорките й и да им дам пак онзи твой списък. Много е дълъг.

— Помниш ли го целия?

— Да. Пурист Рот Ейл, тоя ми хареса.

— Благодаря.

— Но не всички са фалшиви, нали?

— Не, това щеше да го издаде много бързо. Всички местни са истински. Все едно, това за известно време ще ги държи заети. Надявам се. Какво друго?

— Поредна среща с гилдиите. Може да се наложи да давам подкупи.

— Глупости. Дръж твърдо — те скоро ще бъдат ударени от друг ъгъл.

— Удар? Не бях чул…

— Разбира се, че не си. Инцидентът, който ще го задейства, още не се е случил. Знаеш, че кралският инженер е задължен да наема само членове на гилдиите. Трябва да се погрижим този конфликт да се премахне, преди да ни е създал неприятности.

— Добре. Трябва също да проверя явката за Шурк и новия й приятел.

— Харлест Еберикт. Това беше голяма изненада. Впрочем, колко немрящи се разхождат на воля из този град?

— Явно повече от онези, за които знаем, господарю.

— Знае ли човек, половината му население може да са немрящи — онези хора там на моста, ей там, ония, дето се мотаят по улицата с пазарските кошници, и те може да са немрящи.

— Възможно е, господарю — отстъпи Бъг. — Това буквално ли го мислите, или се изразявате метафорично?

— О, да, има разлика, нали? Извинявай, разсеях се. Та като стана дума, Шурк и Ублала как я карат?

— Като по вода.

— Впечатляваща шега, Бъг. Значи искаш да провериш тайното им свърталище. Това ли ти е всичко за днес?

— Това беше само за предобеда. Следобед…

— Можеш ли да уредиш едно кратко посещение?

— Къде?

— В гилдията на Ловците на плъхове.

— Къщата с люспите?

Техол кимна.

— Имам договор за тях. Искам среща — тайна — с Майстора на гилдията. Утре вечер, ако е възможно.

Бъг се притесни.

— Тази гилдия…

— Знам.

— Може да се отбия на път за кариерата за чакъл.

— Чудесно. Защо ще ходиш до кариерата за чакъл?

— Просто от любопитство. Разкопаха нов хълм да изпълнят последната ми поръчка и намериха нещо.

— Какво?

— Не знам точно. Обаче наели некромант да се справи с него. И горкият глупак изчезнал, само малко от косата и ноктите му останало.

— Хм, това наистина е интересно. Дръж ме в течение.

— Както винаги, господарю. Ти какво си планирал за днес?

— Ще си легна пак.

Брис вдигна очи от грижливо изписания свитък и огледа писаря.

— Трябва да има някаква грешка.

— Не, сър. Никога, сър.

— Добре, ако това са само съобщените изчезвания, какво знаем за онези, за които не е съобщено?

— Между трийсет и петдесет процента бих казал, сър. Добавени към това, с което разполагаме. Но те ще са в свитъците със син ръб. Те са на Проекционния рафт.

— Кой-кой?

— Проекционният. Онзи, дето е издаден от стената, ей там.

— А какво е значението на синия ръб?

— Постулирани реалности, сър, онова, което съществува извън статистиката. Използваме статистиката за официални, публични изявления и твърдения, но работим с постулирани реалности или, ако е възможно, с измерими реалности.

— Различни групи данни?

— Да, сър. Само така може да действа едно ефективно управление. Алтернативата би довела до анархия. Бунтове, такива неща. За тези проекции имаме постулирани реалности, а те не са никак приятни.

— Но… — Брис погледна отново в свитъка — седем хиляди изчезвания в Ледерас за последната година?

— Шест хиляди деветстотин деветдесет и едно, сър.

— С възможни още три хиляди и петстотин?

— Три хиляди четиристотин шейсет и половина, сър.

— И назначен ли е някой да води разследвания по тях?

— Това е по външен договор, сър.

— Чиста загуба на пари значи…

— О, не, парите се харчат добре.

— Как така?

— Внушителна сума, сър, можем да я използваме в официалните си и публични изявления.

— Добре, кой държи контракта?

— Друга служба, сър. Информацията се пази в Службата за контракти и кралски поръчки.

— Не бях чувал за нея. Къде е тя?

Писарят стана и отиде до една малка врата, затисната между рафтове със свитъци.

— Тук. Последвайте ме, сър.

Другата стая се оказа не много по-голяма от килер. Клетките от пода до тавана от всички страни бяха пълни със свитъци със сини ръбове. Писарят затършува в една, извади един свитък и го разгъна.

— Ето го. Договорът е сравнително нов, едва от три години. Непрекъснати разследвания, доклади два пъти годишно, доставяни на точно договорените дати, никакви въпроси, всеки е одобрен без уговорки.

— С кого е?

— С Гилдията на ловците на плъхове.

Брис се намръщи.

— Сега вече наистина сериозно се обърках.

Писарят сви рамене, нави свитъка да го върне на мястото му и каза през рамо:

— Не е нужно, сър. Гилдията е изключително компетентна в безброй много дейности…

— Компетентност едва ли е най-подходящото определение в случая.

— Не съм съгласен с вас. Точни доклади. Никакви въпроси. Две подновявания без възражения. Високо компетентна, бих казал, сър.

— Не че плъховете из града са в недостиг, както човек лесно може да се увери само след една малка разходка по улиците.

— Проблемът е в управлението на толкова население, сър. Страх ме е да си помисля какво щеше да е положението, ако гилдията не съществуваше.

Брис не отвърна нищо.

Писарят го изгледа продължително и намери за нужно да се защити.

— Можем само да похвалим Ловците на плъхове за изрядната им работа, сър.

— Благодаря ви за усилията — каза Брис. — Сам ще си намеря пътя до изхода. Лек ден.

— И на вас, сър. Радвам се, ако съм ви бил полезен.

В коридора Брис спря и потърка очи. Архивните складове бяха ужасно запрашени. Трябваше да излезе навън, на онова, което можеше да мине за чист въздух в Ледерас.

Седем хиляди изчезнали всяка година. Беше ужасен.

„Та на какво все пак се е натъкнал Техол?“ Брат му си оставаше загадка за Брис. Техол съвсем явно кроеше нещо, въпреки външните привидности. И беше запазил внушително равнище на ефикасност зад — или под — сцената. Прочутият финансов колапс, толкова шокиращ и травматизиращ за финансовите кръгове, сега заприлича на Брис на поредната лъжлива маневра в някакъв по-голям замисъл на брат му — какъвто и да беше той.

Самата мисъл, че подобен замисъл може да съществува, безпокоеше Брис. Понякога брат му проявяваше плашеща компетентност и безскрупулност. Техол изпитваше преданост към малко неща. Беше способен на всичко.

Общо взето, колкото по-малко неща знаеше Брис за Техол, толкова по-добре. Не искаше собствената му преданост да бъде подложена на изпитание, а брат му като нищо можеше да я подложи. „Както с Хул. О, майко, благословия на Блудния е, че не си жива, за да видиш сега синовете си. Но пък колко ли от това, което сме сега, е същото, което ти си вложила в нас?“

Въпроси без отговори. Напоследък като че ли ставаха все повече.

Тръгна по по-познати коридори. Очакваше го тренировка и се улови, че предвкусва това време на блажено изтощение. Макар и само за да заглуши какофонията от мисли.

Има си определени предимства в това да си мъртъв, мислеше Бъг, докато повдигаше каменната плоча от пода на кантората на склада. Видя се зейнала черна дупка и горната стъпенка на очукана бронзова стълба. Мъртвите бегълци, в края на краищата, не се нуждаеха нито от храна, нито от вода. Нито от въздух, като си помислиш. Което правеше криенето им почти безпроблемно.

Слезе по двайсетината стъпала и се озова в тунел, грубо изсечен в твърдата глина, а после изпечен, за да се образува твърда кора. Десет крачки напред до крива каменна арка и напукана каменна врата, нашарена с йероглифи. Старите гробници като тази бяха рядкост — повечето отдавна бяха рухнали под тежестта на града или пък толкова бяха затънали в калта, че бяха недостъпни. Схолари се бяха опитвали да дешифрират странните знаци по вратите на гробниците, докато простолюдието дълго се беше чудило защо гробниците изобщо трябва да имат врати. Езикът бе разгадан само частично, но достатъчно, за да се разкрие, че глифовете съдържат проклятия и по някакъв загадъчен начин са свързани с Блудния. Общо взето — достатъчен повод гробниците да бъдат отбягвани, особено като се разбра, след няколко прониквания в тях, че не съхраняват нищо ценно, а и беше странно, че безликите саркофази от най-обикновен камък във всички гробници са празни. Към това се добавяше и празният слух, че грабителите на тези гробници след това са били сполетени от ужасна съдба.

Печатът на точно тази гробница се беше счупил при тежкото пропадане на цялото съоръжение. Скромно усилие и вратата лесно можеше да се избута.

Бъг запали фенера с един тлеещ въглен в малка кутийка и го остави на прага на гробницата. После натисна вратата с рамо.

— Ти ли си? — чу се гласът на Шурк от тъмното вътре.

— Ами да — отвърна Бъг. — Аз съм.

— Лъжец. Ти не си ти, ти си Бъг. Къде е Техол? Трябва да говоря с Техол.

— Неразположен е — отвърна Бъг, избута вратата, колкото да може да влезе, взе фенера и се промъкна вътре.

— Къде е Харлест?

— В саркофага.

Огромният каменен ковчег нямаше капак. Бъг се приближи и надникна вътре.

— Какво правиш, Харлест? — Остави фенера на дебелия ръб.

— Бившият му обитател е бил висок. Много висок. Здрасти, Бъг. Какво правя ли? Ами, лежа си.

— Това го виждам. Но защо?

— Няма столове.

Бъг се обърна към Шурк Елале.

— Къде са диамантите?

— Ето ги. Намери ли това, което търсех?

— Да. Прилична цена, повечето ти богатство остава непокътнато.

— Техол може да вземе каквото е останало в кутията. Приходите си от бардака ще задържа.

— Сигурна ли си, че не искаш процент от това, Шурк? Техол ще е доволен и на петдесет процента. В края на краищата рискът беше твой.

— Не. Аз съм крадец. Винаги мога да си намеря още.

Бъг огледа гробницата.

— Това ще ви устрои ли за известно време?

— Не виждам защо не. Поне е сухо. И тихо, повечето време. Но имам нужда от Ублала Пунг.

Гласът на Харлест отекна от саркофага:

— А аз искам остри зъби и нокти. Шурк каза, че можете да направите това за мен.

— Вече се работи по въпроса, Харлест.

— Искам да съм страшен. Важно е да съм страшен. Упражнявам съскане и ръмжене.

— Нямай грижа — отвърна Бъг. — Ще си наистина страшен. Все едно, аз трябва да си ходя, че…

— Не толкова бързо — прекъсна го Шурк. — Разчу ли се вече за обира в имението на Джерун Еберикт?

— Не. Не е изненадващо, като си помислиш. Немрящият брат на Джерун изчезва в същата нощ, когато някакъв гигант пребива повечето от стражата. Като оставим това настрана, какво друго е сигурно? Смяташ ли, че някой наистина ще се опита да влезе в пазения с магия кабинет на Джерун?

— Ако ям човешка плът — каза Харлест, — тя ще гние в стомаха ми, нали? Това значи, че ще воня. Харесва ми. Обичам да си мисля за такива неща. Мирисът на съдбата.

— На какво? Шурк, те вероятно не знаят, че са били ограбени. А и да знаеха, няма да предприемат никакъв ход, преди господарят им да се върне.

— Май си прав. Все едно, гледай да ми пратиш Ублала Пунг. Кажи му, че ми липсва. Той и неговият…

— Добре, Шурк. Обещавам. Нещо друго?

— Не знам — отвърна тя. — Чакай да помисля.

Бъг зачака.

— О, да — рече тя след малко. — Какво знаеш за тези гробници? Някога тук е имало труп, в саркофага.

— Как можеш да си сигурна?

Безжизнените й очи се приковаха в неговите.

— Ние усещаме.

— О, ясно.

— Та какво знаеш?

— Не много. Езикът на вратата е на изчезнал народ, известен като Форкрул Ассаил, който колективно е персонифициран в нашите Оси като персонаж, когото наричаме Блудния. Гробниците са били построени за друг изчезнал народ, Джагът, които ние признаваме в Крепостта, която наричаме Крепостта на Лед. Преградите е трябвало да предотвратят усилията на друг народ, Т’лан Имасс, които са били заклети врагове на Джагът. Т’лан Имасс са преследвали Джагът най-безмилостно, дори и онези, които избрали да отстъпят мястото си в света — въпросните индивиди избрали нещо, което много наподобява смърт. Техните души трябвало да отпътуват в Крепостта им, оставяйки зад себе си плътта, положена в гробници като тази. Това обаче не било достатъчно за Т’лан Имасс. Все едно, Форкрул Ассаил приели ролята на безпристрастни арбитри в конфликта и в повечето случаи намесата им се свеждала само до това. Като оставим всичко това — сви рамене Бъг, — нямам какво да кажа повече.

Докато траеше монологът на Бъг, Харлест Еберикт бавно се беше надигнал и сега се беше вторачил в слугата. Шурк Елале беше съвсем неподвижна, каквито често са мъртъвците. После каза:

— Имам друг въпрос.

— Давай.

— Това знание обичайно ли е сред слугите?

— Не, доколкото знам, Шурк. Просто с времето събирам разни неща оттук-оттам.

— Неща, които не е събрал нито един схолар? Или просто си измисляш, докато говориш?

— Старая се да избягвам пълната измислица.

— И успяваш ли?

— Не винаги.

— Я по-добре си върви, Бъг.

— Да, по-добре ще е. Ще кажа на Ублала да те навести тази нощ.

— Трябва ли? — попита Харлест. — Не съм от воайорския тип…

— Лъжец — възмути се Шурк. — Разбира се, че си.

— Добре, значи лъжа. Полезна лъжа, ще си я запазя.

— Тази позиция е незащитима…

— Доста надуто твърдение, точно от теб, особено като знаем какво се каниш да правиш тази нощ…

Бъг взе фенера и бавно тръгна по обратния път. Спорът зад гърба му продължаваше. Затвори вратата, изтупа прахта от дланите си и се върна при стълбата.

Щом се качи в кантората, намести плочата, взе скиците си и се запъти към най-новия строеж. Последната придобивка на „Конструкции Бъг“ бе някогашно училище, внушително и запазено само за деца на най-богатите граждани на Ледерас. Осигуряваха се жилища, с което се получаваше типичното и много популярно, наподобяващо затвор учебно заведение. Каквито и травмиращи неща да се преподаваха в това училище-затвор, на тях бе сложен край, когато, по време на една особено влажна пролет, стените на мазето се сринаха в яз от тиня и предимно детски кости. Подът на главната зала за събрания потъна по време на ученическо събрание и погреба и деца, и учители в огромна яма, пълна с черна гниеща кал, в която се удавиха една трета, а телата на половината от тях така и не бяха извадени. Вината бе приписана на калпавия строеж и стана голям скандал.

След това събитие отпреди петнайсет години изоставената сграда беше празна, обитавана според слуховете от призраците на разгневени инспектори и объркани надзиратели.

Цената на покупката бе съвсем скромна.

Горните етажи над главната зала за събрания бяха структурно компрометирани и първата задача на Бъг бе да ръководи инсталирането на укрепвания, преди работните групи да могат да разкопаят ямата до пода на мазето. След като подът беше разкрит — а купчините кости отнесени в гробищата, — точно под него се изкопаха шахти, през пластове глина и пясък до дебелия пласт чакъл. Изляха цимент и поставиха кръгове от вертикални железни пръти, след което набиха редуващи се пластове чакъл и цимент до половината дълбочина на шахтите. След това спуснаха колони от варовик, с пробити основи, за да поемат стърчащите железни пръти. Оттам нагоре се продължи с нормалната строителна практика. Колони, контрафорси, фалшиви сводове, все обичайните техники, към които Бъг не прояви особен интерес.

Старото училище се преобразяваше в разкошна резиденция. Която след това щяха да продадат на някой богат търговец или благородник, лишен от вкус. Тъй като такива имаше много, вложението бе гарантирано.

Бъг се задържа малко на обекта, обкръжен от майстори, които тикаха под носа му разгънати свитъци и обясняваха безбройните промени и уточнявания, нуждаещи се от одобрение. Една камбана време изтече, преди най-сетне да успее да прибере скиците си и да се измъкне.

Улицата, превърнала се в главен път към кариерата за чакъл, бе една от главните градски артерии — извиваше се покрай канала. Освен това беше една от най-старите улици в града. Сградите от двете й страни устояваха на свличанията и пропаданията, характерни за други участъци на града. Много от тях бяха на повече от двеста години, в толкова отдавна забравен стил, че изглеждаха някак чужди.

Къщата с люспите беше висока и тясна, притисната между две масивни каменни постройки, едната храмов архив, а другата — монолитното сърце на Гилдията на уличните инспектори. Преди няколко поколения някой особено талантлив каменоделец беше украсил варовиковата фасада и официалния, фланкиран с колони вход с изваяни усърдно и с много обич плъхове. Плъхове в неизброимо множество. Подскачащи плъхове, танцуващи плъхове. Биещи се плъхове, плъхове в миг на отдих, плъхове, пируващи с трупове, плъхове, гъмжащи по отрупани с лакомства маси между мастии и пияни слуги. Люспести опашки оформяха заплетени рамки около сцените и по някакъв странен начин, докато Бъг се качваше по стъпалата, му се стори, че плъховете се движат в крайчеца на полезрението му, мърдат и се хилят.

Отърси се от това тягостно чувство, спря за миг на площадката, след което отвори вратата и влезе.

— Колко са, колко е зле, откога?

Бюрото, от масивен сив мрамор от Блуроуз, почти преграждаше входа към приемната — обхващаше цялата ширина на помещението освен тясното пространство от дясната страна. Секретарят още не беше вдигнал глава от счетоводните си книги. След малко продължи:

— Отговори на тези въпроси, а после ни кажи къде и колко си готов да платиш, и дали това е еднократно, или те интересуват редовни ежемесечни посещения? И имай предвид, че в момента не приемаме контракти.

— Не.

Секретарят остави перото и вдигна глава. Тъмните очички лъснаха под сключените рунтави вежди. Оцапаните с мастило пръсти подръпнаха носа, който бе започнал да трепери, сякаш се канеше да закиха.

— Не отговаряме.

— За какво?

— За нищо. — Отново се почеса по носа. — И не приемаме никакви заявления повече, тъй че ако си дошъл да връчваш заявление, по-добре напусни.

— Какво заявление бих могъл да ви нося? — попита Бъг.

— Всякакво. Войнствените жилищни дружества трябва да изчакат на опашката като всеки друг.

— Никакво заявление нямам.

— Значи не сме го направили ние, изобщо не сме били там, чул си погрешно, бил е някой друг.

— Тук съм от името на господаря си, който желае да се срещне с гилдията ви, за да обсъдите контракт.

— Осигурени сме. Повече контракти не приемаме…

— Цената е без значение — прекъсна го Бъг и добави с усмивка: — В разумни граници.

— А, значи е от значение. Току-виж границите ни се оказали неразумни. Често се оказва така, знаеш ли.

— Не вярвам господарят ми да се интересува от плъхове.

— Тогава е луд… но интересен. Управителният съвет ще се събере тази вечер по друг въпрос. На господаря ти ще се отдели малко време в края на съвещанието, ще го отбележа в графика. Нещо друго?

— Не. По кое време?

— Нощната камбана, не по-късно. Закъснее ли, ще остане извън вратата на залата. Гледай да го разбере.

— Господарят ми винаги е точен.

Секретарят направи гримаса.

— Охо, сериозно е? Горко ти. Хайде, да те няма. Имам работа.

Бъг изведнъж се надвеси над бюрото и тикна два пръста в очите на секретаря. Съпротива нямаше. Мъжът дръпна глава назад и се намръщи.

— Хитро — усмихна се Бъг и се отдръпна. — Моите комплименти към магьосника на гилдията.

— Какво ме издаде? — попита секретарят, докато Бъг отваряше вратата.

Слугата го погледна през рамо.

— Твърде много приличаш на плъх, което издава манията на създателя ти. Все пак илюзията е превъзходна.

— Не са ме разкривали от десетилетия. Кой в името на Блудния си ти?

— За този въпрос — отвърна Бъг, докато се обръщаше, — ще трябва да внесеш заявление.

— Почакай! Кой е господарят ти?

Бъг махна с ръка и тръшна вратата. Слезе по стъпалата и сви надясно. Предстоеше му дълго ходене до кариерата, а както беше предсказал Техол, денят бе горещ и ставаше все по-горещ.

Брис бе поканен на среща с Цеда в Цеданса, залата на плочите. Слезе по последните няколко стъпала до площадката и тръгна по издигнатия пасаж. Куру Кан обикаляше разсеяно на отсрещната платформа и мърмореше нещо.

— Цеда — подвикна му Брис. — Искали сте да ме видите?

— Неприятно, Финад, всичко е много неприятно. Противи се на всякакво разбиране. Трябва ми по-бистър ум. С други думи — не моят. Елате тук. Слушайте.

Брис никога не го беше виждал толкова угрижен и разтревожен.

— Какво се е случило?

— Всяка Крепост, Финад. Хаос. Видях трансформация. Ето, вижте сам. Плочата на Осите, Долменът. Виждате ли? Някаква фигура, присвита в основата му. Вързана с вериги за менхира. Всичко е замъглено от дим, дим, който затъпява ума ми. Долменът е узурпиран.

Брис погледна плочата. Фигурата беше призрачна и гледката му се замъгляваше, колкото повече се взираше в нея.

— От кого?

— Странник. Външен.

— Бог?

Куру Кан заразтрива с пръсти набръчканото си чело, без да спира да крачи.

— Да. Не. В представата си за боговете ние не влагаме никаква стойност. Парвенюта, които са нищо в сравнение с Крепостите. Повечето от тях дори не са реални, само проекции на човешките желания и надежди. И страхове. — И добави: — Разбира се, понякога повече не е необходимо.

— Какво имате предвид?

Куру Кан поклати глава.

— И Крепостта на Азата, това страшно ме безпокои. Централната плоча, Сърцекамъкът, усещате ли го? Сърцекамъкът на Азат, приятелю, е мъртъв. Другите плочи, струпани около него, от края, затягат обръча, както кръвта се сбира около ранено тяло. Кулата е пробита. Порталът е без охрана. Трябва да отидете до квадратната кула заради мен, Финад. И отидете въоръжен.

— Какво да търся?

— Всичко необичайно. Разровена земя. Но внимавайте — обитателите в онези гробници не са мъртви.

— Добре. — Брис огледа най-близките плочи. — Друго има ли?

Куру Кан спря и вдигна вежди.

— Друго? Крепостта Дракон се е разбудила. Вайвал. Кръвопиец. Порта. Консорт. Сред Осите сега Блудния е разположен в центъра на нещата. Глутницата се приближава, а Оформителя се е превърнал в химера. Празната крепост — вижда се много добре — е станала неясна, смътна. Всяка плоча. Зад Празния трон стои сянка. И виж, Спасителя и Предателя, те са се слели. Те са едно и също. Как е възможно това? Странстващ рицар, Господарка, Пазач и Пешак, замъглени в загадъчно движение. Изплашен съм, Финад.

— Цеда, имате ли някаква вест от делегацията?

— Делегацията ли? Не. От момента на пристигането им в селото на краля-магьосник всякакви връзки с тях се прекъснаха. Блокирани от едурска магия, от вид, който досега не сме виждали. Много тревожни неща има тук. Много.

— Май трябва вече да тръгвам, Цеда. Докато още е светло.

— Съгласен. Но се върнете да ми кажете какво сте открили.

— Разбира се.

Пътеката, водеща към кариерите, се катереше на зигзаг към дълбея на склона на хълма. Шубраците от двете страни бяха засипани с бяла прах. В полумрака между дърветата врещяха кози.

Бъг спря да избърше влажната прах от челото си, после продължи.

Малко по-рано покрай него бяха минали два фургона, пълни с каменари, и от обезсърчения майстор дойде вестта, че отказват да работят повече на кариерата, поне докато положението не се оправи.

По невнимание се беше разтворила кухина, в която се оказало, че отпреди много, много време е било затворено някакво странно същество. Трима от каменарите били завлечени в дупката и писъците им не продължили дълго. Не по-добра съдба сполетяла и наетия некромант.

Бъг стигна до дълбея, спря и погледна в ямата на кариерата. Варовиковите й стени бяха изсечени дълбоко. Устието на разтворилата се кухина едва се виждаше до един от секторите, разработен отскоро.

Тръгна надолу и спря на двайсетина крачки от пещерата.

Изведнъж въздухът стана хапливо студен. Бъг се намръщи и седна на един варовиков блок. Пред очите му, вляво от кухината, теренът се покри със скреж, стесняваща се в клин откъм отвора и уширяваща се в другия край сред вихър от бяла мъгла. Чу се пращене на лед под нечии стъпки и след това, излязла сякаш от небитието, откъм уширяващия се край се появи фигура. Висока, гола от бедрата нагоре, със сиво-зеленикава кожа. Дълга, прошарена с бели кичури руса коса, спускаща се по раменете и гърба. Светлосиви очи с вертикални зеници. Бивни, увенчани със сребро. Женска, с натежали гърди. Носеше къса пола — единственото облекло освен мокасините с кожени връзки и широк колан с няколко кании с ножове.

Погледът й не се откъсваше от кухината. Женската опря ръце на бедрата си и въздъхна.

— Той не излиза — промълви Бъг.

Тя го погледна през рамо.

— Разбира се, че няма да излезе, щом съм тук.

— Що за демон е?

— Гладен и обезумял, но страхлив.

— Ти ли си го затворила там?

Тя кимна.

— Проклети човеци. Не могат да оставят нещата, каквито са.

— Съмнявам се, че са знаели, Джагът.

— Това не е извинение. Все копаят. Копаят тук, копаят там. Никога не спират.

Бъг кимна.

— Сега какво?

Тя отново въздъхна.

Скрежа в нозете й избуя на ръбести късове лед, които запълзяха към устието на кухината. Ледът бързо изпълни дупката. Камъкът наоколо заскърца, запука, разцепи се и откри под себе си здрави пластове лед. От него се затъркаля песъчлива земя и парчета варовик.

Бъг присви очи към странната фигура, затисната в средата на димящия лед.

— Калибарал? Блудния да ни вземе, Ловкиньо, радвам се, че реши да се върнеш.

— Сега трябва да му намеря друго място. Някакви предложения?

Бъг помисли малко и се усмихна.

Брис вървеше между две от порутените кръгли кули, като предпазливо заобикаляше падналите каменни блокове, полускрити в жилавата прежълтяла трева. Въздухът беше горещ и стаен, слънчевата светлина — като разтопено злато по стените на кулите. По пътя му в шумна паника се вдигаха рояци скакалци и той току поглеждаше надолу. Земята гъмжеше от живот. Насекоми, много от които никога не бе виждал, прекалено големи и тромави, с матови цветове, изпълзяваха от двете страни пред стъпките му.

След като и те бягаха, тревогата му не беше неоправдана.

Квадратната кула най-сетне се извиси пред него. Азатът. Освен примитивния архитектурен стил не я отличаваше почти нищо друго. Брис беше слисан от твърдението на Цеда, че една постройка от камък и дърво може да е разумно същество, да диша и да живее свой живот. Една сграда предполагаше строител, но Куру Кан твърдеше, че Азатът просто се издигнал от само себе си, сглобил се по своя собствена воля. А това вдъхваше подозрение към закона за причинността, който поколения схолари бяха постулирали като неотменима истина.

Околният терен беше по-малко загадъчен, макар и много по-опасен. Изгърбените гробни могили в обраслия двор не можеха да се сбъркат с нищо. Тук-там имаше чворести криви изсъхнали дървета, израсли понякога на самия връх на земния насип, но по-често около него. Срещу входната врата започваше да лъкатуши пътека от каменни плочи, порталът беше белязан с два груби стълба от камък без хоросан, увити с диви лози и пълзящи храсти. Останките от ниска каменна стена обкръжаваха двора.

Брис спря. Портата бе вдясно, кулата — отляво. И веднага забеляза, че много от могилите са подровени поне от една страна, сякаш бяха изтърбушени отвътре. Трънаците по тях бяха изсъхнали, почернели като от гниене.

Погледа ги още миг, след което тръгна покрай стената към портала. Мина между двата стълба, стъпи върху първата плоча и тя се килна на една страна с глухо стържене. Брис залитна, замаха с ръце за равновесие и успя да се задържи.

До ушите му, някъде откъм входа на кулата, достигна тънък смях.

Той вдигна глава.

Момиченцето се появи от сянката на кулата.

— Познавам те. Преследвах онези, които те преследваха. И ги убивах.

— Какво е станало тук?

— Лоши неща. — Тя се приближи, оцапана с кал и раздърпана. — Ти приятел ли си ми? Трябваше да й помагам да остане жива. Но тя все пак умря и едни неща все се избиват помежду си. Освен онзи, когото избра кулата. Той иска да говори с тебе.

— С мен?

— С някой от моите възрастни приятели.

— Кои са твоите възрастни приятели?

— Мама Шурк, татко Техол, чичо Ублала, чичо Бъг.

Брис помълча.

— Как се казваш?

— Кетъл.

— Кетъл, колко души си избила през последната година?

Тя кривна глава.

— Не мога да броя повече от осем и две.

— Аха.

— Много по осем и две.

— И къде отиват телата?

— Нося ги тук и ги вкарвам в земята.

— Всички?

Момиченцето кимна.

— Къде е този твой приятел? Онзи, дето иска да говори с мен?

— Не знам дали е приятел. Ела с мен. Стъпвай където стъпвам аз.

Хвана го за ръка и Брис с усилие потисна трепета си от неприятно влажния допир. Извън каменната пътека, между могилите, земята се отместваше несигурно насам-натам при всяка предпазлива стъпка. Тук имаше повече насекоми, но от по-малко видове, сякаш в двора на Азат беше имало някакво прочистване.

— Никога не бях виждал такива насекоми — каза Брис. — Те са… големи.

— Стари, от времето, когато се е родила кулата — отвърна Кетъл. — Яйца в разровената земя. Тези, кафявите, като пръчки, с глави в двата края, са най-злите. Ядат пръстите на краката ми, когато много се заседя. И трудно се смачкват.

— А онези жълтите, с шиповете?

— Те не ме притесняват. Ядат само птичета и мишки. Тук.

Беше спряла пред една хлътнала могила, над която беше израсло едно от по-големите дървета в двора, странно прошарено на сиви и черни нишки; клоните и сухите вейки стърчаха по-скоро извити, отколкото под остри ъгли. Кората изглеждаше странно люспесто, като змийска кожа.

Брис се намръщи.

— А как ще разговаряме, щом той е там вътре, а аз — тук, горе?

— Той е затворен. Казва, че трябва да затвориш очи и да не мислиш за нищо. Както правиш, когато се биеш, така казва.

Брис се стъписа.

— Той ти говори сега?

— Да, но казва, че не е достатъчно добре, защото не знам достатъчно… думи. Думи и неща. Трябва да ти покаже. Казва, че вече си го правил.

— Изглежда, нямам никакви свои тайни — измърмори Брис.

— Не са много, затова казва, че и той ще направи същото в замяна. За да може да си вярвате един на друг. Донякъде.

— Донякъде? Така ли каза?

Тя кимна.

Брис се усмихна.

— Е, оценявам честността му. Добре, ще опитам.

И затвори очи. Хладната ръка на Кетъл остана в неговата, мъничка, плътта бе странно отпусната по костите. Той отдръпна мислите си от тази подробност. Всъщност по време на бой умът на боеца не беше празен. По-скоро ставаше едновременно хладно отчужден и разсъдлив. Съсредоточеност, предопределена от структура, съставена на свой ред от строги закони на прагматична необходимост. И поради това си наблюдателен, пресметлив и напълно лишен от чувства, като в същото време всичките ти сетива са будни.

Усети как постепенно се затвори в това познато и вдъхващо увереност състояние.

И се смая от силата на волята, която го притегли. Помъчи се да надвие надигащата се паника, съзнаваше, че е безпомощен пред такава сила. И отстъпи.

Над него — преобразено небе. Болезнена, вихреща се зелена светлина, обкръжила дрипава черна рана, достатъчно голяма, за да погълне луна. Разкривени, изтерзани и накъсани облаци от безбройните спускащи се обекти, всеки от които сякаш се бореше с въздуха при падането си, като че ли този свят активно се съпротивляваше на нашествието. Обекти, изсипващи от същата тази рана, провиращи се надолу през небесните пластове.

Пред него се виждаше огромен град, израснал върху плоска равнина, с терасовидни градини и висящи пасажи. В другия му край имаше невероятно високи кули. От покрайнините на града във всички посоки се простираше земеделска земя, докъдето стигаха очите на Брис, и пред очите му над нея прелитаха странни сенки.

Отклони очи от този пейзаж, погледна надолу и разбра, че стои върху платформа от ръждивочервен пясъчник. Пред него надолу се спускаха стъпала, ред след ред, стотици, до широка алея с каменна настилка. От двете й страни се издигаха боядисани в синьо колони. Погледна надясно и видя стръмен скат. Стоеше върху плоския връх на пирамида и с изненада осъзна, че някой стои до него, от лявата му страна. Едва видима фигура, призрачна, с неразличими черти. Беше висока и като че ли се взираше нагоре в небето, съсредоточена в ужасната черна рана.

По земята вече падаха разни неща, изтътваха тежко, но съвсем не със скоростта, която би трябвало да са набрали. От сблъсъка между колоните долу отекна силен пукот и Брис видя, че там е кацнало масивно каменно изваяние. Чудновато звероподобно човешко същество, приклекнало и с дебели мускулести ръце, изпънати напред и обхванали пениса. Раменете и главата наподобяваха бик. Втори чифт крака, женски, се бяха увили около бедрата на мъжа-звяр, платформата, над която се беше надвесил, видя Брис, беше изваяна във форма на жена, лежаща на гръб под него. Някъде наблизо затрополиха десетки глинени таблички — но все пак бяха твърде далече, за да види дали по тях има писмо, макар да подозираше, че са изписани — поклащаха се като върху възглавници във въздуха, преди да кацнат разпръснати в дълга ивица.

Фрагменти от сгради — блокове от дялан варовик, крайъгълни камъни, кирпичени стени, плетени клони, замазани с глина. След тях — откъснати крайници, разкъсани и изцедени от кръв части от тела на добитък и коне, стадо — животните можеха да минат за кози, всичко изтърбушено, с провиснали черва. Тъмнокожи човешки същества — или най-малкото ръце, крака и торсове от тях.

Небето се изпълваше с бледи големи парчета, които се сипеха като сняг.

И от раната вече пропадаше нещо огромно. Загърнато в мълнии, и сякаш пищеше от болка — несекващи, оглушителни писъци.

В ума на Брис зашепнаха слова:

— Моят призрак, пуснат на воля да се скита, може би да гледа. Те воюваха срещу Каллор; беше достойна кауза. Но… това, което направиха тук…

Брис не можеше да откъсне очите си от виещото кълбо от мълнии. Виждаше вътре ръце и крака, горящите дъги се увиваха около тях като вериги.

— Какво… какво е това?

— Бог, Брис Бедикт. В собственото му селение, впримчен във война. Защото имаше съперничещи богове. Съблазни…

— Видение от миналото ли е това? — попита Брис.

— Миналото продължава да живее — отвърна фигурата. — Няма как да се разбере… докато стоиш тук. Как измерваме началото, края — за всички нас вчера е било днес, както ще е и утре. Не го съзнаваме. Или навярно го съзнаваме, но предпочитаме — за удобство, за да не се тревожи умът — да не виждаме. Да не мислим. — Вяло махване с ръка. — Някои казват, че били дванадесет мага, други — седем. Все едно е, защото те скоро ще станат на прах.

Грамадната сфера вече ревеше, издуваше се с ужасяваща скорост и пропадаше към земята. Брис разбра, че ще удари града.

— Така, в усилието си да наложат промяна над схемата, те унищожават себе си и собствената си цивилизация.

— Значи са се провалили.

Фигурата замълча.

А спускащият се от небесата бог удари: ослепителен блясък, взрив, който разтърси пирамидата под тях и раздра цепнатини по каменната алея долу. Димът се вдигна към небесата в огромен стълб и разцъфтя, загърна света в сянка. Стихиен вятър помете всичко с оглушителен вой, сниши дърветата из равнините и засъбаря колонадите. След миг дърветата лумнаха в пламъци.

— В отговор на предусетено отчаяние, подхранени от кипнала ярост, те свалиха един бог. И загинаха в това усилие. Значи ли това, че са се провалили в своя ход? Не, не говоря за Каллор. Говоря за тяхната безпомощност, породила желанието за промяна. Брис Бедикт, ако техните призраци стояха сега с нас, тук, в бъдещия свят, където обитава нашата плът, тъй че да могат да видят какво е донесло деянието им, щяха да разберат, че всичко, което целяха, трябваше да се случи. Онова, което бе оковано в земята, е изкривило стените на своя затвор. До неузнаваемост. Отровата му се е разпръснала навън и е заразила света и всичко, което живее на него.

— Не ми оставяш никаква надежда — каза Брис.

— Съжалявам за това. Но не търси надежда сред вашите водачи. Те са хранилищата на отровата. Интересът им към теб е само до това, доколко могат да властват над теб. От теб искат дълг и покорство и ще те залеят с езика на възбуждащата вяра. Те търсят следовници и горко на онези, които оспорват или изричат предизвикателство.

— Цивилизация след цивилизация, всичко е едно и също — продължи тя. — Едно нашепване, и светът пада под тирания. Наплашените винаги са склонни да преклонят глава пред предусещаната необходимост, във вярата си, че тази необходимост налага съгласие, а съгласието — определена стабилност. В един свят, оформен в съгласие, несъгласните изпъкват, лесно ги жигосват и се справят с тях. Не съществува множество от перспективи, няма диалог. Жертвата придобива облика на тиранина, уверен в себе си и безкомпромисен, и войните се плодят като вредни твари. И загиват хора.

Брис се взря в огнената стихия, поглъщаща доскорошния великолепен град. Не знаеше името му, нито цивилизацията, която го беше родила, но си помисли, че не това е важното.

— В твоя свят — продължи призрачната фигура — едно пророчество се доближава до своя азимут. Ще се извиси един император. Ти си от цивилизация, която приема войната като продължение на икономиката. Купищата кости се превръщат в основа на вашите търговски пътища и вие не виждате нищо нередно в това…

— Някои от нас виждат.

— Неуместно. Вашето наследство от унищожени култури само изрича своята истина. Вие възнамерявате да завладеете Тайст Едур. Вие твърдите, че всяко обстоятелство е различно, уникално, но обстоятелствата не са нито различни, нито уникални. Вашата военна мощ доказва добродетелността на вашата кауза. Но ще ти кажа следното, Брус Бедикт: няма такова нещо като предопределеност. Победата не е сигурна. Вашият враг изчаква, сред самите вас. Врагът ви се крие, без да му е нужна маскировка, понеже войнствеността и внушената заплаха са достатъчни, за да ви накарат да извърнете поглед. Врагът говори с вашия език, взима вашите думи и ги използва срещу вас. Осмива вашата вяра в истини, защото се е превърнал в арбитъра на тези истини.

— Ледер не е тирания…

— Ти приемаш, че вашата цивилизация е олицетворена във вашия мил и добронамерен крал. Не е. Вашият крал съществува, защото е преценено, че е приемливо да съществува. Управлява ви алчността, чудовищен тиранин, сияещ от злато. Тя не може да бъде надвита, само унищожена. — Махна отново към огнения хаос долу. — Това е единствената надежда за спасение, Брис Бедикт. Защото алчността убива себе си, когато няма какво повече да трупа, когато от безбройните легиони черноработници останат само грамади от кости, когато грозният лик на глада се види в огледалото… Богът е паднал. Сега се е присвил и сее опустошение. Възход и падение, възход и падение, и с всеки нов възход водещият дух е по-немощен, по-слаб, по-здраво прикован към визия, лишена от надежда.

— Защо този бог ни причинява всичко това?

— Защото не познава нищо друго освен болка и копнее само да я сподели, да я прехвърли на всичко, което живее, всичко, което съществува.

— Защо ми показа всичко това?

— Направих те свидетел, Брис Бедикт, на символа на вашата гибел.

— Защо?

Фигурата замълча за миг, после каза:

— Посъветвах те да не търсиш надежда от вашите водачи, защото те ще те подхранят само с лъжи. И все пак надежда съществува. Потърси я, Брис Бедикт, у оногова, който стои редом до теб, от странника от другата страна на улицата. Намери кураж у себе си, за да прекосиш улицата. Не гледай нито към небето, нито към земята. Надеждата съществува и нейният глас е състраданието и искреното съмнение.

Сцената започна да гасне.

Фигурата до него проговори за сетен път:

— Това е всичко, което исках да ти кажа. Всичко, което мога да ти кажа.

Той отвори очи и видя, че стои пред могилата. Денят вече гаснеше. Кетъл все така държеше ръката му с хладните си пръсти.

— Сега ще ми помогнеш ли? — попита тя.

— Обитателят на гробницата нищо не спомена за това.

— Никога не го прави.

— Буквално нищо не ми показа за себе си. Аз дори не зная кой е или какво е.

— Да.

— Никакво усилие не направи да ме убеди в… нищо. И все пак видях… — Брис поклати глава.

— Той има нужда от помощ, за да се освободи от гробницата. Други неща се опитват да се измъкнат навън. И ще го направят. Мисля, че ще е скоро. Те искат да ме наранят, и всеки друг.

— А този, на когото ще помогнем, ще ги спре?

— Да.

— Какво мога да направя?

— Трябват му два меча, От най-доброто желязо, каквото има. Прави остриета, двуостри, с остър връх. Тънки, но здрави. Тесни дръжки, тежки ефеси.

Брис помисли.

— Би трябвало да мога да намеря нещо в оръжейната. Иска да ги донеса тук?

Кетъл кимна.

„Трябваше му помощ. Но не помоли за нея.“

— Добре. Ще го направя. Но ще говоря с Цеда за това.

— Вярваш ли му? Той иска да знае вярваш ли на този Цеда?

Брис отвори уста да отговори, да каже „да“, но спря. Обитателят на гробницата беше могъщо същество, може би твърде силно, за да бъде държано под контрол. Тук нищо нямаше да се хареса на Куру Кан. Но имаше ли избор Брис? Цеда го беше изпратил тук, за да открие какво е сполетяло Азата.

— Азатът… мъртъв ли е?

— Да. Беше много стар, много изнемощял. Толкова дълго се борих.

— Кетъл, още ли убиваш хора в града?

— Не много. Само лоши хора. По един-двама всяка нощ. Някои дървета още са живи, но вече не могат да се хранят от кръвта на кулата. Тъй че им давам друга кръв, за да могат да се борят да задържат долу лошите чудовища. Но дърветата също умират.

Брис въздъхна.

— Добре. Утре ще дойда пак, Кетъл. С мечовете.

— Знаех си, че може да те харесам. Знаех, че ще си добър. Заради брат ти.

Тези думи го накараха да се намръщи. После въздъхна отново. И леко издърпа ръката си от хватката на мъртвото дете.

— Пази се, Кетъл.

— Толкова хубаво си спях — каза Техол. Вървеше до Бъг.

— Вярвам ти, господарю. Но ти помоли за тази среща.

— Не очаквах толкова бърз отговор. Каза ли им нещо, че да се заинтересуват прекалено?

— Разбира се. Иначе нямаше да получим тази среща.

— О, това е лошо, Бъг. Казал си им името ми?

— Не.

— Разкрил си нещо от големия ми план?

— Не.

— Е, какво си им казал тогава?

— Казах, че парите не са проблем.

— Не са проблем? — Техол забави крачка и дръпна Бъг. — Колко съм готов да им платя според теб?

— Не знам — отвърна Бъг. — Представа нямам що за контракт искаш да сключиш с Гилдията на ловците на плъхове.

— Това е, защото още не го бях решил!

— Е, а сега решил ли си го, господарю?

— Мисля. Надявам се да ми хрумне нещо, докато стигнем.

— Значи наистина може да излезе скъпо…

Лицето на Техол светна.

— Прав си, би могло, наистина. Следователно парите не са проблем.

— Точно така.

— Радвам се, че сме съгласни. Ти си чудесен слуга, Бъг.

— Благодаря, господарю.

Скоро спряха пред Къщата с люспите и Техол зяпна разюзданата вакханалия на гризачите по фасадата.

— Всички гледат в мен.

— Наистина се създава това впечатление, нали?

— Не обичам да съм единственият фокус на внимание на хиляди плъхове. Какво знаят те, а аз не го знам?

— Предвид размера на мозъците им — не много.

Техол погледа още миг нагоре, после бавно примига и изгледа накриво Бъг. Пет секунди. Десет.

Слугата запази безизразна физиономия. Накрая се окашля и рече:

— Е, май трябва вече да влизаме, нали?

Секретарят седеше както и през деня, наведен според Бъг над същата счетоводна книга. И този път не си направи труда да вдигне глава.

— Подранихте. Очаквах точност.

— Не сме подранили — каза Техол.

— Не сте ли?

— Не, но тъй като камбаната вече бие, още някоя приказка от ваша страна и ще закъснеем.

— Не съм виновен аз. В нито един пункт от този глупав разговор. Нагоре по стълбите. На горния етаж. Има само една врата. Чукнете веднъж и влезте, и Блудния да ви е на помощ. А, слугата може да остане тук, стига да не ми бърка пак в очите.

— Няма да остане тук.

— Няма ли?

— Не.

— Е, хубаво. Махайте ми се от очите, и двамата.

Техол поведе покрай бюрото и почнаха да се изкачват.

— Бъркал си му в очите?

— Прецених, че ще помогне да му привлека вниманието.

— Доволен съм, макар и малко притеснен.

— Обстоятелствата наложиха крайни мерки от моя страна.

— Често ли се случва?

— Боя се, че да.

Излязоха на площадката. Техол пристъпи напред и чукна по вратата. Последен поглед през рамо към Бъг, подозрителен и преценяващ, след това отвори широко вратата и влязоха.

Вътре гъмжеше от плъхове. Покриваха пода. Масата. Рафтовете. Катереха се по кристалния полилей. Клечаха по раменете и надничаха от гънките на дрехите на шестимата членове на управителния съвет, насядали от другата страна на масата.

Стотици лъскави като мъниста очички се бяха приковали в Техол и Бъг, заедно с тези на тримата мъже и трите жени, които бяха ядрото на Гилдията на ловците на плъхове.

Техол придърпа панталоните си.

— Благодаря на всички ви за…

— Ти си Техол Бедикт — прекъсна го жената, която седеше най-вляво. Общо взето представляваше колекция от сферични форми: лице, глава, рамене, гърди — и малки, тъмни и лъскави като втвърдена смола очи. В гъстата й, спускаща се на вълни черна коса имаше поне три плъха.

— Аз пък съм любопитен — каза усмихнато Техол. — Какво търсят тук всички тези плъхове?

— Безумен въпрос — сопна се мъжът до кълбестата жена. — Ние сме Гилдията на ловците на плъхове. Къде според вас да държим тези, които сме хванали?

— Мислех, че ги убивате.

— Само ако откажат да се закълнат — отвърна мъжът и по някаква необяснима причина натърти на последната дума с ръмжене.

— Клетва? Как се заклеват плъхове?

— Не е твоя работа — отвърна жената. — Аз съм Оникс. До мен седи Сцинт. По-нататък поред: пред теб е майсторът Ормли, Глистен, Бубърд и Руби. Техол Бедикт, заради теб претърпяхме загуби от вложенията си.

— От които несъмнено сте се възстановили.

— Не това е въпросът! — каза Глистен. Беше руса и толкова дребничка, че над масата се показваха само раменете и главата й. Купища плъхове ситнеха неспокойно пред нея и я принуждаваха от време на време да надигна глава, за да не го изпуска от очи.

— Доколкото помня, загубихте малко по-малко от половин пик — каза Техол.

— Откъде знаеш? — попита строго Сцинт. — Само ние знаем това!

— Само предположение, уверявам ви. Все едно, контрактът, който предлагам, е за равностойна сума.

— Половин пик!

Усмивката на Техол се разшири.

— А, вече спечелих пълното ви внимание. Чудесно.

— Това е абсурдна сума — намеси се Оникс. — Какво ще искаш да направим за нея, да завладеем Коланс?

— Бихте ли могли?

Ормли се намръщи.

— Защо ще го искаш от нас, Техол Бедикт?

— Трудничко ще е — притеснено промърмори Глистен. — Недостигът ни на човешки ресурс…

— Трудно — прекъсна я Сцинт, — но не и невъзможно. Ще трябва да привлечем от островните ни ядра…

— Чакайте! Не се интересувам от завладяване на Коланс!

— Ти си от онези хора, дето непрекъснато си променят решенията — каза Оникс, отпусна се назад и един плъх с писък изхвърча от косата й и тупна на пода някъде зад нея. — Не понасям да работя с такива хора.

— Не съм си променил решението. Не аз повдигнах въпроса за Коланс. Всъщност беше майстор Ормли…

— Е, той също не може да си променя решението. Двамата сте създадени един за друг.

Техол се обърна към Бъг.

— Не съм нерешителен, нали? Кажи им, Бъг. Кога изобщо си ме виждал нерешителен?

Бъг се намръщи.

— Бъг!

— Мисля!

Гласът на Глистен се чу иззад един особено голям куп плъхове.

— Не виждам смисъла във всичко това.

— Съвсем разбираемо — отвърна равнодушно Техол.

— Опиши ни офертата си — настоя Ормли. — Но имай предвид, че частни функции не поемаме.

— Какво означава това?

— Няма да си хабя дъха да обяснявам… освен ако не се окаже необходимо. Необходимо ли е?

— Не знам. Как да разбера?

— Точно това имах предвид. Е, сега за договора?

— Добре. Но ви предупреждавам, че е сложен.

— О, колко не обичам да чувам това — каза жално Глистен.

Техол се опита да я види и се отказа. Купчината плъхове на масата пред нея се трупаше.

— Изненадвате ме, Глистен. Забелязал съм, че Гилдията на ловците на плъхове си пада по усложненията. В края на краищата вие правите много повече от, хм, да ловите плъхове, нали? Всъщност основната ви функция е неофициална гилдия на наемни убийци — неофициална, защото, разбира се, това е незаконна дейност, и неприятна освен това. Освен това вие сте и нещо като гилдия на крадци, въпреки че все още не сте постигнали пълно съгласие с по-независимо настроените крадци. Също така изпълнявате необикновено благородна функция. С неофициалните си нелегални канали за бягство на обеднели бежанци от асимилирани гранични племена. Освен това и…

— Престани! — кресна Оникс. И добави с не чак толкова писклив глас: — Бубърд, доведи Главния следовател. Блудния ми е свидетел, ако някой трябва да бъде разследван, това е Техол Бедикт.

Техол вдигна вежди.

— Ще боли ли?

Оникс се ухили тържествуващо и прошепна:

— Обуздай нетърпението си, Техол Бедикт. Много скоро ще получиш отговор.

— Разумно ли е да заплашвате потенциален работодател?

— Не виждам защо не — отвърна Оникс.

— Знанията ти за нашите действия са обезпокояващи — каза Ормли. — Това не ни харесва.

— Уверявам ви, изпитвам само възхищение от действията ви. Всъщност офертата ми за контракт включва пълния обхват дейности на гилдията. Не можех да я направя, без да съм запознат предварително, нали?

— Откъде да знаем? — попита Оникс. — Още не сме я чули.

— Сега ще обясня.

Вратата зад тях се отвори и покрай Техол и Бъг мина жена, която най-вероятно трябваше да е Главният следовател. Стъпваше внимателно и застана най-вдясно до масата, скръсти ръце и се облегна на стената.

— Главен следовател Ръкет — заговори Оникс, — имаме тук пред себе си лице с опасни наклонности.

Жената — висока, жилава, с късо подстригана рижа коса, беше облечена в бели кожи, облекло в стила на Южен Нерек, все едно току-що беше дошла от степите. Макар че, разбира се, най-близките степи бяха на над сто левги на изток. Като че ли не носеше оръжия. Очите й, със смайващо жълто-кафяв оттенък, по-скоро приличаха на котешки, отколкото на човешки, бавно се спряха на Техол.

— Той ли?

— Кой друг? — сопна се Оникс. — Няма да е слугата му я!

— Защо не? — провлече Ръкет. — На мен той ми изглежда по-опасният.

— Съгласен съм — изсъска Бубърд. — Той мушна пръстите си в очите на секретаря ми.

Сцинт се стъписа.

— Наистина? Просто ей така? — Вдигна ръка, изпъна два пръста и замушка във въздуха. — Просто така? Мушна? Ей така?

— Да — отвърна Бубърд и изгледа сърдито Бъг. — Разкри илюзията! Каква полза да правиш илюзии, като ми идва и боде дупки в тях!

Техол се обърна към слугата си.

— Бъг, ще излезем ли живи от всичко това?

— Трудно е да се каже, господарю.

— Само защото си бръкнал в очите на онзи секретар?

Бъг сви рамене.

— Докачливи са, нали?

— Така изглежда, господарю. Най-добре да продължиш с офертата, не мислиш ли?

— Добра идея. Отклоняваща маневра. Да, наистина.

— Идиоти такива, ние ви чуваме! — каза Оникс.

— Чудесно! — Техол пристъпи напред внимателно, за да не стъпи в кипящия килим от плъхове. Лекото избутване с върха на обувката явно беше достатъчно. — И така. Искам всички племенни бежанци в града да бъдат изведени навън. Крайна цел? Островите. Определени острови, подробностите — по-късно. Преди тях да бъде изпратено пълно продоволствие, въпросните хранителни припаси ще се закупят от мен. По логистиката ще работите с Бъг. Второ. Разбирам, че водите разследване по изчезванията на хора за Короната. Несъмнено не им казвате нищо за разкритията си. Аз, от своя страна, искам да знам за тези разкрития. Трето: искам да бъда пазен. Много скоро ще се появят хора, които ще искат да ме убият. Вие трябва да ги спрете. Ето офертата ми. Половин пик и списък на безопасни вложения, и на последно място, предлагам ви да следвате моя финансов съвет до последната буква и да преглътнете разхода…

— Искаш да ни станеш финансов съветник? — възкликна с искрено неверие Оникс. — Онези загуби…

— Можеше да се избегнат, ако тогава бяхме обвързани в по-близки отношения, в каквито се каним да навлезем сега.

— А бежанците, които са Длъжници? — попита Ормли. — Ако всички изчезнат, това ще предизвика срив в Данъчните.

— Няма, защото изтичането ще е толкова бавно, че никой няма да забележи…

— Как може да не забележат?

— Вниманието им ще бъде… отклонено.

— Намислил си нещо много гадно, нали, Техол Бедикт? — Очичките на Ормли лъснаха. — Което значи, че случилото се първия път не беше случайно. Нито беше некомпетентност. Просто си се оказал с конец в ръката и си го дръпнал, за да видиш колко ще се разплете кълбото. Знаеш ли какво ни казваш? Казваш ни, че си най-опасният човек в Ледер. Защо изобщо трябва да ти позволим да излезеш от тази стая?

— Много просто. Този път взимам приятелите си с мен. Тъй че въпросът е: приятели ли сте ми?

— А ако нашият Главен следовател те разследва тук и веднага?

— Схемата ми вече е в ход, майстор Ормли, все едно дали ще остана жив, или не. Разбира се, ако умра, никой няма да избегне предстоящото.

— Почакай — спря го Оникс. — Спомена нещо за разходи. Това, че ще станеш наш финансов съветник, ще ни струва ли нещо?

— Е, естествено.

— Колко?

— Четвърт пик, там някъде.

— Значи ти ни плащаш половин пик, а ние ти връщаме четвърт пик?

— И пак оставате отгоре.

— Прав е — каза Сцинт, сграбчи един плъх от масата и откъсна главата му със зъби.

Всички зяпнаха, включително цялата стая плъхове. Сцинт забеляза това, сдъвка с хрущене главата и каза с пълна уста:

— Съжалявам. Разсеях се. — Погледна обезглавеното трупче в ръката си и го пъхна под ризата си да го скрие.

— Какво ти направи горкият плъх, Сцинт? — жално попита Глистен.

Сцинт преглътна.

— Казах: съжалявам!

Техол се наведе към Бъг и прошепна:

— Ако можеш да бръкнеш на някого в очите…

— Трима сигурно ще се опълчат, господарю.

— Мога ли да предположа?

— Давай.

— Ормли, Бубърд и Ръкет.

— Впечатлен съм.

— Вие двамата какво си шепнете? — попита строго Оникс.

Техол й се усмихна и попита:

— Приемате ли офертата ми?

Брис намери Цеда в работния му кабинет, изгърбен над един обърнат с коремчето нагоре рак. Беше му свалил черупката и боцкаше органите с медни щипци. Ракът като че ли беше умрял.

Под котела зад Куру Кан бяха запалени горелки и капакът дрънчеше под напора на парата.

— Финад, тази система от органи е забележителна. Но аз се разсейвам. Не бива да го правя при тази критична ситуация. — Остави щипците на масата и вдигна рака. — Какво имаш да ми съобщиш?

Брис изчака Цеда да вдигне капака и да пусне рака в котела.

— Кулата Азат е мъртва.

Куру Кан намести капака и седна на стола си. Потърка очи.

— Какво физическо доказателство има за това?

— Малко, трябва да се признае. Но там, в двора, живее едно дете — отвърна Брис. — Кулата е била в нещо като връзка с него.

— Ролята на Пазача? Странно, че Крепостта е избрала дете. Освен ако първоначалният Пазач е умрял. Но дори тогава… странно.

— Има още — каза Брис. — Обитател на една от могилите е приел ролята на защитник. Детето, Кетъл, вярва, че е в състояние да унищожи другите — всички могат скоро да се измъкнат от затворите си.

— Значи Крепостта, в отчаянието си, е сключила сделка. Какво друго знае Кетъл за този обитател?

— Той й говори постоянно. Говори чрез нея също така. В момента е в капан. Не може да се измъкне от него и не, не знам как ще се реши това положение. Цеда, аз също говорих с непознатия.

Куру Кан вдигна очи.

— Проникнал е в ума ти? И какво ти показа?

Брис поклати глава.

— Не се опита да ме убеди в нищо, Цеда. Не изказа никакви доводи в своя защита. Само ме направи свидетел на едно събитие, много отдавнашно, струва ми се.

— Що за събитие?

— Свалянето на един бог. От кадър магьосници, никой от които не е надживял ритуала.

Куру Кан се ококори.

— Съществено ли е? Блудния да ме благослови дано, надявам се да не е.

— Знаете ли нещо за това, Цеда?

— Боя се, че недостатъчно, Финад. И този непознат е бил свидетел на ужасната сцена?

— Бил е. Неизбежно, както каза.

— В такъв случай трябва да е живял много дълго.

— Представлява ли заплаха?

— Разбира се. Никой тук не може да устои на силата му според мен. А ако приемем, че наистина е в състояние да унищожи всички други обитатели на двора, въпросът, пред който се изправяме, е: след това какво?

— Твърде смело допускане според мен, Цеда. Да убие другите. Защо ще държи на уговорката, след като Азатът вече е мъртъв?

— Трябва да вярваме, че Крепостта е избрала мъдро, Финад. Имате ли съмнения?

— Не знам. Два меча. Склонен съм да отстъпя пред молбата му.

Цеда кимна замислено.

— Съгласен. Вие безспорно сте мислили да намерите нещо в оръжейната. Но за индивиди като този едно нормално оръжие няма да стане, дори да е от ледерийска стомана. Не, трябва да отидем в личното ми хранилище.

— Не знаех, че имате лично хранилище.

— Естествено, че имам. Един момент. — Куру Кан стана и се върна при котела. Извади рака с дълги щипци. — Ах, идеално. Мисля, че може да се остави да поизстине. Елате с мен.

Брис си беше мислил, че познава буквално всяко кътче в стария дворец, но подземните стаи, през които го преведе Цеда, се оказаха напълно непознати, въпреки че по пътя не преминаха през нито една скрита врата. Според картата в ума на Брис се намираха под реката.

Влязоха в ниско помещение с покрити с рафтове стени. На рафтовете имаше стотици оръжия. Брис беше взел пътьом един фенер и сега го окачи на куката на една от таванските греди и пристъпи до един рафт, отрупан с мечове.

— Защо частна колекция, Цеда?

— Интересни са. Някои са антики. Очарован съм от техниките на изковаване, особено тези на чужди народи. Освен това в тези оръжия е вложена магия.

— Във всички? — Брис откачи от куките едно от оръжията, отговарящо почти точно на описанието, предадено му от Кетъл.

— Да. Не, това го върнете на мястото му, Финад. Прокълнато е.

Брис го остави.

— Всъщност всички са прокълнати — продължи Куру Кан малко притеснено. — Виж, това може да се окаже проблем.

— Може би все пак трябва да отида в обикновена оръжейна…

— Търпение, Финад. Естеството на проклятията е такова, че може да се намери разумно решение. Два меча ли казахте?

— Защо магьосниците ще прокълнат оръжие?

— О, това най-често става неволно. Често е въпрос просто на некомпетентност. В много случаи вложената магия отказва да действа. Желязото се противи на насилието и колкото по-добра е техниката на изковаване, толкова по-устойчиво е оръжието. Магията вирее в недостатъците, все едно дали структурни във физическия смисъл, или метафорични в тематичния смисъл. А, виждам, че очите ви се оцъклиха, Финад. Все едно. Нека разгледаме антиките.

Цеда го отведе до отсрещната стена и Брис моментално забеляза едно съвършено оръжие, дълго и с тясно острие, с остър връх и със скромна дръжка. Откачи го и го огледа.

— Ледерийска стомана.

— Да, в Синия стил. Както добре знаете, това е най-ранната техника за производство на ледерийска стомана. В някои отношения Синият стил произвежда по-качествена стомана от сегашните методи. Слабостите са в други области.

Брис провери тежестта на оръжието.

— Ефесът трябва да се подмени, но иначе… — И вдигна очи. — Но прокълнат ли е?

— Само доколкото всички оръжия от Синия стил са прокълнати. Както знаете, ядрото на острието представлява усукана жица, пет сплита с по шестдесет жички всяка. Към това ядро са приковани пет ленти, за да се получи ширината и ръбът. Синият стил е много гъвкав, оръжието е почти неуязвимо на чупене — има само един недостатък. Финад, допрете оръжието до което и да е друго. Лекичко, моля.

Брис го направи и от меча отекна странен звук. Като плач, който продължи дълго.

— В зависимост от това в коя част ще бъде ударено оръжието, нотата е уникална, макар че всяка накрая ще се понижи или повиши до гласа на самото ядро. Ефектът е кумулативен и траен.

— Все едно врещи умираща коза.

— В основата на оръжието е всечено име, Финад. Можете ли да го прочетете?

Брис примижа, докато се пребори с непохватно изписаните букви, после се усмихна.

— „Ликувай, коза“. Какво пък, проклятието изглежда съвсем безвредно. Друга магия вложена ли е в него?

— Мисля, че ръбовете се заточват сами. Щръбките се изцеряват, макар че винаги се губи малко материал. Някои закони не можеш да ги надхитриш. — Цеда взе друг меч. — Този е малко големичък, признавам…

— Не, става. Странникът е много висок.

— Висок, нали?

Брис кимна, премести меча в лявата си ръка и взе другия от Куру Кан.

— Блудния ми е свидетел, с този трудно се борави. Трудно поне за мен.

— „Сарат плака“. Отпреди четири поколения. Един от последните в Синия стил. Притежавал го е Кралският защитник по онова време.

Брис се намръщи.

— Урудат?

— Много добре.

— Виждал съм негови образи по стенописи и пана. Едър мъж…

— О, да, но казват, че бил много бърз.

— Забележително, при теглото на този меч. — Изпъна го. — Острието дърпа. Балансът е на косъм по-напред. Това оръжие е за лява ръка.

— Да.

— Добре — прецени Брис. — Странникът се бие с две ръце и уточни за два меча, което предполага…

— Боравене с двете ръце. Да.

— Вложеното?

— Да се пръсне при смъртта на владетеля му.

— Но…

— Да, поредното ненужно усилие. И тъй, два страховити меча в Синия стил. Приемливо ли е според вас?

Брис огледа замислено двете оръжия, играта на аквамарин под светлината на фенера.

— И двете са красиви, с изключителна изработка. Да, мисля, че ще свършат работа.

— Кога ще ги занесете?

— Утре. Никакво желание не изпитвам да влизам там нощем.

Помисли си за Кетъл и усети отново допира на хладната й ръка. Не беше уведомил Цеда за една подробност от срещата си при кулата. Подробност, която поне външно изглеждаше маловажна.

Кетъл беше нещо повече от дете.

Тя също беше мъртва.

Поради този небрежен пропуск страхът на Цеда не се оказа толкова голям, колкото можеше да е. Всъщност — колкото трябваше да е. Поради този пропуск, в последните няколко мига, преди Финадът да се раздели с Куру Кан, беше достигнат един кръстопът, а след това, неизбежно, се тръгна в определена посока.

Нощният въздух беше приятен, топъл вятър разнасяше боклука от канавките. Техол и Бъг спряха пред Къщата с люспите.

— Доста уморително беше — заяви Техол. — Мисля да си легна.

— Не искаш ли първо да хапнеш, господарю?

— Да не си намерил нещо?

— Не.

— Значи нямаме нищо за ядене.

— Така е.

— Тогава защо ме попита дали искам да ям?

— От любопитство.

Техол стисна юмруци и изгледа ядосано слугата си.

— Виж какво, не бях аз този, заради когото за малко щяха да ни разследват там!

— Тъй ли?

— Добре де, не само аз. Ти също. Да мушка в очи, моля ви се!

— Господарю, ти ме прати там. На теб ти хрумна да предложиш контракт.

— Ще мушка в очи той!

— Добре, добре. Повярвай ми, господарю, съжалявам дълбоко за действията си.

— Съжаляваш дълбоко за действията си?

— Така де, съжалявам дълбоко.

— Добре, аз отивам да си легна. Виж тази улица. Каква мръсотия!

— Ще се захвана, господарю. Ако намеря време.

— Е, това не би трябвало да е проблем, Бъг. В края на краищата какво толкова прави днес?

— Почти нищо, вярно.

— Така си и мислех. — Техол придърпа панталоните си. — Все едно. Да вървим, преди да е станало нещо ужасно.

(обратно)

13.

Отвъд белотата на слънцето, отвъд малодушния страх ние сме мрачните сенки, орисали всяка съдба. Отвъд белотата на вятъра, отвъд хрипливия рев, ние сме тъмните призраци, орисали всяка съдба. Отвъд белотата на снега, отвъд жалката крамола, ние сме вълците на меча, орисали всяка съдба. Походен марш на джхеките

Петнадесет крачки, не повече. Между император и роб. Изпънати ледерийски килими, плячка от някакъв набег преди повече от век — по тях бяха отъпкани пътеки, — матрица от избелели цветове, очертала прекъснати пътища над героични сцени. Короновани крале. Триумфиращи воини. Образи от история, по която бяха вървели Едур, безразлични и с мисъл само за краткото си шествие из тази зала.

Удинаас не беше готов да припише каквото и да било значение на тези детайли. Беше достигнал до собствената си матрица, точен и нетрепващ поглед, с ума зад него — освободен и в пълен покой, без никакви вълни по повърхността и със затаени глъбини.

Така беше по-безопасно. Можеше да стои тук, на равно разстояние между двете горящи факли, без да е облян от светлината на нито една, и в този смътен център продължаваше да гледа, да наблюдава мълчаливо как Рулад смъква наметалото от меча кожа, за да остане гол пред своята невяста.

На Удинаас можеше да му стане смешно, ако си беше позволил да изпитва чувства, като видя как монетите, прогорени в пениса на императора, се откъртиха — една, две, още две, после четири, когато Рулад се възбуди. Монетите изтупваха върху застлания с килими под, някои отскачаха и се изтърколваха, преди да спрат. Можеше да се ужаси от погледа в зачервените очи на императора, когато протегна ръка и прикани Майен да се приближи. Вълни на съчувствие към злочестата млада жена бяха възможни също така, но само абстрактно.

Докато гледаше този ужасен и в същото време — странно комичен миг, робът остана съвършено неподвижен, външно и вътрешно, а нелепата реалност на този свят се разигра сама, безмълвно.

Поне в началото самообладанието му беше абсолютно. Рулад хвана Майен за ръка и я придърпа към себе си.

— Майен — заговори хрипливо с глас, който се мъчеше да се домогне до нежност, но не достигна до нещо повече от груба лъст. — Трябва ли да ти разкривам, че съм мечтал за този миг? — Дрезгав смях. — Не съвсем. Не точно така. Не толкова… подробно.

— Ти беше разкрил желанията си, Рулад. Преди… това.

— Да, наричай ме Рулад. Както преди. Между нас нищо не се е променило.

— Все пак аз съм твоя императрица.

— Моя жена.

— Не можем да говорим, все едно че нищо не се е променило.

— Ще те науча, Майен. Все още съм Рулад.

И я прегърна — непохватна, детинска прегръдка от злато.

— Няма защо да мислиш за Феар. Майен, ти си неговият дар за мен. Неговото доказателство за вярност. Той постъпи като истински брат.

— Аз бях сгодена…

— А аз съм император! Мога да наруша правилата, които обвързват Едур. Миналото е мъртво, Майен, и аз съм този, който ще сътвори бъдещето! С теб до рамото ми. Виждах как ме поглеждаше, ден след ден, и долавях страстта в очите ти. О, и двамата знаехме, че накрая ще те има Феар. Какво можехме да сторим? Нищо. Но аз промених всичко това. — Отдръпна се стъпка назад, макар че тя все още го държеше за ръката. — Майен, моя жена. — Започна да я разсъблича.

Реалности. Мигове, бавно проточили се, един след друг. Тромави и неизбежни. Бляновете на Рулад за тази сцена, каквито и да са били подробностите, се превеждаха в неловки жестове, изпълнени с досадна настойчивост. Дрехите не се смъкват лесно, освен ако не са скроени за това, а тези не бяха. Пасивността на Майен правеше всичко още по-трудно и мигът се лиши чувственост.

Удинаас видя как страстта на Рулад угасна. Щеше да се съживи, разбира се. Рулад в края на краищата беше млад. Чувствата на предмета на неговата лъст бяха без значение, защото Майен наистина се беше превърнала в предмет. В негов трофей.

Това, че императорът бе разбрал какво става, пролича, когато заговори отново:

— Виждах в очите ти как ме искаш. Хайде, Майен, вече никой не стои помежду ни.

„Но той стои, Рулад. Нещо повече, твоята чудовищност се е превърнала в нещо, което носиш сега върху плътта си. И което тепърва предстои. Ледерийското злато се поддава на собствената си естествена наклонност. Сега ледерийското злато ще насили тази Тайст Едур.“

Похотта на императора се беше върнала. Собствените му твърдения го бяха убедили.

Той я придърпа към леглото. Беше на Ханан Мосаг и затова бе изработено като за един човек. Нямаше място да легнат един до друг, ала това не се оказа пречка за намеренията на Рулад. Той бутна Майен да легне по гръб. Погледна я за миг отгоре и каза:

— Не, така ще те смажа. Стани, любов моя. Ти ще си върху мен. Ще ти дам деца. Обещавам. Много деца, които ще обожаваш. Ще имаме наследници. Много наследници.

Призив към неизменни инстинкти, Удинаас го долови добре. Обещание за по-сетнешно изкупление. Повод да се понесе сегашното изтезание.

Рулад се просна в леглото. Изпънал ръце навън.

Тя го погледна отгоре.

После възседна това разпънато на кръст тяло от злато. И се смъкна върху него.

Игра на тленния живот бе половият акт. Смален дотолкова, че десетилетия се превръщаха в мигове. Пробуждане, възбудата на наслаждението, краткият изблик на екстаза, предназначен да създаде потомство, изтощение, смърт. Рулад беше млад. Не устоя достатъчно дълго, за да задоволи своето „аз“.

И все пак в няколкото мига, преди да се сгърчи в спазъм под нея, преди да изригне тежкият му стон, изтънял накрая в скимтене, Удинаас видя как сдържаността на Майен започва да се пропуква. Сякаш беше намерила у себе си искрица, която можеше да разпали до истинска страст, навярно дори да изпита удоволствие. Но после, щом дойде облекчението му, тази искра угасна и замря.

Всичко това остана скрито за Рулад, защото беше склопил очи и бе потънал дълбоко в себе си.

Щеше да стане по-добър с времето, разбира се. Или поне беше разумно да се очаква това. Тя дори можеше да овладее донякъде този акт, да съживи и разпали онази искра.

В този миг Удинаас повярва, че Майен е станала императрица, съпруга на императора. В този момент вярата му в нейния дух повехна — стига „вяра“ да беше точната дума, това странно стълкновение между очакване и надежда. Ако можеше да изпита жалост, сигурно щеше да разбере и да омекне от съпричастие. Но жалостта беше отношение, разсъдливост зад това да си само свидетел и той не изпита нищо такова.

Чу тих плач, идващ от друго място в притъмнялата стая, и бавно извърна глава да погледне към четвъртия присъстващ. Свидетел също като него на похищението с неговата скрита, метафорична жестокост. Ала свидетел, пленен от ужаса на чувствата.

Сред многобройните пътечки от избелели цветове, кръстосващи килимите, една водеше към нея.

Пернатата вещица се беше присвила на пода, опряла гръб на стената, скрила лицето си в ръце, хлипаше и раменете й се тресяха.

Още малко така и можеше да я убият. Рулад ставаше все по-близък с умирането. Нямаше нужда да му се напомня какво струва то, на него и на всички наоколо му. Още по-лошото беше, че вече нямаше задръжки.

Удинаас помисли дали да отиде при нея, макар само за да й каже да мълчи. Но очите му обходиха покритото с килими пространство, с образите по тях, и разбра, че разстоянието е твърде голямо.

Майен остана така, яхнала Рулад и с клюмнала глава.

— Хайде пак — изхриптя императорът.

Тя се надигна, размърда се и Удинаас видя как търси да улови онази искра на наслада. А после я намери.

Искаш добро, копнееш за лошо. Толкова ли е просто? Тази ли противоречива, объркана карта беше впечатана неизменно в умовете на мъже и жени? Това като че ли беше въпрос, незаслужаващ отговор, реши Удинаас. Вече достатъчно беше загубил.

— Накарай оная кучка да млъкне!

Дрезгавият вик на императора го сепна.

Плачът беше станал по-силен, може би в отговор на вече осезаемото задъхано от страст дишане на Майен.

Удинаас закрачи през килимите към Пернатата вещица, свита в сумрака срещу него.

— Махни я оттук! И двамата! Махайте се!

Тя не се възпротиви, докато я вдигаше на крака. Удинаас се наведе към нея и прошепна:

— А ти какво очакваше?

Тя вдигна рязко глава и той прочете омразата в очите й.

— От теб — нищо — изръмжа Пернатата вещица.

— От нея. Не ми отвръщай — трябва да се махнем оттук.

Поведе я към страничната врата и в слугинския проход зад нея. Затвори вратата и я задърпа по стъпалата надолу.

— Няма защо да плачеш. Майен е окована също като нас, Перната вещице. Нямаш право да скърбиш, че потърси и намери наслада в това.

— Знам накъде клониш, Длъжнико — отвърна тя и издърпа ръката си. — Това ли искаш? Да се предам? Да намеря своята наслада, когато ме използваш?

— Това съм, което казваш, че съм, Перната вещице. Длъжник. Какво искам ли? Желанията ми не означават нищо. Те са заглъхнали в ума ми. Мислиш, че все още те преследвам? Че все още копнея за любовта ти? — Поклати глава и се взря в лицето й. — Ти беше права. Какъв смисъл има?

— Не искам да имам нищо общо с теб, Удинаас.

— Да, знам. Но ти си личната слугиня на Майен. А аз, както изглежда, ще съм личният роб на Рулад. Император и императрица. Това е реалността, която трябва да погледнем в очите. Ти и аз сме една заблуда. Или бяхме. Вече не сме. Поне доколкото зависи от мен.

— Добре. Тогава сме длъжни да общуваме само когато необходимостта го налага.

Той кимна, а тя присви очи.

— Не ти вярвам.

— Все ми е едно.

Несигурност в очите й. Безпокойство.

— Що за игра играеш, Удинаас? Кой говори с твоя глас? — Отдръпна се. — Ще трябва да й кажа. За онова, което се крие в теб.

— Ако направиш това, Перната вещице, ще провалиш единствения шанс.

— Единствения шанс? Какъв шанс?

— Свобода.

Тя се намръщи.

— И с това искаш да купиш мълчанието ми? Ти си глупак, Длъжнико. Аз съм родена робиня. Нямам твоите спомени, които да ме изтезават…

— Моите спомени ли? Перната вещице, моят спомен за свободата е спомен за Длъжник, заклещен в едно кралство, където дори свободата не предлага опрощение. Моят спомен е споменът на моя баща и щеше да е споменът на моите деца. Но ти не ме разбра. Не говорех за своята свобода. Говорех за твоята. Не нещо отново възвърнато, а новооткрито.

— И как смяташ да ме освободиш, Удинаас?

— Ние тръгваме на война, Перната вещице. Тайст Едур ще поведат война срещу Ледер.

Тя се намръщи.

— Какво от това? И преди е имало войни…

— Не като тази. Рулад не се интересува от набези. Това ще е завоевателна война.

— Да завладеят Ледер? Ще се провалят…

— Да, може би. Работата е, че когато Едур тръгнат на юг, ние с теб ще тръгнем с тях.

— Защо си толкова сигурен? За тази война? Това завоевание?

— Защото императорът е призовал духовете на сянката. Всички.

— Не можеш да знаеш такова нещо.

Той не отвърна.

— Не можеш — настоя Пернатата вещица.

После се обърна и забърза по прохода.

Удинаас се върна до вратата. За да изчака призива. Знаеше, че рано или късно ще дойде.

Император и роб. Двайсет крачки, хиляда левги. Между ненакърнимата заповед и подчинението умът не измерва разстояние. Защото пътят е отъпкан добре, както е бил винаги и винаги ще е.

Духовете се сбираха в безредни легиони в околните гори, сред тях — огромни демони, овързани във вериги като в най-тежка броня. Чудовищни същества се надигаха от морските глъбини, за да държат готовите вече над четиристотин разбойнически кораба К’ортан, нетърпеливи да ги понесат на юг. Сред племената, във всяко село, магьосниците се будеха, за да откликнат на зова на новия император.

Зов за война.

По един протрит килим.

Триумфиращи герои.

Иззад дървената врата се чу викът на Майен.

Появи се от гората пребледнял, с измъчено лице и спря изненадан, като видя запрегнатите фургони и Бурук, който ругаеше щъкащите наоколо нереки. Серен Педак — беше навлякла кожената си броня — го изчака да се приближи.

— Ужасни събития, Хул Бедикт.

— Тръгвате ли?

— Бурук така нареди.

— А желязото, което искаше да продаде?

— Връща се с нас. — Огледа се и рече: — Ела с мен. Трябва да поговоря за последен път с Първия евнух.

Хул кимна умислено.

— Добре. Много неща имам да ти разправям.

В отговор тя се усмихна кисело.

— Аз се канех да направя същото.

Поеха към къщата за гости до цитаделата. Още веднъж през разделените на пръстени съсловия на града на Едур. Но този път гражданите, покрай които минаваха, бяха мълчаливи, мрачни. Серен и Хул минаваха между тях като призраци.

— Посетих древни места — заговори Хул. — И забелязах признаци на активност.

— Какви древни места?

— Северно от пролома гората загръща някогашен огромен град, който се е простирал на цели левги. Беше изцяло настлан с каменни плочи, камъкът — от някакъв вид, какъвто никога не бях виждал. Не се троши и само корените са успели да разместят тук-там плочите.

— Защо трябва да има активност по такива места? Освен обичайните призраци и духове?

Хул я погледна за миг, после извърна очи.

— Там има… мъртви зони. Купища кости, които отдавна са се вкаменили. Останки от скелети на Тайст. И кости от някакъв влечугоподобен звяр…

— Да, виждала съм ги — каза Серен. — Нереките ги събират и ги смилат за лечебен прах.

— Точно така. Аквитор, тези места са били посетени наскоро и следите, които намерих, са много обезпокояващи. Мисля, че са драконови.

Тя го изгледа невярващо.

— Според гадателите на плочки Крепостта на Дракона е неактивна от хиляди години.

— Кога за последен път сте говорили с гадател?

Серен се поколеба — спомни си за опита на Пернатата вещица. Когато бе намекнато, че всичко е в движение.

— Добре, драконови да са. — Мисълта за дракони, появили се в този свят, бе ужасяваща. — Но не мога да разбера как това се свързва с Тайст Едур…

— Серен Педак, вече трябва да сте разбрали, че Тайст Едур почитат дракони. Бащата Сянка, трите Дъщери — всички те са дракони. Или соултейкън. В дълбините на ледниковия пролом недалече оттук може да се види разбитият череп на дракон. Вярвам, че този дракон е Бащата Сянка, онзи, когото едурите наричат Скабандари Кървавото око. Навярно това е източникът на измяната, която като че ли е в сърцевината на едурската религия. Там също намерих следи. Отпечатъци от Едур.

— И какъв смисъл извлече от всичко това, Хул? — Дразнеше я, че той й говори така официално.

— Ще има война. Съдбовна война, породена от съживено чувство за предопределеност. Боя се за Ханан Мосаг, защото мисля, че е хванал драконова опашка — може би повече от образно казано. Това може да се окаже твърде много дори за него и неговите К’риснан.

— Хул, кралят-магьосник вече не управлява Едур.

Стъписване. Лицето му помръкна.

— Нима делегацията пристигна с убийци?

— Той беше свален преди пристигането на делегацията — отвърна Серен. — О, не знам откъде да започна. Братът на Бинадас, Рулад. Той умря, после се съживи, с помощта на един меч — дара, който търсеше Ханан Мосаг. Рулад се провъзгласи за император. А Ханан Мосаг коленичи пред него.

Очите на Хул блеснаха.

— Значи, както казах. Предопределеност.

— Така ли предпочиташ да го наречеш?

— Долавям гняв в гласа ви, Аквитор.

— Предопределеността е лъжа. Предопределеността е онова, с което убийците се бронират срещу порицанието. Дума, предназначена да подмени етиката, да отхвърли всякакъв морален контекст. Хул, ти приемаш тази лъжа, и при това не от невежество.

Бяха стигнали до моста. Хул Бедикт спря, обърна се към нея и заговори разпалено:

— Ти някога ме познаваше, Серен Педак. Дотолкова, че да ми върнеш живота. Не съм сляп за тази истина, нито за това коя си. Ти си човек, държащ на честта в свят, който унищожава честта. И де да можех да взема от теб малко повече от това, което взех, да стана като теб. Дори да свържа живота си с твоя. Но нямам твоята сила. Не мога да се прекроя. — Изгледа я за миг и продължи, преди да е успяла да реагира: — Права си, не съм сляп. Разбирам какво означава да прегърнеш предопределеността. Опитвам се да ти кажа, че това е най-доброто, което мога да направя.

Тя се дръпна, сякаш всяка негова дума я удряше през лицето. Очите й се впиха в неговите и тя видя искреността на признанието му. Искаше й се да закрещи, да даде воля на болката си, писък, който да прокънти над целия град, най-сетне и неопровержимо в отговор на всичко, което се беше случило.

„Но не. Глупаво е да си мисля, че другите изпитват същото. Този прилив се надига и много малко са онези, които ще му устоят.“

С разбиваща сърцето нежност Хул Бедикт хвана ръката й.

— Хайде да навестим Първия евнух.

— Най-малкото — заговори тихо Серен, докато вървяха по моста, — твоята позиция стана по-маловажна, с което се оказваш по-малко застрашен, отколкото може би щеше да е иначе.

— Така ли мислиш?

— А ти?

— Зависи. Рулад може да не приеме предложението ми за съюз. Може да не ми повярва.

— Какво ще направиш тогава, Хул?

— Не знам.

Къщата за гости беше препълнена. Финад Джерун Еберикт беше дошъл с личната охрана на Първия евнух, Рулитите и още десетина други гвардейци и служебни лица. Когато Серен и Хул влязоха, принц Квилас Дисканар тъкмо говореше разпалено:

— … магьосници в двата ни лагера. Ако ударим сега, можем да успеем да изтръгнем сърцето на тази вероломна тирания! — Обърна се рязко. — Финад Морох Неват, моите магове тук ли са?

— Трима от четиримата, принце — отвърна воинът. — Лаердас е с корабите.

— Добре. Е, Първи евнух?

Нифадас гледаше принца безизразно. И вместо да му отговори, се обърна и погледна Хул и Серен.

— Аквитор, навън още ли вали?

— Не, Първи евнух.

— А Бурук Бледия готов ли е за тръгване?

Тя кимна.

— Зададох ви въпрос, Нифадас! — каза Квилас.

— Отговорът — бавно заговори Първият евнух и малките му очички се приковаха в принца — предполага, че въпросът заслужава обсъждане. А не е така. Изправени сме пред нещо повече от магьосника Ханан Мосаг и неговите К’риснан. Изправени сме пред императора и неговия меч. Заедно те вече са нещо… друго. Придружителите ми са тук под мое ръководство и засега ще останем добронамерени. Кажете ми, принце, колко тайни убийци сте довели със своите магове?

Квилас не отговори.

Нифадас се обърна към Джерун Еберикт.

— Финад?

— Двама са — отвърна той. — И двамата са в тази стая.

Първият евнух кимна и заряза темата.

— Хул Бедикт, колебая се дали да ви поздравя с добре дошъл.

— Това признание не ме обижда, Първи евнух.

— Аквиторът запозна ли ви с положението?

— Да.

— И?

— С цената на всичко, съветвам ви да си заминете. Колкото може по-скоро.

— А вие какво ще направите?

Хул се намръщи.

— Не виждам причина да отговарям на това.

— Вие сте предател! — изсъска Квилас. — Финад Морох, арестувайте го!

На лицето на Първия евнух се изписа тревога, щом Морох Неват извади меча си и пристъпи срещу Хул Бедикт.

— Не можете да направите това — заяви Серен Педак.

Очите на всички се приковаха в нея.

— Съжалявам, принце — продължи тя; мъчеше се да говори спокойно. — Хул Бедикт е под закрилата на Тайст Едур. Получил е статут на гост от Бинадас Сенгар, брат на императора.

— Той е ледериец!

— Едур ще са безразлични към тази подробност — отвърна Серен.

— Тук приключихме — заяви Нифадас. — Арести няма да има. Принц Квилас, време е.

— Нима ще припкаме по командата на този „император“, Първи евнух? — Квилас трепереше от гняв. — Поканил ни е, добре. Нека да почака кучият му син. — Извъртя се рязко и изгледа Хул Бедикт. — Възнамерявам да ви обявя извън закона, като предател на Ледер. Животът ви е обречен.

Единственият отговор на Хул бе уморена усмивка.

Нифадас се обърна към Серен.

— Аквитор, ще ни придружите ли до аудиенцията ни с императора?

Предложението я изненада и в не малка степен я притесни.

— Първи евнух?

— При условие, че Бурук е съгласен да изчака, разбира се. Сигурен съм, че ще е, и ще изпратя някой да го уведоми. — Махна с ръка и един от слугите изхвърча навън. — Хул Бедикт, допускам, че сте тръгнали да говорите с император Рулад? Най-малкото можете да ни придружите до цитаделата. Съмнявам се, че ще се получи объркване в намеренията, щом влезем.

Серен не можа да разбере мотивите под поканите на Първия евнух. Чувстваше се объркана.

— Както желаете — каза Хул.

Поведени от Нифадас, четиримата ледерии напуснаха къщата за гости и се отправиха към цитаделата. Серен придърпа Хул на една крачка зад Първия евнух и принц Квилас и прошепна:

— Тая работа нещо не ми харесва.

Хул изсумтя и чак след малко Серен осъзна, че се смее.

— Какво смешно има?

— Дарбата ти да подценяваш нещата, Аквитор. Винаги съм се възхищавал на способността ти да запазиш спокойствие.

— Нерешителността обикновено се смята за недостатък, Хул.

— Ако искаш увереност, се присъедини към мен, Серен.

Предложението бе тихо, едва чуто. Серен въздъхна.

— Не търся увереност. Всъщност увереността е единственото, от което най-много ме е страх.

— Очаквах подобен отговор.

Двама К’риснан ги посрещнаха на входа и ги въведоха в тронната зала.

Император Рулад беше седнал, новата му жена стоеше до него, вляво. Освен двамата К’риснан нямаше никой друг. Макар лицето на Майен да беше сковано и безизразно, нещо в него, непогрешимо в тайния женски език, подсказа на Серен, че консумирането на брака е станало — обвързване, което се беше отразило и в тъмните очи на Рулад, блясък на триумф и върховна самоувереност.

— Хул Бедикт — заговори той с хрипливия си глас, — кръвен брат на Бинадас. Идваш при нас в спорна компания.

— Императоре, доверието на брат ви към мен не е незаслужено.

— Разбирам. И какво изпитва вашият принц във връзка с това?

— Той вече не е мой принц. Чувствата му не означават нищо за мен.

Рулад се усмихна.

— В такъв случай ви предлагам да се отдръпнете настрана. Искам да разговарям с официалната делегация от Ледер такава, каквато е.

Хул се поклони и се отдръпна на три крачки вдясно.

— Аквитор?

— Императоре, дойдох да ви уведомя, че скоро ще напусна, като придружител на Бурук Бледия.

— Оценяваме вашата вежливост, Аквитор. Ако това е единствената причина да се явите пред нас, по-добре се оттеглете при Хул.

Тя се поклони мълчаливо и се отдръпна. „Все пак защо Нифадас го пожела това?“

— Император Рулад — каза Нифадас. — Може ли да говоря?

Едурът изгледа отвисоко Първия евнух, през полузатворени клепачи.

— Разрешаваме ви.

— Кралство Ледер е готово да влезе в преговори, засягащи дълговете, възникнали в резултат на незаконен улов на тюлени.

Квилас изсъска като змия, току-що настъпена по опашката, и се изплю от възмущение.

— Проблемът с дълга — отвърна Рулад, без да поглежда принца — вече е без значение. Вашето злато изобщо не ни интересува, Първи евнух. Всъщност вие изобщо вече не ни интересувате.

— Ако желаете изолация…

— Не казахме това, Първи евнух.

Принц Квилас изведнъж се усмихна.

— Начало на открита враждебност между нашите народи ли, императоре? Бих ви предупредил да не залагате на такава тактика, което не означава, че не бих я приел на драго сърце.

— Защо така, принц Квилас?

— Ние ламтим за ресурсите, които притежавате, да се изразя най-грубо. А сега вие ни предоставяте възможност да ги придобием. Едно мирно решение можеше да се намери в признаването, че дължите на Ледер. Но вместо това вие изричате нелепа лъжа, а именно — че ние сме ваши длъжници!

Рулад помълча за миг, сетне кимна и каза:

— Ледерийската икономика, изглежда, се основава на странни представи, принце.

— Странни? Не мисля. Начинанията ни се ръководят от естествени и неоспорими закони. Резултатите от които скоро ще разберете, за свое съжаление.

— Първи евнух, принцът от името на Ледер ли говори?

Нифадас сви рамене.

— Има ли значение, императоре?

— Ах, умен сте, безспорно. Определено сте по-ценен събеседник от този надут глупак, чието благородство почива само на обстоятелството, че е изпълзял между краката на кралица. Вие сте напълно прав, Първи евнух. Вече е без значение. Просто проявихме любопитство.

— Не се чувствам задължен да задоволявам това любопитство, императоре.

— А сега най-сетне показвате и кураж, Нифадас. Радваме се. В такъв случай предайте на своя крал следното. Тайст Едур повече не се кланят почтително на вашия народ. Нито изпитваме желание да участваме във вашите безкрайни игри и да слушаме отровните ви думи, които искате да преглътнем. — Последва внезапна, нелепа пауза, в която призракът на някакъв спазъм пробяга по лицето на императора, но той бързо се овладя. Все пак погледът в очите му за миг се размъти. Той примига, намръщи се и будният блясък се върна отново. — Нещо повече — продължи той, — решаваме да говорим от името на покорените от вас племена, на всички онези злощастни народи, които сте унищожили. Време е да отговаряте за престъпленията си.

Нифадас бавно килна глава и попита тихо:

— Това декларация за война ли е?

— Ще възвестим намерението си с дела, не с думи, Първи евнух. Казахме. Делегацията ви е свободна. Съжаляваме, че пътувахте толкова далече заради нещо, което се оказа кратка визита. Навярно в бъдеще ще поговорим с вас отново, макар и при съвсем различни обстоятелства, както подозираме.

Нифадас отвърна с поклон.

— В такъв случай, ако ни извините, императоре, трябва да се подготвим за тръгване.

— Можете да си вървите. Хул Бедикт, Аквитор, вие останете за малко.

Квилас и Нифадас излязоха сковано от тронната зала. Серен си мислеше за онова, което бе разкрил за миг Рулад. „Слабост, пукнатина. Като че ли го видях — младия Рулад, вътре.“

— Аквитор — заговори Рулад, — уведомете Бурук Бледия, че има право да премине безопасно до границата. Срокът на тази привилегия обаче е кратък, затова да побърза.

— Императоре, фургоните са пълни с…

— Боя се, че няма да разполага с достатъчно време, за да си вземе фургоните.

Тя примига.

— Очаквате да изостави желязото, собствеността си?

— В бизнеса винаги има рискове, Аквитор, както вие, ледериите, неизменно изтъквате, когато е във ваша полза. Уви, същото е в сила, когато нещата се обърнат.

— Колко дни ни разрешавате?

— Три. И още една подробност. Нереките остават тук.

— Нереките?

— Те са Длъжници на Бурук, да, разбираме това. Поредната приумица на икономиката, уви, от която бедният трябва да страда. Предайте му нашето съчувствие.

— Бурук е търговец, императоре. Свикнал е да пътува във фургон. Три дни за връщане може да се окаже извън физическите му възможности.

— Е, тогава жалко за него. — Мъртвият, студен поглед се отмести. — Хул Бедикт, какво имате да ни предложите?

Хул се смъкна на коляно.

— Заклевам се във вашата кауза, императоре.

Рулад се усмихна.

— Все още не знаеш каква е каузата ни, Хул Бедикт.

— Убеден съм, че разбирам повече, отколкото може би си мислите, ваше величество.

— Нима?

— И съм готов да отстоявам каузата ви.

Императорът отново извърна очи към Серен.

— Най-добре е да напуснете веднага, Аквитор. Този разговор не е за вас.

Серен погледна Хул и очите им се срещнаха. Макар никой от двамата да не помръдна, стори й се, че той се отдръпна, стори й се, че става все по-далечен, дори недостижим. Пространството, което ги делеше, се бе превърнало в широка бездна, непреодолима.

„Ето, че те загубих.“

„Заради това… същество.“

Мислите й свършиха дотук. Пусти като бъдещето, откъснато и отчуждено, с пропастта оттатък, пълна със забрава…

— Довиждане, Хул Бедикт.

— Сбогом, Серен Педак.

Тя закрачи към завесите на изхода. Краката й бяха омекнали.

Джерун Еберикт я чакаше на десетина крачки от портата на цитаделата. С изписана на лицето лукава насмешка.

— Той остава вътре, нали? Задълго ли?

Серен се помъчи да се овладее.

— Какво искате, Финад?

— Труден въпрос, Аквитор. Бях помолен от Брис Бедикт да поговоря с брат му, но тази възможност явно става все по-далечна.

„А ако му кажа, че Хул е изгубен за нас, тогава какво ще направи?“

Джерун Еберикт се усмихна, все едно бе прочел мислите й.

— Радвам се за него.

Тя го изгледа с яд.

— Не разбирате. Огледайте се, Финад. Това село е пълно със сенки, а в тези сенки има духове — слуги на Едур.

Той вдигна вежди.

— Смятате, че искам да го убия? Откъде пък се взе това подозрение, Аквитор? Казах „да поговоря“, нали? Не беше евфемизъм.

— Репутацията ви дава повод за тревога, Финад.

— Нямам причина да обявявам Хул за свой враг, независимо от политическата кауза, която е приел. В края на краищата, ако се окаже предател, кралството разполага със свои средства да се справи с него. Нямам интерес да се намесвам в такова нещо. Просто се канех да изпълня обещанието си към Брис.

— Какво се надяваше да постигне Брис?

— Не съм сигурен. Може и да бях доскоро, но всичко се промени.

Серен го изгледа.

— А вие, Аквитор? Вие ще придружите търговеца до Трейт. После какво?

Тя сви рамене. Май нямаше много смисъл да се преструва.

— Връщам се у дома, Финад.

— В Ледерас? Там почти са ви забравили.

— Явно това скоро ще се промени.

Той кимна.

— В обозримо бъдеще няма да се търсят Аквитори, Серен Педак. За мен би било чест, ако обмислите дали не бихте работили за мен.

— Да работя за вас?

— В имението ми. Аз имам… многостранни дейности. Вие сте прочута с почтеността си, Аквитор. Бих могъл да се доверя на човек като вас. — Поколеба се, после добави: — Не се чувствайте длъжна да ми отговорите тук и сега. Моля ви да го обмислите. Ще ви потърся в Ледерас.

— Финад, смятам, че ще сте твърде зает с военните си задължения, предвид това, което предстои.

— Службата ми е в двореца. Аз не командвам армии. — Огледа се и щърбавата му усмивка се върна. — Тези диваци няма да стигнат до Ледерас. Късмет ще имат, ако успеят да преминат границата. Забравяте, Аквитор, че сме се сблъсквали и преди с подобни врагове. Нереките имаха своята богиня-дух, как я наричаха?

— Ирес’ал.

— Да, така беше. Ирес’ал. А племената Тартенал имаха своите петима Серегал, Владиците на Гнева. Магьосници и вещици, проклятия и демони, всичко това го заличихме. А Цеда и неговият кадър не проляха и капка пот.

— Боя се, че този път ще е различно, Финад.

Той кривна глава и я изгледа.

— Аквитор, когато помислите за Търговски уеми, какво си представяте, че представляват?

— Не разбирам…

— Ядрото на търговията, сърцето на финансовата система, която движи цял Ледер, всеки негов гражданин, самия му мироглед. Парите не са просто монети, струпани в някоя тайна съкровищница. Не са просто търговците, които реват цифрите си, преди да затворят борсите в края на деня. Парите са корените на нашата цивилизация, нишките, които се протягат, за да обхванат всичко. Всичко.

— Какво искате да ми кажете с това, Финад?

— По-умна сте, отколкото се представяте, Аквитор. Разбирате съвсем добре. Това сърце се храни от най-доброто и най-лошото в човешката природа. Екзалтиране и достижения, амбиция и алчност, всичко действа в обслужваща самоподдържаща се хармония. Оттам четирите страни на нашата природа, а никоя не се вмества добре в собствените си ограничения на поведение или на изразяването си. Ние печелим не просто с армии, Серен Педак. Печелим, защото нашата система привлича най-доброто и най-лошото у всички, не само човешките същества.

— Предопределеност.

Той сви рамене.

— Наречете го както искате. Но ние сме я направили неизбежна и всепоглъщаща…

— Не виждам много екзалтиране и достижение в това, което правим, Финад. По-скоро като че ли има все по-голямо неравновесие…

Той я прекъсна:

— И тъкмо това е истината за свободата, Серен Педак.

Тя усети как гневът й се надига.

— Винаги съм вярвала, че свободата е в гарантираното право да бъдеш различен, без страх от репресии.

— Възвишена представа, но няма да я намерите в реалния свят. Ние сме изковали свободата с меч. И ако не искате да бъдете като нас, този меч ви убива един по един, сломява духа ви.

— А ако Тайст Едур ви изненадат, Финад? Вие на свой ред ще изберете ли смъртта, за да защитите великата си кауза?

— Някои може да умрат. Някои ще умрат. Всъщност, колкото и невероятно да е, всички може да умрем. Но освен ако победителите не оставят след себе си нищо освен пепелища, сърцето ще продължава да тупти. Корените му ще намерят нова плът. Императорът може да си има своите демони в моретата, но ние разполагаме с невъобразимо огромно чудовище и то поглъща. А каквото не може да погълне, го премазва или го оставя да умре от глад. Печелим или губим, Тайст Едур все пак губят.

Тя отстъпи назад.

— Финад Джерун Еберикт, не искам да имам нищо общо с вашия свят. Така че не е нужно да чакате отговора ми — вече ви го дадох.

— Както искате. Но знайте, че няма да престана да ви уважавам, ако промените мнението си.

— Няма да го променя.

— Всеки трябва да работи, за да яде, момиче. Ще се видим в Ледерас.

По време на аудиенцията Удинаас беше стоял тихо в сумрака. Сънародниците му ледерии не го бяха забелязали. А и да бяха, щеше да е все едно, защото разговора водеше императорът. След като делегацията беше освободена и Аквиторът напусна, Рулад привика Хул Бедикт.

— Значи ни се заклевате във вярност — промълви той бавно, все едно че вкусваше думите една по една, преди да излязат от попуканите му устни.

— Зная подробности, които са ви необходими, императоре, разположението и попълненията във всеки гарнизон, всеки пограничен лагер. Зная тяхната тактика, начина, по който войските се развръщат в бой. Как се прилага магията. Знам къде са скрити хранителните и водни запаси — това са военните складове, и те са големи.

Рулад се наведе към него.

— Готов сте да предадете собствения си народ. Защо?

— Отмъщение — отвърна Хул Бедикт.

Думата смрази Удинаас.

— Ваше величество — продължи Хул Бедикт, — моят народ ме предаде. Отдавна. От дълго време чакам възможност като тази.

— И тъй, отмъщение. Достойно чувство ли е?

— Императоре, нищо друго не ми е останало.

— Кажете ни, Хул Бедикт, ще тръгне ли по вълните могъщата ледерийска флота срещу нас?

— Не, не мисля. Не и в началото поне.

— А армиите им?

— Тактиката е на вълнообразна, мобилна отбрана, която привлича силите ви все по-напред. Следва контраатака. Удари в дълбочина, които да прекъснат снабдителните ви линии. В третата фаза ще обкръжат армиите ви, за да довършат унищожението. Флотите им ще избягват морско сражение, защото знаят, че за да завладеете Ледер, трябва да извършите десант. Вместо това подозирам, че ще изпратят корабите си далече навътре от бреговата линия, след което ще нападнат отечеството ви. Селата тук — ще ги изгорят до основи. И всеки Тайст Едур, когото намерят тук, стар или млад, ще бъде заклан.

— Мислят си, че сме глупаци — изсумтя Рулад.

— Ледерийската военна машина е гъвкава, императоре. Войниците им са обучени за бързо приспособяване, ако обстоятелствата го наложат. Внушителна, опасна сила, изключително добре тренирана и с помощта на пътищата, построени специално за нея — ужасно подвижна. По-лошото е, че имат числено превъзходство…

— Едва ли — прекъсна го с усмивка Рулад. — Едур имат нови съюзници, Хул Бедикт, както скоро ще разберете. Добре. Ние сме доволни и заключаваме, че ще се окажете полезен за нас. Сега отидете в къщата на баща ми, за да се поздравите с Бинадас, той ще се радва да ви види.

Ледериецът се поклони и излезе от залата.

— Ханан Мосаг — прошепна Рулад.

Една странична завеса се дръпна и бившият крал пристъпи вътре.

— Изглежда, твоите проучвания на военната система на Ледер са ти дали точна преценка — каза Рулад. — Описанията му на техните тактики и стратегии напълно съвпадат с твоите.

— Кога, императоре?

— Племената подготвят ли се?

— Най-усърдно.

— Значи много скоро. Кажи сега какво мислиш за Нифадас и принца.

— Нифадас бързо разбра, че всичко е загубено, но принцът гледа на тази загуба като на победа. В същото време и двамата остават уверени във военната мощ на кралството си. Нифадас скърби за нас, императоре.

— Горкият. Може би е заслужил милостта ни заради това подвеждащо чувство.

— Предвид курса, който сте избрали за нашия народ, императоре, милостта е опасно понятие. Можете да сте сигурен, че към нас няма да бъде проявена милост.

Нов спазъм порази Рулад, като онзи, който Удинаас вече бе видял. Този път реши, че разбира източника му. Хиляда връзки задържаха здравия разум на Рулад, но безумието се бореше с разума и защитите се огъваха. До неотдавна той беше просто най-младият син на благородна фамилия, перчеше се из селото, но все още не беше пуснал кръв. В ума му около него бавно се въртяха в кръг панорамни видения за слава. Виденията на младеж, изпълнени с въображаеми сценарии, в които Рулад свободно можеше да изрази самоувереността си и така да докаже правотата на волята си.

А сега това момче седеше на трона на Едур.

„Трябваше просто да умре, за да се озове там.“

Неочакваното проявление на славата все още го поддържаше дотолкова, че да оформя думите и мислите му и да подхранва властното му поведение, сякаш царственото „ние“ бе нещо, за което се беше родил. Но всичко това беше на ръба на контрола. Несъвършена фасада, укрепена с грижливо съградени речеви шаблони, изричани с някак непохватно артикулиране, което прилягаше на детинските представи на Рулад как би трябвало да говори един император. Това бяха игри на убеждаване, колкото на публиката, толкова и на самия него.

Но Удинаас беше убеден, че други мисли витаят в ума на Рулад, прояждат го до корен и пълзят като бели червеи през загнилата му душа. При цялото това бляскаво злато плътта отдолу бе изтерзана и покрита с рани. За да се оформи фасадата, всичко под нея бе станало уродливо.

Робът долови всичко това, докато траеше краткият спазъм на Рулад, и остана равнодушен. Погледът му се отмести към Майен, но тя не издаде нищо, дори че е забелязала внезапното колебание на съпруга си.

Но Удинаас забеляза как по лицето на Ханан Мосаг пробяга страх, бързо прикрит под строго изражение.

Миг на размисъл, и Удинаас реши, че разбира тази реакция. За Ханан Мосаг беше жизненоважно неговият император да владее разума и волята си. Иначе дори изявата на сила нямаше да го принуди да коленичи пред един безумец. Вероятно доскорошният магьосник-крал също разбираше, че в Рулад кипи вътрешна борба, и беше решен да помогне с каквото може на императора да съхрани рационалното в себе си.

А ако битката бъдеше изгубена, ако Рулад затънеше напълно в безумието, тогава какво щеше да направи Ханан Мосаг?

Очите на ледерийския роб се изместиха към меча — императорът го държеше като скиптър в дясната си ръка, с върха, опрян на подиума до пищно резбования крак на трона. „Отговорът се крие в този меч, а Ханан Мосаг знае за това оръжие — и неговия създател — много повече, отколкото разкри.“

Но Удинаас също знаеше някои неща. Чезнещият, духът-сянка, който го бе взел под покровителството си, му беше нашепнал някои истини. Силата на меча бе дала на Рулад власт над духовете. Духовете на Тайст Андий!

Чезнещият беше успял някак да избегне призива и сега възвестяваше победата си с мелодраматичен кикот, който кънтеше в главата на роба, и танцът му в ума на ледериеца бе изпълнен с някак прекомерно ликуване. Сега духът бе свидетел на всичко случващо се през неговите очи.

— Императоре — заговори Ханан Мосаг веднага щом Рулад се съвзе, — магьосниците на арапаите…

— Да. Те няма да се възпротивят. Скоро ще ни приветстват с „добре дошли“.

— А нереките, които отнехте от търговеца?

— Тук съображенията са различни. — За миг в тъмните очи на Рулад се мярна безпокойство. — Тях не бива да ги закачаме. Трябва да ги зачитаме.

— Огнището им и районът около него са осветени. — Ханан Мосаг кимна. — Това, разбира се, трябва да се зачита. Но не усетих голяма сила след това освещаване.

— Не се оставяй това да те подведе. Почитаните от тях духове са най-старите, които е познавал този свят. Те не се проявяват така, че да можем да ги разпознаем лесно.

— Аха. Императоре, вие сте надарен със знание, което е недостъпно за мен.

— Да, Ханан Мосаг. С нереките трябва да се отнасяме изключително предпазливо. Никакво желание не изпитвам да видя надигането на тези духове.

Доскорошният крал-магьосник се намръщи.

— Ледерийските магове без особени трудности обезсилиха — дори изкорениха — силата на тези духове. Иначе нереките нямаше да рухнат толкова бързо.

— Слабостта, до която ледериите се домогнаха, бе намерена у смъртните нереки, не в духовете, които почитат. Нашето убеждение, Ханан Мосаг, е, че Ирес’ал не се беше пробудила напълно. Тя не се вдигна да защити онези, които й се кланяха.

— Но нещо се е променило.

Рулад кимна.

— Промени се, да. — Вдигна очи към Майен. — Започна с благославянето на жената Едур, която сега е моя жена.

Тя трепна и не пожела да срещне нито неговите очи, нито тези на Ханан Мосаг.

Императорът сви рамене.

— Станало е. Трябва ли да се безпокоим? Не. Все още не. Може би никога. Все пак е по-добре да сме предпазливи.

Удинаас потисна подтика си да се засмее. Предпазливост, породена от страх. Приятно беше да се разбере, че императорът на Тайст Едур все още може да бъде засегнат от това чувство. „От друга страна, може би погрешно съм разгадал Рулад. Може би страхът е сърцевината на чудовището, в което се е превърнал.“ Дали беше важно? Само ако робът се канеше да се забавлява с тази игра на предвиждане.

Струваше ли си усилието?

— Ден-рата са на запад от лежбищата — каза Ханан Мосаг. — Мерудите виждат дима на поселищата им.

— Колко идват по море?

— Около осем хиляди. Всички кораби. Повечето са воини, разбира се. Останалите се придвижват по суша, първите групи вече са стигнали до границата със Соланта.

— Продоволствие?

— Достатъчно за похода.

— И нищо не е останало зад тях?

— Само пепелища.

— Добре.

Удинаас видя как Ханан Мосаг се поколеба, преди да отрони:

— Вече се започна. Вече няма връщане.

— Нямаш причина да се безпокоиш — отвърна Рулад. — Вече изпратих духове по границата. Наблюдават. Скоро ще я прехвърлят и ще навлязат в Ледер.

— Магьосниците на Цеда по границата ще ги открият.

— Вероятно. Но духовете няма да влязат в бой. Ще избягат. Все още нямам намерение да покажа силата им. Решил съм да окуража свръхсамоувереността им.

Двамата Едур продължиха да обсъждат стратегии. А Удинаас слушаше — само един от многото духове в сумрака.

Трул Сенгар виждаше как баща му се окопитва с упорита решимост, с нещо като вяра. Сплиташе думите, изричани на глас, но явно предназначени за самия него, докато майка му го гледаше с лице на стара, сломена жена. Смъртта бе дошла, за да бъде разбита с едно ужасно възкресение, с едно съживяване, непредлагащо нищо достойно за радост. Един крал беше свален и на негово място се беше въздигнал император. Светът се беше обърнал, а Трул се чувстваше отчужден, изтръпнал, свидетел на тези болезнени, мъчителни сцени, в които се опитваха всевъзможни пътеки към помирението, пътища, водещи все до тягостно мълчание, в което напрежението бавно се връщаше и нашепваше за провал.

Всички до един бяха коленичили пред своя нов император. Брат и син, близкият, който беше умрял, а сега седеше окичен със златни монети. Хриплив до неузнаваемост, ала все пак познат глас. Очи, принадлежали на някой, когото по-рано всички бяха познавали, ала които сега гледаха трескаво, изпълнени с власт, и лъщяха от неизцерените рани на ужаса.

Феар беше предал своята годеница.

Ужасно деяние.

Рулад я бе пожелал. А това беше… светотатство.

Трул никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Откъсна очи от баща си и погледна към Бинадас и Хул Бедикт, които тихо си говореха в ъгъла. Взря се в ледериеца, който бе положил клетва за вярност пред Рулад, който беше готов да предаде собствения си народ във войната, за която Трул знаеше, че е неизбежна. „Какво доведе всички ни до това? Как можем да спрем този неумолим марш?“

— Не се опитвай да се бориш с това, братко.

Трул извърна очи към Феар, който седеше на пейката до него.

— С какво да се боря?

Лицето на Феар беше изопнато, почти сърдито.

— Той носи меча, Трул.

— Това оръжие няма нищо общо с Тайст Едур. То е чуждо и цели да превърне онзи, който го държи, в наш бог. Бащата Сянка и неговите Дъщери — какво, тях да ги отхвърлим ли?

— Мечът е само средство. Инструмент. На нас се пада, на тези, които сме около Рулад, да съхраним светостта на своята вяра, да поддържаме целостта и да напътстваме Рулад.

— Той ти отне годеницата.

— Кажеш ли го още веднъж, братко, и ще те убия.

Трул извърна глава и усети ударите на сърцето си — биеше като полудяло.

— Рулад няма да приеме никакво напътствие, не и от нас, Феар. От никого. Мечът и онзи, който го е сътворил, го водят сега. И лудостта.

— Лудостта е това, което си решил да видиш.

— Може би си прав — изсумтя Трул. — Кажи ми тогава, ти какво виждаш?

— Болка.

„Която споделяш и ти.“ Трул потърка чело и бавно въздъхна.

— Да се боря с това ли, Феар? Никога не е имало шанс. — Погледна го. — Но не ти ли е чудно? Кой си играе така с нас, и откога? Ти нарече онова оръжие инструмент — нима ние сме нещо по-различно?

— Ние сме Тайст Едур. Владели сме цяло селение някога. Кръстосали сме мечове с боговете на този свят…

— И сме загубили.

— Бяхме предадени.

— Аз май споделям съмненията на майка ни…

— Сгреших. Бяхме съблазнени и затънахме в слабост. Всички. Но вече трябва да го отхвърлим това, Трул. Бинадас разбира. Също и баща ни. Терадас и Мидик Бун също, и онези, които императорът обяви за свои братя по кръв. Чорам Ирард, Колб Харат и Матра Брит…

— Старите му некръвни приятели — прекъсна го с крива усмивка Трул. — Тримата, които винаги е надвивал в състезания с меч и копие. Както и Мидик.

— Какво от това?

— Те с нищо не са го заслужили, Феар. И никакви провъзгласявания не могат да променят това. Но Рулад иска да ни принуди да приемаме заповеди от онези…

— Не ние. Забравяш, че ние също сме братя по кръв. А аз все още командвам воините на шестте племена.

— А как според теб ще се почувстват другите благородни воини? Всички те са следвали осветения от времето път на пускане на кръв и на достойни подвизи в битка. Сега ще се окажат под натрапена власт…

— Първият воин под моя команда, който се оплаче, ще познае острието на меча ми.

— Това острие може да затъпее и да се нащърби.

— Не. Бунт няма да има.

Трул помисли малко и кимна.

— Вероятно си прав и това може би е най-потискащата истина, изречена днес.

Феар стана.

— Ти си мой брат, Трул. И мъж, на когото се възхищавам. Но със своите думи си близо до измяната. Ако беше някой друг, вече щях да съм те принудил да замълчиш. Окончателно. Престани, Трул. Ние вече сме империя. Преродена империя. Очаква ни война. И затова трябва да знам — ще се сражаваш ли редом до своите братя?

Трул отпусна гръб на грубата стена, изгледа за миг Феар и отвърна:

— Правил ли съм някога друго?

Изражението на брат му омекна.

— Не си. Ти ни спаси всички, когато се връщахме от ледената пустош, и това е подвиг, за който знаят всички, затова гледат на теб с възхита и благоговение. По същата причина, Трул, те очакват от теб насока. Мнозина са тези, които ще вземат решението си, като следят реакцията ти на това, което се случи. Ако видят съмнение в очите ти…

— Нищо няма да видят, Феар. Не и в моите очи. Нито ще открият повод за съмнение в действията ми.

— Това ме успокоява. Императорът скоро ще ни призове. Своите братя по кръв.

Трул също стана.

— Чудесно. Но дотогава, братко, имам нужда от самота.

— Дали тя няма да се окаже опасен спътник?

„Ако се окаже, тогава все едно че съм мъртъв.“

— Досега не се е оказвала, Феар.

— Сега ме остави, Ханан Мосаг — каза императорът и в гласа му се долови неочаквана умора. — И отведи със себе си К’риснан. Всички, напуснете… ти остани, робе. Майен, моя съпруго, ти също. Моля те, иди си.

Тази внезапна покана предизвика смут, но след няколко мига залата беше опразнена и останаха само Рулад и Удинаас. В очите на роба излизането на Майен приличаше повече на бягство, със скована походка, сякаш бе на ръба на истерията.

Щеше да има все повече моменти като този. Внезапни прекъсвания в нормалните процедури. Ето защо Удинаас не се изненада, когато Рулад му даде знак да се приближи и когато видя в очите на императора набъбваща болка и ужас.

— Стой близо до мен, робе — изохка Рулад и цялото му тяло се разтресе. — Припомни ми! Моля те! Удинаас…

Робът помисли за миг.

— Вие умряхте. Тялото ви беше облечено за почетно погребение като кръвен воин на хирот. После се завърнахте. Благодарение на меча в ръката ви се завърнахте и отново сте жив.

— Да, това е. Да. — Смях, който се извиси в пронизващ писък и рязко прекъсна, когато поредният спазъм разтърси Рулад. Той зяпна, сякаш пронизан от болка, и промълви: — Раните…

— Императоре?

— Все едно. Само спомен. Хладно желязо, което се забива в тялото ми. Леден огън. Опитах се. Опитах се да се свия около тези рани. Да се стегна, да опазя онова, което вече бях изгубил. Помня…

Удинаас мълчеше. След като императорът не го гледаше, можеше да наблюдава. И да стигне до заключения.

Младостта не трябваше да умира. Този невъзвратим миг беше за старите. Някои правила не биваше никога да се нарушават и никакво значение нямаше дали мотивацията е състрадание, или хладна преценка. Рулад беше мъртъв твърде дълго, твърде дълго, за да избегне духовната рана. Ако императорът беше инструмент, то този инструмент беше повреден.

А доколко важно беше това?

— Ние сме несъвършени.

Удинаас се сепна. Не отвърна нищо.

— Разбираш ли това, Удинаас?

— Да, императоре.

— Как? Как го разбираш?

— Аз съм роб.

Рулад кимна. Лявата му ръка, облечена в злато, се вдигна и се долепи до дясната, стиснала дръжката на меча.

— Да, разбира се. Да. Несъвършени. Никога не можем да се съизмерим с идеалите, стоящи пред нас. Това е бремето на тленността. — Лицето му се сгърчи. — Не само за смъртните. — Очите му пробягаха за миг към очите на роба, отместиха се отново. — Той шепне в ума ми. Казва ми какво да говоря. Прави ме по-умен, отколкото съм. Какво прави той от мен, Удинаас? Какво прави от мен?

— Роб.

— Но аз съм Тайст Едур.

— Да, императоре.

— Цената на един върнат живот.

— Вие сте Длъжник.

Рулад се присви в стола си, очите му блеснаха с внезапен гняв.

— Не сме едно и също с тебе, робе! Разбираш ли? Не съм от вашите Длъжници. Не съм ледериец. — Отпусна се вяло и монетите изшушнаха и изстъргаха. — Дъщерята да ме вземе дано, тази тежест…

— Простете ми, императоре. Вярно е. Вие не сте Длъжник. Нито сте роб… Макар че може би изглежда така понякога. Когато ви надвие умората.

— Да, това е. Уморен съм. Това е. Уморен.

Удинаас се поколеба, после попита:

— Императоре, сега той говори ли чрез вас?

Рулад поклати глава.

— Не. Той всъщност не говори чрез мен. Само ми шепне съвети, помага ми да избирам думите си. Подрежда мислите ми — но мислите са си мои. Трябва да са. Не съм глупак. Умен съм. Да, това е. Той само нашепва увереност.

— Нищо не сте яли — каза Удинаас. — Нито сте пили нещо. Изпитвате ли глад и жажда, императоре? Може ли да донеса нещо, което да укрепи силата ви?

— Да, бих хапнал. И… малко вино. Намери някой слуга.

— Веднага, господарю.

Удинаас притича до завеската, скриваща прохода, водещ към кухните, и намери един слуга, присвит в коридора на десетина крачки от вратата. Две ужасени очи блеснаха към него.

— Ставай, Вирик. Императорът иска вино. И храна.

— Богът иска да яде?

— Той не е бог. Храна и вино, Вирик. Подходящи за император. И побързай.

Слугата се надигна тромаво, готов да побегне.

— Знаеш как да го направиш — заговори спокойно Удинаас. — Обучаван си за това.

— Страх ме е…

— Чуй ме. Ще ти кажа една тайна. Винаги си обичал тайните, нали, Вирик?

Плахо кимване.

— Работата е следната — заговори Удинаас. — Ние, робите, нямаме причина да се боим. Едурите са тези, които имат причина, а това ни позволява да се смеем зад гърба им. Помниш ли, че си правил това, Вирик? Любимата ти игра.

— П-помня, Удинаас.

— Добре. Сега иди в кухнята и го покажи на другите. Покажи им го и те ще те последват. Храна и вино. Когато си готов, донеси ги до завеската и подсвирни тихо, както правиш обикновено. Вирик, трябва да върнем нещата към нормалното, разбираш ли? И тази задача се пада на нас, робите.

— Пернатата вещица побягна…

— Пернатата вещица е млада и това, което направи, беше погрешно. Говорих с нея и ще говоря пак.

— Да, Удинаас. Ти си робът на императора. Имаш това право. Много мъдрост има в думите ти. Мисля, че ще се вслушаме в теб, нищо, че си Длъжник. Ти си… благороден. — Кимна. — Пернатата вещица ни провали…

— Не бъди толкова суров към нея, Вирик. Хайде, върви.

Изчака, докато слугата забърза по коридора, после се върна в тронната зала.

— Защо се забави толкова? — попита сърдито, почти в паника Рулад. — Чух гласове.

— Обяснявах на Вирик желанията ви, императоре.

— Много си бавен. Трябва да си по-бърз, робе.

— Ще бъда, господарю.

— На всеки трябва да се казва какво да прави. Като че ли никой не може да мисли сам.

Удинаас си замълча и не посмя да се усмихне, макар очевидният отговор да му мина през ума.

— Робе, ти си полезен за нас. Ще трябва… да ни се напомня… отново. В неочаквани моменти. И точно това ще правиш за нас. Да, и храна и пиене в подходящото време.

— Да, господарю.

— Сега стой кротко, докато очите ни си починат малко.

И той застана. Да чака. Да гледа. На дванадесет крачки.

Разстоянието между император и роб.

На път към моста Трул Сенгар видя Аквитора. Стоеше на средата на моста, неподвижна като изплашена сърна, с поглед, прикован в пътя, минаващ през селото. Трул не можа да разбере какво е привлякло вниманието й.

Поколеба се. После извърна глава и срещна очите й.

Нямаше думи в това, което си споделиха в този миг. Поглед, започнал колебливо, а после бързо и неизразимо се преобрази в нещо друго. Водени от инстинкта, в следващия миг и двамата прекъснаха тази безмълвна връзка.

Последваха няколко секунди неловка тишина. Трул усети, че се бори с огромна пустота, затаена дълбоко в гърдите.

Серен Педак проговори първа.

— Остана ли някакво място, Трул Сенгар?

И той разбра.

— Не, Аквитор. Не остана място.

— Мисля, че би предпочел да не е така, нали?

Въпросът се плъзна твърде близо до онова безсловесно разбиране, което си споделиха едва преди няколко мига, и той отново видя как в очите й трепна… нещо. Изпита ужас от искрения отговор.

— Служа на своя император.

Искрата в очите й угасна, смени се с хладен поглед, който без усилие се промъкна през преградите му, заби се като нож в гърдите му.

— Разбира се. Простете ми. Твърде късно е за въпроси като този. Вече трябва да тръгвам да придружа Бурук Бледия до Трейт.

Всяка дума беше извиване с този нож, колкото и да изглеждаше безвредна. Не разбираше защо думите — и погледът в очите й — можеха да го наранят така дълбоко и му се искаше да завика. Отрицания. Признания. Вместо това подсили края на това съпричастие с унизително свиване на раменете.

— Лек път, Аквитор.

Само това. И разбра, че е страхливец.

Гледаше я, докато се отдалечаваше. И мислеше колкото за нейното пътуване, толкова и за своя житейски път, с всички грешни стъпки, залитания и лутания по него, без да знае колко важни може да се окажат. Равновесието беше възстановено. Но пътят се бе променил.

Толкова възможности за избор се оказваха невъзвратими.

(обратно)

14.

Къде е мракът в дните прежни, когато къпеше се всичко в златистото сияние на слънцето и младостта сияеше в щастливото си възнесение с ликуващ вик, с далечен смях, понесени от златните потоци на дни несекващи, и всяка нощ и сянка изгаряха от вечен пламък; къде е мракът, донесен от смъртта на слънцето, дошъл снишен и крадешком да ни нашепне откровения за склона стръмен, по който ще се спуснем шеметно към този ден. „Вечен пламък“ Фишер кел Тат

Нечий глас заговори от мрака:

— Не бих тръгнал по тази улица, старче.

Бъг погледна през рамо, отвърна: „Благодаря за предупреждението“ и продължи.

Десетина крачки навътре в уличката — и му замириса на прясно пролята кръв. Стъпките зад него подсказаха, че пазачът е тръгнал по петите му, сигурно за да прегради пътя му за изход.

— Предупредих те.

— Аз съм този, когото повикахте — каза Бъг.

От сумрака пред него изникнаха още четири фигури, всички — улични главорези. Изглеждаха уплашени.

Пазачът го заобиколи, приближи се и се взря в лицето му.

— Ти ли си Чакащия? Не си каквото очаквах.

— Какво се е случило тук? Кой е убитият и кой го уби?

— Не „кой го уби“ — измърмори един от четиримата застанали пред Бъг. — По-скоро „какво“. Не знаем. Само че беше голямо, с кожа, черна като водата в канала, и с шипове по ръцете. Очи като на змия, сиви и светят.

Бъг подуши във въздуха, за да долови нещо повече освен кръвта.

— Направи Силния Рал на парчета, после влезе ей в оная сграда.

Слугата бързо завъртя очи натам, накъдето сочеше мъжът. Порутен храм, хлътнал в единия ъгъл, острият покрив бе леко килнат на същата страна.

— Това е последният храм на Осите, нали? — изсумтя Бъг.

— Не питай нас.

— Този култ е мъртъв поне от сто години — продължи слугата, загледан навъсено към порутената сграда. Входът, широк и зейнал, с каменен трегер отгоре, навремето беше на три стъпки над уличното ниво. Когато този заден проход беше улица. Сега едва можа да различи десния ъгъл на най-горното стъпало. Като че ли беше затрупано със смет, разместена наскоро. Бъг отново погледна петимата главорези. — А вие какво се спотайвахте тука?

Спогледаха се, после пазачът сви рамене.

— Криехме се.

— Криехте се?

— Онова момиченце… ъъъ…

— Аха. Ясно. — Бъг отново се обърна към входа.

— Почакай, старче. Няма да влезеш там, нали?

— За какво друго ме извикахте?

— Очаквахме да, ъъъ, доведеш градската стража или нещо такова. Може би някой и друг маг.

— Може и да го направя. Но първо трябва да разбера с какво си имаме работа. — Бъг се изкатери и влезе в полусрутения храм. Застоял влажен въздух и дълбок мрак. Миризма на прясно разкопана пръст, после — много смътно — нечие дишане. Бавно и дълбоко. Слугата прикова очи в източника на звука и каза:

— Добре. Доста време е минало, откакто за последен път си вдишвал нощния въздух. Но това не ти дава право да убиваш нещастен смъртен, нали?

Една грамадна фигура повлече крака покрай отсрещната стена.

— Не ме наранявай. Няма да се върна. Те убиват всички.

Бъг въздъхна.

— Ще трябва да се справиш по-добре.

Фигурата сякаш се разпадна и слугата успя да различи движение в тъмното, във всички посоки. Най-малко шест нови, по-дребни фигури, ниски и дълги. Блясъкът на змийски очи се прикова в него по цялата дължина на черната стена.

— Затова значи си избрал този храм. Уви, поклонниците ти отдавна ги няма.

— Може да си мислиш така. — Вече половин дузина гласове шепнеха в хор. — Но грешиш.

— Защо уби онзи смъртен?

— Преграждаше ми пътя.

— Е, след като си вече тук…

— Ще чакам.

Бъг се замисли над последствията, вложени в тези думи. Намръщи се.

— Добре. Но никакви убийства повече. Стоиш тук вътре.

— Ще се съглася с това. Засега.

— Докато онова, което чакаш… дойде.

— Да. Тогава ще убиваме.

Бъг се обърна към изхода.

— Така си мислиш — измърмори под нос, докато излизаше.

Щом се озова навън, огледа отново в тъмното изплашените лица на петимата.

— Разгласете, че никой не трябва да влиза в този храм.

— Само това ли? А стражите? Маговете? А Силния Рал?

— Е, ако много държите на отмъщение, съветвам ви първо да си намерите няколко хиляди приятелчета. Рано или късно сметката ще се плати.

— Чакащия иска от нас да чакаме — изсумтя пазачът.

Бъг сви рамене.

— Най-доброто, което мога да направя. За да се изгони онзи звяр, тук трябва да дойде самият Цеда.

— Ами повикай го!

— За жалост нямам такава власт. Хайде, всички вкъщи.

Подмина ги и продължи по прохода към улицата. Нещата определено започваха да стават сложни. А това изобщо не беше добре. Чудеше се колко ли още същества се измъкват от гробниците. Ако можеше да се съди по думите на Глутницата, не бяха много. Е, поне някакво облекчение.

Все пак по-добре беше да провери сам. Предстоящата среща можеше да почака още малко. Това сигурно щеше да му докара едно здраво хокане, но нямаше как. Краят на Седмия цикъл се очертаваше изпълнен със събития. Зачуди се дали онова пророчество, за преродена империя, е свързано по някакъв начин с кулата на Азата. Надяваше се да не е.

Нощта бе изненадващо тиха. Обичайните тълпи, излизащи по улиците, щом отмине дневният зной, буквално липсваха. Бъг тръгна покрай канала Квилас. Скоро пред очите му изникна Вечният дом. Е, това поне беше успех, напомни си той. Кралският инженер, съвсем намясто наречен Грум1, с неохота и завист им беше връчил кралския контракт, с който на „Конструкции Бъг“ се възлагаше да поемат контрол над укрепването на компрометираните крила на новия дворец. Още по-малко доволен беше, когато Бъг се разпореди старите работни групи да освободят терена, като си приберат оборудването. След това Бъг беше изкарал по-голямата част на другия ден в газене из наводнените тунели само за да добие представа за мащабите на задачата, която предстоеше.

Точно според предсказанието на Техол, скромната компания на Бъг се катереше плашещо бързо нагоре в Търговски уеми. Откакто беше подпечатан списъкът на дяловете, Бъг беше успял да продаде четири хиляди двайсет и два процента от тях и пак да задържи контролния пакет. Разбира се, щеше да поведе колоната на Удавянията, ако измамата се разкриеше.

— Но аз съм готов да поема този риск — беше заявил с широка усмивка Техол. Странен човек беше господарят му.

Наближи стария дворец и сви в кривите улички отзад. Тази част от града изглеждаше буквално безжизнена — никой не излизаше навън. Улични псета спираха да ровят из сметта, за да го изгледат, докато минава. Плъхове се разбягваха по пътя му.

Стигна до стената на квадратната кула и тръгна покрай нея, докато не се озова при входа. Последва кратка пауза, през която насила потисна нервността, обземаща го при всяко влизане в двора. Азатът беше мъртъв в края на краищата. Вдиша дълбоко, бавно издиша и закрачи напред.

Могилите от двете страни бяха странно хлътнали, но не можа да види зейнали ями. Все още. Изостави пътеката. Под краката му запращяха и зацвърчаха насекоми. Туфите трева изглеждаха излинели и гъмжаха от живот.

Стигна до една от могилите. Отсамната й страна я нямаше — на нейно място зееше черна яма, над която лежеше паднало изсъхнало дърво. Отвътре не се чуваше никакво стържене.

Кетъл се показа. В рошавата й сплъстена коса се гърчеха гроздове бели червеи, пълзяха по раменете й. Тя се измъкна и спря да изтупа червеите — странно изящен, чак изтънчен жест.

— Няма го, чичо Бъг. Излязъл е.

— Знам.

— Не го видях. Трябваше да го видя.

Той поклати глава.

— Много е безшумно, Кетъл. И бързо. Трябвало му е само миг, докато си била с гръб. Един миг, не повече. Все едно, аз го срещнах и поне засега няма да безпокои никого.

— Нищо не върви както трябва, чичо Бъг. Трябва ми онзи долу. Трябва да го измъкна.

— Какво му пречи, знаеш ли?

Тя поклати глава и от косата й се посипаха още червеи.

— Сега поне си има мечове. Чичо Брис ги донесе. Сложих ги в могилата.

— Брис Бедикт? Момиче, ти си намираш много ценни съюзници. Цеда посети ли те?

— Не познавам никакъв Цеда.

— Изненадан съм. Би трябвало да дойде веднага щом разбере за теб.

— За мен?

— Е, по-точно за сърцето ти.

Тя кривна глава.

— Чувам тупкания. В гърдите ми. Това моето сърце ли е?

— Да. Колко често тупти?

— Може би осем пъти на ден. Сега. По-рано — по четири пъти може би. Отначало — веднъж. Силно, главата ме заболяваше.

— Заболяваше те? Чувстваш ли болка, момиче?

— Вече не толкова. Болежки. Жегвания. Така разбирам, че нещо не ми е наред. Преди не чувствах нищо.

Бъг прокара ръка през оредялата си коса. Вдигна очи и огледа нощното небе. Беше облачно, но облаците бяха високи, перести и ненабръчкани, като протрито одеяло, през което тук-там прозираха звезди. Въздъхна.

— Добре, момиче. Хайде покажи ми къде зарови мечовете.

Тръгна след нея до една могила по-близо до кулата.

— Той е ето в тази.

Но погледът на слугата бе привлечен от друга, също като тази, която му сочеше, и много близо до нея.

— Интересно тази на кого е.

— Тя винаги ми обещава разни неща. Награди. Петимата, дето убиват всички други, не смеят да се доближат до нея. Понякога гневът й гори в главата ми като огън. Много е ядосана, но казва, че не на мен. „Ония кучки“, така вика, а това ми говори, че спи, защото това го говори само когато спи. Като се събуди, ми нашепва приятни неща.

Бъг кимаше замислено.

— Звучи абсурдно — промълви почти на себе си. — Абсурдно и дребнаво.

— Кое, чичо?

— Тя го държи за глезените. Знам. Нелепо е, но точно това го затруднява да излезе. Хванала го е за глезените.

— За да го задържи където е?

— Не. За да е сигурна, че ще излезе с него.

— Значи тя мами!

Въпреки тревогата си Бъг се усмихна.

— Точно така. Разбира се, може да доведе дотам, че да задържи и двамата в плен.

— О, не, той вече си получи мечовете. Трябва само да ги издърпа долу. Така ми каза. Преди не го разбирах, но сега — да. Каза, че имал да реже нещо.

Бъг потръпна. После се намръщи.

— А на петимата колко им остава да се измъкнат?

Кетъл сви рамене.

— Убили са почти всички други. Не знам. Скоро, предполагам. Казват, че ще ми направят ужасни неща.

— Гледай да повикаш помощ, преди да са излезли.

— Добре.

— Вече трябва да си тръгвам.

— Добре. Довиждане, чичо.

Събуди го един от ефрейторите на Преда. Брис бързо се облече и последва младия войник до Залата на военните кампании, където завари крал Езгара Дисканар, Цеда, Унутал Хебаз и Първата конкубинка Нисал. Кралят и любовницата му стояха от едната страна на картата, срещу Преда. Куру Кан крачеше в кръг около всички и току сваляше странните си лещи, за да ги забърше.

— Финад, елате при нас — подкани го Унутал Хебаз.

— Какво е станало? — попита Брис.

— Изглежда, сме във война — отвърна Преда. — Тъкмо щях да уведомя краля за разположението на силите ни в момента.

— Извинявам се за прекъсването, Преда.

Езгара Дисканар махна с ръка.

— Аз поисках да сте тук, Брис. Е, Унутал, започвайте.

— Дивизии, батальони и бригади. И гарнизони. Нашите сухопътни сили. За флотата ще говоря по-късно. И така, от запад на изток покрай границата. На Разлива е Първи девичи форт, отбранителните му съоръжения все още са в строеж и няма бъдат довършени скоро. Прецених, че е незащитим, затова изпращам гарнизона да укрепи Разлив Фент. Втори девичи форт има гарнизон от шестстотин осъдени войници, които минават през преобучение. Островът е наказателна крепост, както знаете. Готовността на затворниците да се бият е проблематична, разбира се. Все пак предлагам да ги оставим там. Трети девичи форт ще остане активен, но с номинално присъствие, за да служат като наблюдатели в случай, че едурската флота заобиколи острова и продължи към град Оул.

— Където имаме войска — намеси се кралят.

— Да, ваше величество. Батальон Змийският пояс, разположен в града. Бригада Червена ярост е в Туламеш, надолу по крайбрежието. По-нататък, на изток от Разлива, е пристанище Трейт. Батальон Хладната глина и легион Трейт, с бригада Ривън и легион Катер в Стари Катер. Високи форт разполага, в добавка към сменящите се периодично гарнизонни сили, с бригадата Зелените куртки. Обикновено държим там и батальон Белия търсач, но в момента те провеждат учение извън Първи разлив. Разбира се, ще се придвижат незабавно на север.

— По на изток положението е по-задоволително — продължи тя. — При Форт Шейк е бригадата Халидикт, с Батальона на занаятчиите на лагер край Манс — също на учения.

— За колко време ще стигнат Белите търсачи до Високи форт? — попита кралят.

— Пътищата за Разлива и Тетил са в добро състояние, ваше величество. Пет дни. Утре тръгват. Бих искала отново да подчертая, че маговете на Цеда са сериозно тактическо предимство. Връзките ни са мигновени.

— Но аз искам нещо повече — изръмжа Езгара. — Искам нещо изпреварващо, Преда. Искам да се откажат от тази проклета война.

Унутал бавно се обърна и погледна Цеда.

— Съществено ли е? Не толкова, колкото бихме могли да се надяваме. Искате да бъдат ударени селата им? Най-близките оттатък планините? Добре.

— В какъв срок можете да го уредите? — попита кралят.

— Кадърът се събира в Трейт, ваше величество. Призори, след три дни.

— Да се молим на Блудния това да ги разубеди. — Цеда отново закрачи, а кралят го изгледа и се усмихна кисело. — Но вие не сте убеден, нали, Цеда?

— Не съм, ваше величество. За щастие не вярвам и Хул да заподозре, че ще нападнем села на Едур.

Кръвта на Брис се смрази.

— Цеда? Нима моят брат…

Куру Кан му отвърна с тъжно кимване.

— Отдавна Хул Бедикт беше тръгнал по този път. Никой тук не е изненадан, Финад.

Брис с мъка преглътна и каза:

— Помислих си… след като се е знаело…

— Че ще бъде убит ли? — попита Езгара. — Не, Брис. Присъствието му там носи тактическа изгода на нас, а не на онзи надут император самозванец. Напълно ясно ни е, че разяснява на едурите нашия стил на водене на война, и смятаме да се възползваме от това. — Кралят замълча и вдигна глава. — Действията на Хул не хвърлят и сянка на съмнение върху вас, Брис. Бъдете сигурен в това.

— Благодаря, ваше величество. — „И за да докажете думите си, ме каните на това заседание.“ — Жалко, че Нифадас не успя да изпълни мисията си. Какво знаем за този „самозван“ император, за когото споменахте?

— Владее магия — отвърна разсеяно Куру Кан. — Повече не можем да различим.

Първата конкубинка се отдръпна от краля, привидно незаинтересована от разговора.

— Най-важната подробност е, че разчита на абсолютна вярност сред племената на Едур — добави Унутал Хебаз. — И макар властта на Ханан Мосаг да беше узурпирана, кралят-магьосник сега е на страната на императора като негов първи съветник.

Това изненада Брис.

— Просто е отстъпил? Това е… необичайно.

— Достатъчно, за да ни накара да се замислим — съгласи се Преда. — Предните ни постове съобщават за странни неща, наблюдавани по границата. За движещи се сенки в нощта.

— Духовете — каза кисело Цеда. — Имали сме си работа с тях и преди, разбира се, и сме се справяли ефективно. Но все пак дразнят.

— Тайст Едур имат ли свещени участъци? — попита неочаквано Нисал откъм отсрещната стена, където беше застанала. Всички се извърнаха към нея. Скръстила ръце, тя сви рамене. — Ако тези свещени места бъдат унищожени с магия, това може да отслаби властта им над духовете. Не направихме ли нещо подобно с Нерек и Тарентал?

Намекът сякаш натъжи Цеда, но той кимна.

— Интересна мисъл, Първа конкубинке. Едурите са много потайни по отношение на свещените си места. Макар по всичко да изглежда, че земята под самите им села е свята. Следователно, ако унищожим тези села, резултатът може да се окаже много по-дълбок, отколкото си представяме. Това съображение е важно. Колкото до скрити свещени дъбрави и оброчища, би трябвало да се допитаме до различните Аквитори, които са запознати с тази територия.

— Делегацията кога ще стигне до Устието при Джедри? — обърна се Брис към Преда.

Тя кимна към Куру Кан.

— Връщането е ускорено. Седмица, не повече.

„След това още три дни нагоре по реката, докато стигнат тук.“ Дотогава войната можеше да е започнала.

— Ваше величество, може ли да задам един въпрос?

— Разбира се, Брис.

— Къде е Батальонът на кралицата?

Мигновена пауза, след което Преда се окашля.

— Ако позволите, ваше величество…

Кралят кимна, стиснал устни.

— Финад, кралицата реши лично да командва силите си, заедно с Бригадата на Квилас. Настоява за независимост по този въпрос. Ето защо не включваме тези активи в нашето обсъждане.

— Скъпата ми съпруга винаги е държала те да са нейната лична армия — каза Езгара Дисканар. — Така да бъде. По-добре да преследват амбициите й на бойното поле, отколкото в Ледерас.

— С тази уговорка — добави Унутал Хебаз, — смятаме, че са на по-малко от левга южно от Високи форт, в поход на север, за да пресрещнат едурите в прохода. Планът й, изглежда, предвижда да удари първа и да удари здраво. Затова ще постави магове да разчистят духовете от пътя й, което несъмнено ще я издаде достатъчно, за да се премахне елементът на изненада.

— Тя лично ли ще ги води?

— Замина преди четири дни със свитата си — каза кралят.

Брис си спомни.

— Визитата в цитаделата й в Дисент?

— Това беше поводът.

— А принц Квилас ще се опита ли да замине при нея?

— Синът ми е отделил кораба си от делегацията и сега пътува към Трейт.

— В каква степен батальонът й е използвал запасите в района? — попита Брис.

— Доколкото я познавам, почти ги е опразнила — отвърна сърдито кралят.

— Бързаме да попълним опразнените складове — каза Унутал Хебаз. — Очевидно сме принудени да приспособяваме тактиката си. Ще водим отбранителен бой, в съгласие с военната ни доктрина, и да, едурите ще го очакват. Но няма да се изтегляме на отливи. Няма да отстъпваме. Влезе ли се в бой, смятаме да поддържаме съприкосновението. Смятам, че тази война ще е брутална — може би най-жестоката война, която сме водили след завладяването на Съюза на херцогствата Блуроуз.

— Сега бих искал да чуя за отбраната ни на граничните градове и море Катер — каза кралят. — Също така и за разположението на флотите…

По-нататък думите се размиха в неясен фон за Брис. Мислеше за брат си, тръгнал с Тайст Едур да води война срещу отечеството си. Срещу кралството, което така жестоко го беше предало. Кралицата и принцът щяха отчаяно да държат на него… или най-малкото да получат главата му. А покрай престъплението на Хул щяха да се опитат да ударят и по него, по позицията му на Кралски защитник. Като нищо можеха да изпратят и войници да се справят с Техол, по някакъв изфабрикуван повод. Допълнително удоволствие, което щяха да потърсят в отмъщението за финансовите загуби от толкова гениално предизвикания от Техол хаос. Всъщност нямаше да се бавят много.

Трябваше да предупреди Техол.

Главният следовател на Гилдията на ловците на плъхове седеше на маса в двора под светлината на горяща факла. В средата на голямото блюдо пред нея беше струпана купчинка малки кокалчета. Кристалната гарафа на ръка разстояние беше пълна с бяло вино. Пред празния стол срещу нея чакаше още един бокал.

— Ти не си Техол — заяви тя, щом Бъг дойде и седна на стола. — Къде е Техол с неговите неприлични панталони?

— Уви, не са тук, Главен следовател, но можете да сте сигурна, че където и да са, са заедно.

— А, значи има среща с хора по-важни от мен? В края на краищата, ако спеше, нямаше да носи панталоните, нали?

— Не знам, Ръкет. Е, нали ти предложи тази среща?

— С Техол.

— Хм, значи щеше да е романтична?

Тя изсумтя и хвърли ядосан поглед към единствените други посетители в среднощния ресторант: съпруг и съпруга, които явно не бяха женени и които подозрително поглеждаха към тях, навеждаха глави един към друг и шепнеха разгорещено. — Това място обслужва специфична клиентела, проклет да си. Как ти беше името?

— Бъг.

— О, да. Помня, че не бях изненадана, когато го чух. Е, накара ме да чакам, малък червей такъв. И каква е тази миризма?

Бъг извади някаква почерняла съсухрена ивица, плоска и малко по-дълга от дланта му.

— Намерих една змиорка на рибния пазар. Рекох си, че мога да направя супа за мен и господаря.

— Нашият финансов съветник яде изхвърлени змиорки?

— Пестеливостта е добродетел сред финансистите, Главен следовател. — Той натика сушената ивица под ризата си. — Как е виното? Може ли?

— Защо не? Ето, ако искаш, и кокалите.

— Може би. Какво беше първоначално?

— Котка, разбира се.

— Котка. О, да, естествено. Все едно, никога не съм си падал по котки. С тия космати топки… — Придърпа блюдото към себе си и разрови да види какво е останало.

— Не обичаш котешки гениталии? Лошо. Макар да съм чувала и по-лоши неща. Една от по-дребните ни ловци веднъж поиска да се омъжи за плъх. Самата аз имам особени интереси, признавам си го открито.

— Това е хубаво — отвърна Бъг и лапна едно кокалче да изсмуче мозъка.

— Е, не си ли любопитен?

— Не — отвърна той, без да вади кокалчето. — Трябва ли?

Ръкет бавно се наведе напред, сякаш го виждаше за първи път.

— Ти… вече ме заинтригува. Признавам си го открито. Искаш ли да знаеш защо?

— Защо си го признаваш открито? Казвай.

— Много открит човек съм, предвид всички неща.

— Е аз ги предвиждам тези неща и съответно признавам, че съм донякъде изненадан.

— Това ни най-малко не ме изненадва, Бъг. Какво ще правиш по-късно тази нощ и какво е това насекомо? Там, на рамото ти?

Той извади кокалчето от устата си и посегна за ново.

— От двуглавата порода. Много са редки, по причина, която е очевидна, предполагам. Реших, че господарят ще иска да го види.

— И си го оставил да лази по цялото ти тяло?

— Това би му отнело дни. Докато се изкатери от лакътя до рамото ми, мина повече от камбана.

— Какво жалко същество.

— Подозирам, че му е трудно да си съгласува решенията с двете глави.

— Ти наистина си забавен, а? Имам нещо за забавни хора. Защо не дойдеш с мен у дома, като свършим тук?

— Сигурна ли си, че нямаш да обсъждаш с мен нещо служебно? Може би някои новини за Техол?

— Ами, има едно опасно момиченце, немрящо, убива много хора, макар че напоследък са станали по-малко. А и се оказа, че Джерун Еберикт е доста по-зает, отколкото изглежда.

— Нима? Но защо ще го крие?

— Защото убийствата, изглежда, не са политически мотивирани.

— О? Тогава каква е мотивацията?

— Трудно е да се каже. Смятаме, че просто обича да убива.

— И колко души е убил последната година?

— Някъде между две и три хиляди според нас.

Бъг посегна припряно към бокала си. Изпи виното до дъно и се закашля.

— Блудния да ни вземе дано!

— Е, идваш ли с мене, или не? Имам един килим от котешки кожи…

— Уви, скъпа, дал съм обет за целомъдрие.

— Откога?

— От хиляда години май.

— Не съм изненадана. Но съм още по-заинтригувана.

— Аха. Изкушението на недосегаемото.

— Наистина ли си недосегаем?

— Колкото и да изглежда необичайно, да.

— Каква ужасна загуба за жените.

— Сега ти стана забавна.

— Не, сериозно, Бъг. Мисля, че може би си чудесен любовник.

— Да бе, чак океаните се надигнаха. Може ли да минем на друга тема? Искаш ли още вино? Не? Страхотно. — Взе гарафата, после извади едно шишенце от пазвата си и се зае с деликатната задача да го напълни с вино.

— Това за супата от змиорка ли е?

— Аха.

— И сега като реших, че те харесвам, какво става? Не просто те харесвам, признавам си открито, изпитвам похот към теб, Бъг.

— Представа нямам, Ръкет. Може ли да взема останалите кокали?

— Определено. Искаш ли да ти избълвам и месото? Знаеш ли, ще го направя, заради мисълта, че ще поемеш в себе си това, което преди е било в мен…

Бъг размаха ръце.

— Моля те, не си изкарвай вътрешностите заради мен.

— Няма защо да се притесняваш толкова. Телесните функции са нещо чудесно, дори чувствено. Дори едно издухване на носа е възможен източник на екстаз, след като схванеш флегматичната му съблазън.

— Аз май по-добре да си ходя, Ръкет. — Бъг припряно стана. — Лека ти нощ, Главен следовател.

Останала сама, Ръкет се отпусна с доволна въздишка в стола и измърмори:

— Това винаги е най-сигурният начин да се отървеш от нежелана компания. — После повиши глас: — Слуга! Вино! — Това с издухването на носа беше особено добро. Чак гордост изпита от себе си. Особено затова, че успя да прикрие гаденето, което думите й предизвикаха у самата нея.

Всеки мъж, който би сготвил онази… змиорка, заслужаваше вечно целомъдрие.

Пред ресторанта Бъг спря да опипа многобройните вътрешни джобове на ризата си. Шишенцето, змиорката, котешките кокали. Успешна среща, в края на краищата. Нещо повече, беше оценил играта й. „Техол като нищо би я харесал тази.“ Заслужаваше си да го обмисли.

Постоя така още миг, след което тихо се изсмя.

Все едно, време беше да се прибира.

Техол Бедикт огледа трите унили жени в стаята. Шанд седеше умърлушена зад бюрото, с оцапано и посивяло обръснато теме; Рисарх се бе изтегнала по гръб на коравата пейка, сякаш потънала в дълбок размисъл над естеството на неудобствата, рижата й коса бе разпиляна и се спускаше до пода; и Хеджун, отпусната в тапицираното кресло — пълнеше лулата си, лицето й изглеждаше болнаво и изпито.

— Леле — въздъхна Техол с ръце на кръста, — това наистина си е трагична гледка.

Шанд вдигна глава и го погледна със замъглени очи.

— О, ти ли си?

— Не очаквах точно този поздрав.

Прекрачи прага и влезе.

— Той си е отишъл — отрони с кисела гримаса Хеджун, докато поднасяше една свещ към жаравата в мангала на триножника до нея. — И Шанд е виновна.

— Колкото и ти — отвърна й с яд Шанд. — Да не забравяме и Рисарх! „Ох, Ублала! Вземи ме! Вземи ме!“ Аз съм била прекалявала!

— Бягството на Ублала ли е причината за това униние? — Техол поклати глава. — Вие наистина го изгонихте, скъпи мои. — Помълча и добави строго: — Защото никоя от вас не пожела да му се посвети. Отвратителна проява на егоистично опредметяване. Ужасно поведение на всяка от вас, без изключение.

— Добре, добре, Техол — измърмори Шанд. — Можеше да сме по-… състрадателни.

— Уважителни — поправи я Рисарх.

— Да — кимна Хеджун. — Как може да не уважава човек неговия…

— Видяхте ли? — сопна се Техол и вдигна ръце. — Доведен съм до отчаяние!

— Е, няма да си сам — подхвърли Шанд.

— Той трябваше да ви е телохранителят. Това беше идеята. А вие злоупотребихте с него…

— Не сме! — сопна се Хеджун. — Е, съвсем малко. По-забавно да е…

— И сега трябва да ви търся нов телохранител.

— О, не! — Шанд се надигна. — Това да не си го помислил. Достатъчно сме покварени…

Техол я изгледа учудено.

— Във всеки случай Ублала си намери една, която да го обича дълбоко…

— Идиот. Тя е мъртва. Не може да обича.

— Не е вярно. Или по-точно, в нея има нещо, което обича. Много. Мисълта ми е, че е време да го преодолеете. Чака ни работа.

— Опитахме се да тръгнем по онзи списък, дето ни го даде. Половината фирми не съществуват. Ти ни изигра, Техол. Всъщност смятаме, че цялата тази работа е лъжа.

— Що за нелепо обвинение? Вярно, пораздух малко списъка, но само защото ми се стори, че искате да сте по-заети. Освен това вече сте богати, нали? По-богати, отколкото и в най-необузданите си мечти. Съветите ми за инвестиране досега се оказаха точни. В колко кредитни институции имате акции?

— Във всички големи — призна Шанд. — Но не и контролни пакети…

— Грешиш. Четиридесет процента са достатъчни, ако сте добили толкова.

— Как така ще са достатъчни четиридесет процента?

— Защото аз държа двайсет. Или ако не аз, то мои агенти, включително Бъг. Уважаеми дами, вече сме готови да вкараме Данъците в хаос.

Видя, че този път им задържа вниманието. Дори Рисарх се надигна. Очи, приковани в него. Очи, в които бавно пламваше искрата на разбиране.

— Кога? — попита Хеджун.

— Хм. Това е съвсем друг въпрос. Из въздуха се носи вест, която, ако някоя от вас беше в прилична форма, вече щеше да е стигнала до ушите ви. Изглежда, мили приятелки, Ледер е във война.

— С Тайст Едур?

— Позна.

— Идеално! — изръмжа Шанд и тресна с юмрук по бюрото. — Правим удара веднага и всичко ще рухне!

— Сигурно — отвърна Техол. — И пагубно освен това. Искате ли едурите да нахлуят тук и да изгорят всичко до основи?

— Защо не? Всичко бездруго е прогнило!

— Защото, скъпа ми Шанд, колкото и да е лошо — а всички тук сме съгласни, че е лошо — може да стане неописуемо по-лошо. Ако Тайст Едур спечелят тази война например.

— Почакай, Техол! Планът беше да предизвикаме колапс! А сега ти отстъпваш. Трябва да си глупак, ако допускаш, че едурите биха спечелили тази война без помощ. Никой не печели срещу Ледер. Никога не е печелил, няма и да спечели. Но ако нанесем удара си сега…

— Всичко това — добре, Шанд. Аз обаче не съм убеден, че едурите ще се окажат идеалните завоеватели. Както казах, какво би ги спряло да подложат всеки под меча или да поробят всички? Какво ще ги спре да опустошат всеки град, всяко градче, всяко село? Едно е да срутиш една икономика и с това да предизвикаш някаква реформа, преосмисляне на ценностите и прочие. Съвсем друго е да действаш по начин, който подлага ледериите на геноцид.

— Защо? — попита намръщено Рисарх. — Те самите не се колебаеха да налагат свой геноцид над други, нали? Колко села на тартенал бяха опожарени до основи? Колко деца на нереките и фаредите бяха набучени на копия, колко бяха превърнати в роби?

— До тяхното ниво ли искате да се принизите, Рисарх? Защо трябва да се подражава на най-лошите прояви на една култура, след като точно тези прояви ви изпълват с ужас? Изпитвате отврат от това, че бебета са били нанизвани на копия, затова сте готови на свой ред да направите същото? — Изгледа ги една по една, но те не отговориха. Техол прекара пръсти през косата си. — Представете си обратното. Хипотетична ситуация, ако щете. Ледерас обявява война в името на свободата и решава да заяви това свое право на морално основание. Как бихте реагирали?

— С отвращение — отвърна Хеджун, запали лулата и лицето й се скри зад сините валма дим.

— Защо?

— Защото те искат не свобода, не свободата, която служи на въпросния народ. Искат свободата ледерийските бизнес интереси да се облагодетелстват от този народ.

— А ако действат, за да предотвратят геноцид и тирания, Хеджун?

— Тогава няма никакво морално основание, защото самите те са извършили актове на геноцид. Колкото до тиранията, тираниите са осъдителни за ледериите само когато противоречат на бизнес интересите на Ледер. А по това определение претенциите им за чест и справедливост са подозрителни за всички останали.

— Много добре. Значи, прецених внимателно всички тези аргументи. И мога да заключа само едно: при това положение ледериите са прокълнати, ако предприемат нещо, и също така са прокълнати, ако не направят нищо. С други думи, проблемът е в доверието. В миналото са доказателствата, водещи до недоверие. В настоящето може да се видят усилия за възвръщане на доверието, докато в бъдещето чака доказателство за едното или за другото.

— Това е хипотетична ситуация, Техол — каза отегчено Шанд. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нищо не е толкова просто, колкото може да изглежда на пръв поглед. А шаблоните рядко се променят с волеви акт. Променят се в резултат на хаос, когато объркан се озовеш пред шанс за ново начало и всичко най-осъдително в нашето естество чака окрилено и жадно да даде облика на изграждащия се нов ред. На всеки от нас се полага да не го забравя.

— За какво говориш, в името на Блудния? — попита Шанд.

— Казвам, Шанд, че не можем с чиста съвест да предизвикаме точно сега рухването на ледерийската икономика. Не и преди да сме разбрали как ще свърши тази война.

— Чиста съвест? На кого му пука за това? Нашият мотив беше отмъщение. Ледериите са готови да унищожат поредния народ. И аз искам да ги…

— Не пренебрегвай все още Тайст Едур, Шанд. Първата ни задача в момента трябва да е евакуирането на бедстващите и задължени нереки, фареди и тартеналци. По островите. По моите острови. Останалото може да почака, трябва да почака и ще почака. Докато не разпоредя друго.

— Ти ни предаваш.

— Не ви предавам. Нито съм премислил. Не съм сляп за подмолните мотиви на алчност, върху които е основана нашата цивилизация при всичките й претенции за предопределението й като защитник на справедливостта и за безукорна почтеност.

— Какво те кара да мислиш, че Тайст Едур може да успеят, след като всички други са се проваляли? — попита Хеджун.

— Да успеят? Тази дума ме притеснява. Могат ли да се окажат труден и понякога — опустошителен враг? Мисля, че ще се окажат. Тяхната цивилизация е стара, Хеджун. Много по-стара от нашата. Техният златен век е минал много, много отдавна. Сега живеят в страх, гледат на влиянието и материалното налагане на Ледерас като на заплаха, като на един вид продължаваща неофициална война на култури. За Едур Ледер е отрова, влиянието й носи поквара и като реакция на това едурите са се превърнали в един окопал се в защита войнствен народ. В отвращението си към това, което виждат пред себе си, те са обърнали гръб и мечтаят само за онова, което е зад тях. Мечтаят за връщане към отдавнашна слава. Дори ледериите да можеха да им предложат ръка за помощ, те щяха да погледнат на този жест като на покана да се предадат, а гордостта им няма да позволи това. Иначе казано, тази ръка представлява удар срещу всичко, което им е скъпо, и затова ще я отсекат и ще танцуват в локвата кръв. Най-лошият сценарий, който мога да си представя за едурите, е, ако те спечелят тази война. Ако по някакъв начин ни завладеят и станат окупатори.

— Няма да стане, а и да стане, какво? По-лошо не може да бъде.

Техол изгледа за миг Хеджун и сви рамене.

— Всички тези неща чакат решението си. Междувременно останете в готовност. Все още има много неща за вършене. Какво стана с онази нерекска майка и децата й, които ви пратих?

— Натоварихме ги за островите — отвърна Шанд. — Ядяха повече, отколкото им готвеше. Взеха да надебеляват. Много тъжно беше.

— Е, вече е късно, а аз съм гладен, тъй че вече трябва да ви оставям.

— А Ублала? — попита намръщено Рисарх.

— Какво Ублала?

— Искаме си го.

— Боя се, че е много късно. Така става, когато човек не иска да се обвърже.

И побърза да излезе.

Докато вървеше по стихналите улици, се замисли за думите си. Трябваше да си признае, че беше обезпокоен. Някои от слуховете звучаха достатъчно загадъчно, за да се досети човек, че тази война няма да е като другите, които беше водил Ледер. Сблъсък на воли и стремежи, а под това — гмеж от съмнителни предположения и подозрителни чувства. Дотук нямаше да е с нищо по-различно от всяка война. Но този път изходът съвсем не беше сигурен и дори представата за победа изглеждаше някак объркана и изплъзваща се.

Прекоси площад Бърл и стигна до складовия район, зад който беше уличката, водеща към дома му. Спря да придърпа неравните си ръкави и да стегне панталоните и се намръщи. Дали не отслабваше? Трудно беше да се разбере. Вълната се разтягаше в края на краищата.

От близките сенки пристъпи фигура.

— Закъсня.

Техол се сепна.

— За какво?

Шурк Елале спря на две крачки от него.

— Чаках те. Бъг направи супа. Къде беше?

— А ти какво търсиш тук? — попита Техол. — Трябва да си там долу. Това е опасно…

— Трябва да поговоря с теб — прекъсна го тя. — За Харлест.

— Какво има?

— Иска си острите зъби и нокти. Само това слушаме. Зъби и нокти, зъби и нокти. Прилошава ни. Къде е Селуш? Защо не си го уредил вече? Държиш се с нас като с трупове, но дори и мъртвите си имат нужди, нали знаеш.

— Е, не, не го знаех. Все едно, кажи на Харлест, че Селуш работи по това, всъщност може би и в момента. Острите решения идат.

— Не ме карай да се смея.

— Извинявай. Трябва ли ти плънка?

— Какво?

— Ами, ъъъ, още билки, такива неща.

— Не знам. Трябват ли ми? Мириша ли на нещо?

— Не. Само на хубави неща, Шурк. Уверявам те.

— Напоследък уверенията ти все по-малко ме вдъхновяват, Техол Бедикт.

— Какви ужасни думи! Сбъркахме ли нещо?

— Кога се връща Джерун Еберикт?

— Скоро, както се оказва. Нещата сигурно ще станат доста възбуждащи.

— Може да ме възбуди едно нещо и само едно, и то няма нищо общо с Джерун Еберикт. Но искам да открадна отново. Каквото и да е, от когото и да е. Само ме насочи. Където и да е.

— Ами, Данъчното хранилище, разбира се. Но то очевидно е недосегаемо. Или, чакай да видим… кралската съкровищница. Но пак е невъзможно.

— Данъчното. Да, изглежда предизвикателно.

— Няма да успееш, Шурк. Никой не е успявал, включително Зеленото прасе, който като магьосник почти не отстъпваше на самия Цеда…

— Знам го Зеленото прасе. Страдаше от свръхсамоувереност.

— Заради което свърши с откъснати крайници.

— Какво искаш да ти се открадне от Данъчното хранилище?

— Шурк…

— Какво?

Техол се озърна.

— Добре. Искам да разбера кой лихвар държи най-големия дял от кралския дълг. Кралят прави заеми с широка ръка и не само за да финансира Вечния дом. Тъй че: кой и колко. Същото — за кралица Джанал. И каквото е направила в името на сина си.

— Това ли е всичко? Никакво злато? Никакви диаманти?

— Точно така. Никакво злато, никакви диаманти, никакво оставено доказателство, че някой е влизал там.

— Мога да го направя.

— Не можеш. Ще те хванат. И ще те разчленят.

— О! И ще боли, така ли?

— Може би не, но едва ли ще е приятно.

— Няма да ме хванат, Техол Бедикт. Е, а от кралската хазна какво искаш?

— Сметка.

— Искаш да знаеш какво е сегашното състояние на съкровищницата?

— Да.

— Мога да го направя.

— Не можеш.

— Защо не?

— Защото дотогава ще са те разчленили.

— Което ще ми позволи да се промуша през места, където иначе няма да мога.

— Шурк, те и главата ще ти резнат. Това е последното, което правят.

— Наистина? Какво варварство.

— Както казах, ще ти е ужасно неприятно.

— Така си е. Е, ще гледам да съм предпазлива. Не забравяй — дори една глава може да смята.

— Какво искаш да направя, да ти резна главата и да я хвърля в съкровищницата? Вързана за въже, за да мога да я издърпам, като свършиш?

— Изглежда малко проблематично.

— Нали?

— Не можеш ли да измислиш нещо по-добро, Техол Бедикт? Вярата ми в теб не е намаляла.

— Няма начин, поне засега. Я ми кажи друго — чух, че купуваш кораб?

— Уж трябваше да е тайна. Бъг обеща, че няма да каже…

— Не е казал. Имам си свои източници на разузнаване, особено след като собственикът на току-що продадения кораб случайно се падам аз. Косвено, разбира се.

— Добре. С Ублала и Харлест искаме да станем пирати.

— Не ме карай да се смея, Шурк.

— Сега ти ставаш жесток.

— Извинявай. Пирати, казваш. Какво пък, и двамата сте известни с това, че се давите трудно. Може и да се получи.

— Убедеността и доброжелателността ти ме трогват.

— И кога смятате да се хвърлите в тази нова авантюра?

— Когато ти приключиш с нас, разбира се.

Техол отново подръпна панталоните си.

— Поредният ми поучителен разговор с теб, Шурк. А, ето че ми замириса на нещо, което току-виж се оказало супа, а ти трябва да се връщаш в криптата.

— Понякога наистина те мразя.

Водеше я за ръка надолу по тесни изронени стъпала. Тя обичаше тези пътувания, макар че местата, по които я водеше, бяха странни и често… вдъхващи тревога. Този път се спускаха в извърната навътре стъпаловидна пирамида — поне той я беше нарекъл така. Четири страни надолу към огромна, стесняваща се като фуния яма, а в основата имаше малко квадратно петно тъмнина.

Въздухът беше толкова влажен, че по голите й ръце се събираха капчици. Високо горе небето беше бяло и безформено. Не знаеше дали е горещо — спомените за такива усещания бяха започнали да избледняват наред с толкова много други неща.

Стигнаха до дъното на ямата и тя вдигна очи към високата бледа фигура. Лицето му бе започнало да става по-видимо, не толкова замъглено. Изглеждаше красиво, но кораво.

— Съжалявам, че те държи за глезените — промълви тя след малко.

— Всеки си носи бремето, Кетъл.

— Къде сме?

— Нямаш ли спомен за това място?

— Не. Може би.

— Е, да продължим надолу.

Тъмно, три стъпала до една площадка, след това — спираловидно стълбище от черен камък.

— Все в кръг и в кръг — изкикоти се Кетъл.

Скоро стигнаха до края — стъпалата свършиха в просторна камера с висок таван. Тъмнината не беше пречка за Кетъл, а и за спътника й, както подозираше. Забеляза някаква купчина, струпана вдясно до отсрещната стена, и понечи да тръгне към нея, но ръката му я задържа.

— Не, момиче. Не там.

Вместо това я поведе право напред. Три входа, всички с изкусно изваяни арки и рамкирани с вдлъбнатини като отпечатъци от колони. По стените между тях се виждаха дълбоко всечени в камъка фигури.

— Както виждаш, тук има обръщане на перспективата — заговори той. — Това, което трябва да е най-близо, е издълбано най-дълбоко. Във всичко това има смисъл.

— Къде сме?

— За да се постигне мир, се нанася унищожение. Дарът на свободата се предхожда от заканата за вечен затвор. Присъдата отстранява нуждата от справедливост. В равновесието има вяра, вяра, утвърждавана с убедеността на религия. Но в този случай доказателството за божия сила е не в причината, а в следствието. Съответно в този свят, както и във всички други светове, доказателството се постига чрез действие и следователно всяко действие — включително действието да избереш бездействие — е по природа морално. Нито едно деяние не е извън моралния контекст. В същото време морално най-съвършеният акт е този, извършен в противопоставяне на онова, което се е случило преди.

— Как изглеждат стаите през тези отвори?

— В тази цивилизация — продължи той — гражданите й са били подложени на актове на изключителна варварщина. Огромни градове са били построени под повърхността на света. Всяка стая, всяка сграда, всичко е градено като физическо изражение на качеството „отсъствие“. От тези места, където не са живеели, а просто са се събирали, те са тръгнали да постигнат равновесие.

Като че ли не се канеше да я преведе през някой от входовете, затова тя прикова вниманието си върху образите по стените.

— Няма никакви лица.

— Противоположното на идентичността, да, Кетъл.

— Телата изглеждат странно.

— Физически уникални. По-примитивни в някои отношения, но в резултат на това, по-… специализирани и с това — по-малко ограничени. Изключително дълголетни, много повече от всеки друг вид. Много трудно да бъдат убити, а трябва да се каже, че трябваше да бъдат убити. Или поне се стигаше до това заключение след всеки първоначален контакт с тях. Повечето пъти. Да, понякога успяваха да сключат съюз. С джагътите например. Но и това беше поредната тактика, целяща да се утвърди равновесието, и накрая пропадна. Както и цялата тази цивилизация.

Кетъл се извъртя рязко и погледна далечната купчина от… нещо.

— Това са тела, нали?

— Кости. Парчета плат, кожените брони, които носеха.

— Кой ги е убил?

— Трябва да разбереш, Кетъл. Онзи, който е в теб, трябва да разбере. Моето отхвърляне на вярата на Форкрул Ассаил в равновесието е непоклатимо. Не че съм сляп за начина, по който силите си противодействат, начина, по който естественият свят се стреми към равновесие. Но в този стремеж не виждам никакво доказателство за божия сила; зад тези сили не виждам никаква насочваща ръка. А дори да съществуваше такава, не виждам никаква очевидна връзка с действията на един самоизбрал се народ, за който хаосът е единственото рационално противодействие на реда. Хаосът няма нужда от съюзници, защото обитава като отрова във всекиго от нас. Единствената смислена борба за равновесие, която признавам, е тази в самите нас. Изкарването й навън предполага вътрешно съвършенство, това, че вътрешната борба е свършила, победата е постигната.

— Ти си ги убил.

— Тези тук — да. Колкото до останалите — не. Пристигнах твърде късно и свободата ми трая твърде кратко за това. Все едно, по това време бяха останали само няколко пръснати анклава. Драконовият ми ближен се погрижи за тях, тъй като никое друго същество не притежаваше необходимата сила. Както казах, те бяха адски трудни за убиване.

Кетъл сви рамене и го чу как въздъхна.

— Има места, момиче, където все още са останали Форкрул Ассаил. Повечето — в плен, но все неспокойни. Още по-тревожното е, че в много от тези места подведени смъртни ги почитат като божества. — Поколеба се, след което продължи: — Представа нямаш, Кетъл, в каква ужасна опасност се беше оказала кулата Азат. Да избере душа като твоята… все едно да проникнеш в ядрото на вражески лагер. Чудя се дали в последния миг е изпитала съжаление. Майката ми е свидетел, аз — да.

— Каква е тази душа, за която говориш?

— Може би е искала да използва силата на душата, без да я пробуди напълно. Никога няма да разберем. Но ето, ти вече си на воля, сред широкия свят. Изваяна, за да се сражаваш като войник във войната срещу хаоса. Може ли да бъде потушен този фундаментален конфликт вътре в теб? Твоята душа ли, дете? Тя е Форкрул Ассаил.

— Значи си ме довел у дома?

Ръката, която я държеше, издаде внезапния му трепет.

— Ти също така беше смъртно човешко дете. Преди. И в това има загадка. Кой те е родил? Кой отне живота ти и защо? Дали всичко това е било, за да се подготви тялото ти да приюти душата на Ассаил? Ако е така, то кулата Азат или е била подведена от някой, способен да общува с нея, или тя всъщност няма нищо общо със създаването ти такава, каквато си сега. Но това би било безсмислено — защо Азат ще иска да ме лъже?

— Тя каза, че си бил опасен.

Той помълча дълго.

— Аха, ти трябва да ме убиеш, след като унищожа другите погребани в гробниците същества.

— Кулата е мъртва — отвърна Кетъл. — Не съм длъжна да правя това, което ми каза, нали? — Вдигна очи и видя, че я гледа съсредоточено.

— Кой път ще избереш, дете?

Тя се усмихна.

— Твоя. Освен ако не си лош. Много ще се ядосам, ако си лош.

— Радвам се, Кетъл. Най-добре ще е да стоиш с мен, стига да успеем в това, което трябва да направим.

— Разбирам. Може да се наложи да ме унищожиш.

— Да. Ако мога.

Тя посочи със свободната си ръка купчината кости.

— Не мисля, че ще ти е много трудно.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Да се надяваме, че душата в теб няма да се пробуди напълно.

— Няма. Точно затова всички тези неща са без значение.

— Какво ти дава тази сигурност, Кетъл?

— Кулата ми го каза.

— Нима? Какво ти каза? Опитай се да си спомниш точните думи.

— Тя никога не говореше с думи. Само ми показваше неща. Тялото ми, цялото увито. Хората плачеха. Но можех да виждам през превръзките. Бях се събудила. Виждах всичко през два чифта очи. Единият под превръзките, а другият беше наблизо.

— Какво още ти показа Азат?

— Онези очи отвън. Имаше още пет. Просто стояхме на улицата и гледахме как семейството отнася тялото. Моето тяло. Бяхме шест. Бяхме изминали дълъг път, заради сънищата. Бяхме в града от няколко седмици, чакахме Азат да избере някого. Но аз не бях като другите пет, макар да бяхме тук по една и съща причина и да бяхме пътували заедно. Те бяха нерекски вещици и ме бяха приготвили. Мен външната, не увитата.

— Външната „ти“, Кетъл, дете ли беше?

— О, не. Бях висока. Не колкото теб. И трябваше да държа качулката си спусната, за да не може никой да види колко съм различна. Бях дошла от много далече. Вървяла бях, като млада, по горещи пясъци — пясъците, които покриваха Първата империя. Каквото и да е това.

— Как те наричаха нерекските вещици? Имаше ли си име?

— Не.

— Титла?

Тя сви рамене.

— Забравила бях всичко това. Наричаха ме Безименната. Това важно ли е?

— Мисля, че да, Кетъл. Въпреки че не знам с какво. Много от този свят си остава неразбираемо за мен. Бях много млад, когато ме плениха. Сигурна ли си, че това Безименната не е било титла? Или просто нереките са те наричали така, защото не са знаели истинското ти име?

— Титла беше. Казваха, че съм подготвена от раждането си. Че съм била истинско дете на Ирес. И че трябвало да отвърна на Седмото затваряне, защото съм имала кръвта на родството. „Кръвта на родството“. Какво значи това?

— Когато най-сетне се освободя… — в гласа му се долавяше напрежение — ще мога да те докосна физически, Кетъл. Пръстите ми на челото ти. И тогава ще имам отговор.

— Тази Ирес е истинската ми майка, нали?

— Да.

— И скоро ще разбереш кой е баща ми.

— Ще разбера кръвта му. Най-малкото това.

— Дали още е жив?

— Като знам какви игри играе Ирес, дете, той може все още да не ти е баща. Тя се скита във времето, Кетъл, по начин, който никой друг не може да разбере, още по-малкото — да й подражава. И това е до голяма степен нейният свят. Тя е огънят, който не умира никога. — Помълча. — Тя ще избере — или е избрала — много старателно. Твоят баща е бил, е или ще бъде изключително важна фигура.

— Тогава колко души има в мен?

— Две, с обща плът и кости. Момиче, ще трябва да намерим начин да те измъкнем от това тяло. Рано или късно.

— Защо?

— Защото заслужаваш нещо по-добро.

— Искам да се върна. Сега ще ме върнеш ли?

— От самата змиорка се отказах — каза Бъг, докато сипваше супата. — Още е много корава.

— Все пак мирише чудесно, скъпи ми слуга.

— Това ще да е от виното. Благодарение на Главен следовател Ръкет, чиято покана за среща с теб се оказа не по съвсем професионален повод.

— И ти как се справи от мое име?

— Постарах се интересът й към теб да се задълбочи, господарю.

— От контраста в сравнението между двама ни?

— Точно.

— Е, а това добро ли е? В смисъл, тя изглежда доста страшна.

— Нищо не знаеш. Но все пак е изключително умна.

— О, това никак не ми харесва, Бъг. Знаеш ли, усещам някакъв рибен вкус. Намек за рибешко поне. Колко точно изсушена беше тази змиорка, дето си я намерил?

Слугата порови с черпака и вдигна високо споменатото нещо. Черно, сбръчкано и не толкова отпуснато, колкото трябваше да е.

Техол се наведе над масата и го огледа.

— Бъг…

— Да, господарю?

— Това е подметка от сандал.

— Тъй ли? О! А аз се чудех защо е по-плоско от едната страна и по-дебело от другата.

Техол се отпусна и отпи от паницата.

— Все пак има вкус на риба. Привкус всъщност. Може да се предположи, че човекът, който е носил тоя сандал, като е обикалял из рибния пазар, е настъпил змиорка, преди да си загуби подметката.

— Малко ме притеснява мисълта, че може да е стъпил на нещо друго.

— Наистина, небцето долавя сложни нюанси, което намеква за разнообразна и дълга история. Е, как мина твоят ден и последвалата го вечер?

— Бяха наситени със събития. Ръкет ни съобщава интересния факт, че Джерун Еберикт е убил тази година около три хиляди души.

— Три хиляди? Изглежда малко прекалено.

— И аз така си помислих, господарю. Още супа?

— Да, благодаря. Та какъв му е проблемът според теб?

— На Джерун? Жажда за кръв, обзалагам се.

— Само това? Страхотно. Ще трябва да направим нещо по въпроса, нали?

— А твоят ден и вечерта как минаха, господарю?

— Натоварено. Изморително дори.

— На покрива ли бяхте?

— Да, повечето време. Макар че, доколкото си спомням, веднъж слязох тук. Не помня защо. Или по-скоро тогава не си спомних, тъй че се върнах горе.

Бъг кимна, после каза:

— Някой се приближава към вратата ни.

По уличката се чуха стъпки на ботуши и леко потракване на броня.

— Обзалагам се, че е брат ми — каза Техол, обърна се към завеската на вратата и подвикна: — Хайде влизай, Брис.

Платът се дръпна настрана и Брис влезе.

— Виж ти, интересна миризма.

— Супа от подметка. Искаш ли?

— Не, благодаря. Вече ядох, след втората камбана. Вярвам, че си чул слуховете.

— За войната?

— Да.

— Съвсем малко — каза Техол.

Брис се поколеба, погледна накриво Бъг и въздъхна.

— Издигнал се е нов император — на Тайст Едур. Техол, Хул му се е заклел във вярност.

— Е, това наистина е неприятно.

— Поради което си застрашен.

— Арест?

— Не. По-вероятно да е убийство. Все в името на патриотизма.

Техол остави паницата си.

— Брис, имам чувството, че ти си по-застрашен от мен.

— Мен ме пазят добре, братко, докато теб — не.

— Глупости! Имам си Бъг!

Бъг погледна Брис с любезна усмивка.

— Техол, не е време за шеги…

— Бъг е обиден от думите ти!

— Така ли? — удиви се слугата.

— Какво, не си ли? Ако бях на твое място, щях да…

— Май бяхте току-що.

— В такъв случай се извинявам, че те накарах да се изкажеш не на място.

— От ваше име приемам, господарю.

— Изпълнен си с облекчение…

— Ще млъкнете ли вие двамата! — ревна Брис и вдигна ръце. После закрачи нервно из стаичката. — Заплахата е съвсем реална. Агентите на кралицата няма да се поколебаят. И двамата сте в смъртна опасност.

— Но ако бъда убит, това с какво ще промени факта, че Хул е станал родоотстъпник?

— Няма да го промени, естествено. Но биографията ти, Техол, буди омраза. Вложенията на кралицата пострадаха заради тебе, а тя не е от тези, които прощават и забравят.

— И какво предлагаш?

— Първо, престани да спиш на покрива. Позволи ми да ти наема няколко телохранители…

— Няколко? Колко според теб?

— Четирима, най-малко.

— Един.

— Един?

— Един. Не повече. Знаеш, че не обичам тълпите, Брис.

— Тълпите? Винаги си ги обичал, Техол.

— Вече не.

Брис изръмжа, но после въздъхна.

— Добре. Един.

— И това ще те направи щастлив? Чудесно…

— И никакво спане повече на покрива.

— Боя се, че това няма да е възможно, братко.

— Защо?

Техол махна с ръка.

— Виж какво е тук! Мръсно и разхвърляно! Освен това Бъг хърка. При това не говорим за умерено хъркане. Представи си, че си окован на пода в пещера и приливът блъска, все по-силно и по-силно…

— Имам наум трима гвардейци, и тримата — братя — каза Брис. — Може да се редуват. Така винаги един ще е с теб, дори когато спиш на покрива.

— Стига да не хъркат…

— Те няма да спят, Техол! Ще стоят да пазят!

— Добре, добре. Успокой се. Приех, нали? Сега какво ще кажеш за малко супа? Колкото да те залъже до закуска?

Брис погледна котлето.

— Вътре има вино, нали?

— Да. От най-доброто при това.

— Чудесно. Половин паница.

Техол и Бъг се спогледаха с доволни усмивки.

(обратно)

15.

Черно е стъклото помежду ни, смътен е ликът на друготата, родена, за да раздели тези два родствени свята; с ръка не можеш да я пронижеш, ни да разкъсаш сянката зрима, която дори в отражение ни прави неразличими и е над всичко друго; и това помежду ни сляпо търси и не намира яснота, нито разумие, помежду ни се е изгубило в тази преграда на мрака, щом гръб си обърнем и откажем да се погледнем и да чакаме. Предговор към „Оправданието на Нерек“ Миркас Предикт

От скалите се вдигаше светлина и зной — и безмилостно се завихряха по тясната пътека. Духовете вече се бяха разбягали и изпокрили в пукнатини и цепнатини като плъхове, чакащи да се стъмни. Серен Педак спря да изчака Бурук. Смъкна раницата си, после дръпна меката, подгизнала от пот подплата под бронята и усети как се отлепя като кожа от гърба й. Беше облякла по-малко от половината снаряжение, другото беше вързано за раницата, но все пак я теглеше надолу след дългото изкачване до превала.

Нищо не можеше да чуе оттатък и си помисли дали да не се върне да провери какво става с повереника й. После съвсем смътно до ушите й стигна ругатня, последвана от дращене по камънаците.

Горкият.

През целия път духовете ги бяха гонили като хрътки. От призрачните същества самият въздух ставаше възбуден и неспокоен. Да се спи беше трудно, а от непрекъснатите смътни движения в периферното зрение и тихото шумолене нервите им бяха изопнати до крайност.

Погледна за миг сърдито към обедното слънце, изтри песъчливата пот от челото си и продължи още няколко крачки по пътеката. Вече бяха почти извън територията на Едур. Още хиляда крачки. След това — още един ден спускане до реката. Без фургоните щяха да могат да наемат лодка и да продължат с нея до Трейт. Още един ден до това.

„А след това? Дали ще продължи договора ми?“ Изглеждаше безсмислено, затова тя реши, че просто ще я освободи, поне докато трае войната, и ще е свободна да се върне в Ледерас. Но Бурук Бледия нищо не беше споменал за това. Всъщност той почти нищо не беше казал, откакто напуснаха селото на хиротите.

Обърна се, когато Бурук се изкатери до нея. Целият бе в прах, прорязана от тънки вадички пот; под прахта се виждаше зачервеното му лице.

— Тук ще направим почивка — каза Серен.

— Защо? — изръмжа той раздразнено.

— Защото имаме нужда, Бурук.

— Ти нямаш. И защо говориш от мое име? Добре съм, Аквитор. Просто трябва да стигнем до тая проклета река.

Раницата й беше побрала вещите и хранителните запаси и на двамата. Тя беше отрязала един клон и го беше окастрила да му служи за тояга, и това беше всичко, което той носеше. Хубавите му доскоро дрехи бяха станали на дрипи, гамашите бяха раздрани от острите скали. Стоеше до нея задъхан, превит на две, подпрян на тоягата.

— Аз твърдо смятам да си почина — каза тя. — Ти прави каквото намериш за добре.

— Не понасям да ме следят! — изведнъж изрева търговецът. — Все дебнат, следят! Проклети привидения! Стига вече! — И се затътри покрай нея по пътеката.

Серен се върна при раницата си и я нахлузи на раменете си. За едно бе съгласна с Бурук: колкото по-скоро свършеше това пътуване, толкова по-добре. Тръгна след него.

Десетина крачки и го настигна. И го задмина.

Когато излезе на сечището, където преди столетие двете страни се бяха разбрали да минава границата, Бурук Бледия отново беше изостанал. Тя спря, пусна раницата на земята и пристъпи до отвесната стена от лъскав черен камък — спомни си последния път, когато бе докоснала тази странна — и странно гостоприемна — повърхност.

Някои загадки си оставаха неведоми, но други се оголваха при отчаяни обстоятелства или по нечий пъклен замисъл, за да разкрият най-вече противни истини.

Опря ръце в топлия, гладък като стъкло камък и усети как в тялото й се промъква нещо, което сякаш носеше изцеление. Зад повърхността — неуморно движещи се сенки, които не й обръщаха никакво внимание. „За предпочитане са пред вечно дебнещите духове.“ И тъкмо това беше виждала винаги. Опря чело в стената и затвори очи.

И чу шепот.

Език, близък до речта на Тайст Едур. Напрегна се да си го преведе. Скоро започна да долавя смисъла.

… щом този, който властва, не може да бъде нападнат. Не може да бъде победен.

И как се храни от нашия гняв. От страданието ни.

От тримата един ще се завърне. Спасението ни…

Глупак. От всяка смърт силата избуява отново. Победата е невъзможна.

Няма място за нас. Само служим. Само изтича ужасът ни и унищожението започва…

Нашето също.

Да, нашето също.

Мислиш ли, че тя ще се върне? Някой мисли ли, че ще се върне? Ще се върне, сигурен съм. Със светлия си меч. Тя е изгряващото слънце и винаги се връща, разпръсва ни, сече ни на късове с острата гибелна светлина…

… Унищожението ни служи добре. Превръща ни в мъртви късчета. За да сложи край на това…

Някой е с нас.

Кой?

Смъртно същество е тук с нас. Две Метреси на една и съща Крепост. Тя е едната и е тук. Тук е и слуша думите ни.

Вземи й ума!

Вземи й душата!

Пусни ни!

Серен залитна назад. Олюля се, запуши си ушите, поклати глава и простена:

— Стига. Стига, моля ви. Стига! — Падна на колене вцепенена, докато гласовете не заглъхнаха и писъците не се стопиха. — Метреса? — прошепна на себе си. „Не съм ничия метреса. Само поредният човек, по принуда… обикнал самотата. Няма място за гласове, няма място за трудно достижими цели… за буйни пламъци.“

Като Хул — само пепел. Опушените руини на възможностите. Но за разлика от мъжа, когото доскоро си беше мислила, че обича, не беше коленичила пред нов олтар, за да потърси увереност. Никакъв избор, подвластен на мярка като приспиващата илюзия на опиат, с вложената покана към пристрастяване. Не искаше нови господари на живота си. Нито бремето на приятелствата.

— Какво ти е? — изграчи зад нея Бурук.

— Нищо. — Изправи се уморено. — Стигнахме границата.

— Не съм сляп, Аквитор.

— Можем да се отдалечим още малко и да вдигнем бивак.

— Смяташ ме за слаб, нали?

Тя го изгледа.

— Капнал си от умора, Бурук. Аз също. Какъв смисъл има от цялото това ненужно перчене?

Лицето му изведнъж се разкриви болезнено и той извърна очи.

— Много скоро ще ти покажа.

— А договорът ми?

Не се обърна към нея.

— Приключи. Щом стигнем до Трейт. Освобождавам те от всякаква отговорност по-натам.

— Така да бъде. — Тя отиде при раницата си и я вдигна.

С последните дърва напалиха малък огън. Духовете, изглежда, изобщо не се интересуваха от граници, прехвърчаха покрай мигащата светлина на пламъците. С подновен интерес — и Серен си помисли, че знае защо. Призраците вътре в каменната стена. Вече беше белязана.

„Метреса на Крепостта. Метреси. Има две и те мислят, че аз съм едната. Лъжа. Грешка.“

„Коя Крепост?“

— Беше млада — изведнъж заговори Бурук, загледан в пламъците. — Когато те видях за първи път.

— И беше щастлив, Бурук. Какво от това?

— Щастие. Ах, да, позната маска. Вярно, често я носех по онова време. Весел и усмихнат, докато шпионирах, в безкрайните си предателства, в своите измами и кръвта, която все цапаше ръцете ми.

— За какво говориш?

— За дълговете си, Аквитор. Да, външно минавам за уважаван търговец… средно богат.

— А какъв си наистина?

— Истината е там, където се разпадат мечтите, Аквитор. Тази клатеща се сграда, която рухва сама. Толкова си уплашен, че не смееш да помръднеш и гледаш как ръцете ти се движат сами, обезобразяват всяка твоя мечта, всеки образ, който би искал да видиш на лицето си, на истинското си лице зад тази маска. Неблаготворно е да говорим за истини.

Тя помисли малко и присви очи.

— Бил си изнуден. — Той не отрече и тя продължи: — Ти си Длъжник, нали?

— Дълговете започват с малко. Едва забележимо. Временно. И за отплата те молят да направиш нещо. Нещо подло. Предателство. А след това вече си им в ръцете. И отново си длъжник, в това, че тайната се пази, в благодарността си, че не си изобличен за престъплението си, което вече е станало по-голямо. Както става винаги, ако си подвластен на съвестта. — Помълча, после въздъхна. — Наистина завиждам на онези, които нямат съвест.

— Не можеш ли да се измъкнеш, Бурук?

Той не откъсна очи от пламъците. И отвърна с почти безгрижен тон:

— Мога, разбира се.

Този тон, в пълно противоречие с всичко, което говореше, я уплаши.

— Стани… безполезен, Бурук.

— Това май наистина е изходът, Аквитор. И бързам да направя точно това. — Той стана. — Време е да поспим. После надолу до реката и можем да си топим отеклите крака в хладката вода чак до Трейт.

Тя остана будна още малко. Твърде уморена беше, за да мисли, и твърде изтръпнала, за да изпитва страх.

Над огъня плуваха искри и звезди, неразличими едни от други.

Привечер на другия ден стигнаха до Пристана на Крейг и завариха три порутени сгради, обкръжени от палатките на спрял се на лагер полк. Навсякъде се виждаха войници, а на кея беше привързана пищно украсена луксозна баржа: унилият вятър развяваше кралското знаме, а точно под него на рангоута — полумесеца на Цеда.

— Тук има кадър — каза Бурук, щом закрачиха по тесния път към лагера, през който трябваше да минат, за да стигнат до хана и пристанището.

— А войниците са за ескорт. Не е възможно вече да е имало стълкновения, нали?

Той сви рамене.

— По море — може би. Войната е започнала според мен.

Серен вдигна ръка и го спря.

— Виж там, онези тримата.

Трите фигури се бяха появили откъм редиците палатки. Войниците наоколо се държаха на разстояние, но не откъснаха очи от тях, когато се събраха по средата между двамата новодошли и лагера.

— Онази в синьото — познаваш ли я, Аквитор?

Тя кимна. Некал Бара, пребиваващата в Трейт чародейка, чиято мощ съперничеше на тази на самия Цеда.

— Мъжът вляво от нея, в черните кожи, е Арахатан, командирът на кадъра на батальон Хладната глина. Третия не го познавам.

— Енедиктал. Колегата на Арахатан в батальон Змийския пояс. Пред нас са тримата най-могъщи магове в Севера. Подготвят ритуал.

Тя закрачи към тях.

— Аквитор! Недей!

Без да обръща внимание на Бурук, Серен смъкна раницата и я пусна на земята. Беше привлякла вниманието на тримата магове. Отдалече видя подигравателно вдигнатите вежди на Некал Бара.

— Аквитор Серен Педак. Блудния наистина ви се усмихва.

— Подготвяте се за нападение. Не трябва да го правите.

— Не получаваме заповеди от вас — изръмжа Енедиктал.

— Каните се да ударите селата, нали?

— Само най-близките до границата — отвърна Некал Бара. — А и те са достатъчно далече, за да можем да покажем пълната си мощ — зад онези планини са, нали? Ако е рекъл Блудния, армиите на Едур вече трябва да са се събрали там.

— Ще заличим от лицето на земята тия самодоволни кучи синове — каза Енедиктал. — И ще сложим край на тази глупава война, преди да е започнала.

— Там има деца…

— Толкова по-зле за тях.

Без повече приказки тримата магове се разпръснаха да заемат позиции, на двайсет крачки разстояние един от друг. Обърнаха се към склона и извисените зад него планински ридове.

— Не! — извика Серен.

Появиха се войници и я обкръжиха; лицата им под ръбовете на шлемовете бяха навъсени и мрачни. Един от тях каза:

— Или това, или битки, жено. А в битките умират хора. Стой кротко. И мълчи.

Бурук Бледия докрета и застана до нея.

— Откажи се, Аквитор.

— Мислиш, че няма да отмъсти, така ли? Той ще разпръсне атаката, Бурук. Знаеш го.

— Може да не му остане време — отвърна търговецът. — О, своето село може би ще опази, но другите?

Блеснала мълния привлече вниманието й, тя се обърна и видя, че наблизо е останал само един от маговете — Некал Бара. После видя Енедиктал — на двеста крачки от тях. Завъртя се и успя да види и Арахатан, на още двеста крачки в противоположната посока. Още светкавици и двамата чародеи се появиха отново, на двойно по-голямо разстояние от Некал Бара.

— Разпръсват се — отбеляза Бурук. — Това ще е голям ритуал.

— Самият Цеда ще се намеси — каза един от войниците. — Чрез тези тримата. Останалият кадър е развърнат на още една левга в двете посоки. Скоро от четири села ще останат само пепелища.

— Това е грешка — промълви Серен.

Нещо набираше мощ между стоящите неподвижно чародеи. Синьо-зелена светлина, усукана и стегната като мълния около невидимо въже, свързващо тримата магове. Сиянието се усилваше като морска пяна, пяна която запращя и забълва искри, които заплющяха в тъмното като пипала.

Въздухът засъска. Светлината стана ослепителна, пипалата се гърчеха в нощния мрак. Извиващото се въже се напрегна, изплющя и се изопна между тримата магове.

Силата разцъфтя, изду се неудържимо напред и пипалата заплющяха във въздуха като крайници на гигантска, пометена от океанските вълни анемона.

Тъмнината отстъпи пред настръхналата енергия и сенките заиграха като побеснели.

Отекна внезапен вик.

Изопнатата верига от светлина се разкъса и грохотът на отприщването й изтътна в земята под стъпалата на Серен. Вълната се понесе към небето и помете нощта пред себе си. Гребенът й беше ослепително зелен пламък, огънатата стена след него — сияеща охра, прошарена с бялата плетеница на пяната.

Стената погълна нощното небе, а гребенът продължаваше да се издига, силата извираше нагоре и нагоре. Тревата около маговете почерня и се завихри на бяла пепел, пометена от ветровете.

Сред оглушителния грохот някой изкрещя, разнесоха се писъци. Серен видя как един войник залитна напред срещу бляскавата стена в основата на вълната. Тя го пое, смъкна броня и дрехи, след тях — коса и кожа, сетне погълна плътта му сред гейзер от кръв. Още преди нещастникът да рухне, костите му се пръснаха и върху настръхналата земя остана само един изправен ботуш пред кипящата стена. Пурпурен фонтан швирна нагоре, избледня и се стопи.

Въздухът около Серен засъска, неудържим и убийствено студен.

Тя се хвърли по очи — единствената възможна реакция, за да устои на чудовищното притегляне — пръстите й се вкопчиха в каменистата земя. Хората около нея последваха примера й, дращеха по земята в паника. Още един войник бе повлечен от напиращата напред вълна и грохотът й погълна отчаяния му писък.

Ревът секна внезапно като дъх, затаен в гърло, и Серен видя как основата се надигна, занавива се нагоре като огромна завеса, извиси се и отново откри голите склонове, водещи към прохода, след тях — смътния контур на планинските ридове и заоблените им била.

Понеслата се на север вълна бързо се смали, чудовищната й светлина за миг се отрази на пъстри петна по гладките повърхности далече долу, преспите по върховете и лъскавият от ледената покривка камък разцъфнаха в болезнено зелено и златисто, пробудени сякаш от нечакан залез.

След миг планините отново се превърнаха в смътни тъмни силуети.

Отвъд тях, от хоризонт до хоризонт, вълната се спускаше надолу. Изчезваше зад планинската верига.

С крайчеца на окото си Серен видя как Некал Бара се смъкна безсилна на колене.

Внезапна светлина озари границата на света, далече на север, изду се като бурна морска вълна, разбиваща се в скали. Сиянието изригна нагоре в нощното небе, този път като две протегнали се свирепо напред ръце и огромни плющящи пипала.

На фона на черния планински склон се появи странно сиво трептене и бързо се спусна надолу. Серен мигновено осъзна какво е и извика:

— Залегни!

Сивата вълна се стовари в подножието на склона. Няколкото криви дървета, вкопчили се в каменистата земя, изпопадаха, сякаш премазани от гигантска невидима длан.

Последва оглушителен грохот.

И се разпадна странно приглушен.

Замаяна, Серен вдигна глава. Видя как в тъмното се разлетяха плоските каменни плочи на най-високата сграда. Видя как се наклони северната й стена, а после рухна и повлече цялата сграда.

Бавно се надигна.

Некал Бара стоеше близо до нея, косата и дрехите й бяха незасегнати от бушуващия от всички посоки вятър.

През странно сгъстения въздух закапа кален дъжд. Разнесе се воня на овъглено дърво и лютива серниста миризма на разцепен камък.

Вятърът вече беше замрял и дъждът пердашеше земята. Тъмнината се върна и дори отвъд планините все още да горяха пожари, не се виждаше нищо.

Бурук Бледия се надигна до Серен. Лицето му беше оцапано с кал.

— Той не го спря, Аквитор! Точно както казах: нямаше време да се подготви.

— Блудния да ни вземе дано! — извика някакъв войник. — Каква мощ!

Ледер с основание никога не беше губил война. Дори Магьосниците на Оникса на Блуроуз бяха съкрушени от кадрите на Цеда. Архижреци, шамани, вещици и зли чародеи — никой не беше успявал задълго да устои срещу такава свирепа мощ.

Серен усети пустота в себе си. Пустота и скръб.

„Това не е война. Това е… какво? Блудния да ни пощади, нямам отговор, не мога да опиша величината на тази касапница. Безумна. Кощунствена. Сякаш сме забравили всякакво достойнство. И тяхно, и наше. На самия свят. Никаква разлика между невинност и вина, осъдени са от самото съществувание. Хора, превърнати въпреки волята им в нищо повече от символи, в хранилища на всички злини и на всички безсилия.“

„Това ли трябва да се направи? Взимаш вражеската плът и я запълваш с болести, покваряващи и смъртоносни при допир, лъхащи отрова? А това, което е болно, трябва да се унищожи, за да не посее заразата.“

— Съмнявам се, че са имали време да страдат — промълви с кух глас Бурук.

„Вярно. Оставиха го за нас.“

Не беше имало защита. Ханан Мосаг, Рулад, робът Удинаас и Пернатата вещица. Имената пробягаха в ума й и тя видя — с внезапно свиване на вътрешностите, което я зашемети — лицето на Трул Сенгар. „Хул беше този, за когото мислех. Не. Защо той?“

— Но те са мъртви.

— Всички са мъртви — каза Бурук до нея. — Трябва ми пиене.

Стисна я над лакътя. Тя не помръдна.

— Няма къде да пиеш.

— Аквитор. Гостилницата под хана е построена толкова здраво, че и обсада може да издържи. Предполагам, че точно там отидоха току-що войниците, да вдигнат тост за изгубените си другари. Горките глупаци. За мъртвите говоря. Хайде, Серен. Решил съм да си развържа кесията.

Тя примига и се огледа. Маговете ги нямаше.

— Вали, Аквитор. Хайде.

Стисна я за ръката и тя се остави да я повлече.

— Какво стана?

— Ти си в шок, Аквитор. Нищо чудно. Вземи, направил съм ти чай, от този на капитана. Порадвай се на слънцето — рядкост е напоследък.

Бързото речно течение влачеше баржата. Слънцето бе като смътен бронзов диск, но вятърът, лъхащ над речните въртопи, беше топъл. Тя пое чашата от ръцете му.

— До здрач ще стигнем — увери я Бурук. — До здрач ще видим очертанията му. Или поне пушека.

— Пушекът. Да, пушеци ще има.

— Гледай по-весело на нещата, Серен. Скоро ще се освободиш от мен.

— Не и ако войната бъде предотвратена.

— Не. Каквото и да стане, решил съм да те освободя от договора ти с мен.

Тя се вгледа в него, мъчеше се да се съсредоточи. Беше нощ. След магическата атака. В гостилницата. Войнишка глъч. На другия ден — днес — на север трябваше да тръгнат групи съгледвачи. Започна да си спомня подробности, сиянието на някаква странна възбуда, мъртвобледа като светлината на лампите в гостилницата.

— Защо?

— Нямам повече нужда от теб, Аквитор.

— Едур вероятно ще поискат мир. Може да се окажеш много по-зает от всякога, Бурук. — Отпи от чая.

Той кимна умислено и тя долови някакво примирение.

— О! Бях забравила. Трябва непременно да се направиш на безполезен.

— Да. Дните ми като шпионин свършиха, Аквитор.

— По-добре ще ти е, Бурук.

— Несъмнено.

— В Трейт ли оставаш?

— О, да. Това е домът ми в края на краищата. Реших никога вече да не напускам Трейт.

Серен допи чая. Мента и още нещо, което натежа на езика й. Потече гъсто и засищащо през мислите й.

— Отровил си този чай, Бурук. — Думите излязоха размазани.

— Трябваше, Серен Педак. След снощи. Не мога да позволя да мислиш трезво. Точно сега — не мога. Ще заспиш пак. Довечера ще те събуди някой от пристанищните работници. Ще се погрижа за това, както и за безопасността ти.

— Това поредното ти… поредното ти предателство ли е? — Усети как се отпусна върху пейката.

— Последното, момичето ми. Ако можеш, запомни това: Не исках твоята помощ.

— Моята… помощ.

— Макар че винаги си властвала над сърцето ми — добави той някъде от много далече.

Болката зад очите беше жестока. Тя примига и ги отвори. Беше нощ. Беше завита с наметалото си, подпъхнато около брадичката й. Бавното надигане и пропадане под нея и лекото скърцане й подсказаха, че все още е на баржата, най-вероятно вързана за каменен кей. Простена и се надигна.

Чу стъпки, после пред лицето й се появи халба.

— Изпий това, момиче.

Не позна гласа, но избута халбата настрана.

— Спокойно де — каза мъжът. — Това е ейл. Чист студен ейл. Да отнеме болката от главата ти. Виждаш ли, той каза, че ще те боли. А ейлът винаги ме оправя, като препия.

— Не бях пияна…

— Все едно, не спеше естествен сън. Все едно е, разбираш ли? Хайде, момиче, трябва да те разбудя и да си ходиш. Жена ми, разбираш ли. Тя е зле. Но той ми плати добре. Блудния ми е свидетел, повече, отколкото ще спечели човек с честен труд за година. Само за да седя до теб. Да видя дали ще можеш да станеш и да ходиш.

Тя се изправи с усилие, опита се да задържи наметалото, но го изтърва и то се смъкна на палубата.

Докерът, изгърбен сбръчкан старец, остави халбата и го вдигна.

— Обърни се, чедо. Ето ги и закопчалките. Студено е тази нощ — трепериш. Обърни се така, добре… готово.

— Благодаря.

Тежестта на наметалото изпъна мускулите й около врата и по раменете, болката в главата й запулсира.

— Някога имах дъщеря. Един благородник я взе. Дългове, нали разбираш. Може и да е жива още, може и да не е. По момичета си падаше оня. В Ледерас. Не можехме да останем там, нали разбираш. Не и след всичко това. Току-виж я срещне човек по улицата или пък каналът изхвърлил тялото й, както става. Все едно, като тебе беше височка, затуй ти го разправям. На, пийни си ейл.

Тя взе халбата и отпи три бързи глътки.

— Е, сега е по-добре.

— Трябва да тръгвам. Ти също — при жена си.

— Добре, дъще. Можеш ли да вървиш?

— Къде ми е раницата?

— А, багажа ти той го взе, каза, че можеш да си го прибереш. В сайванта зад къщата. Много беше точен за това. В сайванта, подчерта го. Да не влизаш в къщата, тъй рече. Изрично…

Тя залитна към стълбата.

— Помогни ми.

Две груби ръце я прихванаха под мишниците, смъкнаха се надолу и я подтикнаха, щом започна да се изкачва, после — за бедрата.

— Повече не мога, момиче — изохка старецът отдолу.

— И това стига, благодаря.

Градът беше тих, само две псета се бяха счепкали и джавкаха до някакъв склад. Серен забърза по улиците. Залиташе. Но точно както я беше уверил старецът, ейлът притъпи болката зад очите й. Мислите й скоро се избистриха.

Стигна до дома на Бурук Бледия, стара, но добре поддържана къща по средата на улицата малко по-навътре от крайречните складове.

Зад спуснатите кепенци не се виждаше светлина.

Серен се изкачи по стъпалата и опря ботуш във вратата.

Четири ритника — и резетата се счупиха. Междувременно съседите се бяха разбудили. Разнесоха се викове — призоваваха градската стража. Някъде надолу по улицата заби камбана.

Тя нахълта след рухващата врата в преддверието с окачените наметала. Нямаше слуги, никакъв звук не се чуваше отвътре. В тъмния коридор, после нагоре по стълбището до втория етаж. Нов коридор, стъпка по стъпка, все по-близо до спалнята на Бурук. През вратата. И вътре.

Той висеше на една от таванските греди, с подуто, потънало в сенките лице. Прекатурен стол на едната страна, опрян до тясното легло.

Писъкът се изтръгна от гърлото на Серен, изпълнен с гняв.

Отдолу — трополене на ботуши по стъпалата.

Тя изпищя отново и звукът потъна в дрезгаво хлипане.

„Винаги си властвала над сърцето ми.“

Димът се вдигаше на големи валма, бързо се спускаше надолу и се разгръщаше като сиво наметало над земите на север. Замъгляваше всичко, без нищо да скрие.

Обруленото от вятър и дъжд лице на Ханради Калаг беше изопнато и безизразно, взряно в чудовищното опустошение в далечината. Трул Сенгар стоеше смълчан зад главатаря на меруд и се чудеше защо Ханради бе решил да остане с него в този момент, когато воините му вдигаха становете си по гористите склонове наоколо.

— Хул Бедикт каза истината — заговори хрипливо главатарят. — Ще ударят изпреварващо. Селата на бенеда, хиротите и арапаите.

Нощ от червени огньове изпълваше севера. Най-малко четири села, сред които и родното село на Трул. Унищожени.

Той се извърна да огледа склоновете. Гъмжащи от воини, жени, роби, старци и деца. „Вече няма връщане. Ледерийската магия заличи домовете ни… Но тези домове бяха празни, селата бяха оставени на враните.“

И шепа окаяни нереки.

„Вече само пепелища.“

— Трул Сенгар — заговори Ханради Калаг, — съюзниците ни пристигнаха снощи. Три хиляди. Видели са те. Явно те познават добре, макар и само по име. Синовете на Томад Сенгар, но тебе — специално. Водача си го наричат Доминатора. Огромен мъжкар, дори за техния вид. Повече сиво, отколкото черно в гривата. Името му е Б’нага…

— Това не ме интересува, главатарю — прекъсна го Трул. — Злоупотребяват с тях безогледно, също като с нас, и това съвсем не е свършило. Не го познавам този Б’нага.

— Както казах, той те знае и иска да говори с теб.

Трул му обърна гръб.

— Няма да е зле да приемеш истината, Трул Сенгар…

— Някой ден ще разбера какво се върти в ума ти, Ханради Калаг. Твоето „аз“, което толкова добре се прикрива. Ханан Мосаг те принуди да се огънеш пред волята му. А сега коленичиш пред моя брат, императора. Узурпатора. Това ли трябваше да означава обединението на племената? Това ли е бъдещето, което искаше?

— Узурпатор. Такива думи може да ти донесат смърт или изгнание.

— Рулад е със западната армия — изсумтя Трул.

— Но духовете вече служат на него.

— Аха. И трябва да имаме шпиони между нас? Император, който се страхува от своите. Император, който държи да е неуязвим за упреци. Все някой трябва да говори в името на разума.

— Не говори повече за това. Не и на мен. Отхвърлям всичко, което казваш. Ти си глупав, Трул Сенгар. Гневът ти е породен от завист. Стига.

Обърна се и закрачи по тясната пътека надолу, а Трул отново остана сам на ръба на пропастта, над долините на прохода. Не му хрумна да се обърне и да види дали Ханради наистина е загубил сянката си.

Ръбът на пропастта. Откъдето можеше да погледне надолу и да види хилядите хора, пъплещи сред дърветата.

Три сухопътни армии и четири флоти бяха побрали цялото население на Тайст Едур. Този лагер пред него беше една левга широк и две — в дълбочина. Трул никога не бе виждал толкова много Едур, събрани на едно място. Хирот. Арапаи. Соланта. Бенеда.

Очите му уловиха движение долу, в края на командния район на Феар — трътлести, покрити с козина фигури. И усети как се смрази. „Нашите… съюзници.“

Джхеки.

Призовани от Едур, които бяха избивали. Поклонници на меча.

Току-що отминалата нощ още по здрач се беше стопила зад кошмарното изригване на магия. Невъобразими сили, отприщени от ледерийските магове в израз на несдържана от нищо жестокост. Ясно беше, че това ще е война на живот и смърт, нито едно парче земя нямаше да се отстъпва, завоеванието и унищожението за ледериите щяха да са синоними. Трул се чудеше дали Рулад се кани да отвърне по същия начин.

„Само че ние нямаме домове, в които да се върнем. Обречени сме да завземем юга. Ледер. Не можем да пометем градовете… нали?“ Вдиша дълбоко. Трябваше пак да поговори с Феар. Но брат му се беше потопил изцяло в ролята си на командир на тази армия. Авангардните му части, на половин ден път напред, щяха скоро да се появят пред Високи форт. Армията трябваше да прехвърли река Катер при Тясното русло, над което минаваше стар каменен мост, а после да възвие и да се събере с авангарда.

А след това щеше да има сражение.

За Феар времето за въпроси беше приключило.

„Но аз защо не мога да направя същото за себе си?“ Увереността, дори фатализмът убягваха на Трул. Умът му не можеше да отдъхне от терзаещите го мисли, от тревогите за онова, което ги очакваше.

Тръгна бавно надолу по пътеката. Джхеките бяха там, малка част, представляваща ги в командния район на Феар. Не беше длъжен да говори с тях.

Воините на Едур подготвяха оръжие и снаряжение. Жени мълвяха защитни прегради, с които да заплетат паяжина на невидимост над цялото временно поселище. Духове прелитаха между дърветата и повечето се стичаха през прохода към земите на юг. Тук-там се извисяваха демонски привидения, огромни и неподвижни по многобройните отъпкани пътеки, водещи към билото. Бяха в пълно снаряжение, с ризници от бронзови плочки, зеленясали от патина, с тежки шлемове с очукани плочи на набузниците, стигащи до челюстите. Дълги копия, мечове, двуостри брадви и боздугани, все оръжия за кървав бой. Някога, съвсем доскоро, такива призовани демони бяха рядкост, ритуалът — извършван от жени — беше примамващ, с лъжливи обещания и измама. Съществата бяха обвързани и вече обречени да се сражават във война, непредизвикана от тях — и единственото освобождение от нея щеше да е гибелта им. Наброяваха стотици и стотици в тази армия. Армията на Феар. Прилоша му от тази истина.

Деца щъкаха около шатрите. Деца, откъснати от познатия им свят, подложени на ново преобразяване. Ако този ход пропаднеше…

Феар стоеше до останките от полево огнище, от което в краката му се вдигаха струйки дим. От двете му страни бяха застанали двама К’риснан, прикрепени към неговата войска. Малко встрани стоеше Ханради Калаг.

Към групата се приближаваше джхек, сигурно онзи, за който му бе споменал главатарят на мерудите, ако се съдеше по дивашки разрошената, стоманена на цвят грива и плоското, нашарено с многобройни белези лице. От навързаните каишки по дългия елек от тюленова кожа висяха всевъзможни раковини. Други трофеи се полюшваха на тесния колан под изпъкналия му корем — късове едурска броня и накити. Дръзко напомняне за отминала вражда.

Как го беше нарекъл Ханради? „Доминатора“. Б’нага.

Очите на джхека бяха жълтеникави, бялото — мътносиво, прошарено със сини жилки. Изглеждаха почти безумни.

Два реда остри зъби лъснаха в свирепа усмивка.

— Виж кой идва, Феар Сенгар! Онзи, когото не можахме да надвием!

Брат му се обърна да го погледне и Трул се намръщи.

— Няма да намерите ледени полета на юг, джхек.

— Краста и смяна на козината, Убиецо. Никой друг враг не ни плаши толкова. — Озъбената усмивка подчерта иронията в думите му. — Феар Сенгар, твоят брат е достоен за голяма гордост. Ловците ми не спираха да търсят този воин в единичен двубой. Преобразени в зверове или в истинския си облик — все едно. Всички ги победи. Никога не бях виждал такава опитност и сила.

— Сред всички, които съм обучавал, Б’нага, Трул беше и си остава най-добрият — отвърна Феар.

Трул се стъписа, изгледа брат си невярващо и се намръщи още повече.

— Хайде стига. Феар, изпратил ли ни е вест чрез духовете нашият император? Доволен ли е от проваления опит на ледериите? Или е разпенен от гняв?

Отвърна му единият К’риснан:

— Нито един Едур не е загинал, Трул Сенгар. На Хул Бедикт трябва да благодарим за това.

— Да. Хул Предателя. А нереките, които бяха на стан в селото ни?

Магьосникът сви рамене.

— Не можехме да им заповядваме.

— Не се гневи, братко — каза Феар. — Опустошението бе нанесено от ледериите, не от нас.

— Вярно. И сега е наш ред.

— Да. Духовете донесоха, че към прохода се изкачва войска.

„О, не. Толкова скоро.“

Б’нага се изсмя.

— В засада ли ще ги хванем? Да пратя ли вълците си напред?

— Все още не са стигнали до моста — отвърна Феар. — Очаквам да се опитат да осуетят това прехвърляне, ако не успеем да стигнем там преди тях. Засега обаче се придвижват бавно и както изглежда, не очакват сериозна съпротива.

— Това поне е ясно — заговори Ханради. — Кой пълководец би търсил сражение срещу враг на по-висок терен? Проучват. При първия сблъсък ще се оттеглят. До Високи форт. Феар, трябва да ги подгоним и да им пускаме кръв по целия път.

— Б’нага, прати половината си сила напред. Да наблюдават врага, но да останат скрити.

— Феар, към войската им ще има прикрепен маг — обади се същият К’риснан.

Феар кимна.

— Изтеглете духовете назад и оставете не повече от десетина. Искам да им внушим, че тези малцина са само обитатели на района. Врагът не трябва да заподозре нищо. Ханради Калаг, воините ви трябва да са готови за марш. Ще ги водиш ти.

— До сутринта ще сме тръгнали.

— Тези ледерийски магове ще се окажат тежък противник — каза Трул, след като главатарят на Меруд се отдалечи.

— Няма да им отстъпим, Трул Сенгар — изръмжа младият магьосник.

Трул погледна двамата. Синове на благородници. На годините на Рулад.

К’риснан отвърна с разбираща усмивка.

— Свързани сме с Ханан Мосаг. А чрез него — и със самия император. Трул Сенгар, силата, която извличаме сега, е по-могъща, по-гибелна от всичко, което са познавали Едур.

— А това не ви ли безпокои? Какъв е обликът на тази сила? Знаете ли изобщо? Ханан Мосаг знае ли го? Рулад?

— Силата стига до императора през меча — отвърна К’риснан.

— Това не е отговор…

— Трул! — сряза го Феар. — Престани. Поисках да събереш част от нашето село. Направи ли го?

— Да, братко. Петдесет воини, половината непускали кръв, както заповяда.

— Раздели ли ги на отделения, избра ли им командири?

Трул кимна.

— Поведи ги към моста. Заемете предни позиции от другата страна и изчакайте, докато силите на Ханради стигнат до вас — няма да е дълго.

— А ако ледериите са изпратили съгледвачи и пристигнат първи?

— Прецени силата им и действай според обстоятелствата. Но никаква съпротива до последния воин, Трул. Една схватка ще е достатъчна да спре настъплението на врага, особено ако не са сигурни с какво разполагаш. Хайде, взимай си воините и тръгвайте.

— Добре.

Нямаше смисъл да се спори повече, каза си Трул, докато вървеше към чакащия го отряд. Никой не искаше да слуша. Струваше му се, че независимата мисъл е изоставена с ужасяваща готовност и подменена с непоклатима решимост нищо да не бъде подлагано на съмнение. Още по-лошото бе, че Трул не можеше да се владее. Дори когато виждаше гнева, изписан на лицата на хората около себе си — гняв от това, че дръзва да ги предизвика, дръзва да мисли по начин противоречащ на техния, и с това да застраши увереността им — не можеше да се примири и да си замълчи.

Инерцията около него се усилваше и колкото по-силна ставаше, толкова повече Трул й се съпротивляваше. Подозираше, че по някакъв начин самият той става не по-малко реакционен от тях, доведен до крайно противопоставяне, и макар да се съпротивляваше на това догматично упорство, чувстваше, че губи тази битка.

Нищо ценно нямаше в такива противопоставени позиции на мислене. И никакво възможно заключение, освен собствената му изолация и рано или късно — пълната загуба на доверие.

Воините му го чакаха с прибраните в торбите пътни вещи и продоволствие, в пълно снаряжение. Трул ги познаваше до един, знаеше имената им и беше успял да сглоби уравновесена войскова сила, не само в бойния опит, но и в поведението. Знаеше, че мнозина от тях негодуват, че са под негово командване, защото неодобрението му на тази война беше добре известно. Но знаеше също и че ще го следват.

Благородници между тях нямаше.

Спря пред воина, когото бе избрал за командир на частта. Алрада Ан се беше обучавал редом с него, предпочитаното му оръжие беше късият крив меч на Меруд. Беше левак, рядко явление сред едурите, но с другата ръка боравеше с къс нож с широко острие за близък бой. Камбановидният предпазител на късия меч беше увенчан с многобройни криви шипове, предназначени да захващат остриетата на мечове и дръжки на копия, а от непрекъснатите упражнения в тази тактика лявата му китка беше станала почти два пъти по-дебела от дясната. Неведнъж тренировъчните къси копия на Трул се бяха чупили при рязкото извиване на ръката на Алрада с меча.

Воинът също така го мразеше по причини, които Трул все още така и не беше разгадал. Макар че напоследък Алрада сигурно бе намерил нови поводи за омразата си.

— Капитане.

Тъмните му очи отказаха да срещнат погледа му. Винаги беше така. Кожата на Алрада бе по-тъмна, отколкото на всеки Едур, когото Трул познаваше. Дългата му свободно падаща коса беше прошарена със сиви кичури. И около него гъмжеше от духове на сянката — още една странна подробност, която го отличаваше.

— Командире — отвърна сухо другият мъж.

— Уведомете сержантите, че потегляме. Колкото може по-малко багаж — налага се да се придвижим бързо.

— Вече е направено. Чакахме вас.

Трул отиде да вземе снаряжението си — метна на рамо малката кожена торба и си избра четири къси копия. Всичко, което останеше, щяха да го приберат ледерийските роби и да го носят с ядрото на армията, щом тя тръгнеше бавно и предпазливо след отряда на Трул и силите на Ханради.

Обърна се и видя, че всички от отряда са станали. Очите им бяха приковани в него.

— Ще трябва да се придвижим на бегом, воини. До южния край на моста. Щом влезем в прохода, всяко отделение пуска напред клин и се придвижва самостоятелно извън пътя до моста. Трябва да сме едновременно бързи и безшумни.

Един от сержантите се обади:

— Командире, ако оставим пътя, ще се забавим.

— Затова тръгваме веднага.

— Ще загубим скорост, командире — настоя сержантът.

— На пътя след прохода ще е рисковано, Канарт. Хайде, тръгвайте.

И се изруга наум. Един командир не трябва да обяснява решенията си. Достатъчна беше заповедта. Нито беше редно един сержант публично да оспорва заповедта му. Всичко това не започваше добре.

Отрядът пое тичешком през прохода, с едно от отделенията в авангард, след него — Трул и останалите отделения с Алрада в тила. Бързо оставиха лагера зад гърба си. След това профучаха през войската на Ханради Калаг по прохода, оставен за тях.

Трул изпита задоволство и облекчение от скоростта, която си наложиха. Умът можеше да замълчи в здравия ритъм на стъпките, гората се плъзгаше назад с всяка крачка, дърветата ставаха все покриви и тънки, колкото повече се приближаваха до билото; слънцето пълзеше по безоблачното небе.

Към средата на утринта вече бяха спрели в южния край на прохода. Трул остана доволен, като видя, че никой от воините му не е задъхан, само вдишваха бавно и дълбоко да забавят биенето на сърцата си. Всички бяха плувнали в пот от усилието и горещината. Отпиха по малко вода и хапнаха: скромна дажба сушена сьомга и тънка хлебна питка с плънка от борова паста.

Отдъхнали и нахранени, воините се строиха по отделения и без повече думи поеха през рехавата гора от двете страни на пътя.

Трул реши да придружи отделението на Канарт. Тръгнаха през гората от западната страна на пътя, после започнаха бавното и безшумно спускане на разстояние от трийсетина крачки от пътя. Друго отделение се придвижваше още по на запад, на петнайсет крачки от тях, а третото — по средата, на трийсет крачки зад тях. В същата формация се придвижваха и от източната страна.

Сержант Канарт открито показваше недоволството си — постоянно дърпаше напред, докато не застъпва почти по петите на воина в челото. Трул помисли да му даде знак да спре, но Канарт не го и поглеждаше, все едно че не беше с тях.

После, някъде по средата на склона, авангардът спря и се присви ниско.

Трул и останалите също спряха. Гората надолу по склона се сгъстяваше — истинска армия от почернели борови стволове, преграждаща гледката на петнайсет крачки напред. Нямаше много храсти, но склонът беше неравен и коварен с обраслите с мъх камънаци и полуизгнили нападали дървета. Трул погледна надясно и видя най-близкия воин на съседното отделение на десетина стъпки по-надолу, но ето, че и той спря и вдигна ръка, погледът му се прикова в Трул.

Авангардът отпред шепнеше нещо на Канарт. След миг сержантът се обърна и пое обратно нагоре към Трул и другите.

— В края на главния път има съгледвач. Фаред, вероятно служи в армията на ледериите. Има добра видимост над самия път, може би на седемдесет крачки или повече.

Трул погледна през рамо към другите от отделението. Спря се на един и му даде знак да се приближи.

— Бадар, върни се при трето отделение. Да изберат воин, който да се върне на сто и двайсет крачки нагоре, след което да излезе на главния път. Оттам да тръгне надолу, все едно че е авангард. Щом им го предадеш, се връщаш при нас.

Бадар кимна и се шмугна сред дърветата.

— А ние? — попита Канарт.

— Ние изчакваме, след което се съединяваме с отделението от западната ни страна. Промъкваме се под позицията на съгледвача и устройваме капана си.

— А отделенията от източната страна на пътя?

Хубав въпрос. Беше разделил силите си, без никаква възможност за връзка с половината отряд. Грешка.

— Остава ни да се надяваме, че те също са видели съгледвача. И ще преценят правилно, че е невъзможно да се промъкнат незабелязано покрай него.

Сержантът само кимна. Не беше нужно да му изтъква грешката. Нито своята, явно.

„Наравно сме. Добре.“

Скоро Бадар се върна и им кимна небрежно. Трул даде знак на отделението да го последва и свърна на запад към воините, спрели на предна позиция.

Щом се събраха, обясни набързо плана си и петнадесетимата поеха тихо надолу по склона.

Спуснаха се на шейсет крачки, след което Трул им махна с ръка към главния път. Позицията, на която излязоха, беше точно зад един остър завой. Беше наредил да извадят оръжията си, готови за бой.

Канарт посочи:

— Точно срещу нас, командире. Отделението на Ретал. Усетили са ни.

Трул кимна.

— На позиции. Поразяваме го, щом се озове срещу нас.

Няколко тягостни мига. Зноят на слънцето отскачаше от камъните, прахта кротко лежеше на пътя. Бръмчаха насекоми.

После — леко, едва доловимо „туп-туп“ от бързо приближаващи се стъпки. Звукът изведнъж се усили, право към тях.

Фаредът беше като мъгла — излетя по завоя и профуча покрай тях.

Няколко копия полетяха на височината на прасците, за да го спънат.

Съгледвачът ги прескочи.

Някой изруга, после едно копие изсъска покрай Трул, желязното острие изпращя в гърба на фареда между плешките и прониза гръбнака. Съгледвачът се просна на земята, затъркаля се, краката изритаха и тялото застина.

Прахта пак се слегна и настъпи тишина.

Трул се добра до застиналото сгърчено тяло. Беше момче — четиринайсет, най-много петнайсетгодишно. Зацапаното му с прах лице беше застинало в изненада. Устата се беше изкривила от ужас.

— Убихме дете.

— Враг — каза Канарт до него. — Ледериите трябва да виниш, командире. Те хвърлят деца в тази война. — Обърна се към пътя нагоре. — Добро хвърляне, Бадар. Вече си кръвен.

Бадар слезе при тях и си взе копието.

Третото отделение се появи от завоя. Един от мъжете заговори:

— Така и не го видях.

— Първата ни жертва, командире — рече Алрада Ан.

На Трул му призля.

— Издърпайте тялото от пътя, сержант Канарт. Тази кръв я засипете с пръст. Трябва да продължим.

Мостът изобщо не беше мост. Трул беше идвал тук веднъж и се беше върнал само с въпроси. Като че ли беше построен от един-единствен масивен диск, с прорязани жлебове по ръба, достатъчно широк, за да минат по него осем воини в редица, без да допират раменете си. Дискът беше изправен и запълваше теснината на пролома, а отдолу се пенеше река Катер. Основата на колелото се губеше в тъмния бързей и в мъглата, вдигаща се непрестанно от буйно напиращата вода. За да премине на другата страна, човек трябваше да върви по този извит и хлъзгав ръб. Центърът на огромното колело се виждаше, на три човешки боя долу. Дебели колкото мъжко бедро стволове излъскан камък стърчаха под ъгъл от издатината от двете страни на центъра и като че ли се забиваха навътре в скалната стена от южната страна на пролома.

Отделенията се струпаха на северния край, загледани в дърветата отсреща. Двама едури вече бяха преминали и единият се върна, за да докладва. Никакви следи от съгледвачи, никакви признаци за скорошно лагеруване. Самотният фаред, когото бяха убили, изглежда, беше изпратен далече пред главните сили или пък сам бе поел задачата да проникне дълбоко навътре. Храбростта и желанието да разузнае далече напред му бяха стрували живота.

Трул се приближи до колелото, където каменният ръб се показваше от скалата. Както и преди, преди толкова време, изтри пяната с пръст и откри права резка, толкова тясна, че и кама не можеше да се пъхне в нея, която отделяше съоръжението от грубия камък. Истински диск, наместен по някакъв начин във вдлъбнатината на скалния бряг.

А още по-странното бе това, че дискът се движеше. Въртеше се съвсем бавно на място. В момента беше по средата на един от плитките жлебове, изрязани на успоредни редици пряко на ръба. Трул знаеше, че може да постави стъпалата си върху този първи дълбей и да спре. И стига да имаше търпение, рано или късно — след няколко дни или може би седмица — щеше да се озове на южния бряг на пролома.

Загадка без отговор. Трул подозираше, че дискът изобщо не е замислен за мост. По-скоро бе построен с някаква друга цел. Струваше му се нелогично предназначението му да е само това, за което се бе досетил при първото си идване. В края на краищата съществуваха по-лесни начини да се измерва преходът на времето.

Изправи се и даде знак на воините си да преминат.

Алрада поведе.

Стигнаха на другата страна и се развърнаха за прикритие. Теренът продължаваше да се спуска надолу сред валчести скали, борове и чворести дъбове. След няколко мига щяха бавно да се спуснат, за да потърсят защитими позиции с добър изглед към пътя.

Трул се беше присвил недалече от Алрада и оглеждаше напред, когато чу как воинът изсумтя, отстъпи встрани и изруга тихо.

— Какво става, капитане?

— Усетих, че се… движи. Ето тук.

Трул се приближи и видя на какво беше стъпил допреди миг войнът: леко извита каменна плоча, наместена малко по-ниско от околната скала. Беше покрита с камъчета и прах, но изглеждаше твърде гладка, за да е естествена. Наведе се и я зачисти с ръка.

И видя всечени в камъка загадъчни символи — ред след ред, на непонятен за него език. Дълбоко врязани жлебове оформяха непълна рамка около написаното, виждаха се основната и страничните линии. Под основата едва се показваше нов ред от писмена.

Трул погледна през рамо през моста, после — отново към наклонената плоча.

— Движеше се?

— Сигурен съм — отвърна Алрада. — Не много, но… да, движеше се.

— Някакъв звук имаше ли?

— По-скоро го усетих, отколкото чух. Сякаш нещо огромно и заровено дълбоко се… отмести.

Трул зяпна плочата и пръстите му обходиха знаците.

— Езикът познат ли ти е?

Алрада сви рамене и извърна глава.

— Трябва да продължим надолу, командире.

— Виждал ли си преди такова писмо?

— Не в… камък. В лед. Все едно.

— В лед?

— Някога живях и ловувах с ден-рата, по северното крайбрежие. На североизток, навътре в заледеното море. Преди единението. Имаше някаква стена, покрита с такова писмо, цяла ледена планина, която преграждаше пътя ни. Двайсет човешки боя висока, половин левга на ширина. Но тя потъна в морето — следващия сезон я нямаше.

Трул знаеше, че Алрада, също като Бинадас, е пътешествал на шир и длъж, беше сключил кръвни братства с много едури от съперничещи племена. И също като Трул се беше противопоставял на войните за покоряване, водени от Ханан Мосаг. Ако се съдеше по всичко това, трябваше да са приятели.

— Какво казваха за това приятелите ти ден-рата?

— Мъжът с бивните ги написал, това казваха. — Отново сви рамене. — Нищо не е това. Мит.

— Мъж с бивни?

— Уж го били виждали. През поколения, появявал се понякога. Със зеленикавосива кожа. С бивни, бели като китова кост. Все на север, застанал в снега или на леда. Не му е времето сега за това, командире.

Трул въздъхна.

— Прати отделенията надолу.

Скоро Канарт донесе, че е подушил гниещо месо.

Но се оказа само един мъртъв бухал — беше паднал край пътя.

Тъмни времена е имало за ледериите, много, много отдавна. Първата империя, от която, за да картират света, отплавали огромни флотилии. Картирани били бреговете на шест континента, осемстотин и единадесет острова, пръснати из огромния океан, открити били развалини и богатства, натъквали се на древни магии и на свирепи варварски племена. И други народи, не човешки, и всички те измирали лесно, лесно изтичала кръвта им. Баргаст, Трелл, Тартено, Фенн, Мейр, Джаг, Кринн, Джхек… По чуждите брегове били създадени колонии. Войни на нови и нови завоевания. Докато най-сетне всичко не се сринало. Всичко било унищожено. Първата империя рухнала под собствената си тежест. Зверове се наплодили в градовете, кошмар, разцъфтял като напаст.

Единственият император вече били Седем, а Седмината били разпръснати, потънали в безумие. Пламнали големите градове. Изгинали милиони хора.

Кошмарът си имал име. И това име било Т’лан Имасс.

Две думи, вдъхващи омраза и ужас. Ала зад тези две думи нямало нищо. Целият спомен за това кои или какво са Т’лан Имасс се изгубил сред хаоса, който последвал.

Малко ледерии бяха останали, които да знаят и толкова. Вярно, знаеха името Т’лан Имасс. И знаеха за пропадането на онази бляскава цивилизация преди толкова време, цивилизация, която беше тяхно наследство. И почти нищо друго. Освен пророчеството за прераждане…

Самият Удинаас вече не можеше да се уповава на това блажено невежество. В света на призраци и сенки миналото продължаваше да живее, да диша като живо, вечно и неуморно същество. И го терзаеха гласове, отдавна умрели гласове. Сянката на Тайст Андий, Чезнещият, беше безразличен към личните желания на ледерийския роб, към молбите му за тишина, за край на тази зловеща какофония от съжаления, която като че ли бе единственото, което държеше духовете заедно.

Удинаас вече бе познал достатъчно ужас тук, сред живите. И колкото до него — не си струваше да се извличат стари истини.

Т’лан Имасс…

Т’лан Имасс…

Какво го засягаше някаква древна мъст?

Защото прахта на над четири хиляди от тях бе в този миг под краката им. Истина, понесена от дрезгавия смях на Чезнещия.

„И тази прах има очи, робе. Трябва ли да се страхуваш? Може би не. Тях не ги интересува. Много. Не толкова, че да се вдигнат и да ви избият всички, нещо, в което бездруго може и да не успеят. Но ще ти кажа това, Удинаас: биха се опитали с охота.“

— Щом са прах, не могат да убият никого — промълви Удинаас.

Беше нощ. Седеше с гръб към полегатата скална стена, на издатина, надвиснала над огромния лагер на Едур. Преди малко императорът го беше отпратил. Грамадният облепен със злато кучи син беше в кисело настроение. Изтощен от мъкненето на огромното си туловище, от споровете с Ханан Мосаг, от безкрайните сметки по придвижването и поддържането на армия от десетки хиляди воини със семействата след тях. Не всичко беше слава.

„Прахта може да се надигне, Удинаас. Може да добие форма. Воини от кост и съсухрена плът, с мечове от камък. Откъде са дошли? Кой боен главатар ги е пратил тук? Не отговарят на въпросите ни. Никога. Сред тях няма гадатели на кости. Те са като нас. Изгубени.“

На Удинаас му беше писнало да слуша. Духът беше по-лош от кърлеж, впил се дълбоко в мозъка му. Беше започнал да се съмнява в съществуването му. По-вероятно беше рожба на собствената му лудост, личност, измислена от собствения му ум. Изобретател на тайни, сеещ армии от призраци, за да обясни безчетните гласове, шепнещи в черепа му. Това измислено същество щеше да твърди обратното, разбира се. Можеше дори да изпърха пред очите му, да се прокрадне безтелесно в полезрението му, необяснимо движеща се сянка там, където не трябваше да има такава. Но робът знаеше, че очите могат да лъжат. Отново част от същото изкривено възприятие.

Духът се крие в кръвта на Вайвала. Вайвалът се крие в сянката на духа. Игра на взаимно отрицание. Императорът не усещаше нищо. Ханан Мосаг и неговите К’риснан не усещаха нищо. Пернатата вещица, Майен, Урут, воинството обвързани духове, ловните кучета, птиците и бръмчащите насекоми — всички те не усещаха нищо.

А това беше нелепо.

Поне що се отнасяше до Удинаас — и тази преценка бе плод на някаква рационална, скептична част от мозъка му, на онзи възел от съзнание, който духът непрестанно се опитваше да разнищи — Чезнещият не беше реално същество.

Кръвта на Вайвал. Сестрата на Зората, владетелката на меча, позната на Едур като Менандори — тя и жадното място между краката й. Зараза и нещо не много по-различно от насилие. Наистина беше заразен и точно според предсказаното от Пернатата вещица, тази нечовешка кръв го влудяваше. Не беше имало никаква проклета бяла кучка, която да отнеме семето му. Трескави илюзии, видения за величие, последвани от параноидно подозрение, че му е отнета обещана слава.

Само така можеше да обясни окаяното си положение сега, роб на един безумен Тайст Едур. Роб, присвит под смазващата тежест на всяка пета, която можеше да си представи. Уплашен и безпомощен, след като всички вътрешни преструвки и самооправдания бяха отхвърлени.

Пернатата вещица. Беше я обикнал, никога нямаше да я има — и толкова. Истината лежеше пред него ужасна и разголена, а той не искаше да я погледне пряко и честно.

Лудите градяха къщи от здрав камък. Глухи стени. И ги обикаляха, за да намерят вход. Вътре, където чакаше съвършеният уют. Хора, кроежи и откровени лъжи възпираха всяко негово усилие и това бе в ядрото на заговора. Та нали отвън, в края на краищата, къщата изглеждаше реална. Значи беше реална. Само още малко пълзене към каменната стена, още малко бутане, още едно последно блъскане, за да се пръсне тази преграда.

Напред и напред, и все в кръг. По изровените коловози на лудостта.

Чу дращене долу по камъка и след миг Пернатата вещица изникна пред очите му. Покатери се на издатината до него с треперливи, трескави движения.

— Мой ред ли е да бягам? — попита той.

— Заведи ме там, Длъжнико. В онзи свят на сънищата. Където те намерих преди.

— Беше права през цялото време — отвърна Удинаас. — Той не съществува.

— Трябва да отида там. Трябва да видя сама.

— Не знам как.

— Идиот. Мога да отворя път. Бива ме в отварянето на пътища.

— После какво?

— После избираш ти. Удинаас, отведи ме при призраците.

— Тук не е подходящото място за това…

Тя стискаше нещо в едната си ръка и сега се пресегна и опря дланта си до ръката му, и той усети натиска на плочката между двамата.

И лумна огън.

Ослепителен, кипнал от всички страни.

Удинаас усети как някаква тежест го избута — и залитна напред. През пламъците. В света, който току-що бе напуснал, щеше да полети в пропастта, за миг, после щеше да се удари в скалистия склон и да се изтъркаля до дърветата. Но сега мокасините му заораха в равна прашна земя.

Падна на колене. Пернатата вещица се олюля пред очите му, преминала невредима като него през огнената стена. Той се извърна към нея.

— Какво направи!?

Нечия ръка го стисна за врата, надигна го над земята, запокити го и той падна по гръб. Студеното нащърбено острие на каменен меч се притисна в шията му. Чу писъка на Пернатата вещица.

Примига сред облака прах.

Над него стоеше мъж. Нисък — но цяла грамада от мускули. Широк в раменете и с дълги ръце, по бронзовата му кожа почти нямаше косми. Дълга провиснала черна коса, широко скулесто лице. Тъмните очи лъщяха под изпъкналото чело. Кожи, провиснали в грубо съшито наметало, кръпки от всевъзможни цветове; отдолу прозираше бяла омачкана подплата.

— Пет тол уул хавра д ара. — Думите прозвучаха странно гърлено, с къси гласни, сякаш гърлото, от което излязоха звуците, не беше гъвкаво като на обикновен човек.

— Не те разбирам — отвърна Удинаас. Усети, че около него се сбират други, и чу как Пернатата вещица изруга, щом хвърлиха и нея на земята.

— Арад хавра’д ара. Ен’аралак хавра д’драх.

Лице, нашарено от безброй белези. Следи от счупване на едната ръка под лакътя — костта беше зарасла накриво и стърчеше под мускула и кожата. Лявата скула на мъжа беше хлътнала, а широкият му нос — изкривен и сплеснат. Раните бяха отдавнашни.

— Не говоря езика ти.

Върхът на меча се вдигна от шията му. Воинът отстъпи назад и махна с ръка.

Удинаас се изправи.

Още облечени в кожи фигури.

Наоколо — естествена падина със стръмни стени от трите страни. Вертикални цепнатини в каменните стени, някои — толкова големи, че можеха да осигурят заслон. В тях живееха тези хора.

Откъм четвъртата страна на падината, вляво от ледериите, се виждаше равнина. А в далечината — очите на роба се разшириха, щом го видя — порутен град. Все едно че с корените беше изтръгнат от земята и след това — хвърлен от високо и разбит на късове. Плетеница от греди под изкъртените каменни плочи на улиците. Тромави сгради, наклонени под всевъзможни ъгли. Съборени колони, постройки, разпрани по средата — виждаха се стаите, в много от тях имаше непокътнати мебели. Сред руините на града се виждаха огромни топящи се ледени грамади.

— Кое е това място? — попита Пернатата вещица.

Той се обърна и видя, че и тя гледа града.

— Удинаас, къде ни доведе? Кои са тези диваци?

— Вис вол’реле абси’арад.

Удинаас погледна воина през рамо, сви рамене и пак се обърна към далечния град.

— Искам да ида и да видя.

— Няма да ти разрешат.

Имаше само един начин да се разбере. Удинаас тръгна към равнината.

Воинът само го проследи с поглед.

След малко Пернатата вещица го догони и тръгна до него.

— Сякаш току-що е бил… оставен тук. Хвърлен.

— Това е град на Мекрос. Дървото в основите е от вид, който никога не подгизва. Не гние. И виж там. — Той посочи. — Това са останки от кейове. Пристани. Онова там, дето се полюшва от въжетата, е корабно перило. Не бях виждал досега град на Мекрос, но съм слушал достатъчно описания — този град е техен. Изтръгнат от морето. Ледът е дошъл с него.

— Има могили, вдигнати са наскоро. Виждаш ли ги?

Рохкави черни могили се издигаха в равнината около руините, всяка бе оградена с големи обли камъни.

— Диваците са погребали мъртвите Мекрос.

— Стотици са.

— И всяка — достатъчно голяма да побере стотици трупове.

— Страх ги е било от болести.

— Или пък въпреки външността им са състрадателен народ.

— Не бъди глупак, Длъжнико. Такава работа би им отнела месеци.

Той се поколеба, после каза:

— Видяхме само един клан, Перната вещице. В този район живеят почти четири хиляди.

Тя спря, сграбчи го за ръката, обърна го към себе си и изсъска:

— Обясни ми това!

Удинаас издърпа ръката си и продължи напред.

— Тези призраци пазят силни спомени. За своя живот, за плътта си. Толкова силни, че да се появят като реални, физически същества. Наричат се Т’лан Имасс…

Тя ахна.

— Крепостта на Звяра!

Той я погледна през рамо.

— Какво?

— Костената вис. Старец, Старица, Ясновидец, Шаман, Ловец и Следотърсач. Крадците на огъня. Откраднат от Ерес’ал.

— Ерес’ал. Това е богинята на Нерек. Лъжебогиня, или така поне твърдят нашите учени и магове, като оправдание за покоряването на нереките. Стъписан съм, че открихме тази лъжа. Все едно, образите на плочките не са ли на зверове? За Крепостта на Звяра.

— Само в по-лошите версии. Кожите на зверове, в които са облечени тъмнокожи тромави диваци. Това ще видиш в най-старите, най-чистите плочки. И не се прави на невежа, Удинаас. В края на краищата ти ни доведе тук.

Приближаваха се към най-близките могили и видяха безброй предмети, показващи се от рохкавата пръст. Счупени грънци, накити, железни оръжия, злато, сребро, малки дървени идоли, парчета плат. Останки от вещите на погребаните.

От гърлото на Пернатата вещица се изтръгна горчив смях.

— Оставили са съкровищата на повърхността, вместо да ги заровят с телата. Колко странно.

— Може би за да не ровят плячкаджиите и да не безпокоят мъртвите.

— Да бе, наоколо е пълно с плячкаджии.

— Не познавам достатъчно този свят, за да кажа права ли си, или не — отвърна Удинаас.

Тя го погледна смутено.

Разрушеният град се извиси пред очите им. Масивни дървени стълбове, покрити с кора от раковини и почернели изсъхнали снопове водорасли. Над тях — кръстосани греди на решетки и платформи, крепящи улици и сгради. А в огромните буци сивкав шуплест лед — късове гниеща плът, не човешка. Дълги крайници, покрити с тъмни люспи. Издължени глави на влечуги, провиснали от извит счупен врат. Вътрешности, изсипали се от разпран корем. Трипръсти стъпала, увенчани с дълги нокти. Опашки с остри шипове. Потрошени брони, ивици яркоцветен плат, лъскав като коприна.

— Какви са тези същества?

Удинаас поклати глава.

— Върху този град се е стоварил лед, когато е бил откъснат от нашия свят. Ледът явно е съхранил древните си тайни.

— Защо ни доведе тук?

Той се обърна рязко, мъчеше се да овладее гнева си. Усилието му завърши с дълбока въздишка.

— Перната вещице, коя беше плочката, която държеше?

— Една от Осите. Огън. — Поколеба се за миг. — Когато те видях, първия път, излъгах, че не съм видяла нищо. Никого.

— Видя я, нали?

— Сестрата Зора… пламъците…

— И видя какво направи с мен.

— Да — прошепна тя.

Удинаас извърна глава.

— Значи не съм си го въобразил. Не е плод на въображенито ми. Не е… лудост…

— Не е честно. Ти… ти си нищо. Длъжник. Роб. Вайвалът беше за мен. За мен, Удинаас!

Той потръпна от гнева й — и в същото време го осени. Отвърна с горчив смях.

— Ти го призова, нали? Вайвала. Искаше кръвта му. Отровата му трябваше да зарази теб. Но той избра мен. Ако можех, щях да ти го отстъпя, Перната вещице. С радост… не, това не е вярно, колкото и да ми се иска да е. Бъди благодарна, че кръвта му не тече в жилите ти. Беше права. Наистина е проклятие.

— По-добре да си прокълнат, отколкото… — Замълча и извърна очи.

Той се вгледа в пребледнялото й лице, в русата къдрава коса около него.

— Отколкото какво, Перната вещице? Роб, роден от роби. Обречен да слуша безкрайни блянове за свобода — дума, която не разбираш и навярно никога няма да разбереш. Плочките бяха твоето бягство, нали? Не за да служиш на събратята си ледерии. А за самата теб. В тези плочки си улавяла шепота на свободата, нали? Или нещо, което си мислила, че е свобода. Едно проклятие може да е всичко друго, Перната вещице, но не и свобода. Всяка пътека е капан, клопка, която те заплита в играта на неведоми сили. Тези сили навярно предпочитат роби, когато се домогват до смъртни, защото на робите им е вродено да разбират естеството на натрапената връзка.

Тя го изгледа с яд.

— Тогава защо ти?

— А не ти? — Удинаас извърна очи. — Защото аз не мечтаех за свобода. Може би. Преди да стана роб, бях Длъжник — както ми напомняш при всеки повод. Дългът налага своя вид робство, Перната вещице. В система, замислена така, че малцина да могат да се изтръгнат от веригите, които са ги стегнали.

Тя вдигна ръце и се вгледа в тях.

— Наистина ли сме тук? Всичко изглежда толкова реално…

— Съмнявам се — отвърна Удинаас.

— Не можем ли да останем?

— В света на плочките? Ти ми кажи, Перната вещице.

— Това не е светът на сънищата ти, нали?

Той отвърна с гримаса, за да прикрие насмешката си от неволно прокрадналия се във въпроса й подтекст.

— Не е. Предупредих те.

— Очаквах да кажеш това. Само че не с този съжалителен тон.

— Гняв ли очакваше?

Тя кимна.

— Много гняв имаше у мен. Но си отиде.

— Как? Как го накара да си отиде?

Той я погледна и само поклати глава. Обърна се и отново се загледа в руините.

— Това разрушение, това избиване. Ужасно е.

— Може би са си го заслужили. Може би са направили нещо…

— Перната вещице, въпросът какво е заслужено би трябвало да се задава много рядко. Ако изобщо трябва да се задава. Задаването му води до смъртни присъди, до актове на откровено зло. Жестокостта в името на справедливостта на свой ред поражда жестокост. Ние, ледериите, сме достатъчно прокълнати с „праведност“, за да си навличаме още.

— Живееш мекушаво, Удинаас. В един много суров свят.

— Казах ти, че гневът не ми е чужд.

— Но успяваш да го изцедиш като болна кръв, преди да е наранил някой друг.

— Значи само аз кървя, така ли?

Тя кимна.

— Боя се, че да, Удинаас.

Той въздъхна и се обърна.

— Хайде да се връщаме.

Един до друг поеха обратно към чакащите диваци и селото им от пещери.

— Да можехме поне да ги разберем.

— Шаманът им е мъртъв.

— Проклет да си, Удинаас!

Върнаха се в падината. Там нещо се беше променило. Бяха се появили четири жени и с тях — малко момче. Човек.

Воинът, който бе говорил с тях, каза нещо на момчето. То му отвърна на същия език, после погледна Удинаас и Пернатата вещица. Посочи ги, намръщи се и каза:

— Ледерии.

— Разбираш ли ме? — попита Удинаас.

— Малко.

— Мекрос ли си?

— Малко. Ледерии Длъжници. Длъжници. Майка и татко. Избягали живеят при Мекрос. Живеят свободно. Свобода. В свобода.

Удинаас посочи разрушения град.

— Твоят дом?

— Малко. — Хвана ръката на една от жените. — Тук.

— Как се казваш?

— Руд Елале.

Удинаас погледна Пернатата вещица. „Руд“ на търговската реч на Мекрос означаваше „намерен“. Но, разбира се, тя нямаше как да го знае.

— Намерен Елале — заговори той на търговската реч, — сега по-добре ли ме разбираш?

Момчешкото лице светна.

— Да! О, да! Ти си моряк, като моя татко. Да.

— Тези хора са те спасили от града?

— Да. Те са Бентракт. Или бяха, каквото и да означава това — ти знаеш ли?

Той поклати глава.

— Намерен, имаше ли други оцелели?

— Не. Всички умряха. Или умираха.

— А ти как оцеля?

— Играех си. После имаше ужасен шум и писъци и улицата се надигна и се счупи, и къщата ми я нямаше. Затичах към една голяма пукнатина, пълна с ледени нокти. Щях да умра. Като всички. После се ударих в два крака. Тя стоеше. Стоеше, все едно че улицата още си беше равна.

— Тя?

— Това е езикът на търговците, нали? — намеси се Пернатата вещица. — Започвам да го разбирам — на него си говорехте с Хулад, нали?

— Тя беше бял пламък — продължи момчето. — Висока, много, много висока, и се пресегна, и ме вдигна. — Показа с ръка как са го вдигнали, като се хвана за яката на дрипавата риза. — И каза: „О, не, няма да ми скимтиш!“ После вървяхме. Във въздуха. Реехме се над всичко, а накрая всички пристигнахме тук. И тя кълнеше. Кълнеше и кълнеше.

— Освен че кълнеше, каза ли нещо друго?

— Каза, че много труд била хвърлила в това пораждане и нямало да позволи на безкракия кучи син да й развали плановете. Никакъв шанс, никакъв, и щял да си плати за това. Какво значи пораждане?

— Така си и помислих — промълви Пернатата вещица.

„Не!“

— Забележителни очи — продължи тя. — Трябва да са от нея. Твоите са много по-тъмни. По-замъглени. Но тази уста…

„Не!“

— Намерен… на колко си години?

— Забравям.

— На колко си бил, преди ледът да разруши града?

— На седем.

Удинаас се обърна тържествуващо към Пернатата вещица.

— На седем — повтори момчето. — Седем седмици. Мама все казваше, че съм растял много бързо, тъй че сигурно съм висок за възрастта си.

Пернатата вещица се усмихна криво.

Воинът Бентракт заговори отново. Момчето кимна.

— Улшун Прал иска да ви попита нещо.

— Моля.

— Рае’д. Веб ентара тог’руд н’лан н’вис тлал? Лист вах олар н’лан? Сте шабин?

— Жените искат да знаят дали ще ги изям, като порасна. Искат да знаят какво ядат драконите. Искат да знаят дали трябва да ги е страх. Не знам какво означава всичко това.

— Как може да бъдат изядени? Те са… — Удинаас замълча. „Блудния да ме вземе, те не знаят, че са мъртви!“ — Кажи им да не се тревожат, Намерен.

— Ки’бри арастешабин бри пор’тол тун логдара кул абси.

— Улшун Прал казва, че са обещали да се грижат за мен, докато тя се върне.

— Ентара тог’руд ав?

Момчето поклати глава и отвърна на езика на воина.

— Какво попита той? — настоя Удинаас.

— Улшун Прал искаше да разбере дали си моят баща. Казах му, че баща ми е мъртъв. Казах му — не, не си. Моят баща беше Ейрак Елале. Той умря.

— Кажи му, Удинаас — подкани го Пернатата вещица.

— Не. Няма нищо за казване.

— Няма да го оставиш на онази… жена, нали?

Той се обърна рязко към нея.

— А какво искаш да направя? Да го взема с нас? Та ние дори не сме тук!!!

— Т’ун хавра’ад евентара. Т’ун веб вол’реле бри реа хан д Ен’ев?

Момчето преведе:

— Улшун Прал ви разбира. Малко. Казва, че има дупки и дали не искате да отидете там?

Пернатата вещица изсумтя:

— Портали. Има предвид портали. Усещах ги. Тук има портали, Удинаас. Мощни.

— Добре — отвърна Удинаас на момчето.

— Там не ми харесва — каза момчето. — Но ще дойда с вас. Не е далече.

Тръгнаха към отвора на една от по-големите пещери и влязоха в хладния мрак. Грубият под се издигаше леко на около двайсет крачки, после започна отново да се снишава. Минаха през кухини, чиито стени бяха покрити с рисунки в червено и охра, с черни очертания на древни зверове, стоящи на място или в бяг, някои — падащи със забити в тях копия. Влязоха в по-малка пещера, стените и таванът бяха покрити със схематични опити на Т’лан Имасс да уподобят собствените си форми. Разцъфнали петна червена боя, очертали призрачни отпечатъци на длани. След това пътеката се стесни и наново започна полека да се издига. Видяха вертикален процеп, от който струеше светлина, светлина, изпълнена с преливащи цветове, сякаш отвън бушуваше някакъв неземен огън.

Излязоха на леко нагъната, почти равна ивица почерняла скала. Малки огладени камъни, подредени от край до край, очертаваха пътека, излизаща от пещерата, която ги поведе по извиваща се спирала към центъра на откритата тераса. Отвъд него небето трептеше от вихрени цветове като натрошени късове дъга. В центъра на спиралата се издигаше грамада от плоски камъни в грубите очертания на фигура, стояща на два крака от натрупани камъни: големи и продълговати оформяха бедрата, а други три — торса; ръцете бяха издадени напред правоъгълни камъни, а главата — издължена валчеста скала, обрасла с лишей. Грубата статуя стоеше пред тромава, наподобяваща кула конструкция с най-малко дванадесет страни. Стените й бяха гладки и лъскави като повърхности на естествен кристал. Но под всяка от тези повърхности проблясваше светлина в безбройни цветове и всяка плоскост се завиваше на спирала навътре, спирала, завършваща с черна дупка.

Удинаас долови във въздуха напрежение като от изопнати, задържани в равновесие сили. Всичко изглеждаше крехко и опасно уязвимо.

— Ви хан онралмашале. С’рил к’ул хавра Ен’ев. Н’вист. Лан’те.

— Улшун казва, че хората му са дошли тук с Гадателка на кости. Било е селение на бури. И зверове, безчет зверове са идвали през тези дупки. Не са знаели какво представляват, но е имало много боеве.

Воинът Т’лан Имасс заговори отново и дълго.

— Тяхната Хвърлячка на кости разбрала, че пробивите трябва да се запушат, затова извлякла сила от камъка и земята, след което се въплътила в новото си, вечно тяло, за да запуши раните и да ги държи укротени. Сега стои там и ще стои вечно.

— Но саможертвата й е принудила Т’лан Имасс да заседнат тук, нали? — попита Удинаас.

— Да. Но Улшун и ближните му са доволни.

— Ви трух ларпахал. Ранаг, бед, тенаг толарпахал. Кул хавра телар. Кул.

— Тази земя е пътека, това, което ние бихме нарекли път — каза Намерения намръщено, мъчеше се да улови смисъла в думите на Улшун. — Стадата мигрират напред и назад. Като че ли идват отникъде, но винаги идват.

„Защото и те са призрачни спомени, също като Т’лан Имасс.“

— Пътят води дотук? — попита колебливо на търговската реч Пернатата вещица.

— Да — отвърна Намерения.

— А откъде идва?

— Епал ен. Вол’сав, телан.

Момчето въздъхна и скръсти безсилно ръце.

— Улшун казва, че тук ние сме в… преливане? Там, откъдето идва пътят, е преляло и самият път е завладян. И обкръжава това място. Отвъд него… няма нищо. Забвение. Несъществуване.

— Значи сме в селение? — попита Пернатата вещица. — Коя от Крепостите властва тук?

— А евброкс’л лист Тев. Старвалд Демелайн Тев.

— Улшун се радва, че разбирате от Крепости. Неговото око е блестящ бисер. Доволен е и изненадан. Той нарича тази Крепост Старвалд Демелайн.

— Не знам това име — намръщи се тя.

Т’лан Имасс заговори отново, с думи, в които Удинаас долови изреждане на списък. След това — още списъци и докато слушаше втория, започна да различава имена.

Момчето сви рамене.

— Т’иам, Калсе, Силанна, Ампелас, Окарос, Каросис, Сорит, Атраал, Елот, Антрас, Кесобан, Алкенд, Караталид, Корбас… Олар. Елейнт. Драконски. Дракон. Чистите дракони. Там, откъдето идва пътят, е затворено. От смесената кръв, която се е събрала много отдавна. Дракон, К’рул, Аномандарис, Оссерк, Силхас Руин, Скабандари, Шелтата Лор, Сукул Анкаду и Менандори. Казва, че Менандори е тази, която ме е спасила. — Очите му изведнъж се разшириха. — Тя не приличаше на дракон!

Улшун заговори отново. След малко момчето кимна.

— Добре. Той казва, че вие би трябвало да можете да преминете оттук. Очаква да ви види отново. Ще приготвят за вас пиршество. Теленце на тенаг. Ще се върнете, нали?

— Стига да можем — отвърна Пернатата вещица и превключи на ледерийски: — Нали, Удинаас?

Той се намръщи.

— Как мога да знам?

— Бъди щедър.

— Към теб или към тях?

— И двете. Но най-вече към твоя син.

Не искаше и да чува за това и заби поглед в многостенната кула. Значи пътят не беше един. Многобройни входове. Поне дванайсет. В такъв случай — дванайсет свята? Как ли изглеждаха? Що за същества ги населяваха? Демони? А може би думата „демон“ означаваше само това и нищо друго. Същество, откъснато от собствения си свят. Обвързано като роб от нов господар, който изобщо не се интересуваше от живота му, от добруването му, а просто го използваше като инструмент. Докато не стане безполезен и не го захвърли.

„Но съчувствието ми е омръзнало. Да го изпитвам поне. Бих го приел с охота, макар и само за да облекчи цялото това самосъжаление. Малко пресилено, точно от нея. Моят син. Не, само моето семе. Тя нищо друго не взе, нищо друго не й трябваше. Кръвта на Вайвала я привлече, това трябва да е. Нищо друго. Не е моят син. Моето семе е.“

И растеше много бързо. Драконова ли беше тази черта? Нищо чудно, че жените Т’лан Имасс бяха уплашени. Удинаас въздъхна.

— Намерен, благодарим ти. И нашите благодарности на Улшун Прал също така. Ще чакаме с нетърпение пиршество с теленце от тенаг. — Обърна се към Пернатата вещица. — Можеш ли да избереш верния път?

— Ще ни върне нашата плът — отговори тя. — Хайде, нямам представа колко време е изтекло на нашия свят. — Хвана го за ръка и го поведе покрай каменната фигура. — Светове на сънищата. Представи си да можехме да виждаме, да можехме да избираме…

— Не са светове на сънищата, Перната вещице. Истински са. Тук ние сме призраците.

Тя изсумтя, но не отвърна нищо.

Удинаас се обърна, за да погледне за сетен път назад. Момчето, Намерения, заченат от роб и от жена с драконова кръв, и неотгледано нито от нея, нито от него. А до него — този груб дивак, който вярваше, че все още е жив. Вярваше, че е от плът и кръв, ловец и главатар със своите страсти и жажда за бъдеще, в което ще прекрачи. Не можеше да реши кой от двамата буди повече жал. И двамата късаха сърцето му, като ги гледаше, и не можеше да избере. „Сякаш вкусът на скръбта не е един и същ.“

После се обърна към Пернатата вещица.

— Добре. Върни ни.

Ръката й стисна неговата и тя го задърпа напред. Видя я как пристъпи в стената от огнена светлина. И я последва.

Атри-Преда Ян Товис, наричана Здрач от подчинените й войници — в жилите й течеше кръвта на отдавна изчезналите местни рибари от разлива Фент и точно това означаваше името й — стоеше на стената до кулата Северен бряг и се взираше във водите на море Непа. Зад нея от основата на наблюдателната кула тръгваше широк път, прорязващ права линия на юг през две левги стар лес, а след него — една трета левга през орна земя, за да свърши на кръстопътя точно пред Вътрешната порта към сушата на укрепения град Разлив Фент.

По този път трябваше скоро да тръгне. Бързо.

Местният Финад, мършав жилав мъж, лицето му като че ли беше почти обезкървено, се окашля за трети път през последните десетина мига.

— Добре, Финад — каза Здрач.

Мъжът въздъхна облекчено.

— Ще събера отделенията, Атри-Преда.

— След малко. Все още не сте направили избора си.

— Атри-Преда?

— По ваша преценка колко кораба на Едур виждаме пред себе си?

Финадът примижа на север.

— Около деветстотин щурмови. Меруд, ден-рата, бенеда. Онези, огромните транспортни съдове — такива не бях виждал досега — са към петстотин.

— Транспортните са по модела на нашите — каза Здрач. — А нашите побират по петстотин бойци, с по един товарен кораб на всеки пет. Ако приемем, че съотношението тук е същото. Четиристотин транспортни, пълни с войници на Едур. Това са двеста хиляди. Щурмовите побират по осемдесет до сто. Да приемем, че са сто. Значи деветдесет хиляди. Следователно силата, която ще направи десант на брега, е почти триста хиляди.

— Да, Атри-Преда.

— Тази сутрин пред Първи девичи форт са слезли пет хиляди едури. Гарнизонът е символичен, така че са оседлали всички коне, които са им останали, и препускат с все сила към Разлив Фент. Където са моите гарнизони.

— Можем да заключим, че това е главната сила на Едур — каза Финадът. — Всъщност главната сила на целия им народ и тяхното самоубийствено нашествие.

Тя го погледна.

— Не. Не можем да заключим това. Никога не сме знаели колко е населението на Едур.

— Атри-Преда, можем да държим Разлив Фент няколко седмици. През това време ще пристигне подкрепление и можем да съкрушим тия сивокожи негодници.

— Моят кадър от магове в града наброява трима съмнителни заклинатели — каза тя след кратка пауза. — От които един е постоянно пиян, а другите двама като че ли се канят да се избият един друг заради някаква стара обида. Финад, виждате ли тъмния облак над морето зад тези кораби? Жителите на Трейт много добре познават тази тъмна вода и какво таи тя.

— За какво говорите, Атри-Преда?

— На всяка цена поведете войниците си назад с нас, Финад. Или останете и уредете официалната си капитулация още щом слязат първите части.

Той я зяпна.

Здрач му обърна гръб и тръгна към стъпалата, водещи към двора.

— Предавам Разлив Фент, Финад.

— Но, Атри-Преда! Не можем да се изтеглим до Трейт! Всички!

Тя спря три стъпала по-надолу.

— Появила се е една трета от флотата, Финад. В море Катер. Вече сме отрязани.

— Блудния да ни вземе дано!

Здрач продължи надолу. И измърмори тихо: „Де да можеше…“

Въпросите бяха приключили. Нашествието бе започнало.

„Градът ми ще бъде завладян. Отново.“

(обратно)

16.

Старият отточен канал някога беше поток, много преди да бъдат съборени колибите и властниците да започнат да вдигат къщите си от камък. Парчета зидария и мръсна утайка оформи гъмжащите от твари брегове. Но там, в гърдите ми, с тих гняв тлееше черен пламък, докато вървях по дирята и търсех изгубения глас, гласа на волно течащата вода, на камъчетата под звънливата реч на потока. О, колко добре познавах онези гладки камъни, онова детско съкровище, утеха за очите, и как, щом изсъхнеха, една само капка сълза или дъжд можеше да накара цветът да разцъфти с възвърнатия спомен за своя дом — това детско съкровище, и това дете бях аз, и мое беше съкровището, и моя рожба беше същото това утро, което открих, коленичил и окалян на гниещия бряг, заиграл се с чирепи от натрошени грънци, познаващи само отсенките на сивото, колкото и дълбоки и обилни да бяха тези сълзи.

„Преди Трейт“ Безименен фент

Сънищата можеха да преминат между две мигвания на очите, да им се отвърне с отчаяно мятане и объркване, с отприщен поток от разногласни чувства. Удинаас усети, че се спуска надолу, и се озова седнал опасно на ръба на издатината, със сковани и изтръпнали ръце и крака. Слънцето се беше снишило, но не много. Зад него се беше присвила Пернатата вещица, двете половини на счупената плочка се отрониха от ръката й се хлъзнаха към храстите и камъните долу. Косата скриваше лицето й и чувствата, изписани на него.

На Удинаас му се искаше да закрещи, да отприщи скръбта си и необяснимия гняв под нея. Но какво ново имаше в това, че беше използван? Какво ново в това, че нямаше нищо, към което да се пресегне, нищо, към което да се устреми? Отдръпна се от ронещия се каменен ръб и се огледа.

Войската се беше раздвижила. Нещо се бе променило. Забеляза припряност там долу.

— Трябва да се връщаме.

— Към какво? — попита тя хрипливо. И горчиво.

— Към това, което бяхме преди.

— Роби, Удинаас.

— Да.

— Вече го вкусих. Вкусих го!

Той се обърна към нея. Тя изправи гръб, отметна косата от очите си и го изгледа твърдо.

— Не можеш да живееш така.

— Не мога ли?

Тя извърна очи. Не искаше да види. Не искаше да разбере.

— Тръгваме към Трейт, Перната вещице.

— За да завладеем. Да… поробим.

— Подробности — промълви той и предпазливо се изправи. Подаде й ръка.

— Майен те иска.

— Тя ме бие.

— Знам. Не можеш да скриеш синините.

— Разкъсва ми дрехите. Мъчи ме. Така, че да ме боли. Боли ме непрекъснато.

— Е, той не й го прави това — каза Удинаас. — Не че има много… нежност. Твърде млад е за това, предполагам. А и на нея й липсва сила да вземе нещата в свои ръце. Да го научи. Тя е… обезсърчена.

— Омръзна ми твоето разбиране на това, разбиране на онова. Стига, Длъжнико! Не ме интересува нейната гледна точка, не искам да стъпвам по сянката й, да се опитвам да видя света така, както го вижда тя. Всичко това е без значение, когато извива пръсти, когато хапе, когато бие… просто млъкни, Удинаас. Престани. Стига.

— Хвани ръката ми, Перната вещице. Време е.

— По-скоро бих я отхапала.

„Знам.“ Замълча си.

— Той не я наранява, нали?

— Не физически — отвърна Удинаас.

— Да. Прави й… — Вдигна очи и потърси неговите. — Каквото ти правя аз.

— И би предпочела да хапеш.

Не му отвърна. Нещо трепна в погледа й, после извърна очи, докато хващаше ръката му.

Той я вдигна на крака. Тя не го погледна.

— Ще сляза първа. Изчакай.

— Добре.

Една войска се разбуждаше. Сбираше се сред леса. На север — пепелищата на родния дом. На юг — Трейт. Щеше да има… възмездие.

„Подробности.“

Смътно движение надолу по склона. След него… нищо.

Трул Сенгар продължи да оглежда още миг, после отново се сви зад дънера на падналото дърво.

— Открили са ни.

— Сега какво? — изсумтя Алрада Ан.

Трул погледна вляво и вдясно. Едва успяваше да различи най-близките воини, прикрити и неподвижни.

— Зависи. Дали ще настъпят с цялата си сила.

Зачакаха под бавно гаснещото слънце.

Някъде долу в леса имаше ледерийска бригада, а с нея — магически кадър, който беше засякъл присъствието на Тайст Едур на позиция в отбрана на моста. Сред офицерите им цареше изненада — и може би страх. Маговете щяха да се мъчат да разберат точния им брой, но това щеше да е трудно. Нещо в самата кръв на Едур им се противопоставяше, оставаше неуловимо за чародейските им усилия. Трябваше да се вземе решение и то много зависеше от личността на командира. Дали да продължи бавно и предпазливо, докато се стигне до пряк контакт, след което в разузнаване с бой да прецени силата на противника. В това обаче имаше рискове. Ако се приближеше достатъчно, за да прецени остротата на вражеските нокти, това можеше да доведе до неотвратим сблъсък, в който всички предимства щяха да са на страната на Тайст Едур. А сраженията от по-ниска позиция винаги струваха скъпо. И често отстъплението се оказваше кърваво и тежко. Нещо повече, можеше да доведе до пълно поражение.

Или пък командирът можеше да заповяда на магическия си кадър да отприщи чародейната сила и да помете леса нагоре по склона. Такава атака, разбира се, щеше да открои позициите на маговете за магьосниците на Едур, които можеше да са тук. И на служещите им духове и демони. Ако атаката бъдеше притъпена, ледерийският кадър щеше да изпадне в беда.

Най-сетне командирът можеше да избере пълно оттегляне. Да остави моста и да се върне при здравата отбрана на Високи форт, като прикани врага за по-традиционен бой — такъв, какъвто ледериите водеха от столетия срещу всевъзможни вражески сили — почти неизменно с огромен успех.

Дали командирът беше свръхсамоуверен и лекомислен? Ако се окажеше така, Трул Сенгар и неговите петдесет воини щяха или да бъдат избити, или принудени да отстъпят към другата страна на моста, а и в двата случая резултатът щеше да е тактически гибелен за Ханради Калаг и настъпващите му воини. Съпротивата при прехвърлянето на моста щеше да принуди Феар и Ханради да разкрият в пълна мяра чародейната сила, придружаваща армията — сила, предназначена да разбие защитниците на Високи форт. И обратно, един предпазлив или плах командир щеше да предпочете да се оттегли, а това щеше да осигури успеха на Едур.

Трул пропълзя напред и надникна над дънера. Никакво движение долу. Въздухът изглеждаше свръхестествено стаен.

— Ако не се приближат скоро, ще изгубят предимството си — промърмори Алрада.

Трул кимна. Имаше достатъчно грижи, за да ангажират ума му, да обсебят напълно вниманието му. Не разполагаше с лукса да мисли за други неща. Това беше за предпочитане. Облекчение. „И мога да остана тук, в този тесен коловоз на мислите си. Това ще ме преведе през тази война. Трябва. Дано, дано ме преведе през тази война.“

Сенките надолу по склона се бяха издължили, кръстосваха се, лъчите прашна слънчева светлина се утаяваха в златиста мъгла, в която пърхаха рояци насекоми.

Тихо шумолене във въздуха — най-напред зад тях, после — от всички страни.

Духове: стичаха се отгоре, гмуркаха се надолу в сумрака.

— Дойдоха — каза Алрада.

Трул изпълзя отново назад и се превъртя на гръб. Между храстите и дърветата отгоре безшумно пристъпваха вълци със сребриста козина. Пет-шест, после — десетки; над сведените муцуни бляскаха светли очи.

Един от зверовете се приближи към Трул. Изведнъж се размъти, въздухът се изпълни с остра лютива миризма и след миг Трул вече се взираше в кехлибарените очи на Б’нага.

Джхекът се ухили.

— Хиляда крачки надолу, Трул Сенгар. Оттеглят се.

— Бързо дойдохте — каза Алрада.

— Воините са само на две хиляди крачки от моста. Братята ми намериха тяло, скрито в храстите. Ваша работа ли е?

— Преден съгледвач — отвърна Трул.

— Маговете са вързали нишка към него. Знаели са, че идвате. Явно това ги е забавило още повече.

— Е, ще им попречим ли да се оттеглят? — попита Алрада.

— Мислехме го. Но не. Духовете само ще ги гонят. Ще ги държат на ръба и ще ги принудят да се движат на бегом. Докато стигнат до Високи форт, ще са с подбити пети и замаяни. Няма да им оставяме време да отдъхнат. Имам новини. Първи девичи форт е паднал. Без бой — гарнизонът вече бил побягнал към Разлив Фент.

— Както се очакваше — каза Трул.

— Да. Ако ледериите решат да окажат съпротива при Разлив Фент, обсадата ще е кратка. Корабите ни вече са извършили десанта и воините настъпват срещу града.

— Без никакъв сблъсък с ледерийските флоти?

Трул беше изненадан. Транспортните съдове бяха уязвими.

— Никакъв. Силите на императора са над Трейт, още не са ги засекли. През следващите няколко дни предстоят четири решителни битки. И, ако такава е волята на меча, северната граница ще падне.

„Най-малкото им привлякохме вниманието изцяло.“

Пияна до ослепяване. Описание, което Серен Педак се опитваше да проучи с цялата лутаща се и замаяна решимост на отровения си до затъпяване ум. Но кой знае защо, не успяваше. Вместо слепота усещаше болезнено полуразмазаните фигури, насядали около масата, бръмчащото гъмжило на безброй гласове. Затъпяването още не беше дошло и сигурно така и нямаше да дойде, а упоритата трезвост не искаше да я напусне, непоклатима и безразлична към безкрайните чаши вино, които изливаше в гърлото си.

Трескава възбуда, десетки гласове, които редяха всевъзможните си версии „казах ли ви аз на вас“ на тълпата кимащи глави. Пророкувания и предсказания, бляскави думи на алчност, зажадняла за плячката от бойни полета, затрупани с мъртви едури. „Дай им Първи девичи форт, ми да. Що не? Примами ги кучите синове по-навътре. Видя ли какво направи кадърът оная нощ? Пак ще го направят, само че тоя път срещу тия копеленца с пепелявите лица. Платил съм си място за гледане, малко над Фара, цяло състояние платих за него, ще видя всичко.“

„При Разлив Фент всичко ще свърши. Ще им натрием носа и после кадърът ще удари флотата им в Катерско море. Имам дялове в една ивица на Кривия бряг, права за вадене на корабна плячка. Заминавам там веднага щом свърши.“

„Оставят се да ги обкръжат, казвам ти. Здрач само е чакала да й вдигнат обсадата. Какви ги дрънкаш? Как така се е предала? Блудния да те вземе, човече, какви са тия лъжи, дето ги ръсиш тука? Ти да не си някой проклет предател, да не си Хул Бедикт? Затвори я тая уста, че да не ти я затворя аз…“

„Ще помагам, Крайбал, честно. Да зашия тия уста е толкоз лесно, колкото да закърпиш корабно платно, а това го правя от години…“

„Къде тръгна тоя?“

„А, все едно, Крайбал…“

„Предателите заслужават урок, Фелуда. Хайде, гледам, че се запъти към вратата…“

— Не е добре за една жена да седи така сама, скъпа. Позволи на един свестен човек да те измъкне от тая…

Серен Педак вдигна очи към надвисналата над масата фигура. Умът й отвърна „Добре“, докато се обръщаше навъсена.

— Това, което дрънкат тук, не си заслужава и плюнката, скъпа. Искаш да пиеш? Добре, седи и пий. Само предлагах някое по-тихо място, нищо друго.

— Разкарай се.

Но мъжът седна срещу нея.

— Гледам те цяла вечер. Викам си, една от многото ледерийки? Зададох си този въпрос веднъж, и само веднъж. Не, мисля си, не и тази. Питам и някой ми отвръща: „А, това е Аквиторът, Серен Педак. Беше на север, за преговорите, дето удариха на камък. Беше на договор с Бурук Бледия, оня дето се обеси, и проклет да съм, ако не го намери тя, оцъклен и вмирисан.“ И си викам, тая работа не е лека. Нищо чудно, че седи тука и се опитва да се напие, ама не става.

Погледът й се спря на него и чак сега го видя ясно. Прорязано от бръчки лице, гладко обръснато, дълга до раменете коса с цвят на лъскаво желязо. Гласът му прозвуча отново в главата й и потвърди онова, което виждаха очите й.

— Не си ледериец.

Широка усмивка, равни бели зъби.

— Тук си права. И без да се обиждаш, но се радвам, че не съм.

— И фаред не си. Не си и нерек. Нито тартенал. И фент не си, нито мекрос…

— Това, което съм, не си и чувала за него, вярвай ми. Много далече ми е домът.

— Какво искаш?

— Да ти предложа нещо, но трябва да стане някъде на по-тихо. Насаме…

— Знаех си…

— Не е това, макар че щях да се чувствам голям късметлия, ако станеше каквото си мислиш. Не. — Наведе се напред и й даде знак да направи същото.

Тя се надвеси над масата с иронична усмивка. Носовете им почти се долепиха.

— Изгарям от нетърпение.

Мъжът леко се отдръпна.

— Ние си имаме една гемия…

— Ние?

— Малък кораб. И се махаме от тоя цирей на задника на Гуглата, наречен кралство.

— Къде? В Коршен? Пайлот, Трус? Коланс?

— Какъв смисъл? Първите три, които спомена, плащат данък на Ледер, а както разправят, в Коланс е абсолютна бъркотия. Аквитор, светът е много по-голям, отколкото си мислиш…

— Нима? Всъщност е много по-малък, отколкото си мисля.

— Друга дупка, същият боклук, а? Може и да си права. Но може и да не си.

— Кой си ти?

— Просто някой, който е много далече от дома, както казах. Едва се измъкнахме от Ассаил, само за да се озовем тук, и още щом дойдохме с проклетото решето, се оказа, че дължим пари. Със стъпването на кея вече дължахме още. За седем месеца толкова затънахме в дългове, че и самият принц К’азз не би могъл да ни измъкне. Живеем с огризки, вършим най-мръсната работа и затъваме.

— Бил си войник.

— Още съм, скъпа.

— Запиши се в някоя бригада тогава…

Той избърса чело с опакото на ръката си, затвори за миг очи, после като че ли взе решение. Изгледа я твърдо със студените си сини очи.

— Така крещи, че се чува до Бездната, скъпа, а никой от вас ледериите не иска да го чуе. Вие сте в беда, хора. В сериозна беда. Разлив Фент беше предаден. Значи така — Здрач е умен, способен командир. Какво тогава я е принудило да го направи? Помисли, Аквитор.

— Разбрала е, че е безнадеждно. Разбрала е, че не може да удържи града и че няма път за отстъпление.

Той кимна.

— Не си била тук, когато се върнаха корабите с улова. Не си видяла какво ги докара. Ние видяхме. Скъпа, ако денрабъ си имат бог, то това беше той, ей тук, в този залив.

— Кои са денрабъ?

Непознатият поклати глава.

— При нас ще се намери място за читави хора. А и няма да си единствената жена, тъй че не е това.

— Защо точно аз тогава?

— Защото не си сляпа, Серен Педак.

Тя се усмихна, отдръпна се и извърна очи. „Нито пияна.“

— Кой си ти?

— Нищо няма да ти говори…

— Все едно, кажи ми.

— Викат ми Лоста. Железния лост, Втори меч, Четвърта рота, Пурпурна гвардия. Бях на служба при командир Кал-брин, преди всички да се пръснем оттук до портите на Гуглата.

— Нищо не говорещо и дълго. Впечатлена съм, Лост.

— Момиче, зъбите ти са по-остри от тези на енкар’ал, с мръвка ризан между тях. Може би затова ми допадаш толкова.

„Добре.“

— Не ме интересува предложението ти, Лосте.

— Постарай се да го обмислиш. Има време за това, стига да се измъкнеш колкото може по-скоро от Трейт.

Тя го погледна.

— Изглежда ми безсмислено.

— Щеше да си права, ако корабът ни беше тук, в залива. Но не е. В Ледерас е. Записахме се като екипаж, чрез един агент. — Сви рамене. — Щом излезем в открито море…

— Ще убиете капитана и хората му и ставате пирати.

— Никого няма да убиваме, ако се разберем, и не сме пирати. Просто искаме да се върнем у дома. Трябва да се върнем у дома. — Изгледа я за миг и стана. — Ако всичко мине добре, ще те чакаме в Ледерас.

„Добре.“

— Губиш си времето.

Той сви рамене.

— Дотогава много неща ще се променят, Аквитор. Махни се от този град, момиче. Докато си трезва, напусни го. Просто се махни.

И си тръгна.

„Спипаха го, завлякоха го отзад и сега му шият устата… ела да видим…“

„Само устата? Скапан предател. Така лесно да му се размине на тоя кучи син. Отвсякъде да го зашият, да видим дали ще му хареса…“

„Хул Бедикт да беше, това искам аз…“

„А, на него ще му направят много по-лошо, помни ми думата. Чакай само и ще видиш…“

С развети от вятъра сини коприни, Некал Бара стоеше на терасата на фара, загледана към морската шир. Нищо не вървеше според плановете. Изпреварващата им атака беше унищожила празни селища. Целият народ на Тайст Едур беше тръгнал. „И скоро ще дойдат на самия ни праг.“

Флотата бе дошла в морето Катер, готова да предотврати изтеглянето на гарнизона на Здрач в Разлив Фент, но след като градът беше предаден, просто продължи напред. Със свръхестествена бързина кървавочервените платна на петстотин щурмови съда вече се приближаваха към залива Трейт. А във водите под гладките им корпуси… същество. Древно, ужасно и жадно за кръв. Знаеше пътя си. Вече беше идвало тук.

Оттогава, по заповед на Цеда, тя се мъчеше да разбере естеството на това същество, над което Тайст Едур бяха наложили волята си, за да им служи. Пристанището и заливът отвъд него бяха древна суша, огромна варовикова плитчина, под която течаха големи подземни реки. Тук-там ерозията беше сринала варовиковата кора и се бяха образували дълбоки кръгли кладенци. Водата долу по принцип продължаваше да тече, като ръкави на предишните реки. Но понякога не успяваше да се процеди през варовика от натрупалите се с времето втвърдявания и застиваше на място, черна и неподвижна.

Преди много време един такъв кладенец се бе превърнал в място на свещенодействия. В дълбините му бяха хвърляли съкровища. Злато, нефрит, сребро и живи жертви. Гласове на давещи се бяха пищели в леденостудената вода, студена плът и кости се бяха трупали на светлото дъно.

И така беше сътворен дух. Дух, хранен с кръв и отчаяние, искащ изкупителни жертви, насилствено отдаване на тленен живот. Тя много добре знаеше, че във всичко това се крият загадки. Дали духът беше съществувал, преди да е възникнал култът, или просто беше извлечен от поднесените жертви? Или бе породен от самата воля на древните поклонници? Тъй или иначе, резултатът беше един. Беше се появило същество, научено на стръвен глад. Привикнало да се храни с кръв, със скръб и ужас.

Някогашните поклонници бяха изчезнали. Измрели или постепенно стопили се, или тласнати до толкова крайни жертвоприношения, че се бяха самоунищожили. Нямаше как да се разбере колко дълбока е грамадата от кости, натрупана в този кладенец, но големината й трябваше да е ужасяваща.

Духът беше обречен и след време щеше да умре. Ако морските води не се бяха надигнали, за да погълнат сушата — ако стените на неговия свят не бяха изчезнали и всичко, което беше извън тях, не му бе станало достъпно.

Бреговете по целия свят бяха места за поклонение. Най-старите хроники от Първата империя непрекъснато отбелязваха това за народи, открити по време на експедициите. Границата между море и суша бележеше проявата на символичния преход между познатото и непознатото. Между живот и смърт, дух и ум, между неизброимото множество стихии и сили, противоречиви и в същото време — сплетени в едно. Живот, предаден на морските води, съкровища, хвърляни в дълбините им. А над самите води — кораби и техните екипажи, завличани в дълбините им.

При все това съществото беше срещнало… съперничество. И както подозираше Некал Бара, се беше справило зле. Залиняло, страдащо, то се беше върнало в своята дупка, там, под потопа. Върнало се беше, за да умре.

Невъзможно беше да се разбере как магьосниците на Тайст Едур го бяха открили или как бяха разбрали на какво е способно. Но го бяха обвързали, хранили го бяха с кръв, за да възвърнат силата му, и то беше пораснало, а с това бе пораснал и гладът му.

„А сега аз трябва да намеря начин да го убия.“

Усещаше напора му под водната повърхност, все по-близо, под щурмовите съдове на Тайст Едур. Войниците се трупаха по укрепленията около залива. Подготвяха за огън стенобитни машини и балисти, изкарваха на позиции движещите се на колела механизми, изхвърлящи стрели, способни да пробият корабни корпуси, палеха огньове.

Арахатан, с наметалото си от черна кожа, бе заел позиция в другия край на главния вълнолом и също като нея беше застанал с лице към морската шир, взрян в бързо настъпващата вражеска флота. Трябваше да спре атаката на духа, да влезе в открита схватка с него, за да може Некал Бара с магия да се промъкне по-близо до създанието и да го порази.

Жалко, че Енедиктал се беше върнал при своя батальон в Оул, вместо да остане в града. Жалко, че Змийският пояс не бяха дошли за подкрепление. Влезеха ли в стълкновение с духа, Енедиктал можеше да разбие флотата на Едур. Тя нямаше представа колко сила ще им остане на двамата с Арахатан, след като убият духа — възможно беше да са толкова изтощени, че да не могат да унищожат флотата. Можеше да се стигне до ръкопашен бой в залива.

„И това е най-нелепото на магията във война — почти нищо друго не правим, освен да си пречим взаимно. Освен ако кадърът не се окаже по-малочислен.“

Имаше под своя команда още шестима по-дребни заклинатели, разпръснати в ротите на развърнатия долу батальон на Хладната глина. Трябваше да са достатъчни срещу магьосниците на Едур.

Некал Бара беше угрижена, и не без основание.

Червените платна заплющяха. Очите й едва успяваха да различат воините по палубите и такелажа. Флотата забавяше. Под челните кораби напред се понесе тъмен прилив, разпростря се като катраненочерен оток из залива.

Обзе я внезапен страх. Беше… огромно.

Погледна надолу. Към самотната, загърната в черно фигура в самия край на главния вълнолом. Разперила широко ръце.

Духът се надигна в издуваща се вълна, набра скорост и се понесе вихрено към пристанището. Войниците по кейовете се прикриха зад щитовете си и върховете на копията им щръкнаха. Една от метателните машини изстреля топка горящ катран. Омаяният поглед на Бара проследи огнената дъга и сивата диря след нея — огненото кълбо се спускаше към набъбващата вълна.

После изчезна сред петно кипнала пяна.

Чу рева на Арахатан. Бяла бразда проряза водата и кипна пред кейовете, стена от пара се вдигна към небесата. Тъмното изгърбено туловище набираше мощ, преди да връхлети.

Фарът под краката й се разтресе от чудовищния сблъсък. От тясната желязна тераса под нея струпалите се да гледат се разхвърчаха във въздуха и западаха с писъци надолу към скалите. Терасата се огъна като тънка тел в ръцете на ковач, сглобките се пръснаха сред облаци прах. Ужасно скърцане прониза кулата и тя се люшна.

Разпенена черна вода връхлиташе с ярост, издигаше се все по-високо точно пред Арахатан. Тъмна сянка погълна магьосника.

Фарът се срутваше.

Изпънала напред ръце, Некал Бара се хвърли от ръба.

И изчезна сред вихрения лъч на магията. Полетя надолу сред искрящите пръски от син пламък, гъмжащи около ослепително бялото ядро.

Като божие копие, нажеженият до бяло огнен стълб прониза духа отстрани, издълба диря от пламъци в тъмната кипнала вода.

„Блудния да ни… той угасва! Пропада!“ Усети, а след миг видя Арахатан. Червена плът, късаща се не дрипи от костите, изгаряше и почерняваше, отнесена сякаш от свиреп ураган. Видя зъбите му — устните бяха отпрани — оголени в гримаса на безумна усмивка. Очите засъскаха, потъмняха, хлътнаха навътре.

Усети в последния миг изумлението му, неверието…

Навътре, в плътта на духа, пласт след пласт гъста съсирена кръв, сплъстена коса, нацепени късове кост. Обрасли с корал драгоценни накити, смачкани златни монети, сгърчени трупчета на новородени, всички с хлътнали чела над лица, изкривени от болка и неописуемо страдание. „Пластове. О, Богиньо, какво сме направили ние, смъртните? Направили и направили, и направили?!“

Каменни сечива, бисери, парчета раковини…

Навътре…

И разбра, че е сгрешила. Че е сгрешила ужасно.

Духът — нищо повече от куха раковина — пазеше в себе си спомен. В кост, зъби и коса. Спомен и нищо друго.

Навътре…

И Некал Бара разбра, че ще умре. Никаква защита нямаше срещу това, което се надигаше да я срещне. Никаква. Не можеше… изобщо не можеше да… „Цеда! Куру Кан! Чуй ме! Виж…“

Серен Педак залитна на улицата. Бутана, блъскана, събаряна на колене от бягащи хора.

Беше се събудила в някакво тъмно мазе сред празни изпочупени бурета. Бяха я ограбили, повечето от бронята й беше смъкната. Меча и ножа й ги нямаше. Болката между краката подсказваше, че я е сполетяло и по-лошо. Устните й бяха подути и накъсани от целувки, които така и не беше усетила, косата й беше разчорлена и сплъстена от кръв. Пропълзя по камъните и се сви до някаква мръсна тухлена стена. Зяпна замаяна царящата наоколо паника.

Пушеци бяха затулили небето. Мътнокафява светлина, далечни шумове от битка — откъм пристанището вляво и по северната и източната стена, напред и вдясно. По улицата пред нея гражданите тичаха сякаш в произволни посоки. Двама мъже се бяха вкопчили в смъртоносен двубой и тя видя как единият успя да прониже другия, а после започна да блъска главата му в каменните плочи. Черепът изпращя, победителят пусна гърчещата се жертва, надигна се и закуцука по улицата.

Врати падаха с трясък. Жени излизаха с писъци на улицата, измъкнати от скривалищата си.

Не се виждаше нито един Тайст Едур.

Вдясно от нея трима мъже с вид на мародери се тътреха по улицата. Единият носеше оплескан с кръв дебел кривак, друг — къс ятаган. Третият влачеше за единия крак мъртво или примряло от ужас момиченце.

Видяха я. Онзи с кривака се ухили.

— Идвахме да те приберем, Аквитор. Събуди се и искаш още, а?

Не позна нито един от тях, но в очите им имаше нещо ужасно познато.

— Градът падна — продължи той, след като се доближи. — Но можем да се измъкнем и те взимаме с нас.

Онзи с ятагана се изсмя.

— Решихме да си те вземем за нас, скъпа. Не бой се, ще те пазим.

Серен се присви до стената.

— Стой! — чу се глас.

Тримата се обърнаха.

Коса със стоманен цвят, сини очи. Като че ли го познаваше. Може би. Не беше сигурна. Никога не беше виждала броня като неговата: щеше да е запомнила кървавочервеното връхно палто. Прост войнишки меч на лявото бедро, към който непознатият не посегна.

— Това е оня кучи син, чужденецът — рече мъжът с кривака. — Намери си някоя и мирни, приятел.

— Току-що го направих — отвърна той. — Търся я от два дни…

— Тя е наша — каза му онзи с ятагана.

— Не приближавай — изръмжа третият и вдигна детето в ръката си, все едно смяташе да го употреби като оръжие.

И Серен видя, че вече го е правил. „О, дано да си умряло, дете. Моля се, дано да си умряло отдавна.“

— Познаваш ни, чужденецо — каза мъжът с кривака.

— О, да, ужасът на копторите. Чувал съм за подвизите ви. Което ми дава предимство.

— Как така?

Странникът продължаваше да се приближава. Серен видя как нещо блесна в очите му, когато отвърна:

— Защото вие нищо не сте чували за мен.

Кривакът се завъртя. Ятаганът блесна. Тялото на детето литна във въздуха…

И се озова в ръката на новодошлия, който замахна с другата ръка, с дланта нагоре, пръстите му сякаш се впиха под брадичката на мъжа, който го държеше.

Серен просто не разбра какво стана.

Мъжът с кривака беше паднал. Ятаганът на другия се беше забил в гърдите му и той стоеше, опулил очи в него. После рухна.

Нещо изпращя. Бликна фонтан от кръв.

Непознатият отстъпи назад, с детето под дясната мишница. Лявата му ръка държеше, като увита в кожа дръжка на ведро, долната челюст на третия.

Който изхърка, облещи се и вдиша хрипливо.

Непознатият хвърли челюстта с провисналия език встрани, остави детето на земята и пристъпи към третия мъж.

— Не ми харесва това, което направихте. Нищо от това, което направихте, не ми харесва, но най-вече не ми харесва това, което направихте на тази жена тук, и на това дете. Затова ще те накарам да те боли. Много.

Мъжът се завъртя, сякаш искаше да побегне — и се пльосна по корем на каменните плочи. Серен не видя как стана всичко това и защо.

С невъзмутимо търпение непознатият се наведе над него. Два мълниеносни удара от двете страни на гръбнака, почти до врата, и тя чу как изпращяха гръдните кости. Около главата рукна кръв.

Непознатият посегна към чатала на падналия.

— Спри.

Той се обърна към нея и вдигна вежди.

— Спри. Убий го. Чисто. Убий го чисто, Лосте.

— Сигурна ли си?

По прозорците на околните къщи се появиха лица. Втренчени, зяпнали надолу очи.

— Стига — изграчи тя.

— Добре.

Той замахна. Един удар в тила и той хлътна навътре. Всичко утихна.

Лоста се изправи.

— Е?

„Да. Така е добре.“

Войникът от Пурпурната гвардия се приближи към нея.

— Вината е моя. Трябваше да поспя. Мислех, че ще си в безопасност поне за малко. Сгреших. Съжалявам.

— Детето?

— Стъпкано е от коне според мен. Мъртво е.

— Какво става?

— Трейт пада. Върху защитата се изсипаха духовете-сенки. После Едур дебаркираха. Беше лошо, Аквитор. Откъм сушата настъпи армия. Пометоха слабо защитените укрепления и няма и преди няколко минути успяха да разбият Северната порта. Едурите не бързат, убиват всеки войник, когото намерят. Никаква пощада. Засега не посягат на цивилните. Но това не е гаранция за нищо, нали?

Помогна й да стане и тя трепна от допира на ръцете му — ръце-оръжия, оцапани със смърт.

И да го забеляза, той не се издаде.

— Моят Меч ни чака. Корло успя да намери лабиринт в тази проклета от Гуглата яма — чак сега, цели две години, след като се натикахме тук. Казва, че едурите имали нещо общо с това.

Замаяна, тя едва сега осъзна, че вървят. По кривите странични улички, далече от главните. Шумовете от грозната касапница ехтяха отвсякъде. Изведнъж Лоста спря и кривна глава.

— Проклятие. Отрязани сме.

Завлечен в касапницата. Смаян свидетел на избиването на объркани нещастници. Зачуден дали лихварите няма да са следващите. Удинаас едва се тътреше след императора на Тайст Едур и дузина освирепели воини. Газеха през трупове и посичаха около себе си живот все едно, че разчистваха пътека през тръстики.

Умението, което показваше Рулад, му беше неприсъщо. Ръцете му се въртяха мълниеносно, всяко движение бе небрежно и лишено от всякакъв страх. И издаваше безумни, нечленоразделни звуци, прекъсвани от крясъци, изпълнени колкото с гняв, толкова и с ужас. Не триумфиращ воин. Нито обладан от бойна ярост или окъпан в кървава слава. Убиец… който убиваше.

Един от едурските воини до него падна под отчаяния замах на меча в ръцете на ледерийски войник и императорът изрева и се хвърли напред. Пъстрият меч изсвистя и кръвта швирна като вода. Смехът изтръгна дъха му и го накара да зяпне. Едурите плахо извърнаха лица към освирепелия си владетел.

Продължиха по улицата, просичаха пътя си към нещо като ариергард. Удинаас се препъваше в трупове, в гърчещи се плачещи хора. Замаяни в мига преди да издъхнат мъже зовяха майките си и робът посягаше към тях, докосваше ги по раменете или погалваше с пръсти мокрите им чела и мълвеше: „Тук съм, момчето ми. Всичко е наред. Можеш вече да тръгнеш.“

Опрощаващият жрец, залитащ стъпка по стъпка след невидимата верига, шепнещ празни благословии и милостиви лъжи, опрощаващ, докато в същото време се моли някой — нещо — на свой ред да го опрости. Но никой не го докосна, ничии пръсти не погалиха потното му лице.

За опожарените селища. Възмездие. Къде бяха лихварите? Нали заради тях в края на краищата беше тази война.

Още сто крачки. Още трима паднали едури. Рулад и осмината му събратя газеха напред и колеха. Къде беше останалата войска?

Някъде другаде.

Ако човек винаги може да избира правилните въпроси, то всеки отговор ще е очевиден. Умно проникновение — беше се добрал до нещо…

Още един едур изкрещя, спря и се строполи, лицето му се сплеска в каменните плочи.

Рулад уби още двама войници… и изведнъж на пътя им вече не стоеше никой.

Спряха вцепенени на някакво кръстовище; около тях се къдреха пушеците.

Изведнъж някой се появи отдясно.

Двама воини на Едур рухнаха, смъртно ранени.

Лявата ръка на нападателя се изстреля напред и главата на трети Едур се извъртя със силен пукот.

Трясък на мечове, още кръв и още един Едур се строполи — и нападателят вече се беше измъкнал от схватката и се обръщаше.

Рулад го посрещна със скок. Мечовете — единият тежък и пъстър, другият — най-обикновен — се сблъскаха и се сплетоха, щом китката на странника се изви рязко надолу, докато другата му ръка изсвистя над оръжията и удари Рулад в челото.

Силен пукот — и вратът на императора се прекърши.

Мечът с пъстрото острие се хлъзна надолу от оръжието на нападателя, а той вече се отдръпваше, острието на меча му вече се изтръгваше от гърдите на поредния Едур.

Още миг и последните двама воини бяха паднали, телата им щедро напояваха с кръвта си каменните плочи.

Непознатият се огледа, видя Удинаас, кимна и махна с ръка към близката пресечка, от която се появи жена.

Направи пет-шест крачки напред и Удинаас я позна.

Бяха се гаврили с нея.

„Но нищо повече от това. Не и докато този е жив.“

Серен Педак не го и видя. Не забеляза и мъртвите едури. Непознатият я сграбчи за ръката.

Продължиха надолу по улицата и се скриха зад ъгъла.

Някъде зад него се чуха викове на едурски воини, тропот на тичащи крака.

Робът тръсна глава и разбра, че стои до тялото на Рулад, зяпнал в него, в нелепия ъгъл, под който се беше извила главата на прекършения врат, в ръцете, здраво стиснали меча.

И зачака устата да се отвори в безумен смях.

— Най-странната проклета броня, която съм виждал.

Серен примига.

— Какво?

— Но беше добър с меча. Бърз. Само още пет години опит да можеше да натрупа и щеше да стане смъртно опасен. Толкова, че да затрудни всекиго. Шимър, Блус, може би и Скинър. Но тази броня! Проклет късмет, точно тук да ми падне. Да имахме време…

— Какво?

— Онзи Тайст Едур, скъпа.

— Тайст Едур ли?

— Все едно. Ето ги.

Пред тях — шест фигури, в края на задънената уличка. Две жени, четирима мъже. Всички в пурпурни палта. С извадени оръжия. Оцапани с кръв остриета. Един, по-леко снаряжен от останалите и с нещо като диадема в лявата ръка, пристъпи напред.

И каза нещо на непознат език.

Лоста му отвърна с нетърпеливо ръмжене и придърпа Серен, щом мъжът започна да жестикулира. Въздухът около тях сякаш затрептя.

— Корло отваря лабиринта, момиче. Преминаваме и ако извадим късмет, няма да се натъкнем на нищо опасно. Не се знае къде ще ни отведе. Дано да е достатъчно далече.

— Къде? — попита тя. — Къде отиваме?

— В Ледерас, Аквитор. Казах ти, че там ни чака кораб, забрави ли?

„Най-странната броня, която съм виждал.“

„Проклет късмет.“

— Той мъртъв ли е?

— Кой?

— Мъртъв ли е? Уби ли го? Онзи Тайст Едур!

— Нямах избор, момиче. Забавяше ни, а идваха още.

„О, не!“

Върху пясъка плисна повърнато.

Добре поне, че врясъците спряха, помисли Уидал. Чакаше, седнал на тревата малко над плажната ивица, докато младият Едур, на ръце и колене, с клюмнала глава, трепереше и се гърчеше, кашляше и храчеше.

Отстрани два от нахтите, Райнд и Пюл, се боричкаха за едно изхвърлено от вълните парче дърво — то се чупеше, докато го дърпаха. Игрите им на унищожаване напоследък бяха станали натрапчиви и майсторът на оръжия от Мекрос вече се чудеше дали не имитират някоя свързана с него житейска истина. Или просто изолацията ги докарваше до лудост.

Поредната истина.

Уидал презираше религията. Не редеше по пътя си никакви богове. Асцендентите за него бяха по-лоши от побеснели зверове. Не стига, че смъртните бяха способни на ужасни злини. Нищо общо не държеше да има с техните безсмъртни и неизмеримо по-силни двойници.

И този сакат бог в дрипавата му шатра, с вечната му болка и затъпяващия разсъдъка пушек от семената, които пръскаше върху мангала пред себе си — всичко беше едно и също за Уидал. Парадиране със страданието, погълнато от желание да разпръснеш злочестината на собственото си съществуване по целия свят, във всички светове. Злочестина и лъжливо спасение, болка и глупаво отстъпление. „Всичко е едно и също.“

На този жалък остров, сред това пусто море, Уидал беше изгубен. В самия себе си, сред гъмжилото от лица, които до едно бяха негови, губеше способността да разпознава което и да било от тях. Мисъл и съзнание се бяха превърнали в нещо необуздано и безформено. Странстване сред чужди спомени, докато светът отвъд се разнищва.

Строеж на гнездо.

Яростно разрушаване.

Зъбата уста, зяпнала в безмълвен, конвулсивен смях.

Трима шегобийци, които все повтаряха и повтаряха една и съща сценка. Какво означаваше тя? Що за очевиден урок му показваха, а той бе толкова сляп, толкова глупав, че не можеше да го разбере?

Младият Едур беше приключил — нищо не беше останало в стомаха му. Вдигна глава, очите му бяха изцъклени от болка и ужас.

— Не… — прошепна той.

Уидал примижа и огледа брега.

— Стига вече… моля ви.

— Никакви ги няма залезите тук — каза Уидал. — Както и изгревите, впрочем.

— Не знаете какво е!

Крясъкът заглъхна.

— Гнездата стават все по-сложни. Мисля, че се стреми да постигне определена форма. Наклонени стени, триъгълен вход. После Мейп ги разрушава. Какво трябва да схвана от всичко това?

— Може да си задържи проклетия меч. Няма да отида. Там. Няма повече да отида там и не се опитвай да ме принуждаваш.

— Нищо не мога да направя. Нищо.

Рулад запълзя към него.

— Ти си го направил този меч! — изхриптя обвинително.

— Огън, чук, наковалня и каляване. Толкова мечове съм направил, че не мога да ги изброя. Желязо и пот. Мисля, че бяха счупени остриета. Онези черни късове. От някакъв дълъг тесен нож. Двете — черни и чупливи. Просто парчета. Чудно откъде ли ги е прибрал?

— Всичко се чупи — каза Рулад.

Уидал го погледна.

— Да, момче. Всичко се чупи.

— Можеш да го направиш.

— Кое?

— Да счупиш този меч.

— Не. Не мога.

— Всичко се чупи!

— И хората също, момче.

— Това не е отговор.

Уидал сви рамене.

— Вече почти нищо не помня. Мисля, че ограбва ума ми. Казва, че е мой бог. Трябвало само да го почитам, така казва. И всичко щяло да стане ясно. Тъй че кажи ми, Рулад Сенгар, на теб ясно ли ти е всичко?

— Това зло… то е твое дело!

— Нима? Може би си прав. Приех сделката, която ми предложи. Но виждаш ли, той излъга. Каза, че ще ме освободи, като направя меча. Той лъже, Рулад. Това поне го знам. Вече го знам. Този бог лъже.

— Имам власт. Аз съм император. Взех си жена. Във война сме и Ледер ще падне.

Уидал посочи към сушата.

— А пък той те чака.

— Страх ги е от мен.

— Страхът сам по себе си поражда вярност, момче. Ще те следват. Те също те очакват.

Рулад задра с нокти лицето си и потръпна.

— Той ме уби. Онзи мъж… не беше ледериец, изобщо не беше ледериец. Изби ни. Седмина от братята ми. И мен. Беше толкова… бърз. Сякаш едва се движеше — а братята ми падаха и умираха.

— Следващия път ще е по-трудно. Ти ще си по-труден. Следващия път няма да е лесно да се намери някой, който да те убие. И по-следващия. Разбираш ли това, момче? То е в същността на сакатия бог, който те чака.

— Кой е той?

— Богът ли? Едно малко нещастно говно, Рулад. Което държи душата ти в ръцете си.

— Бащата Сянка ни е изоставил.

— Бащата Сянка е мъртъв. Или все едно, че е.

— Откъде знаеш?

— Защото ако не беше, изобщо нямаше да позволи на Сакатия бог да те вземе. Теб и народа ти. Щеше да слезе на брега и… — Уидал замълча.

Ето, до това беше стигнал. До тази пропита с кръв истина.

Мразеше религията, мразеше боговете. И беше сам.

— Ще го убия. С меча.

— Глупак. На този остров няма нищо, което той да не чува, да не вижда, да не знае.

„Освен това, което сега е в ума ми, навярно. А дори и да го знае, как би могъл да ме спре? Не, не знае. Трябва да вярвам в това. Та нали ако знаеше, щеше да ме убие. Точно сега щеше да ме убие.“

Рулад се надигна.

— Готов съм.

— Така ли?

— Да.

Уидал въздъхна. Погледна към двата нахта. Изхвърленият от прилива плавей, предмет на ожесточения им спор, лежеше между тях на трески. Двете същества го бяха зяпнали объркано и ровичкаха с пръсти в купчината. Мекросът стана.

— Добре, момче. Да вървим.

Стоеше зад черното стъкло, в тунел от прозрачен обсидиан. И нямаше никакви призраци.

— Куралд Галайн — прошепна Корло и ги погледна през рамо. — Не го очаквах. Завоевание, негодно за нищо. Или едурите изобщо не го знаят — представа нямат какво използват.

Вонеше на смърт. Съсухрена плът, дъх на гробница. Черният камък под краката им беше хлъзгав. Таванът беше неравен, само една длан над главата на Лоста, най-високия в групата.

— Проклет плъши лабиринт — продължи магът и спря пред едно разклонение.

— Просто ни поведи на юг — изръмжа тихо Лоста.

— Добре, но накъде трябва да е юг?

Войниците се струпаха около него, мърмореха ругатни на странния си език.

Корло се обърна към Серен.

— Някакви предложения, Аквитор?

— Какво?

Магът измърмори нещо на Лоста на родния им език и той се намръщи и отвърна:

— Говорете на ледерийски всички. Откога грубостта е станала част от устава на Пурпурната гвардия? Аквитор, това е Крепостта на Мрака…

— Няма Крепост на Мрака.

— Опитвам се да го кажа по начин, понятен за вас.

— Добре.

— Но виждате ли, Аквитор, не би трябвало да я има — намеси се Корло.

Тя само го погледна в сумрака. Магът избърса врата си и ръката му лъсна от пот.

— Тези са Тайст Едур, нали? Не са Тайст Андий. Крепостта на Мрака, това е Тайст Андий. Едур, те са от, ъъъ, Крепостта на Сянка. Тъй че естествено е, виждате ли, да очакваме лабиринтът да е Куралд Емурлан. Но не е. Този е Куралд Галайн, само че е пробит. Превзет. Гъмжи от духове — духове на Тайст Андий…

— Не са тук — отвърна тя. — Виждала съм ги. Не са тук.

— Тук са, Аквитор. Просто аз ги задържам настрана. Засега…

— Но е трудно, нали.

Магът кимна с неохота.

— И сте объркан.

Ново кимване.

Тя се опита да помисли, да прониже изтръпналостта, която я беше обзела — може би единственото, което задържаше болката от изтерзаната й плът.

— Казахте, че духовете не са Едур.

— Точно така. Тайст Андий са.

— Каква е връзката между едните и другите? В съюз ли са?

Корло присви очи.

— Съюз ли?

— Призраците — каза Лоста.

Погледът на мага пробяга към командира му, после се върна на Серен Педак.

— Призраците са в плен. Принудени са да се сражават редом с едурите. Дали са духове на Андий? Дъх на Гуглата, като че ли започвам да разбирам. Какво друго може да са? Не са духове на Едур, защото тогава нямаше да е необходима никаква обвързваща магия, нали?

Лоста пристъпи към Серен.

— Какво предлагате?

За миг тя си спомни единствения си контакт с духовете, жаждата им.

— Маг Корло, казвате, че ги държите настрана. Опитват ли се да ни нападнат?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Пуснете един. Сигурно ще можем да го уговорим. Може да получим помощ.

— Какво би го заинтересувало, за да ни помогне?

— Ще се спазарим.

— С какво?

Тя сви рамене.

— Ще измислим нещо.

Магът изреди низ от думи на непонятната им реч — сигурно бяха проклятия.

— Пусни един — каза Лоста.

Нови проклятия. После Корло направи няколко крачки напред, за да разчисти място.

— Пригответе оръжията. Ако не пожелае да преговаряме.

След миг полумракът пред мага затрептя и от него се изсипа нещо черно, като разлято мастило. Очерта се в колеблива, трепереща фигура.

Жена, по-висока от Едур, но с катраненочерна кожа, с червеникав оттенък на дългата, буйно спускаща се коса. Зелени очи, дръпнати и големи, лице по-гладко и по-закръглено, отколкото можеше да се очаква при високия й ръст и дългите крайници. Носеше кожена броня и гамаши, а на раменете й беше заметната кожата на някакъв звяр с бяла козина. Нямаше оръжие.

Погледът й се втвърди. Тя заговори и в думите й Серен долови подобие на едурската реч.

— Много мразя, като става така — измърмори Корло.

Серен се опита да заговори на речта на Едур.

— Здравей. Извиняваме се, че се натрапихме във вашия свят. Не смятаме да се задържаме дълго.

Изражението на жената не се промени.

— Предателите никога не го правят.

— Може да говоря на езика на Едур, но те не са наши съюзници. Може би в това имаме нещо общо.

— Бях една от първите, които загинаха във войната — каза жената. — Така че не паднах от ръцете на Едур. Не могат да ме имат. Не могат да ме принудят да се бия с тях. Аз и другите като мен сме недосегаеми за тях.

— Но духът ти си остава пленен — каза Серен. — Тук.

— Какво искате?

Серен се обърна към Лоста.

— Пита какво искаме от нея.

— Корло?

Магът сви рамене.

— Трябва да се отървем от влиянието на Едур. Да стигнем някъде извън него. А после да се върнем на нашия свят.

Серен преведе думите му.

— Вие сте смъртни — отвърна жената. — Можете да преминете там, където ние не можем.

— Можеш ли да ни отведеш?

— Каква ще е наградата ми за тази услуга?

— Какво искаш?

Жената помисли и поклати глава.

— Не. Сделката ще е нечестна. Услугата ми не струва отплатата, която бих поискала. Искате водач, който да ви отведе до границата. Няма да ви измамя. Не е далече. Много бързо бихте могли да я намерите и сами.

Серен преведе думите й на гвардейците и добави:

— Странно…

— Честността ли? — усмихна се Лоста.

Тя кимна кисело.

— Нали съм ледерийка, честността винаги ме прави подозрителна.

— Попитай я какво би пожелала да направим за нея — подкани я той.

Серен Педак го направи, а жената вдигна дясната си ръка и показа малък предмет. Покрит с бяла кора, неразпознаваем.

— Контраатаката на К’Чаин Че’Малле изтласка мнозина от нас до бреговата ивица, а после — във вълните. Лош боец съм. Загинах в пяната между брега и морето, а трупът ми, тласкан от прилива, се затъркаля по калните пясъци, докато тинята не го погълна. — Погледна нещото в ръката си. — Носех този пръстен. Върна ми го един призрак — много призраци правеха това за онези от нас, които сме недостижими за Едур. Бих ви помолила да ме върнете при костите ми, при малкото, което е останало от мен, за да мога да намеря забвение. Но този дар е прекалено голям за толкова малка услуга…

— Как можем да го направим?

— Мога да се слея с веществото на този пръстен. Повече няма да ме виждате. Ще отидете на морския бряг и ще го хвърлите в морето.

— Не ми изглежда трудно.

— Може би не е. Неравенството е в разменените ценности.

Серен поклати глава.

— Не е неравенство. За нас нашето желание е също толкова ценно. Приемаме сделката ти.

— Откъде да знам, че няма да ме измамите?

Ледерийката се обърна към Лоста.

— Тя не ни вярва.

Воинът направи няколко крачки и спря пред жената Тайст Андий.

— Аквитор, кажете й, че съм Вречен, от Пурпурната гвардия. Ако пожелае, може да разбере какво означава това. Като постави ръката си на гърдите ми. Кажи й, че ще зачета този договор.

— Още не съм ви казала какво е. Иска да хвърлим в морето онова, което държи.

— Нищо друго?

— Направим ли го, ще сложим край на съществуването й. Изглежда, иска точно това.

— Кажи й да пипне душата ми.

Подозрението в очите на тъмнокожата жена стана по-явно, но тя пристъпи напред и опря длан в гърдите му.

Дланта потръпна и се дръпна рязко, а тя се олюля и отстъпи назад. На лицето й се изписа стъписване, а след него — ужас.

— Как… как си могъл да… Защо?!

— Мисля, че не беше реакцията, която търсеше, Лосте. Тя е… потресена.

— Това не ме притеснява — отвърна мъжът. — Приема ли думата ми?

Жената се изправи, изслуша въпроса на Серен, кимна и каза:

— Не мога да не я приема. Но… бях забравила… това чувство.

— Кое по-точно?

— Горест.

— Лосте, каквото и да означава това „Вречен“, тя е смазана от… жалост.

— Е, добре — каза той и й обърна гръб. — Всички грешим.

— Ще ви заведа веднага — заяви жената.

— Как те наричат?

— Сандалат Друкорлат.

— Благодарим ти, Сандалат. Това, че нашият дар за теб е забравата, ме натъжава.

Тя само сви рамене.

— Онези, които някога обичах и които ме обичаха, вярват, че наистина съм си отишла. Няма нужда от скръб.

„Няма нужда от скръб. Къде е жалостта тогава?“

— Ставайте, момчета — каза Лоста. — Тя е готова да ни поведе.

Мейп лежеше като умряла на дюната, но бавно завъртя глава, щом Уидал и Рулад доближиха. Преди време си беше откраднала чук от ковачницата, да руши по-лесно гнездата на Пюл, и сега винаги си го носеше. Уидал изгледа накриво как жилавото чернокожо същество надигна чука, без да откъсва очи от него и едура, сякаш се канеше да ги убие.

От тримата нахти Мейп го изнервяше най-много. Твърде много разум блестеше в черните й очички, твърде често подобие на усмивка се изписваше на маймунското й лице. А силата, която показваха тези същества, бе достатъчна, за да притесни всекиго. Знаеше, че Мейп може да изскубне ръцете от раменете му, стига да й хрумне.

Навярно Сакатият бог ги беше обвързал така, както се обвързваха демони, и може би само това и нищо друго сдържаше нахтите да не го сграбчат за гърлото. Неприятна мисъл.

— Какво ще ме спре да забия меча в мършавите му гърди? — изръмжа Рулад.

— Не задавай този въпрос на мен. Само Сакатият бог може да му отговори. Но не мисля, че ще е толкова лесно. Умен е кучият син, а в шатрата властта му според мен е абсолютна.

— То пък едно владение — изсумтя презрително Рулад.

„Да. Но защо тези думи, изречени по този начин, ме интригуват?“

Дрипавото платнено убежище бе точно пред тях и изпод дръпнатата завеса бълваше дим. Щом приближиха, въздухът стана по-горещ, по-сух, тревата — спаружена и посърнала под нозете им. Земята изглеждаше странно попарена.

Спряха пред входа. Вътре, в сумрака, едва се виждаше свитата, изгърбена фигура на бога. От горящия мангал се виеха струйки дим. Окашляне. След което:

— Неуместен гняв. Неразумно според мен, след като дарът ми бе толкова ефикасен.

— Не искам да се връщам — каза Рулад. — Остави ме тук. Избери някой друг.

— Неволни слуги на каузата ми се появяват… от неочаквани места. Вречен от Пурпурната гвардия, представи си. Радвай се, че не беше Скинър или Коул. Щяха да ти обърнат повечко внимание, а това нямаше да е добре. Още не сме готови за това. — Хриплива кашлица. — Още не сме.

— Няма да се върна.

— Отвращаваш се от дадената ти плът. Разбирам. Но, Рулад Сенгар, златото е твоята отплата. За властта, към която се стремиш.

— Не я искам повече тази власт.

— О, искаш я — отвърна с явна насмешка Сакатият бог. — Помисли за наградите, които вече пожъна. Тронът на Тайст Едур, жената, за която жадуваше толкова години — тя вече е твое притежание, можеш да правиш с нея каквото поискаш. Братята ти — всички до един ти се кланят. И все по-голямото ти умение с меча…

— Това обаче не е мое, нали? Аз мога само да го държа! Умението не е мое — и всички го виждат! Не съм постигнал нищо!

— А колко струва всичката тази гордост, която търсиш, Рулад Сенгар? Вие смъртните ме изумявате. Проклятието на глупака — да се преценяваш с непрестанно неудовлетворение. Не е моя работа да те уча как да управляваш империята си. Задачата си е твоя и само твоя. Там си намери гордостта. Освен това не порасна ли силата ти? Мускулите ти вече са по-здрави от тези на брат ти Феар. Престани да хленчиш.

— Ти ме използваш!

Сакатият бог се изсмя.

— А Скабандари Кървавото око не го ли правеше? О, знам вече цялата история. Всичко. Морето шепне стари истини, Рулад Сенгар. Нашият пресвят Татко Сянка — ох, каква нелепа заблуда. Убиецът с нож в гърба, предателят…

— Лъжи!

— … който след това ви доведе до вашето предателство. Срещу доскорошните ви съюзници Тайст Андий. Скочихте срещу тях по заповед на Скабандари. Избихте онези, които се сражаваха рамо до рамо с вас. Това е наследството на Тайст Едур, Рулад Сенгар. Питай Ханан Мосаг. Той знае. Питай брат си Феар. Питай майка си — жените знаят. Тяхната памет не е така… избирателна.

— Престани — замоли се Рулад и стисна главата си с ръце. — Искаш да ме отровиш с позор. Това е целта ти… каквото и да казваш.

— Може би това, което предлагам, е опрощение — промълви Сакатият бог. — Възможността да се изкупят грехове. У теб е, Рулад Сенгар. Властта е твоя и можеш да я изваеш според волята си. Империята ще отразява теб, не някой друг. Нима ще избягаш от това? Ако изборът ти е такъв, тогава наистина ще съм принуден да избера друг. Някой, който ще се окаже не толкова почтен може би.

Мечът издрънча в нозете на Рулад Сенгар.

— Избирай!

Вцепенен, Уидал видя как изражението на едура се промени.

Рулад изкрещя, сграбчи оръжието, хвърли се напред…

… и изчезна.

Последва хриплив смях.

— Толкова малко неща могат да ме изненадат вече, Уидал.

Отвратен, мекросът се обърна към изхода.

— Почакай, Уидал. Виждам отегчението ти. Неприязънта. Какво толкова те терзае? Това се питам.

— Момчето не го заслужава…

— О, заслужава го, и още как. Всички го заслужават.

Уидал се обърна и изгледа с присвити очи Сакатия бог.

— Това май е единствената преценка, на която си способен. Но не е много честна, нали?

— Внимавай. Благодарността ми за това, което направи за мен, започва да отслабва.

— Благодарност? — Смехът му беше горчив. — Благодарен си, след като ме принуди да изпълня заповедта ти. Браво. Дано и аз да съм толкова остроумен, след като те принудя да ме убиеш. — Изгледа присвитата под качулката фигура. — Знаеш ли, разбирам проблема ти. Вече го разбирам и се проклинам, че преди ми убягваше. Ти нямаш свят, над който да властваш като другите богове. Затова си седиш тук, сам в жалката си шатра, и това е цялото ти владение, нали? Премазана плът и мръсен задушлив въздух. Тънки като кожа стени и горещината, за която жадуват старците и недъгавите. Твоят свят и ти — сам в него, и цялата ирония е, че не можеш да властваш и над собственото си тяло.

Хриплива кашлица и:

— Спести ми съчувствието си, мекрос. Много мислих над твоя проблем и намерих решение, както скоро ще разбереш. Тогава си помисли за това, което ми каза. Сега си върви.

— Още не разбираш, нали? Колкото повече болка нанасяш на другите, толкова повече ще изпиташ сам ти. Подклаждаш собствената си злочестина и заради това всяко съчувствие, което с право можеш да получиш, бива отхвърлено.

— Казах, иди си, Уидал. Построй си гнездо. Мейп чака.

Появиха се сред обрулена от вятъра степ, с грохота на морските вълни вдясно, а пред тях — делтата на широка река. На отсрещния бряг се издигаше укрепен град.

Серен Педак огледа далечните сгради, високите тънки кули, които сякаш се накланяха към морето.

— Стари Катер. На трийсет левги сме от Трейт. Как е възможно това?

— Лабиринти — изсумтя Корло и седна в тревата. — Гнило. Мръсно, но все пак — лабиринт.

Аквиторът бавно закрачи към пясъчната ивица на брега. Слънцето грееше високо и топло. „Трябва да се умия. Да се очистя. Морето…“

Лоста я последва, стиснал в ръка вкаменения предмет, в който се бе вселил духът на жената Тайст Андий.

Тя нагази във водата. Пенливи вълни зашумяха около глезените й.

Вреченият хвърли пръстена и той цопна малко по-напред.

Коленете. Бедрата.

„Да се очистя. Очистя.“

До гърдите. Вълната се затъркаля, надигна я от дъното, превъртя я и я запокити към брега. Тя се обърна и отново закрачи навътре. Студената солена вода се издигна над лицето й. Светла, огряна от слънцето леко замъглена вода скри гледката от очите й. Вода, впиваща се в покритите със струпеи рани, вода, щипеща разкъсаните устни, вода, изпълнила устата й, молеща да я погълне.

„Ето така.“

Нечии ръце я сграбчиха и я задърпаха назад. Бореше се, но не можеше да се изтръгне.

„Да се очистя!“

Хладен вятър забърса лицето й, очите й примигаха под болезнената светлина. Кашляше, плачеше и се бореше, но ръцете неумолимо я влачеха към брега, хвърлиха я на пясъка. А щом се опита да се отскубне, я стегнаха още по-здраво, притиснаха я в пясъка и един глас прошепна в ухото й:

— Знам, момиче. Знам за какво е. Но не е това начинът.

Безпомощен хлип.

Той не я пускаше.

— Изцери я, Корло.

— Сили нямам, проклет да съм…

— Веднага. И да спи. Накарай я да заспи…

„Не, не можеш да умреш. Нужна си ми.“

Толкова пластове, затиснали тези вкаменени останки. Миг на огромен натиск. Дебелата, толкова дебела кожа, попила в браздите си неизброими малки смърти. А животът беше глас. Не думи, но звук, движение. Докато всичко друго беше стаено, безмълвно. Забравата чакаше да заглъхне последният ек.

Първото умиране трябваше да е достатъчно. Този свят беше чужд все пак. Портата бе запечатана. Заличена. Съпругът й — ако все още бе жив — отдавна беше надмогнал скръбта. Дъщеря й — може би вече самата тя майка, баба. Беше се хранила с драконова плът, тук, в дирята на Аномандър. Някъде бе устояла и живееше. Без горест.

Важно беше да мисли така. Единственото й оръжие срещу лудостта.

Смъртта можеше да дари само едно. Но нещо я задържаше.

Нещо, което имаше глас. „Тези води са неспокойни, да. Не бях помислил, че издирването ми ще е толкова… лесно. Вярно, не си човешко същество. Но ставаш. Ставаш.“

Останките изведнъж се раздвижиха. Зашептяха. Фрагменти, късчета, толкова малки, че чак невидими, се събираха и се слепваха. Сякаш си спомняха част от какво са били някога. И тук, в морските дълбини, сред наносите чакаше всичко, което бе нужно. За плът, за кост и за кръв. Целият този ек възкръсваше, намираше облик. Гледаше го с ужас.

Гледаше как тялото — така познато и толкова чуждо — запълзя нагоре през наносите тиня. Тиня, която изтъняваше, изсветляваше, а после се пръсна, разцъфна и теченията я завихриха. Ръцете се протегнаха нагоре, тялото се надигна.

Тя се понесе натам, принудена да го доближи, да влезе. Но знаеше, че още е рано.

Нейното тяло. Толкова отдавна го бе изоставила. Не беше редно. Не беше честно.

Залута се безцелно по морското дъно. Рибки пробягваха пред погледа й, привлечени от раздвижилите се утайки, изплашени от мятащата се във водата фигура. Многокраки телца щъкаха и се разбягваха от пътя й.

Странна мъглива сянка. Отмина и някъде близо отгоре изсветля. Ръце пробиха повърхността на водата. Твърд пясък под нозете, издигаше се нагоре.

Лице, лъхнато от въздуха.

И тя се понесе напред, гмурна се в тялото, кипна като огън в мускули и кост.

Чувства. Студ, вятър, миризмата на сол и на гнило по брега.

„Майко Тъма, аз съм… жива!“

Гласът на завръщането дойде не като смях, а с писъци.

Всички се бяха сбрали, щом се разнесе вестта за императорската смърт. Градът беше завзет, но Рулад Сенгар беше убит. С врат, прекършен като вейка. Тялото му лежеше там, където бе паднало, и робът Удинаас го пазеше — настръхнал страж, непризнаващ никого, вторачен в облечения в монети труп.

Ханан Мосаг. Майен и Пернатата вещица по петите й. Мидик Бун, вече кръвен, истински воин. Стотици воини на Едур, оплискани със славата на кръв и сеч. Безмълвни пребледнели граждани, ужасени от напрегнатото очакване, надвиснало в пушливия въздух.

Всички — свидетели на внезапните конвулсии на тялото, на пронизителните писъци. В един ужасен миг вратът на Рулад остана прекършен, главата се въртеше под невъзможни ъгли, докато той залиташе, за да се изправи. След това костта зарасна и главата се изправи сама, в забулените очи изведнъж блесна светлина.

Нови писъци, този път — от ледериите. Разбягаха се.

Крясъците на Рулад замряха и той се изправи и стисна меча с двете ръце. Удинаас проговори:

— Императоре. Трейт е ваш.

Внезапен спазъм. Рулад сякаш ги видя чак сега.

— Ханан Мосаг, заеми се с гарнизона. Останалата войска — на лагер извън града. К’риснан и флотата да тръгнат за Стари Катер.

Кралят-магьосник пристъпи към него и промълви:

— Значи е истина. Ти не можеш да умреш.

Рулад трепна.

— Умирам, Ханан Мосаг. Само това знам. Умирането. Сега ме остави. Удинаас.

— Да, императоре.

— Трябва… да намеря… аз…

— Шатрата ви е готова. За вас и Майен — каза робът.

— Да.

— Императоре, аз ще водя свитата ви — намеси се Мидик Бун.

Смутен и объркан, Рулад огледа тялото си, зацапаните монети, мръсните кожи.

— Да, братко Мидик. Свитата.

— И ще намерим онзи, който… ви направи това, ваше величество.

Очите на Рулад блеснаха.

— Той не може да бъде победен. Безпомощни сме пред него. Той лъже…

Мидик се намръщи. Погледна недоумяващо Удинаас.

— Императоре — каза робът. — Той има предвид онзи, който ви уби, вас и братята ви. Тук, на улицата.

Рулад стисна главата си с ръце.

— Разбира се. Беше облечен в… пурпур.

Удинаас се обърна към Мидик и каза:

— Ще ви го опиша подробно.

— Добре. И ще им претърсим града.

„Но него го няма, глупако. Не знам откъде го знам. Но го няма. И Серен Педак я няма.“

— Разбира се.

— Удинаас!

— Тук съм, императоре.

— Отведи ме от това място!

Вече се знаеше. И Цеда скоро щеше да го научи. Но щеше ли да разбере? Как можеше? Беше невъзможно, безумно.

„Нищо не мога да направя. Ще го разбере ли?“

Воинът в злато се затътри след роба. Стъпка по стъпка. Майен и Пернатата вещица вървяха по петите им. Мидик Бун и още дузина воини ги обкръжиха, с извадени оръжия. Нямаше кой да ги спре.

Уидал седеше на пейката в ковачницата. Груби стени, камък и вар, огнището — изстинало и пълно с пепел. Каменен под и три стени — отворената страна гледаше към ограден двор с иззидан с дялан камък кладенец, дървено корито за закаляване, дърва, купчини руда и скрап. В колибата отсреща само един тесен нар, и нищо друго.

Целият му свят. Насмешливо напомняне за занаята му. За смисъла на живота му.

А гласът на Сакатия бог шепнеше в ума му: „Уидал. Моят дар. Не съм лишен от съчувствие, каквото и да си мислиш. Разбрах. Нахтите са жалки спътници за един мъж. Иди на брега, Уидал. Вземи моя дар и го притежавай.“

Той се надигна бавно, озадачен. „Лодка ли? Сал? Някой проклет дънер, който да мога да яхна с отлива?“ Излезе навън.

И чу нахтите — бърбореха възбудено на брега.

Уидал отиде до ръба, спря и се загледа надолу.

Жена. Залиташе, докато излизаше от водата. Добра се до брега. Висока, чернокожа, гола, с дълга червена коса.

Мекросът се обърна и закрачи вбесен назад.

— Кучи син…

Сакатият бог отвърна с насмешливо стъписване: „Не искаше ли това? Много висока ли е за теб? Много странни ли са очите й? Уидал, не разбирам…“

— Как си могъл да направиш това? „Притежавай“. Само това знаеш, нали? Притежавай. Използвай. Хора. Животи.

„Тя се нуждае от помощта ти, Уидал. Объркана е, изплашена е от нахтите. Все още трудно си спомня плътта.“

— По-късно. Сега ме остави на мира. Остави и двама ни на мира.

Тих смях, след него — хриплива кашлица. „Както искаш. Разочароваща е тази липса на благодарност все пак.“

— Върви в Бездната!

Без отговор.

Уидал влезе в колибата. Постоя пред нара, докато се увери, че Сакатият бог не дебне някъде в черепа му. После се смъкна на колене и наведе глава.

Мразеше религията. Презираше боговете. Но гнездото беше празно. Гнездото трябваше да се разкъса. Да се пресъгради.

Мекросът можеше да избира сред гъмжило от богове. Но един беше по-стар от другите, и той бе на морето.

Уидал започна да се моли.

На Маел.

(обратно)

17.

Друга като нея никой не беше виждал. Мелницата на Чорум беше чудо на чудесата. Колела и колела, гранит и преплетени зъбчати механизми, железни оси, пръти и гривни, машина, която се издигаше на цели три ката и мелеше най-финото брашно, каквото Ледер бе виждал… Според някои виновен бил дъждът, пороят, изпълнил водното русло през каменните пръсти на мелницата. Според други причината за всичко била самата й сложност, заблудата във въображението на един смъртен. Според трети капризната приумица на Блудния прогласила гръмовния рев в онова утро, взривовете на камъка и писъка на желязото, щом огромните колелета се откъснали и изхвърчали през дебелите стени, а перачките край бързея, разпенен около бедрата им, вдигнали глави да видят връхлитащата отгоре им гранитна орис — ни една гънка не останала и ни едно петно; и старият Мискър, яхнал мулето Рибъл, но мулето си знаело мястото, хукнало презглава и скочило в кладенеца, а горкият Мискър се докопал до ведрото на въжето, люшнал се и изскочил, и одрал колене в каменните плочи, гръмко изругал и възбуденият му дъх предварил съдбовно търкалящата се зъбата смърт, зъбчатото гранитно колело, високо цял човешки бой, ала много по-високо от Мискър (макар и яхнал мулето), и хич нямало да е трудно, щом го довършило, защото плъхът… о, нима забравих да спомена за плъха? Откъс от „Опашката на плъха (причината за всичко това)“ Прип

Пияният беше паднал в канала. Техол — стоеше на ръба на покрива, почти го беше изгубил от поглед, но чуваше плясъците и ругатните, и дращенето по железните халки, набити в каменната стена.

Въздъхна и се обърна към безименните стражи, които му беше пратил Брис. Или по-точно към единия от тях. Тримата братя изглеждаха съвсем еднакви и никой не си беше казал името. Нищо изпъкващо, нищо, което да впечатли или да внуши страх. И ако се съдеше по безизразните им лица, стиснатите усти и присвитите очи — ужасно неподходящи за приятна компания.

— Приятелите ви могат ли да ви различават? — попита Техол и се намръщи. — Хм, странен въпрос. Но вие трябва да сте свикнали със странни въпроси, след като хората ще приемат, че сте някъде, където не сте, или по-точно не вие, а другото ви „вие“, и всички тия „виета“ може да са навсякъде. Всъщност да — да не отвръщаш нищо е чудесен начин да се справиш с подобно объркване, за което всеки от вас трябва да е съгласен, че е подходящата реакция, освен ако не сте същите и помежду си, в който случай е мълчаливо споразумение. Винаги най-доброто.

Пияният долу се измъкваше от канала и сипеше ругатни на повече езици, отколкото Техол можеше да допусне, че съществуват.

— Чувате ли го? Отвратително. Да слушаш такива несъмнено мръсни думи, изричани с такава страст… о, чакайте, това не е никакъв пияница, това е слугата ми! — Техол замаха с ръце и извика: — Бъг! Какво правиш там? За това ли ти плащам?

Подгизналият слуга — гледаше нагоре — изрева нещо, което Техол така и не можа да разбере.

— Какво? Какво каза?

— Ти… не ми… плащаш!

— О, я вземи сега, че го кажи на всички!

Бъг се дотътри до мостчето, мина по него и се скри зад близките сгради.

— Колко неловко. Време е сериозно да си поговоря с милия Бъг.

Стъпки отдолу и още ругатни. Стъпалата заскърцаха.

Окаляното лице на Бъг се показа от дупката.

— Значи — развика се Техол, — сигурен съм, че те пратих по важна работа, а ти какво направи? Да паднеш в канала! Това беше ли в списъка на задачите? Не мисля.

— Караш ли ми се, господарю?

— Да. Ти какво си мислиш?

— Мисля, че щеше да е по на място, ако наистина ме беше пратил по важна работа. А то само се разхождах, очарован от лунната светлина…

— Не стъпвай там! Назад! Назад!

Стъписан, Бъг замръзна и отстъпи назад.

— За малко да смачкаш Езгара! Той щеше ли да успее да се отдръпне, а? Не мисля! — Техол коленичи до насекомото, което бавно пълзеше по неравната повърхност на покрива. — Ох! Виж, изплашил си го!

— Как разбра? — попита Бъг.

— Ами, смени посоката, нали? Това трябва да е от уплах според мен.

— Знаеш ли, господарю, бях сигу… не мислех, че ще го направиш домашен любимец.

— Защото си лишен от чувства, Бъг. Докато Езгара е двойно…

— Овоиден?

— В което му е чарът. — Техол хвърли поглед към пазача, който на свой ред го изгледа, както винаги. — И този мъж е съгласен. Или ако не той, братята му. Ами че един от тях остави Езгара да запълзи по лицето му, без даже да мигне!

— Как Езгара се е добрал до лицето му, господарю?

— И по елека на другия пълзя, без той да трепне! Топли сърца имат тези хора, Бъг, погледни ги добре и ще разбереш.

— Добре, господарю.

— Е, плуването хареса ли ти?

— Не особено.

— Грешна стъпка, викаш?

— Стори ми се, че чух някой да шепне името ми…

— Шурк Елале?

— Не.

— Харлест Еберикт? Кетъл? Главен следовател Ръкет? Ормли?

— Не.

— Да не би да си си въобразил нещо?

— Твърде възможно. Например, струва ми се, че ме преследват плъхове.

— Сигурно, Бъг. Може някой от тях да ти е шепнел името.

— Неприятна мисъл, господарю.

— Да, наистина. Мислиш ли, че ще ми хареса слугата ми да го ухажват плъхове?

— Не сте ли гладен? — Бъг бръкна под ризата си.

— Да не си…

— Не, котка е — отвърна Бъг и извади малко одрано трупче без глава и лапи. — Мирише на канал, уви.

— Поредният подарък от Ръкет?

— Не, колкото и да е странно. Измъкнах я от канала.

— Уф!

— Мирише на съвсем прясно…

— Каква е тази жица, дето виси от нея?

Слугата вдигна по-високо леша, после хвана провисналата жичка с два пръста и я проследи, докъдето се скриваше в месото. Дръпна и изсумтя.

— Какво?

— Води до кука.

— О!

— И се е откъснала от този край — стори ми се, че нещо се закачи в мен, като паднах. — Откъсна парче месо от единия крак на котката и сложи две късчета от двете страни на насекомото, наречено Езгара: то почна лакомо да яде. — Все едно, като се пооплакне, ще имаме две, че и три яденета. Голям късмет вадим напоследък, господарю.

— Мда. Вече се изнервям. Е, имаш ли някакви новини за мен?

— Господарю, разбирате ли, че Джерун Еберикт е трябвало да убива средно между десет и петнайсет души на ден, за да постигне годишната си бройка? Как тогава е намирал време за каквото и да било друго?

— Може да е наел главорези, споделящи безумния му апетит.

— Може. Все едно, Шурк е изчезнала. Харлест и Ублала са отчаяни…

— Харлест пък защо?

— Имаше си само Ублала, на когото да може да показва новите си зъби и нокти, а Ублала хич не се впечатлил и даже натикал Харлест в саркофага и го запечатал.

— Горкият Харлест.

— Той обаче се приспособи много бързо. Сега размишлява над драматичното си възкресение… когато се случи.

— Обезпокоителна вест за Шурк Елале.

— Защо?

— Означава, че не се е отказала. Означава, че ще нахлуе в Данъчното хранилище. Може би още тази нощ.

Бъг хвърли предпазлив поглед към пазача.

— Господарю…

— Опаа. Това му се вика небрежност, нали? — Стана и се приближи небрежно до пазача. — Прав си, той чува всичко. Приятел, поне за едно нещо можем да се съгласим, нали?

Пазачът, вторачен в Техол, примига.

— Всеки крадец, опитал се да нахълта в Хранилището, е все едно мъртъв, нали? — Усмихна се и се обърна към слугата си.

Бъг беше започнал да смъква мокрите си дрехи.

— Май съм хванал настинка.

— Каналът е прочут с нездравословния си…

— Не, от по-рано е, господарю. Петото крило. Успяхме да укрепим основите…

— Вече? Хм, необичайно.

— Нали? Все едно, в ония тунели е студено… вече.

— Смея ли да попитам?

Бъг стоеше гол, загледан в трепкащите звезди.

— По-добре недейте, господарю.

— А Четвъртото крило?

— Е, точно там работят екипите ми в момента. Седмица, десет дни примерно. Под него има стар дренажен отток. Вместо да се борим с него, инсталираме керамичен тръбопровод…

— Тръба имаше предвид.

— В занаята се нарича тръбопровод.

— Извинявай.

— Който после ще натъпчем с чакъл. Не знам защо Грум не се е сетил, но той губи, а ние печелим.

— Сух ли си вече, Бъг? Моля те, кажи ми, че си сух. Виж пазача ни, ужаси се човекът. Онемя.

— Виждам и се извинявам.

— Май не съм виждал толкова белези на едно място — каза Техол. — Какво правиш в свободното си време, Бъг, с ядосани кактуси ли се бориш?

— Не разбирам. Защо трябва да са ядосани?

— А вие, драги ми слуга, нямаше ли да сте, ако ви нападнеха без никакъв повод? Ей, такъв въпрос мога да задам на пазача ни, нали?

— Само ако той — или те — са си изпатили от същото, господарю.

— Правилно. И ще трябва да си свали дрехите, за да разберем.

— Едва ли.

— Не. Бъг, ето ти ризата ми. Облечи я и бъди благодарен за жертвата, която правя за теб.

— Благодаря, господарю.

— Няма защо. Готови ли сме? Време е да тръгваме.

— Къде?

— Територията ти е позната. Или поне така разбрах, за моя изненада. Ти си човек на многото загадки, Бъг. Ту жрец, ту знахар, ту Чакащия, общуващ с демони, и още по-ужасни неща. Ако не бях толкова егоцентричен, сигурно щях да се заинтригувам.

— Благодарен съм за егоцентричността ви, господарю.

— И с право, Бъг. Значи допускаме, че нашият мълчалив пазач ще ни придружи. С което ставаме трима. Трима хубавци, крачещи целеустремено в нощта. Е?

Бяха в лабиринта от коптори в южния край на Ледерас. Нощният въздух беше горещ, душен и спарен. Твари пробягваха през купищата гнила смет, псета се промъкваха из сенките на ръмжащи глутници, достатъчно опасни, та телохранителят му да извади меча. Щом виждаха блесналото острие, псетата се разбягваха със скимтене.

Бедняците, оказали се достатъчно смели или отчаяни, за да приемат опасностите, дебнещи по тъмните улици, бяха вдигнали навеси и колиби от събрани откъде ли не вехтории. Други бяха измолили място по хлътналите покриви на паянтови коптори и спяха на пресекулки, ако изобщо можеха да заспят. Техол усещаше безбройните очи, които ги следяха отгоре, докато навлизаха все по-дълбоко в недрата на гетото.

И докато вървяха, говореше:

— … допускането, което е основният камък на ледерийското общество, а може би и на всички общества по света. Идеята за неравенството, приятели. Защото от неравенството произтича понятието за стойност, все едно дали я измерваме с пари, или с безбройните други средства за оценка на човешката стойност. Казано просто, у всеки от нас се таи неоспоримото убеждение, че бедните и гладуващите по някакъв начин заслужават съдбата си. С други думи, винаги ще съществуват бедни хора. Банална истина, придаваща структура на непрекъснатото сравняване, установяването чрез наблюдение не на нашите взаимни прилики, а на съществените ни различия.

— Знам какво си мислите, при което нямам друг избор, освен да предизвикам и двама ви — не спираше той. — Ето така. Представете си, че вървите по тази улица и щедро раздавате монети, с хиляди. Докато всеки тук не се окаже собственик на огромно богатство. Решение ли е това? Не, казвате вие, защото между тези изведнъж забогатели хора мнозинството вероятно ще се окажат немарливи, разточителни и глупави и много скоро отново ще са бедни. Освен това, ако богатството бъде разпределено по такъв начин, самите монети ще изгубят стойността си — ще престанат да са полезни. А без това удобство цялата социална структура, която всички ние толкова много обичаме, ще се срине.

— Е, но на това аз казвам — и какво? — Той размаха ръце. — Има и други начини да се измери себестойността. На което вие разгорещено отвръщате: премахне ли се цената на труда, изчезва целият смисъл на стойността! А в отговор на това аз просто се усмихвам и поклащам глава. Трудът и неговият продукт се превръщат в стока, подлежаща на договаряне. Но почакай, възразявате вие, нали в края на краищата в това ще се промъкне цената! Защото този, който прави тухли, не може да се приравни към, примерно, човек, който рисува портрети. Материалът по природа е стойностно обременен, въз основа на нашата необходимост да налагаме сравнение… но, ах, нима не оспорвах самото допускане, че трябва да се борави с толкова сложни структури като цена и стойност?… И ето, че вие питате: каква всъщност беше гледната ти точка, Техол? На което аз отвръщам със свиване на рамене. Нима казах, че моят дискурс е ценен начин да запълним това време? Не съм. Не, вие допуснахте, че е. Което доказва гледната ми точка!

— Прощавай, господарю, но каква всъщност беше гледната ти точка?

— Забравих. Но виж, вече пристигнахме. Погледнете бедните, господа.

Стояха в края на стар пазарен площад, превърнал се в гъмжаща от хора мешавица от бордеи и коптори. Тук-там тлееха общи огнища. Районът бе обкръжен от купища смет — най-вече кокали от псета и котки, — из които пъплеха плъхове. Измършавели от недохранване деца с посърнали очи сновяха из тесните проходи. Новородени се въргаляха из мръсотията, повити в парцали и буквално оставени на съдбата. Ехтеше свадлива глъч, а някъде в другия край се вихреше свада. Хора със смесена кръв, нереки, фареди, тартенали и даже от чудатите фенти. Мяркаха се и ледерии, избягали от заробващите дългове.

Бъг погледа мълчаливо няколко секунди, после отрони:

— Господарю, прехвърлянето им по Островите няма да реши нищо.

— Нима?

— Духовете им са сломени.

— И няма надежда да се съживят?

— Е, зависи колко бащинска грижа си решил да положиш, господарю. Предишният суров стил на живот вече е непосилен за тези хора. Закъснели сме с едно поколение, или повече. Няма ги уменията, на които да се опрат. Ако това е общност, тя е вътрешно порочна. Поражда насилие, немарливост и почти нищо друго.

— Разбирам те, Бъг. Искаш да кажеш, че си имал и по-приятни нощи от тази, че моментът изобщо, ама изобщо не е добър за това. Ти си нещастен, настинал си и ти се иска да си легнеш на топло.

— Благодаря, господарю. Тъкмо се чудех какво искам да кажа.

— Но признавам, че в идеята ти за бащинско покровителство има нещо ценно — каза Техол, докато оглеждаше мръсното гето. — Искам да кажа, че си прав. Все едно, съдбата скоро ще помете това тъжно място. Ледер е във война, Бъг. Ще има… мобилизация.

— Насилствен набор. — Слугата кимна навъсено.

— Да, цялото това зло насилие, приложено с добро намерение. Разбира се, всички тези злощастни войници ще бъдат принесени в жертва. Жестоко решение на този дълготраен проблем, вярно, но с отдавнашен прецедент.

— Какво си намислил, господарю?

— Предизвикателството пред мен и острите умове от Гилдията на ловците на плъхове беше, както си забелязал, как човек може да промени цяло едно общество? Как се превръща този впечатляващ пример на инстинкта за оцеляване в общественополезна сила? Ясно е, че трябваше, да, трябваше да се вдъхновим от една здраво установена, силно успешна структура като…

— Плъховете.

— Браво, Бъг. Знаех си, че мога да разчитам на теб. И така, започнахме с признаването, че е необходим водач. Властен, динамичен, харизматичен, опасен.

— Душата и мозъкът на престъпния свят, с банда главорези, които да налагат волята му.

Техол се намръщи.

— Твоят избор на думи ме разочарова, Бъг.

— Ти?

— Аз? Не, разбира се. В смисъл — не пряко. Истински успешният водач е този, който го прави с неохота. Не някой, чиито думи се посрещат с разпалени възгласи — в края на краищата какво става в ума на такъв водач, след като подобни сцени започнат да се повтарят непрекъснато? Нарастваща самоувереност, вяра в собствената му непогрешимост — и така се стига до ужасния провал. Не, Бъг, не искам да ми целуват краката…

— Радвам се да го чуя, господарю. Краката ви не са виждали сапун от доста време.

— Тялото рано или късно възстановява естествените си самопочистващи механизми, Бъг.

— Като смяната на перушината?

— Точно. Все едно, говорех за лидерството в най-общ смисъл…

— Кой, господарю?

— Е как, Чакащия, разбира се. Ту жрец, ту знахар, общуващ с демони…

— Идеята май не е много добра, господарю — рече Бъг и се потърка по наболата брада. — Аз съм… доста претрупан с работа в момента.

— Един водач трябва да е претрупан с работа. Зает. Готов да делегира.

— Господарю, наистина не мисля, че идеята е добра. Наистина.

— Изпълнен с нежелание. Идеално! И виж! Забелязват те! Виж тези обнадеждени лица…

— Това е глад, господарю.

— За спасение! Разчуло се е, разбираш ли! Те са готови за теб, Бъг. Чакали са…

— Това е много лошо, господарю.

— Изражението ти е идеалното, Бъг. Болнаво, отчаяно, дълбоко угрижено и нервно — чудесно. Самият аз нямаше да се справя по-добре.

— Но, господарю…

— Иди сред своето стадо, Бъг. Кажи им — те заминават. Утре през нощта. Всички. Очаква ги по-добро място, по-добър живот. Хайде, Бъг.

— Стига да не ме боготворят — отвърна слугата. — Не обичам да ме боготворят.

— Просто си остани несъвършен — каза Техол.

Бъг го изгледа много странно, после тръгна навътре в бордея.

— Благодаря, че дойде, Брис.

Куру Кан седеше на тапицираното кресло до стената срещу входа на библиотеката. С лещи и парче плат в ръцете. Почисти едната, после другата, после повтори, после още веднъж и още веднъж. Очите му бяха приковани в нещо невидимо за Брис.

— Нещо ново от Трейт, Цеда?

— Има, да. Но ще го обсъдим по-късно. Все едно, трябва да приемем, че градът е изгубен.

— Окупиран.

— Да. Предстои друга битка, при Високи форт.

— Значи кралицата и принцът са изтеглили силите си? Разбрах, че са тръгнали да заемат прохода.

— Твърде късно. Едур вече се бяха прехвърлили.

— Ще подпомогнете ли отбраната? — попита Брис, докато се настаняваше на пейката вляво от Цеда.

— Не.

Изненадан, Брис замълча. Почти цялата вечер беше прекарал в компанията на краля и Унутал Хебаз, в оглед на придвижванията на вражеските армии, потънал в болезненото усилие да се опита да предскаже що за съвети дава брат му Хул на императора на Едур. Хул явно беше предвидил изпреварващото нападение на селата. За Брис везните се бяха наклонили заради бясната проява на алчност в лагера на кралицата и принца. Джанал, Квилас и приближените им вече си поделяха очакваната плячка, което показваше желанието им за бърза война, която да опустоши Тайст Едур, а това означаваше да ги хванат неподготвени. Походът на Джанал към прохода показваше, че нищо в мисленето им не се е променило. Но ето, че тя се беше оттеглила.

Тайст Едур бяха отнели инициативата. Появата им при Високи форт, падането на Разлив Фент и падането на Трейт показваха, че са налице поне две армии, както и две флоти, и всички настъпваха бързо.

— Цеда, научихте ли нещо повече за демона, който нахлу в залива на Трейт?

— Опасността не е единична, а множествена — отвърна Куру Кан. — Виждам пред себе си Цеданса и разбрах, за свой ужас, че е… непълен.

— Непълен? Какво означава това?

Цеда продължаваше да чисти лещите си.

— Трябва на всяка цена да съхраня силата си за подходящия момент. Морето трябва да се освободи. Толкова.

Брис изчака, но след като Куру Кан не продължи, се осмели да попита:

— Имате ли задача за мен, Цеда?

— Бих посъветвал да се изтеглим от Високи форт, но кралят няма да се съгласи на това, нали?

Брис поклати глава.

— Преценката ви е точна. Дори на едно поражение ще се погледне като на… носещо изгода.

— Премахването на жена му и сина му, да. Трагично положение, нали, млади ми приятелю? Знаете ли, стигнах до извода, че сърцевината на Цеданса може да се намери в едно систематично отрицание. А от тази сърцевина произтича всичко останало. Самият ни начин на живот и начинът, по който гледаме на света. Изпращаме войници на смърт и как гледаме на тази смърт? Като на достойна за слава саможертва. Мъртвият враг? Жертва на доблестната ни праведност. Докато в градовете ни, из тесните и мръсни улички, свършекът на живота е само една трагична несполука. Какво тогава е отрицанието, за което говоря?

— Смъртта.

Куру Кан постави лещите пред очите си и се вгледа в Брис.

— Значи разбираш. Знаех си, че ще разбереш. Брис, не съществува Крепост на Смърт. Задачата ти? Нищо освен тази нощ да правиш компания на един старец.

Кралският защитник потърка чело. Едва държеше клепачите си отворени и беше неописуемо премръзнал. И ужасно уморен.

— Нашето маниакално трупане на богатство — продължи Куру Кан. — Главоломното ни движение напред, все едно че движението е цел, а целта е по самата си природа нещо добродетелно. Нашата липса на състрадание, което ние наричаме „реализъм“. Крайността на присъдите ни, нашата самоубеденост в правотата ни — всичко е бягство от смъртта, Брис. Всичко е едно огромно отрицание, задушено в семантики и евфемизми. Храброст и саможертва, патос и поражение, все едно че животът е някаква надпревара, която можеш да спечелиш или да загубиш. Все едно че смъртта е арбитър на смисъла, мигът на окончателната присъда, а над всичко, присъдата е нещо, което трябва да се даде, а не да я получиш.

— Нима бихте предпочели да въздигнем в култ смъртта, Цеда?

— Също толкова безсмислено. Човек няма нужда от вяра, за да умре, човек все едно умира. Говорех за систематично отрицание, а тя наистина във всяко отношение е систематична. Самата тъкан на нашия свят, тук и може би навсякъде другаде, е усукана около това… несъществуване. Би трябвало да има Крепост на Смърт, разбираш ли? Щеше ли да е уместна? Най-уместната. Трябва да е съществувала някога. Може би дори бог, някой ужасен скелет върху трон от кости, въртене и танц на студенокраки мухи за корона. Но ето ни нас, и не сме й дали никакво лице, никаква форма, никакво положение в цялата ни сложна схема на съществуване.

— Навярно защото е самата противоположност на съществуването…

— Но не, Брис, не е. Блудния да ни вземе, смъртта е навсякъде около нас. Газим по нея, вдишваме я, всмукваме миризмата й в дробовете и с кръвта си. Храним се ежедневно с нея. Процъфтяваме сред гниене и развала.

Брис го изгледа замислено.

— Струва ми се, че самият живот е празненство на отрицанието. Отрицанието, за което говорите, Куру Кан. Нашето бягство… ами, да избягаш означава да се издигнеш над костите, над пепелищата, над онова, което е паднало.

— Да избягаш — къде?

— Вярно. Никъде, но другаде. Чудя се дали това, което казахте, е проявено у същества като Кетъл и онази крадла, Шурк Елале…

Старецът вдигна рязко глава и очите му изведнъж светнаха много будно зад лещите.

— Моля? Какво каза?

— Ами, говорех за онези, които наистина са отрекли смъртта, Цеда. Онова дете, Кетъл…

— Пазачката на Азат? Тя е немряща?

— Да. Сигурен съм, че го споменах…

Куру Кан се изправи.

— Сигурен ли си в това? Брис Бедикт, тя е немряща, така ли?

— Да. Но не разбирам…

— Ставай, Брис. Тръгваме. Веднага.

— Всичко е заради падналите — каза Кетъл. — Те искат отговори. Няма да си отидат, докато не получат отговори.

Шурк Елале изрита насекомото, пропълзяло на ботуша й.

— Отговори за какво?

— Защо са умрели.

— Няма отговори — отвърна Шурк. — Хората просто умират. Умират. Винаги умират.

— Ние не умряхме.

— О, да.

— Е, не се махнахме.

— Според това, което чух, те също, Кетъл.

— Вярно. Чудно защо не се сетих за това.

— Защото си умряла на десет годинки.

— Добре, а сега какво да правя?

Шурк огледа обраслия с тръни разровен двор.

— Ти ми го подсказа и затова съм тук. Каза, че мъртвите се сбират. Сбират се наоколо, трупат се извън стените. Можеш ли да говориш с тях?

— Че защо? Не казват нищо интересно.

— Но би могла, ако се наложи.

Кетъл сви рамене.

— Предполагам.

— Добре. Помоли ги за доброволци.

— За какво?

— Искам да дойдат с мен. На разходка. Тази нощ и утре през нощта пак.

— Защо, майко?

— Кажи им, че ще видят повече злато, отколкото могат да си представят. Ще научат тайни, които малцина в това кралство знаят. Кажи им, че ще ги заведа да разгледат Данъчното хранилище и кралската съкровищница. Кажи им, че е дошло време за забавление. В плашене на живите.

— Защо призраците ще искат да плашат живите?

— Знам, идеята е странна, но предричам, че ще открият, че са много добри в това. И предричам, че ще им е много забавно.

— Но как ще го направят? Те са призраци. Живите не могат да ги видят дори.

Шурк Елале се обърна рязко и се вгледа в струпалите се зад стената тълпи.

— Кетъл, за нас те изглеждат съвсем плътни, нали?

— Но ние сме мъртви…

— Защо тогава не можехме да ги видим преди седмица? Тогава все още бяха само нещо, което прехвърчаше в крайчеца на полезрението ни, нали? Тъй че какво се е променило? Откъде е дошла силата им? Защо нараства?

— Не знам.

Шурк се усмихна.

— Аз знам.

Кетъл пристъпи към ниските стени.

И заговори на призраците. „Чудно дали разбира. Дали съзнава, че вече е повече жива, отколкото мъртва. Дали разбира, че се връща към живота.“

След малко детето се върна, прокара пръсти през косата си да разроши сплъстените кичури.

— Ти си умна, майко. Точно затова се радвам, че си ми майка.

— Има ли доброволци?

— Всички ще дойдат. Искат да видят златото. Искат да плашат хората.

— Трябват ми такива, които могат да четат и да смятат.

— Добре. Но кажи ми, майко, защо стават по-силни? Какво се промени?

Шурк погледна през рамо към тромавата квадратна каменна кула.

— Онова, Кетъл.

— Азатът?

— Да.

— О! Разбирам. Той умря.

— Да — кимна Шурк. — Той умря.

След като майка й си отиде, с хилядите призраци след нея, Кетъл пристъпи до входа на кулата. Огледа подредените пред вратата каменни плочи, избра си една и коленичи пред нея. Пръстите й се заровиха под нея, за да я изкърти. Щипещата болка и избилите капки кръв я изненадаха.

Не беше казала на Шурк колко трудно й бе да говори с онези призраци. Несекващите им гласове бяха започнали да затихват в последните един-два дни, сякаш бе започнала да оглушава. Въпреки че други звуци — на вятъра, на шумолящите сухи листа, дращенето на насекомите из двора, а и звуците на самия град — всички те бяха по-чисти от всякога. Нещо ставаше с нея. Изтупванията в гърдите й се бяха учестили. Вече по пет, по шест пъти на ден. Местата, където преди време кожата й се беше разкъсала, сега се затваряха с нова розова кожа, а днес беше изпитала жажда. Отнело й беше известно време, докато разбере — докато си спомни по-скоро — какво е жажда, какво означава това, но застоялата вода, която откри в един от траповете в двора, се оказа чудесна на вкус. Толкова много неща се променяха като че ли, и това я объркваше.

Издърпа каменната плоча на една страна и седна до нея. Избърса прахта от гладката лъскава повърхност. По нея се виждаха някакви чудновати шарки. Раковини, отпечатъци от растения — тръстики с лукоподобните им корени и впечатани корали. Тънки костички. Някой се беше трудил много, за да извае тази красива сцена с мъртви неща.

Погледна към пътеката, през портата и към улицата. Странно колко пуста беше сега. Но знаеше, че няма да е задълго.

И зачака.

Кървенето от пръстите й скоро спря. А после чу приближаващите се стъпки. Вдигна глава и се усмихна, като видя чичо Брис и стареца със стъклените очи — онзи, когото не беше виждала никога, но въпреки това го познаваше.

Видяха я и Брис влезе през портата; старецът вървеше след него, плахо и с колебливи стъпки.

— Здравей, чичо.

— Кетъл. Изглеждаш… по-добре. Доведох ти гост, Цеда Куру Кан.

— Да, онзи, който винаги гледа към мен, само че не ме вижда, но все пак гледа.

— Не знаех — промърмори Цеда.

— Не както сега — каза Кетъл. — Не и когато си сложиш тези неща пред очите.

— Искаш да кажеш, когато гледам Цеданса? Тогава ли те гледам, без да те видя?

Тя кимна.

— Крепостта на Азата си отиде, дете, но ти оставаш тук. Беше нейният пазач, докато тя беше жива — а ти — не. А сега все още ли си нейният пазач? След като тя е мъртва, а ти не си.

— Не съм ли мъртва?

— Не съвсем. Сърцето, поставено в теб. Било е замръзнало, но сега… се разтапя. Не разбирам силата му и, признавам, тя ме плаши.

— Имам приятел, който каза, че ще ме унищожи, ако потрябва. — Кетъл се усмихна. — Но казва, че може би няма да потрябва.

— Защо?

— Казва, че сърцето няма да се събуди. Не напълно. Затова Безименната е взела тялото ми.

Видя как устните на стареца се раздвижиха беззвучно. Чичо Брис пристъпи до него и го погледна угрижено.

— Цеда? Добре ли сте?

— Безименната? — Старецът трепереше. — Това място е… Крепостта на Смърт, нали? Превърнало се е в Крепостта на Смърт.

Кетъл се пресегна и повдигна плочата. Беше тежка като труп и трябваше да напрегне цялата си сила.

— Това е за вашия Цеданс, за там, където гледате, а не ме виждате.

— Плоча. — Куру Кан извърна очи, щом тя я сложи на земята пред него.

— Не разбирам, Цеда — промълви чичо Брис. — Какво е станало тук?

— Нашата история… толкова неща се оказват неверни. Безименните са били Първата империя. Култ. Бил е победен. Премахнат. Не е възможно да е оцелял, но изглежда, че е направил точно това. Изглежда, е надживял самата Първа империя.

— Някакъв култ към смъртта ли са?

— Не. Били са слуги на Азата.

— Тогава защо като че ли са наблюдавали равнодушно смъртта на тази кула Азат?

Куру Кан поклати глава.

— Освен ако не са разбрали, че е неизбежно. И са се погрижили да спрат заровените в могилите, които са щели да се измъкнат, щом кулата умре. На свой ред появата на Крепост на Смърт може да няма нищо общо с тях.

— Защо тогава тя все още е пазачът?

— Може и да не е, Брис. Може просто да чака, за да се справи с онези, които скоро ще излязат от земята. — Цеда отново извърна очи към Кетъл. — Затова ли оставаш тук, дете?

Момиченцето сви рамене.

— Скоро ще е.

— А онзи, когото Азатът е избрал да ти помогне, Кетъл? Той ще излезе ли навреме?

— Не зная. Надявам се.

— Аз също. — Куру Кан въздъхна. — Благодаря ти за плочката, дете. Все пак интересно ми е какво знаеш за тази нова Крепост.

Кетъл измъкна едно насекомо, пропълзяло в косата й, и го хвърли.

— Хубавият мъж ми каза всичко за нея.

— Друг посетител?

— Само веднъж. Повечето пъти само стои в сенките, от другата страна на улицата. Понякога върви след мен, щом изляза на лов, но никога не казва нищо. Едва днес дойде и си говорихме.

— Каза ли ти името си?

— Не. Но е много хубав. Само каза, че си имал приятелка. И приятели също. Освен това не трябвало да отдавам сърцето си. Точно това каза. Самият той не го правел никога. Никога.

— И този мъж ти разказа всичко за Крепостта на Смърт?

— Да, дядо. Знаеше всичко за нея. Каза, че не й трябвал нов пазач, защото тронът вече бил зает, поне навсякъде другаде. И тук щял скоро да се заеме. Уморих се да говоря.

— Разбира се, Кетъл — каза Куру Кан. — Ще те оставим тогава.

— Довиждане. О, не забравяйте плочката!

— Ще пратим хора да я вземат, дете.

— Добре.

Тя огледа след тях, докато си отиваха. После стана и тръгна към могилата на приятеля си, и усети близостта му.

— Къде ще ме отведеш този път?

Държеше я за ръката и тя се озова на някакъв нисък хълм, а пред тях се простираше огромна плитка долина, пълна с трупове.

Беше сумрачно и над цялата долина бе надвиснала гъста пелена дим. Малко над хоризонта отсреща гореше висяща във въздуха планина от черен камък и от зейналите й страни бълваха стълбове дим. Телата долу бяха най-вече от някакъв странен вид, огромни, влечугоподобни същества, покрити със странна броня. Сивокожи и с издължени муцуни, сгърчени и посечени на дълги кървави ивици. Лежаха струпани безразборно — а тук-там между тях се мяркаха и други тела. Високи, някои със сиви кожи, други — с черни.

Застанал до нея, той заговори:

— Над четиристотин хиляди, Кетъл. Тук, само в тази долина. Има и други… долини. Като тази.

В единия край на долината, далече вдясно, прелетяха десетки същества с жилави като кожа крила.

— Ооо, това дракони ли са?

— Издънки. Локуи Вайвал — търсят господаря си. Но него го няма. След като разберат това, ще се научат да чакат. Чакането ще се окаже дълго.

— А още ли чакат?

— Да.

— Кога е станала тази битка?

— Преди много хиляди години, Кетъл. Но щетата си остава. Скоро ще дойде ледът и ще покрие всичко, което виждаш. Ще задържи всичко в стазис, магия с впечатляваща мощ, толкова мощна, че ще се окаже преграда за самите мъртви — към пътя, по който биха поели духовете им. Чудя се дали точно това са искали Джагът. Все едно, земята е била изкривена от магия. Мъртвите са се… задържали. Тук, на север и далече на юг, чак до самия Ледерас. Според мен се е намесил Древен бог. Но никой не е могъл да предвиди последствията, дори един Древен бог.

— Затова ли кулата се е превърнала в Крепост на Смърт?

— Превърнала ли се е? Не го знаех. Значи това става, когато магията най-сетне отмре и светът се разтопи. Равновесието се връща.

— Шурк Елале каза, че сме във война. Казва, че Тайст Едур нахлуват в Ледер.

— Да се надяваме, че няма да дойдат, преди да се освободя.

— Защо?

— Защото ще искат да ме убият, Кетъл.

— Защо?

— От страх, че ще искам да ги убия.

— А ти ще искаш ли?

— На много нива няма причина да не искам — отвърна той. — Но не, освен ако не се изпречат на пътя ми. В края на краищата двамата с теб знаем, че истинската заплаха дебне в могилите в двора на Азата.

— Не мисля, че едурите ще спечелят войната.

— Да, най-добре би било да се провалят.

— Та какво друго искаш да ми покажеш?

Мъртвобялата ръка посочи към долината.

— Във всичко това има нещо странно. Виждаш ли? Или по-скоро, какво не виждаш?

— Не виждам никакви призраци.

— Да. Духовете ги няма. Въпросът е къде са?

В коридора към Главната камера на Данъчното хранилище ехтяха писъци на ужас. Охрана, слуги, чиновници и чистачки до един се бяха поддали на съвсем обяснима паника. Няма нищо по-лошо от това да те навестят умрели роднини, помисли си Шурк Елале.

Двукрилата врата беше широко отворена, фенерите в огромното помещение зад нея се люшкаха сякаш под порива на припряно въодушевление.

Крадлата прекрачи и влезе.

Злочест, окаян призрак притича към нея. Прогнилото му лице бе изкривено в дивашка усмивка.

— Пипнах я! Последната ми монета! Намерих я в купчините! И я пипнах!

— Радвам се за теб. Е, къде са ви броящите и четящите?

— А?

Шурк го избута от пътя си и продължи. Залата кипеше, духове притичваха насам-натам, други стояха изгърбени над смъкнати от рафтовете свитъци, трети пъплеха по лавиците. Обръщаха сандъци, пълни с монети, лъскавите жълтици се пръскаха по мраморния под, привиденията гребяха с шепи, опипваха ги и бърбореха възбудено.

— Аз работех тук!

Шурк изгледа пъплещия към нея по пода призрак.

— Наистина?

— О, да. Сложили са още рафтове, и виж само ония ниши за фенерите — кой идиот е решил да ги тикнат където се събира най-много прах? Прахта може да причини пожар. Ужасно опасна е за пожар. Все им го казвах. А сега мога да докажа, че бях прав — само да го бутна онзи фенер ей там и…

— Да не си посмял! Никакъв пожар. Ясно?

— Щом казваш. Добре. Само се пошегувах.

— Гледа ли счетоводните книги?

— Да, да. И събирам. И запомням. Много добър бях в запомнянето, те затова ме наеха. Можех да събирам и да събирам, без да объркам сметките. Но тази прах! Тези ниши! Всичко може да пламне, да изгори. Ужасно…

— Стига. Взехме каквото ни трябваше. Време е да напускаме. Всички.

Отвърна й хор от треперливи гласове:

— Не искаме!

— Скоро ще дойдат жреци. Сигурно вече идват. И магове, потриват нетърпеливо ръце да наловят привидения и да ги заробят да им служат вечно.

— Напускамеее!

— Ти! — Шурк посочи призрака пред себе си. — Ела с мен. Говори. Искам подробности.

— Да, да. Разбира се.

— И остави на мира този проклет фенер!

— Извинявай. Ужасно рисковано е за пожар, ох, как може да пламне! Такива пламъци, всички тези мастила и бои!

— Хайде всички! — извика крадлата. — Махаме се! А ти стига си въртял тази монета — всичко да остане тук!

— Седмото затваряне — промърмори умислено Куру Кан, докато се връщаха към двореца. — Всичко се завърта на вътрешна спирала. Това съчетаване на детайли е тревожно. Азатът умира, възниква Крепост на Смърт. Появява се Безименна и по някакъв непонятен начин обсебва мъртвото тяло на дете, а после сключва съюз с обитател на гробница. Узурпатор се провъзгласява за император на Тайст Едур и вече предвожда нашествие. Сред съюзниците му е демон, роден от морето и с такава мощ, че да унищожи двама от най-добрите ми магове. А сега, ако слуховете са верни, може да се окаже, че самият император е човек с много животи…

Брис го изгледа.

— Какви слухове?

— Граждани са станали свидетели на смъртта му в Трейт. Императорът на Едур е бил посечен в битка. Но се е… върнал. Преувеличение вероятно, но все пак ме притесняват собствените ми изводи, Брис. Въпреки че Тайст Едур имат превъзходни лечители. Може би става дума за някаква обвързваща магия, задържаща душата в плътта, докато успеят да дойдат… Трябва да помисля.

— И вие, Цеда, вярвате, че всичко това по някакъв начин е свързано със Седмото затваряне на цикъла?

— С прераждането на нашата империя. Точно това е опасението ми, Защитник. Че сме допуснали фатална грешка при разчитането на древното ни пророчество. Може империята вече да се е появила.

— Тайст Едур? Защо едно ледерийско пророчество ще има нещо общо с тях?

Куру Кан поклати глава.

— Пророчеството е възникнало в последните дни на Първата империя. Твърде много неща сме изгубили, Брис. Знанието за света от онова време. Магията се е изкривила, родила е ужасни чудовища, армии немрящи, нанесли такива неизброими жертви на нашия народ, а след това — просто се махнали. Загадъчни приказки за странен свят на магия, който бил разкъсан. Възможно ли е ролята на цяла една раса да е да запълни някоя от празнините в знанията ни? Да. А другите раси, за които се споменава, но не е останало нищо освен имена — никакви описания? Баргаст, Джагът, Трелл. Съседни племена? Никога няма да научим.

Стигнаха до портата. Сънените стражи ги познаха и ги пуснаха да влязат. Вътре беше пусто и тихо. Цеда спря и вдигна очи към смътните звезди.

Брис замълча. Зачака застанал до стареца. Виждаше нощното небе, отразено в лещите пред очите на Куру Кан. И се чудеше за какво ли си мисли Цеда.

Щом я видя да си пробива път през тълпата към него, Техол Бедикт се усмихна.

— Главен следовател Ръкет, радвам се да ви видя пак.

— Не се радваш. Само се опитваш да ме принудиш да вляза в отбрана.

— Как тъй радостта ми ще те вкара в отбрана?

— Защото ставам подозрителна, затова. Няма да ме подведеш с тези нелепи гащи и това идиотско насекомо на рамото ти.

Техол погледна учудено.

— Езгара! Мислех, че те оставих на покрива.

— Нарекъл си го Езгара? По нищо не прилича на краля ни. Е, може би ако кралят ни имаше две глави, сигурно щях да доловя някаква прилика, но… но името е глупаво.

— Тримата сме дълбоко обидени, както и охранителят ми тука, а можем да допуснем, че двамата му братя — също. Където и да са. Тъй че ставаме шестима. Дълбоко обидени.

— Къде е Бъг?

— Някъде из тълпата зад вас, предполагам.

— Е, не. Всички гледат.

— Ами там беше преди малко.

— Но вече не е, а хората вдигат глъч.

— Не вдигат глъч, Ръкет. Тълпят се.

— Сега пък ми противоречи. Явно си решил, че противореченето е сексуално привлекателно. Може и да е, за типа жени, който предпочиташ. Но възразявам да ми възразяваш на всичко, което кажа.

— Е, сега кой възразява?

Тя се намръщи.

— Исках да те поканя на късно нощно хапване. Има един ресторант-градина наблизо…

— „Стъпканият паун“.

— Да. Изумена съм, че го знаеш. Което ми подсказва, по очевидни причини, че тайните местенца за срещи са нещо обичайно за теб, което пък, от своя страна, намеква за безпътно поведение от твоя страна. Всъщност не знам защо съм изненадана, че си такъв развейпрах. Трябваше да го очаквам. Следователно не искам да имам нищо общо с теб.

— Никога не съм ходил там.

— Нима? Откъде знаеш за него тогава?

„Притежавам го.“

— По описания сигурно. Съжалявам, че не мога да съм по-точен. Кой ми е казал, кога и така нататък, но е късно, а и да не беше, едва ли щях да си спомня такива подробности.

— Е, гладен ли си?

— Винаги. А, ето го и слугата ми. Чу ли, Бъг? Главен следовател Ръкет ни кани на вечеря.

— Ами добре. Котката може да почака.

Ръкет изгледа ядосано Техол.

— Да съм казала нещо за него?

— Навсякъде ходя със слугата си, Ръкет. И с личната си охрана.

— Навсякъде? И на любовни срещи?

— Бъг, направи ли всичко, което можеш, тука? Време ли е тези бедни хорица да си лягат да спят?

— Ами, крайно време, господарю.

— Напред към „Стъпканият паун“!

— Сигурен ли си, че идеята е добра, господарю?

— Е, не беше моя, Бъг, но това е. Ръкет, води, ако обичаш.

— О, страхотно! Нощ на съкрушителни атаки по суетата ми, изгарям от нетърпение. Хайде, че губим време.

Още щом стъпиха в двора, Техол вдигна ръце.

— Невероятно! Бъг, виж кой е тук! Я, та това са Шанд, Рисарх и Хеджун! Давай да съберем двете маси и да превърнем това пиршество в събрание на съзаклятници!

— Съвпадението ме смайва — промърмори слугата.

— Кои в името на Блудния са тия жени? — попита навъсено Ръкет. — И защо са толкова гневни?

— Не е гняв — отвърна Техол, докато се приближаваше. — Познаха ни и се радват. Скъпи, как сте всички? Добре си я карате, както виждам. Решихме да се съберем с вас.

— Кое е това нелепо същество до тебе? — попита Шанд. — А това с пелерината какво е?

— Внимавай кого наричаш „същество“, тъпа главо — изсъска Ръкет.

— Техол си е намерил жена — изръмжа Рисарх. — Типично. Открадва ни мъжа, а после си намира жена…

— Започвам да ги подозирам с умрялата кучка — изсумтя Хеджун.

— Умряла кучка? — Ръкет завъртя очи, побесняла. — Той прави любов с умряла кучка?

— Ако си беше обръснала косата — изръмжа й Шанд, — всички щяхме да видим колко си грозна!

Телохранителят изглеждаше притеснен. Хората по масите махаха в паника на персонала и ги сочеха.

— Здраво се потруди над това, а? — не остана длъжна Ръкет. — Техол, какво беше това с открадването на мъжа им? Един мъж ли си делят? Още ли е жив? Не се ли е побъркал? Не се ли е писал доброволец за Давенето?

— Искаш да видиш как се трудя здраво ли? — Шанд скочи и посегна към ножа на бедрото си.

— Ах, какъв патос! — върна й го Ръкет. — Я да го сравним тука с рапирата ми.

— Дръжте я! — изрева Рисарх и се хвърли през масата. Тя се срина под нея, но Рисарх вече беше успяла да спипа Ръкет за бедрата. Главната следователка се дръпна с много странен писък, рапирата изсвистя, натресе се в изпружената китка на Шанд и ножът изхвърча във въздуха. Хеджун се докопа до ръката на Ръкет, изви я и рапирата издрънча на пода, но следователката я изрита в корема с лъскавия си ботуш и Хеджун изохка и се смъкна на пода. Техол дръпна Бъг малко по-назад.

— Знаеш ли, май беше прав, че идеята не беше много добра.

Пъшкане, размахани юмруци, бягащи през вратата гости, котешки вой откъм кухнята. Техол въздъхна.

— Трябва да си ходим. Но първо уреди с управителя четири бутилки хубаво вино, за после, като свършат с боя. Предричам, че до заранта ще са големи приятелки.

— Не съм много сигурен…

— Глупости, Бъг, винаги става така. Хайде, преди да са скочили върху нас.

Изобщо не се изненада, че телохранителят пръв изхвърча от градината.

Щом излязоха, Техол изтупа въображаемата прах от ръцете си.

— Общо взето беше чудесно, не мислиш ли? Сега да видим откъде можем да свием малко дърва за огън, пътьом. Или поне нещо, което може да гори. Печеното котешко ни зове.

Трясъците откъм ресторанта-градина изведнъж се усилиха и Техол се поколеба.

— Изкушават ме тези звуци на производство на дърва за огън…

— Не ставай глупав, господарю.

— Може би си прав. Води, Бъг. Вкъщи.

(обратно)

18.

Само блянът устоява. Необятна пустота изпълнила е тази зала-саркофаг с лъжливия й под, въображаем подиум, на който — четирикрако дървено ваяние — за скок присвит е тронът на слава утрешна, когато спуснат се ловците от жлебовете тъмни на дървото, настървени в гонитба на бленуващи за власт и претенденти, но устоява с равнодушното си право на безплодното търпение. Да, вечно устоява блянът само пред този вечно, вечно празен трон. „Крепостта на Празния трон“ Керуликт

Пепелта се вихреше отвсякъде. Реката се виеше като тинеста змия и изливаше вонята си в мъртвия залив. Младият нерек седеше в края на осветената земя. Зад него другите бяха наклякали около драгоценното огнище и продължаваха да спорят. Знаеше, че трябва да изчака.

Осветената земя. Бяха се свили върху нея, докато магическите бури бушуваха, унищожаваха селото на хиротите и помитаха горите наоколо, но пожарите, които горяха дни след това, така и не можаха да ги опърлят със зноя си. Въглените обаче вече бяха угаснали, вятърът не навяваше вече искри, а подутите тела на мъртвите диви животни, задръстили речното устие, предната нощ бяха отнесени към открито море и чакащите ги акули.

Събратът му по нож се приближи и клекна до него.

— Страхът ги задържа. Но същият този страх ще ги принуди да приемат. Нямат друг избор.

— Знам.

— Когато за първи път заговори за сънищата си, ти повярвах.

— Да.

— Нашият народ не е имал сънища, откакто ни завладяха ледериите. Нощите ни са празни и вярвахме, че ще е така винаги, докато не умре и последният нерек и не престане да ни има като народ. Но видях истината в очите ти. Двамата с теб сме събратя по нож. Не се усъмних.

— Знам, братко.

Най-старият от нереките подвикна зад тях, грубо и сърдито:

— Реши се. Двамата ще идете. По старите пътеки, да е по-бърз пътят ви.

Младият и братът му по нож станаха и се обърнаха. Старейшината кимна.

— Вървете. Намерете Хул Бедикт.

Двамата нереки пристъпиха извън пепелта и поеха на юг. Раждането на сънищата бе разкрило отново старите пътеки, пътищата през и между световете. Нямаше да вървят дълго.

Феар Сенгар го отведе на една закътана поляна и шумовете от готвещата се армия останаха далече зад тях. Щом стъпиха на тревата, Феар рязко се обърна, стисна го за гърлото и го блъсна в едно дърво.

— Ще мълчиш! Дума повече да не си казал за съмненията си, нито пред мен, нито пред никого. Брат си ми и само затова не съм те убил на място. Чуваш ли ме, Трул?

Трудно му беше да диша, но остана неподвижен, без да откъсва очи от Феар.

— Защо не отговаряш?

Отново си замълча.

Феар изръмжа, пусна го и отстъпи назад.

— Да ме убиеш, това ли искаш? — Опрял гръб в дървото, Трул се усмихна. — Значи отзад? С нож, без да разбера. Иначе доста ще се затрудниш, братко.

Феар извърна очи. И кимна.

— Да.

— Нож в гърба.

— Да.

— Защото ако съм с копието си, също толкова вероятно е ти да бъдеш убитият, не аз.

Феар го изгледа с яд, но бързо му мина.

— Трябва да спреш, Трул. Предстои ни да влезем в битка…

— Съмняваш се в годността ми?

— Не. Само в готовността ти.

— Е, да, прав си да се съмняваш в това. Но ще направя каквото заповядаш. Ще убивам ледерии за теб.

— За императора. За народа ни…

— Не. За теб, Феар. Иначе ще е по-добре да поставиш под въпрос годността ми. Дори да ме махнеш от командването. От цялата тази нелепа война. Да ме отпратиш към най-северните села на ден-рата — там сигурно ще се намерят няколко хиляди Едур, предпочели да останат назад.

— Няма такива.

— Има, разбира се.

— Шепа.

— Повече, отколкото си мислиш. И да, изкушен съм да се присъединя към тях.

— Рулад няма да го позволи. Ще се наложи да те убие.

— Знам.

Феар закрачи нервно напред-назад.

— К’риснан казаха, че вчера Рулад е бил убит. В Трейт. После се върнал. Вече не може да има съмнение, братко. Нашият император не може да бъде спрян. Силата му само расте…

— Погрешно виждаш нещата, Феар.

— Какво искаш да кажеш?

— „Нашият император не може да бъде спрян“. Аз не го виждам така.

— А как?

— Нашият брат е обречен да умира безброй пъти. Да умира, да възкръсва, пак да умира. Нашият брат, Феар, е най-младият между нас. Така го виждам аз. И трябва ли сега да прегърна силата, която причини това на Рулад? Трябва ли да й служа? Да й посветя уменията си с копието? Трябва ли да й извая империя? Тези негови смърти без болка ли са? Без ужас? Не го ли е страх? Колко дълго може да се опази разумът му, Феар? Ето го там, млад воин, брониран в златен кошмар, с осакатена сбръчкана плът, а оръжията ще го разкъсват — той го знае, знае го, и ще бъде убиван отново и отново.

— Стига, Трул! — Като дете, Феар затисна ушите си с длани и се обърна. — Стига.

— Кой му го причинява това?

— Стига!

Трул замълча. „Кажи ми, братко, чувстваш ли се толкова безпомощен като мен?“

Феар се обърна към него. Лицето му отново бе сурово.

— Огласяй съмненията си, ако трябва, Трул. Но само пред мен. Насаме.

— Добре.

— А сега ни чака битка.

— Да, чака ни.

Стадо подплашени елени се спусна в бърз бяг от леса и продължи на скокове през бойното поле. Морох Неват стоеше до кралицата и принца на вала пред стените на Високи форт. Пред тях в мълчалива редица се бяха подредили четиримата чародеи от кадъра на Джанал, загърнати в наметалата си заради утринния хлад, а от другата страна, по дължината на укрепения насип, чакаха тежките пехотни роти на Батальона на кралицата. От двете страни на всяка рота стояха огромни платформи на колела, с тромавите балисти дреш на всяка, с пълнители, заредени с по трийсет и шест метални стрели. На платформите за зареждане чакаха резервни пълнители. Тежко бронираните бойци на батареите стояха струпани по платформите и нервно оглеждаха дърветата на север.

— Едурите се спускат — заяви принц Квилас. — Скоро би трябвало да ги видим.

Елените бяха спрели сред мъртвата зона и пасяха.

Морох погледна към по-ниския насип на изток. Там бяха разположени други две роти. Празнината между двата вала беше тясна и със стръмни скатове, водеше право към ъгловия бастион на градската стена и попадаше под обстрела на балистите и мангонелите.

Личният кадър на принца, трима по-низши магьосници, бе на позиция с малка охрана на насипа южно от Сухия овраг, врязан в начупената линия на стените на Високи форт. Старият дренажен канал се извиваше от веригата ниски хълмове на хиляда крачки северно. Три допълнителни насипа минаваха успоредно на Сухия овраг и по тях стояха на позиции предните части на бригада Зелените куртки. Най-източният и най-големият от тях също беше укрепен с каменна стена и там командирите на бригади бяха поставили своя кадър от магове.

Други валове бяха разположени в кръг около останалата част на Високи форт и по тях чакаха в готовност резервите на бригадите и батальоните и части тежка конница. По градските стени и бастиони беше гарнизонът на Високи форт.

Според Морох предстоящото сражение щеше да е решително. Коварството на едурите, проявено при Трейт, нямаше да се повтори тук, не и при единадесетте магьосници в редовете на ледерийските сили.

— Призраци!

Викът дойде от един от офицерите на кралицата и Морох отново се вгледа в леса.

Елените бяха вдигнали глави и гледаха към дърветата. Само след миг хукнаха, този път на югозапад, и се скриха в мъглата.

От другата страна на бойното поле — пасище в мирни времена — между стволовете полетяха сенки с груби човешки очертания, започнаха да се трупат на гъста грамада, която се разгъна в груб фронт, триста разтега дълъг и десетки дълбок. Зад тях се появиха огромни, газещи тежко демони, може би стотина, два пъти по-високи от човек, и започнаха да се събират в клин зад фронта на привиденията. А после от двете им страни се появиха воини. Тайст Едур вдясно от клина и орда дребни, облечени в кожи диваци далече вляво.

— Кои са тези? — попита принц Квилас. — Онези, на далечния фланг — не са Едур.

Кралицата сви рамене.

— Нереки сигурно. Трябва да са около хиляда, не повече, лошо въоръжени и без броня.

— Стръв — добави Морох. — Едур явно са научили много от нас.

Подобна формация се подреждаше и северно от по-малкия вал, макар че там и двата фланга бяха Тайст Едур.

— Духовете ще атакуват първи — каза Морох. — Демоните зад тях ще се опитат да пробият редиците ни. Зелените куртки подават сигнали с флаговете. Явно вече са видели врага.

— Ако вие бяхте пълководец на Едур, какво щяхте да направите? — попита принцът. — Не може схемата на атаката да е толкова явна, нали?

— Ако командирът е глупак, може — каза Джанал.

— Магиите ще се унищожат взаимно, както става винаги. Така че битката ще се реши с оръжие. — Морох помисли за миг и продължи: — Аз щях да използвам Сухия овраг. И да опитам внезапен щурм срещу вашия магически кадър, принце.

— Ще се открият — и ще станат уязвими — в последните петдесет-шейсет крачки на щурма, Финад. Бастионите ще ги избият, а ако не, тогава най-западната рота на Зелените куртки може да се хвърли в контраатака по фланга им.

— И ще оставят вала без отбрана. Използваш Сухия овраг за примамка, после с резервна сила атакуваш вала и го завземаш.

— Насипът е в обсега на най-голямата бойна кула на Високи форт, Финад. Едурите ще бъдат унищожени.

Морох помисли и кимна.

— Прав сте, принце. Признавам, не виждам никакви предимства за Тайст Едур.

— Да, прав съм — отвърна принц Квилас.

— Каква странна тишина — промълви замислено Морох; гледаше как вражеските сили се групират.

— Заради духовете и демоните е, Финад.

— Маговете ще ги унищожат — заяви Джанал.

Беше с богато украсена броня, шлемът й бе с филигран от сребро и злато. Мечът й беше от най-фината ледерийска стомана, дръжката бе стегната със златна нишка, а ефесът — отрупан с инкрустирани в сребро перли. Табардът бе обшит с мъниста, а под него имаше стоманена пластинчата ризница. Едва ли щеше да й се наложи да извади меча си, помисли Морох. Но все пак… Финадът се обърна, привика един от адютантите и го дръпна настрана.

— Конете на кралицата да са готови. Южно от западната кула.

— Слушам, сър.

Нещо не беше наред. Морох го усети, докато адютантът забързано се отдалечаваше. Огледа небето. Сиво. Или слънцето щеше да пробие, или щеше да завали. Върна се при принца и кралицата и огледа далечните вражески редици.

— На позиция са. Къде са бойните им напеви? Къде са виковете им? Ритуалните проклятия?

— Виждат ориста, която ги чака — отвърна Квилас. — И са замлъкнали от ужас.

Маговете на кралицата внезапно се размърдаха. Нащрек. Джанал го забеляза и викна:

— Пригответе се. Едурите започват магия.

— Каква? — попита Морох.

Кралицата само поклати глава.

Финадът изруга. Нещо не беше наред. Ужасно не беше наред.

Алрада Ан беше извадил късия си крив меч и се хилеше.

— Така и не ви разбирам вас, копиеносците. Това ще е ръкопашна схватка, Трул Сенгар. Ще отсекат тоя прът от ръцете ти…

— Ще се опитат. Черното дърво не се чупи, както знаеш. А и ръката ми няма да го пусне.

Зад демонския боен клин стоеше един К’риснан. Съратникът на чародея беше с другата част, също зад демонската кохорта. Там командваше Ханради Калаг — подчиненият му К’риснан бе негов син.

Б’нага и хилядата негови джхеки се бяха спотаили в една падина на запад. Други хиляда се придвижваха по котловината, а още толкова бяха с най-източната част на армията, с духове и демони.

Трул си помисли, че не знае почти нищо за огромните, облечени в тежка броня демони, обвързани от К’риснан за тази война. Не знаеше дори името, с което се наричаха помежду си.

Воините на арапаите и хиротите бяха струпани в края на гората и врагът можеше да види само една трета от тях. За врага главната сила на едурската армия щеше да е централната — осемнадесетте хиляди хироти и меруди на Ханради Калаг, но в действителност силата на Феар тук, в леса, наброяваше още двадесет и три хиляди едурски воини. А сред тях бяха развърнати безброй духове.

Около най-близките К’риснан се завихриха пипала от сива мъгла и започнаха да се сливат в смътна паяжина, която се сгъсти, а след това се надигна. Тънки сиви нишки запълзяха напред като змии и обгърнаха най-близките воини. Заизвиваха се напред като корени и стегнаха в сплита си всичко освен духовете и демоните. Магията се усили, набъбна в издуваща се сива стена. Трул усети как заигра по него и едва успя да надвие гаденето от допира й.

В отговор откъм ледерийския кадър се надигна вълна от яростен огън, усили се с рев точно пред насипа и бързо се понесе над ничията зона.

Битката вече бе започнала.

Трул бе зяпнал търкалящата се срещу тях огромна огнена стена. В последния момент сивият щит се понесе напред, сблъска се с вълната и я издигна нагоре в пръскащи се с грохот колони, стълбове, прорязани от спирали сребрист пламък.

И видя сред тези пламъци блясъка на кости. Хиляди, после — стотици хиляди, сякаш самото гориво, захранващо огъня, се беше превърнало в кости. Издигаха се все по-високо и по-високо, на петдесет, сто, двеста човешки боя, изпълниха цялото небе.

Вълната от двете слети магии започна да спада. Огнени стълбове се заогъваха към ледерийските укрепления.

И докато се спускаха надолу, скритите в леса духове и онези в първата линия се понесоха във вихрена атака. Демонският клин изведнъж изчезна.

Точно това бе сигналът, който чакаха.

— Приготви оръжията! — Трябваше да го изреве с цяло гърло, за да го чуят.

Вълната удари. Първо — върху мъртвата зона и земята сякаш се взриви, закипя, все едно че безчет кирки биеха в пръстта, дълбаеха и изхвърляха огромни буци, които политаха високо във въздуха. Пръст и огън, трясък на цепещи се кости, раздиращи плоския и гладък доскоро терен, кънтеж като от падащи от небесата железни слитъци.

След вълната — прииждащо море от духове.

— Напред!

И едурите вече тичаха през раздраната димяща земя. Зад тях — други хиляди, извираха от леса.

Трул видя съвсем ясно как вълната горящи, млатещи всичко по пътя си кости стигна до вражеските окопи. Пурпурен блясък и късове човешка плът полетяха към небето, извисяваща се стена от плът, хвърчащи из въздуха ръце и крака, парчета броня, натрошено дърво, кожа и коса.

Кадърът на кралицата бе погълнат, огромните кости удряха с грохот по укреплението. Грамадата се пръсна сред дъжд от отломки и от четиримата магьосници, стоящи там допреди миг, останаха само двама — бяха плувнали в кръв и залитаха.

От раздраната земя пред тях се надигна демон и замахна с огромния си боздуган. Магът, върху когото се стовари оръжието, сякаш се уви около него, останал без една здрава кост, и тялото изхвърча във въздуха. Последната магьосница отскочи, едва отбягна смъртоносния удар на грамадното оръжие, махна с ръка и порой от тежки железни стрели се заби в демона.

Трул чу как съществото изрева от болка.

Искряща магия връхлетя срещу демона, превъртя го и той рухна, боздуганът излетя от ръката му и се затъркаля по склона.

Други демони вече вилнееха сред останките на ледерийското воинство, премазани човешки тела хвърчаха и падаха встрани от кървавата просека, която дълбаеха.

Нова вълна от магия се понесе, този път някъде от югоизток — търкаляща се с грохот колона от мълнии, понесе се през мъртвото поле и се вряза в предните редици на духовете. Заора в тях, като стапяше по пътя си стотици.

После магията се стовари върху воините на Ханради Калаг и просече кървава пътека през гъстите им редици.

Синът на главатаря на мерудите отвърна с контраатака — нов порой от сиви талази, смазващи с грохот всичко по пътя си. Източният вал избухна с оглушителен взрив, но по бойното поле лежаха издъхващи стотици воини на Едур.

Оглушали и полузаслепени, воините на Трул стигнаха склона, изкачиха го в щурм и се озоваха пред първия окоп.

Пред тях се изпъваше дълъг изкоп, затрупан с обезобразени тела, пръснати кокали и вътрешности, ивици кожа и късове броня. Въздухът бе натежал от вонята на изтръгнати вътрешности и опърлено месо. Задавен, Трул тръгна напред, мокасините му зашляпаха през топли локви от кръв и жлъч.

Напред кипеше свирепа битка. Духове връхлитаха върху войниците, демони млатеха и премазваха с боздуганите си притискащите ги от всички страни ледерии, други с огромни двуостри брадви сечаха широки кръгове около себе си в човешкото гъмжило. Но стрелите на балистите ги намираха. Пред очите на Трул един от демоните се олюля, пронизан от две, връхлетяха войници, засъскаха мечове.

И отрядът му се вряза в жестоката сеч.

Морох Неват залитна замаян сред прахта, войнишките писъци и нападалите тела и изрева с цяло гърло името на принца. Но Квилас не се виждаше никъде. Нито Джанал. От кадъра беше останала само една магьосница — пращаше удар след удар срещу някакъв далечен враг. Ескадрон тежка конница беше тръгнал напред да я защити, но всички бързо паднаха под яростния щурм на Тайст Едур.

Финадът — след взрива на вълната от кости от ушите му течеше кръв — все още стискаше меча си, ледерийската стомана помиташе случайните духове, дръзнали да се приближат. Зърна един Едур с блеснало като мълния копие в ръцете — водеше десетина свои събратя срещу магьосницата.

Но Морох бе много далече, твърде много бяха грамадите от трупове между тях, и можа само да види как воинът проби през последния кръг бранители, после се хвърли към нея, заби копието в гърдите й и я надигна във въздуха; прътът се огъна и запокити гърчещото се тяло встрани. Железният връх се изтръгна с поток от бликнала кръв.

Морох Неват си запробива път към южния склон на вала. Трябваше да намери кон. Коне. За принца и за кралицата.

Някъде на изток отекна грохот и земята под него се разтърси. Той залитна, левият му крак се хлъзна напред в лепкавата кал и нещо го удари в слабините. Прониза го болка. Финадът изруга и усети, че пада, земята се надигна към очите му и той рухна тежко върху нея. Левият му крак пламна от болка, болката запълзя нагоре до таза, по гръбнака. Той запълзя напред, като сипеше ругатни; беше изгубил меча си някъде.

Кости. Горящи, падащи от небето кости. Там, където удареха, се пръскаха човешки тела. Смазващ натиск отгоре, въздухът запищя като оживял. Изведнъж нещо заглуши целия шум на битката, пъшканията и крясъците на хиляди ранени и издъхващи мъже. Звук, който Морох Неват никога нямаше да забрави. Какво бяха отприщили кучите синове?

Ледериите бяха разбити. Бягаха безредно надолу по южния склон на вала. Духовете ги събаряха по земята. Тайст Едур ги догонваха и сечаха глави. Трул Сенгар се изкатери върху могила от трупове, за да огледа бойното поле. На изток, доколкото можа да види, врагът по двата насипа беше разгромен. Джхеките, превъплътени във вълци със сребристи гърбове, се бяха изсипали от оврага с орда от духове, за да щурмуват останките на ледерийската отбрана. Огнените вълни магия бяха секнали.

В противоположната посока Б’нага беше повел своите зверове на юг, заобикаляше най-предния вал, за да щурмува резервните позиции западно от града. Там беше вражеската конница и конете изпаднаха в паника пред огромните озверели вълци. Десетина демони се бяха присъединили към джхеките и принудиха ледериите към хаотично отстъпление, което повлече със себе си най-южните части. След Б’нага напред поеха отряди на Арапаи Едур.

Трул се обърна на север. И видя брат си — стоеше сам над някакъв труп в другия край на бойното поле.

„К’риснан.“

— Трул.

Той се обърна.

— Алрада Ан! Ти си ранен.

— Натресох се на един меч… държеше го мъртвец.

Прорезът беше дълбок и дълъг, малко под левия лакът на Алрада и продължаваше до рамото.

— Намери си лечител, преди да ти е изтекла всичката кръв.

— Добре. Видях как уби вещицата. — Не добави нищо.

— Къде е Канарт? — попита Трул. — Не виждам никой от отряда си.

— Пръснаха се. Видях Канарт да извлича Бадар. Бадар умираше.

Трул огледа засъхващата кръв и парчетата плът, полепнали по железния връх на копието.

— Беше млад.

— Беше пуснал кръв, Трул.

Трул извърна очи към стените на Високи форт. Видя войниците, подредени по бойниците. Гарнизонът бе станал свидетел на разгрома на ледериите по външните укрепления. Най-близкият бастион все още хвърляше стрели по задържалите се в обхвата на стрелците демони.

— Трябва да отида при брат си, Алрада. Виж дали можеш да събереш воините ни. Може би боят все още не е свършил.

Присвит в заслонения ъгъл на западната стена, Морох Неват гледаше десетината вълци, които пристъпваха от една купчина трупове към друга. Зверовете бяха плувнали в кръв. Струпаха се около един ранен войник, заръмжаха, лъснаха зъби и скоро гърчещото се тяло застина.

„Всичко свърши… толкова бързо. Решително, наистина.“

Така и не беше намерил коне.

На вала срещу него, на осемдесет крачки, двайсетина Тайст Едур бяха намерили принц Квилас. Раздърпан и уплашен, но жив. Морох се зачуди дали трупът на кралицата не лежи под някоя от могилите посечени тела. С обшитите по наметалото мъниста, откъснати и пръснали се при ударите, с отрупания й с драгоценни камъни меч, останал сигурно в ножницата, с амбициозния блясък в очите — угаснали, слепи вече за този свят.

Изглеждаше невъзможно.

Но също толкова невъзможна беше гледката на мъртвите ледерии, на пометените батальони и бригади.

Никакво взаимно възпиране на магия не бе имало. Единадесетте магове бяха унищожени от контраатаката. Битката се бе превърнала в безмилостна касапница и тази несправедливост най-много гнетеше Морох.

Той и неговият народ винаги, толкова пъти досега бяха страната, нанасяща поражението. Дотолкова, че това правило изглеждаше вътрешно справедливо и редно. „Нещо тук не е наред. Някакво предателство имаше. Верният ход на света се обърна…“ Думите се повтаряха и повтаряха в главата му, изпълнени с все повече горчивина. „Ние не можем да бъдем унизени. Никога. Поражението ни прави десетократно по-силни. Всичко ще се оправи. Ще стане както трябва. Никой не може да ни отнеме предопределеното.“

Заваля.

Един воин го беше видял и се приближаваше, стиснал меча си. Пороят се усили. Високият мъж спря пред Морох Неват и проговори на търговската реч:

— Не виждам рани по теб, войнико.

— Скъсано сухожилие, мисля — отвърна Морох.

— Боли значи.

— Да ме убиеш ли си дошъл?

Воинът го погледна учудено.

— Не знаеш ли? Гарнизонът се предаде. Високи форт падна.

— Какво от това?

— Идваме като завоеватели, войнико. Какъв смисъл има да избием всички свои поданици?

Морох извърна очи.

— Ледериите покоряват. Никога не сме били покорявани. Нима мислиш, че тази битка означава нещо? Вие разкрихте тактиката си. Този ден няма да се повтори и много скоро вие ще сте покорените, не ние.

Воинът сви рамене.

— Нека бъде по твоему. Но знай едно. Границата падна. Трейт, Високи форт и форт Шейк. Прочутите ви бригади са разбити, кадрите ви магьосници са мъртви. Кралицата и принцът ви са наши пленници. Сега тръгваме към Ледерас.

Воинът се обърна и се отдалечи.

Морох Неват постоя малко, втренчен в гърба му, после се огледа.

И видя ледерийски войници, обезоръжени, но иначе здрави и читави, да напускат бойното поле. На юг, по пътя за Катер. Просто си отиваха. Не разбираше. „Ще се съберем отново. Ще се изтеглим и ще групираме пак. Нищо ужасно няма в това поражение. Нищо.“ Изохка.

Нечий познат глас го извика и той вдигна глава. Беше един от офицерите от свитата на кралицата. Имаше някакви незначителни рани, но иначе му нямаше нищо.

— Финад, радвам се, че ви виждам жив…

— Трябва ми кон.

— Имаме коне, Финад…

— Как беше пленена кралицата? — попита навъсено Морох. „Защо не си загинал, докато я браниш?“

— Демон — отвърна мъжът. — Появи се сред нас за едно мигване на окото. Беше дошъл, за да я вземе — не можахме да го предотвратим. Опитахме се, Финад…

— Все едно. Помогни ми да стана. Трябва да препуснем на юг… трябва ми лечител…

Трул Сенгар вървеше през бойното поле. Дъждът превръщаше разровената земя в блато. Костите, изникнали от магията, бяха изчезнали. Спря, дочул жални викове някъде отдясно. Десетина крачки натам и се натъкна на демон.

Беше пронизан от четири тежки железни стрели. Лежеше на хълбок, чудовищното му лице бе разкривено от болка.

Трул се наведе над оцапаната му с кал глава.

— Разбираш ли ме?

Малките сини очи заискриха под клепачите и се приковаха в неговите.

— Съднико на живот. Отрицателю на милост. Ще умра тук.

Гласът беше тънък, странно детински.

— Ще повикам лечител…

— Защо? Да се бия отново? Да преживея ужас и скръб?

— Не беше ли воин в твоя свят?

— Хвърлях мрежи. Топли плитчини, жълто небе. Хвърляхме мрежи.

— Всички?

— Каква беше тази война? Защо ме убиха? Никога ли няма да видя отново реката? Любимата си, децата си. Победихме ли?

— Няма да се бавя. Ще се върна. Обещавам ти.

Трул се изправи и продължи към Феар, около когото вече се бяха събрали десетина души. Младият К’риснан беше жив, обкръжен от лечителки, но като че ли никоя не можеше да му помогне с нищо. Щом се доближи, видя по-ясно младия магьосник.

Тялото на младия магьосник се белеше на мокри ивици — очите му бяха живи и будни.

Феар пристъпи на пътя му.

— От магията на меча е… на самия дарител, прелята от оръжието в Рулад, а от Рулад — до всеки, когото той избере. Но… тялото не може да издържи. Както унищожава врага, така променя онзи, който владее силата. Така казват жените.

Лицето на брат му беше пребледняло. Трул не можа да долови в изражението му никакъв триумф или радост от току-що спечелената победа.

— Той ще оцелее ли?

— Така смятат. Този път. Но загубата не може да се възстанови. Синът на Ханради е мъртъв. Загубихме един К’риснан.

— От това? От силата на меча?

— Отчасти. Повече от ледерийските магове според мен. Много лошо беше изгорял. Съпротивляваха се по-дълго, отколкото очаквахме.

Трул погледна към Високи форт.

— Предаде ли се?

— Да. Преди малко. Дойде пратеничество. Гарнизонът се разоръжава. Мислех си да оставя Ханради да го оглави. Духът му е пострадал много.

Трул не отвърна нищо. Подмина Феар и спря при жените, скупчени около К’риснан.

— Една от вас да дойде с мен, моля ви. Обещах да се погрижа за едно изцеряване.

Една от жените арапаи кимна и каза:

— Ранен воин. Заведи ме при него.

— Не е Едур. Демон е.

Тя се спря.

— Не бъди глупак. Толкова едури имат нужда от мен — нямам време за някакъв си демон. Остави го да мре. Винаги можем да си вземем други.

Нещо вътре в Трул се скъса и преди дори да е разбрал, опакото на дясната ръка го болеше, а жената бе на земята, с разкървавено и стъписано лице. След миг очите й пламнаха от гняв.

Феар го изблъска назад.

— Какво правиш!!!

— Искам един демон да бъде изцерен — каза Трул. Трепереше, уплашен от липсата на угризение в себе си, докато гледаше как жената се надига от калта. — Искам да бъде изцерен, а после да бъде освободен и върнат в неговия си свят.

— Трул…

Жената изръмжа и засъска:

— Императрицата ще чуе за това! Ще направя всичко, за да бъдеш прокуден!

Приятелките й го гледаха с неприкрита омраза. Разбра, че жестът му е скъсал нещо и в тях. За жалост.

— Колко е пострадал? — попита Феар.

— Умира…

— Тогава сигурно вече е умрял. Повече да не чувам за това, Трул. — Обърна се към жените. — А вие отидете сред воините си. Всички. Ще се погрижа да отнесат К’риснан в стана ни.

— Ще кажем за това на императрицата — закани се първата знахарка, докато изтриваше калта от лицето си.

— Разбира се. Длъжни сте.

Жените се отдалечиха в дъжда.

— Бойната стръв още те държи, братко…

— Не е това…

— Чуй ме. Ще се извиниш. И ще помолиш за прошка, и ще се отплатиш.

Трул му обърна гръб.

— Трябва да намеря лечител.

Феар го дръпна, за да го спре, но Трул се отскубна. И си тръгна. Трябваше да намери лечител. Някоя жена от хиротите, някоя, която познаваше майка му. Преди да се е разчуло.

Демонът трябваше да получи цяра. Трябваше.

Неясно след колко време осъзна, че гази сред мъртъвци. Мъртви едури, убити от магическата атака, за която си спомняше съвсем смътно. Овъглени, изгорени толкова жестоко, че лицата им се бяха стопили. Лица непознати за очите му и неразличими. Залиташе между тях, а изливащият се дъжд създаваше илюзия за движение, за живот. Но всички бяха мъртви.

Видя неподвижна самотна фигура. Жена, отпуснала ръце. Беше я виждал. Най-голямата сестра на Ханради Калаг, висока, с ястребово лице и очи като оникс. Спря пред нея.

— Искам да изцериш един демон.

Тя сякаш изобщо не го виждаше.

— Нищо не мога да направя за тях. Синовете ми… не мога дори да ги намеря.

Той хвана едната й ръка и я стисна силно.

— Ела с мен.

Тя не се възпротиви, когато я поведе надалеч от грамадите трупове. Само попита:

— Демон ли?

— Да. Не зная с какво име се наричат помежду си.

— Кенил’ра. Означава „Да спиш в мир“ или нещо такова. Ние, мерудите, трябваше да им направим оръжията.

— Бяха използвани жестоко.

— Не само те, воине.

Тоя я погледна и видя, че живецът се е върнал в очите й. Сега тя стискаше ръката му. Здраво.

— Ти си братът на императора. Трул Сенгар.

— Да.

— Удари една Арапаи.

— Да. Явно такава новина се разнася бързо — и загадъчно.

— Между жените. Да.

— Но ти все пак ще ми помогнеш.

— Да изцеря този демон? Стига да е жив — да.

— Защо?

Тя не му отвърна.

Отне им време, но най-сетне намериха съществото. Виковете му бяха секнали, но жената пусна ръката на Трул и се надвеси над него.

— Още е жив, Трул Сенгар. — Прокара длани над огромната гръд и затвори очи.

Дъждът се стичаше по лицето й — все едно че светът плачеше вместо нея.

— Хвани първата стрела. Ще дърпаш, докато аз натискам. Бавно и полека.

— Искам да бъде освободен.

— Не мога да направя това. Няма да разрешат.

— Тогава искам да го поставят под моята власт.

— Ти си брат на императора. Никой няма да ти възрази.

— Освен някой от другите братя на императора. — Зарадва се, щом видя бръчиците на усмивка по изпитото й лице.

— Тази грижа си е твоя, Трул Сенгар. А сега дърпай. Внимателно.

Демонът отвори малките си очи. Огромните длани зашариха по местата, където доскоро бяха раните, и той въздъхна.

Лечителката се отдръпна.

— Аз свърших. Трябва да се събират тела.

— Благодаря ти — каза Трул.

Тя не отвърна. Избърса капките дъжд от лицето си и си тръгна.

Демонът бавно се изправи.

— Ще се бия отново.

— Не и ако аз имам думата — каза Трул. — Искам да те поставя под своя власт.

— Да не се бия? Няма да е честно, Отрицателю. Да гледам смъртта на своите събратя и да не споделям риска, нито съдбата им. Тъжно е да умреш далече от дома.

— Един от вас трябва да остане, за да ги запомни. Този един ще си ти. Как се казваш?

— Люляк.

Трул огледа небето. Пороят сякаш нямаше да има край.

— Ела с мен. Трябва да говоря с брат ми.

Воините на Тайст Едур навлизаха в града. Никакви ледерийски войници не се виждаха по стените и кулите. Портите се бяха сринали, явно ударени с магия. По разкаляния път се въргаляха усукани късове бронз и натрошено дърво — между купчините трупове.

Демонът беше взел една брадва и я носеше на рамо. Въпреки огромния си ръст се движеше внимателно — ситнеше, за да не избързва пред Трул. Той забеляза, че ритъмът на дишането му е някак странен. След едно дълбоко вдишване демонът поемаше дъх още веднъж, по-късо, след което издишаше с тихо изсвирване.

— Люляк, напълно ли си изцерен?

— Да.

Пред тях беше валът, на който бяха стояли четиримата магове. Трима от тях бяха пометени още от първата вълна на магията. Сега на вала се бяха събрали Феар и много офицери. И двама пленници.

Заизкачваха се натам. Склонът под краката им беше коварен — червени кални потоци, тела, които се хлъзгаха надолу. Духове прелитаха през дъжда, сякаш все още жадни за жертви. От запад отекна глух тътен.

Най-сетне стигнаха върха и Трул видя, че един от пленниците е принц Квилас. Не изглеждаше пострадал. Другият бе жена с оплескана с кал броня. Не носеше шлем и бе ранена в главата, лявата страна на лицето й беше в кръв. Очите й бяха изцъклени и уплашени.

Феар се обърна, погледна намръщено Трул и демона и каза глухо:

— Изглежда, сме пленили две особи от кралската фамилия, братко.

— Това е кралица Джанал?

— Принцът очаква, че ще ги разменим срещу откуп. Май не разбира положението.

— А какво е положението?

— Нашият император ги иска. И двамата. За себе си.

— Феар, нямаме обичай да правим триумфални шествия с пленници.

В очите на Феар блесна гняв, но гласът му остана спокоен.

— Виждам, че демонът ти е изцерен. Какво искаш?

— Искам този Кенил’ра да е под моя власт.

Феар изгледа накриво грамадното същество, после сви рамене.

— Както искаш. Сега ни остави, Трул. Ще те потърся по-късно… да си поговорим. Насаме.

Трул потръпна.

— Добре.

Светът се беше сринал. Непоправимо.

— Върви си.

— Хайде с мен, Люляк — каза Трул.

Хвърли поглед към принц Квилас и видя ужаса на лицето му. Рулад искаше него и кралицата. Защо?

Крачеха през бойното поле, сред разруха и кръв, а дъждът се лееше като из ведро. Тук-там през сивата пелена се мяркаха фигури. Едури. Търсеха падналите си другари. Изтрещя гръмотевица.

— Има река — каза Люляк. — Подуших я още като дойдох. Същата река, дето тече под моста.

— Да — отвърна Трул. — Река Катер.

— Искам да я видя.

— Защо не?

Свърнаха на северозапад и скоро стигнаха до реката.

— Ах! — възкликна Люляк. — Толкова е малка…

Трул се загледа в бързея, в лъскавата му кожа над валчестите камъни.

— Ти си хвърляч на мрежи.

— Това е моят дом, Отрицателю.

Трул слезе до брега и потопи оцапаната си с кръв ръка в ледената вода.

— Няма ли риба тук? — попита Люляк.

— Сигурно има. Защо?

— В реката, където живея, има н’пурел — казваме й мустакатата риба. Може да налапа цяло дете Кенил’ра, а някои в дълбоките езера могат като нищо да изядат и голям като мен. Е, ние никога не влизаме в дълбоките места. Тук няма ли такива риби?

— В моретата има акули — отвърна Трул. — Разправят, че имало и по-големи риби, истински чудовища, някои толкова големи, че потопявали кораби.

— Н’пурел могат да излизат на брега, хвърлят си кожите и остават да живеят на сушата.

— Странна работа. — Трул погледна демона през рамо. — Явно хвърлянето на мрежи е опасен занаят.

Люляк сви рамене.

— Не по-опасен от лова на паяци, Отрицателю.

— Наричай ме Трул.

— Ти си Съдник на Живот, Отрицател на Свобода. Ти си Крадецът на моята Смърт…

— Добре, добре. Все едно.

— Каква е тази война?

— Безсмислена.

— Всички са безсмислени, Отрицателю. Покоряването и поражението раждат негодувание и омраза, а такива неща не могат да се откупят.

— Освен ако духът на победения не е сломен — отвърна Трул. — Невъзвратимо сломен, както е с нереките, фаредите и тартеналите.

— Не знам за тези народи, Отрицателю.

— Това са народите, които ледериите — нашият враг в тази война — са завладели.

— И мислиш, че те са сломени?

— Да, Люляк.

— Може де не е така, както изглежда.

Трул сви рамене.

— Може и да си прав.

— Положението им ще се промени ли под вашата власт?

— Мисля, че не.

— Щом разбираш всичко това, Отрицателю, защо се сражаваш?

Зад тях по камъчетата се чуха тихи стъпки. Трул стана, обърна се и видя Феар. Държеше ледерийски меч.

За миг помисли дали да не грабне копието си, но се отказа. Въпреки всичко, което бе казал, не беше готов да се бие с родния си брат.

— Това оръжие е от ледерийска стомана — каза Феар, щом спря на пет крачки от Трул.

— Видях ги на бойното поле. Устояха на магията на К’риснан, след като всичко друго бе унищожено. Мечове, остриета на копия, всичко — невредимо. — Изгледа брат си. — И какво от това?

Феар се поколеба, погледът му се плъзна над реката.

— Точно това не разбирам. Как са постигнали такова нещо като тази стомана? Те са покварен, порочен народ, Трул. С нищо не са заслужили такъв напредък.

— Защо те, а не ние ли? — попита с усмивка Трул. — Феар, ледериите са народ, който гледа напред, заради това изпитват вътрешен подтик. Ние, Едур, нямаме и никога не сме имали такава сила на волята. Имаме си своето черно дърво, но пък винаги сме си го имали. Прадедите ни са го донесли със себе си от Емурлан. Братко, ние гледаме назад…

— Към времето, когато Бащата Сянка е властвал над нас — прекъсна го Феар и се намръщи. — Ханан Мосаг казва истината. Трябва да погълнем ледериите, трябва да наложим игото си над тях и да се възползваме от вродения им подтик към промяна.

— А какво ще ни донесе това, братко? Ние се противим на промяната, не я почитаме, не крепнем от нея така, както правят ледериите. Освен това не съм убеден, че техният начин на живот е правилният. Подозирам, че вярата им в прогреса е много по-крехка, отколкото изглежда. Та нали накрая винаги отстъпват онова, което търсят със сила. — Трул посочи меча. — С това.

— Ние ще ги насочваме, Трул. Ханан Мосаг разбра това…

— Ето, че вече ревизираш миналото, Феар. Той не се канеше да поведе война срещу ледериите.

— Не незабавно, така е. Но щеше да се стигне до нея. И той го знаеше. Така са ми разправяли К’риснан. Ние сме изгубили Бащата Сянка. Трябваше да намерим нов източник на вяра.

— Безлик?

— Проклет да си, Трул! Ти коленичи пред него — с нищо не си по-различен от всички нас!

— И до ден-днешен се чудя защо. А ти, Феар? Ти чудиш ли се защо го направи?

Брат му му обърна гръб. И гърбът му потрепери.

— Не видях съмнение.

— У Ханан Мосаг. И затова го последва. Като всички нас. До един коленичихме пред Рулад с вярата, че виждаме у всеки друг убеденост, каквато всъщност нямаше…

Феар изрева, извъртя се и мечът му блесна.

… и изведнъж беше спрян — от демона: огромната му ръка стисна десницата на Феар.

— Пусни ме!

— Не! — отвърна Люляк. — Този воин открадна моята смърт. Сега аз открадвам неговата.

Феар се помъчи да се отскубне, разбра, че е безнадеждно, и се предаде.

— Вече можеш да го пуснеш — каза Трул.

— Ако те нападне отново, ще го убия. — Демонът пусна ръката на Феар.

— Последвахме Ханан Мосаг. Но знаехме ли какво беше в ума му? Той беше нашият крал-магьосник и затова го последвахме. Помисли над това, Феар. Той ни намери нов източник на сила, след като отхвърли Бащата Сянка. Вярно, знаеше също като нас, че Скабандари Кървавото око е мъртъв или, в най-добрия случай, духът му е жив, но е изгубен за нас. И затова беше сключил пакт с… с нещо друго. И изпрати теб и мен, Бинадас и Рулад, и синовете на Бун да донесем дара, който онова… нещо… бе сътворило за него. Наш е грехът, Феар, с това, че не се усъмнихме, не предизвикахме с въпросите си краля-магьосник. Глупци бяхме и всичко, което сега е пред нас, всичко, което предстои да стане, е по наша вина.

— Той е кралят-магьосник, Трул.

— Който бе стигнал до абсолютна власт над всички Едур. Държеше я и не искаше да я изтърве за нищо на света. И затова продаде душата си. Както и ние, когато коленичихме пред Рулад.

Очите на Феар се присвиха.

— Предателски думи изричаш, братко.

— Срещу какво? Срещу кого? Кажи ми, наистина искам да разбера. Видял ли си лицето на новия ни бог?

— Ако Бинадас стоеше тук вместо мен, вече щеше да си мъртъв — прошепна Феар.

— И в нашата дивна нова империя това ли ще е единствената съдба за всички, които изрекат несъгласие?

Феар погледна меча в ръката си. И го пусна.

— Воините ти те чакат, Трул. След два дни продължаваме похода си. На юг, към Ледерас.

Обърна се и си тръгна.

Трул отново извърна очи към реката. Водата кипеше във всеки въртоп, във всяка междина между камъните, във всеки подмол по брега, роб на неумолими закони.

— Все някога ще го разберем, Люляк.

Демонът не каза нищо.

Трул пристъпи до един камък и седна. Наведе глава, скри лицето си в шепи и заплака.

Една тежка длан се отпусна на рамото му.

(обратно)

19.

Невидимо във всичките си части, това дебелокожо нещо има граници; неотделими са за всеки страж, обхождащ земеписа на двусмислените знаци, и все пак огладени са ръбовете, огньовете замрели са, изтича този неподвижен бряг от остър черен пясък, където аз вървя, като прорязвам пътя си на груби заключения; безброй зъби са скърцали — изгубено е всичко в прахта неосветена — не сме и никога не сме били филизите зелени на нов живот, роден от стъпкано, накъсано заглъхване (онуй е минало, а туй е ново), все свято и самоуверено; но мъртъв движи се брегът незримо и все така пълзи реката черна към някакъв бленуван край, към мястото без смисъл, безсмислие в отсъствие на нишки и на сенки, чертаещи между тогава и сега, и щрихите, намиращи това във онова… Откъс от „Черните пясъци на времето“ (в сборника „Поети самоубийци в Даруджистан“, издаден от Хароак)

Трупът отвъд кея едва се виждаше — бледо петно, съпротивляващо се на връхлитащите вълни. Акулата, която се надигна до него, беше една от най-големите, които Удинаас бе виждал.

Чайки и акули — пирът продължаваше от сутринта. Робът гледаше, чувстваше се като зрител пред несекващата игра на естеството и изпитваше странно задоволство от неизбежността на това представление. Забавляваше го всъщност. Онези, които дължаха. Които бяха задължени да дължат. Седяха също толкова сладко в коремите на лешоядните твари. И това беше нещо достойно за възхита.

Знаеше, че императорът скоро ще го призове. Армията вече се раздвижваше някъде отвъд разбитите порти на Трейт, навътре в сушата. В града оставаше голям гарнизон на Бенеда Едур, за да наложи възстановяването на мира и реда. Доскорошният главатар на ден-рата бе получил титлата губернатор. Това, че гарнизонът под негова власт не беше от собственото му племе, не беше случайно. Подозрението вървеше по петите на успеха, както винаги.

Работа на Ханан Мосаг. Императорът беше… угрижен напоследък. Разсеян. Страдаше. Твърде често в очите му пламваше безумие.

Майен беше пребила до несвяст Пернатата вещица, едва не я беше убила. В огромната шатра, която сега служеше за щаб на Едур — взета от обоза на батальон Хладната глина — беше имало насилия. Роби, пленници. Може би Майен правеше на другите онова, което Рулад правеше на нея. Един състрадателен ум можеше да повярва в това. Колкото до стотиците благородни ледерийки, пленени от воините Едур, повечето бяха върнати под властта на губернатора, макар че сигурно много от тях носеха в утробите си семето на смесена кръв.

Скоро губернаторът щеше да приеме многобройните молби да изслуша делегации от различни гилдии и търговски сдружения. И щеше да се наложи нов ред.

Освен ако граничните градове не бъдеха освободени с победоносна ледерийска контраатака, разбира се. Слуховете бяха многобройни. Сблъсъци в открито море между флоти на Едур и Ледер. Хиляди пратени на дъното. Бурята, видяна далече на запад предната нощ, беше сигнал за магическа война. Цеда Куру Кан най-сетне се бе надигнал с цялата си ужасна мощ. Докато ледерийските трупове лежаха на купчини по пристанището, в морските води извън залива бяха телата на Едур.

Най-странният слух беше, че островът-затвор на Втори девичи форт е отблъснал серия атаки на Едур и все още продължава да се държи, а сред петстотинте осъдени войници имало и чародей, който някога съперничел на самия Цеда. Затова армията на Едур била вдигнала стана си тук — не искали да оставят зад гърба си неразбит враг.

Удинаас знаеше друго. Можеше и да остане съпротива в тила им — императорът беше безразличен към такива неща. А ледерийската флота все още не беше се появила. Корабите на Едур владееха море Катер на юг чак до град Оул.

Стана и тръгна по дългия кей към сушата.

Улиците бяха тихи. Повечето следи от боевете бяха махнати, тела, счупена покъщнина и грънци, а лекият дъжд през нощта бе измил петната кръв. Но въздухът все още вонеше на пушек и стените на сградите бяха зацапани с мазни сажди. Зееха тъмни прозорци и разбити врати.

Никога не беше харесвал особено Трейт. Гъмжеше от престъпна сган и разпасани останки от нереки и фенти, сергиите по пазарите бяха отрупани с някогашни свещени предмети, изделия на ритуално изкуство, превърнати в любопитна стока. Говорещите пръчки на племенни главатари, знахарските торби на шамани. Кивоти на предците на Фент, още с костите в тях. Крайбрежните улици и задните улички бяха пълни с деца на Нерек, предлагащи телата си за продан — и над всичко това висеше смътното усещане за самодоволство, все едно че това бе единственият правилен ред на света, че ролите са разпределени така, както трябва да бъде. Ледериите най-високо, а под тях по-низши същества, чиито култури не са нищо повече от стока за продан.

Вярата в предопределеността налагаше собствените си императиви.

Но сега тук бяха дошли диваците и беше наложен нов ред, доказващ, че предопределеността е само илюзия. Градът беше в шок и само малцина по-гъвкави търговци се осмеляваха да излязат на открито с вярата, че новите порядки, които щяха да се наложат, са същите стари порядки, че естественият ред всъщност винаги ще се наложи над начина на живот на който и да е отделен народ. В същото време вярваха, че никой не би могъл да надвие ледериите в тази игра на трупане на богатство, тъй че накрая пак те щяха да спечелят — диваците щяха да се окажат „цивилизовани“. Доказателство, че предопределеността съвсем не е илюзорна.

Удинаас се чудеше дали не са прави. Все пак имаше смекчаващи влиянието фактори. Продължителността на живот при Тайст Едур беше изключително голяма. Културата им беше издръжлива и устойчива. Консервативна. „Или поне беше такава. Преди Рулад. Докато мечът не го завладя.“

Мина през градската порта и продължи към стана на Едур. В покритото с шатри огромно пространство като че ли цареше безредие. Това не беше просто армия, а цял един народ в движение — начин на живот, с който едурите не бяха свикнали. Покрай стана обикаляха патрулиращи духове.

Не му обърнаха внимание, докато минаваше през загражденията. От дълго време нито дума не беше чул от Чезнещия, личния си спътник-призрак, но знаеше, че не си е отишъл. Само се беше спотаил с тайните си. Понякога долавяше смеха му като че ли от много далече — и винаги в най-нелепия момент.

Шатрата на Рулад беше в центъра на лагера, входът й се охраняваше от демони в броня от почерняла щавена кожа — държаха боздугани с дълги дръжки. Шлемове скриваха лицата им.

— Колко трупа извлякоха днес? — попита Удинаас, докато пристъпваше между тях.

Не му отвърнаха.

Вътре имаше четири отделения, разделени със стени от дебел плат, изпънат на бронзови рамки. Първото помещение минаваше по ширината на шатрата. Отстрани бяха подредени пейки. Дясната част беше превърната в склад с всевъзможни продукти в бурета, сандъци и глинени делви. Коридорът към главното помещение минаваше между два бронзови паравана.

Завари императора застанал пред високия си трон. Майен се беше изтегнала вляво от дървения подиум на заграбен като плячка диван, странно унила и посърнала. Пернатата вещица стоеше в сенките до стената зад императрицата, лицето й беше подуто и посиняло до неузнаваемост. Ханан Мосаг и Хул Бедикт стояха пред императора. Призрачната охрана на краля-магьосник я нямаше. Ханан Мосаг говореше:

— … в това няма съмнение, ваше величество.

От челото на Рулад там, където го беше ударил войникът, за да прекърши врата му, бяха изпадали монети. Откритата кожа беше набръчкана там, където лицевата кост се беше огънала навътре — вътрешното увреждане вече беше изцерено, вдлъбнатината я нямаше. Очите на императора бяха толкова кръвясали, че приличаха на мътночервени локви. Той се вгледа за миг в Ханан Мосаг, явно без да усети спазмите, разкривили раздраното му лице.

— Изгубени сънародници? Какво означава това?

— Тайст Едур — отвърна спокойно Ханан Мосаг. — Оцелели от времената, когато расата ни е била разпръсната, след края на Скабандари Кървавото око.

— Защо си толкова сигурен?

— Сънувах ги, императоре. В ума си бях отведен в други селения, други светове, съществуващи редом с този…

— Куралд Емурлан.

— Това селение е разбито на късове — отвърна Ханан Мосаг. — Но да, видях светове-фрагменти. В един такъв свят обитава расата на Кенил’ра, демоните, които обвързахме към себе си. В друг има призраци от наши стари битки.

Хул Бедикт се окашля и попита:

— Тези светове да не са Крепостите на моя народ?

— Възможно е, но не мисля — отвърна Ханан Мосаг.

— Това не е важно — каза Рулад. — Ханан Мосаг, а как живеят тези наши изгубени родственици?

— Зле, ваше величество. Някои са забравили всичко за прежното ни величие. Други са покорени…

Императорът се обърна рязко.

— Покорени?

— Да.

— Трябва да ги доведем тук. — Рулад закрачи отново; злокобното подрънкване на златните монети по тялото му беше единственият звук, нарушаващ настъпилата след думите му тишина.

Удинаас дискретно застана зад трона. Според него имаше нещо жалко в лекотата, с която кралят-магьосник манипулираше Рулад. Зад всички тези монети и зад тайнствения меч Рулад си оставаше просто измъчен и уязвим младеж. Ханан Мосаг можеше и да е отстъпил трона пред силата му, но нямаше да се откаже от амбицията да властва.

— Ще построим кораби — продължи след малко императорът. — Като ледерийските. Големи, годни за открито море. Ти каза, че има и анклави на Тайст Андий, нали? Тях ще ги завладеем, ще ги използваме като роби, за екипажи на корабите. Ще предприемем тези експедиции след като падне Ледер, след като завоюваме своята империя.

— Ваше величество, другите светове, за които споменах… някои от тях ще ни позволят да ускорим прехвърлянията си. Там има… портали. Търся начини да ги отваряме, да ги владеем. Стига в тези светове да има морета, ще можем да пътуваме бързо…

— Морета ли? — Рулад се изсмя. — Ако няма морета, Ханан Мосаг, ще трябва да ги направиш!

— Ваше величество?

— Отваряш един свят над друг. Свят-океан — изливаш го в свят-пустиня.

Кралят-маг се ококори.

— Опустошението ще е… ужасно.

— Прочистването, искаш да кажеш. В края на краищата защо империята на Едур трябва да се ограничи само в един свят? Мисли, Ханан Мосаг. Но не мисли ограничено. — Замълча, потръпна от някаква вътрешна болка и продължи напрегнато: — Ето това дава властта. Да. Възможността да видиш нещата… мащабно. Множеството възможности. Кой би могъл да застане срещу нас в края на краищата? — Обърна се рязко. — Удинаас! Къде беше?

— На пристанището, императоре.

— Какво правеше там?

— Гледах как се хранят акулите.

— Ха! Чу ли, Ханан Мосаг? Хул Бедикт? Хладнокръвен е, нали? Този наш роб. Добър избор направихме, няма спор. Кажи ни, Удинаас, вярваш ли в тези тайни селения?

— Слепи ли сме за скритите истини, императоре? Иначе не мога да повярвам.

Ханан Мосаг се сепна и го изгледа с присвити очи.

Изведнъж Майен се обади, съвсем тихо:

— Пернатата вещица твърди, че този е обсебен.

Няколко секунди никой не проговори. Рулад бавно пристъпи към Удинаас.

— Обсебен? От какво, Майен? Робинята каза ли от какво?

— От Вайвала. Помниш онова, което стана, нали?

— Урут Сенгар го прегледа, императрице — заяви Ханан Мосаг.

— Да. И не откри нищо. Никаква отрова в кръвта му.

Рулад се взря в роба.

— Удинаас?

— Това съм, което ме виждате, господарю. И да има отрова в мен, не знам за нея. Господарката Урут беше сигурна в заключението си — иначе щеше да заповяда да ме убият още тогава.

— Тогава защо Пернатата вещица ще изрича такива обвинения?

Удинаас сви рамене.

— Може би за да отклони вниманието… Да се отърве от жестоките побоища.

Рулад го зяпна.

— Побоища? Никакви побоища не е имало. Случайна магическа атака…

— Сега кой иска да отклони вниманието? — каза с усмивка Майен. — На думите на един роб ли вярваш, или на тези на жена си?

Императорът като че ли се подвоуми.

— Разбира се, че не, Майен. — Обърна се към Ханан Мосаг. — Ти какво ще кажеш?

Невинно смръщеният поглед на краля-магьосник успя да съчетае до съвършенство тревога и смут.

— По кой въпрос искате да говоря, ваше величество? За наличието на отрова на Вайвал в Удинаас или за факта, че нейно величество бие робинята си?

Майен се изсмя грубо.

— О, Рулад, наистина не мислех, че ще ми повярваш. Робинята ми ме дразни. Всъщност мисля да си взема друга, не толкова непохватна и по-малко… негодуваща. Ха, сякаш една робиня има правото да негодува!

— Да негодува? За какво… защо?

— Крие ли се Вайвал в Удинаас, или не? — попита сопнато Майен и се изправи. — Прегледай роба, Ханан Мосаг.

— Кой командва тук!? — Крясъкът на Рулад накара всички да замръзнат. Беше вдигнал меча и острието затрептя, щом го разтърси поредният спазъм. — Всички ли сте решили да си играете игрички с нас? — Майен се сви на дивана, очите й се разшириха от страх.

Свирепият поглед на императора се прикова в нея, после — в краля-маг, и отново в нея.

— Всички вън — прошепна Рулад. — Всички освен Удинаас. Веднага!

Ханан Мосаг отвори уста да възрази, но се отказа и бързо излезе. Хул Бедикт го последва. Майен заситни след тях, увита в обшитото с коприна одеяло. Пернатата вещица тръгна залитайки след нея.

— Жено.

Майен спря.

— В рода Сенгар никога не сме били робите. Ще спреш. Ако е непохватна, ще я смениш. Ясен ли съм?

— Да, ваше величество.

— Махайте се.

Щом всички излязоха, Рулад отпусна меча и изгледа Удинаас.

— Не сме слепи за онези, които търсят изгода. Кралят-магьосник ни смята за твърде млад и невежа, но не знае нищо за истините, които сме виждали. Майен… тя е нещо мъртво под мен. Трябваше да я оставя на Феар. Това беше грешка. — Примига, сякаш едва сега дойде на себе си, и изгледа Удинаас с нескрито подозрение. — А ти, робе. Ти какви тайни криеш?

Удинаас се смъкна на коляно, без да отвърне.

— Нищо няма да остане скрито от нас. Погледни ни, Удинаас.

Той се подчини и видя присвилия се до императора дух.

— Тази сянка ще те прегледа, робе. Ще види дали криеш отрова в себе си.

Удинаас кимна.

„Да, направи го, Рулад. Много съм уморен. Искам всичко да свърши.“

Духът плавно се понесе напред и го обгърна.

„Охх, какви тайни!“

Удинаас позна гласа и затвори очи. „Много умно, Чезнещ. Сам пожела да си ти, нали?“

„Толкова много бяха разбити, реят се изгубени и сами. Този кучи син ни използва жестоко. Нима мислиш, че бихме се подчинили драговолно на исканията му? Аз съм необвързан и това ме направи полезен, неподатлив съм на принуда, но ближните ми не са. Може ли той да усети разликата? Очевидно не може. — В гласа се прокрадна лудешки смях. — И какво ще намеря? Удинаас. Трябва да останеш до този безумец, разбираш ли? Той отива в Ледерас и ще ни трябваш там.“

Удинаас въздъхна. „Защо?“

„Всичко с времето си. Ах, надсмиваме се над мелодрамата? Колко лошо, хе-хе. Разгадай тайните ми, ако смееш. Знаеш, че можеш.“

„Не. Иди си.“

Чезнещия се плъзна назад и възвърна облика си — смътна сива човешка фигура, завихрила се пред Удинаас.

Рулад свали едната си ръка от дръжката на меча и задра с пръсти лицето си. Воят, който се изтръгна от гърлото му, беше неистов:

— Защо ни лъжааат! Не можем да им се доверим! На никого! — Обърна се рязко. — Стани, Удинаас. Само ти не лъжеш. На теб само може да се вярва. — Пристъпи към трона и седна. — Трябва да помислим. Трябва да осмислим това. Ханан Мосаг… той ламти за нашата власт, нали?

Удинаас се поколеба, после каза:

— Да, ваше величество.

Зачервените очи на Рулад блеснаха.

— Кажи ни повече, робе.

— Нямам право да…

— Ние решаваме какво право имаш. Говори.

— Вие отнехте трона му, императоре. И меча, за който той вярваше, че му се полага.

— Все още го иска, нали? — Внезапен смях, смразяващ и жесток. — О, халал да му е! Не, не можем. Не трябва. Невъзможно. А нашата жена?

— Майен страда. От своя флирт с вас тя не искаше нищо реално. Вие просто бяхте най-младият брат на мъжа, с когото щеше да се венчае. Търсеше си съюзници в дома на Сенгар. — Млъкна, щом видя спазмите, обзели отново Рулад. Младежът беше стигнал до ръба, до пропастта и нямаше да е добре да го хвърли в нея. Все още не, а може би — никога. „Заради отровата в мен е, така жадна за отмъщение, така… злостна. Не са мои тези мисли, не са мои намеците. Спомни си това, Удинаас, преди да направиш нещо по-лошо от Ханан Мосаг.“

— Господарю — промълви той. — Майен наистина страда. И вие сте единственият, който може да й помогне.

— Искаш да спася робинята — изхриптя Рулад.

— Пернатата вещица изпитва само омраза към мен, господарю. Аз съм Длъжник, докато тя не е. Желанието ми към нея беше надменност и тя искаше да ме накаже за това.

— Желанието ти?

Удинаас кимна.

— Дали бих я спасил от побоищата? Разбира се, че бих я спасил. Точно както бихте го направили вие. И всъщност го направихте току-що.

— Защото е… долно. Какво да мисля за теб, Удинаас? Роб… Длъжник… сякаш това би могло да те унизи в очите на друг роб.

— Ледериите се делят на класи дори когато са роби. Ваше величество, тази истина Тайст Едур така и не можаха да разберат. Бедни или богати, свободни или поробени, ние градим същите къщи, в които да живеем, в които да изиграваме старите си драми. И се оказва, че е все едно дали съдбата ни прегръща, или поглъща — и едното, и другото е така, както трябва да е, и само Блудния решава съдбата ни.

Рулад го гледаше съсредоточено.

— Хул Бедикт се опитваше да ми каже същото, но той е беден на думи и затова не успя. И тъй, Удинаас, ние можем да ги завладеем, можем да господстваме над плътта им така, както господстваме над твоята и над другите роби, твои събратя по участ, но вярата, която ги води, която води всички вас — това не може да бъде победено, нали?

— Освен с унищожение, ваше величество.

— А този Блуден, той е арбитърът на съдбата?

— Да, господарю.

— И съществува?

— Физически? Не знам. Все едно е.

Рулад кимна.

— Прав си, робе. Все едно е.

— Завладеете ли Ледер, Ледер ще ви погълне, господарю. Вашия дух. Вашата… невинност.

Лицето на Рулад се изкриви в странна усмивка.

— Невинност. Да го чуя от устата на такова нищожно същество като теб. Би трябвало да го приемем за обида. Би трябвало да заповядаме да ти отрежат главата. Заявяваш, че не можем да спечелим тази война — и какво да мислим за това?

— Отговорът лежи върху собствената ви плът, господарю.

Рулад се огледа. Ноктите на пръстите му бяха израсли дълги, извити и жълти. Почука една от монетите на гърдите си.

— Слагаме край на… идеята за богатство. За пари. Разбиваме илюзията за стойност.

Удинаас беше смаян. „Може да е млад и безумен, но не е глупак.“

— О! Забелязах твоето… изумление. Изглежда, сме били подценявани, дори от един роб. Но умът ти е остър, Удинаас. Благодарим на Сестрите, че не си крал Езгара Дисканар, защото тогава предизвикателството щеше да е горчиво.

— Езгара може да е мекушав, ваше величество. Но е заобиколен от опасни хора.

— Да, този Цеда, Куру Кан. Защо все още не се е задействал?

Удинаас поклати глава.

— И аз съм се чудил за това, господарю.

— Ще говорим пак, Удинаас. И никой друг няма да знае за това. В края на краищата какво биха си помислили? Император и роб кроят заедно нова империя? Защото трябва да те запазим като роб, нали? Роб в очите на всички други. Подозираме, че ако те освободим, ще ни напуснеш.

Удинаас потрепери. „Блудния да ме вземе, този човек има нужда от приятел.“

— Не бих ви оставил, ваше величество. Та нали тъкмо аз поставих монетите в плътта ви. Няма опрощение за това, няма начин да го поправя. Ще съм до вас.

Ужасните очи на Рулад — кръвясали, подути, отчаяни — се подбелиха. И той прошепна:

— Разбираш ли, Удинаас? Толкова съм…

„Изплашен.“

— Да, господарю. Разбирам.

Императорът притисна очите си с ръце.

— Тя се дави в белия нектар.

— Да, господарю.

— Бих я освободил… но не мога. Знаеш ли защо, Удинаас?

— Защото носи детето ви.

— Май наистина си обладан от дух, Удинаас. Да знаеш толкова…

— Ваше величество, може би ще е добре да повикате Урут. Майка ви. Майен се нуждае от… близък човек.

Рулад кимна, все така скрил лицето си.

— Скоро ще се съберем с армията на Феар. След пет-шест дни. Урут е с тях. Тогава… Да, ще говоря с майка. Детето ми…

„Детето ми. Не, това е невъзможно. Подхвърлено дете на Мекрос. Няма смисъл да мисля за него. Никакъв.“

„Не съм жесток човек… но току-що се заклех да съм до него. Блудния да ме вземе, какво направих?“

В долината гореше ферма, но Серен не виждаше някой да се бори с пламъците. Всички бяха избягали. Тя продължи да кълца косата си — режеше я колкото можеше по-късо с ножа, който й беше дал един от войниците на Лоста.

Вреченият стоеше наблизо, войсковият му маг Корло бе до него. Гледаха далечния пожар и си говореха тихо.

Бяха някъде на югоизток от Дреш, на половин ден път от крайбрежието. Серен не можеше да си представи, че ще има нашественици чак тук, но пътищата бяха пълни с бежанци, всички запътили се към Ледерас. Сред тълпите беше видяла немалко дезертьори, а тук-там в канавките лежаха трупове — жертви на обири, убити и изнасилени.

Изнасилването, изглежда, се беше превърнало в любим начин за убиване на свободното време за мародерите, които нападаха като хищници бягащите граждани. Серен знаеше, че ако беше тръгнала сама на път, досега сигурно щеше да е мъртва. В известен смисъл това щеше да е облекчение. И край на цялата тази погнуса, на агонизиращото чувство, че е омърсена. Отново и отново виждаше в ума си как Лоста убива онези мъже. Желанието му да въздаде полагащото се възмездие. И своя грак, с който го спря, в името на милостта.

Блудния й беше свидетел, сега съжаляваше за това. По-добре да го беше оставила да се потруди над онзи кучи син. Още по-добре още да го носеха със себе си. С оцъклени очи, с изплезен език. С този нож, който държеше сега, можеше да реже ивици кожа от него. Веднъж беше чула една история за някакъв големец в далечно селце, който имал навика да изнасилва млади момичета. И една нощ жените му направили засада. Пребили го и го вързали, после напълнили една препаска с остри тръни и я стегнали здраво около слабините му, и го вързали на гърба на коня му. Тръните подлудили животното. Най-накрая то го изхвърлило на една горска пътека, но кръвта му вече била изтекла. Историята продължаваше с това, че на лицето му била изписана цялата болка, която един смъртен може да изстрада, а колкото до онова, което намерили между краката му…

Тя отряза последния кичур сплъстена коса и го хвърли в огъня. Вонята беше ужасна, но из лесовете имаше вещери и шамани, които, стига да се докопат до човешка коса, щяха да я използват зловещо. Тъжна истина си беше, че при възможност да обвържат нечия душа малцина щяха да устоят на изкушението.

Корло подвикна на войниците и те затичаха надолу по склона към фермата. Серен и Лоста останаха сами.

— Чу ли, момиче?

— Какво?

— Коне. В конюшнята. Огънят се прехвърли на покрива й. Фермерът си е оставил конете.

— Никога не би го направил.

Той я изгледа отгоре примижал, после се наведе, докато очите им не се изравниха.

— Права си. Сигурно е мъртъв. Странно как повечето от вашите хора не знаят да яздят.

Тя погледна отново към фермата.

— Сигурно ги е гледал за армията. Цялата идея за конница дойде от Блуроуз — както и повечето животни. Преди конете не бяха част от културата ни. Виждал ли си някога ледерийска конница на парад? Хаос. Дори след — колко — шейсет години? И десетки офицери от Блуроуз, които се мъчат да обучат войниците ни.

— Трябвало е да включите конните воини на Блуроуз като помощни сили. Щом умението е тяхно, използвайте го. Не можеш да заемеш чужд начин на живот.

— Може би. Вие можете да яздите, така ли?

— Да. А ти?

Тя кимна, прибра ножа в канията и стана.

— Научи ме един от офицерите от Блуроуз, за които споменах.

— Била си в армията?

— Не. Беше ми любовник.

Лоста също стана.

— Ха… Стигнаха навреме. Хайде.

Серен се поколеба.

— Забравих да ти благодаря.

— Удавена нямаше да си толкова хубава.

— Не. За онова още не съм готова да ти благодаря. За другото, което направи с онези мъже…

— В Грис, в долината Д’Авори, имам правнучка. Сега трябва да е някъде на годините ти. Хайде, момиче.

Тя тръгна зад него надолу по склона. Правнучка. Нелепо. Не беше толкова стар. Май имаше странно чувство за хумор.

Корло и отделението бяха изкарали от горящата конюшня десетина коня, оседлани. Един от войниците ругаеше.

— Вижте стремената! Нищо чудно, че тия кучи синове не могат да яздят!

— Пъхаш си стъпалото в извивката — обясни Серен.

— И какво става, ако ти се изплъзне кракът?

— Падаш.

— Вречен, трябва да ги преправим тези неща — по-здрава кожа и…

— Срежете от някое резервно седло — каза Лоста. — И вижте какво може да се направи. Но искам до залез-слънце да сме ги яхнали.

— Слушам.

— По-стабилното стреме е като предница на обувка — каза Лоста на Серен. — Можеш да си пъхнеш пръстите, има и кръстачка, която да поеме тежестта ти. Съгласен съм с Хафпек. Конните воини на Блуроуз са пропуснали нещо очевидно и съществено. Едва ли са много добри ездачи…

Серен се намръщи.

— Любовникът ми веднъж спомена, че тези седла били направени изключително за ледерии. Каза, че в Блуроуз използвали по-различни.

Той я изгледа с присвити очи и се разсмя, но не каза нищо. Тя въздъхна.

— Нищо чудно, че конницата ни е почти неизползваема. Винаги ми е било трудно да задържа вътре стъпалата си, да не се люшкат насам-натам.

— Искаш да кажеш, че се завъртат?

— Да.

— Ще ми се да ги срещна някой ден тези конници от Блуроуз.

— Те са странен народ. Почитат някой си, когото наричат Чернокрилия господар.

— И приличат на ледерии?

— Не, по-високи са. С много тъмна кожа.

— С лица като на Тайст Едур?

— Не. Скулите им не са толкова издадени.

— Дълголетни?

— Не, доколкото знам, но честно казано, всъщност не знам. Малко ледерии знаят, а и не ги интересува. Бяха победени. Покорени. Все едно, те никога не са били много и предпочитат изолацията. Селищата им са малки, доколкото съм чувала.

— Какво сложи край на връзката ви?

— Същото, поне според мен. Той рядко виждаше нещо добро в… в нищо не виждаше нещо ново. Омръзна ми скептицизмът му, цинизмът му, държането му — все едно че беше виждал всичко хиляда пъти преди…

Пламъците вече бяха обгърнали конюшнята и ги принудиха да се отдръпнат. На близкото пасище намериха няколко мъртви тела — на конегледача и семейството му. Не бяха видели милост през последните няколко камбани от живота си. Никой от войниците не каза и дума, но всички се бяха намръщили.

Лоста отведе Серен настрана, докато трима от отделението заровят телата.

— Намерихме диря — каза й. — Ако нямаш нищо против, искаме да я проследим. Да си поприказваме с онези, които са убили това семейство.

— Покажете ми я.

Той махна и Корло я отведе до горичката в югоизточния край на пасището. Серен огледа следите, които се губеха в гората, и каза:

— Над двайсет са.

Магът кимна.

— Дезертьори. С броня.

— Да. Или натоварени с плячка.

— Сигурно и двете.

Тя се обърна и го изгледа.

— Вие от тази Пурпурна гвардия — доста сте уверени в себе си май.

— Стигне ли се до бой — да, момиче.

— Гледах как Лоста се бие — в Трейт. Той е изключение, нали?

— Така си е. Но не и между Вречените. Джъп Алат доста ще го затрудни. Или Пол, между другото. А и някои в други роти. Хафдан, Блус, Блек Стария…

— Все от тези Вречени?

— Аха.

— И какво означава това? Да си Вречен?

— Означава, че са се врекли да върнат на своя принц земите му. Виждаш ли, проклетият император Келанвед го прогони. Все едно, още не е станало. Но ще стане някой ден, може би скоро.

— И клетва? Добре. Явно този принц има доста способни войници на своя страна.

— О, да. Особено след като клетвата ги опази живи през цялото това време.

— Какво имаш предвид?

Магът като че ли се притесни.

— Много се разприказвах. Не ми обръщай внимание, момиче. Все едно, видя дирята, която са оставили кучите синове. Не са се опитали да я скрият, което значи, че са прекалено самонадеяни, нали? — Усмихна се, но в усмивката му нямаше нищо весело. — Ще ги догоним и ще им покажем какво може да прави истинска конница. Със свестни стремена, искам да кажа — не се бием често от седлото, но не сме и новаци.

— Признавам, че разпали любопитството ми.

— Само любопитство ли, момиче? Никаква жажда за мъст?

Тя погледна настрани.

— Искам да поразгледам наоколо. Сама, ако нямаш нищо против.

Мъжът сви рамене.

— Не се отдалечавай много. Вреченият те е взел под опеката си, поне така мисля.

„Толкова… по-зле.“

— Няма.

Серен тръгна през гората. Беше прореждана десетилетия наред, имаше много пънове и сечища. Тя се вслуша в стъпките на връщащия се към пасището Корло. Щом тишината я обгърна, изведнъж съжали, че е останала сама. В душата й кипяха желания, нито едно от които здравословно, нито едно — приятно. Никога вече нямаше да се почувства чиста и тази истина тласкаше мислите й в обратна посока, сякаш част от нея се стремеше да омърси още повече плътта й, дотам, докъдето можеше да стигне. Защо не? Както беше сама в тъмното, не беше нищо да очерни душата си, все по-дълбоко и по-дълбоко.

Сама и вече изплашена — от самата себе си, от поривите в себе си — продължи да върви без посока. Все по-навътре в гората, където пъновете бяха по-малко и омекнали от гнилото, нападалите клони и дървета — все по-нагъсто. Следобедната светлина едва стигаше до нея.

Болката не беше нищо. Беше безсмислена. Не, нещо ценно имаше в болката, макар и само заради това, че напомняше на човек, че все още живее. Щом нищо нормално никога вече не можеше да се върне, трябваше да се намерят други удоволствия. Да ги опитоми, тяло и ум да се стегнат отново — за някаква по-тъмна наслада.

Стигна до поляна, сред която се извисяваха фигури.

Спря.

Неподвижни, полузатънали в земята, наклонени във високата трева. Статуи. Това беше земя на племената тартенал, припомни си тя. Преди да дойдат ледериите и да ги съкрушат. Името „Дреш“ всъщност беше тартеналско, както и имената на близките села — Денер, Лан и Брус.

Серен излезе на поляната.

Всичко пет статуи, със смътно човешки очертания, но толкова обрулени от вятъра и дъждовете, че все едно бяха безлики, с едва забележими вдлъбнатини, очертаващи очните кухини, врязани в гранита. Всички бяха заровени до кръста, което предполагаше, че когато са били изцяло над земята, са се издигали високи колкото самите тартенал. Някакъв пантеон, предположи тя, с изтрити имена и лица, изтрити от десетките столетия, изтекли откакто тази поляна за последен път е видяла поклонници.

По онова време ледериите почти бяха заличили тартеналите от лицето на света. Най-безжалостният геноцид от многото им завоевания. Спомни си едно изречение, написано от свидетел на тази война. „Биеха се в защита на свещените си места с лица, разкривени от ужас, сякаш провалът им щеше да отприщи нещо огромно и ужасно…“ Огледа се. Единственото огромно и ужасно нещо тук беше запустението.

Знаеше, че такива мрачни моменти в ледерийската история се пренебрегват систематично и буквално не играят никаква роля в културните им представи като за носители на прогрес, освободители от оковите на примитивни начини на живот, на жестоки традиции и порочни ритуали. Освободители, предопределени да изтръгнат от ръцете на жестоки тирани потиснатите им жертви в името на цивилизацията. Рядко се признаваше, че след завоеванията ледериите налагаха собствените си правила на потисничество. Нали в края на краищата имаше само един път към успех и съвършенство, постлан със злато и поддържан от ледерийските събирачи на данъци — и само свободни можеха да вървят по него.

„Свободни да се облагодетелстват от тази игра. Свободни да разберат собствените си вродени недостатъци. Свободни да злоупотребят други с тях. Свободни да бъдат експлоатирани. Свободни да бъдат притежавани заради дълг. Свободни да бъдат изнасилвани.“

И да познаят страданието. Природна истина беше, че някои изминаваха този път по-бързо от други. Винаги щеше да има такива, които можеха само да пълзят. Или да падат покрай пътя. Най-основните закони на съществуването, в края на краищата, винаги бяха жестоки.

Статуите пред нея бяха безразлични към всичко това. Поклонниците им бяха загинали, за да ги защитят, и то за нищо. Паметта не беше лоялна към миналото, само към неизбежностите на настоящето. Серен се замисли дали Тайст Едур гледат на света по същия начин. Колко от тяхното минало беше забравено избирателно, колко неприятни истини бяха изкривени в самоутешителни лъжи? И те ли страдаха от същия недостатък, от тази необходимост да се преправя историята, за да се отговори на някакво дълбоко вродено чувство за вина, празнота в ядрото, отекваща с окаяна несигурност? Дали целият този стремеж към прогрес не беше нищо повече от безнадеждно търсене на някакво нейно запълване, все едно че на някакво инстинктивно ниво съществува смътно разбиране, признание, че тази игра няма стойност и затова победата е безсмислена?

Подобно разбиране трябваше да е смътно, защото яснотата бе нещо трудно за постигане, а ледериите не обичаха трудните неща и затова рядко скланяха да мислят в тази посока. Предпочитана реакция бяха по-елементарните чувства, на сложните аргументи се гледаше с яд и с подозрение.

Тя отпусна длан на рамото на най-близката статуя и с изненада откри, че камъкът е топъл. Навярно бе съхранил слънчевата топлина. Но не, твърде топъл бе за това. Серен отдръпна ръката си — още малко и камъкът щеше да изгори кожата й.

Обзе я безпокойство. Изведнъж се смрази и отстъпи назад. И едва сега видя мъртвата трева около всяка статуя, изсъхнала от несекващата топлина.

Боговете на Тартенал като че ли изобщо не бяха мъртви.

„Понякога миналото оживява, за да разкрие лъжите. Лъжите, устоявали само със силата на волята и на общото мнение. Понякога това разкритие идва плувнало в прясно пролята кръв.“ Заблудите сами подканяха да бъдат разбити. Ледерийското превъзходство. Арогантността на Тайст Едур. „Светостта на собствената ми плът.“

Чу звук зад себе си и се обърна.

Лоста стоеше в края на поляната.

— Корло каза, че имало нещо… неспокойно… в тази гора.

Тя въздъхна.

— По-добре да бях само аз.

Той се усмихна кисело. Серен тръгна към него.

— Тартенал. Мислех си, че познавам тази земя. Всяка пътека, местата със стари надгробни могили и оброчища. Нали това е в задълженията на един Аквитор.

— Надявам се да се възползваме от тези знания — каза Вреченият. — Не искам фанфари, когато влезем в Ледерас.

— Съгласна съм. Дори сред тълпата бежанци ще изпъкваме. Не е зле да помислите за някакво облекло, което не прилича толкова на униформа.

— Едва ли ще е от значение, момиче. Все едно, ще ни вземат за дезертьори и ще ни тикнат в редиците на защитниците. Тази война не е наша и предпочитаме да нямаме нищо общо с нея. Въпросът е можеш ли да ни вкараш незабелязано в Ледерас?

— Да.

— Добре. Момчетата са почти готови с новите стремена.

Тя хвърли поглед към статуите.

— Чудно, нали? — каза той.

— Кое?

— Как старият гняв никога не си отива.

Серен го погледна.

— Гняв. Разбирам, че това чувство ти е много познато.

— Корло много говори.

— Щом искате да върнете земята на вашия принц, какво правите тук? Изобщо не бях чувала за този император Келанвед, тъй че империята му трябва да е някъде много далече.

— О, да, далече е. Хайде, време е да тръгваме.

— Съжалявам — промълви тя, щом тръгна след него през гората. — Прекалих с любопитството.

— Да, прекали.

— Е. В замяна можеш да ме попиташ каквото поискаш.

— И ти ще отговориш?

— Може би.

— Не ми приличаш на човек, готов да се предаде, както направи в Трейт. Значи търговецът, за когото работеше, се самоуби. Той любовник ли ти беше, или какво?

— Не. И си прав, не съм такава. Не беше само заради Бурук Бледия, макар че трябваше да разбера, че предстои — на връщане той почти ми го каза десетина пъти. Просто май не съм искала да го чуя. Императорът на Тайст Едур си има ледерийски съветник…

— Хул Бедикт.

— Да.

— Познаваш ли го?

Тя кимна.

— И сега се чувстваш предадена? Не само като ледерийка, но и лично. Е, да, тежко е…

— Само че тук грешиш. Не се чувствам предадена и точно това е проблемът. Разбирам го твърде добре, решението му — разбирам го.

— Съжаляваш, че не си с него ли?

— Не. Видях Рулад Сенгар — императора, — видях го как се върна към живота. Ако беше Ханан Мосаг, кралят-магьосник… тогава може би щях да свържа съдбата си с тях. Но не и с императора…

— Върнал се към живота ли? Какво искаш да кажеш?

— Беше мъртъв. Съвсем мъртъв. Убит, когато прибирал един меч за Ханан Мосаг — някакъв прокълнат меч. Не можаха да го изтръгнат от ръцете му.

— Защо просто не са ги отрязали?

— Подозирам, че щеше да се стигне до това, но тогава той се върна.

— Хубав номер. Интересно дали ще извади такъв късмет следващия път.

Стигнаха при другите — те вече бяха яхнали конете и ги чакаха. Серен се усмихна вяло на думите на Вречения.

— Според слуховете — да, извадил е.

— Пак са го убили?

— Да. В Трейт. Някакъв войник, който дори не бил ледериец. Просто излязъл срещу него и му счупил врата. Дори не се задържал да остърже златните монети от тялото му…

— Дъх на Гуглата — измърмори той, докато крачеха към другите. — Не им го казвай.

— Защо?

— Имам славата, че си създавам лоши врагове, затова.

На един ден път от поляната и статуите живееха единайсет тартенали. Арбат Старата гърбица отдавна беше избран за работата, която вършеше навъсен — всеки месец да обикаля с двуколката си от едно семейство до друго. Нито една от фермите, в които живееха в робство тартеналите, като Длъжници на един земевладелец в Дреш, не беше чистокръвна. Деца със смесена кръв се стичаха да посрещнат Арбат Старата гърбица, замерваха го с гнили плодове в гърба, докато креташе с лопатата към отходната яма, смееха се и подвикваха заядливо, докато хвърляше мокрите буци фекалии в двуколката.

При тартеналите всичко, което съществуваше във физическия свят, имаше символично значение и тези значения бяха свързани, втъкани бяха в послания, които сами по себе си представляваха част от таен език.

Фекалиите бяха злато. Пикнята беше ейл. Потомците със смесена кръв бяха забравили повечето древно знание, но традицията, съпътстваща обиколките на Арбат Старата гърбица, си оставаше, макар повечето й значение да беше изгубено.

Щом изпълнеше задачата си, му оставаше едно последно пътуване: да издърпа мръсната си двуколка с купчината капеща, покрита с рояк бръмчащи мухи мръсотия по малко използваната пътека през Гората на конегледача и най-сетне — на поляната с полузаровените каменни статуи.

Щом пристигна, малко след залез-слънце, разбра, че нещо се е променило. Тук, където никога нищо не се беше променяло, през целия му живот.

Беше имало посетители, може би по-рано през деня, ала това беше най-малкото. Арбат Старата гърбица се вторачи в статуите, видя изгорелите треви, маранята от зноя, излъчван от очукания гранит. Направи гримаса и оголи два реда почернели щърбави зъби — всичко, което беше останало след толкова години ядене на ледерийски благини — а когато посегна за лопатата, видя, че ръцете му треперят.

Загреба пълна лопата и я замъкна до най-близката статуя. Замахна и нечистотиите се лепнаха върху изронения камък.

— Пляс — изфъфли старецът и кимна.

Нечистотиите изсъскаха, почерняха, запушиха и се посипаха надолу — вече пепел.

— А. Може ли да е по-лошо? Това се запитай, Арбат. Може ли да е по-лошо? Не, едва ли, вика Арбат Старата гърбица. Едва ли? Не си ли сигурен, Арбат? Арбат мисли, но не задълго. Прав си, викам, не може да е по-лошо.

— Злато. Злато и ейл. Проклето злато, проклет ейл, проклето нищо, проклето всичко. — От ругатните се почувства малко по-добре. — Добре тогаз. — Върна се при колата. — Я да видим цяла лопата ще те засити ли. И, Арбат, мехурът ти също е пълен. Точно навреме дойде, че то кога не е било. Възлияния. Работата, Арбат. Работата.

— Е, и ако това не помогне, тогаз какво, Арбат Стара гърбице? — възкликна той. — Тогаз какво? Ами, викам аз, казвам им го, какво… ако чуят. И ако чуят? Ами, викам, бягаме тогаз… А ако не чуят? Ами, викам, аз бягам тогаз.

Загреба още тор с дървената лопата.

— Злато. Злато и ейл…

— Сандалат Друкорлат. Това ми е името. Не съм призрак. Повече — не. Най-малкото, което можеш да направиш, е да признаеш съществуването ми. Дори нахтите се държат по-възпитано от теб. Ако продължаваш да седиш и да се молиш, ще те ударя.

Опитваше се от заранта. Периодично прекъсваше усилията му да се вглъби. Искаше да я пропъди, но нищо не ставаше. Забравил беше колко дразнеща може да е една компания. Неканено, нежелано, настойчиво напомняне за собствената му слабост. А сега се канеше и да го удари.

Уидал въздъхна и най-после отвори очи. За първи път този ден. Въпреки сумрака в обиталището му светлината го нарани, принуди го да примижи. Тя стоеше пред него, непогрешимо женски силует. Като за бог, загърнат в одеяла, Сакатия като че ли беше безразличен към голотата сред избраниците си.

„Избраници. Къде я намери, в името на Гуглата? Не била призрак, казва. Вече не. Току-що го каза. Значи трябва да е била. Типично. Не би могъл да намери някой жив. Не и за тази мисия на милост. Кой друг, ако не някой зажаднял за компания, след като е бил мъртъв кой знае откога? Ох, губя си ума.“

Тя вдигна ръка да го удари.

Уидал се дръпна уплашено.

— Добре де, добре! Сандалат не знам коя си. Приятно ми е да се запознаем…

— Сандалат Друкорлат. Аз съм Тайст Андий…

— Много мило. В случай, че не си забелязала, бях се вглъбил в молитви…

— Ти винаги си вглъбен в молитви, от два дни вече. Поне си мисля, че са два дни. Нахтите вече спаха. Веднъж.

— Нима? Колко странно.

— А ти си?

— Аз? Ковач на оръжия. Мекрос. Единственият преживял разрушението на града ни…

— Името ти!

— Уидал. Няма защо да викаш. Тук никой не вика. Е, писъци има от време на време, но не от мен. Все още де…

— Млъкни. Имам въпроси, на които трябва да отговориш.

Не беше особено млада, забеляза той, щом очите му привикнаха. Но пък и той не беше в първа младост. А това не беше добре. Младите по ги биваше в сприятеляването. Младите нямаха какво да губят.

— Много си властна, Сандалат.

— Ах, да не би да нараних чувствата ти? Ужасно съжалявам. Откъде ги взе тези дрехи?

— От бога, от кой друг?

— Какъв бог?

— Оня в шатрата. На сушата. Не може да си го пропускала. Не виждам как… два дни ли? Какво си правила през това време? Тя е ей там, малко над брега…

— Млъкни. — Тя заоправя косата си с ръце.

По-добре да си беше останала силует. Уидал извърна очи.

— Мислех, че искаш отговори. Иди питай него…

— Не знаех, че е бог. Стори ми се, че си по-добра компания. От него — само кашляне и смях… поне ми се стори, че е смях…

— Смях е било, не се съмнявай. Той е болен.

— Болен?

— Луд.

— Значи един луд кашлящ бог и мускулест плешив поклонник. И три нахта. Това ли е? Никой друг ли няма на този остров?

— Малко чайкогущери, земни гущери, скални гущери и плъхогущери в ковачницата…

— Откъде си я взел тази храна тогава?

Той погледна към масичката.

— Богът дава.

— Хайде де. И какво друго дава този бог?

„Ами, теб например.“

— Каквото му изнася. Поне така мисля.

— Дрехите ти.

— Да.

— Искам дрехи.

— Да.

— Какво значи това „да“? Донеси ми някакви дрехи.

— Ще питам.

— Мислиш ли, че ми харесва да стоя тука гола пред някакъв непознат? Даже нахтите гледат похотливо.

— Аз не гледах похотливо.

— Тъй ли?

— Не нарочно. Току-що забелязах — говориш търговския език на ледериите. И аз.

— Сече ти умът, а?

— От много упражнения. — Уидал стана. — Виждам, че няма да ме оставиш да си продължа молитвите. Поне докато не си намериш някакви дрехи. Тъй че да ходим да говорим с бога.

— Ти говори с него. Аз — не. Просто ми донеси дрехи, Уидал.

Той я изгледа.

— Това ще помогне ли да… мирясаш?

И тогава тя го удари — тежката й ръка го зашлеви с все сила отстрани. Неподготвен го хвана, реши той, след като се надигна от съборената стена, през която беше отхвърчал. Светът се въртеше бясно. Жената като че ли се чудеше дали да не го удари пак. Вълните се полюшваха, а трите нахта се превиваха в безмълвен смях.

Той закрачи към морето, а тя извика подир него:

— Къде тръгна?

— При бога.

— Той е натам.

Уидал смени посоката.

— Ще ми говори, все едно че не го знам острова. Дрехи ще иска… На, вземи моите. — Смъкна си ризата…

И се намери легнал по гръб, зяпнал през протритата тъкан, слънцето — ярко и ослепително — …

… изведнъж помръкна.

Тя говореше:

— … просто полежи тук още малко, Уидал. Нямах намерение да те ударя толкова силно. Ох, май ти спуках черепа.

„А, не, не. Той е здрав като наковалня. Ще се оправя. Ето на, ставам… уф, защо да си правя труда. Хубаво е тука, под слънцето. Тази риза мирише. Като морето. Като бряг — приливът се е отдръпнал и всичко мъртво гние в тинестата вода. Точно като вътрешния пристан. Да спра момчетата да не се къпят там. Все им казвам… о, те са мъртви. Всички са мъртви вече, момчетата ми, чираците… Гледай по-скоро да ми отвърнеш, Маел.“

— Уидал?

— Шатрата… Това се опитват да ми кажат нахтите. Нещо за шатрата…

— Уидал?

„Ох, трябва да поспя.“

Дирята продължаваше на изток, почти успоредно на пътя Брес, поне в началото, а после сви на юг към самия път, щом гората вляво оредя. Дезертьорите бяха минали през още една ферма, но не бяха намерили хора в нея. Имаше следи от плячкосване и изглежда, мародерите бяха прибрали един фургон. Хафпек прецени, че не са далече и че до разсъмване ще ги настигнат.

Серен Педак яздеше до Лоста. Новите стремена държаха ботушите й здраво — никога не се беше чувствала толкова сигурно на конски гръб. Ясно беше, че онези от Блуроуз от дълго време бяха мамили ледериите, и тя се замисли дали това не разкрива някаква съществена, неосъзнавана досега слабост на народа й. Известно лековерие, плод на нещастна смесица от наивност и арогантност. Серен подозираше, че ако Ледер преживее едурското нашествие и истината за измамата на Блуроуз излезе наяве, отговорът на ледериите ще е детински, някакво дълбоко чувство на уязвеност и неприязън, което щеше да се задържи дълго. Блуроуз щеше да бъде наказана злобно и многократно, по всевъзможни начини.

В първата ферма двете жени в отделението разглобиха една рамка за сушене на кожи и приспособиха половин дузина груби пики от прътите й, всяка дълга бой и половина. Нарязаха напряко наострените, втвърдени на огън върхове и сега те бяха с дебели зъбци. Всеки връх беше намазан с кръвта на коняря и близките му, за да се подпечата готовността за възмездие.

Яздиха цяла нощ — спряха на четири пъти, колкото да отдъхнат конете, но освен нея всички успяха да поспят по четвърт камбана време — войнишки талант, който Серен така и не можеше да усвои. Когато небето на изток избледня и мъглата в низините побеля, клепачите й вече се слепваха. Бяха подминали един бежански лагер и една старица им каза, че разбойниците ги били настигнали и ограбили всичко ценно, а и отвлекли две момичета и майка им.

Най-сетне видяха мародерите. Фургонът беше в центъра на издигнатия път, двата вола, които го теглеха, бяха под един дебел дъб от южната страна. От едното колело бяха изпънати три вериги, в краищата им се бяха свили да спят три дребни фигурки. Гаснещите въглени в голямото огнище оттатък фургона още димяха.

Бойците от Пурпурната гвардия спряха да огледат разбойниците.

— Всички спят — подхвърли една от жените.

— Тези коне не са достатъчно обучени за атака — каза Лоста. — Тръгваме четири — едно — четири. Ти ще си едното, Аквитор. И стой плътно зад предните ездачи.

Тя кимна. Бяха й дали меч и знаеше как да борави с него. Но все пак атаката щеше да е с пики.

Войниците стегнаха шлемовете си, навлякоха металните ръкавици и стиснаха пиките. Серен извади меча си.

— Добре — каза Лоста. — Корло, държиш ги заспали, докато не приближим на трийсет разтега. Тогава ги събуждаш бързо и панически.

— Ясно, Вречен. Отдавна беше, а?

— Искате ли някой от тях жив, сър? — попита Хафпек.

— Не.

Лоста, с Хафпек от лявата му страна и двете жени отдясно, оформиха първия ред. От ходом — в лек тръс. Петдесет разтега и все още никой от мародерите не се беше размърдал. Серен хвърли поглед през рамо към Корло. Той й се усмихна, вдигна ръка и зашава във въздуха с пръсти.

Трите пленнички се надигнаха стреснато и бързо се шмугнаха под фургона.

Пиките се наведоха към земята и конете препуснаха в галоп.

Изведнъж спящите се размърдаха. Наскачаха и се разкрещяха.

Първият ред се раздвои да заобиколи фургона. Като видя блесналите ококорени очи под фургона, Серен изви рязко наляво. След миг се озова до високите колелета.

Четири пики отпред намериха целите си — три пронизаха в гръб опиталите се да побягнат мъже.

Някакъв мъж скочи към Серен и тя замахна с меча, посече го в рамото и той се олюля и рухна сред фонтан от кръв. Серен изруга заради непохватния удар, надигна се и се изправи на стремената.

Първите четирима от Пурпурната гвардия бяха забавили конете и вече вадеха мечовете си. Вторият ред зад Серен се бе развърнал да догони жертвите, пръснали се в канавките от двете страни на пътя. Започнаха да избиват мародерите хладнокръвно и методично.

Някакво копие замахна към Серен от дясната й страна. Тя го отби и се извъртя, щом конят я понесе напред. Мечът й изкънтя, щом се натресе в шлема, тя дръпна силно и го смъкна от главата на мъжа. Шлемът заподскача по пътя, оплискан с кръв и хлътнал от едната страна.

За миг зърна Лоста на десетина крачки напред. Убиваше с ужасяваща лекота — едната му ръка стискаше юздите и водеше коня, а мечът му свистеше в сеещ смърт танц.

Някой се хвърли към нея, пак отдясно, тежестта му я дръпна надолу. Серен извика от болка, усети как се смъква от седлото…

Брадато разкривено в гримаса лице налетя към нея, сякаш искаше да й лепне гнусна целувка. После чертите му се отпуснаха. Кръв изпълни очите му. Жилите на слепоочията му се пръснаха на сини петна, разцъфтели под кожата. Още кръв швирна от ноздрите му. Ръцете му я пуснаха, мъжът залитна назад и рухна.

Корло — държеше дълъг нож с тънко острие — застана до нея.

— Хайде вдигни се, момиче! Подпри се на рамото ми…

Без да пуска меча, тя се подпря на него и се изправи.

— Благодаря, Корло…

— Хайде спри се, момиче, почти свършихме.

Серен се огледа. Трима гвардейци бяха слезли от конете, Лоста също. Крачеха между ранените и ги доубиваха с мечовете си.

— Онзи… какво стана с него? — успя да попита Серен.

— Сварих му мозъка, Аквитор. Мръсно е, знам, но Вреченият каза да те опазя.

Тя го зяпна.

— Що за магия го прави това?

— Може да ти кажа някой път. Кучият му син много се доближи с онова копие.

Тя се разтрепери.

— И това ли ти е професията, Корло? Отвратително!

— Да, Аквитор. Така си е.

Лоста се приближи и попита:

— Всичко наред ли е?

— Нищо ни няма, сър. Всички ли са мъртви?

— Двайсет и един.

— Толкова бяха — потвърди магът.

— Не повече пет души успяха да извадят оръжията си. Мръсно ги нагласи, Корло. Браво.

— Така ли печелят битките си вашите войници? — попита Серен.

— Не бяхме тук за битка, Аквитор. Беше екзекуция. Маг имаше ли в тая сган, Корло?

— Дребен адепт. Оправих го веднага.

„Екзекуция. Да. Най-добре да се мисли така. Не клане. Все пак бяха убийци и насилници.“

— Не ми ли остави някой жив, Вречен?

Той я изгледа примижал.

— Не. Нито един.

— Не искаш да… направя каквото искам. Нали?

— Точно така, момиче. Не искам.

— Защо?

— Защото може да ти хареса.

— Че какво те засяга това теб?

— Не е добре, само това. — Обърна се. — Корло, погрижи се за пленничките под фургона. Изцери ги, ако трябва.

„Той е прав. Кучият син е прав. Може да ми хареса. Да изтезавам безпомощен човек. И това изобщо няма да е добре, защото може да зажаднея за още.“ Спомни си какво беше изпитала, когато мечът й беше ударил покритата с шлем глава на мародера. Гадене — и гадене, примесено с наслаждение; и двете сплетени в едно.

„Боли ме. Но мога да накарам други да ги заболи. Толкова, че двете болки да се уравновесят и да остане… покой. Това ли е то? Покой? Или само някакво втвърдяване, безчувствено и студено.“

— Разбрах — каза тя и вдигна очи към Лоста. — Само че… Само че не помага. Нищо не помага.

— Да. Засега поне.

— Завинаги. Зная, мислиш, че времето ще го изцери. Но виждаш ли, Вречен, преживявам го непрекъснато. Всеки миг. Не беше преди няколко дни. С последния ми дъх е — с всеки последен дъх.

Видя в очите му състрадание и необяснимо го намрази заради това.

— Остави ме да помисля над това, момиче.

— За какво?

— Не мога да кажа още.

Тя погледна меча в ръката си, кръвта и полепналата коса по нащърбеното острие. „Отвратително. Но ще бъде изтрито. Желязото отново ще стане чисто и лъскаво, все едно че не е нищо повече от парче метал. Несвързано с делата си, с историята си, с това, за което е направен този меч.“ Не искаше да почисти мръсотията. Харесваше й.

Оставиха телата там, където бяха паднали. Оставиха пиките, забучени в изстиващата плът. Оставиха фургона, освен малкото храна, която можеха да вземат — бежанците, идващи по пътя, щяха да приберат останалото. Между мъртвите имаше петима младежи, не повече от петнайсетгодишни. Бяха изминали кратък път, но както отбеляза Хафпек, пътят се беше оказал грешен, и толкова.

Серен не съжали никого от тях.

(обратно) (обратно)

Четвърта книга Среднощни приливи

Оплакват ближните смъртта ми, цялата любов е прах, посечена рана в пръстта, струпани камъни, и плочите наместени в брега, и сивата стена се вдига, положени са вещите, където ще ми е покоят сетен, от селото дошли са всички, бият тъпани, ридаят траурно, надраскани са с пепел от скръб раздраните лица, и раните в плътта като лемежи дървени предават на пръстта паметта за живота ми; и ако бях аз призрак тук, на ръба на живота, да видя братя и сестри, покрусени лица, на отчаянието гости скръбни в живата трева, където все стоят на стража нашите предци, увит във кожи, навярно щях да мога да лежа притихнал, очи затворил пред пороя тъмен, и да прегърна мамещото безразличие, и да си мисля що е да ти угодят; но топла е плътта ми, нито мъртва, ни студена във жилите ми е кръвта, дъхът ми с вятъра се слива и вятърът понася плач лъжовен; прокуден съм, сам сред тълпата и невидим вече, животът ми със трепет взира се в обърнатите гърбове, студени са на волята им тръпките, а цялата любов е прах; и стъпвам тук, без радост никъде — и смъртна рана, камъни, и сивата стена се вдига. „Прокуден“ Келун Ейдара

20.

По време на войната със Сар Трелл нощта като че ли никога нямаше да свърши. Преди появата на нашия велик император Десимбелакис легионите ни отново и отново бяха отблъсквани на бойното поле. Синовете и дъщерите ни лееха кръв по зелената земя и врагът настъпваше с тътен. Но нищо не можеше да опетни задълго вярата ни и тя засияваше все по-ярко и дръзко. Стегнахме плътно редиците си, събрахме щитове, лъснати и ярки като червеното слънце, и онзи сред нас, който бе нужен, който бе избран да стисне здраво праведния меч на Първата империя, даде своя глас и сила да ни поведе срещу гърления боен рев на Сар Трелл, срещу каменния им грохот. Победата бе предопределена в лумналите като ковашки огньове очи на Оня от Седемте святи града, в трескавия устрем на волята му и на този ден, Деветнадесетия в Месеца Лет-ейра и Годината на Аренбал, армията на Сар Трелл бе съкрушена на равнината южно от Ят-Гатан, и с техните кости беше положена основата, а с черепите им бе застлан Имперският път…

„Дессилан“ Вайлара

Някъде отпред се издигаше Кралската колонада на Вечния дом. Сводест полусферичен таван, нашарен с паяжина от злато на тъмносин фон, с диаманти, бляскащи като капки роса по бреговете на планински поток. Стълбовете от двете страни на коридора, водещ към тронната зала, бяха изваяни на спирални жлебове и боядисани в морскосиньо, по двадесет от всяка страна и на три крачки отстояние. Пътеките между тях и стената бяха достатъчно широки, за да може да обикаля по тях облечената в броня дворцова гвардия без опасения, че ножниците ще дращят в стената, а подстъпът по централната пътека бе достатъчен, за да вървят десет души един до друг по него. Във външния край имаше голяма зала, служеща за приемна. Стените бяха изпъстрени със стенописи от Първата империя, копирани толкова пъти, че образите бяха стилизирани до неузнаваемост. Традиционните халки за факли крепяха кристали, заредени с магия, които хвърляха смътносинкава светлина. Във вътрешния край се възправяше отрупана със скъпоценни камъни двукрила врата, а зад нея нисък тесен коридор, дълъг петнадесет разтега, извеждаше под купола на същинската тронна зала.

Въздухът миришеше на мрамор, на прах и боя. Официалната церемония по откриването щеше да е след три дни — тогава крал Езгара Дисканар в царствените си одежди щеше да премине по дължината на Кралската колонада и да влезе в тронната зала. Кралицата щеше да е на стъпка зад него и вляво, а синът му — принцът — на две крачки зад баща си и точно зад него. Или по-точно трябваше да е така.

Раболепни слуги и навъсени стражи бяха довели Брис тук, по стъпките на обикалящия привидно без посока Цеда Куру Кан. Странната пустота на Вечния дом в този негов последен участък изнервяше младия воин.

Завари Цеда на четири крака на пода.

Куру Кан си мърмореше нещо под нос, пръстите му обхождаха фугите по пода. Зад него имаше някакъв опръскан с бои кош, пълен с писци, четки и запушени шишета с багри.

— Цеда?

Старецът вдигна глава и примижа над лещите — чудноватата измишльотина почти се беше смъкнала от носа му.

— Брис Бедикт? Тъкмо се чудех къде си.

— В тронната зала бях. Старата тронна зала, където все още пребивава кралят. Оцелелите батальони и бригади се стичат за отбраната на Ледерас. Всичко е доста… трескаво.

— Несъмнено. Съществено ли е? Значително. Всъщност — многозначително. Сега преброй мраморните плочи из тази зала. Ширина, дължина. Моля.

— Какво… Цеда, кралят ви търси.

Но Куру Кан не го слушаше. Пълзеше по пода, мърмореше и бършеше прахта, оставена от строителите.

Брис постоя замислен, после се захвана да брои плочите по пода.

Щом приключи, се върна при Цеда. Куру Кан седеше и бършеше лещите си. Заговори, без да вдига глава.

— Батальони и бригади. Мда, определено. Събират се из хълмовете около цитаделата Бранс. Полезно ли е? Последните ми магове. Покажи ми централната плоча, Брис. Търговският батальон ще остане ли в града? Не мисля. Ще се хвърли към онези хълмове. Всичко. Центърът, Брис Бедикт?

— Тази пред вас, Цеда.

— А, да. Добре. Много добре. И какви армии са ни останали? Как са флотите? О, моретата са негостоприемни, нали? По-добре да стоят настрана. От Морето на драконите поне, макар че протекторатите вдигат шум. Коршен, Пайлот, Дисент — мислят, че виждат шанса си.

Брис се окашля.

— Батальонът на занаятчиите е напуснал Манс и се придвижва към Петте върха. Бригада Ривън се оттегли от Стари Катер с минимални загуби. Батальон Змийски пояс е напуснал Оул, а бригада Червена ярост е оставила Туламеш — градовете по северното крайбрежие са завладени. Снощи е бил превзет Дреш, гарнизонът е избит. Батальон Белия търсач унищожава всичко по пътя си — отстъпва от Първи разлив и скоро трябва да е при Цитаделата Бранс. Преда Унутал Хебаз ще изведе след три дни Батальона на търговците от града. Очаква се да я придружите, Цеда.

— Да я придружа? Глупости. Много съм зает. Толкова неща трябва да се свършат. Ще получи маговете ми. Да, маговете ми.

— Останали са само четиринадесет, Цеда.

— Четиринадесет? Съществено ли е? На всяка цена трябва да помисля над това.

Брис го изгледа и едва успя да надвие прилива на жалост.

— Колко дълго смятате да седите тук на пода, Цеда?

— Не е лесно, Финад, никак не е лесно. Боя се, че бездруго чаках твърде дълго. Но ще видим. Ще видим.

— Кога може да ви очаква кралят?

— Уви, не знаем какво да очакваме, нали? Освен няколко явни истини, събрани толкова болезнено от хаоса. Седмото затваряне, ах, нищо добро няма в този обрат на събитията. Вече трябва да тръгваш. Грижи се за брат си, Брис. Грижи се за него.

— За кого от двамата?

Куру Кан — чистеше лещите си — не отвърна.

Брис се обърна и закрачи към вратата. Цеда проговори зад него:

— Финад. Каквото и да направиш, не го убивай.

Брис спря и погледна през рамо.

— Кого?

— Не го убивай. Хайде, върви. Върви, Финад.

Безброй задни улички в Ледерас така и не бяха виждали дневна светлина — тесни, с всевъзможни балкони, тераси и стрехи, образуващи импровизирани покриви. Извиваха се, задръстени от боклуци, царство на плъхове, буболечки и паяци. И на някой немрящ тук-там.

Шурк Елале стоеше в сумрака, както беше стояла през по-голямата част от предната нощ. Улицата се беше разбудила с настъпването на деня, въпреки че тълпите бяха видимо по-потайни и напрегнати от обичайното. Преди две нощи близо до Западната порта бяха избухнали размирици, потушени брутално от войниците на Батальона на търговците. Беше наложен комендантски час и низшите касти като че ли буквално бяха изчезнали от града — повод за объркване и смътно безпокойство.

Почти точно пред нея, от другата страна, имаше странична служебна врата към имението на Джерун Еберикт. Финадът не обичаше церемониите при завръщанията си. Не беше въпрос на скромност. По-съществено обаче бе, че близо до официалния вход имаше безброй позиции, удобни за опит за убийство.

Тъй или иначе, имаше известно раздвижване, подсказващо, че Джерун скоро ще се появи. Телохранителите, които се изсипаха на улицата, бяха първото предизвестие за скорошното пристигане на Финада. Щом се пръснаха да огледат района, Шурк се дръпна назад и се сля с тъмните сенки. Телохранителите заеха отбранителни позиции около страничната врата и зачакаха. След това се появи офицерът им, подмина ги, отключи вратата и я бутна навътре — видя се тесен проход към огрения от слънцето двор. Изведнъж гражданите наоколо оредяха, разпръснати сякаш по някакъв предварително уговорен сигнал, и в полезрението на Шурк останаха само мъжете от охраната.

— Не ме карайте да се смея — изсумтя тя.

След това пред очите й се появи самият Джерун Еберикт, отпуснал едната си ръка на меча на лявото си бедро. Не спря, а продължи направо по прохода. Охраната се изсипа вътре след него. Офицерът влезе последен и затръшна вратата.

Шурк отиде до една ръждясала стълба, повече или по-малко закрепена за стената на сградата вдясно от нея. Заизкачва се, без да обръща внимание на скърцащите разхлабени скоби, и се покатери на покрива. Запълзя по стръмния скат — опипваше предпазливо сивите каменни плочи, преди да намести тежестта си — и стигна билото. Най-сетне можеше да види предния вход на къщата и част от двора.

Джерун Еберикт стоеше пред входната врата и слушаше капитана на домашната си гвардия — той му обясняваше нещо, като подчертаваше думите си с объркани жестове.

Докладът му бе прекъснат — дясната ръка на Джерун се изпъна и го стисна за гърлото.

Дори от това разстояние Шурк видя как лицето му потъмня до любопитен оттенък на синьото.

Разбира се, никой човек поне с капка кураж нямаше да изтърпи такова отношение, тъй че тя не се изненада, когато капитанът измъкна от колана си нож.

Джерун обаче беше чакал точно това и вече държеше своя нож: заби го отдолу нагоре под ключицата на капитана и го натисна до дръжката.

Офицерът омекна. Финадът пусна гърлото му и го изгледа как се строполява на каменните плочи.

— Само пари, Джерун — измърмори Шурк. — И един брат, когото си убил отдавна. Несдържаността ти е ужасяваща… за другите ти слуги. Колкото до мен, тя е само потвърждение на всичките ми подозрения.

Щеше да последва кървава баня — ако не тази нощ, то следващата. Безбройните шпиони и доносници в града — онези, които бяха останали — щяха да се размърдат и големият лов на крадеца — да започне.

Твърде неприятно.

Богатството на Джерун беше платило извеждането на градската беднотия, което означаваше, че повечето жертви ще са ледерии вместо нереки, тартенали и фареди. Всъщност може би щеше да му е трудно да си намери жертви. Освен това имаше и война и Джерун като нищо можеше да се окаже зает с други неща. Много скоро този човек щеше да се побърка от яд.

Джерун нахлу бесен в къщата си. Охраната унило се затътри след него. Шурк ги изчака да влязат, после се хлъзна надолу по покрива до ръба.

Точно под нея имаше балкон.

Не, вече го нямаше.

Тя се стовари върху простора с пране, който се скъса под тежестта й, полетя стремглаво надолу покрай гола тераса, нацвъкана с курешки от гълъби, и се просна по очи върху купчина смет. Остана да лежи дълго, без да помръдне.

Това беше проблемът с градовете. Нищо не си стоеше на мястото. Този балкон го беше използвала поне пет пъти досега, когато оглеждаше имението. Вдигна едната си ръка. После другата. Размърда крака. Нищо счупено дотук. Всъщност нищо по нея не беше пострадало кой знае колко. За щастие мъртвите не страдаха много от гордост, тъй че въпросното падане беше без значение, реши тя.

И чак тогава напипа ръждясалата желязна пръчка, стърчаща от челото й. Изтичаха благовонни течности и замъгляваха погледа й. Шурк я опипа с пръсти. Беше се забила през костта, чак до задната част на черепа, ако можеше да се съди по стържещия звук, когато я подръпна.

— Мозъкът ми е станал на каша — каза тя високо. — Но всъщност дали изобщо го използвам? Едва ли. Все пак имах ли навика да си говоря сама преди? Май не.

Стана — бе затънала до колене в боклука — и си помисли дали да не изтръгне пръчката със сила. Но това можеше да оплеска нещата още повече. В края на краищата пръчката стърчеше не повече от педя. Нямаше как да не се забележи, но пък не беше и толкова забележима, колкото две педи примерно. Визитата при Техол Бедикт изглеждаше належаща, макар и само заради безкрайните му съвети, които с удоволствие щеше да откаже.

Уви, налагаше се да изчака да падне нощта, осъзна тя, защото нямаше начин да се добере до дома му, без да я видят. Имаше време — някога, — когато обичаше да привлича внимание. Обичаше възхитените погледи, а и винаги й доставяше удоволствие да си изтъкне прелестите. Но цяла пръчка, щръкнала от главата й, според всички стандарти щеше да е наистина прекалено модерна. Някои хора нямаше да одобрят такива нововъведения.

Натъжена, Шурк Елале седна в боклука. И зачака да падне нощта.

— Какво е станало с краката на кревата ми?

— Трябваха ни дърва, господарю.

— Добре, но защо само трите?

— Рекох да спестя другия за по-късно. Намерих и една торбичка с нещо, може да е чай.

— Хм. — Техол се надигна. — Просто съм изумен, че съм проспал всичко.

— Страшно беше уморен, господарю.

— Мда. Което е разбираемо, като се вземе предвид колко зает бях. А бях зает, нали?

— Не бих могъл да кажа, защото самият аз бях твърде зает, за да забележа. Но вярвам на твърденията ти, господарю. Определено спа като човек, който е бил зает.

— Изглежда достатъчно убедително доказателство. Мен поне ме убеди. Е, и аз работих до изнемога, а ти твърдиш, че също си имал много работа. Да чуем.

— Добре, господарю. Повече или по-малко приключихме с крилата на Вечния дом. Сухи са, основите са възстановени, работните ми групи почистват. Има някои оплаквания, че в Пето крило духало, но строго казано, това не е мой проблем.

— Защо пък ще духа, Бъг?

— Вероятно е свързано с методите на укрепване, които приложих, но те не го знаят.

— И защо заради твоите методи на укрепване трябва да духа? Бъг, дали не долавям в думите ти известно притеснение?

— Притеснение ли, господарю? Ни най-малко. Държиш ли да чуеш подробности по въпроса?

— След като го поставяш така, вероятно не. Та само с това ли се занимава вчера?

— Освен това бях тук-там, поразрових всички слухове из града да видя дали ще мога да измъкна някоя истина. Съответно съм съставил списък с факти.

— Списък? Чудесно. Обичам списъците. Те са толкова… подредени.

— Прав си, господарю. Да продължа ли? Значи, северната граница вече е в ръцете на Тайст Едур, както и всички крайбрежни градове вероятно чак до Стари Джедур. Смята се, че флотилиите на Едур са в Ъстърско море, срещу Лент, и следователно — оттатък залива Джедри. От това следва да се заключи, че възнамеряват да отплават нагоре по река Ледер. Вероятно с цел да се съединят със сухопътните войски. Ясно е, че Тайст Едур настъпват към Ледерас и възнамеряват да го завладеят и да вземат трона. Дали това ще доведе до капитулацията на цялото кралство предстои да се разбере. Лично аз мисля, че ще доведе. Колкото до протекторатите — те само ще се поизнервят малко. Обратното би било самоубийствено.

— Щом казваш. Е, толкова ли са могъщи тези Тайст Едур?

Слугата прокара пръсти през оредялата си коса и хвърли поглед към телохранителя, който стоеше мълчалив, както винаги, до таванския капак.

— За това също има безброй слухове, господарю. Бих рискувал със следните наблюдения, свързани с Тайст Едур. Новият им император владее ужасна сила, но магията на Едур не идва от традиционните им източници. Не от Куралд Емурлан, въпреки че той си остава в арсенала им. В битките до този момент са много разточителни в използването на духове-сенки и на демони Кенил’ра, като и едните, и другите участват с голяма неохота.

— Куралд какво? Кенил кой? Впрочем, кой ги шепне всички тези слухове?

— А, това ме води до третата ми група наблюдения. Свързана с мъртвите.

— С мъртвите. Естествено. С кого другиго. Продължи, моля.

— Този субконтинент, областта от земите на Тайст Едур до Севера, Блуроуз и Оул’д’ан на изток и Дисент и Д’алибан на юг — е доста особен район, господарю, и е бил такъв от, хм, най-ранни времена. В него няма, ъъъ, пътища. За мъртвите, искам да кажа. За духовете им.

— Не те разбирам съвсем, Бъг — каза Техол, стана от клатещия се креват и закрачи по покрива. Погледът на телохранителя го проследи. — Мъртвите са си мъртви. Призраците се мотаят, защото няма къде да идат, а и бездруго не са много склонни да обикалят насам-натам да разглеждат забележителности. За какви пътища ми говориш?

— Към онова, което може да се нарече Крепостта на мъртвите.

— Няма никаква Крепост на мъртвите.

— И тъкмо това е толкова… необичайно. Би трябвало да има. Открай време. Обитателите на Коланс например включват в пантеона си някой си Господар на смъртта. Нещо подобно се наблюдава и в кралството Болкандо…

— Кралството Болкандо? Бъг, никой нищо не знае за кралство Болкандо. Нито иска да знае. Започваш да ме тревожиш с широтата на знанията си, драги. Освен ако не си измисляш всичко това, разбира се.

— Точно така, господарю. Да продължа. Нямаше никаква Крепост на мъртвите. Някога е съществувала. В смисъл, първоначалната колода на Плочките на крепостите от Първата империя е съдържала такава. Както и много други Крепости, всички от които една по една са били премахвани. Наистина щеше да е хубаво, ако някой схолар бе насочил вниманието си към това странно съкращаване. Ходът на времето би трябвало да усложнява една култура, не да я опростява, освен ако някакъв ужасен срив не е предизвикал упадък, но единствената травма, преживяна от Ледер, е свързана с падането на Първата империя и последвалата изолация на тези колонии. По онова време е имало известен упадък, довел до краткотраен период на независими градове-държави. А след това са дошли войните с племената на югоизток от Крин и с атавистичните андийски останки в Блуроуз. Но всичко това не е било смущаващо за културата. Вероятно защото Крепостта на мъртвите не е могла да се изяви тук. Тъй или иначе, затварянето на пътищата за мъртвите вече е било факт, замръзнал в самата почва на тази религия. Още по-лошото е, че всичко е станало случайно…

— Почакай, Бъг. Вече наистина имам няколко уместни въпроса.

— Въпросите ти винаги са уместни, господарю.

— Знам, но тези са особено уместни.

— Повече от обикновено ли?

— Да не би да намекваш, че обичайната ми уместност е по-малко уместна, Бъг?

— Разбира се, че не, господарю. Та докъде бях стигнал? О, да, случайното обстоятелство. В по-ранните текстове — онези, които са дошли с ледериите от Първата империя — се среща упоменаване за някаква раса, наречена Джагът…

— Хайде бе! Говориш на човек, чиято глава е пълна до пръсване с класическо образование, Бъг. Никога не съм чувал за тези Джагът.

— Е, споменати са веднъж, макар и не точно с името им.

— Ха, знаех си! Не се опитвай да ми въртиш номера.

— Прощавай, господарю. Тъй или иначе, казано най-точно, Джагът са представени от онези грубовати и доста стилизирани изображения, които се виждат по плочките на Крепостта на Лед…

— Ония приличащи на жаби дребосъци?

— Оцеляла е само зелената кожа, уви. В действителност Джагът са били доста високи и ни най-малко не са приличали на жаби. Работата е, че те проявяват магията си с лед и студ. До ден-днешен е обичайно да се смята, че в природата има само четири основни елемента: Въздух, Земя, Огън и Вода. Абсолютна глупост, разбира се.

— Разбира се.

— Освен тях има също така Светлина, Мрак, Сянка, Живот, Смърт и Лед. Би могло да има и повече, но да не издребняваме. Това, на което наблягам, господарю, е, че преди много време Джагът са направили нещо на тази земя. Запечатали са я, образно казано. С помощта на особен вид магия. Последиците се оказали дълбоки.

— Задръстили са пътищата на мъртвите със сняг като планински проход зиме?

— Нещо такова, да.

— И затова мъртвите се шляят в Ледер? Призраци, сенки и хора като Шурк Елале и Кетъл.

— Точно така. Но всичко това се променя.

Техол спря и го изгледа.

— Тъй ли?

— Уви, да, господарю. Магията се… топи. Появява се Крепост на мъртвите. Нещата се разплитат. Бързо.

— Значи ли това, че Шурк е в беда?

— Не. Подозирам, че проклятието над нея ще си остане. Но първоначалната сила на това проклятие произтича преди всичко от това, че Крепостта не е съществувала.

— Добре. Всичко се разплита. Да си навестявал Кетъл напоследък?

— Интересно, че попита, господарю, защото тъкмо в участъка на мъртвата вече кула Азат се появява Крепостта на мъртвите. От това човек би могъл да заключи, че Кетъл по някакъв начин е свързана с цялото събитие, но не е. Всъщност тя вече не е мъртва. В смисъл — не е толкова мъртва, колкото беше. Вече е ясно, че нейното предназначение е… друго. Както знаеш, от гробниците излиза нещо неприятно.

— Какъв е онзи пушек? Ей там.

Бъг примижа.

— Поредният бунт според мен. В квартала на бирниците.

— Е, те са малко понаплашени, откакто призраците се изсипаха в Данъчното хранилище. А и данъчните са доста объркани от всичките тия лоши новини от север. Дори съм изненадан, че става чак сега.

Чу се звън на камбани — хората от градския гарнизон около неспокойния район вече реагираха.

— Няма да продължи много — предсказа Бъг.

— Да, но ми напомни нещо. Мисля, че е крайно време да кажа на Шанд, Хеджун и Рисарх да се махат.

— Няма ли да недоволстват?

— По-малко, отколкото може да се очаква. Градът е изнервен. Малкото останали все още неледерии са подложени на тормоз, и не просто от граждани. Властите показват расистката си същност с всички тези подозрения и готовност да потъпчат трудно спечелени права.

— Доказателство, че дадените преди време свободи на неледерийските народи са породени както от патернализъм, така и от самообслужваща поза на добродушен господар. Каквото е дадено, се отнема — просто ей така.

— Вярно, Бъг. Как смяташ, дали е така, защото в човешката си същина не сме нищо повече от лъжци и измамници?

— Вероятно.

— Без никаква надежда, че все някога ще надмогнем вродената си лошотия?

— Трудно е да се каже. Как сме се оправяли досега?

— Това не е честно. Добре де, съвсем честно си е. Но не вещае нищо добро, нали?

— Малко неща вещаят добро, господарю.

— Хм, доста мрачно. Не е много типично за теб, Бъг.

— Уви, боя се, че Тайст Едур няма да са по-добри. Парите са отрова, в края на краищата. Заразяват поголовно.

— Подозирах го — въздъхна Техол. — Явно сега не е моментът за унищожаването на икономиката.

— И така, и иначе си прав, господарю.

— Разбира се, че съм прав. Освен това, изглежда, се налага, поне засега, да не правим нищо. За нищо. Дотук Гилдията на ловците на плъхове свърши чудесна работа. Там не се налага да оправяме нищо. Знам подробностите кой какво дължи от Данъчното хранилище — Шанд се справи с доставянето на тази информация с впечатляваща лекота. Знаем ужасното състояние на кралската хазна. На теб поне ти платиха за работата по Вечния дом, нали?

— Едва вчера, господарю.

— Чудесно. Е, това беше наистина изморително. Мисля да си полегна.

— Добра идея, господарю.

— В края на краищата този покрив сега е може би най-безопасното място в Ледерас.

— Спор няма. Най-добре си останете тук.

— А ти, Бъг?

— Мисля да се поразходя.

— Да посъбереш още някой и друг слух?

— Нещо такова, господарю.

— Пази се, Бъг. Из града обикалят мобилизационни патрули. Много са настървени.

— Точно това се чудех, господарю. Никой ли не те е посетил?

— А, дойдоха. Но нашият мълчалив телохранител ги отпрати.

— Каза ли нещо?

— Не, само ги погледна, мисля. Изнизаха се набързо.

— Впечатляващо. Колкото до мен, господарю, имам си начини да се направя неапетитен. Колкото и да са настървени събирачите на набори.

— Винаги си бил неапетитен, вярно — отвърна Техол, докато полягаше предпазливо на кревата. — Дори бълхите те отбягват. Това е една от вечните загадки, Бъг, която толкова те привързва към мен. Или е „привързва ме към теб“?

— Мисля, че е първото, господарю.

— О, не! Ти не ме харесваш? Да го разбера след толкова време!

— Само коментирах употребата на подходящата фраза от твоя страна в контекста на изявлението ти и чувството, което вероятно пожела да изразиш. Разбира се, че те харесвам, господарю. Как бих могъл да не те харесвам?

— Тук си прав, Бъг. Както и да е, сега ще поспя, тъй че ако не ти трябвам за нещо друго…

— Добре, господарю.

Турудал Бризад се беше облегнал на една от колоните пред тронната зала. Брис му кимна и тъкмо да го подмине, когато Първият консорт на кралицата му махна с ръка. Финадът се поколеба за миг, после спря.

Турудал се усмихна.

— Успокойте се. Вече не съм толкова опасен, колкото бях, Брис Бедикт. Ако изобщо съм бил опасен.

— Първи консорт. Моля, позволете ми да изразя съчувствието си…

— Благодаря — прекъсна го Турудал. — Не е необходимо. Принцът не беше единственият безразсъден член на кралската фамилия. Скъпата ми кралица беше, редно е да напомним, в първата редица личности, изкусени от тази война срещу Тайст Едур. А и арогантното й обкръжение в края на краищата…

— Вие не бяхте ли в обкръжението й, Първи консорт?

Бризад се усмихна широко.

— Брис Бедикт, толкова много неща в живота ми — тук, в този дворец — могат да се характеризират като изпълняване ролята на обективен наблюдател на държавните дела и домашните напрежения, от които, трябва да се каже, зависи успехът ми. По-скоро зависеше. В това отношение не съм по-различен от своята конкурентка, Първата конкубинка. В края на краищата двамата присъстваме тук като символи. И затова се държахме като такива.

— А сега се оказвате без роля — каза Брис.

— Сега се оказвам още по-обективен като наблюдател, отколкото бях, Финад.

— С цел?

— Е, точно това е въпросът, нали? Без цел. Никаква. Бях забравил какво е да изпитваш такава свобода. Разбирате, че Тайст Едур ще завладеят кралството, нали?

— Преди силите ни бяха разделени, Първи консорт.

— Както и техните, Финад.

Брис го изгледа и се зачуди какво е странното у него — това смътно излъчвано безразличие и още… какво?

— Тя защо искаше тази война, Турудал Бризад?

Първият консорт сви рамене.

— Ледерийският мотив беше, е и винаги ще бъде само един. Обогатяване. Завоеванието — като възможност. Възможността като подкана. Подканата — като справедлива претенция. Справедливата претенция — като нещо предопределено, като съдба. — Нещо мрачно се прокрадна в погледа му. — Съдбата като победа, победата като завоевание, завоеванието като обогатяване. Но никъде в тази съвършена схема няма да намерите идеята за поражение. Всички поражения са временни, грешка в детайла. Поправете детайла и следващия път победата ще е спечелена.

— Докато не възникне ситуация, при която няма втора възможност.

— А бъдещите схолари ще отделят всеки миг от тези дни, ще попълнят списъците си с детайли, подробностите, от които е невъзможно да възникне нито едно обобщение, заплашващо основните възгледи. Изящна парадигма, наистина, съвършеният механизъм, гарантиращ упоритото оцеляване на цяла гмеж от ужасни, брутални убеждения.

— Изглежда, наистина сте постигнали обективност, Турудал Бризад.

— Знаете ли как е рухнала Първата империя, Брис Бедикт? Нямам предвид ревизираните версии, на които възпитателите учат всяко дете. Имам предвид истината. Нашите предци сами са отприщили собственото си унищожение. Благодарение на един ритуал, който се оказал необуздаем, цивилизацията се е разпаднала. Разбира се, в нашата версия онези, които след това са дошли да почистят, са превърнати в агресорите, външната сила, нанесла такова унищожение, че да заличи Първата империя от лицето на света. И още една истина: нашите колонии тук не са били неуязвими за въздействието на този отприщил се ритуал. Макар да сме успели да изтласкаме заплахата, доколкото сме могли, в ледените пустини. Където сме се надявали, че кучите синове ще измрат. Но не са измрели, уви. И сега те се връщат, Брис Бедикт.

— Кои? Тайст Едур? С тях нямаме нищо общо, Турудал…

— Не Тайст Едур, макар че много от тяхната история — техният път на магията в частност — е свързано с поредицата бедствия, стоварили се върху Първата империя. Не, Финад, говоря за техните съюзници, диваците от ледените пустини. Джхеките.

— Интересна история — каза Брис. — Но се боя, че не схващам важността й.

— Предлагам обяснение — каза Първият консорт, отдръпна се от колоната и тръгна към изхода.

— За какво?

Турудал отвърна, без да се обръща:

— За скорошния край на моята обективност, Финад.

Морох Неват наближи портата и забави плувналия си в пяна кон. Това, което доскоро представляваше непроходима бъркотия от колиби и съборетини от двете страни на издигнатия над терена път, беше разчистено и на негово място беше останала само кал, чирепи от счупени грънци и дървени парчетии. От неизброимите бедняшки постройки бяха останали само петна по крепостните стени, по които се бяха подпирали, за да не се срутят.

През последните няколко левги тълпите бежанци на пътя бяха оредели. Морох беше видял сред тях дезертьори и едва бе надвил изкушението да въздаде на страхливците правосъдие на място, но за това щеше да се намери време по-късно.

Крилата на портата бяха отворени и на стража пред тях стоеше отделение от Батальона на търговците.

Морох дръпна юздите на коня си и каза:

— До вечерта този път ще е пълен с хора. Ще ви трябват поне още четири отделения да се справите.

Сержантът го изгледа намръщено и изръмжа:

— А ти кой си, в името на Блудния?

— Първият дезертьор — изсумтя един от войниците.

Униформата на Морох беше покрита с прах и засъхнали петна кръв. Беше брадясал, с разрошена мръсна коса. И все пак зяпна сержанта, изненадан, че не го е познал. След това изръмжа:

— Дезертьори ще има, да. Тях ще ги отделите, както и всички бежанци на възраст за мобилизиране. Сержант, аз съм Финад Морох Неват. Водих оцелелите от Високи форт до цитадела Бранс, където бяхме прикрепени към Батальона на занаятчиите. Сега отивам да докладвам на Преда.

Уважението, с което го удостоиха, след като се представи, го задоволи. Сержантът отдаде чест и попита:

— Значи е вярно, сър? Принцът и кралицата са пленници на Едур?

— Чудо е, че изобщо оцеляха, сержант.

За миг лицето на сержанта се стегна в странна физиономия. Той бързо опита да я прикрие, но Морох го разбра. „Защо не падна в бой, за да ги защитиш, Финад? Избягал си като всички други…“

— Ще ги отървем, сър — каза сержантът.

— Повикайте подкрепления — нареди Морох и отново пришпори коня.

„Прави сте. Трябваше да умра. Но вие не бяхте там, нали?“

Подкара в тръс към града.

Майстор Ормли и Главен следовател Ръкет седяха на стъпалата на Гилдията на ловците на плъхове и си подаваха бутилка вино. Намръщиха се, когато Бъг се приближи и застана пред тях.

— Всичко знаем за тебе — каза Ръкет и се подсмихна, но не добави нищо повече.

— Е, това ме успокоява — отвърна Бъг. — Какво ново чухте от агентите си от окупираните градове?

— И трябва да ти разкрием информацията си само защото питаш? Виж го ти! — изсумтя Ормли.

— Не виждам защо не.

— Прав е кучият му син — каза Ръкет.

Майсторът я погледна невярващо.

— Как ще е прав! Не е прав! Страх те е от тях, нали? От Техол и слугата му — и от двамата!

— Не ставай глупав. Това е в договора, Ормли. Разменяме информация…

— Добре. Но този какво разменя? Нищо. Чакащия! Какво чака? Това искам да знам.

— Пиян си.

— Нищо не сте чули — каза Бъг.

— Разбира се, че сме чули! — сопна се Ормли. — Там цари мир. Дюкяните са отворени. Парите се въртят, крайморските улици не са блокирани.

— Гарнизоните?

— Разоръжени. Включително местната градска стража. Цялата защита и поддържането на реда се прави от едурите. Празните имения са заети от фамилии Едур — тези племена си имат някаква благородна каста. Не е толкова различно, в края на краищата.

— Интересно. И никаква съпротива?

— Проклетите им призраци са навсякъде. Даже плъховете не смеят да се бунтуват.

— А колко близо до Ледерас са войските им?

— Това не знаем. На няколко дни вероятно. В провинцията на север оттук положението е доста объркано. Повече не отговарям на въпроси, и толкова. — Ормли дръпна бутилката от ръцете на Ръкет и отпи.

Бъг се огледа. Улицата беше пуста.

— Нещо ми понамирисва…

— Знаем — каза Ръкет.

Тишината се проточи. Бъг се почеса по врата, обърна се и си тръгна.

След малко се приближи до кулата на Азата. Тъкмо се канеше да мине през улицата, когато от близката пресечка се появи някакъв мъж.

— Изненадан съм, че те виждам тук — каза мъжът, щом се приближи до слугата. — Но изненадата беше мимолетна. Като си помисля, къде другаде може да си?

— Чудех се дали ще се разбудиш най-сетне — изсумтя Бъг. — И дали изобщо.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Дошъл си да подбутнеш малко, а?

— Може и така да се каже. А ти?

— Ами, зависи.

— От?

— От теб всъщност.

— О, аз само минавам.

Бъг го изгледа, после кривна глава и попита:

— Интересно до каква степен си забъркан в цялата тази каша? Подклаждането на алчността на кралицата, отчуждаването на принца от баща му. Да не би идеята за Седмото затваряне просто да те е забавлявала?

— Само наблюдавах. — Мъжът сви рамене. — Човешката природа е виновна, както винаги. Това бреме не искам да го приема, особено от теб.

— Добре. Но ето че си тук и се каниш да играеш много по-активна роля…

— Стара история. Едно ново гостуване на Т’лан Имасс е последното, което ми се ще да видя.

Бъг помълча замислено, после кимна.

— Глутницата. Разбирам. Никога не съм те харесвал много, но за жалост този път трябва да се съглася с теб.

— Това ми стопли сърцето.

— Толкова меката ми присъда ли? Би трябвало.

Мъжът се усмихна, махна небрежно с ръка и го подмина.

Проблемът с боговете, помисли Бъг, бе в това, че накрая все се оказваше, че вярващите ги влачат. Натам, накъдето вървят. Този специално отдавна беше забравен навсякъде другаде. Изчезнал като самите Крепости.

Тъй. Т’лан Имасс, Глутницата и идването на джхеките. Поклонниците соултейкън на древния бог и — от възможното възкресение на този древен култ — вероятно завръщане на Т’лан Имасс, за да се премахне безумието.

Какво тогава го беше подтикнало да се задейства точно сега? Точно в този момент? Отговорът дойде сам и Бъг се усмихна криво. „Нарича се вина.“

Издрънча метал и Техол Бедикт се събуди. Надигна се стреснато и се огледа. Денят вече преваляше. Почукването се повтори, той завъртя глава и видя телохранителя си — беше извадил оръжието си и стоеше на ръба на покрива откъм задната уличка. Махна му мълчаливо.

Техол се смъкна предпазливо от еднокракия креват и пристъпи на пръсти.

В уличката пълзеше някаква фигура, покрита с нещо като оцапано зебло. Напредваше бавно, но упорито към ъгъла.

— Признавам, че е любопитно — каза Техол. — Но дали е достатъчно, за да бъда събуден? Имам известни съмнения по въпроса. В края на краищата този град е пълен с пълзящи неща, нали. В обичаен ден, искам да кажа. Все едно, ето още едно, тъй че може би ще е забавно да проследим тягостния му път.

Нещото стигна до ъгъла и зави.

Двамата го проследиха с очи. Покрай стената, после — в прохода, водещ към входа на къщата на Техол.

— О, идва ни на гости. Ще предлага нещо, но не съм сигурен дали го искам. Изправени сме пред затруднение, приятел. Знаеш колко не обичам да бъда груб. Но пък ако иска да пробута някоя ужасна болест…

Онова долу стигна до вратата и се шмугна вътре.

Телохранителят отиде до капака и се наведе. След малко Техол го последва. Надникна и чу познат глас:

— Техол. Слез.

— Шурк?

Нещото му махна с ръка.

— Ти по-добре изчакай тук — каза Техол на телохранителя си. — Мисля, че иска да останем насаме. Можеш да държиш оттук входа под око, нали? Чудесно. Радвам се, че се разбрахме. — И заслиза по стълбата.

— Имам проблем — каза Шурк, щом той стъпи на пода.

— Ще направя за теб всичко, което мога, Шурк. Знаеш ли, че имаш някакъв шип тука на челото?

— Точно това ми е проблемът, идиот с идиот!

— Аха. Искаш ли да ти го извадя?

— Не.

— Няма да е по-лошо, отколкото ако го оставим.

— Решението не е толкова просто, колкото изглежда, Техол Бедикт. Нещо го задържа.

— Сигурна ли си?

Шурк не отвърна.

— Да не се е изкривило? — припряно добави той.

— Стига чак до тила ми. Може да има контра.

— Защо просто не го избутаме да излезе?

— И тилът ми да стане на парчета?

— Единствената друга възможност, която ми хрумва, Шурк, е да го издърпаме малко, да го срежем с трион и да го бутнем обратно. Вярно, ще ти остане дупка, но можеш да си вържеш кърпа или шал, докато намерим Селуш.

— Не е зле. Но ако започне да дрънка в главата ми? А и кърпите са ужасно старомодни. Ще си умра, ако се покажа така пред хора.

— Селуш ще намери решение, Шурк. Някоя запушалка с диамант или кожена кръпка на дупката.

— Запушалка с диамант? Интересно.

— Ще въведеш нова мода.

— Мислиш ли, че на Ублала ще му хареса, Техол?

— Тапа с диамант? Разбира се, че ще му хареса. Колкото до дрънкането, виж, това определено е проблем. Но ти явно не използваш мозъка си. В смисъл веществото, дето е вътре. Душата ти просто използва тялото, нали? Някакво чувство за близост вероятно. Предвид това наистина можем просто да го издърпаме…

— Не. Идеята с отрязването ми харесва. И диамантената запушалка. Добре изглежда. Можеш ли да доведеш Селуш?

— Веднага ли?

— Е, колкото може по-скоро. Не ми се иска да обикалям така. Кажи й, че ще си платя за неудобствата.

— Ще се опитам.

— Излишно е да ти казвам, че се чувствам ужасно.

— Разбирам те, Шурк.

— И искам Ублала. Веднага.

— Разбирам…

— Не разбираш. Искам го веднага. Но това е невъзможно. Тъй че ще трябва да се примиря с теб.

— С мен? Олеле! Хапе ли?

— Има само един начин да разбереш, Техол Бедикт. Свали ги тези тъпи дрехи.

— Стига да не ми извадиш окото.

— Не ме карай да… о, добре. Ще внимавам. Обещавам.

— Обикновено не го правя това със служителите си. Особено с умрели. Просто ти казвам.

— Разбирам! Но не мога да търпя вече, ясно ли ти е?

— Знам. Но е малко… ъъъ…

— Страшничко?

— Ти си хубава и всичко останало, искам да кажа, Селуш се справи идеално — най-добрата й работа досега, обаче…

— А знаеш ли аз как се чувствам, Техол? Блудния ми е свидетел, все пак не си Ублала.

— За жалост. Обща де.

— Хайде, смъквай дрехите. Все едно, сигурна съм, че няма да трае дълго.

Улицата беше почти пуста и Морох Неват успя да стигне бързо до стария дворец. Конят му сигурно така и нямаше да може да се възстанови напълно след дългия изнурителен път от Високи форт. Беше чул, че в двореца има конегледач от Блуроуз — можел да изцерява коне. Ако му останеше време, можеше и да го потърси.

Някой излезе на улицата пред него. Морох го позна и дръпна юздите.

— Турудал Бризад.

— Финад. Едва ви познах.

— Не сте единственият, Първи консорт. Тръгнал съм да докладвам на Преда.

— Ще я намерите в тронната зала. Финад, може би скоро ще ми потрябвате.

Морох се намръщи.

— За какво?

Бризад се усмихна.

— В частност заради дарбата ви с меча.

— Кого искате да убия? Някой разгневен съпруг или ядосана съпруга? Мисля, че Джерун Еберикт ще ви е по-полезен за такива неща.

— Де да беше толкова просто, Финад. В идеалния случай щях да се обърна към Брис Бедикт, но него го чакат други задачи…

— Мен също.

— Преда ще ви зачисли към охраната на кралския двор и…

— Това е работа на Кралския защитник.

— Да. Което означава, че ще разполагате със свободно време.

Морох се намръщи още повече.

— Възнамерявам да придружа Преда, когато тръгне на бой, Първи консорт.

Турудал въздъхна.

— Вече не разчитат на вас, Финад. Не успяхте да опазите принца и кралицата. Щеше да е за предпочитане, ако бяхте загинали в сражението при Високи форт.

— Ранен бях. Откъснат от поверениците ми. Не можах дори да ги намеря, когато се разгоря битката…

— Трагично, Финад. Но всяко зло за добро. Това, което ви предлагам, е възможност за изкупление — такова, че името ви да бъде увековечено в историята. Сигурен съм, че ничие друго предложение не може да се сравни с моето, Морох Неват.

Финадът го изгледа мълчаливо. Турудал винаги го караше да настръхва. Твърде хлъзгав беше, напарфюмиран. Прекалено самодоволен. А сега — повече от всякога.

— Нищо не можете да ми предложите…

— Финад, искам да убиете един бог.

Морох сви презрително устни. Турудал Бризад се усмихна.

— Богът на джхеките, Финад. Къде можете да намерите този бог ли? Ами тук, в града. Чака да дойдат неговите поклонници-диваци.

— Откъде знаете?

— Убийте бога, Морох Неват, и Тайст Едур ще загубят съюзниците си.

— Ще поговорим за това друг път — изръмжа Неват. — Трябва да тръгвам.

— Разбира се. Между другото имате съчувствието ми. Зная, че не сте могли нищо да направите, за да спасите Квилас или Джанал…

— Спестете си съчувствията, Първи консорт.

Морох рязко подкара коня и Турудал Бризад трябваше да се дръпне, за да не го стъпче.

Кетъл се бе присвила пред вратата на кулата. Трепереше, опряла брадичка на коленете си и с наведена глава.

— Дете?

— Върви си.

Бъг клекна до нея.

— Много ли е зле?

— Гладна съм. Боли ме корем. Ухапаното щипе.

— Значи си жива. — Тя кимна. — А ти се ще да си умряла. — Главичката й кимна отново. — Трябва да ти намерим някакви дрехи. Храна и вода. Трябва да ти намерим подслон — не можеш да стоиш повече тук.

— Трябва! Той се нуждае от помощта ми!

Бъг се изправи.

— Мисля да пообиколя.

— Недей. Опасно е.

— Ще се оправя, дете. Не се тревожи за дядо си Бъг. После се връщам и двамата с теб отиваме на Долните пазари.

Чак сега тя вдигна глава и го погледна. Очите й бяха зачервени — очи на сто години.

— Нямам пари.

— И аз — каза усмихнато Бъг. — Но много хора ми дължат.

Остави я и закрачи из двора. Земята под сандалите му беше гореща. Повечето насекоми бяха измрели или се бяха превърнали в пеперуди и бяха излетели, черупките им пращяха под стъпалата му. Криви корени се бяха показали над повърхността, нацепени и олющени. Мяркаха се зацапани с влажна пръст кости, парчета от череп, дълги кокали и тук-там — грамадни прешлени. Накъдето и да се обърнеше — останки от порутени гробни могили.

Толкова история се беше загубила, унищожена под тази димяща земя. И толкова по-добре, след като повечето от тази история бе неприятна. За жалост бяха останали няколко стари кошмара. Най-лошите всъщност.

А един от тях се беше заклел да помага. Срещу другите.

Положението не обещаваше нищо добро.

„Странник е дошъл при нас.“

Той спря и се намръщи.

— Кой говори?

„Братята ми те приветстват. Аз те приветствам. Приближи се. Подай си ръката, изтегли ни навън. Наградата ти ще е вечна.“

— Както и съжалението. Не. Не мога да ти се подчиня, Тоблакай.

„Преминал си границата, страннико. Много е късно. С твоята помощ ние ще…“

Внезапен прилив на сила нахлу в ума на Бъг, опита се да го овладее… и се отдръпна.

„Не. Ти — не. Не се приближавай.“

— Съжалявам, че се оказах толкова неапетитен.

„Махай се!“

— Теб и братята ти ви чака бой — каза Бъг. — Знаете го, нали?

„Не можем да бъдем победени.“

— Ох, колко често се изричат тези думи. Колко от твоите братя затворници са казвали същото, в един или друг миг? Вечната заблуда.

„Това не е твоя грижа.“

— Прав си, не е. Но съм длъжен да предупредя — детето, Кетъл, не бива да пострада.

„Тя не е нищо за нас.“

— Хубаво. Гледайте да си остане така.

„Внимавай със заплахите!“

— Не разбираш, а? Нападнете ли детето, онзи, който се крие в него, ще се пробуди. И ще ви унищожи — вас, а сигурно и всички други, просто за всеки случай.

„Кой се крие в детето?“

— Името му ли? Не знам. Но е Форкрул Ассаил.

„Лъжеш!“

Слугата сви рамене, обърна се и тръгна обратно към Кетъл. Все още имаше време за пазаруване.

Крал Езгара Дисканар седеше на трона си скован и блед като сив мрамор и гледаше Първи евнух Нифадас изпод притворените си клепачи. Сцената беше достойна за четката на художник, реши Брис. Изпълнена с тежест, с тъмни наситени цветове, неизбежния трагичен разгром. Всичко — тук, в този замръзнал миг. „Часът преди Седмото затваряне.“ „В навечерието на Великото затваряне“ можеше да я нарече художникът, с тихо задоволство от многозначността в заглавието.

Но нямаше художник, нямаше го хищния лешояд с пламналите очи и тракащия клюн, клекнал над клатещите се устои на цивилизацията. Публиката се състоеше само от Брис, Първата конкубинка Нисал, Преда Унутал Хебаз и четирима от Кралската гвардия.

Слънцето се беше спуснало ниско и хвърляше мъртвобледи лъчи през цветните стъкла на купола, обагрили със зловещи цветове сноповете прашинки. Въздухът бе изпълнен с миризмата на пот и дим от горящите фенери.

— И това очаква моя народ — най-сетне отрони крал Езгара.

Малките очи на Първия евнух примигаха.

— Ваше величество, войниците няма да се примирят с мисълта за нови властелини. Ще се сражават, за да ви защитят.

— До този момент не видях убедителни доказателства за това, Нифадас.

На тази горчива забележка отговори Преда:

— Ваше величество, много бързо се разбра, че не можем да устоим срещу врага по традиционен начин при мощта на магията, с която боравят едурите. Тактически беше уместно да се оттеглим и да избегнем решителни сражения…

— Но вече сме притиснати до стената, Преда.

— Имаме достатъчно време да се подготвим, правим го още от идването на първата част от цитаделата Бранс. Ваше величество, никога досега не сме разполагали с такава голяма армия на бойното поле. Над две хиляди требушета, хиляда и петстотин мангонели и триста тройно заредени балисти. Прокопали сме ями, окопи и трапове. Маговете ни са изтъкали с ритуалите си защита над цялото бойно поле. Само помощните ни сили наброяват над десет хиляди…

— Необучено жертвено месо, Преда. Ужасно разхищение на поданици. Въоръжени ли са?

— С копия и щитове, ваше величество. И с кожена броня.

Кралят се отпусна на трона.

— Нифадас. Още ли няма никаква вест за съпругата и сина ми?

— Пратениците ни не се връщат, ваше величество.

— Какво иска той от тях?

— Трудно ми е да отговоря на това — призна Първият евнух. — Императорът на Тайст Едур е… непредсказуем. Ваше величество, въпреки увереността на Преда вярвам, че ще е благоразумно да започнем да подготвяме временното ви преместване…

— Какво?!

— Да напуснете Ледерас, ваше величество, на югоизток може би.

— Не!

— Ваше…

— Нифадас, ако трябва да падам, ще е тук. Няма да причиня разрушение на други градове, защото присъствието ми ще предизвика тъкмо разрушение. Протекторатите ще си паднат сами, ако бъда свален от власт. Този император на Тайст Едур ще си получи империята. Колкото до мен, ако трябва да умра, ще е тук, на този трон. Или по-скоро на трона във Вечния дом — добави той с тъжна усмивка.

Последва тишина. После Преда бавно се обърна към Брис.

Той отвърна безстрастно на погледа й. Кралят бе заявил волята си. Ако умреше на своя трон, то неговият Защитник по необходимост вече щеше да е мъртъв. Друг път до Езгара Дисканар не съществуваше в края на краищата.

— Намеренията ми са да не се стигне до ситуацията, която описвате, ваше величество — заяви Унутал. — Тайст Едур ще бъдат отблъснати. Разбити и съкрушени.

— Щом казвате — отвърна кралят.

За Брис тези съображения не бяха нови. Още след първите поражения на север беше мислил за последната си битка пред своя крал. Коридорът, водещ към тронната зала във Вечния дом, беше сравнително тесен. С четирима от най-добрите си гвардейци щеше да може да го задържи за известно време. Но без подкрепление смъртта му щеше да е неизбежна. Най-неприятната мисъл обаче бе възможността да загине от магия. Срещу нея нямаше никаква защита. Потъването (привидно поне) на Цеда в дълбините на лудостта бе най-жестокият удар от всички. Ако врагът стигнеше до двореца, загубата на Куру Кан щеше да е решаваща.

Брис искаше да загине доблестно, но беше оставен без избор и това го глождеше.

Вратите зад него се отвориха, той се обърна и видя един гвардеец.

— Сега пък какво има? — попита кралят.

— Финад Джерун Еберикт, милорд — обяви гвардеецът.

— Да влезе.

Еберикт прекрачи прага и се поклони.

— Ваше величество, извинявам се за късното си пристигане. Имах домашни проблеми, за които трябваше да се погрижа…

— По-важни от явяването пред вашия крал ли, Финад?

— Ваше величество, в мое отсъствие са проникнали в имението ми.

— Тази вест ме натъжава.

— Значителна част от богатството ми е открадната, ваше величество.

— Безразсъдност, Джерун. Никак не е разумно да държите парите си на едно място.

— Мерките ми за сигурност бяха изключителни…

— Но недостатъчни, явно. Имате ли някакви догадки за наглия крадец?

Очите на Джерун Еберикт за миг пробягаха към Брис.

— Имам, ваше величество. Убеден съм, че скоро ще си възстановя загубите.

— Вярвам, че въпросният акт няма да се окаже прекалено кървав.

— Убеден съм, ваше величество.

— И в каква степен това ще затрудни изпълнението на задълженията ви тук в двореца, Финад?

— В никаква, ваше величество. В състояние съм да продължа командването на частта си.

— Добре. Хората ви в момента са заети с потушаването на бунтове, нали?

— Смятам да сложа край на тези бунтове, ваше величество. До тази вечер ще имате мир в Ледерас.

— Разполагате с малко време, Джерун. Тръгвайте — но внимавайте. Не искам никакви касапници.

— Разбира се, ваше величество. — Джерун Еберикт се поклони още веднъж, отдаде чест на Преда и напусна.

Вратите се затръшнаха. Езгара се обърна към Брис.

— Подгответе двеста от войниците си за разчистващи групи. До дванадесетата камбана тази нощ очаквайте поне една касапница.

— Веднага, ваше…

— Още не. Защо ви погледна Джерун, когато го попитах за крадеца, обрал имението му?

— Не знам, ваше величество. И аз се зачудих.

— Надявам се, че живеещият ви в града брат не е паднал още по-ниско.

— Не вярвам.

— Защото Джерун Еберикт е опасен враг.

Брис само кимна.

— Ваше величество — каза Преда. — Време е да се върна при армията си.

— Вървете. И нека Блудния ви докосне с милостта си.

След като Унутал се поклони и тръгна към вратата, Брис се обърна към краля:

— Моля да освободите и мен, ваше величество.

— Вървете, Защитник. След като дадете нареждания на хората си, се върнете. Отсега нататък искам да сте близо до мен.

— Да, ваше величество.

Унутал Хебаз беше спряла в коридора да го изчака.

— Той подозира Техол.

— Знам.

— Защо?

Брис поклати глава.

— Няма да е зле да го предупредиш, Брис.

— Благодаря за загрижеността, Преда.

Тя се усмихна тъжно.

— Признавам, че изпитвам известна симпатия към Техол.

— Не знаех.

— Той има нужда от охрана.

— Вече я има, Преда. Братята Шаванкрат.

Тя повдигна вежди.

— Тризнаците? Не съм ги виждала от доста време всъщност. Което означава, че си предвидил опасността от Джерун Еберикт. А това на свой ред предполага, че знаеш повече, отколкото разкри пред краля.

— Притеснението ми не беше свързано с Еберикт, Преда.

— А, разбирам. Е, трябва да уведомиш братята да са още по-бдителни, тъй като на мен едва ли ще ми е възможно.

— Съгласен съм, Преда.

Тя го погледна за миг.

— Жалко, че няма да може да си с нас на бойното поле, Брис.

— И аз съжалявам, Преда. Блудния дано да е с вас.

— Бих предпочела да е Цеда — отвърна тя и добави: — Извинявай. Знам, че ти беше приятел.

— Все още е — каза Брис.

Тя кимна и го остави. Ботушите й отекнаха по коридора.

Брис се загледа след нея.

„Само след няколко дни може би ще е мъртва.“

„И аз също.“

(обратно)

21.

Предателят стои в сенките на Празния трон.

Затова той е празен.

„Гаданието на Плочките“ Цеда Паруду Еридикт

Тълпите бежанци ги бяха принудили да оставят главния път, но Серен Педак познаваше добре всички стари пътеки, лъкатушещи през околността, пътеките на пастирите, каменарски и дърварски пътища, пътечките на контрабандисти. В момента заобикаляха изоставена и обрасла с бурени варовикова кариера на север от Брус. Слънцето се спускаше зад дърветата вдясно.

Аквиторът — яздеше до мага Корло — се обади:

— Мислех си. За магията, която използвате. Не бях чувала за чародейство, което отнема волята на жертвите си, което прониква в умовете им.

— Не съм изненадан — изсумтя той. — Тук, в тези затънтени земи, цялата магия е груба и грозна. Няма финес, липсва изтънченост в боравенето със силите. В тази ваша страна повечето врати са затворени. Съмнявам се да е имало някакви нововъведения в науката за чародейството през последните десет хиляди години.

— Благодаря за възхитителния коментар, Корло. Може би ще се опитате да обясните нещата на едно невежо лице като мен.

Той въздъхна.

— Откъде да започна?

— От манипулирането на човешките умове.

— Мокра. Това е името на лабиринта.

— Хм. Да се върнем по-назад. Какво е „лабиринт“?

— Дори и този отговор няма да е лесен. Път на магия. Силите, които властват над цялото съществувание, имат различен облик. Което значи, че…

— Различен облик. Както са различни Крепостите ли?

— Крепостите. — Той поклати глава. — Да седите във фургон с квадратни колелета и да се хвалите колко гладко вози. Това са Крепостите, Аквитор. Те са създадени в един отдавна изчезнал свят, свят, в който силите са били по-груби, по-диви, стихийни. Виж, лабиринтите са добре напаснати.

— С това не ми помагате много, Корло.

Магът се почеса по брадата.

— Проклети бълхи. Добре. Пътища на магия със специфичен облик. Сходни и противоположни сили. Нали? Противоположните сили се отблъскват, докато сходните се държат заедно, разбираш ли. Също като водата в една река, всичко тече в една посока. Вярно, има въртопи, вирове и прочие. Но всичко рано или късно продължава надолу. За тези въртопи ще говоря по-късно. Тъй че лабиринтите са въпросните реки, само че не можеш да ги видиш. Течението е невидимо и това, което можеш да видиш, е само резултатът. Понаблюдавай тълпа, събрана на някой площад, и ще видиш как умовете на всички като че ли се сливат в едно. Бунтове, публични екзекуции или боеве, всичко това са податки за Мокра, те са това, което можеш да видиш. Но един маг, който е намерил път в лабиринта на Мокра, може да проникне по-надълбоко, в дълбините на тази вода. Всъщност магът може да скочи в нея и да заплува с течението. Да намери плитчина и да излезе на място различно от онова, от което е започнал.

— Значи когато казвате „пътека“, го разбирате във физически смисъл.

— Само ако предпочетеш да я използваш така. Но примерът с Мокра не е добър — в повечето случаи плитчините не те довеждат доникъде. Защото е чародейство на ума, а умът е много по-ограничен, отколкото си мислим. Да вземе Мийнас — това е друг лабиринт. Обликът му е свързан със сенки и илюзия, рожба е на Тир, лабиринта на Светлина. Отделни, но свързани. Отвориш ли лабиринта на Мийнас, можеш да пътуваш през сенки. Невидимо и бързо почти колкото мисълта. А илюзиите, виж, те показват родство с Мокра, защото е вид манипулиране на ума или поне на възприятието, посредством умело преобразуване на светлина, сянка и мрак.

— Тайст Едур прилагат ли този Мийнас? — попита Серен.

— Ммм, не. Не бих казал. Техният лабиринт по принцип е недостъпен за човешките същества. Куралд Емурлан. Той е Сянка, но Сянка по-скоро като Крепост, отколкото като лабиринт. Освен това Куралд Емурлан е разбит. На късове. Тайст Едур могат да достигат само до един такъв фрагмент и нищо повече.

— Добре. Мокра, Мийнас и Тир. Други има ли?

— Много, момичето ми. Рашан, Рюз, Теннес, Гугла…

— Гугла. Тази дума използвате в проклятията си, нали?

— Да. Това е лабиринтът на Смърт. Името на самия бог. Но за лабиринтите има и нещо друго. Те могат да са селения, цели светове. Минеш ли през прага, можеш да се озовеш в земя с десет луни в небето и звезди и съзвездия, които не си виждала никога преди. Места с две слънца. Или места, населени с духовете на мъртвите — макар че ако минеш през портите на селението на Гуглата, никога не се връщаш. Или не би трябвало, по-точно. Все едно, магът намира лабиринт, подходящ за неговата или нейната натура, вроден афинитет, ако предпочиташ. И след достатъчно изучаване и упражнение откриваш начини да проникваш в него, да боравиш със силите, които са в него. Някои хора, разбира се, са родени с естествен талант, което означава, че не им се налага да се трудят толкова упорито.

— Значи вие прониквате в този Мокра и това ви вкарва в умовете на други хора.

— Донякъде. Възползвам се от наклонностите им. Размътвам водата един вид, или я запълвам с плашещи сенки. Тялото на жертвата върши останалото.

— Тялото? Какво имате предвид?

— Да кажем, че вземеш две крави за клане. Едната от тях убиваш бързо, без дори да е разбрала какво я очаква. Другата, да речем, я повеждаш по пътека в място, изпълнено с миризмата на смърт, с рева на други умиращи животни от всички страни. Докато не разбере какво предстои, колкото и глупава да е. И се изпълва с ужас. Тогава я убиваш. Ако отрежеш по парче бут от всяко от двете животни, еднакъв ли ще е вкусът на месото?

— Нямам представа.

— Няма да е. Защото кръвта на уплашената крава се е напълнила с горчиви течности. Това произвежда страхът. Горчиви, отровни течности. Самото месо става нездравословно за ядене. Искам да кажа, че подвеждаш ума да реагира на невидими страхове, на необосновани вярвания и кръвта се замърсява, а това замърсяване усилва още повече страха, превръща вярването в увереност.

— Все едно че кланицата за втората крава е била само илюзия, докато в действителност е вървяла през тучно пасище.

— Точно така.

Серен замълча и се загледа в гърба на яздещия напред Лост.

— Добре — каза след малко Корло. — А сега ми кажи какво всъщност целеше, дете.

Тя се поколеба.

— Корло… можеш ли да направиш нещо със спомените ми? — Извърна очи. — Можеш ли да ги премахнеш?

— Аха. — Магът въздъхна. — Сигурна ли си, че го искаш?

— Можеш ли?

— Мога да те направя сляпа и безчувствена към тях, но самата ти същност ще се измъчва от тази странна празнина. Все едно че все си на ръба на разбирането, но така и не можеш да стигнеш до него. Би могло да те доведе до умопомрачение, Аквитор. Освен това тялото помни. Ще реагираш на неща, които виждаш, помирисваш, усещаш вкуса им, а не знаеш защо. Ще те гризе. Цялата ти личност ще се промени.

— Правил си го, нали?

Той кимна. След което подхвърли колебливо:

— Има друга възможност, момиче.

— Каква?

— Не нараняват спомените, Аквитор. Работата е в това, което изпитваш към тях. Сегашното ТИ, воюващо с тогавашното ТИ. По-добре не мога да го обясня…

— Разбирам.

— Е, мога да те накарам това, което изпитваш към тях, да е, хм, друго.

— В смисъл?

— Да прекратиш войната, момиче.

— Какво ще изпитам, Корло?

— Мога да те накарам да го изплачеш. Всичко, Серен. — Погледна я в очите. — А щом стане това, ще се почувстваш по-добре. Не много по-добре, но доста. Освобождаваш го всичкото, но само веднъж, обещавам. Имай предвид обаче, че в това пълно изплакване се крие риск. Може да се окаже точно толкова травмиращо, колкото самото изнасилване. Но няма да паднеш в капана на непрекъснатото му повтаряне. Облекчението пристрастява. Превръща се в натрапчиво поведение, едно от най-унищожителните. Започнеш ли да повтаряш упражнението в скърбене, то губи смисъла си, превръща се в рутина, във фалш, в игра на самозаблуда, на самооправдание. След което никога повече няма да можеш да надмогнеш нищо.

— Изглежда сложно, Корло.

— Така е. Спираш войната само с един изстрел и след това споменът не те кара да изпитваш нищо. Малко разкаяние може би. Същото, което изпитваш към всичките грешки, които си оставила зад гърба си през целия си живот. Съжаления, но не самоосъждания, защото това е истинският ти враг. Нали? Част от тебе, която чувства, че по някакъв начин си го заслужила.

Тя кимна. Не намери сили да проговори.

— Кара те да изпитваш желание да се самонаказваш.

Ново кимване.

Корло повиши глас:

— Вречен, бихме могли да…

— Да — отвърна той и вдигна ръка.

Бойците спряха.

Корло вече беше протегнал ръце, готов да й помогне да слезе от коня, и тя го изгледа сърдито:

— Вече го започна, нали?

— Не, момиче. Започна го ти самата. Помниш ли какво ти казах за вродения талант? Имаш го в изобилие.

— Никога не плача — отвърна тя, докато я повеждаше навътре в гората до пътя.

— Разбира се. Този лабиринт е тук, в главата ти, и през повечето си живот си го манипулирала като Върховен маг. Готова на всичко, за да продължиш напред, нали?

Тя спря и погледна назад през рамо.

Лоста гледаше към тях, едва видим сред дърветата.

— Не му обръщай внимание. Просто е притеснен, момиче. Няма да е тук, когато ти…

— Не. Да дойде с нас.

— Аквитор?

— Ако започна да те бия по гърдите, може да ти счупя някое ребро, Корло. Той е по-здрав.

Магът се ококори, после се усмихна.

— Вречен! Стига си ослушвал.

Лабиринтите. Много по-късно на Серен Педак й хрумна, че те са нещо трудно определимо, но в същото време съвсем понятно. Сили на естеството, склонности и тежнения. Обясненията на Корло я бяха просветлили донякъде за тези скрити сили, но до същинското откровение все пак я доведе знанието, спотаено в самата нея.

В един опростен свят обикновено се разпознаваха четири елемента и нещата се оставяха дотук. Сякаш вселената можеше да се ограничи до четири наблюдаеми и противопоставими прояви. Но Корло бе споменал и други и след като бе възприела този възглед, светът сякаш се разтвори, сякаш изведнъж се родиха нови цветове, цветове смайващи с ужасяващата си красота.

Вече бе убедена, че времето е един такъв елемент. Отрязъкът съществуване между две събития, състоящ се от безброй други събития, и всичко това — втъкано в сложните съчетания от причина и следствие, всичко изложено като образи, извезани в огромен гоблен, пресъздаващ последователност от сцени, които, след като човек можеше да се отдели и да ги погледне, се проявяваха като съсъществуващи. Всичко — едновременно, в мига на настоящето.

Беше възкресявала сцени. Горчиво самопризнание. Беше повтаряла сцени през по-голямата част от живота си. Беше наложила собствените си шаблони, лишени от нюанс, и беше гледала на собственото си отчаяние като на правомерна реакция, може би единствената правомерна реакция. Самозаблуда на разума, почти свръхестествено осъзнаване на множеството възможни перспективи. И тъкмо това през цялото време беше капанът: магията, наречена скръб, демоните на самоосъждането, които беше приканвала, които отново и отново се бяха появявали на този гоблен — различни сцени, едни и същи хилещи се злобно лица.

Разплитането на ритуала се оказа ужасяващо лесно, като издърпване на една-единствена бримка от тъканта. Ако беше работа на Корло, то той трябваше да е проявил невероятна деликатност, защото усилието изглеждаше изцяло нейно. Самият той седеше срещу нея на поляната, на трийсет крачки от пътя, с отпуснато и същевременно бдително изражение, и колкото и странно да беше, тя не изпита срам, че плаче пред него.

Лоста беше започнал да крачи нервно, но спря, когато бликнаха първите сълзи, и в един момент тя се озова в прегръдката му, притиснала лице до гърдите му.

При други обстоятелства ставащото сигурно щеше да й се стори противно. Скептикът в нея сигурно щеше да се надсмее като над някаква жалка хитрина, сякаш единствените искрени жестове са дребните, лишените от публика. Сякаш искреността е присъща единствено на самотата, защото да те гледат означава да се покажеш, а самопоказването по природа е фалшиво, защото буди очакване.

След удивително краткото облекчение и последвалата го умора, когато наистина почувства душата си опразнена, спокойна и пуста, вече можеше да огледа онова, което беше останало без оковите на чувствата. Беше решила да храни вяра в Бурук Бледия, да вярва — защото беше лесно, — че няма да се откаже от живота. Нали самата тя за нищо на света не би го направила. Отхвърлила беше доказателството, затаено във внезапно обзелата го лекота, в странното му волнодумие с нея през онези последни няколко дни. Той вече беше взел решението си. Беше разбрал, че войната е неизбежна, и бе поискал да заличи ролята си в предизвикването й. Да се откъсне точно от този гоблен. Но в собствената й самозаблуда имаше магия, в пътя към скръбта и разкаянието, и ритуалът се бе оказал утешително близък и познат.

От провала й произтичаше необходимостта да бъде наказана.

Не беше предизвикала изнасилването сама. Никой със здрав разсъдък не би го направил. Но беше изтъкала сцената с целия й възможен ужас.

Не всичко, което човек може да осъзнае за себе си, е приятно.

И беше плакала заради собствените си грешки, заради слабостта си и човешките си несъвършенства. Пред двама свидетели, които несъмнено си имаха свои лични истории, свои причини да скърбят.

Но вече бе свършило. Никаква полза нямаше да се повтаря повече точно този ритуал. Умората отстъпи на съня, а когато се събуди, беше утро. Отделението беше вдигнало лагер на поляната и всички все още спяха — с изключение на Лоста, който клечеше до малкото огнище и усърдно разпалваше тлеещия огън.

Бяха я загърнали с одеяло. Утринният въздух беше прохладен и влажен. Серен се надигна, придърпа одеялото около раменете си, стана и отиде при Вречения до тлеещия огън. Той не вдигна очи.

— Аквитор, отпочинахте ли си?

— Да, благодаря. Не знам дали трябва да се извиня…

— За какво? Чух някакви коне, на юг оттук.

— Трябва да е Брус. Там има малък гарнизон.

— Брус град ли е?

— Село, израсло между каменни руини. Някога е било светилище за тартеналите, макар че не са го построили те.

— Откъде знаете?

— Мащабите са твърде неприсъщи за тартеналите.

— Твърде малки?

— Твърде големи.

Той вдигна очи, примижа и се изправи.

— Май е време да приготвя яденето.

— Странен командир сте — каза с усмивка Серен. — Готвите всяка закуска за войниците си.

— Винаги се будя първи — отвърна той и придърпа торбата с продукти.

Тя седеше и го гледаше, замислена колко пъти е правил това. Колко поляни като тази, колко пъти е ставал първи сред хъркащите войници. Толкова далече от всичко, което наподобява дом. По някакъв начин го разбираше. В Празната крепост имаше две проявления, говорещи за характер като неговия. Пътник и Скитник, с тънката разлика на мотива между двата персонажа.

Даде си сметка, че не е трудно да гледаш човек като Вречения.

Закашлян, магът Корло се измъкна от завивките и се дотътри до огъня.

— Къде е този чай?

— Почти е готов — отвърна Лоста.

— Боли ме главата — оплака се Корло. — Става нещо.

— Чух конско цвилене преди малко — каза Вреченият.

— Чаят е достатъчно сварен за мен, сипи.

Вреченият гребна с черпака и напълни подадената от Корло тенекиена чаша. Серен забеляза, че ръката на мага трепери.

— Диадемата може да ни потрябва днес, сър.

— Уф. Не ми се ще. Да го избегнем, ако можем.

— Да.

— Диадемата ли? — попита Серен. — Онази, с чиято помощ отворихте пътя до Трейт?

Корло я изгледа рязко и кимна.

— Но не за това. В нея са втъкани и други ритуали. Четиридесет всъщност. Този, който може да ни се наложи да използваме сега, ни ускорява. Прави ни по-бързи от обичайното. Но гледаме да го използваме колкото може по-рядко, защото ни оставя разтреперани и колкото повече го използваме, толкова по-лошо става.

— Затова ли треперите сега?

Той погледна ръката си, после отпи от билковия чай.

— Не. Това е друго.

— Това, което става сега в Брус.

— Сигурно.

— Събуди другите, Корло — каза Лоста. — Аквитор, налага ли се да избегнем Брус?

— Трудно ще е. На изток има верига хълмове. Без добри пътеки през тях. Ако тръгнем натам, ще загубим ден-два.

— Да.

— Аз ще се погрижа за конете — каза след малко Серен.

Вреченият кимна и каза:

— После ела да хапнеш.

— Слушам, сър.

Усмивката, с която й отвърна, я зарадва, колкото и лека да беше.

Навлязоха сред руините много преди да се покаже селото. Повечето бяха полузаровени в земята, издигаха се на гърбици изпод влажния килим от листа. Стари корени стягаха камъка, но явно не бяха успели да разпукат странната скала. Издигнатите над терена улици оформяха безумна плетеница от пътища през леса, засипани с мъртви листа, но иначе неподвластни на разрухата. Щом стигнаха края на дърветата, видяха на голото пространство пръснати куполни сгради — и дървената стена на Брус зад тях; над нея се къдреше сив дим.

Куполните сгради имаха официални входове — издадени напред сводести коридори с отвори, широки колкото беше височината им — над три човешки боя.

— Дъх на Гуглата — изсъска Корло, щом ги видя. — Пред тия дори гробниците на К’Чаин Че’Малле са като джуджета!

— Не съм виждала такива гроб… — почна Серен, но магът я прекъсна:

— В такъв случай съм изненадан, защото по тези земи има много останки. Били са нещо средно между гущери и дракони, ходели са на два крака. Много и остри зъби — по пазарите в Трейт се продават стари зъби и кокали. Някога К’Чаин Че’Малле са властвали над целия този континент, момиче. Много преди да дойдат хората. Все едно, техните гробници са били подобни на тези, само че по-малки.

— О! За тях се смята, че са на Тартенал. В тях не е намирано нищо.

— К’Чаин Че’Малле така и не са имали възможност да ги използват, затова. Повечето от тях поне.

Подкараха мълчаливо покрай първата постройка и скоро видяха стотина войници и работници, струпани пред селото. Като че ли разкопаваха малък издължен хълм. Гробна могила. Конски впрягове теглеха каменни блокове от върха на могилата, а след тях връхлитаха копачи.

— Не бих искал да имам нищо общо с това, сър — измърмори Корло.

Спряха.

— Какво има вътре? — попита Лоста.

— Нищо, което да има нещо общо с тези развалини. Поне така мисля.

— Това, че се изразявате така мъгляво, не ни помага много — подхвърли Серен.

— Добре де. Исках да кажа, че ниските могили са на нещо друго. И погребването е било засукана работа. Много прегради. Вречен, в тази група има маг, който ги развързва.

— Всичките?

— Почти. Оставил е една-две. Мисля, че иска да върже онова, което е там.

— Забелязаха ни — каза Серен.

Към тях вече идваха конници, водеше ги офицер.

— Познаваш ли го? — попита я Вреченият.

— Финад Арлидас Тулид. Командва гарнизона на Брус.

Лоста я погледна.

— И?

— Неприятен човек.

Отрядът включваше шестнадесет конници. Дръпнаха юздите и Арлидас кимна на Серен.

— Аквитор. Познах ви отдалече. Откъде идвате?

— От Трейт.

— Дълъг път. Предполагам, че сте го напуснали, преди да падне.

Тя не каза нищо.

Финадът огледа бойците от Пурпурната гвардия и това, което видя, явно не му хареса.

— Идвате съвсем навреме. Събираме набор.

— Те вече са мобилизирани — каза Серен. — Като мой ескорт. Пътувам за Ледерас, за среща с краля.

Арлидас се намръщи.

— Безсмислено е, Аквитор. Той се е свил на трона си и трепери. А Цеда си е изгубил ума. Затова реших да обявя нашата независимост. И смятаме да се защитим срещу проклетите сивокожи.

Смехът й изригна внезапно и тя моментално съжали.

— Независимост ли, Финад? Село Брус? И вие начело? Като какъв, император може би?

— Вие сте влезли в територията ни, Аквитор. А това означава, че вие и вашият ескорт сте ми подчинени. Радвам се, че виждам всички ви снаряжени, защото резервните ми оръжия са в недостиг.

— Вие не можете да ни мобилизирате, Финад — намеси се Лоста. — И ви съветвам да не го превръщате в проблем, иначе скоро ще се окажете с много по-малобройна войска.

Арлидас се озъби.

— Вие шестимата и Аквиторът…

— Финад. — Един от конниците в отряда подкара напред и дръпна юздите до Арлидас. Шкембест, космат, с малки очички и оцапано с кал лице. — Този там е маг. — И посочи Корло.

— Както и ти, проклет нерекски мелез такъв — сопна се Финалът.

— Кажи му — обърна се Корло към другия маг. — Името ти е Ърджър, нали? Кажи на своя Финад, Ърджър.

Полунерекът облиза устни.

— Ще ни убие всички, сър. До един. Без да се изпоти дори. И ще почне с вас, Финад. Ще ви изтръгне мозъка и ще го хвърли в тиган с врящо масло.

— Върни се при могилата, Ърджър — каза Корло. — Демонът ви се опитва да се измъкне, може и да успее. Ще изтървеш шанса да го вържеш.

Магът бързо се извъртя в седлото.

— Блудния да ме вземе, прав е! Финад, трябва да ида! Веднага! — Обърна коня и го смуши припряно.

Арлидас изгледа с яд Серен, Лоста и Корло, изръмжа и махна на войниците си.

— Назад към могилата. Обръщай, проклети да сте!

Препуснаха обратно в галоп.

Серен изгледа накриво Корло.

— Много на страшен се направи, нали?

Магът само се усмихна.

— Да тръгваме, преди да са се съвзели — подкани ги Вреченият.

— Ще ми се да разбера как го направи, Корло.

Усмивката му се разшири.

— Ще ти се, нали?

— Винаги има нещо злокобно в прах, вдигаща се от далечен път, не мислиш ли?

Трул Сенгар примижа на изток и най-сетне успя да зърне едва видимото сивкаво петно във въздуха.

— Нищо тревожно, Люляк. Подозирам, че е колона от войската на баща ми. Част от нея наскоро завзе Манс.

— Там имаше бой — каза демонът с въздишка. — Двама мои ближни паднаха.

— Съжалявам — отвърна Трул.

Бяха спрели на лагер в покрайнините на Тетел, в подготовка за ускорен марш до Първи разлив, където войската им щеше да се съедини с императорската, преди да ударят на югоизток към Ледерас. Армията на Томад щеше да продължи по Пътя на картографите и да подходи към столицата от север. При всяко приближаване ледерийските сили отстъпваха пред тях. Все пак предстоеше още едно сражение, навярно пред стените на Ледерас.

Трул погледна отряда си. Десетина от воините се бяха струпали около Канарт, който бе увлечен в някаква разгорещена тирада, съпроводена с много жестове. Капитанът му, Алрада Ан, стоеше наблизо, уж незаинтересован, но надаваше ухо.

Откакто Трул се беше сдобил със своя демон охранител, другите воини се държаха на разстояние, командирите на отделения с неохота заставаха мирно дори когато Трул се обърнеше към тях със заповеди. Явно имаше нещо нередно в това, че един демон беше отличен от останалите, с което явно се изтъкваше, че съществото е разумно, че е личност. И това беше съвсем разбираемо, предвид обичайното отношение към Кенил’ра от страна на техните господари Тайст Едур. Но Трул много добре знаеше, че тук има и нещо повече.

По време на похода им от Високи форт беше разбрал, че повечето воини и жени го отбягват. Все още не беше произнесена официална присъда, но мълчаливото осъждане вече бе налице, а тъкмо тези неизречени форми на наказание съхраняваха целостта сред племената на Едур — отхвърлянето на всяко отклонение от обичайното поведение трябваше да е видимо, в наказанието трябваше да участват всички и урокът — да е ясен за всеки, който би могъл да се поддаде на подобни опасни импулси. Трул много добре разбираше всичко това и не се бунтуваше срещу него.

Без демона щеше да е много по-болезнено, щеше да се чувства много по-самотен, отколкото беше сега. Но дори с Люляк си оставаше една истина, която го терзаеше. Демонът не беше свободен, а ако беше, нямаше да е до него, на негова страна. Самата предпоставка за приятелство беше порочна и Трул не можеше да се самозалъже, като повярва в противното.

Феар нито веднъж не му беше проговорил от Високи форт досега. Заповедите се предаваха чрез Б’нага, който беше равнодушен или просто не можеше да долови напреженията около Трул.

Наблизо седяха двамата им поверени, кралицата и синът й, за които отрядът на Трул осигуряваше ескорт от Високи форт. Возеха ги във волска кола, за малките рани на принца се грижеше ледерийски роб, а на кралицата бяха осигурили робиня, за да им готви и да им прислужва. Отстъпка, позволила на жената на краля да си възвърне високомерието. При все това, откакто бяха пленени, двамата почти не бяха проговорили.

Алрада се приближи и спря пред него. Трул заговори пръв.

— Капитане. Защо е толкова възбуден Канарт?

Тъмнокожият воин се намръщи.

— Заради теб, Трул Сенгар.

— Аха. И дойде, за да ме предупредиш за бунт?

Предположението явно го засегна.

— Не съм ти съюзник в това. Канарт се кани да се обърне към Феар и да поиска нов командир.

— Какво пък, това ще е облекчение — каза Трул. — А ти какво искаш тогава?

— Искам да се извиниш, преди Канарт да е отправил молбата си.

Трул извърна очи. На юг, от другата страна на Тетил, се простираха ферми. Пусти, без стока, без хора, работещи по нивите. Дъждовете бяха добри и всичко бе потънало в тучна зеленина.

— Беше робиня от Блуроуз, нали? Майка ти. Заради това все се държиш настрана от нас.

— Не се срамувам от нищо, Трул Сенгар. Ако се опитваш да ме уязвиш…

Той срещна погледа му.

— Не. Тъкмо обратното. Зная, че не ме харесваш. Всъщност никога не си ме харесвал — много преди да ударя… жена. Странното е, че аз винаги съм ти се възхищавал. На силата ти, на решимостта да се издигнеш над потеклото си…

— Да се издигна? — Алрада се усмихна хладно. — Не страдам от подобни подтици, Трул Сенгар. Преди да умре, майка ми сподели много тайни. Народът на Блуроуз оцелял от война, от която не е трябвало да има оцелели. Вярвало се е, че Едур са ги избили до крак. Необходимо е било да се вярва в това.

— Обърка ме, Алрада Ан. За коя война говориш?

— Говоря за Предателството. Когато Едур и Андий са воювали като съюзници срещу К’Чаин Че’Малле. Предадени са били Андий, а не Едур. Скабандари Кървавото око е промушил Силхас Руин. В гърба. Всичко, което си учил като дете и в което вярваш до ден-днешен, е лъжа, Трул Сенгар. — Усмивката му стана още по-хладна. — А сега ще ме обвиниш, че аз съм лъжецът.

— Блуроуз са Тайст Андий?

— Кръвта е разредена, но си остава.

Трул помълча, после кимна. На себе си.

— Не виждам основание да те наричам лъжец, Алрада Ан. Всъщност твоята версия изглежда по-логична. В края на краищата ако ние бяхме предадените, трябваше да сме това, което са андиите днес — останки от един сломен народ…

— Не толкова сломен, колкото си мислите — каза Алрада.

— Смяташ, че Блуроуз няма да капитулира? Не е ли вече протекторат на ледериите? Покорен народ?

— Те чакаха това, Трул Сенгар. В края на краищата истината не може да остане скрита — окупират ли едурите Блуроуз, ще се разбере, че в жилите на управляващата класа тече кръв на Андий.

— Вероятно.

Двамата замълчаха. После Алрада Ан промълви:

— Не тая омраза към самия теб, Трул Сенгар. Омразата ми е към всички Тайст Едур.

— Разбирам.

— Нима? Виж духовете-сенки. Призраците, които сте обвързали към Едур, които са принудени да се сражават в тази война. За да намерят забвение под мечовете от ледерийска стомана, фаталното желязо, срещу което нямат никаква защита. Те са Тайст, сенките на падналите от онова предателство преди толкова време.

Демонът заговори:

— Вярно е, Трул Сенгар. Духовете са принудени, също като Кенил’ра. Те не са ваши предци.

— Нищо не мога да направя — отрони Трул.

Остави ги, без дума повече да каже, и тръгна през лагера. Всички го отбягваха, пътят му се разтваряше без никаква пречка като от чародейна ръка. Трул не беше неподатлив на съжалението. Съжаляваше, че не може да върне онзи миг, в който беше изгубил самообладание, когато се беше отприщил гневът му. Предполагаше, че жената бе права. Първо и преди всичко трябваше да се изцерят ранените Едур. Нямаше време за демони. Не трябваше да я удря.

Основанията му обаче не интересуваха никого. Постъпката му беше непростима, и толкова.

Продължи към командната шатра.

И разбра, че ездачите, които бяха видели преди малко на пътя, са дошли. Сред тях — и Урут, майка му.

Стоеше до коня си.

Феар излезе от шатрата и закрачи към нея.

— Едва се държа на крака — тъкмо казваше Урут. — Ако ни свърши храната в похода на юг, позволи ми да съм първата, която предлага да заколим конете. — Забеляза Трул и се обърна към него. — Направил си ужасни грешки, синко. Въпреки това тази крайност в отношението на жените в този лагер няма да бъде търпяна. Мое е правото да те съдя, не тяхно. — Извърна очи към Феар. — Воините да не би да са жалки деца? Да се държат за майчините поли? Твоят брат Трул прояви ли страх на бойното поле?

— Не — отвърна Феар. — Храбростта му е неоспорима…

— За тебе и за твоите воини нищо друго не е важно. Имах по-добро мнение за теб, най-големия ми син. Брат ти е потърсил цяр за паднал в битката другар…

— Демон…

— А демоните не се ли сражаваха при Високи форт? Не дадоха ли много от тях живота си, за да спечелим победа? Лечителите са длъжни да се подчинят на желанията на воините след битка. Не те ще преценяват кой заслужава изцерение и кой — не. Ако бях тук, сама щях да ударя онази жена заради наглостта й. Нима всяка жена Едур трябва да възприеме недостатъците на нашата императрица Майен? Не, доколкото имам думата за тези неща. А ти, Феар, ще промениш отношението на воините си. Ще им припомниш подвизите на Трул по време на похода ви, за да донесете меча на императора, ще им припомниш, че тъкмо той донесе вестта за ледерийския лов на тюлени. И най-важното, Феар, няма да обръщаш гръб на брат си. Оспорваш ли това, което ти казвам?

Сякаш огромно бреме се смъкна от плещите на Феар и той изправи рамене и се усмихна — малко криво все пак.

— Не бих и посмял.

Трул се поколеба, после отвори уста.

— Майко, гневът на Феар към мен беше заради несъгласието ми с необходимостта от тази война. Бях небрежен и споделих гласно възраженията си…

— Разколебаната вярност към императора е опасно нещо — каза Урут. — Феар е бил прав да се разгневи и не съм доволна от думите ти. Само императорът има власт да спре това завоевание, а той няма да го направи. Нито Феар, нито аз, нито никой не може да откликне на съмненията ти, Трул. Не разбираш ли това? Само Рулад, а той не е тук.

— Разбирам — отвърна Трул и погледна Феар. — Извинявай, братко. Ще запазя думите си за Рулад…

— Той не иска да ги чуе — прекъсна го Феар.

— Въпреки това.

Двамата се взряха един в друг. Урут въздъхна.

— Стига с това. Трул, това ли е въпросният демон?

Трул се обърна към Люляк, който бе застанал на пет крачки зад него.

— Да.

Майка му пристъпи към демона.

— Кенил’ра, родът ви още ли властва в родния ви свят?

Той кимна почтително.

— Тираните си остават, господарке. Войната продължава.

— Но ти не си войник.

Люляк сви рамене.

— Дори Кенил’ра трябва да ядат, господарке.

— Малко са войниците сред тези, които сме призовали — каза Урут.

— Ние губим войната. Четири от кулите на Кенил’ра вече паднаха. Кораби на Корвалахрай вече са стигнали чак до река Чирахд.

— Утре заран трябва да тръгна, за да се видя с императора — каза Урут. — Значи ни остава тази нощ.

— За какво? — попита Трул.

— За разговор с един тиран на Кенрил’ра — отвърна тя, без да откъсва очи от демона. — Може би е дошло времето за официален съюз.

— Те не са доволни от кражбите ви, Тайст Едур.

Урут се намръщи.

— Ти си селяк, демоне. От теб искам само пътя към вашия свят. Запази мнението си за себе си.

Остави ги и влезе в командната шатра. Трул се обърна към Феар. Брат му го гледаше втренчено.

— Дойде, за да говориш за нещо с мен ли?

Трул се поколеба.

— Воините ми скоро ще се обърнат към теб, за да поискат нов командир. Мислех да ги изпреваря, като се оттегля.

Феар се усмихна.

— Да се „оттеглиш“. Май вече сме истинска армия. По ледерийски образец. Сержанти, лейтенанти, капитани.

— И командири.

— Никакво оттегляне, Трул.

— Добре. Очаквай Канарт скоро да помоли да го приемеш.

— Ще го приема. Макар че няма да остане доволен. — Феар пристъпи към него. — Скоро ще се съберем с братята си. Знам, че имаш какво да кажеш на Рулад. Внимавай, Трул. Нищо не е такова, каквото беше.

— Това го виждам, Феар.

— Виждаш го, но не го разбираш.

— А ти? — предизвика го Трул.

Феар само сви рамене, обърна се и закрачи към шатрата.

— Майка ти иска да играе опасна игра — каза Люляк.

— Това е играта на императора, Люляк. — Трул се обърна към демона. — Твоят народ е във война във вашия свят?

— Аз хвърлям мрежи.

— Но ако потрябва, вашите господари тирани могат да те призоват на военна служба.

— Кенрил’а са властвали много време, Трул Сенгар. И самодоволството ги е отслабило. Не могат да видят неизбежното си падане. Винаги е ставало така, поради тази слепота. Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падението на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е подвластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството. — Малките кротки очи на демона гледаха Трул, без да мигнат. — Аз съм хвърляч на мрежи. Тирани и императори се издигат и падат. Цивилизации процъфтяват и след това умират, но винаги има хвърлячи на мрежи. И копачи на земя, и пастири на стада. Ние сме там, откъдето цивилизацията започва и където свършва, ние сме тук, за да я започнем отново.

Любопитно слово, помисли си Трул. Селяшката мъдрост рядко биваше изречена така простичко. Въпреки това претенциите за истинност бяха неизброими.

— Освен ако всички хвърлячи на мрежи, копачи и пастири са мъртви, Люляк.

— Говорех не за самите нас, а за задачите ни. Кенил’ра, Едур, ледериите, — никой не е вечен. Само задачите.

— Освен ако всичко не умре.

— Животът винаги се връща, рано или късно. Винаги. Ако водата е замърсена, ще се намери нова вода.

— Майка ми каза, че иска да те използва, за да отвори път. Как ще стане това?

— Ще бъда принесен в жертва. Кръвта ми ще е пътят.

— Не настоях да бъдеш изцерен само за да те принесат в жертва, Люляк.

— Нищо не можеш да направиш, Трул Сенгар.

— Не може да няма изход. Няма ли начин да те освободя?

Демонът помълча.

— Кръвта ти може да създаде ново обвързване. На самия мен към теб. Тогава би могъл да ми заповядаш.

— Да направиш какво? Да се върнеш във вашия свят?

— Да.

— А ще може ли след това да бъдеш призован отново?

— Само от тебе, Трул Сенгар.

— Искаш да стана твой господар ли, Люляк?

— Алтернативата е смърт.

— Но по-рано ми каза, че би я предпочел пред робството.

— При избора да се бия в тази война или да умра — да.

— Но връщането у дома…

— Това е за предпочитане пред всичко друго, Трул Сенгар.

Тайст Едур извади ножа си.

— Какво трябва да направя?

Скоро след това Трул влезе в командната шатра и намери Феар и Урут в централния отсек.

— Майко.

Тя се обърна и го погледна намръщено.

— Какво си направил?

— Отпратих демона си. Ще трябва да си намериш друг.

Погледът й се спря на лявата му ръка — прорезът през дланта още кървеше.

— Виждам. Сине, няма ли да свърши някога това твое непокорство?

— Платих висока цена, за да спася живота на този демон.

— Какво от това?

— Ти искаше да го използваш, за да си отвориш път към неговия свят…

— И?

— За да го сториш, трябваше да го принесеш в жертва…

— Демонът ли ти каза това? Излъгал те е, Трул. Всъщност убийството му щеше да прекъсне връзката към неговия свят. Измамил те е, сине. Но двамата сега сте обвързани. Можеш да го призовеш да се върне и да го накажеш.

Трул се усмихна.

— Знаеш ли, майко, мисля, че ако бях на твое място, щях да направя същото. Не. Изпратих го да се върне у дома и там ще си остане.

— А там като нищо може да се окаже задължен да се бие в друга война.

Трул сви рамене.

— Това вече няма да го решавам аз.

— Труден си да те разбере човек — въздъхна Урут.

— Съжалявам. Този съюз, който искаш да се опиташ да сключиш с демонските тирани… какво очаква императорът от него? Какво се кани да предложи Рулад в замяна?

— Наистина ли те интересува, сине?

— Да.

Урут стрелна с очи Феар и въздъхна.

— Корвалахрай са мореплаватели. Достигат до земите на Кенрил’а през една огромна река и сега флотът, понесъл всички Корвалахрай, се приближава към самото им ядро. Мощта на Рулад е такава, че може да отклони временно тази река. Пожарът ще унищожи нашественическата флота. Това деяние на свой ред ще послужи на Едур. В замяна ни дават повече демони за нашата война, навярно един-двама по-низши Кенрил’а, които са много по-опитни в бойните изкуства от поданиците си Кенил’ра. — Обърна се към Феар. — Ще ми трябва друг демон.

— Добре.

— И място за усамотение след това.

Феар кимна и каза:

— Трул. Върни се при отряда си.

На връщане към хората си Трул се усети, че се усмихва. Радостта на Люляк няколко мига преди да изчезне беше като на дете. И все пак умът на демона не беше толкова елементарен. Трябваше да е осъзнавал риска, че щом измамата се разкрие, Трул може да го призове в изблик на гняв и да му наложи ужасно наказание. Ала по някаква причина Люляк бе преценил, че това едва ли ще се случи.

„Слабостта ми. Толкова открита и непресторена, че дори един демон може да я види.“

Може би не беше истински воин в края на краищата. Не беше изпълнител на заповеди, способен да заглуши всякакви ненужни мисли в служба на каузата. Нито водач, който да тръгне напред с увереността на заслепяващ пламък, който да привлече всички след него.

Още по-лошото бе, че хранеше подозрения за преобразяването на Рулад. Феар в младостта си не беше проявявал наглото високомерие на Рулад, надутото му перчене — всичко това можеше да подобава на един пълководец, но не и по начина, по който Феар водеше своите воини. Рулад беше развилняла се арогантност, а Феар — спокойна и сдържана увереност, и Трул не беше сигурен доколко тази най-съществена черта се е променила у Рулад.

„Тук съм чужд.“

Осъзнаването на това го стъписа и забави стъпките му. Той се огледа, изведнъж се почувства изгубен. Тук, уж сред своите хора.

„Тайст Едур са се променили. Но не и аз.“

На юг, през областта, позната с името Откоса, обезлесена, обрасла с трънливи храсталаци ивица земя, някогашна част от Бурния лес, покрай опожареното градче Обсаден стан и сетне — бавно нагоре по Стражеви път към хълмовете на Стражеви склон. Три дни прехвърляне на старите хълмове — опоскани до последното стръкче трева от диви кози — и на Мъхнатия път. На североизток, покрай бреговете на Мъхнатата река, към брода при градчето Ребрата.

Отстъплението на ледерийските войски беше оголило местността пред императора и неговата армия. Всички познати на Хул Бедикт военни складове с провизии и припаси бяха опразнени. Ако не бяха духовете-сенки, снабдяването на армията на Едур щеше да е невъзможно — нашествието щеше да се осуети. Рулад бе решил, че това е недопустимо. Врагът отстъпваше. Необходимо беше да продължи така.

Удинаас си спомни как беше ял пушена змиорка от Мъхнатата река веднъж, когато търговският кораб беше спрял на кей в Дреш. Вкусно, щом човек свикнеше с дебелата кожа, която трябва да сдъвчеш, но без да я гълташ. По-късно беше чул от друг роб, че змиорките били пренесени в езерото Дреш и се получила разновидност — били по-едри и гадни. Оказа се, че змиорките, улавяни в Мъхнатата река, били все млади и малко успявали да достигнат до зрелостта си, защото в реката се въдел някакъв вид хищна риба с остри като бръснач челюсти. Такава риба в езерото Дреш нямало. Млади плувци от Дреш започнали да изчезват, докато не се разбрало, че виновни за гибелта им са възрастните змиорки. Наловили с мрежи от реката от рибата с острите челюсти и я пуснали в езерото, но тогава пък започнали да изчезват и възрастни плувци. Накрая робът се засмя и завърши с думите: „Тъй че съсипаха цялото езеро. Избиха всичко. И сега никой не може да плува в него!“

От това можеше да се извлекат разни поуки, разсъди Удинаас. Стига човек да е склонен да си извлича поука от всевъзможни прояви на глупост.

Бяха вдигнали лагер на пътя, на един ден марш от Ребрата. Императорът беше хванал някаква треска, знахарките се грижеха за него и последното, което бе чул Удинаас, беше, че Рулад спи. Беше късен следобед и слънчевата светлина багреше речната повърхност в червено и златно.

Удинаас крачеше по брега, спираше се да хвърли някой камък и ярките цветове се пръскаха. В момента изобщо не се чувстваше като роб или Длъжник. Крачеше в сянката на императора пред очите и за почуда на всички.

Чу скърцащи по ситния камък ботуши, обърна се и видя Хул Бедикт — слизаше към калната ивица до водата. Едър мъж, мускулест, но някак отпуснат. А очите му горяха трескаво. За разлика от Рулад, този зной нямаше нищо общо с болестта.

— Удинаас.

Робът го изчака да се приближи, като преодоля инстинктивния подтик да изрази почит. Времето за това беше минало в края на краищата. Просто не беше сигурен какво трябва да замести почитта.

— Търсих те.

— Защо?

— Състоянието на императора…

Удинаас сви рамене.

— Блатна треска, нищо повече…

— Не за това говорех, робе.

— Не съм твой роб, Хул Бедикт.

— Прощавай. Прав си.

Удинаас взе от земята поредния камък, избърса калта отдолу и го хвърли. Загледаха мълчаливо как полетя в дъга и цопна. После Удинаас каза:

— Разбирам колко ти е необходимо да се разграничиш от другите ледерии, които вървят с тази армия. И все пак всички ние сме обвързани в робство, а нюансите му не са толкова важни, колкото бяха доскоро.

— Може би си прав, Удинаас, но не разбирам съвсем накъде клониш.

Удинаас избърса калта от дланите си.

— Кой по-добре би могъл да научи новопокорените ледерии от досегашните ледерийски роби на Едур?

— Значи очакваш ново положение за теб и събратята ти роби?

— Може би. Как ще управляват Тайст Едур? Много въпроси чакат отговор, Хул Бедикт. Вярвам, че се каниш да вземеш участие точно в тези промени, стига да можеш.

Бедикт отвърна с горчива усмивка:

— Изглежда, моята роля в каквото и да било ще е нищожна или никаква, Удинаас.

— Значи Блудния гледа благосклонно на теб — каза Удинаас.

— Не се изненадвам, че можеш да го приемеш и така.

— Губене на време е да кроиш сложни планове за обезщетяване, Хул Бедикт. Това, което направи преди, всичко, което направи — грешките, лошите решения — всичко това е мъртво за всекиго освен за тебе. Нищо от него не ти е откупило бъдещо право на слава и власт, нищо не ти е спечелило каквото и да било.

— Не се ли вслушваше императорът в съветите ми?

— В тази война? Когато му беше угодно. Но вярвам, че не очакваш да помисли за отплата. — Удинаас се обърна и погледна Хул в очите. — А, струва ми се, че очакваш.

— Взаимност, Удинаас. Тайст Едур не може да не го разбират, след като е толкова съществен елемент в културата им.

— Никаква взаимност няма, когато показваш очаквания, Хул Бедикт. Пуфф! Изчезва. И точно това имах предвид преди малко: на много неща ще трябва да се учат бъдещите покорени ледерии.

— Аз съм кръвно обвързан с Бинадас — каза Хул. — Но ето, че ти ме обвиняваш в липса на усет за нравите на Тайст Едур. — Гледаше го кисело. — Рядко са ме упреквали в такива неща. Напомняш ми за Серен Педак.

— Аквиторът, която беше с тебе? Видях я. В Трейт.

Хул пристъпи към него. Лицето му изведнъж се беше напрегнало.

— По време на битката?

Удинаас кимна.

— Беше много зле, но жива. Намерила си беше достоен личен ескорт — не се съмнявам, че все още е жива.

— Личен ескорт? Кой?

— Не знам. Чужденци. Един от тях уби Рулад и братята му избраници. — Удинаас вдигна поредния камък. — Погледни тази река от злато, Хул Бедикт. Потекла към залеза. — Хвърли камъка и огледалното съвършенство се пръсна на късчета. За миг.

— Видял си това убийство?

— Видях го. Който и да беше онзи чужденец, беше страховит.

— По-страховит от завръщането на Рулад?

Удинаас дълго помълча. После бавно закрачи покрай водата. Загледа се в плитчините, видя тинестото дъно, гъмжащо от млади змиорки.

— Знаеш ли какво иде, Хул Бедикт?

— Не. А ти?

— Езерото Дреш. Това иде.

— Не разбирам.

— Все едно. Не ми обръщай внимание, Хул Бедикт. Е, аз май трябва да се връщам. Императорът се е събудил.

Хул се заизкачва след него по склона.

— Неща като това… Събудил се. Откъде знаеш?

— Раздвижване в сенките — отвърна Удинаас. — Рулад кара света да трепери. — И се поправи: — Е, поне малка част от него. Но се усилва. Все едно, треската му е минала. Изтощен е, но е буден.

— Кажи ми за Пернатата вещица — промълви Хул, щом навлязоха в огромния стан.

— Защо?

— Тя вече не е робиня на Майен. Вече служи при лечителките на Едур. Твоя работа ли беше това?

— Заповед на императора, Хул Бедикт.

— Твърдиш, че нямаш никакво влияние над него? Вече малцина биха го повярвали.

— Взаимност.

— А ти какво даваш на Рулад в замяна?

„Приятелство.“

— Аз не го съветвам, Хул Бедикт. Не се стремя да му влияя. Не мога да отговоря на въпроса ти.

„По-скоро не искам.“

— Тя продължава да храни омраза към теб, Удинаас. Но не съм съвсем сигурен.

— О, аз съм.

— Мисля, че може би ти е отдала сърцето си. Но продължава да упорства, заради всичките безсмислени забрани и предразсъдъци на нашия народ. Какъв е размерът на дълга ти, Удинаас?

— Дългът ми? Дългът на моя баща. Седемстотин двадесет и два дока. От деня, в който бях взет за роб.

Хул се пресегна и го спря.

— И това е всичко?

— Един Бедикт би могъл да го каже като нищо. За повечето ледерии тази сума е непреодолима. Особено ако сложим и лихвите. — Удинаас тръгна отново. Хул се изравни с него.

— Кой го държи?

— Един дребен лихвар в Ледерас. Защо питаш?

— Името му?

— Хулдо.

— Хулдо. — Хул изсумтя.

— Намираш го за смешно?

— Да. Удинаас, моят брат Техол притежава Хулдо.

— Може би някога. Доколкото съм чул, напоследък Техол не притежава нищо.

— Нека да ти разкажа една история за брат ми. Беше, струва ми се, около десетгодишен, когато един семеен дълг беше изкупен от особено безскрупулен лихвар. Планът беше да ни принуди да се лишим от едно определено имение и затова бе поискан дългът. Не можехме да го изплатим наведнъж и лихварят, разбира се, знаеше това. Та по времето на цялата тази криза всички вкъщи вярвахме, че Техол е на училище всеки ден и че след като е толкова малък, няма никаква представа за неприятностите, сполетели родителите ни. Едва по-късно излязоха на светло някои факти. Фактът, че самият Техол беше обвързал с дълг учителя си. Дребна сума, но с нея можеше да го принуди да не казва нищо за отсъствията му, докато той върти свой бизнес при вливането на един отходен канал в реката. Двамата му наети работници — нереки — пресявали изтичащото от канала. Точно този канал идвал от квартала с богаташки имения — представа нямаш какви съкровища могат да се намерят. Скъпоценни накити главно. Пръстени, обеци, перли. Все едно, явно веднъж ги споходил слепият късмет, с едно колие, и Техол и двамата нереки работници изведнъж се оказали богати…

— Като продали колието?

— О, не. От наградата. Бизнесът им бил да връщат изгубени скъпоценности. Скоро след това лихварят, който притискаше родителите ни, получи дълга изплатен в пълен размер, а после затъна финансово, след като многобройни искове бяха предявени срещу него.

Удинаас изсумтя.

— Благодарни клиенти, няма що.

— Вероятно. Така и не разбрахме. А Техол така и не обясни нищо. Едва след година успях сам да сглобя отчасти картината. Исках да кажа, Удинаас, че геният на Техол в тези неща е дяволски. Той да се е разорил? Забрави. Да се е оттеглил от играта? Невъзможно. Виждаш ли, вече съм достатъчно опитен в проследяване ходовете на братчето ми. Хулдо не е единственият лихвар, когото Техол притежава.

— Значи съм Длъжник на семейство Бедикт — каза Удинаас.

Вече наближаваха входа на императорската шатра.

— Вече не — каза Хул. — Аз го изчиствам. От този момент. Сигурен съм, че Техол ще ми прости, стига изобщо да получа възможност да го притисна.

Удинаас го изгледа. И кимна.

— Разбирам. Взаимност.

— Без очаквания съм, Удинаас.

— Добре. Знаех, че се учиш бързо.

Хул Бедикт спря пред входа.

— Приятно ми беше, че си поговорихме.

Удинаас се поколеба. После се усмихна.

Седнал на трона си — вадички пот се стичаха между и над златните монети по лицето, шията и гърдите му, а в очите му бе лумнало ужасно прозрение — императорът трепереше като обзет от бяс.

— Удинаас — изграчи хрипливо. — Добре сме, както виждаш.

— По тези южни земи дебнат странни болести, императоре…

— Не бяхме болни. Ние… пътувахме.

Бяха сами. Ханан Мосаг надзираваше воините — някои стари междуплеменни вражди застрашаваха да разцепят единството. Майен се беше уединила при жените, защото се знаеше, че идва Урут Сенгар, призована с посредничеството на К’риснан. Въздухът миришеше на вкиснала пот.

— Значи пътуването е било дълго и трудно — рече Удинаас. — Желаете ли вино? Храна?

— Не. Още не. Ние… направихме нещо. Нещо ужасно. За да постигнем съюз. Когато ударим ледерийската армия пред Ледерас, ще видиш какво бе спечелено днес. Ние сме… доволни. Да, доволни.

— Но и уплашени. От собствената ви сила.

Очите примигаха и се приковаха в Удинаас.

— Малко неща можем да скрием от теб, изглежда. Ние… аз… потопих цял свят. Фрагмент от Куралд Емурлан, на който корабите ни скоро ще отпътуват. В търсене на изгубените ни родственици. И… поборници. — Пръстите му се вкопчиха в лицето. — Потопих цял един свят!

Темата трябваше да се смени, реши Удинаас.

— Поборници ли? Не разбирам, императоре.

Последва миг на съвземане, след което Рулад кимна.

— Достоен противник, Удинаас. Опитни бойци, способни да ни убият. Те са нужни.

— За да стане силата ви още по-могъща.

— Да. По-могъща. Нужно е. Толкова много неща са нужни вече…

Удинаас извърна предпазливо очи.

— Значи страхът е уместен, императоре.

— Нима? Обясни.

— Страхът говори за мъдрост. Осъзнаване на отговорност.

— Мъдрост. Да, това трябва да е, нали? Не бяхме го помисляли досега. Страхуваме се, защото ставаме мъдри.

„Ех, горкото момче. Как мога да правя това?“

— Как ще подбудите тези… поборници?

Рулад потръпна, после вдигна меча в десницата си.

— Кой между тях ще се отвърне от такова предизвикателство? Онези, които го сторят, няма да са достойни за битка. А ако все пак проявят неохота, ще бъдат заставени. Този свят е огромен, Удинаас, много по-огромен, отколкото можеш да си въобразиш. Има други земи, други империи. Има могъщи народи и раси. Ще търсим надалече. Ще издирим онези, които ще ни бъдат полезни. И един ден ще ги завладеем. Всяко кралство. Всеки континент.

— Ще трябва да подведете тези поборници, императоре. Да повярват, че като ви убият, това ще означава победа за тях. Ще трябва да направите така, че все едно вашето самолюбие налага тези предизвикателства. Не трябва нищо да узнаят за силата на меча, за властта му над вас.

— Да. Истината казваш, Удинаас. Двамата с теб заедно ще изваем бъдещето. Няма да ти липсва нищо.

— Императоре, на мен и сега не ми липсва нищо. Не се нуждая от обещания. Моля ви, не исках да ви обидя с това. Казвам само, че няма нужда от обещания.

Тъмните очи на Рулад изведнъж се изпълниха с болка, скръб и тъга, която прониза дълбоко Удинаас. Единственото, което можа да направи, бе да не извърне поглед.

— Вече бих искал вино, Удинаас. — Каза го с тон, изпълнен с дълбока тъга. — Два бокала, за теб и за мен. Ще пием и няма да мислим. За нищо. Ще си говорим. За несъществени неща може би.

Удинаас отиде до масата, на която беше поставена кана ледерийско вино. И заговори, докато пълнеше двата бокала.

— Веднъж посетих Дреш. И ядох пушена змиорка от Мъхнатата река. Искате ли да ви разкажа за змиорките от Мъхнатата река, императоре? — Тръгна с двата бокала към седящия на трона Рулад.

— Несъществено ли е?

Удинаас се поколеба.

— Да.

— Тогава добре, Удинаас. Искаме.

Серен Педак и бойците от Пурпурната гвардия яздеха в лек тръс. На половин левга пред тях беше град Дисент, защитен със стена някога — но строителите отдавна бяха отмъкнали камъните. Оттогава градът се беше разраснал и бе погълнал околните селца и стопанства. Сега обаче Дисент също едва се виждаше, на свой ред погълнат от лагерите поне на три войски.

— Бригада Червена ярост — каза Серен, докато оглеждаше знамената в далечината. — Батальон Змийски пояс и Разцепената бригада.

— Ще можем ли да минем направо? — попита Лоста.

Тя го погледна и кимна.

— Мисля, че да. Просто се стреснах. Ако само това е останало от пограничните армии…

— Теренът наоколо не е идеален за битка — отбеляза Вреченият. — Бих се изненадал, ако кралят ви е решил да изчака едурите тук. Има ли според вас някое по-подходящо място наблизо?

— Цитадела Бранс, сред хълмовете на североизток от Дисент.

— И Дисент е най-близкият голям град?

— Освен самия Ледерас.

— Значи лагерът е временен. Когато Тайст Едур се приближат, тези три армии ще се изтеглят към цитадела Бранс. Стига командващият ги да има капка ум в главата. Във всеки случай възможно е други ледерийски сили вече да чакат там, при цитадела Бранс, Аквитор. Въпрос на логистика е да се задържат тези тук.

— Дано да сте прав. Макар че не знам дали вече има някакво значение.

— Далече сме от морето, Серен — каза Лоста. — Демонът, когото Едур са оковали, не може да стигне дотук, а това донякъде изравнява нещата.

„Умно.“

— Още ден до стражевия пост и на другия ден би трябвало да стигнем Ледерас, много преди залез-слънце.

— Можем ли да го ускорим, Аквитор? Войниците в лагера дали ще са склонни да сменим конете?

— Ако настоя — да.

— Заради желанието ви да говорите с краля?

— Да.

— А ще го направите ли? В смисъл, ще говорите ли с него?

— Не.

Мъжът помълча. Тя изчака.

— А в Ледерас? Какво ще правите, когато пристигнете?

— Мисля, че ще трябва да забърсвам прах.

— Моля?

— Къщата ми е затворена. Нямах възможност да изпратя съобщение на хората си. И на двамата.

— Само двама? Оставили сте имуществото си без охрана?

Тя се усмихна.

— Нямам нищо ценно. Крадците са добре дошли. Е, бих предпочела да са ми оставили поне мебелите… Мисля все пак, че съседите наглеждат дома ми.

Вреченият се загледа напред.

— Ще се наложи да се разделим, Аквитор. Трябва да се свържем с новия си работодател. Вероятно скоро ще отплаваме.

„Преди градът да бъде окупиран и затворен.“

— Разбирам.

— Сигурно на борда ще се намери място…

Тя поклати глава.

— Аз съм ледерийка. Мисля, че се напътувах достатъчно.

— Разбирам. Все едно, предложението си остава.

— Благодаря. — „Отново бягам.“

Корло, който яздеше зад тях, подвикна:

— И внимавай, момиче. Мокра е опасен, ако не го държиш под контрол.

Вреченият извърна глава и я изгледа.

Тя само сви рамене.

(обратно)

22.

От рова изпълзя създание — старец от кал и вятър побеснял, и залудува досущ кат заек в каменистото поле, през времето стаено и объркано, което неочаквано се просва търпеливо над мястото на битката приключила, телата изкривени от смъртта, като забравени езици, всечени във дирите на завъртени глифове върху врата на гробница; разчете вярно края в неразделимото писмо на срутени и поломени стълбове, като мравуняци разровени и пръснати под скачащите стъпала, и закрещя във злобно откровение намерената истина във тези изречения от плът червена: „Да, има мир! — така крещеше. — Има мир!“ Не беше трудно от седлото върху запенения кон да вдигна арбалета и стрела да пусна, и да пронижа и безумеца, и неговия възглас. „Сега — отроних във последвалата тишина. — Сега най-сетне има мир.“ „Балада за Скинър“ Фишер кел Тат

От двата склона — руините на Първи разлив димяха долу в ниското — двете армии на Тайст Едур най-сетне се видяха. Призраци се разлетяха над пепелищата, оръжия се надигнаха високо, победоносни викове разцепиха смълчания утринен въздух.

Сливането, разбира се, беше непълно. Третата, най-източна сила, предвождана от Томад Сенгар и Бинадас, продължаваше на юг по Пътя на картографите към Бели връх. Трул знаеше, че ще се съедини с тези две армии някъде недалече от цитадела Бранс и там в едно-единствено сражение щеше да се реши съдбата на Ледер, както и на империята Едур.

Стоеше подпрян на копието и не изпитваше желание да прибави гласа си към дивашкия рев, който го блъскаше от всички посоки. Малко по на север от руините в изровения от пролетни дъждове овраг кръжеше ято от стотина скорци, писъците им бяха удавени в гръмогласната врява — което превръщаше танца им в налудничава, кошмарна гледка.

В далечната редица на отсрещните воини се разтвори пространство. Напред бавно се полюшна едно-единствено, извисено над всичко знаме, а под него — фигура от бляскаво злато, вдигнала високо над главата си меч.

Бойните викове се удвоиха.

Трул потръпна от оглушителния рев. Извърна поглед от Рулад на отсрещното било и видя приближаващия се Феар.

— Трул! Конете ни чакат. Отиваме при императора! С Б’нага.

Трул кимна, притеснен от свирепия блясък в очите на Феар.

— Добре, братко.

Ездата до армията на Рулад се оказа странно преживяване. Трул не обичаше много конете, а още по-малко обичаше да ги язди. Подрусваше се тежко на седлото и всичко пред очите му се тресеше. Яздеха през обгорена земя, с купища трупове на изклан добитък от двете страни на черния разровен път, водещ към града. А ревът на воините бе като вълна зад гърбовете им и ги тласкаше напред.

Сетне, по средата, усещането се измести, преобърна се, когато гласовете на воините на императорската армия ги погълнаха. Конете спряха стъписани и с голямо усилие успяха да ги подкарат отново.

Щом започнаха да се изкачват по склона, Трул успя да види по-ясно брат си Рулад. Беше почти неузнаваем, изгърбен под тежестта на монетите. Челото му беше открито, с кожа с цвета на мръсен сняг, и от контраста очните кухини изглеждаха още по-тъмни. Беше оголил зъби, но като че ли по-скоро в болезнена гримаса, отколкото от радост. Ханан Мосаг стоеше от лявата страна на императора, робът Удинаас — вдясно. Хул Бедикт бе застанал на три крачки зад краля-магьосник. Майен и Урут ги нямаше.

Изкачиха се на билото, дръпнаха юздите и слязоха. Роби притичаха да отведат конете.

Феар пристъпи напред и коленичи пред императора. Над долината се разнесе нов гръмогласен рев.

— Братко мой — изхриптя накъсано гласът на Рулад. — Изправи се пред нас. — Императорът пристъпи и отпусна покритата си с монети длан на рамото на Феар. — Много неща имам да ти казвам, но по-късно.

— Както заповядате, императоре.

Измъчените очи на Рулад се отместиха.

— Трул.

Той се смъкна на коляно и заби поглед в земята.

— Императоре.

— Стани. За теб също имам думи.

„Не се съмнявам.“

— Майка пристигна ли жива и здрава?

Очите за миг блеснаха раздразнено.

— Да. — Като че ли искаше да каже още нещо на Трул, но се отказа и се обърна към Б’нага.

— Добре ли са джхеките, Б’нага?

Дивашка усмивка.

— Да, императоре.

— Радваме се. Ханан Мосаг иска да говори с теб за подредбата в предстоящата битка. За тези неща е подготвена шатра. Хул Бедикт ни е нарисувал подробни карти.

Б’нага се поклони и заедно с краля-магьосник тръгна нанякъде. Хул Бедикт ги последва.

— Нашите братя — каза Рулад и мечът затрепери в лявата му ръка. — Елате. В шатрата ни чака храна и пиене. Води, Удинаас.

Робът закрачи през гъмжилото воини. Едурите се отдръпнаха и разтвориха просека пред невзрачния ледериец. Императорът, Феар и Трул тръгнаха след него.

Щом влязоха в командната шатра, Рулад се обърна към Трул.

— Колко още смяташ да ме притискаш?

Трул погледна ръката, опряна в гърдите му.

— Струва ми се, че притискащият си ти, Рулад.

Миг напрегната тишина, после брат му се изсмя хрипливо и отстъпи назад.

— Думи от миналото ни, нали? Както бяхме някога, преди… — Махна с меча. — Преди всичко това. — Измъченият му поглед се взря за миг в Трул. — Липсваше ни. — Усмихна се на Феар. — И двамата ни липсвахте. Дай вино, Удинаас!

— Ледерийско питие — каза Феар.

— Свикнах с вкуса му, братко.

Трул и Феар последваха Рулад във вътрешния отсек. Робът вече наливаше три бокала от сребро и злато, ледерийска направа. Трул бе объркан — внезапният пробив във фасадата на Рулад го беше стъписал, наранил го беше дълбоко, а не можеше да си обясни защо.

Императорът подмина трона в центъра и се настани на сгъваем трикрак походен стол до отрупаната с храна маса. Още два такива стола бяха поставени от двете му страни. Рулад махна с ръка.

— Хайде, братя, седнете с нас. Знаем, разбираме добре — онова, което бяхме, като че ли е вече само пепел и братските ни чувства са обтегнати, за жалост.

Трул забеляза, че дори Феар е стъписан. Седнаха на ниските столове.

— Не бива да бягаме от спомените си — каза Рулад, щом Удинаас му подаде бокала. — Не е задължително родната кръв винаги да изгаря, братя. Трябва да има мигове, когато просто да ни… стопля.

Феар се окашля.

— Вие също ни… липсвахте, императоре…

— Стига! Никакви титли. Рулад, така ме е нарекъл баща ни, както са наричали всичките си синове всичките ни безбройни предци на рода Сенгар. Много лесно е да се забрави.

Удинаас постави чаша в ръката на Феар. Пръстите му сякаш по своя воля се свиха около нея.

Трул вдигна глава, щом робът пристъпи към него с третата чаша. Срещна очите на ледериеца и се смая от това, което видя в тях. Посегна и взе виното.

— Благодаря, Удинаас.

При думите му Рулад трепна и почти викна:

— Той е мой!

Очите на Трул се разшириха.

— Разбира се, Рулад.

— Добре. Да. Феар, трябва да ти кажа за Майен.

Трул бавно се отпусна, загледан във виното, което трепкаше в чашата в ръцете му. Все още виждаше погледа на роба, посланието, което сякаш съдържаше. „Всичко е наред.“

— Не я видях… — промълви колебливо Феар.

— Напоследък е зле. — Рулад го погледна нервно. — Съжалявам, братко. Не трябваше да… не трябваше да правя това. А сега, виждаш ли… — Пресуши чашата. — Още, Удинаас. Кажи му. Обясни, Удинаас, така, че Феар да разбере.

Робът напълни отново чашата и отстъпи назад. Срещна погледа на Феар.

— Тя е с дете. Вече няма съмнение, че сърцето й принадлежи на теб. Рулад искаше да не е така. Поне в началото. Но вече не. Той разбира. Но детето… затрудни нещата. Усложни ги.

Чашата в ръката на Феар не трепереше видимо, но Трул виждаше, че още малко и ще се разплиска, сякаш ръката на брат му изведнъж бе изтръпнала и станала безсилна.

— Продължавай.

— Няма прецедент, никакви правила няма за такива неща сред народа ви — продължи Удинаас. — Рулад е готов да прекрати брака си с нея, готов е да поправи стореното. Ако не беше детето, разбирате ли, Феар Сенгар?

— Това дете ще е наследник…

Рулад го прекъсна с хриплив смях:

— Не наследник, Феар. Никога. Не разбираш ли? Тронът ще си остане моето вечно бреме.

„Бреме. В името на Сестрите, какво те е пробудило, Рулад? Кой те е пробудил?“ Трул рязко извърна очи към Удинаас и съжали в ума си за внезапното озарение. „Удинаас? Този… този роб?“

Удинаас кимаше, без да откъсва очи от Феар.

— Воинът, който отгледа това дете, ще е неговият баща. Във всички неща освен в даването на име. Лъжа няма да има. Всички ще знаят. И ще има позорно петно…

— С което ще трябва да се справя аз — каза Феар. — Ако избера да застана до Майен, бивша съпруга на императора, с дете, което не е мое и което да отгледам като първородно на моята жена.

— Точно както го казахте, Феар Сенгар. — Удинаас отстъпи назад.

Трул бавно се изправи, посегна и изправи чашата в ръката на Феар. Брат му се сепна, погледна го и кимна.

— Рулад, какво казва майка за всичко това?

— Майен се самонаказва с белия нектар. Не е лесно да се надвие такава… зависимост. Урут се опитва…

Феар простена и стисна очи.

Трул видя как Рулад протегна ръка да докосне Феар, видя как се разколеба и се обърна към него.

Кимна му. „Да. Сега.“

Мигновен допир, който сякаш прониза Феар и той рязко отвори очи.

— Съжалявам, братко — промълви Рулад.

Феар се взря в лицето на най-малкия си брат.

— Всички съжаляваме, Рулад. За… много неща. Какво каза Урут за детето? То добре ли е?

— Физически — да. Но е попило страстта на майка си. Знам, не заслужаваш всичко това, Феар…

— Може би, Рулад. Но ще приема бремето. Заради Майен. И заради теб.

Дълго никой не проговори. Пиеха виното си и на Трул му се струваше, че между тях има нещо. Някаква част от живота му, за която си беше мислил… не че отдавна е отминала, а че изобщо не е съществувала. Седяха — тримата. Братя и нищо повече.

Нощта се спусна. Удинаас поднесе храна и още вино. По едно време Трул стана — алкохолът беше замъглил всичко пред очите му — и тръгна навън през платнените отсеци, незабелязан от Рулад и Феар.

В една от малките стаички със стени от зебло намери Удинаас.

Робът седеше на трикракото столче и вечеряше. Вдигна глава, изненадан от внезапната му поява.

— Храни се спокойно — каза Трул. — Заслужил си го, Удинаас.

— Желаете ли нещо от мен, Трул Сенгар?

— Не. Да. Какво си направил?

Робът килна глава.

— Не ви разбрах.

— С… него. Какво си направил, Удинаас?

— Не много, Трул Сенгар.

— Отговори ми. Какъв си за него?

Удинаас остави чинията си на земята, отпи от чашата вино.

— Поданик, който не се бои от него, предполагам.

— И само… това? Чакай… Да, разбирам. Но защо? Защо не се боиш от него?

Удинаас въздъхна и Трул разбра колко е уморен.

— Вие, всички Едур, виждате меча. Или златото. Виждате… силата. Ужасяващата брутална сила. — Робът сви рамене. — Аз виждам какво му отнема тя, какво струва на Рулад. Ледериец съм все пак — добави той с гримаса. — Разбирам от дълг. — Вдигна очи. — Трул Сенгар, аз съм негов приятел. Това е всичко.

Трул го изгледа, после каза:

— Никога не го предавай, Удинаас. Никога.

Ледериецът извърна очи. Отпи отново.

— Удинаас…

— Чух ви — отвърна му грубо робът.

Трул се обърна да излезе. Но спря и погледна през рамо.

— Не искам да се разделим така. Тъй че, Удинаас, за това, което си направил, за това, което си му дал — благодаря ти.

Робът кимна, без да вдигне глава. Посегна и си взе чинията.

Трул се върна в централния отсек и видя, че е дошъл Ханан Мосаг. Говореше на Рулад.

— Хул вярва, че е близо до един град, надолу по реката. На един ден път може би. Но все пак това пътуване е необходимо, императоре.

Рулад погледна сърдито към стената.

— Войските трябва да продължат. Към цитаделата Бранс. Никакво забавяне, никакви отклонения. Ще отида аз. И Феар, и Трул също. Хул Бедикт ще ни води. И Удинаас ще дойде, разбира се.

— Един К’риснан — каза кралят-магьосник. — И нашите нови демонски съюзници, двамата Кенрил’а.

— Добре, те също. Ще се срещнем при цитаделата Бранс.

— Какво има? — попита Трул. — Какво се е случило?

— Нещо е пуснато на свобода — отвърна Ханан Мосаг. — И трябва да се премахне.

— Пуснато от кого? И с каква цел?

Кралят-маг сви рамене.

— Не знам кой е виновникът. Но допускам, че е освободено, за да се бие срещу нас.

— Някакъв демон?

— Да. Мога само да усетя присъствието му. Волята му. Не мога да го определя. Градът се казва Брус.

Трул кимна замислено.

— Да можеше и Бинадас да е с нас.

Рулад вдигна очи.

— Защо?

Трул се усмихна, но не каза нищо. След малко Феар изсумтя и кимна. Рулад също се усмихна.

Ханан Мосаг ги изгледа поред.

— Не разбирам.

Императорът се изсмя. Грубо, но и малко горчиво.

— Изпращаш ни на поредния подвиг.

Ханан Мосаг пребледня.

Рулад се изсмя пак, този път — с нескрита насмешка.

Феар и Трул се разсмяха с него, а Ханан Мосаг зяпна невярващо.

Много вино бяха изпили, каза си по-късно Трул. Това беше. Много вино.

Серен Педак и бойците от Пурпурната гвардия подкараха конете си през канавката и спряха в края на зеленото поле. От градската порта се бе появил авангардът на Батальона на търговците и Аквиторът позна Преда Унутал Хебаз — яздеше начело на синкавосив кон с бяла грива; животното мяташе нервно глава и тъпчеше нетърпеливо с копита.

— Ако не внимава, този звяр ще започне да скача — отбеляза Лоста. — И тя ще се изтърси по задник насред пътя.

— Което наистина би било лоша поличба — каза Серен.

След малко Преда успя да укроти коня.

— Усещам, че ще падне голямо чакане — въздъхна Лоста.

— Виждам Кралския батальон и Батальона на търговците. Не зная кои други сили са в Ледерас. Не мисля, че южните батальони и бригади са имали време да стигнат дотук, което е неприятно. — Помисли за миг и добави: — Ако прекосим това поле, можем да хванем крайречния път и да влезем през Рибарската порта. Това ще означава да мина през две трети от града, за да стигна до дома си, но пък корабът, за който сте се договорили, ще ви е наблизо.

Лоста сви рамене.

— Ще ви придружим до вратата ви, Аквитор.

— Не е нужно…

— Все едно, така сме решили.

— Тогава, ако не възразявате…

— Нека да е Рибарската порта. Водете, Аквитор.

Ариергардните части на Кралския батальон бяха завили в пресечката пред Вечния дом и вече крачеха в стегнат марш по булевард „Седмото затваряне“. Крал Езгара Дисканар, който стоеше на терасата на Първо крило да гледа официалното тръгване на Преда още от зори, най-сетне се обърна и влезе вътре. Инвеститурата скоро щеше да започне, но Брис Бедикт знаеше, че разполага с още малко време, преди присъствието му да стане наложително.

Четирима от гвардейците му бяха на терасата с него. Брис привика единия и нареди:

— Намери ми пратеник.

— Слушам, сър.

Брис зачака, загледан над града. Въздухът бе натежал — не само от влагата и зноя.

Пратеникът дойде — жена, която беше наемал често и знаеше, че може да й се довери.

— Занеси съобщение на брат ми, Техол, в дома му.

— Той на покрива ли ще е?

— Така очаквам. Съобщението е следното — да си стои там. И още едно, за брата Шаванкрат, който пази Техол. Име. Джерун Еберикт. Това е всичко.

— Ясно, сър.

— Върви.

Тя тръгна. Брис закрачи по тесния коридор в крилото на второто ниво. В другия край стъпалата водеха надолу към преддверие, част от централния куполен комплекс. Там завари Финад Морох Неват — седеше на една каменна скамейка.

— Брис, чаках те.

— Надявам се, че не е от дълго. Какво искате от мен, Финад?

— Вярващ ли в богове?

Изненадан, Брис помълча малко и отвърна:

— Боя се, че не разбирам уместността на този въпрос.

Морох Неват бръкна в кесийката на бедрото си и извади очукана плочка, каквито можеше да се намерят сред гадателите по пазарищата.

— Кога за последен път си говорил с Турудал Бризад?

— Първия консорт го няма в двореца — и в двата двореца — от вчера — каза Брис. — Първи евнух Нифадас заповяда всеобщо издирване и се реши, че Турудал е избягал. Не е съвсем изненадващо…

Морох подхвърли плочката и Брис инстинктивно я улови с лявата ръка. Погледна керамичния правоъгълник. Пожълтяла по краищата и нашарена с пукнатини, рисунката се свеждаше до няколко стилизирани щриха, но Брис все пак я разпозна.

— Плочката на Блудния. И какво от това, Морох?

Войникът се изправи. Беше отслабнал, забеляза Брис, и сякаш се бе състарил с десет години, откакто се бе включил в мирната делегация.

— Той е бил тук. През цялото време. Кучият му син е бил под носовете ни, Брис Бедикт.

— За какво говориш?

— За Блудния. За Първия консорт Турудал Бризад.

— Това е… нелепо.

— Имам малко по-грубо определение, Брис.

Кралският защитник го погледна.

— Как стигна до това необикновено заключение, Морох?

— Всяко поколение е имало Турудал-Бризадовци — о, с различни имена, но е бил той. Сцени по гоблените, картини. Мини и огледай кралската колекция, Брис — всичко е там, в главния коридор, и скоро ще бъде преместено. Било е тук, пред очите на всички, стига да намерят повод да погледнат.

— И какъв повод намери ти, Морох?

Гримаса.

— Той ме помоли да направя нещо за него.

Брис изсумтя.

— Нали е бог. — „Уж.“ — Защо ще му трябва помощта ти?

— Защото каза, че ти ще си много зает.

Брис си спомни последния си разговор с Турудал Бризад: „… краят на моята обективност“. Нещо такова.

— Признавам, че изпитвам известен… скептицизъм, Морох Неват.

— Остави го за малко настрана, Брис. Тук съм, за да ти поискам съвет. Нека допуснем най-лошото.

— Един бог да те моли за помощ? Предполагам, че трябва да се преценят възможните мотиви и последствията от приемането или отхвърлянето на молбата.

— Да.

— Това, за което моли, ще бъде ли от полза за Ледер?

— Той каза, че ще бъде.

— Къде е сега?

— В града някъде. Наблюдавал е последните бежанци, пуснати в града, от крепостната стена, така поне ми каза един от стражите ми.

— В такъв случай, Морох, според мен трябва да направиш каквото те моли.

— И да пренебрегна дълга си да браня краля?

— Предполагам, че според бога тази задача се пада на мен.

— Двамата с теб сме почти равни, Брис.

— Знам.

— Може би вярваш, че си по-добрият от двама ни. Аз вярвам в обратното.

— Не ние ще вземем това решение, Морох.

Морох го изгледа продължително, после отрони:

— Благодаря ти за съвета, Финад.

— Колебая се да го кажа, Морох Неват. Но дано Блудния да е с теб.

— Не е смешно — отвърна мечоносецът, обърна се и се отдалечи.

Брис слезе по стълбите. Стигна до главния коридор, спря и се огледа. Стените бяха избърсани, прахът по пода — изтрит. Наоколо се движеха стражи и дворцови служители, подготвяха всичко за предстоящата церемония. Мнозина извръщаха погледи към спящата фигура, свита на кълбо над централната плоча в средата на коридора.

Брис въздъхна и се приближи до Куру Кан.

— Цеда.

Старецът не издаде звук; после се завъртя с гръб към Брис.

— Събуди се, Цеда. Моля те.

Куру Кан вдигна глава, зашари с ръце по пода за лежащите до него лещи, вдигна ги към лицето си.

— Кой ме вика?

— Аз съм, Брис Бедикт.

— А, Финад. — Куру Кан вдигна очи. — Изглеждаш добре.

„Но ти — не.“

— Цеда, инвеститурата ще започне скоро. Освен ако не искаш да принудиш крал Езгара Дисканар да те заобиколи по време на тържествената процесия, ще трябва да се отместиш.

— Не! — Старецът пак се просна върху мраморната плоча. — Не трябва! Това е мое. Моето място.

— Настояваш да отстъпи встрани? Цеда, рискуваш да си навлечеш гнева на краля…

— Важно ли е? Ни най-малко. — Пръстите му задраскаха по пода. — Това е мое. Предупреди го, Финад. Предупреди краля.

— За кое?

— Няма да бъда отместен. И който се опита, ще бъде изгорен на пепел. На пепел, Брис Бедикт.

Брис се огледа. Бяха се струпали хора — да чуят разговора. Финадът се намръщи.

— Вървете си. Всички. — Хората се пръснаха.

Брис се наведе към Цеда.

— Последния път имахте четки и бои. Какво стана с тях?

— Четки и бои? — Очите на Цеда примигаха зад лещите. — Няма ги. Изчезнаха. Кралят вече те вика, Финад. Готов е да започне процесията. Нифадас идва — той ще недоволства, но все едно. Публиката ще е малка, нали. Важно ли е? О, да. Най-добре кралят да не ми обърне внимание — обясни му това, Брис.

Финадът се изправи.

— Добре, Цеда.

— Чудесно. Хайде, върви си.

— Не мирише добре.

Трул извърна очи към демона Кенрил’а, който бе проговорил. Съществото беше по-високо от Тайст Едур на конете им. Лице с по-остри черти от тези на Люляк, черно като изсечен базалт, горните и долни кучешки зъби се подаваха остри и лъскави като сребро. Кожена яка, ризница от бронзови плочи, със засъхнала по тях сол и потъмнели от патина. Тежък кожен колан, на който бе окачен огромен крив меч. Кожени гамаши, сиви и плътни. Демонът до него се различаваше само по избора на оръжие — грамаден чук, стиснат в двете му облечени в тежки метални ръкавици ръце.

Вторият Кенрил’а се озъби.

— Мирише на вкусно.

— Разцепени кокали — каза другият. — Костен мозък.

Вонята, за която говореха, беше като от гниещи трупове. Бяха стигнали до края на полето, отвъд което се издигаше палисадата на град Брус. Наоколо имаше гробни могили, едната — разровена. Не се виждаше жива душа.

— Братя, слезте и пригответе оръжията си — каза императорът.

Трул скочи от коня и се обърна.

— К’риснан, можеш ли да доловиш нещо?

Лицето на младия магьосник арапаи беше пребледняло. Той кимна.

— В града е, мисля. Знае, че сме тук.

Рулад стисна меча с две ръце и го вдигна.

— Удинаас, ти остани с конете. Феар вляво от мен, Трул — вдясно. К’риснан, стой на пет крачки зад нас. Демони, от двете ни страни.

— Може ли първо да ядем?

— И да пишкаме. Пишка ми се.

— Да беше помислил за това, преди да тръгнем — каза първият демон.

— А ти да беше ял. Имахме резервни коне колкото щеш.

— Тишина — изсъска императорът. — Слушахме ви през целия път. Престанете, да не реша първо вас да убия.

— Няма да е разумно — каза вторият Кенрил’а. — Надушвам повече от месо. Надушвам, че нещото още е живо там… и не е приятно.

— Усещам му вкуса — каза първият демон. — И ми се повръща.

— Да беше помислил за повръщане, преди да тръгнем — каза вторият.

— Мисля за повръщане всеки път, щом те погледна.

— Стига!

— Извинявам се за брат ми — каза първият демон.

— А аз за моя — добави вторият.

„Странни тирани.“ Трул стисна копието си и застана до Рулад.

Тръгнаха през полето. Щом стигнаха до изкопа, видяха първите тела. Смазани, нахвърляни на дъното на дълбокия изкоп. Работници и войници. Потъмняла и подута от жегата плът. Бръмчаха мухи.

Заобиколиха рова и се приближиха до града. Портата беше избита навътре, двете тежки крила бяха паднали. Някъде вътре в града лаеше псе.

Улицата беше затрупана с тела. Вратите на всяка къща и сграда също бяха избити навътре. Напред и вдясно два коня стояха впрегнати, фургонът, който бяха теглили, бе преобърнат. Умората и напрежението бяха изтощили животните и едното беше клекнало. Трул се поколеба, после закрачи към тях и извади ножа си от канията. Другите изчакаха, докато режеше такъмите да ги освободи. Животните не бяха в състояние да побягнат, но се затътриха бавно на треперещите си крака.

Трул се върна до Рулад.

— Идва — каза първият демон.

По главната улица излетя ято скорци и закръжи между сградите. Птиците сякаш кипнаха на черна грамада срещу Тайст Едур и Кенрил’а. А сред птиците крачеше висока призрачна фигура, с бяла кожа и бледоруса коса, провиснала на сплъстени кичури до раменете. Съществото беше с кожена ризница, напукана и почерняла. Нещо странно имаше в крайниците му.

— Не е въоръжен — каза Феар.

— Но е той — изсъска зад него К’риснан.

Скорците се завъртяха нависоко и накацаха по околните стрехи. Съществото спря на десет крачки от Тайст Едур и демоните и каза:

— Мирно е. Нали? И тихо.

— Аз съм император Рулад на Тайст Едур — каза Рулад. — Кой и какво си ти?

— Аз съм Форкрул Ассаил. Казвам се Лазур.

— Значи си демон?

Главата се кривна.

— Така ли?

— Това не е твоят свят.

— Не е ли?

Рулад се извърна.

— Премахни го, К’риснан.

— Не мога, императоре.

— Шумът от присъствието ви буди смут — каза Лазур.

Трул забеляза, че съществото има повече стави в ръцете и краката, а и нещо като панти по гръбнака. Движеше се странно отпуснато.

— Смут ли? — попита Рулад.

— Желая отново да има мир.

— Щом търсиш мир, просто трябва да се обърнеш и да си идеш, Лазур — намеси се Феар. — Иди си.

— Да си идеш значи да идеш другаде. Не мога да се оттегля от безредие, защото ще ме последва. Мирът трябва да се въдворява там, където се озовеш. Едва когато раздорът спре, ще има мир. — И Форкрул Ассаил пристъпи напред.

— Внимавай! — изръмжа един от демоните.

Лазур се понесе напред като вълна, а скорците отново взривиха небето.

Оръжието на Трул беше с най-дългия обхват, но той не се и опита да промуши съществото. Беше вдигнало ръце да отблъсне атаката и Трул предпочете да удари по тях с висок замах с дръжката на копието. Дясната ръка на Лазур се уви около нея като змия и стисна. Рязко огъване и черното дърво изпращя, а после се разцепи, червената му сърцевина лъсна по дължината на процепа. Трул едва успя да усети сблъсъка, когато лявата ръка на Лазур замахна.

Два пръста го докоснаха по слепоочието…

Вече падаше, но усети как се изви вратът му от удара. Ако беше останал прав, ако се беше опитал да устои, вратът му вече щеше да е прекършен. Летеше с рамото напред, падна и зарита.

Феар се беше присвил и атакува ниско, миг след замаха на Трул, посече косо и напред, за да порази Форкрул Ассаил в коляното.

Но кракът се изви назад, коляното се сгъна навътре, а в същото време Лазур посегна с лявата си ръка и сграбчи острието на меча. Изтръгна го от десницата на Феар, пръстите стиснаха и прекършиха желязото.

Трул и Феар се бяха провалили — но бяха направили това, което се искаше от тях. Фланговите им атаки бяха предшествали атаката на Рулад, за да се открие Лазур за удара на императора. Мечът на Рулад се завихри като мъгла, засвири във въздуха… но без да порази — Форкрул Ассаил като че ли просто се разливаше около него.

Лазур захвърли меча на Феар и пристъпи напред.

И впи пръсти като шипове в гърдите на Рулад, през ризницата от златни монети — пръстите се хлъзнаха между ребрата и пронизаха сърцето, после дръпнаха рязко.

Императорът рухна.

Лазур се завъртя към Феар.

И полетя назад, на осем или повече крачки във въздуха, едва избегнал замаха на чука, който се натресе в коравата пръст на улицата.

Лазур отстъпи още няколко крачки назад, щом другият демон връхлетя срещу него с грамадния крив меч, заиграл в ръцете му като кама.

Трул се надигна с усилие. Завъртя се, за да измъкне ново копие от колчана под седлото на коня…

… и видя, че Удинаас тича към него: носеше цял наръч в прегръдката си.

Трул грабна едно, извъртя се и скочи над тялото на Рулад. Съществото от расата на Форкрул Ассаил беше скочило вляво, присвито под удара на огромния меч. Демонът го изрита с все сила в хълбока.

Ударът го отхвърли назад, той тупна на земята и се превъртя два пъти, преди отново да стъпи на крака.

Но Трул чу как изпращяха ребра.

Демонът отново настъпи, този път от дясната страна на Форкрул Ассаил.

Миг преди да влязат в схватка, Трул хвърли копието.

Лазур не го видя. То го удари малко под лявата ключица и съществото залитна. Кривият меч на демона го удари в дясното бедро и изкънтя в костта. Демонът го изтръгна.

Трул изпъна ръка назад и му подадоха ново копие. Пристъпи напред.

Форкрул Ассаил вече бе измъкнал копието от рамото си и отблъскваше ударите на меча с ръце. Другият демон връхлиташе от лявата му страна, вдигнал високо чука.

Светлосинкава кръв бликна от двете рани… които сякаш започнаха да се затварят пред очите на Трул. Лазур отново скочи назад, обърна се и побягна.

Двамата Кенрил’а се присвиха, готови да го подгонят.

— Стой! — изрева Трул. — Оставете го!

Удинаас беше застанал над тялото на Рулад. Няколко крачки по-назад стоеше младият К’риснан — лицето му бе смразено от ужас. Клатеше невярващо глава.

— К’риснан.

Обезумелите очи се извърнаха към Трул.

— То… ме отхвърли. Силата ми… когато императорът умря… цялата сила… отхвърли я…

Демоните се приближиха.

— Оставете го на нас — каза първият и избърса синкавата кръв от кривото острие.

— Да — каза другият. — Изобщо не бяхме чували досега за тези Форкрул Ассаил, но решихме.

— Че не ни харесват — допълни първият.

— Никак.

— Ще го догоним и ще му го кажем.

— Удинаас, колко… — промълви Феар, без да откъсва очи от Рулад.

— Не много — отвърна Удинаас.

— Ще чакаме ли?

— Мисля, че ще е най-добре — каза Удинаас.

Феар се потърка по челото, стана и отиде да прибере меча си. Вдигна го, огледа го и го захвърли. Погледна през рамо към Трул.

— То счупи и черното дърво.

— Видях — отвърна с гримаса Феар. — Второто копие го хвърли добре, братко.

Все пак братята знаеха. Без Кенрил’а сега щяха да са мъртви.

— Можем ли да го подгоним вече? — попита първият демон.

Феар помисли и каза:

— Вървете.

Двамата Кенрил’а забързаха по улицата.

— Можем да хапнем пътьом.

— Добра идея, братко.

Някъде в града псето продължаваше да лае.

— Трябва да му помогнем — каза Сандалат Друкорлат.

Уидал я изгледа накриво. Стояха в края на зелената морава над морския бряг. Младият Тайст Едур седеше свит на кълбо долу на пясъка. И продължаваше да крещи.

— Не му е първото гостуване тук — каза Уидал.

— Как ти е главата? — попита тя.

— Боли.

Тайст Едур вдигна глава и зяпна Уидал и жената Тайст Андий, застанали до ковачницата.

— Уидал!

Ковачът повдигна вежди, макар че движението го накара да потръпне, и рече:

— Обикновено не е толкова разговорлив. — Каза го на Сандалат Друкорлат. После се обърна към младия: — Рулад, не съм толкова жесток да ти казвам „добре дошъл“.

— Коя е тя? Коя е тази… предателка?

— Жалка картинка — изсумтя Сандалат. — И божият меч е в ръцете му? Грешка.

— И така да е, нямам намерение да му го казвам — отвърна тихо Уидал.

Рулад се изправи с мъка и изпъшка:

— То ме уби.

— Да — отвърна Уидал. — Явно. Каквото и да е това „то“.

— Форкрул Ассаил.

Сандалат се вцепени.

— Трябва по-внимателно да си подбираш враговете, Едур.

Рулад й отвърна с почти истеричен смях и се закатери към тях.

— Да избирам ли? Аз нищо не избирам, жено.

— С всички е така, Едур.

— Какво търси тя тук, Уидал?

— Сакатия бог реши, че имам нужда от компания. Освен трите побъркани нахта.

— Любовници ли сте?

— Стига глупости — изръмжа Сандалат.

— Тя ти го каза — добави Уидал.

Рулад ги подмина и измърмори през рамо:

— Трябва ми мечът.

Двамата се обърнаха и го изгледаха.

— Мечът му? Онзи, който богът те е накарал да направиш ли?

Уидал кимна и каза:

— Но не съм виновен.

— Бил си принуден.

— Бях.

— Не оръжието е злото, а този, който го владее.

Той я изгледа.

— Не ми пука дали ще ми спукаш пак черепа. Наистина започвам да те мразя.

— Уверявам те, че чувствата ни са взаимни.

Уидал й обърна гръб.

— Аз се връщам в колибата си.

— Не се и съмнявам — сопна се тя зад него. — Да се молиш и да мрънкаш на своя бог сякаш ще си направи труда да се вслуша в жалкия ти хленч.

— Надявам се да прояви жалост към мен — отвърна през рамо Уидал.

— Че защо да го прави?

Той не отговори и разумно запази усмивката за себе си.

Застанал на десет крачки встрани от трона, Брис Бедикт гледаше тържественото влизане на крал Езгара Дисканар в куполната зала. На лицето му се бе изписало леко раздразнение, тъй като бе принуден да заобиколи свитата трепереща фигура на Цеда Куру Кан, но това премеждие вече бе зад гърба му и Брис видя как Езгара бавно възвръща строгата си тържествена физиономия.

В тронната зала го очакваха висши сановници и гвардейци. Първи евнух Нифадас бе застанал вдясно от трона и държеше върху кървавочервена възглавничка короната на Ледер. Първата конкубинка Нисал бе коленичила в подножието на подиума, от лявата страна. Освен Брис и шестимата му гвардейци тук бе и Финад Джерун Еберикт с шестима от Дворцовата стража.

И това беше всичко. Инвеститурата на този ден, деня на Седмото затваряне — или почти, тъй като нямаше единодушие за точната дата — щеше да бъде видяна само от тези малцина. Не според първоначалния замисъл, разбира се. Но имаше нови размирици, последното стълкновение бе най-кървавото досега. Името на краля се бе превърнало в проклятие за гражданството. Списъкът на поканите бе съкратен като мярка за сигурност, ала въпреки това Брис беше изнервен заради присъствието на Джерун Еберикт.

Кралят се приближи към подиума, дългите му копринени роби се хлъзнаха след него по лъскавия мраморен под.

— В този ден Ледер става империя — високо каза Нифадас.

Гвардейците изпълниха команда „За почест!“, запазена само за царствения род, и замръзнаха, неподвижни като статуи.

Езгара Дисканар се качи на подиума и бавно се обърна.

Първият евнух пристъпи пред него и му поднесе възглавничката.

Кралят взе короната и я сложи на главата си.

— От този ден — каза Нифадас, докато отстъпваше назад, — Ледер се управлява от император. — И се обърна. — Император Езгара Дисканар.

Гвардейците отпуснаха коляно в команда „Свободно“.

„И това е всичко.“

Езгара седна на трона.

Състарен, уязвим и безсилен.

Прозорците бяха затворени плътно. Пътеката беше обрасла с бурени, диви лози се бяха увили по стените от двете страни на стъпалата на входа. Откъм улицата зад тях се носеше миризма на пушек и далечен рев някъде от Пълзящия квартал, отвъд езерото Пропада, знак, че е започнал поредният метеж.

От Рибарската порта Серен Педак и спътниците й от Пурпурната гвардия яздеха ходом по затрупаните улици. Следи от плячкосване, трупове, притичващи пред тях фигури в страничните улички и проходи. Опожарени сгради, глутници подивели гладни псета, бежански семейства, свили се на завет тук-там, кралският град Ледерас като че ли беше затънал във варварство, а врагът все още бе на много левги отвъд хоризонта.

Беше стъписана и дори уплашена от това колко бързо е рухнало всичко. Въпреки цялото й отвращение и презрение към нравите на собствения й народ, някъде дълбоко в нея беше останала заровена вяра във вродената издръжливост на ледериите. Но тук, пред очите й, бе доказателството за внезапно и дълбоко падение. Отприщени алчност и диващина, страх и паника, отключили стихията на бруталността и безскрупулното равнодушие.

Подминаваха трупове на граждани, оставени да издъхнат на улицата сред локви кръв.

По една от широките улици близо до канала беше минала озверяла тълпа, може би само преди половин ден. Личеше, че войниците са се опитали да спрат метежниците и че са били изтласкани с бой. Сградите и богатите имения от двете страни бяха оплячкосани. Улицата беше хлъзгава и лепкава от кръв, а коловозите от фургони показваха, че поне тук градският гарнизон се е върнал, за да откара труповете.

Лоста и бойците му почти не проговориха през целия път, а и сега, когато спряха пред дома й, останаха на конете, с ръце на оръжията и нащрек.

Серен слезе.

Лоста и Корло я последваха.

— Изглежда непокътнато — каза магът.

— Вътре няма нищо ценно за грабене, както казах — отвърна Серен.

— Това не ми харесва — промълви Вреченият. — Ако бедата почука на вратата, Аквитор…

— Няма. Тези бунтове няма да продължат. Колкото повече се приближава армията на Едур, по-кротко ще става.

— В Трейт не стана така.

— Да, но тук ще е друго.

— Не разбирам защо смяташ така — каза Лоста и поклати глава.

— Идете да си потърсите кораба — каза Серен и се обърна към другите. — Благодаря ви, на всички. За мен бе чест, че се запознах с вас и пътувах в компанията ви.

— Пази се, момиче — промълви Корло.

Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Той кимна и пак каза:

— Внимавай.

— Чу ли го?

— Да. И главоболието ми го доказва.

— Съжалявам.

— Постарай се да запомниш, Серен Педак. Мокра е коварен лабиринт.

— Ще се опитам. — Обърна се към Лоста.

— Щом намеря работодателя ни и настаня хората си, ще те навестя, тъй че не е нужно да се размекваме — каза той.

— Добре.

— Не повече от ден и ще се видим пак, Аквитор.

Тя кимна.

Вреченият и магът се обърнаха, яхнаха конете и отрядът си тръгна.

Серен ги погледа още малко, после се обърна и тръгна по пътеката. Ключът за сложния механизъм на бравата беше под втората плоча.

Вратата изскърца и я лъхна миризма на прах. Влезе и затвори.

Сумрак и тишина.

Постоя дълго така, загледана в изпънатия напред коридор. Вратата в другия край беше отворена и се виждаше стаята зад нея, осветена от прашните слънчеви лъчи, идващи от двора и зад къщата. Точно пред нея беше високият стол, покрит с муселин.

Стъпка, още една. Напред по коридора. Малко пред входа за стаята — гниещото телце на мъртва сова — лежеше на пода като заспала. Пристъпи на пръсти покрай нея, влезе в стаята и усети лекия полъх от счупения прозорец — совата сигурно беше влетяла от двора през него.

Мебелите от двете страни тънеха в призрачни сенки, но това, което привлече погледа й, бе столът. Тя отиде до него и седна, без да свали плата: муселинът се издърпа навътре, щом тя се отпусна на меката седалка.

Серен примига и се озърна.

Сенки. Тишина. Смътен мирис на гнило. Мъртвата сова зад прага.

— Империята… на Серен Педак — прошепнаха устните й.

Никога не се беше чувствала толкова сама.

В столичния град Ледерас — докато отрядите войници на Джерун Еберикт просичаха с мечове пътя си през гъстата човешка гмеж, част от процесия на верни на краля граждани, тръгнали към Вечния дом, за да придружат с възторжените си възгласи коронясването, граждани, чиято кръв сега се плискаше по каменните плочи, за да ознаменува този славен ден; докато десетки хиляди скорци кръжаха все по-близо над старата кула, доскорошния Азат, превърнал се в Крепостта на Смъртта; докато Техол Бедикт — вече не на покрива си — се промъкваше по улици и улички на път към кантората на Селуш по заръка на Шурк Елале; докато детето Кетъл, мъртво доскоро, но вече много живо, седеше на стъпалата на старата кула, тихичко си пееше и плетеше венци от трева; докато лъчите на слънцето мятаха коси снопове през мъгливите пушеци — камбаните започнаха да бият.

Възвестяваха раждането на империята.

Края на Седмото затваряне.

Но книжниците бяха сгрешили. Седмото затваряне тепърва щеше да дойде.

След два дни.

Облегнат на една стена недалече от стария дворец и скръстил ръце, Първият консорт Турудал Бризад, богът, известен с прозвището Блудния, погледна в небето към облака скорци, щом камбаните закънтяха.

— Неприятни птици — каза. — Скорци…

Още два дни.

„Ужасно трагична грешка в сметките, опасявам се.“

„Ужасно трагична.“

(обратно)

23.

Под басейна зееше огромна подземна пещера със стени и таван, покрити с ронлива шуплеста кора. Ако някой можеше да застане сред тази древна кухина, дъждът, сипещ се над главата му, щеше да е непрестанен. Въпреки това единадесет реки се вливаха в блатата, които един ден щяха да се превърнат в град Ледерас, а процесът на ерозия, завършил с пропадането на басейна и катастрофалното пресъхване на реките и блатата, беше дълъг. Така, колкото и малко да е езерото Пропада, струва си да припомним необикновената му дълбочина. Езерото всъщност е като капак към покрива с пещерата отдолу за къща. Ето защо засмукването в дълбините му на рибарската лодка на Бурдос — единствения рибар в езерото Пропада — с мрежи и всичко, не трябваше да изненада никого. Нито фактът, че оттогава насетне, след като толкова много хора бяха видели потъването на Бурдос, никоя друга рибарска лодка не беше порила вече водите на езерото. Все едно, мисля, че говорех за внезапното сливане на всички тези реки, за притока на блатните води, събитие, случило се много преди районът да бъде населен от колонистите. Гледката трябва да е била изключително драматична, нали, колеги?

Откъс от „Геологичната история на Ледерас“, лекция, изнесена от Кралски географ Тула Редсанд на Деветнадесетата ежегодна конференция на Академия Кътър (мигове преди Голямото срутване на тавана на Академията). Преразказано от единствения оцелял — Айбал Стрелицата

Нищо естествено нямаше в прахта, извисила се като исполин над едурското воинство.

Армиите се спуснаха от север и тръгнаха на позиции срещу цитаделата Бранс. Охреният облак надвисна като застинала вълна над водопад, свирепи ветрове заплющяха на юг от двете му страни, понесли пепел и пръст в тъмни, злокобни приливи срещу чакащите ледерийски армии и голите хълмове зад тях.

Императорът на Тайст Едур бе преоткрил славата на съживяването на мъртвите. Всяка смърт беше поредното стъпало в извисяването му към несъкрушимо господство. Съживяването, както вече бе разбрал Удинаас, нито носеше мир, нито беше безболезнено. Идваше с писъци, с раздиращ въздуха крясък. Идваше с буйна и неустоима болка, която разкъсваше разума на Рулад така, както щеше да разтерзае всеки друг, понесъл същото проклятие. А в ума на роба вече нямаше никакво съмнение, че мечът и неговият дар са прокълнати и че богът зад всичко това — ако наистина беше бог — е обзето от безумие същество.

Този път братята на Рулад бяха видели пробуждането му с очите си. Удинаас не се изненада от ужаса, изписал се на лицата им при първия писък на императора. Бяха видели конвулсиите, разтърсили тялото на Рулад от мръсно злато и съсирена кръв, хладната неземна светлина, наново блеснала в ужасяващите му очи. А той ги беше видял замръзнали, неспособни да се приближат, неможещи да побягнат — стояха взрени в ужасната истина.

Може би някъде след това — след като това смразяване се стопи, след като сърцата им забиха отново — имаше съчувствие. Рулад плачеше, а Удинаас го беше прегърнал през раменете за утеха. А Феар и Трул продължаваха да гледат, младият К’риснан седеше свит и онемял на земята зад тях, докато императорът най-сетне отново не намери себе си — детето и братът, и наскоро окървавеният воин, който беше някога — и пак хвана меча: все още присвит и треперещ, но жив.

Дума не отрониха на връщане, но от бързане изтощиха конете — за всички освен за Удинаас ездата си беше чисто бягство. Не от Форкрул Ассаил и неговата склонност към мира на студените трупове, а от смъртта. И от прераждането на императора на Тайст Едур.

Присъединиха се към армията на пет левги от цитаделата Бранс и получиха донесението на Ханан Мосаг, че е установен контакт с К’риснан от другите две армии и че всички се приближават към бойното поле, където, по свидетелството на духовете-сенки, ги очакваха ледерийските сили.

Подробности. Трескавата суматоха на последните приготовления. Удинаас беше безразличен към тях, към шепнещия ред в привидния хаос. Армията крачеше напред като някакво безглаво преселение, всеки звяр — тласкан напред от неумолимия инстинкт на насилието. Армиите винаги крачеха от сложност към простота. Точно тази малка подробност ги тласкаше напред. Очакваше ги поле, на което всичко щеше да се опрости, на което прахта, писъците и кръвта носеха хладна яснота. Това бе хладната жажда на воини и войници, на властници, крале и императори. Тази проста механика на победа и поражение, съвършената уловка, която щеше да привлече всяко око, всеки ум, съблазнен от опрощаващата игра. Очи, съсредоточени върху везните. Броиш теглилките и се взираш в поклащащите се блюда, наблюдаваш трупащите се тела като трупащи се монети и времето изчезва, умът се упражнява в безбройните и безплодни повторения на воденичното колело, и целият свят се затаява и замъглява за миг… стига никой да не разтърси масата.

Удинаас завиждаше на воините и заради простичкия им живот. За тях нямаше връщане от смъртта. Говореха просто, с езика на отрицанието. Биеха се за себе си, за другаря до себе си и дори смъртта имаше цел — той вече бе убеден, че това е един от най-редките дарове.

Или така трябваше да бъде — но знаеше, че няма да е така. Оръжието на предстоящото сражение беше магията. Може би всъщност тя щеше да се превърне в лицето на бъдещите войни по целия свят. Безумното унищожение, заличаването на неизброими животи от лицето на живия свят. Логично продължение на властници, крале и императори. Войната бе сблъсък на воли, надпревара, безразлична към собствената си цена, стремеж да се види кой ще мигне пръв — с пълно безразличие към изхода. Войната — упражнение не по-различно от жътвата на пари на Търговски уеми и поради това — безкрайно елементарна.

Тайст Едур и съюзниците им се подреждаха срещу ледерийските войски. Притъмняваше — слънчевите лъчи едва се промушваха през надвисналата вълна прах. Тук-там изтрещяваше магия и въздухът блясваше от колебливите изблици на силата, държана в готовност от двете страни. Удинаас се чудеше дали някой, който и да е, ще преживее този ден. И какви уроци ще си извлекат от тази битка оцелелите.

„Понякога играта стига твърде далеч.“

Тя стоеше до него — мъничка, смълчана, загърната в мека нещавена сърнешка кожа. Не беше казала нищо, не бе обяснила защо го е потърсила. Не знаеше какво и е на ума, не можеше да отгатне мислите й. Незнайни и дълбоко неразгадаеми.

Но я чу как вдиша треперливо. И я погледна през рамо.

— Отоците почти са зараснали.

Пернатата вещица кимна.

— Би трябвало да ти благодаря.

— Не е нужно.

— Хубаво. — Сякаш се поколеба. — Не би трябвало да го казвам. Не знам какво да мисля.

— За кое?

Тя поклати глава.

— За кое, моля ви се! В името на Блудния, Удинаас, Ледер скоро ще падне.

— Вероятно. Дълго и упорито гледах ледерийските сили. Виждам онези, които трябва да са маговете — пръснати са между редиците. Но не виждам Цеда.

— Трябва да е там. Как може да го няма?

Удинаас не отвърна.

— Ти вече не си Длъжник.

— Важно ли е това?

— Не знам.

Замълчаха. Стояха на възвишението на северозапад от бойното поле. От мястото им добре се виждаше насрещната стена на самата цитадела — грубовато внушително укрепление, надвиснало над врязана отвесно в хълма стръмнина. От двете страни на стената се извисяваха ъглови кули и на всяка бе вдигната тежка мангонела. На кулите стояха и магове, вдигнали нагоре ръце — беше явно, че подготвят ритуал, свързващ двете позиции. Сигурно беше нещо отбранително, тъй като ядрото на Кралския батальон бе разположено в подножието на цитаделата.

На запад от този батальон откъм хълмовете се изпъваше не много висок хребет, а от другата му страна бяха разположени части на кралската тежка конница и Разцепената бригада. На запад от него стояха в готовност ротите на батальон Змийски пояс, защитени по фланговете с части на бригадата Червена ярост, изтеглени до най-западния край на хълмовете Бранс и руслото на реката Дисент на юг.

По-трудно беше да се различи подреждането на ледерийските сили на изток от Кралския батальон. Източно от цитаделата имаше изкуствено езеро, а на север от него, успоредно на батальона, беше Батальонът на търговците. Друга река, по-скоро отточен канал, се виеше на североизток по десния им фланг и силите на Ледер от другата страна възнамеряваха да използват пресъхналия ров като отбранителна линия.

Тъй или иначе, армията на Рулад щеше да е западният корпус на едурското настъпление. В центъра беше войската на Феар, а по на изток, отвъд веригата по-малки хълмове и пресъхнали стари езера, се приближаваше армията на Томад и Бинадас Сенгар и идваше от град Петте върха.

Възвишението, на което стояха Удинаас и Пернатата вещица, бе обкръжено от духове-сенки и за Удинаас беше ясно, че около тях е опасана защитна магия. Отвъд възвишението, скрити от застаналите една срещу друга армии, чакаха жените, старците и децата на Едур. Майен беше някъде сред тях, все така унила и под преките грижи на самата Урут Сенгар.

Той пак погледна Пернатата вещица и попита:

— Виждала ли си Майен?

— Не. Но чух някои неща…

— Какви?

— Зле е, Удинаас. Гладува. Хванали са една робиня да й носи бял нектар. Екзекутирали са я.

— Коя?

— Бетра.

Удинаас я помнеше. Старица, която бе преживяла целия си живот в дома на родителите на Майен.

— Мислила е, че прави добрина — продължи Пернатата вещица и сви рамене.

— Сигурно.

— Не можеш да спреш изведнъж белия нектар. Човек трябва да го отвикне. Да го намалява постепенно.

— Знам.

— Но са притеснени за детето, което носи.

— А то сигурно страда по същия начин.

Пернатата вещица кимна.

— Урут не слуша съветите на робите. — Погледна го в очите. — Всички те са се променили, Удинаас. Все едно че са… в треска.

— С пламнали очи, да.

— Като че ли не го осъзнават.

— Не всички, Перната вещице.

— Кой?

Той се поколеба.

— Трул Сенгар.

— Не се заблуждавай. Отровени са всички до един. Империята, която идва, ще е ужасна. Имах видения… Виждам какво ни чака, Удинаас.

— Човек може да разбере какво ни чака и без видения.

Тя се намръщи, скръсти ръце и сърдито погледна нагоре.

— Каква магия е това?

— Не знам — отвърна Удинаас. — Нова.

— Или… стара.

— Какво изпитваш от нея, Перната вещице?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Ханан Мосаг борави с нея — каза след малко Удинаас. — Виждала ли си ги неговите К’риснан? Тези в армията на Феар Сенгар са… деформирани. Магията, която използват, ги изкривява.

— Урут и останалите жени се придържат към Куралд Емурлан — каза Пернатата вещица. — Държат се все едно, че са във война на воли. Не мисля, че…

— Почакай! — Удинаас присви очи. — Започва се.

Алрада Ан се озъби и викна:

— Ето, че вече сме свидетели, Трул Сенгар. Точно това означава днес да си воин на Едур.

— Може би няма само да гледаме — отвърна Трул. „Може би и ще мрем.“

Черната прах се изви на гъсти стълбове, които запълзяха към мъртвата зона между двете армии.

Трул погледна през рамо. Феар стоеше сред своите воини. Пред него бяха застанали двама К’риснан, единият — оцелял от Високи форт, другият — изпратен за подкрепление от армията на Рулад. От двамата заклинатели се вдигаха зърнисти потоци като че ли от прах, лицата и на двамата се бяха сгърчили в безмълвна болка.

От другата страна на ничията зона изтрещя мълния и отново привлече вниманието му към бойното поле. Пред редицата на ледерийските магове набъбваха вълни от искрящи ослепително бели пламъци, заплитаха се с пороя от сипещите се сред тях бляскави мълнии.

Далече вдясно Рулад бе започнал да придвижва напред воините си, строени в широк клин в самия край на мъртвата зона. Трул успя да различи сред тях брат си — смътнен замъглен силует от злато. Още по-вдясно беше Ханан Мосаг с неговите части, а отвъд тях, по края на низината, вече се придвижваха хиляди джхеки соултейкън и може би поне десетина Кенрил’а, всеки повел десетки селяци поданици. Обходът, който правеха, бе забелязан и бригада Червена ярост се обръщаше, за да посрещне заплахата.

Нищо скрито и никакви хитрини нямаше да има в това сражение. Никакви тънкости на тактически гении. Ледериите изчакваха с гръб към стръмните хълмове. Тайст Едур и техните съюзници трябваше да се приближат към тях. Такава бе простата механика, неизбежната механика.

Но магията заговори с друг глас.

Вихрещите се стълбове прах се извисиха към небесата с пронизителен вой, вятърът запищя така силно, че и едури, и ледерии започнаха да се присвиват от бесния му напор.

Белият ледерийски огън изригна нагоре в стена от едва обуздан хаос.

Трул едва успя да си поеме дъх. Видя как един злочест гарван прелетя по погрешка над мъртвото поле, завъртя се във въздуха и тупна в пръстта — първата жертва за този ден. Жалък предвестник. Не — хиляда. Десет хиляди гарвани, зашеметени от стихията и сипещи се от небето като черен дъжд.

Стълбовете се наклониха, олюляха се и се понесоха напред.

И започнаха да падат.

Внезапен порив на вятър отзад зашиба в гърба Трул и воините, носеше благословена влага.

Огромните вихрещи се стълбове падаха дълго.

Духовете-сенки полетяха ниско над земята като тъмен порой. Удинаас усещаше страха, който ги беше обзел, и злата принуда, която ги тласкаше напред. „Обречени жертви.“ Твърде рано бе за атака. Щяха да се озоват под сблъсъка на магията.

Колоните от прах рухваха, вълната от ледерийски огън се издигаше като стена, за да ги пресрещне. Пернатата вещица изсъска:

— Празната крепост. Най-чистата сила на ледериите. Блудния да ме вземе, усещам я!

— Няма да стигне — промълви Удинаас.

Застанала на позиция с Кралския батальон, Преда Унутал Хебаз видя как помръкна слънчевата светлина, щом рухващите стълбове надвиснаха над войнишките редици. Мъжете и жените около нея крещяха, но не можеше да ги чуе през оглушителния рев на приближаващата се прах.

Ледерийският ритуал изведнъж бе отприщен, храчещият съскащ огън се понесе над главите на присвилите се войнишки редици, закипя и забълва нажежена пяна нагоре, за да пресрещне падащите стълбове.

Земята се разтресе, по склоновете запълзяха цепнатини, а откъм цитаделата Бранс отекна глух стон. Тя успя да се обърне назад, докато ударната вълна я събаряше на земята. Видя, колкото и невъзможно да беше, как езерото до цитаделата се надигна нагоре в грамада от кална вода и пяна. Видя — докато предната стена на цитаделата се огъваше навътре и се откъртваше от страничните кули — как пръстта изригва на гейзери и отлита назад в издуващ се тъмен облак.

Източната кула се разлюля и изхвърли мангонелата и цялата обслужваща я батарея. И мага — Джирид Атаракт. Всичко полетя към земята.

Западната кула се люшна назад, огромните каменни блокове в основата й се разместиха и тя се сгромоляса сред облак отломки. Магът — Насон Метуда — изчезна сред тях.

Унутал се вторачи нагоре.

И видя как белият огън се пръсна. Видя как прашните стълбове се врязаха в него и пометоха от пътя си ледерийската магия.

Един удари в ядрото на Батальона на търговците, тъмната прах се изду, обхвана го и с грохот продължи напред срещу хълма.

За миг не виждаше нищо, а в следващия стълбът отново започна да се събира. Но вече се бе превърнал в нещо друго. Вече не прах се виеше на огромна спирала нагоре, а живи войнишки тела.

Плътта им почерняваше пред очите й като гниеща леш.

Те пищяха, а силата ги вдигаше към небесата, пищяха, а плътта им се пръскаше. Пищяха…

Сянката над Унутал Хебаз се сгъсти.

И тя затвори очи.

Бясно завихрен, един къс от ледерийската магия се отскубна от рухващия стълб, плъзна се ниско и заора кървава бразда през ядрото на воините меруди на хиляда крачки вляво от Трул.

Всички погинаха на място сред стена от червена мъгла.

Белият огън, вече оплискан с розово, се затъркаля през гъмжилото воини към К’риснан от другата страна. Младият заклинател вдигна ръце, за да се опита да го спре, но магията го погълна.

Когато огънят се смали, затихна и се разпръсна, младия К’риснан вече го нямаше, както и воините Едур, които се бяха оказали твърде близо. Земята бе почерняла и нацепена.

От другата страна отново се надигаха колони, пълни с въртящи се във въздуха тела. Още по-нависоко грамадата от гърчеща се плът потъна в разкаляна пяна, превърна се в стълб от бели кости и лъскави брони. Стълбовете се издигаха все по-нависоко, поглъщаха нови и нови войници, цели роти, изтръгнати от окопите и повлечени в гърчещата се паст.

Алрада Ан хвана Трул за рамото и го дръпна.

— Той трябва да спре това!

Трул се отскубна побеснял и поклати глава.

— Това не е Рулад! Това е кралят-магьосник!

„Ханан Мосаг, нима вече жадуваш за трона на безумието?“

Светът около тях се бе превърнал в лудост. Кипящи кълба ледерийска магия се пръскаха с трясък, раздираха редиците на Тайст Едур и поглъщаха хиляди духове-сенки. Едно се сгромоляса сред отряд демони и ги изпепели до крак.

Друго се затъркаля шеметно по земята към възвишението на запад от императорските сили. Нямаше какво да го спре и то помете нагоре по склона и удари по лагера с едурските жени, старци и деца.

Трул се хвърли натам, но Алрада Ан го стисна за рамото и го повлече обратно.

Ледерийски войници, от които бяха останали само кости, се въртяха из въздуха над хълмовете. Батальонът на търговците. Разцепената бригада. Батальонът на Змийския пояс. Кралският батальон. Толкова много смърт. „Край.“

А стълбовете тръгнаха напред, всеки по своя си път, на изток и запад, врязваха се в изпадналите в паника вражески редици. Поглъщаха всичко наред с несекващ и неутолим глад.

„Война? Това не е война…“

— Настъпваме!

Трул се вторачи неразбиращо в Алрада Ан. Воинът го разтърси и викна:

— Напред, Трул Сенгар!

Удинаас видя как гибелната магия се вряза през духовете-сенки, а после се затъркаля към възвишението, на което стояха с Пернатата вещица. Нямаше накъде да се бяга. Време нямаше. Беше съвършената…

Студен вятър го лъхна отзад с дъха на хилядите сенки. Помете напред и се вряза в ледерийската магия на двайсет разтега надолу по склона. Сенките го обкръжиха, сплетоха се в мрежа, за да спрат побеснелия огън. После и сенки, и огън изчезнаха.

Удинаас се обърна.

Урут и още четири жени на Едур стояха в редица на петнайсет крачки зад тях. Пред очите му две от тях се строполиха и кръвта бликна от жилите им. Урут се олюля и бавно се смъкна на колене.

„Е, добре. Не беше толкова съвършена.“

Отново се обърна към бойното поле. Императорът водеше воините си през обгорената безжизнена падина. Вражеските позиции по отсрещните хълмове изглеждаха буквално празни. От двете страни обаче се вихреше бой. Или по-скоро касапница. Там където стълбовете прах и тела още не бяха ударили, ледерийските редици сами се бяха прекършили и войниците бягаха, а джхеки соултейкън ги поваляха на земята, демони ги връхлитаха в гръб и отряди на Едур ги гонеха с трескава решимост. На изток коритото на сухата река беше прехвърлено. На запад бригада Червена ярост беше разбита и бягаше.

Ужасната магия на Ханан Мосаг продължаваше да бушува и Удинаас започваше да подозира, че и тя, както и ледерийската, е излязла от контрол. Стълбовете се раздробяваха на по-малки свои рожби. След като вече нямаше плът, започнаха да раздират земята, нагоре се вихреха пръст и камъни. Две изпъстрени с бели кости колони се сблъскаха недалече от онова, което бе останало от езерото, и сякаш се вкопчиха в смъртна схватка, чийто грохот разтърси отсрещните хълмове. След това се разделиха.

Основите на много от стълбовете се откъснаха от земята, стълбовете изхвърчаха нагоре и се разсипаха на бели и сиви облаци.

Изведнъж, докато разкъсаните отряди на Тайст Едур притичваха през бойното поле, отгоре заваляха кости и брони. Откъснати крайници, лъскави оръжия, шлемове, черепи, всичко това се заизсипва в убийствен порой над падината. Загиваха воини, настъпи паника, през полето безразборно затичаха хора.

На шейсет крачки напред и долу, покрай самото подножие на склона, крачеше Хул Бедикт с меч в ръка. Изглеждаше замаян.

Някакъв стегнат в метален шлем череп с откъсната челюст тупна и се затъркаля на пътя му, но Хул сякаш не го забеляза.

Удинаас се обърна към Пернатата вещица и изсъска:

— В името на Блудния, виж какво можеш да направиш за Урут и другите!

Тя го зяпна втрещена.

— Те току-що спасиха живота ни, Перната вещице.

И без да добави нищо повече, я остави и заслиза към Хул Бедикт.

Отгоре продължаваха да валят кости, по-малки парчета — пръсти, ребра. Зъби западаха на трийсетина крачки напред, посипаха земята като внезапно изляла се градушка, секнала толкова бързо, колкото бе започнала.

Удинаас се доближи до Хул Бедикт и извика:

— Не отивай натам!

Хул Бедикт спря и бавно се обърна. Лицето му беше мъртвешки бледо от потрес.

— Удинаас? Ти ли си това? Удинаас?

Робът го стисна за лакътя.

— Хайде. Свърши се, Хул Бедикт. Една шеста камбана време, не повече. Битката свърши.

— Битка?

— Клане тогава! Нахалост потрошени пари, не мислиш ли? Да обучиш всички тия войници. Тези воини. Всичкото това оръжие и броня. Мисля, че тези времена свършиха, нали? — Поведе го по склона. — Десет хиляди мъртви ледерии; няма смисъл дори да се заравят останките им. Две, може би три хиляди мъртви Тайст Едур. Никой не получи възможност дори да вдигне оръжие. Колко духове-сенки бяха пометени? Петдесет, шейсет хиляди?

— Трябва да… спрем. Няма нищо…

— Няма спиране вече, Хул. Напред, към Ледерас, като излязла от коритото си река. Ще има ариергарди за клане. Порти за разбиване. Улици и сгради, по които да се води бой. А след това — дворецът. И кралят. Гвардията му — те няма да хвърлят оръжие. Дори кралят да им заповяда. В края на краищата те служат на кралството, не на Езгара Дисканар. Гадно ще е, Хул Бедикт. Не чак като тук, но в някои отношения по-лошо, готов съм да…

— Стига, робе. Замълчи или ще те убия.

— Тази заплаха вече не ме притеснява много, Хул Бедикт.

Излязоха на билото. Пернатата вещица с няколко робини бе сред жените Едур. Урут лежеше изпъната по гръб на голата земя, трепереше и се гърчеше. Трета жена беше издъхнала.

— Какво има, Хул Бедикт? Не можа да атакуваш враговете си ли? Онези насила събрани Длъжници и отчаяните глупци, намерили уж достойнство във войнишките униформи. Омразния враг.

— Трябва да намеря императора — каза Хул. — Трябва да обясня…

Удинаас го пусна. Дъждът от кости най-сетне беше спрял, в небесата се кълбеше прах. Рухналата цитадела гореше — бълваше черен дим, който сигурно се виждаше чак от стените на Ледерас.

Робът закрачи към Пернатата вещица.

— Ще оживее ли Урут?

Тя вдигна глава и го погледна, очите й бяха странно безизразни.

— Така мисля.

— Това беше Куралд Емурлан, нали?

— Да.

Удинаас се обърна. Огледа полето. Тълпи Едур обикаляха между обгорените тела на събратята си, между бели кости и лъскаво желязо. Безкръвно бойно поле. Джхеки соултейкън обхождаха далечните склонове, търсеха изпокрили се врагове, но онези, които не бяха избягали, бяха трупове или жалки останки от трупове. Няколко рехави, оредели ята сиви призраци прелитаха над низината.

Видя Рулад — обкръжен от воини, крачеше през полето. Към позицията на Ханан Мосаг. Робът също се запъти натам. Щяха да се кажат някои неща и искаше да ги чуе.

Трул и отрядът му стояха до сухото речно корито. Другата страна, по цялото протежение на хълмистия рид успоредно на руслото, беше затрупана с тела на войници. На хиляда и петстотин крачки вляво от тях се приближаваха авангардните части на армията на Томад и Бинадас Сенгар. Личеше, че те поне са видели битка. Традиционната, меч срещу меч.

— Пленили са знамето на Батальона на занаятчиите — каза Алрада Ан и посочи.

Трул погледна към полето на изток.

— Тогава кой беше тук?

— Белите търсачи и Разцепената, мисля. Огънаха се, щом видяха съдбата на Търговския и Кралския, и когато стълбовете започнаха да се движат към тях.

Трул усети, че му призлява, и извърна глава, но накъдето и да се обърнеше, гледката не можеше да го облекчи. Отвсякъде само бавно слягащите се пепелища на лудостта.

— Тайст Едур си спечелиха империя — каза Алрада Ан.

Думите му бяха чути от Канарт и сержантът закрачи към тях.

— Отричаш ли половината си кръв, Алрада? Вгорчава ли те тази победа? Вече разбирам защо стоиш на страната на Трул Сенгар. Вече разбирам — всички разбираме — добави с широк жест, който обхвана воините зад него, — защо толкова защитаваш Трул, защо отказваш да застанеш на наша страна. — Коравият поглед на Канарт се прикова в Трул. — О, да, Трул Сенгар — в жилите на твоя приятел тече кръвта на Предателите. Няма съмнение, че тъкмо затова двамата сте толкова близки приятели.

Трул издърпа копието от гърба си.

— Омръзна ми вече, Канарт. Приготви оръжието си.

Воинът присви очи, после се ухили и посегна за копието си.

— Виждал съм те как се биеш, Трул. Знам слабостта ти.

— Разчистете място — каза Трул и другите се отдръпнаха в широк кръг.

Алрада Ан се поколеба.

— Не правете това. Трул… Канарт, оттегли обвиненията си. Те са неоснователни. Забранено е да предизвикваш командира си…

— Млъкни! — отсече Канарт. — След това ще убия и теб! Предател!

Трул застана в обичайната стойка, намести тежестта си и зачака.

Канарт измести хватката си на една длан ширина, след което замахна с желязното острие на височината на гърлото.

За миг Трул го пренебрегна и дланите му се раздалечиха по дръжката на копието. После посрещна удара, дърво срещу дърво, и настъпи. Канарт се отскубна и извъртя острието надолу и под копието му в съвършено движение, но Трул вече му беше влязъл, принуди го да издърпа оръжието си назад, докато сержантът вдигаше тъпия край нагоре, за да блокира очаквания горен замах — който така и не последва. Вместо това Трул вдигна копието си високо и водоравно и го натресе в челото на Канарт.

Сержантът рухна по гръб.

Трул застана над него и се вгледа в замаяните му очи и разцепената кожа на челото, от която потече струйка кръв.

Другите воини вече викаха, удивени от бързината му и зашеметяващата, измамна простота на атаката.

Алрада Ан пристъпи до него.

— Довърши го, Трул Сенгар.

Целият гняв на Трул се беше изцедил.

— Не виждам нужда от това…

— Тогава си глупак. Той няма да забрави…

— Не вярвам.

— На Феар трябва да му се каже за това. Канарт трябва да бъде наказан.

— Не, Алрада Ан. Нито дума. — Вдигна очи и погледна на север. — Хайде да поздравим Бинадас и баща ми. Искам да чуя разкази за храброст, за бой.

Тъмнокожият воин извърна очи.

— Сестрите да ме вземат дано, Трул, и аз.

Нямаше старици, които да вървят из това поле, да режат пръстени от пръсти, да разсъбличат оцапани дрехи от труповете. Нямаше лешояди, врани и чайки, които да кръжат на ята и да налитат на богатия пир. Нямаше нищо, което да напомня за едва-що отминалата битка, нямаше проснати тела, посечени в гръб — не и тук, в средата на падината — нито последни оплюти кървави грамади трупове, обкръжени с нападали противници. Нямаше килнати знамена, задържани само от натиска на студената плът, с гербовете, хилещи се отгоре. Само кости и лъскаво желязо, само бели зъби и лъскави монети.

Прахта се утаяваше като тих шепот и нежно загръщаше земята с неравния й килим от останки на хора и Едур.

Императорът и избраните му братя вече се приближаваха към склона — бяха вдигнали след себе си прашна диря и тя висеше бяла и треперлива. Рулад държеше меча в лявата си ръка, острието проблясваше на смътната светлина. Златната му броня бе нашарена от тъмни вади пот, мечата кожа висеше тежко на императорските рамене.

Удинаас виждаше добре лицето на Рулад и как лудостта го е стиснала в обятията си. Обезсърчението пораждаше ярост, способна да се отприщи във всички посоки. Зад императора, който вече се изкачваше по склона към чакащия ги Ханан Мосаг, се катереха Терадас и Мидик Бун, Корам Айрад, Колб Харат и Матра Брит. Всички освен Терадас бяха стари спътници на Рулад и Удинаас не се зарадва, като ги видя. Нито пък те, ако се съдеше по навъсените погледи, които мятаха към него.

Удинаас едва не се разсмя. „Също като в двореца в Ледерас — фракциите се оформят.“

Когато ускори стъпките си, за да се доближи до Рулад — който все още не го беше забелязал, — Терадас Бун прегради пътя му уж случайно, след което рязко изпъна ръка и го блъсна в гърдите. Удинаас залитна, изгуби равновесие и се затъркаля надолу.

Воините Едур се разсмяха.

Грешка. Императорът рязко се извъртя, очите му зашариха и видяха Удинаас в облаците прах. Не беше трудно да се сети какво е станало и Рулад изгледа с гняв братята си.

— Кой удари моя роб?

Никой не помръдна. После Терадас отвърна:

— Просто пътеките ни се пресякоха, ваше величество. Случайност.

— Удинаас?

Робът вече ставаше и изтупваше прахта от ризата си.

— Точно както каза Терадас Бун, императоре.

— Предупреждавам всички ви — изръмжа Рулад. — Няма да позволя повече такива неща. — Обърна се и продължи нагоре.

Терадас изгледа Удинаас с гняв и прошепна:

— Не вярвай, че вече съм ти длъжник, робе.

— Ще разбереш някой ден, че дългът не се отменя лесно — отвърна Удинаас и го подмина.

Терадас посегна към късия си меч, но после отпусна ръка и само тихо изръмжа.

Рулад излезе на билото.

Тези, които все още бяха по-надолу, чуха спокойния глас на Ханан Мосаг:

— Днешният ден ни донесе победа, императоре.

— Не намерихме никого, с когото да се бием!

— Кралството лежи разтреперано в нозете ви, ваше величество…

— Хиляди Едур са мъртви, магьоснико! Демони, духове! Колко майки, жени и деца на Едур ще плачат тази нощ? Каква слава ни носят нашите мъртъвци, Ханан? От тази… прах?

Удинаас също стигна до билото. И видя, че Рулад настъпва към магьосника, вдигнал меча във въздуха.

Изведнъж зачервените очи на Ханан Мосаг се изпълниха със страх.

— Императоре!

Рулад се обърна вихрено и изгарящите му очи се впиха в Удинаас.

— Предизвиква ни нашият роб? — Острието на меча изсъска във въздуха, макар да ги деляха над десет разтега.

— Не е предизвикателство — уморено отвърна Удинаас, приближи се и спря пред императора. — Само извиках, за да ви уведомя, че насам идат братята ви, ваше величество. — И посочи на изток, към няколко смътни фигури в падината. — Феар, Бинадас и Трул, императоре. И баща ви, Томад.

Рулад замижа и замига силно, докато оглеждаше далечните воини.

— Прахта ни е заслепила, Удинаас. Те ли са това?

— Да, императоре.

Едурът изтри очи.

— Да, това е добре. Да, искаме да се срещнем с тях. Сега.

— Ваше величество — продължи Удинаас, — къс ледерийска магия порази женския лагер по време на битката. Майка ви и още няколко жени я надвиха. Урут пострада, но ще живее. Три жени от хирот загинаха.

Императорът отпусна меча. Гняв лумна в трескавите му кръвясали очи, заискри и угасна.

— Искахме битка, Удинаас. Искахме… смърт.

— Знам, императоре. Може би в Ледерас…

Рулад кимна.

— Да. Може би. Да, Удинаас. — Очите му се впиха в очите на роба. — Онези кули от кост, видя ли ги? Касапницата, плътта им…

Погледът на роба за миг се плъзна над рамото му, към Ханан Мосаг. Магьосникът беше забил очи, изпълнени с мрачна омраза, в гърба на императора. Удинаас заговори тихо:

— Ваше величество. Сърцето ви с право кори Ханан Мосаг. Но сторете го, когато дойдат баща ви и братята ви. Хладният гняв е по-силен от горещата ярост.

— Да. Знаем това, робе.

— Битката свърши. Всичко свърши — каза Удинаас и погледна към полето. — Нищо не може да… се върне. Май е дошло времето за скръб.

— Познати ни са тези чувства, Удинаас. Скръб. Да. Но хладният гняв? Но…

Мечът трепна в ръката му, настръхнал като събудена похот, и робът не видя хлад в очите на Рулад.

— Той вече усети замаха му, императоре — промълви Удинаас. — Остава само да отхвърлите… това, което току-що отмина. Братята ви и баща ви трябва да чуят това, както знаете много добре. От тях — до всички Едур. До всички съюзници. До Урут. — И добави хрипливо: — Те ще ви затрудняват, императоре — сбралите се и още сбиращи се около вас и вашата мощ. Но вие виждате ясно и вярно, защото това е ужасният дар на болката.

Рулад кимаше, загледан към приближаващите се.

— Да. Ужасен дар. Ясно и вярно…

— Ваше величество — извика Ханан Мосаг.

Рулад отвърна с небрежно махване с меча.

— Не сега.

Очите му не се откъсваха от баща му и братята му. Жегнат, с помръкнало от унижение лице, Ханан Мосаг млъкна и наведе глава.

Удинаас се обърна и загледа приближаващите се воини от рода на Сенгар. „Не отричай какво мислиш самият ти за това, робе. Кучият син Ханан Мосаг трябва да бъде убит. И то скоро.“

— Голяма победа, ваше величество — рече застаналият наблизо Терадас Бун.

— Радваме се, че я виждаш така, Терадас Бун — изхриптя Рулад.

„Блудния да ме вземе, бързо се учи младият.“

Бинадас се качи пръв на билото и коленичи пред Рулад.

— Императоре.

— Бинадас, днес наши ли бяхте, или бяхте на Ханан Мосаг?

„Ясно и вярно.“

Бинадас вдигна очи, на лицето му се бе изписало объркване.

— Ваше величество, армията на Томад Сенгар още не е имала нужда от чародейство. Настъпите ни бяха бързи. Битката тази сутрин беше жестока и с несигурен изход, но Едур се наложиха. Понесохме загуби, но това трябваше да се очаква — макар че все пак съжаляваме за това.

— Стани, Бинадас — подкани го Рулад и тежко въздъхна под златната броня.

Удинаас чак сега видя и Хул Бедикт — идеше след воините Сенгар. Не изглеждаше по-добре отпреди: вървеше като човек със спукан череп и почти в несвяст. Изпита съжаление, че се бе държал толкова грубо с него.

Томад заговори:

— Императоре, имаме вест от Урут. Съвзема се…

— Вестта ни радва — прекъсна го Рулад. — Падналите й сестри трябва да се почетат.

Веждите на Томад леко се вдигнаха, но той само кимна мълчаливо.

Императорът закрачи към Феар и Трул.

— Братя, върнаха ли се двамата Кенрил’а?

— Не, ваше величество — отвърна Феар. — Форкрул Ассаил също не се появи. Според мен гонитбата продължава.

Това беше добре, реши Удинаас. Рулад говореше за неща, които малцина от присъстващите знаеха, и така подсилваше всичко, което го свързваше с Феар и Трул. Игра за пред Томад, баща им. Игра и за пред Бинадас, който сега сигурно се чувстваше застанал на най-тясната пътека, на ръба между Рулад и краля-магьосник. И скоро трябваше да направи избора си.

„Блудния да ме вземе, каква бъркотия чака тези Тайст Едур.“

Рулад сложи ръка на рамото на Трул и пристъпи покрай него.

— Хул Бедикт, чуй ни.

Ледериецът изправи рамене, примига и зашари с помътените си очи, докато погледът му не се спря на императора.

— Ваше величество?

— Скърбим за този ден, Хул Бедикт. За тази… недостойна смърт. Искаше ни се по-скоро да е ден на доблестен триумф, на кураж и доблест, проявена и от двете страни. Предпочитахме, Хул Бедикт, този ден да беше… чист.

Хладен гняв, как не. По-голяма милост може би щеше да е Ханан Мосаг да бъде набит публично. Бъдещето се разпадаше тук и сега, разбра Удинаас. „А мое намерение ли беше това? Май по-добре щеше да е Рулад да беше посякъл кучия син на място. Чисто и просто — единственият лъжещ се с тези думи е самият Рулад. Ето ги по-добрите думи: зло и коварно.“

— Искаме да отдъхнем до утре — заяви императорът. — Когато ще тръгнем, за да вземем Ледерас и трона, който си спечелихме. Удинаас, яви се скоро при мен. Томад, до полунощ могилата за падналите да е готова за освещаване. Погрижи се погребението да се извърши с цялата подобаваща почит. И, татко — добави той, — онези ледерийски войници, с които сте се сразили днес — сложете ги в същата могила.

— Ваше величество…

— Татко, ледериите вече са наши поданици, нали?

Удинаас стоеше и гледаше разпръскващите се от билото Едур. Бинадас поговори малко с Ханан Мосаг, после закрачи към Хул Бедикт да се поздравят официално като кръвно обвързани. След това отведе ледериеца настрана.

Феар и Томад тръгнаха да уредят подробностите по погребението. Терадас Бун и другите избрани братя поеха към стана на хиротите.

Скоро на хълма останаха само двама — Удинаас и Трул Сенгар.

Едурът го гледаше така напрегнато, че робът започна да се изнервя. Обърна се и се загледа уж небрежно към хълмовете на юг.

Трул Сенгар се приближи и застана до него.

— Изглежда — промълви след малко едурът, — че ти, колкото и да си роб, притежаваш дарби, граничещи с гениалността.

— Господарю?

— О, стига, Удинаас. Ти вече си… каква е титлата? Канцлер на владенията? Първи съветник или нещо такова?

— Първи евнух, мисля.

Трул го изгледа.

— Не знаех, че си…

— Не съм. Приеми го символично.

— Добре, мисля, че разбирам. Кажи ми, толкова ли си сигурен в себе си, Удинаас, че си готов да застанеш между Рулад и Ханан Мосаг? Между Рулад и Терадас Бун, и онези побеснели палета, така наречените избрани братя на императора? Готов си всъщност да застанеш между Рулад и собствената му лудост? Сестрите са ми свидетели, а аз си мислех, че Ханан Мосаг е арогантен…

— Не е арогантност, Трул Сенгар. Ако беше, щях да съм точно толкова сигурен в себе си, колкото мислиш, че съм. Но не съм. Нима вярваш, че по някакъв начин сам съм се докопал до това положение? По свой избор? На драго сърце? Кажи ми, кога някой от нас е имал какъвто и да е смислен избор? Включително младият ти брат?

Едурът дълго не отвърна нищо. Накрая кимна.

— Добре. Но все пак трябва да знам намеренията ти.

Удинаас поклати глава.

— Нищо сложно няма, Трул Сенгар. Не искам да видя никого пострадал повече, отколкото вече е.

— Дори и Ханан Мосаг?

— Той не е пострадал. Но днес всички видяхме какво е способен да причини на други.

— И Рулад беше… отчаян?

— Разгневен. — „Но не по повод, достоен за възхищение, уви — не, той просто искаше да се бие и да умре.“ Другите, по-благородните уж чувства ги беше взел назаем. „От мен.“

— Този отговор ме кара да изпитвам… облекчение, Удинаас.

„Затова ти го дадох.“

— Удинаас.

— Да?

— Боя се от това, което предстои. В Ледерас.

— Да.

— Чувствам, че светът скоро ще се разнищи.

„Да.“

— Значи трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да го задържим цял, Трул Сенгар.

Очите на Тайст Едур се взряха в неговите. После Трул кимна.

— Пази се от враговете си, Удинаас.

И си тръгна.

Робът не отвърна. Загледа се към далечните хълмове и разсейващите се пушеци от пожарите — приличаха на насмешливи сенки.

„До гуша ми дойде от войни…“

(обратно)

24.

Пет крила ще ти купят пълзене там, под мръсните пръсти на Блудния, плахо свил се е Вечният дом в древно блато, където реки се оттичат и кръв царствена стича се в бързея покрай дънери гнили от нявгашен лес величав; пет пътя от Празната крепост ще те положат на гръб; с ножове жертвени сребърен жлеб мият в корени реките погребани и въртопът пропада в каверните жадни; царствени кости дрънчат и пропадат в тиня, и пет са пътеките навън и извън от душа изтерзана за всички вас, изгубени сърца, кървящи в пустошта. „Денят на Вечния дом“ Финтротас (Загадъчния)

Прясната топла речна вода се превърна в кръвта на Демона, жила, по която се закатери, и течението рукна около него. Знаеше вече, че някъде напред има сърце, извор на сила, едновременно чужда и близка. Господарят му не знаеше нищо за това, инак нямаше да допусне той да се приближи толкова много, защото тази сила, стига да я овладееше, щеше да разкъса стегналите го вериги.

Нещо го очакваше. В подземните потоци, които течаха несекващи под големия град на речните брегове. Беше му повелено да отнесе флотата кораби — дразнещо присъствие, порещо повърхността горе — до града. Знаеше, че близостта ще е достатъчна, за да може да скочи отведнъж и да сграбчи страховитото сърце в многобройните си ръце. Да се насити с него, а сетне да се надигне, отново свободен и обладал силата на десет богове. Да се надигне като древен от отколешния груб, хаотичен свят. Могъщ, несъкрушим и изгарящ от ярост.

През тъмните тинести речни наноси, пълзящи като огромен рак, утаили столетни тайни — коритото на една древна река таеше безброй неизброими сказания, изписани пласт след пласт от отломки и смет. Кални мрежи, заплетени в по-стари останки от крушение, потънали съдове, разпръснат каменен баласт, разбъркани редици запечатани урни, все още пазещи земни богатства. Кости, гниещи навсякъде, струпани в хлътнатини, над които се завихряше течението, а още по-дълбоко, в дебелите твърди и погълнати от тъмнината пластове — кости, смазани от огромното налягане и превърнали се в кристална плетеница от вкаменени скелети.

Дори в смъртта нищо не оставаше неподвижно. Глупавите смъртни, забързани в своето мимолетие, явно вярваха в обратното, пъплеха с бързината на мисълта над търпеливия танц на земя и камък. Водата, разбира се, бе способна да обхване всички бързини на всички неща. Можеше да се втурне, да изпревари всичко друго, а можеше и да се затаи в привидна неподвижност. С това тя отразяваше свещената сила на боговете, макар сама да беше безчувствена и безстрастна.

Демонът знаеше, че такава сила може да бъде впрегната. Богове го бяха правили и се бяха превърнали във властелини на моретата. Но тъкмо реката захранваше моретата. И изворите от пластовете скала. Всъщност морските богове бяха подвластни на властелините на реките и сухоземните езера. Демонът, стария бог-дух на пролетта, възнамеряваше да възстанови равновесието. Със силата, очакваща го под града, дори боговете на морските води щяха да се принудят да коленичат пред него.

Тези мисли го изпълваха с наслада, странни със своята яснота — яснота, каквато демонът не бе притежавал досега. Вкусът на реката навярно, тези бистри течения, щедрите притоци от бреговете. Разум кипеше и набъбваше в него.

Каква наслада.

— Хубава запушалка.

Тя се обърна и го зяпна, а Техол се усмихна невинно.

— Лъжеш, Техол Бедикт…

Той вдигна вежди.

— Никога не лъжа, Шурк. — Надигна се и закрачи из малката тясна стаичка. — Селуш, с право можеш да се гордееш. Ами да, както си затъкнала кожата около гемата, дори резка не се вижда…

— Освен ако не се намръщя — каза Шурк Елале.

— Дори тогава ще е само една скромна бръчица — отвърна той.

— Е, щом казваш.

Селуш припряно заприбира вещите си в торбата и измърмори:

— Хм. Плюнки.

— Няма ли да благодариш, Шурк? — каза Техол.

Шурк Елале опипа скъпоценния камък в сребърния обков в челото си, поколеба се и накрая въздъхна.

— Благодаря ти, Селуш.

— Нямах предвид, че ще ме оплюеш — изсумтя чорлавата жена. — Ами ония — Тайст де. Те идат. Ледер е покорен и ме плашат промените, които ще дойдат. Сива кожа, такава ще е новата мода, помнете ми думата. Но трябва да си остана практична — добави тя и лицето й изведнъж светна. — Вече приготвям някои смески за гадния ефект. — Замълча и изгледа Шурк Елале. — Това, че поработих над теб, много ми помогна, Шурк. Мисля да нарека първия модел „Умряла нощна крадла“.

— Хитро.

— Мило.

— Но не си мисли, че това ще ти носи дял от печалбата ми, Шурк.

— Не бих си и мечтала.

— Е, трябва да тръгвам — каза Селуш. — Смятам следващите няколко дни да се крия в мазето. И бих посъветвала и двама ви да направите същото.

Техол се огледа.

— Но аз нямам мазе, Селуш.

— Все едно де. Важна е мисълта, както казвам винаги. До скоро!

Дръпна завеската и замина.

— Колко ли късно е станало? — попита Шурк.

— Почти призори.

— Слугата ти къде е?

— Не знам. Все някъде.

— Нима?

Техол плесна с ръце.

— Я да се качваме на покрива. Можем да видим дали на мълчаливия ми телохранител ще му се смени физиономията, като види красотата ти.

— Той какво прави там през цялото време?

— Вероятно стои точно над входа в случай, че пристигне някой неканен гост — което за щастие не се случи. Момичето, дето го прати Брис, едва ли влиза в бройката.

— И какво би могъл да направи отгоре с някой нападател?

— Предполагам, че ще се хвърли право долу сред вихър от мечове, ножове и криваци и на мига ще спука натрапника от бой. Или пък ще се развика и после ще изтича надолу по стълбата да отмъсти за смъртта ни.

— Твоята. Не моята.

— Права си, разбира се. Извинявам се.

— Не се изненадвам, че си объркан, Техол — каза Шурк и прибра с две ръце черната си коса назад, жест, при който гърдите й изпъкнаха възхитително. — При удоволствието, което намери преди в артикулите ми.

— „Артикули“, точно. Много подходящ термин, защото може буквално да означава всичко. Е, ще се качим ли горе да поздравим зората?

— Ако настояваш. Не мога да остана дълго.

Ублала ще започне да се притеснява.

— Харлест ще му обясни, че мъртвите нямат усет за време, Шурк. Не се самоизмъчвай.

— Мърмореше как щял да нареже Харлест на парчета, когато ги оставих.

Заизкачваха се по стълбата, Шурк водеше.

— Мислех, че го държите затворен в саркофаг — изтъкна Техол.

— Да, но го чуваме. Страховито съскане и дращене по капака. Дори за мен е малко дразнещо.

— Е, да се надяваме, че Ублала няма да направи нещо прибързано.

Качиха се горе.

Небето на изток изсветляваше, но във въздуха още се долавяше нощният хлад. Телохранителят — стоеше с лице към тях — посочи мълчаливо към реката.

Флотата на Едур беше запълнила гледката: стотици щурмови и транспортни съдове, тъмна ивица от платна. До една камбана десантът щеше да започне.

Техол ги огледа за миг и се обърна на северозапад. Белите стълбове от вчерашната битка ги нямаше, макар над цитаделата да се беше задържало тъмно петно от пушеците, осветено от първите слънчеви лъчи високо над хоризонта. Над западния път се вдигаше прашна ивица — приближаваше се.

Техол и Шурк дълго не проговориха. Накрая тя се обърна и каза:

— Трябва да тръгвам.

— Внимавай, Шурк.

Тя се спря при стълбата.

— И ти внимавай, Техол Бедикт. Стой тук. На този покрив. С тоя пазач.

— Добър план, Шурк Елале.

— И се пази от Джерун Еберикт.

— И ти.

Дрезгав ек на камбани откъм далечната западна порта възвести приближаването на едурската армия.

Крадлата се спусна през дупката и се скри.

Техол остана загледан на запад. Денят щеше да е горещ.

Едната ръка на Нисал бе отпусната на рамото на краля. Брис виждаше, че силите й са на изчерпване. Беше бдяла над Езгара Дисканар почти цяла нощ, сякаш любовта й можеше да го опази от всички опасности. Умората бе довела краля до сън и сега той седеше на трона като мъртвец, безжизнен и отпуснал глава. Короната му беше паднала на подиума.

Канцлерът Трайбан Гнол също беше дошъл, но напусна с първата смяна на стражата. След загубата на кралицата, принца и Турудал Бризад изведнъж се бе състарил и сбръчкал, носеше се като сянка по коридорите и не заговаряше с никого.

Финад Морох Неват беше изчезнал. Все пак Брис вярваше, че майсторът на меча ще се появи, когато дойде време. Въпреки всичко, което бе преживял, той беше храбър мъж и според Брис слуховете за поведението му при Високи форт не си струваха и слюнката, нужна, за да се изрекат.

Първи евнух Нифадас заедно с Брис Бедикт бе поел отговорността за онова, което бе останало от войниците в двореца. Входът към всяко крило вече се охраняваше от по трийсет гвардейци, с изключение на Кралския път — полуделият Цеда бе забранил там да има други освен него. Финад Джерун Еберикт и градският гарнизон бяха заели позиции из цял Ледерас. Бяха съвсем недостатъчни, за да удържат портите или стените, но въпреки това бяха готови да се бият — поне така се надяваше Брис, защото от доста време не беше напускал тронната зала, а Джерун не се беше появявал, откакто бе поел командването на гарнизона.

Сменен от Нифадас, Кралският защитник се беше отпуснал на една пейка до парадния вход на тронната зала и беше изкарал няколко камбани в удивително здрав сън. Слугите го събудиха със закуска — неестествено обичайно за предстоящия ден. Премръзнал във влажните дрехи под бронята, Брис бързо се нахрани, стана и отиде при Нифадас, който седеше на отсрещната пейка.

— Време е и вие да отдъхнете, Първи евнух.

— Няма нужда, Защитник. Не съм направил кой знае какво и изобщо не съм уморен.

Брис го погледна в очите. Гледаха будно и остро, съвсем не като обичайния му сънен поглед.

— Добре.

Първият евнух му се усмихна.

— Нашият последен ден, Финад.

Брис се намръщи.

— Няма основание да приемате, че едурите ще потърсят повод да отнемат живота ви, Нифадас. Както и с канцлера, знанията ви ще са им необходими.

— Знанията, да. Може би сте прав.

И не добави нищо повече.

Брис погледна към трона, обърна се и закрачи натам. Спря до Нисал.

— Първа конкубинке, той ще поспи още малко. — Хвана я под мишницата да я вдигне, но тя се възпротиви. — Не се безпокойте. Седнете на онези пейка ей там. Пак ще сте до него.

— Как, Брис? Как можа да рухне всичко? Толкова бързо! Не разбирам.

В ума му се върнаха тайните срещи, на които Нисал и Унутал Хебаз, Нифадас и кралят крояха своите ходове и контраходове във всепоглъщащите игри на интриги в Кралския дом. Тогава увереността й изглеждаше непоклатима, очите й грееха живи и будни. Спомни си как гледаха ледериите на Тайст Едур и на земята им — като на плод, узрял да бъде откъснат.

— Не знам, Нисал.

Тя се остави да я отведе до пейката.

— Всичко изглежда толкова… спокойно. Съмна ли се вече?

— Слънцето изгря, да.

— Той няма да напусне трона.

— Знам.

— Той е… уплашен.

— Ето, полегнете тук. Подложете си тези възглавници. Не е идеално, знам…

— Не, съвсем добре е. Благодаря.

Очите й се притвориха още щом се отпусна. Брис я погледа още миг. Вече спеше.

Обърна се, излезе през парадния вход и закрачи по ниския коридор, където смяташе да застане за последна отбрана. Малко по-напред на централната плоча лежеше Цеда, свит на кълбо и заспал.

А до Куру Кан стоеше Джерун Еберикт. С меч в ръката. И гледаше Цеда отгоре.

Брис се приближи тихо.

— Финад.

Джерун вдигна глава и го погледна безизразно.

— Кралската прошка не ви освобождава от всичко, Джерун Еберикт.

Еберикт се озъби.

— Той е изгубил ума си, Брис. Това ще е милост.

— Не вие ще съдите.

Джерун почти се озъби.

— Готов сте да ми се противопоставите?

— Да.

Финадът се отдръпна и хлъзна меча в ножницата на бедрото си.

— Много навреме се появихте. Само още десет мига и…

— Какво правите тук? — попита Брис.

— Войниците ми са на позиции. Какво друго да правя?

— Командвайте ги.

— Днес ме чакат други задачи — изсумтя Еберикт.

Брис мълчеше. Мислеше дали да не го убие на място.

Джерун, изглежда, отгатна мислите му, защото се ухили още по-широко.

— Не забравяйте отговорностите си, Брис Бедикт. — Даде знак и влязоха десетина души от личната му охрана. — От вас се очаква да умрете, като браните краля, в края на краищата. Във всеки случай — добави, докато бавно обръщаше гръб, — току-що потвърдихте подозренията ми, за което ви благодаря. Кръв или чест.

— Знам в какво вярвате, Джерун Еберикт. Затова ви предупреждавам: Прошката не ви дава право на това.

— Говорите от името на краля? Брис Бедикт, това вече е доста нахално от ваша страна, не мислите ли?

— Кралят очаква от вас да командвате гарнизона в защита на града — а не да изоставите отговорностите си, за да оправяте личните си дела.

— Защита на града? Не ставайте идиот, Брис. Ако гарнизонът пожелае да прояви геройство до последен дъх, добре. Аз възнамерявам да преживея това проклето нашествие. Тайст Едур изобщо не ме плашат. — Обърна се и излезе заедно с охраната си.

Кръв и чест. „Нямам избор в това, Техол. Съжалявам.“

Бъг не се изненада много, когато се оказа, че е буквално сам на крепостната стена. Никой не го беше спрял, докато се качваше — целият гарнизон като че ли се бе изтеглил в други части на града. Дали тези войници щяха да окажат упорита съпротива, тепърва щеше да се разбере. Във всеки случай присъствието им беше опазило улиците почти празни.

Слугата се облегна на един зъбер и загледа едурската армия — приближаваше се по западния път. Поглеждаше от време на време и вляво, за да следи приближаването на флотата и огромния, носещ гибел демон под нея — призрачно присъствие, почти препречило реката и протягащо се на половин левга надолу по течението. Ужасно, жестоко създание, напрегнало се в стягащите го чародейни вериги.

Западната порта беше зейнала, охрана нямаше. Авангардът на Едур вече беше приближил на хиляда крачки и напредваше предпазливо. От двете страни на колоната, в канавките и околните поля, се появиха първите вълци соултейкън.

Бъг въздъхна и хвърли поглед към единствения друг човек, озовал се на стената с него.

— Мисля, че ще трябва да работиш бързо.

Художникът беше доста известна и добре позната личност в Ледерас. Буйната коса, почваща от темето и сливаща се с брадата, покрила челюстта и шията, скриваше цялото му лице освен едрия буцест нос и двете малки сини очи. Беше нисък и жилав и рисуваше трескаво, като подскачаше възбудено — често на един крак, — размазваше петна боя по платното, което като че ли винаги се оказваше твърде малко за образа, който искаше да улови. Тази липса на перспектива отдавна се бе издигнала до равнище на техника, а после — и на съвсем легитимен стил, доколкото художествените стилове изобщо можеше да са легитимни. Той се намръщи на подхвърлянето на Бъг и застана на един крак, като опря стъпалото на другия на коляното си.

— Сцената, глупако! Дамгосана е в ума ми, ей тука, зад това око, лявото. Не забравям нищо. Никой детайл. Историците ще възхваляват днешната ми работа, ще видиш. Ще я величаят!

— Значи си я привършил?

— Почти. Още много, много малко, да, да. Почти е готова. Всеки детайл. И друг път съм го правил. Това ще кажат. Да, правил съм го и друг път.

— Може ли да я видя?

Художникът го погледна с внезапно подозрение и Бъг добави:

— Самият аз съм нещо като историк.

— Тъй ли? Чел ли съм те? Известен ли си?

— Известен? Може би. Но едва ли си ме чел, защото все още не съм писал нищо.

— А, лектор значи?

— Учен, който плува в океана на историята.

— Това ми харесва. Може да го нарисувам.

— Е, може ли да видя картината ти?

Отговорът бе щедър жест с многоцветната длан.

— Ами, заповядай, стари друже. Виж гения ми лично.

Платното, изпънато на триножника, беше по-широко, отколкото високо, като за рисуване на пейзаж или моментална гледка на историческо събитие. Бе широко поне разтег. Бъг се отдръпна, за да обхване образа с поглед.

И видя два цвята, разделени с груб диагонал. Бодящо очите червено вдясно, мръснокафяво — вляво.

— Необичайно — измърмори Бъг. — И какво точно си изобразил?

— Какво ли? Ти сляп ли си? — Художникът посочи с четката. — Колоната! Ония там, настъпващите Едур, огромната армия! Знамето естествено. Знамето!

Бъг примижа над бойниците и зърна в далечината малкото петънце червено, челното знаме на авангарда.

— А, да. Разбира се. Сега виждам.

— Гениалността ми те заслепява, нали?

— О, да. Така ме заслепи, че не го разбрах, наистина.

Художникът ловко смени краката, залюля се опасно над каменния парапет и се вторачи навъсено към колоната на Едур.

— Разбира се, те сега са по-близо. Жалко, че не си донесох друго платно — щях да изпипам детайла още повече.

— Ами… спокойно можеш да използваш ей тази стена.

Рунтавите вежди се вдигнаха.

— Хм… умно. Ти наистина си учен.

— Вече трябва да си ходя.

— Да, да. Стига си ме разсейвал. Трябва да се съсредоточа, нали разбираш. Да хвана фокуса.

Бъг тихо заслиза по каменните стъпала и когато стъпи на уличното платно, промърмори:

— Чудесен урок.

Детайлите… толкова много неща имаше да свърши този ден.

След малко зави на някакъв ъгъл, поспря се и се приближи до един срутен храм. Там стоеше Турудал Бризад. Обърна се и погледна през рамо, щом Бъг спря до него.

— Някакви предложения? — попита богът, когото знаеха с името Блудния.

— В смисъл?

— Смъртният, когото помолих за тази задача, не се появи.

— О! Това не е добре. Джхеките вече са при портата.

— И първите Едур вече слизат от корабите, да.

— Защо не действаш сам? — попита Бъг.

— Не мога. Обликът ми налага известни… забрани.

— Аха. Подбутването. Дърпай и бутай.

— Да, само това.

— По-прям от това не можеш и да бъдеш.

Блудния кимна.

— Е, разбирам дилемата ти.

— Откъдето идва и въпросът ми — имаш ли някакви предложения?

Слугата помисли малко. Богът изчакваше търпеливо. Накрая Бъг въздъхна и рече:

— Може би. Изчакай тук. Ако успея, ще ти пратя някого.

— Добре. Надявам се, че няма да се забавиш много.

— И аз. Зависи от силата ми на убеждение.

— Е, тогава съм обнадежден.

Бъг си тръгна без повече думи. Забърза по кривите улици към кейовете. За щастие не беше далече. Когато излезе на Крайбрежната улица, видя, че само главните кейове са заети от слизащите от корабите воини на Тайст Едур. Видя и че не бързат много — знак за самоувереността им. Никой не им се беше опълчил. Продължи бързо надолу по Крайбрежна и стигна до малките кейове. И там намери целта си, малко бързоходно двумачтово корабче, което имаше нужда от нова боя, но иначе изглеждаше сравнително здраво. На палубата не се виждаше никой, но щом мина по мостика, чу гласове и тропот на ботуши.

Вратата на каютата се отвори широко и излязоха две жени с броня и с извадени мечове.

Жените отстъпиха встрани и след тях се появиха още трима. Висок мъж с посивяла грива и пурпурно връхно палто, втори до него, който явно трябваше да е някакъв маг. Третото лице Бъг позна тутакси.

— Добрутро, Шанд. Значи тук ви е пратил Техол.

— Бъг! Какво искаш, в името на Блудния?

— Добре казано, момиче. Тези великолепни войници да не са наетият от Шурк Елале екипаж?

— Кой е този? — попита сивокосият.

Шанд се намръщи.

— Слугата на работодателя ми. А вашият работодател работи за моя работодател. Идването му означава, че предстои нещо неприятно. Продължавай, Бъг, слушаме те.

— Няма ли първо да ни запознаеш?

Тя завъртя очи.

— Лоста…

— Вречен от Пурпурната гвардия — прекъсна я Бъг с усмивка. — Извинявай. Продължи.

— Корло…

— Негов Върховен маг. Още веднъж извинявай, но мисля, че е достатъчно. Нямам много време. Тези гвардейци ми трябват.

— За какво ти трябваме? — попита Лоста.

— Налага се да убиете бога на джхеките соултейкън.

Лицето на Вречения помръкна.

— Соултейкън. Пресичали са ни се и преди пътищата със соултейкън.

Бъг кимна.

— Ако джхеките се доберат до своя бог, разбира се, ще го защитават…

— Колко е далече?

— Само няколко улици, в един изоставен храм.

Лоста кимна и попита:

— Този бог соултейкън ли е, или д’айвърс?

— Д’айвърс.

Вреченият се обърна към Корло и той подвикна:

— Всички готови! Чака ни тежък бой.

Шанд ги зяпна.

— Какво да кажа на Шурк, ако се появи междувременно?

— Няма да се бавим — увери я Лоста, докато вадеше меча си.

— Чакайте! — Шанд се обърна към Бъг. — Как разбра, че те са тук?

Слугата сви рамене.

— Блудния ме е сръгал, предполагам. Пази се, Шанд. И да предадеш много здраве на Хеджун и Рисарх от мене, нали?

Само петдесет крачки каменен път между тях и зейналите порти. Трул Сенгар се подпря на копието си и погледна към Рулад.

Императорът, с мечата кожа на раменете, попрегърбен, крачеше напред-назад като звяр, без да откъсва очи от портата. Ханан Мосаг и оцелелите му К’риснан бяха продължили още десет крачки сред духовете-сенки, които вече леко се плъзгаха напред.

Призраците стигнаха до портата, задържаха се за миг във въздуха, после се спуснаха и нахлуха в града.

Ханан Мосаг се обърна и закрачи назад.

— Всичко е както го усетихме, императоре. Присъствието на Цеда не се долавя никъде. В гарнизона има едва шепа дребни магове. Духовете и демоните ще се оправят с тях. До обяд би трябвало да си всечем пътя през барикадите и да стигнем до Вечния дом. Подходящ час да се качите на трона.

— Барикади — повтори Рулад и кимна. — Добре. Искаме бой. Удинаас!

— Тук! — Робът пристъпи напред.

— Този път, Удинаас, ще останеш да придружаваш Домакинството, под заповедите на Урут.

— Императоре?

— Няма да рискувам живота ти, Удинаас. Но ако паднем, веднага ще бъдеш изпратен при нас.

Робът се поклони ниско и отстъпи назад.

Рулад се извърна рязко към баща си и братята си.

— Влизаме в Ледерас. И ще вземем своята империя. Пригответе оръжията си, наша кръв!

Закрачиха напред.

Трул погледна за миг Ханан Мосаг и се зачуди какво ли крие магьосникът. После тръгна след другите.

Хул Бедикт беше сред воините от втория отряд, който трябваше да влезе в Ледерас. На двайсет крачки след портата спря отстрани и загледа влизащите настръхнали воини. Никой не му обърна внимание. От близките сгради, иззад открехнатите кепенци, поглеждаха пребледнели лица. По-натам, над речните кейове, кръжаха чайки и пищяха в паника. Някъде напред по главната улица боят при първата барикада беше започнал. Изтътна магия, последвана от писъци.

Безсмислена загуба на човешки живот. Дано само не всички войници от гарнизона се окажеха толкова глупаво храбри. Вече нямаше никакъв смисъл да се бият. Ледер беше завладян. Оставаше само да се свали един безсилен крал и неговите измамни съветници. Единственият наистина справедлив акт в тази война, ако питаха него.

Скръбта му по брат му Брис се беше изчерпала. Макар Брис все още да не беше мъртъв, смъртта му все пак беше възможно най-сигурният изход. Кралският защитник щеше да умре, защитавайки краля. Беше трагично и ненужно, но щеше да е последната традиция, изиграна от ледериите, и каквото и да направеше или да кажеше Хул, не можеше да го предотврати.

Всичката пепел се беше утаила в ума му. Касапницата зад тях, убийствата, които предстояха. Беше изменил, за да види края на безумната поквара на своя народ. Това, че победата изискваше смъртта на Брис, беше последният пласт пепел, който да погребе душата му. Оправдание нямаше да има.

И все пак една отговорност му бе останала. Когато и третият отряд на Тайст Едур навлезе през портите, той се обърна и закрачи по една странична уличка.

Трябваше да поговори с Техол. Да обясни някои неща. Да каже на брат си, че знае за измамите, за кроежите. Надяваше се, че Техол ще е единственият в Ледерас, който няма да го мрази за това, което бе сторил.

Имаше нужда от нещо като прошка.

Затова, че го беше нямало, за да спаси родителите им преди толкова години.

Затова, че сега нямаше да може да спаси Брис.

Прошка. Нещо толкова просто.

Удинаас стоеше сред другите роби от дома на Сенгар — чакаха реда си да влязат в Ледерас. До ушите им вече бе стигнала вестта, че има бой, някъде напред. Урут стоеше наблизо, а с нея — и Майен, увита в дебело наметало, с измъчено лице и помръкнали очи. Урут беше неотлъчно до нея, сякаш се боеше да не би младата жена да се опита да избяга. Не от състрадание към Майен обаче. Единственото, което вече беше важно, бе детето.

Горката Майен.

Удинаас знаеше как се чувства. Обхвана го нещо като треска, кръвта му сякаш кипна. Пот рукна по тялото му под ризата. Кожата му сякаш пламна. Постара се да изглежда спокоен, но се боеше, че е на ръба да изгуби самообладание.

Усещането беше дошло внезапно, като някаква вътрешна вълна от паника, като някакъв безлик ужас. Усили се…

Замаян, едва след миг осъзна какво става. И ги обля ужас.

Вайвалът.

Оживяваше вътре в него.

С Б’нага начело джхеките нахлуха в града. Тичаха на дълги плавни отскоци, с ниско наведени глави, душеха и търсеха миризмата на своя бог. И я намираха, сред горчиво-киселата миризма на страх, заливаща Ледерас: нетърпение, съзнание, погълнато от ярост.

Радостен вой се надигна и изпълни града, заотеква по улиците от гърлата на над девет хиляди вълци. И вся ужас сред спотаените граждани. Девет хиляди вълци с бяла козина, втурнали се по улици, сбиращи се към стария храм, порой обзети от безумие зверове.

Б’нага добави своя глас към този смразяващ вой и сърцето му се изпълни с дива радост. Глутницата ги чакаше. Демони, призраци, Тайст Едур и проклети императори вече не бяха нищо. Мимолетни и случайни съюзници. Това, което щеше да се роди в Ледерас, бе възнесението на джхеките. Империя на соултейкън, с бог-император на трона. Рулад разкъсан на парчета, всеки Едур разкъсан на кърваво сладко месо, мозъкът от натрошените кости, разцепени черепи, жадно изгълтан мозък.

Този ден щеше да свърши с такова клане, че никой оцелял нямаше да го забрави.

Този ден, каза си Б’нага с безмълвен смях, беше на джхеките.

Седемдесет и трима от най-добрите бойци в отряда му се бяха строили в стена от щитове зад Морох Неват. Държаха най-големия мост над Главния канал, подходящо място за тази жалка драма. Най-хубавото беше, че зад тях се издигаше Третата тераса, по която вече излизаха граждани. Зрители — ледерийският талант. Несъмнено се правеха и облози, а пък Морох Неват най-малкото щеше да си има публика.

Навъсените погледи, слуховете за проявения от него страх при Високи форт днес щяха да секнат. Не беше много. Но достатъчно.

Помнеше, че беше обещал да направи нещо за Турудал Бризад, но наглите му твърдения не го бяха убедили особено. Приказките за разни богове, и то от устата на един напудрен консорт — е, това трябваше да почака за някой друг ден, за друг живот. Суетният любовник на изгубената кралица и онзи омразен канцлер да си водят своите битки — Морох искаше да кръстоса оръжие с Тайст Едур.

Стига да му позволяха. Мизерната смърт от магия бе много по-вероятна.

Някой от войниците изпъшка.

Морох кимна — и той бе видял първите Едур да се приближават.

— Дръжте тая стена — изръмжа той и застана на пет крачки пред щитовете. — Отрядът е малък — нека пратим душите им в нужника на Блудния.

В отговор на дръзките му думи войниците нададоха викове — грозни, изпълнени с жажда за кръв закани. Мечове заудряха по ръбовете на щитовете.

Морох се усмихна. „Видяха ни.“

— Вижте ги, бойци — вижте как се поколебаха.

Войниците зареваха предизвикателно.

Тайст Едур бавно продължиха напред. А в челото им — воин, брониран в злато.

Морох вече го беше виждал.

— Блудния да ме благослови дано! — прошепна и се обърна рязко. — Императорът! Оня в златото! — Завъртя се отново и закрачи напред, към самия край на моста. Вдигна меча и изрева: — Рулад! Ела срещу мен, проклето изчадие! Излез напред и умри!

Бъг посочи по улицата.

— Виждате ли го онзи там? Това е Турудал Бризад. На него ще свършите тази услуга. Ако се окаже неблагодарен, издърпайте му ушите. Аз трябва да вървя, но скоро ще се върна…

Въздухът изведнъж се изпълни с вой, от север и от запад.

— Проклятие — изсумтя Бъг. — По-добре тръгвайте. А аз по-добре да остана — добави и се запъти към Блудния.

— Корло! — сопна се Лоста, докато тръгваха след слугата.

— Ъмм, объркано е малко, Вречен. Пък и нищо не мога да чуя.

Лоста кимна и каза:

— Вадете оръжията. Колко са вътре, Корло?

— Шест. Любимото им число.

— Да вървим.

Бъг вече беше напред, деляха го петнайсетина крачки от Турудал, който се беше обърнал към него, когато Вреченият и малкият му отряд затичаха по улицата.

Щом наближиха Блудния, богът вдигна учудено вежди и посочи входа на рухналия храм.

Пурпурните смениха посоката и подминаха Турудал Бризад.

Бъг чу как Лоста подхвърли на бога едно „много-ми-е-приятно-айде-до-скоро“ — и след миг Вреченият и войниците му вече нахлуваха в тъмния вход.

Зверски крясъци, мъжки рев и оглушителен трясък на магия…

— Той е мой! — изръмжа Рулад, вдигна меча и закрачи към самотния ледериец на моста.

— Императоре! Оставете го на моите К’риснан… — извика Ханан Мосаг.

Рулад се обърна рязко и ревна:

— Не! Ще се бием! Ние сме воини! Ледериите заслужават доблестна смърт! Да не те чувам повече! — Отново се завъртя напред. — Този… този храбър мечоносец. Мой е!

— Иска да бъде убит от него — промърмори Феар. — Познавам го този ледериец. Беше с делегацията.

Трул кимна. Финадът, ледерийски офицер и телохранител на принц Квилас — не можеше да си спомни името му.

Ясно беше, че Рулад не го е познал.

Вдигнал пъстрия меч, императорът закрачи напред.

Морох Неват се усмихна. Рулад Сенгар, който беше умрял, само за да се върне отново. Ако слуховете бяха верни, беше умрял втори път в Трейт. „Но този път ще го накарам да си остане умрял. Ще го накълцам на парчета.“ И зачака, приковал поглед в приближаващия се император.

Императорът разчиташе повече на дясната страна, дясното стъпало стъпваше малко пред лявото — знак, че се е обучавал за боравене с меч за една ръка, вместо с това двуръчно чудовище, което се люшкаше над главата му като огромен кривак.

Внезапната атака не беше неочаквана, само скоростта на оръжието, когато острието изсвистя към главата на Морох. Той едва успя да го избегне да не пръсне черепа му — скочи надясно. Оглушителен трясък и мечът смъкна шлема от главата му.

Морох отскочи назад, приклекна, после се изправи. Горната третина на меча му беше плувнала в кръв. Беше посрещнал атаката със спиращо забиване.

Рулад залитна назад, от дясното му бедро бликна кръв.

Водещият крак винаги е уязвим, Морох го знаеше много добре.

„Сега да те видя как ще заиграеш, императоре.“

Надви изтръпването от удара по главата. Мускулите и жилите по врата и гърба му крещяха от болка и той разбра, че е пострадал. За щастие обаче ръцете му все още не се бяха схванали.

Див крясък, и Рулад атакува отново.

Двуръчно забиване, прекъсване — в миг на колебание, докато избегне прибързаното париране на Морох — и довършване на атаката с пълен замах.

Финадът се извъртя в опит да избегне върха на меча. Пъстрото острие се заби дълбоко над бедрото и го прониза огън. Мокро червено се плъзна по хълбока. Вече в обхвата на оръжието, Морох заби своя меч под остър ъгъл и върхът се вряза под лявата мишница на императора. Проби златото, изстъргаха ребра, после продължи навътре към гръбнака.

Пъстрият меч сякаш заигра по своя воля, в обратен замах, ръцете се вдигнаха високо с острието надолу. Косо забиване над бедрената кост на Морох и през чатала.

Рулад натисна дръжката и върхът прониза корема. Императорът се изправи и заби нагоре, през торса на Морох, покрай сърцето, през левия дроб — и върхът излетя навън малко над лявата ключица.

Докато издъхваше, Морох хвърли последните остатъци сила в оръжието си и видя как Рулад се огъна около врязалия се връх. Сряза настрани и гръбнакът на императора се прекърши.

С уста, зейнала в кървава усмивка, Морох се свлече върху мокрите плочи в същия миг, в който и Рулад политаше към тях.

И тогава над него се извиси друга сянка. Един от братята на Рулад.

И заговори, сякаш от много далече.

— Кажи ми името си, Финад.

Морох се помъчи да отговори, но вече се давеше в кръв. „Аз съм Морох Неват. И убих проклетия ви император.“

— Наистина ли си Кралският защитник? Войниците ти на моста като че ли реват точно това — Кралски защитник… това ли си ти, Финад?

„Не.“

„Тепърва ще го срещнете, кучи синове.“

С тази утешителна мисъл издъхна Морох Неват.

Толкова бързо изцеряване, толкова ужасно бързо връщане към живота. Обкръжен от вълчи вой, отекващ из цял Ледер в хор на прокълнати, императорът нададе писък, който раздра въздуха.

Ротата войници на моста се беше смълчала — всички бяха видели как Рулад, плувнал в кръв, залитна и се надигна, изтръгна меча от тялото на Финада, олюля се и отстъпи встрани. Изправи се. Очите му бяха пълни с лудост и ужас.

— Удинаас!

Отчаяно сама душа. Душа, гърчеща се в непоносима болка.

— Удинааас!

На двеста разтега от главната улица Урут Сенгар чу отчаяния писък на сина си и подири с очи роба сред вървящите по петите й. В същия миг изкрещя Майен, отскубна се от жените и побягна… в някаква уличка. И изчезна.

Смразена, Урут спря, огледа присвилите се пред нея роби.

— Удинаас! Къде си?

Отвърнаха й празни, пълни с ужас очи. Познати лица, до едно. Но Удинаас го нямаше.

Беше избягал.

Урут се хвърли сред робите и ги заблъска с юмруци.

— Намерете го! Намерете Удинаас!

И я обля вълна от неистова омраза. Към Удинаас. Към всички ледерии.

„Предаден. Моят син е предаден.“

О, как щяха да платят!

До ушите й стигаха шумове от битка, вече из целия град. Нашествениците се изливаха в улиците, пресрещаха ги отчаяни войници. Кетъл — притичваше от едно укритие към друго в обраслия с храсталаци двор — се изплаши и се разплака. Беше сама.

Петимата убийци почти се бяха освободили. Гробницата им се разпадаше, дебели бразди разтваряха влажната черна земя, камъни стържеха и трещяха. Приглушените пет гласа се сляха в монотонна песен, тежка като глух тътен на барабани… надигаха се, все по-близо към повърхността.

— Ооо! — простена момичето. — Ооо, къде са всички? Къде са приятелите ми?

Залитна към могилата, където бе единственият й съюзник. Беше там, толкова близо. Пресегна се и…

… и нещо я задърпа навътре, навътре в топлата пръст, през нея, после навън, тя залитна и крачето й се хлъзна по някакъв кален бряг. Пред нея, под сиво небе, се простираше мръсно блато.

И… почти на ръка разстояние от тъмната вода се издигаше фигура. Бяла кожа, дълга коса, оцапана с тиня.

— Кетъл! — Гласът — като протегната за сетна надежда ръка на давещ се. — Зад тебе! Пресегни се…

Тя се обърна.

Два меча. Върховете им бяха забити в калта.

— Кетъл, вземи ги… дай ги…

Плясък, пъшкане — и тя отново се обърна към водата, и видя голите ръце на друга фигура, дращеха да се вкопчат в приятеля й — женски ръце, тънки и мускулести. Повлякоха го надолу — тя видя как той стовари лакътя си в свирепо сгърченото черно лице, което за миг се показа от тинята. Плисна кръв. Но вкопчилите се в него ръце не го пуснаха.

И двамата потънаха в кипналата, разпенена вода.

Кетъл проплака и запълзя към мечовете. Издърпа ги от калта и се хлъзна надолу към водата.

Сред пляскащите вълни се мятаха ръце и крака.

Кетъл се сви разтреперана и зачака.

Толкова лесно. Отново роб, след като Вайвалът беше изпълнил тялото му, бе изцедил волята му от всеки мускул, от всеки орган; кръвта бушуваше в жилите му. Удинаас едва можеше да вижда през собствените си очи, улица след улица пробягваха пред тях като в мъгла. Внезапни мигове на жестока яснота, когато се натъкна на три вълка соултейкън — обърнаха се като един и изръмжаха с оголени зъби — и вече беше сред тях, ръцете му се бяха свили като нокти на хищна птица, дълги колкото палец нокти заразкъсваха вълча плът, стягаха се около ребра и ги изтръгваха. Огромен юмрук се натресе в скачаща зъбата муцуна, изпращя прекършена кост — вълчата глава изведнъж клюмна, с угаснали в смъртта очи.

И отново напред.

Господарят му имаше нужда от него. Сега. Нямаше време за губене.

Роб. Погълнат от своя дълг. Нищо повече от сечиво.

И това бе отровата на покорството, осъзна Удинаас.

Близо, все по-близо.

„Нищо ново няма в това, че те използват. Погледни тези проснати трупове. Горките ледерийски войници, нападали мъртви без никакъв смисъл. За да защитят трупа на едно кралство, отново и до последния — негови граждани. Кралството, което не помръдва, кралството в служба на бога на прахта — ще намериш храмовете в кривите задни улички, в цепнатините между камъните.“

„Няма да намерите, приятели, по-сладък свят от този, където чест, вяра и свобода са понятия, заравнени до едно на пластове толкова тънки, като омраза, завист и измяна. Всяко понятие — уязвимо за всеки най-жалък полъх, разбъркани и омесени. Свят, който не иска от теб да се опълчиш на мъглата на святото безразличие.“

„Богът на прахта се издига всевластен.“

Дванадесет вълка, връхлитаха право към него.

Щеше да има забавяне, явно.

Удинаас оголи зъби.

— Как го постигаш? — попита Бъг.

Блудния го изгледа накриво.

— С вълците ли?

— Те са навсякъде освен тук, а отдавна трябваше да дойдат.

Богът сви рамене.

— Избутвам ги настрана. Не е толкова трудно, колкото се опасявах, макар че водачът им е твърде умен — много трудно е да го заблудиш. А и зверовете непрекъснато се натъкват на друго… противодействие.

— Какво противодействие?

— Друго.

В този момент врясъците в храма секнаха. Тишина и никакво движение от тъмния вход. После — мърморещи гласове и ругатни.

Пръв се появи магът, Корло, с гръб към тях. Влачеше нещо, което оставяше дири кръв.

Загрижен, Бъг пристъпи напред.

— Жива ли е?

Корло — целият в рани и синини — го изгледа дивашки.

— Не е, проклет да съм.

— Съжалявам — смотолеви Блудния.

От входа излязоха още войници. Всички бяха ранени, един — тежко, лявата му ръка бе почти откъсната от рамото и се поклащаше на няколкото розови сухожилия. Очите му бяха оцъклени.

Корло изгледа навъсено Турудал Бризад.

— Можеш ли да измислиш някакъв цяр? Преди да ни е изтекла всичката кръв…

Лоста излезе от порутения храм и прибра меча си в ножницата. И той беше плувнал в кръв, но не негова. Лицето му беше тревожно и навъсено.

— Очаквахме вълци, проклети да сте — изръмжа той и изгледа кръвнишки Блудния, който се беше приближил и бе положил ръце върху най-тежко ранения. Под тях избуя нова плът и стегна ръката за рамото. Лицето на войника се кривеше от болка.

Турудал Бризад сви рамене.

— Нямахме много време за уточнения с какво ще се биете, Вречен.

— Проклети котки — изръмжа Лоста.

— Коткогущери искаш да кажеш — подхвърли един от гвардейците и изплю кръв на камъните. — Понякога си мисля, че природата се е побъркала.

— Е, тука си прав, Хафпек — каза Корло и се наведе да затвори клепачите на мъртвата, лежаща в краката му.

Изведнъж Лоста се хвърли покрай Блудния, вдигна ръце и…

… и един огромен бял вълк, изпънал напред ноктести лапи, изхвърча от близката уличка и се хвърли към Турудал Бризад, който тъкмо беше започнал да се обръща.

Вреченият го улови във въздуха, лявата му ръка се стегна около десния крак малко под рамото, дясната се вкопчи в гърлото под челюстите на звяра. Лоста надигна вълка, завъртя го и го натресе с главата напред в калдъръма. Черепът на звяра се пръсна, краката му заритаха, соултейкънът се пльосна по гръб, жълт бълвоч швирна от устата му и от слабините му на дъга плисна урина. След миг крайниците замряха, но урината продължи да струи на фонтан, дъгата се смали и секна.

Лоста отстъпи назад.

Хафпек изведнъж прихна:

— Напика те!

— Млък! — изръмжа Лоста и погледна мокрите си крака. — Гуглата да ме вземе дано, ама че вони!

— Трябва да се връщаме на кораба — каза Корло. — Тия вълци са навсякъде. Не мисля, че ще мога да ги задържа дълго.

— Но аз мога — рече Турудал Бризад.

— Какво се промени, освен че накълцаха Глутницата? — попита Бъг.

Блудния посочи мъртвия соултейкън на земята.

— Тоя беше Б’нага, водачът на джхеките. — И изгледа Бъг, смаян и почти невярващ. — Добре ги избра.

— Това отделение успя да се отърве от Ассаил. — Бъг сви рамене.

Очите на бога се разшириха, той се обърна към Лоста и каза:

— Ще ви осигуря чист път до кораба ви…

— Проклятие — изпъшка Бъг. — Излизат.

— Нова неприятност ли? — попита Лоста и ръката му посегна към меча на бедрото му.

— Не тук — отвърна Бъг. — Но не е далече. — И изгледа преценяващо Вречения.

Лоста се намръщи.

— Корло, върни отделението на кораба. Добре, старче, води.

— Не трябва да…

— Трябва. Както ме напика тоя вълк, трябва да си изкарам яда на някого. Битка ще е, нали?

— Може да се окаже, че Глутницата са като кутрета пред това.

— Може? Да или не?

— Добре де, тази битка може да я загубим.

— Чудесно — отсече Вреченият. — Да тръгваме и да се свършва.

Слугата въздъхна.

— Добре. След мен тогава. Отиваме при един мъртъв Дом на Азат.

— Мъртъв? Гуглата да ме вземе, това си е направо градинско увеселение.

„Градинско увеселение? Харесва ми този човек.“

— А ние се самопоканваме, Вречен. Още ли си с мен?

Лоста хвърли поглед към Корло, който беше пребледнял и клатеше глава за „не“, и изръмжа:

— Като ги опухаме, ела да ни намериш, Корло. И гледай да дойдеш навреме.

— Вречен…

— Изчезвай.

Бъг се обърна към Блудния.

— Ти идваш ли?

— Само духовно. Боя се, че трябва да свърша още една работа. А… — добави той, докато Бъг и Лоста се обръщаха да тръгнат, — скъпи слуга, благодаря ти. Както и на вас, Вречен. Всъщност колко Вречени са останали в Пурпурната гвардия?

— Представа нямам. Няколкостотин, предполагам.

— Пръснати тук-там…

Сивокосият войник се усмихна.

— Засега.

— Май ще трябва да потичаме — каза Бъг.

— Достатъчно ли си бърз? — попита Лоста.

— Бърз съм като светкавица — рече Бъг.

Брис стоеше сам в коридора. Вълчият вой, за щастие, беше престанал. Беше единственият звук, успял да проникне през стените. Нямаше как да разбере дали гарнизонът продължава да се бие в града. Всичко изглеждаше толкова безсмислено…

Дъхът му секна, щом чу странния звук. Сниши поглед и го прикова в Цеда, който лежеше присвит, с гръб към Брис и трона зад него.

Главата на Куру Кан леко помръдна, после се вдигна на косъм от пода.

И от устата на Цеда излезе гърлен смях.

Посоката беше безпогрешна. Демонът нададе пронизителен, изпълнен с ликуване писък и нахлу през входа на пещерата, свил огромното си туловище от издута плът. Промъкна се вътре, после се извиси в тунела под града, където все още течеше блатна вода, гнусна и гнило-сладникава, вода като сладък нектар.

Вече най-сетне бе готов да се хвърли нагоре, да се изтръгне от оковите на своя господар. Твърде зает, за негова жалост, в този миг.

Сега!

Понесе се напред, изпълни пещерата, после — навътре в тесния извиващ се тунел.

Към сърцето. Към възхитителното, благословено сърце на силата.

Радост и глад лумнаха като два огъня близнаци и изпълниха съществото му. Близо, все по-близо.

Пътеката се стесни и той се сгърчи и запълзя, присвит под огромния натиск на камък и земя. Още напред и напред.

Излезе. Пространството изведнъж се отвори, благословено широко и високо, разпростря се във всички посоки, водата го посрещна с щедрата си топлина.

Древна тиня изригна нагоре и го заслепи, сенки на мъртви неща заиграха пред безбройните му очи.

Сърцето, огромната кухина под езерото, самата душа на града… силата…

А Брис чу как Куру Кан промълви:

— Сега, приятелю Бъг.

На трийсетина крачки от обраслия с храсти и бурени двор на кулата Бъг изведнъж спря, кривна глава и се усмихна.

Пред него Лоста забави и се обърна.

— Какво?

— Намери момичето — рече слугата. — Когато успея, ще дойда при теб.

— Бъг?

— Съвсем за малко, Вречен. Трябва да свърша нещо.

Воинът от Пурпурната гвардия се поколеба, после кимна, обърна се и продължи напред.

Бъг затвори очи. „Чуй ме, вещице Джагът. Помниш услугата ми в кариерата, нали? Дойде време за… взаимност.“

Тя отвърна в ума му. От много далече, но бързо се приближи. „Чувам те, дребосъко. Знам какво искаш. Ах, умен си…“

„О, не мога да си припиша цялата заслуга този път.“

Демонът се изду и изпълни цялата пещера. Сърцето бе всичко, силата, просмукваща се в него, за да оживи плътта. Обвързващите го вериги се стопиха.

Сега. Трябваше само да се протегне и да сграбчи.

Чакаше го мощта на хиляда богове.

Да се протегне.

Безброй дращещи, мъчещи се да се вкопчат ръце.

За да сграбчат… нищо.

И глас на смъртен…

От Цеда — още две думи, изречени гърлено и ясно: „Хванах те!“

Лъжа! Илюзия! Заблуда! Демонът побесня, завъртя се в кипналата кафява тиня, мъчеше се да се измъкне… устието на тунела бе запечатано. Гладка повърхност, ужасно студена, студът изгаряше… демонът се присви.

И езерото отгоре. Нагоре… бързо… все по-бързо…

Урсто Хубът и някогашната му любовница Пиносел се бяха напили, докато чакаха падането на Ледерас. Бяха пели, за да отпразнуват края на дълговете си, бяха се проснали на старата мухлясала дървена пътека около Хлътналото езеро сред боязливо щъкащи плъхове и гълъби.

А щом виното свърши, почнаха да се дърлят.

Всичко започна съвсем невинно — Пиносел въздъхна дълбоко и каза:

— Е, сега можеш да се ожениш за мен.

Цяла минута, докато схване думите й, при което я изгледа опулен и невярващ.

— Да се женя за теб? Кво ти стана бе, малката?

— Кво ми стана ли? Уважение искам, пълен с бълхи дебел тъпак неден. Уважение. Щот го заслужавам. Жени се за мен, Урсто Хубът, сега като ни завладяха едурите. Жени се за мене, че…

— Добре бе, добре.

— Кога? — настоя тя, надушила, че той извърта.

— Кога… кога… — Ха! Имаше си отговор…

И точно в този момент мръснозеленикавата вода на Хлътналото езеро, проснало се пред двамата като вонящо торище за водорасли, избледня до мътносиво. И от вече замръзналата му повърхност взеха да се вдигат облаци.

Леден вятър помете над Урсто Хубът и Пиносел.

Някъде дълбоко изпод леда на ненадейно замръзналото езеро отекна глух тътен, макар да не се видя нито една пукнатина.

Урсто Хубът зяпна невярващо. Отвори уста и пак я затвори.

И раменете му се смъкнаха.

— Днес, обич моя. Днес ще се оженя за теб…

(обратно)

25.

Когато боговете на прахта бяха млади, плуваха в кръв.

„Сънят на Уайтфорт за Деня на Седмото затваряне“ Фийвър Вещицата

Шурк Елале заслиза по тунела към вратата на криптата. Мислеше за Джерун Еберикт. Тревожеше се за Техол Бедикт. Финадът в края на краищата беше от най-злата порода хора, а Техол изглеждаше така… безпомощен. О, беше си достатъчно здрав, сигурно щеше да може да избяга бързо и надалече, ако се наложеше. Но беше ясно, че няма намерение да бяга никъде. Мълчаливите телохранители, които му беше изпратил Брис, донякъде я успокояваха, макар че както действаше Джерун, можеше да не се окажат нещо повече от дребно препятствие.

И сякаш това не беше достатъчен повод за тревога, от Кетъл и мъртвата кула Азат идваше само злокобна тишина. Дали бе защото детето се връщаше към живота, като по този начин прекъсваше връзката с мъртвите? Или се беше случило нещо ужасно?

Спря пред вратата и я бутна.

В очите й блесна светлина от фенер и тя видя Ублала — седеше на капака на саркофага, държеше фенера в скута си и нагласяше пламъка.

— Какво е станало, любов моя?

— Няма време — отвърна той и стана, чукна главата си в тавана и се наведе. — Лоши работи. Канех се да тръгвам. — Остави фенера на капака. — Не можех да те чакам повече. Трябва да тръгвам.

— Къде?

— Серегалите — изломоти той и закърши ръце. — Лошо.

— Серегалите? Старите богове на Тартенал? За какво говориш, Ублала?

— Трябва да тръгвам. — Той тръгна към вратата.

— Ублала, ами Харлест? Къде отиваш?

— В Старата кула. — Беше вече в тунела и думите му заглъхваха. — Обичам те, Шурк Елале…

Тя зяпна след него към зейналата врата. Обич? Звучеше… безвъзвратно.

Отиде до саркофага и избута капака на една страна.

— Ррр! Сссс! Сссс! Сссс…

— Престани, Харлест! — Тя избута дращещите към нея нокти. — Излизай! Трябва да тръгваме…

— Къде? — Харлест бавно се надигна и без да спира да ръмжи, задраска въздуха с дългите си нокти, да ги поупражни.

— В едно гробище.

— О! — Харлест въздъхна. — Страхотно!

Седнал насред улицата в локва засъхваща кръв, императорът на Тайст Едур бе вдигнал ръка пред лицето си и сякаш се опитваше да изтръгне очите си с нокти. Все още надаваше писъци — пронизителен безсловесен изблик на ужасна болка и ярост.

На моста, на тридесет крачки от него, ледерийските войници стояха смълчани и неподвижни. По отсрещния бряг на канала се виждаха други граждани — броят им растеше.

Трул Сенгар усети нечия ръка на рамото си, обърна се и видя Урут. Лицето му бе разкривено от отчаяние.

— Сине, трябва да се направи нещо… той губи ума си…

Удинаас, проклетият роб, превърнал се в толкова важна, така неотделима част от Рулад — от разума на младия Едур — беше изчезнал. И сега императорът беснееше, не можеше да разпознае никого, пяна беше избила на устата му, крясъците му бяха като на изпаднал в паника звяр.

— Трябва да го намерим — каза Трул. — Този роб.

— Има и още…

Ханан Мосаг се беше доближил до Рулад и заговори високо:

— Императоре, чуй ме! Днес е ден за черни истини. Твоят роб, Удинаас, направи онова, което трябваше да очакваме от ледериец. Техните сърца са пълни с измяна и те не служат никому освен на себе си. Рулад, Удинаас е избягал. — Замълча за миг и добави: — От тебе.

Едва прикриваше триумфа си. Продължи:

— Той се превърна в твоя бял нектар и сега те оставя сам в болката. Това е свят без вяра, императоре. Само на своите ближни можеш да се довериш…

Рулад вдигна глава. Лицето му бе раздрано от болка, черен пламък бе лумнал в очите му.

— Доверие? В тебе ли, Ханан Мосаг? В братята ми? В Майен? — С плувналото в кръв злато, с мръсната меча кожа, с острието на меча, зацапано с късове човешка плът и вътрешности, императорът се надигна и се изправи, гърдите му се издуха, щом вдиша; трепереше от ярост. — Всички вие сте нищо за нас. Лъжци, измамници, предатели! Всички! — Тръсна меча, червени и розови късове плът нападаха по камъните и по краката на стоящите най-близо до него, и се озъби: — Императорът е отражение на народа си — изхриптя Рулад и грозна усмивка изкриви лицето му. — И ще отрази, както се полага.

Феар пристъпи напред, но спря, щом мечът в ръката на Рулад се вдигна и върхът опря в гърлото му.

— О, не, братко, нищо не искам от теб. Нищо не искаме от никого от вас. Само покорство. Империя трябва да се основе и това основаване ще е в ръцете на императора. Магьоснико!

— Ваше величество?

Мечът се дръпна от гърлото на Феар и небрежно замахна към войниците, преградили моста.

— Махни ги от пътя ни!

Ханан Мосаг махна с ръка и К’риснан се затътриха напред, Бинадас бе с тях. Четирима роби повлякоха два тежки кожени чувала след тях и ги оставиха пред строените в редица К’риснан. Като видя чувалите, магьосникът поклати глава.

— Не тук, мисля. Нещо по-… просто. — Обърна се към Рулад. — Само за миг, ваше величество. Да се подготвя. Ще го направя сам.

Урут отново дръпна Трул за рамото.

— Не е само Удинаас. Майен избяга.

Той я зяпна.

— Избяга?

— Трябва да я намерим…

— Избягала е… от нас? От собствения си народ?

— Заради страстта й е, Трул. Моля те.

Той се огледа и видя отряд воини, струпани зад Терадас и Мидик Бун. Закрачи към тях.

Терадас го посрещна навъсен.

— Какво искаш, Трул Сенгар?

— Майката на императора има заповеди за вас и воините ви, Терадас.

Ядът, изписан на лицето на Терадас, се смени с неувереност.

— Какви заповеди?

— Майен се е изгубила. Някъде в града. Трябва да я намерите. Колкото до Удинаас… ако го видите…

— Ако го видим, ще умре ужасно, Трул Сенгар.

„Той предаде Рулад. След като го предупредих…“ Трул хвърли поглед към Рулад. Да се измъкне от лудостта? Едва ли. Твърде късно беше.

— Както решите, Терадас. Но намерете Майен.

Изчака да тръгнат и се обърна към Урут. Тя му кимна мълчаливо.

Войниците на моста разбраха какво предстои. Видя ги как се снишиха зад щитовете си. Безсмислено. Жалко, но тук все пак, у тези ледерии, имаше кураж. „Удинаас, не мислех… не мислех, че можеш да…“

Кипяща, разпенена вълна изведнъж се надигна от подножието на моста.

Стената от щитове се дръпна назад и се сви.

Вълната се понесе напред.

От бреговете на канала, и от двете страни, се разпищяха граждани, пръснаха се…

… и вълната от магия помете по моста, стовари се с грохот върху войниците, вдигна облаци кръв и късове месо. Само миг — и продължи напред, разпростря се и връхлетя върху разбягалите се граждани, погълна ги с гладния си гърч.

Удари по близките сгради, потроши врати и нахлу през залостените кепенци. Писъци.

— Стига! — изрева Рулад и пристъпи срещу Ханан Мосаг, който бързо смъкна ръцете си.

Магията се стопи, оставила след себе си по моста купища бели кости, излъскани щитове и брони. От разбитите сгради — тишина. Раменете на Ханан Мосаг се смъкнаха под тежкото кожено наметало.

Изведнъж императорът се изсмя.

— Много е лаком, Ханан Мосаг! Твоят таен бог е наистина лаком!

Таен бог? Трул се обърна към Феар и срещна недоумяващия му поглед.

— Братя! — изрева императорът и размаха меча над главата си. — Тръгваме към Вечния дом! Към трона! Никой не може да ни спре! А ако дръзнат, плътта им ще бъде съдрана от кокалите! Ще познаят болката. Ще страдат! Братя, този ден ще е ден за страдане — сякаш намираше сладост в тази дума — за всичко, което ни се опълчи! Хайде, напред с императора си!

„Той се е… преобразил. Изгубихме го. И всичко — заради измяната на един роб…“

Обрасъл с храсти и бурени двор. От голите като скелети разкривени дървета се вдигаше нещо като пара. Не се виждаше никой. Лоста забави крачка и погледна през рамо към улицата. Слугата все още не беше се появил иззад ъгъла, накъдето беше затичал преди няколко мига.

— Е, добре — измърмори Вреченият и извади меча си. — Просто ще трябва да видим сами…

Влезе в двора и закрачи по криволичещата каменна пътека. Тромавата квадратна кула беше срещу него, мръсна, наклонена на една страна и мъртва. Вляво се чуваше стържене на камъни, пращене на дърво и глух тътен, от който земята под петите му трепереше. „Натам значи.“

Тръгна напред.

Покрай разкаляна могила, през паднало дърво — и спря на десетина крачки от нещо, което доскоро трябваше да е било широка грамада от камъни и пръст, а сега — разкъсана и димяща, с кал, която се изсипваше от бреговете на рова; пет огромни фигури дращеха с ръце и се измъкваха на свобода. Плът, потъмняла от гнил торф, кожа, нашарена от безброй коренища, сплъстена провиснала коса с цвета на зеленясала мед. Измъкваха оръжия — тежки двуръчни мечове от лъскаво черно дърво.

И пееха заклинание.

— Тартено Тоблакай — изсумтя Лоста. — Проклети от Гуглата Фенн. Мда. Няма да е веселба.

Един от воините го чу и мътните му черни очи се спряха върху него. Монотонният припев секна и съществото проговори:

— Дете, мои братя.

— Онова, дето говореше през земята ли? — попита друг.

— Не знам. Не е ли все едно?

— Няма да помогне това дете. Обещахме ужасна смърт.

— Тогава нека да…

Думите на тоблакая секнаха, щом Лоста нападна.

Рев и жесток замах на дървения меч пред пътя на оръжието на Вречения, а то се хлъзна отдолу, върхът се превъртя обратно и над огромната китка на воина, догони я, за да прихване инстинктивното обратно посичане. Вряза се в коравата дебела кожа и острието захапа мускул, твърд като дърво.

Някаква огромна сила изригна вдясно от Вречения. Но Лоста продължи напред, сниши се под ръката на първия Тоблакай и се превъртя, щом вторият нападател се натресе в първия воин. Изтръгна меча и заби нагоре, към мекото под челюстта… главата на гиганта рязко се завъртя и върхът на меча прониза дясното му око и се заби дълбоко сред пръски швирнала блатна вода.

Крясък.

Лоста вече бе на могилата, а другите Тоблакай тромаво се извъртаха с лице към него… с грамадата от канари, пръст и изтръгнати корени на пътя им.

Вреченият скочи на равното.

Тоблакаят, когото беше поразил — от ръката му, с която затискаше прободеното си око, се стичаше черна кръв — залиташе назад.

Другите четирима се раздалечиха, смълчани и напрегнати.

Един свален. Лоста беше доволен…

И в този миг петият тръсна глава и се надигна. Може вече да беше само с едно око, но се извърна към Вречения.

— Ти рани брат ни — каза един от тях.

— И още ще има — отвърна Лоста.

— Не е хубаво да раняваш богове.

„Богове?“

— Ние сме Серегалите — каза първият Тоблакай. — Преди да раняваш, може би трябваше да помолиш за милост. Можеше да коленичиш за почит и може би щяхме да те приемем за наш поклонник. Но вече не.

— Вече не — съгласи се Вреченият. — Вече е късно, нали?

— Само това ли ще кажеш?

Той сви рамене.

— Нищо друго не ми хрумва.

— Мръщиш се. Защо?

— Ами, вече убих един бог днес — отвърна Лоста. — Ако знаех, че ще е ден за убиване на богове, щях да поизбързам.

Петимата се смълчаха за миг, после първият рече:

— Какъв бог си убил днес, странниче?

— Глутницата.

Тоблакаят най-вдясно изсъска:

— Ония, дето ни избягаха! Бързите!

— Бързи бяха — съгласи се Лоста. — Но явно недостатъчно бързи.

— Д’айвърс.

— Аха — отвърна Вреченият. — Шестима… а вие сте само петима.

Първият Тоблакай каза на братята си:

— С тоя да внимаваме.

— Ние сме свободни — изръмжа едноокият. — Трябва да го убием, за да си останем свободни.

— Вярно. Достатъчна причина.

И настъпиха.

Лоста въздъхна наум. Поне ги беше изнервил. А това можеше да му помогне — да го опази жив още малко. Макар че, напомни си той, се беше натъквал и на по-лошо.

„А може и да не си. Може ли? Кого залъгваш?“

Надигна се на пръсти и се приготви да започне танца. Танца „Да останеш жив.“

Докато не дойде помощ.

„Помощ… от един дребен шишкав плешивец. Гуглата да те вземе, просто се опитай да останеш жив, колкото можеш — може пък да умрат от изтощение.“

— Вижте — викна единият. — Той се усмихва!

Невидими разбушували се по улиците бури пердашеха целия град. Главата на Бъг се пръскаше от хаотичния бяс на сила, от свирепия сблъсък на воли. Още усещаше безсилния гняв на Древния бог, затворен под леда на Хлътналото езеро — капанът на Цеда наистина се беше задействал добре и в този миг ледът бавно се втвърдяваше, затваряше се около съществото в запечатаната пещера и преди да залезе слънцето, то щеше да се окаже стегнато в непроницаем лед, да усети как непоносимият студ се просмуква в него, как отнема разума и живота му.

Добри неща произтичаха от това да си мил с един Джагът — нещо, което Т’лан Имасс така и не бяха разбрали.

Продължи към края на уличката, отвъд която се виждаше старата кула на Азата. Надяваше се Лоста да не е направил нещо безразсъдно, например да влезе сам в двора. Кетъл бездруго трябваше да го е предупредила да не стъпва вътре. Вреченият трябваше само да окаже подкрепа, нищо повече, и то само ако е необходимо. Нали в края на краищата тази битка не беше негова…

Изведнъж го прониза хладен ужас. Подири със сетивата си и улови движение — там, където всичко трябваше да е в покой, пробуждане на воли, ярко лумнали намерения, сплитащи се нишки на съдба…

Затича.

Четирима от най-опитните убийци на Джерун Еберикт се приближиха към него и той вдигна ръка да спре хората зад себе си.

— Финад — каза задъхано водачът на убийците, щом спря пред него. — Имахме късмет. Братът на най-далечния пост беше нападнат от едури. Уби шестима. След като останалите си тръгнаха, пратих Крилло да се увери, че е мъртъв…

— Накълцан беше на парчета — прекъсна го Крилло и се ухили.

— Че как иначе — изсумтя командирът му и го изгледа навъсено. Крилло се ухили още по-широко.

— А другият? — попита Джерун и се огледа. Нямаше да е добре точно сега да се натъкнат на отряд Тайст Едур.

Водачът се намръщи.

— Крилло го свали. Улучи го с ножа — извади късмет.

— Никакъв късмет — прекъсна го Крилло. — Кучият му син така и не ме видя…

— Значи и двамата са мъртви? — Джерун поклати глава. — Наистина късмет. Добре, значи остава онзи на покрива. Той ще гледа за сигнали от братята си, но няма да ги види. Значи ще разбере, че идваме.

— Но е само един, Финад.

— Един, но Шаванкрат, Крилло. Не бъдете прекалено самоуверени само защото Блудния засега е благосклонен към нас. Добре, тръгваме заедно и… — Изведнъж млъкна и им махна да се снишат.

На трийсет крачки пред тях от една пресечка изтича жена. Жена Тайст Едур. Замръзна като уплашена сърна и завъртя глава. Преди да е успяла да погледне към тях, чу нещо зад себе си и драсна по улицата. Металният блясък в дясната й ръка подсказа, че най-вероятно държи нож.

Джерун Еберикт изсумтя. Беше се отправила в същата посока като него. Беззащитна Тайст Едур. Щеше да се позабавлява с нея, преди да я убие. Щом първо си свършеше другата работа, разбира се. Можеше и на момчетата да я пусне. Първо Крилло, заради това, което бе свършил — нали бе премахнал проклетите пазачи.

Изправи се и каза:

— Ами след нея, щом ни е на пътя.

Те се разсмяха.

— Води, Крилло.

Иззад кепенците на вторите етажи надничаха лица — жителите на целия град се свиваха като давещи се плъхове. Отвратително. Но му показваха, нали? Показваха му колко малко заслужават да живеят. Джерун бе сигурен, че новата империя на Тайст Едур няма да е много по-различна. Пак щеше да има нужда от хора, които да държат града под контрол. От хора, които въздават бърза и чиста справедливост. Гражданите щяха да са все същата измет. Да мърсят улиците. И все така щеше да има хора, които просто са гадни, които жадуват за милостта на ножа на Джерун. Щеше да си има своята работа както и преди, да направи този град чист…

Стигнаха до пресечката, откъдето беше изскочила жената. Крилло се обърна да посочи след нея — и изведнъж едно копие излетя, заби се в тила му и го завъртя сред облак от кръв, мозък и натрошена кост.

От уличката изскочиха поне двайсетина воини Тайст Едур.

— Дръжте ги! — изрева Джерун Еберикт и с радост видя как хората му се втурват напред.

Самият той отстъпи назад.

„Винаги мога да си намеря други.“

И затича.

След жената. Най-случайно, разбира се. Истинската му цел беше Техол Бедикт. Първо обаче щеше да настигне жената, да я върже и да й запуши устата, и да я остави да го чака, докато се върне. Доста трудна задача, защото вече беше сам. Пазачът на Техол щеше да е опасен, но пък щом мечът ти е намазан с отрова, и най-лекото порязване е достатъчно да убие противника ти.

Там!

Жената се бе скрила в някаква ниша на двайсетина крачки напред. Щом той се приближи, побягна отново.

Джерун хукна след нея.

О, как я искаше вече! Беше красива. Видя ножа в ръката й и се засмя. Беше нож за чистене на риба — беше виждал робите ледерии да ги използват в селото на хиротите.

Вече я настигаше.

По друга улица, по още една пресечка…

Все по-близо до дома на Техол Бедикт. Но можеше да я настигне навреме — още пет крачки…

— Беда.

Слисан, Техол Бедикт се обърна.

— Не си бил ням значи… — Думите му заглъхнаха, като видя тревогата в очите на телохранителя. — Хм, сериозна беда значи.

— Двамата ми братя са мъртви. Джерун Еберикт идва.

— Градът гъмжи от едури — каза Техол и разпери ръце да обхване безбройните покриви, тераси и мостове. — Вилнеят като вълци. А и ония, истинските вълци…

— Джерун казах.

Техол го изгледа.

— Е, значи ни идва на гости. Какво да направим?

— Могат да се изкатерят по стените, като твоята приятелка крадлата. Трябва да слезем долу. Трябва ни място с една и само една врата.

— Ами… има един склад отсреща — мисля, че е подходящ…

— Води тогава.

Стражът отиде до дупката в покрива, клекна и надникна предпазливо в стаята долу. Махна с ръка на Техол и заслиза.

След няколко мига бяха в стаята. Пазачът тръгна към входа, дръпна завесата и надникна навън.

— Изглежда чисто. Ще водя аз — към онази стена…

— Стената на склада. Там има пазач…

— Е, ако още е там, ще се изненадам.

— Прав си. Добре. Като стигнем до стената, тръгваме вдясно. Покрай ъгъла и през вратата на кантората, първата, до която стигаме. Вратата ще е заключена, но знам къде крият ключа.

Още три крачки.

Тя извърна отчаяно глава и се хвърли напред с внезапен изблик на сила.

Джерун изръмжа и протегна ръка да я хване. Тя изхлипа и миг преди да стигне до края на уличката, вдигна ножа.

И го заби в гърдите си.

Джерун беше само на крачка зад нея, до някакъв проход между два склада — и изведнъж някой го сграбчи, дръпна го и го вмъкна в тъмния процеп.

Корав юмрук се стовари в лицето му и смаза носа му. Той падна зашеметен и безпомощен. Изтръгнаха меча от ръката му и му смъкнаха шлема.

Две грамадни ръце го вдигнаха и го блъснаха в стената. Веднъж, два пъти, три пъти — и с всеки удар гърбът на Джерун изпращяваше в каменния зид. После го хвърлиха върху хлъзгавите каменни плочи и счупиха дясното му рамо и ключицата. Той изгуби съзнание. Когато се съвзе, видя грамаден, изгърбен над него силует в сумрака.

Огромна ръка затисна устата му.

Джерун Еберикт се взря в лицето на непознатия. Смесена кръв. Полутартенал, полунерек.

Огромният мъж се наведе и прошепна хрипливо:

— За това, което й направи. И не мисля, че ще е бързо…

Джерун — нали устата му беше затисната — не можеше каже нищо. Не можеше да зададе въпроси. А имаше много.

Ясно беше обаче, че мелезът не се интересува от тях.

А това беше много лошо.

Техол — беше на три крачки зад телохранителя си — погледна надясно и видя една жена да изскача от уличката. Видя и дръжката на ножа, щръкнала от гърдите й, и стичащата се кръв.

Видя и очите й — изпълнени с безпомощна жал, те се втренчиха в него. Жената протегна окървавената си дясна ръка, после падна на каменните плочи.

А в следващия миг от уличката изскочиха воини Едур. Към Техол полетя копие…

… и бе пресрещнато от телохранителя, който се хвърли от лявата страна на Техол. Оръжието го улучи под лявата ръка, прониза ребрата и се вряза дълбоко в гърдите. Младият мъж само изпъшка и падна по очи, от устата и носа му блъвна кръв.

Техол замръзна.

Едурите го обкръжиха предпазливо, наредиха се в груб кръг около него и мъртвата. Един обърна с крак убития телохранител и го огледа.

Друг Тайст Едур заговори на търговската реч:

— Ти я уби.

Техол поклати глава.

— Не. Тя изтича пред мен. Беше вече ранена. Идвах да… помогна. Съжалявам…

— Мидик, виж дали този ледериец е въоръжен — изръмжа воинът.

Този, когото нарекоха Мидик, се приближи към Техол, опипа го и изсумтя:

— Той носи дрипи, Терадас. Няма къде да скрие нищо.

Намеси се трети воин:

— Той уби Майен. Трябва да го…

— Не — изръмжа Терадас, прибра меча си, избута Мидик настрана и пристъпи към Техол. — Само го погледни. Виж наглостта в очите му.

— Лошо четеш ледерийски лица — тъжно каза Техол.

— Толкова по-зле за тебе…

— Очевидно…

Терадас замахна.

Носът на Техол изпращя. Той се присви и скри лицето си с ръце, но един крак изрита косо и се стовари в прасеца му и счупи и двете кости. Техол падна. Удар с пета в гърдите му счупи поне три ребра.

Техол се помъчи да се присвие. Удряха го и го ритаха. Усети, че се напикава.

След това нечия пета се стовари в слепоочието му.

Хул Бедикт излезе на улицата, видя струпалите се Тайст Едур и разбра, че пребиват някого до смърт. Внезапен страх сви стомаха му и той забърза. Видя млад мъж в униформа на дворцов пазач — от гърдите му стърчеше острие на копие. И… жена Едур.

— Блудния да ме вземе, какво става тук!

Понечи да затича…

… преградиха пътя му.

Нерек. Само след миг Хул Бедикт го позна. Беше един от слугите на Бурук Бледия.

Намръщен, зачуден как нерекът се е озовал тук, Хул понечи да го заобиколи — а той пристъпи напред и го спря.

— Какво правиш?

— Ти си осъден, Хул Бедикт — каза нерекът, — Съжалявам.

— Осъден? Виж, трябва да…

— Избра да тръгнеш с императора на Тайст Едур — каза нерекът. — Избра… измяната.

— Избрах края на Ледер, да — и какво? Това проклето кралство няма повече да унищожава народи като нереките и тартеналите…

— Мислехме, че познаваме сърцето ти, Хул Бедикт, но сега разбираме, че е станало черно. Отровено е, защото в теб няма прошка.

— Прошка? — Той посегна да избута нерека настрана. „Те пребиват някого. До смърт. Мисля, че е…“

Два ножа се забиха в гърба му — под плешките и под ъгъл нагоре.

Стъписан, Хул Бедикт замръзна, взря се в стоящия пред него нерек и видя, че младият мъж плаче. „Какво? Защо…“

Коленете му се огънаха, обля го слабост и буря от мисли — чувствата и желанията, които го бяха терзали през годините, също отслабнаха, потънаха далече в някаква сива кротка мъгла. Мъглата се издигна, вля хлад в мускулите му. „То е… то е… толкова…“

Хул Бедикт залитна напред и падна по очи. И така и не усети сблъсъка с камъните.

— Спрете. Моля ви…

Обърнаха се и видяха ледериеца — излизаше иззад ъгъла на склада. Невзрачен, накуцващ, с бич, затъкнат във въжето, с което се беше препасал. Пристъпи боязливо напред и продължи на търговската реч:

— Той никога на никого не е посягал. Не го убивайте, моля ви. Видях всичко.

— Какво си видял? — изръмжа Терадас.

— Жената. Тя се прониза сама. Вижте ножа, сами вижте. — Халас закърши ръце, не откъсваше очи от кървящото неподвижно тяло на Техол. — Не го бийте повече, моля ви.

— Трябва да се научите — изръмжа Терадас. — Изпълняваме повелите на императора. Днес е ден за страдание, старче. Махай се, за да не те сполети същата съдба.

Халас се хвърли върху Техол, за да го прикрие колкото може с тялото си.

Мидик Бун се изсмя.

Ударите заваляха — още по-свирепи — и Халас загуби свяст. Още няколко ритника го откъснаха от Техол и двамата вече лежаха един до друг. Обзет от внезапен бяс, Терадас заби пета в главата на единия толкова силно, че черепът изпращя и се пръсна мозък.

Застанал от другата страна на моста, Турудал Бризад усети как го облива злокобната магия. Войниците, преградили моста, бяха измрели в сивата стихия и магията вече като че ли искаше да обхване с ужаса си и останалата част от града, да проникне и в околните сгради, и на Блудния това вече му дойде отгоре.

Подбутна леко изливащата се в тези сгради дива сила, насочи я все по-надолу и по-надолу, покрай пълните стаи, надолу покрай тайните тунели на Гилдията на ловците на плъхове, в които се криеха свити безброй хора от града, надолу в безчувствената тиня и пластовете глина на отдавна мъртвото блато. Там, където щеше да е нищо, да забави устрема си и да се утаи, затворена и безсилна.

Миг след това разбра, че бившият крал-магьосник не е усетил отклонението, защото магията се покори и сеещият отрова проводник от Сакатия бог се затвори. За щастие плътта на Ханан Мосаг нямаше да пострада много.

Не че това щеше да е важно.

Видя как двадесетина воини на Тайст Едур тръгнаха през града, несъмнено за да потърсят избягалата жена от племето им. Но нищо добро нямаше да излезе от това, Блудния го знаеше. Всъщност щеше да се окаже най-нелепа грешка — и това го натъжи.

Острите му сетива затърсиха и скоро пред вътрешния му взор се открои обрасъл с бурени и храсти двор и в него порутена кула. И той загледа с почуда и възхита как един мъж започва смъртоносен танц с петима разгневени богове Тоблакай. Невероятна сцена, Блудния никога нямаше да я забрави. Но знаеше, че не може да продължи дълго.

Нищо хубаво не продължаваше дълго, уви.

Примига и видя, че императорът на Тайст Едур вече е повел хората си по моста. Към Вечния дом.

Отдръпна се от стената и се задвижи.

Вечният дом. Средоточието на цели, центърът на новия низ от трагични събития, които предстояха. „Днес се преражда една империя. В болка и кръв, като при всяко раждане. И какво ще намерим да лежи в скута ни, щом свърши този ден? Очи, отворени към този свят?“

Блудния закрачи по-бързо, пред настъпващите Тайст Едур. Усещаше дълбоко в себе си залитащия, напиращ устремно порив на времето, неизброими удари на сърцето, сливащи се в едно — най-сетне вече не беше нужно подтикване, бутане и теглене. Като че ли нищо повече не беше нужно. Сега щеше да е само свидетел.

Дано.

Седнал кръстато насред улицата, единственият Върховен маг в този прокълнат град, Корло Оротос, роден някога в Унта във времената преди империята, кривна глава, като чу тежките стъпки зад себе си. Отвори предпазливо очи, после вдигна ръка да спре новодошлия.

— Здравей, полукръвен. Да почетеш боговете си ли дойде?

Гигантът го изгледа отгоре.

— Закъснях ли?

— Не, още са живи. Само един мъж им се опълчва и няма да е задълго. Правя всичко, каквото мога, но не е лесно да се справиш с богове.

Полукръвният Тартенал се намръщи.

— Знаеш ли защо се молим на Серегалите?

Странен въпрос.

— Да си спечелите благоволението им?

— Не — отвърна Ублала. — Молим се да стоят надалече. А сега те са тук. Това е лошо.

— И какво мислиш да направиш по въпроса?

Ублала примижа и не отвърна нищо.

След миг Върховният маг кимна и каза:

— Върви тогава.

Грамадният мъж закрачи тежко към портата. Влезе, спря до едно дърво, откърши един дебел клон, вдигна го и затича.

Разкъсваше го, искаше да се изтръгне от крехката клетка на костите му, от безсилните, вече ужасно изтерзани мускули. По пътя си през Ледерас вече бяха оставили зад себе си над тридесет мъртви соултейкън. И шестима Тайст Едур, налетели от кейовете, жадни за битка.

Бяха понесли рани… „Не — самичко се поправи онова, което бе останало от Удинаас, — аз понесох рани. Би трябвало вече да съм мъртъв. Насечен съм на парчета. Изпохапан, раздран, изтърбушен. Но Вайвалът не иска да се предаде. Все още му трябвам на това проклето същество… за още няколко мига.“

Старата кула Азат и дворът се откроиха през червената пелена и устремът на Вайвала изпълни цялото му същество.

Господарят имаше нужда от помощ. Все още не всичко беше изгубено.

Бърз като мълния, Удинаас профуча покрай непознатия, седнал кръстато насред улицата — улови за миг изумения му поглед, докато го подминаваше, после се хвърли през портата.

И в двора.

И видя за миг смъртния полукръвен Тартенал, втурнал се срещу петимата богове Тоблакай, заобиколили самотния воин с меча. За миг, преди да го засипе градушка от удари.

Втурна се покрай тях.

Към гробната могила на Господаря. Към разровената димяща пръст. Скочи напред с разкъсващ ушите змийски съсък… и в горещия мрак, надолу, дращеше, откъсваше се от тленната плът на тялото, което Вайвалът така дълго беше използвал, от тялото, в което се беше крил — и най-сетне се изтръгна на свобода, огромен, покрит с лъскави люспи, чудовищните нокти ровеха в меката пръст…

Кетъл изпищя, щом съществото — крилато и огромно — профуча покрай нея. Оглушителен плясък, водата се пръсна на широко ветрило и се издигна — високо, високо, и вълната рухна в кипналото вече езеро. Пяна. Чудовищна кървавочервена змийска опашка се хлъзна надолу и се скри в бесния въртоп.

После чу как нещо тупна зад нея и бързо се завъртя върху хлъзгавата глина на брега, с двата меча в ръце…

… и видя изтерзаното тяло, паднало по очи в калта. Натрошените краища на дълги кости стърчаха от ръцете и краката, кръв бликаше от разкъсаните жили. А над него — призрак, спусна се като сянка и загърна осакатеното тяло. Призрачно лице се извърна към Кетъл и тя чу в ума си:

„Дете, трябва ни твоята помощ.“

Тя се огледа — тинестата повърхност на езерото отново ставаше гладка.

— Какво искаш от мен? О, всичко толкова се обърка…

„Не е толкова зле, колкото си мислиш. Този човек. Този ледериец. Помогни му. Той умира. Не мога да го опазя дълго. Умира, а не заслужава да умре.“

Тя изпълзя по-близо.

— Какво да направя?

„Кръвта в тебе, дете. Една-две капки, не повече. Кръвта, която те върна в живота, дете. Моля те…“

— Но ти си призрак. Защо искаш да направя това за него — а не за теб?

Червените очи на призрака се присвиха.

„Не ме изкушавай.“

Кетъл погледна мечовете в ръцете си. Пусна единия на земята и вдигна ръка над острието на другия. Хлъзна я по него и я вдигна пред очите си. Дълга резка — и кръв.

— О, колко е остро!

„Ела, обърни го по гръб. Сложи порязаната си ръка на гърдите му.“

Удар беше счупил лявата му ръка. Лоста се въртеше между петимата озверели Серегал, бели мълнии пронизваха мозъка му с ужасна болка. Полузаслепен, той продължаваше да върти вече само по инстинкт нащърбения си, затъпен меч, посрещаше удар след удар — само един свободен миг му трябваше, само няколко тласъка на сърцето, колкото да се съвземе, да потисне болката…

Но този миг му беше отнет. Нов замах намери пролука в защитата му и странният меч се вряза с острия си като стъкло ръб в лявото му бедро. Кракът му поддаде. Той вдигна замъглените си от пот очи и видя извисилия се над него едноок Серегал, оголил зъби в триумфална усмивка.

И един клон удари бога в главата. В лявото слепоочие, толкова силно, че главата му се отплесна към рамото. Усмивката му замръзна и той се олюля. Грамадният клон го шибна отново, този път откъм гърба, в тила, дървото се пръсна на трески. Богът залитна напред…

… и едно коляно се натресе в чатала му, два юмрука го заудряха по гърба, повалиха го още надолу, а коляното се вдигна наново, този път — за да се натресе в лицето на бога.

Присвит, Лоста видя как зъбатата усмивка угасна.

Вреченият се превъртя встрани миг преди тоблакаят да рухне отгоре му. Още веднъж и още веднъж, изправи се, олюля се и се обърна. Отново с лице срещу Серегал.

А с тях като че ли беше влязло в схватка същество от тяхната раса — смъртен Тартенал, чиито огромни ръце бяха стегнали откъм гърба един от боговете и бяха притиснали ръцете му към хълбоците. Другите трима слисани бяха отстъпили назад. Мигът остана сякаш замръзнал в очите на Вречения.

Две, три изтупвания на сърцето.

Мъглата пред очите му се проясни. Струята жива сила потече отново в крайниците. Болката заглъхна.

Смъртният Тартенал беше на прага на смъртта, другите трима се бяха отърсили от стъписването си и пристъпваха напред.

Лоста скочи да ги пресрещне.

Шансовете ставаха по-добри.

Две присвити на улицата тела, обкръжени от Тайст Едур, които ритаха и ритаха, трошаха кости. Един натисна със стъпало и мозък се пръсна по каменните плочи.

Бъг се олюля. Лицето му се изкриви. От скръб, после — от ярост.

И изрева.

Извърнаха се към него.

И слугата отприщи онова, което бе останало скрито и затаено в него от толкова време.

Четиринайсет Тайст Едур вдигнаха ръце да запушат ушите си, но така и не успяха — тринайсет от тях се свиха, премазани сякаш под напора на неимоверна тежест, плътта им се сми и кръв плисна на гейзери, черепи хлътнаха навътре.

И миг след това се взривиха на кървави късове, които опръскаха каменната стена зад тях и се разхвърчаха по улицата.

Четиринайсетият Тайст Едур, онзи, който току-що бе премазал главата с петата си, бе вдигнат във въздуха. Сгърчен, с облещени от ужас очи и жълта гнус, потекла по краката му.

А Бъг закрачи напред.

Докато не застана пред Терадас Бун от племето хирот. Вдигна очи и се взря в подутото лице, взря се в болката, изписана в очите му.

— А теб ще те пратя у дома — каза разтреперан Бъг. — Не твоят дом. Моят.

Отсече с ръка и Тайст Едур изчезна.

В лабиринта на Бъг, далече-далече, и надолу, все по-надолу и надолу.

Надолу в бездънния мрак, където порталът се разтвори и запокити Тайст Едур в ледена черна вода.

Невъзвратимо.

Трепетът на Бъг затихна. Знаеше, че ревът му е чут. Отвъд света беше чут. И глави се бяха извърнали. Безсмъртни сърца бяха затуптели по-бързо.

— Все едно — прошепна той.

И коленичи пред бездиханните тела.

Взе едното в прегръдката си.

Стана и го понесе.

Вечният дом. Име, побрало в себе си такава самонадеяност, така дълбоко свързано с високомерието на ледериите в тяхната вяра в собственото им неоспоримо предопределение. Израз на безразсъдната им самодоволна арогантност, поддържаща непоклатимата им убеденост, че имат права над всичко, власт над всичко, сякаш хиляда богове стояха зад тях, всичките с дарове за избраниците си.

Трул Сенгар можеше само да се удивлява какво е подхранвало цялата тази самоувереност. Какво кара цял един народ да е изпълнен с такава непреклонна убеденост в собствената си правота? „Може би единственото, което е нужно, е… власт.“ Отрова, изпълнила въздуха, просмукала се в порите на всеки мъж, на всяка жена и дете. Отрова, изкривила миналото, за да напасне на днешните нрави, а те на свой ред — да осветят неизбежното праведно бъдеще. Отрова, принудила умни и разсъдливи хора слепешком да отхвърлят с пренебрежение грозните истини за отминали грешки, за ужасни и жестоки разгроми, оцапали с кръв ръцете на предтечите им. Отрова, скрепила глупостта на спорни традиции и причинила страдание на неизброими жертви.

„Властта значи. Същата тази власт, която ще прегърнем скоро. Сестрите дано се смилят над народа ни.“

Императорът на Тайст Едур се изправи застинал пред величествения вход на Вечния дом. С пъстросивия меч в бляскавата десница. С прашната меча кожа, загърнала широките му рамене, превити под тежестта на златото. Старата кръв, засъхнала на петна по гърба, сякаш прерисуваше с нея картата на света. Дългата му коса бе разчорлена и сплъстена от мръсотия.

Трул стоеше зад брат си и не можеше да види очите му, но знаеше, че ако Рулад се извърне, ще види в тях онази предопределеност, която го плашеше, щеше да види влялата се без съпротива отрова и лудостта, породена от една измяна.

А толкова малко щеше да е нужно. Само да се пресегнеше един невзрачен роб с тъжни очи и да върне Рулад към разума. Само това.

Рулад се обърна и каза:

— Вратите не са залостени.

— Някой чака вътре, ваше величество — каза Ханан Мосаг. — Усещам… нещо.

— Какво искаш от нас, магьоснико?

— Позволете на мен и моите К’риснан да влезем първи, за да видим какво ни очаква. В коридора…

Рулад присви очи, после махна с ръка и добави:

— Феар, Трул, Бинадас — с мен. Ще влезем веднага след тях.

Ханан Мосаг, с К’риснан и робите, които влачеха двата големи кожени чувала, тръгнаха. Рулад и братята му ги последваха към вратата на Вечния дом.

Застанал пред самия вход на Тронната зала, Брис Бедикт забеляза движение в коридора, отсам неподвижната фигура на Цеда. Посегна за меча си, но отпусна ръка, щом Първият консорт Турудал Бризад изникна от сенките и се приближи безгрижно, с отпуснато и спокойно лице.

— Не очаквах да ви видя отново, Първи консорт — промълви Брис.

Кротките очи на Турудал се плъзнаха над рамото на Брис и погледнаха в тронната зала.

— Кои са там, Защитник?

— Кралят. Конкубинката му. Първият евнух и канцлерът. И шестима от моите гвардейци.

Турудал кимна.

— Е, няма да чакаме много дълго. Тайст Едур са на не повече от минута-две след мен.

— Как е градът?

— Имаше боеве, Брис Бедикт. Верни войници лежат мъртви по улиците. Сред тях е Морох Неват.

— А Джерун Еберикт?

Турудал се намръщи.

— Той гони… една жена.

Брис го изгледа.

— Кой сте вие, Турудал Бризад?

Погледите им се срещнаха.

— Днес — само свидетел. Нали стигнахме до деня на Седмото затваряне на цикъла в края на краищата. Един край. И едно начало…

Брис му направи знак да замълчи и пристъпи покрай него.

Цеда се беше размърдал. Стана бавно, приглади мръсния си омачкан халат, вдигна лещите пред лицето си и ги нагласи.

Турудал Бризад също се обърна.

— Ах, да.

В дъното на коридора, на прага на отворената вече парадна врата, се бяха появили няколко високи фигури.

— Цеда…

— О, той се справи много добре досега.

Брис погледна изумен Първия консорт.

— Какво искате да кажете? Той не направи нищо.

Турудал повдигна вежда.

— Нима? Той унищожи морския бог, демона, окован от Ханан Мосаг. Дни наред се подготвяше за този миг. Виждате ли къде стои? Виждате ли плочата, която е изрисувал под себе си? Плоча, през която ще се влее всичката сила на Цеданса, нагоре и в неговите ръце.

Сумракът в коридора се стопи под бяла, изпълнила прашния въздух светлина.

И открои редица Тайст Едур, застанали срещу Цеда, на не повече от петнадесет крачки.

Едурът в средата на редицата заговори:

— Цеда Куру Кан. Кралството, на което служите, падна. Отстъпете. Императорът желае да заеме трона.

— Паднало? — Гласът на Цеда бе тънък и треперлив. — Съществено ли е? Ни най-малко. Виждам те, Ханан Мосаг, и твоите К’риснан. Усещам силата, която сбирате в себе си. За да заеме вашия безумен император трона на Ледер, ще трябва да минете през мен.

— Безсмислено е, старче — прогърмя гласът на Ханан Мосаг. — Ти си сам. Всичките ти магове са мъртви. Погледни се. Полусляп си, едва можеш да стоиш…

— Потърси демона, който окова в морето, магьоснико.

От толкова далече Брис не можеше да види изражението на Ханан Мосаг, но в гласа му изведнъж се прокрадна гняв.

— Ти ли го направи?

— Ние, ледериите, умеем да използваме чуждата алчност, за да поставим капан — отвърна Куру Кан. — Няма да разчиташ повече на неговата сила. Нито днес, нито никога.

Магьосникът изръмжа:

— За това ще си…

Бялата мъгла се взриви, грохотът разтърси тавана и стените, затътна напред и връхлетя върху чародеите на Тайст Едур.

На десет крачки зад Ханан Мосаг и неговите К’риснан Трул Сенгар извика, скочи встрани и се сниши пред връхлитащата с грохот огнена вълна. Братята му го последваха. Чу писъци, които отведнъж заглъхнаха, нечие тяло изхвърча над лъскавия под, тупна в краката на Трул и го събори…

Беше един от К’риснан — изгорял до неузнаваемост, от пръсналите се кости изтичаше черна слуз. Трул се надигна на четири крака и погледна нагоре.

Само двама едури все още бяха прави и отбиваха яростната магия на Цеда. Ханан Мосаг и Бинадас. Всички К’риснан бяха мъртви, както и четиримата роби, паднали до двата чувала.

Пред очите на зяпналия Трул Бинадас рухна, премазан сякаш от юмруците на хиляда мълнии. Плисна кръв…

Феар вече се беше хвърлил напред, плъзна се по тресящите се плочи към брат си, повлече го извън бушуващия пожар.

Ханан Мосаг изрева. Завихрени сиви пипала изсвистяха от пода и заплетоха побеснелите пламъци. Ослепителен взрив…

И отново мрак, бавно отстъпващ на сивкава здрачина.

Ханан Мосаг, вече останал сам срещу Цеда.

Миг…

Куру Кан удари отново, миг преди атаката на Ханан Мосаг. Двете сили се сблъскаха на три крачки пред магьосника…

… и Трул видя как Ханан Мосаг се олюля, плувнал в кръв, посегна назад, ръцете му зашариха, лявата напипа един от големите кожени чували и се вкопчи в него. Дясната намери другия и го стисна здраво. Магьосникът събра сили и отново започна да се изправя срещу връхлитащата ярост.

Магията, изливаща се от Цеда, изкриви мраморните стени и от тях закърви белезникава течност. Таванът отгоре беше хлътнал, рисунките по него — овъглени, повърхността — излъскана и гладка. Брис зяпна в неверие, щом стихията помете всички защитни заклинания на К’риснан, помете ги за миг, след което ги премаза.

И вече връхлиташе срещу самия Ханан Мосаг, биеше и биеше неудържимо, все по-близо.

Магьосникът отвърна на удара и натискът изтласка Брис и Турудал назад.

Двете противостоящи сили се унищожиха взаимно в ослепителен блясък, взривът пропука пода и плочите се разхвърчаха във въздуха — навсякъде освен под нозете на двамата чародеи.

Възцари се изпълнена с прах тишина.

Мраморните колони от двете страни горяха, стапяха се като огромни восъчни свещи. Таванът простена като ранен звяр, готов всеки миг да се срути.

— Сега ще видим в пълна мяра отчаянието на Ханан Мосаг — прошепна дрезгаво Турудал Бризад.

Магиите лумнаха, оживели отново, и Брис видя как магьосникът се олюля и залитна назад.

Цеда Куру Кан стоеше на място, непокътнат; чародейната сила изригваше от него на вълни, една след друга, сила яростна и неудържима, като на бог.

Магьосникът не можеше да удържи на това. А паднеше ли той, древната първична магия щеше да помете напред и наведнъж да погълне и императора, и всичко с него. Навън и през целия град. Цял народ. Тайст Едур щяха да бъдат унищожени — Брис усещаше гнева и хладната жажда за мъст — това бе силата на ледериите, на Цеданса, гласът на самото предопределение, ужасен и непонятен…

Трул гледаше как магьосникът вкопчи ръце в чувалите. Силата започна да тече нагоре към раменете на Ханан Мосаг и той бавно започна да се изправя, за да отблъсне атаката на Цеда.

Ръцете се заизвиваха като оживели, издължиха се в ужасни, уродливи израстъци. Тялото на Ханан Мосаг започна да се огъва, гръбнакът се изви, загърчи се като змия върху горещи камъни, нови мускули се появиха, възлести кости избиха под кожата. Крясъкът му разцепи въздуха, щом силата забушува в него.

Сива вълна се надигна и се вкопчи в белия пламък, раздра го по ръбовете и го изтласка назад, изпълни половината дължина на широката колонада и връхлетя към Цеда, който стоеше неподвижен, вдигнал глава — странните лещи бляскаха пред очите му. Неподвижен, сякаш оглеждаше напиращата срещу него стихия с хладното любопитство на учен.

Брис зяпна от ужас, щом мръсната магия на Едур надвисна над Цеда, готова да помете дребничкия старец. Видя как една от колоните близо до него се пропука и се срути на прах. Частта от тавана, която крепеше, рухна в облак сива мъгла и прах.

Куру Кан беше вдигнал очи към издигащата се над него бясна вълна.

После килна глава — едва доловим жест.

Белите пламъци лумнаха с удвоена сила, разшириха се пред него и засвистяха нагоре и навън, блъснаха сивата стена.

Врязаха се в нея, отпраха огромни късове и ги запокитиха като разпрани платна към тавана.

Ханан Мосаг изкрещя като ранен звяр, щом белите пламъци с грохот се понесоха към него.

Усети, че го изправят. Обърна се и видя Феар. Брат му викаше нещо…

… а Ханан Мосаг губеше. Рухваше под яростния пристъп. Енергиите, които извличаше от скритите в големите кожени чували неща, угасваха. Не стигаха, за да устои на Цеда. Магьосникът щеше да умре… а с него… „Всички ние…“

— Трул! — Феар го разтърси. — Покрай стената! — Посочи му. — Ето там, промъкни се покрай стената. Пронижи го…

„Да го пронижа?“ Зяпна копието в ръката си. Черното дърво бе лъснало в червена пот.

— От сенките, Трул! Зад онази колона! От сенките, Трул!

Беше безсмислено. Още по-лошото бе, че не искаше и да се опита дори. Ако успееше, какво? Какво щеше да бъде спечелено?

— Трул, направи го или всички загиваме! Майка, татко, Майен — детето й! Всички деца на Едур!

Трул се взря в очите на брат си. Това, което видя в тях, му бе непонятно. Брат му го разтърси отново и го бутна покрай стената, в изливащия се зной на магията, връхлитаща срещу Ханан Мосаг, после — зад колоната, доскоро от здрав мрамор, който сега се топеше като свещ.

И в хладната сянка. В нелепо хладната сянка. Блъснат за последен път, Трул залитна напред. Долепи се до изкривената, огъваща се стена и видя Цеда. На по-малко от седем крачки. Изпънал глава напред и вторачен в атаката си срещу огъващата се защита на магьосника.

Сълзи замъглиха очите му. Не искаше да прави това. „Но те ще ни избият всички. Всички нас, до един, няма да оставят нито един Тайст Едур жив. Знам го. В сърцето си го знам. Ще отнемат земите и богатствата ни. Сол ще поръсят над гробищата на предците ни. Ще ни заличат в забравените светове на историята… Знам го.“

Вдигна копието. Остана неподвижен за миг, затаил дъх, после — две бързи крачки напред и ръката замахна, оръжието полетя сигурно и вярно.

И прониза Цеда в хълбока, точно под левите ребра, желязното острие се заби дълбоко.

Цеда се завъртя от удара, левият му крак се огъна и той падна — встрани от изрисуваната плоча…

… и тя изведнъж се пропука и се пръсна.

Белият огън изгасна и във всички посоки плъзна мрак.

Изтръпнал, Брис пристъпи напред…

… и ръката на Турудал Бризад го спря.

— Не, Защитнико. Мъртъв е.

„Цеда. Куру Кан. Приятелят ми…“

Кетъл седеше в калта, взряна в лицето на мъжа. Изглеждаше добро лице, особено със затворените в сън очи. Раните по стройното мургаво тяло зарастваха. Кръвта й беше направила това. Някога беше мъртва, а сега беше дала живот.

— Ти си странна — прошепна духът, присвит до водата.

— Аз съм Кетъл.

Сух смях.

— Ти не си просто призрак.

— Да. — И добави насмешливо: — Аз съм Чезнещ. Добро име, нали? Тайст Андий бях някога, много отдавна. Убит бях, с всички мои ближни. Оцелелите след онази битка, искам да кажа.

— Защо си тука, Чезнещ?

— Чакам своя повелител, Кетъл. — Духът изведнъж се изправи — не беше забелязала досега колко е висок. — И ето, че той… идва.

Калната вода изригна и от нея излезе мършава фигура, бледокожа като изцеден от кръвта труп, с дълга, сплъстена по слабото лице коса. Закашля, избута се от водата и изпълзя на брега.

— Мечовете — каза задъхано.

Кетъл притича към него и тикна двата меча в дългопръстите му длани. Той се подпря на тях, за да се изправи. Висок беше, увери се тя и потръпна. По-висок и от призрака. И такива студени, студени очи — тъмночервени.

— Ти каза, че ще ни помогнеш — промълви тя и се присви от страх под погледа му.

— Да помогна?

Духът се смъкна на колене пред повелителя си.

— Силхас Руин, аз бях някога Килантир, Третият Върховен маг на Шестата кохорта…

— Помня те, Килантир.

— Избрал съм си ново име — Чезнещия, повелителю.

— Както искаш.

Духът вдигна очи.

— Къде е Вайвалът?

— Боя се, че няма да оцелее. Но й отвори работа. Благороден звяр.

— Моля те — проплака Кетъл, — те са отвън. Искат да ме убият! Ти обеща…

— Да помогна на Вайвала, господарю — каза Чезнещият. — Заедно може дори да успеем да я натопим по-надълбоко. Даже да я вържем пак. Ако ми позволите…

Силхас Руин помълча малко, гледаше отгоре коленичилия призрак.

— Както искаш.

Чезнещият наведе глава, после се обърна към Кетъл.

— Ледериеца го остави на мен. Няма да се събуди скоро.

И се гмурна в кипналата вода.

Силхас Руин вдиша дълбоко и чак сега погледна двата меча в ръцете си.

— Странни са. Но усещам, че смъртният е направил добър избор. — Изгледа я и кимна. — Ти ела зад мене, дете. Време е да си изпълня обещанието.

Корло представа си нямаше какво ще излезе от това. Един Вречен можеше като нищо да си умре, ако пострада тежко. Според него беше си най-вече въпрос на воля, отколкото на нещо друго. А той познаваше Лоста от дълго време, макар и не от толкова дълго, колкото други Вречени. Според него обаче, доколкото ставаше въпрос за чиста воля, никой не можеше да се сравни с Лоста.

Върховният маг се беше изтощил. Изцедил се беше направо. Не можеше вече ловко да надхитря четиримата останали богове, макар че за щастие единият от тях си имаше достатъчно грижи с побъркания Тартенал, който като че ли правеше невъзможното — живота му изцеждаше направо. И това ако не беше инат.

Скъсваха го от бой, но той не отпускаше смъртоносната си хватка. Лоста се беше бил превъзходно, но силите му все пак си бяха на свършване. Корло никога не беше виждал такъв бой, за първи път ставаше свидетел на възможностите точно на този Вречен, в пълната им мяра. Гвардейците, които бяха по-наясно с нещата, твърдяха, че почти не отстъпвал на Скинър. И Корло вече беше склонен да им повярва.

Доста се изненада, когато два трупа минаха покрай него — единият дращеше с нокти във въздуха и съскаше.

Спряха при входа на двора и той чу как женската изруга с удивителна изобретателност, след което каза:

— Не знам как можем да му помогнем. О, Ублала, голям тъп тъпако!

А другият рече:

— Трябва да ги нападнем, Шурк Елале. Имам си зъби и нокти, нали.

— Ами давай тогава.

„Шурк Елале? Капитанът на кораба, дето подписахме с нея? Нашата…“

Корло се надигна и примижа от болка — беше се схванал.

— Ей, ти там.

Шурк Елале — вече бе останала сама — бавно се извърна.

— Към мен ли се обръщате?

Корло изкуцука до нея.

— Корло, мадам. От Пурпурната гвардия. Подписахме с вас…

— „Ние“?

— Ами, онзи дето помага на вашия голям тъп тъпак. Лоста, командирът ми.

— Трябваше да ме чакате на борда!

Корло примига. А тя се намръщи.

— Командирът ви май ще мре.

— Знам… чакай! — Подмина я и тръгна навътре по пътеката. — Чакай… нещо идва! — Затича в двора. Шурк Елале го последва.

Тоблакаят в прегръдката на тартенала се отпусна и Лоста чу как изпукаха ребра — миг преди друг от боговете да се шмугне покрай Вречения и да удари тартенала в главата с дървения си меч. Грамадният мъж се строполи и повлече със себе си мъртвия бог.

Замаян, гигантът вяло понечи да отблъсне трупа.

Със сетни сили Лоста скочи и се озова над него тъкмо навреме, за да отбие замаха на меча — и посече в отговор, като принуди нападателя да отстъпи. Друг отдясно се хвърли към него, но изведнъж спря и се извъртя вихрено към близката гробница: от нея се разнесе оглушителен трясък.

И се появи висока бледа фигура, сред облак пара и с мечове в ръцете.

Разсеян за миг, Вреченият дори не видя острието на меча, хлъзнало се над гарда му. В последния момент то се отклони от дръжката на неговия меч и се стовари с плоското върху дясното му рамо, като счупи всичко, каквото можа. Той отхвърча от удара, рухна на земята и мечът излетя от изтръпналата му ръка. Озова се по гръб, зяпнал през голите черни клони. Толкова пребит, че не можеше да помръдне. И толкова изтощен, че не се и опита.

Чу трясък на оръжия някъде вдясно от себе си, после някой тежко изпъшка и изрева. Един Тоблакай залитна, едва не се спъна в Лоста и Вреченият облещи очи, като видя кръвта, швирнала от шията на бога, и някакъв мъж, захапал го за прасеца: богът го влачеше за зъбите, а той беше вкопчил ноктестите си ръце в бедрото му.

Е, Лоста беше виждал доста странни неща в живота си, но… не, такова чудо — не…

Още едно тяло тупна на земята и тя се разтресе. След миг последва нов предсмъртен стон.

После към лежащия зяпнал в небето Вречен се приближиха стъпки. Сянка затули лицето му. Лоста примига и зяпна дългото бледо като на мъртвец лице и двете червени, много червени очи.

— Справи се сравнително прилично — рече непознатият.

— А моят приятел, тартеналът?

— Ударен е в черепа. Ще се оправи — не мисля, че има много вътре. Ти защо лежиш още тука?

От тъмния коридор се носеха пушеци и прах. Турудал Бризад беше издърпал Брис в тронната зала и сега Защитникът стоеше пред подиума.

От трона зад него се чу уморен глас:

— Финад? Цеда…

Брис успя само да поклати глава — не можеше да проговори: мъчеше се да се отърси от тъгата.

В сумрачния коридор се възцари тишина. Тежка, злокобна тишина.

Брис бавно извади меча си.

Последва звук. Стържещи, тътрещи се през прах и отломки стъпки.

Спряха.

Звън на монета. Чу се как подскочи и…

… бавно се затъркаля в тронната зала.

Брис я загледа как описа ленива дъга по плочите. Злато, зацапано със съсирена кръв.

Затъркаля се, после се килна на една страна, полюшна се, тупна и спря.

Стъпките заотекваха отново и след миг от сенките и валмата прах се появи изгърбена фигура.

Никой в тронната зала не проговори. Императорът на Тайст Едур влезе. Три стъпки, четири, пет — и спря почти на меч разстояние от Защитника. Зад него бе Ханан Мосаг, почти неузнаваем — толкова разкривен и изгърбен беше. След магьосника се появиха двама воини Тайст Едур — влачеха два чувала.

Брис ги погледна само за миг, но забеляза кръвта по копието в ръката на единия. „Онзи, който уби Цеда.“ После погледът му отново се прикова в императора. Мечът беше твърде голям за него. Стъпваше, сякаш го мъчеше ужасна болка. Покритото със златни монети лице се гърчеше в спазми. Очите под гъстите вежди лъснаха, щом се взря над рамото на Брис… към трона и седящия на него крал.

Ханан Мосаг закашля хрипливо, смъкна се на колене, изохка и най-сетне от устата му се изтръгнаха думи:

— Крал Езгара Дисканар. Имам нещо… да ви покажа… Дар. — Вдигна кривата си опърлена длан, усилие, от което цялото му тяло се разтърси, и посочи зад себе си.

Двамата воини се спогледаха колебливо. Магьосникът изхриптя:

— Развържете чувалите. Покажете на краля какво има в тях. — Нова измъчена кашлица и на устата на Ханан Мосаг изби розова пяна.

Двамата задърпаха възлите на конопените въжета и този вляво развърза чувала си миг преди другия. Надникна и като видя какво има вътре, се присви и Брис видя ужаса, изписал се на лицето му.

След миг другият ахна и отстъпи назад.

— Покажете ги! — изрева магьосникът.

При този рев дори императорът се обърна стъписан.

Воинът вляво вдиша дълбоко и хрипливо, пристъпи, хвана краищата на чувала и го свлече внимателно надолу.

Овързано в ремъци тяло на ледериец. Покрита с мехури гноясала кожа, съсухрени на пънчета пръсти, голо, покрито с буци и струпеи тяло. Повечето коса беше окапала, но тук-там от темето висяха дълги сплъстени кичури. Човекът примига под светлината и се опита да вдигне глава, но заради деформираните жили и хрущяли по врата тя се кривна настрани. Долната челюст се отпусна и от зейналата уста потече слюнка.

Брис го позна.

Принц Квилас…

Кралят зад него зави като ранен звяр.

Във втория чувал беше кралицата — гола и осакатена също като сина си. От нея обаче се изтръгна кикот, сякаш в отговор на вика на краля, а след него — неразбираеми думи, порой от лудост, стържеща през подутите разкъсани устни. Но очите й блестяха, яростни и будни.

Ханан Мосаг се изсмя.

— Аз ги използвах. Срещу вашия Цеда. Използвах ги! Ледерийска кръв, ледерийска плът. Вижте ни тримата. Вижте, скъпи кралю, величието на това, което иде.

— Махнете ги! — изкрещя императорът. — Феар! Трул! Махнете ги!!!

Двамата воини се доближиха до двете свити на пода фигури, вдигнаха чувалите до онова, което трябваше да са рамене, и повлякоха принца и кралицата към коридора.

Разтреперан, императорът се обърна към краля. Отвори уста да каже нещо, потръпна и я затвори. После бавно изправи рамене и заговори хрипливо:

— Ние сме Рулад Сенгар, император на Тайст Едур. Вече — и на Ледер. Предайте трона, Дисканар. Предайте го… на нас.

Вляво от Брис Първият евнух закрачи напред — носеше кана вино и два бокала. Качи се на подиума и подаде единия на Езгара. После му наля, наля и на себе си.

Озадачен, Защитникът отстъпи вдясно, извърна се леко и погледна краля.

А той спокойно изпи виното си на три големи глътки. Короната бе на главата му. Нисал седеше малко зад трона, присвила очи към Първия евнух, който вече бе изпил своето вино и слизаше от подиума, за да застане до канцлера при другата стена.

Замъглените очи на Езгара Дисканар се спряха върху Брис.

— Отдръпнете се, Защитник. Не умирайте днес.

— Не мога да изпълня молбата ви, кралю. Знаете го.

Езгара кимна уморено и извърна глава.

— Така да бъде.

— Защитнико — заговори Нифадас. — Покажете на тези диваци какво може един ледерийски майстор на меча. Последният доблестен акт на кралството ни в този мрачен ден.

Брис се намръщи и се обърна към Рулад Сенгар.

— Ще трябва да се биете с мен, императоре. Или да призовете още от воините си, за да ни посекат. — Обърна се към Ханан Мосаг. — Вярвам, че засега сте приключили с магията.

Рулад се озъби.

— Магия ли? Не бихме се лишили току-така от тази възможност, Защитнико. Ще се бием. Двамата. — Вдигна пъстросивия меч. — Хайде. Има какво да си покажем един на друг.

Брис не отвърна. Само зачака.

Императорът атакува със смайваща бързина, мечът изсвистя високо в полукръг, миг пауза и диагонално посичане, което целеше да срещне острието на Защитника и да го притисне към пода.

Брис реагира на мигновеното колебание, дръпна се назад, извъртя меча си и отстъпи вдясно. Острието бе върху оръжието на Рулад, върхът пробяга нагоре по лявата ръка и резна жила при лакътя.

Брис отскочи назад, заби ниско и върхът на меча се озова между жилата и капачката на коляното на левия крак на Рулад.

Клъц.

Императорът залитна напред, почти до ръба на подиума, изненадващо се изправи и се хвърли напред, като заби с две ръце.

Пъстрият меч сякаш заигра сам: отбягна две парирания на Брис и Защитникът едва успя да отбие тежкото острие с лявата си ръка, при което изгуби кутрето и безимения си пръст.

Заотстъпва заднешком и се озова отново в центъра на залата — този път Рулад бе между него и краля на трона.

Езгара се усмихваше.

Щом Рулад се завъртя, за да се озове отново срещу него, Брис атакува.

Изрита треперещото в ръцете на императора острие — ударът не беше съвършен, но достатъчен, за да го отклони за миг — след което заби върха на меча си в капачката на дясното коляно на Рулад. И поряза отгоре. Острието захапа дълбоко в костта. Той го извъртя, дръпна и изтръгна капачката.

Рулад изкрещя от болка и кракът му се огъна.

С капачката, все още нанизана на върха на меча, Брис отново скочи напред, докато императорът замахваше отгоре и вляво в усилие да се задържи прав, и преряза през сухожилията на дясната му ръка, малко над лакътя.

Рулад залитна и рухна с грохот върху мраморните плочи; задрънчаха откъртени монети.

Мечът трябваше вече да е паднал от ръцете му… но си стоеше здраво стиснат в двата свити юмрука.

Рулад обаче нищо не можеше да направи с него.

Помъчи се да се надигне и да седне, с изпълнени с гняв очи, напрегна се да вдигне оръжието.

Брис удари върха на своя меч в пода да откърти капачката, пристъпи към императора и засече жили и хрущяли в дясното рамо, преряза една от вратните жили, после вдигна острието и го заби — обездвижи по същия начин и лявото рамо. Застанал над безпомощния император, засече методично жилите на петите, сряза косо през корема на жертвата си и разпра стената от мускули.

Изрита и Рулад се просна по очи.

Удари над всяка плешка, след тях — още две вратни жили. Ниско по гърба, за да се разпорят пластовете мускули под отрупаната с монети кожа. Отново по раменете — монети се разхвърчаха и се затъркаляха по пода.

Най-сетне Брис отстъпи назад. И отпусна меча.

Крясъците от устата на лежащия по очи император се удвоиха, крайниците вече се извиваха сами, кървава плът се издуваше и изсипваше от раните. Нищо друго не се движеше в залата.

Прахта бавно се слягаше в коридора.

После един от замръзналите на местата си воини промълви:

— Сестрите да ме вземат дано…

Крал Езгара Дисканар въздъхна, наведе се пияно напред.

— Убий го. Убий го!

Брис вдигна глава.

— Не, ваше величество.

На лицето на стареца се изписа изумление.

— Какво?

— Цеда беше изричен за това, ваше величество. Не трябва да го убивам.

— Ще му изтече кръвта — каза Нифадас някак странно провлечено.

Но Брис поклати глава.

— Няма. Не съм отворил главни съдове, Първи евнух.

Едурът, когото нарекоха Трул, заговори:

— Главни съдове… как… как може да знаеш? Не е възможно… толкова бързо…

Брис не отвърна.

Кралят изведнъж се отпусна на трона.

Писъците на Рулад вече бяха заглъхнали — сега той плачеше. Задъхани, безпомощни ридания. Пое си дъх и извика:

— Братя! Убийте ме!

На Трул Сенгар му призля. Поклати глава, обърна се към Феар и видя ужаса в очите на брат си.

Рулад не се изцеряваше. Кръвта му изтичаше върху лъскавите плочи. Тялото му беше унищожено. И не се изцеряваше. Трул се обърна към Ханан Мосаг и видя злото задоволство, блеснало в очите на магьосника.

— Ханан Мосаг — прошепна Трул.

— Не мога. Плътта му не ми е подвластна, Трул Сенгар. Недостъпна е за всички ни. Само мечът… и само с меча. Ти, Трул Сенгар. Или Феар. — Махна вяло с ръка. — О, викнете някой друг, като нямате кураж…

Кураж.

Феар изпъшка. Все едно че го пронизаха в гърдите.

Трул го изгледа… но Феар не беше помръднал, една стъпка не бе направил напред. Отмести очи от него и отново се вгледа в Рулад.

— Братя мои — зарида той. — Убийте ме. Един от вас. Моля ви!

Защитникът — удивителният, страховит майстор на меча — пристъпи до каната с вино, оставена в подножието на трона. Кралят изглеждаше полузаспал, със зачервено и отпуснато лице. Трул си пое дъх. Първият евнух седеше на пода с гръб към стената. Още някакъв старец стоеше до Нифадас, с ръце на очите — странна и жалка поза. Жената, която беше стояла зад трона, отстъпваше назад, сякаш изведнъж бе проумяла нещо. Имаше и още един мъж тук, млад и красив, но като че ли бе изчезнал.

Шестимата дворцови стражи покрай стените бяха извадили оръжията си и ги държаха пред гърдите си в мълчалив знак за почит пред Кралския защитник. Поздрав, който и на Трул му се дощя да повтори. Погледът му се върна на Брис. Толкова скромен на външност, толкова… „Лицето му. Познато… Хул Бедикт. Толкова прилича на Хул Бедикт. Да, неговият брат. Най-младият.“ Видя как ледериецът наля вино в бокала, от който беше пил кралят.

„Сестри, този Защитник — какво направи? Даде ни този… този отговор. Това… решение.“

— Феар! — изпищя Рулад.

Ханан Мосаг се окашля и отвърна:

— Няма го, императоре.

Трул се огледа. „Няма го? Не…“

— Къде? Ханан Мосаг, къде…

— Той… излезе. — Усмивката на магьосника беше кървава. — Просто ей така, Трул Сенгар. Излезе. Вече разбираш, нали?

— Да повика другите, да ги доведе тук…

— Не — отвърна Ханан Мосаг. — Не мисля.

Рулад проплака. После изрева:

— Трул! Заповядвам ти! Твоят император ти заповядва! Промуши ме с копието си! Промуши ме!

Очите на Трул се напълниха със сълзи. „Как ще гледам на него… тепърва? Как? Като на моя император или на моя брат?“ Залитна и едва не рухна на пода, смазан от болката. „Феар. Ти ни остави. Остави ни. Мен, с… това.“

— Братко! Моля те!

Откъм входа се чу тих кикот.

Трул се обърна и видя кралицата и принца — овързани, подпрени на стената като два гнусни трофея. Звукът идеше от кралицата, той видя блясъка в очите й.

„Нещо… още нещо… още нещо има тук…“

Обърна се. Защитникът вдигаше бокала към устните си.

Погледът му пробяга към краля. Към полусклопените му очи. Безжизнени очи. Главата на едура рязко се извърна към Първия евнух. Брадичката му бе отпусната на гърдите. Беше неподвижен.

— Не!

А Защитникът пиеше, отметнал глава. Глътка, втора, трета. Обърна се бавно и го изгледа. Намръщи се.

— По-добре си иди. И извлечи магьосника ви със себе си. Доближиш ли се до императора, ще те убия.

„Много късно… За всичко… много късно“.

— Какво… какво смяташ да правиш?

Защитникът погледна Рулад.

— Ще го… отнесем някъде. Няма да го намерите, едур.

Кралицата отново се изкикоти и налудничавият смях явно го сепна.

— Много е късно — заговори Трул. — За тебе поне. Ако има малко милост у теб, Защитнико, освободете стражите си. И им наредете да отнесат жената. Моите сънародници скоро ще са тук. — Погледът му се спря на Рулад. — Едур ще се оправят със своя император.

Защитникът го погледна още по-озадачено. Примига и тръсна глава.

— Какво… какво искаш да кажеш? Разбирам, че няма да убиеш брат си. А той трябва да умре, нали? За да се изцери. Да се… върне.

— Да. Защитник, съжалявам, закъснях да те предупредя.

Войникът изведнъж се олюля, посегна с окървавената си длан към трона, за да се задържи на крака. Мечът, все още в другата му ръка, потрепери, наклони се и острието докосна пода.

— Какво… какво…

Трул не отвърна.

Но у Ханан Мосаг нямаше и капка състрадание.

— Разбрах жеста ви, Защитник — изсмя се той. — Хладнокръвието, не отстъпващо на това на краля ви. Освен това… — Думите му заглъхнаха в нов пристъп. Той изплю мазна храчка и продължи: — Освен това едва ли беше важно, нали? Дали ще останете жив, или ще умрете. Поне така изглеждаше. В този нагъл съдбовен миг поне.

Защитникът се свлече на пода; гледаше магьосника.

— Мечоносецо — извика Ханан Мосаг. — Чуй тези последни мои думи. Ти загуби. Вашият крал е мъртъв. Беше мъртъв още преди да започнеш да се биеш. Ти се би, за да браниш един мъртвец, Защитнико.

Ледериецът се помъчи да се изправи, помъчи се да вдигне глава към трона и седящата в него фигура. Но усилието се оказа твърде тежко, той се отпусна и главата му се люшна.

Магьосникът се смееше.

— Вяра нямаше той. Само злато. Нямаше вяра в теб, мечоносецо…

Трул закрачи към него.

— Замълчи!

— Дръж си езика, Трул Сенгар — изръмжа Хасан Мосаг. — Не си нищо за мен.

— Сега и за трона ли ще претендираш, магьоснико?

Отвърна му бесният рев на Рулад.

Ханан Мосаг замълча.

Кралският защитник лежеше проснат на подиума, до обутите в чехли крака на краля. Лежеше съвсем неподвижен, изумление и отчаяние бяха изписани на младото му лице. С взрени в нещо, но нищо невиждащи очи. „Но другояче не можеше и да бъде. Нямаше друг начин да бъде убит такъв човек“.

Обърна се рязко към магьосника и прошепна:

— Някой ще направи каквото заповядва той.

— Наистина ли мислиш така?

— Избраните му братя…

— Няма да направят нищо. Не, Трул. Дори Бинадас няма да го стори. Точно както твоята ръка се задържа, така ще е и с тях. Милост е това, не разбираш ли? Разбираш го, знам. Милост.

— Докато ти вдигнеш онази развалина на трона ли, Ханан Мосаг?

Отговорът в очите на магьосника бе ясен. „Той е мой“.

Рулад изхриптя:

— Трул… моля те. Аз съм твой брат. Недей… Не ме оставяй… така. Моля те.

Всичко се беше прекършило в него. Трул се отдръпна от Ханан Мосаг и бавно се смъкна на колене. „Трябва ми Феар. Трябва да го намеря. Да поговоря с него“.

— Моля те, Трул… Аз не исках, не исках…

Трул погледна ръцете си. Беше изтървал копието — дори не знаеше къде е. Имаше шестима ледерийски стражи… вдигна глава… не, нямаше ги. Къде бяха отишли? Старецът, който стоеше до тялото на Първия евнух — той къде беше? Жената?

Къде бяха отишли всички?

Техол Бедикт отвори очи. И забеляза, че едното не работи много добре. Примижа. Нисък таван. Капещ.

Една длан го погали по челото и той завъртя глава. „О, виж, това боли.“

Бъг се наведе над него и кимна. Техол също се опита да кимне и почти успя.

— Къде сме?

— В една крипта. Под реката.

— А… намокрихме ли се?

— Само малко.

— О. — Помисли. — Трябваше да съм мъртъв.

— Трябваше, да. Но се държа. Всеки случай достатъчно, което не може да се каже за бедния Халас.

— Халас ли?

— Опита се да те защити и го убиха. Съжалявам, Техол, много късно пристигнах.

Техол се замисли и над това.

— Онези Тайст Едур…

— Избих ги.

— Тъй ли?

Бъг кимна и извърна очи.

— Боя се, че си изтървах нервите.

— Аха.

Слугата го погледна.

— Не изглеждаш изненадан.

— Не съм. Виждал съм те как мачкаш хлебарки с крак. Безскрупулен си.

— На всичко съм готов за едно ядене.

— Да, а за яденето какво? Никога не сме яли достатъчно, за да сме здрави, каквито сме.

— Така си е.

Техол понечи да стане, но изохка и се отпусна отново.

— Мирише ми на кал.

— Кал, да. Солена при това. Има следи — бяха тук, като дойдохме. Минали са оттук.

— Когато дойдохме. Преди колко време?

— Не много. Няколко мига.

— През които си закърпил всичките ми кокали.

— И ново око, повечето ти органи, това-онова.

— Окото не работи добре.

— Дай му време. Бебетата се разсейват покрай цицата, знаеш.

— Не съм бебе. Но чувството го разбирам напълно.

Помълчаха. После Техол въздъхна.

— Но това променя всичко.

— Тъй ли? Как?

— Ами, ти уж трябваше да си слугата ми. Сега как да продължа тази заблуда, че уж аз командвам?

— Както го правеше досега.

— Ха-ха.

— Мога да те накарам да забравиш.

— Какво да забравя?

— Много смешно.

— Не, питам кое точно.

— Ами… — Бъг се потърка по брадичката. — Днешните събития например.

— Значи ги изби всички ония Тайст Едур?

— Боя се, че да.

— А после ме пренесе под реката.

— Да.

— Но дрехите ти са сухи.

— Така е.

— И името ти всъщност не е Бъг.

— Да, не е.

— Но аз харесвам това име.

— Аз също.

— А истинското ти?

— Маел.

Техол се намръщи, погледна слугата в лицето и поклати глава.

— Не ти отива. Бъг си е по-добре.

— Съгласен.

— Значи, след като си могъл да избиеш всички онези воини. Да ме изцериш. Да вървиш под река. Отговори ми на това тогава. Защо не ги изби всичките? Да спреш нашествието още в началото?

— Имах си причини.

— Да видиш Ледер завладян? Не ни ли харесваш?

— Ледер ли? Не много. Вие взимате естествените си пороци и ги наричате добродетели. Пороци, от които най-жалкият е алчността. Както и отказът от солидарност, предаването на общността. В края на краищата кой изобщо е решил, че надпреварата винаги и без изключение е нещо здравословно? Защо точно този път на самооценка? Газите с пета ръката на този под вас. Ценност ли е това? Нека да ти кажа, нищо ценно няма тук. Нищо трайно. Всеки паметник, просъществувал извън мига, все едно на името на кой крал, император или воин е вдигнат, всъщност е завещание за общото, за сътрудничеството, за множественото, а не за единичното.

— Аа — прекъсна го Техол и вдигна пръст да покаже, че възразява. — Без крал, пълководец или който е там — без водач не може да се построи никакъв паметник.

— Само защото вие, смъртните, знаете само две възможности. Да се подчиняваш или да командваш. Нищо друго.

— Чакай малко. Виждал съм разни сдружения и кооперации в действие, Бъг. Кошмарни са.

— Да, защото дават почва за всички тези добродетели като алчност, завист, измяна и прочие. С други думи, всеки в групата се стреми да наложи структура на подчинени и водачи. Махни формалната йерархия и ще получиш надпревара между личности.

— Тогава какво е решението?

— Много ли ще се разочароваш, ако чуеш, че не влизате в него?

— Кой? Аз?

— Вашият вид. Не се отчайвай. Никой досега не е влизал. Но все пак не се знае какво ще донесе бъдещето.

— О, на теб ти е лесно да го кажеш!

— Всъщност не е. Виждал съм го многократно всичко това, безброй поколения наред. Да го кажем простичко: пълна бъркотия. Заплетена, непоправима бъркотия.

— Ама и ти си един бог. Бог си, нали?

Слугата сви рамене.

— Не прави прибързани предположения. За нищо. Никога. Остани си разсъдлив, приятелю, и подозрителен. Подозрителен, но не и уплашен от сложното.

— Като сме почнали да си раздаваме съвети, и аз имам един за тебе.

— И какъв?

— Живей според възможностите си.

Бъг отвори уста да отвърне, но пак я затвори и го изгледа с присвити очи. Техол се усмихна невинно.

Но само за миг, защото още спомени от този ден оживяха в главата му и той въздъхна.

— Халас. Глупакът му с глупак.

— Ти имаш приятели, Техол Бедикт.

— И горкият пазач. Хвърли се сам пред онова копие. Приятели… да, какво стана с всички тях? Знаеш ли? Шурк добре ли е? А Кетъл?

Бъг изсумтя, явно разсеян от нещо, после каза:

— Мисля, че са добре.

— Искаш ли да идеш да провериш?

Бъг наведе глава.

— Не. И аз мога да бъда егоист понякога, нали разбираш.

— Не знаех. Но признавам, наистина имам един въпрос. Само че не знам как да го задам.

Бъг го изгледа и изсумтя.

— Представа нямаш, Техол, колко отегчително може да е… да съществуваш вечно.

— Добре, но… слуга?

Бъг се поколеба, после бавно поклати глава и вдигна очи.

— Връзката ми с теб, Техол, беше една безкрайна радост. Ти възкреси у мен удоволствието от съществуването, а не можеш да си представиш колко рядко е то.

— Но… слуга?

Бъг въздъхна.

— Мисля, че е време да те накарам да забравиш този ден, приятелю.

— Да забравя ли? Какво да забравя? Имаше ли нещо за ядене?

Искал беше да го повярва. В цялото му великолепие. Светът можеше да стане прост, нямаше нужда от сложности, толкова беше искал светът да стане прост. Крачеше през бавно стихващия град. Виждаше следи от битки. Мъртви ледерийски войници най-вече. Трябваше да се предадат. Като всеки, притежаващ поне капка благоразумие — но този ден явно не бе посветен на благоразумие и простота. В този ден властваше лудостта, носеше се на невидими течения през града.

През тези окаяни ледерии. През Тайст Едур.

Феар Сенгар крачеше, без да мисли накъде го водят стъпките му. През целия си живот бе имал една-единствена, лесно определима роля. Да създава воини сред своя народ. И щом станеше нужно, да ги поведе в битка. Нямаше големи трагедии, които да затъмнят младостта му, и не беше притеснен, когато прекрачи в зрелостта.

Не беше имал и време да се чувства сам. Сам в плашещия смисъл. Самотата се пораждаше от решението и лесно можеше да бъде надвита, щом изпълниш предназначението си. Имаше го Трул. И Бинадас, а после — и Рулад. Но първи и най-важният — Трул. Воин, чието умение бе ненадминато, стигнеше ли се до боравене с копието, но лишен от жажда за кръв — а Феар знаеше добре, че жаждата за кръв е проклятието на Едур. Жаждата, която помиташе всякаква дисциплина, която можеше да сведе добре обучения воин до дивак, щом запееха дивата си песен оръжията, онова странно, кипящо мълчание, което Тайст Едур извличаха от хладната мисъл. Знаеше, че сред други народи това пропадане се проглася с крясъци и рев. Странна разлика, която по някаква неведома причина дълбоко тревожеше Феар Сенгар.

А после, докато гледаше този Защитник на ледерийския крал, този брат на Хул Бедикт — не можеше да си спомни дали изобщо бе чул името му, но и да беше, беше го забравил. Това само по себе си беше престъпление. Трябваше да научи името му. Важно беше да го научи.

Феар боравеше добре с меча. Беше един от най-добрите с меча сред Тайст Едур, истина, която той просто приемаше, без гордост или престорена скромност. И знаеше, че ако той бе застанал в двубой с онзи Защитник в тронната зала, щеше да издържи доста време. Доста прилично време и като нищо можеше да изненада ледериеца, ако му паднеше сгода. Но не хранеше илюзии кой от двамата ще остане прав накрая.

Искаше му се да заплаче. За онзи Защитник. За краля му. За Рулад, брата, когото все проваляше. За Трул, когото бе изоставил сега — пред избор, който никой воин не можеше да бъде заставен да направи.

Защото той отново бе провалил Рулад. Трул щеше да го види, разбира се. Нямаше как да се скрие страхът, закипял в душата му. Не и от неговия най-близък и обичен брат. „Който изрече всичките мои съмнения, страховете ми, за да мога аз да ги надвия — за да изглеждам уж че съм ги надвил.“

Всичко това беше работа на Ханан Мосаг. Всичко това. Вече го разбираше. От най-първото, наложено с жестокост обединяване на племената, тайният договор с неведомия бог вече бе сключен. Толкова явно беше сега. Кралят-магьосник беше обърнал гръб на Бащата Сянка, а и защо не, след като го нямаше Скабандари Кървавото око. Отишъл си беше, за да не се върне никога.

„Дори Ханан Мосаг не е. Много, много отдавна е започнал този път. Много, много отдавна.“

А беше сигурен, че тогава е съществувал някакъв миг, в който всичко е било просто. Миг, преди да се вземе съдбовният избор. А за всичко, което се беше случило след това, можеше да отговори само един, и това беше самият Баща Сянка.

Крачеше по прашните улици, подминаваше нападали трупове — като заспали гуляйджии от някакво диво снощно празненство. Ако не бяха локвите кръв и пръснатите оръжия.

Беше… изгубен. Твърде много бяха поискали от него, твърде много. В онази тронна зала. „Носехме тялото му. През ледената пустош. Мислех, че съм изпратил Трул на сигурна смърт. Толкова провали — и все мои. Трябва да има изход… изход…“

Застина и погледна тялото в краката си.

„Майен.“

Видя, че жаждата вече я няма на лицето й. Най-сетне вече нямаше нищо на това лице освен покой. Както я беше виждал преди, щом я погледнеше заспала. Или запяла с другите девици. Когато й беше поднесъл меча, за да го вземе тя в ръцете си. Да го зарови под прага на своя дом. Не искаше да мисли за други времена, когато бе долавял някаква тъмнина в очите й и това го караше да се чуди на криволиците на ума й — неща, каквито един мъж не може да знае, не може никога да разбере. Онези страховити загадки, които те примамват в капана на любовта, будят възхитата ти, а понякога те оставят разтреперан от ужас.

Всичко това вече го нямаше на лицето й. Само покой. Заспала, като детето в нея. Тук, на улицата.

Феар коленичи до нея. Пръстите му се затвориха около роговата дръжка на рибарския нож и той го издърпа от гърдите й. Огледа го. Робско сечиво. С малък знак, врязан малко под дръжката. Позна го.

Ножът на Удинаас.

Негов дар ли беше това? Той ли я беше дарил с вечен покой? Или само още един акт на мъст срещу семейството, което го бе притежавало? Което му бе отнело свободата? „Той изостави Рулад. Като мен. Нямам право да го мразя. Но… това тук?“

Стана и затъкна ножа в колана си.

Майен беше мъртва. Детето, което щеше да обича, бе мъртво. Сила някаква имаше тук, сила, жадна да му отнеме всичко.

А не знаеше какво да направи.

Несекващ и несекващ плач от оплисканата в кръв купчина плът на пода на тронната зала. Паднал на колене на десетина крачки от нея, Трул беше запушил уши и искаше това да спре, да го спре някой. Този миг… беше заклещен дълбоко в себе си. Нямаше да свърши. Вечен хор от жалки ридания, който пронизваше черепа му.

Ханан Мосаг се затътри към трона, така изгърбен и изтерзан, че едва можеше да измине една-две педи, преди болката в тялото да го принуди да спре.

От ледериите беше останал само един. Появата му беше загадка, но ето, че стоеше там, до отсрещната стена, с ведро и в същото време — зорко взряно в сцената лице. Младо, красиво и някак… изнежено. Не беше войник. Не казваше нищо — като че ли бе доволен само от това да наблюдава.

Къде бяха отишли другите Едур? Трул не можеше да разбере. Бяха оставили Бинадас в другия край на коридора, в несвяст, но жив. Извърна глава натам, видя отново кралицата и принца до входа. Принцът като че ли беше издъхнал, или заспал. Кралицата гледаше измъченото тътрене на Ханан Мосаг към подиума с влажна озъбена усмивка.

„Трябва да намеря татко. Той ще знае какво да направи… не, тук няма нищо за правене, нали? Просто както си е… нищо за правене.“ Нищичко, и точно в това беше големият ужас.

— Моля те… Трул…

Трул поклати глава, мъчеше се да не чува.

— Исках само… теб, и Феар, и Бинадас. Исках да ме… включите. Да не съм вече дете, нали? Само това, Трул.

Ханан Мосаг се изсмя.

— Уважение, Трул. Само това е искал. Откъде дойде тогава това? Меч? Цяло имане от златни монети, прогорени в кожата ти? Титла? Това противно, нагло „ние“, което използваш? А това, че отне жената на брат си?

— Млъкни — каза Трул.

— Не говори така на своя крал, Трул Сенгар. Ще ти струва… скъпо.

— Да се разтреперя от заплахите ти ли, магьоснико?

В залата отекваше и най-тихият шепот. Ледериецът до стената бавно извърна глава и се вторачи към входа. Изведнъж се намръщи.

После Трул чу стъпки. Тежки и тътрещи се. Дрънчене на желязо и нещо като течаща вода.

Ханан Мосаг се извърна натам.

— Какво? Какво идва? Трул — намери оръжие, бързо!

Трул не помръдна.

Рулад зарида отново, безразличен към всичко друго.

Тътнещите стъпки се приближиха.

След миг на входа се появи привидение. От облечените му в стоманени ръкавици ръце капеше кръв. Бе високо почти колкото Тартенал и покрито с черни зацапани железни плочи, съединени със зеленясали нитове. Огромен шлем с решетки пред очите скриваше лицето му, решетката се спускаше по раменете и над скритата челюст. Туловището беше увенчано с шипове на лактите, коленете и глезените. В едната си ръка носеше меч от ледерийска стомана, от който капеше кръв.

— Какво е това, Трул? — изсъска Рулад. — Какво е това?!

Чудовищното създание спря на прага. Огледа се и главата му изпука, очите му сякаш се спряха на тялото на Кралския защитник. После продължи да крачи напред, като оставяше диря от кръв.

— Трул! — изпищя Рулад.

Съществото спря, погледна надолу към проснатия на пода император. След малко изпод шлема избоботи гробовен глас:

— Ти си смъртно ранен.

Разтреперан, Рулад се изсмя, почти истерично.

— Ранен? О, да. Накълцан на парчета!

— Ще живееш.

Ханан Мосаг изръмжа:

— Махни се, демон. За да не те прогоня аз.

— Може да опиташ — отвърна създанието. И тръгна отново. И спря пред тялото на Защитника. — Не виждам рани, но лежи мъртъв. Този доблестен смъртен.

— Отрова — каза ледериецът до отсрещната стена.

Съществото го изгледа.

— Познавам те. Зная всичките ти имена.

— Предполагам, Страж — отвърна мъжът.

— Отрова. Ти ли го… подбутна натам?

— В облика ми е. — Мъжът сви рамене. — Привлича ме… горчивината. Ти ми кажи, твоят бог знае ли, че си тук?

— Ще поговоря скоро с него. Няколко остри думи няма да са излишни.

Мъжът се изсмя, скръстил ръце и облегнат на стената.

— Не се и съмнявам.

Стражът отново погледна Защитника.

— Той държеше имената. На всички, които бяха почти забравени. Това… това е голяма загуба.

— Не са — отвърна ледериецът. — Имената не са изгубени. Още не. Но ще бъдат… Скоро.

— Трябва ми… някой, тогава.

— И ще го намериш.

Стражът погледна отново ледериеца.

— Ти… подбутваш ли ме?

Мъжът отново сви рамене.

Стражът се пресегна, стисна здраво колана на Защитника, после го повдигна от пода и го метна на лявото си рамо. Завъртя се, застанал сред локвата кръв.

И погледна Рулад Сенгар.

— Не показват милост приятелите ти.

— Нима? — Смехът на Рулад се задави. — Започвам да гледам на нея… другояче…

— Аз познах милостта — каза Стражът и замахна с меча.

И посече Рулад през гърба, преряза гръбнака.

Трул Сенгар се олюля и зяпна невярващо…

… а ледериецът прошепна:

— И… още веднъж.

Стражът закрачи към изхода, глух за яростния рев на Ханан Мосаг.

Трул залитна напред, мина покрай застиналото тяло на брат си, спря пред магьосника, вкопчи ръка в халата му и го вдигна.

— Тронът ли? — изхриптя пред лицето му. — Току-що го изгуби, кучи сине. — Хвърли го на пода. — Трябва да намеря Феар. Кажи му — обърна се Трул през рамо на излизане. — Кажи му, Мосаг, че излязох да намеря Феар. Пращам тук другите…

Рулад зад него се сгърчи и изкрещя.

„Така да бъде.“

Вайвалът изпълзя и се надигна от гробната могила задъхан. От туловището му капеше кървава тиня. Миг след него се появи и призракът, повлякъл изпаднал в несвяст ледериец.

Шурк Елале се надигна, както се беше свила до Ублала, за да го гали по челото и да се чуди на глупавата му усмивка, сложи ръце на кръста си и огледа сцената. Пет проснати трупа, изтръгнати дървета, воня на гниеща пръст. Двама от наемниците й — до отсрещната стена на кулата Азат; магът се грижеше за раните на Вречения. „Вречен. Що за титла е това, впрочем?“

До портата бяха Кетъл и високият бледокож воин с два ледерийски меча.

Впечатляващо гол, отбеляза си тя, докато ги приближаваше, и се обърна към него:

— Ако не греша, вие сте от същата кръв като Тайст Едур.

Той я погледна и се намръщи.

— Не. Аз съм Тайст Андий.

— Щом казваш. Е, след като свърши с тези… неща, предполагам, че уговорките ти с Азата приключиха.

Той погледна към порутената кула със странните си червени очи.

— Никога не сме били… приятели. — Лека усмивка. — Но тя е мъртва. Не съм обвързан да служа на никого освен на себе си. — Изгледа я отново. — И има неща, които трябва да свърша… сам.

— Мога ли да дойда с тебе? — проговори Кетъл.

— За мен ще е удоволствие, дете — отвърна воинът.

Шурк Елале присви очи.

— Дал си обещание, нали? На кулата. И макар да е мъртва, обещанието трябва да се зачете.

— Тя ще е в безопасност, докато е с мен — отвърна воинът.

Шурк отново се огледа.

— Този град вече се управлява от Тайст Едур. Няма ли да погледнат с лошо око на теб?

— В компанията на Вайвал, призрак и припаднал роб, когото той държи да влачи със себе си, предполагам, че да.

— Тогава ще е най-добре да напуснеш Ледерас, без да те забележат.

— Съгласен. Имаш ли предложение?

— Още не.

— Аз имам…

Обърнаха се. Вреченият и магът бавно се приближаваха — магът крепеше ранения. Обадил се беше Лоста.

— Ти вече работиш за мен — каза Шурк Елале. — Самоволни действия не са позволени.

Той се ухили.

— Да де. Имах предвид, че ще им трябва придружител. Някой, който познава всички тайни изходи в този град. Най-малкото, което мога да направя, след като този Тайст Андий ми спаси живота.

— Неисканите предложения не са от полза за добрите служебни отношения — заяви Шурк Елале.

— Моите извинения, мадам. Няма повече, обещавам.

— Смяташ, че съм дребнава, нали?

— Не, разбира се. В края на краищата немрящите никога не са дребнави.

Тя скръсти ръце.

— Тъй ли? Я виж оная яма там?! В нея се крие един немрящ — Харлест. Иска да уплаши някого с ноктите и зъбите си.

Всички се обърнаха към ямата сред двора. От нея се носеше тихичко пеене.

— Топките на Гуглата — изруга под нос Лоста. — Кога отплаваме?

Шурк Елале сви рамене.

— Веднага щом ни разрешат. А кой е Гуглата?

Белокожият воин отвърна разсеяно:

— Богът на смъртта. И да, има топки.

Всички го зяпнаха, но той само сви рамене.

— Не ме карай да се смея — изсумтя Шурк.

А Кетъл посочи с пръстче.

— Това ми харесва. На челото ти, мамо. Харесва ми.

— И хайде да си го оставим там, а? — За щастие никой не схвана значението на думите й.

Воинът се извърна към Лоста.

— Предложения значи?

Вреченият кимна.

Техол Бедикт спеше върху саркофага. Бъг го гледаше умислено. Чу стъпки зад себе си и бавно се извърна. Стражът изникна от водната стена при устието на тунела.

Носеше на рамото си труп. Спря и изгледа мълчаливо стария слуга.

Тук, в тази гробница, подсушена от водата, в това място, където волята на един Древен бог я задържаше, Стражът не кървеше.

Бъг разпозна ледериеца на рамото на Стража и въздъхна.

— О, той ще скърби за това.

— Според Блудния имената все още са живи в него — рече създанието.

— Имената ли? А, да. Разбира се.

— Ти ни изостави, Маел.

— Знам. Съжалявам.

Стражът пристъпи покрай него и спря до саркофага. Покритата с шлема глава се кривна, докато оглеждаше Техол Бедикт.

— Този е със същата кръв.

— Брат му е, да.

— Значи ще носи спомена за имената.

Възразяваш ли? Бъг поклати глава.

— Как бих могъл?

— Вярно е. Не можеш. Загуби това право.

Слугата не отвърна. Загледа мълчаливо как Стражът хвана едната ръка на Брис и я положи на челото на Техол. Миг — и вече беше станало. Привидението отстъпи и се запъти към водната стена.

— Почакай, моля те — каза Бъг.

То спря и погледна през рамо.

— Къде ще го отнесеш?

— В дълбокото. Къде другаде, Древни?

Бъг се намръщи.

— Там, където…

— Да. Ще има вече двама Стражи. Сега и завинаги.

— Мислиш ли, че тази вечна служба ще му хареса?

Привидението пак кривна глава.

— Не знам. На мен харесва ли ми?

И с този увиснал в затаения въздух двусмислен въпрос, Стражът понесе тялото на Брис Бедикт навътре през водата.

След сякаш безкрайна пауза Бъг отново погледна Техол. Знаеше, че приятелят му ще се събуди с ужасно главоболие.

„Нищо не може да се направи, уви. Освен малко чай може би… Имам една особено гадна билкова смес, която ще го накара да забрави за главоболието. А ако има някой на света, който ще ми е благодарен, това е Техол Бедикт от Ледерас.“

„Но първо да взема да го извадя от тази гробница.“

Из тронната зала на Вечния дом лежаха тела. Едно от тях, по средата на залата пред подиума, с лице към окървавените плочи, все още караше Пернатата вещица да затаява дъх и сърцето й да тупти силно в гърдите. Страх или възбуда — не знаеше кое от двете, навярно и двете. Крал Езгара Дисканар, захвърлен от трона, на който сега седеше Рулад Сенгар от Тайст Едур. Мракът в очите на императора сякаш беше неизмерим.

Болка беше имало в тази зала — тя долавяше горчивата й диря, затаила се във въздуха. И Рулад беше най-големият й извор. Предателства, повече предателства, отколкото един смъртен можеше да понесе. Тя знаеше тази истина, знаеше я в сърцето си.

Пред императора стояха Томад и Урут, от двете страни на треперещия, сринал се на пода Ханан Мосаг — той бе платил висока цена за своя ден на триумф. Като че ли чакаше нещо, изпълнен с ужас, свел очи към пода. Но Рулад като че ли се задоволяваше само с пренебрежението си към магьосника. Засега бе готов да прости горчивия му триумф.

Но къде беше Феар Сенгар? И Трул? Пернатата вещица бе помогнала на Урут да се погрижат за Бинадас — той беше в несвяст и щеше да си остане така, докато не стане изцеряването. Но освен родителите на Рулад единствените други присъстващи бяха побратимите на императора Чорам Ирард, Колб Харат и Матра Брит. Бун ги нямаше, както и бойния главатар на джхеките Б’нага.

Двама ледерии бяха останали — освен осакатените кралица Джанал и принц Квилас. Канцлерът Трайбан Гнол вече бе коленичил пред Рулад и бе заявил готовността си за вечна служба. Другият ледериец непрекъснато привличаше погледа на Пернатата вещица. Консортът на кралицата Турудал Бризад наглед бе почти безразличен към всичко, на което бе свидетел тук, във Вечния дом.

И беше красив. Удивително красив.

На няколко пъти тя беше срещнала погледа му и бе видяла в очите му — макар и в другия край на залата — някакъв жаден интерес, от който я полазваха тръпки.

Стоеше на стъпка зад новата си господарка Урут, нащрек, докато воинските главатари влизаха и излизаха с маловажните си донесения. Тук имало бой, там боят свършил, пристаните били осигурени. Първите пратеници от протекторатите вече чакаха нетърпеливо за аудиенция в разрушения коридор зад входа.

Империята беше родена.

И тя беше свидетелка на това. Повече от свидетелка. Един нож, тикнат в ръцете на Майен, а после беше дошла вестта, че са я намерили. Мъртва. Пернатата вещица нямаше вече да трепери от страх пред гнева й. Курвата беше мъртва.

Първата заповед на Рулад беше да се започне издирване. На Удинаас. Побратимите му бяха получили по един отряд воини всеки и изпратени да намерят роба. Знаеше, че търсенето ще е безпощадно и че накрая Удинаас ще бъде заловен. И принуден да си плати за измяната.

Не знаеше какво да мисли за това. Но веднъж мисълта я беше пронизала — само веднъж и потисната набързо надежда и трескава молитва към Блудния Удинаас да се спаси. Никога да не го намерят. Поне един ледериец да можеше да се опълчи на този император, да го надвие. И с това отново да разбие сърцето на Рулад.

„Светът беше затаил дъх… и вече диша отново. Както винаги, с равномерния ритъм на приливите.“

Ден, в който бе завладяно едно кралство, и ден, в който завладяното започваше неизбежното унищожение на завоевателите.

Защото такъв бе ритъмът точно на тези приливи. Сега, с идването на нощта, когато сенките се удължаваха и онова, което оставаше от света, се отдръпваше.

„Защото тъкмо в това вярват Тайст Едур, нали? До полунощ всичко се отдръпва, безмълвно и неподвижно. В очакване на последния прилив.“

Рулад Сенгар седеше на трона, покрит със златото на Ледер, и гаснещата светлина проблясваше в навъсените му очи. Затъмняваше петната по меча, който държеше в десницата си — бе опрял върха в подиума.

И Пернатата вещица видя, след като сведе отново очи към пода, както беше длъжна, видя до основата на подиума един отрязан пръст. Малък, като на дете. Зяпна го удивена, изпълнена с внезапна жажда. Да го има. Та нали сила се криеше в такива неща. Сила, която една вещица можеше да използва.

Стига онзи, чийто беше този пръст, да е важна особа.

„Е, това ще го разбера много скоро.“

Здрачът загръщаше тронната зала. Някой трябваше да запали светилниците. И то скоро.

Не беше напускала стаята. Нямаше причина да го прави. Беше седяла неподвижно, с празна душа, изтръпнала за шума на битките, за вълчия вой, за далечните писъци из града. И от време на време си казваше, че чака. Та нали краят на една нощ раждаше друга.

Животът, любовта, самото естество на съществуванието беше белязано с такива неща. Прекъсването на пътища, умореното тромаво тътрене все напред. Кръвта се съсирваше. Превръщаше се в прах. Труповете на крале биваха полагани в гробници, за да бъдат забравени. Гробове се изкопаваха за паднали войници, огромни ями, като зейнали в земята уста, зейнали от глад, и телата падаха в тях, като вдишваха за сетен път по облаче сива прах. Оцелели скърбяха до време, гледаха празните стаи и легла, пръснатите вещи, които вече не бяха ничие притежание, и се чудеха какво предстои, какво наново ще бъде изписано на измитата и почистена плоча. Чудеха се как да продължат да живеят.

Кралства и империи, войни и каузи — до гуша й беше дошло от тях.

Искаше да се махне. Далече, толкова далече, че нищо от предишния й живот вече да няма никакво значение. Никакви спомени, които да тласкат стъпките й в тази или онази посока.

Корло я беше предупредил. Да не изпада в цикъла на плача. Затова седеше с пресъхнали очи и бе оставила града да плаче сам за себе си. Приключила беше с тези неща.

На вратата се почука.

Серен Педак вдигна очи към коридора и сърцето й подскочи.

Тежък звук, който се повтори. Настойчиво.

Аквиторът стана от стола си, олюля се от игличките в изтръпналите си крака — дълго не беше помръдвала, — после тръгна колебливо напред.

Здрачът беше дошъл. Не беше забелязала. „Някой е решил. Някой е сложил край на този ден. Защо?“

Нелепи мисли, нахлули в ума й сякаш някъде отвън, с тон на смътна ирония, провлечени като тайна шега.

Вече беше до вратата. Потръпна, щом чукането се повтори точно срещу лицето й.

Отвори.

Пред нея стояха Трул и Феар Сенгар.

Трул не можеше да го разбере, но като че ли нещо бе насочвало стъпките му — по тази уличка, по онази улица, през целия огромен град — с безпогрешна точност, докато накрая не видя брат си в сумрака. Крачеше уверено по някакъв тесен мост над главния канал. Обърна се изненадан от дрезгавия вик на Трул. И го изчака.

— Рулад възкръсна.

Феар извърна глава и примижа. Сенките се трупаха в привидно неподвижната вода на канала.

— От твоята ръка ли, Трул?

— Не… В това се провалих. Нещо друго. Демон някакъв. Дойде за Защитника — не знам защо, но отнесе тялото му. И уби Рулад — било милост, така каза. — Трул смръщи чело. — Дарът на невежия. Феар…

— Не. Няма да се върна.

Трул го зяпна.

— Чуй ме, моля те. Вярвам, че ако двамата действаме заедно, можем да го изтръгнем. От лудостта. В името на Сестрите, трябва да се опитаме, Феар. Заради народа ни…

— Не.

— Ти… сам ли ме оставяш в това?

Болка се изписа на лицето на Феар, но той отказа да срещне погледа на брат си.

— Трябва да замина. Виждаш ли, разбрах нещо. Това не е работа на Рулад. Нито на Ханан Мосаг. Става дума за Бащата Сянка, Трул.

— Скабандари Кървавото око е мъртъв…

— Не и духът му. Той си остава… някъде. Смятам да го намеря.

— Защо?

— Наложена ни е тирания. Над всички ни. От онзи, който е зад меча. Никой друг не може да ни спаси, Трул. Смятам да намеря Скабандари Кървавото око. Ако е окован, смятам да го освободя. Духа му. Ще се върнем заедно — или изобщо няма да се върна.

Трул познаваше брат си достатъчно добре, за да не спори. Феар си беше намерил нова цел и с нея смяташе да избяга… от всичко и от всекиго.

— Как ще излезеш от града? Ще ни търсят… сигурно вече ни търсят.

— Веднъж Хул ми каза, че Серен Педак имала дом тук. — Феар поклати глава. — Не знам, самият аз не го разбирам, но съм убеден, че тя би могла да ни помогне.

— Защо?

Феар поклати глава.

— Откъде знаеш къде живее тя?

— Не знам. Но е… натам.

И закрачи. Трул го настигна и го хвана за ръката.

— Чуй… не искам да те спра. Но ме чуй, моля те.

— Добре. Но нека да вървим.

— Хубаво. Не се ли чудиш на всичко това, Феар? Как те намерих аз? Трябваше да е невъзможно, но ето, че сме двамата. А сега ти и тази къща — къщата на Аквитора. Феар, нещо ни води. Някой си играе с нас…

Брат му се усмихна кисело.

— И какво от това?

Трул нямаше отговор. Тръгна мълчаливо до Феар. Спря до някакви трупове на улицата и взе един меч — и ножницата. Окачи я на колана си, без да обръща внимание на вдигнатите вежди на Феар. И не заради някакво двойствено чувство, а защото самият той не знаеше защо е вдигнал оръжието. Продължиха напред.

И стигнаха до една скромна къща.

Гърдите на Трул се стегнаха, като я видя на прага. Не можеше да го разбере — не, всъщност можеше, но беше невъзможно. Нелепо. Беше виждал Серен Педак само няколко пъти. Не повече от десетина думи бе разменил с нея, ако и толкова. Но като се взря в лицето й, като видя изненадата, изписана там, в тези ужасно дълбоки очи, усети, че пропада…

— Какво? — попита тя и погледът й пробяга между него и Феар. — Какво сте…

— Имаме нужда от помощта ви — каза Феар.

— Не мога… Не виждам как…

„Сестрите да ме вземат дано, готов съм да отдам сърцето си на тази жена. На тази ледерийка…“

— Аз бягам — каза Феар. — Брат ми, императорът… Трябва ми водач, който да ме изведе невидим през града. Тази нощ.

— Как ме намерихте?

— Не знам. Дори не знам защо… откъде е тази вяра в мен, че само вие можете да ми помогнете.

И тогава тя погледна Трул и очите й се задържаха на него сякаш много дълго, и бавно се разшириха.

— А ти, Трул Сенгар? Идваш ли с нас?

„С нас. Тя ще го направи. Защо? Каква потребност в нея дава този отговор?“ Усети как гърдите му се свиха, докато изричаше съдбовните думи:

— Не мога, Аквитор. Днес провалих Рулад. Длъжен съм да опитам… отново. Трябва да се опитам да го спася.

Примирение и покруса изпълниха очите й.

Сякаш бе наранил нещо, вече оставило хиляда белега.

Искаше му се да извика. Но само промълви:

— Съжалявам. Но ще чакам да се върнете — двамата…

— Да се върнем? — попита тя и погледна Феар. — Защо?

— За да сложим край на това.

— На кое?

— На тиранията, която се роди тази нощ, Серен Педак.

— Искате да убиете Рулад? Брат си?

— Да го убия? Това няма да свърши работа, както знаете. Но ще намеря друг начин. Ще го намеря.

„О, кой е стиснал така душата ми тази нощ?“ Усети се, че откачва меча, чу собствените си думи:

— Не знам дали имате оръжие, Аквитор… — Сам не повярва в тяхната нелепост, в това колко плитко прозвуча обяснението. — Затова ще ви дам моето. — И вече й поднасяше прибрания в ножницата меч.

На прага на нейния дом.

Феар се извърна, изгледа го, но Трул не можеше да откъсне очите си от нея — и видя разбирането, пробягало по лицето й.

Вярно, ледерийка беше, но явно бе разбрала. Погледът й стана смутен, след това — проницателен.

— Ще го приема. Оръжие… да го използвам.

„Не.“

— Да… Аквитор. Оръжие…

Тя го прие, но жестът вече беше лишен от смисъл.

Трул отстъпи назад.

— Трябва да тръгвам. Ще кажа на Рулад, че съм те видял, Феар. На пристаните.

— Не можеш да го спасиш, братко — каза Феар.

— Мога да опитам обаче. Лек път, Феар.

И вече се отдалечаваше. Така беше най-добре, реши той през бликналите внезапно сълзи. Навярно никога нямаше да се върнат. А тя нямаше да приеме меча. Затова го попита, преди да посегне за него. Оръжие. Само това.

Беше изглупял. Миг на дълбока слабост, безсмислена, съвсем безсмислена любов. Не, много по-добре беше така, както стана. Тя бе разбрала, затова поиска да се увери. Никакъв друг смисъл. Никакво признание в любов. Само един жест в тази нощ.

„Оръжие. Само това.“

Останаха на прага. Трул си беше тръгнал, стъпките му заглъхнаха в далечината. Феар огледа Серен Педак — бе свела очи към меча в ръцете си. Тя вдигна глава, видя прикования му поглед и се усмихна тъжно.

— Вашият брат ме… стъписа. За миг си помислих, че… Все едно.

„Защо тогава има толкова болка в очите ти, Серен Педак?“ Феар се поколеба, понечи да заговори… и тогава зад него се чу детски глас:

— Ти ли си Серен Педак?

Той се извъртя рязко, мечът му изсъска от ножницата. Аквиторът пристъпи покрай него и вдигна ръка да го спре.

— Познавам ли те? — попита тя момиченцето, застанало при портата.

— Аз съм Кетъл. Лоста каза, че можеш да ни помогнеш. Трябва да напуснем града. Без никой да ни види.

— Кои вие?

Момичето пристъпи напред. Зад него се появи висока, загърната в халат закачулена фигура. След нея — дух на сенките, влачеше нечие тяло.

Серен ахна стъписана.

— Блудния да ме пази, става все по-трудно!

— Аквитор — каза Феар, — щях да ви укоря за щедростта тази нощ, ако не включваше и мен. Можете ли все пак да се справите?

Тя гледаше високата закачулена фигура. После каза:

— Вероятно. Има едни тунели…

Феар отново погледна момиченцето и спътниците му. Погледът му се спря върху призрака.

— А ти? Защо не служиш на императора си тази нощ?

— Аз съм необвързан, Феар Сенгар. Бягаш ли? Това е… неочаквано.

Не му хареса насмешката в гласа.

— А кой е този, дето го носиш?

— Робът Удинаас.

Феар се обърна към Серен.

— Тях ще ги гонят докрай, Аквитор. Заради този роб.

— Помня го.

— Измяната му към императора струваше скъпо. Нещо повече, мисля, че той уби Майен…

— Мисли каквото си щеш — прекъсна го призракът. — Но грешиш. Забравяш, Феар Сенгар, че този човек е роб. Вещ за употреба — и беше употребен. От мен, от Вайвала, който още кръжи над главите ни в тъмното. За това, което сполетя Рулад, за Майен — никоя от тези трагедии не е свързана с Удинаас.

„Щом казваш.“

— Това можем да го обсъдим по-късно — намеси се Серен. — Кетъл, кой е този мъж?

Детето отвори уста, но закачуленият я изпревари:

— Селекис съм, от кулата Азат.

— От кулата Азат? Забавно. Хм, висок си като Едур, Селекис. Може ли да видим лицето ти?

— По-добре недейте, Серен Педак. Поне засега. — Скритият му поглед като че ли се беше спрял на Феар, когато продължи: — Може би по-късно, след като напуснем този град и имаме време да обсъдим възможните си посоки. Може пък да се окаже, че доста време ще попътуваме заедно.

— Не мисля — каза Феар. — Аз отивам да намеря Бащата Сянка.

— Нима? И Скабандари Кървавото око още е жив?

Изненадан, Феар замълча. „Трябва да е някой Тайст Едур. От другите племена навярно. И той бяга. Не е по-различен от мен значи.“

— Хайде влизайте всички — подкани ги Серен. — Да потършуваме за провизии, макар да съм сигурна, че Гилдията на ловците на плъхове ще може да ни осигури всичко… срещу заплащане.

— Прочутите ледерийски нрави, разбира се — засмя се призракът.

Шурк Елале стъпи на покрива. Слънцето бе изгряло и по градските хълмове и тераси се виждаха хора — вървяха малко по-бавно от обикновено. Колебливо, като че ли изпълнени с някакъв трепет. Все пак из града имаше патрули на Тайст Едур — обикаляха, сякаш търсеха някого.

Техол Бедикт и слугата му стояха в другия край, с гръб към Шурк, и гледаха към канала. Техол се обърна и й се усмихна. Изглеждаше… различно.

— Техол Бедикт — рече тя, щом застана до него. — Едното ти око е синьо.

— Нима? Сигурно е някаква гадна инфекция, Шурк, защото едва виждам с него.

— С времето ще се оправи — каза Бъг.

— Е, продължаваш ли да кроиш края на цивилизацията, Техол?

— Да. И ще е великолепен край.

Тя изсумтя.

— Ще ти пратя тогава Шанд, Хеджун и Рисарх…

— Да не си посмяла. Тях ги закарай на островите. Сам действам по-добре.

— Сам?

— Е, с Бъг, разбира се. В края на краищата човек има нужда и от слуга, нали.

— Вероятно. Ами… дойдох да се сбогуваме.

— Малко на пиратство тръгваме, а?

— Защо не? Просто си търся по-добра кариера.

Техол погледна Бъг.

— Крадецът, който потъна…

— … изплува пак — довърши Бъг.

Двамата се усмихнаха.

Шурк Елале им обърна гръб.

— Какво пък, това е едно от нещата, които няма да ми липсват.

Шурк си тръгна, Техол и Бъг погледаха още малко пробуждащия се град. Завзетия град, узурпирания трон, чужденците по улиците, които изглеждаха по-скоро… объркани.

Двуглавото насекомо се беше вкопчило в рамото на Техол и не искаше да помръдне. Той потърка синьото си око и въздъхна.

— Знаеш ли, Бъг, радвам се, че не го направи.

— Кое?

— Да ме накараш да забравя.

— Реших, че ще можеш да се справиш.

— Прав си. Мога. Така поне мога да скърбя.

— По твоя си начин.

— По моя, да. Единствения, който знам.

— Знам, господарю.

Малко след това Бъг се обърна и тръгна към капака.

— Няма да се бавя.

— Добре. А, и като свършиш, вземи почисти малко долу.

Слугата спря до отвора, помисли и рече:

— Мисля, че ще намеря време да свърша точно това, господарю.

— Чудесно. Е, аз си лягам.

— Добра идея, господарю.

— Естествено, че е добра, Бъг. Моя е, нали?

(обратно) (обратно)

Епилог

И в този миг, приятели, когато трябва да извърнете очи, светът отново се разгръща във форми, огласени в слава и безчестие, във мрак и светлина, за да се разпростре огромно битието помежду им. Фишер кел Тат

Дупката беше огромна и дълбока. Двамата демони принцове Кенрил’а стояха на самия й ръб вторачени в нея.

Най-сетне единият рече:

— Колко надолу стига според теб, братко?

— Мисля, братко — отвърна другият, — че ако речем да си опразним мехурите в тази бездна, то струите ще се пръснат на мъгла много преди да стигнат дъното.

— Мисля, че си прав. А онзи Форкрул Ассаил падна там долу, нали?

— Падна. С главата надолу.

— Не трябваше да го хвърляш може би.

— Грешиш, братко. Просто го хвърлих в грешната посока.

— Иначе светът изведнъж щеше да се преобърне.

— Едва ли. Това място май не ги прави тези неща.

— Прав си. Изключително досадно, нали?

— Изключително.

— Е, дали да не…

— Защо пък не?

Двамата развързаха поясите си. Смъкнаха препаските. Поразкрачиха се.

И струите зашуртяха дружно.

Бурята се надигна внезапно, впечатляващо яростна над закипелите вълни. Уидал стоеше на брега. Усещаше смътния полъх на вятъра, успял да проникне през магическата преграда около острова — галеше лицето му като женски дъх. Трите нахта се бяха свили в краката му.

Дъх на мила жена, за да сме по-точни. Не като тая, дето стоеше до него. Това високо, с корави като желязо очи и с мръсна уста зло привидение, което го преследваше навсякъде и като че ли изобщо не спеше, и определено не го оставяше него да поспи, в нито една проклета нощ, дори да мигне не му даваше. Все питаше, питаше и питаше. „Какво ще правиш? Освен да се молиш?“

Е, а какво друго да прави?

Рулад Сенгар идваше и си отиваше, всеки път все по-луд. Крясъци и смях, писъци и плач. Колко пъти можеше да умре човек?

„Май ще видим.“

— Тази буря — каза Сандалат. — Иска да пробие, нали?

Уидал кимна. Усещаше яростта и безсилието й.

— Очаква нещо — продължи тя. — Очаква някой… да направи нещо.

Едва се сдържа да не я удари — щеше да го убие за това. Чакай. Чакай. Чакай.

— Почакай! — прошепна той. — Задръж… Хрумна ми нещо…

— О, чудо! — извика тя и вдигна ръце. — Знам! Хайде да се помолим!

И изведнъж той я видя — в самия край на кипналите вълни отвъд рифа. Видя я и я посочи.

— Виж! Лодка, черносърдечна вещице! Лодка!

— Е, и какво? И какво? Защо не направиш нещо?

Той се обърна рязко — нахтите се стреснаха — и затича.

Гняв, много гняв даваше сила на крачките му. О, колко гняв! Онези, които носеха страдание, си бяха заслужили и онова, което ги очакваше, нали? О, да. Трите нахта му го бяха показвали. Отново и отново, толкова пъти, тези луди хилещи се маймуняци. Толкова пъти.

Построй гнездо.

Събори го с ритници.

Построй гнездо.

Събори… го… с ритници!

Погледна палатката, жалкия мръсен коптор сред мъртвата равнина. Долови внезапната тревога на Сакатия бог, усети го как забърка в ума му. И се изсмя беззвучно. Не, нямаше да разбере този път. Нямаше да разгадае безкрайния рефрен, изпълнил черепа му.

Построй гнездо! Събори го с ритници!

Стигна до палатката, но не откъм входа, а отстрани. И с цялата си тежест се хвърли върху нея.

Тя рухна, срина се под тежестта му и Уидал се хвърли върху грачещата, плюеща и съскаща от ярост фигура.

Сграбчи прогнилото платно, надигна се и дръпна. Изпращяха колци, скъсаха се върви. Той дръпна пак, после запокити шатрата встрани от ужасния дребен кучи син — бог.

Съществото заврещя, мангалът падна, пръснаха се въглени, искрите подхванаха сивия плъши халат на бога и той задимя…

— Ще умреш за това, смъртни!

Уидал се разсмя.

А отзад вятърът изведнъж дойде.

И едва не го събори.

Уидал се обърна към брега и видя черните връхлитащи бурни облаци: издигаха се все по-високо и високо, заляха острова със сянката си.

Приведен срещу бесния порив, той затича към брега.

Грохот и кипнали вълни отвсякъде, но там, пред него — безветрена ивица. Точно срещу Сандалат и обезумелите подскачащи на брега нахти.

И лодката изящно се плъзна по нея, с леко издуто платно, понесе се плавно към брега и спря на пет крачки от него.

Нисък невзрачен мъж закрачи през плитчината към брега.

— За тебе — каза му на търговската реч на ледериите. — Вземи приятелите си и отплавай.

— Кой си ти? — попита Сандалат.

— О, я млъкни! — сряза я Уидал. — Качвай се, жено!

Нахтите вече се катереха по такелажа.

Навъсена, Тайст Андий забърза към лодката.

Уидал зяпна мъжа. А той се усмихна криво.

— Да, Уидал от Мекрос, ти се моли достатъчно силно…

— Знаех си…

— Хайде, тръгвай. Ще намериш безбурен път.

— А ти, Маел?

— Ще се отбия пак. Имам работа за теб, Уидал. Но засега… — Обърна се към сушата. — Трябва да спукам от бой един бог.

(обратно)

Информация за текста

© 2004 Стивън Ериксън

© 2006 Валерий Русинов, превод от английски

Steven Erikson

Midnight Tides, 2004

Сканиране: Galimundi, 2010 г.

Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.

Издание:

Стивън Ериксън. Среднощни приливи

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006 г.

ИК „Бард“, 2006 г.

ISBN: 954585

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-03-24 17:00:00

1

Grum (англ.) — начумерен, кисел, сърдит. — Бел.прев.

(обратно)

Оглавление

Благодарности

Действащи лица

Речник

Пролог

Първа книгаЗамръзнала кръв

  1.

  2.

  3.

  4.

  5.

Втора книгаКорабите на деня

  6.

  7.

  8.

  9.

  10.

  11.

Трета книгаВсичко невидимо

  12.

  13.

  14.

  15.

  16.

  17.

  18.

  19.

Четвърта книгаСреднощни приливи

  20.

  21.

  22.

  23.

  24.

  25.

Епилог