«Дюна»

Франк Хърбърт Дюна

ПЪРВА ЧАСТ ДЮН

„Началото е онова време, когато трябва да се положи най-усърдна грижа везните да са точни. Всяка сестра от «Бин Джезърит»1 знае това. За да започнете изследването си върху житието на Муад’Диб¤, първом трябва да се постараете да определите точно времето, през което е живял: роден е в 57-та година на падишах-император Шедъм IV. И най-прилежно трябва да се потрудите, за да установите коя е истинската родина на Муад’Диб: планетата Аракис¤. Не се подвеждайте по обстоятелството, че е роден на Каладън¤ и че е прекарал там първите си петнадесет години, Аракис, планетата, известна като Дюн, става завинаги негова родина…“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Седмицата преди отпътуването им за Аракис, когато суетенето около последните приготовления бе стигнало почти до непоносимо безумство, някаква стара вещица дойде да посети майката на момчето Пол.

В замъка Каладън бе топла нощ и старинното грамадно каменно здание, което бе служило за дом на двадесет и шест поколения атреиди, имаше онзи злокобен вид, който придобиваше преди промяна на времето.

Преведоха старицата през страничния вход, по сводестата галерия покрай стаята на Пол и я допуснаха да надникне за миг и го огледа, както спеше в ложето си.

В сумрачната светлина на суспенсорната лампа¤, намалена и спусната почти до пода, събуденото от сън момче съзря на вратата очертанията на едра жена, застанала една крачка пред майка му. Старицата приличаше на вещица — с коса като сплъстена паяжина, прихлупила навъсеното й лице и с искрящи като елмази очи.

— Не е ли дребен за възрастта си, Джесика? — попита старицата. Гласът й хриптеше и гъгнеше като разстроен балисет¤.

Майката на Пол отвърна с мекия си контраалт:

— Известно е, че атреидите късно започват да растат на височина, ваша светост.

— Да, да. И аз така съм чувала — изхриптя старицата. — И все пак той е вече петнадесетгодишен.

— Да, ваша светост.

— Той е буден и ни слуша — рече старицата. — Лукав хитрушко — изкудкудяка тя. — Ала на кралската особа е потребно лукавство. И ако той наистина е Куизъц Хадерах¤… тогава…

Под балдахина на ложето си Пол едва-едва бе повдигнал клепачи. Двете блестящи като у птица елипси — очите на старицата — сякаш се уголемиха и засияха, щом се впиха в неговите.

— Приятни сънища, лукави хитрушко — рече старата жена. — Утре ще се нуждаеш от всички свои способности, за да се срещнеш с моя гом джабър¤.

И като избута майка му навън и хлопна силно вратата, тя изчезна.

Пол лежеше буден и се питаше: „Какво ли е това гом джабър?“

В цялата бъркотия през този период на промяна старицата бе най-необикновеното нещо, което бе виждал.

„Ваша светост!“

И как само наричаше майка му „Джесика“, сякаш бе най-обикновена слугиня, а не дама от „Бин Джезърит“, наложница на дук и майка на наследника му.

„Дали гом джабър не е нещо свързано с Аракис, което трябва да науча, преди да заминем за там?“ — питаше се той.

Повтори натъртено странните й думи: „Гом джабър… Куизъц Хадерах.“

Колко много неща трябваше да научи. Планетата Аракис ще е толкова по-различна от Каладън, че на Пол му се виеше свят от новите познания. Аракис — Дюн — Пустинната планета.

Туфир Хауът, бащиният му експерт по бойни изкуства, бе обяснил: техните смъртни врагове харконите бяха живели осемдесет години на Аракис, след което бяха получили планетата в ленно владение по договор с компанията „ЕМОП“¤, за да добиват гериатричната подправка мелиндж. Сега харконите си отиваха, за да бъдат сменени от династията на атреидите, които получаваха планетата в пълно феодално владение — безспорно победа за дук Лито. „Ала въпреки всичко, бе казал Хауът, това появяване на сцената крие огромна опасност, тъй като дук Лито е прочут сред Великите династии¤ на Ландсрада.“

„Прочутият човек пробужда завистта на «могъщите» бе казал Хауът.“

Аракис — Дюн — Пустинната планета.

Пол заспа и засънува някаква пещера в Аракийн¤, видя се плътно обкръжен от мълчаливи хора, които се движеха на бледата светлина на мъждукащи светлинни глобуси. Там бе тържествено и тихо като в катедрала — той се заслуша в тихия ромон на вода — кап-кап-кап.

И макар че продължаваше да сънува, съзнаваше, че при събуждането си щеше да си спомни съня. Той винаги си спомняше своите сънища-предвещания.

Сънят изчезна.

Полубуден, Пол почувствува топлината на ложето си — той размишляваше… размишляваше. Може би на раздяла не заслужаваше да се скърби за живота в замъка Каладън, без игри и другарчета-връстници. Неговият учител д-р Юи бе загатнал, че кастовата система¤ не се спазва толкова строго на Аракис. Планетата давала подслон на хора, населяващи периферията на пустинята, без каиди¤ и башари¤, които да ги командуват — това били волните хора на пясъците, наричали ги „свободн蓤 и изобщо не фигурирали в статистическите данни от имперските преброявания.

Аракис — Дюн — Пустинната планета.

Като почувствува собствената си напрегнатост, Пол реши да упражни един от уроците за владеене на духа и тялото, които неговата майка му бе преподавала. Три бързи вдишвания събуждаха реакциите: той се гмурна в поток от блуждаещи мисли… съсредоточаване на мисълта… разширяване на аортата… изключване механизма на хаотичното мислене… овладяване на съзнанието… обогатената кръв бързо оросява претоварените области… човек не получава само по инстинкт храна — безопасност — свобода… животинското съзнание не се разпростира отвъд даденото време, нито пък стига до убеждението, че жертвите му могат да изчезнат като видове… животното руши, а не създава… животинските удоволствия остават близо до сетивните нива и не достигат до нивата на възприятието… човекът се нуждае от опорна решетка, през която да вижда своята вселена… съзнателно да се насочва мисълта — ето това образува твоята решетка… телесна цялост в резултат на притока от кръв според най-задълбоченото опознаване на клетъчните потребности… всички тела (клетки) същества са преходни… трябва да се стремиш към непреходност в…

Урокът продължаваше да тече по неизброимите пътеки на блуждаещите мисли на Пол.

Когато зората докосна с жълта светлина перваза на прозореца му, той я усети през спуснатите си клепачи, повдигна ги, дочу наново започналата суматоха и припряност из замъка и видя познатите изрисувани греди на тавана на спалнята си.

Вратата откъм коридора се открехна и майка му надзърна в стаята — тъмно бронзовата й на цвят коса бе вързана високо с черна панделка, овалното й лице бе непроницаемо, а зелените й очи се взираха тържествено.

— Вече си буден — рече тя. — Наспа ли се добре?

— Да.

Пол оглеждаше високата й фигура и усети едва доловимото нервно напрежение в раменете й, докато му избираше дрехи от закачалката в дрешника. Друг вероятно не би забелязал напрежението, ала тя го бе обучавала в подхода „Бин Джезърит“¤ — в наблюдателност и към най-незначителните неща. Тя се обърна, в ръката си държеше полуофициално сако. Над малкото джобче се виждаше червеният ястребов гребен на атреидите.

— Облечи се по-бързо — каза тя. — Светата майка те очаква.

— Сънувах я веднъж — рече Пол. — Коя е тя?

— Моя учителка от училището „Бин Джезърит“. Сега е императорската жрица на истината. Пол, и… — тя се поколеба. — Трябва да й разкажеш за сънищата си.

— Ще й разкажа. Тя ли е причината да спечелим Аракис?

— Ние не сме спечелили Аракис — Джесика леко изтръска от праха чифт панталони и ги окачи заедно със сакото върху стойката за дрехи до кревата му. — Не карай светата майка да чака.

Пол се надигна и обви коленете си с ръце.

— Какво е това гом джабър?

Обучението, което бе получил от нея, отново му даде възможност да открие почти недоловимото й колебание — предателско потрепване, което той определи като страх.

Джесика прекоси стаята към прозореца, дръпна широко драпираните завеси и впери поглед отвъд овощните градини край реката, към Маунт Сюби.

— Твърде скоро ще научиш за… гом джабъра — рече тя.

Той долови страха в гласа й и това го озадачи. Джесика говореше, без да се обръща:

— Светата майка те чака в моята дневна. Моля те, побързай.

Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм седеше в покрито с гоблени кресло и наблюдаваше приближаването на майката и сина. Прозорците от двете й страни гледаха към широкия южен завой на реката и тучните нивя на семейното имение на атреидите, ала светата майка не обръщаше внимание на гледката. Тази сутрин годините й тежаха, а и настроението й бе доста мрачно. Винеше за това пътуването в космоса и общуването с онова отвратително Космическо сдружение и неговите потайни методи. Тук обаче имаше една задача, която изискваше личното участие на бин-джезъритка с вътрешен глас. Дори императорската Жрица на истината¤ не можа да се изплъзне от тази отговорност, когато повикът на дълга пристигна.

„Проклета да е тази Джесика!“ — мислеше си светата майка. — „Да беше ни родила момиче, както й бе заповядано!“

Джесика се спря на три крачки от креслото и направи лек реверанс — прекара нежно лявата си ръка по ръба на полата. Пол поздрави с онзи отсечен поклон, на който го бе научил учителят му по танци — поклонът, използван, „когато човек се двоуми какъв е рангът на другия“.

Нюансите в поздрава на Пол не убягнаха на светата майка. Тя каза:

— Той е предпазлив, Джесика.

Ръката на Джесика се вдигна към рамото на Пол и се впи там. Само за миг по дланта й премина страх. После се овладя.

„От какво ли се страхува?“ — недоумяваше Пол.

Само с един поглед старицата огледа внимателно Пол: овалът на лицето бе като у Джесика, ала челюстите бяха яки… косата: гарваночерната коса на дука, но челото е на дядото по майчина линия, който не може да бъде назован, негов е и този остър, надменен нос; формата на откровено взиращите се зелени очи е на стария дук, дядото по бащина линия, който е покойник.

Да, имаше такъв човек, който ценеше високо силата на дързостта — даже и в смъртта, помисли си светата майка.

— Учението е едно — рече тя, — основната черта в характера е друго. Ще видим. — Остарелите очи изгледаха неумолимо Джесика. — Остави ни. Заповядвам ти да се отдадеш на съзерцание.

Джесика сне ръка от рамото на Пол.

— Ваша светост, аз…

— Джесика, знаеш, че това трябва да стане.

Пол объркан вдигна очи към майка си. Джесика се изопна.

— Да… разбира се.

Пол отново обърна погледа към светата майка. Вежливостта и явното страхопочитание на майка му към тази старица говореха за предпазливост. И все пак той изпита някакво гневно мрачно предчувствие, породено от страха, който долови, че се излъчва от майка му.

— Пол… — Джесика си пое дълбоко въздух — …изпитанието, на което ще те подложат… е важно за мен.

— Изпитание ли? — той вдигна очи към нея.

— Не забравяй, че си син на дук — продължи Джесика. Тя се обърна и като прошумоля рязко с полата си, излезе от стаята. Вратата плътно се затвори след нея.

Сдържайки гнева си, Пол застана с лице срещу старата жена.

— Може ли така да се отпраща лейди Джесика — като че ли е някаква прислужница?

Усмивка заигра в ъгълчетата на сбръчканата старческа уста.

— Всъщност лейди Джесика беше моя прислужница в училище, момко, и то цели четиринадесет години. — Тя кимна. — И при това добра прислужница. А сега ти ела тук!

Тази заповед го грабна изведнъж. Пол откри, че се подчинява, преди да успее да размисли. „Въздействува ми с гласओ, рече си той. Спря се по неин знак и застана до коленете й.

— Виждаш ли това? — попита тя. Изпод диплите на наметалото си измъкна зелен метален куб със страна от петнадесетина сантиметра. Обърна го и Пол видя, че едната му страна е отворена — черна и странно зловеща. В тази зейнала чернота изобщо не проникваше светлина.

— Пъхни дясната си ръка в отвора!

Страх прониза Пол. Той понечи да се отдръпне, но старицата заговори:

— Така ли се подчиняваш на майка си?

Той вдигна поглед и го впи в светлите птичи очи. Бавно, чувствайки принудата, ала неспособен да й се противопостави, Пол пъхна ръка в отвора. Щом чернотата обви ръката му, първоначално усети студ, а после пръстите му се опряха о гладкия метал и почувствува боцкане, като че ли ръката му изтръпва.

Лицето на старицата придоби хищно изражение. Тя отдръпна дясната си ръка от куба и я протегна към шията на Пол. Мярна му се блясък на метал и той понечи да обърне лице в тази посока.

— Не мърдай! — озъби се тя.

„Отново използува гласа!“ Той пак обърна поглед към лицето й.

— Държа до шията ти моя гом джабър — заговори тя. — Гом джабърът — повелителят на смъртта. Той представлява игла, на чийто връх има капка отрова. А-ха! Не се дърпай или ще почувствуваш тази отрова!

Пол се опита да преглътне с пресъхнало гърло. Не бе в състояние да свали поглед от насеченото старческо лице, искрящите очи и белезникавите венци покрай сребристите метални зъби, които пробляскваха, щом тя заговореше.

— Един син на дук трябва да е запознат с отровите — рече тя. — Това е повелята на днешните нрави, нали така? Мъски¤ — отрова, която ще сипят в питието ти. Омъс¤ — отрова, която ще сложат в ястието ти. Бавнодействуващи и бързодействуващи и всички други помежду им. А ето и една нова отрова — гом джабър. Тя убива само животни.

Гордостта надви страха на Пол.

— Осмеляваш се да допускаш, че синът на един дук е животно? — попита той.

— Да речем, че допускам, че може и да си човек — отвърна тя. — Стой мирно! Предупреждавам те да не правиш опити да се дърпаш. Аз съм стара, ала ръката ми ще успее да забие тази игла във врата ти, преди да ми се изплъзнеш.

— Коя си ти? — прошепна той. — Как успя да измамиш майка ми да ме остави насаме с теб? Да не си от харконите?

— От харконите ли? И таз хубава, не съм! А сега замълчи! — Съсухрен пръст докосна шията му и той овладя машиналния подтик да се отдръпне.

— Добре — рече тя. — Ти издържа първото изпитание. А сега ето в какво се състои втората му част: Ако си издърпаш ръката от кутийката — ще умреш. Това е единственото условие. Държиш ли си ръката в кутийката — ще живееш. Извадиш ли я — ще умреш.

— Ако извикам, само за секунди върху теб ще се нахвърлят слугите и тогава ти ще умреш.

— Майка ти, която охранява тази врата отвън, няма да ги пусне. Бъди уверен. Тя изтърпя това изпитание. Сега е твой ред. Чувствувай се поласкан. Ние рядко го прилагаме върху момчета.

Любопитството стопи донякъде страха на Пол и го направи поносим. В гласа на старата жена той долови истина — това не можеше да се отрече. Ако майка му наистина стоеше отвън на стража… ако това наистина бе изпитание… Ала каквото и да беше, той знаеше, че е сграбчен от него, че е уловен в капан от тази ръка до шията му: гом джабъра. Той си припомни отговора от молитвата срещу страх, както майка му го бе учила според бин-джезъритските обичаи.

„Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.“

Усети как спокойствието му се възвръща и каза:

— Хайде продължавай, старо!

— Стара! — озъби се тя. — У теб има храброст, това не може да се отрече. Добре, ще видим, господинчо. — Тя се приведе към него и гласът й се сниши почти до шепот. — Ще почувствуваш болка в ръката, пъхната в кутийката. Болка. Обаче! Измъкнеш ли си ръката, аз ще боцна вратлето ти с моя гом джабър — смъртта настъпва така бързо — все едно че се стоварва секирата на палача. Издърпаш ли си ръката, гом джабърът ще те погуби. Ясно ли е?

— Какво има в кутийката?

— Болка.

Пол почувствува как ръката му изтръпва по-силно и стисна здраво устни. Как е възможно това да е изпитание? — зачуди се той. Изтръпването премина в сърбеж.

Старицата заговори:

— Чувал ли си за животни, които прегризват крака си, за да се освободят от капана? Това е животинска хитрост. Човекът би останал в капана, би изтърпял болката и би се престорил на умрял, за да убие, ако може, ловеца, заложил капана, и да премахне една опасност за себеподобните си.

Сърбежът прерасна в леко парене.

— Защо е необходимо да вършиш това? — попита той.

— За да установя дали си човек. Не говори!

Пол сви лявата си ръка в юмрук, щом палещата болка в другата му ръка се усили. Тя се усилваше бавно: изгаряше го… все по-силно… още по-силно. Почувствува как ноктите на свободната му ръка се впиват в дланта. Опита се да прегъне пръстите на парещата ръка, ала не успя да ги помръдне.

— Пари! — прошепна той.

— Мълчи!

Болката пулсираше нагоре по ръката му. По челото му изби пот. Всяка негова фибра крещеше да измъкне ръката си от този пламтящ капан… само че… близостта на гом джабъра. Без да обръща глава, той се опита да извърти очи, за да види ужасната игла, насочена към врата му. Усети, че диша на пресекулки, и се постара да забави дишането си, ала не успя.

Каква болка!

От неговия свят изчезна всичко освен ръката, потопена в страдание, докато старческото лице продължаваше да се взира в него от педя разстояние.

Устните му бяха дотолкова изпръхнали, че му бе трудно да ги отдели една от друга.

Тази пареща болка! Тази пареща болка!

Струваше му се, че кожата по тази изтерзана ръка се сбръчква почерняла и че месото се изпича и скапва, докато останат само овъглените кости.

Болката престана!

Сякаш завъртяха някакъв ключ и болката престана.

Пол почувствува как цялата му дясна ръка трепери и как тялото му се къпе в пот.

— Достатъчно! — измърмори старицата. — Няма друго дете, родено от жена, което да е изтърпяло толкова много. Сигурно ми се е искало да се провалиш. — Тя се облегна назад, като отстрани от врата му гом джабъра. — Извади ръката си от кутията, млади момко, и я погледни.

Той надви болезнените тръпки и се втренчи в непроницаемата празнота, където ръката му продължаваше да стои сякаш по своя собствена воля. Споменът за болката не му позволяваше да я помръдне. Разумът му подсказваше, че от кутийката ще извади едно обгоряло чуканче.

— Извади я! — озъби се тя.

Пол издърпа ръката си и впи в нея изумен поглед. Нямаше дори и белег. Нито следа от страдание върху плътта. Той вдигна нагоре ръката си, обърна я, сви пръсти.

— Болка, предизвикана по нервна индукция — обясни тя. — Действието й не може да навреди на човешките същества. Има обаче хора, които биха дали доста за тайната на тази кутийка. — Тя пъхна кутийката в диплите на наметалото си.

— Но болката… — започна той.

— Болката! — изсумтя презрително тя. — Човекът е в състояние да овладее всеки нерв от тялото си.

Пол усети, че лявата ръка го заболя, разпери присвитите си пръсти и видя четири кървави белега там, където ноктите се бяха забивали в дланта. Той отпусна ръка до тялото си и погледна старицата.

— Навремето така ли си постъпила и с майка ми?

— Пресявал ли си някога пясък през сито? — запита тя.

Шибащият като камшик въпрос заостри вниманието му. „Пясък през сито.“ Той кимна.

— Ние от „Бин Джезърит“ пресяваме хората, за да открием човеците.

Той повдигна дясната си ръка, извиквайки спомена за болката.

— И в това ли се състои цялата работа — в болката?

— Аз те наблюдавах, докато изпитваше болката, момко. Болката е само оста на изпитанието. Твоята майка ти е разказвала за методите ни на наблюдение. Забелязвам у теб следи от нейното обучение. Нашето изпитание е криза и наблюдение.

Пол долови искреността в гласа й и каза:

— Истина е.

Старицата се вгледа в него. „Той усеща истината! Възможно ли е това да е той? Възможно ли е наистина да е той?“ Тя потисна вълнението си, припомняйки си: „Надеждата заслепява наблюдението.“

— Усещаш ли кога хората са убедени в това, което говорят? — попита тя.

— Усещам.

В гласа му звънеше съзвучие от способности, потвърдени чрез двойното изпитание. Тя го долови и каза:

— Възможно е да си Куизъц Хадерах. Седни, малко братче, тук, в нозете ми.

— Предпочитам да постоя прав.

— Навремето майка ти седеше в нозете ми.

— Ние с майка ми сме различни.

— Май мъничко ни мразиш, а? — тя извърна поглед към вратата и извика: — Джесика!

Вратата рязко се отвори и Джесика пристъпи в стаята, като се взираше напрегнато. Напрежението й се стопи, щом зърна Пол. Дори леко се усмихна.

— Джесика, преставала ли си някога да ме мразиш? — попита старицата.

— Аз едновременно ви обичам и мразя — отвърна Джесика. — Омразата — тя е от болките, които никога не бива да забравям. Обичта…

— Точно това е най-главното — прекъсна я старицата, ала гласът й прозвуча гальовно. — Можеш вече да останеш, но няма да се обаждаш. Затвори сега тази врата и се погрижи никой да не ни безпокои.

Джесика влезе в стаята, затвори вратата и долепи гръб до нея. „Синът ми е жив“ — помисли си тя. — „Синът ми е жив и е… човек. Бях сигурна в това… но… той е жив. Сега и аз мога да продължавам да живея.“ Усещаше вратата зад гърба си корава и реална. Всеки предмет в стаята въздействуваше непосредствено и настойчиво върху сетивата й.

„Синът ми е жив.“

Пол погледна майка си. Тя каза истината. Искаше му се да се измъкне и сам да обмисли внимателно случилото се, но знаеше, че не може да напусне, без да бъде освободен. Старицата бе добила власт над него. Те говореха истината. Майка му бе преминала през това изпитание. То имаше заложено в себе си ужасно предназначение… болката и страхът бяха неописуеми. Пол имаше представа за ужасните предназначения. Почувствува, че самият той е заразен от ужасно предназначение. Все още обаче не знаеше какво бе то.

— Един ден, момко — заговори старицата, — и на теб може да ти се наложи да стоиш пред такава една врата. Необходимо е да имаш вярна преценка, за да го направиш.

Пол сведе очи към ръката, която бе изпитала болката, а после ги вдигна към светата майка. Нейният глас му звучеше по-различно от който и да било друг глас досега. Думите й се открояваха великолепно. В тях имаше живец. Струваше му се, че всеки въпрос, който би могъл да й зададе, ще донесе отговор, който би могъл да го изтръгне от тленния му живот и го въздигне към нещо по-възвишено.

— Защо подлагаш хората на това изпитание, доказващо дали са човешки същества?

— За да ви освободя.

— Да ни освободиш ли?

— Много отдавна човеците прехвърлили мисловния си процес върху машините с надежда че това ще ги освободи. Но това само позволило на други хора с машини да ги поробят.

— „И не сътворявай машина по подобие на човешкия разум!“ — цитира Пол.

— Точно така е казано в Оранжевата католическа библия¤ — отбеляза тя. — Ала онова, което би следвало да се напише в ОКБ, е: „И не създавай машини, които да подражават на човешкия разум.“ Обучавали ли са те в изкуството на ментат¤?

— Изучавал съм го при Туфир Хауът.

— Великият бунт ни счупи патерицата и ние проходихме — продължи тя — Той принуди човешкия ум да се развие; бяха основани училища, които да развиват човешките способности.

— Училищата „Бин Джезърит“ ли?

Тя кимна.

— От тези древни школи до наши дни са оцелели главно две: „Бин Джезърит“ и „Космическото сдружени哤. Сдружението според нас придава най-голямо значение на чистата математика. „Бин Джезърит“ изпълнява друга функция.

— Политическа — обади се Пол.

— Виж го ти! — възкликна старицата.

Тя отправи строг поглед към Джесика.

— Не съм му казвала нищо, ваша светост — рече Джесика.

Светата майка отново отправи очи към Пол.

— Ти стигна до този извод с помощта на невероятно малко следи — отбеляза тя. — Точно така, политическа. Първоначално училището „Бин Джезърит“ било ръководено от хора, които съзрели необходимостта от приемственост в човешките дела. Те осъзнали, че такава приемственост не би могла да се получи, ако не се отделят човешкият от животинския род — за целите на размножаването.

На Пол му се стори, че гласът на старицата внезапно изгуби особената си звучност. Той почувствува оскърбление срещу онова, което майка му наричаше негов „инстинкт за правдивост“. Не че светата майка го лъжеше. Тя очевидно бе убедена в това, което говореше. Това му чувство бе нещо по-дълбоко, нещо, свързано с неговото ужасно предназначение.

— Ала майка ми твърди, че много възпитаници на училищата „Бин Джезърит“ не познават своето родословие.

— Генетичните линии се съхраняват в нашите архиви — каза тя. — На майка ти е известно, че или тя е от бин-джезъритско потекло, или че нейното семейство е било само по себе си приемливо за нас.

— Тогава защо не е възможно да узнае кои са родителите й?

— Някои знаят… Мнозина не знаят. Могло е например да сме искали да я подготвим за близък родственик, за да създадем доминиращ белег в някоя генетична линия. Имаме множество причини.

Пол отново почувствува оскърбление срещу чувството си за правдивост.

— Поемате твърде голяма отговорност — рече той.

Светата майка се втренчи в него, питайки се: „Дали не долових упрек в гласа му?“

— Ние носим тежък товар — отвърна тя.

Пол усещаше как полека-лека се отърсва от вълнението, предизвикано от изпитанието. Като й отправи изучаващ поглед, той рече:

— Казваш, че може и да съм… Куизъц Хадерах. Какво е това — да не би да е гом джабър в човешки образ?

— Пол — обади се Джесика. — Не бива да държиш такъв тон на…

— Ще се справя с него, Джесика — намеси се старицата. — Виж, момко, чувал ли си за билката на жриците на истината?

— Човек я пие, за да изостри способността си да открива лъжата — отвърна той. — Мама ми е разказвала.

— Наблюдавал ли си някога транс на истината¤?

Той поклати глава.

— Не съм!

— Билката е опасна, ала тя дава прозрение. Когато някоя жрица на истината е под въздействието на билката, тя може да надникне на много места в паметта си — на своята телесна памет. Ние надникваме в толкова много пътеки от миналото… ала само в женски пътеки. — В гласа й се прокраднаха тъжни нотки. — И все пак има едно място, където никоя жрица на истината не може да надникне. Това място не ни допуска, измъчва ни. Казано е, че един ден ще се появи мъж, който ще открие в осенението на билката своето вътрешно око. Той ще надникне там, където ние не можем — едновременно и в женското, и в мъжкото минало.

— Вашият Куизъц Хадерах ли?

— Да, онзи, който може да бъде едновременно на много места: Куизъц Хадерах. Много мъже са опитвали билката… твърде много, ала нито един не е успял.

— Опитвали са и са губели — всички ли?

— О, не! — тя поклати глава. — Опитвали са и са умирали.

(обратно)

„Да се опитате да разберете Муад’Диб, без да познавате неговите смъртни врагове, харконите, е все едно да се опитате да видите истината, без да познавате лъжата. Все едно да видите светлината, без да познавате мрака. Това е невъзможно.“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Това беше релефен глобус на някакъв свят — една част от него бе забулена в сянка — и се въртеше тласкан от месестата ръка, по която проблясваха пръстени. Глобусът бе закрепен върху непретенциозна стойка на стената на една стая без прозорци, чиито останали стени бяха отрупани с най-различни пъстроцветни свитъци, видеокниги, магнетофонни и филмови ленти. Осветяваше се от златисти кълба, окачени сред подвижни суспенсорни полета.

В средата на стаята се намираше елипсовидно писалище, чийто плот бе направен от нефритоворозово вкаменено елаково дърво¤. То бе заобиколено от суспенсорни кресла, две от които бяха заети. В едното седеше тъмнокос юноша на около шестнадесет години с кръгло лице и мрачен поглед. В другото се намираше слабоват нисък мъж с женствени черти на лицето.

И юношата, и мъжът бяха вперили поглед в глобуса и в полускрития в сянката човек, който го въртеше.

Близо до глобуса се разнесе злорад кикот. Сред кикота избоботи басов глас:

— Ето го, Пайтър — най-големият капан за хора, откакто свят светува. И дукът е на път да се напъха право в челюстите му. Не е ли великолепно това, което аз, барон Харконен, правя?

— Несъмнено, бароне — обади се мъжът. Теноровият му глас звучеше ласкаво и напевно.

Месестата ръка се спусна върху глобуса и спря въртенето му. Сега всички в стаята можеха да вперят очи в неподвижната повърхност и да видят, че това бе един от онези глобуси, правени за богати колекционери или планетарни губернатори на империята. В потвърждение на това глобусът носеше щемпела на имперските майстори занаятчии. Линиите на географската дължина и ширина бяха нанесени с тънка като косъм платинена нишка. За полярни шапки бяха инкрустирани най-прекрасни млечнобели диаманти.

Месестата ръка се раздвижи, търсейки подробностите по повърхността.

— Приканвам ви да се вгледате внимателно — избоботи басът. — Наблюдавай внимателно, Пайтър, а и ти, мой скъпи Фейд-Рота: от шестдесет градуса на север до седемдесет градуса на юг — ето тези изящни вълнички. А цвета им — не ви ли напомня за бонбони карамел му? И никъде не се вижда синевата на езера, реки или морета. Ами тези прекрасни полярни шапки — такива мънички! Би ли могъл някой да сбърка тази планета? Аракис! Наистина е неповторима. Великолепна сцена за неповторима победа.

По устните на Пайтър се плъзна усмивка.

— И само като си помисли човек, бароне, че падишах-императорът е убеден, че е дал на дука вашата планета на подправката. Колко трогателно.

— Това е нелепо твърдение — избоботи баронът. — Приказваш така, за да объркаш Фейд-Рота, но не е необходимо да объркваш моя племенник.

Юношата с мрачното изражение се размърда в креслото си и изглади една гънка по черното трико, с което бе облечен. Той изопна гръб, когато на вратата зад него се потропа.

Пайтър се измъкна от креслото си, отиде до вратата и я открехна достатъчно, за да поеме цилиндъра с посланието. После я затвори, разви свитъка и го зачете внимателно. Изкиска се. Пак се изкиска.

— Е? — попита баронът.

— Глупакът ни е отговорил, бароне.

— Имало ли е случай един атреид да отмине възможността за красива постъпка? — попита баронът. — Е, и какво пише?

— Той е изключително груб, бароне. Обръща се към вас с „Харконен“ — няма „Sire et cher cousin“2, ни титла, нищо.

— Името си ми е добро — изръмжа баронът и от тона му пролича неговото нетърпение. — Какво пише скъпият Лито?

— Пише: „Предложението ви за среща не се приема. Често съм се сблъсквал с вашата подлост, която е известна на всички.“

— А по-нататък? — попита баронът.

— „Изкуството канли все още има почитатели в империята“ и се е подписал „Лито, дук на Аракис.“ — Пайтър започна да се смее. — На Аракис! Боже мой! Това е повече от забавно!

— Млъкни, Пайтър — каза баронът и смехът тутакси секна. — Канли¤, така ли? — запита баронът. — Отмъщение, а? И е употребил чудесната старинна дума вендета, толкова богата на традиции, за да е сигурен, че ще разбера какво е искал да каже.

— Вие направихте миролюбивия жест — рече Пайтър. — Договореностите бяха спазени.

— За ментат говориш твърде много, Пайтър — рече баронът.

И си помисли: „Скоро ще трябва да го премахна. Той почти надживя своята полезност.“ Баронът впери поглед към своя ментат в другия край на стаята и видя онази негова особеност, която повечето хора забелязваха най-напред: очите — изцяло сини, премрежени цепнатини, очи, в които изобщо нямаше бяло.

По лицето на Пайтър пробягна усмивка. Все едно че някаква маска се усмихваше под две очи-кухини.

— Но, бароне! Никога отмъщението не е бивало по-красиво. Ето какво значи да направиш план с най-изтънчена подлост: да накараш дук Лито да смени Каладън за Дюн, и то без право на избор, защото такава е заповедта на императора. Колко остроумно от ваша страна!

— Сигурно са ти изпадали предните зъби, Пайтър — в гласа на барона се долавяха студени нотки.

— Но аз съм щастлив, бароне мой. Докато у вас… у вас се прокрадва завист.

— Пайтър!

— Даа, бароне! Не е ли жалко, че вие не успяхте сам да измислите този прелестен план?

— Някой ден ще се наложи да те удуша, Пайтър.

— Неминуемо, бароне. Ала доброто дело никога не пропада, нали така?

— Да не си дъвкал верит¤ или семута¤, Пайтър?

— Истината, казана без страх, учудва барона — отбеляза Пайтър. Лицето му се сгърчи в смешно подобие на намръщена маска. — А-ха! Но знаете ли, бароне, че на мен като на ваш ментат ми е известно кога ще изпратите палача? Ще се въздържате дотогава, докато съм полезен. Ако го направите по-рано, ще бъде прахосничество, а и аз съм все още твърде полезен. Известно ми е какво сте научили на онази прекрасна планета Дюн — да не прахосвате. Така ли е, бароне?

Баронът продължаваше да гледа втренчено Пайтър. Фейд-Рота се въртеше в креслото си. „Какво са се запрепирали тези глупаци“ — мислеше си той. — „Чичо ми не може да разговаря със своя ментат, без да се заяжда. Да не би да си мислят, че нямам какво друго да правя освен да им слушам кавгите?“

— Фейд — заговори баронът, — когато те поканих да дойдеш тук, аз ти казах да слушаш и да се учиш. Учиш ли се?

— Да, чичо — гласът бе умерено раболепен.

— Понякога му се чудя на Пайтър — продължи баронът. — Аз причинявам страдание по необходимост, но той… Кълна се, че на него това определено му доставя удоволствие. Що се отнася до мен аз съм в състояние да изпитам съжаление към горкия дук Лито. Д-р Юи скоро ще започне да действува против него и това ще е краят на всички атреиди. Но, естествено, Лито ще узнае чия ръка е направлявала мекушавия доктор… а узнае ли това, ще бъде ужасно.

— Тогава защо не дадете указания на доктора тихомълком и сръчно да забие в гърба му някой кинжал? — попита Пайтър. — Говорите за съжаление, а…

— Дукът трябва да научи, че аз съм подготвил неговата гибел — прекъсна го баронът. — И останалите велики династии трябва да научат за това. То ще ги накара да се замислят. А аз ще спечеля още малко място за маневриране. Необходимостта е очевидна, но не е задължително да харесвам всичко това.

— Място за маневриране — подсмихна се Пайтър. — Императорът вече ви държи под око, бароне. Вие действувате твърде дръзко. Един ден императорът ще изпрати един-два легиона¤ от своите сардукари¤ тук-на Гайъди Прайм¤, и това ще бъде краят на барон Харконен.

— На теб би ти харесало да видиш това, нали, Пайтър? — попита баронът. — Ще се радваш да видиш как корпусът на сардукарите оплячкосва градовете ми и разграбва този замък. Ти искрено ще се зарадваш на това.

— Нужно ли е баронът да пита? — прошепна Пайтър.

— Трябвало е да станеш башар на корпуса — рече баронът. — Ти твърде много се интересуваш от кръв и страдание. А аз може би избързах с обещанието си за плячката от Аракис.

Пайтър направи пет странно превзети стъпки из стаята и спря точно зад Фейд-Рота. Атмосферата стана напрегната и младежът вдигна към Пайтър очи с разтревожено свити вежди.

— Не си играй с Пайтър, бароне — рече Пайтър. — Вие ми обещахте лейди Джесика. Обещахте ми я на мен.

— За какво ти е, Пайтър? — попита баронът. — За страдание ли?

Пайтър го изгледа, като протакаше отговора. Фейд-Рота отмести суспенсорното си кресло на една страна.

— Чичо, необходимо ли е да остана? Казахте, че…

— Моят скъп Фейд-Рота става нетърпелив — каза баронът. Той се размърда сред сенките до глобуса. — Търпение, Фейд. — И той отново погледна към ментата. — А какво ще кажеш за дукчето, за детето Пол, драги ми Пайтър?

— Капанът ще ви го доведе, бароне — измърмори Пайтър.

— Не те питам за това — продължи баронът. — Сигурно си спомняш за твоето предсказание, че бин-джезъритската вещица ще роди момиче. Ти тогава сгреши, а, ментат?

— Аз не греша често, бароне — рече Пайтър и за пръв път в гласа му се долови страх. — Поне това ми признайте — аз не греша често. А и вие сам знаете, че в повечето случаи тези бин-джезъритки раждат дъщери. Дори съпругата на падишах-императора е народила само момичета.

— Чичо — обади се Фейд-Рота, — вие казахте, че тук ще има нещо важно, което аз ще трябва да…

— Чуйте племенника ми! — рече баронът. — Иска да владее моето баронство, а не може да владее себе си. — Баронът се размърда край глобуса — сянка сред сенки. — Е, добре тогава, Фейд-Рота Харконен, повиках те тук с надеждата да те науча на мъничко мъдрост. Ти наблюдава ли добричкия ни ментат? Сигурно си понаучил нещо от тази препирня.

— Но, чичо…

— Изключително способен ментат е този Пайтър, не смяташ ли така, Фейд?

— Да, но…

— А! Наистина има едно „но“! Но той консумира твърде много подправка, хрупка я като бонбони. Виж му очите. Ще кажеш, че идва направо от тръста за добив на подправката в Аракийн. Способен бил Пайтър, но той все още се вълнува и е избухлив. Способен бил Пайтър, но той все още допуска грешки.

Пайтър заговори приглушено и мрачно:

— За това ли ме повикахте тук, бароне, за да накърните с упреци моите способности?

— Да накърня твоите способности ли? Ти ме познаваш по-добре, Пайтър. Исках само моя племенник да разбере докъде се простират способностите на един ментат.

— Да не би вече да обучавате моя заместник? — запита Пайтър.

— Да те сменя с друг ли? Но, Пайтър, къде бих могъл да намеря друг ментат толкова коварен и зъл като теб?

— Там, където намерихте и мен, бароне.

— При това положение може и да се наложи — рече замислено баронът. — Напоследък изглеждаш нещо неуравновесен. И колко много подправка ядеш!

— Много ли са скъпи удоволствията ми, бароне? Имате ли нещо против тях?

— Драги ми Пайтър, твоите удоволствия са именно онова, което те обвързва към мен. Как мога да имам нещо против тях? Просто искам моят племенник да наблюдава тази сцена заради теб.

— В такъв случай аз съм изложен на показ — рече Пайтър. — Да потанцувам ли? Да демонстрирам ли различните си способности в чест на видния Фейд-Ро…

— Точно така — прекъсна го баронът. — Ти си изложен на показ. А сега млъкни. — Той впи поглед във Фейд-Рота и забеляза, че устните на племенника му — дебелите и сякаш нацупени устни, които бяха генетичен белег на харконите — се присвиха насмешливо. — Ето това представлява един ментат, Фейд. Той е обучен и пригоден да изпълнява известни задължения. Не трябва обаче да се пренебрегва фактът, че неговата обвивка също е човешко тяло. А това е сериозен недостатък. Понякога ми се струва, че със своите мислещи машини древните са били на прав път.

— В сравнение с мен те са били играчки — изръмжа Пайтър. — Даже вие самият, бароне, бихте могли да надвиете тези машинарийки.

— Възможно е — рече баронът. — Е, и така… — той пое дълбоко въздух и се уригна. — Сега, Пайтър, изложете пред моя племенник основните моменти от нашата кампания срещу династията на атреидите. Поемете функциите си на ментат, ако обичате.

— Бароне, предупредих ви да не доверявате тези сведения на толкова млад човек. Моите наблюдения върху…

— Това ще решавам аз — прекъсна го баронът. — Заповядвам ти, ментат! Изпълни една от многото си функции!

— Така да бъде — рече Пайтър. Той изопна тяло и зае някаква чудновата самонадеяна поза, сякаш това бе нова маска, ала този път тя покриваше цялото му тяло. — След няколко стандартни дни цялото домакинство на дук Лито ще се отправи за Аракис на борда на линеен кораб на Космическото сдружение. По-вероятно е Сдружението да ги стовари в град Аракийн, отколкото в нашия град Картаг. Туфир Хауът, ментат на дука, сигурно правилно е преценил, че Аракийн може да се отбранява по-лесно.

— Слушай внимателно, Фейд — обади се баронът. — Обърни внимание как плановете се вписват един в друг.

Фейд-Рота кимна, размишлявайки: „Това е вече нещо. Старото чудовище най-сетне ме посвещава в поверителни въпроси. Тогава сигурно наистина ме е определил за свой наследник.“

— Съществуват няколко успоредни възможности. Аз предполагам, че династията атреиди ще отиде на Аракис. Ние обаче не бива да пренебрегваме вероятността дукът да се е договорил със Сдружението да го закарат на безопасно място извън Системата. При подобни обстоятелства други династии са ставали отцепници, грабвали са фамилното атомно оръжие и защитните полета и са забягвали отвъд границата на империята.

— Дукът е прекалено горд, за да постъпи така — възрази баронът.

— Но тази вероятност съществува — каза Пайтър. — Крайният резултат обаче за нас остава същият.

— Не, няма да е същият! — изръмжа баронът. — Аз трябва да го убия и да прекъсна родословието му.

— Да стане отцепник е най-малката вероятност — каза Пайтър. — Съществуват някои подготвителни работи, които показват кога една династия е решила да стане отцепник. Дукът очевидно не предприема никоя от тях.

— И така — въздъхна баронът, — продължавай, Пайтър.

— В Аракийн — започна Пайтър — те ще се настанят в резиденцията, която в последно време служеше за дом на граф и лейди Фенринг.

— Посланикът в бандата на контрабандистите — изкиска се баронът.

— Къде е бил посланик? — попита Фейд-Рота.

— Чичо ви се шегува — отвърна Пайтър. — Той нарича граф Фенринг „Посланик в бандата на контрабандистите“, като намеква за интереса на падишах-императора към контрабандните операции на Аракис.

Фейд-Рота отправи объркан поглед към чичо си.

— Защо?

— Не ставай глупав, Фейд — сряза го баронът. — Докато Сдружението продължава да съществува, без да е под императорския контрол, как би могло да бъде другояче? Как иначе биха могли да пътуват шпионите и специалните пратеници?

От устата на Фейд-Рота се отрони едно беззвучно: „Ааа!“

— Вече сме организирали диверсии в резиденцията — продължи Пайтър. — Ще бъде извършен атентат срещу атреидския наследник — атентат, който може и да успее.

— Пайтър — избоботи баронът, — ти допускаше, че…

— Аз допускам, че могат да станат нещастни случаи — рече Пайтър. — А атентатът трябва да прилича именно на такъв.

— Ах, а младежът има такова прекрасно младо тяло — рече баронът. — Той, естествено, може да се окаже по-опасен от бащата… щом тази вещица, майка му, го обучава. Проклета жена! Ах, да, моля те, продължи, Пайтър.

— Хауът ще предположи, че сме му подхвърлили агент — рече Пайтър. — Най-подозрителен ще се окаже д-р Юи, който наистина е нашият агент. Хауът обаче е разузнал и е открил, че нашият доктор е възпитаник на медицинското училище „Сук“ и че в него е заложена имперската повеля¤ и по общото мнение е достатъчно безопасен да обслужва дори самия падишах-император. Имперската повеля се цени твърде високо. Смята се, че най-долният пласт на повелята може да се изличи само ако се убие човекът. Но както някой си бе казал навремето, ако на човек му се даде подходящ лост, той би могъл да отмести и планетата. Ние намерихме лоста и отместихме доктора.

— Как? — попита Фейд-Рота. Това му се стори привлекателна тема. Та нали всеки знаеше, че не може да се наруши имперската повеля!

— Друг път — отсече баронът. — Продължавай, Пайтър.

— Вместо Юи — рече Пайтър — ние ще подхвърлим на вниманието на Хауът твърде интересна подозрителна особа. Не друго, а дързостта на самата подозрителна особа ще привлече вниманието на Хауът върху нея.

— Върху нея ли? — запита Фейд-Рота.

— Върху самата лейди Джесика — отвърна баронът.

— Не е ли грандиозно? — попита Пайтър. — Мислите на Хауът ще бъдат дотолкова погълнати от този план, че това ще увреди неговите способности на ментат. Той дори може да направи опит да я убие. — Пайтър се навъси и продължи: — Ала не смятам, че ще успее да го стори.

— Не ти се иска да успее, а? — попита баронът.

— Не ме разсейвайте — отвърна Пайтър. — Докато Хауът се занимава с лейди Джесика, ние ще продължаваме да отклоняваме вниманието му с въстания в няколко гарнизонни градчета и други подобни. Въстанията ще бъдат потушени. Дукът трябва да повярва, че взема мярка за безопасност. И после, когато моментът назрее, ние ще дадем сигнал на Юи и ще нахлуем с нашата главна ударна сила… ъъ…

— Продължавай, разкажи му всичко докрай — обади се баронът.

— Ще нахлуем подсилени от два легиона сардукари, преоблечени в харконски униформи.

— Сардукари! — ахна Фейд-Рота. Мислите му се насочиха към ужасните имперски войски, безжалостните убийци, воините фанатици на падишах-императора.

— Виждаш ли как ти се доверявам, Фейд — каза баронът. — Нито думица за това не бива да стига до някоя друга велика династия, в противен случай Ландсрадът може да се обедини срещу имперската династия и тогава ще настъпи хаос.

— Най-главното в тази работа — започна Пайтър — е следното: тъй като династията на харконите ще бъде използвана да свърши мръсната имперска работа, ние печелим значително предимство. Естествено, това е опасно предимство, но ако се използва предпазливо, то ще ни донесе по-голямо богатство от богатството на която и да било друга династия в империята.

— Нямаш представа за какво огромно богатство става дума, Фейд — обади се баронът. — Пред него бледнеят и най-смелите ти мечти. Като начало ще получим неотменимо директорство в „ЕМОП“.

Фейд-Рота кимна. Причината беше богатството. „ЕМОП“ бе ключът към богатството — под властта на директорствата всяка благородна династия гребеше от хазната на тази компания каквото успееше. Тези директорства в „ЕМОП“ — те бяха реално доказателство за политическа власт в империята, те ръководеха механизма за разпределението на позициите в Ландсрада, когато великите династии уравновесяваха силите си с падишах-императора и неговите поддръжници.

— Дук Лито — рече Пайтър — може да направи опит да избяга при малобройната измет на свободните, обитаващи периферията на пустинята. Или може да изпрати семейството си на това въображаемо безопасно място. Ала тази пътечка е завардена от един от агентите на негово височество — планетарния еколог. Може би си го спомняте — Кайнс.

— Фейд го помни — рече баронът. — Продължавай нататък.

— Защо трябва да изплюя цялото камъче, бароне? — запита Пайтър.

— Продължавай нататък, заповядвам ти! — изръмжа баронът.

Пайтър сви рамене.

— Ако нещата вървят, както сме ги планирали — продължи той, — за една стандартна година династията Харконен ще притежава в подвладение Аракис. Вашият чичо ще бъде освободен от задължения в това владение. На Аракис ще управлява негов личен представител.

— Нови печалби! — обади се Фейд-Рота.

— Точно така! — потвърди баронът. И си помисли: „И това е справедливо. Ние сме тези, които опитомихме Аракис… освен неколцина свободни мелези, които се крият в покрайнините на пустинята, и малкото кротки контрабандисти, свързани с планетата едва ли не толкова здраво, колкото и местният тръст за добиване на подправката.“

— И великите династии ще узнаят, че баронът е унищожил атреидите — продължи Пайтър. — Те ще узнаят.

— Ще узнаят — повтори баронът.

— А най-прелестното е, че дукът също ще узнае. Той вече знае. Той вече усеща капана.

— Истина е, че дукът знае — рече баронът и в гласа му се долови тъжна нотка. — Той просто нямаше как да не узнае… което е още по-жалко.

Баронът се отдръпна от глобуса на Аракис. Щом излезе от сянката, фигурата му придоби очертания — огромна и невероятно дебела, с остроумно подчертани издутини под гънките на тъмното му наметало, показващи, че цялата тази тлъстина се подкрепя донякъде от портативни суспенсори, прикрепени към плътта му.

В действителност той може би тежеше двеста стандартни килограма, а краката му можеха да носят не повече от петдесет.

— Гладен съм — избоботи баронът, потри увисналата си устна с покритата с пръстени ръка и с очи, потънали в мас, погледна към Фейд-Рота. — Изпрати да донесат храна, скъпи мой. Ние ще се нахраним, преди да се оттеглим.

(обратно)

„Ето какво казваше Алая — повелителката на ножа: «Светата майка трябва да съчетава изкусителната хитрост на куртизанка с недосегаемото величие на девствена богиня и да държи в напрежение тези свои качества, докато траят силите на нейната младост. Защото, когато младостта и красотата отминат, тя ще разбере, че времето, изпълнено някога с напрежение, се е превърнало в източник на вещина и находчивост.»“

Из „Муад’Диб, семейни бележки“ от принцеса Ирулан

— И така, Джесика, какво ще кажеш за свое оправдание? — попита светата майка.

Беше малко преди залез в замъка Каладън в деня на изпитанието на Пол. Двете жени седяха сами в дневната на Джесика, докато Пол изчакваше в съседната звукоизолирана стаичка за съзерцание.

Джесика бе застанала с лице към южните прозорци. Тя гледаше, ала не виждаше сгъстените багри на свечеряването отвъд ливадата и реката. Слушаше, ала не чу въпроса на светата майка.

Някога, преди толкова много години, бе проведен друг един изпит. Едно мършаво девойче с коса с цвета на бронз и тяло, изтезавано от вихрите на съзряването, бе влязло в кабинета на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, висш проктор¤ на училището „Бин Джезърит“ на Уалах IX¤. Джесика сведе очи към дясната си ръка и сви пръсти, припомняйки си болката, ужаса и гнева.

— Горкият Пол! — прошепна тя.

— Зададох ти въпрос, Джесика! — Гласът на старицата бе рязък и настойчив.

— Какво? Оох… — Джесика откъсна мислите си от миналото и обърна лице към светата майка, която седеше с гръб към каменната стена между двата западни прозореца. — Какво искате да ви кажа?

— Какво искам да ми кажеш? Какво искам да ми кажеш? — В старческия глас, който я имитираше, имаше безпощадност.

— И така родих син! — избухна Джесика. И тя осъзна, че гневът й бе умишлено предизвикан.

— Беше ти наредено да раждаш само дъщери на атреидите.

— За него това беше толкова важно — заоправдава се Джесика.

— И ти в своето високомерие реши, че би могла да родиш Куизъц Хадерах.

Джесика вирна брадичка.

— Предчувствувах такава вероятност.

— Мислила си единствено за силното желание на дука да има син — рече грубо старицата. — В тази работа неговите желания са без значение. Една атреидска дъщеря би могла да се омъжи за някой харконски наследник и така да се спусне мост над пропастта. Ти безнадеждно усложни нещата. Сега може да изгубим и двете кръвни линии.

— И вие не сте безпогрешни — рече Джесика. Тя издържа строгия поглед на старческите очи.

— Стореното — сторено — промълви след малко старицата.

— Заклех се никога да не съжалявам за решението си — каза Джесика.

— Колко благородно! — усмихна се подигравателно светата майка. — Нямало да съжалява! Ще те видим какво ще правиш като бегълка с обявена за главата ти награда, когато ръката на всеки ще е насочена срещу теб, за да убие и теб, и твоя син.

Джесика пребледня.

— Няма ли друг избор?

— Избор ли? И това ще пита една бин-джезъритска възпитаница?

— Питам само какво виждате в бъдещето със своите свръхспособности.

— В бъдещето виждам онова, което съм виждала и в миналото. Ти много добре познаваш структурата на нашата дейност, Джесика. Расата познава собствената си тленност и се страхува от застой в своята наследственост. Това съществува в кръвния поток — стремежът да се смесват без план генетичните жилки. Империята, компанията „ЕМОП“ и всичките велики династии са само тресчици по пътя на пороя.

— „ЕМОП“! — рече презрително Джесика. — Предполагам, че вече са решили как да преразпределят плячката от Аракис.

— Та какво друго представлява „ЕМОП“ освен един ветропоказател на нашата епоха — каза старата жена. — Императорът и неговите приятели разполагат с 59,65% от гласовете на директорствата в „ЕМОП“. Те, естествено, подушват печалби и навярно щом и други надушват същите тези печалби, то позицията на императора в „ЕМОП“ ще укрепне. Това е ходът на историята, момиче.

— Ясно е, че сега имам нужда точно от това — рече Джесика, — да направя преговор по история.

— Не се шегувай, момиче! Знаеш не по-зле от мен какви сили ни заобикалят. Нашата цивилизация се гради върху три опорни точки: императорското семейство, чиято власт е уравновесена от властта на великите династии от Ландсрада и Космическото сдружение помежду им с неговия пъклен монопол върху междузвездния транспорт. В политическия живот триножникът е най-нестабилната от всички структури. Тази и без това трудна обстановка се усложнява още повече от затворената феодална култура, която обръща гръб на всякаква наука.

— Тресчици по пътя на пороя — повтори с горчивина Джесика — и тази тресчица тук е дук Лито, ето този е неговият син, а тази другата съм…

— Я млъквай, момиче. Забъркала си всичко това с пълното съзнание по какъв тънък ръб си тръгнала.

— Аз съм бин-джезъритска възпитаница. „Съществувам само за да служа“ — цитира Джесика.

— Точно така — рече старата жена. — А сега можем само да се надяваме, че ще предотвратим този огън да прерасне в общ голям пожар и че ще спасим каквото можем от основните кръвни линии.

Джесика притвори очи, чувствувайки как сълзите напират под клепачите й. Тя овладя вътрешния си трепет, външното вълнение, дишането на пресекулки, неравномерния пулс и изпотяването на дланите. След малко заговори:

— Аз ще си платя за грешката.

— И твоят син ще плаща заедно с теб.

— Ще го закрилям, доколкото мога.

— Ще го закриляш! — старицата се изсмя презрително. — Много добре знаеш какво може да последва. Закриляш ли твърде много сина си, Джесика, той няма да стане достатъчно силен, за да изпълни каквото и да било предназначение.

Джесика се извърна и погледна навън към сгъстяващия се мрак.

— Наистина ли е толкова ужасна тази планета Аракис?

— Противна, ала не чак толкова. Нашата Мисионария протектива¤ е била вече там и донякъде е смекчила нещата. — Светата майка стана на крака и оправи гънка в наметалото си. — Повикай момчето да влезе. Скоро ще трябва да тръгвам.

— Наистина ли?

Гласът на старицата поомекна:

— Джесика, момичето ми, как бих искала да мога да заема мястото ти и да поема страданията ти. Но всяка от нас трябва да следва собствения си път.

— Знам.

— Ти си ми скъпа колкото всяка от собствените ми дъщери, ала не мога да допусна това да попречи на задълженията ми.

— Разбирам… неизбежността.

— Какво си направила, Джесика, и защо си го направила е ясно и за двете ни. Доброто ми чувство към теб обаче ме задължава да те предупредя, че вероятността твоето момче да се окаже бин-джезъритския Куизъц Хадерах е твърде малка. Не бива да си позволяваш да храниш големи надежди.

Джесика тръсна глава, за да отпъди сълзите от ъгълчетата на очите си. В жеста й имаше гняв.

— Карате ме отново да се чувствувам като малко момиче, което отговаря на първия си урок. — Тя насила изговаряше думите — „Човеците никога не трябва да се подчиняват на животни“ — после добави тихичко: — Бях толкова самотна.

— Това сигурно е едно от изпитанията — рече старицата. — Човешките създания са почти винаги самотни. А сега повикай момчето. Той прекара дълъг и страшен ден. Ала имаше достатъчно време да размисли и запомни. Трябва обаче да му задам и другите въпроси за тези негови сънища.

Джесика кимна, отиде до вратата на стаичката за съзерцание и я отвори.

— Пол, моля те, влез.

Пол нарочно се появи мудно. Погледна майка си, сякаш му бе непозната. В очите му обаче се появи прикрита бдителност, когато ги насочи към светата майка, но този път той я поздрави с кимване — поздравът, който човек отправя към равен. Чу как майка му затвори вратата след него.

— Млади човече — заговори старицата, — да се върнем отново към тези сънища.

— Какво ви интересува? — попита той.

— Всяка нощ ли сънуваш?

— Не и сънища, които си струва да се запомнят. Мога да запомня всеки сън, но някои си заслужават да бъдат запомнени, други не.

— Как разбираш разликата?

— Просто я знам.

Старицата погледна към Джесика и после пак към Пол.

— Какво сънува снощи? Струваше ли си да бъде запомнено?

— Да. — Пол затвори очи. — Сънувах някаква пещера… и вода… и едно момиче — много слабичко, с големи очи. Очите й са изцяло сини — в тях изобщо няма бяло. Аз разговарям с нея и й казвам за вас, за това, че съм видял на Каладън светата майка. — Пол отвори очи.

— А нещата, които разказа на това странно момиче, за това, че си ме видял, това днес ли се случи?

Пол се замисли и след това отговори:

— Да, аз казвам на момичето, че сте дошли и сте ми поставили знак за необикновеност.

— Знак за необикновеност — пошепна старицата и отново стрелна с очи Джесика, и после пак ги насочи към Пол. — А сега ми кажи, Пол, често ли сънуваш неща, които впоследствие ти се случват точно така, както си ги видял насън?

— Да. Аз и преди съм сънувал това момиче.

— Така ли? Познаваш ли я?

— Не, но ще се запознаем.

— Разкажи ми за нея.

Пол отново затвори очи.

— Намираме се на една тясна площадка, закътана сред някакви скали. Почти е нощ, но е горещо, а през една пролука в скалите виждам пясъчни островчета. Ние сме… в очакване… аз трябва да отида да се срещна с някакви хора. Тя е уплашена, ала се опитва да скрие това от мен, а аз се вълнувам. И тя ми казва: „Разкажи ми за водите на родната ти планета Усул.“ — Пол отваря очи: — Не е ли странно това? Моята родна планета е Каладън. Изобщо не съм чувал за планета на име Усул.

— Има ли още от този сън? — подсказа Джесика.

— Да. А може би тя мен наричаше Усул — рече Пол. Ето сега ми идва наум. — Той отново затвори очи. — Моли ме да й разкажа за водите на Каладън. А аз вземам ръката й. Обяснявам й, че ще й кажа едно стихотворение. И аз й казвам стихотворението, но се налага да й обяснявам някои от думите, като плаж и прибой, и водорасли, и чайки.

— Какво стихотворение? — попита светата майка.

Пол отвори очи.

— Една от симфоничните поеми на Гърни Халик за тъжни дни.

Джесика започна да рецитира зад гърба на Пол:

Помня соления дим на плажния огън и сенките под боровете… Плътни, ясни… осезаеми… Чайките, накацали по ивицата суша. Белота върху тучния фон… А вятърът фучи през боровете и разлюлява сенките. И чайките разперват криле, политат и изпълват небето с писъци. А аз чувам вятъра. И прибоя. И виждам, че нашият огън е опърлил водораслите.

— Ето това е стихотворението — рече Пол.

Старицата се вгледа в Пол и каза:

— Млади човече, като проктор на „Бин Джезърит“ аз търся нашия Куизъц Хадерах, онзи мъж, който действително може да стане един от нас. Майка ти съзира такава вероятност за теб, но тя гледа с очите на майка. Вероятност виждам и аз, ала нищо повече.

Тя замълча и Пол разбра, че й се иска той да говори. Изчака я.

След малко тя добави:

— Както желаеш тогава. Ти имаш богата душевност — признавам това.

— Свободен ли съм? — попита той.

— Не желаеш ли да чуеш какво ще ти разкаже светата майка за Куизъц Хадерах? — попита Джесика.

— Тя каза, че онези, които са се опитвали, са загивали.

— Аз обаче мога да ти помогна с някои кратки съвети, за да разбереш защо не са успели — каза светата майка.

„Говори за съвети“ — мислеше си Пол. — „Ясно е, че тя нищо не знае.“

— Тогава съветвайте — рече той.

— Така ли ужасно ще се държиш към мен? — Тя се усмихна накриво, мрежа от бръчки покри старческото й лице. — Много добре. „Този който умее да се подчинява, той управлява.“

Пол се учуди — тя говореше за такива елементарни неща и толкова разтегливи по смисъл. Да не би да смяташе, че майка му изобщо на нищо не го е научила?

— Това ли наричате кратък съвет? — попита той.

— Не сме се събрали да си разменяме думи и да се заяждаме за техния смисъл — отвърна старицата. — Върбата се подчинява на вятъра и благоденствува, докато един ден се превърне в много върби — в стена срещу вятъра. Това е предназначението на върбата.

Пол се вторачи в нея. Тя каза „предназначение“ и той почувствува как думата го шибна, заразявайки го наново с ужасното предназначение. Той изпита внезапен гняв към нея, тази малоумна дърта вещица с тази нейна уста, пълна с плоски баналности.

— Според вас аз бих могъл да бъда този Куизъц Хадерах — заговори той. — Говорите за мен, а не казахте и дума какво можем да направим, за да помогнем на баща ми. Чух ви, като говорехте на майка ми. Говорите тъй, сякаш баща ми е умрял. Само че той е жив!

— Ако имаше нещо, което да може да се направи за него, щяхме да го сторим — озъби се старицата. — Теб може и да успеем да те спасим. Съмнително, ала е възможно. Но за баща ти нищо не можем да направим. Когато съумееш да приемеш това като факт, ти ще си получил един истински бин-джезъритски урок.

Пол видя как тези думи разтърсиха майка му. Той се вгледа в старицата. Как смееше тя да говори така за баща му? Откъде идваше тази нейна увереност? Мислите му кипяха от негодувание.

Светата майка погледна Джесика.

— Ти си го обучавала в подхода — личи си. Ако бях на твое място, бих постъпила по същия начин, а правилата да вървят по дяволите.

Джесика кимна.

— А сега те предупреждавам — продължи старицата — да изоставиш обичайната програма на обучението. Собствената му безопасност изисква усъвършенствуване на гласа. Той вече има добро начало в тази насока, но и двете знаем колко много още му е необходимо… и то крайно необходимо. — Тя пристъпи към Пол и го погледна внимателно. — Сбогом, младежо. Надявам се, че ще успееш. Ако ли не — ние все пак ще успеем.

Тя още веднъж погледна към Джесика. Двете жени си размениха едва доловим знак за взаимно разбиране. После старицата си излезе величествено с шумолящи поли, без изобщо да погледне повече назад. Стаята и хората в нея вече бяха изключени от мислите й.

Ала Джесика бе успяла да зърне лицето на светата майка, когато се извърна. Върху набръчканите бузи бе видяла сълзи. Сълзите бяха по-утешителни от всяка дума или знак, разменен помежду им през този ден.

(обратно)

„Чели сте, че на Каладън Муад’Диб не е имал другарчета връстници, с които да си играе. Твърде големи са били опасностите. Ала Муад’Диб е имал наистина отлични наставници. Имал е Гърни Халик — трубадура воин. Вие ще пеете някои от песните на Гърни, докато четете тази книга. Имал е Туфир Хауът — стария ментат, експерта по бойните изкуства, който предизвиквал страх дори в сърцето на императора. Имал е Дънкан Айдахо — майстора на шпагата на Гинъз¤, д-р Уелингтън Юи — име черно от предателство, ала лъчезарно от знания, лейди Джесика, която е напътствувала сина си при овладяването на бин-джезъритския подход, и естествено дук Лито, чиито достойнства като баща дълго време бяха пренебрегвани.“

Из „История на детството на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Туфир Хауът се промъкна в учебната зала на замъка Каладън и тихо затвори вратата. Постоя така за миг с чувството, че е стар и уморен, много преживял и препатил. Болеше го левият крак — старата рана от саблен удар, получена по време на службата му при стария дук.

„Служил съм вече на три техни поколения“ — помисли си той.

Обходи с поглед просторната стая, грейнала от лъчите на обедното слънце, които струяха през прозорците на тавана, и видя, че момчето е седнало с гръб към вратата, погълнато от документи и карти, осеяли масата във форма на буквата „Г“.

„Колко ли пъти трябва да повтарям на този момък да не сяда никога с гръб към вратата?“ Хауът се окашля.

Пол остана приведен над заниманията си.

Над прозорците на тавана премина сянка на облак. Хауът отново се окашля.

Пол вдигна глава и заговори, без да се обръща:

— Знам. Седнал съм с гръб към вратата.

Хауът потули усмивката си и прекоси залата. Пол погледна побелелия старец, който се спря до единия ъгъл на масата. Очите на Хауът бяха като две зорки кладенчета, хлътнали в мургаво и дълбоко набраздено лице.

— Чух те, като мина по коридора — рече Пол. — Чух те и като отвори вратата.

— Някой би могъл да имитира стъпките ми.

— Ще усетя разликата.

„Сигурно би я усетил“ — помисли си Хауът. — „Тази вещица майка му явно го обучава в бин-джезъритските умения. Чудя се само какво ли мислят в скъпоценното й училище по този въпрос? Може и по тази причина да са изпратили тук старицата проктор — да вкара нашата лейди Джесика в пътя.“

Хауът издърпа един стол срещу Пол и седна с лице към вратата. Направи го многозначително, облегна се назад и заразглежда залата. Изведнъж го порази странният й вид — без по-голямата част от мебелите, които вече бяха отпътували за Аракис, тя изглеждаше съвсем чужда. Бе останала само една работна маса и огледало за фехтовка, чиито кристални призми стояха неподвижни. Чучелото-мишена до него бе кърпено и подпълвано и приличаше на древен пехотинец, осакатен и облъскан във войните.

„Това там съм аз“ — рече си Хауът.

— За какво си мислиш, Туфир? — попита Пол.

Хауът погледна момчето.

— Мислих си, че скоро всички ние ще си отидем оттук и вероятно никога повече няма да видим тази планета.

— Това натъжава ли те?

— Да ме натъжава ли? Глупости! Тъжно е да се разделяш с приятели. Планетата си остава само планета. — Той погледна картите върху масата. — А Аракис е само друга планета.

— Баща ми ли те изпрати да ме изпиташ?

Хауът се намръщи. Момчето притежаваше такава дарба да наблюдава! Той кимна.

— Според теб щеше да е по-приятно, ако беше дошъл самият той, ала трябва да разбереш колко много е зает. Той ще дойде по-късно.

— Учех за бурите на Аракис.

— За бурите значи.

— Май са твърде неприятни.

— Меко казано неприятни. Тези бури обхващат равнинни площи с дължина шест-седем хиляди километра и поглъщат всичко, което може да им даде някакъв тласък — кориолна сила¤, други бури, всичко, което съдържа макар и една унция енергия. Те могат да достигнат скорост до осемстотин километра в час, помитайки всяко незакрепено тяло, което се изпречи на пътя им — пясък, прах, всичко. Те могат да оглозгат плътта от костите и да натрошат костите на тресчици.

— Защо нямат метеорологичен контролен център?

— Аракис си има специфични проблеми, разноските са по-големи, а ще е необходимо поддържане и други подобни неща. Сдружението иска ужасно висока цена за спътников контролен център, а династията на баща ти не е от най-богатите, момко. Сам знаеш това.

— Виждал ли си някога свободните?

„Днес мисълта на момчето се стрелка във всички посоки“ — рече си Хауът.

— По всяка вероятност съм ги виждал — отвърна той. — Много малко се различават от обитателите на грейбъна¤ и синка¤. Всички носят онези страшни надиплени наметала. И вонят до небесата, когато се намират в затворено помещение. Вонята идва от костюмите, които носят — наричат ги „влагосъхраняващ蓤. Тези костюми преработват наново отделената от тялото течност.

Пол преглътна, внезапно усетил влагата в устата си, и си спомни, че бе сънувал, че е жаден. Това, че имаше хора, на които толкова им липсваше вода, та трябваше да преработват своята телесна влага, го изпълни с чувство на безутешност.

— Водата там сигурно е много ценна — рече той.

Хауът кимна, като си мислеше: „Може би ще успея да му внуша колко силен неприятел е тази планета. Лудост е да отидем там, без да имаме наум това предупреждение.“

Пол погледна нагоре към прозорците и осъзна, че бе започнало да вали. Видя как водата се разлива по сивия стъклит.

— Вода — рече той.

— Ще се научиш много да цениш водата — каза Хауът. — Като син на дука тя никога няма да ти липсва, ала ще видиш навред около себе си страданията на жаждата.

Пол облиза устни с език, припомняйки си деня преди една седмица и изпитанието на светата майка. Тя също бе споменала нещо за недостиг на вода.

— Ще разбереш какво представляват погребалните полета — бе казала тя. — Пустинята, която е безлюдна, пустошта, където не вирее нищо друго освен подправката и пясъчните червеи. Ще се почерняш около очите, за да намалиш блясъка на слънцето. Убежище ще наричаш всяка хралупа, в която ще си заслонен от вятъра и скрит от погледа. Ще пътуваш на собствените си два крака — без орнитоптер, кола или оседлан кон.

Пол обаче бе завладян тогава по-скоро от нейния тон — напевен и трепетен, отколкото от думите й.

— Когато заживееш на Аракис — бе казала тя, — земята ще е безлюдна. Луните ще ти бъдат приятели, а слънцето — твой враг.

Пол бе усетил, че майка му бе напуснала поста си до вратата и бе застанала до него. Тя бе погледнала към светата майка и бе попитала.

— Никаква ли надежда не виждате, ваша светост?

— Не и за бащата — старицата бе махнала с ръка на Джесика да замълчи и бе погледнала към Пол. — Хубавичко си го набий в главата, момко. Един свят се крепи на четири неща — и тя размаха четири кокалести пръста — …учението на мъдрия, справедливостта на силния, молитвите на добродетелния и храбростта на смелия. Ала всичко това не би струвало и пукната пара… — Тя сви пръстите си в юмрук — …без владетел, който да владее изкуството да управлява. Постави именно това в основата на своето управление.

Бе изминала седмица от деня, прекаран със светата майка. Ала едва сега думите й започваха да звучат с пълна сила. Докато седеше сега в учебната зала с Туфир Хауът, Пол почувствува как го пронизва страх. Той погледна към озадачения навъсен ментат насреща си.

— Къде се беше отнесъл пак? — попита Хауът.

— Ти видя ли светата майка?

— Онази вещица от „Бин Джезърит“ ли? — В очите на Хауът проблесна любопитство. — Видях я.

Пол пое два пъти дълбоко въздух.

— Тя каза нещо — той затвори очи, припомняйки си думите, и когато заговори, гласът му несъзнателно придоби тона на старицата. — „Ти, Пол Атреидски, потомък на крале и син на дук, ти трябва да се научиш да управляваш. Това е нещо, на което никой от твоите предшественици не успя да се научи.“¤ — Пол отвори очи и продължи: — Това ме ядоса и аз й казах, че баща ми управлява цяла една планета. А тя ми отговори: „Той я губи.“ А аз й казах, че баща ми получава по-богата планета. А тя рече: „Той ще загуби и нея.“ И ми се прииска да побягна и да предупредя баща си, ала тя каза, че той вече е предупреден — от теб, от майка ми, от много хора.

— Напълно вярно — промълви Хауът.

— Тогава защо заминаваме? — попита Пол.

— Защото такава е заповедта на императора. И защото все пак има надежда, независимо от това, какво е казала онази вещица. Какво още избълва този античен шадраван на мъдростта?

Пол сведе очи към дясната си ръка, свита в юмрук под масата. Бавно застави мускулите си да се отпуснат. „Тя придоби някаква власт над мен“ — помисли си той. — „Как?“

— Попита ме какво според мен значи да управляваш — рече Пол. — И аз й отвърнах, че това значи да заповядваш. А тя ми рече, че се налага да науча точно обратното на това, което съм учил досега.

„Тук е улучила съвсем точно“ — помисли си Хауът. Той кимна на Пол да продължи.

— Каза, че владетелят трябва да се научи да убеждава, а не да принуждава. Каза, че той трябва да даде най-доброто, което има, за да привлече най-достойните мъже.

— А как според тях баща ти е привлякъл мъже като Дънкан и Гърни? — попита Хауът.

Пол сви рамене.

— После каза, че един добър владетел трябва да изучи езика на този свят, който е различен за всяка отделна планета. Помислих, че иска да каже, че на Аракис не говорят галах¤, ала тя рече, че изобщо не става дума за това. Каза, че имала предвид езика на скалите и растенията, езика, който човек не слуша само с ушите си. А аз й рекох, че именно това д-р Юи нарича загадката на живота.

Хауът се засмя.

— Как й хареса това?

— Според мен полудя. Каза, че загадката на живота не е задача, която трябва да се решава, а действителност, която трябва да се изживее. Ето защо й цитирах първия закон на ментата: „Един процес не може да се опознае, като бъде преустановен. Опознаването трябва да се движи успоредно с протичането на процеса, трябва да се слее с него и да потече заедно с него.“ Това като че ли я задоволи.

„Той, изглежда, се съвзема от случилото се“ — помисли си Хауът. — „Но тази дърта вещица го е изплашила. Защо ли го е направила?“

— Туфир — обади се Пол, — дали на Аракис ще е толкова лошо, колкото казва тя?

— Нищо не може да е чак толкова лошо — отвърна Хауът и насила се усмихна. — Да вземем например свободните — отцепниците от пустинята. По първоначална приблизителна преценка мога да ти съобщя, че те са много, много повече на брой, отколкото империята подозира. Там живеят хора, момко, изключително много хора и… — Хауът допря жилест пръст до слепоочието си — …те мразят харконите с люта страст. Не трябва да изтървеш и думичка, за това, момко. Казвам ти го само като помощник на твоя баща.

— Баща ми е разказвал за планетата Салуса Секундус¤ — рече Пол. — Знаеш ли, Туфир, струва ми се, че Аракис прилича много на нея… може и да не е толкова ужасна, но ми прилича на нея.

— В действителност ние не знаем нищо за днешната Салуса Секундус — каза Хауът. — Знаем само какво е представлявала много отдавна… и то в общи линии. Ала съдейки по това, което се знае… може и да си прав.

— Дали свободните ще ни помогнат?

— Възможно е. Днес заминавам за Аракис. Междувременно грижи се за себе си, заради един старец, който те обича, чу ли? А сега стани и като послушно момче седни с лице към вратата. Не че в замъка съществува някаква опасност, а просто защото искам да си изградиш такъв навик.

Пол стана и заобиколи масата.

— Днес ли заминаваш?

— Да, днес, а ти ще ме последваш утре. Следващия път, когато се срещнем, ще бъде на твоята нова планета. — Той сграбчи лакътя на дясната му ръка. — И гледай ръката, с която държиш ножа, да ти е винаги свободна, чу ли? А защитното ти поле — заредено докрай. — Той пусна ръката му, потупа Пол по рамото, завъртя се и бързо закрачи към вратата.

— Туфир! — извика Пол.

Хауът се обърна, преди да прекрачи прага.

— Не сядай с гръб към никоя врата!

По набръчканото лице се разля усмивка.

— В никакъв случай, момко. Разчитай на това. — И си излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

Пол седна на мястото на Хауът и заподрежда книжата. „Само един ден още“ — помисли си той. Огледа стаята. „Заминаваме.“ Внезапно мисълта за заминаването стана по-осезаема откогато и да било. Спомни си още едно нещо, което старицата бе казала за света, че е единство от много неща — от хората, калта, растенията, луните, приливите и слънцата — непознатото единство, наречено природа, неразгадаемото единство, без никакъв усет за настоящето. И той се запита: „А какво представлява настоящето?“

Вратата срещу него се отвори с трясък и някой промуши оттам купчина оръжия, а подир купчината, залитайки, влезе грозноват едър мъжага.

— Оо, Гърни Халик! — провикна се Пол. — Да не би ти да си новият ми учител по фехтовка?

Халик затвори вратата с пета.

— Знам, че би предпочел да съм дошъл да поиграем — рече той. Огледа залата, забелязвайки, че оттук вече са минали хората на Хауът, че са я проверили и са подсигурили безопасността на наследника на дука. Неуловимите шифрови знаци се виждаха из цялата зала.

Пол наблюдаваше как залитащият грозноват мъж отново тръгна, възви с купчината оръжия към масата и видя деветструнния балисет преметнат през рамото на Гърни с перцето, вплетено в струните близо до горната част на грифа.

Халик пусна оръжията върху масата и ги подреди — рапирите, камите, кинжалите, стрелометите¤ и защитните пояси. Белегът от мастилена лоза¤ по ръба на долната му челюст се накъдри, когато той се обърна усмихнат насреща му.

— Значи нямаш и едно добро утро за мен, така ли, млади немирнико? — заговори Халик. — И какъв трън си забил на стария Хауът? Отмина ме в коридора като човек, забързал се за погребението на врага си.

Пол се засмя. От всички приближени на баща си той харесваше най-много Гърни Халик, познаваше настроенията, дяволиите и чувството му за хумор и гледаше на него по-скоро като на приятел, отколкото като на платен воин.

Халик свали балисета от рамото си и започна да го настройва.

— Е, щом не искаш да говориш — не говори! — рече той.

Пол се изправи, прекоси стаята и се провикна:

— И така, Гърни, значи идваме готови за свирня, когато е време за урока ми по фехтовка?

— Значи днес с възрастните ще разговаряме дръзко — рече Халик. Той дръпна една струна на балисета и кимна.

— Къде е Дънкан Айдахо? — попита Пол. — Нали трябва да ми даде урок по оръжейно майсторство?

— Дънкан замина за Аракис начело на втория рейс — отвърна Халик. — Ще трябва да се задоволиш само с горкия Гърни, който току-що е участвувал в един двубой и е готов за музика. — Той подръпна друга струна, заслуша се в звука й и се усмихна. — А на съвета бе решено, че щом си толкова слаб фехтовач, по-добре ще е да те обучаваме в музикалния занаят, за да не си пропилееш изцяло живота.

— Може би ще е най-добре да ми изпееш тогава някоя балада — рече Пол. — Искам да разбера как не трябва да я пея.

— А-ха-ха! — изсмя се Гърни и засвири „Девойките от Галация“ — перцето му заприлича на неясно петънце върху струните. Той запя:

Оо, галацийските девици ще го направят за жълтици. Момите аракийски — за вода! Но ако за моми си наумиш, в чиито пламъци да изгориш, опитай каладънска дъщеря!

— Не е зле за една толкова некадърна ръка с перо — рече Пол. — Но ако майка ми те чуе да пееш в замъка такава неприлична песен, ще заповяда да поставят на външната стена двете ти уши за украса.

Гърни подръпна лявото си ухо.

— Такава жалка украса — хванали са ей такива мазоли от подслушване по ключалките, докато един млад момък, мой познат, упражняваше на своя балисет някакви странни напеви.

— Значи си забравил какво чувствува човек, като намери пясък в леглото си — рече Пол. — Той издърпа един защитен пояс от масата и го закопча около кръста си. — Тогава ще се бием!

Очите на Халик се разшириха от престорено учудване.

— Значи на твоята злонамерена ръка принадлежи това дело? Защитавай се тогава, млади господарю. Защитавай се. — Той грабна една рапира и разсече въздуха с нея. — Аз съм зъл дух, излязъл от пъкъла за отмъщение.

Пол взе другата рапира, огъна я с ръце и с един крак напред застана в изходна позиция. Придаваше на обноските си тържественост, като по този начин имитираше шеговито д-р Юи.

— Какъв дръвник ми изпраща баща ми за урока по оръжейно майсторство — произнесе напевно Пол. — Този глупак Гърни Халик е забравил първия урок на биещия се въоръжен и защитен човек. — Пол щракна копчето за включване, което се намираше на кръста му, почувствува по челото и надолу по гърба си сърбежа от защитното поле, от който кожата настръхваше, и чу как външните звуци придобиват характерната филтрирана през защитата приглушеност. — В двубоя със защитни пояси човек трябва да действува бързо при отбрана и бавно при нападение — продължи Пол. — Нападението има една-единствена цел — да подмами противника да направи погрешна стъпка и да го приготви за решителната атака. Защитното поле отбива бързия удар, а пропуска бавния кинжал! — Пол стисна рапирата, бързо финтира и нанесе неочакван удар, изчислен да проникне в безсмисленото защитно поле.

Халик наблюдаваше това действие и се извъртя в последния миг, за да пропусне притъпеното острие да мине покрай гърдите му.

— Отлична скорост! — рече той. — Но беше целият открит за контраатака с шилото.

Пол отстъпи назад разочаровано.

— Трябва да те натупам по задните части за подобна небрежност — продължи Халик. Той взе един гол кинжал от масата и го вдигна нагоре. — В ръцете на някой враг това може да ти източи кръвта. Ти си възприемчив ученик, какво по-хубаво от това, но съм те предупреждавал, че даже и на игра не бива да допускаш в гарда си човек със смъртоносно оръжие в ръка.

— Струва ми се, че днес не съм в настроение за бой — рече Пол.

— Настроение ли? — Дори през филтъра на защитата гласът на Халик издаваше обидата му. — Какво общо има боят с настроението? Човек се бие, когато възникне необходимост — независимо от настроението! Настроението е нещо, което ти е необходимо за коне, любов или свирене на балисет. Но не и за бой!

— Съжалявам, Гърни.

— Не съжаляваш достатъчно!

Халик включи собствената си защита и се приведе с насочен напред кинжал в лявата си ръка и вдигната нагоре рапира в дясната.

— А сега наистина се защитавай! — Той отскочи високо настрани, после напред и мина в ожесточена атака.

Пол отстъпи, отбивайки удара. Чу пращенето, когато ръбовете на двете полета се докоснаха и взаимно се отблъснаха, и почувствува сърбежа от електрическия контакт по кожата си.

„Какво му е хрумнало на Гърни?“ — запита се той. — „Това вече не е игра.“ Пол присви лявата си ръка и измъкна камата от канията, пристегната на китката му.

— Май ти дотрябва още едно острие, а? — изръмжа Халик.

„Предателство ли е това?“ — учуди се Пол. — „Не и Гърни!“

Биеха се, обикаляйки из залата — замахване и париране, финт и контрафинт. Въздухът в защитните полета се замърси дотолкова от учестеното им дишане, че бавният обмен по преградните ръбове не смогваше да им достави пресни запаси. След всеки нов контакт на полетата миризмата на озон се усилваше.

Пол продължаваше да отстъпва, ала сега той насочи отстъплението си към работната маса. „Ако само успея да го приближа към масата, ще му покажа един номер“ — мислеше си Пол. — „Още една крачка, Гърни!“

Халик направи крачката.

Пол насочи париращия удар надолу, обърна се и видя, че рапирата на Халик се е запречила о ръба на масата. Той се хвърли настрани, насочи високо рапирата и влезе с камата към гърлото на Халик. Спря острието на два пръста от вратната вена.

— Това ли си търсиш? — прошепна Пол.

— Погледни тук долу, момко — задъхваше се Гърни.

Пол се подчини и видя кинжала на Халик, който бе под ръба на масата — върхът му почти докосваше слабините на Пол.

— Щяхме да сме неразделни в смъртта — рече Халик. — Ала признавам, че когато си принуден, се биеш по-добре. Май ти дойде настроението. — Той се ухили хищно и белегът от мастилена лоза се накъдри.

— Така, както се бе нахвърлил върху мен — рече Пол, — наистина ли щеше да ми източиш кръвта?

Халик изтегли кинжала и се изопна.

— Ако се беше бил дори съвсем малко под способностите си, щях здравата да те одраскам — белег, който да запомниш. Няма да допусна любимият ми ученик да бъде убит от първия изпречил се харконски скитник.

Пол изключи защитата си и се облегна на масата да си поеме дъх.

— Заслужавах си го, Гърни. Но ако ме беше ранил, това щеше да ядоса баща ми. Няма да позволя да те накажат заради мой провал.

— Колкото до това — рече Халик, — това щеше да бъде и мой провал. А ти не би трябвало да се тревожиш от един-два белега от тренировки. Имаш късмет, че белезите са ти толкова малко. А колкото до баща ти — дукът ще ме накаже само ако не успея да направя от теб първокласен боец. И наистина така щеше да се получи, ако не ти бях обяснил твоята заблуда по въпроса за настроението, в която ти така неочаквано изпадна.

Пол се изправи и прибра обратно камата в канията на китката.

— Ние тук не се занимаваме само с игри — рече Халик.

Пол кимна. Той долови нещо особено в необичайната сериозност в поведението на Халик и в сдържаната му напрегнатост. Погледна към моравия белег от мастилена лоза по брадата му и си припомни историята, как му е бил направен от Рабан Звяра в една харконска яма за роби на Гайъди Прайм. На Пол изведнъж му стана срамно, че дори за миг се бе усъмнил в Халик. После му дойде наум, че татуирането на белега е било придружено от болка — може би силна, колкото болката, причинена му от светата майка. Той пропъди тази мисъл: тя бе смазваща.

— Аз май наистина се надявах да поиграем днес — рече Пол. — Напоследък тук нещата са толкова сериозни.

Халик се извърна настрани, за да прикрие чувствата си. Нещо пареше в очите му. Мъката му набъбваше — като мехур, насъбрал всичко, останало от някакъв загубен вчерашен ден, който Времето бе окастрило от него.

„Колко набързо това момче ще трябва да се превърне в мъж“ — мислеше си Халик. — „Колко скоро ще трябва да прочита наум тази фраза, тази договореност на жестоко предупреждение, да проникне в неизбежния факт и неизбежния ред: «Моля отпишете от списъка най-близкия си по род.»“

Халик заговори, без да се обръща:

— Долових желанието ти, момко, и с най-голямо удоволствие щях да си поиграя с теб. Ала игра повече няма да има. Аракис е действителност. Харконите са действителност.

Пол допря до челото си вдигнатата отвесно рапира. Халик се обърна, видя поздрава и го прие с кимване.

Той посочи с ръка към чучелото-мишена.

— А сега ще поработим върху твоето избиране на точния момент. Искам да видя как злостно ще сразиш това чучело. Аз ще го направлявам ей оттук, за да мога да наблюдавам добре схватката. И те предупреждавам, че днес ще пробвам нови контрирания. А това е предупреждение, което няма да получиш от истински враг.

Пол се повдигна на пръсти, за да отпусне мускулите си. Овладя го някакво тържествено чувство, когато внезапно осъзна, че животът му е изпълнен с бързи промени. Отправи се към чучелото-мишена, щракна с върха на рапирата си ключа върху гърдите му и усети как защитното поле отблъсна острието му.

— Готови! — извика Халик и чучелото нападна енергично.

Пол включи защитата си, парира и контрира. Халик наблюдаваше, манипулирайки с ръчките. Мислите му сякаш бяха разполовени: едната половина следеше внимателно тренировъчния двубой, а другата се рееше нанякъде.

„Аз съм добре обучено плодно дръвче“ — мислеше си той. — „Пълно с добре обучени чувства и способности и всички те са ми присадени — а плодовете до един ги бере все някой друг.“

Неизвестно защо си спомни за по-малката си сестра и толкова ясно си представи прелестното й лице. Ала тя беше вече отишла в гроба, в един дом за удоволствия за харконските войници. Бе обичала теменугите… или май маргаритите? Не успя да си спомни. Ядоса се, че не успя да си спомни.

Пол парира един страничен удар на чучелото от разстояние и издърпа лявата си ръка.

„Виж го ти, умното дяволче!“ — рече си Халик, погълнат сега от плетеницата, която рисуваха движенията на ръката на Пол. — „Той се е упражнявал и занимавал самостоятелно. Това не е стилът на Дънкан, нито пък наподобява с нещо на онова, което съм го учил аз.“

Тази мисъл само усили мъката на Халик. „Поддавам се на настроение“ — рече си мислено той. И се запита дали момчето понякога нощем се заслушва боязливо в пулсирането на възглавницата си.

— Ако желанията бяха риби, всички щяхме да хвърляме мрежи — измърмори той.

Това бе израз на майка му и той винаги го употребяваше, щом усетеше, че над него надвисва сянката на утрешния ден. После си помисли колко е нелепо този израз да се отнесе на планета, където никога не е имало нито море, нито риби.

(обратно)

„Уелингтън Юи (10 082–10 191 стандартна година), доктор, възпитаник на медицинското училище «Сук», дипломиран през 10 112 стандартна година; женен за Уана Маркус, бин-джезъритска възпитаница (10 092 — 10 186), известен главно като предател на дук Лито Атреидски (Библиография, Приложение VII ) «Имперската повеля и предателството».“

Из „Речника на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Макар и да усети, че в учебната зала влиза д-р Юи, разпознавайки вдървената плахост на походката му, Пол остана проснат по корем върху учебната маса, където го бе оставил масажистът. Чувствуваше се прекалено отпочинал след тренировката с Гърни Халик.

— Май удобно сте се настанили — каза Юи със своя спокоен, писклив глас.

Пол вдигна глава, видя на няколко крачки от себе си изправената му фигура и обхвана с един поглед надипленото черно облекло, квадратната едра глава с морави устни и увиснали мустаци, диамантената татуировка на Имперската повеля¤ върху челото му и дългата черна коса, събрана в сребърния пръстен на медицинското училище „Сук“ върху лявото му рамо.

— Ще ви е приятно да узнаете, че днес нямаме време за редовни уроци — допълни Юи. — След малко баща ви ще бъде тук.

Пол седна.

— Аз обаче ви уредих видеовъзпроизводител и няколко урока по време на прехода до Аракис.

— О!

Пол започна да се облича. Вълнуваше се, че баща му ще дойде. Откакто императорът бе заповядал да поемат владението на Аракис, баща и син прекарваха толкова малко време заедно.

Юи се отправи към масата във форма на буквата „Г“, като си мислеше: „Колко е напълняло момчето за тези няколко месеца! Каква загуба! О, каква печална загуба!“ И си припомни: „Не бива да се колебая. Това, което правя сега, го правя, за да съм сигурен, че моята Уана няма да страда повече от харконските зверове.“

Пол приседна на един стол до него и започна да закопчава сакото си.

— Какво ще уча по време на прехода?

— Ъъ, форми на живот от планетата Земя, пренесени на Аракис. Изглежда, че планетата е разтворила обятията си за някои тамошни форми на живот. Не е ясно как е станало това. Когато пристигнем, ще трябва да потърся планетарния еколог, някой си д-р Кайнс; и да му предложа своята помощ при изследването.

Юи си помисли: „Какво говоря? Лицемеря дори пред себе си.“

— Ще има ли нещо за свободните? — попита Пол.

— Свободните ли? — Юи забарабани с пръсти по масата и като видя, че Пол наблюдава нервното му движение, отдръпна ръката си.

— Може би имате нещо за цялото аракийско население — рече Пол.

— Да, разбира се — потвърди Юи. — Населението се дели на две основни групи — свободните представляват първата група, другите са хората от областите грейбън, синк и пан¤. Научавам, че има и някои смесени бракове. Жените от селата в пан и синк предпочитат за съпрузи свободните, а техните мъже предпочитат за съпруги жените на свободните. Имат си поговорка: „Лустрото идва от градовете, мъдростта — от пустинята.“

— Имате ли техни снимки?

— Ще видя какво мога да ви намеря. Най-интересното у тях са безспорно очите — изцяло сини, без никаква следа от бяло.

— Мутация ли е?

— Не, свързано е с пренасищането на кръвта с мелиндж.

— Свободните са сигурно храбри, щом живеят в периферията на пустинята.

— Така казват всички — рече Юи. — Те съчиняват стихове и ги посвещават на своите ножове. Жените им са свирепи колкото и мъжете. Дори децата на-свободните са жестоки и опасни. Предполагам, че на вас няма да ви се разреши да общувате с тях.

Пол се вторачи в Юи, той откри в тези няколко бегли данни за свободните словесна сила, която привлече цялото му внимание. Ето такива хора да спечелиш за съюзници!

— А червеите? — попита.

— Какво червеите?

— Иска ми се да науча нещо повече за пясъчните червеи¤.

— Ъъъ, разбира се. Разполагам с видеокнига¤ за един дребен екземпляр, дълъг само сто и десет метра, с диаметър двадесет и два метра. Снимана е в северните ширини. Записани са достоверни свидетелски показания за червеи по-дълги от четиристотин метра, а има основание да се смята, че съществуват и по-големи.

Пол сведе поглед към една конусообразна релефна карта на северните ширини на Аракийн, разпъната на масата.

— Пустинният пояс и районите на южния полюс са отбелязани като безлюдни. Червеите ли са причината?

— И бурите.

— Всяко място обаче може да се засели.

— Ако е икономически приемливо — рече Юи. — Защото опасностите на Аракис струват скъпо. — Той поглади увисналите си мустаци. — Баща ви скоро ще бъде тук. Преди да си тръгна, искам да ви направя един подарък — находка, на която попаднах, като опаковах багажа си. — Той постави на масата помежду им някакъв предмет — черен, продълговат, не по-голям от върха на палеца на Пол.

Пол погледна предмета, а Юи отбеляза, че момчето не посегна към него и си помисли: „Колко е предпазлив!“

— Това е много старо издание на Оранжевата католическа библия, направено специално за космически пътешественици. Не е видеокнига, но всъщност е напечатана върху влакнеста хартия. Има свой собствен увеличител и електростатична захранваща система. — Той вдигна книжката и му показа. — Книжката трябва да се държи близо до захранващото устройство, което въздействува върху скрепените с пружина корици. Натиска се ръба — ето така, избраните страници взаимно се отблъскват и книжката се отваря.

— Толкова е мъничка.

— Но има хиляда и осемстотин страници. Натиска се ръба… ето така… и захранващото устройство се придвижва с една страница напред, докато си четете. Никога не пипайте самите страници с пръсти. Влакнестата тъкан е толкова нежна. — Той затвори книжката и я подаде на Пол: — Опитайте.

Юи наблюдаваше как Пол се справя с устройството за страниците и си мислеше: „Спасявам собствената си съвест. Давам му въздържанието на религията, преди да го предам. Така мога да твърдя пред себе си, че е отишъл там, където аз не мога да отида.“

— Сигурно е издадена преди появата на видеокнигите — отбеляза Пол.

— Наистина е много стара. И нека това остане наша тайна, може ли? Родителите ви могат да си помислят, че е твърде ценна за толкова млад човек.

И Юи си помисли: „Майка му сигурно ще се замисли върху мотивите ми.“

— Ами щом… — Пол затвори книжката и я стисна в ръка — …щом е толкова ценна…

— Задоволете прищявката на стареца — помоли Юи. — Книжката ми беше дадена, когато бях много млад. — А си помисли: „Трябва да покоря не само разума, но и користолюбието му.“ — Отворете я на четиристотин шестдесет и седми стих, където е казано: „Всичко живо води своето начало от водата.“ На ръба на корицата има леко прекарана резка, за да се отбележи мястото.

Пол опипа корицата и намери две резки — едната по-плитка от другата. Натисна по-плитката, книжката се разтвори върху дланта му и увеличителят застана на мястото.

— Прочетете го на глас — рече Юи.

Пол облиза устни с език и зачете:

— „Помислете за това, че глухият не може да чува. Тогава каква глухота не ни се разрешава да притежаваме? Какви сетива ни липсват, че не можем да виждаме и да чуваме друг един свят, който ни заобикаля? Какво има около нас, че не можем да…“

— Престанете! — изрева Юи. Пол прекъсна четенето и впери поглед в него. Юи затвори очи и се помъчи да си възвърне самообладанието. „По каква прищявка на съдбата книгата се отвори на любимия откъс на моята Уана?“ Той отвори очи и видя, че Пол се е вторачил в него.

— Извинете — каза Юи. — Това беше… любимият откъс… на… покойната ми съпруга. Не е онзи, който исках да прочетете. Този откъс ми навява спомени, които са… мъчителни.

— На ръба има две резки — обясни Пол.

„Разбира се“ — помисли си Юи, — „Уана е отбелязала своя откъс. Неговите пръсти са по-чувствителни от моите и той е напипал нейната резка. Това беше случайност, нищо повече.“

— Книгата може да ви се стори интересна — рече Юи. — В нея има много историческа правда, както и полезна нравствена философия.

Пол сведе поглед към малката книжка в дланта си — каква миниатюрна вещ. И все пак тя съдържаше някаква загадка… нещо се бе случило, докато той четеше от нея. Усети, че нещо раздвижи ужасното му предназначение.

— Баща ви ще пристигне всяка минута — каза Юи. — Приберете книжката и я прочетете, когато сте свободен.

Пол докосна ръба на книжката, както Юи му бе показал. Тя се затвори. Той я пъхна в туниката си. Когато Юи му бе изкрещял, Пол за миг се бе уплашил, че ще си поиска книжката обратно.

— Благодаря ви за подаръка, д-р Юи — заговори с официален тон Пол. — Той ще остане наша тайна. Ако има някакъв дар или услуга, които желаете да получите от мен, моля ви, не се колебайте да ги поискате.

— Аз… нямам нужда от нищо — рече Юи. И си помисли: „Защо стоя тук и се самоизмъчвам? А измъчвам и този нещастен младеж… макар че той още не го съзнава. Ох! Проклети да са тези харконски зверове! Защо избраха мен за своя пъклен замисъл?“

(обратно)

„Как ще подходим, за да опознаем бащата на Муад’Диб? Дукът бе изключително сърдечен, изненадващо неприветлив човек: с неговата трайна обич към бин-джезъритската му дама, с мечтите, които таеше за своя син, и предаността, с която му служеха неговите приближени. И ето го застанал пред вас — човек, объркан от съдбата, самотна фигура, чиято известност е затъмнена от славата на неговия син. И все пак човек е длъжен да попита: «Какво друго е синът, ако не продължение на бащата?»“

Из „Муад’Диб, семейни бележки“ от принцеса Ирулан

Пол наблюдаваше как баща му влиза в учебната зала и видя как стражите застанаха на пост отвън. Един от тях затвори вратата. Както винаги Пол бе завладян от чувството за присъствие, което внушаваше баща му, от усещането, че е изцяло тук.

Дукът бе мургав и висок. Острите черти на ъгловатото му лице се сгряваха единствено от дълбоките сиви очи. Носеше черна работна униформа с червен герб с ястребов гребен на гърдите. Посребрен защитен пояс, патиниран от многократна употреба, опасваше плътно тънкия му кръст.

— Много ли си зает, синко? — попита дукът. Той приближи до масата, огледа книжата върху нея, обходи с очи залата, а после ги сведе отново към Пол. Чувствуваше се уморен и му беше болно, че трябва да прикрива умората си. „Трябва да използвам и най-малката възможност да си почивам по време на прехода до Аракис“ — мислеше си той. — „На Аракис изобщо няма да има почивка.“

— Не чак толкова — отвърна Пол. — Всичко е така… — Той сви рамене.

— Да. И така, утре заминаваме. Добре ще е да се настаним в нашия нов дом и да оставим всички тези неприятности зад гърба си.

Пол кимна, завладян неочаквано от спомена за думите на светата майка: „…за баща ти не можем да направим нищо“.

— Татко — рече Пол, — дали на Аракис ще бъде толкова опасно, колкото всички твърдят?

Дукът махна престорено небрежно с ръка, приседна край масата и се усмихна. В съзнанието му изплува цялостна схема за разговор — нещо, което би използвал, за да разсее паниката у войниците си преди сражение. Но схемата отказа да се превърне в думи, когато срещу нея застана една-единствена мисъл: „Това е моят син.“

— Ще бъде опасно — призна той.

— Хауът ми каза, че имаме план за свободните — рече Пол. И се запита: Защо да не му разкажа какво ми довери старицата? Как ли успя тя да ме застави да мълча?

Дукът забеляза тревогата на сина си и каза:

— Както винаги, Хауът вижда главната възможност. Но това далеч не е всичко. Аз виждам и компанията „ЕМОП“. Като ми дава Аракис, негово величество е принуден да ми даде и директорство в „ЕМОП“… коварна придобивка.

— „ЕМОП“ контролира подправката — отбеляза Пол.

— А Аракис със своята подправка е нашият път за влизане в „ЕМОП“ — рече дукът. — Защото „ЕМОП“ не означава само мелиндж.

— Светата майка предупреди ли те? — изтърва се Пол. Той сви юмруци, усещайки дланите си хлъзгави от пот. Какво усилие му бе потребно, за да зададе този въпрос!

— Хауът ми каза, че тя те е подплашила с някакви предупреждения за Аракис — отговори дукът. — Не позволявай женски страхове да замъгляват разума ти. Никоя жена не иска обичаните от нея хора да се излагат на опасност. Зад всички тези предупреждения стои майка ти. Приеми го като знак за нейната обич към нас.

— Тя знае ли за свободните?

— Да, както и за много други неща.

— Какви неща?

Дукът си каза мислено: „Истината може да се окаже по-лоша от очакванията му, но дори опасните истини са ценни, ако те успеят да те научат да ги преодоляваш. А има едно нещо, което никога не е било спестявано на моя син — да преодолява опасните истини. Това обаче трябва да се промени — той е млад.“

— Твърде малко са изделията, върху които компанията „ЕМОП“ не е сложила ръка — рече дукът. — Дървени трупи, магарета, коне, крави, дървен материал, животинска тор, акули, китови кожи — от най-прозаичните до най-екзотичните… дори нашият жалък ориз пунди¤ от Каладън. Сдружението може да транспортира всичко — от художествените форми на Еказ¤ до машините от Ричиз¤ и Икс¤. Ала всичко бледнее пред подправката мелиндж. С една шепа подправка може да се купи дом на Тюпайл. Тя не може да се произвежда — трябва да бъде изкопана на Аракис. Подправката е единствена по рода си и наистина притежава гериатрични свойства.

— И сега вече ние ли я контролираме?

— В известна степен. Но важното е да възнаградим всички династии, които зависят от печалбите на „ЕМОП“. А помисли само какъв огромен дял от тези печалби зависи от един-единствен продукт — подправката. Представи си какво би станало, ако нещо намали производството на подправка.

— Ако някой е натрупал запаси от мелиндж, той би могъл да направи голям финансов удар — рече Пол. — Другите ще останат на сухо.

Дукът си позволи един миг на невесела радост, като наблюдаваше сина си и си мислеше колко проницателно, колко наистина умно бе това му наблюдение. Той кимна.

— Харконите трупат запаси вече повече от двадесет години.

— Сигурно искат да намалее добивът на подправката и да хвърлят вината върху вас.

— Иска им се името на атреидите да изгуби уважението, с което се ползва — рече дукът. — Помисли само за династиите на Ландсрада, които разчитат на известно предводителство от моя страна — очакват да стана техен неофициален представител. Помисли само как ще реагират, ако аз се окажа виновен за едно чувствително намаляване на техния доход. В края на краищата собствените печалби се нареждат на първо място. Пет пари няма да дадат за Великото споразумение! Човек не може да позволи никому да го доведе до просешка тояга! — Устните на дука се изкривиха в кисела усмивка. — Те ще отвърнат поглед от мен независимо от това, какво ще стане с мен.

— Даже и да бъдем нападнати с атомно оръжие?

— Няма да е толкова драстично. Няма да се стигне до явно нарушаване на споразумението. Но почти всичко останало, което е толкова явно… може би дори напрашване с химикали и заразяване на почвата.

— Тогава защо трябва да се пъхаме в този капан?

— Пол! — Дукът изгледа неодобрително сина си. — Да узнаеш къде се намира капанът — това е първото условие, за да му се изплъзнеш. Това прилича на единоборство, синко, само че в по-голям мащаб — маневра, за да заблудиш противника, в нея друга и в другата друга… и както изглежда до безкрай. Задачата е да се разнищи плетеницата. Като знаем, че харконите трупат запаси от мелиндж, ние си задаваме друг един въпрос: „Кои други трупат запаси?“ Ето ти и списъка на нашите врагове.

— Кои са те?

— Някои династии, за които знаехме, че са ни врагове, и други, които смятахме за приятели. Засега не е необходимо да им обръщаме внимание, защото има един друг, който е много по-важен — нашият многообичан падишах-император.

Пол се опита да преглътне, ала гърлото му внезапно бе пресъхнало.

— Не бихте ли могли да свикате Ландсрада и да разобличите…

— И да покажем на нашия враг, че знаем чия ръка държи ножа ли? Ех и ти, Пол — ние вече виждаме ножа. Кой знае накъде ще се насочи след това? Ако поставим този въпрос пред Ландсрада, това само ще създаде пълен хаос. Императорът ще отрече. Кой ще се осмели да му противоречи? Ще спечелим само малко време, но ще рискуваме да настъпи хаос. И откъде ще дойде следващият удар?

— Всички династии биха могли да започнат да трупат запаси от подправката.

— Нашите врагове са започнали по-рано — твърде голяма е преднината, за да я преодолеем.

— Императорът — рече Пол. — Това означава сардукарите¤.

— Несъмнено преоблечени в харконски униформи — каза дукът. — Ала въпреки това — те са воините фанатици.

— Как могат да ни помогнат свободните срещу сардукарите?

— Хауът говори ли ти за Салуса Секундус?

— За планетата-затвор на императора ли? Не.

— А какво би казал, ако тя представлява нещо повече от планета-затвор, Пол? Има един въпрос за имперския корпус на сардукарите, който никога не се задава: „Откъде са те?“

— От планетата-затвор ли?

— Все пак те са отнякъде.

— Ами допълнителните наборници, които императорът изисква от…

— В това именно ни карат да повярваме: те са само младите императорски наборници, които се обучават безупречно. Човек подочува по някоя случайна приказка за обучаващите се военни кадри на императора, ала равновесието в нашата цивилизация се запазва същото: въоръжените сили на Великите династии от Ландсрада, от една страна, и сардукарите заедно с допълнителните наборници, от друга. Заедно с допълнителните наборници, Пол. Сардукарите си остават сардукари.

— Но във всеки доклад за Салуса Секундус се казва, че тази планета е същински пъкъл.

— Безспорно. Но ако се наложи да възпиташ издръжливи, силни и жестоки хора, в условията на каква среда ще ги поставиш?

— Как би могъл човек да спечели предаността на такива хора?

— Съществуват изпитани начини: като се кокетира с убеждението им за тяхното превъзходство, загадъчността на тайното споразумение и солидарността на споделеното страдание. Това може да бъде постигнато. Постигано е в различни времена и на различни планети.

Пол кимна, без да сваля поглед от лицето на баща си. Той усети, че му предстои да чуе някакво откровение.

— Да вземем Аракис — продължи дукът. — Излезе ли човек извън градовете и гарнизонните селища, обстановката във всяко отношение наподобява на зловещата Салуса Секундус.

Очите на Пол се разшириха.

— Свободните!

— Там ние разполагаме с възможност за създаване на корпус, могъщ и безпощаден като този на сардукарите. Ще ми е необходимо търпение, за да ги обучавам тайно, и богатство, за да ги въоръжа прилично. Но свободните са там… и богатството от подправката също е там. Сега разбираш защо отиваме на Аракис, макар и да знаем, че капанът е там.

— Харконите не знаят ли за свободните?

— Харконите презират свободните, преследвали са ги за развлечение и дори изобщо не са си направили труда да ги преброят. Известна ни е харконската политика спрямо планетарните населения — да се правят колкото е възможно по-малко разходи за издръжката им.

Металните нишки в ястребовия герб върху гърдите на баща му проблеснаха, щом дукът промени позата си.

— Ясно ли ти е?

— Точно сега преговаряме със свободните — рече Пол.

— Заминаха пратеници начело с Дънкан Айдахо — каза дукът. — Горд и безмилостен човек е Дънкан, но обича правдата. Мисля, че ще допадне на свободните. Ако имаме късмет, те може да си създадат по него мнение и за нас: Дънкан — почтеният.

— Дънкан почтеният — повтори Пол — и Гърни храбрият.

— Добре го каза — рече дукът.

А Пол си помисли: Гърни е един от онези, които светата майка имаше предвид, крепител на светове… „храбростта на смелия“.

— Гърни ми каза, че днес си се представил добре по фехтовка — обади се дукът.

— На мен не ми каза същото.

Дукът се изсмя гръмогласно.

— Прецених, че Гърни трябва по-рядко да те хвали. Той твърди, че имаш безпогрешен усет — това са негови думи — за разликата между острието и върха на оръжието.

— Според Гърни не е артистично да се убива с върха, а трябва да се убива само с острието.

— Гърни е романтик — изръмжа дукът. Това, че тези приказки за убийства се говореха от сина му, неочаквано го разтревожи. — Бих предпочел никога да не ти се налага да убиваш… но ако възникне необходимост, направи го, както можеш — все едно с върха или с острието. — Той вдигна поглед към прозореца на тавана, по който барабанеше дъждът.

Пол проследи погледа на баща си и се замисли за дъждовното небе там, горе — нещо, което според думите на всички, не можеше никога да се види на Аракис — и тази мисъл за небето му припомни за пътешествието.

— Корабите на Сдружението наистина ли са големи? — попита той.

Дукът го погледна.

— Ти за първи път ще летиш в космоса — рече. — Да, големи са. Ние ще летим с най-големия линеен кораб, тъй като пътуването е продължително. Този кораб наистина е голям. Хамбарът му ще побере всички наши фрегати и транспортни кораби само в едно малко ъгълче — ние ще съставляваме едва една малка част от корабния опис на товарите.

— А няма ли да можем да пуснем фрегатите си?

— Това е част от цената, която се плаща за охраната на Сдружението. Съвсем наблизо до нас могат да се озоват харконски кораби и тогава няма да има защо да се страхуваме от тях. Харконите не са толкова глупави, че да излагат на риск навигационните си права.

— Ще наблюдавам нашите екрани и ще се опитам да видя някой от Сдружението.

— В никакъв случай. Дори и собствените им агенти не са виждали човек от Сдружението. Сдружението така ревностно бди над тайната на своя вътрешен живот, колкото и над своя монопол. Не прави нищо, което може да изложи на риск нашите навигационни права, Пол.

— Според вас дали те не се крият, защото са мутирали и вече нямат… човешки вид?

— Кой знае? — сви рамене дукът. — Това е загадка, която ние едва ли ще решим. Още повече че имаме по-неотложни задачи и едната от тях си ти.

— Аз ли?

— Майка ти пожела именно аз да ти го съобщя, синко. И така, ти вероятно имаш способности за ментат.

Пол втренчи очи в баща си, загубил за миг дар слово, и след малко рече:

— Ментат? Аз ли? Но аз…

— Хауът го потвърди, синко. Вярно е.

— Винаги съм си мислел, че обучението на един ментат трябва да започне още в детска възраст и че на обучавания не бива да се казва нищо, защото това може да спре ранното… — Гласът му секна, всички подробности от миналото му водеха до един очевиден извод. — Разбирам — промълви той.

— Но идва ден — заговори дукът, — когато бъдещият ментат трябва да узнае за обучението си. То може и да бъде преустановено. Обучаваният трябва да участвува във вземането на решението дали обучението му да продължи, или да бъде прекъснато. Някои могат да продължат, други не са в състояние да го направят. Единствен бъдещият ментат може да определи със сигурност това за себе си.

Пол потри брадичката си. Цялото специално обучение на Хауът и майка му — мнемотехниката3, съсредоточаването на вниманието, владеенето на мускулите и изострянето на чувствителността, изучаването на езици и нюансите на гласовете — всичко това се разкри в нова светлина в съзнанието му.

— Един ден ти ще станеш дук, синко — продължи баща му. — Дук-ментат — това ще е наистина чудесно съчетание. Можеш ли сега да решиш… или ти е потребно още време?

В отговора му нямаше никакво колебание.

— Ще продължа обучението си.

— Наистина чудесно! — промълви дукът и Пол съзря гордата усмивка върху лицето на баща си. Тази усмивка разтърси Пол — тя превърна измъченото лице на дука в череп. Пол затвори очи, защото усети, че вътре в него ужасното му предназначение се бе пробудило отново.

„Сигурно ужасното ми предназначение е да стана ментат“ — помисли си той.

Но дори когато се съсредоточи върху тази мисъл, новото му чувство я отхвърли.

(обратно)

„С лейди Джесика и Аракис системата на «Бин Джезърит» за насаждане и внушаване на легенди посредством Мисионария протектива постигна пълното си осъществяване. Мъдрата идея да се разхвърлят из познатата вселена семената на прорицателските предания, за да се осигури закрила на бин-джезъритските служители, бе отдавна високо оценена, ала никога не сме виждали conditionut-extremis с по-съвършено съчетаване на личност и подготовка. Прорицателските легенди на Аракис вече дори се бяха превърнали в канони (в това число светата майка, канто и респонду¤, както и по-голямата част от паноплия профетикус¤). Сега вече е общопризнато, че скритите заложби на лейди Джесика са били очевидно подценявани.“

Из „Анализ: Кризата в Аракийн“ от принцеса Ирулан (За поверително ползване — бин-джезъритско досие №АР-81088587)

Навсякъде около лейди Джесика — в ъглите на голямата зала на замъка Аракийн или на отделни камари — бе отрупана опакованата им покъщнина; кутии, денкове, кашони и сандъци, някои от които все още неразопаковани. Тя чу как преносвачите от совалката на Сдружението стовариха в преддверието още една партида сандъци.

Застанала на едно място по средата на залата, Джесика бавно се въртеше, обхождаше с поглед потъмнялата резба, пролуките и дълбоките прозоречни ниши.

Очевидният анахронизъм, който представляваше това помещение, й напомняше за залата на сестрите в нейното училище „Бин Джезърит“. Само че в онази зала имаше топлина. Докато тук имаше само студени камъни.

Помисли си, че архитектът се бе върнал твърде далече в миналото за тези укрепени стени и потъмнели драперии. Сводестият таван се извисяваше два етажа над нея с огромните си напречни греди, за които тя бе убедена, че са докарани тук, на Аракис, на чудовищни цени. На никоя планета от тази система не растяха дървета, от които можеха да се направят такива греди — освен ако не бяха имитация на дърво.

Според нея не бяха.

По време на старата империя тази сграда бе служила за правителствен замък. Тогава на разходите не се е държало толкова. Било е преди харконите и тяхната нова мегалополия4 — Картаг — един долнопробен и покварен град на около двеста километра от Броукън Ланд. Лито бе постъпил мъдро, като бе избрал за седалище на правителството си този град. Името Аракийн звучеше добре и бе изпълнено с традиция. А беше и по-малък град — по-лесно можеше да се поддържа чист и да се защитава.

В преддверието отново се разнесе трополенето на разтоварвани сандъци. Джесика въздъхна.

Тя видя от дясната си страна, подпрян на един кашон, рисуваният портрет на бащата на дука. От него, подобно на оръфано украшение, висеше канап. В лявата си ръка Джесика продължаваше да стиска парче канап. До портрета имаше глава на черен бик, монтирана върху полирана дъска. Сега главата представляваше черен остров сред море от опаковъчна хартия. Гравираната метална поставка бе похлупена на пода, а лъскавата муцуна на бика сочеше към тавана, сякаш звярът бе готов да измучи предизвикателно сред тази кънтяща зала.

Джесика се запита какво ли я бе подтикнало да разопакова първо тези две неща — главата и портрета. Съзнаваше, че в това й действие се крие нещо символично. Не беше се чувствувала така уплашена и неуверена в себе си от деня, в който съгледвачите на дука я бяха взели от училището.

Главата и картината.

Те я караха да се чувствува още по-объркана. Тя потрепера и погледна високо нагоре към полегатите прозорци. Тук беше все още ранен следобед, а в тези широти небето изглеждаше черно и студено — много по-мрачно от топлата синева на Каладън. Прониза я остра болка по родната планета.

„Толкова си далече, Каладън!“

— Ето ни и нас!

Това бе гласът на дук Лито.

Тя се обърна и го видя, че се задава по сводестата галерия откъм трапезарията. Черната му работна униформа с червения ястребов гребен на гърдите бе прашна и раздърпана.

— Помислих, че може да си се загубила из този отвратителен замък — рече той.

— Каква неприветлива сграда — каза Джесика. Огледа високата му фигура и смуглата кожа, която й навяваше мисли за маслинени градини и златисто слънце по сини води. Сивото на очите му бе нежно прибулено, ала лицето бе хищно, изпито и скулесто. Внезапен страх за него скова гърдите й. Откакто бе взел решението да се подчини на заповедта на императора, той бе станал жесток и рязък.

— Целият град е неприветлив — добави тя.

— Това наистина е мръсен и прашен гарнизонен градец — съгласи се той. — Но ние ще го променим. — Дукът огледа залата. — Това тук са обществените помещения за тържествени случаи. Току-що надзърнах в някои от семейните апартаменти в южното крило. Те са много по-приятни. — Той се приближи и докосна рамото й, любувайки се на нейната величественост.

И дук Лито отново се замисли за незнайното й родословие — дали не бе потомка на някоя династия отцепник? Или на някой отлъчен член на кралското семейство? На вид тя бе по-царствена и от собствените деца на императора.

Под тежестта на погледа му тя леко се извърна настрани, застана в профил и той осъзна, че хубостта й не се изразява в никоя отделна черта. Лицето бе овално, под корона от коса с цвят на излъскан бронз. Очите бяха раздалечени, зелени и бистри като утринните небеса на Каладън. Носът бе малък, устата голяма и благородна. Фигурата й бе хубава, но слаба: източена, но с отънели заоблени форми.

Той си припомни, че послушничките в училище я бяха наричали „мършава“, така както му бяха докладвали неговите съгледвачи. Ала това определение прекалено простееше. Тя възвърна царствената красота в династията на атреидите. Бе доволен, че Пол се отнася с уважение към нея.

— Къде е Пол? — попита той.

— Някъде из замъка — имат занимания с Юи.

— Сигурно в южното крило — рече той. — Стори ми се, че чух гласа на Юи, ала не можах да отделя време да погледна. — Той сведе колебливо очи към нея. — Дойдох само за да окача ключа от замъка Каладън в трапезарията.

Тя затаи дъх и потисна порива си да протегне ръка към него. Да окачи ключа — в това действие имаше нещо безвъзвратно. Ала нито сега бе времето, нито тук бе мястото за утешения.

— На влизане видях нашето знаме да се вее над замъка — рече тя.

Той погледна към портрета на баща си.

— Къде се канеше да окачиш това?

— Тук някъде.

— Не — думата прозвуча ясно и категорично подсказвайки й, че би могла да си послужи с хитрост, за да го убеди, но че откритият спор е безполезен. И все пак тя трябваше да направи опит, па макар този опит само да й напомняше, че не би могла да го надхитри.

— Господарю — започна, — ако само би…

— Отговорът остава не. За срам и позор аз задоволявам почти всички твои прищевки, но тази — не. Току-що идвам от трапезарията, където има…

— Господарю! Моля те…

— Изборът е между твоето храносмилане и моето фамилно достойнство, скъпа — рече той. — Тези неща ще стоят окачени в трапезарията.

Тя въздъхна.

— Да, господарю.

— Можеш отново да се върнеш към навика си да вечеряш, когато е възможно, в своите покои. Ще очаквам да заемаш мястото си само в официални случаи.

— Благодаря, господарю.

— И не се дръж така хладно и официално с мен! Бъди благодарна, че не се ожених за теб, скъпа. Тогава щеше да бъде твое задължение да сядаш на масата с мен при всяко ядене.

Тя се овладя да не трепне и кимна.

— Хауът вече инсталира над масата в трапезарията нашия собствен детектор на отрови — продължи той. — В твоята стая е поставен портативен.

— Ти си предвиждал това… разногласие — рече тя.

— Скъпа, аз мисля и за твоето удобство. Наел съм ти и прислуга. Местни жители са, но ги е подбрал Хауът — всичките са от свободните. Ще вършат работа, докато нашите хора се освободят от другите си задължения.

— Може ли изобщо някой от тази планета да бъде наистина надежден?

— Всеки, който мрази харконите. Може би ще пожелаеш да задържиш главната икономка: шейдаут¤ Мейпс?

— Шейдаут — повтори Джесика. — Това титла на свободните ли е?

— Обясниха ми, че означава „човек, който се гмурка в кладенец“ — тълкувание, което тук има някакво важно значение. Като икономка може и да не ти направи особено впечатление, макар че в доклада си Дънкан и Хауът много я хвалят. Сигурни са, че иска да служи… по-конкретно, че иска да служи на теб.

— На мен ли?

— Свободните са узнали, че си бин-джезъритска възпитаница — обясни той. — Тук се ширят легенди за „Бин Джезърит“.

„Мисионария протектива“ — помисли си Джесика. — „Никое място не може да им убегне.“

— Означава ли това, че Дънкан е успял? — попита тя. — Ще станат ли свободните наши съюзници?

— Още нищо не се знае — отвърна той. — Дънкан смята, че те искат да ни наблюдават за известно време. Те обаче са обещали да преустановят набезите си срещу нашите отдалечени селища по време на религиозните празници. Това е много по-значимо постижение, отколкото може да изглежда на пръв поглед. Хауът ми разказа, че свободните са представлявали дълбоко забит трън в петата на харконите и че мащабите на техните опустошения са били грижливо пазени в тайна. Едва ли щеше да е от полза за императора да научи за некадърността на харконската войска.

— Икономка от свободните — размишляваше гласно Джесика, като се върна към въпроса за шейдаут Мейпс. — Очите й ще са до дъно сини.

— Не се оставяй да те подвежда видът на тези хора — рече той. — У тях има дълбока сила и здрава жизненост. Според мен те са именно онова, което ни е необходимо.

— Това е опасна игра — отбеляза тя.

— Хайде да не разискваме отново този въпрос — рече той.

Джесика се усмихна насила.

— Ние наистина сме обречени, в това няма съмнение. — Тя изпълни съкратеното упражнение за успокояване — две дълбоки вдишвания, ритуалната мисъл и после продължи: — Като разпределям стаите, имаш ли някакви по-особени изисквания какво да ти отделя?

— Трябва да ме научиш някой ден как постигаш това — рече той. — Как се отърсваш от грижите и се залавяш с практически дела. Това трябва да е бин-джезъритско умение.

— Това е женско умение — отвърна тя.

Дукът се усмихна.

— И така, разпределението на стаите: осигури ми просторна канцелария в съседство със спалното ми помещение. Тук ще има много повече писмена работа, отколкото на Каладън. Разбира се, и караулно помещение. Това ще е достатъчно. Не се тревожи за безопасността на замъка. Хората на Хауът са го прегледали основно.

— Сигурна съм в това.

Той погледна ръчния си часовник.

— И можеш да се погрижиш всички наши часовници да бъдат сверени по местното аракийско време. Възложил съм на един техник да свърши тази работа. Скоро ще дойде. — Дукът отмахна от челото й кичур коса — А сега трябва да се връщам на космодрума. Втората совалка с резервните членове на щаба ми ще кацне всяка минута.

— Не би ли могъл да ги посрещне Хауът, господарю? Ти имаш толкова уморен вид.

— Милият Туфир е зает дори повече от мен. Известно ти е, че тази планета гъмжи от харконски интриги. Освен това ще трябва да убеждавам някои от опитните търсачи на подправка да не заминават. Знаеш, че при промяната на владението те имат право на избор, а този планетолог, когото императорът и Ландсрада са назначили за арбитър на промяната, е неподкупен. Той разрешава правото на избор. Около осемстотин опитни работници чакат да излетят на борда на совалката с подправката, а наблизо стои в готовност товарен кораб на сдружението.

— Господарю… — тя се поколеба да продължи.

— Да?

— Няма да успея да го убедя да не се опитва да направи тази планета безопасна за нас — помисли си Джесика. — А и не мога да прилагам спрямо него моите хитрини.

— За колко часа ще наредите да се сервира вечерята? — попита тя.

„Не това се канеше да каже“ — помисли си той. — „Ааах, моя Джесика, как бих искал да сме някъде другаде, където и да е, само да сме далеч от тази ужасна планета — съвсем сами, ние двамата, без никакви грижи.“

— Ще вечерям в офицерската трапезария на космодрума — отвърна той. — Ще се прибера много късно. И… ъъ… ще изпратя караулна кола за Пол. Искам той да присъствува на стратегическото ни съвещание.

Окашля се, сякаш се канеше да каже още нещо, после без предупреждение се обърна и излезе навън към преддверието, където тя чу, че стовариха нова партида сандъци.

Гласът му, властен и надменен, с който винаги говореше на слугите, когато бързаше, се разнесе оттам:

— Лейди Джесика е в голямата зала. Иди незабавно при нея.

Входната врата се хлопна.

Джесика се извърна и застана с лице към портрета на бащата на Лито. Той бе нарисуван от известния художник Алби по времето, когато старият дук е бил на средна възраст. Беше нарисуван в костюм на матадор, с пурпурна къса пелерина, преметната върху лявата му ръка. Лицето младееше — едва ли бе по-сбръчкано от лицето на Лито сега, и имаше същите ястребови черти, същия мрачен, втренчен поглед. Тя притисна юмруци о хълбоците си и впи очи в портрета.

— Проклет да си! Проклет да си! Проклет да си! — изрече шепнешком.

— Какви са заповедите ви, благородна?

Беше женски глас — тъничък и упорит. Джесика се обърна и видя някаква топчеста сивокоса жена в безформена широка, кафява като на робиня рокля. Жената бе толкова сбръчкана и изсушена на вид, колкото бе и всяка фигура от тълпата, която тази сутрин ги бе приветствувала по протежение на пътя от космодрума до замъка. Джесика си помисли, че всеки местен жител, когото бе виждала на тази планета, приличаше на сушена слива и бе недохранен. И въпреки това Лито бе казал, че те са силни и жизнени. А и тези очи, разбира се, тези езерца от най-наситено, най-тъмносиньо, без никакво бяло — потайни и загадъчни. Джесика насила отмести поглед.

Жената кимна вдървено и каза:

— Наричат ме шейдаут Мейпс, благородна. Какви са вашите заповеди?

— Можеш да се обръщаш към мен с „господарке“ — отговори Джесика. — Аз не съм от благороден произход. Аз съм наложницата на дук Лито.

Последва същото странно кимване и жената вдигна към Джесика поглед, в който се четеше лукав въпрос.

— В такъв случай има ли и съпруга?

— Няма и никога не е имало. Аз съм единствената… спътница на дука, майката на определения му наследник.

Дори и докато говореше, Джесика вътрешно се смееше на високомерието, вложено в думите й. „Какво бе казал свети Августин?“ — запита се тя. — „«Разумът заповядва на тялото и то му се подчинява. Разумът заповядва на себе си и среща отпор.» Да. напоследък срещам все по-често отпор. Самата аз бих могла да прибегна до мълчаливо отстъпление.“

Навън, откъм пътя, се разнесе необикновен вик. Викът се повтори: „Суу-суу-сук!“¤, после „Икут-ей! Икут-ей!“¤ И отново: „Суу-суу-сук!“

— Що за вик е това? — попита Джесика. — Чух го на няколко пъти, докато пътувахме по улиците отзарана.

— Обикновен продавач на вода, господарко. Ала вие няма защо да се интересувате от такива като тях. Цистерната тук побира петдесет хиляди литра и се следи винаги да е пълна. — Тя сведе очи към полата си. — Ами да, господарко, на мен дори не ми се налага да нося тук моя влагосъхраняващ костюм. И въпреки това — изкикоти се тя — все още съм жива.

Джесика се подвоуми — искаше й се да поразпита тази жена, защото й бяха нужни някои сведения, за да се ориентира. Ала да се приведе в ред тази бъркотия в замъка бе по-наложително. И все пак мисълта, че водата е главният белег за богатство тук, й се стори обезпокоителна.

— Моят съпруг ми съобщи за вашата титла, шейдаут — рече Джесика. — Разпознах думата. Това е много древна дума.

— Тогава вие знаете древните езици, така ли? — попита Мейпс и зачака отговора със странна напрегнатост.

— Езиците са първото нещо, което се изучава в „Бин Джезърит“ — отвърна Джесика. — Аз знам ботани джиб¤ и чакобза¤, всичките ловни езици.

Мейпс кимна.

— Точно така гласи легендата.

А Джесика се зачуди: „Защо ли разигравам това шарлатанство?“ Ала бин-джезъритските методи бяха непочтени и деспотични.

— Познавам Черните неща¤ и загадките на Великата майка¤ — продължи Джесика. Тя разчиташе по-очевидните знаци в реакциите и вида на Мейпс, онези незначителни неща, които я издаваха. — Мисесис преджия — рече тя на езика чакобза. — Андрал тре перал трада чик бускакри мисесис перакри…

Мейпс направи крачка назад, сякаш готова да побегне.

— Аз знам много неща — продължи Джесика. — Знам, че си раждала деца, че си загубила любими хора, че си се крила от страх и че си вършила насилие, но въпреки това ще вършиш още насилия. Аз знам много неща.

Мейпс заговори с нисък глас:

— Не исках да ви обидя, господарко.

— Ти споменаваш за легендата и търсиш отговори — рече Джесика. — Пази се от отговорите, които можеш да намериш. Знам, че си дошла подготвена за насилие с оръжие в елечето си.

— Господарке, аз…

— Съществува слаба вероятност да успееш да източиш кръвта на живота ми — рече Джесика, — ала вършейки това, ти ще причиниш повече разруха, отколкото и най-безумните ти страхове могат да си представят. Знаеш, че има и по-лоши неща от това да умреш — дори за цял един народ.

— Господарке! — започна умолително Мейпс — Тя сякаш се канеше да падне на колене. — Оръжието беше изпратено като дар за вас, ако докажете, че вие сте Очакваната.

— А със своята смърт трябва да докажа обратното — рече Джесика. Тя зачака с привидна отпуснатост, която правеше обучения в бин-джезъритските методи толкова страшен в битка.

„А сега да видим накъде клони решението“ — помисли си тя.

Мейпс бавно бръкна в деколтето на роклята си и извади потъмняла ножница. От нея се подаваше черна дръжка с дълбоки вдлъбнатини за пръстите. Тя хвана с една ръка ножницата, а с другата дръжката, изтегли млечнобяло острие и го вдигна нагоре. Острието сякаш светеше и блестеше със своя собствена светлина. Приличаше донякъде на кинжал — с два остри ръба и вероятно бе дълго двадесет сантиметра.

— Знаете ли какво е това, господарке? — попита Мейпс.

Джесика знаеше, че това може да бъде само едно нещо — митическият кристален нож¤ на Аракис, острието, което никога не бе напускало планетата и бе познато само по слухове и невероятни догадки.

— Това е кристален нож — отвърна тя.

— Не го казвайте така плахо — рече Мейпс. — Знаете ли какво означава!

И Джесика се замисли: В този въпрос имаше възбуда. Ето кое е накарало тази жена от свободните да постъпи на работа при мен — за да ми зададе именно този въпрос. Моят отговор би могъл да ускори насилието или… какво? Тя очаква отговор от мен: значението на един нож. Наричат я шейдаут на езика чакобза. Нож на чакобза означава „вестител на гибел“. Започва да става неспокойна. Трябва вече да отговоря. Забавянето е толкова опасно, колкото и погрешният отговор. Джесика каза:

— Той е вестител…

— Аяяя! — нададе вой Мейпс. В него имаше едновременно и мъка, и възторг. Тя така затрепери, че острието на ножа заизпраща искрящи отблясъци из цялата зала.

Джесика изчакваше настръхнала. Тя бе имала намерение да каже вестител на гибел и след това да добави древната дума, ала сега всяко нейно сетиво, цялото задълбочено обучение в бдителност, което открива значение и в най-невинното потрепване, я възпираше да продължи.

„Разковничето бе думата… вестител. Вестител ли? Вестител.“

Мейпс обаче държеше ножа така, сякаш бе готова да го използува.

— Да не би да си помисли — заговори Джесика, — че макар и веща в загадките на Великата майка, аз няма да познавам Вестителя?

Мейпс спусна надолу ножа.

— Господарке, когато човек е живял толкова дълго с прорицанието, мигът на апокалипсиса е сътресение за него.

Джесика се замисли за прорицанието — за шария¤ и за цялата паноплия профетикус, които Мисионария протектива на „Бин Джезърит“ бе посадила тук преди векове — чиито проповедници са несъмнено отдавна измрели, но постигнали целта си: внушаването на защитните легенди в съзнанието на тези хора за деня, когато може да потрябват на „Бин Джезърит“.

И така, този ден бе дошъл. Мейпс върна ножа в ножницата и каза:

— От неустойчивите остриета е, господарке. Дръжте го близо до тялото си. След повече от седмица далеч от човешка плът ножът започва да се разпада. Той е ваш, зъб от вестител¤, ваш, докато сте жива.

Джесика протегна дясната си ръка и реши да опита една рискована хитрина.

— Мейпс, ти прибра острието в ножницата, без то да е оцапано с кръв.

Като изпъшка, Мейпс пусна ножницата с острието в ръката на Джесика и стенейки, разкъса кафявото елече:

— Вземете водата на моя живот!

Джесика издърпа острието от ножницата. Как само светеше то! Тя насочи върха към Мейпс и видя как страх, по-силен и от смъртен ужас, обзе жената.

Дали върхът не е отровен? — запита се Джесика. Тя изправи нагоре върха и с ръба на острието направи лека драскотина върху лявата гръд на Мейпс. Бликна кръв, която спря почти веднага. „Мигновено съсирване“ — помисли си Джесика. — „Дали не е влагоконсервираща мутация?“

Тя прибра острието в ножницата и каза:

— Закопчей си роклята, Мейпс!

Треперейки, Мейпс се подчини. Сините до дъно очи се впиха в Джесика.

— Вие сте наша — промълви тя. — Вие сте Очакваната.

В преддверието отново се разнесе шум от разтоварване. Мейпс бързо сграбчи ножницата с ножа и го скри в елечето на Джесика.

— Онзи, който види този нож, трябва да бъде пречистен или убит — изръмжа тя. — Това нали ви е известно, господарке?

„Вече ми е известно“ — помисли си Джесика.

Преносвачите си отидоха, без да се натрапват в голямата зала.

Мейпс се успокои и заговори:

— Непречистените, които са видели кристалния нож, могат и да не напуснат Аракис живи. Никога не забравяйте това, господарко. На вас ви е поверен кристален нож. — Тя си пое дълбоко въздух. — Сега вече нещата ще си тръгнат по реда. Те не бива да се пришпорват. — Тя огледа натрупаните сандъци и камарите багаж наоколо. — А докато му дойде времето, за нас тук има доста работа.

Джесика се поколеба.

„Нещата ще тръгнат по реда си.“ Това бе един от изтърканите лозунги от арсенала от заклинания на Мисионария протектива. „Пристигането на светата майка, за да ви спаси.“

„Но аз не съм света майка!“ — помисли си Джесика. И след това: „Какво са насадили тук? Това е наистина отвратителна планета!“

Мейпс попита с най-обикновен тон:

— Какво ще наредите да направя най-напред, господарке?

Инстинктът предупреди Джесика да запази същия нехаен тон.

— Онзи портрет на стария дук трябва да се закачи на една от стените в трапезарията. Главата на бика трябва да се постави на отсрещната стена.

Мейпс отиде до главата на бика.

— Какъв ли огромен звяр е бил, за да е имал такава глава — рече тя. И се наведе. — Ала първо ще трябва да почистя това, нали, господарке?

— Не.

— Но върху рогата му има спечена мръсотия.

— Това не е мръсотия, Мейпс. Това е кръвта на бащата на нашия дук. Тези рога са напръскани с прозрачен фиксаж само няколко часа, след като този звяр е убил стария дук.

Мейпс се изправи.

— А, така ли! — рече тя.

— Просто кръв — продължи Джесика. — И при това стара. Иди и намери някой да ти помогне да ги закачиш. Проклетите неща тежат.

— Да не си помислихте, че съм се разстроила при вида на кръвта? — попита Мейпс. — Аз съм дъщеря на пустинята и съм виждала твърде много кръв.

— Ясно ми е… че си виждала — рече Джесика.

— Случвало се е да виждам и от моята — рече Мейпс. — И то повечко, отколкото източихте с вашата жалка драскотина.

— Да не би да трябваше да те порежа по-дълбоко?

— О, не! Телесната вода е достатъчно оскъдна и без да се пръска разточително от нея из въздуха. Вие постъпихте правилно.

И Джесика, отбелязвайки думите и тона, схвана скрития по-дълбоко намек в израза „телесната вода“. Тя отново почувствува, че я потиска значението на водата на Аракис.

— На коя стена в трапезарията да окача тези красоти, господарке? — попита Мейпс.

„Колко е практична тази Мейпс!“ — помисли си Джесика и каза:

— Прецени сама, Мейпс. Всъщност няма кой знае какво значение.

— Както наредите, господарке. — Мейпс се наведе и започна да сваля опаковката и канапа от главата.

— Да убиеш стария дук, а? — изтананика тя.

— Да повикам ли някой работник да ти помогне? — запита Джесика.

— Ще се справя, господарке.

„Да, тя ще се справи“ — помисли си Джесика. — „Ето кое е характерното за това същество от свободните: настървението да се справи.“

Джесика усети хладната ножница на кристалния нож под елечето си и се замисли за далечния прицел на планирането на „Бин Джезърит“, което тук бе изковало още една брънка. Благодарение на това планиране тя бе оцеляла от смъртоносна криза. „Нещата не бива да се пришпорват“ — бе казала Мейпс. Ала въпреки това се налагаше темпо на стремително препускане към тази планета, което изпълваше Джесика с лошо предчувствие. И нито цялата подготвителна работа на Мисионария протектива, нито щателният оглед на Хауът на тази скална грамада с назъбени стени можеше да разпръсне това й чувство.

— Като свършиш с окачването на тези неща, започни да разопаковаш сандъците — нареди Джесика. — У единия от преносвачите в преддверието са всичките ключове и той знае къде трябва да се подредят нещата. Вземи от него ключовете и списъка. Ако има нещо неясно, аз ще бъда в южното крило.

— Както наредите, господарке — отвърна Мейпс. Джесика се обърна, като си мислеше: „Хауът може и да смята този замък за безопасен, ала в него има нещо нередно. Аз го усещам.“

Джесика изпита неотложна нужда да види сина си. Тя тръгна към сводестия вход, който водеше до галерията към трапезарията и семейните крила. Крачеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая почти затича.

Зад гърба й Мейпс спря да сваля опаковката от главата на бика и погледна към отдалечаващата се фигура.

— Тя наистина е Очакваната — промълви. — Горката.

(обратно)

„Юи! Юи! Юи! — се пее в припева. — Дори милиони пъти да умре, нямаше да е достатъчно за Юи!“

Из „История на детството на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Вратата бе открехната и Джесика прекрачи и влезе в стая с жълти стени. На лявата стена имаше дълъг нисък диван от черна кожа, два празни шкафа за книги и висяща гарафа за вода, по чиято тумбеста част сивееше прах. Отдясно, отстрани на друга една врата бяха поставени още празни шкафове за книги, писалище от Каладън и три стола. До прозорците отсреща, застанал с гръб към нея, стоеше д-р Юи — цялото му внимание бе насочено към външния свят.

Джесика направи още една безшумна стъпка напред.

Тя забеляза, че сакото на д-р Юи бе смачкано, а близо до левия му лакът имаше бяло петно, като да се бе оцапал с тебешир. В гръб той приличаше на безплътна върлинеста фигура, покрита с прекалено широки черни дрехи, сякаш карикатура, заела поза за резки движения по волята на някой кукловод. Само квадратната му едра глава, с дългата, черна като абанос коса, хваната на рамото в сребърния пръстен на училището „Сук“, приличаше на жива — тя се обръщаше едва-едва, за да проследи някакво движение навън.

Джесика отново огледа стаята, без да открие и следа от сина си, но знаеше, че затворената врата отдясно води към малка спалня, за която Пол бе казал, че му допада.

— Добър ден, д-р Юи — поздрави тя. — Къде е Пол?

Той сякаш кимна на нещо отвън през прозореца и заговори разсеяно, без да се обръща:

— Вашият син се умори, Джесика. Изпратих го в съседната стая да си почине.

Изведнъж се вцепени и се обърна с мустаци, увиснали над моравите устни.

— Простете ми, господарко! Мислите ми бяха толкова надалеч… аз… не ми е минало и през ум да фамилиарнича.

Тя се усмихна и протегна дясната си ръка. За миг се побоя, че той може да коленичи:

— Уелингтън, моля ви.

— Да ви нарека по име… аз…

— Ние се познаваме от шест години — рече тя. — Много отдавна е трябвало да отпаднат формалностите помежду ни — поне когато сме сами.

Юи си позволи да се усмихне леко, мислейки си: „Убеден съм,че тази хитрина успя. Сега вече каквото и необичайно нещо да забележи в поведението ми, тя ще го отдаде на притеснение. И няма да търси по-дълбоки причини, щом вече знае отговора.“

— Страхувам се, че се бях замислил — рече той. — Особено когато… ви съчувствувам… боя се, че в мислите ми вие сте… просто Джесика.

— Да ми съчувствувате ли? За какво?

Юи сви рамене. Много отдавна той бе схванал, че Джесика не е надарена с безпогрешен усет за истината, какъвто притежаваше неговата Уана. Ала въпреки това, винаги когато бе възможно, той говореше истината пред Джесика. Така бе по-безопасно.

— Вие сигурно сте разгледали тази планета, гос… Джесика. — Той се запъна на името и продължи: — Каква пустош след Каладън. Ами хората! Онези жени, които подминавахме по пътя за насам — те ридаеха под покривалата си. И как само ни гледаха!

Тя скръсти ръце на гърдите си, притисна ги здраво и почувствува под тях кристалния нож — острието, шлифовано от зъб на пясъчен червей, ако можеше да се вярва на приказките.

— Това е така, защото сме им непознати — разни хора, разни нрави. Те са познавали единствено харконите. — Погледът й го подмина и се насочи навън, през прозореца. — В какво се бяхте загледали?

Той се обърна отново към прозореца.

— В хората.

Джесика застана до него и погледна наляво, към фасадата на сградата, където бе насочен погледът на Юи. Там растяха в редица двадесет палмови дървета — земята под тях бе гола и чисто преметена. Мрежеста ограда отделяше дърветата от пътя, по който минаваха хора, облечени в дълги роби. Джесика долови леко трептене във въздуха между оградата и хората — защитното поле на замъка — и продължи да оглежда минаващата тълпа, чудейки се какво ли толкова намира в тях Юи.

Отговорът изплува и тя долепи длан до бузата си. Начинът, по който минаващите хора гледаха палмовите дръвчета! Тя съзря завист, известна омраза… и дори надежда. Всеки човек оглеждаше тези дървета с каменно лице.

— Знаете ли какво си мислят? — попита Юи.

— Да не би да се занимавате с разчитане на мисли? — попита в отговор Джесика.

— Само на тези мисли — отвърна той. — Те гледат дръвчетата и си мислят: „Ето сто души от нас.“ Това си мислят.

Тя го погледна озадачено и с неодобрение.

— Защо?

— Това са финикови палми — отвърна той. — За една финикова палма са необходими четиридесет литра вода на ден. Докато за един човек са потребни осем литра. Следователно една палма се равнява на пет души. Палмите навън са двадесет — или сто души.

— Но някои от тези хора гледат към дърветата с надежда.

— Те пък се надяват, че някоя фурма може да падне, само че сега не им е сезонът.

— Ние гледаме на тази планета с много критично око — рече Джесика. — Тук има както надежда, така и опасност. Подправката би могла да ни направи богати. С едно солидно богатство ние бихме могли да превърнем този свят в каквото си пожелаем.

И тя тихичко се присмя на себе си: „Кого съм седнала да убеждавам?“ Смехът се отрони неволно от устните й, но излезе крехък и невесел.

— Само дето човек не може да си купи безопасност — добави.

Той се извърна настрани, за да скрие лицето си от нея. „Ако само можех да мразя тези хора, вместо да ги обичам!“ По своите обноски, а и по много други неща Джесика приличаше на неговата Уана. Ала дори тази мисъл носеше непреклонност, която го каляваше за неговата цел. Методите на харконската жестокост бяха нечестни. Може би Уана не бе убита. Той трябваше да се увери.

— Не се тревожете за нас, Уелингтън — каза Джесика. — Тази грижа е наша, не ваша.

„Тя смята, че аз се тревожа за нея!“ — Той премигна, за да не се разплаче. — „И аз наистина се тревожа. Но трябва да застана пред този мръсен барон, извършил замисленото от него злодейство, и да се възползувам от единствената си възможност да му нанеса удар тогава, когато е най-слаб — в часа на неговото злорадство.“

Той въздъхна.

— Дали Пол ще се събуди, ако надникна при него? — попита тя.

— В никакъв случай. Аз му дадох приспивателно.

— Добре ли понася промяната? — запита Джесика.

— С изключение на това, че е малко преуморен. Раздразнителен е, но кое петнадесетгодишно момче няма да бъде при тези обстоятелства? — Той отиде до вратата и я отвори: — Ето го.

Джесика го последва и надзърна в сенчеста стая.

Пол лежеше върху тясно походно легло, пъхнал едната си ръка под леката завивка, а другата отметнал назад, над главата си. Щорите на един прозорец близо до леглото хвърляха сенки по лицето и одеялото му.

Джесика впи очи в сина си, забеляза колко много овалната форма на лицето му прилича на нейната. Косата обаче бе взел от дука — гарвановочерна и рошава. Дълги мигли скриваха очи с оттенъка на липов цвят. Джесика се усмихна, чувствувайки как страховете й се стопяват. Тя ненадейно бе обзета от мисълта за генетични следи в чертите на своя син — ето ги нейната форма на очите и лицевият контур, ала резките черти на бащата изпъкваха изпод контура, така както зрелостта избуява от детството.

Тя си мислеше за чертите на момчето като за грижливо пресяване на произволни замисли — безкрайни върволици от случайности, които се пресичат в тази брънка. При тази мисъл й се прииска да коленичи до леглото и да вземе сина си в своите обятия, ала я възпря присъствието на Юи. Тя отстъпи назад и тихо затвори вратата.

Юи се бе върнал при прозореца, тъй като не можеше да понесе как Джесика гледа сина си. „Защо ли Уана така и не ме дари с деца?“ — запита се той. — Като лекар знам, че не съществуваше никаква физическа пречка за това. А дали не е имало някаква бин-джезъритска пречка? А може би на нея й е било наредено да служи на друга цел? Каква ли може да е била тази цел? Тя несъмнено ме обичаше.

За пръв път го завладя мисълта, че той може да е част от по-заплетен и по-сложен замисъл, отколкото разумът му можеше да си представи. Джесика се спря до него и каза:

— Какво пълно отдаване има в детския сън!

Той заговори механично:

— Да можеха и възрастните да се отпускат така.

— Наистина.

— Къде ли го изгубваме това умение? — промърмори той.

Тя го изгледа, долавяйки особения му тон, но мислите й бяха все още при Пол — мисли за новите изисквания към учението му тук, за промените в сегашния му живот — толкова по-различен от живота, който навремето бяха чертали за него.

— Ние наистина губим по нещо — рече тя. Джесика погледна навън вдясно, към един склон, изгърбушен от изкривени от вятъра сиво-зелени храсти с прашни листа и сухи, извити като нокти клони. Прекалено тъмното небе бе увиснало над склона като петно, а млечнобялата светлина на аракийското слънце придаваше на сцената сребрист оттенък — светлина, подобна на тази, която криеше в пазвата й кристалният нож.

— Небето е много тъмно — отбеляза тя.

— Това се дължи донякъде на липсата на влага — рече той.

— Вода! — отсече Джесика. — Накъдето и да се обърне тук, човек ще се сблъска с липсата на вода!

— Това е „знаменитата“ загадка на Аракис.

— Защо водата е толкова малко? Тук има вулканични скали. Бих могла да назова и десетина източника на енергия. Има и полярен лед. Казват, че не може да се пускат сонди в пустинята — бурите и пясъците разрушавали съоръженията, преди работниците да успеят да ги монтират, ако преди това червеите не излапвали самите работници. Във всеки случай там никога не са откривали и следа от вода. Ала загадката, Уелингтън, истинската загадка са кладенците, които са били прокопани тук в низините и басейните. Чели ли сте за тях?

— Първоначално водата тече едва-едва, а по-късно спира — отвърна той.

— Да, Уелингтън, ето това е загадката. Там е намерена вода. Но тя се изпарява. И вече не се появява. Съседният кладенец дава почти същия резултат: водата се процежда, а после спира. Никой ли не е проявявал любопитство към това явление?

— Наистина е любопитно — отвърна той. — Да не би да подозирате, че е замесен някакъв жив фактор? Не би ли могло да се разбере това от взетите от сърцевината проби?

— Какво би могло да се разбере? Дали е вещество от растение от друга планета… или от животно? Кой би могъл да определи? — Тя отново се обърна към склона. — Нещо спира водата. Нещо я запушва. Това е моето мнение.

— Може би причината е известна — рече той. — Харконите са потулили много източници на информация за Аракис. Вероятно е имало причина да скрият и тази.

— Каква причина? — попита тя. — Освен това съществува и атмосферната влага. Наистина много оскъдна, но все пак съществува. Тя е главният водоизточник тук и се улавя във ветрокапани¤ и влагокондензатори. Тя откъде идва?

— Може би от полярните шапки?

— Студеният въздух поема малко влага, Уелингтън. Под булото на харконите има скрити неща, които говорят за внимателно проучване, и те не всички са пряко свързани с подправката.

— Ние наистина се намираме под булото на харконите — съгласи се той. — Може би ще… — Той млъкна, забелязвайки внезапната напрегнатост, с която тя го гледаше. — Какво има?

— Начинът, по който изрекохте „харконите“ — отвърна тя. — Дори в гласа на моя дук няма толкова жлъч, когато изговаря омразното име. Не знаех, че имате лични причини да ги мразите, Уелингтън.

„Майко Космос!“ — помисли си той. — „Аз събудих подозренията й! Сега ще трябва да използувам всяка хитрина, на която ме е учила моята Уана. Има само един изход: да говоря, доколкото ми е възможно, истината.“ Той заговори:

— Вие не знаехте ли, че моята съпруга, моята Уана… — Той сви рамене — не можа да продължи, защото неочаквано нещо затъкна гърлото му. Добави: — Те… — Думите отказваха да излизат. Обзе го паника, той здраво замижа, давайки си вид, че изпитва остра болка в гърдите, докато една ръка не докосна нежно рамото му.

— Простете ми — рече Джесика. — Не съм искала да отварям стара рана. — И си помисли: „Тези животни! Жена му е била бин-джезъритка — личи му по всичко. Явно е, че харконите са я убили. Ето още една нещастна жертва, свързана с атреидите чрез братството на омразата.“

— Извинете — рече той. — Не мога да разговарям за това. — Той отвори очи и се отдаде на съкровената си скръб. Тя поне бе истинска.

Джесика го изучаваше — тя отбеляза скулестите страни, очите, които приличаха по-скоро на две потъмнели сребърни монети, кожата на лицето с цвят на пергамент и гъстите мустаци, надвиснали като извита рамка над моравите устни и тясната брадичка. Бръчките по бузите и челото, които забеляза, бяха колкото от скръб, толкова и от старост. Обзе я дълбока симпатия към него.

— Уелингтън, съжалявам, че ви доведохме на тази опасна планета — рече тя.

— Аз дойдох доброволно — каза той.

Това също бе истина.

— Но цялата тази планета представлява харконски капан. Трябва да знаете това.

— Само капан няма да е достатъчен, за да бъде заловен дук Лито — рече той.

И това също бе истина.

— Може би ще трябва да му имам по-голямо доверие — каза тя. — Той е блестящ тактик.

— Ние бяхме изтръгнати с корена — каза той. — Ето защо сме разтревожени.

— А колко е лесно да убиеш изтръгнатото с корена растение. — продължи тя. — Особено когато го посадиш във враждебна почва.

— А сигурни ли сме, че почвата е враждебна?

— Когато се разчу колко души ще прибави дукът към населението, започнаха водни бунтове — рече тя. — Те спряха едва когато хората научиха, че инсталираме нови ветрокапани и влагокондензатори, които да поемат грижата за новото попълнение.

— Тук има само толкова вода, колкото да се поддържа човешкият живот — рече той. — На хората им е известно, че дойдат ли и други да пият от това ограничено количество, цената на водата ще се вдигне и най-бедните ще умрат. Дукът обаче е решил този въпрос. Тогава не следва, че бунтовете са израз на трайна враждебност към него.

— А стражите! — каза тя. — Навсякъде стражи. И защитни полета. Накъдето и да погледне, човек ще види как въздухът трепти от тях. На Каладън не живеехме така.

— Дайте на тази планета възможност — рече той.

Ала Джесика продължи да се взира с неумолими очи навън.

— Тук, на тази планета, долавям мириса на смърт — рече тя. — Хауът предварително изпрати тук агенти с батальона. Тези стражи отвън са негови хора. Преносвачите са негови хора. От хазната се изтеглиха без никакви обяснения големи суми. Ако се съди по размерите им, те означават само едно нещо — подкупи по висините. — Тя поклати глава. — Там, където отиде Туфир Хауът, смъртта и коварството вървят подир него.

— Вие го клеветите.

— Да го клеветя ли? Аз го хваля. Смъртта и коварството са наши единствени надежди. Аз просто вече не си правя илюзии за методите на Туфир.

— Вие трябва да… си намерите някакво занимание — рече той. — Така няма да имате време за такива ужасни…

— Занимание ли! Кое е заниманието, което ми отнема най-много време, Уелингтън? Аз съм секретарката на дука — и работата ми е да научавам всеки ден нови неща, от които да се страхувам… неща, за които той дори не подозира, че са ми известни. — Тя стисна устни и заговори с тънък глас: — Понякога се питам доколко моите бин-джезъритски познания из областта на деловите връзки са му повлияли да спре избора си на мен.

— Какво искате да кажете? — Той откри, че е изненадан от грубо откровения тон и огорчението, което тя никога не бе показвала пред него.

— Не смятате ли, Уелингтън — запита тя, — че една секретарка, обвързана с обич към някого, е много по-надеждна?

— Това е недостойна мисъл, Джесика.

Упрекът му бе напълно искрен. Нямаше и съмнение какви бяха чувствата на дука към неговата наложница. Бе достатъчно само човек да види как я следи с поглед. Тя въздъхна.

— Прав сте. Недостойна е.

Джесика отново присви ръце към гърдите си, притискайки ножницата с кристалния нож към плътта си, и си мислеше, че той представлява едно незавършено дело.

— Скоро ще има страшни кръвопролития — заговори тя. — Харконите ще се успокоят само когато умрат или когато унищожат моя дук. Баронът не може да забрави, че Лито е братовчед на кралския род — независимо колко е далечен, — докато титлите на харконите са произлезли от портфейла на „ЕМОП“. Ала дълбоко загнездилата се у него ненавист е породена от факта, че след коринската битка именно атреид е изпратил поради страхливост един харкон в изгнание.

— Старата родова вражда — промърмори Юи. И за миг го прониза остра омраза. Тази стара родова вражда го бе уплела в своята паяжина, бе убила Уана или — още по-лошо — бе я оставила на харконските палачи, докато нейният съпруг изпълняваше техните заповеди. Старата родова вражда го бе уловила в капана и тези хора бяха част от ужасния замисъл. Каква ирония, че такова смъртоносно цвете трябваше да разцъфти тук, на Аракис, единствения във Вселената, източник на мелиндж — подправката, която удължава живота и дарява здраве.

— За какво се замислихте? — запита тя.

— Мисля си, че точно сега на свободния пазар подправката носи шестстотин и двадесет хиляди солария за десет грама. С такова богатство могат да се купят много неща.

— Даже и у вас ли вече се е породила алчност, Уелингтън?

— Не алчност.

— А какво тогава?

Той сви рамене.

— Лекомислие — той впери поглед в нея. — Можете ли да си припомните какъв бе вкусът на подправката, когато я опитахте за първи път?

— Като на канела.

— Но никога не е един и същ — рече той, — Подправката е като живота — всеки път, когато я вземаме, тя ни се показва с различно лице. Някои твърдят, че създавала рефлекс за привичен вкус. Организмът, запомнил веднъж, че едно нещо е добро за него, вече приема вкуса му като приятен — леко еуфоричен. А както и живота този вкус никога не може да бъде изцяло обхванат.

— Мисля, че ще е много по-мъдро да станем отцепници и да се заселим извън обсега на империята — рече тя.

Той разбра, че Джесика не го слуша, и се съсредоточи върху думите й, питайки се: „Да, наистина — защо ли не го е накарала да постъпи така? Тя е в състояние да го накара да направи почти всичко.“

Той заговори припряно, защото не се канеше да лъже, а и променяше темата.

— Ще го приемете ли за много дръзко от моя страна… Джесика, ако ви задам един личен въпрос?

В необясним пристъп на безпокойство тя се притисна о перваза на прозореца.

— Разбира се, че не. Вие сте ми… приятел.

— Защо не сте накарали дука да се ожени за вас?

Тя се завъртя с вирната глава и гневен поглед:

— Да го накарам да се ожени за мен ли? Но…

— Не трябваше да питам — рече той.

— Не, защо — тя сви рамене. — За това има сериозна политическа причина — докато моят дук е неженен, някои от великите династии все още могат да се надяват да се сродят с него. А и… — Тя въздъхна. — Да подтикваш хората, насила да ги подчиняваш на волята си, това може да ти създаде цинично отношение към човешкия род. То опозорява всяко нещо, до което се докосне. Ако го накарам да направи… това, тогава то няма да е негово дело.

— Същото би казала и моята Уана — промълви той.

Това също бе истина. Той постави ръка на устата си, преглъщайки конвулсивно. Никога не бе се намирал така близо до границата да се разприкаже, да признае двойствената си роля.

Джесика заговори и мигът отмина.

— Освен това, Уелингтън, в дука всъщност съжителствуват двама души. Единия от тях обичам твърде много. Той е чаровен, остроумен, внимателен и… нежен — всичко, за което една жена може да мечтае. Другият обаче е… неприветлив, безсърдечен, взискателен, себелюбив — рязък и свиреп като зимен вятър. Това е човекът, моделиран от бащата. — Лицето й се изкриви. — Да можеше да е умрял, когато моят дук се е родил!

Сред настъпилото мълчание се долавяше как полъхът на вентилатора докосва пердетата.

След малко тя си пое дълбоко въздух и каза:

— Лито е прав — тези стаи са по-приятни от помещенията в другите крила на замъка. — Тя се обърна и обходи с поглед стаята.

— Ще ме извините ли, Уелингтън. Искам да огледам още веднъж това крило, преди да разпределя стаите.

Той кимна.

— Разбира се. — И си помисли: „Ако само би могло да не правя това, което трябва да направя!“

Джесика отпусна ръце, тръгна по посока на коридора, поспря се за миг колебливо и после излезе. „През цялото време, докато разговаряхме, той криеше нещо, премълчаваше нещо“ — мислеше си тя. — „Несъмнено за да пощади чувствата ми. Той е добър човек.“ — Тя отново се поколеба и почти се обърна да пресрещне Юи и да изтръгне тайната му. Но това само ще го засрами и ще го уплаши, ако разбере, че мислите му се четат толкова лесно. Трябва да имам по-голямо доверие в приятелите си.

(обратно)

„Мнозина са отбелязвали бързината, с която Муад’Диб е изучил потребностите на Аракис. Бин-джезъритските възпитаници, естествено, познават принципа на тази бързина. На останалите можем да кажем, че Муад’Диб учеше бързо, защото знаеше от първоначалното си обучение как трябва да се учи. А най-първият урок му бе дал пълната увереност, че може да учи. На човек му става страшно, като разбере колко хора не вярват, че могат да учат, и колко други още смятат, че учението е трудна работа. Муад’Диб знаеше, че всяко преживяване е отделен урок.“

Из „Човечността на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Пол лежеше в леглото и се преструваше на заспал. Не беше никак трудно да скрие в ръката си сънотворното хапче на д-р Юи и да се престори, че го гълта. Едва се въздържа да не се разсмее. Дори майка му бе повярвала, че е заспал. Бе му се приискало да скочи и я помоли да му разреши да разгледа замъка, ала бе убеден, че тя няма да одобри това. Нещата бяха все още твърде несигурни. Не. Този начин бе най-добрият.

Ако се измъкна без разрешение, няма да наруша никакви разпореждания. Аз ще стоя само в онези места в замъка, където е безопасно.

Той чу майка си и Юи да разговарят в другата стая. Думите им смътно се разбираха — нещо за подправката… харконите. Разговорът ту започваше, ту замираше.

Погледът на Пол се насочи към украсената с резба лицева дъска на кревата му — фалшива дъска, прикрепена към стената, върху която бяха замаскирани копчетата за различните удобства в стаята. Върху дървото бе изобразена една подскочила нагоре риба, а под нея плътни кафяви вълни. Пол знаеше, че ако натисне единственото видимо око на рибата, ще светнат суспенсорните лампи в стаята. Завърти ли едната от вълните — включваше се регулаторът на вентилацията. Друга вълна променяше температурата.

Пол тихичко се надигна. От лявата му страна имаше опрян до стената шкаф за книги. Той се завърташе и откриваше килер с чекмеджета от едната страна. Дръжката на вратата, която водеше към коридора, бе монтирана върху преграда срещу нападение с орнитоптер. Стаята бе така замислена, сякаш за да го примами.

Стаята и тази планета.

Той се замисли за видеокнигата, която Юи му бе показал — „Аракис — пустинната ботаническа опитна станция на негово императорско величество“. Беше стара видеокнига — от времето преди откриването на подправката.

В мислите на Пол нахлуха имена, всяко придружено от снимка, запечатано в съзнанието от мнемоничния пулс на книгата: сагуаро, магарешки бодил, финикови палми, пясъчна върбинка, вечерна безстъблена иглика, гигантски кактус, тамянов храст, димно дърво, креозотов храст… лисица-ловец, пустинен ястреб и кенгурова мишка…

Имена и снимки, имена и снимки от човешкото земно минало. Много от тях вече не се срещаха никъде другаде освен тук, на Аракис.

Толкова много нови неща трябваше да научи — за подправката.

И за пясъчните червеи.

В съседната стая се затвори врата. Пол чу стъпките на майка си да заглъхват по посока на коридора. Знаеше, че д-р Юи ще си намери нещо за четене и ще остане в другата стая.

Ето сега беше моментът да отиде на обиколка.

Пол се измъкна от леглото си и се отправи към шкафа за книги, който водеше към килера. Той се спря заради някакъв шум зад гърба си и се обърна. Украсената с резба дъска на кревата тъкмо падаше надолу, точно върху мястото, където той бе лежал. Пол замръзна и това, че остана неподвижен, му спаси живота.

Иззад дъската се измъкна малък ловец преследвач¤, не по-дълъг от пет сантиметра. Пол веднага го позна — широко използуваното смъртоносно оръжие, за което всяко дете от кралски род научаваше още в ранна възраст. То представляваше дебнещо плячката си късче метал, насочвано от нечии ръка и око, намиращи се наблизо. Ловецът можеше да се забие в движеща се плът и по нервните канали да си проправи път до най-близкия жизнен орган.

Ловецът преследвач се повдигна и залюля из стаята, после се върна.

В мислите на Пол проблесна това, което знаеше за него — за ограниченията на ловеца преследвач: сгъстеното му суспенсорно поле изкривяваше зрението на окото на неговия оператор. При положение, че в стаята освен мъжделивата светлина нямаше нищо друго, което да осветява мишената му, операторът щеше да разчита на движението, на всяка движеща се цел. Защитно поле върху леглото. Лазестрелите¤ биха ги поразили, но лазестрелите струваха скъпо и бе всеизвестно, че са капризни за поддържане — а и винаги съществуваше опасност от взрив, ако лазерният лъч мине през горещо защитно поле. Атреидите разчитаха на своето лично защитно поле и на своята съобразителност.

Сега Пол стоеше като вцепенен. Той знаеше, че разполага само със своята съобразителност, за да посрещне тази заплаха.

Ловецът преследвач се повдигна още половин метър нагоре. Той се носеше напред и назад на прокрадващата се през щорите на прозорците светлина, претърсваше стаята във всички посоки.

„Трябва да се опитам да го уловя“ — помисли си Пол. — „От суспенсорното поле ще е хлъзгав долу, в основата. Трябва да го сграбча здраво.“

Ловецът се сниши половин метър, затърси наляво, върна се и обиколи леглото. От него се разнасяше слабо бръмчене.

„Кой ли е операторът на това нещо?“ — чудеше се Пол. — „Той трябва да е наблизо. Бих могъл да повикам Юи, ала това ще го погуби в мига, в който отвори вратата.“

Вратата откъм коридора зад гърба на Пол проскърца. Чу се леко почукване. Вратата се отвори.

Ловецът преследвач профуча покрай главата му по посока на движението.

Дясната ръка на Пол се стрелна напред и надолу, сграбчвайки смъртоносното парче метал. Ловецът забръмча и се заизвива в ръката му, ала мускулите му го бяха стиснали отчаяно. С ожесточено въртеливо движение. Пол удари носа на ловеца в металната плоча на вратата. Чу го как изхрущя, щом окото на носа му се размаза, и усети как умря в ръката му.

Въпреки това, за по-сигурно, той продължаваше да го стиска.

Пол вдигна поглед и срещна откритите, изцяло сини очи на шейдаут Мейпс.

— Баща ви е изпратил да ви вземат — рече тя. — В коридора има войници, които ще ви придружат.

Пол кимна, погледът и вниманието му се насочиха към тази странна жена в широка, кафява като на робиня рокля. Сега тя оглеждаше ловеца, който Пол стискаше в ръката си.

— Чувала съм за подобни неща — рече тя. — Това щеше да ме убие, нали?

Пол трябваше да преглътне, преди да отговори.

— Мишената… бях аз.

— Но то идваше срещу мен.

— Защото ти се движеше. — И се запита: „Кое ли е това създание?“

— В такъв случай вие ми спасихте живота. — рече тя.

— Спасих живота и на двама ни.

— Май можехте да го пуснете да ме убие и така да отървете себе си — каза тя.

— Ти коя си? — попита той.

— Шейдаут Мейпс, икономката.

— От кого разбра къде да ме намериш?

— Майка ви ми каза. Срещнах я на стълбището към стаята на съдбата. — Тя посочи надясно. — Пратениците на баща ви продължават да чакат.

„Това ще са хора на Хауът“ — помисли си той. — „Трябва да намерим оператора на този ловец.“

— Иди при пратениците на баща ми — рече той. — Кажи им, че съм хванал в замъка ловец преследвач и че трябва да се разпръснат и да открият оператора. Кажи им незабавно да завардят всички изходи на замъка и парка. Те знаят как да постъпят. Операторът сигурно е непознат.

И се запита: „Дали е могло да бъде това същество?“ — Ала знаеше, че не беше тя. Ловецът действуваше, когато тя влезе.

— Преди да изпълня заповедта ви — рече Мейпс, — трябва да си разчистим сметките. Вие ми подарихте товар вода, който не съм сигурна, че ми се иска да нося. Ала ние, свободните, си плащаме дълговете — били те сладки или горчиви. На нас ни е известно, че сред вас има предател. Не можем да кажем кой е той, но сме сигурни, че го има. Може би именно негова е ръката, която е насочвала този гризач на плът.

Пол изслуша думите й мълчаливо: предател. Преди да успее да заговори, странната жена се обърна и побягна към преддверието.

Помисли си да й извика да се върне, ала нещо в изражението й му подсказваше, че тя ще се обиди от това. Тя му бе казала каквото знаеше, а сега отиваше да изпълни неговата заповед. Само след минута замъкът щеше да загъмжи от хората на Хауът.

Мислите му се насочиха към други реплики от необикновения разговор: стаята на съдбата. Той погледна натам, накъдето тя бе посочила. Ние, свободните. Значи ето какви бяха свободните. Той прекъсна мислите си, за да може да подреди образа й в своята памет — набръчкано като сушена слива, почерняло от слънцето лице и сини до дъно очи, без никакво бяло в тях. Постави и етикета: Шейдаут Мейпс.

Като продължаваше да стиска разбития преследвач, Пол се върна в стаята си, с лявата ръка взе от леглото защитния пояс, уви го около кръста си, закопча го, докато тичаше по коридора, и зави наляво.

Тя бе казала, че майка му се намира някъде насам — … стълба… стаята на съдбата.

(обратно)

„Кое бе онова у лейди Джесика, което я подкрепяше по време на нейните изпитания? Размислете внимателно върху следната бин-джезъритска поговорка и може би ще разберете: «Всеки извървян докрая път не води абсолютно наникъде. Изкачете се мъничко нагоре по планината, колкото да се уверите, че е планина. От върха на планината вече не се вижда самата планина.»“

Из „Муад’Диб, семейни бележки“ от принцеса Ирулан

В края на южното крило Джесика откри спираловидна метална стълба, която водеше до овална врата. Тя огледа коридора и после пак вдигна очи към вратата.

„Овална!“ — учуди се тя. — „Каква необикновена форма за врата в замък.“

През прозорците под спираловидната стълба се виждаше огромното бяло слънце на Аракис, което клонеше към заник. Продълговати сенки се промъкваха по коридора. Тя отново насочи поглед към стълбата. Дрезгавата странична светлина осветяваше парченца засъхнала пръст върху металните решетки на стъпалата.

Джесика се хвана за парапета и се заизкачва нагоре. Той студенееше под плъзгащата се длан. Тя спря до вратата и забеляза, че на мястото на дръжката имаше само лека вдлъбнатина.

„Не е възможно да е индивидуална брава“ — рече си тя. — „Индивидуалната брава трябва да е пригодена за ръката на определен човек и за линиите на дланта му.“ — Ала приличаше на индивидуална брава. Както обаче бе разбрала в училище, всяка една индивидуална брава можеше да бъде отворена.

Джесика се извърна, погледна назад, за да се увери, че никой не я наблюдава, и постави длан във вдлъбнатината на вратата, но видя, че Мейпс се приближава към подножието на стълбата.

— В голямата зала има войници, които твърдят, че са изпратени от дука, за да вземат младия господар Пол — рече Мейпс. — Те носят дукския пръстен с печата, а и стражата ги разпозна. — Тя се вгледа във вратата зад Джесика.

„Разсъдлива жена е тази Мейпс“ — помисли си Джесика. — „Това е добър признак.“

— Той е в петата стая откъм този край на коридора, в малката спалня — рече Джесика. — Ако срещнеш трудности при събуждането му, повикай д-р Юи от съседната стая. На Пол може да му е необходима инжекция за събуждане.

Мейпс хвърли отново проницателен поглед към овалната врата и на Джесика й се стори, че в изражението й се мярна ненавист. Но преди да успее да попита за вратата и за онова, което се криеше зад нея, Мейпс вече се бе обърнала и завтекла обратно по коридора.

„Хауът потвърди безопасността на този замък“ — помисли си тя. — „Тук не може да има нищо, което да е толкова страшно.“

Джесика бутна вратата. Тя се отвори навътре и откри малка стая с още една овална врата насреща. На тази врата имаше колело вместо дръжка.

„Херметическа камера!“ — рече си Джесика. Тя сведе поглед и видя подпорка за врата, паднала на пода на малката стая. Подпорката носеше личния знак на Хауът. „Вратата е била подпряна, за да стои отворена“ — рече си тя. — „Сигурно някой случайно е съборил подпорката, без да разбере, че външната врата се затваря с индивидуална брава.“

Тя прекрачи ръба и влезе в малката стая.

„За какво ли може да е необходима херметическа камера в един замък?“ — запита се тя. И внезапно й хрумна за екзотични същества, затворени херметически при специален климат.

„Специален климат!“

Това би имало смисъл тук, на Аракис, където и най-устойчивите на суша растения трябва да бъдат поливани.

Вратата зад гърба й започна бавно да се затваря. Тя я задържа, отвори я и я подпря здраво с тоягата, оставена от Хауът. Джесика отново застана с лице към затегнатата с колело вътрешна врата, но този път видя едва забележим надпис, изсечен в метала над колелото. Тя разпозна галацийското писмо и зачете:

„О, човече! Ето една прекрасна частица от създаденото от твореца. Застани тогава пред него и се научи да обичаш съвършенството на своя върховен приятел!“

Джесика натисна с цялата си тежест колелото. То се завъртя наляво и вътрешната врата се отвори. Лек ветрец погали бузата й и разреши косата й. Тя усети, че въздухът се промени — стана по-влажен. Отвори широко вратата, надзърна и видя обилна зеленина, огряна от жълта слънчева светлина.

„Жълто слънце ли?“ — запита се тя. И се досети: „Филтърно стъкло!“ — прекрачи ръба и вратата зад гърба й се затвори.

— Оранжерия от влаголюбиви растения! — прошепна тя.

Навсякъде наоколо се виждаха посадени в саксии растения и ниски подрязани дръвчета. Разпозна мимоза, цъфнала дюля, сондаги¤, нацъфтяла зелено пленисцента¤, акарсо¤ със стъбла на бяло-зелени ивици… рози…

Даже и рози!

Наведе се да вдъхне аромата на един огромен розов цвят и се изправи да огледа стаята.

Отмерен шум прекъсна мислите й.

Джесика раздели гъсто оплелите се щръкнали листа и погледна към средата на стаята. Там се намираше нисък фонтан — малък, с къдрави ръбове. Отмереният шум идваше от стрелкащите и пречупващи се водни пръски, които ромоняха приглушено по металния басейн. Джесика направи упражнението за бързо проясняване на мисълта и започна методичен оглед на цялата стая. Оказа се, че тя бе около десетина квадратни метра. От това, че бе на едно ниво по-високо от останалите, и то в края на коридора, както и от някои незабележими различия в строежа, Джесика предположи, че стаята е била построена допълнително върху покрива на това крило дълго време след завършването на първоначалната сграда.

Тя се спря при южната стена на стаята, пред широката ивица филтърно стъкло, и се огледа. Всяка педя площ бе изпълнена с екзотични влаголюбиви растения. Нещо изшумоля сред зеленината. Тя настръхна, ала съзря обикновен сервок¤ с рамене маркучи. Едно от раменете се повдигна и разпръсна фини капчици влага, които полепнаха по страните й. Рамото се прибра и тя погледна към растението, което то бе напоило: австралийска папрат.

Навсякъде из стаята се лееше вода — и то на една планета, където водата бе най-скъпоценният сок на живота. Разточителството бе толкова явно и така я потресе, че тя вътрешно се вцепени.

Джесика погледна навън към пожълтялото от филтъра слънце. То бе слязло ниско върху назъбения хоризонт, над зъбери, които образуваха част от възвисяващата се грамадна скала, известна като Защитната стена.

„Филтърно стъкло“ — помисли си тя. — „за да стане светлината на бялото слънце по-мека и по-позната. Кой ли би могъл да построи подобно кътче? Лито ли? В негов стил е да ме изненада с такъв подарък, ала времето не би му стигнало. Освен това той бе зает с по-сериозни въпроси.“

Тя си припомни слуха, че много къщи в Аракийн се затварят с херметически врати и прозорци, за да се съхрани и възвърне влагата в сградата. Лито бе заявил, че пренебрегването на подобни предпазни мерки е преднамерена демонстрация на сила и богатство, тъй като замъкът бе уплътнен единствено против вездесъщия прах.

Тази стая обаче представляваше далеч по-крещяща демонстрация от липсата на хидравлични затвори върху външните врати. Тя прецени, че тази стая за удоволствия използува вода, достатъчна да поддържа хиляда души на Аракис — а може би дори и повече.

Джесика пристъпи покрай прозореца, като продължаваше да разглежда стаята. Редом с фонтана пред погледа й изникна висока колкото маса метална плоча и тя съзря отгоре й бял бележник и острие за писане, частично закрити от надвиснало над тях ветрилообразно листо. Отиде при масичката, забеляза върху нея знаците на Хауът за деня и зачете съобщението, написано в бележника.

„За лейди Джесика

Дано това кътче ви доставя такова удоволствие, каквото доставяше и на мен. Нека тази стая ви припомни един урок, който сме учили от едни и същи преподаватели: достъпността на желаното може да разглези човек. На тази пътека лежи опасност.

С най-добри пожелания, МАРГО ЛЕЙДИ ФЕНРИНГ“

Джесика кимна, припомняйки си, че както й бе казал Лито, бившият пълномощник на императора тук е бил граф Фенринг. Ала така, както бе формулиран, тайният намек в бележката изискваше неотложно внимание, тъй като авторката бе също бин-джезъритска възпитаница.

Една горчива мисъл жегна Джесика: „Графът се бе оженил за своята лейди.“

И макар че тази мисъл продължаваше да тлее в съзнанието й, тя се наведе да търси скритото съобщение. То трябваше да е някъде наоколо. Откритата бележка съдържаше ключовия израз, който всяка бин-джезъритка, макар и необвързана с някаква училищна заповед, трябваше да съобщи на друга бин-джезъритка, щом така налагаха обстоятелствата: „На тази пътека лежи опасност.“

Джесика опипа гърба на бележката и потърка с пръсти повърхността й за шифровани точки. Нищо. Ръбът на бележника мина под търсещите й пръсти. Нищо. Тя остави бележника там, където го бе намерила — нещо я подтикваше да бърза.

Дали не е нещо, свързано с положението на бележника? — запита се тя.

Хауът обаче бе идвал вече в тази стая и несъмнено бе преместил бележника. Тя вдигна поглед към листото отгоре. Листото! Прекара пръст по гърба му, по ръба, по дръжката. Ето го! Пръстите й откриха едва доловимите зашифровани точици и разчетоха следното съобщение:

„Вашият син и вашият дук са в непосредствена опасност. Една спалня е предназначена да привлече сина ви. Харконите са заложили в нея смъртоносни капани по такъв начин, че да откриете всички с изключение на един, който може да се изплъзне при огледа.“ Джесика преодоля подтика да се втурне обратно при Пол. Трябваше да разчете цялото съобщение. Пръстите й препускаха по точиците. „Не ми е известно точно от какво естество е заплахата, но е свързана с някакво легло. Заплахата за вашия дук включва измяна на доверен приближен или на поручик. Харконите замислят да ви подарят на свой любимец. Доколкото ми е известно, тази оранжерия е безопасна. Простете, че не мога да ви съобщя повече. Източниците ми на информация са малобройни, тъй като моят граф не е на служба при Х. Пишещата набързо тези редове: М. Ф.“

Джесика захвърли листото, обърна се и се втурна към Пол. В този миг херметическата врата се отвори с трясък. Пол връхлетя със скок, сграбчил нещо в дясната си ръка, и затръшна вратата след себе си. Той забеляза майка си, промуши се към нея през листата, погледна към фонтана и пъхна под падащата вода ръката си заедно с онова, което тя стискаше.

— Пол! — Тя го сграбчи за рамото, впила поглед в ръката му. — Какво е това?

Той заговори с нехаен тон, ала тя долови напрежението, скрито в него.

— Ловец преследвач. Улових го в стаята си и му разбих носа, ала искам да съм сигурен. От водата би трябвало да направи късо съединение.

— Потопи го! — заповяда тя.

Той се подчини.

След малко Джесика каза:

— Извади ръката си. Остави това нещо под водата.

Той я извади, отърси я от водата и вторачи поглед в неподвижния метален къс във фонтана. Джесика отчупи стъблото на някакво растение и побутна смъртоносното парче метал.

Ловецът беше мъртъв.

Тя пусна стъблото във водата и погледна Пол. Погледът му изучаваше стаята с проницателна настойчивост, която тя разпозна — бин-джезъритския подход.

— Какви ли опасности крие тази стая! — рече той.

— Имам основание да вярвам, че е безопасна — каза тя.

„И моята стая трябваше да е безопасна. Хауът…“

— Това бе ловец преследвач — напомни му тя. — А това означава, че го е направил човек, който е бил вътре в замъка. Насочващите лъчи на преследвача имат ограничен обсег на действие. Може да е внесен тайно след огледа на Хауът.

Тя обаче си мислеше за съобщението върху листото „…измяна на доверен приближен или поручик“. Дано не е Хауът. Дано само не е Хауът.

— Хората на Хауът вече претърсват замъка — рече Пол. — Този преследвач едва не погуби възрастната жена, която дойде да ме събуди.

— Шейдаут Мейпс — каза Джесика, припомняйки си срещата при стълбата. — Баща ти е изпратил да те вземат за…

— Това може и да почака — прекъсна я Пол. — Какво те кара да мислиш, че тази стая е безопасна?

Тя кимна към бележката и му обясни.

Той леко се отпусна.

Ала Джесика продължаваше да е вътрешно напрегната и си мислеше: „Ловец преследвач! Милостива майко Космос!“ Наложи й се да призове всички свои способности, за да не се разтрепери.

Пол заговори с делови тон:

— Това, естествено, е работа на харконите. Ще се наложи да ги унищожим.

На херметическата врата се почука с условния знак на един от корпусите на Хауът.

— Влез — извика Пол.

Вратата широко се разтвори и един висок човек в атреидска униформа и с емблемата на Хауът върху кепето си влезе наведен.

— Ето ви и вас, сър — рече той. — Икономката каза, че ще ви намеря тук. — Той се огледа из стаята. — В килера открихме ниша във форма на пирамида и в нея заловихме човек. Намерихме при него командно табло за ловец преследвач.

— Искам да присъствувам на разпита — рече Джесика.

— Съжалявам, господарке. Объркахме работата при залавянето му. Той умря.

— Не открихте ли нещо, което да установява самоличността му? — запита тя.

— Все още нищо, господарке.

— Местен човек от Аракийн ли е? — попита Пол.

Джесика одобри с кимане уместния му въпрос.

— Прилича на местните хора — отвърна човекът. — Съдейки по външния му вид, той е бил поставен в нишата преди повече от месец, за да дочака нашето идване. Камъкът и мазилката на онова място, откъдето е влязъл в килера, бяха недокоснати вчера, когато оглеждахме замъка. Залагам честта си за това.

— Никой не оспорва вашата усърдност — обади се Джесика.

— Аз я оспорвам, господарке. При огледа трябваше да използуваме ултразвук.

— Предполагам, че сега правите именно това — рече Пол.

— Да, сър.

— Уведомете баща ми, че ще се забавим.

— Незабавно, сър. — Той погледна към Джесика. — Има заповед на Хауът в случаи като този младият господар да бъде охраняван на безопасно място. — Погледът му отново обходи стаята. — Какво ще кажете за тази стая?

— Имам основание да смятам, че е безопасна — отвърна тя. — Прегледали сме я и двамата с Хауът.

— В такъв случай тук отвън ще поставя стража, господарке, докато прегледаме още веднъж замъка. — Той се поклони, отдаде чест на Пол, докосвайки кепето си, излезе заднишком и затвори след себе си вратата.

Пол наруши внезапното мълчание:

— Не е ли по-добре ние сами да огледаме по-късно замъка? Твоите очи могат да съзрат неща, които биха убегнали на други.

— Това крило бе единственото място, което не бях прегледала — рече тя. — Отложих това за накрая, защото…

— Защото Хауът лично му бе отделил внимание — довърши той.

Тя му хвърли изпитателен поглед.

— Да не би да се съмняваш в Хауът? — запита тя.

— Не, но той старее… претоварен е. Бихме могли да снемем част от бремето му.

— Това само ще го засрами и ще навреди на неговата работоспособност — рече тя. — И мушичка няма да може да се промъкне в това крило, след като научи за станалото. Ще се засрами, че…

— Ние трябва да вземем наши собствени мерки — каза Пол.

— Хауът е служил с чест на три поколения атреиди — рече тя. — Той заслужава цялото уважение и доверие, които можем да му отдадем… и многократно повече.

Пол каза:

— Когато баща ми ти се ядоса за нещо, той те нарича „бин-джезъритка!“, сякаш това е някаква обидна дума.

— А с какво ядосвам баща ти?

— Когато спориш с него.

— Само че ти не си баща си, Пол.

А Пол си помисли: „Зная, че ще се разтревожи, но трябва да и съобщя това, което каза онази Мейпс, че има някакъв предател сред нас.“

— Какво криеш? — попита Джесика. — Това не е в характера ти, Пол.

Той сви рамене и повтори онова, което му бе казала в отплата Мейпс.

И Джесика си спомни за посланието върху листото. Внезапно взе решение, показа листото на Пол и му разказа за шифрованото съобщение.

— Баща ми трябва незабавно да научи за това — рече той. — Ще направя шифрована радиография на съобщението и ще му я изпратя.

— Не — възрази тя. — Ще изчакаш, докато го видиш насаме. За това трябва да узнаят колкото може по-малко хора.

— Да не искаш да кажеш, че не бива никому да имаме доверие?

— Съществува и друга възможност — рече тя. — Може би целта е била само да ни бъде предадено това съобщение. Хората, които ни го изпращат, може и да вярват в неговата истинност, ала може би единствената цел е била това съобщение да стигне до нас.

Изражението на Пол упорито си оставаше мрачно.

— Да сеят недоверие и подозрение в редовете ни и по този начин да отнемат от силата ни — рече той.

— Трябва да говориш насаме с баща си и да го предупредиш за тази възможност — продължи тя.

— Разбирам.

Джесика се обърна към широката ивица филтърно стъкло и се загледа на югозапад, където захождаше слънцето на Аракис — възжълто кълбо, увиснало ниско над скалите.

Пол също се обърна нататък и каза:

— И аз не вярвам да е Хауът. Възможно ли е да е Юи?

— Той не е нито поручик, нито приближен — отвърна тя. — А мога да те уверя, че с такава страст ненавижда харконите, с каквато ги ненавиждаме и ние.

Пол погледна към скалите и се замисли: Не е възможно да е и Гърни… нито Дънкан. Дали не е някой от поручиците? Невъзможно. Те са всички от семейства, които поколения наред са ни били предани — и то не без причина.

Джесика потри чело, усещайки собствената си умора. Толкова много опасности има тук! Тя погледна навън към пожълтелия от филтърното стъкло пейзаж и се зае да го изучава. Отвъд земите на дука се простираше склад за подправката, опасан с висока ограда, с подредени в редица силози, а покрая му, подобно на уплашени паяци, се издигаха като на кокили наблюдателници. Виждаха се най-малко двадесет склада със силози, които стигаха чак до скалите на Защитната стена — строени в редица силози изпъстряха цялата низина.

Филтрираното слънце бавно се потопи отвъд хоризонта. Изгряха звездите. Джесика забеляза една ярка звезда толкова ниско на хоризонта, че се виждаше как примигва ясно и отмерено — една пулсираща светлинка: так-так-так-так-так……

Пол се размърда в сумрачната стая.

Ала Джесика се съсредоточи върху тази единична ярка звезда, осъзнавайки, че тя се е спуснала твърде ниско и сигурно бе дошла от скалите на Защитната стена.

Някой сигнализираше!

Тя се опита да разчете съобщението, ала никога не бе изучавала подобен шифър.

В подножието на скалите изгряха още светлини: малки жълти точици, разпръснати върху фона на синкавия мрак. И една далечна светлинка отляво стана по-ярка и започна да примигва в отговор — тире, точка, примигване!

И изчезна.

Лъжливата звезда в скалите незабавно започна да мига.

Сигнали… те я изпълниха с лошо предчувствие.

„Защо трябваше да използуват светлинни сигнали от единия до другия край на низината“ — запита се тя. — „Защо не можеха да използуват съобщителната мрежа?“

Отговорът бе съвсем ясен. Мрежата сигурно вече се подслушваше от агентите на дук Лито. Светлинните сигнали можеха да означават само едно — тези съобщения се разменяха между негови врагове — между харконски агенти.

На вратата зад гърба им се почука и се чу гласът на служителя на Хауът:

— Всичко е чисто, сър… господарке. Време е да заведем младия господар при баща му.

(обратно)

„Говори се, че дук Лито се е заблудил за опасностите на Аракис и че е влязъл непредпазливо в капана. Няма ли да е по-правдоподобно, ако предположим, че тъй като е живял твърде дълго редом с една изключителна опасност, той не е дооценил нарастването на тази опасност? А дали не е възможно той съзнателно да се е принесъл в жертва, за да може синът му да се радва на по-добър живот. Всички данни сочат, че дукът е бил човек, който не се е оставял лесно да го измамят.“

Из „Муад’Диб, семейни бележки“, от принцеса Ирулан

Дук Лито Атреидски се облегна на парапета на контролната кула в космодрума край Аракийн. Първата нощна луна¤, сплескана сребърна монета, вече се беше издигнала високо над южния хоризонт. Отдолу под нея назъбените скали на Защитната стена проблясваха като пресъхнала захарна глазура, гледана през облаци от прах. Отляво сред мъглата премигваха светлините на Аракийн — жълти… бели… сини.

Той си мислеше за листовките, които бяха вече разлепени по всички населени кътчета на планетата, с подписа му под следното съобщение: „Нашият върховен падишах-император ме натовари да поема владението на тази планета и да сложа край на всички спорове.“

Ритуалното спазване на благоприличието в това начинание го изпълни с чувство на самота. Кого щеше да измами този ненужен бюрократизъм? Не и свободните, разбира се. Нито Малките династии¤, които контролират вътрешната търговия на Аракис… и бяха, кажи-речи, до последния човек оръдия на харконите.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син!“

Трудно сдържаше гнева си.

Той съзря светлините на идващо откъм Аракийн към космодрума превозно средство. Надяваше се това да е патрулът и колата, които водеха Пол. Закъснението го безпокоеше, макар и да знаеше, че е продиктувано от предпазливост от страна на поручика на Хауът.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“

Той тръсна глава да пропъди гневните си мисли и обърна поглед към космодрума, по чиито очертания като монолитни часови стояха на пост пет от неговите фрегати.

„По-добре закъснение от предпазливост, отколкото…“

Припомни си, че поручикът бе способен човек. Човек, който несъмнено щеше да напредне, напълно предан.

„Нашият върховен падишах-император…“

Ако хората от този западнал гарнизонен град можеха само да зърнат личното послание на императора до неговия „благороден дук“… презрителните намеци за забулените мъже и жени: „…но какво друго може да се очаква от варвари, чиято най-съкровена мечта е да живеят извън определената от закона сигурност на кастовата система?“

В този миг дукът почувствува, че най-съкровената му мечта е да премахне всякакви класови деления и никога повече да не помисли за този ужасен закон. През облаците прах той вдигна очи нагоре, към немигащите звезди, и си помисли: „Около една от тези малки светлинки кръжи Каладън… но аз никога вече няма да видя своята родина.“ Копнежът по Каладън го прободе като остра болка в гърдите. Почувствува, че тази болка не се породи вътре в него, а дойде при него от Каладън. Той не можеше да си наложи да нарече тази безводна пустош Аракис своя родина и се съмняваше дали изобщо някога ще може.

„Трябва да прикривам чувствата си“ — помисли си той. — „Заради момчето. Ако Пол някога трябва да има родина — това ще е неговата родина. Аз може да мисля за Аракис и като за преизподня, в която съм пристигнал преди смъртта си, ала той трябва да открие онова, което ще го вдъхновява. Все нещо трябва да открие.“

Обзе го вълна от самосъжаление, на часа презряна и отхвърлена, и кой знае защо си спомни два реда от стихотворение, което Гърни Халик често си повтаряше…

Дробовете ми вкусват въздуха на времето, понесено над падащи пясъци…

„Да, тук Гърни ще намери изобилие от падащи пясъци“, помисли си дукът. Централните необработени земи отвъд онези скали, покрити от луната със захарна глазура, бяха пустиня — голи скали, дюни и навян от вятъра прах, ненанесена на никоя карта безводна пустош, по чиято периферия, а може би и навътре в нея тук-там бяха разпръснати селища на свободните. Ако нещо можеше да осигури бъдеще за атреидската династия, това бяха свободните.

Освен ако харконите не бяха успели да заразят и тях със своите отровни замисли.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“

Една метална ракета мина съвсем близо до кулата и разтърси парапета под ръцете му. Предпазните капаци се спуснаха пред него и закриха гледката.

„Пристига совалка“ — помисли си. — „Време е да сляза и да се заловя за работа.“ Той се обърна към стълбището зад гърба си и заслиза надолу, към голямата сборна зала, като се стараеше да запази спокойствие и да си сложи необходимата маска за предстоящата среща.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“

Когато той пристигна, войниците вече нахлуваха от космодрума в жълтата куполовидна зала. Те носеха преметнати през рамо космически торби и крещяха и вдигаха олелия като ученици, връщащи се от ваканция.

— Ей! Усещаш ли това под копитата си? Това е гравитация, човече! С колко ли „G“ ни дърпа към себе си тази планета! Май с множко! Според книгата девет десети „G“.

Кръстосаният огън на изстрелваните думи изпълни голямата зала.

— Видя ли хубаво тази дупка при кацането? Къде ли е онази плячка, която трябваше да заварим на планетата?

— Харконите са я отмъкнали със себе си.

— На мен ми дай горещ душ и мека постеля!

— Не си ли разбрал, глупако? Тук няма душове. Ще си триеш задните части с пясък.

— Ей! Престанете! Дукът!

През входа на стълбището дукът влезе във внезапно притихналата зала.

Гърни Халик застана начело на тълпата, преметнал торба през рамо и хванал в другата грифа на девет-струнния си балисет. Ръцете му имаха дълги пръсти с големи палци, които с неуловимите си движения изтръгваха толкова нежна музика от балисета.

Дукът наблюдаваше Халик, любуваше се на този грозноват мъжага, забеляза присвитите му очи, в които пробляскваше безжалостно разбиране. Ето един човек, живеещ извън кастовата система, но спазващ всички нейни предписания. Как го беше нарекъл Пол? „Гърни храбрият!“

Рядката русолява коса на Халик прикриваше оголените места по темето му. Широката му уста бе изкривена в насмешлива усмивка, а белегът от камшика от мастилена лоза, разсякъл ръба на долната му челюст, сякаш водеше свой собствен живот. Той се приближи до дук Лито и се поклони.

— Гърни — каза Лито.

— Господарю — той посочи с балисета към мъжете в залата. — Това са последните. Предпочитах да пристигна с първата партида, но…

— И за теб ще се намерят харкони — успокои го дукът. — Да се отдръпнем настрани, Гърни, някъде, където може да поговорим.

— На вашите заповеди, господарю.

Докато хората пъплеха неспокойно из голямата зала, те влязоха в една ниша близо до монетния автомат за вода. Халик захвърли торбата си в един ъгъл, ала не изпусна от ръка балисета.

— Колко души можеш да дадеш на Хауът? — попита дукът.

— Неприятности ли има Туфир, ваше величество?

— Изгубил е само двама агенти, но хората му, които пристигнаха най-напред, ни очертаха отлично цялостната организация на харконите тук. Ако действуваме бързо, можем да спечелим мярка за сигурност, пространството за дишане, което ни е потребно. Иска да му отделиш колкото може повече хора — воини, които няма да се уплашат, ако се наложи да поработят с кинжала.

— Мога да му отделя триста от най-добрите си хора — рече Халик. — Къде да му ги изпратя?

— При главния вход. Там чака агент на Хауът, за да ги поеме.

— Веднага ли да се заема с това, ваше величество?

— След малко. Имаме още един въпрос. Комендантът на космодрума ще задържи совалката до разсъмване под някакъв предлог. Линейният кораб на Сдружението, който ни доведе, продължава по своя работа, а совалката ще трябва да осъществи връзка с един товарен кораб, за да предаде товар подправка.

— Наша подправка ли, господарю?

— Наша. Ала совалката ще трябва да вземе и някои от търсачите на подправка, които са служили при стария режим. Те предпочетоха да си заминат след промяната на владението и Арбитърът на промяната разреши правото на избор. Това са ценни работници, Гърни, някъде около осемстотин. Преди заминаването на совалката ще трябва да убедиш някои от тези хора да постъпят на работа при нас.

— Доколко да е силно убеждението, ваше величество?

— Искам доброволното им сътрудничество, Гърни. Тези хора притежават опит и умения, които са ми необходими. Обстоятелството, че си заминават, предполага, че те не са част от харконската машина. Хауът допуска, че сред тях може и да има прикрити и неколцина калпави, ала на него навсякъде му се привиждат призраци.

— Навремето Туфир разкри някои много интересни призраци, господарю.

— Има обаче и такива, които не разкри. Според мен прикриването на агенти в тази заминаваща тълпа би означавало прекалено голямо въображение за харконите.

— Възможно е, ваше величество. Къде са тези хора?

— На по-долното ниво, в една чакалня. Предлагам да слезеш долу, да им изсвириш една-две мелодии на балисета, за да се поразнежат, и тогава да започнеш атаката. Можеш да предложиш ръководни длъжности на онези, които правят уговорки. Предложи двадесет процента по-високи надници, отколкото онези, които са получавали при харконите.

— Само толкова ли, ваше величество? Знам, че харконите плащат по таблица. А за хора, които са сложили последната заплата в джоба си и вече са обладани от пътешественическата страст… хъм, ваше величество, двадесет процента едва ли ще им се сторят достатъчно примамливи, за да останат.

Лито заговори с нетърпелив тон:

— Тогава в някои отделни случаи можеш да действуваш по свое лично усмотрение. Запомни само, че хазната не е бездънна. Където можеш, задръж на двадесет процента. Необходими са ни преди всичко оператори¤, метеоролози¤ и пустинници¤ — всички, които имат опит в работа на открито в пустинята.

— Разбирам, ваше величество. „И ще дойдат те всички за буйство: и източният вятър ще опърли лицата им, и те ще научат за пленничеството на пясъка.“

— Много трогателен цитат — отбеляза дукът. — Предай воините си на някой поручик. Накарай го да проведе кратък инструктаж за спазването на водния режим и после да настани хората за през нощта в казармите до космодрума. Служителите от космодрума ще ги упътват. И не забравяй хората за Хауът.

— Триста от най-добрите ми воини, ваше величество. — Той вдигна космическата си торба. — Къде да ви докладвам, като привърша с моите домашни задания?

— Уредих тук една заседателна зала, на най-горния етаж. Там ще заседава щабът. Искам да уточним нов планетарен ред на разпръскване, при който бронираните отделения ще излитат първи.

Халик се спря тъкмо когато се канеше да тръгва, и улови погледа на Лито;

— И такива ли неприятности очаквате, господарю? Стори ми се, че тук има Арбитър на промяната.

— Очаквам и открита, и тайна схватка — отвърна дукът. — Много кръв ще се пролее тук, преди да приключим.

— „И водата, която черпиш от реката, ще се превърне в кръв върху сухата земя“ — цитира Гърни.

Дукът въздъхна.

— Връщай се бързо, Гърни.

— Добре, господарю. — Белегът от бича се накъдри от усмивката му. — „Виж, като диво магаре в пустинята хуквам по своята работа!“

Той се обърна, закрачи към средата на залата, поспря се да даде заповедите си и бързо продължи пътя си през тълпата.

Лито поклати глава по посока на отдалечаващата се фигура. Халик непрекъснато го изумяваше — глава, пълна с песни, цитати и цветисти изрази… и сърце на воин, когато се налагаше да се разправя с харконите.

След малко Лито тръгна бавно през залата към асансьора и прие почестите със сдържано махване с ръка. Разпозна един служител от пропагандния корпус и се спря да му предаде съобщение, което можеше да бъде изпратено до хората по съответните канали: на онези, които бяха довели съпругите си, да се извести, че жените са в безопасност, и къде могат да ги намерят; на останалите да се съобщи, че населението тук се слави с това, че жените са повече от мъжете.

Дукът потупа по ръката човека от пропагандния корпус — сигнал, че това съобщение има предимство пред всички останали и трябва да се предаде незабавно, и после продължи пътя си през залата. Той кимаше на войниците, усмихваше се и разменяше любезности с нисшите офицерски чинове.

„Командирът винаги трябва да изглежда уверен“ — мислеше си той. — „Цялото това доверие да лежи на плещите ти, докато седиш на опасния трон. и изобщо да не показваш чувствата си.“

Отдъхна си с облекчение, когато асансьорът го погълна, и вече можеше да се обърне и да застане с лице срещу бездушните врати.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“

(обратно)

„Над изхода на аракийския космодрум, изсечен грубо, сякаш с изхабен резец, се четеше надпис, който Муад’Диб щеше да повтаря многократно. Той го забеляза още в тази първа нощ на Аракис, когато го доведоха в командния пост на дука, за да участвува в първото заседание на пълния състав на бащиния си щаб. Думите от надписа представляваха молба към онези, които си заминаваха от Аракис, ала те придобиха мрачен смисъл за едно момче, което току-що се бе изплъзнало от срещата си със смъртта. Те гласяха: «О, ти, който знаеш колко страдаме ние тук, не ни забравяй в молитвите си!»“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

— Цялата теория на войната е изчислен риск — рече дукът, — но когато става въпрос да рискуваш собственото си семейство, елементът изчисление преминава в… други неща.

Той разбираше, че не смогва да прикрие както трябва гнева си, обърна се и закрачи покрай дългата маса — стигна до края й и пак се върна.

Дукът и Пол бяха сами в заседателната зала на космодрума. Залата бе празна и кънтяща, единствените мебели в нея бяха дълга маса, заобиколена от старомодни трикраки столове, дъска с географска карта и прожектор в единия край. Пол седна близо до картата. Беше разказал на баща си за случилото се с ловеца преследвач и му бе докладвал, че го заплашва предател.

Дукът застана срещу Пол и тежко удари по масата. „А Хауът ми каза, че замъкът е безопасен.“

Пол заговори припряно:

— Аз също се ядосах… в началото. И упрекнах Хауът. Ала заплахата дойде извън замъка. Тя беше проста, умно замислена и точна. И би успяла, ако не беше наученото от теб и от много други… включително и от Хауът.

— Да не би да го защитаваш? — попита дукът.

— Да.

— Той остарява. Това е. Би трябвало да е…

— Той е мъдър с богатия си опит — рече Пол. — Колко грешки на Хауът можеш да изброиш?

— Би трябвало аз да го защитавам — рече дукът, — не ти.

Пол се усмихна.

Лито седна начело на масата и постави ръка върху ръката на сина си.

— Напоследък ти… възмъжа, синко. — Той отдръпна ръката си. — Това ме радва. — Усмихна се в отговор на сина си. — Хауът сам ще се накаже. Той ще стовари върху себе си много повече гняв, отколкото ние двамата с теб бихме могли да излеем отгоре му.

Пол впери поглед към потъмнелите прозорци зад картата и се взря в нощния мрак. Светлините на залата се отразяваха в балконската преграда. Той забеляза някакво движение и различи фигурата на патрул в атреидска униформа. Пол погледна назад към бялата стена зад баща си, после надолу към лъскавата повърхност на масата, където видя собствените си ръце, стиснати в юмруци.

Вратата срещу дука се отвори шумно. През нея влезе Туфир Хауът, по-състарен и посърнал откогато и да било, мина покрай масата и застана мирно с лице към Лито.

— Господарю — започна той, вперил поглед в една точка над главата на Лито, — току-що научавам как съм ви подвел. Това налага необходимостта да си подам остав…

— О, сядай бързо и престани да се правиш на глупак — рече дукът. Той посочи към стола срещу Пол. — Ако си допуснал грешка, то тя е в подценяването на харконите. Техните прости умове са измислили и проста хитрост. Докато ние не очаквахме прости хитрости. А синът ми положи доста усилия да изтъкне пред мен, че се е справил с всичко това главно благодарение на твоето обучение. Там си успял. — Той потупа облегалката на празния стол. — Хайде, сядай!

Хауът се тръшна на стола.

— Но…

— Повече не желая да слушам нищо по този въпрос — рече дукът. — Случаят е приключен. Имаме по-належаща работа. Къде са другите?

— Помолих ги да почакат навън, докато аз…

— Повикай ги да влязат.

Хауът се вгледа внимателно в очите на Лито.

— Ваше величество, аз…

— Много добре знам кои са верните ми приятели, Туфир — рече дукът. — Повикай хората да влязат.

Хауът преглътна.

— Незабавно, господарю. — Той се завъртя на стола и се провикна към отворената врата: — Гърни, доведи ги.

Халик въведе в залата строените в редица мъже — щабните офицери с неумолимо сериозен вид, следвани от по-младите помощници и специалисти — сред тях се долавяше нетърпение. Краткотраен шум от тътрене на крака огласи стаята, докато мъжете заемаха местата си. Около масата се разнесе лек мирис на рачаг.

— За онези, които желаят, има кафе — рече дукът. Той огледа внимателно хората, като си мислеше: „Добър екип са. При подобен род война човек би могъл да попадне и на много по-лош.“ Изчака да донесат кафето от съседната стая и да го сервират и забеляза умората по някои лица.

После постави маската си на спокойна деловитост, изправи се и с леко почукване с пръст по масата ги призова към внимание.

— И така, господа — започна той, — нашата цивилизация, изглежда, дотолкова е привикнала към нашествието, че не сме в състояние да изпълним една най-обикновена заповед на императора, без да се обадят изневиделица старите привички.

Около масата се разнесе сдържан смях и Пол осъзна, че баща му бе казал най-подходящите думи с най-подходящия тон, за да повдигне настроението в залата. Дори загатнатата умора в гласа му бе точно отмерена.

— Смятам, че първо можем да научим дали Туфир има да добави нещо към доклада си за свободните — рече дукът. — Туфир?

Хауът вдигна поглед.

— Бих искал да засегна някои икономически въпроси след общия си доклад, ваше величество, ала вече мога да кажа, че все повече и повече се убеждавам, че свободните са съюзници, от които се нуждаем. Сега те изчакват да разберат дали могат да ни се доверят, но отношението им изглежда твърде искрено. Изпратиха ни подарък — влагосъхраняващи костюми, тяхно собствено производство, и… географски карти на някои пустинни области около крепости, изоставени от харконите. — Той сведе очи към масата. — Сведенията от разузнаването им се оказаха напълно достоверни и ни оказаха съществена помощ във взаимоотношенията с Арбитъра на промяната. Изпратили са ни и някои второстепенни неща — накити за лейди Джесика, подправка, напитки, бонбони и лечебни средства. Тъкмо сега моите хора обработват пратката. Видно е обаче, че няма измама.

— Ти като че ли харесваш тези хора, Туфир? — запита един мъж от другия край на масата.

Хауът се обърна, за да застане с лице към питащия.

— Дънкан Айдахо твърди, че са достойни за възхищение.

Пол погледна баща си, после пак Хауът и се осмели да зададе въпрос:

— Имаш ли някакви нови данни за числеността на свободните?

Хауът погледна Пол.

— Ако се съди по преработката на хранителни продукти и по някои други данни, Айдахо преценява, че посетеният от него пещерен комплекс се състои общо от около десет хиляди души. Техният вожд заявил, че управлява заслон¤ от две хиляди домакинства. Имаме основание да смятаме, че съществуват изключително много такива общности. Както изглежда, всички те служат на някой си Лайът.

— Това е нещо ново — отбеляза дукът.

— Може и да греша, ваше величество. Има неща, които ни карат да мислим, че този Лайът може и да е местно божество.

Още един човек от другия край на масата се окашля и запита:

— Сигурно ли е, че имат вземане-даване с контрабандистите?

— Керван на контрабандистите, натоварен с тежък товар подправка, е напуснал заслона, докато Айдахо се е намирал там. Използували са товарни животни и са дали да се разбере, че им предстои осемнадесетдневно пътуване.

— Излиза — рече дукът, — че през този смутен период контрабандистите са удвоили своите операции. Това заслужава да се обмисли внимателно. Не бива да обръщаме чак толкова голямо внимание на няколко фрегати без разрешително, които дълбаят по нашата планета — тях винаги ги е имало. Ала и да ги оставим изцяло извън нашия контрол — също няма да е правилно.

— Да не би да имате някакъв план, ваше величество? — запита Хауът.

Дукът погледна Халик.

— Гърни, искам да оглавиш една делегация или мисия, ако предпочиташ, и да се свържеш с тези авантюристи. Предай им, че няма да обръщам внимание на операциите им, ако ми дават дукски десятък. Хауът е изчислил, че подкупите и допълнителните бойци, които са наемали за операциите си досега, са им стрували четири пъти по-скъпо.

— А какво ще стане, ако императорът подуши тази работа? — запита Халик. — Той е прекалено ревностен по отношение на своите печалби от „ЕМОП“, господарю.

Лито се усмихна.

— Ние ще внесем открито целия десятък на името на Шедъм IV и ще си го удържим законно от облаганите ни с данък разходи за издръжката. Нека тогава харконите ни излязат насреща. Освен това ще разорим още няколко от местните богаташи, които са се поохранили при режима на харконите. Край на подкупите!

Усмивка засия по лицето на Халик.

— Ех, господарю, какъв красив удар ниско долу. Да можех само да зърна изражението на барона, когато научи за това.

Дукът се обърна към Хауът.

— Туфир, ти достави ли онези счетоводни книги, които бе споменал, че можеш да купиш?

— Да, господарю. Дори вече се проучват най-подробно. Аз обаче ги прегледах бегло и мога да ви дам първия приблизителен резултат.

— Да го чуем тогава!

— Харконите са изкарвали оттук по десет милиарда солария на всеки триста и тридесет стандартни дни.

Около масата се разнесе безмълвен ропот. Даже и по-младите помощници, у които се съзираше известна досада, сега се изпънаха по местата си и си размениха изумени погледи.

Халик измърмори:

— „Защо те ще смучат от изобилието на моретата и от съкровищата, скрити в пясъка“.

— И така, господа — рече Лито, — има ли някой тук дотолкова наивен, за да вярва, че харконите безропотно са си стегнали багажа и са изоставили всичко това само защото императорът е заповядал така?

Всички заклатиха глави, изразявайки шепнешком съгласието си.

— Принудени сме обаче да приемем, че е така — каза Лито. Той се обърна към Хауът. — Тук ще е уместно да докладваш за съоръженията. Колко пустинохода¤, комбайни¤ и помощен инвентар са ни оставени?

— Пълно оборудване, както се посочва в имперския опис, проверен от Арбитъра на промяната, господарю — отвърна Хауът. Той направи знак с ръка на един помощник да му подаде някаква папка, постави я отпреде си на масата и я разтвори. — Те обаче са пропуснали да отбележат, че едва половината от пустиноходите¤ са изправни, че само около една трета от тях имат транспортьори¤, които да ги пренасят по въздуха до находищата с подправката, че всяка машина, оставена ни от харконите, е готова да се сгромоляса или да се разпадне на части. Ще имаме голям късмет, ако успеем да пуснем в действие половината от съоръженията, и още по-голям, ако след шест месеца една четвърт от тях все още са в изправност.

— Почти както и очаквахме — отбеляза Лито. — Какъв е точният брой на основните съоръжения?

Хауът погледна в папката си.

— Около хиляда деветстотин и тридесет комбайна¤, които ще могат да бъдат изпратени на работа след няколко дни. Около шест хиляди двеста и петдесет орнитоптера за проучване, разузнаване и метеорологични наблюдения и транспортьори — малко под хиляда.

— Няма ли да е по-евтино, ако възобновим преговорите със Сдружението да ни разреши да пуснем в орбита една фрегата като спътников метеорологичен център? — попита Халик.

Дукът погледна към Хауът.

— Няма ли нищо ново по този въпрос, а, Туфир?

— Засега трябва да търсим други възможности — отвърна Хауът. — Представителят на Сдружението даже не благоволи да преговаря с нас. Той просто ми разясни — като ментат на ментат, — че цената не е по нашите възможности и че положението няма да се промени, колкото и да ни пораснат възможностите. Нашата задача, преди да подновим отново преговорите си с него, е да установим защо.

Един от помощниците на Халик, седнал по-надалеч, се завъртя в стола си и каза рязко:

— В това няма никаква справедливост!

— Справедливост ли? — дукът погледна към него. — Кой моли за справедливост? Ние създаваме наша собствена справедливост. Създаваме я тук, на Аракис — за да победим или да умрем. Съжалявате ли, че сте свързали съдбата си с нас, господине?

Помощникът втренчи поглед в дука и после отговори:

— Не, ваше величество. Дори да бяхте отхвърлили този най-богат източник на доходи в нашата вселена… аз пак щях да ви последвам. Простете избухването ми, но… — той сви рамене. — Сигурно всеки от нас понякога изпитва мъка.

— Мъката я разбирам — рече дукът. — Ала нека не роптаем за справедливост, докато имаме мишци и свободата да ги използуваме. Има ли още някой сред вас, който да таи у себе си мъка? Ако има, пуснете я на свобода. На този съвет всеки може да каже каквото си мисли.

Халик се размърда и заговори:

— Според мен това, което ни измъчва, ваше величество, е, че не пристигнаха никакви доброволци от другите Велики династии. Те ви наричат „Лито Справедливия“ и обещават вечно приятелство, ала само докато това не им струва нищо.

— Те все още не знаят кой ще спечели тази схватка — рече дукът. — Повечето от династиите се замогнаха, поемайки само нищожен брой рискове. Човек не може да ги осъжда за това — може само да ги презира. — Той погледна към Хауът. — Ние обсъждахме въпроса със съоръженията. Би ли показал със солидопрожектора някои машини, за да запознаеш хората с тях?

Хауът кимна на един помощник и посочи с ръка към прожектора.

Върху повърхността на масата, на около една трета от дължината й до мястото на дука, се появи триизмерно изображение от солидопрожектор¤. Някои от насядалите по-далеч хора станаха прави, за да го виждат по-добре.

Пол се наведе напред, впил поглед в машината.

Сведена към мащаба на миниатюрните човешки фигурки, застанали около нея, машината бе дълга около сто и двадесет метра и широка около четиридесет. По същество продълговато, подобно на стоножка тяло, което се движеше на отделни широки гъсенични ленти.

— Това е комбайн — обясни Хауът. — За тази прожекция избрахме един, който е в добро състояние. Има обаче едно съоръжение с екваторна поточна линия, което е пристигнало с първия екип от имперски еколози и все още действува… макар че не знам как… нито защо.

— Ако става въпрос за съоръжението, което наричат „Старата Мария“, то става само за музея — обади се един помощник. — Според мен харконите са го държали като обект за изправителен труд — заплаха, висяща над главите на техните работници. „Кротувай или ще те изпратим на «Старата Мария»!“

Около масата се разнесе смях.

Пол не участвуваше в шегите — вниманието му бе погълнато от прожекцията и от въпроса, който изпълваше съзнанието му. Той посочи изображението върху масата и каза:

— Туфир, а има ли толкова големи пясъчни червеи, че да могат да погълнат цялата тази машина?

На масата се възцари внезапна тишина. Дукът проклинаше под мустак, но после си помисли: „Не, те трябва да се изправят с лице към тукашната действителност.“

— Навътре в пустинята съществуват червеи, които могат да глътнат наведнъж целия този комбайн — отвърна Хауът. — По-насам, близо до Защитната стена, където се копае повечето от подправката, има много червеи, които биха могли да парализират работата на този комбайн и да го излапат на почивки.

— Защо не им направим защитни полета? — запита Пол.

— Според доклада на Айдахо — продължи Хауът — защитните полета са опасни в пустинята. Едно защитно поле с размери за човешко тяло би повикало всеки червей в радиус от неколкостотин метра. Оказва се, че от защитното поле червеите изпадат в убийствена ярост. По този въпрос имаме уверенията на свободните и няма основание да се съмняваме в тях. Айдахо не е забелязал никакви следи от защитни съоръжения в заслона.

— Съвсем никакви ли? — попита Пол.

— Би било твърде трудно да се скрие подобно нещо сред няколко хиляди души — отвърна Хауът. — Айдахо е имал свободен достъп до всяко кътче на заслона. Той не е видял нито защитни полета, нито никакви признаци за използуването им.

— Това е загадка — обади се дукът.

— Естествено харконите широко са използували тук защитни полета — рече Хауът. — Имали са ремонтни работилници във всяко гарнизонно селище и счетоводните им данни показват големи разходи за подмяна на полета и отделни части.

— Дали свободните знаят как да неутрализират защитните полета? — запита Пол.

— Едва ли — отвърна Хауът. — Теоретически, разбира се, е възможно — статичен противоположен заряд, голям колкото едно графство, би свършил работа, но никой досега не е успял да проведе този опит.

— Щяхме отдавна да научим за това — рече Халик. — Контрабандистите поддържат тесни връзки със свободните и щяха да се сдобият с такъв уред, ако той съществуваше. И нищо нямаше да им попречи да търгуват с него из космоса.

— Не ми харесва такъв важен въпрос да няма отговор — рече Лито. — Туфир, искам да дадеш спешно предимство на разрешаването на този въпрос.

— Ние вече работим върху него, господарю. — Той се окашля. — Ъъ, Айдахо наистина каза нещо: каза, че човек не може да изтълкува погрешно отношението на свободните към защитните полета. Те ги намирали твърде забавни.

Дукът се намръщи и добави:

— Въпросът, който обсъждаме сега, са съоръженията за добиването на подправката.

Хауът махна с ръка към помощника си и посочи прожектора.

Солидоизображението на комбайна бе заменено със снимката на крилато съоръжение — сравнени с тази машина, застаналите около нея човешки фигурки изглеждаха нищожни.

— Това е транспортьор — обясни Хауът. — По същество представлява огромен орнитоптер, чиято единствена функция е да пренася комбайна до богати на подправка пясъци и при появата на пясъчен червей да спаси комбайна. Червеите винаги се появяват. Изобщо добиването на подправката е процес на промъкване и измъкване с колкото е възможно по-голяма плячка.

— Това отлично приляга на морала на харконите — рече дукът.

Смехът избухна незабавно и гръмогласно. Един орнитоптер смени солидоизображението на транспортьора.

— Тези орнитоптери са сравнително традиционен модел — обясни Хауът. — Някои по-значими подобрения им дават възможност за по-широк обсег. Допълнителни грижи бяха положени за уплътняването на по-важните места против пясък и прах. Само един от около тридесет разполага със защита — вероятно с отпадането на теглото на защитния генератор се постига по-голям обсег.

— Не ми харесва това отбягване на защитните полета — измърмори дукът. И си помисли: „Дали в това не се крие тайната на харконите? Означава ли това, че ако всичко се обърне срещу нас, ние няма да можем да избягаме с фрегати, снабдени със защита?“ Той рязко тръсна глава, за да пропъди подобни мисли, и каза: — Нека минем към приблизителната обща калкулация. На колко ще възлиза нашата печалба?

Хауът прелисти две страници от тетрадката си.

— След като определихме размера на разходите за ремонт и производствени съоръжения, ние направихме първоначалната калкулация на производствените разходи. Тя се основава, естествено, на занижена сума от чиста, сигурна, минимална печалба. — Той затвори очи в ментатски полутранс и заговори: — При харконите разходите по поддръжката и заплатите са представлявали четиринадесет процента. Трябва да се радваме, ако успеем да ги задържим първоначално на тридесет процента. Като се приспаднат разходите по нови вложения и нарастване на производството, включително отчисленията за „ЕМОП“ и внесените разходи, нашата минимална печалба ще възлиза едва на шест-седем процента, докато успеем да подменим износените съоръжения. Едва тогава ще сме в състояние да я увеличим до дванадесет-петнадесет процента, каквато и следва да бъде. — Той отвори очи. — Освен ако господарят не желае да възприеме методите на харконите.

— Ние работим за създаването на богата и постоянна планетарна база — отвърна дукът. — Трябва да полагаме грижи повечето от хората да са доволни, особено свободните.

— Най-вече свободните — съгласи се Хауът.

— Силата ни на Каладън — започна дукът — зависеше от нашата морска и въздушна мощ. Тук трябва да развием нещо, което бих нарекъл пустинна мощ. Тя може и да включва въздушната ни мощ, но е възможно и да не я включва. Искам да ви обърна внимание върху липсата на защита при орнитоптерите. — Той поклати глава. — Харконите разчитаха на сменен персонал от други планети за най-важните си дейности. А ние не смеем. Във всяко попълнение ще има определен брой провокатори.

— Тогава ще трябва да се задоволим с много по-малка печалба и ниски добиви — рече Хауът. — Нашето производство през първите два сезона ще бъде с една трета по-ниско от средното производство на харконите.

— Ето — рече дукът, — точно както и очаквахме. Ще трябва да действуваме бързо със свободните. Искам пет пълни батальона от свободни преди първата финансова ревизия на „ЕМОП“.

— Времето не е много, ваше величество — обади се Хауът.

— Както ни е добре известно, ние нямаме много време. При първа възможност те ще нахлуят тук със сардукари, преоблечени като харкони. Според теб колко войска ще докарат, Туфир?

— Общо четири-пет батальона, ваше величество. Не повече — при тези цени на Сдружението на превоз на войски.

— Петте батальона свободни плюс нашите собствени войски ще трябва да стигнат. Нека накараме няколко пленени сардукари да помаршируват пред Съвета на Ландсрада и нещата ще се променят — независимо дали ще имаме, или няма да имаме печалба.

— Ще направим всичко възможно, ваше величество.

Пол погледна към баща си, после отново към Хауът, внезапно осъзнал напредналата възраст на ментата и това, че е служил на три поколения атреиди. Остарял. Това личеше по влажния блясък на кафявите очи, по бузите, набраздени и опърлени от екзотични слънца, по прегърбените рамене и по тънките устни, обагрени в рубиненочервено от сока сафо¤.

„Толкова много неща зависят от един стар човек“ — помисли си Пол.

— Понастоящем ние се намираме в договорна война¤ — рече дукът, — ала тя все още не се е разгърнала напълно. Туфир, какво е състоянието на харконския апарат тук?

— Премахнахме двеста петдесет и девет от най-важните им хора, господарю. Остават не повече от три харконски бойни групи — може би общо стотина души.

— Тези харконски изчадия, които премахнахте, притежаваха ли някакви имоти?

— Повечето бяха доста заможни, господарю — от прослойката на предприемачите.

— Искам да съчините писмени клетви за вярност към феодала, скрепени с подписа на всеки един от тях — рече дукът. — Да се депозира по един екземпляр при Арбитъра на промяната. Ще заемем законното становище, че са положили лъжлива клетва за вярност към феодала. Конфискувайте имуществото им, вземете им всичко, изгонете семействата им, смъкнете им кожата. Погрижете се короната да получи своите десет процента. Всичко трябва да е напълно законно.

Туфир се усмихна, разкривайки под карминовите си устни обагрени в червено зъби.

— Ход, достоен за негово величество дядо ви, господарю. Срамувам се, че пръв не се досетих за него.

Отсреща Халик се намръщи и с изненада забеляза намръщеното изражение на Пол. Останалите се усмихваха и кимаха.

„Това е неправилно“ — мислеше си Пол. — „То само ще принуди другите да се бият още по-ожесточено. Те няма да спечелят нищо, ако се предадат.“

Той познаваше истинската същност на канли, в която нямаше никакви ограничения, но това бе такъв ход, който можеше да ги унищожи дори и след като им донесеше победа.

— „Бил съм чужденец в чужда земя“ — цитира Халик.

Пол се вгледа в него и позна цитата от ОКБ, като се питаше: „Дали и Гърни не иска да се сложи край на непочтените интриги?“

Дукът се втренчи в мрака навън, после пак извърна поглед към Халик.

— Гърни, колко от онези пустинници успя да убедиш да останат при нас?

— Общо двеста осемдесет и шест, ваше величество. Ако питате мен, трябва да ги приберем и да се смятаме за щастливци. Всички те са от полезните категории работници.

— Само толкова ли? — дукът сви устни и каза: — Е, добре, предай на…

Прекъсна го някаква разправия на вратата. Дънкан Айдахо успя да влезе въпреки стражите отвън, обходи по дължина масата и се наведе над ухото на дука.

Лито му направи знак да се отдръпне и каза:

— Говори високо, Дънкан. Виждаш, че това е стратегическо заседание на щаба.

Пол заоглежда Айдахо, като отбеляза котешките му движения и бързия му рефлекс, който го правеше такъв учител по оръжейно майсторство, с когото бе трудно да се съревноваваш. Мургавото кръгло лице на Айдахо се обърна към Пол — очите на свикнал с тъмнината човек не показаха с нищо, че са го познали, ала Пол видя, че под маската му на спокойствие се таеше възбуда.

Айдахо огледа насядалите около масата и каза:

— Заловихме въоръжен отряд от преоблечени като свободни харконски наемници. Свободните сами изпратиха до нас куриер, за да ни предупредят за вероломната банда. При нападението обаче открихме, че харконите са устроили засада на куриера и са го ранили зле. Поведохме го насам, за да го лекуват нашите лекари, но по пътя той умря. Разбрах колко зле е човекът и се спрях да направя каквото мога. Изненадах го тъкмо когато правеше опит да хвърли нещо. — Айдахо сведе поглед към Лито. — Нож, господарю, нож, какъвто никога не сте виждали.

— Кристален нож ли? — попита някой.

— Няма никакво съмнение — отвърна Айдахо. — Млечнобял и сякаш светещ със своя собствена светлина. — Той бръкна под туниката си и извади ножница с подаваща се от нея обточена с черен ръб дръжка.

— Не вади острието от ножницата му.

Гласът долетя от разтворената врата в другия край на залата — глас гръмлив и вълнуващ, който накара всички да млъкнат и да се заоглеждат.

На вратата, препречена от кръстосаните мечове на стражите, бе застанала висока, облечена в дълга роба фигура. Леката светлокафява роба покриваше напълно човека, като оставаше само една пролука между качулката и черното покривало на лицето, разкриващо изцяло сини очи без никаква следа от бяло в тях.

— Разрешете му да влезе — прошепна Айдахо.

— Пуснете този човек — нареди дукът.

Стражите се поколебаха, после свалиха мечовете си.Мъжът влезе тържествено в залата и застана срещу дука.

— Това е Стилгар, вождът на заслона, който посетих, вождът на онези, които ни предупредиха за вероломната банда — обясни Айдахо.

— Добре дошъл, господине — рече Лито. — А защо не трябва да вадим от ножницата това острие?

Стилгар погледна към Айдахо и заговори:

— Ти видя колко чистота и почит има в нашите обичаи. На теб ще позволя да видиш острието на човека, към когото си се отнесъл приятелски. — Погледът му обходи останалите в залата. — Ала аз не познавам тези другите. Ще им позволиш ли да осквернят едно честно оръжие?

— Аз съм дук Лито — рече дукът. — Ще ми позволите ли да видя този нож?

— Ще ви позволя да си извоювате правото да го извадите от ножницата — отвърна Стилгар и тъй като около масата се надигна ропот на възмущение, той вдигна мършава жилеста ръка. — Напомням ви, че това е нож на човек, който се е отнесъл приятелски към вас.

Сред настъпилото мълчание Пол огледа внимателно този човек, долавяйки силата, която се излъчваше от него. Той бе вожд — вожд на свободните.

Един мъж срещу Пол, седнал към средата на масата, измърмори:

— Кой е той, че да ни казва какви права имаме ние на Аракис?

— Беше казано, че дук Лито Атреидски управлява със съгласието на управляваните — отвърна свободният. — И така, аз трябва да ви кажа какъв е обичаят при нас: върху онези, които са видели кристалния нож, пада известна отговорност. — Той хвърли мрачен поглед към Айдахо. — Те стават наши. Те не могат никога да напуснат Аракис без наше съгласие.

Халик и някои други понечиха да станат, по лицата им се четеше гняв. Халик каза:

— Дук Лито определя дали…

— Моля, изчакайте — намеси се Лито и самата мекота на гласа му ги възпря. Това не бива да разваля дисциплината — помисли си той. После се обърна към свободния: — Господине, аз зачитам й уважавам личното достойнство на всеки човек, който уважава моето достойнство. Аз наистина съм ви задължен. Ала винаги плащам дълговете си. Щом вашият обичай повелява този нож да остане в ножницата, тогава това е заповед, дадена от мен. А ако има друг някакъв начин, по който бихме могли да почетем човека, загинал, за да ни помогне, трябва само да го назовете.

Свободният втренчи поглед в Лито, после бавно смъкна покривалото от лицето си, откривайки остър нос и месести устни сред лъскава черна брада. Без да бърза, той се наведе над масата и се изплю върху полираната повърхност.

И понеже мъжете около масата понечиха да скочат на крака, гласът на Айдахо прогърмя из залата.

— Стойте!

Айдахо заговори сред внезапната тягостна тишина:

— Благодарим ти, Стилгар, че ни даряваш с влагата на тялото си. Приемаме този дар в онзи смисъл, в който ни се дава. — И Айдахо се изплю върху масата пред дука.

Той прошепна на дука:

— Спомнете си колко е драгоценна водата тук, ваше величество. Това бе проява на уважение.

Лито се облегна назад в креслото си, срещна погледа на Пол — на лицето на сина му имаше унила усмивка — и усети как напрежението около масата постепенно отслабна, щом хората проумяха станалото.

Свободният погледна към Айдахо и каза:

— Ти се представи добре в моя заслон, Дънкан Айдахо. С крепостна зависимост ли е свързана верността ти към твоя дук?

— Моли ме да постъпя на служба при него, ваше величество — обясни Айдахо.

— Ще приеме ли да си верен на двама господари? — попита Лито.

— Да не би да желаете да отида с него, ваше величество?

— Искам ти сам да вземеш решение по този въпрос — отвърна Лито, ала не успя да прикрие настоятелността в гласа си.

Айдахо измери с поглед свободния.

— Би ли ме взел при тези условия, Стилгар? Ще има случаи, когато ще трябва да се връщам, за да служа на моя дук.

— Ти се биеш добре и направи всичко възможно за нашия приятел — отвърна Стилгар. Той погледна към Лито. — Нека бъде така: мъжът Айдахо запазва кристалния нож, който се намира у него, в знак на своята вярност към нас. Айдахо трябва да бъде пречистен, естествено, за да се спазят правилата. Но това може да се направи. Той ще бъде едновременно и свободен, и войник на атреидите. Вече съществува подобен случай — Лайът служи на двама господари.

— Дънкан? — обади се Лито.

— Разбирам, ваше величество — отвърна Айдахо.

— В такъв случай въпросът е решен — каза Лито.

— Твоята вода е наша, Дънкан Айдахо — рече Стилгар. — Останките на нашия приятел остават при твоя дук. Неговата вода принадлежи на атреидите. Тя е връзката помежду ни.

Лито въздъхна, погледна към Хауът и срещна погледа на стария ментат. Хауът кимна, по изражението му личеше, че е доволен.

— Ще почакам долу — рече Стилгар, — докато Айдахо си вземе сбогом със своите приятели. Нашият починал приятел се казваше Турок. Спомнете си това, когато дойде време да освободите неговия дух. Вие сте приятели на Турок.

Стилгар понечи да си тръгне.

— Няма ли да поостанете малко? — попита Лито. Свободният се обърна и постави с привичен жест покривалото на лицето си, като нагласи нещо под него. Преди покривалото да застане на мястото си, Пол зърна нещо подобно на тънка тръбичка.

— Има ли някакви причини да оставам? — запита свободният.

— Ще ви окажем почести — отвърна дукът.

— Честта изисква от мен да бъда скоро на друго място — рече свободният. — Той хвърли още един поглед към Айдахо, обърна се и като мина покрай стражата на вратата, излезе навън.

— Ако и другите свободни са като него, добре ще си сътрудничим — рече Лито.

Айдахо заговори сдържано:

— Той е типичен представител на свободните, ваше величество.

— Ясно ли ти е какво ще трябва да правиш, Дънкан?

— Ще бъда вашият посланик при свободните, ваше величество.

— От теб зависи много, Дънкан. Ще ни трябват най-малко пет батальона от тези хора, преди сардукарите да връхлетят върху нас.

— За това ще се наложи да се поработи, ваше величество. Свободните са твърде независими хора. — Айдахо се подвоуми и добави: — И, ваше величество, има още едно нещо. Единият от наемниците, които съборихме, се опитваше да измъкне този нож от нашия мъртъв другар — свободния. Наемникът твърдеше, че харконите са обявили награда от един милион солария за онзи, който донесе един-единствен кристален нож.

Брадичката на Лито се вирна нагоре в знак на явна почуда.

— Защо ли толкова им е притрябвал един нож?

— Острието се прави от зъб на пясъчен червей. Този нож е знакът на свободните, ваше величество. С него синеокият човек може да проникне във всеки заслон на тази планета. Мен например ще ме разпитват, ако не ме познават. Аз не приличам на свободен, но…

— Пайтър дьо Врие — рече дукът.

— Дяволски коварен човек, господарю — обади се Хауът.

Айдахо пъхна ножницата с острието под туниката си.

— Пази този нож — каза дукът.

— Ясно, господарю. — Той потупа лекичко предавателя върху чантичката на колана си. — Ще докладвам колкото е възможно по-скоро. Туфир има кода ми за повикване. Използувайте бойния език. — Той отдаде чест, завъртя се и побърза да догони свободния.

Чуха как стъпките му прокънтяха по коридора.

Лито и Хауът си размениха поглед, пълен с разбиране. Те се усмихнаха.

— Имаме много работа, ваше величество — обади се Халик.

— И аз ви откъсвам от вашата работа — рече Лито.

— Трябва да докладвам за първоначалните бази — рече Хауът. — Или някой друг път да докладвам, ваше величество?

— Много ли време ще отнеме?

— Съвсем малко. Сред свободните се говори, че тук, на Аракис, по времето на Пустинната ботаническа опитна станция са били построени над двеста от тези първоначални бази. Предполага се, че всички те са били изоставени, но има данни, че преди да бъдат изоставени, са били затворени херметически.

— Може би в тях има някакви съоръжения? — попита дукът.

— Според докладите на Дънкан има.

— Къде се намират тези бази? — запита Халик.

— Отговорът на този въпрос — отвърна Хауът — е неизменното: „Лайът знае.“

— Бог знае — измърмори Лито.

— Може би не, ваше величество — рече Хауът. — Вие чухте, че този Стилгар употреби същото име. Дали нямаше предвид жив човек?

— Служел на двама господари — обади се Халик. — Звучи ми като религиозен цитат.

— А ти би трябвало да го знаеш — рече дукът. Халик се усмихна.

— Този Арбитър на промяната — започна Лито, — имперският еколог Кайнс… Дали той няма да знае къде се намират тези бази?

— Ваше величество, — предупреди Хауът, — този Кайнс е имперски служител.

— Само че сега се намира твърде далеч от императора — отвърна Лито. — Искам тези бази. Те сигурно са заредени с материали, които можем да спасим от унищожение и да използуваме за ремонт на нашите работни машини.

— Ваше величество — обади се Хауът, — тези бази са все още законно владение на негово височество.

— Природата тук е достатъчно жестока, за да разруши всяко нещо — отвърна дукът. — Ние винаги можем да стоварим вината върху нея. Намерете този Кайнс и открийте поне дали базите съществуват.

— Ще бъде опасно да ги присвоим — рече Хауът. — Дънкан бе категоричен по един въпрос: тези бази или представата за тях имат някакво скрито значение за свободните. Ако им ги отнемем, свободните може и да охладнеят към нас.

Пол огледа лицата на мъжете наоколо и забеляза колко напрегнато следят всяка дума. Изглеждаха дълбоко обезпокоени от становището на баща му.

— Послушай го, татко — рече тихо Пол. — Той говори истината.

— Ваше величество — рече Хауът, — тези бази биха могли да ни доставят материал за ремонта на всяко едно от оставените ни съоръжения и въпреки това да останат недостижими за нас поради стратегически причини. Ще бъде прибързано да действуваме, без да разполагаме с повече сведения. Този Кайнс има арбитражна власт, дадена му от империята. Не бива да забравяме това. А и свободните му се подчиняват.

— Тогава постъпете предпазливо. Искам само да науча дали тези бази съществуват.

— Както наредите, ваше величество — Хауът се облегна и сведе поглед.

— Добре тогава — заговори дукът. — Ние знаем какво ни предстои — работа. Подготвени сме за нея. Имаме известен опит в нея. Знаем какви са наградите и алтернативите са достатъчно ясни. Всички вие имате поставени задачи. — Той погледна към Халик. — Гърни, погрижи се първо да се уреди въпросът с контрабандистите.

— „И ще отида при онези бунтари, що живеят в безводната пустош“ — произнесе напевно Гърни.

— Някой ден ще хвана този човек без цитат и тогава ще бъде като гол — рече дукът.

Около масата се разнесе смях, но Пол долови напрежението в него.

Дукът се обърна към Хауът.

— Организирай на този етаж още един команден пост за наблюдение и свръзка, Туфир. Като привършиш, искам да те видя.

Хауът се изправи и се огледа, сякаш търсеше подкрепа. После се обърна и поведе върволицата навън. Другите се размърдаха припряно, като тътреха столовете си по пода и се скупчваха в малки разтревожени групички.

„Накрая се получи бъркотия“ — помисли си Пол, вперил поглед в гърбовете на последните излизащи мъже. Винаги досега съвещанията на щаба бяха завършвали в хапливо настроение. А това сякаш едва-едва креташе, като че ли измъчвано от собствените си несъответствия, че и със спор за капак.

За пръв път Пол си позволи да се замисли за реалната възможност от поражение — не си мислеше за нея от страх или заради предупрежденията от рода на онова на старата света майка, а изправяйки се с лице срещу нея поради своята собствена преценка на положението.

„Баща ми е отчаян“ — помисли си той. — „Нещата изобщо не вървят добре за нас.“

А Хауът — Пол си спомни как се бе държал старият ментат по време на съвещанието — с ловки увъртания и признаци на безпокойство.

Хауът бе дълбоко разтревожен от нещо.

— Най-добре остани тук до сутринта, синко — рече дукът. — Така и така скоро ще съмне. Ще съобщя на майка ти. — Той се изправи на крака — бавно и вдървено. — Защо не събереш няколко стола заедно и не се опънеш върху тях да поспиш малко?

— Аз не съм уморен, сър.

— Както желаеш.

Дукът кръстоса ръце отзад на кръста си и закрачи нагоре-надолу покрай масата.

„Като животно, уловено в клетка“ — помисли си Пол.

— Ще обсъдите ли с Туфир възможността за предателя? — попита Пол.

Дукът застана срещу сина си и заговори, вперил поглед в тъмните прозорци:

— Ние сме разисквали тази възможност много пъти.

— Старицата говореше толкова уверено — рече Пол. — А и съобщението, което мама…

— Взети са предпазни мерки — прекъсна го дукът. Той се огледа из залата и Пол прочете в очите на баща си безпокойството на преследвания.

— Ти остани тук. Има някои неща във връзка с командните постове, които искам да обсъдя с Туфир. — Той се обърна и излезе от залата, кимайки рязко на стражите на входа.

Пол вторачи поглед в мястото, където бе стоял баща му. Мястото бе празно още преди дукът да напусне залата. И той си спомни предупреждението на старицата „…но за баща ти — не можем да направим нищо.“

(обратно)

„В онзи първи ден, когато Муад’Диб минаваше по улиците със своето семейство, някои от хората, застанали край пътя, си спомниха за легендите и предсказанието и се осмелиха да извикат: «Махди!»¤ Ала техният вик бе по-скоро въпрос, отколкото радостен възглас, защото засега те можеха само да се надяват, че за него е предречено да бъде Лизан-ал-гаиб¤ — Гласът от външния свят. Вниманието им бе насочено и към майката, тъй като бяха научили, че е бин-джезъритска възпитаница, и за тях бе ясно, че тя ще е другият Глас от външния свят.“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Дукът намери Туфир Хауът сам в ъгловата стая, към която го упъти един от стражите. В съседната стая се вдигаше шум — инсталираха свързочни съоръжения, но тази стая бе сравнително тиха. Дукът се огледа, щом Хауът стана от маса, осеяна с книжа. Стените на стаята бяха зелени и освен масата в нея имаше три суспенсорни стола, от които набързо бе махнато „Х“-то на харконите и оголеното място приличаше на кръпка.

— Столовете са свободно висящи, но напълно безопасни — рече Хауът. — Къде е Пол, ваше величество?

— Оставих го в заседателната зала. Надявам се, че ще си почине, щом не съм там да го разсейвам.

Хауът кимна, отиде до вратата на съседната стая и я затвори, за да не се чува съскането на електрическите искри.

— Туфир — започна Лито. — Интересуват ме императорските и харконските запаси от подправка.

— Господарю!

Дукът присви устни.

— Складовете лесно могат да бъдат унищожени. — Той вдигна ръка, тъй като Хауът понечи да заговори. — Не мисли за запасите на императора — той тайно би се зарадвал, ако харконите понесат финансово сътресение. А как ще протестира баронът за унищожаването на нещо, за което той не може да признае открито, че притежава?

Хауът поклати глава.

— Почти не разполагаме със свободни хора, ваше величество.

— Вземете няколко от хората на Айдахо. А може и на някои от свободните да им допадне такова извънпланетно пътешествие. Едно внезапно нападение срещу Гайъди Прайм — подобна диверсия има своите тактически предимства, Туфир.

— Ваша воля, господарю. — Хауът се извърна настрани и дукът забеляза признаци на нервност у стария човек; помисли си „Вероятно подозира, че не му се доверявам. Сигурно знае, че имам поверителни съобщения за предатели. Да, най-добре ще е незабавно да успокоя страховете му.“

— Туфир — започна той, — тъй като ти си един от малцината, на които мога напълно да се доверя, има още един въпрос, който се нуждае от разискване. И на двама ни е известно, че непрекъснато трябва да бдим, за да не позволяваме на предатели да проникнат сред нас… ала аз имам две нови съобщения.

Хауът се обърна и се втренчи в него.

И Лито повтори разказаното от Пол.

Вместо да предизвикат пълното съсредоточаване на ментата, съобщенията само усилиха възбудата на Хауът.

Лито се вгледа в стареца и след малко каза:

— Ти премълчаваш нещо, стари друже. Трябваше да се досетя — беше толкова нервен по време на заседанието на щаба. Какво ли би могло да е толкова страшно, че да не го кажеш пред всички?

Обагрените от сафо устни се превърнаха в строга права черта, в която се врязваха ситни бръчици. Останаха си все така упорито свити и набръчкани, когато той заговори:

— Господарю, не знам точно как да подема този разговор.

— Ние сме си казвали един на друг най-различни неприятни неща, Туфир. Знаеш, че с мен можеш да водиш всякакъв разговор.

Хауът продължаваше да го гледа втренчено и да си мисли: „Ето такъв го харесвам най-много. Ето това е човекът на честта, който заслужава цялата ми преданост и старание. Защо трябва да го наранявам?“

— Е? — запита Лито.

Хауът сви рамене.

— Става въпрос за едно късче от бележка. Взехме го от един харконски куриер. Бележката е била предназначена за някакъв агент на име Пардий. Имаме основание да смятаме, че Пардий е важна личност в подмолната дейност на харконите тук. Бележката е нещо, което би могло да се окаже много важно или изобщо да не е важно. Значението й може да се тълкува по различни начини.

— И какво толкова неудобно за казване има в тази бележка?

— Късче от бележка, господарю. Беше направена върху минимичен филм¤, към който бе прикрепена обичайната капсула за унищожаване. Спряхме действието на киселината малко преди пълното изличаване и така спасихме само малък откъс от текста. Откъсът обаче е изключително показателен.

— Така ли?

Хауът потърка устни.

— В него пише: „…ито никога няма да заподозре, а когато ударът върху него се стовари от любима ръка, самата мисъл чия е тази ръка ще е достатъчна, за да го унищожи.“ Бележката носеше личния печат на барона и аз установих, че не е подправен.

— Подозрението ти е очевидно — рече дукът с неочаквано студен тон.

— По-скоро бих си отсякъл ръцете, отколкото да ви засегна — рече Хауът. — Господарю, а какво, ако…

— Лейди Джесика — рече Лито и почувствува как пламва от гняв. — Не успяхте ли да изтръгнете фактите от този Пардий?

— За жалост Пардий не бе вече между живите, когато заловихме куриера. А съм сигурен, че куриерът не е знаел какво носи.

— Ясно.

Лито поклати глава, мислейки си: „Каква коварна работа. В това не може да има и капка истина. Аз познавам жена си.“

— Господарю, ако…

— Не! — изрева дукът. — Тук има грешка, която…

— Не можем да пренебрегваме фактите, господарю.

— Тя е с мен от шестнадесет години! Имало е безброй възможности за… Лично ти проучи училището и жената!

Хауът заговори с горчивина:

— Известно е, че някои неща ми убягват.

— Казвам ти, че е невъзможно! Харконите искат да унищожат родословието на атреидите — следователно и Пол. Те веднъж вече се опитаха. Би ли могла една жена да заговорничи срещу собствения си син?

— Може би тя не заговорничи срещу собствения си син. А вчерашното покушение би могло да е само комедия.

— Не е възможно да е комедия.

— Ваше величество, тя няма право да знае своя произход, но какво ли, ако го знае? Какво ли, ако е останала сираче, да кажем, че е осиротяла по вина на някой атреид?

— Тогава щеше да действува много отдавна. Отрова в питието ми… Кама през нощта. Кой би имал по-удобна възможност?

— Харконите възнамеряват да ви унищожат,господарю. Тяхното намерение не е просто да ви убият. Канли има толкова много разновидности. Техният замисъл може да се окаже произведение на изкуството в областта на отмъщението.

Раменете на дука тежко се отпуснаха. Той притвори очи — изглеждаше остарял и уморен. „Не може да бъде“ — помисли си той. — „Тази жена ми разкри душата си.“

— Има ли по-коварен начин да ме унищожат от този да сеят съмнения за жена, която обичам? — попита той.

— Това си помислих и аз — рече Хауът. — И все пак…

Дукът отвори очи и се вгледа в Хауът: „Нека си подозира“ — си помисли. — „Подозрението е негов занаят, не мой. Може би, ако си дам вид, че съм повярвал на това, някой ще стане по-непредпазлив.“

— Какво предлагаш? — попита шепнешком Лито.

— Засега постоянно наблюдение, господарю. Тя трябва да бъде наблюдавана по всяко време. Ще се погрижа това да се прави дискретно. Айдахо е най-подходящ за тази работа. Вероятно след седмица ще можем да го отзовем. Има един момък, когото обучаваме в ескадрона на Айдахо и който може да се окаже най-подходящ, за да отиде при свободните като негов заместник. Има дарба за дипломат.

— Не излагай на опасност вече установените ни отношения със свободните.

— В никакъв случай, ваше величество.

— А какво ще стане с Пол?

— Вероятно бихме могли да уведомим д-р Юи.

Лито обърна гръб на Хауът.

— Оставям тази работа в твои ръце.

— Ще действувам благоразумно, господарю.

„Поне на това мога да разчитам“ — помисли си Лито. И каза:

— Ще се поразходя. Ако ти потрябвам, ще съм тук наблизо. Стражата може да…

— Господарю, преди да си тръгнете, трябва да прочетете една видеопластина. Тя представлява предварителен и обобщен анализ на религията на свободните. Сигурно ще си спомните, че ме помолихте да ви докладвам за нея.

Дукът се спря и заговори, без да се обръща:

— Това не може ли да почака?

— Разбира се, господарю. Но нали вие ме запитахте какво крещят. Викаха: „Махди!“¤ Те отправяха този вик към младия господар, когато…

— Към Пол ли?

— Да, господарю. Тук съществува легенда-прорицание, че при тях ще дойде вожд, рожба на бин-джезъритка, който ще ги поведе към истинската свобода. Легендата се придържа към познатото клише на предсказанията.

— И те смятат, че Пол е този… този…

— Те само се надяват, господарю — Хауът протегна ръка с капсулата на видеопластината.

Дукът я взе и я пъхна в джоба си.

— Ще я погледна по-късно.

— Разбира се, господарю.

— Сега имам нужда само от време за… размисъл.

— Да, господарю.

Дукът въздъхна дълбоко и излезе от стаята. Той зави надясно по коридора и тръгна да се разхожда с ръце на кръста, без да обръща внимание откъде минава. Нижеха се коридори и стълбища, балкони и зали… хора, които отдаваха чест и му правеха път.

След известно време той се върна в заседателната зала — завари я тъмна: Пол спеше върху масата, завит с плаща на някой от стражите и с войнишка торбичка-несесер за възглавница. Като стъпваше безшумно, дукът прекоси по дължина стаята и излезе на балкона, който гледаше към космодрума. Войникът, застанал на пост в ъгъла на балкона, разпозна дука на бледото отражение на светлините от космодрума и застана мирно.

— Свободно — измърмори дукът. Той се облегна на студения метал на балконския парапет.

Над пустинната долина се бе спуснала обичайната тишина преди зазоряване. Той погледна към небето. Точно над главата му звездите приличаха на пайети по шал, разстлан върху синьо-черен фон. Ниско на южния хоризонт втората нощна луна¤ надничаше през облаци от прах — луна-неверник, която го гледаше със скептична светлина.

Докато дукът съзерцаваше всичко това, луната се потопи зад скалите на Защитната стена, покри ги със захарна глазура и сред внезапния непрогледен мрак той усети хлад. Потрепера.

Обзе го гняв.

„В последно време харконите ми пречат, безмилостно ме преследват и ме тормозят“ — помисли си той. — „Те са купчинки оборска тор с умове на военни полицаи. Ще се защитавам!“ — После си каза с известна тъга: — „Трябва да управлявам с очи и нокти, така както ястребът управлява сред по-малките птици.“ Ръката му несъзнателно докосна емблемата с ястреба върху туниката.

На изток нощта премина в ажур от лъчезарно сиво, а после в мекото сияние на морска раковина, която замъгли звездите. И тогава настъпи продължителното тържествено сипване на зората, която нахлу през разкъсания хоризонт…

Сцената бе толкова красива, че погълна цялото му внимание.

„Някои неща надминават себе си“ — помисли си той.

Никога не беше си представял, че тук може да срещне такава красота — този раздран червен хоризонт и скалите в пурпур и охра. Отвъд космодрума, където леката нощна роса бе вляла живот в набъбналите семена на Аракис, той видя огромни петна от червени цветове, през които минаваше ярка лилава нишка… като гигантски отпечатъци на ходила.

— Какво красиво утро, ваше величество — рече войникът.

— Да, наистина.

Дукът кимна и си помисли: Вероятно човек би могъл постепенно и да свикне с тази планета. Вероятно тя би могла да стане добра родина на моя син.

Тогава той съзря човешките фигури, които се движеха сред цветните полета и размахваха някакви странни, подобни на коси уреди — събирачи на роса. Водата тук бе толкова скъпоценна, че дори росата трябваше да се събира.

А би могло да се окаже и омразно място — рече си дукът.

(обратно)

„Сигурно няма по-ужасен миг на прозрение от този, в който откриваш, че баща ти е човек — от плът и кръв.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Дукът заговори:

— Пол, това, което правя, е отвратително, но трябва да го сторя.

Той стоеше до портативния детектор на отрови, донесен в заседателната зала за закуската им. Сетивните пипала на уреда висяха отпуснато над масата и напомняха на Пол за някакво необикновено току-що загинало насекомо.

Дукът се бе загледал навън, към космодрума, с неговите облаци от прах на фона на утринното небе.

Пред Пол бе поставен възпроизводител с кратка видеопластина за религиозните обичаи на свободните. Пластината бе съставена от един от експертите на Хауът и Пол се почувствува смутен, че някои неща се отнасяха за самия него.

„Махди!“

„Лизан-ал-гаиб!“

Той можеше да затвори очи и да си припомни виковете на тълпата. „Ето значи на какво се надяват“ — помисли си той. И си припомни какво бе казала старата света майка: Куизъц Хадерах. Спомените събудиха предчувствията му за ужасното предназначение и затулиха този необикновен свят с усещания за нещо познато, които той не можеше да разгадае.

— Отвратително нещо — продължи дукът.

— За какво става въпрос, сър?

Лито се извърна и погледна сина си.

— Защото харконите смятат да ме измамят, като ме накарат да се съмнявам в майка ти. На тях не им е известно, че аз по-скоро бих се усъмнил в себе си.

— Не ви разбирам, сър.

Лито отново погледна навън през прозорците. Бялото слънце вече се бе издигнало високо в сутрешния си квадрант. Млечната светлина очерта купчина облаци от прах, които се стелеха над задънените каньони врязващи се в Защитната стена.

Бавно, като говореше с приглушен глас, за да сдържа гнева си, дукът разказа на Пол за загадъчната записка.

— Но така можете спокойно да се усъмните и в мен — рече Пол.

— Те трябва да помислят, че са успели — продължи дукът. — Те трябва да ме помислят именно за толкова голям глупак. Всичко трябва да изглежда правдоподобно. Дори и майка ти може да не научи за тази им хитрина.

— Сър! Но защо?

— Майка ти не бива да реагира с постъпка. О, тя е способна на крайна постъпка… а толкова много зависи от това. Надявам се, че ще разкрия предателя. Всичко трябва да изглежда така, все едно че напълно са успели да ме измамят. Трябва да й нанеса тази обида, за да не понесе по-късно по-болезнена обида.

— Защо ми казвате това, татко? Аз може и да не запазя тайната.

— В тази работа теб няма да те наблюдават — отвърна дукът. — Ти ще запазиш тайната. Трябва да я запазиш. — Той отиде до прозорците и заговори, без да се обръща: — А така, ако се случи нещо с мен, ти ще можеш да й кажеш истината — че никога не съм се съмнявал в нея, нито за миг дори. Бих искал тя да научи това.

Пол долови мислите за смърт в бащините си думи и заговори припряно:

— Нищо няма да ви се случи, сър. Тези…

— Замълчи, сине.

Пол втренчи поглед в гърба на баща си и забеляза умората в извивките на шията, в очертанията на раменете и в бавните движения.

— Вие сте просто уморен, татко.

— Наистина съм уморен — съгласи се дукът. — Уморен съм психически. Сигурно меланхоличното израждане при великите династии засегна най-сетне и мен. А навремето бяхме толкова силни хора.

Пол незабавно възрази гневно:

— Нашата династия не се е изродила.

— Така ли?

Дукът се обърна с лице към сина си — под очите му синееха тъмни кръгове, устните му се изкривиха в скептична усмивка.

— Трябваше да се венчая за майка ти и да я направя своя дукеса. Но… това, че все още не съм задомен, обнадеждава някои династии, че все още могат да се съюзят с мен чрез дъщерите си, станали на възраст за омъжване. — Той сви рамене. — И така аз…

— Майка ми е обяснила това.

— Нищо друго не може да спечели повече преданост към един водач, както видът му на безстрашен храбрец — рече дукът. — Ето защо си давам вид на безстрашен храбрец.

— Вие сте добър водач — възрази Пол. — Управлявате добре. Хората ви следват охотно и ви обичат.

— Моят пропаганден корпус е един от най-добрите — рече дукът. Той отново се обърна и се загледа навън, към долината. — Тук, на Аракис, за нас има много по-голяма възможност, отколкото империята изобщо може да си представи. И все пак понякога си мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме потърсили спасение в бягство, ако бяхме станали отцепници. Понякога ми се приисква да можем да се скрием под чуждо име сред хората, да не сме изложени на толкова…

— Татко!

— Да, аз наистина съм уморен — рече дукът. — Известно ли ти е, че използуваме утайката от подправката като суровина и вече разполагаме със собствена фабрика за производство на филмова субстанция.

— Наистина ли?

— Не бива да ни липсва филмовата субстанция — отбеляза дукът. — Иначе как ще можем да заливаме селото и града с нашата информация? Хората трябва да разберат как добре ги управлявам. А как биха могли да разберат, ако не им го кажем?

— Трябва да си починете — рече Пол.

Дукът отново застана с лице към сина си.

— Аракис има и още едно предимство, което аз почти винаги забравям да отбележа. Тук подправката е навсякъде и във всичко. Човек я вдишва и поглъща в, кажи-речи, всяко ястие. И установявам, че това придава известен естествен имунитет към някои от най-разпространените отрови от Наръчника на договорната война¤. А необходимостта да се бди за всяка капка вода поставя цялото производство на храни, добивът на мая, хидропонните култури, хемавитът, всичко под най-строго наблюдение. Ние не можем да унищожим големи групи от нашето население с отрова, нито пък можем да бъдем атакувани с това оръжие. Аракис ни прави нравствени и етични.

Пол понечи да заговори, ала дукът го прекъсна:

— Нужен ми е някой, комуто мога да кажа тези неща, синко. — Той въздъхна и отново обърна поглед към пустинния пейзаж, където дори цветята бяха вече погинали — изпотъпкани от събирачите на роса¤ и изсъхнали под ранното слънце.

— На Каладън ние управлявахме с морска и въздушна мощ — продължи дукът. — Тук трябва да си създадем пустинна мощ. Това е твоето наследство, Пол. Какво ли ще стане с теб, ако се случи нещо с мен? Ти няма да станеш династия отцепник, а династия борец — бягаща и преследвана.

Пол потърси думи, ала не намери какво да каже. Никога не бе виждал баща си толкова обезверен.

— За да задържи Аракис — продължи дукът, — човек се изправя пред решения, които могат да му струват неговото собствено самоуважение. — Той посочи навън към зелено-черното атреидско знаме, което се развяваше на един пилон в края на космодрума. — Това благородно знаме би могло да се превърне в символ на много злини.

Пол преглътна с пресъхнало гърло. В думите на баща му се долавяше безсилие и чувство на обреченост, от което момчето почувствува празнота в гърдите си.

Дукът извади от джоба си таблетка против умора и я глътна без вода.

— Сила и страх — рече той. — Инструментите на държавническото изкуство. Трябва да разпоредя да наблегнат на обучението ти в партизанска война. На видеопластината, която видя, те наричат „Махди“ и „Лизан-ал-гаиб“ — в краен случай можеш да извлечеш полза от това.

Пол се вторачи в баща си, видя как раменете му се повдигат, докато таблетката си вършеше работата, ала запомни думите му, изпълнени със страх и съмнение.

— Какво ли задържа еколога? — измърмори дукът. — Казах на Туфир да го повика да дойде рано.

(обратно)

„Един ден баща ми, падишах-императорът, ме хвана за ръка и аз долових, благодарение на методите, на които ме бе обучила майка ми, че е нещо разтревожен. Той ме поведе по галерията с портретите, към шигъровия портрет¤ на дук Лито Атреидски. Забелязах силната прилика помежду им — между моя баща и този човек на портрета — и двамата имаха слаби, изящни лица с остри черти, над които властвуваха студени очи. «Принцесо-дъще — рече баща ми. — Бих искал да си вече пораснала, когато дойде време този мъж да си избира жена.» Тогава баща ми беше на седемдесет и една година, а аз само на четиринадесет, но въпреки това си спомням, че в онзи миг стигнах до умозаключението, че баща ми тайно желаеше дукът да е негов син и че ненавиждаше политическите причини, които ги бяха направили врагове.“

Из „В моя бащин замък“ от принцеса Ирулан

Първата му среща с хората, които му бе заповядано да предаде, развълнува силно д-р Кайнс. Той се гордееше, че е човек на науката, за когото легендите бяха само интересни нишки, които водят до корените на културата. И все пак момчето така точно отговаряше на древното предсказание. То притежаваше „търсещия поглед“ и излъчваше „сдържана прямота“.

Предсказанието естествено даваше известна свобода по въпроса дали майката богиня щеше да доведе спасителя със себе си, или щеше да го роди на самата сцена на действието. И все пак това странно съвпадение между предсказание и хора бе налице.

Те се срещнаха късно сутринта пред административната сграда на космодрума край Аракийн. Наблизо като задрямало насекомо бе приклекнал един орнитоптер без отличителни знаци, който бръмчеше тихичко, готов за полет. До него стоеше на стража атреидски войник с изваден меч. Въздухът леко трептеше от защитното поле около тялото му.

Кайнс се усмихна подигравателно на навика им да си служат със защитни полета. „В това отношение Аракис им готви изненада“ — си помисли.

Планетологът вдигна ръка, с което даде знак на своята охрана от свободни да се отдръпне. Той продължи сам напред към входа на сградата — мрачна дупка в облицованата с пластмаса скала. „На какво открито място е тази монолитна сграда“ — помисли си той. — „Колко по-неудобна е от пещерата.“

Вниманието му привлече някакво брожение във входа. Той се спря, като използува момента да оправи робата и закопчалката на влагосъхраняващия си костюм върху лявото рамо.

Крилата на входната врата се отвориха широко. Атреидските стражи бързо се появиха — всички те бяха тежковъоръжени със стреломети, мечове и защитни полета. Зад тях се появи снажен мъж с ястребови черти, тъмнолик и чернокос. Носеше местно наметало с атреидски ястребов гребен на гърдите, ала го носеше по начин, който издаваше, че не е свикнал с тази дреха. В единия си край наметалото прилепваше о крачолите на влагосъхраняващия му костюм. На тази дреха й липсваше свободно олюляващият се ритъм на вървежа.

Редом с мъжа крачеше младеж със същата черна коса, ала с по-обло лице. Младежът изглеждаше дребен за петнадесетте си години, а Кайнс знаеше, че е на толкова. Младото тяло обаче внушаваше чувство за превъзходство и спокойна самоувереност, сякаш момчето виждаше и познаваше всичко, което го заобикаля и което е невидимо за останалите. Той носеше същото наметало като баща си, само че с такава непринудена лекота, която караше човек да мисли, че момъкът винаги е носел такова облекло.

„Махди ще знае неща, които другите не могат да виждат“ — гласеше предсказанието.

Кайнс поклати глава, казвайки си мислено: „Та те са най-обикновени хора!“

Заедно с тях, облечен подходящо за пустинята, идваше още един човек, когото Кайнс позна — Гърни Халик. Кайнс пое дълбоко въздух, за да потисне негодуванието си срещу Халик, който го бе инструктирал как да се държи с дука и неговия наследник.

„Можеш да наричаш дука «господарю» или «Ваше величество». «Ваше благородие» също е правилно, но обикновено се пази за по-тържествени случаи. Към сина можеш да се обръщаш с «млади господарю» или «господарю». Дукът е човек твърде снизходителен, ала не понася и най-малкия опит за фамилиарничене.“

Докато наблюдаваше приближаването на групата, Кайнс си мислеше: „Те твърде скоро ще узнаят кой е господар на Аракис. Ще карат онзи ментат да ме разпитва до среднощ,а? И ще искат да им бъда водач при инспекцията върху добиването на подправката, а?“

Смисълът на въпросите на Хауът не бе убягнал на Кайнс. Те искаха имперските бази. А очевидно бяха научили за базите от Айдахо.

„Ще накарам Стилгар да изпрати на този дук главата на Айдахо“ — рече си Кайнс.

Свитата на дука бе вече само на няколко крачки и се чуваше как пясъкът хрущи под краката им, обути в специални пустинни ботуши. Кайнс се поклони.

— Господарю!

Още докато наближаваха самотната фигура, застанала близо до орнитоптера, Лито бе започнал да го изучава: висок, слаб, облечен за пустинята в широка роба, влагосъхраняващ костюм и къси ботуши. Качулката на мъжа бе отметната назад, а покривалото на лицето бе увиснало от едната страна, разкривайки дълга коса с цвета на пясък и рядка брада. Сините до дъно очи гледаха изпод дебели вежди. Около очните вдлъбнатини се виждаха следи от черни петна.

— Вие сте екологът — рече дукът.

— Ние тук предпочитаме старата титла, господарю — отвърна Кайнс. — Планетолог.

— Както желаете — рече дукът. Той сведе очи към Пол. — Синко, това е Арбитърът на промяната, арбитърът на спорните въпроси, човекът, поставен тук, за да се грижи за спазването на договореностите при встъпването ни във власт над това феодално владение, — Той погледна към Кайнс. — А това е моят син.

— Господарю! — кимна Кайнс.

— Вие от свободните ли сте? — запита Пол.

Кайнс се усмихна.

— Аз съм приет както в заслона, така и в селището, млади господарю. Но съм на служба при негово височество, аз съм имперският планетолог.

Пол кимна, впечатлен от силата, която се излъчваше от този човек. Халик бе посочил Кайнс на Пол от един от горните прозорци на административната сграда: „Ето онзи човек там с охраната от свободни — онзи, дето сега отива към орнитоптера.“

Пол бе огледал бегло Кайнс с бинокъла, бе забелязал строго свитите устни и високото чело. Халик му бе прошепнал: „Много особен човек. Изразява се много точно — без излишни приказки, без недомлъвки — реже като с бръснач.“

А дукът зад гърба им бе отбелязал: „Типичен учен.“ Сега, когато се намираше само на няколко крачки от този човек, Пол усети силата у Кайнс, въздействието на личността му, сякаш че беше от кралско потекло, роден да командува.

— Научих, че на вас трябва да благодарим за влагосъхраняващите костюми и тези наметала — заговори дукът.

— Надявам се, че добре ви прилягат — отвърна Кайнс. — Те са производство на свободните и възможно най-точно са спазени мерките, дадени ми от вашия приближен Халик.

— Бях обезпокоен от това, което сте казали, че не можете да ни заведете навътре в пустинята, ако не сме облечени в тези дрехи — рече дукът. — Можем да вземем със себе си повече вода. Не възнамеряваме да се бавим дълго, а ще имаме и въздушна охрана — ескортът, който виждате сега точно над нас. Вероятността да ни принудят да кацнем е нищожна.

Кайнс се втренчи в него, забелязвайки напращялата му от влага плът. Той заговори с хладен тон:

— На Аракис никога не се говори за нищожни вероятности. Говори се само за възможности.

Халик се наежи.

— Към дука трябва да се обръщат с „господарю“ или с „ваше величество“!

Лито махна с ръка на Халик, като направи поверителния им знак, за да се въздържа, и отбеляза:

— Нашите нрави са нови, Гърни. Трябва да проявяваме снизходителност.

— Ваша воля, господарю.

— Задължени сме ви, д-р Кайнс — продължи Лито. — Тези костюми и загрижеността за нашето благополучие ще бъдат запомнени.

Изведнъж на Пол му хрумна един цитат от ОКБ.

— „Дарението е благословът на дарителя“ — каза той.

Думите прокънтяха гръмко сред тишината. Свободните от охраната, които Кайнс бе оставил в сянката на административната сграда, наскачаха, както бяха наклякали, и започнаха да мълвят нещо с нескрита възбуда.

Един от тях се провикна:

— Лизан-ал-гаиб!

Кайнс се обърна и махна рязко с ръка на хората да се отдръпнат. Те отстъпиха, мърморейки помежду си, и се оттеглиха зад сградата.

— Твърде интересно — отбеляза Лито.

Кайнс изгледа строго дука и Пол и каза:

— Повечето от местните жители на пустинята са суеверни хора. Не им обръщайте внимание. Те не искат да ви обидят. — Но той се замисли върху думите от преданието. „Те ще те поздравят със свещени слова, а твоите дарове ще бъдат благослов.“

Преценката на Лито за Кайнс, изградена отчасти върху краткия устен доклад на Хауът (сдържан и изпълнен с подозрения), неочаквано се избистри: този човек беше свободен. Кайнс бе дошъл с охрана от свободни, което можеше просто да означава, че свободните изпробваха своята нова свобода да влизат в селищата, ала тази охрана приличаше по-скоро на почетен караул. По поведението на Кайнс личеше, че е горд човек, свикнал на свобода, а езикът и държането му се подчиняваха единствено на собствената му мнителност. Въпросът на Пол беше прям и уместен.

Кайнс се бе превърнал в човек от пустинята.

— Няма ли да тръгваме, ваше величество? — запита Халик.

Дукът кимна.

— Аз ще управлявам моя топтер. Кайнс може да седне отпред при мен, за да ме насочва. Вие с Пол заемете задните места.

— Почакайте, моля — обади се Кайнс. — С ваше позволение, господарю, трябва да проверя изправността на костюмите ви.

Дукът понечи да заговори, ала Кайнс го изпревари:

— Грижа се за собствената си кожа, така както и за вашата… господарю. Много добре ми е известно чия глава ще се търкулне, ако ви сполети някаква беда, докато аз отговарям за вас.

Дукът се навъси: „Колко деликатно положение! Ако откажа, това може да го обиди. А може да се окаже човек, чиято преданост към мен е неизмерима. И все пак… да му позволя да проникне в защитното ми поле, да ме докосне, когато знам толкова малко за него!“

Мислите препускаха в главата му — той трябваше да вземе решение.

— Оставяме се в ръцете ви — рече дукът. Пристъпи напред, разтвори наметалото си и видя как Хауът се изправи на пръсти, настръхнал и напрегнат, ала без да се помръдне от мястото си. — И ако бъдете така любезен — продължи дукът, — с удоволствие бих изслушал едно разяснение за този костюм, и то от човек, който го познава така основно.

— Разбира се — отвърна Кайнс. Той опипом потърси под наметалото закопчалките на раменете и продължи да говори, докато проверяваше костюма. — По същество този костюм представлява микросандвич — високоефективна филтрираща и топлообменна система. — Той натъкми закопчалките на раменете. — Онзи слой, който влиза в допир с кожата, е порест. Потта минава през него, след като е охладила тялото… един почти нормален изпарителен процес. Следващите два пласта… — Кайнс пристегна закопчалката върху гърдите — … включват топлообменни нишки и приспособление за утаяване на солта. Солта се извлича обратно.

Дукът повдигна ръце и каза:

— Твърде интересно.

— Дишайте дълбоко — рече Кайнс. Дукът се подчини.

Кайнс прегледа закопчалките при подмишниците и оправи едната.

— Движенията на тялото, най-вече дишането — продължи той, — както и осмотичното действие осигуряват изпомпващия ефект. — Той леко разхлаби закопчалката на гърдите — Преработената вода преминава в джобните резервоари, откъдето се издърпва през тази тръбичка в пръстена, разположен покрай врата.

Дукът размърда брадичка нагоре и надолу, за да види края на тръбичката.

— Полезно и удобно — рече той. — Добре измислено.

Кайнс коленичи, за да провери закопчалките на краката.

— Урината и фекалиите се преработват в уплътненията по бедрата — рече той и се изправи, опипа пръстена около врата и отвори клапана на една преграда в него. — В откритата пустиня този филтър се поставя върху лицето, а тази тръбичка се пъха в ноздрите с тези запушалки, за да се осигури добро уплътнение. Вдишвайте през филтъра на устата и издишвайте през тръбичката в носа. С костюма на свободните, ако е в добро работно състояние, няма да загубите повече от един напръстник влага на ден — дори ако попаднете във Великото пясъчно море.

— Един напръстник на ден! — повтори дукът.

Кайнс натисна с пръст уплътнителя на челото и каза:

— Тук може да ви убива малко. Ако ви дразни, моля да ми кажете. Бих могъл да го пообтегна, за да приляга по-плътно.

— Моите благодарности — рече дукът. Щом Кайнс отстъпи назад, Лито размърда рамене в костюма, признавайки, че сега той бе станал по-удобен — по-прибран и не толкова неприятен.

Кайнс се обърна към Пол.

— А сега да прегледаме вашия, момко.

„Добър човек, но ще трябва да се научи как точно да се обръща към нас“ — помисли си дукът.

Пол стоеше безучастно, докато Кайнс проверяваше костюма. Докато обличаше тази шумоляща дреха с лъскава повърхност, бе изпитал странно усещане. Съзнанието му съхраняваше ясното убеждение, че никога досега не бе обличал влагосъхраняващ костюм. И все пак всяко движение при оправянето на пристягащите катарами под неумелото ръководство на Гърни бе изглеждало естествено и инстинктивно. Когато бе стегнал гърдите, за да получи максимален изпомпващ ефект от движението при дишането, той бе наясно какво прави и защо го прави. Когато регулираше уплътнителите на врата и челото, знаеше, че това се прави, за да не се получават пришки от триенето.

Кайнс се изправи и отстъпи назад с объркано изражение.

— Носили ли сте и друг път влагосъхраняващ костюм? — попита той.

— Обличам го за първи път.

— Тогава сигурно някой ви го е стъкмил?

— Не.

— Вашите пустинни ботуши не са пристегнати силно в глезените. Кой ви каза да постъпите така?

— Ами… стори ми се, че така е най-правилно.

— И сте напълно прав.

Кайнс потри бузата си, като си мислеше за преданието: „Той ще познава нашите нрави така, сякаш е роден за тях.“

— Губим време — обади се дукът. Той махна с ръка към топтера и поведе останалите, приемайки с кимване отдадената му от караула чест. Качи се в машината, пристегна предпазните си ремъци и провери лостовете и уредите. Топтерът леко изскърца, когато другите се качиха на борда.

Кайнс пристегна ремъците и съсредоточи вниманието си върху уюта на тапицираната кабина — мека разкошна тапицерия в сивозелено, лъскави уреди, чувството за филтриран и освежен въздух в дробовете, щом вратите се затвориха и вентилаторите забръмчаха. „Толкова е тихо!“ — помисли си той.

— Всичко е наред, ваше величество — докладва Халик.

Лито подаде тяга на крилете, усети как се размахаха — веднъж, дваж. След десет метра машината вече се бе отделила от земята с плътно прибрани криле, а двигателите ги бяха понесли нагоре в рязко и шеметно издигане.

— Курс югозапад над Защитната стена — рече Кайнс. — Именно там казах на вашия пясъчен експерт¤ да съсредоточи машините си.

— Ясно.

Дукът се вряза сред въздушния си конвой и останалите летателни апарати заеха своите места, докато летяха на югоизток.

— Моделът и направата на тези влагосъхраняващи костюми говорят за висока степен на техническо мислене — отбеляза дукът.

— Някой ден може да ви покажа фабрика в заслон — рече Кайнс.

— Ще ми бъде интересно — каза дукът. — Забелязвам, че тези костюми се произвеждат и в някои от гарнизонните селища.

— Посредствена имитация — отговори Кайнс. — Всеки пустинен работник, който държи на кожата си, носи костюм, направен от свободните.

— И той може да сведе загубата ви на вода до един напръстник на ден, така ли?

— Ако е нагласен добре, ако уплътнителят на челото е здраво прилепнал и ако всички закопчалки са в изправност, основната загуба остава влагата, отделена от дланите на ръцете — отговори Кайнс. — Човек може да носи ръкавици към костюма, ако не използува ръцете си за някоя по-взискателна работа, ала в откритата пустиня повечето от свободните натриват дланите си със сок от листата на креозотния храст. Той пречи на изпотяването.

Дукът погледна надолу вляво, към неравния терен на Защитната стена — бездни от назъбени скали и жълтокафяви островчета, набраздени от черните линии на свлекли се натрошени камъни. Сякаш някой бе изтървал тази земя от космоса и я беше оставил на мястото, където се беше разбила.

Те прелетяха над плитък басейн, ясно очертан от сивия пясък, който се стичаше в него от юг през един пролом. Пясъчните струи се вливаха в басейна — безводна делта на фона на черните скали.

Кайнс се облегна и се замисли за напращялата от влага плът, която бе усетил под влагосъхраняващите костюми. Над своите наметала те носеха защитни пояси, стреломети на кръста и големи колкото монета запасни предаватели, закачени на шнур около врата. И дукът, и синът му носеха на китката ножове в ножници, излъскани от употреба. Тези хора поразиха Кайнс — необикновено съчетание от доброта и въоръжена сила.

Със своята уравновесеност те бяха напълно различни от харконите.

— Когато докладвате на императора за промяната на правителството тук, ще му съобщите ли, че сме съблюдавали законностите? — запита Лито. Той хвърли поглед към Кайнс и отново се вгледа напред.

— Харконите си отидоха, дойдохте вие — отвърна Кайнс.

— И всичко ли е както трябва да бъде? — попита Лито.

От напрежение по долната челюст на Кайнс премина спазъм.

— Като планетолог и арбитър на промяната аз съм пряко подчинен на империята… господарю.

Дукът се усмихна мрачно.

— Но ние и двамата знаем как стоят нещата в действителност.

— Напомням ви, че негово височество подкрепя моята работа.

— Така ли? А в какво се състои вашата работа?

В настъпилата кратка пауза Пол си помисли: „Той се държи твърде рязко с този Кайнс.“ После се обърна към Халик, ала певецът воин се бе загледал навън, в пустинния пейзаж.

Кайнс заговори с важен тон:

— Вие, естествено, имате предвид моите задължения на планетолог?

— Точно така.

— Те обхващат предимно биологията и ботаниката на почвата… известна геологична работа — дълбоки сондажи и изследване. Човек никога не може да изчерпи възможностите на цяла една планета.

— Занимавате ли се с изследвания на подправката?

Кайнс се обърна и Пол забеляза суровото очертание на долната му челюст.

— Любопитен въпрос, господарю.

— Имайте предвид, Кайнс, че сега това е мое владение. Моите методи се различават от тези на харконите. Не ме засяга дали изследвате подправката, стига да научавам какво откривате. — Той изгледа планетолога. — Харконите не са поощрявали изследването на подправката, нали?

Кайнс погледна назад, без да отговори.

— Можете да говорите откровено — рече дукът, — без да се боите за кожата си.

— Имперският съд е наистина твърде далеч — измърмори Кайнс. И си помисли: Какво ли очаква този презадоволен с вода нашественик? Дали ме смята за такъв глупак, че да застана на негова страна?

Дукът се засмя под мустак, като не отклоняваше погледа си от курса.

— Долавям злобна нотка в гласа ви, господине. Нахълтали сме тук с нашата сган от обучени убийци, нали така? И очакваме вие на часа да разберете, че сме различни от харконите, така ли?

— Четох пропагандните материали, с които сте наводнили заслоните и селищата — отвърна Кайнс. — „Обичайте добрия дук!“ Вашият корпус…

— Виж ти работа! — изръмжа Халик. Той откъсна поглед от прозореца и се приведе напред. Пол постави ръка върху рамото на Гърни.

— Гърни! — възпря го дукът. Той погледна назад. — Този човек е живял дълго време под господството на харконите.

Халик се облегна назад.

— Слушам.

— Вашият приближен Хауът е хитър — заговори Кайнс, — но целта му прозира ясно.

— В такъв случай ще ни отворите ли тези бази? — попита дукът.

— Те са собственост на негово височество — отвърна рязко Кайнс.

— Но те не се използуват.

— Биха могли да се използуват.

— Това ли е мнението на негово височество?

Кайнс изгледа строго дука.

— Аракис би могъл да стане рай, ако управниците му поспрат за малко да ровят пясъците за подправката.

„Той не отговори на въпроса ми“ — помисли си дукът. И добави гласно:

— Как може една планета да стане рай без пари?

— Какво са парите — попита Кайнс, — щом с тях не могат да се купят услугите, от които се нуждаете?

„И таз хубава!“ — помисли си дукът, И каза:

— Друг път ще разискваме този въпрос. Струва ми се, че точно сега наближаваме края на Защитната стена. Същия курс ли да държа?

— Същия — измърмори Кайнс.

Пол погледна през прозореца. Долу под тях неравният терен започна да отстъпва място на вълнообразни гънки по посока на едно безплодно скалисто плато и остър като нож хребет. Отвъд хребета чак до хоризонта се простираха големи колкото нокът дюни във формата на полукръг, като тук-таме в далечината се виждаха по-тъмни петна, от които се разбираше, че това там не е пясък. Оголени скали може би. В трептящия от горещината въздух Пол не можеше да бъде сигурен.

— Тук долу срещат ли се някакви растения? — попита Пол.

— Не много — отвърна Кайнс. — В растителния и животински свят на тази ширина се срещат предимно онези представители, които ние наричаме водни крадци на дребно, защото са свикнали взаимно да се нападат за влага, изсмуквайки незначителното количество роса. Някои части на пустинята гъмжат от живот. Ала всеки негов представител се е научил как да оцелява при тези трудности. Ако и вие попаднете там, долу, трябва да следвате този начин на живот или ще умрете.

— Имате предвид взаимната кражба на вода ли? — попита Пол. Тази мисъл го оскърбяваше и гласът издаде чувствата му.

— И това се налага — отвърна Кайнс, — ала не това точно имах предвид. Как да ви кажа, моят климат изисква особено отношение към водата. Човек трябва винаги да внимава с водата. Не бива да се пилее нищо, което съдържа влага.

А дукът си помисли: „…моят климат!“

— Завийте два градуса на юг, господарю — рече Кайнс. — Откъм запад се задава бурен вятър.

Дукът кимна. Той бе съзрял вдигналия се във въздуха жълтеникавокафяв пясък. Наклони топтера, когато забеляза как крилете на ескортиращите го машини, които правеха вираж, за да не изостанат от него, отразяват млечнооранжеви отблясъци от пречупената през праха светлина.

— Това трябва да е периферията на бурята — обади се Кайнс.

— Сигурно този пясъчен облак е опасен, ако човек влезе с топтера в него — рече Пол — Наистина ли пясъчната буря може да среже и най-яките метали?

— На тази височина това не е пясък, а прах — отвърна Кайнс. — Опасността идва от липсата на видимост, вихрушката и задръстената вентилация.

— Ще видим ли наистина днес как се копае подправката? — попита Пол.

— Твърде вероятно — отвърна Кайнс.

Пол се облегна. Той бе използувал въпросите и завишеното внимание, за да направи това, което майка му наричаше „регистриране“ на дадена личност. Той вече познаваше Кайнс — звученето на гласа му, всяка подробност от изражението и жестовете му. Неестественото прегъване на левия ръкав на робата му показваше, че под мишницата му има кания с нож. На кръста му се виждаше странна издутина. Говореше се, че хората от пустинята носят широк платнен пояс, в който пъхат дребни предмети от първа необходимост. Вероятно тази подутина бе резултат от такъв пояс, но не и от скрит защитен пояс. Бакърена игла, на която бе гравирано нещо подобно на заек, закопчаваше вратната извивка на робата на Кайнс. Друга, по-малка игла със същия образ висеше от върха на качулката, която бе отметната назад върху раменете му.

Халик се изви в креслото до Пол, протегна ръка зад облегалката и извади балисета си. Кайнс се обърна назад, докато Халик настройваше инструмента, и после отново продължи да следи курса.

— Какво бихте искали да чуете, млади господарю? — попита Халик.

— Избери ти, Гърни — отвърна Пол.

Халик наведе ухо към резонатора, взе един акорд и запя тихо:

Бащите ни са яли манна небесна в пустинята, в горещите пясъци, където са се вдигали вихрушки. Господи, спаси ни от тази ужасна земя! Спаси ни… ааа, спаси ни от сухата и жадна земя.

Кайнс погледна към дука и рече:

— Вие наистина пътувате с малобройна охрана, господарю. Всички ли са такива разностранно надарени хора?

— Гърни ли имате предвид? — засмя се дукът. — Няма друг като Гърни. Обичам да е с мен заради очите му. Те почти нищо не изпускат.

Планетологът се навъси.

Без да пропусне и такт от мелодията, Халик вметна:

Защото аз съм бухалът на пустинята, о! Ай-ай! Аз съм като бухала на пустинята!

Дукът се присегна и издърпа микрофона от командното табло, включи го и заговори:

— Водачът вика конвой Джема. Летящ обект в девет часа, сектор Б. Можете ли да го идентифицирате?

— Просто птица — рече Кайнс и добави. — Имате остри очи.

Говорителят на таблото изпращя:

— Тук конвой Джема. Обектът идентифициран под пълно увеличение. Голяма птица.

Пол погледна в дадената посока, видя далечната точица — движещо се на пресекулки петънце — и осъзна колко възбуден трябва да е баща му. Всяко негово сетиво беше изострено до краен предел.

— Нямах представа, че се срещат такива големи птици толкова навътре в пустинята — отбеляза дукът.

— Това навярно е орел — рече Кайнс. — Много живи същества са се приспособили към пустинята.

Орнитоптерът прелетя над равнинно място с оголени скали. Пол погледна надолу, и видя от две хиляди метра височина набръчканата сянка на топтера и на конвоя им. Земята отдолу изглеждаше равна, ала нагънатите сенки доказваха обратното.

— Някога човек прекосявал ли е пешком пустинята? — запита дукът.

Музиката на Халик секна. Той се наведе напред, за да улови отговора.

— Не и вътрешността на пустинята — отвърна Кайнс. — На няколко пъти са прекосявали втората зона. Оцелявали са, като са минавали през скалистите области, където червеите рядко ходят.

Тембърът на гласа на Кайнс привлече вниманието на Пол. Сетивата му, обучени да реагират, даваха сигнал за тревога.

— Аа, червеите — рече дукът. — Ще ми се някой път да видя един от тях.

— Може да го видите още днес — рече Кайнс. — където има подправка, има и червеи.

— Винаги ли? — попита Халик.

— Винаги.

— Има ли някаква взаимна връзка между червея и подправката? — запита дукът.

Кайнс се обърна и Пол видя присвитите му устни, когато отговаряше:

— Те защитават пясъците с подправката. Всеки червей има своя… територия. Що се отнася до подправката… знае ли някой? Онези червеи, които сме изследвали, ни карат да подозираме, че в организма им протичат сложни химически процеси. Откриваме следи от хидрохлорна киселина в проводите и още по-сложни киселинни форми на други места. Ще ви дам монографията си по този въпрос.

— А защитното поле не предпазва ли? — запита дукът.

— Защитното поле! — рече презрително Кайнс. — Включете едно поле в рамките на зоната на червея и съдбата ви ще е решена. Червеите не обръщат внимание на териториалните граници, пристигат и от най-отдалечените места, за да нападнат защитното поле. Няма човек със защита, който да е оцелявал някога след такова нападение.

— Как тогава се ловят червеите?

— Единственият известен начин да се убие червей и да се запази цял е електрически удар с голям волтаж, който се прилага отделно за всеки пръстеновиден сегмент — отвърна Кайнс. — Може да се зашеметят и раздробят с взривове, ала всеки пръстеновиден сегмент води свой собствен живот. С изключение на атомния, не познавам друг взрив, достатъчно мощен, за да унищожи напълно един голям червей. Те са необикновено издръжливи.

— Защо не е направен опит да се унищожат напълно червеите? — запита Пол.

— Твърде скъпо е — отвърна Кайнс. — Трябва да се покрие изключително голяма територия.

Пол се облегна в ъгъла. Чувството му за искреност и усетът му към нюансите на гласа му подсказваха, че Кайнс лъже или говори полуистини. Той си помисли: „Ако съществува някаква взаимна връзка между подправката и червеите, то избием ли червеите, това би унищожило и подправката.“

— Скоро няма да се налага никому да се измъква пешком от пустинята — заговори дукът. — Завържете ли тези малки предаватели на врата си, и спасението ще пристигне. Много скоро ще могат да ги носят всички наши работници. Ще изградим специална спасителна служба.

— Много похвално — отбеляза Кайнс.

— От тона ви личи, че не одобрявате — рече дукът.

— Да одобрявам ли? Разбира се, че одобрявам, ала от това няма да има голяма полза. Статичното електричество от пясъчните бури заглушава повечето от сигналите. Предавателите правят късо съединение. Знаете ли, те бяха вече въвеждани и преди. По отношение на техниката Аракис е упорита планета. А ако червеят ви преследва, нямате много време. Често разполагате с не повече от петнадесет-двадесет минути.

— Вие какво бихте ме посъветвали? — попита дукът.

— Искате моя съвет ли?

— Да, съвета ви на планетолог.

— И ще го последвате?

— Ако преценя, че е разумен.

— Много добре, господарю. Никога не пътувайте сам.

Дукът отклони погледа си от лостовете.

— Това ли е всичко?

— Да, това е всичко. Никога не пътувайте сам.

— А ако ви отнесе буря и сте принуден да кацнете? — попита Халик. — Няма ли нещо, което може да се направи?

— Нещо е много обширно понятие — отвърна Кайнс.

— А вие какво бихте направили? — запита Пол.

Кайнс се извърна и рязко погледна момчето, а после отново насочи поглед към дука.

— Ще си припомня, че трябва да запазя целостта на влагосъхраняващия си костюм. Ако се намирам извън зоната на червея или сред скали, ще остана на кораба. Ако съм долу, на открития пясък, ще избягам колкото мога по-бързо от кораба. Ще е достатъчно да се отдалеча на около хиляда метра. След това ще се скрия под наметалото си. Червеят ще погълне кораба, но мен може и да не ме забележи.

— После какво? — запита Халик.

Кайнс сви рамене.

— Ще изчакам червеят да си отиде.

— Само това ли? — попита Пол.

— Когато червеят си отиде, човек може да опита да се измъкне — отвърна Кайнс. — Трябва да се стъпва безшумно, да се избягват гърмящите пясъци и басейните с пясъчни приливи и да се тръгне към най-близката скалиста зона. Такива зони ги има много. Така човек може и да се измъкне.

— Гърмящи пясъци ли? — запита Халик.

— Особеност в плътността на пясъчните слоеве — обясни Кайнс. — Започват да гърмят и при най-леките стъпки. Това винаги привлича червеите.

— Ами басейните с пясъчни приливи? — запита дукът.

— Векове наред известни падини в пустинята са се пълнили с прах. Някои от тях са толкова обширни, че имат дори течения и приливи. Всички те могат да погълнат непредпазливите, които нагазят в тях.

Халик се облегна назад и отново започна да подрънква на балисета. След малко запя:

Там ловуват дивите зверове на пустинята в очакване да преминат невинните. Оо, не поставяйте на изпитание боговете на пустинята, за да не търсите самотен епитаф. Опасностите на…

Той спря да пее и се приведе напред.

— Облак прах отпреде ни, ваше величество.

— Виждам, Гърни.

— Точно това, което търсим — обади се Кайнс.

Пол се изопна в креслото си, за да погледне напред, и на около тридесет километра съзря жълт облак, който пълзеше по повърхността на пустинята.

— Един от вашите комбайни — рече Кайнс. — Той е на повърхността, а това означава, че е намерил подправка. Облакът е от пясъка, който се изхвърля през клапите, след като подправката се отдели с центрофуга. Няма друг облак, който да прилича на този.

— Над него има топтер — рече дукът.

— Виждам два… три… четири наблюдателя — каза Кайнс. — Те следят за дирята на приближаването.

— Дирята на приближаването ли? — попита дукът.

— Пясъчната вълна, която се придвижва по посока на комбайна. Сигурно имат и сеизмични сонди на повърхността. Червеите понякога пътуват толкова на дълбоко, че вълната не се забелязва. — Кайнс зашари с поглед из небето. — Наблизо би трябвало да има транспортьор, но не го виждам.

— И червеят винаги пристига, така ли? — запита Халик.

— Винаги.

Пол се наведе напред и докосна Кайнс по рамото.

— Колко е голям районът, който се пада на всеки червей?

Кайнс се намръщи. Детето продължаваше да задава въпроси като възрастен.

— Това зависи от големината на червея.

— Каква е разликата? — попита дукът.

— Големите червеи могат да контролират до триста-четиристотин квадратни километра. Малките… — Той млъкна, когато дукът задействува реактивните спирачки. Корабът подскочи, щом цилиндрите на опашката му забръмчаха по-приглушено и замряха. Късите криле се удължиха и изпълниха въздуха. Корабът се превърна изцяло в орнитоптер, щом дукът го наклони, като държеше крилете на бавни махове и сочеше с лявата си ръка на изток, отвъд комбайна.

— Това ли е дирята на приближаването?

Кайнс се надвеси над дука, за да се вгледа в далечината.

Пол и Халик гледаха в същата посока и Пол забеляза, че техният конвой, изненадан от внезапната маневра, бе продължил напред, ала вече правеше обратен завой.

Комбайнът се намираше отпреде им, все още на около три километра разстояние.

Там, където бе посочил дукът, наредените в полукръг дюни задипляха малки вълнички към хоризонта, а пресичащата ги хоризонтална линия, чийто край се губеше някъде в далечината, бе като подвижна продълговата грамада — цял пясъчен хребет. Гледката напомни на Пол за вълните, предизвиквани от голяма риба, когато плува точно под повърхността.

— Червей! — рече Кайнс. — И то голям! — Той се облегна, сграбчи микрофона от таблото и смени честотата. Вперил поглед в разчертаната карта, навита върху цилиндри над главите им, той заговори в микрофона: — Викаме комбайна в Делта АЯКС девет. Предупреждение за приближаване на червей. Комбайна в Делта АЯКС девет. Предупреждение за приближаване на червей. Моля, потвърдете. Край. — Той зачака.

От говорителя на таблото се разнесе пращене, след това се обади глас:

— Кой вика Делта АЯКС девет? Край.

— Май много-много не се разтревожиха — подхвърли Халик.

Кайнс заговори в микрофона.

— Нередовен полет — североизточно от вас, на около три километра. Дирята на приближаването е с курс към вас, очаквана среща до двадесет и пет минути.

От говорителя избоботи друг глас:

— Тук наблюдателна служба. Потвърждаваме забелязаното. Изчакайте да определим времето до срещата. — Последва пауза и отново: — Среща след двадесет и шест минути. Изчислението е точно. Чий е нередовният полет? Край.

Халик бе махнал ремъците си и се бе наклонил напред между Кайнс и дука.

— Това ли е редовната честота, Кайнс?

— Да. Защо?

— Кой я използува?

— Само работните екипажи в този район. Така се намаляват смущенията.

Говорителят отново изпращя и заговори:

— Тук Делта АЯКС девет. Кой получава премията за това предупреждение?

Халик погледна дука.

— Според количеството на извадената подправка се дава премия на онзи, който пръв даде предупреждение за червея. Искат да знаят…

— Кажете им кой пръв е забелязал червея — рече Халик.

Дукът кимна. Кайнс се подвоуми, после вдигна микрофона.

— Заслугата за предупреждението е на дук Лито Атреидски. Дук Лито Атреидски. Край.

Гласът от говорителя се разнесе безизразен и отчасти изопачен от смущенията.

— Разбрано и благодарим.

— А сега им кажете да разделят премията помежду си — разпореди Халик. — Кажете им, че такова е желанието на дука.

Кайнс си пое дълбоко въздух и каза:

— Волята на дука е да разделите премията помежду членовете на екипажа си. Разбрахте ли? Край.

— Прието и благодарим — обади се говорителят.

— Забравих да спомена — рече дукът, — че Гърни е много способен и в областта на рекламата.

Кайнс изгледа Халик озадачено и навъсено.

— Така хората ще узнаят, че техният дук се грижи за безопасността им — рече Халик. — Това ще се разчуе. Предаваше се по работната честота на района — едва ли харконските агенти са подслушвали. — Той погледна навън към въздушния им конвой. — А и като сила ни бива. Струваше си риска.

Дукът наклони топтера към пясъчния облак, който изригваше от комбайна.

— А сега какво ще стане?

— Тук някъде наблизо има транспортьор — отвърна Кайнс. — Той ще пристигне и ще вдигне комбайна.

— А ако транспортьорът се е разбил? — попита Халик.

— Това ще означава една машина по-малко — отвърна Кайнс. — Спуснете се по-близо над комбайна, господарю — гледката ще ви е интересна.

Дукът се навъси и се зае с лостовете, докато не се раздвижи въздухът над комбайна.

Пол погледна надолу и видя как метално-пластмасовото чудовище под тях продължаваше да бълва пясък. То приличаше на огромен бръмбар на жълти, кафяви и сини ивици, с многобройни широки гъсенични ленти, които бяха прикрепени върху излизащи от комбайна рамене. Той съзря обърнат надолу гигантски тръбен хобот, забит в черния пясък пред комбайна.

— Ако се съди по цвета, находището е богато — рече Кайнс. — Те ще продължат да работят до последната минута.

Дукът подаде още тяга на крилете и регулира твърдостта им за по-отвесно спускане, докато се снижаваше по спирала над комбайна. Поглед наляво и после надясно го увери, че неговият конвой поддържа височина и кръжи над тях.

Пол заразглежда внимателно жълтия облак, който изригваше от клапите на тръбите на комбайна, и устреми поглед към подземната диря на приближаващия се червей.

— Не би ли трябвало вече да ги чуем да викат транспортьора? — запита Халик.

— Те обикновено се свързват с транспортьора на друга честота — отвърна Кайнс.

— Не трябва ли да имат по два транспортьора, които да дежурят около всеки комбайн? — попита дукът. — В тази машина долу трябва да има двадесет и шест човека, да не говорим за стойността на съоръжението.

Кайнс каза:

— Вие не разполагате с достатъчно… — Той млъкна, защото от говорителя прогърмя сърдит глас:

— Някой вижда ли транспортьора? Не ни отговаря.

Писклив продължителен сигнал удави смущенията, после настъпи тишина и се обади първият глас:

— Докладвайте поред на номерата. Край.

— Тук Наблюдателна служба. За последен път видях транспортьора на доста голяма височина — кръжейки, отлетя в северозападна посока. Сега не го виждам. Край.

— Първи наблюдател: Не го виждам. Край.

— Втори наблюдател: Не го виждам. Край.

— Трети наблюдател: Не го виждам. Край.

Тишина.

Дукът погледна надолу. Точно сега сянката на собствения му топтер минаваше над комбайна.

— Само четири наблюдателя, така ли?

— Точно така! — отвърна Кайнс.

— В нашето ято сме пет кораба — заговори дукът. — Нашите кораби са по-големи. Във всеки можем да вместим по още трима души. Всеки един от техните наблюдателни кораби трябва да вземе по двама.

Пол пресметна наум и рече:

— Остават трима.

— Защо не изпращат по два транспортьора с всеки комбайн? — изкрещя дукът.

— Нямате достатъчно допълнителни съоръжения — обясни Кайнс.

— Тогава е още по-наложително да пазим това, което имаме.

— Къде ли е могъл да се дене този транспортьор? — попита Халик.

— Може би е бил принуден да кацне някъде извън зрителното ни поле — отговори Кайнс.

Дукът грабна микрофона и се подвоуми с палец, поставен върху копчето му.

— Как е възможно да изгубят от поглед цял един транспортьор?

— Те не откъсват очи от земята, следят за дирята на приближаването — рече Кайнс.

Дукът натисна копчето и заговори в микрофона.

— Говори вашият дук. Снижаваме се, за да приберем екипажа от Делта АЯКС девет. Заповядвам на всички наблюдателни кораби да изпълнят заповедта. Те ще кацнат откъм изток. Ние — откъм запад. Край. — Той се присегна и избра честотата на собствената си ескадрила, повтори заповедта на въздушния си конвой и после подаде пак микрофона на Кайнс.

Кайнс се върна на работната честота и от говорителя прогърмя нечий глас.

— … кажи-речи, пълен товар подправка! Не можем да го оставим на някакъв си проклет червей! Край.

— По дяволите подправката! — изрева дукът. Той наново грабна микрофона и заговори: — Ние винаги можем да изкопаем друга подправка. В нашите кораби има място за всички ви без трима. Хвърлете жребий или определете както намерите за добре кой ще дойде. Но ще дойдете и това е заповед! — Той тръшна микрофона обратно в шепите на Кайнс и измърмори „Извинете!“, щом Кайнс започна да тръска ударения си пръст.

— Колко време остава? — запита Пол.

— Девет минути — отвърна Кайнс.

Дукът се обади:

— Този кораб е по-мощен от останалите. Ако излетим с включен реактивен двигател и с три четвърти мах на крилете, бихме могли да сместим още един човек.

— Пясъкът тук е мек — рече Кайнс.

— С четири човека в повече на борда и реактивно излитане бихме могли да счупим крилете, ваше величество — обади се Халик.

— Не и на този кораб — рече дукът. Той отново улови лостовете, докато топтерът се спускаше плавно към комбайна. Крилете се вдигнаха и заковаха топтера на двадесет метра от него.

Комбайнът сега бе притихнал, от клапите му вече не бликаше пясък. От него се разнасяше само някакво боботене на двигател, което се усили, щом дукът отвори вратата си.

Изведнъж в ноздрите им нахлу миризмата на канела — тежка и остра.

С шумен плясък наблюдателните кораби кацнаха плавно върху пясъка от другата страна на комбайна. Корабите от конвоя на дука пикираха и накацаха до него в редица.

Пол погледна към комбайна и видя, че застанали до него, всички топтери изглеждаха малки — като мушици до бръмбар-рогач.

— Гърни, махнете с Пол задната седалка — нареди дукът. Той ръчно прегъна крилете на три четвърти, регулира ъгъла им и провери лостовете на реактивните цилиндри. — Защо, по дяволите, още не излизат от онази машина?

— Надяват се, че транспортьорът ще се появи — отвърна Кайнс. — Те все още разполагат с няколко минути. — Той хвърли поглед на изток.

Всички се обърнаха в тази посока — от червея нямаше и следа, но из въздуха витаеше някакво тягостно и зловещо предчувствие.

Дукът взе микрофона, избра честотата на своя конвой и заговори:

— Два от корабите да изхвърлят защитните си генератори. По реда на номерата. Така ще можете да вземете по още един човек. Няма да оставим никого на това чудовище. — Той превключи на работната честота и изкрещя: — Хей, вие от Делта АЯКС девет! Вън! Незабавно! Това е заповед на вашия дук! Бегом или ще направя този комбайн на парчета с лазестрела.

В предната част от комбайна се отвори люк, друг се отвори отзад и още един на покрива. Заизлизаха мъже, които се премятаха, плъзгаха и блъскаха, падайки върху пясъка. Последен излезе висок човек в закърпена работна роба. Той скочи първо върху една гъсенична верига и оттам на пясъка.

Дукът окачи микрофона на таблото, излезе бързо и като застана върху стъпалото на Крилото, извика:

— По двама души във всеки от наблюдателните кораби.

Мъжът в робата с кръпките започна да отделя по двама от екипажа си, като ги побутваше към топтера, очакващ ги от другата страна.

— Четирима при мен! — извика дукът. — Четирима в онзи кораб отзад! — Той посочи с пръст към топтера от конвоя, застанал точно зад него. Войниците тъкмо избутваха навън защитния генератор. — Четирима в ей онзи кораб! — Той посочи към другия кораб от конвоя, който бе изхвърлил генератора си. — И по трима в останалите! Тичайте, пустинни вълци!

Високият свърши с разпределянето на екипажа си и закрачи уморено през пясъка, следван от трима от своите другари.

— Чувам червея, но не мога да го видя — обади се Кайнс.

Едва сега го чуха и другите — плъзгане — далечен и усилващ се.

— Дяволски мек терен за излитане — измърмори Лито.

Топтерите започнаха да се изтръгват от заобикалящия ги пясък. Това припомни на дука как веднъж в джунглите на родната му планета топтерът му бе излязъл неочаквано на едно сечище и лешоядите се бяха разлетели от скелета на див вол.

Работниците от комбайна се заизкачваха, блъскайки се в орнитоптера, и започнаха да влизат зад гърба на дука. Халик помагаше, като ги издърпваше назад, към опашката.

— Влизайте, момчета! — говореше отсечено той. — Бързо!

Притиснат в ъгъла от изпотените мъже. Пол подуши потта на страха и забеляза, че уплътненията около врата на влагосъхраняващите костюми на двама от мъжете не са поставени правилно. Той скъта тази информация в паметта си за бъдещи действия. Баща му ще трябва да се разпореди за по-здрава дисциплина по отношение на тези костюми. Хората са склонни да се отпускат, ако не се следи за подобни неща.

Последният човек, който влезе отзад, задъхвайки се, рече:

— Червеят! Вече ни връхлита! Излитайте!

Дукът седна навъсен в креслото си и каза:

— Според първоначалното изчисление на времето на срещата ние все още разполагаме с почти цели три минути. Нали толкова, Кайнс? — Той затвори вратата и я провери.

— Почти толкова, господарю — отвърна Кайнс и си помисли: „Хладнокръвен човек е този дук.“

— Всичко е наред, ваше величество — докладва Халик.

Дукът кимна и изчака да излети и последният кораб от конвоя. Той приготви запалителя, погледна още веднъж крилата и уредите и включи реактивния синхрон.

Излитането притисна дука и Кайнс дълбоко в креслата им и сгъсти хората отзад. Кайнс наблюдаваше как дукът борави с лостовете — леко и уверено. Топтерът се бе вече напълно отделил от земята, дукът оглеждаше внимателно уредите си и стрелкаше погледи наляво и надясно към крилете.

— Корабът е много натежал, ваше величество.

Дукът описа с топтера дълга, леко извита дъга и се издигна над комбайна.

Притиснат в един ъгъл до прозореца, Пол погледна надолу, към притихналата върху пясъка машина. Дирята на приближаването се бе прекъснала на около четиристотин метра от комбайна. И сега пясъчните пластове около него сякаш се разместваха.

— Червеят сега се намира под комбайна — обясни Кайнс. — Ще станете свидетели на нещо, което малцина са виждали.

Облак прах хвърли сянка върху пясъка около комбайна. Голямата машина започна да се накланя надясно. Точно там започна да се оформя гигантски пясъчен водовъртеж. Той се завихряше все по-бързо и по-бързо. Пясък и прах изпълниха въздуха на стотици метри наоколо.

И тогава те го видяха!

В пясъка зейна широк отвор. Слънчевите лъчи играеха по наредените в него ослепително бели спици. Пол изчисли, че диаметърът на отвора е най-малко два пъти по-голям от дължината на комбайна. Той видя как сред талази от прах и пясък машината се плъзна в този отвор. Отворът се сви.

— Богове, какво чудовище! — промълви седналият до Пол.

— Лапна ни всичката подправка, добита с толкова труд — рече недоволно друг.

— Някой ще заплати за това — изръмжа дукът. — Обещавам ви.

По решителния тон на баща си Пол долови дълбоката му ярост. Той откри, че споделя това му чувство. Случилото се бе престъпно прахосничество.

В последвалото мълчание те чуха Кайнс, който си мълвеше:

— Благословен да е творецът-вестител и неговата вода. Благословено да е идването и отиването му. Неговият преход прочиства света. Дано запази света за своя народ!

— Какво си приказвате? — запита дукът.

Ала Кайнс остана безмълвен.

Пол изгледа скупчилите се наоколо му хора. Изпълнени със страхопочитание, те се взираха в тила на Кайнс. Един от тях прошепна:

— Лайът.

Кайнс се обърна навъсен. Мъжът се отдръпна назад засрамен.

Друг от спасените се задави от кашлица — суха и раздираща. След малко изпъшка:

— Проклета да е тази дяволска паст!

Високият пустинник, който бе излязъл последен от комбайна, каза:

— Замълчи, Кос. Така само усилваш кашлицата си! — Той поразбута мъжете и успя да си направи пролука помежду им и да види тила на дука. — Сигурно вие сте дук Лито — рече той. — Именно на вас трябва да благодарим за живота си. Ние долу се бяхме приготвили да се простим с него, преди да дойдете.

— Тихо, човече, и остави дука да управлява кораба — измърмори Халик.

Пол погледна към Халик. Той също бе забелязал присвитите от напрежение ъгълчета на бащините му устни. Човек трябваше да внимава много, когато дукът бе разгневен.

Лито започна да убива скоростта на топтера след широкия вираж и се сепна, съзирайки пак някакво движение по пясъка. Червеят се бе оттеглил във вътрешността на пустинята и сега близо до мястото, където бе стоял комбайнът, се виждаха две фигурки, които се движеха на север от пясъчната падина. Те сякаш се плъзгаха по повърхността, без да вдигнат дори облаче прах, което да издава прехода им.

— Кои са онези там долу? — изкрещя дукът.

— Двама типа, които пътьом се отбиха при нас, ваше величество — отвърна пустинникът.

— Защо не ми бе докладвано нищо за тях?

— Те поеха този риск, ваше височество — отвърна пустинникът.

— Господарю — заговори Кайнс, — тези хора знаят, че е безполезно да помагат на попадналия в капана на пустинята, и то в земята на червеите.

— Ще изпратим за тях кораб от базата — отсече дукът.

— Ваша воля, господарю — рече Кайнс. — Ала когато корабът пристигне, вероятно тук вече няма да има кого да спасява.

— Все едно, ще изпратим кораб — отсече дукът.

— Те се намираха точно до мястото, откъдето червеят се показа — обади се Пол. — Как са могли да оцелеят?

— Стените на тази паст се свиват и създават лъжливо чувство за разстояние — отвърна Кайнс.

— Напразно харчите гориво тук, ваше величество — осмели се да отбележи Халик.

— Да, Гърни.

Дукът изви топтера по посока на Защитната стена. Топтерите от конвоя се снижиха от точките си на кръжене и заеха местата си отгоре и от двете му страни.

Пол размишляваше върху казаното от Кайнс и пустинника. Той долови полуистини и пълни лъжи. Мъжете крачеха така уверено по пясъка и се движеха по начин, несъмнено пресметнат да не примами пак червеят да напусне дълбините си.

„Свободни“ — помисли си Пол. — „Кой друг би могъл да е толкова уверен сред пясъците? Кой друг би могъл, без много да мисли, да отхвърли грижите ти, освен ако не се намира в безопасност? Те знаят как да живеят тук! Знаят как да надхитрят червея!“

— Какво са правили тези свободни на комбайна? — попита Пол.

Кайнс се обърна.

Високият пустинник погледна Пол с опулените си изцяло сини очи.

— Кой е този момък? — попита той. Халик се размърда, за да застане между мъжа и Пол, и отговори:

— Това е Пол Атреидски, наследник на дука.

— Защо каза, че е имало свободни на нашето корито? — запита мъжът.

— Защото отговарят на описанието — отвърна Пол. Кайнс изсумтя:

— Човек не може да разпознае свободните само от един поглед! — Той се обърна към пустинника. — Ей ти, кои бяха тези мъже?

— Приятели на един от другите — отвърна пустинникът. — Просто приятели от едно селище, които искаха да видят пясъците с подправката.

— Свободни! — извърна се напред Кайнс. Ала той си припомни думите на преданието: „Лизан-ал-гаиб ще прозира хитрините.“

— Те най-вероятно вече са загинали, млади господарю — заговори пустинникът. — Не бива да говорим лошо за тях.

Ала Пол долови неискреността в гласовете им, усети заплахата, която бе накарала Халик инстинктивно да заеме отбранителна позиция.

— Да умрат на такова ужасно място! — отбеляза сухо Пол.

Без да се обръща, Кайнс заговори:

— Когато бог е предопределил на някое същество да умре на определено място, той прави така, че това създание само да пожелае да бъде заведено от бог до същото това място.

Лито изгледа остро Кайнс.

Кайнс му отвърна със същия поглед и разбра, че го безпокои един факт, който бе осъзнал тук: „Този дук се разтревожи повече за хората, отколкото за подправката. Той подложи на риск собствения си живот и живота на своя син, за да спаси хората. Той отмина с едно махване на ръка загубата на цял комбайн. Опасността за живота на хората го изпълни с гняв. Водач като този би внушавал фанатична преданост. Трудно би било да го разгромиш.“

Пряко собствената си воля и всички предишни преценки Кайнс призна пред себе си: „Този дук ми харесва.“

(обратно)

„Величието е преходно явление. То никога не е последователно. Зависи отчасти от създаващото митове човешко въображение. Човекът, когото величието споходи, трябва да има усет за мита около своята личност. Той трябва да отразява онази светлина, с която го огряват. И трябва да притежава умението да иронизира. Това е единственото, което може да му попречи да повярва в своите собствени преструвки. Само иронията може да го раздвижи вътрешно. Без това качество дори случайното величие ще смаже човека.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

В трапезарията на аракийския замък бяха запалили суспенсорните лампи заради подранилия мрак. Те хвърляха жълтата си светлина нагоре към черната глава на бика с окървавените рога и към тъмно лъщящия портрет на стария дук.

Под тези реликви грееше бяла ленена покривка, събрала отраженията на излъсканото до блясък атреидско сребро, което бе подредено педантично по огромната маса — малки островчета от прибори, замръзнали редом с кристалните чаши в очакване — всеки комплект поставен пред тежък дървен стол. Класическият кристален полилей стоеше незапален и веригата му се извиваше нагоре в сенките, където бе скрит механизмът на детектора на отрови.

Поспрял се на входа, за да провери как вървят приготовленията, дукът си мислеше за детектора на отрови и какво означаваше той в неговото общество.

„Всички сме от един дол дренки“ — мислеше си той. — „Можеш да ни разбереш по езика — по точните и изтънчени описания за начините да осигурим някому предателска смърт. Дали тази вечер някой ще опита чомърки — отрова в питието? Или ще бъде чомъс — отрова в храната?“

Той тръсна глава.

До всяка чиния върху дългата маса стоеше гарафа с вода. Дукът прецени, че по масата има достатъчно вода, с която едно бедно аракийско семейство да изкара повече от година.

До входа, на който се беше поспрял, имаше подредени широки курни, направени от богато украсени жълти и зелени плочки. За всяка курна бе поставена окачалка с кърпи за лице. Според обичая, както им бе обяснила икономката, при влизането гостите тържествено потапяха там ръцете си, после изплискваха няколко канчета вода на пода, избърсваха ръцете си с кърпа и я хвърляха в растящата до входа локва. След вечеря просяците се събираха отвън, за да получат водните капки, изстискани от кърпите.

„Колко типична за едно харконско владение е всяка проява на духовен упадък, която може да си представи човек“ — помисли си дукът. Той си пое мъчително дъх, като усети как гневът присви стомаха му.

— Край с този обичай! — измърмори той. Забеляза, че една прислужница — една от онези стари и съсухрени жени, които икономката бе препоръчала — се задава насреща му откъм входа на кухнята. Дукът й даде знак с вдигната ръка. Тя излезе на светлото, заобиколи масата и се завтече към него, а той забеляза сухото като пергамент лице и изцяло сините очи.

— Желае ли нещо господарят? — Тя държеше главата си приведена, а очите притворени. Той посочи с ръка.

— Махни от тук тези курни и кърпи за ръце.

— Но… ваше благородие. — Тя вдигна очи и зяпна с уста.

— Знам, че е обичай — изръмжа той. — Отнесете ги при главния вход. Докато се храним и докато приключим с вечерята, всеки просяк, който се отбие, може да получи канче вода. Ясно ли е?

Пергаментеното й лице изразяваше смесица от чувства: страх, гняв…

Изведнъж той прозря, че тя сигурно е възнамерявала да продаде водните капки, изстискани от отъпканите с крака кърпи, и да изкопчи по някой и друг грош от клетниците, които идваха при входа. Вероятно това също бе обичай.

Лицето му се навъси и той изръмжа:

— Ще поставя стража, която да се грижи заповедите ми да бъдат стриктно изпълнявани.

Той се обърна и се отправи по коридора към голямата зала. Спомените се занизаха в съзнанието му като слова, нареждани от беззъби старици. Припомни си водна шир и вълни — дни, в които имаше трева вместо пясък — омайни летни дни, които бяха префучали край него като носени от бурния вятър листа.

Всичко бе свършило.

„Старея“ — помисли си той. — „Усетих студената ръка на моята преходност. И то от какво? От алчността на една старица.“

В голямата зала лейди Джесика бе застанала в средата на една пъстра група, разположила се пред камината. Там пращеше открит огън и хвърляше снопчета оранжева светлина върху скъпоценни камъни, дантели и скъпи материи. Той разпозна в групата фабрикант на влагосъхраняващи костюми от Картаг, вносител на електронно оборудване, търговец на вода, чийто летен замък бе близо до фабриката му на полюса, представител на банката на Космическото сдружение (жилав и мършав човек), търговец на резервни части за изкопни съоръжения за подправката и слаба жена с остри черти, за чиито услуги по придружаването на посетители от други планети се знаеше, че служат като прикритие за най-различни контрабандни, шпионски и изнудвачески афери.

Повечето от жените в залата сякаш бяха отлети по един и същ калъп — странна смесица от ефектно, елегантно облекло и плебейска чувственост.

Той си помисли, че дори да не заемаше положението на домакиня, Джесика пак щеше да превъзхожда останалите в групата. Тя не носеше накити и бе избрала топли цветове — дълга рокля с цвят на открит пламък и панделка с оттенъка на червеникава глина около бронзовата й коса.

Той осъзна, че тя бе направила това нарочно, за да му се присмее изкусно — укор срещу равнодушното му държане напоследък. Тя много добре знаеше, че той я харесва най-много в тези цветове — че си я представяше като полъх на топли цветове.

Наблизо, по-скоро извън групата, отколкото неин член, стоеше Дънкан Айдахо в блестяща парадна униформа, с непроницаемо лице и грижливо сресана къдрава черна коса. Той бе отзован от свободните и бе инструктиран от Хауът: „Под предлог, че я охраняваш, ще държиш лейди Джесика под постоянно наблюдение.“

Дукът се огледа из залата.

В един ъгъл стоеше Пол, заобиколен от раболепна група по-млади аракийски богаташи, и до тях, застанали малко настрани, трима офицери от ескадрона на замъка. Дукът отдели особено внимание на младите жени. Какъв успех би пожънал тук един дукски наследник! Ала Пол се отнасяше към всички еднакво, със сдържано благородство.

„Той достойно ще носи титлата“ — рече си дукът и осъзна с внезапен ужас, че това бе още една мисъл за смъртта.

Пол забеляза баща си до вратата и отбягна погледа му. Той заоглежда групичките от гости, покритите с накити ръце, уловили чашите (и дискретните проверки с миниатюрни, дистанционно управляеми детектори на отрови). Като наблюдаваше всички тези бъбрещи лица, Пол внезапно осъзна, че те го отвращават. Те бяха само евтини маски върху гнили души — гласове, които бръщолевеха, за да удавят крещящото мълчание у всеки звяр.

„В мрачно настроение съм“ — рече си той и се запита какво ли би казал Гърни по този повод.

Причината за това настроение му бе известна. Не бе искал да присъствува на тази вечеря, ала баща му бе неумолим: „Ти имаш място… положение, което трябва да поддържаш. Вече си достатъчно голям, за да се заемеш с това. Станал си почти мъж.“

Пол видя как баща му влезе, огледа залата и после се отправи към групичката около лейди Джесика.

Когато Лито приближи групата на Джесика, търговецът на вода тъкмо питаше:

— Вярно ли е, че дукът ще изгради метеорологичен контролен център?

Иззад гърба му дукът отговори:

— Все още не сме стигнали толкова далече в мислите си, господине.

Търговецът се обърна и разкри кръглото си почерняло лице с угодническа физиономия.

— Оо, дукът! — възкликна той. — Липсвахте ни.

Лито погледна към Джесика.

— Трябваше да свърша една работа.

Той отново погледна към търговеца на вода, обясни какво бе разпоредил за курните и добави:

— Що се отнася до мен, със стария обичай вече е свършено.

— Това дукска заповед ли е, господарю? — попита търговецът.

— Оставям този въпрос на вашата собствена… ъъ… съвест — отвърна дукът. Той се обърна, защото забеляза, че към групата се приближава Кайнс.

Една от жените се обади:

— Мисля, че е много щедър жест… да се предостави водата на… — Някой й изшътка.

Дукът погледна Кайнс и отбеляза, че планетологът носи старомодна тъмнокафява униформа с еполетите на Имперската гражданска служба и малка златна капка за ранга си върху яката.

— Да не би дукът да отправя упреци към нашия обичай? — запита сърдито търговецът.

— Обичаят вече се промени — отвърна Лито. Той кимна на Кайнс, забеляза намръщената физиономия на Джесика и си помисли: „Не й отива да се мръщи, но това ще подхрани слуховете за неразбирателство помежду ни.“

— С ваше позволение, господарю — заговори търговецът на вода, — бих искал да узная нещо повече за обичаите.

Лито долови внезапно появилата се ласкателна нотка в гласа на търговеца, забеляза напрегнатото мълчание в тази групичка и начина, по който към тях започнаха отвсякъде да се извръщат глави.

— Не е ли вече време за вечеря? — попита Джесика.

— Но нашият гост има някакви въпроси — отвърна Лито. Той погледна към търговеца — кръглолик човек с големи очи и дебели устни, и си припомни доклада на Хауът: „…този търговец на вода е човек, който трябва да се наблюдава — Лингар Бют, запомнете това име. Харконите са го използували, ала никога не са успявали изцяло да го подчинят.“

— Водните обичаи са толкова интересни — рече Бют и на лицето му засия усмивка. — Любопитен съм как възнамерявате да постъпите с оранжерията, пристроена към този замък. Възнамерявате ли да продължавате да се перчите с нея напук на хората… господарю?

Лито обузда гнева си и се втренчи в търговеца. Мислите препускаха в главата му. Беше необходима смелост, за да го предизвика някой в собствения му дукски замък, особено след като имаха вече подписа на Бют под клетвата за вярност към феодала. За такова поведение бе потребно и съзнание за собствено могъщество. Водата тук бе наистина могъщество. Ако водните съоръжения например бяха минирани и готови да бъдат разрушени по даден сигнал… Този човек изглеждаше способен на подобно нещо. Разрушаването на водните съоръжения би могло дори да погуби Аракис. Това спокойно би могло да бъде сопата, която този Бют е държал над главите на харконите.

— Моят господар дукът и аз имаме други планове за нашата оранжерия — обади се Джесика. Тя се усмихна на Лито. — Ние, естествено, възнамеряваме да я запазим, но само за да я съхраним за народа на Аракис. Нашата мечта е, че някой ден климатът на Аракис ще може да се промени дотолкова, та да се отглеждат подобни растения навсякъде на открито.

„Виж я ти!“ — рече си Лито. — „Нека сега нашият търговец на вода поразмисли върху това.“

— Вашият интерес към водата и метеорологичния контролен център е очевиден — отбеляза дукът. — Бих ви посъветвал да вложите капиталите си в някое друго предприятие. Един ден водата на Аракис ще престане да бъде скъпоценна стока.

И си помисли: „Хауът трябва да удвои усилията си и да проникне в организацията на този Бют. Трябва да се заемем незабавно със създаването на резервни водни съоръжения. Няма да търпя никой да държи сопа над главата ми!“

Бют кимна, усмивката все още не слизаше от лицето му.

— Похвална мечта, господарю — той отстъпи крачка назад.

Вниманието на Лито бе приковано от изражението върху лицето на Кайнс. Той се бе вторачил в Джесика. Изглеждаше преобразен — като влюбен… или обзет от религиозен транс.

Мислите на Кайнс бяха най-после завладени от думите на предсказанието: „И те ще споделят вашата най-съкровена мечта.“ Той заговори направо на Джесика:

— Доведохте ли „скъсяването на пътя“?

— Аа, д-р Кайнс! — възкликна търговецът на вода. — Завръщате се от скитанията с вашите тълпи от свободни? Колко милостиво от ваша страна.

Кайнс погледна вяло към Бют и каза:

— В пустинята казват, че притежаването на вода в големи количества може да дари човек със съдбоносно лекомислие.

— В пустинята имат много особени поговорки — рече Бют, ала гласът му издаваше тревога.

Джесика се приближи до Лито, пъхна ръка под лакътя му, за да спечели малко време, през което да се успокои. Кайнс бе казал: „…скъсяването на пътя“. На древния език този израз се превеждаше като „Куизъц Хадерах“. Необикновеният въпрос на планетолога, изглежда, бе останал незабелязан за другите и сега Кайнс се бе навел над една от жените компаньонки, заслушан в шепота й на кокетка.

„Куизъц Хадерах“ — помисли си Джесика. — „Дали нашата Мисионария протектива е посяла и тук тази легенда?“ — Тази мисъл разпали тайната й надежда за Пол. — „Възможно е той да е Куизъц Хадерах. Възможно е.“

Представителят на банката на Сдружението се разприказва с търговеца и гласът на Бют се извиси над подновилия се неясен шум от разговорите:

— Много хора са искали да променят Аракис.

Дукът забеляза как тези думи сякаш прободоха Кайнс и накараха планетолога да се изправи рязко и да се отдръпне от флиртуващата дама.

Сред внезапно настъпилата тишина един воин от ескадрона на замъка, в униформа на лакей, се окашля зад гърба на Лито и съобщи:

— Вечерята е сервирана, господарю.

Дукът отправи въпросителен поглед към Джесика.

— Според тукашния обичай домакинът и домакинята трябва да тръгнат към масата след гостите си — рече тя и се усмихна. — Ще променим ли и този обичай, господарю?

— Според мен това е чудесен обичай — отвърна той хладно. — Засега ще го оставим непроменен.

„Трябва да се поддържа илюзията, че я подозирам в предателство“ — помисли си той. Лито оглеждаше гостите, които минаваха на двойки покрай тях. — „Кои от вас вярват на тази лъжа?“

Джесика почувствува неговата отчужденост и се зачуди, както й се случваше неведнъж през последната седмица. „Той се държи като човек, който води борба със себе си“ — помисли си тя. — „Дали защото прибързах да дам тази вечеря? Но нали на него му е известно колко важно е нашите офицери и приближени да започнат да общуват на социална основа с тукашните хора? На всички тях ние сме вторите баща и майка. Нищо не внушава по-трайно този факт, колкото именно такъв вид социално общуване.“

Докато наблюдаваше как гостите минават по двама покрай него, Лито си спомни какво бе казал Туфир Хауът, когато го бе уведомил за вечерята: „Ваше величество! Не позволявам!“

Мрачна усмивка плъзна по устните на дука. Ех че сцена се получи! Ала когато дукът остана непреклонен по въпроса за присъствието си на вечерята, Хауът бе поклатил глава.

— Имам предчувствия за тази вечеря, господарю — бе рекъл Хауът. — На Аракис започна да се действува много бързо. Това не е типично за харконите. Изобщо не е типично за тях.

Пол мина покрай баща си, кавалерствувайки на една девойка, с половин глава по-висока от него. Той стрелна с мрачен поглед дука и кимна на нещо, което девойката каза.

— Баща й има фабрика за влагосъхраняващи костюми — обясни Джесика. — Казаха ми, че само глупак може да тръгне навътре в пустинята, облечен с обикновен костюм.

— Кой е онзи човек пред Пол, с белега на лицето? — попита дукът. — Не си го спомням.

— Той бе прибавен допълнително към списъка на поканените — прошепна тя. — Гърни уговори поканата. Контрабандист.

— Гърни ли уреди това?

— По моя молба. Беше съгласувано с Хауът, макар че според мен Хауът се показа доста неотстъпчив. Контрабандистът се казва Тюйк, Есмър Тюйк. Той е важна клечка сред събратята си. Тук всички го познават. Бил е на вечеря в много от замъците.

— Защо е тук?

— Всеки един от присъствуващите ще си зададе този въпрос — отвърна тя. — Със своето присъствие Тюйк само ще посее съмнение и подозрение. То ще послужи и като предупреждение, че си готов да поддържаш своите заповеди срещу подкупите посредством подкрепа и от страна на контрабандистите. Този именно довод, изглежда, допадна на Хауът.

— Не съм убеден, че и на мен ми допада. — Той кимна на една минаваща двойка и забеляза, че пред тях са останали само неколцина от гостите им. — Защо не си поканила и някои свободни?

— Кайнс е поканен — рече тя.

— Да, Кайнс е поканен — повтори той. — Да си ми устроила още някоя малка изненада? — Той я поведе зад шествието.

— Всичко останало е най-банално — отговори тя.

А си помисли: „Любими, не можеш ли да проумееш, че този контрабандист разполага с бързи кораби и че може да бъде подкупен? Ние трябва да имаме някакъв изход, вратичка, през която да избягаме от Аракис, ако изгубим тук всяка друга надежда.“

Когато влязоха в трапезарията, тя освободи ръката си и остави Лито да я настани да седне. Той тръгна към другия край на масата. Един лакей му държеше стола да седне. Останалите се настаниха с шумолене на поли и тътрене на столове, ала дукът остана прав. Той даде знак и застаналите около масата войници от ескадрона на замъка, облечени в лакейски ливреи, се отдръпнаха назад и застанаха мирно. В помещението се възцари неловко мълчание.

Джесика погледна към другия край на масата и забеляза как ъгълчетата на устните на Лито потреперват и че от гняв по страните му са избили тъмночервени петна. Какво ли го е ядосало? — запита се тя. — Не би могло да е това, че съм поканила контрабандиста.

— Някои оспорват това, че съм отменил обичая с курните — изрече Лито. — По този начин аз искам да ви съобщя, че нещата ще се променят.

Около масата се възцари напрегната тишина. „Те го мислят за пиян“ — рече си Джесика. Лито вдигна гарафата си с вода и я задържа високо там, където светлината от суспенсорните лампи се пречупваше в стъклото.

— По този случай като Рицар на империята — продължи той — аз вдигам наздравица.

Останалите грабнаха своите гарафи — всички погледи бяха приковани в дука. Сред внезапното безмълвие една суспенсорна лампа се раздвижи плавно от слаб повей откъм коридора за кухнята. По ястребовото лице на дука заиграха сенки.

— Тук стоя и тук оставам! — извика той.

Няколко ръце спонтанно надигнаха гарафите към устните, ала се спряха, тъй като дукът остана с вдигната ръка.

— Моята наздравица е една от онези максими, така скъпи на сърцата ни: „Работата ражда напредъка. Сполуката не забравя никого!“

Той отпи от водата.

Другите го последваха. Размениха се въпросителни погледи.

— Гърни! — извика дукът.

Откъм една ниша в онзи край на залата, където се намираше Лито, се разнесе гласът на Халик:

— Тук съм, господарю.

— Посвири ни, Гърни.

Откъм нишата се разля миньорен акорд на балисет. Слуги започнаха да поставят подноси с храна върху масата, докато дукът не ги освободи с махване на ръка — печен пустинен заек в сос кипеда, апломидж по сириуски, задушена чука, кафе с мелиндж (силен аромат на канела се разнесе над масата) и истинско pot-a-oie5, поднесено с искрящо каладънско вино.

Въпреки това дукът остана прав.

Докато гостите седяха в очакване, с внимание, раздвоено между блюдата, поставени отпреде им, и правия дук, Лито заговори:

— В древни времена е било дълг на домакина да забавлява своите гости със собствените си дарби. — Кокалчетата на пръстите му побеляха — така ожесточено бе стиснал своята гарафа с вода. — Аз не мога да пея, но ще ви изрецитирам думите на песента на Гърни. Нека това бъде още една наздравица — наздравица за всички, които загинаха, за да ни доведат на тази планета.

Около масата настана тревожно суетене. Джесика наведе очи и огледа хората, седнали най-близо до нея — ето го кръглоликия търговец на вода с жена си, бледия и сдържан представител на банката на Сдружението (с очи втренчени в Лито той приличаше на бостанско плашило с тенекиено лице) и недодялания Тюйк с белезите по лицето и сините до дъно очи, сведени надолу.

— „Проверка, приятели, отдавна свърши проверката на войските — произнесе напевно дукът. — На всички обречени на бреме от страдания и долари. Техните духове носят на врата си нашите сребърни войнишки синджирчета с плочка. Проверка, приятели, отдавна свърши проверката на войските. Всеки миг от времето без преструвка и лукавство. С тях отминава съблазънта на сполуката. Проверка, приятели, отдавна свърши проверката на войските. Когато и нашето време изтече с озъбена усмивка, ние ще отминем съблазънта на сполуката.“

Към края дукът остави гласа си постепенно да затихне, отпи голяма глътка от гарафата си и с трясък я постави обратно на масата. Водата се разплиска върху ленената покривка.

Останалите пиха в неловко мълчание.

Дукът отново вдигна гарафата и този път изля останалата половина от водата върху пода, убеден, че и другите ще сторят същото.

Джесика първа последва примера му.

Настъпи минутно стъписване, преди и останалите да започнат да изпразват гарафите си. Джесика забеляза как Пол, седнал наблизо до баща си, изучава реакциите около себе си. Откри, че и самата тя е смаяна от това, което разкриваха реакциите на гостите й — особено на жените. Това бе чиста, годна за пиене вода, а не нещо вече изхвърлено с подгизналата кърпа. Нежеланието да я излеят просто ей така се проявяваше в треперене на ръце, забавени реакции, нервен смях… и отчаяно подчинение на необходимостта. Една жена изтърва гарафата си и се обърна на другата страна, докато нейният кавалер я вдигаше.

Кайнс обаче най-категорично привлече погледа й. Планетологът се подвоуми и изпразни гарафата в някакъв съд под сакото си. Той се усмихна на Джесика, щом разбра, че го наблюдава, и вдигна празната гарафа в безмълвна наздравица. Изобщо не изглеждаше смутен от тази си постъпка.

Музиката на Халик продължаваше да се лее из залата, ала тя бе вече излязла от миньорната си тоналност и бе станала весела и игрива, сякаш той се опитваше да повдигне настроението.

— Нека вечерята започне — рече дукът и се отпусна в стола си.

„Той е ядосан и неуверен“ — мислеше си Джесика. — „Загубата на този комбайн го засегна по-дълбоко, отколкото е необходимо. Сигурно има и нещо друго освен загубата. Държи се като отчаян човек.“ — Тя взе в ръка вилицата си с надеждата, че с това свое движение ще прикрие собствената си внезапна горест. — „Защо не? Той е отчаян.“

Отначало бавно, а после с нарастващо въодушевление вечерята потръгна. Производителят на влагосъхраняващи костюми направи комплимент на Джесика за главния готвач и виното.

— И готвачът, и виното са от Каладън — рече тя.

— Превъзходно! — отбеляза той, опитвайки чуката. — Направо превъзходно! Няма дори и следа от мирис на подправка в нея. На човек му призлява от тази подправка във всяко ястие.

Представителят на банката на Сдружението хвърли поглед към Кайнс.

— Чувам, д-р Кайнс, че още един комбайн е станал плячка на червей.

— Новините пътуват бързо — обади се дукът.

— Значи е вярно? — попита банкерът и отмести поглед към Лито.

— Разбира се, че е вярно — отсече дукът. — Проклетият транспортьор изчезна. Как е възможно да изчезне такова огромно съоръжение!

— Когато червеят пристигна, нямаше какво да повдигне комбайна — обясни Кайнс.

— Как е възможно това! — повтори дукът.

— Никой ли не е видял транспортьора да отлита? — запита банкерът.

— Наблюдателите обикновено не свалят очи от пясъка — отговори Кайнс. — Те се интересуват преди всичко от дирята на приближаването. Екипажът на транспортьора обикновено е четиричленен: двама пилоти и двама общи работници-прикачвачи. Ако един… или дори двама от този екипаж са били на служба при враговете на дука…

— Ааа, разбирам — рече банкерът. — А вие като Арбитър на промяната осъждате ли това?

— Ще трябва да обмисля внимателно становището си — отвърна Кайнс — и, естествено, няма да го разисквам на маса. — И си помисли: „Виж го ти този скелет! Много добре му е известно, че според дадените ми указания аз трябва да не обръщам внимание на нарушения от подобен род.“

Банкерът се усмихна и отново насочи вниманието си към вечерята.

Джесика си припомни една лекция от времето на ученическите си години в „Бин Джезърит“. Темата бе разузнаване и контраразузнаване. Лекторката бе закръглена свята майка с щастлива физиономия и веселият й тон контрастираше странно със същността на темата.

„Онова, което трябва да се отбележи за всички школи за разузнаване и контраразузнаване, са шаблонните реакции на всички техни възпитаници. Всяка включена в програмата им дисциплина оставя своя белег и своето клише върху учениците. Това клише се поддава на анализ и прогнозиране.

И така, шаблоните на мотивировката ще бъдат сходни за всички агенти на разузнаването. Или с други думи: ще съществуват няколко вида мотивировки, които ще са сходни независимо от различните школи или от противоположните цели. Вие най-напред ще проучите как да отделите този елемент за своя анализ — в началото посредством въпроси по образци, които да разкрият вътрешната ориентация на разпитващите, и, второ, посредством внимателно наблюдение на словесно-мисловната ориентация на онези, които ще бъдат анализирани. Ще видите колко лесно е да се определят коренните езици на обектите на вашето внимание, разбира се, както посредством интонацията на гласа, така и по словесните шаблони.“

И сега, докато седеше на масата заедно със своя син и своя дук и техните гости и слушаше представителя на банката на Сдружението, Джесика изведнъж прозря, че този човек бе харконски агент. Той притежаваше шаблона на речта на Гайъди Прайм — ловко замаскиран, ала толкова явен за нейното тренирано внимание, сякаш той самият се беше разкрил.

„Дали това означава, че и самото Сдружение е взело страна против атреидската династия?“ — запита се тя. Тази мисъл я разтърси, ала тя прикри чувствата си и поръча да донесат ново блюдо, като през цялото време се ослушваше дали банкерът няма да издаде своята цел. „Сега той ще прехвърли разговора върху някоя привидно безобидна, ала в действителност злокобна тема“ — рече си тя. — „Това е неговият шаблон.“

Банкерът преглътна, отпи от виното и се усмихна на нещо, казано от съседката му отдясно. Известно време той като че ли слушаше някакъв мъж, седнал по-нататък на масата, който обясняваше на дука, че местните аракийски растения нямат бодли.

— Обичам да наблюдавам полета на птиците на Аракис — заговори банкерът, обръщайки се с тези думи към Джесика. — Всички наши птици са, естествено, лешояди и много от тях не се нуждаят от вода, тъй като са станали кръвопийци.

Дъщерята на фабриканта, седнала в другия край на масата между Пол и баща му, начумери хубавото си личице и каза:

— О, Су-су, разправяш най-отвратителни неща.

Банкерът се усмихна.

— Наричат ме „Су-су“, защото съм финансов съветник на Съюза на амбулантните търговци на вода. — И понеже Джесика продължаваше да го гледа безучастно, той добави:

— Заради вика на продавачите на вода „Суу-суу-сук!“ — И той така точно имитира вика, че мнозина около масата се засмяха.

Джесика долови самохвалството в тона му, ала преди всичко забеляза, че девойката бе заговорила по условен знак — бе подала условна реплика. Тя бе дала повод на банкера да каже това, което бе казал. Джесика погледна към Лингър Бют. Водният магнат се бе навъсил и се бе съсредоточил върху вечерята си. Джесика се досети, че банкерът бе казал: „Аз също контролирам този основен източник на могъщество на Аракис — водата.“

Пол бе забелязал неискреността в гласа на своя сътрапезник и видя, че майка му следи разговора с бин-джезъритска напрегнатост. Внезапно реши да извади шпагата и да удължи словесното сражение. Той се обърна към банкера.

— Да не би да искате да кажете, господине, че тези птици са канибали?

— Странен въпрос, млади господарю — отвърна банкерът. — Аз само казах, че птиците пият кръв. Не е задължително това да е кръвта на себеподобните им, нали така?

— Това не беше странен въпрос — рече Пол и Джесика усети как в гласа му пролича тънкият контраудар, на който го бе учила. — Повечето образовани хора знаят, че възможно най-лошият край за всеки млад организъм може да дойде от себеподобните му. — Той решително набоде с вилицата си една хапка от чинията на сътрапезника си я изяде. — Те ядат от една и съща паница. Имат едни и същи основни потребности.

Банкерът се наежи и погледна намръщено към дука.

— Не допускайте грешката да смятате сина ми за дете — обади се дукът. И се усмихна.

Джесика огледа гостите и забеляза, че Бют се е по-ободрил, а Кайнс и контрабандистът Тюйк се смееха.

— Това е закон на екологията — обясни Кайнс, — който младият господар, изглежда, твърде добре разбира. Борбата между елементите на живота е борба за свободната енергия на дадена система. Кръвта е ефективен енергиен източник.

Банкерът остави вилицата си на масата и заговори със сърдит глас:

— Говори се, че свободните отрепки пият кръвта на своите покойници.

Кайнс поклати глава и заговори с поучителен тон:

— Не кръвта, господине. Ала цялото количество течност в организма на един човек в края на краищата принадлежи на неговия народ — на племето му. Това е необходимост, когато човек живее в близост с Великата равнина. Там всяка вода е скъпоценна, а седемдесет и пет процента от теглото на човешкото тяло е вода. На един покойник, естествено, тази вода повече не му е необходима.

Банкерът опря и двете си ръце на масата и Джесика си помисли, че ще се отблъсне назад и разгневен ще си тръгне.

Кайнс погледна към Джесика.

— Простете ми, господарко, че разяснявам такива неприятни неща на трапезата, ала пред вас казаха лъжа, която трябваше да се изясни.

— Вие толкова дълго сте общували със свободните, че сте загубили всякаква чувствителност — рече рязко банкерът.

Кайнс изгледа спокойно и внимателно бледото потръпващо лице.

— Предизвиквате ли ме, господине?

Банкерът се вцепени. Той преглътна и заговори с официален тон:

— В никакъв случай. Както не съм оскърбил и нашите домакини.

Джесика долови страха в гласа на банкера, прочете го по лицето му, забеляза го в дишането му и в пулсира нето на една веничка върху слепоочието му. Кайнс всяваше ужас у този човек.

— Нашите домакини могат най-добре да преценят дали са оскърбени — рече Кайнс. — Те са смели хора, на които им е ясно как се брани честта. Всички ние можем да съдим за тяхната храброст от факта, че се намират тук… сега… на Аракис.

Джесика забеляза, че тази сцена забавлява Лито. Но не и по-голямата част от присъствуващите. С ръце, скрити под масата, всички гости бяха застанали нащрек, готови да си тръгнат. Две явни изключения бяха Бют, който открито се хилеше на объркването на банкера и контрабандиста Тюйк, който очевидно гледаше Кайнс за условен знак. Тя забеляза също, че Пол гледа Кайнс с възхищение.

— И така? — рече Кайнс.

— Не съм искал да ви оскърбя — измънка банкерът. — Ако съм го сторил, моля, приемете моите извинения.

— Драговолно поднесени, драговолно приети — отвърна Кайнс. Той се усмихна на Джесика и отново се залови с яденето си, сякаш нищо не беше се случило.

Джесика забеляза, че и контрабандистът си бе отдъхнал. Тя обърна внимание на следното: контрабандистът се бе държал като адютант, готов да се притече на помощ на Кайнс. Между Кайнс и Тюйк съществуваше някакво споразумение.

Лито си играеше с вилицата и погледна замислено Кайнс. Поведението на еколога показваше промяна в отношението му към династията на атреидите. Кайнс се бе държал по-резервирано по време на пътешествието им над пустинята.

Джесика даде знак за следващото блюдо и вино. Слугите се появиха с langues de lapins de garenne, червено вино и сос от гъбена мая за гарнитура.

Разговорът около масата постепенно се възобнови, ала Джесика долавяше напрежението в него и опасността да замре. Тя забеляза, че банкерът се храни в мрачно мълчание. „Кайнс би го убил без колебание“ — помисли си тя. И осъзна, че Кайнс имаше безцеремонно отношение към убиването. Той беше безцеремонен убиец и тя предположи, че това бе качество на свободните.

Джесика се обърна към производителя на влагосъхраняващи костюми от лявата си страна и каза:

— Установявам, че непрекъснато ме изумява значението на водата на Аракис.

— Да, значението й е огромно — съгласи се той. — Какво е това ястие? Много е вкусно.

— Езици от диви зайци в специален сос — отвърна тя. — Много стара рецепта.

— Трябва да се сдобия с тази рецепта — рече фабрикантът.

— Ще се погрижа да я получите — кимна тя.

Кайнс погледна към Джесика и каза:

— Новодошлият на Аракис често подценява значението на водата тук. Вие, така да се каже, се сблъсквате сега със Закона за минимума.

Тя долови изпитателна нотка в гласа му и отвърна.

— Растежът се ограничава от необходимостта, която се съдържа в най-малкото количество. И, естествено, най-неблагоприятното условие определя степента на растежа.

— Рядко се срещат членове на велики династии, които да са запознати с планетологични проблеми — отбеляза Кайнс. — Водата е най-неблагоприятното условие за живота на Аракис. И запомнете, че самият растеж може да създава неблагоприятни условия, освен ако към него не се пристъпи с изключително внимание.

Джесика долови скрито съобщение в думите на Кайнс, ала то й убегна.

— Растежът — рече тя. — Да не искате да кажете, че Аракис може да има редовен кръговрат на водата, за да поддържа човешкия живот при по-благоприятни условия?

— Невъзможно! — изръмжа водният магнат.

Джесика отправи поглед към Бют.

— Невъзможно ли?

— На Аракис е невъзможно — отвърна той. — Не го слушайте този мечтател. Всички лабораторни данни са против него.

Кайнс погледна към Бют и Джесика забеляза, че другите разговори около масата замряха, тъй като хората насочиха вниманието си към тази нова престрелка.

— Лабораторните данни ни заблуждават за един най-обикновен факт — рече Кайнс. — Този факт е следният: ние тук се сблъскваме с явления, които са възникнали и съществуват на открито, там, където растенията и животните водят своето нормално съществуване.

— Нормално! — засмя се презрително Бют. — Нищо свързано с Аракис не е нормално!

— Тъкмо обратното — възрази Кайнс. — По пътя на самоиздържащите се линии могат да се създадат известни съгласуваности. Човек просто трябва да осъзнае пределите на възможностите на планетата и нейните затруднения.

— Такова нещо изобщо не може да бъде постигнато — рече Бют.

Неочаквано дукът осъзна кога точно се бе променило отношението на Кайнс — това стана, когато Джесика заговори за съхраняването на растенията за народа на Аракис.

— Какво ще е необходимо за създаването на тази самоиздържаща се система, доктор Кайнс? — запита Лито.

— Ако успеем да направим така, че три процента от зеления елемент на растенията на Аракис да вземат участие в преработването на въглеродните съединения в хранителни продукти, ние ще сме сложили началото на кръговратната система — отвърна Кайнс.

— Водата ли е единствената трудност? — попита дукът. Той долови вълнението на Кайнс и почувствува, че то обзема и него.

— Водата засенчва останалите трудности — отвърна Кайнс. — Тази планета разполага с много кислород, без обичайните за него примеси, с изобилие от растителен живот и огромни запаси от свободен въглероден двуокис от такива явления като вулканите. Тук се осъществяват необикновени химически обмени над огромни по повърхност площи.

— Имате ли контролни проекти? — запита дукът.

— Ние имахме на разположение много време, през което построихме „Ефекта Тансли“ — малка експериментална база на любителска основа, от която моята наука може да черпи сега своите работни данни — обясни Кайнс.

— Няма достатъчно вода — рече Бют. — Просто няма достатъчно вода.

— Маестро Бют е експерт по въпроса за водата — отбеляза Кайнс. Той се усмихна и се залови отново за вечерята си.

Дукът замахна рязко с дясната си ръка и изрева:

— Не! Искам отговор! Има ли достатъчно вода, д-р Кайнс!

Кайнс се вторачи в чинията си.

Джесика наблюдаваше борбата на чувства в изражението му. „Той се прикрива добре“ — помисли си тя, „ала този път тя го бе засякла и бе разбрала, че той съжалява за думите си.“

— Има ли достатъчно вода? — повтори дукът.

— Им… може би — отвърна Кайнс.

Преструва се на несигурен — помисли си Джесика. С по-дълбокия си усет за искреност Пол схвана лежащия в основата мотив и трябваше да употреби цялото си умение, за да прикрие вълнението си. „Има достатъчно вода! Ала Кайнс не желае да се узнае за това.“

— Нашият планетолог има твърде интересни мечти. — рече Бют. — Той мечтае заедно със свободните… за предсказания и спасители.

От различни места по масата се разнесе смях. Джесика ги засече — контрабандиста, фабриканта, Дънкан Айдахо и жената със загадъчните придружителски услуги.

„Тази вечер напрегнатите мигове тук се разпределят твърде странно“ — помисли си Джесика. — „Стават толкова много неща, които не мога да проумея. Ще трябва да си подсигуря нови източници на информация.“

Дукът премести поглед от Кайнс към Бют и към Джесика. Чувствуваше се някак си разочарован, сякаш тук, сега, се беше разминал с нещо жизнено важно.

— Може би — промърмори той.

Кайнс заговори припряно:

— Вероятно ще трябва да обсъдим друг път това, господарю. Има толкова много…

Планетологът млъкна, тъй като един войн в атреидска униформа влезе бързешком през служебния вход — охраната го пропусна и той се втурна към дука. Войникът се наведе и зашепна нещо в ухото на Лито.

Джесика разпозна емблемата на корпуса на Хауът върху кепето му и потисна тревогата си. Тя се обърна към компаньонката на фабриканта — дребничка чернокоса жена с кукленско лице и едва загатнати монголоидни очи.

— Вие, драга моя, почти нищо не хапнахте — рече Джесика. — Мога ли да ви поръчам нещо?

Жената погледна към фабриканта, преди да отговори.

— Не съм много гладна.

Дукът рязко се изправи до войника и заговори с остър, заповеден тон:

— Никой да не става. Ще трябва да ни простите, — но е възникнал един въпрос, който изисква личната ми намеса. — Той се отдръпна от масата. — Пол. ако обичаш, поеми ролята ми на домакин.

Пол стана, прииска му се да попита защо баща му трябва да излезе, тъй като знаеше, че за ролята на домакин ще се наложи да си придава важност. Той отиде до креслото на баща си и седна в него.

Дукът се обърна към нишата, където бе седнал Халик, и каза:

— Гърни, моля те, заеми мястото на Пол на масата. Тук не трябва да сме нечетен брой. Когато вечерята свърши, може да поискам да доведеш Пол до командния пост на космодрума. Ще чакаш да ти пратя вест.

Халик излезе от нишата в парадна униформа, дебелата му фигура и грозотата му сякаш не подхождаха на тази блестяща премяна. Той облегна балисета си на стената, отиде до стола, който бе заемал Пол, и седна.

— Не изпадайте в паника — рече дукът, но трябва да ви помоля никой да не си отива, докато охраната на замъка не каже, че вече е безопасно. Докато се намирате тук, ще бъдете в пълна безопасност, а ние набързо ще се справим с тази малка неприятност.

Пол схвана закодираните думи в съобщението на баща си — охрана-безопасност-набързо-неприятност. Ставаше дума за безопасност, не за нападение. Той видя, че и майка му бе разчела същото съобщение. И двамата си отдъхнаха.

Дукът рязко кимна, обърна се кръгом и излезе през служебния вход, следван от войника.

Пол каза:

— Моля ви, продължавайте с вечерята. Струва ми се, че д-р Кайнс обсъждаше въпросът за водата.

— Може ли да обсъдим този въпрос някой друг път? — попита Кайнс.

— Разбира се — отвърна Пол.

А Джесика отбеляза с гордост достойнството у своя син и зрялото чувство на увереност.

Банкерът взе в ръка гарафата си с вода и я вдигна към Бют.

— Никой от нас тук не може да надмине маестро Линър Бют в цветистите изрази. Човек би могъл дори да допусне, че той се домогва до ранг на велика династия. Хайде, маестро Бют, предложете ни наздравица. Може би имате цяла купчина мъдрости за момчето, към което трябва да се държим като към мъж.

Джесика сви дясната си ръка в юмрук под масата. Тя видя как Халик даде сигнал с ръка на Айдахо, видя как наредените покрай стените войници от ескадрона на замъка заемат отбранителни пози.

Бют хвърли отровен поглед към банкера.

Пол погледна към Халик, забеляза отбранителното положение на охраната си и се втренчи в банкера, докато онзи не свали гарафата с водата. Той каза:

— Веднъж на Каладън видях как вадят тялото на удавен рибар. Той…

— Удавен ли? — въпросът бе зададен от дъщерята на фабриканта.

Пол се подвоуми и обясни:

— Да. Потънал във водата и умрял. Удавен.

— Какъв интересен начин да се умре — прошепна тя.

Усмивката на Пол угасна. Той отново насочи погледа си към банкера.

— Интересното за този човек бяха раните по раменете му, причинени от грайферните ботуши на друг рибар. Удавеният рибар е бил с още няколко души в една лодка — съд за пътуване по вода… която потънала… потопила се под водата. Един рибар, който помагаше при изваждането на трупа, каза, че е виждал на няколко пъти същите рани като на този човек. Те означаваха, че някой давещ се рибар се е опитвал да се изправи върху раменете на този нещастен човечец в стремежа си да стигне до повърхността — да стигне до въздуха.

— И какво е интересното в това? — попита банкерът.

— Интересно е наблюдението, направено от баща ми по този повод. Той каза, че давещият се човек, който се покатерва върху раменете ти, за да се спаси, може да бъде разбран — освен когато човек вижда, че това става в салон за приеми. — Пол се поколеба достатъчно дълго, за да може банкерът да разбере същината на разказа, и продължи: — А аз бих добавил — освен когато човек вижда, че това става на трапезата по време на вечеря.

Внезапно мълчание обгърна залата.

„Това бе необмислено“ — рече си Джесика. — „Този банкер може да има достатъчно висок ранг, за да повика сина ми на дуел.“ Тя забеляза, че Айдахо е готов за мигновено действие. Войниците от ескадрона бяха нащрек. Гърни Халик не снемаше поглед от човека насреща си.

— Хо-хо-хо-хо-хо! — Това бе контрабандистът Тюйк, който, отметнал назад глава, се смееше с пълна сила.

Около масата се замяркаха нервни усмивки.

Бют се хилеше.

Банкерът бе избутал стола си назад и бе втренчил поглед в Пол.

Кайнс рече:

— Човек се подиграва с един атреид единствено за своя собствена сметка.

— Да не би атреидите да имат обичай да оскърбяват гостите си? — попита банкерът.

Преди Пол да успее да отговори, Джесика се приведе напред и каза:

— Господине! — И си помисли: „Трябва да разберем каква е играта на тази харконска гадина. Дали не е тук, за да се домогва до Пол? Помага ли му някой?“ — Синът ми показа една шаблонна дреха, а да не би вие да предявявате претенции, че е скроена по ваша мярка? — попита Джесика. — Какво очарователно откровение. — Тя плъзна ръка по десния си крак, към кристалния нож, който бе пристегнала в кания към прасеца си.

Банкерът обърна очи към Джесика. Погледите се отместиха от Пол и тя видя как той се отдръпна назад от масата, приготвяйки се за действие. Пол се бе съсредоточил върху думата: дреха. „Приготви се за нападение!“

Кайнс отправи замислен поглед към Джесика и даде неуловим сигнал с ръка на Тюйк.

Контрабандистът скочи на крака и вдигна гарафата си.

— Аз ще вдигна наздравица — рече той. — За младия Пол Атреидски, който е все още момък по външен вид, ала мъж по постъпките си.

„Защо се намесват?“ — запита се Джесика. Сега банкерът се втренчи в Кайнс и Джесика видя, че върху лицето на агента отново се изписва ужас. От всички краища на масата подеха наздравицата. „Накъдето тръгне Кайнс, хората го следват“ — рече си Джесика. — „С това той ни каза, че поддържа Пол. Каква е тайната на неговата мощ? Не би могло да е това, че е Арбитър на промяната. Това е временно. И, разбира се, не е и защото е държавен служител.“

Тя отдръпна ръка от дръжката на кристалния нож и вдигна гарафата си към Кайнс, който й отвърна със същото.

Само Пол и банкерът… („Су-су! Що за идиотски прякор!“ — помисли си Джесика) останаха с празни ръце. Банкерът не сваляше погледа си от Кайнс. Пол гледаше втренчено в чинията си.

„Аз маневрирах правилно“ — мислеше си Пол. — „Те защо се месят?“ Той погледна крадешком към гостите насреща му.

— В нашето общество хората не би трябвало да се засягат толкова бързо. Това често е пагубно. — Той се обърна към дъщерята на фабриканта, седнала до него. — Не мислите ли така, госпожице?

— О, да, Да! Точно така мисля — отговори тя. — Съществува толкова много жестокост. Тя ме отвращава. И много пъти, въпреки че няма преднамерена обида, хората загиват. А това е безсмислено.

— Наистина е безсмислено — съгласи се Халик. Джесика забеляза почти безупречната намеса на момчето и си рече: „Тази празноглава госпожичка не е толкова празноглава.“ Едва сега тя проумя шаблона на заплахата и разбра, че Халик също го бе открил. Те бяха мислили да прелъстят Пол. Джесика си отдъхна. Синът й вероятно пръв се бе досетил — обучението му не е отминало този толкова явен гамбит. Кайнс заговори на банкера:

— Няма ли да последва още едно извинение?

Банкерът отправи сладникава усмивка към Джесика и рече:

— Господарко, опасявам се, че попрекалих с вашите вина. Вие поднасяте на трапезата силно вино, аз не съм свикнал с това.

Джесика долови прикритата злоба в гласа му и заговори с ласкав тон:

— Когато се срещат непознати, е необходимо да се правят големи отстъпки заради различието в обичаите и възпитанието.

— Благодаря ви, господарке — рече той.

Тъмнокосата компаньонка на фабриканта се наведе към Джесика и рече:

— Дукът каза, че тук сме в безопасност. Искрено се надявам, че това не означава, че ще има пак сражения.

„Наредено й е да поведе разговора по този начин“ — помисли си Джесика.

— Вероятно ще излезе нещо незначително — отвърна Джесика. — Ала засега има толкова много дреболии, които изискват личната намеса на дука. Докато продължава враждата между атреиди и харкони, няма да е излишно да сме по-предпазливи. Дукът се е заклел в канли. Той, разбира се, не ще остави жив харконски агент на Аракис. — Тя погледна към представителя на банката на Сдружението. — А споразуменията, естествено, го подкрепят в това отношение. — Тя отмести поглед към Кайнс. — Не е ли така, д-р Кайнс?

— Точно така е — отговори Кайнс.

Фабрикантът на влагосъхраняващи костюми придърпа компаньонката си назад. Тя го погледна и рече:

— Струва ми се, че вече мога да си похапна нещо. Бих искала малко от онова ястие с птичето месо, което поднесохте преди малко.

Джесика даде знак на един прислужник и се обърна към банкера:

— А вие, господине, преди малко говорехте за птици и за техните привички. Толкова много интересни неща откривам за Аракис. Разкажете ми къде се намира подправката? Търсачите навлизат ли във вътрешността на пустинята?

— О не, господарке — отговори той. — За вътрешността на пустинята се знае твърде малко. А за южните райони — почти нищо.

— Носи се слух, че в южните области има огромни залежи от подправка — обади се Кайнс — Ала аз подозирам, че това е пълна измислица, създадена единствено за да послужи за написването на басня. Някои по-храбри търсачи на подправка наистина понякога проникват в периферията на централния пояс, ала това е крайно опасно — навигацията е несигурна, а бурите — чести. Броят на нещастните случаи нараства драматично, колкото повече се отдалечава човек от Защитната стена. Оказа се, че не е много доходно да се рискува далече на юг. Може би, ако разполагахме с метеорологичен спътник…

Бют вдигна поглед и заговори с пълна уста:

— Говори се, че свободните пътуват спокойно из тези места, че кръстосват навсякъде и че са открили локви и сламени кладенчета даже и в южните широти.

— Локви и сламени кладенчета ли? — попита Джесика.

Кайнс заговори припряно:

— Налудничави слухове, господарко. Известно е, че локви и кладенчета съществуват на други планети, но не и на Аракис. Локвата е място, където водата избива на повърхността или съвсем близо до повърхността, и по някои белези може да се открие с копаене. Сламеното кладенче е вид локва, откъдето човек черпи вода със сламка… така поне се говори.

„В думите му има измама“ — помисли си Джесика.

„Защо ли лъже?“ — учуди се Пол.

— Колко интересно! — заговори Джесика. И си помисли: „Говори се…“ Каква странна словесна превзетост съществува тук! Ако само знаеха, че тя разкрива цялата им зависимост от суеверията.

— Чувал съм, че имате поговорка — обади се Пол, — че лустрото идва от градовете, а мъдростта от пустинята.

— На Аракис има много поговорки — рече Кайнс. Преди Джесика да успее да подготви новия си въпрос, един прислужник се наведе над нея с бележка. Тя я отвори, разпозна почерка на дука и шифровите знаци и я прочете внимателно.

— Ще ви бъде приятно да научите, че нашият дук ни изпраща своите уверения за безопасност. Въпросът, заради който ни напусна, е приключен. Изчезналият транспортьор е намерен. Някакъв харконски агент в екипажа надвил на останалите и отлетял с машината до стан на контрабандистите с надеждата да им я продаде. Както агентът, така и транспортьорът са върнати на нашите войски. — Тя кимна към Тюйк.

Контрабандистът кимна в отговор.

Джесика сгъна бележката и я пъхна в ръкава си.

— Радвам се, че не се е стигнало до открита схватка — обади се банкерът. — Хората толкова много се надяват, че атреидите ще донесат мир и благоденствие.

— Най-вече благоденствие — рече Бют.

— Ще пристъпим ли към десерта? — попита Джесика. — Наредих на главния готвач да приготви каладънски сладкиш — ориз понджи със сос долса.

— Звучи чудесно — възкликна фабрикантът. — Дали ще е възможно да се сдобия с рецептата?

— С всяка рецепта, която пожелаете — отвърна Джесика и си отбеляза наум, че за този човек трябва да спомене по-късно на Хауът. Фабрикантът на влагосъхраняващи костюми бе един страхлив дребен кариерист и можеше да бъде купен.

Около масата отново се поведе банален разговор.

— Такъв прелестен плат…

— Обковката е направена така, че да отговаря на скъпоценния камък…

— Бихме могли да опитаме да увеличим производството следващото тримесечие…

Джесика впери поглед в чинията си и се замисли върху шифрованата част на съобщението от Лито: „Харконите се опитаха да внесат пратка лазестрели. Заловихме ги. Следователно може и да са успявали с други пратки. Това, разбира се, означава, че те не се страхуват много от защитните полета. Вземи съответните предпазни мерки.“

Джесика се учуди и съсредоточи мислите си върху лазестрелите. Нажежените до бяло лъчи на тази разрушителна светлина можеха да се врежат във всяко познато вещество при условие, че то не е защитено. Обстоятелството, че противодействието на защитното поле би взривило както лазестрела, така и самото поле не тревожеше харконите. Защо? Експлозията на лазестрела и защитното поле представляваше опасна променлива, която можеше да се окаже по-мощна и от атомната експлозия и можеше да убие и стрелеца, и неговата защитена мишена.

Тукашните неизвестности я изпълваха със смут.

Пол каза:

— Изобщо не съм се съмнявал, че ще намерим транспортьора. Щом баща ми се заеме с решаването на даден въпрос, той го решава. Това е факт, който харконите тепърва започват да откриват.

„Той се хвали“ — помисли си Джесика. — „Не бива да се хвали. Никой от тези, които ще спят тази нощ дълбоко под земята като предпазна мярка срещу лазестрелите, няма право да се хвали.“

(обратно)

„Няма спасение — ние плащаме за жестокостта на нашите предци!“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Джесика дочу олелията в голямата зала и светна лампата до леглото си. Часовникът в спалнята й не беше сверен по местното време и се наложи да извади двадесет и една минути, за да определи, че е около два часът след полунощ.

Говореше се гръмко и неразбрано.

„Дали не е нападението на харконите?“ — запита се тя.

Измъкна се от леглото и провери екраните на мониторите, за да види къде се намира семейството й. Екранът показа как Пол спи в дълбоката изба, която набързо бяха превърнали в спалня за него. Шумът очевидно не проникваше там. В стаята на дука нямаше никого — леглото му стоеше непобутнато. Дали не беше още в командния пункт на космодрума?

За фасадата на замъка нямаше монтирани екрани.

Джесика застана в средата на стаята и се ослуша.

Дочу се крясък, неясен глас. Тя чу как някой извика д-р Юи. Намери някаква роба, наметна я върху раменете си, нахлузи чехли и пристегна кристалния нож към прасеца си.

Отново нечий глас повика Юи.

Джесика пристегна робата с колан и излезе в коридора. И тогава я връхлетя мисълта: „Ами ако на Лито му се е случило нещо лошо?“

Коридорът под бягащите й нозе й се стори безкраен. Щом стигна края му, тя зави през свода, мина покрай трапезарията, тръгна по галерията към голямата зала и намери помещението ярко осветено — всички суспенсорни лампи блестяха с пълна сила.

Отдясно, близо до главния вход, тя видя двама души от охраната на замъка, които придържаха от двете страни Дънкан Айдахо. Главата му бе клюмнала напред и на местопроизшествието внезапно настъпи задъхано мълчание.

Единият от стражите заговори с укорителен тон на Айдахо:

— Видя ли какво направи? Събуди лейди Джесика.

Огромните драпирани завеси зад гърба на тримата мъже се издуваха, което показваше, че главният вход е останал отворен. Нямаше и следа нито от дука, нито от Юи. Мейпс стоеше настрани, вперила безучастен поглед в Айдахо. Тя бе облечена в дълга кафява роба с лъкатушеща по подгъва шарка. Нозете й бяха напъхани в развързани пустинни ботуши.

— Събудил съм значи лейди Джесика — изломоти Айдахо. Той повдигна лице към тавана и измуча: — Моят меч за пръв път се накваси с кръв на Грамън!

„Велика майко! Той е пиян!“ — помисли си Джесика.

Мургавото кръгло лице на Айдахо бе навъсено. Косата му, къдрава като козината на черна каладънска коза, се бе сплъстила от нечистотия. През скъсаната му туника се подаваше крайче от официалната риза, която бе носил на вечерята.

Джесика отиде до него.

Единият от войниците й кимна, без да пуска Айдахо.

— Не знаехме как да постъпим с него, господарко. Вдигаше врява пред замъка и отказваше да се прибере вътре. Опасявахме се, че някой от местните хора може да мине и да го види. А това никак не е приятно. Ще ни излезе лошо име.

— Къде е ходил? — попита Джесика.

— Той изпрати една от младите дами до дома й след вечеря, господарке. По нареждане на Хауът.

— Коя млада дама?

— Една от дамите компаньонки. Разбирате ли, господарке? — Той изгледа Мейпс и сниши глас. — За специално наблюдение на дамите винаги се обръщат към Айдахо.

А Джесика си помисли: „Така значи. Но защо е пиян?“ Тя се намръщи и се обърна към Мейпс:

— Мейпс, донеси някакъв стимулант. Може би най-добре кофеин. Виж дали не е останало от мелиндж-кафето.

Мейпс сви рамене и се отправи към кухнята. Развързаните й пустинни ботуши зашляпаха по каменния под.

Айдахо извъртя клюмналата си глава, за да погледне изкосо лейди Джесика.

— Избил съм повече от триста души за дука — изломоти той. — Искам да знам защо съм тука? Не мога да живея под зземята тука. Не мога да жвея и на зземята тука. На к’во прилича ттая планета?

Някакъв шум от страничния вход на залата привлече вниманието на Джесика. Тя се обърна и видя Юи, който идваше към тях — лекарската чантичка се люлееше в лявата му ръка. Той бе напълно облечен и изглеждаше блед и изтощен. Диамантената татуировка се открояваше рязко върху челото му.

— Добрият чичко доктор! — провикна се Айдахо. — К’во представляваш ти, докторе? Ччовек на шини и ццерове. — Той обърна замъглен поглед към Джесика. — Излагам се ккато ппоследен глупак, а?

Джесика се намръщи, ала не каза нищо и се зачуди: „Какво ли е накарало Айдахо да се напие? Дали не е упоен с наркотик?“

— Изпих ддоста бира от пподправка — рече Айдахо и се опита да се изправи.

Мейпс се върна с чаша гореща напитка в ръце и се спря неуверено зад гърба на Юи. Тя погледна Джесика, която поклати глава.

Юи остави чантата си на пода, кимна за поздрав на Джесика и каза:

— Бира от подправка, така ли?

— Ннай-хубавото дяволско нещо, което съм вкусвал — отвърна Айдахо. Той се опита да застане мирно. — Ммечът ми за пръв път с’накваси с кръв на Грамън! Убих един хххаркон… харкон… убих го зза дука.

Юи се обърна и видя чашата в ръцете на Мейпс.

— Какво е това?

— Кофеин — отвърна Джесика.

Юи взе чашата и я подаде на Айдахо.

— Изпий това, момко.

— Не ща да ппия пповече.

— Изпий го, казах!

Главата на Айдахо се килна към Юи и той залитна крачка напред, повличайки със себе си и стражите.

— Ддошло ми е до ггуша да угаждам на имперската ввселена, докторче. Веднъж ппоне ще стане както аз искам.

— След като изпиеш това — рече Юи. — Това е само кофеин.

— Гадно ккато всичко останало на тази ппланета! Ппроклетото слънце само как блести! Ннищо не е с цвят ккато хората. Ввсичко е с главата ннадолу или…

— Само че сега е нощ — рече Юи. Той говореше разсъдливо. — Изпий това като добро момче. От него ще ти стане по-добре.

— Не ща да ми остава по-добре!

— Не можем да спорим с него цяла нощ — обади се Джесика. И си помисли: „Тук е потребно шоково лечение.“

— Не е необходимо, да стоите тук, господарко — рече Юи. — Аз мога да се погрижа за него.

Джесика поклати глава. Тя пристъпи напред и зашлеви силна плесница на Айдахо. Той залитна назад заедно със стражите и втренчи поглед в нея.

— Така ли трябва да се държиш в дома на своя дук! — рече тя. Изтръгна чашата от ръцете на Юи, разля малко от течността и я бутна под носа на Айдахо. — А сега я изпий! Това е заповед!

Айдахо рязко се изправи и я изгледа навъсено. Заговори бавно, като се стараеше да изговаря ясно думите:

— Аз не се подчинявам на заповедите на една проклета харконска шпионка.

Юи настръхна и се обърна към Джесика.

Лицето й пребледня, ала тя закима с глава. Всичко й стана ясно — скрития смисъл, който бе забелязала, че се влага в думи и действия около нея през последните няколко дни, вече можеше да се разгадае. Тя откри, че я обзема гняв, твърде силен, за да може да го сдържи. Наложи й се да прибегне до глъбините на своето бин-джезъритско обучение, за да успокои пулса и да нормализира дишането си. Дори и тогава продължаваше да усеща как гневът я изгаря отвътре.

„Нали винаги се обръщат към Айдахо за наблюдение на дамите!“

Тя прониза Юи с поглед. Докторът наведе очи.

— Знаехте ли за това? — попита тя.

— Аз… дочух слухове, господарко. Ала не исках да ви създавам нови тревоги.

— Хауът! — отсече тя. — Искам незабавно да ми доведете Туфир Хауът!

— Но, господарке…

— Незабавно!

„Сигурно е Хауът“ — помисли си тя. — „Ако подобно подозрение идваше от някой друг източник, то щеше да бъде незабавно отхвърлено!“

Айдахо разтърси глава и смутолеви:

— Зарежи ццялата тази проклета глупост!

Джесика погледна надолу към чашата в ръката си и рязко плисна съдържанието й в лицето на Айдахо.

— Заключете го в една от стаите за гости в източното крило — заповяда тя. — Като се наспи, ще му мине!

Двамата стражи я погледнаха тъжно. Единият се осмели:

— Може би ще трябва да го заведем на друго място, господарке. Бихме могли да…

— Той е длъжен да остане тук! — отряза Джесика. — Тук има да изпълнява задача. — В гласа й се долавяше горчивина. — Нали го бива много да наблюдава дамите.

Войникът преглътна.

— Знаете ли къде е дукът? — попита тя.

— Той е в командния пост, господарке.

— Хауът с него ли е?

— Хауът е в града, господарке.

— Незабавно доведете Хауът при мен — рече Джесика. — Когато се върне, ще бъда във всекидневната си.

— Но, господарке…

— Ако се наложи, ще повикам и дука — прекъсна го Джесика. — Надявам се да не се налага. Не бих искала да го безпокоя с тази работа.

— Да, господарке.

Джесика бутна празната чаша в ръцете на Мейпс и срещна въпросителния поглед на необикновено сините очи.

— Можеш пак да си легнеш, Мейпс.

— Сигурна ли сте, че няма да ви потрябвам?

Джесика се усмихна тъжно.

— Сигурна съм.

— Тази работа вероятно може да почака до утре — обади се Юи. — Бих могъл да ви дам успокоително и…

— Ще се върнете в покоите си и ще ме оставите да оправя тази работа както аз знам. — Тя го потупа по рамото, за да смекчи неприятното чувство от заповедта си. — Това е единственият начин…

Рязко, с високо вдигната глава Джесика се обърна и тръгна, гордо към покоите си. Неприветливи стени… коридори… позната врата. Тя рязко отвори вратата, влезе и я хлопна след себе си. Остана така, вторачила се в защитените прозорци на своята всекидневна. „Хауът! Възможно ли е той да е човекът, когото харконите са купили? Ще видим!“

Джесика отиде до дълбокото старомодно кресло с бродиран калъф от шлагова кожа¤ и отмести креслото така, че да държи под обстрел вратата. Внезапно тя почувствува осезателно кристалния нож в канията на крака си. Отвърза канията и я пристегна към ръката си, провери дали няма да се вижда. Още веднъж се огледа из стаята, като подреди щателно наум всяка вещ в случай на нещо непредвидено: канапенцето близо до ъгъла, столовете с високите облегалки покрай стената, двете ниски маси и окачената до вратата на спалнята й цитра.

Суспенсорните лампи пръскаха бледорозова светлина. Тя ги намали, седна в креслото и погали тапицерията, като оценяваше по достойнство внушителния за този случай вид на креслото.

„А сега нека влезе“ — си помисли. — „Ще става каквото ще става.“ И по бин-джезъритски обичай се приготви за очакването, трупайки спокойствие и пазейки силите си.

На вратата се почука и Хауът влезе по нейна заповед по-рано, отколкото бе очаквала.

Тя го наблюдаваше, без да помръдне от креслото, забеляза в движенията му пристъпите на възбудена от наркотика енергия и скритата под тях умора. Сълзливите старчески очи на Хауът светеха. Пергаментовата му кожа изглеждаше жълтеникава на светлината в стаята, а на десния му ръкав имаше разлято мокро петно.

От петното й замириса на кръв.

Джесика посочи към един от столовете с високо облегало и каза:

— Донеси този стол и седни с лице към мен.

Хауът се поклони и се подчини. „Този пиян глупак Айдахо!“ — помисли си той. Разгледа внимателно изражението на Джесика и се попита как ли би могъл да спаси това положение.

— Много отдавна трябваше да изясним нещата помежду си — рече Джесика.

— Какво тревожи господарката? — Той седна и постави длани на коленете си.

— Не ми се прави на света вода ненапита! — озъби се тя. — Ако Юи не ти е казал защо сме те повикали, тогава някой от шпионите ти в моето домакинство е сторил това. Ще бъдем ли поне дотолкова откровени един към друг?

— Ваша воля, господарке.

— Първом ще ми отговориш на един въпрос — рече тя. — Ти вече харконски агент ли си?

Хауът се надигна от стола си с лице, потъмняло от ярост, и попита:

— Осмелявате се да ме оскърбявате така?

— Седни! — рече тя. — Ти ме оскърби така.

Той седна и бавно се облегна назад.

А Джесика, като разчиташе знаците по лицето му, които й бяха така добре познати, си позволи да поеме дълбоко въздух. „Не е Хауът!“

— Сега знам, че си останал верен на моя дук — рече тя. — Ето защо съм готова да ти простя оскърблението, което ми нанесе.

— Има ли какво да ми прощавате?

Джесика се намръщи и се запита: „Дали да изиграя коза си? Дали да му кажа за дъщерята на дука, която нося в утробата си от няколко седмици? Не… Самият Лито още не знае. Това само би усложнило живота му и би отвлякло вниманието му по време, когато той трябва да го съсредоточи върху нашето оцеляване. Все още има време да използувам този коз.“

— Жрица на истината би решила този въпрос — заговори тя. — Ала ние нямаме жрица на истината, атестирана от Върховната комисия.

— Права сте. Нямаме жрица на истината.

— Има ли предател сред нас? — запита тя. — Проучих много старателно нашите приближени. Кой би могъл да бъде? Не е Гърни. Разбира се, не и Дънкан. Техните поручици не заемат стратегически постове, за да се вземат под внимание. Не си и ти, Туфир. Не може да е Пол. Знам, че не съм аз. Тогава д-р Юи ли е? Да го повикам ли и да го подложа на изпитание?

— Знаете, че това ще е безсмислена постъпка — отбеляза Хауът. — В него е заложена повелята на медицинското училище. Знам това със сигурност.

— Да не говорим, че съпругата му беше бин-джезъритка, убита от харконите — каза Джесика.

— Ето значи какво се е случило с нея — рече Хауът.

— Не си ли доловил омразата в гласа му, когато споменава името на харконите?

— Известно ви е, че нямам чувствителен слух — отвърна Хауът.

— Какво хвърли това недостойно подозрение върху мен? — попита тя.

Хауът се намръщи.

— Господарката поставя своя слуга в чудовищно положение. Преди всичко моята вярност принадлежи на дука.

— И аз съм готова да простя много заради тази вярност — рече тя.

— И отново трябва да попитам: Има ли какво да ми прощавате?

— До задънена улица ли стигнахме? — попита тя.

Той сви рамене.

— Тогава нека набързо обсъдим един въпрос — рече тя. — Дънкан Айдахо — прекрасният воин, чиито способности в охраняването и наблюдението са така високо ценени. Тази вечер той прекали с нещо, което се нарича бира от подправка. Докладва ми се, че и други от нашите хора се опиват с тази отвара. Вярно ли е?

— Нали ви се докладва, господарке?

— Точно така. Не съзираш ли някакъв симптом в това пиене, Туфир?

— Господарката задава гатанки.

— Използувай способностите си на ментат в този случай! — отсече тя. — Каква е загадката с Дънкан и останалите? Мога да ти я кажа само с три думи — те нямат родина!

Той посочи с пръст към пода.

— Аракис — това е тяхната родина.

— Аракис е непознатото! Каладън бе тяхната родина, ала ние ги изтръгнахме от корен. Те нямат родина. И се страхуват, че дукът ги подвежда.

Той се наежи.

— Подобни приказки, изречени от някой от войниците, могат да станат причина за…

— О, я стига, Туфир. Да не би лекарят, който поставя правилна диагноза на заболяването, да е пораженец или предател? Единственото ми намерение е да излекувам заболяването.

— Тези въпроси дукът поверява на мен.

— Но ти разбираш, че аз изпитвам донякъде естествена загриженост към развитието на това заболяване — рече тя. — И вероятно ще признаеш, че притежавам известни способности в тази област.

„Дали няма да се наложи да го поразтърся здравата?“ — питаше се тя. — „Той има нужда от такова разтърсване — нещо, което да го изтръгне от еднообразието.“

— На вашата загриженост могат да се дадат различни тълкувания — рече Хауът.

Той сви рамене.

— Значи вече ме смяташ за виновна?

— В никакъв случай, господарке. Ала при сегашното положение изобщо не мога да си позволя да рискувам.

— Именно в този замък ти допусна да се прокрадне заплаха за живота на моя син — рече тя. — Кой пое този риск?

Лицето му помрачня.

— Аз си подадох оставката на дука.

— А подаде ли си оставката на мен… или на Пол?

Сега той вече открито се разгневи и това личеше по учестеното му дишане, разширяването на ноздрите и втренчения поглед. Тя забеляза как на слепоочието му запулсира веничка.

— Аз съм служител на дука — рече той, натъртвайки на думите си.

— Предател няма — рече тя. — Заплахата се крие другаде. Може би има нещо общо с лазестрелите. Вероятно ще рискуват да укрият няколко лазестрела с часовников механизъм с прицел към защитата на замъка? Може би ще…

— А кой би могъл да познае след взрива дали експлозията не е била атомна? — попита той. — Не, господарке. Те няма да рискуват с толкова незаконна стъпка. Радиацията изчезва бавно. Трудно е да се заличат доказателствата. Не. Те ще съблюдават повечето от договореностите. Сигурно е, че има предател.

— Ти си служител на дука — рече презрително тя. — Би ли го унищожил в желанието си да го спасиш?

Той пое дълбоко въздух и рече:

— Ако сте невинна, ще получите най-окаяните ми извинения.

— Размисли, Хауът — рече тя. — Хората живеят най-щастливо, когато всеки човек си знае собственото място и когато всеки знае къде се намира мястото му в схемата на живота. Унищожиш ли мястото, унищожаваш и човека. От всички онези, които обичат дука, ние с теб, Туфир, сме в най-изгодна позиция да се унищожим взаимно. Не бих ли могла нощем да нашепна подозрения за теб в ухото на дука? Кога ще бъде той най-податлив за подобни нашепвания, Туфир? Нужно ли е да ти обяснявам по-ясно?

— Заплашвате ли ме? — изръмжа той.

— Съвсем не. Просто ти изтъквам, че някой ни напада, атакува главните устои на нашия живот. Това е умно и подло измислено. Предлагам да обезвредим тези нападки, като устроим живота си така, че да няма пролуки, през които могат да се промъкнат подобни стрели.

— Обвинявате ме, че съм подшушнал неоснователни подозрения?

— Да, неоснователни.

— И ще парирате това с подшушвания от ваша страна?

— Твоят живот е изтъкан от подшушвания, Туфир, не моят.

— В такъв случай поставяте под съмнение моите способности?

Тя въздъхна.

— Туфир, искам да проследиш своята собствена емоционална съпричастност във всичко това. Дивакът е животно без логика — това е естествено. Влагането на логика от твоя страна във всяка една мисъл е неестествено, ала то е доказало своята полезност. Ти си въплъщение на логиката — ментат! Въпреки това твоите решения на задачите са концепции, които в най-истинския смисъл се изнасят извън теб, защото трябва да се изучат, изследват и преобръщат, за да се огледат от всички страни.

— Да не би да възнамерявате да ме учите на моя занаят? — попита той, без да се помъчи да скрие раздразнението в гласа си.

— Онова, което е извън теб, ти можеш да го огледаш и да приложиш към него логиката си — продължи тя. — Ала когато се изправим пред лични проблеми, човешко е да се окаже, че тези най-дълбоко лични неща трудно се изкарват на бял свят, за да бъдат изследвани от нашата логика. Ние сме склонни да ритаме, да приписваме вината на всичко друго, но не и на онова истинското, загнездилото се дълбоко в нас нещо, което в действителност ни разяжда отвътре.

— Вие нарочно се опитвате да подкопаете доверието ми в моите способности на ментат — изкряска той. Ако аз хвана някой от нашите хора, че се опитва така да саботира някое оръжие от арсенала ни, не бих се поколебал да го разоблича и унищожа.

— Най-добрите ментата хранят дълбока почит към фактора „грешка“ в своите изчисления — отбеляза тя.

— Никога не съм твърдял противното!

— Тогава съсредоточи вниманието си върху симптомите, които и двамата сме забелязали: пиянството сред мъжете, разприте — та те клюкарствуват и си разменят налудничави слухове за Аракис, те пренебрегват и най-обикновените…

— Безделие, нищо повече — прекъсна я той. — Не се опитвайте да отклонявате вниманието ми, като придавате загадъчен вид на най-обикновени неща.

Тя се вторачи в него, замисли се за войниците на дука, които така настървено разискваха неволите си в казармата, докато въздухът там замирисваше на барут. „Те се превръщат в мъжете от легендата от времето преди образуването на Сдружението“ — помисли си тя. — „В мъжете от изгубения звездотърсач «Амполирос¤», ядосани на оръдията си, вечно бродещи, вечно подготвящи се и никога готови.“

— Защо никога досега, откакто съм тук, не си използувал напълно моите възможности? — попита тя. — Да не би да се страхуваш от съперник за мястото си?

Той впери поглед в нея — старческите му очи искряха.

— Аз познавам донякъде обучението, което ви се дава, бин-джезъритски… — Той млъкна присвивайки вежди.

— Продължавай, кажи го — рече тя. — Бин-джезъритски вещици.

— Поназнайвам нещо за истинското обучение, което ви дават — рече той. — Виждам проявите му у Пол. Не могат да ме заблудят приказките, които разправят вашите училища за пред хората. Вие съществувате само за да служите.

„Разтърсването трябва да бъде жестоко и той е вече почти готов за него“ — помисли си тя.

— Ти ме слушаш почтително в съвета — рече тя — и въпреки това рядко се вслушваш в съветите ми. Защо?

— Защото нямам доверие на вашите бин-джезъритски подбуди — отвърна той. — Вие можете да си въобразявате, че сте способни да прозрете всичко у някого, можете да си въобразявате, че сте в състояние да накарате човек да прави точно онова, което вие…

— Нещастни глупако Туфир! — разгневи се тя. Той се навъси и отново се облегна назад.

— Каквито и слухове да си чувал за нашите училища — заговори тя, — истината е далеч по-страшна. Ако аз пожелая да унищожа дука… или теб… или който и да било другиго, до когото имам достъп, ти не би могъл да ме спреш.

И си помисли: „Защо позволявам на гордостта да изтръгне от мен подобни думи? Това не е подходът, на който са ме учили. Това не е начинът да го разтърся.“

Хауът пъхна ръка под туниката си, където носеше миниатюрен стреломет с отровни стрели. „Тя не носи защитно поле“ — помисли си той. — „Дали това не са само хвалби? Бих могъл да я убия сега… но… хм, ами последствията, ако греша?“

Джесика забеляза движението на ръката към джоба му и каза:

— Дано никога не се наложи да прибягваме до насилие помежду си.

— Достойно пожелание — съгласи се той.

— А през това време заразата се разпространява сред нас — рече тя. — Налага се пак да те попитам: Няма ли да е по-разумно, ако допуснем, че харконите са насадили това подозрение, за да насъскат двама ни един срещу друг?

— Изглежда, пак стигнахме до задънена улица — рече той.

Тя въздъхна, мислейки си: „Той е почти готов за разтърсването.“

— Ние с дука сме втори баща и майка на нашия народ — каза тя. — Положението…

— Но той не се ожени за вас — прекъсна я Хауът.

Тя с усилие запази спокойствие и си помисли: „Това бе добър контраудар.“

— Но той няма да се ожени и за никоя друга — продължи тя. — Не и докато аз съм жива. А ние, както казах, сме вторите родители на народа. Да се наруши този естествен ред в нашите дела, да се всее смут, да ни разтревожат и объркат — коя мишена ще се стори най-привлекателна за харконите?

Той долови посоката, която тя поемаше, и веждите му намръщено се присвиха.

— Дукът ли? — попита тя. — Привлекателна мишена, да, ала никой друг, освен може би Пол, не е охраняван по-добре. Аз ли? Аз сигурно ги изкушавам, ала на тях сигурно им е известно, че бинджезъритките са трудни мишени. Но има една по-удобна мишена, мишена, чиито задължения създават по необходимост чудовищно уязвимо място. Човек, за когото подозрението е естествено като дишането. Човек, който гради целия си живот върху прикрити нападки и тайнственост. — Тя протегна дясната си ръка към него: — Ти!

Хауът понечи да стане от стола.

— Не съм те освободила още, Туфир! — кипна тя.

Старият ментат едва не се строполи върху стола, така рязко го подведоха мускулите му. Тя се усмихна тъжно.

— Сега вече знаеш нещичко за истинското обучение, което са ни дали — рече тя.

Хауът се опита да преглътне с пресъхнало гърло. Нейната заповед бе царствена и не допускаше възражение, бе дадена с тон и по начин, които за него се оказаха напълно покоряващи. Тялото му й се подчини, преди той да успее да помисли за него. Нищо не бе в състояние да предотврати реакцията му — нито логиката, нито силния гняв… нищо. Да се постигне това, което тя бе извършила, говореше за точно и проникновено познаване на човека, комуто се даваха заповедите — не бе и сънувал, че е възможна такава силна власт.

— Казах ти и преди, че ние трябва взаимно да се разбираме — рече тя. — Имах предвид че ти трябва да ме разбираш. Аз вече те разбирам. И ти заявявам сега, че само твоята преданост към дука ти осигурява безопасност при мен.

Той втренчи поглед в нея и облиза устни с език.

— Ако ми трябваше марионетка, дукът щеше да се ожени за мен — продължи тя. — Дори щеше да си мисли, че го е направил по своя собствена воля.

Хауът наклони глава и погледна нагоре през редките си мигли. Единствено твърдото му самообладание го възпираше да не повика стражата. Самообладанието и… и подозрението, че жената вече няма да му позволи това. Мравки го полазиха само като си припомни каква власт имаше тази жена над него. В миг на колебание тя би могла да извади оръжието си и да го убие!

„Дали всеки човек има такова уязвимо място?“ — попита се той. — „Дали на всеки от нас може да бъде заповядано да направи нещо, преди той да успее да окаже съпротива?“ Тази мисъл го зашемети. Кой би могъл да възпре човек с подобна власт?

— Ти зърна юмрука в бин-джезъритската ръкавица — каза тя. — Малцина го зърват и остават живи. А това, което направих, е сравнително лесно нещо за нас. Не си видял още целия ми арсенал. Помисли върху това.

— Защо не се заемете да унищожите враговете на дука? — попита той.

— Какво ме караш да унищожа? — заговори тя. — Ще ме накараш ли да превърна нашия дук в слаб човек, като го принудя вечно да се уповава на мен?

— Но с такава власт…

— Властта е нож с две остриета, Туфир — продължи тя. — Ти си мислиш: „Колко й е лесно да превърне човека в оръдие и да порази с него врага право в сърцето.“ Вярно, Туфир, даже и в твоето сърце. Въпреки това какво ще постигна? Ако някои от бин-джезъритките постъпват така, това няма ли да хвърли подозрения върху всички бин-джезъритки? А ние не желаем това, Туфир. Ние не желаем да се самоунищожаваме. — Тя кимна. — Ние наистина съществуваме само за да служим.

— Не мога да ви отговоря — рече той. — Знаете, че не мога да ви отговоря.

— Ти няма да продумаш никому за туй, което стана тук — каза тя. — Аз те познавам, Туфир.

— Господарке… — Старецът отново се опита да преглътне с пресъхнало гърло.

И си помисли: „Тя притежава огромна сила, така е. Тази сила обаче не я ли превръща в още по-страшно оръдие за харконите?“

— Дукът може да бъде унищожен с еднаква бързина както от враговете, така и от приятелите си — рече тя. — Надявам се, че ти сега ще слезеш до корена на своето подозрение и ще го изтръгнеш.

— Ако се окаже неоснователно — каза той.

— Ако? — попита тя язвително.

— Да, ако — отвърна той.

— Ти наистина си упорит.

— Предпазлив — възрази той — и внимателен към фактора „грешка“.

— Тогава ще ти поставя още един въпрос: Какво ти говори това, че си застанал пред друго човешко създание, че си окован и безпомощен и че това друго човешко създание държи нож, опрян на гърлото ти, ала въпреки всичко това друго човешко създание се въздържа и не те убива, а те освобождава от оковите и ти дава ножа, за да го употребиш както намериш за добре?

Тя стана от креслото си и му обърна гръб.

— Можеш да си вървиш, Туфир.

Старият ментат стана и се поколеба с ръка, посягаща към смъртоносното оръжие под туниката му. Той си припомни за арената за борба с бикове и за бащата на дука (който бе храбър независимо от другите си слабости), и за един отдавнашен ден от коридата. Свирепият черен звяр бе застанал на едно място с наведена глава, неподвижен и смутен. Старият дук бе обърнал гръб на рогата с пелерина, преметната пищно върху едното му рамо, докато откъм трибуните се сипеха възторжените възгласи.

„Аз съм бикът, а тя е матадорът“ — помисли си Хауът. Той отдръпна ръката си от оръжието и се загледа в потта, оросила празната му длан.

И знаеше, че каквито и да се окажеха фактите накрая, той никога нямаше да забрави този миг, нито пък щеше да загуби това чувство на върховно възхищение към лейди Джесика.

Той безмълвно се обърна и напусна стаята.

Джесика сведе поглед от отражението в прозорците, обърна се и се загледа в затворената врата.

— А сега вече можем да очакваме нормално поведение — прошепна тя.

(обратно) „Водиш ли борба със сънищата? Сражаваш ли се със сенките? Движиш ли се като насън? Времето изтече. Животът ти е отнет с коварство. Ти се бавеше с дребни неща. Жертва на своето безразсъдство.“ „Панихида за Джеймис на Погребалното поле“ из „Песните на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Лито стоеше във фоайето на своя замък и разглеждаше внимателно някаква бележка на светлината на единична суспенсорна лампа. До зазоряване оставаха още няколко часа и той усети умората си. Пратеник на свободните току-що бе предал тази бележка на външната стража точно когато дукът пристигна от командния пост.

Бележката гласеше: „Димен стълб през деня, огнен стълб през нощта.“

Подпис нямаше.

„Какво ли означава това?“ — чудеше се той.

Пратеникът си бе тръгнал, без да изчака отговор и преди да успеят да го разпитат. Бе се прокраднал в нощния мрак като някаква безплътна сянка.

Лито пъхна листчето в един джоб на туниката си с намерението да го покаже по-късно на Хауът. Той отметна кичур коса от челото си и пое дълбоко въздух. Въздействието на хапчетата против умора започваше да отслабва. Бяха изминали вече два дълги дни от официалната вечеря, а той още отпреди нея не беше спал.

Като капак на всички неприятности от военен характер бе това тревожно съвещание с Хауът и доклада за срещата му с Джесика.

„Дали да събудя Джесика?“ — питаше се той. — „Няма причина да продължавам да играя с нея на котка и мишка. Или има?“

„Дявол да го вземе този Дънкан Айдахо!“

Той поклати глава. „Не, не Дънкан. Аз сгреших, че още от самото начало не споделих всичко с Джесика. Трябва да го сторя сега, преди бедата да е станала по-голяма!“

От това решение му стана по-добре и той забърза от фоайето през голямата зала и оттам по коридорите към семейното крило.

На завоя, където коридорите се разделяха и едното отклонение водеше към помещенията за прислугата, той се спря. Някъде от тази посока се дочу странно стенание. Лито посегна с лявата си ръка към копчето върху защитния пояс и с дясната измъкна кинжала. Ножът вдъхваше чувство на увереност. От странния звук го бяха побили тръпки.

Дукът тръгна безшумно, като проклинаше слабото осветление. Най-малките суспенсорни лампи бяха разположени на около осем метра една от друга и бяха включени на най-слабата си степен. Мрачните каменни стени поглъщаха светлината.

Някакво петно с неясни очертания изникна от мрака върху пода.

Лито се поколеба, за малко не включи защитното поле, ала се отказа, защото това щеше да ограничи движенията му, слуха му… и защото заловената пратка лазестрели го бе изпълнила със съмнения.

Той тихомълком се приближи към сивото петно и видя, че това е човешка фигура — някакъв мъж лежеше с лице към каменния под. Лито го обърна с крак по гръб, с готов за схватка нож, и се наведе да разгледа лицето му на бледата светлина. Беше контрабандистът Тюйк, с мокро петно на гърдите. Мъртвите очи се взираха с празен поглед. Лито попипа петното — топло.

„Как е могъл този човек да умре тук?“ — запита се Лито. — „Кой ли го е убил?“

Тук стенанието се чуваше по-ясно. То идеше откъм страничния коридор към централното помещение, където бе инсталиран главният защитен генератор в замъка.

С ръка върху копчето на пояса и готов кинжал дукът заобиколи трупа, промъкна се по коридора и надзърна иззад ъгъла към помещението със защитния генератор. Още едно петно се бе проснало на пода на няколко стъпки от него и той отведнъж разбра, че това е източникът на стенанията. Призракът запълзя към него. мъчително бавно, като се задъхваше и стенеше.

Лито преодоля внезапния пристъп на страх, тръгна по коридора и приклекна до пълзящата фигура. Това бе Мейпс — икономката на свободните — с разрошена коса и раздърпано облекло. Матово тъмно петно се спускаше от гърба към подмишницата й. Той докосна рамото й и тя се привдигна на лакти, обърнала към него глава, за да го вижда, с премрежен и пуст поглед.

— Виждам ви — изстена тежко тя. — Убиха… стражата… изпрати… доведат… Тюйк… спасение… господарката… вие… вие… тук… не… — Тя се сгромоляса ничком и главата й тупна върху каменния под.

Лито потърси да напипа пулс по слепоочията. Пулс нямаше. Той погледна петното — тя бе прободена в гърба. От кого ли? Мислите му препускаха. Дали тя не искаше да каже, че някой е убил стражите? А Тюйк — да не би Джесика да е изпратила да го повикат? Защо?

Той понечи да се изправи. Някакво шесто чувство го предупреди. Стрелна ръка към копчето на защитното поле — много късно. Вцепеняващ удар отблъсна ръката му встрани. Той усети болка и видя, че от ръкава му стърчи стреличка, почувствува как парализата плъзва нагоре по ръката. Струваше му огромно усилие да повдигне глава и да погледне по коридора.

В отворената врата на помещението с генератора стоеше Юи. По лицето му хвърляше жълта светлина единична, по-ярка суспенсорна лампа, увиснала над вратата. В помещението зад него цареше тишина — никакъв звук от генераторите.

„Юи!“ — помисли си Лито. — „Той е изключил генераторите на замъка! Сега сме без никаква защита!“

Юи закрачи към него, слагайки в джоба си миниатюрен стреломет.

Лито откри, че все още е в състояние да говори, и промълви:

— Юи! Как? — След това парализата стигна до краката му и той се свлече на пода с гръб, опрян о каменната стена.

Лицето на Юи имаше тъжно изражение, когато той се наведе и пипна челото на Лито. Дукът откри, че усеща докосването, ала то бе далечно и… притъпено.

— Наркотикът по върха на стреличката е селективен — обясни Юи. — Вие можете да говорите, ала не ви препоръчвам да го правите. — Той огледа залата и отново се наведе над Лито, извади стреличката и я захвърли настрани. Стрелата издрънча на каменния под, но звукът бе слаб и далечен за слуха на дука.

„Невъзможно е да е Юи“ — помисли си Лито. — „У него е заложена повелята.“

— Как? — прошепна Лито.

— Съжалявам, скъпи ми господарю, но съществуват неща, които са много по-важни от това — той докосна диамантената татуировка на челото си. — Самият аз намирам, че е много странно — да, пълно незачитане на моето трескаво съзнание, — но имам желание да убия човек. Да, аз наистина желая това. И нищо няма да ме спре да го сторя.

Той сведе очи към дука.

— О, не вас, скъпи ми господарю. Барон Харконен. Имам желание да убия барона.

— Бар… он Хар…

— Моля ви, не говорете, бедни ми господарю. Вие нямате много време. Помните ли онзи изкуствен зъб, който поставих в устата ви след падането при Наркал — този зъб трябва да се смени. След малко ще изгубите съзнание и аз ще ви сменя този зъб. — Той разтвори пръсти и се загледа в нещо върху дланта си. Точно копие — на капсулата в кухината е дадена безупречна форма на нерв. Ще убегне на обичайните детектори дори при по-щателен оглед. Но ако стиснете здраво зъба, обвивката му ще се разчупи. Тогава, ако издишате рязко, ще изпълните въздуха около себе си със силно отровен смъртоносен газ.

Лито вдигна поглед към Юи, той забеляза лудост в очите му — по челото и брадичката му се стичаше пот.

— Вие и бездруго сте мъртъв, бедни ми господарю — рече Юи. — Но вие ще се приближите до барона, преди да умрете. Той ще повярва, че вие сте достатъчно замаян от опиатите, за да направите предсмъртен опит да го нападнете. А вие наистина ще сте упоен и вързан. Ала нападението може да вземе най-причудливи форми. И вие ще си спомните за зъба. За зъба, дук Лито Атреидски. Ще си спомните за зъба.

Старият лекар се навеждаше все по-близо и по-близо, докато пред погледа на Лито останаха само лицето и увисналите му мустаци.

— За зъба — измърмори Юи.

— Защо? — прошепна Лито.

Юи приклекна на едно коляно до него.

— Сключил съм една дяволска сделка с барона. И трябва да се убедя, че той е изпълнил своята част от нея. Като го видя, ще разбера. Щом зърна барона, обезателно ще разбера. Ала изобщо няма да бъда допуснат при него без цената. Вие сте цената, мой бедни господарю. А аз ще разбера, щом го видя. Бедната ми Уана ме научи на много неща и едното от тях е при голямо напрежение да долавям със сигурност истината. Не мога винаги да го правя, ала зърна ли барона, на часа ще разбера със сигурност.

Лито се опита да огледа зъба в ръката на Юи. Струваше му се, че всичко това става в някакъв кошмар — не можеше да е действителност.

Моравите устни на Юи се изкривиха в гримаса.

— Мен няма да ме пуснат достатъчно близо до барона, иначе аз сам бих го направил. Не. Аз ще бъда спрян на безопасно разстояние. Но вие… да, ето! Вие, моето прекрасно оръжие! Той ще иска да ви види отблизо — да злорадствува над вас и да се поперчи.

Лито откри, че е почти хипнотизиран от един мускул от ляво на челюстта на Юи. Мускулът изпъкваше, щом докторът заговаряше.

Юи се наведе по-близо.

— И вие, мой скъпи господарю, мой безценни господарю, вие трябва да си спомните за този зъб. — Той вдигна зъба между палеца и показалеца си. — Той ще бъде единственият ви изход!

Устните на Лито бавно се раздвижиха и той каза:

— Отказвам.

— Оо, не. Не бива да ми отказвате. Защото в замяна на тази малка услуга аз, ще направя нещо за вас. Ще спася сина ви и жена ви. Никой друг не може да го направи. Те могат да бъдат скрити на такова място, където никой харкон не може да ги пипне.

— Как… ще ги спасиш? — прошепна Лито.

— Като инсценирам, че са мъртви, и ги укрия при хора, които вадят нож само като чуят името на харконите, които мразят харконите дотолкова, че изгарят стола, на който е седял харкон, и посипват със сол земята, по която е газел харкон — той докосна долната челюст на Лито. — Усещате ли нещо в челюстта си?

Дукът установи, че не може да отговори. Той усети леко подръпване и видя как ръката на Юи се вдигна с дукския пръстен с герба.

— За Пол — рече Юи. — След малко ще изпаднете в безсъзнание. Сбогом, бедни ми господарю. Когато се видим следващия път, няма да имаме време за разговор.

Хладни тръпки плъзнаха от челюстта на Лито към страните му. Мрачната зала се смали колкото върха на игла, в чийто център се намираха моравите устни на Юи.

— Спомнете си за зъба! — просъска Юи. — За зъба!

(обратно)

„Трябва да има наука за недоволството. На хората са им потребни трудни времена и потисничество, за да заякнат душевно.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Джесика се събуди в тъмното, изпълнена от някакво предчувствие сред заобикалящото я безмълвие. Тя не можеше да проумее защо чувствува ума и тялото си толкова отпуснати. Тръпки на страх полазиха по кожата й. Смяташе да се надигне и да включи осветлението, ала нещо осуети решението й. Усещаше устата си… особено.

Туп-туп-туп-туп!

Звукът бе тъп и се носеше без определена посока в мрака. Отнякъде.

Мигът на очакването бе натежал от време и от шумолящи нервни движения.

Тя започна да усеща тялото си, осъзна, че китките и глезените й са вързани, а устата — запушена. Лежеше на едната си страна с вързани отзад ръце. Тя опита въжетата и разбра, че са кримскелски¤ и само щяха да се впият още по-здраво, ако ги опънеше.

И ето че си спомни.

Нещо се бе раздвижило в стаята й в мрака, нещо мокро и миризливо я бе плеснало през лицето и бе изпълнило устата й, бяха я сграбчили нечии ръце. Тя бе отворила уста — за да поеме дъх — и бе усетила наркотика във влагата. Съзнанието й бе угаснало, потапяйки я в черна яма от ужас.

„Ето че стана“ — помисли си тя. — „Колко лесно било да надвиеш бин-джезъритка. Беше необходимо само предателство. Хауът излезе прав.“

Заповяда си да не опъва въжетата.

„Това не е моята спалня“ — помисли си тя. — „Пренесли са ме в някакво друго помещение.“

Бавно засъбира вътрешното си спокойствие.

Започна да долавя възкиселия дъх на собствената си пот с нейния химически примес на страх.

„Къде ли е Пол?“ — запита се тя. — „Синът ми… какво ли са му сторили?“

„Спокойствие.“

Насила се застави да се успокои, като използуваше древните методи.

Ала ужасът витаеше толкова наблизо.

„Лито? Къде си, Лито?“

Тя усети, че мракът се разрежда. Като начало се появиха сенки. Започна да различава силуети. Бяло. Ивица под някаква врата.

Намирам се на пода.

Крачещи хора. Долови това по вибрациите на каменния под.

Джесика отпъди спомена за ужаса. „Трябва да бъде спокойна, бдителна и готова. Може да ми се отдаде само една възможност.“ Тя отново призова вътрешното си спокойствие.

Тромавите удари на сърцето й станаха равномерни и отброяващи времето. Тя пресметна. „Лежала съм в безсъзнание около час.“ Затвори очи и съсредоточи вниманието си върху приближаващите се стъпки.

Четирима.

Тя отбеляза различията в стъпките им.

Трябва да се преструвам, че съм още в несвяст. Отпусна се на студения под, опитвайки готовността на тялото си, чу да се отваря врата и през миглите си усети, че стана по-светло.

Стъпките се приближиха: някой се надвеси над нея.

— Будна сте — избоботи басов глас. — Не се преструвайте.

Тя отвори очи.

Над нея се бе изправил барон Харконен. Разпозна, че се намират в избата, където Пол бе спал, и видя походното му легло до стената — празно. Стражите внесоха суспенсорни лампи и ги разпределиха близо до отворената врата. По-нататък в коридора блестеше светлина, от която я заболяха очите.

Тя вдигна поглед към барона. Той носеше жълто наметало, под което изпъкваха портативните му суспенсори. Тлъстите бузи под паешко-черните му очи приличаха на дупенцето на купидон.

— Опиатът бе дозиран по време — избоботи той. — Знаехме с точност до минута кога ще дойдете на себе си.

„Как е възможно това?“ — учуди се тя. — „Би трябвало да знаят точното ми тегло, обмяната на веществата ми, моето… Юи!“

— Колко жалко, че трябва да останете със затъкната уста — продължи баронът. — Бихме могли да проведем толкова интересен разговор.

„Би могло да е единствено Юи“ — помисли си тя. — „Как?“

Баронът обърна поглед назад, към вратата.

— Влез, Пайтър.

Никога дотогава тя не бе виждала човека, който влезе и застана редом с барона, ала лицето му й бе познато — както и човекът: Пайтър дьо Врие, ментатът убиец. Тя го заразглежда внимателно — орлови черти, мастиленосини очи, които предполагаха, че е местен жител на Аракис, ала изискаността на маниерите и стойката му й подсказаха, че не е. А и плътта му бе здраво напращяла от вода. Той бе висок, ала слаб, и нещо във вида му внушаваше женственост.

— Колко жалко, че не можем да проведем нашия разговор, драга ми лейди Джесика — рече баронът. — Аз обаче съм осведомен за вашите способности. — Той изгледа ментата. — Вярно ли е, Пайтър?

— Както кажете, бароне — отвърна Пайтър. Гласът бе тенор. От него по гръбнака й полазиха студени тръпки. Тя никога не бе чувала такъв смразяващ глас. За човек, посветен в бин-джезъритския подход, този глас крещеше: „Убиец!“

— Имам изненада за Пайтър — рече баронът. — Той си мисли, че е дошъл тук, за да си получи наградата — вас, лейди Джесика. Ала аз искам да демонстрирам нещо: че той в действителност не ви иска.

— Вие играете ли си с мен, бароне? — попита Пайтър и се усмихна.

Джесика видя тази усмивка и се зачуди защо баронът не скочи да се защитава от този Пайтър. След това тя се поправи. Баронът не можеше да разгадае тази усмивка. Липсваше му обучението.

— В много отношения Пайтър е съвсем наивен — продължи баронът. — Той дори не допуска какво чудовищно създание сте вие, лейди Джесика. Бих искал да му покажа, че това ще е глупав риск. — Баронът се усмихна на Пайтър, чието лице се бе превърнало в маска на очакването. — Аз знам какво наистина иска Пайтър. Пайтър иска власт.

— Обещахте ми да я получа. — рече Пайтър. Теноровият глас бе изгубил част от студената си сдържаност.

Джесика долови ключовите тонове в гласа на Пайтър и потрепери вътрешно. Как е могъл баронът да превърне един ментат в такова животно?

— Давам ти право на избор, Пайтър — рече баронът.

— Какъв избор?

Баронът щракна с дебелите си пръсти.

— Тази жена и изгнание извън границите на империята или атреидското дукство на планетата Аракис, която да управляваш както ти е угодно от мое име.

Джесика наблюдаваше как паешките очи на барона оглеждат внимателно Пайтър.

— Ще бъдеш дук във всяко отношение освен по име.

„Дали тогава моят Лито е мъртъв?“ — запита се Джесика. Усети как някъде дълбоко в душата й се надигна ридание.

Баронът не сваляше очи от ментата.

— Трябва да си наясно със себе си, Пайтър. Ти я искаш, защото е жена на дук, защото е символ на неговата власт — красива, полезна, прекрасно обучена за ролята си. Ала цяло дукство, Пайтър! Това е повече от символ — това е действителност. С него би могъл да имаш много жени… и много повече.

— Не се ли шегувате с Пайтър?

Баронът се обърна с онази лекота на балерина, която му осигуряваха суспенсорите.

— Да се шегувам ли? Запомни — самият аз се отказвам от момчето. Ти чу какво каза предателят за обучението на момъка. Те си приличат — майката и синът, — те са необикновено опасни. — Баронът се усмихна. — Трябва вече да тръгвам. Ще изпратя войника, когото пазя за този случай. Той е глух като пън. Ще му бъде дадена заповед да ви превози до първия етап от пътуването ви в изгнание. Той ще сломи тази жена, ако забележи, че взема надмощие над теб. Той няма да разреши да махнеш превръзката от устата й, докато не излетите от Аракис. Ако избереш да не заминеш… той ще получи други заповеди.

— Не е необходимо да излизате — рече Пайтър. — Аз направих своя избор.

— А-ха! — ликуваше баронът. — Бързо взетото решение би могло да означава само едно нещо.

— Ще взема дукството — рече Пайтър.

А Джесика си помисли: „Не разбира ли Пайтър, че баронът го лъже? Но… как би могъл да разбере? Той е деформиран ментат.“

Баронът погледна надолу към Джесика.

— Не е ли прекрасно, че познавам така добре Пайтър? Обзаложих се с моя полицейски началник, че Пайтър ще направи именно такъв избор. Ха-ха! И така аз тръгвам вече. Така е много по-добре. Да, да, много по-добре. Нали разбирате, лейди Джесика? Аз не храня никаква злоба към вас. Това е необходимост. Така е много по-добре. Да. И в действителност аз не съм заповядвал да ви унищожат. Когато ме попитат какво е станало с вас, с чиста съвест мога да вдигна рамене.

— Тогава на мен ли оставяте тази работа — попита Пайтър.

— Войникът от охраната, когото изпращам, ще изпълни твоите заповеди — отвърна баронът. — Оставям на теб всичко, което трябва да се направи. — Той се втренчи в Пайтър. — Да. По моите ръце не ще има нито капчица кръв. Ти ще решаваш. Да. Аз не знам нищо за тази работа. Ще изчакаш да си замина и после ще направиш онова, което е необходимо. Да. И така… ах, да. Да. Добре.

„Той се страхува да не го разпитва жрица на истината“ — помисли си Джесика. — „Коя ли? А-ха, светата майка Гайъс Хелън, разбира се! Щом знае, че трябва да застане с лице към въпросите й, тогава сигурно и императорът е замесен в тази работа. Ооох, горкият Лито!“

Баронът хвърли последен поглед към Джесика, обърна се и напусна помещението. Тя го проследи с очи, като си мислеше: „Точно както ме предупреди светата майка — твърде силен противник.“

Влязоха двама харконски войници. Друг един воин с белези, покрили лицето му като маска, влезе след тях и застана на вратата с изваден лазестрел.

„Глухият“ — рече си Джесика, като се вгледа внимателно в белязаното лице. — „Баронът знае, че на всеки друг бих могла да въздействувам с гласа.“

Белязаният погледна към Пайтър.

— Момчето е отвън в носилката. Какви са вашите заповеди?

Пайтър заговори на Джесика:

— Смятах да ви смиря, като поставя под заплаха живота на вашия син, ала започвам да разбирам, че това не би имало успех. Позволявам на чувствата да надделеят над разума. Лоша политика за един ментат. — Той погледна към първите двама воини, като се обърна така, че глухият да може да разбира по устните му. — Закарайте ги в пустинята, както предателят предложи за момчето. Неговият план е добър. Червеите ще унищожат всякакви доказателства. Труповете им никога не бива да бъдат намерени.

— Не желаете ли лично да им светите маслото? — запита белязаният.

„Той разбира по устните“ — помисли си Джесика.

— Ще последвам примера на моя барон — отвърна Пайтър. — Заведете ги там, където каза предателят.

Джесика долови суровата власт на ментата в гласа на Пайтър и си помисли: „Той също се страхува от жрицата на истината.“

Пайтър сви рамене, обърна се и се отправи към вратата. Там се поспря и Джесика си помисли, че може да се обърне, за да я погледне за последен път, ала той излезе, без да се обръща.

— Що се отнася до мен, не би ми се понравила мисълта да се изправя с лице срещу жрицата на истината след тази нощна работа — рече белязаният.

— Ти едва ли някога ще се сблъскаш с тази дърта вещица — обади се единият от другите войници. Той заобиколи към главата на Джесика и се наведе над нея.

— Както си стоим тук и си дрънкаме, няма да си свършим работата. Хайде хващайте я за краката и…

— Защо не ги убием тук? — запита белязаният.

— Ще изпоцапаме — отвърна първият. — Освен ако не искаш да ги удушиш. Ако питаш мен, обичам добрата, чисто свършена работа. Хвърли ги в пустинята, както каза онзи предател, бодни ги един-два пъти и остави червеите да се разправят с доказателствата. После нищо не трябва да се почиства.

— Аха… да, мисля, че имаш право — рече белязаният.

Джесика ги слушаше, наблюдаваше и запомняше. Ала кърпата в устата й пречеше да използува гласа, а трябваше да се съобразява и с глухия.

Белязаният прибра в кобура лазестрела си и я хвана за краката. Повдигнаха я като торба със зърно, промъкнаха я с маневра през вратата и я стовариха върху носена от суспенсори носилка редом с още една вързана фигура. Като я обърнаха, за да я настанят в носилката, тя зърна лицето на спътника си — „Пол!“ Той също бе вързан, но устата му не беше запушена. Лицето му не бе на повече от десет сантиметра от нейното — със затворени очи и равномерно дишане.

„Упоен ли е?“ — зачуди се тя.

Войниците повдигнаха носилката и очите на Пол се отвориха съвсем мъничко — две черни цепнатини се вторачиха в нея.

„Той не бива да опитва гласа!“ — молеше се тя. — „Глухият войник!“

Очите на Пол се затвориха.

Той правеше упражнението за съсредоточено мислене — като едновременно с това успокояваше мислите си и се вслушваше в разговора на пазачите им. Бин-джезъритският режим за успокояване на мисълта, на който го бе учила майка му, го държеше нащрек, готов да се възползува и от най-малката възможност.

Пол си позволи още веднъж с едва отворени очи да огледа лицето на майка си. Нямаше вид на ранена, макар устата й да бе запушена.

Почуди се кой ли е успял да я залови. Собственото му залавяне бе твърде лесно — легна си с капсула, предписана от Юи, и като се събуди, откри, че е вързан към тази носилка. Вероятно подобно нещо се бе случило и с нея. Логиката сочеше, че предателят е Юи, ала Пол временно отлагаше окончателното решение. Не можеше да го проумее — лекар от „Сук“ предател.

Носилката се наклони леко, тъй като харконските войници лавираха с нея през някакъв портал, преди да излязат навън, в звездната нощ. След това тръгнаха по пясъка — краката им заскърцаха по него. Крило на топтер се извиси над главите им и закри звездите. Носилката се спусна на земята.

Очите на Пол се пригодиха към мъждивата светлина. Той разпозна глухия воин в лицето на човека, който отвори вратата на топтера и надзърна вътре в зеления сумрак, осветяван от командното табло.

— Това ли е топтерът, който ще използуваме! — запита той и се обърна, за да наблюдава устните на другаря си.

— Това е топтерът, за който предателят рече, че е пригоден за работа в пустинята — отвърна другият.

Белязаният кимна.

— Само че е от онези малки топтери за свръзка. В него има място само за тях и за двама от нас.

— Двама са достатъчни — рече операторът на носилката, като се приближи, за да може глухият да разбере по устните му. — Ние с теб можем да поемем работата оттук нататък, Кайнит.

— Баронът ми поръча да видя с очите си какво ще стане с тези двамата — рече белязаният.

— За какво се тревожиш? — попита третият войник, застанал зад оператора на носилката.

— Тя е бин-джезъритска вещица — отвърна глухият, — Те имат способности.

— Аха… — операторът постави длан зад ухото си. — Единият от тях, така ли? Разбирам какво искаш да кажеш.

Войникът зад тях изсумтя:

— Тя много скоро ще стане плячка на червеите. Не ми се вярва дори една бин-джезъритска вещица да има власт над тези огромни червеи. Е, Циго? — Той побутна с лакът оператора на носилката.

— Готово — рече операторът. Върна се при носилката и хвана Джесика под мишниците. — Хайде, Кайнит, щом трябва да видиш с очите си какво ще стане с тях, можеш да тръгваш с мен.

— Много мило от твоя страна, че ме каниш, Циго — рече белязаният.

Джесика усети, че я повдигат, сянката на крилото се отмести — звезди. Набутаха я отзад в топтера, провериха кримскелските й въжета и я пристегнаха с ремък. Натикаха Пол до нея, пристегнаха го здраво с ремъци и тя забеляза, че неговите въжета са обикновени.

Белязаният, глухият, когото наричаха Кайнит, седна отпред. Операторът на носилката, когото наричаха Циго, заобиколи и зае другото предно кресло.

Кайнит затвори вратата си и се наведе над лостовете. Топтерът излетя с размахване на крилете и се насочи към Защитната стена. Циго потупа другаря си по рамото и каза:

— Защо не се обърнеш, та да държиш под око онези двамата?

— Сигурен ли си, че знаеш накъде трябва да караш?

Кайнит се вгледа в устните на Циго.

— И аз като теб слушах предателя.

Кайнит се извъртя в креслото. Джесика видя на звездната светлина лазестрел в ръката му. Осветените отвътре стени на топтера сякаш поглъщаха светлината, докато очите й привикнаха, ала белязаното лице на войника от стражата оставаше мрачно. Джесика опипа колана на креслото си и откри, че е хлабав. Тя почувствува, че коланът се е впил здраво в лявото й рамо и разбра, че е бил почти прорязан и че при едно по-рязко опъване ще се скъса.

„Дали някой не е идвал на този топтер, за да го подготви за нас?“ — зачуди се тя. — „Кой ли?“ — Бавно изви вързаните си крака настрани от тези на Пол.

— Ама наистина е голям срам да се погуби толкова хубава жена като тази — рече белязаният. — Ти имал ли си вземане-даване с жени от знатен произход? — Той се обърна, за да погледне пилота.

— Не всички бин-джезъритки са от знатен произход — отвърна пилотът.

— Ама всички приличат на аристократки.

„Зяпнал ме е съвсем недвусмислено“ — рече си Джесика. Тя прибра завързаните си крака на креслото и се сви на кълбо като змия, вперила поглед в белязания.

— Майтапа настрана, но е хубава — рече Кайнит. Той облиза устни с език. — Наистина е голям срам. — Той погледна към Циго.

— Да не би да си мислиш това, което мисля, че си мислиш? — попита пилотът.

— Кой ще разбере? — попита войникът. — След това… — Той сви рамене. — Никога досега не съм си имал вземане-даване с благородничка. Може и никога вече да не ми се отдаде такава възможност.

— Само да посегнеш на майка ми… — рече със стържещ глас Пол. Той впи очи в белязания.

— Хей! — засмя се пилотът. — Палето можело да лае. Само че няма да може да хапе.

А Джесика си помисли: „Пол си настройва гласа много високо. Може обаче и да успее.“

Продължиха да летят в мълчание.

„Тези нещастни глупаци“ — помисли си Джесика, като оглеждаше стражите и си припомняше думите на барона. — „Те ще бъдат убити веднага щом докладват, че задачата е изпълнена успешно. Баронът не желае никакви свидетели.“

Топтерът направи вираж над ръба на Защитната стена. Циго го наклони към дюните в продължително стремглаво спускане и го спря рязко над повърхността на пустинята.

Джесика забеляза как Пол започна да си поема ритмично въздух за упражнението на спокойствието. Той затвори очи и пак ги отвори. Джесика гледаше втренчено, безсилна да му помогне. „Той още не е усъвършенствувал гласа“ — рече си тя. — „Ако не успее…“

Топтерът се наклони леко и докосна пясъка; Джесика обърна очи назад на север, към Защитната стена и съзря сянката на криле, които изчезнаха от погледа някъде нагоре.

„Някой ни преследва!“ — помисли си тя. — „Кой ли?“ — След това: „Онези, които баронът е изпратил да наблюдават тези двамата. А сигурно ще има наблюдатели и за наблюдателите.“

Циго изключи роторите на крилете. Обгърна ги тишина.

Джесика видя през прозореца бледото сияние на изгряващата луна и замръзнал скален ръб, израснал от пустинята. Навети от пясъчните бури хребети браздяха склоновете му.

Пол се окашля. Пилотът заговори:

— Е, Кайнит?

— Не знам, Циго.

Циго се обърна и каза:

— Аха, виж! — Той се пресегна към полата на Джесика.

— Махни превръзката от устата й! — заповяда Пол.

Джесика долови как думите се носят бавно из въздуха. Тонът, тембърът — отлични — заповедни, много резки. Малко по-ниска настройка щеше да е по-сполучлива, ала въпреки това и така можеше да влезе в спектъра на войника.

Циго посегна с ръка към превръзката около устата на Джесика и дръпна възела.

— Не пипай там! — заповяда Кайнит.

— Я си затваряй устата! — сряза го Циго. — Ръцете й нали са вързани. — Той разхлаби възела и превръзката се смъкна. Очите му заблестяха, докато оглеждаше Джесика.

Кайнит сложи ръка на рамото на пилота.

— Виж какво, Циго, няма нужда да…

Джесика изви врат и изплю кърпата от устата си. Тя настрои гласа си в ниски, проникновени тонове.

— Господа! Не е необходимо да се биете за мен. — В същото време се изви като змиорка, за да помогне и на Кайнит да я разбере. Тя забеляза, че нервите им се изопнаха, уверена, че в този миг те са убедени в необходимостта да се бият за нея. Спорът им можеше да се реши само по този начин. Мислено те вече се биеха за нея.

Тя повдигна главата си нагоре, към светлината от таблото, за да е сигурна, че Кайнит ще я разбере по устните, и каза:

— Не бива да се карате. — Те отстъпиха един от друг, като внимателно се оглеждаха взаимно. — Заслужава ли изобщо някоя жена да се бият за нея? — попита тя.

С тези си думи, със самото си присъствие Джесика им доказваше, че решително заслужава да се бият за нея.

Пол стисна здраво устни и насила запази мълчание. За него съществуваше единствено възможността да успее с гласа. Ето сега — всичко зависеше от майка му, чийто опит далеч превъзхождаше неговия.

— Да — рече белязаният. — Не е нужно да се бием…

Ръката му се стрелна към врата на пилота. Ударът бе посрещнат от свистене на метал, който прободе ръката и със същия замах се заби в гърдите на Кайнит. Белязаният изстена и се килна назад, към вратата.

— Явно си помисли, че съм чучело и че не знам този номер — рече Циго. Сетне дръпна ръката си и откри ножа, който светеше на отразената лунна светлина.

— А сега и паленцето — рече той и се надвеси над Пол.

— Това не е необходимо — промълви Джесика.

Циго се подвоуми.

— Не искаш ли да се разбираме? — попита Джесика. — Дай на момчето възможност. — Тя сви презрително устни. — Толкова нищожна възможност ще има там, навън, в тези пясъци. Дай му я и… — Тя се усмихна. — Ще бъдеш добре възнаграден.

Циго погледна наляво, после надясно и отново към Джесика.

— Чувал съм какво може да се случи на човек в тази пустиня — рече той. — Ударът с ножа може дори да се окаже благодеяние за момчето.

— Толкова ли много искам? — замоли се Джесика

— Ти се опитваш да ме надхитриш — измърмори Циго.

— Не искам да видя как синът ми умира — рече Джесика. — Това хитрост ли е?

Циго отстъпи назад и бутна с лакът бравата на вратата. Той сграбчи Пол, издърпа го през креслото, изтика го до половината през вратата и насочи ножа към него.

— Какво ще правиш, паленце, ако ти прережа въжетата?

— Незабавно ще се махне оттук и ще се отправи към онези скали — рече Джесика.

— Това ли ще направиш, паленце? — попита Циго.

Гласът на Пол бе напълно враждебен:

— Да.

Ножът се спусна надолу и преряза въжетата на краката му. Пол усети как една ръка откъм гърба го изблъсква към пясъка, престори се, че залита към рамката на вратата, завъртя се, сякаш за да се улови за нещо, и стремително нападна с десния си крак.

Палецът на крака бе насочен с точност, която правеше чест на многогодишното обучение, сякаш цялото това обучение се съсредоточаваше в този единствен миг. Почти всеки мускул от тялото му взе участие в насочването на този удар. Върхът на палеца се заби в меката коремна област на Циго, точно под гръдната кост, с ужасна сила проби нагоре над черния дроб и през диафрагмата, за да смаже дясната камера на сърцето.

С клокочещ писък войникът се преметна назад през креслата. Без да може да използува ръцете си, Пол падна на пясъка, като направи кълбо, което пое силата на падането, и с едно движение го изправи на крака. Той се вмъкна обратно в кабината, намери ножа и го стисна със зъби, за да пререже въжетата на майка си. После тя взе острието и освободи ръцете му.

— Щях да се справя с него — каза Джесика. — Той трябваше да разреже въжетата ми. Това беше глупав риск.

— Съзрях удобния случай и го използувах — рече Пол.

Тя долови властни нотки в гласа му и каза:

— Знакът на династията на Юи е надраскан набързо на тавана на тази кабина.

Той погледна нагоре и видя извития знак.

— Излизай навън и дай да огледаме този топтер — рече тя. — Под креслото на пилота има вързоп. Напипах го, когато влязохме.

— Дали не е бомба?

— Съмнявам се. Тук има нещо странно.

Пол скочи върху пясъка и Джесика го последва. Тя се обърна, пресегна се под седалката за странния вързоп, видя краката на Циго близо до лицето си, напипа нещо влажно по вързопа, като го извади, и осъзна, че това бе кръвта на пилота.

„Пилеене на влага“ — помисли си тя и осъзна, че това бе типично аракийско мислене.

Пол се огледа наоколо, видя стръмния склон на скалата, който се издигаше от пустинята подобно на надигнал се от морето бряг с издълбани от вятъра вериги от високи скали. Обърна се назад, когато майка му извади вързопа от топтера, и я видя да се взира през дюните към Защитната стена. Той погледна, за да разбере какво е привлякло погледа й, забеляза още един топтер, който се спускаше към тях, и разбра, че нямат време да изхвърлят труповете от техния топтер, за да избягат с него.

— Бягай, Пол! — изкрещя Джесика. — Това са харкони!

(обратно)

„Аракис учи как да се действува с ножа — да се отсече онова, което е несъвършено, и да се каже: Вече е съвършено, защото свършва дотук.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Някакъв мъж в харконска униформа забави ход и спря в края на залата, вгледа се в Юи и обхвана с един поглед трупа на Мейпс, проснатото тяло на дука и застаналия прав Юи. Мъжът държеше в дясната си ръка лазестрел. От него се излъчваше жестокост, суровост и сдържаност, от които Юи го побиха тръпки.

„Сардукар“ — помисли си Юи. — „Ако се съди по вида му — башар. Вероятно от личната гвардия на императора, изпратени тук, за да наблюдават събитията. Униформата е без значение — тях нищо не може да ги прикрие.“

— Вие сте Юи — рече мъжът. Той погледна колебливо към пръстена на училището „Сук“ върху косата на доктора, хвърли поглед към диамантената татуировка и едва тогава срещна погледа на Юи.

— Да, аз съм Юи — потвърди докторът.

— Вече можете да си отдъхнете, Юи — рече мъжът. — Ние влязохме веднага щом изключихте защитата на замъка. Овладяхме изцяло положението. Това ли е дукът?

— Да, това е дукът.

— Мъртъв ли е?

— Почти в безсъзнание. Предлагам да го завържете.

— И тази тук ли е ваше дело? — Той отново погледна към мястото, където лежеше трупът на Мейпс.

— За голямо съжаление — измърмори Юи.

— Съжаление! — усмихна се презрително сардукарът. Той пристъпи напред и сведе поглед към Лито. — Значи това е великият „червен“ дук?

Ако досега имах известни колебания по въпроса, какъв е този човек, то сега вече нямам — рече си Юи. — Единствен императорът нарича атреидите „червените дукове“.

Сардукарът се пресегна и изряза от униформата на Лито емблемата с червения ястреб.

— Малък спомен — рече той. — Къде е дукският пръстен с герба?

— Няма го на пръста му — отвърна Юи.

— Сам виждам — отсече сардукарът.

Юи настръхна и преглътна. „Ако ме притиснат и доведат жрица на истината, ще разберат за пръстена и за топтера, който приготвих — всичко ще пропадне.“

— Понякога дукът дава пръстена на пратеник като доказателство, че заповедта идва направо от него — обясни Юи.

— Тези пратеници трябва да са дяволски доверени — измърмори сардукарът.

— Няма ли да го завържете? — осмели се да попита Юи.

— Още колко време ще бъде в безсъзнание?

— Някъде около два часа. Не бях толкова точен с дозировката, колкото при жената и момчето. Сардукарът побутна с крак дука.

— От този не е нужно да се страхуваме дори когато е буден. Кога ще се събудят жената и момчето?

— След около десет минути.

— Толкова скоро?

— Беше ми съобщено, че баронът ще пристигне непосредствено след войниците си.

— Точно така. Вие ще чакате отвън, Юи. — Той отправи неумолим поглед към Юи. — Хайде!

Юи погледна към Лито.

— А какво ще стане…

— Той ще бъде надлежно доставен на барона като готово за фурната агънце. — Сардукарът отново погледна диамантената татуировка на челото на Юи. — Вас ви познават и в коридорите ще бъдете в пълна безопасност. Нямаме повече време за празни приказки, предателю. Чувам, че другите вече пристигат.

„Предател“ — рече си Юи. Той сведе очи и мина покрай сардукара. Вече знаеше как ще го запомни историята: Юи — предателят.

По пътя си към главния вход той мина покрай още трупове — огледа ги, изпълнен със страх, че някой от тях може да се окаже трупът на Пол или на Джесика. Ала всички бяха на войници от охраната на замъка или носеха харконски униформи.

Харконските стражи застанаха нащрек и го огледаха от глава до пети, когато Юи излезе от главния вход навън, в осветената от пламъци нощ. Палмите по пътя бяха запалени, за да осветяват замъка. От запалителните вещества, използувани за подпалването на замъка, сред оранжевите пламъци изригваше черен дим.

— Това е предателят — обади се някой.

— Баронът скоро ще поиска да те види — каза друг.

„Трябва да отида до топтера“ — мислеше си Юи. — „Трябва да сложа дукския пръстен на място, където Пол ще го намери.“ — Обзе го страх. — „Ами ако Айдахо ме подозира или стане нетърпелив?… Ако не изчака или не отиде точно там, където му казах… Тогава Джесика и Пол няма да се спасят от тази касапница. Ще ми бъде отнета дори тази най-малка утеха.“

Харконският войник пусна лакътя му и каза:

— Дръпни се от пътя и застани да чакаш ей там!

Изведнъж Юи се почувствува като захвърлен в това място на разруха — без да му бъде спестено нищо и без да получи дори най-малкото съжаление. Айдахо трябва да успее!

Друг войник се блъсна в него и излая:

— Ей ти, я стой настрана от пътя!

„Те ме презират дори когато имат полза от мен“ — помисли. Когато го изблъскаха настрани, той се поизправи и възвърна малко от достойнството си.

— Чакай барона! — озъби се някакъв стражеви офицер.

Юи кимна, тръгна със сдържана небрежност покрай фасадата на замъка, сви зад ъгъла и потъна в мрака, далеч от пламъците на горящите палми. Бързешком — всяка стъпка издаваше възбудата му — Юи се отправи към задния двор под оранжерията, където чакаше топтерът — корабчето, което бяха приготвили да отнесе Пол и майка му.

На задната врата на замъка стоеше войник — погледът му шареше по осветения коридор и блъскащите се из него хора, които претърсваха стая след стая.

Какви самонадеяни хора!

Без да напуска прикритието на сенките, Юи крадешком се промъкна до топтера и отвори вратата откъм противоположната на стражата страна. Пипнешком потърси под предните седалки несесера¤, който бе скрил там, повдигна единия му капак и пъхна вътре дукския пръстен. Той долови шумоленето на хартия — бележката, която бе написал, и загъна пръстена в нея. Извади ръката си и отново затвори несесера.

Юи тихичко бутна вратата на топтера, промъкна се обратно до ъгъла на замъка, заобиколи го и тръгна към горящите дървета.

„Сега всичко е наред“ — помисли си той. Отново излезе на светлината на горящите палми. Юи се загърна с наметалото и се втренчи в пламъците. Скоро ще узная. Скоро ще видя барона и ще узная. А баронът ще се натъкне на едно малко зъбче.

(обратно)

„Съществува легенда, че в мига, в който дук Лито Атреидски издъхнал, един метеорит прекосил небето и паднал над фамилния му замък на планетата Каладън.“

Из „Въведение към историята на детството на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Барон Харконен стоеше до илюминатора на кацналия помощен кораб, който използуваше като команден пост. Той наблюдаваше през илюминатора осветената от огнените езици аракийска нощ. Вниманието му се насочи към далечната Защитна стена, където неговото тайно оръжие си вършеше работата.

Артилерийски огън.

Оръдията биеха по пещерите, където се бяха оттеглили войните на дука, за да се бият до сетен дъх. Бавно отмерени залпове от оранжев ослепителен блясък и гейзери от скали и пепел, осветени от краткотрайното зарево… и войниците на дука останаха затрупани, за да умрат от глад. Уловени като животни в бърлогата си.

Баронът долавяше далечния тътен — барабанен гръм, който достигаше до него посредством вибрациите на корабния метал: дум… дум. А след това дуум-дум!

„Кой би се досетил да възкреси артилерията в това време на защитни полета?“ — Тази мисъл го накара вътрешно да заликува. — „Лесно бе да се предскаже, че войниците на дука ще побегнат към тези пещери. А императорът ще оцени високо моята досетливост за запазване на живота на общите ни войски.“

Той нагласи един от малките суспенсори, които помагаха на затлъстялото му тяло срещу силата на земното привличане. Усмивка разтегна устните му чак до очертанията на долната му челюст.

„Жалко е да се погубят такива войни като тези на дука“ — помисли си той. Усмихна се още по-широко и се надсмя на себе си. — „Съжалението трябва да бъде коравосърдечно.“ — Той кимна. Неуспехът по принцип можеше да се избегне. Цялата вселена бе открита за човека, който може да взема правилни решения. Страхливите зайци трябва да се откриват и да се погват към дупките им. А как иначе биха могли да се управляват и развъждат? Той оприличи войниците си на пчели, обърнали в бягство зайците. И си помисли. — „Денят ухае сладко, щом имаш достатъчно пчели, които да работят за теб.“

Зад него се отвори врата. Преди да се обърне, баронът погледна отражението в потъмнелия от мрака илюминатор.

Пайтър дьо Врие влезе в кабината, следван от Уман Куду, капитанът на личната гвардия на барона. Пред самата врата отвън настъпи някакво оживление — той зърна овчедушните физиономии на войниците от охраната си, които в негово присъствие си придаваха старателно добродетелен вид.

Баронът се обърна. Пайтър присмехулно докосна чело с пръст за поздрав.

— Добри новини, господарю. Сардукарите доведоха дука.

— Естествено, че ще го доведат — избоботи баронът.

Той се втренчи в навъсената маска на злодей върху женственото лице на Пайтър. И в очите — тези прибулени цепнатини от най-синьо синьо.

„Скоро ще се наложи да го премахна“ — помисли си баронът. — „Той почти надживя своята полезност, почти достигна онази точка, в която се превръща в нарастваща опасност за моята личност. Преди това обаче той ще трябва да си спечели омразата на народа на Аракис. А после — всички ще посрещнат като освободител моя скъп Фейд-Рота.“

Баронът премести поглед върху гвардейския капитан Уман Куду: рязко очертани челюстни мускули и брадичка като връх на ботуш — човек, комуто можеше да се има доверие, защото пороците му бяха известни.

— Най-напред къде е предателят, който ми достави дука? — попита баронът. — Трябва да му дам наградата.

Пайтър се завъртя на пръсти и даде знак на стражата отвън.

Пред вратата настана нервно суетене и Юи влезе. Движенията му бяха сковани и отмерени. Мустаците бяха увиснали над моравите му устни. Само старческите очи изглеждаха живи. След като направи три крачки в стаята, Юи се спря, подчини се на знака, даден му с ръка от Пайтър, и застана с очи, вперени през празното пространство в барона.

— Ааа, д-р Юи!

— Господарю Харконен!

— Научавам, че си ни предал дука.

— Моята част от сделката, господарю.

Баронът погледна към Пайтър. Пайтър кимна. Баронът отново погледна към Юи.

— Условието на сделката, така ли? А аз… — Той изричаше ясно и злобно думите: — Какво следваше да направя аз в замяна?

— Вие си спомняте много добре, господарю Харконен.

И едва сега, като чуваше неприятното тиктакане на часовници в главата си, Юи си позволи да се замисли. Той бе забелязал коварната измама в поведението на барона. Уана бе наистина мъртва — бе избягала далеч от обсега на пипалата им. В противен случай те все още щяха да имат власт над мекушавия доктор. От поведението на барона ставаше ясно, че такава власт те вече нямаха — всичко бе свършило.

— Така ли? — попита баронът.

— Вие обещахте да освободите Уана от тежките й страдания.

Баронът кимна.

— Ах, да. Сега си спомням. Така беше. Наистина обещах. По този начин пречупихме имперската повеля. Ти не можеше да се примириш да виждаш как бин-джезъритската ти вещица се търкаля из ямите на ужаса на Пайтър. Да, барон Харконен винаги изпълнява своите обещания. Казах ти, че ще я освободя от страданията й и че ще ти позволя да отидеш при нея. Така да бъде. — Той махна с ръка на Пайтър.

Сините очи на Пайтър се изцъклиха. По своята плавност движенията му напомняха котешки. Ножът в ръката му проблесна като нокът на граблива птица, когато се заби в гърба на Юи.

Старецът настръхна, ала изобщо не свали погледа си от барона.

— И така, иди при нея! — избълва баронът.

Юи стоеше на едно място, като се олюляваше. Устните му се раздвижиха със старателна точност, а гласът му се разнесе в странно отмерен ритъм.

— Вие… си… мислите… че… сте… ме… победили. Вие… си… мислите… че… аз… не… знаех… какъв… е… откупът… за… моята… Уана.

Той рухна. Без да пристъпи и да се огъне. Падна като отсечено дърво.

— И така, иди при нея! — повтори баронът, ала думите му прозвучаха като немощно ехо.

Казаното от Юи го изпълни с някакво лошо предчувствие. Той се взря в Пайтър, видя го да избърсва острието в парче плат и прочете мазно задоволство в сините му очи.

„Значи ето как убивал със собствената си ръка“ — помисли баронът. — Добре е да знам.

— Той наистина ли предаде дука? — попита баронът.

— Разбира се, господарю — отвърна Пайтър.

— Тогава доведете го тук!

Пайтър погледна към гвардейския капитан, който се обърна и излезе да изпълни заповедта.

Баронът погледна надолу към Юи. От начина, по който докторът бе рухнал, човек би помислил, че в тялото му има дъб вместо кости.

— Никога не съм се решавал да се доверявам на предател — рече баронът. — Дори и на предател, който лично аз съм направил.

Той впи поглед в забуления в мрак илюминатор. Баронът знаеше, че изпълнената с тишина черна нощ му принадлежи. Артилерийският обстрел на пещерите по Защитната стена бе спрял. Заешките дупки бяха затрупани. Изведнъж се оказа, че умът на барона не е в състояние да измисли нещо по-красиво от тази напълно черна пустош. Освен ако имаше мъничко бяло на фона на черното. Бял гланц върху черното. Порцелановобяло.

Ала съмнението продължаваше да го човърка.

„Какво бе искал да каже онзи дърт глупак докторът? Естествено, той сигурно е знаел какво ще му се случи накрая. Ала тези му думи, дето си мислели, че е победен: «Вие си мислите, че сте ме победили.»“

„Какво ли бе искал да каже?“

Дук Лито Атреидски влезе през вратата. Ръцете му бяха омотани с вериги, а лицето с орловите черти бе набраздено с мръсотия. Там, където някой бе отрязал емблемата върху униформата му, зееше дупка. На кръста, откъдето бе изтръгнат защитният пояс, без да се освободят връзките на униформата, висяха дрипи. Очите на дука бяха изцъклени, погледът му — безумен.

— Така — рече баронът. Той се поколеба и пое дълбоко въздух. Разбра, че бе заговорил твърде гръмко. Този така отдавна мечтан миг бе изгубил част от своята прелест.

„Проклет да е во веки веков дяволският доктор!“

— Надявам се, че добричкият дук е упоен — обади се Пайтър. — Именно така Юи ни го улови. — Пайтър се обърна към дука. — Нали сте упоен, драги ми дук Лито?

Гласът идваше много отдалеч. Лито усещаше веригите, болката в мускулите, напуканите си устни, пламтящите страни и сухотата от жаждата, която проскърцваше в устата му. Ала звуците бяха тъпи, прибулени под меко покривало. А през покривалото съзираше неясни фигури.

— Какво става с жената и момчето, Пайтър? — попита баронът. — Вече има ли някаква вест?

Пайтър прекара език по устните си.

— Ти си чул нещо! — озъби се баронът. — Какво?

Пайтър погледна към гвардейския капитан и после пак към барона.

— Войниците, които бяха изпратени да изпълнят задачата, господарю, са били… ъъъ… са били… ъъъ… намерени.

— И са докладвали, че всичко е наред, така ли?

— Те са мъртви, господарю.

— Разбира се, че ще са мъртви! Това, което искам да знам, е…

— Били са мъртви, когато са ги намерили, господарю.

Лицето на барона посиня.

— А жената и момчето?

— Нито следа, господарю, ала там наблизо е имало червей. Пристигнал е, докато са разследвали случилото се. Може би е станало така, както искахме… нещастен случай. Вероятно…

— Ние не се занимаваме с вероятности, Пайтър. Какво става с изчезналия топтер? Това подсказва ли нещо на моя ментат?

— Очевидно един от приближените на дука е избягал с него, господарю, убил е нашия пилот и се е измъкнал.

— Кой от приближените на дука?

— Пилотът е убит ловко и безшумно, господарю. Вероятно е бил Хауът или онзи Халик. Може да е и Айдахо. Или някой от поручиците.

— Вероятности — негодуваше баронът.

Той погледна упоената олюляваща се фигура на дука.

— Положението е овладяно, господарю. — рече Пайтър.

— Не, не е! Къде е този глупав планетолог? Къде е този Кайнс?

— Получихме известие къде да го намерим и изпратихме да го повикат, господарю.

— Не ми харесва как ни помага служителят на императора — измърмори баронът.

Всички тези думи достигаха до Лито през мекото покривало, ала някои от тях жегваха мисълта му. От жената и момчето — нито следа. Пол и Джесика се бяха спасили. И съдбата на Хауът, Халик и Айдахо оставаше неизвестна. Все още имаше надежда.

— Къде е дукският пръстен с герба? — попита баронът. — Не е на пръста му.

— Сардукарът каза, че когато са го заловили, пръстенът не е бил на ръката му, господарю — отвърна гвардейският капитан.

— Ти уби твърде прибързано доктора — отбеляза баронът. — Това бе грешка. Трябваше да ме предупредиш, Пайтър. Нашето дело не се нуждае от подобни необмислени действия. — Той се начумери. — Вероятности!

Мисълта се надигна като вълна в съзнанието на Лито: „Пол и Джесика са се спасили!“ В паметта му се мяркаше още нещо: сделка. Още малко и ще си я спомни.

„Зъбът?“

Вече отчасти си припомни: капсула отровен газ във форма на изкуствен зъб.

Някой му бе поръчал да си спомни за зъба. Зъбът беше в устата му. Напипваше очертанията му с език. Трябваше само рязко и здраво да го стисне.

„Още не!“

Този някой му бе казал да почака, докато се приближи до барона. Кой му бе казал това? Не можеше да си спомни.

— Още колко време ще е така упоен? — попита баронът.

— Вероятно още час, господарю!

— Вероятно! — измърмори баронът. Той отново се обърна към потъналия в мрак илюминатор. — Гладен съм.

Онази там неясна сива фигура е баронът — помисли си Лито. Фигурата подскачаше напред-назад и се люлееше заедно със стаята. А стаята ту се уголемяваше, ту се смаляваше. Ту се потапяше в мрак, ту просветляваше.

За дук Лито времето се превърна в низ от пластове. Той се промъкваше през тях. „Трябва да изчакам.“

Имаше някаква маса. Лито видя масата съвсем ясно. И огромен дебел човек от другата страна на масата, пред него остатъци от ядене. Лито почувствува, че седи в кресло срещу дебелия човек, усети веригите и ремъците, които крепяха седналото му изтръпнало тяло. Той осъзнаваше, че е минал известен период от време, ала точно колко не знаеше.

— Струва ми се, че идва на себе си, бароне.

„Кадифен глас. Това е Пайтър.“

— И на мен така ми се струва, Пайтър.

„Боботещ бас: баронът.“

Лито почувствува, че все по-осезателно започва да възприема околната обстановка. Столът под него стана по-твърд, а въжетата по-стегнати.

Сега ясно видя и барона. Лито наблюдаваше движенията на ръцете му: пръстите му машинално опипваха ту ръба на чинията, ту дръжката на лъжицата, а един пръст проследяваше ръба на челюстта.

Лито наблюдаваше тези опипващи пръсти като хипнотизиран.

— Вие ме чувате, дук Лито — заговори баронът. — Знам, че ме чувате. Искаме да узнаем от вас къде да намерим вашата наложница и детето, чийто баща сте вие.

Нито едно движение не убегна на Лито, ала думите го изпълниха със спокойствие. „Значи е истина; Пол и Джесика не са в ръцете им.“

— Ние тук не си играем на детски играчки — избоботи баронът. — Това трябва да ви е ясно. — Той се наведе над Лито, като се взираше внимателно в лицето му. Баронът се измъчваше от мисълта, че тази среща не може да се състои насаме, само между тях двамата. Тя ставаше пред свидетели, които да виждат в такова бедствено положение членове на кралското семейство — това създаваше лош прецедент.

Лито чувствуваше как силата му се възвръща. И ето че споменът за изкуствения зъб изпъкна в мисълта му като камбанария сред равнинен пейзаж. Капсула във форма на нерв, поставена вътре в този зъб — отровния газ. Той си припомни кой бе поставил смъртоносното оръжие в устата му.

„Юи.“

Забулен от наркотика спомен за отпуснат труп, който бе видял как влачат тук, в тази стая, увисна като мъгла в съзнанието на Лито. Той знаеше, че това бе Юи.

— Чувате ли този шум, дук Лито? — попита баронът.

Лито дочу дрезгав вик и приглушените стенания на нечие страдание.

— Заловихме един от вашите приближени, преоблечен като свободен — рече баронът. — Разкрихме го много лесно — по очите, както ще се досетите. Той твърди, че е бил изпратен при свободните, за да ги шпионира. Аз съм живял известно време на тази планета, всъщност. Човек не може да шпионира тези дрипльовци на пустинята. Кажете ми, платихте ли за тяхната помощ? При тях ли изпратихте жената и сина си?

Лито почувствува как страх сковава гърдите му. „Ако Юи ги е изпратил при хората в пустинята… преследването няма да свърши, докато не ги намерят.“

— Хайде, хайде! — рече баронът. — Нямаме много време, а болката идва бързо. Моля ви, не довеждайте нещата дотам, драги ми Лито. — Баронът отмести поглед към Пайтър, който стоеше до рамото на Лито. — Пайтър не е донесъл тук всичките си инструменти, но съм сигурен, че би могъл да импровизира нещичко.

— Понякога импровизацията се оказва най-подходящото нещо, бароне.

„Този кадифен мазен глас!“ Лито го чу до ухото си.

— Вие несъмнено сте имали план за действие при непредвидени критични обстоятелства — продължи баронът. — Къде са изпратени жената и момчето ви? — Той погледна ръката на Лито. — Пръстенът ви го няма. У момчето ли е?

Баронът вдигна очи и ги впи в очите на Лито.

— Не отговаряте — рече той. — Нима ще ме принудите да извърша нещо, което не искам да правя? Пайтър ще си послужи с обикновени директни методи. Съгласен съм, че понякога те са най-подходящи, ала не е хубаво, че именно вие ще бъдете подложен на подобни неща.

— Може би сгорещена лой върху гърба и клепките — обади се Пайтър. — А може би и върху други някои части на тялото. Особено ефективен е този метод, когато обектът няма представа кое ще е следващото място, върху което ще падне лойта. Отличен метод, а и има известна красота във вида на гнойнобелите мехури по голата кожа, нали така, бароне?

— Изключителна красота! — потвърди баронът и в гласа му прозвуча нотка на раздразнение.

„Тези опипващи пръсти!“ — Лито наблюдаваше пухкавите ръце, пробляскващите драгоценни камъни върху пухкавите по бебешки ръце и тяхното машинално бродене.

Нахлуващите през вратата зад гърба му стенания терзаеха нервите му. „Кого ли са заловили?“ — питаше се той. — „Възможно ли е да е Айдахо?“

— Повярвайте ми, cher cousin — започна баронът. — Не искам да се стига до това.

— Вие си мислите за дръзновени куриери, които препускат да повикат помощ, която не може да пристигне — обади се Пайтър. — В това, както ви е известно, има артистичност.

— Ти си изключително артистична личност — озъби се баронът. — А сега имай любезността да млъкнеш.

Внезапно Лито си припомни нещо, което Гърни Халик бе казал веднъж, застанал пред портрета на барона: „И аз застанах върху морския пясък, и видях как от морето се надигна звяр… а върху главите му бе изписано името на сквернословието.“

— Губим време, бароне — рече Пайтър.

— Може би.

Баронът кимна.

— Известно ли ви е, драги ми Лито, че вие накрая ще ни кажете къде са. Има една степен на болката, която ще ви купи.

„Твърде вероятно е да е прав“ — помисли си Лито. — „Ако не беше заради зъба… и обстоятелството, че аз наистина нямам представа къде се намират.“

Баронът си взе парче месо, набута го в устата си, сдъвка го и бавно преглътна. „Трябва да опитаме нова тактика“ — рече си той.

— Разгледай този прекрасен човек, който твърди, че не може да бъде купен — заговори баронът. — Разгледай го, Пайтър.

Дрезгавите стенания секнаха.

Баронът видя Уман Куду, гвардейския капитан, който се появи на вратата и поклати глава. Заловеният не бе дал необходимите сведения. Още един неуспех. Време бе да престанат да шикалкавят с този глупак дука, с този тъп, мекушав глупак, който не си даваше сметка за преизподнята, която се намираше толкова наблизо — само на косъм от него.

Тази мисъл успокои барона и сломи нежеланието му да подложи на мъчения член на кралското семейство. Внезапно се видя като хирург, който прави дисекции с остър скалпел — видя се да изрязва маските от лицата на глупците и да изважда на показ ужаса под тях.

„Всички до един са зайци!“

„И как само се плашеха, щом видеха месоядно животно!“

Лито погледна през масата, като се питаше защо се бави. Зъбът бързо щеше да сложи край на всичко. И все пак… повечето от нещата в живота бяха красиви. Откри, че си спомня за едно радиохвърчило, политнало из морскосиньото небе на Каладън, и за Пол, който се смееше от радост при вида на хвърчилото. И си спомни изгрева на слънцето тук, на Аракис — обагрените пластове на Защитната стена с омекотени от облаците прах цветове.

— Твърде неприятно — смотолеви баронът. Той се отблъсна от масата, изправи се леко с помощта на суспенсорите и се подвоуми, като забеляза, че у дука настъпва някаква промяна. Видя го как си поема дълбоко въздух, как очертанието на брадичката му се опъна и как трепна там един мускул, щом дукът рязко затвори уста.

„Колко го е страх от мен!“ — помисли си баронът.

Уплашен, че баронът може да му се изплъзне, Лито рязко стисна зъба с капсулата и почувствува как той се разтроши. Отвори уста и изпусна лютивата пара, която усети по езика си. Баронът се смали и се превърна във фигурка, гледана през тунел. Лито чу пъшкане до ухото си — онзи с кадифения глас: Пайтър.

„Отровата порази и него!“

— Пайтър! Какво има?

Боботещият глас идваше много отдалеч.

Лито долови спомени, които се повлякоха из мислите му като думи, нареждани от старите беззъби вещици. Стаята, масата, баронът, чифт ужасени очи — изцяло сини, очите — всичко това сгъстено наоколо му в чудовищна симетрия.

Имаше някакъв човек с остра като връх на ботуш брадичка, който падна като оловно войниче. Носът на оловното войниче бе счупен и изкривен наляво — спрял метроном, замлъкнал завинаги в началото на такта, понечил да тръгне в другата посока. Лито чу шум от счупен порцелан — толкова далечен — и някакъв тътен в ушите си. Умът му бе като безкраен хамбар, който побираше всичко. Всичко, което някога бе съществувало: всеки вик, всеки шепот, всяко… мълчание.

Само една мисъл не го напусна. Лито я видя изписана с разкривени огнени букви върху мрачно сияние: Денят, създаден от живота, и животът, създаден от деня. Тази мисъл го порази с усещането за пълнота, усещане, което знаеше, че никога няма да успее да обясни.

Тишина.

Баронът бе опрял гръб в тайната си врата, вратата на собствената си дупка, зад масата, през която можа да избяга. Беше я затръшнал, като бягаше от стая, пълна с мъртъвци. Осъзна, че наоколо му се трупат стражи. „Дали и аз не поех от тази отрова?“ — запита се той. — „Дали и мен не ме порази това там в стаята?“

Слухът му се възвърна… както и разсъдъкът. Дочу как някой крещеше заповеди — противогази… да се държи вратата затворена… да се включат вентилаторите.

„Другите изпопадаха бързо“ — помисли си той. — „А аз все още съм на крака. Аз все още дишам. Дяволски ад! Беше само на косъм!“

Вече можеше да анализира станалото. Защитата му се бе включила, на ниска степен наистина, ала все пак достатъчна, за да забави молекулярния обмен през защитната бариера. А той тъкмо се отблъскваше от масата… да, и ужасното стенание на Пайтър, което бе накарало гвардейския капитан да се хвърли напред към собствената си гибел.

Случайността и предупреждението на един умиращ — само те го бяха спасили.

Баронът не изпитваше никаква благодарност към Пайтър. Глупакът сам си беше изпросил да го убият. Ами този глупав гвардейски капитан! Бе заявил, че преглежда основно всекиго, преди да го въведе при барона! Как тогава се е оказало възможно дукът да…? Без никакъв предупредителен знак. Даже и от детектора на отрови, поставен на масата — даде сигнал чак когато вече беше твърде късно. Как?

„Е, това сега е без значение“ — рече си баронът, мислите му започнаха да стават по-уверени. — „Следващият гвардейски капитан ще започне с намирането на отговори на тези въпроси.“

В коридора, зад ъгъла пред другата врата към същата онази стая на смъртта отново настана оживление. Баронът се отблъсна от тайната си врата и заоглежда внимателно наобиколилите го лакеи. Те стояха втренчили погледи, безмълвни, в очакване на реакцията на барона.

Дали баронът ще се разсърди?

И баронът осъзна, че от бягството му от ужасната стая бяха изминали само няколко секунди.

Някои от стражите държаха оръжия, насочени към вратата. Други насочваха своята свирепост към празния коридор, по посока на олелията зад ъгъла отдясно.

Иззад ъгъла се показа някакъв мъж — противогазът му се люлееше на ремъци около врата, а вниманието му бе изцяло погълнато от детекторите на отрови, които опасваха този коридор. Беше русоляв, с неизразително лице и зелени очи. От месестите му устни тръгваха ясно очертани бръчки. Приличаше на някакво водно същество, което по погрешка бе поставено сред обитателите на сушата.

Баронът впери поглед в приближаващия се мъж и си припомни името му: Нифад. Якин Нифад, гвардейски сержант. Нифад бе пристрастен към семута¤, музикалният наркотик, който свиреше някъде дълбоко в мислите му. Полезна информация.

Мъжът спря пред барона и отдаде чест.

— Коридорът е очистен, господарю. Стоях отвън, но видях със сигурност, че това бе отровен газ. Вентилаторите във вашата стая всмукват въздух от тези коридори. — Той вдигна очи към детектора на отрови над главата на барона. — Отровният газ изобщо не е проникнал тук. Стаята ви вече е прочистена. Какви са вашите заповеди?

Баронът позна гласа на сержанта — гласа, който бе крещял заповедите. „Бива си го този сержант — помисли си той.“

— Всички вътре ли са мъртви? — попита баронът.

— Да, господарю.

„Е, ще трябва да се примирим“ — помисли си баронът.

— Преди всичко — заговори той — искам да те поздравя, Нифад. Ти си новият капитан на моята гвардия. И се надявам, че ще вземеш присърце урока, който ни дава съдбата на твоя предшественик.

Баронът наблюдаваше как новопроизведеният капитан постепенно започна да проумява станалото. Нифад знаеше, че никога повече нямаше да му липсва неговата семута.

Той кимна.

— Господарят знае, че ще се посветя изцяло на неговата безопасност.

— Да. А сега на работа. Подозирам, че дукът е имал нещо в устата си. Ще откриеш какво е било това нещо, как е било използувано и кой му е помогнал да го постави там. Ще вземеш всички предпазни мерки…

Той млъкна, потокът на мисълта му бе прекъснат от някакъв смут в коридора — стражите на вратата на асансьора, за по-долните нива на фрегатата се опитваха да задържат висок башар, който тъкмо излизаше от асансьора. Баронът не си спомняше физиономията на башара: слабо лице с тънка резка за уста и две мастилени петна за очи.

— Не ме докосвайте, глутница от лешояди! — изрева башарът и разблъска стражите настрани.

„Аха, един от сардукарите“ — помисли си баронът.

Башарът тръгна към барона, чиито очи се превърнаха в цепнатини, преливащи от мрачни предчувствия. Сардукарските офицери го изпълваха с тревога. Струваше му се, че те до един бяха роднини на дука… на покойния дук. А и как само се държаха към барона!

Башарът застана на половин крачка пред барона с ръце на хълбоците. Стражите се суетяха колебливо зад гърба му.

Баронът отбеляза липсата на почести и презрението в поведението на сардукара и тревогата му нарасна. В подкрепление на харконските легиони тук имаше само един сардукарски легион — десет бригади, ала баронът не се заблуждаваше. Този един легион можеше да се нахвърли върху харконите и спокойно да ги смаже.

— Кажете на войниците си, че не са те тези, които ще ми попречат да ви видя, бароне — изръмжа сардукарът. — Моите хора ви доведоха атреидския дук, преди да успея да обсъдя с вас съдбата му. Ще я обсъдим сега.

„Не бива да губя престиж пред войниците си“ — помисли си баронът.

— Така ли? — В този въпрос бе вложена толкова язвителност, че баронът се почувствува горд.

— Моят император ме е натоварил да се погрижа неговият благороден братовчед да умре прилично и без страдание — рече башарът.

— Същите императорски заповеди получих и аз — излъга баронът. — Да не би да подозирате, че не съм ги изпълнил?

— Аз трябва да докладвам на моя император това, което видя със собствените си очи — отвърна сардукарът.

— Дукът вече е мъртъв — отсече баронът и махна с ръка, за да освободи сардукара.

Башарът не помръдна от мястото си. Остана с лице към барона и дори с трепване на око или на мускул не показа, че е забелязал жеста му.

— Как умря? — озъби се той.

„Наистина“ — каза си баронът. — „Това вече е прекалено.“

— От собствената си ръка, ако искате да знаете — отвърна баронът. — Взе отрова.

— Сега ще огледам трупа — заяви башарът.

Баронът вдигна поглед към тавана, като се преструваше на раздразнен, докато мислите му препускаха: „Проклятие! Този сардукар с неговия остър поглед ще види стаята, преди да успеят нещичко да подредят.“

— Незабавно! — изръмжа сардукарът. — Ще го огледам със собствените си очи.

Баронът разбра, че това нямаше как да се предотврати. Сардукарът щеше да забележи всичко. Щеше да узнае, че дукът е убил харконски войници… и че баронът най-вероятно е избягал по някоя тайна пътечка.

Имаше и доказателства — останките от вечерята на масата и мъртвият дук насреща, заобиколен от трупове. Изобщо не можеше да се предотврати.

— И нищо не може да ме разубеди — озъби се башарът.

— Никой не ви разубеждава — рече баронът и се вторачи в тъмните очи на сардукара. — Аз не крия нищо от моя император. — Той кимна на Нифад. — Башарът трябва незабавно да види всичко. Въведи го през вратата, пред която стоеше ти, Нифад.

— Оттук, господине — рече Нифад.

Бавно и нагло сардукарът заобиколи барона и си проправи с рамо път сред стражите.

„Нетърпимо“ — помисли си баронът. — „Сега императорът ще узнае, че съм допуснал грешка. Той ще вземе това за признак на малодушие.“

Измъчваше го мисълта, че императорът и неговият сардукар си приличаха по своето презрение към малодушието. Баронът прехапа долната си устна, като се успокояваше с това, че императорът поне не бе узнал за нападението на атреидите върху Гайъди Прайм и унищожаването на тамошните харконски складове с подправка.

„Проклет да е този коварен дук!“

Баронът наблюдаваше отдалечаващите се фигури — наглия сардукар и набития, способен Нифад.

„Трябва да свикваме“ — помисли си баронът. — „Ще се наложи отново да поставя Рабан да управлява тази проклета планета. Без никакви ограничения. Трябва да пожертвувам собствената си харконска кръв, за да подготвя Аракис за приемането на Фейд-Рота. Дявол да го вземе този Пайтър. Да се остави да го убият, преди аз да свърша с него?“

Баронът въздъхна.

„И трябва да се обадя до Тлейлакс да ми осигурят нов ментат. Те сигурно вече са ми го приготвили.“ Един от стражите до него се окашля. Баронът се обърна към него.

— Гладен съм.

— Да, господарю.

— И искам малко да се позабавлявам, докато разчиствате онази стая и разследвате тайните й, за да ми докладвате — избоботи баронът.

Войникът сведе очи.

— Какво забавление желае господарят?

— Ще бъда в покоите си — отвърна баронът. — Доведете ми онзи младеж, когото купихме в Гамънт, онзи с прекрасните очи. Ала искам да го упоите добре. Нямам настроение да се боричкам.

— Да, господарю.

Баронът се обърна и подпомаган от суспенсорите, се отправи със своята подскачаща походка към покоите си. Да — мислеше си той. — Онзи с прекрасните очи, онзи, който толкова много прилича на младия Пол Атреидски.

(обратно) „О, морета на Каладън, о, люде на дук Лито, последната крепост на Лито падна, падна завинаги…“ Из „Песните на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Пол почувствува, че цялото му минало, всичко, което бе преживял допреди тази нощ, се бе превърнало в струйка песъчинки в пясъчен часовник. Прегърнал колене, той седеше до майка си в една малка колибка, направена от въжета и пластмаса — влагосъхраняваща палатка. Бяха я намерили заедно с облеклото на свободните, което носеха сега, във вързопа, оставен в топтера.

Пол изобщо не се съмняваше кой бе оставил пустинния несесер¤ и кой бе определил курса на топтера, който ги отнасяше в плен. Юи.

Предателят лекар ги бе изпратил право в ръцете на Дънкан Айдахо.

През прозрачната стена на влагосъхраняващата палатка Пол се загледа навън, в сгрените от луната скали, обкръжаващи мястото, където Айдахо ги беше скрил.

„Да се крия като дете, когато вече съм дук“ — мислеше си Пол. Почувствува как тази мисъл го подразни, ала не можеше да отрече мъдростта на постъпката им.

Тази нощ с възприятията му се беше случило нещо. Той видя с изострена яснота всяко обстоятелство и събитие около себе си. Усети, че не е в състояние да спре притока на данни и спокойната прецизност, с която всяка отделна информация се прибавяше към познанията му, а осмислянето й се съсредоточаваше в неговите възприятия. Това беше нещо повече от способностите на ментата.

Пол си припомни за онзи миг на безсилен гняв, когато непознатият топтер се бе спуснал в мрака върху тях и с писъка на вятъра в крилете си бе връхлетял над пустинята като гигантски ястреб. И именно тогава бе станало това нещо в главата на Пол. Топтерът бе намалил скоростта и бе направил завой над един пясъчен хребет към бягащите фигури — майка му и той. Пол си спомни как ги бе догонила миризмата на изгоряла сяра от триенето на спирачките на топтера по пясъка.

Той знаеше, че майка му се бе обърнала в очакване да види лазестрел в ръцете на харконски наемници, ала бе разпознала Дънкан Айдахо, който се бе подал от отворената врата на топтера и бе изкрещял:

— Побързайте! На юг от вас се задава диря на приближаването!

Ала преди да се обърне, Пол вече знаеше кой управлява топтера. Натрупването на съвсем незначителни подробности за начина, по който летеше топтерът, и за стремглавото му кацане — такива дреболии, които дори майка му не бе открила, беше подсказало на Пол кой точно седи на командния пулт.

В другия край на влагосъхраняващата палатка Джесика се размърда и каза:

— Може да има само едно обяснение. Харконите са държали в своя власт съпругата на Юи. Той мразеше харконите! Не е възможно да съм се лъгала в това. Ти прочете бележката му. Но защо той ни спаси от касапницата?

„Тя едва сега започва да проумява нещата, и то елементарно“ — рече си той. Тази мисъл го потресе. Пол бе разгадал този факт така, между другото, докато бе чел бележката, в която бе намерил загънат във вързопа дукския пръстен.

„Не се опитвайте да ми простите — бе написал Юи. — Вашата прошка не ми е нужна. Аз и без това нося достатъчно голям товар. Това, което правя, го правя без никаква корист или надежда, че някой ще може да ме разбере. Това е моето собствено последно изпитание — тахади-ал-бурхан¤. Предавам ви дукския пръстен на атреидите като залог, че пиша истината. Когато четете тази бележка, дук Лито ще е вече покойник. Почерпете утеха от уверенията ми, че той не е умрял сам, че човекът, когото мразим най-много, е умрял заедно с него.“

Бележката не носеше нито адрес, нито подпис, ала нямаше съмнение чий беше познатият почерк — на Юи.

Като си спомни за бележката, Пол изпита още веднъж трагедията на онзи миг — нещо остро и особено, което сякаш се случи извън неговия нов начин на възприятия. Той бе прочел, че баща му е починал, бе убеден в истинността на думите, но бе погледнал на тях като на обикновена нова информация, която трябваше да подреди в мислите си и да я използува.

„Аз обичах баща си“ — мислеше си Пол и бе сигурен в това. — „Би трябвало да скърбя за него. Би трябвало да почувствувам нещо.“

Ала не почувствува нищо, само си помисли: „Ето една важна информация.“

Тя бе само една от многото.

А междувременно мисълта му прибавяше нови впечатления, екстраполираше ги и ги изчисляваше.

Спомни си за думите на Халик: „Настроението е нещо, което ти трябва за коне или любов. Човек се бие, когато възникне необходимост — независимо от настроението.“

„Вероятно е точно така“ — рече си Пол. — „Ще скърбя за баща си по-късно… когато има време.“

Той обаче не почувствува никакво смущение в невъзмутимата си прецизност. Долови, че новите му възприятия са само начало, че те продължават да се множат. Обзе го чувството за ужасното предназначение, което за пръв път бе усетил по време на изпитанието на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм. Дясната му ръка — ръката, която помнеше болката — изтръпна и запулсира.

„Това ли е то да бъдеш техният Куизъц Хадерах?“ — запита се Пол.

— По едно време си помислих, че Хауът отново ни е подвел — заговори Джесика. — Помислих си, че д-р Юи не е възпитаник на медицинското училище „Сук“.

— Той бе всичко онова, което мислехме че е… дори и повече — каза Пол. И си помисли: „Защо тя така бавно проумява нещата?“ После продължи: — Ако Айдахо не успее да се добере до Кайнс, тогава ние ще…

— Той не е единствената ни надежда — прекъсна го тя.

— Не това ми беше мисълта — рече той. Тя долови стоманените нотки в гласа му, както и заповедния тон и през сивия мрак на влагосъхраняващата палатка се загледа в него. Гледан през прозрачната стена на палатката, Пол се виждаше като силует на фона на осветените от луната скали.

— Сигурно са успели да избягат и други от бащините ти войници — рече тя. — Трябва наново да ги съберем и да намерим…

— Трябва да разчитаме единствено на себе си — прекъсна я той. — Нашата първа грижа е семейното ни атомно оръжие. Трябва да го приберем, преди харконите да го намерят.

— Малко вероятно е да го намерят — рече тя. — То е скрито много добре.

— Не бива да се разчита на случайността.

А тя си помисли: „Изнудване със семейното атомно оръжие като заплаха за планетата и нейната подправка — ето това има предвид той. Ала тогава ще може да се надява единствено на бягство като отцепник.“

Думите на майка му породиха нова върволица от мисли у Пол — грижата на дука за всички воини, които бяха загинали през тази нощ. „Хората са истинската мощ на една велика династия“ — помисли си Пол. И си припомни думите на Хауът: „Тъжно е да се разделяш с хора — планетата си остава само планета.“

— Те използуват сардукари — рече Джесика. — Трябва да изчакаме, докато се изтеглят сардукарите.

— Смятат, че са ни притиснали между пустинята и сардукарите — каза Пол. — Намерението им е да не оставят жив атреид — пълно изтребление. Не разчитай, че някой от нашите хора ще оцелее.

— Те не могат да продължават до безкрайност да излагат на показ участието на императора в цялата тази работа.

— Наистина ли?

— Някои от нашите хора сигурно ще успеят да се измъкнат.

— Така ли?

Джесика се извърна настрани, изплашена от скритата сила в гласа на сина си, в който се долавяше точната преценка на вероятностите. Тя осъзна, че неговият ум я беше изпреварил далече напред и че сега в някои отношения той разбира повече от нея. Тя бе помогнала в изграждането на този ум, който бе в основата на всичко това, но сега Джесика откри, че се страхува от него. Мислите й взеха друга насока, устремиха се към погубения живот на нейния дук и сълзи опариха очите й.

„Така е трябвало да стане, Лито“ — мислеше си тя. — „Време за обич и време за скръб.“ — Тя сложи ръка на корема си и вниманието й се съсредоточи върху зародиша в него.

„Аз нося в утробата си дъщерята на атреидите, която ми бе наредено да родя, ала светата майка допусна грешка: една дъщеря не би могла да спаси живота на моя Лито. Това дете е само късче живот, което сред обкръжението на смъртта протяга ръка към утрешния ден. Заченах по инстинкт, а не по принуда.“

— Опитай пак с приемника — обади се Пол.

„Умът продължава да работи независимо от опитите ни да го спрем“ — рече си тя.

Джесика намери миниатюрния приемник, който Айдахо им бе оставил, и го включи. Върху скалата на уреда блесна зелена светлинка. От говорителя се разнесе продължително пиукане. Тя намали звука и завъртя копчето на скалата. В палатката нахлу глас, който говореше на атреидския боен език.

— …обратно и да се прегрупират при хребета. Федор докладва, че в Картаг няма оцелели, а банката на Сдружението е ограбена.

„Картаг!“ — помисли си Джесика. — „Това бе развъдникът на харконите.“

— …те са сардукари — продължи гласът. — Отваряйте си очите за сардукари в атреидски униформи. Те са…

От говорителя се чу вик и настъпи мълчание.

— Опитай на друга честота — рече Пол.

— Разбираш ли какво означава това? — попита Джесика.

— Очаквах го. Искат Сдружението да обвини нас за ограбването на банката им. А ако Сдружението се опълчи срещу нас, ние ще сме уловени в капан на Аракис. Опитай на друга честота.

Тя премисляше думите му. „Очаквах това.“ Какво бе станало с него? Джесика бавно се върна към приемника. Докато въртеше копчето на скалата, доловиха ярост в няколко гласа, които предаваха на атреидски боен език:

— …отстъпваме…

— …опитайте да се прегрупирате при…

— …затрупани в пещерата в…

А не можеше да има съмнение в победоносното ликуване на харконския брътвеж, който се сипеше от другите станции. Резки заповеди, рапорти за бойни действия. Казаното бе недостатъчно за Джесика, за да запише и разкодира езика, но тонът бе очевиден.

Победа за харконите.

Пол разклати вързопа до себе си и чу как избълбука водата в двата контейнера¤. Той си пое дълбоко въздух и погледна нагоре през прозрачната стена на палатката към отвесната скала на фона на звездите. Лявата му ръка докосна херметическия отвор на палатката.

— Скоро ще се зазори — рече той. — През деня можем да чакаме Айдахо, ала няма да останем тук още една нощ. В пустинята човек трябва да пътува нощем, а да си почива на сянка през деня.

В мислите на Джесика се прокрадна изучавано правило: „Без влагосъхраняващ костюм човек, седнал на сянка в пустинята, се нуждае от пет литра вода на ден, за да поддържа телесното си тегло.“ Тя почувствува гладката мека кожа на влагосъхраняващия костюм по тялото си, като си мислеше колко много зависи сега животът им от това облекло.

— Тръгнем ли оттук, Айдахо няма да може да ни намери — рече тя.

— Има начини да накараш всеки един човек да проговори — каза той. — Ако Айдахо не се върне до разсъмване, трябва да допуснем възможността, че са го заловили. Колко време мислиш, че ще издържи?

Въпросът му не се нуждаеше от отговор и тя си замълча.

Пол вдигна капака на вързопа и извади миниатюрен наръчник със светеща пластинка и лупа. От страниците му заподскачаха зелени и оранжеви букви: контейнери, влагосъхраняваща палатка, функционални тръбички¤, пясъчен шнорхел¤, бинокъл, ремонтен набор¤, багрилен револвер¤, синко-карта¤, филтрови запушалки¤, паракомпас¤, вестителни куки¤, кречетала¤, несесер, сигнални ракети…

Толкова много неща за оцеляване в пустинята.

След малко той остави наръчника върху пода на палатката.

— А къде можем да отидем? — попита Джесика.

— Баща ми говореше за пустинна мощ — отвърна Пол. — Харконите не могат да управляват планетата без нея. Те никога не са управлявали, нито ще управляват тази планета. Дори и да разполагат с десет хиляди легиона сардукари.

— Пол, нямаш право да мислиш, че…

— Всички доказателства са в ръцете ни — рече той. — Тук именно, в тази палатка — самата тази палатка, вързопът и съдържанието му, както и тези влагосъхраняващи костюми. Знаем, че Сдружението иска чудовищни цени за метеорологичните спътници, знаем, че…

— Какво общо имат метеорологичните спътници с цялата тази работа? — прекъсна го тя. — Те изобщо не могат… — Тя млъкна.

Пол усети мисълта си пренапрегната, докато разчиташе нейните реакции и изчисляваше незначителните неща.

— Разбираш ли сега? — попита той. — Спътниците наблюдават повърхността на планетата. Във вътрешността на пустинята очевидно има неща, заради които са нежелателни честите проверки.

— Искаш да кажеш, че планетата се намира под контрола на самото Сдружение?

„Колко бе недосетлива!“

— Не! — отвърна той. — На свободните! Те плащат на Сдружението, за да не ги закачат, като си плащат с монета, напълно достъпна за всеки, който притежава пустинна мощ — подправката. Това е повече от приблизителен отговор. Това е категоричната линия на изчислението. Разчитай на нея.

— Пол — започна Джесика, — ти все още не си ментат и не можеш да знаеш със сигурност как…

— Аз никога няма да стана ментат — прекъсна я той. — Аз съм нещо друго… някакъв урод.

— Пол, как можеш да говориш такива…

— Остави ме на мира!

Той й обърна гръб и впери очи в мрака. „Защо не мога да скърбя?“ — питаше се той. Чувствуваше как всяка фибра от съществото му копнее за такова отприщване, ала той щеше да бъде завинаги лишен от него.

За пръв път Джесика долавяше в гласа на сина си толкова страдание. Прииска й се да протегне ръка към него, да го приласкае, да го утеши, да му помогне, но почувствува, че нищо не може да направи. Той трябваше сам да излезе от затруднението си.

Светещата пластинка на наръчника от вързопа, оставен помежду им на пода на палатката, привлече погледа й. Тя го вдигна, погледна форзаца и прочете: „Наръчник на «Дружелюбната пустиня», мястото пълно с живот. Тук ще намерите айята¤ и бурхана¤. Повярвайте и Аллат¤ няма никога да ви изгори.“

„Звучи като Ажарската книга“ — рече си тя, като си припомни за изучаването на Великите тайни. — „Дали на Аракис не е идвал манипулатор по религиите?“

Пол извади паракомпаса от вързопа, после го върна и каза:

— Като си помисли човек за всички тези най-различни изобретения на свободните. Те притежават ненадминато съвършенство. Признай това. Културата, създала тези предмети, разкрива мъдрост, каквато никой не подозира.

Все още разтревожена от резкостта в гласа му, Джесика колебливо се върна към книгата и разгледа илюстрацията на едно съзвездие от небето на Аракийн: Муад Диб — „Мишката“, и забеляза, че опашката сочеше на север.

В сумрака на палатката Пол се взираше в едва доловими движения на майка си, осветявани от пластината на наръчника. „Сега е време да изпълня желанието на баща си“ — помисли си той. — „Трябва сега да й предам съобщението, докато още има време за скръб. По-късно скръбта ще ни създаде неудобства.“ И той откри, че е потресен от тази хладнокръвна логика.

— Майко — рече той.

— Да?

Тя усети промяната в гласа му и от този тон я прониза ледена тръпка. Никога досега не бе чувала глас с такава пронизваща сила.

— Баща ми е мъртъв — рече той.

Тя издирваше у себе си фактите един по един — бин-джезъритския начин за преценка на информацията — и най-накрая се озова пред чувството на ужасна загуба.

Безсилна да говори, Джесика кимна.

— Преди време — продължи Пол — баща ми ме натовари да ти предам едно съобщение, ако се случи нещо с него. Опасяваше се, че може да си повярвала, че е загубил доверие в теб.

„Това ненужно подозрение“ — помисли си тя.

— Той искаше да узнаеш, че никога не те е подозирал — продължи Пол и обясни измамата на харконите като добави: — Искаше му се да узнаеш, че винаги те е обичал и ценял. Каза, че по-скоро би се усъмнил в себе си, отколкото в теб, и каза, че съжалявал само за едно нещо: че не те е направил своя дукеса.

Тя избърса сълзите, които се стичаха по страните й, и си помисли: „Какво глупаво пилеене на телесна влага!“ Но тя много добре разбираше какво представлява тази мисъл — само опит да замени скръбта с гняв. „Лито, мой Лито“ — мислеше си тя. — „Как жестоко постъпваме към онези, които обичаме!“ С рязко движение Джесика изгаси светлинната пластинка на малкия наръчник.

Разтърсиха я ридания.

Пол ги чу и усети празнота в гърдите си. „А аз не скърбя“ — рече си той. — „Защо? Защо?“ Това, че не може да скърби, му се стори ужасен недостатък.

„Време за победи и време за поражения“ — изрецитира на себе си Джесика този цитат от ОКБ — „Време за срещи и време за разлъки, време за обич и време за ненавист, време за война и време за мир.“

Умът на Пол продължаваше да работи със смразяваща точност. Той видя пътищата, които се разстилаха пред тях на тази враждебна планета. Той съсредоточи своите нови възприятия — видя ги като изчисления на най-вероятните бъдещи събития, ала примесени с още нещо — със загатната тайнственост — сякаш мислите му се потопиха в някакъв поток извън времето и събраха ветровете на бъдещето.

Неочаквано, сякаш след намирането на необходим ключ, мислите на Пол се изкачиха още на едно ниво по стълбата на възприятията му. Имаше чувството, че се е вкопчил в това ново ниво, че с мъка се удържа и че се взира наоколо. Струваше му се, че се намира в някаква сфера, кръстосана от пътища, които се разстилат във всички посоки, но това само се доближаваше до усещането.

Спомни си как веднъж бе видял понесена от вятъра тънка забрадка и сега изпита чувството, че бъдещето се извиваше по повърхност, вълнообразна и непостоянна като носената от вятъра забрадка.

Той видя хора.

Почувствува горещината и студа на неизброими вероятности. Узна имена и селища, изпита най-различни чувства, преглеждаше данни от безброй неизследвани пролуки. Имаше време да опитва, да оглежда и да вкусва, но не и време да моделира.

Това бе необятен спектър от възможности от най-далечното минало до най-далечното бъдеще — от най-вероятните до най-невероятните. Видя се как умира по безброй начини. Видя нови планети и нови култури.

И хора.

Хора.

Видя ги на гъсти тълпи, които не можеха да се преброят, но въпреки това той мислено ги преброи.

Видя дори представителите на Сдружението.

И си помисли: „Сдружението — ето един изход за нас — там моята чудатост ще бъде приета като познато скъпоценно нещо, а доставката на така необходимата подправка винаги ще бъде осигурена.“ Ала мисълта да прекара живота си на борда на свистящи кораби го ужаси. Макар че това бе изход. И като видя възможното бъдеще, в което имаше и представители на Сдружението, той разпозна своята собствена чудатост.

„Аз имам някакъв друг вид зрение. Виждам друго пространство с други пътища.“

Възприятията предадоха на Пол едновременно увереност и тревога — толкова много места в това необичайно пространство се потопиха или изчезнаха от погледа му.

Бързо, както и бе дошло, усещането му се изплъзна и той разбра, че цялото това преживяване бе продължило колкото един удар на сърцето.

И все пак неговите собствени лични възприятия бяха преобърнати и осветени по един чудовищен начин. Той се огледа наоколо.

Нощта все така обгръщаше влагосъхраняващата палатка, опъната сред заобиколеното от скали убежище. Майка му все така продължаваше да хлипа.

Той все така не изпитваше скръб… онази празнота, отделена някъде дълбоко в съзнанието му, продължаваше да работи със същото темпо — прехвърляше сведения, изчисляваше и подобно на ментат приготвяше отговори.

И сега той осъзна, че разполага с такова изобилие от информация, каквато малко умове са съхранявали.

От тази мисъл обаче празнотата в него не стана по-поносима. Почувствува, че нещо трябва да се пръсне. Имаше усещането, че в него е поставен да тиктака часовников механизъм за адска машина и че този механизъм продължава да работи независимо от това какво искаше Пол. Той регистрираше и най-незначителните нюанси в различията, които ги заобикаляха — лека промяна във влажността, слабо спадане на температурата, пълзенето на някакво насекомо по тавана на влагосъхраняващата палатка, тържественото приближаване на зората в осеяното със звезди късче небе, което се виждаше през прозрачната стена.

Празнотата стана непоносима. Това, че знаеше как е пуснат в действие часовниковият механизъм, не променяше нещата. Пол надзърна в собственото си минало и видя началото му — обучението, развиването на способностите му, напрежението на сложните дисциплини и дори старателното изучаване на Оранжевата католическа библия… и накрая обилна консумация на подправка. А можеше да погледне и напред — в най-ужасната посока — да види накъде водеше всичко това.

„Аз съм чудовище!“ — помисли си той. — „Урод!“

— Не! — каза гласно той. И повтори: — Не, не! НЕ!

Забеляза, че блъска с юмруци по пода на палатката. (Онази неумолима половина от съзнанието му регистрира този факт като интересна емоционална изява и я подаде за изчисление.)

— Пол?

Хванала ръцете му, до него стоеше майка му, лицето й — сиво петно — се взираше в него.

— Какво ти става. Пол?

— Ти тук! — възкликна Пол.

— Тук съм, Пол! — рече тя. — Всичко е наред.

— Какво си направила с мен? — попита той.

В изблик на прозрение тя долови корените на този въпрос и отговори:

— Дала съм ти живот.

Джесика инстинктивно разбра, че това е единственият отговор, който може да го успокои. Той почувствува ръцете й, които го прегръщаха, и съсредоточи погледа си върху неясните очертания на лицето й. Някои генетични белези в структурата на лицето й бяха забелязани по нов начин от възприятията му и данните бяха прибавени към останалите, за да се получи окончателен отговор.

— Пусни ме! — рече той.

Тя усети стоманените нотки в гласа му и се подчини.

— Ще ми кажеш ли какво става с тебе, Пол?

— Ти съзнаваше ли какво правиш, когато ме посвещаваше в обучението? — попита той.

„В този глас няма вече нищо детско“ — помисли си тя. И отговори:

— Като всяка една майка се надявах, че ще бъдеш… нещо повече от другите, по-различен.

— По-различен ли?

Тя долови мъката в гласа му и каза:

— Пол, аз…

— Ти не си искала син! — рече той. — Искала си Куизъц Хадерах! Искала си бин-джезъритски възпитаник от мъжки пол!

Мъката му я ужаси.

— Но, Пол…

— Взела ли си съгласието на баща ми по този въпрос?

Измъчвана от скорошната си рана, тя заговори тихо:

— Дори и да си Куизъц Хадерах, Пол, ти си взел черти както от баща си, така и от мен.

— Но не и обучението — рече той. — Не и нещата, които… пробуждат… спящия.

— Спящия ли?

— Те са тук — той докосна с ръка главата, а после и гърдите си. — У мен — те непрекъснато пресмятат и пресмятат, и пресмятат…

— Пол!

Тя бе доловила истерична нотка в гласа му.

— Изслушай ме — продължи той. — Ти искаше да разкажа на светата майка за сънищата си. А сега ме изслушай вместо нея. Току-що сънувах пробуждащ сън. И знаеш ли кое е причината?

— Трябва да се успокоиш — каза тя. — Ако има…

— Подправката — прекъсна я той. — Тя е навсякъде тук — във въздуха, почвата и храната. Гериатричната подправка. Тя е като наркотика на жрицата на истината. Тя е отрова!

Джесика се вцепени.

Гласът му се сниши и той повтори:

— Отрова — така коварна, така неуловима… така неизбежна. Тя дори няма да те убие, освен ако не престанеш да я вземаш. Ние можем да напуснем Аракис само ако отнесем със себе си част от Аракис. — Ужасната самоувереност в гласа му не търпеше никакво възражение.

— Ти и подправката — продължи Пол. — Подправката променя всеки, който я консумира в такива количества, но благодарение на теб аз мога да осмисля съзнателно промяната. Не се налага да я оставя в подсъзнанието си, където силата й може да изтлее. Аз я виждам.

— Пол, ти…

— Виждам я! — повтори той. Тя долови лудост в гласа му, но не знаеше какво да прави.

Пол обаче заговори отново и тя усети как той постепенно се овладява.

— Тук сме уловени в капан.

„Тук сме уловени в капан“ — съгласи се мислено тя.

И Джесика прие думите му за истина. Нито бин-джезъритският подход, нито хитрост или умение не можеше да ги освободи напълно от Аракис: човек се пристрастяваше към подправката. Организмът й узна този факт много преди съзнанието й да го прозре.

„Тук значи ще изживеем живота си“ — помисли си тя, — на тази планета-ад. Успеем ли да се изплъзнем на харконите, тя е готова да ни приеме. И моят път несъмнено ще е съдбата на кобила за разплод, която съхранява важна за бин-джезъритския клан родова линия.

— Трябва да ти разкажа за моя пробуждащ сън — рече Пол. (Сега в гласа му имаше ярост.) — За да съм сигурен, че ще повярваш на това, което ще чуеш, ще ти кажа първо, че ми е известно, че тук на Аракис ти ще родиш дъщеря, моята сестра.

Джесика опря ръце на пода и се отдръпна назад към меката стена на палатката, за да потисне уплахата си. Тя знаеше, че бременността й още не личи. Само нейното бин-джезъритско обучение й помагаше да разгадае първите, едва доловими сигнали на организма й и да узнае за зародиша само две-три седмици след зачеването му.

— Единствено за да служа — прошепна Джесика, вярна на бин-джезъритското мото: „Ние живеем единствено за да служим“.

— Ще намерим дом при свободните — рече Пол, — където вашата Мисионария протектива ни е подсигурила убежище.

„Те са проправили път за нас в пустинята“ — рече си Джесика. — „но откъде може да знае той за Мисионария протектива?“ — Откриваше, че й става все по-трудно да потисне своя ужас от съкрушителната чудатост на Пол.

Той огледа тъмната й сянка и благодарение на новите си възприятия забеляза страха й и всяка нейна реакция, сякаш бе сгряна от ослепителна светлина. Усети, че започна да му става жал за нея.

— Не мога да ти разкажа нещата, които ще се случат тук — започна той. — Не мога да ги разкажа и на себе си, макар че съм ги видял. Именно това чувство за бъдещност — но, изглежда, аз нямам власт над него. Събитието просто се случва. Непосредственото бъдеще… да кажем една година… Виждам нещо от него… път, широк като нашето централно авеню на Каладън. Някои места не се виждат… скрити са в сянка… като че ли пътят изчезва зад един хълм… (И Пол отново се сети за понесената от вятъра забрадка)… — ето има и разклонения…

Той млъкна, щом го изпълни споменът за видяното. Това не беше прорицателен сън или случка от живота му, която набъбваше като мехур… времето отстъпваше пред видяното.

Джесика намери ключа за осветлението на палатката и го завъртя.

Бледа зелена светлина пропъди сенките и разпръсна страха й. Тя разгледа лицето на Пол, очите му и вглъбения поглед. И се досети къде бе виждала и преди подобно изражение: на картините, изобразяващи бедствия — на лицата на децата, които гладуват или изпитват ужасно страдание. Очите му бяха като ями, устните — права линия, а страните хлътнали.

„Това е изражение на човек“ — помисли си тя, — „комуто е натрапено познанието за собствената му тленност.“

Той вече наистина не беше дете.

Скритият в думите му смисъл започваше да прониква в съзнанието й и измести всичко оттам — Пол виждаше в бъдещето, виждаше начин да се спасят.

— Има начин да се изплъзнем на харконите — рече тя.

— Харконите! — засмя се презрително той. — Изхвърли от мислите си тези духовно уродливи хора. — Той се вгледа в майка си, като изучаваше на зелената светлина овала на лицето й. Чертите й я издаваха.

Тя заговори:

— Нямаш право да наричаш хора онези, които…

— Не бъди толкова сигурна, че тук можеш да теглиш чертата — прекъсна я той. — Ние си носим миналото. А, майко моя, има едно нещо, което не ти е известно, но вече трябва да узнаеш — ние сме харкони.

Съзнанието й направи нещо ужасно — то се изключи, сякаш се нуждаеше от прекратяване на достъпа на всякакви усещания. Ала гласът на Пол продължаваше все така непреклонно:

— Следващия път, като намериш огледало, разгледай внимателно лицето си — виж сега моето. И ако не се правиш на сляпа, ще откриеш родовите белези. Погледни ръцете ми, виж конструкцията на костите ми. И ако тези белези не успеят да те убедят, тогава повярвай на думите ми. Аз пребродих бъдещето, прочетох написаното, видях мястото, разполагам с всички доказателства. Ние сме харкони.

— Клон… отцепник от династията ли? — попита тя. — Така ли е? Някой братовчед на харконите, който…

— Ти си дъщеря на барона — прекъсна я той. И видя как тя закри с ръце устата си. — На младини баронът си е доставял многобройни удоволствия и веднъж си е позволил да бъде прелъстен. Това обаче е станало заради генетичните цели на „Бин Джезърит“ и е бил прелъстен от една от вас, бин-джезъритките.

Тонът, с който той произнесе „вас“, я зашлеви като плесница. Но това само раздвижи мозъка й, накара го да заработи и тя не успя да отрече думите му. Сега толкова много неясни следи от миналото й се удължаваха и сливаха. Дъщерята, която „Бин Джезърит“ искаше — искаха я не за да сложат край на старата семейна вражда между атреиди и харкони, а за да се определи някой генетичен фактор по техните родови линии. Какъв ли? Тя слепешком търсеше отговора.

Пол заговори, сякаш бе надзърнал в мислите й:

— Те си помислиха, че се приближават към мен. Но аз не съм това, което очакват, и се появявам преждевременно. А на тях не им е известно това.

Джесика притисна ръце към устата си.

„Велика майко! — Той е Куизъц Хадерах!“

Тя се почувствува обезоръжена и разголена пред него, осъзнавайки, че Пол я гледа с очи, от които малко може да се скрие. И тя знаеше, че именно това е на дъното на нейния страх.

— Ти мислиш, че съм Куизъц Хадерах — рече той. — Изхвърли тази мисъл от главата си. Аз съм нещо неочаквано.

„Трябва да изпратя вест на едно от училищата ни. Индексът на размножаването¤ може да каже какво се е случило.“

— Те ще научат за мен тогава, когато ще е твърде късно — рече той.

Джесика се помъчи да отклони вниманието му, отпусна ръце и каза:

— Ще се скрием при свободните, така ли?

— Свободните имат поговорка, която приписват на Стареца на пустинята — отвърна той. — В нея се казва: „Бъди готов да приемаш онова, което намираш.“

И си помисли: „Да, майко моя — при свободните. Очите ти ще станат сини. На изящния ти нос ще се появи мазол от филтровата тръбичка на влагосъхраняващия костюм… и ти ще родиш сестра ми: Света Алая, покровителката на ножа.“

— Щом не си Куизъц Хадерах — започна Джесика, — какво…

— Не е възможно да узнаеш — рече той. — Няма да го повярваш, докато не видиш.

И си помисли: „Аз съм зърно“. И изведнъж видя колко плодородна е почвата, в която бе попаднал, и това прозрение го изпълни с чувството за ужасното му предназначение. То запълзя из празнотата, като заплашваше да го задуши от скръб.

Той бе видял по пътя пред себе си две основни разклонения — на едното от тях заставаше с лице срещу злия стар барон и му казваше: „Здравей, дядо!“ Стана му противно само при мисълта за това разклонение и за нещата, които се намираха по него.

По другото разклонение имаше дълги неясни петна, над които стърчаха остри върхове на насилие. Бе видял войнствена религия, огън, който се разпростира из вселената, и атреидското знаме в зелено и черно, развяващо се начело на фанатични легиони, пияни от мелинджова напитка. Сред тях бяха Гърни Халик и още неколцина от приближените на баща му — жалка шепа хора — и всички бяха белязани с ястребовия символ на светилището с черепа на баща му.

— Не мога да тръгна по този път — изстена той. — Това именно искат старите бин-джезъритски вещици.

Той запази мълчание, разсъждаваше като зърно, каквото всъщност бе, разсъждаваше с родовото съзнание, което за пръв път бе изпитал като ужасно предназначение. Откри, че вече не е способен да мрази нито „Бин Джезърит“, нито императора, нито дори харконите. Всички те бяха увлечени от потребността на своя род да обновят разпръснатото му наследство, да пресекат, смесят и слеят своите кръвни линии в едно ново общо обединяване на гените. И родът знаеше само един сигурен път към това — древния път, изпитания и сигурен път, който помиташе всичко пред себе си: кръстоносния поход.

„В никакъв случай не мога да избера този път“ — помисли си той.

Ала Пол отново съзря с вътрешното си око светилището с бащиния си череп и насилието, в което бе забито зелено-черното знаме на атреидите.

Обезпокоена от мълчанието му, Джесика се окашля:

— В такъв случай… Свободните ще ни дадат ли убежище?

Той вдигна очи и през осветената в зелено палатка ги впери в наследствените патрициански черти на лицето й.

— Да — отговори той. — Това е единият от пътищата. — Той кимна. — Да. Те ще ме наричат Муад’Диб — „Човекът, който сочи пътя.“ Да… точно така ще ме наричат.

Пол притвори очи и си помисли: „А сега, татко, вече мога да скърбя за теб.“ И почувствува как сълзите потекоха по страните му.

(обратно) (обратно)

ВТОРА ЧАСТ МУАД’ДИБ

„Когато моят баща падишах-императорът узна за смъртта на дук Лито и как точно бе умрял, той бе обзет от такава ярост, в каквато никога дотогава не го бяхме виждали да изпада. Той прокле майка ми и натрапената му спогодба, принудила го да постави бинджезъритка¤ на престола. Прокле Сдружението¤ и злия стар барон. Прокле всеки, който му се изпречи пред погледа — не пропусна дори и мен и заяви, че съм вещица като всички останали. А когато се опитах да го успокоя, обяснявайки му, че всичко това е било направено съгласно един прастар закон за самосъхранение, на който са служили вярно и най-древните владетели, той ми се озъби и ме попита дали не го смятам за страхопъзльо. Тогава открих, че тази негова ярост е породена не от скръб по покойния дук, а от това, какво означава тази смърт за всички членове на кралското семейство. Като се връщам мислено към това събитие, все ми се струва, че може и у баща ми да се е таило някакво прозрение, тъй като е сигурно, че неговото родословие и родословието на Муад’Диб¤ водят началото си от едни и същи предци!“

Из „В моя бащин замък“ от принцеса Ирулан

— А сега един Харконен ще убие барон Харконен — прошепна Пол. Беше се пробудил малко преди мръкване и сега седеше в здрача на пода на херметически затворената влагосъхраняваща палатка¤. Дочу как майка му, която спеше до насрещната стена, се размърда.

Пол се вгледа в детектора на пода, като изучаваше в мрака осветените от фосфорни тръбички циферблати.

— Скоро ще мръкне — обади се майка му. — Защо не вдигнеш транспарантите на палатката?

Тогава Пол осъзна, че от известно време дишането й бе станало по-различно и че тя бе лежала мълчаливо в тъмнината, докато не се убеди, че той се е събудил.

— Вдигането на транспарантите няма да помогне — отвърна той. — Имаше буря. Палатката е засипана с пясък. След малко ще прокопая път до повърхността.

— Още ли няма вест от Дънкан?

— Не, няма.

Пол потърка разсеяно дукския пръстен на палеца си и внезапен прилив на гняв срещу самата същност на тази планета, спомогнала за убийството на баща му, го накара да се разтрепери.

— Чух как започна бурята — рече Джесика.

Неуместно подхвърлените думи му помогнаха да възстанови в известна степен самообладанието си. Мислите му се съсредоточиха върху бурята, тъй като той бе видял през прозрачната стена на влагосъхраняващата палатка как бе започнала — из басейна¤ бяха закръжили студени песъчинки, а после пясъчни стълбове и вихрушки бяха набраздили небето. Пол бе вдигнал очи към острия връх на една скала и бе видял как под напора на вихъра той се бе превърнал в нисък жълтеникав клин. Пясъкът, нахлул в басейна им, бе обагрил небето в ръждивокафяво и засипвайки палатката им, бе препречил пътя на светлината.

Подпорите на палатката проскърцаха, щом поеха тежестта, последва тишина, нарушавана единствено от приглушеното свистене на пясъчния им шнорхел¤, който вкарваше въздух от повърхността.

— Опитай пак с приемника — предложи Джесика.

— Няма смисъл — отвърна той. Напипа тръбичката на влагосъхраняващия костюм в закопчалката на врата си, всмукна възтопла глътка течност и си помисли, че именно тук започва истинският му живот на Аракис — да живее от течност, преработена от собственото му дихание и тяло. Водата беше блудкава и безвкусна, но накваси гърлото му.

Джесика чу, че Пол пие, почувствува собствения си гладък влагосъхраняващ костюм, опнал се по тялото й, ала отказа да допусне мисълта, че е жадна. Това би означавало да осъзнае напълно потребностите на Аракис¤, където трябваше да пестят и най-оскъдните капчици влага, да събират броените капки в джобните резервоари¤ на палатката и да се скъпят за всяко пропиляно дихание, непоело по функционалната тръбичка¤.

Беше много по-лесно да се потопи отново в съня.

Но в този следобеден унес бе сънувала някакъв сън, при спомена за който потрепера. Беше подлагала трепетно шепи под пясъчната струя, където бе изписано едно име: дук Лито Атреидски. Пясъкът размазваше името и тя бе посегнала да го напише отново, ала първата буква се бе запълнила, преди да се появи последната.

Нищо не можеше да възпре пясъка.

Сънят й се превърна в ридание, все по-силно и по-силно. Нелепо ридание — частица от съзнанието й бе разпознало в това стенание нейния собствен глас, когато бе невръстно дете, още почти бебе. Някаква жена, която паметта не виждаше ясно, си отиваше.

„Моята незнайна майка“ — помисли си Джесика. — „Бин-джезъритката, която ме е родила и дала на сестрите, защото така й е било заповядано да постъпи. Дали охотно се е отървала от харконското дете?“

— Уязвимото им място е подправката и там трябва да нанесем удара — заговори Пол.

„Как може да мисли за нападение в такова време?“ — запита се тя.

— Та това е цяла планета, претъпкана с подправка — рече Джесика. — Как би могъл да им нанесеш удара именно там?

Усети, че Пол се размърда, и дочу как той влачи вързопа им по пода на палатката.

— На Каладън¤ имаше морска и въздушна мощ — отвърна той. — Тук има пустинна мощ. Разковничето са свободните¤.

Гласът му идваше откъм херметическия отвор на палатката. Благодарение на бин-джезъритското си обучение¤ тя долови в него някаква смътна ненавист към самата нея.

„Цял живот са го учили да мрази харконите“ — рече си тя. — „А сега открива, че е харкон… и то по моя вина. Колко малко ме познава! Аз бях единствената жена в живота на моя дук. До такава степен приех начина на живот и достойнствата му, че погазих повелите на «Бин Джезърит»¤.“

Осветителната пластина в палатката оживя под ръката на Пол и изпълни мрака със зеленикаво сияние. Пол се приведе над херметическия отвор — качулката на влагосъхраняващия му костюм бе нагласена за излизане в откритата пустиня, челото му бе покрито, филтърът за уста стоеше на мястото си, беше поставил и запушалките за нос¤. Виждаха се само черните му очи — тясна ивица от лицето, която се обърна само веднъж към нея и се извърна настрани.

— Приготви се за излизане — рече той с приглушен от филтъра глас.

Джесика смъкна филтъра върху устата си и се зае да поставя качулката, докато наблюдаваше как Пол се справя с херметическия отвор.

Пясъкът започна да стърже още щом разгърна отвора и в палатката нахлу вълна песъчинки, преди Пол да успее да ги обездвижи със статичния уплътнител. В стената се образува пролука веднага щом уредът сгъсти песъчинките в плътна маса. Той се провря навън и Джесика проследи със слуха си как се изкачва към повърхността.

„Какво ли ще намерим там?“ — питаше се тя. — „Харконски войски и сардукари¤ — това са опасностите, които можем да очакваме. А тези, за които нищо не знаем?“

Тя се замисли за уплътнителя и за другите необикновени инструменти във вързопа. Изведнъж всеки един от тях застана в мислите й като предвещание за тайнствени опасности. Тогава усети как горещ повей от пустинната повърхност погали страните й, там, където те не бяха закрити от филтъра.

— Подай вързопа — това бе гласът на Пол, тих и напрегнат.

Тя изпълни нареждането и чу как водата в контейнерите¤ се разбълбука, щом повлече вързопа по пода. Сетне погледна нагоре и видя Пол на фона на звездите.

— Насам — рече той, протегна ръка и издърпа вързопа на повърхността.

Сега тя виждаше само кръг от звезди. Приличаха на светещи остриета на мечове, насочени към нея. Водопад от метеорити набразди нейното късче нощно небе. Стори й се, че тези метеорити са някакво предупреждение, петна на тигър, светещи дъски на ковчег, от които кръвта й се смразяваше. Усети ледения дъх на наградата, обявена за главите им.

— Побързай — рече Пол. — Искам да прибера палатката.

Струйка пясък, посипала се от повърхността, докосна леко лявата й длан. „Колко ли песъчинки може да задържи една длан?“ — запита се тя.

— Да ти помогна ли? — попита Пол.

— Не.

Тя преглътна с пресъхнало гърло, провря се през пролуката и усети как статично уплътненият пясък заскърца под дланите й. Пол се пресегна и я прихвана под мишницата. Джесика застана до него на едно обляно от звездна светлина островче сред пустинята и се огледа наоколо. Пясъкът почти бе засипал техния басейн, като бе оставил само излинял пръстен от заобикалящите го скали. Тя продължи да изследва непрогледния мрак с обучените си сетива.

Крясъци на дребни животни. Птици. Свличащи се пясъци и сподавен шум от движещите се в тях животинки.

Пол сви палатката и я издърпа през пролуката.

Звездната светлина прогонваше нощта дотолкова, та да вдъхне заплаха във всяка сянка. Тя се вгледа в черните сенки.

„Черното е сляп спомен“ — помисли си Джесика. — „Напрягаш слух за тропота на стадото, за виковете на онези, които са преследвали предците ни в миналото, толкова далечно, че само първичните човешки клетки пазят спомена. Ушите виждат. Ноздрите виждат.“ След малко Пол застана до нея и заговори:

— Дънкан ми каза, че ако го заловят, ще може да издържи… до това време. Вече трябва да се махаме оттук. — Той нарами вързопа, отправи се към полузасипания ръб на басейна и се покачи на една площадка, от която се виждаше откритата пустиня.

Джесика го последва машинално, като отбеляза, че сега вече изцяло живее в орбитата на своя син.

„Защото сега моята скръб е по-тежка от пясъците на моретата“ — помисли си тя. — „Този свят ми отне всичко, освен най-древното предназначение: живота, който принадлежи на утрешния ден. Сега вече живея за моя млад дук и за още неродената си дъщеря.“

Когато се изкачи и застана до Пол, тя почувствува как пясъкът повлича нозете й.

Пол погледна на север, отвъд скалната верига, и започна внимателно да изучава една далечна стръмна канара. В профил скалата приличаше на древен линеен морски кораб, очертан от звезди. Невидима вълна надигаше издължения му корпус с цяла плетеница от антени и мачти, със стройни комини и издадена назад кърма.

Над силуета избухна оранжев пламък и светла ивица от ослепително пурпурно се стрелна надолу към пламъка.

Още една пурпурна ивица!

Още един лумнал оранжев пламък!

Картината наподобяваше древна морска битка с оръдеен обстрел и гледката ги омагьоса.

— Огнени стълбове!¤ — прошепна Пол.

Над далечната скала се надигна обръч от червени точици. Пурпурни ивици замрежиха небето.

— Следи от реактивни двигатели и лазестрели¤ — рече Джесика.

Ръждивочервената първа луна¤ на Аракис изгря на хоризонта вляво и те видяха въздушния коридор на бурята — оживяла ивица над пустинята.

— Сигурно са харконски топтери¤, които ни търсят — рече Пол. — Начинът, по който претърсват пустинята… сякаш искат да са сигурни, че ще унищожат всичко, което им се изпречи на пътя… така, както се унищожава гнездо на оси.

— Или гнездо на атреиди — рече Джесика.

— Трябва да потърсим укритие — каза Пол. — Ще тръгнем на юг и ще се придържаме близо до скалите. Ако ни заловят на откритото… — Той се обърна, за да закрепи вързопа на раменете си. — Те убиват всичко, което се движи.

Пол направи крачка върху площадката: в този миг чу приглушеното свистене на пикиращ самолет и видя тъмните сенки на орнитоптери¤ над главите им.

(обратно)

„Веднъж моят баща ми каза, че зачитането на истината е кажи-речи основата на нравствеността като цяло. «Не може от нищо да се породи нещо» — ми каза той. — Така мисли мъдрият човек, ако проумее колко уклончива може да се окаже «истината».“

Из „Разговори с Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

— Винаги съм се гордеел с това, че умея да виждам нещата в истинския им вид — заговори Туфир Хауът. — Това е проклятието на един ментат¤. Той непрекъснато анализира своята информация.

Докато говореше, обветреното му старческо лице изглеждаше спокойно в сумрака преди зазоряването. Устните му, рубинени от сока на сафо¤, бяха изопнати в тясна рязка, от която плъзваха бръчици.

Някакъв облечен в роба човек бе приклекнал мълчаливо на пясъка срещу Хауът, но тези думи очевидно не го трогнаха.

Двамата се бяха свили под една надвиснала скала, от която се разкриваше обширна, плитка падина. Зората се сипваше по разпокъсаните очертания на скалите, осеяли басейна, като обагряше всичко наоколо в розово. Долу под скалата бе студено — усещаше се сух, пронизващ хлад, останал от нощта. Малко преди зазоряване бе подухнал топъл ветрец, но сега той бе станал студен. Хауът чуваше зад себе си как тракат зъбите на неколцината воини, останали от войската му.

Мъжът, свил се срещу Хауът, бе свободен, който бе дошъл при тях през басейна още при първите отблясъци на зората, сякаш без да докосва пясъка — очертанията му се сливаха с дюните, а движенията му едва се долавяха.

Свободният протегна пръст към пясъка и нарисува някаква фигура. Приличаше на паница, от която се подаваше стрела.

— Там има много харконски патрули — заговори той, вдигна пръст нагоре и посочи отвъд скалите, откъдето бе слязъл Хауът с войниците си.

Хауът кимна.

„Много патрули. Така е.“

Той обаче продължаваше да не разбира какво иска този свободен и това го измъчваше. Обучението на ментата би трябвало да създава у човек способността да съзира мотивите.

Това бе най-отвратителната нощ в живота на Хауът.

Беше отседнал в Цимпо, гарнизонно селище, преден пост, чието предназначение бе да поеме първия удар, насочен към бившата столица Картаг, когато запристигаха съобщенията за нападението. Първоначално си бе помислил: „Това е обикновен набег. Харконите опипват почвата.“

Съобщенията обаче валяха едно след друго — все по-спешни и по-спешни.

Два легиона се приземили в Картаг.

Пет легиона — петдесет бригади! — атакуват главната база на дука в Аракийн¤.

Един легион напада Арсънт.

Две бойни групи са при Сплинтърд Рок.

След това съобщенията станаха по-подробни — сред нападателите има имперски сардукари — вероятно два легиона. И стана ясно, че нашествениците знаят съвсем точно каква бойна мощ да изпратят. Съвсем точно! Отлично разузнаване.

От тази изненада у Хауът се надигна такава ярост, че заплаши да увреди безупречната дейност на неговите способности на ментат. Мащабите на нападението подействуваха на мисловния му процес като физически удар.

Сега, укривайки се под тази пустинна канара, той кимна и придърпа около тялото си разкъсаната и нарязана туника, сякаш за да се защити от студените сенки.

Мащабите на нападението!

Винаги бе смятал, че за разузнавателните си набези врагът им ще наеме някой случаен лихтер от Сдружението. Това бе напълно обикновена маневра при подобна война на династия¤ срещу династия. От Аракис редовно кацаха и излитаха лихтери, за да превозват подправката за династията на атреидите. Хауът бе взел предпазни мерки срещу произволни нападения с лихтери, които за прикритие превозват подправка. За мащабно нападение очакваха не повече от десет бригади.

А последно на Аракис бяха кацнали повече от две хиляди кораба, и то не само лихтери, а и фрегати, кораби-разузнавачи, монитори¤, унищожители¤, десантни катери¤ и дъмпери¤…

Повече от сто бригади — десет легиона!

Цялата печалба на Аракис от подправката за петдесет години трудно би покрила разноските по подобно начинание.

Трудно при това.

„Аз недооцених какво е готов да пожертвува баронът в едно нападение срещу нас“ — помисли си Хауът. — „Подведох моя дук.“

После идваше и въпросът за предателя.

„На всяка цена ще доживея да я видя удушена“ — рече си той. — „Трябваше да убия тази бин-джезъритска вещица, когато ми се беше паднал удобният случай.“ У него не съществуваше и капка съмнение кой ги беше предал — лейди Джесика. Всички налични факти доказваха това.

— Вашият Гърни Халик с част от войската си е в безопасност при нашите приятели контрабандистите — обади се свободният.

„Значи Гърни ще се махне от тази дяволска планета. Не всички сме загинали.“

Хауът погледна към скупчилите се войници. Нощта, която вече си отиваше, го бе заварила с триста от най-добрите му воини. От тях едва ли бяха останали и двадесетина, при това половината ранени. Някои от тях сега спяха прави или облегнати на скалата, а други лежаха под нея, свити върху пясъка.

Последният им топтер, онзи, който използуваха като пустиноход¤ за превозване на ранените, се бе повредил малко преди зазоряване. Бяха го нарязали с лазестрелите и бяха скрили отломките, а след това си бяха проправили път към това укритие, близо до ръба на басейна.

Хауът имаше бегла представа за местонахождението им — намираха се някъде на около двеста километра югоизточно от Аракийн. Главните трасета между Защитната стена¤ и заслоните¤, използувани от свободните, се намираха някъде на юг от тях.

Свободният, приклекнал срещу Хауът, отметна назад гуглата на наметалото, а после и качулката на влагосъхраняващия си костюм и откри коса и брада с цвят на пясък. Косата бе сресана назад от високото ъгловато чело. Той имаше непроницаемите изцяло сини очи на човек, който употребява мелиндж¤. Брадата и мустаците от едната страна на устните му имаха по друг цвят, а косата му на това място бе сплъстена от притискането на извитата функционална тръбичка, идваща от филтровите запушалки за нос.

Мъжът свали запушалките си и ги балансира. Разтри с пръсти някакъв белег до носа си.

— Ако тази нощ пресечете басейна оттук — заговори свободният, — не бива да използувате защита¤. В стената има пробойна… — Той се завъртя на пети и посочи на юг — … ето там, а из цялото пясъчно море има само открити дюни. Защитата би довела тук… пясъчен червей¤. Те не идват често насам, но защитата обезателно ще доведе някой от тях.

„Той каза червей“ — помисли си Хауът. — „Ала се канеше да каже нещо друго. Какво ли? И какво иска от нас?“

Хауът въздъхна.

Не си спомняше да е бил някога толкова уморен. Това бе някакво физическо изтощение, срещу което дори стимулантите бяха безпомощни.

„Тези проклети сардукари!“

Като проклинаше злостно сам себе си, той се замисли за воините-фанатици и за предателството на императора, което те олицетворяваха. Собствената му преценка на ментат за обстоятелствата му подсказваше колко нищожна бе възможността да представи някога доказателства за това предателство пред Висшия съвет¤ на Ландсрада, откъдето можеха да получат справедливост.

— Искате ли да отидете при контрабандистите? — попита свободният.

— А възможно ли е?

— Пътят дотам е дълъг.

Свободните не обичат да казват „не“ — му беше обяснил веднъж Айдахо.

— Все още не си ми казал дали твоите хора могат да помогнат на ранените ми — рече Хауът.

— Ранените са си ранени.

„Всеки път все същият проклет отговор!“

— На нас ни е известно, че са ранени! — рече рязко Хауът. — Не става дума за…

— Спокойно, друже — смъмри го свободният. — А какво смятат самите ранени? Има ли сред тях хора, които съзнават, че твоето племе се нуждае от вода?

— Не сме разговаряли по въпроса за водата — отвърна Хауът. — Ние…

— Разбирам вашата съпротива — рече свободният. — Те са ваши приятели, съплеменници. А вода имате ли?

— Недостатъчно.

Свободният посочи към туниката на Хауът, под която се виждаше кожата му.

— Попаднали сте в този заслон, без да сте облекли костюмите си. Трябва да вземеш решение за водата, друже.

— Не можем ли да платим за помощта ви?

Свободният сви рамене.

— Нямате вода. — Той се вгледа в групата зад гърба на Хауът. — Колко души от ранените би пожертвувал?

Хауът замълча, но гледаше втренчено свободния. Като ментат той съзнаваше, че двамата разговарят на различни езици. Сякаш думите им не заставаха в естествения си ред.

— Аз съм Туфир Хауът — рече той. — Имам право да говоря от името на моя дук. Обещавам да поема задължения срещу помощта, която ще ни окажете. Аз искам скромна помощ — да запазите живота на войниците ми, докато убием само предателката, която смята, че е недосегаема за отмъщението.

— Искаш да участвуваме във вендета?

— Аз сам ще се справя с това. Искам само да бъда освободен от отговорността за моите ранени, за да се заема с отмъщението.

Свободният се навъси.

— Откъде-накъде ти ще носиш отговорност за ранените си воини? Те сами отговарят за себе си. Въпросът за водата трябва да бъде поставен на обсъждане, Туфир Хауът. Или искаш да ти отнема правото да вземеш решение за водата?

Мъжът постави ръка върху оръжието, скрито под робата му.

Хауът застана нащрек и се запита: „Дали тук няма предателство?“

— От какво се боиш? — попита свободният.

„Тези хора с тяхната смущаваща прямота!“ Хауът заговори предпазливо:

— За главата ми е определена награда.

— Ахааа! — Свободният отдръпна ръка от оръжието си. — И си мислиш, че ние сме продажни. Не ни познаваш. Харконите не притежават достатъчно вода, за да купят и най-невръстното дете сред нас.

„Но те притежават достатъчно средства, за да заплатят на Сдружението цената на курса на повече от две хиляди бойни кораба“ — рече си мислено Хауът. Размерът на тази цена продължаваше да го зашеметява.

— И ние като вас воюваме с харконите — рече Хауът. — Защо да не си поделим трудностите и да не си правим отстъпки, за да доведем докрай тази битка?

— Но ние си поделяме трудностите — рече свободният. — Видях те как се сражаваше с харконите. Биеш се добре. Имало е случаи, в които съм искал да усещам рамо като твоето до себе си.

— Само кажи къде ще ти потрябва моето рамо — рече Хауът.

— Кой знае? — каза свободният. — Навсякъде има харконски войски. Но ти все още не си взел решението за водата, нито си го обсъдил с твоите ранени.

„Трябва да бъда предпазлив“ — рече си Хауът. — „Тук има нещо неясно.“

— Би ли ми казал как постъпвате вие — заговори той. — Какъв е обичаят на Аракийн?

— Типично мислене за пришълец — каза свободният и в гласа му се долови презрение. Той посочи на северозапад, отвъд върховете на скалите. — Снощи, докато идвахте насам през басейна, ви наблюдавахме. — Той отпусна ръка. — Ти превеждаш хората си откъм гладката страна на дюните. Лошо. Нямате влагосъхраняващи костюми, нямате вода. Не ще издържите дълго.

— Порядките на Аракийн не се овладяват лесно — отбеляза Хауът.

— Така е. Но ние сме убивали харкони.

— Как постъпвате с вашите собствени ранени? — попита Хауът.

— Нима един човек не е наясно кога си струва да се спаси животът му? — попита свободният. — Вашите ранени знаят, че нямате вода. — Той наклони глава и вдигна поглед към Хауът. — Ясно е, че сега му е времето да се вземе решението за водата. Както ранените, така и невредимите трябва да се погрижат за бъдещето на племето.

„Бъдещето на племето“ — помисли си Хауът. — „Племето на атреидите. В това има смисъл.“ — Пряко сили зададе въпроса, който бе отбягвал.

— Имате ли някакви сведения за моя дук и за сина му?

Непроницаемите сини очи се впиха в очите на Хауът.

— Сведения ли?

— За съдбата им — отсече Хауът.

— Съдбата е еднаква за всички — рече свободният. — Говори се, че вашият дук вече е намерил своята. Колкото до Лизан-ал-Гаиб¤, неговия син, съдбата му е в ръцете на Лайът. Лайът още не е казал.

„Знаех отговора и без да питам“ — помисли си Хауът.

Той погледна назад, към войниците си. Вече всички се бяха събудили. Бяха чули разговора. Взираха се в пясъците и прозрението се четеше по лицата им: за тях нямаше връщане на Каладън, а сега и Аракис бе вече загубен.

Хауът се обърна отново към свободния.

— Чувал ли си нещо за Дънкан Айдахо?

— Бил е в замъка, когато са изключили защитата — отвърна свободният. — Това е, което съм чул… нищо друго.

„Тя изключи защитата и пусна харконите“ — помисли си Хауът. — „Аз бях онзи, който бе седнал с гръб към вратата. Как е могла да постъпи така, щом това означава да се опълчи срещу собствения си син? Но… кому е известно как мисли една бин-джезъритска вещица, ако то изобщо би могло да се нарече мислене?“

Хауът се опита да преглътне с пресъхнало гърло.

— Кога ще научите нещо за момчето?

— Ние знаем малко за онова, което става на Аракийн — отвърна свободният. Той сви рамене. — И кой би могъл да знае?

— Разполагате ли с начини да разберете?

— Може би. — Свободният потри белега до носа си. — Кажи ми, Туфир Хауът, познаваш ли добре големите оръжия, които използуваха харконите?

„Артилерията“ — помисли си с горчивина Хауът. — „Кой би предположил, че ще използуват артилерия в този век на защитни полета?“

— Имаш предвид артилерийските оръдия, които използуваха, за да натикат нашите хора в пещерите ли? — попита той. — Аз познавам… на теория тези огнестрелни оръжия.

— Всеки воин, тръгнал да отстъпва в пещера, която има само един отвор, заслужава да умре — рече свободният.

— Защо питаш за тези оръжия?

— Лайът се интересува от тях.

„Нима искат от нас именно това“ — запита се Хауът. И каза:

— Да не си дошъл тук, за да разпитваш за големите оръдия?

— Лайът пожела да разгледа лично едно от тях.

— Тогава просто трябва да отидете и да си вземете едно — отбеляза презрително Хауът.

— Точно така — съгласи се свободният. — Взехме си едно. Скрихме го там, където Стилгар може да го изучи обстойно, за да докладва на Лайът, и където Лайът може лично да го разгледа, ако пожелае. Но се съмнявам, че ще пожелае. Оръжието не го бива много-много. Устройството му е твърде просто за Аракис.

— Вие… вие сте пленили оръдие? — попита Хауът.

— Здравата се бихме — отвърна свободният. — Загубихме само двама души, но източихме водата на повече от стотина от техните.

„На всяко оръдие имаше сардукари“ — помисли си Хауът. — „И този безумец от пустинята споменава небрежно, че са загубили само двама души срещу сардукарите!“

— Нямаше да загубим и тези двамата, ако не бяха онези, дето се биеха редом с харконите — продължи свободният. — Някои от тях са добри бойци.

Един от воините на Хауът пристъпи куцукайки напред и сведе поглед към приклекналия свободен.

— За сардукарите ли говориш?

— Да, за тях говори — потвърди Хауът.

— Сардукари значи! — възкликна свободният и в гласа му като че ли се долавяше ликуване. — Аха, ето значи какви са били! Наистина си я биваше тази нощ. Сардукари! Кой легион? Знаете ли?

— Не… не знаем — отвърна Хауът.

— Сардукари — повтори замислено свободният. — Но те бяха облечени в харконски униформи. Не е ли странно това?

— Императорът не иска да се разчува, че се бие срещу Велика династия — отвърна Хауът.

— Но нали на теб ти е известно, че това са сардукари?

— Кой съм аз? — попита тъжно Хауът.

— Ти си Туфир Хауът — рече просто мъжът. — Да, а и ние щяхме да узнаем това много скоро. Пленихме трима от тях и ги изпратихме да ги разпитат хората на Лайът.

Адютантът на Хауът заговори бавно — във всяка негова дума прозираше неверие:

— Вие… вие сте пленили сардукари?

— Само трима — отговори свободният. — Биеха се много добре.

„Ако разполагахме с време, можехме да се съюзим с тези свободни“ — рече си Хауът. Мислено той простена тъжно. — „Ако само бяхме успели да ги обучим и въоръжим. Майко Космос, каква само бойна мощ щяхме да придобием!“

— Може би протакаш, защото се безпокоиш за Лизан-ал-Гаиб — заговори свободният. — Ако той наистина е Лизан-ал-Гаиб, нищо лошо не може да му се случи. Не си хаби мислите за нещо, което още не е доказано.

— Аз служех на… Лизан-ал-Гаиб — рече Хауът. — Неговото благополучие е моя грижа. Дал съм тържествен обет за това.

— А дал ли си обет за водата му?

Хауът погледна към адютанта си, който продължаваше да се взира в свободния, и отново обърна очи към приклекналия мъж.

— За водата му ли? Да, дал съм.

— И искаш да се върнеш в Аракийн, там, където е неговата вода?

— …да, точно така, там, където е неговата вода.

— Защо още от началото не каза, че става въпрос за вода? — Свободният се изправи и решително пъхна запушалките в носа си.

Хауът кимна с глава на адютанта си да се върне при останалите. Адютантът сви уморено рамене и се подчини. Хауът чу как сред воините се надигна приглушен ропот.

— Към водата винаги има път — рече свободният.

Зад гърба на Хауът някой изруга.

— Туфир! — обади се адютантът на Хауът. — Арки току-що умря.

Свободният долепи юмрук до ухото си.

— Водното братство! Това е знамение! — Той се втренчи в Хауът. — Наблизо разполагаме с място, където можем да приемем водата. Да повикам ли моите хора?

Адютантът застана отново до Хауът и заговори:

— Туфир, двама от войниците са оставили съпругите си в Аракийн. Те се… така де, знаеш какви чувства вълнуват хората в такива случаи.

Свободният продължаваше да държи юмрука до ухото си.

— Това скрепено с вода братство ли е, Туфир Хауът? — попита той.

Мислите на Хауът препускаха. Той долови смисъла в думите на свободния, но се боеше как ще реагират изтощените войници под скалата, когато и те го проумеят.

— Да, братство, скрепено с вода — отвърна Хауът.

— Нека тогава племената ни се слеят — рече свободният и свали юмрука си.

Като по даден знак четирима мъже изпълзяха и се спуснаха от скалите над тях. Завтекоха се под надвисналата канара, увиха мъртвеца в огромно наметало, повдигнаха го и го понесоха тичешком надясно покрай скалната стена. Бягащите им нозе вдигаха облачета прах.

Всичко бе свършило, преди уморените воини на Хауът да успеят да се окопитят. Групичката с тялото на мъртвеца, увиснало като чувал в наметалото, изчезна зад една извивка в скалите.

— Къде отнесоха Арки? — извика един от войниците на Хауът. — Той беше…

— Отнесоха го да… да го погребат — отвърна Хауът.

— Свободните не погребват мъртъвците си! — изрева мъжът. — Не ни пробутвай такива номера, Туфир. Знаем как постъпват. Арки беше един от…

— Дверите на небесния рай са отворени за онзи, който умре в служба на Лизан-ал-Гаиб — обади се свободният. — Ако наистина служите на Лизан-ал-Гаиб, както твърдите, защо е нужно да надигате скръбни вопли? Споменът за човека, умрял по този начин, ще живее, докато е жива човешката памет.

Войниците на Хауът обаче пристъпваха напред с изкривени от гняв лица. Един от тях бе сграбчил лазестрел. Понечи да го извади.

— Ни крачка напред! — изкрещя Хауът. Той надви противната немощ, оковала мускулите му. — Тези хора уважават нашите мъртъвци. Обичаите се различават, но съдържанието им е едно и също.

— Те ще подложат на преработка трупа, за да извлекат водата от него — озъби се мъжът с лазестрела.

— Да не би воините ти да искат да присъствуват на церемонията? — попита свободният.

„Той дори не подозира, че има нещо нередно“ — помисли си Хауът. Простодушието на свободния бе изумително.

— Безпокоят се за един уважаван свой другар — отвърна Хауът.

— Ние ще се отнесем към вашия другар със същата почит, с която се отнасяме към собствените си мъртъвци — рече свободният. — Това е братството, скрепено с вода. Ние знаем обредните закони. Плътта принадлежи на човека, водата — на племето.

Когато мъжът с лазестрела направи още една крачка напред, Хауът заговори припряно:

— А сега ще помогнете ли на нашите ранени?

— Човек не бива да подлага на съмнения братството, скрепено с вода — отвърна свободният. — Ще сторим за вас онова, което едно племе прави за собствените си хора. Най-напред трябва да облечем всички ви във влагосъхраняващи костюми и да се погрижим за нуждите ви от първа необходимост.

Воинът с лазестрела се колебаеше.

— Помощ ли купуваме с водата на Арки? — попита адютантът на Хауът.

— Нищо не купуваме — отвърна Хауът. — Ние се присъединихме към тези хора.

— Обичаите се различават — промърмори един от войниците му.

Хауът започна да си отдъхва.

— И ще ни помогнат ли да се върнем в Аракийн?

— Ще убиваме харкони — рече свободният и се усмихна. — И сардукари. — Той отстъпи назад, долепи длани до ушите си и отметна глава назад, като се заслуша. След малко отпусна надолу ръце и рече: — Задава се самолет. Скрийте се под скалата и не мърдайте.

По знак на Хауът войниците изпълниха нареждането.

Свободният хвана Хауът за рамото и го изтика при другите.

— Ще се бием, когато дойде време за бой — рече той. Сетне бръкна под робата си, извади малък кафез и измъкна от него някакво животинче.

Това бе малък прилеп. Животинчето изви глава и Хауът видя очите му — изцяло сини.

Свободният помилва прилепа, като го успокояваше и тихичко му говореше. Той се приведе над главата му и остави капка слюнка да се стече от езика му в извитата нагоре уста на прилепчето. То разпери криле, но остана върху отворената длан на свободния. Мъжът взе някаква тръбичка, долепи я до главата на прилепа и избърбори нещо в нея, после повдигна нагоре животинчето и го запокити в небето.

Прилепчето излетя оттатък скалата и изчезна от погледа.

Свободният сгъна кафеза и го мушна под робата си. Отново наклони глава и се заслуша.

— Претърсват скалистото плато — рече той. — Да се чуди човек кого ли търсят там.

— Знае се, че ние отстъпихме в тази посока — обади се Хауът.

— Никой не бива да предполага, че е единствената цел на едно преследване — рече свободният. — Наблюдавай отсрещната страна на басейна. Ще видиш нещо.

Мина известно време.

Някои от войниците на Хауът заговориха шепнешком и се размърдаха.

— Застанете неподвижно като подплашени животни! — просъска свободният.

Хауът забеляза някакво раздвижване близо до отсрещната скала — неясни жълтокафяви сенки едва се мярнаха на жълтокафявия фон.

— Моят малък приятел е предал съобщението — рече свободният. — Той е добър вестоносец — и денем, и нощем. Ще ми е мъчно, ако го изгубя.

Сенките по отвъдния край на басейна се стопиха. По протежение на четири-пет километра върху пясъчната шир остана само растящото бреме на дневния зной — трептящи стълбове от нажежен въздух.

— А сега дори не дишайте! — прошепна свободният.

Из един процеп в отсрещната скала с бавна и тежка стъпка се заизнизваха в редица някакви хора и се насочиха право към средата на падината. На Хауът му се стори, че са свободни, но каква нелепа гледка представляваха само. Преброи шестима, които с мъка си проправяха път през пустинята.

Някъде високо вдясно зад групата на Хауът се разнесе плясък от криле на топтер. Самолетът прелетя над извисилата се нагоре скална стена — атреидски топтер, по който набързо бяха нацапали цветовете на харконското бойно знаме. Машината се сниши над мъжете, които прекосяваха басейна.

Хората от групата насреща се спряха върху един пясъчен хребет и замахаха с ръце.

Топтерът описа над тях кръг с малък радиус и сред облаци от прах кацна пред свободните. От него се изсипаха петима души и Хауът забеляза трептенето на прашния въздух от защитните им полета, а в движенията им — безжалостното майсторство на сардукарите.

— Айяяя! Та те са включили глупавите си защитни полета! — просъска застаналият до Хауът свободен. Той се загледа в откритата южна стена на падината.

— Това са сардукари — прошепна Хауът.

— Хубаво.

Подредени в полукръг, сардукарите доближиха застаналата в очакване група на свободните. Слънцето проблясваше по извадените за бой остриета. С безучастен вид свободните стояха в плътна група.

Неочаквано от пясъка около двете групички изникнаха други свободни. Озоваха се при орнитоптера и влязоха в него. Там, където двете групи се срещнаха на пясъчния хребет, облак прах закри част от ожесточената схватка.

След малко прахът се разнесе. По полесражението стърчаха прави само свободни.

— Бяха оставили само трима души в топтера си — заговори свободният до Хауът. — За наш късмет. Иначе сигурно щяхме да повредим самолета при превземането му.

Зад гърба на Хауът един от войниците прошепна:

— Та това бяха сардукари.

— Забеляза ли колко добре се биха? — попита свободният.

Хауът си пое дълбоко дъх. Той подуши прашния въздух наоколо, миришещ на изгоряло, почувствува горещината и долови равнодушния тон. С глас, който да съответствува на този равнодушен тон, отвърна:

— Да, наистина се биха добре.

Плененият топтер излетя, размахвайки криле, и започна рязко да набира височина, поел курс на юг.

„Значи тези свободни могат да управляват и орнитоптери!“ — помисли си Хауът.

Застанал върху далечната дюна, един свободен размаха зелена квадратна кърпа: веднъж… два пъти.

— Задават се още! — излая свободният, приклекнал до Хауът. — Пригответе се. Надявам се да се измъкнем оттук без повече неприятности.

„Неприятности!“ — рече си мислено Хауът.

Той съзря на запад още два топтера, които се спускаха от голяма височина към една пясъчна площадка, от която най-неочаквано свободните до един бяха изчезнали. На полесражението останаха само осем сини петна — труповете на сардукарите в харконски униформи.

От извисилата се над Хауът скална стена се спусна плавно още един топтер. Щом го забеляза, Хауът рязко си пое дъх — огромен десантен катер. Носеше се бавно и тежко като натоварен догоре кораб, като исполинска птица, литнала към гнездото си.

В далечината, от един от пикиращите топтери, проблесна лъч на лазестрел. Той начерта ивица върху пясъка, като вдигна след себе си гъста прашна диря.

— Страхливци! — заговори с рязък глас застаналият до Хауът свободен.

Десантният катер се насочи към площадката с труповете в сини униформи. Крилете, изопнати до краен предел, замахнаха рязко и заковаха топтера.

Вниманието на Хауът бе привлечено от проблеснал по метална повърхност слънчев лъч — от юг се спускаше стремглаво още един топтер, крилете му бяха плътно прилепени към корпуса, а реактивните двигатели бълваха златисти пламъци на фона на тъмносребристата сивота на небето. Той летеше като стрела към десантния катер, чиято защита не бе включена заради лазестрелите използувани наоколо. Пикиращият топтер се заби право в десантния катер.

Силен тътен разтърси басейна. От стените му се посипаха скални късове. От площадката, където бяха кацнали катерът и придружаващите го топтери, към небето избухна оранжевочервен гейзер — всичко бе обхванато от пламъци.

„Това бе свободният, който излетя с пленения топтер“ — рече си мислено Хауът. — „Той съзнателно пожертвува себе си, за да унищожи десантния катер. Велика майко!¤ Що за хора са тези свободни?“

— Изгодна размяна — проговори застаналият до Хауът свободен. — В този катер сигурно имаше триста души. Сега трябва да се погрижим за водата им и да съставим план как да заловим друг топтер.

Той се накани да излезе от укритието в надвисналата скала.

Пред него от скалната стена се изсипа дъжд от сини униформи, които падаха бавно към земята благодарение на използуваните суспенсори. За миг само Хауът успя да зърне, че това са сардукари — озверели лица, по които бе изписана войнствена ярост, — че нямаха защитни полета и че всеки от тях държеше в едната си ръка нож, а в другата стреломет.

Запратен от нечия ръка нож се заби в гърлото на събеседника на Хауът — той политна назад, извъртя се и падна по очи. Хауът само успя да извади своя нож, преди, поразен от стрела, да изгуби съзнание.

(обратно)

„Муад’Диб наистина виждаше бъдещето, но вие трябва да проумеете пределите на това му умение. Помислете си за човешкото зрение. Вие имате очи, но въпреки това не виждате без светлина. Ако се намирате в най-ниската част на една долина, вие не ще можете да виждате отвъд хребетите на тази долина. Точно така и Муад’Диб не винаги се решаваше да преброди с поглед загадъчната местност. Казваше ни, че едно-единствено неясно изречено предсказание, дори само една подбрана небрежно думичка би могла да промени цялостния облик на бъдещето. Той ни казваше: «Видението на времето е необятно, ала когато минеш през него, времето се превръща в тясна вратичка.» И той винаги се бореше срещу изкушението да избере ясен, сигурен път, като предупреждаваше: «Тази пътека води винаги надолу, към застой.»“

Из „Пробуждането на Аракис“ от принцеса Ирулан

Когато орнитоптерите изплуваха над главите им от мрака, Пол сграбчи рамото на майка си и рече рязко:

— Не мърдай!

После забеляза на лунната светлина водещия топтер и начина, по който се присвиха крилете за спиране и кацане, както и дръзкия замах на ръцете, боравещи с лостовете.

— Това е Айдахо! — пое си той въздух.

Орнитоптерите накацаха в басейна като ято птици, долетели в гнездото си. Айдахо излезе от машината и се втурна към тях, преди още да се е разпръснал облакът прах. Следваха го двама мъже, облечени в роби на свободни. Пол разпозна единия: високия Кайнс с брада с цвят на пясък.

— Насам! — провикна се Кайнс и пое наляво. Останалите свободни зад гърба на Кайнс хвърляха платнени покривала върху своите орнитоптери. Самолетите се превърнаха в редица от малки дюни. Айдахо се закова пред Пол и отдаде чест.

— Господарю, тук наблизо свободните разполагат с временно скривалище, където ние…

— Какво означава това там?

Пол посочи към пламналото небе над далечната скала — към огнените дири от реактивни двигатели и пурпурните лъчи на лазестрели, които озаряваха пустинята.

Една от усмивките, които рядко спохождаха Айдахо, озари кръглото му ведро лице.

— Господарю… Ваше величество, подготвих им малка изне…

Ослепителна бяла светлина обля пустинята — ярка като слънце, тя гравира сенките им върху скалния под на площадката. Със стремително движение Айдахо хвана лакътя на Пол с една ръка и рамото на Джесика с другата и ги тласна от площадката в басейна. Те паднаха заедно в пясъка в мига, в който тътенът от експлозията прогърмя над главите им. Взривната вълна откърти късове скала от площадката, от която току-що бяха скочили.

Айдахо се надигна и отупа пясъка от себе си.

— Дано не е семейното атомно оръжие! — възкликна Джесика — Помислих си, че…

— Оставил си включено защитно поле — рече Пол.

— При това доста голямо и включено на пълни обороти — обясни Айдахо. — Докосне ли го лазерен лъч и… — Той сви рамене.

— Ядрен синтез — обади се Джесика. — Доста опасно оръжие.

— Не оръжие, господарко, а защита. Тези отрепки хубаво ще си помислят, преди да използуват друг път лазестрели.

Свободните от Орнитоптерите се изправиха над тях. Някой се обади с приглушен глас:

— Трябва да се скрием, приятели.

Пол се изправи на крака, а Айдахо помагаше на Джесика да стане.

— Тази експлозия ще вдигне доста голям шум, ваше величество — рече Айдахо.

„Ваше величество“ — помисли си Пол.

Отправени към него, думите звучаха твърде необикновено. С „ваше величество“ винаги се бяха обръщали към баща му.

Той усети, че за миг го завладя способността му да вижда в бъдещето — видя себе си заразен от бясно препускащото мислене, което тласкаше човешката вселена към хаоса. Видението го разтърси и той се остави на Айдахо да го води по ръба на басейна към една скална издатина. На това място свободни си проправяха път надолу в пясъка със своите статични уплътнители.

— Ще ми разрешите ли да взема вързопа ви, ваше величество? — попита Айдахо.

— Не е тежък, Дънкан — отвърна Пол.

— Вие нямате защитно поле — продължи Айдахо. — Желаете ли моето? — Той се загледа в далечната скала. — Според мен тук едва ли вече ще използуват лазестрели.

— Запази защитното си поле, Дънкан. Дясното ти рамо ми е достатъчна защита.

Джесика видя как подействува похвалата, как Айдахо закрачи по-плътно до Пол и си помисли: „Колко непринудено и уверено се държи с приближените си моят син.“

Свободните отместиха някакъв скален къс и под него се откри проход, който водеше надолу към естествения сутеренен комплекс на пустинята. След това замаскираха отвора.

— Насам! — обади се един от свободните и ги поведе в мрака надолу по стъпала, изсечени в скалата.

Капакът на отвора зад гърба им закри лунната светлина. Отпред припламна зеленикава светлинка, която огря стъпалата и скалните стени и показа, че пътеката завива наляво. Вече отвсякъде се тълпяха облечени в роби свободни, които се блъскаха по стъпалата. Те завиха и се озоваха пред друг проход, който също се спускаше надолу. Той излизаше в пещерна зала с грапави стени.

С отметната назад гугла на наметалото си Кайнс застана отпреде им. Влагосъхраняващият костюм около врата му лъщеше на зеленикавата светлина. Дългата коса и брадата бяха сплъстени. Изцяло сините му очи тъмнееха под гъстите вежди.

В мига, в който се изправи насреща им, Кайнс мислено се запита: „Защо помагам на тези хора? Това е най-рискованата постъпка през целия ми живот. Тя може да ме обрече заедно с тях.“

После отправи изпитателен поглед към Пол и видя момчето, което бе облякло мантията на възмъжаването, бе прикрило мъката и бе потиснало всичко друго освен онова, което трябваше да поеме сега — да стане дук. И в същия миг Кайнс осъзна, че дукството все още съществува, и то само заради този момък — и на това не биваше да се гледа лекомислено.

Джесика обиколи с поглед залата и със своите бин-джезъритски методи мислено я картотекира — лаборатория, но не и военен обект, пълна със старинни ниши и площадки.

— Това е една от имперските екологични опитни станции, които моят баща искаше за бази за техническо развитие.

„Които баща му искал!“ — помисли си Кайнс.

И Кайнс отново се запита: „Не постъпвам ли глупаво, като помагам на тези бегълци? Защо го правя? Толкова ще е лесно да ги заловя сега и да купя с тях доверието на харконите!“

Пол последва примера на майка си, заразглежда внимателно залата, видя от едната страна работния тезгях, по който имаше наредени инструменти, и грапавите скални стени. Светеха циферблати — от тях излизаха телени сепаратори¤ и стъклени тръбички. Из залата се носеше мирис на озон.

Някои от свободните изчезнаха в една замаскирана ниша и оттам се разнесоха други звуци — тракане на машини и съскане на ремъци и трансмисии.

Пол се вгледа в дъното на залата и видя подредени до стената кафези с малки животинки.

— Правилно отгатнахте какво е това помещение — рече Кайнс. — За какво бихте използували вие едно такова помещение, Пол Атреидски?

— За да превърна тази планета в приятно за живеене място — отвърна Пол.

„Може би именно това е причината да им помагам“ — помисли си Кайнс.

Тракането на машините рязко спря. Сред настъпилата тишина откъм кафезите се разнесе тъничко писукане. То секна неочаквано сякаш от смущение.

Пол отново погледна към кафезите и видя, че животинчетата бяха кафявокрили прилепи. От страничната стена излизаше автоматична хранилка и минаваше през кафезите.

От скритата ниша в залата се показа някакъв свободен и заговори на Кайнс:

— Лайът, аварийният генератор отказа да работи. Не съм в състояние да осигуря прикритие от разположените наблизо детектори.

— Можеш ли да го поправиш? — попита Кайнс.

— Няма да стане бързо. Частите… — Мъжът сви рамене.

— Добре — прекъсна го Кайнс. — Тогава ще се справим и без механизмите. Монтирайте на повърхността ръчна помпа за въздух.

— Веднага! — Мъжът бързо се отдалечи.

Кайнс се обърна към Пол.

— Отговорихте добре.

Джесика отбеляза колко непринудено се лееше речта му. Това бе гласът на властелин, свикнал да заповядва. А тя не бе пропуснала да отбележи, че го бяха нарекли „Лайът“. Лайът бе второто „аз“ на този свободен, другото лице на планетолога.

— Изключително сме ви благодарни за вашата помощ, доктор Кайнс — заговори тя.

— Ммм, ще видим — рече Кайнс. Той кимна на един от хората си. — Мелиндж-кафе в кабинета ми, Шамир.

— Веднага, Лайът — отвърна мъжът. Кайнс посочи към едно сводесто отверстие в страничната стена на залата.

— Ще влезете ли?

Джесика само кимна царствено с глава, преди да приеме поканата. Тя видя, че Пол направи знак с ръка на Айдахо, за да постави на това място охрана.

Коридорът, от който ги деляха две стъпки надолу, свършваше с тежка врата — тя водеше в квадратен кабинет, осветен от златисти суспенсорни глобуси¤. На влизане Джесика прекара ръка по вратата и с изненада откри, че е направена от пластостомана¤.

Пол пристъпи три крачки напред и остави вързопа си на пода на кабинета. Чу как вратата се затвори зад гърба му и огледа помещението — стените бяха по около осем метра всяка, от естествена скала, ръждивокафяви, с вградени отдясно картотечни метални шкафове. Ниско писалище с плот от млечно стъкло, пълно с жълти мехурчета, заемаше средата на стаята. Около писалището висяха четири суспенсорни стола.

Кайнс заобиколи Пол и подаде на Джесика стол. Тя седна, като мислено отбеляза как синът й оглежда стаята.

Пол остана прав още няколко секунди. Леко, необичайно раздвижване на въздушните пластове в помещението подсказваше, че отдясно, зад картотечните шкафове, има таен изход.

— Ще седнете ли, Пол Атреидски? — попита Кайнс.

„Колко грижливо отбягва титлата ми“ — рече си Пол. Но прие стола и не продума, докато Кайнс не седна.

— Вие налучкахте, че Аракис може да стане рай — рече Кайнс. — Както виждате обаче, империята изпраща тук само своите опитни главорези, своите ловци на мелиндж!

Пол вдигна палеца си с дукския пръстен.

— Виждате ли този пръстен?

— Да.

— Известно ли ви е какво означава той?

Джесика рязко се извърна и погледна сина си.

— Вашият баща лежи сред развалините на Аракийн — отвърна Кайнс. — На практика вие сте дукът.

— Аз съм войник на империята — рече Пол. — На практика главорез.

Лицето на Кайнс потъмня.

— Дори при положение, че сардукарите на императора са се надвесили над трупа на баща ви?

— Сардукарите са едно, а законното начало на моята власт — нещо друго — рече Пол.

— Аракис има свой собствен начин за определяне кой да облече мантията на властта — възрази Кайнс.

А Джесика, като се обърна отново, за да погледне планетолога, си помисли: „У този човек има стомана, на която никой не е отнел закалката, а ние се нуждаем от стомана. Това, което Пол прави, е много рисковано.“

— Сардукарите на Аракис — заговори Пол — са само мерило за това, доколко нашият многообичан падишах-император се страхува от моя баща. А сега аз ще дам на падишах-императора основания да се бои от…

— Момко — прекъсна го Кайнс, — има неща, които не…

— Ще се обръщаш към мен с „ваше величество“ или „господарю“ — рече Пол.

По-полека — помисли си Джесика.

Кайнс втренчи очи в Пол и Джесика забеляза искрицата възхищение, примесено с насмешка, която пробяга по лицето на Кайнс.

— Ваше величество — каза Кайнс.

— Аз съм горчив хап за императора — рече Пол. — Аз съм горчив хап за всички, които искат да си поделят Аракис като своя плячка. И докато съм жив, ще продължавам да съм горчив хап, който ще им засяда на гърлото и ще ги задушава до смърт.

— Думи — рече Кайнс.

Пол се взря в него. След малко заговори:

— Вие имате легенда за Лизан-ал-Гаиб. Гласът от вътрешния свят, онзи, който ще отведе свободните в рая. Вашите хора имат…

— Суеверия! — прекъсна го Кайнс.

— Може и така да е — съгласи се Пол. — И все пак, може и да не е. Суеверията понякога имат странни корени и още по-странни разклонения.

— Вие имате някакъв план — каза Кайнс. — Това е съвсем очевидно… ваше величество.

— Възможно ли е вашите свободни да ме снабдят със сигурно доказателство, че сардукарите са облечени в харконски униформи?

— Напълно възможно.

— Императорът отново ще постави на власт някой харкон — рече Пол. — Може би дори Рабан Звяра. Така да е. Щом веднъж се е забъркал дотолкова, че не може да се измъкне от отговорност, нека императорът се сблъска с възможността за Иск за последствията, предявен пред Ландсрада. Нека тогава да отговаря дали…

— Пол! — прекъсна го Джесика.

— Ако допуснем, че Висшият съвет на Ландсрада приеме вашия иск — заговори Кайнс, — тогава може да има само един изход: галактическа война между империята и всички велики династии.

— Хаос — обади се Джесика.

— Но аз ще представя моите доказателства пред императора и ще му посоча друга възможност вместо този хаос.

— Изнудване ли? — попита иронично Джесика.

— Това е един от лостовете на държавническото изкуство, както сама си ми казвала — отвърна Пол и тя долови горчивината в гласа му. — Императорът няма синове, има само дъщери.

— Да не би да се каниш да вземеш на прицел трона? — попита Джесика.

— Императорът няма да допусне империята да бъде разклатена от галактическа война — отвърна Пол. — Хвърлени във въздуха планети, повсеместен безпорядък — не, той не би допуснал подобен риск.

— Но вие предлагате отчаян ход — каза Кайнс.

— От какво се боят най-много Великите династии на Ландсрада? — запита Пол. — Те се боят най-много от това, което става сега на Аракис — сардукарите да унищожат династиите една по една. Нали заради това именно съществува Ландсрадът. Той е спойката на Великото споразумение¤. Само обединени в съюз, те могат да мерят сили с имперската армия.

— Но те са…

— От това именно се боят — продължи Пол. — Аракис ще се превърне в зов за сплотяване. Всеки предводител на династия ще види себе си на мястото на моя баща — отлъчен от табуна и убит.

Кайнс заговори на Джесика:

— Дали ще успее този негов план?

— Аз не съм ментат — отвърна Джесика.

— Но вие сте бин-джезъритка.

Тя го стрелна с изпитателен поглед и каза:

— Планът му има и добри, и слаби страни… както и всеки друг план на този етап. Един план зависи колкото от изпълнението, толкова и от замисъла.

— „Законността е най-важната наука“ — изрече Пол. — Ето това е написано над императорската врата. Предлагам да му покажа какво е законност.

— Аз не съм убеден, че мога да се доверя на човек, замислил такъв план — каза Кайнс. — Аракис има свой собствен план, който ние…

— От трона — прекъсна го Пол — аз бих могъл да превърна Аракис в рай само с едно махване на ръката. Ето това ви предлагам в замяна на вашата подкрепа.

Кайнс се изопна.

— Моята вярност не е за продан, ваше величество.

Пол се втренчи в него — срещна невъзмутимия поглед на тези изцяло сини очи, огледа брадясалото лице и повелителното изражение. Устните му рязко се изопнаха в усмивка и той каза:

— Добре казано. Извинете ме.

Кайнс срещна погледа на Пол и след малко заговори:

— Няма харкон, който да си е признавал, че е сгрешил. Изглежда вие, атреидите, не сте като тях.

— Би могло това да е само пропуск във възпитанието им — отвърна Пол. — Твърдите, че не сте за продан, но аз съм убеден, че притежавам онова, което бихте приели в замяна. Срещу вашата вярност аз ви предлагам своята вярност… без остатък.

„Синът ми притежава прямотата на атреидите“ — помисли си Джесика. — „Той притежава такова невероятно, почти наивно чувство за чест — а каква могъща сила в действителност е това.“

Тя забеляза, че думите на Пол разтърсиха Кайнс.

— Това са безсмислици — рече Кайнс. — Вие сте само едно момче и…

— Аз съм дукът — прекъсна го Пол — и наистина ви я предлагам без остатък. Бих дал живота си за вас.

— Ваше величество! — промълви Кайнс, думите се изтръгнаха неволно от него, но Джесика видя, че сега той вече не говореше на някакъв петнадесетгодишен хлапак, а на мъж, на човек, който го превъзхожда. Сега той наистина употреби съвсем сериозно това обръщение.

„В този миг той би дал живота си за Пол“ — помисли си тя. — „Как ли постигат това атреидите, и то толкова бързо и с такава лекота?“

— Знам, че говорите това сериозно — рече Кайнс. — Но все пак харконите…

Вратата зад гърба на Пол се отвори с трясък, той се обърна и видя развихрилата се отвън битка — крясъци, звън на стомана и лица като восъчни маски, които се кривяха в коридора.

Заедно със застаналата редом с него Джесика, Пол се втурна към вратата и видя как Айдахо бе препречил коридора — кръвясалите му очи бляскаха сред трептенето на защитата, към него се протягаха сгърчени ръце и размахани стоманени остриета напразно удряха по защитното поле. Проблесна и оранжевата диря на стрела, която отскочи от защитата. През цялото време мечовете на Айдахо работеха неуморно, свистяха и от тях капеше кръв.

Кайнс застана до Пол и те с всичка сила натиснаха вратата. Пол зърна за последен път Айдахо, застанал срещу гъмжило от харконски униформи — видя го как залитна и едва се удържа да не падне, видя черната щръкнала коса и червеното цвете на смъртта, вплетено в нея. След това вратата се затвори и се чу леко щракване, щом Кайнс спусна резето.

— Струва ми се, че взех решение — заговори Кайнс.

— Някой е засякъл механизмите ви, преди да бъдат изключени — обади се Пол. Той дръпна майка си настрани от вратата и прочете отчаянието в очите й.

— Оттук имате изход, през който може да се избяга — рече Пол. — Ще го използуваме ли?

Кайнс пое дълбоко въздух и отговори:

— Тази врата трябва да издържи най-малко двадесет минути на всичко, освен на лазестрел.

— Те няма да използуват лазестрели от страх, че отсам можем да включим защита — рече Пол.

— Това бяха сардукари в харконски униформи — прошепна Джесика.

Те вече чуваха отмерените удари по вратата. Кайнс посочи шкафовете до стената вдясно и рече:

— Оттук! — Той се отправи към първия шкаф, дръпна едно чекмедже и завъртя вътре някаква ръчка. Цялата стена с шкафовете се отвори широко и откри черната паст на тунел. — Тази врата също е от пластостомана — обясни Кайнс.

— Добре сте се подготвили — отбеляза Джесика.

— Живели сме осемдесет години под господството на харконите — каза Кайнс. Той ги вкара в мрачния тунел и затвори вратата.

Сред внезапната тъмнина Джесика съзря на пода пред тях светеща стрелка.

Гласът на Кайнс се разнесе зад гърба им:

— Тук ще се разделим. Тази стена е по-яка. Ще издържи най-малко един час. Следвайте стрелките като тази тук на пода. Ще угасват, след като отминете. Те водят през един лабиринт към друг изход, където съм скрил топтер. Тази нощ в пустинята вилнее буря. Вашата единствена надежда е да застанете на пътя на бурята, да се гмурнете в гребена й и да полетите заедно в нея. Когато моите воини отвличат топтери, постъпват точно така. Ако се задържите в гребена на бурята, ще оцелеете.

— А вие накъде? — попита Пол.

— Ще се опитам да се измъкна от другаде. Ако ме заловят… все пак аз още съм имперският планетолог. Мога да кажа, че съм бил ваш пленник.

„Ще бягаме като страхливци“ — помисли си Пол. — „Но как другояче бих могъл да оцелея, за да отмъстя за баща си?“ Той се обърна с лице към вратата.

Джесика долови движението му и каза:

— Дънкан е мъртъв. Пол. Ти видя раната. Нищо не можеш да направиш за него.

— Един ден ще се разплатя за всички — рече Пол.

— Само ако сега побързате — каза Кайнс.

Пол усети ръката на планетолога върху рамото си.

— А ние къде ще се срещнем, Кайнс?

— Ще изпратя свободните да ви търсят. Трасето на бурята е известно. А сега побързайте и дано Великата майка ви дари с висока скорост и късмет.

Чуха го да се отдалечава — леки стъпки в мрака.

Джесика напипа ръката на Пол и нежно го притегли към себе си.

— Не бива да се отделяме един от друг — рече тя.

— Не, не бива.

Те преминаха заедно покрай първата стрелка и той видя как светлинката угасна, щом се докоснаха до нея. Отпред оживя друга светеща стрелка.

Отминаха я — тя изчезна от само себе си и светна нова стрелка.

Вече тичаха.

„Планове, които се вписват в нови, и тези нови планове се вписват в други“ — помисли си Джесика. — „Дали и ние вече не сме се превърнали в част от нечий друг план?“

Стрелките ги водеха покрай извивки и странични отвори, които едва се забелязваха на оскъдното осветление. Известно време пътят им се спускаше леко надолу, после поемаше нагоре и все нагоре. Най-сетне стигнаха до някакви стъпала, свиха зад един ъгъл и не след дълго стигнаха до светеща стена, в средата на която бе забита черна дръжка.

Пол натисна дръжката.

Стената се отмести. Блесна светлина, която разкри изсечена в скалата пещера, а сред нея — приклекнал орнитоптер. Зад самолета засия плоска сива стена, върху която бе нарисуван знак, че е врата.

— Къде отиде Кайнс? — запита Джесика.

— Той постъпи така, както би постъпил всеки способен партизански водач — отвърна Пол. — Раздели ни на две групи и по този начин дори да го заловят, не би могъл да ни издаде къде се намираме. Защото наистина няма да знае.

Пол издърпа Джесика в помещението, той забеляза как нозете й вдигат облачета прах.

— Тук много отдавна никой не е идвал.

— Стори ми се уверен, като говореше, че свободните ще успеят да ни открият — каза тя.

— Споделям тази му увереност.

Пол пусна ръката й, отиде до лявата врата на орнитоптера, отвори я и напъха вързопа отзад в багажника.

— Този топтер е отлично замаскиран — отбеляза той. — На командното табло има пластини за дистанционно управление на вратата и осветлението. Осемдесетте години харконско господство са ги научили да бъдат предпазливи.

Джесика се облегна от другата страна на самолета и затаи дъх.

— Харконите сигурно ще пуснат патрулиращи топтери над целия район. Те не са глупави. — Тя активизира способността си за ориентиране и посочи надясно: — Бурята, която видяхме, е в тази посока.

Пол кимна, като потисна ненадейно обзелото го нежелание да тръгне. Знаеше причината, която го бе породила, но това не му донесе утеха. По някое време тази нощ бе прокарал нишка до самите дълбини на неизвестното. Времето и пространството, които ги заобикаляха, като цяло му бяха познати, но настоящето съществуваше като загадъчно петно. Имаше чувството, че от разстояние наблюдава сам себе си как изчезва от зрителното поле в някаква падина. Част от безбройните пътечки, които водеха вън от падината, може би щяха отново да върнат Пол Атреидски в зрителното поле, но много други нямаше да го върнат.

— Колкото повече се бавим, толкова повече им даваме възможност да се подготвят по-добре — обади се Джесика.

— Влез и се пристегни с ремъците — каза Пол. Той седна до нея в орнитоптера, като продължаваше да се бори с мисълта, че това бе сляпа долина, която не бе съзрял в нито едно от виденията от бъдещето, и потресен, внезапно осъзна, че се бе осланял все повече и повече на паметта си за видяното в бъдещето и че това го бе направило слаб за сегашното изключително тежко изпитание.

„Ако се осланяш само на очите си, останалите ти сетива ще заслабнат“ — това беше бин-джезъритска аксиома. Сега я скъта дълбоко и си обеща никога да не попада отново в такъв капан… ако оцелееше от това изпитание.

Пол пристегна предпазните ремъци, видя, че майка му е готова за полет, и провери лостовете на топтера. Крилете му бяха разперени до краен предел, нежните метални спирачни мембрани — изопнати. Улови лоста за свиване на крилете и се загледа в тях, докато те не започнаха да се скъсяват за реактивно излитане така, както го бе учил Гърни Халик. Ключът на стартера се завъртя леко. Стрелките на командното табло оживяха в мига, в който реактивният двигател заработи. Турбините тихо засвистяха.

— Готова ли си? — попита той.

— Да.

Той докосна пластината за дистанционното управление на осветлението.

Обгърна ги мрак.

Ръката му се мярна като сянка на фона на светещите циферблати, когато посегна към пластината за дистанционното управление на вратата. Отпреде им се разнесе притъпен стържещ звук. Свлече се някаква пясъчна лавина и настъпи тишина. Вятър, понесъл прах, погали страните на Пол. Той затвори вратата си, щом усети внезапния напор.

На мястото на стената-врата изплува оградена от квадратната рамка на мрака широка ивица звезди с размазани от прашния облак очертания. Звездната светлина ставаше по-ярка отвъд една издатина, което говореше за наличието на пясъчни дюни.

Пол посегна към командното табло и натисна светещия клавиш за синхронизация. Крилете замахнаха рязко назад и надолу и изхвърлиха топтера от гнездото му, тягата се усили, а крилете заеха положение за набиране на височина.

Джесика леко прекара длани по командното табло, като долавяше увереността в движенията на сина си. Изпитваше страх, но и въодушевление. „Сега обучението на Пол е нашата единствена надежда“ — помисли си тя. — „Младостта и бързината на реакциите му.“

Пол подаде още тяга и усили размаха на крилете. Топтерът направи вираж и ги прикова към креслата, когато върху звездния фон пред тях се извиси черна стена. Двигателите заработиха на по-високи обороти, а крилете замахаха по-яростно. Крилете замахнаха още по-мощно, те се измъкнаха и полетяха над скалите — посребрени начупени зъбери и оголени чукари, облени в звездна светлина. Ръждивочервеникавата втора луна¤ се показа на хоризонта вдясно и огря лентообразната диря на бурята.

Ръцете на Пол танцуваха по лостовете. Крилете се свиха и заприличаха на крилца на бръмбар. Земното притегляне рязко ги придърпа надолу, когато топтерът направи остър вираж.

— Зад гърба ни огнени дири от орнитоптери! — обади се Джесика.

— Забелязах ги!

Той рязко бутна лоста за тягата напред. Топтерът им подскочи като подгонено животно и пое на югозапад към бурята и огромната извивка на пустинята. Пол забеляза разпръснати тук-таме сенки, които подсказваха къде свършва скалната верига — голямата падина се стопяваше сред дюните. Отвъд удължените от лунната светлина сенки, големи колкото нокът на палец, дюните преливаха една в друга.

А на хоризонта, върху звездния свод, се извисяваше чудовищната стена на бурята.

Нещо удари по корпуса на топтера.

— Парчета от снаряди! — ахна Джесика. — Стрелят с някакво далекобойно оръжие.

Тя забеляза жестоката усмивка по устните на Пол.

— Май не дръзват да използуват лазестрелите си — рече той.

— Но ние нямаме защита!

— А нима те знаят това?

Топтерът отново потрепера.

Пол се обърна и погледна назад.

— Мисля, че само единият от тях е достатъчно бърз, за да ни догони.

Той отново впи поглед напред, в стената на бурята, която препречваше пътя им. Тя вземаше застрашителни размери като осезаема масивна преграда.

— Далекобойни оръдия, ракети и всякакви древни оръжия — ето едно нещо, което ще дадем на свободните — прошепна Пол.

— Бурята — промълви Джесика. — Няма ли да е по-добре да се върнеш обратно?

— А самолетът зад гърба ни?

— Настига ни.

— Дръж се!

Пол прибра плътно крилете, направи остър вираж наляво, вряза се в привидно ленивото клокочене на стената на бурята и почувствува как скулите му се изопнаха под силата на гравитацията.

Струваше им се, че се носят плавно сред облак прах, който се сгъстяваше все повече и повече, докато най-сетне закри пустинята и луната. Топтерът се превърна в провлечен шепот на мрака, осветяван единствено от зеленикавата светлина на командното табло.

В мислите на Джесика се втурнаха всички предупреждения за кориолни¤ бури¤ — за това как режат метала като краве масло, как трошат костите на тресчици и как оглозгват плътта от костите. Тя почувствува как ги шиба вятърът, надигнал прах и пясък. Той ги завъртя, докато Пол боравеше с лостовете. Джесика видя, че Пол усили тягата, и усети как самолетът пое право нагоре. Металният корпус свистеше и се тресеше.

— Пясък! — извика Джесика. На светлината на командното табло тя видя как той поклати отрицателно глава.

— На тази височина няма толкова много пясък.

Тя обаче усещаше как потъват все по-дълбоко и по-дълбоко във вихрушката.

Пол изопна крилете до краен предел и ги чу как заскърцаха под напора на вихъра. Не сваляше очи от скалите, планираше по инстинкт и се бореше за височина.

Топтерът започна да завива наляво. Пол прикова очи в кривата на светещия кълбовиден висотомер и отново върна самолета на хоризонтален курс.

Джесика имаше зловещото усещане, че стоят неподвижно и че цялото движение е единствено извън топтера. Непрогледната жълтеникавокафява пелена зад прозорците и стържещият звук й напомняха за стихията, вилнееща наоколо.

„Ветрове, достигащи скорост от седемстотин до осемстотин километра в час“ — припомняше си тя. Почувствува как започна да я терзае страх. — „Не бива да се страхувам“ — рече си мислено тя, мълвейки наум словата на бин-джезъритската молитва. — „Страхът погубва разума.“

Дългите години на обучение бавно надделяха.

Тя си възвърна спокойствието.

— Все едно че ни преследва тигър — прошепна Пол. — Не можем да се снижим, не можем да кацнем… а мисля, че не мога да изляза от този вихър. Ще се наложи да летим с бурята.

Спокойствието я напусна. Джесика усети как зъбите й затракаха и ги стисна здраво. После чу гласа на Пол, сподавен и сдържан, да нарежда молитвата:

— Страхът погубва разума. Страхът е онази долна смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу своя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А отмине ли, ще се обърна да проследя пътеката на страха. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.

(обратно)

„Какво презираш? От това най-вярно ще проличи какъв си.“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан.

— Те са мъртви, бароне — изрече гвардейският капитан Якин Нифад. — И жената, и момчето със сигурност са мъртви.

Барон Харконен приседна сред суспенсорите в спалнята си. Отвъд стените на неговите покои, обвил ги като яйце с няколко черупки, се издигаше корпусът на космическата фрегата, която го бе довела на Аракис. Тук, в покоите му обаче, грубият метал на корабния корпус бе замаскиран с драперии, с меки ватирани тъкани и редки произведения на изкуствата.

— Съвсем сигурно е — продължи гвардейският капитан. — Те са мъртви.

Баронът премести огромното си тяло с помощта на суспенсорите и погледна към статуята на подскачащо момче, издялана от черно абаносово дърво и поставена в една ниша на другия край на стаята. Сънят му бе избягал. Той притегна подплатените с вата суспенсори под тлъстите гънки на шията си и в светлината на единичния суспенсорен глобус на спалнята отправи очи към вратата, където капитан Нифад стоеше блокиран от петпластовата защита¤.

— Те наистина са мъртви, бароне — повтори капитанът.

В притъпения поглед на Нифад баронът забеляза следи от въздействието на семута¤. Явно, че когато са му докладвали за това, капитанът се е намирал в дълбока забрава под въздействието на наркотика и е прекъснал сеанса само за да вземе противонаркотик. преди да се втурне насам.

— Разполагам с подробен доклад — добави Нифад.

„Нека се поизпоти“ — мислеше си баронът. — „Инструментите на държавническото изкуство трябва винаги да се държат в изправност и готовност. Сила и страх — в изправност и готовност.“

— Видя ли труповете им? — избоботи баронът.

Нифад се поколеба.

— Господарю, видели са ги… как изчезват в облака на пясъчна буря… ветрове със скорост по-голяма от осемстотин километра в час. От такава буря нищо не може да оцелее, господарю. Абсолютно нищо. Един от нашите собствени топтери се е разбил при преследването.

Баронът погледна строго Нифад — забеляза как нервно потрепват рязко очертаните мускули на долната му челюст и как се движи брадичката му, когато Нифад преглъща.

— Видя ли труповете? — попита той.

— Господарю…

— Тогава за какъв дявол се влачиш тук и вдигаш врява? — изкрещя баронът. — За да ми съобщиш, че нещо е сигурно, когато не е? Да не би да смяташ, че ще те похваля за такава глупост или че отново ще те повиша в по-горен чин?

Лицето на Нифад пребледня като платно. „Виж го ти пиленцето“ — помисли си баронът. — „Заобиколен съм ето от такива некадърни дръвници. Ако посипя пясък пред това нищожество и му кажа, че е зърно, той ще го изкълве.“

— Онзи Айдахо ли ни заведе при тях? — попита баронът.

— Тъй вярно, господарю.

„Виж го само как му се преплита езикът“ — рече си баронът. И попита:

— Опитвали са се да избягат при свободните, така ли?

— Тъй вярно, господарю.

— Има ли още от този доклад?

— Имперският планетолог Кайнс е замесен в тази работа, господарю. Айдахо се е присъединил към този Кайнс при твърде загадъчни обстоятелства… Дори бих казал подозрителни обстоятелства.

— Е, и?

— Двамата… ъъъ… избягали заедно някъде сред пустинята, където очевидно са се укривали момчето и майка му. В суматохата около преследването няколко от отрядите ни попаднаха на експлозия от съприкосновението на лазестрел със защитно поле.

— Колко човека загубихме?

— Ами още… още не съм сигурен, господарю.

„Лъже“ — помисли си баронът. — „Истината сигурно е твърде печална.“

— Този имперски лакей Кайнс — заговори баронът — е играел двойна игра, така ли?

— Залагам доброто си име за това, господарю.

„Доброто му име!“

— Убийте този човек — заповяда баронът.

— Господарю! Кайнс е имперски планетолог, личен слуга на негово висо…

— Тогава направете така, че да изглежда като нещастен случай!

— Господарю, при завземането на това гнездо на свободните с нас имаше сардукари. Те сега държат Кайнс под арест.

— Измъкнете го от ръцете им. Предай им, че желая да го разпитам.

— А ако се опънат?

— Няма да се опънат, ако пипаш както трябва.

Нифад преглътна.

— Тъй вярно, господарю.

— Този човек трябва да умре — избоботи баронът. — Той се е опитал да помогне на враговете ми.

Нифад пристъпяше от крак на крак.

— Какво има?

— Господарю, сардукарите държат под арест всъщност… двама души, които може би представляват интерес за вас. Те заловиха и експерта на дука по бойни изкуства.

— Хауът ли? Туфир Хауът?

— Лично видях пленника, господарю. Наистина е Хауът.

— Направо не мога да повярвам, че е възможно!

— Говори се, че е бил повален от стреломет, господарю. В пустинята, където не е могъл да използува защитното си поле. Всъщност той е невредим. Голям майтап ще падне, ако успеем да се доберем до него.

— Става въпрос не за друг, а за ментат — изръмжа баронът. — Човек не бива да похабява с лека ръка един ментат. Проговорил ли е? Какво казва за поражението им? Дали би могъл да узнае мащабите на… не, не.

— Проговорил само дотолкова, господарю, колкото да разкрие убеждението си, че ги е предала лейди Джесика.

— Аха!

Баронът се облегна назад, потънал в размисъл. После заговори:

— Сигурен ли си? Наистина ли гневът му пада върху лейди Джесика?

— Пред мен го каза, господарю.

— Тогава нека си мисли, че тя е жива.

— Но, господарю…

— Без много приказки! Искам към Хауът да се отнасят много вежливо. Да не му се говори нищо за д-р Юи, техния истински предател. Да му се каже, че д-р Юи е умрял, защитавайки своя дук. Може дори да се смята, че това донякъде е вярно. Ние обаче ще подхранваме подозренията му срещу лейди Джесика.

— Господарю, не ми…

— Един ментат, Нифад, се ръководи и направлява посредством информацията, която му се дава. Невярна информация — неверни резултати.

— Тъй вярно, господарю.

— Гладен ли е Хауът? Жаден ли е?

— Господарю, Хауът все още се намира в ръцете на сардукарите.

— Да, наистина е така. Сардукарите обаче сигурно също като мен изгарят от нетърпение да изтръгнат от Хауът някакви сведения. Забелязах нещо у нашите съюзници, Нифад. Те не са много почтени… в политическо отношение. Убеден съм, че преднамерено се държат така, защото такава е волята на императора. Да. Убеден съм, че е точно така. Ще напомниш на командващия на сардукарите, че ми се носи славата на човек, който умее да изтръгва показания и от най-упоритите хора.

— Тъй вярно, господарю — рече Нифад със скръбно изражение.

— Ще кажеш на командващия на сардукарите, че искам да разпитам едновременно и Хауът, и този Кайнс, като ги насъсквам един срещу друг. Надявам се, че дотолкова поне ще разбере.

— Тъй вярно, господарю.

— А щом веднъж ни паднат в ръцете… — Баронът кимна.

— Господарю, сардукарът ще поиска да изпрати наблюдател, който да присъствува на всеки ваш… разпит.

— Убеден съм, че можем да измислим някакво непредвидено обстоятелство, за да отклоним всякакви нежелани наблюдатели, Нифад.

— Разбирам, господарю. Имате предвид, когато Кайнс го сполети нещастният случай.

— Тогава и Кайнс, и Хауът ще бъдат сполетели от нещастни случаи, Нифад. Но само с Кайнс ще стане истински нещастен случай. На мен ми трябва не друг, а Хауът. Да. О, да.

Нифад замижа и преглътна. Канеше се да зададе някакъв въпрос, но не заговори.

— На Хауът да му се дава и храна, и пиене — разпореди баронът. — Да се отнасят към него вежливо, със съчувствие. Във водата му да слагат от импрегниращата отрова¤, получена от покойния Пайтър дьо Врие. А ти ще се погрижиш отсега нататък противоотровата да стане неделима част от менюто на Хауът… до второ разпореждане.

— Противоотровата, тъй вярно — Нифад поклати глава. — Но…

— Не бъди тъп, Нифад. Дукът едва не ме уби с онзи зъб с отровната капсула. Отровният газ, който излезе от устата му в мое присъствие, ме лиши от моя най-драгоценен ментат, Пайтър. Необходим ми е негов заместник.

— Хауът ли?

— Хауът.

— Но…

— Ще ми възразиш, че Хауът е изцяло предан на атреидите. Истина е, но атреидите са мъртви. Ние ще го ухажваме. Той трябва да повярва, че не е виновен за отнетите владения на дука. Че всичко това е дело на бин-джезъритската вещица. Че е имал посредствен господар, човек, чийто разум е бил засенчен от чувствата. Ментатите благоговеят пред способността да се анализира, без да се намесват чувства, Нифад. Ние ще ухажваме трудния Туфир Хауът.

— Ще го ухажваме. Тъй вярно, господарю.

— Хауът за жалост е имал господар, чиито възможности са били твърде скромни, господар, който не е могъл да издигне своя ментат до върховни висоти на мисловния процес, което е право на един ментат. Хауът ще съзре известна доза истина в това. Не е било по кесията на дука да осигури най-способните агенти да доставят на ментата най-необходимата информация. — Баронът втренчи поглед в Нифад. — Нека никога да не се заблуждаваме, Нифад. Истината е могъщо оръжие. Добре ни е известно как съкрушихме атреидите. И на Хауът му е известно. Постигнахме го с богатство.

— С богатство. Тъй вярно, господарю.

— Ние ще ухажваме Хауът — продължи баронът. — Ще го скрием от сардукарите. И ще пазим като резервен ход… спирането на противоотровата. Няма начин импрегниращата отрова да се изхвърли от организма. И още, Нифад, Хауът изобщо не бива да заподозре нищо. Противоотровата не може да се улови от нито един детектор за отрови¤. Хауът може да подлага храната си на каквото иска изследване, без да открие и следа от отрова.

От проумяното очите на Нифад се разшириха.

— Липсата на дадено нещо — продължи баронът — може да се окаже толкова смъртоносна, колкото и наличието му. Липсата на въздух, а? Липсата на вода? Липсата на всяко едно от нещата, с които сме привикнали. — Баронът кимна. — Разбираш ли ме, Нифад?

Нифад преглътна.

— Тъй вярно, господарю.

— Тогава залавяй се за работа. Намери командващия сардукарите и действувай!

— Незабавно, господарю. — Нифад се поклони, обърна се и бързо излезе.

„Рамо до рамо с Хауът“ — мислеше си баронът. — „Сардукарите ще ми го дадат. Ако изобщо заподозрат нещо, то ще бъде, че искам да унищожа този ментат. И аз ще затвърдя това подозрение! Глупаци! Един от най-страхотните ментати, откакто свят светува, ментат обучен да убива, и те ще ми го подхвърлят като някаква глупава играчка, която е за чупене. Ще им покажа каква полза може да има от такава играчка!“

Баронът мушна ръка под драперията около суспенсорното си легло и натисна един бутон, за да повика по-големия си племенник, Рабан. Той се облегна назад и се усмихна.

„И всички атреиди са мъртви!“

Глупавият гвардейски капитан бе прав, разбира се. Естествено е нищо да не оцелее по пътя на пясъчната буря на Аракис. Камо ли орнитоптер… или пътниците му. Жената и момчето бяха мъртви. Уместно раздадените подкупи, невероятните разходи по превозването на смазваща бойна сила до друга планета… всички онези изкусно изпипани доклади, съчинени единствено за ушите на императора, цялата грижливо подготвена схема, всичко това най-сетне се осъществяваше напълно.

„Сила и страх — страх и сила.“

Баронът виждаше пътя, който се простираше пред него. Един ден император щеше да стане някой от династията Харконен. Не той самият и не плът от неговата плът. Но харкон. Не, разбира се, и този Рабан, когото бе повикал. Но по-малкият брат на Рабан. Младият Фейд-Рота. У това момче имаше някаква твърдост, която допадаше на барона… някаква жестокост.

„Прекрасно момче“ — нареждаше мислено баронът. — „Още една-две годинки — да кажем, когато стане на седемнадесет — и ще знам със сигурност дали той е лостът, потребен на династия Харконен, за да спечели трона.“

— Господарю.

Мъжът, който стоеше извън защитното поле на вратата на баронската спалня, бе възнисък, с едро лице и тяло, имаше типичните за харконите по бащина линия близко разположени очи и огромни мишци. Той бе пълен, но стегнат и все пак бе очевидно, че един ден ще прибегне до портативни суспенсори за придвижване на наднорменото си тегло.

„Пъргав в краката, муден в главата“ — рече си баронът. — „Не, в никакъв случай този мой племенник не е ментат… не е Пайтър дьо Врие, но може би е по-подходящ инструмент за задачата, която ни предстои да решаваме. Ако му дам пълна свобода при изпълнението й, той ще прегази всичко по пътя си. О, колко омразен ще стане той тук, на Аракис!“

— Драги ми Рабан — заговори баронът. Той изключи защитата на вратата, но многозначително поддържаше на пълни обороти собственото си защитно поле, тъй като знаеше добре, че трептенето му ще се забелязва и над суспенсорния глобус до леглото.

— Повикахте ме — заговори Рабан. Той пристъпи напред, погледна към потрепващия от защитното поле на барона въздух и се огледа за суспенсорен стол, но не откри нито един.

— Ела по-близо, където ще мога да те виждам без затруднения — рече баронът.

Рабан пристъпи още една крачка, като си мислеше, че проклетият старик е махнал нарочно всички столове, за да принуди посетителя да стои прав.

— Атреидите са мъртви — каза баронът. — До един. Ето защо те повиках тук, на Аракис. Тази планета отново е твоя.

Рабан примигна.

— Но аз си помислих, че се каните да издигнете Пайтър дьо Врие до…

— Пайтър също е мъртъв.

— Пайтър ли?

— Да, Пайтър.

Баронът включи отново защитата на вратата и я изолира за всякакво проникване на енергия.

— Той май ви омръзна накрая? — рече Рабан. Гласът му прозвуча безизразен и безжизнен сред изолираната стая.

— Ще ти кажа нещо и при това за пръв и последен път — избоботи баронът. — Ти намекваш, че съм премахнал Пайтър, така както човек заличава някаква точица. — Той щракна с дебелите си пръсти. — Просто ей така, а? Аз не съм толкова глупав, племеннико. И ще го приема като обида, ако някой път отново с дума или с действие допуснеш, че съм толкова глупав.

В злите очи на Рабан проблесна страх. Той знаеше почти със сигурност колко далече може да отиде баронът срещу членовете на семейството си. Рядко стигаше до смърт, освен ако с нея не трябваше да постигне нечувани печалби или предизвикателство. Но семейните наказания бяха мъчителни.

— Простете ми, господарю — замоли се Рабан. Той сведе очи както за да прикрие собствения си гняв, така и за да покаже раболепие.

— Не си прави шеги с мен, Рабан — рече баронът.

Като продължаваше да стои със сведен поглед, Рабан преглътна.

— Ще ти кажа нещо важно — продължи баронът. — Никога не премахвай даден човек безразсъдно. Прави го винаги в името на някаква първостепенна цел — и винаги знай добре своята цел.

У Рабан се обади гневът.

— Но вие премахнахте предателя Юи! Когато пристигнах снощи, видях да отнасят трупа му.

Рабан погледна чичо си, внезапно уплашен от звука на изречените думи.

Но баронът се усмихна.

— Най-много внимавам с опасните оръжия — рече той. — Д-р Юи беше предател. Той ми предаде дука. — В гласа на барона се долови прилив на сили. — Аз подтикнах към престъпление един лекар от медицинското училище „Сук“! Училището за просветени. Чуваш ли, момко? Ала това е много страшно оръжие, за да бъде оставено да се търкаля наоколо. Не го премахнах случайно.

— А императорът знае ли, че сте направили предател от един възпитаник на „Сук“?

„Виж ти какъв прозорлив въпрос“ — помисли си баронът. — „Дали пък не съм сбъркал в преценката си за този мой племенник?“

— Императорът все още не знае — отвърна баронът. — Но неговите сардукари сигурно ще му докладват. Преди това да стане обаче, ще се погрижа моят собствен доклад да се озове в ръцете му по каналите на „ЕМОП“¤. Ще му обясня, че по някаква щастлива случайност съм открил лекар, който се е преструвал, че има заложена имперската повеля¤. Лъжедоктор, разбираш ли? И тъй като всекиму е известно, че не може да се наруши имперската повеля на училището „Сук“, това обяснение ще бъде прието.

— Аха, разбирам — промърмори Рабан.

А баронът си помисли: „Всъщност надявам се, че наистина разбираш. Надявам се, че наистина разбираш колко жизненоважно е това нещо да се запази в тайна.“ — Внезапно баронът се запита: „Защо направих това? Защо започнах да се хваля пред този мой глупав племенник — племенника, когото трябва да използувам и да захвърля след това?“ — Баронът се разгневи на себе си. Почувствува се предаден.

— Това трябва да се запази в тайна — каза Рабан. — Разбирам.

Баронът въздъхна.

— Този път ще ти дам други указания за Аракис, племеннико. Когато преди управляваше тази планета, аз те държах със здрави юзди. Този път имам само едно изискване.

— Да, господарю?

— Доходи.

— Доходи ли?

— Имаш ли изобщо представа, Рабан, колко ни струваше да доведем тук такава бойна сила, която да смаже атреидите? Имаш ли и най-слабо понятие какви са навлата на Сдружението за военните превози?

— Скъпо ли е?

— Скъпо е!

Баронът протегна тлъстата си ръка към Рабан.

— Дори да изстискаш от Аракис всеки грош, който планетата ще може да дава в продължение на шестдесет години, пак едва ще ни се изплатиш!

Рабан отвори уста и я затвори, без да проговори.

— Скъпо ли? — рече презрително баронът. — Монополът върху космическите превози на проклетото Сдружение би ни разорил, ако отдавна не бях предвидил тези разходи. Трябва да знаеш, Рабан, че ние опрахме пешкира за всичко. Ние дори заплатихме за превоза на сардукарите.

И не за първи път баронът се запита дали някога ще дойде ден, когато Сдружението ще може да бъде надхитрено. Хората му бяха много коварни — измъкваха полекичка парите, но по толкова, че клиентът да не възразява, докато не го стисваха в юмрука си и вече го принуждаваха да плаща, да плаща и пак да плаща.

Безбожните им цени засягаха най-вече военните превози. „Надбавки за военен риск“, обясняваха мазните агенти на Сдружението. И за всеки агент, когото човек успееше да пробута като „ухо“ в структурата на банката на Сдружението, те поставяха двама свои агенти в неговата система.

„Непоносимо!“

— Доходи значи! — обади се Рабан.

Баронът отпусна ръка и сви юмрук.

— Трябва здравата да ги притиснеш.

— И мога да си върша каквото си поискам, щом ги притискам здравата?

— Каквото си поискаш.

— Оръдията, които докарахте — заговори Рабан. — Ще мога ли да ги…

— Ще ги откарам оттук — прекъсна го баронът.

— Но вие…

— Подобни играчки няма да са ти необходими. Те бяха нововъведение със специално предназначение и вече са безполезни. Имаме нужда от метала. Те са безпомощни срещу защитните полета, Рабан. Бяха просто голямата изненада. Предполагаше се, че войските на дука ще се оттеглят в скалните пещери на тази отвратителна планета. И нашият артилерийски огън направо ги зазида в тях.

— Но свободните не използуват защитни полета.

— Ако желаеш, можеш да запазиш няколко лазестрела.

— Да, господарю. И ще имам свобода на действие, нали?

— Ако ги притискаш здравата.

Рабан се усмихваше злорадо.

— Прекрасно разбирам, господарю.

— Нищо не разбираш — изръмжа баронът. — Но нека си изясним нещата от самото начало. Това, което наистина трябва да разбереш, е как да изпълняваш моите заповеди. Минавало ли ти е някога през ум, племеннико, че на тази планета живеят най-малко пет милиона души?

— Забравя ли господарят, че в миналото бях тук негов регент-сиридар? И нека господарят ми прости, но неговата преценка може да се окаже занижена. Трудно е да се преброи население, разпръснато из синкове¤ и панове¤, както на тази планета. А ако се вземат под внимание и свободните…

— Свободните не заслужават внимание!

— Простете ми, господарю, но сардукарите мислят другояче.

Баронът се поколеба, втренчил поглед в племенника си.

— Да не би да знаеш нещо?

— Господарят се бе оттеглил в покоите си снощи, когато пристигнах. Аз… ъъъ… си позволих да се свържа с някои от моите лейтенанти… ъъъ… от миналото. Те са служили като водачи на сардукарите. Докладваха ми, че някаква банда на свободните нападнала из засада отряд сардукари, някъде на югоизток оттук, и го унищожила.

— Унищожила отряд сардукари ли?

— Да, господарю.

— Невъзможно!

Рабан сви рамене.

— Свободни да победят сардукари! — каза презрително баронът.

— Повтарям само онова, което ми докладваха — каза Рабан. — Говори се, че тази банда на свободните вече била заловила страшния ментат на дука Туфир Хауът.

— Ааа!

Баронът кимна усмихнат.

— Вярвам на доклада — продължи Рабан. — Вие нямате представа какво досадно бреме са свободните.

— Може би, но твоите лейтенанти не са видели и свободни. Сигурно са били атреидски воини, обучавани от Хауът и преоблечени като свободни; това е единственият възможен отговор.

Рабан отново сви рамене.

— Да, само че според сардукарите те са били свободни. Сардукарите вече започнаха погром за изтребването на всички свободни.

— Добре.

— Но…

— Това ще ангажира вниманието на сардукарите. А ние скоро ще имаме Хауът. Знам това! Предчувствувам го. Ах, какъв славен ден! Сардукарите са се заловили с преследването на няколко безполезни пустинни банди, докато ние тук ще получим истинската плячка!

— Господарю… — Рабан се поколеба и се намръщи. — Винаги ме е преследвало чувството, че ние подценяваме свободните както по брой, така и по…

— Зарежи това, момко! Те са паплач. Нас ни интересуват многолюдните градчета, градовете и селата. А там живее доста народ, нали така?

— Точно така, господарю.

— Те ме тревожат, Рабан.

— Тревожат ли ви?

— О… деветдесет процента от тях не ми създават грижи. Но винаги ще се намерят някои малки династии¤ и други подобни, хора амбициозни, които могат да предприемат нещо опасно. Ако някой от тях успее да напусне Аракис с неприятния разказ за тукашните събития, аз ще бъда безкрайно недоволен. Можеш ли да си представиш колко недоволен ще бъда?

Рабан преглътна.

— Трябва да предприемеш незабавни мерки да вземеш заложници от всяка малка династия — продължи баронът. — Така за всеки, който не живее на Аракис, трябва да стане ясно, че това тук е било чисто и просто война между две династии. И сардукарите изобщо не са участвували в нея, ясно ли е? На дука са били предложени обичайната пощада и изгнание, но преди да ги приеме, е загинал при нещастен случай. Той обаче се е канел да ги приеме. Ето това е историята. А всеки слух, че тук е имало някакви сардукари, трябва да бъде посрещнат с присмех.

— Щом такава е волята на императора — каза Рабан.

— Такава е волята на императора.

— Ами контрабандистите?

— Никой не вярва на контрабандистите, Рабан. Към тях се проявява търпимост, но не и доверие. Във всеки случай сред тези кръгове ще раздадеш подкупи… а ще вземеш и други мерки, които съм сигурен, че ще измислиш.

— Да, господарю.

— Значи две неща искам от Аракис, Рабан: приходи и безпощаден юмрук. На тази планета не бива да имаш никаква милост. Гледай на тези тъпаци като на такива, каквито са в действителност: злобно настроени към господарите си роби, които само изчакват възможността да се разбунтуват. Към тях не бива да проявяваш нито капчица жал или милост.

— Може ли човек да унищожи населението на цяла една планета? — попита Рабан.

— Да го унищожи ли? — Баронът рязко изви глава — жест, в който пролича изненада. — Кой е споменавал нещо за унищожение?

— Ами, помислих си, че се каните да доведете ново население и да…

— Казах да ги притиснеш здраво, племеннико, а не да ги унищожаваш. Не погубвай напразно населението, само го дръж в пълно покорство. Трябва да бъдеш мечка стръвница, момчето ми. — Той се усмихна — върху набръчканото от тлъстини лице се изписа детинско изражение. — Стръвницата никога не се спира. Никаква пощада. Никога не се спирай! Милостта е химера. Тя може да бъде победена от стомаха, който стене от глад, и от гърлото, което плаче от жажда. Трябва винаги да си гладен и жаден. — Баронът поглади огромните буци плът под суспенсорите си. — Като мен.

— Разбирам, господарю. — Рабан се огледа наляво и надясно.

— В такъв случай всичко ли е ясно, племеннико?

— С изключение на един въпрос, чичо: планетолога Кайнс.

— Ах, да, Кайнс.

— Той е служител на императора, господарю. Може да се движи, където пожелае. А е и много близък със свободните… нали е женен за свободна?

— До утре вечер Кайнс ще бъде мъртъв.

— Опасна работа е, чичо, да се убие имперски служител.

— А според теб как съм се издигнал толкова нависоко за толкова кратко време? — попита баронът. Гласът му бе мазен — в него напираха неизказани прилагателни. — Освен това никога не бива да се боиш, че Кайнс ще напусне Аракис. Забравяш, че той се е пристрастил към подправката.

— Разбира се!

— Онези, които знаят истината, няма да предприемат нищо, с което да изложат на риск снабдяването си с мелиндж — продължи баронът. — Това на Кайнс, естествено, му е известно.

— Бях забравил — каза Рабан.

Те мълчаливо се вгледаха един в друг.

След малко баронът заговори:

— Между другото сред първостепенните ти грижи трябва да бъдат и моите лични доставки на мелиндж. Аз имам доста прилични собствени запаси, но този пагубен набег на войските на дука ни отне повечето от количествата, приготвени за пазара.

— Да, господарю — кимна Рабан.

Баронът се оживи.

— И така, утре сутринта събираш всички оцелели длъжностни лица и им заявяваш: „Нашият върховен падишах-император ме натовари да поема владението на тази планета и да сложа край на всички спорове.“

— Разбирам, господарю.

— Този път съм сигурен, че наистина разбираш. Утре ще обсъдим всичко по-подробно. А сега ме остави да си доспя.

Баронът изключи защитата на вратата и го изпрати с очи.

„Муден в главата“ — помисли си баронът. — „Пъргав в краката, муден в главата. Когато изпълни задачата си тук, всичко ще е оплискано с кръв. Тогава изпратя ли Фейд-Рота да отърве хората от теглото, те ще посрещнат радушно своя спасител. Многообичания Фейд-Рота. Благородния Фейд-Рота, състрадателния, който им носи избавление от звяра. Фейд-Рота, който заслужава да бъде следван, за когото човек може да даде живота си. Момчето дотогава ще се научи да потиска, без да пролива кръв. Убеден съм, че той е владетелят, който ни трябва. Ще добие опит. А само какво прекрасно тяло има. Наистина чудесно момче.“

(обратно)

„На петнадесет години той вече бе усвоил изкуството да мълчи.“

Из „История на детството на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Докато Пол боравеше с лостовете на топтера, той осъзна, че отделя вплелите се вихри и че мисленето му, по-могъщо от това на ментат, прави съждения въз основата дори на най-незначителни данни. Той долавяше пясъчни фронтове, огромни вълни, преплитащи се пориви и отделни вихрушки. Вътре в кабината, осветявана само от зеленото сияние на скалите от командното табло, цареше безпорядък. Жълтеникавите пясъчни вихри отвън трудно се различаваха, но вътрешното му зрение започна да вижда през тази завеса.

„Трябва да намеря подходящата вихрушка“ — помисли си той.

От известно време усещаше, че яростта на стихията намалява, но въпреки това тя продължаваше да ги люлее. Изчака да се приближи друга вихрушка.

Тя започна като рязко надигнала се огромна вълна, която разтърси целия кораб. Пол не се поддаде на страха и направи вираж наляво.

Джесика наблюдаваше маневрата по висотомера във формата на кълбо.

— Пол! — изпищя тя.

Вихрушката ги подметна, завъртя и преобърна. Тя издигна нагоре топтера като кораб, понесен върху талазите на гейзер, и го изстреля навън от пясъчната пелена — крилата точица в сърцевината на пясъчните вихри, осветена от втората луна.

Пол погледна надолу и видя жълтеникавия стълб горещ вятър, изхвърлил ги нагоре, видя и стихващата буря, която отминаваше като пресъхнала река през пустинята — лунносребриста стихия, която се смаляваше все повече и повече там, някъде долу, докато те продължаваха да летят, носени от течението.

— Измъкнахме се от бурята — прошепна Джесика. Като оглеждаше внимателно нощното небе, Пол отдалечи самолета от пясъчните облаци и започна да пикира.

— Изплъзнахме им се — рече Пол.

Джесика усети как сърцето й силно заби. Помъчи се да запази спокойствие и погледна надолу към утихващата буря. Усетът за време й подсказваше, че се бяха носили с развилнелите се природни стихии почти четири часа, но едно кътче в съзнанието й изчисляваше продължителността на полета им на цял един живот.

„Беше като в молитвата“ — помисли си тя. — „Изправихме се с лице срещу бурята и тя не оказа никаква съпротива. Бурята мина през нас и около нас. Тя отмина, а ние останахме.“

— Не ми харесват крилете — чува се някакъв шум — заговори Пол. — Сигурно горе сме получили повреда.

Уловил с ръце лостовете, той усещаше дрезгавия шум на неизправните криле. Бяха се измъкнали от бурята, ала не и дотолкова, че да се разкрие пълната картина на видението от бъдещето. Все пак обаче се бяха отървали и тръпнейки. Пол почувствува, че се намира на прага на апокалипсиса.

Той потрепера. Усещането беше магнетично и ужасяващо и той откри, че го измъчва въпросът, какво бе породило тези трескави мисли. Причината отчасти се криеше в обилното количество подправка в храната му на Аракис. Но си помисли, че това донякъде можеше да се дължи и на молитвата — сякаш думите й съдържаха някаква своя вътрешна сила.

„Не бива да се страхувам…“

Причина и следствие: той бе жив въпреки злите сили и му се стори, че е застанал на ръба на прозрението, което не би могъл да постигне без вълшебството на молитвата.

В паметта му изплуваха думи от Оранжевата католическа библия¤: „Какви сетива ни липсват, че не можем да виждаме и да чуваме друг един свят, който ни заобикаля?“

— Наоколо има само скали! — рече Джесика.

Пол съсредоточи вниманието си върху приземяването на топтера и разтърси глава, за да прогони мислите си. Погледна нататък, където бе посочила майка му, и видя извисяващите се очертания на скалите, които се чернееха отпред и надясно върху пясъка. Усети някакво въздушно течение около глезените си и валма прах из кабината. Някъде в корпуса имаше пробойна — още едно дело на бурята.

— Най-добре ще е да кацнеш на пясъка — обади се Джесика. — Крилете може и да откажат да се опънат изцяло при спиране.

Той кимна напред по посока на скалния хребет, затрупан от навят пясък и облян в лунна светлина, който се извисяваше над дюните.

— Ще се приземим близо до онези скали. Провери си предпазните ремъци!

Тя се подчини, като си мислеше: „Имаме вода и влагосъхраняващи костюми. Ако успеем да намерим храна, можем да преживеем дълго в пустинята. Нали тук живеят свободните. Каквото могат те, това можем и ние.“

— В мига, в който кацнем, ще побегнеш към онези скали — рече Пол. — Аз ще взема вързопа.

— Да побягна към… — Тя млъкна и кимна. — Червеите.

— Нашите приятели червеите — поправи я той. — Те ще погълнат топтера ни. На мястото, където сме кацнали, няма да остане и следа.

„Колко рационално е мисленето му!“ — каза си тя. Те се спущаха все по-надолу и по-надолу. Стори им се, че полетът им става стремителен — изникнаха размазани очертания на дюни и скали, които се издигаха като острови. Топтерът леко се наклони, докосна върха на една дюна, прелетя над някаква пясъчна падинка и докосна друга дюна.

„По този начин убива скоростта“ — рече си Джесика и си позволи да се възхити на умението му.

— Пристегни ремъците! — предупреди я Пол. Той натисна лоста за спиране, първоначално лекичко, а после все по-силно и по-силно. Усети как крилете загребаха въздух и как се размахаха все по-бързо и по-бързо. Вятърът виеше в бясно въртящите се перки.

Неочаквано, като само потрепна леко за предупреждение, лявото крило, повредено от бурята, се обърна нагоре, после навътре и се удари в обшивката на топтера. Като зави наляво, самолетът се плъзна по гребена на една дюна. Претърколи се странично и сред рукналия пясък заби нос в съседната дюна. Топтерът застана неподвижно, катурнат върху страната със счупеното крило — дясното крило сочеше към небето.

Пол рязко отметна предпазните си ремъци, отхвърли се нагоре, прескочи майка си и със сила отвори вратата. В кабината нахлу пясък, който донесе сухия мирис на обгорен кремък. Той грабна вързопа от багажника и видя, че майка му се е освободила от ремъците. Тя се покатери по дясната предна седалка и оттам стъпи върху металната обшивка на корпуса. Като повлече вързопа за ремъците. Пол я последва.

— Бягай! — заповяда той.

Пол посочи нагоре към върха на дюната и отвъд нея, където се виждаше скален стълб, подкопан от пясъчните вихри.

Джесика скочи от топтера и се затича нагоре, като се катереше и подхлъзваше по стръмната дюна. Тя чуваше зад гърба си задъханото дишане на Пол. Излазиха по пясъчния хребет, който се виеше към скалите.

— Следвай билото на хребета — разпореди Пол. — Така ще се движим по-бързо.

Те с мъка си проправяха път към скалите, краката им затъваха в пясъка.

Нов шум привлече вниманието им — нещо като приглушен шепот, съскане и стържене.

— Червей! — рече Пол. Шумът се усили.

— По-бързо! — изпъшка Пол.

Най-близката ивица чакъл, която се спускаше като бряг сред пясъците, се намираше вече на не повече от десетина метра пред тях, когато дочуха зад гърба си скърцане и грохот на метал.

Пол улови вързопа за ремъците и го прехвърли на дясното си рамо. Като бягаше, вързопът го удряше по хълбока. С другата си ръка сграбчи майка си. Те продължиха да се катерят с мъка към извисяващата се скала, нагоре, по една осеяна с камъни площадка и по някакъв криволичещ, издълбан от ветровете улей. Дишаха на пресекулки, с пресъхнали гърла.

— Не мога да бягам повече — задъхано рече Джесика.

Пол се спря, пъхна я в една теснина между скалите, обърна се и огледа надолу пустинята. Успоредно на техния скален остров, само на километър разстояние, се плъзгаше огромен подвижен хълм — сгрените от лунната светлина дипли, пясъчни вълни и ями почти се изравниха с тях. Полегналите по пътя им дюни се набръчкаха. До мястото, където бяха оставили повредения си орнитоптер, за миг се появи издутина.

Там, откъдето бе минал червеят, не остана и следа от самолета.

Подвижният хълм се отправи към откритата пустиня и пое обратно по собствената си диря.

— По-голям е от кораб на Сдружението — прошепна Пол. — Бяха ми казали, че навътре в пустинята червеите стават огромни, но не можех да си представя… точно колко са огромни.

— Нито пък аз — промълви Джесика. Червеят още веднъж свърна от скалите и вече бързешком, с лъкатушеща диря се понесе към хоризонта. Те стояха заслушани, докато шумът от движението му не се стопи сред тихия шепот на пясъка наоколо.

Пол си пое дълбоко въздух, вдигна очи към стръмната канара и изрече цитат от „Китаб-ал-ибар“¤:

— „Пътувай нощем, а денем почивай на дебела сянка.“ — Погледна майка си. — До разсъмване все още разполагаме с няколко часа. Ще можеш ли да вървиш?

— След мъничко.

Пол закрачи към покритата с чакъл площадка, нарами вързопа и пристегна ремъците. Постоя така известно време с паракомпас¤ в ръце.

— Когато можеш — рече той. Тя се отблъсна от скалата, усещайки как силата й се възвръща.

— Накъде?

— Накъдето води билото на този хребет — посочи той.

— Навътре в пустинята — рече тя.

— Пустинята на свободните — протепна Пол. И млъкна, разтърсен от спомена за скалистите зъбери от видението от бъдещето, явило му се на Каладън. Тогава бе зърнал тази пустиня. Само че разположението на скалите бе съвсем различно — като оптически образ, изчезнал в съзнанието и стопил се в паметта му, който сега, проектиран върху истинската сцена на действието, не се получаваше идеално точен. Там той се задаваше от друг някакъв ъгъл, докато сега стоеше неподвижен.

„Във видението, което имах, Айдахо беше с нас“ — припомни си той. — „А сега Айдахо е мъртъв.“

— Виждаш ли път, по който да тръгнем? — попита Джесика, изтълкувала погрешно колебанието му.

— Не — отвърна Пол. — Но във всеки случай ще тръгнем.

Той намести по-здраво вързопа върху плещите си и пое нагоре по един улей, който пясъкът бе издълбал в скалата. Улея водеше към сгряно от луната високо скално плато със стъпаловидни хълмчета, което се простирате на юг.

Пол се отправи към близкия хълм и се изкатери с мъка по него. Джесика го последва.

Не след дълго тя отбеляза, че техният преход вече зависеше изцяло от даденостите и особеностите на пустинята, която ги заобикаляше — пясъчните насипи между скалите, които забавяха крачките им, издълбаните от пясъка чукари, които режеха ръцете: препятствията, които ги принуждаваха да вземат решение: да се изкатерят или да заобиколят? Теренът налагаше свой собствен ритъм. Разговаряха само при необходимост, и то с глас одрезгавял от усилията.

— Тук стъпвай внимателно — от пясъка канарата е станала хлъзгава.

— Внимавай да не си удариш главата в тази издатина!

— Не се изкачвай на този гребен — луната ни огрява в гръб и всяко наше движение може да се проследи.

Пол спря на едно закътано място и опря вързопа на тясна канара.

Джесика се облегна до него, благодарна за минутата отдих. Тя чу как Пол всмукна от функционалната тръбичка на костюма си и сама отпи от преработената вода. На вкус бе възсолена и тя си припомни водите на Каладън — висок фонтан, който описваше дъга в небето, такова изобилие от влага, че самата вода оставаше незабелязана… виждаха се само очертанията на струите, отражението или ромонът им, когато Джесика се поспираше наблизо.

„Да поспрем“ — мислеше си тя. — „Да си починем… истински да си починем.“

Хрумна й, че милосърдие означава да спреш, та дори само за миг. Там, където спирането не беше възможно, там нямаше и милосърдие.

Пол се отблъсна от канарата, обърна се и се изкатери по една наклонена площадка. Джесика го последва с въздишка.

Спуснаха се надолу и се озоваха върху пясъчен насип, който заобикаляше огромна отвесна скала. Отново почувствуваха неравния ритъм при прекосяването на този разнороден терен.

Джесика долови, че нощта отстъпва пред властта на различните по големина късчета скала и пясък под нозете и ръцете им — заоблени каменни блокове или едър чакъл, ситно надробена скала или едрозърнест пясък, обикновен пясък или ситен пясък, прах или най-фини прашинки.

Прашинките задръстваха филтрите и се налагаше да ги продухват. По чакъла и едрия пясък, посипали скалната повърхност, непредпазливия можеше да се подхлъзне. Скалните късове режеха.

А нозете им затъваха във вездесъщите пясъчни ивици.

Пол се спря рязко на една скална издатина и улови майка си, която залитна към него.

Той сочеше наляво и като проследи с поглед ръката му, тя видя, че се бяха изправили на върха на един зъбер, а на около двеста метра под тях като вкаменен океан се простираше пустинята. Океанът се разстилаше пред тях с посребрени от луната талази — ъгловати сенки, които се стопяваха в малки вълни, а в далечината се извисяваха наново в сивкавите неясни очертания на друг хребет.

— Откритата пустиня — рече тя.

— Доста широк участък за прекосяване — допълни Пол с глас, приглушен от филтъра.

Джесика се огледа наляво, после надясно — надолу се виждате само пясък.

Пол се загледа пред себе си в движението на сенките на лунната светлина.

— Широк е три-четири километра — добави той.

— А червеи? — попита майка му.

— Сигурно има.

Тя се съсредоточи върху умората и болката в мускулите си, която притъпяваше сетивата й.

— Ще спрем ли да похапнем? — попита Джесика.

Пол се освободи от ремъците на вързопа, приседна и облегна гръб о него. Джесика го хвана за рамото и се отпусна на скалата до него. Усети, че щом се настани, Пол се обърна и затършува из вързопа.

— Вземи — рече той.

Ръцете му, които при допира с нейните й се сториха сухи, пъхнаха в дланта й две енергийни капсули.

Тя ги глътна неохотно с малко вода от тръбичката на влагосъхраняващия си костюм.

— Изпий си всичката вода! — рече Пол. — Аксиома: „Най-подходящото място да съхраниш водата си е собственото ти тяло. Тя ще подхранва енергията ти. Ще бъдеш по-силен. Имай доверие в своя влагосъхраняващ костюм.“

Тя се подчини, пресуши джобните си резервоари и почувствува как силата й се възвръща. После си помисли колко спокойно бе тук сега, тъй както бяха уморени, и си спомни, че някога бе чувала певеца воин Гърни Халик да казва: „По-добре къшей сух хляб, изяден на спокойствие, отколкото замък, пълен с жертви и разпри.“

Джесика повтори тези думи на Пол.

— Такъв беше Гърни! — рече той.

Тя долови нотките в гласа му — все едно че Пол говореше за покойник, и си помисли: „И наистина горкичкият Гърни може и да е мъртъв. Атреидските воини бяха или избити, или пленени, или се лутаха като тях, изгубени сред безводната пустош.“

— Гърни винаги имаше подходящ цитат — рече Пол — Дори и сега го чувам: „И аз ще пресуша реките и ще предам земята в ръцете на злодеите, и ще вдигна ръката на чужденците, за да превърна земята и всичко връз нея в пустиня!“

Джесика притвори очи, трогната едва ли не до сълзи от въодушевлението в гласа на сина си. След малко Пол попита:

— А ти как се… чувствуваш?

Тя разбра, че този въпрос се отнасяше до нейната бременност, и отвърна:

— Сестра ти ще се роди едва след много месеци. Все още се чувствувам… в добра форма.

И си помисли: „Колко делово разговарям със собствения си син!“ — а после, тъй като бин-джезъритските методи изискваха да се издирва обяснение на подобно необичайно поведение, тя потърси и откри източника на тази деловитост: „Аз се страхувам от сина си, боя се от неговата чудатост, боя се от това, което може да види в бъдещето ни, от това, което може би ще ми каже.“

Пол прихлупи качулката над очите си и се заслуша в тайнствените звуци на нощта. В гърдите му се бе стаило неговото собствено мълчание. Засърбя го носът. Той го потърка с пръсти, свали филтъра и вниманието му бе привлечено от натрапчивия мирис на канела.

— Тук наоколо има находище на мелиндж — рече той.

Лек ветрец погали страните на Пол и надипли гънките на наметката му. Ала този вятър не предвещаваше буря — Пол вече можеше да долови разликата.

— Скоро ще съмне.

Джесика кимна.

— Трябва да има начин да се прекоси безопасно този открит пясъчен участък — каза Пол. — Щом свободните могат.

— А червеите?

— Ако поставим кречетало¤ от нашия несесер¤ някъде отзад сред скалите — заговори Пол, — това за известно време ще отвлече вниманието на червея.

Тя се загледа в обляната в лунна светлина ивица пясък, която ги разделяше от насрещния хребет.

— А дали това време ще стигне за четири километра?

— Може би. Ами ако шумът от стъпките ни, докато прекосяваме участъка, наподобява естествените звуци на пустинята, онези, които не привличат червеите…

Пол заоглежда открития участък, като ровеше из паметта си за онова, което бе видял в бъдещето, и размишляваше върху загадъчните намеци за кречетала и вестителни куки¤ в наръчника от несесера, оказал се във вързопа, приготвен за бягството им. Озадачи го, че при мисълта за червеите усеща само, че го пронизва ужас. Знаеше, сякаш това се спотайваше някъде в периферното му мислене, че червеите трябва да се уважават и че от тях не бива да се бои… освен… ако…

Той разтърси глава.

— В шума от стъпките ни не трябва да има ритъм — рече Джесика.

— Какво? О, да. Ако вървим с неравномерни стъпки… сигурно самият пясък вдига понякога шум при свличането си. Червеите не могат да проследяват всеки звук. Трябва обаче да сме напълно отпочинали, преди да опитаме.

Той погледна към отсрещната скална стена, отчитайки хода на времето по отвесните лунни сенки, които играеха по нея.

— До един час ще съмне.

— Къде ще прекараме деня? — попита тя.

Пол се обърна наляво и посочи.

— Ето там отзад, на север, при онези скали. Сигурно забелязваш, че са изсечени от ветровете и че това е наветрената им стена. А сигурно ще има и цепнатини, и при това дълбоки.

— Няма ли да е най-добре да тръгваме? — попита тя.

Той стана и й помогна да се изправи на крака.

— Не си ли уморена за спускане? Преди да си устроим бивак, искам да се доближим колкото е възможно повече до дъното на басейна.

— Достатъчно си починах. — Тя му кимна да тръгва.

Той се поколеба, после вдигна вързопа, нарами го и тръгна по хребета.

„Ако имахме суспенсори“ — мислеше си Джесика, — „тогава спускането ни надолу щеше да е съвсем проста работа. Но може би и суспенсорите са нещо, което трябва да се избягва в откритата пустиня. Може би и те, както и защитните полета, привличат червеите.“

Стигнаха до низ от пясъчни насипи, които слизаха надолу, а отвъд тях се виждаше пролом, чиито ръбове, очертани от лунната светлина, водеха към открития участък.

Пол вървеше първи, като крачеше с предпазлива, но същевременно и бърза стъпка, защото бе очевидно, че луната скоро ще се скрие. Пътят им се виеше надолу, към един свят с все по-плътни и по-плътни сенки. Скалните очертания наоколо вече се извисяваха до звездите. При ръба на един сивкав пясъчен сипей, който пълзеше надолу в мрака, проломът се стесняваше едва до десетина метра.

— Ще можем ли да се спуснем? — прошепна Джесика.

— Струва ми се, че ще можем.

Той опипа повърхността с крак.

— Можем да се плъзнем надолу — рече той. — Аз ще се спусна пръв. Ти ще изчакаш, докато ме чуеш, че съм спрял.

— Внимателно — каза тя.

Той стъпи на сипея и се плъзна по меката му повърхност, докато стигна до една почти равна площадка от сбит пясък. Това място бе закътано сред скалите стени. Чу как зад гърба му се свлече пясък. Опита се да зърне в мрака горния ръб на склона и пясъчната лавина едва не го помете. Всичко утихна.

— Майко? — извика Пол. Отговор нямаше.

— Майко?

Той захвърли вързопа и се закатери нагоре по сипея — лазеше, ровеше в пясъка и загребваше с ръце от него като полудял.

— Майко! — изхриптя той. — Майко, къде си?

Връхлетя го нова пясъчна лавина, която го засипа до хълбок.

С усилие се изтръгна от прегръдките й. „Била е повлечена от пясъчната лавина“ — помисли си той. — „И сега е затрупана. Трябва да запазя спокойствие и внимателно да обмисля нещата. Тя няма да се задуши веднага. Ще изпадне временно в бинду¤, за да намали потребностите си от кислород. Тя знае, че аз ще копая и ще я намеря.“

С помощта на бин-джезъритските методи, на които го бе обучавала майка му, Пол усмири ожесточеното туптене на сърцето си и превърна съзнанието си в чиста плочка за писане, върху която можеха да се отразят изминалите няколко мига. Паметта му възпроизведе всяко отделно движение и всяка струйка от пясъчната лавина, и то с внушителност, която контрастираше с частиците от секундата, необходими в действителност за пълното възпроизвеждане на случилото се.

Не след дълго Пол отново се катереше нагоре по склона, опипвайки пътя си предпазливо, докато откри стената на пролома и някаква издатина в скалата. Започна да копае, като отхвърляше пясъка предпазливо, за да не предизвика нова лавина. Ръцете му напипаха парче плат. Той го проследи и намери лакът. Внимателно тръгна по него и откопа лицето й.

— Чуваш ли ме? — попита той. Никакъв отговор.

Започна да копае още по-бързо и изрови раменете й. Тялото й бе отпуснато, но той долови бавните удари на сърцето.

„Изпаднала е е бинду!“ — рече си той.

Пол разрина пясъка до кръста й, преметна ръцете й върху раменете си и я задърпа надолу по сипея — отпървом бавно, после все по-бързо и по-бързо, усещайки как пясъкът горе поддава. Той я теглеше все по-ожесточено, задъхваше се от напрежението и отчаяно се стремеше да запази равновесие. Успя да стъпи върху покритото със сбит пясък най-ниско ниво на пролома, преметна я на рамо и залитайки, се втурна в лудешки бяг точно когато целият пясъчен насип се свлече с грохот, чието ехо бе подето и усилено от скалните стени.

Той спря в края на пролома, там, откъдето на тридесетина метра надолу пред погледа му се разстилаха строените като в редица дюни на пустинята. Нежно я положи на пясъка и промълви думата, която трябваше да я извади от това й състояние на бинду.

Джесика дойде на себе си бавно, като все по-дълбоко и по-дълбоко поемаше въздух.

— Знаех, че ще ме намериш — прошепна тя.

Той се обърна и погледна назад към пролома.

— Може би щеше да е по-благородно, ако не те бях намерил.

— Пол!

— Изгубих вързопа — рече той. — Сега лежи затрупан най-малко под… сто тона пясък.

— С всичките неща?

— С резервната вода, влагосъхраняващата палатка, с най-важните неща. — Попипа джоба си. — У мен остана паракомпасът. — Затършува из платнения си пояс. — Нож и бинокъл. Можем хубавичко да огледаме мястото, където ще умрем.

В този миг слънцето изгря на хоризонта, някъде вляво, отвъд края на пролома. Лъчите му обагриха пясъка в откритата пустиня. Из скривалищата си сред скалите певците от птичия хор подеха своите песни.

Но Джесика виждаше само отчаянието, изписано по лицето на Пол. Тя придаде на гласа си презрителна нотка и рече:

— Така ли са те учили?

— Не разбираш ли? — попита той. — Всичко, което ни е нужно, за да оцелеем, остана под пясъка.

— Но нали намери мен — рече тя и сега гласът й бе гальовен и убедителен.

Пол приклекна.

Не след дълго той вдигна очи към пролома, към новообразувания сипей, като го оглеждате внимателно и отбелязваше доколко рохкав е пясъкът.

— Ако успеем да обездвижим един малък участък от този сипей и горния пласт на изкопа, който ще направим в пясъка, може би ще успеем да се доберем до вързопа. Това би могло да стане с вода, но ние не разполагаме с достатъчно, защото… — Той замълча и продължи: — Пяна.

Джесика не помръдваше, за да не прекъсне бурния поток на мислите му.

Пол се вгледа в откритите дюни — търсеше не само с очи, а и с ноздри, откри посоката и после прикова погледа си върху тъмна ивица пясък точно под тях.

— Подправката! — рече той. — Тя има висока алкалност. А разполагаме и с паракомпас. Неговият енергиен пакет е киселинно-алкален.

Както бе седнала, Джесика се облегна назад. Пол не й обърна внимание, скочи на крака и заслиза по сбитата от вятъра повърхност на сипея, който се спущаше от края на пролома към дъното на басейна.

Джесика го наблюдавате как върви — походката му бе неравномерна — стъпка… пауза, стъпка-стъпка… плъзгане… пауза…

В походката му нямаше ритъм, който би могъл да уведоми някой червей злодей, че тук се движи нещо, което не принадлежи към обитателите на пустинята.

Пол стигна до находището на мелиндж, пъхна една буца подправка в гънка на наметката си и се върна към пролома. Изсипа подправката върху пясъка пред Джесика, приклекна и с помощта на острието на ножа си започна да разглобява паракомпаса. Циферблатът се отдели. Пол развърза пояса си, нареди върху него частите на компаса и извади енергийния пакет. После извади механизма на компаса и от уреда остана само една празна изтърбушена кутийка.

— Ще ти трябва вода — обади се Джесика.

Пол взе функционалната тръбичка от врата си, напълни устата си с вода и я изпразни в кутийката.

„Ако опитът не успее, това е похабяване на вода“ — помисли си Джесика. — „Ала тогава няма да има вече никакво значение.“

Пол разтвори с ножа енергийния пакет и изсипа кристалите му във водата. Те започнаха полека-лека да отделят пяна и паднаха на дъното.

Погледът на Джесика улови някакво движение над главите им. Вдигна очи и видя ястреби, накацали по ръба на пролома. Бяха втренчили очи надолу, към откритата вода.

Велика майко! — помисли си тя. — Усещат водата дори от разстояние!

Пол бе поставил отново капака на паракомпаса, като бе махнал винта за затваряне, който откриваше малък отвор към течността. Като взе преправения уред в една ръка и малко от подправката в другата. Пол се заизкачва отново по сипея, като оглеждаше внимателно горния му слой. Без пояса, който го пристягаше, робата му леко се издуваше. Той се изкачи донякъде, като затъваше в ручеи от пясък и вдигаше облачета прах.

След малко се спря, напъха щипка от подправката в паракомпаса и разклати кутийката.

От отвора, оттам, където бе стоял винтът, започна да блика зелена пяна. Пол я насочи към повърхността на сипея, направи малък насип и започна да изгребва с нозе пясъка под струята, която същевременно обездвижваше издълбаното място с още пяна.

Джесика се придвижи към него и се провикна:

— Мога ли да ти помогна?

— Изкачи се при мен и копай — отвърна той. — Трябва да изкопаем около три метра. Потребни са внимание и точност. — Докато говореше, пяната престана да излиза от уреда.

— Бързо! — рече Пол. — Не се знае колко време пяната ще задържи пясъка.

Джесика се покатери до Пол, а той пъхна още една щипка от подправката в отвора и разклати кутийката на паракомпаса. Пяната отново започна да излиза от отвора.

Щом Пол насочи струята на пяната, Джесика започна да копае с ръце, като изтикваше пясъка надолу по сипея.

— На каква дълбочина? — попита задъхано тя.

— Около три метра — отвърна той. — При това мога да определя мястото само приблизително. Може би ще се наложи да разширим изкопа. — Той отстъпи крачка встрани и затъна в рохкав пясък. — Трябва да копаеш под наклон. Не бива да копаеш право надолу.

Джесика се подчини.

Копаеха бавно надолу, стигнаха дори до дъното на басейна, но въпреки това от вързопа нямаше и следа.

„Дали не съм сбъркал в изчисленията?“ — попита се мислено Пол. — „Аз съм онзи, който поначало се поддаде на паниката и допусна тази грешка. Дали това не е притъпило способностите ми?“

Той погледна към паракомпаса. От киселината бе останало по-малко от петдесетина грама.

Джесика се изправи в изкопа и прекара оцапана с пяна ръка по страните си. Очите й срещнаха очите на Пол.

— Горният пласт — рече Пол. — Много внимателно. — Той добави в кутийката още една щипка от подправката и насочи струйката пяна близо до ръцете на Джесика, която започна да копае отвесно в най-горния скосен пласт на изкопа. На второто загребване ръцете и напипаха нещо твърдо. Бавно откопа ремък с пластмасова катарама.

— Не пипай повече — рече Пол почти шепнешком. — Пяната ни свърши.

Уловила с една ръка ремъка, Джесика вдигна очи към Пол.

Пол захвърли празния паракомпас към дъното на басейна и рече:

— Подай ми другата си ръка. Сега слушай внимателно. Ще те издърпам надолу по сипея. Не пускай ремъка. От върха едва ли ще се срути още пясък. Пластовете на насипа се слегнаха. Ще пазя само да не се затрупа главата ти. Ако изкопът се запълни, ще те откопая и ще измъкнем вързопа.

— Ясно — каза тя.

— Готова ли си?

— Готова съм. — Тя впи пръсти в ремъка. С рязко движение Пол я изтегли наполовина от изкопа, като държеше главата й нагоре, тъй като обездвиженото с пяна място поддаде и пясъкът се свлече в ямата. След като пластовете поулегнаха. Джесика се оказа затрупана до кръста — лявата й ръка до рамото остана под пясъка, а брадичката и бе потърсила убежище в една от гънките на наметката на Пол. Рамото я болеше от тежестта на пясъка.

— Не съм пуснала ремъка — каза тя. Пол бавно зарови ръка близо до тялото й и напипа ремъка.

— А сега дружно двамата! — извика той. — Тегли равномерно! Не бива да скъсаме ремъка.

Докато теглеха вързопа нагоре, в изкопа се свлече още пясък. Щом ремъкът се показа на повърхността, Пол спря да дърпа и изрови майка си от пясъка. После започнаха заедно да теглят вързопа надолу по сипея, докато го издърпаха от изкопа.

Няколко минути по-късно те стояха на дъното на пролома с вързопа помежду си.

Пол погледна майка си. По лицето и робата й имаше пяна. Там, където тя бе изсъхнала, по тялото й бе полепнал пясък. Все едно че я бяха замеряли с топки от мокър зелен пясък.

— Цялата си изплескана — каза той.

— И ти не си по-красива гледка — отвърна тя.

Започнаха да се смеят, после станаха сериозни.

— Това не трябваше да се случва — рече Пол. — Проявих небрежност.

Тя сви рамене, усещайки как полепналият пясък се посипва от робата й.

— Ще опъна палатката — рече той. — Най-добре свали тази роба и я изтърси. — Той взе вързопа и се отдалечи.

Джесика кимна, почувствувала се внезапно твърде уморена, за да отговори.

— В скалата има дупки от скоби — обади се Пол. — Преди нас някой е станувал тук.

„Защо не?“ — помисли си тя, докато чистеше робата си. Мястото бе удобно, разположено навътре сред канарите, с изглед към друг хребет, отдалечен на около четири километра, достатъчно високо, за да се избегнат червеите, но и достатъчно близко за отправна точка при пресичането на открития участък.

Тя се обърна и видя, че Пол е разпънал палатката, чиито опнати от скобите куполовидни сводове се сливаха със скалните стени на пролома. Пол мина покрай нея и вдигна бинокъла до очите си. Завъртя припряно копчето за регулиране на вътрешното налягане, нагласи на фокус маслените лещи, насочени към отсрещните скали, и в светлината на утринното слънце вдигна златиста прашна диря през открития участък.

Джесика наблюдаваше как той оглежда внимателно загадъчния пейзаж и как очите му разучават пясъчните реки и каньони.

— Ей там виждам някакво растение! — възкликна той.

Джесика намери резервния бинокъл във вързопа до палатката и застана до Пол.

— Ей там — рече той, като държеше бинокъла с една ръка, а с другата показваше.

Тя погледна към посоченото място.

— Сагуаро — каза Джесика. — Хилаво растение.

— Може би наблизо живеят хора — рече Пол.

— Биха могли да бъдат и останките на някоя ботаническа опитна станция — предупреди тя.

— Това място е твърде навътре на юг в пустинята — рече той. Свали бинокъла, потри с пръсти мястото под филтровата преграда, като почувствува колко пресъхнали и напукани са устните му и усети прашния вкус на жаждата в устата си. После добави: — Има вид на място, обитавано от свободни.

— Сигурни ли сме, че свободните ще ни посрещнат дружелюбно? — попита Джесика.

— Кайнс обеща, че те ще ни помогнат.

„Ала у хората от пустинята има отчаяние“ — помисли си тя. — „Самата аз днес почувствувах това. Хора, които са отчаяни, биха могли да ни убият заради нашата вода.“

Тя притвори очи и на фона на тази пустош в паметта й изплува сцена от Каладън. Отдавна, още преди да се роди Пол, тя и дук Лито бяха предприели на Каладън ваканционно пътуване с орнитоптер. Бяха летели над южните джунгли, над гъсто обраслите, плющящи от вятъра тръстики и оризищата в делтите. А сред зеленината бяха съзрели проточилите се в нишки мравки — тълпи от хора, които носеха своите товари върху суспенсорни носилки. А сред ширналия се наблизо морски простор се белееха венчелистчетата на триъгълните платна на тримараните.

Всичко това бе изгубено.

Джесика отвори очи към замрялата пустиня и към надигащата се топлина на деня. Въздухът над открития участък бе вече започнал да потрепва от неуморимите зли духове на зноя. Отсрещните скали се виждаха размазани, сякаш гледани през евтино стъкло.

Свличащите се пясъци спуснаха за миг своята завеса върху открития край на пролома. Пясъкът изсвистя надолу, откъртен от полъха на утринния ветрец и от ястребите, които започнаха да отлитат от върха на канарата. Пясъчната лавина отмина, а Джесика продължаваше да чува свистенето на пясъка. То ставаше все по-натрапчиво — звук, който, чут веднъж, никога не се забравя.

— Червей! — прошепна Пол.

Червеят пристигна отдясно с небрежна царственост, която не можеше да бъде пренебрегната. Лъкатушеща могила от изкопан пясък пресече дюните там, докъдето стигаше погледът. Могилата набъбна в предната си част, сетне се сгромоляса като огромна морска вълна. После отмина, поела наляво. Грохотът намаля и заглъхна.

— Виждал съм космически фрегати, които са по-малки — прошепна Пол.

Джесика кимна и продължи да се взира в пустинята. Там, откъдето бе минал червеят, бе останала обещаваща лъжливи надежди клисура. Тя се проточваше мъчително безкрайна отпреде им, зовяща отвъд дъговидната, успоредната на хоризонта диря.

— Като си отпочинем — заговори Джесика, — ще трябва да продължим с твоите уроци.

Пол сподави внезапния си изблик на гняв и каза:

— Майко, не смяташ ли, че бихме могли да минем и без…

— Днес ти се поддаде на паника — прекъсна го тя. — Ти познаваш своя мисловен процес и бинду-нерватура¤ вероятно по-добре, отколкото аз познавам своите, ала има още много, което трябва да научиш за своята телесна прана-мускулатура¤. Човешкото тяло има понякога свои самостоятелни реакции, Пол, и аз мога да ти разкажа за тях. Ти трябва да се научиш да владееш всеки мускул, всяка фибра от своето тяло. Трябва да преговориш уроците за ръцете. Ще започнем с мускулите на пръстите, сухожилията на дланите и чувствителността на върховете на пръстите. — Тя се извърна. — А сега влез в палатката.

Той сви пръстите на лявата си ръка, като наблюдаваше как майка му влиза пълзешком през херметическия отвор на палатката и разбираше, че не ще може да я отклони от това решение… че ще трябва да се съгласи.

„Независимо какво ми е сторено, аз съм бил съпричастен“ — помисли си той.

Преговор на уроците за ръцете!

Той погледна ръката си. Колко незначителна изглеждаше тя, съпоставена с такива същества като този червей.

(обратно)

„Ние дойдохме от Каладън — планета рай за нашата раса. На Каладън не беше потребно да създаваме рай за тялото и рай за душата — та нали виждахме действителността, която ни заобикаляше. И цената, която платихме, бе цената, която хората винаги са плащали, за да получат рая в този живот — станахме мекушави, загубихме своя живец, своята якост, сила и пъргавина.“

Из „Муад’Диб: Разговори“ от принцеса Ирулан

— Значи ти си славният Гърни Халик — рече мъжът.

Халик стоеше прав сред овалната пещера, която служеше за канцелария, и се взираше в седналия пред него зад едно метално писалище контрабандист. Мъжът бе облечен в широките роби на свободните, но очите му не бяха изцяло сини, което показваше, че менюто му включва и храни от други планети. Канцеларията бе копие на командната кабина на капитан от космическа фрегата — комуникационни съоръжения и видеоекрани заедно с табла за дистанционно насочване на оръжията и стрелбата опасваха тридесетградусовата дъга на стената, докато писалището бе направено като издатина в стената — естествено продължение на останалата част от извивката.

— Аз съм Стейбън Тюйк, синът на Есмър Тюйк — заговори контрабандистът.

— Тогава ти си човекът, комуто дължа благодарност за оказаната ни помощ — рече Халик.

— Оо, признателност значи — каза контрабандистът. — Сядай!

От стената близо до екраните изскочи като в самолет сгъваемо столче и Халик се отпусна върху него с въздишка, усещайки изтощението си. Сега успя да види собственото си отражение върху някаква черна повърхност встрани от контрабандиста и се намръщи при вида на следите от умора върху грапавото си лице. Белегът от мастилена лоза¤ по ръба на долната челюст се набърчи при тази гримаса.

Халик отвърна поглед от отражението си и го впери в Тюйк. Сега забеляза наследствените черти — гъстите, бухлати вежди на бащата и сякаш изсечените от камък скули и нос.

— Твоите хора ми казаха, че баща ти е мъртъв, убит от харконите — рече Халик.

— От харконите или от някой предател сред вашите хора — отвърна Тюйк.

Гняв надви част от умората на Халик. Той се изопна и каза:

— Можеш ли да назовеш предателя?

— Не сме сигурни.

— Туфир Хауът подозираше лейди Джесика.

— Ааа, бин-джезъритската вещица… може би. Но Хауът сега е пленник на харконите.

— Чух — Халик си пое дълбоко въздух. — Оказва се, че ни предстои да поубием още доста хора.

— Ние няма да предприемем нищо, с което да привлечем вниманието върху себе си — рече Тюйк.

Халик настръхна.

— Но…

— Ти и онези твои воини, които спасихме, можете да намерите убежище при нас — прекъсна го Тюйк. — Говориш за благодарност. Много добре, тогава отработете дълга си към нас. Винаги могат да ни влязат в работа добри воини. Но ще ви унищожим незабавно и без да ни мигне окото, ако предприемете и най-малкото открито действие срещу харконите.

— Но нали те убиха баща ти, човече!

— Възможно е. Но дори и така да е, ще ти кажа отговора на моя баща към онези, които действуват, без да мислят: „И камъкът е тежък, и пясъкът тежи, но гневът на глупака тежи дваж повече.“

— Да не искаш да кажеш, че трябва да стоим със скръстени ръце, а? — попита презрително Халик.

— Не си ме чул да казвам такова нещо. Казах само, че ще защитавам нашия договор със Сдружението. Сдружението изисква от нас да играем благоразумно играта. Има и други начини да се унищожи един неприятел.

— Виж ти!

— Виж ти я! Ако си си наумил да дириш вещицата, заповядай! Но те предупреждавам, че може би много си закъснял… а и във всеки случай ние се съмняваме, че тя е именно човекът, който ти трябва.

— Хауът твърде рядко допускаше грешки.

— Той се остави да попадне в ръцете на харконите.

— Да не би според теб той да е предателят?

Тюйк сви рамене.

— Спорен въпрос. Според нас вещицата е мъртва. Поне така смятат харконите.

— Ти май знаеш много неща за харконите.

— Догадки и предположения… слухове и подозрения.

— Ние сме седемдесет и четирима — рече Халик. — Ако сериозно искате да се присъединим към вас, трябва да сте сигурни, че нашият дук е мъртъв.

— Видели са трупа му.

— А момчето, младият господар Пол, също ли е убит? — Халик се опита да преглътне, но откри, че някакви буца е затъкнала гърлото му.

— Според последните сведения, които получихме, той е загинал заедно с майка си при буря в пустинята. Вероятно дори и костите им никога няма да бъдат намерени.

— Значи тогава и вещицата е мъртва… всички са мъртви.

Тюйк кимна.

— А Рабан Звяра, поне така се говори, ще поеме още веднъж властта тук, на Дюн — рече той.

— Граф Рабан Ланкивилски ли?

— Да.

На Халик му бе потребно малко време, за да задуши изблика на гняв, който заплашваше да го завладее. Той заговори на пресекулки:

— Аз имам лични сметки с Рабан. Трябва да се разплатя с него за живота на мои близки… — Той потри белега на долната си челюст — …и за това…

— Човек не залага всичко, за да уреди преждевременно някакви си сметки — рече Тюйк. Той се навъси и се загледа как потръпват мускулите по долната челюст на Халик и как внезапно се присвиха очите под оределите му клепки.

— Добре… добре — Халик пое дълбоко въздух.

— Ти и твоите воини можете да отработите цената на превоза от Аракис до някоя друга планета, като постъпите на служба при нас. Има много места, които…

— Аз освобождавам моите войници от всякакви задължения към мен — те могат сами да направят своя избор. Но щом Рабан е тук — аз оставам.

— С това войнствено настроение не съм сигурен дали ние ще поискаме да останеш.

Халик изгледа остро контрабандиста.

— Ти се съмняваш в моята дума?

— Неее…

— Вие ме спасихте от харконите. По същата причина бях предан и на дук Лито. Ще остана на Аракис — при вас… или при свободните.

— Дали една мисъл е изказана с думи или не, тя е нещо реално и притежава сила — рече Тюйк. — Но може да ти се види, че при свободните нишката между живота и смъртта е твърде тънка и къса.

Халик затвори за миг очи, като усети, че го надвива умората.

— „Къде е онзи бог, що ни водеше из пустошта и бездните?“ — промълви той.

— Напредвай бавно и денят на твоето отмъщение ще настъпи — каза Тюйк. — Бързането е измислено от дявола. Овладей мъката си — ние знаем как да я разпръснем — от три неща се отпуска сърцето: водата, зелената трева и женската красота.

Халик отвори очи.

— Аз бих предпочел кръвта на Рабан Харконен да се плиска в нозете ми. — Той се втренчи в Тюйк. — И според теб този ден ще дойде, така ли?

— Твърде малко ме засяга как ще посрещнеш утрешния ден, Гърни Халик. Мога само да ти помогна да посрещнеш днешния.

— В такъв случай ще приема тази помощ и ще остана до идването на деня, в който ще ми кажеш да отмъстя за баща ти и за всички останали, които…

— Чуй ме, боецо — прекъсна го Тюйк. Той се приведе напред, главата му хлътна между раменете, а очите му се взряха напрегнато. Лицето на контрабандиста внезапно заприлича на потъмнял от времето камък. — Водата на моя баща — това е нещо, за което аз сам, със собствения си меч, ще се разплатя.

Халик отвърна на погледа на Тюйк. В този миг контрабандистът му напомняше за дук Лито — сърцат предводител, уверен в собственото си становище и в собствения си път. Приличаше на дука… отпреди идването на Аракис.

— Искаш ли да имаш меча ми до своя? — попита Халик.

Тюйк се облегна назад, отпусна се и заразглежда мълчаливо Халик.

— Наистина ли ме смяташ за боец? — упорствуваше Халик.

— Ти си единственият от лейтенантите на дука, който се спаси — отвърна Тюйк. — Вашият противник бе непобедим, но въпреки това вие се вчепкахте в него… Победихте го така, както ние побеждаваме Аракис.

— Е, и?

— Нас едва ни търпят тук, Гърни Халик! — рече Тюйк. — Аракис е наш враг.

— Да побеждаваме враговете си един по един, така ли?

— Точно така.

— Такива ли са разбиранията и на свободните?

— Може би.

— Каза, че може би животът при свободните ще ми се стори много тежък. Те живеят в пустинята, на открито, заради това ли?

— Кой може да каже къде живеят свободните? За нас Централното плато е ничия земя. Но ми се иска да поговорим повечко за…

— Научих, че корабите на Сдружението, които превозват мелиндж, рядко прелитат навътре в пустинята — прекъсна го Халик. — Но се носят слухове, че ако човек знае накъде точно да гледа, тук-там може да зърне островчета зеленина.

— Слухове! — рече презрително Тюйк. — Да не ти се прииска сега да избираш между мен и свободните? Ние имаме режим за безопасност, разполагаме със собствен заслон, изсечен в скалите, и със собствени тайни басейни. Ние водим живот на цивилизовани хора. Свободните са няколко парцаливи шайки, които използуваме като търсачи на мелиндж.

— Но те могат да убиват харкони!

— А искаш ли да узнаеш резултата от това? Ето, дори сега ги преследват като животни — с лазестрели, защото не разполагат със защитни пояси. Подложени са на изтребление. Защо ли? Ами защото са убивали харкони.

— А дали наистина са убивали харкони?

— Какво имат предвид?

— Не си ли чувал, че може да е имало сардукари с харконите?

— И това са слухове.

— Ами погромът? Това не е в стила на харконите. Един погром е разорителен.

— Вярвам само на видяното от собствените ми очи — рече Тюйк. — Избирай, боецо. Аз или свободните. Ще ти обещая убежище и възможност да източиш кръвта, за която и двамата копнеем. Бъди убеден в това. Свободните ще ти предложат единствено живота на преследвания от теб.

Халик се колебаеше, долавяйки мъдрост и благоразположение в думите на Тюйк, но въпреки това го безпокоеше нещо, което не можеше да обясни.

— Довери се на собствените си способности — рече Тюйк. — Чии бяха решенията, които преведоха войската ти през битката? Твои. Решавай!

— Така да бъде — каза Халик. — Дукът и неговият син наистина ли са мъртви?

— Така смятат харконите. А когато се отнася до такива въпроси, аз съм склонен да вярвам на харконите. — Мрачна усмивка се плъзна по устните на Тюйк. — Това обаче е единственото нещо, за което им вярвам.

— Така да бъде тогава — повтори Халик. Той направи традиционния жест — протегна напред дясната си ръка с длан, обърната нагоре, и прилепен отгоре й свит палец. — Обричам ти меча си.

— Приемам.

— Искаш ли да склоня и войниците си?

— Наистина ли ще ги оставиш да решават сами?

— Те ме следваха досега, но повечето от тях са родени на Каладън. Аракис не оправда очакванията им. Тук те загубиха всичко освен живота си. Предпочитам сега сами да решат.

— Сега не е време за огъване — рече Тюйк. — Нали са те следвали дотук?

— Имаш нужда от тях, така ли?

— Винаги могат да ни бъдат от полза опитни бойци… А в тези времена — повече отвсякога.

— Ти прие моя меч. Искаш ли да ги склоня да останат?

— Мисля, че те ще те последват, Гърни Халик. Можем само да се надяваме.

— Наистина. В такъв случай мога ли да реша сам как да постъпя?

— Можеш.

Халик се надигна от сгъваемото столче и почувствува колко много му отне от и без туй изчерпаните сили това незначително усилие.

— На първо време ще се погрижа за настаняването и доброто им физическо състояние — каза той.

— Обърни се към моя интендант — рече Тюйк. — Нарича се Дриск. Предай му, че съм наредил да получите всичко, от което имате нужда. Аз лично ще се присъединя към вас малко по-късно. Преди това ще трябва да се погрижа за няколко кораба с мелиндж.

— Сполуката не забравя никого — рече Халик.

— Наистина никого — повтори Тюйк. — Несполуката е рядко явление в нашата работа.

Халик кимна, дочу леко шумолене и усети как въздухът се раздвижи, когато зад гърба му се отвори херметическа врата. Той се обърна, мушна се през нея и излезе от канцеларията.

Озова се в сборната зала, през която го бяха превели с войниците му адютантите на Тюйк. Това бе продълговато, сравнително тясно помещение, с изсечени в самата скала гладки стени, които издаваха, че за оформянето им са били използувани горелки с лъчеви резци. Таванът бе достатъчно висок, за да продължи естествената подпорна извивка на скалата и за да позволява разместването на вътрешните въздушни пластове. Стойки за оръжие и шкафове опасваха стените.

Халик отбеляза с нотка на гордост, че онези от войниците му, които все още имаха сили да стоят на краката си, стояха прави — за тях не съществуваше отдих поради умора или разгром. Сред тях сновяха лекарите на контрабандистите и обслужваха болните. В дъното вляво бяха събрани няколко тежко ранени на носилки — всеки от тях имаше атреид за придружител.

Така бяха обучавани атреидите: „За своето милеем!“ — Халик си помисли, че този девиз се бе загнездил в тях като сърцевина от тукашна скала.

Единият от подпоручиците пристъпи напред, като извади деветструнния балисет¤ на Халик от калъфа му.

Мъжът отдаде рязко чест и каза:

— Сър, според лекарите за Матай вече няма никаква надежда. Тук няма банки с кости и органи за присаждане. Разполагат само с възможностите на полева болница. Според тях Матай няма да го бъде, а той има една молба към вас.

— Каква молба?

Подпоручикът протегна балисета напред.

— Матай моли за една песен, с които да посрещне по-леко смъртта, сър. Казва, че вие знаете тази песен… доста често ви е молил да му я свирите. — Подпоручикът преглътна. — Казва се „Моята любима“, сър. Ако не…

— Знам я! — Халик пое балисета и издърпа перцето, затъкнато в струните близо до горната част на грифа. Той изтръгна тих акорд от инструмента и откри, че някой вече го беше настроил. В очите му пареше, ала той пропъди чувствата — запристъпя напред, като свиреше мелодията и се мъчеше насила да се усмихне.

Неколцина от войниците и лекар контрабандист се бяха навели над една от носилките. Някой от мъжете запя тихо още щом Халик се приближи, улавяйки такта с лекотата на човек, дълго общувал с тази песен.

Моята любима стои на прозореца. Изкривени бръчки по квадратното стъкло. С вдигнати ръце нагоре… отпуснати… скръстени… На фона на залеза, червен и надиплен. Елате при мен… Елате при мен, топли ръце на моята мила. За мен… За мен са топлите ръце на моята мила…

Певецът млъкна, протегна бинтованата си ръка и затвори клепачите на човека в носилката.

Халик изтръгна последен тих акорд от балисета и си помисли: „Вече сме седемдесет и трима!“

(обратно)

„За много хора е трудно да разберат порядките в женското отделение на кралското семейство, но аз ще се опитам да ви помогна да надзърнете в него. Мисля, че баща ми имаше един-единствен истински приятел. Това бе граф Хейзимир Фенринг — генетичният евнух, един от най-страшните воини в империята. Един ден графът — подвижно и грозновато човече — доведе на баща ми нова робиня наложница и аз бях изпратена от майка си да разузная какво става. Всички ние шпионирахме нашия баща, като мярка за самосъхранение. Според споразумението между «Бин Джезърит» и Сдружението никоя от робините наложници, въпреки желанието на баща ми, не можеше да му роди кралски наследник, но интригите не спираха и бяха направо досадни със своето еднообразие. Майка ми, сестрите ми и аз бяхме станали много вещи в избягването на коварните оръдия на смъртта. Може би това, което ще кажа, ще прозвучи ужасно. Защото аз съвсем не съм сигурна, че баща ми няма участие във всичките тези покушения. Кралското семейство не е като другите. И ето че сега той имаше нова робиня наложница — червенокоса като баща ми, гъвкава и грациозна. Мускулите й бяха като на танцьорка и обучението й явно бе включвало изкуството да съблазнява. Баща ми дълго я разглежда, така както бе застанала необлечена пред него. Накрая той каза: «Прекалено красива е. Ще я запазим за подарък.» Нямате представа какво смайване предизвика в женското отделение тази му сдържаност. Коварството и самообладанието бяха в края на краищата най-ужасните заплахи за всички нас.“

Из „В моя бащин замък“ от принцеса Ирулан

Късно следобед Пол стоеше отвън пред палатката. Дълбокият пролом, в който бе разположен бивакът им, тънеше в плътна сянка. Той се загледа отвъд открития участък към далечния хребет, като се питаше дали вече трябва да събуди майка си, която още спеше в палатката.

Пред убежището им се диплеха гънките на дюните. Далеч от залязващото слънце те бързо хвърляха сенки, толкова черни, че приличаха на мигове от нощта.

„И това еднообразие на пейзажа!“

Разумът му потърси нещо, което да се извисява сред този пейзаж. Но нито сред размътения от жегата въздух, нито на хоризонта се мяркаше нещо с по-внушителен ръст — ни цвят, ни леко залюляла се клонка, която да покаже повея на ветреца… само дюни и онзи там далечен хребет под ослепителното сребристосиньо небе.

„А какво ли, ако там отсреща няма никаква изоставени опитна станция?“ — запита се той. — Какво ли, ако няма и свободни, и растенията, които се виждат, са там само по една случайност?

Вътре в палатката Джесика се събуди, обърна се по гръб и погледна през прозрачната стена към Пол. Той стоеше гърбом и нещо в неговата стойка й напомни за баща му. Усети как в гърдите й се надига мъка и се извърна настрани.

След малко прегледа закопчалките на влагосъхраняващия си костюм, освежи се с вода от джобните резервоари на палатката и се измъкна навън, за да се протегне и да прогони съня от мускулите си.

Пол заговори, без да се обръща:

— Установих, че тукашната тишина ми доставя огромно удоволствие.

„Как се приспособява съзнанието към обкръжаващата го среда“ — помисли си тя. И си припомни една бин-джезъритска аксиома: — „При бедствие съзнанието може да тръгне към една от двете крайности — към положителната или към отрицателната — в едната посока или в другата. Разглеждайте го като спектър, чиито крайни точки са безсъзнанието в отрицателния край и свръхнапрегнатото съзнание в положителния край. Посоката, която съзнанието ще поеме при бедствие, зависи до голяма степен от обучението.“

— Тук може да се живее приятно — рече Пол. Тя се опита да види пустинята с неговите очи, като се стараеше да обхване всички сурови дадености, приемани на тази планета за нещо обикновено, и като се питаше какви ли възможни пътища бе съзрял в бъдещето Пол. „Човек би могъл да живее тук и сам“ — помисли си тя. — „без да се страхува, че някой го дебне зад гърба, без да се бои от преследвача си.“

Тя пристъпи към Пол, вдигна бинокъла си, нагласи маслените лещи и заразглежда отвъдния хребет. „Да, сагуаро и други някакви покрити с иглички растения… и постеля от някаква опоскана тревица, която в сенките на залеза изглеждаше жълто-зелена.“

— Ще прибера палатката — каза Пол.

Джесика кимна, отправи се към отверстието на пролома, откъдето се откриваше по-широка гледка към пустинята, и обърна бинокъла наляво. Солни залежи с ръждивокафеникави ръбове се белееха насреща — бялнало се поле, и то не другаде, а там, където белотата означава смърт. Залежите обаче говореха друго: вода. Някога водата е заливала тази грейнала белота. Тя свали бинокъла, оправи наметката си и се вслуша за миг в шума от движенията на Пол.

Слънцето се снижи още повече. Върху солните залежи се стелеха сенки. Ивици от причудливи цветове се разпиляха по хоризонта на захождащото слънце. Багрите струяха през една просека в мрака и оцветяваха пясъка. Плъзнаха черни като въглени сенки и гъстият мрак на нощта погълна пустинята.

Звезди!

Тя вдигна поглед към тях, долавяйки движенията на Пол, който застана до нея. Пустинната нощ се устремяваше нагоре и пораждаше чувството, че може да се литне към звездите. Зноят на деня понамаля. Ветрец погали лицето й.

— Първата луна скоро ще изгрее — обади се Пол. — Вързопът е готов. Забих и кречеталото.

„В това проклето място можем спокойно да изчезнем завинаги“ — помисли си тя. — „И никой няма дори да узнае.“

Нощният вятър разпиляваше пясъчни струйки, които стържеха по лицето й, носейки дъх на канела: цял букет от аромати в нощта.

— Помириши само — рече Пол.

— Долавям аромата дори през филтъра — каза тя. — Разкош. Но можем ли да си купим с него вода? — Тя посочи отсрещната страна на басейна. — Отсреща не се виждат никакви изкуствени светлини.

— Свободните сигурно се крият в някой заслон отвъд онези скали — каза той.

Отдясно на хоризонта затрептя сребристо сияние — първата луна. Тя се появи пред погледите им — очертанията на човешки юмрук се различаваха ясно по повърхността й. Джесика заразглежда огрятата от светлината й сребърнобяла ивица пясък.

— Забих кречеталото в най-отдалечената част на пролома — рече Пол. — Щом запаля свещичката му, то ще ни осигури тридесет минути.

— Тридесет минути ли?

— Преди да започне да примамва някой… червей.

— О, аз съм готова за тръгване.

Той се стопи в мрака и тя го чу, че се връща назад към пролома.

„Нощта е тунел“ — помисли си тя, — „дупка в утрешния ден… ако изобщо ни е съдено да имаме утрешен ден.“ — Тя тръсна глава. — „Защо трябва да съм толкова черногледа? Учили са ме и на по-добри неща.“

Пол се върна, взе вързопа и поведе напред към първата ширнала се дюна, където спря и се заслуша, докато майка му идваше зад него. Той чу тихите й стъпки и лекото шумолене на отделните песъчинки — собствения правилник на пустинята, който сричаше своята мярка за безопасност.

— Стъпките ни трябва да са неравномерни — рече Пол и извика в съзнанието си спомена за мъже, които крачат по пясъка, както спомена от бъдещето, така и истинския спомен.

— Погледни ме как вървя аз — рече той. — Така вървят свободните по пясъка.

Той се покачи върху наветрената страна на дюната и тръгна по извивката й с провлачена стъпка.

Джесика наблюдаваше първите му десет стъпки и тръгна след него, като му подражаваше. Тя прозря смисъла на тази походка: стъпките им трябваше да наподобяват естественото движение на пясъците… и на вятъра. Ала мускулите се противяха на тази неестествена, неравномерна походка: стъпка… плъзгане… плъзгане… стъпка… стъпка… пауза… плъзгане… стъпка…

Времето се повлече покрай тях. Сякаш не напредваха нито крачка към скалистия хребет насреща. А канарите зад гърба им се извисяваха все така високо.

Трак! Трак! Трак! Трак!

Тракането идваше отзад, откъм скалите.

— Кречеталото! — прошепна Пол.

Тракането продължаваше и им беше трудно да не вървят в такт с него.

Трак! Трак! Трак! Трак!

Те крачеха сред сгрения от луната басейн, огласян от това глухо потракване. Ту се изкачваха, ту слизаха по разстлалите се дюни: стъпка… плъзгане… пауза… стъпка. По ивица дребен чакъл, чиито търкалящи се камъчета подвеждаха нозете… плъзгане… пауза… пауза… стъпка.

А през цялото време слухът се напрягаше да долови онова особено свистене.

В началото, когато наистина се появи, свистенето бе толкова тихо, че бе заглушено от провлачените им стъпки. То обаче ставаше все по-силно и… и по-силно… и идваше откъм запад.

— Трак… трак… трак… трак… трак… — гърмеше кречеталото.

Свистенето прониза мрака зад гърба им. Без да спират, извърнаха глави и видяха могилата на приближаващия червей.

— Не се спирай! — прошепна Пол. — Не гледай назад!

Откъм сенките на скалите, които бяха напуснали, прогърмя дрезгав яростен рев. Беше смазващ като грохот на лавина.

— Не се спирай! — повтори Пол.

Той видя, че бяха стигнали до една неутрална точка, от която и двата скални хребета — и този пред тях, и този зад тях изглеждаха еднакво отдалечени.

Неистовият грохот зад гърба им огласяше нощта.

Те продължиха да вървят нататък, все по-нататък и по-нататък… Мускулите стигнаха до предела на механичната болка, който, изглежда, можеше да се изопва до безкрай, ала Пол забеляза, че приканващият хребет пред тях бе станал по-висок.

Джесика крачеше, неспособна да се съсредоточи, и съзнаваше, че единствено силата на волята я заставя да върви.

Пресъхналата уста й причиняваше болка, но шумът зад гърба им отнемаше всякаква надежда да поспре за глътка от джобните резервоари на влагосъхраняващия костюм.

— Трак… трак…

Неистовият грохот, който отново се разнесе откъм далечните канари, заглуши кречеталото.

Тишина.

— По-бързо! — прошепна Пол.

Тя кимна, макар и да знаеше, че той няма да види жеста, кимна от потребността това действие да докаже на нея самата, че е необходимо да изисква още от мускулите, които вече бяха стигнали до предела на възможностите си — неестественото движение…

Хребетът на спасението пред тях се извисяваше към звездите, но Пол видя една равна пясъчна площадка, която се простираше в основата му. Той стъпи отгоре й, олюля се от изтощение и възстанови равновесието си, като машинално се подпря с крак.

Кънтящ гръм разтърси пясъците наоколо.

Пол залитна две крачки настрани.

— Дум! Дум!

— Гърмящи пясъци¤! — промълви Джесика. Пол възвърна равновесието си. С един поглед обхвана пясъците наоколо и канарата, която бе сигурно на около двеста метра от тях.

Откъм гърба им той долови свистене — като вятър, като пресъхнал бързей.

— Бягай! — изпищя Джесика. — Бягай, Пол!

Те побягнаха.

Под нозете им гърмяха пясъците. После излязоха от тях и стъпиха върху чакъл. За известно време бягането донесе облекчение на мускулите, които боляха от необичайния неравномерен вървеж. Ето това действие сега можеше да се разбере. В него имаше ритъм. Краката им обаче затъваха в пясъка и чакъла. А оглушителното свистене от приближаването на червея тътнеше наоколо.

Джесика се строполи на колене. Мислете единствено за умората, за грохота и за ужаса.

Пол я изправи на крака.

Уловили се за ръце, те отново побягнаха.

Отпред в пясъка изникна тънък процеп. Отминаха го и видяха друг.

Съзнанието на Джесика успяваше да отбележи процепите едва като ги отминаваха.

Последва нов процеп — издълбана от ветровете повърхност. започнала от пукнатина в скалата.

Още един.

Скала!

Тя почувствува с нозете си сътресението от допира с неоказващата съпротива повърхност и твърдата настилка й вля нова сила.

Една дълбока пукнатина в скалата хвърляше отвесна сянка върху зъбера отсреща. Те дотичаха до нея и се навряха в тесния процеп.

Грохотът от прекосяването на червея секна зад гърба им.

Джесика и Пол се обърнаха и впериха очи в пустинята.

Там, където започваха дюните, може би на петдесетина метра от пясъка в подножието на една канара, от пустинята се надигна сребристосива издутина, от която заискачаха потоци пясък и облаци прах и посипаха всичко наоколо. Издутината набъбна още повече и се превърна в исполинска, търсеща паст. Това бе кръгла черна яма с ръбове, които проблясваха на лунната светлина.

Устата се изви към тясната пролука, където Пол и Джесика се бяха скрили. В ноздрите ги удари мирис на канела. Лунната светлина проблясваше по кристалните зъби.

Огромната паст зашари нагоре-надолу.

Пол затаи дъх.

Джесика се сви, втренчила поглед в нея.

Беше й необходимо да се напрегне и съсредоточи цялото си бин-джезъритско обучение, за да потисне вековните ужаси, да надвие първобитния страх, който заплашваше да завладее разума й.

Пол почувствува у себе си някаква лекота. Преди миг-два бе преминал бариерата на времето и бе навлязъл в по-неизвестна територия. Усещаше мрака пред себе си, но вътрешното му око не съзираше нищо. Струваше му се, че бе направил стъпка, която го бе запратила в някакъв кладенец… или в браздата между две вълни, откъдето бъдещето не можеше да се види. Пейзажът бе претърпял дълбоки промени.

Вместо това усещане за време и мрак да го изплаши, то го застави да напрегне и останалите си сетива. Той откри, че запаметява всяка подробност от вида на това чудовище, което се надигна от пясъка, за да го търси. Устата му бе някъде около осемдесет метра в диаметър… кристални зъби, извити като остриета на кристални ножове¤, проблясваха по ръба й и този дъх на канела, тънкия мирис на алдехиди… киселини…

Като докосваше зъберите над главите им, червеят затули лунната светлина. В тясното скривалище се посипа дъжд от камъчета и пясък.

Пол избута майка си още по-навътре.

Канела.

Ароматът й изпълни въздуха наоколо.

„Какво общо има червеят с подправката мелиндж?“ — запита се той. И си припомни как Лайът-Кайнс бе смънкал нещо за някаква връзка между червея и подправката.

— Брууум!

Прозвуча като гръм, който идваше отдалеч, някъде отдясно.

И отново:

— Брууум!

Червеят се оттегли пак на пясъка и полегна за миг — кристалните му зъби хвърляха отблясъци.

— Трак! Трак! Трак! Трак! Трак!

„Още едно кречетало!“ — помисли си Пол.

Звукът отново идеше отдясно.

По тялото на червея премина тръпка. Той се оттегли още по-навътре в пясъка. Само горната извивка на хълма остана като половинка от отверстието на камбана, дирята на прохода се извисявате над дюните.

Пясъкът захрущя.

Чудовището се зарови по-дълбоко, като отстъпваше назад и завиваше. Превърна се в хълмче изкопан пясък, което криволичеше през една седловина в дюните.

Пол излезе от пукнатината и видя как пясъчната вълна се оттегля през откритата пустиня по посока на повика на новото кречетало.

Джесика го последва и се заслуша.

— Трак… трак… трак… трак… трак…

Не след дълго тракането спря.

Пол напипа функционалната тръбичка на костюма си и отпи от преработената вода.

Джесика съсредоточи вниманието си върху това му действие, ала умът й сякаш бе блокирал от изтощение и от въздействието на уплахата.

— Наистина ли се махна? — попита тя шепнешком.

— Някой го повика — отвърна Пол. — Свободните.

Тя почувствува, че се съвзема.

— Беше толкова грамаден!

— Но не и колкото онзи, дето глътна орнитоптера ни.

— Сигурен ли си, че го повикаха свободните?

— Използуваха кречетало.

— Откъде-накъде са искали да ни помогнат?

— Може би не са искали да ни помогнат. Може би просто повикаха червея.

— Но защо?

Отговорът се спотайваше в едно далечно кътче на съзнанието му, но отказваше да излезе оттам. Мяркаше му се, че това има нещо общо със сгъваемите скоби със зъбци в техния вързоп — „вестителните куки“.

— Защо им е притрябвало да викат червея? — попита Джесика.

Сянка на уплаха докосна съзнанието му и той си наложи да извие глава настрани и да вдигне очи нагоре към канарата.

— Най-добре ще е да намерим пътека нагоре, преди да съмне. — Той посочи с ръка. — Ето там има още от онези площадки, покрай които минахме.

Тя погледна накъдето сочеше ръката му и видя площадките — сякаш издялани от вихъра плочи, които лежаха в сянката на тясна пътечка, криволичеща високо нагоре из цепнатината.

— Те бележат пътека, която води нагоре по канарата — рече Пол. Намести вързопа на раменете си, отправи се към подножието на зъбера и се закатери нагоре.

Джесика изчака още малко, за да отдъхне и възстанови силите си, и го последва.

Изкачваха се нагоре, като следваха плочите, докато проломът не се превърна в тясна пътечка при отверстието на тъмна цепнатина.

Пол напъха глава, за да огледа мрачното място. Усещаше колко несигурно пристъпяха краката му по тясната пътечка, но си наложи да бъде предпазлив. Вътре цареше само мрак. Цепнатината се виеше нагоре и отверстието й гледаше към звездите. Наостри уши, но дочу единствено звуци, които не го изненадаха — тих ромон на песъчинки, жужукане на насекоми, ситнещи стъпки на някакво бягащо животинче. Той опипа с крак потъналата в мрак пътека и откри, че под ситния чакъл има скала. Много бавно, сантиметър по сантиметър, заобиколи издатината и даде знак на майка си да го последва. Улови единия край на широката й роба, за да й помогне на завоя.

Огледаха се на звездната светлина, чийто път се препречваше от две скални стени. Пол видя майка си, застанала до него като неясна сива сянка.

— Де да можехме да си светнем — прошепна той.

— Ние разполагаме и с други сетива освен с очите — рече тя.

Пол леко плъзна крак напред, прехвърли върху него тежестта си и като взе да опипва с другия крак, се натъкна на някакво препятствие. Повдигна крак, усети, че има стъпало, и стъпи отгоре му. Пресегна се назад, напипа рамото на майка си и подръпна робата й, за да го последва.

Още едно стъпало.

— Струва ми се, че такива стъпала има чак до върха — прошепна той.

„Ниски и равни стъпала“ — помисли си Джесика. — „Несъмнено изсечени от човек.“

Като напипваше с крак стъпалата, тя следваше сянката на Пол, която напредваше нагоре. Цепнатината се стесни дотолкова, че Джесика започна да допира с рамо стените й. Стъпалата свършиха до едно разсечено дефиле, дълго около двадесетина метра, което водеше към плитък, огрян от луната басейн.

Пол пристъпи по ръба на басейна и прошепна:

— Какво красиво място.

Застанала на крачка зад него, Джесика можеше само да съзерцава гледката в мълчаливо съгласие.

Въпреки умората, протритите от функционалните тръбички и запушалките за нос места, въпреки сърбежа от плътно прилепналия влагосъхраняващ костюм, въпреки страха и болезнения копнеж за отдих, красотата на този басейн изпълни душата й и я застави да поспре и да му се възхищава.

— Като страна от приказките — прошепна Пол.

Джесика кимна.

В далечината пред нея се разстилаше пустинна растителност — храсти, кактуси, туфи трева — и всички те потрепваха на лунната светлина. Стените на басейна отляво бяха черни, а отдясно — посребрени от луната.

— Това сигурно е владение на свободните — рече Пол.

— За да оцелеят толкова много растения, тук би трябвало да живеят някакви хора — съгласи се Джесика. Отви капачката на тръбичката към джобните резервоари и отпи — топла, леко парлива влага се стече по гърлото й. Забеляза колко освежително й подействува тя. Когато започна да завинтва отново капачката, се чу стържене на песъчинки.

Вниманието на Пол бе привлечено от някакво раздвижване вдясно и долу, по дъното на басейна, който се простираше в нозете им. Той се вгледа през тъмните храсти и бурени в клиновидното равно място, покрито с пясък и обляно от лунна светлина, от което се разнасяха най-различни шумове от топуркане на малки крачета.

— Мишки! — рече той тихо.

Топуркането се стопи и заглъхна в мрака. Нещо се стрелна беззвучно надолу и тупна сред мишките. Разнесе се тихичко цвъртене, плясък на криле и една призрачна сива птица прелетя над басейна, сграбчила малка черна сянка в ноктите си.

„Имахме нужда от такова напомняне“ — помисли си Джесика.

Пол продължаваше да оглежда басейна. Пое въздух и усети леко тръпчивия мирис на пелин, който изпълваше нощта. Хищната птица, мислено той я оприличаваше на тази пустиня, бе донесла тишина в басейна, толкова дълбока, че едва ли не се чуваше как синкавомлечната лунна светлина се процежда покрай застаналите на страж сагуаро и бодливи храсти. Сякаш тук светлината тихо припяваше и най-забележителното за Пол бе, че нейната песен бе по-хармонична от всяка друга музика във вселената.

— Най-добре ще е да намерим място да опънем палатката — рече той. — Утре можем да опитаме да намерим свободните, които…

— Повечето неканени гости са съжалявали, когато са намирали свободните!

Плътен мъжки глас, изговарящ отсечено думите, наруши тишината. Гласът идваше някъде отгоре и отдясно.

— Моля ви да не бягате, неканени гости — продължи гласът, щом Пол понечи да отстъпи към дефилето. — Побегнете ли, само ще похабите водата на вашето тяло.

„Нужни сме им заради водата на нашата плът“ — помисли си Джесика. Мускулите й се отърсиха от всякаква умора и се изопнаха в пълна готовност, без това външно да проличи. Тя точно определи мястото, откъдето идваше гласът, като си мислеше: „Колко безшумно се е промъкнал! Изобщо не го усетих!“ — И осъзна, че притежателят на гласа си бе позволил само едва доловими звуци, естествените звуци на пустинята.

Отляво, откъм ръба на басейна, се обади друг глас:

— Не се бави, Стил. Вземи им водата и да тръгваме. Няма много време до зазоряване.

На Пол, подготвен по-слабо от Джесика как да реагира при критични обстоятелства, му стана срамно, че бе настръхнал и се бе опитал да избяга и че поддал се на моментна паника, бе хвърлил петно върху своите способности. Сега насила си наложи онова, което Джесика го бе учила: отпускане, потапяне в привидно отпускане, а после рязко пълно напрягане на мускулите, с което може да се нанесе удар във всяка посока.

И въпреки това дълбоко в себе си той усети, че го пронизва страх, и се досети за причината. Бяха вървели слепешком — той не бе съзрял нищо в бъдещето… и се бяха оказали в плен на свободните, които единствено се интересуваха от водното съдържание на плътта на две незащитени тела.

(обратно)

„Следователно тази религиозна адаптация на свободните е източникът на онова, което ние днес познаваме като «Стълбовете на Вселената», чиито тафуиди¤ са сред нас с всичките свои поличби, доказателства и прорицания. Те ни разкриват загадъчното претопяване на Аракийн, чиято изключителна красота е представена от вълнуваща музика, изградена въз основа на старинните форми, която обаче носи белега на новото пробуждане. Има ли човек, който да е слушал «Химна на стареца» и да не е бил дълбоко трогнат?

Влачех нозе из пустинята, чийто мираж трептеше като светило. Ненаситен за слава и опасности, аз обходих хоризонтите на Ал-Килаб. Наблюдавах как времето срива планини, докато ме търси и жадува за мен. И видях стремителния полет на врабците, по-храбри от нападащия вълк. Те накацаха по дървото на моята младост. Чух ятото да пърха сред клоните ми и бях в плен на техните клюнове и нокти.“ Из „Пробуждането на Аракийн“ от принцеса Ирулан

Мъжът пропълзя по гребена на дюната. Той бе малка прашинка, уловена в лъчите на обедното слънце. Беше загърнат само с парцали от пустинно наметало и слънцето пърлеше прозиращата през дупките кожа. Качулката на наметалото бе откъсната, но той си бе намотал чалма от парче плат. Изпод чалмата стърчаха кичури сплъстена коса с пясъчен цвят, такива бяха и брадата, и рунтавите му вежди. Под изцяло сините му очи надолу по бузите се виждаха остатъци от черна боя. Сплъстената ивичка по мустаците и брадата му показваше откъде бе минавала функционалната тръбичка на влагосъхраняващия костюм от носа към джобните резервоари.

Мъжът превали наполовина гребена на дюната и простря ръце с дланите надолу върху гладката й повърхност. По гърба, ръцете и краката му имаше засъхнала кръв. По раните бе полепнал жълтосив пясък. С усилие пъхна ръце под тялото си, отблъсна се и като се олюляваше, се изправи на крака. Дори и в това почти произволно действие се долавяше следа от някогашна плавност в движенията.

— Аз съм Лайът-Кайнс — заговори той, обръщайки се към пустия хоризонт и гласът му бе само дрезгаво жалко подобие на силата, която бе притежавал. — Аз съм планетологът на негово императорско височество, — прошепна той. — Планетарният еколог на Аракис. Аз съм стопанинът на тази земя.

Залитна и се търкулна по набитата повърхност на наветрената страна. Ръцете му се забиха немощно в пясъка.

„Аз съм стопанинът на тези пясъци“ — помисли си той.

Съзнаваше, че говори в полуунес, че трябва да се зарие в пясъка, да намери относително по-хладния долен пласт и да се провре под него. Обонянието му вече долавяше сладникавия мирис на естери, идващи от мехура с предходна каша¤, образувал се някъде отдолу под тези пясъци. Опасността, която произтичаше от този факт, му беше известна много по-добре, отколкото на всеки друг свободен. Щом се усещаше мирисът на кашата, това означаваше, че насъбралите се дълбоко под пясъка газове са вече близко до взривоопасното си налягане. Трябваше да се маха оттук.

Ръцете му започнаха немощно да дращят по повърхността на дюната.

Една мисъл, ясна и отчетлива, изпълни съзнанието му: „Истинската топлота на една планета се крие в нейния пейзаж, в това как ние участвуваме в основния стълб на цивилизацията — земеделието.“

И си помисли колко необикновено е, че съзнанието, насочвано продължително време по едно и също русло, не може да излезе извън това единствено русло. Харконските войници го бяха захвърлили тук без вода и без влагосъхраняващ костюм, като си правеха сметка, че ако не го погуби пустинята, то някой червей ще стори това. Бяха решили, че е забавно да го захвърлят тук жив, за да умре от бавна смърт от невидимите ръце на своята планета.

На харконите винаги им е било трудно да убиват свободни — помисли си той. — Ние не умираме лесно. Би трябвало вече да съм мъртъв… Скоро ще съм мъртъв… но до края ще бъда еколог.

— Най-висшата функция на екологията е да изучава последиците.

Гласът го разтърси, защото разпозна чий е и защото знаеше, че притежателят му е мъртъв. Това бе гласът на баща му, който преди него бе планетолог на Аракис — отдавна починалият му баща, умрял при срутването в Пластър Бейсин.

— Май здравата си я загазил, синко — рече баща му. — Би трябвало да знаеш какви ще са последиците, ако се опиташ да помогнеш на сина на този дук.

„Бълнувам“ — помисли си Кайнс.

Гласът като че ли идваше отдясно. Пясъкът ожули лицето му, когато се обърна натам — не се виждаше нищо друго, освен лъкатушещият гребен на дюната, който танцуваше със злите духове на зноя под палещите лъчи на слънцето.

— Колкото повече живот има в една система, толкова повече подходящи места за живот има в нея — заговори баща му. И гласът сега идваше ту отляво, ту зад гърба му.

„Защо ли непрекъснато обикаля?“ — запита се Кайнс. — „Дали защото не иска да го виждам?“

— Животът увеличава възможностите на заобикалящата го среда, за да може тя да го поддържа — продължи баща му. — Животът допринася за по-голямото изобилие от необходимите хранителни продукти. Той осигурява с допълнителна енергия системата посредством огромния химически взаимообмен между отделните животни.

„Защо непрекъснато ми повтаря едно и също?“ — попита се Кайнс. — „Тези неща ми бяха известни още преди да навърша десет години.“

Пустинни ястреби, месоядни птици, както и повечето от дивите животни в пустинята закръжиха над него. Кайнс видя колко близо до ръката му прелетя сянка и се напрегна да извие още малко глава встрани, за да погледне нагоре. Птиците тъмнееха като неясно петно върху сребристосиньото небе — като сажди, литнали високо, високо над него.

— Ние се интересуваме от по-мащабни въпроси. Човек не може да очертае с прави линии въпросите, които засягат цяла една планета. Планетологията като наука не борави с шаблони.

„Какво се опитва да ми каже?“ — питаше се Кайнс. — „Дали има някоя последица, която съм пропуснал да забележа?“

Той отново се отпусна тежко с полуизвърнато лице върху горещия пясък и подуши миризмата на опърлена скала под газовете на предходната каша. От някакво кътче на съзнанието му изплува мисълта: „Птиците, които кръжат над мен, са хищници. Може би някои от моите свободни ще ги забележат и ще дойдат насам да разузнаят.“

— За един действуващ планетолог най-важните инструменти са човешките същества — продължи бащата. — Трябва да възпитаваш у хората екологична грамотност. Ето защо създадох тази съвършено нова форма на екологична система.

„Повтаря неща, които ми е казвал, докато бях още дете“ — помисли си Кайнс.

Стана му хладно, но онова кътче на съзнанието му се обади отново: „Слънчевите лъчи падат отвесно. Нямаш влагосъхраняващ костюм и ти е горещо. Слънцето изсмуква влагата от тялото ти.“

Пръстите му немощно се забиха в пясъка. „Не ми оставиха дори влагосъхраняващ костюм!“

— Наличието на влага във въздуха спомага за предотвратяването на прекалено бързото изпаряване на влагата от живите организми — рече баща му.

„Защо непрекъснато повтаря очевидни неща?“ — питаше се Кайнс.

Опита се да мисли за влагата във въздуха — ето тази дюна е покрита с трева… някъде надолу шурти открита вода, дълъг, пълен с вода канал прекосява пустинята и от двете му страни растат дървета… Никога не бе виждал открити водни басейни освен в илюстрациите на книгите. Открити водни басейни… вода за напояване… припомни си, че за един хектар земя по време на растежа са необходими пет хиляди кубически метра вода.

— Нашата първа задача на Аракис — продължи баща му — е създаването на тревни области. Ще започнем с тези мутирали мизерни тревни площи. Когато разполагаме с достатъчно влага от тревните области, ние ще преминем към създаването на горски участъци, след това към няколко открити водни басейна — първоначално неголеми, разположени по трасетата на преобладаващите ветрове, с ветрокапани¤ по тези трасета, които да улавят откраднатото от вятъра. Трябва да създадем истински влажен вятър сироко, но въпреки това никога не ще успеем да се отървем от необходимостта от ветрокапани.

„Винаги ме е поучавал“ — помисли си Кайнс. — „Защо ли не млъкне? Не вижда ли, че умирам?“

— И ти ще умреш — продължи баща му, — ако не се махнеш от мехура, който точно сега се образува дълбоко под теб. Той е вече там и на теб това ти е известно. Надушваш газовете на предходната каша. Известно ти е, че малките вестители¤ вече започват да отделят в кашата част от водата си.

Мисълта за тази вода, която се намираше някъде долу, под него, бе влудяваща. Той си я представи, изолирана сред пластове шуплеста скала от жилавите малки вестители — полурастения, полуживотни, и тънкия процеп, през който се стичаше хладна струя от кристална, пречиста, живителна вода в…

Предходната каша!

Той пое въздух, усещайки противната сладникава миризма. Тя бе станала вече много по-наситена, отколкото преди малко.

Кайнс се надигна на колене и дочу зловещ писък на птица и учестен плясък на криле.

„Това е пустиня, пълна с подправка“ — мислеше си той. — „Би трябвало дори и по пладне наоколо да има свободни. Те сигурно ще забележат птиците и ще дойдат да разузнаят какво става.“

— Движението из околната среда е необходимост за животинските форми на живот — поде бащата. — Чергарските племена следват същата потребност. Линиите на движението се приспособяват към физическите нужди от вода, храна и минерали. Ние вече трябва да започнем да контролираме това движение, да го регулираме в зависимост от нашите цели.

— Млъкни, старче! — промълви Кайнс.

— Трябва да направим на Аракис такова нещо, каквото никога досега не е правено за никоя планета — продължи баща му. — За да преобразим водния кръговрат и построим качествено нова среда, ние трябва да използуваме човека като градивна екологична сила — да вкореним приспособени земни форми на живот: тук едно растение, там — животно, другаде — човек.

— Млъкни! — изграчи Кайнс.

— И именно линиите на движението ни дадоха първата нишка за връзката между червеите и подправката — продължи баща му.

„Червей“ — рече си Кайнс с внезапна надежда. — „Щом изригне мехурът, сигурно ще дойде вестител. Но аз нямам куки. Как мога да се покача върху голям вестител без куки?“

Той усети как безизходицата изцеди и последните капчици останала му сила. Водата бе толкова наблизо — само на стотина метра под него, ще дойде сигурно и червей, но нямаше как да го спре на равното и да го използува.

Кайнс заби лице в пясъка, като отново легна в плитката вдлъбнатина, очертана от тялото му. Пясъкът опари лявата му буза, но усещането бе някак си притъпено.

— Околната среда на Аракийн се вписва в еволюционната спирала на местните форми на живот — рече баща му. — Чудно колко малко хора откъсват поглед от подправката, и то за по-дълго време, за да забележат с удивление почти идеалното равновесие между азота, кислорода и въглеродния двуокис, което се поддържа тук въпреки отсъствието на обширни растителни участъци. Енергийният баланс на тази планета предстои да бъде забелязан и изследван — неумолим процес, но въпреки това процес. Какво, празнина ли има в него? Тогава тази празнина е изпълнена с нещо. Науката се изгражда от толкова много неща, които стават очевидни, след като се обяснят. Аз например знаех, че малкият вестител се намира там, дълбоко в пясъка, много преди изобщо да го видя.

— Моля те, татко, престани да ме поучаваш — прошепна Кайнс.

Един ястреб кацна на пясъка, близо до протегнатата му ръка. Кайнс видя как птицата прибра криле и наклони глава, за да го разгледа. Той събра сила и й изкряска, за да я прогони. Птицата отскочи на две крачки, но продължи да го гледа.

— Винаги досега хората и техните творения са били болест по лицата на своите планети — продължи баща му. — Природата е склонна да се отплати за болестите, да ги премести или изолира, да ги включи в системата както намери за добре.

Ястребът наведе глава, разпери криле и отново ги изопна. После насочи вниманието си към протегнатата ръка.

Кайнс откри, че вече няма нужната сила, за да му изкряска.

— Тук, на Аракис, историческата система за взаимно ограбване и насилствено изтръгване се прекъсва — рече баща му. — Човек не може вечно да граби нещата, които му трябват, без да мисли за онези, които ще дойдат след него. Физическите качества на една планета са записани в нейната икономическа и политическа характеристика. Тази характеристика е пред нас, а нашата посока е ясна.

„Не престава да ме поучава“ — помисли си Кайнс. — „Поучения, поучения и пак поучения — цял живот поучения.“

Ястребът с подскок се приближи с една стъпка към простряната ръка на Кайнс и завъртя глава първо в едната посока, после в другата, за да огледа незащитената плът.

— Аракис е планета с една-единствена растителна култура — продължи баща му. — Една-единствена култура. Тя поддържа управляващата класа, която живее така, както всички управляващи класи са живели откакто свят светува — живее на гърба на получовешки маси от полуроби, които се прехранват от трохите. Именно тези маси и тези трохи привличат нашето внимание. Те са много по-ценни, отколкото някой някога е предполагал.

— Не те слушам, татко — прошепна Кайнс. — Махай се!

И си помисли: Сигурно някои от моите свободни са наблизо. Те непременно ще забележат кръжащите птици. Те непременно ще дойдат да разузнаят, па макар и само да проверят дали тук няма някаква влага.

— Масите на Аракис ще знаят, че ние работим, за да има в изобилие вода за земята — продължи баща му. — Повечето от тях, естествено, ще имат полумистично обяснение за това, как смятаме да постигнем целта си. Мнозина, които нямат представа колко убийствени са цените на Сдружението, може и да помислят, че ще докараме вода от някоя друга богата на влага планета. Нека вярват в нас, пък да си мислят каквото си искат!

„След малко ще стана и ще му кажа какво си мисля за него“ — рече си Кайнс. — „Взел да ме поучава, когато трябва да ми помогне.“

С още един подскок птицата се приближи до протегнатата ръка на Кайнс. Други два ястреба се понесоха надолу към пясъка.

— Религията и законът сред тези маси трябва да бъдат едни за всички — рече баща му. — Непокорството трябва да се смята за грях и да изисква религиозни наказания. От това ще има двойна полза — хем повече покорство, хем повече храброст. Ние трябва да зависим не толкова от храбростта на отделните личности, колкото от храбростта на цялото население.

„Къде ли е моето население сега, когато имам най-голяма нужда от него?“ — попита се мислено Кайнс.

Той събра всичките си сили и премести ръката си на няколко сантиметра към най-близкия ястреб. Птицата отскочи назад към събратята си и всички те застанаха нащрек, готови за полет.

— Нашата програма ще постигне мащабите на едно природно явление — рече баща му. — Животът на една планета е широк и сложно изтъкан плат. Промените в растителния и животинския свят ще се определят първоначално от суровите физически сили, които направляваме. Когато обаче те се утвърдят, нашите промени ще се превърнат в пълноправни водещи влияния и тогава ние ще трябва да се занимаваме и с тях. Хубаво запомни обаче, че на нас ни е необходимо да овладеем само три процента от енергийната повърхност — само три процента, за да превърнем цялата структура в наша самоиздържаща се система.

„Защо не ми помогнеш?“ — питаше се Кайнс. — „Все едно и също: когато най-много ми трябваш, ти ме изоставяш.“ — Искаше да обърне глава, да отправи поглед натам, откъдето идваше гласът на баща му, да зърне стареца. Мускулите му отказаха да му се подчинят.

Кайнс видя, че ястребът се раздвижи. Той се приближи до ръката му с предпазлива стъпка, и то именно когато неговите събратя изчакваха с присмехулно равнодушие. Птицата спря само на един подскок разстояние от ръката му.

Съзнанието на Кайнс напълно се проясни. Най-неочаквано той съзря такава възможност за Аракис, каквато неговият баща никога не бе съзирал. Тази нова пътека го засипа с възможности.

— Няма по-ужасно нещастие за един народ от това да попадне в ръцете на герой — рече баща му.

„Чете мислите ми!“ — каза си Кайнс. — „Е… нека ги чете!“

„Съобщенията са вече разпратени по моите заслони“ — помисли си той. — „Нищо не може да ги спре. Ако синът на дука е жив, те ще го намерят и ще го закрилят, така както съм заповядал. Може би ще изоставят жената, неговата майка, но ще спасят момчето.“

Ястребът подскочи пак и едва не докосна ръката му. Птицата изви глава, за да огледа просналата се човешка плът. Внезапно застана нащрек, изопна шия и със самотен крясък се хвърли във въздуха и отлетя нагоре, повел събратята си.

„Пристигнаха!“ — помисли си Кайнс. — „Моите свободни ме откриха!“

После чу тътнежа на пясъците.

Всеки свободен познаваше този звук и можеше незабавно да го различи измежду звуците, които издаваха червеите или другите обитатели на пустинята. Някъде дълбоко под него предходната каша бе събрала от малките вестители достатъчно вода и органично вещество и бе достигнала критичната точка на неудържимото си набъбване. Дълбоко в пясъка се бе образувал исполински мехур от въглероден двуокис, който сега се надигаше нагоре с невероятен „заряд“ и с пясъчен въртоп в средата си. Той щеше да размени онова, което се бе образувало дълбоко в пясъците, срещу онова, което се намираше на повърхността.

Ястребите закръжиха отгоре, оплаквайки с крясъци своето безсилие. Те разбираха какво ще се случи. Всяко създание на пустинята би разбрало.

„И аз съм създание на пустинята“ — помисли си Кайнс. — „Виждаш ли ме, татко? Аз съм създание на пустинята.“

Той почувствува как мехурът го издигна нагоре, усети как се разпуква, как го грабва пясъчният въртоп и го повлича надолу към хладния мрак. За миг усещането за прохлада и влага му се стори благословено успокоение. И тъй като неговата планета го погубваше, на Кайнс му хрумна, че баща му и всички останали учени допускаха грешка и че най-постоянните принципи на вселената бяха случайността и грешката.

Дори и ястребите биха приели тази истина.

(обратно)

„Пророчествата и предвижданията — можем ли да ги поставим под съмнение, щом съществуват въпроси без отговор? Помислете: доколко е правдиво едно пророчество от «вълнообразните» (както Муад’Диб нарича своите видения) и доколко пророкът скроява бъдещето според предсказанията? Дали пророкът наистина вижда бъдещето, или вижда само безсилие и разцепление, които може да победи с думи и решения, така както ювелирът раздробява с един удар на длетото своя скъпоценен камък?“

Из „Съкровени размишления за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

„Вземи им водата“ — бе изрекъл мъжът гръмогласно в нощта. И като надви страха си, Пол обърна поглед към майка си. Обученият взор съзря готовността й за сражение и изопнатите в очакване мускули.

— Ще бъде жалко, ако се наложи да ви унищожим веднага — обади се гласът над главите им.

„Този е онзи, който ни заговори пръв“ — рече си мислено Джесика. — „Те са най-малко двама — единият ни се пада отдясно, а другият отляво.“

— Цигноро хробоза сукарес хин манге ла цагавас дой ме камавас на беслас леле пал хробас!

Сега се бе обадил мъжът отдясно, който се провикваше към басейна.

За Пол думите бяха празен брътвеж, но благодарение на своето бин-джезъритско обучение Джесика разпозна речта. Това бе чакобза¤, един от древните ловни езици, и човекът, застанал отгоре, казваше, че може би това са чужденците, които търсят.

Сред тишината, последвала внезапно гръмкия глас, над скалите отвъд басейна изплува яркият и буден лик на втората луна, наподобяваща светлосинкава слонова кост.

Откъм скалите, отгоре и отстрани, се разнесе шум от катерене. От сенките изникнаха множество човешки фигури.

„Цял отряд!“ — помисли си Пол и внезапно го полазиха тръпки.

Висок мъж с пъстро наметало се изстъпи пред Джесика. Покривалото на лицето му бе отметнато встрани, за да се чува ясно речта му, падащата косо лунна светлина осветяваше гъста брада, но лицето и очите оставаха скрити под ниско прихлупената качулка.

— Какво стои насреща ни — дух или човек? — попита той.

Джесика долови искрено закачливия тон в гласа и у нея се надигна слаба надежда. Това бе глас, свикнал да заповядва, гласът, който, долетял от глъбините на нощта, първоначално ги бе ужасил.

— Сигурен съм, че е човек. — рече мъжът.

Джесика по-скоро усети, отколкото видя ножа, скрит в гънка на робата му. Изпита горчиво съжаление, че тя и Пол нямаха защитни пояси.

— Да не би да умеете и да говорите? — попита мъжът.

Джесика събра цялото си царствено високомерие и го вложи в гласа си. Трябваше да отговори незабавно, но тя бе чула едва няколко думи от устата на този човек и не можеше да бъде сигурна, че е доловила словесния му шаблон, нивото на културата и уязвимите му места.

— Кои са тези, дето в мрака се нахвърлят върху ни като престъпници? — попита тя.

Скритата под качулката глава на мъжа внезапно се изви и в този жест се долови напрежение, после той бавно се отпусна и това движение бе красноречиво — този човек имаше завидно самообладание.

Пол се отмести встрани от майка си, за да станат две отделни мишени, и да осигури и на двамата по-широко поле на действие.

При това движение на Пол главата под качулката се обърна и откри на лунната светлина част от лицето. Джесика видя остър нос и едно проблясващо око — черно, колко черно беше това око, без никакво бяло петънце в него — гъсти вежди и извити нагоре мустаци.

— Я виж ти — хлапе! — възкликна мъжът. — Ако бягате от харконите, бъдете добре дошли сред нас. Каква е работата, момко?

Пол прехвърляше наум различните възможности: „Уловка ли е това? Истина ли е?“ Трябваше незабавно да вземе решение.

— Откъде-накъде ще приемате радушно бегълци? — запита той.

— Дете, което мисли и говори като мъж — рече човека. — А сега ще отговоря на въпроса ти, млади ми момко — аз съм човек, който не плаща своя фай¤ на харконите. И по тази причина мога да посрещна с добре дошъл един беглец.

„Той знае кои сме“ — помисли си Пол. — „Гласът му крие нещо.“

— Аз съм Стилгар, свободен, продължи мъжът. — Това ще ти развърже ли езика, момко?

„Същият глас“ — рече си Пол и си припомни съвещанието на щаба, когато този човек бе дошъл да търси трупа на свой приятел, убит от харконите.

— Аз те познавам, Стилгар — заговори Пол. — Бях с баща си на съвещанието на щаба, когато ти дойде да търсиш водата на своя приятел. Ти отведе със себе си един от воините на баща ми — Дънкан Айдахо — разменихте си приятелите.

— И Айдахо ни остави, за да се върне при своя дук — обади се Стилгар.

Джесика долови нотка на презрение в гласа му и се изопна, готова за нападение.

Гласът от скалите над тях се обади:

— Губим си времето, Стил.

— Това е синът на дука — изръмжа Стилгар. — Той несъмнено е онзи, който Лайът поръча да търсим.

— Но… това е дете, Стил.

— Дукът бе мъж, а този момък си послужи с кречетало — рече Стилгар. — Той пресече безстрашно пътя на шай-хулуд¤.

— Нямаме време за изпитанието. — възрази отгоре гласът.

— И все пак той може и да е Лизан-ал-Гаиб — каза Стилгар.

„Очаква знамение!“ — помисли си Джесика.

— Ами жената? — обади се отново гласът отгоре.

Джесика отново се приготви. От този глас лъхаше на смърт.

— Да, наистина жената — съгласи се Стилгар — И нейната вода.

— Ти познаваш закона — продължи гласът от скалите. — Онези, които не са привикнали да живеят с пустинята…

— Не вдигай врява! — прекъсна го Стилгар. — Времената се менят.

— Такава ли е заповедта на Лайът? — попита гласът откъм скалите.

— Ти чу гласа на циелаго¤, Джеймис — отвърна Стилгар. — Защо ме поставяш натясно?

А Джесика си помисли: „Циелаго!“ Разпознаването на езика й разкриваше широки възможности да разбира разговора: това беше езикът на илм¤ и фик¤, а циелаго означаваше прилеп, дребен летящ бозайник. Гласът на циелаго: бяха получили съобщение да търсят Пол и нея.

— Аз само ти припомням задълженията, друже Стилгар — обади се гласът отгоре.

— Моят дълг е могъществото на племето — рече Стилгар. — Това е единственото ми задължение. И не е нужно някой да ми го напомня. Това дете-мъж ме интересува. Неговата плът е напращяла от влага. Пил е вода до насита. Живял е далеч от бащицата-слънце. Той няма очите на ибад¤. И въпреки това не говори и не се държи като недоносче от пановете. Така се държеше и неговият баща. Как е възможно това?

— Не можем да стърчим тук цяла нощ и да се препираме — долетя гласът от скалите. — Ако някой патрул…

— Трябва ли пак да ти повтарям, Джеймис, да не вдигаш врява? — каза Стилгар.

Мъжът, застанал някъде над тях, не отговори, но Джесика го чу как тръгна, прехвърли се със скок от другата страна на процепа и заслиза надолу, вляво, към дъното на басейна.

— Според гласа на циелаго може би за нас ще е изгодно да спасим и двама ви — рече Стилгар. — Аз съзирам заложби у това силно момче-мъж: той е млад и може още да учи. Но какво да кажем за теб, жено? — Той се втренчи в Джесика.

„Вече ми е ясен гласът и словесният му шаблон“ — помисли си Джесика. — „Бих могла да го подчиня само с една дума, но той е силен човек… и би бил много по-ценен за нас, ако волята му не е притъпена и ако има пълна свобода на действие. Ще видим.“

— Аз съм майката на това момче — рече тя. — Силата му, на която се възхищавате, е отчасти плод на моето обучение.

— Силата на една жена може да се окаже безгранична — каза Стилгар. — Особено пък силата на една света майка¤. Ти света майка ли си?

Джесика не обърна внимание на скритите във въпроса намеци и отговори честно:

— Не съм.

— Обучавана ли си как се живее в пустинята?

— Не съм, но мнозина намират моето обучение за много полезно.

— Ние имаме своя собствена преценка за ползата — рече Стилгар.

— Всеки има правото на своя лична преценка — каза тя.

— Похвално е, че разбираш причината — продължи Стилгар, — защото не можем да си губим времето тук, за да те подлагаме на изпитание, жено. Ясно ли ти е? Не бихме искали да ни тормози твоята сянка. Ще взема момчето-мъж, твоя син, и той ще получи моята морална закрила и ще намери убежище при племето ми. Но колкото до теб, жено — нали ти е ясно, че в това няма нищо лично? Правилото е такова. Истисла¤ за общия интерес. Това не е ли достатъчно?

Пол пристъпи половин крачка напред.

— За какво говориш?

Стилгар стрелна с очи момчето, но не свали поглед от Джесика.

— Щом човек не е обучаван още от детството си да живее тук, той може да причини унищожението на цяло племе. Такъв е законът и ние не можем да мъкнем ненужни…

Маневрата на Джесика започна като рязко падане на земята — лъжлив припадък. Това беше толкова естествено нещо за един безпомощен чужденец, а точно естествените неща забавят реакциите на неприятеля. Необходим е само миг за да се изпълни нещо познато, когато това нещо се представя за непознато. Тя се отмести, когато видя как дясното му рамо се привежда, за да насочи оръжието, скрито в гънките на робата му, според новото положение на тялото й. Завъртане, саблен удар с ръцете, шум от полите на преплетени роби и тя се озова облегната о скалата, уловила пред себе си безпомощния мъж.

При първото движение на майка си Пол отстъпи две крачки назад. Когато тя нападна, той изчезна в сенките. Някакъв полуприведен брадат мъж се изпречи на пътя му и се хвърли напред с оръжие в ръка. Пол му нанесе прав удар под гръдната кост, пристъпи, удари го в тила и докато другият падаше, му взе оръжието.

После Пол отново се скри в сенките и затъкнал оръжието в пояса си, се закатери нагоре по скалите. Въпреки непознатата му форма бе се досетил какво е то — стреломет¤. Наличието на такова оръжие разкриваше много неща за това място и бе още едно доказателство, че тук не се използуват защитни полета.

„Те ще съсредоточат вниманието си върху майка ми и това приятелче Стилгар. Тя ще се справи с него. А аз трябва да заема безопасна позиция за наблюдение, откъдето да ги заплашвам, за да й дам възможност да избяга.“

Откъм басейна се разнесе многогласен звън на изопнати пружини. Стрелите засвистяха из скалите наоколо. Една от тях закачи робата му. Той се промъкна покрай някаква издатина в скалите, озова се в тясна отвесна пукнатина и опрял гръб в едната й стена и стъпил с крак върху другата, започна колкото се може по-безшумно да се изкачва педя подир педя нагоре.

Застигна го гръмкия глас на Стилгар:

— Назад, въшки такива с мутри на червеи! Тя ще ми прекърши врата, ако се приближте!

Откъм басейна се обади нечий глас:

— Момчето се измъкна, Стил. Какво трябва да…

— Ще се измъкне я, кратуни, пълни с пясък… Ъъъ! По-полека, жено!

— Заповядай им да не преследват повече сина ми — рече Джесика.

— Те вече не го преследват, жено. Той се измъкна, както си беше наумила. Велики богове под пясъка! Защо не ни каза, че владееш чудноватото бойно изкуство?

— Кажи на хората си да се отдръпнат назад — рече Джесика. — Кажи им да застанат в средата на басейна, така че да ги виждам… и те съветвам да повярваш, че ми е известен техният брой.

И си помисли: „Моментът е опасен, но ако се окаже, че този човек е схватлив, за какъвто го мисля, за нас има някаква възможност.“

Пол се катереше бавно нагоре, напипа някакъв тесен ръб, върху който можеше да си отдъхне и погледна надолу към басейна. До него достигна гласът на Стилгар:

— Ами ако откажа? Как ще успееш да… ъъъ! Така да бъде, жено. Вече не ти мислим злото. Велики богове! Щом можеш да приложиш тази хватка на най-силния от нас, то ти струваш десет пъти повече от водата на тялото си.

„А сега изпитанието на разума“ — помисли си Джесика.

— Спомена нещо за Лизан-ал-Гаиб — заговори тя.

— Вие може да се окажете хората от преданието — рече той. — но ще повярвам в това само ако ви подложим на изпитанието. Сега знам само, че ти дойде тук с онзи глупав дук, който… Аяяя! Жено! Все ми е едно дали ще ме убиеш! Той бе благороден и храбър, но беше глупав и застана на пътя на харконския юмрук!

Мълчание. След малко Джесика заговори:

— Той нямаше друг избор, но няма да спорим за това. Сега кажи на онзи твой воин зад храста горе да престане да се цели с оръжието си в мен, защото ще избавя вселената от теб, а той ще е следващият.

— Хей, ти! — изрева Стилгар. — Направи каквото ти казва!

— Но, Стил…

— Направи каквото ти казва, гущер такъв с мутра на червей, кратуно, пълна с пясък! Направи го или ще й помогна да те накълца на парчета! Не разбираш ли колко струва тази жена?

Мъжът се изправи зад храста, доста рехав за скривалище, и свали надолу оръжието си.

— Той изпълни нареждането — рече Стилгар.

— А сега — каза Джесика — обясни на хората си какво точно искаш от мен. Не желая някоя луда глава да направи глупава грешка.

— Когато се промъкваме в селата и градовете, ние крием кои сме и се смесваме с хората от пана и грейбъна¤ — заговори Стилгар. — Ние не носим оръжие, защото кристалният нож е свещен. Но ти, жено, владееш чудноватото бойно изкуство. Само сме слушали за него и мнозина не вярваха, но човек не може да не повярва на собствените си очи. Ти надви въоръжен воин от свободните. Ето това е оръжие, което никой обиск не може да открие.

Когато думите на Стилгар стигнаха до съзнанието на хората, в басейна настъпи оживление.

— А ако се съглася да ви обучавам в чудноватото бойно изкуство?

— И ти, и твоят син ще имате моето покровителство.

— Как можем да сме сигурни, че в обещанието ти няма лъжа?

Лукавите нотки на увещанието изчезнаха от гласа на Стилгар и на тяхно място се промъкна огорчение.

— Тук, в пустинята, жено, не носим хартия за писмени договори. Ние не даваме вечер обещания, които на разсъмване да нарушаваме. Когато един човек каже нещо, самите му слова са договор. Като вожд на моите воини аз обвързвам този договор с думата си. Обучавай ни в чудноватото бойно изкуство и ще имаш подслон при нас, докато поискаш. Твоята вода ще се смеси с нашата.

— Можеш ли да говориш от името на всички свободни? — попита Джесика.

— След време и това може да стане. Но само моят брат Лайът говори от името на всички свободни. Аз обещавам само опазване на тайната. Моите хора няма да споменават за вас в никой друг заслон. Харконите са се завърнали на Дюн с цялата си бойна мощ и твоят дук е мъртъв. Говори се, че и вие двамата сте загинали в страшна буря. Ловецът не преследва умрял дивеч.

„Тези думи обещават безопасност“ — помисли си Джесика. — „Но тези хора имат отлични начини за свръзка и биха могли да изпратят съобщение.“

— Предполагам, че за нас е обявена награда — рече тя.

Стилгар не отговори и тя почти четеше мислите, които препускаха в съзнанието му, и усещате как мускулите му се размърдаха под пръстите й. Не след дълго той заговори:

— Ще повторя още веднъж: аз дадох дума от името на моето племе. Сега вече моите хора знаят колко си полезна за нас. Какво бихме получили от харконите? Свободата си ли? Ха! Ти си нашата такуа¤, с която можем да купим повече от всичката подправка, струпана в складовете на харконите.

— Тогава аз ще ви обучавам в моето бойно изкуство — рече Джесика и почувствува несъзнателно тържествена напрегнатост в собствените си думи.

— А сега ще ме пуснеш ли?

— Така да бъде! — рече Джесика. Тя отпусна хватката си, отдръпна се настрани и обхвана с поглед цялата тълпа в басейна. „Това е маша䤓 — помисли си тя, — „но Пол трябва да узнае похватите дори ако се наложи да умра за това, че съм му ги разкрила.“

Сред напрегнатото мълчание Пол се придвижи леко напред, за да вижда по-добре мястото, където бе застанала майка му. Точно тогава някъде отгоре в отвесната пукнатина на скалата се чу учестено дишане, което внезапно секна и на фона на звездите се мярнаха очертанията на бледа сянка.

Откъм басейна се разнесе гласът на Стилгар:

— Хей, вие там горе! Престанете да преследвате момчето! Той ще слезе след малко.

От мрака, някъде над главата на Пол, долетя глас на юноша или на девойка:

— Но, Стил, той не може да е далеч от…

— Казах, остави го на мира, Чани! Чуваш ли, яйце на гущер?

Над главата на Пол се разнесе сподавено проклятие и приглушен ропот:

— Да ме нарече яйце на гущер! — Сянката обаче изчезна от полезрението на Пол.

Той отново се обърна към басейна, като следваше сивочерната сянка на Стилгар, застанала редом с майка му.

— Елате всички насам! — провикна се Стилгар. Сетне се обърна към Джесика. — А сега аз ще те попитам как ние можем да бъдем сигурни, че ще изпълниш своята половина от уговорката? Ти си човекът, живял сред хартии и голи обещания, и тъй като…

— Ние от „Бин Джезърит“ не нарушаваме обетите си по-често от вас — рече Джесика.

Настъпи продължително мълчание, а после цял хор от гласове възкликна:

— Бин-джезъритска вещица!

Пол извади от пояса си взетото в плен оръжие и го насочи към черната сянка на Стилгар, но вождът на свободните и неговите другари стояха все така неподвижни и се взираха в Джесика.

— Сбъдва се преданието! — обади се някой.

— Говореше се, че шейдаут¤ Мейпс е дала точно такива сведения за теб — рече Стилгар. — Ала едно много важно нещо ще трябва да се провери с изпитание. Ако ти наистина си бин-джезъритката от преданието, чийто син ще ни заведе в рая… — той сви рамене.

Джесика въздъхна, като си мислеше: „Значи нашата Мисионария протектива¤ е поставила дори и тук, из цялата тази дяволска дупка, спасителни изходи. Е, добре… те ще са ни от помощ, а нали това именно е било предназначението им.“

— Известно ми е, че прорицателката, донесла ви преданието, ви го е дала, като ви е зарекла в карама¤ и иджаз¤, чудото и безподобието на пророчеството. Искате ли знамение?

Ноздрите на Стилгар се разшириха на лунната светлина.

— С нетърпение го очакваме — прошепна той.

Джесика си спомни за една карта, която й бе показал Кайнс при уточняването на маршрутите за принудително бягство. Стори й се, че това е било толкова отдавна. На картата имаше обозначена точка „Сийч¤ Табър“, а редом с надписа забележката — „Заслона на Стилгар“.

— Вероятно като пристигнем в Сийч Табър — рече тя.

Откровението го разтърси, а Джесика си помисли: „Ако само знаеше какви хитрости използуваме! Сигурно бин-джезъритката от Мисионария протектива е била способна. Тези свободни са отлично подготвени да ни вярват.“

Стилгар се размърда неспокойно.

— Трябва вече да тръгваме.

Тя кимна, за да го уведоми, че тръгват с нейно разрешение.

Той вдигна очи нагоре към канарата, кажи-речи точно към ръба на скалата, където се беше свил Пол.

— Хей, момко, можеш вече да слизаш! — после отново обърна поглед към Джесика и заговори с извинителен тон: — Синът ти вдигаше страшен шум, докато се катереше. Трябва още много да се учи, за да не изложи на опасност всички ни, но той е млад.

— Несъмнено има много неща, в които взаимно ще се обучаваме — рече Джесика. — Впрочем няма да е зле да се погрижите за другаря си там, горе. Моят непохватен син малко грубичко му отне оръжието.

Стилгар се завъртя, качулката му се развя.

— Къде точно?

— Зад онези храсти — посочи тя.

Стилгар дръпна двама от хората си.

— Проверете каква е работата. — Той огледа другарите си един по един. — Няма го Джеймис. — Той се обърна към Джесика. — Даже й палето ти познава чудноватото бойно изкуство.

— Освен това ще откриете, че моят син горе не се е помръдвал от мястото си, така както му бе заповядано — отбеляза Джесика.

Двамата мъже, изпратени от Стилгар, се върнаха, прикрепяйки отстрани трети, който се олюляваше и дишаше тежко. Стилгар ги стрелна с поглед и отново обърна очи към Джесика.

— Синът ти ще се подчини само на твоите заповеди, така ли? Добре. Наясно е с дисциплината.

— Пол, вече можеш да слизаш! — извика Джесика.

Пол се изправи, показа се от скривалището си и отново пъхна оръжието на свободния в пояса си. В мига, в който се обърна, от скалите се надигна още една човешка фигура и застана с лице срещу него.

На светлината на лунните лъчи и отблясъците им по сивите скали Пол съзря дребна фигурка, облечена в широките роби на свободните, потънало в сянка лице, което се взираше в него изпод прихлупената качулка, и дулото на стреломет, насочено към него изпод една гънка на робата.

— Аз съм Чани, дъщерята на Лайът.

Гласът беше напевен и в него напираше смях.

— Нямаше да ти позволя да сториш зло на другарите ми — добави тя.

Пол преглътна. Изпречилата се отпреде му фигурка застана на лунната пътека и той видя лице на елф с огромни тъмни очи — това толкова познато от безбройните видения в бъдещето лице и неговите черти така разтърсиха Пол, че той занемя. Припомни си гневната дързост, с която навремето описваше лицето, видяно насън, когато заявяваше на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм: „Аз ще я срещна!“

И ето, че сега пред себе си виждаше същото това лице, което не бе и мечтал, че ще срещне.

— При катеренето си вдигна шум като разгневен шай-хулуд — рече тя. — А избра и най-трудния път за нагоре. Последвай ме, ще ти покажа по-лесна пътека за слизане.

Той изпълзя от цепнатината и последва стремително развялата се надолу по урвите роба. Тя се носеше като газела, сякаш танцуваше по скалите. Пол почувствува как лицето му пламна и бе благодарен на мрака.

„Същото момиче!“ — Тя бе като милувка на съдбата. Стори му се, че една вълна го носи в ритъма на някакво движение, което извисява духа му.

Не след дълго се озоваха на дъното на басейна сред свободните.

Джесика отправи бегла усмивка към Пол, но заговори на Стилгар:

— Това ще бъде обучение полезно и взаимно. Надявам се, че нито ти, нито твоите хора се сърдите за употребеното насилие. Като че ли… така се… налагаше. Вие бяхте на път да допуснете грешка.

— Да предотвратиш нечия грешка е райски дар — обади се Стилгар. Той докосна устни с лявата си ръка, а с другата измъкна от пояса на Пол оръжието и го подхвърли на един от другарите си. — Своя собствен пистолет маула¤, момко, ще получиш, като го заслужиш.

Пол понечи да заговори, но се поколеба, припомняйки си уроците на майка си: „Всяко начало е изключително трудно.“

— Моят син притежава оръжието, което му е потребно — обади се Джесика. Тя погледна втренчено Стилгар, като го принуди да си припомни как Пол се бе сдобил с този пистолет.

Стилгар се обърна към Джеймис — мъжа, когото Пол бе надвил. Той стоеше настрани с наведена глава и дишаше тежко.

— Ти си жена с мъчен характер — рече Стилгар. После протегна лявата си ръка към един от другарите си и щракна с пръсти: — Кушти бака те.

„Пак заговориха на чакобза“ — отбеляза мислено Джесика.

Мъжът пъхна в ръката на Стилгар две продълговати парчета прозрачен плат. Стилгар ги прекара през пръстите си, обви с едното шията на Джесика под качулката, а другото постави по същия начин около врата на Пол.

— Сега носите лентите на бака¤ — рече той. — Ако се разделим, ще ви познаят, че сте от заслона на Стилгар. А за оръжия ще разговаряме друг път.

После тръгна сред хората си, като ги проверяваше, и даде вързопа на Пол на един от войниците да го носи.

„Бака“ — помисли си Джесика, като си припомни религиозния термин бака — оплаквач. Тя почувствува как символиката на лентите обединява тази тълпа. — „Защо ли ги обединява оплакването?“ — запита се тя.

Стилгар се приближи до девойката, която бе смутила Пол, и каза:

— Чани, вземи момчето-мъж под своя закрила. Пази го от беди.

Чани докосна рамото на Пол.

— Ела с мен, момче-мъж.

Пол сподави гнева в гласа си и каза:

— Казвам се Пол. Не би било зле да…

— Ние ще ти дадем име, момко — обади се Стилгар. — Щом дойде времето на мина¤, при изпитанието на екъл¤.

„Изпитанието на разума“ — преведе си Джесика. Внезапното желание да утвърди надмощието на Под надви всички други грижи и тя изкрещя:

— Синът ми е подлаган на изпитание с гом джабър¤!

Сред мълчанието, което последва, тя осъзна, че думите й бяха попаднали точно в целта.

— Има много неща, които не знаем един за друг — заговори Стилгар. — Но ние прекалено много се бавим. Дневното слънце не бива да ни завари сред откритите пясъци. — Той се приближи до мъжа, когото Пол бе повалил, и попита: — Ще можеш ли да вървиш, Джеймис?

— Той наистина ме нападна неочаквано — изръмжа в отговор мъжът. — Но това бе чиста случайност. Мога да вървя.

— Никакви случайности! — рече Стилгар. — Ще държа отговорни теб и Чани за безопасността на момъка. Тези хора имат моето покровителство.

Джесика огледа Джеймис. Значи негов бе гласът, който се препираше от скалите със Стилгар. Значи от неговия глас лъхаше на смърт. И Стилгар бе намерил за уместно да държи отговорен за реда тъкмо този Джеймис.

Стилгар обходи с изпитателен поглед групата и направи знак на двама мъже да излязат напред.

— Лейръс и Фарук, вие ще прикривате дирите ни. Погрижете се да не оставим никакви следи. Удвоете вниманието си — с нас вървят двама, които не са обучавани. — Той се обърна и посочи към отвъдната страна на басейна. — Под строй с отговорници по фланговете — ходом марш! Трябва да пристигнем в Пещерата на хребетите преди съмване.

Джесика закрачи редом със Стилгар и се залови да брои войниците. Свободните бяха четиридесет души — а с нея и Пол — четиридесет и двама. И си помисли: „Вървят под строй като рота войници — даже и момичето Чани.“

Пол влезе в строя в редицата зад Чани. Той бе преглътнал обидата, че е бил заловен от момиче. Сега съзнанието му бе запълнено от спомена, извикан от думите на майка му: „Моят син е подлаган на изпитание с гом джабър!“ Усети как ръката му изтръпна при спомена за болката.

— Внимавай къде стъпваш! — просъска Чани. — Не се докосвай до храстите, за да не оставяш следи, по които да личи откъде сме минали.

Пол преглътна и кимна.

Джесика се вслуша във вървежа на войниците, като долавяше шума от своите собствени стъпки и стъпките на Пол и се удивляваше от начина, по който стъпваха свободните. Те бяха четиридесет души и единствените звуци, които издаваха при прекосяването на басейна, бяха само естествените за пустинята звуци — призрачни сенки с развети в мрака роби. Тяхната цел бе Сийч Табър — заслонът на Стилгар.

Тя разсъждаваше наум за думата сийч. Тази дума в езика чакобза бе останала непроменена от древния боен език от безброй векове. Сийч — сборно място при опасност. Едва сега, след напрежението на неочакваната среща, дълбокият смисъл на думата и на езика започнаха да се очертават в съзнанието й.

— Движим се с добър ход — обади се Стилгар. — С милостта на шай-хулуд ще стигнем Пещерата на хребетите преди съмване.

Джесика кимна — пазеше силите си и усещаше ужасната умора, която задържаше на разстояние единствено със силата на волята си и… да, признаваше си… със силата на въодушевлението. Сега мислите й се съсредоточиха върху достойнствата на този отряд, преценяваше онова, което разкриваше тук за културата на свободните.

„Целият този народ“ — мислеше си тя, — „цялата им култура са приучени към военен ред. Какво безценно богатство е това за един прокуден дук!“

(обратно)

„Свободните бяха ненадминати в онова свое качество, което древните наричаха «спа-нунгсбоген» — ще рече драговолното удължаване на пътя между копнежа за нещо и мига на посягане за грабването на това нещо.“

Из „Мъдростта на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Пристигнаха при Пещерата на хребетите на зазоряване, като се движеха по един толкова тесен пролом в стената на басейна, че се наложи да вървят ребром, за да го преодолеят. Джесика видя на дрезгавата светлина на зората как Стилгар отделя часовои и ги мерна за миг, когато започнаха трудното си изкачване нагоре по канарата.

Без да спира, Пол вдигна нагоре глава и видя разсечения накръст пейзаж на тази планета, там, където тесният пролом гледаше нагоре към сивосиньото небе.

Чани го придърпа за робата, за да го накара да побърза, и каза:

— Бързо! Вече съмна.

— Къде отиват тези мъже, дето се катерят отпред, — попита той шепнешком.

— Те са първата дневна стража — обясни тя. — А сега побързай!

„Оставена отвън стража“ — помисли си Пол. — „Умно измислено, но щеше да е по-умно, ако все пак бяхме дошли до това място на отделни групи. Така вероятността да загубим целия отряд щеше да е по-малка.“ Той се сепна, осъзнавайки, че това е партизански начин на мислене, и си припомни опасенията на баща си, че атреидите могат да се превърнат в партизанска династия.

— По-бързо! — прошепна Чани.

Пол ускори крачка, като долови шумоленето на дългите роби зад гърба си. И се досети за думите на сирата¤ от миниатюрната О.К. библия на Юи. „Рай от дясната ми страна, ад от лявата, а отзад — ангелът на смъртта“ — повтори си той цитата наум.

Свиха покрай един ъгъл — на това място проходът се разширяваше. Застанал от едната страна, Стилгар правеше знак на войниците да влизат в ниския отвор, който се очертаваше под прав ъгъл.

— Бързо! — просъска той. — Ако някой патрул ни завари тук, ще ни изловят като зайци.

Пол се приведе и влезе след Чани в някаква пещера, осветявана от мъждива сива светлина, която идваше някъде отгоре.

— Вече можеш да се изправиш — рече тя. Той се изопна и заразглежда мястото — дълбоко и широко помещение с куполовиден таван, достатъчно висок, за да не може да се докосне с ръка. Войниците се разпръснаха из мрачните ъгълчета. Пол видя, че и майка му идва, и забеляза как оглежда спътниците им. Осъзна, че тя се отличава от свободните, макар и да носеше същите дрехи. Как само пристъпяше — какво усещане за власт и изящество!

— Намери си място за почивка и не се пречкай на пътя, момче-мъж! — рече Чани. — Ето храна. — Тя пъхна в ръката му две хапки, увити в листо. От тях се разнасяше силна миризма на подправка.

Стилгар се приближи до Джесика и даде някакво нареждане на групичката, застанала вляво.

— Поставете уплътнението¤ на вратата и се погрижете да се запази влагата. — Обърна се към друг свободен: — Лемил, донеси суспенсорни глобуси. — Той улови Джесика за лакътя. — Искам да ти покажа нещо, чудновата жено. — Той я поведе към една издатина в скалата до мястото, откъдето идваше светлината.

Джесика откри, че оттук се вижда широкият ръб на друг отвор за пещерата, високо в скалната стена — той гледаше към друг басейн, широк около десетина-дванадесет километра. Басейнът бе заслонен от високи скални стени. Тук-таме из него растяха храсти.

В мига, в който Джесика отправи поглед към сребристосивия басейн, слънцето се издигна над високия хребет и освети жълтокафявия пейзаж от скали и пясък. И тя видя как слънцето на Аракис се появява стремително на хоризонта.

„Това е, защото ние искаме да забавим изгрева“ — помисли си тя. — „Нощта е по-безопасна от деня.“ Изведнъж я обзе копнеж да зърне дъга тук, на тази планета, която никога нямаше да види дъжд. „Трябва да потискам подобни копнежи“ — рече си тя. — „Те са проява на слабост. Аз вече никога не мога да си позволя да бъда слаба.“

Стилгар я сграбчи за рамото и посочи към басейна.

— Ето там! Там може да видиш истински друзи6.

Тя погледна нататък, накъдето бе показал Стилгар, и забеляза движение — по дъното на басейна сновяха хора, които бягаха от дневната светлина към сенките на насрещните зъбери. Въпреки разстоянието движенията им се виждаха ясно поради прозрачния въздух. Тя извади изпод робата си бинокъла и нагласи на фокус маслените лещи по посока на хората в далечината. Кърпите по вратовете им пърпореха като криле на многоцветни пеперуди.

— Това е нашият дом — рече Стилгар. — Тази нощ ще сме там. — Той съзерцаваше басейна, като подръпваше мустаци. — Моите хора са останали да работят до последния момент. А това означава, че наоколо няма патрули. Ще им дам сигнал по-късно и те ще се приготвят да ни посрещнат.

— Твоите хора са много дисциплинирани — рече Джесика.

Тя свали бинокъла и видя, че Стилгар го разглежда.

— Те се подчиняват на потребността от опазването на племето — рече той. — Това е и изискването при избора на вожд. Вождът е онзи, който е по-силен, онзи, който осигурява вода и безопасност. — Той вдигна поглед към лицето й.

Тя отговори на погледа му и мислено отбеляза изцяло сините очи, почернени наоколо, за да се намали блясъкът на слънцето, напрашените брада и мустаци и функционалната тръбичка, която се спускаше от ноздрите и влизаше във влагосъхраняващия костюм.

— Да не би да съм подкопала достойнството ти на водач с това, че те победих, Стилгар? — попита тя.

— Ти не ме повика на дуел — отвърна той.

— За един вожд е важно да запази уважението на войниците си — каза тя.

— Нито една от тези пясъчни въшки не може да ми се опре — рече Стилгар. — Побеждавайки ме, ти победи всички ни. Сега те се надяват да научат от теб… чудноватото бойно изкуство… а някои са любопитни да разберат дали не възнамеряваш да ме извикаш на дуел.

Тя обмисляше скрития в думите му намек.

— И да те победя в официален двубой ли?

Той кимна.

— Но не те съветвам да го правиш, защото те няма да тръгнат след теб. Ти не принадлежиш на пясъците. Те разбраха това по време на нощния ни преход.

— Съобразителни хора — отбеляза Джесика.

— Напълно вярно. — Той отново погледна към басейна. — Ние знаем своите потребности. Но сега, когато сме толкова близо до дома, едва ли мнозина мислят задълбочено. Отсъствувахме доста дълго, за да уреждаме как да изпратим чрез контрабандистите нашите доставки мелиндж за проклетото Сдружение, дано мутрите на служителите му завинаги да почернеят!

Джесика тъкмо се канеше да се обърне, но се спря и отново се вгледа в лицето му.

— Сдружението ли? Какво общо има Сдружението с вашата подправка?

— Това е заповед на Лайът — отговори Стилгар. — Ние знаем причината, но ни идва малко нанагорно. Подкупваме Сдружението с чудовищни количества подправка само за да запазим небето си чисто от спътници и други подобни, за да не може никой да ни шпионира как променяме облика на Аракис.

Преди да заговори, тя претегли думите си, припомняйки си как Пол бе казал, че сигурно това е причината из аракийското небе да няма спътници.

— И какво толкова променяте в облика на Аракис, та не трябва да се вижда?

— Променяме го… бавно, но сигурно… за да го направим подходящ за човешки живот. Нашето поколение няма да види промяната, нито нашите деца, нито децата на нашите деца, нито внуците на техните деца, но тя ще дойде. — Той погледна с присвити очи към басейна. — Открити водни басейни, избуяли зелени растения и хора, които да крачат волно, без влагосъхраняващи костюми.

„Ето каква била мечтата на този Лайът-Кайнс“ — помисли си тя. И каза:

— Подкупите са нещо опасно — вероятността да нарастват е все по-голяма и по-голяма.

— Истина е, нарастват — рече той, — но по-бавният път е по-безопасен.

Джесика обходи с очи басейна и се опита да го види такъв, какъвто го виждаше Стилгар във въображението си. Тя обаче видя само жълтосивите нетна на далечните скали и някакво внезапно лениво раздвижване в небето над канарите.

— Ааа! — извика Стилгар.

Първоначално Джесика си помисли, че това е патрулен топтер, после разбра, че е мираж — над пясъците се понесе още един пейзаж — далеч някъде трептеше зеленина, а по-насам по повърхността се движеше дълъг червей и по гърба му се развяваха платна, наподобяващи широките роби на свободите.

Миражът се стопи.

— По-добре би било, ако яздехме — рече Стилгар, — но не можем да пуснем вестител¤ в този басейн. Но довечера отново ще вървим пеша.

„Вестител! — ето тяхната дума за червей“ — помисли си Джесика.

Тя прецени важността на изявлението, че не могат да пуснат червей в този басейн. Знаеше какво бе видяла в миража — свободни, които яздеха върху гърба на исполински червей. Беше й нужно огромно самообладание, за да не издаде вълнението си от тези думи.

— Трябва да се връщаме при другите — рече Стилгар. — Иначе моите хора може да заподозрат, че те задирям. Някои вече завиждат, че ръцете ми са се докоснали до твоята хубост, когато се бихме снощи в басейна Туоно.

— Достатъчно по този въпрос! — отсече рязко Джесика.

— Не се обиждай — рече Стилгар и гласът му прозвуча кротко. — Жените при нас не се вземат пряко волята им… а за теб… — Той сви рамене — …не е необходима дори и тази уговорка.

— Не бива да забравяте, че аз бях жена на дук — рече тя, но сега гласът й звучеше по-спокойно.

— Както желаеш — рече той. — Време е да затворим херметически този отвор, за да могат хората да отдъхнат от режима на влагосъхраняващите костюми. Днес воините ми ще трябва да си починат удобно. Утре техните семейства надали ще им отредят много време за почивка.

Замълчаха и двамата.

Джесика рееше поглед навън, към слънчевата светлина. Тя бе доловила намека в гласа на Стилгар — неизказаното му предложение за нещо повече от морална закрила. Съпруга ли му трябваше? Тя осъзна, че би могла да влезе в заслона редом с него. Това щеше да бъде един от начините да се сложи край на разприте за водачеството на племето — подходящ съюз между мъж и жена.

Но какво щеше да стане с Пол тогава? Кой би могъл да каже все пак кои от законите на майчинството имат надмощие тук? А какво щеше да стане с неродената дъщеря, която от няколко седмици носеше в утробата си? Какво щеше да стане с дъщерята на един покоен дук? И тя се застави да погледне право в лицето значението на това друго дете, което растеше в утробата й, да прозре своите собствени съображения, когато бе допуснала тази бременност. Беше й ясно за какво ставаше въпрос — тя бе отстъпила пред напористия стремеж на всички същества, изправили се с лице срещу смъртта — стремежът да търсят безсмъртие чрез потомство. Стремежът за възпроизводство ги бе победил.

Джесика погледна към Стилгар и видя, че той я наблюдава и чака. „Дъщеря, родена тук от жена, омъжена за мъж като този — каква ще бъде съдбата на такава дъщеря?“ — запита се тя. — „Дали той би се опитал да ограничи потребностите, които една бин-джезъритка трябва да следва?“

Стилгар се окашля и с това показа, че разбира някои от въпросите, които я измъчват.

— Най-важното за един вожд е онова, което го прави вожд — потребностите на неговия народ. Ако ти ми предадеш своите умения, може да дойде ден, когато единият от нас ще трябва да извика на дуел другия. Аз бих предпочел друг начин за решаване на въпроса.

— А има ли други начини? — попита тя.

— Длъжността на сайядина¤ — отвърна Стилгар. — Нашата света майка е стара.

„Тяхната света майка!“

И преди Джесика да успее да попита нещо, той продължи:

— Аз не ти предлагам това по принуда. Не ми е и неприятно, защото ти си красива и желана. Но ако наистина станеш една от жените ми, това може да накара някои от младежите да повярват, че плътските удоволствия ме вълнуват много повече, отколкото потребностите на моето племе. Дори и сега те ни слушат и наблюдават.

„Човек, който премисля решенията си и който си дава сметка за последствията“ — рече си тя.

— Сред моите младежи вече има такива, които са достигнали възрастта на буйния дух — продължи той. — През този период те не бива да се дразнят излишно. Не бива да им давам по-сериозни основания да ме предизвикват. Защото тогава ще трябва или да осакатя, или да убия някои от тях. А това не е вярна посока за един вожд, особено щом може да се избегне с достойнство. Разбираш ли, да имат вожд, това е едно от нещата, което разграничава тълпата от народа. Той поддържа нивото на личностите. И ако личностите станат много малко, току-виж народът се превърнал в тълпа.

Неговите думи и дълбочината на смисъла им, обстоятелството, че той говореше колкото на нея, толкова и на онези, които подслушваха — всичко това я накара да преосмисли оценката си за него.

„Той е на висота“ — помисли си тя. — „Откъде ли е взел това вътрешно равновесие?“

— Законът, който ни повелява как да си избираме вожд, е справедлив закон — продължи Стилгар. — Но оттук не следва, че справедливостта е непременно онова, което е потребно на един народ. Онова, което истински ни е необходимо сега на нас като народ, е числено да се увеличим, да се замогнем и да овладеем нови земи.

„Какъв ли е произходът му“ — питаше се тя. — „Кой ли го с възпитал така?“ И каза:

— Стилгар, аз съм те подценила.

— Подозирах го — рече той.

— Очевидно всеки от нас не е дооценил другия — каза тя.

— Бих искал да сложим край на това — рече той. — Иска ми се да другаруваме… да си вярваме. Иска ми се да изпитваме един към друг онова уважение, което изпълва душата, без да налага намесата на плътските страсти.

— Разбирам — рече тя.

— Вярваш ли ми?

— Долавям твоята искреност.

— При нас — заговори той. — ако нашите сайядини не са официални вождове, им се отрежда най-достойно място. Те обучават. Те поддържат божията сила ето тук — и той докосна с ръка гърди.

„А сега трябва да надникна в загадката около тази света майка“ — помисли си тя. И заговори:

— Ти спомена за вашата света майка… а до мен стигнаха слова от предания и пророчества.

— Казано е, че бин-джезъритка и нейното дете държат ключа за нашето бъдеще — рече той.

— Вярваш ли, че аз съм тази бин-джезъритка?

Тя гледаше внимателно лицето му и си мислеше: „Младата тръстика се пречупва лесно. Всяко начало винаги крие огромни опасности.“

— Нямаме представа — отвърна той.

Тя кимна, като си мислеше: „Той е почтен човек. Очаква от мен някакво знамение, но няма да наклони везните на съдбата, като ми каже какво е това знамение.“

Джесика извърна глава и втренчи поглед надолу към басейна — към златистите сенки, към пурпурните сенки и към потрепването на прашния въздух по ръба на пещерата. Изведнъж съзнанието й се изпълни с лукави намерения. Тя познаваше песнопението на Мисионария протектива, знаеше как да пригоди техниката на преданието, страха и надеждата към своите крещящи нужди, но сега долови някакви невероятни промени… сякаш някой бе живял сред тези свободни и се бе възползувал от делото на Мисионария протектива.

Стилгар се окашля.

Тя долови нетърпението му — знаеше, че денят напредва и хората очакват да бъде поставено уплътнението на отвора. Налагаше се да действува безразсъдно смело и тя разбра какво и трябваше — някой дар ал-хикман¤, някоя тълковна школа, която би й дала…

— Адаб¤ — прошепна тя.

Мислите сякаш се преобърнаха в главата й. Почувствува това с ускоряването на пулса си. Нищо друго в цялото бин-джезъритско обучение не съдържаше такъв разпознавателен сигнал. Това усещане не можеше да бъде друго освен адаб, търсещата памет, която сама те спохожда. Джесика й се предаде и остави думите да се отронват от устните й.

— Ибън картайба¤ — заговори тя, — дотам, докъдето стигат пясъците. — Тя протегна напред ръка изпод робата си, като забеляза как очите на Стилгар се разширяват. Долови шумоленето на много роби зад гърба си. — Виждам… един свободен с книгата на поуките — занарежда тя. — Той чете на ал-лата¤, слънцето, което е предизвикал и поробил. Той чете на съдниците¤ и ето какво чете:

Враговете ми са като позеленели проядени остриета, стояли на пътеката на бурята. Ти не видя ли какво извърши нашият бог? Той им изпрати чумата. На тях, които крояха планове срещу нас. Сега са като птици, разпръснати от ловец. Плановете им са като стрели с отрова, която всяка уста отказва да приеме.

По тялото й премина тръпка. Тя отпусна ръка. Някъде отзад, откъм сенките на вътрешната пещера, пое шепнешком многогласен хор:

— Техните кроежи бяха победени.

— Божият огън изпълни сърцата ни — продължи тя.

И си помисли: Сега вече всичко тръгна по реда си.

— Божият огън ни освети — дойде отговорът.

Тя кимна.

— И враговете ти ще се сгромолясат.

— Би-лал кайфа¤ — отговориха те.

Стилгар й се поклони сред внезапно настъпилата тишина.

— Сайядина — рече той, — ако е рекъл Шай-хулуд, може и да преглътнеш изпитанието и да станеш света майка.

„Да преглътнеш изпитанието“ — помисли си тя. — „Колко странен начин за изразяване.“ Всичко останало обаче напълно отговаряше на песнопението. Стана й срамно от това, което бе сторила. „Нашата Мисионария протектива рядко претърпява неуспех. Дори в тази пустош е било подготвено място за нас. Тази молитва издълба нашето скривалище. А сега трябва да играя ролята на Олайя¤, приятелката на бога… Сайядина, за да се мамят народите, у които прорицанията на нашата Мисионария протектива са оставили такава дълбока следа, че наричат света майка дори своята главна жрица.“

Пол стоеше до Чани в мрака на вътрешната пещера. В устата си все още усещаше вкуса на храната, която му бе дала — птиче месо и някакви зърна, объркани с мед от мелиндж, и всичко това завито в листа. Като го опита, той си даде сметка, че никога дотогава не бе ял храна, която толкова силно да ухае на подправка, и за миг го обзе страх — от чудото на подправката, което подтикваше разума му към пророчески видения.

— Би-лал кайфа — прошепна Чани.

Той я изгледа и видя благоговението, с което свободните приемаха думите на майка му. Само мъжът, когото наричаха Джеймис, като че ли стоеше настрани от церемонията и се беше отдръпнал с ръце, скръстени върху гърдите.

— Дуй яка хин манге — прошепна Чани. — Дуй пунра хин манге. Имам две очи. Имам два крака.

И се вгледа в Пол с учудено изражение.

Пол си пое дълбоко въздух, полагайки усилия да успокои бурята в гърдите си. Думите на майка му бяха подсилили въздействието на аромата на подправката и той усещаше сега как гласът й ту се издига, ту се снижава в съзнанието му като пламъците на открит огън. Сред всичко това той бе доловил у нея известна наглост — познаваше я така добре! — но нищо вече не можеше да спре онова, което бе започнало с една хапка храна.

Ужасното предназначение!

Той го усети — препускащото съзнание, от което не можеше да избяга. То носеше поразяващата яснота, потока от сведения и хладнокръвната точност на мислите му. Отпусна се на пода, облегна гръб о стената и му се отдаде. Мислите му потекоха през онези пластове, които бяха вън от времето и от които той можеше да наблюдава времето, усещайки извитите пътеки и ветровете на бъдещето… ветровете на миналото: едноокото зрение на миналото, едноокото зрение на настоящето и едноокото зрение на бъдещето — всичко това обединено в едно триоко зрение, което му даваше възможност да види връзката между времето и пространството.

Почувствува, че съществува опасност да надскочи себе си и трябваше да се вкопчи в своите мисли за настоящето, като усещаше неясните контури на пречупването на житейския опит, на изтичащия миг и продължителното изкристализиране на това-което-е-сега в онова-което-е-било.

Като се вкопчи в настоящето, той за пръв път усети могъщата устойчивост на движението на времето, в което отвсякъде се блъскаха като в прибой, тръгнал срещу канарите, подвижни течения, вълни, приливи и отливи. Всичко това му показа в нова светлина способността му да вижда в бъдещето и с внезапно породило се чувство на страх той съзря причината за белите петна във времето и причината за тази грешка.

Надникването в бъдещето, осъзна той, бе просветление, обхващащо границите на онова, което разкриваше — беше ту източник на точност, ту на значима грешка. Нещо подобно на принципа на неопределеността на Хайзенберг: разходът на енергията, която разкриваше видяното от него, променяше видяното.

А онова, което той видя, бе пътека от времето вътре в пещерата — гъмжило от възможности, съсредоточени тук дори и в най-мимолетното действие — примигване на окото, небрежно подхвърлена дума, разместено зрънце пясък — всичко това задвижваше гигантски лост през познатата вселена. Той съзря насилие по толкова много отклонения от изходната точка, че и най-незначителното му движение създаваше невероятни размествания в модела.

От това видение му се прииска да се вцепени, да не помръдва, но това също водеше до последици.

Безбройните последствия — техните линии се разпръсваха във всички посоки от тази пещера и по повечето от тези линии на последствията той видя собствения си труп и кръв, бликаща от нанесената с нож зейнала рана.

(обратно)

„В годината, в която си затвори очите за смъртта на дук Лито и върна Аракис на харконите, моят баща падишах-императорът бе на седемдесет и две, но въпреки това не изглеждаше на повече от тридесет и пет. Той рядко се появяваше в обществото облечен в друго, освен в сардукарска униформа и черен шлем на бурсег¤ с имперския златен лъв върху гребена му. Униформата напомняше открито откъде иде силата му. Той обаче не беше винаги такова парвеню. Поискаше ли, можеше да бъде очарователен и сърдечен, но в онези по-сетнешни дни аз често се питах дали той бе такъв, какъвто се показваше. Сега вече си мисля, че той бе човек, който непрекъснато водеше борба да се измъкне от решетките на някаква невидима клетка. Трябва да си припомним, че той беше император, баща — глава на династия, водеща началото си от най-дълбока древност. Но ние го лишихме от законен син — не беше ли това най-ужасното крушение, което може да претърпи един властелин? Майка ми се подчини на по-старшите бин-джезъритски сестри, докато лейди Джесика отказа да стори това. Коя от двете бе по-силната? Историята вече го доказа.“

Из „В моя бащин замък“ от принцеса Ирулан

Джесика се пробуди сред пещерен мрак, долови, че около нея се движат свободни, и усети парливия мирис на влагосъхраняващи костюми. Вътрешното чувство за време й подсказа, че навън скоро ще падне нощта, но пещерата тънеше в мрак, изолирана от пустинята посредством уплътнителните капаци, които задържаха телесната им влага в това помещение.

Осъзна, че се бе отдала на непробудния и укрепителен сън на голямата умора, и това донякъде говореше, че с отряда на Стилгар тя подсъзнателно се чувствуваше сигурна за собствената си безопасност. Обърна се в хамака, който бяха направили от робата й, спусна нозе върху скалния под и ги напъха в пустинните си ботуши.

„Не бива да забравям да притегна повече ботушите си, за да улесня изпомпващото действие на влагосъхраняващия костюм“ — помисли си тя. — „Толкова много неща трябва да запомня.“

Все още усещаше вкуса на сутрешното ястие — птиче месо и някакви зърна, омесени с мед от мелиндж и увити в листа — и й хрумна, че тук времето е обърнато наопаки: нощта бе времето за работа, а денят — времето за почивка.

„Нощта скрива, нощта е по-безопасна.“

Тя откачи робата си от кукичките за хамака, забити в една ниша в скалата, заопипва плата в мрака, докато намери деколтето, и я нахлузи.

Питаше се как да изпрати съобщение до „Бин Джезърит“. Трябваше да ги уведоми за двете направления в аракийското светилище.

Навътре в пещерата светеха суспенсорни глобуси. Забеляза, че там се суетят хора и че Пол стои сред тях вече облечен, с отметната назад качулка, открила орловия профил на атреидите.

Помисли си колко странно се бе държал той, преди да се оттеглят на почивка. Бе толкова самовглъбен. Приличаше на човек, завърнал се от царството на мъртвите, който с полуотворени очи, изцъклени от вътрешния унес, все още не можеше да осъзнае напълно завръщането си. Това я накара да си припомни предупреждението му за обилно използуваната в храната подправка: за привикването.

„Дали подправката има и странично действие?“ — питаше се тя. — „Той спомена, че тя имала нещо общо с прорицителските му способности, но странно — не разказа нищо от това, което е видял.“

Из мрака, някъде отдясно, изникна Стилгар и отиде при групата под суспенсорните глобуси. Джесика забеляза как поглажда брадата си и как пристъпя с предпазлива и дебнеща походка.

Прониза я страх още в мига, щом сетивата й се събудиха за напрежението, което се долавяше у хората, скупчили се около Пол — с техните сковани движения и ритуални пози.

— Те имат моята закрила! — избоботи Стилгар.

Джесика разпозна мъжа, изправил се срещу Стилгар — Джеймис! После съзря гнева у Джеймис, изопнатите му рамене.

„Джеймис — човекът, когото Пол победи!“ — помисли си тя.

— Ти познаваш закона, Стилгар — рече Джеймис.

— Кой друг го познава по-добре? — попита Стилгар и тя долови в гласа му помирителни нотки и старание да заглади някакъв спор.

— Аз избирам двубоя — изръмжа Джеймис.

Джесика бързо прекоси пещерата и улови Стилгар за лакътя.

— Какво означава това? — попита тя.

— Това е законът амтал¤ — отвърна Стилгар. — Джеймис иска да получи правото да подложи на изпитание твоята роля в преданието.

— Тази жена трябва да бъде защитена в двубой — рече Джеймис. — Ако нейният защитник спечели, значи тя наистина е жената от преданието. Но в него е казано… — Той обходи с поглед скупчилите се хора — …че тя няма да потърси защитник от свободните, което може да означава само, че тя ще си води свой защитник.

„Той говори за дуел с Пол“ — помисли си Джесика. Тя пусна лакътя на Стилгар и пристъпи педя напред:

— Винаги сама съм си била защитник — каза тя. — Намерението е достатъчно ясно, за…

— Ти няма да ни учиш какво да правим! — прекъсна я рязко Джеймис. — Не и докато не получа нови доказателства! Стилгар е могъл да ти каже какво да правиш тази сутрин. Могъл е да ти натъпче пълната с глезотии глава и ти да ни чуруликаш като птичка с надеждата, че ще успееш да ни измамиш.

„Мога да го надвия“ — помисли си Джесика, — „но това може да противоречи на начина, по който те тълкуват преданието.“ И тя отново с учудване забеляза как резултатите от дейността на Мисионария протектива на тази планета бяха наистина изкривени.

Стилгар погледна към Джесика и заговори с тих глас, но така, че да стигне до ушите на тълпата:

— Джеймис е човек злопаметен, Сайядина. Твоят син го победи, а…

— Стана случайно! — изръмжа Джеймис. — В Туоно имаше намесена нечиста сила и сега аз ще докажа това!

— …а и аз самият съм го побеждавал — продължи Стилгар. — Сега се стреми с предизвикателството тахади¤ да се добере отново и до мен. У Джеймис има прекалено много жестокост, за да стане добър вожд — премного гафла¤, безумство. Устата му говори за законите, а сърцето му следва сарфа¤, кривата пътека. Не, от него никога не може да стане добър вожд. Досега съм го закрилял, защото с този си нрав ни е полезен в битките, но когато го обладае жестокият му гняв, той е опасен дори за племето си.

— Стилгаррр! — изръмжа Джеймис.

И Джесика разбра, че Стилгар говори така, за да разяри Джеймис и да отклони предизвикателството от Пол.

Стилгар се изправи с лице срещу Джеймис и Джесика отново долови помирителните нотки в боботещия глас:

— Джеймис, та той е още момче. Той е…

— Ти го назова мъж — прекъсна го Джеймис. — А майка му твърди, че е бил подлаган на изпитание с гом джабър. Плътта му е добре напращяла от влага и изобилие от вода. Онези, които му мъкнат вързопа, казват, че в него има контейнери с вода. Контейнери! А ние изсмукваме джобните си резервоари веднага щом в тях се събере капчица вода.

Стилгар изгледа Джесика.

— Вярно ли е това? Има ли вода във вързопа ви?

— Да.

— В контейнери ли?

— В два контейнера.

— Как смятахте да постъпите с това богатство?

„Богатство ли?“ — учуди се мислено тя и поклати глава, долавяйки студенината в гласа му.

— Там, където съм родена, водата пада от небето и се стича по земята в широки реки — заговори тя. — Там има цели океани от вода, толкова необятни, че не се вижда отвъдният бряг. Аз не съм обучавана във вашия воден режим¤. Никога досега не съм гледала на нещата по този начин.

Сред хората наоколо се разнесе тих ропот:

— Водата падала от небето… стичала се по повърхността.

— Беше ли ти известно, че сред нас има хора, които но някаква случайност са претърпели загуба от джобните си резервоари и ще изпаднат в безизходица, преди да стигнем Сийч Табър тази нощ?

— Откъде мога да знам? — поклати глава Джесика. — Щом трябва, дайте им вода от нашия вързоп.

— Така ли смятахте да постъпите с това богатство?

— То бе предназначено да спаси човешки живот — отвърна тя.

— В такъв случай приемаме твоя дар, Сайядина.

— Няма да успееш да ни подкупиш с вода! — озъби се Джеймис. — Нито пък ти, Стилгар, ще успееш да ме насъскаш срещу себе си. Виждам, че се мъчиш да ме предизвикаш на двубой, преди да съм доказал своите думи.

Стилгар застана лице с лице срещу Джеймис.

— Наистина ли си решен да натрапиш този двубой на едно дете, Джеймис? — Гласът му бе тих и гневен.

— Тя трябва да бъде защитена в двубой!

— Въпреки че се ползува от моята закрила?

— Търся закона амтал — отвърна Джеймис. — Това е мое право.

Стилгар кимна.

— Но ако момчето не те прободе, тогава ще застанеш срещу моя нож. И този път няма да възпра острието си, както съм го правил досега.

— Нямате право на това! — обади се Джесика. — Пол е още…

— Не бива да се намесваш, Сайядина! — прекъсна я Стилгар. — О, аз знам, че можеш да ме надвиеш и следователно можеш да надвиеш всекиго от нас, но сплотим ли се всички, ти не можеш да ни победиш. Така да бъде, така повелява законът амтал.

Джесика се смълча и очите й уловиха на зеленикавата светлина от суспенсорните глобуси демоничния израз, който завладя каменното му лице. Тя отмести поглед към Джеймис, видя мрачното му навъсено чело и си помисли: „Трябваше да забележа това досега. Той таи злобата си. Той е от потайните, човек, който крие чувствата си. Трябваше да бъда подготвена за това.“

— Ако сториш зло на сина ми — рече тя, — ще трябва да се биеш с мен. Аз те призовавам на бой още сега. Ще те накълцам на…

— Майко — пристъпи напред Пол и я докосна по ръкава. — може би ако обясня на Джеймис как…

— Да обясни! — изсъска презрително Джеймис.

Пол млъкна и се вгледа в този човек. Не се боеше от него — Джеймис изглеждаше тромав в движенията си, а и се беше срутил лесно върху пясъка при нощната им схватка. Но Пол все още чувствуваше пътеката от времето в тази пещера и все още помнеше видението от бъдещето, в което той лежеше убит от нож. В това видение за него имаше толкова малко пътища за спасение…

— Сайядина — заговори Стилгар, — сега трябва да се отдръпнеш назад, откъдето…

— Престани да я наричаш Сайядина! — изкрещя Джеймис. — Това още не е доказано. Добре де, знае молитвата! И какво от това? Всяко наше дете я знае.

„Това, което каза е достатъчно“ — помисли си Джесика. — „Вече ми е ясен. Бих могла да го спра само с една дума.“ — Тя се поколеба. — „Но не мога да възпра всички.“

— Тогава ще отговаряш пред мен! — изрече Джесика и си настрои гласа с извивка, която започваше с вой и свършвате с лукавство.

Джеймис се вторачи в нея — по лицето му се четеше явна уплаха.

— Ще ти разкрия какво е страдание — продължи тя със същия глас. — Спомни си за това по време на боя. Ще изпиташ такова страдание, че в сравнение с него гом джабърът ще бъде само блажен спомен. Всяка твоя фибра ще се гърчи и…

— Тя ми прави някаква магия! — изпъшка Джеймис. Той долепи свит десен юмрук до ухото си. — Настоявам да й бъде наложено мълчанието!

— Така да бъде! — рече Стилгар. Той хвърли предупредителен поглед към Джесика. — Ако заговориш отново, Сайядина, ще помислим, че използуваш магии, и ще те лиша от закрилата си. — Той й кимна да отстъпи назад.

Джесика усети как нечии ръце я хващат, помагайки й да се отдръпне назад, но не долови в тях никаква грубост. Видя как откъснаха Пол от тълпата и как Чани, момичето с лице на елф, му шепне на ухото и кима с глава към Джеймис.

Сред войниците се образува кръг. Донесоха още суспенсорни глобуси и всички се обърнаха към осветената в жълто ивица.

Джеймис пристъпи в кръга, изхлузи робата си и я подхвърли някому от тълпата. Остана по матовосивкав влагосъхраняващ костюм, по чиято гладка повърхност се забелязваха гънки и бръчки. За миг изви устни към рамото си и отпи от тръбичката на джобния резервоар. След малко се изправи, разкопча и свали костюма си и го подаде грижливо към тълпата. Той стоеше в очакване само по набедреник и някакъв плат, изопнат по краката до глезените му, а в дясната си ръка стискаше кристален нож.

Джесика видя как момичето-дете Чани помага на Пол, видя как пъхна в дланта му дръжката на кристален нож и как той лекичко подхвърли оръжието, за да определи на ръка тежестта и центъра му на равновесие. И на Джесика й хрумна, че Пол е обучаван в прана и бинду, в умението да владее нервите и мускулите си, че е бил обучаван в бойно изкуство в една необикновена школа и че негови учители са били мъже като Дънкан Айдахо и Гърни Халик, мъже, които приживе бяха станали легенда. Момчето познаваше непочтените методи на „Бин Джезърит“ и видът му бе бодър и уверен.

„Но той е едва петнадесетгодишен“ — помисли си тя. — „Аз посях страх в душата на Джеймис. Този страх вероятно ще… забави рефлексите му. Да можех само да се помоля… истински да се помоля.“

Сега Пол, останал само по трикото си за фехтовка, което носеше под влагосъхраняващия костюм, стоеше точно в средата на кръга. В дясната си ръка държеше кристален нож, а нозете му върху хрущящия по скалния под пясък бяха боси. Айдахо неведнъж го беше предупреждавал: „Ако се съмняваш дали повърхността под нозете ти е устойчива или не, най-добре е да си бос.“ А на преден план в съзнанието си продължаваше да чува напътствените слова на Чани: „При отбиване на удар Джеймис се обръща надясно с ножа си. Това му е навик и сме забелязали, че често прибягва до него. Ще се втренчи в очите ти и точно когато мигнеш — ще те прободе. А той се бие еднакво добре и с двете ръце — отваряй си очите, като прехвърля ножа от едната ръка в другата.“

Но най-осезаемо — и то дотолкова, че го усещаше с всяка клетка на тялото си, бе обучението и рефлексният механизъм, който бе изковаван ден подир ден и час подир час в учебната зала.

Припомни си и думите на Гърни Халик: „Майсторът на боя с нож мисли едновременно за върха на ножа, за острието и за предпазника. Върхът може и да реже, острието може и да пробожда, а предпазникът може и да приклещи острието на противника.“

Пол се вгледа в кристалния нож. Предпазник нямаше — само тънка заоблена дръжка с удебелени ръбове, които да предпазват ръката. А на всичко отгоре осъзна, че не му бе известно пределното напрежение на това острие и дори не знаеше дали изобщо този нож може да се счупи.

Застанал срещу Пол, Джеймис запристъпя с рамо напред по ръба на кръга.

Пол се приведе, като едва сега си даде сметка, че няма защитен пояс, а беше обучаван да се бие с неговото невидимо поле около тялото си и да действува при отбрана с най-голяма бързина, докато нападението му трябваше да бъде съобразено с пресметнатото забавяне, необходимо, за да проникне острието в защитното поле на противника. И въпреки постоянните предупреждения на треньорите си да не позволява бързината на нападението да бъде притъпявана от безсмисленото защитно поле, той знаеше, че мисълта за защитния пояс бе част от съзнанието му.

Джеймис изрече обичайното предизвикателство:

— И дано ножът ти се нащърби и натроши!

„Значи този нож може да се счупи“, помисли си Пол.

Напомни си, че Джеймис също няма защитен пояс, но той не бе обучаван да го използува и нямаше задръжките на човек, свикнал да се бие със защитно поле.

Пол впи поглед в изправилия се в отсрещния край на кръга Джеймис. Тялото на противника му приличаше на възлесто конопено въже, опнато върху сух скелет. На светлината на суспенсорните глобуси ножът му проблясваше жълтеникавомлечен.

Страх прониза Пол. Внезапно се почувствува самотен и разголен, застанал на мъглявата жълтеникава светлина сред този кръг от хора. Умението му да вижда в бъдещето бе подхранвало познанието му с безброй данни, намекващи за мощните течения на предстоящето и върволиците от решения, които ги направляват, но това тук бе настоящата действителност. Това бе смърт, която се крепеше върху съвсем малки нещастни случайности.

Той осъзна, че и най-незначителната дреболия тук би могла да преобърне бъдещето. Нечия кашлица сред тълпата зяпачи — разсейване. Потрепване на пламъка на суспенсорния глобус — лъжлива сянка.

„Страх ме е“ — призна си Пол.

И той внимателно запристъпя в кръг срещу Джеймис, повтаряйки си наум бин-джезъритската молитва срещу страх: „…Страхът погубва разума…“ Думите му подействуваха като студен душ. Той почувствува как мускулите му се стягат и напрягат в готовност.

— Ще потопя ножа си в твоята кръв — изръмжа Джеймис. И недоизрекъл последната дума, той внезапно нападна.

Джесика видя как той замахна с ножа и едва се сдържа да не извика.

Там, накъдето бе замахнал Джеймис, ножът му бе намерил само празно пространство — Пол сега се намираше зад него и откритият гръб на свободния бе отлична мишена.

„Хайде Пол! Удряй!“ — изкрещя мислено Джесика.

Ударът на Пол бе отмерен, изящно плавен, но толкова бавен, че Джеймис успя да се извърти, да отстъпи назад и да се обърне надясно.

Ниско приведен, Пол се оттегли и рече:

— Само че най-напред ще трябва да стигнеш до кръвта ми.

Джесика разбра, че ударите на сина й са пресметнати като за бой със защитно поле, и осъзна колко коварно бе това. Отбраната на момчето издаваше пъргавина, отработена до такова съвършенство, каквото тези хора никога не бяха виждали. Нападението също бе отработено, но бе пригодено да преодолява преградата на защитното поле. Защитното поле отблъсква твърде бързия удар и пропуска само бавния, коварен удар. За да се проникне в защитното поле са необходими техничност и хитрост.

„Дали Пол разбира това?“ — питаше се тя. — „Сигурно го разбира.“

Джеймис отново нападна — мастиленосините му очи гледаха свирепо, а загубилото очертанията си тяло се жълтеете под суспенсорните глобуси.

И Пол отново се изплъзна, но твърде много се забави с контраудара.

Същото се повтори.

И потрети.

Всеки път контраударът на Пол закъсняваше с по една секунда.

Джесика също забеляза нещо, което се надяваше, че Джеймис не е видял. Отбранителните реакции на Пол бяха зашеметяващо бързи, но всеки път те заемаха съвършено точно онзи ъгъл, който биха заели, ако защитното поле помагаше да се отбие ударът на Джеймис.

— Да не би синът ти да е решил да се позабавлява с този нещастен глупак? — попита Стилгар. Той обаче й направи знак да замълчи, преди да успее да отговори. — Извинявай, ти не бива да говориш.

Сега двете фигури върху скалния под започнаха да се обикалят една друга: Джеймис — с нож, протегнат напред и леко повдигнат нагоре, и Пол — присвит, с нож, наклонен надолу.

Джеймис отново замахна и този път се изви надясно, където дебнеше Пол.

Вместо да отскочи назад и да избегне удара, Пол посрещна с върха на острието си ръката на неприятеля, която стискаше ножа. После момчето се отдръпна и се изви наляво, благодарен на Чани за предупреждението.

Като триеше ръката си с ножа, Джеймис отстъпи до ръба на кръга. От раната покапа кръв и спря. Очите му — две синьо-черни отвърстия — се разшириха и вторачиха в Пол, като го заоглеждаха по-внимателно на дрезгавата светлина на суспенсорните глобуси.

— А, този е ранен — измърмори Стилгар.

Пол се приведе, зае изходно положение и както го бяха учили да постъпва след първото кръвопролитие, се провикна:

— Предаваш ли се?

— Ха! — изрева Джеймис.

Сред войниците се надигна гневен ропот.

— Почакайте! — извика Стилгар. — Момъкът не познава нашия закон. — После се обърна към Пол: — В предизвикателството тахади няма отказване. Изходът от изпитанието му е смърт.

Джесика забеляза как Пол преглътна и си помисли: „Той никога не е убивал човек по този начин… в разгорещена борба с ножове. Дали ще може да го направи?“

Принуден от настъпателните движения на Джеймис, Пол тръгна бавно надясно. Новото му видение от бъдещето за гъмжилото от възможности в тази пещера сега отново се появи, за да го измъчва. Новото познание му подсказа, че в този двубой има прекалено много светкавично оформящи се решения, за да може да се съзре ясно поне един проход напред.

Възможностите се струпваха една след друга — ето защо тази пещера лежеше като неясна отсечка по пътя му. Тя беше като някаква исполинска скала, застанала на пътя на пороя, който образува водовъртежи в кипналия наоколо поток.

— Свършвай с тази работа, момко — промълви Стилгар. — Не си играй с него!

Пол пристъпи към вътрешността на кръга, като разчиташе на собствения си остър усет за бързина.

Сега, когато го осени прозрението, Джеймис отстъпи назад — този тук в кръга на тахади не беше някой мекушав пришълец от друг свят, нито лесна плячка за кристалния нож на свободните.

Джесика долови сянка на отчаяние по лицето на Джеймис. „Точно сега е най-опасен“ — рече си тя. — „Сега той е отчаян и е способен на всичко. Сега вижда ясно, че насреща си няма дете от собственото си племе, а превъзходен борец по рождение, обучаван в бойно изкуство още от най-ранно детство. Сега страхът, който посадих в душата му, ще разцъфти.“

И дълбоко в себе си тя откри, че изпитва жал към Джеймис — чувство, което избледня при мисълта за непосредствената опасност за нейния син.

„Джеймис е способен на всичко… на най-неподозирано действие“ — помисли си тя. Питаше се дали Пол бе надзъртал и преди в това бъдеще и дали не преживява отново същия двубой. Тя обаче забеляза как пристъпяше синът й, видя капките пот по лицето и раменете му, както и изостреното внимание, за което говореха напрегнатите мускули. И за пръв път долови, без да може да я проумее, известна несигурност в дарбата на Пол.

Сега Пол притисна по-настойчиво противника — обикаляше го, ала не нападаше. Той бе съзрял страха у Джеймис. Пол чу гласа на Дънкан Айдахо: „Именно когато противникът се страхува от теб, тогава е моментът да дадеш на този страх пълна свобода, за да има той време да въздействува на бореца. Нека страхът се превърне в ужас. Обладаният от ужас човек се бори сам със себе си. Накрая той напада от отчаяние. Това е най-опасният момент, ала може да се разчита, че обладаният от ужас човек обикновено допуска съдбоносна грешка. Ние те обучаваме тук да откриваш тези грешки и да се възползуваш от тях.“

Тълпата в пещерата заропта.

„Те мислят, че Пол се забавлява с Джеймис“ — рече си Джесика. — „Според тях Пол е ненужно жесток.“

Тя обаче долови и скритата посока на вълнението на тълпата — удоволствието, което им доставяше зрелището. А забеляза и нарастващото напрежение у Джеймис. Мигът, в който то нарасна дотолкова, че повече не можеше да се сдържа, бе за нея толкова очевиден, колкото и за Джеймис… и за Пол.

Джеймис подскочи нависоко, като финтираше и нанасяше удари надолу с дясната си ръка, която обаче се оказа празна. Кристалният нож бе преместен в лявата ръка.

Джесика ахна.

Пол обаче бе предупреден от Чани: Джеймис се бие еднакво добре и с двете ръце. И дълбините на обучението му бяха схванали тази хитрост en раssant. „Нека вниманието ти бъде съсредоточено върху ножа, а не върху ръката, която го държи“, бе му казвал мимоходом неведнъж Гърни Халик. Ножът е по-опасен от ръката, а ножът може да се намира както в едната, така и в другата ръка.

А Пол бе забелязал грешката на Джеймис: лошо приземяване, грешка, която бе отнела на противника допълнителна секунда, за да се закрепи на нозете си след скока, чиято цел бе да обърка Пол и да прикрие прехвърлянето на ножа.

Като се изключи мъждукащата светлина на суспенсорните глобуси и мастилените очи на вторачилите се войници, всичко това приличаше на тренировка в учебната зала. Защитните полета губеха смисъл там, където собственото движение на тялото можеше да се използува срещу него самото. Пол прехвърли с мигновено движение своя собствен нож в другата си ръка, отдръпна се настрани и замахна нагоре точно там, където хлътваха гърдите на Джеймис — после отстъпи, за да наблюдава как поразеният се свлича.

Джеймис падна по очи като омекнала дрипа, пое веднъж тежко въздух, обърна лице към Пол и остана неподвижен върху скалния под. Угасналите му очи се изцъклиха като зрънца от черно стъкло.

„В убиването с върха на ножа липсва артистичност“ — бе казал веднъж Айдахо на Пол, — „ала не оставяй това да възпре ръката ти, щом ти се открие възможност!“

Тълпата се втурна напред, изпълни кръга и изблъска Пол настрани. Войниците се струпаха и трескаво се засуетиха около Джеймис. Не след дълго една групичка забърза към дъното на пещерата, нарамила някакъв товар, завит в роба. А върху каменния под вече нямаше труп.

Джесика си запробива път през тълпата към Пол. Имаше чувството, че плува сред море от облечени в роби вонещи гърбове, сред неестествено смълчали се хора.

„Ето сега е най-ужасният миг“ — рече си тя. — „Той уби човек с явно мисловно и физическо надмощие. Не бива да започне да изпитва радост от такава победа.“

Тя с мъка се провря покрай последните воини и се пъхна в една тясна пролука, където двама брадати свободни помагаха на Пол да си облече влагосъхраняващия костюм.

Джесика погледна внимателно сина си. Очите на Пол сияеха. Дишаше тежко, като по-скоро се бе оставил на помощниците си да го обличат, отколкото да му помагат.

— Да се бие срещу Джеймис и даже да няма и драскотина по себе си! — измърмори единият от мъжете.

Чани стоеше отстрани и съсредоточено гледаше Пол. Джесика съзря вълнението на момичето и възхищението по личицето на елф.

„Трябва да нанеса удара незабавно и светкавично“ — помисли си Джесика.

Като вложи най-дълбоко презрение в гласа и осанката си, тя изрече:

— И такааа, как се чувствува човек като убиец?

Пол се наежи, сякаш го бяха ударили. Той срещна студения поглед на майка си и лицето му потъмня от притока на кръв. Погледна неволно към мястото, където върху пода на пещерата бе лежал Джеймис.

Завърнал се от дъното на пещерата, където бяха отнесли група на Джеймис, Стилгар си проби път и застана до Джесика. Той заговори на Пол с горчив, сдържан тон:

— Когато настъпи часът да ме извикаш на двубой и се опиташ да ми вземеш живота, не си мисли, че ще се забавляваш така, както се забавляваше с Джеймис.

Джесика почувствува как нейните думи и думите на Стилгар заседнаха в гърдите на Пол и нараниха момчето. Сега грешката, която тези хора допускаха, им беше вече от полза. Тя огледа лицата наоколо, забеляза, че и Пол прави същото, и съзря онова, което бе видял и той. Възхищение, точно така, и… страх… а по някои от лицата бе изписана ненавист. Тя погледна към Стилгар, прочете фатализма по лицето му и разбра как двубоят бе изглеждал в очите му.

Пол обърна очи към майка си.

— Ти знаеш истината — рече той.

Тя почувствува как разумът му се възвръща и усети разкаянието в гласа му. Сетне обходи с очи тълпата и рече:

— Пол никога досега не е убивал човек с гол нож.

Стилгар застана с лице към нея — в погледа му се четеше недоверие.

— Аз не се забавлявах с него — каза Пол. Той застана пред Джесика, като оправяше робата си, и погледна към тъмното петно от кръвта на Джеймис върху пода на пещерата. — Аз не исках да го убивам.

Джесика видя как недоверието на Стилгар бавно се стопява и забеляза облекчението, с което дълбоко набраздената от вени ръка подръпваше вече брадата му. Дочу глухия ропот, който се разнесе сред воините.

— Значи затова му предложи да се предаде — рече Стилгар. — Ясно. Нашите обичаи са различни, но ти ще проумееш смисъла им. А пък аз си помислих, че сме прибрали скорпион в пазвата си. — Той се поколеба и добави: — И вече няма да те наричам „момко“.

От тълпата се провикна нечий глас:

— Трябва да му измислим име, Стил.

Стилгар кимна, като продължаваше да подръпва брадата си.

— Виждам у теб сила… като силата в основата на стълба. — Той отново замълча и продължи: — Ще бъдеш известен сред нас като Усул, основата на стълба. Това ще е твоето тайно име, войнското ти име. Ние от Сийч Табър можем да го използуваме, но никой друг не може да си позволи това… Усул.

От тълпата се разнесоха приглушени гласове:

— Хубаво име… наистина… толкова силен… да ни донесе късмет.

И Джесика долови, че те ги приемат — нея и нейния защитник в двубоя. Тя вече наистина беше Сайядина.

— А сега, когато си вече мъж, какво име си избираш, с което да те наричаме открито? — попита Стилгар.

Пол погледна към майка си, после пак към Стилгар. Картини и епизоди от настоящия миг бяха запечатани в неговата памет за видяното в бъдещето, но той долови различията, сякаш те бяха материални, сякаш някаква сила го провираше през тясната вратичка на настоящето.

— Как наричате помежду си малката мишка, мишката, която скача? — попита Пол, като си припомни тупуркането на малките крачета в басейна Туоно. Той показа с ръка.

От групата се разнесе смях.

— Наричаме я муад’диб — отговори Стилгар.

Джесика ахна. Това бе името, което Пол й бе казал, когато обясняваше, че свободните ще ги приемат и че ще го наричат така. Тя усети внезапен страх от сина си и за сина си.

Пол преглътна. Почувствува, че играе роля, която вече безброй много пъти мислено бе играл… и все пак… имаше някои разлики. Виждаше себе си, изкачил се на шеметен връх, преживял много, натрупал планини от знания, а наоколо му — само бездна.

И отново си припомни видението с фанатичните легиони, които следваха зелено-черното знаме на атреидите, грабеха и палеха през вселената в името на техния пророк Муад’Диб.

„Това не бива да става“ — рече си мислено той.

— Това ли е името, което си избираш. Муад’Диб? — попита Стилгар.

— Аз съм атреид — прошепна Пол и после продължи с по-звучен глас: — Няма да е редно да изоставя изцяло името, дадено ми от моя баща. Дали може да бъда известен сред вас като Пол Муад’Диб?

— Бъди Пол Муад’Диб! — рече Стилгар.

А Пол си помисли: „Това го нямаше в никое от моите видения. Аз направих нещо различно.“

Той обаче чувствуваше, че бездната все още го заобикаля отвсякъде.

В отговор през тълпата премина сподавен шепот, воините говореха помежду си: „Мъдрост и сила… Какво още може да се иска… Разбира се, че е преданието. Лизан-ал-Гаиб… Лизан-ал-Гаиб…“

— Ще ти разкажа нещо за новото ти име — рече Стилгар. — Твоят избор ни радва. Муад’Диб се отнася мъдро към живота в пустинята. Муад’Диб си създава своя собствена вода. Муад’Диб се крие от слънцето и пътува през хладната нощ. Муад’Диб е плодовит и се множи из цялата пустиня. Ние наричаме Муад’Диб „Наставник на момчетата“. Основата, върху която ще изградиш живота си, е много яка, Пол Муад’Диб, известен сред нас като Усул. Бъди ни добре дошъл!

Стилгар докосна челото на Пол с дланта си, отдръпна ръката си, прегърна го и промълви:

— Усул!

Щом Стилгар го освободи от прегръдките си, друг воин от отряда го прегърна и повтори новото му име. И Пол премина през обятията на войните, като чуваше различни гласове да повтарят: „Усул… Усул… Усул…“ Той вече можеше да разпознава някои от тях по име. А ето я и Чани, която, прегръщайки го, долепи страна до неговата и произнесе името му.

След малко Пол застана отново до Стилгар, който каза:

— Сега ти си наш брат. — Погледът му стана рязък, а в гласа се доловиха повелителни нотки: — А сега, Пол Муад’Диб, оправи катарамите на влагосъхраняващия си костюм. — Той погледна към Чани. — Чани! Запушалките за нос на Пол Муад’Диб са направо негодни, по-лоши изобщо не съм виждал! Мисля, че ти наредих да се грижиш за него!

— Нямах необходимите материали, Стил — отвърна тя. — Можем да вземем запушалките на Джеймис, разбира се, но…

— Достатъчно!

— Тогава ще му дам едната от моите — рече тя. — Аз мога да се справям и с една, докато…

— Не е нужно — прекъсна я Стилгар. — Знам, че някои от нас имат резервни. У кого има резервни? Ние военен отряд ли сме или шайка диваци?

От групата се протегнаха ръце, които предлагаха твърди, влакнести запушалки. Стилгар подбра четири и ги даде на Чани.

— Постави ги на Усул и Сайядина! — нареди той.

Някъде откъм задните редици се надигна глас:

— А какво ще стане с водата. Стил? Какво ще стане с контейнерите във вързопа им?

— Знам болката ти, Фарук — отвърна Стилгар. Той погледна към Джесика. Тя кимна.

— Отворете единия за онези, които се нуждаят от вода — рече Стилгар. — Вододелецът… къде е вододелецът? А, Шимум, погрижи се за отмерването на нужното. Само необходимото и нито капка повече. Водата е наследствен вдовишки дял на Сайядина и ще бъде заплатена в заслона по бойната ставка, като се приспадне възнаграждението за носене на вързопа.

— А какво е заплащането по бойната ставка? — попита Джесика.

— Десет литра за един — отговори Стилгар.

— Но…

— Това е мъдър закон, както ще се убедиш по-късно — прекъсна я Стилгар.

Шумоленето на полите на робите откъм задните редове показа, че хората са се размърдали, за да получат вода.

Стилгар вдигна ръка и настъпи мълчание.

— А що се отнася до Джеймис — рече той, — заповядвам да се извърши пълната церемония. Джеймис бе наш другар и брат. Не може да си тръгнем оттук, без да отдадем дължимата почит на човека, който с предизвикателството си тахади доказа нашето щастие. Настоявам да се спази обредът… на залез-слънце, когато мракът покрие Джеймис.

Пол дочу тези думи и осъзна, че се е хвърлил още веднъж в бездната на времето… непрогледен мрак. В бъдещето му не се мяркаха никакви картини от миналото… освен… освен… — той все още чуваше плющенето на зелено-черното атреидско знаме… някъде напред… все още виждаше кървавите мечове и фанатичните легиони.

„Това няма да стане“ — рече си мислено той. — „Не мога да позволя да стане така.“

(обратно)

„Бог създаде Аракис, за да приучи праведния на твърдост“

Из „Мъдростта на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан.

Сред тишината на пещерата Джесика дочу хрущенето на пясъка по скалата под нозете на воините и далечните писъци на птици, за които Стилгар бе казал, че са сигналите на неговите стражи.

Огромните херметически капаци бяха свалени от отворите на пещерата. Тя виждаше как вечерните сенки пълзяха по ръба на изпречилата се отпреде й скала и по басейна, който се разстилаше отвъд тази скала. Усети как дневната светлина ги напуска и долови това както по сухата горещина, така и по сенките. Тя знаеше, че обученото й съзнание скоро щеше да й даде онова, което тези свободни очевидно притежаваха — способността да долавят и най-малката промяна по влагата във въздуха.

Как само се разбързаха да притегнат катарамите на влагосъхраняващите си костюми, щом свалиха херметическите капаци!

Дълбоко откъм дъното на пещерата някой запя монотонно:

Има трава около! И корения около!

Джесика преведе безгласно: „Това е пепел! А това са корени!“

Погребалната церемония на Джеймис започваше.

Тя погледна навън към аракийския залез и към напластените в небето пъстроцветни ивици. Нощта вече започваше да разстила своите сенки по далечните зъбери и по дюните.

Въпреки това горещината не намаляваше.

Тя подгони мислите на Джесика към водата и очевидния факт, че тези хора са обучени да изпитват жажда само в определено време.

Жажда.

Тя си припомни как облените в лунна светлина вълни на Каладън мятаха белите си одежди върху скалите… и вятъра, натежал от влага. А сега ветрецът, който надигаше леко робата й, съсухряше незащитената кожа по страните и челото. Новите запушалки за нос й убиваха и тя се улови, че обръща прекалено много внимание на тръбичката, която се спускаше надолу през лицето и влизаше в костюма, като възстановяваше издишваната влага.

Самият влагосъхраняващ костюм представляваше сауна.

„Влагосъхраняващият костюм ще ти бъде по-удобен, когато привикнеш към по-ниско съдържание на течност в тялото си“ — беше казал Стилгар.

Тя знаеше, че е прав, но от това не й стана по-леко. Непрекъснато я занимаваше подсъзнателната мисъл за вода. „Не“ — поправи се тя, — „подсъзнателната мисъл за влага.“

А това бе по-неуловим и мъчен за разбиране въпрос.

Дочу приближаващи стъпки, обърна се и видя Пол, който идваше откъм дъното на пещерата, следван от Чани, момичето с лице на елф.

„Ето още един въпрос“ — рече си Джесика. — „Пол трябва да бъде предупреден за тукашните жени. Никоя от тези жени на пустинята не е подходяща за съпруга на дук. Наложница да, но не и съпруга.“

После се зачуди на себе си, като си мислеше: „Дали не съм заразена от неговите проекти? И тя видя колко безупречно е програмирана. Значи мога да мисля за брачните потребности на хората с кралска кръв, без дори да помисля за собствената си съдба на наложница. И все пак… аз бях повече от наложница.“

— Майко.

Пол се спря пред нея. Чани застана до рамото му.

— Майко, знаеш ли какво правят там, вътре?

Джесика се взря в черните очи, които я гледаха изпод качулката.

— Струва ми се, че знам.

— Чани ми показа… защото трябва да видя всичко и да дам разрешението си за премерването на водата.

Джесика погледна Чани.

— Извличат водата на Джеймис — каза Чани и тънкият й гласец прозвуча носово от запушалките. — Такъв е законът. Плътта принадлежи на човека, но водата му принадлежи на племето… освен когато е паднал в двубой…

— Настояват, че тази вода е моя — рече Пол.

Джесика се учуди защо тези думи внезапно я изпълниха с напрежение и предпазливост.

— Водата на падналия в двубой принадлежи на победителя — продължи Чани. — Защото човек се бие на открито, без влагосъхраняващ костюм. Победителят трябва да си получи водата, която е загубил по време на боя.

— Не искам тази вода! — промълви Пол.

Той имаше чувството, че е частица от множество образи, които се движеха едновременно, но бяха така разпокъсани, че смущаваха вътрешното му око. Не бе уверен какво ще предприеме, но за едно нещо бе сигурен: той не искаше водата, извлечена от мъртвата плът на Джеймис.

— Но това е… вода! — обади се Чани.

Джесика бе смаяна от начина, по който тя изрече „Вода!“. Толкова много смисъл, вложен в най-обикновена дума! Хрумна й една бин-джезъритска аксиома: „Оцеляването, това е умението да се плува в непознати води.“ И Джесика си помисли: Ние с Пол трябва да открием теченията и особеностите на тези непознати води… ако искаме да оцелеем.

— Ще приемеш водата! — рече Джесика.

Тя разпозна тона на гласа си. Бе използувала същия този тон веднъж в разговор с Лито, когато бе казала на своя разорен дук, че ще трябва да приеме една огромна сума, предложена му да го подкрепи в някакво съмнително начинание, защото парите осигуряваха могъщество за атреидите.

На Аракис водата заместваше парите. Тя ясно разбра това.

Пол не проговори, но съзнаваше, че ще постъпи както тя бе наредила — не защото тя бе наредила така, а защото тонът на гласа й го бе заставил да преосмисли нещата. Да откаже водата би означавало да наруши установените обичаи на свободните.

След малко Пол си припомни думите от 467-та песен в О. К. библия на Юи. И рече:

— „Всичко живо е произлязло от водата.“

Джесика вторачи поглед в него. „Откъде ли е научил този цитат?“ — запита се тя. — „Той не е изучавал загадките.“

— Така е речено — заговори Чани. — Гидичър¤ мантийн¤: В „Шах-Нама“¤ е записано, че най-напред е била създадена водата.

Без да има някаква обяснима причина, а това я тревожеше повече, отколкото самото усещане, Джесика внезапно потрепера. Тя се извърна да скрие смущението си и тъкмо навреме, за да види залеза. Щом слънцето се гмурна зад хоризонта, по небето стремително се разпиляха най-невероятни цветове.

— Време е!

Гласът, който прокънтя в пещерата, принадлежеше на Стилгар.

— Оръжието на Джеймис бе пречупено. Джеймис бе повикан от Шай-хулуд, а той предопределя фазите на луните, които ежедневно избледняват и накрая се появяват като извити и изсъхнали клонки. — Гласът на Стилгар се сниши. — Така стана и с Джеймис.

Върху пещерата като покров се спусна тишина. Джесика видя неясните движения на Стилгар. Сякаш в мрачното дъно на пещерата бе застанал някакъв призрак. Тя обърна поглед назад към басейна и почувствува хлад.

— Нека приближат приятелите на Джеймис — рече Стилгар.

Мъжете зад гърба на Джесика се раздвижиха и закриха със завеса отвора. Някъде много навътре в пещерата запалиха нависоко единичен суспенсорен глобус. Жълтеникавото му сияние осветяваше приближаващите се човешки фигури. Джесика чу шумоленето на робите.

Чани направи крачка встрани, сякаш светлината я придърпа.

Джесика се наведе близо до ухото на Пол и му заговори на семейния закодиран език:

— Следвай техния пример, прави каквото правят те. Церемонията по успокояването на сянката на Джеймис ще е най-обикновена.

„Въпросът не е само до церемонията“ — помисли си Пол — И изпита мъчителното усещане, сякаш се опитваше да улови нещо, което се движи, и да го накара да застане неподвижно.

Чани се върна с плавни стъпки при Джесика и я улови за ръката.

— Ела, Сайядина. Ние трябва да седнем отделно.

Пол ги видя как се отдалечават сред сенките и го оставят сам. Почувствува се изоставен.

Мъжете, които спуснаха завесата, застанаха до него.

— Ела, Усул.

Остави се да го водят напред и да го избутат сред кръга от хора, образуван около Стилгар, който стоеше под суспенсорния глобус близо до една покрита с роба върху скалния под купчинка с неравни очертания.

По знак даден от Стилгар воините приклекнаха — робите им прошумоляха от движението. Пол приклекна с тях, като наблюдаваше Стилгар, той забеляза как увисналият отгоре суспенсорен глобус превръща очите му в кухини и прави по-ярък зеления плат около врата му. Отмести поглед към покритата с роба купчинка при нозете на Стилгар и разпозна щръкналата изпод плата дръжка на балисет.

— Когато изгрее първата луна, духът напуска водата на тялото — заговори напевно Стилгар. — Така е речено. Когато видим първата луна тази нощ, кого ще призове тя?

— Джеймис — отвърна тълпата.

Стилгар се завъртя на пета и обходи с поглед кръга от лица.

— Аз бях приятел на Джеймис — каза той. — Когато ястребовият самолет ни връхлетя при Скалната дупка не друг, а Джеймис ме издърпа на безопасно място.

Той се приведе над близката купчинка и вдигна от нея робата.

— Вземам тази роба като приятел на Джеймис — това е правото на вожда. — Той метна робата на рамо и се изправи.

Сега Пол видя съдържанието на откритата купчинка: матовосивия блясък на влагосъхраняващ костюм, очукан контейнер, малка книжка, загъната в шалче, дръжката на кристален нож, празна кания, сгъната войнишка торба, паракомпас, дистранс¤, кречетало, снопче големи колкото юмрук метални куки, най-различни скални късчета, увити в кърпа, завързани в снопче пера… и балисет, положен до сгънатата войнишка торба.

„Значи Джеймис е свирел на балисет“ — помисли си Пол. Инструментът му напомни за Гърни Халик и за всичко изгубено. Паметта на Пол за видяното в бъдещето знаеше, че някои линии на вероятностите биха могли да го срещнат с Халик, но тези срещи бяха редки и неясни. Те го объркваха. Факторът несигурност го озадачи: „Да не би това да означава, че трябва да направя нещо… че мога да направя нещо, което да убие Гърни… или да го възкреси за живот… или…“

Пол преглътна и разтърси глава.

Стилгар отново се наведе над купчинката.

— За жената на Джеймис и за стражите — рече той. Скалните късчета и книжката бяха прибрани в гънките на робата му.

— Правото на вожда! — припяха монотонно воините.

— Жетонът за сервиза за кафе на Джеймис — каза Стилгар и повдигна плосък диск от зелен метал. — Ще бъде връчен на Усул при подходяща церемония, когато се приберем в заслона.

— Правото на вожда! — пропя монотонно тълпата. Накрая взе дръжката от кристален нож и се изправи с нея.

— За погребалното поле! — рече той.

— За погребалното поле — припяха воините.

От мястото си в кръга Джесика кимна, разпознала старинния корен на този обичай, и мислено си рече: „Срещата между невежеството и знанието, между варварството и културата — тя започва с уважението, с което се отнасяме към нишите мъртъвци.“ Тя погледна отсреща към Пол, като се питаше: „А той ще разбере ли това? Ще знае ли какво да направи?“

— Ние сме приятели на Джеймис — продължи Стилгар. — Ние не оплакваме нашите мъртви като глутница койоти.

Приклекналият отляво до Пол сивобрад мъж се изправи.

— Аз бях приятел на Джеймис — каза той. После пристъпи към купчинката и повдигна дистранса. — Когато в заслона при Двете птици нашата вода спадна под минималното ниво, Джеймис раздели с нас своята. — Мъжът отново зае мястото си в кръга.

„Дали очакват и от мен да кажа, че съм бил приятел на Джеймис?“ — питаше се Пол. — „И трябва ли да взема нещо от този куп?“ — Забеляза, че лицата наоколо ту се обръщаха към него, ту се извръщаха встрани. — „Те наистина очакват да направя това.“

Друг един мъж, приклекнал срещу Пол, се надигна, отиде до купчинката и взе паракомпаса.

— Аз бях приятел на Джеймис — рече той. — Когато патрулът ни приклещи в Скален залив и аз бях ранен, Джеймис ни прикри, за да могат ранените да се спасят. — Той пак зае мястото си в кръга.

Лицата отново се обърнаха към Пол — той прочете изписаното по тях очакване и сведе очи. Смушка го лакът и нечий глас просъска:

— Да не би да искаш да ни навлечеш смърт?

„Как да кажа, че съм му бил приятел?“ — питаше се Пол.

От кръга насреща се надигна друга фигура и когато прибуленото от качулката лице застана на светлината, той позна майка си. Тя взе шалчето от купчинката.

— Аз бях приятел на Джеймис — рече тя. — Когато заселилият се в него дух на духовете съзря потребността от истина, този дух се оттегли и спаси сина ми. — Тя се върна на мястото си.

А Пол си припомни презрението в гласа на майка си, когато се изправи насреща му след двубоя: „Как се чувствува човек като убиец?“

Отново видя обърнатите към него лица, почувствува гнева и страха сред воините. Внезапно на Пол му хрумна откъс от видеокнигата¤, която майка му навремето бе направила за него — „Култът към мъртвите“. Сега вече знаеше как трябва да постъпи.

Той бавно се изправи на крака.

Въздишка обиколи кръга.

Пол почувствува, че колкото повече се приближава към средата на кръга, толкова повече се смалява собственото му „аз“. Имаше чувството, че е загубил нещо от себе си и че идва да го потърси тук.

Наведе се над купчинката с вещите и взе балисета. Една струна тихо издрънча, закачила се о нещо от купчинката.

— Аз бях приятел на Джеймис — прошепна Пол.

Усети как сълзи опариха очите му и вляха нова сила в гласа му.

— Джеймис ме научи… че… когато човек убива… той си плаща за това. Иска ми се да съм познавал по-добре Джеймис.

Слепешката намери пътя към мястото си в кръга и се отпусна върху скалата.

— Той пролива сълзи — прошепна нечий глас. Тези думи обиколиха кръга.

— Усул отдава влага на мъртвеца!

Той усети как нечии пръсти докосват мокрите му страни и чу благоговеен шепот.

Доловила гласовете, Джесика, осъзна дълбочината на смисъла на случилото се и разбра, че сигурно съществуват строги забрани срещу проливането на сълзи. Тя се съсредоточи върху думите: „Той отдава влага на мъртвеца!“ Сълзите — те бяха дар за света на сенките. Те несъмнено са свещени.

Нищо друго на тази планета не я бе накарало така убедително да осъзнае изключителната стойност на водата. Нито продавачите на вода, нито съсухрената кожа на местните жители, нито влагосъхраняващите костюми или правилата на водния режим. Тук имаше нещо много по-скъпоценно от всичко останало — това беше самият живот и целият той бе обгърнат от символики и обреди.

Вода.

— Докоснах страните му — прошепна някой. — Усетих неговия дар.

Първоначално пръстите, които опипваха лицето му, изплашиха Пол. Той стисна студената дръжка на балисета, усещайки как струните се впиват в дланта му. После видя лицата зад опипващите ръце — очите бяха широко отворени и питащи.

Не след дълго ръцете се отдръпнаха. Погребалната церемония продължи. Но сега около Пол имаше малко празно място — за да му засвидетелствуват уважението си, воините се бяха поотдръпнали на почетно разстояние.

Церемонията завърши с тихо песнопение:

Пълната луна те вика. Там ще видиш Шай-хулуд! Кръв-червено е небето на нощта. С кръв обагрена ти е смъртта. На луната се молим, щом кръгла е тя, ще се сбъдне тогаз всяка наша мечта. Онова, дето дирим, ще срещнем на път в царството на земната гръд.

В нозете на Стилгар остана само един издут мях за вода. Той приклекна и допря длани до него. Някой пристъпи и приклекна до лакътя му. Под сянката на качулката Пол разпозна лицето на Чани.

— Джеймис носеше тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра от водата на племето — заговори Чани. — Благославям тази вода сега, в присъствието на Сайядина. Екериакаири, това е водата, филисин-фоласи на Пол Муад’Диб! Киви акави, никога вече, накалас! Накалас! Да не бъде вече измервана и отброявана, укаир-ан! от ударите на сърцето дан-дан-дан на нашия приятел… Джеймис!

Сред внезапно настъпилата дълбока тишина Чани се обърна и впери поглед в Пол. След малко заговори:

— Там, където съм пламък, бъди въглен. Там, където съм роса, бъди вода!

— Би-лал кайфа! — припя отрядът.

— Този дял вода се пада на Пол Муад’Диб — рече Чани. — Дано той я пази за племето и съхрани от пропиляване поради небрежност. Дано бъде щедър с нея в случай на нужда. Дано, когато му дойде времето, я завещае за доброто на племето.

— Би-лал кайфа! — припяха воините.

„Трябва да приема тази вода!“ — помисли си Пол. Той бавно се надигна и си проправи път до Чани. Стилгар отстъпи назад, за да му стори място, и внимателно пое балисета от ръката му.

— Коленичи! — каза Чани. Пол коленичи.

Тя насочи ръцете му към меха с водата и ги долепи до гъвкавата повърхност.

— Племето ти поверява грижата за тази вода — рече. — Джеймис я напусна. Вземи я с мир. — Тя се изправи, а ръцете й притеглиха и Пол да стане.

Стилгар върна балисета и протегна дланта си с купчинка метални халки в нея. Пол ги погледна и по начина, по който отразяваха светлината на суспенсорния глобус, откри, че са с различна големина.

Чани взе най-голямата халка и я постави на средния си пръст.

— Тридесет литра — каза тя. Една по една тя взе и останалите, като показваше на Пол всяка една от тях и ги броеше. — Два литра, един литър, два водни жетона¤ от по един децилитър, седем жетона от по един сантилитър и един за 85 милилитра. Всичко тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра.

Тя вдигна халките, нанизани на пръста си, за да може да ги види и Пол.

— Приемаш ли ги? — попита Стилгар.

Пол преглътна и кимна.

— Да.

— По-късно — продължи Чани — ще ти покажа как да ги завържеш в кърпа, така че да не дрънчат и да не те издават, когато ще се нуждаеш от тишина. — Тя протегна ръка.

— Би ли… ми ги пазила? — попита Пол.

Чани погледна стъписано Стилгар. Той се усмихна и рече:

— Пол Муад’Диб, който за нас е Усул, не познава още нашите обичаи, Чани. Прибери водните му жетони, без да поемаш някакво задължение, докато дойде време да му покажеш как да ги носи.

Тя кимна, измъкна ивица плат изпод робата си, наниза на нея халките, като ги завърза в някаква сложна плетеница, подвоуми се и ги напъха в чантичката под дрехата си.

„Тук нещо ми се изплъзна“ — помисли си Пол. Почувствува присмеха около себе си, долови задявката в него и в мислите му изплува спомен от бъдещето: „водни жетони, предложени на жена — начин за ухажване.“

— Вододелците! — рече Стилгар.

Воините се надигнаха сред шумоленето на робите. Двама души пристъпиха напред и вдигнаха мяха с водата. Стилгар свали суспенсорния глобус и тръгна с него към дъното на пещерата.

Избутан в редицата зад Чани, Пол забеляза матовия отблясък на светлината по скалните стени и танца на сенките и долови у воините някакво въодушевление, което напираше под изпълненото с очакване мълчание.

Издърпана от пъргави ръце към края на редицата и заобиколена от блъскащи се тела, Джесика потисна обзелото я за миг чувство на смут. Тя разпозна откъслечни епизоди от обреда и откри корени от чакобза и ботани джиб¤ в думите и вече разбираше каква необуздана жестокост може да избухне от тези наглед обикновени неща.

„Дан-дан-дан“ — рече си мислено тя. — „Пам-пам-пам!“

Беше като някаква детска игра, която в ръцете на възрастния бе загубила всякакви задръжки.

Стилгар се спря при една жълта скална стена. Натисна някаква издутина и стената беззвучно се отмести, откривайки несиметрично отверстие. Той мина напред през някаква черна пореста преграда — когато и Пол я премина, бе облъхнат от прохладна струя въздух.

Пол подръпна Чани за лакътя и й отправи въпросителен поглед.

— Този въздух сякаш е влажен — каза той.

— Шът! — прошепна тя.

Но зад гърба им се обади някакъв мъж:

— Тази нощ в капана има доста влага. Ето как Джеймис ни съобщава, че е доволен.

Джесика мина през тайната врата и я чу как се затваря зад гърба й. Видя как при преминаването през порестата преграда свободните забавят ход и щом сама застана пред нея, усети влагата във въздуха.

„Ветрокапан!“ — рече си тя. — „Някъде на повърхността има замаскиран ветрокапан, за да довеждат въздуха тук, долу, в по-хладните пластове и да кондензират влагата в него.“

Минаха през още един отвор в скалата. Вратата, на която имаше решетка, се затвори след тях. Въздушното течение зад гърба им носеше полъх на влага, ясно доловима както за Джссика, така и за Пол.

Суспенсорният глобус в ръцете на Стилгар, застанал начело на редицата, осветяваше ниско долу, под линията на раменете. Не след дълго Пол почувствува под нозете си стъпала, които слизаха наляво. Отразената светлина се плъзна по скритите под качулките глави, по извитата в спирала човешка редица, която слизате надолу по стъпалата.

Джесика долови нарастващото напрежение у хората наоколо и тежестта на мълчанието, което изопваше нервите й със своята натрапчивост.

Стъпалата свършиха и отрядът премина през още една ниска врата. Светлината на суспенсорния глобус бе погълната от огромното открито пространство с висок начупен таван.

Пол усети ръката на Чани върху рамото си, дочу тихия ромон в хладния въздух и почувствува как свободните застанаха благоговейно пред водата.

„Виждал съм това място насън“ — помисли си той.

Тази мисъл го изпълни и с увереност, и с чувство за безсилие. Някъде отпред по тази пътека фанатичните орди си пробиваха своя опръскай с кръв път през вселената с неговото име на уста. Зелено-черното знаме на атреидите щеше да стане символ на ужас. Свирепите легиони щяха да се хвърлят в битките, надавайки своя боен възглас: „Муад’Диб!“

„Това не бива да става“ — рече си той. — „Не мога да позволя да стане това.“

Пол обаче усещаше вътре в себе си напиращото родово съзнание, разбираше своето ужасно предназначение и знаеше, че тази непреодолима сила не може да бъде възпряна от някакво малко препятствие. Тя набираше инерция. Ако той умреше сега, в този миг, всичко щеше да продължи чрез майка му и неродената му сестра. Нищо по-малко от смъртта на всички воини, събрани тук сега, включително неговата смърт и смъртта на майка му, не би могло да възпре тази сила.

Той се огледа наоколо и видя, че отрядът се строява в редици. Изтикаха го напред, съм една ниска преграда, изсечена от обикновена скала. Отвъд преградата, на светлината на суспенсорния глобус на Стилгар Пол съзря спокойна тъмна водна повърхност. Дълбока и черна, тя се губеше в сенки — отсрещната стена едва се виждаше, може би чак на сто метра.

Джесика почувствува как опналата се суха кожа по скулите и челото й се отпуска от полъха на влагата. Водният басейн беше дълбок, тя усещаше, че е дълбок, и с мъка сподави желанието си да потопи ръце в него.

Откъм лявата й страна се разнесе плясък. Тя погледна към призрачната редица на свободните, видя Стилгар и застаналия до него Пол и вододелците, които изпразваха своя товар в басейна през дебитомера. Уредът представляваше кръгло сиво око, поставено над ръба на басейна. Тя видя как светлинната му стрелка се закова на тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра.

„Изключителна точност при измерване на водата“ — помисли си Джесика и забеляза, че след преминаването на водата през уреда по него не остава и следа от влага. Водата се стичаше по тези стени, без да се задържа по тях. И тя си обясни цялата технология на свободните с един прост факт: те бяха съвършени специалисти.

Джесика си проби път надолу към преградата и застана до Стилгар. Сториха й път с небрежна вежливост. Тя забеляза отсъствуващия поглед в очите на Пол, но загадката на този огромен басейн не й даваше мира.

Стилгар я погледна.

— Сред нас има хора, които се нуждаят от вода — заговори той. — И въпреки това те идват тук и не се докосват до тази вода. Знаеш ли това?

— Вярвам го — рече тя.

Той погледна към басейна.

— Тук имаме над тридесет и осем милиона декалитра вода — продължи той. — Отделена от малките вестители със стена, скрита и недостъпна.

— Истинско съкровище! — промълви тя.

Сгилгар повдигна суспенсорния глобус, за да надзърне в очите й.

— Това е повече от съкровище. Ние притежаваме хиляди такива тайни резервоари. Само неколцина от нас знаят къде се намират всички те. — Той наклони глава на една страна. Глобусът хвърляше мъждива жълтеникава светлина по лицето и брадата му. — Чуваш ли?

Те се заслушаха.

Звукът от капещата вода, кондензирана от ветрокапана, изпълни помещението — Джесика видя как целият отряд възторжено се заслуша. Единствен Пол като че ли се намираше далеч от всичко това.

За него шумът на капките сякаш отброяваше миговете, които отминаваха. Усещаше как времето тече през него и миговете му никога нямаше да се върнат. Изпита потребност от вземане на решение, но се почувствува безсилен да се помръдне.

— Изчислено е колко вода ще ни трябва. Когато я съберем, ние ще променим лицето на Аракис.

В отговор сред тълпата се понесе приглушен шепот:

— Би-лал кайфа!

— Дюните ще останат хванати в капан под тревните насаждения — продължи Стилгар с глас, който все повече укрепваше. — С дървета и шубраци ще задържим влагата в почвата.

— Би-лал кайфа! — припяха войниците.

— Всяка година полярните ледове ще отстъпват! — продължи Стилгар.

— Би-лал кайфа! — повториха те.

— Ние ще превърнем Аракис в удобна за живот планета — с лещи за топене на снега по полюсите, с езера в умерените зони и само дълбоката пустиня ще остане за вестителя и неговата подправка.

— Би-лал кайфа!

— И никой повече няма да страда от недостиг на вода. Всеки ще може да се гмурне в нея — било в кладенец или вир, било в езеро или канал. Тя ще се лее по каналите, за да напоява нашите растения. И всеки ще може спокойно да си вземе от нея. Ще трябва само да протегне ръка.

— Би-лал кайфа!

Джесика долови религиозния обред в тези думи и забеляза своето собствено инстинктивно благоговение. „Те са се съюзили с бъдещето“ — помисли си тя. — „Те имат своя цел. Това е мечтата на учения… и тя е изпълнила душите на тези прости хорица, на тези селяни.“

Мислите й се отклониха към Кайнс-Лайът, имперския планетарен еколог, човека, който бе станал свободен, и тя му се учуди. Това бе мечта, която можете да завладее душите на хората, и тя почувствува заслугата на еколога. Това бе мечта, за която хората драговолно можеха да умрат. Това беше още една от най-важните опорни точки, от които долавяше, че синът й се нуждае: хора с цел. У такива хора лесно можеше да се насади страст и фанатизъм. Те можеха да се насочат като меч, за да извоюват отново отнетото от Пол място.

— Сега ще тръгваме — продължи Стилгар — и ще почакаме до изгрева на първата луна. Когато Джеймис спокойно поеме по своя път, ние ще се отправим към Сийч Табър.

С приглушен ропот воините се строиха зад него, направиха обратен завой покрай преградата на басейна и тръгнаха нагоре по стъпалата.

А Пол, крачейки зад Чани, долови, че е пропуснал някакъв съдбоносен миг, че не е взел някакво важно решение и че сега бе уловен в капана на собствения си мит. Той знаеше, че бе виждал това място и преди, че го бе зърнал в епизод от свой прорицателски сън още на далечния Каладън — сега обаче попълваше подробностите, които не бе забелязал. Пределите на дарбата му да вижда в бъдещето му се представиха сега по нов, по-смайващ начин. Имаше чувството, че е яхнал вълната на времето и ту пропада надолу, ту се покачва върху гребена й, а всички други вълни наоколо се извисяваха и сгромолясваха, като ту откриваха, ту закриваха онова, което носеха на повърхността си.

И сред всичко това някъде пред него застрашително заставаха свирепите легиони, жестокостта и разрухата. И те бяха като канари, надвиснали над прибоя.

Отрядът мина и през последната врата и влезе в главната пещера. След това затвориха вратите херметически. Изгасиха светлините и свалените от отворите на пещерата капаци откриха нощта и звездното небе, прихлупили пустинята.

Джесика се приближи до горещия ръб на пещерата и вдигна очи към звездите. Те бяха ярки и близки. Усети, че воините наоколо й се оживиха, чу звън на балисет, който настройваха някъде отзад и гласа на Пол, подел тона на настройката. В гласа му имаше тъга, която не и допадна.

Гласът на Чани долетя неканен откъм гъстия мрак на пещерата:

— Разкажи ми за водите на родната си планета, Пол Муад’Диб.

И отговорът на Пол:

— Друг път, Чани. Обещавам.

„Каква тъга.“

— Този балисет е хубав — рече Чани.

— Много хубав — съгласи се Пол. — Как мислиш, дали Джеймис може да има нещо против, ако посвиря на него?

„Говори за мъртъвците в сегашно време“ — помисли си Джесика. Тревожеше се за последствията.

Намеси се някакъв мъжки глас:

— Той си падаше по музиката, Джеймис де.

— Тогава изпей ми една от вашите песни — помоли Чани.

„Толкова женствена съблазън в гласа на това момиче-дете!“ — помисли си Джесика. — „Трябва да предупредя Пол за техните жени… и то по-скоро.“

— Това бе песен на мой приятел — рече Пол. — Предполагам, че вече е мъртъв, имам предвид Гърни. Наричаше я своята вечерна песен.

Войните се смълчаха и се заслушаха в гласа на Пол, който се извиси в нежен момчешки тенор под съпровода на припяващия звучен балисет.

Сега, когато ясно се вижда жаравата и златоликото слънце чезне сред първия здрач, какъв е този отчаян дъх на мускус? Какви са тези призрачни усещания, които ме спохождат?

Джесика усещаше в гърдите си всеки звук от тази музика — езическа и изпълнена с тонове, които най-неочаквано и настоятелно я караха да се замисли за себе си, да почувствува тялото си и копнежите му. Тя слушаше напрегната, без да помръдва.

Нощта е окаден със сълзи реквием. за нас самите! Какви радости има в нея, които светлеят в очите ти? Какви са тези обсипани със звезди цветя, които притеглят сърцата ни… Какви са тези обсипани със звезди цветя, които изпълват желанията ни…

Тя видя как дори и след заглъхването на последния акорд всички продължаваха да стоят безмълвни. „Защо синът ми пее любовна песен на това момиче-дете?“ — запита се тя. Внезапно я прониза страх. Усети как животът препуска покрай нея, а тя не може да улови юздите му. — „Защо той избра именно тази песен?“ — чудеше се тя. — „Инстинктите понякога не лъжат. Защо постъпи така?“

Пол седеше мълчаливо в мрака и една-единствена упорита мисъл владееше съзнанието му: „Майка ми е мой враг. Тя не го съзнава, но е така. Тя ще доведе легионите за похода. Тя ме е родила, тя ме е обучила. Тя е мой враг.“

(обратно)

„Схващането за напредъка действува като защитен механизъм, който ни предпазва от ужасите на бъдещето.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

На седемнадесетия си рожден ден по време на семейните игри Фейд-Рота Харконен уби своя стотен роб-гладиатор. По случай празненствата на родната планета на харконската династия Гайъди Прайм¤ от императорския двор бяха пристигнали гости наблюдатели — граф и лейди Фенрннг, поканени да прекарат следобеда в позлатената ложа над триъгълната арена заедно с най-близките роднини.

В чест на рождението на на-барона¤, а и за да се напомни на всички от династията Харконен, както и на всички поданици, че за наследник е определен Фейд-Рота, този ден бе обявен за официален празник на Гайъди Прайм. Старият барон бе постановил всепланетен почивен ден. Бяха се постарали в Харко, града на династията, да се създаде впечатление за празнично настроение: от сградите се развяваха знамена, а фасадите на Корт Уей бяха пребоядисани.

Но по отбивките от главната улица граф и лейди Фенринг забелязаха купищата смет, олющените кафеникави стени, отразяващи се в мътните улични локви, както и лукавото суетене на хората.

В боядисаната в синьо централна кула на крепостта на барона цареше внушаващ страхопочитание безупречен ред, но графът и неговата дама видяха каква цена е платена за това: навсякъде се виждаха стражи и оръжия с онзи особен блясък, който подсказваше на опитното око, че се използуват редовно. Дори и тук, в централната кула, имаше пропускателни пунктове за обичайното минаване от един сектор в друг. Военното обучение на слугите личеше по начина, по който вървяха, по изопнатите рамене… и по това, как очите им дебнеха, дебнеха, дебнеха.

— Напрежението си върши своето — измънка графът на лейди Фенринг на техния напевен таен език. — Баронът тепърва започва да разбира действителната цена, която е платил, за да се отърве от дук Лито.

— Някой път ще трябва да ти разкажа преданието за птицата Феникс — рече тя.

Намираха се в приемната зала на централната кула и очакваха да ги заведат на семейните игри. Залата не беше голяма — вероятно четиридесет метра дълга и наполовина широка, но покрай стените бяха оформени под ъгъл светлинни изкуствени колони, таванът имаше изкусно измайсторен свод и всичко това създаваше впечатлението за много по-голям простор.

— Аа, ето че и баронът идва! — рече графът.

Баронът прекоси залата по дължина с онази особена подскачаща походка, наложена от необходимостта да насочва портативните суспенсори, понесли тежестта на тялото му. Бузите му се тресяха нагоре-надолу, а суспенсорите се полюляваха и разместваха под оранжевата роба. По ръцете му лъщяха пръстени, а по робата му проблясваха втъканите опафири¤.

Плътно до барона крачеше Фейд-Рота. Черната му коса бе навита на гъсти къдрици, които падаха нелепо весело над враждебно гледащите очи. Бе облечен в тясна черна туника и трико-панталони, леко набрани отзад. Малките му крака бяха обути в чехли с меки подметки.

Като наблюдаваше стойката и изпъкналите под туниката мускули на младежа, лейди Фенринг си помисли: „Ето един човек, който няма да позволи да напълнее.“

Баронът се спря пред тях, сграбчи с увереността на собственик лакътя на Фейд-Рота и каза:

— Моят племенник, на-барон Фейд-Рота Харконен. — И като обърна по бебешки дебелото си лице към Фейд-Рота, добави: — Граф и лейди Фенринг, за които съм ти говорил.

Фейд-Рота сведе глава с необходимата вежливост. После се загледа в лейди Фенринг. Тя бе златокоса и грациозна — изящната й фигура бе облечена в падаща свободно дреха в светлобежово — обикновена кройка без украса. На погледа му отвърнаха две сиво-зелени очи. Тя притежаваше онова ведро бин-джезъритско самообладание, което се стори на младежа леко обезпокояващо.

— Хъм, ъъъ — започна графът. Той изучаваше Фейд-Рота. — Хъм, ъъъ, изискан младеж, ъъъ, нали… ъъъ, скъпа? — Графът се обърна към барона. — Драги ми бароне, казвате, че сте говорили за нас на този изискан младеж, така ли? И какво сте му казали?

— Разказах на моя племенник колко много ви цени нашият император, граф Фенринг — отвърна баронът. И си помисли: „Хубавичко го разгледай, Фейд! Убиец, който се държи като заек — те са най-опасните!“

— Разбира се! — възкликна графът и се усмихна на своята дама.

Поведението и думите на този човек се видяха на Фейд-Рота почти оскърбителни. В тях едва ли имаше нещо, което да заслужава внимание. Младежът се загледа в графа: нисък човек, хилав на вид. Имаше лице на невестулка с огромни черни очи. Косата по слепоочията му бе посивяла. А движенията му — той махваше с ръка или обръщаше глава на една страна, а говореше на другата. Трудно бе човек да следи движенията му.

— Хъм, ъъъ, хъм, ъъъ, човек попада твърде рядко на такава, ъъъ, изтънченост — заговори графът, отправяйки тези думи към рамото на барона. — Аз… ъъъ, ви поздравявам за, хъм, ъъъ, изтънчеността на вашия, ъъъ, наследник. Може да се каже, че, ъъъ, той се старае да прилича на вас.

— Много сте любезен — рече баронът. Той се поклони, но Фейд-Рота забеляза, че очите на чичо му не одобряваха неговата учтивост.

— Когато човек е, ъъъ, ироничен, това, ъъъ, предполага, че той, ъъъ, разсъждава дълбокомислено — продължи графът.

„Ето че пак започва“ — помисли си Фейд-Рота. — „Думите му са направо оскърбителни, но няма как да му се поиска удовлетворение.“

Като слушаше графа, Фейд-Рота имаше чувството, че главата му затъва в някаква каша… хъм, ъъъ, хъм, ъъъ! Фейд-Рота отново обърна поглед към лейди Фенринг.

— Ние, ъъъ, отнемаме твърде много време на този младеж — заговори тя. — Чувам, че днес му предстои излизане на арената.

„Кълна се в красавиците на императорския харем, тя е прекрасна!“ — помисли си Фейд-Рота.

— Днес ще победя във ваша чест, милейди — рече той. — Ако ми разрешите, ще ви отправя това посвещение от арената.

В отговор тя го изгледа спокойно, но когато заговори, в гласа й се долавяше гневна нотка:

— Не ви разрешавам!

— Фейд! — обади се баронът. И си помисли: „Немирникът му с немирник! Да не би да иска този непоносим граф да го извика на дуел?“

Графът обаче само се усмихна и рече:

— Хъм, ъъъ, хъм, ъъъ.

— Ти наистина трябва да се приготвяш за арената, Фейд — каза баронът. — Трябва да си отпочинал и да не поемаш никакви глупави рискове.

Фейд-Рота се поклони с потъмняло от негодувание лице.

— Убеден съм, че всичко ще бъде по волята ви, чичо. — Той кимна на граф Фенринг. — Сър! — после към лейди Фенринг: — Милейди!

Обърна се и излезе от залата, без изобщо да удостои с поглед групата от представители на малки династии, струпали се край двойната врата.

— Толкова е млад! — въздъхна баронът.

— Хъм, ъъъ, да, наистина, ъъъ — отбеляза графът.

А лейди Фенринг си помисли: „Възможно ли е това да е младежът, когото имаше предвид светата майка? Нима тази кръвна линия заслужава да бъде запазена?“

— Разполагаме с повече от час до тръгването към арената — рече баронът. — Вероятно ще можем да проведем нашия кратък разговор сега, граф Фенринг. — Той наклони едрата си глава надясно. — Има доста въпроси, които трябва да обсъдим.

А баронът си помисли: Нека видим сега как момчето за поръчки на императора ще предаде посланието, което носи, без да е толкова глупаво, че да го съобщи направо, без заобикалки.

Графът заговори на своята дама:

— Хъм, ъъъ, вие, ъъъ, ще ни извините, ъъъ, нали, скъпа?

— Всеки ден, а понякога и всеки час носи някаква промяна — отговори тя. — Ъъъ. — И преди да се обърне, се усмихна мило на барона. Дългите й поли прошумяха и изопната като струна, с величествена походка лейди Фенринг се отправи към двойната врата в дъното на залата.

Баронът забеляза как при приближаването й разговорите сред представителите на малките династии секнаха и как всички я изпратиха с поглед. „Бин-джезъритка!“ — помисли си той. — „Най-добре ще е вселената да се отърве от всички тях.“

— Ето там, вдясно от нас, между две от колоните има фуния на мълчанието¤ — рече баронът. — Там можем да поговорим, без страх, че някой ще ни чуе. — Той тръгна пръв със своята подскачаща походка и влезе в звукоумъртвяващото поле, където гласовете от кулата изведнъж станаха глухи и далечни.

Графът застана до барона и двамата се обърнаха с лице към стената, за да не може да се разбере по устните им какво си говорят.

— Не сме доволни от това как прогонихте сардукарите от Аракис — започна графът.

„Говори направо!“ — помисли си баронът.

— Сардукарите не можеха да останат повече, без да рискуваме и други да научат как императорът ми е помогнал — отвърна баронът.

— Но вашият племенник Рабан, изглежда, не се стреми достатъчно настоятелно към уреждането на въпроса със свободните.

— Какво желае императорът? — попита баронът. — На Аракис не може да са останали повече от шепа свободни. Южната пустиня е необитаема, а северната пустиня се кръстосва редовно от нашите патрули.

— Кой твърди, че южната пустиня е необитаема?

— Вашият собствен планетолог, скъпи ми графе.

— Но д-р Кайнс е мъртъв!

— Ах, виж ти… горкият.

— Разполагаме с данни от един полет над южните райони — рече графът. — Има доказателства за наличието на растителност.

— Значи Сдружението се е съгласило да разреши наблюдение от космоса?

— Положението ви е много добре известно, бароне. Законно императорът не може да постави Аракис под наблюдение.

— А аз мога да си го позволя — рече баронът. — Кой е извършил този полет?

— Един… контрабандист.

— Някой ви е заблудил, графе — каза баронът. — Контрабандистите не могат да летят над южните райони по-успешно от хората на Рабан. Известно ви е за бурите, за пясъчните вихрушки и всичко останало. Те изтръгват сигналните стълбове още с поставянето им.

— Някой друг път ще обсъдим различните видове пясъчни бури — рече графът.

„Виж ти!“ — помисли си баронът.

— Да не би тогава да сте намерили някаква грешка в счетоводството ми? — попита той.

— Когато на човек започват да му се привиждат грешки, тогава самозащитата става невъзможна — отвърна графът.

„Нарочно се опитва да възбуди моя гняв“ — помисли си баронът. Пое си два пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Усещаше миризмата на собствената си пот и почувствува как мястото, където под робата се бяха впили суспенсорните ремъци, отведнъж го засмъдя и заболя.

— Императорът не може да не е доволен от смъртта на наложницата и момчето — заговори баронът. — Те избягаха в пустинята. Точно тогава имаше буря.

— Да, наистина е имало твърде удобни стечения на обстоятелствата — съгласи се графът.

— Не ми допада вашият тон, графе — каза баронът.

— Гневът е едно, а жестокостта е друго нещо — рече графът. — Нека ви предупредя. Ако тук ме застигне някаква злополучна случайност, всички Велики династии ще узнаят за делата ви на Аракис. Те отдавна подозират какви сделки въртите там.

— Единствената сделка напоследък, за която си спомням — рече баронът, — бе превозването на няколко легиона сардукари до Аракис.

— И си мислите, че с това можете да държите в шах императора?

— Не съм и помислял подобно нещо!

Графът се усмихна.

— Биха могли да се намерят командири на сардукарите, които да признаят, че са действували без заповеди, просто защото са искали да се сражават срещу вашите отрепки, свободните.

— Мнозина биха се усъмнили в такова признание — рече баронът, ала заплахата го зашемети. „Наистина ли дотолкова са дресирани тези сардукари?“ — запита се той.

— Императорът наистина желае да направи финансова ревизия на сметководните ви книги — рече графът.

— По всяко време, щом пожелае.

— Вие… ъъъ… нямате ли възражения?

— Никакви. Директорството ми в ЕМОП ще издържи и най-щателна проверка.

И мислено си рече: „Нека да скалъпи лъжливо обвинение срещу мен и нека го предяви. Ще се изправя неустрашимо и ще кажа: «Погледнете ме, аз съм обвинен несправедливо.» Тогава нека предяви някакво друго обвинение срещу мен, та било то и основателно. Великите династии няма да повярват на втора нападка от страна на обвинителя, за когото вече е доказано, че предишното му обвинение е било несправедливо.“

— Няма съмнение, че вашите сметководни книги ще издържат и на най-щателната проверка — измърмори графът.

— Защо императорът е толкова заинтересуван от изтреблението на свободните?

— Иска ви се да сменим темата, така ли? — Графът сви рамене. — Желаят го сардукарите, не императорът. Нужно им е да се упражняват да убиват… а и не обичат да си оставят работата недовършена.

„Дали не смята да ме сплаши, като ми напомни, че зад гърба си има кръвожадни убийци?“ — питаше се баронът.

— Убиването в определени граници винаги е било част от нашата дейност — рече баронът. — Но все някъде трябва да се тегли черта. Все някой трябва да остане, за да обработва подправката.

Графът се разсмя с отривист лаещ смях.

— Да не би да смятате, че можете да впрегнете в работа свободните?

— Никога не са били достатъчно много на брой за подобно нещо — отвърна баронът. — Убийствата обаче разстроиха останалото ми население. Вече взеха такива размери, че смятам да потърся друго решение за аракийския въпрос, драги ми Фенринг. И трябва да си призная, че заслугата за това ми решение принадлежи на императора.

— Така ли?

— Виждате ли, графе, за това ме вдъхнови императорската планета-затвор Салуса Секундус¤.

Графът го загледа втренчено с искрящи очи.

— Но каква връзка може да има между Аракис и Салуса Секундус?

Баронът долови бдителния поглед на Фенринг и отговори:

— Засега няма връзка.

— Засега ли?

— Трябва да признаете, че превръщането й в планета-затвор ще бъде начин да се развие значителна работна сила на Аракис.

— Нима предвиждате увеличаване броя на затворниците?

— Имаше вълнения — призна баронът. — Наложи се да ги притисна по-здраво, Фенринг. В края на краищата известно ви е какво заплатих на Сдружението да превози нашите обединени сили до Аракис. Тези пари все трябва да дойдат отнякъде.

— Предлагам да не превръщате Аракис в планета-затвор без разрешението на императора, бароне.

— Естествено — рече баронът, като се зачуди на внезапната студенина в гласа на Фенринг.

— Още един въпрос — продължи графът. — Научаваме, че старият ментат на дук Лито, Туфир Хауът не е загинал, а е на служба при вас.

— Не можех да си позволя да го похабя напразно — отвърна баронът.

— Значи сте излъгали нашия командир на сардукарите, като сте му казали, че Хауът е мъртъв.

— Само една безобидна лъжа, скъпи ми графе. Нямах желание да водя продължителен спор с този човек.

— Хауът ли беше действителният предател?

— О, небеса, не! Предателят беше лъжедокторът. — Баронът избърса потта от шията си. — Трябва да ме разберете, Фенринг, бях останал без ментат. Това ви е известно. Никога не съм оставал без ментат. Беше твърде опасно.

— Как успяхте да накарате Хауът да измени на клетвата за вярност?

— Неговият дук бе мъртъв. — Баронът насила се усмихна. — Няма за какво да се боим от Хауът, драги ми графе. Тялото на този ментат е наситено с неуловима за детекторите отрова. Ние му даваме противоотрова в храната. Без нея отровата ще започне да действува и той ще умре само за няколко дни.

— Спрете противоотровата! — рече графът.

— Но той е полезен!

— Само че знае прекалено много неща, които никой жив човек не бива да знае.

— Казахте, че императорът не се страхува от разобличаване.

— Не се правете на глупак, бароне.

— Ще изпълня тази заповед само ако видя под нея имперския печат — рече баронът. — Но на вашата прищявка няма да се подчиня.

— Вземате това за прищявка, така ли?

— А за какво друго? Императорът също има задължения към мен, Фенринг. Аз го отървах от размирния дук.

— С помощта на неколцина сардукари.

— А къде другаде императорът щеше да намери династия, която да достави униформи за маскировка, за да скрие той своето участие в това начинание?

— И той си задава същия въпрос, бароне, но ударението е на друго място.

Баронът изучаваше внимателно Фенринг, той отбеляза колко изопнати са челюстните му мускули и как усърдно пази хладнокръвието си.

— И таз хубава! — възкликна баронът. — Надявам се императорът да не вярва, че може да тръгне срещу мен, без никой да разбере за това?

— Той се надява, че такова нещо няма да е необходимо.

— Нима императорът вярва, че съм опасен за него! — Баронът придаде на гласа си нотка на гняв и мъка, като си мислеше: „Нека несправедливо ме обвини в измяна! Бих могъл да се възкача на престола, докато се бия в гърдите, че съм несправедливо обвинен.“

Когато заговори, гласът на графа прозвуча сдържан и далечен:

— Императорът вярва само на своите сетива.

— Дали императорът ще се осмели да ме обвини в измяна пред пълния състав на Ландсрада? — Окрилен от надеждата, че това може да стане, баронът затаи дъх.

— На императора никога не му се налага да се осмелява.

С помощта на портативните си суспенсори баронът се извърна настрани, за да скрие изражението си. „Би могло да ми се случи и приживе!“ — помисли си той. — „Император! Нека ме обвини несправедливо! После подкупи и принуда, сплотяване на Великите династии: те ще се скупчат под знамето ми като селяни, хукнали да дирят убежище. Онова, от което Великите династии най-много се боят е да не би сардукарите на императора да ги нападнат една по една.“

— Императорът искрено се надява, че никога няма да се наложи да те обвини в измяна — рече графът.

Баронът само си придаде вид на обиден, защото разбра, че му е трудно да скрие иронията в гласа си, но се оказа, че успя:

— Винаги съм бил най-верен поданик. Обидата, нанесена ми от тези думи, е толкова голяма, че не мога да я изразя.

— Хъм, ъъъ — измънка графът.

Баронът продължаваше да стои с гръб към графа, кимайки с глава. След малко заговори:

— Време е да тръгваме към арената.

— Наистина — съгласи се графът.

Те напуснаха фунията на мълчанието и рамо до рамо се отправиха към скупчилите се в дъното на залата представители на малките династии. Някъде в кулата започна бавно да удря камбана — звънът й предупреждаваше, че до боевете на арената остават още двадесет минути.

— Малките династии очакват да ги поведете — кимна графът, като приближиха насъбралите се хора.

„Двусмислици… двусмислици“ — рече си баронът. Той вдигна очи към новите талисмани, окачени встрани от входа към залата — глава на бик върху поставка и портретът с маслени бои на стария атреидски дук, покойния баща на дук Лито Атреидски. Те изпълваха барона със странното чувство за някаква поличба и той се питаше какви ли мисли са предизвиквали тези талисмани у дук Лито, когато са висели в залите на Каладън, а после на Аракис — храбрият баща и главата на бика, който го беше убил.

— Човечеството разполага, ъъъ, само с една, ъъъ, наука — заговори графът, щом поведоха шествието от очакващите ги хора и преминаха от залата в чакалнята — тясно помещение с високи прозорци и пъстър под от бели и тъмночервени плочки.

— И коя е тази наука? — попита баронът.

— Това е, ъ-ъъ, науката за, ъъъ, недоволството — отвърна графът.

Отзад представителите на малките династии, плахи и учтиви, се засмяха с най-подходящия одобрителен тон, но смехът се получи някак си нестроен, тъй като се сблъска с внезапния вой на двигатели, който нахлу, щом пажовете отвориха докрай външната врата и разкриха пред погледите редицата коли, чиито знамена пърпореха на лекия ветрец.

Като повиши глас, за да надвие неочаквания шум, баронът каза:

— Надявам се, че няма да останете недоволен от представянето на моя племенник днес, граф Фенринг.

— Аз, ъъъ, съм целият, ъъъ, в, хъм, очакване, да, точно така — отвърна графът. — Човек винаги трябва да търси, ъъъ, корените, хъм, единствено в, ъъъ, словесния процес¤.

Баронът прикри вълнението си от изненадата, като се препъна в първото стъпало надолу. „Словесен процес! Та това означаваше доклад за престъпление срещу империята!“

Графът обаче се засмя, за да обърне казаното на шега, като потупа барона по рамото.

През целия път до арената обаче баронът, облегнал се сред бронираните възглавници на колата си, поглеждаше крадешком към седналия до него граф, питайки се защо момчето за поръчки на императора бе намерил за необходимо да си направи тази толкова особена шега в присъствието на представителите на малките династии. Очевидно Фенринг рядко вършеше нещо, за което не бе убеден, че е наложително, или пък казваше две думи, когато бе достатъчна само една, или пък се придържаше само към едно-единствено значение на дадена фраза.

Настаниха се в позлатената ложа над триъгълната арена — тръбяха рогове, трибуните отгоре и наоколо бяха препълнени с кресливи хора и плющящи знаменца — и едва сега баронът проумя смисъла на шегата.

— Драги ми бароне — заговори графът, навеждайки се към ухото му, — сигурно ви е известно, че императорът не е потвърдил официално вашия избор за наследник.

Баронът имаше чувството, че е попаднал неочаквано в индивидуална фуния на мълчанието, плод на собственото му изумление. Той се втренчи във Фенринг и едва успя да забележи, че лейди Фенринг премина покрай стражите насреща, за да се присъедини към компанията в позлатената ложа.

— Това е истинската причина днес да бъда тук — продължи графът. — Императорът желае да му докладвам дали сте си избрали достоен наследник. Нищо друго освен арената не може да свали по-добре маската е да разголи същността на дадена личност, нали така?

— Императорът ми обеща свободен избор на наследник! — изрече със скърцащ глас баронът.

— Ще видим — каза Фенринг и се извърна, за да поздрави своята дама. Тя седна, усмихна се на барона и сведе поглед надолу, към пясъчната настилка, където Фейд-Рота се бе появил по трико — дясната ръка с черната ръкавица държеше дългия меч, а лявата с бялата ръкавица — късия.

— Бяло за отрова, черно — за непоквареност — изрече лейди Фенринг. — Любопитен обичай, нали, любов моя?

— Хъм, ъъъ — отвърна графът.

Откъм семейните галерии се надигнаха приветствени възгласи и Фейд-Рота поспря за малко, за да ги приеме — той вдигна очи и заразглежда лицата, видя братовчеди и братовчедки, полубратя, наложници и по-далечни роднини. Те представляваха безброй розови зейнали гърла, които крещяха сред плющенето на дрехи и знамена.

И тогава на Фейд-Рота му хрумна, че лицата, изпълнили трибуните, щяха да изглеждат еднакво ненаситни както при вида на собствената му кръв, така и при вида на кръвта на роба-гладиаюр. За изхода от този двубой, разбира се, не можеше да има и съмнение. Живецът на опасността бе изтръгнат, бе останала само обвивката й, но въпреки това…

Фейд-Рота издигна остриетата по посока на слънцето и по древния обичай отдаде почест към трите ъгъла на арената. Най-напред прибра в ножницата късия нож в ръката с бялата ръкавица (бялото бе знакът на отровата), след това дългия меч в ръката с черната ръкавица — „чистия меч“, който сега не беше чист — това бе неговото тайно оръжие, с което трябваше да превърне този ден в своя лична победа: отрова върху дългия меч.

Поставянето на защитния пояс му отне няколко секунди и той се поспря малко, за да почувствува изопването на кожата по челото и да се увери, че защитното поле действува безпогрешно.

Този миг бе зареден с напрежение и Фейд-Рота го удължи със сигурната ръка на директор на пътуващ цирк, като кимаше на своите подавачи и разсейвачи и проверяваше снаряжението им с опитно око — дали веригите с острите и лъскави шипове са на място, както и пръчките с куките, чиито сини ленти се развяваха.

Фейд-Рота даде знак на музикантите.

Започна предвзет бавен марш, наситен със старинно великолепие, и Фейд-Рота поведе свитата си през арената, за да стори поклон пред ложата на чичо си. Той улови хвърления му церемониален жезъл.

Музиката секна.

Сред тишината, настъпила внезапно, той направи две крачки назад, повдигна високо жезъла и извика:

— Посвещавам тази победа на… — той млъкна, защо знаеше какво ще си помисли чичо му: „Въпреки всичко младият глупак ще отправи посвещение на лейди Фенринг и ще забърка голяма каша.“

— … на моя чичо и патрон, барон Харконен! — извика Фейд-Рота.

И с удоволствие забеляза как чичо му си отдъхна.

Музиката поде бодър марш и Фейд-Рота поведе в галоп своята свита обратно през арената към вратата-щит¤, която пропускаше само онези, които носят съответната разпознавателна лета. Фейд-Рота се гордееше, че никога не бе прибягвал до използуването на вратата-щит, а рядко бе имал нужда и от разсейвачи. Сега обаче му бе приятно да знае, че днес те са му подръка — особените планове понякога включват и особени опасности.

Над арената отново се възцари тишина.

Фейд-Рота се обърна и застана с лице срещу голямата червена врата, през която щеше да се появи гладиаторът.

Особеният гладиатор.

Фейд-Рота си помисли, че планът, замислен от Туфир Хауът, е възхитително прост и целенасочен. Робът нямаше да бъде упоен с наркотик — в това именно се криеше опасността. Наместо туй в подсъзнанието му щеше да бъде втълпена условна дума, която да скове мускулите му в решителния миг. Фейд-Рота непрекъснато си мислеше за съдбовната дума, повтаряше си я безгласно: „Скам!“ В очите на публиката щеше да изглежда, че на арената е бил пробутан роб, без да му е даден наркотик, за да убие на-барона. И всички грижливо стъкмени доказателства щяха да водят към главния надзирател на робите.

Откъм червената врата се разнесе тихото бръмчене на сервомоторите й, задействувани за отваряне.

Фейд-Рота съсредоточи цялото си внимание върху вратата. Този миг бе решаващ. Още с появата на гладиатора опитното око щеше да улови всичко, което бе необходимо да узнае. Всички гладиатори следваше да бъдат упоявани с елаков опиат¤ и да излязат на арената войнствено настроени, с притъпен рефлекс за самосъхранение, но човек все пак трябваше да ги наблюдава, за да види как вдигат ножа, накъде се завъртат при отбрана и дали изобщо се съобразяват с публиката по трибуните. Начинът, по който робът накланяше глава, би могъл да даде жизненоважно указание за париране и финт.

Червената врата се отвори с трясък.

От нея излезе висок мъж с мускулесто тяло, с обръсната глава и тъмни сенки под хлътналите очи. Кожата му имаше морковен цвят, който трябваше да се получи от елаковия опиат, но Фейд-Рота знаеше, че това е боя. Робът бе облечен в зелено трико и носеше червения пояс на частично защитно поле — стрелката на пояса сочеше наляво, което означаваше, че е защитена лявата му страна. Държеше ножа си като меч, тялото му бе наклонено леко назад, заело стойката на опитен борец. Той бавно навлизаше в арената, обърнал защитената си страна към Фейд-Рота и групата при вратата-щит.

— Не ми харесва видът на този тип — обади се един от стрелците на Фейд-Рота. — Сигурен ли сте, че е упоен, господарю?

— Кожата му е оцветена — отвърна Фейд-Рота.

— И въпреки това стойката му е на борец — обади се друг от помощниците.

Фейд-Рота пристъпи две крачки по пясъчната настилка и огледа внимателно роба.

— Какво е направил на ръката си? — попита един от разсейвачите.

Погледът на Фейд-Рота се отмести към някаква кървава драскотина малко под левия лакът на роба и я проследи до дланта, насочена към направена с кръв, все още незасъхнала рисунка върху левия хълбок на зеленото трико: стилизиран контур на ястреб.

Ястреб!

Фейд-Рота вдигна поглед към дълбоко хлътналите очи и забеляза необикновената осторожност, с която те кръвожадно се бяха втренчили в него.

„Този е един от борците на дук Лито, които пленихме на Аракис!“ — помисли си Фейд-Рота. — „Той в никакъв случай не е обикновен гладиатор.“ — Пронизаха го тръпки и той се запита дали Хауът не е имал друг план за тази арена — маневра, в която се вписваше друга маневра, в която се вписваше още една. А бе предвидено вината да бъде стоварена единствено върху главния надзирател!

Главният подавач на Фейд-Рота зашепна на ухото му:

— Не ми харесва видът на този тип, господарю. Позволете ми да забия една-две куки в ръката, с която държи ножа, за да го изпробвам.

— Аз ще забия от моите куки — рече Фейд-Рота. Той взе от подавача две от дългите пръчки, завършващи в края с куки, и опита тежестта им с ръка. Тези куки също трябваше да са намазани с опиат, но не и сега, заради което главният подавач можеше да умре. Всичко това обаче бе част от плана.

— Ще излезете от този двубой като герой — бе казал Хауът. — Да убиете гладиатора в равностоен — мъжки двубой, въпреки предателството. Главният надзирател ще бъде убит, а вашият гладиатор ще си получи заслуженото.

Фейд-Рота пристъпи още пет крачки към средата на арената, като изчакваше и изучаваше роба. Той бе сигурен, че горе на трибуните познавачите вече бяха разбрали, че нещо не е наред. Кожата на гладиатора беше точно с цвета на обработен с опиат човек, но самия той стоеше здраво на нозете си и не трепереше. Афисионадосите сигурно вече шушукаха помежду си: „Виж го само как стои. Той трябва да е възбуден — да напада или да отстъпва. Виж го как си пази силите, как изчаква. А не бива да изчаква!“

Фейд-Рота почувствува как се разгаря страстта в гърдите му. „Дори да има предателство в замисъла на Хауът“ — помисли си той — „аз пак ще успея да се справя с този роб. А този път не късият, а дългият ми меч е потопен в отрова. И за това даже и Хауът не знае.“

— Привет, харконе! — провикна се робът. — Готов ли си да умреш?

Мъртва тишина се възцари над арената. Робите не отправяха предизвикателства!

Сега Фейд-Рота успя да види ясно очите на гладиатора и прочете в тях хладнокръвната жестокост на отчаянието. Забеляза как робът стоеше с привидно безразличие, но нащрек, с мускули, напрегнати за победа. По тайните канали за свръзка на робите този човек бе получил съобщениета на Хауът: „Ще ти се представи истинска възможност да убиеш на-барона.“ Това бе част от плана, който тогава бяха съставили.

Скъперническа усмивка пробяга по устните на Фейд-Рота. Той вдигна куките, съзрял в стойката на гладиатора залог за успех на своите планове.

— Привет! Привет! — предизвикваше го робът и пристъпи дебнешком две крачки напред.

„Сега вече никой в галериите не се съмнява“ — помисли си Фейд-Рота.

Би трябвало робът да е донякъде скован от ужаса, който опиатът поражда. Би трябвало всеки миг да разкрива вътрешното му убеждение, че за него не съществува никаква надежда, че той не може да победи. Би трябвало съзнанието му да е натъпкано с разкази за отровите, които на-баронът подбира за меча си в ръката с бялата ръкавица. На-баронът никога не причиняваше бърза смърт — доставяше му наслада да демонстрира редки отрови и можеше да се изправи сред арената и да изтъква интересното им странично въздействие върху гърчещата се жертва. Наистина у роба се долавяше страх, но не и ужас.

Фейд-Рота вдигна високо куките и кимна като за поздрав.

Гладиаторът нападна.

Финтът и парирането му бяха не по-лоши от най-доброто, което Фейд-Рота изобщо бе виждал. Един отлично пресметнат удар едва не сряза почти на милиметър сухожилието на левия крак на на-барона.

Фейд-Рота плавно отскочи, като остави пръчката с куките в десния лакът на роба — куките се бяха забили така дълбоко в плътта, че робът не можеше да ги извади, без да разкъса сухожилието си.

Откъм галериите се понесе многогласен вик.

Този вик изпълни Фейд-Рота с въодушевление.

Сега той знаеше какво изпитва чичо му, седнал там в ложата редом с онези Фенринг, наблюдателите от имперския двор. В този двубой не можеше да има никаква външна намеса. Правилата трябваше да бъдат спазени пред свидетели. А баронът щеше да изтълкува събитията на арената по един-единствен начин — като заплаха за самия него.

Робът пристъпи, стиснал ножа в зъбите си, докато пристягаше пръчката с куките към ръката си.

— Дори не усещам твоята игличка! — провикна се той. С насочен нож, открил лявата си страна, той отново запристъпя напред крадешком — тялото му бе изопнато назад, за да му осигури възможно най-голяма повърхност, предпазена от частичното защитно поле.

И тази му маневра не убегна на галериите. Откъм семейните ложи се разнесоха резки викове. Подавачите на Фейд-Рота крещяха, за да го попитат дали не са му необходими.

Той им махна да останат при вратата-щит.

„Ще им изнеса такова представление, каквото никога досега не са виждали“ — помисли си Фейд-Рота. — „Не някакво банално убийство, че да могат да се наслаждават на стила. Това ще бъде нещо, което ще им грабне душата и ще им вземе ума. Когато стана барон, ще има да си спомнят за този ден и никой от тях не ще успее да се отърве от страха именно заради този ден.“

Фейд-Рота пристъпяше бавно, докато гладиаторът се придвижваше зигзагообразно. Настланият по арената пясък скриптеше под нозете им. На-баронът дочу пресекливия дъх на роба и усети мириса на собствената си пот и едва доловимия дъх на кръв във въздуха.

С отмерени стъпки на-баронът се оттегли назад и се обърна надясно, приготвил втория чифт куки. Робът плавно се придвижваше ребром. Фейд-Рота, изглежда, залитна и от галериите долетяха писъци.

Робът отново нападна.

„Богове, какъв борец!“ — помисли си Фейд-Рота, като отскочи встрани. Спаси го единствено младежката пъргавина, но той остави втория чифт куки в делтоидния мускул на дясната ръка на роба.

Откъм галериите се понесоха пронизителни радостни възгласи.

„Сега вече ме аплодират“ — помисли си Фейд-Рота. В тези гласове той долови жестокост, точно както бе предрекъл Хауът. Никога досега те не бяха аплодирали по този начин борец от династията. И го споходи донякъде невеселата мисъл за нещо, казано от Хауът: „По-лесно е да се изплашиш от враг, от когото се възхищаваш.“

Фейд-Рота бързо отстъпи към средата на арената, където всички можеха да го виждат добре. Извади дългия си меч, присви се и изчака приближаващия се роб.

Гладиаторът се забави само колкото да привърже здраво втората пръчка с куките към ръката си и после се втурна напред.

„Нека сега родът види какво ще направя“ — помисли си Фейд-Рота. — „Аз съм техен враг. Нека ме запомнят такъв, какъвто ме виждат сега.“

Той издърпа късия меч.

— Не се боя от теб, харконска свиньо! — изрече гладиаторът. — Твоите мъчения не могат да причинят болка на един мъртвец. Преди някой от подавачите ти да ме пипне даже и с пръст, аз ще съм вече загинал от собственото си острие. И твоят труп ще лежи редом с моя.

Фейд-Рота се ухили и му показа дългия меч, този с отровата.

— Опитай го — прикани го той и финтира с късия меч.

Робът прехвърли ножа в другата си ръка и насочи навътре както парирането, така и финта, за да приклещи късото острие на на-барона — острието в ръката с бялата ръкавица, която според обичая трябваше да носи отровата.

— Ти ще умреш, харконе! — изпъшка гладиаторът. Биеха се, застанали ребром един към друг. Там, където защитното поле на Фейд-Рота се сблъска с частичното поле на роба, от съединението се получи синя светкавица. Въздухът наоколо се изпълни с озон от защитните полета.

— Умри от собствената си отрова — изрече със стържещ глас робът.

Той започна да прегъва ръката с бялата ръкавица, обръщайки навътре острието, за което мислеше, че е потопено в отрова.

„Нека видят това!“ — рече си мислено Фейд-Рота. Той насочи надолу дългото острие и го чу как звънна безполезно в куките с пръчката, привързана към ръката на роба.

Фейд-Рота изпита мимолетно отчаяние. Не бе предвидил, че пръчката с куките може да се окаже полезна за роба. Сега тя осигуряваше на гладиатора допълнителна защита. Каква сила притежаваше този гладиатор! Късото острие неумолимо се извиваше навътре и Фейд-Рота се замисли върху обстоятелството, че човек може да умре и от непотопено в отрова острие.

— Скам! — извика с усилие той.

При тази условна дума мускулите на гладиатора се подчиниха и мигновено се отпуснаха. Това бе достатъчно за Фейд-Рота. Той отстъпи, за да осигури между себе си и роба достатъчно място за дългия меч. Отровният му връх се стрелна и изписа червена ивица върху гърдите на роба. Отровата задействува мигновено. Гладиаторът се отскубна и залитайки, заотстъпва назад.

„А сега нека скъпите ми роднини погледат“ — каза си Фейд-Рота. — „Нека хубаво размислят за този роб, който се опита да обърне ножа, чието острие смяташе за отровно и искаше да го използува срещу мен. Нека се чудят как един гладиатор е могъл да влезе в арената, готов за подобно покушение. И нека разберат, че никога не могат да знаят със сигурност коя от двете ми ръце носи отровата.“

Фейд-Рота стоеше безмълвен и наблюдаваше забавените движения на роба, който пристъпяше неуверено, като замаян. Сякаш сега върху лицето му бе изписано нещо, което всеки от наблюдаващите можеше да разчете. Беше изписана смъртта. Робът знаеше какво бе станало с него и как точно бе станало. Отровата бе дошла от другото острие.

— Гад! — простена той.

Фейд-Рота се отдръпна, за да стори място на смъртта. Парализиращият опиат в отровата все още не бе оказал пълното си въздействие, но забавените движения на роба показваха, че това щеше да стане скоро.

Гладиаторът залитна напред, като че ли теглен от конец — пристъпяше само по една крачка. Всяка стъпка бе единствената в неговата вселена. Продължаваше да стиска ножа си, но върхът на острието вече трепереше.

— Някой ден… един… от нас… ще… те… пречука — изрече на пресекулки той.

Устните му тъжно се свиха. Той седна, клюмна, после се изопна и се търкулна ничком настрани от Фейд-Рота.

Фейд-Рота пристъпи напред сред смълчаната арена, пъхна пръстите на крака си под гладиатора, за да го обърне по гръб и да могат от галериите да виждат добре лицето му, когато мускулите започнат да се кривят и гърчат от отровата. Но когато го преобърна, от гърдите на гладиатора стърчеше собственият му нож.

Въпреки осуетения завършек към Фейд-Рота бяха отправени нови възторжени възгласи заради усилието на роба да надвие парализата и да стори това със себе си. С възхищението дойде и осъзнаването, че е съществувала истинска опасност.

„Онова, което прави човека свръхчовек, е ужасно.“

Като се съсредоточи върху тази мисъл, Фейд-Рота осъзна, че откъм заобикалящите го трибуни и галерии избухна взрив от викове. Приветствуваха го бурно, до самозабрава.

Фейд-Рота се обърна и вдигна поглед нагоре. Приветствуваха го всички освен барона, който седеше в дълбок размисъл, подпрял брадичка с длан, и графа с неговата дама, които се взираха надолу към него с лица, грейнали в неискрена усмивка.

Граф Фенринг се обърна към своята дама и каза:

— Хъм, ъъъ, съобразителен, ъъъ, младеж. Нали така, ъъъ, скъпа?

— Синаптичните му, ъъъ, реакции са много бързи — отбеляза тя.

Баронът я изгледа, после изгледа графа и насочи отново поглед към арената, като си мислеше: „Да изложат на такава опасност живота на един от най-близките ми!“ — Страхът започна да отстъпва място на гнева. — „Тази нощ ще заповядам да изпекат на бавен огън главния надзирател… а ако този граф и неговата дама имат пръст в тази…“

За Фейд-Рота разговорът в ложата на барона бе нещо твърде далечно, гласовете чезнеха в тропота на краката и скандирането, което сега се носеше от всички посоки.

— Главата! Главата! Главата! Главата!

Баронът се намръщи, като забеляза как Фейд-Рота се обърна към него. Вяло, едва сдържащ яростта си, той махна с ръка към младежа, застанал сред арената до проснатото тяло на роба. „Дай главата на момчето! Той си я заслужи, като разобличи главния надзирател.“

Фейд-Рота видя знака за одобрение и си помисли: Те си мислят, че ме удостояват с някаква чест. А сега нека видят какво си мисля аз!

Той видя как подавачите му се приближиха със сатър, за да извършат церемонията. Махна им с ръка да се върнат и повторно им махна, когато видя, че се двоумят. „Мислят си, че ще ми окажат голяма чест с една глава!“ — рече си той. Наведе се и кръстоса ръцете на гладиатора около стърчащата дръжка на ножа, после извади острието и го постави в отпуснатите ръце.

Всичко това бе извършено само за миг — той се изправи и повика подавачите си.

— Погребете този труп цял и невредим и поставете ножа в ръцете на мъртвеца! — заповяда той. — Човекът тук си извоюва тази чест.

В позлатената ложа граф Фенринг се наведе към барона и каза:

— Това се казва благороден жест — истинска храброст. Вашият племенник притежава не само смелост, но и изисканост.

— Той оскърбява тълпата, като отказва главата — промърмори баронът.

— Нищо подобно! — намеси се лейди Фенринг. Тя се обърна и вдигна поглед към трибуните наоколо.

А баронът забеляза извивката на шията й — каква прекрасна нежна плът — като на юноша.

— Те одобряват постъпката на вашия племенник — продължи тя.

Когато смисълът на жеста на Фейд-Рота проникна и до най-далечните редове на трибуните, когато хората видяха подавачите да изнасят цял и невредим трупа на гладиатора, баронът се загледа в зрителите и разбра, че лейди Фенринг правилно бе схванала реакцията им. Хората направо подлудяха, започнаха да се бият помежду си, като ревяха и тропаха с крака.

Баронът заговори с отегчен тон:

— Ще трябва да се разпоредя за празненство. Не можем да изпратим така по домовете им тези хора с толкова неизразходвана енергия. Те трябва да разберат, че аз споделям въодушевлението им. — Той даде знак с ръка на стражата и един слуга, застанал отгоре, спусна над ложата оранжевото знаме на харконите — веднъж, два пъти, три пъти — знак за празненство.

Фейд-Рота прекоси арената до трибуната под позлатената ложа — оръжието бе прибрано в ножниците, а ръцете му висяха отпуснати край тялото. Надвил нестихващото безумие на тълпата, той извика:

— Празненство ли ще има, чичо?

Врявата поутихна, тъй като хората забелязаха разговора.

— В твоя чест, Фейд! — отвърна гръмогласно баронът. И отново се разпореди да дадат знак със знамето.

Изключиха защитните бариери и на арената наскачаха младежи, които се втурнаха към Фейд-Рота.

— Вие ли наредихте да се изключат защитните бариери, бароне? — попита графът.

— Никой няма да стори нищо лошо на момъка — отвърна баронът. — Той е герой.

Първите втурнали се хора стигнаха до Фейд-Рота, вдигнаха го на ръце и тръгнаха да обикалят арената.

— Тази нощ той би могъл да се движи без оръжие и защитен пояс дори из най-бедните квартали на Харко — продължи баронът. — Хората ще му предложат последния си залък и глътка само за да се порадват на присъствието му.

Баронът се отблъсна от креслото и намести тялото си в портативните суспенсори.

— Надявам се да ми простите. Има въпроси, които изискват личната ми намеса. Стражите ще ви придружат до кулата.

Графът стана и се поклони.

— Разбира се, бароне. Очакваме с нетърпение празненството. Никога, хъм, ъъъ, не съм виждал харконско празненство.

— Да — рече баронът. — Празненството. — Той се обърна и напусна ложата през тайния изход сред плътния обръч на охраната си.

Един гвардейски капитан се поклони на граф Фенринг.

— Какви са вашите заповеди, господарю?

— Ние ще, ъъъ, изчакаме, докато минат най-, ъъъ, неприятните, ъъъ, сблъсъци — отвърна графът.

— Слушам, господарю. — Капитанът се поклони и се отдръпна на три крачки.

Граф Фенринг се обърна с лице към своята дама и отново заговори на техния таен напевен език:

— Сигурно си успяла да схванеш всичко, нали?

Тя му отвърна на същия напевен език:

— Момъкът знаеше, че гладиаторът няма да бъде упоен. Наистина у него се забелязваше известен страх, но не и изненада!

— Всичко е било замислено предварително — рече той. — Цялото това представление.

— Несъмнено.

— Мирише на Хауът.

— Точно така — съгласи се тя.

— Преди двубоя поисках от барона да премахне Хауът.

— Това би било грешка, скъпи.

— Сега разбирам това.

— Много скоро харконите може да имат нов барон.

— Ако планът на Хауът е такъв.

— Това наистина ще създаде затруднения — рече тя.

— Младият ще бъде по-податлив на напътствия.

— За нас… особено след тази нощ — допълни тя.

— Нали не очакваш никакви затруднения по прелъстяването му, моя мила майчице?

— Не, любов моя. Ти го видя как ме гледаше.

— Да, и едва сега разбирам защо трябва да запазим тази кръвна линия.

— Да, наистина, и очевидно трябва да го държим в ръцете си. Ще му внуша дълбоко, в най-съкровеното му „аз“ необходимите изрази от прана-бинду¤, за да пречупя волята му.

— Ще си заминем незабавно веднага щом се увериш — каза той.

Тя потрепера.

— На всяка цена. Не бих искала да раждам дете на тази ужасна планета.

— Вършим всичко това в името на човечеството — рече той.

— Но твоята роля е най-леката — отвърна тя.

— Съществуват някои древни предразсъдъци, които трябва да преодолявам. Известно ти е колко са примитивни.

— Горкичкият ми! — рече тя и го погали по бузата. — Знаеш, че това е единственият начин да бъде запазена тази кръвна линия.

Той заговори с делови тон:

— Напълно ми е ясно какво точно правим.

— Ще успеем — успокои го тя.

— Грехът започва като предчувствие за успех — напомни й граф Фенринг.

— Тук няма да има никакъв грях. Хипно-въздействие върху психиката на този Фейд-Рота, детето му в утробата ми и след това заминаваме.

— А този чичо — заговори графът. — Виждала ли си някога подобна човешка карикатура?

— Той е доста жесток — отвърна тя. — Но с годините племенникът може да стане и по-лош.

— И то благодарение на този свой чичо. А знаеш ли само като си представи човек какво би могло да излезе от този момък, ако имаше друго възпитание — да речем по атреидските норми за поведение?

— Тъжно е — отбеляза тя.

— А какво ли, ако бяхме успели да спасим кръвните линии както на младия атреидски наследник, така и на този момък. От онова, което научавам за младия Пол, разбирам, че той е бил прекрасен младеж — отлично съчетание на потекло и обучение. — Графът поклати глава. — Но не бива да хабим чувства по благородниците неудачници.

— Съществува една бин-джезъритска поговорка — рече лейди Фенринг.

— Вие имате поговорки за всеки повод! — възрази и той.

— Тази ще ти хареса. Ето какво гласи: „Не смятай някого за покойник, докато не му видиш трупа. Но даже и тогава можеш да сгрешиш.“

(обратно)

„Във «Време за размисъл» Муад’Диб ни разказва, че първите му сблъсъци с потребностите на Аракийн са всъщност началото на неговото обучение. Именно тогава се научил как да определя по стълбовете¤ какво ще е времето, научил езика на игличките на вятъра, които се забивали в кожата му, научил се как бръмчи носът от дразнещите го песъчинки и как да събира скъпоценната телесна влага около тялото си, как да я пази и съхранява. И когато очите му придобили цвета на ибад¤, той вече бил усвоил обичаите чакобза.“

Из увода на Стилгар към „Муад’Диб — човекът“ от принцеса Ирулан.

На път за заслона заедно с двамата бездомници от пустинята воините от отряда на Стилгар се изкатериха по стените на басейна и на бледнеещата светлина на първата луна излязоха от него. Облечените в роби воини крачеха припряно и усещаха в ноздрите си мириса на родния дом. Сивата линия на залеза зад гърба им бе в най-ярката си фаза от техния небесен календар, което означаваше, че е средата на септември, месеца на Кап-рок.

Обрулени от вятъра сухи листа бяха обсипали подножието на канарите, откъдето ги събираха децата от заслона, но шумът от прехода на отряда (с изключение на нарушенията в ритъма, допускани понякога от Пол и майка му) не се различаваше от естествените шумове на нощта.

Пол избърса полепналия по изпотеното си чело прах и усети, че някой го дърпа за лакътя, и дочу шепнещия глас на Чани.

— Направи както ти казах — спусни ръба на качулката по-ниско върху челото си! Остави открити само очите! Пилееш влага!

Някой отзад шепнешком им заповяда да пазят тишина:

— Пустинята ви чува!

Откъм скалите, високо над главите им, изцвърча птичка.

Отрядът спря и Пол долови внезапно напрежение.

Откъм скалите се разнесе тихо топуркане — шум не по-силен от онзи, който вдигат кенгуровите мишки¤.

Птицата отново изцвърча.

По редиците на отряда премина оживление. И отново откъм пясъка се разнесе шум като от скачаща мишка.

Птицата изцвърча още веднъж.

Отрядът наново се заизкачва нагоре през една цепнатина в канарите, но сега свободните бяха стаили дъх и това изпълни Пол с предпазливост — той забеляза как воините поглеждат крадешком към Чани и как тя сякаш се затвори в себе си и потъна в мълчание.

Сега вече стъпваха по скала, наоколо им леко шумоляха полите на робите и Пол усети как дисциплината се поотпусна, но около Чани и останалите все още витаеше някаква тайнственост.

Той последва някаква тъмна фигура — стъпала нагоре, завой, още стъпала, после по един тунел, минаха през две влагоизолирани врати и влязоха в осветен от суспенсорни глобуси тесен коридор с жълтеникави скални стени и таван.

Пол видя как свободните около него отмятат назад качулките, свалят запушалките си за нос и вдишват дълбоко. Някой въздъхна. Пол потърси с поглед Чани и откри, че тя не се вижда наоколо. Беше оградена плътно от облечени в роби тела. Някой го блъсна и каза:

— Извинявай, Усул! Каква блъсканица! Винаги е така.

Пол видя вляво от себе си брадатото лице на едного, когото наричаха Фарук. Беше се обърнал към Пол. Тъмносиньото на почернените срещу слънцето очи изглеждаше още по-тъмно на светлината на жълтите суспенсорни глобуси.

— Свали си качулката, Усул — рече Фарук. — Вече си у дома. — И помогна на Пол, като освободи закопчалката на качулката му и разбута с лакти хората наоколо.

Пол издърпа запушалките си за нос и свали филтровата преграда от устата си. Удари го миризмата в помещението: немити тела, дестилационни естери от преработването на телесните отпадъци — отвсякъде се носеха възкиселите зловонни изпарения на човешкото тяло, примесени със силния дъх на подправка и други подобни на нея миризми.

— Какво чакаме, Фарук? — попита Пол.

— Струва ми се, че чакаме светата майка. Нали чу съобщението… горката Чани.

„Горката Чани ли?“ — запита се мислено Пол. Той се огледа, като се чудеше къде ли е тя и къде ли се е запиляла майка му в тази блъсканица.

Фарук си пое дълбоко въздух.

— Мирисът на родния дом! — рече той.

Пол разбра, че зловонният въздух наистина доставя удоволствие на този човек и че тонът му изобщо не е ироничен. Той чу как майка му се закашля и гласът й проникна до него през, плътните редици на отряда:

— Колко богат на миризми е твоят заслон, Стилгар. Виждам, че доста неща произвеждате от подправката… правите хартия… пластмаси… а май и химически експлозиви, така ли е?

— И разбираш това само по миризмата? — гласът принадлежеше на друг някакъв мъж.

Но Пол схвана, че тя говори така заради него, че иска той бързо да се примири с това насилие срещу обонянието му.

В челната част на отряда се почувствува някакво раздвижване, по редиците на свободните сякаш премина проточена дълбока въздишка и Пол чу сподавените гласове на застаналите най-отзад воини:

— Значи е истина — Лайът е мъртъв.

„Лайът“ — помисли си Пол. И след това: „Чани, дъщерята на Лайът.“ Отделните късчета добиха цялостен вид в съзнанието му. Лайът бе името, с което свободните наричаха планетолога.

Пол се обърна към Фарук и попита:

— Онзи ли Лайът, който е известен като Кайнс?

— Има само един Лайът — отвърна Фарук.

Пол се обърна и се загледа в гърба на застаналия пред него свободен. „Значи Лайът-Кайнс е мъртъв“ — помисли си той.

— Предателство от страна на харконите! — прошепна някой. — Направили са така, че всичко да изглежда като нещастен случай… изгубил се в пустинята… катастрофа с топтер…

Пол почувствува, че го обзема гняв. Човекът, който се бе отнесъл приятелски с тях и ги бе спасил от харконските преследвачи, човекът, който бе изпратил отрядите си, за да търсят двама скитници в пустинята… бе станал поредната жертва на харконите.

— Продължава ли Усул да жадува за отмъщение? — попита Фарук.

Преди Пол да успее да отговори, се разнесе приглушена заповед и отрядът се придвижи напред, в по-просторно помещение, увличайки и Пол.

Сега около него нямаше вече скупчени хора — той се озова лице с лице срещу Стилгар и някаква непозната жена, облечена в свободно падаща около тялото и лъскава дреха в оранжево и зелено. Ръцете й бяха разголени до раменете и той видя, че тя не носи влагосъхраняващ костюм. Кожата й бе светломатова. От високото й чело падаше назад черна коса, която подчертаваше острите скули и орловия нос между черните като въглени очи.

Тя се обърна към него и Пол забеляза, че на ушите й се люлеят позлатени халки, на които бяха нанизани водни жетони.

— Този ли тук е победил моя Джеймис? — попита тя.

— Спокойно, Хара — рече Стилгар. — Виновен бе Джеймис — той предизвика тахади-ал-бурхана¤.

— Та той е още момче! — Тя рязко завъртя глава на едната, а после и на другата страна, от което водните жетони по ушите й зазвънтяха. — Значи едно дете е лишило децата ми от баща, така ли? Не, сигурно е било нещастен случай!

— Усул, на колко години си? — попита Стилгар.

— На петнадесет стандартни — отвърна Пол.

Стилгар обходи с очи отряда.

— Има ли някой измежду вас, който иска да ме предизвика на двубой?

Мълчание.

Стилгар погледна към жената.

— Докато не овладея похватите на неговото чудновато бойно изкуство, аз не бих дръзнал да го предизвикам на двубой.

Жената на свой ред изгледа Стилгар.

— Но…

— Ти нали видя непознатата жена, която отиде с Чани при светата майка? — попита Стилгар. — Тя е фрайън¤ сайядина, майката на този момък. И майката, и синът владеят майсторски чудноватото бойно изкуство.

— Лизан-ал-Гаиб! — прошепна жената. И когато обърна поглед към Пол, в него се четеше страхопочитание.

„Отново преданието“ — помисли си Пол.

— Може би — рече Стилгар. — Все още не е доказано. — Той отново погледна към Пол. — Усул, според нашия обичай сега ти носиш отговорност за жената на Джеймис и за двамата му сина. Неговото яли¤ — жилището му е твое. Сервизът му за кафе е твой… както и жена му.

Пол огледа жената, като се питаше: „Защо ли не жалее своя мъж? Защо ли не показва и капка омраза към мен?“ — Неочаквано той забеляза, че свободните го гледат втренчено в очакване. Някой прошепна:

— Хайде, че няма време. Кажи как я приемаш.

— Как приемаш Хара — като жена или като прислужница? — попита Стилгар.

Хара повдигна ръце и се завъртя бавно на едната си пета.

— Аз съм още млада, Усул. Казват, че все още изглеждам млада, както навремето, когато бях с Джоф… преди Джеймис да го победи.

„Значи Джеймис е убил другиго, за да я спечели“ — помисли си Пол.

— Ако я приема като прислужница, ще мога ли да променя решението си по-късно? — попита Пол.

— Ще имаш на разположение цяла година за промяна на решението си — отвърна Стилгар. — След това тя ще е свободна жена и ще може да направи избор според волята си… или ако ти пожелаеш, можеш да я освободиш по всяко време, за да направи своя избор. Но в продължение на една година ти ще носиш отговорността за нея независимо как ще я приемеш… и винаги ще носиш известна отговорност за синовете на Джеймис.

— Приемам я като прислужница — рече Пол.

Хара тропна с крак и закърши гневно рамене.

— Но аз съм млада!

Стилгар погледна Пол и каза:

— Предпазливостта е достойна черта у един мъж, който ще бъде водач.

— Но аз съм млада! — повтори Хара.

— Стига приказки! — заповяда й Стилгар. — Ако едно нещо си заслужава да стане, то ще стане. Заведи Усул в жилището му и се погрижи да му осигуриш чисти дрехи и място за почивка.

— Ооо! — извика тя.

За Пол това общуване с Хара бе вече достатъчно, за да си състави приблизителна първоначална преценка за нея. Той долови нетърпението на отряда и разбра, че вече много се бавят тук. Зачуди се дали би трябвало да попита къде се намират майка му и Чани, но по напрегнатата стойка на Стилгар разбра, че това ще е грешка.

Той застана срещу Хара, придаде на гласа си необходимия тон и тремоло, за да подсили нейния страх и благоговение, и рече:

— Заведи ме в моето жилище, Хара! За твоята младост ще поговорим друг път.

Тя отстъпи две крачки назад и хвърли уплашен поглед към Стилгар.

— Той притежава, чудноватия глас! — изрече тя дрезгаво.

— Стилгар — заговори Пол. — бащата на Чани ми остави тежко задължение. Ако има нещо, което…

— Това ще се реши на съвет — прекъсна го Стилгар. — Тогава ще можеш да говориш. — Той го освободи с кимване и се отдалечи, следван от останалите воини от отряда.

Пол улови Хара за лакътя, като усети колко хладна е кожата й и почувствува, че тя трепери.

— Нищо лошо няма да ти сторя, Хара — рече той. — Заведи ме в нашето жилище. — И той придаде на гласа си успокояващи нотки.

— Нали няма да ме изхвърлиш, когато мине една година? — попита тя. — Аз, разбира се, съзнавам, че не съм толкова млада, колкото бях навремето.

— Докато съм жив, за теб ще има място при мен — каза той и пусна лакътя й. — Хайде сега, накъде е нашето жилище?

Тя се обърна, поведе го по коридора, сви надясно по един широк напречен тунел, осветяван от поставени на равни разстояния над главите им жълти суспенсорни глобуси. Скалният под бе гладък, изметен от песъчинки.

Пол крачеше редом с нея, като вървешком изучаваше ястребовия й профил.

— Ти нали не ме мразиш, Хара?

— Защо да те мразя?

Тя кимна към ято деца, които ги гледаха от площадката на един страничен коридор. Зад децата Пол мярна и силуети на възрастни хора, полузакрити от прозрачни завеси.

— За това, че… победих Джеймис.

— Стилгар каза, че церемонията е била извършена и че ти си приятел на Джеймис. — Тя го изгледа косо. — Стилгар каза, че ти си отдал влага на покойника. Истина ли е?

— Да.

— Това е повече от онова, което ще направя… което аз мога да направя.

— Няма ли да го жалееш?

— Когато му дойде времето за жалеене, ще го жалея.

Минаха покрай сводест отвор. Пол надзърна през него към мъжете и жените, които работеха на монтирани върху подставки машини в просторно светло помещение. Стори му се, че темпото, с което работят, е тревожно забързано.

— Какво правят тези хора тук? — попита Пол.

Бяха отминали вече, когато тя погледна назад и отговори:

— Бързат да изработят определената норма в работилницата за пластмаси, преди да избягаме. Имаме нужда от много влагокондензатори¤ за насажденията.

— Преди да избягаме ли?

— Докато тези кръвопийци не престанат да ни преследват или докато не ги прогоним от нашите земи.

Пол сякаш се препъна в някаква преграда, долавяйки спрял миг от времето, припомняйки си откъс, зрителна проекция на епизод, видян в бъдещето, който обаче се размести. Откъслечните епизоди от видяното в бъдещето, така както си ги спомняше, не съвпадаха точно.

— Преследват ни сардукарите — рече той.

— Едва ли ще намерят друго, освен един-два празни заслона — каза тя. — Но сред пясъците ще намерят смъртта, която заслужават.

— Дали ще открият този заслон? — попита той.

— Твърде вероятно.

— И въпреки това ние използуваме времето, за да… — Той кимна с глава към свода, от който бяха вече далеч. — …да правим… влагокондензатори?

— Засаждането на растенията продължава.

— Какво представляват влагокондензаторите? — попита той.

Погледът, който тя му отправи, бе пълен с изненада.

— На нищо ли не ви учат в… там де, откъдето си дошъл?

— Не и за влагокондензатори.

— Ха! — Възкликна тя и в тази единствена дума се съдържаше цял разговор.

— И така, какво представляват те?

— Всеки храст, всяка туфа трева, които виждаш сред това пясъчно море — започна тя, — как мислиш, че живеят, когато ги изоставим? Всяко растение е посадено най-грижливо в своя собствена малка дупка. Дупките се запълват с яйцевидни влагокондензатори от хромирана пластмаса. Те побеляват от светлината. Ако човек погледне от някое високо място, може да ги види как блестят на разсъмване. Бялото отразява светлината. Но когато добрият наш баща слънцето си отиде, хромираната пластмаса отново става прозрачна на тъмното. Тя се охлажда изключително бързо. Повърхността й кондензира влагата от въздуха. Тази влага се стича надолу и поддържа живота на нашите растения.

— Влагокондензатори! — промълви той, запленен от простата красота на подобно изобретение.

— Аз ще жалея Джеймис, когато му дойде времето — рече тя, сякаш предишният му въпрос продължаваше да занимава мислите й. — Джеймис бе добър човек, но се гневеше лесно. Добър къщовник бе Джеймис и какъв прекрасен баща! Той не правеше разлика между момчето на Джоф, моя първороден, и между своя собствен син. В очите му те бяха равни. — Тя отправи въпросителен поглед към Пол. — И ти ли няма да правиш разлика, Усул?

— Този въпрос не стои пред нас.

— Но, ако…

— Хара!

Тя се сви от грубия му тон.

Минаха покрай още едно ярко осветено помещение, което се виждаше през сводестия вход от лявата им страна.

— А тук какво се произвежда? — попита той.

— Тук се поправят тъкачните машини — отвърна тя. — Но до довечера всичко това трябва да се демонтира. — Тя посочи към някакъв тунел, който се отклоняваше вляво. — По този тунел се намират работилниците за хранителни продукти и поддръжка на влагосъхраняващите костюми. Тя погледна към Пол.

— Твоят костюм изглежда нов. Но ако се нуждае от някаква поправка, много ме бива по костюмите. Работя във фабриката, когато имат нужда от работна ръка.

Сега вече започнаха да срещат групички хора, а отверстията в стените на тунела зачестиха. Отмина ги група мъже и жени, понесли вързопи, в които бълбукаше нещо тежко — от тях се носеше силен мирис на подправка.

— Те няма да се доберат до нашата вода — рече Хара — нито до нашата подправка. Можеш да бъдеш сигурен в това.

Пол се взираше в отворите по стените на тунела и виждаше тежките килими по площадките, мяркаха му се стаи с ярки платове по стените и натрупани на купчини възглавници. Хората, застанали до отворите, преставаха да говорят, щом двамата ги наближаваха, и проследяваха Пол със свирепи погледи.

— Всички направо се чудят как си победил Джеймис — рече Хара. — Може би ще се наложи да го докажеш, когато се настаним в новия заслон.

— Не ми харесва да убивам — каза той.

— Така рече и Стилгар — потвърди тя, но гласът й издаваше недоверие.

Някъде отпред се разнесе пискливо хорово пеене. Стигнаха до ново странично отверстие, по-широко от всички видени от Пол до този момент. Той забави крачка и надзърна в някакво помещение, пълно с деца, насядали с кръстосани крака по застлания в кафяво под.

До побелялата от тебешир дъска в дъното на помещението стоеше жена, загъната в жълта дреха, с показалка в едната ръка. Дъската бе изпъстрена с чертежи — окръжности, клинообразни знаци и дъги, зигзагообразни линии и квадрати, части от окръжност, разделени от успоредни линии. Жената посочваше един по един чертежите, доколкото бързо успяваше да мести показалката, и децата пееха монотонно в такт с движещата се ръка.

Пол се заслуша, но гласовете зад гърба им заглъхваха, колкото по-навътре в заслона навлизаха с Хара.

— Дърво — пееха децата. — Дърво, трева, дюна, вятър, планина, хълм, огън, светкавица, скала, канари, прах, пясък, горещина, убежище, горещина, пълен, зима, студ, празен, ерозия, лято, пещера, ден, напрежение, луна, нощ, Кап-рок, пясъчно течение¤, сипей, насаждение, греда…

— И провеждате учебни занятия в такова време? — запита той.

Лицето й се навъси, а в гласа й се прокраднаха скръбни нотки:

— Не можем да прекъснем и за миг онова, на което ни е учил Лайът. Лайът, който е мъртъв, не бива да бъде забравян. Така повеляват обичаите чакобза.

Тя прекоси тунела вляво, стъпи върху една площадка, отмести прозрачните оранжеви завеси и се отдръпна настрани:

— Твоето яли те очаква, Усул.

Пол се поколеба, преди да стъпи до нея на площадката. Почувствува внезапно нежелание да остане насаме с тази жена. Хрумна му, че е заобиколен от такъв начин на живот, който би могъл да се разбере само като се приемат идеите и стойностите на една екология. Почувствува, че този свят на свободните го дебне, че се опитва да го впримчи в своите обичаи. А той знаеше какво се крие в този капан — свирепите легиони, религиозната война, която ще трябва да избегне на всяка цена.

— Това е твоето яли — рече Хара. — Защо се колебаеш?

Пол кимна и стъпи до нея на площадката. Вдигна завесите отпреде й и почувствува метални нишки в плата, влезе след Хара в къс коридор, а оттам в по-голяма квадратна стая със стена, дълга около шест метра — по пода имаше дебели килими, сини и зелени платове скриваха скалните стени, а над главите им, на фона на драпирания с жълт плат таван, се люлееха жълти суспенсорни глобуси.

Всичко това придаваше на помещението вид на старинна шатра. Хара застана срещу него с ръка на хълбока, а очите й изучаваха внимателно лицето му.

— Децата са при един приятел — рече тя. — Ще ти се представят по-късно.

За да прикрие смущението си, Пол набързо огледа помещението. Забеляза, че тънките завеси отдясно закриват по-обширно помещение с натрупани покрай стените възглавници. От една вентилационна тръба усети лек повей и забеляза отвора й, хитро замаскиран сред шарката на завесите точно насреща му.

— Искаш ли да ти помогна да си свалиш влагосъхраняващия костюм? — попита Хара.

— Не… благодаря.

— Да донеса ли храна?

— Донеси.

— Другата стая води към влагоизолирана спалня — посочи тя. — За твое удобство и спокойствие, когато си събличаш влагосъхраняващия костюм.

— Спомена, че ще трябва да напуснем този заслон — рече Пол. — Не трябва ли да стягаме багажа или да свършим някаква друга работа?

— Ще действуваме, когато му дойде времето — отвърна тя. — Ще трябва първо кръвопийците да навлязат в района ни.

Тя продължаваше да се колебае, като го разглеждаше втренчено.

— Какво има? — попита той.

— Ти нямаш очите на ибад — отвърна тя. — Необичайно е, но не е чак толкова противно.

— Донеси храната! — каза той. — Гладен съм.

Хара му се усмихна с разбираща женска усмивка, която му се видя обезпокоителна.

— Аз съм твоя слугиня — рече тя и изчезна с едно гъвкаво движение, сякаш се гмурна зад тежката завеса на стената, която, преди да падне на мястото си, откри друг тесен коридор.

Като се ядосваше на себе си, Пол се промъкна бързо през тънката завеса вдясно и влезе в по-просторното помещение. Постоя така за миг, обзет от нерешителност. Питаше се къде ли може да е сега Чани… Чани, която току-що бе изгубила баща си.

„Приличаме си по това“ — помисли си той.

Откъм външните коридори се разнесе протяжен вой, чиято сила бе заглушена от препречващите пътя му завеси. Чу се повторно, но този път сякаш идваше от по-далеч. И пак. Пол разбра, че някой съобщава колко е часът. Замисли се върху обстоятелството, че никъде не бе видял часовник.

В ноздрите го удари слабият аромат на горящ креозотен храст, понесъл се над вездесъщата воня в заслона. Пол разбра, че вече бе преодолял насилието на миризмите срещу обонянието си.

И отново се замисли за майка си — как ли щеше да се вмести в шеметно преминаващите кадри от бъдещето… тя и дъщерята, която носеше в утробата си. Наоколо му танцуваше меняща се представа за времето. Той рязко разтърси глава, като съсредоточи мислите си върху доказателствата, които говореха за необикновените корени и жизненост на тази култура на свободните, която ги бе погълнала.

С нейните изобретателни чудатости.

Той бе видял нещо за пещерите и за това помещение, нещо, което предполагаше далеч по-големи различия от всичко, с което се бе сблъсквал досега.

Тук нямаше и следа от детектор на отрови и нищо в тази пещера не намекваше за използуването му. Въпреки това обаче сред зловонието на заслона той долавяше мириса на отрови — силни отрови, от най-известните.

Чу шумоленето на завесата, помисли, че е Хара с храната, и се обърна да я види. Вместо нея изпод разместените шарки на завесите той видя две момчета — вероятно на около девет-десет години, които се взираха в него с жадни очи. Всяко от тях носеше малък кристален нож във формата на кинжал и бе положило ръка върху ножницата.

И Пол си припомни разказите за свободните — че техните деца се бият не по-малко свирепо, отколкото възрастните.

(обратно) Ръцете помръдват, устните помръдват — от думите му блика мъдрост. И очите му те изпиват! Той е остров на човешкото достойнство. Описание из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

В най-отдалечената горна част на пещерата фосфоресциращи тръби хвърляха мъждива светлина към многолюдния център, като подчертаваха още повече огромните размери на това обгърнато от скалите пространство… по-огромно, както забеляза Джесика, и от сборната зала на училището „Бин Джезърит“. По нейна преценка имаше не по-малко от пет хиляди души, събрали се тук, под площадката, където бе застанала със Стилгар. И продължаваха да прииждат още. Въздухът жужеше от човешки гласове.

— Вдигнали са от сън сина ти, Сайядина — рече Стилгар. — Желаеш ли да споделиш с него решението си?

— А той би ли могъл да промени решението ми?

— Диханието, с което говориш, идва, разбира се, от твоите собствени дробове, но…

— Решението остава в сила — каза тя.

Джесика обаче имаше лоши предчувствия и се питаше дали не би трябвало да използува присъствието на Пол като предлог, за да свърне от опасния път. Трябваше да мисли и за неродената си дъщеря. Онова, което застрашава плътта на майката, застрашава плътта и на рожбата.

Влязоха мъже, които носеха навити килими. Те пъшкаха под тежестта им и вдигнаха прах, когато рязко спуснаха товара си върху площадката.

Стилгар хвана Джесика за лакътя и я поведе назад, към акустичния рог, който се образуваше от задните ръбове на площадката. Той посочи към една каменна скамейка в обсега на рога.

— Светата майка ще седи тук, но докато тя дойде, можеш да си починеш на тази пейка.

— Предпочитам да стоя права — отвърна Джесика.

Тя наблюдаваше как мъжете развиват килимите и застилат площадката, после отмести поглед към тълпата. Сега върху скалния под имаше най-малко десет хиляди души.

И продължаваха да прииждат още.

Знаеше, че навън, над пустинята, вече се стели червеникав мрак, но тук, в залата на пещерата, бе вечен здрач, необятен простор, претъпкан с хора, дошли да видят как тя ще рискува живота си.

Тълпата отдясно стори път и тя видя, че се задава Пол, охраняван отстрани от две малки момчета. Напереният вид на децата говореше за самочувствие. Те бяха поставили ръце върху дръжките на ножовете си и гледаха навъсено към изпречилата се от двете им страни стена от хора.

— Синовете на Джеймис, които сега са синове на Усул — обясни Стилгар. — Те вземат съвсем на сериозно своите задължения на охрана. — Той се престраши и се усмихна на Джесика.

Джесика прозря усилието му да й повиши настроението и му беше благодарна за това, но не можеше да не мисли за опасността, която й предстоеше.

„Нямах друг избор, освен да се реша да го направя“ — помисли си тя. — „Трябва да действуваме бързо, ако искаме да си осигурим място сред тези свободни.“

Пол се покачи на площадката, като остави долу децата. Спря пред майка си, изгледа Стилгар и отново погледна към Джесика.

— Какво става? Помислих, че ме викат на съвет.

Стилгар вдигна ръка за тишина и посочи наляво, където тълпата стори още една пътека. По тази пътека мина Чани със скръбен израз върху лицето си на елф. Беше съблякла влагосъхраняващия си костюм и сега носеше изящна, обвита около тялото си синя дреха, която откриваше тъничките й ръце. Бе превързала зелено шалче до лявото си рамо.

„Зелено за жалейка“ — помисли си Пол. Това бе един от обичаите, за които двамата синове на Джеймис му бяха казали по околен път, съобщавайки му, че не носят зелено, защото го приемат за свой баща-настойник.

— Ти ли си Лизан-ал-Гаиб? — попитаха те. И като долови марша на легионите в думите им, Пол отклони въпроса — на свой ред ги попита нещо и така разбра, че Калиф, по-големият от двамата, рожденият син на Джоф, е десетгодишен. Орлоп, по-малкият, рожденият син на Джеймис, е осемгодишен.

Беше прекарал твърде необикновен ден с тези две момчета, които го охраняваха, защото той ги бе помолил за това — те държаха настрани любопитните, като така му осигуряваха време да подреди мислите и спомените си от бъдещето и да измисли някакъв начин да предотврати марша на легионите.

Сега, застанал до майка си на площадката в пещерата и загледал се в тълпата, той се питаше дали някакъв план би могъл изобщо да предотврати стремглавото прииждане на фанатичните легиони.

Чани вече се приближаваше до площадката, следвана на известно разстояние от четири жени, понесли в носилка друга някаква жена.

Джесика не обърна внимание на Чани, а го насочи изцяло към жената в носилката — стара вещица, сбръчкана и съсухрена човешка развалина в черна мантия с отметната назад качулка, която откриваше стегната във възел сива коса и жилеста шия.

Без да се изкачват на площадката, жените, които носеха носилката, поставиха внимателно товара си върху нея, а Чани помогна на старицата да се изправи на крака.

„Значи това е тяхната света майка!“ — помисли си Джесика.

Старицата се облегна тежко на Чани и закрета към Джесика — приличаше на сноп сухи пръчки, покрити с черна роба. Тя се спря пред Джесика и постоя малко с очи, вперени в нея, а после заговори с дрезгав шепот:

— Така, ето те и теб! — побелялата глава кимна веднъж неуверено върху тъничката шия. — Шейдаут Мейпс е имала право да те съжалява.

Джесика заговори припряно и презрително:

— Не се нуждая от ничие съжаление.

— Това ще трябва да се разбере — изграчи старицата. С изненадваща пъргавина тя се обърна и застана с лице към тълпата.

— Кажи им, Стилгар!

— Нужно ли е? — попита той.

— Ние сме народът на Мисър¤ — изрече дрезгаво старицата. — Откакто нашите предци са побегнали от Нилотик ал Уруба, ние познаваме бягството и смъртта. Младите продължават да бягат, за да не загине народът ни.

Стилгар си пое дълбоко дъх и пристъпи две крачки напред.

Джесиха почувствува тишината, която се възцари сред многолюдието в пещерата — тук вече се бяха събрали около двадесет хиляди души, които стояха мълчаливо, почти без да помръдват. Това я накара да се почувствува незначителна и я изпълни с предпазливост.

— Тази вечер ние ще трябва да напуснем нашия заслон, който толкова дълго ни даваше убежище и да се отправим на юг, навътре в пустинята — заговори Стилгар. Гласът му прогърмя над вдигнатите нагоре лица и отекна благодарение на силата, дадена му от акустичния рог в задната част на площадката.

Тълпата обаче стоеше все така смълчана.

— Светата майка ми каза, че не ще може да издържи още една хажра¤ — продължи Стилгар. — Ние и преди сме живели без света майка, но за един народ е трудно да си търси нов дом в такова бедствено положение.

Сега вече тълпата се раздвижи, надигнаха се вълни от шепот и тревога.

— За да се избегне това — рече Стилгар, — нашата нова сайядина Джесика Чудноватата даде съгласието си да се подложи още сега на изпитанието. Тя ще се опита да го понесе успешно, за да не се лишаваме от силата на нашата света майка.

„Джесика Чудноватата“ — помисли си Джесика. Тя забеляза, че Пол я гледа втренчено, с очи, пълни с въпроси, но устата му бе скована в мълчание от цялата тази чудноватост, която ги заобикаляше.

„Ако умра при това изпитание, какво ли ще стане с него?“ — запита се мислено Джесика. Усети как лошите предчувствия отново изпълват мислите й.

Чани отведе старата света майка до една скамейка, издялана от скала навътре в акустичния рог, върна се и застана до Стилгар.

— За да не изгубим всичко, ако се случи така, че Джесика Чудноватата не успее — продължи Стилгар, — Чани, дъщерята на Лайът, ще бъде посветена сега в сан сайядина.

Той отстъпи крачка встрани.

От дъното на акустичния рог до тях достигна гласът на старицата — многократно усилен шепот, дрезгав и вълнуващ.

— Чани се завърна от своята хажра — Чани е видяла водите!

Тълпата повтори напевно:

— Видяла е водите!

— Посвещавам дъщерята на Лайът в сан сайядина! — изрече с хриплив глас старицата.

— Приема се! — отвърна тълпата.

Пол почти не следеше церемонията, вниманието му все още бе съсредоточено върху казаното за майка му.

„Ами ако не успее?“

Той се обърна и погледна назад към онази, която наричаха света майка, като заразглежда внимателно съсухрените черти на старата вещица и бездънната синева на втренчените й очи. Ако се съдеше по вида й, дори най-слабият ветрец можеше да я отнесе и все пак у нея имаше нещо, което подсказваше, че може да се изпречи невредима на пътеката на кориолна буря. Тя излъчваше същото онова усещане за сила, което Пол си спомни, че бе изпитал от присъствието на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, подложила го на изпитание с ужасната болка на гом джабъра.

— Аз, светата майка Рамало, чийто глас ви говори сега като множество от гласове, ви заявявам това! — рече старицата. — Редно е Чани да приеме сана на сайядина.

— Редно е! — отвърна тълпата.

Старицата кимна и прошепна:

— Давам й сребристите небеса, златистата пустиня заедно с грейналите й скали, както и зелените поля, които ще дойдат на бял свят. Давам всичко това на сайядина Чани. И нека тя не забравя, че служи на всички нас и че на нея е отредено да прислужва в тази Церемония на зърното. Нека бъде така, както повелява Шай-Хулуд. — Тя вдигна кафявата си съсухрена ръка и я отпусна.

Джесика почувствува, че церемонията я обгръща с вълна, която я понася отвъд всякаква възможност за отстъпление, и се вгледа още веднъж в изпълнените с въпроси очи на Пол, а после се приготви за изпитанието.

— Нека вододелците пристъпят напред! — рече Чани с едва доловимо потрепване в гласа си на момиче-дете.

Сега Джесика почувствува, че я грози непосредствена опасност — откри присъствието й в зорките погледи на хората от тълпата, потънали в мълчание.

Група мъже започнаха да си проправят път по криволичещата пътека сред тълпата, като се придвижваха двама по двама. Всяка двойка носеше малък кожен мях, може би два пъти по-голям от човешка глава. Меховете тежко бълбукаха.

Първата двойка постави товара си върху площадката, в нозете на Чани, и отстъпи назад.

Джесика погледна най-напред към кожения мях, а после и към мъжете. Те бяха отметнали назад качулките си, откривайки дълги коси, свити на руло на тила. Хлътналите в черни сенки очи я погледнаха в отговор, без да потрепнат.

От меха се разнесе благоухание на канела, примесено с мирис на кожа, и облъхна Джесика. „Дали е подправка?“ — учуди се тя.

— Има ли вода? — попита Чани.

Вододелецът, застанал отляво, човек с морав белег, който пресичаше седловината на носа му, кимна:

— Има вода, сайядина — отговори той. — Но ние не можем да пием от нея.

— Има ли зърно? — попита Чани.

— Има зърно! — отговори мъжът.

Чани коленичи и допря длани до бълбукащия мех.

— Благословена да е водата и нейното зърно!

Имаше нещо познато в този обред и Джесика погледна назад, към старата света майка Рамало. Очите на старицата бяха затворени. Седеше прегърбена, сякаш спеше.

— Сайядина Джесика — рече Чани.

Джесика се обърна и видя, че момичето я гледа.

— Опитвала ли си благословената вода? — попита Чани.

Преди Джесика да успее да отговори, Чани продължи:

— Не е възможно да си опитвала благословената вода. Ти си пришълка от друг свят и не си посветена в тайната й.

По тълпата премина въздишка, зашумоляха поли на роби, от което космите по тила на Джесика настръхнаха.

— Реколтата е добра и вестителят е бил унищожен — продължи Чани. Тя започна да развързва навитата тръбичка, прикрепена към горната част на бълбукащия мех.

Сега Джесика усети полъха на надигащата се опасност. Погледна към Пол и видя, че той е завладян от тайнствеността на церемонията и че има очи единствено за Чани.

„Дали вече е виждал този миг?“ — питаше се Джесика. Тя постави длани върху утробата си, замисляйки се за неродената си дъщеря, и се запита: „Имам ли правото да излагам на опасност и двете ни?“

Чани повдигна тръбичката към Джесика и рече:

— Ето Водата на живота¤, водата, която е по-велика от самата вода — Кан, водата, която освобождава душата. Ако е речено да станеш света майка, тя ще ти разтвори вратите на вселената. А сега нека Шай-хулуд отсъди!

Джесика мислено се разкъсваше между дълга към своето неродено дете и дълга си към Пол. Тя съзнаваше, че заради Пол трябва да поеме тази тръбичка и да пие от съдържанието на меха, но когато се наведе над тръбичката, сетивата й подсказаха, че в меха се крие опасност.

Течността в меха имаше остър мирис, приличащ на много от отровите, които тя познаваше, но също и различен от тях.

— А сега трябва да отпиете, Сайядина — рече Чани.

„Връщане назад няма!“ — повтори си Джесика. Но от цялото й бинджезъритско обучение не й хрумна нищо, което да й помогне да преодолее вълнението.

„Какво ли е това?“ — питаше се Джесика. — „Питие? Опиат?“

Тя се наведе над тръбичката, подуши канелените естери и тогава си припомни за пиянството на Дънкан Айдахо. — „Питие от подправка ли?“ — запита се тя. Пое с устни тръбичката и смукна една съвсем малка глътка. Течността имаше вкуса на подправката и едва-едва щипеше на езика.

Чани притисна кожения мех, огромна глътка напълни устата на Джесика и преди тя да успее да реагира, глътна течността, като се мъчеше да запази спокойствието и достойнството си.

— Да се приеме малката смърт е по-лошо от самата смърт — изрече Чани. Тя впи очи в Джесика и зачака.

А Джесика извърна поглед назад, като продължаваше да държи тръбичката в уста. Миризмата на течността от меха я удари в ноздрите, разля се по небцето, изпълни цялата устна кухина и влезе в очите — щипеща сладост, точно така.

Прохлада.

Чани отново стисна меха и струята изпълни устата на Джесика.

Нежен аромат.

Джесика разглеждаше лицето на Чани — черти на елф, съзря в тях нещо от Лайът-Кайнс, все още непресято от времето.

„Това, което ми дават, е наркотик“ — помисли си Джесика.

Но това бе нещо различно от всички опиати, които познаваше, а бин-джезъритското обучение познаваше вкуса на много наркотици.

Чертите на Чани така се избистриха, сякаш бяха очертани със светлина.

„Наркотик!“

Мъртва тишина обгърна Джесика. Всяка фибра от тялото й приемаше обстоятелството, че с нея е станала някаква дълбока промяна. Тя се почувствува като мислеща прашинка, много по-малка и от най-малката частица на атома, но която въпреки това бе способна да се движи и да възприема със сетивата си заобикалящата я среда. Като при внезапно откровение завесите бяха отметнати встрани и тя осъзна, че бе прозряла психокинестетичното разгръщане на собствената си личност.

Беше прашинка и в същото време не беше прашинка. Наоколо й продължаваха да си стоят пещерата и хората. Тя усети присъствието им със сетивата си: Пол, Чани, Стилгар, светата майка Рамало.

Светата майка!

В училището се мълвеше, че някои не оцеляват на изпитанието за света майка, че наркотикът ги убива.

Джесика съсредоточи вниманието си върху светата майка Рамало, съзнавайки, че всичко това става в един застинал миг от времето — време, спряло единствено заради нея.

„Защо ли е спряло времето?“ — запита се тя. Вгледа се в застиналите изражения около себе си и видя, че над главата на Чани е увиснала прашинка.

Очакване.

Отговорът за този миг избухна в съзнанието й като взрив: „нейното собствено време бе спряло, за да спаси живота й.“

Джесика се съсредоточи върху психокинестетичното разгръщане на собствената си личност, като се взираше навътре, ала отпреде й мигновено се изпречи някакво клетъчно ядро, черна яма, от която тя се сви на кълбо.

Това е мястото, където ние не можем да надзърнем — помисли си тя. — Именно това е мястото, за което светите майки говорят с такава неохота — мястото, в което може да надникне само Куизъц Хадерах¤.

Прозрението възвърна донякъде увереността й и тя отново се осмели да се съсредоточи върху психокинестетичното разгръщане, като сама се превърна в самостоятелна прашинка, която се ровеше в собствената си личност, за да търси опасността.

Откри опасността в наркотика, който бе погълнала.

Сякаш капчиците от течността се носеха вътре в нея в някакъв вихрен танц и движението им бе толкова устремно, че дори спрялото време не можеше да ги обуздае. Танцуващи капчици. Тя започна да разпознава познати структури, атомни връзки: тук един атом въглерод, спирала… молекула глюкоза. Видя пред себе си цяла верига мулекули и разпозна някаква белтъчна… метилпротеинова конфигурация.

„Ааах!“

Това беше беззвучна, мисловна въздишка вътре в нея, тъй като разбра естеството на отровата.

С помощта на психокинестетичния си анализ тя влезе в тази конфигурация, премести един атом кислород, остави друг атом въглерод да се свърже, размести свързването на кислорода… на водорода.

Промяната се разрастваше… все по-бързо и по-бързо, щом катализираната реакция откри контактната си повърхност.

Спрялото време поотхлаби хватката, в която я държеше, и тя долови движение. Съвсем леко допряха тръбичката от меха до устните й и по нея се събра капка влага.

„Чани събира катализатора от тялото ми, за да превърне отровата в меха“ — помисли си Джесика. — Защо ли?

Някой й помогна да седне. Тя видя, че носят старата света майка Рамало, за да седне до нея на застланата с килими площадка. Костеливата ръка докосна шията й.

Вътре в съзнанието й имаше още една психокинестетична прашинка! Джесика се опита да я прогони, но прашинката се промъкваше все по-близо… и по-близо.

Докоснаха се!

Беше нещо като последно simpatico, имаше чувството, че беше две личности наведнъж: не, не телепатия, а мисловно сливане.

Със старата света майка!

Джесика обаче разбра, че светата майка Рамало не се смята за стара. Пред окото на общото съзнание изплува някакъв образ: девойка с ведър дух и нежен хумор. Девойката заговори вътре в общото съзнание:

— Да, ето така изглеждам.

Джесика само успяваше да възприема думите, но не можеше да им отговаря.

— Всичко ще свърши много скоро, Джесика — рече вътрешният образ.

„Това е халюцинация!“ — рече си Джесика.

— Ти сама най-добре знаеш — продължи вътрешният образ. — Да побързаме, не ми се съпротивлявай. Нямаме много време. Ние… — Настъпи продължителна пауза и после: — Трябваше да ни кажеш, че си бременна!

Джесика откри гласа, който говореше в общото съзнание:

— Защо?

— Това ще промени и двете ви! Майко Космос, какво направихме!

Джесика долови някакво принудително разместване в общото съзнание и забеляза с вътрешното око още една незрима прашинка. Тази нова прашинка се мяташе отчаяно насам-натам, описваше кръгове. От нея се излъчваше истински ужас.

— Трябва да бъдеш силна — рече незримият образ на старата света майка. — Бъди благодарна, че носиш в утробата си дъщеря. Това би убило зародиш от мъжки пол. А сега… внимателно, полекичка… докосни се до неродената си дъщеря. Бъди самата ти неродената си дъщеря. Поеми страха й… успокой я… използувай храбростта и силата си… лекичко… много лекичко…

Другата гърчеща се прашинка се стрелна наблизо и Джесика си наложи да я докосне.

Ужасът заплашваше да завладее и нея.

Тя започна да се бори с него по единствения известен й начин: „Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума…“

Молитвата й донесе нещо подобно на спокойствие. Другата прашинка лежеше неподвижно насреща й.

„Думите няма да помогнат“ — рече си Джесика.

Тя се ограничи до най-основните емоционални реакции и започна да излъчва обич, спокойствие и топъл закрилящ уют.

Ужасът понамаля.

Отново усети присъствието на старата света майка — сега обаче общото съзнание бе тройно — две активни страни и една трета, която лежеше неподвижно и самовглъбено.

— Времето ме принуждава да бързам — заговори в общата памет светата майка. — Трябва да ти предам много неща. И нямам представа дали дъщеря ти ще може да приеме всичко това, без то да й навреди на разсъдъка. Но така трябва да бъде: най-важни са потребностите на племето.

— Какво…

— Не говори, а приемай!

Пред Джесика се занизаха най-различни събития. Беше също като прожекция на видеофилм в час по подсъзнателно обучение в училището „Бин Джезърит“… само че кадрите се сменяха по-бързо… шеметно по-бързо.

И въпреки това… бяха съвсем ясни.

Джесика разбираше как бе станало всяко едно от събитията: имаше някакъв влюбен — мъжествен, брадат, с тъмните очи на свободните и през паметта на светата майка само за кратък миг Джесика зърна цялата му сила и нежност и всички негови качества.

Вече нямаше време да мисли как ще се отрази всичко това на неродената й дъщеря, имаше време само да възприема и запаметява. Събитията заливаха — раждане, живот, смърт — важни неща и маловажни, порой от мернали се за миг епизоди от времето.

„Защо е необходимо да се запечатва в паметта срутила се от върха на хребета пясъчна лавина?“ — питаше се тя.

Джесика разбра твърде късно онова, което ставаше: старицата умираше и умирайки, преливаше своите познания в паметта на Джесика така, както се налива вода в чаша. Джесика забеляза, че третата прашинка отново потъна в блаженото спокойствие на зародиша. И умирайки в пълно съзнание, старата света майка прехвърли живота си в паметта на Джесика с един последен хриплив брътвеж:

— Толкова отдавна те чаках — промълви тя. — Ето това е моят живот.

Свърши се, вече целият й живот бе запечатан в паметта на Джесика.

Дори и мигът на настъпването на смъртта.

„Сега аз съм вече светата майка“ — осъзна Джесика.

И с вече обогатеното си съзнание тя разбра, че наистина е станала именно онова, което се наричаше бин-джезъритска света майка. Отровният наркотик я беше преобразил.

Разбираше, че не всичко бе станало точно така, както се вършеше в училището „Бин Джезърит“. Никой досега не беше я въвеждал в това тайнство, но тя разбираше.

Крайният резултат обаче бе същият.

Джесика почувствува, че дъщерята-прашинка продължава да се докосва до вътрешното й съзнание и да го опипва, без да получава отговор.

Ужасно чувство за самота прониза Джесика при осъзнаването на онова, което й се беше случило. Тя видя собствения си живот като забавен кадър, докато животът наоколо се движеше толкова бързо, че взаимодействието ставаше по-осезаемо.

Чувството, че самата тя е прашинка, леко поизбледня, натрапчивостта му намаля, щом тялото й си отдъхна от заплахата на отровата, но Джесика продължаваше да усеща онази другата прашинка, като я докосваше с чувство на вина заради онова, което бе позволила да й се случи.

„Аз направих това, моя бедна, още неоформена, скъпа щерко. Аз те доведох в тази вселена и изложих съзнанието ти на всички нейни приумици, без да ти осигуря някакви защитни средства.“

От другата прашинка заприижда обич и спокойствие, като отражение на онова, с което я беше обсипала Джесика.

И преди да успее да й отговори, тя почувствува присъствието на някакъв натрапчив спомен. Имаше нещо, което трябваше да се направи. Тя го затърси слепешком, съзнавайки, че й пречи замайването от превърнатия опиат, което бе овладяло сетивата й.

„Бих могла да променя това“ — рече си тя. — „Бих могла да отстраня въздействието на наркотика и да го направя безвреден.“

Тя обаче почувствува, че това ще бъде грешка. — „Участвувам в обред на мисловно сливане.“

И тогава тя прозря какво трябва да направи.

Отвори очи и посочи към меха с водата, който Чани бе издигнала над главата й.

— Вече е благословена — рече Джесика. — Смесете водата от меховете и нека промяната докосне всички, и нека всеки един получи от този благослов.

„Нека катализаторът сега си върши работата“ — помисли си тя. — „Нека хората пийнат от него и за известно време се вгледат по-внимателно едни в други. Наркотикът сега е безвреден… сега, след като вече е превърнат от една света майка.“

Натрапчивият спомен обаче продължаваше да й въздействува, измъчваше я. Тя осъзна, че има още нещо, което трябва да направи, но замайването от опиата й пречеше да се съсредоточи.

„Ааах… старата света майка.“

— Срещнах се със светата майка Рамало — заговори Джесика. — Тя се спомина, но остава сред нас. Нека почетем паметта й с подобаваща церемония.

„Откъде ли се взеха тези думи в устата ми?“ — питаше се тя.

И осъзна, че те идваха от някаква друга памет, от живота, който й беше предаден и сега бе станал част от самата нея. Чувствуваше обаче, че в този дар нещо липсва.

„Нека си устроят своето пиршество!“ — обади се Другата памет вътре в нея. И продължи: — И без това животът не им предлага кой знае колко удоволствия. Да, а ние двете с теб се нуждаем от тази кратка пауза, за да се опознаем, преди да се оттегля и отлетя през спомените ти. Вече се чувствувам донякъде свързана с теб. Ооо! Твоите мисли са изпълнени с толкова интересни неща! Никога не съм си представяла, че може да съществуват толкова много неща!

И паметта съзнание, което бе прехвърлено и запечатано в нейното, се разкри пред Джесика, позволи й да погледне по един широк коридор към други свети майки, у които имаше други свети майки, у които бяха прехвърлени други свети майки и така те сякаш нямаха край.

Джесика изтръпна уплашена, че ще се загуби в цял океан от мисловни сливания. Коридорът обаче продължаваше да стои на мястото си, разкривайки на Джесика, че културата на свободните бе много по-древна, отколкото тя бе подозирала.

Сега виждаше, че е имало свободни и на Поритрин¤ — народ, който бе станал мекушав от безгрижния живот на тази планета, лесна плячка за имперските нашественици, с която да заселят човешките колонии на Бела Тегейзе¤ и Салуса Секундус.

Ах, и риданието, което Джесика долови в тази раздяла!

Далеч нататък по коридора някакъв призрачен глас изпищя:

— Отказват ни правото на свещеното поклонение!

Още по-нататък по този вътрешен коридор Джесика съзря бордеите за роби на Бела Тегейзе, видя прочистването и подбора при разпращането на хора на Росак и Хармонтеп¤. Като венчелистчета на цвят й се откриха картини на ожесточена свирепост. И тя видя нишката на миналото, пренасяна от сайядина на сайядина — първоначално с отронена от устата дума, притулена в песните на пясъка, след това облагородена от собствените им свети майки с открития на Росак отровен опиат — а сега доразвита до неуловимата сила на Аракис в откриването на Водата на живота.

Още по-нататък по вътрешния коридор друг глас изкрещя:

— Никога не прощавайте! Никога не забравяйте!

Вниманието на Джесика обаче бе съсредоточено върху просветлението на Водата на живота, тъй като сега виждаше нейния източник: втечненото предсмъртно дихание на умиращ пясъчен червей, творец вестител. И като видя умъртвяването му в тази своя нова памет, тя едва не изохка!

Червеят беше удавен!

— Майко, добре ли си?

Гласът на Пол й попречи и Джесика с усилие се откъсна от вътрешните си мисли, за да вдигне очи към сина си, като съзнаваше дълга си към него, ала негодуваше срещу присъствието му.

„Аз съм като човек, чиито ръце са били сковани безчувствени още от първия лъч на съзнанието, докато един ден чувствителността им принудително се възвръща.“

Тази мисъл се загнезди в съзнанието й, отказваше да го напусне.

И аз казвам: „Вижте! Аз имам ръце!“ Но хората, заобиколили ме отвсякъде, отвръщат: „А какво е това ръце?“

— Добре ли си? — повтори Пол.

— Да!

— Нищо ли няма да ми стане, ако пия? — Той посочи към меха в ръцете на Чани. — Карат ме да пия от тази течност.

Тя долови скрития смисъл в думите му, разбра, че той бе открил отровата в още непревърнатата течност и че се тревожеше за нея. Тогава на Джесика й хрумна да се запита докъде стигаха границите на прорицателските му способности. Въпросът му й разкриваше много неща.

— Можеш да пиеш — отговори тя. — Течността е превърната. — Тя отмести поглед и видя Стилгар, вперил очи в нея, толкова тъмни очи, които я пронизваха.

— Сега вече знаем, че си истинска — рече той.

Тя откри в тези думи скрит смисъл, но замайването от опиата притъпяваше сетивата й. Колко топло и спокойно бе тук. Колко благодетелни бяха тези свободни, които я доведоха сред това обкръжение!

Пол забеляза, че опиатът започва да въздействува на майка му.

Той затърси из паметта си — установеното минало и сливащите се линии на възможните пътеки на бъдещето. Все едно че претърсваше спрени мигове от времето, които смущаваха лещата на вътрешното око. Трудно бе да се проумеят тези откъслечни епизоди, така както бяха отделени от общата картина.

Този наркотик — успя да си припомни какво знаеше за него, разбираше как въздействува на майка му, но познанията му нямаха естествен ритъм, нямаха система от взаимно отражение.

Неочаквано прозря, че да се види миналото, което заема настоящето, е лесно, но истинското изпитание за прорицателските способности е да се види миналото в бъдещето.

Нещата упорито оставаха различни от онова, което изглеждаха на пръв поглед.

— Отпий! — рече Чани. Тя размахваше под носа му края на тръбичката от меха.

Пол се изопна и втренчи поглед в Чани. Из въздуха се носеше някаква възбуда като при карнавал. Знаеше какво ще последва, ако отпие от тази подправка, съдържаща вещество, което щеше да причини промяна в него. Той щеше да се върне към видението от истинското време, от мястото, което хармонираше на времето. То щеше да го постави върху шеметния предел и щеше да предизвика у него прозрението.

Зад гърба на Чани се обади Стилгар:

— Отпий, момко! Бавиш церемонията.

Тогава Пол се заслуша в тълпата и долови безумието в гласовете им: „Лизан-ал-Гаиб“! — мълвяха те, „Муад’Диб!“ Пол сведе поглед към майка си. Тя спеше спокойно в седнало положение — дишането й бе равномерно и дълбоко. Хрумна му някакъв израз от бъдещето, което бе неговото самотно минало: „Тя спи сред Водите на живота!“

Чани подръпна ръкава му.

Пол пое с устни тръбичката и чу как хората закрещяха. Почувствува как течността бликна в гърлото му, щом Чани притисна меха, и усети шемет, замайване от изпаренията. Чани отдръпна тръбичката и подаде меха на ръцете, които отдолу, под площадката, се протягаха за него. Очите му се спряха на ръката й, където бе привързана зелената траурна лента.

Когато се изправи, Чани видя накъде бе насочил погледа си и каза:

— Аз мога да го жалея дори сред блаженството на Водата на живота. Това е нещо, което той ни даде. — Тя сложи ръката си в неговата длан и го задърпа да я последва по ръба на площадката.

— Ние си приличаме по едно нещо, Усул: и ти, и аз загубихме бащите си и за смъртта им са виновни харконите.

Пол я последва. Почувствува главата си отделена от тялото и след това прикачена обратно с помощта на някакви необикновени свръзки. Усети краката си омекнали, сякаш направени от гума.

Свърнаха по един страничен коридор — стените му бяха оскъдно осветени от поставените на равни растояния суспенсорни глобуси. Пол почувствува как наркотикът започва да му въздействува по своя неповторим начин, като отваряше за него времето както постепенно разцъфтява цвят. Когато завиха по друг мрачен тунел, изпита необходимост да се допре до Чани. Твърдата и същевременно нежна плът, която напипа под робата й, раздвижи кръвта му. Усещането се прибави към въздействието от наркотика, който в този момент на настоящето раздипляше бъдещето и миналото, оставяйки у Пол едва доловимото чувство на триокулярен фокус.

— Аз те познавам, Чани — прошепна той. — Ние с теб сме седели на една издигната над пясъците площадка и аз успокоявах страховете ти. Ние сме се милвали в мрака на заслона. Ние сме… — Той откри, че губи фокус, опита се да разтърси глава и се олюля.

Чани го подкрепи и го въведе през плътните завеси в жълтия уют на някакво жилище — ниски маси, възглавници, спална постеля под оранжева драперия.

Пол осъзна, че стоят на едно място, че Чани е застанала с лице срещу него и че очите й гледат с поглед, изпълнен с безмълвен ужас.

— Трябва да ми кажеш! — прошепна Чани.

— Ти си сихайя — изворът на пустинята.

— Когато племето ни споделя блаженството на Водата на живота — заговори тя, — ние сме заедно, всички до един. Ние… просто споделяме блаженството. Аз мога… да почувствувам другите до себе си, но се опасявам, че теб не мога.

— Защо?

Той се опита да съсредоточи погледа си върху нея, но минало и бъдеще се сливаха в настоящето и размазваха образа й. Той я видя в безброй пози, в различни положения и обстановки.

— У теб има нещо, което буди страх — отговори тя. — Сега, когато те отведох от другите… направих го, защото долових какво искат. Ти… притесняваш хората. Караш ни да… да виждаме разни неща!

Пол с усилие заговори отчетливо:

— Какво виждаш?

Тя погледна ръцете си.

— Виждам дете… в прегръдките си. Това е нашето дете — твоето и моето. — Тя долепи длан до устните си. — Как е възможно да познавам всяка твоя черта.

„Те притежават частица от дарбата за прорицанието“ — подсказа му разумът. — „Но я потискат, защото ги изпълва с ужас.“

В миг на прояснение той видя, че Чани трепери.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Усул — прошепна тя и продължи да трепери.

— Не можеш да влезеш заднишком в бъдещето — каза той.

Обзе го дълбоко състрадание към нея. Притегли я до себе си и я помилва по главата.

— Чани, Чани, не се страхувай!

— Усул, помогни ми! — извика тя.

Докато я слушаше, Пол почувствува как наркотикът привършва работата си в съзнанието му — раздира завесите, за да му позволи да види далечния сив хаос на своето бъдеще.

— И все мълчиш! — рече Чани.

Застанал мислено нащрек, той виждаше как прецизно уравновесеното време се изопва в съдбовното си измерение, като ту се стеснява, ту се разстила като мрежа, улавяйки безброй много светове и сили, ту като опнато въже, по което той трябваше да премине, се залюлява, а той трябваше да пази равновесие отгоре му.

От една страна той виждаше империята, някакъв харкон на име Фейд-Рота, който летеше срещу него като смъртоносно острие, сардукарите, които вилнееха далеч от родната си планета, за да донесат погром на Аракис. Сдружението, което владееше корабите и заговорничеше, и „Бин Джезърит“ с техните схеми за подбор. Всички се бяха скупчили като гръмотевичен облак на неговия хоризонт — възпираха ги единствено свободните и техният Муад’Диб, спящият исполин на свободните, готов да тръгне в жестокия си кръстоносен поход през вселената.

Пол почувствува, че се намира някъде по средата, в опорната точка, около която се въртеше цялата тази структура, и че редом с Чани върви по тънкото въже на мира с обещание за щастие. Виждаше всичко това като на длан — относително спокойствие в закътания заслон — миг на покой между периодите на насилие.

— Няма друго място за покой — рече той.

— Усул, ти плачеш! — промълви Чани. — Усул, сила моя! Да не би да отдаваш влага на мъртъвците? На чии мъртъвци?

— На онези, които още не са умрели — отвърна той. През мъглата на наркотика той почувствува колко права бе тя и грубовато я притегли към себе си.

— Сихайа! — рече той.

Тя опря длан до бузата му.

— Аз не се страхувам вече, Усул. Погледни ме! Когато ме прегръщаш така, виждам онова, което виждаш и ти.

— А какво виждаш? — попита той.

— Виждам как взаимно си даряваме обич по време на затишие помежду две бури. Ние сме предопределени за това.

Наркотикът отново започна да му действува и той си помисли: Толкова много пъти си ми дарявала уют и забрава. — Отново усети дълбокото прозрение с високо-релефните образи на времето, почувствува как бъдещето му се превръща в спомени за нежните обиди на физическата любов, за близостта и взаимността, за благостта и жестокостта.

— Ти си по-силната, Чани — промълви той. — Бъди до мен.

— Винаги! — рече тя и го целуна по бузата.

(обратно) (обратно)

ТРЕТА ЧАСТ ПРОРОКЪТ

„Няма жена, мъж или дете, които някога да са се сближавали много с баща ми. Но ако има отношения, които най-много да се доближават до нещо като приятелство с падишах-императора, това е дружбата, предлагана от граф Хейзимир Фенринг, приятел от детинство. Дълбочината на приятелството на граф Фенринг може да се види първоначално в едно положително дело: той успокои подозренията на Ландсрада след събитията на Аракис. Това струваше повече от един милиард солария¤ в подкупи от мелиндж, така поне твърдеше майка ми, а освен това бяха раздадени и други дарове: наложници, кралски почести и благороднически санове. Второто главно доказателство за приятелството на графа беше отрицателно. Той отказа да убие един човек, въпреки че това бе във възможностите му и че такава бе повелята на баща ми. За това ще разкажа малко по-късно.“

Из „Граф Фенринг: Кратка биографична справка“ от принцеса Ирулан

Барон Харконен изхвръкна яростно от покоите си и се стрелна по коридора, като прекосяваше стремглаво сноповете светлина на късното следобедно слънце, които струяха през високите прозорци. Той подскачаше и се извиваше с поривисти движения в портативните суспенсори.

Профуча край личната си кухня, покрай библиотеката, покрай малката приемна и се втурна в стаята за прислугата, където времето за вечерен отдих бе вече настъпило.

Гвардейският капитан Якин Нифад се бе разположил върху един диван сред стаята — по блудкавата му физиономия се четеше унесът от въздействието на семута¤, а около него се носеше зловещият вой на семутската музика. Личната му свита бе насядала наблизо, за да изпълнява заповедите му.

— Нифад! — изрева баронът.

Мъжете наскачаха.

Нифад се изправи, изражението му бе спокойно от наркотика, ала прекомерната бледост издаваше страха му. Семутската музика бе секнала.

— Господарю — рече Нифад. Гласът му не трепереше единствено благодарение на наркотика.

Баронът огледа лицата около себе си и прочете по тях неистов страх. Той отново обърна поглед към Нифад и заговори с мазен глас:

— Откога си гвардейски капитан при мен, Нифад?

Нифад преглътна.

— От събитията на Аракис, господарю. Почти от две години.

— И всякога ли си предугаждал опасностите, които заплашват моята особа?

— Това винаги е било едничкото ми желание, господарю.

— Тогава къде е Фейд-Рота? — изрева баронът.

Нифад подскочи.

— Господарю?

— Значи според теб Фейд-Рота не представлява опасност, която заплашва моята особа, така ли? — Гласът отново бе станал мазен.

Нифад навлажни устни с език. Очите му се поизбистриха от унеса на семутата.

— Фейд-Рота е в отделението за роби, господарю.

— Пак при жените, а? — баронът потрепери от усилието да сподави гнева си.

— Ваше величество, може и да е…

— Замълчи!

Баронът пристъпи още една крачка напред и забеляза как мъжете се отдръпнаха, като оставиха празно място около Нифад, за да се разграничат от обекта на неговия гняв.

— Не ти ли заповядах по всяко време да знаеш с точност къде се намира на-баронът? — попита баронът и пристъпи още една крачка напред. — Не ти ли казах, че по всяко време си длъжен да знаеш какво точно говори на-баронът — и на кого? — Още една крачка. — Не ти ли казах, че трябва да ми докладваш, когато отиде в отделението на робините?

Нифад преглътна. По челото му изби пот. Баронът говореше вяло, с глас, почти лишен от чувство:

— Не ти ли казах всичко това?

Нифад кимна.

— А не ти ли казах, че си длъжен да проверяваш всички момчета-роби, които ми се изпращат, и че си длъжен да вършиш това сам… лично ти?

Нифад отново кимна.

— А случайно не си ли забелязал петното върху бедрото на момчето, изпратено ми тази вечер? — попита баронът. — Възможно ли е да не…

— Чичо!

Баронът се завъртя и впи очи в застаналия на вратата Фейд-Рота. Присъствието на племенника му тук, точно сега, забързаният вид, който младежът не успяваше да прикрие достатъчно добре — всичко това говореше много. Фейд-Рота разполагаше със собствена шпионска система, която се занимаваше с барона.

— В покоите ми има труп, който желая да бъде изнесен — заговори баронът, поставил ръка върху стреломета, скрит под дрехите, благодарен, че защитното му поле бе от най-добро качество.

Фейд-Рота погледна към двамината стражи, застанали до стената вдясно, и кимна. Двамата мъже се отделиха от стената, излязоха бързешком и се втурнаха по коридора към покоите на барона.

„Значи тези двамката, а?“ — помисли си баронът. — „Да, това младо чудовище ще има да учи още много какво е конспирация.“

— Предполагам, че като си напуснал отделението за роби, там всичко е било спокойно, Фейд — рече баронът.

— Играх на хеопс¤ с главния надзирател — каза Фейд и си помисли: „Откъде ли е дошъл провалът? Момчето, което изпратихме на чичо, очевидно е било убито. Но то бе най-подходящото за тази цел. Дори Хауът не би могъл да направи по-успешен избор. Момчето беше безупречно.“

— Значи си играл пирамиден шах? — запита баронът. — Колко изискано! И победи ли?

— Аз… ъъъ… да, чичо. — И Фейд-Рота се опита да скрие тревогата си.

Баронът щракна с пръсти.

— Нифад, желаеш ли да си възвърнеш моето благоволение?

— Ваше величество, какво съм сторил? — попита Нифад с разтреперан глас.

— Това сега не е важно — отвърна баронът. — Фейд е победил на шах главния надзирател. Чу ли това?

— Да… ваше величество!

— Искам да вземеш трима войника и да отидете при главния надзирател — започна баронът. — Удушете този надзирател. Щом свършите, ми донесете трупа, за да проверя дали сте изпълнили добре работата. Не можем да допуснем такива некадърни играчи да са на служба при нас.

Фейд-Рота пребледня и пристъпи крачка напред.

— Но, чичо, аз…

— По-късно, Фейд — рече баронът и махна с ръка. — По-късно.

Двамата войници от охраната, които бяха отишли до покоите на барона за трупа на момчето, минаха, залитайки, покрай вратата на стаята за прислугата, понесли провисналия помежду им труп, чиито ръце се влачеха по пода. Баронът ги проследи с очи, докато се скриха от погледа.

Нифад се приближи и застана до барона.

— Сега ли желаете да убия главния надзирател, господарю?

— Сега — отвърна баронът. — И като привършите, прибавете към списъка си и тези двамата, които току-що минаха. Не ми хареса начинът, по който носеха трупа. Такива работи трябва да се вършат сръчно. Искам да огледам и техните трупове.

Нифад заговори:

— Господарю, да не би нещо аз да съм…

— Изпълнявай онова, което ти заповяда господарят — прекъсна го Фейд-Рота. И си помисли: „Сега вече мога да се надявам да спася само собствената си кожа.“

„Отлично!“ — помисли си баронът. — „Той все пак знае как да намали загубите си.“ — И баронът се усмихна вътрешно, като си мислеше: „Освен това момъкът знае кое би ми допаднало най-много и кое най-вероятно ще възпре гнева ми да се излее върху него. Знае, че трябва да го запазя. Кого другиго имам, който би могъл да поеме юздите, щом някой ден се наложи да ги изпусна? Друг толкова способен нямам. Но той трябва още да се учи! И аз трябва да се опазя жив, докато той се учи.“

Нифад даде знак на войниците си да го последват и ги изведе през вратата.

— Би ли ме придружил до покоите ми, Фейд? — попита баронът.

— На ваше разположение съм — отвърна Фейд-Рота.

Той се поклони и си помисли: „Пропаднах!“

— Мини пред мен! — рече баронът и посочи към вратата.

Страхът на Фейд-Рота пролича само по лекото му колебание. „Напълно ли пропаднах?“ — питаше се той. — „Дали няма да ми забие някое отровно острие… бавно, през защитното поле? Дали няма в резерва някой друг наследник?“

„Нека изпита този миг на ужас“ — рече си мислено баронът, докато вървеше подир племенника си. — „Той ще ме наследи, но когато аз реша. Няма да му позволя да пропилее онова, което аз съм създал!“

Фейд-Рота се стараеше да не върви много бързо. Почувствува как по гърба му полазиха мравки, сякаш и тялото му се питаше кога ли ще бъде нанесен ударът. Мускулите му ту се свиваха, ту се отпускаха.

— Научи ли последната новина от Аракис? — попита баронът.

— Не, чичо.

Фейд-Рота си наложи да не поглежда назад. Той сви по коридора, който се отделяше от крилото на прислугата.

— Сред свободните се е появил нов пророк или някакъв си там религиозен наставник — рече баронът. — Наричат го Муад’Диб. Много смешно наистина. Това означава „Мишката“. Наредих на Рабан да ги остави свободно да изповядват религията си. Това ще им създаде занимание.

— Твърде интересно, чичо — отбеляза Фейд-Рота. Той тръгна по строго забранения коридор, който водеше към покоите на чичо му. — „Защо ли ми говори за религия? Дали в това не се крие някакъв таен намек за мен?“

— Да, нали? — каза баронът.

Те влязоха в покоите на барона и минаха през приемния салон към спалнята. Пред очите им изникнаха едва забележими следи от борба — изкривен суспенсорен глобус, съборена на пода възглавница, лента на видеофилм, размотана върху масичката до леглото.

— Умно замислен план — заговори баронът. Включи на максимални обороти защитното си поле и млъкна, като изгледа племенника си. — Но не и чак толкова умно. Кажи ми, Фейд, защо ти сам не ме премахна? Имал си достатъчно възможности.

Фейд-Рота намери суспенсорно кресло и мислено сви рамене, когато седна в него без покана.

„Сега трябва да бъда нагъл“ — помисли си той.

— Учил си ме да пазя собствените си ръце чисти — отвърна той.

— О, да! — каза баронът. — Когато се изправиш пред императора, трябва да можеш да кажеш честно, че не си извършил това деяние. Вещицата, която седи до императора, ще чуе думите ти и ще разбере дали са истина или лъжа. Така е. Наистина аз те предупредих за това.

— Защо досега не си си купил бин-джезъритка, чичо? — попита Фейд-Рота. — С една жрица на истината до себе си…

— Моите вкусове са ти известни! — сряза го баронът.

Фейд-Рота се вгледа внимателно в чичо си и каза:

— И все пак една бин-джезъритка би била ценна за…

— Нямам им доверие! — изръмжа баронът. — И престани да се опитваш да сменяш темата!

— Ваша воля, чичо! — рече смирено Фейд-Рота.

— Спомням си един двубой на арената преди няколко години — заговори баронът. — Тогава се създаде впечатлението, че някакъв роб бе изпратен, за да те убие. Така ли беше наистина?

— Беше толкова отдавна, чичо. В края на краищата аз…

— Моля без увъртания! — прекъсна го баронът и напрежението в гласа му издаваше обуздавания гняв.

Фейд-Рота изгледа чичо си, като си мислеше: „Явно отговорът му е известен, иначе не би питал.“

— Беше нагласена работа, чичо. Скроих я, за да злепоставя твоя главен надзирател на робите.

— Много умно — рече баронът. — И смело. Онзи гладиатор за малко не те надви, нали така?

— Да.

— Ако притежаваше изтънченост и проницателност, равни на смелостта ти, ти наистина нямаше да имаш цена. — Баронът рязко наклони глава наляво, после надясно. И както неведнъж му се бе случвало след онзи ужасен ден на Аракис, той се улови, че съжалява за загубата на своя ментат Пайтър. Пайтър бе човек с изтънчена сатанинска проницателност. Въпреки това дори и тя не бе го спасила. Баронът отново поклати глава. Понякога Фейд биваше загадъчен.

Фейд-Рота обходи с поглед спалнята и огледа следите от схватката, като недоумяваше как чичо му е успял да надвие роба, който така грижливо бяха подготвили.

— Как го надвих ли? — попита баронът. — Ааа, виж какво, Фейд, нека си запазя някои оръжия, за да мога да оцелея на стари години. По-добре да се възползуваме от случая и да сключим една сделка.

Фейд-Рота се вторачи в него. „Сделка! В такъв случай той със сигурност възнамерява да ме запази за свой наследник. Иначе защо ще е сделка? Човек сключва сделки с равни или с почти равни!“

— Каква сделка, чичо? — И Фейд-Рота се почувствува горд, че гласът му прозвуча спокойно и разумно, без да издава радостта, която го изпълваше.

Баронът също отбеляза самообладанието му. Той кимна.

— Ти си направен от качествен материал, Фейд. А аз не хабя напразно качествения материал. Ти обаче упорствуваш и отказваш да проумееш какво наистина представлявам за теб. Ти си твърдоглав. Не можеш да проумееш защо трябва да бъда опазен като човек, безкрайно ценен за теб. Това… — Той посочи към следите от битката в спалнята. — Това тук бе глупост. Аз не ценя глупостта.

„Мини на въпроса, стари глупако!“ — помисли си Фейд-Рота.

— Ти ме мислиш за стар глупак — продължи баронът. — Ще се наложи да те разубедя.

— Спомена за някаква сделка.

— Ах, нетърпението на младостта! — възкликна баронът. — Е, добре, ето в какво се състои сделката: Ще преустановиш тези глупави покушения срещу живота ми. А пък аз, щом ти се окажеш готов за това, ще се оттегля от властта в твоя полза. Ще се оттегля на пост съветник, а теб ще оставя на трона.

— Нима ще се откажеш от властта, чичо?

— Ти продължаваш да ме смяташ за глупак — отвърна баронът — и тези думи са доказателство за това, нали така? Да не мислиш, че съм седнал тук да те моля! Отваряй си очите къде стъпваш, Фейд! Същият този стар глупак прозря номера със замаскираната игла, вкарана в бедрото на момчето. Точно там, където ще си сложа ръката, нали така? Най-малкият натиск и… боц! Отровна игличка в дланта на стария глупак! Ааа, Фейд!

Баронът поклати глава, като си мислеше: „А планът ти щеше и да успее, ако Хауът не беше ме предупредил. Е, нека момъкът повярва, че сам съм разкрил заговора. Това донякъде е така. Аз бях онзи, който на Аракис спаси Хауът от гибел. А този момък трябва да храни по-голямо уважение към моята неустрашимост.“

Фейд-Рота не проговори, като продължаваше да води вътрешна борба със себе си: „Дали е искрен? Наистина ли възнамерява да се оттегли? А защо не? Ако действувам по-внимателно, явно е, че един ден аз ще го наследя. Той няма ди живее вечно! Май беше глупаво да се опитвам да изнасилвам събитията.“

— Говориш за сделка — рече Фейд-Рота. — А с какви гаранции ще я обвържем?

— Как можем да си имаме доверие един-другиму? — попита баронът. — Е, добре, Фейд, що се отнася до теб — ще възложа на Туфир Хауът да следи всяка твоя стъпка. За такава работа аз имам доверие в способностите му на ментат. А колкото до мен — ще трябва да приемеш думите ми на доверие. Още повече че аз няма да живея вечно, нали така, Фейд? А може би сега ще започнеш и да проумяваш, че има неща, които аз знам, но които и ти си длъжен да знаеш.

— Аз ви давам гаранция, а вие какво ми давате насреща? — попита Фейд-Рота.

— Аз те оставям жив! — отвърна баронът.

Фейд-Рота отново се вгледа в чичо си. „Щял да възложи на Хауът да ме следи! Какво ли би казал, ако разбере, че онзи номер с гладиатора, който го лиши от главния му надзирател, го измисли Хауът? Сигурно ще твърди, че го лъжа, за да злепоставя Хауът. Не, добричкият Туфир е истински ментат и е предвидил подобен ход!“

— И така, какво ще кажеш? — попита баронът.

— Какво мога да кажа? Приемам, разбира се.

И Фейд-Рота си помисли: „Хауът! Използува крамолите помежду ни за свои цели… дали е така? Дали е преминал на страната на чичо ми, защото не потърсих от него съвет за замисленото покушение с този млад роб?“

— Нищо не казваш за това, че възлагам на Хауът да те следи — отбеляза баронът.

Гневът на Фейд-Рота пролича по потрепването на ноздрите му. Години наред името на Хауът бе служило в династия Харконен като сигнал за опасност… сега обаче то бе придобило нов, но не по-малко тревожен смисъл.

— Хауът е опасна играчка! — рече Фейд-Рота.

— Играчка! Не ставай глупак! Аз съзнавам какво имам в лицето на Хауът и как да си служа с него. Хауът е човек, който изпитва дълбоки чувства. Трябва да се страхуваш от онзи, който няма чувства. Докато дълбоките чувства… виж, тях можеш да подчиниш на своите потребности.

— Чичо, не ви разбирам.

— Да, очевидно!

Само лекото потрепване на клепачите издаваше вълната от негодувание, която премина през Фейд-Рота.

— А не разбираш и Хауът — продължи баронът.

„Както и ти!“ — помисли си Фейд-Рота.

— Кого обвинява Хауът за сегашното си положение? — запита баронът. — Мене ли? Естествено. Но той бе оръдие на атреидите и години наред имаше надмощие над мен, докато не се намеси империята. Ето така вижда той нещата. Неговата ненавист към мен вече не е опасна. Той си мисли, че може да ме срази по всяко време. И като си вярва в това, самият той е вече сразен. Защото аз насочвам вниманието му там, накъдето ми е угодно — срещу империята.

Напрежението от това ново схващане набразди дълбоко челото на Фейд-Рота и изопна устните му.

— Срещу императора ли?

„Нека скъпият ми племенник опита вкуса на това“ — помисли си баронът. — „Нека си каже: «Император Фейд-Рота Харконен!» Нека се запита колко ще струва това! Сигурно струва колкото живота на един стар чичо, който може да осъществи тази мечта.“

Фейд-Рота бавно прекара език по устните си. „Дали е възможно да стане така, както казваше старият глупак? Нещата явно бяха по-дълбоки, отколкото изглеждаха.“

— А какво общо има Хауът с това? — попита Фейд-Рота.

— Той смята, че ни използува, за да си отмъсти на императора.

— А след като постигне целта си?

— Той не вижда по-далеч от своето отмъщение. Хауът е човек, който трябва да служи на другите, но той не осъзнава за себе си дори и това.

— Аз научих много от Хауът — призна си Фейд-Рота и почувствува колко правдиви бяха тези думи едва когато ги изрече. — Но колкото повече научавам, толкова повече се убеждавам, че ние трябва да го премахнем, и то по-скоро.

— Май не ти допада идеята, че ще те следи?

— Хауът следи всекиго.

— Но той може да те постави на трона. Хауът е хитър. Той е опасен и коварен. Но въпреки това аз няма да спра противоотровата му. И мечът е опасен, Фейд. Ние обаче държим ножницата на този меч. Отровата, която е пропила тялото му. Когато спрем противоотровата, смъртта ще го прибере в ножницата.

— Това донякъде напомня за арената — рече Фейд-Рота. — Маневри, в които са вписани още маневри, а в тях други маневри. Човек трябва да си отваря очите, за да види накъде накланя тялото си гладиаторът, накъде гледа, как държи меча.

Той кимна на себе си, долавяйки, че тези думи допадат на чичо му, но си мислеше: „Да! Също като на арената! Само че тук поразяващото острие е разумът!“

— Ето сега разбираш колко много съм ти нужен — рече баронът. — Аз все още мога да бъда полезен, Фейд.

„Един меч се върти добре, докато не се изтъпи дотолкова, че да не може да върши вече работа“ — рече си Фейд-Рота.

— Да, чичо — каза той.

— А сега — добави баронът — ще слезем двамата до отделението за роби. И аз ще те гледам как ти собственоръчно ще избиеш жените от крилото за удоволствия.

— Чичо!

— Ще докараме други жени, Фейд. Предупредил съм те, че спрямо мен не бива да допускаш безотговорни грешки.

Лицето на Фейд-Рота помрачня.

— Чичо, вие…

— Ще приемеш наказанието си и ще си извлечеш поука от него — рече баронът.

Фейд-Рота зърна злорадото пламъче в очите на чичо си.

„Аз ще трябва да запомня тази нощ“ — помисли си той. — „А като запомня нея, ще трябва да запомня и други нощи.“

— Ти няма да ми откажеш — рече баронът.

„Какво би могъл да сториш, ако взема че откажа, старче?“ — запита се Фейд-Рота. Той обаче знаеше, че може да измисли и още някое, вероятно по-коварно наказание, още по-жесток лост, който да го пречупи.

— Аз те познавам, Фейд — каза баронът. — Ти няма да ми откажеш.

„Добре“ — помисли си Фейд-Рота. — „Засега си ми още нужен. Разбирам това. Сделката е сключена. Но ти няма вечно да си ми нужен. И… един ден…“

(обратно)

„Дълбоко в човешкото подсъзнание се таи завладяваща потребност от логичен свят, който да има смисъл. Истинският свят обаче изостава винаги една стъпка след логиката.“

Из „Размишленията на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

„Седял съм срещу много предводители на Велики династии, но никога не съм виждал по-угоено и по-опасно прасе от това тук“ — рече си мислено Хауът.

— С мен можеш да разговаряш направо, Хауът — избоботи баронът. Той се отпусна назад в суспенсорното си кресло, потъналите в мазни гънки очички пронизваха Хауът.

Старият ментат сведе поглед към масата между него и барон Харконен, като отбеляза разкошните шарки по дървото. Дори и това имаше значение и трябваше да се вземе под внимание при съставяне на преценката за барона, така както и червените стени на тайната му съвещателна зала, и слабия нежен аромат на билка, който се носеше из въздуха, прикривайки по-тежката миризма на мускус.

— Предполагам, че не ме накара да изпратя онова предупреждение до Рабан по някаква случайна прищявка — рече баронът.

Загрубялото старческо лице на Хауът остана безизразно, без дори да издава и капчица от отвращението, което изпитваше.

— Подозирам много неща, господарю — каза той.

— Да. И така, искам да узная какво място заема Аракис в твоите подозрения, свързани със Салуса Секундус. Няма да е достатъчно да ми кажеш само, че императорът се тревожи за някаква си прилика между Аракис и неговата загадъчна планета-затвор. И така, аз изпратих набързо предупреждението до Рабан само защото куриерът трябваше да замине с онзи хайлайнер¤. Ти заяви, че и най-малкото закъснение е недопустимо. Много добре. Но сега ще трябва да ми дадеш обяснения.

„Какъв ужасен дърдорко!“ — помисли си Хауът. — „Не прилича на Лито, който можеше да ми каже нещо само като вдигнеше едната си вежда или като махнеше с ръка, нито пък на стария дук, който можеше да каже цяло едно изречение така, сякаш изричаше една-единствена дума. Този тук е дръвник! Премахването му ще бъде голяма услуга за човечеството.“

— Няма да си отидеш оттук, докато не ми дадеш пълни и изчерпателни обяснения — рече баронът.

— Толкова рядко споменавате за Салуса Секундус — каза Хауът.

— Това е наказателна колония — рече баронът. — На Салуса Секундус се изпраща най-страшната паплач от цялата галактика. Какво друго ни е потребно да знаем?

— Че условията на тази планета-затвор са по-непоносими, откъдето и да било другаде — отвърна Хауът. — Вие сте дочули, че смъртността сред новопристигналите затворници е по-висока от шестдесет процента. Дочули сте също, че там императорът си позволява да упражнява всякаква форма на насилие. Всичко това е стигнало до вас и въпреки това вие не си задавате въпроси?

— Императорът не допуска Великите династии да инспектират неговия затвор — изръмжа баронът. — Но, от друга страна, и той не е стъпвал в моите затвори.

— И всяко любопитство, свързано със Салуса Секундус, се… ъъъ… — Хауът допря костелив пръст до устните си — …се обезсърчава.

— Следователно той не се гордее с някои от нещата, които е принуден да върши там!

Бегла усмивка разтегли почернелите устни на Хауът. Когато погледна барона, очите му блестяха на светлината на сусненсорния глобус.

— И никога ли не сте се питали откъде императорът взема своите сардукари?

Баронът сви пълните си устни. От това изражението му стана като на нацупено бебе, а когато заговори, в гласа му се долови раздразнение:

— Ами той… вербува войници… освен това нали… има редовни набори на новобранци, а си осигурява от…

— Ха! — прекъсна го рязко Хауът. — Нали не смятате, че всички тези разкази, които чувате за подвизите на сардукарите, са само слухове? Това са достоверни разкази на малцината оцелели, които са се сражавали срещу сардукари.

— Сардукарите несъмнено са отлични бойци — рече баронът. — Но според мен моите легиони са…

— … са само група екскурзианти в сравнение с тях! — озъби се Хауът. — Може би смятате, че не ми е известно защо императорът се обърна против династията на атреидите?

— Тази област трябва да бъде недостъпна за твоите догадки¤ — предупреди го баронът.

„Възможно ли е дори и той да не знае какви са били подбудите на императора в случая с атреидите?“ — учуди се Хауът.

— Всяка област може да бъде достъпна за моите догадки, щом е полезна за работата, която сте ме наели да върша — отвърна Хауът. — Аз съм ментат. От един ментат не се крие нито информация, нито други сборни данни.

Цяла минута баронът не сваляше поглед от Хауът и накрая заговори:

— Кажи това, което имаш за казване, Хауът.

— Падишах-императорът се обърна против династията на атреидите, защото майсторите по бойни изкуства на дук Лито, Гърни Халик и Дънкан Айдахо бяха обучили малобройна войска, която в бойните изкуства не отстъпваше ни на йота на сардукарите. Някои от тези воини бяха дори по-добри. А дукът бе в състояние да увеличи числеността на войската и във всяко отношение да я направи силна колкото императорската.

Баронът премисли върху това, което му бяха разкрили, и каза:

— Какво общо има това с Аракис?

— Аракис може да ни достави безброй воини, преминали вече през най-жестоката школа за оцеляване.

Баронът поклати глава.

— Не е възможно да имаш предвид свободните!

— Точно тях имам предвид!

— Ха! Тогава защо трябваше да предупреждавам Рабан? След погрома на сардукарите и тиранията на Рабан там едва ли са останали повече от шепа свободни.

Без да продума, Хауът продължаваше да го гледа вторачено.

— Не повече от една шепа! — повтори баронът. — Само през миналата година Рабан изби шест хиляди свободни!

Хауът продължаваше да го гледа втренчено.

— А по-миналата година броят на избитите бе девет хиляди — продължи баронът. — Преди да си заминат, сардукарите сигурно също са очистили най-малко двадесет хиляди.

— Какви са загубите на Рабан в жива сила през последните две години? — попита Хауът.

Баронът потри брадичка.

— Ами, истина е, че той доста настойчиво вербуваше войници. Агентите му дават прекомерно разточителни обещания и…

— Да закръглим ли броя на вербуваните на тридесет хиляди? — попита Хауът.

— Това ми се струва малко попресилено! — отбеляза баронът.

— Точно обратното! — възрази Хауът. — Аз не по-зле от вас умея да чета между редовете докладите на Рабан. А и вие сигурно сте разбирали моите доклади, изпратени от нашите агенти.

— Аракис е отвратителна планета — рече баронът. — Загубите при кориолните бури¤ може…

— И на двама ни е известен броят на попълненията, наложени от бурите — рече Хауът.

— Ами ако наистина е загубил тридесет хиляди? — запита се баронът и кръвта нахлу в лицето му.

— По ваша сметка през последните две години той е убил петнадесет хиляди, а е загубил два пъти повече хора. Твърдите, че сардукарите са избили още двадесет хиляди. А аз съм виждал транспортните им декларации при завръщането им от Аракис. Ако са убили двадесет хиляди, то те са дали, кажи-речи, по петима убити за един. Защо не се вгледате в тези цифри, бароне, и не вникнете в значението им?

Баронът отговори с невъзмутимо пресметната интонация:

— Това е твое задължение, ментат. Какво означават тези цифри?

— Аз ви предадох обобщения доклад на Дънкан Айдахо за заслона, който той посети — рече Хауът. — Всичко съвпада. Ако свободните имат само двеста и петдесет такива общности, населението им би трябвало да възлиза на около пет милиона. По моя преценка те имат най-малко два пъти повече такива общности. Ето какво население сте пръснали по тази планета!

— Десет милиона?

Брадичката на барона се разтрепера от смайване.

— Най-малко.

Баронът сви пълните си устни. Без да мигат, лъскавите му очички се вторачиха в Хауът. „Дали изчислението на този ментат е вярно? Как е възможно никой да не заподозре такова нещо?“

— Ние дори не сме вникнали сериозно в данните за тяхната раждаемост и нарастване на населението — продължи Хауът. — Ние просто сме прочистили някои от по-хилавите им издънки, оставяйки силните да заякнат точно както на Салуса Секундус.

— Салуса Секундус! — излая баронът. — Какво общо има всичко това с планетата-затвор на императора?

— Човек, оцелял на Салуса Секундус, става по-издръжлив от другите хора — отвърна Хауът. — А ако към това се добави и най-доброто военно обучение…

— Глупости! Значи според теб бих могъл да вербувам войници сред свободните, след като са живели при потисничеството на моя племенник?

Хауът заговори с мазен глас:

— А вие не потискате ли някои от войските си?

— Ами… аз… но…

— Потисничеството е относително нещо — каза Хауът. — Материално вашите бойци са много по-добре, отколкото останалите хора, нали така? Те съзнават колко нерадостен ще бъде животът им, ако не са войници на барона, нали така?

Баронът се смълча, очите му шареха. „Какви бяха възможностите — дали Рабан неволно бе дал на династия Харконен нейното най-могъщо оръжие?“

След малко той заговори:

— Как можеш да си сигурен във верността на вербувани по този начин войници?

— Аз бих ги вербувал на малки групи, не по-големи от обикновен взвод — отвърна Хауът. — Бих ги изтръгнал от положението на потиснати и бих ги изолирал с военни инструктори, които да си разбират от работата — за предпочитане хора, които преди тях също са били в положение на потиснати. След това бих им внушил вдъхващото загадъчност убеждение, че тяхната планета е наистина таен учебен полигон, на който трябва да се обучават точно такива изключителни същества, каквито са те самите. И непрекъснато бих им показвал какво могат да припечелят такива изключителни същества: охолен живот, красиви жени, хубави жилища… всичко, което си пожелаят.

Баронът започна да кима с глава.

— Тъй както сардукарите живеят на своята планета.

— След време тези вербувани войници ще повярват, че съществуването на такава планета като Салуса Секундус е оправдано, тъй като тя е създала самите тях, елита. Дори и най-обикновеният войник от сардукарите води живот, в много отношения неотстъпващ на живота на който и да било член на велика династия.

— Каква идея! — прошепна баронът.

— Започвате да споделяте подозренията ми — рече Хауът.

— Къде ли е започнало всичко това? — попита баронът.

— Ах, да? — откъде ли произхожда династията Корино¤? Имало ли е хора на Салуса Секундус, преди императорът да е изпратил там първите си контингенти затворници? Дори дук Лито, братовчед по женска линия, така и не разбра това със сигурност. Подобни въпроси не получават насърчение.

Баронът се замисли с безжизнен поглед.

— Да, твърде ревностно пазена тайна. Те биха използували всякакви средства да…

— От друга страна, какво толкова има за криене? Че падишах-императорът има планета-затвор? Това го знае всеки. Че има…

— Граф Фенринг! — изтърси баронът.

Объркан, Хауът млъкна и изгледа навъсено барона.

— Какво граф Фенринг?

— Това се случи на рождения ден на племенника ми преди няколко години — започна баронът. — Този имперски самохвалко дойде като официален наблюдател и за да… ами, за да уреди една делова спогодба между императора и мен.

— И какво?

— Ами… аз… по време на един от разговорите ни, струва ми се, казах нещо за превръщането на Аракис в планета-затвор. Фенринг…

— Какво точно казахте? — прекъсна го Хауът.

— Какво точно ли? Това бе доста отдавна и…

— Господарю, ако искате най-пълноценно да се възползувате от възможностите ми, трябва да ми давате задоволителна информация. Този разговор не е ли бил записан?

Лицето на барона потъмня от гняв.

— Ти си нетърпим като Пайтър! Аз не обичам такива…

— Пайтър не е вече при вас, господарю — прекъсна го Хауът. — А като го споменахме, какво наистина се случи с Пайтър?

— Той започна да се държи прекалено свойски и прекалено нагло с мен — отговори баронът.

— Вие ме уверявахте, че не бихте похабили напразно някой полезен човек — рече Хауът. — А нима искате да ме похабите със заплахи и двусмислици? Говорехме за онова, което сте казали на граф Фенринг.

Баронът бавно си възвърна спокойния израз на лицето. „Когато му дойде времето — помисли си той, — аз ще си спомня поведението му към мен. Да. Ще си го спомня.“

— Почакай малко! — рече баронът и мислено се върна към срещата в приемната зала. Това му помогна да си представи ясно фунията на мълчанието, в която бяха застанали. — Казах нещо такова — заговори отново баронът. — „На императора му е известно, че убиването в определени граници винаги е било част от нашата дейност.“ Имах предвид нашите загуби в работна сила. После споменах нещо, че обмислям друго решение за аракийския въпрос, и казах, че за това решение ме е вдъхновила планетата-затвор на императора, за да му подражавам по-ревностно.

— Хиляди дяволи! — възкликна Хауът. — И какво каза Фенринг?

— Ами точно тогава започна да ме разпитва за теб.

Хауът се облегна назад и затвори очи в размисъл.

— Значи ето защо са започнали да се вглеждат в Аракис — рече той. — И така, бедата е сторена. — Той отвори очи. — Сега те вече сигурно имат шпиони по цялата планета. Две години!

— Но моето невинно предложение сигурно не…

— В очите на императора нищо не е невинно! Какви бяха инструкциите ви до Рабан?

— Просто че трябва да дресира Аракис да се страхува от нас.

Хауът поклати глава.

— Сега вие имате само две възможности, бароне. Можете да унищожите местните жители, да ги изтребите до крак или…

— Да унищожа такава работна сила?

— Нима искате тук да нахлуят императорът и онези Велики династии, които той все още може да убеди да го последват, за да изровят и остържат Гайъди Прайм като празна кратуна?

Баронът се вгледа в своя ментат и рече:

— Той не би дръзнал!

— Така ли мислите?

Устните на барона потрепераха.

— А каква е другата възможност?

— Да изоставите своя скъп племенник Рабан.

— Да изос… — Баронът млъкна и се втренчи в Хауът.

— Да не му изпращате повече войски и всякаква друга помощ. На посланията му отговаряйте само като му пишете, че сте научили колко жестоко управлява Аракис и че възнамерявате при първа възможност да предприемете поправителни мерки. А пък аз ще уредя някои от посланията ви да бъдат заловени от имперските шпиони.

— Но какво ще стане с подправката, с приходите, с…

— Ще изисквате своя баронски дял, но ще трябва да внимавате как ще отправяте своите искания. Изисквайте от Рабан определени суми. Можем да…

Баронът обърна ръце с дланите нагоре.

— Но как мога да съм сигурен, че онази невестулка, моят племенник, не е…

— Нашите агенти все още са на Аракис. Уведомете Рабан, че или ще осигурява вашия дял от подправката, или ще бъде сменен.

— Познавам племенника си — рече баронът. — Това само ще го накара да притисне още по-здраво населението.

— Разбира се, че така ще постъпи! — отсече Хауът. — Та вие не желаете Рабан да се откаже от потисничеството. Просто желаете да запазите ръцете си чисти. Нека вместо вас Рабан направи вашата Салуса Секундус. Дори няма да е необходимо да му изпращате затворници. Той има на разположение цялото население. Щом Рабан притиска хората си, за да осигури вашия дял от мелиндж, тогава няма да има причини императорът да заподозре нещо друго. Това е достатъчно основание планетата да се постави на изпитание. А вие, бароне, не бива да показвате нито с дума, нито с действие, че зад това се крият други някакви подбуди.

Баронът не успя да скрие лукавата нотка на възхита в гласа си:

— Е, Хауът, ама и ти си голям хитрец. Добре, а как ще се доберем до Аракис, за да се възползуваме от онова, което Рабан подготвя сега?

— Това вече е най-простата работа, бароне. Ако с всяка година увеличавате по малко своя дял, нещата там скоро ще стигнат до критична точка. Производството ще спадне. Можете да отстраните Рабан от власт и сам да я поемете… за да оправите бъркотията.

— Бива! — рече баронът. — Аз обаче може да се почувствувам отегчен от всичко това. Подготвям друг човек, който да поеме вместо мен управлението на Аракис.

Хауът се вгледа в затлъстялото кръгло лице насреща си. Старият боец-шпионин закима бавно с глава:

— Фейд-Рота — рече той. — Значи тази била причината за сегашното потисничество. И вие самият сте голям хитрец, бароне. Вероятно ще успеем да съчетаем тези два замисъла. Да. Вашият Фейд-Рота може да отиде на Аракис като техен спасител. Той може да спечели народа. Точно така.

Баронът се усмихна. А в същото време се запита: „А как ли се вписва всичко това в личните планове на Хауът?“

Като видя, че вече му е разрешено да се оттегли, Хауът стана и напусна стаята с червените стени. Докато крачеше, той се мъчеше да надвие тревожните неизвестни, които избуяваха във всяко пресмятане, свързано с Аракис. Този религиозен предводител, за когото Гърни Халик му беше загатнал от своето убежище при контрабандистите, този Муад’Диб.

„Може би не трябваше да съветвам барона да позволява тази религия да разцъфтява на воля, та било и сред населението на пана и грейбъна“ — рече си мислено той. — „Ала известно е, че тиранията води до разцвет на религията.“

И отново се замисли за докладите на Халик за бойната тактика на свободните. Тактиката напомняла за стила на самия Халик… и на Айдахо… и дори на Хауът. „Дали Айдахо е жив?“ — запита се той.

Но този въпрос беше безсмислен. Той дори не се питаше дали е възможно Пол да е оцелял. Баронът беше убеден, че всички атреиди са загинали. А той си призна, че неговото оръдие е била бин-джезъритската вещица. Това би могло да означава единствено гибел за всички, дори за собствения син на тази жена.

„Каква люта ненавист е трябвало да питае тя към атреидите“ — помисли си той. — „Нещо подобно на ненавистта, която аз тая към този барон. Дали моят удар ще се окаже толкова решителен и смъртоносен, колкото нейният?“

(обратно)

„Всяко нещо има своя собствена композиция, която е част от нашата вселена. Тя притежава симетрия, изящество и прелест — ще забележите, че това са качествата, които истинският художник улавя. Ще я откриете в редуването на годишните времена, в начина, по който пясъкът се свлича по хребета, в китните клони на креозотовия храст или в разположението на листата му. Ние се опитваме да възпроизведем тази композиция в нашия живот и в нашето общество, като търсим ритмите, стъпките и формите, които ободряват духа. Въпреки това е възможно и в пълното съвършенство да се съзре опасност. Ясно е, че съвършената композиция има своя собствена устойчивост. При такова съвършенство всички неща вървят към гибел.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Пол Муад’Диб си припомни, че бе имало някакво ястие с тежък аромат на мелиндж. Той се вкопчи здраво в този спомен, защото той му служеше за опорна точка и защото от тази удобна позиция можеше да си каже, че всичко случило се непосредствено след това е било сън.

„Аз съм арена на събития“ — рече си мислено той. — „Аз съм жертва на несъвършеното вътрешно зрение, на родовото съзнание и неговото ужасно предназначение.“

И въпреки това не можеше да се отърси от страха, че някак си бе надхвърлил и себе си, че бе изгубил ориентацията си във времето, така че минало, бъдеще и настояще изцяло се бяха слели в едно и вече не можеха да се различат. Това бе някаква зрителна умора и Пол знаеше, че тя бе дошла от постоянната потребност да се запази видяното в бъдещето като своеобразна памет, която сама по себе си принадлежеше към миналото.

„Чани ми приготви това ястие“ — помисли си той.

Да, но Чани беше далече на юг — в недружелюбната пустиня с палещото слънце, скрита на безопасно място в един от неговите заслони-укрепления, с техния син Лито II.

А не предстоеше ли това да се случи?

„Не,“ успокои се той, „защото неговата сестра, Алая Необикновената, бе заминала за там заедно с майка им и с Чани на носилката на светата майка, прикрепена върху гърба на опитомен творец-вестител — пътешествие на юг на разстояние двадесет кречетала.“

Той се плашеше от мисълта да язди тези гигантски червеи, като се питаше. — „Или може би Алая все още не е родена?“

„Аз бях на рация¤“ — припомни си Пол. — „Извършихме този набег, за да извлечем водата на нашите покойници в Аракийн. И аз намерих в пепелта на погребалната клада останките на моя баща. Поставих черепа на баща си в светилище, в една скална могила на свободните, с изглед към прохода Харг.“

Или това още не се е случило?

„Моите рани са истински“ — рече си Пол. — „Белезите ми са истински. Светилището с черепа на баща ми е истинско.“

Все още като насън Пол си припомни, че Хара, жената на Джеймс, бе нахълтала веднъж при него, за да му каже, че в коридора на заслона е станал бой. Това се бе случило в стария заслон, преди жените и децата да бъдат изпратени далече на юг. Хара се бе изправила на входа към вътрешната стая — черните криле на косата й бяха привързани отзад с верижка, на която бяха нанизани водни жетони. Бе дръпнала завесите на стаята и му бе казала, че току-що Чани е убила някого.

„Това наистина се случи“ — рече си мислено Пол. — „Това бе действителност, а не рожба на разместванията във времето.“

Пол си припомни, че се бе втурнал навън и че бе намерил Чани, застанала под жълтите глобуси в коридора, облечена в блестяща, увита около тялото й дреха, с отметната назад качулка, а по лицето й на елф се четеше напрежение. Тя тъкмо прибираше в канията си кристалния нож. По коридора бързешком се отдалечаваше групичка хора, понесла някакъв товар.

И Пол си спомни, че си каза: „Винаги усещаш кога носят труп!“

Водните жетони на Чани, които тя носеше открито в заслона, нанизани на връвчица около шията, звъннаха, когато се обърна към него.

— Какво има, Чани? — попита той.

— Изпратих на онзи свят едного, който искаше да те предизвика на двубой, Усул.

— И ти ли го уби?

— Да. Но май трябваше да го оставя на Хара.

И Пол си припомни как при тези думи по лицата на заобиколилите ги хора бе преминало одобрение. Дори Хара се беше засмяла.

— Но той е дошъл да предизвика мен.

— Но нали ти самият ме обучаваше в чудноватото бойно изкуство, Усул.

— Разбира се! Но ти не биваше…

— Аз съм родена в пустинята, Усул. И умея да си служа с кристален нож.

Той сподави гнева си и се опита да говори разумно:

— Всичко това може да е истина, Чани, но…

— Аз не съм вече дете, което на светлината на суспенсорното фенерче лови скорпиони в заслона, Усул. Аз не си правя шегички.

Пол се втренчи в нея, изненадан от странната свирепост, прикрита зад нехайното й поведение.

— Той бе недостоен, Усул — продължи Чани. — Не бих нарушила твоето съзерцание заради такива като него.

Тя се приближи, като го гледаше с крайчето на очите си и сниши дотолкова глас, та да може да я чува само той:

— И освен това, любими, когато се разнесе мълвата, че мъжете, които те предизвикват на двубой, могат да се озоват срещу мен и да умрат от позорна смърт от ръката на жената на Муад’Диб, броят на желаещите да те предизвикват ще намалее.

„Да“ — рече си Пол, — „това със сигурност се случи. Това бе минало-истина.“ И броят на желаещите да опитат новия меч на Муад’Диб катастрофално спадна.

Някъде в света-извън-съня нещо леко се раздвижи — чу се крясък на нощна птица.

„Сънувам“ — успокояваше се Пол. — „Това е от ястието с подправката.“

И все пак в душата му се прокрадваше чувството, че е изоставен. Запита се дали е възможно неговият дух-ру¤ да се е промъкнал някак си в света, където според свободните той трябваше да се радва на истинското си съществуване, в света на алам ал мигал, света на образите, онова метафизическо царство без каквито и да било физически ограничения. И той изпита страх при мисълта за подобен свят, защото премахването на всички ограничения означава премахването на всички опорни точки. Той не можеше да се ориентира сред царството на един мит, нито пък да каже: „Аз съм аз, защото съм тук.“

Веднъж майка му бе казала: „Хората, поне някои от тях, се различават по това как мислят за теб.“

„Трябва да се събудя от този сън“ — рече си Пол. — „Защото това се бе случило“ — тези думи бяха изречени от майка му, лейди Джесика, която сега бе светата майка на свободните, тези думи бяха преминали през действителността.

Пол знаеше, че Джесика се боеше от религиозните взаимоотношения между него и свободните. Не й допадаше това, че хората както от заслоните, така и от грейбъна говореха за Пол като за някакво божество. И тя тръгваше да разпитва сред племената или разпращаше своите сайядини на разузнаване, като събираше отговорите им и умуваше над тях.

Беше му цитирала някаква бин-джезъритска поговорка: „Когато религията и политиката се возят в една и съща колесница, конниците смятат, че нищо не може да им се изпречи на пътя. Те започват да препускат стремглаво — все по-бързо и по-бързо, и по-бързо. От главата им изхвръква всякаква мисъл за препятствия и забравят, че когато човек препуска слепешком, той съзира пропастта едва когато е вече твърде късно.“

Пол си припомни, че седеше в покоите на майка си, във вътрешната стая, притулена от тъмни завеси, чиято лицева страна бе изпъстрена с гоблени от митологията на свободните. Седеше и я слушаше, отбелязвайки как тя непрекъснато го следи с поглед, дори когато очите й бяха сведени надолу. По овалното й лице и в ъгълчетата на устните се бяха врязали нови бръчици, но косата й все още имаше цвета на излъскан до блясък бронз. Раздалечените зелени очи обаче бяха изчезнали в синьото на наситения с мелиндж организъм.

— Свободните имат проста и удобна религия — рече той.

— Нищо свързано с религията не е просто — предупреди го тя.

Но като виждаше мрачното бъдеще, което продължаваше да ги заплашва, Пол почувствува, че го обзема гняв. Едва успя да каже само:

— Религията обединява нашите сили. Тя е нашето тайнство.

— Очевидно е, че тази атмосфера, това безразсъдство се създава от теб — обвини го тя. — Ти непрекъснато им втълпяваш идеите си.

— Самата ти си ме учила така — рече Пол.

Но тъкмо този ден Джесика преливаше от твърдения и доводи. Това бе денят на церемонията по кръщавката на малкия Лито. Пол бе подразбрал някои от причините за желанието й да се препира. Тя така и не успя да приеме връзката му с Чани — „прибързания брак на младостта“. Но Чани бе родила син на атреидите и се оказа, че Джесика не е в състояние да отхвърли детето и майката.

Най-сетне втренченият му поглед я пораздвижи и тя каза:

— Ти ме смяташ за майка чудовище.

— Нищо подобно.

— Виждам как ме гледаш, когато съм със сестра ти. Но ти не разбираш какво се случи с нея.

— Известно ми е защо Алая е по-различна — рече той. — Тя не беше още родена, беше още частица от теб, когато ти превърна Водата на живота. Тя…

— Нищо не ти е известно!

И Пол, оказал се внезапно неспособен да изрази онова, което знаеше от бъдещето, успя да каже единствено:

— Не те смятам за майка чудовище.

Тя забеляза страданието му и каза:

— Има нещо важно, синко.

— Да?

— Аз наистина обичам тази твоя Чани. Приемам я.

Пол си каза, че това бе нещо истинско. Това не беше несъвършеното видение, което се променяше от изкривяванията, причинени от раждането на самото време.

Тази увереност му даде нова опорна точка. Откъслечни епизоди от сигурна действителност започнаха да се потапят в унеса му и да проникват в съзнанието му. Изведнъж осъзна, че се намира в някакъв хайрег¤, лагер в пустинята. Чани бе опънала влагосъхраняващата им палатка върху най-ситния пясък, за да им е меко. Това би могло да означава само едно нещо — Чани бе някъде наблизо — Чани, неговата душа, Чани, неговата сихайя, чиста като извора на пустинята, Чани, завърнала се от далечния юг.

Ето сега той си припомни как тя му пееше някаква пустинна песен, преди да заспи.

Душа моя, недей да търсиш рая тази нощ, и аз се заклевам в Шай-хулуд, че ще отидеш там, покорил се на моята любов.

И му беше изпяла и песента на пътника, която влюбените си пееха в пустинята — нейният ритъм бе като прегръдката на дюните, в които затъваха нозете:

Разкажи ми за своите очи, а аз ще ти разкажа за сърцето ти. Разкажи ми за своите нозе, а аз ще ти разкажа за ръцете ти. Разкажи ми как заспиваш, а аз ще ти разкажа как се будиш. Разкажи ми за желанията си, а аз ще ти разкажа за потребите ти.

Той бе дочул, че в друга палатка някой подрънква на балисет. И тогава си спомни за Гърни Халик. Подсети го познатият инструмент и той се замисли за Гърни, чието лице бе зърнал сред шайка от контрабандисти — Гърни обаче не го бе забелязал, а и не би трябвало да го забележи или да узнае за него, за да не би това да насочи непредпазливо харконите към сина на дук Лито, когото бяха убили.

Но стилът на свирача в нощта, характерният танц на пръстите по струните на балисета подсказаха отново на Пол, че това е истински музикант. Свиреше Чат, Бързият скок, капитанът на федейкините¤, предводителят на отряда, който охраняваше Муад’Диб.

„Намираме се в пустинята“ — припомни си Пол. — „Намираме се в централното плато, извън обсега на харконските патрули. Аз съм тук, защото трябва да обходя пустинята, да примамя творец-вестител и да се покатеря отгоре му с помощта на собствената си ловкост, за да стана истински свободен.“

И сега той усети пистолета маула в пояса си, както и кристалния нож. Почувствува тишината, която го обгръщаше.

Това бе онази особена тишина, която предхождаше утрото, когато нощните птици изчезваха, а дневните същества все още не бяха известили на своя враг, слънцето, че са вече будни.

— Ще трябва да препускаш из пустинята на дневна светлина, за да види и разбере Шай-хулуд, че не изпитваш никакъв страх — беше казал Стилгар. — Ето защо ще обърнем обратно времето си и тази нощ ще легнем да спим.

Пол тихичко приседна в постелята, като усещаше недобре прилепналия по тялото си влагосъхраняващ костюм, както и мрака в палатката. Движеше се съвсем тихо, но въпреки това Чани го чу.

Тя се обади като сянка от сумрака на палатката:

— Още не се е разсъмнало добре, любими.

— Сихайя — рече той, а в гласа му се прокрадна смях.

— Наричаш ме свой извор сред пустинята — каза тя, — но днес аз ще бъда твоят остен. Аз съм онази сайядина, която ще трябва да следи дали се съблюдават правилата на обреда.

Той се зае да пристяга катарамите на влагосъхраняващия си костюм.

— Веднъж ти ми цитира един пасаж от „Китаб-ал-ибар“ — рече той. — Ето какво ми каза: „Жената е твоето поле; върви тогава на полето си и го обработвай.“

— Аз съм майката на първородния ти син — съгласи се тя.

Той я видя в дрезгавината — повтаряше неговите движения и стягаше влагосъхраняващия си костюм за излизане в откритата пустиня.

— Трябва да си починеш колкото се може по-добре — рече тя.

Той долови обичта й към него и заговори, като я кореше нежно:

— Сайядината по Надзора не бива да предпазва или предупреждава кандидата.

Чани прекоси палатката, застана до него и докосна с длан страната му.

— Днес аз съм едновременно сайядина по Надзора и съпруга.

— Трябваше да натовариш с това задължение друга сайядина — рече й Пол.

— Очакването е винаги неприятно — каза тя. — Предпочитам да съм до теб.

Преди да дръпне покривалото над лицето си, той целуна дланта й, после се обърна и открехна херметическия отвор на палатката. Въздухът, който нахлу при тях, съдържаше хладна оскъдна влага, която щеше да донесе капчици роса на разсъмване. С него влезе и миризмата на предходна каша, кашата, която бяха открили в североизточна посока и която им подсказа, че тук наоколо трябва да има творец-вестител.

Пол се промъкна през херметическия отвор, стъпи на пясъка и се протегна, за да отърси съня от мускулите си. Бледа сребристозелена светлина обагри хоризонта на изток. В здрача палатките на хората от отряда приличаха на лъжливи дюни. Той забеляза раздвижване наляво — стражата — и разбра, че са го видели.

Те познаваха опасността, която го очакваше днес. Всеки свободен се бе сблъсквал с нея. Бяха му разрешили тези последни няколко мига уединение сега, за да може да се съсредоточи.

„Това трябва да стане днес“ — помисли си Пол.

Припомни си за мощта, която придоби въпреки погрома, за старите хора, които изпращаха при него синовете си, за да ги обучава в чудноватото бойно изкуство, старите хора, които сега го изслушваха на съветите и изпълняваха плановете му, за мъжете, които се завръщаха, за да му отправят най-драгоценна похвала за свободните: „Твоят план успя, Муад’Диб!“

При все това дори най-посредствените и най-незначителните воини на свободните можеха да вършат нещо, което той никога не бе вършил. И Пол разбираше, че предводителството му страда от този факт, че навсякъде знаеха за това различие между него и останалите свободни.

Той не бе яздил пясъчен червей.

О, той се беше качвал на гърба му заедно с другите по време на тренировъчни походи и набези, но все още не бе направил своето собствено пътуване. А докато го стореше, този свят щеше да бъде ограничен от умението на другите. Никой истински свободен не би допуснал такова нещо. Докато не извършеше сам това, дори необятната южна зона — районът, който се намираше на около двадесет кречетала отвъд платото — щеше да бъде недостъпна за него, освен ако не заповядаше да му донесат носилка и да язди като света майка или като болен или ранен.

Възвърна си паметта за борбата, която бе водил през нощта с вътрешното си зрение. И тук съзря странна зависимост — надмогнеше ли червея, властта му щеше да се заздрави, а надмогнеше ли вътрешното си око — това криеше своя собствена мяра за власт. Но зад тези две възможности се простираше неясният свят на Великия смут, където цялата вселена изглеждаше объркана.

Преследваха го различията при възприемането му на вселената — точността мереше сили с неточността. Той видя всичко това ir sito7.

И все пак, когато настоящето се зароди, когато се сблъска с трудностите на действителността, то поведе свой собствен самостоятелен живот и се движеше успоредно със своите собствени неуловими различия. Ужасното предназначение оставаше. Родовото съзнание оставаше. А над всичко това се задаваха легионите, кръвожадни и свирепи.

Чани излезе и отиде при него. Тя притискаше лакти до тялото си и го гледаше с крайчеца на окото си — по същия начин го гледаше и когато се мъчеше да отгатне настроението му.

— Разкажи ми отново за водите на своята родна планета, Усул — помоли тя.

Пол разбра, че се опитва да го разсее, да освободи разума му от напрежението преди смъртоносното изпитание. Разсъмваше и той забеляза, че някои от неговите федейкини вече прибират палатките.

— Предпочитам ти да ми разкажеш за заслона и за нашия син — отвърна той. — Нашият Лито все още ли е слабостта на майка ми?

— Както и на Алая — отвърна Чани. — И колко бързо расте! Ще стане голям мъж.

— Как е на юг? — попита той.

— Когато обяздиш твореца-вестител, сам ще видиш.

— Но аз бих искал първо да го видя с твоите очи.

— Разтърсващо самотно е — каза тя.

Той докосна с пръсти низонито¤ на челото й там, където то се подаваше изпод качулката на врагосъхраняващия костюм.

— Защо не ти се разказва за заслона?

— Вече ти разказах за него. Без мъжете заслонът е много самотно място. Той е място за труд. Работим в работилниците и в разсадниците. Трябва да се правят оръжия, да се поставят стълбове, за да предвиждаме времето, както и да събираме мелиндж за подкупи. Трябва да се засаждат дюните, за да растат и да се задържат на едно място. Трябва да произвеждаме тъкани и килими и да зареждаме енергийни капсули. Трябва да обучаваме децата, за да не се загуби никога силата на племето.

— Значи ли това, че в заслона няма нищо приятно? — попита той.

— Приятни са децата. Спазваме обичаите. Имаме достатъчно храна. Понякога някоя от нас може да дойде на север, за да се събере с мъжа си. Животът трябва да продължава.

— Сестра ми, Алая… хората приемат ли я вече?

Чани се обърна към него. Очите й го пронизаха на светлината на настъпващия ден.

— Това е въпрос, който ще трябва да обсъдим друг път, любими.

— Нека го обсъдим сега.

— Трябва да запазиш силите си за изпитанието — рече тя.

Пол долови колебанието в гласа й и разбра, че е засегнал чувствителна струна.

— Непознатото носи своите собствени тревоги — рече той.

След малко тя кимна и каза:

— Все още… съществуват недоразумения, породени от необикновеността на Алая. Жените се боят, защото все пак тя е дете, кажи-речи още бебе, а вече говори… за неща, които са известни само на възрастните. Те не проумяват… промяната, настъпила в утробата, след която Алая е станала… различна.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита той. И си помисли: „Имах видения, в които над Алая бе надвиснала беда.“

Чани погледна към заревото на изгрева.

— Някои от жените се съюзиха, за да се оплачат на светата майка. Поискаха от нея да прогони демона, вселил се в дъщеря й. Те цитираха свещените книги: „Не допускайте сред нас да живее вещица!“

— А какво им отговори майка ми?

— Каза им какво гласи законът и ги отпрати засрамени. Ето какво им каза: „Ако Алая подбужда бедата, то грешката тогава е на предводителите, че не са успели да предвидят и предотвратят тази беда.“ И се помъчи да им обясни как промяната бе подействувала на Алая в утробата. Жените обаче се ядосаха, защото ги бяха засрамили. Тръгнаха си, роптаейки.

„Заради Алая ще стане някаква беда“ — помисли си Пол.

Вятърът, понесъл прозрачни песъчинки, погали лицето му там, където не бе закрито, и той усети благоуханието на предходна каша.

— Ел-Сайял¤, пясъчният дъжд, който довежда утрото — промълви Пол.

Пол обходи с поглед сивите пясъци на пустинния пейзаж, този безмилостен пейзаж и пясъците, потънали в собствените си очертания. Яростна светкавица разсече един тъмен ъгъл на юг — знак, че там някъде бурята струпва статичното си напрежение. Дълго след това се разнесе тътенът на гръмотевицата.

— Гласът, който разхубавява земята — обади се Чани.

Повечето от федейкините вече заизлизаха от палатките си. Караулите се завръщаха от постовете край бивака. Работата наоколо вървеше гладко, по установения от древни времена ред, който не се нуждаеше от заповеди.

„Давай колкото се може по-малко заповеди“ — беше казал баща му веднъж… много отдавна. — „Дадеш ли веднъж заповед на някои свой подчинен, после винаги ще трябва да го правиш.“

Свободните знаеха по инстинкт това правило. Вододелецът на отряда поде сутрешната песен, но сега прибави към нея и обредния зов за посвещението на нов пясъчен ездач¤.

— Светът е пепелище — пееше мъжът и ридаещият му глас се носеше над дюните. — Кой може да прогони ангела на смъртта? Онова, що Шай-хулуд е повелил — то трябва да стане.

Пол се заслуша и разпозна, че това бяха думите, с които започваше и предсмъртната песен на неговите федейкини — думите, които тези безстрашни воини изричаха, когато се хвърляха в битката.

„Дали днес тук няма да се издигне скално светилище, което да отбележи угасването на още една душа?“ — запита се Пол. — „Дали за в бъдеще свободните няма да спират тук, за да прибави всеки от тях по още един камък на могилата и да спомене Муад’Диб, загинал на това място?“

Знаеше, че това бе една от възможностите днес, вероятност по пътеките на бъдещето, които излизаха от този отрязък от време и пространство. Неясното видение го измъчваше. Колкото повече се съпротивляваше на ужасното си предназначение и се бореше срещу похода на легионите, толкова по-объркани ставаха епизодите, които виждаше в бъдещето. Цялото му бъдеще се превръщаше в някаква река, която се спускаше с грохот към бездната — към зловещия отрязък от време, отвъд който всичко чезнеше в мъгла и облаци.

— Стилгар се задава — рече Чани. — Трябва да застана по-далеч от теб, любими. Сега ще трябва да се превърна в сайядина по Надзора и да следя за съблюдаването на обреда, за да бъде отразен правдиво в Летописите. — Вдигна очи към него и сдържаността й отстъпи за миг, но тя веднага си възвърна самообладанието. — Когато всичко свърши, ще ти приготвя закуската със собствените си ръце — рече тя. И се обърна настрани.

Стилгар крачеше към него по ситния пясък и вдигаше малки облачета прах. Почернените му хлътнали очи упорито не сваляха неукротимия си поглед от Пол. Черната брада, която се подаваше над маската на влагосъхраняващия костюм, и очертанията на острите скули биха могли, въпреки движението си, да са изсечени от тукашните скали.

Стилгар носеше знамето на Пол — зелено-черното знаме с поставена във флагщока функционална тръбичка, което на тази планета се бе превърнало вече в легенда. Изпълнен донякъде с гордост от това, Пол си помисли: Не мога да направя и най-обикновеното нещо, без то да се превърне в легенда. Ще отбележат в Летописите как съм се разделил с Чани, как съм поздравил Стилгар — всяко движение, което ще направя днес. И да живея, и да умра — от всичко ще направят легенда. Не, не бива да умирам. Тогава всичко ще остане легенда и нищо няма да може да възпре легионите.

Стилгар заби флагщока в пясъка до Пол и отпусна ръце. Изцяло сините очи останаха все така вторачени и напрегнати. А Пол си помисли как и собствените му очи придобиват същата окраска от подправката.

— Отказват ни правото на свещеното поклонение! — изрече Стилгар с обредна тържественост. Пол отговори както го бе научила Чани:

— Кой може да откаже на един свободен правото да върви или язди накъдето пожелае?

— Аз съм наиб¤ — отговори Стилгар — и никога няма да ме пленят жив. Аз съм единият крак на смъртоносния триножник, които ще унищожи нашите врагове.

Обгърна ги мълчание.

Пол погледна към останалите свободни, разпръснали се по пясъка зад Стилгар, и забеляза как стоят неподвижно в тази минута за лична молитва. И си помисли, че тези свободни бяха народ, смисълът на чийто живот бе да убиват, цял един народ, който бе преживял всеки свой ден с ярост и болка, без нито веднъж да се замислят с какво биха могли да ги заменят — с изключение на мечтата, която им бе вдъхнал преди смъртта си Лайът-Кайнс.

— Къде е онзи бог, който ни преведе през пустошта и бездните? — попита Стилгар.

— Той е винаги с нас — отвърнаха хорово свободните.

Стилгар изправи рамене, пристъпи по-близо до Пол и сниши глас:

— А сега запомни какво ще ти кажа. Направи го просто и точно — без никакви ефектни номера. Ние, свободните, обяздваме твореца-вестител на дванадесетгодишна възраст. Ти си прехвърлил с шест години тази възраст, а и не си свикнал още от рождение с нашия живот. Няма нужда да смайваш никого с храбростта си. Ние знаем, че си храбър. Трябва само да повикаш твореца-вестител и да го обяздиш.

— Ще запомня! — рече Пол.

— Постарай се да го направиш както съм те учил. Няма да ти позволя да ме посрамиш.

Стилгар извади изпод робата си пластмасов прът, дълъг около метър. В единия край той бе заострен, а към другия бе завързано с пружина кречетало.

— Сам измайсторих това кречетало. Не е лошо. Вземи го.

Щом пое пръта, Пол усети затоплената гладка повърхност на пластмасата.

— Куките ти са у Шишакли — продължи Стилгар. — Ще ти ги даде, когато се изкачиш ей на онази дюна. — Той посочи надясно. — Извикай голям вестител, Усул. Покажи ни как стават тези неща!

Пол отбеляза тона на Стилгар — едновременно тържествен и приятелски загрижен.

В този миг сякаш с един скок слънцето се появи на хоризонта. Небето стана сребристосиво-синьо, което бе знак, че дори за Аракис денят щеше да бъде изключително горещ и сух.

— Настана времето на палещия ден — рече Стилгар и гласът му бе вече напълно тържествен. — Тръгвай, Усул, яхни вестителя и обходи пясъците като истински предводител.

Пол отдаде чест на зелено-черното знаме — той забеляза как бе увиснало знамето сега, след като утринният ветрец бе утихнал. Обърна се към дюната, посочена от Стилгар — мръсножълтеникавокафяв склон с ченгелообразно било. Повечето от воините от отряда вече се придвижваха в противоположна посока, като изкачваха другата дюна, която им бе дала завет за бивака.

На пътеката остана само един облечен в роба мъж: Шишакли, командир на взвод федейкини — в пролуката между качулката на влагосъхраняващия костюм и покривалото за лице се виждаха само дръпнатите му полегати очи.

Щом Пол се приближи, Шишакли му подаде две тънки колкото камшик пръчки. Бяха дълги по около метър и половина — в единия им край проблясваха куки от пластостомана, а в другия куките бяха по-груби, за да могат да се улавят по-здраво.

Пол взе и двете в лявата си ръка, така както го изискваше обичаят.

— Това са собствените ми куки — рече Шишакли с дрезгав глас. — Винаги са успявали.

Пол кимна, като запази необходимото мълчание, мина покрай мъжа и тръгна по склона на дюната. Стигна до билото и обърна поглед назад — видя воините от отряда с развети роби, накацали като орляк насекоми. Сега стоеше сам на пясъчния хребет и пред него бе единствено хоризонтът — замрял и безжизнен. Избраната от Стилгар дюна беше удобна — бе по-висока от другите и осигуряваше по-обширно зрително поле.

Пол се наведе и заби кречеталото дълбоко в наветрената страна на дюната, където пясъкът бе сбит и щеше да осигури най-добър резонанс за звука. После, докато преповтаряше уроците и най-съществените изисквания на изпитанието, което му предстоеше. Пол усети, че се колебае. Освободеше ли езичето, кречеталото щеше да започне да изпраща своите призиви. И тогава някой исполински червей — творец-вестител, щеше да ги чуе през пясъците и да дойде при него. Пол знаеше, че с помощта на тънките като камшик пръчки с куките щеше да успее да се покатери върху високия лъкатушещ гръб на червея. Защото, докато предният ръб на някой от пръстенните сегменти на червея се държи отворен с помощта на кука и открива достъп на стържещия пясък към по-чувствителните вътрешни тъкани, вестителят нямаше да се оттегли под повърхността на пустинята. Гигантското му тяло щеше да пълзи отгоре по пясъка, за да отдалечи колкото може повече отворения сегмент от повърхността на пустинята.

„Аз съм пясъчен ездач“ — рече си Пол.

Той погледна към куките в лявата си ръка и си помисли, че ще трябва само да премести тези куки по извивката на изполинската страна на туловището, за да накара вестителя да се придвижи напред или да завие, направлявайки го както си пожелае. Бе виждал как става това. При един краткотраен учебен поход му бяха помогнали да се изкатери върху червей. Плененият творец-вестител би могъл да се язди, докато не легне изтощен и неподвижен върху пясъка, и тогава трябва да се повика нов.

Пол знаеше, че ако преодолее това изпитание, щеше да получи правото да отиде далеч на юг, на разстояние двадесет кречетала, за да си почине и се възстанови — на юг, където сред новите оазиси и заслони бяха скрити от погрома жените и семействата.

Той вдигна глава и погледна на юг, припомни си, че при това изпитание не се знаеше колко голям ще е призоваваният от пустошта див червей и че онзи, който го призоваваше, участвуваше за пръв път в такова изпитание.

„Трябва да прецениш внимателно големината на приближаващия се вестител — му бе обяснил Стилгар. — Трябва да застанеш достатъчно близо, за да се изкачиш на гърба му, докато минава, но не и толкова близо, че да те погълне.“

Взел внезапно решение, Пол освободи езичето на кречеталото. То започна да се върти и призивът му прокънтя през пясъците — едно отмерено „трак… трак… трак…“

Той се изправи — заоглежда хоризонта, припомняйки си думите на Стилгар: „Огледай внимателно дирята на приближаването. Запомни, че червеят рядко идва при кречетало, без да направи ясна диря. Едновременно се ослушвай непрекъснато. Често човек може да го чуе, преди да го види.“

И предупредителните думи на Чани, прошепнати през нощта, когато страхът й за него бе надвил, сега изпълниха съзнанието му: „Заемеш ли позиция край пътеката на вестителя, трябва да останеш напълно неподвижен. Трябва да се превърнеш в ивица пясък. Да се скриеш под наметката си и да се преобразиш на мъничка дюна.“

Той бавно огледа хоризонта, като се ослушваше и диреше признаци, така както го бяха учили.

Далечното свистене, наподобяващо шепота на пясъците, се разнесе от югоизток. На фона на утринната светлина той съзря в далечината очертанието на дирята на червея и осъзна, че никога дотогава не бе нито виждал, нито чувал за червей с такива огромни размери. Изглежда бе дълъг около два километра, а пясъчната вълна от вирнатата му глава бе голяма колкото приближаваща се планина.

„Такова нещо не съм виждал ни насън, ни наяве“ — предупреди сам себе си Пол. Той побърза да пресече дирята на червея, за да заеме позиция, завладян изцяло от връхлитащите потребности на този миг.

(обратно)

„Дръжте в свое подчинение сеченето на пари и съдилищата, а другото оставете на тълпата!“ Ето какво ви съветва падишах-императорът. И добавя: „Ако искате печалби, трябва да потискате!“ В тези думи има известна истина, но аз се питам: „Коя е тълпата и кои са потисканите?“

Тайното послание на Муад’Диб до Ландсрада из „Пробуждането на Аракис!“ от принцеса Ирулан

Неканена мисъл споходи Джесика: „Пол сигурно всеки миг вече очаква да бъде подложен на изпитанието за пясъчен ездач. Те се опитват да скрият това от мен, но то е толкова явно.“

А и Чани замина по някаква тайнствена работа.

Джесика седеше в стаята си за отмора, възползувайки се от минута спокойствие между нощните курсове. Стаята беше приятна, но не просторна като онази, която бе имала на разположение в Сийч Табър, преди да избягат от погрома. Все пак подът в тази стая бе застлан с черги, имаше меки възглавници, ниска масичка за кафе, пъстроцветни завеси по стените и мека светлина от жълти суспенсорни глобуси. Въздухът в стаята бе просмукан от ясно доловимата, типична за заслона парлива миризма на козина, която Джесика вече започваше да свързва с мириса на безопасността.

И въпреки това тя много добре знаеше, че никога не ще успее да преодолее чувството, че се намира в чужда стая. То идваше от студенината, която чергите и завесите се опитваха да прикрият.

В стаята за отмора нахлу неясен шум от звънтене, думкане и плясъци. Джесика позна, че това е празненство по случай раждането на дете, сигурно бе родила Субая. Очакваха бебето през тези дни. Джесика знаеше, че много скоро щеше да види детето — синеоко бебче, донесено при светата майка за благословия. Знаеше и това, че дъщеря й Алая ще присъствува на празненството и ще й докладва.

Все още не бе станало време за нощната церемония на раздялата. Не биха започнали празненството, ако нямаше още достатъчно време до траурната церемония по случай набезите за роби до Поритрин, Бела Тегюз, Росак и Харменотеп.

Джесика въздъхна. Съзнаваше, че се старае да не мисли за сина си и за опасностите, с които щеше да се сблъска — вълчите ями и техните отровни шипове, нападенията на харконите (макар те да се бяха поразредили, откакто свободните започнаха да събират своите данъци от орнитоптери и нападатели с новите оръжия, които им даде Пол), както и естествените опасности от пустинята — червеите и жаждата и пясъчните вихри.

Хрумна й да поръча да й донесат кафе и заедно с тази идея в съзнанието й нахлу онази постоянна мисъл за парадокса в начина на живот при свободните: колко добре живееха те в тези пещерни заслони в сравнение с пионите¤ на грейбъна и същевременно колко по-малко мъки понасяха при всяка хажра¤ през пустинята в сравнение с онова, което търпяха робите на харконите.

През завесите се подаде тъмнокожа ръка, постави на масичката една чаша и се отдръпна. Разнесе се благоуханието на мелиндж-кафе.

„Почерпка от празненството по случай раждането на детето“ — помисли си Джесика.

Тя взе кафето и го изсърба, като се усмихваше сама на себе си. „В кое друго общество на нашата вселена“ — питаше се тя — „човек с моето обществено положение може да приеме предложена му неизвестно от кого напитка и без страх да я изпие на едри глътки? Сега, разбира се, аз бих могла да превърна всяка отрова, преди тя да успее да ми стори зло, но онзи, който ми донесе чашата, не знае това.“

Тя изпи до капчица горещото и вкусно съдържание на чашата и почувствува енергията и настроението, което й даде.

И се запита кое друго общество би се отнесло с такава почит към уединението и спокойствието й, че дарителят да я обезпокои само дотолкова, та да й остави своя дар, без той самият да й се натрапва. Този дар го бяха изпратили уважението и обичта — примесени с мъничко страх.

Още една особеност на случилото се натрапи в съзнанието й: беше си помислила за кафе и то се бе появило. Тя разбираше, че тук няма и следа от телепатия. Това се дължеше на тау¤, единството на общността от заслона, възнаграждението на неуловимата отрова на подправката, която присъствуваше неотменно в храната им. По-голямата част от народа не можеше и да се надява да получи просветлението, което бе й донесло зърното на подправката — те не бяха нито обучавани, нито подготвени за такова нещо. Умовете им отхвърляха онова, което не можеха да проумеят и обхванат. Но въпреки това те чувствуваха и реагираха понякога като цялостен организъм.

И изобщо не им минаваше мисълта за случайно съвпадение.

„Дали Пол е издържал вече изпитанието в пустинята?“ — запита се Джесика. — Той е способен, но нелепата случайност може да провали и най-способния.

Очакването.

„Виновно е отчаянието“ — помисли си тя. — „Човек може да чака толкова дълго. Само че тогава го надвива отчаянието от очакването.“

А през живота си бяха изпитали най-различии видове очакване.

„Тук сме повече от две години“ — рече си тя и поне още два пъти по толкова трябва да минат, преди да можем дори да мислим, че ще се опитаме да изтръгнем Аракис от ръцете на харконския управник Рабан Звяра.

— Света майко?

Гласът зад завесите принадлежеше на Хара, другата жена в домакинството на Пол.

— Да, Хара.

Завесите се разделиха и Хара се промъкна като сянка през тях. Носеше домашни сандали и червено-жълта, увита около тялото дреха, която откриваше ръцете й почти до раменете. Черната й коса бе разделена по средата и отметната назад като криле на насекомо, сресана гладко и прибрана плътно по главата. Открояващите се хищни черти бяха изопнати и строго навъсени.

Зад Хара влезе Алая, момиченце на около две годинки.

Джесика видя дъщеря си и както често й се случваше, бе завладяна от приликата й с Пол, когато той бе на същата възраст — същите сериозни широко отворени питащи очи, същата черна коса и същите строго очертани устни. Но имаше и някои малки различия и именно заради тях повечето от възрастните намираха поведението на Алая за обезпокояващо. Държането на детето, което едва бе проходило, бе толкова сдържано и разумно, че далеч изпреварваше годините му. Възрастните оставаха потресени, когато виждаха момиченцето да се смее на някоя тънка игра на думи между представители на двата пола, или пък се улавяха, че се заслушват в нейния полунеразбираем детски говор, все още неясен поради неоформеното меко небце, и откриваха в думите й лукави намеци, можещи да се основават единствено на преживявания, каквито едно двегодишно дете никога не би могло да има.

С ядна въздишка Хара потъна в една мека възглавница и погледна намръщено детето.

— Алая! — Джесика махна с ръка на дъщеря си.

Момиченцето пристъпи към една възглавница до майка си, седна върху нея и се вкопчи в ръката на Джесика. Съприкосновението на плътта им даде отново онази духовна близост, която съществуваше още отпреди раждането на Алая. Не ставаше въпрос за негласно споделяне на мисли — макар че понякога и това се случваше, ако се докоснеха, докато Джесика превръщаше отровата на подправката за някоя церемония. Това бе нещо по-силно, непосредствена мисъл за друга жива искрица, остро и мъчително нервно-симпатично усещане, което в емоционално отношение ги превръщаше в едно цяло.

С официален тон, който подобаваше за разговор с член на домакинството на сина й, Джесика рече:

— Как си, Хара? Как те заварва настъпващата нощ?

Със същата обичайна тържественост Хара й отвърна:

— Добре. Дано и теб също.

Думите й бяха почти беззвучни. Тя отново въздъхна.

Джесика долови у Алая някаква веселост.

— Тази ганима¤ на моя брат ми е сърдита — изрече Алая с полунеразбираемия си детски говор.

Джесика отбеляза думата, с която Алая нарече Хара — ганима. На езика на свободните тази дума означаваше: „нещо придобито в битка“, а с допълнително прибавения оттенък се разбираше, че това нещо вече не се използува по първоначалното му предназначение. Наконечник на копие, което сега се използува като украшение, да изпъва надолу завесите.

Хара изгледа намръщено детето.

— Не прави опити да ме оскърбяваш, дете. Аз си знам мястото.

— Какво си направила този път, Алая? — попита Джесика.

Вместо нея й отговори Хара:

— Не само че днес отказа да си играе с другите деца, но и се напъха там, където…

— Скрих се зад завесите и наблюдавах как се роди детето на Субая — рече Алая. — Момченце е. Плачеше, че се късаше. Какви дробове има само! Когато си поплака достатъчно…

— Тя излезе и го докосна — каза Хара — и бебето спря да плаче… А всеки знае, че ако се ражда в заслон, бебето на свободните трябва при раждането си да се наплаче веднъж завинаги, защото никога не бива да заплаква пак, за да не би да ни издаде по време на хажра.

— Но то плака достатъчно — рече Алая. — Исках просто да почувствувам неговата искрица, живота му. Само толкова. А когато и бебето ме почувствува, то не пожела да плаче повече.

— От това хората започнаха още повече да говорят — каза Хара.

— Здраво ли е момченцето на Субая? — попита Джесика. Тя забеляза, че нещо силно тревожи Хара, и се зачуди какво ли може да е то.

— Здраво, колкото всеки би искал да бъде — отвърна Хара. — Те разбират, че Алая не му е сторила никакво зло. Много-много не се разтревожиха, че го е пипнала. Момченцето веднага се успокои и му беше много хубаво. Става въпрос… — Хара сви рамене.

— Става въпрос за това, че дъщеря ми е необикновена, нали така? — попита Джесика. — За това, че говори за неща, които не са за годините й, и за неща, които никое дете на нейната възраст не би могло да знае — неща от миналото.

— Откъде би могла да знае как е изглеждало някакво дете на Бела Тегюз? — попита Хара.

— Но наистина има прилика! — намеси се Алая. — Момченцето на Субая прилича досущ на сина на Мита, роден преди Раздялата.

— Алая! — рече Джесика. — Внимавай.

— Но, майко, та аз съм виждала всичко това и то е истина и…

Джесика забеляза признаци на безпокойство по лицето на Хара и поклати глава. „Какво съм родила?“ — запита се тя. — „Дъщеря, която от рождение знае онова, което знам и аз… и дори повече: всичко показано й по коридорите на миналото от светите майки, които живеят сега у мен.“

— Но не е само до нещата, които говори — рече Хара. — А и до упражненията: начина, по който седи с поглед втренчен в някаква скала, като помръдва един-единствен мускул близо до носа си или пък мускул отгоре на пръста си, или…

— Това са упражнения от бин-джезъритското обучение — прекъсна я Джесика. — На теб ти е известно това, Хара. Би ли отрекла, че това й е предадено по наследство?

— Света майко, ти знаеш, че тези неща за мен нямат значение — каза Хара. — Аз говоря за хората и затова, че роптаят. Долавям опасност в техния ропот. Твърдят, че дъщеря ти е демон, че другите деца отказват да си играят с нея, че тя е…

— Тя толкова малко прилича на другите деца — прекъсна я Джесика. — Тя не е демон. Просто е…

— Разбира се, че не е!

Джесика се изненада от страстта в гласа на Хара и сведе поглед към Алая. Детето сякаш бе потънало в размисъл и от него се излъчваше някакво… изчакване. Джесика отново се обърна към Хара.

— Уважавам това, че ти си член на домакинството на моя син — рече тя. (Усети, че уловилата я за ръката Алая се размърда.) — С мен можеш да разговаряш свободно за всичко, което те тревожи.

— Няма да съм още дълго член на домакинството на твоя син — рече Хара. — Досега изчаквах за доброто на синовете си, заради специалното обучение, което получават като деца на Усул. Това, което им давам, не е малко, като се знае, че не деля постелята на сина ти.

Алая до нея отново се размърда, полусънена, топла.

— Въпреки това ти беше добра другарка на моя син — рече Джесика. И добави мислено, защото подобни мисли никога не я напускаха: „Другарка… но не и съпруга“. След това мислите на Джесика се насочиха право към сърцевината, към болката, породена от плъзналите приказки в заслона, че дружбата на нейния син с Чани се бе превърнала в нещо трайно, в женитба.

„Аз обичам Чани“ — помисли си Джесика, но отново си повтори, че може да се наложи любовта да отстъпи пред кралските потребности. За кралските женитби любовта не бе достатъчно основание.

— Мислиш ли, че не се досещам какво кроиш за сина си? — попита Хара.

— Какво искаш да кажеш? — рече Джесика.

— Твоят замисъл е да обединиш племената под властта на Муад’Диб — каза Хара.

— И какво лошо има в това?

— Виждам, че го грози опасност… и че Алая е част от тази опасност.

Алая се притисна по-плътно до майка си, отвори очи и заоглежда внимателно Хара.

— Наблюдавала съм ви, когато сте двете заедно — продължи Хара. — Виждала съм как се докосвате. А Алая е като моя собствена плът и кръв, защото тя е сестра на един човек, който ми е брат. Наглеждала съм я и съм я пазела още от времето, когато беше малко бебе, още от времето на нашата рация, когато избягахме тук. Забелязала съм у нея много неща.

Джесика кимна, усещайки как безпокойството у седналата до нея Алая започва да нараства.

— Знаеш какво искам да кажа — продължи Хара. — Това как тя още от самото начало разбираше какво й говорим. Кога е имало друго бебе, което от такава ранна възраст да познава водния режим? На кое друго бебе първите думи към дойката му са били „Обичам те, Хара!“?

Хара вторачи поглед в Алая.

— Защо мислиш, че търпя обидите й? Защото знам, че в тях няма никакво зломислие.

Алая вдигна поглед към майка си.

— Да, света майко, аз притежавам способността да разсъждавам — продължи Хара. — Можех да стана и сайядина. Каквото знам, наистина го знам.

— Хара… — Джесика сви рамене. — Не знам какво да кажа. — И тя се изненада на себе си, защото това наистина бе така.

Алая се изопна и изправи рамене. Джесика усети, че изчакването, което се излъчваше от нея, вече бе изчезнало. Сега тя излъчваше решителност, примесена с тъга.

— Ние допуснахме грешка — заговори Алая. — Хара сега ни е необходима.

— Това се случи по време на церемонията на зърното — рече Хара, когато ти, света майко, превърна Водата на живота и когато Алая, все още неродена, спеше у теб.

„Хара да ни е необходима?“ — запита се мислено Джесика.

— А кой друг би могъл да разкаже на хората и да ги накара да започнат да ме разбират? — попита Алая.

— Какво ще я помолиш да направи? — попита Джесика.

— Тя вече знае какво — отвърна Алая.

— Ще им разкажа истината — каза Хара. Изведнъж лицето й с маслинена кожа, надиплена от нерадостни бръчки, се състари и натъжи — в острите черти се съзираше някаква магическа сила. — Ще им разкажа, че Алая само се преструва, че е малко момиче, че тя никога не е била малко момиченце.

Алая поклати глава. По страните й се затъркаляха сълзи и Джесика почувствува толкова силно вълната страдание, която се надигна от дъщеря й, сякаш това бе нейно усещане.

— Знам, че съм урод — прошепна Алая. Събрала в себе си приказките на възрастните, тази дума, която се отрони от устата на детето, прозвуча като горчиво потвърждение.

— Ти не си урод! — отсече Хара. — Кой смее да казва, че си урод?

Джесика отново се възхити на непреклонната нотка на закрила в гласа на Хара. И тогава тя разбра, че Алая бе преценила правилно. Хара наистина им беше необходима. Племето щеше да разбере Хара — както думите, така и чувствата й, защото бе очевидно, че тя обича Алая така, сякаш бе нейно собствено дете.

— Кой казва това? — повтори Хара.

— Никой.

Алая си послужи с крайчето на дрехата на Джесика, за да си избърше сълзите от лицето. Тя изглади с ръка робата там, където я беше намокрила, и отново я смачка.

— Тогава не го казвай! — заповяда Хара.

— Добре, Хара.

— А сега — рече Хара — можеш да ми разкажеш кое как е било, за да мога аз да го предам на останалите. Кажи ми какво точно ти се случи?

Алая преглътна и вдигна очи към майка си.

Джесика кимна.

— Един ден се събудих — започна Алая. — Все едно че се събудих от сън, само че изобщо не можех да си спомня да съм заспивала. Намирах се в някакво топло, тъмно място. И бях уплашена.

Като слушаше полуразбираемия детски говор на дъщеря си, Джесика си спомни за деня в голямата пещера.

— И тъй като бях изплашена — продължи Алая, — аз се опитах да избягам, но нямаше накъде да бягам. И тогава видях една искрица… но „видях“ не е точната дума. Искрицата беше там, заедно с мен, и аз усетих чувствата на тази искрица… тя ме утешаваше, успокояваше ме, като по този начин ме уверяваше, че всичко ще се оправи. Това беше майка ми.

Хара потри очи и се усмихна насърчително на Алая. Въпреки това обаче в очите на свободната се съзираше нетърпение и напрегнатост, като че ли и те самите искаха да чуят думите на Алая.

И Джесика си помисли: „Какво знаем всъщност за начина, по който разсъждава един такъв човек… изхождайки от своя единствен по рода си жизнен опит и възпитание, и произход?“

— И чак когато се почувствувах приласкана и успокоена — продължи Алая, — при нас се появи още една искрица… и всичко стана толкова неочаквано. Другата искрица беше старата света майка. Тя… предаваше на моята майка чужди съдби… всичко, с подробности… и аз бях там, при тях, и виждах всичко… абсолютно всичко. И когато това свърши… аз се бях сляла в едно с тях и с всички останали… само че после ми бе необходимо доста време, докато успея да открия отново себе си. Толкова много бяха другите.

— Наистина беше жестоко — обади се Джесика. — Нито едно същество не бива да идва за пръв път в съзнание по този начин. Цяло чудо е, че ти успя да понесеш всичко, което ти се случи.

— Какво друго можех да направя! — рече Алая. — Нямах представа как мога да го отхвърля или как да скрия някъде съзнанието си… или да го изключа… всичко се случи просто… всичко…

— Изобщо нямахме представа — промълви Хара. — Когато дадохме на майка ти да превърне Водата, ние и не подозирахме за твоето съществуване в утробата й.

— Не тъжи, Хара — рече Алая. — Не бива да се самосъжалявам. В края на краищата все пак имаме основание да сме доволни: Аз съм света майка. Племето има две све…

Тя млъкна, наклони глава и се заслуша. Хара се понадигна от възглавницата, приклекна и се вгледа в Алая, но после отмести поглед към лицето на Джесика.

— Не предполагаше ли? — попита Джесика.

— Шшшт! — прошепна Алая.

И тогава през завесите, които ги отделяха от коридорите на заслона, до тях достигна отмерено хорово пеене. То се усили, като вече носеше и разбираеми думи: „Я! Я! Яаун! Му зайн уала! Я! Я! Яуан! Му зайн уала!“

Пеещите отминаха и гласовете им прокънтяха навътре по коридора. Пеенето бавно замря.

Когато гласовете утихнаха достатъчно, Джесика със скръбен тон започна ритуала:

— На Бела Тегюз е било април.

— Близките ми седяха във вътрешния си двор — заговори Хара, — на въздух, къпан от влагата, която се надигаше от пръските на фонтана. Наблизо растеше портокалово дърво с кръгли тъмнооранжеви плодове. Имаше кошница с праскови и сребърни чаши с либан¤, както и всякакви вкусни неща за ядене. В градините и в стадата ни царуваше мир… мир царуваше по цялата земя.

— Животът бе изпълнен с благоденствие, докато един ден не се появиха нападателите — обади се Алая.

— Кръвта потече студена сред писъците на приятелите — рече Джесика. И почувствува как спомените от миналото на всяка памет, която живееше у нея, запрепускаха през съзнанието й.

— Ла, ла, ла — плачеха жените! — добави Хара.

— Нападателите влязоха през градинката във вътрешния двор и се втурнаха към нас с извадени ножове, от които капеше кръвта на отнетия живот на нашите мъже — каза Джесика.

Около трите, както и във всички жилища на заслона, се спусна тишина — тишина, за да си спомнят и запазят все така незасваща своята скръб.

След малко Хара промълви обредния завършек на церемонията, като придаде на думите си такава злост, с каквато Джесика никога не беше чувала да бъдат изричани:

— Никога няма да простим и никога няма да забравим!

Сред тишината за размисъл, която последва думите й, те дочуха ропота на хора и шумоленето на полите на множество роби. Джесика усети, че някой стои отвън пред завесите, които закриваха стаята й.

— Света майко?

Женски глас, който Джесика разпозна: гласът на Тартар, една от съпругите на Стилгар.

— Какво има, Тартар?

— Задава се беда, света майко.

Джесика почувствува как я присви сърцето от внезапния страх за Пол, който я прониза.

— Пол… — ахна тя.

Тартар отмести завесите и влезе в стаята. Преди те отново да се съберат, Джесика съзря в преддверието тълпа хора. Тя вдигна поглед към Тартар, — дребничка, смугла жена в черна роба на червени фигури — изцяло сините очи се вторачиха упорито в Джесика, а ноздрите на малкото носле се разшириха и откриха белезите от запушалки за нос.

— Какво има? — попита Джесика.

— Получи се известие от пустинята — отвърна Тартар. — Усул ще се срещне с творец-вестител за своето изпитание… което е днес. Младежите говорят, че той със сигурност ще успее и че до мръкване ще е станал пясъчен ездач. Младежите се събират за рация. Ще потеглят на север и там ще се срещнат с Усул. Казват, че тогава ще нададат бойния вик. Казват, че ще принудят Усул да предизвика на двубой Стилгар, за да поеме командуването на племената.

„Събирането на води, засаждането на дюните, бавното, но сигурно променяне на света им — това вече не им е достатъчно“ — помисли си Джесика. — „Сега, когато ние с Пол ги обучихме, малките набези, сигурните набези вече не ги задоволяват. Те усещат своята сила. Искат да се бият.“

Тартар пристъпи от крак на крак и се окашля. „Ние познаваме необходимостта от предпазливото изчакване“ — помисли си Джесика — „и в това се крие същността на нашето безсилие. Защото ние познаваме и вредата, която проточилото се твърде дълго изчакване може да ни причини. Ако изчакването се проточи дълго, ние губим своята решителност.“

— Младежите казват, че ако Усул не предизвика Стилгар на двубой, тогава сам ще трябва да се брани — продължи Тартар.

Тя сведе поглед.

— Ето каква била работата — промълви Джесика. И си помисли: „Да, аз видях бедата да приближава. Видя я и Стилгар.“

Тартар отново се окашля.

— Дори и брат ми Шоаб говори така — каза тя. — Те няма да дадат на Усул право на избор.

„Значи бедата е вече дошла“ — помисли си Джесика. — „И Пол ще трябва сам да се справя с нея. Светата майка няма право да се намесва в смяната на вождовете.“

Алая се освободи от ръката на майка си и каза:

— Ще отида с Тартар и ще послушам какво си говорят младежите. Все пак може да има някакъв изход.

Джесика срещна погледа на Тартар, но заговори на Алая:

— Тогава иди. И ми докладвай колкото можеш по-скоро.

— Ние не искаме това да става, света майко — рече Тартар.

— И ние не го искаме — съгласи се Джесика. — Племето се нуждае от цялата си сила. — Тя погледна към Хара. — Ще отидеш ли с тях?

Хара отговори на неизречената част от въпроса:

— Тартар няма да позволи нещо лошо да сполети Алая. Тя знае, че ние двете скоро ще бъдем съпруги на един и същи човек. Ние с Тартар разговаряхме вече за това. — Хара отправи поглед към Тартар, а после отново към Джесика. — И сме постигнали споразумение.

Тартар протегна ръка на Алая и каза:

— Трябва да побързаме. Младежите се канят да тръгват.

Те бързешком минаха през завесите — детската ръка се бе мушнала в ръката на дребната женица, но като че ли водеше детето.

— Ако Пол Муад’Диб убие Стилгар, няма да е от полза за племето — обади се Хара. — Винаги досега този е бил начинът един вожд да бъде сменен от друг, но времената не са същите.

— Те са други и за теб — каза Джесика.

— Да не би да подозираш, че аз се съмнявам в изхода на този двубой — рече Хара. — Не е възможно Усул да не победи.

— Точно това имах предвид — каза Джесика.

— И си мислиш, че моите лични чувства пречат на преценката ми? — рече Хара. Тя поклати глава, водните жетони на шията й звъннаха. — Колко грешиш! Сигурно смяташ също, че съжалявам, дето не съм избраницата на Усул и че завиждам на Чани?

— Човек прави своя собствен избор както може — отговори Джесика.

— Аз съжалявам Чани — рече Хара.

Джесика се изопна.

— Какво искаш да кажеш?

— Известно ми е какво мислиш за нея — отвърна Хара. — Мислиш си, че тя не е достойна съпруга за твоя син.

Джесика се отдръпна и се отпусна на възглавницата си. Сви рамене.

— Може би.

— Може и да си права — продължи Хара. — Но ако е така, можеш да се сдобиеш с неочакван съюзник — самата Чани. Тя е готова на всичко, което ще е от полза за Муад’Диб.

Джесика преглътна някаква буца, появила се ненадейно в гърлото й.

— Чани ми е много скъпа — рече тя. — Тя не би могла да…

— Чергите в тази стая са доста замърсени — прекъсна я Хара. Тя обходи с очи пода, като избягваше погледа на Джесика. — Оттук непрекъснато минават толкова много хора. Наистина трябва да ги даваш по-често на почистване.

(обратно)

„Човек не може да избегне намесата на политиката в православната религия. Тази борба за надмощие прониква в обучението, образованието и възпитанието на православната общност. И именно поради тази принуда предводителите на една такава общност трябва неизбежно да се изправят пред следния решителен вътрешен въпрос: да застанат ли на позициите на пълната безпринципност, като цена за запазването на своята власт, или да рискуват да пожертвуват себе си в името на православната нравственост.“

Из „Муад’Диб за религиозните разногласия“ от принцеса Ирулан

Пол стоеше на пясъка, близо до дирята на приближаването, в очакване на гигантския червей. „Не бива да чакам като нетърпелив и неспокоен контрабандист“ — припомни си мислено той. — „Трябва да се превърна в частица от пустинята.“

До пристигането на червея, който изпълваше утрото със свистенето от движението си, вече оставаха броени минути. Огромните зъби в кръглата бездна на отворената му паст се бяха разперили като исполинско цвете. Мирисът на подправка, който се носеше от нея, изпълваше въздуха.

Влагосъхраняващият костюм на Пол се въртеше свободно около тялото му и само в някакво далечно кътче на мислите си той се сещаше за запушалките за нос и маската за дишане. Уроците на Стилгар и часовете на ревностно очакване върху пясъка засенчваха всичко останало.

— На какво разстояние от радиуса на вестителя трябва да застанеш при едрозърнест пясък? — беше го попитал Стилгар.

И той бе отговорил правилно:

— На половин метър за всеки метър от диаметъра на твореца-вестител.

— Защо?

— За да избегна въртопа, образуван при преминаването му, и въпреки това да имам време да вляза в дирята на приближаването и да се покатеря на гърба му.

— Ти си яздил малките вестители, онези, които отглеждаме за зърното на Водата на живота — бе рекъл Стилгар. — Но този, който ще призовеш за изпитанието си, ще бъде див вестител, старец от пустинята. Трябва да изпитваш и съответното уважение към такъв творец-вестител.

Гръмкото тракане на кречеталото вече се сля със свистенето на приближаващия се червей. Пол дишаше дълбоко, като усещаше дори през филтрите си горчивия мирис на пясъка. Дивият вестител, старецът от пустинята, се извиси почти над него. От издигащите се изпод могилата предни сегменти се понесе пясъчна вълна, която едва не го събори.

„Излез на повърхността, прекрасно чудовище!“ — помисли си той. — „Излез! Чуй как те зова! Излез! Излез!“

Вълната разклати нозете му. Надигналият се от повърхността пясък го засипа. Той се закрепи прав — в неговия свят господствуваше движението на тази забулена в пясъчен облак криволичеща стена, тази канара от сегменти, в която ясно личаха очертанията на пръстените.

Пол вдигна куките, прицели се добре и ги запрати. Усети, че се забиха, и изопна въжето. Подскочи и с извито назад тяло в противовес на закачилите се куки заби нозе в тази стена. Ето това бе решаващият миг на изпитанието: ако бе забил куките правилно в главния ръб на пръстенния сегмент и той се отвореше, червеят нямаше да се зарови под повърхността и да го смаже.

Червеят забави ход. Стигна до кречеталото и го накара да замлъкне. Малко по малко започна да се измъква на повърхността, като издигаше колкото е възможно по-нависоко тези досадни куки, далеч от пясъка, който заплашваше вътрешната подплата на пръстенния сегмент.

Пол се озова на гърба на червея — застанал прав, той го яздеше. Тържествуваше също като император, който прави преглед на своята империя. Потисна внезапно породилото се у него желание да се разлудува, да обърне посоката на движение, да изтъкне своето надмощие над това същество.

Изведнъж проумя защо Стилгар го бе предупредил веднъж за наглите младежи, които танцуваха и си играеха с тези чудовища, като правеха стойки върху гърбовете им, сваляха и двете куки и отново ги забиваха, преди червеят да успее да ги хвърли от гърба си.

Пол остави едната кука, където си беше, но откачи другата и я заби по-ниско в ръба на сегмента. Когато се убеди, че е добре забита, той свали надолу и първата и по този начин ги преместваше все по-надолу. Червеят продължаваше да пълзи и както пълзеше, направи завой около участъка с дребния пясък, където чакаха останалите.

Пол ги видя да се приближават и да се изкатерват нагоре с помощта на куките си, като избягваха обаче чувствителните ръбове на пръстените и така, докато не се изкачиха най-отгоре. Сетне, застанали в тройна редица зад гърба на Пол, закрепили се здраво с куките си, и те започнаха да яздят червея.

Стилгар се приближи през редиците, провери разположението на куките на Пол и погледна усмихнатото му лице.

— Успя, а? — рече Стилгар, като повиши глас, за да надвие свистенето на червея. — Нали това си мислиш? Че успя? — Той изпъчи гърди. — А сега ще ти кажа, че ти свърши тази работа доста немарливо. Ние имаме дванадесетгодишни момчета, които я вършат по-добре. Вляво от мястото, където чакаше, имаше гърмящи пясъци. Нямаше да можеш да отстъпиш в тази посока, ако червеят се насочеше срещу теб.

Усмивката изчезна от лицето на Пол.

— Аз ги забелязах.

— Тогава защо не даде знак на някой от нас да заеме резервна позиция и да те прикрива? Това е нещо, което би могъл да направиш дори по време на самото изпитание.

Пол преглътна с лице обърнато срещу вятъра.

— Сега си мислиш, че не постъпвам добре, като ти го казвам — продължи Стилгар. — Това е мой дълг. Давам си сметка колко си необходим за отряда. Ако беше затънал в гърмящите пясъци, вестителят щеше да се насочи към теб.

Въпреки надигналия се в гърдите му гняв Пол разбираше, че Стилгар говори истината. Беше му потребна цяла една минута, за да използува всичко научено от майка си, за да успее да възвърне спокойствието си.

— Моля за извинение — рече той. — Няма да се повтори.

— В трудно положение винаги си осигурявай помощник, някой, който да поеме червея, щом ти не можеш — продължи Стилгар. — Запомни, че ние действуваме заедно. И тогава сме уверени. Действуваме заедно, приемаш ли?

— Приемам! — съгласи се Пол.

— А сега — рече Стилгар и гласът му прозвуча сурово — покажи ми, че умееш да маневрираш с един вестител. В коя посока ще завием?

Пол погледна надолу към люспестата повърхност на пръстена, върху който бяха застанали, отбеляза естеството и големината на люспите и това, че се уголемяваха надясно, а се смаляваха наляво. Беше му известно, че за всеки червей е типично да се движи по-често с едната си страна нагоре. С остаряването на вестителя това типично придвижване с едната страна отгоре се превръща почти в навик. Люспите по долната страна стават по-големи, по-тежки и по-гладки. При по-едрия червей горните люспи могат да се познаят само по големината.

Като премести куките си, Пол се придвижи наляво. Той махна на младежите в края на редиците да отворят сегменти и от двете страни на червея, за да не се отклонява от курса. Когато се приготви за завоя. Пол махна на двама кормчии да излязат от редиците и да заемат предна позиция.

— Ач¤, хай-ююю! — нададе той традиционния вик. Кормчията вляво отвори най-близкия сегмент.

Творецът-вестител описа величествен кръг, за да предпази отворения си пръстен. Описа пълен кръг и когато отново пое курс на юг, Пол изкрещя:

— Гейрат!¤

Кормчията откачи куката си. Червеят проточи снага в курс право напред.

— Много добре, Пол Муад’Диб! — рече Стилгар. — С още много практика може и да станеш добър пясъчен ездач!

Пол се намръщи, като си помисли: „А не обяздих ли аз пръв червея?“

Зад гърба му внезапно се разнесе смях. Отрядът започна да пее, да скандира гръмогласно и многократно повтаряното му име литна към небето:

— Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!

Далеч назад по гърба на червея Пол дочу ударите на подканвачите, които бъхтеха по опашните сегменти. Червеят започна да набира скорост. Полите на робите им заплющяха на вятъра. Свистенето от прехода се усили.

Пол обърна поглед назад, огледа воините от отряда и откри сред тях лицето на Чани. Той гледаше в нея, докато говореше на Стилгар:

— Значи вече съм пясъчен ездач, а, Стил?

— Най-сетне! От днес си вече пясъчен ездач!

— Тогава имам право да избера накъде ще пътуваме?

— Точно така.

— И вече съм свободен, роден днес, тук, при Хабания Ридж. До днес не съм живял истински живот. До днес съм бил дете.

— Е, не чак дете — рече Стилгар. Той пристегна края на качулката си там, където я брулеше вятърът.

— Да, но досега имаше някаква преграда, която бе препречила моя свят, и днес тази преграда е съборена.

— Вече няма преграда.

— Ще поема на юг, Стилгар — преход от двадесет кречетала. Ще видя земята, която създаваме, тази земя, която съм виждал само с очите на другите.

„И ще видя сина и семейството си“ — помисли си той. — „Нуждая се от време да осмисля бъдещето, което в моята памет е вече минало. Голямата бъркотия се задава и ако аз не съм там, откъдето мога да я оправя, ще настъпи хаос.“

— Воините горят от нетърпение да нападнат с теб харконските помийни ями — рече Стилгар. — Вонящите им дупки са на разстояние само едно кречетало.

— Федейкините са участвували в набег с мен — отвърна Пол. — И пак ще участвуват в други набези, докато не остане нито един харкон, който да диша въздуха на Аракийн.

Стилгар се вгледа внимателно в него и Пол разбра, че вождът виждаше този миг през спомена за това как сам се бе издигнал до командването на Сийч Табър и до предводителството на Съвета на Вождовете сега, когато Лайът-Кайнс не беше между живите.

„Получил е донесения за вълненията сред младите“ — рече си мислено Пол.

— Желаеш ли да бъде свикан сбор на вождовете? — попита Стилгар.

Очите на някои от младежите в отряда заблестяха. Те яздеха, заели небрежна стойка, и наблюдаваха. Пол забеляза тревогата в погледа на Чани и това, как местеше очи ту към Стилгар, който й беше чичо, ту към Пол Муад’Диб, който бе нейният другар.

— Не можеш да отгатнеш какво искам — каза Пол. И си помисли: „Не мога да отстъпя. Трябва да запазя властта си над тези хора.“

— Днес ти ще командуваш пътуването из пустинята — рече Стилгар. Тонът му бе официално сдържан. — Как ще използуваш тази си власт?

„Нужно ни е време, за да отдъхнем, време за спокоен размисъл“ — рече си Пол.

— Ще тръгнем на юг! — рече Пол.

— Дори ако ти кажа, че още утре ще поемем обратно на север?

— Ще тръгнем на юг! — повтори Пол.

Честолюбието на Стилгар беше уязвено. Той прибра плътно полите на робата си.

— Сбор ще има! — каза той. — Ще разпратя съобщенията.

„Той смята, че ще го предизвикам на двубой“ — помисли си Пол. — „И е сигурен, че няма да ме победи.“

Пол обърна лице на юг, като усещаше вятъра по откритите си страни и мислеше за потребностите, които налагаха това му решение.

„Те не знаят истинското положение на нещата“ — помисли.

А сам Пол знаеше, че не може да позволи да бъде отклонен от ничие съображение. Той трябваше да остане на централната пътека на бурята на времето, която съзираше в бъдещето. Щеше да настъпи миг, в който да е възможно всичко да се разплете, но само ако той се намира там, откъдето би могъл да разсече главния възел.

„Няма да го предизвикам на двубой, ако това може да се избегне или ако се намери друг някакъв начин да се предотврати маршът на легионите.“

— За вечерното ядене и молитва ще стануваме в Пещерата на птиците под Хабания Ридж — рече Стилгар. С помощта на една кука той запази равновесие от люлеенето на вестителя и посочи с ръка напред, към една ниска скална бариера, която се издигаше от пустинята.

Пол огледа канарата и огромните жилки в скалата, които я пресичаха като вълни. Ни зеленинка, ни цвят смекчаваха този строг хоризонт. Отвъд него се простираше пътят към южната пустиня — път, който можеха да изминат за не по-малко от десет дни и нощи, колкото и упорито да пришпорваха червеите.

Двадесет кречетала.

Пътят водеше далеч отвъд обсега на харконските патрули. Знаеше точно кое как ще стане. Сънищата му го бяха показали. И един ден в цвета на далечния хоризонт щеше да настъпи промяна, толкова незначителна, та дори щеше да му се стори, че под въздействието на надеждите му се привижда — и тогава щеше да изникне новият заслон.

— Моето решение задоволява ли Муад’Диб? — попита Стилгар.

В гласа му се прокрадна едва доловим сарказъм, ала ушите на свободните наоколо, наострени за всеки тон в писъка на птицата или в кресливото съобщение на циелаго, усетиха сарказма и впериха очи в Пол, за да видят как ще реагира.

— Стилгар е чул клетвата за вярност, която положих пред него, когато произвеждахме в чин федейкините — заговори Пол. — Хората от моята охрана знаят, че тогава аз говорих искрено. А Стилгар съмнява ли се в това?

В гласа на Пол прозвуча неподправена болка. Стилгар я долови и сведе поглед.

— В Усул, другаря от моя заслон, в него аз никога не мога да се усъмня — отвърна Стилгар. — Но ти си Пол Муад’Диб, атреидският дук, а си още и Лизан-ал-Гаиб, гласът от външния свят. Тези другите двама аз дори не познавам.

Пол се извърна настрани, за да може да наблюдава как Хабания Ридж изниква сред пустинята. Вестителят под нозете им все още не показваше признаци на умора и се поддаваше на управление. Можеше да ги превози на два пъти по-дълго разстояние от всеки друг червей, срещан до този момент от свободните. Пол знаеше това. Дори и в приказките за деца нямаше червей, който би могъл да се сравнява с този старец от пустинята. Той разбираше, че този творец-вестител щеше да стане герой на нова легенда.

Нечия ръка го сграбчи за рамото.

Пол се извърна и погледна нагоре, чак към лицето — мрачните очи на Стилгар проблясваха между филтровата маска и качулката на влагосъхраняващия костюм.

— Онзи, който бе вожд на Сийч Табър преди мен — започна Стилгар, — бе мой приятел. Заедно деляхме опасностите. Много пъти съм спасявал живота му… както и той моя.

— Аз съм твой приятел, Стилгар — рече Пол.

— Никой не се съмнява в това — отвърна Стилгар. Той отдръпна ръката си и потрепера. — Така повеляват обичаите.

Пол разбра, че Стилгар бе прекалено много погълнат от обичаите на свободните, за да допусне възможността за някакъв друг изход. Един вожд при тях поемаше юздите от изстиналите ръце на предшественика си или убиваше най-силния от племето, ако се случеше вождът да е умрял в пустинята. Стилгар се бе издигнал до наиб именно по този начин.

— Трябва да оставим червея там, където пясъчният слой е по-дебел — рече Пол.

— Да — съгласи се Стилгар. — Оттук бихме могли да стигнем и пеша до пещерата.

— Яздихме го достатъчно дълго — ще се зарие в пясъка и ще се посърди някой и друг ден — каза Пол…

— Днес ти командуваш пътуването в пустинята — рече Стилгар. — Кажи кога ще… — Той млъкна и се загледа в небето на изток.

Пол се извърна. От синьото на подправката, забулило очите му, небето изглеждаше тъмно, наситено лазурносиньо, на фона на което рязко изпъкваха далечни, отмерено пробляскващи огнени дири.

Орнитоптер!

— Някакъв малък топтер — рече Стилгар.

— Може да е топтер-скаут — каза Пол. — Допускаш ли да са ни видели?

— От такова разстояние виждат само червей, който се движи по повърхността — отвърна Стилгар. Той махна с лявата си ръка. — Слизай долу! Разпръсквай се по пясъка!

Воините от отряда започнаха да се смъкват от гърба на червея, спускаха се отстрани, скачаха и се сливаха с пясъка, скрили се под своите наметала. Пол отбеляза къде скочи Чани. След малко останаха само двамата със Стилгар.

— Пръв се качих, последен ще сляза — рече Пол.

Стилгар кимна, спусна се отстрани по куките си и скочи на пясъка. Пол изчака, докато вестителят се отдалечи на безопасно разстояние от осеяния с хора участък, и тогава откачи куките си. Сега настъпваше решаващият момент при червей, който още не е напълно изтощен.

Освободен от подкарвачите и куките, огромният вестител започна да се зарива в пясъка. С лека стъпка Пол се затича назад по широкия му гръб, изчака удобна възможност и скочи долу. С падането се втурна да бяга, хвърли се към гладката страна на една дюна така, както го бяха обучавали, и се скри под пясъчния водопад, който обсипа робата му. А сега, изчакването…

Пол лекичко се обърна и разкри изпод една гънка на робата си малко късче небе. Представи си как и останалите на свой ред правят същото.

Дочу плясъка на крилете на топтера, преди да го види. Чу се кашлянето на двигателите и машината прелетя над главата му, като описа широка дъга към хребета. Пол забеляза, че топтерът няма отличителни знаци. Скри се от погледа отвъд Хабания Ридж. Над пустинята се разнесе крясък на птица. Още един. Пол се отърси от пясъка и се изкачи на гребена на дюната. Останалите фигури образуваха редица, проточила се в обратна посока на хребета. Сред тях разпозна Чани и Стилгар.

Събраха се всички и започнаха прехода, като се плъзгаха по пясъка с неравномерна стъпка, която не би повикала твореца-вестител. Стилгар крачеше редом с Пол откъм подветрената страна на гребена на една дюна.

— Това бе топтер на контрабандистите — рече Стилгар.

— На такъв приличаше — добави Пол. — Само че този район е твърде навътре в пустинята, за да има контрабандисти.

— И те си имат неприятности с патрулите — отбеляза Стилгар.

— Щом навлизат толкова навътре, може да отидат и още по-далеч — рече Пол.

— Така е.

— Няма да им е от полза да видят онова, което ще видят, щом дръзват да навлизат толкова навътре на юг. А контрабандистите търгуват с информация.

— Сигурно търсят подправка, не мислиш ли така? — попита Стилгар.

— Тогава някъде наблизо трябва да го чакат комбайн¤ и транспортьор¤ — отвърна Пол. — Ние имаме мелиндж. Нека я поставим за стръв в ивица пясък и да заловим няколко контрабандисти. Трябва да им покажем, че това са наши земи, а и воините ни трябва да се упражняват с новите си оръжия.

— Ето сега говори Усул — каза Стилгар. — Усул говори като свободен.

„Но Усул трябва да отстъпва пред решения, които служат на едно ужасно предназначение“ — помисли си Пол.

А бурята се надигаше.

(обратно)

„Когато закон и дълг, обединени от религията, се слеят в едно, човек никога не е в състояние да мисли изцяло за себе си. Тогава все нещо няма да му достига, за да бъде една цялостна личност.“

Из „Муад’Диб: Деветдесетте и девет чудеса на вселената“ от принцеса Ирулан

Комбайнът на контрабандистите с пренасящия го транспортьор и обръча от бръмчащи орнитоптери прелетяха над едно възвишение като рояк пчели, следващи царицата си. Пред рояка се простираше един от ниските скални хребети, които се издигаха сред пустинята като миниатюрни подобия на Защитната стена. Неотдавнашната буря бе помела и най-малката песъчинка по склоновете на хребета.

Гърни Халик се приведе напред в наблюдателната кабинка на комбайна, нагласи маслените лещи на бинокъла си и се зае внимателно да оглежда пейзажа. Отвъд хребета се виждаше тъмна ивица, която можеше да се окаже находище на мелиндж, и той даде съответния сигнал на един кръжащ наоколо орнитоптер, за да отиде и провери.

Топтерът махна с крила, за да потвърди, че е получил сигнала. Отдели се от ятото, стрелна се надолу към потъмнелия пясък и обиколи в кръг участъка със спуснати близо до повърхността детектори.

Почти веднага след това той се гмурна със свити криле и закръжи, с което съобщи на чакащия комбайн, че е намерена подправка.

Гърни прибра бинокъла в калъфа, убеден, че и другите са видели сигнала. Това място му харесваше. Хребетът осигуряваше известна защита. Намираха се доста навътре в пустинята, място твърде необичайно за засада… и все пак… Гърни сигнализира на единия от екипажите да направи няколко обиколки над хребета, но не на голяма височина, за да не ги засече отдалеч някой харконски детектор.

Съмняваше се обаче, че харконските патрули биха се осмелили да навлязат толкова навътре на юг. Това все пак бе територия на свободните.

Гърни провери оръжието си, проклинайки съдбата, която правеше безполезни защитните полета тук. Всяко нещо, което можеше да повика червей, трябваше обезателно да се избягва. Потри белега от мастилена лоза по долната си челюст, изучи с поглед обстановката и реши, че ще е по-безопасно, ако кацне и поведе през хребета един разузнавателен отряд. Да се тръгне пешком на оглед си оставаше най-сигурното средство. Човек трудно можеше да е прекалено внимателен, когато свободните и харконите се бяха вкопчили едни в други.

Тук повече го тревожеха свободните. Не им се свидеше да им продават всичката си подправка, щом бяха в състояние да си я платят, но ставаха същински дяволи, ако пристъпеха там, където им бе забранено да ходят. А напоследък така дяволски бяха захитрели.

Хитростта и ловкостта, които тези туземци проявяваха в боя, дразнеше Гърни Халик. Те показваха прекалено голяма изисканост в бойното изкуство, най-доброто, което някога бе срещал, а той бе обучаван от най-изкусните бойци във вселената и по-късно се бе калил в битките, където само неколцината най-доблестни бяха оцелявали.

Гърни отново обходи с поглед околността, като се питаше защо се чувствува така неспокоен. Може би за това бе виновен червеят, който видяха… но той мина от другата страна на хребета.

Една глава изникна в кабинката до Гърни — командирът на комбайна — едноок стар пират с буйна брада, със сините очи и млечнобелите зъби на човек, в чиято храна изобилствува мелиндж.

— Изглежда богато находище, сър — рече той. — Да кацаме ли?

— Спусни се в края на онзи хребет — нареди Гърни. — Аз ще сляза с войниците си. От онова място можете сами да стигнете до подправката. А ние ще огледаме онази канара.

— Слушам.

— В случай на беда — продължи Гърни — спасете комбайна. Ние ще излетим с топтерите.

Командирът на комбайна отдаде чест.

— Слушам, сър.

Той изчезна през люка.

Гърни отново огледа внимателно хоризонта. Трябваше да допусне възможността, че тук наоколо има свободни и че той нарушава границите им. Свободните го тревожеха със своята издръжливост и поведение, което не можеше да се предвиди. Много неща, свързани с този му занаят, го безпокояха, но отплатата бе пребогата. Безпокоеше го и обстоятелството, че не може да изпрати наблюдатели¤ на по-голяма височина. А към безпокойството му се прибави и необходимостта да се спазва радиомълчание.

Комбайнът направи завой и започна да се снижава. Той леко се плъзна по сухия сипей в подножието на хребета. Гъсеничните вериги докоснаха пясъка.

Гърни отвори купола на наблюдателната кабинка и се освободи от предпазните колани. В мига, в който комбайнът кацна, той вече бе навън, затвори с трясък капака на кабинката зад гърба си и мина лазешком по предпазителя на гъсеничната верига, за да скочи върху пясъка отвъд защитната мрежа. Петимата войници от личната му охрана излязоха едновременно с него, като изскочиха от люка на носа. Други войници откачиха скобите на транспортьора. Той се издигна нагоре освободен и започна да лети ниско отгоре им в кръг.

Огромният комбайн потегли незабавно и се отдалечи от хребета по посока на тъмната пясъчна ивица с подправката.

Един топтер пикира наблизо, намали скоростта си и кацна. Последва го друг и още един. Те попълниха взвода на Гърни, после се издигнаха и започнаха да се реят над главите им.

Гърни опипа мускулите си под влагосъхраняващия костюм и се протегна. Нарочно не постави филтровата си маска, като по този начин губеше влага заради една по-належаща потребност — да не намалява силата на гласа си, ако се наложеше да дава заповеди. Той започна да се катери по скалите, като проверяваше терена: под нозете им — камъчета и едър пясък, из въздуха — аромат на подправка.

„Подходяща площадка за спомагателна база“ — помисли си Гърни. — „Може би ще е разумно да заровя тук малко припаси.“

Обърна се назад и видя как, докато го следваха, войниците му се разгръщаха. Добри войници бяха, дори и новите, които още не бе имал време да подложи на проверка. Наистина добри войници. Не бе нужно всеки път да им нарежда какво да правят. Никой не носеше защитен пояс. Сред тях нямаше страхливци, които да използуват защита навътре в пустинята, където някой червей можеше да усети защитното поле и да дойде да им ограби намерената подправка.

От това леко възвишение сред скалите Гърни виждаше ивицата с подправката на разстояние от около половин километър, както и комбайна, който, кажи-речи, бе вече до нея. Вдигна поглед към наблюдателите, като отбеляза височината на полета — не беше много голяма. Той кимна и се обърна, за да продължи да изкачва хребета.

В този миг скалният масив сякаш избухна.

Дванадесет гърмящи огнени дири литнаха нагоре към кръжащите наблюдатели и транспортьора. Откъм комбайна се разнесе трясък от разкъсан метал, а скалите около Гърни, загъмжаха от биещи се мъже с прихлупени качулки.

Гърни успя да си помиси: „Кълна се в рогата на Великата майка! Ракети! Те се осмеляват да използуват ракети!“

После се озова лице с лице срещу привел се ниско мъж с качулка, който държеше в готовност кристалния си нож. Горе в скалите отстрани дебнеха още двамина. Виждаше само очите на боеца пред себе си, които проблясваха между качулката и покривалото за лице на жълтокафявото пустинно наметало, но стойката и лекотата на движенията предупреждаваха, че насреща си има опитен боец. Очите бяха изцяло сини, като на свободните от най-дълбоката пустиня.

Без да сваля очи от ножа на другия, Гърни плъзна ръка към собствения си нож. Щом се осмеляваха да използуват ракети, те сигурно разполагаха и с други взривометни оръжия. Моментът изискваше изключителна предпазливост. Той можеше да отгатне само по звука, че вече най-малко четири-пет от неговите наблюдатели са свалени. Зад гърба му се чуваше сумтенето на сражаващите се воини.

Очите на застаналия срещу Гърни боец проследиха движението на ръката му към ножа и после се впиха в неговите.

— Остави ножа в канията, Гърни Халик! — рече мъжът.

Гърни се поколеба. Макар и да минаваше през филтъра на влагосъхраняващия костюм, този глас му се стори странно познат.

— Знаеш името ми? — запита той.

— Щом си с мен, нямаш нужда от нож, Гърни — отвърна мъжът. — Той изпъчи гърди и пъхна обратно кристалния нож в канията под робата си. — Заповядай на хората си да прекратят безсмислената съпротива.

Мъжът отметна назад качулката си и дръпна настрани филтъра.

Потресен от това, което видя, Гърни се вцепени.

Първоначално му хрумна мисълта, че пред него стои призракът на дук Лито Атреидски. Просветлението настъпи бавно.

— Пол! — прошепна той. — Наистина ли си ти, Пол?

— Нямаш ли вяра на собствените си очи? — попита Пол.

— Казаха, че си загинал — отвърна рязко Гърни. Той пристъпи половин крачка напред.

— Нареди на хората си да се предадат — заповяда Пол. Той махна с ръка към подножието на хребета.

Гърни се обърна неохотно, защото трябваше да свали поглед от Пол. Видя, че боят се водеше само на няколко места. Мъжете от пустинята като че ли бяха навсякъде. Комбайнът лежеше притихнал, а на покрива му бяха накацали свободни. Над главите им не кръжаха вече никакви топтери.

— Прекратете боя! — изрева Гърни. Той си пое дълбоко въздух и присви длани вместо мегафон. — Говори Гърни Халик! Прекратете боя!

Бавно и внимателно биещите се мъже се разделиха. Към него се обърнаха питащи очи.

— Това са приятели! — провикна се Гърни.

— Хубави приятели! — извика в отговор някой. — Половината от хората ни са избити.

— Станала е грешка — рече Гърни. — Не го слагайте в сметката!

Той се обърна към Пол и се загледа в изцяло сините очи на младежа.

По устните на Пол пробяга усмивка, но в изражението му имаше някаква строгост, която напомни на Гърни за стария дук, дядото на Пол. После той забеляза у Пол жилавата якост, каквато никога дотогава не бе виждана у нито един атреид — обветрена кожа, присвити очи и изпитателен поглед, който сякаш претегляше всичко, което му се изпречи.

— Казаха, че си загинал — повтори Гърни.

— И това май се оказа най-добрата закрила, щом ги е накарала да повярват — рече Пол.

Гърни прозря, че едва ли щеше да получи друго извинение за това, че е бил изоставен на собствената си съдба и че е бил принуден да повярва, че младият дук — неговият приятел, е бил загинал. После се запита дали е останало нещо от момчето, което бе познавал и обучавал в бойно майсторство.

Пол пристъпи крачка към Гърни и усети, че очите го засмъдяха.

— Гърни…

Сякаш всичко стана от само себе си и ето че сега те се прегръщаха и се тупаха един-другиго по гърбовете, усещайки твърдата плът, вдъхваща увереност.

— Ах ти, пале такова! Ах ти, пале такова! — повтаряше непрекъснато Гърни.

А Пол пригласяше:

— Гърни, приятелю! Гърни, приятелю!

След малко и двамата отстъпиха назад и се вгледаха в другия. Гърни си пое дълбоко въздух.

— Ето защо свободните са помъдрели толкова във военната тактика. Трябваше да се досетя. Те непрекъснато правят неща, които все едно аз съм замислил. Ако само знаех… — Той поклати глава. — Да ми беше изпратил само една думица, момко. Нищо не би ме възпряло. Щях да дойда тичешком и…

Прекъсна го погледът на Пол… суровият, преценяващ поглед.

Гърни въздъхна.

— Да, разбира се, щеше да има и такива, които да питат къде ли се е запътил тичешком Гърни Халик, а други нямаше да се задоволят само с въпроси. Щяха да тръгнат на лов за отговори.

Пол кимна и погледна застаналите около него в очакване свободни — забеляза любопитно-преценяващите погледи на федейкините. Отмести очи от охраната си и отново ги насочи към Гърни. Това, че беше намерил бившия си учител по фехтовка, го беше въодушевило.

Съзря в това благоприятна поличба, знак, че се бе изправил по пътеката на бъдещето там, където всичко вървеше добре.

„С Гърни от едната си страна…“

Пол плъзна поглед надолу по хребета, покрай федейкините и заразглежда групата на контрабандистите, които бяха дошли с Халик.

— На чия страна са войниците ти? — попита той.

— Всички са контрабандисти — отвърна Гърни — и са на страната на печалбата.

— В нашето начинание няма достатъчно печалби. — каза Пол и улови едва забележимия сигнал, който Гърни му направи с пръстите на дясната си ръка — стария таен език на ръцете от тяхното минало. В групата на контрабандистите имаше хора, на които не можеше да се разчита.

Пол подръпна устните си, за да покаже, че е разбрал, и вдигна поглед към воините си, застанали на пост по скалите. Видя, че и Стилгар е там. Споменът за нерешения между него и Стилгар въпрос охлади част от въодушевлението му.

— Стилгар — рече той, — това е Гърни Халик, за когото си ме чувал да говоря. Това е бащиният ми майстор по бойни изкуства, един от моите учители по фехтовка, стар приятел. На него може да се разчита за всяко начинание.

— Разбирам — отвърна Стилгар. — Ти си неговият дук.

Пол се вгледа в мрачното лице отгоре, като се питаше какви ли бяха причините, подтикнали Стилгар да отговори именно така. „Неговият дук.“ В гласа на Стилгар се прокрадна особена, едва доловима нотка, сякаш той искаше да каже нещо друго. А това не беше в характера на Стилгар — вожд на свободните, човек, който винаги говореше онова, което му е на душата.

„Моят дук“ — възкликна мислено Гърни. Той изгледа още веднъж Пол. — „Да, със смъртта на Лито титлата се пада на Пол.“

Войната, която свободните водеха на Аракис, започна да придобива нови измерения в мислите на Гърни. „Моят дук!“ Едно замряло кътче вътре в него започна да оживява. Само част от съзнанието му се съсредоточи върху заповедта на Пол групата на контрабандистите да се разоръжи, докато не бъдат разпитани.

Мислите на Гърни се върнаха към заповедта, когато чу, че някои от хората му негодуват. Тръсна глава и се извърна.

— Вие глухи ли сте? — излая той. — Това е законният дук на Аракис. Изпълнявайте заповедите му!

Роптаейки, контрабандистите се подчиниха. Пол застана до Гърни и заговори тихо:

— Не очаквах от теб да се напъхаш в този капан, Гърни.

— Вече напълно се опомних — каза Гърни. — Бас хващам, че онзи участък с подправката не е нищо друго освен обикновен пясък — стръв, която да ни подмами.

— И това е бас, който ще спечелиш — рече Пол. Той погледна към мъжете, които хвърляха оръжието си.

— Сред твоите хора има ли още от воините на баща ми?

— Нито един. Съвсем оредяхме. Има няколко сред независимите търговци. Повечето дадоха всичките си печалби, за да се махнат от тази планета.

— Но ти остана.

— Останах.

— Сигурно защото Рабан е тук — каза Пол.

— Реших, че не ми е останало нищо друго освен отмъщението — отвърна Гърни.

Откъм върха на хребета се разнесе странно накъсан вик. Гърни вдигна поглед и видя, че един свободен размахва кърпата си.

— Приближава се червей — рече Пол. Той отиде до ръба на една скала, следван от Гърни, и се взря на югозапад. Някъде по средата на равнината се виждаше изровената от червея могила — забулена в прах следа, която вървеше направо през дюните с курс към хребета.

— Доста е голям — каза Пол.

Откъм комбайна долу се разнесе някакво бръмчене. Той се обърна като гигантски бръмбар върху гъсеничните си вериги и тромаво пое към скалите.

— Колко лошо, че не успяхме да спасим транспортьора — добави Пол.

Гърни се втренчи в него, после погледна назад към струйките дим и отломките, разпръснати сред пустинята там, където транспортьорът и орнитоптерите бяха свалени от ракетите на свободните. Изпита внезапна остра болка за загиналите воини… неговите воини… и каза:

— Баща ти щеше да е по-загрижен за хората, които не е успял да спаси.

Пол му хвърли строг поглед и сведе очи. След малко заговори:

— Те бяха твои приятели, Гърни. Разбирам. За нас обаче те бяха само нарушители на границите ни и можеха да видят неща, които не са за виждане. Трябва да разбереш това.

— Разбирам го много добре — отвърна Гърни. — А сега съм любопитен да видя онова, което не е за виждане.

Пол вдигна очи и видя старата и добре позната хищна усмивка на Гърни, както и набръчкания белег от мастилена лоза по долната му челюст.

Гърни кимна надолу, към пустинята. Свободните си шетаха спокойно във всички посоки. Учуди се, че видимо никой от тях не се тревожеше от приближаването на червея.

Откъм откритите дюни на мелинджовото находище-примамка се разнесе някакво тракане — гръмко тактуване, което те долавяха сякаш с нозете си. Гърни видя, че някои от свободните се разпръсват по пясъка и застават по пътя на червея.

Червеят връхлетя като огромна пясъчна риба, която надигна повърхността — пръстените му се вълнуваха и извиваха. След миг Гърни видя от своя наблюдателен пост как се обяздва червей — храбрият скок на първите мъже с куките, завоят на червея, това, как цяла тълпа мъже се покатериха отстрани по люспестата, блестяща извивка на огромното туловище.

— Ето това е едно от нещата, които не трябваше да виждаш — рече Пол.

— Носят се различни истории и слухове — каза Гърни. — Но на такова нещо трудно може да се повярва, без да се види. — Той поклати глава. — Вие използувате като ездитно животно съществото, от което всички хора на Аракис се боят.

— Ти чу, когато баща ми говореше за пустинна мощ — рече Пол. — Ето това е тя. Лицето на тази планета е наше. Никаква буря, никое животно или препятствие не могат да ни спрат.

„Да ни спрат!“ — помисли си Гърни. — „Той има предвид свободните. Говори за себе си, сякаш е един от тях.“ Гърни отново се вгледа в изцяло сините от подправката очи на Пол. Той знаеше, че неговите собствени очи имат подобен оттенък, но контрабандистите можеха да си доставят храна и от други планети, а и сред тях самите се забелязваха едва доловими оттенъци на този цвят, които говореха за различна кастова принадлежност. Кажеше ли се за някого, че го е „хванала здраво мелинджовата боя“, това означаваше, че е станал едва ли не туземец. И в тази приказка винаги се влагаше недоверие.

— По-рано в тези ширини не яздехме твореца-вестител на дневна светлина — заговори Пол. — Но на Рабан са му останали вече толкова малко орнитоптери, та той едва ли ще ги излага на опасност да търсят няколко точици сред пустинята. — Той погледна към Гърни. — Появата на вашия топтер тук бе за нас като удар.

„За нас… за нас…“

Гърни разтърси глава, за да прокуди подобни мисли.

— Едва ли бяхме за вас такъв удар, какъвто вие се оказахте за нас.

— Какво се говори за Рабан в синка и селата? — попита Пол.

— Говори се, че така са укрепили селищата в грейбъна, че вие изобщо не сте в състояние да им сторите никакво зло. Казват, че само щели да си седят вътре в укрепленията, докато вие се изтощавате с безсмислени нападения.

— С една дума — рече Пол, — станали са тромави.

— Докато вие можете да отидете където си поискате — каза Гърни.

— Това е тактика, която съм научил от теб — рече Пол. — Те загубиха инициативата, което означава, че са загубили войната.

Гърни се усмихна с вяла, разбираща усмивка.

— Нашият враг се намира точно там, където аз искам да бъде — продължи Пол. Той погледна към Гърни. — Е, Гърни, ще постъпиш ли на служба при мен, за да доведем докрай тази кампания?

— Да постъпя на служба ли? — Гърни втренчи поглед в него. — Господарю, та аз никога не съм напускал службата си при теб! Ти си този, който ме изостави… като позволи да те мисля за загинал. И оставен на течението, аз разчистих, доколкото можах, сметките си в очакване на онзи миг, в който ще мога да продам живота си на достойна цена — срещу смъртта на Рабан.

Пол замълча неловко.

Към тях по скалите се изкачваше някаква жена — очите й, които проблясваха между качулката на влагосъхраняващия костюм и покривалото за лицето, се стрелкаха ту към Пол, ту към неговия другар. Тя спря пред Пол. Гърни забеляза собственическото й отношение, видя я как застана плътно до Пол.

— Чани — заговори Пол, — това е Гърни Халик. Чувала си ме да говоря за него.

Тя погледна Халик, после отново Пол.

— Чувала съм.

— Накъде отидоха хората с вестителя? — запита Пол.

— Само го отклониха, за да ни дадат време да спасим съоръженията.

— Добре тогава… — Пол млъкна и подуши въздуха.

— Задава се буря — рече Чани.

Над главите им, откъм върха на хребета, се провикна нечий глас:

— Хей, вие там… идва буря!

Гърни забеляза раздвижване сред свободните — напрежение и припряност. Онова, което червеят не бе успял да предизвика, го постигна страхът от бурята. Комбайнът тромаво се придвижи до сипея под тях и сред скалите се отвори някакъв проход… после скалите се затвориха така плътно, че Гърни не успя да зърне прохода.

— Много ли такива скривалища имате? — попита той.

— Много пъти по много — отговори Пол и погледна Чани. — Намери Корба. Предай му, че Гърни ме е предупредил, че сред контрабандистите има хора, на които не трябва да се вярва.

Тя погледна най-напред Гърни, после отново Пол, кимна и заслиза надолу по скалите, подскачайки пъргаво като газела.

— Тя е твоята жена — рече Гърни.

— Майката на първородния ми син — каза Пол. — Сред атреидите има още един Лито.

При тази новина Гърни само ококори очи. С взискателен поглед Пол следеше действията около себе си. По южния небосклон вече преобладаваше ръждивокафявият цвят. Вихрите и поривите на вятъра го засипваха с пясък.

— Пристегни си костюма! — рече Пол. И сам пристегна маската и качулката около лицето си.

Гърни се подчини, благодарен, че отново диша с филтър.

Пол заговори с глас, приглушен от филтъра:

— На кого от групата ти не бива да се вярва, Гърни?

— На някои от новите попълнения — отвърна Гърни. — Те са инопланетяни… — Той се подвоуми, учудвайки се внезапно на себе си. „Инопланетяни.“ Думата така лесно се бе отронила от езика му.

— Да? — рече Пол.

— Не приличат на жадните за богатства типове, които обикновено попадат при нас — продължи Гърни. — Тези са по-издръжливи.

— Харконски шпиони ли са? — попита Пол.

— Според мен, господарю, не приличат на харкони. Подозирам че са хора на имперската разузнавателна служба. Нещо у тях навежда на мисълта за Салуса Секундус.

Пол му хвърли остър поглед.

— Сардукари?

Гърни сви рамене.

— Може и да са, но не им личи.

Пол кимна, като си мислеше с каква лекота Гърнн отново бе заел мястото си на атреидски васал… само че с известна сдържаност… и разлика. Аракис бе променил и него.

Двамина свободни със спуснати ниско качулки изникнаха сред чакъла долу и започнаха да се катерят към тях. Единият бе преметнал през рамо обемист вързоп.

— Къде са хората ми сега? — попита Гърни.

— На сигурно място долу под нас — отвърна Пол. — Тук имаме пещера — Пещерата на птиците. След бурята ще решим какво да правим с тях.

Нечий глас отгоре се провикна:

— Муад’Диб!

Пол се обърна на повика и видя, че свободните от охраната сочат надолу към пещерата. Той даде знак, че е разбрал.

Гърни го разглеждаше с променено изражение.

— Ти ли си Муад’Диб? — попита той. — Ти ли са „волята-на-пустинята“?

— Това е името ми на свободен — отвърна Пол.

Гърни се извърна настрани, усети някакво мрачно предчувствие. Половината от хората му лежаха убити на пясъка, а другите бяха пленени. Не беше го грижа за новите попълнения, но сред останалите имаше свестни хора, приятели, хора, за които се чувствуваше отговорен.

„След бурята ще решим какво да правим с тях!“ Ето какво бе казал Пол, ето какво бе казал Муад’Диб. И Гърни си припомни историите, разказвани за Муад’Диб, Лизан-ал-Гаиб — как одрал кожата на един харконски офицер, за да я опъне на тъпана си, и как е заобиколен от кръвожадни федейкини, които се хвърлят в бой с песни на уста.

Муад’Диб!

Двамата свободни се изкатериха и пъргаво скочиха на един ръб срещу Муад’Диб. Смуглоликият заговори:

— Всичко е наред, Муад’Диб! А сега най-добре да слезем долу.

Гърни отбеляза тона на свободния — полузаповеден, полуумоляващ. Това бе мъжът, наричан Стилгар, друг герой от новите легенди на свободните.

Пол погледна към вързопа, който другият свободен носеше, и попита:

— Какво има в този вързоп, Корба?

— Намерихме го в комбайна — отговори Стилгар. — Носеше инициалите на този твой приятел и в него има балисет. Много пъти съм чувал да разправяш как достойно се е справял Гърни Халик с балисета.

Гърни огледа мъжа, който говореше — видя края на черната му брада над маската на влагосъхраняващия костюм, ястребовия поглед и изящния нос.

— Имаш другар, който умее да разсъждава, господарю — каза Гърни. — Благодаря, Стилгар.

Стилгар даде знак на спътника си да предаде вързопа на Гърни и рече:

— Благодари на дука, твоя господар. Неговата закрила ти осигури достъп сред нас.

Гърни пое вързопа, смутен от суровите нотки в този разговор. У човека насреща се усещаше нещо предизвикателно. Той се запита дали не е възможно този свободен да изпитва ревност. Дошъл някой си Гърни Халик, който познавал Пол още отпреди идването му на Аракис и се оказва, че с Пол го свързва другарство, до което Стилгар никога не можеше да получи достъп.

— Бих искал двамата да станете приятели — рече Пол.

— Стилгар, свободния, е известно име — заговори Гърни. — За мен ще бъде чест да имам за свой приятел всеки унищожител на харкони.

— Ще стиснеш ли ръката на моя приятел Гърни Халик, Стилгар? — попита Пол.

Стилгар бавно протегна ръка и стисна твърдата мазолеста длан на майстора на сабята.

— Малцина са онези, които не са чували името на Гърни Халик — рече той и пусна ръката му. После се обърна към Пол: — Бурята връхлита неудържимо.

— Тръгваме — рече Пол.

Стилгар се обърна и ги поведе надолу през скалите, по криволичеща пътека сред мрачна цепнатина, която ги отведе до ниския вход на някаква пещера. Воините побързаха да поставят уплътнението зад гърба им. Суспенсорните глобуси осветяваха широко помещение с куполовиден таван, с издигната от едната страна площадка и коридор, който водеше навътре.

Следван плътно от Гърни, Пол се изкачи на площадката и тръгна по коридора. Останалите се отклониха по друг коридор, който се намираше точно срещу входа. Пол мина през едно преддверие, а оттам в стая с тъмни виненочервени драперии по стените.

— Тук можем да се усамотим за малко. Останалите ще уважат моето…

Откъм външното помещение се разнесе тревожен удар на гонг, който бе последван от крясъци и звън на оръжие. Пол се обърна, втурна се към преддверието и оттам навън, към ръба на издадената над помещението площадка. Гърни го следваше неотклонно с изваден меч.

Долу, в средата на площадката, се бяха скупчили биещи се мъже. Пол постоя така за миг, преценявайки положението, като отделяше робите на свободните и техните пустинни наметала от дрехите на онези, с които се биеха. С помощта на усета да открива и най-неуловимите нишки, който майка му бе развила у него, той долови едно важно обстоятелство — свободните се сражаваха срещу хора, облечени в роби на контрабандисти, но тези контрабандисти се бяха скупчили в тройки и щом ги притиснеха, отстъпваха в триъгълник.

Този стил на ръкопашен бой бе характерен за имперските сардукари.

Един федейкин сред тълпата съзря Пол и бойният му вик прокънтя из помещението:

— Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!

Но и още един поглед бе засякъл Пол. Към него се стрелна черен нож. Пол избягна удара, чу как ножът издрънча о камъка зад гърба му и като погледна към Гърни, разбра, че той го е избил.

Сега триъгълните групички бяха принудени да отстъпят.

Гърни вдигна ножа към очите на Пол и посочи към тънката жълта ивичка с имперския цвят, гривата на златния лъв и многобройните очи по дръжката.

Несъмнено сардукари!

Пол пристъпи до самия край на площадката. Бяха останали само трима от сардукарите. Из помещението се валяха в безпорядък кървави купчини от сардукари и свободни.

— Спрете! — изкрещя Пол. — Дук Пол Атреидски ви заповядва да спрете!

Сражаващите се сепнаха и се подвоумиха.

— Хей, сардукари! — извика Пол на оцелялата групичка. — По чия заповед застрашавате властта на един законен дук? — И тъй като воините му започваха да се скупчват около сардукарите, той побърза да добави: — Спрете, казах!

Един от притиснатата в ъгъла тройка изпъчи гърди:

— Кой тук твърди, че сме сардукари? — попита.

Пол взе ножа от Гърни и го вдигна високо.

— Ето това тук доказва, че сте сардукари.

— Кой тогава твърди, че си законен дук? — попита мъжът.

Пол посочи към федейкините.

— Тези хора твърдят, че съм законен дук. Лично вашият собствен император даде Аракис на Атреидската династия. Атреидската династия съм аз.

Сардукарът млъкна, но не го свърташе на едно място.

Пол се вгледа в този човек — висок, с блудкава физиономия и белезникав белег, който пресичаше цялата половина на лявата му страна. Поведението му издаваше гняв и стъписване, но той бе запазил своето високомерие, без което един сардукар оставаше като разсъблечен и с което, макар и разголен, можеше да се яви като напълно облечен.

Пол хвърли поглед към един от своите лейтенанти и запита:

— Корба, как стана така, че тези хора се оказаха въоръжени?

— Задържали са у себе си ножове, скрити в хитро измислени джобове под влагосъхраняващите си костюми — отвърна лейтенантът.

Пол разгледа внимателно убитите и ранените и после отново погледна към лейтенанта. Думите бяха излишни. Лейтенантът сведе очи.

— Къде е Чани? — попита Пол и със затаен дъх зачака отговора.

— Стилгар я измъкна оттук. — Той кимна към другия коридор и се загледа в убитите и ранените. — Държа отговорен себе си за тази грешка, Муад’Диб.

— Колко сардукари имаше в групата, Гърни? — попита Пол.

— Десет.

Пол скочи леко долу, прекоси помещението и застана в обсега на ударите на сардукара, с когото бе разговарял.

По лицата на федейкините се изписа напрежение. Не им харесваше, че Пол се излага на такава опасност. Те бяха дали тържествен обет да го предпазват именно от това, тъй като свободните искаха да съхранят мъдростта на Муад’Диб.

Без да се обръща, Пол заговори на своя лейтенант:

— Какви са нашите загуби?

— Четирима ранени и двама убити, Муад’Диб.

Пол долови раздвижване сред сардукарите. Чани и Стилгар бяха застанали в началото на другия коридор, без да свалят поглед от чуждоземното бяло в очите на сардукаря, който бе разговарял с Пол.

— Хей ти, как се казваш? — попита Пол.

Мъжът се изопна и завъртя поглед наляво, после надясно.

— Не се опитвай да увърташ. За мен е ясно, че имате заповед да намерите и унищожите Муад’Диб. Сигурен съм, че не друг, а точно вие сте предложили да се търси мелиндж толкова навътре в пустинята.

Въздишката на Гърни зад гърба му предизвика бегла усмивка по устните на Пол.

Кръв нахлу в лицето на сардукара.

— Онова, което виждате пред себе си е нещо повече от Муад’Диб — продължи Пол. — Седмина от вашите са убити срещу двама наши. Трима за един. Никак не е зле за сражение срещу сардукари, е?

Мъжът пристъпи на пръсти, но се отдръпна назад, тъй като федейкините се втурнаха към него.

— Попитах те как се казваш — повтори Пол и реши коварно да му приложи гласа: — Кажи ми как се казваш!

— Капитан Аръмшъм, имперски сардукар! — рязко отговори мъжът. Челюстта му увисна. Той засрамено погледна Пол. Високомерието, с което бе презрял тази пещера, като бърлога на варвари, се изпари.

— Е, капитан Аръмшъм — рече Пол, — харконите биха заплатили прескъпо, за да научат това, което вече знаете. А императорът — какво ли не би дал той, за да узнае, че въпреки предателството му има оцелял жив атреид.

Капитанът погледна наляво и надясно към двамината воини, които му бяха останали. Пол едва ли не четеше мислите, които кръжаха из главата му. Сардукарите никога не се предаваха, но императорът трябваше да узнае за тази нова заплаха.

Като продължи да използува гласа. Пол изрече:

— Предай се, капитане!

Сардукарът от лявата страна на капитана скочи ненадейно към Пол, но срещна с гърди светкавичния удар на ножа на собствения си капитан. Със стърчащ от гърдите му нож той се строполи като дрипа.

Капитанът се изпречи пред единствения останал му другар.

— Тук аз решавам кое е най-полезно за негово височество! — рече той. — Ясно ли е?

Раменете на другия сардукар се изопнаха.

— Хвърли оръжието си! — заповяда капитанът.

Сардукарът се подчини.

Капитанът отново обърна поглед към Муад’Диб.

— Заради теб убих приятел — рече той. — Нека завинаги запомним това.

— Вие сте мои пленници — му каза Пол. — Сами се предадохте. Без значение е дали ще живеете, или ще умрете. — Той даде знак на стражата да отведе двамата сардукари и кимна на лейтенанта, който беше претърсил пленниците.

Стражата се приближи и бързешком отведе сардукарите.

Пол се наведе към лейтенанта.

— Муад’Диб — започна лейтенантът, — аз те подведох и…

— Подведох те аз, Корба — прекъсна го Пол. — Трябваше да те предупредя какво да търсиш. Запомни това за в бъдеще, когато претърсваш сардукари. Запомни също, че всеки от тях има по един или два изкуствени нокътя на краката си, от които, заедно с други укрити по тялото им неща, може да се направи сносен предавател. Имат и най-малко по един изкуствен зъб. Носят намотки от шигърова жица¤ в косата си — толкова тънка, че човек едва ли може да я открие, но същевременно достатъчно яка, за да удуши някого и при това да му отреже главата. Трябва да ги огледаш най-внимателно, да ги изследваш с най-различни видове лъчи и да отрежеш всеки кичур косми по тялото им. И когато свършиш, трябва да си сигурен, че не си открил всичко.

Той вдигна поглед към Гърни, който се бе приближил, за да слуша.

— Тогава най-добре да ги убием — каза лейтенантът.

Пол поклати глава, като не сваляше поглед от Гърни.

— Не. Искам да избягат.

Гърни го погледна стреснато.

— Господарю… — пое си той дъх.

— Моля?

— Твоят лейтенант е прав. Убий незабавно тези пленници. Унищожи всички следи от тях! Ти посрами един имперски сардукар! Когато императорът узнае за това, той няма да има миг покой, докато не те изпече на бавен огън.

— Едва ли императорът може да има такава власт над мен — каза Пол. Той говореше бавно, сдържано. Докато бе гледал пред себе си този сардукар, у него бе станала някаква промяна. В главата му се бяха струпали куп решения. — Гърни — заговори той. — Навъртат ли се около Рабан много хора от Сдружението?

Гърчи се изопна и присви очи.

— От този въпрос нищо не…

— Да или не? — излая Пол.

— Аракис гъмжи от агенти на Сдружението. Те купуват мелиндж, сякаш тя е най-скъпоценното нещо в цялата вселена. Защо мислиш рискувахме да дойдем толкова навътре в…

— Подправката е наистина най-скъпоценното нещо в цялата вселена — прекъсна го Пол. — За тях обаче. — Той погледна към Стилгар и Чани, които сега прекосяваха помещението и идваха към него. — И с нея се разпореждаме ние, Гърни.

— Харконите се разпореждат с нея! — възрази Гърни.

— Онези, които могат да унищожат дадено нещо, нямат власт над него — отвърна Пол. Той даде знак, че не желае да чува повече забележки от Гърни, и кимна на Стилгар, който заедно с Чани застана пред него.

Пол взе в лявата си ръка ножа на сардукара и го подаде на Стилгар.

— Ти живееш за доброто на племето — заговори. — Би ли могъл да източиш кръвта на живота ми с този нож?

— За доброто на племето! — изръмжа Стилгар.

— Тогава използувай ножа — каза Пол.

— На двубой ли ме предизвикваш? — попита Стилгар.

— Ако те предизвиквах — отвърна Пол, — шах да застана тук без оръжие и да се оставя да ме убиеш.

Стилгар рязко си пое въздух.

— Усул! — рече Чани и погледна към Гърни, после отново към Пол.

Докато Стилгар продължаваше да премисля думите му. Пол заговори:

— Ти си Стилгар, борец. Но когато сардукарите започнаха да се бият тук, ти не застана начело на битката. Първата ти мисъл бе да запазиш Чани.

— Тя ми е племенница — каза Стилгар. — Ако съществува някакво съмнение, че твоите федейкини са се справили както трябва с тази сган…

— Защо помисли най-напред за Чани? — попита Пол.

— Не е точно така!

— Наистина ли?

— Заради теб! — призна си Стилгар.

— А мислиш ли, че би могъл да вдигнеш ръка срещу мен? — попита Пол.

Стилгар се разтрепери.

— Така повелява обичаят — промълви той.

— Обичаят повелява също да се убиват непознати пришълци, намерени в пустинята, и да се взема водата им като дар от Шай-хулуд — продължи Пол. — И въпреки това една нощ ти запази живота на двама чужденци — на майка ми и моя.

И тъй като Стилгар не каза нищо, а все така трепереше и гледаше към него. Пол продължи:

— Обичаите се менят, Стил. Сам ти ги промени.

Стилгар се вгледа в жълтата емблема върху ножа, който държеше.

— Когато стана дук в Аракийн с Чани до мен, смяташ ли, че ще разполагам с време да се занимавам с всяка подробност от управлението на Сийч Табър? — попита Пол. — Ти занимаваш ли се с вътрешните въпроси на всяко едно семейство?

Стилгар не откъсваше очи от ножа.

— Мислиш ли, че мога да пожелая да отрежа дясната си ръка? — попита Пол.

Стилгар бавно насочи поглед към него.

— Кажи де! — рече Пол. — Мислиш ли, че искам да лиша себе си и племето от твоята мъдрост и сила?

Стилгар отговори приглушено:

— Аз мога да убия онзи младеж от моето племе, чието име ми е известно, щом това е волята на Шай-хулуд. Но не мога да сторя зло на Лизан-ал-Гаиб. Ти знаеше това, когато ми даде този нож.

— Знаех го — съгласи се Пол.

Стилгар отвори длан. Ножът издрънча по каменния под.

— Обичаите се менят — каза той.

— Чани — рече Пол, — иди при майка ми и я изпрати тук, за да ни посъветва, ако се наложи да…

— Но нали каза, че ще тръгнем на юг! — възрази тя.

— Допуснах грешка — отвърна той. — Харконите не са на юг. Войната не е на юг.

Тя си пое дълбоко въздух, като прие нещата така, както една жена от пустинята приема всички потребности, свързани с този живот, осеян със смърт.

— Ще предадеш на майка ми съобщение, предназначено единствено за нейните уши — продължи Пол. — Предай й, че Стилгар ме признава за дук на Аракис и че трябва да се намери начин младите хора да приемат миролюбиво тази новина.

Чани погледна към Стилгар.

— Прави каквото ти казва — озъби се Стилгар. — И на двама ни е известно, че той щеше да ме надвие… а аз нямаше да мога и ръка да вдигна срещу него… за доброто на племето.

— Ще се върна с майка ти — каза Чани.

— Изпрати я сама — каза Пол. — Интуицията на Стилгар е била вярна. Аз съм по-силен, когато ти си в безопасност. Ще останеш в заслона.

Тя понечи да възрази, но преглътна думите.

— Сихайя! — назова я Пол с най-съкровеното име. После се извърна надясно и срещна втренчения поглед на Гърни.

Откакто Пол бе споменал за майка си, за Гърни Халик разговорът между Пол и Стилгар бе протекъл като в мъгла.

— Майка ти! — рече Гърни.

— Айдахо ни спаси в онази нощ на нападението — отвърна Пол, разстроен от раздялата с Чани. — Тъкмо сега ние…

— А Дънкан Айдахо, господарю? — попита Гърни.

— Той загина, подарявайки ни няколко минути, за да избягаме.

„Вещицата е жива!“ — помисли си Гърни. — „Онази, на която се заклех да отмъстя, е жива! А очевидно дук Пол дори не подозира що за чудовище го е родило! Злосторницата! Да предаде собствения му баща на харконите!“

Пол се затича и скочи на площадката. Обърна се назад, видя, че убитите и ранените са вече изнесени, и с тъга си помисли, че към легендата за Муад’Диб щеше да се прибави нова глава. „Аз дори не извадих ножа си, но за този ден ще се говори, че съм убил със собствената си ръка най-малко двадесет сардукари.“

Стилгар и Гърни последваха Пол. Гърни дори не усещаше земята под нозете си. Яростта бе изтласкала от мислите му пещерата и нейните суспенсорни глобуси.

„Значи вещицата е жива“ — рече си мислено той. — „Жива, докато онези, които предаде, са вече изтлели в самотните си гробове. Трябва да сторя тъй, че Пол да не узнае истината за нея, преди да съм я убил.“

(обратно)

„Колко често разгневеният човек отхвърля ядно онова, което му подсказва вътрешният глас.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Тълпата, събрала се в сборната зала на пещерата, излъчваше онова стадно чувство, което Джесика бе усетила в деня, в който Пол уби Джеймис. В гласовете се долавяше негодувание и напрегнатост. Като набъбнали възли сред множество се събираха отделни групички свободни.

Когато излезе от покоите на Пол и се появи на площадката, Джесика напъха под робата си някакъв метален куриерски цилиндър. Чувствуваше се отпочинала след продължителното пътуване на юг, но все още я беше яд, че Пол не им разрешава да използуват пленените орнитоптери.

— Все още не владеем въздушното пространство — бе казал той. — А и не бива да ставаме зависими от гориво, доставяно от други планети. Както горивото, така и самолетите трябва да се запазят за деня, когато ще е потребно върховно усилие.

Пол стоеше с група младежи близо до площадката. Мъждивата светлина на суспенсорните глобуси придаваше на сцената някаква призрачност. Приличаше на жива картина, към която обаче трябваше да се прибавят и миризмите на заслона, шепотът и шумът от тътрещи се нозе.

Тя се вгледа в сина си, като се чудеше защо той все още не показва своята изненада — Гърни Халик. Мисълта за Гърни я развълнува със спомените за едно по-ведро минало — за дни, прекарани сред любов и красота с бащата на Пол.

В другия край на площадката Стилгар стоеше в очакване сред групичка от свои приближени. Стойката и мълчанието му говореха за наранено честолюбие.

„Не бива да губим този човек“ — помисли си Джесика. Планът на Пол трябва да успее. Всичко друго би било истинска трагедия.

Тя прекоси площадката, мина покрай Стилгар, без да го погледне и слезе сред тълпата. Сториха й път, когато се отправи към Пол. А откъдето минеше, настъпваше мълчание.

Тя схващаше смисъла на това мълчание — недоизречените въпроси на хората и благоговението пред светата майка.

Когато се приближи до Пол, младите хора се отдръпнаха настрани и за миг я слиса по-различното уважение, което му оказваха. „Всички по-нискостоящи от теб ламтят за мястото ти“ — гласеше бин-джезъритската аксиома. Ала тя изобщо не откри по лицата им ламтеж за власт. По-скоро ги държеше на разстояние религиозната възбуда свързана с предводителството на Пол. И тя си припомни друга бин-джезъритска поговорка: „Пророците винаги умират от насилствена смърт.“

Пол я погледна.

— Време е! — рече тя и му подаде куриерския цилиндър.

Единият от другарите на Пол, по-смел от останалите, хвърли поглед към Стилгар и каза:

— Ще го предизвикаш ли на двубой, Муад’Диб? Сега му е времето. Ще те вземат за страхливец, ако не…

— Кой дръзва да ме нарича страхливец? — попита Пол. Ръката му се стрелна към канията с кристалния нож.

Сред групичката настъпи гневно мълчание, което плъзна и сред тълпата. Щом момъкът се отдръпна от него, Пол рече:

— Предстои ни работа. — Сетне се извърна, проправи си път към площадката, качи се с лек подскок и застана с лице към хората.

— Хайде, какво чакаш? — провикна се някой.

Ропот и сподавен говор последваха този вик. Пол изчака шумът да утихне. Тишината настъпи бавно — тук-там все някой продължаваше да тътри нозе или да кашля. Когато пещерата утихна, Пол вирна брадичка и заговори с глас, който проникна и в най-отдалеченото кътче:

— Дотегна ви чакането — започна той.

Отново изчака да утихнат виковете, предизвикани от думите му.

„Наистина им е дотегнало чакането“ — рече си мислено. Той вдигна високо куриерския цилиндър, като си мислеше за съдържанието му. Джесика му бе показала съобщението и бе обяснила как е било взето от харконския куриер.

Съдържанието му бе категорично: Бяха оставили Рабан да се справя със собствените си сили тук, на Аракис! Той не можеше да поиска нито помощ, нито подкрепления!

Пол отново извиси глас:

— Според вас вече е време да предизвикам на двубой Стилгар и да поема предводителството на отредите! — Преди да успеят да отговорят, върху тях се стовари гневният глас на Пол: — За толкова ли глупав смятате Лизан-ал-Гаиб?

Настъпи смразяваща тишина.

„Той посяга към религиозния плащ“ — помисли си Джесика. — „Трябва да успее!“

— Така повелява обичаят! — провикна се някой. Пол заговори сдържано, като опипваше подводните течения на настроението им.

— Обичаите се менят.

От един ъгъл на пещерата се надигна гневен глас:

— Ние сме тези, които ще кажем какво трябва да се променя!

Тук-там през тълпата преминаха одобрителни възгласи.

— Ваша воля — рече Пол.

И слухът на Джесика засече едва доловимите модулации, тъй като той използуваше възможностите на гласа, на който тя го бе обучавала.

— Така е, вие ще кажете — съгласи се той. — Но първо ще чуете онова, което ще кажа аз.

Стилгар се приближи до площадката — изражението на брадясалото му лице бе невъзмутимо.

— Това също е повеля на обичая — заговори той. — Гласът на всеки свободен може да бъде чут от Съвета. Пол Муад’Диб е свободен.

— Най-важно от всичко е доброто на племето, нали така? — попита Пол.

Със същия равен глас на наранено честолюбие Стилгар отвърна:

— Към него са насочени усилията ни.

— Много добре — рече Пол. — Тогава кой заповядва на военния отряд на нашето племе и кой заповядва на всички племена и отряди посредством военните инструктори, които ние обучихме в чудноватото бойно изкуство?

Пол изчака, като рееше поглед над главите на стълпилите се хора. Отговор не последва.

След малко заговори отново:

— Стилгар ли заповядва на всички тях? Самият той отрича да е така. Аз ли им заповядвам? Дори Стилгар понякога изпълнява моите нареждания, а мъдреците — най-умните сред умните — се вслушват в думите ми и ме почитат в Съвета.

Сред тълпата цареше мъртва тишина.

— И така — продължи Пол. — Майка ми ли им заповядва? — Той посочи надолу към Джесика, която се открояваше в своите черни обредни одежди. — Стилгар, както и всички други предводители на отреди търсят нейния съвет за почти всяко по-значително начинание. Това ви е известно. Но светата майка ли прави преходи из пустинята и предвожда рациите срещу харконите?

Челата, които Пол съзираше, се смръщиха, но гневният ропот сред тълпата не утихваше.

„Избрал е твърде опасен път“ — помисли си Джесика, но си спомни за цилиндъра със съобщението и онова, което се казваше в него. И тя прозря намерението на Пол: да проникне до самите дълбини на тяхното колебание и да се възползува от него, а останалото щеше да дойде после от само себе си.

— Никой не признава предводителство без двубой и сражение, така ли е? — попита Пол.

— Така повелява обичаят! — изкрещя някой.

— А каква е нашата цел? — попита Пол. — Да свалим от власт Рабан, харконския звяр, и да превърнем нашата планета в свят, където сред изобилие от вода да можем да създаваме щастливо нашите семейства — това ли е нашата цел?

— Неумолимите задачи изискват неумолими обичаи — провикна се друг.

— А ще строшите ли ножа си преди битката? — попита Пол. — Ще спомена нещо само като факт, не като самохвалство или предизвикателство: Тук, сред вас, няма човек, включително и Стилгар, който може да ми устои в единоборство. Стилгар сам си го признава. Значи той е убеден в това, както и всички вие.

Сред тълпата отново се понесе гневен ропот.

— Мнозина от вас са заставали срещу мен на тренировъчната площадка — продължи Пол. — И добре знаете, че това не е празно самохвалство. Споменавам този факт, защото е известен на всички ни, и аз ще съм глупак, ако сам не го разбирам. Аз съм започнал обучението си в бойното изкуство много по-рано от вас, а по-непреклонни учители от моите вие даже и не сте срещали. Как иначе според вас щях да победя Джеймис, и то на възраст, на която вашите момчета все още си играят на война?

„Справя се добре с гласа“ — помисли си Джесика, — „но за тези хора това не е достатъчно. Те имат добра самозащита срещу гласово въздействие. Трябва да им въздействува и с логика.“

— И така — рече Пол — стигаме до това тук. — Той повдигна куриерския цилиндър и свали разпокъсания бандерол. — Това послание бе заловено от един харконски куриер. Достоверността му е извън всякакво съмнение. Адресирано е до Рабан. В него му се съобщава, че молбата му за нови войски се отхвърля, че добивът от подправката е много под определения дял и че ще трябва да изтръгне от недрата на Аракис още подправка, но с наличните си хора.

Стилгар застана до Пол.

— Колко от вас разбират какво означава това? — попита Пол. — Стилгар веднага го разбра.

— Зарязали са го! — провикна се някой.

Пол напъха посланието и цилиндъра в торбичката си. Сне от шията си изплетен от шигърова жица ширит и като свали от него един пръстен, вдигна този пръстен високо нагоре.

— Това бе дукският пръстен на моя баща — рече той. — Аз се заклех да не го нося, докато не съм готов да поведа войските си по цялата планета и да предява иск, че Аракис е мое законно дукско владение. — Той постави пръстена на пръста си и сви юмрук.

В пещерата настъпи дълбока тишина.

— Кой заповядва тук? — запита Пол. Той вдигна юмрук. — Аз заповядвам тук! Аз съм господарят на всеки квадратен сантиметър от Аракис! Тази планета е мое дукско владение независимо дали това се харесва на императора или не! Той отдаде Аракис във владение на моя баща и аз я наследявам от баща си!

Пол се надигна на пръсти и се отпусна на пети. Изучаваше с поглед тълпата, долавяйки настроението й.

„Почти успях“ — помисли си той.

— Тук сред вас има мъже, които ще заемат отговорни постове на Аракис, щом си възстановя тези имперски права, които по право ми принадлежат — продължи Пол. — Стилгар е един от тях. Не защото искам да му се докарвам сега! Не и от благодарност, въпреки че съм един от мнозината тук, които му дължат живота си. Не! Казвам го, защото е разсъдлив и силен. Защото командува отряда си според повелите на своя собствен ум, а не само по правилата. За глупав ли ме имате? Да не би да мислите, че ще си отрежа дясната ръка и ще я хвърля кървяща тук на пода, в тази пещера, само за да ви създам зрелище?

Пол обходи със строг поглед тълпата.

— Има ли измежду вас някой, който твърди, че аз не съм законният господар на Аракис? И трябва ли да доказвам това, като оставя без вожд всяко племе на свободните?

Застаналият до Пол Стилгар се размърда и го погледна въпросително.

— Мога ли да отнема част от нашата сила сега, когато се нуждаем най-много от нея? — попита Пол. — Аз съм вашият господар и ви заявявам, че е крайно време да престанем да избиваме най-добрите си воини, а да започнем да избиваме нашите истински врагове — харконите!

С едно неуловимо движение Стилгар извади кристалния си нож и го насочи над главите на стълпилите се хора.

— Да живее дук Пол Муад’Диб! — извика той. Оглушителен рев изпълни пещерата и ехото му прокънтя многократно. Хората шумно одобряваха и надаваха възгласи:

— Йа хайя чухада! Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб? Йа хайя чухада!

Джесика мислено си преведе: „Да живеят бойците на Муад’Диб!“

Сцената, както я бяха замислили помежду си тя, Пол и Стилгар, бе протекла точно по плана.

Глъчката постепенно утихна.

Когато отново настъпи тишина. Пол застана с лице към Стилгар и рече:

— Коленичи, Стилгар!

Стилгар падна на колене върху площадката.

— Дай ми кристалния си нож! — каза Пол.

Стилгар се подчини.

„Това вече не е по плана“ — помисли си Джесика.

— Повтаряй след мен, Стилгар — рече Пол и си припомни думите от церемонията при даването на власт така, както бе чул да ги изрича собственият му баща: — Аз, Стилгар, поемам този нож от ръцете на моя дук.

— Аз, Стилгар, поемам този нож от ръцете на моя дук — повтори Стилгар и пое млечнобялото острие от Пол.

— Където моят дук заповяда, там ще забия този нож — продължи Пол.

Стилгар повтори думите, произнасяйки ги бавно и тържествено.

Като си спомни откъде водеше началото си тази церемония, Джесика запремига, за да преглътне сълзите и разтърси глава. „Тези слова са ми познати“ — помисли си тя. — „Не биваше да допускам да ме развълнуват.“

— Посвещавам това острие на делото на моя дук и на смъртта на враговете му, докато кръвта тече в жилите ми — рече Пол.

Стилгар повтори думите след него.

— Целуни острието — заповяда Пол.

Стилгар се подчини, а след това, съгласно обичая на свободните, целуна ръката, която държеше острието. По знак на Пол той прибра в канията ножа и се изправи на крака.

През тълпата премина тих благоговеен шепот и Джесика дочу думите. „Предсказанието — бин-джезъритката ще покаже пътя, а светата майка ще го види.“ А от още по-далече долетя: „Тя ни го сочи чрез своя син!“

— Стилгар е вождът на това племе — рече Пол. — Нека по този въпрос никой не се заблуждава. Той командува с моя глас. Онова, което той ще ви каже, все едно че съм ви го казал аз.

„Умно замислено“ — рече си Джесика. — „Вождът на племето не бива да губи престиж сред онези, които ще трябва да му се подчиняват.“

Пол сниши глас и рече:

— Стилгар, искам тази нощ да бъдат разпратени вестоносци и циелаго, за да свикат Сбор на вождовете. Щом ги изпратиш, доведи Чат, Корба, Отейм и още двама лейтенанти по твой избор. Доведи ги в покоите ми за изготвяне на бойния план. Трябва да спечелим победа и да я покажем на вождовете, когато пристигнат.

Пол кимна на майка си да ги придружи, слезе от площадката начело на свитата и като си проправи път през тълпата, мина към коридора и приготвените жилищни помещения. Докато Пол вървеше през тълпата, към него се протягаха ръце, за да го докоснат. Зовяха го гласове:

— Моят нож ще се насочи натам, накъдето заповяда Стилгар, Пол Муад’Диб! Нека скоро влезем в бой, Пол Муад’Диб! Нека окъпем нашия свят в кръвта на харконите!

Долавяйки чувствата на тълпата. Джесика усещаше войнственото нетърпение на тези хора. Те бяха напълно готови за битките. „А ние ги водим към върха“ — помисли си тя.

Когато влязоха във вътрешната стая. Пол кимна на майка си да седне и каза:

— Почакай тук. — И изчезна зад завесите на страничния коридор.

След като Пол излезе, в стаята стана тихо — зад завесите бе толкова тихо, че дори и тихият шепот на въздушните помпи, които раздвижваха въздуха в заслона, не проникваше до мястото, където бе седнала.

„Отиде да доведе Гърни Халик“ — рече си тя. И се учуди на странната смесица от чувства, които изпита. Гърни и неговата музика бяха част от онези приятни времена на Каладън, преди да се преселят на Аракис. Имаше чувството, че на Каладън бе живял някой друг, не тя. За тези почти три години от идването им тук Джесика бе станала друг човек. Това, че трябваше да се изправи сега лице с лице срещу Гърни, я караше да преосмисля станалата с нея промяна.

Сервизът за кафе на Пол, гравираната сплав от сребро и жасмиум — наследство от Джеймис, бе нареден върху ниска масичка от дясната й страна. Тя се вгледа в него, като си мислеше колко ли много ръце се бяха докосвали до метала. Само допреди месец Чани бе сервирала с него на Пол.

„Какво ли друго би могла да прави за своя дук една жена от пустинята, освен да му сервира кафе?“ — запита се Джесика. — „Тя не му носи нито власт, нито го сродява със знатен род. Пол има само една голяма възможност — да се сроди с някоя могъща Велика династия, може би дори с императорското семейство. В края на краищата и в него има принцеси и всяка от тях е възпитаничка на «Бин Джезърит».“

Джесика си представи как ще замени суровия живот на Аракис с живот, изпълнен с власт и сигурност, който щеше да й бъде осигурен като майка на принц-консорт. Погледна към плътните завеси, които закриваха скалните стени на тази пещерна килия, като си мислеше как бе пристигнала дотук — бе яздила сред стадо червеи, окичени с носилки и товарни платформи, с натрупани върху тях необходими неща за предстоящите сражения.

„Докато Чани е жива, Пол няма да осъзнае своя дълг“ — помисли си Джесика. — „Тя го дари със син и това е достатъчно.“

Прониза я внезапен копнеж да види внука си, детето, което имаше толкова много от чертите на дядото, от Лито. Джесика долепи длани до страните си и прибягна до ритуалното дишане, което охлаждаше чувствата и проясняваше ума, после се наведе до кръста надолу за упражнението, което подготвяше тялото за потребностите на духа.

Изборът на Пол да използува Пещерата на птиците за свой команден пункт изобщо не биваше да се оспорва. Мястото беше безупречно. На север се простираше Уинд Пас — тясна клисура, която водеше до укрепено село, разположено в един синк, ограден с непристъпни скални стени. Това селище бе важно, в него живееха занаятчии и техници — беше център по поддръжката на цяла отбранителна област на харконите.

Отвъд завесите се чу кашляне. Джесика се изопна, пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Влез! — рече тя.

Завесите се отместиха и в стаята се втурна Гърни Халик. Тя успя само да зърне лицето му, което имаше странно изражение, и ето че той се оказа зад гърба й и като пъхна яката си ръка под брадичката, я изправи на крака.

— Гърни, глупако, какво правиш? — попита тя. После усети върха на ножа, опрян в гърба й. От върха на това острие я побиваха студени тръпки. В този миг тя осъзна, че Гърни има намерение да я убие. Защо ли? Не й идваше наум никаква причина, защото той не бе човек, който може да стане предател. Тя обаче не се съмняваше в намеренията му. И понеже разбираше това, умът й трескаво заработи. Насреща си нямаше човек, когото лесно може да надвие. Насреща си имаше убиец, който умееше да се предпазва от въздействието на гласа, който умееше да се пази от всяка военна хитрост и от различните коварства на смъртта и насилието. Насреща й стоеше оръдие, за чието обучение тя сама бе допринесла с някои съвети и предложения.

— И си помисли, че си се измъкнала, а, вещице? — озъби се Гърни.

Преди да успее да проумее въпроса или се опита да отговори, завесите се разделиха и влезе Пол.

— Ето го, май… — Пол млъкна, схващайки напрежението в стаята.

— Остани си на мястото, господарю — рече Гърни.

— Какво… — Пол тръсна глава.

Джесика понечи да заговори, но усети, че ръката притисна по-здраво гърлото й.

— Ще говориш само когато ти разреша, вещице — рече Гърни. — Искам да кажеш само едно нещо, за да може синът ти да го чуе и съм готов да забия мигновено този нож право в сърцето ти при първия опит за съпротива. Не смей да извисяваш глас. Няма да напрягаш и да движиш някои определени мускули. Действувай изключително предпазливо, за да спечелиш още няколко секунди живот. И те уверявам, че само толкова са ти останали да живееш.

Пол пристъпи крачка напред.

— Гърни, човече, какво си…

— Не мърдай от мястото си! — отсече Гърни. — Само още една стъпка и ще я пратя на оня свят.

Ръката на Пол се плъзна към канията на ножа му. Той наруши мъртвата тишина:

— Няма да е зле да обясниш поведението си, Гърни.

— Дал съм обет да убия предателя на твоя баща — рече Гърни. — Смяташ ли, че мога да забравя човека, който ме спаси от харконската яма за роби, дари ми свобода, живот и уважение и… ми дари приятелството си — нещо, което ценя най-много от всичко останало. И ето че сега държа на мушка неговия предател. Никой не може да ми попречи да…

— Колко дълбоко се заблуждаваш, Гърни — рече Пол.

А Джесика си помисли: „Ето какво било! Каква ирония.“

— Да се заблуждавам ли? — запита Гърни. — Нека чуем признанието от собствената й уста. И нека знае, че съм давал подкупи, че съм шпионирал и мамел, за да потвърдя това обвинение. Давал съм дори семута¤ на един гвардейски капитан, за да изтръгна от него нещичко от тази история.

Джесика почувствува, че ръката, притиснала гърлото й, леко се отхлаби, но преди да успее да заговори, Пол я изпревари:

— Предателят бе Юи. Твърдя това със сигурност, Гърни. Доказателството е изчерпателно и не може да бъде оспорвано. Предателят бе Юи. Не ме интересува как си стигнал до това си подозрение, защото то би могло да е само подозрение, но ако сториш зло на майка ми… — Пол извади кристалния нож от канията и го улови с две ръце — …ще ти източа кръвта.

— Юи бе лекар, у когото бе заложена имперската повеля — той можеше да служи дори в императорския двор — озъби се Гърни. — Той не можеше да стане предател.

— А пък аз знам един начин за разрушаване на имперската повеля — рече Пол.

— Доказателството! — настоя Гърни.

— Доказателството не е тук — каза Пол. — То е далеч на юг, в Сийч Табър, но ако…

— Това е измама — озъби се Гърни и ръката му отново притисна здраво гърлото на Джесика.

— Не е измама, Гърни — рече Пол и в гласа му прозвуча толкова непоносима тъга, че тя разкъса сърцето на Джесика.

— С очите си видах писмото, заловено от харконския агент — рече Гърни. — То сочеше право към…

— Аз също го видях — прекъсна го Пол. — Показа ми го баща ми в онази нощ, когато ми обясни, че това със сигурност е харконска хитрост, чиято цел е да го накара да се усъмни в жената, която обича.

— Ай! — възкликна Гърни. — Ти не се…

— Замълчи! — прекъсна го Пол и безизразният глас, изрекъл тези думи, прозвуча толкова повелително, колкото Джесика никога не бе чувала друг глас да звучи. „Той владее Великата власт!“ — помисли си тя. Ръката на Гърни, притиснала шията й, потрепера, върхът на ножа, опрян в гърба й, се отдръпна неуверено.

— Не си могъл — продължи Пол — да чуеш как майка ми ридаеше в онази нощ за загубата на своя дук. Не си виждал как очите й мятат пламъци, когато заговори за унищожаването на харконите.

„Значи е чувал“, помисли си тя. Задавиха я сълзи.

— Не си успял — продължи Пол — да запомниш уроците, които си научил в харконската яма за роби. Казваш, че се гордееш с приятелството на баща ми! Как не успя да схванеш разликата между харконите и атреидите, така че да подушиш една харконска хитрост по вонята, която остава полепнала по нея? Как не успя да научиш, че верността на атреидите се купува с обич, докато монетата на харконите е омразата? Как не успя да прозреш същността на това предателство?

— А Юи? — промълви Гърни.

— Доказателството, с което разполагаме, е собственоръчно написано писмо от Юи до нас, с което той признава предателството си — отговори Пол. — Заклевам се за това в обичта, която изпитвам към теб, обич, която ще продължа да изпитвам дори след като те поваля убит тук, на този под.

Докато слушаше сина си, Джесика се възхищаваше на дълбоката му мисъл и на вълнуващата проницателност на неговия ум.

— Баща ми имаше верен инстинкт за приятелите си — продължи Пол. — Той рядко даряваше своята обич, но никога не допускаше грешки. Неговата уязвимост се криеше в неразбирането на омразата. Смяташе, че никой, който мрази харконите, не би могъл да го предаде. — Пол погледна към майка си. — Тя знае това. Аз й предадох думите на баща ми, че той никога не се е съмнявал в нея.

Джесика почувствува, че губи самообладание, и прехапа долната си устна. Като виждаше колко надменно и сдържано е поведението на Пол, тя си даваше сметка какво му струват тези думи. Поиска й се да се втурне към него и да притисне главата му до гърдите си, както никога досега не бе го правила. Ала ръката, притиснала гърлото й, спря да трепери, върхът на ножа отново се опря в гърба й — неподвижен и остър.

— Един от най-страшните мигове в живота на едно момче — рече Пол — е, когато разбере, че родителите му са човешки същества, свързани с обич, каквато то никога не ще може да изпита. Това за него е загуба, миг на пробуждане, в който разбира, че светът го заобикаля отвсякъде и че всеки е сам в него. Този миг съдържа своя собствена истина, която човек не може да не приеме. С ушите си чух, когато моят баща говореше на майка ми. Тя не е предателят, Гърни.

Джесика си възвърна гласа и заговори:

— Пусни ме, Гърни. — В тези думи нямаше никаква по-особена заповед, нито хитрост, която да го измами, но ръката на Гърни се отпусна. Джесика отиде при Пол и застана до него, без да го докосва.

— Пол — рече тя, — във вселената съществуват и други мигове на пробуждане. Изведнъж прозрях как съм те използувала и огъвала, и манипулирала, за да те вкарам в пътя, избран от мен… път, който бях принудена да избера… ако това изобщо е някакво оправдание… заради обучението, което съм получила. — Тя преглътна мъчително и го погледна право в очите. — Пол… искам да направиш нещо заради мен — избери пътя на цветето. Вземи своето момиче от пустинята и се ожени за нея, ако такова е желанието ти. Ако се наложи, опълчи се срещу всички и всичко. Но сам избери пътя си. Аз…

Гласът й секна — прекъсна я тихият неясен говор зад гърба й.

„Гърни.“ Тя видя, че Пол гледаше втренчено някъде зад нея и се обърна.

Гърни продължавате да стои на същото място, но бе прибрал ножа си в канията, бе раздърпал робата на гърдите си и бе оголил лъскавата сивота на казионен влагосъхраняващ костюм — от онези, с които контрабандистите търгуваха из заслоните.

— Забий ножа си право тук, в гърдите ми — промълви Гърни. — Казах ти да ме убиеш, за да свърши всичко това. Аз очерних името си. Предадох моя собствен дук! Най-възвишеният…

— Замълчи! — рече Пол. — Загърни си робата и престани да се държиш като глупак! Стигат ми толкова глупости за един ден.

— Казах ти да ме убиеш! — разгневи се Гърни.

— Ти ме познаваш добре — рече Пол. — За толкова ли малоумен ме мислиш? Та нима трябва да премина през такива изпитания заради всеки човек, от когото имам нужда?

Гърни погледна към Джесика и заговори с напълно несвойствен за него отчаян и умолителен тон:

— Тогава вие, господарко, моля ви… убийте ме вие.

Джесика отиде при него и сложи ръце на раменете му.

— Гърни, защо настояваш атреидите да убиват онези, които обичат? — Тя лекичко издърпа разгърдената роба от пръстите му, загърна и пристегна плата върху гърдите му.

Гърни заговори на пресекулки:

— Но… аз…

— Ти бе убеден, че вършиш нещо заради Лито — каза тя. И аз те уважавам за това.

— Господарко — рече Гърни. Той оброни глава и стисна клепачи, за да препречи пътя на сълзите.

— Нека приемем това за недоразумение между стари приятели — рече тя и Пол долови утешителните нотки и желанието й да заглади случилото се. — Всичко свърши и можем да сме благодарни, че подобно недоразумение няма никога да се повтори между нас.

Гърни отвори окъпани във влага очи и сведе поглед към нея.

— Онзи Гърни Халик, когото познавах, бе човек, който боравеше еднакво умело и с меча, и с балисета — продължи Джесика. — Но на Гърни с балисета се възхищавах най-много. Не си ли спомня онзи Гърни Халик как с часове седях и се наслаждавах на музиката му, когато свиреше за мен? Имаш ли все още балисет, Гърни?

— Имам нов — отвърна Гърни. — Донесен е от Чусик¤, благозвучен инструмент. Свири като истински Варота¤, макар да няма никакъв подпис. Лично аз смятам, че е направен от някой ученик на Варота, който… — Той млъкна. — Какво мога да ви кажа, господарке? Седнали сме тук на празни приказки, а…

— Това не са празни приказки, Гърни — намеси се Пол. Той направи няколко крачки и застана до майка си, лице с лице срещу Гърни. — Не говорим празни приказки, а за нещо, което носи радост между приятели. Ще ми направиш голяма услуга, ако й посвириш сега. Бойните планове могат да почакат малко. Във всеки случай до утре няма да влизаме в бой.

— Ще… ще отида да си донеса балисета — каза Гърни. — В коридора е. — Той мина покрай тях и излезе през завесите.

Пол сложи ръка на рамото на майка си и откри, че тя трепери.

— Всичко свърши, майко — рече той.

Без да се обръща, тя го изгледа косо с крайчеца на окото си.

— Свърши ли?

— Разбира се, Гърни е…

— Гърни ли? О… да. — Тя сведе очи.

Завесите прошумяха, когато Гърни се завърна с балисета си. Той започна да го настройва, като избягваше погледите им. Драпериите върху стените поглъщаха кънтящите звуци и от това инструментът звучеше тихо и задушевно.

Пол заведе майка си до стената и я настани да седне на една възглавница с гръб към плътните драперии. Внезапно го порази колко състарена е тя, с тези наченки на сухите бръчки на пустинята по лицето и бръчиците, които излизаха от ъгълчетата на забулените в синьо очи.

„Уморена е“ — помисли си. — „Трябва да намерим начин да облекчим товара й.“

Гърни взе един акорд.

Пол го погледна и каза:

— Има… някои неща, които изискват личната ми намеса. Изчакайте ме тук.

Гърни кимна. Сякаш мислите му бяха много надалеч, сякаш за миг бе отлетял към ведрите небеса на Каладън, обещаващи дъжд, с бухлати облаци на хоризонта.

Пол насила се обърна и излизе през тежките завеси на страничния коридор. Чу как зад гърба му Гърни пое някаква мелодия и пътем се спря за миг, за да послуша приглушената музика.

Градини и лозя и едрогърди хубавици, и чашата препълнена пред мен. Защо ли бръщолевя за сражения? За планини, превърнати във прах? Защо ми парят тез сълзи? Разтвориха се небесата. Посипаха ни с благодат. И само длани да простра и да събирам. Защо пак мисля за засади и за отрови сипани в бокали? Защо тежат ми тез години? На любовта ръцете дават знак, разголени и млади. И раят обещава ми наслади. Защо тогава спомням си за белезите стари? И все сънувам стари грехове… Защо насън ме мъчат страхове?

От един ъгъл на коридора пред Пол изникна облечен в роба федейкин вестоносец. Мъжът бе отметнал назад качулката и бе разхлабил катарамите си така, че влагосъхраняващият му костюм не бе пристегнат около шията — доказателство, че току-що бе дошъл от откритата пустиня.

Пол му кимна да спре, пусна завесите и тръгна по коридора към него.

Федейкинът се поклони с длани, събрани за молитва, така както би поздравил една света майка или сайядина.

— Муад’Диб — рече той. — вождовете започнаха да пристигат за Сбора.

— Толкова скоро!

— Това са онези вождове, които Стилгар призова преди, когато се смяташе, че… — Той сви рамене.

— Разбирам. — Пол погледна назад, към стаята, откъдето се носеше слабият звън на балисет и си помисли за старата любима песен на майка му — странно съчетание на весела мелодия и тъжни думи. — Стилгар скоро ще дойде тук с останалите. Заведи ги в стаята при майка ми.

— Ще изчакам тук, Муад’Диб — каза вестоносецът.

— Да… добре, направи така.

Пол мина покрай федейкина и се отправи към онова място във вътрешността на пещерата, което го имаше във всички тези пещери — мястото, близо до басейна, в който се съхраняваше водата. На това място трябвате да има малък шай-хулуд, не по-дълъг от девет метра червей, чийто растеж бе спрян в капан на заобикалящите го водни канали. Творецът-вестител, излязъл от вектора на малкия творец-вестител, избягваше водата, тъй като тя бе отрова за него. А удавянето на твореца-вестител бе най-голямата тайна на свободните, защото при това действие се получаваше Водата на живота, крепяща тяхното единство — отровата, която можеше да бъде превърната само от света майка.

Бе взел това решение, когато се сблъска с напрежението от опасността, заплашила майка му. Нито една пътека от бъдещето, видяно някога от него, не му бе подсказала този миг на опасност от страна на Гърни Халик. Бъдещето — сивото, забулено в облаци бъдеще с предчувствието, което излъчваше, че цялата вселена се придвижва към безумство, висеше наоколо му като призрачен свят.

„Трябва да надникна в него“ — помисли си той. Организмът на Пол бавно си беше изградил известна търпимост към подправката, от което виденията от бъдещето бяха започнали да стават все по-малобройни и по-малобройни… все по-неясни и по-неясни. Изходът

от това затруднение му се струваше съвсем ясен.

„Ще удавя вестителя. Ето сега ще видим дали съм онзи Куизъц Хадерах, който може да издържи изпитанието, на което подлагат светите майки.“

(обратно)

„И се случи така, че през третата година от Пустинната война, Пол Муад’Диб лежеше сам в Пещерата на птиците, под изпъстрените с кисуа¤ завеси на едно вътрешно помещение. Той лежеше като мъртвец, завладян от откровението на Водата на живота, а отровата, която дава живот, бе пренесла съзнанието му далеч отвъд границите на времето. И ето как се изпълни пророчеството, че Лизан-ал-Гаиб може да бъде едновременно и жив и мъртъв.“

Из „Събрани легенди от Аракис“ от принцеса Ирулан

Чани пристигна от басейн Хабания малко преди зазоряване — тя чу как топтерът, който я докара от юг, се отдалечи с бръмчене към скривалището си сред пустошта. Заобиколилите я войници от охраната вървяха на почетно разстояние, подредени ветрилообразно, като оглеждаха скалите за опасности и удовлетворяваха по този начин молбата на другарката на Муад’Диб, майката на първородния му син: да повърви малко сама.

„Защо ли ме повика Пол?“ — запита се тя. — „Преди ми беше казал, че ще трябва да остана на юг заедно с малкия Лито и Алая.“

Тя прибра полите на робата си и прескочи с лекота една скала, препречила пътя й, а оттам стъпи на пътечката, която само посветеният в порядките на живота в пустинята можеше да разпознае в мрака. Под нозете й се ронеха малки камъчета, но тя умело ги преодоляваше, без изобщо да се съобразява с изискванията за съблюдаване на тишина.

Изкачването й подействува ободряващо — то поразсея обзелите я страхове, породени от мълчаливото оттегляне на охраната и от обстоятелството, че за нея бе изпратен цял орнитоптер. Почувствува вътрешния трепет от предстоящата си среща с Пол Муад’Диб, нейния Усул. Името му може и да служеше за боен вик по цялата планета: „Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!“ Но тя познаваше друг човек, с различно име, бащата на нейния син, нежния влюбен.

Някакъв едър мъж изникна сред скалите отгоре и й даде знак да побърза. Тя ускори крачка. Утринните птици вече започваха да се обаждат и да се издигат в небето. На източния хоризонт бавно се разрастваше светла матова ивица.

Мъжът, застанал отгоре сред скалите, не беше от нейната охрана. „Отейм?“ — учуди се тя, като забеляза нещо познато във фигурата и движенията му. Тя го приближи и на светлината на настъпващото утро разпозна едрите сплеснати черти на лейтенанта — качулката му бе отметната, а филтърът за устата бе поставен хлабаво — така, както човек понякога рискува да отскочи за миг навън, в пустинята.

— Побързай! — просъска той и я поведе по тайната дълбока цепнатина към скритата пещера. — Скоро ще съмне — прошепна той, като отвори едно уплътнение. — Харконите отчаяно изпращат патрули над някои места в този район. Точно сега не можем да рискуваме да ни открият.

Те влязоха през тесния страничен вход в Пещерата на птиците. Светнаха суспенсорни глобуси. Отейм избърза пред нея и каза:

— Последвай ме! По-живо!

Те забързаха по коридора, минаха през още една влагоизолираща врата, по още един коридор и през някакви завеси влязоха в помещението, което бе служило за алков на сайядините в дните, когато пещерата бе използувана само за почивка през деня. Сега подът бе покрит с черги и възлавници. Тъкани завеси с червената фигура на ястреб скриваха скалните стени. В единия ъгъл имаше ниско сгъваемо писалище, отрупано цялото с книжа, от които се носеше аромата на подправка и издаваше от каква суровина бяха направени.

Сама в помещението, светата майка седеше точно срещу входа. Тя ги погледна с онази вътрешна напрегнатост, която караше непосветения да потрепери.

Ойтем събра длани за поздрав и рече:

— Доведох Чани. — Той се поклони и се оттегли през завесите.

А Джесика си помисли: „Как да съобщя на Чани?“

— Как е внукът ми? — попита тя.

„Значи ще си разменим обичайните поздрави“ — помисли си Чани и страховете й се възвърнаха. — „Къде ли е Муад’Диб? Защо не е тук да ме посрещне?“

— Здрав и щастлив, майко моя — отвърна Чани. — Оставих ги с Алая на грижите на Хара.

„Майко моя“ — помисли си Джесика. — „Да, тя има право да ме нарича така при размяна на официални поздрави. Дарила ми е внук.“

— Научих, че от Коану Сийч е изпратен в дар някакъв плат — рече Джесика.

— Прекрасен плат — каза Чани.

— Алая изпраща ли някаква вест?

— Никаква. Но откакто хората започнаха да я приемат, макар и необикновена, нещата в заслона тръгнаха по-гладко.

„Защо ли протака размяната на тези поздрави?“ — питаше се Чани. — „Било е много спешно, щом са изпратили орнитоптер да ме вземе. А сега губим време с тези официални любезности!“

— Трябва да ушием от новия плат дрешки за малкия Лито — рече Джесика.

— Както пожелаете, майко моя — отговори Чани. Тя сведе поглед. — Има ли новини за някакви сражения? — Помъчи се да запази лицето си безизразно, та Джесика да не се досети, че това всъщност е въпрос, зададен за Пол Муад’Диб.

— Нови победи — отвърна Джесика. — Рабан изпрати плахи официални предложения за примирие. Пратениците му бяха върнати с източена вода. Рабан дори е намалил налозите на населението в някои селища от синка. Но много е закъснял. Хората знаят, че го прави, защото се страхува от нас.

— Значи става така, както предрече Муад’Диб — каза Чани. Тя се вгледа в Джесика, като се стараеше да не издава страховете си. „Споменах името му, но тя не реагира. Човек не може да долови никакво чувство върху този гладък камък, който тя нарича лице… но е толкова сдържана. Защо ли е така скована? Какво ли се е случило с моя Усул?“

— Как искам сега да сме на юг — продължи Джесика. — Когато заминахме, оазисите бяха толкова красиви. Не копнееш ли за деня, когато цялата земя ще разцъфти така?

— Земята е красива, истина е — рече Чани. — Ала по нея има много скръб.

— Скръбта е цената на победата — отвърна Джесика.

„Дали не ме подготвя за скръб?“ — запита се Чани. И каза:

— Сега толкова много жени са без мъжете си. Направо ми завиждаха, когато узнаха, че ме викат на север.

— Аз те повиках — рече Джесика.

Чани усети как сърцето й заби като камбана. Прииска й се да долепи длани до ушите си, от страх да не чуе онова, което щяха да й кажат. Но въпреки това успя да каже с равен глас:

— Съобщението носеше подпис Муад’Диб.

— Аз го подписах така в присъствието на неговите лейтенанти — рече Джесика. — Бях принудена да прибегна до тази хитрина. — И си помисли: „Колко е храбра жената на моя Пол! Продължава да се държи изискано, дори когато страхът вече се кани да я обладае. Да. Може би именно тя ни трябва сега.“

В гласа на Чани се прокрадна само нещо като примирение със съдбата, когато заговори:

— А сега вече можеш да кажеш онова, което имаш да ми съобщиш.

— Повиках те тук, за да ми помогнеш да съживим Пол — рече Джесика. И си помисли: „Най-сетне! Казах й го по най-привилния начин. Да го съживим! Така само от една дума тя разбра, че Пол е жив, но и че има някаква опасност.“

На Чани й бе потребен само миг, за да се овладее и попита:

— Какво мога да направя? — Искаше й се да се хвърли към Джесика, да я разтърси и да изкрещи: „Заведи ме при него!“ Но изчака спокойно отговора.

— Подозирам — започна Джесика, — че харконите са успели да изпратят сред нас агент, който да отрови Пол. Това е единственото обяснение, което ми се струва правдоподобно. Твърде необикновена отрова. Изследвах с най-прецизни методи кръвта му, но не успях да я открия.

Както бе приклекнала, Чани се наведе напред.

— Отрова ли? Страда ли много? Мога ли да…

— Той е в безсъзнание — прекъсна я Джесика. — Признаците на живот у него са толкова слаби, че могат да се доловят само с най-чувствителна техника. Разтрепервам се само при мисълта какво можеше да стане, ако не бях го открила аз. Неопитното око би го взело за мъртъв.

— За да ме повикаш, сигурно не си се ръководела само от любезност — каза Чани. — Аз те познавам, света майко. Какво според теб мога да направя аз, а ти не можеш?

„Тя е смела, прелестна и, ъъъ, толкова схватлива“ — помисли си Джесика. — „От нея би станала отлична бин-джезъритка.“

— Чани, може да ти е трудно да повярваш, но аз наистина не знам защо изпратих да те доведат. Направих го по инстинкт… по чиста интуиция. Мисълта „Повикай Чани!“ ми хрумна съвсем неочаквано.

За пръв път Чани откри скръб в изражението на Джесика и нескрита болка, която променяше вътрешно напрегнатия й взор.

— Направих всичко, което е по силите ми — рече Джесика. — И това всичко… е толкова много повече от онова, което обикновено се има предвид под всичко, че ще ти е доста трудно да си го представиш. И въпреки това… не успях.

— Възможно ли е — запита Чани — предателят да е онзи негов стар другар Халик?

— Не, Гърни не! — отсече Джесика.

Тези думи съдържаха цял един разговор и Чани долови внимателното търсене, проучването… спомените за предишните неуспехи, които се съдържаха в този категоричен отказ.

Чани отново коленичи, изправи се и оглади с ръка робата си с цвят на пясък.

Джесика стана и се промъкна през завесите отляво.

Чани я последва и се озова в бившия склад, чиито скални стени сега бяха скрити под тежки драперии. Пол лежеше върху войнишка постеля до отсрещната стена. Спуснатият над него единичен суспенсорен глобус осветяваше лицето му. Бе завит до гърдите с черна роба, а ръцете му, открити, бяха изпънати плътно по тялото. Явно освен робата той нямаше други дрехи. Кожата му изглеждаше втвърдена, с цвят на восък. Липсваха всякакви видими движения.

Чани потисна желанието си да се втурне и да се хвърли отгоре му. Вместо това откри, че мислите й се устремяват към сина им — към Лито. И тя осъзна, че навремето и Джесика е изживяла точно такъв миг, когато нейният мъж е бил заплашван от смъртта, а тя е заставила ума си да мисли какво може да се направи, за да бъде спасен младият син. От това прозрение по-възрастната жена й стана отведнъж така близка, че Чани се присегна и улови ръката на Джесика, която в отговор стисна нейната до болка.

— Той е жив — каза Джесика. — Уверявам те, че е жив. Но нишката на живота му е така излиняла, че лесно може да остане и незабелязана. Някои от вождовете вече започват да роптаят, че у мен говори майката на Муад’Диб, а не светата майка, и че синът ми наистина е мъртъв, а аз не искам да предам водата му на племето.

— Откога е в това състояние? — попита Чани. Тя освободи ръката си от Джесика и пристъпи към средата на стаята.

— От три седмици — отговори Джесика. — Почти цяла седмица правех опити да го върна към живот. Имаше събрания, разисквания… разследвания. После изпратих да те доведат. Федейкините изпълняват заповедите ми, иначе не бих могла да протакам досега… — Тя навлажни устни с език, като наблюдаваше как Чани пристъпва към Пол.

Чани вече бе застанала над него, като се вглеждаше в меката брада на младежа, която ограждаше лицето му, и опипваше с поглед високото чело, орловият нос и затворените очи — черти така спокойни в тази застинала поза.

— Как приема храна? — попита Чани.

— Потребностите на организма му са толкова нищожни, че той изобщо не се нуждае от храна — отвърна Джесика.

— Колко души знаят за случилото се? — попита Чани.

— Само най-близките му съветници, няколко вождове, федейкините и, разбира се, онзи, който му е дал отровата.

— И никакви ли улики няма за отровителя?

— Няма, но не защото не бе проведено разследване — отвърна Джесика.

— Какво е мнението на федейкините? — попита Чани.

— Те вярват, че Пол е изпаднал в свещен транс и така събира всички свои сили преди решителните сражения. Това е мисъл, която аз им внуших.

Чани коленичи до постелята и се приведе ниско над лицето на Пол. Тя веднага подуши, че въздухът около него е някак си по-различен… но това бе само от подправката, вездесъщата подправка, с чийто аромат бе просмукано всичко в живота на един свободен. И все пак…

— Вие не сте закърмени с подправката като нас — рече Чани. — Изследва ли възможността организмът му да се е разбунтувал срещу прекомерната употреба на мелиндж в храната му?

— Всички изследвания за алергия са отрицателни — отговори Джесика.

Тя притвори очи не само за да не гледа тази сцена, но и защото внезапно осъзна колко е уморена. „Откога не съм спала?“ — запита се тя. — „Толкова отдавна.“

— Когато превърна Водата на живота — рече Чани, — ти направи това вътре в себе си, с помощта на вътрешния си усет. Сега използува ли този усет, за да изследваш кръвта му?

— Нормална кръв на свободен — отвърна Джесика. — Напълно приспособила се към тукашния начин на хранене и живот.

Докато разглеждаше внимателно лицето на Пол, Чани приседна на пети, отдавайки се отново на страховете си. Беше научила тази хитрост, докато бе наблюдавала светите майки. Времето можеше да се впрегне, за да послужи на разума. Човек трябваше само да съсредоточи цялото си внимание.

След малко Чани заговори:

— Тук има ли творец-вестител?

— Има няколко — отвърна с нотка на досада Джесика. — Напоследък изобщо не оставаме без вестители. Всяка победа изисква своето пиршество. Всяка церемония преди набег…

— Но Пол Муад’Диб е стоял настрана от тези церемонии — прекъсна я Чани.

Джесика кимна на себе си, като си припомни двойствените чувства на своя син към въздействието на подправката и прорицателските видения, които предизвикваше.

— Откъде знаеш това? — попита Джесика.

— Така се говори.

— Много неща се говорят — рече тъжно Джесика.

— Донеси ми от непревърнатата вода на твореца-вестител — рече Чани.

Джесика се изопна от заповедния тон в гласа й, после забеляза напрегнатото съсредоточаване у младата жена и рече:

— Ей сега. — Тя излезе през завесите, за да изпрати вододелец.

Чани седеше, втренчила поглед в Пол. „Ами ако се е опитал да го направи“ — помисли си тя. — „А това е нещо, което той би дръзнал да направи…“

Джесика коленичи до Чани, като протегна към нея най-обикновена кана. Наситеният мирис на отровата удари Чани в ноздрите. Тя потопи пръст в течността и доближи пръста си до носа на Пол.

Кожата по носната му кост леко се набръчка. Ноздрите бавно потрепнаха.

Джесика ахна.

Чани допря навлажнения си пръст до горната устна на Пол. Бавно, на пресекулки, той си пое дъх.

— Какво е това? — попита Джесика.

— Не говори! — отвърна Чани. — Трябва да превърнеш мъничко от свещената вода. Бързо!

Без да задава въпроси, защото разпозна тона на вътрешната убеденост, Джесика вдигна каната към устните си и отпи малка глътка.

Очите на Пол се отвориха. Той ги впери нагоре, към Чани.

— Не е необходимо да превръща Водата — заговори той. Гласът му бе слаб, но твърд.

Джесика откри, че организмът й започна машинално да превръща отровата в глътка вода в устата й. С леката възбуда, която тази церемония винаги предизвикваше, тя долови и искрицата живот, идваща от Пол — излъчване, което сетивата й уловиха.

И в този миг Джесика разбра.

— Ти си пил от свещената вода! — възкликна тя.

— Само една капка — рече Пол. — Една съвсем малка… капчица.

— Как си могъл да направиш такава глупост? — удиви се Джесика.

— Та той е твой син — намеси се Чани.

Джесика я прониза с поглед. Една необичайна, топла и пълна с разбиране усмивка се плъзна по устните на Пол.

— Чуй моята любима — рече той. — Вслушай се в думите й, майко. Тя знае.

— Онова, което правят другите, трябва да направи и той — рече Чани.

— Когато поех капката в устата си, когато я усетих и вдъхнах миризмата й, когато разбрах как ми въздействува, тогава осъзнах, че мога да извърша онова, което и ти направи — заговори той. — Вашите проктори¤ от „Бин Джезърит“ говорят за Куизъц Хадерах, но не могат даже и да си представят на колко много места едновременно бях аз. За тези няколко минути аз… — Той млъкна и изгледа объркано и намръщено Чани: — Чани? Как пристигна тук? Ти би трябвало да си… Защо си тук?

Той се опита да се повдигне на лакти. Чани нежно го притисна надолу.

— Моля те, Усул — рече тя.

— Чувствувам се толкова слаб — каза той. Погледът му обходи стаята. — Откога съм тук?

— Три седмици, откакто си в кома, и то толкова дълбока, че искрицата живот сякаш бе угаснала в теб — отвърна Джесика.

— Но това бе… Та аз отпих от водата само преди миг и …

— Миг за теб, а за мен — три седмици страхове — каза Джесика.

— Наистина беше само една капка, но аз я превърнах — рече Пол. — Превърнах Водата на живота. — И преди Чани или Джесика да могат да го спрат, той потопи ръка в каната, която бяха оставили на пода, доближи капещата длан към устните си и изпи загребаната в нея течност.

— Пол! — изпищя Джесика.

Той сграбчи ръката й, отправи й една мъртвешка усмивка и тя почувствува как я завладява неговият вътрешен свят.

Връзката не беше толкова нежна, нито така взаимна или поглъщаща, каквато беше с Алая или със старата света майка в пещерата… но все пак беше връзка: цялостно духовно сливане. То я разтърси, омаломощи я и тя мислено се побоя, уплаши се от него.

Той каза гласно:

— Ти ми беше споменала за някакво място, където не можеш да влезеш? Покажи ми това място, срещу което светата майка не може да се изправи.

Ужасена от тази мисъл, тя поклати глава.

— Покажи ми го! — заповяда той.

— Не!

Но Джесика не можеше да му убегне. Принудена от страшната му сила, тя затвори очи и вътрешно се съсредоточи — към посоката-която-тънеше-в-мрак.

Съзнанието на Пол се рееше ту през нея, ту я заобикаляше, докато накрая се гмурна в мрака. Тя погледна ужасено това място, преди съзнанието й да се самоизключи от този кошмар. Неизвестно защо цялото й същество се разтрепера от онова, което видяха очите й — място, където свистеше вятър и блестяха искри, където се уголемяваха някакви светлинни пръстени, където носени от мрака и дошли от нищото вихри, обезобразени бели форми плуваха в редици над, под и около тези светлини.

Не след дълго тя отвори очи и видя Пол, който я гледаше втренчено. Той продължаваше да държи ръката й, но ужасната връзка бе изчезнала. Тя овладя възбудата си — Пол пусна ръката й. Джесика се почувствува така, сякаш й бяха отнели някаква патерица. Тя се олюля и щеше да падне, ако Чани не бе скочила да я подкрепи.

— Света майко! — възкликна Чани. — Какво ти става?

— Уморена съм — прошепна Джесика. — Толкова съм… уморена.

— Ела — рече Чани. — Седни тук. — Тя я настани да седне на една възглавница, облегната до стената.

Силните млади мишци бяха като благодат за Джесика. Тя се хвана здраво за Чани.

— Наистина ли е видял Водата на живота? — попита Чани. — Тя се освободи от прегръдката на Джесика.

— Да, наистина — прошепна Джесика. Съзнанието й продължаваше да се вълнува от общуването. Все едно че бе стъпила на твърда земя след седмици, прекарани в разбушувало се море. Усети вътре в себе си, че старата света майка и всички останали се събуждат и питат:

— Какво беше това? Какво се случи? Къде бе това място?

А сред всичко това си проправяше път прозрението, че нейният син е Куизъц Хадерах, онзи, който може да бъде едновременно на много места. Той бе осъществената мечта на „Бин Джезърит“. Това обаче не й носеше утеха.

— Какво се случи? — попита Чани.

Джесика поклати глава. Заговори Пол:

— У всекиго от нас има древна сила, която взема и древна сила, която дава. За един мъж е малко трудно да се изправи с лице срещу онова място вътре в него, където се намира силата, която взема. За него е обаче почти невъзможно да проникне до силата, която дава, без да се преобрази в нещо различно от човек. При жената положението е обратното.

Джесика вдигна очи и видя, че докато слушаше Пол, Чани не сваляше поглед от нея.

— Разбираш ли ме, майко? — попита Пол.

Тя едва успя да кимне.

— Тези неща в нас са толкова древни — продължи Пол, — че са заложени във всяка отделна клетка на нашия организъм. Ние сме оформени от тези сили. Човек може да си каже: „Да, ясно ми е как може да стане такова нещо.“ Но когато надзърне вътре в себе си и се сблъска с разголената сила на своя собствен живот, тогава разбира, че го заплашва опасност. Тогава човек разбира, че тази сила може да го смаже. Най-голямата опасност за онзи, който дава е силата, която взема. Най-голямата опасност за онзи, който взема, е силата, която дава. И е еднакво лесно човек да бъде смазан както при даването, така и при вземането.

— А ти, сине мой — попита Джесика, ти какъв си — даваш ли, или вземаш?

— Аз съм в самия център на равновесието — отговори той. — Не мога да дам, без да взема, и не мога да взема, без да… — Той млъкна и се извърна към стената от дясната си страна.

Чани усети по бузата си лек ветрец, обърна се и видя как завесите се затварят.

— Това бе Ойтем — рече Пол. — Подслушвал е.

Възприемайки тези думи, Чани бе осенена от прорицателската способност, която преследваше Пол, и тя видя нещо-което-предстоеше-да-стане като нещо-което-вече-се-е-случило. Ойтем щеше да се разприказва за чутото и видяното от него. Другите щяха да разтръбят разказа му, докато пламнеше пожарът. Пол Муад’Диб не е като останалите мъже, щяха да кажат те. Вече не може да има никакво съмнение. Той е мъж, но чрез Водата на живота може да прозре нещата, както би го сторила една света майка. Той наистина е Лизан-ал-Гаиб.

— Ти надзърна в бъдещето, Пол — рече Джесика. — Ще ни кажеш ли какво видя?

— Не в бъдещето — отговори той. — Видях настоящето, — Той с усилие се надигна и седна и когато Чани понечи да му помогне, той й махна с ръка да не се приближава. — Космосът над Аракис е пълен с кораби на Сдружението.

Увереността в гласа му накара Джесика да потрепери.

— Там е самият падишах-император — продължи Пол. Той вдигна очи към тавана на помещението. — С любимата си Жрица на истината¤ и с пет легиона сардукари. Там е и старият барон Харконен заедно с Туфир Хауът и седем кораба, претъпкани с всички редовни войници, които са успели да свикат под знамената. Всяка Велика династия е изпратила свои воини, които сега се намират в небето над нас и… чакат.

Чани разтърси глава, без да може да откъсне очи от Пол. Необикновеното му държане, безизразният глас, погледът му, който гледаше през нея — всичко това я изпълваше със страхопочитание.

Джесика се опита да преглътне с пресъхнало гърло и попита:

— Какво чакат?

Пол я погледна.

— Да получат от Сдружението разрешение за кацане. Всеки военен кораб, който кацне без предупреждение на Аракис, ще бъде унищожен от Сдружението.

— Нас ли защитава Сдружението? — попита Джесика.

— Да ни защитава ли! Всичко това става по вина на хората от Сдружението, които са разпространили всевъзможни приказки за това, какво вършим тук. Освен това до такава степен са намалили цените за превоз на войски, че дори и най-бедните династии сега са над главите ни в очакване да оплячкосат земите ни.

Джесика забеляза липсата на горчивина в гласа му и това я озадачи. Тя не се съмняваше в думите му — те притежаваха същата вътрешна сила, каквато бе забелязала у него в онази нощ, когато разкриваше пътеката на бъдещето, която щеше да ги отведе при свободните.

Пол си пое дълбоко въздух и рече:

— Майко, ще трябва да превърнеш за нашите нужди известно количество от Водата на живота. Трябва ни катализаторът. Чани, изпрати един отряд скаути да открият преходна каша. Ако поставим определено количество от Водата на живота върху преходната каша, знаете ли какво ще се получи?

Джесика претегли думите му и изведнъж прозря смисъла им.

— Пол! — ахна тя.

— Водата на смъртта — рече той. — Ще се получи верижна реакция. — Той посочи към пода. — Тя ще посее смърт сред малките вестители, ще унищожи вектора на кръговрата на живота, който включва подправката и творците-вестители. Без подправка и без червеи Аракис ще се превърне в истинска пустош.

Чани запуши с длан устата си, разтърсена до онемяване от сквернословията, които сипеше Пол.

— Онзи, който е в състояние да унищожи дадено нещо — той е неговият истински господар — рече Пол. — Ние можем да унищожим подправката.

— И какво възпира ръката на Сдружението? — попита шепнешком Джесика.

— Това, че ме търсят — отвърна Пол. — Представи си само! Най-добрите навигатори на Сдружението, мъже, които са в състояние да дълбаят упорито дори през времето, за да открият най-безопасния курс за най-бързите си хайлайнери¤, всички до един търсят мен… и не могат да ме открият. Как треперят само! Знаят добре, че аз държа тайната им ето тук! — И Пол протегна шепата си. — Без подправката те са слепци!

Гласът на Чани се възвърна.

— Ти каза, че виждаш настоящето!

Пол се облегна назад, като търсеше разпрострялото се настояще, чиито граници навлизаха в бъдещето и в миналото, и поддържаше с усилие вътрешната си напрегнатост, тъй като просветлението от подправката започваше да чезне.

— Върви и направи онова, което ти заповядах — рече той. — Бъдещето става еднакво заплетено както за Сдружението, така и за мен. Пътеките на видението се стесняват. Всичко се фокусира тук, където се намира подправката… където те не са се осмелявали да се намесват досега… защото да се намесят, би означавало да изгубят онова, което на всяка цена трябва да имат. Но сега те са отчаяни. Всички пътеки водят към мрака.

(обратно)

„И настъпи денят, в който Аракис попадна в главината на колелото на вселената, а колелото се канеше да се завърти.“

Из „Пробуждането на Аракис“ от принцеса Ирулан

— Я погледни там! — прошепна Стилгар.

Пол бе залегнал до него в една цепнатина в скалата, на ръба на Защитната стена, и бе вперил очи в колектора на телескопа. Маслените лещи бяха взели на фокус един междузвезден лихтер, който се виждаше долу в басейна под тях на светлината на изгрева. Косите слънчеви лъчи огряваха високата му източна страна, докато по другата, останала в сянка страна, илюминаторите все още жълтееха от суспенсорните глобуси. Зад кораба се простираше град Аракийн — безжизнен и бляскав на светлината на северното слънце.

Пол обаче знаеше, че това благоговение у Стилгар се бе породило не от самия лихтер, а от конструкцията, в която той бе само централно звено. Гигантската метална шатра, висока десетина нива, се простираше в радиус от хиляда метра около базата на лихтера и бе изградена от сглобяеми метални плоскости — това бе временното жилище на петте легиона сардукари и на негово императорско височество падишах-императора Шедъм IV.

Гърни Халик се обади от мястото отляво на Пол, където бе приклекнал.

— Преброих десет нива в тази къщурка. Едва ли може да побере много сардукари.

— Пет легиона — каза Пол.

— Разсъмва се — прошепна Стилгар. — Не одобряваме това, дето непрекъснато се излагаш на опасност, Муад’Диб. Хайде да се прибираме.

— Тук съм в пълна безопасност — рече Пол.

— Този кораб монтира взривометни оръжия — отбеляза Гърни.

— Те са убедени, че използуваме защитни полета — рече Пол. — Дори и да са ни забелязали, пак не биха похабили и един изстрел за някакви си трима души.

Пол извади телескопа, за да огледа отсрещните стени на басейна, като забеляза грапавите скали и отвесните камъни с жлебовете, с които бяха обозначени гробовете на безбройните воини на баща му. Харконските укрепления и градчета отвъд защитените райони се намираха в ръцете на свободните или бяха откъснати от снабдителните си центрове, като стебълца, откършени от ствола на растение и оставени да изсъхнат. На неприятеля му бяха останали само този басейн и разположеният в него град.

— Ако ни забележат, може да опитат нападение с топтер — рече Стилгар.

— Нека опитат — каза Пол. — Ще се наложи да свалим някоя и друга машина… а и знаем, че се задава буря.

Сега той насочи телескопа към отдалечената страна на аракийския космодрум, към фрегатите на харконите, строени в редици, и забития на площадката до тях флагщок със знамето на компанията „ЕМОП“¤, което нежно се вееше. И се замисли за отчаянието, принудило Сдружението да позволи на тези две групи да кацнат, докато другите стояха горе, за резерва. Сдружението сега приличаше на човек, който, преди да опъне палатката си, опитва с пръста на крака си каква е температурата на пясъка.

— Има ли още нещо интересно за гледане тук? — попита Гърни. — Трябва да намерим укритие. Бурята наистина приближава.

Пол отново насочи поглед към гигантската шатра.

— Довели са дори и жените си — рече той. — И лакеи, и слуги. Ооо, драги ми императоре, колко си самоуверен!

— По тайната пътека се задават хора — рече Стилгар. — Може би се връщат Ойтем и Корба.

— Добре, Стил — каза Пол. — Тръгваме.

Но все пак огледа за последен път с телескопа всичко наоколо, обходи с поглед долината със строените кораби, блестящата метална шатра, смълчалия се град и фрегатите с харконските наемници. После пропълзя назад към един скален отломък. Мястото при телескопа се зае от дежурния федейкин.

Пол стигна до една плитка вдлъбнатина в Защитната стена — около три метра дълбока и широка тридесетина метра в диаметър — естествено скално образувание, което свободните бяха скрили под полупрозрачно маскировъчно покривало. Вдясно, около един отвор в стената бяха струпани уреди за свръзка. Вътре разгърнат отряд федейкини очакваше заповедта на Муад’Диб за нападение.

От входа на тунела, близо до апаратурата за свръзка, се показаха двама мъже и заговориха на застаналите там стражи.

Пол погледна Стилгар и кимна към тях.

— Приеми рапорта им, Стил.

Стилгар тръгна да изпълни заповедта. Пол се наведе с гръб към скалата, стегна мускули и се изопна. Видя как Стилгар върна отново двамината в тъмния отвор на скалата и си помисли за продължителното изкачване по този тесен, прокопан на ръка тунел, който стигаше до дъното на басейна. Стилгар се запъти към Пол.

— Толкова важно ли е било, че не са могли да изпратят циелаго със съобщение? — попита Пол.

— Пазят птиците си за битката — отвърна Стилгар. Той погледна към уредите за свръзка и после отново обърна поглед към Пол. — Не бива да използуваме тези уреди дори за предаване с насочени вълни. Муад’Диб. Могат да те открият, като пеленговат предаването.

— Много скоро ще си имат достатъчно много работа, за да ме търсят — рече Пол. — Какво докладваха хората?

— Нашите сардукарчета са били пуснати близо до Оулд Геп, почти до дъното на басейна, и вече са на път към своя господар. Ракетохвъргачките и другите взривометни оръжия са по местата си. Хората са разположени според твоите заповеди. Всичко върви по реда си.

Пол се обърна към отсрещната стена на плитката вдлъбнатина и огледа воините си на оскъдната светлина, пропускана от маскировъчното покривало. Имаше чувството, че времето пълзи като насекомо, което си пробива път през оголена скала.

— Ще се наложи нашите сардукари да повървят малко пеша, докато успеят да дадат сигнал на някой десантен катер — рече Пол. — Установено ли е наблюдение върху тях?

— Да — отвърна Стилгар.

Гърни Халик, който бе застанал до Пол, се окашля.

— Няма ли да е по-добре да се приберем на някое по-безопасно място?

— Няма такова място — рече Пол. — Метеорологичната справка все още ли е така благоприятна?

— Задава се невиждана буря — отговори Стилгар. — Не я ли усещаш, Муад’Диб?

— Наистина въздушните маси ми се виждат нестабилни — съгласи се Пол. — Аз обаче предпочитам сигурността на предвиждането на времето по стълбовете.

— До един час бурята ще бъде тук — рече Стилгар. Той кимна към дефилето, от което се виждаше гигантската шатра на императора и харконските фрегати. — Това е известно и на онези там. В небето няма нито един топтер. Всичко е спряно от движение и е здраво завързано. Получили са метеорологична справка от приятелите си в космоса.

— Да са предприемали някакви бойни полети? — попита Пол.

— Никакви, откакто кацнаха снощи — отговори Стилгар. — На тях им е известно, че ние се намираме тук. Струва ми се, че сега изчакват, за да изберат удобния за тях момент.

— Ние избираме удобния момент — отсече Пол.

Гърни вдигна поглед и се озъби:

— Ако те ни дадат такава възможност.

— Тази флотилия ще остане в космоса! — каза Пол.

Гърни поклати глава.

— Нямат друг избор — продължи Пол. — Ние можем да унищожим подправката. Сдружението няма да дръзне да поеме този риск.

— Отчаяните хора са най-опасни — отбеляза Гърни.

— А ние не сме ли отчаяни? — попита Стилгар.

Гърни го изгледа намръщено.

— Ти не си живял с мечтата на свободните — предупреди го Пол. — Стил си мисли сега за всичката онази вода, която сме дали за подкупи, както и за всичките тези години, през които са изчаквали Аракис да разцъфти. Той не е…

— Ъррр — озъби се Гърни.

— Защо е толкова мрачен? — попита Стилгар.

— Винаги е мрачен преди сражение — отвърна Пол. — Това е единствената проява на добро чувство за хумор, която Гърни си позволява.

По лицето на Гърни пропълзя бавно хищна усмивка, зъбите му се белнаха над предпазителя за брадичката на влагосъхраняващия костюм.

— Много се натъжавам само при мисълта за всички онези бедни харконски душички, които ще изпратим на онзи свят, без да са се изповядали и без да са получили опрощение на греховете си — рече той.

Стилгар се засмя.

— Говори като федейкин.

— Гърни е воин по рождение — каза Пол. И си помисли: „Нека се поразсеят с незначителни разговори, преди да премерим силите си с онези войски в басейна.“ — Той отмести поглед към дефилето в скалната стена и после отново го насочи към Гърни, като откри, че трубадурът-войн си бе възвърнал мрачното навъсено изражение.

— Грижата изсмуква силата — промърмори Пол. — Ти си ми казвал това, Гърни.

— Господарю — рече Гърни, — главната ми грижа сега е атомното оръжие. Ако го използувате, за да направим пробив в Защитната стена…

— Онези горе няма да използуват срещу нас атомно оръжие — прекъсна го Пол. — Няма да посмеят… и то по същата причина, че не могат да рискуват да унищожим находищата с подправката.

— Но забраната срещу…

— Забраната! — излая Пол. — Не забраната, а страхът възпира династиите да не използуват една срещу друга атомно оръжие. Във Великото споразумение това е формулирано достатъчно ясно: „Употребата на атомно оръжие срещу хора ще доведе до унищожаването на планетата.“ Ние ще стреляме срещу Защитната стена, не срещу хора.

— Отлично формулирана точка — обади се Гърни.

— Онези педанти горе биха се зарадвали на всякаква точка — рече Пол. — Но да не говорим повече за това.

Той се извърна, като му се прииска да бъде толкова уверен не само на думи. След малко заговори:

— А хората от града? Те заеха ли вече позиции?

— Да — измърмори Стилгар.

Пол го изгледа.

— Какво те безпокои?

— Винаги съм смятал, че на градските хора не може да се разчита изцяло — рече Стилгар.

— Навремето и аз бях градски човек — каза Пол.

Стилгар се изопна. Лицето му потъмня от нахлулата кръв.

— Муад’Диб знае, че не исках да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш, Стил. Но самоутвърждаването на един човек се състои не в онова, което той според теб ще извърши, а в онова, което наистина ще извърши. В жилите на тези градски хора тече кръвта на свободни. Те само още не са се научили как да се освободят от робството. Ние ще ги научим.

Стилгар кимна и заговори унило:

— Това са навици, създавани с години. На погребалното поле се научихме да презираме хората от градовете.

Пол се обърна към Гърни, който гледаше внимателно към Стилгар.

— Кажи, Гърни, защо сардукарите прогониха градското население от домовете им?

— Стара хитрост, господарю. Правеха си сметката да ни обременят с бежанци.

— От времето на успешните партизански войни изминаха много години и управниците са забравили как да се борят срещу тях — рече Пол. — Сардукарите наливат вода в нашата мелница. Те са отвлекли за своите забавления някои от градските жени и са украсили знамената си с главите на мъжете, които са им се противопоставили. И така са предизвикали епидемия от ненавист сред хора, които иначе биха погледнали на предстоящото сражение само като на някаква огромна неприятност… и като на възможност да бъдат сменени едни господари с други. Сардукарите работят в наша полза, Стилгар.

— Струва ми се, че хората от града наистина изгарят от желание да се бият — рече Стилгар.

— Тяхната омраза е скорошна и люта — каза Пол. — Ето защо ги използуваме като ударни войски.

— При тях ще бъде истинска касапница — обади се Гърни.

Стилгар кимна в знак на съгласие.

— Бяха предупредени за рисковете — каза Пол. — Те знаят добре, че всеки убит от тях сардукар ще означава един сардукар по-малко за нас. Разбирате ли, господа, те имат за какво да умрат. Откриха, че са народ. Те се пробуждат.

Мъжът, който наблюдаваше с телескопа, тихо възкликна. Пол отиде до цепнатината в скалата и попита:

— Какво става там?

— В онази метална шатра-чудовище — просъска наблюдателят — настъпи страшно оживление, Муад’Диб. Откъм Римуол Уест дойде надземна кола и все едно че в гнездото на скални яребици влезе ястреб.

— Пристигнали са нашите пленени сардукари — рече Пол.

— Сега са включили защитно поле около целия космодрум — продължи наблюдателят. — Виждам как въздухът трепти дори покрай складовата площадка, където съхраняват подправката.

— Вече знаят срещу кого точно се бият — рече Гърни. — Нека харконските зверове треперят и се боят сега, че все още има жив атреид!

Пол заговори на федейкина при телескопа:

— Наблюдавай флагщока на императорския кораб. Ако вдигнат моето знаме, тогава…

— Няма да го вдигнат — рече Гърни.

Пол забеляза озадачената и намръщена физиономия на Стилгар и каза:

— Ако императорът признае предявения от мен иск, той ще ми даде знак, като отново развее на Аракис знамето на атреидската династия. Тогава ще преминем към изпълнението на резервния план — ще се сражаваме само с харконите. Сардукарите ще стоят настрани и ще ни оставят сами да решим спора помежду си.

— Нямам опит с тези чуждоземни обичаи — обади се Стилгар. — Само съм чувал за тях, но ми се струва, че не е възможно да…

— Не е необходимо да имаш опит, за да разбереш как ще постъпят — прекъсна го Гърни.

— На високия кораб издигат ново знаме — обади се наблюдателят. — Знамето е жълто… с черно-червен кръг в средата.

— Това вече е неприята работа — рече Пол. — Знамето на компанията „ЕМОП“.

— Но същото знаме се вее и на останалите кораби — рече федейкинът-наблюдател.

— Не разбирам — каза Стилгар.

— Наистина неприятна работа — рече Гърни. — Ако бе издигнал атреидското знаме, щеше да му се наложи да се съобразява с нас. Наоколо има твърде много свидетели. Можеше да издигне на флагщока си и харконското знаме — това щеше да бъде категорична декларация. Но не — той издига дрипата на „ЕМОП“. И така съобщава на онези горе — Гърни посочи към космоса — къде са печалбите. И по този начин заявява, че не го интересува дали тук има или няма атреид.

— След колко време бурята ще връхлети Защитната стена? — попита Пол.

Стилгар отиде и се посъветва нещо с един от федейкините. Върна се след малко и каза:

— Много скоро, Муад’Диб. По-скоро, отколкото очаквахме. И наистина ще е невиждана досега буря… може би дори малко по-страшна, отколкото ти поиска.

— Това е моята буря — каза Пол и видя мълчаливото благоговение, изписано по лицата на федейкините, които го бяха чули. — И макар че ще разтърси целия свят, тя няма да е по-страшна, отколкото аз поисках. Точно върху Защитната стена ли ще връхлети?

— С минимално отклонение, което не е от значение — отговори Стилгар.

Откъм отвора на тунела, който водеше надолу към дъното на басейна, се зададе вестоносец.

— Патрулите на сардукарите и харконите се оттеглят, Муад’Диб — докладва той.

— Очакват, че бурята ще навее доста пясък в басейна, за да имат добра видимост — каза Стилгар. — Смятат, че и ние ще се окажем в същото положение.

— Предайте на артилеристите да вземат добър прицел, преди да намалее видимостта — нареди Пол. — Трябва да разбият предната част на всеки един от тези кораби веднага щом бурята разруши защитата им. — Той отиде до стената на вдлъбнатината, дръпна единия край на маскировъчното покривало и погледна нагоре. На фона на притъмнялото небе се виждаха лъкатушещите дири на вдигналите се вихрушки. Пол дръпна отново покривалото и каза: — Започни изпращането на войници долу, Стил.

— Ти няма ли да слезеш с нас! — запита Стилгар.

— Ще постоя още малко при федейкините — отвърна Пол.

Стилгар сви многозначително рамене към Гърни, отиде до отвора в скалната стена и се изгуби в сенките му.

— Гърни, оставям в твоите ръце спусъка, който ще направи пробива в Защитната стена — заговори Пол. — Ще се справиш ли с тази работа?

— Ще се справя.

Пол махна с ръка към един от лейтенантите-федейкини и каза:

— Отейм, започнете изтеглянето на контролните патрули от мястото на взривяването. Трябва да се изтеглят оттам, преди бурята да е връхлетяла.

Лейтенантът кимна рязко с глава и последва Стилгар.

Гърни се наведе към скалната цепнатина и заговори на мъжа при телескопа:

— Не изпускай от очи южната стена. Тя ще остане напълно незащитена, когато я вдигнем във въздуха. — После нареди. — Изпратете циелаго със сигнал за часа на започване.

— Няколко наземни коли се отправят към южната стена — обади се федейкинът при телескопа. — Някои от тях се опитват да стрелят със стреломети. Както нареди, нашите хора са включили защитните си полета. Колите спряха.

Сред внезапно настъпилата тишина Пол дочу как злите духове на вихрите се завъртяха над главите им — челото на бурята. През някакви пролуки в маскировъчното покривало във вдлъбнатината започна да се сипе пясък. Една вихрушка подбра покривалото и го помете.

Пол даде знак на федейкините да си намерят укритие и отиде при мъжете, застанали до апаратурата за свръзка, близо до входа на тунела. Гърни застана до него. Пол се надвеси над свързочниците. Единият от тях се обади:

— Не е буря като буря, а цяла хала, Муад’Диб.

Пол погледна нагоре към притъмнялото небе и каза:

— Гърни, изтегли наблюдателите от южната стена! — Наложи се да повтори заповедта, като изкрещя, за да надвие усилващия се грохот на бурята.

Гърни се обърна и тръгна да изпълни заповедта.

Пол пристегна филтъра за дишане и качулката на влагосъхраняващия си костюм.

Гърни се върна.

Пол го докосна по рамото и посочи към взривяващото устройство, монтирано във входа на тунела, зад гърба на свързочниците. Гърни влезе във входа на тунела, спря се до устройството, постави ръка на спусъка и впери поглед в Пол.

— Няма никакви съобщения — обади се свързочникът до Пол. — Много силни са смущенията.

Пол кимна, без да сваля очи от скалата, отчитаща времето. След малко погледна към Гърни, вдигна ръка и отново обърна поглед към скалата. Броячът запълзя по последната си обиколка.

— Огън! — изкрещя Пол и рязко спусна ръка. Гърни натисна спусъка на устройството. Сякаш измина цяла вечност, преди да усетят как земята под нозете им се развълнува и потрепера. Към грохота на бурята се прибави оглушителен трясък.

Дежурният по телескоп федейкин дойде при Пол, взел под ръка сгънатия уред.

— Защитната стена е пробита, Муад’Диб! — извика той. — Бурята ги връхлетя и нашите артилеристи вече ги обстрелват.

Пол се замисли за бурята, която вилнееше из басейна, и за статичния заряд, натрупан в тази пясъчна стена, която разрушаваше сега всяка защитна преграда в лагера на противника.

— Бурята! — изкрещя някой. — Трябва да се скрием, Муад’Диб!

Пол дойде на себе си, почувствувал как пясъчните иглички вече се забиват в непокритото му лице. „Поехме опасния път“ — рече си мислено той. Обгърна с ръка раменете на свързочника и каза:

— Остави тук тези уреди! В тунела има други. — Почувствува, че губи равновесие. Федейкините се скупчиха около него, за да му осигурят защита. Те се напъхаха в тунела, усещайки относителната тишина, и свърнаха към едно малко помещение със суспенсорни глобуси, от което се откриваше друг вход към тунела.

Тук седеше до своята апаратура друг свързочник.

— Има прекалено много смущения — рече той.

— Поставете уплътнителя на тунела! — извика Муад’Диб. Внезапно застаналите неподвижно пластове въздух показаха, че заповедта му е изпълнена. — Пътят към басейна все още ли е проходим? — попита той.

Един федейкин отиде да провери, върна се и каза:

— От експлозията се е срутила малка скала, но инженерите твърдят, че пътят е проходим. Разчистват с лазерони.

— Предай им да разчистват с ръце! — излая Муад’Диб. — Там долу има включени защитни полета!

— Те работят много внимателно, Муад’Диб — каза федейкинът, но тръгна да изпълни заповедта.

Дошлите отвън свързочници минаха покрай тях, нарамили уредите си.

— Казах на тези хора да оставят апаратурата си отвън, Муад’Диб — измърмори един от федейкините.

— Сега хората са по-важни от апаратурата — рече Пол. — Скоро ще имаме толкова уреди, колкото изобщо няма да са ни потребни.

Гърни Халик се приближи и като застана до него, каза:

— Чух, като казаха, че пътят надолу е проходим. В случай че харконите решат да ни платят със същата монета, тук ще се окажем много близо до повърхността, господарю.

— Няма да успеят да го направят — отвърна Пол. — Точно сега те осъзнават, че вече не разполагат със защитни полета и че не могат да се махнат от Аракис.

— Новият команден пункт е напълно готов, господарю — докладва Гърни.

— В командния пункт още нямат нужда от мен — рече Пол. — Нещата ще си вървят по плана и без мен. Ние трябва да изчакаме да…

— Приемам съобщение, Муад’Диб! — обади се свързочникът, застанал при уредите. Той поклати глава и долепи слушалката до ухото си. — Такива смущения! — Свързочникът започна да пише в бележника пред себе си, като клатеше глава… заслушваше се… пак пишеше… пак се заслушваше…

Пол застана до свързочника. Федейкинът отстъпи назад, като му стори място. Пол погледна записаното от федейкина и прочете: „Нападение срещу Сийч Табър… пленници… Алая… семействата на… убити и са… ю… синът на Муад’Диб…“

Свързочникът отново поклати глава.

Пол вдигна поглед и видя, че Гърни бе втренчил очи в него.

— Съобщението е неясно — рече Гърни. — Смущенията. Не знаеш дали…

— Синът ми е мъртъв — прекъсна го Пол и като изрече тези думи, разбра, че това е истина. — Синът ми е мъртъв… а Алая е пленница… заложница. — Почувствува се празен и безчувствен като черупката на мида. Всичко, до което се докоснеше, носеше смърт и скръб. И това бе като някаква зараза, която заплашваше да плъзне из вселената.

Той усещаше мъдростта на стареца, натрупания опит от живота на безброй други хора. Сякаш нещо вътре в него се хилеше и потриваше доволно ръце.

И Пол си помисли: „Колко малко знае вселената за природата на истинската жестокост!“

(обратно)

„И Муад’Диб застана пред тях и им рече:

«Макар че смятаме пленницата за загинала, тя продължава да живее. Защото ние двамата с нея имаме един корен и говорим с един глас. Да, благодарение на мен нейният поглед достига чак до долината на незнайното.»“

Из „Пробуждането на Аракис“ от принцеса Ирулан

Със забит в земята поглед барон Харконен стоеше пред императорската зала за аудиенции, овалния селамлик¤, в гигантската шатра на падишах-императора. Баронът крадешком огледа залата с металните стени и нейните обитатели — нукери¤, пажове, стража, отряд дворцови сардукари, строени покрай стените, застанали „свободно“ под окървавените и дрипави пленени знамена, които бяха единствената украса в помещението.

Вдясно се разнесоха гласове, които прокънтяха по някакъв висок коридор:

— Сторете път! Сторете път за кралската особа!

Следван от своята свита, падишах-императорът Шедъм IV влезе в залата за аудиенции. Без да обръща внимание на барона, без привидно да обръща внимание на някого в залата, той изчака прав, докато му донесат трона.

На барона му беше ясно, че не може да пренебрегне кралската особа, и се вгледа в императора за някакъв знак или намек за целта на тази аудиенция. Императорът бе заел самоуверена поза — стройна и елегантна фигура в сива сардукарска униформа, извезана със сребро и злато. Изпитото му лице и суров поглед напомниха на барона за покойния дук Лито. Същата прилика с хищна птица. Само че косата на императора бе червеникава, не черна, и тази коса бе почти скрита под абаносово-черния шлем на бурсег с имперския златен лъв върху гребена му.

Пажовете донесоха трона. Той представляваше масивно кресло, издълбано от единичен къс полупрозрачен синьозеленикав хагалски¤ кварц, изпъстрен с огнено-оранжеви жилки. Поставиха го върху един подиум, на който императорът се покачи и се настани в трона.

Някаква старица, облечена в черна роба, с качулка, прихлупена чак до веждите, се отдели от императорската свита и зае позиция зад трона, като положи мършава ръка върху кварцовата облегалка. Лицето, което се мярна изпод качулката, бе като карикатура на вещица — изпити страни и хлътнали очи, въздълъг нос и кожа, осеяна с червеникави жилчици.

Щом я видя, баронът се овладя и престана да трепери. Присъствието на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, императорската жрица на истината, издаваше важността на тази аудиенция. Баронът отмести поглед от нея и потърси с очи някакъв знак сред свитата. Видя двама агенти на Сдружението — единият висок и дебел, другия нисък и дебел — и двамата с кротки сиви очи. А сред лакеите беше една от дъщерите на императора — принцеса Ирулан, за която се говореше, че е посветена в най-съкровените тънкости на бин-джезъритското обучение, предопределена да стане света майка. Бе стройна, светлокоса, с красиво изваяно лице и зелени очи и погледът й ту го заобикаляше, ту го пронизваше.

— Драги ми бароне!

Императорът бе благоволил да го забележи. Гласът му бе баритонов и изключително властен. От нотките в този глас баронът разбра, че преди да започне, аудиенцията бе вече завършила.

Баронът се поклони ниско, пристъпи и застана на допустимото разстояние — десет крачки от подиума.

— Отзовах се на повикването ви, ваше височество.

— Повикване! — изкудкудяка старата вещица.

— Моля те, света майко! — сгълча я императорът, но се усмихна на смущението на барона и рече: — Най-напред ще ми кажете, бароне, къде изпратихте своя любимец Туфир Хауът.

Баронът погледна наляво, после надясно и мислено се изруга, че беше дошъл без охраната си, макар че хората му едва ли щяха да са от голяма полза срещу сардукарите. И все пак…

— И така? — започна императорът.

— Вече пет дни, откакто замина, ваше височество. — Баронът стрелна с очи двамата агенти от Сдружението и отново погледна към императора. — Трябваше да кацне в една база на контрабандистите и да се опита да проникне в лагера на онзи фанатик от свободните, онзи Муад’Диб.

— Забележително! — възкликна императорът.

Вещицата потупа с ръка, подобна на ястребов нокът, императора по рамото. Тя се приведе напред и зашепна нещо в ухото му.

Императорът кимна и каза:

— Пет дни, бароне. Кажете ми: защо не се тревожите за това негово отсъствие?

— Но аз наистина се тревожа, ваше височество!

Императорът не сваляше очи от него, изчакваше. Светата майка нададе кудкудякащ смях.

— Искам да кажа, ваше височество — продължи баронът, — че и бездруго Хауът само след още няколко часа ще умре. — И той обясни за импрегниращата отрова и необходимостта от противоотрова.

— Колко умно от ваша страна, бароне! — възкликна императорът. — А къде са вашите племенници Рабан и младият Фейд-Рота?

— Времето се влошава, ваше височество. Изпратих ги да огледат нашия периметър, за да не би свободните да нападнат под прикритието на пясъчната буря.

— Периметър! — каза императорът. Изстреля тази дума, сякаш тя се бе надиплила в устата му. — Бурята едва ли ще вилнее дълго в басейна, а тази сган от свободни няма да посмее да нападне, щом аз съм тук с пет легиона сардукари.

— Разбира се, ваше височество! — рече баронът. — Но не бива да се порицава една грешка, породена от предпазливост.

— Ааа! — рече императорът. — Порицание, така ли? Значи не бива да говоря колко време ми е отнела тази аракийска глупост? Нито за печалбите на компанията „ЕМОП“, които се стичат от тази миша дупка? Нито за задълженията си в двора и за държавните дела, чието изпълнение забавих и дори отложих заради тази глупост тук?

Баронът сведе поглед, уплашен от императорския гняв. Безпокоеше го несигурното му положение тук — сам и зависим от Великото споразумение и правилото диктум фамилия¤ на Великите династии. „Дали не е решил да ме премахне?“ — запита се баронът. — „Не би могъл! Не и сега, когато другите Велики династии чакат там горе и копнеят и за най-малкия повод да спечелят нещичко от тази бъркотия на Аракис.“

— Взехте ли заложници? — попита императорът.

— Безполезно е, ваше височество — отвърна баронът. — Тези смахнати свободни извършват погребална церемония за всеки пленник и се държат така, сякаш той вече е мъртъв.

— И така? — попита императорът.

И баронът зачака, като се озърташе наляво и надясно към металните стени на селамлика, и се замисли за чудовищната шатра от ветметал¤, която ги заобикаляше. Тя бе символ на такова несметно богатство, че изпълни със страхопочитание дори и него самия. „Води със себе си пажове“ — рече си мислено баронът, — „ненужни дворцови лакеи, жените си заедно с техните придружителки, фризьорки, моделиери, всичко… цялата орда паразити от императорския двор. И тук те всички раболепничат, лукаво заговорничат и «делят несгодите» с императора… и са тук, за да наблюдават как веднъж завинаги той ще сложи край на тази неприятна история, за да пишат епиграми за битките и да венцеславят ранените.“

— Навярно никога не сте се и постарали да вземете такива заложници, от които наистина да има полза — рече императорът.

„Той знае нещо“ — помисли си баронът. Страхът заседна като камък в стомаха му, макар че точно сега почти не можеше да понася мисълта за ядене. И все пак това усещане приличаше на глад и той на няколко пътя се размърда в портативните си суспенсори, като понечи да заповяда да му донесат храна. Но тук нямаше кой да се отзове на повикването му.

— Имате ли изобщо представа кой може да е този Муад’Диб? — попита императорът.

— Сигурно ще е някой от тяхната ума¤ — отговори баронът. — Фанатик от свободните, някакъв религиозен авантюрист. Такива редовно избуяват по периферията на цивилизацията. Това е известно на ваше височество.

Императорът погледна към своята жрица на истината и отново насочи навъсения си поглед към барона.

— И това ли е всичко, което знаете за този Муад’Диб?

— Някакъв смахнат тип — отговори баронът. — Но всички свободни са леко смахнати.

— Смахнат ли?

— Неговите воини крещят името му, когато се хвърлят в боя. Жените ни замерват със своите бебета и сами се нанизват на мечовете ни, за да разчистят пътека на мъжете си, които да ни нападнат. У тях няма никакво… никакво… приличие!

— Значи положението е толкова лошо! — измърмори императорът и подигравателните нотки в гласа му не убегнаха на барона. — Кажете ми, драги бароне, проучвали ли сте южните полярни райони на Аракис?

Баронът вдигна очи и се вгледа в императора, поразен от смяната на темата.

— Ами… как да ви кажа, ваше височество, целият този район е непригоден за живот, открит за бурите и червеите. В тези ширини дори няма и находища на подправка.

— И не сте ли получавали сведения от разузнавателните лихтери, че там се появяват ивици зеленина?

— Подобни сведения винаги са постъпвали. Някои от тях бяха проверени… доста отдавна. Бяха забелязани някакви растения. Загубихме много топтери. Проверката ни излезе доста скъпа, ваше височество. Това е район, в които хората не могат да оцеляват за дълго.

— И така — рече императорът. Той щракна с пръсти и отляво зад трона се отвори някаква врата. През нея влязоха двама сардукари — те водеха едно момиченце, което вероятно бе на четири години. То бе загърнато с черно наметало с отметната назад качулка, разкриваща катарамите на влагосъхраняващ костюм, които висяха свободно около шията му. Очите на момиченцето бяха сини, като у свободните, и се взираха от пухкавото кръгло личице. Видимо детето изобщо не се страхуваше, а нещо в погледа му накара барона да се почувствува неловко, без да може да обясни причината за това.

Дори старата бин-джезъритска жрица на истината се отдръпна назад, щом детето мина покрай нея, и направи заклинателен знак подире му. Старата вещица очевидно бе потресена от присъствието на това дете.

Императорът се окашля, преди да заговори, но детето го изпревари и се обади с тъничко гласче, на което се разбираше всичко, въпреки че все още се промъкваха следи от неясен детски говор.

— Ето го и него! — рече момиченцето и пристъпи напред към ръба на подиума. — Не представлява много весела гледка, нали — един изплашен старец, твърде грохнал, за да си носи собственото тегло без помощта на суспенсори.

Това изявление от устата на едно дете бе толкова поразяващо, че баронът зяпна в него, неспособен да пророни и дума въпреки гнева си. „Дали не е джудже?“ — запита се той.

— Драги ми бароне — рече императорът, — запознайте се със сестрата на Муад’Диб.

— Сес… — Баронът отмести поглед към императора. — Нищо не разбирам.

— И аз понякога допускам грешки, породени от предпазливост — каза императорът. — Беше ми докладвано, че във вашите непригодни за живот южни полярни райони са забелязани следи от човешка дейност.

— Но това е невъзможно! — възрази баронът. — Червеите… та там има пясък направо до…

— Изглежда, тези хора умеят да избягват червеите — прекъсна го императорът.

Детето седна на подиума близо до трона и започна да си люлее краката. От начина, по който преценяваше всичко около себе си, лъхаше изключителна увереност. Баронът прикова очи в люлеещите се крачета — виждаше как те надигат черната роба и как под нея се мяркат сандалите.

— За съжаление — продължи императорът — аз изпратих само пет десантни катера с малък боен отряд, който да вземе пленници за разпит. Едва успяхме да се измъкнем с трима пленника и един катер. Представяте ли си, бароне, моите сардукари бяха почти разбити от въоръжен отряд, съставен предимно от жени, деца и старци. Това дете командваше една от нападащите групи.

— Виждате ли, ваше височество! — възкликна баронът. — Виждате ли какви хора са те!

— Аз се оставих да ме заловят! — обади се детето. — Нямах никакво желание да застана пред брат ми и да му съобщя, че синът му е убит.

— Едва шепа от нашите хора успяха да се измъкнат — рече императорът. — Да се измъкнат! Чувате ли?

— И те нямаше да се измъкнат — каза детето, — ако не бяха пламъците.

— Моите сардукари използуваха реактивните горелки на борда на катера като огнепръскачки — рече императорът. — Отчаян ход, но единствен той им помогна да се измъкнат с тримата си пленника. Отбележете си това, драги ми бароне: сардукари, принудени от жени, деца и старци да отстъпят в безредие.

— Трябва да ги нападнем с всички налични сили — заговори с рязък глас баронът. — Трябва да изтребим до крак тези…

— Замълчете! — изръмжа императорът, като се изтегли напред и седна почти на ръба на трона си. — Престанете да оскърбявате моята интелигентност. Изправили сте се тук с глупашкия си наивен вид и …

— Ваше височество! — обади се старата жрица на истината.

Той й махна с ръка да замълчи.

— Твърдите, че не знаете нищо за дейността, която установихме, нито за боевите качества на тези изключителни хора! — Императорът почти се надигна от трона си. — За какъв ме вземате, бароне?

Баронът отстъпи две крачки назад, като си мислеше: „Виновен е Рабан. Той ми скрои всичко това. Рабан ми е…“

— И този съшит с бели конци спор с дук Лито! — просъска императорът и се отпусна назад в трона си. — Колко красиво и ловко го разрешихте, бароне!

— Ваше височество — започна умолително баронът, — какво се …

— Замълчете!

Старата бин-джезъритка сложи ръка на рамото на императора и се наведе ниско, за да му прошепне нещо в ухото.

Седналото върху подиума дете спря да си люлее краката и каза:

— Уплаши го още малко, Шедъм. Това не би трябвало да ме радва, но чувствувам как не мога да скрия удоволствието си.

— Замълчи, дете — рече императорът. Той се наведе напред, сложи длан на главата на момиченцето и изгледа барона.

— Възможно ли е, бароне? Дали може да сте наистина толкова глуповат, колкото смята моята жрица на истината? Наистина ли не можете да познаете това дете, дъщерята на вашия съюзник дук Лито Атреидски?

— Моят баща никога не му е бил съюзник! — отсече детето. — Баща ми е мъртъв, а този стар харконски звяр изобщо не ме е виждал досега.

Баронът се изпули втрещено. Когато си възвърна способността да говори, успя да изломоти само дрезгаво:

— Коя?

— Аз съм Алая, дъщерята на дук Лито и лейди Джесика, сестрата на дук Пол Муад’Диб — отговори детето. Тя се отблъсна с ръце от подиума и скочи на пода на залата за аудиенции. — Брат ми обеща да набучи главата ти на флагщока на своето бойно знаме и според мен сигурно ще го направи.

— Замълчи, дете — рече императорът и подпрял с длан брадичката си, се отпусна в трона си, като оглеждаше внимателно барона.

— Аз не се подчинявам на заповедите на императора — рече Алая. Тя се обърна, вдигна очи към светата майка и продължи: — Тя знае.

Императорът погледна към жрицата на истината.

— Какво иска да каже това дете?

— Това дете е чудовище! — отвърна старицата. — Неговата майка заслужава наказание, по-жестоко от всички познати на историята. Смърт! Ала тя не може да настъпи така бързо нито за това дете, нито за онази, която е дала живот на това изчадие! — Старицата посочи с пръст към Алая. — Излез от мислите ми!

— Телепатия ли? — прошепна императорът. Той отново погледна към Алая. — Велика майко!

— Вие не разбирате, ваше височество — каза старицата. — Това не е телепатия. Тя се е загнездила в мислите ми. Тя е като онези другите, които са живели преди мен, онези, които ми прехвърлиха своята памет. И не иска да излезе от съзнанието ми. Тя няма право да е там, но е!

— За кои други става въпрос? — попита императорът. — Що за глупости?

Старицата се изопна и отпусна протегнатата напред ръка.

— Много се разприказвах, но остава фактът, че това дете, което съвсем не е дете, трябва да бъде унищожено. Отдавна ни предупреждаваха, че може да се пръкне такова изчадие, и как да предотвратим раждането му, но една от нас ни предаде.

— Какви ги дрънкаш, старо? — рече Алая. — Нямаш и представа как се случи всичко, а въпреки това дърдориш като глупачка. — Алая затвори очи, пое дълбоко въздух и го задържа в дробовете си.

Старата майка изстена и потрепери.

Алая отвори очи.

— Ето така се случи — каза тя. — Космическа катастрофа… в която и ти изигра своята роля.

Светата майка простря и двете си ръце напред, като изтласкваше с длани въздуха към Алая.

— Какво става тук? — попита императорът. — Дете, ти наистина ли можеш да предаваш мислите си в съзнанието на друг човек?

— Нещата изобщо не стоят така — отвърна Алая. — Значи щом не съм родена като вас, не мога и да мисля като вас, така ли?

— Убийте я — промълви старицата и за опора впи пръсти в облегалката на трона. — Убийте я! — Хлътналите старчески очи мятаха искри към Алая.

— Замълчи! — рече императорът и се вгледа в Алая. — Дете, можеш ли да влезеш във връзка с брат си?

— Брат ми знае, че се намирам тук — отговори Алая.

— Можеш ли да му съобщиш да се предаде, ако иска в замяна да пощадя живота ти?

Усмивката, която му отправи Алая, беше самата невинност.

— Няма да направя това — рече тя. Баронът залитна напред и застана до Алая.

— Ваше височество — заговори той умолително. — Нищичко не съм знаел за…

— Ако ме прекъснете още веднъж, бароне — каза императорът — ще загубите способността си да прекъсвате когото и да било… и то завинаги. Той не отместваше очи от Алая, като я изучаваше внимателно изпод притворените си клепачи. — Няма да го направиш, така ли? А можеш ли да прочетеш какво си мисля да направя, в случай че не ми се подчиниш?

— Вече казах, че не мога да чета чужди мисли — отвърна тя, — но човек няма нужда от телепатични способности, за да отгатне намеренията ти.

Императорът се навъси.

— Дете, вашето дело е безнадеждно. Трябва само да прегрупирам войските си, за да превърна тази планета в…

— Не е толкова просто — прекъсна го Алая. Тя погледна към двамата агенти на Сдружението. — Попитай тях.

— Глупаво е човек да се противопоставя на желанията ми — рече императорът. — На мен не би трябвало да ми се отказва и най-дребната услуга.

— Брат ми вече идва насам — каза Алая. — Дори и един император може да трепери пред Муад’Диб, защото той притежава силата на праведния и небесата са благосклонни към него.

Императорът скочи на крака.

— Този цирк продължи достатъчно дълго. Аз ще победя твоя брат и тази планета и ще ги направя на пух…

Стените на залата запукаха и затрепераха. Зад трона, там, където гигантската шатра бе скачена с императорския кораб, неочаквано се посипа пясък. Внезапното настръхване на кожата показваше, че бяха включили защитата на доста обширна площ.

— Нали ти казах — рече Алая. — Ето че брат ми пристигна.

Допрял ръка до дясното си ухо, императорът застана пред трона си, където серво-предавателят докладваше за положението. Баронът се оттегли две крачки зад Алая. Сардукарите пъргаво заемаха позиции пред вратите.

— Ще се оттеглим в космоса и ще прегрупираме силите си — рече императорът. — Бароне, моите извинения. Тези безумци ни атакуват под прикритието на бурята. В такъв случай ще им покажем какво представлява императорският гняв. — Той посочи към Алая: — Предайте тялото й на бурята.

Докато той говореше, Алая отстъпваше назад, преструвайки се на ужасена.

— Нека бурята вземе онова, което успее да грабне — изпищя тя и полетя назад право в ръцете на барона.

— Улових я, ваше височество! — извика баронът. — Да й светя ли маслото сегаааа! — Той я захвърли на пода и улови лявата си ръка.

— Съжалявам, дядо! — каза Алая. — Ти се сблъска с атреидския гом джабър. — Тя се изправи на крака и от ръката й падна черна игла.

Баронът се олюля назад. Очите му се изблещиха, когато видяха червената раничка на лявата му длан.

— Ти… ти… — Той се олюля в суспенсорите — омекнала грамада плът, повдигната от суспенсорите на няколко инча от пода, с клюмнала глава и увиснала долна челюст.

— Тези хора са безумци! — озъби се императорът. — Бързо! Качвайте се на кораба! Ще очистим тази планета от всякакви…

От стената вляво на императора заизскачаха искри. После от нея се отдели ослепително кълбо, което, щом се докосна до металния под, започна да пука. Из селамлика се разнесе мирис от изгоряла инсталация.

— Защитата! — изкрещя един от сардукарските офицери. — Външната защита е разрушена! Те…

Думите му бяха погълнати от грохота на метал, тъй като корпусът на кораба, точно зад гърба на императора, потрепера и се разлюля.

— Разбиха предната част на кораба! — извика някой.

Из залата се стелеха облаци прах. Като се измъкна изпод прикритието си, Алая скочи на крака и се втурна към външната врата.

Императорът се завъртя и махна на хората си да влязат през един авариен вход, който се отвори в корпуса на кораба, точно зад трона. После даде знак с ръка на един сардукарски офицер, който се движеше стремително през облаците прах.

— Тук ще бъде нашата отбранителна позиция! — разпореди императорът.

Още един удар разтърси шатрата. В отдалечения край на залата се разтвориха с трясък двойните врати и през тях нахлуха облаци прах и далечни крясъци. От време на време на светлината се мяркаше дребна, облечена в черно фигурка — Алая, която тичаше насам-натам, за да намери нож и съгласно наученото при свободните да доубива ранените харкони и сардукари. С оръжия, приготвени за стрелба, дворцовите сардукари се хвърляха през зелено-жълтата мъгла към аварийния вход, като образуваха арка, за да прикрият отстъплението на императора.

— Пазете се, ваше височество! — извика един сардукарски офицер. — Скрийте се в кораба.

Императорът обаче сега стоеше сам на своя подиум, като сочеше към вратите. На това място се бе изкъртила около четиридесетметрова секция от шатрата и вратите на селамлика се отвориха за носещия се из въздуха пясък. Над външния свят бе увиснал огромен пясъчен облак, от който пукаха светкавици, а сред мъглявината се съзираха и искрите от късото съединение между защитните полета и заряда на бурята. В басейна кипеше битка — сражаваха се сардукари срещу мъже, облечени в роби, които сякаш излизаха от самата буря.

Тази гледка обаче бе само като рамка на онова, към което сочеше императорската десница.

От пясъчния облак се изсипаха лъскави силуети, огромни, извисили се нагоре сводове с гигантски кристални спици под тях, всеки от които придоби очертанията на зейналата паст на пясъчни червеи, подредени в цяла грамадна стена — по гърба на всеки от тях се бе покачил отряд на свободните, които идваха към полесражението. С развети от вятъра роби и сред свистенето на червеите те се врязаха в мелето на боя.

Свободните продължиха да напредват към гигантската шатра на императора, докато дворцовите сардукари за пръв път в своята история изпитаха страхопочитание при такава яростна атака, каквато умовете им се затрудняваха да приемат.

Но мъжете, които скачаха от гърбовете на червеите, бяха бойци и остриетата, заблестели на зловещата жълтеникава светлина, бяха нещо, с което сардукарите бяха добре обучени да се справят. Противниците се вкопчиха един в друг, докато един сардукар от охраната натика императора обратно в кораба, уплътни вратата след него и се приготви да умре пред тази врата като част от защитното поле на императора.

Сред относителната тишина вътре в кораба, която действуваше като шок, императорът се вгледа в широко отворените очи на хората от своята свита, забеляза най-голямата си дъщеря с алените петна на възбудата по страните си, старата жрица на истината, застанала като черна сянка с ниско прихлупената си качулка и най-накрая откри лицата, които търсеше — двамата агенти на Сдружението. Те носеха сивите, лишени от всякаква украса дрехи на космическото Сдружение, които сякаш хармонираха със спокойствието, което бяха успели да запазят въпреки кипящите наоколо им страсти.

По-високият от двамата обаче бе покрил с длан лявото си око. Докато императорът го наблюдаваше, някой блъсна лакътя на агента и отместилата се длан откри окото му. Агентът бе загубил едната от маскировъчните си контактни лещи и незащитеното око бе изцяло синьо, дотолкова наситено синьо, че изглеждаше почти черно.

По-ниският от двамата си проби път с лакти, застана на крачка от императора и каза:

— Нямаме представа как ще свърши всичко това.

А по-високият му другар, който отново бе закрил с длан окото си, добави със сдържан тон:

— Но това сигурно не знае и самият Муад’Диб.

Тези думи извадиха императора от неговия унес. Той с видимо усилие овладя презрението си, защото простодушният фокус на един навигатор от Сдружението не можеше да обхване основната възможност и да види непосредственото бъдеще там, долу, в басейна. Зачуди се дали тези двамата бяха дотолкова зависими от своята общност, че бяха изгубили способността си да служат с очите и разума си.

— Света майко! — рече императорът. — Трябва да съставим план.

Тя отметна качулката от лицето си и с немигащи очи срещна погледа му. В погледа, който си размениха, имаше пълно разбирателство. И за двамата бе ясно, че им остава само едно оръжие: предателството.

— Повикайте граф Фенринг от покоите му. — каза светата майка.

Падишах-императорът кимна и махна с ръка към един от адютантите си да изпълни заповедта.

(обратно)

„Той беше воин и мистик, грубиян и светец, лукав и простодушен, отстъпчив и безмилостен — малко не му достигаше да бъде бог, но имаше премного за човек. Обикновените критерии не могат да обхванат поведението на Муад’Диб. В мига на своя триумф той съзря подготвената му смърт, но въпреки това прие предателството. Ще кажете ли сега, че го е сторил, воден от чувство за справедливост? И чия справедливост? Спомнете си, че все пак става дума за Муад’Диб, заповядал да направят бойни барабани от кожата на враговете му, за Муад’Диб, отхвърлил само с едно махване на ръката договореностите от своето минало на дук, изричайки единствено: «Аз съм Куизъц Хадерах. А това е достатъчно основание.»“

Из „Пробуждането на Аракис“ от принцеса Ирулан

В тази вечер на своята победа Пол Муад’Диб бе съпроводен от охраната си до аракийския правителствен замък, първата резиденция на атреидите при пристигането им на Дюн. Сградата си стоеше така, както я бе възстановил Рабан — всъщност не бе пострадала от сраженията, въпреки че градските хора я бяха ограбили. Някои от мебелите в голямата зала бяха катурнати или натрошени.

Пол влезе през главния вход, следван на крачка от Гърни Халик и Стилгар. Войниците от охраната се разположиха ветрилообразно из голямата зала, като се постараха да въведат ред и разчистят място за Муад’Диб. Един взвод започна да разследва дали наоколо нямаше поставен някакъв коварен капан.

— Спомням си деня, в който за пръв път дойдохме с баща ти тук — заговори Гърни. Той обходи с поглед гредите и високите прозорци. — И тогава не харесах този замък, а сега го харесвам още по-малко. Една от нашите пещери би била по-безопасна.

— Говори като истински свободен — обади се Стилгар и забеляза сдържаната усмивка, която тези негови думи предизвикаха по устните на Муад’Диб. — Ще преразгледаш ли решението си, Муад’Диб?

— Този замък е символ — отговори Пол. — В него е живял Рабан. Настаня ли се тук, аз ще утвърдя победата си, така че всеки да може да осъзнае това. Изпратете хора да огледат сградата. Нищо да не пипат. Само да проверят да няма останали харкони или някои от играчките им.

— Както заповядаш — рече Стилгар с глас, в който се долавяше явна неохота, и се обърна да изпълни заповедта.

Свързочниците внесоха забързани своята апаратура в залата и започнаха да се разполагат близо до масивната камина. Свободните от охраната, които бяха подсилили оцелелите федейкини, заеха позиции из залата. Сред тях се носеше тих ропот и се отправяха подозрителни погледи. Този замък, бе служил дълго време за дом на врага, за да могат те сега да приемат безгрижно присъствието си в него.

— Гърни, изпрати охрана да доведе майка ми и Чани — рече Пол. — Чани знае ли вече за нашия син?

— Изпратихме съобщение, господарю.

— Извадиха ли вече вестителите от басейна?

— Да, господарю. Бурята почти утихна.

— Какви са размерите на щетите от бурята? — попита Пол.

— Там, откъдето е минал главният коридор на бурята — през космодрума и складовите площадки в падината, — там щетите са значителни — отговори Гърни. — Каквито са от битката, такива са и от бурята.

— Предполагам, че няма щети, които да не можем да отстраним с пари — рече Пол.

— С изключение на човешките жертви, господарю — каза Гърни и в гласа му се прокрадна укор, сякаш казваше: „Кога е било един атреид да се безпокои първо за вещите, щом хората му са били изложени на риск?“

Пол обаче успяваше да съсредоточи своето внимание единствено върху вътрешното си око и пролуките в непроницаемата стена на времето, която продължаваше да препречва пътеката му. През всяка една от тези пролуки към коридорите на бъдещето се стичаха легионите.

Той въздъхна, прекоси залата и видя до стената един стол, който бе стоял навремето в трапезарията, и може би на него бе седял дори баща му. В тази минута обаче столът представляваше само вещ, в която можеше да остави умората си и да я скрие от хората. Пол седна, загърна полите на робата около краката си и разхлаби влагосъхраняващия костюм покрай врата.

— Императорът продължава да стои в разбития си кораб — рече Гърни.

— Засега го оставете там — каза Пол. — Откриха ли вече харконите?

— Все още търсят сред убитите.

— Какъв е отговорът от корабите горе? — Той вирна брадичка към тавана.

— Все още никакъв, господарю. Пол въздъхна, като се отпусна върху облегалката на стола. След малко заговори:

— Доведете ми пленен сардукар. Трябва да изпратим послание до нашия император. Време е да обсъдим условията.

— Слушам, господарю.

Гърни се извърна и даде знак с ръка на един от караулите федейкини, който зае позиция наблизо до Муад’Диб.

— Гърни — прошепна Пол, — откакто сме отново заедно, още не съм те чул да казваш подходящ за случая цитат. — Той се обърна и забеляза как Гърни преглътна и стисна мрачно зъби.

— Ваша воля, господарю — рече Гърни. Той се окашля и изрече с дрезгав глас: — „И победата в този ден се превърна в печал за всички хора, защото в същия този ден хората узнаха колко жалее кралят за моя син.“

Пол затвори очи, като се стараеше да изтласка скръбта от мислите си, да я накара да почака, така както навремето бе отложил за по-късно тъгата по баща си. Сега отдаде мислите си на натрупаните през този ден открития: размесените пътеки на бъдещето и скритото присъствие на Алая вътре в съзнанието му. От всички видения от бъдещето това бе най-необикновеното.

— Опълчих се срещу бъдещето, за да поставя думите си там, където единствен ти ще можеш да ги чуеш — бе казала Алая. — Дори и ти не можеш да постигнеш това, братко мой. Намирам тази игра за много забавна. И… о, да — убих нашия дядо, побъркания стар барон. Умря, без да страда.

Мълчание. Усетът му за време долови оттеглянето й.

— Муад’Диб.

Пол отвори очи и видя черната брада на Стилгар и тъмните очи, в които блестеше войнствен пламък.

— Открили са трупа на стария барон — рече Пол.

— Откъде знаеш? — прошепна слисано той. — Та ние току-що намерихме трупа сред онази огромна метална грамада, която императорът построи.

Пол отмина въпроса, щом видя, че Гърни се връща, придружен от двама свободни, които водеха пленен сардукар.

— Ето един от пленниците, господарю — рече Гърни. Той даде знак на стражата да задържи сардукара на пет крачки от Пол.

Направи му впечатление, че сардукарът го гледа изцъклено от изумление. Между носа и ъгъла на устните му имаше синина. Той бе представител на онази прослойка при сардукарите — светлокоси, с изваяни лица, — чийто външен вид, изглежда, съответствувате на висок ранг, въпреки че по окъсаната му униформа нямате никакви други отличителни знаци освен златните копчета с имперския гребен и разпрания на места ширит по панталоните.

— Според мен този трябва да е офицер, господарю — каза Гърни.

Пол кимна и рече:

— Аз съм дук Под Атреидски. Ясно ли ти е това, човече?

Сардукарът го гледаше втренчено, без да помръдне.

— Говори! — рече Пол. — Иначе твоят император може и да загине.

Сардукарът примигна и преглътна.

— Кой съм аз? — запита Пол.

— Вие сте дук Пол Атреидски — изхритя пленникът.

На Пол му се стори, че е твърде покорен, но нали сардукарите изобщо не бяха подготвени за събития като днешните. Даде си сметка, че те изобщо не познават нищо друго освен победа и само по себе си това беше слабост. Той отпъди тази мисъл, за да се спре на нея по-късно, във връзка със собствената си учебна програма.

— Имам едно послание, което трябва да отнесеш на императора — каза Пол, и подреди словата си по древната формула:

— Аз, дук на Велика династия и императорски родственик, се заклевам да спазвам Споразумението. Ако императорът и неговите войници сложат оръжие и дойдат при мен тук, аз ще охранявам техния живот така, както пазя своя собствен. — Пол вдигна високо лявата си ръка с дукския пръстен, за да може сардукарът да го види. — Заклевам се в този пръстен.

Сардукарът навлажни устните си с език и погледна към Гърни.

— Да — рече Пол. — кой друг освен един атреид може да разполага с верността на Гърни Халик?

— Ще занеса посланието — каза сардукарът.

— Заведете го до нашия преден команден пункт и го вкарайте в кораба.

— Слушам, господарю. — Гърни кимна на стражите да изпълнят заповедта и ги изведе навън. Пол отново се обърна към Стилгар.

— Чани и майка ти пристигнаха — съобщи Стилгар. — Чани помоли да я оставим за малко насаме с мъката й. Светата майка поиска да прескочи до оранжерията — нямам представа защо.

— Майка ми изгаря от копнеж по една планета, която може би никога повече няма да види — рече Пол. — Там водата пада от небесата и зеленината расте толкова гъста, че човек не може да мине през нея.

— Вода от небесата! — прошепна Стилгар.

В този миг Пол видя как Стилгар се преобрази от наиб на свободните в оръдие на Лизан-ал-Гаиб, в обвивка, изпълнена със страхопочитание и покорство. Това бе принизяване на човека и Пол долови в него призрачния повей на марша на легионите.

„Видях как един приятел се преобрази в поклонник на Лизан-Ал-Гаиб“, помисли си той.

В пристъп на самота, Пол се огледа из залата и забеляза колко чинно и парадно застанаха в негово присъствие стражите. Той долови едва забележимата високомерна надпревара помежду им — всеки се надяваше да бъде забелязан от Муад’Диб.

„Муад’Диб, от когото блика цялата благодат“ — рече си той и това бе най-тъжната мисъл през целия му живот. „Те чувствуват, че аз трябва да се възкача на престола“ — помисли си той. — „Но те няма как да разберат, че правя това, за да предотвратя похода на легионите.“

Стилгар се окашля и каза:

— Рабан също е мъртъв.

Пол кимна.

Стражите отдясно се отдръпнаха рязко и застанаха „мирно“, за да сторят път на Джесика. Тя носеше своята черна наметка и крачеше така, сякаш газеше из пясък, но Пол забеляза как този замък й възвърна нещичко от онова, което бе представлявала навремето тук — наложница на властвуващ дук. Във вида й имаше нещо от предишната й непреклонност.

Джесика се спря пред Пол и погледна към него. Забеляза умората му и това, че я прикриваше, но не изпита никакво състрадание. Сякаш бе загубила способността си да изпитва каквото и да било чувство към своя син.

Тя бе влязла в голямата зала, питайки се защо това помещение отказва да се впише точно в нейните спомени. Оставаше си някаква чужда зала, сякаш тя никога не бе вървяла из нея, никога не бе пристъпвала тук със своя любим Лито, никога не бе се изправяла тук срещу пияния Дънкан Айдахо — никога, никога, никога…

„Би трябвало да има специална, кодова дума, точно противоположна на адаб, търсещата памет“ — помисли си тя. — „Трябва да има такава дума, която да кара спомените сами да изчезват.“

— Къде е Алая? — попита тя.

— Отвън — върши това, което всяко добро дете на свободните трябва да прави при подобни обстоятелства — отвърна Пол, — доубива ранените неприятели и маркира труповете им за групите по извличането на водата.

— Пол!

— Трябва да разбереш, че тя върши това от състрадание — продължи той. — Не е ли странно, че разбираме погрешно тайния съюз между милосърдието и жестокостта?

Джесика се втренчи в сина си, потресена от дълбоката промяна у него. „Дали това не се дължи на смъртта на сина му?“ — запита се тя. И каза:

— Хората разказват чудновати неща за теб, Пол. Разправят, че притежаваш всички способности, описани в легендата, че нищо не може да се скрие от теб, че надникваш там, където другите не могат.

— Нима една бин-джезъритка не знае достатъчно за легендите? — попита той.

— Аз наистина имам дял в изграждането на твоята личност. — призна тя. — Но не бива да очакваш от мен да…

— Как би ти харесало да живееш милиони пъти? — попита Пол. — Вие разполагате с цял арсенал от легенди! Помисли си само за целия този натрупан опит, за мъдростта, която се съдържа в тях! Но мъдростта охлажда любовта, нали? И моделира по нов начин омразата. Как би могъл човек да каже кое е безмилостно, щом не е проникнал в дълбините на жестокостта и милосърдието? Трябва да се боиш от мен, майко. Аз съм Куизъц Хадерах.

Джесика се опита да преглътне с пресъхнало гърло, след малко заговори:

— Пред мен ти веднъж отрече, че си Куизъц Хадерах.

Пол поклати глава.

— Повече нищо не мога да отричам. — Той вдигна очи и ги вторачи в нейните. — Императорът и неговите приближени вече идват насам. Всеки миг ще съобщят за пристигането им. Застани до мен. Искам да ги виждам добре. Сред тях е и моята бъдеща невяста.

— Пол! — извика рязко Джесика. — Не прави грешката, която направи баща ти!

— Тя е принцеса — каза Пол. — Тя е моето разковниче към престола. И винаги ще бъде само това. Грешка ли? Смяташ, че щом така си ме възпитала, аз не съм в състояние да изпитвам потребност да отмъщавам.

— Дори и на невинните ли? — попита тя и си помисли: „Той не бива да прави грешката, която направих аз.“

— Вече няма невинни — каза Пол.

— Кажи го на Чани — рече Джесика и махна с ръка към коридора за задната част на резиденцията.

Чани влезе в голямата зала, като вървеше между двамата охраняващи я свободни, сякаш без да ги забелязва. Гуглата на наметалото, както и качулката на влагосъхраняващия й костюм бяха отметнати назад, а покривалото за лице бе прищипнато встрани. Вървеше с леко неуверена походка, прекоси залата и застана до Джесика.

Пол забеляза следи от сълзи по страните й. — „Тя отдава влага на мъртвеца.“ — Почувствува как го прониза горест, но като че ли бе способен да изпита това чувство само чрез присъствието на Чани.

— Той е мъртъв, любими — рече Чани. — Нашият син е мъртъв.

Като се стараеше всячески да запази самообладание, Пол се изправи на крака. Той протегна длан, докосна страната на Чани и усети незасъхналата влага от сълзите й.

— Никой не може да ни го замести — каза Пол. — Но ще имаме други синове. Това ти го обещава Усул.

Той бавно се отдръпна настрани и даде знак на Стилгар.

— Муад’Диб — каза Стилгар.

— Императорът и свитата му вече се задават от кораба — рече Пол. — Ще застана тук. Съберете пленниците в средата на залата. Ще ги държите на десет метра от мен, освен ако не ви наредя нещо друго.

— Както заповядаш, Муад’Диб.

Щом Стилгар се обърна, за да изпълни заповедта, Пол дочу благоговейния приглушен шепот на свободните от охраната: „Видяхте ли? Той знаеше! Никой не му е казал, но пак знаеше!“

Шумът от приближаването на свитата на императора вече се чуваше и неговите сардукари си затананикаха една от своите маршови песни, за да поддържат бодър духа си. На входа се разнесоха приглушени гласове и Гърни Халик мина покрай стражата, тръгна през залата, размени няколко думи със Стилгар и със странен блясък в очите застана до Пол.

„Дали ще загубя и Гърни?“ — запита се Пол. — „Така както загубих и Стилгар — да загубя приятел, за да спечеля оръдие за Лизан-ал-Гаиб.“

— Не носят взривометни оръжия — рече Гърни. — Лично аз ги проверих. — Той огледа залата и видя приготовленията на Пол. — С тях е Фейд-Рота Харконен, да го спрат ли на входа?

— Нека го пуснат.

— С тях има и някакви хора от сдружението, които искат специални привилегии и заплашват, че ще наложат ембарго на Аракис. Казах им, че ще ви предам това съобщение.

— Нека си заплашват.

— Пол! — просъска Джесика зад гърба им. — Та той говори за Сдружението!

— След малко ше им извадя зъбките — рече Пол. И тогава се замисли за Сдружението — силата, която толкова продължително се бе приспособявала, че се бе превърнала в паразит, неспособен да съществува независимо от живота, от който черпеше блага. Те никога не бяха дръзвали да грабнат меч… нямаше да го грабнат и сега. Сигурно хората от Сдружението са щели да завземат Аракис, когато са разбрали грешката на своите навигатори, привикнали вече към мисловно стимулиращия мелинджов наркотик. Биха могли да поправят това, да изживеят своя ден на слава и да умрат. Вместо това бяха съществували ден за ден с надеждата, че моретата, в които плават, може да донесат нов стопанин, когато старият умре.

Навигаторите на Сдружението, надарени с ограничена способност да виждат в бъдещето, бяха взели съдбоносно решение: да избират винаги чистия и безметежен курс, който води неотменно надолу, към застой.

„Нека видят отблизо сега новия си стопанин“ — помисли си Пол.

— С тях има и една бин-джзъритка — света майка, която твърди, че е приятелка на твоята майка — рече Гърни.

— Майка ми няма никакви приятелки от „Бин Джезърит“.

Гърни отново обходи с поглед голямата зала и после се наведе над ухото на Пол.

— С тях е и Туфир Хауът, господарю. Не ми се отдаде възможност да го видя насаме, но той използва нашия стар език на ръцете, за да ми каже, че е работил при харконите, защото е мислил, че си загинал. Каза, че трябва да го оставим сред свитата.

— И ти остави Туфир при тези…

— Той сам поиска… а аз си помислих, че така ще е най-добре. Ако… нещо се обърка — ще ни е под око, ако ли не — ще имаме наш човек в лагера на противника.

И тогава Пол се замисли за онова, което бе съзрял в бъдещето, свързано е този момент, за една линия на времето, по която Туфир носеше отровна игла, тъй като императорът му бе заповядал да я използува срещу „този нагъл дук“.

Стражите на входа се отдръпнаха настрани и с пиките си образуваха къс проход. Разнесе се тихо шумолене на дрехи и се чу хрущящият под нозете пясък, навят в резиденцията от бурята.

Падишах-император Шедъм IV влезе в залата начело на своята свита. Бе загубил шлема си на бурсег и сега червеникавата му коса падаше в безпорядък. Вътрешният ръб на левия ръкав на униформата му бе разпран. Не носеше нито защитен пояс, нито оръжия, но царствената му осанка го обвиваше като защитно поле и неотменно заставяше околните да се отдръпнат настрани.

Пика на свободен препречи пътя на императора и го спря там, където Пол бе наредил. Останалите — истинско гъмжило от цветове, суетене и настойчиви погледи — се струпаха зад гърба му.

Пол огледа внимателно групата, видя жени, които криеха следите от плача, и лакеи, дошли да се порадват на победата на сардукарите, които сега стояха със затъкнати от разгрома гърла. Пол видя блестящите като у птица очи на света майка Гайъс Хелън Мохайъм, които искряха изпод черната й качулка, а редом с нея — присвитите лукаво очички на Фейд-Рота Харконен.

„Тук има едно лице, което времето не ми е разкривало“ — помисли си Пол.

И привлечен от някакво раздвижване, той погледна зад Фейд-Рота и видя там някакво тясно като на невестулка лице, което никога дотогава не бе срещал — нито във времето, нито извън него. Стори му се, че това бе лице, което би трябвало да познава, и това чувство донесе със себе си сигнал за страх.

„Защо трябва да се страхувам от този човек?“ — запита се той.

Наведе се към майка си и прошепна:

— Кой е онзи човек от лявата страна на светата майка, онзи с физиономията на злодей?

Джесика погледна и разпозна лицето от досиетата на своя дук.

— Граф Фенринг — отговори тя. — Онзи, който е бил тук непосредствено преди нас. Генетичен евнух и… убиец.

„Момчето за поръчки на императора“ — помисли си Пол. И тази мисъл премина като трус през съзнанието му, защото той бе срещал императора безброй много пъти, разпръснати по пътеките на бъдещето, но граф Фенринг не беше се появил нито веднъж в тези видения от бъдещето.

И на Пол му хрумна, че той бе виждал своя труп по неизброимите ръбове на паяжината на времето, ала никога не бе виждал мига на собствената си смърт.

„Да не би да ми е било отказано да го виждам, само защото той е човекът, който ще ме убие?“ — запита се Пол.

Тази мисъл го изпълни с някакво лошо предчувствие. С мъка отклони погледа си от Фенринг, загледа се в оцелелите сардукарски войници и офицери и видя обидата и отчаянието, изписани по лицата им. Някои лица от свитата задържаха за миг погледа на Пол: сардукарски офицери, които преценяваха приготовленията в залата, като замисляха и продължаваха да кроят начин за превръщането на разгрома си в победа.

Най-накрая погледът на Пол се спря върху една стройна светлокоса и зеленоока жена, чието лице с патрицианска хубост бе класическо в своето високомерие, сухо от сълзи и недокоснато от разгрома. Пол я позна без ничия помощ: принцесата, бин-джезъритската възпитаница, образът, който виденията от бъдещето му бяха показвали нееднократно — Ирулан.

„Ето го моето разковниче“ — помисли си той.

После отново долови някакво раздвижване сред скупчилите се хора и от тях изникна Туфир Хауът, с неговото дълбоко набраздено лице, обагрени от сафо устни и прегърбени рамене.

— Ето го и Туфир Хауът! — възкликна Пол. — Оставете го да се движи свободно из залата, Гърни.

— Господарю! — възрази Гърни.

— Оставете го да се движи свободно — повтори Пол.

Гърни кимна.

Щом пиката на свободния се вдигна отпреде му и се спусна зад гърба му, Хауът закрета тромаво напред. Влажните очи, преценяващи и търсещи, се втренчиха в Пол.

Пол пристъпи крачка напред, долови напрежението и застана в очакване на някакво движение от страна на императора и неговата свита.

Погледът на Хауът се плъзна покрай Пол и старецът заговори:

— Лейди Джесика, едва днес разбрах колко съм грешил в мислите си по отношение на вас. Не бива да ми прощавате.

Пол изчака, но майка му не заговори.

— Туфир, стари друже. — рече Пол, — както виждаш, не съм седнал с гръб към вратата.

— Вселената е пълна с врати — каза Хауът.

— Приличам ли на баща си? — попита Пол.

— По-скоро на дядо си — изхриптя в отговор Хауът. — Имаш неговия замах и неговия блясък в очите.

— И все пак приличам повече на баща си — рече Пол, — И ти заявявам, Туфир, че като отплата за дългогодишната ти служба на нашата династия можеш да поискаш сега от мен каквото пожелаеш. Абсолютно всичко. Искаш ли живота ми, Туфир? Той е твой. — Пол пристъпи крачка напред, сложил ръце на хълбоци, и видя как пламъчето на просветлението заблестя по-силно в очите на Хауът.

„Той разбира, че знам за предателството“ — помисли си Пол.

И като настрои гласа си така, че само слухът на Хауът да улови неговия полушепот, Пол каза:

— Говоря ти честно, Туфир. Ако трябва да ме убиеш, не се колебай! Направи го!

— Исках само да застана още веднъж пред вас, господарю — заговори Хауът. И Пол едва сега забеляза какви усилия полага старецът, за да се задържи на нозете си. Пол протегна ръка, прихвана Хауът през раменете и почувствува под пръстите си спазмите на мускулите.

— Страдаш ли, стари друже? — попита Пол.

— Страдам, господарю — потвърди Хауът. — Но много повече се радвам. — Той лекичко се извъртя в прегръдката на Пол и протегна лявата си ръка към императора с дланта нагоре, като показа миниатюрната игла, скрита между пръстите му.

— Виждате ли това тук, ваше височество? — провикна се той. — Виждате ли иглата на вашия предател! Та нима си мислите, че аз, който съм отдал целия си живот в служба на атреидите, сега бих могъл да им предложа нещо по-незначително?

Пол потрепера, когато старецът се отпусна в ръцете му и усети смъртта в омекналото тяло. После нежно положи Хауът на пода, изправи се и даде знак на стражите да изнесат трупа.

Докато заповедта му се изпълняваше, в залата владееше тишина.

Лицето на императора сега изразяваше непоносимо очакване. Очите, които не познаваха що е страх, сега най-сетне го допуснаха в зениците си.

— Ваше височество — заговори Пол и забеляза как стройната принцеса трепна изненадано. Тези думи бяха произнесени с Гласа, създаден от „Бин-Джезърит“ и съдържаха всички нюанси на неуважение и презрение, които Пол бе успял да вложи.

„Наистина е бин-джезъритка“ — помисли си Пол.

Императорът се окашля и рече:

— Вероятно моят уважаван родственик е убеден, че държи положението в свои ръце. Това е твърде далеч от истината. Вие нарушихте Споразумението, използувахте атомно оръжие срещу…

— Използувах атомно оръжие срещу естествена даденост от пустинята — прекъсна го Пол. Тя ми пречеше, а аз бързах да стигна до вас, ваше височество, за да ви поискам обяснение за някои ваши необичайни постъпки.

— Точно сега в космоса над Аракис е струпана армадата на Великите династии — продължи императорът. — Достатъчна е само една дума и те ще …

— О, да — каза Пол. — Почти бях забравил за тях. Той зашари с поглед из императорската свита, докато не откри лицата на двамата представители на Сдружението и се извърна към Гърни: — Това ли са агентите на Сдружението, Гърни, онези двама дебеланковци, облечени в сиво?

— Да, господарю.

— Вие двамата! — провикна се Пол и протегна ръка към тях. — Застанете встрани от групата и изпратете съобщения до тази флотилия незабавно да се махне от тук. След това ще помолите да ви дам разрешение за…

— Сдружението няма да изпълнява вашите заповеди! — излая по-високият. Двамата агенти си проправиха път до кръстосаните пики на стражата, която ги пропусна по даден от Пол знак. Те се отделиха от групата и по-високият, като насочи ръка към Пол, каза:

— Твърде вероятно е, вие самият да се окажете под ембарго, защото сте…

— Ако чуя само още една глупост от двама ви — прекъсна го Пол, — ще дам заповед да бъдат унищожени всички находища на мелиндж… завинаги.

— Вие луд ли сте? — попита по-високият представител на Сдружението. Той се отдръпна половин крачка назад.

— В такъв случай признавате ли, че имам власт да го направя? — попита Пол.

Агентът на Сдружението като че ли се загледа за миг нагоре към небето и отговори:

— Да, бихте могли, но не трябва да го правите.

— Ахаа! — възкликна доволно Пол. — И двамата сте навигатори на Сдружението, нали така?

— Да.

— Вие ще ослепите и себе си, а всички нас ще обречете на бавна смърт — обади се по-ниският от Двамата. — Имате ли изобщо някаква представа какво означава да бъде лишен човек от мелинджова напитка, щом веднъж вече е свикнал с нея?

— Окото, което търси напред най-безопасния курс, ще остане завинаги затворено — рече Пол. — Сдружението ще бъде парализирано. На своите изолирани планети хората ще се превърнат в малки изолирани общности. Знаете ли, бих могъл да направя това от чиста злоба… или просто от скука.

— Нека обсъдим този въпрос насаме — рече по-високият. — Сигурен съм, че ще съумеем да постигнем някакъв компромис, който е…

— Изпратете съобщението до вашите хора, които сега се намират над Аракис — каза Пол. — Нашият спор започва да ми става досаден. Ако тази флотилия там горе не се махне в най-скоро време, изобщо няма да стане нужда да разговаряме. — Той кимна към своите свързочници, застанали в ъгъла на залата. — Можете да използувате нашата апаратура.

— Първо трябва да обсъдим въпроса помежду си. — рече по-високият. — Не можем просто така да…

— Обсъдете го! — излая Пол. — Щом човек е в състояние да унищожи едно нещо, то той е неговият пълен господар. Вие се съгласихте, че е в моите възможности да го направя. Не сме се събрали тук, за да разискваме, да преговаряме или да правим компромиси. Или ще се подчинявате на моите заповеди, или ще изпитате преките последици от това си неподчинение!

— Той говори сериозно. — рече по-ниският от агентите на Сдружението. И Пол видя как ги обзема страх. Двамата бавно отидоха при апаратурата за свръзка.

— Дали ще се подчинят? — попита Гърни.

— Те виждат ограничен отрязък от бъдещето — отвърна Пол. — Пред себе си виждат само гола стена, която очертава последствията от едно неподчинение. Всеки навигатор от корабите на Сдружението там горе над нас може да види пред себе си само тази стена. Ще се подчинят.

Пол се обърна, за да погледне към императора, и каза:

— Навремето те са ви дали своята благословия, за да се възкачите на престола на баща си само защото сте ги уверили, че ще се погрижите притокът им на подправка да не секва. Вие ги подведохте, ваше височество. Знаете ли какви са последствията?

— Никой не ми е давал благословия…

— Я стига сте се правили на глупак! — изрева Пол. — Сдружението е като село край река… Хората му се нуждаят от водата, но могат да черпят от нея само толкова, колкото им е потребно. Те обаче не могат да заприщят с бент реката и да станат нейни господари, защото това ще привлече вниманието върху количеството, което вземат, а това може да доведе до евентуално унищожение. Притокът на мелиндж — ето това е тяхната река, но аз построих бент. И моят бент е такъв, че не може да бъде унищожен, без да бъде унищожена реката.

Императорът прекара пръсти през червеникавата си коса и се загледа в гърбовете на двамата представители на Сдружението.

— Дори вашата жрица на истината трепери — продължи Пол. — Има и други отрови, които светите майки могат да използуват за своите хитрости, но щом веднъж са използували мелинджовата напитка, другите вече не действуват.

Старицата загърна плътно около себе си безформените черни дрехи, проби си път сред тълпата и застана до кръстосаните пики.

— Света майко Гайъс Хелън Мохайъм — каза Пол. — Много време изтече от Каладън, нали?

Погледът й мина покрай него и се спря на майка му.

— Е, Джесика, виждам, че синът ти наистина е този, който може да бъде едновременно на много места. Заради това може да ти се прости дори уродливостта на дъщеря ти.

Пол потисна жестокия си разтърсващ гняв и изрече:

— Никога не сте имали правото или основанието да прощавате каквото и да било на майка ми.

Старицата кръстоса поглед с неговия.

— Защо не приложиш хитростите си на мен, стара вещице? — запита Пол. — Къде е твоят гом-джабър? Защо не се опиташ да надзърнеш там, където не смееш да погледнеш? Защото ще видиш мен как стоя насреща ти и те гледам!

Старицата не издържа на погледа му и сведе очи.

— Нямаш ли нищо за казване? — попита Пол.

— Аз приветствувах твоето идване в редовете на човешкия род. — промълви тя. — Не очерняй това ми дело.

Пол извиси глас:

— Погледнете я, приятели! Това е бин-джезъритската света майка, търпелива в своето изискващо търпение дело. Тя и нейните сестри успяха да изчакат деветдесет поколения, за да се съчетаят успешно гени и околна среда — и да се получи онзи човек, необходим за тяхната програма за размножаване. Погледнете я! Тя вече знае, че тези деветдесет поколения са създали този човек. Ето ме тук… но… аз… никога… няма… да… изпълня… нейната… заповед!

— Джесика! — изпищя старицата. — Накарай го да млъкне!

— Ти го накарай да млъкне! — отвърна Джесика.

Пол погледна старицата.

— За участието ти в цялата тази работа с радост бих наредил да те удушат — рече той. — Нямаше как да предотвратиш всичко това! — отсече той, а светата майка се вцепени от гняв. — Но мисля, че ще е по-добре да те накажа, като те оставя да изживееш годините си, но никога да не можеш да ме докоснеш или да ме подчиниш дори на едничка от потребностите на вашата програма.

— Какво си направила, Джесика? — запита старицата.

— Ще ти дам само една възможност — продължи Пол. — Ти видя част от потребностите на човешкия род, но видяното е твърде малко. Вие искате да направлявате размножаването на човешката раса и съгласно своя генерален план да разпръснете сред хората малцината свои избраници. Колко малко разбирате от…

— Не бива да говориш за тези неща! — просъска старицата.

— Замълчи! — изрева Пол. Думата сякаш се превърна в острие и под властта на Пол се огъна във въздуха помежду им.

Старицата се олюля и с пребледняло лице се строполи в ръцете на хората зад нея, зашеметена от ужасната сила, с която той бе разтърсил психиката й.

— Джесика — прошепна тя. — Джесика!

— Аз помня твоя гом джабър — рече Пол. — А ти запомни моя — помни, че мога да те убия само с една дума!

Свободните, застанали до стените на залата, си разменяха многозначителни погледи. Та нима легендата не казваше: „И думата му ще носи смърт, вечна за онези, които се противопоставят на неговата справедливост.“

Пол отмести поглед към стройната принцеса, която стоеше до баща си, императора. Без да сваля очи от нея, той рече:

— Ваше височество, и двамата знаем какъв е изходът от това наше затруднение.

Императорът погледна дъщеря си, после Пол.

— Как смееш, нещастнико! Авантюрист без династия, нищожество, дошло от…

— Вие вече признахте кой съм — прекъсна го Пол. — Императорски родственик. Вие ме нарекохте свой родственик, нека прекратим тази глупост.

— Аз съм твой господар! — извика императорът.

Пол погледна към агентите на Сдружението, застанали с лице към него до уредите за свръзка. Единият от тях кимна.

— Бих могъл да си послужа и със сила! — рече Пол.

— Няма да посмееш! — каза дрезгаво императорът.

Пол само го изгледа изпитателно. Принцесата докосна с ръка рамото на баща си.

— Татко — заговори тя с мекия си и като коприна галещ глас.

— Не се опитвай да ми прилагаш хитростите си! — сряза я императорът. После я изгледа. — Не е необходимо да правиш тази крачка, дъще. Ние имаме и други резерви, които…

— Но това е мъж, достоен да ви бъде син — рече тя.

Възвърнала самообладанието си, старата света майка си проби път към императора, наведе се съвсем близо до ухото му и зашепна.

— Светата майка ходатайствува в твоя полза — рече Джесика.

Пол не сваляше поглед от златокосата принцеса. Извърна се настрани и попита майка си:

— Това е Ирулан, най-голямата, нали така?

— Точно така.

Чани се приближи, застана от другата страна на Пол и рече:

— Искаш ли да си отида, Муад’Диб?

Той я погледна.

— Да си отидеш ли? Ти никога вече няма да се отделяш от мен.

— Вече нищо не ни свързва — каза Чани.

Пол сведе очи към нея, помълча малко и заговори:

— С мен разговаряй само искрено, сихайя моя.

Когато тя понечи да отговори, той я възпря, като долепи пръст до устните й.

— Онова, което ни свързва, никога не може да се развърже — рече той. — А сега наблюдавай всичките тези събития много внимателно, защото бих искал след това да видя тази зала с твоите мъдри очи.

Императорът и неговата жрица на истината продължаваха да водят шепнешком своя разгорещен спор.

Пол заговори на майка си:

— Тя му напомня, че част от тяхната уговорка е била да поставят на престола бин-джезъритка, а Ирулан е тази, която са подготвили.

— Такъв ли е бил планът им? — попита Джесика.

— Не е ли очевидно? — отвърна Пол.

— За мен поне е повече от очевидно! — сряза го Джесика. — Целта на моя въпрос бе да ти напомня, че не бива да се опитваш да ме учиш на неща, на които съм те обучавала аз.

Пол я погледна и долови надменната усмивка по устните й.

Гърни Халик се наведе между двамата и рече:

— Припомням ви, господарю, че сред тази сбирщина има един харкон. — Той кимна вляво към тъмнокосия Фейд-Рота, притиснат до кръстосаните пики. — Онзи там вляво, кривогледия. През живота си не съм виждал по-злобна физиономия. Навремето ми обещахте да…

— Благодаря, Гърни — прекъсна го Пол.

— Това е на-баронът… а сега, след смъртта на стареца… вече барон — продължи Гърни. — Но и той ми стига за всичко онова, което ми се е насъбрало…

— Можеш ли да го победиш, Гърни?

— Господарят се шегува!

— Спорът между императора и неговата вещица продължава вече прекалено дълго. Не мислиш ли така, майко?

Тя кимна.

— Да, наистина.

Пол заговори на императора:

— Ваше височество, има ли в свитата ви харкон?

Презрението на императора пролича по начина, по който се обърна, за да изгледа Пол.

— Надявам се, че моята свита се намира под закрилата на вашата дума на благородник — рече той.

— Въпросът ми бе чисто имформативен — каза Пол. — Бих искал да знам дали в свитата ви има официално включен харкон, или просто някакъв харкон се укрива от страх зад една фраза.

Императорът леко се усмихна.

— Всеки човек, приет в имперското общество, е член на моята свита.

— Вие имате думата ми на дук — рече Пол, — но Муад’Диб е друго нещо. — Той може да не признае вашето определение за състава на една свита. Моят приятел Гърни Халик има желание да убие един харкон. Ако той…

— Канли¤! — изкрещя Фейд-Рота. Той притисна гърди до кръстосаните пики. — Баща ти поиска това отмъщение, атреиде. Ще ме наричаш страхливец, когато ти самият се криеш при жените си, и ще ми предлагаш някакъв си лакей да се бие срещу мен!

Старата жрица на истината прошепна нещо в ухото на императора, но той я отблъсна и каза:

— Канли, така ли? Правилата за канли са твърде строги.

— Пол, прекрати тази глупост! — каза Джесика.@

— Господарю — заговори Гърни, — ти ми беше обещал, че един ден ще мога да си отмъстя…

— Ти вече си им отмъстил — рече Пол и почувствува как някаква жажда за зрелищност взема връх над чувствата му. Изхлузи през глава робата и гуглата си и като ги даде на Джесика заедно с пояса и кристалния нож, започна да разхлабва катарамите на влагосъхраняващия си костюм. Долови, че сега вселената изцяло се бе съсредоточила върху този миг.

— Не е необходимо да вършиш това — рече Джесика. — Има и по-лесни начини, Пол.

Пол се измъкна от влагосъхраняващия си костюм и извади кристалния нож от канията, която майка му държеше в ръце.

— Знам — каза той. — Отрова, наемен убиец, всички стари изпитани начини.

— Ти ми обеща харкон! — просъска Гърни и Пол забеляза как гневът разкриви лицето му и как белегът от мастилена лоза потъмня и се набръчка. — Ти ми дължиш това, господарю.

— Причинили ли са ти повече мъки, отколкото на мен? — попита Пол.

— Сестра ми! — изхриптя Гърни. — Годините, които прекарах в ямите за роби…

— Баща ми — прекъсна го Пол. — Добрите ми приятели и другари, Туфир Хауът и Дънкан Айдахо, дългите години, които прекарах като беглец — без ранг и без подкрепа… и още нещо: тук става въпрос за канли, а ние и двамата знаем добре кои правила са най-важните.

Раменете на Халик увиснаха.

— Господарю, нима тази свиня… та той е само едно животно, което, ако го побутнете с крак, ще трябва да хвърлите после обувката си, защото сте я омърсили. Наречете ме ако щете палач и ме оставете да се бия с него, но не предлагайте себе си на…

— Муад’Диб не бива да прави това нещо — обади се Чани.

Той се вгледа в нея и прочете в очите и страх.

— Ако Муад’Диб не бива да прави това, то дук Пол е длъжен да го направи! — отсече той.

— Това е харконски скот! — рече с дрезгав глас Гърни.

Пол се поколеба дали да не разкрие собственото си харконско потекло, но острият поглед, който му отправи Джесика, го възпря и той каза само:

— Но това създание има човешки вид, Гърни, и заслужава човешко презрение.

— Ако той толкова е… — започна Гърни.

— Моля те, дръпни се настрани — прекъсна го Пол. Вдигна кристалния си нож и лекичко избута Гърни настрани.

— Гърни! — извика Джесика. Тя докосна Гърни по рамото. — Науми ли си нещо, е като дядо си. Не го разсейвай! Това е единственото нещо, което можеш да направиш за него сега. И си помисли: „Велика майко! Каква ирония!“

Императорът оглеждаше внимателно Фейд-Рота. Той отбеляза широките рамене и твърдите му мускули. Обърна се, за да разгледа и Пол — жилав като конопено въже младеж, не толкова мършав, колкото местните жители на Аракийн, но с ребра, които се брояха, и гръден кош, който бе дотолкова хлътнал, че свиването и разпускането на мускулите изпъкваше ясно под кожата.

Джесика се приближи до Пол и настрои гласа си така, че единствен той да я чува:

— Запомни едно нещо, синко. Ако някое опасно лице се подготвя от бин-джезъритки, то понякога, в най-дълбоките гънки на съзнанието му, посредством древните приятно-болезнени методи на него му се внушава определена дума. Словосъчетанието, което най-често се използува, е Урошнор. Ако този тук е подготвян, както подозирам, от бин-джезъритки, достатъчно е да прошепнеш в ухото му тази дума, за да се отпуснат мускулите му и да…

— За този тук не желая никакви специални предимства — прекъсна я Пол. — Отдръпни се от пътя ми.

Гърни заговори на Джесика:

— Защо му е притрябвало да върши това? Да не би да възнамерява да се остави да го убият и така да стане мъченик? Нима този религиозен брътвеж на свободните е помрачил разума му?

Джесика зарови лице в шепите си, осъзнавайки, че не разбира докрай защо Пол взема този курс. Тя усещаше смърт в залата и разбираше, че промененият Пол е способен на такова нещо, за което говори Гърни. Всичките й способности се съсредоточиха върху необходимостта да защити сина си, но тя не бе в състояние да направи нищо.

— Наистина ли всичко идва от този религиозен брътвеж? — упорствуваше Гърни.

— Замълчи! — прошепна Джесика. — И се моли!

Внезапна усмивка пробягна по лицето на императора.

— Щом такова е желанието… на Фейд-Рота Харконен… от моята свита — заговори той, — аз свалям от него всякакви забрани и му давам свобода да избере своя собствена линия на поведение при тези обстоятелства. — Императорът махна с ръка към федейкините от охраната на Пол. — У някого от тази сбирщина трябва да са моят меч и пояс. Ако Фейд-Рота поиска, може да се бие с моя нож в ръка.

— Искам! — рече Фейд-Рота и Пол съзря въодушевлението, изписано по лицето на противника му.

„Той е прекалено самонадеян“ — помисли си Пол. — „А това е естествено предимство, което мога да приема.“

— Донесете ножа на императора — нареди Пол и изчака да изпълнят заповедта му. — Поставете го там, на пода. — Той посочи с крак мястото. — Разчистете императорската паплач до стената и нека харконът застане отделно от другите.

Шумолене на роби, шум от тътрене на нозе, приглушени команди и протести съпроводиха изпълнението на заповедта на Пол. Агентите на Сдружението останаха прави до апаратурата за свръзка. Те гледаха намръщено към Пол и очевидно се колебаеха.

„Свикнали са да виждат в бъдещето“ — помисли си Пол. — „А в този отрязък от време и пространство те са слепи… както и аз самият дори.“ — И той долови полъха на ветровете на времето и усети размирието, настъпващата буря, която се насочваше към този отрязък от времето. Сега даже и най-малките пукнатини вече се бяха затворили. Пол знаеше, че наблизо дебне още нероденият марш на легионите. Тук бе и родовото съзнание, в което навремето бе разпознал своето ужасно предназначение. Тук имаше достатъчно поле за действие за един Куизъц Хадерах или Лизан-ал-Гаиб или дори за неуверените програми за размножаване на „Бин Джезърит“.

Човешкият род бе почувствувал своето собствено несъвършенство, бе се почувствувал остарял и сега съзнаваше единствено необходимостта от размирие, при което гените щяха да се смесят и новите силни сплави да оцелеят. В този миг всички хора представляваха един-единствен безпаметен организъм, който изпитваше някаква притома, способна да преодолее всякаква бариера.

И Пол разбра колко напразни бяха неговите опити да промени и най-дребното нещо в тази картина. Той бе искал вътрешно да се противопостави на марша на легионите, но маршът щеше да се състои. Дори и без него легионите му щяха да се развилнеят извън пределите на Аракис. На тях им бе потребна единствено легендата, в която той се бе превърнал. Бе им показал дори как да добият надмощие над Сдружението, което се нуждаеше от подправката, за да продължи да съществува.

Обзе го чувство за поражение и през него съзря, че Фейд-Рота Харконен бе вече изхлузил окъсаната си униформа и бе останал само по един брониран боен набедреник.

„Това е връхната точка“ — помисли си Пол. — „Оттук ще се разгъне бъдещето, облаците ще се разнесат и ще дойде славата. Загина ли, тук ще кажат, че съм направил тази саможертва, за да може моят дух да ги води. Остана ли жив, ще кажат, че нищо не е в състояние да спре Муад’Диб.“

— Готов ли е атреидът? — провикна се Фейд-Рота, използувайки думите от древния ритуал на канли.

Пол реши да му отговори по обичая на свободните:

— И дано ножът ти се нащърби и натроши! — Той посочи към оставения на пода нож на императора, като с това искаше да каже, че Фейд-Рота трябва да се приближи и да го вземе.

Без да сваля погледа си от Пол, Фейд-Рота вдигна ножа от земята и го подхвърли върху дланта си, за да почувствува тежестта му. Възбудата му се разпали. Ето това бе двубой, за който си бе мечтал — мъж срещу мъж, умение срещу умение, без участието на никакви защитни полета. Виждаше как пред него се разтваря път към властта, защото императорът сигурно щеше да възнагради онзи, който убие метежния дук. Наградата може би щеше да бъде дори тази надменна негова дъщеря и участие в управлението на империята. А този селяндур дукът, този авантюрист от изостанала планета изобщо не можеше и да се мери с един харкон, обучен във всяка хитрина и всяка подлост от хилядите двубои на арената. И селяндурът нямаше как да знае, че този нож нямаше да е единственото оръжие, срещу което щеше да се изправи сега.

„Нека видим сега дали си неуязвим за отрова!“ — помисли си Фейд-Рота. Той вдигна за поздрав ножа на императора и каза:

— Посрещни смъртта си, глупако!

— Ще се бием ли, братовчеде? — попита Пол. И пристъпи дебнешком напред, вперил очи във вдигнатия насреща му нож, присвит, протегнал собствения си млечнобял кристален нож така, сякаш се бе срастнал с ръката му.

Противниците започнаха да се движат в кръг — босите им ходила стържеха по пода, а очите им напрегнато дебнеха да открият и най-малката пролука.

— Много красиво танцуваш! — обади се Фейд-Рота.

„Бъбрив е“ — помисли си Пол. — „Още една слабост. Сблъска ли се с мълчание, започва да се чувствува неловко.“

— Успя ли да се изповядаш? — попита Фейд-Рота.

Пол продължи да обикаля мълчаливо. Старата света майка, която наблюдаваше двубоя от скупчилата се свита на императора, почувствува, че трепери. Младият атреид бе призовал на двубой своя братовчед, харкона. Това би могло да означава единствено, че той знае за общото им потекло, нещо, което би разбрал без затруднение, тъй като той бе Куизъц Хадерах. Казаните думи обаче я принудиха да се съсредоточи върху единственото нещо, което в този миг бе от значение за нея. Всичко това можеше да се окаже пълна катастрофа за бин-джезъритската програма за човешкото размножаване.

Тя бе зърнала нещичко от онова, което Пол бе видял тук, а именно, че Фейд-Рота можеше да убива, но нямаше да победи. Друга една мисъл обаче почти я съкруши. Два крайни продукта от тази продължителна и скъпа програма се изправяха един срещу друг в двубой на живот и смърт, който можеше лесно да покоси и двамата. Ако загинеха и двамата, щяха да ги наследят само незаконната дъщеря на Фейд-Рота, която бе все още бебе и не представляваше никакъв по-определен фактор, и Алая, чудовището.

— Може би тук имате само езически обреди? — продължи Фейд-Рота. — Би ли искал императорската жрица на истината да подготви душата ти за нейното пътуване?

Пол се усмихна, смени посоката надясно и застана нащрек, като потисна черните си мисли заради потребността на настоящия момент.

Фейд-Рота подскочи, финтира с дясната и за миг прехвърли ножа в лявата си ръка.

Пол с лекота отклони удара, като забеляза колебанието в отмерения като за защитно поле удар на Фейд-Рота. И все пак замахът му не бе дотолкова пригоден към защитно поле, колкото Пол бе виждал у други борци, и той почувствува, че Фейд-Рота се бе сражавал и друг път срещу противници без защитни полета.

— Един атреид бяга ли, или стои и се бие? — попита Фейд-Рота.

Пол продължи да кръжи мълчаливо. Чу отново думите на Айдахо от отдавна миналите им тренировки на учебната площадка в Каладън: „Използувай първите секунди за проучване на противника. Така може да пропуснеш много възможности за бърза победа, но секундите за проучване са гаранция за успех. Не избързвай и бъди предпазлив!“

— Може би си мислиш, че този танц удължава живота ти с някоя и друга секунда — заговори отново Фейд-Рота. — Много добре. — Той застана на едно място и изпъчи гърди.

Пол бе видял достатъчно, за да си състави първоначална преценка. Фейд-Рота поведе наляво, като откри десния си хълбок, сякаш един брониран боен набедреник можеше да осигури защита на цялата му страна. Това бе поведение на човек, свикнал да се бие със защитно поле и с по един меч в двете ръце.

„Или…“ — поколеба се Пол — „…набедреникът има и друго някакво предназначение…“

Харконът изглеждаше прекалено самоуверен за двубой срещу човек, който в същия този ден бе предвождал победоносните боеве срещу сардукарските легиони.

Фейд-Рота забеляза колебанието и каза:

— Защо е нужно да се отлага неизбежното? Ти само ми пречиш да изпълня задълженията си към една топка нечистотии.

„Ако е свределна стреличка“ — помисли си Пол, — „тя е от коварните. Набедреникът никога няма да издаде присъствието й.“

— Защо не продумаш? — запита Фейд-Рота.

Пол отново закръжи предпазливо, като само си позволи да се усмихне сдържано на неловкостта, която се прокрадвате в гласа на Фейд-Рота, доказателство, че напрежението от мълчанието нараства.

— Усмихваш се, а? — попита Фейд-Рота. И скочи, преди да довърши изречението.

В очакване на забавения колеблив замах Пол едва успя да отклони удара на острието и почувствува как върхът закачи лявата му ръка над лакътя. Той заглуши внезапната болка и в съзнанието му нахлу прозрението, че предишното колебание е било само хитрост — отлично измислена преструвка. Тук насреща си имаше много по-способен противник, отколкото бе очаквал. Той щеше да си послужи с хитрости, в които се вписваха други, а в тях още хитрости.

— Вашият Туфир Хауът лично ме е учил на някои от тези умения — заговори Фейд-Рота. — Той ми нанесе първата рана при дуел. Жалко, че старият глупак не е жив да види този двубой.

А Пол си спомни, че Айдахо бе казал веднъж: „Очаквай само онова, което се случва по време на двубой. Така никога няма да те изненадат.“

Двамата противници, приведени и напрегнати, отново започнаха да кръжат един около друг.

Пол забеляза, че въодушевлението отново започна да обзема противника му и се зачуди за причината. Толкова ли много означаваше за него една драскотина? Освен ако върхът на острието не е бил потопен в отрова! Но това едва ли бе възможно! Неговите войници лично бяха прегледали оръжието и преди да го дадат на Фейд-Рота, го бяха проверили с детектора за отрова. Бяха твърде добре обучени, за да пропуснат такова очевидно нещо.

— Онази жена, с която разговаряше преди малко — продължи Фейд-Рота, — онази дребничката. Да не би да има някакво по-особсно значение за теб? Сигурно някоя любимка, а? А дали ще заслужи и моето по-особено внимание?

Пол не проговори, а само сондираше с вътрешния си усет, изследваше кръвта от раната и установи следи от приспивателно, оставени от императорския нож. Той трансформира собствената си обмяна на веществата, за да се избегне тази заплаха, и превърна молекулите на приспивателното, но усети, че го прониза съмнение. Бяха потопили върха на ножа в приспивателно. Приспивателно. Не нещо, което да бъде засечено от детектора за отрова, но все пак достатъчно силно, за да забави рефлекса на засегнатите мускули. Неговите врагове си имаха собствени планове, в които се вписваха други планове, и разполагаха с огромен запас от коварства. Фейд-Рота отново подскочи и замахна. Със застинала усмивка Пол финтира мудно, сякаш приспивателното му бе подействувало, и в последната секунда се извъртя, за да посрещне с върха на кристалния си нож стрелналата се надолу ръка. Фейд-Рота се присви, за да избегне удара, и се отдръпна, прехвърли ножа в лявата си ръка и само леко пребледнялата му брадичка издаваше парещата болка в ръката — там, където Пол го бе порязал.

„Нека изпита своя собствен миг на колебание“ — помисли си Пол. — „Нека помисли, че е отровен.“

— Предателство! — закрещя Фейд-Рота. — Той ме отрови! Усещам отровата в ръката си.

Пол отхвърли плаща на мълчанието и рече:

— Само малко киселина, за да противодействува на приспивателното върху острието на императора.

Фейд-Рота отвърна на високомерната усмивка на Пол, като вдигна в присмехулен поздрав ножа, стиснат в лявата ръка. Очите зад ножа искряха от гняв.

Пол прехвърли кристалния нож в лявата си ръка, за да се приготви да посрещне противника. Те отново закръжиха предпазливо.

Фейд-Рота започна да стеснява разстоянието помежду им, като се промъкваше навътре в кръга с високо вдигнат нож, а яростта му прозираше в изкривените очи и стиснатата челюст. Той финтира надясно и надолу и двамата се срещнаха гърди с гърди, с приклещени ножове в изопнатите ръце.

Като внимаваше с десния хълбок на Фейд-Рота, където подозираше, че се намира отровна стреличка. Пол принуди противника да направи завой надясно. Той едва не пропусна да забележи щръкналото изпод ръба на колана връхче на игличката. Предупреди го настъпилата лека отпуснатост в движенията на Фейд-Рота. Едва забележимото връхче премина на косъм от плътта на Пол.

„Стреличката е на левия хълбок! Коварство, в което се вписва коварство“ — напомни си мислено Пол. Тренираното му в бин-джезъритски подход тяло се приведе, за да издебне Фейд-Рота, но необходимостта да избегне микроскопичното връхче, което се подаваше едва-едва от хълбока на противника, отхвърли Пол настрани, достатъчно силно, за да не успее да се задържи, и той се озова проснат на пода, притиснат от Фейд-Рота.

— Видя я как се показва от хълбока ми, нали? — прошепна Фейд-Рота. — Твоята смърт, глупако. — И започна да се извива, като все повече и повече доближаваше отровната игличка. — Ще парализирам мускулите ти, а ножът ми ще те довърши. А за детекторите няма да остане и помен от отрова!

Пол се изопна, защото чу в съзнанието си сподавените писъци на загнездилите се в мозъчните му клетки предци, които настояваха да каже заветната дума, за да притъпи реакциите на Фейд-Рота и да се спаси.

— Няма да я кажа! — задъхано рече Пол.

Фейд-Рота зяпна към него и за частица от секундата се подвоуми. За Пол това бе достатъчно, за да открие слабата точка на един от бедрените мускули, за да наруши равновесието на противника и двамата размениха местата си. Сега Фейд-Рота се оказа притиснат към земята, като вдигаше нагоре десния си хълбок, без да може да се обърне, тъй като връхчето на игличката заплашваше да се забие в него.

Пол измъкна лявата си ръка благодарение на кръвта от раната, която намали триенето, и нанесе удара си под долната челюст на Фейд-Рота. Острието се заби докрай. Фейд-Рота потръпна и се отпусна назад, все още извит заради отровната игла. Като дишаше тежко, за да си възвърне самообладанието, Пол се отблъсна и се изправи на крака. С нож в ръка той се наведе над трупа, нарочно бавно вдигна очи и погледна императора.

— Ваше височество — рече той. — Свитата ви намаля с още един човек. Ще продължим ли да си разменяме преструвки и превземки? Или ще обсъдим какво трябва да се направи? Да ми дадете за съпруга дъщеря си и да разчистите на един атреид пътя към престола.

Императорът се обърна и изгледа граф Фенринг. Графът срещна погледа му — сивите и зелените очи се кръстосаха. В резултат на продължителното си общуване те можеха да се разбират само с един поглед.

„Убий заради мен този нагъл човек“ — казваше императорът. — „Атреидът е млад и силен, да, но той е уморен от продължителната схватка и във всеки случай няма да ти е достоен противник. Предизвикай го на дуел… още сега… знаеш как да го направиш. Убий го.“

Фенринг бавно помръдна глава и полека я завъртя, докато най-сетне се оказа с лице към Пол.

— Направи го! — просъска императорът.

Графът съсредоточи вниманието си върху Пол, като се вгледа в него с онова зрение, което неговата лейди Марго бе обучавала в бин-джезъритски подход, и забеляза тайнствеността и достойнството, които лъхаха от този млад атреид.

„Бих могъл да го убия“ — помисли си Фенринг и осъзна, че това е самата истина.

Някакво много дълбоко чувство възпря ръката на графа и той зърна за миг преимуществото, което имаше над Пол — умение да се прикрива, лукавство и мотиви, в които ничие око не можеше да надзърне.

Пол, който се досещаше за някои от тези чувства, подсказани му от разбушувалия се отрязък от време, разбра най-сетне защо никога дотогава не бе виждал Фенринг по пътеките на виденията си от бъдещето. Самият Фенринг бе един от онези, които-биха-могли-да-станат Куизъц Хадерах, но той бе евнух, бе осакатен поради някаква грешка в генетичната програма и неговите способности бяха намерили израз в лукавство и вътрешно уединение. Дълбоко състрадание към графа прониза Пол и за първи път той изпита нещо като братска обич.

Фенринг разгада чувствата на Пол и рече:

— Ваше височество, принуден съм да ви откажа.

Ярост обзе Шедъм IV. Той направи две крачки напред и удари гневно Фенринг по лицето.

По удареното място плъзна червенина. Графът погледна императора в очите и заговори напълно безизразно:

— Ние с вас винаги сме били приятели, ваше височество. Това, което правя сега за вас, е от приятелство. Ще забравя, че сте ме ударили.

Пол се окашля и каза:

— Ставаше дума за престола, ваше височество.

Императорът се объра и изгледа Пол…

— Засега аз седя на престола — излая той.

— Вие ще получите престол на Салуса Секундус — рече Пол.

— Аз сложих оръжие и дойдох тук при вас, разчитайки на вашата тържествена клетва! — изкрещя императорът. — Осмелявате се да заплашвате…

— В мое присъствие вашата особа е в безопасност — прекъсна го Пол. — Това е клетва на един атреид. Но Муад’Диб е онзи, който ви заточава на вашата планета-затвор. Не се страхувайте, ваше височество. Аз ще смекча суровостта на тази планета с всички средства, с които разполагам. Тя ще се превърне в планета-градина, пълна с най-приятни неща.

Когато скритият смисъл на тези думи проникна в съзнанието на императора, той се втренчи в Пол.

— Едва сега виждаме истинските мотиви — рече презрително той.

— Нима! — възкликна Пол.

— А какво ще стане с Аракис? — попита императорът. — Може би ще се превърне в друга планета-градина, пълна с приятни неща?

— Свободните имат думата на Муад’Диб — отвърна Пол. — Тук ще има течаща вода, сгрявана от слънцето, и зелени оазиси, пълни с най-прекрасни неща. Но ние трябва да помислим и за подправката. Следователно на Аракис винаги ще има пустиня… и свирепи ветрове, и изпитания, които каляват човека. Ние, свободните, имаме една поговорка: „Бог е създал Аракис, за да приучи праведния на твърдост.“ Човек не може да се опълчи срещу словото божие.

Старата жрица на истината, светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, разбираше по своему скрития смисъл в думите на Пол. Тя съзря похода на легионите и рече:

— Нямаш право да разпръснеш тези хора из вселената!

— Припомни си човеколюбието на сардукарите! — сряза я Пол.

— Нямаш право! — прошепна тя.

— Ти си жрица на истината — каза Пол. — Мери си думите. — Той погледна към принцесата, после отново към императора. — Най-добре ще е да свършим по-бързичко, ваше височество.

Императорът изгледа покрусено дъщеря си. Тя го докосна по лакътя и каза примирено:

— Нали за това са ме обучавали, татко.

Той си пое дълбоко въздух.

— Нищо не можеш да направиш — измърмори старата жрица на истината.

Императорът изпъчи гърди и се помъчи да покаже, че си е възвърнал достойнството.

— Кой ще преговаря от ваша страна, родственико? — попита той.

Пол се обърна, видя майка си, която с притворени очи стоеше до Чани сред отряд федейкини. Отиде при тях и се спря с очи, сведени към Чани.

— Разбирам причината — прошепна Чани. — Щом така се налага да стане… Усул.

Като долови напиращите в гласа й сълзи. Пол я погали по страната.

— Моята сихайя не бива никога да се бои за нищо — прошепна той. После отпусна ръка и се обърна с лице към майка си. — Ти ще преговаряш от мое име, майко, заедно с Чани. Тя е мъдра и има остър поглед. А и приказката, че никой не се пазари по-упорито от един свободен, е много права. Тя ще гледа с очите на своята любов към мен и с мисълта за нуждите на нашите неродени синове. Вслушвай се в нея.

Джесика долови хладната пресметливост в гласа на сина си, потисна вълнението си и попита:

— Какви са указанията ти?

— Всички акции на императора в „ЕМОП“ да бъдат зестрата на Ирулан — отговори той.

— Всички ли? — Тя бе потресена, почти онемя.

— Той трябва да бъде лишен от всичко. Аз ще поискам графска титла и директорство в „ЕМОП“ за Гърни Халик, както и да получи във владение Каладън. Ще бъдат осигурени титли и подобаващи за тях владения за всеки оцелял атреидски воин, без да се пренебрегне и последния пехотинец.

— А свободните? — запита Джесика.

— Свободните са мои — отвърна Пол. — Онова, което получат, ще им бъде дадено от Муад’Диб. То ще започне с назначаването на Стилгар за губернатор на Аракис, но това може да почака.

— А за мен? — попита Джесика.

— Има ли нещо, което желаеш?

— Може би Каладън — отговори тя, като гледаше Гърни. — Не съм сигурна обаче. Вече почти съм се превърнала в свободна… а и светата майка. Нужни са ми мир и спокойствие, за да размисля.

— Ще ги имаш! — рече Пол. — Както и всичко друго, което Гърни и аз можем да ти дадем.

Джесика кимна, почувствувала се внезапно стара и уморена. Тя погледна към Чани.

— А за кралската наложница?

— За мен никаква титла — прошепна Чани. — Нищо. Умолявам ви.

Пол потопи очи в нейните, като внезапно си спомни как бе застанала веднъж с малкия Лито в ръце, техния син, който бе загинал в тези жестоки събития.

— Заклевам ти се — прошепна той, — че няма да ти е нужна никаква титла. Онази жена там ще бъде моя съпруга, а ти само наложница, защото това е политически акт и още сега, тук, трябва да изковем мира и да спечелим Великите династии на Ландсрада. Трябва да спазим договореностите. Но въпреки това тази принцеса ще получи от мен единствено името ми. Нито дете ще има от мен, нито ласка, нито нежен поглед, нито капчица обич.

— Така говориш сега — рече Чани.

Погледът й прескочи залата и се спря на стройната принцеса.

— Толкова ли малко познаваш сина ми? — запита шепнешком Джесика. — Разгледай добре тази принцеса, виж колко е високомерна и самоуверена. Мълви се, че имала литературни наклонности. Нека се надяваме, че ще намира утеха в такива занимания, защото друго едва ли ще й бъде отредено. — От устните на Джесика се отрони тъжен смях. — Помисли върху това, Чани: принцесата ще носи името, но ще води живот по-лош и от този на наложница — никога няма да получи дори миг на нежност от мъжа, с когото е свързана. Докато ние, Чани, ние, така наричаните наложници — нас историята ще нарече съпруги.

(обратно) (обратно)

ТЕРМИНОЛОГИЯ НА ИМПЕРИЯТА

При изучаване на империята, на планетата Аракис и на цялата култура, създадена от Муад’Диб, възникват множество непознати термини. Да се улесни разбирането им е похвална цел — ето защо по-долу даваме някои дефиниции и обяснения.

А

АДАБ — Търсещата памет, при която натрапчивите спомени идват неканени.

АЙАТ — Знаците на живота (виж бурхан).

АКАРСО — Растение, отглеждано на планетата Сайкън от съзвездието Офиучи 70 А. Най-характерни за него са почти четвъртитите листа. Зелените и бели ивици показват периодично менящите се активни и латентни хлорофилни зони.

АЛ-ЛАТА — Първоначалното слънце на човечеството. Думата е придобила значение на планета.

АЛАМ-АЛ-МИТАЛ — Загадъчен свят на образите, където всички физически граници са премахнати.

АЛЛАТА — Първоначалното слънце на човечеството. Думата е придобила значение на планета.

АМПОЛИРОС — Легендарният „летящ холандец“ на Космоса.

АМТАЛ, ЗАКОНЪТ АМТАЛ — Широко прилаган на изостаналите планети закон, според който едно нещо се подлага на изпитание, за да се определят качествата и недостатъците му. Обикновено означава: изпитание, което носи унищожение.

АРАКИЙН — Първото селище на Аракис, дългогодишно седалище на планетарното правителство.

АРАКИС — Планетата, известна като Дюн, третата планета на Канопус.

АРБИТЪР НА ПРОМЯНАТА — Официално назначен от висшия съвет на Ландсрада и от императора арбитър. Той има за задача да контролира промяната на дадено владение, преговорите за канли или официалното сражение от договорната война. Решенията на арбитъра на промяната могат да бъдат оспорвани само пред висшия съвет в присъствието на императора.

АЧ — Ляв завой, команда на пясъчен ездач.

Б

БАГРИЛЕН РЕВОЛВЕР — Пясъчен револвер със статичен заряд, изработен на Аракис за сигнално оцветяване на обширна площ пясък.

БАКА — Според легендата на свободните оплаквач, който скърби за цялото човечество.

БАЛИСЕТ — Деветструнен инструмент, пряк наследник на цитрата. Строй в гамата чусик. Свири се с подръпване на струните. Любим инструмент на имперските трубадури.

БАСЕЙН С ПЯСЪЧНИ ПРИЛИВИ И ТЕЧЕНИЯ — Всяка една от обширните падини по повърхността на Аракис, която в продължение на векове се е запълвала с прах и в която са се образували истински пясъчни течения (виж пясъчни течения).

БАШАР — Сардукарски офицер, малко над чин полковник по стандартната военна йерархия. Чин, създаден от военния управител на планетарна подобласт. Корпусен башар е титла, която се присъжда само във военно време.

БЕЛА ТЕГЕЙЗЕ — Петата планета на Кюнтсинг — третият етап от принудителното преселение на свободните.

БИ-ЛАЛ КАЙФА — Буквален превод: повече не е нужно да се обяснява.

БИН ДЖЕЗЪРИТ — Старинна школа за умствено и физическо обучение, основана първоначално за девойки, след като великият бунт разрушава т.нар. „мислещи машини“ и роботи.

БИНДУ — Отнася се за човешката нервна система, особено за тренирането на отделни мускули. Често се среща като бинду-нерватура.

БИНДУ НЕРВАТУРА — Виж по-горната бележка.

БОЕН ЕЗИК — Език с ограничен брой думи, създаден за улеснение при свръзките по време на военни действия.

БОТАНИ ДЖИБ — Виж Чакобза.

БУРСЕГ — Командуващият генерал при сардукарите.

БУРХАН — Доказателствата на живота (обикновено знаците и доказателствата на живота); виж айат.

В

ВАРОТА — Известен майстор на балисети от планетата Чусик.

ВЕЛИКАТА МАЙКА — Рогатата богиня, повелителка на Космоса (най-често се среща като „Майка Космос“). Олицетворява единството на всичко живо от мъжки и женски пол. Много религии в империята я приемат за свое върховно божество.

ВЕЛИКИЯТ БУНТ — Свещена война срещу компютрите, мислещите машини и разумните роботи, започнала през 201 п.о.с. и завършила в 108 п.с. Основната повеля на бунта е записана в Оранжевата католическа библия като: „И не сътворявай машина по подобие на човешкия разум.“

ВЕЛИКОТО СПОРАЗУМЕНИЕ — Всесветско примирие, наложено от равновесието на силите, поддържано от сдружението, великите династии и империята. Основният му закон забранява употребата на атомно оръжие срещу хората. Всеки закон на великото споразумение започва със следния текст: „Правните договорености трябва да се съблюдават…“

ВЕРИТ — Един от потискащите волята наркотици на Еказ. От него човек става неспособен да излъже.

ВЕСТИТЕЛ — Виж творец-вестител.

ВЕСТИТЕЛНИ КУКИ — Куките, с чиято помощ човек се залавя и изкачва на гърба на пясъчния червей на Аракис.

ВЕТМЕТАЛ — Метал, който се получава при внедряването на кристали на жасминиум в дуралуминий. Известен е с изключителната си якост. Името му произхожда от честата му употреба при сглобяеми конструкции, които се отварят, като се подреждат ветрилообразно.

ВЕТРОКАПАНИ — Съоръжения, поставяни по пътя на преобладаващите ветрове. Те могат да кондензират влагата от въздуха чрез рязко понижаване на температурата в тях.

ВИДЕОКНИГА — Всяко шигърово печатно издание. Използува се в образованието и има мнемонични пулсации.

ВИСШ СЪВЕТ — Вътрешен орган на Ландсрада, упълномощен да действува като върховен трибунал при споровете между отделните династии.

ВЛАГОКОНДЕНЗАТОРИ — Уреди с яйцевидна форма, дълги около четири сантиметра по надлъжната ос. Правят го от хромирана пластмаса, която побелява, щом се постави на светлина, и става отново прозрачна на тъмно. Кондензаторите създават студена повърхност, по която се кондензира утринната роса. Използуват се от свободните за облицоване на вдлъбнатини, като по този начин създават малък, но надежден водоизточник.

ВЛАГОСЪХРАНЯВАЩА ПАЛАТКА — Малко изолирано помещение от материя тип микросандвич, предназначено да преработва намиращата се в него влага, освободена от дъха на обитателите му, в годна за пиене вода.

ВОДА НА ЖИВОТА — „Отровата на просветлението“ (виж света майка). Течност, която се получава при последното смъртно дихание на удавен пясъчен червей. Вътре в организма тази течност се превръща в наркотик, познат в заслоните като „наркотик на прозрението“.

ВОДАЧ — Пустинник, който може да управлява машини по повърхността на Аракис.

ВОДЕН РЕЖИМ — Строго обучение, което помага на жителите на Аракис да съществуват там, без да пилеят влага.

ВОДНИ ЖЕТОНИ — Метални халки с различна големина, всяка от които обозначава определено количество вода, което може да се получи от басейните на свободните. Играят изключително важна роля (много по-значима от тази на парите) особено при раждане, смърт и ухажване.

ВРАТА-ЩИТ, БАРИЕРА — Всяка петпластова защита, поставена, за да обезпечи бягството на отбрани лица в случай на преследване. (Виж петпластова защита.)

ВТОРАТА ЛУНА — По-малкият от двата спътника на Аракис, забележителен с фигурата на кенгурова мишка, която се откроява сред петната по повърхността му.

Г

ГАЙЪДИ ПРАЙМ — Планета от съзвездието Офиучи 36Б — родно място на династия Харконен, полупригодна за живот, с ограничена възможност за фотосинтеза.

ГАЛАХ — Официалният език на империята, силно повлиян от културно-техническите термини, смесица от езиците на народите, които непрекъснато са се преселвали из вселената.

ГАНИМА — Нещо придобито в битка или единоборство. Обикновено спомен от битката, който се пази, за да поддържа бодър бойния дух.

ГАФЛА — Следване на случайни хрумвания. Оттук: непостоянен човек, на когото не може да се разчита.

ГЕЙРАТ — направо. Команда на пясъчен ездач.

ГИДИЧЪР МАНТИЙН — Свята истина. (Обикновено се среща в този израз като достоверна, чиста истина.)

ГИНЪЗ, ДИНАСТИЯ ГИНЪЗ — Предишни съюзници на дук Лито Атреидски, разгромени във войната на Грамън.

ГЛАСЪТ — Създаденото в „Бин Джезърит“ сложно умение, което дава възможност на посветения да владее останалите само посредством подбрани тонови нюанси на гласа си.

ГОМ ДЖАБЪР — „Повелителят на смъртта“. Особена отровна игла, потопена в метацианид, използувана от прокторите на „Бин Джезърит“ при смъртното изпитание.

ГРАМЪН — Втората планета на Нюши, известна със смъртната вражда между управляващата я династия Моритани и династия Гинъз.

ГРЕЙБЪН — Продълговата геологична яма, образувала се при хлътването на земната повърхност заради лежащите отдолу земни пластове.

ГЪРМЯЩИ ПЯСЪЦИ — Улягане на пясъка, при което всеки внезапен удар по повърхността причинява отчетлив гръмлив звук.

Д

ДАР-АЛ-ХИКМАН — Училище за религиозни предводители и тълкуватели.

ДЕСАНТНИ КАТЕРИ — Всички кораби на Сдружението, предназначени за междупланетен превоз на войски.

ДЕТЕКТОР НА ОТРОВИ — Лъчев анализатор, действуващ в обсега на обонятелния спектър, настроен да открива присъствието на отровни вещества.

ДЖОБНИ РЕЗЕРВОАРИ — Всеки джоб на влагосъхраняващ костюм, в който се събира и съхранява преработената вода.

ДИКТУМ ФАМИЛИЯ — Закон от Великото споразумение, който забранява да се убива с коварство член на императорското семейство или на Велика династия. Законът утвърждава официално ограниченията и начините за убиване.

ДИНАСТИЯ — Клан, управляващ една планета или планетарна система.

ДИСТРАНС — Средство за нанасяне на временен отпечатък върху нервната система на животни и птици. Нормалният писък на птицата след това носи отпечатъка на съобщението, което може да се вземе от приносителя посредством друг дистранс.

ДОГОВОРНА ВОЙНА — Ограничена форма на воюване, разрешена по силата на Великото споразумение и Мирния договор на Сдружението. Целта е да се избегнат кръвопролития сред мирното население. Правилата налагат даването на официални декларации за предвидените ограничени допустими оръжия.

ДУХ РУ — Според поверието на свободните онази част от индивида, която е винаги дълбоко вкоренена в метафизичния свят (виж Алам ал митал).

ДЪМПЕРИ — Общ термин за всеки товарен контейнер с неправилна форма, снабден с подвижни стени и охлаждаща система. Използуват се за пренасянето на материали от космоса до повърхността на планетата.

Е

ЕКАЗ — Четвъртата планета на Алфа от Кентавър Б. Наричат я рай за скулпторите поради обстоятелството, че е родина на дървото на мъглите — растение, на което може да бъде придадена форма единствено със силата на човешката мисъл.

ЕКЪЛ, ИЗПИТАНИЕТО НА ЕКЪЛ — Изпитание на разума. В първоначалния си вид се е наричал „Седемте загадъчни въпроса“ и е започвал така: „Кой е онзи, който разсъждава?“

ЕЛ САЙЯЛ — „Пясъчният дъжд“ — падане на пясък от небето, където е бил вдигнат от кориолна буря на височина от около 200 метра. „Пясъчният дъжд“ често донася влага на повърхността на планетата.

ЕЛАКОВ ОПИАТ — Наркотик, който се получава при изгарянето на елаково дърво от Еказ. Въздействието му притъпява рефлекса за самосъхранение. Кожата на взелия опиата придобива характерен морковен цвят. Обикновено се използува при подготвянето на роби гладиатори за арената.

ЕМОП — Съкратено от Единен монопол върху подправката — корпорация за всестранно развитие, ръководена от императора и великите династии със Сдружението и „Бин Джезърит“ като неофициални съдружници.

Ж

ЖРИЦА НА ИСТИНАТА — Света майка, която владее умението да изпада в транс на истината и да открива неискреност или лъжа.

З

ЗАСЛОН — На езика на свободните сборно място при опасност. Тъй като свободните са живели дълго време сред опасности, този термин е придобил по-широко значение. С него се нарича всяка пещера, обитавана от една от племенните общности на свободните.

ЗАЩИТА — Защитното поле, създавано от холцманов генератор. Полето се получава в първата фаза на суспенсорно-неутрализиращия ефект. Полето пропуска само предмети, които се движат с малки скорости (в зависимост от настройването тази скорост се движи от 6 до 9 см в секунда).

ЗАЩИТНА СТЕНА — Планинска географска особеност в северната част на Аракис, която в известна степен предпазва една малка област на планетата от кориолните бури.

И

ИБАД, ОЧИТЕ НА ИБАД — характерна последица от непрекъснатата употреба на мелиндж в храната, при която бялото на очите и зениците стават наситено сини — различните нюанси на синьото показват степента на привикването към подправката.

ИБЪН КАРТАЙБА — „Така гласят свещените думи…“ — официално начало на религиозните песнопения на свободните (водят началото си от паноплия профетикус).

ИДЖАЗ — Пророчество, което поради самото си естество не може да бъде отречено, неотменимо пророчество.

ИКС — Виж Ричиз.

ИКУТ-БИ — Вик на продавачите на вода на Аракис (неизвестна етимология). Виж Суу-суу-сук.

ИЛМ — Теология, наука за религиозните традиции.

ИМПЕРСКА ПОВЕЛЯ — Най-висша повеля на медицинското училище „Сук“, забраняваща отнемането на човешкия живот. Хората, у които е заложена, са белязани с диамантена татуировка върху челото. На тях им се позволява да си пускат дълги коси, прихванати със сребърната халка на училището „СУК“.

ИМПРЕГНИРАЩА ОТРОВА — Новооткрита отрова, чието изнамиране се приписва на ментат Пайтър дьо Врие. При нея тялото се импрегнира с отровно вещество, за неутрализирането на което е необходимо да се взема непрекъснато противоотрова. Прекратяването на приемането й води до смърт.

ИНДЕКС НА РАЗМНОЖАВАНЕТО — Главната картотека на „Бин Джезърит“ по програмата за човешкото размножаване, насочена към създаването на Куизъц Хадерах.

ИНДИВИДУАЛНА БРАВА — Всяка брава, която може да бъде отворена само при контакт с дланта на човешката ръка, за която е била предназначена.

ИСТИСЛА — Закон за общото благополучие.

К

КАИД — Сардукарски офицерски чин, даван на военно служебно лице, чиито задължения са главно в областта на взаимоотношенията с цивилното население, военен управител на цяла планетарна област (чин, по-висок от башар, но не равен на бурсег).

КАЛАДЪН — Третата планета от съзвездието Делта от Павонис — родно място на Пол Муад’Диб.

КАНЛИ — Официална смъртна вражда или отмъщение по законите на Великото споразумение, което се прилага съгласно най-строго спазвани ограничения (виж Арбитър на промяната). Първоначално правилата са били въведени, за да избегнат жертви сред мирното население.

КАНТО И РЕСПОНДУ — Молитвен обред — част от Паноплия профетикус.

КАРАМА — Чудо, събитие, което се свързва със света на духовете.

КАСТОВА СИСТЕМА — Суровият закон за класово различие, наложен от империята. „Място за всекиго и всеки на мястото си.“

КЕНГУРОВА МИШКА — Виж Муад’Диб.

КИСУА — Всяка фигурка или рисунка от митологията на свободните.

КИТАБ-АЛ-ИБАР — Пълен религиозен наръчник, създаден от свободните на Аракис.

КОМБАЙН — Голяма (често 120 м дълга и 40 м широка) машина за изкопаване на подправката, използувана най-често за разработване на нови богати находища на мелиндж. Обикновено я наричат „бръмбар“, заради тялото й, което наподобява бръмбар върху свободни гъсенични вериги.

КОНТЕЙНЕР — Еднолитров контейнер за пренасяне на вода на Аракис, направен от изключително плътна удароустойчива пластмаса с изолационен слой.

КОРИН, БИТКАТА ПРИ КОРИН — Космическа битка, от която води началото си имперската династия Корино. Битката, водила се близо до Сигма Драконис през 88 г. п. о. с., установява господството на управляващата династия от Салуса Секундус.

КОРИОЛНА БУРЯ — Всяка много силна пясъчна буря на Аракис, където ветровете, които духат из откритите равнини, се усилват от собственото въртеливо движение на планетата, докато наберат скорост до 700 км/час.

КОСМИЧЕСКО СДРУЖЕНИЕ — Виж Сдружение.

КРЕЧЕТАЛО — Къса тояга с хлопка в единия й край, задвижвана от пружина. Предназначение: забива се в пясъка и се включва, за да повика пясъчния червей.

КРИМСКЕЛСКО ВЪЖЕ — Вкопчващото се въже, получавано от ликото на хафъвската лоза от Еказ. Възлите на кримскелското въже само ще се стегнат още по-здраво, ако се опитаме да ги разхлабим. (За повече подробности виж книгата на Холънс Вонбрук „Лозите удушвачи от Еказ“.)

КРИСТАЛЕН НОЖ — Свещеният нож на свободните на Аракис. Произвежда се в две разновидности от зъби, взети от умрял пясъчен червей. Двете разновидности са: „устойчив“ и „неустойчив“. Неустойчивият нож изисква близост до електрическото поле на човешкото тяло, за да се предотврати разпадането на острието. И двата вида са дълги около 20 см.

КУИЗЪЦ ХАДЕРАХ — „Скъсяване на пътя“ — това е определението, прилагано от „Бин Джезърит“ спрямо неизвестното, за което се търсело генетично решение: възпитаник на „Бин Джезърит“ от мъжки пол, чиито умствени способности ще преодолеят пространството и времето.

Л

ЛАЗЕСТРЕЛ — Оръжие с ограничена употреба поради взривоопасния ефект от съприкосновението на лазерния лъч със защитното поле.

ЛИБАН — Напитка на свободните, която се приготвя от мелинджова течност и брашно от юка.

ЛИЗАН-АЛ-ГАИБ — „Гласът от външния свят“ — според легендата на свободните предсказател, дошъл от друга планета. Понякога се превежда „Дарителят на вода“.

ЛОВЕЦ ПРЕСЛЕДВАЧ — Дебнещ плячката си метален къс със суспенсорно поле, който се насочва от застанал наблизо оператор. Често се използува като оръжие за убийство.

М

МАЛКИ ВЕСТИТЕЛИ — Полуживотни, полурастения, които са живеещият дълбоко в пясъка вектор на аракийските пясъчни червеи.

МАЛКИ ДИНАСТИИ — Закрепостена към планетата прослойка предприемачи.

МАНТАЙН — Скрита мъдрост, подкрепящ довод, първи принцип (виж гидичър).

МАСТИЛЕНА ЛОЗА — Пълзящо растение, виреещо на Гайъди Прайм, което често се използува като камшик в бордеите за роби. Жертвите се бележат с морава на цвят татуировка, която причинява остатъчна болка в продължение на много години.

МАХДИ — Според легендата на свободните „Онзи, който ще ни заведе в рая“.

МАШАД, ИЗПИТАНИЕ МАШАД — Всяко изпитание, при което човешкото достойнство е заложено на карта.

МЕЛИНДЖ — „Подправка на подправките“ — култура, която вирее единствено на Аракис, Подправката, известна главно заради гериатричните си качества, приета в малки количества, е безвредна, но действува като наркотик, когато се взема дневно над два грама на 70 кг телесно тегло. Муад’Диб твърди, че прорицателските му способности се дължат на подправката. Подобни са твърденията и на навигаторите на Сдружението. Цената й на имперския пазар стига до 620 000 солария за десет грама.

МЕНТАТ — Онази прослойка от имперските граждани, подготвяни за върховни постижения в областта на логиката — „Хора компютри“.

МИНА — Сезонът при свободните, когато се подлагат на изпитание младежите, които искат да получат признание, че са възмъжали.

МИНИМИЧЕН ФИЛМ — Шигърова жица с диаметър един микрон. Често се използува за предаването на сведения от разузнаването и контраразузнаването.

МИСИОНАРИЯ ПРОТЕКТИВА — „Защитна мисия“ — клон на „Бин Джезърит“, натоварен със задачата да сее заразни суеверия в първобитните светове, като по този начин подготви тези райони за включването им в сферата на влияние на „Бин Джезърит“. Виж Паноплия профетикус.

МИСЪР — Исторически термин от преселението на свободните, с който те наричали самите себе си.

МОНИТОРИ — Космически военни кораби, състоящи се от десет секции, които товарят тежки бронирани съоръжения и защита. Проектирани са така, че всяка секция да действува самостоятелно, ако се отдели от останалите.

МУАД’ДИБ — Приспособила се на Аракис кенгурова мишка — същество, което в митологията на свободните се свързва с изображението върху втората луна на планетата. Това същество е на почит сред свободните заради неговата способност да оцелява в откритата пустиня.

МЪСКИ — Отрова в питието. Виж Чомърки.

Н

НА — представка, която означава „определен“ или следващ по ред. По този начин на-барон означава бъдещ наследник на барон.

НАБЛЮДАТЕЛ — Лек орнитоптер в групата по издирване на подправката, натоварен с контрол по наблюдението и осигуряване на безопасността.

НАИБ — Човек, който е положил клетва да не попада жив в ръцете на врага, традиционен обет на вожд на свободните.

НАРЪЧНИК НА ДОГОВОРНАТА ВОЙНА — Сборник от III век за отровите, използувани в Договорната война. По-късно разширен, за да включи онези смъртоносни уреди, разрешени от Мирния договор на Сдружението и Великото споразумение.

НЕЗОНИ — Лентата, която опасва челото под качулката на влагосъхраняващия костюм. Носи се от омъжените жени на свободните след раждането на син.

НЕСЕСЕР — Чантичка с най-необходимите неща за оцеляване в пустинята, направа на свободните.

НУКЕРИ — Офицери от имперската охрана, които имат кръвно родство с императора. По традиция този ранг се дава на синовете на наложниците от императорския двор.

О

ОБУЧЕНИЕ — Когато се отнася до бин-джезъритка този иначе обикновен термин придобива особено значение и се отнася до владеенето на нервите и мускулите до крайния предел допустим от естествените функции на организма.

ОГНЕН СТЪЛБ — Обикновена ракета за сигнализиране в откритата пустиня.

ОЛАИЯ — В древната религия преди преселението — жената която седи до лявата ръка на бога.

ОМЪС — Отрова, поставяна в храна (по-точно, отрова в твърда храна). На някои диалекти „чомъс“.

ОПАФИР — Един от най-редките опалинови скъпоценни камъни от Хагъл.

ОПЕРАТОР — Всеки пустинник, който контролира и направлява подвижни механизми по пустинната повърхност на Аракис. Виж водач.

ОРАНЖЕВАТА КАТОЛИЧЕСКА БИБЛИЯ — (Съкратено ОКБ) Сборник, чийто религиозен текст е съставен от Комитета на всецърковните преводачи. Съдържа елементи от най-древните религии. Смята се, че най-върховната й повеля е „Не си криви душата!“

ОРНИТОПТЕР — (най-често само „топтер“) — всеки самолет, годен за продължителен полет с размахване на крилете като при птиците.

П

П.О.С. — Съкратено от Преди основаването на Сдружението. Означава имперското летоброене, свързано със създаването на Космическия монопол на Сдружението.

ПАН — Всяка ниска или хлътнала област на Аракис, получила се в резултат на слягане на прилежащите основни пластове. На планета с достатъчно вода пан означава район, който навремето е представлявал открита водна площ. Смята се, че на Аракис има поне една такава област, но по този въпрос продължава да се спори.

ПАНОПЛИЯ ПРОФЕТИКУС — Термин, отнасящ се до суеверията и предразсъдъците, използвани от „Бин Джезърит“, за да подработват първобитните райони. Виж Мисионария Протектива.

ПАРАКОМПАС — Всеки компас, който определя посоката посредством местна магнитна аномалия, използван в некартирани точно области и в места, където цялостното магнитно поле на планетата е нестабилно или смущавано от мощни магнитни бури.

ПЕТПЛАСТОВА ЗАЩИТА — Петслойно защитно поле за малки площи като врати или входове на коридори (при по-големи площи петпластовата защита става по-нестабилна с всеки следващ слой). Ако човек не е снабден с изключвател, настроен на съответния код на защитата, той изобщо не може да мине през него.

ПИОНИ — Крепостни селяни или черноработници, образуващи един от най-долните слоеве на кастовата система. Официално се водят като стражи на планетата.

ПИСТОЛЕТ МАУЛА — Действуващ с пружина пистолет, с който се изстрелват отровни стрелички в обсег от 40 м.

ПЛАСТОСТОМАНА — Стомана, стабилизирана с влакна от стравидий, внедрени в структурата на кристалите й.

ПЛЕНИСЦЕНТА — Екзотично растение със зелени цветове от Еказ, известно със сладкия си аромат.

ПОДПРАВКА — Виж мелиндж.

ПОДХОД „БИН ДЖЕЗЪРИТ“ — Изкуството при наблюдение да се вниква и в най-дребните и незначителни неща.

ПОРИТРИН — Трета планета на Епсилон Аленгю, считана от най-древните преселници за тяхна родна планета, въпреки че някои особености на езика и митологията сочат много по-древни корени.

ПРАНА МУСКУЛАТУРА — Мускулите на човешкото тяло, взети като отделни елементи за обучение (виж бинду).

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ТАХАДИ — При свободните — предизвикателство за смъртоносен двубой, обикновено за да се докаже нещо решаващо.

ПРЕДХОДНА КАША — Онзи етап от образуването на подправката, при който водата залива малките вестители. При този етап подправката образува характерен „мехур“, посредством който обменя онова, което се съдържа дълбоко в пясъка, с онова, което е по повърхността на пустинята. След въздействието на въздуха и слънцето тази каша се превръща в мелиндж.

ПРОКТОР — Света майка от „Бин Джезърит“, която е и регионален директор на бин-джезъритското училище (обикновено: „бин-джезъритка с вътрешен глас“).

ПУНДИ — Мутирал ориз, чиито зърна с високо съдържание на естествена захар стигат на дължина до 4 см — главно перо от износа на Каладън.

ПУСТИНЕН МЕТЕОРОЛОГ — Човек, овладял особените методи за предсказване на времето на Аракис, както и способността да разчита посоките на ветровете по рисунъка на дюните.

ПУСТИННИК — Всеки работник в откритата пустиня на Аракис — търсач на подправка, водач и др.

ПУСТИНОХОД — Общо название на машините, предназначени за работа по повърхността на Аракис при търсенето и прибирането на мелиндж.

ПЪРВА ЛУНА — Главният спътник на Аракис, който пръв изгрява нощем. Известен е с ясно очертания човешки юмрук на повърхността му.

ПЯСЪЧЕН ЕЗДАЧ — Термин на свободните, с който наричат човек, който съумее да повика и обязди пясъчен червей.

ПЯСЪЧЕН ЕКСПЕРТ — Главен надзирател при цялостния добив на подправката.

ПЯСЪЧЕН ЧЕРВЕЙ — Виж творец вестител.

ПЯСЪЧЕН ШНОРХЕЛ — Уред за дишане, който вкарва въздух от повърхността в затрупана с пясък влагосъхраняваща палатка.

ПЯСЪЧНИ ТЕЧЕНИЯ — Различия в нивото на някои пълни с пясък басейни на Аракис, което се дължи на гравитационното въздействие на слънцето и спътниците. Виж Басейн с пясъчни приливи и течения.

Р

РАЦИЯ — Полуразбойнически набег.

РАЧАГ — Стимулант от рода на кофеина, добиван от жълтите семенца на акарсо. Виж акарсо.

РЕМОНТЕН НАБОР — комплект за ремонт и подмяна на най-важните елементи на влагосъхраняващия костюм.

РИЧИЗ — Четвъртата планета от съзвездието Еридан А, призната заедно с планетата Икс за господствуваща в областта на техническата култура, известна с постиженията си в миниатюризацията.

С

САЙЯДИНА — Псалт от женски пол в религиозната йерархия на свободните.

САЛУСА СЕКУНДУС — Третата планета от съзвездието Гама Уейпинг, определена за имперската планета-затвор след преместването на кралския двор на Кайтейн. Салуса Секундус е родната планета на династия Корино. Според преданията свободните били роби там в продължение на девет поколения.

САРДУКАРИ — Воини фанатици на падишах-императора. Условията, при които живеели, били толкова сурови, че шест от единадесет души загивали още преди да навършат единадесет години. Военното им обучение се основава преди всичко на суровост и почти самоубийствено пренебрежение към собствената безопасност. Още от детските им години ги обучавали да използуват жестокостта като основно оръжие, както и да тероризират противниците си. Твърди се, че в апогея на тяхното господство над вселената умението им да се дуелират е отговаряло на десета степен на Гинъз, а в ръкопашния бой са се доближавали до способностите на бин-джезъритските възпитанички. Всеки един от тях е струвал колкото десет редови войника на Ландсрада. По времето на Шедъм IV, когато те все още били могъщи, силата им била подкопана от прекалена самоувереност и цинизъм.

САРФА — Отвръщането от бога.

САФО — Силно тонизиращ сок, извличан от оскъдните корени на Еказ, обикновено употребяван от ментати, които твърдят, че сокът увеличава умствените способности. Пиещите го получават наситено-рубинени петна в устата и по устните.

СВЕТА МАЙКА — Първоначално проктор (отговорник по дисциплината) в „Бин Джезърит“, жена, която е превърнала в организма си отровата на просветлението в течност, извисявайки се по този начин на по-високо ниво на познание. Титла, приета и от свободните за собствените им религиозни водачки, които извършват подобно превръщане. Виж също „Бин Джезърит“ и Водата на живота.

СВОБОДНИ — Синеоки — Свободни племена на Аракис, обитатели на пустинята, „пясъчни пирати“ според имперския тълковен речник.

СДРУЖЕНИЕ — КОСМИЧЕСКО СДРУЖЕНИЕ — единият крак на политическия триножник, поддържащ Великото споразумение. Сдружението е втората школа за умствено и физическо обучение (виж „Бин Джезърит“) след Великия бунт. Монополът на Сдружението върху космическите пътувания и превози и върху междузвездното банково дело се смята като начална точка в имперския календар.

СЕЛАМЛИК — Императорската зала за аудиенции.

СЕМУТА — Вторият наркотичен дериват, добиван посредством извличане на кристали от веществото, останало след изгарянето на лаковото дърво. Въздействието му, описано като продължителен екстаз, се предизвиква от известни атонални вибрации, отнасяни към семутската музика.

СЕПАРАТОРИ — Уреди за отделяне на пясъка от мелинджовата маса. Употребяват се при втория етап на рафинирането на подправката.

СЕРВОК — Механизъм с навиваща се пружина, който изпълнява прости задачи — един от малкото „автоматични“ уреди, разрешени след Великия бунт.

СИЙЧ — Виж заслон.

СИНК — Обитаема низина на Аракис, заобиколена от висок терен, който я защитава от вилнеещите бури.

СИНКО-КАРТА — Карта на Аракис, на която са отбелязани най-надеждните маршрути, свързващи отделните заслони и убежища.

СИРАТ — Онзи пасаж от О.К.Б., който описва човешкия живот като пътуване по един тесен мост с „рая от дясната ми страна, ада — от лявата, а зад гърба ми — ангела на смъртта“.

СЛОВЕСЕН ПРОЦЕС — Полуофициален доклад за престъпление срещу империята.

СОЛАРИИ — Официалната парична единица в империята — нейната покупателна способност е станала причина преговорите между Сдружението, Ладсрада и императора да продължат четвърт век.

СОЛИДО — Образ в три измерения от солидопрожектор, използуващ сигнали с обхват 360 градуса запечатани върху бобина с шигърова жица. Смята се, че най-добрите солидопрожектори са произведените на Икс.

СОНДАГИ — Папратово лале от Тюпайл.

СТРЕЛОМЕТ — Метателно оръжие, изхвърлящо бавно стрела, чийто връх е потопен в отрова или наркотик. Ефективността му е ограничена от колебанията в настройката на защитното поле и относителното движение между целта и оръжието.

СТЪКЛИТ — Стъкло, образувано посредством вливане на горещ газ в листове ясмийски кварц — Известен с изключителната си якост (около 450 000 кг на см2 при дебелина 2 см) и свойството си на селективен радиоактивен филтър.

СТЪЛБОВЕ — Направени от пластмаса и фибър стълбове, които се поставят в откритата пустиня на Аракис, и по рисунъка на полепналите по тях песъчинки се правят прогнози за времето.

СУСПЕНСОР — Вторична фаза на холцманов генератор. Тя неутрализира притеглянето в определени граници в зависимост от относителната маса на консумацията на енергия.

СУУ-СУУ-СУК — Вик на продавачите на вода на Аракис. Виж Икутей.

СЪБИРАЧИ НА РОСА — Работници, които събират роса от растенията на Аракис, като използуват подобни на коси уреди.

СЪДНИК — Тази титла при свободните се дава на религиозните съдници и е равна на светец.

Т

ТАКУА — Буквално преведено: „Цената на свободата“. Нещо с изключителна стойност.

ТАУ — От терминологията на свободните — неделимото единство на общността, обединена от съвместната употреба на подправката и Водата на живота по време на пиршествата им.

ТАФУИДИ — Дякони при свободните (след Муад’Диб).

ТАХАДИ-АЛ-БУРХАН — Последното изпитание, което не подлежи на обжалване, защото носи смърт или унищожение.

ТВОРЕЦ ВЕСТИТЕЛ — „Вестител“, т. нар. „старец на пустинята“. Достига до огромни размери — Във вътрешността на пустинята са забелязани екземпляри, дълги над 400 метра. Живеят до дълбока старост. освен ако не ги убие някой червей или не бъдат удавени във вода, защото водата е смъртоносна за тях. Наличието на пясък на Аракис се приписва главно на дейността на пясъчните червеи.

ТЛЕЙЛАКС — Единствената планета на Талим, известна като център, отцепник за обучаване на ментати; източник на „деформирани“ ментати.

ТОВАР ВОДА — Доживотно задължение (на езика на свободните).

ТОПТЕР — Виж орнитоптер.

ТРАНС НА ИСТИНАТА — Полухипнотичен транс, предизвикан от един от наркотиците на „познавателния спектър“, при който дори незначителни прояви на съзнателна неискреност са очевидни за наблюдатели на транса. (Забележка: Наркотиците от „познавателния спектър“ често са смъртоносни, освен за индивиди със занижена чувствителност, които са способни да преработват отровата вътре в организма си.)

ТРАНСПОРТЬОР — Въздушно превозно средство, т. нар. „въздушен работен кон“ на Аракис, който се използува за превозване на огромни съоръжения за търсене, откриване, добиване и преработване на подправката.

ТЮПАЙЛ — „Планета-светилище“ (вероятно система от планети) за разгромените династии на империята. Местонахождението й (им) е известно единствено на Сдружението и се пази неосквернено по силата на мирния договор на Сдружението.

У

УАЛАХ IX — Деветата планета от съзвездието Лауджин, където е разположено базовото училище „Бин Джезърит“.

УМА — Член на братството на Пророците, презрителен термин в империята, с който се нарича всеки „нецивилизован“ човек.

УНИЩОЖИТЕЛИ — Военни космически кораби, които се състоят от по-малки съдове, стиковани един към друг и чието предназначение е при нападение да унищожат позицията на противника.

УПЛЪТНЕНИЕ — Портативно пластмасово херметическо уплътнение, което се използува за влагоизолация на пещерите и жилищата на свободните.

Ф

ФАЙ — Налог върху водата, основен данък на Аракис.

ФЕДЕЙКИН — Исторически: група, чиито членове са дали тържествена клетва да дадат живота си, за да поправят някоя неправда.

ФИК — Познание, религиозен закон, един от постулатите на древната религия на преселниците.

ФИЛТРОВА ЗАПУШАЛКА — Филтрово съоръжение за носа, което се носи заедно с влагосъхраняващия костюм, за да улавя влагата при издишване.

ФРАЙЪН — Съвсем непознат, не от същата общност.

ФУНИЯ НА МЪЛЧАНИЕТО — Полето, което ограничава силата на гласа или друг някакъв вибратор чрез намаляване на вибрациите.

ФУНКЦИОНАЛНИ ТРЪБИЧКИ — Тръбички, свързващи човешката отделителна система с действуващите филтри на влагосъхраняващия костюм.

Х

ХАГАЛ — „Планетата на скъпоценните камъни“ (II Тета Шаоуей) — по времето на Шедъм IV добивът на скъпоценни камъни достига най-високо ниво.

ХАЖРА — Пътуване през пустинята.

ХАЙЛАЙНЕРИ — Най-големите товарни космически кораби от транспортната система на Космическото сдружение.

ХАЙРЕГ — Временен бивак на свободните в откритата пустиня.

ХАРМОНТЕП — Преданията сочат тази планета като шестата спирка при древното преселение. Предполага се, че е била спътник на Делта Павонис.

ХЕОПС — Пирамиден шах, който се състои от девет нива, като единият от играчите поставя царицата си на върха на пирамидата, а противникът поставя царя си в шах.

ХОЛЦМАНОВ ЕФЕКТ — Ефектът на отблъскване на защитния генератор.

Ц

ЦИЕЛАГО — Птица от рода хироптера, които на Аракис пренасят съобщения чрез дистранс.

Ч

ЧАКОБЗА — Т, нар. „магнетичен език“, произлязъл отчасти от древния Ботани (Ботани Джиб — „джиб“ означава диалект). Сбор от древни диалекти, видоизменен от нуждите на секретността с преобладаващо влияние на търсещия ловен език на Ботани, на наемните воини от първата Договорна война.

ЧЕРНИТЕ НЕЩА — Израз, използуван за суеверията и предразсъдъците, преподавани от Мисионария протектива на поддаващите се цивилизации.

ЧОМЪРКИ — (На някои диалекти „мъски“ или „мърки“) Отрова, поставяна в питие.

ЧОМЪС — (На някои диалекти „омъс“) Отрова в твърда храна за разлика от отровите, давани по друг начин.

ЧУСИК — Четвъртата планета на Тета Шалиш, т. нар. „музикална планета“, известна с високото качество на музикалните си инструменти.

Ш

ШАЙ ХУЛУД — Виж творец-вестител.

ШАРИЯ — Онази част от Паноплия профетикус, която тълкува суеверния ритуал. Виж Мисионария протектива.

ШАХ-НАМА — Полулегендарна книга на древните заселници.

ШЕЙДАУТ — Гмуркач в кладенец, почетна титла при свободните.

ШИГЪРОВ ПОРТРЕТ — Портрет, възпроизведен посредством шигъров прожектор, който е в състояние да предаде неуловими движения, за които се твърди, че издават същността на личността.

ШИГЪРОВА ЖИЦА — Обвито в метал пълзящо растение патпатит, което вирее само на Салуса Секундус и III Делта Кейсинг. Отличава се с изключителна якост.

ШИЛО — Всяко тънко късо острие (често с потопен в отрова връх), използувано от лявата ръка при двубой със защитни пояси.

ШЛАГ — Животно, срещащо се на Тюпайл, обречено на изтребление от ловците заради тънката му и еластична кожа.

Я

ЯЛИ — Личното жилище на свободния в рамките на заслона.

(обратно)

Информация за текста

© 1965 Франк Хърбърт

© 1987 Виолета Чушкова, превод от английски

Frank Herbert

Dune, 1965

Източник: (през )

Сканиране, разпознаване и редакция: Виктор

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

Публикация:

ДЮН І. 1987. Изд. Георги Бакалов, Варна. Биб. Галактика No.90. Превод: Виолета ЧАУШЕВА [Dune — Book two and three, by Frank Herbert (1974)]. Предговор: „Под пясъците на Дюн“, Светослав СЛАВЧЕВ — с.5–8. Художник: Текла АЛЕКСИЕВА. Коректори: Шунка Камбурова, Янка Енчева. Печат: ДП „Георги Димитров“, София. Формат: 70×100/32. Печ. коли: ???. Страници: 330. Цена: 2.50 лв.

ДЮН ІІ. 1989. Изд. Георги Бакалов, Варна. Роман. Биб. Галактика No.100. Превод: Виолета ЧАУШЕВА [Dune — Book two and three, by Frank Herbert (1974)]. Печат: ДП „Георги Димитров“, София. Формат: 70×100/32. Художник: Текла АЛЕКСИЕВА. Печ. коли: 31. Цена: 3.00 лв.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-12-29 16:30:49

1

Виж речника в края на книгата. Б.ред.

(обратно)

2

Господине и скъпи братовчеде (фр.). Б.р.

(обратно)

3

Мнемотехника (гр.) — правила и прийоми за засилване на паметта и улесняване запаметяването на факти, числа и сведения, при което най-много се използва асоциацията. Б.пр.

(обратно)

4

От гръцки „megas“ — голям, и „polis“ — град. Б.пр.

(обратно)

5

Задушено гъше месо. Б. пр.

(обратно)

6

Друзи — Група кристали, сраснали се в единия си край в обща основа. Б.пр.

(обратно)

7

На същото място (лат.). Б.пр.

(обратно)

Оглавление

ПЪРВА ЧАСТДЮН

ВТОРА ЧАСТМУАД’ДИБ

ТРЕТА ЧАСТПРОРОКЪТ

ТЕРМИНОЛОГИЯ НА ИМПЕРИЯТА

Реклама на сайте