«Малкият Никола»

БЕЛЕЖНИЦИТЕ

Днеска следобед не беше никак весело в училище, директорът дойде в класната стая да ни раздаде бележниците. Като влезе с бележниците под мишница, изглеждаше много сърдит.

— От години работя в образователната система — каза директорът, — обаче никога не съм виждал толкова недисциплиниран клас. Достатъчно е да се погледнат забележките, които учителката ви е нанесла в бележниците. Сега ще ги раздам.

Тогава Клотер се разплака. Клотер е най-слабият ученик в класа и учителката всеки месец пише сума ти работи в неговия бележник, татко му и майка му се ядосват и го наказват да не яде десерт и да не гледа телевизия. Клотер ми е разправял, че съвсем били свикнали и майка му един път в месеца просто не приготвяла нищо за десерт, а пък татко му отивал да гледа телевизия у съседите.

В моя бележник пишеше така: „Ученикът е буен, често разсеян. Би могъл да работи по-добре.“ На Йодес му бяха написали: „Ученикът е недисциплиниран. Бие се с другарчетата си. Би могъл да работи по добре.“ На Рюфюс: „Постоянно си играе в час с една свирка, която му бе отнемана многократно. Би могъл да работи по-добре.“ Единственият, който просто не би могъл да работи по-добре, беше Анян. Анян е първенец на класа и любимец на учителката. Директорът ни прочете това, което беше написано в неговия бележник: „Ученикът е прилежен и разумен. Има бъдеще.“ Директорът ни каза, че трябва да следваме примера на Анян, че сме калпазани, че всички ще отидем в затвора и на родителите ни ще им бъде много мъчно, понеже сигурно имат други планове за нас. После си отиде.

Ние всички много се притеснихме, защото татковците ни трябва да се подпишат в бележниците, а пък тая работа не е много весела. И когато би звънецът за излизане, вместо да хукнем към вратата, да се блъскаме, да се бутаме и да се удряме с чантите по главите както обикновено, излязохме тихичко, без да приказваме. Даже на учителката й беше някак си тъжно. Ама ние на нея не й се сърдим. Общо взето, тоя месец все се правехме на тарикати, пък и този Жофроа как можа да си събори мастилницата върху Жоашен точно когато той беше паднал на пода и се кривеше, понеже Йодес го беше пернал с юмрук по носа, а то всъщност Рюфюс беше дръпнал Йодес за косата.

По улицата се мъкнехме бавно, едва-едва си влачехме краката. Пред сладкарницата изчакахме Алсест, който влезе да си купи шест шоколадови пасти и веднага почна да ги яде.

— Трябва да се подсигуря — каза ни Алсест, — защото десерта тая вечер май …

И въздъхна дълбоко, дъвчейки.

Трябва да знаете, че в бележника на Алсест пишете: „Ако този ученик обръщаше толкова внимание на уроците, колкото на храната, той щеше да бъде първенец на класа, защото би могъл да работи по-добре.“

Само Йодес като че ли не се притесняваше много.

— Мен не ме е страх — каза той. — Татко изобщо не ми се кара, аз го поглеждам право в очите и той тогава ми подписва бележника, няма да си играем, я!

Късметлия е Йодес. Като стигнахме до ъгъла, се разделихме. Клотер си отиде, плачейки, Алсест — ядейки, а Рюфюс тихичко свиркаше с полицейската си свирка.

Аз останах сам с Йодес.

— Ако те е страх да се прибереш в къщи, аз ще те оправя — каза ми Йодес. — идвай с мен, ще останеш да спиш у дома.

Йодес е приятелче. Вървяхме един до друг и той ми обясняваше как поглеждал баща си в очите. Само че колкото повече наближавахме до тях, толкова по-малко приказваше Йодес. Като стигнахме пред вратата, Йодес съвсем престана да приказва. Постояхме малко така и после аз му казах:

— Какво става, ще влизаме ли? Йодес се почеса по главата и ми каза:

— Изчакай малко тука. Аз ще те извикам. После Йодес влезе у тях си. Не затвори съвсем вратата и чух как изплющя един шамар, как Йодес се разплака и един дебел глас каза:

— Марш в кревата без десерт, некадърник такъв! Та понеже стана дума за очите на Йодесовия татко, май Йодес не ще да е погледнал добре.

Гадното беше, че сега пък аз трябваше да се прибирам у дома. Тръгнах си, като гледах да стъпвам само върху плочките на тротоара и се получаваше много лесно, защото не вървях много бързо. Нали знаех какво ще ми каже татко. Ще ми каже, че винаги е бил първенец на класа и че неговият татко винаги се гордеел с моя татко, и че винаги носел от училище сума ти почетни дипломи и медали и жалко, дето не можел да ми ги покаже, ама ги бил изгубил, като се оженил и се местили в новата къща. После татко ще ми каже, че доникъде няма да стигна така, че ще бъда беден, че хората ще ме сочат един ден с пръст, ще се смеят и ще казват: „Ей това е Никола, дето все имаше лоши бележки в училище.“ После татко ще ми каже, че се съсипва да работи, само и само аз да получа добро образование и да бъда подготвен за живота, че съм неблагодарник и не ми е жал дори, дето така съм наскърбил родителите си, че няма да получа десерт, а за кино ще може да се говори чак като ни раздадат отново бележниците.

Ей така ще ми каже татко, също като миналия и по-миналия месен, обаче аз вече не мога така. Ще му кажа, че съм много нещастен и че щом е тъй, добре, ще се махна от къщи, ще ида някъде далеч н ще съжаляват за мен, и ще се върна чак след сума ти години, и ще имам много пари, и татко ще го е срам, дето е казвал, че доникъде нямало да стигна, пък хората няма да смеят да ми се смеят и да ме сочат с пръст и с парите си ще водя татко и мама на кино, и всички ще казват: „Вижте, това е Никола, той има сума ти пари и плаща билетите за кино на татко си и майка си, макар че те бяха лоши с него“, и ще водя също и учителката и директора на училището на кино — и изведнъж стигнах до къщи.

Като си мислех така и като съм си разказвал разни щури работи, бях забравил за бележника и бях ходил много бързо. Нещо ми заседна в гърлото и си казах, че може би ще е най-добре да си отида веднага и направо да се върна след сума ти години, обаче вече се стъмняваше, пък мама не обича да стоя на-вънка, като стане късно. И влязох.

В хола татко говореше с мама. Пред него на масата а имаше сума ти листове и никак не изглеждаше доволен.

— Ама това е невероятно — казваше татко, — като погледне човек колко се харчи в тази къща, ще си рече, че съм мултимилионер! Погледни ги тия сметки! Това е от месаря! Това е от бакалина! И, разбира се, аз трябва да търся пари!

Мама също никак не беше доволна и казваше на татко, че не можел да си представи колко бил поскъпнал животът и че трябвало някой ден да излезе на пазар с нея, и че щяла да се прибере при майка си и не бивало тия неща да се говорят пред детето. И аз тогава дадох бележника си на татко. Татко отвори бележника и го подписа, и после ми го върна и продължи да говори:

— Няма какво да месиш детето. Аз само искам да ми се обясни откъде-накъде бутът ще струва толкова!

— Иди да си играеш в стаята, Никола — каза мама.

— А така, а така — каза татко.

Аз се качих в стаята си, легнах си в леглото и се разплаках.

Тъй де, ако татко и мама ме обичаха, щяха поне малко да ми обръщат внимание!

(обратно)

ЛУИЗЕТ

Хич не бях доволен, когато мама ми каза, че една от приятелките й щяла да дойде у нас на чай с момиченцето си. Не обичам момичетата. Тъпи са, знаят да траят само на кукли и па магазин и все плачат. Е, то и аз плача от време на време, ама само за важни работи, както например оня път, когато се счупи вазата в хола и татко ми се накара, пък то не беше честно, понеже аз не нарочно, пък тя и вазата беше една грозна и аз си знам, че татко не разрешава да си играя с топка в къщи, обаче навън валеше.

— Дръж се прилично с Луизет — каза мама, — тя е чудесно момиченце и искам да й покажеш колко си възпитан.

Когато мама иска да покажа колко съм възпитан, ме облича със синьото костюмче и бялата риза и приличам на палячо. Аз пък казах на мама, че по-добре да ида с приятелите на кино, да гледам някой каубойски филм, обаче мама ме погледна така, както гледа, когато не й е до смях.

— И ще те помоля да не се държиш грубо с това момиченце, защото иначе аз ще се разправям с теб — каза мама, — ясно ли е?

В четири часа приятелката на мама пристигна заедно с момиченцето. Приятелката на мама ме целуна и каза, както казват всички, че съм бил вече съвсем голямо момче, а после каза още:

— Това е Луизет.

Луизет и аз се огледахме. Имаше жълта коса, плитки, сини очи, червен нос и червена рокля. Едва-едва си подадохме ръка. Мама донесе чан и това не беше лошо, защото, когато дойдат гости на чай, има шоколадови пасти и човек може да изяде дори две. Докато ядяхме, Луизет и аз не си говорехме. Дъвчехме, без да се гледаме. Като свършихме, мама каза:

— А сега, деца, идете да си поиграете. Никола, заведи Луизет в стаята си и й покажи какви хубави играчки имаш.

Мама се беше усмихнала широко, като казваше това, обаче ме гледаше така, както ме гледа, когато не й е до смях. Луизет и аз отидохме в моята стая и аз изобщо не се сещах какво да кажа. Тогава Луизет започна първа, тя каза:

— Приличаш на маймуна.

Това не ми хареса и аз й отговорих:

— Пък ти си момиче! Тя пък ме удари.

Идеше ми да заплача, обаче се сдържах, защото мама искаше да изглеждам добре възпитан, и дръпнах една от плитките на Луизет, а тя ме ритна по глезена. Е, тогава се наложи да извикам „олеле“, защото ме заболя. Готвех се да и лепна един шамар, обаче Луизет промени темата и каза:

— Какво става сега, ще ми показваш ли играчките си?

Тъкмо исках да й кажа, че това са мъжки играчки, и тя видя плюшеното ми мече, което веднъж наполовина обръснах със самобръсначката на татко. Обръснах го само наполовина, защото самобръсначката на татко се счупи.

— Ама ти да не си играеш с кукли? — попита Луизет и започна да се кикоти.

Тъкмо щях да я дръпна за плитката, а тя се канеше да ме плесне по лицето, когато вратата се отвори и влязоха двете ни майки.

— Е, деца — каза мама, — забавлявате ли се?

— О, да, госпожо! — отвърна Луизет, ококори очи и започна бързо-бързо да мига, а мама я целуна.

— Прелестна е, просто прелестна! Същинско пиленце! — каза мама, докато Луизет мигаше с все сила, а после се обърна към мен:

— Да й покажеш хубавите си книжки с картинки!

Другата майка също каза, че сме били същински пиленца и двете си отидоха.

Аз извадих книгите си от шкафа и ги подадох на Луизет, обаче тя не ги погледна, а ги хвърли на пода, макар че там беше и онази, дето е с нарисуваните индианци и е много щура.

Книгите ти са загубени — каза ми Луизет, — нямаш ли нещо по-забавно?

После надникна в шкафа, видя моя самолет, хубавия, дето е с ластик и е червен, и лети.

— Веднага го остави, това не е за момичета, това е мой самолет! — казах аз и се опитах да си го взема, обаче Луизет се дръпна.

— Аз съм гостенка — каза тя, — мога да си играя с всичките ти играчки, а ако не искаш, нека да извикам мама и ще видиш кой е прав!

Аз не знаех какво да правя, не ми се щеше да ми счупи самолета, обаче пък не исках да вика майка си, защото щеше да стане гадно. Докато разсъждавах, Луизет нави перката, за да се обтегне ластикът, и пусна самолета. Пусна го през прозореца на стаята ми, който беше отворен, и самолетът отлетя.

— Виж какво направи! — извиках аз. — Загуби ми самолета!

И се разплаках.

— Не ти е загубен самолетът, тъпчо — каза ми Луизет, — виж, ето го долу в градината, само трябва да отидем да го вземем.

Слязохме в хола и попитах мама дали можем да излезем да си поиграем в градината, а мама каза, че било много студено, обаче Луизет направи номера с мигането и каза, че искала да погледа красивите цветя. Тогава мама й каза, че била пиленце и добави хубаво да се облечем, като излизаме. Това с мигането трябва да го запомня, изглежда, много върви!

В градината си взех самолета, за щастие нищо му нямаше, а Луизет ме попита:

— Сега какво ще правим?

— Че отде да знам — отвърнах аз, нали искаше да погледаш цветята, иди ги виж, там има сума ти цветя.

Луизет обаче каза, че нямала намерение да си губи времето с моите тъпи цветя. Много ми се прищя да я перна по носа, ама не посмях, понеже прозорецът на хола гледа към градината, а в хола бяха майките.

— Тука нямам играчки — казах аз, — само футболната топка е в гаража.

Луизет ми каза, че това било хубаво хрумване.

Отидохме за топката и на мен ми беше адски притеснено, страх ме беше, че приятелите могат да ме видят как си играя с момиче.

— Застани между дърветата — каза Луизет — и се опитай да спреш топката.

Ама че ми стана смешна Луизет!

После се засили и — прас! — страхотна дузпа! Не можах да спра топката и тя счупи прозореца на гаража.

Майките изскочиха от къщата тичешком. Мама видя прозореца на гаража и веднага разбра каква е работата.

— Никола! — каза тя. — Вместо да играеш груби игри, по-добре забавлявай гостенчетата си, още повече такова мило дете като Луизет!

Аз погледнах Луизет, тя беше малко по-далеч в градината и вдъхваше уханието на бегониите.

Вечерта не ми дадоха десерт, но няма нищо, Луизет е чудесна и като пораснем, ще се оженим.

Бие страшни дузпи!

(обратно)

КОЛЕЛОТО

Татко не искаше да ми купува колело. Казваше, че децата са непредпазливи, че все правят разни фокуси и накрая чупят колелата и се пребиват. Аз казвах на татко, че ще внимавам, после плачех и се сърдех, и казвах, че ще се махна от къщи, и накрая татко каза, че ще ми купи колело, ако бъда между първите десет на контролното по математика.

Затова, като се прибрах вчера от училище, бях много доволен, понеже бях десети на контролното. Като разбра, татко се ококори и каза: „Ама че работа брей, ама че работа“, пък мама ме целуна и каза, че татко веднага ще ми купи хубаво колело и че е много добре, дето съм си направил контролното по математика. То всъщност аз бях извадил късмет, понеже на контролното бяхме само единайсет човека, всички останали бяха болни от грип, и единайсетият беше Клотер, а той винаги е последен, обаче за него не е страшно, нали си има колело.

И днеска, като се прибирах в къщи, видях татко и мама да ме чакат в градината широко усмихнати.

— Имаме една изненада за нашето голямо момче! каза мама и очите й се смееха, пък татко отиде в гаража и извади оттам — ха познайте де! — колело.

Червено и сребърно колело, лъскаво, с фар и звънец. Страшно! Аз се разтичах, после целунах мама, целунах татко и накрая целунах колелото.

— Трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш — каза татко — и няма да правиш фокуси!

Аз обещах, мама ме целуна, каза ми, че съм бил нейното голямо момче и че щяла да приготви шоколадов крем за десерт, и после се прибра в къщи. Мама и татко са най-добрите родители на света!

Татко остана с мен в градината.

— Ти нали знаеш — каза ми той, — че бях опасен шампион по колоездене и ако не бях се запознал с майка ти, сигурно щях да стана професионалист? Виж, това не знаех. Знам, че татко е бил страхотен шампион по футбол, по ръгби, по плуване и бокс, обаче за колоезденето не бях чувал.

— Ей сега ще ти покажа — каза татко, седна на моето колело и започна да прави кръгчета из градината.

Вярно, че колелото му беше малко и го затрудняваха колената, защото му се качваха чак до лицето, но татко се справяше добре.

— Това е най-смехотворното нещо, което съм виждал, откак те срещнах за последен път!

Говореше господин Бледюр, който бе надникнал през градинския плет. Господин Бледюр е нашият съсед, той все се закача с татко.

— Я трай — отвърна татко, — ти пък какво разбираш от колела!

— Какво? — извика господин Бледюр. — Трябва да те осведомя, жалък невежа, че бях междурайонен шампион по любителско колоездене и ако не бях се запознал с жена си, щях да стана професионалист! Татко почна да се смее.

— Ти, шампион? — каза татко. — Я не ме разсмивай, ти на триколка не можеш се задържа!

Това обаче не се хареса на господин Бледюр.

— Сега ще видиш — каза той и прескочи плета. — Дай това колело — каза господин Бледюр и посегна към вилката, обаче татко отказа да пусне колелото.

— Никой не те е викал, Бледюр — каза татко, — прибирай се в кошарата си!

— Страх те е да не те посрамя пред нещастното ти дете, нали? — попита господин Бледюр.

— Трай бе, трай бе, че ми става жал за тебе! — каза татко, дръпна вилката от ръцете на господин Бледюр и пак започна да прави кръгчета из градината.

Направо смехотворно! — каза господин Бледюр.

— Завистливите ти думи не могат да ме засегнат — отвърна татко.

Аз подтичвах зад татко и му се молех да ме пусне и аз да направя едно кръгче с моето колело, обаче той не ме чуваше, защото господин Бледюр почна да се хили, докато го гледаше, и татко се заби в бегониите.

— Какво се хилиш като глупак? — попита татко.

— Може ли и аз да направя едно кръгче? — попитах аз.

— Хиля се, защото ми е приятно да се хиля! — каза господин Бледюр.

— Нали колелото е мое — казах аз.

— Ти си пълен тъпак, драги Бледюр — каза татко.

— Така ли? — попита господин Бледюр. Така! — отговори татко.

Тогава господин Бледюр се приближи, бутна татко и го събори заедно с моето колело в бегониите.

— Ей, колелото! — извиках аз.

Татко стана и блъсна господин Бледюр, който падна на свой ред, тъкмо като казваше:

— Само опитай, ако ти стиска!

След като престанаха да се бутат, господин Бледюр каза:

— Имам едно предложение, хайде да се състезаваме по часовник, двамата ще направим по една обиколка па квартала и ще се види кой е по-добър!

— Дума да не става — отвърна татко, — няма да ти разреша да се качваш на колелото на Никола! Какъвто си дебел, току-виж си го счупил.

— Пъзльо! — каза господин Бледюр.

— Аз ли съм пъзльо? — извика татко. — Сега ще видиш!

Татко взе колелото и излезе на тротоара. Господин Бледюр и аз го последвахме. На мен вече беше почнало да ми омръзва, пък и още дори не бях се качил на колелото!

— Хайде — каза татко, двамата ще направим по една обиколка на квартала и ще измерим времето, победителят се признава за шампион. Това е чиста формалност, за мен е много ясно кой ще спечели!

— Приятно ми е, че признаваш поражението си — каза господин Бледюр.

— А аз какво да правя? — попитах аз.

Татко се обърна към мен много изненадан, сякаш беше забравил, че съм тук.

— Ти ли? А, ти. Ти ще измерваш времето. Господин Бледюр ще ти даде часовника си.

Обаче господин Бледюр не искаше да дава часовника си, защото децата много чупели, тогава татко му каза, че е пинтия и ми даде своя часовник, който е много щур и си има една голяма стрелка, дето се върти бързо, ама аз най си исках колелото.

Татко и господин Бледюр теглиха жребий и господин Бледюр тръгна пръв. Той вярно е доста дебел, колелото под него почти не се виждаше и хората по улицата се обръщаха да го гледат и се смееха. Господин Бледюр караше доста бавно, после сви зад ъгъла и изчезна. Когато се появи иззад другия ъгъл, беше се зачервил, беше изплезил език и се клатушкаше на колелото.

— Колко време? — попита той, като стигна до мен.

— Девет минути и голямата стрелка е между пет и шест — отвърнах аз.

Татко почна да се кикоти.

— Ей, братче — каза той, — че то с такива като тебе обиколката на Франция ще трае половин година!

— Вместо да се забавляваш с детински остроумия — отвърна господин Бледюр, който едва-едва дишаше, — опитай се да ме надминеш!

Татко взе колелото и потегли.

Господин Бледюр се съвземаше полека-лека, аз гледах часовника, стояхме и чакахме. Разбира се, исках татко да победи, обаче часовникът ся вървеше, станаха девет, а после и десет минути.

— Спечелих! Аз съм шампионът! — извика господин Бледюр.

След петнайсет минути татко все така не се мяркаше.

— Чудно нещо — каза господин Бледюр, — дали да не отидем да видим какво става?

И тогава се появи татко. Идваше пеша. Панталонът му беше скъсан, държеше си кърпичката пред носа и влачеше колелото с другата ръка. Билката беше съвсем изкривена, колелото беше смачкано, а фарът — счупен.

— Блъснах се в една кофа за боклук — каза татко.

На другия ден споменах за това на Клотер в междучасието. Той каза, че и при него се получило почти същото нещо, когато за пръв път му купили колело.

— А бе какво да ти кажа — заключи Клотер, — татковците винаги са си такива, правят се на тарикати и ако не ги опазиш, чупят колелата и се пребиват.

(обратно)

СТРАХОТНИЯТ БУКЕТ

Мама има рожден ден и аз реших да й купя подарък. От една година все така правя — преди това бях малък.

Взех стотинките от касичката си, за щастие биха доста, понеже мама случайно ми беше дала пари вчера. Знаех какво ще подаря на мама: цветя за голямата синя ваза в хола, ама грамаден, много страхотен букет.

В училище едва дочаках края на занятията, та да отида да купя подаръка. За да не загубя парите, през цялото време си държах ръката в джоба, даже като ритахме топка през междучасието. Не беше опасно — нали не съм вратар. Вратар беше Алсест, едно приятелче, много дебел, все яде.

— А бе ти защо си стискаш тази ръка, като бягаш? — попита ме той.

Като му обясних, че искам да купя цветя за мама, той каза, че според него по-добре било нещо за ядене, сладкиш, бонбони или някакъв колбас, обаче аз нямах намерение да правя подарък на него, затова не му обърнах внимание и му вкарах гол. Спечелихме с 44 на 32.

На излизане от училище Алсест дойде с мен в цветарницата, като пътем изяде половината шоколадова паста, която му беше останала от урока по граматика. Влязохме в магазина, аз сложих всичките стотинки на щанда и казах на лелката, че искам много голям букет цветя за мама, ама само да не са бегонии, защото в градината е пълно и не си струва човек да ги купува от друго място.

— Искаме нещо по така — каза Алсест и пъхна нос в цветята, изложени на витрината, за да види дали миришат добре.

Лелката преброи моите парички и каза, че май няма да може да ми даде много, много цветя. И понеже аз се попритесних, тя ме поогледа, помисли малко, каза, че съм бил много мило момченце, потупа ме пет-шест пъти по главата и каза, че работата ще се уреди. Насъбра разни цветя оттук-оттам и сложи много зелени листа, които се харесаха на Алсест, понеже приличали на зеленчука, който се слага в телешкото варено. Букетът стана много щур и много голям, лелката ми го зави в една шумоляща прозрачна хартия и ми каза да внимавам, като го нося. И понеже аз си бях взел букета, а Алсест беше помирисал всички цветя, казах благодаря на лелката и си излязохме.

Вървях с букета адски доволен и изведнъж срещнахме Жофроа, Клотер и Рюфюс, трима съученици.

— Гледайте го Никола какъв е тъп с тия цветя! — каза Жофроа.

— Благодари се, че нося цветя — казах му аз, иначе щях да ти ударя един!

— Ами дай цветята — каза Алсест, — аз ще ги държа, път ти го удари.

Тогава аз дадох букета на Алсест и Жофроа ме удари. Сбихме се, обаче по едно време аз казах, че става късно, и спряхме. Все Пик се забавихме още малко, защото Клотер каза:

— Вижте пък Алсест колко е тъп с цветята! Тогава Алсест здравата го перна по главата с букета.

Ей, цветята! — извиках аз. — Ще ми смачкате цветята!

Пък то си беше и вярно! Алсест удряше ли, удряше с моя букет и цветята хвърчаха на всички страни, понеже хартията се беше скъсала, а Клотер викаше:

— Да, ама не боли, да, ама не боли!

Когато Алсест спря, главата на Клотер беше покрита със зелените листа от букета и наистина много приличаше на телешко варено. Аз почнах да си събирам цветята и казах на приятелите, че са лоши.

— Така си е — каза Рюфюс, — това с цветята не беше гот от ваша страна!

— А бе тебе кой те пита! — отвърна му Жофроа и те почнаха да се бият.

Алсест си тръгна към кънти, понеже, като гледал главата на Клотер, бил почнал да огладнява и не бивало да закъснява за вечеря.

Аз си тръгнах с цветята. Сума цветя се бяха раз-губили, нямаше вече нито зелено, нито хартия, обаче все пак си беше хубав букет, и тогава срещнах Подес:

— Хайде да направим една игра на топчета! — предложи ми топ.

— Не мога — отвърнах му аз, трябва да се прибера у дома и да занеса на мама цветята.

Обаче Йодес каза, че било още рано, пък и аз много обичам да играя на топчета, и много добре играя, прицелвам се и хоп! — почти винаги печеля. И оставих цветята на тротоара и започнах да си играя с Йодес, а с него се играе адски хубаво, понеже той все губи. Лошото с, че като губи, се ядосва, каза ми, че шмекерувам, аз му казах, че е лъжец и той ме бутна, а аз паднах върху букета и цветята съвсем се скапаха.

— Ама аз ще й кажа на мама какво й направи на цветята! — казах аз на Йодес! Йодес се попритесни.

Затова ми помогна да избера онези цветя, дето не бяха толкова смачкани. Аз си го обичам Йодес, той е приятелче.

Аз пак тръгнах, а букетът вече не беше много голям, въпреки че цветята, които бяха останали, се ядваха. Едното цвете беше по-смачкано, но другите две бяха съвсем здрави. И тогава видях Жоашен да се задава с колелото си. Жоашен ми е съученик и има колело.

Тоя път обаче реших да не се бия, защото, ако продължавах така да се дърпам с всички приятели по улицата, скоро нямаше да мога да занеса на мама нито едно цвете. И изобщо защо приятелите ми се бъркат, като искам да занеса цветя на мама, нали това си е мое право, и изобщо аз мисля, че те просто ми завиждат, защото мама ще се зарадва и ще ми даде хубав десерт, и ще каже, че съм добро дете, и въобще какво се закачат?

— Здрасти. Никола! — каза Жоашен.

— Какво му е, бе, какво му е на букета ми! — извиках му аз. — Ти си тъп!

Жоашен спря колелото, изблещи се насреща ми н попита:

— Какъв букет?

— Ей такъв! — отвърнах му аз и му запратих цветята по главата.

Жоашен май никак не очакваше, че ще му запратя тези цветя по главата, така или иначе, това ме му хареса. Тон ги хвърли на улицата, те паднаха върху покрива на една кола, която минаваше, и си заминаха с колата.

— Цветята ми! — извиках аз. — Цветята на мама!

— Спокойно — каза Жоашен, — ей сега ще се кача на колелото и ще настигна колата!

Жоашен е свестен човек, обаче кара бавно, особено по нанагорнищата, макар че се упражнява, за да участвува в обиколката на Франция, като порасне. Жоашен се върна и ми каза, че не могъл да настигне колата, понеже била набрала голяма преднина в една пряка. Но ми носеше едно от цветята, било паднало от покрива на колата. И то пък какъв късмет, беше точно смачканото цвете.

Жоашен потегли с бясна скорост към дома си, понеже беше нанадолните, а аз се прибрах в къщи с раздърпаното цвете. Нещо ми се беше събрало в гърлото. Както става, като се връщам от училище със слаби оценки в бележника.

Отворих вратата, казах на мама: „Честит рожден ден, мамо“ и се разплаках. Мама разгледа цветето, като че ли малко се изненада, после ме прегърна, целуна ме сума ти пъти, каза ми, че никой никога не бил й подарявал такъв хубав букет, и сложи цветето в голямата синя ваза в хола.

Приказвайте, каквото си щете, обаче мама е страшна жена!

(обратно)

ФУТБОЛ

За днеска следобед Алсест покани мене и още сума ти съученици да се срещнем в запустелия двор, близо до в къщи. Алсест ми е приятел, дебел е, много обича да яде и ни покани да се срещнем, защото татко му му е купил нова футболна топка и ще направим страхотен мач. Алсест е голям човек.

Събрахме се на двора в три часа следобед, бяхме осемнайсет души. Трябваше да решим как да сформираме отборите, та играчите и в двата отбора да бъдат поравно.

За съдията беше лесно. Избрахме Анян. Анян е първенецът на класа, не го обичаме особено, обаче не бива да го удряме, защото е с очила, така че за съдия беше екстра. Пък и в двата отбора не искаха Анян, защото него хич го няма в спорта и лесно се разплаква. Почнахме да спорим чак когато Анян поиска да му дадем свирка. Свирка имаше само Рюфюс, неговият татко е полицай.

— Не бива да си давам свирката — каза Рюфюс. — Тя е семеен спомен.

Нямаше как. Накрая се разбрахме Анян да се обажда на Рюфюс и Рюфюс да свири вместо него.

— Хайде де! Ще играем ли, или не? Аз вече почвам да огладнявам! — извика Алсест.

Тогава работата се заплете, понеже, щом Анян беше съдия, играчите ставаха седемнайсет и при разделянето излизаше един в повече. Обаче пак го измислихме; един от нас да бъде страничен съдия и да размахва знаменце всеки път, когато топката излезе извън очертанията на игрището. Избрахме за тая работа Мексан. То да се следи цялото игрище от един единствен страничен съдия не е лесна работа, ама Мексан тича много бързо, понеже има дълги и кльощави крака с изпъкнали мръсни колена. Мексан се дърпаше, защото на него му се ритало, и освен това каза, че нямал знаме. Все пак се съгласи да стане страничен съдия за първото полувреме. Вместо със знаме щеше да маха с носната си кърпичка, пък тя беше мръсна — тъй де, като е излизал от къщи, човекът не е мислил, че кърпичката му ще става знаме.

— Хубаво, почваме ли? — извика Алсест.

После задачата се облекчи, бяхме останали шестнайсет души.

За всеки отбор трябваше по един капитан, само че всички искаха да бъдат капитани. Всички с изключение на Алсест — той се натискаше за вратар, понеже мрази да тича. Ние се навихме, защото Алсест е добър за вратар; такъв един широк е, пълни цялата врата. Тъй или иначе, оставаха петнайсет капитани — няколко бяха в повече.

— Аз съм най-силен — викаше Йодес, — трябва да стана капитан, който не е съгласен, ще го перна по носа!

— Аз ще бъда капитан, защото съм най-добре облечен! — извика Жофроа и Йодес го перна по носа.

А Жофроа вярно беше добре облечен, понеже татко му е много богат и му беше купил футболен екип с фланелка в червено, бяло и синьо.

— Ако не ме направите капитан — извика Рюфюс, — ще викна татко и той всичките ще ви пъхне в затвора!

На мен ми хрумна да теглим жребий с паричка. С две парички впрочем, защото първата се завря в тревата и не успяхме да я намерим. Паричката беше на Жоашен и той хич не беше доволен, дето тя изчезна; хвърли се да я търси, макар че Жофроа му обеща да каже на татко си да му изпрати чек. Накрая, избрахме двама капитани: Жофроа и мен.

— Ей, не искам да закъснявам за следобедната закуска — извика Алсест. — Ще играем ли?

После трябваше да съставим отборите. С всички работата се уреди, само не и с Йодес. И Жофроа, и аз искахме Йодес, защото той като пипне топката, никой не може да го спре. Не че играе добре, ама изглежда застрашително. Жоашен тъкмо се радваше, че си е намерил паричката. Тогава ние му я поискахме пак — да хвърлим жребий при кого да остане Йодес — и отново я изгубихме. Тоя път Жоашен се ядоса здравата и пак я затърси, така че хвърлихме жребий за Йодес с клечки и Жофроа го спечели. Жофроа го сложи за вратар, сигурно смяташе, че никой няма да смее да се приближи до вратата, а още по-малко да вкара гол. Йодес лесно се ядосва. Алсест ядеше бисквити, седнал между камъните, с които бе означена неговата врата.

— Хайде бе, свършихте ли? — викаше той недоволно.

Заехме си местата по игрището. Понеже бяхме от всяка страна по седем човека без вратарите, не беше лесна работа, й в двата отбора почнаха спорове. Всичко живо искаше да бъде център-нападатели. Жоашен се натискаше да играе дясно крило, понеже стотинката му се беше изгубила там някъде и той възнамеряваше да си я търси по време на играта.

В отбора на Жофроа нещата бързо се уредиха, понеже Йодес раздаде тупаници наляво и надясно и играчите си заеха местата, без да мърморят, като си потриваха носовете. Йодес удря здравата!

В моя отбор все не можехме да се споразумеем, та накрая Йодес каза, че ш е дойде и при нас да раздаде по някой тупа пик: тогава всички си отидоха по местата.

Анян каза на Рюфюс: „Свири!“ и Рюфюс, който играеше в моя отбор, изсвири начало. Жофроа обаче мрънкаше:

— Не е честно! Слънцето ми блести в очите! От-къде-накъде моят отбор ще бъде от по-лошата страна!

Отвърнах му, че щом не ще да му блести слънце то, може да си затвори очите, даже сигурно така ще играе по-добре. И се сбихме. Рюфюс започна да свири със свирката си.

— Не съм ти наредил да свириш — извика Анян, — аз съм съдия!

Рюфюс се раздразни, каза, че нямало Анян да му нарежда кога да свири, щял да си свири, когато му се ще, ама ха, й се разсвири като луд.

— Ти си лош, лош! — извика Анян и ревна да плаче.

— Ей, момчета! — обади се Алсест от вратата, Обаче никой не го слушаше. Аз продължавах да се бия с Жофроа, бях му скъсал червено-бяло-синята фланелка, а той разправяше: „Чудо голямо! Чудо голямо! Татко ще ми купи други!“ й отгоре на всичко ме риташе по глезените. Рюфюс гонеше Анян, който пищеше: „Аз съм с очила! Аз съм с очила!“ Жоашен не се занимаваше с никого, ами си търсеше стотинката, само че не можеше да я намери. Йодес си стоя, стоя при вратата, докато му писна, и почна да раздава тупаници на хората около себе си, с други думи, на собствения си отбор. Всички крещяха и търчаха нагоре-надолу. Беше адски забавно, направо бомба!

— Стига бе, ей! — извика отново Алсест.

Тогава Йодес се ядоса.

— Нали много бързаше да играем — каза той на Алсест, — ето: играем. Ако искаш нещо да кажеш, чакай да свърши полувремето!

— А бе какво полувреме? — попита Алсест. — Сега виждам, че сме без топка, забравих я у дома!

(обратно)

СДРУЖАВАМ СЕ С АНЯН

Исках да изляза да си поиграя с приятелчетата, обаче мама не разреши, не можело в никакъв случай, тя не одобрявала децата, с които съм се сдружил — винаги сме правели бели, като се съберем. Сега съм бил канен на гости у Анян, който бил много симпатичен и възпитан и трябвало да взема пример от него.

На мен хич не ми се щеше да ходя на гости у Анян и да вземам пример от него. Анян е първенец ш: класа и любимец на учителката, не е приятелче, обаче не го бием често, защото е с очила. Предпочитах да отида до басейна с Алсест, Жофроа, Йодес и останалите, обаче нямаше как, мама явно не се шегуваше, пък и аз винаги слушам мама, особено когато тя явно не се шегува.

Мама ме накара да се изкъпя, да се среша, каза ми да си сложа морскосиньото костюмче, дето има ръб на панталона, бялата копринена риза и вратовръзката на точици. Въобще бях облечен като на сватбата на братовчедка ми Елвир, когато ми стана лошо след яденето.

— Няма какво да се мусиш — каза мама, — ще има да си играете с Анян!

После излязохме. Най ме беше страх да не срещна някъде приятелчетата. Хубаво щяха да ми се смеят, ако ме бяха видели с тия дрехи!

На вратата излезе да ни отвори, майката на Анян.

— Ау, какъв е сладък! — каза тя и ме целуна.

После извика Анян:

— Анян! Ела бързо тука! Я виж кой е дошъл!

Анян пристигна също с някакви страхотни дрехи — кадифен панталон, бели чорапи и едни страхотни сандали, които блестяха ли, блестяха. И двамата изглеждахме като палячовци.

Анян май не ми се израдва особено, подаде ми ръка — беше много мека.

— Оставям ви го — каза мама, — дано не прави много бели, ще дойда да го прибера в шест.

Майката на Анян каза, че сигурно ще се забавляваме чудесно и аз ще бъда много послушен. Мама си тръгна, обаче ме изгледа малко разтревожено.

Най-напред закусихме. Беше вкусно, имаше шоколад, конфитюр, сладкиши и препечен хляб и не си слагахме лактите на масата. После майката на Анян ни каза да отидем и да си поиграем кротичко в стаята му.

В стаята Анян веднага ме предупреди, че не бива да го удрям, защото е с очила и ще вика, а майка му ще дойде и ще ме изпрати в затвора. Отвърнах му, че много ми се ще да го ударя, обаче няма, защото бях обещал на мама да се държа прилично. Анян, изглежда, се зарадва и ми каза да си поиграем. Наизвади сума ти учебници по география, по естествени науки и по аритметика и ми предложи да си почетем и да порешаваме задачи, за да мине по-бързо времето. Каза, че имал много щури задачи за едни чешми, които течали в незапушена вана, та ваната хем се изпразвала, хем се пълнела.

Това не беше лошо и попитах Анян дали мога да видя ваната, та да се позабавляваме. Анян ме изгледа, свали си очилата, изтри ги, помисли малко и ми каза да вървя след него.

В банята имаше голяма вана и аз рекох на Анян, че можем да я напълним и да пускаме вътре корабчета. Анян ми отвърна, че това не му било идвало наум, обаче не било лошо. Ваната бързо се напълни догоре, защото ние, честно казано, я запушихме. Обаче тогава Анян се хвана за главата, защото нямал корабчета. Обясни ми, че изобщо имал много малко играчки, повечето било все книги. За щастие, аз знам да правя корабчета от хартия и откъснахме листове от сборника по аритметика. Разбира се, гледахме да внимаваме, та Анян после пак да залепи страниците в сборника, защото е много лошо човек да повреди книга, да нарани дръвче или животно.

Забавлявахме се чудесно. Анян си натопи ръката във водата и правеше вълни. Жалко, дето не си запретна ръкава на ризата и не си свали ръчния часовник, който му бяха подарили за отличния успех на последното контролно по история и който сега показва все четири и двайсет. След някое време, не знам след колко, понеже часовникът вече не работеше, ни омръзна, пък и навсякъде се беше разляла вода и не искахме да правим голяма бъркотия, още повече, че подът се беше разкалял, та сандалите на Анян вече не блестяха толкова.

Върнахме се в стаята и Анян ми посочи глобуса. Той представлява голяма метална топка, на която са изрисувани моретата и сушата. Анян ми обясни, че служел, за да учи човек география и да гледа коя страна къде е. Аз това го знаех, защото такъв глобус имаме в училище и учителката ни беше показала как работи. Анян ми каза, че глобусът се отвъртал и тогава приличал на голяма топка. Май на мен ми хрумна да си играем с него, обаче това не беше хубаво хрумване. Играехме си, като Си подхвърляхме глобуса, само че Анян си свали очилата, за да не ги счупи, пък той без очила не вижда добре, затова изпусна глобуса и той се трясна с Австралия напред в огледалото и го счупи. Анян си сложи очилата, за да види какво е станало, и се попритесни. Върнахме обратно глобуса и решихме да внимаваме, защото майките ни можеха да се ядосат.

Зачудихме се какво да правим и Анян ми каза, че татко му му бил купил една химическа игра, за да учи по нея естествени науки. Показа ми я, беше много щура. Такава една голяма кутия с разни тръбички, с едни тумбести шишета и с малки шишенца с разноцветни течности, а имаше и спиртовка. Анян каза, че с тия работи човек можело да прави много поучителни опити.

Анян започна да сипва разни прахчета и течности в тръбичките и цветовете им се меняха, ставаха ту червени, ту сини, а от време на време излизаше и малко бял дим. Много поучително беше! Казах на Анян, че трябва да вземем да направим разни още по-поучителни опит1, и той се съгласи. Взехме най-голямото шише, сипахме вътре всички прахчета и всички течности, а после взехме спиртовката и загряхме шишето. В началото как да е: започна да се пени, а после взе да излиза един много черен дим. Само беше гадно, дето димът миришеше лошо и цапаше всичко. Прекратихме опита, след като шишето се пръсна.

Анян се развика, че нищо не виждал, но за щастие просто стъклата на очилата му бяха почернели, а докато ги 6ършехме отворих прозореца, защото се бяхме разкашляли от дима. Пяната по килима издаваше странни звуци, като вряща вода, стените бяха целите черни, и ние не бяхме много чисти.

Тогава влезе майката на Анян. Отначало за малко тя нищо не можа да каже, само си отвори широко очите и устата, а след това се развика, свали очилата на Анян и му лепна един шамар. После ни хвана за ръцете и ни поведе към банята, за да се измием. Обаче пък като видя банята, съвсем се ядоса.

Анян се държеше здраво за очилата, защото не му се щеше да получи още някой шамар. Тогава майката на Анян излезе тичешком, като каза, че щяла да се обади по телефона на майка ми да дойде веднага да ме прибере и че никога не била виждала такова нещо, и че това било направо невероятно.

Мама много бързо дойде да ме прибере и аз се радвах, защото в къщата на Анян вече хич не ми беше весело, още повече, че майка му на Анян изглеждаше доста ядосана. Мама ме заведе обратно в къщи и вее повтаряше, че много хубаво съм се проявил и че тая вечер хич да не съм си и помислил за десерт. Честно казано, беше справедливо, защото с Анян тъй или иначе направихме сума ти бели. Общо взето, мама както винаги излезе права — добре си играхме с Анян. Аз пак бих му отишъл на гости, обаче сега майката на Анян не иска той да дружи с мене.

Няма ли най-после майките да се разберат какво искат, човек вече не знае с кого да дружи!

(обратно)

РЕКС

На излизане от училище тръгнах след едно кученце. Кученцето явно се беше загубило, беше сам-самичко и ми стана много мъчно за него. Рекох си, че то сигурно ще се радва, ако си намери приятел, и го подгоних. Кученцето май не искаше много да тръгне с мен, сигурно се боеше. Тогава аз му дадох половината си паста, кученцето изяде пастата и почна да си маха опашката насам-натам, пък аз го кръстих Рекс, също като в един приключенски филм, който бях гледал миналия четвъртък.

След като си изяде пастата почти толкова бързо, колкото би я изял Алсест, едно приятелче, дето все яде, Рекс най-доволно тръгна след мен. Мислех, че татко и мама много ще се зарадват, като ме видят да се прибирам у дома заедно с Рекс. И се канех да науча Рекс да прави фокуси и да пази къщата, а после щеше да ми помогне да хвана престъпници, като в оня филм миналия четвъртък.

Да, ама, сто на сто няма да ми повярвате, като се прибрах в къщи и мама видя Рекс, никак не се зарадва, ама никак. Вярно, че той и Рекс си е виновен. Влязохме в хола, дойде мама, целуна ме, попита ме добре ли съм изкарал в училище, дали не съм правил бели, и изведнъж видя Рекс и започна да вика:

— Къде намери това животно!

Аз започнах да обяснявам, че това е едно нещастно изгубено кученце, с което ще изловя по-нататък сума ги престъпници, обаче Рекс, вместо да стои мирен, скочи в едно кресло и започна да гризе възглавничката му. А пък това беше креслото, където татко не бива да сяда никога, освен ако дойдат гости!

Мама продължи да вика, каза, че ми е забранила да влача животни в къщи (това е вярно, мама ми забрани оня път, когато донесох мишката), че това е опасно, че кучето може да е заразено от бяс, че ще ни изпохапе и всички ще побеснеем и че щяла да вземе метлата и да изхвърли тая гадина навън, и съм имал на разположение една минута, да махна това куче от къщата.

Не ми беше лесно да откъсна Рекс от възглавничката на креслото, пък и той си остана с едно парче от нея в зъбите, хич не го разбирам как може да обича такива работи. После излязох навън, прегърнал Рекс. Плачеше ми се и взех, та се разплаках. Не знам дали и на Рекс му беше мъчно, той беше много зает — плюеше парцалчета вълна от възглавницата.

Пристигна татко и ни завари двамата с Рекс седнали пред вратата — аз плачех, а Рекс плюеше.

— Чакайте бе — рече татко, — какво става тук?

И аз тогава обясних на татко, че мама не иска Рекс, пък Рекс ми е приятел и аз съм единственият приятел на Рекс и той ще ми помогне да изловя сума ти престъпници и ще го науча да прави фокуси. Бях много нещастен и пак си поплаках малко, а Рекс в това време си чешеше едното ухо със задния крак — това е адски трудно, веднъж опитвахме в училище и само Мексан успя, понеже са му дълги краката.

Татко ме погали по главата, после каза, че мама е права, че е опасно да се водят кучета у дома, че може да са болни и да се хвърлят да хапят и после — бам — на хората им потичат лиги и побесняват. И по-късно съм щял да уча в училище как Пастьор е измислил лекарство и е станал благодетел на човечеството, и човек можело да се излекува, обаче страшно боляло. Аз му обясних на татко, че Рекс не е болен, че много обича да яде и е адски умен. Тогава татко разгледа Рекс и го почеса по главата — той и мене така ме чеше понякога.

— Ами то вярно, че май е здраво това кученце — каза татко и Рекс започна да му ближе ръката.

На татко му стана много приятно.

— Много е сладко — каза татко, после си подаде другата ръка и каза: — Я дай лапичка, дай лапичка, дай де, дай!

И Рекс му даде лапичка, и му облиза ръката, а после се почеса по ухото. Въобще здравата се потруди. Татко се смя, смя и каза:

— Хубаво, ти чакай тука, аз ще гледам да се разбера с майка ти.

И влезе в къщи. Страшен е татко! Докато татко се разбираше с мама, аз си играех с Рекс. Той се изправи на задни лапи и после, понеже нямах нищо за ядене да му дам, пак почна да се чеше по ухото. Голяма работа е Рекс!

Като излезе от къщи, татко не беше много доволен. Седна до мене, почеса ме по главата и каза, че мама не щяла кучета в къщи, особено след номера с креслото. Щях да се разплача, обаче ми хрумна нещо.

— Щом като мама не иска Рекс в къщи, ще го държим в градината.

Татко поразмисли, после каза, че не било лошо, че в градината Рекс няма да прави бели и веднага можем да му построим колибка. Аз пък целунах татко.

Отидохме да вземем дъски от тавана, а татко си донесе инструментите. Рекс започна да гризе бегонии-те, обаче това по се ядваше от креслото в хола, защото на нас бегониите са ни повече от креслата.

Татко започна да избира дъски.

— Ще видиш каква колибка ще му направим — каза той. — Същински палат.

А аз добавих:

— Ще го научим да прави сума ти фокуси и да пази къщата!

— Да — съгласи се татко, — ще го дресираме да пъди натрапниците като Бледюр например.

Господин Бледюр ни е съсед и те двамата с татко много обичат да се дърпат. Адски се забавлявахме с Рекс и с татко! Работата стана неприятна чак когато татко изпищя, понеже се удари с чука по пръста, и мама излезе от къщи.

— Какво правите? — попита мама.

Тогава аз и обясних, че ние с татко сме решили да държим Рекс в градината, където няма кресла, а татко му прави колибка и ще научи Рекс да хапе господин Бледюр, за да го накара да побеснее. Татко си мълчеше, смучеше си пръста и гледаше мама. Мама хич не беше доволна. Каза, че не й трябвала в къщи тая гадина, я какво е направила е бегониите! Рекс навири глава, приближи се до мама, размърда опашка и застана на задни лапи. Мама го погледа, наведе се и го погали по главата, а Рекс я близнало ръката и тогава някой звънна на градинската врата.

Татко отиде да отвори и влезе един чичко. Той погледна Рекс и каза:

— Кики! Ето къде си бил! А аз те търся навсякъде!

— Ама, моля ви се, господине — обади се татко, — какво обичате?

— Какво обичам ли? — запита чичкото. — Искам си кучето! Кики избяга, докато го разхождах, казаха ми, че някакво хлапе го водело насам.

— Тоза не е никакъв Кики, това е Рекс — казах аз, — Двамата ще ловим престъпници като във филма от миналия четвъртък и ще го дресираме да прави бели на господин Бледюр!

Обаче Рекс изглеждаше много доволен и скочи право в ръцете на чичкото.

— Откъде мога да зная, че кучето е ваше — рече татко, това е безстопанствено куче!

— Ами гердана — отвърна чичкото, — гердана му погледнахте ли? Там мм пише името! Жюл Жозеф Трампе, и адресът ми! Иде ми да подам оплакване! Ела си при мене, Кики, я ги гледай ти!

И чичкото си отиде заедно с Рекс.

Останахме да стоим смаяни и после мама се разплака. Тогава татко почна да я утешава и й обеща, че в близките дни ще доведа друго куче.

(обратно)

КАК ИЗГОНИХА АЛСЕСТ

В училище стана нещо страшно: изгониха Алсест!

Цялата работа се случи през второто сутрешно междучасие.

Всички заедно играехме с топка на ловец и дивеч, нали знаете как се играе: който държи топката, е ловец; тогава се опитва да удари някое друго приятелче с топката, удареният се разплаква и става ловец на свой ред. Много е щуро. Единствените, които не играеха, бяха Жофроа, понеже отсъствуваше, Анян, който в междучасията винаги си преговаря уроците, и Алсест, който дъвчеше последната си сутрешна филия с конфитюр. Алсест винаги си запазва най-голямата филия за второто междучасие, понеже то е малко по-дълго. Ловец беше Йодес, а това рядко се случва — той е много силен и всички избягват да го целят с топката, защото той като ловува, много боли. Та Йодес се прицели в Клотер, а Клотер залегна по корем и си покри главата с ръце; топката прехвърча над него и — бам — удари Алсест по гърба, Алсест си изпусна филията и тя падна на земята откъм намазаната страна. Алсест здравата се ядоса; цял се зачерви и се развика; тогава Бульона — нашият възпитател — пристигна тичешком да види какво слава; обаче не видя филията, настъпи я, подхлъзна се и за малко да падне. Ама че се учуди Бульона, като видя конфитюра по обувката си. Алсест пък направо побесня, размаха ръце и завика:

— Ей, да му се невиди! Не можете ли да гледате, като стъпвате? Така де, че какво е това!

Алсест много се беше ядосал; въобще човек не бива да се пише тарикат с яденето му, особено пък с филията от второто междучасие. Бульона също не беше доволен.

— Я ме погледнете в очите — каза той на Алсест. — Какво казахте?

— Ами казах, да му се невиди, че нямате право да стъпвате по филиите ми! — извика Алсест.

Тогава Бульона хвана Алсест за ръката и го отведе. Като стъпваше, Бульона правеше цап, цап, понеже конфитюрът му беше полепнал по крака.

После господин Мушабиер звънна със звънеца и междучасието свърши. Господин Мушабиер е нов възпитател и още не сме успели да му измислим смешно име. Влязохме в час, а Алсест още го нямаше. Учителката се учуди.

— А къде е Алсест? — попита тя.

Тъкмо щяхме всички да й отговорим, когато вратата на класната стая се отвори и директорът влезе заедно с Алсест и с Бульона.

— Станете! — каза учителката.

— Седнете! — каза директорът.

Директорът изглеждаше много ядосай; също и Бульона; пълното лице на Алсест беше цялото обляно в сълзи и той подсмърчаше.

— Деца — каза директорът, — вашият другар се е държал по най-отвратителен начин с Бул … с господин Дюбон. За такова неуважение спрямо по-високостоящ и по-възрастен човек не може да се намери извинение. И така, вашият другар ще напусне училището. Той, разбира се, ни най-малко не е помислил за огромната мъка, която причинява на своите родители. И ако в бъдеще не вземе мерки, той ще отиде в затвора, защото така завършват всички невежи. Нека това да ви послужи за пример!

След това директорът каза на Алсест да си прибере нещата. Алсест си ги прибра, плачейки, и си отиде заедно с директора и с Бульона.

На нас ни стана много мъчно. На учителката също.

— Ще се опитам да оправя нещата — обеща ни тя. Голяма работа е тая учителка, всеки случай!

На излизане от училище видяхме Алсест, който ни чакаше на ъгъла и ядеше паста. Като се приближихме до него, изглеждаше много натъжен.

— Още ли не си се прибрал у вас? — попитах го аз.

— А бе не съм — каза Алсест, — ама вече трябва да вървя, защото е време за обяд. Като разправя всичко това на татко и на мама, сто на сто няма да ми дадат десерт. Какъв беше тоя ден, да му се не видяло …

И Алсест си тръгна, като влачеше краката си и дъвчеше тихичко. На всички ни се стори, че направо се насилва, за да хапне нещо. Горкия Алсест, много го съжалихме.

После следобед видяхме как в училището пристигна майката на Алсест. Беше доста ядосана и водеше Алсест за ръка. Влязоха при директора и Бульона също отиде там.

Малко по-късно си седяхме в клас и изведнъж директорът влезе заедно с Алсест, който се беше ухилил до уши.

— Станете! — каза учителката.

— Седнете! — каза директорът.

После ни обясни, че искал да даде още една възможност на Алсест. Каза, че го правел при мисълта за родителите на нашия другар, които били много тъжни, задето детето им може да си остане невежа и да завърши в затвора.

— Вашият другар се извини на господин Дюбон и господин Дюбон има добрината да му прости — каза директорът, — Надявам се вашият другар да оцени това хубаво отношение и след този урок, който бе за него предупреждение, той навярно ще изкупи в бъдеще с поведението си тежкото провинение, което допусна днес. Нали така?

— Ам ь … да — отвърна Алсест.

Директорът го изгледа, зина да каже нещо, въздъхна и си излезе.

Ние всички много се зарадвахме; започнахме да говорим в хор, обаче учителката почука с една линийка по катедрата н каза:

— Сядайте всички. Алсест, идете си на мястото и се дръжте прилично. Клотер да излезе на дъската.

Когато би звънецът, всички слязохме долу, освен Клотер, който беше наказан — него, като го изпитат, винаги го наказват. В двора Алсест започна да яде сандвич със сирене, а ние се хвърлихме да го разпитваме какво е станало в кабинета на директора и тогава пристигна Бульона.

— Хайде, хайде — каза той, — оставете другарчето си на мира, днешната история е приключена, вървете да играете! Хайде!

Той хвана Мексан за ръката и Мексан бутна Алсест, при което сандвичът със сирене падна на земята.

Тогава Алсест изгледа Бульона, зачерви се целият, размаха ръце н извика:

— Ей, да му се невиди! Как може такова нещо! Ето че пак почвате. Така де, че какво е това, вие сте направо непоправим!

(обратно)

РОЗОВАТА ВАЗА В ХОЛА

Бях си у дома и ритах топка и изведнъж — бам! — счупих розовата ваза в хола.

Мама дотича веднага, а аз се разплаках.

— Никола! — каза мама. — Знаеш, че у дома не бива да се рита топка! Виж какво си направил: счупил си розовата ваза в хола! Баща ти много държеше на тази ваза. Като си дойде, ще му признаеш какво си направил, той ще те накаже и нека това да ти е за урок!

Мама събра парчетата от вазата, които се търкаляха по килима, и отиде в кухнята. Аз продължих да плача, защото татко щеше да разбере за вазата и щеше да стане гадно.

Татко се върна от работа, седна в креслото си, разтвори вестника и се зачете. Мама ме извика в кухнята и ме попита:

— Е? Каза ли на татко си какво си направил? — Няма пък аз да му кажа! — отвърнах аз и здравата се разплаках.

— А, Никола, това не ми харесва — рече мама. — Човек трябва да бъде смел. Вече си голямо момче; иди в хола и признай всичко на татко!

Е, ама наистина всеки път, като ми кажат, че съм станал голямо момче, си имам неприятности! Обаче мама явно не се шегуваше и аз отидох в хола.

— Татко … — казах аз.

— М-м-м? — каза татко, без да вдига поглед от вестника си.

— Счупих розовата ваза в хола — избърборих аз и нещо ми се събра в гърлото.

— Ммм? — отвърна татко. — Добре, мойто момче, иди да си играеш.

Върнах се много доволен в кухнята, а мама ме попита:

— Каза ли на татко си?

— Да, мамо.

— И какво ти отвърна той? — попита мама.

— Каза ми, че това е добре, мойто момче, и да отида да си играя — отвърнах аз.

Това обаче хич не се хареса на мама. „Я гледай ти!“ — каза тя и отиде в хола.

— Тъй, значи — каза мама. — Значи, така възпитаваш детето?

Татко много учудено вдигна глава от вестника.

— Какво казваш? — попита той.

— А, моля ти се, няма какво да ми се правиш на чиста вода ненапита — каза мама. — Има си хас, много по-удобно е да си четеш вестника, а аз да се оправям с дисциплината!

— Наистина — каза татко — бих желал да си чета вестника, обаче в тая къща такова нещо, изглежда, е невъзможно!

— Ами да, на господина удобства му дай! Дай му пантофите и вестника, а аз нека върша цялата черна работа! — извика мама. — После ще се чудиш защо синът ти е излязъл от правия път!

— Хубаво де — извика татко, — какво искаш да направя? Да се хвърля да бия детето още от вратата?

— Ти си един безотговорен човек — каза мама, хич не те е грижа за семейството ти!

— Ха сега де! — извика татко. — Аз се трепя като луд, търпя отвратителното държане на началника си, лишавам се от най-простите удоволствия, само и само вие двамата с Никола да живеете като хората …

— Казвала съм ти да не говориш за пари пред детето! — каза мама.

— В тая къща искат да ме подлудят! — извика татко. — Аз ще взема мерки, да-да! Дума да не става!

— Майка ми ме предупреждаваше — рече мама. — Как не я послушах!

— Хайде сега пък майка ти! Чудех се как тъй още не е станало дума за майка ти! — рече татко.

— Да оставиш майка ми на мира! — извика мама — Забранявам ти да говориш за майка ми!

— Че да не би аз да … — отвърна татко и на вратата се звънна.

Беше нашият съсед господин Бледюр.

— Идвам да ти предложа да поиграем на дама — каза той на татко.

— Тъкмо навреме идвате, господин Бледюр — каза мама. — Отсъдете сам: нали един баща трябва активно да участвува във възпитанието на сина си?

— Че той откъде ще знае? Нали няма деца! — каза татко.

— Това нищо не значи — каза мама, — и зъболекарите никога не ги болят зъбите, а пак са си зъболекари!

— Това пък отде го измисли, че зъболекарите не ги болят зъбите? — рече татко. — Я не ме разсмивай!

И се разсмя.

— Видяхте ли, видяхте ли, господин Бледюр? Подиграва ми се! — извика мама. — Вместо да се заеме със сина си, прави се на много остроумен! Какви се вижда това, господин Бледюр?

— Това с дамата май няма да го бъде — каза господин Бледюр. — Аз си тръгвам.

— А, не — каза мама. — Вие сам се намесихте в този разговор, ще останете до края!

— Дума да не става — рече татко. — Тоя тъпак никой не го е викал, няма какво да си пъха гагата. Да изчезва!

— Слушайте … — каза господин Бледюр.

— Ама, разбира се, всички мъже сте такива! — каза мама. — Държите се един за друг! Я по-добре си вървете в къщи, какво подслушвате по чуждите врати!

— Значи, дамата ще бъде някой друг ден — каза господин Бледюр. — Лека нощ. Довиждане, Никола!

И господин Бледюр си отиде.

Аз не обичам татко и мама да се карат, обаче много обичам да се сдобряват. И тоя път така стана. Мама се разплака, татко се стресна и каза: „Стига де, стига де, стига …“ После целуна мама и каза, че е същински дръвник, а мама каза, че не е била права. Татко отвърна, че той не е бил прав и се разсмяха, и се целунаха, после целунаха и мен и ми казаха, че това е било на смях, а мама добави, че ще изпържи картофки.

Вечерята беше екстра, всички бяхме много ухилени. После татко каза:

— Знаеш ли, скъпа, струва ми се, че не постъпихме красиво с онзи добряк Бледюр. Ще му звънна да пием по едно кафе и да поиграем на дама.

Като дойде, господин Бледюр беше малко нащрек.

— Да не почнете пак да се карате? — каза той. Татко и мама се разсмяха, хванаха го за ръцете и го отведоха в хола. Татко сложи дамата на малката масичка, мама донесе кафетата и на мен също ми дадоха бучка захар, топната в кафето.

После татко вдигна глава, доби учуден вид и каза:

— Я виж ти! … Розовата ваза защо не е в хола?

(обратно)

ЩЕ СЕ БИЕМ В МЕЖДУЧАСИЕТО

— Ти си лъжец — рекох аз на Жофроа.

— Я повтори — отвърна Жофроа.

— Ти си лъжец — повторих аз.

— Тъй ли? — попита ме той.

— Тъй — отвърнах аз и би звънецът за края на междучасието.

— Добре — каза Жофроа, докато се построявахме в редица, — следващото междучасие ще се бием.

— Дадено — рекох аз.

На мен такива работи няма какво да ми ги повтарят, ама ха.

— Тишина в редиците! — викна Бульона, а пък той ни е възпитател; с него шега не бива.

Имахме час по география. Алсест, който седи до мен, ми каза, че през междучасието ще ми държи куртката, докато се бия с Жофроа. Каза ми също да удрям по брадата, като боксьорите по телевизията.

— Не — рече Йодес, който седи зад нас, — трябва да удря по носа; целиш носа и бам — печелиш.

— Глупости говориш — каза Рюфюс, а той седи до Йодес, — при Жофроа не вървят шамарите.

— А бе, тъпак, виждал ли си боксьори да си удрят шамари? — попита Мексан, който седеше наблизо и прати бележка на Жоашен, понеже Жоашен искаше да разбере за какво става дума, обаче нямаше как да ни чуе от мястото си.

За съжаление бележката мина през Анян, пък той нали е любимец на учителката, вдигна ръка и каза:

— Госпожице, предадоха ми бележка! Учителката се намръщи здравата и поиска Анян да и занесе бележката, така че Анян гордо отиде при нея. Учителката прочете бележката и каза:

— Доколкото разбирам, двама от вас ще се бият през междучасието. Не зная кои са те и не искам да зная. Предупреждавам ви обаче, че ще говоря с вашия възпитател господин Дюбон след междучасието и размирниците ще получат най-строго наказание. Алсест да излезе на дъската.

Алсест излезе и го изпитаха за реките. Не отговори добре, понеже той знаеше само за Сена, дето прави сума ти завои, и за Нива, тъй като миналата година беше там през ваканцията. Всички приятели с нетърпение чакаха да дойде междучасието и спореха помежду си. Дори се наложи учителката да чукне по катедрата с линийката си. Клотер тъкмо беше заспал, сметна, че това е за него и самичък отиде в ъгъла. На мен ми беше гадно, понеже, ако учителката ме накаже, в къщи ще си имам неприятности, а и трябваше да се простя с шоколадовия крем за вечеря. Пък и кой знае? Току-виж ме изключили — това вече щеше да бъде много страшно; на мама ще й стане адски мъчно, татко ще каже, че на моята възраст е бил пример за другарчетата си, но за какво се трепят да ми осигурят прилично образование, че няма да завърша добре и няма скоро да ме пуснат на кино. Нещо ми се беше насъбрало в гърлото, звънецът за междучасието би, погледнах Жофроа к видях, че той също не бърза да слезе на двора.

Долу всички приятели ни чакаха, а Мексан каза:

— Да отидем в дъното на двора, там никой няма да ни пречи.

Жофроа и аз тръгнахме след другите, а Клотер каза на Анян:

— Ти се махай! Обаждач такъв!

— И аз искам да гледам! — каза Анян.

После добави, че ако не му дадат да гледа, ще отиде веднага да съобщи на Бульона, тогава никой няма да може да се бие и така ни се и пада.

— Е, голяма работа, нека гледа — каза Рюфюс. — В края на краищата Жофроа и Никола тъй или иначе ще ги накажат; така че е все едно дали Анян ще предупреди учителката сега или после.

— Ще ни накажат, ама ако се бием — каза Жофроа. — За последен път, Никола, държиш л-и на това, което каза?

— Разбира се, че държи, ама ха! — викна Алсест.

— Има си хас! — каза Мексан.

— Добре, хайде — каза Йодес, — аз ще бъда съдия.

— Съдия ли? — каза Рюфюс. — Ти направо ме разсмиваш. Защо ти да си съдия, а не някой друг?

— Дай да побързаме — каза Жоашен, — няма сега да се бием за това. Междучасието вече свършва.

— Ще прощаваш — рече Жофроа, — обаче съдията е важно нещо. Аз отказвам да се бия, ако нямам свестен съдия.

— Точно така — съгласих се аз. — Жофроа е прав.

— Хубаво де, хубаво — каза Рюфюс, — аз ще ви бъда съдия.

Това вече никак не се хареса на Йодес. Той каза, че Рюфюс нищо не разбира от бокс и смята, че боксьорите си удрят шамари.

— Моите шамари не струват по-малко от твоите удари по носа — каза Рюфюс и лепна един шамар на Йодес.

Йодес направо побесня, никога не съм го виждал такъв, почна да се бие с Рюфюс и все искаше да го удари по носа. Рюфюс обаче не стоеше мирен, това още повече ядосваше Йодес и той крещеше, че Рюфюс не е истински приятел.

— Спрете, бе! Спрете! — викаше Алсест. — Междучасието вече свършва!

— Ей, шишко, само тебе ли ще слушаме! — каза Мексан.

Тогава Алсест ме помоли да му подържа кифлата и започна да се бие с Мексан. Това доста ме изненада, понеже Алсест обикновено избягва да се бие, особено когато яде кифла, истината е, че майка му започна да му дава някакво лекарство за отслабване и оттогава Алсест не обича да му казват „шишко“.

Понеже гледах Алсест и Мексан, не мога да кажа защо Жоашен ритна Клотер. Предполагам обаче, че го е ритнал, защото вчера Клотер спечели от Жоашен сума ти топчета.

Във всеки случай приятелите здравата се биеха и беше много щуро. Аз започнах да ям кифлата на Алсест и дадох едно парче на Жофроа. После Бульона пристигна тичешком, разтърва всички, каза, че това е безобразие и че ще ни даде да се разберем, след което отиде и би звънеца.

— Това е — каза Алсест. — Аз какво ви казах? Правихме се, правихме на тарикати и Жофроа и Никола не можаха да се бият.

Когато Бульона разказа на учителката какво е станало, тя се ядоса и наказа целия клас с изключение на Анян, Жофроа и мен. Каза, че всички други били хулиганчета и трябвало да вземат пример от нас.

— Има късмет, че би звънецът — каза ми Жофроа. — Много ми се искаше да се сбия с теб.

— Я не ме разсмивай, лъжец такъв — казах му аз.

— Я повтори! — рече ми той.

— Лъжец такъв! — повторих аз.

— Добре — каза Жофроа, — следващото междучасие ще се бием.

— Дадено — отвърнах аз.

Щото, нали знаете, на мен тия работи няма какво да ми ги повтарят. Ама ха!

(обратно)

КИНГ

Решихме с Алсест, Йодес, Рюфюс, Клотер и останалите да отидем на риболов.

Има една градинка, където често отиваме да играем, а в градинката има едно много щуро езеро. В езерото има попови лъжички. Поповите лъжички са такива едни животни, дето порастват и стават на жаби; това сме го учили в училище. Клотер не знаеше, защото той рядко слуша какво се говори в час, обаче ние му обяснихме.

В къщи взех един празен буркан от конфитюр и отидох в градинката, като внимавах да не ме види пазачът. Пазачът има големи мустаци, бастун и свирка, също като таткото на Рюфюс, който е полицай. Той често ни се кара, защото в градинката са забранени сума ти работи: не бива да ходим по тревата, да се катерим по дърветата, да късаме цветя, да караме колело, да играем футбол, да хвърляме хартийки и да се бием. Но пак е много весело!

Йодес, Рюфюс и Клотер вече бяха на брега на езерото заедно с бурканите си. Алсест дойде последен; обясни, че не могъл да намери празен буркан н се наложило да опразни един. По лицето му имаше още сума ти конфитюр; изглеждаше много доволен.

Понеже пазача го нямаше, почнахме веднага риболова.

Не е лесно да се ловят попови лъжички! Човек трябва да легне по корем на брега, да потопи буркана във водата и да се опита да улови лъжичките, които мърдат и хич дори нямат намерение да влизат в бурканите. Клотер първи хвана попова лъжичка и беше много горд, защото никак не е свикнал да бъде първенец в каквото и да било. Накрая всеки си имаше по една попова лъжичка. Всъщност Алсест не можа да си хване, обаче Рюфюс много го бива, беше уловил две в буркана си и даде по-малката на Алсест.

— Ами сега какво ще ги правим тия попови лъжички? — попита Клотер.

— Е как — рече Рюфюс, — ще си ги занесем у дома, ще ги почакаме да пораснат и да станат жаби и после ще ги караме да се състезават. Много ще бъде гот!

— Пък и жабите са много удобно нещо — каза Йодес, — качват се по една стълбичка и показват какво ще бъде времето за състезанието!

— Освен това — рече Алсест — жабешките бутчета с лук са много, много вкусни!

Алсест погледна своята попова лъжичка и се облиза.

След това изчезнахме на бегом, защото се появи пазачът. Вървях по улицата и гледах моята попова лъжичка в буркана, беше много щура: непрекъснато мърдаше и аз бях сигурен, че ще стане страхотна жаба и ще печели всички състезания. Реших да я нарека Кинг. Така се казваше белият кон в един каубойски филм, който гледах миналия четвъртък. Конят тичаше много бързо и идваше, щом каубоят му свирне. Исках да науча моята попова лъжичка да прави фокуси и да идва, щом й свирна, когато стане жаба.

Като се прибрах у дома, мама ме погледна и започна-да вика:

— Ама погледни се на какво си заприличал! Целият си в кал и си вир-вода! Какво пак си правил?

Вярно, не бях много чист, пък и бях забравил да си навия ръкавите на ризата, като бърках в езерото.

— Ами тоя буркан? — попита мама. — Какво има в този буркан?

— Това е Кинг — казах аз на мама и й показах поповата лъжичка. — Той ще стане жаба, ще идва, като му свирна, ще ни показва времето и ще печели състезания!

Мама се намръщи така, че носът й се сбръчка.

— Ама че гнусотия! — викна мама. — Колко пъти ще ти казвам да не мъкнеш в къщи такива гадости?

— Той не е гаден — казах аз, — той е чистичък, непрекъснато седи във водата и ще го науча да прави фокуси!

— Ей го баща ти — рече мама, — сега ще видим какво ще каже той!

Татко видя буркана и каза: „Виж ти, попова лъжичка“, след което седна в креслото, за да си чете вестника. Мама здравата се ядоса.

— Само това ли ще кажеш? — обърна се тя към татко. — Не желая детето да влачи в къщата разни гадини!

— Е, голяма работа! — каза татко. — Колко му е, една попова лъжичка …

— Добре, отлично — каза мама, — отлично! Щом мен не ме броите, няма вече да се обаждам. Само че да се разберем — или поповата лъжичка, или аз!

И мама отиде в кухнята.

Татко въздъхна дълбоко и сгъна вестника.

— Струва ми се, че нямаме избор, Никола — каза ми той. — Май ще трябва да махнем това животинче.

Аз се разплаках, казах, че не искам да направят нещо на Кинг, защото ние двамата вече сме приятелчета. Татко ме прегърна.

— Виж сега, моето момче — каза ми той. — Нали знаеш, че тази попова лъжичка си има майка-жабка. На мама-жабка сигурно й е много мъчно, че си е загубила детето. Мама няма да се радва, ако те сложат в буркан, нали? И при жабите е същото. Знаеш ли какво ще направим? Ще отидем двамата с тебе да върнем поповата лъжичка там, отдето си я взел, и всяка неделя ще можеш да ходиш да я виждаш. А на връщане ще ти купя шоколадче.

Аз си помислих малко и казах, че може.

Тогава татко отиде в кухнята и каза на мама, като се кискаше, че сме решили да я задържим и да махнем поповата лъжичка.

Мама също се разсмя, целуна ме и каза, че тази вечер ще направи торта. Това още повече ме утеши.

Като пристигнахме в градината, заведох татко, който държеше буркана, право при брега на езерото. „Ей тука“ — казах аз. След това казах довиждане на Кинг и татко изля в езерото всичко, което имаше в буркана.

После понечихме да си тръгнем и видяхме пазача, който излезе иззад едно дърво с ококорени очи.

— Не знам вие ли сте луди, или аз започвам да полудявам — рече той, — обаче за днес вие сте седмият човек, като смятам и един полицай, който идва и изсипва буркан с вода в езерото, на същото това място.

(обратно)

РАЗДАВАНЕТО НА НАГРАДИТЕ

Директорът ни каза, че приемал нашето предстоящо отсъствие със страхотно вълнение, бил сигурен, че и ние споделяме вълнението му, пожела ни адски да се забавляваме през ваканцията, защото, като дойде училище — край на веселбата, пак ще трябва да се стегнем. С това раздаването на наградите завърши.

Беше много щуро. Пристигнахме сутринта в училище с татковците и майките си, а те ни бяха издокарали като палячовци. Бяхме със сини костюмчета и бели ризи от един плат, който лъщи също като червено-зелената връзка, дето мама я подари на татко, пък татко не я носи, за да не я изцапа. Анян — той Анян си е луд — беше с бели ръкавици и ние всички много му се смяхме, с изключение на Рюфюс, който ни каза, че неговият татко, дето е полицай, често носи бели ръкавици и в това няма нищо смешно. Бяха ни зализали косите — на мен на едно място все ми стърчи-и бяхме с чисти уши и изрязани нокти. Страшни бяхме.

И приятелите, и аз чакахме с нетърпение раздаването на наградите. Не толкова заради самите награди; по тоя въпрос малко се безпокояхме. Важното беше, че след раздаването на наградите не се ходи на училище и започва ваканцията. От дни наред питах в къщи татко дали ваканцията ще дойде скоро и дали ще трябва да ходя на училище до последния ден, защото много приятели вече заминаха и не е честно така, пък и ние и без това сега нищо не правим в училище и съм толкова уморен. След това се разплаквах, а татко ми казваше да млъкна, защото ще го подлудя.

За всички имаше награди. Анян, нали е първенец на класа и любимец на учителката, получи наградите по математика, история, география, граматика, правопис, естествени науки и поведение. Анян въобще не е в ред. Йодес е много силен и обича да удря приятелите си по носа, гой получи наградата по гимнастика. Алсест, едно дебело приятелче, което яде непрекъснато, получи наградата за постоянство; това значи, че той най-редовно идва на училище. Заслужава си я тая награда, защото майка му не го пуска в кухнята, пък щом не бива да стои в кухнята, на Алсест му е все едно дали ще отиде на училище. Жофроа има много богат татко, който му купува всичко, което поиска, той получи наградата за добър външен вид, понеже винаги е много добре облечен. Идвал е на училище облечен като каубой, като марсианец и като мускетар, беше много щуро. Рюфюс получи наградата по рисуване, защото за рождения ден му бяха подарили голяма кутия с цветни моливи. Клотер е най-слабият ученик в класа, той получи наградата за другарство, а аз — наградата за красноречие. Татко беше много доволен, но малко се разочарова, когато учителката му обясни, че ме награждават не за качеството, а за количеството. Трябва да попитам татко какво значи това.

Учителката също получи награди. Всеки от нас и поднесе по един подарък, купен от родителите. Събраха й се четиринайсет химикалки и осем пудриери. Беше адски доволна; каза, че никога не е имала толкова много наведнъж, даже и през предишните години. После учителката ни разцелува, каза, че трябва съвестно да си направим домашните за ваканцията, да бъдем разумни, да слушаме татковците и майките си, да си починем и да й изпратим картички. След това си отиде. Всички ние излязохме от училището, а на тротоара татковците и майките започнаха да разговарят помежду си. Разправяха сума ти неща от рода на: „Вашият се учи добре“, „Моят се беше поразболял“ и „Нашият е мързелив, пък е жалко, защото иначе толкова лесно му върви“, или пък „Когато бях на годините на тоя никаквец, винаги бях отличник, ама сега децата хич и не обръщат внимание на учението, това е заради телевизията“. След това ни галеха, потупваха ни по главичките и си бършеха ръцете от полепналия брилянтин.

Всички поглеждаха към Анян, който мъкнеше сума ти книги, получени за награда, и имаше на главата си лавров венец; впрочем директорът му каза да не задрямва върху лаврите си — сигурно те ще трябват и за следващата година, — та да не ги изпомачка. И на мен мама ми е забранила така да стъпвам по бегониите. Таткото на Жофроа черпеше другите татковци с дебели пури, а те си ги запазваха за после. Майките се кискаха здравата, като си припомняха разни неща, които бяхме правили през годината, и това доста ни учуди, защото, когато на времето бяхме направили тия неща, майките никак не се забавляваха, ами направо ни бяха напляскали.

Ние пък си говорехме с приятелите какви страхотни работи ще правим през ваканцията и стана гадно чак когато Клотер ни каза, че щял да спасява хората, които се давят, както бил правил миналата година. Аз му казах, че е лъжец, защото съм го виждал в басейна: той хич не умее да плува, пък надали можеш да спасиш някого, като плуваш само по гръб. Тогава Клотер ме удари по главата с книгата, която беше получил като награда за другарство. Рюфюс се изхили, аз му лепнах един шамар, а той се разплака и зарита Йодес. Почнахме да се блъскаме и стана адски весело, обаче татковците и майките дотърчаха, награбиха оттук-оттам по някоя ръка и разправяха, че сме непоправими и как може такова безобразие. После всички родители си хванаха техните деца и се пръснахме.

Като се прибирахме към къщи, аз си мислех колко щуро е, дето училището свърши, как вече няма да има уроци, домашни, наказания и междучасия, как сега сума месеци няма да се виждам с приятелите и няма да можем да беснеем, и как ще си седя сам-самичък.

— Е, Никола? — каза ми татко. — Какво си се умълчал? Ето ти я най-после тая прословута ваканция!

И тогава аз се разплаках, а татко каза, че ще го подлудя.

Завърши напрегнатата учебна година. Никола получи наградата по красноречие, която му се полага по-скоро за количеството, отколкото за качеството, и се раздели със своите съученици Алсест, Рюфюс, По-дес, Жофроа, Мексан, Жоашвн, Клотер и Анян. Учебниците и тетрадките са вече прибрани, време е да се помисли за почивка.

В дома на Никола изборът на курорт не е проблем, защото …

(обратно)

РЕШАВА ТАТКО

Всяка година, с други думи, миналата и по-миналата — предишните бяха много отдавна и не ги помня — татко и мама дълго се карат, докато решат къде ще вървим на почивка. После мама се разплаква и казва, че ще се прибере при майка си, а аз също се разплаквам, защото много обичам баба, обаче при нея няма плаж. В крайна сметка отиваме, където каже мама — впрочем, не у баба.

Вчера, след като се навечеряхме, татко ни изгледа строга и каза:

— Слушайте сега! Тази година — никакви спорове, решавам аз! Ще отидем в Южна Франция. Имам адреса на една вила за даване пол наем край Плаж-ле-Пен с три стаи, течаща вода и електричество. Хич нямам намерение да отида на хотел и да ям отвратителната им храна.

— Чудесно, скъпи — каза мама, — струва ми се, че това е отлично хрумване.

— Еха! — извиках аз и се разтичах около масата, защото не е лесно да седи човек, когато се радва.

Татко ококори очи, сякаш се поизненада, и каза:

— Така ли? Хубаво.

Докато мама разчистваше масата, татко отиде до шкафа и извади подводната си маска.

— Ще видиш, Никола — каза ми татко, — двамата с тебе ще има да изловим сума ти риба.

Аз малко се поизплаших, защото още не ме бива много в плуването; ако ме нагласят добре върху водата, мога да се държа по гръб. Татко обаче каза да не се безпокоя, той щял да ме научи да плувам — на младини бил междурайонен шампион в свободен стил и още можел да бие рекорди, само дето нямал време да тренира.

Татко ще ме научи да плувам под вода и да ловя риба! — казах аз на мама, когато тя се върна от кухнята.

— Много хубаво, моето момче, отвърна мама, само че в Средиземно море май няма много риба. Там било пълно с риболовци.

— Не е вярно! — каза татко.

Мама обаче го помоли да не й възразява пред детето, освен това била чела за Средиземно море във вестника; след това започна да плете едно нещо, което плете вече от сума ти време.

— Ами тогава за какво ще се завираме под водата, щом няма риба! — казах аз на татко.

Татко отиде мълчаливо до шкафа и прибра маската. Аз не бях особено щастлив: тъй де, всеки път, като тръгнем с татко за риба, не хващаме нищо. Татко се върна и си взе вестника.

— И сега какво става — попитах аз, — къде може човек да улови риба под водата?

— Питай майка си — отвърна татко, — тя най-добре ги разбира.

— Риба има в Атлантическия океан, моето момченце — каза мама.

Аз попитах дали Атлантическият океан е далеч от мястото, където отиваме, но татко ми каза, че ако се уча по-добре в училище, няма да задавам такива тъпи въпроси. А пък не е честно, ние в училище нямаме часове по подводен риболов; обаче нищо не казах, видях, че на татко май не му се говори.

— Трябва да направим списък на необходимите неща — каза мама.

— А, не! — викна татко. — Тая година няма да пътуваме като товарни добичета. Банските костюми, къси панталони, някоя дрешка, два-три пуловера …

— Тенджерки, електрическата кафеварка, червеното одеяло, малко чинии — рече мама.

Татко скочи ядосано на крака, отвори уста, но не можа да каже нищо, защото мама го изпревари.

— Нали знаеш какво разправяха Бледюрови, след като бяха наели вила миналата година — каза мама. — Имало всичко на всичко три пукнати чинии, две малки тенджери в кухнята, при това едната тенджера била продупчена. Наложило се да купуват на място скъпо и прескъпо нещата, които им трябвали.

— Бледюр не е оправен човек — каза татко. После отново седна.

— Може и тъй да е — каза мама, — обаче ако искаш да ядеш рибена супа, аз не мога да я сготвя в продупчена тенджера, дори да успеем да намерим риба.

Тогава аз се разплаках, защото тъй де, да не би да е весело да отидеш на море и да няма риба, след като Атлантическият океан е на две крачки и там е пълно. Мама изостави плетивото си, прегърна ме и каза, че няма какво да тъжа за ония глупави риби, а ще ми бъде толкова приятно да се събуждам всяка сутрин и да гледам морето от прозореца на хубавата си стая.

— Чакай сега, то морето всъщност не се вижда от вилата — поясни татко. — Иначе е близо, само два километра път. Това беше последната вила, която даваха под наем в Плаж-ле-Пен.

— Ама разбира се, скъпи — каза мама.

После тя ме целуна и аз клекнах да си играя на килима с двете топчета, които спечелих от Йодес в училище.

— Ами плажът каменист ли е? — попита мама.

— Не, госпожо! Ни най-малко! — възкликна доволно татко. — Това е пясъчен плаж! Най-ситен пясък! Едно камъче не можеш намери на тоя плаж!

— Чудесно — каза мама. — Хем Никола няма непрекъснато да хвърля камъчета във водата. Откак го научи да ги хвърля по повърхността, само с това се занимаваше.

Аз отново се разплаках, защото вярно е много щура работа — да хвърлиш камъче и то да заподскача по водата; карам ги да скачат по четири пъти. Тъй де, не е честно пък да идем в онази стара вила с продупчени тенджери, далеч от морето, и да няма нито камъчета, нито риби.

— Аз отивам при баба! — извикал аз и изритах едното от топчетата на Йодес.

Мама отново ме прегърна, каза ми да не плача, защото татко имал най-голяма нужда от почивка в семейството и дори да било кофти там, където искал да отиде, ние трябвало да вървим с него и да се преструваме на доволни.

— Ама, ама, ама … — каза татко.

— Аз искам да хвърлям камъчета! — извиках аз.

— Може би ще можеш да похвърляш догодина — рече мама, — ако татко реши да ни заведе в Бен-ле-Мер.

— Къде? — зяпна татко.

— В Бен-ле-Мер — отвърна мама, — в Бретан: там има и Атлантически океан, и много риба, и едно малко хубаво хотелче край плаж с пясък и с камъчета.

— искам да отида в Бен-ле-Мер! — извиках аз. — искам да отида в Бен-ле-Мер!

— Бъди разумен, моето момче — каза мама, — нали татко решава.

Татко потърка чело, въздъхна дълбоко и каза:

— Хубаво де! Разбрах. Как се казва твоето хотелче?

— „Бо-Риваж“ — каза мама.

Татко се съгласи, каза, че щял да пише, за да провери останали ли са стаи.

— Няма нужда, скъпи — каза мама, — всичко е готово. Ние ще бъдем в стая номер 29, с изглед към морето и баня.

След това мама помоли татко да постои мирно, защото искала да провери дали пуловерът, който плете, ще му бъде добре на дължина. Май нощите в Бретан били хладнички.

Бащата на Никола взе своето решение, оставаше само да се прибере къщата, да се покрият мебелите с калъфи, да се навият килимите, да се откачат завесите, да се приготвят багажите и на всяка цена да се вземат твърдо сварените яйца и бананите за закуската във влака.

Пътуването мина добре, макар майката на Никола да изслуша някои упреци, задето беше прибрала солта за твърдо сварените яйца в кафявия куфар. Въпросният куфар пътуваше във фургона. Но — ето и Бен-ле-Мер, и хотел „Бо-Риваж“. Плажът е тук, настъпва началото на почивката …

(обратно)

МНОГО Е ЩУРО НА ПЛАЖА

На плажа е много весело. Вече имам сума ти приятели: Блез, Фрюктьо, Мамер (той обаче е много тъп). Освен това — Иреней, Фабрис, Ком и Ив, който не е на почивка тук, ами е местен жител. Играем заедно, караме се, после не си говорим и е адски щуро.

— Хайде иди сега да си поиграеш с другите деца — каза ми татко тази сутрин. — Аз малко ще дремна и ще се попека.

После започна да се маже навсякъде с плажно масло, кикотеше се и разправяше: „Ей, като се сетя за моите хора в службата!“

Ние започнахме да си играем с топката на Иреней.

— Я идете малко по нататък — каза татко, който тъкмо беше престанал да се маже, и бам — топката го удари по главата.

Това вече никак не се хареса на татко. Той много се ядоса и здравата ритна топната, която падна в морето — далеч, далеч. Страхотен шут. „Тъй де, ама ха“ — рече татко. Иреней се затича нанякъде и се върна с татко си. Таткото на Иреней е як и дебел и никак не изглеждаше доволен.

— Тон е! — каза Иреней и посочи татко с пръст.

— Вие ли хвърлихте топката на детето във водата? — обърна се таткото на Иреней към моя татко.

— Ами да — отвърна татко на таткото на Иреней, — перкаха ме по лицето с нея.

— Децата идват на плажа да се забавляват — каза таткото на Иреней, — като не ви е приятно, стойте си в къщи. Сега за сега обаче топката трябва да бъде прибрана.

— Не му обръщай внимание — каза мама на татко.

Татко обаче предпочете да му обърне внимание.

— Хубаво де, хубаво — рече той. — Ще отида да я прибера, тая топка.

— Аха — каза таткото на Иреней, — и аз на ваше място бих постъпил така.

На татко му отне доста време, докато настигне топката, понеже вятърът я беше отнесъл далеч. Като върна топката на Иреней, татко изглеждаше много уморен и ни каза:

— Вижте, деца, искам да си почина спокойно. Защо не си поиграете на нещо друго, вместо да си подхвърляте тази топка?

— Е хубаво де, на какво например, а? — попита Мамер. Ей, много е тъп!

— Че отде да знам — отвърна татко — копайте, да речем дупки, много е приятно да се правят дупки в пясъка.

На нас ни се стори, че това е страхотна идея и се заловихме за лопатките. В това време татко понечи да се намаже отново, обаче не можа, защото маслото в шишето се беше свършило.

— Ще отида да купя ново от павилиона — рече татко, а мама го попита не може ли да поседи малко спокойно.

Започнахме да копаем дупка. Страхотна дупка — голяма и дълбока. Когато татко се върна с шишето, аз го извиках и му казах:

— Татко, видя ли каква дупка, сме изкопали?

— Много е хубава, моето момче — каза татко и се опита да отпуши плажното масло със зъби.

После дойде един чичко с бяла фуражка и попита кой ни е разрешил да копаем такива дупки по плажа.

— Ей той! — казаха моите приятели и посочиха татко.

Аз бях много горд, понеже смятах, че чичкото с фуражката ще похвали татко, обаче той не остана доволен.

— А бе вие нещо да не сте луд, та съветвате децата да правят такива неща? — попита чичкото.

Татко все се опитваше да отпуши плажното масло и каза:

— Защо, какво?

Тогава чичкото с фуражката се развика, че как можело да има такива безотговорни хора, че човек може да си счупи крака, като падне в тази дупка, че като дойде приливът, хората, дето не могат да плуват, като нищо ще се издавят в нея, че пясъкът може да се срине и някой от нас да остане в дупката, че в тая дупка могат да се случат сума ти ужасни неща и тя трябва на всяка цена да бъде запълнена.

— Хубаво — рече татко, — деца, запълнете дупката.

Само че приятелите не искаха да запълнят дупката.

— То дупките е весело да ги копаеш, обаче е тъпо да ги зариваш — каза Ком.

— Хайде да се изкъпем! — рече Фабрис.

И всички те изтичаха към морето. Аз останах, понеже ми се видя, че татко е притеснен.

— Ей, деца! Деца! — викна татко, обаче чичкото с фуражката каза:

— Оставете децата на мира и запълнете незабавно тази дупка!

След това си тръгна.

Татко въздъхна дълбоко и ми помогна да запълним дупката. Имахме една единствена малка лопатка, та загубихме доста време, а тъкмо когато свършихме, мама каза, че е време да се прибираме да обядваме в хотела и трябва да побързаме, защото, ако закъснеем, няма да ни обслужат.

— Прибери си нещата, лопатката и кофичката и да вървим — каза ми мама.

Аз си събрах нещата, но не можех да си намеря кофичката.

— Нищо, да се прибираме — каза татко. Аз обаче се разплаках.

Беше много щура кофичка, с жълти и червени шарки, с нея ставаха страхотни кръгли кули от пясък.

— Спокойно — каза татко, — къде си беше сложил кофичката?

Аз казах, че може да е на дъното на дупката, дето току-що я бяхме запълнили. Татко ме изгледа, сякаш възнамеряваше да ме напляска, аз се разплаках още по-силно и той се съгласи да ми потърси кофичката, само и само мир да има. Моят татко е най-добрият татко! Понеже пак имахме само една лопатка за двамата, аз не можех да помогна на татко и го гледах как работи. Внезапно обаче зад нас се чу един дебел глас:

— А бе вие майтап ли си правите с мен?

Татко извика, обърнахме се и видяхме чичкото с бялата фуражка.

— Доколкото си спомням, ви забраних да ровите дупки — каза чичкото.

Татко му обясни, че търси кофичката ми. Чичкото рече, че щом е тъй, може, само да запълним после дупката. И остана, за да наблюдава татко.

— Слушай — обърна се мама към татко, — аз ще се прибера в хотела заедно с Никола. Като намериш кофичката, ела и ти.

И си тръгнахме.

Татко дойде в хотела много късно, беше уморен, не му се идеше и отиде да си легне. Не успял да намери кофичката, ама няма страшно — открих, че съм я оставил в стаята. Следобед се наложи да викаме доктор, понеже татко беше изгорял. Докторът каза на татко да не става два дена от леглото.

— Как може човек да се излага така на слънцето, без да се намаже — рече докторът.

— Ех — каза татко, — като се сетя за моите хора в службата!

Само че го каза, без да се кикоти.

Предния ден на плажа се появи нов учител по гимнастика и всички родители побързаха да запишат децата си за неговите часове. Родителската им мъдрост им подсказваше, че за всички ще бъде крайно благотворно, ако децата си имат по един час всеки ден някакво занимание.

(обратно)

ГИМНАСТИКАТА

Вчера пристигна новият учител по гимнастика.

— Казвам се Ектор Дювал — рече той. — А вие?

— Ние не — отвърна Фабрис и всички изпокапахме от смях.

Бях на плажа заедно с останалите приятелчета от хотела: Блез, Фрюктьо, Мамер (ей, много е тъп тоя!), Иреней, Фабрис и Ком. За часа по гимнастика бяха надошли още сума ти типове; те обаче са от хотел „Мер“ и от хотел „Плаж“, а ние, дето сме от „Бо-Риваж“, не можем да ги понасяме.

Като се нахилихме, учителят си сгъна ръцете и наду едни адски големи мускули.

— Искате ли да развиете такива бицепси? — попита учителят.

— Ами! — обади се Иреней.

— Според мен не е красиво — каза Фрюктьо. Ком обаче заяви, че може пък да си струва труда, бил навит да си има такива буци по ръцете, та да шашва приятелите в училище. Тоя Ком много ме дразни, все гледа да се покаже. Учителят каза:

— Хубаво, ако сте послушни и посещавате редовно занятията по гимнастика, наесен всички ще отидете на училище с ей такива мускули.

След това учителят ни накара да се построим в редица, а Ком ми каза:

— Ха на бас, че не можеш да се премяташ като мене — и направи една премятанка.

Аз се разкикотих, защото на премятанките страшно ме бива, и му показах как се прави тая работа.

— И аз мога! И аз мога! — обади се Фабрис, обаче не можеше.

Виж, Фрюктьо се премяташе свястно, във всеки случай много по-добре от Блез. Стояхме си там и се премятахме наред и изведнъж чухме, че някой бясно свири със свирка.

— Хайде стига вече! — викна учителят. — Помолих ви да застанете в редица, после цял ден ще можете да лудеете!

Застанахме в редица, за да не я сплескаме нещо, а учителят заяви, че щял да ни покаже какво трябва да правим, за да станем целите в мускули. Вдигна ръце и ги свали, вдигна ги, свали ги, вдигна ги и един тип от хотел „Мер“ ни каза, че нашият хотел е кофти.

— Не е вярно — развика се Иреней, — нашият хотел си е много щур, пък вашият е нагфаво отвратителен!

— Е, нашия всяка вечер поднасят шоколадов сладолед! — обади се един от хотел „Плаж“.

— Голямо чудо! — отвърна един от хотел „Мер“. — На нас пък ни дават и на обед сладолед, а в четвъртък имаше палачинки с конфитюр!

— Пък татко винаги иска допълнителни порции — каза Ком, — а управителят; на хотела му дава!

— Лъжеш, не е вярно! — каза един тип от хотел „Плаж“.

— Още дълго ли възнамерявате да водите този разговор? — извика учителят, който вече не махаше ръце, понеже ги беше скръстил.

Виж, дупките на носа му здравата мърдаха, ама според мен надали по тоя начин може да се развият мускули.

Учителят си потърка челото и ни каза, че после ще се заемем с упражненията за ръцете, а сега за сега ще поиграем. Страшен е тоя учител!

— Ще направим едно надбягване — каза той. — Наредете се ей там. Щом свирна, тръгвате. Който пръв стигне до оня чадър, е победител. Готови?

И учителят изсвири.

Побягна само Мамер, защото ние разглеждахме мидата, която Фабрис беше намерил на плажа. Ком ни обясняваше, че оня ден бил намерил една много по-голяма и щял да я подари на татко си, за да му послужи като пепелник. Учителят хвърли свирката си на пясъка и я зарита. За последен път съм виждал толкова разгневен човек в училище, когато веднъж Анян, дето е първенец на класа и любимец на учителката, разбра, че е втори на контролното по математика.

— А бе вие ще ме слушате ли, и ли не? — развика се учителят.

— Хубаво де, какво толкова — обади се Фабрис — Тъкмо щяхме да тръгнем за вашето състезание, не е толкова спешна работа.

Учителят стисна здраво очи и юмруци и вдигна към небето мърдащите дупки на носа си. Когато си наведе отново главата, говореше много бавно и много тихо.

— Хубаво — рече той, — ще започнем отново. Всички готови за старт.

— Я, няма пък — развика се Мамер, — не е честно! Аз съм победител, стигнах първи до чадъра! Не е честно, ще кажа на татко!

Той се разплака, зарита пясъка, каза, че щом е тъй, ще си отиде и си тръгна, плачейки. Мисля, че постъпи добре, защото учителят го, гледаше точно както татко гледаше мусаката, която ни бяха поднесли вчера за вечеря.

— Мили деца — каза учителят — скъпи дечица, малки приятели, ако някой се реши да не направи това, което ви казвам … така ще го отупам, че ще има да ме помни!

— Нямате право — обади се н някой, — само татко, мама, чичо и дядо имат право да ме тупат!

— Кой го каза това? — попита учителят.

— Той — каза Фабрис и посочи един дребосък от хотел „Плаж“.

— Не е вярно, гаден лъжец — каза дребосъкът.

Фабрис му хвърли пясък в лицето, обаче дребосъкът му лепна един страхотен шамар. Според мен дребосъкът вече се беше занимавал с гимнастика. Фабрис така се изненада, че дори не можа да заплаче. После всички започнахме да се бием, обаче ония от хотел „Мер“ и от хотел „Плаж“ са подлеци.

Когато престанахме да се бием, учителят, който беше седнал на пясъка, стана и каза:

— Добре. Започваме следващата игра. Всички с лице към морето. След сигнала — на бегом към водата! Готови? Старт!

Това много ни хареса, защото най-хубавото нещо на плажа, освен пясъка, е морето. Тичахме като бесни, водата беше адски щура, започнахме да се пръскаме, прескачахме вълните, а Ком викаше:

— Вижте ме! Вижте ме! Плувам кроул!

Когато се огледахме, видяхме, че учителят беше изчезнал.

Днес пристигна нов учител по гимнастика.

— Казвам се Жюл Мартен — заяви той. — А вие?

Ваканцията протича все тъй приятно, бащата на Никола няма повод за недоволство от хотел „Бо-Риваж“, като се изключи мусаката — и то особено онази вечер, когато в нея имаше мида. Понеже засега няма учител по гимнастика, децата си търсят други занимания, в които да излеят напиращата енергия …

(обратно)

МИНИ-ГОЛФЪТ

Днес решихме да поиграем на мини-голфа, който се намира до павилиона, където продават сувенири. Мини-голфът е много щура работа, ей сега ще ви обясня: има осемнайсет дупки, дават топки и едни пръчки и човек трябва да вкара топката в дупките с колкото се може по-малко удари. За да се стигне до дупките, се минава през едни кулички, ровчета, завои, нанагорнища и стълбички; страхотно нещо. Само първата дупка е лесна.

Тъпото е, че управителят на голфа не ни пуска да играем, ако не сме придружени от някой възрастен. И ние с Блез, с Фрюктьо, Мамер (ей, много е тъп тоя!), Иреней, Фабрис и Ком — това са приятелчетата от хотела — отидохме да помолим моя татко да дойде да поиграе с нас на мини-голфа.

— Не — каза татко, който си четеше вестника на плажа.

— Хайде де, един път поне се стегнете! — каза Блез.

— Хайде де! Хайде де! — развикаха се и останалите, а аз се разплаках и казах, че като не мога да играя на мини-голф, ще си взема едно водно колело, ще отида далеч-далеч и никога няма да се върна.

— Няма да можеш — каза Мамер, много е тъп, всеки случай. — За да вземеш водно колело, трябва да те придружава някой възрастен.

— Чудо голямо — обади се Ком, пък той ме дразни, понеже все гледа да се покаже, — аз например нямам нужда от колело, ще отида далеч, като плувам кроул.

Тъй си стояхме и спорехме край татко, накрая той си смачка вестника, хвърли го на пясъка и каза:

— Хубаво, хайде, ще ви заведа на мини-голфа. Моят татко е най-милият татко на света. Казах му го и го целунах.

Управителят на мини-голфа никак нямаше желание да ни пусне да играем, като ни видя. Ние обаче се развикахме: „Хайде де! Хайде де!“ и управителят се съгласи, обаче каза на татко да ни гледа хубаво какво правим.

Струпахме се при отправната точка за първата дупка, дето е адски лесна, а татко, нали знае сума ти неща, ни показа как трябва да се държи пръчката.

— Аз знам! — каза Ком и поиска да започне, обаче Фабрис му каза, че откъде-накъде той ще бъде пръв.

— А бе я да започнем по азбучен ред, като в училище, когато ни изпитват — предложи Блез.

Аз обаче не се навих, защото Никола е чак към края на азбуката и за училище е много щуро, обаче за мини-голфа не е честно. Тогава пристигна управителят на мини-голфа и каза на татко, че трябва да започнем да играем, понеже имало и други желаещи да поиграят на мини-голф.

— Ще започне Мамер, понеже е най-послушен — каза татко.

Мамер застана, прасна със страхотна сила топката, а тя изхвърча, прелетя над оградата и удари една кола, която беше спряла на пътя. Мамер се разплака, а татко отиде да прибере топката.

Татко обаче се позабави малко, защото в спрялата кола имаше един чичко, чичкото излезе от колата и започна да говори с татко, като размахваше ръце, насъбраха се хора, гледаха ги и се хилеха. Ние искахме да продължим играта, обаче Мамер беше седнал върху дупката, плачеше и казваше, че няма да стане, докато не му върнат топката, а всички ние сме били лоши. След това татко се върна с топката и никак не изглеждаше доволен.

— Внимавайте малко — каза татко.

— Добре — каза Мамер, — дайте ми топката. Татко обаче не му я даде, каза на Мамер, че му стига засега, че ще поиграе някой друг ден. Това никак не се хареса на Мамер, той се разрита на всички страни, започна да вика, че тука всички го използували и щом е тъй, ще отиде да повика татко си. И си тръгна.

— Хубаво, аз съм — каза Иреней.

— Няма такива работи — отвърна Фрюктьо, — аз ще играя.

Тогава Иреней удари с пръчката Фрюктьо по главата, Фрюктьо лепна един шамар на Иреней и дотича управителят на мини-голфа.

— Ей — викна управителят към татко, — я махайте оттука тия дечурлига, хората чакат, за да играят!

— Дръжте се прилично — каза татко. — Тези деца са си платили, за да играят, и ще играят!

— А така! — каза Фабрис на татко. — Кажете му! Всички приятелчета веднага взеха страната на татко, освен Фрюктьо и Иреней, които се удряха с пръчките и си лепяха шамари.

— А, тъй, значи — каза управителят на мини-голфа, — ами ако извикам полицай?

— Че извикайте — рече татко, — той ще отсъди кой е правият.

Тогава управителят на мини-голфа извика полицая, който стоеше на пътя.

— Люсиен! — извика управителят на мини-голфа. И полицаят дойде.

— Какво има, Ернест? — обърна се той към управителя.

— Има такова, че тоя тук пречи на хората да играят — отвърна управителят.

— Да — каза един чичко, — от половин час вече чакаме, за да играем на първата дупка!

— Вие на тия години нямате ли си по-интересно занимание? — попита татко.

— Какво? — обади се управителят на мини-голфа. — Ако мини-голфът не ви харесва, няма какво да отблъсквате другите хора от мини-голфа!

— Впрочем — каза полицаят — един господин току що подаде оплакване, понеже една топка от мини-голфа издраскала каросерията на колата му.

— Какво става сега, можем ли да играем на първата дупка, или не? — попита чичкото, който чакаше.

Тогава пристигна Мамер с татко си.

— Ей този е! — каза Мамер на татко си, като сочеше моя татко.

— Доколкото разбрах — рече таткото на Мамер, — вие не давате на сина ми да играе с другарчетата си?

Тогава татко се развика, управителят на мини-голфа се развика, всички се развикаха, полицаят свиреше със свирката си, а накрая татко ни изкара всички от мини-голфа и Ком хич не беше доволен, защото твърдеше, че докато никой не го гледал, бил вкарал топката с един единствен удар. Според мен това са смехории.

Толкова добре се забавлявахме на мини-голфа, че решихме на следващия ден да дойдем пак, за да опитаме втората дупка.

Само не знам дали татко ще се съгласи да дойде с нас.

Не, бащата на Никола никога вече не пожела да пристъпи покрай мини-голфа; беше започнал да изпитва силно отвращение към мини-голфа, което би могло да се сравни единствено с отвращението му към мусаката в хотел „Бо-Риваж“. Майката на Никола каза, че, не бива да вдига скандал заради мусаката, а бащата на Никола отвърна, че при тия цени скандално-е, дето се сервират такива неща. Отгоре на всичко заваля отново …

(обратно)

ДА ИГРАЕМ НА МАГАЗИН!

Неприятното с момичетата е, че хич не умеят да играят, плачат непрекъснато и винаги оплескват нещо. В хотела има три момичета.

Трите момичета в хотела се казват Изабел, Мишлин и Жизел. Жизел е сестра на моето приятелче Фабрис, двамата непрекъснато се бият. Фабрис ми каза, че е адски загубена работа да имаш момиче за сестра и че ако това продължава така, той ще се махне от къщи.

Когато времето е хубаво и сме на плажа, момичетата не ни пречат. Играят на разни тъпи игри, правят формички от пясък, разказват си разни приказки и си боядисват ноктите с червени моливи. А ние с приятелите измисляме страхотни неща. Състезаваме се, премятаме се, играем футбол, плуваме, бием се. Все щури работи.

Обаче като се развали времето, става по-различно, понеже трябва да стоим заедно в хотела. А вчера времето беше лошо, непрекъснато валеше. След обяда ядохме банички с месо, пък те бяха много по-вкусни от мусаката, а след това татковците и майките легнаха да подремнат. Ние с Блез, Фрюктьо, Мамер, Иреней, Фабрис и Ком — това са все приятели от хотела — си седяхме във фоайето и играехме карти, без да вдигаме шум. Не се правехме много-много на тарикати, защото завали ли, татковците и майките хич не разбират от шега. През тази ваканция татковците и майките твърде често преставаха да разбират от шега.

След това във фоайето влязоха трите момичета.

— Искаме да играем с вас — каза Жизел.

— Остави ни на мира, Зезел, защото иначе ще ти лепна някой шамар! — каза Фабрис.

Това никак не се хареса на Жйзел.

— Знаеш ли какво ще направя, ако не ни пуснете да играем с вас, Фафа? — попита Жизел. — Чисто и просто отивам да ви обадя на татко и мама, после ще те накажат, приятелите ти също ще ги накажат и няма да ядете десерт.

— Хубаво де — каза Мамер, обаче тоя човек е много тъп. — Можете да играете с нас.

— Тебе никой не те пита — каза Фабрис. Тогава Мамер се разплака, рече, че не искал да го наказват, че не е честно и ако не му дадат да яде десерт, ще се самоубие. Ние се попритеснихме, защото покрай целия този шум, който вдигаше Мамер, татковците и майките можеха да се събудят.

— Е, какво ще правим сега? — обърнах се аз към Иреней.

— А бе карай — отвърна ми Иреней и решихме да оставим момичетата да играят с нас.

— На какво ще играем? — попита Мишлин.

Тя е много дебела, винаги ми напомня за Алсест, едно приятелче от училище, което все яде.

— Ще играем на магазин — каза Изабел.

— А бе ти луда ли си? — попита Фабрис.

— Добре, Фафа — обади се Жизел, — отивам да събудя татко. Нали знаеш какъв става, като го събудят?

Тогава Мамер се разплака и каза, че искал да играе на магазин. Блез заяви, че ако ще трябва да играе на магазин, по-добре да отиде сам да събуди таткото на Фабрис. Фрюктьо обаче забеляза, че май тази вечер щяло да има за десерт шоколадов сладолед и тогава всички се предадохме.

Жизел застана зад една от масичките във фоайето, сложи отгоре картите и пепелниците и каза, че тя ще бъде продавачка, масата ще бъде тезгях, а разните неща по масата ще бъдат стока, а пък ние трябва да идваме и да купуваме стоката.

— Точно така — каза Мишлин, — а пък аз съм много красива и много богата дама, имам кола и сума ти кожени палта.

— Точно така — каза Изабел, — а пък аз съм друга дама, още по-богата и още по-красива, колата ми е с червени седалки като колата на чичо Жан-Жак и нося обувки с високи токове.

— Точно така — каза Жизел, — а пък Ком е мъж на Мишлин.

— Не ща — рече Ком.

— А защо не щеш? — попита Мишлин.

— Защото смята, че си много дебела, ей затова — каза Изабел. — Той иска на мен да ми бъде мъж.

— Не е вярно! — каза Мишлин и лепна един шамар на Ком, а Мамер ревна да плаче.

За да накара Мамер да млъкне, Ком заяви, че е готов да бъде мъж на когото и да било.

— Хубаво — рече Жизел, — тогава да почваме да играем. Ти, Никола, ще бъдеш първият клиент, обаче си много беден и няма с какво да си купиш ядене. Пък аз съм много благородна и ще ти дам храна без пари.

— Аз не играя — каза Мишлин. — След тия работи, дето ми ги наговори Изабел, не искам да приказвам с никого.

— Я виж ти, госпожицата се прави на много важна — рече Изабел. — Мислиш, че не знам какво си казала на Жизел за мене, когато ме нямаше!

— Ах, лъжкиня такава! — извика Мишлин. — След всички работи, дето ми изприказва за Жизел!

— Какво си разправяла на Мишлин за мен, Изабел? — попита Жизел.

— Нищо не съм казвала на Мишлин, нищо, това е — каза Изабел.

— Ей, че си нахална — викна Мишлин, — каза ми го пред онази витрина, дето беше изложен черният бански костюм с розовите цветенца, дето толкова ще ми отива, нали се сещаш?

— Не е вярно — извика Изабел, — обаче пък на мен Жизел ми разказа какво си к говорила за мен на плажа.

— Ей, момичета — обади се Фабрис, ще играем ли, или не?

Тогава Мишлин каза на Фабрис да не се бърка, където не му е работа, и го одраска.

— Я да оставиш брат ми на мира! — каза Жизел и издърпа плитките на Мишлин.

Мишлин се развика и лепна един шамар на Жизел, а Фабрис се захили, обаче Мамер ревна да плаче, момичетата вдигаха страхотен шум и във фоайето слязоха сума ти татковци и майки н попитаха какво се е случило.

— Момчетата не ни оставят да си играем на магазин — каза Изабел.

И всички бяхме наказани да останем без десерт. А пък Фрюктьо беше прав — тази вечер имаше шоколадов сладолед!

В деня на заминаването слънчицето отново грей-, на приветливо. Време беше за сбогуване с приятелите, за стягане на багажите и ново пътуване към гарата. Управителят на хотел „Бо-Риваж“ предложи на бащата на Никола да му даде малко мусака за из път, но бащата на Никола отказа. Това беше грешка, защото този път твърдо сварените яйца бяха останали в кафявия куфар, който куфар пътуваше във фургона.

(обратно)

ОТНОВО У ДОМА

Аз съм много щастлив, че се прибирам у дома, обаче приятелите ми от лятната ваканция не са тук, тукашните ми приятели още карат лятната си ваканция, пък аз съм самичък, не е честно. И се разплаках.

— А, тия да ги нямаме! — каза татко. — Утре започвам работа, искам днес малко да си почина, няма да ми вдигаш шум!

— Ама моля ти се — рече мама на татко, — бъди малко по-търпелив с детето. Знаеш какво им е на децата, като се връщат от почивка.

После мама ме целуна, изтри си лицето, избърса ми носа и ми каза да отида да си поиграя. Тогава казах на мама, че нямам нищо против, обаче не зная какво да правя.

— Защо не си посадиш едно бобче? — сети се мама.

Тя ми обясни, че това било много щуро нещо, вземало се бобено зърно, слагало се в мокро памуче, после се появявало стъбълце, после листа, после ставало цяло фасулено растение и било много забавно, татко щял да ми покаже. След това мама отиде да подрежда стаята ми.

Татко беше легнал на канапето в хола, въздъхна дълбоко и ми каза да отида да взема памук. Отидох в банята, не съборих много неща там. Пък и пудрата лесно се чисти по земята с малко водичка. Върнах се в хола и казах на татко:

— Ето памука, татко.

Татко знае сума ти работи, защото на моите години е бил първенец на класа и всичките му приятели все него са вземали за пример.

— Хубаво — каза татко, — сега иди в кухнята и намери бобено зърно.

В кухнята не можах да намеря бобено зърно. Нямаше и сладки, защото мама беше изчистила всичко от шкафовете, преди да тръгнем, беше забравила само едно парче камамбер и затова, като се върнахме, се наложи да отворим прозореца в кухнята.

В хола казах на татко, че не съм намерил бобено зърно, а той ми отвърна:

— Е, здраве да е.

И се зачете отново във вестника си, обаче аз се разплаках и завиках:

— Искам да си посадя бобче! Искам да си посадя бобче! Искам да си посадя бобче!

— Никола — рече татко, — ще те напляскам.

Е, това пък ако не е нахалство! Хем искат от мен да си посадя бобче, хем като няма бобчета, искат да ме накажат! Тогава вече започнах да плача яката, пристигна мама, аз й обясних и тя каза:

— Иди до бакалницата на ъгъла и поискай да ти дадат бобено зърно.

— Точно така — рече татко — и недей да бързаш.

Отидох до бакалницата на ъгъла, която е на господин Компани, пък той е много щур, защото, като ходя там, понякога ме черпи с бисквити. Този път обаче с нищо не ме почерпи, защото бакалницата беше затворена и имаше забодена бележка, на която пишеше, че било поради лятната почивка.

Върнах се в къщи тичешком и татко пак беше на канапето, обаче беше престанал да чете и беше сложил вестника на лицето си.

— При господин Компани е затворено — викнах аз, — пак си нямам бобче!

Татко подскочи.

— А? Какво? Какво станало? — попита той.

Наложи се отново да му обясня. Татко си потърка челото, въздъхна дълбоко няколко пъти и каза, че нищо не можел да направи.

— Ами тогава какво ще си посадя на памучето? — попитах аз.

— Никола! — извика татко. — Стига вече! Иди да играеш в стаята си!

Качих се в стаята си, плачейки, и заварих мама да прибира.

— Не, Никола, не влизай тук — каза мама. — Слез да си играеш в хола. Защо не си посадиш бобче, нали ти казах?

В хола обясних на татко, преди да се развика, че мама ми е казала да сляза и ако ме чуе да плача, ще се ядоса.

— Хубаво — рече татко, — само стой мирен.

— Ами откъде да намеря бобче, за да си посадя? — попитах аз.

Татко ме изгледа, почеса се по главата и ми каза:

— Иди да вземеш леща от кухнята. Ще сложим леща вместо боб.

Виж, леща имаше в кухнята и аз бях много доволен. Татко ми показа как да намокря памучето и как да сложа лещата отгоре.

— Сега — каза татко — слагаш това нещо в чинийка на перваза на прозореца и след време ще покарат стъбла и листа.

И той отново легна на канапето.

Аз направих, каквото каза татко, и зачаках, обаче не виждах от летата да излизат стъбла и започнах да се питам какво се е объркало. Понеже не знаех, отидох при татко.

— Какво има пак! — извика татко.

— От лещата не излизат стъбла — казах аз.

— А бе ти бой ли искаш? — извика татко, а аз казах, че ще се махна от къщи, че съм много нещастен и никога няма да се върна, че ще им бъде мъчно за мен, че това с лещата са ГЛУПОСТИ, и накрая мама дотича в хола.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-търпелив с детето — обърна се мама към татко. — Аз трябва да подредя къщата, нямам време да се занимавам с него, струва ми се …

— На мен ми се струва, че човек поне в къщи трябва да има право на спокойствие! — отвърна татко.

— Нрава беше бедната ми майка — каза мама.

— Няма какво да месиш тук майка си и нейната беднотия! — извика татко.

— Добре — каза мама. — можеш да обиждаш и майка ми!

— Аз ли съм обидил майка ти? — викна татко. Мама се разплака, татко започна да обикаля из хола и да вика, а аз казах, че ако веднага не накарат лещата ми да порасне, ще се самоубия. Тогава мама ме напляска.

Тия родители са наистина непоносими, като се върнат от почивка!

(обратно)

ДЪЖДЪТ

Аз обичам да има дъжд, ама да е много, много силен, защото тогава не ходя на училище, оставам у дома и си играя с електрическото влакче. Днес обаче не валеше достатъчно, затова се наложи да отида.

То, нали знаете, и като зали, пак е весело; човек може да си вдигне главата и да гълта капките, да стъпва в локвите и да пляска с крака из тях, за да пръска приятелите си. Може също така да се минава под капчуците и става адски студено, когато водата ти влезе под яката на ризата — то пък какъв смисъл има да се минава под капчука със закопчана догоре мушама. Тъпото е, че през междучасието не ни оставят да слизаме на двора, за да не се мокрим.

В клас лампата стоеше запалена и беше много особено, а пък аз много обичам да гледам как капките се състезават по стъклата коя първа ще стигне до долу. Също като реки. После би звънецът н учителката ни каза:

— Добре, сега имате междучасие: можете да си говорите, но ще стоите мирни.

Тогава всички едновременно започнахме да говорим, вдигна се страхотен шум; човек трябваше да вика, за да ю чуят. Учителката въздъхна, стана, излезе в коридора, като остави вратата отворена, н започна да разговаря с другите учителки, които не са чудесни като нея — ние затова гледаме да не си я ядосваме.

— Хайде — каза Подес. — Ще играем ли на ловец и дивеч?

А бе ти да не си луд? — рече Рюфюс. — Учителката ще се кара, пък и сто на сто ще счупим някое стъкло!

— Че тогава дай да отворим прозорците! — каза Жоашен.

Това вече беше страхотно предложение и всички отидохме да отворим прозорците, само Анян преговаряше урока по история — беше си запушил ушите и го четеше на глас. Той Анян си е луд! Отворихме прозорците; беше много щуро, защото вятърът духаше в класната стая и се забавлявахме, като си подлагахме лицата да ги пръска водата. После се чу силен вик: беше влязла учителката.

— Не, вие наистина прекалявате! — извика учителката. — Веднага да затворите тези прозорци!

— Ние заради ловеца и дивеча, госпожице — обясни Жоашен.

Тогава учителката каза, че и дума не може да става да си играем на ловец и дивеч, накара ни да затворим прозорците и ни каза всички да седнем. Тъпото беше, че чиновете край прозорците бяха целите мокри, пък може да е щуро да те пръска вода по лицето, обаче е кофти да сядаш върху нея. Учителката вдигна ръце, каза, че сме непоносими и нареди да се настаним, както можем, по сухите чинове. Тогава се вдигна малко шум, понеже всеки си търсеше място, на някои чинове се бяха наместили по пет човека, а един чин едва-едва може да побере трима души. Аз бях заедно с Рюфюс, Клотер и Йодес. След това учителката почука с линийката си по катедрата и извика: „Тишина!“ Никой повече не гъкна, само Анян нищо не беше чул и продължаваше да повтаря урока си по история. Честно казано, той седеше сам на чина си, понеже никой не се натиска да сяда до тоя гаден обаждач, освен на контролните. После Анян вдигна глава, видя учителката и престана да говори.

— Добре — рече учителката. — Повече да не съм ви чула. При следващото провинение ще се наказваме! Ясно ли е? Сега разпределете се малко по-прилично по чиновете и тихо, моля!

Тогава всички станахме и си сменихме местата, без да кажем дума; не биваше да се правим на тарикати, защото учителката явно беше адски ядосана!

Аз седнах с Жофроа, Мексан, Клотер и Алсест и хич не беше удобно, понеже Алсест заема ужасно много място и троши навсякъде с филиите си. Учителката дълго ни гледа, въздъхна дълбоко и отново излезе да си говори с другите учителки.

После Жофроа стана, отиде до дъската и нарисува с тебешир едно много страхотно човече, макар да го остави без нос, а отдолу написа: „Мексан е глупак“. Ние си умряхме да се хилим, само Анян пак се беше забил в историята. Мексан пък се изправи и отиде при Жофроа, за да го удари. Жофроа се защищаваше, разбира се, и тъкмо всички бяхме наставали и започвахме да викаме, когато учителката влезе тичешком — беше се зачервила, а очите й бяха намръщени; толкова ядосана не съм я виждал кажи-речи цяла седмица. А когато видя черната дъска, работата съвсем се заплете.

— Кой направи това? — попита учителката.

— Жофроа — отвърна Анян.

— Ей, ти, обаждач такъв! — извика Жофроа. — Като те перна, ще видиш!

— Само така! — извика Мексан. — Давай, Жофроа!

Тогава стана съвсем страшно. Учителката направо побесня, удари сума ти пъти катедрата с линийката си. Анян се разплака и се развика, каза, че никой не го обичал, че не било честно, че всички го използували, че щял да умре и да се оплаче на родителите си. Всички бяхме наскачали и крещяхме; беше адски весело.

— Сядайте! — извика учителката. — За последен път ви казвам, седнете! Не искам да ви чувам повече! Седнете!

Ние седнахме. Аз бях с Рюфюс, Мексан и Жоашен и тогава директорът влезе в стаята.

— Станете! — каза учителката.

— Седнете! — каза директорът. После ни изгледа и попита учителката:

— Какво става тук? Из цялото училище се чува как вика вашият клас’ Това е непоносимо! Освен това защо седят по четири и по пет души на чин, след, като има свободни места? Всички да си отидат но местата!

Всички наставахме, обаче учителката обясни на директора за номера с мокрите чинове. Директорът се поизненада, но се съгласи и ни каза да се върнем на същите места. Тогава аз седнах с Алсест. Рюфюс, Клотер, Жоашен и Йодес; здравата се нагьчкахме. После директорът посочи с пръст дъската и попита:

— Кой направи това? Хайде, веднага!

Анян не успя да се обади, защото Жофроа се изправи, плачейки, и каза, че не бил той виновен.

— Късно е за извинения и плажове, малки приятелю — каза директорът. — Тръгнали сте по лош път: този път води към затвора, но аз ще ви отуча да употребявате некрасиви думи и да обиждате съучениците си! Ще ми напишете петстотин пъти това, кое го сте издраскали на дъската. Ясно ли е? … За останалите — дъждът вече спря, но въпреки това вие днес няма да слизате на двора през междучасията. Това ще ви научи да уважавате дисциплината; ще си стоите в клас под надзора на вашата учителка! Когато директорът си отиде, ние с Жофроа и Мексан се преместихме на нашия си чин и си рекохме, че нашата учителка е чудесна и много ни обича, а пък ние от време на време само я ядосваме. От всички нас тя изглеждаше най-притеснена, като разбра, че днес не бива да слизаме на двора!

(обратно)

ШАХ

В неделя беше студено и валеше, обаче на мен ми беше все едно, понеже бях поканен на гости у Алсест, а пък Алсест е много добро приятелче и е много дебел, и страшно обича да яде. С Алсест винаги е весело, даже като се скараме.

Когато пристигнах при Алсест, отвори майка му, защото Алсест беше седнал с татко си на масата и двамата ме чакаха за закуска.

— Ти закъсня, бе — рече ми Алсест.

— Не говори с пълна уста — каза татко му — и ми подай маслото.

За тази следобедна закуска на всеки от нас бяха поднесени по две чаши какао, торта с крем, препечен хляб с масло и конфитюр, наденица и сирене, а когато приключихме, Алсест попита майка си дали не може да хапнем малко от обедния гювеч, искал и аз да го опитам; майка му отвърна, че не можело, защото сме щели да си развалим вечерята, а пък и о г обедния гювеч не било останало нищо. Така или иначе, аз вече не бях много гладен.

После станахме, за да отидем да си играем, обаче майката на Алсест ни каза, че трябва да бъдем много разумни и в никакъв случай да не разбъркваме стаята, понеже била прибирала цялата сутрин.

— Ще поиграем с влакчето, с количките, с топчетата и с футболната топка — каза Алсест.

— Не, не и не! — каза майка му. — Не искам стаята ти да прилича на склад. Измислете си по-тихи игри!

— Е какво например? — попита Алсест.

— Аз се сетих — каза таткото на Алсест. — Ще ви науча на най-разумната от всички игри! Идете в стаята, аз ей сега ще дойда.

Тогава ние отидохме в стаята на Алсест, пък тя вярно беше адски добре подредена, а след това пристигна татко му с шах под мишница.

— Как, шах ли? — каза Алсест. — Че ние не можем да играем!

— Именно де — рече таткото на Алсест, — аз ще ви науча; сега ще видите, много е хубаво!

То наистина шахът бил интересно нещо! Таткото на Алсест ни показа как се нареждат фигурите по дъската (на такава дъска се играе и дама, аз на дама съм много добър!), посочи ни пешките, топовете, офицерите, царете и цариците, каза ни как се местят, пък то не било лесна работа, и как трябва да се вземат противниковите фигури.

— Също като битка на две армии — каза таткото на Алсест, — а вие сте генерали.

После таткото на Алсест взе по една пешка във всяка ръка, скри ги, даде ми да си избера, аз изкарах белите и започнахме да играем. Таткото на Алсест е много щур и остана с нас да ни дава съвети и да ни казва кога бъркаме. Дойде майката на Алсест и май доста се зарадва, като ни видя да играем, насядали около масичката на Алсест. После таткото на Алсест премести един офицер, захили се и каза, че съм изгубил.

— Хубаво — рече таткото на Алсест, — струва ми се, че разбрахте как става. Сега, значи, Никола ще вземе черните и ще си играете сами.

После си излезе заедно с майката на Алсест, като й обясняваше, че всичко е въпрос на умение и наистина ли не бил останал малко гювеч.

Тъпото при черните фигури беше, че малко лепнеха, понеже Алсест винаги има конфитюр по ръцете.

— Битката започва — рече Алсест. — Напред! Бум! И премести една пешка. Тогава аз преместих моя кон, а пък конят се мести най-трудно, понеже най-напред върви направо, а после встрани, обаче е най-щур, понеже може да скача.

— Рицарят не се бои от враговете! — извиках аз.

— Напре-ед! Там-та-ра-там-там-там! — отвърна Алсест, като имитираше барабан, и бутна с длан няколко пешки.

— Ей! — рекох аз. — Нямаш право да постъпваш така!

— Защищавай се, както можеш, негоднико! — извика Алсест, който гледа заедно с мене един филм със сума ти рицари и замъци в четвъртък, когато бяхме у Клотер.

Тогава аз избутах с две ръце моите пешки, като се правех на картечница — такатакатакатак, — а когато моите пешки срещнаха пешките на Алсест, сума ти нещо изпопада.

— Чакай, бе! — рече Алсест. — Това не се брои! Ти се направи на картечница, пък то тогава не е имало. Имало е само оръдия — бу-ум — и шпаги — шат, шат! Ако ще шмекеруваш, няма какво да играем.

Алсест си беше прав, аз се съгласих и продължихме да играем шах. Аз преместих офицера, обаче нямаше къде, понеже цялата дъска беше пълна с пешки. Алсест бутна с пръст моя офицер, все едно, че играеше на топчета, офицерът се блъсна в моя кон и го събори. Тогава аз направих същото нещо с моя топ и той събори царицата му.

— Това не се брои — каза Алсест. — Топът върви право напред, а ти го изстреля по диагонал, все едно, че е офицер!

— Победа! — извиках аз. — Те са ни в ръцете! Напред, храбри рицари! За крал Артур! Бум! Бум!

И изстрелях с пръсти сума ти фигури; беше страхотно.

— Чакай — рече Алсест. — Така, с пръсти, е много лесно; дай да опитаме с топчета, а? Топчетата ще бъдат куршуми — бум, бум!

— Добре — казах аз, — само че на дъската няма да има място.

— Виж бе, много е просто — рече Алсест. — Ти ще застанеш в единия край на стаята, аз ще отида на другия край. Освен това може да крием фигурите зад краката-на леглото, на стола и на масичката.

После Алсест тръгна да извади топчетата от своя шкаф, само че шкафът не беше подреден добре като стаята; сума ти работи изпопадаха върху килима. Аз взех в двете си ръце една черна и една бяла пешка, стиснах юмруци и дадох на Алсест да си избере, а той улучи белите. Целехме се с топчетата и всеки път викахме: „Бум“. Фигурите бяха добре прикрити и не беше лесно да се улучат.

— Ей, слушай — казах аз, — защо не вземем за танкове вагоните от влакчето ти и количките?

Алсест извади влакчето и количките от шкафа, сложихме вътре войниците и започнахме да бутаме танковете — чиджих, чиджих!

— Да, ама никога няма да уцелим войниците с топчетата, като са в танковете — каза Алсест.

— Можем да ги бомбардираме — рекох аз.

Тогава си напълнихме ръцете с топчета и това бяха самолети, викахме „рръммм“, а когато прелитахме над танковете, пускахме топчетата — бум! Обаче топчетата нито не можеха да направят на вагоните и на количките; тогава Алсест си извади футболната топка, на мен ми даде една друга топка на червени и сини шарки, бяха му я купили да играе с нея на плажа. Започнахме да замеряме танковете с топките и беше направо страхотно! После Алсест удари един адски силен шут, футболната топка се блъсна с вратата, отскочи към масичката и събори едно шиите с мастило, и тогава влезе майката на Алсест.

Майката на Алсест ужасно се ядоса. Тя му каза, че тази вечер няма да му дадат да си вземе повторно от десерта, а на мен ми каза, че вече е късно и трябва да се прибирам в къщи, където ме чака бедната ми майка. Когато си тръгнах, у Алсест продължаваха да викат — сега му се караше татко му.

Жалко, дето не можахме да продължим — това шахът бил много щура игра! Като се оправи времето, ще отидем да поиграем шах на запустелия двор.

Има си хас, такава игра не може да се играе в стая — чиджих, чиджих, бум, бум!

(обратно)

КЛОТЕР Е С ОЧИЛА!

Когато Клотер пристигна в училище тази сутрин, всички много се изненадахме, понеже имаше очила. Клотер е много свястно приятелче и е най-слабият ученик в класа. Май поради тази причина му били сложили очилата.

— Докторът каза на родителите ми, че може да съм толкова слаб, понеже не виждам добре в училище — обясни Клотер. — Отидохме в очиларския магазин, чичкото там ми прегледа очите с една машина, от-44оято не боли, накара ме да прочета сума ти букви, които нищо не значеха, даде ми очила и сега — бам! — вече няма да бъда последен в класа.

Мен този номер с очилата малко ме усъмни, щото Клотер обикновено наистина не вижда в клас — той винаги спи. Може пък очилата да му попречат да заспива. И вярно, че първенецът на класа е Анян, а само той носи очила — всъщност затова не можем да го удряме толкова често, колкото ни се иска.

Анян много се притесни, като видя, че Клотер е с очила. Анян е любимец на учителката и все се страхува някой да не го надмине. Ние много се зарадвахме, че сега вече Клотер ще бъде първенец на класа, защото Клотер е приятелче.

— Видя ли ми очилата? — обърна се Клотер към Анян. — Сега аз ще бъда първенец по всички предмети, учителката мен ще праща да вземам картите и да бърша дъската! Тра-ла-ла!

— Няма пък! Няма пък! — каза Анян. — Аз съм си първенец! А ти откъде-накъде ще идваш в училище с очила!

— Ще си идвам, и още как! — каза Клотер. — Няма пък само ти да бъдеш гадният натегач в тоя клас! Тра-ла-ла!

— Пък аз — рече Рюфюс — ще помоля татко да ми купи очила и също ще стана отличник!

— Всички ще помолим татковците си да ни купят очила — извика Жофроа. — Всички ще бъдем отличници и натегачи!

Тогава стана жестоко, Анян се развика, ревна да плаче, каза, че не е честно, че нямаме право да бъдем отличници, че ще се оплаче, че никой не го обича, че е много нещастен и ще се самоубие, и тогава тичешком пристигна Бульона. Бульона е нашият възпитател, някой път ще ви разкажа защо сме го кръстили така.

— Какво става тук? — извика Бульона, — Анян!

Защо сте се разплакали сега? Погледнете ме в очите и ми отговорете!

— Те искат да си сложат очила! — каза Анян, като хълцукна няколко пъти.

Бульона погледна Анян, погледна нас, потърка си устата с ръка и каза:

— Я всички да ме погледнете в очите! Няма да се мъча да разнищвам вашите щуротии: искам само да ви кажа, че ако още един път ви чуя, ще се наказваме! Анян, идете да изпиете една мата вола, без да дишате, останалите да внимават!

И той си замина заедно с Анян, конто продължаваше да хълцука.

— Ей — казах аз на Клотер, — ще ни услужваш ли с очилата си, като излизаме да ни изпитват?

— Аха, и за контролните също! — каза Мексан.

— За контролните ще ми трябват — каза Клотер, — понеже, ако не получа отличен, татко ще разбере, че съм бил без очилата и ще ми се кара, защото не обича да си раздавам нещата; иначе за изпитванията става.

Клотер е истински приятел н аз го помолих да ми даде за малко очилата да опитам. Хич не ми е ясно как Клотер ще избие отлични оценки — с тия очила всичко се вижда накриво, като си погледнеш краката, все едно, че са ти под брадичката. После предадох очилата на Жофроа, той ги даде на Рюфюс, оттам минаха у Жоашен, у Мексан и у Йодес, който ни скапа от смях, понеже се направи на кривоглед. След това искаше да ги вземе Алсест, обаче тук нещата се объркаха.

— Без тебе — каза Клотер. — На тебе ръцете ти са целите в масло от филиите и ще ми цаапаш очилата. За какво ми са очила, ако няма да виждам през тях? Знаеш ли колко трудно се бършат, пък и татко няма да ме пусне да гледам телевизия, ако пак остана последен в класа, понеже някакъв си глупак ми изплескал очилата с мазните си ръчища!

Клотер отново си сложи очилата, обаче Алсест не беше никак доволен.

— Ами аз мога ли да ти фрасна един с тия мазни ръчища? — полита той Клотер.

— Не можеш да ме удряш — каза Клотер. — Аз съм с очила. Тра-ла-ла!

— Хубаво де — каза Алсест, — свали си очилата!

— Я, няма — рече Клотер.

— Ей, тия отличници, бе — каза Алсест, — всичките са една стока! Пъзльовци!

— Аз ли съм пъзльо? — викна Клотер.

— Пъзльо си, ами, нали носиш очила! — викна Алсест.

— Ей сега ще видим кой е пъзльо! — извика Клотер и си свали очилата.

Двамата бяха побеснели, обаче не можаха да се сбият, защото дотърча Бульона.

— Какво има пак? — попита той.

— Той не иска да си сложа очила! — извика Алсест.

— А той иска да намазни моите! — извика Клотер.

Бульона си сложи ръцете на бузите и започна да ги дърпа, а той като прави така, работата става сериозна.

— Слушайте, вие двамата, я ме погледнете в очите! — каза Бульона — Не знам какво пак сте измислили, обаче да не съм чул повече думата „очила“! А за утре ще ми спретнете във всички времена на изявителното наклонение глагола: „Не бива да говоря нелепости през междучасието и да създавам безредие, принуждавайки господин възпитателя да се намесва“.

След това той би звънеца за началото на часа.

Като се строихме, Клотер каза на Алсест, че ако си изтрие ръцете, ще му даде да си сложи очилата. Клотер си е приятелче, това е.

В часа — имахме география — Клотер предаде очилата си на Алсест, който хубаво си изтри ръцете о куртката. Алсест си ги сложи и извади много лош късмет, понеже тъкмо тогава учителката застана пред него.

— Престанете да се правите на палячо, Алсест! — извика учителката. — и недейте да си кривите очите! Ако нещо ви стресне, ще си останете кривоглед! А сега — вън!

Алсест излезе с очилата, за малко да се блъсне във вратата. После учителката извика Клотер на дъската.

И, разбира се, без очилата нито не излезе: писа му двойка.

(обратно)

ДОКТОРИТЕ

Когато влязох тази сутрин в училищния двор, към мен се приближи Жофроа, изглеждаше много омърлушен. Каза ми, че според приказките на големите щели да идват доктори и да ни флуорографират. След това надойдоха и другите приятели.

— Това са майтапи — рече Рюфюс. — Големите все така се майтапят.

— Какви, майтапи? — попита Жоашен.

— Дето уж тая сутрин щели дн идват доктори да ни ваксинират — отвърна Рюфюс.

— Според тебе не е ли вярно? — обади се разтревожено Жоашен.

— Кое да е вярно? — попита Мексан.

— Дето щели да идват доктори да ни оперират — отвърна Жоашен.

— Че аз не ща! — извика Мексан.

— Какво не щеш? — попита Йодес.

— Не ща да ми режат апендикса — отвърна Мексан.

— Какво е това апендикс? — попита Клотер.

— Това е едно нещо, дето на мен са ми го отрязали, когато съм бил малък — отвърна му Алсест. — Само ще им се изсмея на вашите доктори. И той се изсмя.

После Бульона — нашият възпитател — би звънеца и се строихме в редица. Всички здравата се бяхме притеснили, само Алсест си се смееше, а пък Анян не беше чул нищо, понеже си преговаряше уроците. Кога го влязохме в клас, учителката каза:

— Деца, тази сутрин ще дойдат доктори, за да ви …

Само че не можа да продължи, защото Анян скочи.

— Как така доктори? — извика Анян. — Не искам да вървя при докторите! Няма да отида при докторите! Ще се оплача! Освен това не мога да отида при докторите, аз съм болен!

Докато Анян плачеше, учителката чукна с линийката си по катедрата и продължи:

— Няма никакви причини да се безпокоите н да се държите като бебета. Докторите само ще ви флуорографират, това никак не боли и …

— Ама на мен ми казаха, че идвали да ни режат апендиксите! — обади се Алсесг. — Ако е за апендиксите, как да е, обаче за флуорографирането мен ме няма!

— Апендиксите ли? — изпищя Анян и се затъркаля по земята.

Учителката се ядоса, започна отново да чука с линийката по катедрата и каза на Анян да стои мирен, ако не иска да получи двойка по география (имахме час по география). После каза, че ако някой се обади отново, ще изхвърчи от училището. Тогава никой не каза нищо повече, освен учителката.

— Тъй — каза тя, — Флуорографирането означава, че просто ще ви направят една снимка, за да проверят дали белите ви дробове са в ред. Освен това вас сигурно са ни преглеждали на рентген и много добре знаете какво е. Значи, няма нужда да шумите и без това е безсмислено.

— Ама, госпожице — започна Клотер, — на мен белите ми дробове …

— Не ме занимавайте с белите си дробове, по-до-бре елате на дъската и ни кажете какво знаете за притоците на Лоара — каза учителката.

Клотер тъкмо беше изпитан и наказан да стои прав в ъгъла, когато влезе Бульона.

— Сега е ред на вашия клас, госпожице — каза Бульона.

— Чудесно — рече учителката. — Станете тихо и се подредете.

— И наказаните ли? — обади се Клотер. Учителката не успя да му отговори, защото Анян отново ревна да плаче, закрещя, че никъде нямало да първи, че ако го били предупредили, щял да донесе извинителна бележка от родителите си, утре щял да я донесе, държеше се здраво с две ръце за чина и риташе на всички страни. Учителката въздъхна и отиде при него.

— Слушай, Анян — каза учителката. — Уверявам те, че ням? от какво да се боиш. Докторите дори няма да те пипнат; пък и ще видиш колко е забавно — докторите са дошли с един голям камион, в камиона се влиза по една малка стълбичка. А вътре е толкова хубаво, че не можеш си го представиш. Освен това знаеш ли какво; ако си послушен, обещавам ти да те изпитам по математика.

— Ама на дробите ли? — попита Анян. Учителката каза „да“. Тогава Анян пусна чина и застана в редицата заедно с нас, като трепереше здравата и издаваше едно тихичко „ъх-ъх-ъх“ през цялото време.

Кай слизахме в двора, срещнахме големите, които се връщаха в клас.

— Ей! Боли ли? — попита ги Жофроа.

— Ужас! — отвърна един от големите. Пари, боцка, дращи, всички са с едни огромни сатъри и навсякъде има кръв!

Големите си заминаха, като се кикотеха. Анян се затъркаля по земята, стана му лошо и се наложи Бульона да го вземе на ръце и да го отнесе в амбулаторията. Пред училищната врата беше спрял един много голям бял камион, със стълбичка за качване отзад и друга стълбичка за слизане отстрана, отпред. Адски щуро. Директорът разговаряше с един доктор, облечен в бяла престилка.

— Ей тия са — каза директорът, — тъкмо за тях ви говорех.

— Не се безпокойте, господин директоре — каза докторът, — ние сме свикнали, при нас нещата ще минат гладко). Всичко ще протече тихо и спокойно.

И изведнъж се чуха страхотни викове; пристигаше Бульона, дърпайки Анян за ръката.

— Струва ми се, че ще е добре да започнете с този тук — рече Бульона. — Малко е нервен.

Тогава един доктор взе Анян на ръце, Анян го зарити и г.нкаше да го пуснат, защото му били обещали, че докторите няма да го пипат, всички тук лъжели и тон щял да се оплаче в полицията. След това докторът влезе в камиона заедно с Анян, чуха се отново писъци н един дебел глас каза: „Престани да мърдаш! Ако продължаваш да се въртиш, ще те взема с мен в болницата!“ После се чу едно „ъх-ъх-ъх“ н видяхме Анян, който слезе широко ухилен от страничната врата и затича към училището.

— Тъй — каза един доктор и си изтри лицето. — Първите пет; крачка напред! Хайде, като войничета!

Никой не се помръдна и докторът посочи петима души с пръст.

— Ти, ти, ти, ти и ти — каза докторът.

— Че защо ние, а не тон? — попита Жофроа, като посочи Алеест.

— Правилно! — обадихме се ние с Рюфюс, Клотер и Мексан.

— Докторът каза: Ти, ти, ти, ти и ти — рече Алсест. — За мен не каза нищо. Значи, ще вървите вие — ти, ти, ти, ти и ти! Аз не!

— Тъй ли? Щом пък ти няма д и вървиш, няма да отиде нито той, нито той, нито той, мито той, нито аз! — заяви Жофроа.

— А Се вие докога ще продължавате — викна докторът. — Хайде, вие петимата — качвайте се! Вървете.

Тогава ние се качихме. В камиона беше много щуро; един доктор ни записа имената накараха пи да си съблечем ризите, сложиха ни един след друг да застанем зад едно стъкло, после казаха, че това било всичко и можем да си облечем ризите.

— Ама камионът е много щур! — каза Рюфюс.

— Видя ли каква масичка! — рече Клотер.

— Сигурно за пътешествия ще бъде страхотен! — казах аз.

— Ами това нещо как работи? — попита Мексан — Не пипайте нищо! — извика единият доктор, — Хайде, слизайте! Бързаме! Марш … Не! Не отзад! Оттук! Оттук!

Само че Жофроа, Клотер и Мексан вече бяха тръгнали да слизат отзад и стана безумна суматоха, защото имаше други, които се качваха. След това докторът, който стоеше на задната врата, спря Рюфюс, който бе заобиколил камиона и искате да се качи отново, и го попита дали вече не е минал през флуорографа.

— Не — каза Алсест, — аз минах.

— Ти как се казваш? — попита докторът.

— Рюфюс — отвърна Алсест.

— Ох, ще ме заболи! — каза Рюфюс.

— Ей, вие! Я не се качвайте от предната врата! — викна един доктор.

Докторите продължиха да работят — сума приятели се качваха и слизаха, а Алсест обяснявате на един доктор, че за него нямало смисъл, понеже апен-диксът му бил отрязан. После шофьорът на камиона се подаде от прозореца и попита може ли да тръгна, понеже вече доста били закъснели.

— Кара!!! — извика един доктор от вътрешността на камиона. — Всички минаха с изключение па един — Алсест. Той сигурно отсъствува!

И камионът си тръгна, а докторът, който спореше с Алсест на тротоара, се обърна и завика:

— Ей! Чакайте ме! Чакайте ме!

Само че онези от камиона не го чуха, сигурно защото всички викахме.

Докторът беше побеснял. А пък ние всъщност бяхме наравно с докторите: те ни оставиха един от своите хора, но взеха със себе си едно наше приятелче — Жофроа. Той беше останал в камиона.

(обратно)

РЮФЮС Е БОЛЕН

Бяхме в клас, тъкмо решавахме една много трудна задача за някакъв селянин, който бил продал сума ти яйца и ябълки, и изведнъж Рюфюс вдигна ръка.

— Кажи, Рюфюс? — рече учителката.

— Мога ли да изляза, госпожице? — попита Рюфюс. — Май съм болен.

Учителката извика Рюфюс при катедрата; поогледа го, пипна челото му н каза:

— Ама ти наистина не изглеждаш добре. Излез, иди до амбулаторията и кажи да те прегледат.

Рюфюс си излезе адски доволен, без да си дореши задачата. Тогава Клотер вдигна ръка, а учителката го наказа да спрегне глагола: „Не бива да се преструвам на болен, за да си търся извинение с надеждата да избягна решаване го на задачите по математика“. Във всички времена н наклонения.

През междучасието 01 крих ме Рюфюс на двора и отидохме при него.

— Беше ли в амбулаторията? — попитах аз.

— Не — отвърна ми Рюфюс. — Седях на скришно място до края на часа.

— Че защо не отиде до амбулаторията? — попита Йодес.

— Да не съм луд рече Рюфюс. — Като отидох там миналия път, ми сложиха йод на коляното н щипеше ужасно.

Тогава Жофроа попита Рюфюс наистина ли е болен, а Рюфюс го попита за бой ли плаче. Тогава Клотер се захили и не си спомням добре какво казаха приятелите и как стана цялата работа, обаче след малко всички се биехме здравата около Рюфюс, който седна да ни гледа и се развика: Давай! Давай! Давай!

Разбира се, както обикновено Алсест и Анян не се биеха Анян си преговаряте уроците, пък и никой не бива да го удря заради очилата, а Алсест трябваше да доизяде две филии до края на междучасието. След това дотича господин Мушабиер. Господин Мушабиер е нов възпитател, не е много стар и помага на Бульона — той си е нашият възпитател — да ни възпитава. Щото вярно де: колкото и да сме мирни, възпитателната работа през междучасието е мъчно нецо.

— Е? — попита господин Мушабиер. — Какво има пак, хулигани такива? Ще издействувам да ви накажат до един!

— Без мене — каза Рюфюс. — Аз съм болен.

— Да де — обади се Жофроа.

— А мога ли да ти фрасна един? — попита Рюфюс.

— Тихо! — викна господин Мушабиер. — Тихо, защото иначе всички ви ще разболея!

Тогава ние млъкнахме, а господин Мушабиер извика Рюфюс при себе си.

— Какво ви е? — попита господин Мушабиер. Рюфюс отвърна, че не му било добре.

— Казахте ли на родителите си? — попита господин Мушабиер.

— Да — рече Рюфюс, — казах на мама сутринта.

— Е — попита господин Мушабиер, — тогава защо майка ви ви пусна да дойдете на училище?

— Ами аз всяка сутрин казвам на мама, че не ми е добре — обясни Рюфюс. — Тя откъде може да разбере. Само че този път няма майтап.

Господин Мушабиер огледа Рюфюс, почеса се по главата и му каза да отиде до амбулаторията.

— Не — извика Рюфюс.

— Как така не? — рече господин Мушабиер. — Щом сте болен, трябва да отидете в амбулаторията. Като съм казал нещо, ще ме слушате!

Господин Мушабиер хвана Рюфюс за ръката, обаче Рюфюс се разкрещя: „Не! Не! Няма да отида! Няма да отида!“, затъркаля се по земята и ревна да плаче.

— Не го бийте де — обади се Алсест, който си беше доял филиите, — не виждате ли, че е болен?

Господин Мушабиер се изблещи срещу Алсест.

— Че аз не го … — понечи да каже той, после се зачерви ужасно, викна на Алсест да не се бърка, където не му е работа, и заяви, че ще го накаже.

— Ново двайсет! — извика Алсест. — Значи, мен ще накажат, понеже тоя тъпак е болен?

— А мога ли да ти фрасна един? — обади се Рюфюс, като спря да плаче.

— Да, де — измънка Жофроа.

Всички се развикахме и започнахме да спорим; Рюфюс седна да ни гледа и тогава дотърча Бульона.

— Какво става, господин Мушабиер — каза Бульона, — някакви неприятности ли?

— Понеже Рюфюс е болен — обясни йодес.

— Вас не ви питам — рече Бульона. — Господин Мушабиер, ако обичате, накажете този ученик.

Господин Мушабиер наказа Йодес и Алсест се зарадва, понеже, като си наказан с още някого, е повесело.

После господин Мушабиер обясни на Бульона, че Рюфюс не искал да отиде в амбулаторията, че Алсест си позволил да му каже да не бие Рюфюс, а той изобщо нямал намерение да го бие, и че ние сме непоносими, непоносими, непоносими. Това го повтори три пъти и последния път гласът му напомняше гласа на мама, когато я ядосам.

Бульона погали с ръка брадичката си, хвана господин Мушабиер за лакътя, дръпна го настрана, сложи ръка на рамото му и дълго му говори нещо поверително. После Бульона и господин Мушабиер се върнаха при нас.

— Сега ще видите, млади момко — рече Бульона широко усмихнат.

И повика Рюфюс с пръст.

— Направете ми удоволствието да дойдете с мен до амбулаторията без повече разправии. Разбираме ли се?

— Не! — извика Рюфюс.

После се търкулна на земята с плач и викове:

— Никога! Никога! Никога!

— Не го насилвайте сега — обади се Жоашен.

Е, тогава стана страшно. Бульона се зачерви целият, наказа Жоашен, а после наказа и Мексан, понеже се смеел. Учудих се само от това, че сега господин Мушабиер бе широко усмихнат.

После Бульона каза на Рюфюс:

— Хайде в амбулаторията! Веднага! И без спорове!

Рюфюс усети, че сега не е момент за шеги и се съгласи да отиде, но само при условие, че няма да му слагат йод на коленете.

— Йод ли? — рече Бульона. — Няма да ви слагат йод. Само че като оздравеете, елате да ми се обадите. Имаме някои сметки за уреждане. Сега тръгвайте с господин Мушабиер.

Всички поехме към амбулаторията, а Бульоня се развика:

— Ей, не всички! Само Рюфюс! Амбулаторията не е двор за междучасия! А и другарят ви може да е болен от нещо заразно!

Това ни побърка от смях, само Анян все се страхува да не се зарази от другите.

После Бульона би звънеца и влязохме в час, а господин Мушабиер изпрати Рюфюс до тях. Късметлия е този Рюфюс; имахме час по граматика.

Иначе болестта, за щастие, се оказа безобидна.

Рюфюс и господин Мушабиер са болни от шарка.

(обратно)

РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА МАРИ-ЕДВИЖ

Днес съм канен на рожден ден у Мари-Едвиж. Мари-Едвнж е момиче, обаче пак е страхотна; има жълта коса, сипи очи, цялата е розова и е дъщеря на господин и госпожа Куртьоплак, нашите съседи. Господин Куртьоплак е управител на щанда за обувки в магазин „Пти Епарнин“, а госпожа Куртьоплак свири на пиано и винаги пее една и съща песен със сума ти писукания, конто се чуват много добре у нас всяка вечер.

Мама купи подарък за Мари-Едвиж; една кухничка с тенджерки н черпани, чудя се как ли може човек да се забавлява с такива играчки. После мама ми облече морскосиньото костюмче, върза ми връзка, среса ме и ме зализа със сума ти брилянтин, каза ми, че трябва да се държа прилично като голям мъж и дойде с мен до къщата на Мари-Едвиж, която е до нашата къща. Аз бях доволен, понеже обичам рождените дни и обичам Мари-Едвиж. Разбира се, не на всеки рожден ден можеш да се събереш с приятели като Алсест, Жофроа, Йодес, Рюфюс, Клотер, Жоашен или Мексан — те са ми съученици, — но все пак винаги е весело; има сладки, играе се на каубои, на стражари и опаши и въобще е щуро.

Отвори ни майката на Мари-Едвиж и нададе възклицания, сякаш бе изненадана, че съм дошъл, а всъщност тя се обади на мама да ме покани. Беше много любезна, каза ми, че съм сладуран и повика Мари-Едвиж да види какъв хубав подарък съм й донесъл. Мари-Едвиж пристигна — беше цялата розова, носеше бяла рокля със сума ти гънчици и въобще беше чудесна. Аз малко се притеснявах да й дам подаръка, бях сигурен, че ще й се види скапан (и напълно се съгласих с госпожа Куртьоплак, когато каза на мама, че не е трябвало. Мари-Едвиж обаче като че ли се зарадва на кухничката; шантава работа са това момичетата! После мама си тръгна, като ми повтори да се държа прилично.

Влязох в къщата на Мари-Едвиж, а вътре имаше две момичета и целите им рокли бяха на ситни гънчици. Казваха се Мелани и Йодокси, Мари-Едвиж ми обясни, че били най-добрите н приятелки. Подадохме си ръце и аз се настаних в ъгъла ня едно кресло, докато Мари-Едвиж показваше кухничката си на най-добрите си приятелки. Мелани каза, че имала същата, само че по-хубава; Йодокси обаче заяви, че надали кухничката на Мелани можела да се сравни със сервиза за маса, който получила на именния си ден. После трите започнаха да се карат.

След това на вратата започна да се звъни и надойдоха сума ти момичета в роклички с гънчици, с разни тъпи подаръци, едно-две даже носеха кукли. Да бях знаял, и аз щях да си донеса футболната топка. После госпожа Куртьоплак рече:

— Е, струва ми се, че всички се събраха; можем да отидем в трапезарията.

Като видях, че само аз съм момче, много ми се прииска да си отида у дома, но не посмях и целите ми бузи пареха, когато влязохме в трапезарията. Госпожа Куртьоплак ме настани между Леоптип и Бертий, а Мари-Едвиж ми обясни, че те също били най-добрите й приятелки.

Госпожа Куртьоплак ни сложи книжни шапчици на главите; моята беше остра като на палячо и се-държеше с ластик. Като ме видяха, всички момичета изпокапаха от смях, бузите ми започнаха да парят още по-силно, а възелът на вратовръзката м и се видя ужасно стегнат.

Яденето не беше лошо: имаше бисквит кн, какао, донесоха торта със свещи, Мари-Едвиж ги духна и всички изръкопляскаха. На мене нето не ми се ядеше. Хем иначе след закуската, обеда и вечерята или-много обичам следобедните закуски. Обичам ги почти толкова, колкото сандвичите през междучасието.

Момичетата си ядяха и непрекъснато дърдореха всички едновременно; хилеха се и се преструваха, че хранят куклите си.

После госпожа Кдргьоплак съобщи, че ще се преместим в хола и аз пак отидох да седна на креслото в ъгъла.

След това Мари Едвиж застана насред хола с ръце, скръстени зад гърба, и издекламира нещо, където се разправяше за някакви птичета. Когато свърши, всички заръкопляскахме и госпожа Куртьоплак попита дали друг някой иска да направи нещо или да декламира, да танцува или да попее.

— Може би Никола! — попита госпожа Куртьоплак. — Такова мило момченце не може да не знае някое стихотворение.

На мен нещо ми се беше събрало в гърлото, поклатих отрицателно глава и всички си умряха от смях, понеже сигурно приличах на палячо с тая остра шапка. Тогава Бертий даде куклата си на Леокади да и я пази, седна до пианото и се напъна да изсвири нещо с изплезен език, само че забрави края и се разплака. Тогава госпожа Куртьоплак стана, каза, че било чудесно, целуна Бертий, помоли ни да и ръкопляскаме и всички се разръкопляскаха.

После Мари-Едвиж нареди всичките си подаръци насред килима и момичетата започнаха да крещят и да се смеят, макар че там нямаше нито една свястна играчка: моята кухня, друга по голяма кухня, шевна машина, кукленски рокли, гардеробче и някаква ютия.

— Защо не си поиграеш с твоите другарки? — попита ме госпожа Куртьоплак.

Аз я изгледах мълчаливо. Тогава госпожа Куртьоплак плесна с ръце и викна:

— Сетих се какво ще направим сега! Наредете се в кръг! Аз ще свиря на пианото, а вие ще танцувате!

Аз не исках, обаче госпожа Куртьоплак ме дръпна за лакътя, наложи се да хвана ръцете на Бландин и на Йодокси, наредихме се в кръг и започнахме да се въртим, а госпожа Куртьоплак свиреше на пианото своята песен. Помислих си, че ако приятелите ме видят, ще трябва да се местя в друго училище.

После на вратата се звънна, беше дошла мама; ужасно се зарадвах, като я видях.

— Никола е направо сладуран — каза госпожа Куртьоплак на мама. — Никога не съм виждала такова послушно момченце. Може да е малко свитичък, но от всичките ми гостенчета той се държа най-прилично!

Мама малко се поучуди, но беше доволна. В къщи мълчаливо седнах на едно кресло, а когато се върна татко, погледна ме и понита мама какво ми е.

— Аз се гордея с него — рече мама. — Отиде на рождения ден на съседското момиченце, бил единственото момче между поканените, а госпожа Куртьоплак ми каза, че се е държал най-добре!

Татко си потърка брадичката, махна ми книжната шапка, погали ме по косата, избърса с кърпичка полепналия по ръката му брилянтин и ме попита добре ли съм се забавлявал. Тогава аз се разплаках.

Татко си умря от смях и още същата вечер ме заведе на един филм със сума ти каубои, които се пребиваха от бой и стреляха до безкрай с револверите си.

Изтече още една учебна година, не, по-малко напрегната от предишната. След раздаването на наградите Никола, Алсест, Рюфюс, Нодес, Жофроа, Мексан, Жоашен, Клотер и Анян се разотидоха с лека тъга. Но — зовът на ваканцията е всемогъщ, радостта отново нахлу в младите сърца на учениците.

Все пак има нещо, което тревожи Никола — в къщи не се споменава нищо за почивка.

(обратно)

ДА БЪДЕМ РАЗУМНИ

Чудя се само защо в къщи още не е станало дума за почивката! Другите години татко все казваше, че искал да отидем еди-къде си, мама искаше да отидем другаде и ставаха големи разправии. Татко и мама казват, че щом е тъй, по-добре никъде да не заминаваме, аз се разплаквам и накрая отиваме, където каже мама. Тая година обаче — нито звук.

А всички приятели от училище вече се готвят да пътуват. На Жофроа татко му е много богат и той ще прекара ваканцията в неговата голяма къща край морето. Жофроа ни разправяше, че си имал на плажа място само за него, там друг нямал право да идва да си играе с пясъка. Това може да са смехории, той Жофроа обича да послъгва.

Анян е първенец на класа и любимец на учителката, той ще върви през ваканцията в Англия, в някакво училище, където щял да учи английски. Анян въобще си е луд.

Алсест заминава да яде гъби в Перигор, татко му имал там приятел — управител па месарница. И всички останали са пак така: всички отиват на море, на планина или при бабите си на село. Само аз още не знам къде те вървя и е адски тъпо, понеже едно от най-сладките неща на ваканциите е да си ги обсъждаш с приятели предварително и после след завръщането.

Затова днес в къщи питах мама къде ще ходим на почивка. На мама лицето й се удължи, тя ме целуна по челото, каза ми, че ще говорим за това, „когато татко се върне, моето момченце“, и да отида сега да си поиграя в градината.

Тогава аз отидох в градината и зачаках татко, а когато той се върна от службата си, изтичах насреща му; той ме вдигна, извика „опала“ и аз го попитах къде ще ходим на почивка. Тогава татко престана да се смее, върна ме обратно на земята и каза, че ще поговорим за това в къщата, а там мама седеше в хола и ни чакаше.

— Струва ми се, че дойде мигът — рече татко.

— Да — отвърна мама, — той ме попита преди малко.

— Е, значи, трябва да му кажем — каза татко.

— Ами кажи му де — рече мама.

— Защо аз? — попита татко. — Кажи му ти.

— Аз ли? Откъде-накъде, ти ще му кажеш — рече мама. — Това ти го измисли.

— А, ще прощаваш — каза татко, — ти беше съгласна с мене, дори каза, че това ще му подействува благотворно, а и на нас също. Колкото аз съм длъжен да му кажа, толкова и ти.

— Хубаво де — рекох аз, — за ваканцията ли ще говорим, или напротив? Всички приятели заминават и става тъпо, като не мога да им кажа къде отиваме и какво ще правим там.

Тогава татко седна в креслото, хвана ме за ръцете и ме притегли до коленете си.

— Моят Никола вече е голямо и разумно момче, нали така? — попита татко.

— О, да! — рече мама. — Че той е цял мъж!

Аз хич не обичам да ми казват, че съм станал голямо момче, защото след това най-често ми се случват неприятни неща.

— Сигурен съм — рече татко, — че моето голямо момче иска да отиде на море!

— Да, да! — казах аз.

— Да отиде на море, да плува, да лови риба, да си играе на плажа, да се разхожда в гората — рече татко.

— Там, дето ще ходим, има ли гора? — попитах аз. — Значи, отиваме на друго място, не ’където бяхме Миналата година?

— Слушай — обърна се мама към татко. — Не мога да издържа. Според мен като че ли тази идея не е много добра. Я да се откажем. Виж, догодина …

— Не! — рече татко. — Казана дума — хвърлен камък. Смелост, дявол да го вземе! Освен това Никола ще бъде разумен; нали, Никола?

Отвърнах, че ще бъда адски разумен. Бях много доволен заради морето и плажа, аз много обичам такива работи. Виж, разходките в гората не са толкова весели, освен ако се играе на криеница; тогава е страхотно.

— А в хотел ли ще бъдем? — попитах аз.

— Не съвсем — каза татко. — Май … май ще спиш в палатка. То е много приятно, да знаеш …

Това вече съвсем ми се поправи.

— В палатка, като индианците в книгата, дето ми я подари леля Дороте? — попитах аз.

— Ами да — рече татко.

— Еха! — извиках аз. — Ще ми дадеш ли да ти помогна да опънем палатката? Ами да паля огън ще ми дадеш ли? И нали ще ме научиш да ловя риба под водата, та да нося на мама ей такива риби? Еха, еха, еха!

Татко си избърса лицето с кърпата, сякаш му беше станало горещо, и ми каза:

— Никола, нека да си поговорим като мъже. Трябва да бъдеш много разумен.

— Освен това, ако си послушен и се държиш като голямо момче, на вечеря ще ядем торта за десерт — добави мама.

— И ще дам да ти поправят колелото, нали от толкова време ме молиш — каза татко. — Тъй, значи … Трябва да ти обясня нещо …

— Аз ще отида до кухнята — рече мама.

— Не! Тука стой! — каза татко. — Нали решихме да му съобщим заедно…

След това татко се поокашля, сложи си ръцете на раменете ми и каза:

— Никола, момчето ми, ние няма да дойдем с теб на почивка. Ще отидеш сам, като голям човек.

— Как така сам? — попитах аз. — Вие няма ли да дойдете?

— Никола — каза татко, — моля те, бъди разумен. Ние двамата с мама сме запланували да направим едно малко пътешествие и понеже сметнахме, че на тебе няма да ти е интересно, решихме ти да отидеш в детски лагер. Това ще бъде добре за тебе, ще бъдеш с други приятелчета, твои връстници и много ще се забавлявате…

— Разбира се, ти за пръв път ще се разделиш с нас, Никола, но това е за твое добро — рече мама.

— Е, Никола, синко — какво ще кажеш? — попита татко.

— Еха! — извиках аз и се разтанцувах из хола. Тъй де, в детските лагери май било много щуро. Човек се сприятелявал със сума ти хора, всички се разхождали, играели, пеели край голям огън. Толкова бях щастлив, че разцелувах татко и мама.

Тортата за десерт беше много вкусна и на мен ми дадоха няколко парчета, понеже татко и мама не я вкусиха. Смешното беше, че ме гледаха такива едни ококорени. Даже като че ли малко се сърдеха.

Пък аз не знам, ама, струва ми се, че се държах разумно, нали?

Започнаха да стягат багажа и всичко мина добре, макар да ги прекъсваше бабата на Никола която се обади по телефона седемнадесет пъти. Само едно беше чудно: на майката на Никола непрекъснато нещо й дразни очите и колкото и да се секне, нищо не помага …

(обратно)

СМЕЛОСТ!

Пътуването във влака мина чудесно; до мястото, закъдето пътувахме, се стига за цяла нощ. В купето нашият групов отговорник, който се казва Жерар Летуф и е чудесен, ни посъветва да спим и да седим мирни, за да пристигнем бодри в лагера на сутринта. Прав беше. Казвам — нашия групов отговорник, защото ни обясниха, че сме разделени на групи от по дванайсет човека, с отговорници. Нашата група се нарича „Тигрово око“ и отговорникът ни обясни, че паролата ни била „Смелост!“

Разбира се, не можахме да спим кой знае колко. Един там ревеше през цялото време и разправяше, че искал да се прибере у дома при татко и при мама. Друг един се изхили и му (каза, че бил същинско момиче. Тогава оня, дето плачеше, го фрасна по лицето и ревнаха и двамата, още повече, че отговорникът се закани да ги остави да пътуват прави в коридора, ако продължават. Освен това, щом един си извади храна от куфара, всички огладняхме и се хвърлихме да ядем. А като се дъвче, не може да се спи, особено пък с тия’бисквити — хем е шумно, хем падат трохи навсякъде. После всичко живо хукна към края на вагона, един не се върна и отговорникът излезе да го търси. Онзи не се връщаше, защото вратата се беше заклещила, наложи се да викат чичкото, дето дупчи билетите, за да отвори вратата. Всички здравата се притесниха, понеже оня вътре плачеше, викаше, че го било страх и какво щял да прави, ако стигнем на някоя гара — нали пише, че е забранено да седиш на онова място, ако влакът е спрял на гара.

Накрая онзи излезе и ни каза, че адски се забавлявал. Тогава отговорникът ни нареди да се приберем всички в купето, обаче станаха страхотни раз правни, докато го намерим. Другите също бяха наизлезли от техните купета, никой не помнеше в кое купе е бил, всичко живо тичаше и отваряше вратите. Накрая от някакво купе се подаде един чичко със зачервено лице и каза, че ако не престанем да вдигаме шум, ще се оплаче в управлението на железниците, имал там приятел, който заемал адски висок пост.

Сменяхме се, така че да има дежурни, докато другите спят, и на сутринта пристигнахме в Плаж ле-Тру, откъдето с автобуси трябваше да отидем до лагера. Нашият отговорник е страхотен, почти не изглеждаше уморен. А иначе цяла нощ тича из коридора, понеже вратата в края на вагона заяде цели три пъти; два пъти изкара оттам двама от нашите, които се бяха затворили, а на третия път — чичкото, дето имал приятел в управлението на железниците. Чичкото от благодарност му остави визитната си картичка.

В автобуса всички крещяха и отговорникът ни каза, че вместо да крещим, по-добре да попеем. След това ни накара да пеем едни много щури песни — за една хижа, дето била на върха на планината, и за камъчетата, дето покривали всички пътища Накрая отговорникът заяви, че всъщност предпочитал да си крещим и тъкмо тогава пристигнахме в лагера.

Там малко се разочаровах. Разбира се, лагерът не беше лош; имаше дървета и цветя, но не и палатки. Ще спим в едни дървени къщички — жалко, аз мислех, че ще живеем в палатки, като индианци, щеше да е много по-весело. Изведоха ни по средата на лагера, където стояха двама чичковци. Единият беше без коса, а другият беше с очила, обаче и двамата бяха по къси гащи. Чичкото без косата ни каза:

— Деца, щастлив съм да ви приветствувам в Синия лагер, защото съм уверен, че вие ще прекарате тук прекрасно в атмосфера на крепко и искрено другарство, а ние ще положим основите на вашето бъдещо поведение на съзнателни хора, приучвайки ви към дисциплина на доброволни начала. Аз съм ръководителят на лагера, името ми е господин Рато, а това е нашият домакин, господин Жьону, който понякога ще се обръща към вас, за да му помогнете в работата. Надявам се да се вслушвате в препоръките на вашите групови отговорници, които ш е ви бъдат като по-големи братя и ще ви отведат сега в отредените ви бунгала. След десет минути ще има сбор и ще отидете на плажа, за да направите първата си баня.

След това някой извика:

— За Синия лагер — хип-хип — И сума ти народ ревна в отговор:

— Ура!

И така три пъти. Адски весело.

Нашият отговорник ни събра всичките дванайсет души от групата „Тигрово око“, нашата група, и ни заведе в бунгалото. Каза ни да си изберем легла, да се настаним, да си обуем банските, а той щял да дойде да ни вземе след осем минути.

— Тъй — рече един дългуч, — аз ще бъда на леглото до вратата.

— Че откъде-накъде, моля? — обади се друг един.

— Аз си го видях пръв и освен това съм най-силен — отвърна дългучът.

— Няма пък! Няма пък! — пропя един друг. — Леглото до вратата си е за мен! Аз съм си го заел!

— И аз съм си го заел! — извикаха други двама.

— Излезте оттам, ще се оплача — извика дългучът.

Бяхме осем души на леглото и тъкмо бяхме започнали да си разменяме шамари, когато влезе нашият отговорник по плувки, целият в мускули.

— Е? — попита той. — Какво значи това? Още ли не сте си обули банските? Вдигате повече шум от всички останали бунгала, взети заедно. Хайде, бързо!

— Те заради леглото ми … — започна да обяснява дългучът.

— После ще се погрижим за леглата — рече отговорникът. — Сега си обувайте плувките. Всички нас чакат!

— Аз пък не ща да се събличам пред хора! Искам в къщи, при татко и при мама! — каза един тип и ревна да плаче.

— Стига де, стига — каза отговорникът. — Полен, спомни си каква ни е паролата: „Смелост!“ Освен това ти си вече мъж, не си малко дете.

— Дете съм пък! Дете съм! Дете съм! — каза Полен, търкулна се на земята и продължи да плаче.

— Шефе — рекох аз, — аз не мога да си обуя бански, понеже татко и мама забравиха да ми дадат куфара на гарата.

Отговорникът си разтърка бузите с ръце и каза, че сигурно някое другарче ще ми услужи с плувки.

— Няма такива работи — обади се един тип. На мен мама ми е казала да не си раздавам вещите.

— Ти си скръндза, не ти ща банските! — рекох му аз.

И — бам! — лепнах му един шамар.

— Ами на мен кой ще ми развърже обувките? — попита един друг.

— Шефе! Шефе! — развика се друг. — Всичкият ми конфитюр се е изсипал в куфара. Какво да правя?

И изведнъж видяхме, че нашият отговорник е изчезнал от бунгалото.

Като излязохме, всички бяхме по бански; едни много щур тип на име Бертен ми услужи; бяхме последни за сбора. Много беше весело, понеже всички бяха по бански.

Само нашият отговорник не беше по бански. Беше с костюм, със сако, вратовръзка и с куфар. Господин Рато му говореше нещо, казваше:

— Обмислете решението си, млади момко; убеден съм, че ще се справите с тях. Смелост!

Животът в лагера поема по своето русло — този живот ще превърне Никола и неговите приятели в съзнателни хора. Дори груповият им отговорник. Жерар Летуф се е променил от деня на пристигането; понякога умора помрачава светлите му очи, но той вече е привикнал да запазва самообладание и не допуска паниката да го завладее …

(обратно)

КАК СЕ КЪПАХМЕ

В лагера, където съм на почивка, всеки ден трябва да правим сума ти работи.

Сутрин ставаме в осем часа, Бързо-бързо се обличаме и се явяваме на сбор. Там правим гимнастика — едно, две, едно, две, — после тичаме да се измием и е адски забавно, понеже се пръскаме с вода едни други по лицата. После дежурните хукват да донесат закуската — ей, много хубаво нещо е тая закуска, дават сума ти филии! Когато свършим набързо със закуската, изтичваме в бунгалата да си оправим леглата, само че не ги оправяме като мама в къщи; вземаме чаршафите и одеялата, сгъваме ги и ги оставяме върху дюшеците. След това трябва да се свършат някои неща, да се почистят помещенията, да се донесат разни работи на господин Жьону, нашия домакин, после пак тичаме да се явим на сбор и отива ме да се къпем. След това отново има сбор и се връщаме в лагера за обяд, а обядът винаги е бомба, понеже сме гладни. След обяда пеем песнички. После се налага да поспим, това вече не е много весело, но ни задължават да спим, дори да си измислим някакво извинение. По време на следобедната почивка нашият групов отговорник ни пази и ни разказва приказки. После пак има сбор, връщаме се на плажа, къпем се, следва нов сбор и се прибираме за вечеря. След вечери пак пеем — понякога около запален голям огън — и ако не обявят нощни игри, лягаме си, трябва веднага да угасим светлината и да спим. През останалото време можем да правим, каквото искаме.

Аз най-обичам, като се къпем. Всички отиваме с груповите си отговорници и плажът си е само наш. Не че е забранено да идват други хора, само че те, като дойдат, веднага си тръгват. Сигурно понеже вдигаме доста шум и си играем на разни работи по пясъка.

Разполагат ни по групи. Моята група се казва „Тигрово око“; в нея сме дванайсет човека, имаме си страшен отговорник и паролата ни е „Смелост!“ Груповият отговорник ни събира и ни казва: „Тъй. Моля, без излишни храбрости. Няма да се пръскате и ще стоите близо до брега Като ви свирна, връщате се на плажа. Искам да ви виждам до един! Забранявам ви да плувате под водата! Който не слуша, няма да се къпе повече. Ясно? Хайде сега, под строй — марш във водата!“

И сега нашият групов отговорник изсвири яката и влязохме заедно с него във водата. Беше студена, имаше вълни — ох, адски щуро!

После забелязахме, че не всички от групата са влезли във водата. На плажа беше останал един, който плачеше. Беше Полен, тон все плаче и разправя, че искал да се прибере при татко си и майка си.

— Хайде, Полен! Идвай! — викна нашият групов отговорник.

— Няма — извика Полен. — Срах ме е! Искам при татко и при мама!

И той се затъркаля по пясъка и се развика, че бил много нещастен.

— Тъй — рече отговорникът.

— Не се пръскайте и стойте мирно, ще отида да доведа вашия другар.

Отговорникът излезе от водата и отиде да преговаря с Полен.

— Чакай бе, братче — каза отговорникът, — няма от какво да те е страх.

— Я, има! — извика Полен. — Има от какво!

— Няма никаква опасност — рече отговорникът. — Ела тук и ми подай ръка, ще влезем заедно във водата и аз ще те държа непрекъснато.

Полен му подаде ръка, плачейки, и се остави да го дърпат до водата. Когато краката му се измокриха, той се разнищя:

— Ъх! Ъх! Студено! Страх ме е! Умирам! Ъх!

— Ама нали ти казвам, че няма никаква опасност, понечи да каже отговорникът.

След това очите му се разшириха и той викна:

— Кой там плува към шамандурата?

— Крепен — отвърна един от групата. — Той плува много добре, хванахме се на бас с него, че не може да стигне до шамандурата.

Отговорникът пусна ръката на Полей, хвърли се във водата, тичаше, плуваше и викаше:

— Крепен! Веднага се връщай!

Освен това свиреше и свирката правеше мехури във водата.

От своя страна Полен се развика:

— Не ме оставяйте сам! Ще се удавя! Ъх! Ъх! Татко! Мамо! Ъх!

А пък водата едва му стигаше до глезените и беше адски смешно.

Отговорникът се върна заедно с Крепен, който се ядоса здравата, защото отговорникът му нареди да излезе от водата и да стои на плажа. След това отговорникът се опита да ни преброи, пък то не беше лека работа, понеже, докато го нямаше, всеки беше хукнал нанякъде, Отговорникът си беше загубил свирката, гонейки Крепен, и започна да вика:

— Група „Тигрово око“! Сбор! Група „Тигрово око“! Смелост! Смелост!

Тогава дойде друг групов отговорник и му каза: — Ей, Жерар, хайде да не викаш толкова силно, моите хлапета не могат да ме чуят, като им свиря. То вярно, че груповите отговорници вдигаха страхотен шум, каквото се бяха разсвирили и развикали. Накрая отговорникът успя да ни преброи, видя, че всички сме налице и прати Галбер на плажа при Крепен, понеже беше потънал във водата до брадичката и викаше:

— Пропаднах в дупка! Помощ! Пропаднах в дупка!

Всъщност обаче беше клекнал. Галбер е голям шегаджия!

Накрая груповите отговорници сметнаха, че тази сутрин сме се къпали предостатъчно и започнаха да свирят и да викат: „Сбор по групи на плажа!“ Построихме се в редица и нашият отговорник ни преброи.

— Единайсет! — рече той. — Един липсва! Липсваше Полен, който седеше във водата и не искаше да излезе.

— Искам да стоя въз водата! — викаше той. — Ако изляза, ще ми стане студено! Искам да стоя във водата!

Отговорникът май се пораздразни, доведе го, като го дърпаше за ръката, а Полен викаше, че искал да се върне при татко си, при майка см и във водата. След това отговорникът отново ни преброя и видя, че пак липсва някой.

— Крепен го няма — обадиха се от строя.

— Да не е влязъл пак във водата — попита нашият отговорник, като пребледня ужасно.

Само че отговорникът на съседната група го попита:

— Имам тука един в повече, да не е от твоите? Това беше Крепен, отишъл да поговори с едно момче, понеже носело шоколад. Когато отговорникът се върна с Крепен, пак ни преброи и установи, че сме станали тринайсет.

— Кой не е от групата „Тигрово око“? — попита отговорникът.

— Аз — обади се един дребосък, който не ни беше познат.

— Ти от коя група си попита отговорникът, — от „Орлетата“? Или от „Ягуарите“!

— Не — отвърна дребосъкът, — аз съм от хотел „Белвю“, от големия плаж. Татко ми спи ей там, на мостчето.

И дребосъкът извика: — Татко! Татко!

Чичкото, конто спеше, вдигна глава и тръгна полекичка към нас.

— Какво пак има, Бобо? — попита чичкото. Тогава нашият отговорник му каза:

— Вашето синче дошло да играе с нашите деца. Нищо, изглежда, му се харесват детските лагери.

А чичкото отвърна:

— Да де, ама аз никога не бих го пуснал. Не че искам да ви обиждам, обаче според мен щом депата са без родители, няма кой да ги наглежда.

„Скъпа мамо, скъпи татко,

Много съм послушен, изяждам, си всичко, много си играя и ви моля да напишете едно извинително писмо на господин Рато и да му кажете, че не бива да спя следобед, също като писмото, което занесох на учителката, когато татко не можа да реши задачата по математика …“

(Откъс от писмо на Никола до неговите родители)

„Милото ми момче,

Надявам се, че си послушен, че си изяждаш всичко и много си играеш. Господин Рато е прав за следобедния сън; трябва да си почиваш и да спиш както следобед, така и след вечеря. Нали си те знаем, пиленцето ми, ако те оставят, ще искаш да си играеш, даже през нощта. За щастие, възпитателите ти бдят над тебе и ти винаги трябва да ги слушаш. Татко каза за задачата по математика, че бил намерил решението, само че искал ти сам да стигнеш до него …“

(Откъс от писмо до Никола от неговите родители)

(обратно)

НОЩНИ ИГРИ

Миналия ден на вечеря господин Ратоу който е ръководител на нашия лагер, приказваше нещо с нашите групови отговорници. Говореха си полугласно и от време на време поглеждаха към нас. След десерта — беше хубав, конфитюр от френско грозде — ни казаха бързо да отиваме да си лягаме.

Нашият групов отговорник дойде при нас з бунгалото и ни попита добре ли се чувствуваме. После ни каза да заспиваме веднага, защото щели да ни трябват сили.

— За какво, шефе? — попита Каликст.

— Ще видите — отвърна отговорникът, каза ни „лека нощ“ и угаси светлината.

Аз си усещах, че тая нощ няма да е като другите, и разбрах, че няма да мога да заспя; винаги ми става така, когато си легна възбуден.

Събудих се изведнъж, понеже чух викове и свирки.

— Нощни игри! Мощни игри! Сбор за нощните игри! — викаха вън.

Всички насядахме в леглата си освен Галбер, който нищо не беше чул и си спеше, и Полен, който се беше изплашил, плачеше под одеялото си и не можехме да го видим, обаче го чувахме да мучи отдолу: „Ммм … М м м … Ммм …“ Ние обаче си знаем човека и се досетихме какво викаше: сигурно както обикновено искаше да се прибере при татко си и при майка си.

После вратата на нашето бунгало се отвори, влезе груповият ни отговорник, светна и ни каза бързо да се обличаме за нощния сбор и да си сложим дебели пуловери. Тогава Полен си подаде главата изпод одеялото, започна да вика, че го било страх да излиза през нощта, че родителите му по никакъв начин не го пускали да излиза през нощта и той нямало да излиза през нощта.

— Добре — рече нашият групов отговорник. — Тогава си стой тук.

Като чу, Полен скочи и пръв се облече и се приготви за излизане, защото го било страх да стои сам в бунгалото, и въобще щял да се оплаче на татко си и на майка си. Сборът се състоя насред лагера. Беше тъмна нощ и бяха запалили лампите, обаче пак не се виждаше почти нищо.

Господин Рато ни чакаше.

— Мили деца — рече господин Рато, — решихме да организираме нощни игри. Господин Жьону, нашият домакин, когото всички обичаме, е взел със себе си едно флагче. Вие трябва да откриете господин Жьону и да върнете флагчето в лагера. Ще действувате по групи, групата, която донесе флагчето, ще получи допълнителна порция какао. Господин Жьону ни е оставил някои указания, които ще ви дадат възможност да го откриете по-лесно. Слушайте внимателно: „Тръгнах по посока към Китай, а пред три големи бели камъка …“ Ама вие не можете ли да помълчите малко, като говоря?

Бертен прибра свирката си в джоба и господин Рато продължи:

— „… пред три големи бели камъка промених решението си и навлязох в гората. Само че за да не се изгубя, постъпих като Палечко и …“ За последен път, ще престанете ли да си играете с тази свирка?

— О, прощавайте, господин Рато — обади се един групов отговорник, — мислех, че сте свършили.

Господин Рато въздъхна дълбоко и рече:

— Хубаво. Разполагайки с тези указания, вие ще можете да откриете господин Жьону и неговото флагче, ако проявите изобретателност, прозорливост и инициатива. Не се отделяйте от групите си, нека да спечелят най-добрите. Хайде!

Груповите отговорници се разсвириха като бесни, всичко живо се разтича насам-натам, обаче не излизахме от лагера, защото никой нямаше представа накъде да върви.

Бяхме адски доволни: да си играеш през нощта е истинско приключение.

— Аз ще си донеса електрическото фенерче — извика Каликст.

Само че нашият групов отговорник го върна.

— Не се пръскайте — каза той. — Обсъдете помежду си откъде да започнем да търсим. И побързайте, ако не искате друга група да открие господин Жьону преди вас.

Според мен нямаше какво толкова да се безпокои, защото всичко живо тичаше и крещеше, обаче никой още не бе излязъл от лагера.

— Да видим сега — каза нашият групов отговорник. — Помислете. Господин Жьону казва, че е тръгнал по посока към Китай. Накъде трябва да се върви, за да се стигне до тази далекоизточна страна?

— Аз имам един атлас, където е изрисуван Китай — каза ни Крепен. — Леля Розали ми го подари за рождения ми ден; пък аз исках колело.

— Аз имам у дома много щуро колело — обади се Бертен.

— Ама състезателно ли? — попитах аз.

— Какво го слушаш — каза Крепен, — това са смехории!

— А като те фрасна, това смехория ли ще бъде? — попита Бертен.

— Китай се намира на изток! — извика нашият групов отговорник.

— А изток накъде е? — попита някой.

— Ей, шефе — извика Каликст, — тоя не е от нашите! Той е шпионин!

— Не съм шпионин — извика оня. — Аз съм от група „Орлетата“, това е най-добрата група в лагера!

— Ами тогава иди си при вашите хора — рече нашият отговорник.

— Да, ама не ги знам къде са — отвърна оня и ревна да плаче.

Беше абсолютен тъпак, защото неговата група сигурно беше някъде наблизо, нали никой още не бе излязъл от лагера.

— От коя страна изгрява слънцето? — попита нашият отговорник.

— Изгрява от страната на Галбер, на него леглото му е до прозореца! Той все се оплаква, че това го събуждало — каза Жонас.

— Ей, шефе! — извика Крепен. — Ами Галбер го няма!

— Вярно — каза Бертен, — той нали не се събуди. Здравата спи. Ще отида да го доведа.

— Само че побързай! — извика отговорникът.

Бертен хукна натам и се върна, за да съобщи, че на Галбер му се спяло и не искал да дойде.

— Толкова по-зле за него — рече отговорникът. — И без това изгубихме доста време!

Всъщност никой още не бе излязъл от лагера, така че нямаше нищо страшно.

После господин Рато, който продължаваше да стои насред лагера, започна да вика:

— Хайде малко тишина! Груповите отговорници да се погрижат за реда! Съберете групите си и започвайте играта!

Това не беше лека работа, защото в тъмнината се бяхме поомесили. При нас имаше две „орлета“ и двама „храбреци“. Доста бързо открихме Полен при „сиуксите“, защото плачът му лесно се познава. Каликст се бе отправил да шпионира „траперите“, които търсеха груповия си отговорник. Беше адски весело и изведнъж ливна страхотен дъжд.

— Играта се отменя! — извика господин Рато. — Всички групи да се прибират в бунгалата си!

Това стана бързо, защото, за щастие, никой още не беше излязъл от лагера.

На другата сутрин видяхме как господин Жьону се прибра с флагчето си в колата на собственика на портокаловия разсадник. После ни казаха, че господин Жьону се бил скрил в боровата гора. Когато почнало да вали, на него му омръзнало да ни чака и тръгнал да се връща в лагера. Само че се изгубил в гората и паднал в яма с вода. Тогава започнал да вика и кучето на собственика се разлаяло. Така той успял да открие господин Жьону, завел го в къщата си, помогнал му да се изсуши и го прибрал да нощува у тях. Само едно не ни казаха — дали са поднесли на собственика допълнителна порция какао. Човекът е имал пълното право да си я получи!

„Риболовът несъмнено оказва успокоително въздействие …“ Тия думи, прочетени в някакво списание, направиха силно впечатление на Жерар Летуф, младия отговорник на групата „Тигрово око“, и той прекара една чудесна нощ, сънувайки дванайсет неподвижни и притихнали момченца, вперили неотклонно поглед в плувките на своите въдици, полюляващи се сред спокойната водна шир …

(обратно)

РИБЕНАТА СУПА

Тази сутрин нашият групов отговорник влезе в бунгалото и ни каза:

— Ей, момчета! Какво ще кажете, ако за разнообразие отидем за риба, вместо да отидем да се къпем с другите?

— Дадено! — отвърнахме всички.

Е, почти всички — Полен нищо не каза, той винаги е недоверчив и иска да се прибере при татко си и при майка си. Галбер също нищо не каза. Той още спеше.

— Добре — каза нашият отговорник. — Аз вече се обадих на готвача и му съобщих, че за обед ще му донесем риба. Нашата група ще черпи пелия лагер с рибена супа. Така всички групи ще разберат, че най-добрата група е „Тигрово око“. За група „Тигрово око“ — хип, хип!

— Ура! — извикахме всички ние с изключение на Галбер.

— А каква ни е паролата? — попита отговорникът.

— Смелост! — отвърнахме този път всички, защото и Галбер се беше събудил.

След сбора, докато другите се упътиха към плажа, ръководителят на лагера господин Рато нареди да ни раздадат въдици, а заедно с тях — една стара кутия, пълна с червеи.

— Да не закъснеете, че няма да имам време да направя супата — викна готвачът, като се кикотеше.

Този готвач винаги се кикоти и ние много го обичаме. Като отидем при него в кухнята, започва да вика: „Вън, пощеливци такива! Ей сега ще ви погна с големия черпак! Сега ще видите!“ и ни дава бисквити.

Потеглихме всички с въдиците и червеите и стигнахме на самия край на мостчето. Там нямаше никой, само един дебел чичко с малка бяла шапчица ловеше риба и май не се зарадва особено, като ни видя.

— Когато се лови риба — каза нашият отговорник, — е необходима преди всичко тишина, иначе рибите се плашат и се отдалечават! Без излишни храбрости, не искам никой да пада във водата! Не се пръскайте! Няма да слизате надолу по скалите! Внимавайте да не се нараните с кукичките!

— Свършихте ли вече? — попита дебелият чичко.

— Моля? — изненада се нашият отговорник.

— Питам ви дали ще престанете да квичите като пор — обясни дебелият чичко. — С тия крясъци може да изплашите и кит!

— Тук има ли китове? — попита Бертен.

— Ако има китове, аз си отивам! — извика Полен и ревна да плаче, като разправяше, че го било страх и искал да се прибере при татко си и при майка си. Само че не си отиде, отиде си дебелият чичко и така всъщност беше по-добре, понеже останахме само наши хора и никой нямаше да ни безпокои.

— Кои от вас вече са ходили на риболов? — попита нашият отговорник.

— Аз — каза Атаназ. — Миналата година улових една ей такава риба!

И той разпери ръце, колкото можеше. Ние си умряхме от смях, понеже Атаназ е голям лъжец; от всички нас той лъже най-много.

— Ти си лъжец — каза му Бертен.

— Ти си завистник и тъпак — отвърна Атаназ. — Рибата ми беше ей такава!

Бертен използува, че ръцете на Атаназ бяха разперени, и му лепна един шамар.

— Вие двамата, веднага престанете, иначе ще ви забраня да ловите риба! Ясно ли е? — извика отговорникът.

Атаназ и Бертен се умириха, само дето Атаназ каза, че всички ще видим каква риба ще извади той, ама ха, а Бертен каза, че неговата риба несъмнено щяла да бъде най-голяма.

Отговорникът ни показа как трябва да се набож-да червеят на върха на кукичката.

— Само внимавайте да не се нараните с кукичките! — рече той.

Всички се опитахме да направим същото, пък то не беше лесна работа и отговорникът ни помогна. Особено помогна на Полен, който се страхуваше от червеите и попита дали хапят. Когато забодоха червей на неговата кукичка, Полен бързо-бързо хвърли въдицата, така че червеят да отиде колкото се може по-далеч. Всички бяхме застанали вече с въдиците, само Атаназ и Бертен си бяха оплели влакната, а Галбер и Каликст организираха състезание на червеи по мостчето.

— Следете внимателно плувките! — викна отговорникът.

Ние за следене си следяхме плувките, обаче нищо особено не се случваше. После изведнъж Полен изпищя, дръпна своя прът и на куката се беше закачила риба.

— Риба! — извика Полен. — Мамичко!

След това захвърли въдицата си и тя падна върху скалите. Отговорникът потърка с ръка бузите си, вгледа се в плачещия Полен и каза:

— Чакайте ме тук, ще отида да прибера въдицата на това … непохватно момче.

Отговорникът се спусна по скалите, пък то е опасно, понеже много се хлъзга, но всичко мина добре. Станаха разправии само когато Крепен също понечи да се спусне, за да помогне на отговорника, и цопна във водата, обаче отговорникът го извади оттам. Отговорникът така се развика, че в далечината по плажа наставаха сума хора и започнаха да гледат към нас. Когато отговорникът върна въдицата на Полен, рибата се беше откачила от куката. Полен най се зарадва, задето и червеят беше изчезнал. Полен нямаше нищо против да продължи да лови риба, стига само да не му слагат червей на куката.

Първата риба я хвана Галбер. Въобще на Галбер му вървеше тоя ден — неговият червей беше спечелил състезанието, а ето че успя да хване и риба. Всички отидохме да я видим. Рибата му не беше много голяма, обаче Галбер пак беше горд с нея и отговорникът го похвали. После Галбер каза, че приключва — щом си е хванал рибата, — излетна се на мостчето и заспа. Ловя се на бас, че не можете позна кой хвана втората риба! Аз! Жестока риба! Направо страхотна! Беше съвсем малко по-мъничка от рибата на Галбер, обаче си я биваше. Само стана гадно, дето отговорникът се нарани с куката, като я откачаше (чудна работа, просто бях готов да се закълна, че накрая ще му се случи нещо такова). Сигурно затова отговорникът заяви, че е време да се прибираме. Атаназ и Бертен запротестираха, понеже още не бяха успели да си разплетат влакната.

Като давахме рибите на готвача, малко бяхме притеснени, понеже сигурно не ще да са съвсем достатъчни две риби, когато правиш супа за цял лагер. Готвачът обаче започна да се кикоти, каза ни, че всичко било наред и тъкмо това му трябвало. И за награда ни даде бисквити.

Голяма работа е тоя готвач! Супата беше чудесна и господин Рато дори извика:

— За група „Тигрово око“ — хип, хип …

— Ура! — викнаха всички, а и ние с тях, защото наистина се чувствувахме горди.

После аз питах готвача как е станало тъй, че рибите в супата бяха толкова много и толкова големи. Тогава готвачът започна да се кикоти и ми обясни, че рибите набъбвали, когато се разварят. И понеже е добричък, даде ми една филия с конфитюр.

Ваканцията свършва, всички трябва да отпътуват от лагера. Разбира се, това е тъжно, но децата се утешават, като си мислят колко щастливи ще бъдат родителите им да ги видят отново. Преди отпътуването в Синия лагер бе организирана голяма прощална вечер. Всяка група показа способностите на своите членове: групата на Никола закри празника, построявайки се в пирамида като истинска акробатическа трупа. На върха на пирамидата едно от момчетата размаха флага на група „Тигрово око“ и всички на висок глас изрекоха паролата на групата: „Смелост!“

И наистина по време на прощаването всички те проявиха смелост с изключение на Полен, който плачеше и викаше, че искал да остане в лагера.

(обратно)

СПОМЕНИ ОТ ВАКАНЦИЯТА

Току-що се върнах от ваканцията; бях в един детски лагер и прекарах много хубаво. Когато пристигнахме с влака на гарата, там ни чакаха всички татковци и всички майки. Беше направо страхотия: всичко живо викаше, едни плачеха, защото още не бяха открили майките и татковците си, други се смееха, понеже ги бяха открили, груповите отговорници ни свиреха да не объркваме редиците, служителите на гарата свиреха, за да накарат груповите отговорници да престанат да свирят, понеже имаше опасност влаковете да тръгнат. Изведнъж видях татко и мама и тогава стана толкова хубаво, че не мога да ви го опиша. Хвърлих се в прегръдките на мама, после се хвърлих в прегръдките на татко, разцелувахме се и те ми казаха, че съм пораснал, че много съм почернял. На мама очите й бяха мокри, татко се смееше тихичко и мънкаше „брей, брей“, и ме галеше по косата. Аз започнах да им разказвам как съм си прекарал ваканцията и тръгнахме да излизаме от гарата, а татко ми изгуби куфара.

Бях много щастлив, като се прибрах в къщи, у дома мирише много хубаво и там е моята стая с всичките ми играчки. Мама отиде да приготви обяда и беше адски щуро, защото в лагера ни хранеха добре, обаче мама готви най-хубаво и даже като сбърка някой сладкиш, той е по-вкусен от всичко, което сте яли някога — Татко седна в едно кресло и си разтвори вестника, а аз го попитах:

— Ами сега какво да правя?

— Че отде да знам — отвърна татко, — сигурно си уморен от пътуването, иди в стаята си да си починеш.

— Ама аз не съм уморен — казах аз.

— Тогава иди да си играеш — рече татко.

— С кого? — попитах аз.

— Е как с кого, що за въпрос! — каза татко. — Предполагам: с никого.

— Аз не мога да си играя сам — рекох аз. — Не е честно, в лагера бяхме сума ти приятели и винаги имаше какво да правим.

Тогава татко пусна вестника на коленете си, смръщи очи и ми каза:

— Тук не се намираш в лагер и ще ми доставиш удоволствието да отидеш да си играеш сам!

Тогава аз се разплаках, мама дотича от кухнята и каза:

— Добре започваме.

После ме успокои, каза ми да изляза в градината да си поиграя, докато стане обедът, или да поканя например Мари-Едвиж, която също се била прибрала от почивка. Тогава излязох тичешком, а мама започна да разговаря с татко. Мисля, че говореха за мен — много са доволни, дето се върнах. Мари-Едвиж е дъщеря на господин и госпожа Куртьоплак, нашите съседи. Господин Куртьоплак е управител на щанда за обувки в магазин „Пти Епар-нян“, на третия етаж, и често се карат с татко. Мари-Едвиж обаче е страхотна, въпреки че е момиче. Извадих голям късмет, защото, като излязох в нашата градина, видях Мари-Едвиж да си играе в тяхната.

— Здравей, Мари-Едвиж — рекох аз, — ще дойдеш ли тук да си поиграем заедно?

— Да — отвърна Мари-Едвиж и мина през една дупка в плета, която нито татко, нито господин Куртьоплак искат да оправят, понеже и двамата твърдят, че се намирала в градината на другия.

За последен път бях виждал Мари-Едвиж преди ваканцията и оттогава тя цялата е почерняла и е много хубава, понеже е със съвсем сини очи и със съвсем руса коса. Не, сериозно — макар да е момиче, Мари-Едвиж е страхотна.

— Добре ли изкара ваканцията? — попита ме Мари-Едвиж.

— Страхотно! — отвърнах аз. — Бях в един лагер, деляха ни на групи, моята беше най-добрата, казваше се „Тигрово око“ и аз й бях отговорник.

— Аз мислех, че отговорниците трябва да бъдат големи — рече Мари-Едвиж.

— Да де — рекох аз, — аз всъщност бях помощник на отговорника и той нищо не правеше, без да ме пита. Общо взето, аз командувах.

— А в лагера имаше ли момичета? — попита ме Мари-Едвиж.

— Ами! — отвърнах аз. — Къде ти, беше много опасно за момичета. Правехме страхотни неща и даже се наложи да спася двама, които щяха да се удавят.

— Разправяш смехории — каза Мари-Едвиж.

— Как така смехории? — извиках аз. — Даже не бяха двама, а трима, пропуснах един. Освен това, като отидохме на риболов, аз спечелих състезанието и хванах една ей такава риба!

Тук разперих ръце, колкото можех, а Мари-Едвиж започна да се киска, сякаш не ми вярваше. Това никак не ми хареса; тъй де, с тия момичета не може да се говори. Тогава аз й разправих как помогнах на полицията да открие един крадец, който се беше скрил в лагера, и как плувах чак до фара и обратно, и как всички ужасно се безпокояха, обаче на връщане ме поздравиха и казаха, че съм същински шампион. Разправих й също как всички приятели от лагера се бяха изгубили в гората, пълна с диви животни, а аз ги намерих.

— Аз пък ходих на плаж с мама и татко — каза Мари-Едвиж — и се сприятелих с едно момче, което се казваше Жано и беше страхотно на премятанките.

— Мари-Едвиж! — извика госпожа Куртьоплак, като се подаде от къщата. — Прибирай се веднага, обедът е готов!

— Друг път ще ти разправя — каза ми Мари-Едвиж и изчезна тичешком през дупката в плета.

Като се прибрах у дома, татко ме изгледа и каза:

— Е, Никола, видя ли се с приятелката си? Подобри ли ти се малко настроението?

Аз нищо не му отвърнах, качих се тичешком в стаята си и ритнах вратата на гардероба.

Тъй де, какво пък сега, ама ха, откъде-накъде Мари-Едвиж ще ми разправя разни смехории за ваканцията си? Първо на първо, това не ме интересува.

Освен това този неин Жано е глупак и грозник!

(обратно)

ЖОАШЕН СИ ИМА НЕПРИЯТНОСТИ

Вчера Жоашен не беше на училище, а днес закъсня, изглеждаше доста омърлушен и ние много се изненадахме. Не се изненадахме, задето Жоашен закъсня и изглеждаше омърлушен, понеже той често закъснява и винаги изглежда омърлушен, когато идва на училище, особено пък ако има контролно по граматика; изненадахме се, защото учителката му се усмихна широко и му каза:

— Е, поздравявам те, Жоашен! Сигурно си много доволен?

Ние още повече се изненадахме, защото учителката и друг път е била мила с Жоашен (тя е сладък човек и е мила с всички), но никога, никога досега не го е поздравявала за нещо, което е вършил. Впрочем това като че ли ни най-малко не зарадва Жоашен, който си седна все така омърлушен на мястото, до Мексан. Всички ние се обърнахме да го гледаме, обаче учителката почука с линийката си по катедрата и ни каза да не се разсейваме, да си гледаме нашата работа и да препишем без грешки това, което е написано на дъската.

После чух гласа на Жофроа зад мен:

— Предай нататък! Жоашен си има братче!

В междучасието се струпахме около Жоашен, който се бе облегнал на стената с ръце в джобовете, и го попитахме вярно ли е, че си има братче.

— Ами да — отвърна Жоашен. — Вчера сутринта татко ме събуди. Беше съвсем облечен, не се беше избръснал, смееше се, целуна ме и каза, че от тази нощ ще си имам братче — После ми каза бързо да се облека и отидохме в една болница, а там беше мама; беше легнала, обаче иначе изглеждаше доволна, също като татко, а до леглото й беше моето братче.

— Хм — рекох аз, — ти май не си особено доволен!

— Че защо да съм доволен? — каза Жоашен. — Първо на първо, е адски грозно. Едно такова дребно, червено, все пищи и всички му се радват. Аз щом писна за нещо у дома, веднага ме карат да млъкна, татко даже ми казва, че съм глупак и само вдигам шум.

— Да де, знам — рече Рюфюс. — И аз имам по-малко братче и с него винаги стават разправии-То е любимец на всички, може да прави, каквото си поиска, а ако го ударя, отива да ме обади на нашите и те не ме пускат на кино в четвъртък!

— При мен пък е обратно — каза Йодес. — Аз имам по-голям брат и той е любимец на всички. Той все казва, че аз съм виновен, удря ме, а накрая го оставят да гледа телевизия до късно и му разрешават да пуши!

— Откак се появи братчето ми, все аз съм на топа на устата — рече Жоашен. — В болницата мама ме накара да го целуна, а на мен хич не ми се щеше, обаче го целунах, пък татко се развика да внимавам, щял съм да съборя кошчето и никога не бил виждал по-голям дървеняк от мене.

— А бе те какво ядат, като са толкова малки? — попита Алсест.

— После — продължи Жоашен — се върнахме у дома с татко и къщата беше много тъжна без мама. Още повече, че се наложи татко да приготви обеда и той се ядоса, понеже не можеше да намери отварачка-та за консерви, а накрая ядохме някакви сардели и сума ти грах. Пък тая сутрин на закуска татко ми се кара, защото млякото изкипя.

— О, ти ще видиш — каза Рюфюс. — Отначало, като го докарат у вас, ще спи в стаята на родителите ти, обаче после ще го пъхнат в собствената ти стая. И всеки път, като се разплаче, ще смятат, че ти си го дразнил.

— При мене пък — рече Йодес — в моята стая спи големият ми брат. Не ме безпокои много, само дето преди време, когато бях малък, тарикатът му с тарикат, все се забавляваше да ме стряска.

— А, такива да ги нямаме! — извика Жоашен. — Ще има много здраве, аз в стаята си няма да го пусна! Тя си е моя стая, да си измисли друга, щом иска да спи в къщи!

— Ами! — каза Мексан. — Ако родителите ти решат братчето ти да спи в твоята стая, то ще спи в нея, това е.

— Няма пък! Няма пък! — извика Жоашен. — Да си го слагат да спи, където щат, не и при мен! Че аз ще се затворя вътре, ама ха!

— Ами вкусни ли са сарделите с грах? — попита Алсест.

— Следобед — каза Жоашен — татко пак ме заведе в болницата, там бяха чичо Октав, леля Едит, леля Лиди и всички разправяха, че братчето ми приличало на сума ти хора: на татко, на мама, на чичо Октав, на леля Едит, на леля Лиди и дори на мен-Освен това ми казаха, че трябвало да бъда щастлив, че сега трябва да бъда много послушен, да помагам на мама и да се уча добре. Татко пък каза, че се надявал да положа известни усилия, защото досега съм бил двойкаджия, а трябвало да давам добър пример на братчето си. След това изобщо престанаха да се занимават с мен, само дето мама ме целуна и ми каза, че много ме обичала, обичала ме не по-малко от братчето ми.

— Ей, момчета — каза Жофроа, — защо не вземем да направим един мач, преди да е свършило междучасието?

— А, още нещо! — рече Рюфюс. — Когато искаш да излезеш да си поиграеш с приятели, ще те карат да седиш в къщи, за да пазиш братчето си.

— Тъй ли? Я гледай ти! Да се пази самичък! — каза Жоашен.

— В края на краищата да не би някой да го е викал. Ще ходя да си играя, когато си искам!

— Ще има разправии — забеляза Рюфюс — и освен това ще казват, че завиждаш.

— Какво? — извика Жоашен. — Това пък е ново двайсет!

И той каза, че ни най-малко не завиждал, че не бивало да се приказват такива глупости, че братчето му въобще не го занимавало; той просто не обичал да го притесняват, да спят в стаята му, да му пречат да си играе с приятели, освен това не обичал разните му там любимци и ако в края на краищата много го безпокоят, ще се махне от къщи и тогава вече всички наистина ще има да се безпокоят, че могат да си го тантуркат, колкото искат, този Леонс, че всички много ще скърбят за него, когато си отиде, особено когато родителите му разберат, че е станал капитан на военен кораб и печели сума ти пари, че така или иначе и къщата, и училището са му дошли до гуша, че няма нужда от никого и цялата тая работа му е съвършено безразлична.

— Кой е този Леонс? — попита Клотер.

— Ами това е братчето ми — отвърна Жоашен.

— Я, какво смахнато име — рече Клотер.

Тогава Жоашен се нахвърли върху Клотер и го заудря здравата, понеже, както обясни после, едно нещо не можел да понася — да оскърбяват близките му.

(обратно)

ПИСМОТО

Ужасно се безпокоя за татко, напоследък е много зле с паметта.

Онази вечер раздавачът пристигна с един голям пакет за мене. Аз бях адски доволен, понеже много обичам раздавачът да ми носи пакети. Обикновено вътре има подаръци, изпратени от баба, която е майка на моята майка, а татко все казва, че не бивало децата да се глезят така. После започват да се карат с мама, обаче този път не се скараха и татко беше много доволен, понеже пакетът не беше изпратен от баба, а от господин Мушбум, който е началник на татко. Беше една картонена игра — аз я имам, — а вътре беше пъхната бележка за мене:

„На моя мил малък Никола, който има такъв работлив татко.

Роже Мушбум“

— Откъде пък се е сетил! — каза мама.

— Това е, защото оня ден му направих лична услуга — обясни татко. — Стоях на опашка на гарата, за да му взема билети за някакво пътуване. Струва ми се, че наистина е много любезно от негова страна, дето се е сетил да изпрати подарък на Никола.

— Още по-любезно би било, ако се беше сетил да те повиши — каза мама.

— Браво, браво! — рече татко. — Точно такива забележки е уместно да се правят пред детето. Какво всъщност предлагаш? Може би Никола да върне подаръка на господин Мушбум и да му поиска повишение за татко си?

— А, не! — казах аз.

То си е така, де: тази игра я имам, обаче винаги мога да сменя едната с някой приятел в училище за нещо по-свястно.

— Ама моля ти се — рече мама, — щом ти е приятно да глезят сина ти, аз ще си мълча.

Татко погледна тавана, като клатеше глава и стискаше устни, след което ми каза, че трябва да благодаря на господин Мушбум по телефона.

— Не — рече мама. — В такива случаи е редно да се отвърне с кратко писъмце.

— Права си — съгласи се татко. — С писмо е по-добре.

— Аз предпочитам да се обадя по телефона — рекох аз.

То си е така, де, тъпо е да пишеш, пък е много весело да се обаждаш по телефона, на мен в къщи никога не ми разрешават — освен когато звънне баба и поиска да й пратя целувки — Тя баба много обича да й пращам целувки по телефона.

— Теб никой не те пита — каза татко — Като ти казват да пишеш, ще пишеш!

Я, това не беше честно! Казах, че не ми се пише, че щом не ми разрешават да се обадя по телефона, не я ща тая скапана игра, имам си друга, по-хубава и щом е така, по-добре господин Мушбум да повиши татко. Тъй де, какво пък сега, ама ха!

— А искаш ли един шамар и да си легнеш без вечеря? — извика татко.

Тогава аз се разплаках, татко попита с какво си е навлякъл тая зла участ, а мама каза, че ако не се въдвори ред, самата тя ще си легне, без да вечеря, и ще трябва да се оправяме без нея.

— Виж, Никола — каза ми мама. — Ако си послушен и напишеш това писмо без повече разправии, ще ти дам две порции десерт.

Тогава аз се съгласих (имаше сладкиш с кайсии!), мама каза, че отива да приготви вечерята и влезе в кухнята.

— Тъй — рече татко. — Сега да напишем чернова. Той взе един лист и един молив от бюрото си, изгледа ме, захапа молива и ме попита:

— Дай да видим какво смяташ да му пишеш на стария Мушбум?

— Че отде да знам — рекох аз. — Освен да му кажа, че макар да я имам тази игра, съм много доволен, понеже мога да сменя неговата за нещо друго с приятели в училище; Клотер например има една страхотна синя кола, а пък …

— Да де, хубаво, ясно — каза татко. — Мога да си представя. Чакай сега … Как да започнем? … „Скъпи господине“ … Не … „Скъпи господин Мушбум“ … Не, много фамилиарно става … „Скъпи ми господине“ … Ммм … Не …

— Да взема да пиша: „Господин Мушбум“ — предложих аз.

Татко ме изгледа, после стана и извика към кухнята:

— Скъпа! Как да бъде: „Скъпи господине“, „Скъпи ми господине“ или „Скъпи господин Мушбум“?

— Какво има? — попита мама, като излезе от кухнята, бършейки ръце в престилката си.

Татко повтори въпроса си, а мама заяви, че би написала „Скъпи господин Мушбум“, обаче татко каза, че му се виждало много фамилиарно и се питал дали „Само скъпи господине“ няма да бъде по-добре. Мама отвърна, че не било така, че „Само скъпи господине“ звучало много сухо и не бивало да се забравя, че писмото е от дете. Татко заяви, че тъкмо „Скъпи господин Мушбум“ не вървяло да бъде казано от дете, че някак действувало много безцеремонно.

— Ами, щом си решил, какво ме безпокоиш? — попита мама. — Аз трябва да приготвя вечерята.

— О! — рече татко. — Прощавай, задето прекъснах заниманията ти. Какво пък, касае се само за моя началник и за служебното ми положение!

— Значи, служебното ти положение зависи от писмото на Никола? — попита мама. — Във всеки случай не се вдига толкова шум, когато мама изпраща някой подарък!

Е, тогава стана страшно! Татко се развика, мама се развика и накрая се скри в кухнята, като тресна вратата.

— Тъй — рече татко, — вземи сега молива и пиши. Седнах при бюрото и татко започна да ми диктува:

— „Скъпи господине“, запетайка, нов ред … „Със задоволство“ … Не, това го изтрий … Чакай … „С радост“ … Да, точно така … „С радост приех голямата изненада“ … Не … Пиши: „огромната изненада“ … Не, чакай, по-добре да не прекаляваме … Остави „голямата изненада“ … „Голямата изненада“, запетайка, „която изпитах“, запетайка, „получавайки вашия прекрасен подарък“ … Не… Тука вече пиши „вашия вълшебен подарък“ … „Вашия вълшебен подарък“, запетайка, „който ми достави такава радост“ … Ей, не … Вече бяхме писали „радост“ … Изтрий „радост“ … и пиши „С уважение“ … Не, по-скоро: „Поздравявам ви с уважение“ … Чакай …

Татко отиде до кухнята, оттам се чуха викове и той се върна целият червен.

— Така — каза той, — ще пишеш: „Поздравявам ви с уважение“ и после ще се подпишеш. Това е.

После татко взе листа да го прегледа, ококори се здравата, прегледа го отново, въздъхна дълбоко и взе друг лист, за да напише нова чернова.

— Доколкото си спомням, ти имаше хартия за писма? — попита татко. — С едни изрисувани птички, нали леля Дороте ти я подари за рождения ден?

— Със зайчета — отвърнах аз.

— Да де — каза татко. — Иди я донеси.

— Не знам къде е — рекох аз.

Тогава татко се качи с мен в стаята ми, започнахме да търсим, всичко изпопада от шкафа, мама пристигна тичешком и ни попита какво правим.

— Представи си, търсим хартията за писма на Никола — извика татко, — само че нищо в тази къща не си е на мястото! Направо невероятно!

Мама каза, че хартията за писма била в чекмеджето на малката масичка в хола, че вече започвало да й омръзва и че вечерята е готова.

Преписах писмото на татко, но се наложи да го препиша няколко пъти заради грешките и заради мастиленото петно. Мама дойде да ни съобщи, че, здраве да е, вечерята прегоряла, наложи се три пъти да сменям плика и татко каза, че можем вече да вечеряме. Аз поисках марка от татко, татко каза: „Ей, вярно!“ и ми даде марка, и изядох две порции десерт. Само че мама не ни говори по време на вечерята.

В същност чак на другата вечер много се притесних за татко, понеже звънна телефонът, татко отиде да се обади и каза:

— Ало? … Да … Ах, господин Мушбум! … Добър вечер, господин Мушбум … Да … Как?

Изведнъж татко като че ужасно се изненада и каза.

— Писмо ли? … Ах, значи, затова моят палавник Никола ми поиска марка миналата вечер!

(обратно)

ПОСЕЩЕНИЕТО НА БАБА

Много съм доволен, понеже баба идва да ни гостува за няколко дена. Баба е майка на моята майка, много я обичам и тя все ми прави разни щури подаръци.

Този следобед татко трябваше да излезе по-рано от работа, за да посрещне баба на гарата, обаче баба пристигна сама с такси.

— Мамо! — извика мама. — Ама ние мислехме, че ще пристигнеш по-късно!

— Да — каза баба, — само че се качих на влака от петнайсет и четиридесет и седем, а не на онзи от шестнайсет и тринайсет, затова стана така. Сметнах, че не си струва да харча пари за телефон и да ви съобщавам … Ах, че си пораснал, зайченцето ми! Вече си цял мъж! Я ела пак да ме цункаш. Знаеш ли, имам разни изненади за тебе в големия куфар, дето го оставих в хранилището! … Впрочем къде е мъжът ти?

— Ами той горкият — отвърна мама — тъкмо тръгна към гарата да те посрещне!

Баба много се смя, като чу това, и още се смееше, когато татко се върна.

— Ей, бабо! — извиках аз. — Ей, бабо! Ами подаръците?

— Никола! Ще млъкнеш ли! Как не те е срам! — рече мама.

— Право е ангелчето ми — каза баба. — Само че нали никой не ме посрещна на гарата, та аз предпочетох да оставя куфара си в хранилището; много е тежък. Помислих си, зетко, дали няма да можете да го приберете…

Татко изгледа баба и излезе мълчешком. Когато се прибра, имаше много уморен вид. Куфарът на баба беше много тежък и много голям и татко едва го вдигаше с две ръце.

— Ама какво носите вътре? — попита татко. — Наковални ли?

Татко се бе излъгал; баба не носеше наковални, обаче беше взела един конструктор за мен, една картонена игра (такива вече ги имам две), една червена топка, една количка, една пожарникарска кола и един пеещ пумпал.

— Ама ти наистина го глезиш! — извика мама.

— Аз, да глезя моя Никола? Сладуранчето ми? Ангелчето ми? — учуди се баба — Няма такова нещо! Ела да ме цункаш, Никола!

След цунките, баба попита къде ще спи, за да си подреди вещите.

— Леглото на Никола е много малко — каза мама — Разбира се, в хола има канапе, обаче си мисля дали няма да ти бъде по-удобно да дойдеш при мен в спалнята …

— Не, не, няма нужда — каза баба. — На канапето ще ми бъде много добре. Ишиасът ми вече почти не се обажда.

— А, не, не! — рече мама. — Не можем да те оставим да спиш на канапето! Нали, скъпи?

— Не можем — каза татко, като гледаше мама.

Татко качи куфара на баба в спалнята. Докато баба си подреждаше нещата, той се върна в хола и както обикновено седна в креслото и разтвори вестника си, а аз започнах да си играя с пумпала и хич не беше забавно, понеже това е бебешка играчка.

— Не можеш ли да отидеш с това нещо някъде другаде? — попита татко.

Върна се баба, седна на един стол, попита ме дали пумпалът ми харесва и дали умея да го пускам. Аз показах на баба, че умея, тя много се изненада и се зарадва, и накрая ми каза да отида да я цункам. После помоли татко да й услужи с вестника, понеже не могла да си го купи на заминаване. Татко стана и подаде вестника на баба, а тя седна в креслото на татко, понеже там светлината е по-добра за четене.

— Заповядайте на масата! — извика мама. Отидохме да вечеряме и беше направо страхотно!

Мама беше сготвила студена риба със сума ти майонеза (аз много обичам майонеза), имаше печена патица с грах, сирене, сладкиш с крем и плодове и баба ми позволи да си взема от всяко нещо по два пъти, а след като си изядох второто парче от сладкиша, даже ми даде едно кранче от своето парче.

— Ще му стане лошо — каза татко.

— Е, от един път не може да му стане нищо — рече баба — После баба каза, че била изморена от пътуването и искала да си легне по-раничко. Тя разцелува всички, после татко каза, че също бил много уморен, пък утре трябвало да бъде в службата си рано сутринта, понеже днес излязъл преди края на работното време да посреща баба на гарата, така че всички си легнахме. През нощта ми стана много лошо и най-напред дотича татко от хола. Баба също се събуди, много се обезпокои, каза, че това не е редно и попита дали детето е водено скоро на лекар. После заспах.

Сутринта мама дойде да ме събуди, а татко пристигна също в стаята ми.

— Не може ли да кажеш на майка си да побърза? — попита татко. — Вече стана един час, откак е в банята! Питам се, какво прави вътре!

— Къпе се — каза мама. — Има право да се изкъпе, нали?

— Ама аз бързам! — извика татко. — Тя никъде не трябва да ходи! Аз трябва да вървя на работа! Ще закъснея!

— Мълчи — рече мама. — Ще те чуе!

— Нека ме чуе! — извика татко. — След тази нощ на онова нещастно канапе аз …

— Не пред детето! — каза мама, която се зачерви цялата и се ядоса. — И изобщо аз много хубаво виждам, че откак тя пристигна, ти целенасочено се държиш зле с нея! Разбира се, когато идват моите близки, винаги става така. За сметка на това брат ти Йожен …

— Хубаво, хубаво, от мен да мине … — рече татко — Остави Йожен на мира и кажи на майка си да ти даде самобръсначката и сапуна за бръснене. Ще отида да се измия в кухнята.

Когато татко дойде за закуска, баба и аз вече седяхме край масата.

— Побързай, Никола — каза татко. — Ти също може да закъснееш!

— Как? — учуди се баба. — Нима ще го пращате на училище след такава нощ? Ами погледнете го! Че той е съвсем бледичък, сладуранчето ми. Нали не се чувствуваш добре, зайченце?

— Ами да — рекох аз.

— Ето, видяхте ли? — каза баба. — Според мен вие все пак трябва да го заведете на лекар.

— Не, не — каза мама, която влизаше с кафето. — Никола ще си отиде на училище!

Тогава аз се разплаках, казах, че хич не ми е добре и съм адски болен, мама ми се скара, а баба каза, че не искала да се бърка, където не й е работа, обаче нямало да бъде толкова страшно, ако един път не отида на училище и изобщо тя доста рядко имала възможност да види внучето си. Накрая мама се съгласи, но само за тоя път, а иначе никак не й било приятно, пък баба каза да я цункам.

— Хубаво — рече татко, — аз изчезвам. Ще гледам да се върна по-рано тази вечер.

— Само в никакъв случай не се безпокойте заради мен — каза баба. — Просто си живейте, все едно, че ме няма.

(обратно)

СТОЙНОСТТА НА ПАРИТЕ

Излязох четвърти на контролното по история; падна ни се Карл Велики, пък аз за него знаех, особено за оня номер с меча на Ролан, дето не можел да се строши.

Татко и мама много се зарадваха, като научиха, че съм излязъл четвърти, татко извади портфейла си и ми даде — ха познайте, де? Банкнота от десет франка!

— Дръж, момчето ми — каза татко, — и утре си купи, каквото искаш.

— Ама. Ама, скъпи — каза мама, — не ти ли се струва, че това са много пари за едно дете?

— Ни най-малко — отвърна татко. — Време е Никола да си създаде представа за стойността на парите. Убеден съм, че той ще изхарчи разумно тези десет франка. Нали, моето момче?

Аз казах „да“’ и целунах татко и мама, понеже са много добрички. После пъхнах банкнотата в джоба си и се наложи да вечерям само с една ръка, понеже с другата непрекъснато проверявах дали банкнотата си е на мястото. Вярно, никога не съм имал толкова пари, и хем само за мене. Е, да де, понякога мама ми дава много пари, като правя покупки от бакалницата на господин Компани, на ъгъла, обаче те не са мои и мама ми казва колко трябва да ми върне господин Компани. Та — не е същото.

Като си легнах, пъхнах банкнотата под възглавницата си и едва успях да заспя. Сънувах сума ти странни неща — чичкото, дето е нарисуван на банкнотата и гледа всички изпод вежди, започна да се криви, а голямата къща зад него се превърна в бакалницата на господин Компани.

Когато на сутринта отидох в училище, преди да влезем в час, показах банкнотата на приятелите.

— А стига бе — каза Клотер, — ами сега какво ще правиш с нея?

— Не знам — отвърнах аз. — Татко ми я даде и каза, че трябвало да си създам представа за стойността на парите и да ги изхарча разумно. Аз най искам да си купя самолет, ама истински.

— Няма да можеш — каза ми Жоашен, — един истински самолет струва най-малко хиляда франка.

— Хиляда франка ли? — възкликна Жофроа. — Ти се майтапиш, бе! Татко ми е казвал, че струвал най-малко трийсет хиляди франка, и хем от по-малките.

Тука вече започнахме да се смеем, защото Жофроа все такива ги разправя, много обича да лъже.

— Защо не си купиш атлас? — предложи ми Анян, който е първенецът на класа и е любимец на учителката. — Вътре има хубави карти, интересни снимки, много полезно е.

— А бе ти какво си мислиш — рекох аз, — да не седна да си давам парите за някаква си книга? И без това леля винаги ми подарява книги за рождените ми дни или като се разболея; още не съм изчел онази, дето ми я подари за заушкиге.

Анян ме изгледа, тръгна си мълчешком и продължи да преговаря урока по граматика Той Анян си е луд!

— Купи си футболна топка и всички ще играем с нея — каза Рюфюс.

— Ти се майтапиш — рекох аз. — Банкнотата си е моя, откъде-накъде ще купувам неща за другите. Пък и щом ти се играе футбол, защо не се опиташ да излезеш четвърти на контролно по история.

— Ти си скръндза — каза ми Рюфюс, — освен това излезе четвърти по история, защото се натягаш пред учителката, също като Акяк.

Не успях да лепна шамар на Рюфюс, понеже би звънецът и се наложи да се построим, за да влезем в клас. Все така става: тъкмо започне веселбата и — дзън, дзън — хайде в клас. Застанахме в редица и тичешком пристигна Алсест.

— Закъснявате — рече Бульона, нашият възпитател.

— Аз ж съм виновен — каза Алсест, — дадоха ми една кифла в повече за закуска.

Бульона въздъхна дълбоко, каза на Алсест да застане в редицата и да избърше полепналото по брадичката му масло.

В клас показах на Алсест, който седи до мен, банкнотата и му казах:

— Видя ли какво си имам? Тогава учителката извика:

— Никола! Каква е тази хартия? Веднага я донесете, конфискувам я.

Аз се’разплаках и занесох банкнотата на учителката, която се ококори.

— Ама какво ще правите с това нещо? — попита учителката.

— Още не знам — обясних аз — Татко ми го даде за оная работа с Карл Велики.

Видях, че учителката едва се удържа да не прихне; това й се случва понякога и тогава става много хубава; върна ми банкнотата, каза ми да си я прибера в джоба, да не си играя с пари и да не ги харча за глупости. После изпита Клотер и татко му надали ще му даде нещо за бележката, която изкара.

В междучасието, докато другите си играеха, Алсест ме дръпна за ръкава и ме попита какво смятам да правя с парите си. Казах му, че не знам; тогава той заяви, че за десет франка мога да си накупя сума ти шоколадчета.

— Цели петдесет! Петдесет, представяш ли си? — рече Алсест. — По двайсет и пет на човек!

— А защо трябва да ти дам двайсет и пет шоколадчета? — попитах го аз. — Банкнотата си е моя!

— Я го остави — обърна се Рюфюс към Алсест. — Не го ли виждаш каква е скръндза!

И те отидоха да си играят, обаче на мен ми пука. Тъй де, ама ха, какво ме задяват за парите ми!

Обаче хрумването на Алсест за шоколадчетата не беше лошо. Първо на първо, аз обичам шоколад, а освен това никога не съм получавал петдесет шоколадчета наведнъж, дори от баба, макар че тя ми купува, каквото си поискам. Затова след училище изтичах до сладкарницата и когато лелката ме попита какво искам, аз й дадох банкнотата и й казах:

— Дайте ми шоколадчета за тия пари, Алсест каза, че трябва да ми дадете петдесет.

Лелката изгледа банкнотата, изгледа мен и каза:

— Ти къде намери това нещо, момченце?

— Не съм го намерил — рекох аз. — Дадоха ми го.

— Дадоха ти тези пари, за да си купиш петдесет шоколадчета, така ли? — попита ме лелката.

— Ами да — отвърнах аз.

— Не обичам лъжльовци — рече лелката. — По-добре иди да върнеш банкнотата там, откъдето си я взел.

Тя се намръщи, аз избягах и плаках по целия път до в къщи.

У дома разказах всичко на мама; тогава тя ме целуна и каза, че щяла да уреди въпроса с татко. След това мама взе банкнотата и отиде в хола при татко. После мама се върна с монета от двадесет сантима.

— С тези двайсет сантима ще си купиш шоколадче — каза мама.

Аз много се зарадвах. Даже мисля да си разделим шоколадчето с Алсест, той ми е приятел и с него делим всичко.

(обратно)

НА ПАЗАР С ТАТКО

След като се навечеряхме, татко пресметна заедно с мама месечните разходи.

— Питам се къде изчезват парите, които ти давам — каза татко.

— Тия приказки най ги обичам — каза мама, макар че никак не изглеждаше зарадвана.

След това обясни на татко, че нямал представа колко скъпа е храната, че ако той ходел да пазарува, щял да разбере и че освен това не бива да се обсъждат такива неща пред детето.

Татко отвърна, че това са смехории, че ако той се заемел с покупките, щели сме да спестим сума ти пари и да се храним по-добре, а детето да вземе да си легне.

— Добре, щом е тъй, иди ти да пазаруваш, като си толкова хитър — каза мама.

— Точно така — отвърна татко. — Утре е неделя, ще отида на пазара. Ще видим дали някой може да ме мине!

— Еха — казах аз, — мога ли и аз да дойда? Пратиха ме да си легна.

Сутринта попитах татко мога ли да изляза с него и той каза, че мога, днес мъжете щели да пазаруват. Аз бях адски доволен, защото обичам да излизам с татко и на пазара е много щуро. Пълно е с народ, всичко живо вика — нещо като голямо междучасие, пък и мирише хубаво. Татко ми каза да взема пазарската мрежа, а мама ни изпрати, като се кискаше.

— Смей се ти — рече татко, — няма да се смееш, като се приберем с разни вкусни неща, купени на прилични цени. Нас, мъжете, не могат ни изигра. Нали, Никола?

— Има си хас — отвърнах аз.

Мама продължи да се киска и каза, че щяла да стопли вода, за да свари раците, които ще й донесем, а ние отидохме да вземем колата от гаража.

В колата попитах татко вярно ли е, че ще донесем раци.

— Защо не? — отвърна той.

Само дето се озорихме, докато намерим място за паркиране. На пазара отиваше сума ти народ. За щастие татко видя едно празно място — татко има набито око — и паркира.

— Хубаво — рече той, — сега ще докажем на майка ти, че да се пазарува е много лесно, и ще я научим да пести. Нали, моето момче?

И татко се приближи до една продавачка, която продаваше сума ти зеленчуци, огледа сергията и каза, че доматите не били скъпи.

— Дайте ми едно кило домати — поиска татко. Продавачката сложи пет домата в мрежата и каза:

— Друго какво ще обичате? Татко погледна в мрежата и рече:

— Какво? Че едно кило само пет домата ли са?

— А вие какво мислите — попита жената, — че за тия пари ще ви дадат разсадник? Това мъжете, като тръгнат на пазар, всички са еднакви.

— Просто мъжете не се оставят да ги лъжат толкова лесно, както жените! — каза татко.

— Я, я повторете това, дето го казахте? — помоли продавачката, която приличаше на господин Панкрас, месаря от нашия квартал.

Татко каза: „Хубаво де, хубаво“; даде ми да нося мрежата и се махнахме, а продавачката обясняваше на другите продавачки какъв бил татко.

После аз видях един продавач с много риби на сергията и с едни големи раци.

— Татко, гледай! Раци! — извиках аз.

— Отлично — каза татко. — Я да отидем да видим.

Татко се приближи до продавача и попита пресни ли са раците — Продавачът му обясни, че били особена порода — Иначе смятал, че са пресни, щом са живи — и се изкикоти.

— Да, добре — каза татко, — ами колко искате за онзи, големия, дето си мърда краката?

Продавачът му съобщи цената и татко здравата се облещи.

— Ами онзи, по-малкия? — попита татко. Продавачът пак му съобщи цената, а татко каза, че това било невероятно и как можело такова безобразие.

— Чакайте сега — обади се продавачът, — вие раци ли искате да купите, или градински охлюви? Цената е доста различна. Жена ви е трябвало да ви предупреди.

— Ела, Никола — рече татко, — ще отидем да купим нещо друго.

Аз обаче казах на татко, че няма смисъл да ходим другаде, че тия раци ми се виждат страхотни и как само им мърдат краката, и че раците са много вкусно нещо.

— Недей да спориш, Никола, хайде — каза татко. — Просто няма да купуваме раци.

— Ама, татко — казах аз, — мама е сложила вода за раците, трябва да купим раци.

— Никола — каза татко, — ако продължаваш, ще отидеш да ме чакаш в колата!

Тук вече се разплаках; тъй де, ама ха, не е честно пък.

— Браво — каза продавачът, — не стига, дето сте пинтия и карате семейството си да гладува, ами мъчите и това нещастно хлапе.

— Я не се бъркайте, където не ви е работа — викна татко. — И няма какво да наричате хората пинтии, след като сте крадец!

— Аз ли съм крадец? — викна продавачът. — А мога ли да ви цапна един!

И той грабна един калкан.

— Така си е — рече една жена, — треската, дето ми я продадохте завчера, не беше прясна. И котката даже не я яде.

— Моята треска ли не е прясна? — викна продавачът.

Насъбраха се сума ти хора и ние си тръгнахме, а всички започнаха да спорят, докато продавачът размахваше калкана.

— Прибираме се — каза татко, който изглеждаше ядосан и уморен. — Стана много късно.

— Татко — казах аз, — ами ние взехме само пет домата. Аз мисля, че един рак …

Татко обаче не ме остави да довърша, а ме дръпна за ръката и понеже не го очаквах, изпуснах мрежата, а тя падна на земята. И това беше. Една дебела лелка зад нас настъпи доматите, чу се „пляк“ и тя ни се скара да внимаваме. Като вдигнах мрежата, това, дето беше вътре, хич не изглеждаше вкусно.

— Трябва да се върнем да купим други домати — казах аз на татко. — Тия петте вече за нищо не стават.

Татко обаче не искаше и да чуе за това, така че продължихме към колата.

Като стигнахме, татко съвсем си загуби настроението, понеже го чакаше глоба.

— Хубав ден! — каза той.

След това се качихме в колата и татко потегли.

— А бе внимавай малко с тая мрежа — извика татко. — Целият ми панталон се изплеска от доматите. Виж се какво правиш!

Тогава се чукнахме с камиона. Правихме се, правихме на тарикати — и готово!

Като излязохме от сервиза, където закарахме колата — нищо страшно, в други ден ще бъде поправена, — татко изглеждаше доста кисел. Сигурно заради работите, дето му ги изприказва шофьорът на камиона, един шишко.

Когато в къщи мама видя мрежата, приготви се да каже нещо, но татко се развика, че не искал да слуша коментари. Понеже у дома нямаше нищо за ядене, татко ни заведе с такси на ресторант. Беше адски щуро. Татко не яде много, обаче мама и аз си поръчахме раци с майонеза, като на приема по случай завършването на братовчед ми Йолож. Мама каза, че татко бил прав и да се пести е хубаво нещо.

Дано следващата неделя отидем пак на пазар с татко!

(обратно)

ЖОНАС

Йодес е приятелче, много е силен и обича да удря приятелите си по носовете. Той има по-голям брат, който се казва Жонас и сега е войник. Йодес много се гордее с брат си и непрекъснато говори за него.

— Получихме снимка на Жонас, на нея е с униформа — каза ни той един ден. — Страхотен е! Утре ще ви я донеса.

Йодес донесе снимката и Жонас беше много хубав — с кепе, доволно усмихнат.

— Ама няма нашивки — каза Мексан.

— Е, това е, понеже е новобранец — обясни Йодес, — обаче нататък сигурно ще стане офицер и ще командува сума ти войници. Във всеки случай си има пушка.

— А револвер няма ли? — попита Жоашен.

— Няма, разбира се — каза Рюфюс. — Револвери имат офицерите. На войниците им дават само пушки.

Това никак не се хареса на Йодес. — Ти откъде знаеш? — рече той. — Жонас си има револвер, нали ще става офицер.

— Я не ме разсмивай — каза Рюфюс. — Виж, баща ми има револвер.

— Да, ама баща ти не е офицер! — викна Йодес. — Той е полицай. И баба знае да е полицай и да има револвер!

— Полицаите са също като офицери — извика Рюфюс. — Освен това баща ми си има и фуражка! Брат ти има ли си фуражка?

После Йодес и Рюфюс се сбиха.

Друг път Йодес ни разправи, че Жонас бил отишъл на учение с полка си, направил страхотни неща, избил сума врагове и генералът го похвалил.

— На учение не се избиват врагове — каза Жофроа.

— Не, но е почти същото — обясни Йодес. — И пак е много опасно.

— Я, я! — рече Жофроа. — Щом е само почти, не важи! То така е много лесно!

— Искаш ли да те фрасна по носа? — попита Йодес. — И хем не почти, а съвсем!

— Опитай се, де! — каза Жофроа. Йодес се опита, успя и двамата се сбиха. Миналата седмица Йодес ни разправи, че Жонас за първи път дал наряд, а щом са го избрали за наряд, това значело, че е най-добрият войник в полка.

— Че да не би само най-добрите войници в полка да ги слагат наряд? — попитах аз.

— А как? — отвърна Йодес. — Да не мислиш, че ще оставят някой глупак да пази целия полк? Или някой предател, та да пусне врага в казармата?

— Какъв враг, бе? — попита Мексан.

— Това са направо смехории — каза Рюфюс. — Всички войници подред ги пращат наряд. И глупаците също.

— Точно така си мислех — рекох аз.

— Освен това хич даже не е опасно да бъдеш наряд — каза Жофроа. — Това всеки го може!

— Ами опитай се, де — извика Йодес. — Стой самичък цяла нощ да си пазиш полка!

— Много по-опасно е да спасиш някой, който се дави, както направих аз миналата ваканция! — рече Рюфюс.

— Я не ме разсмивай — каза Йодес, — ти никого не си спасявал, ти си лъжец. И изобщо знаете ли какви сте вие? Всички сте тъпаци!

Тогава всички се сбихме с Йодес, аз получих един силен удар с юмрук по носа и Бульона, нашият възпитател, ни наказа до един.

Йодес вече започва да става досаден с този свой брат.

Тази сутрин Йодес пристигна много възбуден.

— Ей, момчета! Ей, момчета! — извика той. — Знаете ли какво става? Тази сутрин получихме писмо от брат ми! идва си в отпуска! Днес пристига! Сигурно вече е в къщи! Аз исках да остана да го изчакам, обаче татко не позволи. Обаче обеща да каже на Жонас да дойде на обед да ме вземе от училище! А знаете ли кое е най-жестокото? Ха познайте, де! …

Никой не каза нищо и Йодес гордо извика:

— Дали са му чин! Получил е първи клас (Във Франция „първи клас“ се дава на всеки войник, отслужил определен срок. — Б. пр.)!

— Че това не е чин — забеляза Рюфюс.

— Не било чин — кикотеше се Йодес. — Чин е, и още как, сложили са му и нашивка. Нали ни пише!

— И какво правят те в първи клас? — попитах аз.

— Ами все едно че са офицери — каза Йодес. — Командуват сума ти войници, издават заповеди; по време на война водят другите в бой; войниците трябва да му отдават чест, когато минава. Да, господинчо! Войниците трябва да отдават чест на брат ми, когато минава! Ей така!

И Йодес допря ръка до главата си за военен поздрав.

— Ей, адски щуро! — рече Клотер.

Всички малко завидяхме на Йодес, задето си има брат в униформа с нашивки и всичко живо трябва да му отдава чест. Освен това се радвахме, че ще можем да го видим на излизане от училище. Аз вече съм виждал един-два пъти брата на Йодес, обаче на времето, когато още не беше отишъл да служи войник и никой не му отдаваше чест. Той е много силен и много добър.

— Всъщност след часовете той сам ще ви разправи — каза ни Йодес. — Ще ви позволя да поговорите с него.

Като влязохме в клас, бяхме много възбудени, обаче все пак най-възбуден си беше Йодес. Непрекъснато шаваше на чина си и се навеждаше, за да приказва със съседите си по чин.

— Йодес! — извика учителката. — Не зная какво ви става тази сутрин, но сте направо непоносим! Ако продължавате, няма да ви пусна след уроците!

— О, недейте, госпожице! Недейте! — извикахме всички ние.

Учителката ни изгледа много учудено, а Йодес й обясни, че неговият брат, получил повишение във военната служба, щял да го чака след часовете.

Учителката се наведе, за да вземе нещо от чекмеджето си; ние обаче си я познаваме, като прави така, значи, я е напушил смях; после каза:

— Добре. Само че ще стоите мирни. Особено вие, Йодес, вие трябва да бъдете послушен, за да не излагате вашия брат, който е войник!

Уроците ни се сториха ужасно дълги и когато би звънецът, всички чанти бяха вече закопчани и излязохме тичешком.

Жонас ни чакаше на тротоара. Не беше с униформа; беше облечен с жълт пуловер и син раиран панталон — това доста ни огорчи.

— Здрасти бе, главун! — викна той, като видя Йодес. — Още си пораснал!

Жонас целуна Йодес по двете бузи, потърка го по главата и се престори, че го удря с юмрук. Много е щур Йодесовият брат. Как искам да си имам и аз по-голям брат!

— Защо не си с униформа, Жожо? — попита Йодес.

— Какво, в отпуска и с униформа? Ти се майтапиш! — каза Жонас.

После ни поогледа и рече:

— Че това май са твоите приятели! Това тука е Никола … Онзи, дебеличкият, е Алсест … А това там е …

— Мексан! — извика Мексан, горд, че Жонас го е познал.

— Прощавайте — каза Рюфюс, — вие наистина ли сега имате нашивки и командувате на бойното поле?

— На бойното поле ли? — изкикоти се Жонас. — На бойното поле не, но следя в кухнята беленето на картофи. Зачислен съм към продоволствието. Не е винаги весело, обаче си хапваме добре. Можем да изкрънкваме по някоя добавка.

Тогава Йодес изгледа Жонас, пребледня ужасно и хукна да бяга.

— Йодес! Йодес! — извика Жонас. — А бе какво му става? Чакай бе, главун! Чакай ме!

И Жонас се завтече подир Йодес.

Ние също си тръгнахме, а Алсест каза, че Йодес може да се гордее, задето брат му толкова е преуспял в армията.

(обратно)

СТОЛОВЕТЕ

Днес в училище беше страхотно!

Тази сутрин пристигнахме както обикновено и когато Бульона (той ни е възпитател) би звънеца, всички се строихме в редица, после всичко живо се качи в класните си стаи, а ние останахме самички на двора. Питахме се какво се е случило, дали учителката не се е разболяла, та да ни разпуснат да се прибираме. Бульона обаче ни каза да мълчим и да не разваляме редицата, после се появиха учителката и директорът на училището; говореха си нещо, като поглеждаха към нас, после директорът си тръгна, а учителката дойде при нас.

— Деца — каза ни тя, — през нощта една тръба е замръзнала и се е спукала, така че нашата класна стая е наводнена. В момента майстори поправят повредата — Рюфюс, може би това, което казвам, не ви интересува, но все пак стойте мирен, ако обичате, — така че ще бъдем принудени да се учим в пералнята. Моля ви да бъдете послушни, да не създавате безредие и да не се възползувате от това малко произшествие, за да се разсейвате — Рюфюс, втори път ви правя забележка. След мен!

Ние бяхме много доволни, защото в училище е хитро, като стане някаква промяна. Сега например беше много щуро, докато вървяхме след учител к ага по тясната каменна стълба, която води към пералнята. Мислим си, че познаваме добре училището, а има сума такива места, където никога не стъпваме, понеже е забранено. Влязохме в пералнята; там е тясно и няма мебели, има само една мивка и един котел със сума ти тръби, които стърчат.

— А, да! — рече учителката. — Трябва да се донесат столове от трапезарията.

Всички вдигнахме ръце и се развикахме: „Може ли аз да отида, госпожице? Нека аз, госпожице! Нека аз!“, а учителката чукна по мивката с линийката си, обаче като чука в клас по катедрата, се чува по-добре.

— Тихо, моля! — каза учителката. — Ако продължавате да крещите, няма да изпратя никого за столове и ще учим прави … Я да видим … Вие, Анян, освен това Никола, Жофроа, Йодес и … и … Рюфюс, макар че не заслужава, идете до трапезарията, без да се разсейвате из пътя, там ще ви дадат столове. Анян, вие сте най-разумен, затова ви моля да отговаряте за експедицията.

Излязохме от пералнята адски доволни и Рюфюс каза, че сега ще се забавляваме здравата.

— Тихо, моля! — каза Анян.

— Я мълчи бе, натегач такъв! — извика Рюфюс. — Ще пазя тишина, когато искам, я го гледай ти!

— Няма пък! Няма пък! — извика Анян. — Ще пазиш тишина, когато искам аз, защото учителката каза аз да командувам, освен това не съм натегач и ще се оплача!

— А шамар искаш ли? — попита Рюфюс. Тогава учителката отвори вратата на пералнята и ни каза:

— Браво! Много хубаво! Трябваше вече да се връщате, а вие още се карате пред вратата! Мексан, заемете мястото на Рюфюс. Рюфюс, аз ви бях направила забележка, влезте в клас!

Рюфюс каза, че не е честно, учителката му каза, че е невъзпитан, направи му още една забележка и каза, че ако продължава така, накрая ще го накаже много строго, а Жоашен зае мястото на Жофроа, понеже Жофроа се кривеше.

— А, ето ви най-после! — каза ни Бульона, който чакаше в трапезарията.

Той ни даде столове и се наложи да ги вземем на няколко пъти, и понеже се правехме на тарикати из коридорите и по стълбището, Клотер зае мястото на Йодес, а Алсест зае моето място. После се наложи аз да заема мястото на Жоашен, а докато учителката се беше обърнала, Йодес наново се измъкна и дойде с нас, без да заема ничие място. След това учителката каза, че вече имало достатъчно столове и помоли за малко тишина, и тогава Бульона пристигна с още три стола. Много е силен Бульона. Попита дали столовете ни стигат, учителката заяви, че даже били в повече и вече нямало къде да застане човек от столове, че трябвало няколко стола да се изнесат и всички вдигнахме ръце и завикахме: „Госпожице, нека аз! Нека аз!“ Учителката обаче чукна с линийката си по котела и Бульона отнесе столовете, наложи се да ги вземе на два пъти.

— Наредете сега столовете — каза учителката. Тогава ние започнахме да нареждаме столовете, беше пълно със столове и се мотаеха навсякъде и учителката ужасно се ядоса; каза, че сме непоносими, сама нареди столовете срещу мивката и ни каза да седнем. Тогава Жоашен и Клотер започнаха да се блъскат, понеже искаха да седнат на един и същи стол в дъното на пералнята.

— Какво има пак? — попита учителката. — Знаете ли, че вече започва да ми омръзна?

— Това си е моето място — обясни Клотер. — В клас аз седя зад Жофроа.

— Може — каза Жоашен, — само че в клас Жофроа не седи до Алсест. Освен Жофроа да си смени мястото и ти да седнеш зад него. Иначе аз си седя до вратата.

— Аз нямам нищо против да си сменя мястото — каза Жофроа и стана, — обаче Никола трябва да ми освободи стола си, защото Рюфюс.

— Свършихте ли вече? — каза учителката. — Клотер! Марш в ъгъла!

— В кой ъгъл, госпожице? — попита Клотер. Вярно, че в клас Клотер винаги отива в един и същи ъгъл, онзи, дето е отляво на дъската, а в пералнята всичко е различно и Клотер още не е свикнал. Учителката обаче беше много нервна; тя каза на Клотер да не я разиграва, защото ще му пише някоя двойка, Клотер видя, че сега не е време да се прави на тарикат и си избра ъгъла, който е от другата страна на мивката. Там е малко тесничко, но като се посвие човек, успява да застане в ъгъла. Жоашен си седна доволен на стола в дъното, но учителката му каза:

— Не, драги мой, няма да ви се размине толкова лесно; я елате отпред, за да мога да ви наблюдавам.

Наложи се Йодес да стане, за да мине Жоашен, всички наставахме, за да могат двамата да се придвижат, учителката заудря силно по тръбите с линийката си и извика:

— Тихо! Седнете! Седнете! Чухте ли? Седнете1 Тогава вратата на пералнята се отвори и влезе директорът.

— Станете! — каза учителката.

— Седнете! — каза директорът. — Много хубаво, много хубаво! Поздравявам ви за шума! Чува се из цялото училище! Непрекъснато търчите из коридора, крещите, блъскате по тръбите! Отлично! Скоро родителите ви ще могат да се гордеят с вас, известно е, че човек започва с лошо поведение и свършва в затвора!

— Господин директоре — каза учителката, която е адски добра и винаги ни защищава, — малко са възбудени, понеже помещението не е пригодено за провеждане на часове, затова се получи малка суматоха, но сега вече ще стоят мирни.

Тогава директорът широко се усмихна и каза:

— Ама разбира се, госпожице, разбира се! Всичко ми е ясно. Освен това можете да успокоите учениците си; майсторите ми обещаха, че до утре класната им стая отново ще бъде в състояние да ги приеме, когато дойдат. Надявам се, че тази приятна новина ще ги умири.

Когато си тръгна, ние много се радвахме, задето всичко ще се нареди така добре, обаче учителката пи припомни, че утре е неделя.

(обратно)

СКРОМЕН СПОМЕН

Тази сутрин всички дойдохме на училище радостни и доволни, защото ще ни правят снимка на класа, а учителката каза, че тази снимка ще ни остане скромен, но скъп спомен за цял живот. Каза ни също да бъдем чисти и добре сресани.

Имах сума ти брилянтин по главата, когато пристъпих в двора, където си играем през междучасията. Всички приятелчета вече се бяха събрали, а учителката тъкмо се караше на Жофроа, задето е дошъл облечен като марсианец. Таткото на Жофроа е много богат и стане ли дума за някоя играчка, купува му я. Жофроа обясняваше на учителката, че твърдо искал да се снима в марсианско облекло, иначе щял да си отиде. Фотографът също беше тук с апарата си и учителката му каза да побърза, понеже иначе ще си загубим часа по аритметика. Анян, който е първенец на класа и любимец на учителката, заяви, че ще бъде жалко да пропуснем аритметиката, много я обичал и си бил решил всички задачи. Йодес, едно много яко приятелче, искаше да перне Анян по носа, обаче Анян е с очила и не можем да го бием толкова често, колкото ни се иска. Учителката се развика, че сме непоносими и ако продължаваме така, няма да има снимка и влизаме в час. Тогава фотографът каза:

— Хайде, хайде, спокойно, спокойно. Аз умея да разговарям с деца, ей сегичка ще се оправим.

Фотографът реши да застанем в три редици: първата редица да седи на земята, втората да стои от двете страни на учителката, която ще седи на стол, а третата да се покатери върху сандъци. Страхотни ги измисля тоя фотограф.

Отидохме за сандъци в училищното мазе. Беше много весело, защото вътре е доста тъмно, Рюфюс си сложи на главата една стара торба и викаше: „Ухуу! Аз съм призрак!“ После пристигна учителката. Явно беше малко ядосана, така че бързо се измъкнахме със сандъците. Само Рюфюс остана. Нали имаше торба на главата, не виждаше какво става и продължи да си вика: „Ухуу! Аз съм призрак.“ И когато учителката му смъкна торбата, Рюфюс здравата се учуди.

Щом излезе отново на двора, учителката пусна ухото на Рюфюс и се плесна по челото.

— Ама вие сте целите черни — рече тя.

Вярно, докато щуреехме из мазето, се бяхме поизцапали. Учителката хич не беше доволна, но фотографът я увери, че няма страшно, имаме време да се измием, а пък той ще подреди сандъците и стола за снимката. С изключение на Анян, само Жофроа не си беше омърлял лицето, понеже на главата му бе марсианският шлем, а той прилича на буркан.

— Видяхте ли — каза Жофроа на учителката, — ако и другите бяха дошли облечени като мен, всичко щеше да е наред.

Забелязах, че учителката има голямо желание да издърпа ушите на Жофроа, обаче бурканът й пречеше. Този марсиански костюм е голяма работа!

Върнахме се измити и сресани. Бяхме малко мокри, но според отографа това било без значение, нямало да си личи на снимката.

— Тъй — рече ни фотографът, — сега искате ли да зарадвате вашата учителка? Казахме, че искаме — ние си обичаме учителката, адски добричка е, когато не я ядосваме.

— Тогава — продължи фотографът — застанете мирно и тихо по местата си за снимката. Високите върху сандъците, средните на ръст — прави, по-дребничките — седнали.

Започнахме да се подреждаме, а фотографът се зае да обяснява на учителката, че успешната работа с деца просто изисква търпение, обаче тя не можа да го доизслуша. Наложи се да дойде да ни разтървава, понеже всички искахме да бъдем върху сандъците.

— Само аз съм висок тук! — викаше Йодес и избутваше всички, които искаха да се покатерят върху сандъците.

Жофроа обаче упорстваше, Йодес го перна по буркана и ръката ужасно го заболя. Наложи се неколцина от нас да свалят буркана от главата на Жофроа — беше се заклещил.

Учителката каза, че ни предупреждава за последен път, после влизаме в час по аритметика. Тогава решихме да се умирим и почнахме да си заставаме по местата. Жофроа отиде при фотографа и попита:

— Какъв е тоя апарат? фотографът се засмя и отвърна:

— Това е една особена кутия, мойто момче, сега от нея ще изскочи едно птиче.

— Старичка ви е машинката — рече Жофроа, — на мен татко ми купи апарат със сенник, с късофокусен обектив, телеобектив и с филтри, разбира се…

Фотографът май се поизненада, спря да се усмихва и каза на Жофроа да си върви на мястото.

— Поне фотоклетка имате ли? — попита Жофроа.

— За последен път ти казвам, върви си на мястото! — извика фотографът, който изведнъж нещо се бе изнервил.

Настанихме се. Аз седях на земята до Алсест. Алсест ми е приятел, много е дебел и все яде. Тъкмо беше загризал една филия с конфитюр и фотографът му каза да спре да яде, а Алсест отговори, че все пак трябвало да се храни.

— Махни тази филия! — викна учителката, която седеше точно зад Алсест. Алсест така се стресна, че изтърва филията върху ризата си.

— Ха така — рече Алсест и се зае да обира конфитюра с хляба.

Учителката каза, че оставало само едно — да сложат Алсест на последния ред, за да не се вижда петното върху ризата му.

— Йодес — нареди учителката, — отстъпете мястото си на вашия другар.

— Той не ми е никакъв другар — отговори Йодес, — няма да му отстъпя мястото си и нека да застане с гръб за снимката, така няма да се вижда нито петното, нито тлъстото му лице.

Учителката се ядоса и наказа Йодес да спрегне глагола: „Не бива да отказвам да отстъпя мястото си на другарче, което е изцапало ризата си с филия с конфитюр.“ Йодес не каза нищо, слезе от сандъка и тръгна към предната редица, а Алсест се запъти към последната. Получи се известна бъркотия, особено когато Йодес на Минаване покрай Алсест го перна по носа. Алсест се опита да ритне Йодес, обаче Йодес се дръпна — много е пъргав — и Анян отнесе ритника, за щастие там, където не носи очила. Въпреки това Анян започна да плаче и да крещи, че не виждал нищо, че никой не го обичал и искал да умре. Учителката го успокои, избърса му носа, среса го отново и наказа Алсест, който ще трябва да напише сто пъти: „Не бива да удрям другарче, което не ми е сторило нищо и носи очила.“

— Пада му се — рече Анян. Тогава учителката наказа и него да пише нещо. Анян толкова се смая, че дори не заплака. Учителката съвсем се развихри с наказанията, всичко живо вече имаше да пише по нещо сума ти пъти, обаче накрая тя ни заяви:

— Сега вече на всяка цена ще стоите мирни. Ако сте послушни, ще отменя всички наказания. Хайде, заемете хубава поза, хубаво се усмихнете и чичкото ще ни направи една хубава снимка! Не искахме да огорчаваме нашата учителка и се подчинихме. Всички се усмихнахме и заехме хубави пози.

Обаче нищо не излезе от скромния и скъп спомен за цял живот — фотографа вече го нямаше. Беше си тръгнал, без да се обади.

(обратно)

КАУБОИТЕ

Този следобед поканих приятелчетата на гости у дома да си играем на каубои. Всички си донесоха нещата. Рюфюс беше намъкнал полицейската униформа, дето му я подари татко му — с фуражка, белезници, револвер, палка и свирка; Йодес си беше сложил старата скаутска шапка, дето я е носил големият му брат, и колан със сума ти дървени патрони и с два калъфа, където бяха пъхнати страхотни револвери, а дръжките им бяха от същата кост като пудриерата, която татко купи на мама, след като се бяха скарали, понеже печеното беше препечено, а мама твърдеше, че е изгоряло, защото татко бил закъснял. Алсест се беше издокарал като индианец, имаше дървена томахавка и пера на главата и приличаше на дебело пиле; Жофроа пък, нали обича да се маскира и си има много богат татко, който му купува, каквото си поиска, пристигна облечен изцяло като каубой — с гащи от овча кожа, с кожена жилетка, с риза на квадрати, с голяма шапка, с пищови с капси и страхотни шпори с остри върхове. Аз пък имах черна маска — подариха ми я за карнавала, — бях си взел пушката със стрелички и си бях вързал около врата червена кърпа, така де, едно старо мамино шалче. Изглеждахме адски щуро! Излязохме в градината, след като мама каза, че ще ни извика за следобедната закуска.

— Тъй — рекох аз, — значи, аз съм добрият и имам бял кон, а вие сте лошите, ама накрая аз побеждавам.

Другите обаче не се навиха — ей това е тъпото, че като си играе човек сам, не е забавно, а ако не е сам, другите все нещо спорят.

— Защо пък да не съм аз добрият — каза Йодес — и от къде на къде аз да нямам също бял кон?

— С тази мутра не може ти да си добрият — заяви Алсест.

— Мълчи, индианецо, че ще те ритна по трътката! — отвърна Йодес, който е много силен и обича да удря приятелчетата по носовете, така че приказките му за трътката ме учудиха, ама вярно — Алсест приличаше на дебело пиле.

— Както и да е — каза Рюфюс, — аз обаче съм шерифът.

— Шерифът ли? — обади се Жофроа. — Ти къде си виждал шериф с фуражка, я не ме разсмивай!

На Рюфюс не му стана приятно — татко му е полицай.

— Татко ми носи фуражка — рече той — и никой не му се смее!

— Ако се появи в Тексас, облечен така, всичко живо ще се скъса от смях — каза Жофроа и Рюфюс му удари един шамар.

Тогава Жофроа извади единия си пищов от калъфа и каза:

— Ще съжаляваш, Джо!

Рюфюс пък му удари още един шамар и Жофроа седна на земята, като насочи пищова си и каза „бум“. Тогава Рюфюс притисна корема си с ръце, взе да се криви и падна, мълвейки:

— Ти ме уби, куче, но има кой да отмъсти за мен!

Аз си препусках из градината, като се плясках отзад, за да вървя по-бързо, а Йодес дойде при мен.

— Слизай от коня — рече той. — Този бял кон е мой!

— Няма пък — отвърнах му аз, — аз съм си у дома и белият кон си е мой. И Йодес ме перна по носа. Рюфюс засвири с полицейската си свирка.

— Ти си конекрадец — заяви той на Йодес, — а в Канзас Сити конекрадците ги бесим!

Тогава дотича Алсест и каза:

— Я чакай! Не можеш да го обесиш, шерифът съм аз!

— Откога бе, перушан? — попита го Рюфюс.

Алсест, който иначе не обича да се бие, стисна томахавката си и фрасна с дръжката Рюфюс по главата, а той изобщо не очакваше това. За щастие на главата му беше фуражката.

— Фуражката ми! Повреди ми фуражката! — развика се Рюфюс и погна Алсест, а аз пак си се разпрепусках из градината.

— Ей, момчета, чакайте! — рече Йодес. — Сетих се нещо. Ние ще бъдем добрите, Алсест ще бъде индианското племе, той се опитва да ни улови и накрая взима пленник, обаче ние пристигаме, освобождаваме пленника и Алсест е победен!

Всички се навихме, идеята беше много щура, обаче Алсест беше против.

— Защо аз да съм индианец? — каза Алсест.

— Защото имаш пера на главата, тъпчо! — отвърна му Жофроа. — Пък и ако не искаш, няма да играеш вече, така де, ама ха, ставаш досаден!

— А, щом е така, аз вече не играя — заяви Алсест и се уедини сърдит в едно ъгълче, за да изяде шоколадовата паста, която си носеше в джоба.

— Той трябва да играе — каза Йодес, — нямаме друг индианец, пък и ако не играе, ще го оскубя!

Алсест измънка, че можело и да се навие, но само ако накрая излезе добър индианец.

— Хубаво де, хубаво — съгласи се Жофроа, — ама си голям инат!

— А кой ще бъде пленник? — попитах аз.

— Ами Жофроа — рече Йодес, — ще го вържем за дървото с въжето за простиране.

— А бе ти в ред ли си? — попита Жофроа. — Защо аз? Не може аз да бъда пленник, аз съм най-добре облечен!

— Че какво толкоз? — отговори Йодес. — Ето, аз като си имам бял кон, да не би да отказвам да играя!

— Белият кон е мой! — казах аз.

Йодес се ядоса, заяви, че белият кон бил негов и че ако се опъвам, пак ще ме перне по носа.

— Опитай де! — рекох аз и той успя.

— Не мърдай, Оклахома Кид! — развика се Жофроа и взе да стреля на всички страни с пищовите.

Рюфюс свиреше с полицейската си свирка и нареждаше:

— Йе, аз съм шерифът, йе, всички сте арестувани!

Алсест пък го цапардоса по фуражката с томахавката и му каза, че го взима пленник, Рюфюс се разсърди, защото свирката му падна в тревата, аз плачех и разправях на Йодес, че тук съм си у дома и че не искам да го видя повече; всичко живо крещеше, беше адски щуро, страхотна веселба. Татко излезе от къщи. Май не беше доволен.

— Е, деца, каква е тази врява, не можете ли да си играете по-кротко?

— Жофроа е виновен, господине, не иска да бъде пленник! — обясни Йодес.

— А мога ли да ти фрасна един? — попита Жофроа и те отново се сбиха, обаче татко ги разтърва.

— Хайде, деца — рече той, — сега ще ви покажа как трябва да се играе. Аз ще бъда пленник!

Ама как се зарадвахме всички! Страхотен е татко! Вързахме го за дървото с въжето за простиране и тъкмо бяхме приключили, когато господин Бледюр прескочи градинския плет.

Господин Бледюр е нашият съсед, той все се закача с татко. — И аз искам да играя, ще бъда червенокож! Стърчащия Бик!

— Разкарай се, Бледюр, никой не те е викал! Господин Бледюр беше невероятен, застана пред татко със скръстени ръце и каза:

— Бледоликият да не дава воля на езика си! Татко здравата напираше да се отскубне от дървото, а господин Бледюр взе да танцува около него и да надава бойни викове. На нас много ни се щеше да постоим и да погледаме как татко и господин Бледюр се забавляват и се правят на палячовци, обаче нямаше начин — мама ни извика за следобедната закуска, а след това отидохме в моята стая да си играем с електрическото влакче. Аз пък не знаех, че татко толкова обичал да си играе на каубои. Когато слязохме вечерта, господин Бледюр отдавна си беше отишъл, а татко още беше завързан за дървото, викаше и се кривеше.

Много е щуро човек да може да се забавлява така самичък!

(обратно)

БУЛЬОНА

Днес учителката отсъстваше. Бяхме се строили в двора, за да влезем в училището, обаче възпитателят ни каза:

— Вашата учителка е болна днес.

После възпитателят господин Дюбон ни отведе в класната стая. Ние го наричаме Бульона — разбира се, когато го няма. Наричаме го така, защото все повтаря: „Погледнете ме в очите“, а нали на кръгчетата мазнина в бульона им викат очи. И на мен в началото не ми стана ясно, обясниха ми го едни от горните класове. Бульона има големи мустаци, наказва често и с него шега не бива. Затова хич не ни беше приятно, че тъкмо той ще ни възпитава, обаче за щастие в класната стая той ни каза:

— Не мога да остана с вас, имам работа с господин директора, а сега ме погледнете в очите и ми обещайте да бъдете послушни.

Де що имахме очи, вторачихме ги в неговите и му обещахме. Впрочем ние и така сме си сравнително послушни.

Бульона обаче май ни нямаше доверие и попита кой е отличникът на класа.

— Аз, господине! — заяви гордо Анян.

Вярно, Анян е първенец на класа и любимец на учителката, не го обичаме много, ама не можем да го бием толкова често, колкото ни се иска, понеже е с очила.

— Добре — каза Бульона, — ела да седнеш на учителското място, ще надзираваш другарчетата си. От време на време ще идвам да ви проверявам. Преговорете си уроците.

Доволен и щастлив, Анян се настани зад катедрата на учителката, а Бульона излезе.

— Тъй — рече Анян, — сега трябваше да имаме аритметика, извадете си тетрадките, ще решим една задача.

— А бе ти луд ли си? — попита го Клотер.

— Млъкнете, Клотер! — извика Анян, който явно наистина се мислеше за учителка.

— Я ела да ми го кажеш тука, ако си мъж! — каза Клотер, а вратата на класната стая се отвори и влезе Бульона, който беше адски доволен.

— Аха! — възкликна той. — Стоях зад вратата и ви слушах. Я, вие там, погледнете ме в очите!

Клотер погледна, обаче това, което видя, май не му хареса.

— Ще ми спретнете глагола: „Не бива да бъда груб с другарче, което е поставено да ме надзирава и иска да ме накара да решавам задачи по аритметика.“

След тия думи Бульона излезе, но обеща, че пак ще дойде.

Жоашен предложи да дебне на вратата дали ще се появи възпитателят и всички се съгласихме, освен Анян, който викаше:

— Жоашен, върнете се на мястото си! Жоашен се изплези на Анян, седна пред вратата и долепи око до ключалката.

— Никой ли няма, Жоашен? — попита Клотер.

Жоашен отговори, че не вижда нищо. Тогава Клотер се изправи и каза, че ще накара Анян да си изяде учебника по аритметика, което не беше лошо като идея, обаче Анян беше против и се развика:

— Няма! Аз съм с очила!

— Ще изядеш и тях! — каза Клотер, който твърдо държеше Анян да изяде нещо.

Жофроа пък забеляза, че няма смисъл да си губим времето с глупости, по-добре да си поиграем с топката.

— Ами задачите? — попита Анян, който явно не беше доволен, обаче ние не му обърнахме внимание, а взехме да си правим пасове, а то е адски щуро между чиновете.

Като порасна, ще си купя класна стая и все в нея ще си играя.

После чухме вик и видяхме Жоашен да седи на земята и да се държи за носа. Бульона тъкмо беше отворил вратата, Жоашен не го видял да идва.

— Какво ти е? — попита смаян Бульона, обаче Жоашен не отговори, само викаше „олеле, олеле“, така че Бульона го взе на ръце и го изнесе. Ние прибрахме топката и си седнахме по местата.

Когато Бульона се върна, доведе Жоашен с подут нос и ни каза, че му е омръзнало да се разправя с нас и че ако продължаваме, лошо ни се пише.

— Защо не последвате примера на вашето другарче Анян? Вижте го колко е послушен — завърши Бульона и излезе.

Попитахме Жоашен какво му се е случило и той ни обясни, че от взиране през ключалката бил заспал.

— Един фермер отива на панаир — каза Анян — и в кошницата си носи двайсет и осем яйца по петстотин франка дузината…

— Тоя номер с носа стана заради тебе — прекъсна го Жоашен.

— Тъй, ами! — каза Клотер. — Ще го накараме да изяде и учебника по аритметика, и фермера, и яйцата, и очилата!

Тогава Анян се разплака, каза ни, че сме лоши, че ще ни обади на родителите си и че ще ни изключат от училището, а Бульона отвори вратата. Всички си седяхме по местата и мълчахме и Бульона изгледа Анян, който плачеше самичък на учителската катедра.

— Какво става сега — възкликна Бульона, — и вие ли нарушавате дисциплината? Да ме подлудите ли искате? Колкото пъти вляза, все някой се прави на шут! Я всички ме погледнете в очите! Ако още веднъж вляза и видя, че нещо не е наред, мислете му!

И излезе отново. Ние си казахме, че тоя път не бива да се правим на тарикати, защото ядоса ли се възпитателят, чакат ни наказания. Седяхме мирни, чуваше се само подсмърчането на Анян и дъвченето на Алсест, едно приятелче, дето все яде. После откъм вратата се разнесе шумолене. Видяхме как бравата помръдна и вратата взе да се отваря бавно, със скърцане. Всички гледахме натам, почти не дишахме, даже Алсест спря да дъвче. И изведнъж някой извика:

— Бульона!

Вратата се отвори докрай и влезе Бульона, целият червен.

— Кой се обади? — попита той.

— Никола! — каза Анян.

— Не е вярно, гаден лъжец! — и вярно, не беше вярно, Рюфюс се беше обадил.

— Ти беше! Ти беше! Ти беше! — развика се Анян и се разплака.

— Оставаш наказан след часовете! — съобщи ми Бульона.

Тогава аз се разплаках, казах, че не е честно, че ще се махна от училището и че ще им е мъчно за мен.

— Не беше той, гос’дине, Анян каза „Бульона“! — извика Рюфюс.

— Аз не съм казвал „Бульона“! — извика Анян.

— Ти каза „Бульона“, чух те, като каза „Бульона“, именно „Бульона“!

— Добре, стига — каза Бульона, — всички сте наказани след часовете!

— Аз пък защо? — попита Алсест. — Аз не съм казвал „Бульона“!

— Не желая да чувам повече този смешен прякор, ясно ли е? — изкрещя Бульона, който май доста се беше изнервил.

— Няма да остана след часовете! — извика Анян, заплака, затъркаля се по земята, като хълцаше и отначало почервеня, а после посиня.

Почти всички в класа крещяха или плачеха, стори ми се, че и Бульона няма да се удържи, но тъкмо тогава влезе директорът.

— Какво става, Бул… господин Дюбон? — попита директорът.

— И аз не знам, господин директоре — отговори Бульона, — един тука се търкаля по земята, на друг му потича кръв от носа, щом отворя вратата, останалите се дерат, колкото глас имат, никога не съм виждал такова нещо! Никога!

Бульона си приглаждаше косата с ръка, а мустаците му мърдаха ли, мърдаха. На другия ден госпожицата се върна на работа, обаче Бульона отсъстваше.

(обратно)

МИНАВАНЕТО НА ИНСПЕКТОРА

Учителката беше доста нервна, когато влезе в класната стая.

— Господин инспекторът е на посещение в училището — съобщи ни тя, — надявам се да се държите прилично и да направите добро впечатление.

Ние обещахме да внимаваме, пък и учителката напразно се тревожи, нали почти винаги се държим прилично.

— Предупреждавам ви — каза учителката, — че това е нов инспектор, старият беше свикнал с вас, обаче се е пенсионирал…

После учителката ни даде сума ти напътствия, забрани ни да говорим, ако не ни питат, да се смеем без разрешението й, помоли ни да не оставяме по пода топчета като миналия път, когато инспекторът мина и се изтърси на земята, настоя Алсест да не яде, докато инспекторът е тук, и нареди на Клотер, който е най-слабият ученик в класа, да не се набива на очи. Питам се понякога дали учителката не ни мисли за палячовци. Ние обаче си я обичаме и й обещахме, каквото искаше. Учителката провери дали класната стая и ние самите сме съвсем чисти и заяви, че класната стая е по-чиста отколкото някои от нас. После помоли Анян, който е първенец на класа и неин любимец, да сипе мастило в мастилниците, да не би инспекторът да реши да правим диктовка. Анян взе голямото шише с мастило и тъкмо се канеше да напълни мастилниците на първия чин, където седят Сирил и Жоашен, когато някой извика: „Инспекторът идва!“ Анян така се изплаши, че заля целия чин с мастило. Беше шега, инспекторът не беше дошъл и учителката много се ядоса.

— Видях ви, Клотер — каза тя. — Тази глупава лудория беше ваше дело. Идете в ъгъла!

Клотер се разплака, заяви, че ако го накажат да стои в ъгъла, ще се набива на очи, инспекторът ще го изпита, а той не знае нищичко и ще се разплаче, освен това не било шега, наистина бил видял инспектора да прекосява двора заедно с директора — и понеже това бе самата истина, учителката каза, че този път ще му се размине. За беля обаче първият чин беше цял в мастило и учителката нареди да го преместим отзад, та да не се вижда. Всички се хванахме с тая работа, не беше леко, сума ти чинове трябваше да се разместят и страхотно се забавлявахме — и инспекторът влезе заедно с директора.

Нямаше нужда да ставаме, и така бяхме прави и не знам кой се учуди повече.

— Тези са малките, не… не са много дисциплинирани — каза директорът.

— Виждам — каза инспекторът, — седнете, деца. Всички седнахме, ама, понеже бяхме извъртели чина им, за да го преместим, Сирил и Жоашен бяха с гръб към дъската. Инспекторът изгледа учителката и я попита дали тези двама ученици винаги седят така. Учителката съвсем приличаше на Клотер, когато го изпитват, само дето не се разплака.

— Имахме малка неприятност… — обясни тя. Инспекторът май не остана доволен — беше с дебели вежди, току над самите му очи.

— Човек трябва да проявява повече твърдост — каза той. — Хайде, деца, поставете чина на мястото му.

Всички скочихме и инспекторът се развика:

— Не всички, само вие двамата!

Сирил и Жоашен обърнаха чина и седнаха. Инспекторът се засмя и се подпря с двете си ръце върху чина.

— Така — рече той, — и какво правехте, преди да дойда?

— Местехме чина — отговори Сирил.

— Престанете с този чин! — извика инспекторът, който май се беше поизнервил. — Всъщност за какво го местехте?

— Заради мастилото — каза Жоашен.

— Мастило ли? — попита инспекторът и погледна ръцете си, а те бяха целите сини.

Инспекторът въздъхна дълбоко и си изтри пръстите с носната си кърпа. Личеше си, че на инспектора, на учителката и на директора не им е до шеги. Решихме да се държим съвсем прилично.

— Явно имате известни проблеми с дисциплината — обърна се инспекторът към учителката, — в такива случаи е нужен простичък психологически подход.

Той ни се усмихна широко и отдалечи веждите от очите си.

— Деца, хайде да бъдем приятели. Не се бойте от мен, знам, че обичате да се забавлявате, аз също обичам да се посмея. Я кажете, знаете ли вица за двамата глухи? Единият попитал другия: „За риба ли си тръгнал?“ Другият отвърнал: „Не, тръгнал съм за риба.“ А първият рекъл: „А, аз си помислих, че си тръгнал за риба.“

Жалко, че учителката ни беше забранила да се смеем без разрешението й, защото направо се чудя как се удържахме. Довечера ще разправя този виц на татко, сто на сто ще се смее, сигурен съм, че не го знае. Инспекторът нямаше нужда от разрешение и си се смя на воля, обаче понеже целият клас кротуваше, намести обратно веждите си, изкашля се и каза:

— Е, стига шеги, на работа.

— Имахме урок за басните — обясни учителката, — за „Гарванът и лисицата“.

— Отлично, отлично — каза инспекторът, — ами продължавайте. Учителката се престори, че се колебае кого да вдигне от класа, после посочи Анян:

— Анян, кажете ни тази басня.

Инспекторът обаче вдигна ръка и попита учителката:

— Ще разрешите ли? После посочи Клотер.

— Вие там, в дъното, кажете наизуст баснята. Клотер зина и се разплака.

— Ама какво му става? — попита инспекторът.

Учителката помоли да извинят Клотер, бил много срамежлив — и изпитаха Рюфюс. Рюфюс е приятелче, татко му е полицай. Рюфюс каза, че не знаел баснята наизуст, обаче имал представа за какво става дума в нея и взе да обяснява, че това бил разказ за един гарван, който държал в човката си парче рокфор.

— Рокфор ли? — попита инспекторът, който май съвсем се беше смаял.

— Не — обади се Алсест, — камамбер.

— Дума да не става — каза Рюфюс, — гарванът няма как да държи камамбер в човката си, той е много мек и мирише лошо!

— Лошо мирише, ама е вкусен — отвърна Алсест. — Пък и това няма значение, сапунът мирише хубаво, ама не става за ядене, аз опитах веднъж.

— Много важно! — заяви Рюфюс. — Ти си тъп и ще кажа на татко да съсипе от глоби татко ти!

И се сбиха.

Всичко живо беше наскачало и крещеше, само Клотер си плачеше самичък в ъгъла, а Анян излезе на дъската и взе да рецитира „Гарванът и лисицата“. Учителката, инспекторът и директорът викаха: „Стига!“ Страхотна веселба.

Като приключихме и седнахме, инспекторът си извади носната кърпа, изтри си лицето и се изплеска цял с мастило — жалко, че не бива да се смеем, ще трябва да се стискаме до междучасието, а няма да е лесно.

Инспекторът се приближи до учителката и се ръкува с нея.

— С цялото си сърце съм с вас, госпожице. До днес не съм си давал сметка за великата духовна саможертва, която се изисква от нашата професия. Продължавайте! Смелост! Поздравявам ви!

И си тръгна много бързо заедно с директора.

Ние си обичаме учителката, обаче тя не постъпи справедливо. Наказа ни до един да останем след часовете, а пък нали заради нас я похвалиха!

(обратно)

ДЖОДЖО

Имаме нов ученик в класа. Днеска следобед учителката пристигна с едно момченце, което беше със съвсем червена коса, лунички и очи, сини като топчето, дето го загубих вчера през междучасието, обаче Мексан не играеше честно.

— Деца — каза учителката, — ще си имате ново другарче. То идва от чужбина и родителите му са го записали в нашето училище, за да научи френски. Надявам се да ми помогнете и да бъдете любезни с него.

После учителката се обърна към новия:

— Кажи на другарчетата си как ти е името.

Новият не разбра какво му разправя учителката, ухили се и видяхме, че има сума ти страхотни зъби.

— Ама че късметлия — рече Алсест, едно дебело приятелче, дето все яде, — какви ли залци отхапва с тия зъби!

Новият си мълчеше и учителката ни съобщи, че се казвал Жорж Макинтош.

— Йес — обади се новият, — Джордж.

— Прощавайте, госпожице — попита Мексан, — последно — Жорж или Джордж? Учителката ни обясни, че се казвал Жорж, ама на техния език се произнасяло Джордж.

— Хубаво — заяви Мексан, — ще му викаме Жожо.

— А, не — намеси се Жоашен, — трябва да произнасяме: Джоджо.

— Млъквай, Джоашен — каза Мексан и учителката ги наказа и двамата да стоят в ъгъла.

Учителката сложи Джоджо да седи до Анян. Анян явно се притесняваше от новия — нали е първенец на класа и любимец на учителката, все се тревожи, че новите, дето идват, може да станат първенци и любимци. От нас Анян не се притеснява.

Джоджо седна ухилен с всичките си зъби.

— Жалко, че никой не говори неговия език — каза учителката.

— Аз владея донякъде английски — обади се Анян, който, трябва да му се признае, умее да се изразява.

Обаче след като Анян показа на Джоджо какво владее, Джоджо го изгледа, изхили се и се почука с пръст по челото. Анян ужасно се обиди, но Джоджо си е бил съвсем прав. Впоследствие разбрахме какви ги е дрънкал Анян: че шивачът му бил богат и че градината на чичо му била по-голяма от шапката на леля му. Той Анян си е луд!

Би звънецът за междучасието и всички излязохме, освен Жоашен, Мексан и Клотер, които са наказани. Клотер е най-слабият ученик в класа и не си знаеше урока. Него като го изпитат, винаги пропуска междучасието.

В двора всички наобиколихме Джоджо. Зададохме му сума ти въпроси, обаче той само ни показваше безбройните си зъби. После почна да говори, ама нищо не му разбирахме, чуваше се нещо като „уаншуаншуен“ — и толкоз.

— Да ви кажа аз защо се получава така — рече Жоашен, който често ходи на кино, — той говори в оригинална версия, не е дублиран. Трябват му субтитри.

— Да се опитам да превеждам — предложи Анян, който май пак искаше да го видим какво владее.

— Стига бе — каза му Рюфюс, — ти си шашав!

На новия това му хареса, той посочи Анян и издума:

— Оу! Шашав-шашав!

Беше адски доволен. Анян пък си тръгна, плачейки, ама той Анян винаги плаче. На нас Джоджо много ни допадна, а аз дори му дадох парченце от шоколада, дето си го ям в междучасието.

— Кой спорт върви най-много в твоята страна? — попита Йодес.

Разбира се, Джоджо нищо не разбра, само си повтаряше: „шашав-шашав“. Жофроа обаче се намеси:

— Ама че въпрос, тенисът, какво друго!

— Тебе кой те пита бе, тъпанар! — извика Йодес.

— Бе тъпанар! Шашав-шашав! — възкликна новакът, който явно се забавляваше чудесно с нас.

Жофроа обаче се раздразни от приказките на Йодес.

— Кой е тъпанар? — попита той и сбърка, защото Йодес е много силен и обича да удря хората по носа, така че и на носа на Жофроа не му се размина.

Като видя неговия юмрук, Джоджо престана да повтаря „шашав-шашав“ и „бе тъпанар“. Изгледа Йодес и каза:

— Боксинг? Много хубав!

Сви юмруци пред лицето си и се разтанцува около Йодес също като боксьорите по телевизора на Клотер — ние още си нямаме, а много ми се иска татко да купи.

— Какво му става? — учуди се Йодес.

— Иска да се боксира с теб, хитрецо! — отвърна Жофроа, като си потриваше носа.

Йодес рече „добре“ и направи опит да се боксира с Джоджо. Джоджо обаче се справяше доста по-добре от Йодес. Току му забиваше по някой тупаник и Йодес взе да се ядосва:

— Ама ако така си мърда носа, аз как да го бия?

И изведнъж — бам — Джоджо цапардоса Йодес и той седна на земята. Обаче не се разсърди, а се изправи и заяви:

— Че ти си бил як!

— Як, шашав-шашав, бе тъпанар! — отговори новичкият, който напредва удивително бързо.

Междучасието свърши и Алсест както обикновено се оплака, че времето било малко и все не успявал да си изяде четирите хлебчета с масло, които си носи от къщи.

Като влязохме в класната стая, учителката попита Джоджо дали се е забавлявал, а Анян стана и каза:

— Госпожице, те го учат да казва неприлични думи!

— Не е вярно, гаден лъжец! — извика Клотер, който не беше излизал през междучасието.

— Шашав, бе тъпанар, гаден лъжец — добави гордо Джоджо.

Ние си замълчахме, понеже си личеше, че учителката хич не е доволна.

— Срамота е — каза тя — да се подигравате с ваше другарче, което не знае езика! Помолих ви да бъдете любезни, но на вас не може да се разчита! Държали сте се невъзпитано, като диваци!

— Шашав, бе тъпанар, гаден лъжец, невъзпитано, диваци — обади се Джоджо, щастлив и доволен, че вече знае толкова много.

Учителката се ококори и го загледа.

— Ама… ама, Жорж — промълви тя, — не бива да говорите такива неща!

— Виждате ли, госпожице? Казах ли ви аз? — намеси се Анян.

— Анян, ако не искаш да те накажа, спести ми разсъжденията си! — извика учителката.

Анян се разплака.

— Долен обаждач! — извика някой, ама учителката не разбра кой беше, иначе като нищо щеше да ме накаже.

Тогава Анян се затъркаля по земята, пищеше, че никой не го обичал, че всичко било ужасно и че щял да умре, и се наложи учителката да отиде с него да му измие лицето и да го успокои.

Когато се върна с Анян, учителката изглеждаше доста изморена, но за щастие би звънецът за края на часовете. Преди да си отиде, учителката погледна новичкия и каза:

— Питам се какво ли ще си помислят родителите ти.

— Долен обаждач — отговори Джоджо и й подаде ръка.

Учителката напразно се безпокоеше, родителите на Джоджо, изглежда, си помислиха, че е научил най-необходимото от френския език. Всеки случай, Джоджо повече не се появи в училището.

(обратно)

КАК ПОСРЕЩНАХМЕ МИНИСТЪРА

Всички слязохме на двора и директорът направи съобщение.

— Мили деца — каза ни той, — имам удоволствието да ви уведомя, че господин министърът ще мине през града и ще ни окаже честта да посети нашето училище. Може би ви е известно, че господин министърът е възпитаник на училището. Той е един пример за вас, пример, който доказва, че ако работите добре, можете да се издигнете и да преуспеете. Аз държа да устроим на господин министъра едно незабравимо посрещане и разчитам на вас за постигането на тази цел. И директорът прати Клотер и Жоашен в ъгъла, понеже се биеха. После директорът събра всички учители и възпитатели и им обясни, че бил измислил едни страхотни работи за идването на министъра. Най-напред всички сме щели да изпеем „Марсилезата“, после трима от долните класове щели да излязат с цветя и да ги връчат на министъра. Вярно, хрумването на директора е адски щуро, министърът ще има да се чуди и да се радва на цветята, едва ли очаква нещо подобно. Нашата учителка изглеждаше разтревожена, питам се защо. Напоследък учителката е доста нервна.

Директорът заяви, че ще започнем веднага да репетираме и ние бяхме много доволни, защото нямаше да имаме час. Госпожица Вандерблерг, учителката по пеене, ни накара да изпеем „Марсилезата“. Толкова шум вдигнахме, пък май не излязло добре. Всъщност вярно, че ние малко изпреварихме онези от горните класове. Те бяха още там, дето ден славен бил дошъл, а ние вече повтаряхме, че се вее кървав стяг, с изключение на Рюфюс, който не знае думите и само викаше „лалала“, и на Алсест, който не пееше, понеже тъкмо ядеше кифла. Госпожица Вандерблерг замаха силно с ръце, за да млъкнем, ама вместо да се скара на онези от горните класове, че закъсняват, скара ни се на нас, дето свършихме първи, а не беше честно. Може би госпожица Вандерблерг се ядоса заради Рюфюс — той пее със затворени очи, не видя, че трябва да млъкнем и продължи да вика „лалала“. Нашата учителка каза нещо на директора и на госпожица Вандерблерг и директорът нареди само големите да пеят, а малките да се преструват. Опитахме така и се получи добре, само дето шумът не беше толкова голям, а директорът каза на Алсест, че няма нужда толкова да се криви, като се преструва, че пее. Алсест отвърна, че не се преструва, ами дъвче и директорът въздъхна тежко.

— Тъй — рече директорът, — след „Марсилезата“ напред излизат трима ученици от малките.

Директорът ни огледа и избра Йодес, Анян, който е първенец на класа и любимец на учителката, и мен.

— Жалко, че не са момичета — заяви директорът, — можехме да ги облечем в синьо, бяло и червено или пък да им вържем цветни панделки в косите, това също се прави понякога и е много красиво.

— Ако някой ми върже панделка в косата, ще си намери белята — каза Йодес. Директорът се обърна много бързо и изгледа Йодес с едно широко отворено око, другото беше по-малко заради смръщената вежда.

— Какво каза? — попита директорът.

Нашата учителка бързо се обади:

— Нищо, господин директоре, изкашля се.

— Не, не, госпожице — намеси се Анян, — аз го чух, той каза… Учителката обаче не го остави да довърши, а заяви, че изобщо не го е питала.

— Точно така, гаден обаждач — добави Йодес, — няма какво да си пъхаш гагата. Анян ревна да плаче, каза, че никой не го обичал, че бил нещастен и му било лошо, че щял да каже на татко си и ще видят всички, учителката каза на Йодес да не говори, без да е получил разрешение, а директорът прокара ръка по лицето си, сякаш го бършеше, и попита учителката дали са приключили с приказките, та да продължи нататък. Учителката се зачерви цялата — това много й отива, става хубава почти колкото мама, ама вкъщи по-често така се зачервява татко.

— Добре — каза директорът, — трите деца пристъпват към господин министъра и му поднасят цветя. За репетицията ми трябва нещо, което да послужи вместо букети.

Бульона, нашият възпитател, рече:

— Хрумна ми нещо, господин директоре, ей сега се връщам.

Изтърча нанякъде и се върна с три метли. Директорът се поучуди, но се съгласи, че за репетиция ще свършат работа. Бульона ни раздаде метлите — по една на Йодес, на Анян и на мен.

— Добре — каза директорът, — а сега, деца, да предположим, че аз съм господин министърът, вие пристъпвате напред и ми връчвате метлите.

Ние изпълнихме нареждането на директора и му подадохме метлите. Директорът стоеше с метлите в ръце и изведнъж се ядоса. Погледна Жофроа и му каза:

— Я, вие там! Видях, че се смеете. Бих искал да ни кажете какво толкова смешно има, та и ние да се позабавляваме.

— Ами това, дето го казахте, гос’дине — отвърна Жофроа, — дето рекохте да вържете панделки на Никола, на Йодес и на оня гаден натегач Анян, затова се кикотя!

— А искаш ли да те перна по носа? — попита Йодес.

— Тъй ами — рекох аз и Жофроа ме удари.

Сбихме се и приятелчетата се включиха всички, освен Анян, който се търкаляше по земята, крещеше, че не бил гаден натегач, че никой не го обичал и че татко му щял да се оплаче на министъра. Директорът размахваше метлите и викаше:

— Спрете! Спрете веднага! Всичко живо търчеше насам-натам, на госпожица Вандерблерг й стана лошо — направо страхотия.

На другия ден министърът дойде и всичко мина добре, ама ние не го видяхме, понеже ни бяха затворили в пералнята и даже да беше поискал да ни види, министърът нямаше да може — вратата беше заключена.

И директорът ги измисля едни!

(обратно)

ПУШАЧИ

Стоях си в градината и не правех нищо, пристигна Алсест, попита ме какво правя и аз му отвърнах:

— Нищо.

Тогава Алсест ми каза:

— Ела с мен да ти покажа нещо, да видиш веселба.

Аз веднага последвах Алсест, с него се забавляваме чудесно. Не знам дали съм ви казвал, Алсест е едно много дебело приятелче, дето все яде. Сега обаче не ядеше, беше си пъхнал ръката в джоба и докато вървяхме по улицата, се озърташе назад, сякаш проверяваше дали не ни следят.

— Какво ще ми показваш, Алсест? — попитах аз.

— Още не — каза ми той.

Като свихме зад ъгъла на улицата, Алсест измъкна от джоба си грамадна пура.

— Гледай — рече той, — истинска е, не е шоколадова!

То ясно, че не беше шоколадова, ако беше, Алсест нямаше изобщо да ми я показва, ами вече щеше да я е изял.

Аз бях малко разочарован, нали Алсест спомена нещо за веселба.

— Какво ще я правим тая пура? — попитах аз.

— Как какво! — отвърна Алсест. — Ще я изпушим, да му се не види!

Не бях убеден, че ще е много умно да изпушим пурата, пък и ми се струваше, че това не би допаднало на мама и татко, обаче Алсест ме попита дали татко и мама са ми забранили да пуша пури. Размислих и трябва да призная, че татко и мама са ми забранили да драскам рисунки по стените на стаята си, да се обаждам на масата, когато имаме гости, ако не ме питат, да пълня ваната, за да си играя с корабчето, да ям сладкиши преди вечеря, да тряскам вратите, да си човъркам носа и да говоря неприлични думички — татко и мама обаче никога не са ми забранявали да пуша пури.

— Видя ли? — каза Алсест. — Във всички случаи, за да не стане гадно, ще се скрием някъде да си пушим спокойно.

Аз предложих да отидем в запустелия двор, близо до вкъщи. Татко не стъпва там. Алсест одобри хрумването и тъкмо се канехме да се проврем през оградата, когато Алсест се плесна по челото.

— Имаш ли огънче? — попита ме той и аз казах, че нямам.

— Ха сега де — рече Алсест, — ами как ще запалим пурата? Предложих да поискаме огънче от някой чичко на улицата, виждал съм как го прави татко, много е забавно — чичкото винаги се опитва да щракне със запалката си, но вятърът му пречи, той дава цигарата си на татко, татко притиска цигарата си до цигарата на чичкото, която се смачква, и на чичкото не му става много приятно. Алсест обаче заяви, че ми хлопа дъската и че никой чичко няма да ни даде огънче, защото сме много малки. Жалко, щеше да е адски хубаво да сплескаме цигарата на някой чичко с нашата грамадна пура.

— Да отидем да купим кибрит от някоя тютюнопродавница?

— предложих аз.

— Имаш ли пари? — попита Алсест. Аз казах, че можем да съберем двамата, както правим в края на учебната година, за да купим подарък на учителката.

Алсест се ядоса, каза, че от него била пурата и било редно аз да платя кибрита.

— Ти платил ли си пурата? — попитах аз.

— Не — отвърна Алсест, — открих я в чекмеджето на татковото писалище, а понеже татко не пуши пури, не губи нищо и изобщо няма да забележи, че пурата липсва.

— Щом ти не си платил пурата, няма защо аз да плащам кибрита — заявих аз. Накрая се навих да го купя, но само ако Алсест дойде с мен в тютюнопродавницата — малко се притеснявах да отида сам.

Влязохме в магазина и лелката вътре ни попита:

— Какво искате, сладурчета?

— Кибрит — казах аз.

— За татковците ние — каза Алсест, обаче това не беше много хитро от негова страна, защото лелката се усети, заяви, че не бива да си играем с кибрит, че няма да ни даде и че сме малки пакостници. Лично на мен по ми харесваше, когато с Алсест бяхме сладурчета.

Излязохме от тютюнопродавницата доста вкиснати. Трудно е да пушиш пури, като си малък!

— Един мой братовчед е скаут — каза ми Алсест. — Били го научили да пали огън, като трие парчета дърво. Ако бяхме скаути, щяхме да се уредим и да си изпушим пурата.

Не знаех, че скаутите ги учат на такива работи, ама човек не може да има вяра на всичко, което разправя Алсест. Пък и не съм виждал скаут да пуши пура.

— Писна ми от пурата ти — рекох аз на Алсест. — Прибирам се вкъщи.

— Аха — съгласи се Алсест, — и без това взех да огладнявам, а не искам да закъснявам за следобедната закуска, има баклава.

И изведнъж видяхме на земята, насред тротоара, кибритена кутия! Веднага я взехме и открихме вътре една клечка. Алсест така се възбуди, че чак забрави баклавата. А Алсест да забрави баклава — значи е адски възбуден!

— Бързо към запустелия двор! — извика Алсест.

Изтичахме и се промушихме през оградата, където липсва една дъска. В запустелия двор е много щуро, често ходим да си играем там. Има какво ли не: трева, кал, камъни, стари сандъци, консервени кутии, котки и — най-вече — цяла кола! Разбира се, колата е стара, без колела, без двигател и без врати, обаче ние страхотно се забавляваме в нея, викаме „бръм, бръм“, понякога си играем и на автобус — „дррънн“, потегляме, моля пътниците да изчакат следващата кола. Страхотно е!

— Ще пушим в колата — каза Алсест.

Влязохме вътре и когато седнахме, седалките издадоха един особен звук, също като креслото на дядо, дето баба не иска да го оправи, понеже й напомняло за дядо.

Алсест отхапа края на пурата и го изплю. Съобщи ми, че бил видял тоя номер в някакъв криминален филм. След това много внимавахме да не угасим клечката и се справихме отлично. Пурата си беше на Алсест и той почна — смучеше адски шумно и се вдигна сума ти пушек. Първия път Алсест се сепна, разкашля се и ми подаде пурата. Аз също вдъхнах и ще призная, че не ми се видя много вкусно и също се закашлях.

— Ама ти не умееш — каза Алсест, — гледай! Пушекът се изкарва през носа! Алсест взе пурата и се опита да си изкара пушека през носа, при което се закашля наистина здравата. Аз също се опитах и се получи по-добре, обаче от дима ми залютя на очите. Адски весело.

Подавахме си поред пурата и изведнъж Алсест каза:

— А бе нещо ми става, май вече не съм гладен.

Алсест беше жълт-зелен и му стана съвсем зле. Хвърлихме пурата, на мен ми се виеше свят и малко нещо ми се доплака.

— Отивам си при мама — заяви Алсест и тръгна, като се държеше за корема. Според мен тази вечер ще се размине с баклавата.

Аз също се прибрах у дома. Хич не ми беше добре. Татко си седеше в хола, пушеше си лулата, мама плетеше, а на мен ми прилоша. Мама много се разтревожи, попита какво ми е, аз казах, че е от дима, обаче не можах да й дообясня за пурата, защото пак ми прилоша.

— Видя ли — каза мама на татко, — откога ти разправям, че тази лула вони! И откакто пуших пура, татко вече не може да пуши лула вкъщи.

(обратно)

ПАЛЕЧКО

Учителката ни обясни, че директорът на училището ни напуска, щял да се пенсионира. За да отпразнуваме това, в училище гласим разни страхотни работи, както за раздаването на наградите: ще дойдат татковците и майките, ще сложим столове в голямата стая, кресла за директора и за учителите, гирлянди и подиум, върху който ще се изнася програмата. Както обикновено изнасянето ще бъде наша работа, на учениците.

Всеки клас подготвя по нещо. Най-големите ще правят гимнастически упражнения — ще се катерят едни върху други и който се покатери най-отгоре, ще размаха знаменце и всички ще ръкопляскат. Миналата година представиха същия номер за раздаването на наградите и беше адски щуро, макар че накрая не се получи със знаменцето, понеже изпопадаха, преди да го размахат. Класът над нас ще танцува. Ще се облекат всички като селяни, с дървени обувки. Ще се въртят в кръг и ще тропат по подиума с дървените обувки, обаче няма да размахват знаменца, а кърпички и ще викат „иху!“ И те направиха същия номер миналата година и не беше толкова хубаво колкото гимнастическото упражнение, обаче те поне не изпопадаха. Един клас ще изпее „Камбаните бият“, един стар възпитаник на училището ще произнесе слово и ще ни обясни, че мъдрите съвети на директора са го направили човек и секретар в кметството.

Ние обаче ще бъдем върхът! Учителката ни съобщи, че ще представим пиеса! Пиеса — също като в театрите и по телевизора на Клотер, понеже татко още не иска да си купим и ние.

Пиесата се казва „Палечко и Котаракът в чизми“, днес в училище ще направим първата репетиция, учителката трябва да ни каже кой коя роля ще играе. Жофроа за всеки случай дойде облечен като каубой — татко му е много богат и му купува какво ли не, — обаче учителката не го хареса в тоя вид.

— Предупреждавала съм те, Жофроа — каза му тя, — че не обичам да идваш на училище маскиран. Освен това в тази пиеса няма каубои.

— Няма каубои? — попита Жофроа. — Че това пиеса ли е? Кой знае каква тъпотия! И учителката го наказа да стои в ъгъла.

Това, дето се разказва в пиесата, е доста сложно и не ми стана съвсем ясно, след като учителката ни го разправи. Разбрах, че Палечко търси братчетата си, среща Котарака в чизми, има и някакъв маркиз дьо Карабас и един великан, който иска да изяде братчетата на Палечко, обаче Котаракът в чизми помага на Палечко, те побеждават великана, той става добър, накрая май не изяжда братчетата на Палечко, всички са доволни и ядат нещо друго.

— Така — каза учителката, — кой ще играе Палечко?

— Аз, госпожице — обади се Анян. — Това е главната роля, а аз съм първенец на класа!

Анян наистина е първенец на класа, освен това е любимец на учителката, никой не дружи с него, той все плаче и носи очила, затова не може да го бием.

— С тая мутра ставаш за Палечко, колкото аз за плетач на дантели! — каза Йодес, едно приятелче.

Анян се разплака и учителката наказа Йодес да стои в ъгъла при Жофроа.

— Сега ни трябва великан — рече учителката, — великан, който много иска да изяде Палечко!

Аз предложих Алсест да бъде великанът, понеже е много дебел и все яде. Алсест обаче не се нави, изгледа Анян и каза:

— Аз такова не ям!

За пръв път на Алсест да му се отще нещо — то вярно, че мисълта човек да изяде Анян не е особено примамлива. Анян се обиди, че не искат да го изядат.

— Ако не се извиниш за това, което каза — извика Анян, ще се оплача на родителите си и ще те изключат от училище!

— Тишина! — извика учителката. — Алсест, ти ще представляваш група селяни, освен това ще бъдеш суфльор, ще подсказваш на другарчетата си по време на представлението.

На Алсест му допадна, че ще подсказва на приятелчетата както в час, когато са на дъската, той измъкна една бисквита от джоба си, пъхна си я в устата и рече:

— Става!

— Що за израз — възкликна учителката, — говори прилично, ако обичаш!

— Става, госпожице — поправи се Алсест и учителката въздъхна тежко, тия дни тя изглежда доста изморена.

Отначало учителката избра Мексан да играе Котарака в чизми. Обясни му, че ще има красив костюм, шпага, мустаци и опашка. Мексан беше навит за красивия костюм, за мустаците и особено за шпагата, но не даваше дума да се издума за опашка.

— Ще приличам на маймуна — каза той.

— Че какво — обади се Жоашен, — ще бъдеш като в живота!

И Мексан го ритна, Жоашен пък му лепна един шамар, учителката ги наказа и двамата да стоят в ъгъла и ми съобщи, че аз ще играя Котарака в чизми, а ако се опъвам, ме чака същото, защото нямала намерение да се разправя повече с такива хулигани, било й жал за родителите ни, които трябвало да ни възпитават, така всички накрая сме щели да отидем в затвора и щяло да й бъде жал за пазачите.

След като Рюфюс бе одобрен за великан, а Клотер — за маркиз дьо Карабас, учителката ни раздаде листове, изписани на пишеща машина, където беше това, дето трябваше да го говорим. Учителката забеляза, че сума ти актьори са наказани да стоят в ъгъла и им нареди да се върнат при нас, за да помагат на Алсест да представлява групата селяни. Алсест не беше доволен, искаше сам да бъде група, обаче учителката му каза да мълчи.

— Добре — рече учителката, — започваме, четете си ясно ролите. Анян, ти правиш следното: излизаш отчаян, ти си в гората, търсиш братчетата си и се озоваваш пред Никола, пред Котарака в чизми. Вие, групата селяни, казвате едновременно: „Ама това са Палечко и Котаракът в чизми!“ Хайде.

Застанахме пред дъската. Аз си бях пъхнал една линийка в колана, все едно, че е шпага, а Анян започна да си чете ролята.

— Братчетата ми — каза той, — къде са клетите ми братчета!

— Братчетата ми — извика Алсест, — къде са клетите ми братчета!

— Ама, Алсест, какво правиш? — попита учителката.

— Как какво — отвърна Алсест, — нали трябва да подсказвам, ето: подсказвам!

— Госпожице — каза Анян, — като подсказва, Алсест плюе трохи от бисквита по очилата ми и нищо не виждам! Ще се оплача на родителите си!

Анян си свали очилата, за да ги избърше и Алсест веднага се възползва от това, за да му удари един шамар.

— По носа! — извика Йодес. — Удряй по носа!

Анян се развика и заплака. Каза, че бил нещастен и че искаме да го убием и се затъркаля по земята. Мексан, Жоашен и Жофроа се обадиха като група селяни:

— Ама това са Палечко и Котаракът в чизми!

Аз се биех с Рюфюс. Използвах линийката, а той беше хванал една кутия за моливи. Репетицията напредваше адски добре, обаче учителката внезапно извика:

— Стига! Седнете си по местата! Няма да играете тази пиеса по време на празненството. Господин директорът не бива да види това!

Всички зяпнахме.

За пръв път чувахме учителката да наказва директора!

(обратно)

БОЛЕН СЪМ

Вчера бях съвсем добре, даже изядох цял куп карамели, бонбони, сладкиши, пържени картофи и сладоледи и направо не знам как така ми стана адски зле през нощта.

Тази сутрин дойде докторът. Като влезе в стаята ми, се разплаках, ама по-скоро по навик, отколкото за нещо определено — познавам добре доктора, добричък е. Освен това ми харесва, като ми преслушва гърдите — наведе ли се, понеже е плешив, темето му блести точно под носа ми и е много смешно. Докторът не стоя дълго, потупа ме леко по бузата и каза на мама:

— Трябва да пази диета и най-вече да лежи, да почива. После си отиде.

— Нали чу какво каза докторът — заяви мама. — Надявам се, че ще кротуваш и ще бъдеш послушен.

Аз казах на мама да не се безпокои. Така де, аз мама си я обичам и много я слушам. Пък и като не слушам, и без това става гадно.

Взех си една книга и почнах да чета — беше много щура, със сума ти картинки, ставаше дума за едно мече, което се изгубило в една гора, пълна с ловци. Аз по си падам по истории с каубои, обаче леля Пюлшери винаги ми подарява за рождените дни книжки с разни мечета, зайчета, котета и други животинки. Сигурно на леля Пюлшери й се харесват.

Бях стигнал тъкмо до едно място, дето лошият вълк се кани да изяде мечето, когато влезе мама, а след нея — Алсест. Алсест ми е приятелче, знаете, много е дебел и все яде.

— Виж, Никола — каза ми мама, — твоят приятел Алсест е дошъл при тебе, нали е много мил?

— Здравей, Алсест — рекох аз, — много е гот, че си дошъл.

Мама понечи да ми обясни защо не бива на всяка дума да викам „гот“, но изведнъж забеляза кутията, която Алсест носеше под мишница.

— Какво носиш, Алсест? — попита тя.

— Шоколадови бонбони — отвърна Алсест.

Тогава мама каза на Алсест, че бил много мил, но не бивало да ми дава шоколадови бонбони, защото съм бил на диета. Алсест заяви на мама, че нямал никакво намерение да ми дава шоколадовите бонбони, бил си ги взел, за да ги яде сам, а аз, ако искам шоколадови бонбони, да отида да си купя, ама ха. Мама се поучуди, изгледа Алсест, въздъхна и излезе, като ни каза да бъдем послушни. Алсест седна до леглото ми, зяпаше ме, мълчеше и ядеше шоколадови бонбони. И на мен адски ми се приядоха.

— Алсест — рекох аз, — ще ми дадеш ли един шоколадов бонбон?

— А бе ти да не си болен? — отвърна ми Алсест.

— Не е гот да постъпваш така, Алсест — казах аз.

Алсест заяви, че не бива да викам „гот“, натъпка си два шоколадови бонбона в устата и се сбихме.

Мама дотича начаса, хич не беше доволна. Разтърва ни, накара ни се и каза на Алсест да си върви. Стана ми кофти, че Алсест си отива, хубаво се забавлявахме двамата, но усетих, че няма смисъл да противореча на мама, тя явно не се шегуваше. Алсест се ръкува с мен, каза ми „доскоро“ и си тръгна. Обичам си го аз Алсест, той е приятелче.

Като видя как изглежда леглото, мама се развика. Истината е, че докато се биехме с Алсест, размазахме няколко шоколадови бонбона по чаршафите, имаше малко и по пижамата, и в косата ми. Мама ми каза, че съм непоносим, смени чаршафите, заведе ме в банята, изтърка ме с гъба с одеколон и ми облече чиста пижама — синята на черти. После ме сложи да си легна и ми нареди повече да не я безпокоя. Останах самичък и пак се зачетох в книжката с мечето. Лошият вълк изтърва мечето, понеже един ловец наби вълка, ама сега пък един лъв се канеше да изяде мечето, а то не виждаше лъва, понеже ядеше мед. От цялата тая работа съвсем взех да огладнявам. Понечих да извикам мама, но не исках да ми се кара — нали ми нареди да не я безпокоя, — затова станах и отидох да потърся нещо вкусно в хладилника.

В хладилника имаше сума ти вкусни работи. Ние вкъщи се храним добре. Награбих една пилешка кълка — студеното пилешко е вкусно, — парче сладкиш със сметана и бутилка мляко. Чух зад гърба си вик:

— Никола!

Ужасно се стреснах и изпуснах всичко. Мама беше влязла в кухнята и май не е очаквала да ме завари там. За всеки случай се разплаках — мама явно беше много ядосана. Обаче нищо не каза, заведе ме в банята, изтърка ме с гъба с одеколон и ми смени пижамата, понеже тази, с която бях, беше поизпръскана от млякото и сметаната. Мама ми облече червената пижама на квадратчета и ме изпрати да си легна бързо, защото трябваше да почисти кухнята.

Като си легнах пак, реших да не взимам отново книжката с мечето, което всичко живо искаше да изяде. Стига вече с това мече, заради него направих сума ти бели. Ама хич не беше забавно да седя така и да не правя нищо и реших да си порисувам. Взех каквото ми трябваше от татковия кабинет. Не посмях да пипам хубавите бели листове, върху чиито ъгли името на татко е отпечатано с лъскави букви, защото щяха да ми се карат — предпочетох някакви изписани от едната страна хартии, които сигурно нямаше да потрябват. Взех и старата писалка на татко, тя и без това е повредена.

Бързо-бързо се прибрах в стаята си и си легнах. Започнах да си рисувам разни страхотни неща: военни кораби, които стреляха с оръдия по самолети, които се взривяваха в небето, крепости, към които настъпваха сума ти хора, а отгоре сума ти хора ги замеряха с какви ли не работи, за да не могат да настъпват. Понеже от известно време не вдигах шум, мама дойде да види какво става и пак се развика. Истината е, че татковата писалка изпуска малко мастило, всъщност татко затова не я използва вече. Много е удобно, като се рисуват взривове, обаче аз цял се бях изплескал с мастило, бях изцапал и чаршафите, и покривката на леглото. Мама се ядоса, хич не й хареса и това, дето бях рисувал по точно тази хартия, понеже написаното на гърба на рисунките било нещо важно за татко.

Мама ме накара да стана, смени чаршафите, заведе ме в банята, изтърка ме с пемза, с гъбата и с остатъка от шишето с одеколон и ми облече една стара таткова риза вместо пижама — вече нямах чиста пижама.

Вечерта докторът дойде да ме преслуша, аз му се изплезих, той ме потупа по бузата и ми каза, че вече съм здрав и мога да стана.

Обаче днеска вкъщи явно ни е тръгнало на болести. Докторът заяви, че мама не изглежда добре и й препоръча да си легне и да пази диета.

(обратно)

ВЕСЕЛОТО ПРЕКАРВАНЕ

Днес следобед бях тръгнал за училище, ама срещнах Алсест и той ми каза:

— Я да не ходим на училище, а?

Аз му заявих, че не е хубаво да не се ходи на училище, че учителката няма да бъде хич доволна, че според татко човек трябва да бъде трудолюбив, за да постигне нещо в живота и да стане летец, че ще разочаровам мама и че не е красиво да се лъже. Алсест ми отвърна, че следобед ще имаме аритметика, тогава аз се навих и не отидохме на училище.

Вместо към училище, затичахме се в обратната посока. Алсест се задъха и не можеше да ме догони. Имайте предвид, че Алсест е дебел и все яде, така че не го бива много в бягането, а аз съм страхотен на четирийсет метра — толкова е дълъг училищният двор.

— Побързай, Алсест — казах аз.

— Не мога повече — отвърна Алсест, изпухтя няколко пъти и спря.

Аз му рекох, че е по-разумно да не стоим тук, защото може татковците и майките да ни видят и да ни накажат да не ядем десерт, а има и училищни инспектори, които ще ни затворят в килии и ще седим вътре на хляб и вода. Като чу това, Алсест страхотно се ободри и така се затича, че не можех да го настигна.

Спряхме доста далеч, подминахме дори бакалницата на господин Компани, който е много любезен, мама купува от него ягодовия конфитюр, пък той е адски щур, понеже не е с костилки като кайсиевия.

— Тука вече сме си добре — рече Алсест, извади бисквити от джоба си и започна да яде, бил огладнял, понеже обядът му се стръскал от тичането.

— Ти хубаво се сети, Алсест — казах аз, — като си помисля как приятелчетата се мъчат с аритметиката в училище, иде ми да се разкикотя!

— И на мен — каза Алсест и двамата се разкикотихме. Като свършихме да се кикотим, попитах Алсест какво ще правим сега.

— Ами знам ли — рече Алсест, — да отидем на кино.

Това също беше хубаво хрумване, само че нямахме пари. Като си преровихме джобовете, открихме канап, топчета, два ластика и трохи. Трохите не ги запазихме — те бяха в джоба на Алсест и той ги изяде.

— Чудо голямо — казах аз, — даже да не отидем на кино, как ли би им се искало на другите да бъдат сега с нас!

— Тъй ами — добави Алсест, — аз и без това нямах особено желание да гледам „Отмъщението на шерифа“.

— Да, бе — допълних и аз, — някакъв си там каубойски филм.

Минахме покрай киното и разгледахме снимките. Даваха и анимационно филмче.

— Я да отидем в градината — предложих аз, — ще направим топка от хартия и ще се упражняваме с нея.

Алсест отвърна, че би било хитро, обаче в градината има пазач, а ако ни види, той ще ни пита защо не сме на училище, ще ни отведе в килии и ще ни погоди номера с хляба и водата. При тази мисъл Алсест начаса огладня и извади от чантата си сандвич със сирене. Продължихме да вървим по улицата и след като си изяде сандвича, Алсест ми каза:

— Виж, на другите в училище не им е до смях!

— Вярно — рекох, — пък и е късно вече да отидем, ще ни накажат. Почнахме да зяпаме витрините. Алсест обстойно ми разясни всичко, изложено на витрината на месарницата, после взехме да се кривим пред парфюмерията — там има огледала, — обаче се махнахме, защото хората вътре ни гледаха и явно ни се чудеха. От витрината на часовникаря разбрахме колко е часът — беше още съвсем рано.

— Еха — казах аз, — колко още има да се забавляваме, докато се приберем вкъщи. Бяхме се изморили от ходене и Алсест предложи да отидем в запустелия двор, там никой не влиза и можем да седим на земята. В запустелия двор е гот, залисахме се, като замеряхме с камъни консервени кутии. Като ни се втръснаха камъните, седнахме и Алсест почна да яде сандвич с шунка — последния, който си носеше в чантата.

— В училище — рече Алсест — сега решават ли, решават разни задачи.

— Не — казах аз, — сега трябва да е междучасието.

— Много важно, ти падаш ли си по междучасията? — попита Алсест.

— А, къде ти! — отвърнах аз и се разплаках.

Тъй де, какво пък, хич не е хубаво да седим тука самички, нищо да не можем да правим и да се крием, и хем нали аз настоявах да отидем на училище, нищо, че ще решаваме задачи — ако не бях срещнал Алсест, сега щях да съм в междучасие и да си играя на топчета и на стражари и апаши, а на топчетата съм направо върхът.

— А бе ти защо плачеш? — попита ме Алсест.

— Ти си виновен, че не мога да си играя на стражари и апаши — казах му аз. Алсест се обиди и заяви.

— Не съм те молил да идваш с мен, пък и ако не беше се навил да дойдеш, и аз щях да отида на училище — ти си виновен!

— Така ли? — попитах аз Алсест, също както татко пита господин Бледюр, един съсед, дето все се закача с татко.

— Така — отвърна Алсест, също както господин Бледюр отвръща на татко. И се сбихме — също като татко и господин Бледюр.

Като спряхме да се бием, заваля и тичешком се измъкнахме от запустелия двор, понеже вътре няма къде да се скрием от мокротията, а мама ме е предупреждавала да не стоя под дъжда, пък аз почти винаги слушам мама.

Двамата с Алсест се приютихме при витрината на часовникаря. Валеше силно, бяхме съвсем сами на цялата улица, хич не беше весело. Така изчакахме да стане време, за да се приберем у дома.

Като се върнах вкъщи, мама ми каза, че съм доста бледичък и изглеждам изморен, ако искам, утре да не ходя на училище, обаче аз отказах и мама много се учуди.

Така де, утре двамата с Алсест ще разправяме на съучениците колко весело сме си прекарали и ще има да ни завиждат!

(обратно)

ГОСПОДИН БОРДЬОНАВ МРАЗИ СЛЪНЦЕТО

Не разбирам защо господин Бордьонав твърди, че мрази хубавото време. Така де, хич не е щуро, като вали. Е, не че и тогава човек не може да се забавлява. Аз например обичам да цапам в канавката, да вдигам глава нагоре и да ловя с уста дъждовните капки, пък и у дома е приятно, понеже е топло, играя си с електрическото влакче, а мама вари какао и приготвя сладкиши. Обаче като вали, не ни пускат да слизаме на двора през междучасието. Ей затова не разбирам господин Бордьонав — нали и той има полза от хубавото време, след като през междучасието е длъжен да ни възпитава.

Днеска например времето беше екстра, имаше сума ти слънце и междучасието беше страхотно, още повече че от три дни все валеше и трябваше да си седим в клас. Слязохме на двора в редички, както всяко междучасие, господин Бордьонав ни каза: „Свободно“ и веселбата почна.

— Ще играем на стражари и апаши! — извика Рюфюс, неговият татко е полицай.

— Я не се занасяй — каза Йодес, — ще играем футбол.

И те се сбиха. Йодес е много силен и обича да удря приятелчетата по носа, а Рюфюс е приятелче и той го удари по носа. Рюфюс не очакваше това, дръпна се назад, бутна Алсест, който тъкмо ядеше сандвич с конфитюр, сандвичът падна на земята и Алсест се развика. Господин Бордьонав дотича, разтърва Йодес и Рюфюс и ги наказа да стоят в ъгъла.

— Ами моя сандвич кой ще ми го върне? — попита Алсест.

— И ти ли искаш да отидеш в ъгъла? — засече го господин Бордьонав.

— Не, аз си искам сандвича с конфитюр — каза Алсест.

Господин Бордьонав се зачерви и започна да диша шумно през носа, така прави, като е ядосан, но не успя да си довърши разговора с Алсест, защото Мексан и Жоашен се бяха сбили.

— Върни ми топчето, ти не играеш честно! — викаше Жоашен и дърпаше вратовръзката на Мексан, а Мексан му биеше шамари.

— Какво става тук? — попита господин Бордьонав.

— Жоашен не умее да губи мъжки, затова вика, ако искате, ще го перна по носа — предложи Йодес, който се беше приближил.

Господин Бордьонав учудено изгледа Йодес:

— Ти не беше ли в ъгъла?

— Ей, вярно бе — каза Йодес и се върна в ъгъла, а Мексан беше станал целият червен, понеже Жоашен не пускаше вратовръзката му, така че господин Бордьонав ги прати и двамата в ъгъла при другите.

— Ами моят сандвич с конфитюр? — попита Алсест, който ядеше сандвич с конфитюр.

— Нали ядеш сандвич с конфитюр! — каза господин Бордьонав.

— Че какво от това! — извика Алсест. — За междучасието си нося четири сандвича и искам да си изям четири сандвича!

Господин Бордьонав не успя да се ядоса, защото топката го уцели по главата — бух!

— Кой направи това? — извика господин Бордьонав, като си разтриваше челото.

— Никола беше, господине, видях го — каза Анян.

Анян е първенец на класа и любимец на учителката, не го обичаме особено, понеже е гаден обаждач, ама нали носи очила, та не можем да го удряме толкова често, колкото ни се иска.

— Гаден обаждач такъв — извиках аз, — ако не беше с очила, щях да ти фрасна един!

Анян ревна да плаче, каза, че бил много нещастен и щял да се самоубие, и се затъркаля по земята. Господин Бордьонав ме попита вярно ли е, че аз съм хвърлил топката, а аз отвърнах, че е вярно, че сме си играели на ловец и дивеч и не съм успял да уцеля Клотер, ама не съм виновен, понеже дивечът ми не е бил господин Бордьонав.

— Няма да допусна да играете такива груби игри! Прибирам топката! Ти отивай в ъгъла! — каза ми господин Бордьонав.

Аз му казах, че това изобщо не е справедливо, Анян ми се изплези доволен и щастлив и си тръгна с учебника. Анян не играе през междучасията, а си взима учебника и си преговаря уроците. Той Анян си е луд!

— Ами как ще се разберем за сандвича с конфитюр? — попита Алсест. — Сега ям третия сандвич, междучасието свършва, предупреждавам ви, че един сандвич не ми достига!

Господин Бордьонав тъкмо се канеше да му отговори, но не успя — жалко, май смяташе да каже на Алсест някои интересни неща. Не успя да му отговори, защото Анян се търкаляше по земята и пищеше жестоко.

— Какво пак? — попита господин Бордьонав.

— Жофроа! Бутна ме! Очилата ми! Умирам! — каза Анян, говореше точно като в един филм, който гледах наскоро, там едни хора бяха в подводница, която не можеше да изплува, и хората се отърваха, обаче подводницата се скапа.

— Няма такова нещо, господине, не беше Жофроа, Анян си падна сам, той не може да ходи — обади се Йодес.

— А бе ти защо се бъркаш? — рече Жофроа. — Никой не те пита, аз го бутнах, какво толкова?

Господин Бордьонав се развика на Йодес да се върне в ъгъла и каза на Жофроа да върви с него. След това събра от земята Анян, на когото му течеше кръв от носа между сълзите, и го замъкна към амбулаторията, а Алсест вървеше подире им и опяваше нещо за сандвича си с конфитюр.

Ние пък решихме да поиграем футбол. Тъпото беше, че големите вече играеха футбол из двора, а ние не се разбираме особено добре с тях и често се бием. Тоя път в двора — с тия две топки и с тия два мача — просто нямаше начин.

— Остави тая топка, гаден дребосък — рече един от големите на Рюфюс, — тя е наша!

— Не е вярно! — извика Рюфюс и вярно, не беше вярно.

Един от големите вкара гол с топката на малките, големият шамароса Рюфюс, а Рюфюс го ритна по пищяла. Ние така се бием с големите — те ни удрят шамари, а ние ги ритаме по пищялите. В случая бъркотията беше пълна, всичко живо се биеше и се вдигаше адски шум. Въпреки шума обаче чухме как изкрещя господин Бордьонав, който тъкмо се връщаше от амбулаторията с Анян и Алсест.

— Вижте — каза Анян, — те не си стоят в ъгъла!

Господин Бордьонав явно наистина се ядоса, затича се към нас, но не можа да стигне, понеже се подхлъзна върху сандвича с конфитюр на Алсест и падна.

— Браво — каза Алсест, — ха така, изпотъпчете ми сандвича с конфитюр, пък да видим какво ще стане!

Господин Бордьонав се изправи, потърка си панталона и цялата му ръка стана в конфитюр. Ние бяхме започнали отново да се бием и междучасието беше адски гот, обаче господин Бордьонав си погледна часовника, отдалечи се с куцане и удари звънеца. Междучасието свърши.

Докато се строявахме, пристигна Бульона. Бульона е друг възпитател, наричаме го така, защото все повтаря: „Погледнете ме в очите“, а понеже на кръгчетата мазнина в бульона им казват очи, ние си му викаме Бульона. Това са го измислили онези от горните класове.

— Е, драги Бордьонав — рече Бульона, — избута ли криво-ляво?

— Както обикновено — отвърна господин Бордьонав. — Какво да ти кажа, просто се моля да вали. Като стана сутрин и видя, че времето е хубаво, изпадам в отчаяние!

Направо не мога да разбера защо господин Бордьонав твърди, че мрази слънцето!

(обратно)

МАХАМ СЕ ОТ КЪЩИ

Махнах се от къщи! Играех си в хола, бях съвсем послушен и само дето съборих едно шише мастило върху новия килим, а мама дойде и ми се накара. Тогава аз се разплаках, казах, че ще се махна и че ще им е много мъчно за мен, а мама каза:

— То взе да става късно, я да отида да напазарувам.

И излезе.

Качих се в стаята си да си събера нещата, които ще ми трябват, след като се махам от къщи. Взех си чантата и сложих в нея червената количка, дето ми я подари леля Йоложи, локомотива от влакчето, дето се навива с пружина, и товарния вагон, само той ми е останал, другите вагони са счупени, и едно парче шоколад, което си бях запазил от следобедната закуска, взех си касичката, защото, знам ли, може да ми потрябват пари — и излязох.

Добре че мама я нямаше, сто на сто щеше да ми забрани да се махна от къщи. Като се озовах на улицата, се затичах. На мама и татко ще им бъде много тежко, ще се върна по-късно, когато остареят като баба, и тогава ще имам голям самолет, голяма кола и собствен килим, върху който ще мога да си изливам мастило, и те адски ще се радват, че ме виждат пак.

Тичайки, стигнах до къщата на Алсест, Алсест ми е приятелче, знаете, дето е много дебел и все яде, може да съм ви споменавал за него. Алсест си седеше на прага пред къщи и ядеше меденка.

— Къде си тръгнал? — попита ме Алсест и отхапа голямо парче от меденката. Обясних му, че съм се махнал от къщи и му предложих да дойде с мен. Казах му:

— Ще се върнем след сума ти години адски богати, ще си имаме самолети и коли и татковците и майките ще бъдат толкова доволни да ни видят отново, че никога вече няма да ни се карат.

На Алсест обаче не му се идваше.

— А бе ти луд ли си — рече ми той, — за довечера майка е сготвила кисело зеле със сланина и колбаси, не мърдам оттука.

Тогава аз се сбогувах с Алсест, а той ми махна със свободната си ръка — с другата тъпчеше меденката в устата си.

Свих зад ъгъла и се поспрях. Като гледах Алсест, бях огладнял и си изядох парчето шоколад, та да посъбера сили за дългия път. Исках да замина далеч, далеч, да отида в Китай или в Аркашон където ходихме миналата година през ваканцията, дотам разстоянието е голямо и има море и миди. Обаче за да отида толкова далеч, трябваше да си купя кола или самолет. Седнах на ръба на тротоара, счупих касичката и си преброих стотинките. Честно казано, не стигаха нито за кола, нито за самолет, така че влязох в една сладкарница и си купих шоколадов еклер, който беше извънредно вкусен.

Като си изядох еклера, реших да продължа пеша — щеше да ми отнеме повече време, ама какво от това, нали не бързах нито за вкъщи, нито за училище. Чак сега се сетих за училище и си помислих, че утре учителката ще каже на класа: „Бедният Никола е заминал съвсем самичък много далече и ще се върне много богат, ще си има кола и самолет.“ После всички ще говорят за мен, ще се безпокоят и Алсест ще съжалява, че не е тръгнал с мене. Адски щуро.

Продължих да вървя, обаче взех да се изморявам, пък и бавничко напредвах — не са ми много дълги краката, за разлика от краката на моя приятел Мексан, ама нали няма начин той да ми услужи с тях. Това ме подсети за друго: мога да помоля някое приятелче да ми услужи с колелото си. Тъкмо минавах пред къщата на Клотер. Клотер има много щуро колело, жълто, лъскаво, тъпото при него е, че хич не е услужлив.

Позвъних на вратата на Клотер и ми отвори той.

— Я, Никола! Какво искаш?

— Колелото ти — рекох аз и Клотер ми затвори вратата.

Аз позвъних отново и понеже Клотер не отваряше, задържах пръста си на звънеца. Чух как вътре майката на Клотер викаше:

— Клотер! Иди най-поел е да отвориш вратата!

Клотер отвори вратата, обаче май не се зарадва, че ме вижда пак.

— Трябва ми колелото ти, Клотер — рекох му аз. — Махнах се от къщи, на татко и на мама ще им бъде мъчно, ще се върна много богат след сума ти години и ще си имам кола и самолет.

Клотер ми отговори да намина пак при него, като се върна много богат — тогава щял да ми продаде колелото си. Предложението на Клотер не ми вършеше работа, но реших, че има смисъл да намеря стотинки, така ще мога да купя колелото на Клотер. Клотер си пада по стотинките.

Запитах се откъде ли да намеря стотинки. Не можех да работя, беше четвъртък.1 Помислих си, че няма да е зле да продам играчките, които си носех в чантата: колата на леля Йоложи и локомотива с единствения товарен вагон, нали останалите вагони са счупени. Видях от другата страна на улицата магазин за играчки и си казах, че може да проявят интерес към колата и към влакчето ми. Влязох в магазина, един много любезен господин ми се усмихна широко и ме попита:

— Искаш да си купиш ли нещо, момченце? Топчета? Или топка? Обясних му, че нищо няма да купувам, а искам да му продам играчки, отворих чантата и сложих колата и влакчето на земята пред тезгяха. Любезният господин се наведе, огледа ги, доби учуден вид и рече:

— Ама, мойто момче, аз не купувам играчки, аз продавам.

Тогава аз го попитах откъде взима играчките, които продава, просто да знам.

— Ама, ама, ама — отвърна той, — аз не ги взимам, купувам ги.

— Тогава купете тези тук — казах му аз.

— Ама, ама, ама — повтори пак господинът, — ти не ме разбра, аз че ги купувам, купувам ги, ама не от тебе, на тебе ти ги продавам, купувам ги от производители, а ти… Така де…

Млъкна и след малко добави:

— По-късно ще разбереш, като пораснеш.

На този господин не му беше ясно, че като порасна, няма да ми трябват стотинки — нали ще бъда много богат и ще имам кола и самолет. И се разплаках. Господинът адски се притесни, разрови се зад тезгяха, даде ми една количка и ми каза да си вървя, понеже вече било късно и щял да затваря, а клиенти като мен били много изтощителни в края на работния ден. Тръгнах си от магазина с влакчето и с две колички и бях адски доволен. Вярно, беше станало доста късно, стъмняваше се и нямаше вече никой по улиците, и аз се затичах. У дома мама ми се скара, понеже закъснях за вечеря.

Щом е така, тоя път няма грешка: утре се махам от къщи. На татко и на мама ще им бъде много тежко, ще се върна след сума ти години, ще бъда богат и ще си имам кола и самолет!

(обратно)

НОСЪТ НА ЧИЧО ЙОЖЕН

Днес следобед в училище ме заведе татко. Обичам да ходим с него, понеже често ми дава стотинки да си купувам разни работи.

И тоя път тъй стана. Минахме пред магазина за играчки и видях на витрината от онези картонени носове, дето се слагат, като искаш да правиш смях на приятелчетата.

— Татко — казах аз, — купи ми нос!

Татко не искаше, нямал съм нужда от нос, обаче аз му показах един голям и червен и продължих:

— Хайде де, татко! Купи ми ей този, също като на чичо Йожен е!

Чичо Йожен е братът на татко; дебел е, разправя вицове и все се смее. Не го виждаме често, понеже пътува, ходи да продава разни неща далеч-далеч — в Лион, в Клермон-феран и в Сент-Етиен. Татко се разкикоти и рече:

— Вярно бе, все едно гледам в умален вид носа на Йожен. Ще си го сложа, като дойде у нас следващия път.

После влязохме в магазина, купихме носа и аз си го сложих на лицето — закрепя се с ластик; после татко си го сложи на лицето, продавачката също си го сложи, изредихме се пред едно огледало и стана луда веселба. Каквото щете разправяйте, моят татко е страхотен!

Като се разделяхме пред вратата на училището, татко ми каза:

— Бъди послушен и гледай да нямаш неприятности заради носа на Йожен. Аз обещах и си влязох в училището.

На двора бяха приятелчетата, сложих си носа да го видят и падна голямо хилене.

— Също като носа на леля ми Клер — рече Мексан.

— Не — казах аз, — това е носът на моя чичо Йожен, дето е пътешественик.

— Ще ми дадеш ли за малко тоя нос? — попита ме Йодес.

— Не — отвърнах аз. — Като искаш нос, кажи на татко си да ти купи!

— Щом не искаш да ми го дадеш, на ти на тебе нос! — рече Йодес, който е много силен, и — бам — удари с юмрук носа на чичо Йожен.

Мен не ме заболя, само се изплаших да не би носът на чичо Йожен да се счупи; пъхнах си го в джоба и изритах Йодес. Стояхме си там и се биехме, а приятелчетата гледаха, но Бульона пристигна тичешком. Бульона е нашият възпитател, някой път ще ви разправя защо сме го кръстили така.

— Е — каза Бульона, — какво става тук?

— Йодес беше — отвърнах аз. — Удари с юмрук носа ми и го счупи! Бульона отвори широко очи, наведе лицето си съвсем до моето и ми рече:

— Я покажи да видя… Аз пък извадих носа на чичо Йожен от джоба си и му го показах.

Не знам защо Бульона направо побесня, като видя носа на чичо Йожен. Изправи се и каза:

— Я ме погледнете в очите! Не обичам да ми се подиграват, мило момче. За наказание в четвъртък ви искам тук, нищо че не е учебен ден, ясно ли е?

Аз се разплаках, а Жофроа се обади:

— Не, гос’дине, той не е виновен!

Бульона изгледа Жофроа, усмихна се и сложи ръка на рамото му.

— Хубаво правиш, моето момче, като си признаваш, за да спасиш своя другар.

— Ами да — продължи Жофроа, — той не е виновен, Йодес беше.

Бульона се зачерви цял, зина няколко пъти, преди да проговори, и после наказа Йодес, Жофроа, а накрая и Клотер, понеже се смееше. След това отиде да удари звънеца.

В клас учителката взе да ни разправя разни работи за времето, когато франция била пълна с гали. Алсест, който седеше до мен, ме попита наистина ли носът на чичо Йожен е счупен. Отвърнах му, че не е, само връхчето му е леко смачкано, и го извадих от джоба си да видя дали мога да го оправя. Стана съвсем гот — мушнах си пръста вътре и като натиснах, той се изду, както си беше преди. Много се зарадвах.

— Я си го сложи да видим — рече Алсест.

Тогава аз се пъхнах под чина, сложих си носа, Алсест ме огледа и каза:

— Става, добре е.

— Никола! Повторете това, което казах! — извика учителката и ужасно ме изплаши. Веднага станах и ми се доплака, понеже нямах представа какво е говорила учителката, а тя хич не обича, като не я слушаме. Учителката ме загледа и очите й станаха кръгли, също като на Бульона.

— Ама… какво е това нещо на лицето ви? — попита ме тя.

— Този нос татко ми го купи! — обясних аз и се разплаках.

Учителката се ядоса, развика се, заяви, че не обичала палячовци, че ако продължавам така, ще ме изключат от училище, ще стана невежа и родителите ми ще се срамуват от мен. После ми каза:

— Донесете тук този нос!

Аз тръгнах, плачейки, оставих носа на катедрата, а учителката заяви, че го прибира, и ме наказа да спрегна глагола: „Не бива да нося картонени носове в час по история с цел да се правя на палячо и да разсейвам другарите си“.

Като се прибрах вкъщи, мама ме изгледа и ми каза:

— Какво ти е, Никола, нещо си бледичък?

Тогава аз се разплаках, обясних й, че Бульона ме е наказал да стоя в училище, понеже съм извадил носа на чичо Йожен от джоба си, след като виновен беше Йодес, защото той смачка носа на чичо Йожен, а пък учителката ме накара да спрягам един дълъг глагол заради носа на чичо Йожен и ми го прибра. Мама ме изгледа доста учудено, пипна ме по челото и ме прати да полежа и да си почина.

Когато татко се върна от службата, мама му каза:

— Едва съм те дочакала, много съм разтревожена. Малкият се върна доста възбуден от училище. Питам се дали не трябва да извикаме доктора.

— Е, това е! — възкликна татко. — Просто бях сигурен, и при това го предупредих! Хващам се на бас, че нашият щурчо Никола си е имал неприятности заради носа на Йожен!

После брахме голям страх — на мама й стана зле и се наложи да викаме доктора.

(обратно)

ЧАСОВНИКЪТ

Вчера вечерта, след като се прибрах от училище, дойде раздавач и донесе пакет за мен. Подарък от баба. Страхотен подарък, никога няма да познаете какъв: ръчен часовник! И баба, и часовникът са адски готини, приятелчетата има да се зверят. Татко го нямаше, защото трябваше да вечеря навън по служба, и затова мама ми показа как се навива часовникът и ми го сложи на ръката. За щастие познавам часовете — не като миналата година, тогава бях още малък, щеше да се наложи непрекъснато да питам хората колко показва часовникът ми и нямаше да ми е хич лесно. Особено хубавото на часовника ми беше, че си имаше голяма стрелка, която се движеше по-бързо от другите две — тях човек не ги вижда изобщо как мърдат, освен ако се взира дълго и непрестанно. Питах мама за какво служи голямата стрелка и тя ми каза, че била много удобна, когато се варят яйца.

За съжаление в седем часа и трийсет и две минути, когато седнахме да се храним с мама, нямаше варени яйца. Докато ядях, си гледах часовника и мама ми каза да побързам, за да не изстине супата; изсърбах си я за две завъртания и нещо на голямата стрелка. В седем и петдесет и една минута мама донесе парчето адски щур сладкиш, което беше останало от обед, и станахме от масата в седем и петдесет и осем. Мама ме остави да си поиграя, а аз си долепих часовника до ухото, за да го послушам как тиктака, и в осем часа и петнайсет минути мама ми каза да отида да си легна. Бях адски доволен, също като оня път, когато ми подариха писалка, която пускаше и правеше петна навсякъде. Исках да си легна с часовника на ръката, обаче мама каза, че можел да пострада, затова го оставих на нощното си шкафче, така че да го виждам добре, ако лежа на една страна. Мама угаси лампата в осем и трийсет и осем.

И — това вече беше върхът! Цифрите и стрелките на часовника ми светеха в тъмното! Ако ми хрумнеше да варя яйца, нямаше нужда да паля лампата. Не ми се спеше, гледах непрекъснато часовника си и затова чух, като се отвори външната врата: татко се връщаше. Бях страшно доволен, понеже исках да му покажа подаръка от баба. Станах, сложих си часовника на ръката и излязох от стаята си.

Видях татко да се качва по стълбите на пръсти и извиках:

— Татко! Гледай какъв хубав часовник ми прати баба! Татко така се стресна, че за малко не падна по стълбите.

— Ш-Шт, Никола — каза ми той, — ш-шт, ще събудиш майка си! Тогава лампите светнаха и видяхме мама да излиза от стаята.

— Майка му се събуди — обърна се мама към татко.

Не изглеждаше доволна и попита дали това е подходящ час за завръщане след служебна вечеря.

— Какво толкова — каза татко, — не е много късно.

— Единайсет часа и петдесет и осем минути — заявих гордо аз, понеже винаги съм обичал да помагам на татко и на мама.

— Майка ти все измисля хубави подаръци — рече татко на мама.

— Много уместно е точно сега да обсъждаме майка ми, и то пред детето — отвърна мама, която явно не се шегуваше, а после ми каза, че нейното момче трябва да си легне и да се наспинка хубаво.

Прибрах се в стаята си, чух как татко и мама нещо си поговориха и започнах да спинкам в дванайсет часа и четиринайсет минути.

Събудих се в пет часа и седем минути; съмваше се — жалко, понеже сега цифрите на часовника не светеха толкова ярко. Аз не бързах да ставам, понеже не беше учебен ден, обаче ми хрумна да помогна на татко, който се оплаква, че началникът му вечно се оплаквал, че татко отивал със закъснение на работа. Изчаках малко и в пет часа и дванайсет минути отидох в стаята на татко и мама, където извиках:

— Татко! Съмна се! Ще закъснееш за работа!

Татко доста се стресна, но тоя път не беше опасно като на стълбите, понеже си беше в леглото и нямаше как да падне. Иначе си изглеждаше съвсем като паднал. Мама също се събуди изведнъж и попита:

— Какво има? Какво става?

— Часовникът — каза татко. — Май се било съмнало.

— Да — казах аз. — Пет и петнайсет е, скоро ще стане и шестнайсет.

— Браво — каза мама, — иди сега да си легнеш пак, вече сме будни.

Отидох да си легна пак, но се наложи да се върна още три пъти — в пет и четирийсет и седем, в шест и осемнайсет и в седем и две минути, докато татко и мама станат най-после.

Седяхме на масата за закуска и татко извика на мама:

— Скъпа, побързай с кафето, ще закъснея, вече пет минути чакам.

— Осем — казах аз, мама дойде и ме изгледа особено.

Като сипваше кафето в чашите, разля малко по мушамата, понеже й трепереше ръката. Дано мама да не е болна.

— За обяд ще се върна рано — каза татко. — Сега ще цъфна пръв.

Попитах мама как така татко ще цъфне, но тя ми каза да не се занимавам с това и да отида да си поиграя вън. Май за пръв път ми се случи да съжаля, че не съм на училище — искаше ми се приятелчетата да видят моя часовник. Единствен Жофроа е идвал с часовник веднъж — беше взел часовника на татко си, един такъв голям, с капак и с верижка. Адски щур беше часовникът на таткото на Жофроа, ама Жофроа май го беше взел без разрешение, та беше станало гадно и повече не видяхме часовника. Жофроа сподели с нас, че изял такъв бой, та за малко и него да не го видим повече.

Отидох до Алсест, едно приятелче, живее наблизо, дебел е и все яде. Знам го, че става рано, понеже закусва продължително.

— Алсест! — извиках пред тях. — Алсест! Ела да видиш какво си имам! Алсест излезе с една кифла в ръка и с друга в устата.

— Имам си часовник! — казах му аз и си вдигнах ръката току пред парчето кифла, което стърчеше от устата му.

Алсест изкриви очи, преглътна и каза:

— Гот, бе!

— Точен е, има си стрелка за варене на яйца и свети през нощта — обясних аз.

— А отвътре как изглежда? — попита ме Алсест. Не ми беше хрумнало да надникна вътре.

— Чакай — каза Алсест и изтича в къщата. Излезе отново с друга кифла и с ножче.

— Дай си часовника — каза ми Алсест, — ще го отворя с ножчето. Знам как, отварял съм часовника на татко.

Дадох часовника на Алсест и той се зае да го ръчка с ножчето. Аз се изплаших да не го счупи и му казах:

— Върни си ми часовника.

Алсест обаче не искаше, беше изплезил език и се напрягаше да отвори часовника; аз понечих да си го взема със сила, ножчето се плъзна по пръста на Алсест, Алсест извика, часовникът се отвори и падна на земята в девет часа и десет минути. Още си беше девет и десет, когато се прибрах у дома, плачейки. Часовникът вече не работеше. Мама ме прегърна и ми каза, че татко ще оправи всичко. Когато татко си дойде за обед, мама му даде часовника.

Татко завъртя винтчето за навиване, погледна мама, погледна часовника, погледна и мен и накрая ми каза:

— Слушай, Никола, този часовник вече не може да се поправи. Обаче нищо не ти пречи да си играеш с него, тъкмо напротив — така вече няма нужда да го пазиш, а и пак си стои красиво на ръката ти.

Изглеждаше толкова доволен, мама също изглеждаше толкова доволна, че нямаше как и аз да не съм доволен.

Сега часовникът ми показва винаги четири: хубав час, тъкмо за ядене на шоколадови пасти, освен това цифрите продължават да си светят през нощта, Страхотен подарък ми направи баба!

(обратно)

ПРАВИМ ВЕСТНИК

През междучасието Мексан ни показа подарък от кръстницата си: печатница. Това е кутия със сума ти гумени букви, те се наместват в една щипка и човек може да нареди така която дума си поиска. После това нещо се натиска върху мастилен тампон — също като онези в пощата, после върху хартия и думите излизат печатни, също като във вестника, дето го чете татко и все се кара, понеже мама му измъква страниците с роклите, рекламите и съветите за готвене. Адски щура е тая печатница на Мексан!

Мексан ни показа какво е направил досега с печатницата. Извади от джоба си три листчета, а на тях сума ти пъти и във всички посоки беше написано „Мексан“.

— Много по-красиво е отколкото на ръка — каза Мексан и наистина си беше така.

— Ей, момчета — обади се Рюфюс, — я да направим вестник, а?

Идеята беше адски щура и всички се навихме, дори Анян, който е любимец на учителката и обикновено не играе с нас през междучасията, а си преговаря уроците. Той Анян си е луд!

— Ами как ще наречем вестника? — попитах аз.

Тоя път работата се запъна. Едни искаха да го наречем „Страшни“, други — „Победител“, трети — „Великолепни“ или „Безстрашни“. Мексан настояваше да го кръстим „Мексан“ и се обиди, когато Алсест заяви, че това име било тъпо и той предпочитал вестникът да се нарича „Вълшебна“ като месарницата до тях. Решихме да измислим заглавието по-нататък.

— А какво ще има във вестника? — попита Клотер.

— Ами същите неща като в истинските вестници — каза Жофроа. — Разни там новини, снимки, картинки, разказчета за крадци и убити и курсовете на Борсата.

Ние си нямахме представа какви са тия курсове на Борсата. Жофроа пък ни обясни, че били едни ситни цифрички и татко му се интересувал най-много от тях. Ама на Жофроа не бива много да му се вярва: той е ужасен лъжец и не се знае какво приказва.

— Снимките няма как да ги печатам — рече Мексан. — Печатницата ми е само с букви.

— Можем обаче да слагаме картинки — предложих аз. — Аз знам как се рисува замък с хора, които го нападат, дирижабли и самолети, които хвърлят бомби.

— Аз пък рисувам карти на Франция с всичките департаменти — каза Анян.

— А аз веднъж нарисувах мама как си слага ролки на косата — обади се Клотер, — обаче мама ми скъса рисунката. Иначе татко си умря от смях, като я видя.

— Много хубаво — заяви Мексан, — само че ако задръстите всичко с вашите тъпи драсканици, няма да има място да отпечатаме нещо интересно във вестника.

Аз попитах Мексан дали иска да му бия един шамар, обаче Жоашен каза, че Мексан е прав — той например имал едно съчинение за пролетта, за което получил оценка „добър“, било гот да го отпечатаме, в него се говорело за цветя и за птичета, които чуруликат.

— А бе ти да не смяташ, че ще хабим буквите да печатаме твоето чуруликане?

— обади се Рюфюс и двамата се сбиха.

— Мога да подбера задачи — предложи Анян, — а читателите ще ни изпращат отговорите. И ще им пишем оценки.

Всички изпокапахме от смях; тогава Анян се разплака, каза, че сме лоши, че все му се подиграваме, че ще ни обади на учителката и ще ни накажат, че няма да говори вече с нас и така ни се пада.

Жоашен и Рюфюс се биеха, Анян плачеше и едва се чувахме: мъчно се прави вестник с приятелчетата!

— А като отпечатаме вестника — попита Йодес, — какво ще го правим?

— Хайде и ти сега! — каза Мексан. — Ще го продаваме! Вестниците са за това: продаваш ги, забогатяваш и си купуваш, каквото си искаш.

— На кого ще го продаваме? — попитах аз.

— Ами на разни хора по улицата — рече Алсест. — Тичаш, викаш „извънредно издание“ и всичко живо ти дава пари.

— Само че вестникът ще е само един — каза Клотер. — Няма как да вземем пари от всичко живо.

— Ами ще го продам по-скъпо — рече Алсест.

— Защо пък ти? Аз ще го продам — заяви Клотер. — И без това пръстите ти са винаги мазни, ще изцапаш вестника и никой няма да иска да го купи.

— Ей сега ще видиш мазни ли ми са ръцете — каза Алсест и се пресегна и с двете към лицето на Клотер.

Това ме учуди, понеже обикновено Алсест мрази да се бие през междучасието — разсейва се и не успява да се наяде. Този път обаче Алсест доста се беше ядосал, така че Рюфюс и Жоашен се поотместиха, да могат и Алсест и Клотер да се бият. А ръцете на Алсест наистина са мазни. Винаги е хлъзгав, като се ръкуваш с него.

— Е, хубаво, разбрахме се — рече Мексан, — значи аз ще бъда директор на вестника. — Я, откъде накъде? — попита Йодес.

— Ами че печатницата е моя! — каза Мексан.

— По-полека — викна Рюфюс, като дойде при нас. — Аз се сетих да правим вестник, аз ще бъда директор!

— Ей — обади се Жоашен, — бива ли да ме зарязваш така? Нали се биехме? И това ми било приятел!

— Стига ти толкова — каза Рюфюс, на когото му течеше кръв от носа, — победен си.

— Я не ме разсмивай — отвърна Жоашен, който беше целият издран, и двамата отново започнаха да се бият до Алсест и Клотер.

— Я кажи пак — мазен ли съм? — крещеше Алсест.

— Мазен си! Мазен! Мазен! — крещеше Клотер.

— Мексан — каза Йодес, — ако не искаш да те цапардосам по носа, трябва да признаеш, че директорът съм аз.

— Да не мислиш, че ме е страх от теб? — попита Мексан.

Според мен точно така си беше. Докато говореше, Мексан полекичка отстъпваше назад; внезапно Йодес го блъсна и печатницата падна, а буквите се разпиляха. Мексан се зачерви цял и се нахвърли върху Йодес. Аз се опитах да събера буквите, обаче Мексан ме настъпи по ръката. Изчаках Йодес да ми остави малко място и лепнах един шамар на Мексан, а след това пристигна Бульона (той е нашият възпитател, ама всъщност не се казва така) и ни раздели. Хич не беше весело, защото ни взе печатницата, каза, че всички сме хулигани, наказа ни да останем в училище след часовете, отиде да удари звънеца и след това отнесе Анян в амбулаторията, понеже му беше станало лошо. Не му е леко на Бульона!

Няма да правим вестник. Бульона отказа да ни върне печатницата, преди да е дошла лятната ваканция. Здраве да е! И без това — какво ли щяхме да съобщаваме във вестника.

Нали при нас никога нищо особено не се случва.

(обратно)

ФОТОАПАРАТЪТ

Тъкмо се канех да вървя на училище и раздавачът донесе пакет за мен. Беше подарък от баба: фотоапарат! Моята баба е най-добрата баба на света!

— И майка ти ги измисля едни — рече татко на мама. — Кой подарява такова нещо на дете.

Мама се ядоса, каза, че татко никога не одобрява това, което прави майка й (значи — баба), че не бива да се говори така пред детето, че подаръкът е чудесен — аз пък попитах може ли да взема апарата в училище и мама разреши, само да внимавам и да не щурея с него, за да не ми го вземат. Татко сви рамене, после прегледа упътването заедно с мен и ми показа кое как работи. Беше съвсем лесно.

В клас показах фотоапарата на Алсест, който седи до мен, и му обясних, че през междучасието ще направим сума ти снимки. Тогава Алсест се обърна и съобщи на Йодес и на Рюфюс, които седят зад нас. Те предадоха на Жофроа, който прати бележка на Мексан, а той я прехвърли и на Жоашен, който събуди Клотер, и учителката каза:

— Никола, повторете това, което казах.

Аз станах и се разплаках, защото не знаех какво е говорила учителката. Вместо да я слушам, зяпах Алсест през прозорчето на апарата.

— Какво криете под чина? — попита учителката.

Когато се обръща към някого на „вие“, значи е ядосана; аз продължих да плача, учителката дойде, видя фотоапарата, взе ми го и каза, че ми пише двойка.

— Стана тя — обади се Алсест, а учителката писа двойка и на него и му каза да спре да яде в час.

Мен чак ме досмеша — вярно, че Алсест яде непрекъснато.

— Аз мога да повторя това, което казахте, госпожице — обади се Анян, който е първенец на класа и любимец на учителката, и часът продължи.

Когато би звънецът за междучасието, учителката ме накара да остана и ми каза:

— Виж сега, Никола, не искам да те огорчавам, наистина си получил хубав подарък. Ако ми обещаеш да бъдеш послушен, да не се разсейваш в час и да се учиш добре, няма да ти пиша двойката и ще ти върна фотоапарата.

Аз обещах с всички сили, учителката ми върна апарата и ми каза да отида при другарчетата си на двора. Не, наистина, тая учителка е готина, готина, та не се трае! Щом слязох на двора, приятелчетата ме наобиколиха.

— Не очаквахме да те видим — каза Алсест, който ядеше хлебче, намазано с масло.

— Че и апарата ти е върнала! — рече Жоашен.

— Да — казах аз, — сега ще правим снимки, я се наредете! Приятелчетата се скупчиха насреща ми, даже и Анян дойде.

Гадното беше, че според упътването трябваше да съм на четири крачки от тях, а краката ми са още къси. Затова Мексан извървя крачките вместо мен — той има много дълги крака с изпъкнали мръсни колена, а после застана при другите.

Погледнах през прозорчето дали се виждат всички. Не можах да хвана главата на Йодес, понеже е много висок, а отдясно режех Анян през средата. Жалко само, дето сандвичът закриваше лицето на Алсест, обаче той просто отказа да спре да яде. Всички се ухилиха и — щрак — снимах ги! Снимката ще бъде жестока!

— Не ти е лош апаратът — рече Йодес.

— Ами! — каза Жофроа. — На мен татко ми купи много по-хубав, има си светкавица!

Всички изпокапахме от смях — така де, Жофроа не се знае какво приказва.

— И как изглежда тая светкавица? — попитах аз.

— Ами нещо като лампа, прави „бух“ като ракета и можеш да снимаш през нощта — отвърна Жофроа.

— А пък ти си един лъжец! — рекох аз.

— Ще ти бия един шамар — каза ми Жофроа.

— Никола, ако искаш, аз мога да ти подържа фотоапарата — предложи Алсест. Тогава аз му дадох апарата, като му казах да внимава — не ми беше приятно, понеже целите му пръсти бяха в масло и се тревожех да не му се изплъзне.

Започнахме да се бием, а Бульона — той ни е възпитател, ама всъщност не се казва така — пристигна тичешком и ни разтърва.

— Какво става пак? — попита той.

— Ами Никола се бие с Жофроа — обясни Алсест, — понеже фотоапаратът му си няма ракета за през нощта.

— Не говорете с пълна уста — каза Бульона, — и въобще за какъв фотоапарат става дума?

Тогава Алсест му даде апарата, а Бульона заяви, че изпитва желание да го прибере.

— О, недейте, гос’дине! Моля ви се, недейте! — извиках аз.

— Добре — каза Бульона, — оставям ви го, само че ме погледнете хубаво в очите. Бъдете послушен и не се бийте повече, ясно ли е?

Аз казах, че ми е ясно и попитах дали може да го снимам. Бульона май много се изненада.

— Искате да ме имате на снимка? — попита той.

— О, да, гос’дине! — отвърнах аз и Бульона се засмя, а като се засмее, изглежда добричък.

— Хе-хе — рече той, — хе-хе! Добре де, ама побързай, че трябва да ударя звънеца за края на междучасието.

После Бульона застана мирно насред двора, като си пъхна едната ръка в джоба, а другата си сложи на корема. Единият му крак беше малко по-напред и гледаше надалеко. Мексан ми изброи четири крачки, погледнах Бульона през прозорчето, беше адски смешен. Щрак! Направих снимката и той отиде да бие звънеца.

Вечерта, когато татко се върна от работа у дома, аз му казах, че искам да ги снимам с мама.

— Слушай, Никола — каза ми татко, — уморен съм, прибери този апарат и ме остави да си прочета вестника.

— Ама че си груб — рече му мама, — защо не зарадваш детето? За него тези снимки ще бъдат чудесни спомени.

Татко въздъхна дълбоко, застана до мама и аз изщраках последните шест снимки от лентата. Мама ме целуна и ми каза, че съм нейният сладък фотограф.

На другия ден татко взе лентата — каза, че трябва да я проявят. Наложи се да чакам сума ти дни, за да излязат снимките, а аз просто нямах търпение. Обаче вчера вечерта татко ги донесе.

— Не са лоши — каза татко, — особено тия от училище с другарчетата ти и този тук, с мустаците… Тези, дето ги направи вкъщи а малко тъмни, обаче са най-забавни!

Мама дойде да види снимките, а татко й ги показваше и разправяше:

— Брей, ама как само те е изкарал синът ти!

Татко се кискаше, а мама взе снимките и каза, че е време да вечеряме. Само не мога да разбера защо мама така си промени отношението. Сега твърди, че татко бил прав — това не било играчка за малки момчета. Даже прибра фотоапарата отгоре върху гардероба.

(обратно)

ФУТБОЛ

Бях в запустелия двор с приятелчетата: Йодес, Жофроа, Алсест, Анян, Рюфюс, Клотер, Мексан и Жоашен. За приятелчетата не знам дали съм ви говорил, обаче няма начин да не съм ви казвал за запустелия двор. Страхотен е; има консервени кутии, камъни, котки, парчета дърво и кола. Колата е без колела, ама ние добре се забавляваме с нея: викаме „бръм, бръм“, играем си на автобус, на самолет — направо върхът!

Тоя път обаче не бяхме дошли да си играем с колата. Щяхме да играем футбол. Алсест има топка и ни я дава, стига да го направим вратар, понеже мрази да тича. Жофроа пък — нали татко му е много богат — пристигна облечен като футболист, с червено-бяло-синя фланелка, бели гащета с червена ивица, с футболни чорапи, с наколенници и страхотни обувки с шипове отдолу.

Всъщност от наколенници щяха да имат нужда по-скоро другите, защото Жофроа е, както казва чичкото по радиото, силов играч. Най-вече заради обувките.

Разпределихме задачите в отбора. За вратар сложихме Алсест, защитници щяха да бъдат Йодес и Анян. Йодес не пуска никого, много е як и стряска всички; и той е доста силов! Анян го поставихме там да не пречи, освен това всички избягват да го блъскат и да го удрят: носи очила и като заплаче, иди се оправяй. За полузащитници избрахме Рюфюс, Клотер и Жоашен. Те трябваше да прехвърлят играта към нас, нападателите. Бяхме само трима нападатели, понеже не достигаха хора, ама пък страхотни: Мексан, който има дълги крака с изпъкнали мръсни колена и тича адски бързо, аз, защото бия силно шутове — бам! И накрая Жофроа с неговите обувки.

Получи се отбор за чудо и приказ.

— Почваме ли? Почваме ли? — извика Мексан.

— Подай, бе! Подай! — извика Жоашен.

Падна голяма веселба, а после Жофроа се обади:

— Ей, момчета! Срещу кого играем? Трябва ни противник.

Вярно, Жофроа беше прав: можем да си правим колкото искаме пасове — няма ли врата да забиеш топката, не е гот. Предложих да съставим два отбора, но Клотер заяви: „Да делим отбора? Никога!“ И без това щеше да е, както като играем на каубои — никой не иска да бъде противник.

После се появиха ония от другото училище. Ние хич не ги обичаме ония от другото училище: всичките са тъпи. Идват често в запустелия двор и се бием, понеже ние викаме, че дворът си е наш, те разправят, че си бил техен, и става гадно. Тоя път обаче се зарадвахме, като ги видяхме.

— Ей, момчета! — казах аз. — Ще играете ли футбол с нас? Имаме топка.

— Да играем с вас? Я стига смехории! — отвърна един от тях, кльощав, с червени коси, също като на леля Кларис, ама нейните почервеняха миналия месец и мама ми обясни, че е ходила на фризьор и това било боя.

— Кое е смехория, глупак такъв? — попита Рюфюс.

— Смехория е шамарът, дето ще го изядеш от мен! — отговори оня с червената коса.

— Освен това — обади се един едър с много зъби — махайте се оттук, запустелият двор е наш!

Анян искаше да си върви, обаче ние не се навихме.

— Ще прощаваш — рече Клотер, — запустелият двор си е наш; а вас просто ви е страх да играете футбол с нас. Нашият отбор е страхотен!

— От страх потен! — каза едрият с многото зъби и всичките се разкискаха, та и аз с тях, понеже беше смешно.

После Йодес удари с юмрук по носа един дребосък, който си мълчеше. Дребосъкът обаче бил брат на едрия с многото зъби и стана гадно.

— Я опитай пак, да те видя — рече едрият с многото зъби на Йодес.

— А бе ти луд ли си? — попита дребосъкът, който се беше хванал за носа, а Жофроа изрита кльощавия, дето имаше коса като на леля Кларис.

Почнахме да се бием всички с изключение на Анян, който плачеше и викаше: „Очилата ми! Аз съм с очила!“ Беше адски щуро и по едно време дойде татко.

— Чак у нас се чува как крещите, хулиганчета такива! — изкрещя татко. — Никола, знаеш ли колко е часът?

После татко хвана за яката тъпия шишко, с който си разменяхме шамари.

— Пуснете ме — развика се тъпият шишко. — Ще ви обадя на татко, той работи в данъчното и ще ви съсипе с данъци!

Татко пусна тъпия шишко и каза:

— Добре, хайде стига! Късно е, родителите ви сигурно се безпокоят. Освен това защо се биете? Не можете ли да си играете кротко?

— Бием се — казах аз, — защото тях ги е страх да играят футбол с нас!

— Нас ли ни е страх? Нас? Страх? — развика се едрият с многото зъби.

— Хубаво де — рече татко, — ако не ви е страх, защо не играете?

— Защото тях не ги бива, ето защо — каза тъпият шишко.

— Нас ли не ни бива? — обадих се аз. — С такива нападатели като Мексан, мен и Жофроа? Разправяш смехории.

— Жофроа ли? — рече татко. — Аз го виждам по-скоро като защитник, май не е от бързите.

— Момент — каза Жофроа, — аз имам обувки и съм най-добре облечен, тъй че…

— А кой е вратар? — попита татко.

Обяснихме му как са разпределени задачите в отбора и татко каза, че не било зле, обаче трябвало да тренираме, той щял да ни покаже — навремето за малко не станал международен играч (бил дясно крило в отбора на благотворителното дружество „Шантеклер“). И щял да стане, ама се оженил. Това не го знаех; моят татко е страхотен.

— Е — обърна се татко към ония от другото училище, — готови ли сте да играете срещу моя отбор другата неделя? Аз ще бъда съдия.

— Въобще не са готови, те са мухльовци — извика Мексан.

— Ще прощаваш, ама не сме мухльовци — отвърна оня с червената коса, — значи разбираме се за неделя. В три часа… Ще ви побъркаме!

И си отидоха.

Татко остана с нас и започна да ни тренира. Взе топката и вкара гол на Алсест. После застана на вратата на мястото на Алсест и Алсест му вкара гол. След това татко ни показа как да правим пасове. Подаде топката и каза: „Ти си, Клотер! Дай пас!“ Топката улучи Анян, очилата му паднаха и той се разплака. После пристигна мама.

— Ама какво правиш тук? — обърна се тя към татко. — Пратих те да доведеш детето, а теб те няма никакъв и вечерята изстива!

Татко стана целият червен, хвана ме за ръката и каза:

— Е, Никола, да се прибираме! Всички приятелчета извикаха:

— В неделя — пак! Ура за таткото на Никола!

На масата мама непрекъснато се смееше, а като искаше татко да й подаде солта, каза:

— Дай един пас, майсторе!

Майките нищо не разбират от спорт, но няма значение: другата неделя ще стане страшно!

(обратно)

ПЪРВО ПОЛУВРЕМЕ

1. Вчера следобед на терена на запустелия двор се състоя приятелска среща между футболния отбор на друго училище и отбор, чийто треньор е бащата на Никола. Ето състава на последния: вратар — Алсест; защитници — Йодес и Клотер; полузащитници — Жоашен, Рюфюс, Анян; десен инсайд — Никола; център-нападател — Жофроа; ляво крило — Мексан. Съдия бе бащата на Никола.

2. Както забелязахте, дясно крило и ляв инсайд липсваха. Недостигът от играчи принуди бащата на Никола да възприеме тактика (установена през време на последната тренировка), която можем да определим като контранападателна. Никола, напомнящ с бойкия си темперамент известния Фонтен, и Мексан, напомнящ с усета и уменията си на разпределител национала Пиантони, трябваше да изработват ата-ките на Жофроа, който не напомня никого с качествата си, но притежава цялостна екипировка — съществено предимство за център-нападател.

3. Мачът започна в около 15 часа и 40 минути. Още в първата минута настъпи меле пред вратата и лявото крило отправи такъв мощен шут, че Алсест се хвърли отчаяно, за да избегне полетялата към него топка. Голът обаче не бе зачетен — съдията се сети, че капитаните не са се ръкували.

4. В петата минута, докато играта се водеше в средата на терена, едно куче изяде закуската на Алсест въпреки трислойната и овързана с три връвчици опаковка (на закуската, не на Алсест). Това разколеба духа на вратаря (а знаем колко важен е духът за един вратар) и той пропусна първи гол в седмата минута…

5. …и втори гол в осмата… В деветата минута капитанът на отбора Йодес посъветва Алсест да играе ляво крило, а Мексан го замени на вратата. (Според нас това бе грешка, по темперамент Алсест е по-подходящ за настъпателен полузащитник, отколкото за нападател.)

6. В четиринадесетата минута на терена плисна такъв дъжд, че повечето играчи изтичаха да се скрият и само Никола остана да играе срещу футболист от противниковия отбор. През този период не бяха отбелязани голове.

7. През двадесетата минута Жофроа от позицията на десен полузащитник или на ляв инсайд (има ли значение) изпратитопката напосоки с мощен шут.

8. В същата двадесета минута г-н Шапо отиваше на посещение при болната си от грип баба.

9. Той загуби равновесие от удара и влезе в двора на семейство Шадфо, с които не си говореше от двадесетгодини.

10. След като се появи на терена по път, който едва ли бе познат на някой друг, той завзе топката тъкмо когато играта трябваше да бъде възобновена.

11. Подир петминутно колебание (и така стигаме до двадесет и петата минута) мачът продължи с консервена кутия вместо топка.

През двадесет и шестата, двадесет и седмата и двадесет и осмата минути, дриблирайки умело, Алсест отбеляза три гола (няма начин да се отнеме грахова консерва — дори да е празна — от Алсест). Отборът на Никола поведе с 3:2.

12. В тридесетата минута г-н Шапо върна топката. (Баба му се оправяла и беше в отлично настроение.) Консервената кутия вече бе излишна и я хвърлиха.

13. В тридесет и първата минута Никола преодоля противниковата защита и центрира към Рюфюс, който играеше ляв инсайд (впрочем тъй като липсваше ляв инсайд, той беше център-нападател). Рюфюс подаде на Клотер, а той шутира с левия крак, като уцели празно поле между играчите и съдията право в стомаха. Съдията с глъхнещ глас обясни на двамата капитани, че времето било облачно, че се канело да вали, пък било и хладно, та по-добре било да играят второто полувреме следващата седмица.

(обратно)

ВТОРО ПОЛУВРЕМЕ

1. Като резултат от проведените през седмицата телефонни разговори между бащата на Никола и другите бащи бе извършено чувствително прегрупиране в състава на отбора: Йодес вече щеше да играе ляв инсайд, а Жофроа мина в защитата. На събрание на бащите бяха уточнени множество тактики. Според основната трябваше в първите минути да бъде отбелязан гол, после да се води отбранителна игра и при контраатака да се отбележи друг. Ако децата изпълнеха точно инструкциите, щяха да спечелят с 5:2, след като досега водеха с 3:2. Всички бащи (на Никола, на приятелите му и на играчите от другото училище) бяха налице, когато мачът започна при всеобща възбуда в 16 часа 03 минути.

2. Гласовете на бащите доминираха на терена. Това изнерви играчите. През първите минути не се случи нищо съществено — само Рюфюс улучи по гърба бащата на Мексан и Клотер изяде един шамар от баща си, задето е пропуснал пас. Жоашен, който в момента беше капитан (бе взето решение всеки от играчите да бъде капитан по пет минути), се обърна към съдията с искане външните лица да напуснат терена. Клотер добави, че шамарът го е контузил и вече не е в състояние да участва. Баща му заяви, че ще го замести. Онези от другото училище се възпротивиха и казаха, че ще включат в играта бащите си.

3. Радостен трепет премина по редиците на бащите и всички те свалиха палтата, саката, шаловете и шапките си. Втурнаха се на терена, казаха на децата да внимават и да не се приближават много, понеже щели да им покажат как се рита топка.

4. Още от първите минути на този мач между бащите на приятелите на Никола и на онези от другото училище синовете бързо разбраха как се играе футбол и…

5. … единодушно решиха да отидат у Клотер и да гледат „Неделен спорт“ потелевизията.

6. Мачът протичаше при всеобщо старание от едната и от другата страна да се рита силно топката с цел да бъде доказано колко лесно се вкарват голове, стига насрещният вятър от всички посоки да не пречи толкова. В шестнадесетата минута един баща от другото училище изпрати мощно топката към друг баща с надеждата, че и той е баща от другото училище, но той се оказа всъщност бащата на Жофроа и отвърна с още по-силен шут. Топката се озова сред сандъци, консервени кутии и други железарии и издаде звук, какъвто издават изпускащите въздух топки, но продължи да подскача благодарение на пружината, която я бе пронизала открай докрай. След трисекундно обсъждане бе взето решение мачът да продължи с консервена кутия (така де, защо пък не?) вместо топка.

7. В тридесет и шестата минута играещият в защита баща на Рюфюс спря консервената кутия, която се приближаваше с въртеливо движение към горната му устна. Спря я с ръка и съдията (брат на един баща от другото училище — бащата на Никола беше инсайд) отсъди дузпа. Въпреки протестите на някои играчи (бащата на Никола и всички бащи на приятелите на Никола) дузпата не бе отменена и бащата на Клотер, който бе вратар, не успя да спре дузпата, макар да махна ядно с ръка. И така, бащите от другото училище изравниха и резултатът стана 3:3.

8. Оставаха няколко минути до края на мача. Бащите се тревожеха как ли ще ги приемат синовете им, ако загубят. И без това некоректната игра загрубя съвсем. Бащите от другото училище действаха отбранително. Някои стъпваха с два крака върху кутията и пречеха на другите да я вземат. Внезапно бащата на Рюфюс — полицай в живота — се устреми напред. Той дриблира покрай двама противникови бащи, озова се сам срещу вратата и с неудържим шут запрати кутията в мрежата. Бащите на Никола и на неговите приятели удържаха победа с 4:3.

9. На снимката на отбора победител, направена след мача, разпознаваме: отляво надясно, прави — бащите на Мексан, Рюфюс (героя на мача), Йодес (с насинено ляво око), Жофроа и Алсест. Пред тях — бащите на Жоашен, Клотер, Никола (с насинено ляво око при сблъсък с бащата на Йодес) и Анян.

(обратно)

МУЗЕЯТ С КАРТИНИТЕ

Много съм доволен днес, учителката ще води нашия клас в музея да разглеждаме картини. Адски забавно е, като излизаме така всички заедно. Нашата учителка иначе е много добричка, жалко, че не иска да ни извежда по-често.

Трябваше да отидем от училище до музея с автобус. Автобусът нямаше как да спре пред училището и се наложи да пресечем улицата. Учителката ни каза:

— Застанете в редица по двама и се хванете за ръце. И много внимавайте! На мен това не ми хареса особено, понеже бях до Алсест, моя приятел, дето е много дебел и все яде — хич не е приятно човек да го държи за ръка. Иначе обичам Алсест, ама ръцете му са или мазни, или лепнат, зависи какво яде. Тоя път ми провървя: ръцете му бяха сухи.

— Какво ядеш, Алсест? — попитах го аз.

— Сухи бисквити — отвърна ми той, като изплю куп трохи право в лицето ми.

Отпред до учителката вървеше Анян. Той е първенец на класа и любимец на учителката. Не го обичаме особено, ама избягваме да го удряме често заради очилата.

— Хо дом, марш! — извика Анян и започнахме да пресичаме, а един полицай беше спрял колите, за да минем ние.

Изведнъж Алсест пусна ръката ми и каза, че ей сега ще се върне, бил си забравил в класната стая едни карамели. Алсест тръгна да пресича наопаки срещу останалите и се получи малко бъркотия.

— Къде отиваш, Алсест? — извика учителката. — Веднага се връщай!

— Да — каза Анян, — къде отиваш Алсест, веднага се връщай!

На Йодес хич не му хареса това, дето го каза Анян. Йодес е много силен и обича да удря хората по носа.

— Какво се обаждаш бе, натегач? Ей сега ще те перна по носа — рече Йодес и тръгна към Анян.

Анян застана зад учителката и заяви, че не бива да го удряме, защото е с очила. Тогава Йодес, който беше най-отзад, понеже е много едър, разблъска всички; искаше да стигне до Анян, да му свали очилата и да го перне по носа.

— Йодес, върнете се на мястото си! — извика учителката.

— Точно така, Йодес — каза Анян, — върнете се на мястото си!

— Не искам да ви притеснявам — обади се полицаят, — но вече доста време задържам движението; ако възнамерявате да си провеждате часа на пешеходната пътека, просто ми кажете; поне да отклоня колите да минават през училището!

Ние много искахме да видим как ще стане тази работа, обаче учителката се зачерви цялата и ни каза да се качваме в автобуса по такъв начин, че разбрахме — тоя път не се шегуваше. Веднага я послушахме.

Автобусът потегли и полицаят зад нас даде знак на колите да минават — после се чу скърцане на спирачки и се разнесоха викове. Алсест пресичаше тичешком улицата с кесия карамели в ръка.

В края на краищата Алсест се качи в автобуса и наистина потеглихме. Преди да завием на ъгъла, видях как полицаят хвърли палката си насред сблъскалите се една в друга коли.

Влязохме в музея добре подредени и тихи, понеже си обичаме учителката, а забелязахме, че е доста нервна, също като мама, когато татко изтръсква пепелта от цигарите си по килима. Озовахме се в една голяма стая със сума ти картини, закачени по стените.

— Тук ще видите живописни платна, които са дело на майсторите от фламандската школа — обясни учителката.

Не можа да продължи по-нататък, защото един пазач пристигна тичешком и се развика, понеже Алсест пипна с пръст една картина да види изсъхнала ли е боята. Пазачът заяви, че не бива да пипаме и взе да спори с Алсест, който го убеждаваше, че може да пипаме — боята била изсъхнала и нямало опасност да се изцапаме. Учителката каза на Алсест да стои мирен и обеща на пазача да не ни изпуска от очи. Пазачът си тръгна, като клатеше глава.

Докато учителката продължаваше да обяснява, ние взехме да се пързаляме; беше гот, подът беше от плочки, много хлъзгав. Всички се забавлявахме с изключение на учителката, която ни бе обърнала гръб и обясняваше една картина, и на Анян, който стоеше до нея, слушаше я и си водеше бележки. Алсест също не се включи. Той стоеше неподвижно пред една малка картина с нарисувани риби, пържоли и плодове. Алсест гледаше картината и се облизваше.

Ние си играехме чудесно, а Йодес беше направо върхът: като се плъзгаше, стигаше почти до другия край на голямата стая. След пързалката преминахме на прескочи-кобила, но се наложи да спрем, понеже Анян се обърна и каза:

— Погледнете, госпожице, те си играят!

Йодес се ядоса и се отправи към Анян, който си беше свалил очилата, за да ги избърше, и не го видя. Лош късмет извади Анян: ако не си беше свалил очилата, нямаше да отнесе удар по носа.

Пазачът пак дойде и попита учителката дали не смята, че е по-добре да си вървим. Учителката се съгласи и каза, че повече не издържала.

Тъкмо излизахме от музея, когато Алсест се приближи до пазача. Носеше под мишница малката картина, която си беше харесал, с рибите, пържолите и плодовете, и каза, че искал да я купи. Поинтересува се колко ще иска пазачът за нея.

Когато излязохме от музея, Жофроа рече на учителката, че щом обича рисувани работи, да заповяда у тях, татко му и майка му имали страхотна колекция, всичко живо я хвалело. Учителката прекара ръка по лицето си и заяви, че никога в живота си вече не иска да види картина и въобще не желае да слуша нищо повече за живопис.

Тогава разбрах защо на учителката не й беше приятен този ден, прекаран в музея с нашия клас. Всъщност тя не си пада по картини.

(обратно)

ПАРАДЪТ

В квартала на училището ще откриват статуя и ние ще участваме в парада.

Съобщи ни го директорът, след като влезе в клас сутринта и всички станахме освен Клотер, който спеше и го наказаха. Клотер здравата се изненада, когато го събудиха и му казаха, че в четвъртък трябва да дойде на училище, въпреки че не е учебен ден. Той се разплака и вдигна шум — според мен по-добре да го бяха оставили да си спи.

— Деца — заяви директорът, — на тази церемония ще присъстват представители на правителството, една пехотна рота ще отдаде военни почести, а учениците от нашето училище за наша радост ще маршируват и ще положат цветя пред паметника. Разчитам на вас и вярвам, че ще се държите като истински големи мъже.

После директорът ни обясни, че онези от горните класове щели да репетират за парада първи, а ние — след тях, преди обяд. Преди обяд иначе трябваше да имаме граматика, затова тая работа с парада ни се стори адски щура и бяхме много доволни. Когато директорът излезе, всички започнахме да говорим едновременно, учителката взе да чука с линийката по катедрата и така продължихме часа по аритметика.

Щом дойде време за граматиката, учителката ни изведе на двора, а там бяха директорът и Бульона. Бульона е нашият възпитател, наричаме го така, защото все повтаря: „Погледнете ме в очите“, а нали на кръгчетата мазнина в бульона им викат очи — ама аз това май ви го обясних веднъж.

— А! — каза директорът. — Ето ги и вашите хора, господин Дюбон. Надявам се с тях да постигнете същия успех, както преди малко с горните класове.

Господин Дюбон — директорът нарича така Бульона — се разкикоти, заяви, че имал опит като подофицер и щял да ни покаже що е дисциплина и как се марширува.

— Когато приключа с тях, няма да ги познаете, господин директоре — каза Бульона.

— Как ми се иска да ви вярвам — отвърна директорът, въздъхна тежко и си тръгна.

— Тъй — рече ни Бульона. — За да се строите, трябва да се равнявате по някого. Този, по когото ще се равнявате, застава мирно и всички се подреждате на една линия с него. Обикновено се избира най-високият. Ясно?

После той ни огледа, посочи с пръст Мексан и каза:

— Вие ще бъдете първи в строя. Тогава Йодес се обади:

— А, не, той не е най-висок, така изглежда, понеже са му дълги краката, обаче аз съм по-висок от него.

— Разправяш смехории — каза Мексан, — не само че съм по-висок от тебе, ами според леля Алберт, която вчера ни беше на гости, съм пораснал още. Аз непрекъснато си раста.

— А на бас! — предложи Йодес, Мексан се нави и двамата застанаха гръб до гръб, обаче така и не разбрахме кой печели, защото Бульона се разкрещя и ни накара да се строим как да е по трима, а това отне доста време.

Като се строихме, Бульона застана пред нас, затвори си едното око, взе да маха с ръка и да вика: „Вие! Малко вляво. Никола, минете вдясно, и вие стърчите отляво. Вие! Стърчите отдясно!“ Големият майтап беше с Алсест, понеже той е много дебел и стърчеше и от двете страни. Накрая Бульона изглеждаше много доволен, потри си ръцете, обърна се с гръб към нас и извика:

— Взвод! Слушай моята команда…

— Какво значи да положим цветя, гос’дине? — попита Рюфюс. — Директорът каза, че ще положим цветя пред паметника.

— Значи, че ще ги поднесем — обади се Анян.

Той Анян си е луд, мисли, че може да разправя, каквото си иска, само защото е първенец на класа и любимец на учителката. — Тишина в строя! — извика Бульона. — Взвод, слушай моята команда, хо дом…

— Гос’дине — извика Мексан, — Йодес застава на пръсти, за да изглежда по-висок от мен. Не е честно!

— Гаден обаждач — каза Йодес и перна Мексан по носа, а Мексан ритна Йодес. Скупчихме се около тях да ги гледаме — Йодес и Мексан се бият страхотно, в междучасията те са най-силни от целия ни клас. Бульона пристигна тичешком, разтърва Йодес и Мексан и ги наказа и двамата.

— Ама че положение! — промърмори Мексан.

— Ама че поднасяне, дето вика Анян — обади се Клотер и се разкикоти, а Бульона го наказа да дойде на училище в четвъртък.

Бульона нямаше откъде да знае, че тоя четвъртък на Клотер и така му е зает.

Бульона прекара ръка по лицето си и пак ни строи — честно казано, не му беше лесно, понеже ние доста мърдаме. После се втренчи в нас и ни гледа дълго, дълго, а ние разбрахме, че точно сега май не бива да се правим на тарикати. После Бульона направи крачка назад и настъпи Жоашен, който се беше задал зад него.

— Полека де! — каза Жоашен. Бульона стана целият червен и извика:

— Вие пък откъде изскочихте?

— Отидох да пия една вода, докато Мексан и Йодес се биеха. Видя ми се, че няма да свършат скоро — обясни Жоашен, а Бульона го наказа и му нареди да влезе в строя.

— Хубаво ме погледнете в очите — рече Бульона. — Само някой да се завърти или да се обади, само някой да мръдне, ще излети от училището! Ясно?

После Бульона се завъртя, вдигна ръка и извика:

— Взвод, слушай моята команда! Хо дом… Марш!

Бульона направи няколко крачки, целият вдървен, после се обърна назад и като видя, че всички си стоим по местата, стори ми се, че ще откачи също като нашия съсед господин Бледюр, когато татко го поля с маркуча през оградата миналата неделя.

— Защо не изпълнявате? — попита Бульона.

— Ами нали вие ни казахте да не мърдаме — обади се Жофроа. Е, тогава Бульона наистина побесня. Развика се:

— Аз ще ви наредя вас! Една седмица в ареста, четири дни на хляб и вода! Разбойници! Вагабонти!

Много от нас се разплакаха и директорът пристигна тичешком.

— Господин Дюбон — каза директорът, — чух ви от кабинета си. Според вас говори ли се така на малки деца? Вече не сте в армията.

— Армията ли? — изрева Бульона. — Бях взводен на отвъдморски стрелци и стрелците бяха направо душички в сравнение с тази пасмина!

И Бульона си тръгна, като размахваше ръце, а директорът пое след него, повтаряйки: „Дюбон, приятелю, недейте така, по-спокойно!“

Откриването на статуята беше адски щуро, само дето директорът промени решението си и ние не участвахме в парада, а седяхме на пейки зад войниците. За жалост Бульона не присъстваше. Май заминал за две седмици на почивка при роднини някъде в Ардеш.

(обратно)

СКАУТИТЕ

С приятелчетата събрахме пари да купим подарък на учителката, понеже утре е именният й ден. Отначало трябваше да сметнем колко са. Анян е първенец по аритметика, той направи сметката. Бяхме доволни, защото Жофроа донесе една едра банкнота от пет хиляди стари франка; татко му му я дал; той си има много богат татко и каквото поиска, получава го.

— Събрали сме пет хиляди двеста и седем франка — каза ни Анян. — С тях можем да купим хубав подарък.

Лошото беше, че не знаехме какво да купим.

— Да й подарим кутия бонбони или един куп пасти — предложи Алсест, едно дебело приятелче, дето все яде.

Ние обаче не се навихме, понеже ако вземем нещо хубаво за ядене, всички ще искаме да го опитаме и няма да остане нищо за учителката.

— Татко купи на мама кожено палто и мама беше адски доволна — каза Жофроа. Идеята не беше лоша, само дето Жофроа добави, че палтото явно струвало повече от пет хиляди двеста и седем франка — майка му наистина била много, много доволна.

— Защо да не й купим книга? — обади се Анян. Всички изпокапахме от смях; той Анян си е луд!

— Писалка? — предложи Йодес.

Клотер обаче се опъна. Клотер е най-слабият ученик в класа и заяви, че нямало да му бъде приятно учителката да му пише слаби оценки с писалка, за която е дал свои пари.

— До нас — каза Рюфюс — има магазин за подаръци. Продават страхотни неща; там сигурно ще открием каквото ни трябва.

Това беше умно — решихме след училище всички заедно да отидем до магазина.

Като стигнахме до магазина, се спряхме да разгледаме витрината — страхотно. Имаше сума ти върховни подаръци: разни статуйки, особено нагърчени стъклени купи, гарафи също като онази вкъщи, дето никога не я използваме, сума ти вилици и ножове и даже стенни часовници. Най-красиви бяха статуите. Имаше една с един чичко по гащета, който се опитваше да спре два ядосани коня; друга представляваше дама, която стреляше с лък; лъкът беше без тетива, обаче толкова хубаво направен, че все едно си я имаше. Тази статуя много подхождаше на един лъв със забита стрела в гърба, който си влачеше задните лапи. Имаше също два тигъра, целите черни, които вървяха напред с широки крачки, фигурки на скаути, кученца, слонове и един господин вътре в магазина, който ни гледаше и имаше разтревожен вид.

Щом влязохме в магазина, господинът тръгна насреща ни и размаха ръце.

— Хайде, хайде — каза той, — вървете си! Тук не е място за игри!

— Не сме дошли на майтап — рече Алсест. — Искаме да купим подарък.

— Подарък за учителката — добавих аз.

— И имаме стотинки — обади се Жофроа.

Анян извади от джоба си петте хиляди двеста и седем франка и ги пъхна под носа на господина, който каза:

— Добре; само няма да пипате нищо.

— Това колко струва? — попита Клотер и взе два коня от тезгяха.

— Полека! Остави това. Чупливо е! — извика господинът, който се безпокоеше съвсем правилно, понеже Клотер е адски несръчен и много чупи. Клотер се обиди и върна статуята обратно, а господинът едва успя да улови някакъв слон, който Клотер бутна с лакът.

Ние обикаляхме и разглеждахме, а господинът тичаше из магазина и викаше: „Не, не пипайте! Ще го счупите!“ На мен ми дожаля за тоя господин. Кой знае колко е дразнещо да работи човек в магазин, където всичко е чупливо. После господинът ни помоли да се съберем всички в средата на магазина с ръце зад гърба и да му кажем какво искаме да купим.

— Можете ли да ни предложите нещо адски щуро за пет хиляди двеста и седем франка? — попита Жоашен. Господинът се поогледа, после извади от една витрина двама цветно боядисани скаути — ама направо като истински. Такова хубаво нещо не бях виждал дори на стрелбището, като бях на панаира.

— Ето това ще ви струва пет хиляди франка — каза господинът.

— По-евтино е, отколкото бяхме предвидили — рече Анян.

— На мен по ми харесват конете — каза Клотер.

Клотер понечи отново да вземе конете от тезгяха; господинът обаче го изпревари, прибра си ги и не ги пускаше.

— Е — каза господинът, — какво става, взимате ли скаутите?

Той явно не се шегуваше и ние се навихме. Анян му даде петте хиляди франка и си тръгнахме със скаутите.

На улицата почнахме да обсъждаме кой да вземе подаръка до утре и да го даде на учителката.

— Аз ще го взема — каза Жофроа, — понеже дадох най-много пари.

— Аз съм първенец на класа — каза Анян, — аз ще дам подаръка на учителката.

— Ти си натегач — каза Рюфюс.

Анян се разплака и каза, че бил много нещастен, обаче не се затъркаля по земята както обикновено, понеже държеше скаутите и не искаше да ги счупи. Докато Рюфюс, Йодес, Жофроа и Жоашен се биеха, на мен ми хрумна да определим с хвърляне на ези-тура кой ще даде подаръка. Отне ни доста време, изгубихме две монети в дупката на канала и накрая спечели Клотер. Ние доста се притеснихме, понеже Клотер чупи много и се страхувахме, че подаръкът може да не стигне до учителката. Дадохме скаутите на Клотер и Йодес му каза, че ако ги счупи, носът му много ще пострада. Клотер заяви, че ще внимава и пое към тях с подаръка в ръце, като стъпваше полекичка, изплезил език. С останалите двеста и пет франка си накупихме сума ти пасти, на вечеря не ни се ядеше и майките и татковците ни се изплашиха да не би да сме болни.

На другия ден всички пристигнахме доста разтревожени в училище, но се зарадвахме, като видяхме Клотер със скаутите в ръце.

— Тая нощ не съм спал — каза ни Клотер. — Страх ме беше да не би статуята да падне от нощното шкафче.

В клас непрекъснато зяпах Клотер, който не откъсваше поглед от подаръка — беше го пъхнал под чина си. Адски му завиждах, понеже Клотер щеше да даде подаръка на учителката, тя щеше да бъде доволна и да го целуне, а Клотер щеше да се зачерви целият — когато е доволна, нашата учителка е много хубава, почти толкова хубава, колкото мама.

— Какво криеш под чина си, Клотер? — попита учителката. После се приближи ядосана до чина на Клотер.

— Хайде — каза учителката, — дай го!

Клотер й даде подаръка, учителката го изгледа и каза:

— Колко пъти съм ви забранявала да носите гадости в училище! Прибирам това нещо до края на часовете и ще те накажа!

Не можахме дори да си вземем обратно парите — Клотер се подхлъзна пред самия магазин и скаутите се счупиха.

(обратно)

РЪКАТА НА КЛОТЕР

Клотер настъпил у дома червеното си камионче, паднал и си счупил ръката. На нас ни стана много мъчно, понеже Клотер е приятелче, пък и аз го знам неговото червено камионче: адски щуро, фаровете му светеха, а сега, след като Клотер го е настъпил, според мен няма да могат да го оправят.

Искахме да отидем на гости на Клотер, само че майка му не ни пусна да влезем. Обяснихме й, че сме негови приятелчета и се познаваме добре, обаче майка му ни каза, че Клотер трябвало да си почива и тя също ни познавала добре.

Затова адски се зарадвахме, като видяхме Клотер днес в училище. Ръката му висеше в нещо като пешкир, завързан около врата му, също като във филмите, когато ранят героя — във филмите героя все го раняват в ръката или в рамото, артистите, дето играят героите във филмите, би трябвало вече да са наясно с тая работа и да внимават.

Бяхме почнали занятия още преди половин час и Клотер отиде да се извини на учителката, а пък тя, вместо да му се скара, каза:

— Радвам се да те видя отново, Клотер. Много смело е, че идваш на училище с гипсирана ръка. Надявам се, че вече не те боли.

Клотер здравата се ококори: той е най-слабият ученик в класа и не е свикнал да слуша такива работи от учителката, особено когато закъснее. Клотер си стоеше така със зяпнала уста, а учителката му каза:

— Иди да седнеш на мястото си, моето момче.

Когато Клотер седна, започнахме да го разпитваме: дали го е боляло, какво е това твърдото около ръката му, казахме му също, че адски се радваме да го видим отново; учителката обаче се развика да оставим другарчето си на мира, не искала да използваме случая и да нарушаваме дисциплината.

— Ха сега де — рече Жофроа, — вече не може човек да си поговори с приятелчетата… Учителката го наказа да стои в ъгъла и Клотер се разкикоти.

— Ще направим диктовка — каза учителката.

Извадихме си тетрадките и Клотер се опита да измъкне неговата от чантата само с една ръка.

— Да ти помогна — рече Жоашен, който седеше до него.

— Я се разкарай — отвърна Клотер. Учителката хвърли поглед към Клотер и му каза:

— Не, ти недей, моето момче; почивай си.

Клотер спря да рови в чантата си и взе да се озърта тъжно, все едно му е мъчно, че няма да пише диктовката. Диктовката беше страхотна, с цял куп думи като „хризантема“ — тука всички направихме грешки — и „двусемеделни“: това само Анян го написа правилно, а той е първенец на класа и любимец на учителката. Всеки път, като имаше гадна дума, поглеждах Клотер, а той се кикотеше. После би звънецът за междучасието. Клотер стана пръв.

— Може би е по-добре да не слизаш на двора с тази ръка — каза учителката. Клотер взе да се озърта също както за диктовката, ама още по-мрачно, и рече:

— Според доктора трябва да излизам на чист въздух, иначе може да ми стане съвсем зле.

Учителката се съгласи, само трябвало да внимава. Пусна Клотер да мине пръв, да не би да го бутнем по стълбите. Преди да слезем на двора, учителката ни наставлява сума ти време: каза ни да бъдем предпазливи, да не играем груби игри и да пазим Клотер да не се нарани. Колко минути изгубихме така от междучасието, ние си знаем. Щом най-сетне слязохме на двора, потърсихме Клотер: той си играеше на прескочи-кобила с децата от един друг клас, а те всичките са тъпи и ние не ги обичаме.

Събрахме се около Клотер и взехме да го разпитваме. Клотер адски се възгордя, че му обръщаме такова внимание. Питахме го дали си е счупил червеното камионче. Той каза, че го счупил, обаче му дали сума ти подаръци, като го глезели, докато бил болен: сега си имал платноходка, комплект за игра на дама, две колички, влакче и цял куп книги, които щял да размени за други играчки. Освен това ни каза, че всички били адски любезни с него: докторът всеки път му носел бонбони, татко му и майка му преместили телевизора в неговата стая и му давали да яде все разни вкусотии. Стане ли дума за ядене, Алсест, едно приятелче, дето все яде, веднага огладнява. Той извади от джоба си голямо парче шоколад и го захапа.

— Дай малко, а? — рече Клотер.

— Няма — отвърна Алсест.

— Ами ръката?… — посочи я Клотер.

— Дреме ми — отвърна Алсест.

Клотер наистина се ядоса и взе да вика, че всички използвали, че му е счупена ръката, и нямало да се държат така с него, ако можел да раздава тупаници като останалите. Клотер викаше толкова силно, че възпитателят пристигна тичешком.

— Какво става тук? — попита възпитателят.

— Той използва, че ръката ми е счупена — каза Клотер и посочи Алсест с пръст. Алсест хич не беше доволен; опита се да го каже, ама нали беше с пълна уста, само плюеше пръски шоколад и нищо не му се разбираше.

— Не ви ли е срам — обърна се възпитателят към Алсест — да се възползвате от физическия недостатък на вашия другар? Отивайте в ъгъла!

— Ха така! — рече Клотер.

— Че то какво излиза — каза Алсест, след като най-после успя да преглътне шоколада, — той се прави на смахнат и си чупи ръката, а аз да го храня, тъй ли?

— Вярно бе — обади се Жофроа, — а сме му казали нещо, а са ни пратили в ъгъла; тая ръка почва да става досадна!

Възпитателят ни загледа с адски тъжни очи и ни заговори тихо, тихо, също като татко, когато обяснява на мама, че се налага да отиде на сбирка с приятелите, с които е карал военната си служба.

— Вие сте безсърдечни — каза ни възпитателят. — Зная, че сте още малки, но поведението ви наистина ме огорчава.

Възпитателят млъкна и после изрева:

— Всички в ъгъла!

Всички отидохме в ъгъла, дори Анян; на него му се случи за пръв път, та не знаеше как става и ние му показахме. Стояхме си всички в ъгъла — разбира се, без Клотер. Възпитателят го погали по главата и го попита боли ли го ръката; Клотер каза, че доста го боляла и тогава възпитателят отиде да се погрижи за един от горните класове, който беше хванал един от долните и удряше с него друг от горните. Клотер ни погледа, като се кикотеше, и отиде пак да си играе на прескочи-кобила.

Хич не бях доволен, като се прибрах у дома. Татко си беше вкъщи и ме попита какво ми е, а аз изкрещях:

— Не е честно пък! Защо и аз да не мога да си счупя ръката? Татко ме загледа с широко отворени очи, а аз си отидох в стаята да си страдам самичък.

(обратно)

ПРАВИМ ТЕСТ

Тази сутрин не сме на училище, обаче няма нищо щуро, понеже трябва да отидем до диспансера да ни прегледат и да се разбере дали не сме болни или пък луди. На всички в класа ни раздадоха по едно листче, което да дадем на татковците и на майките си, а на него пишеше, че трябва да се явим в диспансера с удостоверенията си за ваксинация, с майките и ученическите си бележници. Учителката ни каза, че ще правим „тест“. Тест се прави, като карат човека да си рисува разни неща, и така си проличава луд ли е, или не.

Когато пристигнах с мама в диспансера, Рюфюс, Жофроа, Йодес и Алсест вече бяха там и не им беше до смях. Честно казано, мен винаги ме е страх от местата, където има доктори. Обикновено са бели и миришат на лекарства. Приятелчетата бяха там с майките си с изключение на Жофроа, който си има много богат татко и беше дошъл с Албер, шофьора на татко си. После се появиха Клотер, Мексан, Жоашен и Анян с майките си и Анян плачеше адски шумно. Една много любезна леличка, цялата в бяло, повика майките, взе от тях удостоверенията за ваксинация и каза, че докторът скоро ще ни приеме, да не бъдем нетърпеливи. Ние хич не бяхме нетърпеливи. Майките почнаха да разговарят помежду си, галеха ни по косите и разправяха колко сме били сладки. Шофьорът на Жофроа излезе навън да търка грамадната си черна кола.

— Моя — обясняваше майката на Рюфюс — просто не мога да го накарам да яде; ужасно е нервен.

— При моя е обратното — отвърна майката на Алсест, — става ужасно нервен, когато не яде.

— Според мен — разправяше майката на Клотер — доста ги претоварват в училище. Направо безумие; моят едва се справя. Навремето…

— О, не зная! — каза майката на Анян. — Моят никак не се затруднява, скъпа госпожо; разбира се, то си зависи от децата. Анян, ако не спреш да плачеш, ще те набия пред всички!

— Може и да не се затруднява, скъпа госпожо — отвърна майката на Клотер, — но ако не греша, горкото момче ми се струва доста неуравновесено!

На майката на Анян хич не й харесаха думите на майката на Клотер, но не успя да отговори нищо, понеже се появи леличката в бяло, заяви, че ще започваме и трябвало да се съблечем. Тогава на Анян му стана лошо. Майката на Анян се развика, майката на Клотер се разкикоти и пристигна докторът.

— Какво става тук? — каза докторът. — Тия сутрешни прегледи на ученици винаги са жив ужас! Кротко, деца, иначе ще се обадя на вашите учители да ви накажат. Събличайте се, бързо!

Съблякохме се и беше доста особено да стоим така чисто голи пред всичко живо. Всяка майка оглеждаше приятелчетата на другите майки и всичките майки имаха същия вид, както изглежда мама, когато е отишла да купува риба и обяснява на продавача, че рибата не е прясна.

— Добре, деца — каза леличката в бяло, — минете в съседната стая; докторът ще ви прегледа.

— Искам да си стоя при мама! — извика Анян, който сега беше облечен само с очила.

— Тъй — рече леличката в бяло. — Можете да влезете с него, госпожо, но се опитайте да го успокоите.

— Моля-моля! — обади се майката на Клотер. — Щом госпожата може да влезе заедно със сина си, не виждам защо и аз да не вляза с моя!

— Аз искам и Албер да дойде! — извика Жофроа.

— Ти си шашав, бе! — каза Йодес.

— Я повтори — каза Жофроа и Йодес го перна по носа.

— Албер! — извика Жофроа и шофьорът пристигна тичешком едновременно с доктора.

— Невероятно! — каза докто рът. — Преди пет минути на един му беше лошо, сега на друг му тече кръв от носа; това вече не е диспансер, а полесражение!

— Вижте сега — рече Албер, — аз отговарям за детето и за колата. Смятам да ги закарам и двете на шефа без драскотина. Ясен ли съм?

Докторът изгледа Албер, отвори уста, затвори я и ни вкара всичките в кабинета си заедно с майката на Анян.

Отначало докторът започна да ни тегли.

— Хайде — каза докторът и посочи Алсест. — Първо ти.

Алсест помоли да го оставят да си дояде пастата, понеже нямал джоб да я прибере. Докторът въздъхна и ме накара аз да се кача на теглилката, след което се скара на Жоашен, задето я натискаше с крак, та да излезе, че съм по-тежък. Анян не искаше да се тегли, обаче майка му му обеща цял куп подаръци, Анян се качи целият треперещ и когато всичко свърши, се хвърли разплакан в прегръдките на майка си. Рюфюс и Клотер искаха на майтап да се претеглят заедно и докато докторът се караше, Жофроа срита Йодес, за да си отмъсти за удара по носа. Докторът се ядоса, заяви, че сме му били омръзнали, че всичките ще ни натъпче с очистително, ако продължаваме да щуреем, и че е трябвало да стане адвокат, както го съветвал баща му. После докторът ни накара да се плезим, преслуша ни гърдите с някакъв апарат, каза ни да кашляме и се скара на Алсест, понеже ръсеше трохи.

След това докторът ни настани около една маса, раздаде ни хартия и моливи и ни каза:

— Деца, нарисувайте каквото ви хрумне, и предупреждавам ви, ако някой почне да прави маймунджилъци, ще изяде такъв пердах, че има да го помни!

— Само да посмеете и ще викна Албер! — закани са Жофроа.

— Рисувай! — изрева докторът.

Съсредоточихме се. Аз нарисувах шоколадова торта; Алсест — гювеч по тулузки. Той ми обясни де, иначе много не се разбираше. Анян нарисува картата на Франция с департаментите и окръжните градове; Йодес и Мексан нарисуваха каубои на коне; Жофроа нарисува замък с цял куп коли наоколо и написа отдолу „Моята къща“; Клотер не нарисува нищо — каза, че никой не го бил предупредил и не бил подготвен. Рюфюс пък нарисува Анян гол и написа отдолу „Анян е натегач“. Анян го видя и се разплака, а Йодес взе да вика: „Гос’дине! Мексан преписва!“ Беше адски щуро, говорехме си, майтапехме се, Анян плачеше, Йодес и Мексан се биеха и накрая пристигнаха майките заедно с Албер.

Като си тръгвахме, докторът седеше в края на масата, мълчеше и въздишаше тежко. Леличката в бяло му донесе чаша вода и хапчета, а докторът си рисуваше револвери.

Тоя доктор е луд!

(обратно)

Информация за текста

© 1960 Рене Госини

© Венелин Пройков, превод от френски

Le petit Nicolas, 1960

Сканиране, разпознаване и редакция: kuyvliev, 2007

Публикация:

Рене Госини

Малкият Никола

Издателство „Златоструй“

Художник: Жан Жак Сампе

Превод: Венелин Пройков

Редактор: Лилия Рачева

Оформление на корицата: Чавдар Кенаров

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Предпечат: „Полистар“

Печат: ДФ „Балкан прес“

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-04-25 11:32:41

1

Френските ученици почиват в четвъртък и в неделя. Б. пр.

(обратно)

Оглавление

БЕЛЕЖНИЦИТЕ

ЛУИЗЕТ

КОЛЕЛОТО

СТРАХОТНИЯТ БУКЕТ

ФУТБОЛ

СДРУЖАВАМ СЕ С АНЯН

РЕКС

КАК ИЗГОНИХА АЛСЕСТ

РОЗОВАТА ВАЗА В ХОЛА

ЩЕ СЕ БИЕМ В МЕЖДУЧАСИЕТО

КИНГ

РАЗДАВАНЕТО НА НАГРАДИТЕ

РЕШАВА ТАТКО

МНОГО Е ЩУРО НА ПЛАЖА

ГИМНАСТИКАТА

МИНИ-ГОЛФЪТ

ДА ИГРАЕМ НА МАГАЗИН!

ОТНОВО У ДОМА

ДЪЖДЪТ

ШАХ

КЛОТЕР Е С ОЧИЛА!

ДОКТОРИТЕ

РЮФЮС Е БОЛЕН

РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА МАРИ-ЕДВИЖ

ДА БЪДЕМ РАЗУМНИ

СМЕЛОСТ!

КАК СЕ КЪПАХМЕ

НОЩНИ ИГРИ

РИБЕНАТА СУПА

СПОМЕНИ ОТ ВАКАНЦИЯТА

ЖОАШЕН СИ ИМА НЕПРИЯТНОСТИ

ПИСМОТО

ПОСЕЩЕНИЕТО НА БАБА

СТОЙНОСТТА НА ПАРИТЕ

НА ПАЗАР С ТАТКО

ЖОНАС

СТОЛОВЕТЕ

СКРОМЕН СПОМЕН

КАУБОИТЕ

БУЛЬОНА

МИНАВАНЕТО НА ИНСПЕКТОРА

ДЖОДЖО

КАК ПОСРЕЩНАХМЕ МИНИСТЪРА

ПУШАЧИ

ПАЛЕЧКО

БОЛЕН СЪМ

ВЕСЕЛОТО ПРЕКАРВАНЕ

ГОСПОДИН БОРДЬОНАВ МРАЗИ СЛЪНЦЕТО

МАХАМ СЕ ОТ КЪЩИ

НОСЪТ НА ЧИЧО ЙОЖЕН

ЧАСОВНИКЪТ

ПРАВИМ ВЕСТНИК

ФОТОАПАРАТЪТ

ФУТБОЛ

ПЪРВО ПОЛУВРЕМЕ

ВТОРО ПОЛУВРЕМЕ

МУЗЕЯТ С КАРТИНИТЕ

ПАРАДЪТ

СКАУТИТЕ

РЪКАТА НА КЛОТЕР

ПРАВИМ ТЕСТ