«Реси — неуловимият приятел»

Евгений Велтистов Реси — неуловимият приятел

(обратно)

Малката европейска аерогара Таймер беше прочута с точността си.

Няколко минути след кацането пътниците влязоха в сградата на гарата. На дългата ниска маса бяха наредени куфари: обли и квадратни, изпъстрени с орнаменти и облепени с етикети, плетени и непромокаеми. Носачите ги изнасяха до колите. Куфарът, който приличаше на калъф за контрабас, качиха внимателно в един съвсем нов „шел“. Стопанинът му плати на носачите и, като кривна шапката си назад, изфуча с голяма скорост.

Никой от пътниците не забеляза как карираната чанта, която стоеше до куфарите, се изплъзна от мястото си и се издигна във въздуха. И чак когато се разнесе един изумен възглас: „Какво става? Това е моята чанта!“ — всички, които бяха в залата, повдигнаха глави и видяха карираната чанта, която по един странен начин се насочваше към отворената врата. След чантата на площада пред летището се изсипаха носачи, пътници, служители и се убедиха в удивителната способност на обикновената пътническа чанта, в която можеше да се побере само чифт бельо и термос. Чантата летеше над покривите на Таймер и набираше височина.

— Какви са тези шеги! — каза с хрипове в гласа старият човек, като чукаше с бастуна си по камъка. — Моля да ми се върне чантата! Ето квитанцията!…

— Малко недоразумение. Сега ще го изясним. Всичко ще се уреди.

Обърканият дежурен заведе пътника в служебното помещение. Такъв невероятен случай и точно в неговата смяна!… Но загубеното си е загубено и без полиция няма да мине.

Хеликоптерът на полицейската служба се издигна десет минути след това (полицейският инспектор разпита подробно дежурния по аерогара за всички подробности на произшествието). В синьото небе хеликоптерът изглеждаше като чудовищна жълта пеперуда. С металически трясък полицейската „лимоница“ се понесе над улиците, където беше забелязан летящият предмет, и увисна над реката, която опасваше старата част на града. Къдравият тъмнозелен хълм със скъпите вили се издигаше зад реката; стъклото, металът, полираният камък отразяваха слънчевите лъчи. Летецът с примижали очи гледаше как автомобилите пресичаха реката по двата моста и се изкачваха на хълма от разни страни. И понеже можеше да се лети над почивната зона само в случай на крайна необходимост, дежурният полицай реши да заобиколи хълма откъм новия, висящ мост и да не отива твърде навътре.

След няколко минути полицаят с удовлетворение чу по радиото, че именно над тази улица регулировчикът видял летящ пъстър предмет. Сега зоркият поглед на летеца се плъзгаше по покривите на вилите, забелязваше скъпите автомобили, изследваше вълнистата зеленина.

Черният „шел“ спира до вратата. Зад нея — двуетажни вили, великански шапки на платаните, насадени тук преди триста години. Стоп! По-нататък за хеликоптера е забранена зоната, само „телът“ може да пресече невидимата граница. Автомобилът принадлежи на господин Манфред фон Круг — почетен доктор, потомствен барон, известен изобретател. Също и земята, на която здраво стоят платаните, къщите и лабораториите и самото небе над тях.

Нито едно момченце няма да се реши да прескочи през ниската бетонна ограда, макар че на нея няма табелка, на която да пише, че това е забранено. Изобщо никакви официални надписи, освен една скромна емайлирана табелка: „Работници и служещи не се търсят“. Туристите, които идват да се фотографират край вратите на лабораторията на фон Круг, остават разочаровани, когато видят бетонната ограда. Но после, когато показват снимките на познатите си, с гордост говорят за скромността на учения. И тези фотографии предизвикват значително по-голям интерес, отколкото църквицата от петнайсети век, картинната галерия или други забележителности на стария Таймер. Манфред фон Круг. Значи ето къде работел той: в тези потънали в зеленина вили се извършват световни открития…

Хеликоптерът направи завой и отлетя нататък да оглежда хълма от другата страна.

На безлюдната платанова алея, в гъстата трева, падна отгоре карираната чанта. Чу се трясък. От чантата изскочи черно, космато до самия нос куче. То се отърси, както правят всички кучета, когато неприятностите вече са отминали, а после хукна да тича по алеята, където току-що беше преминал „шелът“ с товара в багажника. Кучето тичаше тромаво, но живо и стремително, като отскачаше от асфалта с късите си, криви и яки лапи.

По подскоците, по косъма, по махащите като флагчета уши безпогрешно можеше да се каже, че това е фоксер. И навярно фоксер от особена порода, особена издръжливост, щом намери в себе си сили, след такъв главозамайващ и дълъг полет, полет „слепешком“ — в тъмната, затворена с цип пътническа чанта да хукне по следите на „шела“. Същият „шел“, който той преследваше от самата аерогара.

След летенето полицаят състави служебен рапорт от няколко реда. Инспекторът написа върху рапорта заключението: „Обстоятелствата не са изяснени. Чантата не е намерена. Щетите на пътника са заплатени от авиокомпанията. Претенции няма.“

(обратно)

Човекът, който докара куфара-контрабас, взе багажа си и, като крачеше през стъпало, се изкачи по широката метална стълба на третия етаж на вилата.

Името му беше Мик Ури. За четиридесетте години служба Ури беше сменил много професии: беше борец, пазач, търговец, наемен войник, шофьор, полицай, боксьор. В една африканска експедиция, където съдбата беше запратила Ури като ловец на редки животни, той се срещна с професор Круг и премина на служба при него. Мик Ури считаше, че е сполучил с тази работа: за няколко години стана пръв помощник на знаменития барон фон Круг. Разбира се, не по научните въпроси — тук професорът се доверяваше само на себе си, — а по всички останали. Ури беше главният управител. И макар квадратно-непроницаемото лице на главния управител обикновено да не изразяваше чувства, сътрудниците се научиха да познават какво е настроението му. Ония, които бяха виждали как Ури кара професорския „шел“, естествено, разбираха, че главният управител се чувствува значителна личност.

„Ури не знае сложни формули, но какво бихте могли да направете без Ури! — философствуваше главният управител, като внасяше куфара в стаята. — В тази кутия има едно желязно нещо, което според мене струва повече от всички ваши идеи. Мик Ури със собствените си ръце набави гениалното откритие. За господин професора. За цялата ваша наука“. — Като си мислеше така, Мик Ури обикновено не се отнасяше много учтиво със своите учени колеги.

Ури остави куфара-контрабас и позвъни по видеотелефона.

— Аз съм, господин професоре — бодро каза той. — Донесох това, което обещах.

— Остави колата в гаража. Чакам те — каза господарят.

Ури мълчаливо се поклони на екрана. Щракна ключалката, отвори капака на куфара, огледа внимателно лежащото в него момче. Електронното момче приличаше много на истинско и все пак то, както казват учените, е машина, модел. С дългите си ръце Ури извади модела от куфара, внимателно го сложи на дивана. „Железен, пък топъл — тихо, сякаш се учудваше, измърмори под носа си Ури. — Моторът работи — значи, добре съм го докарал“.

Електронното момче лежеше неподвижно, клепачите му бяха затворени, ризата му — леко смачкана, на краката му — износени кецове. Тъкмо тези кецове посмутиха малко главния, управител: той видя на подметките триъгълен печат: „Лъч“. Нима електронните модели носят фабрични кецове? Впрочем Ури свърши своето, с подробностите нека се оправя господарят…

— Здравейте, господин професор фон Круг.

Винаги, когато влизаше в достъпния само за определени лица кабинет, главният управител неволно ставаше стеснителен и се обръщаше към господаря си с пълната му титла. Кабинетът беше без прозорци: професорът обичаше сумрака. Господарят седеше зад масивното си бюро, заобиколено с екрани, телефони, пултове. Тънките нервни пръсти на фон Круг бяха все така върху бутоните за настройка. Зад гърба на професора по цялата стена беше поставен гоблен: с преплетени, гъвкави, силни тела, рога, бивни, нокти, опашки — хиляди и хиляди екзотични животни, унищожени от човечеството.

— Седни, Ури — каза фон Круг, без да се откъсва от екрана, на който ясно се виждаше диванът е легналото момче. — Подробностите ще изложиш после. Искам да видя какъв модел си донесъл.

— Каквото ми беше поръчано — безстрастно доложи управителят, като изпробваше с гърба си здравината на кубическото кресло. — Това е модел от типа „Електроник“. А по-просто — обикновено желязно момче.

— Разбира се, Ури, не се съмнявам в твоята точност. — Професорът едва доловимо се намръщи: той не искаше да повтаря подробностите на деликатната задача. — Важна е първата реакция на машината в непозната обстановка. Разбираш ли?

Момчето лежеше, без да мърда, в същата поза, в каквато го беше оставил Ури. Минаха няколко минути — няколко минути в напрегнатия работен ден на професора. Фон Круг гледаше въпросително помощника си. Разперените ръце на Ури искаха да кажат: сторено е всичко, което е възможно, по-нататък трябва да се намеси науката.

Професорът натисна един бутон и в стаята, където се намираше моделът, влезе метален сандък, задвижи се на колелца към дивана. Червеното око се спря върху лицето на спящото момче. От корпуса изпълзя еластичен прът и докосва голата ръка.

Момчето трепна. Клепачите за миг се повдигнаха и пак се затвориха. Устните леко замърдаха. Професорът усили звука.

— Реси, Реси, ти си могъщ… — Страстен шепот проряза тишината в кабинета. — Ти, Реси, гониш ято облаци… — Екранът показваше в едър план ленивите, сякаш пряко сили отварящи се устни на модела. — Ти се раз-хож-даш Реси, в море… Навсякъде лъхаш на простор…

Професорът гледаше внимателно екрана.

— Кого вика? Прилича на римувано машинно бълнуване. А този, когото лежащият в безсъзнание викаше, в същата секунда чу името си и, като измени посоката, хукна през цветните лехи към вилата…

Електрическият прът на машината пусна по-силен ток. Момчето внезапно седна, видя насоченото към него машинно око, забарабани с ръце и крака по дивана, завика:

— Не искам! Махай се! — И после съвсем неразбираеми думи: — Не се боиш от никого, дори от самия дявол! — и пак падна на дивана.

Фон Круг свъси вежди, стана от бюрото.

— Това ми напомня системата на свободното възпитание. Именно нея възпроизвежда даденият модел…

Професорът тръгна към съседната стая. Той се обръщаше не към Ури, който седеше неподвижно в креслото, а към самия себе си:

— Доктор Есен повикал племенниците си от Англия… Предупреждавали го, че децата са възпитани в модния стил на свободното възпитание, но докторът не обърнал внимание на това. И още на първия обед младите роднини замервали стените с пресни домати… А когато чичкото се опитал да отвори уста, една чиния го улучила в главата… И така, дали всичко това заплашва и мене?…

— Младежи — само успя да каже подир фон Круг помощникът му.

Мик Ури видя на екрана как професорът цяла минута внимателно наблюдава през тъмните си очила утихналия модел. После с леко движение на ръката докосна косите, брадичката на машината… Внезапно дръпна ръката си, отскочи и почти бегом, като гледаше назад през рамо, тръгна към вратата.

Такава странна походка Ури още не беше виждал у господаря си. Той не успя да разбере какво бе станало, но за всеки случай се изправи от креслото и опъна ръце надолу.

— Какво си донесъл? — с пресипнал, чужд и, както се стори на Ури, зловещ глас рече професорът, изпречен на вратата. — Тебе питам, Мик Теодор Макс Ури! Какво си донесъл?

Мик Ури, когото за пръв път в живота му назоваваха с пълното име, гледаше мъжествено в бездънно тъмните очила на господаря си. Той не разбираше нищо. Разбуди го посред нощ — мигновено би описал машината модел „Електроник“. Той знаеше задачата си наизуст, той не можеше да се излъже!

— Ти си довел живо момче — със съвсем тих глас каза фон Круг. — Първото срещнато момче на улицата. То ме ухапа. Ето. Ясно ли е, да?

На Мик Ури се стори, че зад гърба му върху гоблена замърдаха зверовете и се усмихнаха с дръзките си муцуни. Само Ури беше в състояние да оцени състоянието на фон Круг: господарят му избягва да подаде ръка дори на знаменитости. И изведнъж — пръста! Безценният професорски пръст беше ухапан от някакво мръсно момче!…

Тази нелепа случайност можеше да струва кариерата на главния управител. Нахлупил шапка, мъчейки се да не гледа белия професорски пръст, Ури изскочи от кабинета.

— Да се маха оттук и да се въдвори на място! — чу той сухата заповед. — И да няма никакъв скандал. Това е всичко. Ури…

Запъхтян тежко, Ури се втурна в стаята, пълна със слънце. Той още не беше видял дивана и след тъмнината само мигаше от обилната светлина, но тръгна направо към момчето. Чу се звън на счупено стъкло. Ури остана като треснат. На плота до прозореца лежеше някакво рошаво същество. Кичурите козина закриваха муцуната му, но Ури ясно виждаше пламтящите, пълни с решителност очи.

— Реси! — Момчето подскочи от дивана, заигра от внезапната радост. — Реси, при мен!

Кучето скочи, без да докосне пода, и момчето го хвана, притисна го към гърдите си.

— Реси, нима си ти, Реси! Ти ме намери! — задъхваше се момчето, а в отговор кучето скимтеше, спираше и пак скимтеше.

Ури заотстъпва заднишком към вратата и търсеше с поглед някакъв предмет. Косматият фоксер, който с един скок прескочи цели десет метра, можеше да покаже и зъбите си… С рамо Ури блъсна металния сандък. Взе от машината стоманения прът.

— Ей ти, стига си правил цирк тука! — с прегракнал глас каза Ури.

Момчето се огледа. Очите му блеснаха.

— Реси, изгони го! — помоли момчето, като посочи с пръст квадратната фигура.

(обратно)

Те — Сергей Сироежкин и Реси — се запознаха съвсем наскоро.

Този ден Сироежкин се беше върнал от пионерски лагер. Като влезе в двора, захвърли куфара до входа и с всичка сила хукна към училището. Сергей хич и не мислеше, че той, довчерашния седмокласник се връща след летуването вече осмокласник, — сега тичаше към училището. Тичаше към кабинета по математика. При приятеля си — Електроник!

Ето го и кабинета. На вратата — лист от тетрадка: „Без въпроси не влизай! Електроник“.

Сергей се усмихна и отвори широко вратата.

Едно момче, което приличаше много на него, на Сергей, седеше на масата и четеше дебела книга. Сироежкин дори се учуди, сякаш за пръв път беше видял своя електронен двойник: същия чип нос, щръкнали уши, лунички. И се усмихна: колко важно се е разположил Електроник. Няма що — помощник на самия Таратар, на учителя по математика!

— Здравей, Електроник! — викна Сироежкин и сърдечно го потупа по рамото.

Електроник остави книгата, вдигна спокойно глава. И — скочи.

— Здравей, Серьожка! — Електроник стисна ръката на приятеля си толкова силно, че Серьожа смръщи нос и се изчерви. — Какво, свърши ли ваканцията?

— Край! Връщам се завинаги! — Сироежкин сияеше. — Здравата стискаш, Електроник. Така се посрещат приятели?

Те се погледнаха внимателно един друг и се усмихнаха заговорнически: всеки виждаше себе си като в огледало.

— Аз съм ти — каза Сироежкин.

— А ти съм аз — потвърди Електроник.

Всеки ще разбере радостта на Сироежкин, заварил прилежния си двойник в училище. Той си знаеше: Електроник не губи напразно ни една минута. За други, ваканцията е по цял ден футбол, волейбол, къпане, печене на слънце и безделие. А Електроник е бъдещ учен, световен шампион по математика. Цяло лято ден и нощ двойникът на Сироежкин изучаваше книга след книга. Може би е задминал и самия Таратар — нали лятото е дълго.

Като гледаше Електроник, Сергей веднага не забеляза под масата черното рунтаво куче. А когато го забеляза, се учуди. Дори клекна.

Кучето гледаше Сироежкин под надвисналите кичури и не мърдаше. Изучаваше го.

— Какво е това, Електроша?

— Това е Реси — спокойно каза приятелят му.

И макар Сироежкин от пръв поглед да разбра, че рунтавият фоксер е по-силен от дог, боксьор, овчарско куче, по-силен и по-хитър дори от дивото куче динго, имаше още нещо тайнствено у малкия, много спокоен Реси…

— Твой ли е този Реси?

— Моя конструкция.

Сироежкин засия: нима неговият Електроник ще хаби сили за някакво обикновено куче!… Реси — това не ти е нито Рекс, нито Рем…

— Здрасти, Реси! — викна на кучето Сергей.

Реси мълчеше.

— Ти, Сергей, си мой приятел — със скърцащия си глас каза Електроник — и затова от тази минута Реси ще слуша и тебе, както мене.

— Аз — това си ти… — напомни Сергей. — Значи и за Реси важи същото?…

— Чуваш ли, Реси? — попита Електроник и кучето послушно замаха опашка. — Моят приятел Сергей е твой стопанин, както и аз. Неговата дума е закон!…

Реси гледаше внимателно ту Електроник, ту Сироежкин и мълчеше. Сергей почувствува сериозността на поръчката. Но не си даваше сметка колко важна беше тази минута в живота му. Сергей не знаеше още, че пред него стои специална машина, на която не е нужно да повтаряш заповедите два пъти; не знаеше, че машината завинаги ще запомни първото познанство, че думата „приятел“ за нея сега значи повече от всички останали думи — че това е специална, негова, на Сироежкин, парола и че изобщо Реси, това е Реси.

— Здрасти, Реси! — повтори весело новият стопанин. — Здрасти, рошльо!

Кучето погледна в очи Сироежкин, излая кротко и изведнъж подаде лапа.

— Ха-ха, рошльо! — изскриптя Електроник, като наблюдаваше церемонията.

— Ха така, Реси! — засмя се високо Серьожка и задруса косматата лапа.

И именно сега, под масата на учителя, седнал на пода и наобиколен от приятели, Сироежкин повярва окончателно, че всичко, което се бе случило с него през пролетта на тази година, е действителност. Той си спомни: зеленият скат край реката, яркото слънце и право срещу него излиза от храстите един много познат, в същата синя куртка, избягалият от професора Електроник. А след него се влачи по тревата шнур с щепсела за включване в електрическата мрежа. А после този двойник му стисна ръката така здраво, както и сега, и го нарече приятел. Те веднага повярваха в здравото приятелство, повярваха, че ги чакат необикновени приключения.

И сега, като гледаше как се смее приятелят му, Сироежкин си помисли, че са познати сякаш от хиляда години.

А щом имаш при себе си приятел като Електроник, значи занапред ще има много и разни истории.

— Хайде, рошльо, покажи какво можеш! — заповяда Електроник.

Те излязоха изпод масата. Реси подскочи до тавана, два пъти се преобърна във въздуха и се приземи на четирите си лапи.

— Дресирано куче!… — рече изумено Сироежкин. — Знаеш ли, веднага разбрах, че Реси е най-ловкото куче в света. Фоксерите се подават леко на дресировка.

— Куче — това още не е всичко — каза загадъчно дресьорът.

— А какво още?

Електроник заведе приятеля си до дъската. След дългите, неразбираеми формули Серьожка прочете:

„Технически паспорт.

Име: Реси — Редчайшая Электронная Собака, Страус И так далее“. (Извънредно рядко електронно куче, Щраус. И така нататък).

— Щраус? — Сироежкин ококори очи.

— Най-добрият бегач в света — обясни Електроник. Сто метра — за три цяло и две десети от секундата. Гледай, — ето формулата.

— Охо! Така не бягаш дори ти! — Сироежкин похвали конструктора и продължи да чете по-нататък.

„Клас: Модел съвременен.

Тип: неунищожим“.

— Чудесно! — въздъхна Сироежкин. — Неунищожим! Не гори, не потъва, не се топи, не се чупи, не се разбива, не получава двойки и винаги е в добро настроение. Така ли?

— Приблизително така. Според най-новата теория на моя учител професор Громов. Това е най-съвършеният модел — отговори Електроник, а Реси, който лежеше до краката му, замаха е късата си опашка.

„Основно правило на поведение — четеше по-нататък Сироежкин — точно изпълнение на заповедите, които дава стопанинът. Самостоятелността и свободата на действия помагат на модела да спазва основното правило на поведение.“

В този пункт Електроник с тебешир записа след думата „стопанин“: „И неговият приятел“. На което Реси утвърдително лавна, сякаш можеше да чете.

Електроник извади от джоба малка метална кутийка и я подаде на Сергей:

— Вземи. Това е транзистор. Сега Реси ще те чуе дори от сто километра. Ти си стопанинът. Ти си приятелят. Аз вече казах това, Реси го запомни. Вземи!

Сергей пое внимателно лекия сребрист транзистор и не можеше да повярва, че е за него.

— Но през лятото аз забравих всички формули, всички теореми, които знаех. Как ще командувам Реси?

— Можеш да го командуваш и с обикновени думи. Реси сам ги превежда на езика на формулите.

Сергей въздъхна облекчено и каза тихо пред сребристата решетка на транзистора:

— Реси, при мен!

С един скок кучето се намери до новия си стопанин и застана неподвижно в краката му.

Сергей огледа внимателно фоксера: щръкнали уши — едното малко по-дълго от другото, умни очи зад рунтавите кичури, опашка, колкото морков. Разтвори мустаците му, надзърна в устата и видя червен език и много остри зъби. Опипа здравите, удължени стъпала.

— Като истинско! — каза възхитен Сергей.

— Точност до последното косъмче — похвали се Електроник.

— И лае.

— Лаят не само кучетата. Могат да лаят чакалите, лисиците хиените, северните делфини и някои риби. Дори врабецът, когато е много ядосан, ръмжи като куче. — Електроник както обикновено знаеше всичко на света и не допускаше неточности в езика на събеседника си.

— Чакай — каза Сироежкин, като бършеше с длан челото си. — Нищо не разбирам, всичко се обърка в главата ми. Нима това, което е написано тук, е за Реси? — Той показа на дъската.

— Аз и така съм до тебе — сериозно отговори Електроник. — Какво неразбираемо има тук? Още в първия ред е казано, чий е този технически паспорт.

— „Изключително електронно куче. Щраус. И така нататък“ — прочете пак Сергей. — Значи и за мене Реси ще е Щраус. И така нататък?

— Разбира се. Ние вече решихме това веднъж завинаги.

— Но нали Реси не е щраус, не е котка, не е делфин, не е врана — продължаваше замислено Сергей.

— Не е делфин, не е врана — повтори Електроник. — Той е всичко това заедно. Реси е Реси, машина със специална конструкция.

— Гениално! — въздъхна Сироежкин. — Как можа да измислиш това?

— Когато всички отидоха във ваканция — почна да разказва сякаш на себе си Електроник, — отначало не знаех какво да правя. Разбира се, четях, занимавах се с изоставащите, подготвих учебния материал за Таратар — всичко това е дребна работа. Отби се веднъж една старица, помоли ме да й намеря изгубения бидон. Намерих го. Позвъни ми Виктор Неделин, знаеш го, от десети „А“. Станало му скучно на Черно море и решил да потренира с мен решаване на задачи. Потренира се и вече не позвъни… Постоянно се отбиваха разни хора. Дойдат, питат: „Електроник ли е?“ — погледнат ме, поклатят глава и си отидат. Та затова окачих на вратата тази табелка: „Без въпрос не влизай“. Без умен въпрос, разбира се…

На Серьожа му дожаля за Електроник. Докато той в лагера е ритал топка, гмуркал се е в реката, лапал е лакомо на закуски и вечери, пял е до прегракване край лагерния огън, неговият приятел е прекарвал времето си в пустия и прашен кабинет по математика…

Вярно, малко по-сетне, след срещата с учителя му, животът на Електроник се промени. Професор Громов го заведе в института и му показа новия си труд. Електроник четеше внимателно страниците, изпълнени с дребния професорски почерк. Като добър математик и достоен ученик на Громов не само моментално запомняше схемите и формулите, но виждаше в тях смело решение на нови закони — на законите за движение, зрение, слух, равновесие, ориентация, защита от опасност.

В тези минути Електроник си представяше едно необикновено същество…

— Разбра ли всичко? — попита Гел Иванович и внимателно погледна ученика си.

— Разбрах — потвърди спокойно Електроник.

— Виждаш ли, нужна ми е твоята помощ. Тези формули са за едно авторитетно научно списание, което настоява да изпратя статия. Но тук не са довършени някои изчисления. Аз, разбира се, мога да ги направя и сам, но ти смяташ много по-бързо от мене.

— Утре изчисленията ще са готови.

— Прекрасно — зарадва се професорът. — Значи имам в аванс още един ден, за написването на статията.

Електроник остана в лабораторията на Громов. Започна прилежно да изпълнява поръката. На учителя си не каза нищо за съществото, което му се мяркаше във формулите и което той по-късно нарече с името Реси…

Може би в оная нощ електронното момче си представи собственото си появяване на бял свят. Спомни си обемистите сметачни машини, които непрекъснато проверяват сложните схеми. Спомни си как пласт след пласт от най-тънки ленти се съставяше неговият организъм. И момента, когато за пръв път видя този огромен сложен свят…

На сутринта, идвайки до вратата Гел Иванович чу страшно жужене. Нито едни от механизмите в лабораторията му не издаваше подобни звуци. Професорът погледна табелката и се убеди, че жуженето идва именно от неговата стая.

Като влезе в лабораторията, Громов остана като поразен. Счупени прибори, празни калъфи на сметачни машини, разхвърляни на пода блокове и детайли. Всичко това показваше, че с неговия ученик се беше случило нещо непоправимо. Ето го и него сред купчина детайли. Спокойно се изправя, като вижда учителя си, поздравява и казва:

— Извинете, професоре, аз не съм довършил работата си и не успях да поставя в ред нещата.

— Тъй… — каза Громов и извади от джоба своята знаменита лула. — Тъй-тъй… — повтори той, като разпалваше лулата си и малко се поуспокои. И тъй, това е ред… — Той огледа разхвърлената лаборатория. — Редът според мене е съвсем друго положение на нещата. За какъв ред, Електроник, говориш ти?

И отново го учуди непривичното жужене. В ъгъла на стаята работеше някаква машинка, голяма колкото чанта. Види се, заради нея Електроник беше нагласил толкова техника. Малка, пък шуми, та се чува из цялата стая!…

— Не може ли да работи по-тихо? — попита Гел Иванович и отиде при машината.

Електроник разпери ръце.

— Ей сега тук ще се събере целият институт и аз ще трябва да обяснявам на дирекцията, че всичко това е идеалния ред!… Налага се да разглобим твоето изобретение.

Какво можеше да му възрази ученикът?

Заедно разглобиха машината.

Седнал на пода пред разхвърляните детайли, Гел Иванович пушеше с лулата си. После каза:

— Интересно… Ами ако отново сглобим този модел? Дали няма да шуми по-малко?

— Гарантирам, че Реси ще е много мълчалив — подхвана Електроник. — На никого няма да пречи!

— Реси ли? — повтори Громов. — Защо Реси?

И тогава Електроник разшифрова името на това странно същество, на тази нова машина, която си беше представил във всичките й подробности, след като прочете и обмисли труда на професора. Той говореше за нея като за жива, и Громов остана поразен от неговата убедителност. Учителят слушаше ученика си и съвсем забрави, че пред него стои електронно подобие на човек; слушаше, забравил, че това е негов ученик; слушаше, както колега слуша колегата си, и размишляваше на ум: „Реси… Добре е измислено… Дори на електронното момче е нужен приятел… Според мен има всички основания да направи Реси преди всичко куче…“

Учителят и ученикът сглобиха отново малката машинка. Този път тя работеше беззвучно. После дойдоха учените от съседните лаборатории и се усмихваха, като гледаха новото творение: всички знаеха навика на професора да придава на своите изобретения необичайни форми. А на другия ден сътрудниците донесоха албуми и фотографии на породисти кучета, двама доктори на науките доведоха своите домашни четирикраки приятели. След дълги обсъждалия учителят и ученикът избраха за образец рунтавия черен фоксер.

Така се роди Реси, любимецът на целия институт.

— Значи ти си изобретил Реси? — попита Сироежкин, като изслуша приятеля си.

— Не. — Електроник поклати глава. — Идеята не е моя. Но моят учител веднъж каза: „Мислите, които ми хрумнаха, бих могъл да превърна поради непрактичността си в едно обемисто съоръжение. За щастие моят ученик, който обладава точност и здрав разум, успя за една нощ да разглоби всички прибори и да построи тази твърде малка, прекрасно функционираща машина.“

— Аха, щом е казал така, значи ти си конструкторът! — настояваше Сергей.

— Не бързай с изводите — предупреди го Електроник. — Аз отдавна, отдавна бих могъл да построя куче. Но какво щеше да е Реси без новите формули? Глупава черна кутия с опашка — и толкоз.

— На мене ми изглежда умен — каза Сергей.

Впечатленията бяха толкова много, че Сироежкин забрави да уточни какво значеха неразбираемите думи „И така нататък“ в името на Реси.

(обратно)

На другия ден след запознаването на Сироежкин с Реси приятелите отидоха в института, където, както загадъчно беше казал Електроник, трябваше да се състои поредната тренировка на модела. Сергей очакваше, че ще идат на спортната площадка или на някоя просторна алея, ще отмерят там сто метра и Реси ще ги вземе бегом за общо учудване, за три цяло и две десети от секундата. Но те отминаха лехите с едри есенни цветя, изкачиха се по мраморното стълбище и почнаха да тичат между дебелите колони, сякаш съвсем бяха забравили защо са дошли в тази сграда, когато ги прекъсна един познат глас:

— Драго ми е да видя тази дружна компания.

Професор Громов с удоволствие наблюдаваше играта на децата и кучето. „Всички сме едни и същи в детството — помиели си Громов, — обичаме да тичаме, да се блъскаме, да окачаме, да викаме. Малките еленчета скачат по поляната, катеричките прескачат от дърво на дърво, видрите се хлъзгат по лапи върху първия лед, дори глупавите патици, без да мърдат, се носят заедно с бурното течение — тази особена радост от движението, от скоростта, от наслаждаването на света. Ето шмугват се двамата между колоните, лае кучето и на всички им е добре“.

Но урокът си е урок, времето на голямата електронна машина е разпределено по часове и Громов е принуден да повика приятелите.

— Чудя се само как Реси ви различава — шеговито каза професорът. — Ето какво може да направи една случайна фотография в описание. Едва бяхме направили по тази фотография Електроник и вече се появи оригиналът, та всичко обърка… Виновен съм, няма да човъркам миналото, можеш да не се мръщиш, драги програмисте. Впрочем, Електроник, имай предвид, че ти си единственото електронно момче, което се смее. В нито една машина в света още не са вложени емоции. Учените не знаят до какво ще доведе това. Може да се каже, Електроник, ти си първият опитен образец и ние със Сергей отговаряме за всички последици. Моля те да се отнасяш към себе си колкото може по-критично…

Гел Иванович Громов въведе приятелите в машинната зала, покани ги да седнат в креслата пред разноцветните бутони на пулта.

Реси видя направения му знак и покорно легна на пода.

— Командвай — каза професорът и подаде на Електроник изписан лист. — Ето условията на задачата. — Самият той остана прав зад гърба на Сироежкин. — Сега, Серьожа, ще почне игра на гонитба: преследвач и преследван. Много увлекателна, с разни хитрости, но разбира се, математическа игра. Ще се опитам да ти обясня едно-друго, ако самият аз разбера.

Електроник защрака бутоните, за да въведе условията в машината, и в същия миг зажужа някакъв странен звук на комар. Громов кимна към Реси и Сергей се досети, че Електроник, без да губи напразно време, много бързо чете задачата на механичното куче.

Те се разбираха отлично едни друг — конструкторът и неговото творение. Електроник можеше да дава команди на Реси с думи, цифри или формули — с пълен глас, шепнешком и дори като мълчи, на ум: техните миниатюрни предаватели работеха на една вълна. Разбира се, това не значеше, че Реси разбира всички думи на човешката реч и че в едно прекрасно утро можеше да проговори… за хубавото време — ако беше така, Реси навярно нямаше да го наричат Реси, а другояче. Но ако Серьожа дадеше команда на кучето: „Реси, моля ти се, вземи от масата синия том със съчиненията на Бурбаки и го отнеси на Електроник, а на мене донеси топката от пинг-понга“ — Реси веднага изпълняваше молбата, защото специални механизми вътре в него превеждаха обикновените думи на езика в математически символи и после в сигнали, които мигновено намираха в схемата на паметта му нужната информация — това, което хората наричат с думи „син“, „вземи“, „топка“. Транзисторът, който му подари Електроник, Сергей заши в джоба на ризата си. Сега в целия свят само двама можеха да командват Реси от разстояние — Електроник и неговият приятел.

Честно казано, Сергей не успя да улови всички тънкости на гонитбата, която ставаше на малкия екран, макар че Гел Иванович старателно обясняваше хода на събитията. Но главното беше ясно: светлата точка е преследвачът, вместо него мислеше огромната умна машина, а тъмната точка в центъра е Реси, който не искаше да го хванат. Реси беше самото спокойствие, той нито веднъж не погледна към екрана. Но неговият механизъм работеше напрегнато и решаваше сложна задача; сигналите от Реси отиваха по тънка жица към машината и се отразяваха на екрана. Двете точки дълго се гониха във вътрешността на някакъв цилиндър, изкривен и извит като чудна раковина на мида или като фантастична звездна спирала, и това заплетено пространство означаваше гора, поле, морски дълбочини или самия космос, — но жертвата никак не се даваше на преследвача, все хитруваше, извърташе се внезапно, само и само да не попадне в опасната покрита с тъмна сянка зона на преследвача, където той можеше лесно да я настигне.

Сироежкин си спомни, че някога така в състезание с обемистата машина се е обучавал и Електроник. Професор Громов е седял до пулта и е давал на ученика си различни задачи; ако Електроник сбъркаше, ако направеше неправилен ход, професорът натискаше бутона: стоп, грешка! Електроник за миг запомняше грешката и никога вече не я повтаряше… И ето сега на пулта е не Громов, а неговият бивш ученик. И професорът спокойно наблюдава не само Електроник, но и новото му изобретение.

— Отличен резултат — каза Громов, — макар две-три извивки в движенията на Раси да бяха излишни. Мисля, че Реси ще ги запомни и следващия път ще е по-умен.

Сергей беше приклекнал и галеше с ръка победителя. „Интересно — мислеше си Сергей, — а в едно истинско преследване ще може ли да избяга от преследвача? Или аз гледах само една математическа шега?“

— Учи се, Реси! — поучително се обърна Електроник към своя ученик. — Още няколко урока и ти ще учудиш всички с ловкостта и скоростта си.

— Реси ще завоюва света! — каза разгорещен от внезапното хрумване Сироежкин.

— Светът е много сложен — уточни Електроник. — Но нашият Реси е гъвкава система, той може да се ориентира в променящата се обстановка.

— Ти говориш скучно. Реси е роден за подвизи. Иначе защо трябваше да го изобретяваш?!

— Проверка на новите схеми — нима това е малко? Ами самият аз…

— Ти си друго нещо…

Те преминаха от машинната зала в лабораторията, защото времето им беше изтекло и мястото при пулта заеха хора от института. Громов не се месеше в спора на нашите приятели, разхождаше се от край до край из стаята и повтаряше любимите му Шекспирови думи:

Има много нещо на света, приятелю Хорацио, което не са сънували дори мъдреците…1

После те гледаха телевизор и това също беше урок за Реси. Една чужда телевизионна станция излъчваше откриването на зоологическа градина в далечния западноевропейски град Таймер. Телевизионните камери, поставени на хеликоптери, показваха огледалото на езера с жерави, патици, фламинго, застанали неподвижно на скалата диви кози, участък от африканска степ с бягащи антилопи, кротко стадо от слонове, дремещи в зелена горичка.

Дикторът обяви, че ще говори собственикът на най-голямата в Европа зоологическа градина „Светът на животните“ доктор Манфред фон Круг. Докторът стоеше в групата на парадно облечените гости и именитите съграждани и с тих глас говореше пред микрофона:

— През последните сто години на Земята са изчезнали над сто вида ценни животни. Хората никога вече не ще могат да видят бързия индийски гепард, с който са ходили на лов махараджите. Не ще погалят доверчивия ленивец, няма да чуят пеенето на морските сирени, които са запленявали спътниците на Одисей. Сега на планетата са останали четиристотин тигри, седемстотин леопарда, двеста кашмирски елена, сто и дванайсет африкански носорога и шестдесет и два индийски. Те също са застрашени от измиране — в последните кътчета на охраняваната природа, в резерватите, в зоологическите градини, и нашите потомци може би ще знаят за тигъра само от фотографиите.

— Мрачна картина нарисува фон Круг — каза тихо Гел Иванович. — Човек може да си помисли, че той наистина се е загрижил за бъдещето…

— А вие познавате ли го? — попита Серьожа.

— Срещали сме се на заседания на Международния съвет за опазване на животните…

— В наше време — продължаваше фон Круг, заел с тъмните си очила почти целия екран — в наши дни, когато пролетта идва в градовете без песента на птиците, без първите кокичета под дърветата, градските деца неосъзнато тъгуват за природата. Те искат да видят животни, да чуят пеенето на птици! В този „Свят на животните“ — докторът махна с ръка и посочи живописните врати на зоологическата градина — сред обикновените носорози, гамадрили, чапли има и особени животни. По своето поведение и външен вид те не се отличават от живите си събратя. Науката успя да продължи живота им за дълго време, като замени някои органи и тъкани със сигурни механизми и материали. И след десетилетия нашите внуци ще идват в „Света на животните“ да се возят върху гърба на камилата, да се смеят на дяволитите шимпанзета, да рисуват тигър от натура.

— Ура! — завика Сироежкин. — Да живеят вечните тигри!

И млъкна, като видя, че Громов клати глава, а Електроник седи неподвижно.

— Ние посочихме възможния път за опазване на редките животни и работата на ония, които охраняват и ценят природата, е да го приемат или отхвърлят. Вратите на моите лаборатории са отворени. Както и вратата на „Светът на животните“.

— Възмутително! — каза високо Громов. — За своите опити той погуби десетки редки животни.

— Погуби ли? — измърмори Сироежкин, без да разбира нещо.

А Електроник педантично повтори:

— Десетки ценни животни…

Професорът включи видеотелефона и набра номера.

— Слушам ви, Гел Иванович — каза един човек с резки бръчки на лицето.

Сироежкин позна академик Немнонов, който беше говорил пред учениците.

— Николай Николаевич, гледахте ли новото откритие на фон Крут?

— Гледах. Нашият общ стар противник — усмихна се Немнонов.

— Това, което направи той — пламенно продължи Гел Иванович, — противоречи на елементарната етика на един учен. Той дори не поиска мнението на Международния съвет.

— Да си кажа право, и аз не очаквах, че фон Круг ще премине в атака толкова бързо. Вашите предложения?

— Протест в Съвета за опазване на животните… И още, аз срочно пиша и ще публикувам статия за вредата от подобна теория. И накрая ние трябва да се срещнем и да обсъдим подробно всичко.

— Добре, Гел Иванович. Още довечера.

Екранът изгасна, но професорът не можеше да се успокои. Той се разхождаше из стаята, беше забравил за момчетата и се обръщаше към самия себе си:

— И мене си ме бива: не успях на време да завърша статията. Сега и на едно дете е ясно, че това, което обещава фон Круг, прилича по-скоро на машина, отколкото, на живо същество…

Гел Иванович — каза високо Сергей, — ами това — И Сироежкин изразително погледна към Реси.

Громов се спря, усмихна се, като разбра недовършения въпрос.

— Реси си е Реси, а тигърът си е тигър загадъчно отговори той. — Ти никога ли не си виждал тигър?

— Не-е.

— Не си. На него само мустаците му да знаеш какви са!… — Очите на Громов бяха сериозни, дори прекалено сериозни. — И още един въпрос, драги Сироежкин: може или не може да се запазят на планетата тигрите…

Приятелите изтичаха в институтския двор.

— Реси, напред! — изкомандува Електроник.

И черното куче прескача високия храст, за един миг изтичва до другия край на двора, скрива се във вратата.

— Реси, назад! — спокойно казва Сергей, като знае, че кучето го чува отлично с транзистора. Ако ще да е на сто километра и повика Реси, той ще довтаса тичешком.

Реси се връща при момчетата, сяда до краката им, гледа ги в лицето. Какво повече? То никак не се е изморило, хълбоците му не се вдигат, езикът му не е изплезен.

— Реси, отнеси писъмцето на професора. — Електроник подава лист хартия. — Забравих да му кажа довиждане.

— Реси, при мен! И аз забравих…

Громов им маха през прозореца и шеговито казва: „Ах вие, деца, ах вие, зверчета…“

През живота си доктор Громов беше създал много механизми, но винаги се стараеше да превръща неживото в живо, а не обратното. Понякога му се смееха, че се увлича по изработването на играчки — той не се обиждаше, защото знаеше, че тези модели са не по-малко ценни от големите машини. Неговата пеперуда летеше винаги към светлината; червеният лисугер с най-правдивите в света очи се стараеше да докаже, че се движи най-бързо от всички; бъбривият папагал говореше на четиридесет езика… Громов си спомни за всички „свои деца“ и му стана жал за тях: те твърде старателно изпълняваха задачата си, като доказваха неговите, на Громов, нови идеи. Вярната пеперуда, която винаги летеше към светлината на нощната лампа, веднъж беше привлечена от пламъка на голям пожар и не се върна… Почти всички модели се бяха счупили и сега са забравени, но схемите им влязоха в книгата по кибернетика — играчките свършиха работата си за науката. Остана Електроник, а сега ето и Реси. Твърде сложни механизми. Какво ще му подскажат те на него, на Громов, и на другите учени? Трудно е да се предвиди…

(обратно)

Спряха оркестрите и при дванайсетте входа на зоопарка. Балоните с формата на смешни зверчета отплаваха в спокойното небе. Пъстрите автофургони на фирмите с приглушени мотори поеха по пътищата. Възрастни и деца с любопитство гледаха през стъклата и очакваха кога ще се мерне в тревата гъвкавото тяло на дивата котка, кога ще пресече пътя замисленият слон или ще профучи през чупещите се храсти носорогът. В „Света на животните“ зверовете се разхождаха свободно. В „клетките“ на колела пътуваха зрителите и това беше необикновено забавно, караше хората да нервничат по малко, макар че нито едно животно, както обясниха екскурзоводите, не напада машина. Някои зрители разглеждаха парка с безшумни хеликоптери, като се наслаждаваха от съседството на савани и тайги, на планини и пустини, изучаваха ги през биноклите, с увлечение фотографираха нищо не подозиращите водни животни.

Тук човек можеше да види обитатели на разни континенти на Земята. Гигантите на тропическите страни — слонове, биволи, хипопотами — стъпкват в храсталаците пътеки към водопоите и солените почви; под гигантските надути с въздух куполи на „Арктика“ и „Антарктика“ блаженствуват на ледени блокове бели мечки, моржове, тюлени, пингвини; на гористите острови живеят маймуни; а ето я и празната още вана на океанариума, където наскоро ще се разположат китове и делфини.

Кортежът на почетните посетители напусна сивите гранитни слонове, които подпираха с гърбовете си арката на парадния вход, чудновато извитите бронзови дървета, които обкръжаваха гроба на един природоизследовател от миналия век, чието име при откриване на церемонията, спомена професор фон Круг. Стопаните тържествуваха: техният мъничък и скромен град Таймер, споменат в справочниците само с един ред като родно място на велик зоолог и днес привлича вниманието на света. Там, където преди няколко години стояха широки празни места, е създаден „рай на животните от всички континенти“. Вятърът отнесе смешните балони — опашати, рогати, с големи очи — и може би в някой голям град някое момченце ще улови за дългия крак чапла и ще прочете „Светът на животните“. И завинаги ще запомни името на зоопарка и името на тайнствения далечен Таймер — такава е силата на рекламата…

Ниският „шел“ на професора завършваше кортежа на колите, фон Круг беше в мрачно настроение. Той не възнамеряваше да разглежда „Светът на животните“, но трябваше да придружава гостите.

Какво да се прави, известният човек винаги има много задължения и дори когато са неприятни, трябва да ги изпълнява. В речта си, излъчвана от телевизията на много страни, професорът се обръщаше към децата, подаряваше им вечни животни. Фон Круг се дразнеше от шума и палавостта на децата. Но той знаеше, че всички велики изобретения трябва да бъдат адресирани към потомците. Детството на самия фон Круг беше сурово, той не обичаше да си го спомня. Приятни бяха само часовете, прекарани в семейната библиотека. Там, край лавиците със стари книги, в ням разговор със завоевателите на миналото момчето мечтаеше за слава, за могъщество, за управление на света от сумрачната стая на старата вила…

Седнал неподвижно в колата, фон Круг виждаше, как с бавна крачка, като се оглеждат за автомобили, се отдръпват от пътя група лъвове, как се наслаждават в калта хипопотами и носорози с бели чапли по гърбовете. Докторът можа да различи сред животните своите „вечни модели“ и му се струваше, че неговият жираф прекалено заучено огризва клонките на дърветата, че неговата зебра скача някак вдървено, че неговият слон, като посипва гърба си с пясък, не изразява никакво удоволствие.

Другите животни, не механичните, а живите, докарани от резервати и зоопаркове, не ги деляха от стадата, отнасяха се като с равни, но доктор Круг отлично знаеше, че в сложната стълбица на подчинение на стадото — от страшния водач до последния редови — неговите животни заемаха най-долното стъпало. Те не умееха да се държат както трябва, не познаваха чувството страх, не усещаха болка, не изгаряха от изблик на сили. Тях не ги вълнуваше мирисът на кръвта. Те не изпитваха изобщо никакви чувства!

При птичите езера фон Круг внезапно заповяда на Мик Ури да отбие в страни и професорският „шел“, като се отдели от кортежа, тръгна към маймунарника. Те минаха край острова със скачащите по клоните макаци, покрай горското езеро, посред което две групи шимпанзета бяха устроили своя обикновен „карнавал“ с диви викове и щураво тичане, и излязоха при площадката на горилите.

Колата меко спря. Фон Круг продължи нататък пеш. Тунелът от много здраво стъкло беше направен за посетители, които желаеха да се срещнат лице е лице със страшните предци.

Една двуметрова горила се показа от гората и с разлюлян вървеж, като се опираше с една ръка в земята, тръпна към човека. Спокойно и меланхолично горилата дойде до стъклото, изправи се в целия си гигантски ръст, спря се, като едва доловимо се поклащаше от крак на крак. Фон Круг сне очилата, приближи лицето си до стъклото, през което ясно се виждаше косматата, с обърнати ноздри и с дълбоко хлътнали очни кухини безобразна мутра. Около минута те се гледаха един друг в очите…

После звярът се обърна и пак така меланхолично се затътри нататък.

Фон Круг сви юмруци. Проклятие! Истинската горила, ако я погледнеш право в очите, ще вземе това за предизвикателство и ще се нахвърли да се бие. С един замах гигантът може да отскубне главата на човека, ако разбира се, не го отделяше дебелото стъкло от противника му. Това беше лабораторен звяр. Безразлична меланхолична горила.

— У дома! — заповяда фон Круг на шофьора.

Ури се обърна и за пръв път видя очите на господаря си: бледосини, присвити, те изглеждаха не толкова страшни, както зад стъклата на очилата.

— Виж какво, Ури — каза по пътя барон фон Круг. — Има само една машина, която е заредена с човешки емоции. На пръв поглед е играчка; може наистина да е играчка. Но не тава е важното. Моделът на професор Громов притежава чувства, недостъпни засега на никоя друга машина. Тя ми трябва. Ясно ли е, Ури?

Мик Ури ритна калъфа на контрабаса и, хванал в отпуснатата си ръка стоманения прът, тръгна към дивана. Едва сега, когато видя презрително блесналите очи на момчето, Ури разбра, че се е случило нещо непоправимо: той беше докарал не машина, а едно момче, което приличаше много на Електроник, може би негов двойник. Ури винаги живееше по принципа „да или не“ — победа или поражение и не допускаше никакви случайности. Случайностите караха уравновесения Ури да губи самообладание. Той пропътува над хиляда километра, благополучно премина със своя „научен багаж“ митницата, може да се каже, почти беше изпълнил заповедта на господаря си. И ето, че…

Ури не успя да замахне по кучето: чу се сух трясък — зъбите на кучето прегризаха стоманата. Нападателят с най-голямата пъргавина, която притежаваше, отскочи зад квадратната машина.

„По дяволите това куче! — реши той, като преценяваше с поглед разярения фоксер. — По-добре да понеса скандала, отколкото да ходя без ръце“. — Той натисна бутона на машината за високо напрежение.

Железният сандък, бавно подтикван от човека, потегли към кучето. Момчето, сгушено в края на дивана, следеше страшния механизъм. Фоксерът остана като закован на място и сякаш се мъчеше да разбере какво е това чудовище, което иска да го нападне. Под твърдите кичури козина живо святкаха зелените очи.

— Не бива! — изплашено извика момчето.

Гласът му се сля с трясъка на силна гръмотевица. Човекът падна.

Когато Ури отвори очи, видя пред себе си озъбена куча уста. Ури скочи. Той не разбираше какво се бе случило. На пода димеше шнурът от разнебитената машина…

Мик Ури бръкна в джоба. Той успя да даде само един безшумен изстрел. В същата секунда черна сянка го накара да изпусне пистолета. Ръката на Ури сякаш се схвана.

— Махайте се веднага! — извика момчето. — Махайте се, че то ще ви… — И момчето сложи длан на устата си, защото изведнъж си спомни, че предупреждението му може да бъде взето за заповед.

Мик Ури блъсна с рамо вратата и изчезна в тъмния професорски кабинет…

— Пистолет срещу дете и куче — презрително каза фон Круг, като наливаше вода на Ури. — Не ти ли се струва, Мик Ури, че всичко това е недостойно за един управител?

— Това не е куче! — Управителят изпи чашата, изля останалото в дланта си и намокри бръснатата си глава. — Дяволска работа!

За оръжието Ури не каза нищо. Професорът, разбира се, знаеше, че пистолетът стреля със сънотворни мълнии, които веднага приспиват жертвата. Ами ако имаше и куршуми?… Ури остана със странното впечатление, че кучето се мъчеше да го обезоръжи и не го нападаше сериозно.

— Отличен модел — съгласи се фон Круг. — Виждам ръката на професор Громов. Въпреки че е разсеян и непохватен, успял е да направи машината. „Дяволска работа“! Най-сетне, Ури, ти взе да различаваш модела от оригинала. Доволен съм, че тази „дяволска работа“ е дошла в моя дом. Ще видим какво мисли да прави…

Той усили звука.

— Да се махаме оттука, Реси! — чу се молещ глас.

На екрана момчето изтича към вратата и се огледа. Кучето седеше на пода.

— Реси, при мен!

Кучето не мръдна.

— Какво ти е, Реси? — Момчето се върна при кучето. — Чуваш ли: казвам — да бягаме!… — Кучето не помръдна от място. Момчето изтри с ръка челото си. — Май че почвам да се досещам… Ти имаш друга заповед… — Той погледна към вратата: дали не каза нещо не за казване? — Добре, Реси… покажи ми и аз ще разбора.

Кучето скокна на дивана. Момчето седна до него. Кучето протегна лапи, постави на тях главата си. И момчето легна, изтегнато в цял ръст.

— Ти ще ме пазиш… — със сънен глас каза момчето. — Съгласен съм… С тебе от нищо не ме е страх. Така съм уморен…

И кучето радостно залая.

— Кой на кого е на гости? — фон Круг изключи звука.

Само това липсваше! Нахалното момче, което го ухапа за пръста, като стопанин легна на дивана. А помощникът му, който с една ръка може да събори бик, е победен от машината и изглежда безпомощен. Впрочем Ури е твърде механична конструкция, новите изобретения не са за неговата глава… Професорът погледна иронично управителя си:

— Сега, Ури, за да излезеш оттук, ще трябва да минеш покрий дивана. Така ли е, Ури?

Ури мълчеше.

— Или може би да извикаме полиция? — Докторът се разсмя нервно и Ури го погледна учудено. — За днес, мисля, стигат толкова приключения — завърши сухо фон Круг и решително тръгна към вратата. — Оставаш за заложник. Ще имаш време да помислиш за грешката си.

Върна го позвъняването на телефона.

— Господин докторе, пристигнал ви е гост. Руският професор Громов — доложи секретарят от първия етаж. Господин Громов моли да го приемете веднага…

— Готов съм да приема господин професора… — Фон Круг помълча малко. — И моля ви, не придружавайте господин професора. Обяснете му откъде трябва да мине.

(обратно)

Сироежкин не помнеше точно как го бяха хванали, макар че това се случи тази сутрин, само преди няколко часа. Беше в познатия двор и изведнъж чужд дом, чужди лица.

Струва му се, на пустата улица при него се бе приближил един дебел човек и някак странно, на срички попита: — „Е-лек-тро-ник?“… — „Да“ — кимна Сергей: понякога на шега той се представяше за знаменития си приятел. И наведнъж стана тъмно…

Момчето успя само да извика: „На помощ, Реси!…“

И Реси като черна мълния изскочи от училището, щом чу вика. С огромни скокове, като слисваше минувачите и шофьорите, той тичаше по шосето, слушаше шепота на момчето и едновременно изпращаше сигнали за тревога на Електроник, докато дотича до аерогарата. Куфарът-контрабас вече беше качен в самолета и Реси се долепи до нечий крак, изтича по стълбата, по корем пропълзя под креслата. Той намери мястото, където под пода, в тъмния багажник и в душния куфар пулсираше живо сърце, усилено от зашития в джоба транзистор, и почна да драска по метала.

Реси получи заповед да не изостава от Сироежкин. Разбира се, Реси не можеше да каже на Електроник нито аерогарата, нито номера на рейса, но посочи точно посоката, в която тичаше, времето, когато излетя заедно с огромната машина, и скоростта на полета. По пътя той се мушна в нечия чанта и притихна…

На летището професор Громов и Електроник разбраха по часа на излитането къде отиваше самолетът — в град Таймер. И тук за пръв път една смътна догадка порази професора: „Нима е фон Круг?…“ Градът беше прочут със зоопарка, си „Светът на животните“ и лабораториите на фон Круг.

Те кацнаха в Таймер само час след Мик Ури и Громов каза на шофьора на таксито адреса: „Вилата на фон Круг“. Вече нямаше никакви съмнения: Електроник знаеше точно какво беше станало във вилата.

— Без тебе съм като без глава — каза професорът на Електроник, докато гледаше с любопитство улиците на непознатия град. — Е, май че се досетих къде е сега Реси, къде се изгуби Сергей и че изобщо в наши дни е възможно такава злодеяние?! Едно не мога да разбера: защо на фон Круг е притрябвал твоят приятел? Или той… — И Гел Иванович погледна Електроник и загадъчно примижа…

Таксито влезе в двора, заведе гостите до входа на вилата. Шофьорът закара колата под сянката. Громов и Електроник се изкачиха на третия етаж.

Стопанинът посрещна колегата си в приемната. Но преди да успее да каже и една дума, при влезлите се метна черното куче, а след него и момчето.

— Гел Иванович! Електроник! Аз съм… Сироежкин!…

Громов прегърна бледния Сироежкин.

— Не си се излъгал… Ние сме тук… Ние с Електроник много се разтревожихме за тебе. Дойдохме да те вземам.

— Аз ви чаках… Аз знаех… — замърмори смутено Сергей. — Реси ме спаси… А сега вие… Електроник, как се радвам…

И той с грейнали от щастие очи гледаше своите. После взе да друса ръката на Електроник.

Само един поглед към момчетата, които се усмихваха и се тупаха по рамо, беше достатъчен за доктор Крут, за да разбере защо помощникът му беше допуснал грешката. Единствената в света машина умееше да се усмихва и затова не можеше да се различи от живото момче. Това, което на езика на науката се нарича машина с емоции, това, което не достигаше на неговите механични животни, стоеше сега на две крачки от него. „Отлично, отлично, колега Громов“ — каза на себе си фон Крут.

Той покани Громов в кабинета. Момчетата и кучето останаха в приемната.

— Надявах се да ви видя, господин Громов… — започна фон Круг, като канеше госта да седне.

Громов не седна.

— Обяснете какво значи всичко това, доктор Круг! — каза рязко той.

— Стана едно досадно и неприятно лично за мене недоразумение. — Фон Круг разтвори ръце.

— Моля да отговорите на въпроса ми! — прекъсна го гостът. — Защо момчето се оказа във вашия дом?

— Ще ви отговоря точно. — Фон Круг погледна студено госта. — За да довърша работата си, ми са нужни схеми на машини с емоции.

— Я виж какъв сте бил… — рече замислено Громов. Очите му изучаваха фон Круг, сякаш го виждаха за пръв път. Не на конгрес, не на заседание на Международния съвет, не на телевизионния екран — тук, в неговия дом, спипан в странната роля на похитител, фон Круг неочаквано каза фраза без обичайните красиви думи, фраза откровена и цинична, която изцяло издаваше безпомощността му като учен. Това разбраха и двамата събеседници.

Руският професор изглеждаше съвсем спокоен. Фон Круг неочаквано за себе си си представи мечка, която лениво следи палавите си мечета, но веднага дава на случайния любопитен да разбере какво значи майчина грижа.

След неловкото мълчание стопанинът продължи:

— Аз ви писах. Не получих отговор.

— Именно затова ли решихте да присвоите моите схеми?…

— Да преминем към въпроса. Тук, зад стената, има модел…

Фон Круг кимна към вратата и Мик Ури, който седеше неподвижен в ъгъла, разбра този знак посвоему: подскочи към вратата и я заключи. Громов се обърна.

— Главният ми управител — стопанинът на вилата — ни в клин, ни в ръкав представи помощника си.

Мик Ури демонстративно държеше в ръката си ключа. Доктор Круг се направи, че не забелязва мрачната решителност на помощника си.

— Макар и да уважавам вашия талант — продължи студено фон Круг, — вие винаги сте били непрактичен човек. Не разбрахте и досега, че животът е борба. Математиците, за ваше сведение, така стръвно се ядат един друг, както акулите. Ако някой закъснее с един ден, ако днес не е доказал теоремата, утре вече гърми името на друг учен. Ние с вас сме съперници отдавна и вие, господин Громов, трябва да признаете, че в съревнованието за най-новите модели аз съм ви изпреварил. Не ми достигат само детайли. Говоря ви направо, очи в очи — тази грамада от мускули не влиза в сметката! — фон Круг кимна към Ури.

— Господин фон Круг — спокойно се обърна Громов към противника си, след като го изслуша внимателно, — кой кого е изпреварил не зная, защото не се съревновавам лично с вас. Надявам се, че оценка на нашите работи ще дадат специалистите и по-точно Международният съвет. Винаги съм ви смятал за човек наблюдателен и педантичен. Много съжалявам, че запознаването ви с моя нов модел на нищо не е научило нито вас, нито вашия помощник, който на всичко отгоре е така лошо възпитан, че заключва гостите.

Споменаването на кучето вбеси Ури. Той почервеня от гняв, прекрачи напред със стиснат юмрук към господаря на Реси.

— Казвам се Мик Ури, господин професоре — изхриптя той. — Излъгал съм се само веднъж в живота си… Ние тук сме сами, господин професоре… Момчетата не влизат в сметката!

В тишината щракна ключалката и този слаб звук направи впечатление на изстрел. Фон Круг рязко се обърна към вратата. Помощникът му мудно схващаше какво е станало: „Дяволската машина отключва врати?“

Громов наблюдаваше усмихнат как през отворената врата влезе невъзмутимият Реси. Изведнъж Ури сграбчи тежкото кресло и го вдигна над главата си. Малкият фоксер израсна пред него на дългите си крака.

Гигантската, както се стори на Ури, кокоша лапа се сви странно и с мощен удар го отхвърли заедно с креслото. Ури загуби съзнание.

— Е, това вече е прекалено… — измърмори фон Круг и като вдигна стенната ламперия, влезе в асансьор, с който си служеше само той. — Можете да експериментирате без мене! — викна той от асансьора.

Ламперията се свлече на предишното си място.

— Напълно съм съгласен с вас — каза разсеяно Громов. — Впрочем, доктор Круг… къде отивате?… — Професорът съвсем се обърка, като гледаше бързото отстъпление на стопанина. — Реси, каква беше тази странна постъпка! По-точно, не Реси, а Електроник…

А Реси, като сгъна и прибра навътре щраусовите си крака и пак стана фоксер, затича около кабинета, заръмжа под масата, щракна някакъв бутон. Гел Иванович укорително погледна кучето, после — Електроник.

— Какво става тук? Електроник, обмисляй по-добре командите. Аз поисках само да отвори вратата… Но това съвсем не значи, че трябва да се събарят хора и да се спира асансьорът между етажите.

— Той вече заседна — със скърцащ глас рече Електроник.

— Пада му се! — подхвана Сироежкин. — В куфара беше още по-лошо.

Громов се усмихна:

— Вие май сте прави: нашият хазаин не е много гостоприемен. Сега, ще не ще, ще трябва да поскучае. Електроник, кажи на Реси да разбере за всеки случай как е самочувствието на доктора.

Реси се изправи до подвижната ламперия и Електроник обясни с хрипкавия си глас:

— Асансьорът е между втория и първия етаж. Шахтата води към мазето. Никакви особени звуци не се чуват от шахтата.

Меко позвъни сигнал, включи се репродукторът:

— Ало, пеликан — прозвуча далечен глас, — вика ви двайсет и шести. Двайсет и шести вика бързо господин професора…

— Какъв е този пеликан? — учуди се Гел Иванович. — Единият професор не може да дойде — каза той, като се обръщаше към репродуктора, — а другият пък няма пълномощия да отговаря за него…

„Там се е случило нещо? — помисли си Сироежкин. — На някого е нужна бърза помощ?“

— Гел Иванович, кажете им нещо!…

Гел Иванович стоеше насред кабинета и пускаше от лулата си кълба дим. Двайсет и шести три пъти вече повика пеликана. После друг глас, също далечен, но малко по-груб, изрече ясно:

— Докладва командирът на двайсет и шести. Задачата за „Света на животните“ е изпълнена. Уловени са над петдесет първокласни екземпляра. Утре заранта товарът ще бъде натоварен в самолети. Програма номер две също е изпълнена. Пеленгаторът зафиксира сто четиридесет и осем сигнала. Данните са предадени на посочената вълна…

По време на деловия доклад Громов отиде до бюрото и сякаш в размисли сложи пръсти на пулта. Но той вече не се колебаеше: включи се в разговора.

— Двайсет и шести, къде се намирате сега?

— Радвам се да ви чуя, господин професоре. — Гласът в репродуктора стана малко по-мек. — В квадрата единайсет-четиредесет и два. Сега почиваме, тук е сутрин. Можем да се движим само нощем.

— Горещо ли е? — попита съчувствено професорът.

— Над петдесет! Направо казано — пустиня! Но момчетата се държат. Сънните стрелци, господин професоре, без да жалят сили, изкарват заплатата си. — Гласът в репродуктора затрещя: далечният събеседник, явно, се беше засмял. — Ще сте доволни. Добро утро, господин професоре!

— Довиждане.

Сироежкин разбра, че се е случило нещо необикновено и въпросително гледаше професора. Електроник спокойно чакаше разпореждания.

Громов изключи репродуктора и се отпусна на стола. После стана, отиде до голямата карта на Африка, с примижали очи намери нужния квадрат и каза под мустак:

— Сънни стрелци… Ето къде били…

— Тук зад стената е поставена електронна машина — съобщи спокойно Електроник — Реси чувствува топлинното и излъчване.

— Щом Реси чувствува, значи машината работи — каза Громов. — Програма номер две… Какво ще да е това? Как забравих да попитам за нея?!

— Всички данни са в машината — спокойно продължи Електроник. — Мога да запомня последните съобщения.

— Ох, Електроник, — поклати глава професорът, — трудни задачи ми поставяш… Какво ще каже за всичко това стопанинът на машината?

— Той е в асансьора. И засега мълчи. — Електроник слушаше и докладваше.

— В последното ти съобщение има известна логика…

Громов не доизрече фразата, защото Електроник взе думите на професора за одобрение и изкомандува:

— Напред, Реси!

Реси подскочи към декорираната стена, където в едно кълбо се бяха сплели хиляди диви същества, дръпна висящия на халки гоблен. Ламперията, която приличаше на врата на асансьор, леко се подаде и отвори входа за машинната зала.

Електроник, седнал до пулта на машината, четеше мяркащите се на екрана цифри. Те бяха много — безкрайни колонки, които Електроник мигновено запомняше. Професорът измерваше мълчаливо е крачки дължината на машината.

Тази машина, която подпираше стените с железните си страни, беше огромна. Електроник, който попиваше цифрите, скоро стигна до извода, че би трябвало да седи тук няколко денонощия…

И Електроник се реши на подвиг, ако може да се нарече подвиг единственото правилно решение на малкия модел, който трябваше да подчини на себе си голямата мъдра машина. Той извади от Круговата машина няколко блока, сложи настрана детайлите, после извади от джоба си кутийката с транзистора и, като я скри в един от блоковете, внимателно постави всичко на място.

Електроник се включи към машината на фон Круг Сега можеше да не гледа екрана: той чуваше всички сигнали на машината. По радиото, на всякакво разстояние.

— Всичко тава аз не мога да запомня — каза със скърцащ глас Електроник. — Милиони цифри! Твърде голямо количество информация…

Професорът сложи ръка на рамото му.

— Изключи — посъветва го той. — Трябва да привикваш постепенно.

Учителят оцени подвига на ученика си. От този момент те ще знаят всички действия на фон Круг и на неговите експедиции. Скритият в машината предавател е настроен на Електрониковата вълна.

— Време е да се връщаме в къщи. — За днес стигат толкова впечатления — каза Гел Иванович и лицето му стана тъжно. — И да си вземам сбогом с Реси.

— Защо? — възкликнаха момчетата. — Защо да си вземем сбогом?

— Може ли Реси за осем-десет часа да измине над хиляда километра? — вместо отговор попита Громов Електроник.

— Може.

— Ще му предадеш по пътя ей тази задача. — Професорът подаде на ученика си едно листче.

Електроник плъзна поглед по формулата.

— Ще се оправи!

— Но защо Реси да не лети с нас в къщи? — недоумяваше Сироежкин, който не разбираше нищо.

— Сънните стрелци! — поясни кратко Громов и учудено погледна Сироежкин. — Чакай! Ти ми даде идея! Наистина, защо и Реси да не отлети? Защо да хаби напразно енергия! Централна Африка никак не е близко.

Громов и спътниците му излязоха от вилата. Таксито се отправи за аерогарата. На задната седалка между двете момчета се настани рошавото куче. С едното си ухо Реси слушаше формулите, с другото — откъслечните мъжки думи за своята сила и ловкост. И още чуваше, навярно, тихите думи на професор Громов:

— „И така нататък“… Умно измислено. Никога не знаеш какво изпитание те чака занапред. И ето го сериозния изпит. Дойде време да покаже своето „И така нататък“…

… Преди отлитането професор Громов позвъни от летището на секретаря на фон Круг:

— Извинете, моля. Забравих да ви кажа, когато се сбогувахме, че господин фон Круг, като ни изпращаше, заседна в асансьора между първия и втория етаж…

Черният фоксер остана в групата на пътниците, които чакаха самолет за Африка.

(обратно)

… Има два свята, в които живеят хора, наричащи себе си глъбинници. Глъбинниците рядко идват в градовете, с които ние сме свикнали, а като дойдат, тъгуват за своята странна сфера на дълбочините, където всичко е извито-криво, леко-безтегловно, необикновено тихо.

Първият свят е Космосът. Вторият — Океанът.

Космическата и подводната ера в историята на човечеството започнаха почти едновременно: след полета на Юрий Гагарин около земята и спускането в океана на Жак Пикар и Ден Уолш. Изучаването на Световния океан и на планетите от Слънчевата система привлече хора с особена сила на волята и здрав дух — специалисти, които могат да работят в непривична и враждебна за човека среда. Чудовищната тежест на водата и бездънната пустота на космоса — тези различни на пръв поглед условия — правеха близки обитателите на двата свята. Космическите станции и ракети, подводните домове и подводниците си приличаха в много отношения: глъбинниците еднакво се нуждаят от кислород и прясна вода, те се чувствуват откъснати от привичната, твърда земя. Двата свята изследваха неизвестното, съревноваваха се, шегуваха се едни с други, заедно и безобидно се смееха на ония чудаци-земляни, които години наред живеят под един покрив, ходят по една и съща улица, на работа и на ум не им идва да се гмурнат в океанската падина или да потичат по пясъците на Марс.

Космосът и Океанът държаха постоянна връзка. В кратките почивки между деловите разговори диспечерите обсъждаха новините от далечната Земя. Двама от тях — Астронавт и Командор — се познаваха отдавна и не изпускаха случай да си разменят мнения от разни, така да се каже „полюси“.

— Ало, Астронавт, харесва ли ти идеята за механичните животни в „Света на животните“? Гледал си, навярно предаването от Таймер? Слушам.

— Гледах го. Командор. Скучно зрелище. С такива „механични животни“ са пълни екраните ми. И цялата тази електроника — спътници, станции и така нататък — лети по предварително определени орбити. Слушам.

— Днес нещо нямаш настроение, Астронавт. Пустотата ти действува на нервите… Разбирам те, ти, звездният пустинник, няма защо да гледаш жираф: за да си представиш кое да е животно, достатъчна ти е информацията за неговите параметри. Но дъщеря ти, Аст, когато поотрасне, трябва да види жираф с крака и дълга шия. Инак тя няма да повярва, че има такова животно. Какво ще кажеш. Аст? Слушам.

— Разбрах те, Командор. Аз съм специалист по небесна механика и не зная нищо за това, как се отглежда жираф. Кажи ми по-добре какво виждаш през твоите илюминатори? Слушам.

— В близкия — мътна тиня. В далечния — сега разбирам кой размъти водата — ято риби активно работят с опашките си. Това е всичко, Аст. Слушам.

— След твоите думи моята сива Луна пазеше ни от завист. Живи риби!… А при мене само камъни. На твое място, Командор, аз бих оставил работата и бих отпътувал на лов. Впрочем, ти знаеш ли, че най-голямо е удоволствието да ловуваш с куче? Слушам.

— Гора на разсъмване. Лека мъгла между дърветата. И пред тебе, като се спира от време на време и души въздуха, тича куче. Слушам.

— Гони към тебе, все по-близо и по-близо и ха-ха да изскочи от храстите някой смахнат заек… Стига, Командор! Както вече си чул, след тигрите и жирафите ще дойде ред и на механичните зайци. Нима е интересно да ходиш на лов за такъв заек? Да забравим всички тези глупости. Слушам.

— Прав си, Аст. Такъв живот не е за нас. През отпуската ела при мен. Забелязах една клисура, където се крие хитър октопод. Ще опънем палатката на някой зелен склон. Гимнастика, закуска, после разходка на делфин, екскурзия до потъналия кораб, след обяд — почивка в топлото течение. А когато всичко ни омръзне, ще издебнем и ще уловим октопода за нашите дечица. Харесва ли ти това, Астронавт? Слушам.

— Отлично, Командор! Само че навярно не ще мога скоро да се измъкна оттук и да дойда при тебе. През идващия отпуск се уговорихме с приятели да се изкачим на най-високата планина на Луната. Ще ти разкажа как е минало. Така че извинявай и благодаря… До скоро чуване! Вика ме Юпитер. Отбой!

(обратно)

… В лунната светлина пълзеше из пустинята керван от машини.

Крачещите като на луноход колела, които безпрепятствено преминават през пясъци, тъпчеха червеникавата земя на Африка. Денем, под ярките лъчи на слънцето, тя е еднообразно плоска, тъжна (равнина, в която се срещат понякога ниски бодливи храсти и кални ями. Нощем луната преобразяваше пустинята: блестяха върховете на пясъчните хълмове, точеше се сребриста пътека пред колоната нощната пустиня приличаше на утихнало море. Меката, тиха лунна нощ е награда след жежкия ден, когато слънчев удар може да хване дори павиана след горещия, изсушаващ кожата вятър и измамните миражи на вода. Нощем над африканската пустиня висят близки, почти да ги досегнеш с ръка звезди.

Отгоре керванът приличаше на огромна, извиваща се между хълмовете змия. Командирът на двайсет и шести отряд Пен е увиснал на въздушната машина в края на колоната, където се движат цистерните с водата, хладилниците с млякото, фургоните с пресованото сено. „Моят ноев ковчег“ — така Пен нарича своята колона. Върху откритите платформи на всъдеходите се поклащат слонове, носорози, хипопотами. Като автокранове стърчат над кабините жирафи, в другите камиони — зебри, антилопи, щрауси. Лъвовете са във всъдеходи с решетки — по-скоро по традиция, отколкото от необходимост за предпазване. Петдесет и няколко животни, уловени за зоопарка „Светът на животните“ всички са спокойни, сякаш са питомни. Обикновен трофей на сънните стрелци.

Пен, командирът на стрелците, или както го наричат ловците-следотърсачи заради големия му ръст, Пен-дангалакът, дълго време беше работил като „бял ловец“, той беше наследил рядката професия от баща си и дядо си. Умееше да върши всичко, което влиза в задълженията на ловеца: да проследява звяра, да разполага лагер, да готви обяд, да проявява фото- и киноленти, да кара самолет, кола и, разбира се, да стреля безпогрешно. Наистина, откак ловът на животни беше забранен за всички, на Пен много рядко му се случваше да стреля.

През последните години белият ловец уби един слон, който, като чу бръмченето на кинокамерата, притисна уши, сви в обръч хобота си и с такава ярост се нахвърли върху откритата кола, че щеше да я смачка като празна тенекиена кутия, ако не го бе опрял един куршум в челото от тежка нарезна пушка. Слонът се свлече на колене до самите колела. Хладнокръвният турист от Европа, който до последния метър снимаше нападението на слона, спаси Пен от затвора: ефектната кинолента потвърди опасността, която застрашаваше хората. Освен това туристът, който се нарече професор фон Круг, предложи на ловеца нова работа. Пен-дангалакът стана сънен стрелец.

Сънните стрелци ловуваха най-редки животни и то избираха най-добрите екземпляри. Те носеха мощни пушки и презираха лова с автомобили, когато свикналите с техниката животни пускат човека на няколко крачки; влизаха в храсталаците, и там, проследили жертвата, натискаха спусъка. В този лов всичко беше както и преди десетки години: страст и предпазливост на ловеца, хитрост на звяра, странна тишина пред решителния момент и мигновено нападение — всичко почти правдоподобно. Звярът не падаше мъртъв, него го приспиваше веднага сънният куршум.

И макар Пен, като стана командир на стрелците, да наричаше работата си „лекарски лов“, разбираше отлично, че се е родил в по-друго време от онова на дядо му и дори на баща му, които бяха ловували истински. Когато няма в какво да стрелят с дум-дум куршуми, „лекарският лов“ е най-доброто занятие за такива страстни, силни, жадуващи за хайки на зверове момци, какъвто беше и самият той. Сега сънните, стрелци почиваха и може би преживяваха на сън още веднъж приключенията си; спяха всички, освен ония, които караха колите заедно с водачите.

Пуснал аеромобила на малка скорост, командирът с удовлетворение поглеждаше към своя ноев ковчег. Петдесет глави са гордост за всеки ловец. Да уловиш петдесет глави, когато почти целите савани са превърнати в ниви и пасища, когато зверовете са се скрили в бодливите храсталаци, значи да скиташ месец из пустинята с пресъхнала от жажда уста. Месец адска работа! Там, на платформата бяха и неговите, на Пен, „ловджийски рекорди“: носорог с голям рог и лъв с рядка черна грива. Лъвът изскочи от тревата на пет крачки от Пен и, спрян от изстрела, се свлече като тежък чувал, едва не одраска Пен по рамото: носорогът, който ловецът бе дебнал повече от седмица и го срещата на тясната пътечка, с присъщия си яростен инат не пожела да стори път на Пен…

Имаше и втора програма, за която командирът на двайсет и шести докладва на фон Круг. Професорът не обясни целта й дори на Пен, но за стрелците тя представляваше особен интерес: състезание по точност. Стрелецът трябваше да улучи със специален радиокуршум в определено място на главата или тялото звяра. Зебри и щрауси, антилопи и жирафи, улучени от радиокуршумите, побягнаха галоп. По-агресивните, ако откриеха ловеца с безшумната пушка и го нападнеха, получаваха още и сънен куршум. Такава жертва не закачаха: след няколко часа звярът се събуждаше и се изправяше на крака.

Сънните стрелци не се интересуваха от задачите на този необикновен лов. Считаха, че науката си има свои прищевки; а те получават от тези прищевки удоволствие, без да нарушават — което е много важно — нравилата на закона за бракониерството: радиокуршумите не убиваха животните. А освен удоволствието стрелците ги очакваше и специална награда. Командирът винаги знаеше кой ще попадне точно в целта: в радиото на пеленгатора, който той возеше в колата си, всеки радиокуршум изстискваше със свой сигнал.

… Пан погледна часовника си и се убеди, че нощта е към своя край. Звездите скоро ще угаснат и огненото кълбо ще започне своето всекидневно въртене над пустинята. Дотогава колоната ще се изкачи на каменния рид. Ридът води към реката и към зелените хълмове. По-нататък е шосето. По това шосе се развива голяма скорост и след няколко часа товарът може да бъде на летището.

От изток, като изпреварваше с половин час слънцето към кервана се приближаваше някакво странно същество. Ако Сергей Сироежкин можеше да вади сега своя рошав приятел, той би ахнал от изумление: опънат във въздуха като стрела, Реси летеше с крила. Впрочем за всеки наблюдател от земята шестте прозрачни плоскости, прилични на крила на насекомо, бяха почти неразличими, както не се забелязват крилата на летяща муха — само дето нещо трепти пред погледа. Крилата се въртяха от горе на долу с мощни замахвания и правеха примки във вид на осморки лапите бяха скрити, ушите долепени здраво до главата всичко беше подчинено на скоростта.

Реси пространствуваше.

Това не значи, че той просто летеше с голяма скорост като отмерваше километрите. Той търсеше целта и цялото му същество, всички най-фини механизми изучаваха, изследваха онова, което се простираше под него и около него.

От своята височина Реси държеше в зрителното си поле десетки километри от плоската равнина, блеснала под луната като алуминиев тиган. Както лъвът, както леопардът, както всяка котка, той различаваше отлично в тъмното всеки хълм, всеки храст и предпазливите силуети на хищниците между тях. Но лъвът, разбира се, никога не може да се издигне на такава височина и да види ясната черта между земята и небето — плавно извитата линия на хоризонта: лъвът никога няма да види така близко звездите на Африка. А за Реси, който летеше устремен с лекотата на птица, бяха важни луната и звездите: по тях той се ориентираше и знаеше с точност до минута кога слънцето ще ги избърше от небосвода.

Насрещният вятър не заглушаваше за Реси звуковете на обикновения живот. Той чуваше смеха на хиената, глухото ръмжене на самия властелин на пустинята — лъва, тропота на току-що тръгналия табун от антилопи. Реси разпознаваше мимоходом много нощни тайни — той разбираше дори звуковете, които не може да улови човешкото ухо. Но Реси не се месеше в нощния бит на хищниците. Той се ослушваше: дали няма сигнали за особена опасност, която предупреждаваха за приближаването на кервана от коли…

Когато навлезе в пояса на мъглата, многокрилият летец усети по слабите топли вълни, че е пресякъл шосето и лети покрай брега на река, където в лепкавата тиня писукат готовите да се излюпят от яйцата малки крокодилчета и карат майката кракодилка да разрови с лапи снесените си яйца.

Всички изострени сетива, които се събудиха в Реси, бяха именно в онова особено състояние, което му е необходимо, за да изпълни поръчението и което е наречено с думата „пространствува“. Това е специална работа на най-сложните механизми, от които бе направен новият модел… Да пространствува за Реси означаваше да намери целта, да реши много задачи, да прояви всичките си способности, зашифровани в името на една тайнствена буква „И“ — „И така нататък“…

Реси пространствуваше над нощната пустиня и още отдалече откри кервана на всъдеходите. Той се приближи на голяма височина, а после се спусна ниско и известно време летя над колата на командира, изучава подробно противника, като предварително съставяше и разиграваше като опитен теоретик програмата за действия. Реси сгъна четирите крила и с планиран полет на двете разтворени в стрини плоскости се спусна право надолу.

Пен, който отмерваше на картата разстоянието до шосето, чу пронизителен, рязък, многократно повторен в нощта звук, от който се стресна: сякаш бяха заревали изведнъж всички животни в Африка. Това, което видя Пен отгоре, порази дори него, ловеца, роден в Африка, командира на дузина безразсъдно смели момци.

Животните сякаш побесняха. Слоновете с боеви тръбен рев чукаха с хоботите си по кабините. Ревяха и тресяха въздуха лъвовете. Носорогът сякаш се превърна в жив таран, с един удар направи на парчета страничната дъска на всъдехода. И Пен забеляза още в сивата мъгла едно съвсем непознато същество: то се спусна надолу с дългите си, блеснали в светлината на фаровете крила, и изчезна на фона на черната земя. Пен включи сирената за тревога. Колите спряха. От фургона се изсипаха сънните стрелци.

Блеснаха светлинки от изстрелите. Но куршумите закъсняха. Лъвовете, щраусите, зебрите, носорозите, жирафите бягаха, подгонени от продължителните, нестихващи звукове на тревогата. Със зоркото око на ловец Пен успя да забележи, че на платформата след първите удари на слоновете страничните стени се откъснаха и гигантите слязоха на земята.

— Двама в „жабата“ — изкомандува Пен през микрофона. — Останалите да охраняват колите. Да се включат всички прожектори!

Самият Пен препусна след бегълците към реката, като разви най-голямата скорост. След него скочи леко от платформата и живо заподскача по каменистата почва машината-жаба с двамата стрелци.

(обратно)

— Нашата приятелка змията! — хрипкаво каза Електроник.

И Сергей попита смутено:

— Змия ли? Каква змия?

— Нашата приятелка змията помага на Реси да види шосето в тъмнината. Неговите антени, чувствителни като специалните точки по главата на змията, уловиха слабата топлинка…

На хиляди километри от африканската пустиня, в училището на младите кибернетици, в обикновения кабинет по математика Електроник чуваше отлично далечния Реси. За Сергей той повтаряше всичко на глас, а за себе си пишеше формули на дъската. Сироежкин постепенно разбираше как пространствува Реси над нощната пустиня. Най-после той започна да разбира какво значи тайнственото „И така нататък“ в името на техния рунтав приятел!

— Нашата приятелка котката — със скърцащ глас каза Електроник, като чукаше с тебешир по дъската, и обясни: — В тъмното Реси има стопроцентово зрение като котка. А по очите на котката може дори да се определи точно времето: посред нощ те са идеално кръгли и светят.

Очите на Реси, по-точно, неговото многоочие особено удивляваше Серьожка. Докато костенурката сякаш гледа през зелени очила; кучето, кравата, конят не различават никакви цветове; орелът, щраусът, октоподът виждат като човека; водното конче дели света на син горен край и пъстра долна част, а пчелата ясно различава невидимата част на слънчевата дъга, Реси гледаше разстлалия се пред него свят така, както му беше удобно. Той можеше да го превърне в черно-бял и в обикновено цветен, можеше да съчетае жълто-зелено-оранжевите цветове и да различава недостъпните за човека нюанси. Можеше, пожелае ли много, да види как света около него прелива в най-тънки отсенки, течащ бавно като цветна река, като безкрайна мелодия от цветове, толкова разноцветно-ярки, че на обикновения човек, ако е на негово място, би се замаяла главата. Реси можеше да види всички богатства на слънчевия свят тук, на Земята, а не на поразяващия въображението Юпитер.

Когато Реси летеше плавно над колоната и следеше с две очи всъдеходите, а с третото, невидимото „око на рак“ — въздушната машина на командира, Електроник притаи дъх, като решаваше заедно с далечния разузнавач сложна задача. Но ето, че Реси издаде пробудилия пленниците вик и Електроник подскочи на място, а после рече:

— Това е нещо ново, трябва да се запомни. На пръв поглед — вик за най-голяма опасност, съставен от сигналите на разни животни. Ще направя по-точен анализ после. — И той се усмихна.

— Не се усмихваш за добро! Какво стана там? — Сергей дърпаше нетърпеливо приятеля си за ръкава.

— Животните бягат към реката. Усмихвам се на необикновената информация.

— Бих искал и аз да видя това! А къде е Реси? Какво стана с него?

— Реси ги води след себе си.

— А какво става сега? А сънните стрелци? Хайде де, отговаряй, отговаряй, де!

— Когато веднъж попитали скрипя — спокойно отговори Електроник, — как успява да мести и четиридесетте си крака, той изведнъж отвикнал да ходи. Не ми пречи, моля ти се. Ще ти кажа всичко, което успея да науча. Връзката работи отлично. Спокойствие и анализ… И не отвличай, моля ти се, Реси с излишни думи. Защото той чува и тебе…

(обратно)

Яркото африканско слънце освети речните храсталаци. Птици, гущери, змии, крокодили, насекоми, жаби, костенурки — всичко изведнъж се пробуди; настъпи обичайното време за ловуване, за песни и игри.

И сякаш невидима ръка отдръпна изведнъж тънко сплетената завеса на мушиците; млъкнаха невидимите в мъглата птици. Речните жители се спотаиха и сякаш изчезнаха. В кълбата мъгла, в прохладните води на реката тежко трополеше и се спускаше по стръмното страшно стадо. Заедно със зебрите и антилопите скачаха лъвовете; жирафите бързаха след щраусите; слоновете и носорозите чупеха с трясък тръстиката и се измъкваха на отсрещния бряг. Там имаше защитна стена от храсталаци и заплетени от лианите дървета.

Над бягащите издаваше подканващи викове и летеше крилато рошавият разузнавач. Странните „рога“ на главата му, които отдалеч беше видял командирът Пен, изобщо не бяха рога, а подвижни антени, както у някои мухи. Реси зорко наблюдаваше преследвачите: в горните клетки на ретината на неговите очи бавно се преместват въздушната машина, скачащата „жаба“ — в долните, и Реси определя точно разстоянието до зелените хълмове и скоростта на преследвачите. Пленниците ще успеят. Ще успеят да избягат преди изстрела.

Пен разбираше, че животните ще се скрият в бодливите храсталаци. Но него го вълнуваха не „ловните трофеи“ — той беше уверен, че стрелците ще проследят бившите пленници, — Пен със сдържана ярост следеше многокрилия летец, който отвлече плячката му. Какво беше това — Пен не знаеше, но интуицията подсказваше на ловеца, че пред него сега стои опасен противник.

А този противник дразнеше стрелеца: закръжи със сребристите си крила над бамбуците, сякаш знаеше, че човекът ще приземи аеромобила си.

Колата на командира беше безпомощна в храсталаците. Пен излезе от кабината и почака, докато по склона на хълма се дотътри „жабата“. В довтасалата „жаба“ бяха един от стрелците и оръженосецът на командира — Зузу, който държеше готови за стрелба две електронни пушки.

— С мен ще дойде Зузу — каза Пен на стрелеца. — Извинявай, момко, искам да настигна ей оная дяволия.

В бодливите храсталаци машината-жаба е незаменима, макар, разбира се, да няма толкова удобства, както аеромобила. Пен дангалакът сложи на главата си шлема, сви се на шофьорското място, така че коленете му се оказаха до брадичката, по навик напипа с подметката на армейската си обувка педала, натисна бутона за управление. Машината отскочи нагоре с четирите си лапи, с гигантски скок се издигна над храстите и се приземи с трясък в сухия бамбук.

Може би скоковете на „жабата“ могат да се сравнят със спускането на скиор по опасен склон: коварни буци и трапчинки могат внезапно да го подхвърлят във въздуха, да го метнат встрани, да го разбият в израсналото край пътя дърво. Тук трябва да си целият нащрек — за трасето, за моменталното избиране на площадка за следващия скок и, разбира се, за целта на ловната хайка. Шофьорът на „жабата“ трябва да е опитен и хладнокръвен преследвач.

И Реси лавираше с крилата си. Той правеше поривисти движения във въздуха, заобикаляше дърветата и се шмугваше между храстите. А главното, което вбесяваше преследвача, — рошавият летец познаваше къде именно ще скочи „жабата“ и офейкваше едва ли не под носа на машината. Пен подхващаше в движение пушката, която му подаваше оръженосецът, но всеки път закъсняваше с миг-два: Реси не позволяваше на стрелеца да се прицели.

Пот се лееше под шлема, по ризата се образуваха бели петна от сол. Със стиснати зъби ловецът караше машината напред. Той виждаше, че многокрилият превъзхожда всеки звяр по бързина на реагирането, но не отстъпваше.

Внезапно „жабата“ затъна, Пен натиска бутона — напразно: блато. Изскочи от машината, до колене в рядката кал, стреля и от двете цеви към небето, където за последен път се мярна сянката — просто така, да поизлее яростта си. Как не забеляза, та се напъха право в блатото! Ловецът махна на оръженосеца: трябва да се връщат пеша, двамата не могат да измъкнат „жабата“…

Те се провираха през храсталаците, търсеха пътечка. Всичко около ловеца и водача му беше бодливо: острите като въдички бодли драскаха кожата, късаха дрехите. А отгоре жареше слънцето. Пен недоволствуваше от себе си: той стреля, макар че целта вече беше изчезнала — какво може да си помисли за него черният оръженосец?… Но Зузу, изглежда, беше забравил позорното за ловеца произшествие: мълчаливо се мушкаше между храстите и извеждаше пътника си от гъсталака.

Понякога пълзяха в гъст, сплетен отгоре храсталак и тогава Пен виждаше пред носа си лилавите пети на водача. Като се измъкнаха на открито, Зузу извади от ризата на ловеца бодлите; самият той нямаше ни една драскотинка.

А нейде в храстите бягаше носорогът — неговият, на Пен, рекорден трофей…

Ухото на ловеца долови в знойния въздух бавните звуци на барабан: наблизо до реката имаше селце. Пен изпсува безгласно: още не беше дошла вечерта, а вече предават новината. Някой чукаше по опънатата на огромен обръч слонска кожа: „Рум-ра-та… ра-ра… дум!“ А това значеше:

„Слушайте всички, слушайте! Животните на белите ловци се разбягаха. Керванът вече не съществува…“

Тежкият, тъп звук плуваше над реката…

… Няколко дни сънните стрелци дебнаха избягалите животни. Ония, които отиваха към зелените хълмове зад реката, се връщаха без плячка. Най-опитните бързаха по пресните следи, но не дадоха ни един изстрел: животните сякаш се бяха превърнали в привидения. Пен беше уверен, че за всичко е виновно странното крилато същество, което той не можа да догони. Час след час под жежкото слънце патрулираше командирът в своя аеромобил, но не забелязваше ни един подозрителен силует. Тю, че проклето място. Уж удобно за лов, със скитащите наблизо „живи цели“ и пусто. Пен дангалакът вече се колебаеше: може би трябва да продължат пътя си нататък и да започнат лова отново?…

Няколко дни Реси пространствуваше в тропическите гъсталаци и се държеше като роден африканец. Скачащите по клоните на дърветата маймуни, пъстрите кресливи папагали, стаеният в чаталестото дърво леопард, кротко сумтящият по пустата пътека носорог, на който всички правят път, защото познават лошия му характер, строгата колона на слоновете, отиващи към мощната река — нищо не убягваше от острия поглед на Реси.

Той слушаше звуковете на африканските джунгли, разбираеми за всички животни: само безнадеждно глухият няма да долови рева на теленцето, върху което е връхлетяла голямата котка. А освен това всеки звяр и всяка птица говореха помежду си почти нечуто за съседите: зебрата сумтеше над жребчето си беззвучно за тичащата наблизо хиена, а лаят на чакалите, съпровождащи лъвското семейство, беше за лъвовете само слаб шепот. Долавящите и най-слабия шум уши на Реси неволно подслушваха горещите тайни — любов и раждане, гибел и утоляване на жаждата, гонитба на плячката и сваляне на счупилия крака си водач на стадото. Реси можеше дори да се намесва в нечий чужд живот, като пращаше специални за всяко животно сигнали. Но той се държеше както всички: животните по природа са мълчаливи и не говорят без причина; дори царят на пустинята, чийто рев разтърсва земята, много рядко издава глас. Така, заслушан внимателно в околния свят, Реси проверяваше онова, което знаеше от преди: във всеки вик на животното, във всяка песен на птицата има важна нота и смисълът на песенчицата се променя, ако разместиш нотите.

Като заобикаляше препятствията с ловкостта на прилеп, Реси следеше небето и земята, без да губи от погледа си преследвачите. Колкото и да бяха опитни и предвидливи ловците, разузнавачът ги забелязваше пръв. Нещо, което на човек би се сторило някаква сянка, мярнала се само за миг, за очите на Реси беше точно установена фигура; той определяше разстоянието до нея и скоростта на движението й. И тогава Реси пращаше знак за опасност с рязък глас. А когато ловецът бе близко, козината на рошавия страж щръкваше, той вземаше застрашителна поза, предупреждаваше: спасявайте се! Като откриеше стрелеца в засада, той оставяше белези, които издават мирис по пътеката, храстите, стволовете на дърветата, и всички отиващи на водопой животни заобикаляха страшното място или се връщаха назад; нека си седи стрелецът скрит ако ще няколко дни — нито едно животно няма да прекрачи опасната черта.

Ако животните имаха обичай да избират измежду водачите си най-главен, който да е уважаван не само поради страха от всеки жител на гората, Реси без съмнение щеше да е избран за „цар на дивите животни“. Дори в кратките минути, когато си почиваше, той пазеше поданиците си и същевременно решаваше стотици задачи.

Като всяка машина Реси никога не мислеше за себе си в превъзходна степен и изобщо не мислеше за себе си. Освен може би в момент на опасност. Но и тогава той мислеше себе си в трето лице — като играч в честен двубой, който непременно трябва да спечели. Въпреки особената си чувствителност той не бе електронен поет, като ония машини, които сравняват шумоленето на тревата с тих дъждец, а ромона на ручея с песента на птиците. Но това не значи, че Реси беше просто механически набор от схеми. Неговият електронен вътрешен свят живееше със своите ритми, острите му сетива — за слух, зрение, време, посока, движение, опасност — непрекъснато изучаваха околния свят, за да познаят, да предвидят действието на противника, да го изпреварят. Инак Реси просто нямаше да е Реси!…

Реси непрекъснато пращаше информация на Електроник и получаваше от него отговори чрез сигнали. Той не знаеше, разбира се, какво става в далечния град. Не виждаше как Електроник подава листове с изписани математически знаци на учителя си; как учителят му хитро се усмихва и казва: „Я да видим какво още ни е сюрпризирало нашето тайнствено «И така нататък?»“. И се мръщи, клати глава, и се радва, като чете листовете. А после Громов на свободната част на листа нахвърля уравнение и го подава на Електроник: „Изпрати на Реси ей тази поправка. Може пък да му дотрябва…“

Електронният Реси е извънредно рядък екземпляр — той твърде старателно изпълнява поръчението. Като се убеди, че най-трайните, най-силните, доловимите за всички от далеч сигнали, за опасност са белезите, направени от мириси, разузнавачът се прокрадва на разсъмване към кервана и като малка химическа лаборатория постави своите знаци по крачещите колела на всъдеходите. После се промъкна през отворената врата на фургона, където дремеха сънните стрелци, и много внимателно огледа обувките на ловците.

— Гледайте — каза изумен, събуждайки се, един от стрелците, — куче. Момчета, ами че това е фоксер!

Стрелецът изскочи навън след рошавия фоксер. И видя странно същество, което бягаше с дългите си крака с бясна скорост. Този път радиокуршумът улучи целта. Любителят на кучета съобрази, че един обикновен фоксер едва ли ще вземе да бяга с щраусови крака.

Пен-дангалакът се ухили самодоволно от тази сполука. Като изслуша стрелеца, той веднага разбра какво е улучил радиокуршумът. Сега трябва само да се изчака слънцето, за да го проследят сигурно и с един боен заряд да довършат проклетото многокрило същество. Няма да му се размине на разбойника, който и да е той. Радиосандъкът, който стоеше в багажника на колата, издаде характерен писък.

Пен приземи аеромобила и изтича до фургона при стрелците — да поздрави щастливеца.

Когато се върна при колата, не повярва на очите си. Багажникът със скъпата апаратура бе сплескан от силен удар, сякаш настъпен от слон.

Пен оглеждаше слисан останките от апаратите и мислеше какво да съобщи сега на фон Круг. Без уникалния пеленгатор ловуването с радиокуршуми нямаше никакъв смисъл: машината на фон Круг няма да получи нито един сигнал и господарят много скоро ще се досети, че експедицията е пропаднала.

След половин час колоната с празните всъдеходи тръгна към шосето…

(обратно)

… — Нищо не разбирам от този сандък с опашка. Моделът вече не се подчинява. — Електроник разтвори ръце. — Няколко дни нашият Реси изучаваше и синтезираше миризмите за опасност, дразнение, примамка и забрави главния за един пътешественик знак — чувството за дома. Той дори не слуша моите заповеди. Едва сега Реси се връща.

— Победителя не го съдят! — каза авторитетно Сироежкин. — Например Колумб. Тръгна за Индия, а откри Америка. Никой дума не му каза. А нашият Реси откри Африка! Африка за свободните животни…

Както обикновено приятелите се срещнаха в кабинета по математика и обсъждаха приключенията на Реси. Електроник чертаеше точно формулите на дъската, избърсваше ги и пишеше нови.

— Разбира се, Реси е особена личност и, както е предвидено в основното правило, има свобода на действия — със скърцащ глас продължи Електроник. Но не мислех, че ще прояви такава самостоятелност… Вероятно постоянното усложняване на системата в резултат на натрупалия опит ражда нови свойства, които е невъзможно да бъдат предвидени…

Електроник си мърмореше монотонно и лицето му беше много скучно, почти натъжено. Макар в тези неинтересни научни думи и да се долавяше ново откритие на Реси, на Сироежкин му дожаля за приятеля. Неговият Електроник, математическото светило, не разбира нещо!… Това не може да бъде! Той просто се е изморил от напрежението. Трябва да го развесели.

— Ти искаш да кажеш, че Реси е по-умен от тебе? Глу-по-сти! — Сироежкин се разсмя. — Почакай, той ще се върне, ще го поставим на изпит и ще стане ясно кой е най-добрият в света фокусник и математик.

— Шегата ти не е на място — направи му бележка Електроник. — Когато системата не се подчинява и дава странни резултати, първото нещо е да се разберат тези резултати. Аз трябва да анализирам спокойно всичко.

Охо! „Системата не се подчинявала“! Поставя в безизходица самия Електроник… И той си признава това…

— Браво на Реси! — Не се стърпя Сергей. — Ех, да бях аз на негово място…

Да, Реси е гениална личност… Умее да чува шумоленето на земята, което не може да чуе дори малкото жабче, умее да разбира песента на авлигата, да подражава на рева на слона. Да лети в тъмното, да примамва животните, да вижда всички новости на пустинята…

И да пространствува! Да вижда, да чува, да бяга, да планира, да чувствува, да търси, да намира — всичко това изведнъж, едновременно — какво нещо е, а? Да пространствува в небето, в джунглите, в морето, а утре може би и на Луната, сред звездите!

Всеки човек, реши за себе си Сергей, би поискал да стане такова куче!

— Кой от нас не е прав? — размишляваше Електроник. — Аз съм стопанинът на Реси, следователно моите разпореждания са неоспорими, а той просто не ме слуша. (Не, не искаше разсъдителният Електроник да се превърне в гениално куче!) А Реси може би се мъчи да докаже, че изпълнява задачата на стопанина си, като изхожда от обстановката. Но стопанинът, за съжаление, не разбира това…

— Ще се побърка човек, като си помисли каква страшна неразбория е — махна ръце Сироежкин. — По-бързо решавай задачата си! Прави световно откритие!

— За щастие аз не се паникьосвам, като се сблъсквам с логически безизходици — продължи хрипкаво Електроник. — В такива случаи аз прилагам първата теорема на Гьодел: не всички истини могат да се докажат. И оставям бяло поле в паметта си.

— Ами ако Реси е прав? Ами ако е направил откритие?

— И тогава има изход. Трябва да попитаме професора. На учителя си аз напълно се доверявам.

— Мъдра теорема — съгласи се Сироежкин. — Как го каза — Гьодел ли?

— Велика теорема за непълнотата на формалните системи. Повтарям същината й: не всички истини могат да се докажат. Ако не я знаех и не я прилагах на практика, отдавна да съм прегорял в безсмислени разсъждения.

— Ами професорът?

— Професорът обикновено отговаря: „Благодаря ти, мой приятелю. Ти още веднъж ми напоили, че човек е изобретил машината, а не обратното. Ще трябва да помисля…“ А после изведнъж намира решението. И аз запълвам бялото си поле.

Голям ум! — възхитено рече Сироежкин. — Най-големият ум в света е професор Громов. И ти скоро ще станеш професор, Електроник. Нещастник си, ти, нещастник. Ден и нощ следиш действията на Реси, слушаш машината на фон Круг и смяташ, изчисляваш, изчисляваш… Зарежи всичко това, Електроша! Хайде да поритаме топка или да се разходим с велосипеди… Че то наистина ще прегориш преждевременно…

— Пак нищо не разбирам. — Електроник каза това така хрипкаво, че Сироежкин веднага разбра: нещо се е случило.

— Е? — Сергей отиде при приятеля си.

Електроник остана неподвижен. Няколко минути стоя тихо, заслушан в себе си и замислен. Мълчанието му смути Сергей: нима Електроник ще прегори пред очите му?

— Какво ти е?

Електроник мълчеше.

„Къде да изтичам? — трескаво мислеше побледнелият Сергей. — Май му стана лошо… В аптеката?… Какво приказвам аз, в каква аптека? Теореми в аптеките не продават… Какво да правя? Пък не зная Гьодел…“

— Не всички истини са правилни… — каза разгорещено Сергей. — Така ли е, Електроник? Отговаряй!

— Отговарям. Вече няколко часа Реси лети над стадо — прекъсна мълчанието Електроник. — Тичат хиляди антилопи. Ред след ред. Там има щрауси и дори един лъв. Лъвът не може да се измъкне от стадото. Реве, хапе, но е в плен… Те започнаха да се изкачват нагоре… Отпред е урва, пропаст!… Реси не може да направи нищо. Той ги плаши, крещи, тича отпреде им, мъчи се да ги увлече подире си. Стадото не се отби в страни… Реси не знае как да ги отклони от пътя. И аз нищо не мога да измисля. Не мога да му подскажа. Остават няколко минути…

— Да позвъним на Громов! — викна Сергей.

Те затичаха към празната учителска стая.

Громов ги разбра от първите думи.

— Колко има до пропастта? — попита той отсечено.

— Петстотин метра — отговори след няколко секунди Електроник.

— Късно е — чу се в слушалката. — Нека Реси слуша внимателно на разни вълни дали няма радиосигнали от антилопите.

— Има. Сигналите идват от животните, които бягат отпреде. Същите, каквито са от куршума, който заседна в Реси… Те вече скачат! — викна Електроник — Ред след ред, всички до една, от голяма височина — в пропастта. И стават на парчета! Реси кръжи отгоре… Аз не разбирам нищо, Гел Иванович.

— Предай на Реси: веднага да се връща!

(обратно)

— Господа, благодаря ви, че дойдохте да ме изслушате. Съобщението, което искам да направя, струва ми се, ще заинтересува управата на фирмата „Пеликан“.

Доктор фон Круг огледа тържествуващо дългата орехова маса, около нея седяха управителите на могъщата фирма „Пеликан“. Фирмата, която имаше заводи и лаборатории в десетки страни, произвеждаше всичко: електроника за ракети, облицовка за подводници, прибори за промишлеността, козметика, месни и рибни консерви, механични диви животни за зоопарковете. Един сложен апарат и консервена кутия украсяваха знаменитата марка на фирмата: весел пеликан, който лети и лови в торбата си златната рибка. В момента златната рибка за „Пеликан“ държеше професор фон Круг. Беше настъпила минутата, за която той се беше готвил цял живот. Ако управата на фирмата му окаже доверие, той ще получи неограничена власт. Сега не са нужни никакви формули. Аргументите му са енергичното изложение на идеята и точните думи.

— Изводите, до които стигнах, като изучавах живите организми, накратко казано, изглеждат така: възможно е да се управлява целият животински свят на планетата. Технически това не е сложно: един миниатюрен радиопредавател, вкаран в нерва за усещане на болка, който не пречи на нормалната жизнена дейност на организма, във всеки момент може да бъде включен с едно обикновено натискане на бутона. Над влиянието на болката животното ще се движи в желаната посока. На свой риск аз проверих системата за управление в различни условия, като поставих това за задача на някои наши експедиции. Системата работи безотказно.

Аз виждам света на разумното бъдеще: в океана плават стада от китове, делфините направляват пасажите с риба, изследват дълбочините на океана, спасяват жертвите от потъналия кораб, елени и антилопи сами се насочват към тучните пасбища, птичите ята унищожават вредните насекоми. Моята фантазия не е в състояние да си представи всички изгоди, които ще има човечеството. Аз завърших, господа!…

Тихото ръкопляскане говореше, че докладчикът е уловил невидимата риба на сполуката.

(обратно)

— Трябва добре да разберем тази трагедия. Някой трябва да отговаря за гибелта на хиляди животни!

Гел Иванович Громов говореше разгорещено. Отривистите думи излитаха подир малките кълба дим от дългата професорска лула и сякаш всяка дума меко се взривяваше във въздуха. Приятелите, които професорът бе поканил на чаша чай, виждаха, че той се вълнува. Приятелите си спомниха как някога в този кабинет се правеха изпитания на кибернетични модели, които стопанинът обичаше да монтира: костенурки, лисици, електронно момче. И Реси, който действува нейде на хиляди километра.

— Но какво е в края на краищата вашият Реси? — полита академик Немнонов.

— Произведение на изкуството! — Очите на Громов радостно светнаха. — Да, да! Както се случва в шахматен етюд или литературно съчинение, така и Реси е произведение на биониката.

Дълбоките бръчки по лицето на Немнонов леко се загладиха. Той с удоволствие пиеше силния чай от лековата, почти безтегловна чаша.

— Мисля, Гел Иванович, че вашият Реси не е много самостоятелен?… Как е оня червен лисугер с най-правдивите в света очи?… — Александър Сергеевич Светловидов, най-младият от събеседниците, се усмихна.

— Ах, това ли ви дойде на ум! — Громов се засмя като си представи хитрата муцунка на своя лисугер. — Вие, Николай Николаевич — обърна се той към Немнонов, — навярно не сте чували за този случай. — И той разказа как рижият лисугер дълго го надхитрявал, да не говорим пък за работниците от милицията, докато веднъж в него се свършила заредената електроенергия и беглецът се спрял.

— Но Реси…

— Реси — подхвана живо професорът — беше изобретен, както разбирате, не за борба с фон Круг и неговите сънни стрелци, а за съвсем други цели. Аз дълго се занимавах с изучаването на нервната система на човека и стигнах до извода, че в информацията, която предава тя, има големи пропуски. Ние често не виждаме света такъв, какъвто е, дори такъв, какъвто го вижда детето. Не току-тъй казват, че всички деца са талантливи художници: те възприемат всичко ярко и точно. С една дума, почувствувах нужда да погледна на света с други очи, да го осмисля отново и изцяло. И преди всичко — да си представя как се отнасят към природата и човека дивите животни, птиците, обитателите на морето. Тук, както е известно, главното е да се запази животинският свят на планетата. За образец взех именно способностите на разни животни, тяхната специфична чувствителност, техните таланти, а Електроник по схемите построи модел…

— И добре се е справил със задачата си — каза Светловидов. — В схватката със сънните стрелци Реси потвърди вашите идеи.

— Работата е още и в това, че Реси има свобода на действия, която свобода му помага да изпълнява всички възложени му задачи. Впрочем, неговото поведение в средата на животните е интересно. Кой знае как той много лесно успява да им въздействува. Вярно, не можа да спаси антилопите.

— Аз мисля — размишляваше гласно Светловидов, — че с удара по пеленгатора в машината на командира на стрелците Реси е сключил някакви контакти. Антилопите, които носеха в себе си радиокуршуми, са получили волтов удар и повлякоха подире си стадото. Разбира се, това е само предположение, което се нуждае от проверка… Самият Реси, вероятно, не е почувствувал раздразнението…

— За свое щастие или нещастие Реси няма нерви — потвърди професорът. — Куршумът е заседнал в дебелата му кожа… Но ако Александър Сергеевич излезе прав, тази история е опасна с последиците си.

Домакинът наля чай на гостите.

— Просто да не повярваш! — прекъсна мълчанието старият академик. — Каква е тази дивотия в наши дни — сънни стрелци, радиокуршуми и най-сетне, доктор Круг. Ние строим машини на вероятното бъдеще, а се сблъскваме понякога с един невероятен, изостанал свят!

— Такива като фон Круг — спокойно и строго каза Громов — унищожиха твърде много неща на земята: савани и прерии, гепарди и ленивци, цветя и треви. Унищожиха, без изобщо да разберат голямата ценност за хората на това природно наследство. А сега посягат и на всичко останало.

— „Свободната инициатива“, с която толкова много се гордеят фон Круг и неговите съдружници, и истинското бъдеще на човечеството са несъвместими. Фон Круг е човек от миналото, той е рушител.

— Благодаря ви, Николай Николаевич, че потвърдихте моите мисли. Напоследък много си мисля: какво чака хората, ако те постепенно унищожат природата? Без гори, без треви и животни — без съществуващия от милиони години свят — човекът чисто и просто ще се изроди…

— Да не чакаме сфинксът да се засмее — заключи шеговито Немнонов и събеседниците му си спомниха изразителния древен надпис на базалтовата стена: „Когато човек разбере какво движи звездите, сфинксът ще се засмее и животът на земята ще изчезне.“

Нейде в черния космос, над този дом, над града, над Земята кръжаха междупланетни станции, стремглаво се движеха ракети и спътници, но човекът още не знаеше какво движи разпръскващите се по всички страни галактики… Сфинксът — вечното куче на фараоните — мълчеше…

— Предупредихте ли Съвета за опазване на животните? — попита академикът.

— Не само го предупредих — отговори Гел Иванович, — но и получих задача. Утре отлитам с Електроник за Индия.

— С Електроник ли? — Светловидов от изненада се повдигна леко от стола.

— С ваше разрешение — иронично се поклони Громов и от сърце се разсмя, като видя недоумението по лицето на колегата си. — В тази история всичко се заплете по един необясним начин: деца, животни, сфинксове, тропици и още един стар разсеян професор. Авторитетно мога да ви кажа, че още не съм се научил да проумявам формулите както Електроник Моят Реси удивително ловко е управляван именно от Електроник. И още от неговия стар приятел Сироежкин.

— Оня — намеси се академикът, — дето се представяше за Електроник?

— Точно така, само че обратното… Освен това, аз вече ви разказвах как Електроник държи връзка с машината на фон Круг и получава всички доклади на сънните, стрелци. Както виждате, буквално нито един ден не мога да се отделя от Електроник.

— Започвам да разбирам по нещичко от тази история — кимна Немнонов. — Е, а вие, скъпи Гел Иванович, току-тъй изведнъж — и хайде в Индия?

— Завиждате на пътника, нали? — хитро попита Громов — А пък аз се радвам: проблемите, които ме вълнуваха на младини, не са изгубили нищо от актуалността си и досега. Щом се е появил на бял свят Реси, трябва да го видим в действие!… А ако говорим сериозно, именно в Индия са най-активни сънните стрелци. Международният съвет споделя моите опасения: изпратени са експедиции в места, където ловуват стрелците, усилена е охраната на резерватите. И най-главното — някой трябва да създаде теория, която не само ще покаже колко фалшиви са доводите на фон Круг, но и положително да реши проблема! Какво ще кажете за това, Николай Николаевич?

— С удоволствие наблюдавам вашата младежка разпаленост и затова не се съмнявам в успеха. — Академик Немнонов стана. — А докато още не сте отлетели, трябва да решим новото уравнение на Громов—Немнонов.

И те взеха да се разхождат из стаята, като си говореха на точния език на математиката. В разговора между другите строги закони ставаше дума и за уравнението на Громов—Немнонов; то се произнасяше обикновено с тон, както се произнасят най-обикновените думи — защото с него отдавна вече си служеха учени от разни страни. Сега колегите разработваха нова теория. Ако успееха да я докажат, светът ще се разкрие пред човека още повече.

(обратно)

— Докъде бяхме стигнали миналия път?

С тези думи в осми „Б“ влезе математикът Таратар и класът отвърна с дружен смях: „миналият път“ беше през пролетта.

— От името на учителите и на редколегията на стенния вестник „Програмист-оптимист“ ви поздравявам с началото на новия живот! — продължи шеговито-сериозно старият приятел на програмистите Таратар Таратарич и пухкавата четчица на мустаците му подчертаваше тържествеността на момента. — По лицата ви виждам, че сте решили да завоювате света с формули и уравнения. Похвално намерение!

Нов живот, а за Сироежкин — край на приключенията. Ваканцията свърши, започнаха трудни времена, а всички бяха кой знае защо радостно възбудени. Всички, освен Сироежкин. Дори изскочилият от тълпата, почернял от слънцето Макар Гусев, който шеговито поздрави Серьожка: „Кой е това — Сир Сирич Сироежкин или Електрон Електронич Електроник?“ — само го потупа по рамо.

— Всички са по местата си. Не виждам само Електроник — каза Таратар, като оглеждаше класа. — Ако не ми изневерява паметта, на последния урок именно Електроник беше назначен за мой помощник — заради големите му успехи в математиката.

— Той е в Индия — изтърси Сироежкин и предизвика внезапно веселие у другарите си.

Засмя се и Таратар в щръкналите си гъсти мустаци и си помисли: „Колко весела енергия кипи у децата.“

— Какво смешно има тук? — навъси се Сироежкин. — Нали казах на руски: той е в Индия, изпълнява важна задача. — И махна с ръка: можеш ли всичко да обясниш!

— Добре. — Таратар с привичен жест успокои класа. — Докато се върне моят знаменит асистент, за тази седмици за помощник се назначава… — Той огледа загорелите лица. — Ще бъде назначен оня, който се отличи днес!

И сякаш иззвъня невидим корабен часовник. Плаването в неизвестното започна.

— Ние ще се запознаем с най-новата математика и нейния най-важен раздел — теорията за управляващите машини. Това е могъща теория, с нейните идеи можем смело да се заловим с изучаването на мозъка, да възлагаме задачи на машините, сами да строим електронно-биологични системи…

„Реси! — помисли си след тези думи на учителя Серьожа. — Къде е сега той, тази крилато-опашата система? Дали лети за далечна Индия? Или атакува нов отряд от сънни стрелци? Сега нищо не може да се научи за Реси — за успехите му там, докато не се върне Електроник.“

— И така, за формулите — продължаваше математикът. — Според мене най-добре се е изразил за тях знаменитият Хайнрих Херц. Когато разбрал, че светлината е само частен случай на електромагнитните вълни, открити от математика Максуел, той казал: „Не можеш да се отървеш от усещането, че тези математически формули имат независимо съществуване и собствен разум, че са по-мъдри от нас; по-мъдри дори от своите първооткриватели; че ние получаваме от тях повече от онова, което първоначално е било вложено в тях…“

Сироежкин вдигна ръка.

— Кажи, Сироежкин.

— Херц е казал правилно, но той е бил запознат само с първата част от работата на съвременния програмист — заяви решително Сергей.

Шум от учудване се понесе над чиновете. Сироежкин поправя Херц!

— Ако въз основа на формулите построим електронен модел — спокойно разясни Сергей, — той може да даде неочаквани резултати.

— Ти какво, агитираш за конструкторите ли? — подхвърли ехидно Вовка Каролков.

Класът се наежи: вечният спор между програмисти и конструктори, възникнал едновременно с училището на младите кибернетици, спорът за това, кои са по-важни за науката — теоретиците или практиците, учителите или конструкторите на сметачните машини, продължаваше.

Сергей се обърна към съседа си по чин.

— Преди сто години — спокойно отговори той на Професора — още със спускането си във водата потънал заедно с екипажа си английският броненосец „Кейптън“. Потънал само защото лордовете от адмиралтейството осмели опитите с модел на броненосец. Моделът-играчка се преобръщал дори при слаби вълни. А после на дъното отишъл и самият броненосец. И ти знаеш ли, Професоре, каква паметна плоча има в Лондон?

Професора, който не очакваше такъв въпрос, мълчеше. Около него цареше пълна тишина, сякаш внезапно се бе озовал на необитаем остров.

И като гръм проехтя гласът на учителя по математика, който цитираше първия исторически параграф от устава на съвременния кибернетик:

— „Вечно порицание на невежото упорство на лордовете от адмиралтейството!“

От силния смях зазвъняха стъклата. Сякаш заедно с класа се смееха над глупостта си и самите невидими лордове от адмиралтейството. Вечният въпрос за днес беше решен. Сироежкин си седна като победител.

— Ама ти защо така? — рече Вовка Каролков, като се хилеше. — Да ми беше пошепнал на ухото…

— Трябва да се чете, Професоре — каза строго Серьожка. — И не само логаритмичните таблици…

Таратар почака, докато класът се успокои, и отново се обърна към победителя:

— Но ти не довърши, Серьожа. Идеята ти е интересна. А доказателствата?

И Сироежкин отиде на дъската и почна да разказва за сложната биоелектронна система — за онова, което знаеше за Реси. И макар че той нито веднъж не изрече името му, децата почувствуваха, че става дума за някаква необикновена личност: ето я, нахвърлена в уравнения, тя добива плът в електронните схеми, учи се да разпознава образи, да открива целта, формулира понятията си за външния свят, тренира се на математически игри, като изучава полета, движението във водата, гонитбата, пожара, раняването, аварийното състояние, дори земетресението — и запомня всичко. Всеки, който слушаше Сергей, как разказва за следите на паметта, си представяше снежна рисунка на стъкло, или сребриста паяжина, опъната между дърветата, или звездната дантела на Млечния път — с една дума, някаква сложна, мигновено блеснала бродерия — така запомня важните събития паметта на машината и на човека. Хитро сплетените бродерии останаха след обучението и в схемите на Реси, сложен модел, който е длъжен да принесе на света нови важни открития.

— Кой е това? — попита тънък глас, когато Серьожка млъкна.

— Реси — кратко отговори Сироежкин и изплашено пипна джоба си. За щастие транзисторът беше в другата му риза и Реси не чуваше лекцията. — Ще ви го покажа, когато се върне Електроник.

Всички веднага повярваха, че съществува такъв Реси. А Макар Гусев размаха над главата си юмруците-гири и завика:

— Това не е Сироежкин! Веднага се досетих… Това е Електроник. Той е станал прекалено умен!

Сироежкин мълчаливо заплаши Макар и оня с уважение си спомни, че Електроник има железен юмрук.

— Както бях обещал — каза Таратар, — трябва да назначим за асистент Сергей Сироежкин. Но не мога да направя това. Сергей заминава да изпълнява поръчение на научен институт.

— Какво?! — Сергей не вярваше на ушите си.

— Ти още не знаеш — каза меко Таратар. — Сега ще удари звънецът. Иди при директора, той ще ти обясни.

Сироежкин се изчерви и като забрави чантата си, изскочи от класа.

Последното съобщение разтърси класа. Индия, Реси, научно поръчение и всичко това в един час! Беше се вдигнал такъв глъч, че никой не чу звънеца.

— От института по бионика! — тържествено изрече учителят, като прибираше чантата си. — Такива ми ти работи, програмисти-оптимисти!…

А Гусев задяваше приятелите си:

— Я ме пипнете по рамото. Току-що ме потупа сутринта самият академик Сироежкин.

(обратно)

На морския бряг в малкия залив седят на плосък камък момче и куче. Те са отделени от света с подковата на зелени планини, от краката им започва синьото платно на морето. Момчето и кучето гледат спокойно огледалото на залива.

Те се срещнаха тук, на брега. Реси, който отдалеч забеляза познатата фигура, се спусна плавно отгоре на сребристите си крила. В първия момент Серьожка дори се стресна: той не си представяше, че летящият Реси прилича на гигантско водно конче. Крилата безшумно се прибраха, хлътнаха под гъстата козина, Реси пак стана обикновеният Реси, спусна се към стопанина си. Те се разхождаха по горещия пясък и скимтенето на кучето се смесваше с радостните викове на момчето. После Сергей седна с кръстосани крака, и, като гледаше още учудено Реси, каза:

— Ти ли си това, Реси? Как се радвам… Седни до мене. Слушай…

Сергей извади от джоба си листче с бързата поръчка за приятеля…

Него, единственият от хората, които Реси слушайте, го изпратиха като важна личност: Таратар и кибернетикът Светловидов отидоха на летището, а майка му дори се вмъкна в самолета и, като се оглеждаше неспокойно, закопча на колана му тежката ремъчна тока. Когато самолетът забръмча и се издигна във въздуха и през прозорчето се мярнаха далечните, трепкащи във въздуха ръце на изпращачите, Сергей най-после повярва, че именно той отлита да изпълнява отговорно поръчение.

Листчето със задачата за Реси, което лежеше в джоба на Сергей, беше съчинено от професор Громов. По-точно, написано с ръката на кибернетика Светловидов, а продиктувано от самия Громов от далечна Индия. Светловидов, като даваше на Сергей листчето, каза точно така: „Позвъни ми Гел Иванович. Случи се нещо непредвидено: експедиция от морски ловци преследва уникален син кит. Името му е Нектон. Само твоят Реси може да намери и да спаси синия кит. Ти ще му предадеш съдържанието на този лист. Защото Реси слуша само тебе, нали така?“

Сироежкин кимна. Той почти нищо не разбра от формулите на професора, но след обяснението на Светловидов запомни как да чете всеки знак от листа. Срещата ще се състои на брега на морето, в заливчето Тихи, към него по команда на Електроник лети сега Реси…

В южната аерогара, където се приземи самолетът, радиото покани пътника Сироежкин Сергей в стаята на дежурния и там човек с бяла риза и запретнати ръкави, научен сътрудник от морската станция, стисна здраво ръката на осмокласника и го покани в колата си. Той откара Сироежкин в едно крайморско селце, настани го в мъничка бяла къща и домакинята, като нахрани госта, му показа от стръмния бряг как да слезе по тясната ивица на брега до залива Тихи. Меките линии на планините, златният пясък, синевата на морето, която се слива с небесната синева, харесаха на Сироежкин. В прекрасно настроение се спускаше той в залива Тихи, където ще се приземи Реси. Освен това в залива беше определена още една среща.

„Ти трябва да разбереш голямата сложност на задачата, Сергей — подчерта в разговора си Светловидов. — Реси, прекрасният разузнавач на пустинята, този път ще стане морски жител…“

„И така нататък?“… — попита с премижали очи Сергей.

— „Ти си прав: както каза Гел Иванович Громов, на Реси ще помогне именно неговото знаменито «И така нататък». Когато му прочетеш задачата, ще се включат схемите за поведението на морските животни. Но Реси, то се знае, не ще може да плува сам, ще му е нужен опитен водач. Институтът по бионика ни даде в помощ един специалист — млад, но вече опитен дресьор. Неговият делфин ще помогне на Реси. Запомни това име: морският надзирател Дон.“

Сергей и Реси чакаха повече от час. В очите на Сироежкин плуваха кръгове от слънчевото трептене. И ето Реси наостри уши, поизправи се и Сергей видя, че от морето излиза светлокос момък и шляпа по плитчината с плавници.

На брега плувецът свали очилата и плавниците, от устата му изхвърча струя вода, приклекна, подскочи няколко пъти, пое дълбоко въздух и чак тогава обърна внимание на Сироежкин.

— Сергей?

— Да.

— Мене ме казват Дон. — С мек жест плувецът подаде ръка. Той беше с няколко години по-голям от Сироежкин. — А това, доколкото разбирам, е Реси. — Дон кимна към рошавия фоксер.

Но Реси, който не се интересуваше от Дон, изтича към водата. От морето излизаше куче.

— А, Мъник, ти ме настигна!

Дон се наведе, взе в ръце кучето и, като го държеше за задните лапи, почна да го тръска като чувал. От козината се стичаше вода. Дон сложи отмалялото куче на пясъка.

— Нагълта ли се с вода? — шепнешком попита Сироежкин.

— Сега ще се съвземе — отговори небрежно младежът и като видя широко отворените очи на новия си познат, се засмя: — Ти какво, не знаеш ли как се плува днес на дълбоко? Момчето поклати глава и измърмори:

— Както би казал нашият най-як съученик Макар Гусев: не сме учили такова нещо.

Той се наведе над нещастното куче. А то изведнъж скочи и като посипа Сироежкин е мокър пясък, се спусна с лай към Реси. Стигнало до фоксера, кучето изведнъж млъкна, сякаш почувствува някаква клопка. После помириса непознатия и завъртя мократа си, смутено сведена опашка.

— Ето на, запознанството стана. Мъникът е славно морско куче, ти не му връзвай кусур, Реси — усмихна се надзирателят. — Сергей, не си ли забелязал тук Бъчвата?

— Не-е. А какво е това?

— Не какво, а кой. Моят делфин. Делфинът Бялата бъчва.

— Ах, Бялата бъчва! Разправяха ми за него. Но не се сетих веднага. Още не съм го видял.

— Аз го наричам Бъчвата — така е по-лесно. Бъчва — Бяла бъчва ще отплува с Реси да търсят Нектон.

— Зная. — Сергей облекчително въздъхна: доколкото можа да прецени, изпълняваше точно сложната задача.

Всичко вървеше така, както му беше обяснил Светловидов. Ето го Дон, ето го Реси, скоро ще пристигне и Бялата бъчва. Но как Реси ще отплува с непознатия делфин — това Сироежкин не можеше да си представи. А пък именно те — Реси и Бялата бъчва — трябва да спасят Нектон.

— Нектон! — със задоволство каза Сергей. — Красиво, мъжествено име.

— Да — подхвана Дон. — Свободен кит.

Синият кит, морски гигант, браздеше самотен океанските: простори. Китът беше известен на моряците от различни страни, макар че избягваше срещите с кораби. Затова името му беше Нектон, което по старогръцки ще рече „свободно плаващ“ — свободен кит. Малцина се бяха срещали с Нектон в просторния океан: той обичаше тихите прохладни дълбочини. Но ония, които поне веднъж бяха виждали как от зелените бездни, изхвърляйки на високо цветист фонтан, се подава остра, разчекната от тайнствена усмивка кадифено-черна муцуна със сърповидни мустаци и умни очи; как китът с мощен тласък, оставяйки подире си тонове пухкава пяна, скача към небето; и блясвайки на слънцето със синкаво тъмния си гръб и с бялото петно върху него, лети свободно над вълните, като набира в меховете на своите дробове порцията въздух, необходима му за гмуркането; как после, премятайки се като плувец от кула, потъва отвесно във водата, бавно и без пръски, изчезва за няколко часа в загадъчните дълбочини, шляпвайки за сбогом с перката на силната си опашка, от което още дълго време се носят бели гриви по вълните — ония щастливци, които са виждали Нектон, разказваха за неговата сила и рядка красота, за смелостта и присъщия само на него усет и техните пестеливи думи с времето се превръщаха в легенди.

Подводниците не рискуваха да се спускат в морската бездна, където като чудовищна сянка се разхождаше свободно Нектон: там налягането на водните пластове ще разкъса моментално здравата стомана. Но на дълбочина, възможна за плаване, сред обикновените кораби, които плаваха по своя курс, една подводница търсеше специално среща с Нектон. Подводницата „Тон“2, която принадлежи на фирмата „Пеликан“ и изучава живота на делфините, получи бързо нареждане да намери и да захарпуни със сънен снаряд Нектон. Няколкото реда в един таймерски вестник, че новият зоопарк „Светът на животните“ се готви да приеме един необикновен експонат — синия кит, известен сред моряците под името Нектон — разтревожиха Международния съвет за опазване на животните. Съветът даде нареждане на морските станции и на всички експедиции да намерят и да задържат подводницата. Тогава именно професор Громов предложи да помогне с новото си изобретение.

Така в една точка на планетата, в залива Тихи, се събраха пътищата на Реси, на неговия водач делфина Бялата бъчва, на дресьора на делфина Дон и на Сироежкин. Двамата стопани трябваше да запознаят морските разузнавачи, да им обяснят сложността на задачата.

— Ако Земята се крепеше, както са мислили древните, върху три кита, единият от тях щеше да е Нектон — каза замислено Дон, като си спомни онова, което знаеше за синия кит. — Дори не ми се ще да вярвам, че в наши дни може да има дива ловитба на такъв кит!…

Сергей си представи вилата в Таймер, собственика на „Света на животните“ и мълчаливо кимна.

— Кажи — Дон погледна подозрително към фоксера — твоят Реси ще може ли да следва Бялата бъчва? Чувах за неговите таланти и, разбира се, вярвам на всяка дума на Александър Сергеевич Светловидов, но Бъчвата е бърз плувец.

— Реси има скоростта на рибата-меч и самият е облечен с делфинова кожа — каза с гордост Сироежкин. Само че не се вижда под козината. Това е изобретение на Громов.

— Отлично казано! Авторитетът на Гел Иванович Громов е толкова голям, че вече почвам да се безпокоя за способностите на моята Бъчва… — Дон се засмя и в същия миг свъси прегорелите си вежди. — Но къде е Бялата бъчва? Къде е този непохватен, бъбрив Бъчва?

Дон допря до устни свирката, която висеше на метална верижка. Серьожа не чу обикновеното изсвирване — изобщо свирката не издаде никакъв звук. Дон скочи от камъка. Момчето застана до него, сложи длан над очите си. Зад един гигантски каменен блок изхвърлен преди милиони години от вулкан в морето, блесна сребрист гръб, подскочи делфин и се отправи към брега.

Морският надзирател се хвърли във водата, заплува срещу делфина и извика: „Той е!“ Кучетата, които се разхождаха по пясъка, се спряха и обърнаха муцуни към морето…

Дон посрещна делфина и му подаде ръка, а Бъчвата отвори уста, сякаш се смееше, внимателно стисна ръката със зъби и повлече човека след себе си в морето. Но Дон се изви ловко, прегърна хлъзгавото сребристо тяло и дори изправи делфина на опашката му, като го предизвикваше на борба. В първия момент Бъчвата сякаш се обърка, размаха безпомощно плавници, но после, като издебна сгоден момент, блъсна нападателя с муцуна в гърдите и го повали с един удар на опашката си. При падането Дон се вкопчи за плавника и делфинът като стрела го повлече в прохладния простор на залива. Малко след това плувците се върнаха на брега.

— Какъв е моят Бъчва, а?! — викаше Дон, като излизаше на брега. — Самолюбив, упорит, но затова пък смел! Видя ли?

Сергей кимна. Дон излезе от морето.

— Бъчвата изпълнява с радост всички поръчения, но той е свободен делфин — каза стопанинът. — Той никога няма да се помири с неволята — ще се удави от мъка или ще си разбие главата в някой камък.

Сергей се усмихна съчувствено: Бъчвата от пръв поглед му се стори симпатичен.

— Да не губим време — предложи Дон. — Трябва да ги запознаем… Но твоят Реси знае ли задачата?

— Знае, вече му прочетох формулите. — Сергей извади от джоба си и размаха във въздуха листчето, което му беше дал Светловидов. — Струва ми се, той може да говори по делфински…

— Много умно ти е кучето. — Дон се усмихна. — Разбираш, Серьога, и моят Бъчва е способно същество, но не разбира от формули като твоя Реси. Изобщо за него човешката реч звучи твърде бавно. Той свири много по-бързо и, както се казва, без излишни „думи“. Мъча се да се науча да свиря като него. — И Дон чукна с пръст по свирката, която висеше на врата му.

— Чел съм, че делфините свирят — спомни си Сергей.

— Точно това правех, свирих на Бъчвата, но ти ще излъжеш, ако кажеш, че си чул нещо. Това не е за нашите уши — ултразвук. Чува само Бъчвата. А може би и Реси… Но сега аз трябва да се разбера с него. Скоро ще се видим!

И Дон затича към морето, където го чакаше и безпокойно подскачаше върху вълните Бъчвата, който еднакво добре виждаше и във водата, и във въздуха. Дон доплува до него, легна по гръб и пое с една ръка приятелски подадения му плавник.

Той се върна много скоро, седна на камъка.

— А сега да видим Реси.

— Какво му каза? — попита нетърпеливо Сироежкин.

— Всичко е в ред. Разбрахме се.

— Толкова бързо? За какво?… Моля ти се, разкажи!

— Изсвирих му… — започна бавно Дон. — Ти, Сергей, не можеш да разбереш това: трябва да познаваш моя Бъчва, за да доловиш отсенките на неговата интонация. Свиренето на делфина мъчно се побира в човешки думи, и ти, ако ме беше чул, нищо чудно да си помислиш, че Бъчвата е наш момък, едва ли не твой съкласник, само че в делфинова кожа. Но не е така… Ще рискувам да преведа нашето свирене на обикновени думи, но ти помни, че съм неопитен преводач. Ето разговора ни:

„Бъчва, твоят брат е в опасност“ — изсвирих аз енергично, за да разбере той голямата важност на молбата ми.

Той веднага изсвири повикването към своя брат и моментално ме атакува със сигнали: „Аз не чувам нищо. Брат ми не отговаря. Кой е в опасност? Какво става с него?“

„Той няма да те чуе — отговорих аз сериозно, — той е много далеч, може би на хиляди мили. Но трябва бързо да му се помогне.“

„Аз винаги съм готов да полетя срещу опасността, щом е надвиснала беда и трябва да спася брата си. (Бялата бъчва е с горещо сърце, като всеки делфин, освен това е много смел). Кой е той — афалина, гринда или мой съплеменник белобъчва? — страстно отвърна Бъчвата. — Отговаряй! Само че свири по-бързо. Не губи време“.

„Кит — изсвирих аз, колкото мога по-бързо. — Синият кит, най-големият и силен кит. Хората го наричат Нектон. Навярно ти си чувал за него…“

„А-а, кит… Веднъж видях този грамаден Нектон. Той винаги плува сам…“

„Да, този кит, твой брат по кръв. На него трябва да му се помогне, Бъчво…“

„Ти пак губиш скъпоценни секунди. Човекът, както винаги, е много тромав и многословен. Аз зная какво е кит, зная и Нектон. Какво се е случило с Нектон?“

„Искат да го захарпунят. Плава подводницата «Тон», търси Нектон и когато го намери, ще забие в главата му харпун“.

„Харпун ли? Веднъж видях харпун — това е страшно. Но за тази планина-кит харпунът е все едно като за мене камъчето“.

„Ти си прав, Нектон дори няма да почувствува удара на харпуна. Но когато харпунът се забие в налепената с раковини кожа, Нектон ще престане да е Нектон. Той изведнъж ще загуби свободата си и послушно ще заплува към брега. Там ще го сложат в басейн и Нектон ще почне да се задъхва“.

„Аз отплувам. Аз ще предупредя Нектон“.

„Почакай, Бъчво. Ти, както винаги, си храбър и нетърпелив. Помисли малко как ще предупредиш Нектон: това е кит, той няма да почне да слуша един делфин, просто няма да те забележи“.

„Слушам те внимателно, Дон“.

„С теб ще отплува морското куче Реси. Ето го там, тича на брега заедно с моето куче“.

„Този покрит с козина, тромав и бавен дребосък? Ами че той веднага ще потъне на дъното и аз ще трябва да го спасявам“.

„Не се безпокой, Реси плува не по-зле от тебе. И знае езика на китовете“.

„Тогава веднага на път“.

„Не бързай, Бъчво. Току-що нарече Реси бавен дребосък и веднага след това си готов да плуваш с него накрай света. Запознай се, моля ти се с Реси, поиграй си, виж на какво е способен, посвикни малко с него. Труден път могат да изминат само другари — ти знаеш това“.

„Къде е той, този рошав Реси? Може би ще ми подхвърли с нос топка? Или ще иска да се надпреварваме? Или ще ми улови риба?“

— Това е приблизително целият ни разговор — завърши сериозно Дон. — Той, разбира се, не беше толкова многословен, разговорът продължи минута-две. Но аз нарочно го разказах с подробности, та ти, стопанинът на Реси, да знаеш с кого Реси ще търси Нектон. — И морският надзирател погледна изпитателно стопанина на Реси.

Осмокласникът се почеса по тила. Това се казва задача? А той чисто и просто само прочете на Реси формулите…

— Реси, при мен — тихо подвикна Сироежкин и кучето с един скок се намери до краката му.

Застанал на колене, прегърнал с длани главата на приятеля си, Сергей започна да му обяснява кой е Бялата бъчва. Той говори, говори, но в душата си не се надяваше на силата на бавните човешки думи. В края на краищата извади от джоба листчето и още веднъж прочете гласно важните формули на задачата.

— Това е всичко — пресипнало каза Сироежкин и се изправи на отеклите си крака. — Иди да се запознаеш с Бялата бъчва. Реси, напред!

Реси пред очите на изумения Сироежкин изведнъж започна да дебелее, сякаш го надуваха с въздух; главата и раменете му се сляха в едно кълбо; опашката му завибрира, разпери се като ветрило и се превърна в кормило или лост. Реси тромаво се заклати на кривите си лапи, приличен на мъничък кит, стигна до водата и ловко заплува, порейки с нос вълните и оставяйки подире, си пенеста следа — като малко черно торпедо се спусна да пресече пътя на делфина. Сироежкин въздъхна с облекчение. Дон се качи на камъка, присви очи и почна да измерва скоростта на плувеца.

Срещнаха се по средата на залива — Бялата бъчва и Реси — и известно време плуваха един до друг. После делфинът показа своите обичайни грациозни скокове и Реси, като камъче, което рикошира, заподскача над водата, наистина не така ловко и умело като съперника си. Делфинът заби глава във вълните, показа сребристия сърп на гърба си и заплува в открито море. Реси го последва. Плувците се скриха във вълните…

— Бива си го Реси! — викна Дон.

— Ама и Бъчвата! — подхвана Сергей.

Дресьорите тържествено си стиснаха ръце.

А Мъникът лаеше и тичаше по пясъка и кой знае защо не се решаваше да нагази в топлата вода, макар че преди малко беше излязъл от морското дъно.

Когато плувците се върнаха, всеки от тях държеше в уста по една голяма риба.

Бялата бъчва нагълта своята плячка, подкачи с муцуна другаря си, метна го във въздуха. И Реси, като хвърли своята плячка, която Бялата бъчва веднага изяде, малкият Реси, ловко се гмурна във водата и за голямо учудване на дресьорите преобърна дебелия тлъст Бъчва. Делфинът замахва с опашка, в същия момент подаде от водата усмихващата си муцуна и доволен изпръхтя. Тъмните му, прилични на копчета очи, сякаш казваха на Сироежкин: „Разбирам всичко и вземам обратно свиренето си за бавността на Реси. Но защо този акробат, този артист се отказва от вкусната риба, която улови?…“

Тържествуваше главният закон в живота на делфините, който бе забелязал още древният философ Плутарх: „Делфините са единствените същества, стигнали до великия философски принцип: приятелство не за възнаграждение“.

Серьожка и Дон бяха доволни, че техните възпитаници се сприятелиха. Но какво очакваше плувците — акули, морски бури, може би дори околосветско пътуване — можеше ли да се предвиди?…

Настъпи тъжната минута на раздялата.

— Щастливо плуване, Бяла бъчво! — каза Дон и свирна с беззвучната свирка.

— Довиждане, Реси! — извика Сергей.

Заедно с Дон той се покатери на големия камък и от него наблюдаваше как се отдалечаваха двамата плувци. Ето вече искрящата следа се развлече, изчезна в блясъка на морето. Морето беше огромно. То се сливаше с океана и нейде в този безбрежен простор плуваше Нектон. Него трябваше да открият — като самотен космонавт в звездната галактика.

Реси и Бялата бъчва пространствуваха в океана.

Те отминаха крайбрежните райони, където хората живееха в подводни градове и се трудеха в подводни заводи, добиваха злато и мед, манган и въглища, пресна вода и уран; електроцентралите, които работеха с ядрено гориво; подемните кранове, които пренасяха товарите с един замах на крановете; екскаваторите, които раздробяваха и смилаха с челюстите си кораловите рифове; подводните комбайни, които разчистваха джунглите на водораслите — всичко, което пълзеше, плаваше, работеше на дъното и помагаше на човека да завоюва Великия океан, Реси забелязваше още отдалеч. Вестоносците заобикаляха от страни подводниците, подводните дирижабли, танкерите, товарните шлепове — бързоходни, безопасни подводни съдове, за които не бяха страшни вълните, вятърът и бурите. Реси моментално различаваше змиевидния силует на танкера от стремителния катер „летяща риба“. Но сред многото кораби двамата спътници не срещнаха подводницата „Тон“ с характерната гърбица на плавника.

За острия поглед на Реси океанът беше голям прозрачен аквариум; линията на живота и смъртта на неговите обитатели минаваше нейде съвсем наблизо, понякога странно се преплиташе. Както в математическата игра-гонитба, на която Реси се състезаваше с машините някога, когато се учеше. В тази морска игра, както се убеди Реси от наблюденията си върху обитателите на океана, побеждаваха най-бързите, най-хитрите и зъбатите. Като сива безмълвна сянка се носеха в сумрачната дълбочина акулите, обречени от природата на вечно движение — нито една минута сън, за да не потънат без спасителния за всички риби плавателен мехур; плуваха красиво и величествено приличните на птици скатове3, махаха изящно плавници и зорко проследяваха жертвата си; реактивните калмари, опънати като стрела, се стрелкаха по своя път с опашката напред; летящите риби се засилваха на самата повърхност и с разперени крила, сякаш мънички самолети, летяха над вълните. Всичко беше в движение, в гонитба, в борба.

Морските жители не говорят много високо и без причина, за да не привличат враговете си. И все пак въпреки свистенето на вятъра и плясъка на вълните, шума на корабите и на подводните градове, тътена на бързите струи и далечните земетресения, ушите на Реси чуваха необикновените звукове. Ако той можеше да ги сравнява с привичните за хората понятия, би казал следното: целият океан е пълен с бучене, пляскане, викове, плач, скърцане, мъркаме, свистене, вой, грохот, щракане, квакане, мучене, барабанене. Реси не се интересуваше много коя риба какви звукове издава, но само белухата, според наблюденията му, можеше да свири, да стене, да грухти, да плаче като детенце, да звъни като звънче, да нищи, да свири на флейта и да имитира птиците, които тя никога в живота си не е виждала.

… Ето в гъстите водорасли плава парче от греда, но това не е греда, а легнала по гръб морска видра. На гърдите й е заспало малкото. Видрата бавно се спуска в дълбочината, като бди зорко над заспалото, а вълната приспива сина и. Когато се събуди, майката моментално ще доплува до него, ще оближе гъстата му козина — като награда за първия урок по плуване. А после — пътешествия в морските глъбини, безспирни игри и нов урок на свечеряване — как да си приготвят легло за нощуване. Видрата притиска до гърди малкото, внимателно се увива в листата на гигантско водорасло и вълната на океана ще ги люшка в зеленото одеяло до сутринта.

Но какво е за Реси някаква си случайна видра! Трябваше да преплува стотици мили с Бялата бъчва, да нагълта заедно с него немалко морска сол, за да разбере какво бързоплувно, любопитно, предано на приятеля си същество е този волен морски делфин. Нашите пътешественици се състезаваха в бързина, ловяха най-големите риби, зъбеха се на приближаващата ги мрачна акула и често си подсвиркваха един друг. Самотният делфин е мълчалив, щом са двама, е разговорлив, а в ятото бърбори безспирно. Бъчвата спазваше това правило и между другото си разменяше подсвирквания с приятеля си, понякога произнасяше монотонното, почти човешко „ха-ха“, а когато Реси твърде дълго плаваше на дълбоко, тракаше челюсти в търсене на изгубения и печално-призивно свиреше.

Бялата бъчва знаеше много и разни истории като всеки пътуващ делфин, но една от тях разказа на другаря си не веднъж и дваж.

„Слушал съм — свиреше Бъчвата, разбира се, не с думи и не на глас, а с особени, неуловими за човешкото ухо звуци, — слушал съм и вярвам, че това е самата истина, а не празно свирене… Слушал съм, че някога делфиновите и китовите стада излезли от морето на суша и заживели на твърда земя, както си живял досега ти, Реси, преди да се срещнеш с мене. Това били щастливи времена, защото на земята няма морски бури, в които загиват цели стада от делфини, — на земята има мека трева, много плодове, риба в реките и дъхав, ароматен въздух. Зверовете не ни нападали; делфините, ти знаеш това, имат твърде много зъби, а китовете сами по себе си са страшни. И ние вече сме били забравили съвсем за морето и сме мислили, че сме се родили и винаги сме живели на зелената земя.

Но веднъж на разсъмване, когато сме се плъзгали по мократа трева, дошла една зла маймуна с дебела тояга. Нито един от нас не помнел някой да е обидил тази маймуна, но във всеки случай и да я обидил някой, не бил кит, нито делфин. А маймуната се нахвърлила срещу нас, почнала да бие на ляво и на дясно по гладката кожа, а ние вече не сме можели да се движим така пъргаво; както злата маймуна, защото слънцето изсушило росата. Делфините и китовете Реси, не бива да се бият, както и децата: те имат нежна кожа, те се обиждат много лесно и запомнят несправедливостта за цял живот.

Ние сме се върнали в морето…

Завинаги сме се върнали във водната стихия. Но вече не сме били предишните. След живота на сушата у нас се събудил страхът: страх да не потънеш, когато вълната те зашемети, страх да не се удавиш в бездната. Ние пак сме си свободни, но не можем да забравим, че някога сме живели на твърда земя… Затова навярно всеки делфин, всеки кит, ако дори го застрашава опасност, бърза да спаси потъващия си събрат, щом чуе вик за помощ…“

„Изсвири ми този главен сигнал“ — помоли Реси, като изслуша старата приказка.

Бъчвата издаде два продължителни, почти сливащи се сигнала.

И Реси ги запомни завинаги…

От зелените вълни насреща им изведнъж изскочиха от водата, като свиреха, бързи афалини, подскочиха към Бъчвата и почнаха да го подхвърлят с муцуните си във въздуха, сякаш той вече потъваше. Бъчвата се превъртя във водата и почна да им обяснява причината за своя вик, а после попита усърдните афалини — защото всички делфини в света се обясняват на един „език“ — дали не са срещнали кита, който хората наричат Нектон. Афалините, като разбраха, че Бялата бъчва се е пошегувал с тях, наведнъж сломотиха нещо с възмутено свиркане — като нашето „как не те е срам“, — веднага отплуваха и отговориха отдалеч: „Не, не сме го срещали“.

Нашите разузнавачи се забавляваха и разговаряха по пътя, но нито за минута не забравяха за синия кит. Разбира се, те не чуваха зловещата фраза на фон Круг до капитана на подводницата „Тон“, която търсеше да залови Нектон: „Гледайте да го улучите в болковия нерв, а после този неуловим кит доброволно, самичък ще доплува в «Света на животните»“; те не знаеха как професор Громов вика по телефона: „Ало, моля бързо да ми предадете сведения за чувствителността на медузата към бурите!“ — нашите приятели нямаха засега никакви сведения за Нектон, но помнеха, че трябва да намерят синия кит. И Бялата бъчва питаше всички срещнати делфини, а Реси посвоему решаваше сложната задача. От наблюденията върху делфините и от сигнала, който му беше изсвирил Бъчвата, Реси направи следния важен извод: като всеки кит, Нектон може да бъде изкаран: от тайнствените дълбочини с вик за крайно голяма опасност, на който вик той ще откликне веднага…

Оставаше да разгадае картата на живота на самотния Нектон. А тя несъмнено беше много заплетена. Защото ако дори погледнеха назад пътя си в морето, той ще изглежда като странно извита нишка — поради теченията, вятъра, бурите, насрещните кораби, които те заобикаляха. Нектон, който познаваше просторите на световния „подводен космос“ по-добре от Бялата бъчва, лавираше в океаните по-хитро и по-предпазливо — по своите китови орбити.

Веднъж Реси и Бялата бъчва попаднаха на стадо черни гринди, които се отбраняваха от акулите. Застанали в полукръг, заслонили с телата си беззащитните си рожби, тези делфини с удари на кръглите си, сякаш надути глави отблъскваха нападателите, тракаха страшно с челюсти, късаха със зъби дяволската кожа на някой заплеснал се хищник.

Акулите не отстъпваха.

С един пресипнал лай, който отекна страшно в ушите на Реси, другарят му се нахвърли срещу акулите; в устата му зъбите не бяха по-малко от тези на пет гринди. Само за миг Реси изпревари Бялата бъчва, срещу който връхлитаха святкащи очи и стотици остри като кама зъби, пъхна електрическия заряд в чувствителния нос на нападащата акула.

Едва ли разбраха нещо в тази кратка схватка храбрите делфини гринди и отчаяният Бъчва. Но всички те пронизително засвириха и така поздравиха победата на Реси. След електрическите удари няколко гърчещи се тела бавно потънаха в дълбочината и ято акули се нахвърли върху своите зашеметени събратя. Кръвожадността е главният закон на морските пирати…

Гриндите, като кимаха с черните си глави, съобщиха с писъци на пътешествениците, че преди няколко дни видели синия кит. Може би в дълбоките пластове още е останала следа от миризмата, ако не са я размили теченията…

Нашите разузнавачи се сбогуваха с дебелите гринди, които приличаха на надутия Реси, и се спуснаха на дъното. Те плуваха в тъмното, без да обръщат внимание на ятата плашливи риби. Бъчвата, когато му се свършеше въздухът, изскачаше на повърхността, а Реси оставаше в дълбочината и кръстосваше там, като поддържаше връзка с другаря си чрез подсвиркване.

Реси попадна на слаба следа на кит, когато Бялата бъчва, който се върна отгоре, му съобщи, че наближава буря.

Те хукнаха по следата като две хрътки и ту губеха едва доловимия дори за носа на Реси китов мирис, ту ненадейно пак го намираха.

Но колкото и да беше увлечен по гонитбата, Бялата бъчва не можеше безкрайно дълго да плува като Реси в дълбокото: дробовете му искаха свеж въздух. И когато Бялата бъчва пак изплува на повърхността, Реси чу вик за помощ. Главният сигнал на делфина, при който бързат да се притекат на помощ неговите събратя, жалната молба за помощ, накара Реси да забрави за следата на Нектон и със скорост, на която само той беше способен, полетя към потъващия си приятел.

По сигнала той определи точно мястото на срещата, в движение подхвана с якия си нос неподвижния Бъчва и една гигантска вълна, точно като оная, която току-що беше ударила делфина в подводната скала, повлече плувците…

(обратно)

След проливните мусонни дъждове е приятно да се пътува из индийските джунгли. Слънцето гали меко, вече не е горещо. Под краката ти — гъста яркозелена трева. Листата на дърветата са златистооранжеви. А на хоризонта блестят с белите си калпаци вечните снегове по далечните планини.

Главният инспектор на резервата Радж Манас излезе с гостите — професор Громов и момчето — на разсъмване. Индиецът, който в душата си презираше всъдеходите и хеликоптерите, с лек поклон предложи да пътуват с неговия любим слон Замба. Инспекторът мислеше, че за да могат да видят и чуят джунглите, най-добре е да вървят пеш или качени на слон. Професорът с усмивка стъпи върху задния крак на Замба, който той предварително беше свил, и, като се хвана за въженцето, се покатери върху широкия гръб на слона, по-точно на дървения самар, прикрепен с ремъци. После Громов подаде ръка на Електроник и Електроник седна до учителя си. Инспекторът Радж Манас, строг и изискан с бялата си чалма, възглави експедицията. Пред него, обгърнал врата на слона с крака, седеше старият керванджия с пръчка в ръка — махаут.

Замба вървеше спокойно, жулеше и стриваше в уста крехките клонки и коремът му къркореше, сякаш там работеше стар мотор. Върхът на единия бивник на Замба беше отчупен. В схватката с дивия свиреп махна, див слон без бивни, но с много силен хобот, Замба поразвали малко красотата на дългите си костени стрели, но затова пък спаси стопанина си.

Професор Громов се оглеждаше встрани и не можеше да си представи добре как на слон ще догонят сънните ловци, но щом инспекторът беше казал: „Ще ги заловим“, трябваше да му вярва.

— Носорог. — Радж Манас се обърна към госта и протегна ръка.

Навярно отпреде им имаше яма с рядка кал, в която блаженствуваше носорог; сивата броня на гърба му, щръкналите уши и войнствено извития рог — ето всичко, което можаха да видят пътниците. Като чу тропота на Замба, носорогът излезе от ямата, а подире му изскочи и малкото. През калта се виждаше, че малкото има розова кожа.

Наежила глава, насочила страшния си рог, майката се спусна срещу слона. Тя се приближи със сумтене и хриптене; след безразсъдно храбрата майка палаво скачаше и малкото. Замба не се отби от пътя, само забави крачка и вдигна хобот. Инспекторът не помръдна.

Като дотича до спокойния Замба, майката вдигна глава. Злобните й очи се устремиха към хората.

— Ще го ухапе ли или няма да го ухапе? — измърмори инспекторът. Той знаеше, че индийският носорог рядко боде. Най-често хапе противника си.

Изведнъж отзад се чу някакъв рев. Инспекторът се обърна. Викаше момчето с невъзмутимо спокойно лице.

Носорогът рязко се завъртя и, като отстъпи пътечката на Замба, хукна с малкото си презглава, виждаше се късата му дебела опашка, забавно довършваща бронята на доспехите му.

— Вашият Е-лек-тро-ник — каза инспекторът на професора, като изговаряше с мъка трудното име, — знае ли езика на носорозите?

— Знае малко — отговори Гел Иванович. — Учи го в училище. — Громов се усмихна, като си спомня как някога беше учил Електроник на разни премъдрости.

— Той може да стане добър махаут — сдържано го похвали Радж Манас. — Замба само веднъж е бягал от носорог и днес моят гост му помогна.

Те продължиха пътя си. Електроник рече хрипкаво:

— Тигър.

— Къде е тигърът? — шепнешком попита Громов.

— Не го виждам — изскърца Електроник. — Но чувам вик на паун: мей-оу!…

— Той е прав: наблизо има тигър — потвърди инспекторът. — Виждате ли?

С върха на хобота си Замба чукаше по отъпканата пътека, като издаваше глух металически звън. Той, както и паунът, беше подушил тигъра.

В тревата се мярна червено-черен гръб, после се подаде кръгла глава с пухкави бакенбарди. Бледосините очи погледнаха равнодушно пътниците. Замба направи крачка напред и застрашително замахна с бивни. Той не се страхуваше от голямата котка, само сви в обръч уязвимия за острите зъби хобот. Няколко минути слонът и тигърът се изучаваха един друг. Но щом Громов се помръдна, котката блесна като шарена мълния и се скри зад скалата.

— Царски е — каза Громов, като гледаше с любопитство след триметровата котка. — Излезе безуспешен ловът му.

— Изплашихме го — потвърди Манас. — Ние пак ще се срещнем с този багх, професоре. — Индиецът наричаше багх всички тигри в своята гора. Той знаеше отлично всеки „по лице“, характера и навиците им, само не им даваше имена.

Тигърът беше дебнал малкото на носорога, което Замба изгони от топлата яма. Може би в открития поглед на тигъра имаше ням укор към слона: защо ме лиши от любимото лакомство?… Но тигърът, разбира се, не знаеше, че наблизо става още един лов, че самия него го дебнат невидими противници — сънните стрелци!…

Слонът с бърза крачка заобиколи скалата и инспекторът направи знак на махаута, спря Замба, скочи на земята. Под едно клонесто дърво стоеше клетка от най-здрав бамбук. Вдигнатите от двата края решетки сякаш очакваха някакъв пленник.

— Вие по-добре да останете тук, професоре — каза Радж Манас, като сваляше от рамо пушката си.

Громов заповяда на Електроник да чака, слезе от слона и с решителна крачка тръгна след инспектора. Те изчезнаха в гъстия шубрак.

Замба отиде при дървото и започна да гризе сочните клонки. Карачът седна под сянката. Електроник обикаляше пред клетката.

Един изстрел разкъса тишината. Електроник застина на място. И в този миг право срещу него от храстите изскочи тигър, — същият оня тигър с бледосините очи, който беше дебнал малкото на носорога. С грациозни скокове притича той с меките си лапи на две крачки от Електроник. Малко червено петно изби на ивестата му гръд.

Електроник извика проточено жално: „Вау!… Хуаб… вау!“ Може би никога досега в своя странно-електронен живот той не беше бягал така бързо — по-бързо от който и да било знаменит спринтьор, защото тигърът, като чу познатия сигнал за уплаха на своя език, моментално се обърна и скочи подире му. Махаутът, побледнял от ужас, долепи гръб до грапавото дърво. Слонът затръби гръмогласно, насочи бивните си и се дръпна: пред тигъра бягаше момчето.

Навярно тигърът щеше да настигне бързокраката си жертва в самата клетка, където връхлетя след момчето. Но Електроник успя да се измъкне през отвора и спусна решетката пред носа на тигъра. Слонът, за да спаси момчето, с един удар на бивните си затвори и втората решетка.

Разнесе се оглушителен рев. Тигърът в безсилната си ярост гризеше хлъзгавия бамбук и в неговия вик, страшен за хората, само острият слух на Електроник можа да долови жални ноти и отривисто-суха кашлица. Момчето беше съвсем спокойно, сякаш при спасяването си случайно беше уловило не тигър, а котенце, и бледният водач, който цял се тресеше от страх, го гледаше с изумени очи.

Над храстите се мярна бяла чалма, а зад нея мека шапка. Тичаха Радж Манас и Громов. Малко след тях помощниците на инспектора, които дежуреха в гъсталака, изведоха един як момък с военни обувки — сънен стрелец, който беше стрелял в тигъра.

— Какво се е случило? — попита инспекторът. Той беше много учуден, като видя своя багх в клетка.

Гел Иванович гледаше Електроник, мачкаше в ръце шапката си и не знаеше къде да я дене. После разсеяно я нахлузи на ученика си и попита.

— Ти не пострада ли?… Ти тъй ли го лови — с шапката? Свали я, че е много горещо…

Професорът подаде шапката на слона и той я постави на гърба си.

Пестеливият на думи до този момент махаут сякаш се отпуши. Като жестикулираше, подскачаше и протягаше към момчето сухите си ръце, махаутът дълго говори за това, което се беше случило само преди няколко секунди.

— Мисля, че на вас е нужен именно този тигър — със скърцащ глас каза Електроник. — Аз го примамих в клетката, след като изгърмя изстрелът.

— Ще го пуснем. Само че преди това ще извадим от него куршума. — Радж Манас погледна внимателно сънния стрелец, който не разбираше нищо от цялата тази история: тигърът, току-що ранен от радиокуршум, се намери в клетка.

— Млади момко, отдръпнете се, сгазихте с обувките си прекрасно цвете — каза професорът на сънния стрелец.

Оня направи крачка назад, вдигна рамене: чуден човек, за цветето му дожаляло.

Инспекторът се обърна към помощниците си:

— Откарайте багха и този храбър ловец в станцията. Извадете куршума. Пуснете багха в джунглите, а стрелецът задържете. Трябва да разберем защо искаше да улови тигъра… И освен това да намерим другите му съучастници.

(обратно)

Няколко дни гостува Сироежкин в морското селце, но не в онова, което е на самия стръмен бряг, а в подводно, където живееше новият му познат Дон.

В синия простор висят на котви къщи-камбани. В такава къща всичко си е както в обикновена, само дето е малко по-прохладно. Вярно, вратата не е на стената, а на пода и през тази дупка трябва да се гмурнеш с маска, плавници и прозрачен чувал на гърба. Чувалът се пълни с вода, разперва се като крила, и вече се понасяш безтегловен на големите крила, като дишаш кислород от тези изкуствени хриле, и виждаш равни пътечки от молюски, които пречистват водата, и гъсти джунгли от водорасли, които препречват пътя на пълзящия пясък. А вдигнеш ли глава — ще видиш извития от лещата на водата кръг на далечното слънце, и ще си спомниш за останалия свят, и веднага ще го забравиш, защото морето си е море. И в дълбочината му има не само селца, но и подводни градове — с улици, стадиони, зоопаркове. Това е един особен свят: в него можеш да плуваш, да се гмуркаш, да се премяташ, да имитираш делфин, кашалот, акула, моруна — с една дума, да живееш под водата, като подражаваш на водните морски обитатели, съвсем като Реси.

Дон, който придружаваше Сироежкин, плуваше без пояс. Преди да се гмурне през вратата, Дон глътваше някакъв магически хап, който помагаше на мускулите му да запазят за дълго време кислорода и поглъщаше въглеродния двуокис. Като поемаше въздух с пълни гърди, Дон изскачаше като лястовица през люка на вратата, а в дълбочината изпускаше нагоре няколко мехура и набираше в дробовете си вода. Сега той беше готов да плува накъдето си ще и мърдаше с плавниците си като кит или делфин, а подир морския надзирател, пъдейки с лапа любопитните риби и местейки по кучешки крака, плуваше Мъникът.

— Какво желаеш? — попита Дон и Сергей чу гласа му през микрофона, поставен в ухото. — Да търсим подводни съкровища? Да гоним рибите? Да уловим акула?

Сироежкин примря от вълнение, той рече глухо през маската си:

— Акула…

— Напред! — изкомандува Дон. — Тук наблизо бях поставил капан и отдавна не съм го проверявал.

Дон тръгна към подводната скала, където беше сложил капана. Още отдалеч видя: беше се хванало нещо! Ловецът заработи с плавниците пряко сили.

Сироежкин се приближи предпазливо. Под металната мрежа той зърна една гладка и сива глава и блеснало с отмъстително пламъче око. Капанът представляваше клуп с телен сак, в който имаше стръв. Пъхнала главата си в сака, хищната риба бе затегнала примката. Акулата почти се беше помирила с пленничеството си, но като забеляза плувците, задвижи яростно опашка.

Дон се приближи до акулата.

— Гледай, Серьога! — викна той и издебвайки момента, се метна върху пленницата, хвана я за гръбния плавник.

Като див кон, възседнатата акула се завъртя на място, а после се понесе по кръг, възпирана от здравия оглавник. От страх Сергей се отдръпна, видял насочената към него мутра в телената мрежа. А ездачът, обгърнал с крака грапавите хълбоци, вкопчен за плавника, се смееше и правеше главозамайващи лупинги. Акулата се въртеше във водата, удряше с опашка, хвърляше се нагоре и надолу — ездачът не падаше. Най-после той се наведе, протегна ръка, щракна беззвучно ключа и скочи от грамадната риба. Акулата се скри. По-нататъшният й живот изглеждаше неправдоподобен.

— „Най-добрата акула е мъртвата акула“ — така казват моряците. А моята плячка с намордника сега не е страшна за никого — каза смелчакът. — Да продължим пътя си, Серьога.

Спряха се до огромна, колкото момче, странно извита раковина, която Дон беше намерил през време на експедициите. Отличен дом, сигурна палатка за един самотен пътешественик! Дон извади от раковината дълъг триъгълен зъб.

— Това е моето главно откритие — каза с гордост той. — Зъб на предисторическа акула! Кархародон й е името. От година вече се каня да тръгна на лов за кархародон…

— За доисторически? — изхриптя под маската си Сироежкин. Той взе да свиква с разните морски чудеса, но сега нищо не разбираше.

— Гледай внимателно: зъбът не се е вкаменил. Изрових го от тинята, по-точно, изрови го екскаваторът, пък аз го взех. Я е доисторически, я не! В океана има дълбочини, където никой не е надниквал. Кой се крие в тях? Ами ако е кархародон?

— Той навярно е грамаден — измърмори Серьожка.

— По моите пресмятания, с такива зъби големината на кархародона е към двадесет и пет метра, не по-малко. Устата му ей такава — пещера за шест души. Ами опашката! Представяш ли си с каква сила ще изпляска тази акула, ако я възседнеш?!

При тия думи Сергей се засмя високо и изведнъж си спомни за Реси. Ами ако Реси срещне кархародон? Дори да не е чак толкова грамаден, пак е страшно…

(обратно)

Ако Реси плуваше по вечерния океан, би чул „гласа на морето“ — особените звуци, които вятърът изтръгва от вълните — и би узнал за наближаващия щорм: откъде иде, с каква сила и кога ще ги настигне. Но Реси вече няколко часа плуваше в дълбочината подир синия кит и когато вълната зашемети другаря му и той изскочи горе, за да спасява Бялата бъчва, плувците се оказаха в самия център на свирепия щорм, който моряците наричат просто и страшно: „окото на бурята“. Вълните, които се мятаха на височина на седеметажна сграда, образуваха гигантски кратер. „Окото на бурята“ в криволиците на мълниите сякаш гледаше с любопитство отгоре в този кратер: какво ли става там, на самото дъно?

Водовъртежът на кратера грабна плувците. Реси прегърна с лапите си безпомощния, слабо попискващ делфин и напрягаше всичките си електронни сили, та бързото течение да не отнесе Бъчвата. Той включи в себе си механизма за аварийно управление — стотици резервни електронни схеми почнаха да определят „горе и долу“, скоростта на въртенето, дълбочината и границите на щорма, за да може в нужния момент да се възползува от реактивния двигател. Бялата бъчва изведнъж мръдна с опашка и пое през ноздрите си въздух, но Реси не пусна другаря си: водовъртежът силно ги повлече надолу. С нарастваща скорост се приближаваше дъното на океана.

В тези критични секунди Реси включи двигателя на пълна мощност и той изтласка плувците от водовъртежа.

После Реси пусна Бялата бъчва и през мастилената мъгла почна да извежда другаря си от зоната на бурята. Всички, които можеха да се скрият, като подушиха щорма — медузи, риби, водни змии, скатове — се спуснаха в спасителните дълбочини и се стаиха там. Само като мъгляви дискове бавно проплуваха някакви светещи безмълвни същества, наблюдавайки пришълците отгоре. Следата на Нектон бе изгубена, размита от бурните подводни течения. Беше безсмислено да се мъчат да търсят в тези води слабия мирис на кита.

Те плуваха цяла нощ, а на сутринта видяха съвсем спокойното, пустинно до хоризонта платно на океана…

Реси отдавна вече бе стигнал до извода, че „картата на живота“ на Нектон, неговият път в моретата и океаните беше много сложен: и той, усетил близкия щорм, се бе оттеглил встрани. Като всеки кит, Нектон навярно се страхуваше от бреговете, от тесните проливи и подводните градове. Но за разлика от своите събратя синият кит не се връщаше зиме и лете в места, с които е свикнал. Нектон нямаше любими морета; той, презиращият правилата на китовете свободен кит, живееше във всички океани; Земята, която опасваше с орбитите на своите пътешествия, му се струваше навярно гигантска вана със солена вода и с враждебни острови. И все пак неуловимият плувец можеше да бъде настигнат, ако се намери слаба следа от миризмата му.

Веднъж на разсъмване Бялата бъчва и Реси чуха вика за помощ на потъващ кит и се спуснаха да помогнат. Това, което видяха, ги накара да се спрат и да направят предпазлив кръг: в леката пелена на мъглата очите на Реси и ноздрите на делфина напипаха стоманения корпус на изплувала подводница. Характерно източеният гърбав корпус с острия като нож плавник и спуснатата опашка на кърмата издаваше типа на подводницата „Тон“. Противникът, който искаше да улови синия кит, по едно странно съвпадение или по вродената хитрост на хората, измислили рибята подводница и сложните електронни машини, бе използувал същия похват, както предвиждаше и Реси: викаше със сирена Нектон от неговите дълбочини.

Това, което стана през следващите няколко минути, бе обсъждано после от учените и породи сред моряците нови легенди за голямата съобразителност и смелост на синия кит.

От мъглата се чу шум на бързо плаващо тяло и късо силно сумтене: „У-уф, ш-ши… у-ф, ш-ши…“ Реси и Бялата бъчва видяха един син с бяло петно гръб. Легендарният Нектон като огромна ракета се бе понесъл към подводницата „Тон“, която изпращаше сигнали за бедствие на езика на китовете.

Ето силно разтворената уста с острия свод на горната челюст и правата линия на долната — сякаш Нектон се усмихваше на нещо. Малките очи на кита не различаваха потъващия, но острият слух водеше Нектон по най-късия път към вика за помощ. И изведнъж синият кит рязко се обърна, като чу един още по-отчаян вик — зов за помощ.

Добродушният, безразсъдно храбър Нектон не знаеше, че викът на невидимия в мъглата Реси спаси живота му. В момента, когато Нектон се обръщаше, подводницата „Тон“ изплю заедно с пламъка един блестящ предмет. Харпунът улучи кита в главата, но капитанът, който гледаше на екрана, почна да проклина: поради внезапния завой на Нектон стрелецът не можа да улучи точно — харпунът не попадна в болковия нерв.

Синият кит почти не обърна внимание на лекия удар по главата. Но скоро след това му стана ясно, че желязната голяма риба, която го подмамваше със сигналите си за бедствие, изобщо не потъваше, а обратното, нападаше и китът, ядосан, реши да атакува лъжливото многооко същество с плавници на глупав тон. Сигналът за крайна опасност накара кита да подскочи над водата и после отвесно, почти вертикално да потъне надолу. Едни от малцината в океана, Реси и Бялата бъчва наблюдаваха как блесна широката порцеланово-синкава гръд на Нектон, прорязана от дълбоки черни бразди. Мярна се над водата опашка. Втори изстрел „Тон“ не свари да даде.

Като се гмурна надълбоко, синият кит измени посоката и с гладкия улей на главата си подкачи отдолу коварната подводница. Тя, която се беше спуснала под водата, за да преследва кита, бе отхвърлена от мощния удар и бързо почна да излиза на повърхността.

Реси и Бялата бъчва дълго още придружаваха в дълбочините Нектон. Подводният фоксер плуваше редом със синия кит и обясняваше на Нектон какво се беше случило. Като изслуша мъничкия Реси, Нектон разтвори грамадната си уста, по която се виждаха всички кичури на мустаците му, и изрева. Този рев бе толкова ужасен, че на всички страни плъпнаха ята от риби. Но ония, които се криеха на дъното, в топлите и прохладни течения, в игривите океански вълни, се вслушваха в рева на най-голямото животно на земята. И ако преведем бързите китови звуци на човешка реч, ще се получат приблизително следните фрази, отправени от самотния кит към неговите съплеменници:

„Опасност! Когато срещнете многоокия тон, знайте, че този бавен на вид тон, още щом ви забележи, ще изплюе остър харпун. Същият, който къса тялото на нашите братя и сестри и ги прави мъртви, дори и ако не се удавят от нагълтаната вода. И никой вече няма да се притече на помощ на нещастните. Напразно малкото китче ще пъха муцунката си в корема на майка си: то, глупавото, не разбира, че тя вече няма да го накърми. Спасявайте малките китчета, спасявайте и себе си от лодката-тон…“

Синият кит плуваше от море в море, от време на време ревеше, като плашеше акулите и изпращаше известия на китовете. Той знаеше, че както и преди, като чуе вик за помощ, пак ще бърза, презрял опасността, да се притече на помощ на брата си по кръв и няма да сбърка зова със сигнала на подводницата…

(обратно)

… Двамата диспечери — на Океана и Космоса — както обикновено си споделяха новини:

— Ало, Астронавт, у нас стана произшествие: докато ние с тебе сме дремали в дълбочините, тук, в океана, над главата ми някакви злосторници насмалко да захарпунят Нектон. Чуваш ли ме, Аст? Слушам.

— Разбрах те, Командор. Но не разбрах: новината приятна ли е или печална? Кой е този Нектон? Слушам.

— Ти наистина спиш в своята пустота, Аст. Спиш с отворени очи! Ти, който помниш всеки кратер на Луната, трябва да знаеш кой е Нектон: оня най-синият кит… Да не те е хванала сънната болест, Аст? Това е най-страшната болест на дълбочините, когато всичко в света изглежда с еднакво сив цвят, като твоята Луна. Слушам.

— Прав си, Командор, чак ми се гади от това еднообразие: Луната бързо омръзва. Спомних си кой е Нектон! Нашият брат, китът на дълбочините! Какво се е случило с него, Командор? На кого ръката можа да стреля по своя момък? Слушам.

— Не зная точно, някаква подводница. Нектон е добре. Наистина в кожата му е заседнал радиокуршум. Слушам.

— На твое място, Командор, аз бих намерил тази подла подводница, бих погледнал в очи тези бабаити. Но защо пък е трябвало да се целят в кита, Командор? Не е метеор, не е някой свършил работата си спътник — никак не пречи на корабите. Жив кит! Слушам.

— Още не съм разбрал, Аст. Най-интересното: знаеш ли кой спаси Нектон? Едно електронно куче, което може да плува не по-зле от риба и още един делфин… Делфинът е обикновен, а кучето — Реси или нещо подобно — е загадъчна личност. Каква история, Аст, а? Слушам.

— У вас на дъното фантазии колкото щеш. На делфина вярвам. Но куче-делфин, куче-риба е някаква нелепица. Или ти не си чул добре, Командор, или имаш слухови халюцинации от тишината. Слушам.

— Кълна се в свободния Нектон, Астронавт! Всичко до последна дума е истина. Не мога да го докажа, но има такова куче. Вярвам в него. Ще разпитам диспечерите на сушата и после ще ти съобщя всичко. Слушам.

— Дори ако ти математически докажеш, че твоето електронно куче е гений, смятай, че за мене то не съществува. Когато на моите планети започнат да докарват животни от земята, аз пръв ще предложа закон: механически не! Космосът е препълнен с разни електронни дяволии, а живо — почти нищо… Слушам.

(обратно)

Професор Громов и Радж Манас направиха последна разходка из резервата. След залавянето на сънния стрелец, който рани тигъра, бяха хванати и съучастниците му. Професорът разполагаше с доказателства: сега не само Съветът за опазване на животните, но и целият научен свят ще се убедят, че фон Круг и фирмата „Пеликан“ бяха посегнали върху най-ценното за човечеството — Природата.

На другата сутрин Громов си замина със самолет. Но сега той водеше спокоен разговор с инспектора, седнал на гърба на слона Замба, наблюдаваше животните и птиците, любуваше се на багрите на индийската есен. Инспекторът разказа как веднъж Замба срещнал свиреп носорог и той, Радж, паднал от слона, свлякъл се в тревата и лежал неподвижно, защото носорог не напада неподвижната жертва; звярът сумтял тежко над него, но човекът не помръднал, докато умният слон не изгонил носорога.

— Чувах, професоре, че вашият нов модел знае навиците и законите на много животни не по-зле от някои зоолози — каза Радж Манас.

— Честно казано — рече Громов, — Реси ме учудва. В него, разбира се, няма нищо свръхестествено — всяка машина само потвърждава или отрича някаква идея. Но Реси попадна в необикновени условия. Когато преследваше сънните стрелци, той натрупа богат опит. И, кажи-речи, твърде бързо проверих мислите, с които съм живял дълги години. Необходимо е още веднъж да се поставят на оценка резултатите му. Извънредно отговорна е теорията, която искам да предложа на вниманието на учените.

Радж Манас не разпитва повече професора. Това, което чу, беше достатъчно: скоро ще се появи трудът, който се очаква от научния свят.

— Гледайте! — Инспекторът посочи към поляната. Там, сплели рога, се бореха два елена. — Съвсем като момчета — с удоволствие рече Радж Манас. — Това са зомбари, моите любимци.

— Вашите зомбари още веднъж доказват, че за да си премерят силите, не е задължително да се бият. — Гел Иванович меко се усмихна. — Спомням си, когато бях ученик. Понякога още в спора чувствуваш, че противникът е по-силен от тебе, но приятелите те подкокоросват, подбутват те в гърба и ти почваш да се биеш… А защо? Разкървавеният нос не краси никого. И как бяхме поразени, когато учителят ни обясни основните правила на борбата на стадните животни: достатъчно е смелият да вземе застрашителна поза и слабият да избяга…

Зомбарите, като потъпкаха на място, откачиха клонестите си рога и, сякаш нищо не бе се случило, почнаха да пасат. Те не бяха се борили сериозно, но затова пък разбраха кой е по-голям по ранг.

— Наблюдавал съм много схватки в джунглите и разбрах, че всички дуели при животните са само състезание по сила и ловкост — потвърди инспекторът.

В гората се чуваха отривист лай и особено виене — за даване на кураж, което по-добре от всички думи говореше: червени вълци преследват в гъсталака елен.

Тези вълци, диви кучета в Индия, гонеха жертвата по кръг. Когато едни преследвачи се изморят, изскачаха нови и участта на елена беше решена. Но хората не се месеха в лова. Природата сама бракуваше болните и слабите, правото на силния бе неоспоримо. Радж Манас обясни на госта, че елените, които се спасяват от дивите кучета, бягат обикновено на тучни пасбища и там се чувствуват на воля. Той, инспекторът, много пъти пресмятал съотношението на червените вълци и елените, леопардите и козите в своя резерват. Те били необходими едни на други, макар едните от тях да са хищници, а другите — жертви. Но хищникът никога не убива напразно жертвата си; може да се наблюдава как стадо елени си пасат кротко пред погледа на вълците и не е обезпокоявано до момента, когато вълците започнат своя лов. А когато вълците изчезнат за някое време от тези гори, появяват се болни елени, разпространяват се епидемии. Природата прецизно пази равновесие във всичко живо.

— Да беше чул лекцията ви един мой учен противник!… — усмихна се тъжно Гел Иванович. — Впрочем, много му е дотрябвала лекция. Той съвсем съзнателно руши природата.

— Природата е зелен дом, в който сме се родили и израсли. Само безумци могат да унищожават дома си.

— Във всяко училище — продължи Громов — има ученици, които обичат да сядат на задните чинове, слабаците, които от душа се радват, когато се отмени някой урок. Изчезнали пеперудите, ура! Отпаднали от програмата стиховете — прекрасно!… Клетите, те не разбират, че са изгубили няколко минути на удивление от света и никога вече няма да ги върнат. Невежеството е опасно и противоречи на многообразието на природата.

Спътниците срещнаха позлатен от слънчевите лъчи носорог, който бързаше за някъде и не се опитваше да нападне Замба, снежнобели чапли, дремещи на един крак в плитко езерце, три диви слона — неразделни борци, които обърнаха към Замба сивите си гърбове, защото очевидно го помислиха за пленник. Инспекторът Радж Манас знаеше почти всички диви животни в своите гори и разказваше на Громов за всеки — за предпазливия чакал, за излезлия от храстите паун или за спящия в есенния листак коремест питон. Огромният питон, както се оказа, беше самоотвержен родител: въпреки че е толкова силен, и може да удуши в обръча си бик, когато дойде време, усърдно мъти яйцата, не яде нищо и нито за минута не напуска бъдещото си потомство.

— Често ме учудва не само грижата за запазването на рода, но и героизмът, който много животни проявяват, защищавайки рожбите си — каза Громов. — Когато птица се перпели на едно крило и отвлича врага от гнездото, в нея се борят два инстинкта: да опази малките си и да запази живота си. И ако опасността за децата й е много голяма, тя се връща, влиза в борба, жертвува себе си.

Шапките на пеликановите гнезда бяха нанизани по клоните на акацията; малките пеликанчета кретаха тромаво от гнездо в гнездо; възрастните с прибрани крака, с отметнати назад шии и насочени напред дълги човки правеха във въздуха фигури на висш пилотаж; понякога грижовната майка донасяше от езерото пълна гуша с риби и малкото завираше глава в широко отворения клюн.

„Наш дълг е да защищаваме снежнобелите чапли, дивите котки, вироглавите носорози, гордите пауни — мислеше си Гел Иванович. Да ги защищаваме не от вечните им врагове, с които те живеят в непосредствено съседство, а от ония, които наистина са опасни за тях“.

А на поляната играеха палаво малки еленчета. Това беше една особена поляна с дъхава трева, цялата в слънчеви петна, със зелено-златисто-синьо небе; щом еленчето се отделеше от стадото и излезеше на нея, почваше да се валя по тревата, да се премята, да рита, да тича галоп, да боде храстите, да лови собствената си опашка. Сякаш във всяко еленче заработваше невидим механизъм, който го караше да играе, да се наслаждава, да се радва, да живее…

Като наблюдаваше палавите елени, Громов се развесели.

„Ех, деца, ех, телета, колко много си приличате! — смееше се той — Оня, който не е тичал, не може да разбере какво удоволствие е това, каква радост са дори безсмислените на пръв поглед подскоци“.

Еленчетата се мъчеха да надскочат храстите. Без сами да знаят, те се учеха да откриват дебнещия ги враг. А после, когато скачането им омръзна, палавците започнаха да ритат смешно във въздуха и погнаха по поляната някакво пънче.

— Удар! Още един! Ой-ой, как се отплесна!… — коментираше професорът.

— Хубаво е да си малък — усмихна се Радж Манас. — И нашият укротител ли играе сега? — Инспекторът си спомни за Електроник, който така ловко вкара тигъра в клетката.

— Той учи древния език на Индия — санскритски — отговори Громов. — Натрупал е куп книги. Затворих Електроник в стаята на хотела, за да не му пречат.

— Класическият санскрит таи много мъдрости — потвърди инспекторът. — Ученикът ви е много способен.

— За щастие той няма моите недостатъци. — Професорът смутено се потупа по джобовете. — Аз както винаги съм завеян. Забравил съм си очилата за далечно гледане! Без да искаш, ще завиждаш на Реси и на неговите очи.

Радж Манас му подаде бинокъла.

Силните лещи приближиха планините. Блестяха в синия простор на небето далечните върхове. Над един от тях искряха някакви точки. „Нима гъските са се вдигнали толкова високо? — помисли си учудено професорът. — Впрочем, есен е вече. И гъските летят по същите пътища, по които са летели и техните предци…“

Замба влезе в сянката на едно клонесто дърво и професорът свали бинокъла. Той не можа да види, че над планините лети Реси.

(обратно)

Доктор фон Круг преглеждаше купчината радиограми. Експедициите на сънните стрелци излязоха неуспешни. Подводницата „Тон“, която искаше да улови Нектон, е задържана. Международният съюз за опазване на животните излезе с декларация, че ловуването със специални куршуми представлява опасност за животинския свят на планетата. В Гренландия, в Австралия, дори в антарктическата пустош на пингвините инспектори, доброволци, учени следяха Круговите стрелци.

Фон Круг разбираше добре, че е разорен. Компанията „Пеликан“ ще мине загубите за негова сметка — така е прието в света на „свободната инициатива“ и той, независимият изобретател фон Круг, след като загуби парите, земята, лабораториите си, ще стане обикновен служител на фирмата.

Фон Круг огледа кабинета си. Дъбово бюро, апарати — всичко е делово, познато. Докторът не обичаше големите градове, огромните зали, многото хора. Цял живот беше мечтал за нещо много просто и в същото време важно за човечеството. Оттук, от кабинета си, той би могъл да управлява всичко живо на света с едно обикновено натискане на бутона…

Доктор Круг си спомни своята горила от „Света на животните“, която му обърна гръб. Сега той признава, че това бе най-обикновена машина. Но с миналото е свършено. Фон Круг няма намерение да слага оръжие. Той гледа хладнокръвно в очите надвисналата опасност.

Докторът повика по телефона Мик Ури.

— Напоследък имахме много несполуки — каза студено професорът на помощника си. — Оставам с впечатление, че някой използува нашата информация. Разбираш ли, Ури?

Ури знаеше за провалите, но не можеше да се досети какво следва от това.

— Ето виж какво намерих. — Фон Круг извади от бюрото и подаде на помощника си един транзистор.

— Ясно — измърмори Ури.

— Знаеш ли къде беше скрит?

Фон Круг дръпна гоблена, натисна дъбовата ламперия и рече:

— Моля.

Те влязоха в залата, където бяха сметачната машина и радиоапаратурата.

— Тази безобидна наглед кутийка намерих в един от блоковете на машината. И са я поставили в деня — в спокойните думи на фон Круг настъпи кратко, но страшно мълчание, — когато ти, Мик Ури, докара момчето вместо модела. Ясно ли ти е сега?

Лицето на Ури стана червено. Пак тази глупава история! Нима за една грешка, за това, че беше сбъркал едно момче с друго, трябва да се разплаща толкова дълго?…

Фон Круг извади блока и внимателно постави транзистора на предишното му място.

— Какво да правя? — изхриптя Ури.

— Досега сме играли със затворени очи. Виждахме само едно: че решенията на противника са по-умни от нашите. Днес моята машина ще предаде последна информация за двете други машини. И ти ще уловиш една от тях, ще ми я донесеш. Толкоз.

— Адското куче ли — досети се Мик Ури. — Че аз ще го хвана с голи ръце, господин професоре.

— Виж какво, Мик Теодор Макс Ури — господарят за втори път произнесе цялото му име и това значеше нещо. — Наричай го както си щеш, ако щеш адско куче, но запомни: груба сила да не се прилага, оръжие със себе си да не вземаш.

— Но…

— Машината да ми се донесе в пълна изправност. Омръзна ми да я разгадавам по части, нужна ми е цялата система. А тук тя ще стане послушна, съвсем питомна.

— Ясно. — Лицето на Ури трепна в нещо като усмивка.

— Сандъкът с клопката е на аерогарата. Отваря се отвън. — Фон Круг захапа тънките си устни, като си спомни как Реси беше отключил вратата. — Идеята е проста: ние разполагаме със запис на гласа на господин Громов. Ти трябва детайлно да знаеш как да надхитриш двете умни машини.

Той включи магнитофона и зазвуча отдавнашният запис. Професор Громов говореше по радиото с Пен-дангалака, командира на бившия африкански отряд:

„Къде се намирате?“

„Драго ми е да ви чуя, господин професоре! В квадрат единайсет — четиридесет и две. Сега почиваме, тук вече е утро“…

„Горещо ли е?“

„Над петдесет!“

Фон Круг изключи записа.

— И така, самолетът за Индия излита след четиридесет минути… За машината на Громов, която е свързана с моята радиостанция, ще се предаде информация, че знаменитият бял тигър ще бъде заловен. Не се съмнявам, че Електроник заедно с втория модел по прякор Реси ще се опитат да спасят тигъра. В тази машинна битка трябва да победиш ти, Мик Ури. Там те чака емптометър… Надявам се, че си разбрал…

(обратно)

В покрайнините на града, зад бодливата тел и обраслия с водорасли канал, като ням свидетел на някогашно могъщество се издигаше дворецът на махараджата. Този дворец, който някога е поразявал гостите с орнаментиката и богатата си уредба на залите, отдавна вече не събираше любители на лова и пиршествата, а беше превърнат в скромен музей. Музеят привличаше посетителите не с чучела, рога, бивни, а с един уникален жив експонат: белият тигър. Дори в Индия белият тигър е голяма рядкост; хората винаги му се любуваха. Хората вярваха, че да обидят такъв тигър, значи да си навлекат много голямо нещастие. Тази нощ се рушаха свещените обичаи на древността: белият тигър трябваше да бъде отвлечен.

Електроник, заключен в стаята на хотела, седеше до масата, отрупана с книги. От момента, когато Електроник чу по радиото заповедта на фон Круг до сънните стрелци да му занесат белия тигър, той отложи изучаването на древния санскритски език и, като повика Реси, взе да пресмята колко време остава до определения час. Ще успеят ли да се срещнат? По всички изчисления — ще успеят: Реси сега лети над морето, като е включил резервните двигатели. Електроник взе единственото правилно решение: ни по един видеотелефон не намери професорът, който пътуваше, яхнал Замба, а двамата с Реси ще могат да попречат на похитителите…

Оставаха трийсет минути до полунощ, до определения от фон Круг срок, когато меко се превъртя ключът на вратата и в стаята се подаде рошавата муцунка на Реси. Електроник беше готов.

— Реси, напред! — каза с хрипкавия си глас Електроник и погали леко по рошавия врат кучето.

Те изскочиха покрай притисналия се до стената портиер и излязоха на улицата. Електроник бе изучил картата на града и си представяше точно къде е дворецът на махараджата, но за всеки случай обясни на Реси:

— Точно на югозапад. Пет километра и четиристотин метра.

Те минаха през центъра на града с ведомствени небостъргачи и стъклено-метални жилищни сгради, потънаха в стария, район. Момчето и кучето тичаха по кривите тесни улички, край безкрайно дългите кирпичени стени, по които нямаше ни един прозорец. Пустият, павиран път ги изведе до изоставения дворец. На лунната светлина блестяха белите кули на куполите.

Ето го железният мост над рова… Арката над входа. И по-нататък — залите на двореца. Стаи, стаи, екливи тъмни стаи — безкрайните покои на махараджата. Силуети на чучела, блестящо на лунната светлина оръжие… А къде е белият тигър в този лабиринт от зали, коридори, тесни стълби, колонади от балкони, каменни дантели на стените? Реси уверено тичаше из пустия двор, сякаш държеше в зъбите си нишка, която го извеждаше от лабиринта.

Те излязоха на един балкон и видяха долу каменно дворче; тук някога махараджата, преди да излезе в джунглите, е оглеждал своите ловджийски гепарди — дългокраки, петнисти, които леко догонваха и най-бързите елени. Няма го вече махараджата, изчезна от лицето на земята и последният индийски гепард, но беше останало ловджийското дворче, скътано в самия център на двореца-крепост.

На мраморния под в сумрачната сянка се бе стаил огромният тигър. Той беше неестествено бял, със завити на пръстени тъмносиви власи, със сребристи бакенбарди. Тигърът глухо ръмжеше.

Момчето и кучето погледнаха зад колоната и видяха какво беше уплашило белия тигър: над квадратния двор висеше върху въртящи се плоскости емптометър, приличен на чудовищно насекомо. Очите на тигъра следяха движението на въздушната машина.

Изведнъж тигърът скочи в средата на двора. Оглушителен рев се разнесе от пустите зали и затихна нейде в далечните стаи. Като се убеди, че нощният дворец все така откликва на гласа му, тигърът се върна в своя кът и зашари с поглед към машината.

Отвориха се вратичките на търбуха на емптометъра, от люка на стоманено въже се спусна тежък сандък. Под ръката на Електроник трепна главата на Реси, но момчето го възпря: рано е още. Сандъкът се спусна на мраморния под — затвореният, криещ няма заплаха стоманен сандък. Отвори се страничната стена, сякаш канеше жертвата да влезе. Озъбен, с долепени до главата уши, тигърът се стаи в къта и имаше нещо страшно в тази сцена.

Един висок глас извика: „На помощ, приятели!“ — и Електроник веднага позна гласа на Громов. Той идеше от сандъка. Учителят ги викаше на помощ!…

— Реси, напред! — викна Електроник и прескочи парапета.

А Реси още преди командата на стопанина си, щом чу познатия глас, скочи от балкона във вътрешния двор, като мълния се стрелна по гладкия под и хлътна в сандъка. В същия миг вратичката изскърца и се затвори, стоманената кутия изведнъж се издигна нагоре заедно с емптометъра.

Глухият рев на звяра, викът на момчето, дрънкането на стоманата, всички тия звукове на бързия лов за миг изпълниха сънния дворец.

И стана тихо. Емптометърът се отдалечаваше към звездите, оставил в каменния капан човека и тигъра.

— Мирувай! — с желязно-скърцащия си глас каза Електроник на бялото привидение, което се готвеше за скок, и тигърът, като се изправи с неочаквано равнодушно прозяване, направи няколко меки крачки и се върна в ъгъла. — Ех, ти, вау-ху-аб!…

Твърде късно се досети Електроник, че клетката не беше за тигър, а познатият глас беше само примамка. Ако той бе скочил пръв в сандъка и вратичката се затвореше, Реси без съмнение щеше да освободи стопанина си. Но Електроник не можеше да настигне въздушния емптометър: той не знаеше да лети както Реси. И дори не разбра една обикновена ловджийска хитрост.

Момчето излезе от каменния капан по подвижната стълба и затича, без да обръща внимание на бодлите, които късаха ризата му, подир слабия звук на отдалечаващия се емптометър.

Електроник тича, докато почувствува, че енергията в него се изчерпва.

(обратно)

Пет момчета и едно момиче седяха на облегалото на пейката като настръхнали птици на плет. Те слушаха Електроник.

Посрещнаха го в училището с весели викове, с нетърпеливи въпроси. Но Електроник отговаряше кратко и, както на всички се стори, се държеше много сдържано. Няколко дни клокочи осми „Б“ след пристигането на загорелия подводник Сироежкин от южното море. И макар ездата на акула осмокласниците да оцениха като достойно и съвременно изпитание на човешката воля, те с нетърпение чакаха Електроник. Само той можеше да разкаже всички подробности по спасяването на синия кит! И разбира се, чакаха неуловимия Реси: искаше им се да го видят, да разберат какво значи това тайнствено „И така нататък!“… И ето Електроник се върна и съвсем сухо говори за носорози, акули, подводница, сякаш разказва някаква научна книжка, а не истинските приключения на Реси.

Наистина, Таратар остана доволен от асистента си. През лятото той беше чел толкова много, че обясняваше решаването на задачите с езика на висшата математика, като лектор пред студенти. Никой, разбира се, освен Таратар не го разбра и учителят трябваше сам да решава задачата. Единствен само Вовка Каролков, класният Професор, слушаше Електроник с грейнали очи: как би искал да е умен като него!

„В живота на Електроник настъпва труден период — помисли си Таратар. — Май това не е могъл да предположи дори Гел Иванович Громов. Електроник твърде бързо изпревари по развитие всички деца. Той говори с него като академик с колеги: съвсем забрави, че другарите му още не бяха учили висша математика…“

Но ето пред дъската застанаха двамата близнаци и Таратар реши да разведри сериозната атмосфера в класа:

— Ама Сироежкин те е надминал през ваканцията, Електроник!

Всички се усмихнаха и с учудване забелязаха, че Сироежкин е станал малко по-висок от своя двойник. Това беше истина, но все пак малко печална, когато си я спомниш: машините не растат.

След часовете Сироежкин пошепна на приятелите си новината, която успя да научи от Електроник: „Изчезнал Реси!“ И сега вече Електроник не можеше да се отърве от скучните отговори. Петте момчета и момичето го заведоха в безлюдния парк, за да научат как фактически е станало това.

Електроник разказва мудно, без настроение, но всеки вижда себе си в каменния капан с белия тигър: как подскача нагоре и се мъчи да се вкопчи за висящия стоманен сандък, а ръцете се плъзгат и ето вече мрачният емптометър с пълна скорост поема товара.

— Какво каза ти на тигъра, Електроник — пита пак Макар Гусев.

— Остави го тигъра! — махна с ръка Вовка Каролков. — Сам ще кажеш, когато го срещнеш… Къде е отишъл емптометърът — това е въпросът.

— Аз — намеси се Витка Смирнов — бих взел първото попаднало ми въздушно такси и бих преследвал емптометъра.

— А после — подхвана Гусев — ще се приземя до него, ще измъкна от кабината похитителите — и ей така… — Кръглите юмруци на най-якия ученик се размахаха във въздуха, сякаш атакуваха невидимия враг. — И бих освободил Реси!

— Там нямаше въздушни таксита — прозвуча хрипкавият глас на Електроник.

Настана тишина. Всички мълчаха. Само от време на време от дъба падаха жълъди: туп-туп…

— Ех, ти! — каза Серьожка на приятеля си. — Не си съобразил.

— Такова куче! — въздъхна Витка.

— Такъв щраус! — спомни си Професора.

— И така нататък — с неукрепналия си бас додаде Макар.

— Престанете! — чу се гласът на момичето. Мая, осмокласничка от училището на химиците, огледа презрително момчетата. — Нахвърлихте се всички върху един! Оклюмахте! Къде ви са великите формули, програмисти?! Хайде де, измислете как да спасим Реси!

Приятелите скочиха от пейката и се разотидоха в разни посоки. Крачеха по пътечките, посипани с жълти листа. Мислеха. Но каква полза? Всички велики теореми в света бяха безсилни да обяснят къде е сега Реси!

— Дайте ми нови материали и аз ще направя друго гениално животно — измърмори Електроник.

Но приятелите само махнаха с ръка. А Сироежкин, като чу думите на приятеля си, подскочи към него и със съскащ шепот рече проточено:

— Какво-о-о?

— Ще се опитам да направя — хрипкаво отговори електронното момче.

— Внимавай, Електроник! — Сергей се закани с пръст. — Ти много лесно се отказваш от Реси…

И Сергей закрачи по пътечката. После погледна неподвижно застаналия Електроник, дожаля му: „Нали той монтира Реси, учи го, държа връзка на хиляди километри, дава му команди. И още… сприятели мене с Реси…“

Сергей отиде тихо до Електроник, докосна го по рамото.

— Не се сърди…

— Аз не се сърдя. Аз съм машина, разбираш ли? — с жално-скърцащ глас каза Електроник.

Неочакваното признание пак възмути Сироежкин, който беше свикнал с победите на своя двойник.

— Тогава защо си създаден, щом не можеш да намериш изход? — отсече той.

Електроник някак странно погледна Сергей. И изведнъж се затресе с цялото си тяло.

Зазвуча рязка музика, вътре в Електроник се беше включил транзисторът. И двойникът на Сироежкин за общо изумление, като свиваше смешно крака в коленете, клякаше, клатеше глава и запя с хрипкав глас:

— Е-е-е, бали-бали… Е-е-е, бали-лей…

— Какво става с тебе — ококори очи Сироежкин. — Да не си болен?

Електроник се клатеше в такт с музиката и рече напевно:

— Неразрешимият за мене въпрос: защо съм създаден? Е-е-е, така мога да прегоря… е-е… Или завинаги да замълча в решаването на тази задача… бали-лей…

— Той може да прегори! — съобщи Сергей на дотичалите приятели. — Случайно му зададох един неразрешим; въпрос…

— Какъв? — попита с любопитство Професора, а Сироежкин заплаши любителя на математиката с юмрук: не видиш ли какво става с човека?!

— Мъча се да не прегоря, бали-бали — уточни, като танцуваше в такт Електроник. — Съгласно втората теорема на Гьодел… Е-е-е… Търся изход от логическата безизходица… бали-бали… превключвам се на друг ритъм… е-е-е… отслабвам противоречията… бали-лей… Музиката ме отвлича от неразрешимите въпроси… Е-е-е…

Дори познатото име на теоретика на формалните системи Гьодел не успокои Сергей. Електроник никога не си бе позволявал подобни волности. Сироежкин беше объркан.

— Ти не ме разбра правилно, Електроша. Аз исках да кажа: много жалко е, когато изгубиш не просто някаква система, а приятел. Аз се бях привързал към него.

Електроник изведнъж се успокои и изключи транзистора.

— Добре — каза той хрипкаво. — Аз ще зачеркна от паметта си думата „приятел“. Така ще е по-добре. И тебе съветвам същото.

— Ще се опитам — съгласи се Сироежкин, без да спори с другаря си, да не би случайно да му зададе нов неразрешим въпрос, а на себе си каза: „Аз не мога да го зачеркна така лесно…“ — Но все пак ние ще викаме Реси! — Нали, Електроник?

— Тази задача решавам всяка минута — потвърди Електроник: той непрекъснато ловеше сигнали от Реси.

— А ти, Електроник, си съвременен момък! — В гласа на Макар Гусев звучеше уважение. — Какъв беше този танц?

— „Бали-бали“. Избрах този танц, за да се отвлека по-бързо — отговори Електроник.

— И аз прилагам за себе си втората теорема на Гьодел — потвърди Професора. — Само че не така, както Електроник. Щом съм в лошо настроение, веднага потъвам в математиката.

— Всички сте самохвалковци — каза Мая. — Само това се чува: математика, формули, теоремата на Гьодел, а къде е Реси — никой не може да каже. Не обичам фантазьорите, обичам спортистите!

— Долу сухата математика! — с цяло гърло завика Макар Русев. — Да живее силата!

— Така де — продължи Мая и се изчерви, — всички вие разсъждавате прекрасно, а когато се качите в басейна на десетметровата кула и оттам видите близкото дъно, тогава нито една теорема няма да ви помогне: хвърляй се във водата или пълзи обратно.

— Мая е за спорта! — радостно каза Макар и, като се засмя високо, с един пръст подхвана за дръжките три чанти и ги вдигна над главата си.

Електроник погледна Гусев и мълчаливо тръгна към безлюдната беседка-читалня. Приятелите в предчувствие на неочаквано съревнование последваха механичното момче.

В беседката Електроник вдиша стола, хванал го с показалеца си за облегалката. Макар показа коронния си номер: с една ръка вдигна стола за крака.

Електроник отиде до масивната маса. С една ръка спокойно вдигна масата, като я хвана за крака.

Макар, изчервен от напрягане се мъчеше да повдигне масата, като я държеше за двата крака, но само скачаше на място и едва не продъни пода на беседката. Най-после, като обърна масата с краката нагоре, той се плъзна под дъската и, застанал на длани и колене, затрепера с тежкия товар. Електроник спокойно постави обемистия предмет на мястото му и с един жест покани Макар: „Качи се отгоре“. Макар, запъхтян, се качи върху масата и вече се канеше да се кланя на всички страни към зрителите, когато масата заедно с него се вдигна нагоре.

Зрителите заръкопляскаха на атлета.

— Това се казва сила! — викаше Макар и тропаше по масата над главата на Електроник.

— Електросила — уточни победителят, като сваляше рекордния товар.

… Вечерта Сергей седя над учебника. Цял час вече четеше една и съща страница. Геометрията на Вселената не се побираше в съзнанието му. Впрочем, учебникът слабо интересуваше Сироежкин. С всички подробности си представяше рошавия, забавен Реси.

— Реси, чуваш ли ме, Реси? — мърмореше Сергей.

В джоба на ризата му е зашит транзисторът за връзка с Реси. Като поглеждаше в учебника, Сергей барабанеше с пръсти по джоба:

— Ало, Реси, аз съм, Сергей. Чуваш ли ме?

Но Реси не се обаждаше. Може би защото гласът на Сироежкин звучи съвсем иначе: нали се вълнува…

„Ами ако Реси е взел, че е изтрил от своите схеми един ред? Точно оня, където беше следата на паметта за мене, за Сироежкин? А?… Не, Реси не може да постъпи така!… Чисто и просто той сега спи и сънува най-чудни, най-удивителни неща, каквито могат да съществуват само на сън: пясъците на Марс, сивите камъни на Луната, слънчевите дъги на Юпитер. И не чува нищо…“

— Реси, отговаряй!

Такова гениално куче — и да изчезне безследно: Тепърва ще се разбере от какво се е лишила световната наука… Защото със своите способности Реси би могъл да стане знаменитост във всяка работа. Например в шахматната игра — гросмайстор… Дори световен шампион!… Ето на масичката седи международен майстор. Срещу него — рунтавото куче. Кучето обмисля решаващия ход… Мести тура и — мат! Аплодисменти!… Слагат на шампиона лавров венец. Главният арбитър обявява: „Треньорът на новия световен шампион е Сергей Сироежкин!…“

Сергей обори глава на масата и веднага се събуди. Той хвърли учебника настрана, като видя познатото заглавие: „Кривата на Вселената“. Голяма работа! Кривата на Вселената я знае всеки от рождение: и в пещера да се скриеш, и под леглото да се завреш — няма да избягаш от звездите и така и така ще живееш в своята Галактика. Защо тогава да изучаваме всички подробности на кривата: достатъчно е да знаем и да използуваме главните закони!

Сега той ще съсредоточи волята си и ще се добере пай сетне до Реси…

Сироежкин си представи, че е в космически кораб, който лети родом с колелото на обитаема станция. Там, на огромното колело със спици от коридори, с ос от реактор и с облата камера за живеене се е случила авария. На космонавтите е нужна помощ.

„Реси, напред!“ — командува Сергей.

През наблюдателното стъкло той вижда милиарди звезди, които бавно се въртят около него. Но те нямат никакво значение. Сега главното е Реси. Сергей търси с поглед и намира мъничка фигурка, която с изтегната напред муцунка плува към огромното колело. Реси е великолепен космолаз, не му трябва дори скафандър…

„Реси, по-наляво, по-наляво… Чуваш ли ме, Реси?…“

Връзката е прекъсната. Реси се движи към друг люк. Хората в станцията чакат.

Той. Сироежкин, ще се опита да управлява Реси от разстояние! Без всякакви транзистори… С обикновена заповед на мисълта… Като във фантастичните книги.

„Да живее силата!“ — изведнъж прозвучава в ушите на Сироежкин противният глас на Макар Гусев.

В празната стая, разбира се, нямаше никакъв Гусев. Сергей ядосано скочи от стола: колко трудно е да управляваш дори собствената си мисъл. Непременно някой ще изплава в паметта ти и ще развали цялата работа.

— Реси, при мен! — с див глас завика Сироежкин, така че в бюфета зазвъняха съдовете.

След това се позвъни на вратата и Сергей се спусна към антрето. Електроник!

— Намери ли се? — запъхтян запита Сергей. — Намери ли се Реси?

Електроник поклати глава.

— Аз дойдох, защото чух една новина. По телевизията съобщиха, че сега ще говори моят учител. Мисля, че той ще каже нещо и за Реси.

— Разбира се, ще каже! — зарадва се Сироежкин. — Как по-рано не се сетих… Ние тук се мъчим, викаме Реси… А той ще каже само една дума и Реси веднага ще се обади. Професор! Глава! Хайде, Електроша, да гледаме заедно телевизия!

(обратно)

… В овалната рамка на телевизора лицето на Гел Иванович Громов беше сериозно.

„Ние, хората на Земята — говореше Громов, — с цялата си многомилионна история сме програмирани за чист въздух и слънчева светлина, за бистра вода и тиха гора. И когато ние се разправяме варварски със своите богатства, обедняваме не само себе си, но и поколенията. Ето защо Съюзът за опазване на животните решително се намеси в тоталния лов на сънните стрелци“.

Гел Иванович разказа за гибелта на антилопите в Африка, за това, как подводницата се мъчеше да улови синия кит, за зебрите и делфините, които носеха в телата си радиокуршуми. И макар че не спомена нито дума за себе си и за своите помощници, момчетата се почувствуваха герои. Те подсказваха на професора познати имена, но Гел Иванович беше далеч от тях, в телевизионното студио, и разбира се, не чуваше никакви подсказвания.

— Ние пътувахме със Замба, Гел Иванович — със скърцащ глас казваше Електроник.

— Кажете, че това е Нектон — настояваше Сироежкин, като дишаше в стъклото на екрана. — Всички веднага ще го познаят.

— Сега той говори за тебе.

— А сега за тебе…

— О, Реси! — казаха те в един глас и млъкнаха.

Приятелите още не разбираха, че щом професор Громов е решил да говори по телевизията, значи иска да каже на хората много важни думи. Ония, които той беше обмислял много години, които беше проверил във формули, които Електроник беше осъществил в Реси…

Електроник слушаше много внимателно и запомняше всяка дума на професора.

„Човек или група хора — продължаваше Громов — са решили да управляват животинския свят с пръст върху бутона. Те са забравили, че броят на животните в света намалява. Те дори не са помислили, че могат да предизвикат в природата страшна верижна реакция, подобна на ядрената, която ще е невъзможно да се спре“. — Професорът спокойно гледаше в очи милионите зрители на планетата, включили телевизорите в своите жилища.

— Бялата бъчва няма да се подчинява на някакъв бутон — каза убедено Сергей. — Той е горд: по-скоро ще се удави, отколкото да приеме робството…

— Робство ли? — попита Електроник. — Това е нещо много старо, от книгите. Моите схеми почти не реагират на думата „робство“.

„… Последиците от «дресирания», електрифициран животински свят, който ни натрапваха фирмата «Пеликан» и нейният представител доктор фон Круг, са опасни за човечеството. В бъдеще никой вече не ще може да възстанови изчезналото…“

„Разбира се, няма в света втори Нектон — помисли си Сироежкин, няма друг бял тигър. Живият тигър не се сглобява от детайли като машината…“

„Могат да ме попитат: а вие каква схема предлагате за опазване на животните и за общуването с тях, та редките видове да не изчезнат от лицето на планетата, та децата и занапред да се радват на жирафа и да се люшкат върху гърба на делфините? Ще отговоря: днес най-после ни е известна система от комплексни сигнали, с които си служат животните. Сега човек ще може да управлява животинското царство в морето, на земята и във въздуха с езика на техните обитатели. Това е език на мирисите, формите, звуковете, жестовете, цветовете, светлината, образите. Може «да се разговаря» с тигъра и със сърната, с враните и със скакалците, с акулите и тоновете, «да се разговаря» на техния сложен език. Такава система са разработвали отчасти мнозина учени, но за пръв път с нея си е послужило едно забавно същество на име Реси…“

Момчетата чак подскочиха на столовете си. Реси! Сега той е чул името си, сега ще се обади с радостен лай!…

А Громов разказваше как е пространствувал Реси в пустинята, в джунглите и океана, в небето, как е управлявал животните, как птици, риби и зверове са видели в него своя водач. Професорът говореше с най-обикновени думи за Реси и него с усмивка го слушаше цялата планета. Много зрители навярно поглеждаха към своите верни кучета, сравняваха ги с Реси и се опитваха да си представят какъв е той.

Професорът припомни как Реси пазеше животните от сънните стрелци.

Сергей не издържа и с разперени встрани ръце се завъртя из стаята.

— Аз пространствувам в бодливи храсти! — радостно обяви той. — Преследва ме един сънен стрелец в „жаба“. Той вдига пушката. Хайде, командувай, Електроник, командувай де!

— Включи окото на мухата! — заповяда Електроник. — Пази се! Реси, лети!

И Реси с два дълги крака, размахал крила, прескочи стола и тупна на пода.

— Стрелецът не улучи — тържествуваше Реси. — Моят приятел мухата ме спаси… Но аз вече пространствувам в дълбочините. — Сироежкин с един плонж се пъхна под кушетката. — Колко тъмно е тука, почти нищо не виждам… Дори когато изпразвам електрически скатове — добави той, като убоде гърба си в един стърчащ гвоздей. — Ето от мрачния пролом изпълзява някакво чудовище. То извива цялото си тяло! Какво е това?

— Включи окото на лимулуса — подсказа Електроник. — Той различава ясно всички контури.

— Виждам. Това е морски дракон. Огромна змия…

Сергей млъкна: в океанската дълбочина проникнаха печалните думи на Громов:

„Реси изчезна. Не го захапа тигър, не го смаза слон, него начупи горила. Една нощ го отвлече неизвестен емптометър…“

Сироежкин, легнал на пода, разсъждаваше:

— Убийството на елен, дори на малко жабче си е убийство…

— Така е — потвърди Електроник.

— Едва сега разбрах — продължи Сергей, — какво значи да пространствуваш.

— Какво значи?

— Това е да видиш навреме врага. Да видиш врага и да предупредиш приятеля си!… Не отговаря ли Реси?

— Не отговаря — хрипкаво каза Електроник.

„… Като управляваме разумно животинския свят, ние не само ще запазим всички ценности на природата, но ще станем и по-богати — завършваше речта си Громов. — Природата е велик художник и човек, като взема за образец нейните изобретения, ще построи нови машини и уреди, ще се спусне в недостъпните засега дълбочини на океана и космоса…“

— Аз съм Реси — каза осмокласникът и закрачи с дългите си крака. — Аз, машината-кракоход, вървя по сипкавите пясъци на Марс.

Той се пльосна на стола, прегърна с две ръце седалката и заподскача на дървените крака из стаята.

— Чувствувам — каза възбудено той — всеки свой крачещ крак. Как затъва в пясъка и пак тръгва.

— Почакай — предупреди спокойно Електроник. — Това е блестяща идея, но ти нищо не разбра. Може да се измисли всякаква машина — за пясъци, планини, айсберги… Но сега, както каза моят учител, е важно съвсем друго: да спасим всичко живо, за да правим после открития.

— Ех, ти — упрекна го Сироежкин, — не може да оцениш изобретението. Аз чисто и просто исках да кажа: „Долу всички колела!“ — И въздъхна печално: — Какво, не отговаря ли Реси?

Електроник поклати глава.

(обратно)

— Ало, Астронавт, току-що проверих подводните маршрути в Атлантика. Днес за диспечерите е горещ ден: ново разписание, капитаните нервничат. Но всичко е в ред, сега е почивка. Какви са новините над нашата планета, Аст? Слушам.

— Здравей, Командор. Отдавна те чакам да се обадиш. Тук момчетата от Плутон, Юпитер и другите станции ме бомбардират да науча по-точно какъв е този интересен прашец, който са намерили на Земята? Слушам.

— Прашец ли, Аст? За пръв път чувам. Слушам.

— Ха-ха, увлякъл си се много в работата! Нима стражът на лунните камъни знае повече от земляците! Слушай тогава, Командор: нейде в планините изровили няколкостотин атома от някакво си растение. Няма го в нито един електронен каталог. Какво ще кажеш за това, землянин? Слушам.

— Обиждаш ме, Аст. Аз не съм обикновен землянин, аз съм глъбинник. При нас новините пристигат понякога по-късно, отколкото при тебе. Слушам.

— Виждам те, глъбиннико, — извинявай за шегата. Виждам през илюминатора мъгляво-синьо кълбо. Ето го синьото петно — твоя океан, Командор. Нима си на самото дъно? Разбира се, сред подводниците, градовете и товаропроводите не ти е до някакъв прашец. Но тази история е интересна, Командор. Слушам.

— Може ти да си го донесъл от своята Луна, Аст? Слушам.

— Досега не съм видял тук никакви палми — само мъртви скали. Пък и на Земята не съм бил вече три отпуски. Изключено е, Командор. Измисли някоя по-остроумна хипотеза, пък аз ще я предам по команда на момчетата. Че те вият като вълци от космическата скука. Слушам.

— Добре, ще разбера от аеродиспечерите за твоето марсианско растение и ще ти обясня, щом не си го донесъл ти на Земята, тогава ще да е някой ваш брат космонавт. Да, отдавна исках да те попитам, Аст: слуша ли речта на професор Громов? Слушам.

— И гледах, и слушах. Защо, има ли нова информация? Слушам.

— Мисля, че сега вече няма защо да доказвам, че електронното куче Реси съществува. Помниш ли, ти не вярваше, че то е спасило Нектон! Слушам.

— Едно на нула за тебе, Командор. Но по-точно: не съществува, а съществуваше. Аз разбрах, че са откраднали кучето. Ще видим как ще свърши нашият спор за марсианския прашец. Може да се реванширам. Слушам.

— Тази история с кучето, честно казано, не ми излиза от ума, Аст. Намерили се някакви мастодонти да сложат ръка на чуждо изобретение. Слушам.

— А на мене, Командор, ми е жал за кучето. Помисли си само, някаква желязна дяволия, ама на, прави открития! Слушам.

— Знаеш ли, Аст, тези сънни стрелци навреме ги заловиха. Професорът правилно каза, че е могло да стане верижна реакция: унищожаване на животинския свят. Представяш ли си пустинна планета?… Това би засегнало океана, космоса и нас с тебе, Аст. Слушам.

— Е, ти попрекали, Командор. Земята се изменя пред очите ни. Гори, треви, животни, птици… Впрочем, това е работа на учените. Но какво сме виновни тук аз и ти, Командор? Глъбинниците са безкрайно далече от земята. Слушам.

— Не си прав, дядо Астронавт! Не си оценил значението на новата теория на Громов. Извинявай, ще продължим разговора после: пак ме вика Атлантикът. Отбой!

(обратно)

Гел Иванович Громов преглеждаше вестника и обърна внимание на една бележка в раздела: „Произшествия под водата“.

„Подводни похитители“ — гласеше фрапантното заглавие и професорът вече щеше да остави вестника, но нещо задържа вниманието му. Той започна да чете от средата:

„… Както е известно, една осма от златото и среброто, добито от човечеството, лежи на дъното на световния океан. Ако вземем под внимание, че доскоро в продължение на стотици години от щормовете и бурите са потъвали всяка година над две хиляди кораба, то океанското дъно буквално е осеяно с морски съкровища.“

— Ако човек повярва на този дописник — каза под мустак Громов, — без да му мислиш много-много — хайде на морското дъно.

„Един от тези кораби — «Санта-Мария», който е принадлежал на генуезки търговец, потънал преди повече от пет века, беше намерен от археологическа експедиция. Почти месец корабът, затрупан с кал до върха на мачтите, беше чистен от наслойките. Ценните за историците експонати — оръжие, битови предмети, по чудо запазилият се бордов дневник — археолозите сложили в изолационните камери. Младшият научен сътрудник И. И. Слепньов проникнал в трюма на «Санта Мария» и сред останките от разложения товар намерил железни сандъци. Като отворил един от тях, ученият видял, че е пълен със златни монети“…

— Умират си вестникарите за всевъзможни сензации — усмихна се Гел Иванович.

„Когато на другия ден експедицията се върнала за съкровището, сандъците били празни…“

Гел Иванович скочи, смачка вестника, пъхна го в джоба си.

— Тю, че глупости! Обикновено подводно грабителство в рубриката „Произшествия“ — каза възбудено той. — Но защо все си мисля за Реси? Каква е тази натрапчива мисъл!… Сега във всяко загадъчно събитие ще ми се мярка изчезналият Реси… Трябва да се успокоиш, уважаеми Гел Иванович — каза си той — и… и… но къде е вестникът? Къде е статията? Наистина, цяло наказание…

Като претърси цялата стая и намери вестника в собствения си джоб, професорът взе да чете по-нататък:

„Служителите от морската инспекция, които пристигнали на местопроизшествието, направили оглед на трюма, на потъналия кораб и взели проба от водата. Установено е, че ръждясалите ключалки на сандъците са отворени с ключ с особена форма. Слабата следа във водата, анализирана с «електронен нос», за съжаление, не показала досег на крадци, а пък е известно, че най-новата машина «електронен нос» определя по миризмата приблизително възрастта, професията, района, където живее лицето, извършило престъплението. И картотеката на морската инспекция не се оказала подобна миризма. Освен това, контролните проби на водата, взети около потъналия кораб и от неговия трюм, съдържат продукти на радиоактивно разпадане. От всички средства за движение, които работят с ядрено гориво, нито едно не би могло да проникне в тесния корабен трюм на «Санта-Мария»…“

— Той е — каза твърдо Громов. — Сега съвсем точно чувствувам, че това е Реси!…

Гел Иванович седеше, хванал главата си с две ръце. Малкият Реси е отличен плувец — само той е могъл да остави в трюма следа от реактивен двигател. Професорът скочи, закрачи из стаята.

— Ако определим мисленето като присъщо само на човека качество, то създаването на мислеща машина е невъзможно. — Той се спря, разсмя се. — Но тя съществува! Самият аз опровергах този шашав тезис! И кой, бих искал да знам, може да посочи предела на усъвършенствуване на машината?!

Громов извади от джоба лулата, запуши.

„Може вълненията да са напразни и подозренията ми — глупави — успокояваше се професорът. И веднага си спомни: — Но нали моята машина е неуловима. И за нея никой не е измислил никакви Забраняващи теореми!“

За Забраняващите теореми, които могат да спрат не само Реси, но и всяка електронна машина, Громов се мъчеше да не мисли повече: професорът смяташе тези мисли опасни за бъдещето на човечеството. Но в паметта му изплава един ред от вестника: „Една осма от световните запаси на злато и сребро“.

Громов поклати глава: „Каква е тази странна фантазия! Разбирам: да беше например търсене на редки лекарствени водорасли, които ще помогнат за излекуването на неизлечими засега болести. Откритието на залежи на манган, никел, уран на океанското дъно. И най-сетне, ако някой иска бързо да забогатее, събиране на диаманти по материковите плитчини на Югозападна Африка. Там в пясъка — диаманти колкото щеш — по четвърт карата, направо ги слагай на машината за шлифоване, че и в бижутерийния магазин… Но потънали кораби със съкровища, какво мизерно, примитивно използване на най-новата машина!…“

Гел Иванович си представи рошавата муцунка на своя Реси и се усмихна.

„Навярно съм се преуморил — реши професорът. — Всички тия преследвания, пътешествия, изобретения не са за моята възраст. Каква «гениална» хипотеза: Реси — търсач на съкровища! Когато го създавах, мисля, че бях с всичкия си ум и не програмирах грабителство…“ Но тази вестникарска дописка има само един достоверен, потвърден от науката факт: „Корабът «Санта-Мария» е от същия град, в който е роден Христофор Колумб. А всички останали хипотези искат най-грижлива проверка!…“

Громов взе да рисува схеми на Реси и все поглеждаше към вестникарската статийка. После той вдигна телефонната слушалка, набра номера:

— Ало, глъбинниците ли? Говори професор Громов. Моля свържете ме с диспечера на Океана. Кажете на Командор, че имам да му предам важно съобщение…

(обратно)

На всеки половин час океанът затихваше. Подводните радиолинии, по които летяха гласовете на капитани, свързочници, учени, на всички плаващи и странствуващи на разни дълбочини, мълчаха по три минути: спасителната служба слушаше внимателно ще прозвучи ли в дълбочината сигналът SOS. Кажи-речи, това беше по-скоро традиция, отколкото необходимост: откакто морските съдове се бяха спуснали под водата, тревожни сигнали се чуваха много рядко — когато избухнеше пожар, когато двигателите отказваха да работят или кораб не се върнеше в пристанището. И немите секунди на ефира се възприемаха като мълчалив спомен за милионите загинали в морето, за ония, които с живота си хиляди години бяха плащали данък на стихията. Само от време на време триминутната тишина беше нарушавана от слаб писък. Спасителите се вслушваха и после махаха с ръка: бяха делфини и китове, които носеха в себе си микропредаватели.

Една от тези „стихийни точки“, на която радистите и спасителите не обръщаха внимание, се движеше по определен маршрут. Ако някой се вгледаше в картата на нейния живот, би открил пълно съвпадение с картата на потъналите кораби. И то не на всички запазени в паметта на човечеството кораби, а само на ония, за които в историческите хроники и морските справочници е казано, че са пренасяли ценен товар.

Това беше Реси. Впрочем, вече не Реси, а Индекс — така беше кодирана новата механична система в паметта на Круговата машина. Реси-Индекс, безценният подводен разузнавач, беше гордостта на фон Круг: с остър усет, бърз, той мигновено се откликваше от дълбочината. Облечен в еластична делфинова кожа под власите на козината, той можеше да съперничи на всяка подводница, на всеки морски робот. След Реси плаваше по вълните обикновена морска яхта, каквито в океаните има хиляди и хиляди. Само ако човек прочетеше името й „Албатрос“, можеше да установи по специалния каталог, че „Албатрос“ принадлежи на фирмата „Пеликан“.

Външно Реси никак не се беше изменил — все така рошав, с пухеста опашка, леко раздут, приличен на малък кит. Но плувецът Индекс вече не беше оня любопитен, храбър Реси, който някога спаси синия кит заедно е делфина Бялата бъчва. Ако Индекс срещнеше в морските дълбочини Бялата бъчва, равнодушно би отплувал край него. Индекс се подчиняваше само на новите си господари: на яхтата „Албатрос“, на фон Круг, на неговата машина. Впрочем, Индекс не помнеше и предишното си име.

Самотният плувец беше спринтьор на дълбочините. Когато Реси набираше скорост, неговата делфинова водоотблъскваща кожа му позволяваше да се носи леко във водните струи. Всички звуци на морето го интересуваха не повече, отколкото интересуваха един делови човек — разговори на дресиран папагал. В скърцането, трясъка, писъка, тракането и бърборенето на рибните ята, в грохота на разбиващите се в брега морски вълни и в монотонното шуртене на подводните течения той отделяше само шума на корабите, от които се страхуваше. Килватерната следа във водата оставаше дълго време и Реси се стараеше да заобиколи встрани морските пътища на корабите. Той използуваше понякога пътищата на кашалотите, които преследваха калмари и дълбоководни риби, и тези пусти морски „ловджийски пътеки“ водеха Реси към целта.

В едно от теченията той се натъкна на миризмата на синия кит. В паметта му се мярна някакъв познат образ и веднага изчезна. Бързите струи подхванаха Реси и самотните пътешественици — Нектон и неговият бивш спасител — изобщо не се срещнаха.

Два кораба като огромни, затънали в калта риби, лежаха на дъното. Към тях именно бързаше Реси. Преди няколко века в бурното море се бе разиграла обикновена трагедия: корветата, който пренасяше злато от колониите, пресрещнат от корсари, беше разбит и потопен; бурята, която настигна по пътя разбойниците, довлече кораба им на същото място, блъсна го в канарата, която стърчеше над вълните. Те лежаха обърнати на половин миля един от друг — двама стари противника, и светът бе забравил за тях, само старите ръкописи бяха записали няколко реда.

Като приближи до корабите, Индекс изпрати условния радиосигнал на яхтата „Албатрос“. Пусна стоманената сонда и с лекота взе да руши гнилото дърво. И макар че Индекс виждаше под водата, той включи сондажният лазерен лъч, за да работи сигурно в корабния трюм. Тесният сноп светлина привлече някакви странни същества. Сплесканите, извиващи се тела тръгнаха към разузнавача и той повика на помощ акулите.

Афритите — злите духове на морето, както ти наричат подводничарите, — се явиха незабавно и почнаха да унищожават сплесканите твари. Ято акули с радиокуршуми в телата следяха по пети Индекс; когато някой му пречеше, той повикваше своите стражи. Те се подчиняваха на сигналите на Индекс и всичко живо, щом зърнеше дръзките дълги сенки, се пръскаше кой накъдето свари.

След акулите подводният търсач на съкровища извика делфините, които кръжаха над потъналите кораби. Делфините бяха отлични носачи: те пренасяха на яхтата чувалите със скъпоценния товар. Тези хитро направени чували, които оставаше на морското дъно един делфин, ловко смукваха златото заедно с морската вода и Реси следеше зорко водата да е по-малко от златото.

Понякога го отвличаше от работата пронизителното свистене на делфина. Реси оставаше чувалите и отплуваше към куриера, нападнат от някоя свирепа акула. Самозабравилият се страж получаваше електрически удар и с гърчове политаше към дъното, а после, ако не успееха да го разкъсат другите африти, плуваше, като да не се е случило нищо. Реси намираше захвърления чувал, изсвирваше кратко на пострадалия делфин: „Плувай!“ и делфинът плуваше към яхтата.

Когато трюмовете се изпразниха, Реси напусна кораба. Подире му послушно заплуваха афритите. На пустинната морска повърхност, където отдавна вече не минаваха кораби, след подводния търсач на съкровища пореше вълните с острия си нос яхтата „Албатрос“. А подир яхтата плуваше послушно ято делфини.

(обратно)

Скоро след като се появи статийката за тайнственото изчезване на товара на „Санта-Мария“, търсачът на съкровища се оказа съпроводен от преследвачи.

Отначало това беше потъналият дирижабъл, с въртящо се под търбуха му витло. Ушите на Реси усещаха шума на витлото, когато то започна да реже твърдото дърво на старата галера. Оставил находката, търсачът на съкровища доплува бързо до дирижабъла, повъртя се пред тъпия му нос и се спусна стремглаво. Той различаваше прекрасно релефа на дъното и се насочи към широката цепнатина в скалата, като знаеше, че след първия завой тя изведнъж се стеснява. Рошавият плувец махаше опашката си плавник пред илюминатора на дирижабъла, като му даваше възможност да го фотографира и изучава — той беше уверен в своята неуловимост. На завоя Реси заплува по-бързо, понеже забеляза, че тромавото сребристо тяло също увеличи скоростта си. Завой — и дирижабълът връхлетя върху скалата. Командирът на дирижабъла повика техническата служба и изпроводи Реси със завистлив поглед: ех, де и той да знаеше така релефа на океанското дъно!…

След няколко дни се появи подводница, която приличаше на акула. От тази остроноса подводница Реси се спаси с бясната скорост на рибата-меч: нито един голям кораб не можеше да плува така бързо, колкото механическият Реси и живата риба-меч, чиито способности професор Громов някога беше вложил в него. На тези способности завидя и командирът на подводницата.

В морското състезание Реси за известно време загуби своите спътници. Като се отдалечи на безопасно разстояние от преследвачите, той се свърза с яхтата, закръжи предпазливо и се приближи до нея.

На картата за пътешествията на Реси имаше морска яма с бунище на кораби. Преди стотина години моряците бяха нарекли това място Носът — заради коварната скала, която се подаваше под водата: тук винаги бушуваха щормове. Ония, които Носът беше победил, лежаха на дъното. Мачти и комини, обрасли с водорасли и облепени с раковини, стърчаха от пясъчните дюни.

Когато се спускаше в дълбокото, Реси обикновено леко се раздуваше и заприличваше на дебело малко китче. Дори там, където тежестта на водата можеше да сплеска стоманената подводница, Реси плуваше спокойно, сякаш захвърлено на дъното яйце: неговата делфинова кожа като черупка на яйце пропускаше по малко вода и уравновесяваше разликата в налягането. Тук трябваше да се работи много точно, защото преносвачите-делфини не можеха да останат дълго на дълбокото.

Търсачът на съкровища разгреба пясъка и влезе в древния кораб, но не намери нищо, което да му е нужно, или по-точно, което да е нужно на господарите му. После той се вмъкна в парахода, огледа каютите, коридорите, палубите и се измъкна навън през камина.

В зеления полумрак високо над себе си Реси видя нов преследвач. Прилепнал с пипалата си към отвесната скала, над потъналия параход висеше плосък диск. И макар Реси да беше значително по-надолу, в непрогледната черна дълбочина, той, като опипа диска със сигнали, установи, че изпъкналите очи на илюминаторите, екраните и чувствителната електроника спокойно различават силуета му сред крабовете. Реси моментално си представи схемата на океанското дъно, която раздели на две линии — линията на живота му и линията на смъртта. Така го беше учил някога Громов: в двубоя с електронната машина Реси винаги пресъздаваше в паметта си модела на задачата и точните линии на живота и смъртта бяха границата на неговите действия.

Този път те минаваха твърде близо една до друга, колкото и да хитруваше Реси. Плоският диск се въртеше и се спускаше подир него в дълбочината, плаваше по калъч из тясната цепнатина, стремително се носеше в плътните слоеве на водата и нито за минута не губеше от погледа си плувеца. Сякаш дискът предугаждаше действията на Реси—Индекс, като предварително беше изчислил неговата и своята линия на живота. И в този безшумен дуел двете линии в механизмите на Реси постепенно се доближаваха в стремежа си едната да покрие другата.

Той избра единственото правилно решение: стрелна се нагоре към слънчевата светлина, в прозрачните води и, като пореше с нос вълната и набираше възможната най-голяма скорост, извади от гърба си и разтвори сребристите си крила. В момента, когато Реси полетя над вълните и, като промени посоката подобно на колибрите „синята брада“, се устреми нагоре с опашката напред, неговата електрическа памет отбеляза пълна победа: вътре в схемите двете линии затрептяха и рязко се раздалечиха — искрящата струя на живота отнесе Реси в слънчевата вис.

А във въртящия се диск, който проблесна далеч долу под Реси, командирът възкликна удивено: „Това се казва състезател!…“

Но Реси не чуваше възхитителния възглас; той летеше над океана, търсеше партньорите си…

Едва сега, когато бързоподвижният плувец внезапно излетя и така се спаси, командирът на подводния диск оцени както трябва конструкцията на професор Громов. Че това беше изчезналият Реси, той не се съмняваше: Громов, като получи от диспечера на Океана фотографии, веднага позна подводния търсач на съкровища. Командирът знаеше също, че Реси е неуловима машина и е свободен в действията си. Но когато се впусна да лови Реси, командирът не можеше да си представи, че не само няма да спипа търсача на съкровища на местопрестъплението, но дори че няма да го настигне с бързоходния си диск. А без точни улики диспечерът на Океана нямаше право да задържа морската яхта „Албатрос“, която придружаваше Реси.

Командирът на подводния диск се сърдеше на новите господари на Реси: „Да покварят такава машина, да я пуснат да търси потънали съкровища… Ние тук бродим по морското дъно, изучаваме океана… И изведнъж някакъв рошав Реси ти показва, че можеш да се движиш в дълбочините без подводници, без дискове и скафандри. Значи този безупречен, безстрашен плувец може да помогне на глъбинниците.“

… Дискът непрестанно следваше Реси. Безшумно кръгло привидение се носеше след плувеца от море в море. Реси трябваше често да включва аварийното управление, за да може да изпълни задачата и своевременно да се изплъзне от преследвача. Всяка машина от момента на раждането си е обречена на смърт: с течение на времето тя се износва. Реси никога не решаваше задачи за своето бъдеще: обратното, срещнеше ли трудности, той работеше с всички сили. Неговите крайно чувствителни сетива бяха подчинени на възложената му цел: да намери поредния потънал кораб и да избягва опасностите.

В тази бясна гонитба изостанаха от яхтата делфините и акулите. Индекс сам пренасяше на „Албатрос“ пълните чували. Капитанът проклинаше и ругаеше този нехранимайко от глъбините, който го караше да се мота по океаните, но покорно следваше Индекс, като изпълняваше заповедта на фон Крут. Край капитана се мяркаше квадратната фигура на Мик Ури.

Доктор фон Круг, като изучаваше информацията на своята изчислителна машина и рисуваше на картата маршрутите на Индекс, се досещаше, че някой се мъчи да залови Индекс; но смелите действия на модела доставяха на доктора голямо удовлетворение, защото Индекс се изплъзваше от преследвачите и, както се предполагаше, носеше реални доходи от морското дъно.

„Как по-рано не се сетих, че машината е гениална! — размишляваше фон Круг. — Сега мога да кажа гласно: по своите способности моделът е надминал създателя си!…“

(обратно)

А създателят на Реси също изучаваше данните от наблюденията, които му предаваше командирът на плоския диск, и клатеше глава. По всичко изглеждаше, че и той е удивен от хитростта на този търсач на съкровища.

„Една осма от златните запаси на човечеството — си спомни навъсен Громов. — Колко още са останали? С колко време разполагам аз? И какво ще стане после, когато се изчерпят подводните съкровища? Може би аз вложих у Реси прекалено голяма самостоятелност?“

Професорът бе много разстроен: не такова си представяше той бъдещето на Реси. А сега, когато Реси беше попаднал при фон Круг, той просто стана опасен. Както е опасен за обществото един много ловък разбойник. И ето той, създателят на Реси, трябва да измисли за своето изобретение Забраняващи теореми…

Има учени, които доказват какво не може и не бива да има в природата. Това са важни за науката трудове; те предупреждават: по този и този път не бива да се върви, там се стига до безизходица. Но тези учени не съставят Забраняващи теореми.

Забраняващите теореми са предназначени за действуващите машини. Те прекратяват живота на всеки опасен механизъм и ги измисля същият учен, който знае как е устроен разбунтувалият се механизъм.

Тази работа беше мъчителна. В редовете на обикновените уравнения, които всекидневно пишеше на листове Громов, се криеше няма опасност. И не само за Реси. Ако основно, изчерпателно се разработят Забраняващите теореми, могат да бъдат спрени всички машини в света. Професорът разбираше прекрасно какви рисковани изчисления прави. Но той се надяваше да спаси Реси, без да го разрушава.

(обратно)

Диспечерът на Океана повика бързо диспечера на Космоса. Останаха включени морските линии и градове, космодруми и орбитални станции. Четирите океана, близкият и далечен космос слушаха краткия разговор. Капитани, космонавти, надзиратели на морета и планети разбираха, че щом един диспечер търси съвета на друг, значи на някого е нужна бърза помощ.

— Астронавт, извинявай, само няколко секунди. Нужен ми е съвет. Слушам.

— Разбрах те, Командор. Слушам.

— Аст, кажи какво правите вие, когато се развали лагът, космонавтът изгуби връзка с кораба, излети в открития космос и трябва да бъде заловен?

Няколко секунди мълчание.

— Изчисляваме орбитата на полета. Настигаме претърпелия авария. Подхващаме го в движение… В никакъв случай — в насрещен полет: ще се разбие. Слушам.

— Благодаря, Астронавт. Отбой!

Всички, които слушаха краткия диалог, разбираха, че се касае за спасяването на нечий живот.

И никой не се досещаше, че Командорът иска да спаси една рядка машина.

(обратно)

— Сироежкин, какво ме гледаш така? — Таратар отвори дневника и избираше кого да извика на дъската. — Ти искаш ли да кажеш нещо? — попита той Сергей.

Сироежкин съвсем леко кимна.

— Добре, днес няма да те изпитвам. За геометрията на Вселената ще ни разкаже Виктор Смирнов.

Серьожка огледа с гордост другарите си. Опитът му излезе сполучлив. Той мислено внушаваше на Таратар да не го извика на дъската.

Никой в класа още не знаеше за новите експерименти на Сироежкин. Мисленото внушение не се нуждаеше от никакви думи. Сергей от сутринта още не беше отварял уста. Затова пък от него излизаха невидими вълни.

За Макар Гусев, който седеше отпреде му, Сергей избра по-прост опит.

„Гъсок, почеши се по главата — повтаряше той на себе си и пронизваше с поглед широкия гръб на Макар. — Хайде де!“

Макар се почеса с длан по тила, обърна се към Сироежкин, прозина се и рече:

— Главата нещо ме боли. Мисли много, дори насън ме избива. Колко остава, докато удари звънецът, Сироега?

Сергей погледна часовника си и махна пет пъти с ръка.

— Ти какво, да не си онемял? — със силен шепот каза басово Макар. — Подскажи ми, ако ме вдигнат.

Сироежкин, без да продума, се засмя.

„Ха-ха, казваш, мисли много. Аз ти заповядах да се почешеш. Да проверим още веднъж. — И той устреми поглед върху Вовка Каролков. — Я кихни, Професоре“.

Професорът кихна, без да откъсне поглед от тетрадката, в която рисуваше някакви символи.

Сега Сироежкин съсредоточи цялото си внимание върху Електроник. Това бе много важно. Той съсредоточаваше волята си, за да управлява не някакъв Макар или Вовка, а машини. Той, само той, се беше научил след дълги тренировки да концентрира волята си. Електроник е слабак по тия въпроси и нещастен отличник, всичко прави еднакво добре. Вярно, понякога почва да танцува и да тананика своето „бали-бали“, като по такъв начин се отвлича от неразрешимите за него въпроси. Нека, стига да не прегори!

Електроник сякаш почувствува вбиващия се поглед на приятеля си и вдигна глава. По едва доловимото движение на устните на Сироежкин той прочете безмълвната заповед: „Кажи нещо умно…“

В тази минута на дъската мънкаше Витка Смирнов, който се беше оплел в геометрията на Вселената. Електроник вдигна ръка.

— Моят асистент иска да поправи отговарящия? — попита Таратар.

— Да. — Електроник стана. — Както е известно — със скърцащия си глас каза той, — не ударът на ябълката по главата накарал Нютон да се досети за притеглянето на телата, а математически изучените от него закономерности на движението на планетите.

— Ясен ли ти е намекът? — попита математикът Смирнов, като криеше усмивката в мустаците си. — Надявам се, че ще развиеш мисълта си, Електроник.

Асистентът на учителя със скърцащ глас започна да говори за разните модели на Вселената и децата от класа утихнаха, като си представяха как попадат в странни светове, но Сироежкин в това време не слушаше Електроник: той съсредоточаваше цялата си воля. Настана решителната минута за неговия опит: с мълнията на мисълта си той беше готов да стигне до далечния Реси…

„Реси, аз съм. Отговаряй!“ Лъчът на неговия поглед-мисъл проникна през стените на училището, полетя във Вселената, като носеше заповед до изчезналия Реси.

И макар от силното напрежение в очите на изобретателя да плуваха огнени кръгове, той реши да провери управлението от разстояние. Остатъкът от енергията можеше да изразходва за Електроник.

„А сега кажи някоя глупост“ — реши на ум Сироежкин. Устните му едва доловимо замърдаха и Електроник моментално разбра командата, млъкна на половин дума.

— Ти не довърши разказа си — каза Таратар на всезнаещия си асистент.

Електроник мълчеше, изправен пред дъската. Таратар отиде при него, докосна го по рамо. Електроник сякаш се беше вцепенил.

Изведнъж асистентът хрипкаво и разбрано каза, като гледаше в лице учителя си:

— Свикай всички делфини, китове, акули…

— Какви… акули? — учуди се Таратар.

Сироежкин скочи:

— Това не е за вас!… Той говори на Реси!…

Сергей дори се изчерви: нима Реси го бе чул, нима се откликна?

И в потвърждение на „световното откритие“ на Сироежкин Електроник каза ясно:

— Спасявай се с нас, Реси! Чуваш ли ме, Реси?

Децата изтичаха към дъската, наобиколиха Електроник:

— Реси? Къде е той? Нима се намери?!

Стъклата на Таратаровите очила победно блеснаха; той не се сърдеше за пропадналия урок.

А Електроник стоеше като вкопан. Той никак не се радваше, че Реси се бе обадил. Дори като че побледня.

— Какво сторих… — каза хрипкаво Електроник. — Май че погубих Реси. Той пак не отговаря…

(обратно)

Командирът на Плоския диск, като следеше Реси, изчисляваше, че търсачът на съкровища плува към древния град. И двамата — преследвачът и беглецът — сякаш бяха свикнали един с друг, но командирът всеки път се учудваше на изобретателността на механическия плувец. Цената на подобна игра е равностойна на особена величина — на отплатата, когато един напряга всичките си сили, за да настигне жертвата, а жертвата предугажда всяко движение на преследвача и обърква всичките му хитри планове.

В подводното преследване засега печелеше търсачът на съкровища и беше трудно да се каже, кой можеше да се счита за жертва. Неведнъж си спомняше командирът думите на професор Громов, които му бяха предадени в един разговор: „Имайте предвид, че ако от моя Реси остане само един крак, и той ще се движи…“ Май че по-добре не може да се каже за неуловимостта и целеустремеността на плувеца.

Потъналият в морето град бе открит наскоро. Археолозите още не бяха почнали да правят там разкопки: за това се нуждаеха от много здрави скафандри. Но и един бегъл поглед показваше, че преди няколко хилядолетия това е бил богат търговски град. Къщи, площади, улици бяха потънали в сипкавия пясък. Най-добре бе запазен храмът, изграден от огромни каменни блокове — силното земетресение, разрушило града и превърнало брега в морско дъно, не беше ги поклатило. Фотография на древния, обрасъл с водорасли храм се появи във вестниците след откриването на града и под фотографията пишеше: „Храм на бога на слънцето“.

Какво влечеше пъргавия търсач на съкровища в древния град? Във всеки случай не амфорите с вино и благовония, не оръжието и не съдовете, не интересната скулптура на пристанищните колони. Навярно не и трюмовете на корабите, които лежаха на дъното на бившето пристанище. Може би рядко красивият рубин, който, както свидетелствува хрониката, украсявал един от боговете на слънцето? Такива мисли си прехвърляше на ум командирът на подводницата-диск.

Командирът завиждаше на Реси: малкият ловък плувец можеше като сонда да пробива дъното, леко да намира предметите, които ще накарат всеки историк да изпитва малко завист. Казват, че жителите на този град правели особено красиви статуетки, рисували фантастични кораби и огромни многоетажни къщи — те сякаш предвиждали далечното бъдеще. Но няма как да вкараш диска в самия храм!

А ето че Реси…

Командирът наблюдаваше как търсачът на съкровища се стрелна покрай колоните и после потъна в пясъка: той се промъкваше в храма.

Богът на слънцето, както и преди хиляди години, седеше на своя трон, издигнат под свода. Бялото някога, а сега позеленяло мраморно лице беше непроницаемо. Очите под притворените клепачи гледаха уморено. Ръцете лежаха спокойно на коленете; между палеца и показалеца на божествената ръка живееше октопод — той бързо се прибра в скривалището си, щом Реси се появи в залата.

В пречупените лъчи на слънчевата корона зеленееше голям рубин. Събрал оскъдната светлина, която проникваше през тайния люк на покрива, рубинът блещукаше със зелени искри; знаменитият червен камък, знак на племето на небесата, беше променил цвета си в подводния свят.

Реси спокойно доплува до статуята.

Не трепна океанското дъно, не помръдна оскверненият бог на слънцето, когато Реси се докосна до камъка. Само през открехнатата врата излетя нагоре мътно облаче от тиня и Реси разбра, че се е вмъкнал в каменния чувал: зад него беше дискът, който разгребваше пясъка. Корабът не можеше да проникне в храма, но илюминаторът следеше търсача на съкровища. Той съвсем ясно виждаше гигантската статуя, златния венец и големия зелен камък — най-хубавото украшение на „небесната корона“…

Реси плуваше плавно под сводовете и изведнъж напипа пролука между гънките на дрехата на статуята. Тесният отвор го изведе навън от каменния капан. Наоколо му пак беше морето.

Остро чувствителните уши уловиха шума от двигателя на диска и на още един непознат кораб — подводница. Те бяха съвсем наблизо. Реси пресметна: накъдето и да заплува сега, не ще може да се отърве от подводницата и диска. Двете условни линии на неговите схеми — линията на живота и смъртта — за пръв път се сливаха в една.

Аварийният механизъм, който се включи автоматично в Реси, непрекъснато биеше сигналите за тревога. SOS на самотния разузнавач бяха приети от „Албатрос“ и оттам му радираха: „Плувай към нас“. Реси се отправи стремително към яхтата. Той прие по пътя си още един ответен сигнал, слаб и далечен, и предаде подробностите на обстановката; размяната на информация продължи само няколко секунди.

На хиляди километри от подводния древен град, в училището на младите кибернетици, в същия момент беше прекъснат урокът по математика. Електроник, който беше на дъската, чу сигнала за бедствие, веднага се откликна на повика, оцени точно опасността. Реси получи съвет: „Свикай всички делфини, китове и акули. Спасявай се с нас, Реси!“ Така каза Електроник, като гледаше учителя си в лице, вместо да говори за строежа на Вселената. И макар Електроник да знаеше от Громов, че преследвачите съвсем не са врагове на Реси, че като се опитват да хванат плувец, те спасяват рядката машина, той не можеше да постъпи другояче: в радостния миг, когато се откликна Реси, дори най-добрият в света математик забрави за всичко на света и се стараеше само да помогне на приятеля си. Учителят не се сърдеше на Електроник: той също се радваше, че Реси най-после се е обадил. А след минута Електроник вече се ругаеше за прибързания отговор и се каеше, че е погубил Реси. Но Реси вече не се откликваше на повиците на Електроник…

Като изскочи на повърхността Реси видя, че „Албатрос“ се отдалечава с пълен ход от него. Плувецът не последва яхтата: той знаеше, че „Албатрос“ не ще може да се изскубне от двата бързоходни кораба.

Съдбата на яхтата бе решена, но морският двубой не свършваше с това. Делфините и акулите внезапно изплуваха от дълбочината и като задминаха корабите, се устремиха от различни страни към самотния Реси.

Никога до този момент капитаните не бяха виждали такова странно морско стадо. В плътно ято като фантастична огромна риба, скрили в центъра рошавия беглец, акулите и делфините се насочиха срещу остроносата подводница.

Подводницата се дръпна, забави ход, за да даде път на стадото. И веднага към „Албатрос“ се спусна подводният диск с искане да заглуши мотора и да спре. Но преди да излезе на борда на яхтата, командирът на диска се свърза по радиото с диспечера на Океана и призна, че Реси пак се е отскубнал…

Известно време Реси плува сред неочакваните си спасители, а после с един отривист сигнал разпусна охраната и се спусна в дълбокото. Най-важното сега бе да изчезне от тези води, да заплете следите си, да намери бързо течение, което да размие всички мириси.

Реси не се плашеше от малкия катер, който безмълвно остана подире му. Реси се надяваше на скоростта си.

В световния Океан има само един кораб, който може да задмине стайера на морето рибата-меч. Дори не кораб, а катер — опънат като стрела, с плавно извитата гърбица на кабината — най-бързоходният катер на диспечера на дълбочините Командор. Много рядко Командора се откъсва от главните си задължения и пуска в ход своя катер: когато на някоя подводница се пръсне атомния котел, когато стане авария на петролните кладенци, когато трябва да се изпрати в болница тежко болно детенце.

Катерът на диспечера се движеше подир Реси. По молба на професор Громов Командора реши сам да се намеси в преследването на бързия плувец. Но той не пускаше още катера на пълен ход, а се любуваше на състезанието между силните машини.

„За свое добро или зло хората са измислили машините — разсъждаваше Командора и управляваше катера. — Ако съдим за мисленето по поведението на машините, то не се отличава от човешкото. Какво бих направил на мястото на този опашат плувец, неволно попаднал под властта на фон Круг? Бих си плюл на краката, по-точно на двигателите и — дим да ме няма. Браво на този Реси: повика на помощ цяло стадо спасители. Не, не бива да се оставя в чужди ръце такова изобретение! Хайде, Реси, напред! Дръж се и не падай духом!“

Командора включи прожектора. В светлинния лъч се мярна бягащия плувец.

Катерът постепенно настигаше Реси, който отчаяно махаше опашка…

„Право казваше Астронавт: скоростта е такава, че ако попадне на пътя някоя невнимателна риба, ще се пръсне като граната… — мислеше си Командора. — Хубав съвет ми даде диспечерът на Космоса! Ако се насочех да пресека пътя на беглеца — а така по-лесно мога да го заловя, — при тази скорост щях да унищожа Реси“.

Този момент Реси запомни завинаги: той престана да е неуловим.

От корпуса на катера изпълзя механична ръка, протегна се към него. Пръстите с поставената на тях мрежа бавно се свиха.

Притихналият пленник решаваше на ум задачата: как да се изтръгне на свобода, когато противникът е по-бърз от тебе.

Реси не знаеше, че пленяването е именно свободата му.

(обратно)

… Няма по-тържествен момент в живота на морския пътешественик от минутата, когато излиза от прозрачното здание и търси с поглед своя кораб. Трима пътници оглеждаха с интерес пристанището. Професор Громов, Електроник и Сироежкин бяха долетели със самолет в крайморския град, за да продължат пътуването си с подводница. Това не беше обикновена морска разходка. Днес е много важен ден, Громов и помощниците му отиват за Реси.

В синьо-зеления простор се поклащат подводниците, в които се долавят познатите очертания на вечните жители на океана, и професорът обяснява на момчетата: това е кораб-делфин, това е кораб-ветроход, а това — кораб-калмар. Мраморните стъпала водят към кея, където големият лайнер „Белият кит“ стои и приема пасажерите. Вътре е като в самолет: кръгли илюминатори, редици кресла с калъфи.

Меко се затварят вратичките. Корабът-кит изсвирва за сбогом, излиза от пристанището, като пори с мощната си глава вълните, и незабелязано за пътниците се спуска в безопасните дълбочини. Сега той ще изплава на повърхността нейде много далече — може би в друг океан, в другото полукълбо на планетата…

Океанският лайнер-кит се отбива по пътя си в подводния град. Именно за там плуват професорът и момчетата-близнаци, чиято удивителна прилика предизвика весело оживление сред пътниците. Громов пише нещо в бележника си. Мястото на Електроник се случи до самия илюминатор, като новак в дълбочините. А Сироежкин, който седи между тях, се върти в удобното кресло и си припомня своите морски приключения.

В изпъкналото стъкло, право срещу Електроник и Сергей гледат муцуните на акули; през илюминатора се мяркат флагове на опашки и крила на плавници; със зелено сияние светят тайнствените жители на дълбочините. Всички те изостават от бързоходния кораб, само някаква грамадна петниста риба, облещила очи срещу ярката светлина, дълго плува успоредно с подводницата. Сироежкин се чувствува „морски вълк“: той беше видял всичко това на морското дъно.

Днес Сергей е приказлив като риба:

— Не си ли се срещал, Електроник, глава срещу глава с акула?

— Не.

— Пък аз насмалко щях да се разхождам на акула. Никак не е страшно! Съвсем дива акула. Ако не беше избягала…

— Има разни акули — отговаря спокойно Електроник. — Пясъчна, тигрова, китова, котешка, бяла, синя, херингова…

— Браво, всичко знаеш!… Сега ми кажи кой е най-добрият спринтьор на морето?

— Катерът на диспечера на Океана. Той настигна Реси.

— Вярно. Катерът на диспечера е по-бърз от рибата-меч. А скоростта в морето е свобода! Виж Реси знае…

— Реси още не е свободен — казва със скърцащия си глас Електроник. — Нещо му пречи да е предишният Реси. Макар че е близо до нас, пак не отговаря на нашите повиквания.

Електроник извиква в ума си Реси и Сироежкин млъква. После шепне пред джоба, където е транзисторът: „Ех, Реси. Ние плаваме към тебе… Чуваш ли?“

— Защо мълчи? — мисли гласно Сергей. — Кажете, Гел Иванович, същият ли си е Реси?

Професорът вдига глава, разсеяно гледа момчетата и кима:

— Външно си е същият. А пък какво си има на ум, ще видим.

— Гел Иванович, ама вие пишете с тъпия край на молива.

— Ах, да… — Громов кима, гледа слисано празните листа и като обръща молива, отново потъва в писането. — Благодаря, че ми каза.

Сироежкин надзърва в професорския бележник. Но нищо не разбира от редиците формули. Може би Громов измисля нова машина, по-сложна от Реси? Реси вече направи световно откритие; скоро той ще е с нас. А науката върви напред…

— Гел Иванович, и бъдещият ви модел ли ще има ново. „И така нататък“?

— Какъв модел?

— Този, дето сега изобретявате.

— Ах, да!… Това е съвсем друго нещо, Серьожа. — Професорът смутено затвори бележника си. Той не искаше на никого да разказва за своите Забраняващи теореми. Той ги беше приготвил за краен случай: може би светът ще може да мине и без такива забрани. — Хайде приятели, да обсъдим как да се държим с Реси…

Корабът наближаваше подводния град. По цялата стена на обзорния илюминатор — прозрачен купол.

През призмата на водата бавно се показват фантастичните здания.

Громов сочеше към екрана и обясняваше на малките си спътници, че всички тези подводни сгради са били отначало „открити“ под микроскоп, а после вече построени от архитекти и инженери. Извънредно здравата черупка на микроскопичните водорасли, която непрестанните вълни на прибоя не могат да разбият в скалата, подсказваше на биоархитектите как да построят лекия и здрав купол, който да издържа натиска на дълбочините. Към неговите високи сводове, които блестяха със светлините си, като нощното небе със звезди, се устремиха къщите-стрели, къщите-пчелни пити, къщите-класове; като живи дървета, заобиколени от зелени ливади, те се бяха обърнали към светлината. Интересни мостове — плетени паяжини, извити като улеи листа, лъчисти морски звезди — бяха прехвърлени през улиците, водеха към стадионите, басейните, пързалките, театрите, кулите, които приличаха на дворци от други планети. Подводният град, който по красота не отстъпваше на земните столици, сияеше в своята прозрачна раковина.

Корабът-кит доближи до стъклената стена и шлюзовете ги притеглиха навътре.

В залата на пристанището посрещна професора и неговите спътници един младеж, когото Сергей веднага позна: Дон!

Морският надзирател гледа около минута ту Сироежкин, ту Електроник, после се засмя, назова всеки по име и не сбърка. Дон каза на Громов:

— Чакат ви, професоре.

Катерът, който Дон управляваше, заведе гостите в центъра на града, където насред площада се издигаше огромно кълбо без нито един прозорец. Това беше всеизвестният Център на Световния океан.

През шлюзовете пътниците излязоха на площадката на асансьорите. Над един асансьор светеха буквите: „Диспечерът на Океана“.

Морският надзирател покани гостите в асансьора на диспечера.

(обратно)

Те сякаш бяха попаднали в центъра на Земята.

В кръглата зала на диспечера синята сфера на световния океан с тъмните петна на материците прозираше от край до край. Материците изглеждаха безжизнени, а целият океан беше пронизан с извитите пунктири на светещите точки. Всеки кораб-подводница, рудовоз или танкер, всеки плаващ в океанските дълбочини светеше като малка искра и изпращаше свои сигнали на диспечера; дори под ледените връшници на Арктика, в дълбоките проломи на Антарктика се вмъкваха подводни кораби. Всичко в кълбовидната зала беше прозрачно, за да не се пречи на наблюдаването на световното движение — стените, подът, столовете, микрофоните и кръглата маса, около която, разговаряйки тихо с корабите, сушата, въздушния океан, космоса, работеха диспечерът на Океана и двамата му помощници. Когато на вратата се показаха гостите, диспечерът кимна на помощниците си и като удари с крак по стъкления под, тръгна насреща им.

Громов, който се взираше с късогледите си очи, позна във високия рус човек Командора: няколко пъти те се бяха срещали на научни конгреси.

— Драго ми е да ви стисна ръката, Командоре. Извинете, че ви откъснах от работата.

— Здравейте, професоре — гръмогласно отговори Командора. — Моля да ме извините, че за тази среща трябваше да се спуснете на самото дъно…

— Засега не съм разочарован — каза шеговито Гел Иванович.

Момчетата, притаили дъх, гледаха възхитено диспечера на Океана. За пръв път виждаха те знаменития повелител на трите четвърти от планетата.

А Командора, като погледна чипоносите близнаци, както и Дон, се разсмя високо:

— Виж ти загадка! А как ви различава Реси?

— Къде е той? — в един глас попитаха осмокласниците.

— Впрочем, дали ще ви познае…

Като каза тези думи. Командора рязко се обърна и с грамадни крачки тръгна към триъгълника на Африка. Той отиде до черния блок на материка и отвори една незабележима наглед вратичка.

— Излезте!

От вратичката, като се наведе, странно се показа една масивна фигура.

Човекът изведе кучето, вързано с ремък.

— Реси!

Командора спря децата с махане на ръка.

— Моля запознайте се — отривисто каза Командора. — Господин Мик Ури, главният управител на лабораториите на фон Круг. Професор Гел Иванович Громов.

— Ние се познаваме — иронично отговори Громов.

А Мик Ури хвърли бдителен поглед и потвърди:

— Срещали сме се.

— Толкова по-добре. Господин Ури е задържан на яхтата „Албатрос“, когато… ъ-ъ… как да го кажа по-меко… когато си присвояваше чужди ценности.

— Може би пиратите са роднина на господин Командора? Или намерихте притежателите на древните кораби? — мрачно иронизира Мик Ури.

Командора се обърна рязко:

— Според Кодекса на Океана древните потънали кораби принадлежат на държавата. Вие заедно с вашия господар ще отговаряте по цялата строгост на закона.

— Трябва да се докаже… — измърмори Ури.

— Така че господин Ури няма какво да губи — продължи високо Командора, без да обръща внимание на репликата на Ури. — Освен ей това куче…

Рошавият фоксер седеше спокойно до краката на Ури. Той дори не помръдна, сякаш не ставаше дума за него.

— Той е мой. — Мик Ури дръпна ремъка. — И за ваше сведение моето куче се казва Индекс…

— Това е Реси! — каза звънко Сироежкин и се огледа. — Така ли е, Електроник? Така ли е, Гел Иванович?

Професор Громов и ученикът му мълчаливо гледаха Реси.

— Реси, при мен! — заповяда Сироежкин и направи крачка напред.

— Не приближавай — дрезгаво предупреди Ури.

— Решавайте сами — Реси или Индекс. Аз не съм ви съдия. Подводният плувец е заловен от мене по молба на професор Громов. Преди това аз никога не съм го виждал — Командора се отдръпна встрани.

В тишината на залата прозвуча слабо жужене — Електроник даваше тихо команди за Реси. А след жуженето — гръмовит лай; Реси се озъби и започна яростно да лае бившите си стопани. Мик Ури едва възпираше кучето за повода.

— Какво ви казвах! — ръмжеше Мик Ури. — Можете да се махате оттука. Толкоз. Докато сте здрави и читави.

— Оттук няма да излезе никой без мое разрешение — каза твърдо Командора.

И сякаш в отговор на думите му Реси разпери с трясък прозрачните си крила и като се изскубна от ръцете на учудения Ури, излетя до самите сводове. Всички вдигнаха глави към синия таван, а помощниците на диспечера скочиха от местата си. За пръв път в Центъра на Световния океан хвърчеше такова необикновено същество.

— Продължавайте връзката с корабите! — заповяда Командора на помощниците си. И после се обърна към Ури: — Усмирете го. Пречи ни да работим.

Ури само се усмихна, като наблюдаваше шегите на своя Индекс.

— Той не ни слуша — измърмори Сироежкин. — Електроник, че как може така? Дон, ти поне видя какъв послушен беше. Можеш ли да го познаеш?

Дон кимна, а Електроник каза със скърцащ глас истината:

— Той ни е изключил от паметта си.

Гел Иванович Громов следеше летящия Реси. После извади от джоба си бележника, написа нещо на листче, откъсна го и го подаде на Електроник:

— Прочети го.

И докато Електроник с монотонен висок глас изговаряше формулите, професорът с удоволствие наблюдаваше как Реси постепенно се снижава и прибира крилата си, как се превръща в обикновено куче, как той меко скача отгоре на четирите си лапи и отива при Мик Ури, предпазлив, недостъпен — още не Реси, но вече не и Индекс.

Командора се обърна към професора:

— Виждам, вашият урок не беше без полза. Благодаря ви много.

— Засега да. Но не забравяйте, че в нашия спор участвува още един събеседник.

— Кой?

— Манфред фон Круг.

(обратно)

Фон Круг, който беше седнал до пулта на машината, разбира се, не чуваше името си. Като получи от Индекс сигнал за опасност, той включи екрана и започна да наблюдава борбата на модела с неизвестния противник. На екрана двете точки сновяха в затворено пространство, означаващо зала, подводен дом или кораб за дълбоко плаване. Ясно е едно: Индекс се мъчи да се изскубне на свобода, за да стане пак неуловим. Фон Круг натискаше бутоните на електронната машина и опитваше разни варианти на играта. Той бе готов да пожертвува помощника си и яхтата „Албатрос“ с всичките й находки, стига само да спаси Индекс. С такъв универсален модел може да започне всякакво ново предприятие на празно място…

Когато Мик Ури доведе от Индия стоманения капан, докторът най-напред се зае да промени паметта на Реси. Върху машината бяха съсредоточени електрически мълнии. Реси излезе от стоманения сандък с други закони на своите електронни схеми и главни сигнали за него станаха: новият господар, неговият помощник, голямата електронна машина. Отсега нататък Круговата машина му даваше команди от разстояние на хиляди километри; понякога към нея се присъединяваше самият господар или помощникът. И толкоз.

Индекс изпълняваше задачите пак така добросъвестно, както и преди — от върха на носа до опашката това беше едни точен механизъм и в постоянно променящия се модел на паметта му никога вече не се появиха картини от предишния му живот. Когато го заобиколиха подводните кораби и опасността възроди в схемите някаква стара връзка, той, като послуша съвета на Електроник, ни за секунда не си спомни своя предишен господар, както впрочем и истинското си име. И като отговаряше на повикването „Индекс“, Реси доставяше удоволствие на фон Круг.

Сега фон Круг, единственият господар на Индекс, се безпокоеше за своя неуловим модел. Светлата точка, която направи няколко кръга в кълбото, спря. Някой — много силен противник — се месеше в действията на Индекс и го караше да не се подчинява на заповедите на Круговата машина. „Но кой е? Нима е Громов? Само той знае конструкцията на модела и може да го управлява…“

Фон Круг изкриви иронично устни. „Ако това е самият господин професор, той ще получи сегичка нагледен урок от бившето си изобретение…“

Пръстите на доктора зашариха нервно по бутоните, изправиха Индекс на щраусовите крака и го хвърлиха срещу противника. Точката на екрана се спусна към невидимата бариера, която отделяше участниците в играта, а после бавно се отдръпна назад.

„Спокойно — каза фон Круг, — борбата не е свършена.“

Той чукаше по масата и не се решаваше на последния изход. Силният удар на тока ще успокои сигурно невидимия враг. Скандал? А кой знае, че именно той, доктор Круг, от хиляди километри управлява Индекс? В края на краищата това е само машина и по-добре да няма свидетели за нейните страшни действия…

Фон Круг поразмърда точката на екрана и се увери, че той е владетелят на уникалния Индекс. Тънкият пръст натисна бутона.

(обратно)

Когато от устата на Индекс изскочи стоманеният свредел и Громов изкрещя някакви думи, никой в диспечерната не разбра веднага какво беше станало. Индекс, който тичаше към професора, изведнъж се отметна встрани и в следващия момент блесна силна искра, светлината угасна, засвети синята аварийна лампа. За един миг океаните потъмняха, корабите изчезнаха, капитаните за минута останаха без диспечер. Командора повика дежурните електротехници.

Мик Ури стоеше побледнял, защото разбираше прекрасно колко опасен бе Индекс преди няколко минути. Ури въздъхна, като видя двамата морски инспектори, които влязоха в залата.

— Изведете го — каза Командора на инспекторите. — И после приберете, моля ви се, това.

В залата светна, океанът се събуди и всички видяха, че Командора сочи под масата, където лежеше неподвижно кучето.

— Не го докосвайте! — прозвуча звънък момчешки глас, който приличаше на вик от болка. — Това е Реси! На никоя цена няма да дам Реси!

Сироежкин се спусна под масата и внимателно взе в ръце рошавия Реси.

В същия миг Електроник се оказа до него; избръмчаха неговите команди за Реси.

— Защо ли извиках? — взе да се обвинява Громов. — Късо съединение! Как не се досетих, че той, като се метне встрани, ще се удари в електромрежата…

Командора гледаше момчетата с кучето.

— Кое е основното правило на вашата машина? — попита той професора.

Вместо Громов побърза да отговори Електроник, сякаш от неговите думи зависеше животът на Реси.

— „Точно изпълнение на заповедите, които дава стопанинът. Самостоятелността и свободата на действия помагат на модела да спазва основното правило…“

— Нещо не забелязах точно изпълнение на задачите — замислено рече Командора. — Така че кой е истинският му стопанин?

В кръглата зала писукаха сигналите на хиляди кораби. Капитаните водеха своите кораби по дълбоките подводни пътища. Там, горе над океаните на Земята, грееше слънце и светеха звезди, цареше безветрие и бушуваха урагани. Там, горе във всички океани на планетата, животът си течеше по прежнему… А Сироежкин държеше в ръце неподвижния Реси.

— Не е точно така! — високо каза Сергей. — В главното правило е казано: „на стопанина и на неговия приятел“. — И той учудено впери поглед в Реси. — Гледайте, той…

— Какво той? — подскочи Електроник.

— И на неговия приятел! — повтори Сироежкин.

И всички видяха, че кучето едва доловимо мръдна опашка.

— Аз съм приятелят… — тихо каза Сироежкин.

Опашката пак мръдна.

— Аз съм приятелят на Електроник!…

Опашката постоя малко неподвижна и замахна.

— Аз съм приятелят на Громов!!

Още веднъж замахна опашката.

— Аз съм приятелят на Реси!…

И в отговор се разнесе лай. Отначало едва чуто, като насън, после по-силно и по-силно. Реси отвори очи, скочи на пода отърси се и залая със звънък, пронизителен лай.

— Гледайте, той лае… — удивено каза Громов. — Лай, миличък, лай!

И като разбра радостта му, се засмя радостно и Командора, усмихна се Електроник, разсмя се високо и Дон. И помощниците на диспечера прихнаха в смях пред микрофоните. А Сироежкин стоеше, разкрачил широко крака, и не разбираше защо всички се смеят.

Той направи откритие. Върна Реси с едничката дума „приятел“, която фон Круг не беше успял да заличи от паметта му. Какво смешно има тук?

Краката на Сергей се подкосиха от внезапна умора. Всички кораби в Океана се движеха сега право срещу него. Той нямаше право да отговаря на сигналите им. Той трябваше да провери главното.

— Реси, при мен!

Някакви силни ръце сграбчиха момчето и го отнесоха в съседната стая. Но преди Електроник, преди Громов, преди бързия Дон, преди самия Командор, който успя да подхване падналия Сергей, при момчето с един скок се метна Реси…

— … Ало, Сергей, чуваш ли ме? Слушам — чу Сироежкин като на сън.

Той отвори клепачи. Видя едни лъчисти очи под сключени вежди. Командора му подаде великанската си ръка, внимателно го сложи да седне.

— Е, как е, мина ли ти? — попита Командора. — На дълбокото това се случва.

— Аз управлявах… — каза Сироежкин.

И Командора веднага го разбра:

— Бива си те тебе: Реси пак стана Реси. Един ден ще управляваш не една и две машини. Ще управляваш Океана. Или Космоса. Както пожелаеш.

Гел Иванович го докосна по рамо:

— Ти си първооткривател, Сергей. Я дай внимателно да те погледна. — И той ласкаво надзърна в очи първооткривателя, който неочаквано за всички си спомни най-могъщата дума — „приятел“.

В залата прозвъняха далечни звънчета. Спасителната служба известяваше за традиционното триминутно мълчание на ефира. Притихна целият океан, до самото дъно, напрягаше слух — дали някъде няма да прозвучи SOS. В тишината на спокойните секунди, отброявани от равния ход на хронометъра, от време на време се вмъкваше слабо писукане — сигналите на морските животни, които носеха в себе си харпуните на сънните стрелци.

— Това са делфини и китове — каза тревожно Громов. — Трябва да ги намерим!

— Ще ги намерим — обеща Командора.

— С корабите, от космоса, от дъното на океана…

— Ще включа всички диспечери.

— Та вече никой да не натиска тайно бутона.

— Няма да позволим.

— Вярвам ви. — Громов извади от джоба си някакви книжа и ги разкъса на дребни парченца. На въпросителния поглед на Командора той се усмихна: — Ей тъй, дребна работа…

А Електроник също наруши традиционното мълчание от три минути и с хрипкавия си глас каза на Сироежкин:

— Аз преправих основното правило на Реси. Никакви стопани вече… Само приятели!

(обратно)

… — Единствено на вас ще открия една строга тайна. Бях разработил Забраняващи теореми…

Професор Громов гледа пред себе си внимателни лица. Очите на професора са усмихнати, но той говори сериозно. Час по математика в осми „Б“. Учителят Таратар кима: никога не се е съмнявал в силата на математиката.

— Разбирате ли цялата сложност на този въпрос за прогреса на човечеството? Забраняващите теореми биха могли след време да спрат всички машини. — Професорът огледа програмистите — И ето веднъж, като написах поредната формула, си помислих: а какво е виновна самата машина? Нима толкова е необходимо да ограничаваме нейното развитие? Виновният е някой човек, който или не осъзнава резултатите от нейната работа, или ги използува във вреда на другите. С какво се е провинил моят Реси, защо трябва да разрушавам хубавия модел?… Аз унищожих Забраняващите теореми, по-точно казано — скъсах листа с формулите. И сторих това с удоволствие!

А машината, заради която се създаваха Забраняващите теореми, които застрашаваха човечеството — ей я там, седи при дъската. Рошава, мустаката, с вирната опашка — сякаш до последния косъм е одрала кожата на някой фоксер. Дори не ти се вярва, че черната кротуша е световна знаменитост. Интересно е какво ли мисли самият Реси за себе си? Дали разбира в края на краищата, че той е Реси?…

Електроник вдигна ръка.

— Кажете, Гел Иванович, не сте ли използували изобщо своите теореми.

Професорът се усмихна, спомни си нещо.

— Честно казано, веднъж се опитах да ги използувам. (Лек шум на учудване се понесе из класа). Когато Реси ни атакува, аз изкрещях една от формулите. Реси се метна встрани, удари се в електрическата мрежа и късото съединение насмалко да го изкара от строя. Ако не бе откритието на Сироежкин, не знам дали сега щеше да е с нас Реси?

Сироежкин смутено смръщи нос, макар всички вече да знаеха, как той се е отличил.

А Громов извади от джоба дългата си лула, замахна с нея във въздуха като с диригентска пръчка, закрачи из класната стая, разсъждавайки гласно.

— Вие, бъдещи програмисти, трябва да знаете, че човечеството през своята история неведнъж се е отказвало от световния си егоизъм. Спомнете си: някога хората бяха установили, че Земята не е център на Вселената, че живеят в периферията на Галактиката и самият земен живот не е никакво изключение. Веднъж ние стигнахме до заключението, че не само човек може да мисли, и създадохме автомати, като им придадохме почти човешки черти… Може би именно в това да е прогресът?… Извинявай, Електроник, че говоря в твое присъствие, но ти помниш историята на човечеството не по-зле от мене… Ето например Реси: той зададе на нас с Електроник доста много задачи, докато не оценихме неговите постъпки. Реси още веднъж потвърди неограничените възможности на човека. А по-добре от мене може би ще ви обясни всичко самият Електроник.

Таратар покани помощника си на дъската.

Електроник застана до Реси, взе тебешира, изпусна бърсалката. Като я вдигаше, незабелязано погали кучето. Опашката мръдна в знак на дружба.

Реси гледаше черната дъска под рунтавите кичури козина.

— Ще ви дам примери от самостоятелните действия на Реси, когато той пространствуваше над пустинята — започна сериозно Електроник и се усмихна. — Ще кажа откровено, че не можах да ги разшифровам веднага…

Класът притихна. Сам Електроник, най-добрият в света математик, ученикът на професора, асистентът на учители — и току изведнъж си признава слабостта.

Пък този Реси наистина е умен, изобретателен, непобедим.

Един могъщ ум в космато тяло!… Ура за неуловимостта, хвала на неунищожимостта!

Тебеширът чукаше по дъската. Бързо скърцаха писците. Куп редица от формули се трупаха в тетрадките.

Не пишеше само Макар Гусев. Беше впил поглед в тайнствената сила на Реси, мъчеше се да не изпусне ни една дума. Той си представяше, че е непобедим атлет като Реси, но разбира се, човек. Тайната на силата витаеше около него във въздуха — стига само много да я пожелае, да напрегне цялата си воля, а формулите — не са беда, ще ги препише после от приятелите.

— А какво ще стане с Реси? — попита нетърпеливият Макар и прекъсна Електроник.

Електроник отговори, като продължаваше да чука с тебешира:

— Той ще покаже своята система за управление на животните. Канят Реси на служба директорите на два резервата.

— Охо! — Макар размаха победно тежкия си юмрук. — Честна дума, много ми се ще да вляза в неговата кожа!

— Дори ми е трудно да си представя бъдещите приключения на Реси — потвърди с хрипкав глас Електроник.

Учителят и професорът се спогледаха.

А програмистите се засмяха и за минута откъснаха погледи от тетрадките.

Таратар се наведе към Громов и тихо каза:

— Въображение… Удивително! Но в какво тогава е разликата?… — И не довърши въпроса си.

— Да си призная, съвсем забравих, че на Електроник е нужно въображение — шепнешком подхвана професорът. — Благодаря, че ми напомнихте. Вероятно главната разлика на човека от машината е умението му да задава въпроси, на които никой не може да отговори…

Електроник, без да допише уравнението, се обърна към професора.

— Вие казахте, — прозвуча резкият му скърцащ глас, — че аз ще мога да задавам неразрешими въпроси? За неоткрити още закони?

И Електроник, който повтори по свой маниер думите на професора, твърде късно разбра, че си е поставил неразрешим въпрос.

За да не изпадне в безсмислица, за да се отвлече от мъчителните разсъждения, той почна да се клати, да танцува пред дъската, като тананикаше модния ритъм:

— Е-е-е, бали-бали… е-е-е, бали-лей…

От учудване Таратар засумтя като носорог. През цялата си педагогическа практика учителят за пръв път виждаше да се танцува при черната дъска.

— Ти си на урок! — сурово напомни учителят, като пресече с жестове смеха на класа.

А Громов с нескрито любопитство гледаше своя танцуващ ученик.

— Е-е-е…

— Сам ли измисли музикалния предпазител срещу неразрешимите въпроси? — попита професорът.

Електроник кимна и цял се разтресе.

— Не е най-добрият. След урока ще си поговорим с тебе за изкуството, за силата на волята и, най-после, за въображението.

Електроник веднага млъкна, удивен от това колко лесно може да се намери изход от мъчителното положение.

— Извинете — каза дрезгаво той — Аз навярно използувам лошо втората теорема на Гьодел. Ако разрешите, ще продължа обясненията.

Електронното момче погледна към спокойно стоящия Реси и почна да пише уравнения, „изобретени“ от неговия четирикрак приятел.

А Сергей Сироежкин поглеждаше ту старателно пишещия Електроник, ту спокойния Реси и си мислеше:

„Удивителна личност е този Реси. Тепърва ще има да пътешествува по света. Ще покаже своето тайнствено «И така нататък».“

(обратно)

— Ало, Командор! Не знаех, че си повелител не само на подводниците-китове, но и на глъбинните кучета. Чувах, как си се отличил, как си върнал на професор Громов неговия Реси. Браво, Командор! Слушам.

— Вече си научил, Аст? На такава недостигаема височина… Слушам.

— На височина — така е, в пустота — вярно е, и все пак над нашата Земя. Известни ми са тук всички тайни… Впрочем, Командор, искам да се посъветвам с тебе. Нашите момчета на Юпитер видели неотдавна в океана животно, подобно на нашия кит. Трепти с всички цветове, като океанът на тази планета, лудува по вълните и плава така, че е невъзможно да бъде уловено. Може ли да подскажем на глъбинниците: нека помолят Громов да им даде Реси? Как мислиш, ще се справи ли? Слушам.

— Ще се справи, Астронавт, кълна се в океаните на Земята. Слушам.

— Думата на Командора е сигурна гаранция. Веднага разбрах, че моята дъщеря, когато порасне, ще види живия кит на Юпитер. Слушам.

— Ще види, Аст, непременно ще види. Но преди това ти й покажи петнистия жираф. Че инак няма да повярва ни на една картинка. Разбрахме ли се, Аст? Отбой!…

(обратно)

Информация за текста

© 1975 Евгений Велтистов

© 1976 Яню Стоевски, превод от руски

Евгений Велтистов

1975

Сканиране, разпознаване и корекция: NomaD, 2010

Последна корекция: sir_Ivanhoe, 2010

Издание:

Евгений Велтистов. Победителят на невъзможното

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валери Павлов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Ани Кожухарова

Съветска. Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 4001030300. Дадена за набор на 10. VII. 1976 година. Подписана за печат на 15. XII. 1976 година. Излязла от печат на 20. XII. 1976 година. Поръчка № 184. Формат 1/16 60/84. Печатни коли 26. Издателски коли 24,26. Цена на книжното тяло 1,09 лева. Цена мека подвързия 1,14 лева. Цена твърда подвързия 1,35 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС — София, 1976

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София, 1976

Евгений Велтистов

Победитель невозможного

Фантастические повести

Москва „Детская литература“, 1975

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2010-10-24 12:00:00

1

В превода на Валери Петров тези стихове от тракедията „Хамлет“ гласят така:

Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала!

— Бел. NomaD.

(обратно)

2

Име на голяма морска риба. — Бел.прев.

(обратно)

3

Морски лисици — големи и хищни риби. — Бел.прев.

(обратно)

Реклама на сайте