«Електроник — момчето от куфара»

Евгений Велтистов Електроник — момчето от куфара

(обратно)

Куфарът с четирите дръжки

В една ранна майска утрин до хотел „Дъбчетата“ спря светлосив автомобил. Отвори се вратата и от колата изскочи човек, захапал лула между зъбите си. Като видя приветливите лица и букетите цветя, той смутено се усмихна. Този човек беше професор Громов. Почетният гост на конгреса на кибернетиците пристигна от Синегорск, сибирско градче, научен център, и както винаги реши да отседне в „Дъбчетата“.

Директорът на „Дъбчетата“, организирал тържественото посрещане, се зае с багажа. От зиналата паст на багажника стърчеше закръгленият край на голям куфар.

— Ъ-ъ, дори такъв мъжага като вас не може го вдигна — каза професорът, като забеляза, че директорът наднича в багажника. — Куфарът е много тежък.

— Нищо — отвърна директорът. Той прегърна куфара с мускулестите си ръце и го сложи на земята. Лицето му се зачерви. Куфарът беше дълъг, черен, с четири дръжки. По форма напомняше калъф на контрабас. Но надписите определяха точно съдържанието му: „Внимателно! Уреди!“

— Виж ти… — поклати глава директорът. — А вие как сте се справили с него, професоре?

— Повиках четирима носачи. Пък аз ръководех, — каза Громов.

— Запазихме ви същата стая. Не възразявате, нали?

— Чудесно. Много съм ви благодарен.

Директорът и трима помощници хванаха дръжките и отнесоха куфара на втория етаж. Професорът се изкачи след тях и е удоволствие огледа синкавите стени на стаята, удобната мебел, малката работна маса до широкия, колкото самата стена прозорец. Той усети, че в стаята мирише на бор и се усмихна.

Директорът натисна едно бутонче до вратата:

— Не е само боровият аромат. Ако искате, можете да си изберете мирис на цъфнала ливада, на теменужки, дори на студен ден. Това са бутоните за генератора на ароматите. За настроение.

— Всичко е чудесно, настроението е отлично — успокои го професорът.

— Така си и мислехме. Моля разполагайте се, почивайте си. — И директорът си излезе.

Професорът отвори прозореца. Заедно с шумоленето на листата в стаята влезе утринният ветрец и се заплете в прозрачните пердета. Под прозореца растяха здрави дъбчета, слънчевите лъчи се промъкваха през рошавите им калпаци и лягаха на светли петна върху земята. По-надалеч съскаха автомобилни гуми. Над дърветата избръмча малък хеликоптер — въздушно такси.

Громов се усмихна: никак не можеше да свикне с тези хеликоптери и пътуваше в обикновени таксита. Той видя, че градът се е разраснал и разхубавял. От гарата пътуваха покрай километрични цветни лехи, в безкраен коридор от зелени дървета, застанали неподвижни като при почетен караул. Накъдето и да погледнеш — все нещо ново: брезова горичка, редица стройни борове, ябълки и вишни в бяла премяна, цъфнали люляци… Градини висяха и над главите, по покривите на сградите, защитени от лошото време с прозрачни подвижни куполи. В междините на прозорците, които опасваха сградите като бляскави ленти, също имаше зеленина, увивни растения се бяха вкопчили в камъка и бетона.

— Дъбчетата подраснали — каза професорът, като гледаше през прозореца.

Да, много години не беше идвал в този град.

Той се наведе над куфара, отключи го, отвори капака. В куфара, върху мек синкав найлон, лежеше, изтегнато от глава до пети, момче със затворени очи. Изглеждаше дълбоко заспало.

Няколко минути професорът гледа заспалото момче. Не, ни един човек не би могъл изведнъж да се досети, че пред него е кибернетично момче. Чип нос, перчем на темето, дълги мигли… Синя куртка, риза, летни панталонки. Стотици и хиляди такива момчета тичат по улиците на големия град.

— Ето че пристигнахме, Електроник — меко каза професорът. — Как се чувствуваш?

Миглите трепнаха, отвориха се бляскави очи. Момчето се вдигна и седна.

— Чувствувам се добре — каза то с пресипнал глас. — Наистина малко ме разтресе. Защо бе нужно да лежа в куфара?

Професорът му помогна да излезе, почна да оправя костюма му.

— Сюрприз. Ти трябва да знаеш какво е сюрприз. Но за това ще си поговорим после… А сега една необходима процедура.

Той постави Електроник да седне на стола, извади под куртката му мъничък електрически щепсел на еластичен, разтегаем шнур и го постави в щекера.

— Ой! — дръпна се Електроник.

— Нищо, нищо, потърпи малко — успокоително каза професорът. — Това е необходимо. Днес ти ще се движиш много. Трябва да се подсилиш с електрически ток.

Професорът остави Електроник, отиде при видеотелефона и набра някакъв номер. Светна синкавият екран. Громов видя познато лице.

— Да, да, Александър Сергеевич, вече съм тук — весело каза Громов, като изпускаше кълба дим от лулата си. — Самочувствието ли? Превъзходно!

— Не ща — чу се зад гърба му пресипналият глас на Електроник. — Не мога така…

Професорът заплаши Електроник с пръст и продължи:

— Елате… Чакам ви… Предупреждавам, че ви чака сюрприз!

Екранът изгасна. Громов се обърна, за да попита момчето защо капризничи, но не успя. Електроник изведнъж припна от стола, изтича до прозореца, скокна на него и полетя надолу от втория етаж.

Следващият миг професорът беше до прозореца. Той видя как се мярка между дърветата синята курткичка.

— Електроник! — извика Громов.

Но момчето вече беше изчезнало.

Поклащайки глава, професорът извади от джоба очилата си и се наведе над розетката.

— Двеста и двайсет волта! — В гласа му прозвуча тревога. — Какво направих! — И хукна към вратата.

Като тичаше по стълбите, професорът забеляза учуденото лице на директора и успокоително му махна с ръка. Сега не му беше до обяснения.

До тротоара беше спряло такси. Громов дръпна изведнъж вратичката и се свлече на седалката. Като си поемаше дъх, каза на шофьора:

— Карай! Трябва да догоним момчето със синята куртка!…

… Така започнаха необикновените събития, които въвлякоха във водовъртежа си доста хора.

(обратно)

Бяла престилка или формули?

Живее в големия град едно обикновено момче — Сергей Сироежкин. Външността му не прави с нищо впечатление: кръгъл чип нос, сиви очи, дълги мигли. Косата му винаги разрошена. Мускулите, му не бият в очи, но са жилави. Ръцете му изподраскани и изпоцапани с мастило, обувките ожулени от футболните игри. С една дума, Сироежкин си е като всички тринайсетгодишни момчета.

Преди половин година Серьожка се премести в големия жълто-червен жилищен блок на Липова алея, а дотогава живееше на Грахова улица. Дори е чудно как сред сградите-великани можеше толкова дълго време да се запази последното островче на стария град — Грахова улица, с нейните ниски къщици и толкова малки дворчета, че винаги, когато децата подхванеха игра с топка, непременно счупваха някой прозорец. Но ето вече половин година, откак Грахова улица не съществува. Булдозерите сринаха къщиците и сега там действуват дългоръките кранове.

Серьожка харесваше новия си живот. Мислеше си, че в целия град няма толкова хубав двор: просторен като площад и зелен като парк. Цял ден скачай, играй, крий се, пак няма да ти омръзне. Пък ако ти омръзне, иди в работилниците, рендосвай, режи с трион, работи колкото си щеш. Или иди в залите за почивка, гони билярдните топки, чети списания, гледай телевизора, който виси на стената като грамадно огледало.

А ще дойде минутата на спокойната унесеност и той ще види над двора стремителните облаци-птици, облаци-планьори, облаци-ракети, които вятърът е понесъл в синьото небе. И направо над покрива ще прелети срещу него голяма сребриста машина — пътнически реактивен самолет, ще засенчи за миг с крилата си целия двор и пак така внезапно ще изчезне, само трясъкът ще отекне по покривите.

И новото училище — ето го насред двора — също много хареса на Серьожка. В класните стаи — бели чинове и жълти, зелени, сини дъски. Излезеш в коридора — отпреде ти стена от стъкло и небе с облаци, и дървета, и храсти. Просто ти се струва, че училището плува сред зелени вълни, сякаш е параход. И най-важното, най-интересното са сметачните машини в лабораториите. Големи и малки, прилични на шкафове, на телевизори и пишещи машини, те поздравяваха Сироежкин с веселото чукане на клавишите, приятелски му намигваха с разноцветните си очички и добродушно подсвиркваха безкрайната си песен. Заради тези толкова умни машини и името на училището беше особено: на младите кибернетици.

Щом Сироежкин дойде в новото си жилище, се записа в седми „Б“ и още не видял тези машини, каза на баща си:

— Е, извадих голям късмет. Ще конструирам робот.

— Робот ли? — учуди се Павел Антонович. — Че за какво ти е дотрябвал?

— Как за какво! Ще ходи за хляб, ще мие съдовете, ще готви обяд. Ще си имам такъв приятел!

— Ама че приятелство! — каза баща му. — Да мие съдовете…

— Но това е робот, механичен слуга — отвърна Серьожка.

И той още дълго разказва какви задължения може да възложи на робота, но баща му го прекъсна:

— Хайде, стига си фантазирал! Утре ще тръгнеш на училище и всичко ще се разбере.

— И ще чисти обувките — мърмореше Серьожка под одеялото.

А на другата сутрин Сергей вече беше забравил, че има намерение да прави робот. След училище той като вихър, се втурна в къщи, хвърли чантата в коридора и запъхтян, издекламира:

„А“ и „Б“ двамина седяха на комина. „А“ се свлече, „Б“ повлече. Що остана на комина?

— Я виж ти! — засмя се баща му — Нашият кибернетик направи откритие. Според мене тази задачка я решават в детската градина.

— Добре де — каза Серьожка, — щом я решават в детската градина, ха я реши ти.

— Остави ме на мира, Серьожка! До сред нощ трябва да седя над чертежа.

Павел Антонович понечи да тръгне към стаята си, но Сергей се вкопчи за него като кърлеж.

— Не, ти не го усуквай! Кажи какво е останало на комина?

— Навярно. „И“? — Бащата вдигна рамене.

— Ето че разсъждаваш съвсем примитивно — каза важно Серьожка. — Да предположим, че „А“ е коминочистач, а „Б“ — печкар. Ако и двамата са паднали, как може да е останало „И“? То не е предмет, не можеш да го пипнеш или да го изпуснеш. — Сергей помълча малко и хитро се усмихна. — Но и ти си прав. Щом не си хвърлил от комина „И“, значи видял си го. Значи тази дума носи важна информация. А именно: тя означава тясна връзка между обекта „А“ и обекта „Б“. Макар това „И“ да не е предмет, то съществува.

— Заплетена работа — каза Павел Антонович, — но мисля, че се разбрахме.

— А според мене всичко е много просто, — продължаваше синът. — Всяка буква, всяка дума, дори всяка вещ, дори вятърът и слънцето носят информация. Ти например четеш вестника и научаваш новините. Аз решавам задача, служа си с формули и намирам отговора. Нейде в морето капитан управлява параход и гледа какви са вълните, какъв е вятърът. Всички правим едно и също: вземаме някаква информация и работим.

От тази „учена“ реч бащата направи неочакван извод:

— Значи, ако ти донесеш тройка и кажеш „аз всичко знаех“, трябва да повярвам не на думите ти, а на резултата, на бележника. Много мъдро правило!

— Е, сега вече няма да имам нито една тройка — убедително каза Сергей. — Ще изучавам всички машини.

Бащата се засмя, хвана Серьожка за раменете, завъртя го из стаята:

— Ах ти, водачо на роботи и държавнико! Искаш ли да вечеряш? Има вкусен компот.

— Какъв ти компот! Потърпи! Не съм казал най-главното. Още не съм си избрал какъв да стана: програмист или конструктор?

Те говориха цялата вечер, но пак не можаха да решат кое е по-добре. Серьожка не знаеше какъв да стане: инженер или математик? За какъв да се учи — за изчислител-програмист или за конструктор на тези бързомислещи машини.

Ако реши да стане конструктор, само след година Серьожа ще стои в бяла престилка над чертежите, със собствените си ръце ще сглобява машинните блокове — малки електронни организми. Щом поиска, ще се научи да прави каквато си ще машина. Автомат за топене на стомана, или диспечер на самоходни комбайни, или помощник на лекар. Може и телевизионен апарат, който предава репортаж от космоса, и от дъното на океана, и под земята.

Само едно неудобство смущаваше Сироежкин: бялата му престилка винаги трябва да е идеално чиста. Всяка прашинка, всяко влакънце, дори обикновеният прах могат да изпортят при сглобяването цялата машина. А в характера на Сироежкин не е да следи за разните влакънца и прашинки.

Учениците програмисти прекарваха часовете в училище по-другояче: на дъската и в тетрадките атакуваха уравнения и задачи. Защото те трябваше да съставят на езика на математиката програмите за работа на машините, които сглобяваха конструкторите. Може би на пръв поглед това да не е така интересно, както създаването на всемогъщите автомата, но математиците твърде разпалено водеха сраженията. За нищо на света не биха сменили оръжието си — теоремите и формулите — и бяха много горди, когато излезеха победители.

И така, схеми или формули? Това трябваше да се реши окончателно не в момента, не днес, а наесен. Но Серьожка постоянно беше разкъсван от противоречиви желания. Имаше дни, когато в него се разгаряше страстта към математиката, и той с часове седеше над учебниците. С гордост показваше на баща си как се е спранил с най-трудните задачи и те започваха да си играят, като съставяха уравнения от самолети и автомобили, от животни в зоологическата градина и дървета в гората.

А после съвсем неусетно страстта към математиката се изпаряваше и Сироежкин като магнит го притегляха вратите на лабораториите. Избрал удобен момент, той влизаше в тях заедно с някой чужд клас, сядаше в ъгъла, наблюдаваше как манипулират с детайлите по-възрастните момчета. Пее и свири песента си сметачната машина, святкат крайчетата на окото й и Сироежкин се чувствува добре.

След такива увлечения по техниката неизбежно се случват неприятности: баща му трябва да се разписва в бележника. Павел Антонович гледа укорително сина си и клати глава. Сергей се извърта назад, внимателно разглежда библиотечния шкаф, свива рамене:

— Е, не излезе задачата… Какво чак толкова? Тези глупави пешеходци. Отиват, почиват, качват се на влака…

— А сега реши ли я?

— Реших я — с досада казва Серьожка. — Изобщо не мога дълго да се занимавам с тия уравнения… Главата ме боли.

Но никакви извинения не помагат, трябва да се седи над сборника със задачи. Серьожка чете и препрочита петте реда за градинаря, който получил богата беритба на ябълки и круши, а си мисли за кучето, което в тъмното дълго тича след него. Той тихичко му подсвиркваше и все се оглеждаше: тича ли? Кучето ту ситнеше след него, ту се спираше, сядаше на задните си крака и някак тъжно гледаше Серьожка. На гърдите си имаше бяло триъгълно петно, едното му ухо стърчеше, а другото сякаш се беше счупило по средата.

При входа Серьожка се приготви да го вземе на ръце, но то нещо се изплаши, отскочи и побягна.

И пак Серьожка гледа тъпо в сборника със задачите, търкаля до масата писалката. После затваря шумно книгата, бързо слага всичко в чантата. Той е намерил най-простото решение: „ще препиша от Професора“.

Професора, или Вовка Каролков, — седи на един чин със Сироежкин. Тетрадките му сякаш са приготвени за изложба или за музей: нито мастилено петно, нито поправки, само усърдно изписани ситни букви и цифри. Пък и самият стопанин на тетрадките би могъл да прави сеанси в музея. Професора знаеше за всичко на света — като почнеш от молюските и свършиш с космоса. Но не се перчи, никога не вири нос пред другарите си. За него най-главното в живота е математиката. Като види някое уравнение, Професора забравя за всичко на света. Вярно, когато Серьожка не може да се справи със задачата, Професора слиза от своите висоти и подсказва решението. Затова трябва да го бутнеш малко по-силно в хълбока.

Но между съседите по чин нямаше особена дружба. Професора дружеше с Макар Гусев, който седеше на първия чин и затуляше за останалите цяла четвърт от дъската. Интересна беше тази двойка: слабият, блед, най-малък в класа Професор, известен с пускането на саморъчно направени ракети, с разните си остроумни хрумвания, и якият, румен с юмруци като пъпеши Макар Гусев. Той, Макар, хвалеше приятеля си, а понякога дори му подсказваше изненадващи идеи: предлагаше му да направят ски с моторче, да сварят лимонено масло и така нататък. Макар също нямаше никакви съмнения за бъдещето си. Когато станеше дума за това, той демонстрираше своите мускули и казваше: „То се знае, ще се занимавам с машини. Виж на Професора главата е особена. Нека си я блъска. Пък аз хич и не искам да зная за тези премъдрости.“

Докато Професора беше симпатичен на Серьожка, дангалакът Гусев му бе похабил не малко нерви. Фамилното име на Серьожка още при първата им среща се стори на Макар премного интересно и после не му даваше покой, сякаш го гъделичкаше.

— Здравей, Сироежкин! — с неукрепнал басов глас викаше високо още от далеч Макар. — Ядеш ли сирене или не ядеш?

Ако Серьожка кажеше, че не яде, Макар продължаваше:

— Тогава трябва да си Сирокракин, Сироръкин или Сироушкин!

Сергей опитваше да отговори утвърдително, но и тогава Макар не се успокояваше и викаше високо:

— Внимание! Иде Сир Сиреневич Сиренев, същият е и Серьожка Сироежкин, голям специалист и любител на всички видове сирене в цял свят. Кажете, моля, какво ядохте на закуска?

И тогава Серьожка реши да не казва нищо и мълчаливо се качваше в класната стая. Но Гусев вървеше по петите му.

— Слушай, как те казват — Сироочин? Вчера забравих името ти и си блъсках главата цяла нощ. Сирокоткин? Сиромишкин? Сироскрипев?

Понякога Серьожка така го хващаше яд на този досадник, че му идеше да го удари. Но не искаше да почва пръв, а дангалакът с никого не се биеше. Оставаше да приеме метода на противника си. И Серьожка по време на урок леко шареше с тебешир по гърба на Макар — нали гърбът му стърчеше точно пред него. Класът се смееше, като гледаше думата „Гъсок“, а Макар подозрително се оглеждаше. В междучасието той почваше да гони Серьожка, но не можеше да хване по-пъргавия оскърбител и отдалеч го заплашваше с големия си юмрук.

Тези малки обиди веднага се забравяха, спираха кратките спречквания в ъглите, когато се появяваха Виктор Попов и Спартак Неделин от девети „А“. Колкото и да ти се иска, не можеше да се намери в училището човек, който да не знае тези големи математици. За тях се носеха легенди. Момчетата вървяха като табун след знаменитата двойка и си предаваха новините:

— Момчета, Неделин решил едно много мъчно неравенство! Всички си блъскали ума — и нищо, а той взел и го решил. А пък Спартак доказал една много трудна теорема!

А знаменитостите не обръщаха ни най-малко внимание на пищната си свита. Те спокойно се разхождаха из залата и взаимно си задаваха музикални задачи: тихичко си свирукаха или тананикаха мелодии и познаваха кой е композиторът. После звънецът удряше, вратите на девети „А“ се затваряха, и училището чакаше новини.

Новините бяха най-различни:

— Чухте ли? Неделин цял час спорил с учителя. Единият доказвал своето, другият — своето. Та чак докато удари звънецът.

— Добре му е на него, той знае всичко. А тук още не си седнал спокойно на мястото си и вече те викат на дъската.

— Видяхте ли, Спартак облякъл червената фланелка. Под ризата си личи. Пак ще вкара голове на биолозите!

— Та какво от това? Там се учат само момичета. Колко им са момчетата. И все са едни хилави. Не е кой знае какво да ни надиграеш… Попов си купил нова цигулка! Като подхване едни концерти, та не дава на съседите си да спят.

— Нали аз живея под Спартак. Два етажа по-долу.

Знаеш ли как той гърми на пианото! Цигулката не е нищо! Пианото на десетте етажа се чува.

— Какво си увесил тия очила? Да не искаш на Витка Попов да приличаш? Ваш Витка е слабак, футбол не играе. Гледай да не станеш на кожа и кости с тези очила. По-добре грам здраве, отколкото тон знания!

— Ти си слабак! Аз всяка сутрин правя гимнастика. И скочих по-далеч от тебе!

Както виждате, поклонниците на математиката от всички класове се разделиха на два лагера. Едни подражаваха на замисления и сериозен Попов, който гледаше иронично на шумните развлечения. Обожателите на живия, мускулест Спартак хвалеха спорта и се опитваха да съчиняват стихове, кой знае — по-добри или по-лоши от ония, които Неделин печаташе във всеки брой на стенвестника. Единственото, по което бяха на едно мнение и двата лагера, е, че математиката е основата на целия живот.

Сироежкин, разбира се, беше привърженик на веселия Спартак, макар той да не му обръщаше никакво внимание. А от Попов седмокласникът странеше след една случка. Серьожка тичаше по коридора, когато изведнъж вратата рязко се отвори и го прасна по главата. Случаен виновник за този удар — Виктор Попов — явно, беше зает с мислите си. Той дори не погледна към пострадалия, само каза вървешком:

— Ей, малкия, по-внимателно!

При тия думи Серьожка кипна от яд. Не защото на челото му излезе голяма подутина. Ядоса го самото обръщение.

— Виж кой бил големият! — … процеди през зъби Серьожка. — Ще те прасна по очилата, та да гледаш къде вървиш!

Попов се спря, погледна учудено непознатата фигура и неочаквано попита:

— А бе драка, я ми кажи по-добре какво е това „Алжебр и алмукабала“?

Сергей не отговори нищо. Той разкрачи по-широко крака и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Време ти е да знаеш, че това е математическо съчинение от девети век, което е дало името на алгебрата. — Попов гледаше кавгаджията с явна ирония. — И между другото, млади човече, професорите, които посещават нашето училище, ме наричат колега. Чу ли? Ко-ле-га.

С това всъщност спречкването свърши.

Витка Попов отдавна беше забравил всичко. А Сироежкин помнеше. И може би именно след този случай той си измисли следната история.

Ето че той след две години — на никого неизвестният деветокласник — отива в университета на математическа олимпиада. Взема лист хартия, чете условията на задачите. Десет минути — и подава на комисията изписания лист. В залата скърцат ли скърцат писалките, но той си излиза, дори без да погледне встрани. Комисията чете работата му и се чуди: „Кой е този Сироежкин? Никога не е посещавал математическите кръжоци, не е присъствувал на заседания на секцията и така леко, като играчка е намерил своите остроумни решения. Дори е чудно, че за него няма нерешаеми задачи…“

А на другия ден ще окачат плакат:

„Първото място зае ученикът от девети клас Сергей Сироежкин. Чест и слава!…“

Витка Попов ще научи за това и ще подаде ръка за помирение: „Извинявай, колега, такива задачи не можех да реша дори аз…“

Какво пък? Нима не може да се случи и такова нещо? Серьожка беше чел в една книга, че знаменитата теорема на Стокс се появила на бял свят, когато Стокс бил студент и отговарял на изпита на самия Максуел. Оттогава теоремата носи неговото име. И теоремата на Редей е доказана също на изпит. Така че защо да не може да бъде открита, един ден и теорема на Сироежкин?…

Но най-често, когато Сергей се замисляше какъв да стане, мислите му скачаха съвсем безразборно и той се чудеше на непостоянството си.

„Защо ни в клин, ни в ръкав започвам да мисля за Антарктида, за марките на Мадагаскар и забравям, че трябва да отида на училище? — философствува в такива минути Сироежкин. — Мога да мисля или да не мисля, да се уча или да мързелувам, да правя нещо или нищо да не правя. Защо, ако река, всичко излиза бързо и хубаво — и уроците, и разтребването в къщи, и кросът. Щом река, няма да стана нито математик, нито инженер, а — шофьор или геолог, или като татко и мама конструктор. В часовете по география ме тегли да замина на Север, да работя там в някой завод и да си почивам в стъклен санаториум. А по история — да правя разкопки на скитски могили, да търся стрели, щитове, копия и да разчитам древни пергаменти. И разбира се, винаги ми се иска да бъда космонавт!… Защо съм такъв, че сам не мога да се разбера?“

И Серьожка пита баща си:

— Татко, как ти разбра, че искаш да станеш конструктор?

Той го пита навярно за стотен път, макар че предварително знае всичко: как баща му завършил училището, после работил като шофьор на един сибирски строеж — карал големи самосвали, после постъпил в автостроителния и там срещнал майка му. И докато Павел Антонович — навярно за стотен път — с удоволствие си спомня младостта, Серьожка си мисли за своето:

„Кой знае защо някога всичко е било по-просто. Хората са знаели какво искат да станат, за какво да се учат. А сега стоиш като Иля Муромец пред камъка и се чудиш — на ляво ли да тръгнеш, на дясно ли или да хванеш направо? Дори съклет те хваща…“

И той пак си спомни онова куче, което тичаше след него в тъмното. Така дълго тича и на ти тебе — щом поиска да го хване, да го занесе в къщи, то офейка. Какво го прихвана глупавото, изплаши ли се?

— За какво мислиш? — попита баща му, като прекъсва разказа си.

— Татко, а кучето умно животно ли е? Разбира ли какво му говориш?

— Според мене, разбира. Когато слуша, разбира.

— А как човек да разбере какво чувствува?

— Навярно трябва да го научи да говори — шегува се баща му.

— Татко, повече не ми разказвай. Вече си спомних какво беше по-нататък… Татко, аз твърдо реших — ще стана ветеринарен.

— Е, както щеш! — Павел Антонович свива рамене и излиза от стаята.

Обиди ли се, какво ли му стана?

— А ветеринарен не е лоша специалност! — вика от другата стая баща му.

Не, не се е обидил.

Павел Антонович се връща с един том от енциклопедията.

— Сега ще прочетем за ветеринарите — каза той.

„Не е лоша! — усмихва се на себе си Сергей, докато баща му чете ма глас енциклопедията. — Да лекуваш разни котки и крави. Ама че работа!… Нищо не разбират тези възрастни. Кажеш нещо случайно, а те вече разплитат чорапа. А което наистина искаш да разбереш, това не знаят. Пък и откъде ще знаят как да разбираме кучешките чувства!… Какво все пак искаше онова бездомно куче? Защо избяга?“

(обратно)

Кой е той, шампионът?

В неделя Сироежкин стана рано. Не че имаше някаква неотложна работа. Просто утрото се случи толкова ярко, толкова свежо след нощния дъждец, че би било глупаво да се търкаля в леглото. В такова утро винаги чувствуваш, че ще се случи нещо радостно или необикновено: нали денят ще е дълъг и предълъг и много далеч е часът, когато ще те повикат да спиш.

В съседната стая беше тихо и Серьожка искаше неусетно да се измъкне от къщи. Колкото може по-внимателно хвана стегнатата брава, но тя все пак предателски щракна.

— Серьожа! — майка му го вика от съседната стая. Чула е щракането.

— Какво?

— Иди, моля ти се, за хляб. И не закъснявай за утринната гимнастика.

Гимнастиката е в осем. Свири сигналната тръба! На футболното игрище стои човек в червена фланелка. Това е майсторът на спорта Акулшин, той живее на третия етаж. Стои и чака да се съберат момчетата от всички входове. После бягане, скачане, игра на топка. Както виждате, гимнастиката никак не е скучна и Серьожка няма намерение да кръшка. А пък хлябът — това вече е задължение. Защо да ходи за хляб, когато може да поръча хляб за вкъщи по телефона? Майка му казва така: с възпитателна цел, та той, Серьожка, да не станел мързелив.

— Два хляба ли?

— Да, разбира се. Нали знаеш — чува се зад вратата.

— Сега ще разберем, една минутка! — високо казва Сергей и се хили, като си представя учудените лица на родителите си.

Той хваща телефонната слушалка, набира три нули по ред:

— Ало, бюро справки ли е? Къде мога да купя два пресни градски хляба?

— Къде живеете? — безстрастно пита автоматът.

— Лилова алея номер пет.

След няколко секунди мълчание автоматът със същия тон казва:

— Във вашия жилищен блок има хлебопродавница.

— Благодаря, че ми казахте — едва се сдържаше от смях Сироежкин.

— Какво каза? — вика баща му.

— Че хлябовете са още топли-топли! И вие да не закъснявате за гимнастиката.

— Че ние ни веднъж не сме закъснявали! — в един глас отговарят родителите му и се смеят на Серьожковата шега.

Вярно, на тази гимнастика всички възрастни отиват на драго сърце, дори пенсионерите. Изкачват се с асансьора на десетия етаж и излизат на покрива. Там е като на двор: цветя, храсти, а насред площадката и спортни уреди. Пенсионерите, разбира се, не се вдигат на халките, само клякат и махат ръце. Затова пък Серьожковият баща здравата прави „слънцето“ на лоста и хвърля в коша баскетболната топка.

В този ранен час на двора нямаше жива душа. Нямаше с кого да си побъбри, затова Сироежкин реши да иде на най-далечната хлебопродавница: може да срещне някого или да види нещо интересно…

Серьожка крачеше бавно под сенчестите липи. Отстрани човек можеше да си рече, че е потънал в мисли. Но не беше така. Той си играеше: вървеше по познатата улица и я виждаше като съвсем нова. Тук са посадени дървета, довчера ги нямаше. Тънички, съвсем сиви пръчици, и без листа. Но нищо, скоро ще наберат сила, ще зашумят на вятъра… А ето булдозерите са струпали купчина пръст — изравняват площадката. Докато не са сринали насипа, тук е удобно за криеница… Нейде се чува бумтенето на мотор. Трябва да затвори очи й да познае: автомобил ли е или мотор на хеликоптер? Трябва по-бързо да познае, докато шумът не е ясен. А после да провери познал ли е и да махне на хеликоптера с квадратчетата отстрани.

Долу, зад реката, се вижда оградата на стадиона. Серьожка го гледа, но вижда не стадиона, а каменните стени на римския Колизей. Сега той не е седмокласник в училището на кибернетиците, а храбър гладиатор; облечен е не с панталони и куртка, а с железни доспехи. Реват в подземието дивите зверове. Той трябва да се пребори с тигрите и лъвовете и да ги срази с меча си, за да остане жив. И чувствува тъга, като оня гладиатор, който всеки ден е излизал на арената да рискува живота си…

Не, по-добре стадионът да е не Колизей, а синхрофазотрон! Да, да, той е точно това, синхрофазотрон, най-голямата машина в света — кръгла като цирк, огромна. Вътре в нея вихрено се носят частици, от които е съставено атомното ядро. Разбира се, тези частици изобщо не могат да се видят с обикновено око. Ако атомът имаше размера на футболно игрище, ядрото му ще е колкото една топка. Едва вчера Сергей чу това на урока по физика. Но сега той не е просто Сергей, а физик! Ето, той взема фотоплаките, простреляни от частиците, и под микроскоп вижда следите, прилични на ярки, пухкави звезди. И започва да размишлява: „Чии са тези следи?… Каква частица е прелетяла? Хм, загадъчно…“

Изведнъж го удря в очите слънчев лъч и той забравя, че само преди минута е бил физик. Тъмнеят в далечината стените на Кремъл и ги охранява на високия бряг стрелецът Сироежкин. Минава висок старец с жезъл. Ами че това е самият Иван Грозни! Каква ли заповед ще даде на своя воин?

Грозни се спира и пита спокойно:

— Я ми кажи, приятелю, как да стигна до магазина „Хиляда и една стоки“.

— Н-не зная — разсеяно измърмори Серьожа. — Тоест, какво приказвам!… Зная! Направо, направо и после в ляво.

— Благодаря — каза, без ни най-малко да се учуди, старецът. И тръгна. Бавно. Спокойно. Но вече съвсем не като Иван Грозни…

Двата хляба бяха купени в края на Липова алея. На връщане, за да убие времето, Сергей игра на табели. На пръв поглед нищо особено: прочиташ табелата обратно и ето ти цялата философия. Но при това четене се получават такива странни думи, сякаш си се озовал в друг свят.

Така изглеждаха табелите, отразени в широките витрини. А се произнасяха така:

АКЕТПА МОНОРТСАГ ЕНЕТСИЧ ОКСЕЧИМИХ

Тю брей, езика си можеш да счупиш!

Серьожка взе да си спомня филма, който беше гледал съвсем наскоро. Много интересен филм. „Среща на светове“. За антисвета. Започва с това, как една ракета от земята лети, наближава тайнствена планета и пуска за разузнаване летящ робот. Роботът започва да се спуска и изведнъж се взривява, също като атомна бомба. Оказва се, че този антисвят е устроен съвсем обратно на Земята, Слънцето и изобщо на Галактиката: и планетата, и нейните жители, и всичко, всичко останало се състои там от античастици — частици с противоположни заряди. Затова именно странният свят се нарича „анти“, тоест „против“. Това го открили космонавти, които долетели от Земята. „У нас електронът е отрицателен — казва командирът на ракетата, — а у тях положителен. Ако наши и техни частици се сблъскват, става взрив…“ И наистина, интересен е този антисвят: хвърли там един обикновен камък — и взрив, хвърли тояга — взрив, изпусни случайно нещо от ракетата — и пак взрив. Но докато космонавтите във филма разберат къде са долетели, пламва истинска война. Всички в киносалона седят и не мърдат. Нервите им са опънати — така майсторски всичко е заплетено във филма.

И ето какво още е интересно, та затова Серьожка си спомни за този филм. В антисвета всичко е обратно на нашето, дори дясно и ляво: там, където у нас е ляво, у тях е дясно. Жалко, че градовете на антимиряните бяха показани само отвисоко. Не можеш да разбереш дали и те имат табели. А пък сградите им са съвсем съвременни, приличат на пластмасови кълба. И ако и те все пак имат табели, те се четат от дясно на ляво…

Сергей се спря, поразен от откритието си. Той погледна табелите и тържествено произнесе, сякаш четеше заклинание:

НАЛЕЦРОП, МОНОРТСАГ

За миг всичко наоколо се измени. Той стоеше на антиземя, четеше антитабели и гледаше през студеното стъкло антивитрини. А от стъклото към Серьожка гледаше античовек. Косите му причесани от дясно на ляво, джобът с копчето е от ляво, а часовникът — на дясната ръка.

— Здравей! — каза Сироежкин. — Зная кой си. Ти не си просто моето отражение, а си Ажоьрес. Сега закъснявам за гимнастиката, но друг път непременно ще си поприказваме. Бъди здрав, Ажоьрес!

Сергей помаха с ръка за сбогом и като получи същия жест в отговор, затича към къщи.

— Разбира се, прекалих, дето обещах, че ще си поговорим с него — мърмореше си той, като се върна от антисвета на Липова алея. — И все пак беше хубаво, че срещнах античовек. Почти античовек — добави той, след като помисли малко. — Във всеки случай главата си режа, че сърцето му е от дясната страна…

В двора на футболното игрище лудуваха малчугани. Всичко е ясно: изпуснал е гимнастиката. Хич нямаше да е лошо, ако беше потичал след топката, но какво да сториш, беше го задържал не кой да е, а античовек! И Серьожка, още щом сви зад ъгъла, разбра, че това откритие ще му донесе слава. До крайния вход той забеляза деца. Щом са се събрали, значи обсъждат нещо или си разменят ценности.

Така си и излезе: слушат Витка Смирнов. Витка стои гордо-гордо — вирнат нос, косите му разчорлени.

— Момчета! — каза Серьожка. — Аз току-що видях античовек!

За миг Смирнов се оказа съвсем сам, децата наобиколиха Сироежкин. Той трябваше няколко пъти да повтаря как е чел табелите отзад напред, как си спомнил за антнсвета от филма и видял във витрината Ажоьрес. Излезе, че всички бяха гледали „Среща на световете“, всички бяха забелязали, че в антисвета ляво и дясно са обратно на нашето, но никой дори не се беше досетил, че съвсем близко, буквално на две крачки може да открие нещо като античовек.

Откритието искаше незабавна проверка и затова компанията хукна към улицата да чете табелите по метода на Сироежкин и да се кълчи пред витрините. А Серьожка се затътри към къщи: и в същия момент, когато той сияеше в лъчите на славата, го повикаха от балкона.

Той безропотно изслуша укорите на майка си, нагълта набързо закуската си, отказа се да се вози по реката на крилатия параход (ракета) и се оживи едва когато реши, че непременно ще стане физик и ще изучава антисвета.

Но къде е този антисвят? Къде ще го изучава — на земята или непременно трябва да лети в космоса? И колко далече трябва да лети, и каква ракета ще е нужна, и как да избегне взрива?… Десетки въпроси се завъртяха в главата на Серьожа. Всички те искаха незабавно обсъждане. И Сергей изтича при Вовка Каролков, който знаеше всичко.

„Навярно там от сутринта стърчи Макар Гусев — помисли си Серьожка. — А щом той е там, никакъв разговор не може да се води. Само глупости. Как да се отърва от този Гъсок?“

За всеки случай Сироежкин прибягна към хипнозата.

— Гъсок, стой си в къщи! Гъсок стой си в къщи! — повтаряше той, като се качваше по стълбите на съседния вход.

Ето го! Предчувствието не беше излъгало Сироежкин: Гъсокът стърчеше насреща му. Той се занимаваше на площадката с една тръба, облепена с черна хартия. Като видя съкласника си, Гусев широко се усмихва и каза:

— А-а, Сироежкин, здравей! Виждаш ли тази тръба? Това е телескоп. Увеличава триста пъти. Наше изобретение, на мене и на Професора. Искаш ли, Сироежкин, пръв да видиш звездното небе?

— А къде е Професора? — делово попита Серьожа.

— Сега ще дойде. Ти гледай, докато тръбата е свободна.

Разбира се, в ясен слънчев ден никакви звезди не могат да се видят. Но Серьожа все пак се наведе, долепи око до кръглия отвор. Опари го, ослепи го слънцето. Огнени копия сякаш прободоха окото му. Сергей стоеше до прозореца, мигаше слисано и бършеше с длан стичащите се сълзи. Той искаше да ритне телескопа, но му дожаля за труда на Професора.

— Е, какво видя, а? — ехидно попита Гусев.

— Един пън като тебе! — в яда си каза Серьожка и изтича по стълбите. — Един шмекер като тебе! — викаше и тичаше той. — Не, гъсок! Дебел, много противен гъсок!

Макар не се затича да го гони. Той само показа глава през прозореца и изрева:

— Ще ти дам аз на тебе един гъсок. Само да ми паднеш!

Слънцето светеше галещо. Остро, ароматно миришеше на млада зеленина. Но светът изглеждаше на Серьожа сив и лош. Беше му горчиво, обидно. Той вървеше и си мислеше как да отмъсти на този дангалак, на този як, пълен с коварство Гъсок?

Сироежкин кроеше планове за отмъщение и ги отхвърляше един след друг. Ласо, с което може да се впримчи и върже врагът за някое дърво, нападение в тъмното, дори помощ на приятели — десет здрави юмрука — всичко това не харесваше на Сергей. Оставаше да намери чудодействени капки, които удесеторяват силите на човека, и да извика оскърбителя на бой. Но къде ще намериш рецепта за такива капки?

Изведнъж силни ръце хванаха Сергей и го вдигнаха високо нагоре.

— Ето го! — завика някой оглушително високо. — Вдигайте го нагоре!

Серьожа се съвзе. Видя знамена, спортисти в ярки фланелки и биещи в очи бели букви върху червена лента: ФИНИШ. Някакви хора носеха Серьожа, издигаха го над тълпата и викаха:

— Намерихме го! Намерихме го! Ето шампиона!

Тълпата се обръщаше, правеше път, мъчеше се да разпознае Сироежкин, а той само мигаше с дългите си мигли и въртеше глава.

Някой го хвана за ръка, подържа я, като крачеше редом с него, и учудено каза:

— Пулсът му е нормален! Не сърце, а часовник!

— И не се е запъхтял! — възторжено подхвана друг запалянко. — Дробовете му — като ковашко духало!

— Шампионът… Шампионът… — повтаряха всички наоколо.

Поставиха Серьожка пред един висок и як човек в бял костюм с червена лента на ръкава.

— Как се казваш, момче?

— Сергей Сироежкин! — учудено каза неочакваният шампион.

— Къде живееш, къде се учиш?

— На Липова алея, в училището на кибернетиците.

— Другари! — завика съдията в белия костюм. — Неизвестният бегач е Сергей Сироежкин! Той живее тук, в Октомврийския район!

Тълпата зарева.

— Юнак — каза съдията на Сироежкин. — Поздравявам те!

— А за какво! — учудено попита Сергей.

— Юнак — повтори съдията. — Никога не бива да се възгордяваш. А утре ела в пет часа на стадиона в секцията за лека атлетика. На. — Той извади бележника си, откъсна едно листче и бързо написа нещо. — Тук са адресът и името ми. Ела непременно. Талантът трябва да се развива.

Той се обърна към другите съдии:

— Мисля, че можем да признаем бягането на Сироежкин.

— Аз протестирам! — рязко отвърна съдията с тренировъчния костюм. — Сироежкин го няма в списъците на тима.

— Да се признае! Да се признае! Да се признае! — завикаха запалянковците. — Той е от нашия район!

Съдиите почнаха да спорят, а Серьожка тихо се отдръпна встрани, стиснал в ръка листчето. Приятелски потупваха шампиона по рамото, подхвърляха му бодри възгласи, някой му пъхна сладолед в ръката. Възхищаваха му се като на истинско чудо.

А на чудото му беше твърде неудобно. Чудото все още нищо не разбираше. Чудото избра в шумната тълпа един спокоен дебелак с бастун и плахо го попита:

— Какво се е случило?

— Не, вижте само какъв човек! — високо каза дебелакът и стресна Серьожка. Нямаше къде да бяга. Наоколо му вече стояха като плътен обръч запалянковците. — Той дори не разбира какво е сторил — продължаваше дебелакът, като чукаше по асфалта е бастуна си. — Талантлив и с чиста душа!… Ето това е — човекът се наведе към Серьожка, — нашият район губеше щафетата от съседите. Ние вече решихме, че всичко е свършено. Оставаше последният етап от четиристотин метра. Нашият стои, чака щафетата, а съперникът вече бяга, само петите му се мяркат. И изведнъж отнякъде довтаса ти! Грабна от нашия нескопосник щафетата, настигна първия, задмина го, разкъса лентата и изчезна. Просто късмет, че живееш в нашия район. — Човекът изведнъж махна с бастуна и завика: — Да се признае бягането на Сироежкин!

— Да се признае!!! — подхванаха хората наоколо.

Серьожка пъхна листчето в джоба си, неусетно се измъкна от тълпата и хукна с всички сили. Той не знаеше защо бяга от ярките знамена и шумните запалянковци, но не отиде при главния съдия и не обясни грешката. Всички произшествия от сутринта — решението му да стане физик, слънчевият удар в окото, жаждата за отмъщение, неочакваната слава, — всичко се завъртя в главата му и го гонеше напред. Може би сега той наистина можеше да постави нов рекорд. Само сърцето му тупаше като разтропано махало на часовник, а от дробовете му се изтръгваше някакво странно свистене.

Той скочи на стръмния бряг на реката, падна на тревата и дълго лежа неподвижно, със затворени очи, заслушан в ударите на гърдите си, като поемаше въздуха с уста. Поотдъхна си, обърна се по корем и наблизо в храстите забеляза синя куртка. Куртка като куртка, най-обикновена куртка. И все пак нещо в тази куртка безпокоеше Сироежкин. Нещо черно, мъничко, блестящо стърчеше под синята куртка. Серьожка се вгледа внимателно и ококори очи: беше малък електрически щепсел за включване в електрическата мрежа.

Сергей никога досега не беше виждал куртка, от която да се подава такава необикновена опашка. Затова тихичко припълзя до храста, внимателно взе щепсела и го дръпна към себе си. Куртката трепна и замърда. От храста право срещу Серьожка се изпречи едно много познато момче.

Не, съвсем непознато! Беше някакъв чужд човек. Но този „някакъв“ приличаше съвсем на Сироежкин. Сергей го гледаше с широко отворени очи и му се струваше, че самият той беше излязъл сега от храста и се чуди на нахалника, който го беше дръпнал за куртката. А момчето в синята куртка, жив двойник на Серьожка, също застана на място и гледаше с очи Сироежкин. На лицето му не се отразяваше нищо — ни учудване, ни усмивка. То беше съвсем спокойно.

— Твой ли е този щепсел, тоест тази вилка? — каза най-сетне Сергей, като се опомни.

— Да — отвърна момчето в синята куртка с един въздрезгав глас.

— А защо ти е? — пак попита Сергей и чу страшен отговор:

— Аз се храня с електроенергия.

— Ти… — Сергей помълча малко. — Ти… робот ли си?

— Не, аз съм Електроник — пак така спокойно каза момчето.

— Но не си ли човек?

— Да, не съм човек.

Те седяха на тревата съвсем близо един до друг и мълчаха. Серьожка неусетно разглеждаше съседа си: „Какво пък, нека си има шнур и щепсел — мислеше си Сергей. — Поне може да се говори с него спокойно, по човешки, не като с оня Гъсок…“

И изведнъж Серьожка се досети.

— Слушай, ти ли бяга толкова бързо и надмина всички? — развълнуван, попита той.

— Аз.

— Ти знаеш ли, че ние с тебе много си приличаме…

— Това съвпадение е обусловено от математически закони — обясни момчето в синята куртка и Серьожка изведнъж се успокои от неговата разсъдителност.

— И ти ли забеляза това?

— Да, забелязах.

— Знаеш ли, мене ме сбъркаха с тебе. А пък истинският шампион си ти!

— Може би съм шампион — съгласи се събеседникът на Серьожка. — Но аз никак не исках това.

— Не си искал? Ама че чудак!

— Краката ме носеха напред — продължаваше странното момче, — не можех да се спра. Затова по-вероятно е да не съм шампион.

При тия думи Серьожка скочи, взе да разказва как спорели съдиите, как го подхвърляли във въздуха и го носели на ръце. Момчето в синята куртка също стана и внимателно гледаше Сироежкин. Лицето му беше все така спокойно и неподвижно. Не, той не завиждаше на неочакваната слава на Серьожка, никак не завиждаше.

— Никога не съм виждал някой да бяга толкова бързо! — възхищаваше се Сироежкин. — Ако съдиите не бяха си отишли, щях да те заведа при тях и да кажа: ето кой установи световен рекорд! Електроник! А пък аз съм просто Сироежкин…

— Сироежкин ли? — с дрезгав глас попита Електроник.

— Ах, да!… Ние още не сме се запознали. — Сергей подаде ръка. — Наричай ме Серьожка.

— Серьожка Сироежкин — бавно повтори, сякаш да запомни името, Електроник. Дясната му ръка внимателно хвана пръстите на Сироежкин и ги стисна толкова силно, но Серьожка изпищя.

— Извинявай, Серьожка. — Електроник погледна дланта си. — Така съм програмиран, с такава сила да стискам ръката на приятеля си.

Сергей подскачаше и духаше на пръстите си. Той не се обиди ни най-малко, напротив — зарадва се.

— Нищо! Това дори е много хубаво! Не намалявай силата си. Тя ще ни дотрябва… Разкажи за себе си. Тука ли живееш?

— Не, току-що днес пристигнах.

— Тогава ще ти покажа града! — зарадва се Сергей. — Първо ще идем на цирк, ще си купим сладолед и ще изядем по четири кофички.

— Аз не ям нищо — каза Електроник.

— Съвсем забравих! — Серьожка махна с ръка и чистосърдечно съжали приятеля си — Не ти е провървяло. Сладоледът е къде по-вкусен от електрическия ток! От ягодовия мога да излапам наведнъж четири кофички.

— И аз съм лапал. Предмети… Когато съм показвал фокуси — уточни Електроник.

— Фокуси ли? Чудесно! Непременно ще ми покажеш!

— Добре, ще ти покажа.

Така си приказваха весело и вървяха към парка. И всички, които ги срещаха, ги изпровождаха с поглед: не на всяка крачка се срещат близнаци, които да си приличат толкова много.

(обратно)

Фокусник на всички времена

И ето те влизат в парка. Посрещат ги румен Клоун, Учен чудак и Забавен Марсианец на кокили. Дават им маските на златната лъчиста звезда и на страшната мечка, в тяхна чест свири весел марш, кръжи по орбитата знаменитият спътник „Биб-бип“ и политат към небето мънички ракети. В парка има карнавал, днес на всички е весело, всички се смеят. И Серьожка се смее високо под маската на страшната мечка, хваща за ръка златната усмихната звезда и двамата тичат към „дяволското колело“. А после излитат нагоре, спускат се надолу, въртят се, въртят се, и гледат от високото града. След това се въртят на въртележката, правят лупинги със самолетите, излитат и се приземяват в космически кораб. През цялото време са заедно — Серьожка и Електроник. През цялото време са един до друг — Електроник и Серьожка.

А на малката сцена яма концерт. Стои на самия край тънко момиче, цялото в синьо, от глава до пети, дори; балоните в ръката му са сини и пее песенчица:

Балони, балони, мои сини балони, летете, балони, носете, балони, порива на мойта мечта далече, далече, над къщи и ниви.

Защо изведнъж замлъкна Серьожка? Защо стои съвсем тихо и не гледа Електроник, а момичето в синьо? Защо не ръкопляска както всички?

Излиза на сцената конферансието и казва:

— Днес дават концерт зрителите. Току-що чухте песен, която е съчинила самата певица. Свои песни, свои стихове, свое изпълнение! Моля не се стеснявайте!… И така акробатически етюд ще покажат братя Самоварови.

Защо Серьожка не гледа акробатите Самоварови? Защо е изтегнал врат и наблюдава как сяда момичето в синята рокля на първия ред? Защо дърпа Електроник към естрадата?

— Електроник — пошепна Серьожка на приятеля си, — моля те, излез. Покажи им фокуси.

— Не зная… — неуверено каза Електроник.

— Хайде, миличък, хайде, Електроша, хайде де, покажи им! Фокуси, разбираш ли, фокуси! Всички изведнъж ще се развеселят, ще ти ръкопляскат и аз най-силно от всички.

— Ще им покажа фокуси — съгласи се Електроник и тръгна заедно е приятеля си към кулисите.

Серьожка дръпна за рамо конферансието и почна да му обяснява, като сочеше маската на златната звезда:

— Тази маска е мой приятел. Той е чудесен фокусник. Аз го помолих и той се съгласи да излезе.

Конферансието стоеше и кимаше: тон разбра всичко от половин дума.

— Как да те представя? — попита той Електроник.

— Обявете просто — каза със скърцащ глас маската. — Изпълнява фокуси най-великият фокусник на всички времена и народи, който е играл някога, играе сега или ще играе в бъдеще.

Серьожка се усмихна: „Виж го ти Електроник! Истински цирков артист. Хич не се стеснява. И фокусите му навярно са чудесни.“

А конферансието си помисли: „Охо! Ама че скромност!“ Но той излезе и обяви така, както му беше казано. Усетът му подсказваше, че ако най-великият фокусник се провали, зрителите ще вземат всичко за шега.

— Сега ще им покажеш! — тихо каза Серьожка на Електроник, като поглеждаше през пролуката на маската си момичето в синята рокля на първия ред. — Чувствувам, че ти си не само най-добрият бегач в света, но и най-големият фокусник. Електроник, я свали маската. Нека те видят всички!

— Сега ще им покажа всичко — спокойно повтори Електроник и послушно свали маската си.

Фокусникът излезе на сцената и вдигна ръка. Отначало всички гледаха ръката и едва после видяха, че електрическият роял започна да се движи и, скърцайки с колелцата си, се скри зад кулисите.

— Вятър работа! — високо каза едно момче на първия ред. — Вързали са го с въженце и го теглят.

Но на конферансието, който стоеше зад кулисите, очите се ококориха: той виждаше, много добре виждаше, че никой не тегли рояла! Роялът се движеше сам и силно скърцаше с колелцата си. Фокусникът отпусна ръка надолу и роялът се спря. А момичето със синята рокля се повдигна от мястото си, за да види какво ще стане по-нататък.

Неочаквано за зрителите фокусникът направи салтомортале и по сцената заиграха тънки сребристи гривни. Те подскачаха с приятно звънене и блестяха толкова ярко, че зрителите замижаха.

Тихо и плавно засвири оркестърът. Фокусникът мръдна ръка и гривните се търкулнаха по сцената, направиха кръг, после втори, трети. И ето, като звъняха и блестяха, те вече се пръснаха на разни страни и се завъртяха в кръг, също като циркови кончета. А фокусникът дори не гледаше към тях, затвори очи, уверен, че всички гривни се покоряват на плавните движения на ръцете му, че те се въртят като пумпали на едно място, подскачат нагоре и надолу и нито една не пада.

Зрителите ръкопляскат и викат браво, заглушават оркестъра, а най-силно ръкопляска маската с мечата глава. Серьожка беше възхитен. Виж какво чудо бил този негов приятел! Той виждаше как притаи дъх момичето със синята рокля. Какви големи и тъжни очи има… Ето, тя се усмихна! Юначага Електроник! И той, Серьожка също е юнак: веднага разбра, че Електроник е чудесен фокусник. Ако се случи да се запознаят, точно така ще се представи: приятелят на фокусника.

— Ясна е работата — дълбокомислено измърмори всезнайкото от първия ред. — В ръката си има електромагнит. Притегля и отблъсква. Чудеса по света не стават.

Стават. Но рано или късно свършват. И всички много съжаляваха, че гривните внезапно изчезнаха. Те се събраха на едно място, за миг фокусникът се обърна с гръб към зрителите — и ето вече гривните ги няма. Само конферансието забеляза, че гривните изведнъж подскочиха и се оказаха на ръката на фокусника като истински гривни.

А фокусникът вече взема от едного от публиката цигара, припалва, благодари и пуска струя дим. Пухкавото облаче лети към първия ред.

— Той пуши! — възмути се някаква жена.

— Това е нарочно, това е фокус — успокои я съседът й. Серьожка гледа с недоумение цигарата в ръката на приятеля си, но в този момент от дима се посипаха върху публиката разноцветни кърпички. Червени, сини, жълти, зелени, бели… Всички скочиха, заръкопляскаха, смееха се високо, взеха да ловят кърпичките. А Електроник продължаваше да пуска и пак да пуска кръгли бели облачета. Те като малки клъбца летяха по всички редици и сееха дъжд от весели парашутчета, които сякаш извираха кой знае откъде.

Но ето шумът стихна, зрителите седнаха на местата си. Фокусникът се поклони и с хрипкав глас каза:

— Предмети. Давайте ми предмети.

Скочи едно момче и за миг събра в шапката си часовници, писалки, гребенчета, портмонета. Залата утихна. Подадоха шапката с предметите на фокусника.

— Ап! — викна фокусникът и пред очите на всички глътна ръчния часовник с жълтата каишка. — Ап!… Ап!… Ап!…

И след жълтата каишка последваха другите предмети от шапката. Фокусникът гълташе часовниците леко и непринудено, сякаш бяха вишни или сливи. Той пъхаше в устата си с леко хриптене дългите автоматични писалки, гребенчетата и без да му мисли, налапваше портмонетата. Само се чуваше:

— Ап!… Ап!… Ап!…

Зрителите притаиха дъх. Цареше напрегната тишина. Конферансието кой знае защо пребледня.

— Край — спокойно каза фокусникът и се поклони.

Чуха се слаби аплодисменти. Зрителите чакаха продължение. А фокусникът тръгна към кулисите.

— Ей, приятелю! — викнаха от редиците. — Да не забравиш да върнеш часовниците!

И в този момент всички скочиха. Фокусникът припна от сцената, затича към оградата и като направи гигантски скок, се преметна от другата страна. Зрителите хукнаха след него. Те, разбира се, не знаеха, че фокусникът бяга не по свое желание: както и сутринта изведнъж го подгони напред силното напрежение на електрическия ток, включено от разсеяния професор. Зрителите не знаеха нищо за фокусника, те тичаха за своите неща. Но не можеха да настигнат момчето.

Конферансието смутено се заоглежда. Другият фокусник с мечата маска също беше изчезнал. На стола лежеше само забравената картонена звезда.

— Казвах ли ви аз, че е мошеник! — възхитено крещеше момчето от първия ред. — Знаем ги ние тия фокусници! Не го ли настигнахте? Ха-ха-ха!

А момичето със синята рокля стоеше спокойно сред суматохата и гледаше прозирната кърпичка. На нея бяха щамповани личице с чип нос и непознатата дума: „Електроник“.

(обратно)

Още за Електроник: коварният Игрек, кучешката глава и други роднини на Електроник

Александър Сергеевич Светловидов, учен кибернетик, седеше в хотела и чакаше професора. От обърканите обяснения на директора и камериерката той не можеше да разбере какво се е случило тук през този половин час, докато той бе пътувал от института до „Дъбчетата“. Куфарът, който с мъка пренесоха четиримата мъже, стоеше празен. Къде беше изчезнало съдържанието му?

Светловидов си спомни, че в разговора професорът спомена за някакъв сюрприз. Но какъв ще е този сюрприз, който изчезва от стая на втория етаж, без да е излязъл през вратата?

Гостът няколко пъти излиза на улицата, разхожда се край входа. Най-сетне се качи в стаята, седна в креслото и реши да чака тук. Понякога скачаше, отиваше до огледалото, внимателно оглеждаше възела на вратовръзката си и не изпускаше случая да се поразкритикува.

„Е, кой ще каже, като гледа това младо лице и тия румени бузи — иронизираше се Светловидов, — че пред него стои скорошен доктор на науките! Не, другарю Светловидов, нито парадният костюм, нито правият път на косата, нито дори тези мънички мустачки не ви придават солиден вид. Да предположим, че Гел Иванович Громов е потънал в мисли и най-малко обръща внимание на възрастта на събеседника си. Но пък може лесно да разбере колко малко оригинални идеи се раждат в тази глава… Ако коефициентът на нейното полезно действие беше равен поне на една стотна от професорския!… Но това вече е завист. Стига съм философствувал! — спря да говори критикът. — Да седнем и да се помъчим да изчислим, като вземем предвид всички обстоятелства на случилото се, кога ще се върне професорът.“

Светловидов обичаше професор Громов. От него винаги си излизаше зареден с най-хубави чувства и мисли. И после дълго си спомняше добродушния, по детски сърдечен смях, тъжно-веселия поглед и забавните кълба дим, които се виеха от дългата професорска лула.

Понякога кибернетиците и физиолозите спореха за Громов. И едните, и другите считаха професора за специалист в тяхната област. Но тези малки разногласия не бяха съществени. Громов от душа се отдаваше и на двете науки, които впрочем бяха в тясно сътрудничество. Статиите и изказванията на професора за главния мозък хвърляха светлина върху някои загадки на човешкото мислене; физиолозите и лекарите-психиатри с интерес обсъждаха и проверяваха неговите хипотези. А кибернетиците превръщаха идеите му в оригинални схеми на електронни машини.

Всички знаеха, че самият Гел Иванович през свободното си време се занимава с увлечение с играчки-автомати: монтира говорещ папагал, пееща кучешка глава, маймуна, която прави фокуси. Едни ги считаха просто за забавни, друга казваха, че в тези играчки са вложени твърде интересни схеми на слуха, на двигателните центрове, на речта на бъдещите кибернетични автомати, които тепърва ще има да учудят човечеството. А човечеството засега нищо не знаеше за гениалните играчки, които бяха заключени е професорската лаборатория.

Светловидов си спомни как преди десетина години, тогава още млад инженер, беше пристигнал в града на сибирските учени — Синегорск и в изпълнение на обикновена командировъчна задача няколко дни мечта да се срещне със знаменития Громов. Най-после му позвъни по телефона и го помоли да го приеме. От хотела до Изчислителния център Светловидов вървя пеш. Ръмеше ситен, скучен дъжд, по улиците нямаше жива душа. И изведнъж близо до корпусите на изследователския център Александър Сергеевич видя един странен минувач. С разкопчан шлифер, без шапка и без да обръща внимание на дъжда, човекът крачеше около еркера и бързо записваше нещо на парче хартия. Светловидов позна Громов.

— Дойдохте в най-нужния момент — каза професорът и хвана под ръка инженера. — Да вървим!

— Но вие ще простинете, Гел Иванович! — каза високо Светловидов. — Вали, а сте без шапка на главата.

— Нищо ми няма — меко се усмихна Громов. — Излязох да ви посрещна и се увлякох от една мисъл. А когато главата е гореща, тя не се плаши от влагата.

Влязоха в малка стая, отрупана с прибори, и веднага се заловиха за работа. Всъщност опитът напомняше увлекателна игра. В съседната зала, както обясни професорът, се намираха два обекта — Хикс и Игрек. Единият от тях бил старият помощник на Громов, на име Пумпонов. Другият обект бил електронноизчислителна машина.

Професорът покани Светловидов да седне до масата с двата телеграфни апарата. Над тях висяха листчета е буквите „X“ и „Y“. Всеки от двата невидими за Светловидов играчи си служеше със своя апарат. Правилата на играта бяха много прости: гостът можеше да задава на „X“ и „Y“ всякакви въпроси и в продължение на половин час да познае кой от отговарящите е машината и кой — човекът.

Светловидов и досега помни своите въпроси и отговорите на Хикс и Игрек.

Първом той попита кой на колко години е.

Хикс телеграфира:

— Осемстотин.

Отговорът на Игрек беше по-смислен:

— Петдесет.

После Александър Сергеевич зададе още два разузнавателни въпроса:

— От кога познавате професора? Какво ви е отношението към него?

Хикс изчука на телеграфната лента:

— От триста и петдесет години. Страхувам се малко.

Игрек отговори другояче:

— Цял живот. Обожавам го.

Когато сядаше при телеграфния апарат, Светловидов доста леко си представи тактиката на невидимите играчи. Човек не може да се прави на машина, веднага ще го издаде бавното смятане. Следователно в отговорите си машината трябва да хитрува, да лъже, да се преструва, че е човек. А на човека (Пумпонов) не оставаше нищо, освен да говори само истината. Както стана ясно после, тази логическа система се оказа правилна. И все пак Хикс и Игрек объркаха Светловидов.

След първите отговори той си помисли: „Хикс на осемстотин години. Фантазия. Сигурно това е машината“.

Но Светловидов не искаше да бърза с отговора. Той реши да ти провери в смятането.

И зададе на Хикс простата задача:

— Прибавете 928714 към 47218.

Хикс мисли трийсет секунди и направи сбора:

— 975932.

Светловидов — на Игрек:

— Съберете 723022 и 252910.

След половин минута заработи телеграфният апарат на Игрек:

— 975932.

„Ехе — каза си инженерът, — и единият, и другият мислеха по половин минута. Някой хитрува!“

И той обсипа с въпроси Игрек:

— Прочетете началото на първа глава от „Евгений Онегин“ на Пушкин.

— „Мой дядя самых честных правил“ — незабавно отговори Игрек.

— Не мислите ли — попита Светловидов, че би звучало по-точно така: „Мой дядя самых честных качеств“?

— Това би нарушило римата, би развалило стиха — съвсем логично забеляза Игрек.

— Ами ако кажем така: „Мой дядя самых скверных правил“? Както помните, Онегин не идеализираше чичо си. И римата в случая си е в ред.

Отговорът на Игрек беше убийствен:

— Защо да обиждаме чичото? Нали не казвате това сериозно?

Александър Сергеевич избърса потта от челото си и се зае с Хикс. Той не можа да реши кой е Игрек. Можеше ли машината да бъде толкова остроумен събеседник? Разбира се, може, щом я беше обучавал професорът. Колкото до помощника Помпонов, Светловидов не беше още запознат с характера и нагласата на ума му.

И така редът е на Хикс. Ще успее ли да разбере, кой е той?

— Играете ли шах — попита инженерът.

Хикс отговори кратко:

— Да.

Светловидов му предложи да реши следния етюд:

— Имам само цар на c8, други фигури нямам. Вашият цар е на e6 и тур на h1. Как ще играете?

След трийсет секунди Хикс изчука на лентата решението:

Л n8. Вие сте мат.

Май че гостът губеше, играта… Минаха вече двайсет и пет минути. Гел Иванович пушеше с лулата си и лукаво поглеждаше колегата си.

„Какъв въпрос да задам още“? — мъчително мислеше Светловидов.

Той попита нещо най-обикновено:

— Какво обичате най-много?

Отговорите бяха простодушни и откровени.

Хикс:

— Кинофилми.

Игрек:

— Обичам бонбони.

„Ха де, кой хитрува? — напрегна мисълта си Светловидов. — Гледа ли машина кино. Не. А относно бонбоните? Нима съм оглупял? И все пак спокойствие. Сега да навлезем малко в подробностите“.

— Какви филми сте гледали напоследък? — попита той Хикс.

— Чуждестранни. „Смърт за два гроша“, „Наказание“; „Източник на сила“.

Имената бяха непознати на Светловидов. Той помоли за уточнение:

— Разкажете сюжета на първия филм.

Хикс започна да разказва:

— Една девойка и един момък работник са влюбени един в друг. Но по житейския си път срещат бандити. Единият бандит, по прякор Каро, още прилича малко на човек, но останалите са просто гадове. Те искат да заплетат момъка в своите мръсни работи, и загърмяват изстрели. Един. Втори. Трети… Преброих двайсет и седем изстрела…

Толкова увлекателен се стори на Светловидов този разказ, че той прекъсна Хикс на половин дума и телеграфира.

— Достатъчно!

Отпусна се на облегалото на стола и уморено каза:

— Това е човекът.

— Да познахте! — искрено се зарадва Громов. — И вашите първоначални мисли, както забелязах, бяха абсолютно точни: машината лъжеше, а човекът казваше истината. Но сега ще ви запозная с моя помощник и ще разберете, защо той все пак ви баламосваше.

Светловидов си спомни прегърбения жив старец. На лицето му има твърде много бръчки, те току само се събират бързо в хитра усмивка и тогава очите му приличат на мънички зелени точици. Пумпонов не хитруваше в играта и на всички въпроси отговаряше твърде искрено и точно, макар да се криеше под псевдонима Хикс. Той беше много стар и чистосърдечно уверяваше всички, че живее на този свят осемстотин години и от тях ето вече триста и петдесет години помага на професора. „Така де — каза той, — именно толкова съм ги изкарал при броенето. Пък вие извинете стареца за причинената неприятност.“ Той отлично играеше шах и най-много от всичко обичаше филмите. И тъкмо тази му страст го издаде.

Колкото до електронната машина — коварният Игрек, — тя наистина хитруваше, дори бавеше отговора, при смятането в старанието си да обърка питащия.

Но от всички най-много беше доволен от опита професорът. Той се смееше заразително, като си спомняше забавните отговори на Хикс и Игрек, и имитираше и тримата играчи. И наистина, изкусно успя да програмира хитростта на машината!

Оная вечер беше необикновена. Пиха силен чай в кабинета на Гел Иванович и професорът си спомни младите години, когато бил влюбен в морето, когато постъпил матрос на търговски кораб и извършил околосветско плуване. Гостът разказа весели студентски истории. А Пумпонов след чая заведе госта в ателието и заповяда в негова чест няколко песнички на кучешката глава. Тя ни изпя, като отваряше старателно уста и въртеше блестящи стъклени очи, и този малък концерт беше много трогателен — всеки път електронният мозък съчиняваше нова песничка.

После старецът пусна по пода играчките. Костенурки, два лисугера — черен и червен — кръжаха из стаята и слушаха стопанина си, сякаш бяха живи и излизаха с номера пред публиката в зооцирка. Само дългият шнур, който ги овързваше с електрическата мрежа, напомняше, че това са механизми.

С един от тези лисугери, червеният, който приличаше малко на дакс и беше по-палав от черния си събрат, бе свързана една твърде печална история.

Веднъж Пумпонов влязъл в ателието и почнал да тренира лисугера. Той командувал по микрофона и така се увлякъл от съобразителността на механизма, че не забелязал как шнурът оплел краката му. Пумпонов искал да спре лисугера, но за нещастие забравил нужната команда. Той викал на лисугера: „Стига! Достатъчно! Не лудувай! Спри!…“ Лисугерът не обръщал никакво внимание на виковете, продължавал да тича около човека и така здраво стегнал шнура, че клетият човечец не можел да мръдне. Да беше викнал Пумпонов най-простата дума „Стоп!“ — и лисугерът щеше да спре като закован: той се подчиняваше само на тази команда, а дрипи думи дори „стой“ просто не знаеше. Старецът с все по-слаб глас, молил лисугера да спре и с тъга гледал към щекера, в който била включена играчката. Но уви, не можел да стигне до него…

Когато Громов надникнал в ателието, намерил помощника си да лежи на пода в безсъзнание, здраво омотан с шнура. Професорът казал нужната дума и лисугерът веднага спрял. Громов едва успял да свести стареца и той, щом отворил очи, се оплакал: „Колко малко разбира… Работя при вас триста и петдесет години и не съм виждал още толкова глупав лисугер.“ А Гел Иванович отговорил: „Съветвам ви занапред да бъдете по-внимателен. Че така можете или да изобретите нещо, или да загинете.“

… Светловидов така потъна в спомените си, че не забеляза кога в стаята бе влязъл професорът. Познатият глас вдигна госта от креслото.

— Извинете, — каза Громов, — накарах ви да чакате.

— Най-сетне! — зарадва се Светловидов. — Вас съм готов да чакам ако ще и цял живот. Но какво се е случило?

(обратно)

Как се роди Електроник?

— Сюрприз няма да има — с извинителен глас каза Громов. — Сюрпризът, Александър Сергеевич, просто избяга.

— Как така — избяга? — учуди се Светловидов.

— Ей тъй на. Скочи през прозореца — и иди го гони.

Едва сега Светловидов обърна внимание на вида на професора: вратовръзката му се бе изкривила на една страна, ръкавът — изцапан с вар.

— Ха да не се разстройваме чак толкова — каза бодро Светловидов. — Първом, да се поочистим и измием.

Професорът с удоволствие му подаде сакото, вратовръзката и после извади от пътническия куфар четката.

— Веднага като у дома! — каза той, като обличаше куртката.

Светловидов изгаряше от нетърпение да разбере кой в края на краищата беше скочил през прозореца. Но не биваше да налива масло в огъня: Громов и без туй бе разстроен.

— Не искате ли да закусим? — предложи Светловидов.

— Докато тичах след този сюрприз — викна Громов от банята, — огладнях много, та се отбих в едно кафене! Между впрочем, там работи бивш корабен готвач. Още веднъж изказвам дълбоко извиненията си, че ви накарах да чакате, но ние с готвача си припомнихме нашите плавания… А сега — продължи професорът, като се върна в стаята — мога да ви открия тази малка тайна.

И разказа какво се беше случило сутринта. Светловидов го слушаше, смееше се и се мръщеше, клатеше глава и възбудено ходеше из стаята — вярваше и не вярваше. Електроник — кибернетичен и същевременно съвсем като живо момче; това наистина ще е сюрприз за конгреса на кибернетиците. С усета си на учен гостът разбираше колко труд, колко нови идеи са вложени в необикновеното създание и с нетърпение чакаше разясненията. Но първо трябваше да се предприеме нещо.

— Ще позвъня в милицията — предложи той, — ще помоля да го намерят.

— Но как ще обясните положението? Не ми се ще да разгласявам тайната преди откриването на конгреса — каза Громов. — О, тази чудовищна моя разсеяност! Съвсем бях забравил за разликата в напрежението на електрическата мрежа. И ето ги печалните последици… Както се досещате, мускулите на Електроник получиха засилен сигнал на биотокове и го накараха да тича с огромна скорост. Ами ако се е сблъскал с някого или се е сбил? Че той може да счупи врата на нормален човек!

— Да се надяваме на доброто му възпитание — шеговито рече Светловидов.

Той повика по видеотелефона дежурния по милиция и като каза името си, помоли бързо да намерят в града едно момче на тринайсет години на име Електроник. Ученият описа отличителните му белези, включително и способността му да бяга бързо, и се уговори, че щом има някакви сведения, незабавно да му позвънят. Той не се впусна да обяснява другите особености на Електроник.

— Простете любопитството ми — каза, като се обърна към Громов, — но горя от нетърпение да чуя тази история от самото начало. Имаме време.

— А вие ще разрешите ли да пуша? Инак не умея да разказвам.

Професорът дълго разпалва лулата си. Очите му изглеждаха тъжни. Но ето че в тях заигра лукава светлинка. Громов разроши бухналите си посивели коси и запуши с явно удоволствие.

— И така — каза той — имам аз един стар приятел Николай, много голям хирург. Защо започнах с него, сега ще разберете. Всичките ни срещи преминават в безкрайни спорове. Представете си, колега, че ви се е случило да говорите с човек, който смята ума си едва ли не за съвършенство на природата… Вие се усмихвате. Всъщност по въпроса почти няма място за спор. Но да можехте да видите колко важен ставаше моят приятел, когато почнеше да философствува за сложността на човешкия организъм, за съвършенството на мозъка и т.н. и т.н. Отначало и аз се усмихвах, после се разсърдвах и накрая му напомнях, че човек живее в определени условия и обикновено използува само една малка част от капацитета на своята памет. И наистина има ученици или студенти, които с голяма мъка се преборват с някои предмети. А пък училищната и университетската програма са само трохи от онова, което би могъл да усвои обикновеният човек. Ако пуснеше в работа дори половината резерви на мозъка си, той леко-леко би изучил четиридесет езика, би завършил десет университета и лесно би запомнил цялата Большая советская энциклопедия.

Николай упорствуваше. Той превеждаше следния аргумент:

„И все пак, каквото и да разправяте за ограниченията на ума, геният може всичко“.

„Но се разплаща за гениалността си с тежък труд — напомнях му аз. — Геният чупи рамките, които природата е поставила на човека. Той обработва голямо количество информация. Спомнете си, че когато попитали Айнщайн колко часа трае работният му ден, той приел този въпрос за шега. Работният ден на учения няма нито край, нито начало. А сега, когато учените буквално са затиснати от лавината на натрупаните знания и новите открития, положението им стана особено трудно. Обемът и сложността на задачите, които производството поставя пред науката, от година на година са все повече. Зная случай, когато един математик загуби трийсет години напрегнат труд, за да реши само един проблем. А колко интересни въпроси си остават засега настрана, защото за тяхното решаване не стига цял един човешки живот! Така че човек отдавна е разбрал своето несъвършенство и е насочил силите си за създаване на устройства, които ще облекчат преработката и усвояването на информацията.“

Тук Николай мислеше, че има право на ирония. Той питаше, макар че предварително знаеше отговора:

„Може би вие говорите за машините?“

Аз потвърждавах: „Точно за тях“.

„Жал ми е за вас — казваше Николай. — Вие си губите с месеци труда, за да обясните на машината как да реши една проста геометрическа задача, или както вие се изразявате, да програмира тази задача. Докато аз, некомпетентният в математиката човек, мога да я реша за половин час. Простете, какво тогава може да ме научи тази машина?“

Николай беше прав: винаги е по-сложно да обучиш машина, отколкото човек. И аз не криех от него трудностите. Напомнях на моя самовлюбен приятел как решава една проста задача. Той разбира се, мисли, че през този половин час обработва и отбира известно количество информация, т.е. търси начин за решаване на задачата, като се опира на знанията си — на програмата, вложена в него през годините на учението. Николай кимаше: „Да, именно така“.

Но нима това е всичко? Николай просто не проумяваше, че когато взема молива, зад гърба му са не само ученическите уроци, заучените формули и правила, а целият му живот. В детството си той е лазил, ходил, тичал, разбивал си е носа и коленете и по такъв начин се е запознал спространството. В училище е правил прибори и модели, рендосвал е, рязал е с трион, учил е геометрия и е научил, че нашата планета е кръгла. И най-после, той е свързан с невидими нишки с цялата Земя: милиарди усещания — физични, химични, магнитни, електрични — са преплетени в него в сложното кълбо на психическата дейност. Всичко това е неосъзната информация, с която разполага възрастният човек.

Такива като Николай никога не си спомнят за нея, като считат успехите си за съвсем естествени. А поставете в машината тази информация, че още и знанията, и тя ще прояви същата мъдрост, каквато има моят приятел, ако не и по-голяма…

Професорът се усмихна, като обори противника си, и веднага го оправда:

— Но аз напразно се нахвърлих срещу приятеля си. Всички тези спорове бяха много полезни, те осветлиха трудностите на моята задача, предизвикаха необходимите съмнения. Аз не се чувствувах някакъв всемогъщ създател, съперник на твореца на човека. Чисто и просто измислях схеми, които можеха да преработват и да съхраняват колкото е възможно повече информация…

Лулата на Громов отдавна беше изгаснала, той изсипа пепелта в пепелницата и отново почна да я пълни с тютюн. За миг притвори очи и сякаш си представи своята необикновена машина, която трябваше да стане подобие на мъничък човек.

Светловидов прекъсна мълчанието:

— Извинете, Гел Иванович… Съвсем забравих: ще разбере ли Електроник милиционерите, когато го намерят?

Громов се сепна:

— Да, да… Той умее да слуша, да говори и всичко разбира… Той е много послушно момче. Поне доскоро беше такова.

Професорът говореше за Електроник като за жив и Светловидов го погледна с възхищение. „Ето това е учен — мислеше си той, като слушайте събеседника си, — който знае за всичко на света. И дори неща, които не е видял ни един човек и може би никой няма да види. Той лесно може да отговори на всеки въпрос, който му дойде в главата; струва ми се, че дори знае какво е това «минус пет ябълки» — обикновена фраза в сборника със задачи, която никой не може да си представи нагледно. Но важното е, че той не само отговаря на въпросите, но умее и да ги задава. Този «послушен» Електроник е заплетеният въпрос за науката. Добре ще е, ако го намерят и доведат на конгреса…“

А Громов разказа как се появил на бял свят Електроник. Родителите му не били толкова съвършени, колкото бъдещето им дете. Външно те изглеждали пред него просто безобразни чудовища със своите ъглести кутии-блокове, със страшния трясък и шум и със способността си да гълтат сума електричество. Но тези родители — остарелите обикновени електронно-сметачни машини — много се стараели, като проверявали и изчислявали сложните схеми, които намислял Громов, Две машини ден и нощ смятаха, затова именно професорът ги нарече на шега родители на Електроник.

Вярно, работата се облекчаваше от това, че някои механизми и устройства бяха вече изпробвани върху автомати-играчки и върху други електронни машини: те четяха текст, различаваха предмети, разбираха човешката реч, самите те съставяха изречения. И все пак бъдещият човек изискваше фантастични усилия и голяма изобретателност. Всичко, което знаеше професорът за нервната система и мозъка на човека, се опитваше да го осъществи в своите схеми.

Разбира се, над Електроник работеше не само професорът. Сам той не би могъл да се оправи. Помощниците на Громов, приятели, ученици, студенти — дванайсет души бяха увлечени от идеята за създаване на изкуствено същество и работиха над пет години, като отдаваха на това същество цялото си свободно време.

След пет години пред тях стоеше една доста странна машина — цялостен къс твърдо тяло, което по форма напомняше глава и туловище на човек. За нейния строеж може да се каже просто: баница от точени кори. Машината беше пресована от тънки ленти, на които, напечатани като на вестникарски лист, лежаха сложни електронни схеми. Тези ленти бяха хиляда пъти по-тънки от човешки косъм, а на размерите на детайлите можеше да завиди всеки часовникар. Електрическите сигнали, които протичаха по схемите, се отправяха, към такива извънредно мънички детайли като молекулите и атомите на кристалите. Затова в молекулярно-електронните, или молектронните (това е точното им название) схеми е удивително голяма плътността на монтажа: във всеки кубически сантиметър има милиони детайли. Достатъчно е да си спомним, че най-съвършената в света машина — живият човешки мозък — има приблизително същата плътност на нервните клетки.

Но това още не е всичко, по което Електроник се отличаваше от родителите си. В старите електронно-сметачни машини елементите са съединени последователно: колкото и бързо да работят машините, сигналът протича по всички клетки на паметта, за да търси отговор на въпроса. Това прилича на милионна армия, където в боя влизат поред само двама войници, а останалите бездействуват в очакване. У Електроник паметта е съставена от кубчета, разбира се, толкова миниатюрни, че могат да се видят само под микроскоп. Както и нервните клетки на човека, тези кубчета са съединени със снопчета от връзки. Затова у Електроник обратната информация и търсенето на отговор на зададения въпрос стават едновременно в няколко посоки, по успоредните връзки. Може да се каже, че армията на неговите знания винаги е в бой.

— Толкова много се радвахме, като гледахме това електронно подобие на човек, че за миг забравихме за неговата чудовищна сложност, за годините къртовски труд — с усмивка си спомняше професорът. — Взехме да го наричаме „милия черен сандък“ и искрено, като деца се удивлявахме на неговото съвършенство. Помня, самият аз сновях около бъдещото човече и си тананиках думите на Хамлет: „Има много неща на света, приятелю Хорацио, за които нашите мъдреци дори не са сънували…“

А после подхванаха работата двамата близки приятели на Громов — химикът Логинов и майсторът на кукли Смехов. Логинов отдавна си блъскаше ума над синтетичните мускули и както е известно, откри тайната на тяхното свиване. Пак той изобрети материал, който прилича много на човешката кожа. Това, което направи Логинов от машината, се струваше истинско чудо на кибернетиците, за които химията беше непозната област. Така става в цирка; фокусникът покрива с кърпа топката, дръпва кърпата и всички виждат пиленце. Зрителите не разбират нищо: преди миг стоеше мъртва дървена топка — и ей ви на, живо писукащо пиленце… Конструкторите на Електроник наричаха Логинов, „бог на химията“: нали той подари на автомата живи крака и живи ръце.

— Живи крака! — повтори професорът. — Да бяхте видели колко бързо тичаше!… Впрочем, въпросът не е до краката… Просто не ми върви.

— Защо? — попита Светловидов.

— Помните ли, Александър Сергеевич, оня червен лисугер, който веднъж беше омотал с шнура Пумпонов?

— Как — изуми се Светловидов, — и той ли избяга?!

— Избяга — въздъхна Громов, — макар че той беше без крака и на колелца. На, вижте.

Професорът извади от чантата цяла купчинка телеграми и ги хвърли на масата. И докато Светловидов ги четеше една по една, Громов се разхождаше из стаята, пускаше кълба дим от дългата си лула и отривисто обясни:

— Това се случи във вашия град… Пумпонов пристигна тук с червения лисугер и се върна без него. Той не можа да обясни нищо смислено. „Това е един много хитър звяр — повтаряше старецът на всичките ми въпроси, — макар очите му да са най-правдивите в света…“ Пък и аз забраван със забравана — не се досетих за високото напрежение… И ето, представете си, тази играчка води самостоятелен начин на живот…

Громов взе от масата първата попаднала му телеграма и прочете на глас:

— „По постъпилите в зоопарка сведения, животно с червеникав косъм, с дълга пухкава опашка и муцунка, на дакс, най-вероятно лисица е забелязана в магазина «Металоизделия». При отварянето на магазина лисицата избягала през вратата и се скрила в двора на жилищен блок №9 на улица «Скрябин», като изплашила децата от детска градина №218. В дирекцията на зоопарка постъпи нова молба да бъде заловено избягалото животно“.

Светловидов се разсмя от душа.

— Смейте се, смейте се на стария загубан — махна ръка Громов. — В края на краищата и самият аз ще избягам от себе си… О, тези електронни схеми. Когато ги монтираш, невъзможно е да предвидиш хиляди случайности.

— Но нима е мъчно да бъде забелязано в града едно животно с дълга опашка! — разпалено каза Светловидов. — Не се обиждайте, Гел Иванович, просто съм възхитен от вашия лисугер. За да не се тревожите, готов съм да работя като ловец в зоопарка.

— Както виждате, зоопаркът най-редовно ме снабдява с информация, а не може да го залови. И ме е за чудене. На обикновените команди лисугерът не се подчинява, денем се крие, а нощем… Обърнете внимание на телеграмите: днес той се зарежда с електроенергия в „Металоизделия“, утре в „Малчика“, а вдругиден в кафене „Уют“. Би трябвало да се изключи електрическата мрежа във всички търговски пунктове на града. А това не е в моя власт.

— Той излезе прекалено съобразителен.

— По-точно казано — поправи го професорът, — цялата му „хитрост“ е в бързината. Той беше създаден като част от „Електроник“ — за проверка и шлифовка на движенията.

— Голяма чест е да заловиш такъв екзотичен беглец — мечтателно каза Светловидов. — А Електроник… Нали той, както разбрах, не се отличава от никой малчуган?

— Да, такъв го направи майсторът на кукли Смехов — отвърна професорът. — И затова главоболията с Електроник няма да са по-малки…

Целият театрален свят познаваше майстора на кукли Смехов като първокласен майстор. Неговите марионетки пътешествуват по белия свят с театрите. Те се обясняват в любов, кълнат се във вярност, ревнуват, убиват, плачат, но играят едни и същи роли и никога не проявяват самостоятелност. Можете да си представите радостта на майстора, когато узна, че ще прави жива кукла! Смехов се вълнуваше много и питаше всички какво трябва да бъде момчето. Отрупваха го с маса съвети и в края на краищата само го объркаха. Веднъж на Смехов му попаднала някаква фотография в списание: момче е излязло от басейна и от удоволствие се смее щастливо. Обаятелна усмивка, чип нос, щръкнала коса на кичури — изобщо целият вид на това случайно момче толкова се харесал на кукления майстор, че решил такова да бъде неговото творение. Смехов опъна върху машината кожа, като чорап на крак, затвори се в ателието и не пускаше там никого, докато веднъж не изнесе същинско момче.

Оставаше да му измислим име. Помощникът му Пумпонов като най-стар каза: „Трябва да има в него нещо съвременно и нещо старинно, старогръцко“. Въртяхме, сукахме и изведнъж някой каза: „Електроник“. Хубава находка! Сторено е с уважение на родителите на Електроник, и по старогръцки звучи красиво: електрон — значи янтар. Така и решихме.

(обратно)

Как се учеше Електроник?

Меко подсвирване прекъсна разказа. Светна синият екран на стената. Професорът и Светловидов се спуснаха към видеотелефона. Те видяха дежурния по милиция.

— Вашият Електроник извършил маса поразии в парка на културата — каза строго дежурният, макар очите му да бяха весели. — Показвал от естрадата фокуси и нагълтал десетина часовника, портмонета, писалки. Ето заявленията на някои от ощетените.

— Така си и знаех, че тази приумица на Пумпонов няма да е за добро… — изохка професорът.

— Момчето намерено ли е? — нетърпеливо попита Светловидов.

— Момчето изчезнало, прескочило през двуметровата ограда. Ето веществено доказателство, което имат мнозина от ощетените. — Дежурният разгърна на цял екран кърпичка с весело личице и монограм „Електроник“. — Наредих на всички постове — продължи дежурният — да задържат момчето и незабавно да го изпратят в болницата. Лично аз — добави дежурният — не съм много наясно как могат да се нагълтат толкова много предмети.

— Моля незабавно да ни повикате, щом постъпят сведения — каза Светловидов. — Благодаря.

Професорът се разхождаше из стаята, стиснал ръце отзад.

— Какво е това? — мърмореше си той, всъщност без да се обръща към някого. — Лекомислието на този Пумпонов винаги ме поставя в най-глупаво положение. Вместо сериозна работа получава се клоунада, фарс. Какво лекомислие!

Светловидов изведнъж се развесели. Интересно би било сега да види този Електроник, да погледа фокусите му.

— Какви способности, обаче, има това ваше момче! — шеговито каза той. — Май заедно с червения лисугер биха могли да играят в цирка.

— Хм, знаете ли… — разгорещи се Громов. — Още не сте чули и половината и вече правите изводи!

— Не се вълнувайте — засмя се Светловидов. — Не се съмнявам, че всички тези погълнати неща ще бъдат върнати на ощетените.

— Разбира се, разбира се… Там има едно мъничко чекмедженце, то лесно се открива. Всичко ще бъде върнато на притежателите.

— Мисля, че скоро ще то намерят — каза Александър Сергеевич. — Тази забавна история усили още повече любопитството ми. Моля ви, добри ми Гел Иванович, вземете лулата си и продължавайте. Ако не бях чул историята от вас, щях да взема всичко за шега.

— За да не изглеждам и във вашите очи шарлатанин, — усмихна се професорът, — ще трябва да довърша разказа си.

Той седна в креслото срещу Светловидов, наметна пижамата и запали лулата. Светловидов пак долови лукави светлинки в очите му, които блеснаха почти едновременно с кибритената клечка, и реши, че професорът пак е в обичайното си шеговито настроение.

— Преди всичко — продължи Громов, — ние открихме, че нашият Електроник е чист глупак. Да, да, той не знаеше абсолютно нищо. Предварително бяхме проверили четящото устройство и разбрахме, че то ще може да познава разни образи. Пумпонов тренираше уреда, който различава звуковете на човешката реч: той пищеше, свистеше, говореше басово, бъбреше сладко-сладко като детенце, правеше се на жена и в края на краищата научи уреда да реагира на разните гласове. Паметта на Електроник можеше да класифицира думите на говоримата реч и с течение на времето трябваше да съставя самостоятелни съждения. Накъсо казано, в него бяха предвидени всички механизми, които можеха да отбират и да усвояват полезната информация. Но до този момент той нищо не знаеше…

Впрочем, аз съм прекалено придирчив — поправи се Громов. — Паметта на всяко детенце прилича на ученическа тетрадка: чиста хартия, на която трябва да се запишат полезни сведения. Ако си спомним, че мъничкото човече задава на ден почти петстотин въпроса на родителите си, ще ни стане ясно, как то запълва тази чиста хартия… Бяхме благодарили на природата за нейното изобретение и с лекота заимствувахме простия метод за придобиване на знания. Не, честно казано, не ни беше чак толкова леко: върху нас се стовари цяла лавина от работи. В обикновения живот просто не се замисляме колко много неща и понятия ни окръжават. А нали трябваше всичко това да покажем и да разтълкуваме на Електроник…

Светловидов знаеше колко трудна е тази задача — да научиш машината да мисли самостоятелно, да си съставиш програма за действия. Като слушаше професора, той си представи живо цялата картина на ученическия живот на Електроник. Първи урок: как да разпознава и да отличава едни от други разните образи. Какво е буква „А“? Това е цял мъничък свят. Как да обясниш на машината, че буква „А“ са съединени на върха две чертици с пресечена по средата и колелцето с обърнато бастунче отдясно също е буква „А“? А пък всяка буква се пише с различни почерци по сто начина. После ученият показа на Електроник двайсет букви и обяснява: „Това е «А»“. Останалите осемнайсет той сам трябва да назове.

Като всеки ученик и Електроник получаваше двойки. Разбира се, никой не го ругаеше за лошите отговори. Но всеки път, когато ученикът сбъркаше, професорът натискаше едно бутонче, и вътре в Електроник — в една от схемите на машината — отслабваше връзката, която предава неправилна информация. Друг път сигналът протичаше по верния път и Електроник вече не грешеше. Той бе много прилежен ученик.

След азбуката и цифрите дойде ред на картинките. Мъжки, детски, женски лица, животни, автомобили, домашна обстановка, ученически принадлежности… Хиляди и хиляди понятия запомняше ученикът. Това не значи, че в неговата памет се отпечатва точен, почти фотографски образ на дадена къща или автомобил. Ако беше така, Електроник не би разпознал никаква друга къща, никакъв друг автомобил. Той запомняше някои общи, най-важни черти на различните образи и можеше вече да отличава дете от мъж. Приблизително така действува и човешката памет. Ние никога не запомняме фотографски точно, с всички подробности дори близкия си приятел — нашият мозък не се претоварва. Но затова пък не ще го сбъркаме с никой друг и след дълга раздяла непременно ще го познаем…

— Не ви ли дотегнах, Александър Сергеевич? — попита професорът.

— Напротив, боя се, че от милицията ще позвънят много бързо и не ще можете да довършите разказа си.

— Да, доколкото ги разбрах, силният заряд на акумулаторите още не се е изчерпил. Ще трябва да потичат още след него. А през това време ще премина към третия урок на Електроник — четенето. Вие очевидно си представяте колко много нещо се крие само зад тази дума: четене на фрази, класификация на думите в групи, постоянно уточняване на границите на тези групи, изясняване на разните значения на една и съща дума, основно изучаване на речниците, вникване в смисъла на фразите, на завършените мисли и абзаци. Методите за осмисляне на текста, с които си служеше Електроник, биха учудили лингвистите, но фактът си остава факт: той с огромна бързина четеше книга след книга. Аз едва успявах да ги подбирам.

Справедливостта ми дава право да кажа, че Електроник се оказа твърде възприемчив. Съвсем скоро трябваше да се откажа от наказания и да премина към обикновено разясняване на грешките. Наистина, това изискваше по-голямо търпение от обикновеното натискане на бутона. Но успехите на Електроник биха вдъхновили всеки учител. Той на драго сърце се вглъбяваше в теоремите, мълниеносно смяташе и дори доста леко учеше наизуст стихотворения. Ние вече разговаряхме на разни теми, при това Електроник изказваше двояки съждения: едните заимствуваше от авторитетни лица, другите съставяше сам.

И ето първите крачки из стаята. Подготвихме Електроник за това събитие, като записахме на лента биотокове от мускули на човек и ги поставихме в паметта му. Както е известно, електрическите сигнали, които командуват мускулите на даден човек, могат да се предадат на мускулите на друг, и той ще върши същите движения. Така беше и с Електроник. Чуждите биотокове диктуваха на мускулите на момчето нужните движения.

И отново почнаха дни на мъчения: Електроник се учеше да ходи и се блъскаше във всички предмети. Едва не се погуби, докато свикне с пространството.

Електроник вече се научи да ходи, а аз все се бавех, страхувах се да го изведа на улицата…

Разказвачът скочи от креслото: звънеше видеотелефонът. На екрана — същото лице.

Гласът на милиционера е все така спокоен, в очите му — лека лукавинка.

— Има нови сведения — каза той. — На Липова алея по време на състезанието едно момче със синя куртка надминало всички спортисти. Характерните белези съвпадат. Но когато го срещнали по-късно, казал, че не е Електроник, а Сергей Сироежкин.

— Тичало ли е много бързо? — попита професорът.

— Казват, че би могло да установи световен рекорд. Това се случило преди произшествието в парка.

— Тогава е той! — уверено каза Громов.

— Но Сергей Сироежкин, тринадесетгодишен, наистина живее на Липова алея номер пет, апартамент сто двайсет и шести — възрази дежурният.

— Хм, хм… — смутено се покашля Громов. — Странна игра на фантазията… Не разбирам защо е измислил това…

— А задържахте ли Сироежкин? — намеси се Светловидов.

— Не.

— Задържете момчето с нашите отличителни белези — твърдо каза Александър Сергеевич, — както и да се казва. Чакаме.

Те се върнаха на местата си, известно време мълчаха. Най-после Гел Иванович вдигна рамене и каза:

— Нищо не разбирам. Ще ви доразкажа за Електроник това, което зная… Защо не бързах да го изведа на улицата е съвсем ясно. Дотогава Електроник беше стайно момче. Върху него щеше да се стовари един свят от движения и море от звукове. Освен нашите гласове той не знаеше нищо — нито лай на куче, нито клаксони на автомобили, нито чукане на топки.

Но Електроник проявяваше любознателност към новия свят и трябваше да започнем да го учим отново. Същите жилищни сгради, автомобили, животни, които беше видял на рисунки, се превърнаха от плоски в обемни. Момчето виждаше цветя, трева, дървета и аз се стремях да му дам представа за непрекъснатостта на процесите по Земята. Той забелязваше как си приличат и не си приличат жилищните сгради, улиците, градинките, как ден след ден се мени или се повтаря времето. С една дума, исках той както всички нас, хората, да свикне с характерните условия на живота и с разнообразието на света… Не мога да кажа колко съм успял. Мисля, че той е вежлив, спокоен, справедлив и не очаквах от него такива трикове. После и това странно име — Сергей Сироежкин. Не мога да разбера защо се е нарекъл така…

И пак настоятелно позвъни апаратът. Дежурният по милиция беше кратък:

— Елате. Намерихме го.

— Кого? — попита професорът. — Момчето или лисугера? — От вълнение той съвсем беше забравил, че милицията не знае нищо за избягалия лисугер.

— Какъв лисугер? — учуди се дежурният. — Нали казахте за момчето…

(обратно)

Рентгенът не показа нищо

Светловидов извика такси. След пет минути те вече пътуваха за милицията. Професорът беше съсредоточен, мълчалив. Светловидов се усмихваше, като си представяше срещата с Електроник, която ще стане сега.

— Все пак удивителна история разказахте! — прекъсна мълчанието Светловидов. — Някога изобретателят или инженерът измисляше машина; в завода я пускаха в производство и тези машини работеха навсякъде. После се появиха сметачните машини. Те не можеха да работят веднага след монтирането. Програмистът трябваше да им даде програма за действие. А сега и това не е достатъчно. За такива твърде сложни системи като вашия Електроник е нужен още и талантлив педагог!

— И ето ви резултатът от възпитанието: отиваме в милицията — измърмори Громов. — Бих искал още да зная: ако случайно срещна този негодник лисугера, дали ще ме послуша, ще се спре ли?

В милицията беше безлюдно и тихо. На масата седеше само дежурният — симпатичен млад милиционер. Той стана, козирува, каза името си и стисна ръката на Громов.

— Драго ми е да се запозная с вас, професоре. Извинете, че толкова дълго изпълнявахме вашата поръка. Момчето наистина бяга като заек. Електроник-Сироежкин сега е в поликлиниката, която е отсреща. Гледат го на рентген.

— На рентген ли? — Веждите на Громов щръкнаха. — Ах, да, нагълтаните предмети… Но в дадения случай рентгенът е безпомощен. Той само ще озадачи лекарите.

Дежурният беше явно смутен от отговора.

— Безпокоях се за здравето му — измърмори той.

Те пресякоха улицата, влязоха в поликлиниката. Милиционерът натисна бутончето на вратата на рентгеновия кабинет. Веднага излезе лекарят.

— Рентгенът не показа нищо — разпери ръце той.

— Как не показа? — попитаха и тримата в един глас.

— В стомаха няма никакви чужди тела — поясни лекарят. — А тъй… сърце нормално, бели дробове прозрачни. Здраво момче.

— Къде е то? — не издържа професорът.

— Ей сега… Серьожа! — повика го лекарят.

Вратата на кабинета изскърца. Отвътре се подаде интересен нос. И ето от тъмното излезе малчуганът.

Професорът направи крачка срещу нето и се спря. Внимателно погледна момчето. И каза високо:

— Поразително! Фантастика!

— Здравей, Електроник! — усмихна се Светловидов и подаде ръка.

— Аз съм Сироежкин — каза момчето, като държеше ръката си отзад.

— Не е ли той? — учуди се Александър Сергеевич и по-гледна въпросително към Громов.

Професорът направи неопределен жест. Очите му бяха устремени към Сироежкин и излъчваха мека светлина.

Серьожка се усмихваше.

— Значи, не е той? — каза дежурният. — Така… Но пък свидетелите уверяват, че именно това момче глътнало часовниците. Кажи честно — обърна се той към Сироежкин, — ти показвал ли си фокуси в парка?

— Нищо не съм показвал — измънка Сергей.

— И не си бягал крос?

— Никъде не съм бягал. Запалянковците забъркаха тая каша.

— И ти не знаеш — примижа очи милиционерът — кой е този Електроник?

— Нищо не зная! — завика отчаяно Серьожка.

Ех, да можеше професорът да чете мисли! Той веднага щеше да разбере всичко: как Серьожка си беше намерил истински приятел, как беше радостен и щастлив само преди час и как се бои да не би току изведнъж, внезапно да го изгуби. Не, на никого няма да го даде! Няма да каже, че Електроник сега е в стаята му, в шкафа, нито дума, каквото и да правят с него тези трима чичковци.

— Нищо не зная — повтори мрачно Сироежкин.

Не, бележитият учен не умееше да чете чужди мисли. Той каза на милиционера:

— Пуснете момчето, станало е недоразумение. Вие чухте, че рентгенът не е показал нищо!

И Серьожка си отиде. А четиримата възрастни останаха в приемната на поликлиниката.

— Бре, че сложен случай — измъчваше се дежурният. — Професоре, поне да бяхте дали една фотография на вашия Електроник.

— Фотография нямам — каза Громов. — Но вие току-що я видяхте: това е тя, фотографията, излезе си с два крака. Серьожка Сироежкин. Симпатично име!

(обратно)

Тайната: „Ти — това съм аз“

— Електроник! — шепнешком каза Серьожка, като отвори вратичката на гардероба. — Всичко е наред. Вързопчето занесох в бюрото за намерени вещи. Пъхнах го през гишето и офейках. Ще развържат вързопчето и ще видят: намерени са и портмонетата, и часовниците, и писалките. И никакъв скандал.

— Аз не желаех скандал — каза хрипкаво Електроник. — Те сами си даваха нещата.

— По-тихо! Всички спят! — предупреждава Серьожка. Нощ. От цялото небе в прозореца гледат звезди. Луната се е скрила зад жилищния блок.

До училището свети фенер.

— Искаш ли да спиш?

— Аз никога не спя.

— А какво ще правиш?

— Ще чета. Дай ми книги.

— Какви книги искаш? Приключения? Нещо смешно?

— Всякакви — казва Електроник. — И стихове ми дай. Полезно е да се четат стихове. Във всяка буква на стиховете — бит и половина.

— Какви са тия битове? — учудва се Серьожка.

— Бит е единица информация. В разговорната реч една буква е един бит. В стиховете — бит и половина. Но това е условно название. Можеш да ги наричаш както си щеш, дори доги.

— Ето ги цял милион дога — каза Серьожка, като взе от лавицата книги. — Сега ще ти запаля лампата. Ами акумулаторите ти трябва ли да се зареждат?

— Аз стигнах до извода, че сутринта напрежението на тока е било много силно, затова съм бягал толкова бързо.

— А какво е твоето напрежение?

— Сто и десет волта.

— Е, лесна работа. Сегичка ще взема трансформатора от хладилника и ще е точно сто и десет волта.

Серьожка тихичко донесе от коридора трансформатора и табуретката, взе от масата лампата и настани приятеля си; в гардероба. Съблече се, мушна се под одеялото и се вгледа в светлата пролука, която делеше гардероба от горе до долу. Лежеше, гледаше златната ивица и много му се щеше да стане, да надникне в гардероба и още веднъж да се убеди дали всичко това не е сън. Но той чуваше тихото шумолене на страниците, бръмченето на трансформатора, което приличаше на звука на комар, виждаше двата бели шнура, които се извиваха от гардероба към щекерите, и се усмихваше в тъмното… Изведнъж пред погледа му се завъртя огнената въртележка, подскачаха сините балони, заискри като злато лъчистата звезда… И Серьожка заспа.

… Той скочи, когато чу щракането на бравата, — родителите му излязоха. Отвори вратичката на гардероба и радостно се засмя: Електроник дочиташе един дебел том.

— Добро утро! — каза Серьожка. — Има ли милион доги?

Електроник вдигна глава:

— Добро утро. Петстотин хиляди сто и шестдесет бита.

— И стана още по-умен! — с уважение каза Серьожка. — Сега ще се умия и ще разгледаме колекцията.

На масата в кухнята беше оставена бележка: „Серьожа! Хладилникът се е развалил. Продуктите са на прозореца. Обядвай в стола. Ще се върнем на време. Мама, татко“.

— Хладилникът заработи — каза напевно Серьожа, като постави на мястото трансформатора. — А пък аз не искам да обядвам!

Той извади от масата и гардероба своите ценности, седна направо на пода до Електроник. Те разглеждаха и обсъждаха космически марки на разни страни, прегледаха колекцията със значки, играха лото и „Пътуване по Марс“, гледаха картинки от стари списания, решаваха ребуси. Серьожка току само се смееше, тупаше приятеля си по рамото. Електроник печелеше по всичко, а ребусите решаваше моментално.

— Искаш ли да ти подаря всичко? — предложи Сироежкин.

— Защо? — спокойно възрази Електроник. — Вече не искам да гълтам нищо.

— Е, тогава всичко това ще бъде наше. Твое и мое. Нали?… Ой! — Сергей скочи, погледна часовника… Двайсет минути до училище!

Той грабна учебника и бързо-бързо забъбри:

— Квадратът на хипотенузата на правоъгълния триъгълник е равен на сумата от квадратите на катетите. Квадратът на хипотенузата… Квадратът на катетите…

— Това е Питагоровата теорема — каза Електроник. — Тя е много проста.

— Проста, проста, ама в дневника имам въпросителна. И не я научих.

Електроник взе лист и молив и моментално нарисува чертежа.

— Ето доказателството на Евклид. Има още доказателства по метода на деленето, събирането, изваждането…

Сироежкин гледаше приятеля си като вълшебник.

— Браво! — въздъхна той от възхищение. — Аз да можех така… Но на Сироежкин чифтака е осигурен.

— Какво е това чифтак? — попита Електроник.

— Е, чифтак… това е двойка… или лошо (единица).

— Лошо — повтори Електроник. — Разбирам. Четох в една книга, че от всяко положение има изход. Това е авторитетно и проверено изказване.

— Изход? — Сергей се замисли. — За изход, има изход… — Той погледна Електроник право в очите и се изправи. — А ти не можеш ли да идеш на училище вместо мене?

— Мога — спокойно каза Електроник.

Очите на Серьожка светнаха.

— Хайде да направим така. — Той облиза моментално пресъхналите си устни. — Днес ти ще си Сергей Сироежкин, пък аз — Електроник. Гледай! — Серьожка заведе приятеля си при огледалото. — Това съм аз, това си ти. Отляво — аз, отдясно — ти. Сега аз ще премина от другата страна. Гледай внимателно. Нищо не се е изменило! Пак отдясно си ти, а от ляво — аз. Така ли е?

— Така е! — потвърди Електроник. — Днес аз съм Сергей Сироежкин.

— Пю-пю, това е наша тайна — предупреди Серьожка. — Разбираш ли, тайна! Ако ще да умрем, на никого ни дума. Закълни се в най-святото си!

— В какво? — попита Електроник.

— Е, в най-важното. Какво за тебе е най-важното?

Електроник помисли.

— Да не се счупя — промълви той.

— Точно така кажи: „Да се счупя, ако издам тази тайна!“

Електроник хрипкаво повтори клетвата.

— Сега слушай внимателно! — каза Сергей. — Вземаш, чантата и отиваш на училище. Ей го там — на двора. Отиваш в седми „Б“ клас — на първия етаж първата стая отляво. Като влезеш, сядаш на втория чин. Там седя аз, а пред мене е Макар Гусев, един едър дангалак. Той е една драка и се закача много, ама ти не му обръщай внимание. Нататък всичко върви като по масло. На първия урок рисуваш, на втория отговаряш за теоремата на Питагор, а третият е по география. Знаеш ли нещо от географията?

— Зная всички океани, морета, реки, планини, градове…

— Отлично! Запомни ли?

Електроник повтори поръчката. Той беше запомнил всичко превъзходно.

Серьожка моментално стъкми чантата и погледна за всеки случай към площада: дали не е там Макар Гусев? Отгоре се чу тропане. Тичаше по стълбите Професора — Вовка Каролков.

— Здравей! — викна той. — Не си ли чел още „Програмист-оптимист“? Там пише, че ти си световен шампион по бягане!

Сироежкин вдигна рамене:

— Голяма работа, шампион! Още какви работи има да научите за мене!

Той се върна в къщи и каза на Електроник:

— Помниш ли естрадата в парка, където вчера се спасихме от преследването. Ще я намериш ли? След училище ела там.

(обратно)

„Програмист-оптимист“

Може някои читатели да са чували за „Програмист-оптимист“. Тези две думи често се произнасят не само в математическото училище, но и по дворовете, и на Липова алея. Дори в магазина и в тролейбуса може да се чуят разговори за новини от „Програмист-оптимист“.

„Програмист-оптимист“ е стенен училищен вестник. Не е трудно да се досети човек, че го издават математиците — нали те са програмистите. Най-обикновеното в този вестник е името. Вече стоящата до заглавието цифра, означаваща поредния брой на вестника, е зашифрована в уравнение и иска известни размишления. По-нататък следват бележки за разни събития, в които отвсякъде се мяркат формули, вектори, успоредни, хиксове, игреци и др. Тези бележки обикновено се четат с усмивка и смях: посветените в математиката намират в тях много намеци, ирония, предупреждения, съвети.

Но да не помислите, че математиците издават вестника само за себе си. Първо, „Програмист-оптимист“ го четат всички ученици-конструктори — от горните класове, които сами не издават нищо. Второ, момчетата намират там много, карикатури, смешни стихове и весели фотографии. Трето, във вестника винаги има празно място и всеки ученик може да вземе лепило и да залепи дописка, обявление или молба.

Професора беше прав: в понеделник в „Програмист-оптимист“ всички четоха и обсъждаха една статийка — „Ура за шампиона!“

Когато шампионът с чанта в ръка се появи в коридора, настъпи тишина. При шампиона отиде Спартак Неделни.

— Ти ли си Сироежкин? — попита той.

— Аз съм — каза Електроник.

— Разбира се, че е той — завика, като стърчеше зад гърба на шампиона, Макар Гусев. — Сир Сирич Сироегин. Самият той!

— Не прави палячовщини! — Спартак Неделин прекъсна Макар.

— Не прави палячовщини! — нахвърли се срещу Макар и Професора, с което озадачи много приятеля си. — Казано е ясно, че пръв е дотичал Сироежкин, а не Гусев.

А Неделин продължи:

— Ами как така успя?

— Не зная — отвърна Електроник.

Момчетата зашумяха.

— Той още не е чел — високо каза някой. — Пуснете го!

Електроник отиде до вестника и за няколко секунди, сякаш хвърляше бегъл поглед, прочете всички съобщения.

— Всичко е вярно — спокойно каза той. — Само в това уравнение има грешка — нужен е плюс, а не минус.

— Вярно — каза Неделин. — Юнак! Мислиш математически. — Спартак поправи с писалката си грешката, потупа героя по рамото и си отиде.

Звънецът разгони читателите по класните стаи.

Електроник вече седеше на втория чин зад едрия гръб на Гусев и гледаше право пред себе си. До него шаваше Професора и мъчително размишляваше как да му се извини за историята с телескопа. Той опита да заговори със съседа си, но оня сякаш имаше сливи в устата.

Учителката по рисуване влезе в клас и каза, че днес занятието ще е на улицата. Затракаха капаците на чиновете, загълчаха гласове. Шумното ято се измъкна от училището, пресече Липова алея. А по-нататък — бегом до брега на реката.

Колко пъти са били тук и все пак се спряха притихнали с ококорени от учудване очи. Сред зелената пяна на храстите се спуска надолу дълга и блестяща като глетчер стъклена кутийка. На дъното й — три ярки ивици: червена, жълта и синя. А по пътечките се търкалят разноцветни грахови зърна — това значи: по изкуствения цветен сняг се спускат вихрено скиори. Спускат се от високото с огромна скорост, като убиват скоростта долу, където кутийката се раздува, като сапунен мехур. А още по-нататък, зад дърветата, са реката и леката арка на моста, където също всичко е в движение: параходи, катери, автомобили, тролейбуси. А отвъд реката и зад моста целият град се губи в светла тънка мъглица.

И те седят и рисуват всичко, каквото виждат. Едни — със замах, уверено, като подчиняват перспективата на молива, други — разкривено, плахо, с гума в ръка, но всички заедно — внимателни, мислещи.

— Сега само нахвърляйте контурите — каза учителката. — Ще го оцветите в къщи. Този, който иска да стане космонавт, инженер, летец изследовател, трябва да има добра зрителна памет за цветовете.

Учителката минава зад гърбовете, надзърта в блоковете, тихичко дава съвети на децата. Ето тя се спря при Сироежкин. Дълго гледа през рамото му, после попита:

— Какво е това, Серьожа?

Електроник й подаде блока и с хрипкав глас отговори:

— Това е движение на скиорите.

В блока на Сироежкин няма контури на града, а колонки от формули. Под тях — разкривените букви на текста.

— Не разбирам — сви рамене учителката и прочете на глас. — „Настоящият трактат, без да претендира за изчерпателност на изследването на поставените проблеми, все пак не може да не се окаже полезен за ония, които правят изследвания в дадената област.“

Художниците се захихикаха.

— Това е уводът — чу се скърцащият глас на Електроник. — По-нататък всичко е конкретно.

— Да не си болен? — попита учителката. — Гласът ти е пресипнал. Навярно си изстинал.

— Здрав съм — изскърца съчинителят.

Учителката зачете нататък:

— „Авторът изхожда от твърдението, което поради очевидността си не иска доказателства, а именно: ските и скиорът образуват система от три вектора. Анализът на тази система показа, че тя е устойчива само тогава, когато векторите на системата са линейно зависими, и то двата от тях трябва да бъдат колинеарни…“ Ти, какво Сироежкин, съчиняваш по време на урока за вестника ли? Нищо не мога да разбера.

— Че защо, всичко е ясно! — каза уверено някой.

Спартак Неделни, разгорещен, поруменял, с бял пуловер, стоеше до учителката.

— Позволете, Галина Ивановна? — помоли той за блока на Сироежкин. — Аз ще обясня! Тук е описано как ние се пързаляме на ски. Току-що и на трите писти е бил нашият девети „А“. И така, за какво пише Сироежкин? Системата на трите вектора са скиорът и ските. Естествено, че те зависят едни от други, инак никакво пързаляше няма да има и двата от тях — ските — се пързалят по снега и са успоредни, т.е. казано с езика на математиката, те са колинеарни. За което именно пише Сироежкин. По-нататък четем: „Много устойчива е системата, състояща се от три колинеарни вектора, което са изпробвали лично някои изследователи“. — Спартак не се стърпя и се засмя. — Остроумно! По-точно Витка Попов. Падна по гръб и се запързаля след ските. Не знаех, че си такъв съчинител, Сироежкин! Трябва незабавно да изпратим това във вестника. И интересни рисунки могат да се направят. Мисля, да наречем статията така: „Ски спортът и векторната алгебра“.

— Не знам дали става за вестника, — сухо каза учителката. — но задачата си не е изпълнил.

— Простете му, Галина Ивановна! — помоли Спартак. — Случва се човек да се увлече не по това, което трябва… Но пък талантливо е написано!… Той ще нарисува пейзажа на жилищния блок.

— Добре — каза Галина Ивановна на Сироежкин, — нарисувай жилищните блокове. А засега ще ти сложа точка в дневника… Деца, урокът свърши. Връщаме се в училище.

При Електроник дойде Макар Гусев и го дръпна за ръкава.

— Ти си бил цял мъдрец, бе Сироега! Я гледай ти! — Макар се наведе и шепнешком предложи: — Слушай, хайде да избягаме от всички и да идем да се окъпем!

— Аз не мога да плувам — високо каза Електроник.

— По-тихо! — Макар облещи очи и заплаши с юмрук.

— От какво се страхуваш? Ние набързо, никой няма да разбере.

— Аз никога не се къпя — последва спокоен отговор.

Такава нагла лъжа засегна дълбоко Гусев. А на кого портретът беше отпечатан върху цялата корица на списанието! Всички бяха видели как на тази корица Сироежкин излиза от басейна и се хили пред фотографа.

— Погледнете това мамино синче! — завика Макар. — Той се страхува да не си намокри крачката! Той никога не се къпел… Бре, че менти!…

Макар дори не подозираше колко близо беше до истината. За Електроник къпането беше равносилно на самоубийство: ако водата проникне навътре, можеше да изкара от строя финия му механизъм. Гусев викаше с цяло гърло, за да привлече вниманието на децата и да засрами довчерашния шампион. Но го слиса въпросът на Сироежкин:

— Какво значи менти? Аз с нищо не съм те ментил.

— Ти, Сироежкин, съвсем си откачил — махна ръка Гусев. — Обикновени думи не разбираш… Или се преструваш?

— Хич не се преструва — намеси се Професора. — И аз, когато мисля за нещо, винаги пиша: „карова“ с „а“ и изобщо забравям най-обикновени думи. Ти, Макар, не се заяждай. Виждаш, на човека гласът му е прегракнал. А ти — хайде да се къпем.

— Голяма работа! От сутринта вече два пъти се къпя. И съм в пълна форма! — Гусев взе един камък и го метна надолу. — Пипни ми мускулите, Вовка! — обърна се той към Професора. — Желязо!… Ей, шампионе, хайде да се надбягваме до училището!

Сироежкин дори не се обърна.

— Не обичам — каза Макар, — когато правят всичко, за да се покажат. Веднъж човек може и световния шампион да надмине. Ама опитай всеки ден…

И Гусев хукна към училището.

(обратно)

„Столът на годеницата“

Фамилното име на математика беше Таратар. Учениците го обичаха. Таратар Таратарич — така момчетата наричаха учителя си — никога не бързаше да постави двойка. Когато ученикът мънкаше и стоеше объркан на черната дъска. Таратар го гледаше с лека насмешка, изпъкналите стъкла на очилата му бляскаха и гъстите му като четка мустаци мърдаха. После той поканваше желаещите да обяснят грешката и казваше на класа: „Ако някой не знае дадена тема, нека вдигне ръка и каже, а да не губи времето на всички. Съвсем ми е безразлично дали този ученик си е купил кънки, или е бил на гости, или просто е забравил да си научи урока — двойка няма да му пиша. Но дългът му си остава и аз кога да е ще му напомня…“ И Таратар не забравяше да изпита объркания втори път.

Докато Гусев рисуваше на дъската чертежа на Питагоровата теорема, Таратар, леко прегърбен, поставил ръце отзад, ходеше между редиците на чиновете и надничаше в тетрадките.

— Е — каза той на Гусев, — свърши ли?

Макар кимна.

— Всички ли бихте направили чертежа така? — попита Таратар класа.

— Не — отвърна Професора.

— Моля, Каролков, подскажи.

— Трябва още да се прекара диагонал в правоъгълника.

— Правилно. Сега, Гусев, доказвай.

Макар криво-ляво с помощта на Професора доказа теоремата. Въздъхна тежко и седна на мястото си. Професора му помогна да отърси от куртката си тебеширения прах.

Учителят пак се обърна към класа:

— Това доказателство е дадено в учебника. Знае ли някой друга доказателства?

Преди Професора да успее да вдигне ръка, Електроник стана:

— Аз.

Таратар беше малко поучуден: Сироежкин никога не проявяваше особена активност, а сега дори стана.

— Моля, Сироежкин — каза учителят.

— Мога да приведа двайсет и пет доказателства — с прегракнал глас каза Електроник.

В класа проехтя силен шум от учудване.

Мустаците на Таратар щръкнаха.

— Ха де, ха де… — каза той и помисли: „Гласът на момчето мутира. Преходна възраст. И колко е самоуверен… Да видим ще издържи ли тази роля до края.“

Тебеширът в ръката на Електроник бързо заигра по дъската и ето триъгълникът вече е готов, обкръжен с квадрати.

— Най-простото доказателство на теоремата е направил старогръцкият математик Евклид — каза дрезгаво Електроник и после за броени секунди обсипа слушателите със сравнението на геометричните фигури. — Учените считат — продължи бойко Електроник, — че това доказателство на теоремата Евклид измислил сам. Както е известно, за Питагор Самоски ние почти нищо не знаем. Освен това, че е живял в шести век преди нашата ера, формулирал теоремата си и бил родоначалник на първата в света математическа школа. Евклид преди повече от две хиляди години събрал всички известни нему аксиоми. Може да се каже, че той е основал геометрията. Евклидовата геометрия остава без изменения до деветнайсети век, когато руският учен Лобачевски съставил нова система.

— Правилно — потвърди Таратар. — Продължавай, Серьожа.

Класът учудено притаи дъх. Дори на последния чин, където седят любителите на всевъзможните развлечения, престанаха да играят на „морски бой“.

А Електроник вече начерта три нови фигури. Той разказа как са формулирали знаменитата теорема древните гърци, индийците, китайците, арабите.

Таратар успя само да вметне:

— В древността, момчета, Питагоровата теорема са я знаели само отделни учени, посветени в тайнствата на математиката, а сега я учат всички.

Тебеширът на Електроник рисува ли рисува. Трупат се квадрати и триъгълници, от триъгълниците израстват квадрати, делят се квадрати на триъгълници. Сипят се думите: „Методът на събирането… Методът на деленето… Методът на изваждането…“ Дъската се покри с равни многоъгълници, всички виждат чертеж на паркет и са учудени, че и това било доказателство на Питагоровата теорема.

А Електроник продължава:

— Методът на „редене на паркет“. Така се нарича.

После той пак чертае квадрати по страните на триъгълника, дели ги на равни части и се обръща към слушателите с няколко думи:

— Тук всички разсъждения са заключени в една дума: гледайте! И всичко ще видите!

Момчетата се вглеждат в дъската.

Таратар кима и се усмихва.

— Най-после, „столът на годеницата“ — хрипкаво произнася Електроник.

Класът не издържа и се смее гласно.

— Аз казах правилно — като се обърна към класа, повтори Електроник. — „Столът на годеницата“. Тази фигура не съм я намислил аз, а индийците и то в девети век.

„Столът на годеницата“ вече е нарисуван на дъската. Това е петоъгълник, поставен на правия си ъгъл, със седалката нагоре. Едва ли ще можеш да седиш много на такъв разклатен стол!

Момчетата пак се смеят и млъкват. Сироежкин чете стихове:

Ще надживее истината времето, щом я познае слабият човек. Днес Питагоровата теорема е вярна, както в неговия век.

Таратар подхваща и четат двамата по-нататък:

На боговете, за да се хареса, пожертва Питагор най-щедър дар. Сто бика — за едничък лъч небесен — заколи пред свещения олтар. Затуй и биковете всеки път, щом истината ражда се, реват! Да й попречат — няма сили в тях! Те могат само — със помътен взор — да се тресат от този същи страх — какъвто им бе внушил Питагор.

— Това е сонет от Шамисо — развълнуван казва Таратар. Той сваля очилата си, избърсва стъклата с кърпичка.

Макар Гусев намига на Професора: често ли ще ти падне да видиш как спокойният и насмешлив Таратар Таратарич изпада в такова умиление. Макар е готов да си вземе думите обратно, които наговори на Сироежкин преди час, на брега на реката. В знак на помирение той му маха ръка.

— Сядай, Серьожа — казва Таратар. — С удоволствие ти пиша пет.

— В дневника имам поставена въпросителна — напомня Електроник, като предизвика с това обикновено напомняне буйното веселие на Гусев.

— Въпросителна вече няма — усмихва се Таратар. — Твърда петица… — Той се обърна към класа, — Гусев, успокой се, моля ти се… Имам следното предложение към всички. От следващия урок на масата до катедрата ще седи асистент. Неговата задача е да обяснява на класа най-трудните въпроси на домашната работа. Естествено асистентът трябва да се готви по-добре от всички. Ще дежурите по ред. Съгласни ли сте?

— Съгласни — отговаря класът.

— Тогава идната седмица асистент ще бъде Сироежкин… И ето какво исках още да кажа. Главното в математиката не са формулите, не са изчисленията, а движението на мисълта, новите идеи. Говорих вече за това, но днес вашият другар още веднъж блестящо потвърди тази истина. Вашето учение прилича на пътешествие. Всеки ден пред вас се изпречват нови планини. Изкачвате се на една, а там вече се изпречва друга. И колкото повече върхове изкачвате, толкова по-силни ще се чувствувате…

Таратар излезе. Момчетата наобиколиха Сироежкин, замълчаха:

— Ти си бил герой, бре!

— Юначага!

— Разпердуши Питагор като нищо!

— Сега нека деветокласниците не се перчат. И ние си имаме знаменитост!

— И шампион по бягане.

— И кореспондент на „Програмист“.

Най-високо крещеше с неукрепналия си бас Макар:

— Имаме си наш Питагор! Ето го — седи на стола на годеницата! Ура за Сироежкин!

Дотича Спартак Неделин, размахал синьо листче.

— Сироежкин, къде си? — завика той, като надникваше гълчавата. — Дръж! Редколегията на „Програмист“ те награди с билет за цирка. И готви нова статийка!

(обратно)

Тримата пазители на теоремата

В дъното на парка, съвсем близо до изхода за Липова алея, имаше малка окъртена естрада с пожълтял екран. Много рядко тук прожектираха кинопрегледи и затова раковината на естрадата беше уютно убежище за всички малчугани. Вчера тук изчакаха да мине преследването на избягалият от зрителите фокусник и неговият приятел.

Серьожа се качи на естрадата, изтегна се на грапавите дъски. Ех, че волен живот! На училище не ходиш, домашни не пишеш. Електроник и без туй знае всичко. Ако щеш — гледай небето през пролуките на покрива, ако щеш — мечтай за каквото ти се иска, ако щеш — скитай из парка.

Той полежа по корем, прозина се, обърна се на гръб, почна да брои дъските на козирката. Един слънчев лъч се провря през пролуката и до момчето на пода легна светло петно. Серьожка извади от джоба огледалцето си, насочи слънчевото зайче към сенчестия ъгъл. Зайчето се плъзна по старите дъски, разтревожи паяците в паяжината, заподскача по екрана.

Изведнъж зайчето изчезна. Току-що беше спряло върху сиво-жълтото платно и взе, че изчезна. Лъчът от огледалцето се беше устремил като блестящ меч към екрана, а светло кръгче нямаше, сякаш лъчът беше пробол платното.

Серьожка пак отрази слънцето и пусна зайчето в долния ъгъл на екрана. Зайчето подскочи, подскочи и след миг пак изчезна. Сякаш го беше покрила мека невидима ръка.

С лъч, все още насочен към същото място, Серьожка с туптящо сърце отиде до самия екран и изведнъж се обърна, усетил, че някой стои зад гърба му.

Видя едно момиченце с тънка плитчина. Момиченцето държеше кошничка, покрита с парцалче.

Сироежкин зина от учудване и си помисли как момиченцето е могло да се окаже зад гърба му, но то превари въпроса:

— Дядо ми улови твоето зайче. — Момиченцето се наведе към Серьожа и доверително каза: — Той е най-добрият ловец на слънчеви зайчета в цялата ни страна.

Серьожа зина още по-широко, но пак не можа нищо да попита, защото кой знае откъде се появи сивокос дядо е голям сак. Дядото държеше нещо лъскаво, блестящо, огненозлатисто. Не можеше да се види този блясък, така режеше в очите.

Серьожа примижа, прикри очи с длан и през пръстите видя уловеното. Момиченцето не го беше излъгало: дядото носеше огнени зайчета, хванал ги за дългите уши! Приличаха на слънчеви.

— Благодаря, сине — добродушно каза дядото. — Ти донесе на ловеца сполука, макар че ме накара да потичам. Но време е да си вървим. Искаш ли да ни изпратиш? Ще се намериш в град, какъвто досега не си виждал.

— Да, да… — занима Серьожа. Много му се искаше да види този град, където живеят ловци на слънчеви зайчета.

Те вървяха през гората.

Серьожа въртеше глава и учудено гледаше дърветата. Странна беше тази гора. Уж обикновени ели, брези, борове. Но стъблата им не са кръгли, а като линийки. И клонките им растат само отстрани — от дясно и от ляво.

— Вече е близко — рече старецът. — Ето го просвета, а там е и градът.

Пътят, прав като стрела, напусна гората и се превърна в градска улица. От двете страни на улицата — обикновени къщи. С триъгълни покриви, с квадратни прозорци и правоъгълни врати. Вървяха хора, движеха се автомобили.

Още с първите крачки смътно чувство на тревога обзе Серьожка. Едни пешеходци той виждаше само отпред и отзад и не забелязваше как минаваха край него. Други можеше да види само отстрани, а отдалеч приличаха на тънки пръчици или на чертички.

Старецът го повика:

— Е, синко, разходи се с Аничка по улицата, пък аз ще си ида в къщи. Ти носиш щастие. Може и на внучката да донесеш сполука.

— Да вървим ли? — попита Анка и тръсна кошничката. — Ти наистина ли носиш щастие? Че много дни нямаме никакви купувачи…

— А какво продаваш? — запита Серьожка. — Бонбони ли?

— Не-е — поклати глава Анка, — у нас бонбони не продават. В тази кошница има усмивки.

— Усмивки ли? — усмихна се Серьожка. Честно казано, на него съвсем не му беше весело.

— Гледай!

Анка дръпна кърпичката от кошницата и Сергей замижа от нетърпимия блясък.

— Тези усмивки дядо ти прави от кожите на зайците — продължи момиченцето. — Мислех, че си се досетил. Само че малко ги купуват.

И тя се обърна към един странен минувач:

— Купете си усмивки! Много са евтини. Усмивка обикновена — печална, тъжна. Усмивка за всички — за деца, за възрастни. Каквато си искате. Купете си, купете си!…

Но никой не желаеше да си купи слънчева усмивка. Минувачите отминаваха, като махаха празните си чанти. Те не забелязваха Анка и нейната златна кошничка. Лицата им бяха съсредоточени, движенията им отмерени, очите им устремени напред. Дори кучетата изтичваха мълчаливо, тайнствено, като сенки.

И изведнъж Сироежкин се досети: виж каква била работата, тук всичко е плоско!

Той погледна внимателно улицата. Беше плосък град: автомобили, къщи, фенери, дървета, жители, дори кучетата — всичко, всичко е плоско като баница, като дъска, като стена, сякаш е изрязано от картон или хартия. Дори момиченцето Анка, което стои до него, и то е плоско. Има само една плитчица. Как по-рано не е забелязал!

А ето, важно върви човек с грамаден корем. Навярно се мисли за дебелак. А всъщност, ако го погледнеш отзад, е по-тънък от игла.

Серьожка не се сдържа, засмя се на глас: колко тесен стол е нужен на този дебелак. А легло — по-тънко от линийка! А какви сандвичи дъвче? Цигарена хартия, а не сандвичи.

Той се смееше до сълзи и не забелязваше как Анка застана нащрек, как се спряха минувачите, как се събра малка тълпа. Плоските хора гледаха строго веселото момче и си подмятаха сърдито:

— Колко е невъзпитан! Току-що се бях съсредоточил и изведнъж този ужасен смях. Той обърка всичките ми сметки.

— Да, ей такива пречат на спокойното течение на мислите.

— Винаги съм казвал, че за прекалено палавите деца трябва да се отвори училище с усилена програма по чертане.

— И още вечно ти се плете в краката това момиченце? На кого са дотрябвали тези глупави усмивки?

— По-тихо! — изплашено викна някой. — Идат пазителите на теоремата.

Тълпата млъкна, отдръпна се и стори път на три важни фигури.

В кройката на дрехите им можеха да се различат три квадрата и триъгълник и все пак те не си приличаха. Единият от тях, с квадратна глава и остри очи, беше облечен в старомодна професорска тога. Вторият, нисък на ръст, носеше на главата си огромен цилиндър, пъхнал ръце в джобовете и стиснал под мишница чадър. Последният вървеше през тълпата, вдигнал ръце към небето, сякаш предупреждаваше за нещо. Така изглеждаха тримата пазители на теоремата, които бавно се приближаваха към Серьожа.

Честно казано, в този момент Сергей се поуплаши. Много строг вид имаха тези пазители.

Тримата се спряха пред момчето и го заразглеждаха мълчаливо. После оня, който беше с професорската тога, каза с неочаквано писклив глас:

— Стана ни известно, че ти нарушаваш реда, установен от незапомнени времена в нашата страна. Знаеш ли, чужденецо, че се намираш в Страната на двете измерения?

— Да — кимна Серьожа.

— Известно ли ти е — продължаваше да пищи пазителят, — на какво е равна сумата от квадратите на катетите?

— На квадрата на хипотенузата!… — измърмори момчето.

Пазителите се спогледаха.

— Не е чак толкова глупав, колкото изглежда — забеляза джуджето с огромния цилиндър.

Серьожка огледа тримата пазители и взе да си припомня къде беше виждал тези триъгълници и квадрати. Да, разбира се, на черната дъска! Рисувал ги беше Таратар Таратарич!

— Питагоровата теорема! — изрече на един дъх той.

— Знаеш това име?! — учуди се пазителят с вдигнатите ръце. — Предупреждавам: произнасяй го с по-голямо уважение! Защото всичко, което виждаш наоколо, е създадено въз основа на това безсмъртно откритие…

Важниченето на пазителите и техният възвишен тон вече отегчиха Сироежкин. Докато пазителят с вдигнатите ръце четеше наставленията, нашият математик мислено го обърна надолу с главата и се засмя високо.

— Какво смешно намери в нашите думи? — строго попитаха пазителите.

Тълпата заканително загълча. Не, не биваше да ги дразни.

— Не обръщайте внимание — каза Сироежкин. — Аз винаги се смея така, когато си спомня за Питагоровите гащи.

— Поясни мисълта си.

— Е, така най-лесно се запомня теоремата… Питагоровите гащи са равни от всички страни!

— О! — възкликнаха в един глас и тримата пазители. — Тази формулировка е неизвестна дори на нас!

Те извадиха от джобовете си тебешир и почнаха да чертаят фигури на асфалта. Никой вече не обръщаше внимание на Серьожка. Тълпата следеше движенията на пазителите.

Серьожа отиде при Анка, похвали се:

— Виж, че им отворих работа. Дай ми за награда една усмивка.

Момиченцето го гледаше като вълшебник. То машинално пъхна ръка в кошничката и подаде на Серьожка блестяща усмивка. Серьожа я помаха във въздуха и каза важно:

— Нека тия си мислят до утре. Да идем в нашия двор. У нас там всичко е съвсем друго. Ще играем на топка, истинска, кръгла, а не плоска. И котките ни са пухкави и меки. А кучетата! Нима имате такива кучета? Ти само да видиш как Бясната колбаса лови опашката си, ще си умреш от смях! И аз, от мен да мине, ще те запозная с Електроник.

— Аз много искам, да играя с кръгла топка — въздъхна Анка. — Много искам да погаля пухеста котка. Но не разбирам какво значи „кръгла“. Навярно никога не ще мога да видя кръгло и пухкаво! — И Анка заплака.

В този момент при тях дойдоха тримата пазители.

— Кажи, чужденецо, откъде си дошъл? — строго попита джуджето с цилиндъра.

Серьожка за минута се замисли. Да каже: от Липова алея? Няма да го разберат. И той отговори:

— От Земята.

— Надявам се, щом сме намерили общ език — продължи пазителят, — че вашата Земя прилича на Страната с двете измерения? И тя ли е голяма и плоска?

— Тя е много голяма, по не е плоска, а кръгла — чистосърдечно каза Сироежкин. — Това, дето разправят, че Земята била плоска, са бабини приказки.

Тълпата смаяно въздъхна.

— Ти се заблуждаваш, момче! — сурово рече пазителят с вдигнатите ръце. — Нали ти, който ни подсказа оригинални решения на Великата теорема, няма да твърдиш, че на вашата Земя сумата на ъглите на триъгълника не е равна на сто и осемдесет градуса?

Въпросът малко озадачи нашия математик. Той знаеше добре, че сумата от ъглите на обикновения триъгълник е сто и осемдесет градуса. Но на Земята? Той си представи голям глобус и построи на него триъгълник с връх на Северния полюс и основа на екватора. Оставаше да сметне на какво е равна сумата на ъглите му.

— Сметнете сами! — каза Серьожка. — Ето ви Земята. Той извади от джоба си една копейка.

— Нали казах, че е плоска — поучително забеляза пазителят, като видя копейката.

— Това още не е Земята! — предупреди момчето. — Нима мислите, че целият свят е построен по една теорема?

Сироежкин клекна, постави копейката по ръб и лекичко я чукна по самия край с нокът. Копейката се завъртя на място и образува блестящо клъбце.

— Ах — викна Анка, — колко е красиво!

— Той е измамник! — завикаха от тълпата. — Обърнете внимание как не си прилича от различните страни.

— Да, да, той е съвсем друг, когато се обръща! — подхванаха сърдити гласове.

— Той иска да ни баламоса! Погледнете внимателно чертежа. Теоремата на Великия пазител представи като гащи, които от всички страни са равни.

От нейде изскочи едно чевръсто, прегъващо се на две човече и зашептя нещо на тримата пазители:

— Опасен размирник!… Той уговаряше момиченцето да играе с него на кръгла топка и пухкава котка, каквито в природата не съществуват. Трябва да му видим сметката.

— Бягай! — пошепна Анка на Сергей и подхвърли високо кошничката с усмивките.

Сноп от слънчеви искри излетя от нея и за миг ослепи тълпата.

Серьожка хукна да бяга. Той не гледаше къде върви и тичаше стремглаво по улицата, като блъскаше плоските фигури. После кривна и хукна направо — през плоските къщи. Те трещяха и се чупеха, вкопчени за дрехата на момчето. А подир него тропаше с крака потерята.

Ето и гората — ограда от линийки. А тя трещи и се чупи. Не гора, а суха трева. Още няколко метра и той е спасен. Ще се шмугне в истинския парк, където ходят истинските хора, където го чака Електроник.

Някой хваща Сергей за ръка и той пада. Здраво стиска очи, чака какво ще стане по-нататък. Пак някой го дърпа за крака. Сергей отваря едното си око и вижда Електроник.

— Електроша! — радостно вика Серьожа и скача. — Ти ме спаси!

— Не преувеличавай — казва Електроник. — Аз получих истина, точка по рисуване и билет за цирка.

Те стоят вътре в естрадата, зад екрана. Сергей с учудване върти в ръцете си синьото билетче и нищо не разбира.

— Сега ще ти разкажа как мина всичко — казва приятелят му. — Но първом да си купим бонбони.

— Защо ти са бонбони?

— Как защо? Нали отиваме на цирк.

(обратно)

Първите поражения на Електроник

Купиха бонбони от будката и Електроник ги взе у себе си.

— Ще ти ядем в цирка ли? — попита Серьожка.

— Не, това е за друга цел.

Електроник не каза нищо повече. Но Серьожка съчувствено се усмихна. Той знаеше, че в цирка непременно ще се случи нещо много интересно.

Чудо приятел, необикновен приятел! Минали са само няколко часа, откак се бяха разделили, а Електроник вече се прочу в цялото училище, учуди Спартак, самият Таратар и е награден с билет за цирка! Дори страната на плоските хора, за която Серьожка разказа на приятеля си, сега не наглеждаше чак толкова интересна.

— Навярно, когато ти си отговарял на урока и съм те чакал — като в обикновен разговор завърши Серьожка, — аз също съм мислил за Питагоровата теорема. И ми се е присънила тази глупава страна.

Но Електроник прие разказа му по-иначе. Той почна да разсъждава сериозно и обстоятелствено, без ни най-малко да се съмнява в истинността на станалото. И на Серьожка вече се струваше, че наистина е бил в страната на плоските хора. Той си спомни за Анка и я съжали. Ето те с приятеля си вървят по улицата край брега, виждат как искри реката, как летят и едва докосват водата крилатите параходи и като ярки пеперуди се мяркат червените, жълтите, и белите платна на яхтите… А там — какъв скучен живот у тия плоски хора: Питагоровата теорема, сумата на ъглите на триъгълниците — и нищо повече.

А Електроник каза, че на Серьожка му е провървяло: той сякаш е попаднал в древните векове, когато са почитали само Евклид. И той се е държал като истински учен — предложил е на пазителите остроумна задача. Те са свикнали, че във всеки плосък триъгълник сумата на ъглите е сто и осемдесет градуса, а тук на ви вам — двеста и седемдесет. Триъгълникът на земното кълбо — това не им е Евклид, а геометрия на сферата!

Нашият математик се почувствува герой. И как не, той здравата озадачи тези пазители!

— Трябваше да им предложиш още и триъгълник в космоса — каза Електроник.

— Хм, хм — изсумтя математикът. — Това е интересно.

— Разбира се.

— Я ми разкажи, моля ти се. Че нещо съм позабравил — изхитрува Сироежкин.

Електроник взе една пръчка и нарисува на пясъчната пътечка три звездички.

— Ето три звезди от разни галактики. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Това са трите върха на нашия космически триъгълник — продължи Електроник. — Да предположим, че страните му са лъчи на светлината. Както е известно, светлинният лъч в празно пространство винаги е права линия… Но тъкмо там е работата, че когато лъчите минават близо до някоя звезда, се изкривяват.

— Ами… Че как така?

— Физически закон. Слънцето, звездите и другите небесни тела изкривяват пространството около себе си и затова нашият триъгълник ще се окаже съвсем не плосък. — Електроник съедини и трите звезди в своя чертеж е криви линии.

— Ясно — каза Сироежкин, — макар и чудно. Излиза така; ако аз поискам да летя от една звезда към друга, ще полетя не направо, а по крива линия?

— Точно така — с тон на учител каза Електроник. — Но това не е всичко. Да не забравяме, че звездите през цялото време се движат. Галактиките се отдалечават от Земята с огромна скорост. Иди, че измери сумата на ъглите на космическия триъгълник.

— Да — потвърди Сироежкин. — Иди, че ги измери… А ти можеш ли?

— Не мога — призна Електроник. — Върху геометрията на Вселената работят астрономи, физици, математици. Това е сложна наука.

Сироежкин се чуква по челото:

— А защо в училище хабим сили за някакви питагоровци и евклидовци, щом геометрията е съвсем друга! Защо досега си мълчал!

— А сега ти разсъждаваш съвсем не като учен — изстуди другаря си Електроник. — Питагоровата теорема е нужна за обикновените изчисления и опити. А Евклидовата геометрия е прост раздел на геометрията на нашия свят, и нея също трябва да знаем.

— Мисля си — каза Сироежкин — колко ми е повървяло, че не съм се родил в древните векове. Щях да си седя на чина и да мисля като ония плоски хора: „О, велики Питагоре, ти просвети разума ми…“ Не, другарю Питагор, не съм такъв дръвник. Когато стана математик или астроном, или космонавт и когато полетя в космоса, ще си избера специален маршрут: триъгълник. И сумата от квадратите на неговите катети няма да е равна на квадрата на хипотенузата!…

Малко след като Серьожка се беше отворил на разговор за геометрията, той поведе приятеля си в едно закътано местенце на парка, известно с това, че там по всяко време на деня малчуганите си разменяха ценности.

До цирковото представление имаше още три часа и Серьожка реши да създаде на Електроник едно мъничко удоволствие. Отидоха до люляковите храсти, той извади от джобовете своето богатство, разположи го на земята и с царски жест разреши на приятеля си да обмени всичко това. Тук имаше космически марки в целофанено пликче; десетина значки; изгоряло фенерче, голямо колкото молив; две старинни монети, толкова изтъркани, че не можеше да се установи поданството им; детайли от микротранзистор; златиста опашка от катеричка с оловно топче, така нареченото пухче, което момченцата ритат вместо топка; няколко шахматни фигури; гума с формата на ракета; миниатюрен пергел, пенопластова шамандура, огледалце.

Електроник огледа купчината интересни неща и попита:

— Защо трябва да ги обменям?

— Играта е такава — обясни Сироежкин. — Ще видиш, че ще ти е интересно.

Той помогна на приятеля си да разпредели ценностите по джобовете и остана да го чака до храстите, като реши благоразумно, че не бива да се явяват заедно в позната компания. Серьожка си представи колко добре ще се чувствува сега Електроник, — седи на пейката, разменя съкровища и взема каквото си иска. Чудесна е все пак тази игра, много необходима в живота. Омръзне ти например жълтият фенер, така ти втръсне, че просто не можеш да го гледаш. Иди в парка до люляковите храсти и то размени за звънец от велосипед или за джобен шахмат, или за нещо друго. Навярно това е най-старата игра и тя няма да умре, докато момченцата имат джобове…

Но не минаха и пет минути, когато Електроник се върна.

— Е? — нетърпеливо попита Сироежкин.

— Всичко е в ред. Размених ги. Донесох други предмети — спокойно каза Електроник.

Но когато му показа тези предмети, Серьожка чак пребледня. Той видя празно аптекарско шишенце, парче използувана фотолента, марки, които можеш да купиш на всяка будка, саморъчно направено портмоне от хартия, кибритена кутийка, кукла без нос и без очи, ученически писци, някакви винтчета, гайки, гвоздейчета и като капак на всичко — парче от молив. Именно това жалко парче нанесе последния удар на Сироежкин. Той погледна укорително приятеля си, който го беше разорил за няколко минути.

— Броят на предметите е точно толкова, колкото ти ми даде — безстрастно рече Електроник.

— Да-а… — каза проточено Серьожка и не знаеше да се смее ли, или да плаче, да изхвърли тези глупости или покорно да ти вземе.

Внезапно той реши: събра всички тия вехтории и заповяда на Електроник:

— Чакай ме тук!

— И ти ли отиваш да разменяш? — попита той, без да се досети, че няма никакъв талант в тая работа.

— Знаеш ли, някои от тия предмети не ми харесват. Ей сегичка ще се върна.

Компанията на пейките посрещна Сироежкин с напрегнато мълчание. Сергей дори забеляза как рижото момче набързо скри фенерчето му. Без да обръща внимание на никого, нашият герой нареди стоката си на свободната пейка и високо каза:

— Хайде, трупайте се тук! Разменям!

Отговориха му с взрив от чистосърдечен смях. „Обраха ме и се радват. Пръхтят като коне — усмихна се Сироежкин. — Нищо, сега ще заплачете от умиление.“

— Късно се сети!… — викаха му момчетата. Нищо няма да излезе! Смененото сменено — връщане няма!…

— Разменям за фенерче — хладнокръвно продължаваше Сироежкин — ей тази обикновена кибритена кутийка… И в добавка едни необикновен фокус с кибритена клечка!

Рижият стопанин на фенерчето презрително сви устни.

— Чак пък необикновен! Хайде де, да не сме виждали кибрит!

Малчуганите пак се закискаха. А Серьожка извади носната си кърпичка, размаха я във въздуха и властно каза:

— Дайте ми кибритена клечка!

Дадоха му кибритена клечка.

— Фокусът е следният — спокойно почна да обяснява Сироежкин. — Клечката се завива в кърпичка. — Той зави клечката и се обърна към рижото момче: — Пипни. Усещаш ли я? Сега чупи.

Чу се как клечката се счупи. После фокусникът размаха кърпичката и на земята падна цяла кибритена клечка. Рижото момче първо успя да я улови. То я повъртя в ръка, поднесе я до очите си, помириса я. Чудната клечка тръгна от ръка на ръка.

Рижото момче мълчаливо подаде фенерчето и взе кутийката.

— Хайде сега обясни! — настоя то.

— Ще обясня после — отклони искането Серьожка. — Сега нямам време. — Той взе следващия предмет — куклата без нос. — А тази красавица се разменя заедно с обяснението за загадъчната история как умират слоновете и защо не е намерен нито един труп на слон.

И макар че историята се оказа не чак толкова загадъчна (след минута всички знаеха, че слоновете, като усетят наближаването на смъртта, отиват в някоя река и изцяло се скриват във водата), търговията на находчивия обменител потръгна много бързо. За допълнителни асортименти се предлагаха: тайната на нечупливото в чаша сурово яйце, изчезването на пръст от ръката, рецепта за чудесни капки, които удесеторяват силите на човека, сеанси на хипноза, задачи за космическия триъгълник, магия срещу зъбобол и други такива. Като повика на помощ хитростта, фантазията и паметта, Серьожка в края на краищата си получи обратно скъпоценностите с изключение на изтърканите монети, притежателят на които избяга още щом ги взе от Електроник. Но той напразно ще гадае коя страна е сякла тези монети.

— А фокусът с кибритената клечка? — напомни рижото момче, когато Сироежкин по навик разпредели по джобовете личната си собственост.

— Да идем настрана — предложи Сергей. — Това е професионална тайна.

Рижото момче доверчиво тръгна след него. Зад храста Сергей се спря и му пошепна на ухото:

— Чудак! Аз бях сложил две клечки. Разбра ли, бе хапльо? Довиждане!

И хукна към Електроник. Защо му трябваше да казва, че втората клечка предварително е била скрита в леко разрязаното ръбче на кърпичката. Защо му трябваше да издава професионалната тайна?

Електроник пак видя предметите, които беше прахосал при размяната, но изобщо не разбра защо е необходима тази размяна. И докато Серьожка чрез сложни сравнения му обясняваше ценността на всяка вещ, която лежеше в джоба му, те преспокойно тръгнаха към цирка, където трябваше предварително да купят още един билет. И изведнъж пред погледа на Серьожка се мярна познатата синя рокля.

От изненада той се спря и едва не падна.

Какво ти стана? — попита Електроник.

Серьожка не отговори, той застана на място. А същата певица, която пееше за балоните и се смееше на фокусите на Електроник, сега мина покрай тях с равнодушен вид и дори не удостои приятелите с един поглед.

В първия момент Сергей искаше да постъпи така, както правят обикновено всички момчета: да изтича незабелязано напред, после да тръгне обратно, да поздрави и да я заговори. Но вече на следната минута реши: не, нека по-добре действува Електроник. Нали на него се усмихваше и ръкопляскаше момичето със синята рокля!… И Серьожка обясни на приятеля си задачата: да се запознае и да научи името и адреса й.

— Само да не забравиш — заплашително предупреди той, — че си Сергей Сироежкин. Помни клетвата: да се счупя, ако издам тайната!

Електроник повтори послушно клетвата и започна да действува.

Колкото и да е чудно, той се възползува именно от начина, който се стори на Сироежкин негоден: задмина бързо непознатата, изведнъж се обърна и като й препречи пътя, веднага се впусна в настъпление:

— Здравей. Хайде да се запознаем.

— Здравей… Момичето със синята рокля с учудване гледаше Електроник. — А ние, струва ми се, сме познати… Нали ти показваше ония смешни фокуси?

— Аз. Как те казват?

Сироежкин, който мълком се беше приближил до тях в гръб, учудено поклати глава: безразсъдно смел е този Електроник, действува точно, както му е казано.

— А това непременно ли трябва да знаеш? — Момичето наведе глава.

— Непременно.

— Мая Светлова. А ти как се казваш?

— Сергей Сироежкин.

— А защо на кърпичката беше написано „Електроник“?

Серьожка изтръпна: ами ако Електроник се изтърве и каже кой е? Но той помисли малко и се сети да рече:

— Това ми е псевдонимът. А къде живееш?

Лицето на момичето стана строго. Фокусникът задаваше прекалено странни въпроси.

— Какво е това любопитство! По-добре ми кажи върна ли нещата, които беше нагълтал? Какво беше това — ловкост на ръцете или наистина ги нагълта?

— Дълго е за обясняване — хрипкаво отвърна Електроник. — Бързам за цирка. Къде живееш? Обичам точните сведения.

— Моля. — Мая сви рамене. Този Сироежкин на всичко отгоре много си въобразява. — Улица на геолозите номер три, апартамент петнайсети. Вход четвърти, етаж пети. Асансьорът работи. Стига ли ти?

— Стига — каза Електроник.

— Довиждане!

— Довиждане.

Серьожка отчаяно жестикулираше зад гърба на Мая и канеше Електроник да продължи разговора. Но Електроник не го разбра — стоеше като стълб. А момичето със синята рокля беше доволно, че се е отървало от упоритото момче. Тя тръгна, без да погледне назад и дори ускори крачките.

Серьожка объркано гледаше след синята рокля. Кой знае защо се чувствуваше много нещастен. Ето за сетен път се мярна синьото петънце и изчезна в тълпата. Мая Светлова, улица на Геолозите. Сега има и името, и адреса и. И няма нищо. Не знае дори как Мая се отнася към него…

Много странно се държеше Електроник. Сякаш е от дърво. Не се усмихваше, не се шегуваше, не разказа някои история. А пък момичетата обичат да им разказват врели-некипели… Какъв чудак е този Електроник! Говори правилно, а пък всичко излиза много глупаво. Разбира се, той е добър другар, но все пак нещо не му достига…

— Хайде на цирка — каза с въздишка Сергей на Електроник.

(обратно)

Кодът на хипопотама

Играят светкавиците на сребристия купол. Ярко светят четирите букви — ЦИРК. Нетърпеливо тропат с крак червените кончета, направени от лампички. И под това електрическо сияние разтворените врати гълтат ли гълтат потоците хора. А тълпата на площада не намалява: кой чака приятели, кой търси билет в повече, а кой просто гледа блясъка на светлините.

Втори билет приятелите не можаха да намерят. Електроник отдавна вече се скри зад вратите, а Серьожка си стои на място. Малко по малко ще се пръсне тълпата, ще загърми весела музика, ще стане безлюдно и хладно на площада, а той все ще гледа светлините. Разбира се, няма да излезе от цирка ярко жълтият клоун, няма да изскочи ездачката на белия кои, за да му предложи един билет. Знае си го това. Но когато свърши представлението и шумният поток се изсипе на улицата, на стълбите ще се покаже Електроник. И те заедно ще си тръгнат за вкъщи.

Той се замисли и не усети как остана сам. Само чистачът шумеше с метлата, премиташе угарките, хартийките и, заедно с този шум случайните звуци, които долитаха откъм вратата и отекваха на паважа. А Серьожа все си мислеше за ръмжащите тигри, за петнистия жираф и за слона, който движи с хобота си стрелката на часовника…

Някой го докосна по рамото.

— Какво, искаш да влезеш в цирка?

Серьожка видя висок човек с шапка и шлифер. С рунтави вежди и внимателен поглед. Серьожка не каза нищо, само сви рамене, като смяташе, че положението му и без думи е ясно.

— Да вървим! — Непознатият намигна.

Те свиха зад ъгъла. Човекът отвори стъклената врата и пусна Сергей напред.

— Добър вечер, Антон Константинович! — каза пазачът и стана.

— Здравей, Матвеич! — весело отвърна покровителят на Серьожка. — Това момче е с мене.

Те го качват по тясно стръмно стълбище, излизат в коридора и Антон Константинович, както си върви, казва на една жена:

— Маша, намери му едно свободно място. — А на Серьожка: — Как се казваш? Серьога? Е, бъди здрав, Серьога. Гледай и се весели.

— Благодаря! — смутено каза подире му изчервилият се щастливец.

— Иди горе — посъветва го леля Маша. — На последния ред има място.

Серьожка полита към галерията й в гърдите му удря силната вълна на музиката. Не забелязва как сяда. Сега цял е там — на слънчевата арена, където над жонгльора пърхат като пеперуди балони, линии, гривни. Струва му се, че самият той ловко подскача, подхвърля, лови, преобръща се и през цялото време следи нищо да не падне.

Светват прожекторите. И арената сякаш се удължи, стана по-голяма. В кръстосаните лъчи плавно се носи над редиците трапецът. На трапеца гимнастици. Стоят и не помръдват, сякаш са залепени, с протегнати напред ръце. А трапецът се издига все по-високо и музиката става все побърза… И ето гимнастикът увисва надолу с глава, а партньорката му ловко се спуска от трапеца и за един миг хваща ръцете му, поставя длани в длани, за да се върти под купола, да се свива и разтяга като пружина, и да хвърля на стените леки стремителни сенки, да предизвиква ту мъртва тишина, ту въздишки на облекчение, ту луди ръкопляскания.

В паузата правят шеги клоуните, а Серьожка търси с поглед Електроник. Кой знае защо го няма на десетия ред. Няма го и на единайсетия, и на дванайсетия… Момчето вижда как в оркестъра прелиства нотите цигуларят, как оправя папийонката си диригентът, как тръбачите се смеят на клоуна. А Електроник не се вижда.

— Атракционът „Чудесните сънища“! — с висок глас обявява конферансието. — Смесена група животни!!! Дресьор — Антон Антонов!!!

Зазвучава весел марш и излиза един дългонос чудак на нисък велосипед. Той натиска педалите с всички сили и изглежда много смешно, но Сергей само мимоходом го погледна. Момчето въртеше глава, оглеждаше редиците, докато светлината не угасна.

Изведнъж блесна зелена светлинка и запълзя около арената. Серьожка изтегна врат. Той видя, че по бариерата се движи тюлен. Черен, черен, лъскав като лустро. Меко се поклаща ту на една, ту на друга страна, тихо шляпа с перки, а на крайчеца на вдигнатия си нос държи зелена лампа. Носи я и не я изпуска.

Ето че скочи от преградата, подхвърли лампата право в ръцете на служещия и бутна в хълбока дългоносия чудак, който спеше на стърготините. Блесна светлина. Чудакът скочи. На арената — преспи сняг, ледени блокове и чудно черно животно. От удивление чудакът седна на преспата, а животното взе, че се размърда. Чудакът скочи ужасен: не било преспа, а бяла мечка. Тогава човекът взе да проверява другите преспи и за общо учудване от снежните покривки излязоха още две мечки — кафява и бяла. Кафявата веднага се качи на велосипеда и потегли покрай парапета, а белите приятели се помирисаха, запремятаха се, затъркаляха се като топки.

После белите мечки направиха стойка на предни лапи, кафявата продължаваше да препуска на велосипеда, човекът и тюленът жонглираха над тях с топки. Изведнъж в публиката се чу глухо ръмжене. Някои от зрителите се обърнаха, а кафявата мечка изведнъж спря велосипеда.

Ръмженето се повтори. Мечката наостри уши, застана на задни лапи и тромаво се преметна през преградата. Дресьорът успя да я хване за нашийника. Но мечката се изскубна и тръгна нагоре по стълбите, като плашеше публиката. Дресьорът вървеше подире й и високо казваше:

— Трофим, какво искаш? Да не те е повикал някой? Не обръщай внимание!

Серьожка притаи дъх: нима Електроник беше повикал мечката?

Трофим сумтеше силно, качи се на десетия ред и остана неподвижен пред седналото накрая момче. Момчето стана.

„Електроник“ — едва не извика Серьожа. Той се зарадва много: от мястото си добре виждаше, че е Електроник! И в същия момент се изплаши: ами ако в цирка е дошъл професорът или пък оня милиционер, който търси Електроник?… Но страхът му внезапно се изпари, тъй като събитията на десетия ред се развиваха стремително.

Дресьорът, поразен в първия момент, се успокои и радостно извика из целия цирк:

— А, та това е моят познат Серьожа! Защо проваляш номера, Серьожа?

— Аз не го провалям — отговори Електроник. — Искам да се здрависам с Трофим.

Над редиците се понесе лек смях.

— Е добре, здрависай се — разреши дългокосият чудак. — Здрависай се и бъди здрав!

Електроник някак странно изгрухтя и Трофим издаде същия звук. Трофим се изправи цял-целеничък, протегна голямата си лапа. Момчето стисна лапата с две ръце, пошепна нещо на мечката на ухо и пъхна в устата й бонбон.

Зрителите заръкопляскаха бурно.

— Юнак — тихо каза дресьорът на момчето и поведе мечката подире си. Трофим не се съпротивяваше.

А към Електроник вече бързаше тюленът, като шляпаше с перки и балансираше с гъвкавото си каучуково тяло, защото държеше голяма топка на върха на носа си. Хората, които седяха до Електроник, уверяваха после, че той не направил никакъв знак на тюлена, дори не издал никакъв звук: просто животното познавало това момче и било свикнало да ходи при него.

Но дресьорът беше смутен. Той не знаеше какво да си помисли. Дори му хрумна мисълта: дали странното момче не е повикало тюлена с безгласен сигнал — например с ултразвук. Впрочем, той веднага реши, че това е глупост: както е известно, от всички ултразвуци човек може да произнесе само „кис-кис“.

Тюленът се спря, грациозно изви шия и подхвърли топката на Електроник. Електроник я улови ловко и я хвърля обратно, като плесна при това с длани. Така играха те, докато не предизвикаха аплодисменти. Черният жонгльор легна на стълбището и заудря с перки. После взе с носа си топката и се върна при дресьора.

Номерът продължаваше и Сергей не знаеше накъде да гледа. Той махаше с ръка, правеше знаци на приятеля си, гледаше косо към манежа. А там за някаква си минута пак всичко се измени. Разцъфнали дървета, полянки, големи сиво-червени камъни, сини вирове… Ходят дългокраки чапли, весело играят маймуни с къси гащета, пасе на полянката рогата антилопа.

А чудатият Антон Антонов пак спи. Чаплите прекрачват спящия, почукват го леко с острите си човки. Маймуните му свалиха обувните и извадиха от джоба му устна хармонична, измъкнаха под главата му шапката. Антилопата меланхолично дъвче вратовръзката му.

Скочи Антон Антонов, спусна се да си вземе нещата. А маймуните с обувките, шапката и хармоничката се метнаха на гърба на антилопата, хванаха се за рогата и дим да ги няма… Антилопата скача по кръга, Антон Антонов се препъва в камъните, прескача през вира и не може да догони крадците. А на всичко отгоре взеха, че излязоха от водата и крокодили. Размърдаха се, повдигнаха се „камъните“: пътят на човека препречиха хипопотамите — единият тъмносив, другият розов. Разтвориха огромните си червени уста като пещери с острите бивни, сякаш искат да кажат: „ха де, смелчако, влез де…“

И разбира се, на клетия чудак Антон Антонов помогна не някой друг, а момчето от десетия ред. Чу се рязко подсвирване. Маймуните скочиха от антилопата и хукнаха към партера. А хипопотамите от учудване затвориха шумно устата си.

Маймуните седнаха на стъпалата и с издадени напред устни отчаяно жестикулираха и замърмориха: „Ух, ух, угу“.

— Угу, ух, угу… заука в отговор Електроник и завърши неразбираемата си реч с един рязък вик: — „Ак!“

Крадците хвърлиха награбеното и в паника хукнаха към арената. Сергей се скъса да се смее! Той едва не падна от стола. А Електроник каза на Антон Антонов:

— Ето нещата ви. — И се обърна към седналите пред него: — Подайте му ги, моля.

Циркът закънтя от викове, екнаха ръкопляскания. От втория балкон летеше звънлив момчешки глас: „Ура! За най-добрия в света дресьор — ура!“

Антон Антонов почака да утихне шумът и се обърна от манежа:

— Серьожа, да не би да си вълшебник? Ти знаеш езика на дивите животни?

— Не — отговори Електроник при всеобщо внимание. — Не съм вълшебник. Просто изучавах сигналите на животните и разшифровах някои кодове.

— Повикай хипопотама! — помоли някой от публиката.

— Не зная кода на хипопотамите — рече момчето.

Всички кой знае защо се засмяха.

А Антон Антонов реши да продължи номера и весело извика:

— Ще се опитам да се справя с него!

Той смъкна смешния си костюм, дръпна бутафорния си дълъг нос и се оказа по лъскаво трико — висок, мускулест, ловък. Оркестърът гръмна и антилопата затича по кръга, като прескачаше хипопотамите. Чаплите се завъртяха в танц. Маймуните се качиха на въртележката. На зъбатите крокодили бяха сложили намордници. И хипопотамите закрачиха в такт, високо вдигаха крака и поглеждаха под вежди с малките си очички. После Антон Антонов им подаваше салата с грамадна вилица, безстрашно пъхаше глава в разтворените им уста и накрая се запремята във въздуха върху гърбовете на бягащите великани.

Под бодрите звуци на фанфарите избягаха от арената антилопата, шимпанзето, чаплите, премина в тръст розовият хипопотам. А сивият хипопотам упорствуваше и не искаше да си отиде. Той наближи до преградата и почна да отваря и да затваря уста, сякаш се прозяваше.

— Петя иска да спи — обясни дресьорът и помоли хипопотама: — Петя, не задържай зрителите. И те са уморени. Да вървим!

— Нека си спи — предложи от място Електроник.

Но хипопотамът не лягаше и не излизаше, колкото и да го уговаряше стопанинът. Той все се прозяваше и прозяваше. Тогава Електроник стана и тръгна към манежа. Той храбро се доближи до сивия шишко, наведе се и взе от пода малка пръчка.

— Сега Петя ще спи — каза Електроник и скришом хлъзна пръчката по корема на хипопотама.

Петя послушно легна.

— Видях все пак… — пошепна Антонов на Електроник. — Хитрец!…

Момчето потупа хипопотама по хълбока и той стана.

— Сега се поклони — заповяда Електроник.

И пак само дресьорът забеляза, че тънката пръчка погъделичка щръкналото ухо. Така правеше през време на представлението и самият Антонов.

Петя закима и тръгна заднишком. Антон Антонов скочи на гърба му и замаха с ръка. Така под аплодисментите на зрителите те се скриха зад кулисите.

Публиката не си отиваше, викаше артистите. Оркестърът гърмеше тържествено. Конферансието тържествено сочеше към кулисите.

Завесата се дръпна и се подадоха две глави. Хипопотамът изглеждаше съвсем равнодушен. Антон Антонов сияеше и пращаше въздушни целувки. Но очите му бяха сериозни и съсредоточени. Те търсеха познатото момче. Търсеха го на арената, по пътеките, в редовете… И не го намираха.

(обратно)

Разговор с гъсока и змееносеца

Върнаха се от цирка късно. Серьожа предчувствуваше, че с право ще го гълчат в къщи, и не можеше да измисли как да се отърве от неприятностите. Разбира се, и с пръст няма да го пипнат, но непременно ще му четат морал. Какви добри и послушни синове имат хората и какви щастливи родители имат тези синове. В десет часа всички момчета лягат в леглата си и никой не изчезва в тъмното, не кара родителите си да се тревожат… С една дума, ще има доста укори, от които можеш чак да се разревеш. Слушаш, слушаш — и ти се струва, че на гърба ти един след друг слагат големи камъни и ти все се прегъваш под тежестта им и не можеш свободно да си поемеш дъх. Каква сила имат само тези жални думи!

Нашите приятели стигнаха вече до входа и изведнъж товарът се свлече от гърба на Серьожка. Той беше измислил изход.

— Електроша, ти си спокоен човек… — започна той.

— Да, спокоен съм.

— Можеш ли да слушаш спокойно всякакви жални думи?

— Мога.

— Тогава ето що…

Серьожка разви най-подробно плана си. Главното беше мълчаливо да изслуша всичко, да се откаже от вечеря и, като каже, че го боли глава, да легне да спи.

— Пък аз ще се промъкна после, имам ключ. — И Серьожа поведе Електроник към асансьора.

Още щом вратата след Електроник се затвори, Сироежкин разбра, че няма да избегне укорите. Защото трябваше да знае какво става зад вратата. И все пак беше по-приятно да подслушваш, отколкото да стоиш пред майка си с наведена глава. Серьожка долепи ухо до ключалката и чу следните думи.

Майката. Серьожа, така не бива. Знаеш, че ние с татко ти се тревожим. Поне да беше позвънил…

Пауза.

Майката. Нима е толкова трудно да се намери в цирка телефон? Добре че се сетих да позвъня на Каролкови и Вова каза къде се губиш.

Пауза.

Майката. И изобщо защо от други хора трябва да научавам за твоите работи? Добре тичаш, увличаш се по математиката, пишеш интересни статии в стенния вестник… Но защо за това не знаем нищо нито аз, нито баща ти?

Пауза.

Честно казано, такъв разговор Серьожка не очакваше. И вече съжаляваше, че не е той сега от другата страна на вратата. Ех, какъв простор би дал на езика си! Така би описал своите (по-точно на Електроник) успехи, че биха му простили всички грехове за две седмици напред. А пък този Електроник какъв чудак е, хич не се досеща за това! Изпусна такъв удобен момент…

И Серьожка от възбуждение дори драсна по вратата…

Майката. Защо си станал такъв потаен? Защо мълчиш?

Бащата (вика от стаята). Сега той е премного знаменит, за да разговаря с нас!

Майката. Да, виждам, че успехите ти замаяха главата. Ха иди да вечеряш.

Електроник (пресипнало). Не ми се яде, изядох пет пироги.

Серьожка се усмихна: най-сетне и Електроник отвори уста, кара точно по неговите съвети. И тук нашият заговорник побледня. Още първата фраза на Електроник предизвика неочаквана реакция…

Майката (изплашено). Защо ти е прегракнал гласът? Навярно си ял пет сладоледа, а не пироги!

Електроник (прегракнало). Не, пироги.

Майката (разтревожено). Но къде си простинал?

Електроник (съвсем пресипнало). Спи ми се. Здрав съм. Боли ме глава.

„По-добре съвсем да си беше мълчал! — възмущаваше се зад вратата Сироежкин. — Или да беше признал, че си ял сладолед. Тогава всичко е ясно — ангина. А защо си спомни за главоболието? Когато боли глава, никой не те закача. Но щом има хрипове, че още и главоболие, това вече е подозрително. Току виж, че мама надзърне в гърлото му и види, че пред нея не стои нейният син!…“

От преживяванията и страха съвсем здравият Сироежкин се изпоти и усети слабост в краката…

Майката (съвсем паникьосана). Колко ти е студено челото! Веднага в леглото! Сегичка ще ти дам юргана!

Бащата (изскочил в коридора). И утре сутринта — лекар!

Серьожка така се изплаши, че още половин час или дори час ходи по площадката на стълбището. Когато отвори вратата, ръката му трепереше. Като стигна до леглото, той побутна Електроник. После много предпазливо го настани в гардероба, заключи вратичката, скри ключа под възглавницата и си даде дума никога вече да не възлага на Електроник обяснения с родителите му.

На сутринта не стана нужда от лекар. Серьожка предварително оправи леглото си, показа на майка си гърлото и дори си измери температурата. И за да навакса изпуснатото, в най-ярки цветове обрисува своите победи.

Баща му и майка му отидоха на работа с повишено настроение. Предполагаемата потайност в характера на сина им се беше изпарила заедно с простудата.

Още щом вратата след родителите му се затвори, Серьожка отключи гардероба и поздрави приятеля си:

— Здравей! Вече не те боли гърлото, а?

— Не ме боли.

Електроник спокойно излезе от гардероба, като държеше купчина книги и изгорялата крушка.

— Половината не можах да прочета — оплака се той. — Другият път ми дай и запасна крушка.

— Ако можех, бих ти подарил хиляда прожектора.

— Не са нужни хиляда — отговори Електроник. — По-добре ми дай запасни части от телевизора, ако имаш.

— Имам развален транзистор — спомни си Сергей. — А защо ти е?

— Става. През нощта ще монтирам в себе си телевизор. И денонощно ще получавам нови знания.

— И няма ли вече да ходиш на училище? — изплаши се Сергей.

— А, защо, ще ходя — успокои го Електроник. — Работата е много проста. Аз например мога да отговарям, когато съм на дъската, а в същото време ще приемам вълните на телевизионната кула.

— Ти си най-добрият изобретател в света! Ти си най-добрият в света дресьор! — от удоволствие Сергей се засмя като си спомни как вчера Електроник взе ума на целия цирк. — Разбрахме се, нали! — завика той. — Ще ти дам транзистор, но ти ще ми разказваш филмите, които не ще мога да гледам.

— А защо се смееш? — попита Електроник.

— Спомних си как здравата изплаши маймуните, Електроша, а с кои още от дивите животни и птици можеш да разговаряш?

— С враните, гъските, лястовичките, делфините, лъвовете, тигрите, вълците…

— Чудесно! Значи историята за Маугли, как той живял в джунглите и разбирал всички диви животни, и дружал с тях, и се борил с тигъра Шир-Хан — всичко това не е измислено? Всичко това наистина е могло да се случи?

— Разбира се, можеш да се научиш да разбираш всички животни и тогава лесно ще ги управляваш — потвърди Електроник. — Сигналът за опасност, записан на магнетофон, ще прогони от полето враните. Делфините ще разучават къде има пасажи с риба и морски течения. А лъвовете в резервата ще бъдат викани за обяд по радиото. Трябва да се понаблюдават, да се съпоставят сигналите с поведението им и тогава ще стане ясно каква информация носи всеки сигнал, какво точно означава.

— Сече ти ума, Електроша! — с уважение каза Серьожа. — Как си се сетил за тия неща?

— Професорът ме учи. Той е най-великият човек, когото познавам. — Колкото и да е странно, винаги равният глас на Електроник звучеше почти тържествено.

Серьожка не забеляза това. Той беше премного възбуден.

— Слушай, Електроник, я поговори, моля ти се, с мене. Ти ще си дресьорът, пък аз… Какво да избера, та лесно да те разбирам? — Аз ще съм гъсок! Честна дума, ще съм съобразителен гъсок. Тази птица ми е добре позната.

Серьожка замаха е ръце, зашляпа по пода с босите си крака и дори погледна пръстите си — дали по тях няма ципи. После протегна врат и засъска страшно.

— Приличам ли? — завика той.

— Га-га-га — каза Електроник.

— Какво? — попита Серьожка.

— Га-га-га-га-га — продължи Електроник.

„Гъсокът“ в недоумение сви рамене:

— Не разбирам.

— Не разговаряй — напомни му дресьорът. — Изпълнявай командите.

„Гъсокът“ имаше такъв смаян и безпомощен вид, че дресьорът престана да гака и каза:

— Добре. Ще разшифровам тези сигнали. Три пъти „га“ значи: „Пазете се, пазете се!“ Пет пъти „га“ — „Да не се задържаме тук, да вървим нататък“, Шест пъти — „Тревата на тази поляна не е кой знае каква, но общо взето може да се пасе“. А фраза от седем „та“ е най-приятната: „Тук има какво да си похапнем“. Разбрано ли е?

Серьожка само мигаше.

— Разбрано… Пък аз си мислех, че това е най-глупавата птица: кряка си да се намира на работа. Значи, когато по-рано сме играли на „гъски и вълци“, ние сме разговаряли точно като гъски.

Серьожка скочи и издекламира:

Гъски, гъски!         Га, га, га! Искате ли да ядете?         Да, да, да!

Жалко — каза той и въздъхна, — че вече съм станал голям за тази игра. Инак бих накарал всички „гъски“ да говорят само на гъши език. И ние бихме надхитрили всички „вълци“. Пък какво толкова ще съжалявам! — съвзе се Сироежкин. Той се покашля и продължи с достойнство: — Ние с тебе, Електроник, не сме малки, ние трябва да движим науката. Хайде например да преброим колко звезди има на небето!

— Че те вече са преброени — спокойно каза Електроник. — В нашата Галактика, наречена Млечният път, има около сто и петдесет милиарда звезди.

Серьожка поклати глава:

— Множко са. Бях чувал, че са много, но не запомних точно колко. И още бях чел, че на планетите, които се намират при същите условия като Земята, непременно имало живот и разумни същества.

— Едни предполагат, че тези планети са няколко милиона, други — че са по-малко — уточни Електроник.

— Пък аз все си мислех — защо тогава не получаваме никакви сигнали от другите светове?

— Може би защото Земята се намира далеч от центъра, в слабата спирална клонка на Галактиката? — предположи Електроник.

— Зная, че живеем на самия край на Млечния път — махна с ръка Серьожка. — Но нали нашите радиотелескопи разучават другите галактики. Апаратите са поставени в действие. А никакви сведения не постъпват. Сякаш са ни забравили.

— На нас просто не ни обръщат внимание — потвърди Електроник. — Например учените, които живеят на далечна планета, на някоя съвсем друга галактика, могат да предположат, че атмосферата на Земята е нажежена до милиард градуса. Защо? Отговорът е прост: тези учени измерват температурата на атмосферата по силата на радиоизлъчванията на Земята. А на Земята работят мощни телевизионни предаватели, които дават силни излъчвания. И ето че на далечната планета вестниците пишат: Земята постепенно се разпада от високата температура…

— И тъй да е — мрачно каза Сироежкин. — Все пак ние улавяме техните сигнали. А ти ще можеш ли да ги разшифроваш?

— Ще опитам.

— Разбира се, ще можеш! — Сироежкин никак не се съмняваше в способностите на Електроник. — Хайде аз да ти изпращам тайнствени сигнали от далечна планета, а ти ги разшифровай.

— Добре — каза Електроник. — Съгласен съм.

Серьожка за миг се преобрази. Той покани Електроник да седне на бюрото, подаде му молив и тетрадка. Отвори гардероба, извади всички чекмеджета за бельо. На пода полетяха палта, куртки, шапки, изгладено бельо.

— Не ме гледай! — викаше Серьожка, като хващаше разни неща и не знаеше какво да навлече на себе си. — Засега се съсредоточавай. Ти чисто и просто си землянин. А сега пред тебе ще застане жител от друг свят!

И той наистина се яви пред землянина в такъв вид, че ако на мястото на спокойния Електроник беше някой друг, той не би знаел какво да си помисли. Можем да бъдем сигурни, че и родителите не биха познали сина си в това странно същество, увито в бял чаршаф от глава до пети и обвързано с пъстри шалове, с черни очила, със синя шапка от торшон и с ярки линии от червило по бузите.

— Прекрасно — каза Електроник. — Видът ти никак не е земен. — Аз съм готов.

— Първо да изберем звездната система, в която се намирам — тържествено заяви жителят на другия свят. — Та да звучи красиво. Голямата мечка, а? Мъглявината на Андромеда? Скорпион? Но какво да бъде тогава? Мечка, андромед или скорпион? Не искам! Ще бъда… Ура, сетих се! Ще съм змееносец от планетата на Съзвездието Змееносец!

— Слушам те, змееносецо — напомни за себе си землянинът.

— Сега… Внимание!

Серьожка изтича в съседната стая и почука с юмрук по стената. Като се убеди, че звукът е силен и ясен, взе от масата желязната ваза, започва да почуква: точка — тире — точка — тире.

— Хайде разшифровай! — викна Серьожка.

— Тук няма нищо за разшифроване — каза Електроник и влезе. „Аз, Змееносецът, изпращам пламенен привет.“ Азбуката на Морз. Метод, отдавна остарял в телеграфа. Не можеше ли да предадеш поздрава си по-тайнствено?

— Нищо друго не можах да измисля — призна си змееносецът.

— Тогава това никак не е интересно — прозвуча присъдата на землянина.

— А откъде да знам какъв е животът там, на този Змееносец! — ядоса се Серьожка. — Може би там дърветата пасат по ливадите като крави. А кравите обратно — растат на опашки! Откъде да знам какви са на змееносците ръцете и краката, очите и ушите и какво ни съобщават за себе си! О, изгорях от жега с този калпак!…

Змееносецът нервно смъкна от главата калпака и почна да се съблича. И наистина, положението му беше сложно. И землянинът, изглежда, разбра колко трудно е да си представител на друг свят.

— Не се сърди — каза той, — хайде да играем на обратното. Да изпращаме наши сигнали от Земята.

— А ти знаеш ли какво трябва да предаваме? — зарадва се Серьожка.

— Зная. Записвай. Сега ще съставим системата.

Електроник ходеше из стаята и разсъждаваше:

— Наблюденията показват, че във Вселената действуват едни и същи физични и химични закони. Затова взаимното разбиране с други светове е възможно. Като начало ще изпратим редица условни знаци.

— С какво ще ги изпратим? — учудено попита Серьожка другаря си.

— Това няма значение — дали ще е със светлинен лъч или по радиото. Важен е самият принцип на космическите преговори. Пиши: две точки, знак за повече, точка. Три точки, знак за по-малко, четири точки.

Серьожка записа:

..>. …<….

— Сети ли се? — попита Електроник — Да предположим, че в първия случай това са две кратки светвания, после дълго светване и пак кратко. Така ние установяваме математическите знаци. И преминаваме към обясняване на алгебрата. Предаваме неравенството и се запознаваме с абстрактно число, например: сто плюс „а“ е повече от десет плюс „а“. (Серьожа записа: 100+а>10+а). После се запознаваме с въпроса. (Серьожка пише: х+10=111; х=?; х=101). Обясняваме единицата дължина на нашето време. И така нататък.

— Гениално! — въздъхна Сироежкин. — Никак не ми е дошло на ум, че и космическият език е също математика. Май и аз ще стана математик-програмист — добави той вече за себе си.

— Всичко това не съм го измислил аз, а учените — каза Електроник. — Нарича се „линкос“ или „лингвистика на космоса“. Линкос обяснява какво е човекът, какво е поведението му, какви резултати в науката и практиката е постигнал. Може би съществуват и други космически езици, които аз не зная, но главното в тях ти вече си забелязал: всички са изградени върху математиката, защото тя е разбираема за разумните същества на Вселената.

Серьожка лукаво се усмихна, като слушаше всичко това. Докато Електроник приказваше, той измисли един много хитър въпрос.

— Кажи, Електроник, може ли да се предаде с този линкос това, което ти говори вчера с майка ми?

— Разбира се — веднага отговори Електроник — Няколко лица водят разговор на математическа тема, няма значение за какво именно става дума. Как да набереш телефонен номер, как да вечеряш, как да легнеш да спиш — всичко това може да се изрази математически. Действуващите лица са три. „А“ — твоята майка — поставя задачите. „В“ — това съм аз — винаги решава задачите вярно. „С“ — това си ти — обикновено се бърка, дава неправилни отговори. И така „А“ моли „С“ да реши задачата: „Защо не позвъни, защо не вечеряш, защо ти е прегракнал гласът?“ „В“ решава задачата вярно: „Изядох пет пирожки, искам да спя, здрав съм“. Но „А“ — твоята майка — казва: „Лошо!“ Защото тя е питала „С“, т.е. тебе, а не „В“. На сутринта „С“ дава на „А“ същите отговори и тогава „А“ го хвали: „Добре!“ Ето че е обяснено правилото за вежливост: не отговаряй на въпрос, който не е отправен към тебе.

— Ха-ха-ха-ха! — залива се в смях Сергей. — Юначага, разбрал си кое как трябва да е. Давам ти честна дума: с мама ще говоря само аз.

Той пише нещо на лист, после сгъва листа през средата.

— Сега прочети мнението ми по един много важен въпрос. Пък аз да измия червилото от лицето си.

И той изтичва в банята.

Електроник разгръща листчето и чете.

„Защо да търся жители на други светове, когато живият нечовек, моят приятел и брат по разум, винаги е редом с мене??? Наричат го Електроник!!!“

А под тези редове са нарисувани две смешни човечета, които стоят, хванати за ръка.

— Благодаря — казва Електроник. — Ти си истински приятел. Знам това.

(обратно)

Добре, че кучетата не говорят

— Теорията си е теория — каза на излизане от банята Сироежкин, — а практиката е преди всичко. Щом ти си най-добрият в света дресьор, хайде да направим един опит. Сега ще примамя някое куче, за да си поговорим с него. Какво ще кажеш, Електроша, харесва ли ти идеята ми?

— Харесва ми — казва Електроник. — Доведи куче.

Сироежкин веднага се спусна по стълбите, огледа двора. И разбира се, нито едно куче. Само Бясната колбаса вечно спи на припека, грее проскубаните си хълбоци. Добре че си спомни за нея и взе примамка. Това безразлично към всичко на света, освен към собствената си опашка, и въобще глупаво дворно куче веднага се преобразяваше и подлудяваше, когато видеше колбас: скачаше, ръмжеше, изпускаше слюнки. Затова всички го наричаха Бясната колбаса. Само стопанинът, портиерът, помнеше, че истинското име на кучето е Астра.

Не беше никак трудно да примамиш Бясната колбаса в асансьора с нейното любимо лакомство и да я изкачиш на осмия етаж. И в апартамента то влезе с готовност, не сваляше поглед от силно съблазнителното парче и скимтеше от нетърпение.

Изведнъж Бясната колбаса заръмжа силно и козината й щръкна. Какъв лай само се раздаде из апартамента! Кучето сякаш се отпуши след десет години мълчание: никога в живота си не беше лаяло така отчаяно.

Отначало Сергей не се досети какво беше предизвикало този лай. Но Бясната колбаса недвусмислено се спускаше към Електроник, мъчеше се да го хване за крачола, но веднага страхливо се отдръпваше и не спираше лудия си лай, сякаш искаше да събере в апартамента на Сироежкини всички съседи. Серьожка хвърли на пода колбасът — това не направи на скандалджийката никакво впечатление. Тя ставаше все по-зла и по-зла.

Най-после Електроник, който наблюдаваше спокойно кучешката ярост, прояви способностите си: той се разлая, заскимтя и издаде още някакви странни звуци. Бясната колбаса веднага млъкна, дори седна. Но изведнъж навири муцуна и зави пронизително и ужасяващо, сякаш в къщи бяха внесли мъртвец.

По гърба на Сергей полазиха тръпки. Той не можеше да издържи повече. Бързо отвори вратата и изгони разяреното куче. После вдигна от пода колбасът, изскочи на площадката и хвърли парчето подир госта. Да не вдига шум по стълбището.

— Ух-х! — Сироежкин избърса потта от челото си. — Бре, че лудо куче… Как мислиш, какво му стана?

— Изплаши се от мене — рече спокойно Електроник.

Опитът се провали. Дворното куче се оказа по-опърничаво от хищниците.

— Винаги съм си мислил, че кучетата са най-загадъчните и неразбираеми същества — направи извод Сироежкин.

— А професорът счита, че най-загадъчното същество е червеният лисугер — каза Електроник. — Помниш ли, аз ти разказвах, как той избяга и сега скита из целия град?

— Лисугерът с най-правдивите очи — спомни си Сергей.

— Не си ли го срещал? — попита Електроник.

— Не съм.

— Можеш дори да не го забележиш: той тича много бързо. Според мене той решава някаква своя задача.

И тогава Серьожка се досети защо лаеше Бясната колбаса. Тя веднага беше подушила кой е Електроник. И така появи се трето същество, което знаеше тяхната тайна. Добре, че то не можеше да говори.

— Стига глупости! — решително каза Сироежкин на Електроник. — По-добре се стягай за училище и изкарвай петици. И помни тайната!

(обратно)

Гнетът на тайната: „В края на краищата, аз съм човек!“

Странен стана животът на Серьожка. Той беше свободен човек — нито уроци, нито домашни. Свободен като птица: където иска, натам лети!

Електроник всеки ден носеше бележника с новите петици. В „Програмист-оптимист“ постоянно се срещаше името на Сироежкин. През време на уроците децата само чакаха момента, когато Сироежкин ще вземе думата и ще ги учуди. Веднъж Електроник в разказ за зоопарка сбърка живия слон с шахматната фигура1 и написа, че слонът е отишъл на h8. Всички взеха това за остроумна шега.

Галина Ивановна често даваше за пример Серьожа: напоследък той седеше много внимателно, не шушукаше, не надничаше в чужди тетрадки, не закъсняваше — с една дума, беше най-прилежният ученик. Макар Гусев по времена такива хвалебствени речи се обръщаше към Сироежкин, намигаше му и смешно дърпаше яката си, за което винаги му правеха забележка:

— Гусев, не се върти!

Никой в класа, освен Макар и Електроник, не разбираше тази малка пантомима. Веднъж те се сблъскаха лице с лице в един чужд двор и Гусев, както винаги почна да извърта името на Сироежкин по всевъзможни начини. Не знаем какво е станало с този толкова тих Електроник, но той само скочи на бетонния парапет на стълбището и в същия момент Макар усети, че виси във въздуха. Момчетата, които тичаха покрай тях, останаха като заковани и не повярваха на очите си: непознато слабичко момче държеше за яката известния кавгаджия Макар Гусев. Държеше го без каквито и да било усилия в протегнатата си ръка, като котка, която е сторила някаква пакост, и съвсем спокойно му казваше:

— Аз съм вежлив човек. Не се бия. Имай предвид това. Не се закачай. Пресечи улицата при зелена светлина. Учи математика.

Макар безпомощно риташе с крака, съскаше като истински гъсок, хрипаше:

— Ще уча…

Най-после Електроник бавно отпусна ръката си и кавгаджията седна на стъпалата.

Минаха три-четири минути, докато Макар се съвземе: никога в живота си той не беше изпадал в такова ужасно, непознато за него положение.

— Ти какво, Сироежкин, да не си от желязо? — измърмори начумерено Макар. — Е добре!… Мир ли? — И той подаде ръка.

— Мир — съгласи се Електроник и помогна на Макар да стане.

— Човек дори да не се пошегува… — сърдито каза Макар. — Добре де, вече няма да има никакви сравнения! — Той блъсна приятелски Електроник по хълбока и разтърси ръката му: — Охо! Та ти си имал стоманени мускули! Натъртих си юмрука… И хайде да не си спомняме за случая с телескопа. Ако искаш да знаеш, след тебе и аз погледнах през него и едва не ослепях… Ей, вие! — викна той на свидетелите. — Какво сте се спрели? Не сте ли виждали как тренира шампион щангист? Елате де, кой иска да изпита силата му.

Желаещи да премерят силата си с шампиона не се намериха.

Така беше сключен мир, за който не знаеше дори виновникът на случката. Сироежкин, разбира се, забеляза, че Макар се е променил, но реши, че това е от уважение към математическите му способности. Има си хас! Наскоро дори Професора се отби при него, помоли го да решат една задача по физика. Сергей иронично погледна приятеля си и каза важно:

— Виж какво, драги Професоре! Знаеш ли колко знания съхранява човешката памет? Цяла библиотека от трийсет хиляди книги!… Нима твоите са по-малко.

— Взе да се перчиш, а? — обиди се Професора.

— Човек трябва да развива собствената си памет — отвърна Сироежкин и хлопна вратата. Той се боеше да не би Професора да влезе в стаята и да види Електроник.

Каквото и да си приказваме, но е приятно, дори ако те считат за перко, да знаят, че ти можеш да чаткаш като орехи разните там задачи.

Славата беше дошла при Сироежкин от само себе си. Дори не беше дошла, а беше прелетяла, яздеше напето пред него на врани коне, тръбеше с фанфари и като сянка не изоставаше нито крачка. Звънна по телефона в училището треньорът от стадиона и помоли да предадат на Сироежкин непременно да се запише в тяхната секция. Учителите, когато го срещаха, казваха на Серьожка по нещо приятно, нещо хубаво. Спартак Неделни, гордостта на цялото училище, повикваше чипоносия седмокласник и се ръкуваше с него. Дори замисленият Виктор Попов го попита не се ли увлича по музика. И Сироежкин изведнъж забрави как Попов го беше ударил с вратата по челото.

От такава гръмка слава понякога му ставаше просто горещо. Бузите на Сироежкин пламтяха. Но той се държеше с достойнство. Ако му зададяха неочакван въпрос, отговаряше дипломатично: „Ще помисля… И аз мисля така…“ Или пък отклоняваше разговора, като разказваше онова, което беше научил от Електроник. И го слушаха внимателно: той говореше за интересни неща.

На учителя по физическо възпитание Сироежкин каза:

— Решил съм да не се занимавам с лека атлетика не ми стига времето. И освен това не е вярно мнението, че по-рано хората са били по-силни, а сега науките ги правят по-слаби. Наскоро в един музей взели рицарски костюми и ги премерили на хора със среден ръст. И всички доспехи се оказали малки. Та нека си приказват, че едно време имало яки мъжаги и великани!

Разбира се, физкултурникът не се съгласи със Сироежкин и го помоли да си помисли. Но изслуша с удоволствие неизвестната на него история, дори попита откъде Сироежкин знае за рицарските костюми.

— Четох в един английски вестник — каза Сергей. — Само че забравих в кой.

По-рано Сироежкин дори не си представяше как може леко и вдъхновено да лъже. Разбира се, не за доспехите, за тях той наистина беше чел във вестника. Но не в английски, а в „Пионерска правда“. И въпросът не е само до този, „английски вестник“, което се беше изтървало от езика му. Сироежкин взе да забелязва, че понякога лъже там, където никак не е нужно да се лъже.

Веднъж Таратар го срещна на двора, спря го, попита, го къде отива. Серьожка каза, че бърза за книжарницата да си купи пълното събрание на съчиненията на Бурбаки, знаменити математици. А отиваше на волейболното игрище, където се и озова след минута. Веднага излъга децата, че е решил една много сложна задача, макар че именно в този момент над нея се мореше в къщи Електроник. С една дума, Серьожка стана ужасен лъжец. Той стигна в хвалбите си чак до там, че се обяви за изобретател на „линкос“. И от този ден целият двор се раздели на земляни и гости от космоса, които водеха безкрайни преговори.

Но ако съвестта на Сироежкин в такива минути мълчеше, това не значи, че животът му беше лек и безгрижен. Никой дори не подозираше какви мъчения се стовариха върху нашия герой.

Сутрин, когато в училището вече беше ударил звънецът и в класовете скърцаха тебешири и писалки, когато родителите на учениците бяха отишли на работа, от входа на десететажния жилищен блок се показваше една леко приведена фигурка и бързаше да се скрие зад ъгъла. Слънцето заливаше с ярка светлина просторният двор и го правеше още по-голям, портиерите поливаха със змиевидните маркучи лехите с цветя, дърветата, асфалта, безгрижно чуруликаха врабци по храстите. А Серьожка, нахлузил до очи каскета, като крадец се оглеждаше и бягаше от своя двор. Струваше му се, че стотици и хиляди отворени прозорци го гледат право в гърба и тържествуват: „Аха! Вижте как същият този знаменит Сироежкин се крие от целия свят. Галина Ивановна! Таратар Таратарич! Елате на прозореца и погледнете тази знаменитост! Тогава вие може би ще се досетите, че на втория чин до Професора съвсем не седи истинският Сироежкин. Лъжа! Позор!!! Престъпление!!!“

Да, в такива минути Серьожка се чувствуваше истински престъпник. Тайната, за която знаеха само той и Електроник, го караше да се свива, да се оглежда, тя тревожно чукаше в гърдите му. Страшно беше да си помисли, че лъжата може да се разкрие.

Серьожка отдалеч оглеждаше всички минувачи. Ами ако ненадейно срещне някой познат или, още по-лошо, някой учител? Непременно ще го попита защо не е на училище. Ами ако учителят е излязъл от урок и там преди пет минути му е отговарял Електроник, какво ще си помисли, като види втори Сироежкин на улицата?

И често се отбиваше бързо-бързо встрани от минувачите, а после облекчително въздъхваше: стори ми се…

А колко мъки струваше да се запази тайната!

Една вечер се позвъни в къщи и Сергей изплашено чу познат глас. Таратар! „Сега ще отворя“ — викна Сергей и се втурна в стаята. Електроник седеше на бюрото и се занимаваше едновременно с две неща: решаваше задача по алгебра и изучаваше английски език, като беше хванал учебната програма (той, както обеща, за една нощ монтира вътре в себе си миниатюрен телевизор).

— Таратар! Пъхай се в гардероба! — с трагичен шепот завика Сергей, но в отговор чу формули и английски думи. Тогава Сергей хвана Електроник за раменете, натика го в гардероба, заключи и хукна към вратата.

— Аз вече се канех да си вървя — добродушно каза Таратар, като се ръкува със Сергей.

— Разтребвах — започна да го усуква Сергей. — Тук е толкова разхвърляно…

— Аз за минутка — продължи учителят, като слагаше шапката си на стола и не забеляза колко блед беше станал Сироежкин. Ти ми беше казал за съчиненията на Бурбаки, та наминах да ги видя.

Бледият отличник за един миг поаленя.

— Ай, аз съвсем забравих, че дадох тези книги на един познат, на чичо си. Той е доктор на науките. И тъкмо препрочита Бурбаки.

— Жалко — поклати глава Таратар.

Той протегна ръка за шапката си и я отдръпна: до него в гардероба нещо задрънка.

— Хм — мустаците на Таратар щръкнаха въпросително, — там е станала някаква авария.

— Котето — хрумна на Сергей. — Имаме много мишки. Цял ден лови.

— В гардероба? — учуди се учителят.

— Защо не? Котките виждат и в тъмното.

Коленете на Сергей трепереха, докато Таратар мълчаливо стоеше до гардероба. Най-после той взе шапката си.

— Няма ли да си патиш от майка си? — попита той.

— Не, тя ужасно се бои от мишки.

— Добре, ще намина друг път, когато чичо ти прочете книгите.

Бавно, много бавно учителят тръгна към вратата. А Сергей, макар да пристъпяше подире му, сякаш бягаше в състезание на сто метра: така силно туптеше сърцето му.

Като затвори вратата, Сироежкин се просна на дивана и цяла вечност лежа, без да мръдне, докато в гардероба пак зашава Електроник… Той излезе от гардероба много спокоен, без да разбере какъв страх беше брал приятелят му.

Милиционерите също караха Сироежкин да се стряска, той ги заобикаляше отдалеко. Серьожка прочете във вестника, че професор Громов излязъл с доклад на конгреса на кибернетиците. И там, в този доклад за самообучаващите се машини, направо беше казано: „За съжаление, ние не можем сега да демонстрираме оригиналния модел. Той ще бъде показан по-късно.“

Значи все още търсят Електроник. Началникът на милицията навярно е свикал своите бързи сътрудници и им е заповядал: „На всяка цена да се намери Електроник! Белези: чип нос, синя куртка, под куртката щепсел за включване в електрическата мрежа. Особени белези: той е най-добрият в света фокусник, дресьор и математик. Проверете всички отличници в училищата!… Какво? В училището на младите кибернетици се е прославил Сироежкин? Пак същият Сироежкин, на когото правиха рентгенов преглед! Тогава той ни излъга, но сега всичко е ясно. Той крие Електроник у дома си — най-вероятно — в гардероба!“

И тогава — прощавай, Електроник, прощавай, най-добри ми приятелю…

Не, той ще се постарае да запази тайната. В края на краищата колко неща в света са интересни и пълни с изненади поради тайната. Инженер Смит и приятелите му попаднаха на необитаем остров и не се досетиха, че там, съвсем наблизо живее могъщият капитан Немо. Ако знаеха това и се надяваха на неговата помощ, те не биха построили своето прекрасно убежище в скалата, не биха отгледали реколта от едно зърно и изобщо не биха се чувствували изобретателни и силни. Ами Том Сойер и Хък Фин! Тимур и Сергей барабанчикът на Гайдар! Невидимият човек, човекът-амфибия… И още колко други знаменити герои, които са ценили и уважавали тайната!

И все пак страхът не го напущаше. Една мъничка противна бучица се въртеше нейде в Сироежкин. Точно му се стори, че тя вече се е стопила, че е изчезнала, че се е изгубила и изведнъж — рязко телефонно позвъняване. И пак го стегне нещо отвътре: кой ли е това? Какво ще кажат?

И още една беда сполетя Сергей: изведнъж откри у себе си голямо влечение към математиката. Чудно нещо е това човекът. Едва му се е отдала възможност да си отдъхне от формули и задачи и изведнъж чувствува, че те, предишните му мъчители, са именно най-важното в живота. И именно сега, когато Сироежкин беше препълнен със страхове и грижи, той се обрече на нови терзания, като реши твърдо, че ще стане математик-програмист. Не конструктор, не физик, не астроном, дори не фокусник и дресьор, а математик, учен-кибернетик. Както и Електроник, той изучава всички теории, теореми и формули, геометрията на Евклид и на Вселената, езика „линкос“, небесната механика и всичко останало, което е нужно, за да може да командува смело електронните машини.

Но именно тук се получаваше омагьосан кръг. Серьожка беше готов да се върне на чина си и да се разправя с писалка в ръка с разните хиксове и игреци. А не можеше да направи това. Той беше безнадеждно изостанал от всички. Само да прояви смелост и вместо похвали и петици ще се посипят двойки. Не стига позорът в класа, ами и в къщи ще се вдигне скандал. Не, нека Електроник изкара срока до края, пък през лятото и той, Сироежкин, ще научи всичко и на първи септември сам ще тръгне на училище.

Така се завъртяха работите ден след ден. Електроник печелеше за Сироежкин слава, а той скитосваше по пустите улички, покрай реката или по глухите пътечки в парка. Просто така, да убие времето.

Веднъж Сироежкин налетя на естрадата, където Електроник през първия ден на тяхното запознаване беше показвал фокуси. И макар че тук нямаше никого, Серьожка, като предпазливия лисугер, направи голям кръг и чак след това седна спокойно на пейката. Замисли се, спомни си хубавата песенчица:

Балони, балони, мои сини балони…

Стана му тъжно. Колко пъти искаше да излезе на улицата на Геолозите при № 3. Там живее Мая Светлова, певицата със синята рокля. Да я срещне на улицата и да й каже: „Извинявай, Мая… Не съм аз оня знаменит фокусник, аз съм просто Сергей. Случайно научих адреса и името ти. И ето дойдох…“ Колко пъти искаше Сергей да каже именно така. Но не отиде…

Той седеше на пейката, тъжеше и чакаше кога ще свършат часовете в училището и ще може да се върне у дома, при Електроник, и да стане друг човек. Честно казано, славата за него не е толкова важна. Колко по-хубаво е да потичаш след топката, да се гмурнеш в басейна, да пуснеш с децата тенекиена ракета или да се завъртиш на въртележките… На Електроник такива прости неща някак не му отиват. По-завчера например, последния час били свободни и момчетата повели Електроник да играят футбол. Поставиха го на вратата. А той, вместо да лови топката, почна да пише по гредата формули. Когато вратарят изпусна третата топка, търпението на тима свърши и го изгониха от вратата. Добре че Серьожка си беше у дома и виждаше всичко това от прозореца. Щом Електроник влезе в къщи, Серьожка веднага изтича на игрището. Ех, че се ядоса на Електроник!

Пет гола вкара подред!

Не посрами доброто си футболно име.

От тези спомени Сироежкин веднага се развесели. Скочи на естрадата и произнесе реч, като се обръщайте към празните пейки:

— В края на краищата, аз съм човек! Имам право да давам задачи на машината, да проверявам способностите й и да я тренирам за скучните уроци и домашните работи. Ако тайната се разкрие и разберат кой е Електроник, всички ще ме разберат. Кой на мое място би постъпил другояче?… В края на краищата аз съм човек.

(обратно)

Какво значи да мислиш?

Таратар беше приготвил за момчетата сюрприз.

Когато влезе в класа, всички видяха едно чудно мъничко бюро с екрани, като на телевизор, и разноцветни бутони.

— Какво ли е това? — загълчаха децата.

Малките мустачки на Таратар стърчаха победно нагоре. Учителят почака, докато всички седнат на местата си, и каза:

— Това е моят помощник — обучаващ автомат „Репетитор“. Направиха го ученици от горните класове. Програмисти и монтажници. И специално за вас.

А какво е?… А защо?… А за какво?… — посипаха се въпроси.

— Седнете, всичко ще ви обясня и покажа. Но най-напред нека си поговорим… Кой ще ми каже какво значи да мислиш?

Гора от ръце израсна над чиновете. Колко пъти учителят беше виждал как заиграват пламъчета в очите на момчетата и ръцете сами се вдигат, и винаги по малко се вълнуваше в такива моменти, макар навярно да изглеждаше на всички все така спокоен. Таратар огледа класа и извика Дима Горев, на когото от нетърпение устата вече беше зинала.

— Ъ, да мислиш — живо започна нетърпеливият докладчик и се вглъби в себе си, — значи… значи — да мислиш… Да съобразяваш, да отделяш главното…

— Всичко ли каза? Благодаря, седни. А какво значи да отделяш главната мисъл? Кукушкина, кажи своето мнение. Скочи едно разчорлено момиче и изстреля като картечница:

— Според мене умният човек винаги вижда кое е главно и кое не е главно!

Лекият смях, който се понесе нагоре, пресекна, когато Таратар отново заговори:

— Не току-тъй ви зададох тези въпроси. И макар че изслушах само двама, уверен съм, че мнозина биха отговорили същото. Работата е там, че човек често не осъзнава как мисли. А пък това е сложна работа. Да знаеш — значи да имаш представа за предметите, явленията и техните връзки. Да мислиш — значи да можеш да си служиш с тях. И отделянето на главната мисъл, на основното съдържание на урока, разговора или някакво правило изисква от вас известен навик и напрежение, а от нас, учителите, умение да разясняваме и да ги затвърдяваме във вашата памет. По-нататък ще се спрем отново на това, когато преминем към машината… — Таратар помълча малко, помисли: „Нека чуят и децата“. Той каза: — А сега да пофантазираме малко. Как поетът пише стихове? Как композиторът съчинява музика? Как ученият прави откритие? Накратко казано, как се раждат новите образи, как протича творческият процес?

Таратар поклати глава, като видя пак гора от ръце, и добави:

— Предупреждавам: това е толкова сложен въпрос, на който науката още не е дала пълен и точен отговор. Затова не се смущавайте: всяка ваша мисъл ще направи принос в нашия разговор. И така, моля.

Председателят на класа Коля Гребешков както винаги се изказа кратко и категорично:

— Аз мисля, че раждането на образа е случайно. Например: Суриков видял на белия сняг черна врана и нарисувал болярката Морозова.

— Когато съчиняваш стихове, непременно ще изпишеш куп хартия, за да намериш нужната рима, за да изложиш кратко и красиво мислите си.

Дори със затворени очи човек можеше да се досети, че се изказва Апенченко: старае се да говори изразително и затова леко извива глас.

Таратар знаеше, че другарите му го наричат Обожателя, загдето пише писъмца на момичетата през време на уроците. Както се вижда, Апенченко пишеше и стихове.

— … и още — продължи Апенченко, — трябва да видиш дали някой преди тебе не е употребил същата рима, същото сравнение или образ. Както е казал поетът: грам метал, тонове руда…

— Тонове писма! — не се въздържа някой и всички се усмихнаха с разбиране.

— Откритието в науката винаги е ненадейно. — Това го каза Вова Каролков, Професора. — Трябва да се абстрахираш от привичните възгледи и по нов начин да погледнеш на дадено явление. Затова и казват, че откритията у нас са буквално в краката ни. Вгледайте се и ще ги видите.

— А можеш да мислиш цял живот и нищо да не изобретиш — възразяват от място.

— Откри Америка! — вика Макар Гусев. — Кой не знае, че всичко зависи от фантазията. На кого както му сече главата…

С това дискусията свърши, започна обикновената препирня.

Таратар молеше за тишина:

— С удоволствие ви изслушах. Всички отговори са правилни. За да направя извода, ще започна от последното изказване: на кого както сече главата. На нас, педагозите, ни се иска главата на всеки ученик да работи отлично. Може ли да се постигне това? Може! В училището вие получавате определени сведения — информация, която се набира във вашата памет. С течение на времето част от информацията се забравя, но не се губи, не се изхвърля, а един вид се складира в складовете на паметта, на нейно място постъпва нова. И така, какво представлява творческият процес?… Да предположим, че вие сте замислили да създадете произведение на изкуството или науката. Седнали сте и размишлявате. Мислите подскачат, спомняте си ту едно, ту друго. Ето че се налага извикване на информацията от паметта ви. Понякога казват: нещо не ми текат мислите, мислите не ми идват в главата и т.н. Не се отчайвайте! Искайте настойчиво от паметта — защото имате богато хранилище на знания.

— Ами ако ти идват само глупави мисли? — попита някой.

— Да, случва се и такова нещо, че някои мисли да ти се струват глупави, неподходящи, а после изведнъж става ясно, че са били нужни. Колкото повече и по-различни са мислите и сравненията — дори от други области на знанието, — толкова по-интересно и изненадващо е раждането на нужния ви образ. Тук стана дума за случайността. Би рекъл човек, че възникването на нова идея става по волята на случая. Но не е така. Откритието се подчинява на категоричните закони на статистиката. Трябва само повече да се търси, да се обмисли задачата от всички страни… И ето… ето го — удивителното…

Таратар намести очилата си и тихо, почти шепнешком зачете:

То беше чудно мигновение: Яви ми се ти в младостта, като пленително видение на съвършена красота.

И сякаш безшумен ветрец се вмъкна в класа. Разхлади лицата, замъгли очите. И отмина.

— Да, — каза след кратко мълчание Таратар, — само няколко десетки или стотици букви, няколко реда, а в тях — цял свят от чувства, преживявания и тъга. Поетът се обръща към вас, далечните потомци, и вие го разбирате.

Тук Електроник съвсем не на място подметка:

— А Давид Хилберт, известен математик, казал следното за един от учениците си: „Той стана поет: за занимания с математиката имаше твърде малко въображение“.

Какъв шум се вдигна само! Всички сякаш забравиха и за стиховете, и за ветреца, който току-що беше полъхнал в класа, и се кискаха от смях, без да се стесняват. Дори очилата на Таратар заподскачаха на носа.

— Да — каза учителят, като възстанови тишината, — и ти си прав: съществува мнение, че математиците имат най-силно въображение…

И Таратар започна да разказва, че мнозина от някогашните учени биха се учудили, ако узнаеха, че математиката, която в тяхно време се е считала за най-скучното, откъснато от живота занятие, се прилага във всички области на науката и техниката.

— Преди няколко столетия математиците в цял свят са се броели на пръсти — каза Таратар. — Сега е достатъчно човек да види само вас, за да си каже: да, математиката стана обикновена професия.

И след тези прости думи всички малко се възгордяха и вирнаха носове, защото учителят започна да говори колко необикновена е работата на математика. Той трябва да си представи това, което никога не е виждал. Например елементарните частици. На пръв поглед всичко е просто: ето ти модел на атома с кръгло ядро и лудешки бързи орбити на електроните. Но кой е виждал тези електрони със собствените си очи? Никой! А ученият може да ги опише с формули и уравнения, да направи точен и тънък анализ и да състави математически образ. Така се раждат у математика новите идеи, които изискват най-остро въображение.

Таратар не беше казал още своята любима фраза и всички, макар и да слушаха внимателно, я очакваха. Най-после дойде и нейният ред и бързи усмивки заиграха по лицата.

— За какво ви говорих всичко това? — продължи учителят. Този въпрос винаги се подкрепяше с красноречивия жест: вдигане на показалеца. — Ето за какво. В заобикалящия ни живот има тайни: неизвестният ни още свят на природата. Трябва да умеем да разгадаваме тези тайни. Природата винаги се държи честно, с нея не бива да си играеш на стражар и апаш, защото тя не ни лъже. Но и не издава тайните си доброволно. Значи, трябва да сме любопитни и внимателни, упорити и въоръжени. А знанията за нови открития не са малко. И ние имаме могъща техника: електронни микроскопи, ускорители на частици, радиотелескопи и електронноизчислителни машини… Е, звънецът удари — завърши Таратар. — На следващия урок ще има вече двама учители — „Репетиторът“ и вашият покорен слуга…

Колко години вече той казва тези думи: „Ваш покорен слуга“! И обикновено не ги забелязва. А днес Таратар кой знае защо си спомни, че това е старомоден израз. Летят годините, горните класове си отиват, идват нови, а той все така си е най-покорен слуга. Ето вече трийсет и пет години. Вика на дъската, поставя бележки, проверява контролните, издава стенвестник, прави походи — малко ли работи има да върши един учител. И едва привикнеш с тези любознателни деца, обикнеш ги и вече трябва да се разделят… И макар после да има безкрайни срещи, спомени, разговори, всяка пролет той чувствува необяснима тъга. Пак трябва да изпраща клас… И тези ще изпрати, и към телефонните позвънявания, които звучат в къщи от сутрин до късна нощ, ще се прибавят нови: „Таратар Таратарич… Ох, извинете… Семьон Николаевич! Ученическа привичка… Обажда ви се Сироежкин. Учеше при вас един такъв… чипонос… Как, нима ме помните?…“

„Да — сети се учителят, — Сироежкин нещо никак не се прояви, мълча през целия час. Аха, ясно! Чака по-мъчен въпрос. Добре де, ще му измислим такъв въпрос…“

А в коридора в това време се водеха горещи спорове. И май най-много приказваше Електроник: той просто сипеше цифри, примери, факти…

Ако знаеше само какви съмнения терзаеха в този момент приятеля му, който стърчеше самичък в парка, и колко важно беше за Сергей самият той да седи на чина и да размишлява заедно с всички…

(обратно)

Състезание с „Репетитора“

„Репетиторът“ макар и да приличаше на обикновен чин, загадъчно лъщеше с бялата си металическа повърхност и с матовите си екрани. Струва ти се, че ако натиснеш един бутон и той ще изхвърли някакъв неочакван номер. В най-добрия случай с гръмък глас ще ти зададе неочакван въпрос и като засече времето, ще ти лепне двойката. А може и да се разсърди, да се развика, да повика директора…

— Виктор Смирнов, моля да седне до пулта! — каза Таратар.

Необикновена тишина се възцари в класа. Скръцна капакът на чина. Смирнов бавно стана, отиде до тайнственото бюро, внимателно седна на края на стола. Навярно той се чувствуваше като самотен космонавт, който сега ще натисне копчето и ще излети заедно със стола от класа.

— Включи „пуска“! — каза учителят.

Ето го, този бутон! Четири червени букви на малка табелка: ПУСК. Е, да става каквото ще!

Той не излетя и не беше оглушен от висок глас. Просто екранът светна меко, сипкаво и след известно време върху него изпъкнаха букви и цифри. Децата се размърдаха: какво ще стане по-нататък?

— Смирнов получи задачата — разясни Таратар. — Това са обикновени уравнения от първа степен с две неизвестни. Гусев, напиши ги, моля, на черната дъска.

Макар Гусев с удоволствие изтича при „Репетитора“ и като поглеждаше екрана, написа с тебешир едри цифри и букви:

2x–7y=2

6x–11y=26

Учителят продължи:

— Смирнов, запозна ли се с условието?

Смирнов кимна.

— Тогава натисни левия бутон. Сега автоматът ще ти зададе въпрос.

Смирнов така припряно чукна по бутона, сякаш цял живот беше чакал този въпрос. Под условието засвети нов, ред: „Да се намери X или Y?“

— Намери хикс! — предложи Макар Гусев, който се чувствуваше съучастник във важния опит.

— Хикс — повтори неуверено Смирнов.

— Добре, намери хикс — съгласи се учителят. — Натисни бутона под хикс. На екрана ще се появят варианти на първото действие. Ти трябва да обмислиш всички, да намериш най-добрия и да кажеш мнението си, като натиснеш съседния бутон. След това „Репетиторът“ ти дава няколко втори действия и ти извършваш същата работа, докато получат отговор и оценка.

— Проста работа! — изтърси Макар Гусев. — Хайде натискай, пък аз ще пиша.

Таратар, разбира се, забеляза одобрителните усмивки по лицата. Блеснаха стъклата на очилата му, трепнаха, замърдаха черните мустаци.

— Защо Гусев каза така? — зададе той любимия си въпрос, като вдигна показалеца си. — Защото мисли, че е много просто да натискаш бутоните. Но сега ще видим как той ще размишлява над действията, които ще му предложи автоматът. Едни от тях са правилни, други неправилни. „Репетиторът“ не може да бъде излъган. Той ще оцени точно решението и ще постави бележка. Освен това той засича времето и не гледа дали сте успели да отговорите, или не сте успели — задава следващия въпрос.

Макар Гусев се почеса по тила. Той вече виждаше как се върти съседът му: мръщи чело, опъва кичурите коса и шепне нещо… И наистина, кой вариант е най-добрият: дългият или късият? Навярно късият. Но късите са два и в единия от тях се крие грешка. А може би и в единия, и в другия? Ха сега проверявай всички плюсове и минуси, умножавай и дели. Само че по-бързо: времето тече.

Ето Смирнов бърше чело, мрачно натиска последния бутон и изведнъж светва: в малката рамчица с надпис „оценка“ заблестява думата „четири“.

— Четири! — докладва Макар на класа.

— Добре — казва Таратар, — макар че може и по-добре. Ти избра вярно, но по-сложно решение. Грешката не е голяма, ще я разгледаме по-сетне, та следващия път да решаваш по-кратко. Сега иде ред да натиска бутоните Гусев.

За свое учудване Макар вижда на екрана вече други уравнения. И той също мръщи чело, върти очи, пъха нос в екрана.

А после с „Репетитора“ поред се сражават останалите. Щракане на бутони, тихо бръмчене на машината, ах и ох и светване на окото — всичко това прилича на страстна, увлекателна, радостна игра. Никой вече не помни, че това е обикновен час по математика.

И когато учителят взе тебешира и започна да обяснява грешките, класът още не се беше уталожил: всеки се мъчеше да разбере къде е сбъркал. Защото когато почваше играта с „Репетитора“, той не е знаел, че тя ще свърши, и сега трябваше да разбере къде се е спънал, къде е кривнал, та другия път да играе по правилата и да излезе победител.

— Вече разговаряхме за това — казва Таратар, — че човекът трябва да знае много. Но аз ни най-малко не искам вие да се превърнете в енциклопедични справочници, в обикновени хранилища на информация. Вие навярно помните едно от основните правила на кибернетиката, което тя изисква и от машините, и от хората: във всяка работа да избереш най-добрия, оптималния вариант, да постигнеш най-големия резултат. Искам вие да мислите именно така: като имате широк кръгозор, да умеете да избирате най-доброто решение. Надявам се, че „Репетиторът“ ще ми помогне в това… — Таратар предупредително вдигна ръка. — Впрочем, за днес програмата му не е изчерпана. Остана още една задача, доста костелив орех. И аз ще предложа да я реши… нашият дежурен асистент Сироежкин, който досега не вземаше участие.

Електроник с достойнство тръгна към „Репетитора“. Изпровождаха го с искрено съчувствие, като пътешественик, който заминава в пустинята.

Щракна „пускът“ и Електроник с равен глас прочете гласно условието:

— „Намерете три четиризначни числа, всяко от които е равно на квадрата на сумата от числата, съставени от двете първи и двете последни цифри на търсеното число.“

„Охо! Наистина костелив орех! Ама че измислено! Квадрата на сумата… съставени… цифри на търсеното число“.

Приблизително така си помислиха всички математици. Някои си затваряха очите и си представяха дълги-дълги колонки от цифри, които трябваше да се прехвърлят през ума.

Но какво е това? Изщракаха като картечница бутоните. Не минаха и три секунди, а Сироежкин вече седи до „Репетитора“ и в окото на машината светна: „пет“!

— Ух-х! — понесе се от първия до последния чии.

— Трите търсени числа — възхрипкаво каза Сироежкин — са 2025, 3025 и 9801.

И той пише на дъската:

2025=452=(20+25)2

3025=552=(30+25)2

9801=992=(98+01)2

Затракаха капаците на чиновете, те изразиха общо възхищение. Сироежкин седна на мястото си. Дори Таратар беше учуден и кажи-речи малко смутен.

— Твърде, твърде… — измърмори той. И не намери повече думи.

На вратата се подаде нечия рошава глава.

— Звънецът удари! — викна немирникът и побягна.

Таратар се усмихна: така беше преди трийсет и пет години, така, навярно, ще бъде и след сто. Винаги ще се намери някой немирник, който ще извика: звънецът удари!

— Край! — весело каза учителят. — Както ми подсказват, вече сте свободни.

Наобиколиха героя от състезанието в плътен обръч и го изведоха от класа. Останаха само „Репетиторът“ и Таратар.

Очилата на Таратар бляскаха и той гледаше подир Сироежкин. Изглежда той наистина беше смутен от нещо.

(обратно)

Музикално образование

Един внезапен случай прослави отново Сергей Сироежкин.

След уроците Вовка Каролков покани Електроник у дома. Професорът помоли съкласника си да му обясни езика „линкос“, но това беше една малка хитрост. Работата е там, че бабата на Каролков, в миналото преподавателка в консерваторията, два пъти седмично учеше внука си да свири на пиано. От всички изобретения на човечеството прекланящият се пред техниката Професор не обичаше само две: зъболекарския свредел, който стърже зъбите, и музикалния инструмент с черно-белите клавиши. Те според Каролков отнемаха на хората, и най-вече на изобретателите, много полезно време. И колкото и упорита да беше бабата, той се надяваше, че днес урокът ще бъде отменен заради важния гост.

— Бабо — Вовка представи приятеля си на строгата жена в черна рокля, — това е Сергей Сироежкин, първенецът на училището. Той между другото е изобретил езика „линкос“, за да водим разговори с марсианците. И ние с него искаме да потренираме.

Бабата кимна на Електроник от висотата на своята възраст и с плътен глас каза:

— Прекрасно. За марсианците пишеха още по времето на моята младост. Е, ти Серьожа, свирил ли си някога на пиано?

— Свирил съм — спокойно отговори Електроник.

Лицето на Каролков се смръщи като от зъбобол. Но енергичната бабичка вече беше хванала и двамата другари за раменете и ги вкара в стаята, където в къта с вдигнат, лъскав от лака черен капак стоеше в очакване старинният инструмент.

— Чудесно — каза басово пианистката и поведе момчетата към пианото. — Първом ще послушаме как свири Вова, а после ще чуем и ти какво можеш.

Бабата седна до внука си и отвори нотите.

— Почвай.

Може би никой от съкласниците не е виждал Професора толкова нещастен. Ръцете му безпомощно увиснаха край тялото. Изведнъж Вова ги размаха над главата си, сякаш беше решил да скочи във вода, и ги спусна върху клавишите. „Там-та-там!“ — изплашено заподскачаха в нищо невинните клавиши, а бабата притисна длани към ушите си.

— Вова!… — В гласа й прогърмя далечен гръм. Престани! Какво става днес с тебе? Другарят ти може да си помисли, че за пръв път сядаш на пианото!

— Не знам — тихо отвърна Вова, — просто нямам желание.

Старата пианистка стана от стола.

— Всички велики музиканти — каза тържествено тя — са тренирали и свирили постоянно, независимо от настроението си. Не искам да кажа, че ти ще станеш велик и дори че изобщо ще станеш музикант. Но в наши дни е срамота да си музикално неграмотен.

Внукът седеше с наведена глава. Какво можеше да възрази на баба си? Но в този момент той си представи малкия Моцарт, вързан на стола. Нека и него го вържат така!… С голямо, дебело въже. И тогава той ще се раздели завинаги е ракетите, телескопите, подводниците. И ще стане музикално грамотен…

— Може ли аз? — наруши неприятната тишина Електроник.

Пианистката е един жест посочи стола и Вова скочи, бързо.

— Какво ще ни изсвириш? — попита, като се успокояваше бабата на Вова.

— Музика, съчинена от мен.

Бабата се усмихна ласкаво и седна на края на дивана. Професора, със светнали очи застина до другаря си, сякаш се готвеше да го защищава от неизвестна опасност.

Електроник докосна клавишите съвсем леко, раздадоха се нежни и приятни звукове. Те учудиха опитния педагог: бабата внимателно погледна ръцете на момчето. Не може да се каже, че тези ръце се движеха плавно и грациозно. Но много точно докосваха клавишите и удряха по тях все по-бързо и по-силно. С всяка секунда звуците се усилваха. Сякаш заедно с музиката тук повява силен вятър, бягат бързи вълни и черната полирана грамада на пианото постепенно се надвесва над слушателите и запълва цялата стая.

Вече не можеха да се различат пръстите на музиканта, те се сляха с клавишите, с всички клавиши, които звучаха почти едновременно. Пианото гърмеше така отчаяно, че на избата изведнъж се стори, че свирят на няколко инструмента с десет ръце. Музиката оглушаваше, от нея почна да боли в ушите, а пред очите заплаваха червени кръгове. Дори равнодушният досега Вова зина от изумление и се вкопчи в капака на пианото, за да не падне.

— Ох! — изплашено викна Професора. — На баба й прилоша!

Музиката спря.

Вова хукна към кухнята и се върна с чаша вода. Другарят му стоеше с виновен вид до дивана, на който, облегната на възглавница, седеше бабата. Тя гледаше музиканта и се усмихваше. Много благо се усмихваше.

— Не се тревожете, деца — тихо каза бабата и с махане на ръка се отказа от водата, — просто изведнъж ми се зави свят… Ти свири превъзходно, Серьожа. Ако редовно се занимаваш, ще станеш съвременен Лист. Или Рихтер. Това ти го казва стар музикант, запомни… — А сега, момчета, идете да играете на своите марсианци.

Момчетата с облекчение изскочиха на стълбището. Вовка огледа другаря си от глава до пети и каза шепнешком:

— Талант. За всичко си талант! Не разбирам как всичко ти върви? — Той се чукна с длан по челото. — Кажи, моля ти се, пианото остана ли си здраво? Аз дори не забелязах.

— Пианото е здраво — отговори музикантът. — Но трябва да се настройва.

— Каква сила трябва да имаш! — продължаваше да се възхищава Професора. — Аз, както и баба, едва не припаднах. Как можа да съчиниш такава музика!

— Свирих обикновена музика, но с много голяма скорост. С други думи, приближих се до границата, до която човек може да чува звуковете — простодушно разкри метода си Електроник. — Ето формулата, ако те интересува.

Професора веднага извади от джоба хартия, писалка и притаи дъх, докато Електроник пишеше формулата. През стъклата на очилата очите му сияеха.

— Ето я, формулата на Рихтер! — прошепна Професора, забил поглед в листа. — Я ми кажи, Серьога как да се науча да свиря по тази формула?

— Трябва да се тренираш много.

— Ще тренирам — съгласи се Каролков. — И ще се науча. Та да не може никой да ми досажда вече с музикално образование!…

Той изпрати Електроник до вратата, помъкнал чантата му, и хич не му се щеше да се раздели, все уточняваше рядката формула. Сергей чуваше от коридора гласовете им и се ядосваше. Но как да изскочи на площадката и да изгони Професора.

От този ден на Сироежкин се прибавиха нови грижи. Музикалните деца не го оставяха на мира, караха го да им обяснява формулата на Рихтер. Домоуправителят го молеше да изнесе концерт в червения кът. А бабата на Вова настояваше Серьожа да иде в консерваторията и да покаже таланта си на един известен музикант.

С такъв талант стана опасно да се излиза дори на двора.

(обратно)

Ако съществуваше машината на времето…

Серьожа пресичаше улицата и изведнъж някой го повика:

— Момче!

Милиционерът с бяла лятна куртка му махна с ръка.

Серьожа се спря, сви се, наведе глава.

„Да бягам ли? — трескаво си мислеше той. — Късно е! Вече наближава. Сега ще ме хване за ръка и ще каже: да идем в къщи. Отвори гардероба, дай Електроник“.

Тежката ръка се отпусна на рамото му.

— Момче — каза милиционерът, — ти пресече улицата, където не е позволено. Следващият път бъди по-внимателен.

Сергей отвори пресъхналата си уста и не каза нищо.

Нейде отдалеч плаваха към него думи, които той никак не очакваше:

„Момче… пресече… бъди по-внимателен…“

— Какво стоиш така? — учудено попита милиционерът. — Върви. И не нарушавай правилата.

Сякаш вихър издуха Сергей от мястото му. Той тичаше презглава и не усещаше краката под себе си. Накъде? Сам не знаеше. Само да е по-далеч от бялата куртка.

„Провървя ми! — радваше се той. — Милиционерът или не ме позна, или просто беше забравил за възложената му задача. Ама че тутманик! Нека сега ме търси. Мене така лесно не можеш ме хвана“…

Сироежкин потъна дълбоко в парка и легна на тревата. Големите стари дървета бяха обкръжили кръглото огледалце на малкото езерце. Водата е чиста, бистра, само покрай брега има зелена ивица тиня и в нея квака жаба. Наоколо ни жива душа, ни животно, ни птица. Само той, Сироежкин, лежи на тревата и жабата в езерцето.

Ни в клин, ни в ръкав Серьожа започна да се съжалява.

„Живееш като заек, страхуваш се от всички… — тъжно размишляваше той. — Нима това е живот! Трябва да замина нейде по-далеч — на Север или в океана. Просто да си събера партушините и тихо да изляза от къщи. Електроник ще ходи на училище, ще радва родителите ми с бележките си, ще спи на моето легло… И всичко ще тръгне тихо и мирно. Ще изчезне излишният човек, който на никого не е нужен. Само дето мама ще охка, ще ахка, че син й нищо не яде. Но Електроник нали е съобразителен, ще измисли как да излъже майка ми. Ще замина за дълги, дълги години — твърдо реши Сироежкин. — А после, когато стана голям, ще се върна и ще обясня всичко. И ще ме съжаляват, и няма да ме ругаят.“

Рязко изсвирване се разнесе над него и отекна в земята. Серьожка вдигна глава. Блестяща сребърна стрела с остър връх и мънички крила като игла прободе синьото платно на небето. И изчезна… Ето така и той ще прелети някой ден над своя дом, само ще погледне от високото покрива, двора, училището и ще изчезне.

А после между дърветата се мярна нещо червено и право срещу Серьожка изскочи голямо рижо животно. От изненадата Серьожка притаи дъх. И животното притаи дъх, вгледано в легналия човек. „То ще ме познае — радостно си помисли Серьожка, — то си мисли, че съм Електроник“.

Разбира се, Серьожка веднага се досети, че пред него е оня неуловим червен лисугер, за който неведнъж му беше споменавал Електроник. Те лежаха на тревата съвсем близо един до друг, на две-три крачки… Лисугерът изучаваше Серьожка с най-правдивите и, както се стори на момчето, най-ласкавите очи на света, а Серьожка гледаше смешните мустаци на острата муцунка, пухкавата опашка и лъскавите колелца, които с успех служеха на лисугера за лапи. Те целите бяха издраскани, бяха се износили от бягането по асфалта. Някога лисугерът беше демонстрирал пред професора с тези колелца ловки движения, а сега, измъкнал се на свобода, се мъчеше да докаже, че е най-бързият лисугер.

Какво очакваше той, кротко изтегнат на тревата? Може би съвет или помощ от своя стар приятел?

— Аз не съм Електроник, лисугере — каза Сергей, като ставаше.

И не беше успял да се изправи, когато лисугерът като червена мълния полетя към храстите. Той се понесе из парка така леко и стремително, както по градските улици. Ни веднъж досега този лисугер не беше попаднал под ничии крака, ни веднъж не удари спирачки пред него никоя кола, не се метна в страни никой велосипедист. Даже всевиждащите милиционери не успяваха да допрат свирката до устата си: странното рижо същество се мернеше пред очите им и веднага изчезваше.

— Бягай! — каза подире му Сергей. — Самичък добре се живее.

И когато пред Сергей изскочиха трима мъже и почнаха един през друг да го питат дали не е срещнал в парка един червен лисугер, Сергей, разбира се, не издаде гордото животно.

Той вървеше към къщи, мислеше за червения лисугер и си спомни скитащото куче, което беше видял само веднъж, а после често съжаляваше. Тогава сякаш предчувствуваше, че го чака същата самота. Ако пак срещнеше това дворно куче, сигурно биха се разбрали и кучето не би се изплашило, не би избягало като немия лисугер.

И пак мислите му бяха прекъснати, този път от тропот и гръмки викове. Насреща му, притиснал към гърдите си цял наръч цветя, се беше понесъл един дангалак. След него, на две-три крачки, тичаше момче с кариран каскет. А още по-назад препускаха с всичка сила деца и викаха: „Дръжте го!… Дръжте го!…“

Сергей веднага позна цветята. Белите рози от тяхната училищна градина! Момичетата от десети клас бяха отгледали нов сорт. Искаха да ги подарят на учителите, когато се разделят с тях. А тези варвари бяха изкъртили навярно целия храст.

Сироежкин побледня. Огледа се: наоколо нямаше никого. А дангалакът тичаше право срещу него и вече се чуваше, че дъхти хрипкаво и прекъслечно като локомотив. Като видя двата юмрука и решителното бледо лице, той отскочи и мина встрани от Сироежкин. Но Серьожка успя да спъне с крак момчето с каскета. То се просна и изпусна две бели рози.

Следващата минута всичко се замота около Сироежкин. Момчето с каскета скочи и се нахвърли върху врага. Сироежкин се оказа в железни прегръдки.

— Аха, хванахме ли те! — изведнъж завика момчето. — Момчета, хванах съучастника му!

За свой ужас Серьожка позна десетокласника Махмутов, училищния боксьор. Какво стори! Постави крак на свой! И всичко заради този глупав каскет, нахлузен до самите вежди. Заради него не позна Махмутов.

Дотичаха деца, загълчаха:

— Дръж го здраво! Не го пускай! После ще се разправяме с него.

Изведнъж един слаб бас рече:

— Че този е от нашия клас! Сироежкин!

Неочакваният спасител беше Макар Гусев. Като всички други зачервен от бягането и ужасно зъл, той се хвърли срещу Серьожка:

— Ти какво, да не си полудял! На кого сложи крак!

— Мислех, че е крадецът — унило се заоправдава Сироежкин. — Не го познах… Пусни ме! — молеше се той на Махмутов.

Но Махмутов подозрително го гледаше накриво и не отпускаше железните клещи.

А дангалакът с розите сякаш потъна в земята. Децата объркано оглеждаха пустата улица. В суматохата никой не беше забелязал къде изчезна крадецът.

В този момент Сироежкин се изскубна най-после от боксьорската прегръдка и завика:

— Той е във входа! Видях го! — И Серьожка хукна към входа, като радостно чуваше след себе си тропот на крака.

Стъпала, стъпала, безкрайни стъпала… Той тича много бързо, но го задминават, дишат горещо в гърба му и отново го задминават. Сега те всички са заедно и неговите другари тичат нагоре с всички сили. Ами ако се е излъгал? Тогава?…

Не, не се е излъгал! Ето вика с гръмовития си глас Махмутов:

— Стойте! Жив ще го хванем!… Не мачкайте цветята!…

Чуваше се как се борят, как пъхтят, гъсти кълба прах се сипеха от таванското стълбище. Всичко това показваше, че варваринът е решил да не се дава жив. После изведнъж всичко утихна и покрай Сироежкин, застинал на стълбищната площадка, прекараха дангалака. Беше жалко да го гледа човек — толкова беше блед и изпоцапан от глава до пети.

Накуцвайки, слизаше и Махмутов. Беше без каскет. Каскетът го носеше внимателно Макар Гусев.

Махмутов видя Сироежкин, облещи очи.

— На! — Той пъхна в ръката му нещо, което до преди малко е било букет — жалки, изпомачкани клонки.

„Ех ти — каза си Сироежкин. — Дори букета не можа да спасиш… Сега всички в училището ще питат как така съм поставил крак на свой… Цветята, остави ги цветята! Ами ако децата научат… за Електроник… за лъжата… — Сергей се сви. — Не, трябва да съм решителен. Трябва да изчезна!“

И изведнъж му стана спокойно на душата. Като се върна в къщи, легна на дивана и почна да мисли за бъдещето си. Утре се качва на влака и заминава за Мурманск. Там живее Сима Маликов, приятел от черноморския лагер. Може да отседне у Сима, докато почнат преговорите с Полярното управление. „Аз съм кръгъл сирак, ще каже той, сам-самичък на белия свят. И съм роден полярник. Зиме ходя без шапка. Мога да работя всякаква работа. Ако трябва да се уча, ще се науча…“ А на Сима Маликов може и сега да позвъни. Достатъчно е да набере телефонния номер на града и ще се чуе тънко подсвирване — Мурманск. И тогава набирай Симовия номер. Но май ще е по-добре да не звъни, а да пристигне внезапно, без излишни разпитвания.

Сергей отиде до телефона и набра справочната служба на гарата.

— Кога има влак за Мурманск? — попита той.

— Влак номер шестнайсет тръгва от трети коловоз в дванайсет часа и пет минути.

Автоматът говореше малко гъгниво, като всеки гаров високоговорител.

— А утре има ли билети?

— Има. Желаете ли да поръчате?

Беше късно да се отказва. Серьожка каза решително:

— Да!

— Записвам…

— Моля един билет…

Автоматът изслуша Сироежкин и безстрастно повтори:

— Един билет за Сироежкин Сергей Павлович. Можете да го получите половин час преди тръгването на влака от първо гише.

Е, свърши и това. Добре, че беше автомат. Човек би почнал да се интересува: „А на колко години сте?… Непременно ли ще пътувате?“… И други глупави въпроси.

Добре, че родителите му са на еднодневния почивен дом и ще се върнат чак утре след работа. Той ще успее да даде точни инструкции на Електроник — как да се държи с родителите му. Че напоследък баща му и майка му са станали донемайкъде недоверчиви. Майка му например казва: „Серьожа, ти нима не чу, когато те повиках на улицата? Защо избяга? И как така на тебе беше синята куртка, която дадох на пералнята?“…

Такива трудно обясними „защо“ се насъбраха премного. Защо се изгубил ключът от гардероба, който сега ще трябва да чупим? Защо изчезвал от време на време трансформаторът от хладилника и всички продукти плават във вода? Защо нощем Сергей разговарял със себе си? Защо скитал по цели вечери по улиците и се връщал в къщи, когато всички спят? И така нататък, и така нататък.

… Електроник си дойде необичайно късно, почти привечер и веднага седна да пише домашното. Серьожка не попита къде беше закъснял. Просна се пак на дивана в стаята на родителите си и втренчи поглед в тавана. От време на време усещаше как вратата се открехва и Електроник го поглежда. Сякаш чака разпити. Или може би Електроник се чувствува виновен, че е накарал приятеля си да го чака толкова дълго? Но на Сергей и това му е безразлично.

И ето Електроник каза:

— Уроците са готови. Реших всичко бързо, а пишех бавно.

— Добре — равнодушно отвърна Сергей.

Той помълча малко, но изведнъж си спомни за червения лисугер и се оживи.

— Знаеш ли, видях в парка твоя лисугер. Той дълго ме гледа.

— Той беше част от мене — каза Електроник, — самостоятелна част. Движеше се много бързо. За съжаление, не може да говори.

— Да, щом отворих уста, той веднага избяга.

— А как бяга сега? — попита Електроник.

— Отлично! Той е най-бързият лисугер в света.

— Значи, все още решава задачата си — спокойно каза Електроник. — В края на краищата той ще даде на науката много интересни сведения.

— Въпросът не е в това — каза Сергей. — Много е самотен…

Гръмко зазвуча естрадна музика: Електроник беше включил транзистора в себе си. Сергей не мръдна. Тогава Електроник, като погледна приятеля си, изключи музиката и каза:

— Седях в сурдокамерата. Затова закъснях.

— В мазето? — лениво попита Сироежкин.

— В мазето.

Този номер Сироежкин добре го знае. Когато децата играят на космонавти, затварят всекиго поред в сурдокамерата, където не проникват нито светлина, нито звуци от външния свят. С други думи, затварят го в мазето. За трениране на волята. Тъмнината там е такава, че ако ще час да седиш с широко отворени очи, пак нищо няма да видиш. И никакви звуци няма, само мишки понякога притичват. На когото нервите са слаби, не издържа: барабани по тежката желязна врата. И го пускат да върви където си ще: излиза от играта. А който прекара в мазето повече от половин час, когато излезе на светло, върви по двора като пиян: отначало не вижда нищо.

— И колко седя?

— Три часа — каза Електроник. — Всички победих.

Серьожка се прозина и се обърна на другата страна.

— Да не си се разболял? — с пресипнал глас попита Електроник.

— Не, здрав съм.

— За какво мислиш?

— Знаеш ли, Електроник, ти също като моите родители: да не си болен… за какво мислиш… Изобретявам машина за времето.

Сироежкин очакваше, че Електроник ще каже: „Празна работа. Никаква машина за време не може да има“. И ще престане да пита. Но Електроник спокойно рече:

— Такава машина скоро ще има.

— Фантазия. — Сироежкин махна с ръка.

— Не, не е фантазия. С нея човек може да попадне в бъдещето.

— А в миналото? — Сироежкин повече се интересуваше от миналото. Да може да отскочи две седмици назад и всичко да започне отначало.

— В миналото не може. Това е извънредно бърза ракета.

— А-а… ракета… Тогава каква е тази машина за времето?

— Най-обикновена. — Електроник говореше уверено, сякаш отговаряше на отдавна позната, проверена от вековете теорема. — Когато ракетата лети със скорост, близка до скоростта на светлината, времето в нея тече по-бавно, отколкото на Земята. Да предположим, че космонавти летят към центъра на Млечния път. Те ще остареят през време на полета само с дванайсет години, а на Земята ще са минали двайсет хиляди години. Двеста века.

Сироежкин подсвирна и се вдигна на лакът:

— А ти не ментиш ли?

— Аз казвам винаги точни и проверени сведения — рече Електроник с обикновения си равен тон. — Забавянето на времето в свръхбързия полет е предсказано от великия физик Айнщайн. И вече е проверено.

— Не, Електроник, ти не ме разбра правилно… — взе да се оправдава Серьожка, сякаш приятелят му наистина се беше обидил. — Аз исках да кажа, че премного векове минават на Земята. Върнеш се, а всичките ти познати отдавна-отдавна са умрели. Не може ли да се излети за пет-шест години?

— Може и за пет-шест.

Сироежкин си представи как се връща от космически полет. Забравени са всичките му грехове, отново започва хубав живот. Ходи на училище, разказва на всички за своите приключения и другарува с Електроник, който не отговаря вместо него на уроците, а само му подсказва решенията на най-трудните задачи… Но едва ли има сега такива свръхбързи ракети. Не е чувал за такива.

Електроник потвърди подозренията му.

— Да-а… — само каза Сироежкин и това значеше: защо тогава да си приказваме, щом ги няма!

Прощалната вечер на нашите приятели премина в делови разговори. Беше съставен подробен план за живота на Електроник през първите два-три месеца. Серьожка не се решаваше да каже, че заминава за дълги години. Току-виж, че Електроник не се съгласи. А тъй, за два-три месеца, Електроник не възразяваше. Той вече беше влязъл в ролята си.

И Серьожка дълго разказва на Електроник за целия си живот, всичко каквото знаеше за него. Електроник си състави пълна, ясна картина за човека, когото от днес нататък ще трябва да представлява. Животоописанието на Сергей Павловия Сироежкин така сполучливо легна в паметта му, че можеше подробно да обрисува всеки епизод, като го разкаже, разбира се, от първо лице.

„Да се счупя, ако издам тайната“ — тази клетва не само си остана в сила, тя стана самия му живот. Отсега нататък Електроник трябваше да забрави кой е той. Да забрави завинаги.

Нашият беглец се въртя в леглото до разсъмване, после за малко се унесе. Когато отвори очи, Електроник го нямаше. Не, не Електроник! Сироежкин вече не беше в стаята.

Сергей Сироежкин, седмокласникът от училището на кибернетиците, беше отишъл в Двореца на пионерите. Днес там е Въпросителен ден: среща с академици, научни разговори — с една дума, обикновени училищни работи. А тук, в квартирата на Липова алея, беше оня, когото преди наричаха Сироежкин.

За пръв път Сергей си помисли: а сега кой е той? Чудно! Засега никой. Още не беше си измислил нито фамилно, нито собствено име. Но няколко минути искаше да остане насаме със себе си. Няколко много важни минути.

Той седна до телефона и от адресното бюро научи как да позвъни на апартамент петнайсети на улица „Геоложка“ №3. Набра номера.

— Повикайте, моля, Мая.

А там не го разбират:

— Ало, ало! Повторете!

Той повтори:

— Моля, Мая.

Резки позвънявания. Прекъсна… Ама че идиотщина! Но се досети: беше говорил без глас, съвсем беззвучно.

Сергей каза гласно:

— Идиотщина!

Свърза се.

— Мая на телефона!

Ами като вдигне слушалката, ако пак се загуби толкова нужният му сега глас?

Този път го чуха. Приятен бас отговори:

— Сега.

Се-га. Ето я върви по коридора със синята си рокля, вглежда се в огледалата и си мисли: кой ли е?

— Да-а.

— Здравей, Мая.

— Здравей! Кой е?

— Сергей — каза глухо той.

— Кой Сергей?

— Сироежкин.

— А, здравей, Серьожа!

Стана му и радостно, и тъжно.

— Аз заминавам — каза той.

— Далече ли?

— В Мурманск.

— На гастроли? С цирка ли?

— Не съвсем. Аз не съм оня… Не съм фокусникът.

— Да, разбира се — каза Мая. — Ти учиш някъде.

— Да, в училището на кибернетиците, в седми. А ти?

— И аз съм в седми. В химическото.

— Интересна наука — ни в клин, ни в ръкав изтърси Серьожка и се наруга: той мразеше химията.

— Пък аз, представи си, хич не обичам химията. Догодина искам да се прехвърля нейде другаде — призна си Мая.

— Общо взето да, не съвсем… — глупаво измънка Серьожа и изведнъж премина в бодър тон: — Ела у нас! Не, сериозно. У нас знаеш… — Той засече, помълча. — Изобщо ти мене не си ме виждала никога. Искам да се сбогувам.

— Нищо не разбирам — каза Мая. — Нима днес няма да дойдеш на Въпросителния ден?

— Не зная…

— Изобщо нищо не разбирам — повтори Мая. — Ако ти, Серьожа, не си правиш шеги и искаш да се сбогуваш с мене, ела на Въпросителния ден.

До влака оставаха три часа. За това време трябваше да реши само една задача. Най-трудната в живота му.

(обратно)

Въпросителният ден

Всеки ученик, който живее на Липова алея и на съседните улици, с удоволствие ще ви разкаже какво представлява Въпросителния ден.

„Това е особен ден. Първо, през този ден не учим. Второ, задаваме въпроси — каквито си искаме. И трето, отговарят ни бележити хора. Жалко е само, че годишно има всичко на всичко четири Въпросителни дни — първата събота на всеки трети месец. Чакаш, чакаш, та чак гориш от нетърпение.“

Към това може да се добави, че във всички училища на най-видно място са поставени кутии — сини, розови, бели или жълти. И в тези кутии с големи въпросителни знаци децата пускат своите листчета. Стотици „защо“, „как“ и „поради какво“ очакват идващия Ден на въпросите и отговорите — така официално се нарича необикновената събота. Но децата са я кръстили посвоему и всички, дори учителите, свикнаха да казват: „Въпросителният ден“.

И ето, както винаги минаха трите месеца, настъпи тази специална събота. Учениците се точеха към Двореца на пионерите, украсен с цветна, искряща на слънцето мозаична картина: корнет, барабан, летящ спътник, Земното кълбо, звездите на Вселената. А вътре, зад стъклените врати, посрещаха гостите два автомата-марсианци. Нарекоха ги така заради синьо-сивите туловища, стоящи на три крака, заради овалните телевизионни екрани, напомнящи глави в скафандър, и дългите мустаци-антени. На гърдите на марсианците — телефонен диск. Иди, набери номера на всеки въпрос, посочен в картотеката, и един приятен глас ще ти съобщи какво е фотон, каква е траекторията на полета до Луната и колко хора живеят на нашата планета. А екранът ще ти покаже чертежи, рисунки и кинокадри.

Както виждате, и марсианците отговаряха на въпроси. Но днес, половин час преди звънеца, марсианците бяха посрамени. Един обикновен седмокласник от училището на кибернетиците даваше отговори по-бързо от автоматите. Защо летят пеперуди, колко е ледът в Антарктида, има ли по-голяма скорост от скоростта на светлината — нито един въпрос не смущаваше храбрия седмокласник — Електроник — разбира се, това беше той — тракаше като картечница и заглушаваше марсианците. Вярно, не всички слушатели го разбираха, защото той говореше много бързо и се получаваха приблизително следните фрази: скоросттанасветлинатаетристахилядикилометравсекунда — но всички ръкопляскаха на победителя от сърце.

— Вашият Сироежкин е голям ум. Просто жива енциклопедия — казваха на кибернетиците момчетата от другите училища.

— Потрайте, още какво ще видите! — многозначително отговаряха кибернетиците.

Звънецът прекъсна играта, канеше всички в залата, където на сцената около дългата маса се бяха събрали учени, инженери, писатели — с една дума, видни хора.

Стана един човек с посивели коси и с дълбоки бръчки на лицето. Академик Немнонов не за пръв път председателствуваше Въпросителния ден и все пак, преди да започне, той огледа внимателно редиците, видя стотици очи — весели и любопитни, засмени и замислени, премижени и широко отворени. На седналите на сцената се стори, че леко се позагладиха дълбоките бръчки по лицето на академика. Немнонов се покашля в шепата си и попита енергично:

— Кажете, моля, има ли в залата хора, които да мислят, че в науката всичко е открито? Ако има такива, нека вдигнат ръце!

Глъч от учудване беше отговорът. Ни една ръка не се вдигна.

Академикът се усмихна.

— Благодаря, приятели мои! — каза той. — Разрешете да започнем. Когато аз и моите другари се запознахме с вашите въпроси, ние си спомнихме една забавна история. През миналия век в една западна страна родителите пратили момченцето си на училище. След някое време у тях в къщи дошла учителката. Тя казала нещо много вежливо, но смисълът на думите й бил следният: „Много ми е неприятно да ви кажа това и все пак вашият син е толкова глупав, че просто е безсмислено да продължава училището“. Естествено, че родителите се огорчили много. Но те послушали учителката и взели сина си от училището. Това момче… — академикът помълча малко и бързо каза пред микрофона: — се казвало Томас Алва Едисън.

Взрив от весел смях гръмна в залата и пресекна. Какво ще каже по-нататък?

— Та ето — очите на академика хитро се премрежиха, — като четем вашите въпроси, си помислихме: какво ли би казала за тях оная учителка? Сигурно би възкликнала: „Боже мой, колко глупави въпроси и нито един умен!“ — Немнонов пак помълча и изведнъж каза: — Браво, момчета! Продължавайте в същия дух!

Бре, че обичат да се смеят тези момчета и момичета с ококорени очи! Цял ден да им разказваш шеги, пак няма да им омръзне да се смеят. Академикът си помисли: какво щеше да е, ако смехът някак би могъл да стане видим? Ако например раждаше леки, като слънчеви петна, зайчета, тогава стотици, хиляди златисти сенки биха заиграли сега и в залата, биха изскочили от врати и прозорци и биха затичала по улицата, като се премятат и веселят минувачите.

— Преминаваме към въпросите — каза делово академикът, и погледите, устремени към него, пак станаха любопитни. — Въпросите са твърде много, всички са интересни и искат размишления. И макар ние да ги разпределихме на групи, наложи се да поканим специалисти от различни области на науката, производството, изкуството и литературата. Това ни радва. Аз не току-тъй попитах в началото на разговора, знаем ли всичко за природата и мисли ли някой, че всички открития вече са направени. Вашето красноречиво мълчание и вашите въпроси ни убеждават, че скептичната поговорка „нищо ново под слънцето“ е безнадеждно остаряла.

Академикът почна да чете въпросите на децата.

„Слушал съм — се казваше в писъмцето на седмокласника Юрий Бобров, — че в крака на един обикновен стол е затворена толкова енергия, колкото дава Братската ВЕЦ за няколко години. Вярно ли е това?“ И вторият въпрос от училище номер три: „Може ли да се направи Луната електроцентрала на Земята, за да събира слънчевата топлина и да ни предава електричество? Защото Слънцето праща на Земята толкова топлина, че на всеки две и половина минути може да възври езерото Саван“.

— Мисля — каза председателят, — че академик Пьотр Иванович Сомов ще ни разкаже за най-важните проблеми на физиката и енергетиката: за термоядрените реакции, за трансформацията на слънчевата топлина в електричество и за други перспективни източници на енергия. А ние заедно ще си поговорим как човечеството с помощта на едно грандиозно море от електроенергия се готви да управлява климата, да получава много богати реколти през всички сезони на годината, да засели други планети.

Още няколко писъмца спомена Немнонов. Въпроси към медиците:

„Може ли по време на продължителни космически полети човек да бъде приспивай или замразен?“, „Достатъчни ли са за космонавта в състояние на безтегловност два часа сън?“. „Как да се направи по-дълъг животът на човека?“

Въпроси към писателите-фантасти:

„Как да се измисли нещо, което не е предсказано от науката?“ „Как е работил Жул Вери?“

Въпроси към физиците:

„Какво е това изкуствен нос? Може ли да бъде създаден телескоп за улавяне на миризмите, та да можем да помиришем другите планети?“

— Няма да чета всички листчета — продължи Немнонов. — Ще отбележа само, че сред тях има твърде много въпроси по кибернетика. И макар че тук седят бъдещи физици и химици, инженери и лекари, педагози и биолози, ще припомня историята на думата „кибернетика“. Гръцкото „кибернос“, което се среща още у древния философ Платон, се превежда като „кормчия“, „човек, който управлява кораб“. Това е много сполучлив образ и според мене той се отнася не само за кибернетиците, но и за всички вас.

Представете си, че тръгва на далечно плаване голям кораб. Хиляди хора се стягат за път, приготвят се. Прощален оръдеен салют — и корабът излиза в океана. Пред него стоят хиляди мили труден път, неоткрити земи, тайни на природата… И успешното плаване на този кораб зависи от целия екипаж — от матроса до капитана. Ще се сменят на щурвала кормчиите, ще има ветрове и бури и непременно ще има радостен вик на наблюдаващия: Земя!… Такъв кораб си представям аз съвременната наука. И всички вие ще бъдете в нея кормчии, защото въпросите, проектите и хипотезите, които обсъждаме днес — това е наследството, което учените оставят на вас, нашата смяна. Плавайте по-нататък!

Докато академикът шеговито махаше с ръка да спрат аплодисментите, над сцената светнаха електрически лампички, които образуваха думите на първите въпроси:

КАКВИ АВТОМАТИ СЕ УПОТРЕБЯВАТ СЕГА В ЖИВОТА?

КАКВИ ЗАДАЧИ МОГАТ ДА РЕШАВАТ ЕЛЕКТРОННИТЕ МАШИНИ?

КИБЕРНЕТИКАТА НАУКА НА ВСИЧКИ НАУКИ ЛИ Е?

— На тези въпроси — каза председателят — ще отговорят инженер Иван Александрович Глушков и кандидатът на науките Александър Сергеевич Светловидов.

В дъното на сцената завесата се дръпна и на тъмния фон ясно се очертаха пет бисерно матови екрана: един голям — в центъра и четири по-малки — отстрани. В същия момент екраните светнаха и макар слънцето да грееше все така през прозорците, появилите се цветни изображения бяха релефни, обемни.

На всеки екран се прожектираше отделен филм, но това не пречеше на внимателните зрители да наблюдават всички умни машини и да слушат обясненията на инженер Глушков. Напротив, зрителите оставаха с впечатлението, че различните кадри създаваха цялостна картина за света на електронните помощници на човека!

… Светят с ярък блясък нажежените релси. И ето те влизат във валцуващия струг и излизат вече във вид на тънки железни листове, а този процес се управлява от нисък шкаф-автомат… Стърчат в степите стотици кули. Електронен диспечер ги включва и изключва, кара нефта по тръбите… Препускат по релсите влакове, движат се по улиците тролейбуси и електробуси — и тях ги управляват роботи… Спрялото сърце на тежко болен човек е заменено с електронен уред. Жив е човекът, няма да умре!… А наблизо друга машина проучва колекциите на геолозите и подсказва къде да търсят въглища, къде — нефт, къде — диаманти…

Сега говори Александър Сергеевич Светловидов. Той плъзга по екраните лъч от фенера-показалец и много сбито и ясно разказва как електронноизчислителните машини помагат на учените: не само събират материали, обобщават факти, обмислят варианти, но се занимават и с творчество — дават ново решение на проблемите. Машините вече са намерили такива доказателства на теоремите, каквито не са идвали на ум на никого от математиците. Вместо физиците те разглеждат фотографиите на елементарните частици, сортират ги и изказват мнението си. И учените, като благодарят на своите мислещи помощници за откриването на неизвестното досега и за спестеното време, се залавят за толкова сложни теории, които съвсем доскоро бяха недостъпни за човека.

Екраните угасват и всички виждат в ръцете на Светловидов два неголеми предмета, прилични на книга и малко куфарче.

— И това са изчислителни машини — казва Светловидов. — Те са прости, удобни и необходими в работата на инженерите и филолозите, на археолозите и икономистите.

— И на учениците. Много са удобни за подсказване — подмята академик Немнонов за общо учудване на децата. — Вярно, докато заредиш в такава машина знанията, гледаш — сам всичко си научил.

Светловидов се усмихна заедно с всички, обърна се към екраните, натисна бутона на пулта и въведе зрителите в просторните зали на Изчислителните центрове — в електронния мозък на страната. Тук се съставят планове за транспортните превози и селскостопанските посеви, планове за работата на заводите и планове за добив на полезните изкопаеми. Целият живот на страната е отразен в математическите знаци на програмите и сведенията. Ден и нощ смятат бързодействуващите машини — търсят решения на хиляди и хиляди задачи, та колкото може по-добре да работят струговете, тракторите, мартеновите пещи, електроцентралите, ритмично да бие пулсът на могъщата държава.

— Както виждате, кибернетиката е всесилна — така завърши словото си Светловидов. — Тя се роди в отговор на нуждата да бъде подобрено управлението на сложните процеси и операции. И тя е всесилна само в дружна работа с другите науки. А електронноизчислителните машини, които видяхте, освобождават човека от сложния физически труд, за да може повече да се занимава с творчество.

И в този момент вече светнаха нови въпроси:

РАЗКАЖЕТЕ ЗА САМООБУЧАВАЩИТЕ СЕ МАШИНИ.

КАК ДА СЕ ОБЛЕКЧИ ОБЩУВАНЕТО НА ЧОВЕКА С МАШИНАТА?

МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СЪЗДАДЕ ЕЛЕКТРОННО ПОДОБИЕ НА ЧОВЕК?

— Ние ще помолим да разкаже за това професор Громов — съобщи председателят. — Гел Иванович Громов живее в Сибир, той не е чест гост у нас. Но е приготвил за нашите ученици чудесен сюрприз. С една дума, професорът сам ще ви разкаже за него.

— Преди всичко — започна професор Громов — трябва да ви предупредя, че ще стане дума за един сюрприз, който не можа да се осъществи, така че тази история има тъжен край.

Професорът разказа историята с Електроник. Бузите на децата загоряха, очите заблестяха. Виж го ти, този Електроник, ама че луда глава! Като истински. Като жив. Като самите тях… Жалко, че не могат сега да го видят… да стиснат ръката му… да си поприказват… да се надбягват. Много жалко…

Всички седяха притихнали, когато Громов свърши.

— Сигурен съм, че Електроник сам ще се вести — шеговито каза председателят. — А сега, деца, очаква ви приятна изненада. На следващия въпрос ще отговори не учен, не инженер, а ваш колега — ученикът от седми клас Сергей Сироежкин. Той е бъдещ кибернетик и ще ви разкаже как да се научите да разбирате тигрите, носорозите и другите диви животни. Заповядай, Серьожа.

Мнозина не повярваха на очите си. Но на трибуната наистина излезе момче със синя куртка. Децата от училището на младите кибернетици взеха да се усмихват, да кашлят многозначително и с гордост поглеждаха съседите си. Професор Громов си спомни познатото име. Той се усмихна, примижа с късогледите си очи и окуражително кимна към докладчика.

— Могат ли животните да разговарят? — започна с хрипкав глас малкият докладчик. — Трябва да кажа…

— Почакайте! — изведнъж се разнесе висок вик. — Почакайте! Аз ще обясня всичко!…

По пътечката тичаше едно момче. То беше този, който викаше и отчаяно махаше с ръце. Някои скочиха, някои обърнаха глави. Председателят стана. А професор Громов изпусна лулата си, която държеше в ръка и бръкна в джоба за очилата си.

(обратно)

„Сироежкин съм аз…“

Първа, която Сироежкин видя, когато се втурна в голямата зала, беше девойката със синята рокля. Тя стоеше до самата врата, облегната на колоната, и с широко отворени очи гледаше Серьожка. После се обърна към сцената и очите й станаха още по-големи и още по-учудени.

Серьожка също погледна към сцената и побледня: на трибуната пред цялата зала говореше Електроник! Тогава Сергей се спусна и, без да разбира какво прави, затича към дългата маса, около която седяха някакви хора. Той не чуваше силния си вик, само искаше да дотича по-бързо до масата.

В пълна тишина Сергей застана пред сивокосия човек, който внимателно го гледаше, наведе глава и едва чуто каза:

— Сироежкин съм аз…

Сироежкин каза това почти шепнешком. Но го чуха. И всички изведнъж забелязаха колко много прилича той на момчето, което беше на трибуната.

Академик Немнонов гледаше ту единия, ту другия Сироежкин и кой знае защо мълчеше.

— Близнаци! — високо каза един от зрителите. — Не е честно!

— Не, не са близнаци! — прозвуча гласът на професора. Громов стана, отиде накрая на сцената. — Не бързайте да правите изводи, приятели. Сега всичко ще ви стане ясно.

Очите на Громов сияеха. Само няколко крачки го деляха от момчето, което преди няколко минути говореше от името на Сергей Сироежкин. Професорът се обърна към него:

— Момче, кажи, моля ти се, какъв ден от седмицата е бил първи януари на сто и осемдесета година?

— Петък — без да се замисли, каза момчето със синята куртка.

— Сумата на три числа е четиридесет и три — продължи професорът, — а сумата на техните кубове е седемнадесет хиляди двеста деветдесет и девет. Кои са тия числа?

— Двайсет и пет. Единайсет. Седем — моментално отговори момчето.

После Громов го помоли да извлече двайсети корен от число с четиридесет и две цифри и пак последва незабавен отговор.

— Човек-сметачна машина? — предположи един ученик от горните класове.

Професорът поклати глава.

И в този момент някой каза нерешително:

— Електроник?

И всички изведнъж загълчаха:

— Да! Да! Електроник!… Електроник!… Той е!… Да!… Гледайте! Електроник е, разбира се!…

Сякаш лавина забоботи в планините или се свличаше ледник — такъв шум се вдиша.

Председателят взе микрофона и викна:

— Обявявам почивка!

(обратно)

Той се смее!

А Сергей продължаваше да стои с наведена глава.

Любопитните моментално наобиколиха професора и Електроник. Като снежна топка този непрекъснат кръг от гърбове растеше и растеше, бавно се придвижваше към вратата и най-после с мъка се промъкна през нея и изскочи във фоайето. Академик Немнонов и колегите му се оттеглиха в малката стая зад сцената и оживено обсъждаха случая. Всички излязоха. А Сергей продължаваше да стои.

Някой го хвана под ръка и попита:

— Да вървим ли?

Беше Таратар. Сироежкин смутено погледна учителя си и се обърна назад. По бузите му се търкулнаха две едри сълзи.

— А какво да правим сега — каза меко Таратар. — Ти искаше да скриеш от всички тайната си и известно време успяваше благодарение на изкуството на професора. А после Електроник го видяха стотици очи и познаха кой е той. Ти си юнак, Сироежкин! — неочаквано каза в заключение Таратар.

— Аз? — от учудване Серьожка се изчерви. — Защо?

— Ние, учителите, а мисля, че и родителите ти, се радваме — продължи Таратар, — че ти намери в себе си кураж да кажеш истината на всички.

— Значи, вие сте знаели?

— Досещахме се. И то едва през последните няколко дни. Но не знаехме на кого е този Електроник и откъде се е взел… Чувам го, той е в хола. Хайде с мен! Трябва да се видиш с твоя Електроник.

— Хич не е мой — измънка Сироежкин, като се мъкнеше след учителя си.

— Ти пръв се сприятели с него — каза Таратар. — Всички знаят това.

— С малко ли деца съм се сприятелявал — сърдито рече Серьожка, като не изоставаше от учителя си.

— Но нали ти реши, че сега Електроник, трябва да си е Електроник. Според мене ти трябва да поговориш с него.

— Аха! — каза Серьожка и хукна към вратите.

Отначало Сироежкин видя само гърбове. Той се наведе, мушна се под нечий лакът, настъпи някого по крака, потупа по нечий гръб, пак се мушна и излезе в кръга. Насред кръга стояха Громов и Електроник, а пред тях — зайче, костенурка, фламинго, мишка и други животни. По-точно, не бяха истински животни, а момчета и момичета в картонени маски и костюми — артисти от пионерския театър, които даваха представление на малките деца. Те явно не бяха в залата и едва сега чуха кой е Електроник и затова не вярваха на очите си.

— Ха кажи — настояваше зайчето, — кажи кой съм аз?

— Ти си човек в маската на страхливия заек — хрипкаво отговори Електроник.

— Но аз никак не съм страхлив! — възмути се артистът.

— Аз не съм казал, че си страхлив — рече Електроник. — Ти сега си зайче, а зайчето винаги е страхливо.

Децата се разсмяха високо.

— Електроник, ами аз? — попита костенурката.

— Ти си мъдрата костенурка. Ти или криеш на дъното на езерото златното ключе, или, покатерена на някой камък, припомняш живота си.

— Ами аз?

— Ти си мишката. И най-много те е страх от котката.

Артистите се учудиха:

— Вярно! Всичко позна, макар да не е гледал пиесата. Личи си веднага, че добре схваща нещата.

— А къде е Мая? — попита зайчето и викна: — Мая-я!

— Тук съм — чу се зад гърбовете.

Децата се отдръпнаха, сториха път на момичето със синята рокля.

— Това е нашата главна артистка — представи зайчето момичето със синята рокля. — А това е Електроник.

— Ние се познаваме — усмихна се момичето със синята рокля и, като извади от джоба си прозирната кърпичка със смешното личице и монограма „Електроник“, попита фокусника: — Позна ли я?

— Охо! — учуди се Громов. — Излиза, че Електроник има вече много приятели. Не виждам само най-добрия му приятел — Сергей Сироежкин.

Някаква сила стисна гърлото на Сироежкин. Той направи крачка напред и като преглътна конвулсивно, измърмори:

— Тук съм.

— Тъй, тъй, тъй… — весело каза професорът. — Ето го живият двойник на Електроник, заради когото стана тая голяма бъркотия!

Сироежкин мигаше и напрягаше всички сили да изглежда спокоен.

— Да не си спомняме миналото — миролюбиво предложи професорът и потупа Сироежкин по рамото. — Ти трябва да знаеш в какво е силен Електроник. Кажи на децата.

Сироежкин се усмихна:

— Той е най-добрият математик в света. Най-добрият фокусник. И най-добре разбира езика на животните.

— Виж ти! — извика артистът с маската на зайчето. Това ние сегичка ще проверим! Хайде Електроник, познай какво ще кажа сега. — И зайчето заръмжа заканително и страшно, сякаш беше тигър: — Р-р-р-р!…

— Ква-ква-ква-ква! — подхвана костенурката.

— Мяу-мяу… — претенциозно замяука мишката и зашътка: — Ш-ш-ш-, с-с-с…

Зрителите се засмяха. А Електроник стоеше съвсем спокоен. Той дори не се усмихваше.

— Защо не се смее? — завикаха артистите. — Ние се стараем, играем, а той не се смее!

— Видите ли — смутено разпери ръце професорът. — Това е мой пропуск. Не исках да вложа у Електроник чувства и емоции. Мислех, че от тях може да прегори. Както виждате, излъгал съм се.

— Но той е съвсем като жив — зашумяха дечурлигата. — Той трябва да може да се смее, да се усмихва, да се весели. Това го има нейде в него! Само че той не знае това!

— Деца! — викна Сироежкин. — Хайде да развеселим Електроник!

И той заподскача на един крак около Електроник и запя нещо весело, което му беше хрумнало в момента:

Електроник, Електроник, от рождения си миг ти математик си първи и най-умен сатирик!

Но какво става тук? И бъдещи геолози, и кибернетици, и инженери, и лекари изведнъж забравиха за своята велика роля в науката. Те заподскачаха като кози, замахаха с крила като петли, почнаха да се борят като мечки. Кудкудякаха, аукаха, ревяха, мяукаха, пееха, правеха различни гримаси и се кълчеха. Някой се боксираше с невидим противник, някой ходеше на ръце, някой балансираше с линийка, поставена на носа си. С една дума, вдигна се весела неразбория.

А Громов заразително се смееше. И академик Немнонов, който дойде да види какъв е този шум, започна да се смее. И Таратар мърдаше забавно мустаци. И всички останали, които видяха това гъмжило, не можеха да сдържат усмивките и смеха си.

Смехът струеше около безмълвния, неподвижен Електроник. Иронизираше всички и всекиго, заразяваше със страстта си, с радостта и силата си. Ето го! Ха-ха! Тука е! Почти може да се пипне. Само протегни ръка и веднага ще хванеш това „ха-ха!“

Измъкна се от живото кълбо тела разчорленият Макар Гусев и зарева басово, като сочеше Електроник:

— Гледайте! Той се смее!!!

Електроник се усмихваше…

— Ура! — извикаха децата. — Той се смее! Ура, ура, ура!…

И като един млъкнаха. Защото Електроник изведнъж подскочи и каза ясно и разчленено:

— Ха. Ха. Ха.

После Електроник пак подскочи и сега вече се засмя истински:

— Ха-ха-ха-ха-ха!…

Той заподскача на един крак и в такт с подскоците почна да пее песен, която навярно току-що беше измислил или пък я съчиняваше в момента:

Има град на щастливия смях, да, да. С чудни дворове и къщи — с цветя по терасите, с балони в лехите, с фонтани и музика, с цигулки в градините и с чудаци по улиците. Там бабите скачат високо над летвите и дядовците бягат като момчета. А най-старите, с ревматизъм, тояжки размахват, като диригенти, изтръгват музика от всички скамейки… Там слънцето и луната не се разделят, там звездите сияят и нощем и денем. Светят усмивки, момичета смеят се, веселят се момчета и смехът им кънти като гръм. Веселие, радост има за всички. Да живее смехът! Долу антисмехът!

И всички около Електроник подхванаха:

— Да живее смехът!

И после дълго ръкопляскаха на съчинителя.

Електроник се поклони, отиде при приятеля си, пошепна му на ухото:

— Стиховете са най-сбитата форма за поднасяне на информация. Никога досега не бях съчинявал. Не зная как стана това.

— Ти си най-добрият поет в света, Електроша! — убедено отговори Сироежкин.

Академик Немнонов отведе встрани Громов.

— Откровено казано, Гел Иванович — рече той, — едва сега разбрах какво интересно същество е вашият Електроник.

— Представете си и аз не се досещах за това преди — шеговито отвърна Громов и сложи пръст на устата си: — Тс-с… Пазете го в тайна.

И в същия момент ги наобиколиха деца. Те хитро поглеждаха учените и мълчаха.

— Какво има? — попитаха в един глас професорът и академикът.

— Знаете ли, Гел Иванович и Семьон Семьонович — каза Таратар, — децата имат към вас една голяма молба. Щом всичко така се случи, оставете ни Електроник… Защо трябва да се връща в куфара…

Десетки молещи, надяващи се, чакащи погледи бяха отправени към Громов.

— А какво ще прави той при вас? — примижа професорът.

Сироежкин почувствува, че е дошъл моментът и той да каже няколко думи. Много важни думи, от които ще зависи съдбата на приятеля му. Излезе напред:

— Електроник ще помага на учителите! Ще се занимава с нас. Ще изпитва. Гел Иванович, та вие знаете какъв чудесен математик е той.

— Съгласен съм! — каза просто Громов.

Серьожка засия.

А кибернетиците викнаха от ликуване:

— Ура! Електроник е наш!…

— Една минутка… — Академикът вдигна ръка. — Понякога ние ще викаме Електроник в Института по кибернетика. Ще се съветваме с него по някои важни въпроси. Не възразявате, нали?

— Не, не! Не възразяваме!

— Сега остана само да хванат червения лисугер — каза професорът, като се наведе към колегата си. — Не мога да чакам, докато сам се повреди! Трябва да го надхитрим.

Момичето със синята рокля застана пред Громов, погледна го в очите и каза:

— Гел Иванович? Вие подарихте Електроник на кибернетиците. А за нас, химиците? Дали не бихте могли да ни направите една Електроничка?

Учените се спогледаха, засмяха се.

— Слушай, Мая! — безцеремонно се обърна към момичето в синьо Макар Гусев, сякаш я познаваше от сто години. — Ела при нас. Всички ние ще дружим с Електроник.

— Може ли? — попита Мая кой знае защо Серьожка, който шепнеше нещо на Електроник.

Сироежкин чак се задъха от този обикновен въпрос. И само искаше да потвърди това, което вече бяха казали неговите радостно блеснали очи, но пак се намеси Гусев:

— Ела! Ние не обиждаме момичетата. Напротив, ще сме много радостни.

— И аз също — каза Серьожка и се изчерви. — Ти знаеш, Мая, аз никъде няма да заминавам…

(обратно)

Информация за текста

© 1964 Евгений Велтистов

© 1976 Яню Стоевски, превод от руски

Евгений Велтистов

Электроник — мальчик из чемодана, 1964

Сканиране, разпознаване и корекция: NomaD, 2010

Последна корекция: sir_Ivanhoe, 2010

Издание:

Евгений Велтистов. Победителят на невъзможното

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валери Павлов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Ани Кожухарова

Съветска. Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 4001030300. Дадена за набор на 10. VII. 1976 година. Подписана за печат на 15. XII. 1976 година. Излязла от печат на 20. XII. 1976 година. Поръчка № 184. Формат 1/16 60/84. Печатни коли 26. Издателски коли 24,26. Цена на книжното тяло 1,09 лева. Цена мека подвързия 1,14 лева. Цена твърда подвързия 1,35 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС — София, 1976

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София, 1976

Евгений Велтистов

Победитель невозможного

Фантастические повести

Москва „Детская литература“, 1975

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2010-10-24 12:00:00

1

На руски офицерът се нарича слон. — Бел.прев.

(обратно)

Оглавление

Куфарът с четирите дръжки

Бяла престилка или формули?

Кой е той, шампионът?

Фокусник на всички времена

Още за Електроник: коварният Игрек, кучешката глава и други роднини на Електроник

Как се роди Електроник?

Как се учеше Електроник?

Рентгенът не показа нищо

Тайната: „Ти — това съм аз“

„Програмист-оптимист“

„Столът на годеницата“

Тримата пазители на теоремата

Първите поражения на Електроник

Кодът на хипопотама

Разговор с гъсока и змееносеца

Добре, че кучетата не говорят

Гнетът на тайната: „В края на краищата, аз съм човек!“

Какво значи да мислиш?

Състезание с „Репетитора“

Музикално образование

Ако съществуваше машината на времето…

Въпросителният ден

„Сироежкин съм аз…“

Той се смее!

Реклама на сайте