«Дяволската алтернатива»

Фредерик Форсайт Дяволската алтернатива

ПРОЛОГ

Ако не беше острото зрение на един италиански моряк на име Марио, корабокрушенецът щеше да умре преди залез слънце. Когато италианецът го забеляза, мъжът беше в безсъзнание. Изложените на безмилостните слънчеви лъчи части от полуголото му тяло бяха покрити с изгаряния от втора степен, а накиснатата в морската вода плът на гърба му бе разядена от солта и мъртвешки бяла като разлагащ се труп на гъска.

Марио Курчо беше готвач и стюард на „Гарибалди“, ръждясало старо корито, регистрирано в Бриндизи, което унило пърпореше на изток към Трабзон — пристанище в най-източния край на черноморския турски бряг. В Анадола корабът трябваше да бъде натоварен с бадеми. Готвачът не би могъл да отговори на въпроса, какво го накара този хубав ден в края на април 1982 година да изпразни кофата с обелки от картофи през палубния парапет, а не както обикновено — в шахтата за боклук. Навярно бе зажаднял за глътка чист черноморски въздух и му бе дотегнало еднообразието на тесния и пълен с гореща пара камбуз. Курчо се разходи покрай перилата откъм подветрената страна и изхвърли боклуците в равнодушното и безропотно море. После се обърна и пое обратно към задълженията си. Направи две крачки, спря, намръщи се и се върна озадачен при парапета.

Корабът плаваше на изток-североизток, затова, когато Марио засенчи с длан очи и погледна зад кърмата, обедното слънце блестеше почти право в лицето му. Той беше сигурен, че е забелязал нещо между синьо-зелените хълмове на вълните по посока на турския бряг, който се намираше на двайсетина мили южно от кораба. За да вижда по-добре, италианецът се изкачи по стълбичките на горната палуба, застана до капитанския мостик и пак се вторачи в морската шир. После за половин секунда го видя съвсем ясно между движещите се водни грамади. Обърна се към отворената врата зад гърба си и викна:

— Капитане!

Капитан Виторио Инграо не повярва веднага на Марио, понеже момчето беше малко простовато, но в края на краищата като истински моряк, който знае, че е длъжен да провери дали някой не е в беда, той направи широк обратен завой с кораба, за да огледа по-отблизо мястото. Освен това, в потвърждение на думите на готвача, на радара се забелязваше някаква сянка. Маневрата отне на „Гарибалди“ половин час и когато стигнаха до мястото, посочено от Курчо, капитанът също видя лодката.

Тя бе тясна, лека и не по-дълга от три метра. Подобни лодки държаха на пътническите кораби и ги използваха за увеселителни разходки. Почти в средата й, по-близо до носа, имаше една напречна пейка с гнездо за мачта. Но мачта или изобщо не бе слагана, или бе паднала в морето. „Гарибалди“ спря и докато се поклащаше на вълните, капитан Инграо опря лакти на перилата на мостика и започна да наблюдава как Марио и боцманът Паоло Лонги спуснаха спасителната моторница, за да придърпат лодката към борда на „Гарибалди“. Когато наближиха кораба, Инграо видя какво има в нея.

Един мъж лежеше по гръб на дъното й в петнайсетина сантиметра морска вода. Беше изпит и измършавял, брадясал и в безсъзнание. Главата му бе клюмнала на една страна и той дишаше пресекливо. Двамата моряци го надигнаха. Когато докоснаха обгорелите му гърди и рамене, той простена.

На „Гарибалди“ държаха винаги една празна каюта, в която настаняваха болните от екипажа. Занесоха корабокрушенеца в нея. По свое собствено желание Марио бе освободен от всичките си други задължения, освен от готварските, и започна да се грижи за мъжа. Отнасяше се към него покровителствено като момченце, което е намерило на улицата болно кутре и се гордее, че го е спасило от сигурна смърт. Лонги, боцманът, би на корабокрушенеца инжекция морфин от аптечката, за да облекчи болките му. После двамата моряци се заеха с изгарянията.

Като всички калабрийци, знаеха как да лекуват подобни рани и приготвиха най-ефикасния лек за това страдание. Марио донесе от камбуза смес от прясно изстискан лимонов сок и винен оцет и купа, пълна с ледени кубчета. От каютата си взе памучната калъфка на своята възглавница. Накисна плата в сместа, после уви в него десетина кубчета лед и внимателно притисна компреса към най-страшните рани, където ултравиолетовите слънчеви лъчи бяха изгризали плътта почти до костите. Компресът извлече горещината от раните и над безчувственото тяло на мъжа се издигнаха кълбета пара. Болният потрепери.

— По-добре да настинеш, отколкото да умреш от изгарянията! — каза му Марио на италиански.

Човекът не го чу, а и да го беше чул, нямаше да разбере думите му.

Лонги отиде при капитана, който оглеждаше изтеглената на палубата на кораба лодка.

— Има ли някакви отличителни знаци? — попита боцманът.

Капитан Инграо поклати отрицателно глава.

— И в мъжа не намерихме нищо — продължи Лонги. — Нито документи, нито часовник. Беше обут само с чифт евтини долни гащи, без етикет или марка на производителя. Брадата му е на около десет дена.

— Лодката също е празна — отвърна му Инграо. — Няма мачта, нито весла. Няма храна, вода… Дори име. Но и да е имало надпис на борда, вълните може да са го отмили или слънцето да го е отлюпило.

— Вероятно е турист, отвят навътре в морето от някое заливче с плаж — предположи Лонги.

Инграо повдигна рамене:

— Може и да е корабокрушенец, оцелял след потъването на някой малък товарен кораб. След два дена ще пристигнем в Трабзон. Когато дойде в съзнание, турските власти ще го разпитат. Трябва да изпратим радиограма на нашия корабен агент в пристанището и да го уведомим за случилото се, за да осигури линейка на пристана.

Два дни по-късно корабокрушенецът, който все още не бе съвсем дошъл на себе си и не можеше да говори, бе настанен в малката градска болница на Трабзон.

Марио придружи своя повереник до болницата. В линейката се качиха и корабният агент, заедно с пристанищния лекар, който настоя да прегледа намерения сред вълните мъж, за да се увери, че той не страда от опасни заразни болести. Марио поседя един час до леглото на своя безчувствен приятел, после се сбогува с него и се върна на борда на „Гарибалди“, за да приготви обяд за екипажа. Същата вечер италианският параход напусна пристанището.

На следващия ден до леглото на болния застана друг мъж, придружен от полицай и от лекар, наметнат с къса бяла престилка. И тримата бяха турци, но ниският набит посетител, облечен в цивилни дрехи, говореше що-годе разбираем английски.

— Ще прескочи трапа — рече лекарят. — Но още е много зле. Топлинен удар, изгаряния втора степен. Освен това по всичко личи, че от няколко дена не е ял. На това се дължи и общата му отпадналост.

— Какво му давате? — попита цивилният и посочи системите, забодени в двете ръце на болния.

— Физиологичен разтвор, за да преодолее шока и концентрирана глюкоза за подхранване на организма — отговори му лекарят. — Моряците навярно са му спасили живота, като са отнели с компреси топлината от изгарянията. Ние го потопихме във вана с каломин, което ще ускори заздравяването на раните. Сега съдбата му е в ръцете на Аллах.

Умит Ердал, съдружник във фирмата за воден транспорт „Ердал и Сърмит“, беше представител на „Лойд“ в пристанище Трабзон. Корабният агент на „Гарибалди“ с облекчение му бе предал случая с корабокрушенеца. Клепачите на болния потрепериха и очите му светнаха на фона на потъмнялото брадясало лице. Господин Ердал прочисти гърлото си и проговори на най-добрия английски, на който бе способен.

— Вие… как… се… казва? — попита той бавно и отчетливо.

Мъжът простена и замята глава от една страна на друга. Представителят на „Лойд“ се наведе, за да чува по-добре.

— Зраджений — промълви болният, — зраджений…

Ердал се изправи.

— Не е турчин — заяви той. — Май се казва Зраджений. Що за име може да е това?

Лекарят и полицаят вдигнаха рамене.

— Ще уведомя за случая „Лойд“ в Лондон — каза Ердал. — Може да разполагат с информация за някой изчезнал в Черно море плавателен съд.

За всички, свързани с търговския флот, „Лойд’с Лист“ е нещо като професионална библия. Издаван ежедневно, с изключение на неделите, той съдържа обзорни статии, дописки и новини само на една тема: търговско корабоплаване.

Неговият събрат „Лойд’с Шипинг Индекс“ отразява движението на трийсетте хиляди регистрирани в света търговски кораби. В „Шипинг Индекс“ се публикуват всички данни за тези плавателни съдове: името на кораба и на собственика му; флагът, под който плава; тонажът, пристанището, от което е отплавал корабът, и местоназначението му.

Редакцията на двете издания и печатницата им се помещават в комплекс от сгради в Шийпън Плейс в Колчестър, графство Есекс. Там се получи и телексът, в който Умит Ердал докладваше за движението на корабите, пристигащи и заминаващи от пристанище Трабзон. Към документа турчинът бе добавил и кратко съобщение за Отдела за разследвания на „Лойд“, известен и като „Разузнавателния отдел“.

Хората от отдела провериха списъците си за изчезнали лица и потънали кораби в Черно море и след като установиха, че не са получавали наскоро информация за подобни случаи, предадоха съобщението на дежурния редактор на „Лойд’с Лист“. Той нахвърли кратка бележка за първа страница на сутрешния брой. В нея се упоменаваше и името, с което корабокрушенецът се бе представил.

Повечето от онези, които прочетоха „Лойд’с Лист“ през този ден в края на април, не обърнаха внимание на бележката за неидентифицирания мъж в Трабзон.

Но тя не убягна на острия поглед на един скоро прехвърлил трийсетте мъж. Читателят бе уважаван от ръководството служител в брокерска фирма за чартиране на кораби, чието седалище се намираше в малката уличка „Кръчет Фрайърс“, в центъра на лондонското Сити. Колегите му го познаваха под името Ендрю Дрейк.

Щом осмисли съдържанието на дописката, Дрейк стана от бюрото си, отиде в заседателната зала на фирмата и се загледа в окачената на стената подробна карта на света, върху която бяха нанесени посоките на постоянните ветрове и водни течения. През пролетта и лятото ветровете в Черно море духат предимно от север, а морските течения обикалят този малък природен басейн по посока, обратна на часовниковата стрелка, от южния бряг на Украйна, покрай Румъния и България, до Турция.

Дрейк направи някакви изчисления в бележника си. Малка лодка, тръгнала от блатистото устие на Днестър, южно от Одеса, би могла да се движи със скорост четири-пет възела при благоприятен вятър и попътно течение. За три дена би могла да мине покрай румънския и българския бряг и да стигне Босфора, после бавно течението би я отнесло към източния край на Черно море.

В раздела на „Лойд’с Лист“ за времето и навигацията пишеше, че преди девет дена в този район е имало слаба буря. „При каквато — помисли си Дрейк — един неопитен в моряшкия занаят човек би могъл да преобърне лодката си и да загуби всичко в нея, включително и мачтата. Ако не се удави, може и да успее да изпълзи обратно на борда и да се остави на произвола на слънцето и вятъра.“

Два часа по-късно Ендрю Дрейк помоли ръководството на фирмата за седмица от полагаемата му се отпуска. Беше му разрешено да я вземе от следващия понеделник, трети март.

Докато развълнуван чакаше с нетърпение да дойде края на седмицата, той си купи от близкото бюро на туристическа агенция билет за отиване и връщане до Истанбул. Реши, че билет до Трабзон ще си вземе, когато пристигне в турската столица. Провери и установи, че като британски гражданин не се нуждае от входна виза за Турция, но един ден след работа отиде до медицинския център към британските авиолинии, където му издадоха необходимото за пътуването удостоверение, че е ваксиниран срещу едра шарка.

Вълнението му се дължеше на мисълта, че след години чакане най-сетне може би е открил човека, когото търсеше. За разлика от тримата мъже, които, три дена преди да излезе съобщението във вестника, посетиха корабокрушенеца в болницата, той знаеше какво означава думата „зраджений“. Също така му бе известно, че това не е името на човека. Мъжът в леглото бе промълвил думата „предаден“ на родния си украински език. Следователно човекът бе избягал украински борец срещу властта.

Въпреки английското си име Ендрю Дрейк бе също украинец, и то фанатичен националист.

Щом пристигна в Трабзон, Дрейк първо се обади в кантората на господин Ердал. Преди да замине, той каза на един свой приятел от „Лойд“, че заминава на Почивка на турското северно крайбрежие, обясни му, че не знае дума турски и го помоли да му препоръча някого в този район. Така се сдоби с името и с телефонния номер на Ердал. За голямо облекчение на Дрейк, турският представител на застрахователната компания прочете препоръчителното писмо, с което му се представи англичанинът, и не се поинтересува защо той иска да посети корабокрушенеца в местната болница. На свой ред Ердал написа препоръчително писмо до директора на болницата и в ранния следобед Дрейк застана до леглото на болния.

Ердал вече го бе информирал, че мъжът е дошъл в съзнание, но повечето време спи, а когато е буден, не говори. Дрейк влезе в болничната стая и завари корабокрушенеца да лежи неподвижно по гръб със затворени очи. Посетителят придърпа стол до леглото и седна. Известно време се взира в изпитото лице. След няколко минути клепачите на мъжа потрепнаха, вдигнаха се леко и пак се спуснаха. Дрейк не разбра дали човекът забеляза, че някой го гледа напрегнато. Но се убеди, че болният е почти буден.

После бавно се наведе към ухото му и каза:

— Шче не вмерла Украйна!

Думите означават буквално „Украйна още не е мъртва“, или в по-свободен превод: „Украйна вечно ще живее“. С тях започва забраненият от руските господари украински химн. Всеки украинец с чувство на национално самосъзнание ги знае.

Болният отвори очи и се вторачи в Дрейк. След няколко секунди го попита на родния си език:

— Ти кой си?

— Украинец като теб — отвърна му Дрейк.

Сянка на съмнение замъгли очите на корабокрушенеца.

— Предател! — каза той.

Дрейк поклати глава отрицателно.

— Не — отговори му спокойно той. — По паспорт съм британски поданик. Роден съм и съм израсъл в Англия, майка ми е англичанка, баща ми — украинец. Но сърцето ми е украинско, като твоето.

Болният се загледа в тавана, явно не вярваше на думите на Дрейк.

— Ако искаш, ще ти покажа британския си паспорт, но той нищо не доказва. Чекистите лесно биха могли да направят такъв. Но ти вече не си в Украйна и тук няма хора от КГБ — продължи Дрейк. — Морето не те е изхвърлило нито на брега на Крим, нито в Грузия, нито в Румъния или в България. Италиански кораб те е намерил и те е докарал тук в Трабзон. Намираш се в Турция. На Запад! Успял си да избягаш!

Очите на мъжа се впиха в лицето на посетителя. В тях се четеше вълнение и желание да му повярват.

— Можеш ли да се движиш? — попита го Дрейк.

— Не знам — отвърна му мъжът.

Дрейк кимна към прозореца, от който се носеше шумът на уличното движение.

— Хората от КГБ са в състояние да преоблекат болничния персонал така, че да прилича на турски, но не биха променили вида на един цял град само заради човек, чието признание лесно биха изтръгнали и с мъчения. Можеш ли да стигнеш до прозореца?

С помощта на Дрейк корабокрушенецът докуцука до прозореца и погледна към улицата.

— Колите са английски остини и ровъри, френски пежа и германски фолксвагени — каза Дрейк. — Надписите са на турски. Ето там има реклама на Кока-кола.

Мъжът захапа свитата си в юмрук ръка и загриза кокалчетата на пръстите си. Запримига бързо.

— Значи съм успял!

— Да. Като по чудо — отговори му Дрейк.

— Казвам се Мирослав Камински — рече корабокрушенецът, когато пак легна в кревата. — От Тернопол съм. Бях водач на група от седмина украински борци за свобода.

През следващия един час Дрейк изслуша цялата история. Камински и шестима негови съидейници от Тернополската област, известна на времето като люлка на украинския национализъм, в която и до днешни дни някои въгленчета още не са загаснали, решили да се борят срещу безмилостната програма за русифициране на родната им страна. В края на седемдесетте и в началото на осемдесетте години тази съветска политика бе станала особено настойчива. Крайната й цел бе тотално унищожаване на украинската национална поезия, изобразително изкуство, литература, език и самосъзнание. За шест месеца малкият отряд на Камински успял да убие един служител на КГБ и двама не особено високопоставени партийни функционери — руснаци, назначени от Москва в управата на Тернопол. После групата била предадена.

Който и да бил предателят, той загинал заедно с останалите при престрелката със специалните части на КГБ, обкръжили селската къща, в която бойната група се била събрала, за да обсъди следващата си операция. Само Камински успял да избяга. Дни наред той се крил като преследвано животно в храсталаци, плевни, обори и гори. Нощем се придвижвал на юг към морския бряг с необмисленото в подробности намерение да се промъкне на борда на някой западен кораб.

Но се оказало невъзможно да влезе в одеското пристанище и затова потърсил убежище в блатистата местност около устието на Днестър, югозападно от Одеса, близо до румънската граница. Една нощ той стигнал до малко рибарско селце и успял да открадне лодка с триъгълно платно и ниска мачта. Камински никога не бил стъпвал в платноходка и нямал представа как да я управлява. Известно време се борил с платното и руля, после я пуснал по вятъра и се оставил в ръцете на Господ, като се опитвал да насочва лодката на юг, ориентирайки се по звездите и слънцето.

Късметът му помогнал да не влезе в полезрението на патрулиращите съветски граничарски катери и да не пресече пътя на някое рибарско корабче. Малката дървена черупка, незабелязана от радарите, се измъкнала от съветски териториални води и се зареяла някъде между Румъния и Крим, като бавно се носела на юг, далеч от корабните маршрути. После се развихрила буря. Камински не успял навреме да свие платното, лодката се преобърнала и той прекарал остатъка от нощта, вкопчен в стърчащия нагоре кил. На сутринта успял да изправи лодката и със сетни сили се прехвърлил в нея. Преди да го връхлети бурята, той си бил съблякъл дрехите, за да подложи изгорялото си тяло на хладния нощен вятър. И така облеклото му потънало, заедно със суровите картофи и лимонадената бутилка пълна с прясна вода. Рулят и платното също изчезнали в бурята. Слънцето припичало жестоко. Изгарянията болели нетърпимо. На третия ден след бурята Камински изпаднал в безсъзнание. Когато отворил очи, видял, че е настанен в легло, усещал, че цялото му тяло гори, и чул някакви гласове, които говорели на език, който взел за български. Шест дена не смеел да отвори очи, нито да обели дума.

Ендрю Дрейк изслуша разказа на мъжа и сърцето му заликува. Беше намерил човека, когото търсеше от години.

— Отивам да се срещна със швейцарския консул в Истанбул. Ще се опитам да ти издействам документ от Червения кръст, с който да можеш да напуснеш Турция — каза той, когато видя, че Камински се е уморил да говори. — Искам да ти изкарам виза за временно пребиваване в Англия, а веднъж да стигнем там, ще подадеш молба за политическо убежище.

Преди да излезе от болничната стая, Дрейк се спря на вратата.

— Не можеш да се върнеш в Украйна — каза той на Камински. — Но с твоя помощ аз ще мога. Цял живот мечтая за това.

Ендрю Дрейк се забави в Истанбул повече, отколкото предвиждаше. Чак на шестнайсти март успя да вземе пътническите документи на Камински и да отлети обратно в Трабзон. Междувременно след дълга разправия по телефона с единия от собствениците на фирмата той получи разрешение да удължи отпуската си. Пътуването му до Турция си струваше всичките неприятности. Посредством Камински Дрейк щеше да осъществи мечтата на своя живот.

Царската, превърнала се по-късно в съветска, империя отвън изглежда монолитна и непоклатима, но има две ахилесови пети. Едната е вечният проблем с изхранването на двеста и петдесетте милиона души, другата наричат с евфемизма „национален въпрос“. Сред четиринайсете републики, управлявани от Русия, няколко имат по-ярък индивидуален облик и по-високо национално самосъзнание на населението. Най-голямата от тях е Украйна. През 1982 г. населението на Руската федеративна република наброява сто и двадесет милиона. Втора по големина в Съветския съюз е Украйна със седемдесет милиона. Това е първата причина, поради която както царете, така и членовете на Политбюро винаги са обръщали особено внимание на този доминион и са провеждали спрямо него политика на безмилостно русифициране.

Втората причина се корени в историята. Украйна винаги е била делена на две: на Източна и Западна. Оттук и трагичната й съдба. Западна Украйна се простира от Киев до полската граница. Източната е по-русифицирана, тъй като столетия наред е живяла под царско иго. По същото време Западна Украйна е била част от Австро-Унгарската империя. В духовно и културно отношение тя е ориентирана към Запада повече от останалите съветски републики, с изключение може би на трите прибалтийски, които обаче са твърде малки, за да се противопоставят на руското влияние. Украинците четат и пишат на латиница, а не на кирилица. Болшинството от тях не са православни, а католици-униати. Техният език, литературата, поезията, изкуството и всичките им традиции водят началото си от древността, много преди нахлуването на руските завоеватели от север.

След разпадането на Австро-Унгария в 1918 г. западните украинци отчаяно се борят за самостоятелност, но за разлика от чехите, словаците и унгарците, създали свои държави върху руините на империята, през 1919 г. Западна Украйна бива присъединена към Полша под името „провинция Галиция“. През 1941 г. германците завземат тази територия. Народът е объркан. Обзема го смесица от надежди и страхове. Някои решават, че ако се бият срещу хитлеристите, Москва впоследствие ще е по-благосклонна и ще направи някои отстъпки на страната им. Други се заблуждават, че за да има свободна Украйна, Русия трябва да бъде победена. Водени от това убеждение, те се присъединяват към Украинската дивизия, обличат германски униформи и воюват срещу Червената армия. Има и такива, като бащата на Камински, които се качват в Карпатите, стават партизани и се бият последователно с първия завоевател, после с втория и накрая пак с първия. Но надеждите на всички рухват, когато Сталин печели войната и разширява империята си на запад по река Буг — новата руско-полска граница. Западна Украйна попада под властта на новите царе: членовете на Политбюро. Но украинците не престават да мечтаят за самостоятелност. Затова, като се изключи един кратък период на либерализиране в края на управлението на Хрушчов, Москва прилага все по-твърдо програмата за смазване на украинския национализъм.

Степан Драч, студент от Ровно, се записал като доброволец в Украинската дивизия. Той бил един от щастливците, оцелели през войната. През 1945 г. англичаните го пленили в Австрия и го изпратили на принудителен труд в една ферма в Норфолк. Според тайното споразумение между британския Форин Офис, американския Държавен департамент и съветското външно министерство, той щял да бъде репатриран заедно с останалите два милиона „жертви на Ялта“ и да бъде екзекутиран от органите на НКВД. Но и този път извадил късмет. Катурнал едно момиче от британската гражданска отбрана зад една норфолкска купа сено и то забременяло. Оженили се и шест месеца по-късно по хуманитарни причини властите разрешили на Драч да остане в Англия. Когато бил освободен от принудителния труд във фермата, той използвал познанията си на радист и отворил работилница за ремонт на радиоапарати в Братфорд, центъра на трийсетхилядната колония от украински емигранти в Англия. Първото дете на младоженците починало при раждането. През 1950 г. им се родил втори син, когото кръстили Андрий.

Андрий научи от баща си не само украинския език. Степан Драч му разказваше за красотите на Карпатите и на Русия. Малкият Андрий беше закърмен с омраза към руснаците. Но когато момчето бе на дванайсет години, баща му загина при автомобилна катастрофа. Майка му, отегчена от досадното еднообразие на живота сред емигранти, приятели на мъжа й, които всяка вечер се събираха край камината и си говореха за миналото на неразбираем за нея език, промени фамилията си от Драч на Дрейк, а малкото име на сина си — от Андрий на Ендрю. И така момчето се записа в гимназията, а по-късно и в университета под новото си име. Когато си извади първия паспорт, той също бе на името на Ендрю Дрейк.

В университета Ендрю възвърна украинското си самосъзнание. Там се запозна с няколко украинци и отново започна да говори свободно на езика на баща си. Това се случи в края на шейсетте години. Краткотрайният ренесанс на украинското изкуство вече беше отшумял и повечето от неговите най-изявени представители бяха в лагерите на Гулаг. Така че когато Андрий се запозна с техните произведения, той знаеше за нерадостната им съдба. В началото на седемдесетте младежът четеше всичко украинско, до което успееше да се докопа: от класика Тарас Шевченко и неговите последователи, писали по времето на Ленин и ликвидирани по-късно от Сталин, до така нареченото „поколение на шейсетте“ — творци, успели да издигнат глас във възхвала на Украйна през няколкото години на разведряване, преди Брежнев отново да задуши патриотизма, към който те призовавали. Четеше Осдачий, Чорновил, Мороз и Дзюба. А когато се натъкна на стихотворенията и на тайния дневник на Павел Симоненко, идола на украинските студенти, умрял от рак на двайсет и осем години, Андрий окончателно се влюби в тази изстрадала страна, която дори не бе виждал.

Колкото повече обичаше Украйна, толкова по-силно ненавиждаше онези, които смяташе за нейни окупатори и подтисници. Трескаво търсеше нелегално отпечатаните листовки, тайно изнесени от Украйна. Поглъщаше жадно „Украинския глашатай“, в който пишеше за съдбата на стотиците неизвестни украински дисиденти, за които Западът не знаеше нищо, понеже съветските власти не им бяха устроили шумни съдебни процеси като на Даниел, Синявский, Орлов и Шчаранский. Омразата на Ендрю Дрейк нарастваше, докато не стигна до извода, че КГБ олицетворява цялото зло на света.

Ендрю разсъждаваше достатъчно трезво и реалистично, за да не приеме грубия национализъм на по-старото поколение емигранти и вечното им делене на източни и западни украинци. Отричаше и техния вроден антисемитизъм, защото харесваше произведенията на Глуцман, ционист и едновременно с това украински националист, и го възприемаше като свой съотечественик. След като анализира украинската емигрантска общност в Англия, Ендрю раздели мислено членовете й на четири групи: езиковите националисти, които се задоволяват с това да говорят и пишат на родния си украински; кръчмарските приказливци, които нищо не правят; онези, които украсяват клубовете си с несръчно нарисувани лозунги и дразнят англичаните от съседните къщи, но се страхуват да предизвикат съветската мечка и най-смелите, които демонстрират пред делегациите, пристигнали от Москва, докато Специалният отдел на полицията грижливо ги снима, установява самоличността им и ги взема на отчет.

Дрейк не се присъедини към нито една от тези групи. Той се държеше с емигрантите студено, дори надменно. Гледаше да не се набива в очи и не участваше в никакви протестни акции. Започна работа като чиновник в Лондон. Мнозина кротки бюрократи имат тайни увлечения, за които колегите им не подозират. Тези скрити страсти поглъщат всичките им спестявания, свободното им време и отпуските. Дрейк беше от този тип чиновници. Той тихомълком събра малка група от свои съмишленици. Издири ги един по един, сприятели се с тях, накара ги да се закълнат, че ще пазят в тайна намеренията си и ги призова да бъдат търпеливи. Андрий Драч имаше тайна мечта и не беше безвреден, защото, както е писал Томас Елиът, „той сънуваше с отворени очи“. Вярваше, че мечтата му някой ден ще стане реалност. Копнееше да нанесе такъв удар по московските тирани, след който те да не могат да се окопитят. Искаше да проникне през стените на тяхната власт и да ги атакува вътре в крепостта им.

Когато откри Камински, разбра, че е направил решаваща крачка към осъществяването на заветната си мечта. Самолетът се извиси в топлото синьо небе и се насочи към Трабзон. На борда му Драч изпитваше вълнение и увереност.

Мирослав Камински погледна нерешително Дрейк.

— Не знам, Андрий — каза му той. — Въпреки всичко, което направи за мен, не знам дали мога да ти се доверя напълно. Извинявай, но животът ме е научил да съм предпазлив.

— Мирослав, още двайсет години да ме познаваш, пак няма да разбереш за мен повече от това, което вече знаеш. Разказах ти всичко за себе си. Ти не можеш да се върнеш в Украйна. Аз ще отида там вместо теб. Но когато пристигна, ще трябва да се свържа с наши съмишленици. Трябва да ми кажеш как да ги открия!

Камински най-сетне склони:

— Останаха двама, които не бяха разкрити, когато групата бе предадена. Запознахме се преди няколко месеца и не съм казвал за тях никому.

— Нали са украинци и борци за свобода? — попита го въодушевено Дрейк.

— Да, украинци са, но има още нещо, което мотивира действията им. Те принадлежат към народ, който също е много изстрадал. Бащите им, както и моя, са лежали по лагерите, но заради друго. Те са евреи.

— Но нали мразят Москва и искат да нанесат удар по Кремъл?

— Да. Мразят управниците на Съветския съюз не по-малко от нас двамата — отвърна му Камински. — Привърженици са на някаква „Еврейска лига за самозащита“. Доколкото разбрах, са чули за нея по радиото. Те са убедени, че е време да отвърнат на насилието с насилие. Не искат повече да търпят със сведени глави. В това отношение разбиранията ни напълно съвпадат.

— Непременно трябва да се свържа с тях! — припряно настоя Дрейк.

Камински му каза имената и адресите в Лвов на двамата млади еврейски борци против тоталитаризма. На следващата сутрин Дрейк взе самолета за Лондон и още същия ден се записа за организирана от „Интурист“ групова екскурзия до Киев, Тернопол и Лвов, която щеше да се състои през началото на юли. Освен това напусна работата си и изтегли всичките си спестявания в брой.

Никой не подозираше, че Ендрю Дрейк, или по-скоро Андрий Драч, започва своята лична война с Кремъл.

(обратно)

1.

През този хубав майски ден Вашингтон бе огрян от галещите топли лъчи на пролетното слънце. По улиците се появиха първите хора, излезли по къси ръкави. Цъфнали бяха и първите едри цветове на червените рози в градината под френските прозорци на Овалния кабинет на Белия дом. Но въпреки че прозорците бяха отворени и свежото ухание на трева и цветя нахлуваше през тях в тази Светая светих на най-могъщия владетел на света, вниманието на четиримата мъже, събрали се в кабинета, бе насочено към други растения в една далечна страна.

Президентът Уилям Матюс седеше на мястото, на което винаги бяха сядали държавните глави на Америка: с гръб към южната стена на помещението и с лице към широкото старинно писалище и към мраморната камина в отсрещния край на кабинета. Столът му, за разлика от този на повечето от неговите предшественици, не бе изработен по поръчка, а представляваше стандартен въртящ се образец на обикновена чиновническа мебел, с каквато са обзаведени кабинетите на членовете на ръководствата на всяка по-голяма фирма. Президентът, който винаги настояваше авторите на рекламните материали за многобройните му победоносни предизборни кампании да го именуват „Бил“ Матюс, държеше да създаде у хората впечатлението на народен човек, като гледаше облеклото, навиците и вкусовете му да съответстват на този имидж. Затова столът му в Овалния кабинет, където Матюс обичаше да приема многобройни посетители от всякакъв вид, не беше луксозен. Президентът никога не забравяше да спомене пред гостите си, че не е сменил старинното писалище, понеже то било част от традициите на Белия дом. Това обяснение обикновено правеше добро впечатление на потенциалните избиратели.

Но когато се съвещаваше с най-близките си съветници, Матюс ставаше друг човек. Беше немислимо някой от тях да се обърне към него с „Бил“, въпреки че на публични места той насърчаваше дори най-нисшите си подчинени към подобни „непринудени“ фамилиарности. В тесен служебен кръг благият тембър на президента изчезваше. Добродушната му усмивка, накарала избирателите да го възприемат като „момчето от нашия квартал“, се стопяваше. Съратниците му добре знаеха, че той не е никакъв симпатяга, а човекът на върха.

Срещу бюрото на президента бяха седнали тримата мъже, поискали тази сутрин той да ги приеме. Най-приближеният му съветник, в смисъл на човешки взаимоотношения, а не на местоположение в помещението, беше председателят на Съвета за национална сигурност. В Източното крило на Белия дом и в канцелариите на другите правителствени сгради го наричаха различно: „доктора“ или „онзи проклет поляк“. Винаги сериозният Станислав Поклевски се ползваше с доверието на президента по всички въпроси на националната сигурност и външната политика. Мнозина го мразеха, но никой не го подценяваше.

Двамата представляваха доста странна двойка: русият белокож протестант от Юга и мургавият мълчалив католик, емигрирал от Краков в Щатите, когато бил още малко момче. Но образованият в йезуитско училище и безчувствен като сметачна машина поляк попълваше със знанията си липсата у президента на разбиране и на усет към сложната психика на европейците и най-вече на славяните.

Съществуваха още две причини, поради които съветникът се нравеше на шефа си. Поклевски беше предан като куче и нямаше никакви амбиции да прави самостоятелна кариера, вън от тази в сянката на Бил Матюс. Президентът беше достатъчно разумен да балансира силната омраза на доктора към комунистите с по-трезвата и умерена позиция на държавния секретар, който произхождаше от стар бостънски род и притежаваше подходящи за поста си изискани обноски и дипломатичност.

Държавният секретар не присъстваше на тазсутрешното съвещание, свикано по молба на Поклевски. Другите двама мъже, седнали пред бюрото на президента, бяха Робърт Бенсън, директор на Централното разузнавателно управление, и Карл Тейлър.

Сред неосведомената общественост преобладава убеждението, че Агенцията за национална сигурност (АНС) е службата, която отговаря изцяло за електронното разузнаване. Всъщност АНС провежда онези разузнавателни дейности извън територията на САЩ, свързани с електронните средства за подслушване и радиопрехващане. Нейните специалисти дешифрират, превеждат от стотици езици и анализират милиони думи дневно. Но нямат никакво отношение към шпионските спътници. Визуалното наблюдение на планетата, осъществено посредством камери, монтирани на самолети и най-вече на спътници, е прерогатив на Националната служба за разузнаване от въздуха, съвместен орган на ЦРУ и на Военновъздушните сили на САЩ. Карл Тейлър беше директор на НСРВ и освен това имаше чин генерал-лейтенант от Военновъздушното разузнаване.

Президентът събра накуп пръснатите по писалището си снимки и ги върна на Тейлър, който стана и ги прибра в своето куфарче.

— Добре, господа — бавно заговори Матюс, — показахте ми, че на малка част от територията на Съветския съюз, а може би дори само на тези няколко десетки декара, пшеницата не расте добре. Какво доказва това?

Поклевски погледна Тейлър и му кимна. Генералът се покашля.

— Господин президент, позволих си да уредя прожекция на материалите, които в момента идват от един наш спътник тип „Кондор“. Моля да ги видите.

Матюс кимна и проследи с поглед Тейлър, който прекоси кабинета и стигна до библиотеката, в чийто долен край бе освободено място за няколко телевизора. Когато външни хора посещаваха Овалния кабинет, редицата монитори биваше закривана с плъзгащи се вратички от тиково дърво. Тейлър включи крайния ляв монитор и се върна до бюрото на президента. Вдигна слушалката на един от шестте телефона, избра някакъв вътрешен номер и каза кратко:

— Пуснете го.

Способностите на спътниците тип „Кондор“ бяха известни на Матюс. „Кондорите“ летяха на по-висока орбита от всички останали космически апарати и бяха оборудвани със съвършени камери, които можеха от разстояние триста километра, през мъгли, дъждове, снежни бури и облаци, денем и нощем да фокусират обективите си върху предмети с размера на човешки нокът. Тези спътници представляваха последната дума на техниката.

През седемдесетте години фоторазузнаването вече бе доста напреднало, но отнемаше много време. Всяка ролка заснет филм трябваше да бъде изстреляна от спътника към земната повърхност в специална защитна капсула. В капсулите имаше радиомаяци, които излъчваха специфичен сигнал, който помагаше на наземните екипи да ги открият. После филмите биваха пренасяни със самолети и хеликоптери до централната лаборатория на НСРВ за промиване. Само когато спътниците имаха пряка видимост към територията на Съединените щати, беше възможно да се извършват директни телевизионни предавания. Когато спътниците се намираха над Съветския съюз, овалът на земната повърхност пречеше на приемането на сигнала и хората в командния център трябваше да чакат, докато предшествениците на „Кондорите“ не обиколят планетата и не им пуснат записите.

През лятото на 1978 година учените измислиха „параболичната игра“, която реши този проблем. Те изобретиха с помощта на компютрите си следното: щом от Белия дом пожелаеха картина от някой конкретен спътник, той получаваше заповед отдолу и започваше да предава сигнала си по ниска парабола на своя най-близък съсед, той — на следващия, и така, докато сигналът не стигнеше до спътник с пряка видимост към територията на Америка. „Кондорите“ приличаха на баскетболисти, които в движение си подават топката. От приемателните антени картината можеше да бъде предадена в централната сграда на НСРВ, а оттам — директно в Овалния кабинет.

Спътниците летяха на висока орбита и като се отчетеше въртенето на Земята, всъщност те се движеха със скорост шейсет хиляди земни километра в час. Това създаде големи трудности. Наложи се да се правят гигантски изчисления и пермутации, но компютрите се справиха с тях и през 1980 година президентът на Съединените щати само с натискането на едно копче можеше да види всеки квадратен сантиметър от земната повърхност. Това донякъде го смущаваше. Не и Поклевски. Той беше възпитан в духа на светата изповед и смяташе, че дори най-съкровените мисли и постъпки могат да станат достояние на упълномощените за това. Възприемаше „Кондорите“ като изповедални, а себе си като свещеник, какъвто навремето едва не бе станал.

На екрана се появи образ, генералът разгърна върху бюрото на президента карта на Съветския съюз и посочи с пръст:

— Господин президент, в момента виждате картина, предавана от „Кондор 5“. Това е територия между Саратов и Перм, отвъд целинните земи и Черноземието.

Матюс вдигна поглед към екрана. Под спътника се простираше широк около трийсет километра пояс от ниви. Земята изглеждаше гола, като наесен, след жътва. Тейлър даде някакви инструкции по телефона. След няколко секунди обективът се фокусира върху отрязък от земната повърхност, не по-голям от седем квадратни километра. В лявата част на екрана се появиха и след малко пак изчезнаха няколко загубени в необятната степ дървени селски къщурки. В обектива на спътниковата камера попадна коларски път. Тейлър отново измърмори нещо в слушалката. Сега екранът обхващаше площ от около стотина квадратни метра. Качеството на изображението се подобри. Появи се някакъв мъж, който водеше кон за юздата.

— Забавете картината! — нареди Тейлър.

Нивите започнаха да минават по-бавно под камерата. Високо в небето спътникът „Кондор“ продължи да се движи със същата скорост и на същата височина. Картината видоизменяха специалистите в лабораториите на НСРВ. Застанал до ствола на едно самотно дърво, селянинът бавно разкопча дюкяна си. Президентът Матюс нямаше отношение към техниката и непрестанно се удивляваше на нейните достижения. „Наистина е смайващо — помисли си той, — че аз си седя тук на топло в кабинета във Вашингтон и гледам как един човек пикае в подножието на Урал!“

Селянинът бавно излезе от кадър. На екран се появи безкрайно поле, засято с пшеница.

— Стоп! — заповяда Тейлър по телефона.

Изображението застина.

— Увеличете! — рече Тейлър.

Земната повърхност започна да се приближава, докато двайсетина стръка млада пшеница не заеха целия екран. Те изглеждаха клюмнали и крехки. Матюс бе виждал подобни растения в пустинните области на Средния запад, където бе израсъл.

— Стан — подкани той към обяснение своя близък сътрудник Поклевски, който бе свикал това съвещание.

Полякът внимателно подбра думите си:

— Господин президент, тази година Съветският съюз по план трябва да получи реколта от двеста и четиридесет милиона тона от зърнени насаждения. Сто и двадесет милиона тона пшеница, шейсет милиона тона ечемик, четиринайсет — овес, четиринайсет — царевица и остатъка — ориз, просо, елда и бобови култури. Основната част от реколтата са пшеницата и ечемикът.

Поклевски стана и отиде до бюрото, където бе разгърната картата на Съветския съюз. Тейлър изключи телевизора и се върна на мястото си.

— Четиридесет процента от годишния добив на зърнени култури в Съветския съюз дават Украйна и Кубанската област в Южна Русия — продължи полякът и посочи въпросните райони на картата. — Там насажденията са предимно от зимна пшеница. Това означава, че площите се засяват през септември-октомври. Пшеницата покълва през ноември, когато падат първите снегове, които предпазват кълновете от декемврийските и януарските студове.

Поклевски се обърна и тръгна към френските прозорци зад стола на президента. Той имаше навик да кръстосва напред-назад, докато говори.

Скритият в задната част на западното крило Овален кабинет не се забелязваше от Пенсилвания Авеню, но тъй като горната част на тези високи прозорци можеше да се види от паметника на Вашингтон и някой снайперист би могъл да опита далечен изстрел, зеленикавите им стъкла бяха дебели десет сантиметра и непробиваеми за куршуми. Когато Поклевски се приближи към прозорците, аквамаринената светлина, която се процеждаше през тях придаде на и без друго бледото му лице съвсем мъртвешки вид.

Той се обърна и пое обратно тъкмо когато Матюс се канеше да завърти стола си, за да го вижда по-добре.

— През декември миналата година топла вълна, придвижваща се откъм Черно море и Босфора, обхвана цяла Украйна и Кубан. Това и преди се е случвало в тези региони, но този път горещото време се задържа по-дълго. Първият сняг се разтопи. След десет дни, сякаш за да навакса, времето стана мразовито. Температурите стигнаха до петнайсет, дори до двайсет градуса под нулата.

— Което сигурно е навредило на пшеницата — предположи президентът.

— Господин президент — намеси се Робърт Бенсън от ЦРУ, — най-добрите ни специалисти по селското стопанство твърдят, че руснаците ще се радват, ако успеят да спасят петдесет процента от украинската и кубанската реколта. Нанесените щети са огромни и непоправими.

— Това ли ми показахте на екрана? — попита Матюс.

— Не, сър — отвърна му Поклевски. — Стигнахме до предмета на настоящото съвещание. Останалите шейсет процента от съветската реколта, които представляват около сто и четиридесет милиона тона, идват от целинните земи, разорани за пръв път от Хрушчов в началото на шейсетте години, и от Черноземието в подножието на Урал. Отвъд тази планинска верига, в Сибир има съвсем малко зърнени насаждения. Показахме ви точно тези подуралски територии.

— И какво става там? — попита Матюс.

— Нещо странно и необяснимо, сър. В тези области има предимно пролетна пшеница, която се засява през март-април след разтопяването на снеговете. Вече би трябвало да е избуяла и да се зеленее. А тя расте рехава и има нездрав вид, като че кара някаква болест.

— Това също ли се дължи на времето? — поинтересува се президентът.

— Не. Зимата и пролетта в тази част на Съюза бяха малко по-влажни от обикновено, но съвсем нормални. Сега слънцето грее и времето е сухо. Чудесни условия за пшеницата.

— Каква територия обхваща тази… болест?

Бенсън отново се намеси:

— Не знаем, господин президент. Заснели сме само около петдесет ленти по този проблем. Насочваме повечето си спътници към военни обекти. Следим предимно придвижванията на войсковите части, новите ракетни бази и военните заводи. Но имаме основания да предположим, че това „нещо“ по пшеницата се разпростира върху много от засетите площи.

— И какво смятате да предприемете?

— Бихме искали — каза в заключение Поклевски — да посветим повече сили и средства на този проблем и да разберем каква заплаха представлява той за руснаците. Бихме могли да се опитаме да изпратим делегации от бизнесмени в тези райони. Ще се наложи да снемем някои спътници от други неприоритетни задачи и да насочим камерите им натам. Смятаме, че за Америка е жизненоважно да разбере точно пред каква беда е изправена Москва.

Матюс се замисли и погледна часовника си. След десет минути трябваше да посрещне някакви еколози, които да му връчат поредния почетен диплом. Преди обяд имаше среща с главния прокурор, с когото щяха да обсъждат новия кодекс на труда. Матюс стана.

— Добре, господа. Съгласен съм с предложението ви. До трийсет дни очаквам от вас отговора на този важен въпрос.

Десет дни по-късно генерал Карл Тейлър седеше в кабинета на Робърт Бенсън, директора на Централното разузнавателно управление, и гледаше собствения си доклад и прикрепения към него плик със снимки, които лежаха на ниската масичка пред коленете му.

— Пълна загадка! Нищо не разбирам, Боб!

Бенсън бе застанал до редицата големи, плъзгащи се прозорци, които покриваха от край до край една от стените в кабинета на шефа на американското разузнаване, и гледаха на север-северозапад към гъстата гора, зад която течеше река Потомак. Като всички свои предшественици, и той обичаше тази гледка. Особено през късната пролет и в началото на лятото, когато короните на дърветата бяха обагрени в нежно зелен цвят. Обърна се с лице към Тейлър и седна срещу него.

— Моите специалисти по зърнените насаждения също са безпомощни, Карл. Не искам да се обръщам към Министерството на земеделието. Каквото и да е това, което става с пшеницата в Русия, трябва да го пазим в тайна. Ако потърсим помощ от външни хора, само след седмица ще прочетем за проблема в пресата. Все пак до какви изводи стигна твоята служба?

— На снимките се вижда, че тази епидемия или… не знам как да я нарека… не е всеобхватна — каза Тейлър. — Дори няма регионален характер. Точно тук е загадката. Ако причините са метеорологически, би трябвало да има някакви аномалии във времето, а такива нямаше. Ако е болест по растенията, логично е да е ограничена в определени райони. Същото важи и за паразитите. Но тя се появява неравномерно. Пояси от здрава висока пшеница растат редом до засегнати насаждения. Наблюденията на „Кондорите“ не показват логична схема на разпространение на „болестта“. Вие открихте ли нещо?

Бенсън поклати отрицателно глава.

— Прав си. Във всичко това няма никаква логика. Изпратих няколко от моите хора да вземат проби от почвата, но още не са изпълнили задачата. Агрономите ми внимателно изследваха твоите снимки и успяха да измъдрят само някакви мъгляви предположения за болест по семената или заразеност на почвата. И те не могат да си обяснят неравномерната поява на „болестта“. А на мен ми виси на главата прогнозата за цялостната съветска реколта. Президентът очаква да му я представя в най-скоро време.

— Не съм в състояние да снимам всяка проклета руска нива, засята с пшеница или ечемик! — рече Тейлър. — Това би ми отнело месеци, дори и да използвам всичките „Кондори“! Ти би ли ми позволил да го сторя?

— В никакъв случай! — отговори му Бенсън. — Необходима ми е информация за движението на съветските войски покрай границата с Китай и за концентрацията на военни части в близост до Турция и Иран. Непрестанно трябва да наблюдаваме разгръщането на Червената армия на територията на ГДР и новите силози на ракетите СС-20 зад Урал.

— Тогава ще мога да направя само предположение за размера на засегнатите територии в цялата страна на база на заснетия материал.

— Но, моля те, бъди точен — каза Бенсън. — Не искам да се повтори 1977 година!

При споменаването на този отдавнашен случай Тейлър се намръщи, въпреки че по онова време още не беше директор на НСРВ. През 1977 американските разузнавателни служби бяха заблудени от една гигантска манипулация на руснаците. Цяло лято експертите от ЦРУ и от Министерството на земеделието убеждаваха президента, че реколтата от зърнени насаждения в Съветския съюз ще възлезе на около двеста и петнайсет милиона тона. Съветските власти показваха на американските специалисти по селското стопанство, посетили страната им, ниви със здрава хубава пшеница. Оказа се, че това били изключения. Анализът на данните от фоторазузнаването бе погрешен. Когато дойде есента, Леонид Брежнев спокойно съобщи, че са събрани само сто деветдесет и четири милиона тона зърно.

В резултат на това изкупните цени на пшеницата на вътрешния американски пазар скочиха, защото фермерите и търговците бяха сигурни, че руснаците ще трябва да купят липсващите двайсет милиона тона. Но вече бе твърде късно. През лятото Москва бе сключила посредством подставени френски фирми фючърсни сделки за закупуване на американско зърно по старите ниски цени. Руснаците дори бяха чартирали кораби, които да го извозят до Западна Европа. В Ленгли този случай бе известен като „големия номер“.

Карл Тейлър стана.

— Добре, Боб. Ще продължа да правя хубави снимчици като безгрижен турист.

— Карл — гласът на шефа му го спря на вратата — не е достатъчно само да направиш снимки. Най-късно на първи юли искам „Кондорите“ да се върнат към следенето на военни обекти. До края на месеца ми представи възможно най-точна прогноза за реколтата. Не се впускай в недоказани предположения. Предпочитам да бъдеш по-предпазлив в оценките. Ако твоите момчета забележат нещо, което би могло да обясни явлението, върнете обратно спътниците над мястото и го снимайте още веднъж. По дяволите! Трябва да разберем какво става с тая руска пшеница!

На следващата сутрин американските спътници „Кондор“ продължаваха да патрулират над Съветския съюз. Те можеха да наблюдават почти всичко на територията на тази необятна страна, но не бяха в състояние да видят единия от тримата първи секретари на английското посолство в Москва, който бе седнал зад бюрото си. Самият Харолд Лесинг съзнаваше, че видът му не е за показ. Дипломатът беше бял като платно и изглеждаше зле.

Основната ограда на английското посолство в съветската столица е красива старинна къща от преди революцията. Тя е разположена на крайбрежната улица „Морис Торез“ и фасадата й гледа на север към южната част на Кремъл, който се намира отвъд реката. По царско време къщата принадлежала на захарен магнат — милионер. Британците я закупили скоро след революцията. Оттогава съветското правителство все се опитва да ги прогони от нея. Всяка сутрин Сталин трябвало да търпи гледката на английското знаме, трептящо на утринния ветрец, защото въпросната къща се намирала точно срещу личните му покои. Това го вбесявало.

На Британското търговско представителство не е оказана честта да бъде разположено в красивата сграда до реката. То се помещава в грозен и зле построен следвоенен блок на около три километра по на запад, на „Кутузовски проспект“, срещу подобния на многоетажна торта хотел „Украйна“. Всъщност това е комплекс от сгради, приютили както многочислени канцеларии на най-различни посолства, така и квартири на дипломати от цял свят. Комплексът има само един вход, охраняван от неколцина бдителни милиционери. Неугледната компилация от сгради е известна сред московчани като „дипломатическия корпус“.

Кабинетът на Харолд Лесинг се намираше на последния етаж на търговското представителство, като заемаше едно малко блокче. През това топло майско утро, в десет и половина часа Лесинг припадна. Докато се свличаше на пода, той неволно катурна телефона от бюрото и звукът накара секретарката му да дойде от съседната стая, за да види какво става. Без да вдига много шум, тя повика съветника по търговските въпроси, който нареди на две млади аташета да помогнат на Лесинг, който вече бе дошъл в съзнание, но се чувствуваше много зле. Младежите отведоха своя по-старши колега до апартамента му, който бе разположен в блок № 6, само на стотина метра от търговското.

Съветникът се обади в посолството, съобщи на пълномощния министър за случилото се и помоли да изпратят при Лесинг лекаря на посолството.

След като прегледа Лесинг в апартамента му, докторът понечи да информира съветника по търговските въпроси за състоянието му. За негова изненада съветникът го прекъсна и каза, че ще е по-добре да отидат в сградата на „Морис Торез“ и да обсъдят въпроса с пълномощния министър. Лекарят, който беше обикновен интернист, изпратен по тригодишен договор в Москва, където временно му бе присъден ранг първи секретар, чак по-късно разбра защо бе необходимо да ходят в посолството. Когато пристигнаха пълномощният министър ги отведе в специална стая, изолирана и оборудвана срещу подслушване. В търговското представителство нямаше подобни помещения.

— Получил е кръвоизлив на язвата — доложи лекарят на двамата дипломати. — От няколко седмици, а може и месеци, имал болки, но си мислел, че се дължат на лошо храносмилане. Вместо да дойде да го прегледам, гълтал противокиселинни таблетки с цели шепи.

— Налага ли се да бъде хоспитализиран? — попита умислено пълномощният министър.

— Несъмнено! — отвърна му докторът. — Ще уредя да го приемат след един-два часа. Съветските ми колеги са напълно компетентни в лечението на подобни случаи.

За известно време се възцари тишина. Двамата дипломати се спогледаха. Съветникът по търговските въпроси поклати отрицателно глава. И двамата мислеха за едно и също. Знаеха онова, което докторът не подозираше: истинската функция на Лесинг в посолството. Шефът на търговската секция отстъпи пред по-висшите интереси:

— Не! — каза той кротко. — Ще го изпратим в Хелзинки със следобедния полет. Ще издържи ли пътуването?

— Но…

Лекарят понечи да възрази, но млъкна. Осъзна защо трябваше да пропътува три километра, заради този разговор: навярно Лесинг ръководи резидентурата на английското разузнаване в Москва.

— Да, да, ще издържи. Сега е в шок и е загубил около половин килограм кръв. Инжектирах му сто милиграма петидин — безвредно успокоително. В три часа ще му направя още една инжекция. Лесинг не е в състояние да кара автомобил. Ще се наложи да го откарате до летището и да изпратите с него придружител. Щом пристигне, веднага трябва да бъде настанен в болница. Ще съм по-спокоен, ако лично го придружа. Бих могъл да се върна с утрешния самолет.

Пълномощният министър стана.

— Чудесно — каза той. — Останете там два дни. Починете си малко. Жена ми е попривършила запасите от някои необходими за домакинството стоки. Ще бъдете ли така любезен… Благодаря ви! Сега ще се разпоредя да уредят всичко по пътуването.

От години в пресата и в шпионските романи се пише, че централата на британското разузнаване или Сикрет Интелиджънс Сървис, известно в миналото като МИ 6, се помещава в една сграда в лондонския район Ламбет. Това винаги предизвиква усмивки у служителите на това ведомство, тъй като адресът в Ламбет е грижливо поддържано прикритие.

По същия начин, за всички любопитни, които се интересуват къде се намира контраразузнаването, или МИ 5, е създадено прикритие на улица „Кързън“: известната сред обществеността Ликънфийлд Хаус, която е в съседство с клуба „Плейбой“. Всъщност неуморимите ловци на шпиони от години не са се мяркали по тези места.

Истинският дом на най-тайната от тайните служби е модерна висока сграда, която е на един хвърлей място от една от големите лондонски гари за влакове, пътуващи в южно направление. Разузнаването обитава тази сграда от началото на седемдесетте години.

В апартамента, разположен на най-горния й етаж, иззвъня един от вътрешните телефони. Генералният директор на британското разузнаване вдигна слушалката, загледан през прозорците със затъмнени стъкла към Биг Бен, който се извисяваше в далечината зад реката. Новината за болестта на Лесинг бе пристигнала от Москва в ранния следобед и бе незабавно дешифрирана от съответния отдел, който се намираше в подземните етажи на същата сграда. Сега началникът на кадри я долагаше на своя шеф.

— Колко време ще отсъства от работа — попита генералният директор.

— Поне няколко месеца — отговори му кадровикът. — Няколко седмици ще прекара във финландската болница, после ще му трябва поне още толкова време, за да се възстанови.

— Жалко — рече директорът. — Налага се бързо да му намерим заместник.

Порови се в невероятната си памет и се сети, че Лесинг ръководеше двама агенти: единия в Червената армия, другия в съветското външно министерство. Не бяха особено високопоставени, но вършеха работа.

— Уведомете ме, когато Лесинг пристигне в Хелзинки и ме дръжте в течение за това как се развива здравословното му състояние — продължи директорът. — Съставете кратък списък на подходящите кандидати за неговото място. Искам го до довечера!

Сър Найджъл Ървин бе третият поред професионален разузнавач, издигнал се до поста генерален директор на Сикрет Интелиджънс Сървис или „фирмата“, както я наричаха хората от бранша.

Много по-голямото американско ЦРУ, основано от Алън Дълес, който бе направил много за изграждането на авторитета на това ведомство, в началото на седемдесетте години бе оглавено от външен човек — адмирал Стансфийлд Търнър. Това бе своеобразна контрамярка, която президентът бе принуден да вземе срещу злоупотребите с власт и анахроничните силови методи, използвани от ЦРУ. По ирония на съдбата в същото време британското правителство стори тъкмо обратното и назначи за шеф на „фирмата“ професионалист, а не висш дипломат от Форин Офис, както повеляваше традицията.

Оказа се, че решението е било правилно. Фирмата твърде дълго се бе разкайвала заради измяната на Бърджис, Маклийн и Филби. Сър Найджъл Ървин се стремеше да работи така, че когато дойде време да предаде поста си на своя приемник, реномето на английското разузнаване да е безукорно и оттук насетне всички началници на Сикрет Интелиджънс Сървис да са хора „от вътре“. Затова той осъждаше строго своеволията на своите подчинени и здраво държеше юздите на фирмата.

„Тук сме, за да служим, а не да изпълняваме циркови номера. Не работим за аплодисменти!“ — обичаше да казва сър Найджъл на новопостъпилите, които се обучаваха в Бийкънсфийлд.

Навън вече бе тъмно, когато донесоха на сър Найджъл трите лични досиета, но той искаше лично да направи избора, затова бе готов да остане до късно в службата. Прекара цял час над папките, въпреки че единият от кандидатите очевидно бе по-подходящ от другите двама. Шефът на фирмата вдигна телефонната слушалка и нареди на началника на „кадри“, който чакаше да бъде повикан, да се качи. Две минути по-късно секретарката на сър Найджъл въведе кадровика в кабинета.

Генералният директор сипа на своя подчинен едно уиски със сода. Същото пиеше и самият той. Сър Найджъл смяташе, че има пълното право да се наслаждава на някои от радостите на живота и за това бе обзавел кабинета си доста комфортно, с всички удобства. С това вероятно компенсираше фронтовата мръсотия, на която се бе наситил през 1944 и 1945 година, както и мизерията на долнопробните виенски хотелчета, в които бе живял в края на четирийсетте години, когато като млад разузнавач се бе опитвал да скланя към предателство руснаци в окупираната от съветските войски част на Австрия. Двама агенти, вербувани от него през онези години, след дълъг период на „замразяване“, сега отново действаха и сър Найджъл се гордееше с това.

Сградата на британското разузнаване бе модерна, построена от стомана, бетон и стъкло. Но кабинетът на генералния директор бе обзаведен по старовремски елегантно. Тапетите бяха бежови, а мекият килим — светлокафяв. Бюрото, столът зад него, двете кресла и тапицираното с кожа канапе представляваха ценни антики.

От картинното хранилище на Министерството на околната среда, от което висшите държавни служители можеха да вземат експонати за украсяване на кабинетите си, сър Найджъл бе избрал една творба на Дюфи, една на Вламенк и картина, чието авторство не бе съвсем сигурно, но се предполагаше, че е нарисувана от Брьогел. Шефът на разузнаването беше хвърлил око на малко, но изключително красиво платно на Фрагонар, но някакъв по-пъргав началник от Министерството на финансите го бе изпреварил.

За разлика от Форин Офис, чиито стени бяха окичени с портрети на бивши министри като Канинг и Грей, във фирмата този жанр не бе на почит. Мъже като ръководителите на разузнаването, които цял живот се бяха стремили да запазят пълна анонимност, не обичаха да бъдат увековечавани. В сградата на фирмата не се срещаха и картини, изобразяващи Кралицата, докато в Ленгли бе пълно със снимки с автограф на поредния президент.

„Ако афиширахме нашата преданост и вярност към Кралицата и Родината, нямаше да работим тук!“ Такъв отговор получаваха учудените от „непатриотичната“ декорация на сградата американски посетители.

Сър Найджъл се откъсна от съзерцанието на светлините на Уест Енд и загърби прозореца.

— Като че ли най-подходящ е Мънроу. Ти как мислиш? — попита той.

— Съгласен съм — отвърна му кадровикът.

— Какво представлява той? Прочетох личното му дело, но кажи ми какъв човек е?

— Потаен.

— Отлично.

— Пада си малко самотник.

— Това не е голяма беда.

— В случая решаващ е неговият руски — каза кадровикът. — Другите двама знаят добре езика, докато Мънроу го владее като матерен. Обикновено говори със силен акцент. Използува своята езикова дарба само когато трябва да се представя за руснак или да се слее с тълпата местни хора. Ще му се наложи веднага да приеме на връзка Синигера и Скореца. В това отношение перфектният руски ще му е от голяма полза.

„Синигера“ и „Скореца“ бяха псевдонимите на двамата агенти, вербувани и ръководени от Лесинг. На агентите, действащи в Съветския съюз, се даваха имена на птици по азбучен ред, съответстващо на последователността на вербовките. Двата псевдонима, започващи с буквата „с“, бяха присвоени на неотдавна привлечените руснаци.

Сър Найджъл изсумтя:

— Добре. Ще изпратим Мънроу. Той сега къде е?

— Преподава на новоназначените в Бийкънсфийлд.

— Да ми се яви утре следобед! Не е женен и предполагам, че ще може веднага да замине. Няма какво да се мотае с подготовки. Утре сутрин ще получа от Форин Офис съгласие за назначаването му на мястото на Лесинг за шеф на търговската секция на посолството.

Бийкънсфийлд е разположен недалеч от центъра на Лондон. Навремето мнозина богаташи са строили вилите си в това красиво предградие. Напоследък в повечето от тези елегантни сгради се провеждат всевъзможни семинари, курсове по мениджмънт и религиозни сбирки. Една от тях бе приютила школата за подготовка на английското разузнаване, но с нищо не го показваше, за разлика от окичените с рекламни табели съседни постройки.

Курсантите обичаха лекциите на Адам Мънроу „по специалността“ не само защото те се различаваха от скучните часове по шифриране и дешифриране. Адам усещаше, че е успял да ангажира вниманието на младежите.

— А сега да поговорим за някои проблеми, които ще срещнете, и за това, как да ги преодолеем — рече Мънроу.

Школниците притихнаха в очакване.

— Трябва да получите от вашия агент контейнер със сведения — продължи разузнавачът, — но местното контраразузнаване ви следи. В случай на арест ще се позовете на дипломатическия си имунитет, но агентът ви е беззащитен. Той е местен човек, който рискува живота си заради вас. Ще ви чака на уговореното място не повече от десет минути. Ако остане по-дълго, рискува да привлече внимание. Какво ще направите?

— Ще се отърва от „опашката“. Ще се изплъзна! — предложи някой.

Мънроу поклати глава отрицателно.

— Нали се предполага, че сте невинен дипломат. Ако вършите подобни фокуси, веднага ще „лъснете“ като разузнавач. Освен това може да не успеете да се измъкнете от външното наблюдение. Ако си имате работа с КГБ и ви проследява опитна бригада, по-добре се откажете и направо се върнете в посолството. Други варианти има ли?

— Няма да отида на срещата — обади се друг курсант. — Сигурността на агента е над всичко!

— Правилно — отговори му Мънроу, — но така човекът няма да може да ви предаде важната информация, а и оставате без уговорка за следващата среща.

Мънроу напрани пауза.

— Или има още някаква уговорка?

— Трябва отпреди да сме насрочили втора среща в случай, че се провали редовната — сети се трети курсант.

— Точно така — похвали го Мънроу. — Преди, когато някой друг от посолството е бил под рутинно външно наблюдение, вие сте имали достатъчно време да обучите агента си на цяла система от алтернативни срещи. И така, той чака десет минути и отива на следващото място. Как се нарича втората среща?

— Резервна — каза умникът, който бе предложил да се измъкне от проследяването.

— Първа резервна среща — поправи го Мънроу. — След няколко месеца ще имаме практически упражнения по лондонските улици, затова запомнете добре тези неща!

Курсантите започнаха усърдно да записват термина в тетрадката си.

— Запътили сте се към следващата среща — продължи Мънроу, — но „проследяването“ продължава да е по петите ви. Какво ще правите, когато стигнете на мястото на първата резервна среща?

Възцари се пълна тишина. Мънроу им предостави трийсет секунди, после обясни:

— Там не се срещате с агента. Той само ви наблюдава отстрани. В уречен час, когато знаете, че едностранният визуален контакт е установен и вашият човек ви гледа от терасата на някое кафене или от някое друго удобно място, му давате предварително уговорен знак. Почесвате се по ухото, изсеквате се, изпускате на земята вестника си или нещо подобно. Какво съобщавате по този начин на агента?

— Че преминавам към третата среща — отново блесна умникът.

— Правилно. Но вие още имате „опашка“! Къде ще се проведе третата среща? На какво място?

Този път никой не си опита късмета.

— В каквато и да е сграда — бар, ресторант, кафене, — чиято входна врата е непрозрачна и на приземния етаж няма прозорци откъм фасадата. Тоест, от улицата не трябва да се вижда във фоайето. Защо избираме подобни места като най-подходящи за предаването на контейнера с информацията?

На вратата тихо се почука. В стаята надникна началникът на школата. Той кимна на Мънроу да излезе за малко.

— Наредиха да се явиш при Господаря в три часа. Бейли ще поеме следобедните ти часове.

Мънроу се върна озадачен в класната стая. „Господаря“ беше ироничния, но изпълнен и с уважение прякор на генералния директор на фирмата.

— За да може да отидем до масата на агента и да вземем пакетчето, без да ни видят отвън — предположи някой групата.

Мънроу поклати глава.

— Не. След като си отидете, противникът може да разпита келнерите и рискувате агентът ви да бъде идентифициран по описание. Други предположения?

— Да използуваме тайник вътре в ресторанта — пак се осмели умникът.

За сетен път Мънроу поклати глава.

— Няма да имате достатъчно време за това — рече той. — Хората от проследяването ще нахълтат в заведението няколко секунди след вас. Тоалетната, която, да речем, сте определили като място за провеждане на тайниковата операция, може в момента да е заета. Твърде рисковано е. В случая трябва да направим „моменталка“. Ще ви обясня какво е това. Пишете! Агентът вижда подадения от вас сигнал и разбира, че сте под наблюдение. Съгласно предварителната уговорка, той сверява часовника си по телефона с автоматичната служба за съобщаване на точно време. Вие правите същото от някоя телефонна будка по пътя към мястото на моменталната среща. В уречения час той ви чака в съответния ресторант, кафене или друга сграда, която сте избрали за операцията. Отваряте входната врата в точно определено до секундата време. Ако видите, че ще стигнете до уреченото място твърде рано, спрете се, завържете си връзката на обувката или се зазяпайте в някоя витрина. Когато поглеждате часовника си, не го правете очебийно, а скришом. Влизате във фоайето на ресторанта и входната врата се затваря зад гърба ви. В същия момент агентът вече е станал, платил е сметката си и върви към изхода, тоест към вас. Докато хората от проследяването влезнат в ресторанта ще разполагате поне с пет секунди. Минавате покрай агента, като се стремите в мига на предаването да сте в „мъртва зона“ или, казано по-просто, да сте възможно по-далеч от хорските погледи. При разминаването незабелязано получавате пакетчето и продължавате към някоя свободна маса. Противникът ще влезе след секунди. А през това време агентът вече е излязъл. По-късно келнерите ще потвърдят, че не сте говорили с никого и никой не се е спирал до масата ви. Допивате си питието, връщате се в посолството с контейнера в джоба си и се молите противникът да не е забелязал нищо. Толкоз за моменталната среща. А, ето го и звънеца. За днес стига.

Няколко часа по-късно Адам Мънроу вече седеше в секретната библиотека, която се намираше в подземието на високата сграда, в която се помещаваше фирмата, и се бе зарил в дебели папки. Бяха му дали само пет дена, през които трябваше да наизусти необходимата информация, без която не можеше да наследи Лесинг като „легален резидент“ на фирмата в Москва.

На трийсет и първи май той отлетя за съветската столица, за да встъпи в новата си длъжност.

Първата седмица Мънроу се запознаваше с обстановката. За всички служители в посолството, с изключение на неколцината посветени, той беше обикновен дипломат, изпратен спешно на мястото на Харолд Лесинг. Само посланикът, пълномощният министър, шефът на радистите и шифровчиците и съветникът по търговските въпроси знаеха истинската му длъжност. Фактът, че на четиридесет и шест години бе само първи секретар, се обясняваше на любопитните с късното постъпване на Мънроу на работа във външно министерство. Адам се запозна с целия състав на посолството. После шефът му го поведе по приеми, за да го представи на колегите дипломати от западните страни. Мънроу посети и американския резидент, с когото си поговориха делово. Както се изрази човекът от ЦРУ, „водата“ била тиха.

Въпреки, че някои от английските дипломати, изпратени на работа в Съветския съюз, владееха почти съвършено руски, Мънроу ломотеше със силен акцент както пред колегите си, така и пред руснаците, с които се срещаше по служба. На един коктейл той чу двама съветски чиновници от Министерството на външните работи да си разменят бързи фрази и разбра всичко, въпреки че те използваха специфични изрази от жаргона на съветските бюрократи. Чутото представляваше относителен интерес и Мънроу го изпрати като информация в Лондон.

На десетия ден след пристигането си той седеше сам на една пейка във ВДНХ — изложбата на постиженията на народното стопанство, разположена в северните покрайнини на съветската столица. Чакаше агента от Червената армия, когото трябваше да приеме на връзка от Лесинг.

Мънроу бе роден през 1936 година в семейството на единбургски лекар. Въпреки войната детството му бе щастливо и безоблачно като на всяко обикновено момче от средната класа. До тринайсетгодишна възраст той посещаваше местното училище, а след това прекара пет години в колежа Фетс, една от най-добрите гимназии в Шотландия. Там учителите за пръв път забелязаха необичайната му дарба за изучаване на чужди езици.

През 1954 година военната служба още бе задължителна и Мънроу го взеха войник. След клетвата баща му се погрижи момчето да бъде разпределено в Първи планински полк, в който самият той бе служил навремето. Полкът бе изпратен в Кипър и още през лятото на същата година Адам участвува в битки с партизаните от ЕОКА в планините Трудос.

Докато седеше в московския парк, той си спомни за голямата селска къща. Цяла нощ бяха пълзели в люцерната, за да я обградят незабелязано. По данни, получени от някакъв информатор, в нея имало партизани. Когато се развидели, решиха да атакуват. Мънроу мина отзад и застана на пост в подножието на стръмния хълм, на чийто връх бе къщата. Основната част от взвода му нападна имението откъм главния вход. Войниците се втурнаха към портата от изток, така че слънчевите лъчи да заслепяват партизаните.

Оттатък хълма Мънроу чуваше пукота на „Стенганите“. После видя две човешки фигури да се измъкват от прозорците и задната страна на къщата и да се спускат надолу към него. Склонът беше много стръмен и те търчаха с бясна скорост право към клекналия зад едно маслинено дърво Мънроу, като едва успяваха да запазят равновесие. На Адам му се стори, че единият от двамата държи в дясната си ръка нещо като къса черна пръчка. По-късно Мънроу стигна до извода, че дори ако тогава беше викнал, двамата нямаше да се спрат, защото бяха събрали голяма инерция. Но такива мисли му дойдоха чак след време. Когато видя устремилите се към него човешки фигури, той реагира, както бе обучаван. Изправи се и даде два смъртоносни откоса.

Куршумите спряха телата и ги тръшнаха в калта. Когато синият дим от барута се разнесе, той се приближи до тях да ги огледа. Помисли си, че сигурно ще му прилошее или че ще припадне, но не почувства нищо. Само любопитство. Взря се в лицата им. Убитите бяха момчета, по-млади от самия него, а той беше само на осемнайсет години.

След малко дойде сержантът.

— Браво, моето момче! — провикна се той.

Мънроу отново сведе поглед към младежите, които никога нямаше да се оженят, да имат деца, да танцуват под звуците на бузуки, да се радват на слънцето и на виното…

Ръката на единия от двамата продължаваше да стиска онова, което Мънроу беше взел за пистолет. Оказа се, че късата пръчка всъщност е парче от кренвирш. Другата му част беше в устата на убития. Нападението бе изненадало обитателите на къщата по време на закуска. Мънроу се обърна към сержанта и му изкрещя:

— Не съм твоя собственост! Нямаш право да ми заповядваш! Аз сам съм си господар! Никой друг!

Сержантът отдаде избухването на младежа и несвързаните му приказки на шока от първото му убийство и не доложи за случая.

Навярно това бе грешка. Защото властите така и не забелязаха, че Адам Мънроу никога и никому не се подчинява изцяло.

Шест месеца по-късно му бе предложено да се яви на съкратени курсове за офицерско звание и да подпише свръхсрочен договор за още три години служба.

Той прие, тъй като бе уморен от Кипър. Изпратиха го обратно в Англия в кадетската школа в Итън Хол. След три месеца получи ромбчето на младши лейтенант.

Когато бе попълвал формулярите за постъпване в Итън Хол, Мънроу бе споменал, че говори свободно немски и френски. Изпитаха го по двата езика и се оказа, че не е излъгал.

След като получи офицерско звание, му предложиха да изкара курсовете по руски за държавни служители. По онова време тези курсове се помещаваха в една голяма сграда в Бодмин, наречена „Малката Русия“. Другият вариант беше да командва взвод в някакво забутано поделение в Шотландия и той се съгласи да учи руски. Шест месеца по-късно Мънроу владееше езика толкова добре, че спокойно можеше да мине за руснак.

През 1957 година, въпреки увещанията на командирите на полка, Мънроу се уволни от армията защото искаше да стане кореспондент на някой вестник в чужбина. По време на престоя си в Кипър се беше запознал с неколцина такива журналисти и смяташе работата им за по-интересна от крещенето на плаца или висенето в някоя канцелария.

Мънроу получи мястото на младши репортер в единбургския вестник „Скотсмън“. Две години по-късно се премести в Лондон и постъпи на работа в агенция „Ройтер“, чиято централа се намира на „Флийт Стрийт“ № 85.

През лятото на 1960 година отново му помогна неговото знание на чужди езици. На двайсет и четири годишна възраст той бе изпратен в Западен Берлин като помощник на титуляр-кореспондента Алфред Клус. Това бе лятото, предшестващо издигането на Берлинската стена. Три месеца преди това Мънроу се запозна с Валентина.

Сега осъзнаваше, че тя е единствената жена, която някога бе обичал.

До него на пейката седна някакъв мъж и се изкашля. Мънроу се сепна и се отърси от спомените.

Руснакът бавно извади цигара и я сложи в устата си, без да изпуска от очи английския дипломат. Движенията му бяха малко сковани от учудване, но той все пак изпълняваше предшестващите паролата действия. Мънроу вдигна запалката си и поднесе огънчето към цигарата.

— Преди две седмици Роналд припадна в кабинета си — спокойно започна разговора англичанинът. — Кръвоизлив на язвата. Аз се казвам Майкъл. Той ме помоли да продължа работата с вас. А, да не забравя… Вярно ли е, че телевизионната кула в Останкино е най-високото здание в Москва?

Облеченият в цивилни дрехи съветски офицер изпусна тютюневия дим и видимо си отдъхна. Паролата беше вярна. Дал му я бе Лесинг, когото познаваше под името Роналд.

— Да — отвърна руснакът. — Висока е петстотин и четиридесет метра.

Агентът остави на пейката между двамата сгънатия на четири вестник, който държеше в ръка. Мънроу бе сложил на коленете си своя шлифер и сега дрехата се изхлузи на земята. Разузнавачът я вдигна и я постави върху вестника. В продължение на няколко минути двамата не пророниха нито дума. Руснакът допуши цигарата си и се наведе, за да загаси фаса.

— След четиринайсет дена — прошепна му в този момент Мънроу. — В мъжката тоалетна под сектор „Г“ на новия Държавен цирк. По време на номера на клоуна Попов. Представлението започва в седем и трийсет.

Руснакът стана и се отдалечи по алеята. Мънроу остана още десетина минути, за да огледа обстановката. Всичко бе спокойно. Никой не тръгна след агента. После взе шлифера заедно с вестника и се върна с метрото на „Кутузовски проспект“.

Укритият във вестника плик съдържаше списък на новоназначените на висши постове в Съветската армия.

(обратно)

2.

Същия предиобед или, казано по-точно, на десети юни, минути преди единайсет часа тъкмо когато Адам Мънроу сменяше линиите на метрото на спирката „Площадь революции“, на четиридесет метра над главата му премина кортеж от десетина дълги черни лимузини „ЗИЛ“, които след минути влязоха в Кремъл през Боровицката порта. Политбюро се събираше на заседание, което щеше да промени хода на историята.

Кремъл представлява триъгълна крепост. В северния й край се извисява Собакинската кула. Стените на Кремъл са дебели петнайсет метра и окичени с осемнайсет по-малки кули. Във вътрешността на триъгълника се влиза през четири порти.

Южната част на двора е достъпна за туристи. Там послушните посетители разглеждат с възхищение красивите църкви, зали и царски дворци. През средата на триъгълното пространство минава чакълеста полоса, охранявана от войници. На туристите не е позволено да минават отвъд нея. Но кавалкадата от ръчно изработени лимузини прекоси тази линия и се понесе към трите сгради в северната част на Кремъл.

Най-малката от тях е Кремълският театър. Полускрита зад него е сградата на Министерския съвет, който представлява правителство дотолкова, доколкото е съставен от министри. Истинското правителство на Съветския съюз е Политбюро, малката група от властници, стояща начело на Централния комитет на КПСС. Третата сграда е по-голяма от другите две. Тя се разпростира покрай западната фасада на Кремъл. Почти е долепена до вътрешната страна на онази част от стената, под която се шири Александровската градина. Сградата представлява дълъг правоъгълник, който на юг стига до Арсенала, старинната оръжейна палата, превърната в музей. Въпреки че Арсеналът е практически част от въпросната сграда, през него не може да се влезе в помещенията й. За да се стигне да нея, трябва да се мине отвън, през една порта от ковано желязо, разположена между Министерския съвет и Арсенала. Черните лимузини минаха през тази порта и спряха пред входа на обвитата в тайнственост сграда.

Тя се състоеше от две успоредни тесни крила високи четири етажа и разделени от вътрешно правоъгълно дворче. На третия етаж в източното крило е залата, в която всеки четвъртък сутрин Политбюро се събира на съвещание, за да решава съдбините на двеста и петдесетте милиона съветски граждани и на още десетки милиони хора, които се залъгват, че живеят извън пределите на Руската империя.

Независимо от официалната теория, че Русия е само една от петнайсетте съветски републики, Съветският съюз е империя. Руските царе, предишните и сегашните, са владели и продължават да владеят и да управляват с твърда ръка останалите четиринайсет републики. Трите лоста, с които Русия налага своята власт, са: Червената армия; КГБ, който наброява сто хиляди служители, триста хиляди войскови части и шестстотин хиляди доносници; и партийния апарат, управляван от ЦК, който командва и следи партийните кадри винаги и навсякъде, от Арктика до границата с Иран, от Полша до Японско море.

Залата, в която се съвещават членовете на Политбюро, не е голяма — около петнайсет на седем метра, но в нея е съсредоточена невероятна власт. Обзаведена е в тежкия масивен стил, предпочитан от партийните величия. В средата й има голяма Т-образна маса, покрита със зелено сукно.

Беше десети юни 1982 година. Този път присъстващите не бяха получили предварително дневния ред на съвещанието. Всички усещаха, че нещо страшно витае във въздуха и че някаква опасност ги е събрала около масата.

На обичайното си място, в челото на масата, седеше шефът им Максим Рудин. Освен формалната длъжност на президент на СССР той беше и генерален секретар на КПСС, председател на ЦК и на Политбюро.

Седемдесет и две годишният държавник беше едър мъж с набръчкано строго лице, в което се четеше коварство и лукавост. Ако не притежаваше тези две качества, той нямаше да заема стола, на който бяха седели последователно Сталин, Маленков и Брежнев. От двете му страни имаше по двама сътрудници от личния му секретариат, хора, предани му до смърт. Зад гърба му в единия от ъглите на залата зад малка масичка седяха две стенографки, които записваха всичко казано от участниците в съвещанието. В другия ъгъл двама мъже обслужваха магнетофон, който за всеки случай дублираше стенографските бележки.

Останалите дванайсет члена на Политбюро се бяха подредили по шестима от двете страни на дългата маса. На отсрещния й край, с лице към Рудин, бе поставен един празен стол. Членовете на Политбюро се огледаха взаимно дали някой от тях не отсъства, защото този стол бе за обречените. На него сядаха само хора, които за последен път се появяват в тази зала. Те смирено изслушваха обвиненията на бившите си съратници и поемаха пътя на забвението, а понякога и биваха изправяни до Черната стена на Лубянка. По традиция обреченият бе държан в неведение за предстоящото му сваляне от власт и чак когато влезеше в залата, виждаше, че всички останали столове освен наказателния са заети. Тогава разбираше, че е изпаднал в немилост. Но тази сутрин столът беше празен, а всички членове на Политбюро присъстваха.

Рудин се облегна назад и огледа дванайсетте мъже през присвитите си от дима на папиросата очи. Той предпочиташе старовремските папироси с кух картонен мундщук вместо филтър. Рудин беше обучил помощниците да му ги подават една след друга, а на лекарите си бе заповядал да си затварят устата.

От лявата страна на масата най-близо до генералния секретар седеше Василий Петров, четиридесет и шест годишно протеже на Рудин, което заемаше важния пост „секретар на ЦК на КПСС по организационните въпроси“. Рудин знаеше, че може да разчита на подкрепата на Петров в това, което предстоеше. До Петров седеше възрастният външен министър Дмитрий Риков, който също щеше да вземе страната на Рудин, тъй като нямаше друг избор. До него беше Юрий Иваненко, слаб петдесет и три годишен мъж със свирепи черти на лицето. Той силно се различаваше от останалите присъстващи по елегантния си костюм, ушит в Лондон. Сякаш с това искаше нарочно да подразни своите колеги, които мразеха всяка проява на западно влияние. Рудин лично бе издигнал Иваненко на длъжността началник на КГБ и знаеше, че шефът на комитета ще го подкрепи, защото единствено някой от хората, настроени срещу Иваненко, би могъл да се противопостави на Рудин.

От отсрещната страна на масата бе седнал Ефрем Вишнаев. Той също бе млад за член на Политбюро, но такива бяха повечето нови членове, избрани след смъртта на Брежнев. Петдесет и пет годишният Вишнаев бе идеологът на партията. Той бе аскетичен, страстно мразеше дисидентите, радтелстваше за запазване на чистотата на марксистките идеи и бе обладан от патологична ненавист към капиталистическия Запад. Рудин бе сигурен, че именно той щеше да му се противопостави най-ревностно. До Вишнаев седеше маршал Николай Керенски, шейсет и три годишният министър на отбраната на Съветския съюз. В предстоящия спор той щеше да се подчини единствено на интересите на Червената армия.

Освен Рудин и Иваненко, който с нищо не издаваше чувствата си, за предмета на съвещанието знаеше само Комаров, секретарят на ЦК по селското стопанство. Той беше пребледнял от вълнение.

Рудин кимна на един от преторианската гвардия на Кремъл, който стоеше на пост до вратата. Телохранителят пусна в заличката разтреперания човечец, който чакаше отвън.

— Другари, искам да ви представя академик Иван Иванович Яковлев — изръмжа генералният секретар, когато прегърбеният от притеснение учен стигна до масата и зачака смирено, стиснал в потни длани своя доклад. — Другарят Яковлев е нашият най-изтъкнат специалист по агрономия и по зърнени култури. Той ще представи на вашето внимание един доклад. Имате думата, другарю академик.

Рудин се бе запознал с доклада още преди няколко дена и сега впери поглед в тавана. Иваненко с отмерени движения си запали американска цигара. Комаров си избърса потта от челото и заразглежда съсредоточено китките си. Академикът се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Другари — започна той.

Никой от присъстващите не възрази, че не му е никакъв другар. Яковлев въздъхна тежко, заби поглед в листата пред себе си и продължи:

— Въз основа на данните, получени миналата година от нашите метеорологически спътници, специалистите прогнозираха, че зимата ще е необичайно влажна и пролетните дъждове ще започнат доста рано. В Министерството на земеделието взехме решение профилактично да обработим зърното за пролетния посев с препарат против фунгоидните болести, за чието развитие способства влажната почва. В миналото многократно ни се е налагало да вземаме такива мерки. За целта подбрахме препарат на органично-живачна основа, който има двойно действие и в комбинация с „Линдан“ — пестицид против насекоми и птици, предотвратява фунгоидните инфекции. В Академията на Науките и в колегиума на министерството стигнахме единодушно до заключението, че тъй като зимните посеви сериозно пострадаха от мразовитото време, ще трябва да получим от втората реколта сто и четиридесет милиона тона. И така решихме, че е необходимо напролет да посеем шест милиона и двеста и петдесет хиляди тона зърно.

Очите на всички присъстващи бяха приковани върху академика. Членовете на Политбюро усещаха задаващата се заплаха. Само Комаров, секретарят по селското стопанство, бе забил поглед в масата. Неколцина от колегите му го погледнаха крадешком. Надушваха кръв.

Академикът преглътна и продължи:

— Един тон зърно се обработва с трийсет грама от органично-живачния химикал. За цялото количество зърно ни бяха необходими триста и петдесет тона от препарата. Разполагахме на склад само със седемдесет тона от него и веднага наредихме на завода в Куйбишев да произведе още двеста и петдесет тона.

— Само един завод в страната ли може да я произвежда?

— Да, другарю Петров. Въпросното съединение се използва в малки количества и мощностите на Куйбишевския завод напълно задоволяват нуждите на нашето селско стопанство в това отношение. Химическият комбинат в Куйбишев е един от най-големите производители на инсектициди и на изкуствени торове в СССР. Той е способен за по-малко от четиридесет часа да произведе двеста и осемдесет тона от препарата.

— А качественият контрол? — попита един от членовете на Политбюро, който бе роден и израсъл на село и разбираше от тези работи.

Академикът пак преглътна като риба на сухо. Искаше му се да не го мъчат повече, а час по-скоро да го изпратят на спокойствие в Сибир.

— Получило се е невероятно съвпадение на фатални обстоятелства — призна той. — Докато комбинатът бил в ремонт, химикът, началник на отдела по анализ и качествен контрол, си взел отпуска и заминал в Сочи. Изпратили му телеграма да се връща веднага, но тъй като летището в Куйбишев било затворено поради мъгла, наложило му се да пътува с влак. Когато пристигнал, препаратът вече бил произведен.

— Не са ли взели проби за анализ? — попита Петров.

Академикът съвсем се сниши и стана бял като платно.

— Химикът настоявал да провери качеството на цялото количество. Функционерът от Москва пък искал незабавно да изпрати препарата в станциите за химическа обработка на зърното. Скарали се, но в края на краищата стигнали до компромис. Химикът искал да вземе проби от всеки десети чувал, общо от двайсет и осем. Партийният работник му разрешил да анализира съдържанието само на един чувал. Точно тогава станала третата грешка. Чувалите с новата продукция били складирани заедно със седемдесетте тона изправен препарат. Склададжията взел една от старите торби и я отнесъл в лабораторията. Изследванията показали, че препаратът е годен за използване и цялото количество било разпратено по страната.

Академикът завърши доклада си. Нямаше какво повече да каже. Излишно бе да започне да обяснява как една техническа неизправност, погрешното решение на двама притиснати от обстоятелствата изнервени мъже и безотговорността на един склададжия — всичките, събрани заедно, са довели до катастрофални последствия за Съветския съюз. Не беше негова работа да прави подобни изводи. Тишината в залата бе убийствена.

Наруши я студеният ясен глас на Вишнаев:

— Какво ще предизвика прекомерното количество „Линдан“? — попита той.

— От предпазващи, функциите му се превръщат в унищожаващи. Той натравя семената. Пшеницата пониква рехава, хилава, кафеникава и не дава зърно.

— Каква част от пролетните насаждения е засегната? — продължи разпита Вишнаев.

— Около четири пети, другарю Вишнаев. Зърното, обработено със седемдесетте тона препарат от държавния резерв, дава здрава реколта. Всичко останало е погубено.

— Значи отровеното зърно е било смесено със здравото и после засято, така ли?

— Да, другарю Вишнаев.

Две минути по-късно разрешиха на академика да си върви и да се оттегли от активна дейност, забравен от всички. Вишнаев се обърна към Комаров:

— Струва ми се, че би трябвало да си в течение на тази история. Какво направи с младото функционерче, забъркало тази каша?

— Държим го при нас — намеси се Иваненко. — Прибрахме и химика, напуснал своя трудов пост, както и склададжията, който е човек с изключително ниска интелигентност. Инженерите по поддръжката, които също арестувахме, твърдят, че са изискали и са получили писмена заповед да прекратят профилактичния ремонт.

— А партийният работник проговори ли?

В съзнанието на Иваненко за миг изникна образът на съкрушения човек в килията в подземието на Лубянка.

— Не можеш да му затвориш устата — отговори той.

— Саботьор ли е? Агент на империалистите ли е?

— Не — отвърна му Иваненко и въздъхна. — Просто е идиот. Амбициозен апаратчик, който се е престарал. Повярвайте ми. Сигурен съм в това. В черепа на този човек за нас няма тайни. Имаме си начини…

— Един последен въпрос. Само за да уточним размера на щетите. — Вишнаев отново се обърна към Комаров. — Вече ни е известно, че от зимните посеви ще получим половината от планираната реколта — тоест, вместо сто, петдесет милиона тона. Каква реколта ще приберем през октомври от пролетните посеви?

Комаров погледна Рудин, който му кимна едва забележимо.

— Планирахме да получим от пролетните посеви около сто и четиридесет милиона тона, а при сегашното положение не може да разчитаме на повече от петдесет милиона тона — тихо каза секретарят на ЦК, отговарящ за селското стопанство.

Всички присъстващи се умълчаха стъписани.

— Това означава, че общият недостиг ще възлезе на сто и петдесет милиона тона зърно — рече Петров. — С недостиг от петдесет, дори и от седемдесет милиона тона щяхме да се справим. И преди ни се е случвало да преодоляваме подобни трудности и да купуваме по-големи количества от чужбина. Но сега…

Рудин закри съвещанието:

— Изправени сме пред огромен проблем. Китайската и американската заплаха не са нищо в сравнение с него. Предлагам всички по отделно да помислим за това как да намерим изход от създалото се положение. От само себе си се разбира, че извън стените на тази зала не трябва да излезе нито дума за случилото се. След една седмица пак ще се срещнем тук.

Когато тринайсетте члена на Политбюро и четиримата помощници станаха, Петров прошепна на непроницаемия Иваненко:

— Това не е никакъв недостиг, а си е направо глад!

Управниците на Съветския съюз се качиха в лимузините си. Още не можеха да асимилират факта, че този хилав академик току-що бе включил часовниковия механизъм на бомбата, която щеше да взриви една от двете световни суперсили.

Седмица по-късно Адам Мънроу седеше в Болшой театър и не мислеше за реколти, а за любов. Мислите му не бяха насочени към седящата до него, изпаднала във възторг секретарка от посолството, която настоятелно го бе помолила да я заведе на балет.

Мънроу не си падаше много по балета, въпреки че харесваше сценичната музика на някои по-известни композитори. Грациозните антреша и фуете или, както той ги наричаше, подскачането насам-натам не го впечатляваше особено. Когато започна второто действие на „Жизел“, той напълно потъна в спомени за Берлин.

Любовта им беше прекрасна. Човек можеше да се влюби така само веднъж през живота си. Той едва бе навършил двайсет и пет, а тя беше осемнайсетгодишна тъмнокоса чаровница. Заради естеството на работата й трябваше да запазят връзката си в тайна. Срещаха се скришом в тъмни улички. Той минаваше с колата, тя бързо се качваше и незабелязани от никого отиваха в малкия му апартамент в западната част на Шарлотенбург. Любеха се, приказваха си, тя му приготвяше вечеря, после пак се любеха.

Отначало тайнствеността придаваше някакво очарование на връзката им. Криеха се като женени хора, които мамят съпрузите си. Това правеше любовта им по-интересна и внасяше приятна тръпка в секса. Но дойде лятото на 1961 година. Горите около Берлин се раззелениха, цветята ухаеха, по плажовете на езерата бе пълно с народ. Постепенно криенето започна да им тежи. Адам й предложи да се оженят и тя почти прие. В крайна сметка можеше наистина да го сторят, но тогава се издигна Стената. Тя бе завършена на 14 август 1961 година, но още седмица преди това бе ясно какво ще се случи.

Тогава Валентина направи своя избор и двамата се любиха за последен път. Каза му, че не би могла да причини толкова страдания на родителите си, че не би понесла, ако заради нея баща й загуби работата си, а майка й — апартамента, за който бе чакала толкова дълго. Не би могла да съсипе бъдещето на своя брат и най-вече — не би се примирила с мисълта, че никога вече няма да види родината си.

И така Валентина си тръгна тъжна, самотна и много, много красива, а той я проследи с поглед как се промушва през последната недостроена част от Стената.

Повече никога не я видя и никому не спомена за нея. С типично шотландската си потайност той съхрани само за себе си спомена за своята голяма любов. Никой не разбра, че Адам е обичал и още обича едно рускинче на име Валентина, което работеше в началото на шейсетте като стенографка към съветската делегация на конференцията на четирите държави-победителки в Берлин. Адам Мънроу отлично съзнаваше, че в неговата професия това се смята за сериозно нарушение.

След раздялата с Валентина Берлин загуби за Мънроу своето очарование. След една година „Ройтер“ го премести в Париж, а две години по-късно Адам се бе върнал в централата на агенцията в Лондон и си клатеше краката, когато на вратата му почука един стар познат, който навремето бе работил в британската мисия, разположена в построения от Хитлер Олимпийски стадион. Човекът покани Мънроу на вечеря и там към тях се присъедини още един мъж. Когато стигнаха до кафето, познатият от Берлин се извини, че имал някаква работа и си тръгна. Непознатият се държеше приятелски, но не бе много словохотлив. Чак като изпиха по втора чаша коняк, той изплю камъчето:

— Някои мои колеги от фирмата ме помолиха да поискам от теб една малка услуга — каза той с обезоръжаваща стеснителност.

Тогава Мънроу за пръв път чу названието „фирмата“. По-късно щеше да усвои целия жаргон. В англоамериканското разузнавателно братство Сикрет Интелиджънс Сървис бе известна просто като „фирмата“. Разузнавачите наричаха служителите на контраразузнаването „колегите“. ЦРУ бе известно под названието „компанията“, а личният му състав бяха „братовчедите“. На площад „Дзержински“ № 2 в Москва бе централата на силите на „противника“. Тази сграда всички разузнавачи в Англия и САЩ наричаха „Центъра“. За тях държавите отвъд желязната завеса представляваха „блока“.

Въпросната вечеря се състоя в един лондонски ресторант през декември 1964 година. Впоследствие „молбата“ бе конкретизирана на среща, проведена в някакъв апартамент в Челси. Казаха на Мънроу, че става дума за „малка разходка до блока“. През пролетта на 1965 година Мънроу изпълни молбата, като я съчета с командировката си до Лайпциг, където трябваше да напише материал за панаира. Разходката се оказа доста трудничка.

Тръгна от Лайпциг навреме и зачака на мястото на срещата, близо до музея „Албертиниум“ в Дрезден. Офицерът от армията на ГДР, който носеше информация за разположението на съветските ракети из саксонските гори, закъсня половин час и Мънроу вече бе почти сигурен, че онези двама фолскполицаи го гледат с подозрение. Размяната на пакетите в храсталаците на близкия парк мина без проблеми. После Мънроу се качи в колата си и подкара към баварската граница. Струваше му се, че пакетът във вътрешния му джоб тежи колкото пет библии. Докато стигна до колата имаше чувството, че всички минувачи го гледат. В покрайнините на Дрезден един местен шофьор изхвърча от една пряка на главната и се вряза отстрани в калника на колата му. Мънроу още не бе успял да прехвърли пакета от джоба на блейзъра си в тайника зад задната седалка на колата.

Двата часа, прекарани в кварталното полицейско управление, бяха истинско изпитание за нервите. Мънроу всеки момент очакваше да чуе заповедта: „Господине, ако обичате, изпразнете джобовете си!“ Това, което притискаше до гърдите си бе достатъчно, за да му осигури двайсет и пет години принудителен труд в лагера „Потма“. Най-сетне го пуснаха да си върви. Но акумулаторът на колата му бе спаднал и се наложи четирима полицаи да я бутат, докато запали.

Предното й колело пищеше — лагерът бе почти разбит. Препоръчаха му да пренощува в Дрезден и да го даде на ремонт, но Мънроу отвърна, че визата му изтича в полунощ, което бе самата истина. Целия път до границата пропътува със скорост трийсет километра в час. Пищенето на колелото цепеше хладния нощен въздух. Стигна до граничния пропускателен пункт на реката Сале в дванайсет без десет. Когато мина на територията на Бавария, целият бе плувнал в пот.

Година по-късно напусна агенция „Ройтер“ и се яви на изпити за държавен служител, макар да не бе първа младост. Вече караше двайсет и деветата си година.

За всички министерски служби англичаните се явяват на общи изпити. Министерството на финансите има правото да вземе на работа проявилите се най-добре, което дава възможност на това ведомство да използва високообразовани кадри за съсипването на британската икономика. След него право на избор има външното министерство. Мънроу издържа изпитите с отличие и бе назначен във Форин Офис — обичайното прикритие на английските легални разузнавачи.

През следващите шестнайсет години той се специализира в икономическо разузнаване на Съветския съюз, въпреки че никога не бе посещавал тази страна. Мънроу бе изпращан на задгранична работа в Турция, в Австрия и в Мексико. През 1967 година, когато навърши трийсет и една, той се ожени. Но постепенно любовта започна да чезне от този брак и шест години по-късно без много шум той бе разтрогнат. Оттогава Мънроу бе имал няколко по-дълготрайни връзки, които бяха известни на кадровиците от „фирмата“, но не се ожени повторно.

Мънроу запази в тайна само една от любовните си връзки, но ако шефовете му разберяха за нея, незабавно щяха да го уволнят. Когато постъпваше в разузнаването, той написа подробна автобиография, след което бе надълго разпитван от един старши офицер.

Тази процедура се повтаряше всяка година с всички служители в Сикрет Интелиджънс Сървис. Един от неизбежните въпроси при тези проверки е дали служителят или служителката имат любовни отношения с лица от страни отвъд „желязната завеса“. В интерес на истината трябва да се отбележи, че въпросът включва не само гражданите на тези страни, а чуждите поданици изобщо.

Когато му зададоха този въпрос за първи път, нещо в Адам се разбунтува, както онзи път в Кипър. Той беше сигурен в предаността си на службата и знаеше, че не би се поддал на изнудване дори ако руснаците разберат за историята с Валентина, а те нямаше откъде да научат за нея. Ако все пак се стигнеше дотам, той щеше да си признае и да подаде оставка. Но не искаше кадровиците да ровят с мръсните си пръсти из личния му живот. „Не съм ничия собственост! Аз сам съм си господар!“ — каза си Мънроу и наруши правилата, като отговори на въпроса отрицателно. Веднъж излъгал, не можеше да се върне. През шестнайсетте години служба му се наложи три пъти да повтори лъжата. От това нищо не му се случи и той бе сигурен, че и за в бъдеще нищо няма да се случи. Любовната му връзка с Валентина отдавна бе погребана в спомените и никога нямаше да възкръсне.

Ако не беше толкова умислен, Мънроу щеше да забележи, че от една ложа някой го наблюдава. Преди да запалят светлините за антракта ложата се опразни.

Тринайсетте мъже, които на следващия ден се събраха около масата в кремълската зала, бяха напрегнати и притеснени. Предусещаха, че докладът на академика ще предизвика фракционна борба в Политбюро, каквато не е имало от времето на свалянето от власт на Хрушчов.

Както обикновено Рудин ги изгледа мрачно през дима на папиросата си. На обичайното си място от лявата страна на масата, най-близо до генералния секретар, бе седнал организационният секретар на ЦК Петров. До него седеше Иваненко от КГБ. Външният министър Риков нервно подреждаше листата пред себе си. Идеологът Вишнаев и министърът на отбраната Керенски мълчаха умислени. Рудин огледа останалите седмина, като пресмяташе на чия страна ще застанат, ако се стигне до спор.

От тях трима не бяха руснаци: Витаутас от Латвия, Чавадзе от Тбилиси и таджикът Мохамед. Присъствието тук на всеки един от тях бе своеобразен жест към неруските националности, но това не означаваше, че тримата не бяха заплатили висока цена за постовете си. Те бяха напълно русифицирани. Единият от тях бе бивш първи секретар на партията в своята република, другите двама бяха запазили тези функции и след избирането им за членове на Политбюро. И тримата бяха привеждали в действие репресивни програми, насочени срещу свои сънародници: дисиденти, националисти, поети, писатели и дори работници, които някъде се бяха изказали срещу потисничеството на Руската империя. И тримата не можеха да се върнат в републиките си без подкрепата на Москва. В една евентуална фракционна борба в Политбюро те щяха да подкрепят печелившата страна. Рудин се надяваше нещата да не стигнат чак до открито противопоставяне на групировки в най-висшия орган на властта, но още когато прочете за пръв път сам в кабинета си доклада на академика, той предугади тази вероятност.

Останалите четирима бяха чистокръвни руснаци. Комаров, секретарят на ЦК по въпросите на селското стопанство, който изглеждаше доста притеснен; шефът на профсъюзите Степанов; Шушкин, който отговаряше за връзките с комунистическите партии и революционните движения; и Петрянов, завеждащият икономиката и промишлеността.

— Другари — започна Рудин, — всички имахте възможността обстойно да се запознаете с доклада на академик Яковлев. Прочели сте и прогнозата на другаря Комаров за това, че през октомври ще трябва да се справим с недостиг на зърно, равняващ се на сто и четиридесет милиона тона. Най-важният въпрос, който стои пред нас, е: може ли Съветският съюз да изкара следващата година със сто милиона тона зърно?

Разискванията продължиха цял час. Членовете на Политбюро размениха доста остри думи, но бяха единодушни в едно: недостигът на зърно ще доведе до лишения, каквито народът не бе изпитвал от времето на Втората световна война. Ако държавата изкупи дори минимални количества, необходими за изхранването на градското население, селото ще остане без грам зърно. Когато падне първият сняг и покрие пасищата, ще започне избиването на едрия рогат добитък, тъй като за него няма да има никакъв фураж. Ще са нужни десетки години, за да се възстанови животновъдството в Съветския съюз. А ако се остави на колхозите малко зърно, това би означавало глад в градовете.

Рудин прекрати дискусията:

— Добре. Ако решим да гладуваме, как ще го приеме народът?

Петров разкъса възцарилата се тишина и обясни, че дори в момента има признаци за неспокойство сред големи маси от населението. Доста хора напускали партията. Хилядите пипала на партийния апарат регистрирали много случаи на проявено недоволство от властта. Ако се стигне до гладуване, голяма част от партийните кадри ще застанат на страната на пролетариата.

Тримата от републиките закимаха в съгласие с казаното. В техните губернии винаги бе по-неспокойно, отколкото в Русия.

— Можем да поизстискаме социалистическите страни — предложи Петрянов, като дори не си даде труда да нарече тези държави „братски“.

— Първо ще се разбунтуват Полша и Румъния. Вероятно ще ги последва и Унгария — противопостави му се Шушкин, който отговаряше за контактите с братските партии.

— Нашата армия ще се справи с това — изсумтя маршал Керенски.

— С три държави наведнъж няма да е по силите й — каза Рудин.

— Така или иначе от тези страни не можем да вземем повече от десет милиона тона. Това не е достатъчно — рече Комаров.

— Другарю Степанов, вие какво мислите по въпроса? — попита го генералният секретар.

Профсъюзният шеф внимателно подбра думите си:

— Ако подложим народа на глад през цялата зима и пролет, не е изключено на много места да се стигне до размирици.

Иваненко седеше спокойно, забил поглед във филтъра на американската цигара, която държеше между пръстите си. Ноздрите му надушваха не само тютюневия дим, а и нещо друго. Той много пъти бе усещал миризмата на страха. В арестите, в стаите за разпити, в коридорите на службата си. Всички присъстващи в заличката имаха голяма власт. Иваненко ги познаваше добре. Разполагаше с обемисти досиета за всеки един от тях. Самият той не изпитваше страх, защото това чувство е непознато на хората без души, но знаеше, че колегите му от Политбюро се страхуват най-много от едно нещо. Дори и войната не ги плаши толкова, колкото възможността някой ден изстрадалият и търпелив като вол съветски пролетариат да се разяри и да се надигне срещу властта.

Очите на всички гледаха към Иваненко. „Размириците“ бяха по неговата част.

— Мога да се справя с един Новочеркаск — започна той с равен глас. — Бих могъл да се справя и с десет инцидента от подобен мащаб, но няма да е по силите ми да усмиря петдесет големи града.

Както очакваше, споменаването на случая в Новочеркаск стресна присъстващите. Точно преди двайсет години, на втори юни 1962 г., в големия промишлен център Новочеркаск избухнаха работнически бунтове. Времето не беше изтрило спомена за тези събития.

Тогава всичко започна вследствие на глупаво съвпадение. Едно от министерствата повиши цените на маслото и на месото, докато в същия момент друго реши да се намалят с трийсет процента заплатите на работещите в гигантския локомотивен завод в града. Недоволните работници превзеха Новочеркаск и го държаха в свои ръце в продължение на цели три дни, нещо нечувано през цялата история на Съветския съюз. Тълпите обградиха разтрепераните партийни шефове, които се бяха укрили в сградата на Областния комитет на КПСС, освиркаха и свалиха от импровизираната трибуна един армейски генерал, обезоръжиха десетки войници и спираха танковете, като им замазваха визьорите с кал.

Москва отговори с нощен удар. Всички връзки с Новочеркаск бяха прекъснати. Градът бе напълно изолиран, за да не изтече от него информация за случилото се. Веднага бяха изпратени на място две дивизии на КГБ, със задачата да сложат край на броженията. В уличните престрелки загинаха шейсет и осем граждани на Новочеркаск. Около триста бяха ранени. Никой от ранените не се върна в дома си. Мъртъвците също не бяха погребани на местното гробище. Семействата на ранените, жените и децата им, бяха депортирани в лагерите на Гулаг, за да не се съхрани в града споменът за събитията. Бяха заличени всички следи, но две десетилетия по-късно управниците в Кремъл добре си спомняха бунта.

След думите на Иваненко всички се умълчаха стреснати. Най-сетне се обади Рудин:

— И така, изводът е ясен. Ще се наложи да купим от чужбина огромно количество зърно. Другарю Комаров, колко е минимума, който трябва да внесем, за да избегнем трагедията?

— Другарю генерален секретар, ако оставим в колхозите само най-необходимото и използваме трийсетте милиона тона държавен резерв, ще са ни необходими още петдесет и пет милиона тона. Това се равнява на целия обем от излишъците на САЩ и на Канада, взети заедно, и то при добра реколта — отговори му Комаров.

— Няма да ни ги продадат! — възрази гневно Керенски.

— Те не са глупаци, другарю маршал — спокойно го прекъсна Иваненко. — Спътниците им от типа „Кондор“ отдавна са ги предупредили, че с пролетната ни пшеница нещо не е наред. Сега не могат да разберат какво точно се е случило и какви са размерите на бедствието, но до есента американците ще получат доста ясна представа за обстановката. Тези хора са алчни, безкрайно алчни. Мога да повиша добива на злато в сибирските мини, като прехвърля там работна ръка от лагерите в Мордовия. Ще съберем достатъчно пари, за да купим зърното.

— Съгласен съм с вас, но само донякъде, другарю Иваненко — каза Рудин. — Дори те да имат пшеница, а ние да разполагаме с достатъчно пари, съществува вероятност, колкото и малка да е тя, че този път американците ще поискат от нас някои отстъпки.

При думата „отстъпки“ всички се вкамениха.

— Какви отстъпки? — попита маршал Керенски.

— Това ще разберем чак когато седнем на масата за преговори — отвърна му Рудин. — Но сме длъжни да помислим и за варианта, ако те поискат отстъпки във военната област…

— Няма да позволя това! — извика Керенски и скочи на крака. Лицето му почервеня.

— Нямаме друг избор — противопостави му се Рудин. — Всички се съгласихме, че не бива да допускаме глад сред населението. Това би забавило развитието на Съветския съюз и пълната победа на марксизма-ленинизма с цяло десетилетие, а може би и с повече. Зърното ни е жизнено необходимо. Ако империалистите поискат от нас отстъпки във военната сфера, може би ще се наложи да приемем и за две-три години да изостанем от тях във въоръжаването. Но след като си възвърнем бойната мощ, ще сме още по-силни.

Разнесе се одобрителен шепот. Очертаваше се, че Рудин ще излезе от съвещанието като победител.

Но в този момент Вишнаев нанесе удара си. Бавно се изправи и приказките утихнаха.

— Проблемите, които стоят пред нас, са много сериозни и могат да имат непредвидими последствия — каза той с мекия си глас, който сякаш призоваваше към разум. — Мисля, че още е твърде рано за вземане на окончателни решения. Предлагам да се съберем тук отново след две седмици и дотогава добре да обмислим ситуацията.

Номерът му мина. Стана точно това, от което Рудин се страхуваше. Вишнаев спечели време. Десет от членовете на Политбюро гласуваха за отлагане на съвещанието, трима бяха против.

Юрий Иваненко слезе на приземния етаж и тъкмо се канеше да се качи в лимузината си, когато един висок и безупречно облечен майор от кремълската охрана го потупа леко по рамото.

— Другарю председател, другарят генерален секретар иска да говори с вас в апартамента си — тихо каза той.

После се обърна и тръгна по коридора, който водеше към отдалечения край на сградата. Иваненко го последва. Докато гледаше в гръб издокарания в съвършено скроена куртка, гълъбовосиви бричове и лъснати ботуши майор, той си помисли, че ако се наложи някой от Политбюро да бъде арестуван, това ще сторят подчинените лично на него специални гранични части на КГБ, отличаващи се със светлозелените си околожки и с кокардите във формата на щит и меч — знакът на комитета.

Но ако самият Иваненко изпаднеше в немилост, нямаше да възложат на подчинените му да арестуват шефа си. Щяха да го отведат тези надменни кремълски гвардейци — облечените в елегантни униформи пазители на върховната власт. Преди трийсет години именно те бяха арестували Лаврентий Берия.

Възможно бе задачата да бъде възложена тъкмо на този самоуверен майор, който вървеше пред Иваненко. И той щеше да я изпълни, без да му мигне окото.

Стигнаха до асансьора, който водеше до личните покои на генералния секретар. Качиха се на третия етаж и влязоха в апартамента на Рудин.

Сталин бе живял в уединение в, Кремъл. Маленков и Хрушчов бяха предпочели да обитават луксозни апартаменти в една на пръв поглед съвсем обикновена сграда в края на „Кутузовски проспект“, където бяха настанили и своето обкръжение. Когато преди две години почина жената на Рудин, той се върна към традицията и се нанесе в Кремъл.

За човек с огромна власт като него апартаментът му бе сравнително скромен. Той се състоеше от облицована с мрамор баня, кухня, кабинет, хол, трапезария и спалня. Рудин живееше сам, ядеше малко и рядко, и беше безразличен към лукса. За него се грижеше една възрастна прислужница и вездесъщият Миша, едър и привидно тромав бивш военен, който се движеше съвсем безшумно, никога не говореше и беше винаги под ръка, когато потрябваше на господаря си. Миша покани с жест Иваненко да влезе. В кабинета председателят на КГБ завари Максим Рудин и Василий Петров, които го чакаха.

Рудин му посочи един стол и започна да говори направо по същество, без излишни приказки.

— Поканих ви тук, защото и тримата добре знаем, че назряват някои проблеми — прогърмя гласът му. — Стар човек съм и пуша прекалено много. Преди две седмици ходих да се прегледам при онези шарлатани в Куниево. Наскоро излязоха резултатите от изследванията. Настояват да постъпя там на лечение.

Петров стрелна с поглед Иваненко. Шефът на комитета запази спокойното изражение на лицето си. Той знаеше за посещението на Рудин в специалната болница за партийния елит, разположена в горите в югоизточните покрайнини на Москва. Един от личните лекари на генералния секретар му бе докладвал за прегледа.

— Въпросът за това кой ще наследи поста ми става все по-актуален — продължи Рудин. — Добре ни е известно, че Вишнаев иска да седне на мястото ми.

Рудин се обърна към Иваненко:

— Ако това стане, Юрий Александрович, с теб е свършено. Той никога не е одобрявал, че начело на КГБ стои професионалист. Ще те смени с някой негов човек. Най-вероятно с Кривой.

Иваненко подпря брадичката си с юмрук и изгледа съсредоточено Рудин. Преди три години Рудин бе нарушил традицията за шеф на КГБ да се назначава партиен функционер. Предишните председатели на КГБ — Шелепин, Семичастни и Андропов, бяха все партийни кадри, дошли отвън в системата на комитета. От професионалистите единствено Иван Серов след кървава борба едва не бе завоювал поста. Рудин избра измежду заместниците на Андропов Иваненко и го назначи за председател.

Традицията бе нарушена не само в това отношение. Иваненко бе прекалено млад за шеф на най-могъщата в света полицейска и шпионска служба. Освен това преди двайсет години той бе работил като разузнавач във Вашингтон, което будеше подозрения у ксенофобите в Политбюро. Той обичаше да се облича с дрехи от Запад и дори се шушукаше, че бил имал известни резерви към догмите на комунистическото учение. А за Вишнаев това бе непростим грях.

— Ако той дойде на власт, и ти ще си имаш неприятности, Василий Алексеевич — каза Рудин на Петров.

Само в тесен кръг той се обръщаше към своите протежета на име и бащино име.

Петров кимна в съгласие с думите на шефа си. Двамата с Анатолий Кривой бяха работили заедно в организационния отдел на Централния комитет. Кривой бе по-възрастен и с по-голям стаж от Петров. Очаквал бе да заеме поста секретар по организационните въпроси, но когато мястото се освободи, Рудин предпочете вместо него да издигне Петров на длъжност която неизбежно осигуряваше и членство във всемогъщото Политбюро. Кривой бе огорчен и прие предложената му от Вишнаев работа като началник на кабинета и дясна ръка на идеолога на партията. Но продължаваше да има амбиции за мястото на Петров.

И Иваненко, и Петров не бяха забравили, че не друг, а именно предшественикът на Вишнаев, идеологът Суслов, бе организирал свалянето на Хрушчов през 1963 година.

— Юрий, знаеш, че с твоята биография не можеш да наследиш поста ми — рече Рудин.

Иваненко кимна. В това отношение той не хранеше никакви илюзии.

— Но — продължи Рудин — двамата с Василий сте способни да поведете тази страна напред, като запазите сегашния устойчив политически курс. Догодина вече няма да ме има. Василий, когато умра, искам ти да заемеш моето място!

Двамата по-млади мъже се умълчаха стреснати. Нито един от предшествениците на Рудин не бе посочвал наследника си. Сталин бе получил инфаркт и членовете на неговото Политбюро го бяха довършили, преди той да ги е ликвидирал всичките. Берия се бе опитал да завземе властта, но бе арестуван и застрелян от уплашените си колеги. Маленков бе изпаднал в немилост. Същото бе сполетяло и Хрушчов. Брежнев до последния момент бе държал всички в неведение за своя избор.

Рудин стана, с което показа, че разговорът е свършил.

— Има още един важен въпрос — каза той. — Вишнаев крои нещо. Ще се опита да ме катурне покрай тази история с пшеницата. Ако успее, с нас, а може би и с Русия, е свършено. Той е екстремист. Познава до съвършенство теорията, но изобщо не го бива в практиката. Трябва да знам всичко, което върши. Какво точно е намислил и кого се опитва да привлече на своя страна. Разполагате с четиринайсет дни, за да разберете това.

Централната сграда на КГБ, или „Центъра“, представлява огромна каменна постройка, която заема цялата североизточна страна на площад „Дзержински“. Всъщност тя е кух правоъгълник с вътрешен двор. Във фасадното и в двете странични крила се помещава КГБ, а задното е известно под наименованието „Лубянка“. Там са затворническите килии и стаите за разпит. Близостта на Лубянка до канцелариите на КГБ дава възможност на следователите съвестно да си вършат работата и да разпитват затворниците по всяко време.

Кабинетът на председателя се намира на третия етаж, вляво от централното стълбище. Но открай време лимузините на шефовете на КГБ влизат през страничния вход, водещ към двора. Кабинетът представлява голямо помещение, облицовано с махагон и застлано със скъпи ориенталски килими. На една от стените виси задължителният портрет на Ленин, от друга — самият Феликс Едмундович Дзержински гледа строго. През четирите високи прозорци с непробиваеми стъкла се вижда още едно изображение на създателя на ЧК. Шестметровата му бронзова скулптура се извисява в центъра на площада. Невиждащите му очи гледат надолу по „Проспект Маркса“ към „Площадь революции“.

Иваненко мразеше тежкия натруфен стил, в който бяха обзаведени кабинетите на съветската върхушка, но трудно можеше да промени своя. От интериора той харесваше единствено наследеното от Андропов огромно бюро, върху което бяха поставени седем телефона. Най-важният от тях бе така наречената „кремльовка“, по която се осъществяваше директна връзка с Кремъл и с Рудин. До нея беше „вертушката“, по която Иваненко можеше да разговаря с останалите членове на Политбюро и на Централния комитет. Високочестотният телефон го свързваше с най-важните управления на КГБ в Съюза и с братските източноевропейски страни. Имаше и две преки линии с Министерството на отбраната и с ГРУ — разузнавателната служба на това министерство. Последният от изброените телефони иззвъня. Иваненко вдигна слушалката. Той чакаше това обаждане от десет дни.

Разговорът с Аркадий бе кратък.

— По-добре да не говорим за това по телефона — отсече Иваненко. — Ела довечера у нас!

Повечето съветски ръководители не се занимават със служебни проблеми в домовете си. Руснаците строго разграничават служебния от личния си живот. И колкото по-нагоре в йерархията се издигат, толкова по-отчетливо става това разделение. В това отношение, а и не само по това, членовете на Политбюро приличат на мафиотските донове, които никога не говорят пред съпругите и децата си за не особено благородните си дела.

Иваненко бе различен от колегите си. Затова те изпитваха недоверие към него. Поради най-старата причина на света той не се бе оженил. Не живееше при останалите от Политбюро, които обитаваха луксозни квартири в западния край на „Кутузовски проспект“, а през почивните дни ходеха на вилите си край Жуковка и Усово. Членовете на съветския елит обичаха взаимно да се държат под око и затова винаги гледаха да са близо един до друг.

Скоро след като оглави КГБ, Юрий Иваненко си намери красива къща в Арбат, старинен квартал в центъра на Москва, в който преди революцията са живеели богати търговци. Строителни бригади от КГБ реставрираха къщата само за шест месеца — невероятно постижение, каквото в Съветския съюз можеше да си позволи само един член на Политбюро.

Когато къщата си възвърна едновремешния блясък и бе оборудвана с най-съвършени охранителни системи, Иваненко я обзаведе със западни мебели. Кухнята представляваше последен писък на калифорнийската мода в битовата техника. Всичко в нея бе докарано от магазина „Сиърс Роубък“. Мебелите и лампериите в хола и в спалнята бяха от шведска ела, а банята бе облицована с мрамор. Иваненко живееше на горния етаж на къщата, където имаше и кабинет с цяла стена аудиоапаратура „Филипс“. Сред личните му покои не липсваше и библиотека със забранени издания и с книги на английски, френски и немски — езици, които той владееше. Освен това на етажа имаше столова и сауна.

Приземието обитаваха шофьорът, телохранителят и прислужникът — всичките служители на КГБ. Там се намираше и гаражът, от който се влизаше направо във фоайето.

Иваненко се прибра у дома и зачака.

Аркадий беше як червендалест мъж, облечен в цивилни дрехи. По движенията му личеше, че се чувства по-удобно в униформата си на генерал-майор от Генералния щаб. Той бе един от агентите на Иваненко в Червената армия. Аркадий седна на крайчеца на креслото и заговори припряно. Шефът на КГБ го изслуша спокойно, като от време на време му задаваше уточняващи въпроси и записваше нещо в тефтерчето си. Когато генералът свърши, Иваненко му благодари, стана от креслото си и натисна едно копче на стената. След няколко секунди се появи прислужникът, млад, рус и изключително красив служител на КГБ. Той изпрати госта до страничния вход.

Иваненко обмисли получената информация. Почувства се изтощен. Значи това беше намислил Вишнаев! Утре щеше да го съобщи на Рудин.

Сипа във ваната скъпа английска пяна и дълго се къпа. После се загърна с копринен халат и си наля чаша отлежал френски коняк. Върна се в спалнята, загаси осветлението, като остави включена само една малка нощна лампа и се изтегна на широката спалня. Вдигна вътрешния телефон и натисна едно копче.

— Володя, качи се при мен — каза той нежно.

(обратно)

3.

Самолетът на полските аеролинии направи широк завой над река Днепър и се насочи към летището „Бориспол“ в покрайнините на украинската столица Киев. Ендрю Дрейк гледаше с нетърпение ширналия се под илюминатора град. Беше напрегнат и развълнуван.

Заедно с останалите стотина туристи, с които сутринта бе обикалял Варшава, той се нареди на опашката пред гишето за проверка на документите. Мушна паспорта си под стъклената преграда и зачака. Мъжът в будката бе облечен в граничарска униформа със зелена околожка на фуражката и кокарда във формата на щит й меч.

Той погледна снимката в паспорта, после се вторачи в Дрейк.

— Андрев… Драк?

Дрейк се усмихна, кимна и кротко го поправи:

— Ендрю Дрейк.

Служителят разгледа издадената в Лондон виза, откъсна входящата част и защракна с клещи изходящият талон към страница от паспорта. После го върна на англичанина. Дрейк вече бе в Украйна.

Докато пътуваше с автобуса на „Интурист“ към седемнайсететажния хотел „Либид“, той още веднъж огледа своите спътници. Половината от тях бяха от украински произход и за пръв път посещаваха страната на своите деди. Те бяха развълнувани и жизнерадостни като деца. Останалите бяха английски туристи, предприели екскурзията от чисто любопитство. Всички имаха британски паспорти. Поради името си Дрейк се числеше към втората група. Той с нищо не показваше, че владее перфектно украински и прилично руски.

В автобуса им се представи Людмила, техният екскурзовод от „Интурист“. Тя беше рускиня и говореше с шофьора на автобуса на руски, въпреки че той бе украинец. Когато автобусът пое към хотела тя започна да обяснява на приличен английски какво предстои на групата.

Дрейк хвърли едно око на предварителната програма, която му бяха дали в лондонското бюро на съветската туристическа агенция. Два дена в Киев. Посещение на църквата „Света София“ („Прекрасен образец на архитектурата на Киевската Рус“ — изчурулика Людмила по микрофона). Обиколка, включваща разглеждане на Златната порта, построена през X век, на Държавния университет, на Академията на науките и на Ботаническата градина. „Това девойче естествено няма да спомене нито дума за пожара, избухнал през 1964 година в библиотеката на Академията, в който са изгорели стотици безценни ръкописи, исторически паметници на украинската литература, изкуство и култура — помисли си с болка Дрейк. — Няма да спомене за това, че пожарникарите са пристигнали чак три часа след като е лумнала сградата, защото подпалвачите са били от КГБ, а пожарът — отговор на патриотичните произведения, излезли в началото на шейсетте години.“

След това екскурзията предвиждаше двудневно пътуване с „Комета“ по Днепър до Канив, после един ден в Тернопол, където навярно много хора се интересуваха от съдбата на Мирослав Камински, и най-сетне — посещението на Лвов. Както бе предполагал Дрейк, по улиците на напълно русифицираната украинска столица Киев хората говореха само на руски. Чак в Канив и в Тернопол той чу украинска реч. Душата му трепна от радост, когато установи, че украинците масово използват родния си език. Щеше му се да ги заговори, а не само да повтаря като папагал „Ду ю спийк инглиш?“. Трябваше да почака, докато не посети двата адреса, които бе наизустил така, че и насън да го бутнат, можеше да ги издекламира.

На седем хиляди километра от Канив президентът на Съединените щати се съвещаваше с най-близкия си съветник Поклевски, с шефа на ЦРУ Робърт Бенсън и с Майрън Флечър, специалист в Министерството на земеделието по съветските реколти от зърнени култури.

— Боб, доколко са точни тези цифри? — попита Матюс и плъзна отново поглед по редовете на доклада, изготвен въз основа на данните получени от спътниците на генерал Тейлър и от агентите на Бенсън.

В доклада, който шефът на ЦРУ бе представил на президента посредством Поклевски, зърнодайните райони на Съветския съюз бяха разделени на сто зони. Във всяка от тях бе детайлно заснет по един квадрат десет на десет километра. След анализ на снимките бе съставена обща прогноза за това колко зърно ще ожънат руснаците в цялата страна.

— Господин президент, ние… винаги прогнозираме по-добра реколта. За всеки случай… — отговори му Бенсън.

Президентът погледна експерта от Министерството на земеделието.

— Доктор Флечър, какво е вашето мнение по въпроса?

— Господин президент, първо трябва да извадим от общия тонаж десет процента, макар някои да смятат тази цифра за скромна. Имам предвид влажността на зърното, съдържанието на чужди частици като камъчета и пръст, загубите при транспорта и при неправилното складиране, които в Съветския съюз са значителни. След това трябва да пресметнем колко зърно трябва съветските власти да оставят в селата, преди държавата да започне изкупуването. Отразил съм тези данни на втора страница в моя доклад.

Президентът Матюс отгърна на посочената страница, където бе изобразена следната таблица:

1. ЗЪРНО ЗА ПОСЕВ — Количество, което руснаците трябва да заделят за идната година — 10 мил. тона.

2. ИЗХРАНВАНЕ НА СЕЛОТО — Количество, необходимо за изхранване на жителите на села и на градчета с население до пет хиляди души — 20 мил. тона.

3. ФУРАЖИ — Зърното за нуждите на животновъдството. Минималното количество, необходимо, за да оцелеят животните до пролетта — 52 мил. тона.

4. Общо — 90 мил. тона.

5. Плюс десет процента загуби — 100 мил. тона.

— Господин президент, бих искал да подчертая, че това наистина са минималните необходими количества, без да се брои изхранването на градското население, което е съществено перо. Ако Москва намали дажбите на селяните, те въпреки забраните ще започнат да колят добитъка. Ако пък има недостиг на фураж, клането ще стане повсеместно. Цяла зима ще си похапват месо, а после три години ще гладуват.

— Ясно, доктор Флечър. Разбрах ви. А с какви резерви разполагат руснаците?

— Предполагаме, че държавният им резерв от зърно възлиза на трийсет милиона тона. Те никога не биха го използвали целия, но дори да сторят това заедно с двайсетте милиона тона остатък от миналата година ще разполагат общо с петдесет милиона тона за изхранване на градското население.

Президентът отново се обърна към Бенсън.

— Боб, колко зърно е необходимо за милионите граждани?

— Господин президент, най-лошата година за руснаците беше 1977 г., през която ни скроиха „тарикатския номер“. Тогава реколтата им възлизаше на сто деветдесет и четири милиона тона. Наложи им се да купят от нас двайсет милиона тона. Стегнаха коланите докрай, но още по онова време се принудиха да отделят за градовете седемдесет милиона тона. Днес градското население нарасна неимоверно. Държавата ще трябва да изкупи поне осемдесет и пет милиона тона зърно.

— Значи, дори ако използват изцяло държавния си резерв, пак ще са им нужни още трийсет-трийсет и пет милиона тона — рече Матюс.

— Точно така, господин президент — намеси се Поклевски. — А може и повече! Ние и канадците сме единствените, които разполагаме с такива количества за продан. Прав ли съм, доктор Флечър?

Представителят на Министерството на земеделието кимна утвърдително.

— В Северна Америка тази година реколтата ще е много добра. Общо с Канада ще имаме около петдесет милиона тона излишъци.

Няколко минути по-късно президентът благодари на доктор Флечър и той напусна съвещанието. Останалите в Овалния кабинет подновиха разговора. Поклевски настоя на своето:

— Господин президент, този път трябва да действаме. Да поставим условия!

— Знам позицията ти по този въпрос, Стан — отвърна му президентът. — Миналия път тя не ни доведе до никъде. Не желая да повтарям грешката, която допуснахме с приемането на поправката „Джексън“.

И тримата присъстващи мъже не обичаха да си припомнят този закон, гласуван през 1974 година, според който американците прекратяваха отпускането на Съветския съюз на търговски кредити за закупуване на технологии и промишлени стоки, докато руснаците не преразгледат своята позиция по въпроса за емигрирането на евреи от СССР в Израел. Брежнев и неговото Политбюро не се поддадоха на натиска. Напротив, съветските власти устроиха няколко антисемитски съдебни процеса с пропагандна цел, след което получиха необходимите им кредити от Великобритания, Германия и Япония.

„Когато изнудваш, трябва да си сигурен, че единствено ти притежаваш нещо, без което жертвата ти не може да съществува“ — бе отбелязал навремето по повод въпросната поправка сър Найджъл Ървин в разговор с Боб Бенсън.

Шефът на ЦРУ бе преразказал тази поука на Поклевски и сега той я използва, като пропусна само думата „изнудване“.

— Господин президент — рече полякът, — този път няма откъде да вземат пшеница освен от нас. Нашите излишъци се превръщат от стока в стратегическо оръжие, което се равнява по мощ на десет ескадрили бомбардировачи с ядрени бомби. Бихте ли продали дори един такъв самолет на руснаците? Сега е моментът да приложите закона „Шанън“.

След „големия тарикатски номер“ през 1977 година правителството изготви и в края на 1980-а най-сетне успя да прокара през Конгреса закона „Шанън“, според който федералното правителство има право, когато сметне за необходимо, да изкупи всички излишъци от зърно на вътрешния пазар по средни цени, валидни в деня на прилагането на закона.

Търговците на зърно се противопоставиха, но фермерите подкрепиха законопроекта. Приемането на закона донякъде уталожи флуктуацията в изкупните цени. Дотогава в години на добри реколти фермерите получаваха твърде малко за стоката си, а в лоши години — прекалено много. Законът „Шанън“ осигури добри и постоянни доходи на фермерите и даде възможност на правителството да диктува условия на страните — купувачки на зърно, както на богатите и агресивно настроените срещу САЩ, така и на бедните и смирените.

— Добре, ще приложа закона „Шанън“ — каза президентът Матюс. — Ще упълномощя Федералния резерв да отдели средства за изкупуването на очакваните петдесет милиона тона излишъци.

Поклевски тържествуваше.

— Няма да съжалявате за решението си, господин президент! Сега руснаците ще трябва да преговарят лично с вас, а не чрез посредници! Държим ги за гушата, няма накъде да мърдат!

Ефрем Вишнаев не бе на същото мнение. Още в началото на съвещанието на Политбюро той поиска думата и я получи.

— Другари, всички сме единодушни, че не можем да допуснем съветският народ да гладува. На всички ни е ясно, че нужната ни пшеница е в ръцете на капиталистите. Тук бе изказано мнение, че трябва да се унижим и дори да се съгласим на някои отстъпки във военната област. Но това означава да спрем победоносното настъпление на марксизма-ленинизма! Другари, аз не мога да приема това и ви призовавам да ме подкрепите и да се противопоставите на изнудвачеството на гнилия Запад! Не предавайте идеите на Ленин, другари! Съществува и друг път за излизане от трудното положение. Ако тръгнем по него, съветският народ ще приеме безропотно ограничените дажби, ще се повиши патриотичният му дух и лесно ще наложим в обществото сурова дисциплина, без каквато не бихме могли да преодолеем глада. С държавния резерв и с онова, което ожънем през есента ще изкараме зимата дори ако се наложи да изколим всичкия добитък. А когато напролет привършим всички запаси, ще се обърнем към Западна Европа с нейните планини от масло, езера от мляко и безчетни стада. Държавните запаси на богатите западноевропейски страни са огромни.

— Предлагаш да ги изкупим ли? — попита иронично външният министър Риков.

— Не, другарю Риков — кротко му отвърна Вишнаев. — Да ги завземем. Давам думата на маршал Керенски. Той е подготвил материал, копия от който ще бъдат раздадени на всички присъстващи.

Дванайсетте члена на Политбюро получиха по една дебела папка. Керенски извади своя екземпляр и започна да го чете на глас. Рудин остави папката си непокътната и пушеше цигара след цигара. Иваненко също не отвори своята. Двамата с Рудин от четири дни знаеха съдържанието на папките. По съвет на Вишнаев Керенски бе изискал от Генералния щаб плана „Борис“, назован на името на великия руски завоевател Борис Годунов, и го бе осъвременил.

Маршалът чете в продължение на два часа. Планът бе впечатляващ. Той предвиждаше през май идната година в редовните пролетни маневри на Червената армия в ГДР да вземат участие повече войскови части. По дадена команда изведнъж трийсет хиляди танка, бронетранспортьори, подвижни артилерийски установки и амфибии да преминат Елба и да нахлуят в Западна Германия, а след като я прегазят, да се насочат през Франция към Ламанша.

Преди удара петдесет хиляди десантчици ще се приземят в петдесет стратегически точки и ще обезвредят основните военни летища и местонахождения на ядрени ракети във Франция и в Германия. Други сто хиляди парашутисти с масирана подкрепа от море ще превземат скандинавските столици и основните пътни артерии.

Съветските войски няма да нарушат границите на Италия, Испания и Португалия, чиито правителства поддържат добри отношения с еврокомунистите. Посланиците на СССР в тези страни ще предупредят властите да не се бъркат в конфликта, защото в противен случай държавите им ще бъдат смазани. Според плана до пет години трите страни и без друго ще се подчинят на Русия. Същото се отнася и за Турция, Югославия и Гърция. При нападението Швейцария ще бъде пощадена, а територията на Австрия ще бъде използвана само за преминаване на съветските войски. Двете ще останат като островчета в огромната империя, които рано или късно ще бъдат погълнати.

Първата зона на атаката ще представляват трите страни от Бенелюкса, Франция и Западна Германия. Великобритания отначало ще бъде парализирана от стачки. По заповед от Москва крайната левица ще внася допълнително объркване в обществото, като призовава правителството към ненамеса в конфликта. По дипломатически път Лондон ще бъде уведомен, че ако използва стратегическите си бомбардировачи, Англия ще бъде заличена от лицето на земята.

През цялото това време Съветският съюз ще призовава в ООН за прекратяване на огъня и ще твърди, че става дума за ограничен, ответен удар, последвал опит на Западна Германия да анексира със сила ГДР — версия, на която европейската левица лесно ще повярва и ще подкрепи действията на съветското ръководство.

— Как ще реагират Съединените щати? — обади се Петров.

Керенски погледна раздразнено. Вече четеше деветдесет минути и никой не бе дръзнал да го прекъсне.

— Възможна е употребата на тактически ядрени оръжия в Централноевропейския театър на военните действия — продължи маршалът. — Но пораженията ще засегнат предимно двете Германии и Полша, Съветският съюз няма да пострада. Благодарение на проявената от вашингтонските управници слабост, в момента в Европа няма разположени ракети „Круз“, нито неутронно оръжие. Предполагаемите загуби от наша страна ще възлязат максимум на сто-двеста хиляди души. Нисък процент, като се има предвид, че в операцията ще вземат участие около два милиона войници.

— Колко време ще трае операцията? — попита Иваненко.

— Челните отряди ще стигнат до френските пристанища на Ламанша сто часа след преминаването на Елба. После ще прекратим огъня. Останалото можем да довършим с мирни средства.

— Този кратък срок осъществим ли е? — попита Петрянов.

Този път се намеси Рудин.

— Да, да. Напълно е осъществим — потвърди той кротко.

Вишнаев го изгледа с подозрение.

— Аз така и не получих отговор на въпроса си — изтъкна Петров. — Какво ще направят американците? Нямам предвид тактическите им ядрени оръжия, а стратегическите — междуконтиненталните балистични ракети, бомбардировачите, подводниците…

Всички очи се обърнаха към Вишнаев. Той отново стана.

— В спокоен тон ще обясним на американския президент следните три пункта. Първо: Съветският съюз никога няма да използва пръв термоядрено оръжие срещу САЩ. Второ: ако тристата хиляди американски войници, разположени в Европа, ни дадат отпор, те ще бъдат пометени, наравно със своите европейски съюзници. Трето: ако Съединените щати използват балистичните си ракети срещу нас, стоте им най-големи града ще бъдат унищожени. Другари, президентът Матюс няма да даде Ню Йорк за упадъчния Париж, нито би пожертвувал Лос Анджелис за Франкфурт. Ответен ядрен удар от страна на американците няма да има!

Възцари се напрегната тишина. Всички премисляха чутото. Огромните запаси от храни и стоки на Западна Европа. След няколко години — безкръвно завземане на Италия, Испания и Португалия, Австрия, Гърция и Югославия. Пълна изолация на Великобритания, която ще отстои само на четиридесет километра от брега на Съветския съюз. И всичко това, без да бъде даден нито един изстрел в арабските страни и в останалите страни от Третия свят.

— Планът е добър — каза най-сетне Рудин, — но е основан върху една презумпция: че САЩ няма да използват ядрената си мощ срещу ни, ако им обещаем да не ги закачаме. Бих искал да чуя дали другарят Вишнаев разполага с някакви сигурни факти в подкрепа на това предположение, или просто са надява нещата да се развият според неговите представи?

— Твърдението ми не е плод на надежда, а на реална преценка. Както всички капиталисти и буржоазни националисти, американците ще помислят първо за себе си. Те всъщност са хартиени тигри — слаби и нерешителни. При заплаха за собствения им живот ще се проявят като страхливци.

— Наистина ли са такива, каквито ги описвате?… — рече Рудин. — Другари, да обобщим казаното дотук. Сценарият на другаря Вишнаев е напълно реалистичен, но е изграден върху една надежда, прощавайте — върху преценката, че американците няма да нанесат върху нас ядрен удар. Ако и преди е бил убеден в това, защо досега не е осъществил плана и не е освободил от империалистическия гнет пролетариата на Западна Европа? Напоследък в международната обстановка не е настъпила съществена промяна, която да потвърждава оценката на другаря Вишнаев. Нито той, нито другарят маршал са се срещали с американското ръководство. Те дори не са посещавали западни страни. Аз не съм съгласен с тяхното предложение. Да чуем мнението на другаря Риков.

Възрастният министър на външните работи беше силно пребледнял.

— Думите на другаря Вишнаев ми намирисват на хрушчовизъм! Така разсъждаваше Никита Сергеевич по време на карибската криза! Аз от трийсет години се занимавам с международни отношения. Нашите посланици докладват на мен, а не на другаря Вишнаев. Те до един са уверени, че в подобна ситуация американският президент ще нанесе термоядрен удар по Съветския съюз. На същото мнение са и абсолютно всички специалисти от министерството. Тук не става дума за жертване на определени градове. Ако ни оставят да завладеем Европа, те ще престанат да бъдат световна суперсила. Ще ни унищожат, преди да сме завзели територията на западноевропейските им съюзници.

— Бих искал да ви обърна внимание върху факта, че ако американците решат да нанесат удара, ние не сме в състояние да ги спрем — отново взе думата Рудин. — Нашите спътникови лазерни установки все още не са напълно ефективни. Някой ден те без съмнение ще могат да прихващат всички атакуващи ни ракети, но засега това не е по силите им. Последните анализи на нашите специалисти… специалисти, другарю Вишнаев, а не мечтатели, сочат, че ако англичаните и американците изстрелят всичките си ракети към нас, ще загинат около сто милиона съветски граждани, предимно руснаци. Ударът ще изпепели шейсет процента от европейската територия на СССР. Другарю Иваненко, вие познавате добре Запада, какво е вашето мнение по въпроса?

— За разлика от другарите Вишнаев и Керенски, аз получавам информация от стотици агенти, пръснати из целия свят. Съдейки по техните сведения, няма съмнение, че американците ще отвърнат на нашето нападение.

Рудин реши, че спарингът вече е приключил и е дошло време за истинския двубой.

— Казано накратко — рече той, — ако преговаряме с американците за пшеницата и приемем техните искания, ще се върнем в развитието си с пет години. Ако оставим народа да гладува, ще се върнем вероятно с десетина години. Ако започнем война в Европа, рискуваме да бъдем унищожени и да се върнем назад с двайсет до четиридесет години. Не съм теоретик като другаря Вишнаев, но си спомням една максима на Ленин: „Трябва да се стремим към победата на марксизма по всяко време и с всякакви средства, но вече завоюваните позиции не бива да подлагаме на необмислени рискове.“ Мисля, че този план е необмислено рискован. Затова предлагам…

— Предлагам да гладуваме — тихо каза Вишнаев.

„Така значи! — помисли си Рудин. — Решил е първо да спечели този рунд, а после да постави въпроса за вот на недоверие към мен!“ Фракционната борба вече бе започнала. Генералният секретар добре разбираше, че това е битка на живот и на смърт. Ако я загубеше, нямаше да му бъде предоставена възможността да се оттегли тихо, запазвайки си всички привилегии като Микоян. Много вероятно бе да получи куршум в тила. Но Рудин запази спокойствие. Той първо постави на гласуване собственото си предложение. Една по една ръцете започнаха да се вдигат.

Риков, Иваненко и Петров подкрепиха генералния секретар. В другия край на масата се почувства колебание. Кого ли бе привлякъл на своя страна Вишнаев? Какво ли им бе обещал?

Степанов и Шушкин вдигнаха ръце. Последен бавно гласува грузинецът Чавадзе. Рудин постави на гласуване предложението за война.

Вишнаев и Керенски естествено бяха „за“. Към тях се присъедини и секретарят на ЦК по селското стопанство Комаров. „Мръсник! — помисли си Рудин. — Ти забърка цялата тази каша!“ Вишнаев навярно го бе убедил, че няма какво да губи, защото Рудин и без друго ще го свали от поста му. „Грешиш, приятелче, няма да ти се размине с уволнение. Ще ти отрежа главичката!“ — рече си генералният секретар, като запази лицето си безизразно. Петрянов вдигна ръка. „Обещали са му министър-председателското място“ — продължи да предполага наум Рудин.

Латвиецът и таджикът също гласуваха за война. Мохамед добре знаеше, че след една ядрена война азиатците ще владеят руините, останали от света. Витаутас навярно бе подкупен.

— По шест гласа за всяко от предложенията. Плюс моят глас за преговори с американците — тихо заключи Рудин.

„За малко да загубя! Предимството ми е съвсем нищожно!“ — помисли си той.

Когато заседанието приключи, вече се свечеряваше. Всички осъзнаваха, че фракционната битка ще продължи, докато едната от страните не спечели. Вече никой не можеше да остане неутрален.

Едва на петия ден от екскурзията из Украйна групата пристигна в Лвов, където бе настанена в хотела на „Интурист“. До този момент Дрейк съвестно бе обикалял всички забележителности, които програмата предвиждаше да бъдат посетени, но този път се извини, че има главоболие и остана в хотелската си стая. Щом групата потегли с автобус към църквата „Св. Никола“, той се преоблече и се измъкна тихомълком от хотела.

Камински му бе казал с какви дрехи няма да прави впечатление сред местните хора: сандали, обути върху чорапи, безлични сиви панталони и евтина риза с къс ръкав. С карта на Лвов в ръка, Дрейк се отправи към бедното работническо предградие Левандивка. Той очакваше двамата дисиденти да го посрещнат с пълно недоверие. В това нямаше нищо странно, като се имаше предвид какво бяха преживели. Дрейк си припомни разказа на Камински.

На двайсет и девети септември 1966 година в селото Бабий Яр, където фашистите избили през 1941–42 година петдесет хиляди евреи, известният украински поет Иван Дзюба произнесъл реч, която била забележителна не само защото прозвучала от устата на чистокръвен украинец. Антисемитизмът винаги е съществувал в Украйна. Управниците на тази страна — царете, сталинистите, фашистите, после отново сталинистите и техните приемници — всячески са насърчавали у населението отрицателно отношение към евреите.

Дългата реч на Дзюба започнала като възпоминание за жертвите на фашизма, загинали в Бабий Яр. Но постепенно в нея започнали да се появяват нотки на осъждане на всички видове потисничество над човешкия дух.

„Трябва да съдим за всяко общество не по техническите му достижения, а по това как то се отнася към човешкото достойнство, как зачита общочовешките ценности“ — казал той.

По това време чекистите, внедрени сред събралото се мнозинство, вече усетили, че ораторът не говори за хитлеристка Германия, а има предвид Съветския съюз. Скоро след като слязъл от трибуната, Дзюба бил арестуван.

Отвели го в подземието на близките казарми на КГБ. Там с помощта на двама яки биячи го разпитал специално изпратеният от Москва млад и перспективен полковник от Второ главно управление. Името му било Юрий Иваненко.

Сред тълпата слушатели в Бабий Яр били и две десетгодишни момчета, доведени на възпоменателния митинг от бащите си. Тогава те не се познавали. Чак след шест години съдбата ги срещнала на един строителен обект и момчетата станали близки приятели.

Единият се казвал Лев Мишкин, а другият — Давид Лазарев.

Органите забелязали присъствието на бащите им на митинга и когато след няколко години те поискали разрешение да се изселят в Израел, властите ги обвинили в антисъветска дейност и ги хвърлили за дълги години в лагери.

На семействата им били отнети жилищата, а на синовете им — възможността да получат висше образование. Въпреки високата си интелигентност момчетата били обречени да си вадят хляба с кирка и лопата. Сега и двамата вече бяха двайсет и шест годишни. Тях търсеше Дрейк из прашните улички на Левандивка.

На втория адрес той намери Давид Лазарев, който го посрещна с подозрение. Но в крайна сметка евреинът се съгласи да повика приятеля си, тъй като англичанинът и без друго знаеше името му.

Същата вечер Дрейк се запозна и с Лев Мишкин. Двамата дисиденти проявяваха към чужденеца открито недоверие, граничещо с враждебност. Той им разказа цялата история с бягството на Камински. Говори им и за себе си. Единственото доказателство, което можеше да им покаже, беше една снимка. В болницата на Трабзон Дрейк бе помолил една сестра да го снима заедно с Камински. На фотографията по чудо оцелелият украинец държеше турски вестник, отпечатан същия ден. Преди да се качи на самолета за Украйна, Дрейк беше застлал с този брой дъното на куфара си и също го показа на Мишкин и Лазарев.

— Вижте какво — каза им той най-накрая. — Ако КГБ е заловило Мирослав и той е издал имената ви, ако аз съм от КГБ, защо ще ви моля за помощ?

Двамата евреи склониха да обмислят до сутринта предложението на англичанина. Дрейк не подозираше, че най-голямата мечта в живота им съвпадаше с неговите планове. И тримата искаха да нанесат силен удар право по кремълската върхушка. Но без помощ отвън това бе невъзможно и преди да се появи Дрейк, Мишкин и Лазарев почти се бяха отказали.

Шансът да се сдобият със съюзник в чужбина ги накара късно през нощта да си стиснат ръцете и да приемат решение да се доверят на англо-украинеца. Втората среща се състоя следобеда на другия ден. Дрейк отново пропусна поредния тур из града. За по-сигурно тримата тръгнаха по широките кални улици в края на града и тихо разговаряха на украински. Мишкин и Лазарев споделиха с Дрейк желанието си да нанесат смъртоносен удар по някой от московските големци.

— Въпросът е по кого? — рече Дрейк.

Лазарев, който бе по-мълчалив и очевидно бе ръководещата личност в двойката, отговори:

— Иваненко — каза той. — Най-омразният човек за всички украинци.

— Какво да му направим? — попита Дрейк.

— Да го убием.

Дрейк спря и изгледа изпитателно младия мъж.

— Няма да успеем да се доберем достатъчно близо до него — заключи той най-сетне.

— Миналата година работих на един обект тук в Лвов — заразказва Лазарев. — Боядисвахме апартамента на някакъв партиец от голямото добро утро. На семейството гостуваше една дребничка старица. След като си замина, жената на голямата клечка ни каза коя е бабичката. Няколко дена след това видях в пощенската им кутия писмо, изпратено от старицата. На гърба му беше написан адресът й.

— И коя е тя?

— Майка му.

Дрейк се замисли над тази информация.

— Трудно е да повярваш, че хора като него също са ги раждали майки — каза той. — Трябва дълго да наблюдавате жилището й, докато той я посети.

Лазарев поклати глава отрицателно.

— Тя ще ни послужи за примамка — рече той и обясни замисъла си.

Дрейк се впечатли от мащаба на плана.

Преди да дойде в Украйна, той си бе представял в най-различни варианти удара, който искаше да нанесе по Кремъл, но никога не бе помислял да ликвидира шефа на КГБ. Убийството на такъв човек щеше да засегне върха на властта и да нашари с тънки като паяжини пукнатини всичките й структури.

— Може и да успеем — каза той след малко.

„Ако Иваненко бъде убит, Москва веднага ще потули случая. Но ако изтече информация, въздействието върху хората, особено в Украйна, ще бъде огромно“ — помисли си Дрейк.

— Убийството може да подтикне населението към масови вълнения — добави той.

Лазарев кимна. Явно двамата с приятеля му Мишкин добре бяха обмислили плана.

— Да — съгласи се евреинът.

— Какво ще ви е нужно, за да осъществите замисъла? — попита го Дрейк.

Лазарев му каза.

— Всичко това мога да осигуря на Запад — рече англо-украинецът, — но как да го внесем в Украйна?

— През Одеса — намеси се в разговора Мишкин. — Аз съм работил там в доковете. Пристанищните власти и митничарите са напълно корумпирани. Черноборсаджийството процъфтява. Всички моряци от Запада внасят дънки и турски кожени якета за продан. Там можем да се срещнем с теб. Одеса е украински град и за да стигнем до него, няма да ни е необходимо специално разрешение от властите.

Преди да се разделят, тримата обсъдиха всички детайли на плана.

Дрейк ще осигури необходимото оборудване и ще пристигне в Одеса с кораб. Ще предизвести Мишкин и Лазарев за пристигането си в писмо с невинен текст, пуснато на територията на СССР. Решиха мястото на срещата в Одеса да е едно кафене, което Мишкин помнеше от юношеските си години, когато бе работил в този пристанищен град.

— Има още две неща, за които трябва да се разберем — каза Дрейк. — Когато осъществим плана изключително важно е това да се разчуе из целия свят. Гласността е почти толкова важна, колкото и самото убийство. Вие лично трябва да съобщите на световната общественост за извършената акция. Единствено вие ще знаете подробностите, които ще убедят света, че говорите истината. Но това означава че ще трябва да избягате на Запад.

— Разбира се — съгласи се Лазарев. — И двамата се опитахме да емигрираме в Израел, но властите не ни разрешиха, също както на бащите ни. Този път ще се махнем оттук. Със или без разрешение. Щом изпълним плана, трябва да се доберем до Израел. Само там ще бъдем в безопасност. Когато стигнем израелска земя, ще кажем на света, какво сме сторили и ще дискредитираме онези копелета от Кремъл и от КГБ в очите на собствения им народ.

— Освен това, ако бягството ви се провали, ще трябва да ми изпратите пощенска картичка с кодиран текст, за да разглася аз за успеха на акцията.

Разбраха се в случай, че Мишкин и Лазарев са възпрепятствани, някой от двамата да изпрати такава картичка от Лвов до една лондонска поща „до поискване“.

Дрейк запамети всички подробности и се присъедини към туристическата си група.

Два дена по-късно той вече бе в Лондон.

Първото нещо, което стори след пристигането си, бе да си купи справочник за ръчно огнестрелно оръжие. После изпрати телеграма на един приятел в Канада, най-добрия от подбраните от Дрейк емигранти, който споделяше изцяло неговата омраза към врага. Когато свърши тези две задачи, Дрейк се зае с подготовката на акцията за набиране на средства. Всъщност той просто възнамеряваше да обере една банка.

Ако тръгнете с кола по „Кутузовски проспект“ на югоизток и в края му завиете надясно по „Рубльовское шосе“, след двайсетина километра ще стигнете до малкото село Успенское — центъра на виладжийския район на Москва. Сред вековните борови гори в околностите на Успенское са разположени селцата Усово и Жуковка, където се намират вилите на съветския елит. На другия бряг на Москва река, точно срещу Успенское, има плаж, който през лятото посещават недотам привилегированите, но все пак заможни (щом притежават коли) жители на столицата.

Западните дипломати също ходят на този плаж. Това е едно от малкото места, където те свободно могат да общуват с обикновените московчани. Дори КГБ охлабва обичайното си проследяване на дипломатите през горещите летни недели.

На единадесети юли 1982 година, в неделя, Адам Мънроу дойде на плажа заедно с група служители на посолството. Сред тях имаше женени двойки, ергени като него и млади неомъжени секретарки. Към три часа цялата компания остави плажните си кърпи и кошниците със сандвичи в сянката на дърветата и се втурна да се къпе в реката. Когато се върна, Мънроу вдигна от тревата свитата си на руло хавлиена кърпа, за да се избърше. От нея изпадна някакво листче.

Той го вдигна и видя, че това е малко картонче. От едната му страна бе напечатан на руски следният текст: „На три километра северно оттук в гората има полуразрушен параклис. Елате там след трийсет минути. Трябва да се срещнем. Моля. Важно е!“

Докато палеше усмихнат цигарата на една развеселена секретарка, която бе дотърчала при него да му поиска огънче, Мънроу обмисляше внимателно вероятностите. Кой може да е авторът на посланието? Дисидент, който иска да му предаде някакъв самиздат? Само това не! Религиозна група, която иска да получи политическо убежище в посолството? През 1976 г. американците си имаха доста неприятности при подобен случай. Ами ако бележката е капан, поставен от КГБ, с цел да бъде разкрит Мънроу като разузнавач? Всичко е възможно. Един обикновен служител на търговската секция на посолството никога не би приел покана, отправена по този начин от някой, който явно е следил от гората групата англичани и е издебнал подходящия момент, за да сложи картончето в кърпата. Но все пак почеркът не бе на КГБ. Съветското контраразузнаване би подставило на Мънроу човек със секретна информация в ръка и би нагласило срещата в града, за да може добре да фотографира предаването на информацията.

Мънроу набързо се облече. Още не бе решил какво да прави. Докато си слагаше обувките, стигна до извода, че ако това е капан, той просто се разхожда из гората и не е получавал никаква бележка. Секретарката, която явно хранеше някакви надежди спрямо него, бе доста разочарована, когато той тръгна към гората сам. След като измина стотина метра, Адам спря, извади запалката си, изгори картончето и разтри с ток пепелта из боровите иглички.

По слънцето се ориентира къде е север. След десет минути се изкачи на един хълм и забеляза на около два километра подобния на луковица покрив на параклиса. После пак навлезе в гората и се запъти към него.

Из Подмосковието са пръснати десетки такива параклисчета, които отдавна са занемарени и запустели. Параклисът, към който вървеше Мънроу, бе кацнал в центъра на малка поляна сред гората. Англичанинът се спря в края на полянката и огледа обстановката. Наоколо не се виждаше никой. Предпазливо тръгна към къщурката. Когато стигна на няколко метра от закованата врата, той видя човека, застанал в сянката на сводестия вход. Мънроу се спря и няколко минути двамата се гледаха.

Всъщност нямаше какво да си кажат. Затова той само произнесе името й:

— Валентина!

Тя излезе от сянката и му отговори:

— Адам!

„Оттогава минаха двайсет и една година — смая се той. — Тя сигурно е към четиридесетте!“

Валентина изглеждаше на не повече от трийсет. Чернокоса, висока, красива и тъжна.

Приседнаха на един от катурнатите надгробни камъни и тихо заговориха за миналото. Тя му разказа, че няколко месеца след раздялата им се върнала в Москва, където продължила да работи като стенографка в партийния апарат. На двайсет и три годишна възраст се омъжила за млад и перспективен армейски офицер. След седемгодишен брак им се родило дете и тримата били много щастливи. Кариерата на съпруга й вървяла добре, защото той имал влиятелен чичо, заемащ висок пост в Съветската армия.

Преди пет години мъжът й, издигнал се вече до чин полковник, загинал при катастрофа с хеликоптер, докато наблюдавал разположението на китайските войски покрай река Усури. За да се разсее от мъката си, Валентина отново започнала работа. Чичото на нейния съпруг й осигурил добра престижна служба съпътствана от всички привилегии на партийната върхушка: хубав апартамент, кола, специална доставка на хранителни продукти.

Преди две години след грижливо проучване тя била назначена в малката група избрани стенографи към секретариата на ЦК и Политбюро.

Мънроу пое дълбоко дъх. Това наистина беше много важна длъжност. На нея издигаха само най-доверени хора.

— Кой е чичото на починалия ти съпруг? — попита я той.

— Керенски — тихо му отвърна тя.

— Маршал Керенски?!

Валентина кимна. Мънроу бавно издиша. „Керенски — ултра ястребът!“ — помисли си той. Когато отново я погледна, очите й бяха влажни. Тя запримига, мъчейки се да сдържи сълзите си. Мънроу инстинктивно я прегърна и тя облегна глава на рамото му. Той усети мириса на косата й, това омайно ухание, което преди две десетилетия го бе докарало да потръпва от възбуда.

— Какво има? — попита я нежно.

— О, Адам, толкова съм нещастна!

— Защо, за Бога? Имаш всичко, което може да ти даде това общество.

Тя бавно поклати глава и се измъкна от прегръдката му. Избягваше да го гледа в очите. Погледът й се рееше някъде над дърветата.

— Адам, цял живот съм вярвала в социализма. От малка съм възпитана така. Дори когато бяхме любовници с теб, аз вярвах в правотата на комунистическите идеи. Западният свят имаше всичко, а ние изтърпяхме доста лишения, но аз продължавах да вярвам. Вярвах, че при комунизма светът ще стане по-добър, без експлоатация, без алчност и без война. Тази вяра бе по-важна за мен от нашата любов, от съпруга ми и дори от момчето ми, което вече е на десет години. Предаността ми към идеите на комунизма се равняваше единствено на моята обич към Русия.

Мънроу познаваше патриотизма на руснаците. Това силно чувство ги правеше способни да понасят сурови лишения. За родината си руснаците са готови да жертват всичко. Управниците от Кремъл се възползват от тази благородна черта на народа си и го манипулират, като го карат да им се подчинява безпрекословно в името на Русия.

— И какво се случи? — кротко я попита Мънроу.

— Те ме предадоха. Предадоха родината, народа и идеите ми!

— Кои „те“?

Валентина нервно закърши пръсти.

— Партийните шефове, Политбюро! — изсъска с омраза Валентина.

На два пъти през живота си Мънроу бе ставал свидетел на това как хора, разочаровани от обекта на своята силна вяра, превръщат страстната си любов във фанатична омраза.

— Аз ги обожавах, Адам. Уважавах ги. От две години съм съвсем близо до тях. Живея в тяхната сянка, наблюдавам ги, за всеки празник получавам от тях подаръци, слушам ги как говорят за обикновените хора, които презират… Те са покварени, Адам. Корумпирани и жестоки… Всичко, до което се докоснат, се превръща в пепел.

Мънроу прехвърли единия си крак през надгробния камък, обърна се с лице към нея и я прегърна. Валентина безмълвно се разплака.

— Не мога повече да живея така, Адам! Не мога! — прошепна тя, заровила лице в рамото му.

— Искаш ли да се опитам да те измъкна оттук, скъпа?

Той знаеше, че това би му струвало кариерата, но този път нямаше намерение да изпусне своята любима. Заслужаваше си да направи тази жертва. Беше готов да стори всичко за Валентина.

Тя се отдръпна от него. Лицето й беше обляно в сълзи.

— Не мога да напусна Съветския съюз. Трябва да мисля за Саша.

Мънроу я притисна отново към себе си. Мозъкът му трескаво работеше.

— Как разбра, че съм в Москва? — предпазливо я запита той.

Тя не се учуди на въпроса му. Той й се стори съвсем логичен.

— Преди месец един колега от службата ме заведе на балет — започна да му обяснява Валентина, подсмърчайки. — Местата ни бяха в една ложа. През първото действие не бях сигурна, че това наистина си ти. Но когато дойде антракта и запалиха осветлението, се убедих, че виждам теб. Не можех да остана нито миг повече в театъра. Извиних се, че имам силно главоболие, и си тръгнах.

Валентина избърса очите си. Беше се поуспокоила.

— Адам, ти женен ли си? — попита го тя.

— Много години след като се върнах от Берлин се ожених, но бракът ни не вървеше и се разведохме.

Бившата му любовница се усмихна през сълзи.

— Доволна съм, че нямаш друга. Това сигурно звучи нелепо, нали?

Мънроу й върна усмивката.

— Не. Приятно ми е да го чуя. Ще мога ли да те виждам отсега нататък?

Усмивката й повяхна. Очите й станаха уплашени като на преследвано животно. Тя поклати глава отрицателно.

Буйната й черна коса се развя.

— Не много често, Адам. Имат ми доверие и са ме назначили на отговорна работа, но ако дойдеш в апартамента ми, това няма да остане незабелязано. Същото се отнася и за твоето жилище. Знаеш, че следят всички западни дипломати. В хотел не можем да отидем по същата причина.

— Валентина, ти устрои тази среща, ти прояви инициатива. Искаше да ме видиш само за да си припомним миналото ли? Не си доволна от живота си тук, мразиш хората, за които работиш… но пък заради Саша не можеш да избягаш. Какво искаш, тогава?

Тя се замисли. После заговори със съвсем спокоен глас:

— Адам, искам да се опитам да ги спра. Сега осъзнавам, че от доста време тази идея е зреела в мен, но когато те видях в Болшой театър, си спомних колко свободни бяхме в Берлин. После дълго мислих и реших… Адам, в посолството ви работи ли някой от разузнаването?

Мънроу се смая. Досега само на два пъти му се беше случвало да му се предлагат агенти. Един дипломат от съветското посолство в Мексико сити и един чех във Виена. Мотивите на дипломата бяха сходни с тези на Валентина: разочарование от системата, прераснало в омраза. Другият кандидат за агент беше обиден, че не са го повишили в службата му. С първия се работеше доста по-трудно.

— Навярно — бавно й отговори той.

Валентина зарови в своята чанта, която бе оставила до краката си върху килима от борови иглички. След като веднъж бе взела решение, явно искаше да доведе предателството си докрай. Извади от чантата дебел плик.

— Дай му това, Адам. Обещай ми, че няма да му кажеш откъде го имаш. Ужасно се страхувам. Не мога да се доверя никому, освен на теб.

— Обещавам — увери я той. — Но настоявам да те видя отново. Не искам пак да минеш през отвора в стената и да изчезнеш завинаги!

— Няма да направя това, но не ме търси в моя апартамент! Живея в специална кооперация за началници. На входа пази милиционер. Не се опитвай да ме търсиш по телефона. Разговорите се подслушват. Не желая да се срещам с никой друг от вашето посолство, дори той да е тукашният шеф на вашето разузнаване. Ще се виждам само с теб.

— Съгласен съм — отвърна й Мънроу. — Но кога ще се срещнем пак?

Тя се замисли за момент.

— Много трудно ще се измъкна. Грижите за Саша изцяло запълват свободното ми време. Но имам собствена кола и съм забелязала, че не ме следят. Утре заминавам за две седмици в командировка. Можем да се срещнем тук точно след четири седмици, пак в неделя.

Валентина си погледна часовника.

— Трябва да вървя, Адам. Дошла съм на гости на една дача, която се намира на няколко километра оттук. Сигурно домакините вече се чудят къде съм.

Той я целуна по устните. Те бяха сладки както едно време. Тя стана и тръгна през поляната. Когато стигна до дърветата, гласът на Мънроу я спря:

— Валентина, какво е това? — викна й той и вдигна плика.

Тя се обърна.

— Работата ми се състои в това, да правя машинописни преписи от магнетофонните записи на заседанията на Политбюро. По един екземпляр за всеки член на Политбюро. Подготвям и резюмета за кандидат-членовете. Това е копие от оригиналния запис на заседанието, състояло се на десети юни — каза Валентина и изчезна сред дърветата.

Мънроу седна на надгробния камък и заби поглед в плика.

— Господи! — възкликна той.

(обратно)

4.

Адам Мънроу се бе заключил в една стая в основната сграда на посолството на Великобритания на крайбрежната улица „Морис Торез“ и слушаше последните изречения от записа. Помещението бе обезпечено срещу всички форми на електронно подслушване.

— …извън стените на тази зала не трябва да излезе нито дума за случилото се. След една седмица пак ще се срещнем тук.

Гласът на Максим Рудин заглъхна. Лентата съска още известно време, преди да свърши. Мънроу изключи магнетофона. Отпусна гръб върху облегалката на стола и тихо подсвирна.

„Ако записът е достоверен, той е по-важен от всичко, което ни е съобщавал Пенковски преди двайсет години!“ — помисли си той.

Случаят с Олег Пенковски се разказваше като легенда на новопостъпилите в английските и американските разузнавателни служби. За хората от КГБ това бе един от най-болезнените спомени. Пенковски бил генерал-майор от ГРУ, който имал достъп до най-секретна информация. Разочарован от кремълските управници, той се самопредложил за агент първо на американците, а после на англичаните.

Американците го отблъснали, защото подозирали, че той е подставен от КГБ. Англичаните повярвали в искреността му и в продължение на две години и половина го „ползвали“, докато КГБ не го разкрило. Пенковски бил осъден и разстрелян. Той предоставил на английското разузнаване огромно количество безценна информация, но най-полезен бил по време на Карибската криза през октомври 1962 година. Тогава светът се възхити от това колко умело президентът Кенеди води преговорите с Хрушчов за неразполагането на съветски ракети в Куба. Но световната общественост не подозираше, че благодарение на Пенковски американският държавник предварително знаеше слабите места в позицията на съветския ръководител.

Когато кризата свърши и руснаците изтеглиха ракетите си от Куба, Хрушчов бе унижен, Кенеди се превърна в герой, а Пенковски станал обект на подозрения. През ноември го арестували. Година след това той бил мъртъв. По същото време Хрушчов бе свален от власт от колегите си от Политбюро. Уж заради погрешната си селскостопанска политика, а всъщност защото доста ги бе изплашил с авантюризма си. През същата зима на 1963 година убиха Кенеди. Това се случи точно тринайсет месеца след като излезе от Карибската криза като победител. И демократът, и деспотът, и шпионинът слязоха от сцената по едно и също време. Но дори Пенковски не бе успял да проникне в тайните на Политбюро.

Мънроу свали ролката от магнетофона и грижливо я опакова. Гласът на академик Яковлев естествено му бе непознат, а по-голямата част от записа обхващаше четенето на доклада. Но в развилата се след това дискусия участваха десет гласа, три от които Мънроу разпозна веднага. Басовото ръмжене на Рудин бе общоизвестно. Пискливият глас на Вишнаев звучеше на всеки партиен форум и английският разузнавач многократно го бе чувал по телевизията. А джавкането на маршал Керенски огласяше Червения площад на всеки военен парад. Адам бе присъствал на първомайския.

Проблемът на Мънроу беше как да прикрие своя източник, когато отнесе лентата в Лондон, за да й направят гласов анализ. Знаеше, че ако признае за бележката и за тайната среща в гората, веднага ще възникне въпросът: „Защо е избрала теб, Мънроу? Познаваш ли я отнякъде?“

Невъзможно бе да избегне този въпрос, както и да не отговори на него. Единственият изход бе да си измисли друг източник, надежден и непроверяем.

Мънроу бе в Москва само от шест седмици, но познанията му по говорим руски дадоха резултат. Предната вечер той бе присъствал на прием в чешкото посолство. Докато си приказваше с един индийски дипломат, Адам чу двама руснаци да си говорят тихо зад гърба му. Единият от тях каза: „Обиден е. Щеше му се да стане секретар на ЦК.“

Мънроу проследи погледа на руснака и видя, че той е насочен към един човек, застанал в другия край на залата. По-късно англичанинът провери в списъка на поканените гости и установи, че това е Анатолий Кривой, дясната ръка на идеолога Вишнаев. „Защо ли е обиден?“ — запита се Мънроу и се разрови из архива си. Кривой бе работил в организационния отдел на Централния комитет. Скоро след избирането на Петров за секретар на ЦК по организационните въпроси той бе назначен в кабинета на Вишнаев. За какво ли е обиден? Напуснал вследствие на личен конфликт с Петров? Огорчен, че не са избрали него за секретар? Всичко това бе напълно възможно и представляваше интерес за един резидент на чуждо разузнаване.

„Вишнаев навярно му дава да прочете своите екземпляри от преписите на стенограмите на заседанията — каза си наум Мънроу. — Кривой може би има достъп дори до лентите с магнетофонните записи. Когато Валентина ми предаде лентата, той сигурно е бил в Москва. Поне шефът му беше тук. Видях го миналата седмица по телевизията при посрещането на източногерманския министър-председател.“

Мънроу мушна плика с ролката във вътрешния си джоб и преди да отиде при пълномощния министър, промърмори тихо:

— Извинявай, Анатолий, ти току-що стана предател!

— Налага се в четвъртък да придружа чувала до Лондон — каза той на старшия дипломат. — Имам неотложна работа в Англия.

Пълномощният министър не зададе никакви въпроси. Той знаеше каква е истинската работа на Мънроу и обеща да уреди заминаването му. „Чувалът“ с дипломатическата поща в повечето случаи всъщност представляваше няколко платнени торби, които пътуваха всеки четвъртък от Москва до Лондон. Винаги с полета на Британските авиолинии, а не с Аерофлот. Един от дипломатическите куриери на Нейно величество, които обикалят всички британски посолства по света, неизменно придружава до Москва запечатаните с държавния печат чували. Най-секретните материали се носят в специална касетка, прикрепена с белезници за лявата китка на куриера. При опит за насилствено отваряне или чрез натискане на копче съдържанието на касетката се самоунищожава вътре в нея. В чувалите се слага по-маловажната документация. По обратния път от Москва до Лондон някой от посолството винаги придружава куриера.

Всички дипломати се радват, когато им се падне да изпълнят това задължение, защото то им позволява безплатно да се разходят до Лондон, където да се видят с близките си, да напазаруват, да изгледат някой нов филм или да се повеселят в свястно нощно заведение. Затова съществуваше последователен график кой кога ще придружава пощата. Вторият секретар, комуто се падаше да пътува до Лондон този четвъртък, бе разочарован, но не каза нищо.

Два дена по-късно „Еърбъс-300В“ на Британските авиолинии излетя от летище „Шереметиево“ и пое курс към Лондон. Седналият до Мънроу куриер, дребен и пъргав майор в оставка, веднага се захвана със своето хоби: съставяне на кръстословици за някои от най-четените ежедневници.

— Човек трябва някак си да запълва времето през тези безкрайни самолетни пътувания — каза той на Мънроу. — Всеки куриер си има „полетно хоби“.

Мънроу промърмори нещо в отговор и погледна през илюминатора към отдалечаващата се Москва. Някъде долу, в една от окъпаните в слънчеви лъчи сгради, работеше неговата любима и предаваше хората, които я обкръжаваха. Тя бе съвсем сама сред враговете.

Картата на Норвегия прилича на голяма вкаменена ръка на праисторически човек, протегната от Арктика към Дания и към Великобритания. Всъщност тя наподобява дясна ръка, обърната надолу с дланта към океана. Късият й палец сочи право към проливите Скагерак и Категат. В извивката между него и показалеца е разположена столицата Осло.

На север предлактието стига до Тромсо и до Хамерфест — градове, намиращи се доста навътре в Задполярието. Тази дълга ръка е на места толкова тънка, че заема само шейсеткилометрова ивица между брега на Норвежко море и шведската граница. На релефна карта се вижда, че ръката сякаш е била ударена и сплескана с някакъв гигантски чук на боговете, вследствие на което се е натрошила на безброй дребни костици. Това е особено характерно за северозападния ръб на дланта.

Там брегът е начупен на хиляди малки частици. В процепите е нахлуло морето, създавайки ждрелца, заливчета, клисури и виещи се дефилета, където планинските скали се спускат отвесно към блестящата водна повърхност. Това са фиордите. Преди хиляда и петстотин години от тях са потеглили първите лодки на един древен народ, дал на света най-добрите моряци. Синовете му стигнали до бреговете на Гренландия и на Америка, завладели Ирландия и се заселили в Англия и в Нормандия. По-късно корабите им акостирали на бреговете на Испания, Мароко и дори на Исландия.

Наричали се викинги. И до ден-днешен техните потомци живеят и ловят риба из фиордите на Норвегия.

Един от тях бе Тор Ларсен, капитан далечно плаване. През този слънчев юнски следобед той минаваше покрай кралския дворец в шведската столица, на път от централния офис на фирмата, за която работеше, към хотела. Хората се отдръпваха от пътя му, защото фигурата му внушаваше респект. Ларсен беше висок метър и деветдесет, а раменете му бяха широки, колкото тротоарите в старинната част на Стокхолм. Той имаше яркосини очи и брада. Тъй като в момента не му бе поверен кораб, капитанът не носеше униформата си, но това не го дразнеше както обикновено, защото след посещението си в централата на „Нордиа лайн“ той имаше основание да предполага, че скоро ще се качи на капитанския мостик.

Ларсен тъкмо бе завършил курс за повишаване на квалификацията, на който го бе изпратила фирмата. Той бе опознал най-съвременната радарна техника и бе усвоил тънкостите на компютърната навигация, както и на управлението на супертанкери. Сушата вече му бе втръснала и той изгаряше от нетърпение пак да излезе в открито море. Оказа се, че личната секретарка на собственика, председателя и изпълнителния директор на „Нордиа лайн“ е повикала Ларсен в кантората, само за да му връчи покана за вечеря от шефа си. Капитанът бе поканен заедно с жена си, която в момента пътуваше със самолет от Норвегия за Стокхолм, тъй като корабоплавателната фирма предвидливо й бе изпратила билет предния ден. „Старецът е решил да се поизхвърли! — помисли си Ларсен. — Сигурно е замислил нещо.“

Качи се в наетата кола, която бе оставил на паркинга пред хотела, намиращ се на крайбрежната „Нибровикен“, и подкара към отдалеченото на трийсет и седем километра летище. Лиза Ларсен слезе от самолета, понесла в ръка само една чанта с най-необходимото. Съпругът й я посрещна, давайки израз на радостта си деликатно като санбернар: сграбчи я в прегръдките си, вдигна я и я завъртя. Жена му бе дребничка като момиче. Имаше искрящи кафяви очи и мека кестенява коса. Съдейки по стройната й фигура, човек никога не би познал, че е на трийсет и осем години. Ларсен я обожаваше.

Преди двайсет години, когато беше само един длъгнест двайсет и пет годишен втори помощник-капитан, той я срещна на улицата. Това се случи през един мразовит ден в Осло. Тя се подхлъзна на заледения тротоар. Ларсен я хвана, повдигна я с лекота и внимателно, сякаш държеше в ръцете си кукла, я изправи на крака. Лиза си бе нахлупила качулка, обточена по края с пухкава кожа, която почти изцяло закриваше дребничкото й червеноносо лице. Когато момичето му поблагодари, той успя да зърне само очите й, които надничаха изпод снега и кожата. Това бяха игривите очи на северна мишка. Оттогава мина много време, те се ожениха и заживяха щастливо, но Ларсен продължи да я нарича „моето северно мишленце“.

Докато я караше към центъра на Стокхолм, той я разпита за дома им в Алесунд и за това как са двете им деца. Малко по на юг в небето мина самолет на Британските аеролинии, който се движеше по въздушното трасе Москва — Лондон. Тор Ларсен не го забеляза нито пък полетът го интересуваше.

Семейство Ларсен бяха поканени на вечеря в прочутата винарна „Аурора“, заведение, разположено под земята в избата на един средновековен дворец в старинната част на Стокхолм. Слязоха по тесните стълби, в подножието на които ги чакаше съдържателят Леонард.

— Господин Венерстрьом ви очаква — каза той и ги отведе в една от заличките за специални гости. Неизмазаните тухлени стени на помещението бяха иззидани преди петстотин години. На тежката дъбова маса бяха поставени свещници от ковано желязо. Когато двамата влязоха, Харалд Венерстрьом стана, прегърна Лиза и стисна ръката на мъжа й.

Харалд Венерстрьом, или Хари, както го наричаха неговите приятели, беше нещо като легенда в скандинавското корабоплаване. Той беше седемдесет и пет годишен, побелял, с набръчкано лице и рунтави вежди. След Втората световна война Венерстрьом бе наследил от баща си шест малки товарни кораба. За трийсет и пет години бе успял да създаде най-големия независим частен танкерен флот в света, като се изключат няколкото гръцки и хонконгски. „Нордиа лайн“ бе негова рожба. През петдесетте години собственикът й премина от сухотоварни кораби на танкери, като инвестира много пари в строежа на тези морски цистерни, защото предвиди петролния бум през шейсетте години. През целия му дълъг живот неговата интуиция никога не го беше излъгала.

Докато вечеряха, Венерстрьом ги разпита за децата и не говори по служебни въпроси. Неговата съпруга, с която бяха женени в продължение на четиридесет години, бе починала преди четири години. Деца нямаха. Но ако имаше син, Венерстрьом би желал той да прилича на едрия норвежец, седнал срещу него на масата — един истински моряк. Старецът много обичаше и Лиза.

Накиснатата в саламура с копър сьомга беше превъзходна. Печената патица от солените блата край Стокхолм бе сочна и крехка. Когато привършиха с виното и Венерстрьом направи кисела физиономия над конячената си чаша, пълна с вода („Проклетите доктори не ми разрешават нито глътка концентрат!“), дойде време да поговорят делово.

— Тор — започна старецът, — преди три години, през 1979 г., предвидих три неща. Първо, че до края на 1982 година солидарността между страните, членки на ОПЕК, ще се разпадне. Второ, че водената от американския президент политика за ограничаване на използването на петролни енергоизточници дотогава също ще претърпи неуспех. Трето, че Съветският съюз ще се превърне от износител във вносител на нефт. Всички ми казаха, че съм бил изкуфял, но излезнах прав.

Тор Ларсен кимна. През 1973 година създаването на ОПЕК, Организацията на страните-износителки на петрол, бе довело до четворно увеличаване на цените на нефта. Западните страни едва не рухнаха икономически. Използването на танкери замря и в продължение на седем години стотици от тях гниеха в доковете, причинявайки огромни загуби на своите собственици. Кой би могъл да предрече, че от 1979 до 1982 година в света ще се случат такива събития като разединението между отделните страни-членки на ОПЕК, като ислямската революция в Иран, упадъка на Нигерия или стремежа на някои страни-производителки на петрол, да продават нефта си на каквито и да е цени, за да си набавят оръжия, необходими за осъществяване на агресивните им намерения. В средата на седемдесетте никой не предполагаше, че потреблението на петролни продукти в САЩ ще продължи да се увеличава с невероятни темпове. Причина за това нарастване бе твърдото убеждение на средния американец, че Господ е дал единствено на него правото да си живее комфортно и да опустошава земните богатства на цялата планета. Съветската нефтодобивна и нефтопреработвателна промишленост съвсем закрета с остарелите си технологии и производството в този отрасъл спадна неимоверно. СССР отново започна да внася петрол. Тези три фактора обусловиха танкерния бум, започващ сега, през лятото на 1982 година.

— Както знаеш — продължи Венерстрьом, — миналия септември подписах договор с японците за построяването на супертанкер. Всички от бранша ме сметнаха за луд. Половината ми кораби стоят без работа в пристанище Стромстад, а аз поръчвам нов. Но, уверявам те, не съм се смахнал. Чувал ли си за фирмата „Ийст Шор Ойл“?

Ларсен отново кимна.

Преди десет години това беше малка нефтена компания от Луизиана. Тогава я купи предприемчивият бизнесмен Клинт Блейк. За едно десетилетие тя толкова се бе разраснала, че можеше да се мери с картелите от Голямата седморка — колосите в световния бизнес с нефт.

— Догодина напролет Клинт Блейк ще нахлуе в Европа. Тук пазарът е труден и пренаселен, но той смята, че ще успее да се пребори. Възнамерява да построи няколко хиляди бензиностанции по европейските магистрали, в които ще продава своя собствена марка бензин и нафта. За това ще му е необходим голям танкерен тонаж. Аз мога да му го дам. Ще сключим седемгодишен договор за доставка на нефт от Близкия изток до Западна Европа. Блейк строи своя рафинерия в Ротердам, редом с рафинериите на „Есо“, на „Мобил“ и на „Шеврон“. Новият ми танкер ще е огромен, ултрамодерно оборудван и скъп, но при този договор ще се изплати за пет години. Ще извършва пет-шест курса годишно от Арабския залив до Ротердам. Това ще е най-големият и най-красивият ми танкер. Той ще е моят флагмански кораб, моят паметник. Ти ще си негов капитан.

Тор Ларсен не каза нищо. Лиза се пресегна, сложи дланта си върху ръката му и леко я стисна. Допреди две години норвежецът Ларсен не би могъл да е капитан на кораб, плаващ под шведски флаг. Но предната година бе подписан Готенбургският договор, за което до голяма степен бе спомогнал самият Венерстрьом. Сега вече шведските собственици на кораби можеха да правят постъпки пред правителството за присвояване на почетно шведско гражданство на граждани от другите скандинавски страни, кандидатстващи за капитани на шведски кораби. Венерстрьом бе уредил въпроса с Ларсен по този начин.

Сервираха кафето.

— Възложих изграждането на танкера на корабостроителницата „Ишикаваджима-Харима“ — каза старецът. — Те притежават най-големия сух док в света.

И двамата мъже добре знаеха, че времената, когато корабите се строяха на хелинги, отдавна отминаха. Съвременните гигантски съдове се изграждат в огромни сухи докове, които се запълват с вода през специални шлюзи и така корабът се спуска в морето „на място“.

— На четвърти ноември японците започнаха градежа. Положиха кила на тридесети януари. Идния първи ноември ще я спуснем на вода, ще направим техническите проби и на втори февруари догодина танкерът ще е готов да отплава. Ти ще си на мостика, Тор.

— Благодаря ти — рече Ларсен. — Как ще го наречеш?

— Помниш ли сагите? Ще му дам име, което да умилостиви Ниорн, бога на морето — тихо му отвърна Венерстрьом.

Той бе вдигнал чашата си и гледаше през стъклото пламъците на свещите.

— Ниорн е повелител на огъня и на водата — най-големите врагове на всеки капитан на танкер.

Светлината на пламъка се отрази от повърхността на водата в тумбестата чаша и проблесна в очите на стареца, също както през 1942 година, когато Венерстрьом седеше в спасителната лодка и безпомощно гледаше горящия танкер и хората от своя екипаж, които се пържеха в лумналото петролно петно. Това бе първият му курс като капитан.

Тор Ларсен изгледа своя шеф и наставник. Съмняваше се, че старецът вярва в митичните божества. Като всяка жена Лиза бе по-проницателна от него и разбра, че Венерстрьом говори искрено. Старецът излезе от унеса си, вдигна глава и с жест на нетърпение си наля чаша вино.

— Ще го кръстим на името на дъщерята на Ниорн, най-красивата богиня, Фрея.

Той вдигна чашата си.

— За „Фрея“!

Тримата отпиха.

Ларсен знаеше, че двата най-големи танкера в света са собственост на френския филиал на „Шел“. И „Беламия“, и „Батилус“ имаха товаровместимост по около петстотин хиляди тона.

— Колко суров нефт ще може да превозва „Фрея“? — попита той.

— А, да. Забравих да спомена за това — хитро се усмихна старият швед. — Около един милион тона.

Тор Ларсен чу как жена му хлъцна от смайване.

— Голям кораб — рече той най-сетне. — Доста голям.

— Светът не е виждал по-голям от него! — възторжено му отвърна Венерстрьом.

Два дена по-късно един джъмбо джет от Торонто кацна на летище Хийтроу в Лондон. Сред пътниците беше Азамат Крим, роден в Канада, син на емигрант, който, подобно на Ендрю Дрейк, бе приел английско име и сега се казваше Артър Криминс. Дрейк отдавна го беше набелязал като човек, който напълно споделя неговите собствени възгледи.

Посрещна го на летището и оттам го закара направо в апартамента си на „Бейзуотър Роуд“.

Азамат Крим беше кримски татарин. Нисък, мургав и къдрав. За разлика от бащата на Дрейк, през Втората световна война неговият се бе сражавал на страната на Червената армия. Верността му към Русия не му бе донесла нищо. След войната Сталин изсели целия му народ в азиатските съветски републики. Десетки хиляди кримски татари измряха по пътя в камионите за говеда, с които ги превозваха. Още толкова замръзнаха в ледовитите степи на Казахстан и Сибир.

В германския военнопленнически лагер Чингис Крим научи за гибелта на цялото си семейство. През 1945 година го освободиха канадците и за негово щастие не го изпратиха в Съветския съюз, където сигурно щеше да изгние в някой сталински лагер. Чингис се сприятели с един канадски офицер, бивш състезател по родео от Калгари. Веднъж канадецът видя как татаринът язди в една австрийска ферма и се възхити на умението му. После му помогна да емигрира в Канада. Там по-късно Чингис Крим се ожени и му се роди син. Азамат вече бе на трийсет години и също както Дрейк ненавиждаше Кремъл заради всичко, което бе причинил на сънародниците му.

Когато пристигнаха в апартамента, Дрейк му обясни плана си и татаринът се съгласи да участвува в осъществяването му. Двамата доизпипаха последните неуточнени подробности на акцията за обезпечаване на средства и се заеха с обира на една банка в Северна Англия.

Щом пристигна в службата си, Адам Мънроу незабавно се яви пред ръководещия го от Центъра офицер Бари Фърндейл, шеф на Съветския отдел. Преди години Фърндейл си бе отслужил своето зад граница и бе участвал при разпитите на Олег Пенковски, състояли се по време на краткотрайните посещения на руснака в Лондон. Пенковски няколко пъти бе придружавал съветски търговски делегации до Англия.

Фърндейл бе нисък, закръглен, червендалест веселяк. Той прикриваше острия си ум и широките си познания по съветската проблематика под маската на добродушност и наивност.

Фърндейл изслуша целия запис. Двамата с Мънроу се бяха настанили в кабинета му, който се намираше на четвъртия етаж в сградата на Сикрет Интелиджънс Сървис. Когато лентата свърши, шефът на Съветския отдел скочи и закрачи нервно напред-назад, като търкаше припряно стъклата на очилата си. Не можеше да скрие вълнението си.

— Господи! Адам, приятелю, това е безценен материал! Невероятно!

— Дано излезе достоверен — предпазливо му отвърна Мънроу.

Фърндейл се сепна, сякаш тази мисъл не му бе минала през главата.

— Да, разбира се. Ако е достоверен. Кажи ми как го докопа?

Мънроу му разказа. Само излъга, че Анатолий Кривой е източникът на лентата.

— Кривой, да, да, знам го, разбира се! — рече Фърндейл. — Е, сега трябва да преведа записа на английски и да го покажа на Господаря. Такъв агент се случва веднъж на двайсет години. Не мога да те пусна да се върнеш утре в Москва. Имаш ли къде да отседнеш? В клуба? Чудесно. Хайде, иди си почини, хапни нещо свястно за вечеря и остани няколко дена в клуба.

Фърндейл телефонира на жена си и я предупреди, че довечера няма да се прибира в скромната им къща в Пинър, а ще пренощува в града. Тя знаеше какво работи мъжа й и отдавна бе свикнала с честите му отсъствия.

Той се затвори в кабинета си и цяла нощ превежда записа. Знаеше руски много добре, само дето произношението му не бе като на родения полиглот Мънроу. Нито докладът на Яковлев, нито последвалите го реакции не затрудниха Фърндейл в езиково отношение.

В десет часа на следващата сутрин недоспал, но обръснат и закусил, свеж и розов както винаги, началникът на Съветския отдел се обади по вътрешния телефон на секретарката на сър Найджъл и поиска среща с генералния директор. След десет минути се качи при него.

Сър Найджъл Ървин прочете ръкописа, остави го на бюрото си и се загледа в магнетофонната ролка, която Фърндейл бе донесъл.

— Достоверна ли е информацията?

Бари Фърндейл беше свалил маската на веселяк. Той познаваше сър Найджъл от години и това, че приятелят му бе станал „сър“ и се бе издигнал до най-висшия пост в службата, не бе променило отношенията им.

— Не знам — замислено отговори той. — Трябва добре да я проверим. Възможно е. Адам ми каза, че се е запознал с този Кривой на прием в чешкото посолство преди две седмици. Ако Кривой е решил да ни се предложи, не би могъл да избере по-добро място. Пенковски подходи по същия начин. Запозна се с наш дипломат на неутрална територия и насрочи тайна среща след няколко дни. Естествено бяхме много предпазливи, докато не проверихме получената от него информация. Мисля, че и сега трябва да действаме аналогично.

— Казвай, какво точно предлагаш? — попита го сър Найджъл.

Фърндейл отново започна да си бърше очилата. Колегите му се шегуваха, че скоростта, с която търкаше лещите, съответства на скоростта, с която мисли. А в момента Фърндейл лъскаше бясно.

— Първо: в случай че това е клопка, искам Мънроу да остане тук, докато не проверя лентата. Има вероятност информацията да е подхвърлена и противникът да цели конфронтация между нашите страни.

— Полага ли му се отпуск? — попита сър Найджъл.

— Има да взема две седмици от миналата година. Не успя да ги използва, защото от школата направо го изпратихме в Москва.

— Нека си вземе отпуската, но да се обажда периодично. И да не напуска Англия, Бари! Не искам да ми се мотае из чужбина, преди ла сме изяснили достоверността на информацията.

— Стигнахме до лентата — продължи Фърндейл. — Записът може да бъде разделен на две части: доклала на Яковлев и репликите на членовете на Политбюро. Мисля, че не разполагаме със запис на гласа на академика. Не може да подложим първата част от лентата на звуков анализ. Но ми се ще да проверя достоверността на терминологията, която Яковлев използва. В Министерството на земеделието има много добри специалисти по химическата обработка на зърното. Естествено няма да им казвам за какво точно става дума. Искам само да разбера дали такава авария с впръскващия клапан е възможна и какви са последствията от употребата на прекомерни дози „Линдан“.

— Помниш ли онзи доклад, който братовчедите ни показаха преди месец? — попита го сър Найджъл. — Със снимките, направени от спътниците „Кондор“?

— Разбира се.

— Провери дали данните от него съответстват на нашата версия. Какво друго ще предприемеш?

— Втората половина от записа ще подложим на звуков анализ — отговори му Фърндейл. — Ще я разделя на части, така че специалистите да не разберат за какво става дума. Освен това ще възложа на нашите специалисти по руски от езиковата лаборатория в Бийкънсфийлд да установят самоличността на отделните участници в разговора чрез изследване на фразеологията, синтаксиса, диалектите, употребата на специфични изрази и така нататък. Но решаващи са резултатите от звуковия анализ на гласовете.

Сър Найджъл кимна. И двамата знаеха, че всеки човешки глас, превърнат в електронни трептения, е уникален също като отпечатъците от пръсти.

— Добре, Бари — съгласи се шефът на разузнаването. — За случая знаем само аз, ти и Мънроу. На други хора — нито дума! Не искам да пробуждаме напразни надежди. Възможно е да се окаже, че лентата е някаква уловка. Отсега нататък да не съм чул името Анатолий Кривой! Измисли му някакъв псевдоним.

Два часа по-късно Бари Фърндейл се обади по телефона на Мънроу, който тъкмо бе седнал да обядва в клуба си. Тъй като разговорът се водеше по открита телефонна линия, двамата използваха обичайната за такива случаи търговска терминология.

— Изпълнителният директор е много доволен от доклада за продажбите — каза Фърндейл на Мънроу. — Иска да си вземеш двуседмична отпуска, за да можем междувременно да го обсъдим и да решим каква ще е търговската ни политика за в бъдеще. Имаш ли предвид някое конкретно място, където да прекараш отпуската си?

Мънроу нямаше нищо предвид, но веднага реши къде ще замине. Фърндейл не му предлагаше да си почине, а му заповядваше.

— Бих искал да отида в Шотландия. Отдавна мечтая да се поразходя по брега на Лохабер до Съдърленд.

— Красотите на Шотландия! През лятото там е прелестно! — възторгна се Фърндейл. — Аз не си падам много по физическите натоварвания, но съм сигурен, че ти добре ще си прекараш. Обаждай ми се от време на време. Да речем, през ден. Нали имаш домашния ми телефон?

Седмица след този телефонен разговор Мирослав Камински получи необходимите за пътуване документи от Червения кръст и пристигна в Англия. Той прекоси цяла Европа с влак. Билет му купи Дрейк, чиито средства вече бяха на привършване.

Дрейк запозна Камински с Крим и веднага му възложи първата задача.

— Учи английски! — каза му той. — Денонощно! Купил съм ти учебници и касетки. Междувременно ще се опитам да те снабдя с някакви нормални документи. Не можеш вечно да караш с тази хартия от Червения кръст. Дотогава не излизай от апартамента и учи!

За десет дена Адам Мънроу направи преход от Инвернес през Рос и Кромърти и стигна до планинската област Съдърленд. Пристигна в градчето Лохинвер и за шести път позвъни в дома на Бари Фърндейл.

— Добре, че се обади — рече Бари. — Връщай се в службата. Изпълнителният директор иска да поговори с теб!

Мънроу му обеща да вземе първия влак за Инвернес, а оттам да се качи на самолет за Лондон.

В покрайнините на Шефийлд, център на стоманодобивната промишленост в Северна Англия, господин Норман Пикеринг целуна жена си и дъщеря си за довиждане и пое към банковия клон, чийто управител бе.

След двайсет минути пред къщата спря малък микробус на фирма за електроуреди и от него слязоха двама мъже в бели престилки. Единият носеше голям кашон, а другият — тефтер, в който явно записваше адресите на клиентите. Госпожа Пикеринг отвори вратата и двамата влязоха.

Десет минути по-късно човекът с тефтера излезе и замина нанякъде с микробуса. Очевидно колегата му бе останал да инсталира новия електроуред.

След трийсет минути микробусът паркира на две преки от банката и шофьорът, който вече бе свалил бялата престилка и бе останал по сив елегантен костюм, влезе в нея. Вместо тефтер сега той носеше голямо дипломатическо куфарче. Мъжът подаде някакъв плик на едно от момичетата зад гишетата. Тя видя, че пликът е адресиран лично до господин Пикеринг и го отнесе на директора си. Бизнесменът търпеливо зачака.

Две минути по-късно директорът отвори вратата на кабинета си и огледа салона. Погледът му се спря върху бизнесмена.

— Господин Падингтън? — каза той с въпросителна интонация. — Заповядайте, влезте.

Ендрю Дрейк не обели нито дума, докато вратата не се затвори зад гърба му. После заговори със силен акцент като чужденец. Беше боядисал косата си в червеникав цвят. Очилата с тежки рамки донякъде променяха физиономията му.

— Бих искал да депозирам един чек, срещу който да открия сметка и веднага да изтегля пари в брой.

Пикеринг се учуди. Всяка от жените в салона за обслужване на клиенти би могла да свърши това.

— Става дума за голяма сума — поясни Дрейк.

После подаде чека на Пикеринг. Това беше свободен банков чек, какъвто можеше да се вземе непопълнен от всяко гише. Той бе издаден от лондонския клон на същата банка. В него бе вписана сумата от трийсет хиляди лири.

— Разбирам — каза Пикеринг.

С такива суми наистина се занимаваше директорът.

— Колко ще теглите?

— Двайсет хиляди в брой.

— Добре. Само ще се обадя в лондонския ни клон, за да потвърдят чека — рече Пикеринг и посегна към телефона.

— Мисля, че това няма да е необходимо — каза Дрейк и сложи на бюрото пред него сутрешния брой на „Таймс“. Пикеринг изгледа вестника с недоумение. Дрейк му подаде и една моментална снимка, направена с „Полароид“. На нея банковият директор разпозна жена си, с която се бе разделил преди час и половина. Тя седеше ококорена от страх на фотьойл пред камината в хола на собствената му къща и с една ръка притискаше към себе си детето. На коленете й бе сложен същият брой на вестник „Таймс“.

— Снимката е направена преди един час — каза Дрейк.

Пикеринг почувствува как стомахът му се свива. Фотографията не бе особено качествена, но на нея ясно личеше гърбът на някакъв мъж и рязаното дуло на ловджийска пушка, насочена срещу жената и детето.

— Ако задействате алармената инсталация, полицията ще дойде тук, а не в дома ви — тихо му рече Дрейк. — Преди полицаите да влязат в този кабинет, вие ще бъдете мъртъв. Ако до шейсет минути не съобщя по телефона, че съм взел парите, приятелят ми ще дръпне спусъка. Не мислете, че се шегуваме! Готови сме да умрем за нашата кауза. Ние сме от „Фракция Червената армия“.

Пикеринг преглътна на сухо. Копчето за повикване на полицията се намираше на двайсет сантиметра от коляното му. Той погледна още веднъж снимката и се отказа от мисълта да го натисне.

— Повикайте началника на салона — заповяда му Дрейк. — Наредете му да открие сметка, да я захрани с чека и да ми даде в брой двайсет хиляди от сумата. Кажете му, че сте се обадили в Лондон и че всичко е наред. Ако изрази учудване, му обяснете, че фирмата ми провежда мащабна рекламна кампания, в която ще се раздават много парични награди. Стегнете се и се дръжте естествено!

Началникът на салона наистина се учуди, но директорът изглеждаше съвсем спокоен, може би само малко подтиснат. Видът на бизнесмена в тъмния костюм също внушаваше доверие. На масичката пред двамата имаше по чаша от шерито на господин Пикеринг. Странно беше само това, че въпреки топлото време клиентът не си бе свалил ръкавиците. Тридесет минути по-късно началникът на салона донесе парите от хранилището, остави ги на бюрото на директора и излезе от кабинета.

Дрейк спокойно ги прибра в куфарчето си.

— Приятелят ми ще чака още тридесет минути — каза той на Пикеринг. — След двадесет и пет ще му се обадя. Той ще остави жената и детето ви непокътнати. Ако вдигнете аларма преди това, първо ще ги застреля, а чак след това ще мисли как да се оправя с полицията.

След като Дрейк си тръгна, Пикеринг половин час седя вцепенен на стола си. Всъщност Дрейк се обади на Крим от уличен телефон веднага щом напусна банката. Татаринът вдигна слушалката, усмихна се на завързаната жена, която лежеше на пода, и излезе от къщата. Качи се на един мотоциклет, паркиран малко по-надолу на същата улица, и отпраши към Лондон. Дрейк взе от микробуса една каска, с която да прикрие косата си, и се качи на друг мотор, оставен наблизо. Заряза микробуса, който бяха откраднали предния ден, и подкара също към столицата. Двамата изоставиха мотоциклетите си на две различни места в северните предградия на Лондон и стигнаха до апартамента на Дрейк с градския транспорт. Ендрю изми червената боя от косата си и строши очилата на парченца.

На следващата сутрин Мънроу хвана първия полет от Инвернес за Лондон. Стюардесите отсервираха пластмасовите таблички с остатъците от закуската и започнаха да раздават лондонски вестници. Мънроу беше седнал най-отзад и за това не успя да вземе „Таймс“, нито „Телеграф“. Наложи се да се задоволи със сутрешния брой на „Дейли Експрес“. Заглавието най-отгоре на първа страница гласеше: „Двама неидентифицирани обрали двайсет хиляди от банка в Шефийлд. Предполага се, че са германци от терористичната организация «Роте Арме Фракцион»“.

— Гадове! — възкликна работникът от нефтодобивните платформи в Северно море, който седеше до Мънроу.

Той посочи първата страница на вестника и добави:

— Мръсни комунисти. Бих ги избесил всичките! С главите надолу!

Мънроу се съгласи, че прилагането на този вид наказание има бъдеще.

На летище „Хийтроу“ той взе такси и слезе на няколко преки от службата. Отиде направо в кабинета на Фърндейл.

— Адам, приятелю, изглеждаш като нов човек! — каза шефът на Съветския отдел, покани го да седне и му предложи кафе.

— Предполагам, че изгаряш от любопитство да разбереш какво показа анализът на лентата — продължи Фърндейл. — Автентична е! В това няма съмнение! В съветското министерство на земеделието има голяма чистка. Седем висши функционери са уволнени, а един от тях дори е в Лубянка. Вероятно онзи, дето се е престарал в химическия комбинат. Това потвърждава лабораторните резултати, според които гласовете на записа наистина са на членовете на Политбюро. Има и още нещо. Един от нашите агенти в Ленинград излязъл на разходка с колата си извън града. Там на север няма много пшеница, но той успял да изтръгне няколко стръка, докато пикаел в една нива. Онзи ден ги изпратиха с пощата, а снощи получих резултатите от изследванията. Корените на стръковете съдържат прекомерно количество „Линдан“. Както биха се изразили нашите американски братовчеди, разкрихме златна жила. Аз бих казал, че попаднахме на безценно съкровище. Между другото Господарят иска да те види. Утре вечер се връщаш в Москва.

Срещата със сър Найджъл бе сърдечна, но кратка.

— Браво! Добра работа си свършил! — рече Господарят. — Доколкото разбрах, следващата ти среща е след две седмици.

Мънроу кимна.

— Това се очертава като дългосрочна операция. Добре, че си отскоро в Москва. Никой няма да се учуди, ако поостанеш там някоя-друга година. Страхувам се агентът да не размисли. Затова искам да го притиснеш за повече информация. Трябва на изцедим от него колкото се може повече. Имаш ли нужда от нещо? Да ти изпратим помощник?

— Не, благодаря — отговори му Мънроу. — Агентът настоява да се среща само с мен. На този етап лесно бихме могли да го подплашим, ако вкараме в играта още някого. За разлика от Пенковски, Кривой не излиза в чужбина. Вишнаев не пътува зад граница, а най-близкият му помощник е винаги с него. Ще трябва сам да осъществявам връзката с този агент.

Сър Найджъл кимна:

— Добре, така да бъде.

Когато Мънроу излезе от кабинета, сър Найджъл Ървин отвори поставената върху бюрото папка. Това беше личното досие на Мънроу. Генералният директор на британското разузнаване имаше някои опасения по отношение на своя подчинен. Мънроу бе самотник и трудно работеше в колектив. Той беше човек, за който най-добрият отдих е да се разхожда сам из шотландските планини. Сред опитните разузнавачи няма прибързани и самонадеяни. Хората с такива качества рано отпадат от фирмата. Сър Найджъл беше опитен разузнавач и винаги бе предпазлив както в действията, така и в преценките си. Случаят с пшеницата дойде твърде неочаквано, изневиделица. И бързо се развиваше. Но, от друга страна лентата беше автентична. В това нямаше никакво съмнение. Толкова истинска колкото и оставената на бюрото му покана за аудиенция при ръководителя на правителството.

Когато предния ден проверките потвърдиха достоверността на информацията, съдържаща се в лентата, сър Найджъл уведоми за случая външния министър. В резултат на това сега го привикваше министър-председателката.

Черната лакирана врата на резиденцията на британската министър-председателка вероятно е една от най-прочутите врати в света. Тя се намира на десния тротоар на задънената уличка „Даунинг стрийт“, която се е сгушила между сградите на правителството и на Министерството на външните работи.

На нея е изписан с бели цифри номерът на къщата: 10. Под него има месингово клепало. Охранява я невъоръжен полицай. Туристите много обичат да се снимат до него и да наблюдават как през въпросната врата влизат и излизат куриери и разни знаменитости.

Всъщност този вход използват само известните на обществеността личности, а истински влиятелните хора минават през задния. Резиденцията на премиера, често наричана просто „номер десет“, е разположена под прав ъгъл спрямо сградата на правителството. Там, където ъглите им почти се срещат, има малък проход, който води към странична вратичка. През нея минаха генералният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис и сър Джулиън Фланъри, секретарят на кабинета. Качиха се на втория етаж, минаха покрай заседателната зала на правителството и влязоха в кабинета на премиера.

Министър-прсдседателката беше прочела преписа от съдържанието на лентата, предоставен й от външния министър.

— Информирахте ли по този въпрос американците? — направо попита тя.

— Още не, госпожо — отвърна й сър Найджъл. — Автентичността на записа потвърдихме едва преди три дена.

— Бих искала вие лично да ги уведомите — рече министър-председателката. — Предстоящият глад в Съветския съюз може да има неизмерими политически последствия. Страната, която разполага с най-големи излишъци от пшеница в света — САЩ, трябва да е в течение на този случай.

— Не бих желал да деля с братовчедите този агент — каза сър Найджъл. — Работата с него изисква голяма деликатност. Мисля, че ще е по-добре да го водим сами.

— Те ще ви се бъркат ли? — попита го министър-председателката.

— Може и да се опитат, госпожо. С Пенковски работихме заедно, въпреки че го бяхме вербували ние. Но за това си имаше причина. Сега случаят е друг. Няма да им го дадем.

Министър-председателката добре разбираше какви политически дивиденти могат да се извлекат от проникването в тайните на Политбюро.

— Ако много ви притискат, уведомете ме. Лично ще разговарям с президента Матюс по въпроса. Искам утре да отлетите за Вашингтон и да им дадете лентата или поне препис на съдържанието. И без друго довечера ще се обаждам на Матюс.

Сър Найджъл и сър Джулиън станаха.

— Напълно разбирам нежеланието ви да ми разкриете самоличността на агента си, сър Найджъл — каза министър-председателката, преди двамата да си тръгнат. — А на Робърт Бенсън ще кажете ли името му?

— В никакъв случай, госпожо.

Генералният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис не би издал агента си нито на министър-председателката, нито на външния министър. Нещо повече — той не би им казал дори, че Мънроу е човекът, който поддържа контакт с руснака. Американците щяха да узнаят за Мънроу, но не и с кого се среща той. Само да посмеят да проследят Мънроу в Москва! Сър Найджъл нямаше да допусне това.

— Предполагам, че руснакът има някакъв псевдоним. Мога ли да знам поне него? — попита министър-председателката.

— Разбира се, госпожо. В нашата картотека агентът е заведен под псевдонима „Славей“.

На всички агенти в Съветския съюз се даваха имена на пойни птички. Просто славеят по азбучен ред бе след синигера и скореца. Но министър-председателката не знаеше за тази система за кръщаване на агенти. За пръв път от началото на срещата тя се усмихна:

— Много подходящ псевдоним сте му избрали.

(обратно)

5.

В дъждовното утро на първия августовски ден един малко остарял, но по-комфортен от съвременните бойни самолети, четиримоторен VC-10 излетя от военновъздушната база „Лайнхам“ и пое курс към Ирландия и Атлантическия океан. На борда му имаше двама пътници. Един генерал-полковник от авиацията, когото предната вечер бяха уведомили, че сега е най-сгодният момент да замине в САЩ и да обсъди с колегите си от Пентагона предстоящото съвместно англо-американско учение с тактически бомбардировачи, и един цивилен, облечен с поизтъркан шлифер.

Генералът се представи на странния си спътник и в отговор чу, че цивилният бил някой си господин Барет от външно министерство, който пътувал по работа до британското посолство във Вашингтон и шефовете му го качили на генералския самолет, за да спестят на данъкоплатците разноските по пътуването. Висшият офицер от авиацията така и не разбра, че всъщност той самият пътува за сметка на човека с шлифера.

По друго въздушно трасе, успоредно на това, по което летеше VC-10, към Ню Йорк се носеше голям „Боинг“ на Британските аеролинии. Сред тридесетте пътници, насядали в търбуха му, беше и Азамат Крим, тоест канадският гражданин Артър Криминс. В портфейла си носеше много пари. Беше тръгнал на пазар.

Десет часа по-късно самолетът VC-10 се приземи във военновъздушната база в Мериленд, на петнайсет километра югоизточно от Вашингтон. Когато двигателите му замлъкнаха, една кола на Пентагона спря до стълбичката и от нея слезе генерал-лейтенант от ВВС на САЩ. Двама от военната полиция в парадни униформи отдадоха чест на английския генерал. Тържественото посрещане отне пет минути и лимузината отпрати към Пентагона. Двете „снежинки“1 си отидоха и любопитните безделници от персонала на базата се върнаха с неохота към своите задължения. Церемонията бе приключила. Нямаше повече нищо интересно за зяпане.

Никой не обърна внимание на безличната кола, която десет минути по-късно паркира до самолета. Само просветените биха познали по специфичната антена, че това е кола на ЦРУ. Никой не забеляза невзрачния човечец, който секунди след това слезе по стълбичката и се качи в автомобила.

Предната вечер резидентът на ЦРУ в американското посолство в Лондон бе изпратил шифрована радиограма от Англия, в която съобщаваше за пристигането на госта. С колата бе пристигнал шефът на Западноевропейския отдел, който бе пряко подчинен на заместник-директора по оперативните въпроси. Избраха него да посрещне сър Найджъл, понеже двамата се познаваха добре от времето, когато американецът бе работил като резидент на ЦРУ в Лондон.

— Радвам се да те видя отново, Найджъл — рече той.

— Много мило от твоя страна, че ме посрещаш, Ланс — отвърна му сър Найджъл Ървин, макар да знаеше, че колегата му не е дошъл от любезност, а по заповед.

Двамата се разприказваха за Лондон, за семействата си и за времето. В разговора нямаше въпроси от сорта на: „Какво те води насам?“ Колата мина по околовръстния път, после по моста „Удроу Уилсън“ над река Потомак и пое на запад към Вирджиния.

В покрайнините на Александрия шофьорът сви и подкара по западното крайбрежие на реката. Минаха покрай Националното летище и край гробището „Арлингтън“. Сър Найджъл погледна надясно към очертанията на Вашингтон, където преди години бе работил като офицер за свръзка с ЦРУ, под прикритието на британски дипломат. Трудни времена бяха тогава. Тъкмо бе избухнал скандалът с Филби. Американците криеха от англичаните дори прогнозата за времето. При мисълта за това, какво носи в куфарчето си, сър Найджъл си позволи леко да се усмихне.

След около трийсет минути се отбиха от магистралата, минаха над нея и се насочиха към гората. Шефът на английското разузнаване видя табелата „ЦРУ. Влизането забранено“, покрай която бе минавал много пъти, и отново се запита, защо ли са я поставили. Който е дошъл дотук, знае къде отива. А външните хора така или иначе ще бъдат спрени.

На портала, изрязан в триметровата ограда, която опасваше Ленгли, Ланс показа пропуска си и продължиха напред през двора. Колата зави покрай чудовищно грозната зала за събрания, наричана „Иглу“, защото наистина прилича на ескимоска снежна къща.

Ленгли се състои от пет сгради. Една в средата, в чиито четири ъгли се опират останалите — нещо като кръста на свети Андрей. Иглуто бе долепено до крилото, което се намира най-близо до централния вход. Когато го заобиколиха, сър Найджъл мярна огромната врата, пред която на земята бе направена мозайка, изобразяваща герба на Съединените щати. Той знаеше, че оттук влизат само сенатори, конгресмени и други нежелани посетители.

Колата направи още един завой и влезе в един тунел, входът на който обикновено бе затворен със стоманена решетка. Тунелът ги отведе един етаж по-долу, където имаше подземен гараж за не повече от десет коли. Черният автомобил спря и шефът на Западноевропейския отдел предаде госта на своя началник Чарлс „Чип“ Алън, заместник-директора по оперативните въпроси. И той добре познаваше сър Найджъл.

В една от стените на подземния паркинг имаше вграден малък асансьор. На вратата му имаше охрана и двама въоръжени мъже. Чип Алън се разписа в една книга, че вкарва външен човек, и отвори вратата на асансьора с личната си магнитна карта. Асансьорът почти безшумно стигна до седмия етаж, където се намираше кабинетът на директора. След като отключи асансьора с друга подобна карта, заместник-директорът по оперативните въпроси го поведе към едно фоайе с три врати. Почука на средната и на прага ги посрещна самият Боб Бенсън, комуто се бяха обадили от портала, че гостът идва.

Бенсън покани сър Найджъл да седне пред камината от бежов мрамор. През зимата директорът на ЦРУ обичаше да слуша пращенето на горящите цепеници, но август не е от най-студените месеци във Вашингтон. Климатичната инсталация беше вклкючена докрай. Бенсън дръпна един параван от оризова хартия, с което отдели холната част на кабинета си от служебната, където бе разположено огромното му бюро. Поръча кафе и когато двамата останаха сами, най-сетне попита:

— Какво те води при нас, Найджъл?

Сър Найджъл отпи от чашката си и се облегна назад в креслото.

— Сдобихме се с нов източник — спокойно каза той.

После говори десетина минути. Чак тогава директорът на ЦРУ го прекъсна:

— Искаш да кажеш, че е в Политбюро? В самото Политбюро?!

— Има достъп до стенограмите от заседанията на Политбюро — отвърна му англичанинът.

— Имаш ли нещо против да повикам Чип Алън и Бен Кан?

— Напротив, Боб. И без друго ще им разкажеш всичко. Така поне няма да повтарям цялата история.

Боб Бенсън стана, отиде до един телефон, поставен на ниска масичка, и се обади на секретарката си. После се загледа през прозореца към ширналата се под него зелена гора.

— Господи! — прошепна той.

Сър Найджъл Ървин нямаше нищо против двамата му стари познати да изслушат неговия разказ.

Всички разузнавателни служби се състоят от две направления: оперативно, което всъщност се занимава с придобиването на информация, и информационно, което я натрупва, съпоставя, анализира и прави прогнози.

И двете направления трябва да действат добре. Ако информацията не струва, колкото и да я анализираш, все глупости излизат. Ако аналитиците са калпави, информацията отива на вятъра. А ръководителите на държавите искат да знаят какво правят и какво възнамеряват да правят другите страни, били те вражески или приятелски. С днешните технически възможности не е трудно да се наблюдават действия, които се извършват в момента, но нито една спътникова камера не може да каже какви са намеренията на хората. В това отношение обработената от добри аналитици агентурна информация е незаменима.

След директора на ЦРУ, който в повечето случаи е политическа фигура, в йерархията на американското разузнаване има двама души: заместник-директорът по оперативните въпроси и заместник-директорът по информационно-аналитичната част. Подчинените на първия инспирират авторите на шпионски романи. Работата на служителите в информационно-аналитичните отдели е бавна, методична, често дори скучна, но изключително важна.

Двамата заместник-директори трябва да си имат пълно доверие и да работят съвместно по всички въпроси. Бенсън имаше късмет със своите заместници. Чип Алън беше типичен рус англосаксонец. Като млад бе играл с голям успех във футболния отбор на университета си. Заместник-директорът по информацията Бен Кан беше евреин, бивш шампион по шах. Двамата си пасваха идеално. След пет минути Алън и Кан се разположиха в креслата срещу Бенсън и Ървин. Нито директорът на ЦРУ се сети да им предложи кафе, нито пък те да си поръчат.

Шефът на британското разузнаване говори повече от час. Никой не го прекъсна. После тримата американци прочетоха материала, като час по час стрелкаха с погледи увитата в найлон ролка. В очите им проблясваше нещо като алчност. Когато Ървин свърши, настъпи тишина. Наруши я Чип Алън:

— Тоя „Славей“ удари Пенковски в земята!

— Сигурно ще искате да проверите достоверността — рече сър Найджъл.

Това ни най-малко нямаше да го засегне. Приятелството си е приятелство, но…

— Ние от десет дена само с това се занимаваме — продължи той. — Резултатите от анализа на гласовете напълно потвърждават самоличността на участниците в записания разговор. И вие знаете за чистката в съветското министерство на земеделието, освен това разполагате със снимките от вашите „Кондори“. Има и още нещо…

Той извади от чантата си второ найлоново пликче, в което бяха сложени няколко стръка млада пшеница.

— Един от нашите хора е наскубал това от една нива в околностите на Ленинград.

— Ще го дам за анализ в нашето министерство на земеделието — рече Бенсън. — Това ли е всичко, Найджъл?

— Всъщност… бих искал някои дребни неща…

— Казвай!

— Руснаците струпват много войски в Афганистан. Страх ни е да не нападнат Пакистан през проходите. Знаеш, че в този регион имаме съществени интереси. Дали бихте могли да погледнете с вашите „Кондори“…

— Готово! — без колебание му обеща Бенсън.

— Освен това разбрахме, че онзи съветски разузнавач, когото докарахте миналата седмица от Женева, знае доста неща за тяхната агентура в английските профсъюзи.

— Нали ви изпращаме копия от разпитите — намеси се Алън.

— Бихме искали да участваме в разпитите.

Алън погледна Кан. Евреинът вдигна рамене.

— Добре — каза Бенсън. — Ние ще получим ли достъп до „Славея“?

— Съжалявам. Не мога да ви обещая това — отговори му сър Найджъл. — Случаят е много деликатен. Трябва да пипаме предпазливо, за да не подплашим рибата. Ще ви изпращаме незабавно всичко, което получим от агента. Опитвам се да увелича обема на предаваната информация и честотата на срещите, но не трябва прекалено да се бърза.

— Кога ще получите още информация от „Славея“? — попита го директорът на ЦРУ.

— След седмица. За тогава е насрочена поредната среща. Надявам се да ни донесе нещо.

Сър Найджъл Ървин пренощува в една тайна квартира на ЦРУ и на следващия ден „господин Барет“ отлетя за Лондон, заедно с генерала от авиацията.

Три дена по-късно Азамат Крим отплава от пристан № 49 на нюйоркското пристанище на борда на старичкия кораб „Кралица Елизабет II“, който пътуваше за Саутхемптън. Татаринът прецени, че ако вземе самолет до Англия, митничарите на летището непременно ще проверят багажа му с рентген. Затова реши да пътува по море.

Беше купил всичко необходимо. Багажът му се състоеше от алуминиево куфарче, каквито носят фотографите и операторите, и огромен сандък, пълен с дрехи. В куфарчето имаше фотоапарати и обективи, които бяха поставени в специални легла, издълбани в дебела подложка от мека пластмаса. Под пластмасата бяха скрити два пистолета.

Сред багажа в сандъка Азамат беше скрил един продълговат алуминиев предмет, приличащ на тръба. Когато се отвинтеше капачката в единия му край, отвътре се изваждаше странно оптическо устройство. Татаринът разчиташе на това, че ако се стигне до щателна проверка на багажа, митничарите ще вземат тръбата за телеобектив. В подкрепа на тази версия той бе сложил в сандъка и няколко книги с фотографии на птици и други животни, заснети сред природата.

Всъщност „тръбата“ беше прибор за нощно виждане, какъвто свободно може да се купи в САЩ, но не и в Англия.

Беше неделя, осми август. Невероятната жега подгони онези московчани, които нямаха възможност да излязат извън столицата, към многобройните градски басейни. Новопостроеният за олимпийските игри спортен комплекс привличаше най-много народ. Служителите на британското посолство, заедно с дипломатите и техническия персонал на още десетина чуждестранни мисии, бяха на плажа на Москва-река, който се намираше срещу Успенския мост. Сред тях беше Адам Мънроу.

Стараеше се да изглежда безгрижен, както всички останали, но твърде често си поглеждаше часовника. Най-сетне реши, че е време, и се облече.

— О, Адам, тръгваш ли си вече? В града е още много топло! — каза му една от секретарките.

Той й се усмихна уж печално.

— Дългът ме зове. Трябва да подготвя програмата на делегацията от манчестерската търговска палата.

Мина през една горичка и стигна до колата си. Остави в нея плажните си принадлежности, огледа се и я заключи. Наоколо имаше твърде много хора, обути със сандали и облечени със семпли летни панталони и ризи с къси ръкави. Сред толкова народ лесно можеха да се скрият преследвачите. Слава Богу, че хората от КГБ почти никога не сваляха саката си. След като се увери, че никой от навалицата не му прилича на човек от противниковия лагер, Адам тръгна през гората на север.

Валентина го чакаше в сянката на дърветата. Стана му приятно, когато я видя, но стомахът му бе свит. Тя не бе обучена да се проверява и биха могли да я проследят. В случай на провал дипломатическият му имунитет щеше да го защити и руснаците само щяха да го експулсират. Но разкриването на Валентина би имало непредвидими последствия. Мънроу с основание се страхуваше за нея. Каквито и да бяха нейните мотиви, за постъпката й имаше само едно определение: държавна измяна.

Той я прегърна и я целуна. Тя трепереше в обятията му.

— Страх ли те е? — попита Мънроу.

— Малко — отвърна Валентина. — Чу ли записа?

— Да. Преди да го предам. Може би не трябваше, но го направих.

— Тогава ти е известно, че ни очаква глад. Адам, когато бях малка, веднага след войната, видях какво е глад. Беше страшно, но издържахме, понеже знаехме, че за страданията ни са виновни фашистите. Вярвахме, че Сталин ще оправи нещата.

— Може и сегашните ръководители да ги оправят — рече Мънроу, но гласът му не звучеше убедително.

Валентина ядосано поклати глава.

— Те дори не се опитват! — избухна тя. — Нали ги слушам какво си приказват. Дърлят се и всеки гледа само да спаси собствената си кожа.

— А чичото на твоя съпруг, маршал Керенски? — предпазливо я попита Мънроу.

— И той е същият като останалите. Когато се женехме с мъжа ми, чичо Николай дойде на сватбата. Стори ми се голям веселяк. В личния си живот сигурно наистина е такъв. Но сега го слушам как говори на заседанията. Думите му са безмилостни и цинични. Всички в Политбюро се борят помежду си за власт и пет пари не дават за народа. Навярно и аз би трябвало да разсъждавам като тях, но не мога…

Мънроу зарея поглед към боровете, но вместо тях видя маслинени дръвчета и чу едно момче в униформа да вика: „Не съм твоя собственост!“

„Странно — помисли си той. — Господарите понякога губят власт над слугите си именно защото злоупотребяват с властта си.“

— Мога да те измъкна оттук, Валентина — каза й Мънроу. — Ще трябва да напусна външно министерство, но какво от това? Саша е още малък. Може спокойно да израсне в друга страна.

— Не, Адам. Предложението ти ме изкушава, но не мога да го приема. Каквото и да се случи, аз съм част от Русия. Трябва да остана тук. Някой ден… Може би… Не знам…

Двамата помълчаха известно време, като се държаха за ръцете. Най-сетне тя наруши тишината:

— Вашите… хора от разузнаването изпратиха ли лентата в Лондон?

— Мисля, че да. Предадох я на един колега от посолството, за когото предполагам, че работи в Сикрет Сървис. Той ме попита дали ще получа още.

Валентина кимна към чантата си.

— Донесох машинописен препис. Не мога да взимам повече ленти. Държат ги в сейф, от който нямам ключ. Преписът е от стенограмата на следващото заседание на Политбюро.

— Как измъкваш тези материали от службата си, Валентина? — попита я той.

— След всяко заседание магнетофонните ленти и стенографските записки се пренасят под охрана до сградата на Централния комитет. Там в специална секретна секция работим ние: аз и още пет жени. Имаме един началник. Когато препишем съдържанието на записите, той ги заключва в сейфа.

— Тогава как успя да измъкнеш онази лента?

Тя вдигна рамене.

— Имаме нов шеф. Назначиха го миналия месец. Предишният ми началник не беше толкова взискателен и не държеше много на дисциплината. До моята стая има звукозаписно студио, където се прави по едно копие от всяка лента, преди да ги заключат в сейфа. Миналия месец останах за момент сама в студиото, откраднах копието и сложих на негово място празна ролка.

— Празна ли?! — възкликна Мънроу. — Но нали ако се наложи на направят някаква справка, ще забележат липсата!

— Малко вероятно е — отвърна му Валентина. — Важни са машинописните преписи. Те съставляват архива. Голям късмет извадих с тази лента. Изнесох я от сградата в пазарска торба, под продуктите, които купих в магазина на Централния комитет.

— Не те ли претърсват на излизане?

— Почти никога. На нас ни вярват, Адам. Ние сме елитът на нова Русия. Документите са по-лесни за изнасяне. На работа ходя със старовремски ластичен колан под полата. Трябваше да преснимам на копирната машина преписа от стенограмата на последното заседание, състояло се през юни. Направих и едно копие за себе си, а после върнах брояча с една цифра. Мушнах моя екземпляр в колана.

Мънроу потрепери, като разбра на какъв риск се подлага Валентина.

— За какво говорят на това заседание — попита той и посочи чантата й.

— За последствията — отговори му тя. — За това, какво ще се случи, ако настъпи глад. Страх ги е, че руският народ ще се разбунтува. Но, Адам… в началото на юли се състоя още едно заседание. Не можах да го фотокопирам, понеже бях в отпуска. Щеше да е много подозрително, ако изведнъж се бях отказала да я ползвам. Но когато се върнах на работа, говорих с една колежка, която е преписвала записа от това заседание. Тя беше пребледняла от ужас и отказа да ми каже за какво са говорили членовете на Политбюро.

— Можеш ли да направиш копие от този материал?

— Ще се опитам. Трябва да изчакам другите да си тръгнат. Като върна назад брояча на копирната машина, никой няма да забележи, че съм я използвала. Но чак в началото на следващия месец ще работя втора смяна и ще мога да снимам преписа.

— Следващия път не бива да се срещаме тук. Опасно е да използваме едно и също място продължително време.

В продължение на цял час Мънроу й обясняваше някои професионални похвати, които ще са им необходими, за да насрочват бъдещите си срещи, без да се виждат. Говори й и за предпазните мерки, които Валентина трябва да вземе, за да не бъде разкрита. После извади изпод колана на панталона си малко тефтерче, със ситно изписани странички.

— Написал съм ти всичко тук, скъпа. Запомни го и после изгори тефтерчето. Пепелта хвърли в тоалетната и пусни водата.

Пет минути по-късно тя му даде пачка тънки листа, които извади от чантата си, и тръгна през гората към колата си, паркирана на километър оттам.

Мънроу се скри в сянката на параклиса. Извади от джоба си ролка скоч, свали панталона си до коленете и залепи листата за бедрото си. Когато тръгна между дърветата, усещаше как те се трият в плата, но под грубите торбести съветски панталони това не личеше.

В апартамента си на спокойствие той препрочете материала десетина пъти. В четвъртък листата отпътуваха за Лондон в касетката, захваната с белезници към китката на куриера. Копието на стенограмата бе запечатана в плик от плътна хартия и бе адресирана лично до представителя на разузнаването във външно министерство.

Стъклените френски прозорци, които гледаха към розовата градина, бяха плътно затворени. Само бръмченето на климатичната инсталация нарушаваше тишината в Овалния кабинет. Приятните юнски дни бяха отминали. Вашингтон изгаряше в августовска жега.

От другата страна на сградата потни туристи се любуваха на популярната гледка на Белия дом откъм „Пенсилвания авеню“: официалния вход с колоните, държавния флаг на покрива и чакълестата овална алея. Никой от зяпачите не обръщаше внимание на невзрачната малка сграда, известна като „Западното крило“, в която президентът Матюс се съвещаваше със своите приближени.

Пред бюрото му бяха седнали Станислав Поклевски и Робърт Бенсън. Малко по встрани се бе настанил държавният секретар Дейвид Лорънс, бостънски адвокат, типичен представител на висшето съсловие от Източния бряг.

Президентът Матюс захлопна папката пред себе си.

Той отдавна бе запознат с английския превод на магнетофонния запис от заседанието на Политбюро. Сега тъкмо бе прочел оценката на своите експерти за материала.

— Боб, твоята прогноза за недостига на пшеницата се оказа много точна. Ти предположи, че на руснаците ще са им необходими още поне трийсет милиона тона зърно, а сега по всичко личи, че наесен ще им трябват петдесет-петдесет и пет тона — рече той. — Сигурен ли си, че записът е направен на заседание на Политбюро?

— Господин президент, подложихме го на най-щателна проверка. Гласовете са автентични, а в корените на насажденията наистина има голямо съдържание на „Линдан“. Няма съмнение, че в съветското министерство на земеделието се провежда чистка. Напълно сме сигурни в достоверността на информацията.

— Това е уникален случай. Трябва добре да обмислим нашите действия. Нямаме право да сгрешим! — каза президентът.

— Господин президент — обади се Поклевски. — Тук не става дума за недостиг. Руснаците са изправени пред опасността от масов глад.

Без да знае, той бе повторил думите, които Петров бе казал на Иваненко след първото заседание на Политбюро по въпроса за зърното.

Президентът Матюс кимна замислено.

— Всички знаем това, Стан. Въпросът е какво да предприемем.

— Нека си гладуват — отговори му полякът. — Това е най-голямата грешка на съветското ръководство, откакто през пролетта на 1941 година Сталин не повярва на предудрежденията на Запада, че Хитлер ще го нападне. Да се оправят, както знаят!

— Дейвид, ти какво ще кажеш?

Държавният секретар Дейвид Лорънс поклати глава в несъгласие. Противоречията между него и най-ревностния ястреб Поклевски бяха легендарни.

— Не съм съгласен, господин президент — каза той. — Първо, смятам, че не сме обмислили добре промените, които биха могли да настъпят в Съветския съюз, ако ги сполети това бедствие. Не приемам решението да ги оставим сами да се задушат от проблемите си за най-добро. Такъв развой на събитията би довел до съществени промени в световен мащаб.

— Какво е твоето мнение, Боб? — попита Матюс.

Директорът на ЦРУ бе потънал в мисли.

— Все още разполагаме с много време. Руснаците знаят, че преди един месец вие приложихте закона „Шанън“. Добре осъзнават, че ако искат да купят пшеница, трябва да се обърнат лично към вас, господин президент. Съгласен съм с държавния секретар, че сме длъжни да се занимаем по-сериозно с въпроса за последствията от един евентуален глад. Нищо не пречи отсега да започнем да отделяме повече сили и средства на този проблем. Рано или късно Кремъл трябва да открие картите. Ние печелим при всички случаи. Известно ни е колко са закъсали, но те не подозират, че сме така добре информирани. Разполагаме с пробите от пшеницата, със снимките, направени от „Кондорите“, и със сведенията на „Славея“. Руснаците нямат шанс. Държим ги в ръцете си. След като всичките козове са у нас, защо да бързаме и отсега да взимаме решение как да ги изиграем?

Лорънс кимна и погледна Бенсън с респект. С изказването си шефът на разузнаването доста му се издигна в очите. Поклевски вдигна рамене. Президентът Матюс взе решение:

— Стан, искам да създадеш една работна група към Съвета за национална сигурност. Групата трябва да е малобройна и съществуването й да се запази в пълна тайна. Нейни членове ще сте ти, Боб, Дейвид, председателят на Съвета на началник-щабовете, министрите на отбраната, на земеделието и на финансите. Възможно най-скоро ми дайте отговор на въпроса, какво би станало в световен мащаб, ако Съветският съюз бъде подложен на гладуване.

Един от телефоните на бюрото му иззвъня. Беше пряката линия до Държавния департамент. Президентът изгледа въпросително Лорънс.

— Ти ли ми се обаждаш, Дейвид? — пошегува се той.

Държавният секретар стана, вдигна телефона и известно време слуша. После го затвори.

— Господин президент, нещата се ускоряват. Преди два часа външният министър на Съветския съюз Риков е привикал нашия посланик в Москва Доналдсън. От името на съветското правителство е поискал да закупи от Съединените щати петдесет и пет милиона тона зърно от различни култури.

Известно време в Овалния кабинет се чуваше само тиктакането на окачения над камината позлатен стенен часовник.

— Какъв отговор му е дал посланикът? — попита Матюс.

— Че ще информира Вашингтон за молбата на съветското правителство — отвърна Лорънс.

— Господа — каза президентът, — групата трябва да действа бързо! В най-скоро време искам да получа отговор на въпроса за последствията от глада. Мога да протакам най-много месец. Но най-късно до петнадесети септември съм длъжен да отговоря на руснаците. До тогава искам да съм наясно с всички възможни варианти.

— Господин президент, след няколко дни очакваме да получим нова информация от „Славея“. Тя би могла да ни даде представа за това каква е позицията на Кремъл по същия проблем.

Президентът Матюс кимна.

— Боб, веднага щом получите материала от англичаните, го искам преведен на бюрото си!

Съвещанието в Овалния кабинет свърши по здрач. По същото време в Лондон отдавна бе нощ. На следващия ден полицейските сводки показаха, че през същата нощ на единадесети срещу дванадесети август в Англия са били извършени много обири с взлом. Но полицията в окръг Самърсет бе най-силно разтревожена от кражбата, извършена в магазин за спортни и ловни оръжия, намиращ се в китното градче Таунтън.

Крадците очевидно бяха посетили магазина по някое време през деня, защото личеше, че жиците на алармената инсталация са били предварително и грижливо прерязани. След като по този начин бяха подготвили нощното си посещение, бандитите бяха отстранили с огромни клещи решетката на прозорчето, което гледаше към задния двор.

Не бяха оставили магазина разхвърлян, нито пък бяха взели ловни пушки, каквито обикновено се използваха при банкови обири. Собственикът установи, че липсва само една от най-хубавите му карабини, финландска пушка марка „Сако Хорнет“, калибър 22, изключително точно оръжие. Освен нея бандитите бяха задигнали и съответните муниции. Патрони марка „Ремингтон“ с отверстия във върховете на куршумите. Силният заряд на тези патрони придава много висока скорост на куршума, който при попадение нанася големи поражения.

Ендрю Дрейк, Мирослав Камински и Азамат Крим седяха в хола на лондонския апартамент на Дрейк и гледаха подредения на масата арсенал. Той се състоеше от два пистолета, всеки с по два заредени пълнителя, пушка с две кутии патрони и прибор за нощно виждане.

Съществуват два основни вида такива прибори. Едните работят на принципа на инфрачервените лъчи, а другите са с усилваща образна оптика. За нощна стрелба по-подходящ е вторият вид. Като всеки жител на Западна Канада, Крим беше добър ловец. Освен това бе служил три години в десантните части на канадската армия. Затова изборът му бе добър.

Инфрачервените прибори изпращат инфрачервени лъчи, които осветяват целта и очертанията й се появяват във визьора, обагрени в зеленикав цвят. Но за да изпратят тези невидими за човешкото око лъчи, този вид прибори се нуждаят от източник на енергия. Увеличителните прибори за нощно виждане, подобно на око на бухал, улавят малкото светлина, съществуваща в „тъмна“ среда. Те работят без захранване.

Миниатюрните ръчни увеличителни прибори отначало бяха разработени за военни нужди, но към края на седемдесетте години от тях се заинтересува огромната цивилна промишленост, произвеждаща охранителни устройства и системи. Тези прибори се оказаха много подходящи за пазачи на фабрики, складове и други подобни обекти. Скоро се появиха на пазара. В началото на осемдесетте години в американските магазини човек можеше свободно да закупи по-голямата версия на същия прибор, която може да се прикачи към карабина. Азамат Крим купи точно от тези прибори.

Пушката имаше готови жлебове за монтиране на оптически мерник. Азамат Крим стегна прибора за нощно виждане в менгеме и започна с пила да разширява шейната на поставката му, за да я нагоди към жлебовете на карабината.

По същото време, докато Крим се потеше над стягата на два километра от него Бари Фърндейл отвори вратата на американското посолство, което се намира на площад „Гроувнър“. Той идваше да посети по предварителна уговорка резидента на ЦРУ, който естествено работеше под дипломатическо прикритие.

Срещата беше кратка и сърдечна. Фърндейл извади от чантата си снопче листа и ги подаде на американеца.

— Още са топли, направо от фурната! — каза Фърндейл на колегата си. — Множко са, но сам знаеш, че руснаците са приказлив народ.

Това беше английски превод на листата, които Валентина бе предала на Мънроу при втората им среща. Американецът щеше лично да ги шифрира и да ги излъчи по радиостанцията до Ленгли. Никой от колегите му в посолството не биваше да ги види. Той благодари на Фърндейл и се приготви да работи цяла нощ.

Американският резидент в Лондон не беше единственият човек, който не успя да си легне през същата нощ. Далеч от него в украинския град Тернопол един служител от КГБ излезе от офицерския клуб, който се намираше непосредствено до казармата на поделението на КГБ. Тръгна към дома си пеша, защото бе твърде ниско в йерархията, за да го вози служебна кола, а неговият личен автомобил бе паркиран пред къщата му. Нощта беше топла и приятна и след весело прекараната вечер в компанията на колеги офицерът от КГБ нямаше нищо против да се поразтъпче.

Доброто настроение му попречи да види двете човешки фигури, които го наблюдаваха от един вход от другата страна на улицата. Щом кагебистът излезе от клуба, двамата дебнещи се спогледаха и си кимнаха.

Минаваше полунощ и улиците на Тернопол бяха пусти. Пийналият офицер тръгна през парка „Шевченко“, където разлистените корони на дърветата почти закриваха тесните алеи. Човекът искаше да мине напряко, за да стигне по-бързо вкъщи, но прекият път се оказа най-дългият в живота му. Изведнъж зад гърба му изшумуляха стъпки. Той се обърна, но палката вече се бе стоварила върху тила му.

Когато се свести, бе започнало да се развиделява. Нападателите го бяха отвлекли в някакви храсти и му бяха взели портфейла, ключовете, парите, продоволствената и служебната карта. Милицията и КГБ проведоха безплодно разследване на това необичайно нападение. Но не откриха крадците. Те още същата сутрин се бяха качили на първия влак за Лвов и се бяха прибрали в домовете си.

Президентът Матюс лично председателстваше заседанието на работната група, на което трябваше да се обсъди материалът, получен от „Славея“ на втората среща.

— Моите аналитици стигнаха до някои прогнози за това какво би могло да се случи, ако в Съветския съюз избухне глад — каза Бенсън на седемте мъже. — Но никой от тях не посмя да предрече такива катаклизми в съветското общество, каквито прогнозират самите членове на Политбюро.

— Същото важи и за моите хора — рече Дейвид Лорънс. — Членовете на Политбюро смятат, че дори силите на КГБ няма да са в състояние, да се справят с масовите вълнения на населението. Ние не стигнахме чак до такива предсказания.

— Какъв отговор да дам на Максим Рудин? Ще им продадем ли петдесет и пет милиона тона зърно? — попита президентът.

— Господин президент, откажете му — намеси се Поклевски. — Това е уникална възможност за нас. Скоро няма да имаме друга такава! Държите в шепата си Максим Рудин заедно с цялото Политбюро. През последните две десетилетия всички американски президенти помагаха на руснаците винаги когато Съветският съюз имаше икономически затруднения. А те, вместо да са благодарни, стават все по-агресивни спрямо нас. След всеки наш жест засилват влиянието си в Африка, в Азия и в Латинска Америка. Създават сред народите от Третия свят впечатлението, че сами са се справили с проблемите си и че марксистката икономическа система дава резултати. Този път светът ще разбере, че икономическата им система нищо не струва. Притиснете ги, господин президент! Искайте отстъпки за всеки тон пшеница! Кажете им, че ако не се махнат от Азия, Африка и Южна Америка, с Рудин е свършено!

— Това ще свали ли Рудин от власт? — попита президентът Матюс и почука с пръст по материала, придобит от „Славея“.

Отговори му Дейвид Лорънс:

— Ако всичко, от което се опасяват членовете на Политбюро, наистина се случи, Рудин ще изпадне в немилост, подобно на Хрушчов.

— Тъкмо затова използвайте силата си! — настоя Поклевски. — Притиснете го, Рудин няма избор. Трябва да приеме вашите условия. Ако не склони, ще загуби поста си.

— А този, който дойде на неговото място… — започна президентът.

— … ще си е взел поука от съдбата на Рудин — продължи вместо него полякът. — Който и да наследи поста на Рудин, ще е принуден да приеме нашите условия.

Президентът Матюс поиска мнението на всички участници в съвещанието. С изключение на Лорънс и на Бенсън, всички останали се съгласиха с Поклевски. Президентът Матюс взе решение: ястребите бяха победили в спора.

Съветското Министерство на външните работи се помещаваше в една от седемте почти еднакви, високи сгради, построени в любимия на Сталин декоративно-помпозен стил. Те приличат на многоетажни торти, изградени от безумен сладкар, който има слабост към неоготиката.

Министерството се намира на ъгъла на булевард „Смоленски“ и „Арбат“.

Кадилакът „Флийтуд Броум“ на американския посланик в Москва безшумно сви към паркинга пред главния вход. Господин Мортън Доналдсън бе посрещнат на вратата и придружен до официалния кабинет на външния министър Дмитрий Риков, който се намираше на четвъртия етаж. Двамата мъже добре се познаваха. Посланик Доналдсън бе работил известно време в ООН, където Риков бе известна фигура. Американецът и руснакът често бяха вдигали приятелски наздравици. От време на време се връщаха към тази традиция и тук, в Москва. Но днес срещата бе официална. Доналдсън бе довел своя пълномощен министър, а Риков бе привикал на аудиенцията петима души от ръководството на министерството.

Доналдсън прочете посланието, като бавно изговаряше всяка английска дума. Риков знаеше добре английски език, но един преводач шепнеше в ухото му.

В писмото си президентът Матюс не издаваше нито с дума, че знае за бедствието, сполетяло реколтата в Съветския съюз, но и не изразяваше учудване от желанието на руснаците да закупят огромното количество от петдесет и пет милиона тона зърно. В сдържан тон той просто уведомяваше съветското правителство, че съжалява, но Съединените щати не са в състояние да продадат на Съветския съюз искания тонаж зърно.

Без да направи пауза, Доналдсън премина към втората част от посланието. Между двете привидно нямаше никаква връзка. Във втората част президентът изразяваше съжаление, че преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия, известни под съкращението САЛТ 3, не бяха доведени до успешен завършек. По-нататък Матюс пишеше, че се надява на предстоящите тази есен преговори САЛТ 4 да бъде постигнат по-съществен напредък, което да даде шанс на света да заживее в справедлив и траен мир. Това беше всичко.

Американският посланик остави посланието на бюрото на Риков, прие формалните благодарности на побелелия и посърнал съветски външен министър и си тръгна.

Ендрю Дрейк прекара почти целия ден, заровен в книги и справочници. Азамат Крим бе заминал за уелските планини, където щеше да простреля пушката с монтираната оптика за нощно виждане. Мирослав Камински продължаваше съвестно да учи английски. А Дрейк събираше информация за украинското пристанище Одеса.

Първо провери в седмичното издание „Лойд’с Лоудинг Лист“, в което има информация за всички търговски кораби, отплаващи от европейски пристанища. От него той научи, че няма постоянна линия от Северна Европа до Одеса, но една частна независима корабоплавателна фирма, която обикаля Средиземноморието, често се отбива в черноморски пристанища. Името й бе „Салоника лайн“ и имаше регистрирани два кораба.

После Дрейк разлисти „Лойд’с Шипинг Индекс“, прокара пръст по колонките и намери имената на двата кораба. Усмихна се. Корабите бяха собственост на фирма, регистрирана в Панама, което означаваше в повечето случаи, че въпросната фирма представлява само една месингова табелка, закачена на стената на някоя адвокатска кантора в Панама сити.

Третият справочник, към който посегна Дрейк, беше „Указателят на гръцките собственици на кораби“. Според него агентите на двата кораба имаха обща фирма, чийто офис бе в атинското пристанище Пирея. Дрейк знаеше какво означава това. В деветдесет и девет процента от случаите, когато човек говори с агентите на кораби, плаващи под панамски флаг, той всъщност разговаря лично със собствениците. Те твърдят, че са „само агенти“ и че не носят отговорност за прегрешенията на своите шефове. Прегрешенията обикновено означават ниски надници на екипажа, застраховани за огромни суми, но технически неизправни кораби, и от време на време по някое изпуснато по невнимание нефтено петънце.

Тъкмо поради всичко това Дрейк хареса „Салоника лайн“. На такива кораби екипажът се събира от кол и въже. Обикновено членовете му са от всякакви националности и повечето от тях нямат изправни моряшки книжки. За да те назначат в екипажа, е достатъчно да имаш редовен паспорт. Корабите на „Салоника лайн“ допаднаха на Дрейк и по още една причина: те често посещаваха Одеса.

Максим Рудин остави на масичката пред себе си руския превод на посланието от президента Матюс и огледа двамата си гости. Навън бе тъмно, а той обичаше кремълският му апартамент да тъне в полумрак.

— Изнудват ни! — ядосано каза Петров. — Мръсни изнудвачи!

— Разбира се, че ни изнудват — рече Рудин. — А ти какво очакваше? Съчувствие ли?

— Зад цялата тази работа стои оня проклет поляк Поклевски — намеси се Риков. — Но това не може да бъде окончателният отговор на Матюс. Нашата заявка за петдесет и пет милиона тона и снимките на „Кондорите“ са помогнали на американците да си съставят ясна картина за положението, в което се намираме.

— В крайна сметка ще се съгласят ли да преговарят с нас? — попита Иваненко.

— Без съмнение. Но ще отлагат, колкото могат, докато гладът започне да ни притиска. Тогава ще ни предложат зърното, като ни поставят унизителни условия.

— Надявам се да не са съвсем унизителни — промърмори Иваненко. — В Политбюро разполагаме само с един глас повече от онези. Не бих искал съотношението на силите да се промени в наш ущърб.

— Точно това най-много ме притеснява — измърмори Рудин. — Рано или късно трябва да изпратя Дмитрий Риков да преговаря, да се бори с американците, а не разполагам с никакво оръжие, което да му дам.

На следващата сутрин Ендрю Дрейк взе самолета от Лондон до Атина, където възнамеряваше да намери кораб, който да го откара до Одеса. Беше последният ден на август.

По същото време от Лондон за Дувър потегли един микробус-караван, с каквито английските студенти обичат да кръстосват Европа през ваканцията си. Крайната цел на пътуването бе Атина. Под подовото покритие на микробуса бяха скрити пистолетите, пушката и приборът за нощно виждане. Повечето контрабандисти на наркотици пътуват в обратна посока: от Балканския полуостров към Франция и Англия. Затова митническата проверка при пресичането на Ламанша от Дувър към Кале представлява по-скоро една формалност.

Зад волана беше Азамат Крим с канадския си паспорт и международната си шофьорска книжка в джоба. До него седеше Мирослав Камински, който наскоро бе получил редовни британски документи.

(обратно)

6.

Близо до Успенския мост, който прехвърля Москва-река, се намира ресторант „Руская изба“. Той е построен в стила на руските селски дървени къщи, изградени изцяло от дървени трупи, процепите между които се запълват с речна глина.

Тези къщурки изглеждат на пръв поглед примитивни, каквито и са в санитарно отношение, но всъщност запазват топлината много по-добре от тухлените и от циментовите постройки. А през руските зими това има изключително голямо значение. Ресторант „Руская изба“ е много уютен. Разделен е на дванайсет сепарета, всяко от които може да побере една компания. За разлика от заведенията в центъра на Москва, в „Руская изба“ общата печалба се отразява на заплатите на персонала, поради което ястията са вкусни, а обслужването — добро.

Тук Адам Мънроу бе насрочил следващата си среща с Валентина. Беше събота, четвърти септември. Валентина бе накарала някакъв свой познат да я заведе на вечеря в този ресторант. Мънроу пък бе поканил една секретарка от посолството, като преди това бе запазил маса на нейно, а не на свое име. По книгата, в която се записваха разервациите, нямаше да е възможно да се установи, че той и Валентина са посетили ресторанта тази вечер.

Двамата вечеряха в отделни сепарета. Точно в девет часа се извиниха, всеки на партньора си, и тръгнаха уж към тоалетните. Срещнаха се на паркинга зад заведението. Тъй като колата на Мънроу биеше на очи с дипломатическите си номера, той се прокрадна до жигулито на Валентина. Тя вече го чакаше в колата и нервно пушеше цигара.

Мънроу бе работил със самопредложили се агенти и знаеше, че няколко седмици след първия контакт секретността и напрежението започват да тежат.

— Преди три дена най-сетне успях да снимам стенограмата от юлското заседание. Едва не ме хванаха!

Мънроу се притесни. Убеждението на Валентина, че й имат пълно доверие като на човек от висшия партиен апарат, бе наивно. КГБ не вярва никому. Тя ходеше по ръба на пропаст. Всъщност двамата вървяха заедно. Само дето под него имаше мрежа: дипломатически паспорт.

— Какво стана? — попита я той.

— Един от охраната неочаквано влезе в стаята. Тъкмо бях изключила ксерокса и бях седнала зад пишещата си машина. Той се държа съвсем приятелски, но се облегна на копирната машина, а тя беше още топла. Мисля, че нищо не забеляза, но страшно се уплаших. Прочетох стенограмата чак когато се прибрах вкъщи. Адам, там пише ужасни неща!

Тя отвори жабката извади от нея дебел плик и го подаде на Мънроу. Хората от проследяването обикновено реагират точно в този миг: в момента на предаването на секретната информация. Но този път не се чуха стъпки на бягащи хора, не блеснаха светкавици на фотоапарати, вратата на колата не се отвори и никой не измъкна навън Валентина и Адам.

Мънроу си погледна часовника. Вече бяха минали десет минути, откакто излязоха от ресторанта. Отсъстваха прекалено дълго. Той мушна плика във вътрешния джоб на сакото си.

— Ще се опитам да получа разрешение да те измъкна от Съветския съюз — каза й той. — Не може вечно да поемаш такива рискове. След това което извърши и научи, не е възможно да се върнеш спокойно към предишния си живот. Аз също не бих се примирил спокойно с мисълта, че всеки момент могат да те разкрият. Обичаме се и трябва да живеем заедно. През следващия месец ще си взема отпуска. Ще поставя въпроса на моите шефове в Лондон.

Този път Валентина не възрази, което показваше, че душевното й равновесие вече започва да се срива. Нервите й поддаваха.

— Добре — отвърна му тя.

Секунди по-късно изчезна в тъмнината на паркинга. Мънроу я проследи с поглед, докато тя не хлътна в осветения вход на ресторанта. Англичанинът изчака две минути и също се върна при търпеливата си компаньонка.

Наближаваше три часът сутринта, когато Мънроу дочете плана „Борис“, сценария на маршал Керенски за завладяването на Западна Европа. Наля си пълна чаша коняк и се вторачи в пръснатите върху масата листа. „Милият чичко Николай този път не се шегува“ — помисли си той. През следващите два часа Мънроу разглеждаше картата на Европа и в крайна сметка стигна до извода, че ако война се води с конвенционални средства, планът е осъществим. Но той бе съгласен с мнението на Рудин, който твърдеше, че американците ще отговорят на нападението с ядрена атака. Мънроу също така бе сигурен, че само всеобщото унищожение би убедило твърдолинейните в Политбюро, че американците ще нанесат ответен удар.

Мънроу стана и отиде до прозореца. От изток се развиделяваше. Първите слънчеви лъчи осветиха върховете на кремълските кули. За московчани започваше един обикновен неделен ден. След два часа започваше неделята на лондончани, а пет часа по-късно — тази на нюйоркчани.

Дали в живота на Мънроу щеше да има още много такива обикновени летни недели, зависеше от крехкото равновесие, поддържано между световните суперсили. Равновесие, крепено на страх и на недоверие, но все пак равновесие. Мънроу потрепери от утринния хлад, а донякъде и от мисълта, че листата на масата зад него доказваха, че равновесието е започнало да се руши. Най-големият кошмар на човечеството постепенно се превръщаше в действителност.

Неделното утро завари Ендрю Дрейк във ведро настроение. Предната вечер той бе свършил добра работа.

Всяка професионална общност има своите величия и плебеи. Всички те се събират на определени места, за да си поговорят, да обменят информация или просто да поклюкарстват.

Търговското корабоплаване в източното Средиземноморие не е тема, върху която се защитават докторати, но за безработните моряци тя определено представлява интерес. А Ендрю Дрейк се правеше именно на безработен моряк. Информация за движението на корабите в тази част от света можеше най-лесно да се получи в един малък хотел, наречен „Каво д’Оро“, който се намираше над пристанището за яхти в Пирея.

Дрейк вече бе огледал от улицата кантората на агентите, които вероятно бяха и собственици на „Салоника лайн“. Но изобщо нямаше намерение да я посещава. Вместо това си нае стая в „Каво д’Оро“ и отиде в бара на хотела, където капитани, помощник-капитани, боцмани, корабни агенти, пристанищни клюкари и безработни моряци разменяха новости. В събота вечерта Дрейк откри един боцман, който някога бе плавал на корабите на „Салоника лайн“. Срещу бутилка рацина англичанинът получи информацията, която го интересуваше.

— От двата кораба по-често до Одеса плава „Санадрия“ — рече боцманът. — Старо корито. Мисля, че в момента е тук. Никос Танос му е капитан.

„Санадрия“ наистина беше в пристанището и Дрейк я откри още преди обяд на следващия ден. Това бе ръждясал товарен кораб с водоизместимост пет хиляди тона. Изглеждаше доста трагично, но ако следващият му курс беше към Одеса, Дрейк с удоволствие би се повозил на него, дори корабът да се разпадне по пътя.

До вечерта успя да разучи къде да намери капитана. Казаха му, че капитан Танос и неговите помощници са родом от остров Хиос. Това е нещо обичайно за гръцките кораби. Капитаните подбират командния състав измежду своите роднини или познати. Дрейк не говореше гръцки, но слава Богу английският е международен език за всички моряци. Дори в Пирея човек може да се разбере на него.

След работа северноевропейците бързат да се приберат при семействата си. Хората от Юга отиват в кафенето да се видят с приятели и да поклюкарстват. В Пирея улицата на кафенетата е крайбрежната „Акти Миаули“. На нея има само кантори на корабни агенти и кафенета.

Местните жители и честите посетители на пристанището си имат всеки свое предпочитано заведение. Капитан Танос ходеше в „Микис“. Дрейк го намери на една масичка на тротоара. Танос сръбваше турско кафе, а до него на масата имаше и традиционните две чаши — със студена вода и с узо.

Той беше нисък, набит и мургав. Къдравата му коса бе гарвановочерна, а брадата — на няколко дни.

— Вие ли сте капитан Танос? — попита Дрейк.

Гръкът го изгледа с подозрение и кимна.

— Никос Танос от „Санадрия“?

Морският вълк кимна отново. Тримата му приятели също не пророниха нито дума. Дрейк се усмихна.

— Казвам се Ендрю Дрейк. Може ли да ви почерпя едно питие?

Капитан Танос посочи с пръст чашата си, както и тези на своите авери.

Дрейк повика келнера и поръча пет питиета. Танос го покани с жест да седне на свободния стол. Дрейк знаеше, че за да постигне целта си, му трябва време. Може би много време. Но той не бързаше. Най-сетне бе стигнал до кораба, който му трябваше.

Съвещанието, което се състоя пет дни по-късно в Овалния кабинет, не бе непринудено и спокойно като запознанството на Дрейк с Танос. Присъстваха и седемте члена на работната група към Съвета за национална сигурност. Заседанието се ръководеше от президента Матюс. Всеки от тях бе прекарал нощта над стенограмата от заседанието на Политбюро, на което маршал Керенски бе представил плана си за нападение на Западна Европа, а Вишнаев бе започнал своята битка за върховна власт. Осемте мъже бяха потресени от прочетеното. Всички гледаха към председателя на Съвета на началник-щабовете, генерал Мартин Крейг.

— Генерале, въпросът е дали планът е осъществим — попита Матюс.

— Ако се използуват само конвенционални средства и тактическо ядрено оръжие, мисля, че руснаците могат да прегазят Европа от Желязната завеса до Ламанша, както са намислили. Да, господин президент, планът е осъществим.

— А западните държави могат ли до пролетта да повишат отбранителната си мощ дотолкова, че да провалят замисъла на руснаците?

— Труден въпрос, господин президент. Ние естествено бихме могли да прехвърлим в Европа войски и техника, но това ще послужи за оправдание на руснаците и те отсега ще струпат войски в Източна Германия. Ако, разбира се, изобщо търсят оправдание. Що се отнася до западноевропейските ни съюзници, те нямат резерви. От десетина години намаляват въоръжението и състава на армиите си и снижават нивото на подготовка на личния състав. В това отношение изоставането на НАТО спрямо Варшавския договор не може да се навакса за девет месеца. Дори при една всеобща мобилизация на запасняци пак ще е необходимо много време за усвояване на новите оръжия. Девет месеца не са достатъчни.

— Същата ситуация като през трийсет и девета — мрачно констатира държавният секретар.

— А ядреният вариант? — тихо попита Бил Матюс.

Генерал Крейг вдигна рамене.

— Ако руснаците нападнат Европа с цялата си мощ, можем да ги спрем само с ответен ядрен удар. Вярно, че няма да ни заварят неподготвени. Отсега знаем замисъла им. Но в днешно време програмите за въоръжаване и за подготовка на личния състав отнемат твърде много време. Ако отсега започнем да се готвим, в най-добрия случай ще забавим настъплението им. Няма да стигнат до Ламанша за сто часа, но дали ще успеем да ги спрем с конвенционални средства, ще знаем чак след няколко месеца, а тогава ще е твърде късно. Което означава, че сме принудени да нанесем ядрен удар. Освен, разбира се, ако не оставим Европа и тристата хиляди наши военнослужещи на произвола на съдбата.

— Дейвид, какво е твоето мнение? — попита президентът.

Държавният секретар Дейвид Лорънс почука с пръст по папката пред себе си.

— За пръв път през живота си съм съгласен с Дмитрий Риков. Под въпрос е не само съществуването на Западна Европа. Ако тя падне, скоро ще я последват страните от Западното Средиземноморие, Турция, Иран и арабските държави. Преди десет години внасяхме пет процента от нужния ни нефт. Сега внасяме шейсет и два процента, а потреблението продължава да се увеличава. Залежите на двата американски континента взети заедно, не могат да осигурят дори петдесет и пет процента от нуждите ни. Не можем да съществуваме без арабския нефт. Ако той секне, с нас е свършено, и то без руснаците да дадат нито един изстрел.

— Някакви предложения, господа? — попита президентът.

— „Славея“ е много ценна придобивка, но ако се наложи, можем да го жертваме — каза Стан Поклевски. — Защо да не се срещнем с Рудин и да не открием картите си. Ще му обясним, че знаем за плана „Борис“ и че ще направим всичко възможно да го осуетим. Когато Рудин съобщи за това на Политбюро, те ще осъзнаят, че нападението няма да е изненадващо и ще се откажат от агресивните си намерения. Е, ще се наложи да разкрием „Славея“, но пък ще предотвратим плана „Борис“.

Боб Бенсън от ЦРУ енергично заклати глава в несъгласие.

— Не мисля, че нещата са толкова прости, господин президент. Съдейки по стенограмите, въпросът не се състои в това да убедим Рудин или Риков. В Политбюро се развихря ожесточена фракционна борба. Залогът е поста на Рудин. А гладът е политическо оръжие в тази схватка. Вишнаев и Керенски предлагат военни действия, ограничени на територията на Европа, за да заграбят хранителните запаси на западноевропейските страни и да наложат военновременна дисциплина на съветските народи. Ако разкрием пред Рудин, че знаем за плановете им, това няма да ги спре. Най-много по този начин да допринесем за свалянето на Рудин. После Вишнаев и хората му ще вземат властта в свои ръце. Те изобщо не познават Запада и не могат да проумеят, че ние ще им нанесем ядрен удар, ако нападнат съюзниците ни. Дори и без елемента на изненада може да започнат войната.

— Съгласен съм с Боб — намеси се Дейвид Лорънс. — По подобен начин се развиха нещата в Япония преди четиридесет години. Нефтеното ембарго причини падането от власт на умерената фракция на Коноя, на негово място дойде генерал Тоджо и нападна Пърл Харбър. Ако Максим Рудин загуби битката в Политбюро, поста му ще заеме Ефрем Вишнаев, което, съдейки по тези стенограми, би означавало война.

— В такъв случай не трябва да допуснем снемането на Максим Рудин! — заяви президентът Матюс.

— Господин президент, протестирам! — яростно възрази Поклевски. — Излиза, че Съединените щати спасяват кожата на Максим Рудин! Забравихте ли кой е той? Колко хора бяха ликвидирани, за да оцелее режимът му и да запази той поста си?

— Извинявай, Стан, но преди месец аз отказах да продам зърно на руснаците. Исках да изчакам, докато разбера какво би предизвикал гладът. Не мога повече да провеждам тази враждебна политика. Вече знаем в общи линии до какво би могло да доведе подобно бедствие в Съветския съюз. Господа, довечера ще напиша лично писмо до президента Рудин, в което ще му предложа Дейвид Лорънс и Дмитрий Риков да се срещнат на неутрална територия, за да обсъдят предстоящите преговори за САЛТ 4 и „други въпроси от взаимен интерес“!

След втората си среща с капитан Танос Ендрю Дрейк се върна в „Каво д’Оро“. Телефонистката му предаде, че се е обаждал един негов приятел. Азамат Крим и Камински се бяха настанили в предварително определения хотел.

След час Дрейк бе при тях. Никой митничар не си бе направил труда да провери обстойно микробуса, който безпрепятствено бе преминал цяла Европа.

През нощта тримата пренесоха оръжията в хотелската стая на Дрейк. Той заключи вратата и заведе двамата си приятели на вечеря. На следващата сутрин Крим отлетя обратно за Лондон, където щеше да се настани в жилището на Дрейк и да чака той да му телефонира. Камински получи малко пари, с които трябваше да преживее известно време в някой долнопробен хотел в Пирея. Нямаше да е много комфортно, но затова пък анонимността му бе гарантирана.

По време на деловата вечеря американският държавен секретар и ирландският посланик във Вашингтон бяха потънали в сериозен разговор.

— За да постигна нещо на срещата с Риков, ми е необходимо двамата с него да се уединим, необезпокоявани от никого — каза Дейвид Лорънс. — Нужна е пълна дискретност. Рейкявик не е подходящ, защото в Исландия има наша военновъздушна база. А срещата трябва да се проведе на неутрална територия. Хелзинки пък е твърде близо до СССР във всяко отношение. В Женева е пълно с любопитни очи. Същото важи и за Стокхолм и Виена. Ирландия се намира на еднакво разстояние от САЩ и от Съветския съюз. Вашите сънародници уважават спокойствието на другите и не обичат да се натрапват.

Същата нощ Вашингтон и Дъблин размениха шифровани радиограми. Двадесет и четири часа по-късно ирландското правителство даде съгласие да бъде домакин на срещата. Няколко часа след това личното писмо от президента Матюс до генералния секретар на КПСС Рудин отпътува за американското посолство в Москва.

При третия си опит Ендрю Дрейк успя да остане насаме с капитан Танос. Гръкът отдавна се досещаше, че младият англичанин иска нещо от него, но не проявяваше интерес. Дрейк го почерпи с обичайното кафе и узо.

— Капитане — каза той, — имам един проблем и мисля, че вие можете да ми помогнете.

Танос вдигна едната си вежда и се загледа в кафето си.

— В края на този месец „Санадрия“ ще отплава от пристанище Пирея и ще вземе курс към Истанбул и Черно море. Предполагам, че ще спрете и в Одеса.

Танос кимна.

— Трябва да отплаваме на тридесети — отвърна му той. — Ще караме малко товар и за Одеса.

— Искам да ида в Одеса — рече Дрейк. — Трябва да стигна до Одеса!

— Ти си англичанин — каза Танос. — Можеш да се запишеш във всяка екскурзия дотам. Има самолети, туристически кораби…

Дрейк поклати глава.

— Не е толкова лесно — отговори му Дрейк. — Капитан Танос, руснаците няма да ми дадат виза.

— Защо толкова искаш да отидеш в Одеса — в гласа на капитана се долавяше подозрение.

— Имам приятелка там — каза англичанинът. — Годеница. Искам да я измъкна от Съветския съюз.

Капитан Танос категорично поклати глава. От Омирови времена неговите предци се занимаваха с контрабанда. Той добре знаеше, че тази дейност процъфтява в пристанището на Одеса. Хората от екипажа му също си докарваха малко странични доходи, като снабдяваха украинския черен пазар с дамски чорапогащи, парфюми и кожени якета. Но контрабандата с хора бе нещо съвсем различно и той не искаше да се замесва с подобни истории.

— Не ме разбрахте правилно — продължи Дрейк. — Нямам намерение тайно да я качвам на борда на „Санадрия“. Позволете ми да ви обясня…

Той извади от джоба си снимка, на която някакво момиче го бе прегърнало на фона на Потемкиновското стълбище в Одеса. Танос погледна снимката с интерес, впечатлен от красотата на девойчето.

— Завършил съм руска филология в Братфорд — каза Дрейк. — Миналата година прекарах шест месеца в Одеса по линия на студентския обмен между университетите на двата града. Срещнах Лариса. Влюбих се в нея. Искаме да се оженим.

Като всеки истински грък Никос Танос се имаше за романтик. Думите на Дрейк му прозвучаха напълно убедително.

— Защо не го сторихте? — попита капитанът.

— Съветските власти не ни позволиха — сподели Дрейк. — Исках да заведа Лариса в Англия, да се оженим и да живеем в моя дом. Но не й разрешиха да замине. Писах многократно до съветското посолство в Лондон, но резултатът бе същият. През юли направих това, което вие ми препоръчахте: записах се в групова екскурзия до Украйна. Обиколихме Киев, Тернопол и Лвов.

Той разлисти паспорта си и показа на гърка печатите от Киевското летище.

— Тя дойде в Киев да се видим. Любихме се. Сега ми пише, че е бременна. Трябва да се оженя за нея!

От столетия в обществото, в което бе израсъл капитан Танос, честните хора постъпваха така. Той отново погледна фотографията. Не подозираше, че момичето е лондончанка, а фонът — увеличение на плакат, взет от бюрото на „Интурист“. Снимката бе направена в едно фотостудио близо до гара „Чаринг крос“.

— И как ще я измъкнеш?

— След месец от порт Одеса на борда на съветския пътнически кораб „Литва“ ще отплава група комсомолци на екскурзионно-образователно летуване из Средиземноморието.

Танос кимна. Много пъти бе виждал „Литва“.

— Тъй като последния път вдигнах голям шум около Лариса, сега властите няма да ми дадат входна виза, а на Лариса няма да разрешат да замине с групата. Но един местен началник от паспортния отдел на МВР обича да живее добре. Ще я пусне на кораба, а аз ще я чакам във Венеция. За услугата този началник иска десет хиляди долара. Нося ги с мен, но трябва по някакъв начин да ги предам на Лариса.

Капитан Танос не се учуди. По черноморския бряг на Украйна, Крим и Грузия корупцията винаги бе процъфтявала. И преди, и по време на комунистическия режим. Съвсем обичайно явление бе някой чиновник да „оправи“ паспорта някому срещу твърда валута.

Час по-късно двамата се разбраха. Срещу пет хиляди долара капитанът се съгласи да вземе на борда Дрейк, който да помага на матросите по време на курса.

— Отплаваме на тридесети — рече морският вълк. — В Одеса ще пристигнем на девети или на десети. В шест вечерта на тридесети ела на пристана. Изчакай, докато не си тръгне помощник-корабният агент, и се качи на борда малко преди да дойдат митничарите.

Четири часа по-късно Дрейк се обади по телефона в Лондон на Азамат Крим и му каза на коя дата Мишкин и Лазарев да бъдат в Одеса.

На двадесети същия месец президентът Матюс получи отговора на Максим Рудин. И той пристигна под формата на лично писмо. Рудин беше съгласен срещата между Риков и Лорънс да се състои на двадесет и четвърти в Ирландия.

Президентът Матюс остави писмото на бюрото си.

— Не иска да губи време — отбеляза той.

— Той няма време за губене — отвърна му държавният секретар. — Всичко е готово. Изпратил съм двама от моите хора в Дъблин да проверят как върви подготовката. Нашият посланик в Дъблин утре ще се срещне със съветския си колега, за да обсъдят подробностите.

— Действай, Дейвид, ти си знаеш работата — рече американският президент.

Задачата на Азамат Крим бе да пусне писмо или пощенска картичка на Мишкин от територията на Съветския съюз. Писмото трябваше да е написано на руски, с руски печати и руски марки. Но Крим нямаше време да чака съветска виза, което понякога отнемаше месец. С помощта на Дрейк той намери изход.

Преди 1980 година главното московско летище „Шереметиево“ бе малко и неугледно. Но заради олимпийските игри съветското правителство бе поръчало на негово място да бъде построен голям модерен летищен комплекс. Дрейк бе проучил детайлно този обект.

Летището разполагаше с всякакви удобства. От него излитаха всички самолети, пътуващи по международни линии. Както и самолетите, обслужващи по-далечните вътрешни линии. Навред в салоните му имаше надписи, възхваляващи постиженията на съветските технологии. Но никъде не пишеше, че летището е построено от немска фирма, защото никоя съветска не би го завършила в срок и качествено. Германците получиха добри пари за работата си, но договорът с тях съдържаше клаузи за строги наказателни неустойки, в случай че не изпълнят поръчката в срок — преди започването на игрите. Затова германците решиха да използват възможно най-малко руски материали. В крайна сметка използваха само два: пясък и вода. Всичко останало донесоха от Германия, за да си нямат проблеми с доставките.

В голямата чакалня за излитащи и транзитни пътници имаше пощенски кутии, поставени за хората, сетили се в последния момент да изпратят картичка от Москва. КГБ проверява всички писма, пратки, телекси и телефонни разговори, излизащи извън територията на Съветския съюз. Това е огромна работа, но така или иначе тя се извършва. Новите чакални на „Шереметиево“ са общи за далечните полети в пределите на СССР и за международните линии.

Крим си купи съветска пощенска картичка от бюрото на „Аерофлот“ в Лондон. Съвременни съветски пощенски марки свободно се продаваха в „Стенли Гибънс“, най-големия филателистки магазин в английската столица. На картичката, изобразяваща самолет „Ту 144“, пишеше на руски:

„Заминавам с няколко колеги от института на експедиция в Хабаровск. Много е вълнуващо! Едва не забравих да ти пиша. Отсега ти желая всичко най-хубаво за предстоящия ти рожден ден на десети! Братовчед ти Иван.“

Самолетите до далечния сибирски град Хабаровск излитаха от летище „Шереметиево“.

Картичката бе адресирана до Давид Мишкин в Лвов.

Азамат Крим взе самолет на „Аерофлот“ от Лондон до Москва. Там се прекачи на друг полет до летище „Нарита“ в Токио. Наложи се да почака два часа в транзитния салон на „Шереметиево“. Пусна картичката и отпътува за Япония. Там се качи на „Джапан Еър“ и отлетя за Лондон.

Картичката попадна в ръцете на шереметиевското отделение на КГБ за проверка на кореспонденцията. Служителката реши, че тя е изпратена от руснак на братовчед му, който живее в Украйна, и я пропусна. След три дена картичката пристигна в Лвов.

Докато измореният от смяната на часовите пояси и от дългите полети кримски татарин летеше към Лондон, малък самолет на норвежката авиокомпания „Браатенс“, която обслужва предимно вътрешни линии, направи плавен завой над рибарското градче Алесунд и започна да се спуска към местното летище, разположено на голям равен остров в средата на заливчето. Тор Ларсен погледна надолу през илюминатора и се развълнува. Винаги, когато се връщаше у дома при хората, сред които бе израсъл, той изпитваше вълнение.

Капитан Ларсен се бе появил на този свят през 1935 година в къщата на един рибар, която се намираше в старинния квартал Бухолмен. Тази част от града отдавна бе разрушена, за да даде път на новата магистрала. Преди войната Бухолмен бе рибарски квартал от дървени къщурки, боядисани в сиво, синьо и охра. Повечето къщи имаха тесен дълъг заден двор, който стигаше до брега. Както повечето рибари, и баща му имаше неголяма лодка, която вечер завързваше за собственото си дървено и вечно скърцащо пристанче. Ларсен добре помнеше миризмите на своето детство. Миризми на катран, смола, боя, сол и риба.

Като малък той обичаше да седи на татковия си пристан, да гледа големите кораби, които плаваха към Сторнеская, и да мечтае, че и той някой ден ще посети далечни градове отвъд морето. Когато стана на седем години, вече можеше сам да стига е малка лодка до отдалечения на неколкостотин метра отсрещен бряг на фиорда, там, където високият хълм Сула хвърляше сянка върху гладката водна повърхност.

— От това момче ще излезе моряк — гордо казваше баща му, докато го наблюдаваше от брега. — Не рибар като мен, а истински моряк!

Когато едрите, облечени със сиви шинели и обути в тежки ботуши, мъже, наречени германци, дойдоха в Алесунд, малкият Тор тъкмо бе навършил пет години. Но чак на седемгодишна възраст разбра какво означава войната. Беше лято и баща му го бе взел със себе си на риболов. Моторницата на татко му, заедно с цялата рибарска флотилия на градчето, навлезе навътре в открито море. Охраняваше ги германски торпеден катер. През нощта Тор се събуди от приглушени мъжки гласове. На запад разпозна силуета на английски боен кораб.

До тяхната моторница се поклащаше лодка с гребла. Пред смаяния поглед на детето баща му размести касите с херинга и изпод тях излезе млад мъж с изморен вид. Качи се на лодката и тя изчезна в тъмнината. Поредният радист от съпротивата заминаваше в Англия на обучение. Малкият Тор се закле пред баща си, че никому няма да каже за това, на което бе станал свидетел. Седмица по-късно в Алесунд се чуха изстрели. Майка му шепнешком му каза да се моли за спасението на душата на убития директор на училището.

Когато стана на четиринайсет години, Тор започна да расте толкова бързо, че майка му не смогваше да му отпуска дрехите. По това време той стана запален радиолюбител и две години по-късно сам си направи приемател и предавател. Баща му гледаше устройството с удивление. По Коледа на 1951 година шестнайсетгодишният Тор улови сигнал „SOS“, излъчван от кораба „Флаинг Ентърпрайз“, който се бореше с бурята, силно наклонен от изместения си товар.

В продължение на шестнайсет дни целият свят и младежът от малкото норвежко градче следяха със затаен дъх одисеята на „Флаинг Ентърпрайз“ и слушаха по ефира как американският капитан от датски произход Кнут Карлсен отказва да напусне потъващия си кораб и се опитва да го придвижи на изток, към брега на Южна Англия. В таванското помещение Тор седеше часове наред със слушалки на ушите, гледаше през прозорчето към необятния океан и стискаше палци на смелия капитан. На десети януари 1952 година „Флаинг Ентърпрайз“ потъна само на петдесет и седем мили от пристанище Фалмут.

Тор Ларсен чу как корабът потъна и разбра от разговорите в ефира, че капитанът е спасен. После свали слушалките и слезе долу при родителите си.

— Реших какъв искам да стана — заяви им той. — Капитан далечно плаване.

След месец той постъпи в търговския флот.

Самолетът се приземи и спря пред малкото китно летище, до което имаше красиво езерце с диви гъски. Пред сградата чакаха съпругата на Ларсен Лиза, шестнайсетгодишната му дъщеря Кристина и четиринайсетгодишният му син Курт. Докато пътуваха с колата към пристана на ферибота, децата не спряха да дърдорят. Продължиха да чуруликат от задната седалка и през целия път до голямата къща на семейство Ларсен в престижния квартал Богнесет.

Тор бе щастлив, че отново е в къщи. Възнамеряваше да вземе Курт на риболов из фиорда Боргунд. Там, където неговият баща го бе водил навремето. Щяха да обиколят с малката яхта красивите, покрити със зеленина острови в залива и да се порадват на последните дни на лятото. Господин Венерстрьом му бе дал три седмици отпуск, след което Тор трябваше да замине за Япония и през февруари да застане на мостика на най-големия кораб в света. Доста път бе изминал потомъкът на викингите Тор Ларсен от схлупената дървена къщурка в Бухолмен до капитанството на супертанкера. Но Алесунд завинаги щеше да си остане негов дом.

През нощта на двадесет и трети септември един самолет „Груман Гълфстрийм“ с опознавателни знаци на голяма частна корпорация излетя от военновъздушната база „Андрюс“ и взе курс през Атлантика към летище „Шанън“ в Ирландия. Самолетът бе снабден с допълнителни резервоари, за да не се налага да зарежда гориво по пътя. Пред ирландските авиодиспечери полетът бе обявен като частен чартър. Когато „Гълфстрийм“ кацна на летище „Шанън“, той бе насочен да изрулира встрани от международния терминал. Моторите заглъхнаха и самолетът бе обкръжен от пет черни лимузини със спуснати перденца.

На пистата американският посланик в Ирландия посрещна държавния секретар Дейвид Лорънс и шестимата му придружители. Групата се качи на лимузините, които тихо се измъкнаха през един страничен портал и се отправиха на североизток към областта Мийт.

Същата нощ един „Ту 134“ на „Аерофлот“ дозареди гориво в източноберлинското летище „Шьонефелд“, прелетя над Западна Германия, над страните от Бенелюкса и над Англия. Когато самолетът напусна въздушното пространство на Уелс, британските авиодиспечери предадоха полета със съветската търговска делегация на ирландските си колеги. В Ирландия полетът бе поет от военните диспечери и след два часа самолетът с „делегацията“ кацна в базата на ирландските ВВС „Балдонел“ край Дъблин.

Съветската машина паркира между два хангара, далеч от главната сграда на военното летище. Посрещнаха я съветският посланик, един ирландски заместник-министър на външните работи и шест лимузини. Външният министър Риков и екипът му се качиха в автомобилите, които незабавно напуснаха базата.

Високо над брега на река Бойн, недалеч от градчето Слейн, сред изключително красивата природа на областта Мийт се издига замъкът Слейк на графовете Конингам. Ирландското правителство бе помолило младия граф да прекара заедно с очарователната си съпруга една седмица на държавни разноски в един луксозен хотел и да предостави замъка си на властите. Той се бе съгласил. Ресторантът, разположен в едно от крилата на замъка, бе затворен уж поради ремонт. Персоналът бе пуснат в едноседмичен отпуск. Замъкът бе обкръжен от ирландски полицаи, облечени в цивилни дрехи. Двете кавалкади от лимузини влязоха в двора на замъка през страничния му вход. Местните жители бяха достатъчно дискретни да не забележат всичко това.

Двамата държавници седнаха да закусят пред мраморната камина в старинната трапезария.

— Радвам се да те видя отново, Дмитрий — каза Дейвид Лорънс.

Риков му се усмихна топло. После огледа сребърните сервизи, подарени от Джордж IV, и портретите на графовете Конингам.

— Добре си живеете вие, капиталистите — каза той.

Лорънс избухна в смях.

— Де да живеех в такъв замък!

В единадесет часа двамата мъже, придружени всеки от своите помощници, седнаха да преговарят в красивата, овална, готическа библиотека, проектирана от известния архитект и декоратор Джонстън. Бяха приключили с любезностите.

— Господин външен министър — започна Лорънс, — всеки от нас си има свои проблеми. Надпреварата във въоръжаването между нашите две страни ни тревожи повече от всичко друго. Вие пък си имате грижи с реколтата. Надявам се да намерим начин взаимно да си помогнем.

— Аз също, господин държавен секретар — предпазливо му отвърна Риков. — Какво по-точно имате предвид?

От Атина до Истанбул има само един директен полет седмично. Всеки вторник по това трасе лети „Сабена“. Самолетът излита от летище „Еленикон“ в четиринадесет часа и каца в Истанбул в шестнадесет и четиридесет и пет. На двадесет и осми септември, вторник, Мирослав Камински се качи на него, за да купи в Турция кожени якета за черния пазар в Одеса.

Същия следобед в Овалния кабинет държавният секретар Лорънс завърши доклада си пред работната група към Съвета за национална сигурност.

— Господин президент, господа, мисля, че постигнахме целта си. Стига Максим Рудин да се удържи на поста си и да осигури съгласието на повечето членове на Политбюро. С Риков се разбрахме всяка от двете страни да изпрати по два екипа, които да възобновят преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия. Предлагаме това да стане пак в Ирландия. Ирландското правителство се съгласи да осигури подходяща зала и място, където да се настанят делегациите. Чакат само потвърждение от нас и от руснаците. Едната двойка екипи ще преговаря за ограничения на оръжията. И което е най-важно: Дмитрий Риков даде съгласие разговорите да се разпрострат върху термоядрените, стратегическите, космическите и тактическите оръжия, както и върху конвенционалните средства. Съгласи се преговорите да включват и прилагането на инспекции на място!

Сред останалите седем мъже се разнесе шепот на изненада и одобрение.

На нито една от досегашните американо-съветски срещи по проблемите на разоръжаването не бе обсъждан такъв широк кръг проблеми. Ако във всички тези области се постигнеше разбирателство, преговорите биха могли да завършат с подписване на мирен договор!

— За тези преговори ще узнае светът. Журналистите ще получават редовно бюлетини за развитието им — продължи Лорънс. — Успоредно с тях, тайно, другите два екипа ще преговарят за това, да продадем на СССР петдесет и пет милиона тона зърно, технологични линии за производство на потребителски стоки, компютри и технологии за нефтодобивната промишленост. Цената на зърното тепърва ще се договаря, но поех ангажимент, ако всичко върви добре, тя да е по-ниска от средната на световните пазари. Между преговарящите за оръжията и за зърното непрекъснато ще се поддържа връзка. Щом руснаците направят отстъпка в разоръжаването, ние ще правим отстъпка и в количествата стоки.

— За кога с запланувано началото на преговорите? — попита Поклевски.

— Доста ще се изненадате! — рече Лорънс. — Знаете, че руснаците обикновено действат бавно. А сега явно времето ги притиска. Искат да започнем преговорите след две седмици.

— Господи! Няма да успеем да се подготвим дотогава! — възкликна министърът на отбраната.

— Трябва да успеем! — отсече президентът. — Никога няма да имаме друг такъв шанс. Освен това екипите ни от предния кръг на преговорите САЛТ са сформирани и подготвени. Бързо трябва да изберем подходящи специалисти от министерствата на земеделието и на търговията за втората маса на преговорите, на която ще се обсъжда продажбата на зърно и технологии. Господа, незабавно се заемете с тази задача!

На следващия ден Максим Рудин не представи нещата по същия начин пред Политбюро.

— Хванаха се на въдицата — каза той, когато всички насядаха около голямата маса. — Щом те отстъпят по въпроса за зърното и за технологиите в едната зала за преговори, ние ще направим минимална отстъпка в другата заседателна зала. Ще получим нужната ни пшеница, другари! Ще нахраним народа, без това да ни струва почти нищо. В края на краищата американците никога досега не са успявали да ни надхитрят на масата за преговори!

Разнесе се одобрителен шепот.

— Какви отстъпки ще направим? — изсъска Вишнаев. — И с колко те ще отдалечат повсеместната победа на марксизма-ленинизма?

— Отговорът на първия въпрос ще научим чак когато започнем преговорите — отвърна му Рудин. — А що се отнася до втория, сигурен съм, че гладът при всички случаи ще забави развитието на нашето общество. Искам да изясня две неща, преди да решим дали да преговаряме или не. Първо: Политбюро ще е непрестанно в течение на преговорите. Ако видим, че американците искат прекалено много за зърното си, ще преминем към плана на другаря Вишнаев за война през пролетта. Второ: след като веднъж получим зърното, не е необходимо повече да спазваме поетите от нас ангажименти.

Неколцина от присъстващите се усмихнаха доволно. Такава политика прилягаше повече на членовете на Политбюро. С подобни хитрости те бяха успели да превърнат договора от Хелзинки във фарс.

— Добре — каза Вишнаев. — Но мисля, че трябва поне да очертаем точно пълномощията на нашата делегация.

— Нямам възражения по този въпрос — рече Рудин.

Заседанието продължи още час и половина. Членовете на Политбюро обсъдиха въпроса детайлно. Накрая отново със седем срещу шест гласа Рудин прокара решението за преговори.

Беше последният ден на септември. Ендрю Дрейк стоеше в сянката на един пристанищен кран и гледаше „Санадрия“. На борда й имаше машини, предназначени за Одеса, които приличаха на огромни прахосмукачки. Те служеха за изсмукване на зърно от трюмовете на корабите и изсипването му направо в чакащите на кея камиони или контейнери. „Съветският съюз явно обновява своя парк от машини за пристанищно разтоварване“ — помисли си Дрейк, без да подозира причината за това. Освен това „Санадрия“ караше мотокари за Истанбул и селскостопански машини за Варна. Товарът й представляваше част от една голяма доставка, пристигнала от Америка в Пирея.

Дрейк видя как помощник-корабният агент се ръкува за довиждане с капитан Танос и слиза от кораба. Танос огледа пристана и забеляза фигурата на англичанина, който, преметнал чанта през рамо и с куфар в ръка, бързаше към него.

Когато се качи на борда, Дрейк връчи на капитана паспорта и удостоверението си за ваксинации. После в капитанската каюта подписа, че е запознат с правилника на кораба и с това стана член на екипажа. Малко преди гръцкият митничар да се качи на борда, Танос добави името на Дрейк в списъка на моряците. След това капитанът и държавният служител, както винаги, седнаха да пийнат по едно.

— Имам един нов член на екипажа — каза Танос уж между другото.

Митничарят хвърли едно око на купчината паспорти и моряшки книжки. Повечето бяха гръцки, но имаше и шест от други държави. Британският паспорт на Дрейк се открояваше сред тях. Митничарят го прелисти. Измежду страниците изпадна петдесетдоларова банкнота.

— Безработен — добави Танос. — Иска да стигне до Турция, а оттам — в Близкия изток. Предполагам, че нашите гранични власти ще са доволни да се отърват от него.

Пет минути по-късно капитанът прибра паспортите на екипажа в една дървена кутия, митничарят подписа и подпечата корабните документи и си отиде. Свечеряваше се, когато „Санадрия“ се оттласна от кея и пое на юг, за да завие по-късно на североизток към Дарданелите.

Под палубата екипажът се събра около мазната маса в общото помещение. Един негов член се надяваше никой да не погледне под дюшека му, където бе скрита пушката „Сако“. В Москва човекът, който трябваше да бъде убит, тъкмо сядаше да вечеря на маса, отрупана с разкошни ястия.

(обратно)

7.

Докато важни държавни служители в Москва и във Вашингтон трескаво подготвяха срещата в Ирландия, старото корито „Санадрия“ бавно пърпореше на североизток към Дарданелите и Истанбул.

На втория ден след отплаването Дрейк гледаше как се изнизват покрай него голите хълмове на Галиполи и как проливът, разделящ европейската от азиатската част на Турция, се разширява и се превръща в Мраморно море. Капитан Танос познаваше тези води по-добре от дворчето на къщичката си в Хиос и уверено водеше кораба напред. Два съветски кръстосвача минаха покрай „Санадрия“ на път за Средиземно море, където щяха да следят маневрите на Шести американски флот. Малко след залез слънце в далечината заблещукаха светлините на Истанбул и на моста Галата, който минава над Босфора. „Санадрия“ пусна котва, за да пренощува, и на сутринта влезе в пристанището на Истанбул.

Докато разтоварваха мотокарите, Ендрю Дрейк взе паспорта си от капитана и слезе на брега. Срещна се с Мирослав Камински на уреченото място и взе от него голям пакет с кожени якета. Когато се върна на борда, капитан Танос повдигна едната си вежда.

— Добре ще издокараш приятелката си с толкова якета — отбеляза той.

Дрейк поклати глава и се усмихна.

— Другите моряци ми казаха, че мога да продам тези якета много изгодно в Одеса — обясни англичанинът.

Капитанът не се учуди. Знаеше, че поне половината от екипажа му ще се върне на борда с подобни пакети. Одеските прекупвачи плащаха петорна цена за кожените якета и за дънките.

Тридесет часа по-късно „Санадрия“ мина през Босфора, остави Златния рог зад кърмата си и се насочи към Варна, където трябваше да разтовари трактори.

На запад от Дъблин се простира областта Килдеър, в която е разположено малкото задрямало градче Селбридж. В неговите покрайнини се издига най-голямата и красива ирландска постройка в паладиански стил: имението Касълтаун Хауз. Ирландското правителство бе предложило на американския и на съветския посланик преговорите за разоръжаването да се водят именно тук. Двамата дипломати дадоха съгласието си.

Фасадата на Касълтаун Хауз е широка четиридесет и два метра. Освен основната сграда има две странични крила. Едно за кухненския персонал и друго за конюшните, в което щяха да се разположат съветските телохранители.

В основната сграда щяха да се провеждат преговорите и да живеят дипломатите. Само двамата ръководители на делегациите, заедно с най-близките си сътрудници, щяха всяка вечер да се прибират съответно в американското и в съветското посолство, за да уведомяват по шифровата връзка ръководителите на двете суперсили за развоя на преговорите.

Този път нищо не бе скрито от очите на журналистите, с изключение на успоредните преговори за зърното. Дейвид Лорънс и Дмитрий Риков пристигнаха в Дъблин, където бяха посрещнати тържествено от ирландския президент и ирландския министър-председател. След като се ръкуваха дълго пред телевизионните камери и фотоапаратите, двамата външни министри заминаха за Касълтаун.

На осми октомври по обяд Лорънс, Риков и двайсетината им сътрудници влязоха в украсената със старинни сервизи и статуетки от уеджуудски порцелан четиридесетметрова „Дълга зала“. В центъра й бе разположена голяма грегорианска маса с лъскава повърхност. От двете й страни насядаха американската и съветската делегация. Двамата министри бяха придружени от военни специалисти, от експерти в областта на ядрените технологии, ракетите, конвенционалните и ядрените оръжия.

Присъствието на двамата държавници беше чисто формално. След като откриеха конференцията и съгласуваха дневния ред, те щяха да отлетят в страните си и да оставят същинските преговори в ръцете на ръководителите на делегациите: професор Иван Иванович Соколов от руска страна и бившия помощник-министър на отбраната Едуин Дж. Кембъл от американска.

В останалите помещения на същия етаж се бяха настанили стенографите, машинописките и техническият персонал.

Един етаж по-долу, в приземието, в официалната трапезария на Касълтаун при спуснати завеси, които предпазваха присъстващите от ярките лъчи на есенното слънце, без много шум започнаха другите преговори. Делегациите тук се състояха предимно от специалисти по зърнените култури, нефтената промишленост и компютърните технологии.

На горния етаж Дмитрий Риков и Дейвид Лорънс прочетоха кратки приветствени слова, в които изразиха надежда, че настоящите преговори ще допринесат за решаването на проблемите на поставения под ядрена заплаха свят. След което се състоя тържествен обяд.

Преди да отлети за Москва, Риков привика професор Соколов, за да му даде последни указания.

— Другарю Соколов, знаеш в какво положение се намираме — каза министърът на своя подчинен. — Честно казано, то съвсем не е розово. Американците ще се опитат да извлекат максимална полза от своето преимущество. Ти трябва да се бориш, за да направим минимални отстъпки. Пшеницата ни е необходима. Но преди да склониш на каквато и да е отстъпка в областта на разоръжаването и на военното ни присъствие в Източна Европа, ще докладваш в Москва. Членовете на Политбюро настояват всяка стъпка в тази деликатна област да се съгласува с тях.

Риков не спомена, че от състоянието на „тази деликатна област“ зависи успехът на едно евентуално военно настъпление към Западна Европа. Това, че положението на Максим Рудин се крепи на косъм, също не бе известно на професор Соколов.

В друг кабинет, разположен в отсрещния край на сградата и проверен за наличието на микрофони, също както този на Риков, Лорънс инструктираше Едуин Кембъл.

— Всичко е в твои ръце, Ед. Тук нещата не са поставени като в Женева. Руснаците нямат време и не ще протакат, както друг път. Най-късно до шест месеца трябва да подпишат договор с нас, иначе ще останат без пшеница. Соколов ще се бори с нокти и зъби да направи колкото може по-малко отстъпки. Знаем, че е длъжен да съгласува всеки свой ход с Москва, но Москва ще трябва да решава бързо. Накрая бих искал да ти кажа още нещо. Не бива да притискаме прекалено много Максим Рудин, защото рискуваме да бъде свален. Но, от друга страна, ако не получи пшеницата също ще падне от власт. Трябва да намерим точния баланс: да извоюваме максимални отстъпки в областта на разоръжаването, без да предизвикаме бунт в Политбюро.

Кембъл си свали очилата и разтри гърбицата на носа си. В продължение на четири години той бе ръководил американската делегация на безплодните женевски преговори и не бе новак в дипломатическата борба с руснаците.

— Всичко това звучи добре, Дейвид, но нали ги знаеш руснаците колко са потайни. Ще е доста трудно да разбера кои наши искания биха били неприемливи за тях. Много би ми помогнало, ако знаех точния предел, до който мога да ги притискам.

Дейвид Лорънс отвори дипломатическото си куфарче, извади от него някакви листа и ги подаде на Кембъл.

— Какво е това? — попита го Кембъл.

— Преди единадесет дена в Москва членовете на Политбюро са упълномощили Максим Рудин и Дмитрий Риков да започнат настоящите преговори. Но до решението се е стигнало след много оспорвано гласуване. Седем гласа „за“ и шест „против“. Почти половината от състава на Политбюро иска да провали преговорите и да свали Рудин. На същото заседание Политбюро е очертало точните параметри на пълномощията на Соколов, както и на правото на Рудин да взема самостоятелни решения по преговорите. Ако ние ги принудим да надвишат своите пълномощия, Рудин ще бъде свален, което би ни поставило в много трудно положение.

— А тези листа какви са? — повтори въпроса си Кембъл.

— Снощи ги получих от Лондон — отвърна му Лорънс. — Това е точен препис от стенограмата на това заседание на Политбюро.

Кембъл го зяпна смаян.

— Господи! — възкликна той. — Щом разполагаме с такава информация, можем да диктуваме каквито условия поискаме!

— Не е точно така — възрази държавният секретар. — Трябва да постигнем максималното, без да застрашим мнозинството на умерената фракция в Политбюро.

Посещението на британската министър-председателка и външният й министър във Вашингтон бе определено от пресата като „неофициално“. Привидната цел на визитата бе обръщението на първата жена-премиер на Великобритания към голяма конференция на Съюза на англоговорящите държави. Всъщност по-важна бе срещата й с президента на Съединените американски щати.

В Овалния кабинет Бил Матюс, с помощта на своя съветник по националната сигурност Станислав Поклевски и на държавния си секретар Дейвид Лорънс, запозна детайлно британските гости с обнадеждаващото начало на преговорите в Касълтаун. Президентът им каза, че дневният ред е бил приет без обичайните протакания и разногласия. Били очертани три групи въпроси за обсъждане, като при това руснаците не се заяждали, както винаги досега, за всяка запетайка.

Матюс изрази надежда, че най-сетне ще бъде постигнато значително ограничаване на ядрените оръжия и намаляване на числеността на войските, струпани от двете страни на Желязната завеса по цялото протежение на Европа от Балтийско до Егейско море.

В края на срещата той стигна и до най-същественото:

— Госпожо министър-председател, за нас е изключително важно да продължим да получаваме информация за намеренията на съветското ръководство. Без нея преговорите може да се провалят.

— Имате предвид „Славея“ ли? — попита министър-председателката на Великобритания.

— Да, госпожо — отвърна й Матюс. — Той е незаменим и много бихме искали да продължи да действа.

— Разбирам ви, господин президент — спокойно му отговори премиерката, — но доколкото знам, операцията е доста рискована. Твърде много уважавам сър Найджъл Ървин, за да си позволя да се бъркам в работата му, а още повече — да му налагам каквото и да е. Но ще направя по въпроса, каквото мога.

Чак когато свърши церемонията по изпращането пред официалния вход на Белия дом и журналистите се разотидоха Станислав Поклевски даде воля на негодуванието си.

— Операцията била рискована! Какво означава съдбата на един руски агент в сравнение с касълтаунските преговори?! — рече той.

— Прав си — отвърна му президентът, — но според Боб Бенсън, ако „Славея“ бъде разкрит, хората от Политбюро ще разберат какво ни е съобщил и ще прекратят участието си в преговорите. На „Славея“ или трябва да му бъде затворена устата или да бъде изтеглен от СССР. Но не и преди да сме подписали договор с руснаците! А дотогава може да минат шест месеца!

Същата вечер, докато слънцето още ярко светеше във Вашингтон, в Одеса вече се стъмваше. „Санадрия“ пусна котва. Дрънченето на котвената верига стихна и корабът потъна в тишина, нарушена само от едва доловимото бръмчене на генераторите в машинното отделение и от свистенето на изпусната пара. Ендрю Дрейк се облегна на перилата и се загледа в пробуждащите се светлини на града.

На запад от кораба, в северния край на пристанището, се намираше танкерният пристан, заграден с телена ограда. На юг се виждаше големият вълнолом. На петнайсет километра зад него се намира блатистото устие на Днестър. Оттам преди пет месеца Мирослав Камински бе откраднал лодката и бе предприел отчаяното си бягство към свободата. Благодарение на него сега Андрий Драч се бе завърнал в страната на своите предци. Но този път той бе дошъл въоръжен.

Бреговите власти уведомиха капитан Танос, че на сутринта ще му бъде определено място за акостиране в пристанището. На борда се качиха митничар и санитарен контрольор, които, без да извършват никакви проверки, се затвориха за час в каютата на капитана, който бе запазил за случая бутилка специално уиски. Когато видя, че руснаците си отиват, Дрейк се почуди дали Танос не го е издал. Нямаше нищо по-лесно от това. Щом Дрейк стъпеше на брега, щяха да го арестуват, а гръкът щеше да си отплава с петте хиляди долара.

„Всичко зависи от това дали Танос е повярвал на историята с годеницата — помисли си Дрейк. — Ако е повярвал, няма причина да ме предава на тукашните власти, защото не се каня да извърша някакво голямо нарушение.“

Почти всички моряци от екипажа се занимаваха с контрабанда. Дали ще внесеш нелегално няколко якета или долари, уж предназначени за годеницата ти — един и същ параграф нарушаваш. А ако капитанът бе разбрал за пушката и пистолетите, по-лесно би било да ги изхвърли в морето и когато корабът се върне в Пирея, да изрита Дрейк на брега.

Въпреки тези разсъждения Дрейк не спа цяла нощ от притеснение. Не можа и да хапне нищо.

Малко преди разсъмване на борда се качи лоцманът. „Санадрия“ вдигна котва и бавно потегли между вълноломите към определения й пристан. Дрейк беше чувал, че обикновено в Одеса дълго се чака, докато се освободи място и те пуснат в пристанището. „Навярно машините за разтоварване на зърно доста им трябват“ — помисли си той. Не подозираше колко е прав. Щом пристанищните кранове се заеха с товара на „Санадрия“, капитанът пусна всички, свободни от вахта, да слязат на брега.

По време на пътуването Дрейк се бе сприятелил с корабния дърводелец, грък на средна възраст, който бе посещавал Ливърпул и много искаше да се упражнява в употребата на двайсетината английски думи, които знаеше. Щом срещнеше Дрейк някъде по палубата, той ентусиазирано започваше да ги повтаря всичките. В отговор англичанинът неизменно кимаше насърчително. Ендрю успя да обясни на дърводелеца, че има приятелка в Одеса и че й носи подаръци. Константин одобри постъпката му. Заедно с още десетина моряци двамата слязоха по трапа и тръгнаха към портала на пристанището. Дрейк бе облякъл едно от най-хубавите си кожени якета, въпреки че времето бе топло. Константин носеше сак, пълен с бутилки шотландско уиски.

Целият район на одеското пристанище е опасан с висока телена ограда, осветена от прожектори. Денем главният портал е отворен. Прегражда го само една лека бариера на червени и бели ивици, която спира камионите и колите. До нея пазят двама въоръжени милиционери и митничар.

До входа за превозни средства има дълга тясна барака. Едната й врата е към пристанището, а от другата се излиза в града. Групата от „Санадрия“ влезе в бараката. Водеше ги Константин. Вътре имаше дълго гише, зад което стояха един митничар, един от граничния контрол и милиционер. И тримата изглеждаха безкрайно отегчени. Константин отиде при митничаря и тръсна сака си на тезгяха. Служителят го отвори и извади бутилка уиски. Константин с жест му показа, че тя е подарък за него. Митничарят се усмихна почти приятелски и я прибра под плота.

После Константин сложи косматата си лапа на рамото на Дрейк.

— Друг! — каза той и се ухили лъчезарно.

Митничарят кимна, с което показа, че е разбрал: новият е приятел на дърводелеца и заслужава подобаващо отношение. Дрейк също се усмихна глупаво. После направи крачка назад и огледа митничаря така както продавачите в магазините за облекло оглеждат клиентите. Когато свърши с първата част от представлението, англичанинът си съблече якето и го подаде на държавния служител, като се опита да му обясни със знаци, че двамата са горе-долу един ръст. Митничарят не си игра да го мери. Якето струваше колкото месечната му заплата. Той само се усмихна, прибра и него отдолу и махна на цялата група да минава. Служителят от ГКПП и милиционерът не се учудиха на сценката. И за тях имаше бутилка уиски. Моряците оставиха на плота своите моряшки книжки или паспорти и вместо тях получиха по един временен пропуск за влизане в града. След няколко минути екипажът на „Санадрия“ се изниза от другия край на бараката.

Срещата на Дрейк беше в едно кафене близо до пристанището, недалеч от паметника на Пушкин. Това беше стар квартал с малки павирани улички, които пълзяха нагоре от брега към центъра на Одеса.

Дрейк се отдели от групата моряци, уж за да се срещне с приятелката си. След трийсетина минути лутане той откри заведението. Малко след обяд дойде Лев Мишкин. Той се държеше предпазливо. Седна на една свободна маса и с нищо не показа, че познава Дрейк. Изпи си кафето, стана и излезе на улицата. Дрейк го последва. Чак когато стигнаха широкия булевард „Приморски“, двамата тръгнаха един до друг. Говориха по пътя.

Дрейк предложи същата вечер да мушне двата пистолета в колана си, прибора за нощно виждане да сложи в сак заедно с две бутилки уиски и така да мине през бараката. За да не се виждат пистолетите, той възнамеряваше да си облече друго яке и да го закопчае уж заради вечерния хлад. Мишкин и неговият приятел Давид Лазарев трябваше да чакат Дрейк до паметника на Пушкин, за да приемат оръжията.

Малко след осем часа вечерта Дрейк мина без проблеми граничната и митническата проверка. Махна приятелски на митничаря, той му кимна, каза нещо на колегата си, който взе паспорта на Дрейк, даде му пропуск и това беше всичко.

Дрейк се спря в краката на Пушкин и се загледа във вдигнатата към звездите глава на поета, когато измежду чинарите се появиха две фигури.

— Имаше ли някакви проблеми? — попита го Лазарев.

— Не — отговори Дрейк.

— Хайде да действаме — рече Мишкин.

Двамата евреи носеха малки куфарчета, с каквито ходят повечето мъже в Съветския съюз. Те далеч не са „дипломатически“, тъй като в тях не се носят документи. Тези куфарчета всъщност са мъжки вариант на така наречената „авоська“, което в свободен превод означава: пазарска чанта, която една жена винаги трябва да носи в джоба си, защото може ненадейно да види дефицитна стока, преди още опашката за нея да е станала прекалено голяма. Мишкин взе оптическия прибор и го сложи в своето куфарче, което бе по-голямо. Лазарев прибра пистолетите, резервните им пълнители и кутията с патрони за пушката.

— Корабът ми отплава утре вечер — каза Дрейк. — Ще трябва да изнеса пушката сутринта.

— По дяволите! — рече Мишкин. — На дневна светлина е много опасно! Давид, ти познаваш по-добре района на пристанището. Къде да стане предаването?

Лазарев се замисли.

— Има една малка уличка между двете работилници за ремонт на кранове — каза той и описа местонахождението на работилниците.

— Уличката е къса и единият й край е задънен от калкана на трета сграда. Отвореният й край гледа към морето. Ти ще влезеш оттам точно в единадесет часа. Аз ще тръгна срещу теб. Ако има други минувачи, ще ме подминеш, ще свиеш зад ъгъла на работилницата, ще я обиколиш и пак ще опитаме. Когато се убедим, че никой не ни гледа, ще взема от теб пушката.

— В какво ще я носиш? — попита Мишкин.

— Ще я увия в едно кожено яке и ще го мушна в сака. Разглобена на части, тя е не по-дълга от седемдесет сантиметра.

— Да изчезваме! — рече Лазарев. — Идва някой!

Когато Дрейк се върна в пристанището, на смяна бе непознат митничар, който провери багажа и джобовете му, но не откри нищо нередно. На следващата сутрин Дрейк помоли капитана да го пусне извънредно на брега, за да се видел още веднъж с годеницата си. Танос го освободи от задълженията му на борда и му разреши да отиде в града. В бараката митничарят, който явно бе в лошо настроение, неочаквано накара Дрейк да си обърне джобовете. Англичанинът остави сака си на пода и се подчини. Митничарят насочи обвиняващо пръст към Дрейк и конфискува четирите десетдоларови банкноти, които изпаднаха от джоба на панталона му. Сакът не предизвика интерес у властите. Очевидно кожените якета бяха допустима контрабанда, а доларите — не.

Уличката беше пуста. Само Мишкин и Лазарев идваха от другия й край. Мишкин гледаше бдително дали някой няма да се появи зад гърба на Дрейк. Когато тримата се разминаваха, той каза: „Хайде!“ и Дрейк прехвърли сака на рамото на Лазарев.

— Успех! — пожела им англо-украинецът. — Ще се видим в Израел.

Сър Найджъл Ървин членуваше в три клуба в лондонския Уест Енд, но за вечерята с Бари Фърндейл и Адам Мънроу той избра „Брукс“. По стара традиция оставиха служебните въпроси за накрая. Когато привършиха с яденето, тримата излязоха от салона за хранене и се разположиха в пушалнята. Сър Найджъл предварително бе запазил любимия си кът с четирите огромни кожени кресла, разположени до прозореца, който гледаше към улица „Сейнт Джеймс“. Мънроу си поръча коняк и вода, а Фърндейл и сър Найджъл — бутилка отлежал портвайн. Докато тримата си палеха пурите, се възцари тишина. От стените ги гледаха „Дилетантите“ — група лондонски бонвивани от осемнадесети век.

— И така, Адам, какво те тревожи? — най-сетне проговори сър Найджъл.

Мънроу стрелна с поглед съседната маса, където седяха и разговаряха двама високопоставени държавни чиновници. Ако проявяха любопитство, те биха могли да чуят разговора на разузнавачите. Сър Найджъл забеляза погледа.

— Освен ако не се разкрещим, никой няма да ни чуе — спокойно констатира той. — Джентълмените никога не подслушват чужди разговори.

Мънроу обмисли това твърдение.

— Но ние го правим — заключи той.

— Това е друго — каза Фърндейл. — На нас работата ни е такава.

— Добре — примири се Мънроу. — Искам да измъкна „Славея“.

Сър Найджъл се загледа във върха на пурата си.

— Така ли? Има ли някаква конкретна причина за това? — попита той.

— От една страна, напрежението — отговори му Мънроу. — Той е заменил откраднатата магнетофонна лента с празна. Вероятността някой да установи липсата го изнервя. Освен това непрекъснато нараства опасността той да бъде разкрит. Всеки път, когато „Славея“ взема и изнася стенограма от поредното заседание, рискът се увеличава. Знаем, че Максим Рудин се бори да остане на власт. Ако „Славея“ прояви невнимание или дори ако извади лош късмет, ще го хванат и ще използват разкриването му във вътрешните си борби.

— Адам, той е поел този риск, когато ни се е предложил — каза Фърндейл. — Всеки агент може да бъде разкрит. Пенковски също го хванаха.

— Точно това имам предвид — продължи Мънроу. — Когато бе разкрит, Пенковски вече бе изчерпал информационните си възможности. Кубинската криза бе свършила. Руснаците нямаше как да поправят нанесените им от Пенковски щети.

— Тъкмо затова ми се струва напълно логично да оставим „Славея“ да действа — рече сър Найджъл. — Той може да ни свърши още доста работа.

— Напротив — възрази Мънроу. — Ако извадим „Славея“ от играта, хората от Кремъл никога не ще узнаят какво точно ни е предал агентът. А ако го заловят, ще го принудят да си каже всичко и това ще свали Рудин от власт. Мисля, че точно сега Западът не би приветствал падането на Рудин.

— Така е — съгласи се сър Найджъл. — Разбирам твоята загриженост. И двете възможности са рисковани. Ако си приберем „Славея“, КГБ ще проведе подробно разследване и вероятно ще открие липсващата магнетофонна лента. В резултат на това е твърде възможно руснаците да предположат, че е изтекла дори повече информация, отколкото в действителност. Ако пък го заловят, става още по-лошо. Той ще си признае какво ни е дал и ще свалят Рудин. Е, вярно, че и Вишнаев може би ще изпадне в немилост, но във всеки случай касълтаунските преговори ще бъдат прекратени. Съществува и трети вариант: да оставим „Славея“ да действа само до края на преговорите. След това войнолюбивата фракция в Политбюро вече няма да е опасна. Мисля, че това решение е най-разумно.

— Искам да го приберем — упорстваше Мънроу. — Или поне да го замразим. Нека му наредим да спре да придобива информация за известно време.

— Аз пък смятам, че трябва да продължи да действа най-малкото до края на касълтаунските преговори — намеси се Фърндейл.

Сър Найджъл обмисли двете предложения.

— Днес следобед бях при министър-председателката — най-сетне каза той. — Тя настоятелно ме помоли от свое име и от името на американския президент да обезпеча и занапред получаването на информация от „Славея“. Не мога да не изпълня молбата й. Ако руснаците вече бяха надушили нещо и на „Славея“ му гореше под опашката… тогава естествено веднага бих го измъкнал. Но в момента не го грози никаква непосредствена опасност. Американците смятат информацията му за жизненоважна. Искат „Славея“ поне до Нова година да продължи предварително да ги осветлява за позицията на руснаците на преговорите. Знаете ли какво ще направим? Бари, ти подготви план за извеждане на „Славея“, който да може да бъде приложен светкавично. Адам, ако стане напечено, веднага ще го измъкнем. Но засега по-важни са преговорите и намеренията на групата на Вишнаев. До края на преговорите най-много още три-четири пъти ще се наложи „Славея“ да ни предаде информация. Руснаците не могат да протакат вечно. Най-късно до февруари-март всичко ще се реши. След това, Адам, ще приберем „Славея“ на Запад. Сигурен съм, че американците щедро ще го възнаградят за усилията му.

Вечерята в кремълския апартамент на Максим Рудин бе наистина в много тесен кръг. Болезнено предпазливите съветски управници не вярват на приказки за джентълмени, които не подслушват чужди разговори. В жилището бяха само Рудин, двамата му гости и безмълвният Миша. Генералният секретар се настани в любимия си фотьойл в кабинета и покани с жест Иваненко и Петров да седнат срещу него.

— Какво мислиш за днешното заседание? — попита Рудин и вдигна поглед към Петров.

Организационният секретар на КПСС вдигна рамене.

— Засега държим фронта — каза той. — Докладът на Риков за хода на преговорите беше много умело написан. Но ни предстои да направим още доста сериозни отстъпки, за да получим пшеницата. А Вишнаев не се е отказал от военния вариант.

Рудин изръмжа:

— Вишнаев иска да седне на моето място. Това е единствената му цел. Керенски иска война. Мерак му е да използва военната ни мощ, преди съвсем да е остарял.

— Едното не пречи на другото — обади се Иваненко. — Ако Вишнаев успее да ви катурне, той ще е задължен на маршала и няма да е в състояние да се противопостави на желанието му да реши всички проблеми на Съветския съюз от един път. Той ще позволи на Керенски да атакува напролет. Двамата ще унищожат всичко, постигнато с труда на две поколения съветски граждани.

— Какво ти докладваха вчера? — попита Рудин.

Той знаеше, че предния ден Иваненко бе привикал от чужбина двама от своите най-близки сътрудници, единият от които отговаряше за всички операции на КГБ в Африка, а другият — в Близкия изток.

— Оценката им е доста оптимистична — отвърна му Иваненко. — Капиталистите провеждат толкова немощна политика в Африка, че скоро няма да възстановят позициите си на този континент. Слава Богу, че във Вашингтон и в Лондон управляват либерали, поне в областта на външните работи. Така са се загрижили за Южноафриканската република, че изобщо не забелязват какво става в Нигерия и в Кения. И двете държави скоро ще ни паднат в ръцете. Виж, французите в Сенегал здраво си защитават интересите. А що се отнася до Близкия изток, мисля, че до три години Саудитска Арабия ще падне. Обградили сме я почти отвсякъде.

— Кога ще владеем Близкия изток?

— До няколко години. Най-късно до 1990 г. морските пътища и петролните находища ще са в нашата сфера на влияние. Пацифистките кампании, които организираме във Вашингтон и в Лондон, непрестанно се разрастват и дават резултат.

Рудин издиша тютюнев дим и загаси папиросата си в пепелника, който му подаде Миша.

— Няма да доживея да видя този триумф — каза той, — но вие двамата ще имате това щастие. До десет години Западът ще загине от недостиг на суровини, без да сме дали нито един изстрел. Длъжни сме да спрем Вишнаев, докато е време.

На четири километра югозападно от Кремъл, между два завоя на Москва-река, недалеч от стадион „Ленин“, се намира старинният манастир „Новодевичий“. Главната му порта гледа право към входа на централната „Безьозка“ — валутния магазин за хора с привилегии и за чужденци, който се намира на отсрещната страна на улицата.

В манастирските земи са разположени три езера и гробище. Гробището е достъпно за всички. Пазачът на входа му почти никога не спира хора, които носят цветя.

Адам Мънроу паркира колата си пред „Берьозка“, редом с другите автомобили, но чиито номера личеше, че принадлежат на привилегированите.

„Къде най-добре можеш да скриеш едно дърво? — казваше навремето инструкторът от разузнавателната школа, който преподаваше на курса на Мънроу. — В гората!

Къде да скрием песъчинка? На плажа. Винаги търсете естественото!“

Мънроу пресече улицата прекоси гробището с букет карамфили в ръка и намери Валентина на брега на едно от езерата. Беше краят на октомври и от степите духаше студен източен вятър. Небето бе покрито с тъмни облаци. Повърхността на водата се къдреше от поривите на вятъра.

— Поставих въпроса на началниците в Лондон — кротко й каза той. — Те смятат, че в момента е твърде рисковано да те измъкнем. Мислят, че ако сега те приберем, хората от КГБ ще открият празната лента и ще разберат каква информация си ни предала. Опасяват се, че ако това се случи, Политбюро ще изтегли делегацията си от преговорите в Ирландия и ще премине към изпълнение на плана на Вишнаев.

Валентина леко потрепери. Може би от хладния вятър, а може бе от страх при мисълта за това, какво биха могли да сторят нейните шефове. Адам я прегърна и я притисна към себе си.

— Сигурно са прави — тихо му отговори тя. — Сега Политбюро поне преговаря за храна и за мир, а не да готви война.

— Струва ми се, че групата на Рудин искрено желае да се разбере със Запада — каза Мънроу.

Валентина изсумтя с презрение.

— И те са като другите! — възрази тя. — Ако не бяха загазили, никога нямаше да седнат на масата за преговори.

— Но така или иначе са загазили — отвърна й Мънроу. — Въпросът с пшеницата трябва да се реши неотложно. Мисля, че светът все пак ще получи своя мирен договор.

— Ако това стане, значи си с струвало да върша всичко това — рече Валентина. — Не искам Саша да израсне в мизерия като мен, нито пък да живее с оръжие в ръка. А точно такова бъдеще се опитват да му отредят онези от Кремъл.

— Повярвай ми, скъпа, той ще отрасне на свобода, на Запад! — увери я Адам. — Тримата ще сме щастливи. Шефовете ми се съгласиха напролет да те изтеглят.

Тя го погледна с надежда.

— Напролет ли? О, Адам, кога ще дойде пролетта?!

— Преговорите не може да се протакат. Най-късно до април Кремъл трябва да получи зърното. Дотогава ще са изчерпани всички резерви. Когато се стигне до споразумение, дори още преди фактическото подписване на договора, двамата със Саша ще бъдете прехвърлени на Запад. А дотогава искам да рискуваш възможно най-малко. Ще ни даваш само информация със съществено значение за преговорите в Касълтаун.

— Ето, донесла съм ти нещо такова — каза Валентина и посочи чантата си, която бе преметнала през рамо. — От преди десет дена е. Има много технически термини, така че не разбрах точно за какво става дума, но е свързано с допустимото намаление на броя на подвижните установки с ракети СС-20.

Мънроу кимна.

Това са тактически ракети с ядрени бойни глави. Много са точни и са лесни за придвижване. Прикачени са върху верижни машини и са скрити под маскировъчни платнища в горите на Източна Европа.

Двадесет и четири часа по-късно материалът замина за Лондон.

Три дена преди края на месеца една възрастна жена вървеше по киевската улица „Свердлов“ към блока, в който се намираше апартаментът й. Имаше на разположение кола и шофьор, но тъй като бе израснала на село, тя пращеше от здраве и макар да минаваше седемдесетте, предпочиташе на по-къси разстояния да върви пеша. Старицата бе освободила шофьора до сутринта и към осем вечерта бе отишла на гости на своя приятелка, която живееше съвсем наблизо. Сега беше десет и тя бавно се връщаше към блока си.

Колата се появи така ненадейно, че бабичката не я забеляза. Изведнъж блеснаха фарове и изскърцаха гуми. Старицата се вцепени. Видя как я връхлита нещо, което в последния момент се отклони и я удари странично, а не фронтално. Калникът я блъсна в бедрото и тя падна в канавката.

Колата не спря, а продължи по посока на булевард „Крешчатник“. Старицата чу, че някакви минувачи се затичаха към нея, за да й помогнат.

Същата вечер Едуин Кембъл, ръководителят на американската делегация в Касълтаун, се прибра в резиденцията на посланика уморен и ядосан. Америка бе настанила своя представител в Дъблин в една много красива, модерно обзаведена вила. В нея имаше няколко апартамента за гости, а в най-хубавия от тях се бе разположил Едуин Кембъл. Той влезе във вилата, като мислеше единствено за гореща вана и за почивка.

Остави си палтото на закачалката, каза „Добър вечер“ на посланика и взе от куриера един дебел плик, който му отне жадувания сън. Но Едуин Кембъл не съжаляваше за пробудуваната нощ.

На следващия ден той зае мястото си на масата в „Дългата зала“ на Касълтаун и погледна равнодушно към професор Иван Соколов, който седеше срещу него.

Четиридесет и осем часа по-късно съветската делегация се съгласи да съкрати наполовина подвижните тактически ядрени ракети, разположени в Европа. Шест часа след това един етаж по-долу бе подписано споразумение за продажба на американски технологии за нефтодобивната промишленост по изключително ниски цени, на обща стойност двеста милиона долара.

Когато линейката я докара в „Октябрьская болница“, намираща се на улица „Карл Либкнехт“ № 39, старицата беше в безсъзнание. Отвори очи чак сутринта. Успя да обясни коя е и паникьосаните лекари бързо я преместиха в самостоятелна стая, която незабавно бе украсена с много цветя. Следобед най-добрият хирург ортопед в Киев оперира бедрото на старицата.

В Москва Иваненко вдигна телефона. Обаждаше му се неговият личен секретар.

— Ясно — каза шефът на КГБ. — Съобщи на местните власти, че тръгвам веднага. Какво? Кога ще излезе от упойката? Утре вечер? Добре, уреди заминаването ми!

Беше последната вечер на октомври. Духаше мразовит вятър. На улица „Роза Люксембург“, която минава зад болница „Октябрьская“, не се виждаха пешеходци. Две дълги черни лимузини бяха паркирани до задния вход на болницата. Иваненко бе решил да мине оттам, вместо да използва главния портал.

Малко по-надолу, на отсрещната страна на улицата, се строеше нова болнична сграда. Последните й, още недовършени етажи се подаваха над короните на дърветата, засадени в редица по тротоара. Двамата мъже, скрити зад замръзналите чували с цимент, потриваха ръце, за да не вкочанясат пръстите им, и не откъсваха погледи от лимузините, които бяха осветени само от слабата светлина на една крушка, мъждукаща над задния вход.

Мъжът, комуто бе писано да живее още седем секунди, слезе по стълбището, облечен в дълго палто с пухкава кожена яка. На ръцете си бе сложил дебели ръкавици, въпреки че трябваше да направи само няколко крачки до стоплената кола. В продължение на два часа той бе успокоявал майка си и й бе обещал, че хората му ще намерят престъпниците, както вече са намерили изоставената от тях кола.

Един от неговите подчинени изприпка напред и загаси лампата на входа. Чак когато всичко потъна в тъмнина, Иваненко пристъпи към вратата, която един от шестимата му телохранители вече бе отворил. Отвън пазеха други четирима. Шефът на КГБ излезе на тротоара. Трудно бе да го различиш сред няколкото сенки на хората от охраната му.

Той тръгна с бърза крачка към зила. Спря за секунда, докато му отворят задната врата, и умря. Куршумът мина през челото му, разтроши основата на тила му и се заби в рамото на един от телохранителите.

Плясъкът на куршума, излизащ от черепа, изстрелът и викът на полковник Евгений Кукушкин, шефа на охраната, се разнесоха в рамките на една секунда. Полковникът улови падащото тяло под мишниците и го натика в зила.

Още преди да е затворил вратата, той викна на уплашения шофьор:

— Карай! Карай!

Кукушкин сложи в скута си кървящата глава на своя шеф и трескаво заобмисля положението. Зилът полетя напред. В коя болница да откара Иваненко? Когато лимузината стигна до края на улицата, той светна лампичката на тавана й. През дългите години служба полковникът беше виждал много мъртъвци. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че шефът му не е за болница. Професионално обученият ум на Кукушкин реагира инстинктивно: „Никой не трябва да разбере!“ Немислимото се бе случило и сега най-важното бе инцидентът да бъде запазен в тайна. Трябваше да се уведомят само тези, които е нужно. Именно заради умението си да взема бързи и правилни решения Кукушкин се бе издигнал в службата. Той хвърли едно око на втората кола — чайката, с останалите телохранители, която караше след зила, и нареди на шофьора да спре в някоя тъмна уличка.

Кукушкин съблече окървавеното си палто, заповяда на телохранителите да пазят двете коли и тръгна пеша към близкото управление на милицията. Там се легитимира и поиска да го оставят сам в кабинета на началника. След петнайсетина минути успя да се свърже по специалния телефон с Кремъл.

— Трябва спешно да говоря с другаря генерален секретар! — каза той на телефонистката.

Жената знаеше, че този телефонен номер е известен само на неколцина и веднага го свърза с един от охраната на Рудин. Телохранителят закри с длан слушалката и се обади по вътрешен телефон на Рудин, който се съгласи да разговаря с Кукушкин.

— Да — изръмжа той. — Рудин е на телефона.

Полковник Кукушкин много пъти бе виждал генералния секретар отблизо, но никога не бе говорил лично с него. Въпреки това веднага позна гласа му. Преглътна, пое си дълбоко дъх и му разказа всичко.

Рудин го изслуша, зададе му два въпроса, излая няколко заповеди и затвори телефона. После се обърна към Василий Петров, който седеше до него и го гледаше с притеснение.

— Юрий Иваненко е мъртъв! — каза Рудин.

По гласа му личеше, че още не може да повярва на случилото се.

— Не е инфаркт. Застреляли са го. Някой току-що е убил председателя на КГБ! — продължи генералният секретар.

Зад прозореца часовникът на Спаската кула отби полунощ. Заспалият свят вървеше към война.

(обратно)

8.

Формално КГБ е подчинен на Министерския съвет, но всъщност той се управлява директно от Политбюро.

Ежедневната работа на КГБ, назначаването на всеки нов служител, издигането на кадри вътре в системата на сигурността — всичко това се надзирава от Политбюро посредством организационния отдел на Централния комитет на КПСС. Всяка стъпка в кариерата на всеки офицер от КГБ се следи. Личният живот на служителите също се наблюдава. В Съветския съюз и пазачите са пазени. Така тази най-голяма машина за контрол върху обществото не може да се изплъзне от властта на партийните шефове.

Веднага след убийството на Юрий Иваненко Василий Петров се зае с провеждането на операцията по прикриването на случая. Такива бяха заповедите на Максим Рудин.

По телефона Рудин бе наредил на полковник Кукушкин да се върне незабавно с двете коли в Москва, без да спира нито за храна, нито за вода. Ако свърши горивото, колата с тялото на Иваненко да не спира на бензиностанция, а далеч от хорските погледи. Чайката да я зареди от туби.

Когато колите стигнат покрайнините на Москва, да минат по околовръстното шосе и да отидат направо в клиниката в Кунцево, обслужваща Политбюро. Там, в двора на болницата под боровете телохранителите, без много шум да погребат шефа си. После те да бъдат отведени в една от вилите на ЦК в близката гора, където взвод от кремълски гвардейци ще ги държи под домашен арест.

След това полковник Кукушкин трябваше да се яви в кабинета на Петров в сградата на Централния комитет.

Кукушкин влезе в кабинета със страх, но излезе от него още по-уплашен. Бе му възложено да ръководи операцията по прикриването на убийството.

Полковникът отцепи едно цяло крило от Кунцевската клиника и изпрати хора от КГБ да го охраняват. Повика двама лекари от болницата на КГБ и им нареди да се грижат за пациента, който всъщност представляваше само едно празно легло. Докараха им необходимата апаратура и медикаменти. Никой друг освен изплашените двама доктори нямаше право да влиза в крилото. За двадесет и четири часа Юрий Иваненко се превърна в сърдечно болен.

На този ранен етап от операцията в тайната бе посветен още един човек. Иваненко имаше шестима заместници, чиито кабинети бяха редом с неговия, на третия етаж в сградата на площад „Дзержински“. Първият сред тях бе генерал Константин Абрасов. Петров го повика в кабинета си и му разказа за случилото се. За трийсетте години служба в органите генералът никога не се бе потрисал така. Естествено той се съгласи да се включи в маскарада.

В киевската болница майката на Иваненко бе обградена от служители на КГБ и продължи да получава ежедневно бележки от сина си.

Тримата зидари, които работеха на строежа на новата болнична сграда и имаха неблагоразумието да намерят ловната карабина и прибора за нощно виждане, бяха откарани заедно със семействата си в един лагер в Мордовия. Двама следователи от московската криминална милиция бяха изпратени в Киев, за да разследват инцидента. Придружаваше ги полковник Кукушкин, който им обясни, че някой е стрелял по движещата се кола на местен партиен функционер. Даде им куршума, изваден от рамото на телохранителя на Иваненко, и им каза, че шофьорът на местния функционер го е измъкнал от тапицерията на задната седалка. На двамата детективи бе заповядано да открият извършителите и да запазят разследването в пълна тайна. Работата на строежа бе спряна и сградата бе запечатана. На следователите бе предоставена всякаква лабораторна техника. Те можеха да поискат всичко, само не истината.

Докладът на доктор Майрън Флечър от Министерството на земеделието оправда и най-смелите надежди на членовете на специалната работна група към Съвета за национална сигурност, които два дена по-късно се бяха събрали в Овалния кабинет. Благоприятните климатични условия бяха осигурили рекордно висока реколта в Северна Америка. Дори след задоволяване на вътрешните пазари и износа за някои слаборазвити страни на САЩ и на Канада щяха да им останат шейсет милиона зърно в излишък.

— Господин президент, имаме нужното ни зърно! — каза Станислав Поклевски. — Можете да изкупите излишъците по цени от юли. Имайки предвид развоя на касълтаунските преговори, мисля, че Конгресът няма да ви се противопостави.

— Дано излезеш прав — отвърна му президентът Матюс. — Ако постигнем осезаемо съкращаване на стратегическите оръжия, ще си струва да понесем известни загуби при продажбата на зърно. А какво е положението със съветската реколта?

— Работим по въпроса — отговори Боб Бенсън. — „Кондорите“ ни кръжат над Съветския съюз. Аналитиците ни пресмятат какъв ще е урожаят район по район. След седмица ще имаме точен отговор. Смятам, че като съпоставим данните от спътниците с тези от наземните ни източници, ще съумеем да направим прогноза с точност до пет процента.

— Действай, Боб! — каза му президентът. — Искам час по-скоро да узная всичко. Включително и това, как ще реагират членовете на Политбюро, когато разберат точния обем на собствената си реколта. Необходимо ми е да съм наясно с техните силни и слаби места.

Украинците дълго ще помнят тази зима, през която КГБ и милицията организираха огромни хайки срещу всички, заподозрени в национализъм.

Двамата следователи, доведени от полковник Кукушкин, търпеливо разпитваха всички свидетели на инцидента, случил се с майката на Иваненко на улица „Свердлов“. Освен това те разглобиха на части колата, бутнала старицата, най-щателно изследваха карабината, прибора за нощно виждане и околностите на новата болнична постройка. През това време генерал Абрасов се зае с националистите.

В Киев, Тернопол, Лвов, Канев, Ровно, Житомир и Виница бяха задържани стотици хора. Местното КГБ, подпомогнато от московски сили, провеждаше безчет разпити. Масираните действия на органите за сигурност бяха обяснени с нарастващия брой хулигански прояви и нападения на граждани в Украйна, какъвто беше случаят с нападението на служител на КГБ, извършено през август в Тернопол. На някои от началниците на местното КГБ бе съобщено и за случая със стрелбата по автомобила на киевския партиен функционер, но нищо повече.

В Лвов Давид Лазарев и Лев Мишкин се разхождаха по заснежените улици на мръсния работнически квартал Левандивка. Това бе една от редките им срещи. И двамата бяха синове на лагерници и осъзнаваха, че скоро КГБ ще стигне и до тях. В личните им паспорти бе написана думичката „евреин“, както и в документите за самоличност на всичките три милиона техни сънародници, живеещи в СССР. В Съветския съюз от векове е прието, че евреите са виновни за всичко.

— Вчера изпратих картичка на Андрий Драч. Сега той знае, че сме осъществили първата част от плана. Как стоят нещата с теб? — попита Мишкин.

— Нормално — отвърна му Лазарев. — Може и да ни се размине.

— Не вярвам — каза Мишкин. — Трябва час по-скоро да се измъкнем оттук. Пристанищата са блокирани. Остава да бягаме със самолет. Ще разуча обстановката на летището. Ще се видим на същото място след седмица.

Далеч на север от Лвов един „Боинг“ на скандинавските аеролинии пътуваше от Стокхолм към Токио. Сред пасажерите в първа класа бе и капитан Тор Ларсен, който отиваше да приеме командването на новия танкер.

Максим Рудин съобщи новината на Политбюро с дрезгав равен глас. Но дори най-великият оперен певец в света не би могъл така да прикове вниманието на публиката. Откакто преди десет години един армейски офицер бе изпразнил пистолета си по колата на Леонид Брежнев при влизането й в Боровицката гора, сред съветските управници витаеше страхът от това, че някой убиец може да проникне през охраната и да стигне до тях.

Този път в заличката нямаше технически персонал. Нямаше стенографки, нито магнетофон. Когато свърши с изложението си, Рудин даде думата на Петров, който разказа за мерките, взети за прикриване на случая. Организационният секретар на ЦК доложи и за предприетото тайно разследване, което имаше за цел да залови и ликвидира извършителите и техните съучастници.

— Значи още не сте ги намерили? — отсече Степанов.

— От покушението изминаха само пет дена — спокойно му отговори Петров. — Рано или късно ще ги намерим. Които и да са, няма къде да избягат. Когато ги заловим, ще си кажат всичко и ще разберем кой им е помагал. За това ще се погрижи генерал Абрасов. След което ще отстраним всички свидетели на инцидента. Следи няма да останат.

— А дотогава…? — попита Комаров.

— Дотогава ще поддържаме версията че другарят Иваненко е получил сериозен инфаркт и се лекува — каза Рудин. — Съветският съюз не може и, няма да се унизи пред света, като признае какво се е случило на улица „Роза Люксембург“! Сред съветските хора няма Осуалдовци и никога няма да има!

Разнесе се одобрителен шепот. По този въпрос всички присъстващи бяха единодушни.

— Съгласен съм с вас, другарю генерален секретар — обади се Петров, — но освен неблагоприятния ефект, който би имало едно изтичане на информация в чужбина, трябва да мислим и за опасността от разпространяването на слухове сред нашето население. Подобни слухове биха могли да имат непредвидими последствия!

Всички членове на Политбюро добре знаеха, че редът в страната до голяма степен зависи от битуващия сред народа мит за непобедимостта на КГБ.

— Ако изтече информация за убийството или ако, не дай си Боже, извършителите избягат в чужбина, резултатът ще е по-страшен дори от заплашващия ни глад! — констатира Чавадзе.

— Не могат да избягат! — отсече Петров. — Не трябва да избягат! Няма да избягат!

— Но кои са те? — изръмжа Керенски.

— Още не знаем, другарю маршал — отвърна му Петров.

— Но ще разберем.

— Пушката е западно производство — намеси се Шушкин. — Дали Западът не стои зад всичко това?

— Мисля, че това е невъзможно — отговори му външният министър Риков. — Нито едно западно правителство, да не говорим за развиващите се страни, не би предприело такава безумна постъпка. И ние нямахме нищо общо с убийството на Кенеди. По-вероятно е в случая да са замесени емигранти, антисъветски настроени фанатици, но не и правителства.

— Разследваме и емигрантските общности и организации — каза Петров. — Действаме тихо. В повечето от тях имаме наши хора. Но засега проверките в тази насока не дават резултат. Пушката, оптическият прибор и патроните са западно производство и могат да се закупят във всеки ловен магазин на Запад. Без съмнение са внесени нелегално на наша територия. Което означава, че или са ги внесли самите извършители, или някой им е доставил оръжието. После ще предадем случая на Пети отдел. По този въпрос съм напълно съгласен с генерала.

Ефрем Вишнаев слушаше дискусията с жив интерес, но не взе участие в нея. Вместо него Керенски изрази недоволството на консерваторите в Политбюро от безрезултатността на разследването. Никой от хората на Вишнаев не повдигна въпрос да се подложи на повторно гласуване участието в касълтаунските преговори. На всички бе известно, че при еднакъв брой гласове решаващ е този на генералния секретар.

Рудин бе една крачка по-близо до пропастта, но още не бе паднал.

На заседанието бе решено на висшите кадри от КГБ и от партийния апарат да бъде съобщено, че Юрий Иваненко е получил инфаркт и лежи в болница. Когато убийците му бъдат заловени, той кротко ще почине в леглото си.

Рудин понечи да извика стенографките, за да продължи заседанието с останалата част от дневния ред, когато ненадейно Степанов вдигна ръка.

— Другари — каза той. — Мисля, че за нашата страна ще е голямо поражение, ако убийците на Юрий Иваненко успеят да избягат на Запад и разгласят за атентата. Ако това се случи, аз ще оттегля подкрепата си за политиката на преговори и ще се присъединя към предложението на другаря Вишнаев за радикално решаване на въпросите.

Настъпи гробна тишина.

— Аз също — каза Шушкин.

„Осем срещу четири — помисли си Рудин. — Осем срещу четири гласа, ако тези двама мръсници минат в другия лагер!“

— Разбрахме вашата позиция, другари — рече Рудин, като с нищо не издаде безпокойството си. — Информация няма да изтече. Западната преса няма да научи за инцидента.

Десет минути по-късно заседанието продължи в присъствието на стенографките и помощниците. След като бе изразено съжаление за това, че другарят Иваненко отсъства по болест, членовете на Политбюро се заеха да обсъдят току-що получените данни за предстоящата реколта.

Зилът на Ефрем Вишнаев излетя от Боровицката порта и се понесе по Манежния площад. Регулировчикът на площада вече бе предупреден по радиостанцията си, че от югозападния изход на Кремъл излиза кавалкада от коли на членове на Политбюро и бе спрял движението. Дългите черни лимузини профучаха по улица „Фрунзе“ покрай Министерството на отбраната и се насочиха към домовете на управниците в края на „Кутузовски проспект“.

Маршал Керенски бе приел поканата на Вишнаев и сега двамата седяха на задната седалка в колата на партийния идеолог. Звукоизолираищото стъкло между тях и шофьора бе спуснато. Завеските на прозорците — също.

— Ще падне! — рече Керенски.

— Още не — отговори му Вишнаев. — Без Иваненко е по-слаб и е по-близо до провала, но още се държи. Не подценявай Рудин. Той е способен да се бори като мечка, обградена от ловни кучета. Но в края на краищата ще го свалим.

— Не ни остана много време — каза маршалът.

— Дори по-малко, отколкото си мислиш! Миналата седмица във Вилнюс е имало гладни бунтове. Витаутас, който през юли гласува за нас, става все по-нервен. За малко да мине в другия лагер, въпреки че му обещах прекрасна вила в Сочи, съвсем близо до моята. Добре че Шушкин и Степанов ще се присъединят към нас.

— Да, но само в случай, че убийците избягат и Западът узнае за атентата — възрази Керенски.

— Точно това трябва да стане!

Керенски се сепна. Месестото му лице почервеня под бялата коса.

— Как? Да разкрием истината пред целия свят?! Не можем да направим това! — избухна той.

— Вярно… ние не можем. Твърде малко хора знаем истината, а само слухове няма да свършат работа. Ще намерят някой актьор, който прилича на Иваненко, и ще го покажат на народа. Други трябва да разкрият тайната вместо нас. Телохранителите, свидетели на убийството, са в ръцете на кремълската гвардия. Остават самите убийци.

— Но ние не знаем даже къде са — каза маршалът. — И по-вероятно е КГБ да ги залови преди нас.

— Трябва поне да се опитаме да ги открием. Николай, излишно е да се заблуждаваме. Вече не става дума за това кой ще управлява Съветския съюз, а за моя и за твоя живот. В тази битка Рудин и Петров също са заложили главите си. Първо пшеницата, сега Иваненко… Още един скандал и Рудин ще падне. Независимо от това кой ще предизвика скандала. Ние трябва да се заемем с това. Скандал трябва да има!

Облечен в работни дрехи и с каска на главата Тор Ларсен стоеше на подемната площадка на един кран, високо над сухия док на корабостроителницата „Ишикаваджима-Харима“, и гледаше надолу към „Фрея“.

Той бе пристигнал в Япония преди три дена и оттогава многократно бе идвал да види строежа. Но всеки път, когато видеше корабния корпус, капитан Ларсен отново се смайваше от размерите му. Когато Ларсен постъпи във флота, нямаше танкери с вместимост повече от трийсет хиляди тона. Чак след 1956 година се появиха по-големи. Нарекоха ги супертанкери. Когато бе премината границата от петдесет хиляди тона, се роди ново название: ГНВ — големи нефтовози. В края на шейсетте години бяха построени първите танкери с вместимост двеста хиляди тона. Те бяха наречени СГНВ — суперголеми нефтовози.

Веднъж Ларсен се бе разминал в открито море с един от двата френски гиганта с товаровместимост петстотин хиляди тона. Целият екипаж се бе изсипал на палубата, за да види това чудо. Сега Ларсен виждаше под себе си два пъти по-голям танкер. Както бе казал Венерстрьом: „Светът не е виждал такъв кораб.“

„Фрея“ бе дълга петстотин и петнадесет метра и широка деветдесет метра. Петте етажа на надстройката й се издигаха високо над палубата. Килът слизаше на трийсет и шест метра към дъното на сухия док. Всеки от шейсетте й товарни сектора бе по-голям от киносалон. В машинното отделение вече бяха монтирани четирите огромни парни турбини с обща мощност от деветдесет хиляди конски сили, готови да задвижат двата бронзови винта с диаметър дванайсет метра.

По цялата „Фрея“ подобно на мравки бяха плъзнали безброй работници, които извършваха последни приготовления, преди докът да се напълни с вода. Цели дванайсет месеца те бяха ковали, пилили, заварявали, занитвали и завинтвали, докато не построиха корпуса й, изграден от огромни модули изключително здрава стомана. Работниците махнаха всички въжета, кабели и вериги, които свързваха „Фрея“ със стените на сухия док, и слязоха от борда. Корабът блесна в цялата си красота. Боядисаният му с двадесет пласта антикорозионна боя корпус зачака водата.

Под него останаха само дървените блокове, на които бе поставен. Хората, които бяха построили този най-голям в света сух док, намиращ се в Чита близо до Нагоя; не бяха предполагали, че един ден в него ще бъде създаден милионтонен танкер. Това беше първият и последен подобен кораб в света. Всички, дори и някои пенсионери — ветерани на корабостроителницата бяха дошли да видят церемонията.

Религиозната й част отне половин час. Един шинтоистки свещеник призова боговете да благословят онези, които бяха построили кораба, и пътниците, които щяха да плават с него. Помоли се и за безопасен труд и щастливо плаване. На церемонията присъстваше Тор Ларсен, който си бе изул обувките според обичая. До него се бяха наредили първият му помощник, главният механик и главният корабен проектант на фирмата, поръчала „Фрея“, заедно с японския си колега — главния проектант на корабостроителницата. Последните двама бяха същинските създатели на „Фрея“.

Малко преди пладне шлюзовете бяха отворени и Тихият океан нахлу с рев в дока.

След това имаше тържествен обяд в кабинета на шефа на корабостроителницата. Веднага след като привършиха с яденето, Тор Ларсен, първият му помощник-капитан Стиг Лундквист и главният механик Бьорн Ериксон — и двамата шведи — се върнаха при дока.

— Това не е кораб, а нещо друго. Какво точно — не мога да определя — каза Лундквист, докато гледаха как водата се качва все по-нагоре.

Преди залез слънце „Фрея“ простена като събуждащ се гигант, помръдна сантиметър, пак простена и накрая се освободи от подпорите. Четирите хиляди японски работници, наобиколили дока, нададоха възторжени викове. Стотици бели каски хвръкнаха във въздуха. Под тях гигантът ги чакаше търпеливо да се нарадват. Той сякаш знаеше, че ще настъпи и неговият час, когато ще излезе в открито море.

На следващата сутрин „Фрея“ бе изкарана от дока и привързана за пристана, от който някой ден щеше да отплава, и отново хиляди малки човешки фигури се покатериха по нея, за да приключат в продължение на още три месеца с довършителни работи.

Сър Найджъл Ървин дочете последните редове на материала, получен от „Славея“, затвори папката и се облегна назад.

— Е, Бари, какво ще кажеш? — попита той.

Бари Фърндейл бе прекарал по-голямата част от живота си в изучаване на структурите на властта в Съветския съюз. Той пъхна върху стъклата на очилата си и за сетен път ги изтърка.

— Несъмнено това е голям удар за Рудин — рече той. — Иваненко е един от най-ревностните му поддръжници. Докато шефът на КГБ лежи в болница, Рудин по-трудно ще се оправя с противниците си.

— Ще може ли Иваненко да гласува задочно? — попита го сър Найджъл.

— Вероятно да, но това не е толкова важно. Дори ако се стигне до равенство на гласовете, решаващ ще е гласът на генералния секретар. Опасността идва от другаде. Възможно е някои от колебаещите се да минат на страната на противниковата фракция. Докато Иваненко беше здрав, той всяваше ужас у повечето си колеги от Политбюро. С кислородна маска на лицето навярно не е толкова страшен.

Сър Найджъл върна папката на Фърндейл.

— Бари, искам лично да занесеш това във Вашингтон. Едно посещение на добра воля няма да е излишно. Опитай се да се видиш насаме с Бен Кан и да го попиташ какво мисли за развитието на вътрешната борба в Политбюро. Имам чувството, че ситуацията става напечена.

Два дена по-късно Бари Фърндейл седеше пред камината в къщата на Бен Кан във Вашингтон.

— Бен, според мен Политбюро е разделено на две и заплахата от свалянето на Рудин става все по-осезаема — каза той.

Заместник-директорът на ЦРУ по информационните въпроси протегна дългите си крака към огъня и се загледа в коняка в чашата си.

— Може и да си прав — отговори той предпазливо.

— Мнението на нашата служба е, че ако Рудин не успее да убеди Политбюро в необходимостта от отстъпки на преговорите, той незабавно ще бъде свален. Централният комитет ще избира негов наследник, а Вишнаев има много привърженици сред неговите членове.

— Така е — отвърна му Кан, — но и Василий Петров има много приятели. Може и да са повече от тези на Вишнаев.

— Петров би спечелил битката без проблеми, ако Рудин го бе посочил за свой наследник, преди да се оттегли по собствено желание. И ако можеше да разчита на подкрепата на Иваненко и на неговото КГБ. Това би неутрализирало маршал Керенски и армията.

Кан се усмихна на госта си.

— Местиш много фигури наведнъж, Бари. Какво всъщност искаш?

— Просто да си сверим часовниците.

— Добре. Нашите анализи съвпадат с вашите. Дейвид Лорънс от Държавния департамент е съгласен с нас. Стан Поклевски пък иска да притиснем руснаците в Касълтаун. Президентът, както винаги, е по средата.

— Касълтаунските преговори са много важни за него, нали? — попита англичанинът.

— Да. Догодина му изтича мандата. Бил Матюс иска да слезе от политическата сцена сред буря от аплодисменти. Мечтае да остави след себе си договор за ограничаване на стратегическите оръжия.

— Ние просто разсъждавахме…

— А чудех се кога ще кажеш „ние“ и ще включиш твоя цар в гамбита.

Фърндейл се усмихна. Бе свикнал да наричат шефа му „Господаря“, а не да го оприличават на шахматна фигура.

— …и стигнахме до извода — продължи той, — че ако точно в този момент Рудин изгуби контрол над Политбюро, преговорите ще бъдат прекратени. Но ако те се развиват благоприятно за руснаците, той би могъл да убеди колебаещите се в правилността на политиката си и по този начин да си осигури тяхната подкрепа.

— Искаш да направим отстъпки?! — попита го Кан. — Миналата седмица получихме последните данни за предстоящата реколта в Съветския съюз. Както се изрази Поклевски, „затънали са до гуша“.

— Така е — съгласи се Фърндейл, — но ако натиснем главата им под водата, другарят Вишнаев ще приведе в действие военния си план. Всички знаем до какво би довело това.

— Разбирам опасенията ти — рече Кан. — Всъщност оценките ми, изградени върху информацията на „Славея“, почти напълно се покриват с твоите. В момента изготвям доклад лично за президента именно по тези въпроси. Трябва да го завърша до другата седмица. Тогава той ще привиква Бенсън, Лорънс и Поклевски да се съвещават.

— Тези цифри обхващат ожънатото преди месец зърно в целия Съветски съюз, така ли? — попита президентът Матюс.

После вдигна очи към четиримата мъже, седнали пред него. В другия край на кабинета горящите цепеници пращяха в мраморната камина, с което добавяха визуално усещане за топлина към поддържаната от парното отопление висока температура. Зад блиндираните стъкла на южните прозорци се виждаше моравата, покрита с първия ноемврийски утринен скреж. Уилям Матюс беше родом от Юга и не обичаше студа.

Робърт Бенсън и доктор Майрън Флечър кимнаха едновременно. Дейвид Лорънс и Станислав Поклевски продължиха да четат своите екземпляри от доклада.

— Всички наши източници ги потвърждават, господин президент. Внимателно проверихме достоверността на данните. Може да сме сбъркали най-много с пет процента — отговори Бенсън.

— Според „Славея“ нашите цифри съвпадат с тези, докладвани в Политбюро — добави държавният секретар.

— Общо сто милиона тона зърно — каза замислено президентът. — Това ще им стигне до края на март, и то ако здраво затегнат коланите.

— През януари ще започнат да колят добитъка — рече Поклевски. — Ако искат да не умрат от глад, ще трябва през следващия месец да направят отстъпки в Касълтаун.

Президентът остави на бюрото си доклада за размера на съветската реколта и взе изготвения от Бен Кан анализ, който му бе дал Бенсън. Останалите четирима мъже също бяха запознати с материала. Директорът на ЦРУ и Лорънс бяха съгласни с изводите, направени в края на анализа, доктор Флечър нямаше думата по подобни въпроси, а ястребът Поклевски категорично отхвърляше предложенията на Кан.

— Известно ни е, че те осъзнават безизходното си положение — каза Матюс. — Въпросът е доколко трябва да ги притискаме.

— Както сам казахте преди време, господин президент, ако не ги притиснем достатъчно силно, няма да извоюваме най-доброто за Америка и за целия свободен свят. Ако пък прекалим с натиска, ще принудим Рудин да прекрати преговорите, за да се спасява от ястребите в Политбюро. Трябва да балансираме между двете крайности. Мисля, че в този решаващ момент ние трябва да направим жест.

— Пшеница ли да им дадем?

— Фураж. За да не им измре добитъкът — предложи Бенсън.

— Доктор Флечър, вие какво мислите по въпроса? — попита го президентът.

Специалистът от Министерството на земеделието вдигна рамене.

— Разполагаме с достатъчно фураж, господин президент. А техните търговски кораби само чакат от Москва, за да тръгнат към нашите пристанища. „Совфрахт“ предлага превоз на много ниски цени и всичките им кораби биха могли в момента да превозват товари, но руснаците нарочно са ги оставили на разположение в топлите черноморски пристанища и в тихоокеанските портове.

— Докога трябва да вземем решение по този въпрос? — попита Матюс.

— Най-късно до Нова година — отговори му Бенсън. — Ако разберат, че се очаква да получат фураж, няма да започнат да колят животните.

— Призовавам ви да не отстъпвате! — каза Поклевски. — До март ще изпаднат в пълно отчаяние!

— А отчаянието към какво ще ги тласне? Към разоръжаване, което да осигури мир на планетата поне за идните десет години, или към война? — попита риторично президентът. — Господа, до Коледа ще ви съобщя за решението си. За разлика от вас, аз трябва да се съобразявам с председателите на пет сенатски комисии: по отбраната, по външните работи, по търговията и по селското стопанство. И при това нямам право да им кажа за „Славея“, нали, Боб?

Шефът на ЦРУ поклати глава.

— Не, господин президент. Сенаторите имат прекалено много сътрудници. От Сената лесно би могла да изтече информация за „Славея“. А на този етап това би имало фатални последствия.

— Добре, разбрахме се. На Коледа ще ви кажа какво съм решил.

На петнадесети декември професор Иван Соколов стана и започна да чете предварително написаната декларация. Той започна с думите, че Съветският съюз като страна, последователна в стремежа си за постигане на мирно съжителство между държавите и стабилен мир в света…

Едуин Дж. Кембъл седеше срещу него от другата страна на масата и гледаше съветския си партньор със съчувствие. През двата месеца изтощителни преговори между двамата се бяха създали почти приятелски отношения, доколкото го позволяваха постовете и задълженията им. В почивките и прекъсванията всеки от двамата бе посещавал партньора си в работните помещения на „противниковата“ делегация. Когато Кембъл отидеше на гости при професора, на разговора винаги присъстваше по някой от руските експерти, очевидно служител на КГБ. Соколов се отпускаше пред Кембъл само „на американска територия“, където той идваше без придружители. Руснакът дори показа на партньора си снимки на своите внучета. Професорът бе добре възнаграден за верността си към режима, който бе изпратил десетки хиляди хора в лагери. Той притежаваше голям апартамент, вила, имаше служебна лимузина с шофьор и пазаруваше от специални магазини. С една дума, Соколов принадлежеше към всяващата страх у собствения си народ съветска върхушка. Но дори и хора като него имат внуци.

Кембъл слушаше речта на професора с все по-голямо учудване.

„Горкият старец — помисли си той. — Какво ли му коства това?“

Когато Соколов свърши, Едуин Кембъл стана, с формални фрази поблагодари от името на Съединените щати за направените предложения и помоли за прекъсване на заседанието, за да докладва на правителството си за тях.

След час той вече бе в американското посолство в Дъблин и предаваше по радиовръзката декларацията, направена от руснаците.

Няколко часа по-късно Дейвид Лорънс вдигна един от телефоните на бюрото си в своя кабинет в Държавния департамент и се обади на президента.

— Господин президент, преди шест часа в Ирландия Съветският съюз се е съгласил значително да намали броя на междуконтиненталните ракети, на конвенционалните въоръжения, както и на числения състав на войските, разположени покрай река Елба.

— Благодаря ти за добрата новина, Дейвид — каза Матюс. — Ти излезе прав. Мисля, че е време да им върнем жеста.

Разположената югозападно от Москва брезова гора, в която се намират дачите на съветската върхушка, се разпростира на площ не по-голяма от сто и петдесет квадратни километра. Съветските управници обичат да са винаги близо един до друг и да се държат взаимно под око. Ако човек тръгне по пътчетата в този район, на всеки километър ще среща високи железни порти, които водят към именията на големците. Наоколо не се вижда никаква охрана. Но само ако опита да прескочи оградата или портата, внезапно измежду дърветата ще изникнат пазачите от КГБ.

В центъра на този район се намира селото Жуковка. Край него са разположени двете вилни зони: „Министерската Жуковка“ и „Академическата Жуковка“. Във втората зона са вилите на привилегированите артисти, писатели, композитори и научни светила.

Отвъд реката е селището Усово, което се смята за още по-специално от Жуковка. Там, сред стотици декари — добре охранявана гора, се намират вилите на генералния секретар и на членовете на Политбюро.

До Коледа оставаше един ден. Но Максим Рудин не мислеше за това, понеже от петдесет години не признаваше този християнски празник. Той седеше в любимото си кожено креело, протегнал крака към огромната камина от грубо издялани гранитни блокове, в която пращяха еднометрови цепеници. Същата камина бе топлила Никита Хрушчов и Леонид Брежнев.

Отблясъците от пламъците играеха по дъбовата ламперия на кабинета и озаряваха лицето на Василий Петров, който седеше до шефа си. До лакътя на Рудин бе поставена малка масичка, върху която имаше пепелник и чаша арменски коняк. Петров я погледна с неодобрение. Той знаеше, че неговият покровител не бива да пие алкохол. Както винаги между пръстите на генералния секретар димеше цигара.

— Как върви разследването? — попита Рудин.

— Бавно — отвърна му Петров. — Няма съмнение, че някой от чужбина е помогнал на извършителите. Установихме, че приборът за нощно виждане е бил купен от един магазин в Ню Йорк. Пушката е от партида, изнесена от Финландия за Англия. Не знаем точно за кого е била предназначена доставката, но във всеки случай е за частна фирма, търгуваща с оръжие. Държавата не е замесена. Сравнихме следите, оставени на местопрестъплението, с отпечатъците от ботушите на всички работници на строежа. Два чифта следи са на външни хора. Почти сигурни сме, че извършителите са били двама. Слава Богу, по плочата е бил разсипан доста цимент и времето е било влажно, така че получихме ясни отпечатъци от обувките им.

— Дисиденти? — попита Рудин.

— Вероятно. При това луди.

— Василий, такива ги приказвай на партийните събрания. Смахнатите стрелят наслуки и обикновено се стремят към саможертва. А тази акция е била планирана с месеци. Някой отдавна е замислил удара. Трябва да му затворим устата, преди да е проговорил. Независимо от това дали се намира в Съветския съюз или в чужбина. Върху кои групи потенциални извършители си насочил следствието?

— Върху украинците — каза Петров. — Отдавна сме проникнали във всички техни организации в Германия, Англия и Америка. Никой от тях не е чувал за подобен план. Убеден съм, че убийците са местни украинци. Използвали са майката на Иваненко за стръв. Кой би могъл да знае, че тя е майка на Юрий? Във всеки случай не някой от онези кресльовци, които размахват лозунги пред консулството ни в Ню Йорк. Това не е работа нито на кръчмарските националисти от Франкфурт, нито на лондонските драскачи на антисъветски памфлети. Съсредоточили сме вниманието си върху Киев. В момента разпитваме неколкостотин бивши лагеристи и политически затворници.

— Намери ги, Василий! Намери ги и им запуши устата! — рече Максим Рудин и смени темата, без да променя тона си: — Какво ново в Ирландия?

— Американците подновиха преговорите, но още не са отговорили на нашите предложения — отговори му Петров.

Рудин изсумтя.

— Този Матюс е голям глупак! Докъде мисли, че можем да отстъпваме?!

— И той трябва да се оправя с един куп сенатори, които мразят Съветския съюз, и най-вече с онази католикофашистка свиня Поклевски. Освен това няма как да знае колко сложно е положението ни в Политбюро.

Рудин изръмжа.

— Ако до Нова година не направи някакво позитивно предложение, нас с теб ще ни изритат от Политбюро още през първата седмица на януари…

Той отпи от коняка и изпъшка от удоволствие.

— Не трябва да пиете! — каза Петров. — Лекарите ви забраниха още преди пет години.

— Майната им! — отсече Рудин. — Всъщност точно за това те повиках. Бъди спокоен, знам със сигурност, че няма да умра от цироза.

— Радвам се да го чуя!

— Освен това на тридесети април ще си подам оставката и ще се пенсионирам. Учуден ли си?

Петров седеше вцепенен и безмълвен. Той два пъти бе виждал как падат вождовете. Хрушчов, който потъна в немилост, и Брежнев, който до края държеше властта в ръцете си. Петров и в двата случая бе близо до върха на пирамидата и бе чул гръмотевиците при смяната на тираните, но сега той самият бе престолонаследникът.

— Да — отвърна той.

— През април ще свикам пленум на ЦК и ще съобщя за решението си да се оттегля на тридесети април. На първомайската манифестация искам ти да си в средата на трибуната на мавзолея! През юни ще се състои поредният партиен конгрес. Искам ти да определиш новата политическа линия. Казах ти го още преди време.

Преди няколко седмици в присъствието на Иваненко Рудин бе споделил с Петров, че го е определил за свой заместник, но организационният секретар на ЦК не очакваше смяната да стане толкова скоро.

— Членовете на Централния комитет няма да подкрепят кандидатурата ти, ако не им осигуря пшеница. Ако преговорите в Касълтаун се провалят, Вишнаев ще спечели!

— Защо бързате да се оттеглите? — попита го Петров.

Рудин изпразни чашата си. От тъмнината изплува безмълвният Миша и наля коняк на господаря си.

— Вчера ми показаха последните изследвания, които си правих в Кунцево. Лекарите са вече напълно сигурни. Арменският коняк и цигарите не ми пречат на здравето. Болен съм от левкемия. Дават ми шест, най-много дванайсет месеца. Няма да доживея до следващата Коледа. Но ако избухне атомна война, ти също няма да доживееш дотогава. През идните три месеца трябва да получа американската пшеница и да залича случая с Иваненко. Времето напредва неумолимо. Свалили сме картите си на масата и нямаме повече козове.

На двадесет и осми декември Съединените щати официално предложиха на Съветския съюз да закупи от тях десет милиона тона фураж, извън условията на бъдещия договор, подготвян в Касълтаун.

В навечерието на Нова година един „Ту-134“ излетя от Лвовското летище към Минск. Когато самолетът се намираше над Припетските блата, през които минава границата между Украйна и Белорусия, един нервен млад мъж стана от мястото си и отиде при стюардесата, която стоеше на няколко седалки от стоманената врата на пилотската кабина и разговаряше с някакъв пътник.

Стюардесата се изправи и понечи да упъти младия мъж към другия край на самолета, където се намираха тоалетните, но той мина зад гърба й, сграбчи я през гърлото, извади пистолет и го заби в ребрата й. Тя изпищя. Пътниците последваха примера й. Настъпи невероятна олелия. Терористът повлече девойката заднешком към кабината на пилотите. До металната врата имаше устройство, подобно на домофон, по което стюардесата можеше да разговаря с екипажа. На пилотите бе забранено да отварят вратата в подобни ситуации.

От средата на салона се надигна друг мъж с пистолет в ръка. Той насочи оръжието си към терориста и стюардесата и каза:

— Аз съм от КГБ, предай се! Хвърли пистолета!

— Кажи им да отворят вратата! — кресна в отговор терористът.

— Хвърли оръжието! — повтори служителят от КГБ, охраняващ полета.

— Ако не отворят, ще убия момичето!

Стюардесата се оказа доста смела. Тя ритна с токче нападателя си, измъкна се от хватката му и побягна към кагебиста. Терористът се хвърли след нея и вече бе минал покрай няколко реда седалки, когато един от пътниците стана и стовари юмрук върху тила му. Терористът се просна по очи. Смелчагата светкавично му отне пистолета и го насочи към него. Падналият мъж се надигна, видя дулото пред лицето си, седна на пода и тихо зарида.

Служителят на КГБ, все още с насочен напред пистолет, мина покрай стюардесата и се приближи към другите двама мъже.

— Ти кой си? — попита той проявилия героизъм пътник.

Вместо отговор човекът извади от джоба си карта и я разтвори пред очите му.

Картата беше на служител на КГБ.

— Не си от Лвов. Не те познавам — каза охраняващият полета.

— От Тернопол съм — отговори му неговият колега. — Отивам да прекарам отпуската си при роднини в Минск и затова не си нося оръжието, но и юмрукът ми свърши работа.

Кагебистът от Лвов кимна:

— Благодаря ти, другарю. Дръж го на мушка!

После отиде до уредбата за връзка с пилотската кабина, бързо разказа какво се е случило и нареди на пилотите да уведомят летищните власти в Минск.

— Вече може ли да отворим вратата и да хвърлим едно око? — чу се от уредбата.

— Да — отговори служителят на КГБ. — Няма никаква опасност. Обезвредихме го.

Ключалката изщрака и в открилия се процеп се показа главата на борд-инженера, който изглеждаше уплашен, но в очите му се четеше любопитство.

Изведнъж кагебистът от Тернопол направи нещо много странно. Стовари пистолета си върху тила на своя колега и бързо пъхна крак в открехнатата врата, за да не може инженерът да я затръшне. После я блъсна с рамо и нахълта в кабината. Терористът стана от пода, взе пистолета на изпадналия в несвяст служител на КГБ и също влезе при пилотите. Вратата щракна зад гърба му и автоматично се заключи.

Две минути по-късно под дулата на пистолетите на Мишкин и Лазарев пилотите обърнаха самолета на запад към Варшава и Берлин. За по-далечен полет нямаше да стигне горивото. Капитан Руденко бе побелял от яд и ожесточено стискаше руля. До него вторият пилот Ватутин отговаряше на въпросите на разтревожения диспечер от минското летище.

Когато самолетът вече преминаваше в полското въздушно пространство, в Минск най-сетне разбраха, че той е в ръцете на терористи. Четири други самолета, които летяха наблизо и бяха включили радиостанциите си на същата честота, също узнаха за отвличането. В Москва научиха за случилото се едва когато похитеният „Ту-134“ прелиташе над Варшава. На стотина километра западно от Варшава от двете му страни се появиха шест изтребителя „Миг-23“, долетели от съветската военновъздушна база. Командирът на бойната формация припряно говореше в маската си.

В своя кабинет в Министерството на отбраната на улица „Фрунзе“ маршал Керенски вдигна звънящия телефон, който го свързваше пряко с щаба на ВВС.

— Къде? — изджавка той.

— В момента минава над Познан — отговориха му от щаба. — На триста километра и на петдесет минути полет от Берлин.

Маршалът се замисли. Това би могло да се превърне в скандал, за какъвто мечтаеше Вишнаев. По принцип беше съвсем ясно какво следва да се предприеме. Самолетът с всички пътници на борда трябва да бъде свален. После ще бъде съобщено, че един от терористите е стрелял вътре във фюзелажа и куршумът е попаднал в резервоарите с гориво. През последните десет години руснаците вече два пътя бяха прилагали тази схема.

Маршалът издаде заповед.

Пет минути по-късно тя бе предадена на командира на шестте „Мига“.

— Щом казвате, другарю полковник… — отговори той на командващия от базата.

Двадесет минути по-късно пътническият самолет мина линията Одер-Ниса и започна постепенно да се спуска към Берлин. Изтребителите направиха елегантен завой и поеха обратно.

— Трябва да съобщя на Берлин, че кацаме — каза капитан Руденко на Мишкин. — Ако случайно на пистата има друг самолет, може да се блъснем в него.

Мишкин се вторачи напред в килима от стоманеносиви зимни облаци. За пръв път се возеше на самолет, но думите на капитана му се сториха убедителни.

— Добре — рече той. — Обади се на летище „Темпелхоф“ и кажи, че кацаме. Но нито дума повече!

Капитан Руденко изигра последния си коз. Наведе се напред, нагласи честотната скала и каза:

— Летище „Темпелхоф“, Западен Берлин, чувате ли ме? Летище „Темпелхоф“, Западен Берлин, чувате ли ме? Тук е полет 351 на „Аерофлот“…

Пилотът говореше на английски, международния език на гражданската авиация. Мишкин и Лазарев не разбираха почти нищо. Предаванията на Радио „Свобода“ те бяха слушали на родния си украински. Мишкин заби дулото на пистолета си във врата на Руденко.

— Да не си посмял да ни изиграеш някой номер!

В кулата на източноберлинското летище „Шьонефелд“ двамата диспечери се спогледаха. Някой се обаждаше на тяхната честота, но търсеше „Темпелхоф“. Самолети на „Аерофлот“ не кацаха в Западен Берлин, да не говорим за това, че „Темпелхоф“ отдавна не бе гражданско летище, а американска военновъздушна база. Още преди десет години „Тегел“ бе станало международното гражданско летище на Западен Берлин.

По-съобразителният от източногерманците грабна микрофона.

— Тук е „Темпелхоф“. „Аерофлот“ 351, имате разрешение за кацане.

Капитан Руденко преглътна на сухо и спусна задкрилките и колесника. Самолетът се насочи към летището на столицата на комунистическа Източна Германия. Мина през слой от облаци на височина триста метра и пред погледите на летците и на терористите се откри осветената писта. На сто и петдесет метра височина Мишкин се осмели да погледне през страничния илюминатор. Той бе чел някъде, че летище „Темпелхоф“ се намира едва ли не в средата на шумния, осветен от рекламни надписи Западен Берлин. А това летище беше заобиколено от ливади.

— Това е номер! — викна той на Лазарев. — Тук е Източен Берлин!

После натисна дулото в тила на Руденко.

— Вдигни самолета! Недей да кацаш!

Украинският пилот стисна зъби и продължи да снишава машината. Мишкин се пресегна през рамото му и се опита да дръпне руля към себе си. Двата трясъка прозвучаха почти едновременно. По-късно Мишкин твърдеше, че пистолетът му гръмнал от удара на колесника в пистата. Вторият пилот Ватутин пък бе убеден, че Мишкин е стрелял преди приземяването.

Куршумът направи огромна дупка във врата на капитан Руденко и той моментално умря. Кабината се изпълни със синкав дим. Ватутин дърпаше руля към себе си с всичка сила и крещеше на борд-инженера да даде тяга. Реактивните двигатели изреваха по-силно дори от пътниците, колесникът се удари още два пъти в бетонната настилка и тежкият „Ту-134“ бавно вирна нос и започна да се издига. Ватутин се молеше да не се забие в предградията на Източен Берлин, но накрая самолетът набра височина, прелетя над берлинската стена и се сниши над „Темпелхоф“, като едва не забърса с едното си крило близките къщи.

Пребледнелият млад втори пилот тръшна самолета на пистата. Пистолетът на Лазарев през цялото време бе опрян в гърба му. Мишкин придържаше кървящото тяло на Руденко, за да не падне трупът върху таблото с приборите. След като измина три четвърти от пистата, самолетът най-сетне спря.

Старши сержант Лерой Коукър беше патриот. Той седеше сгушен в своя джип и бдеше за реда на военното летище. Беше спуснал опасаната с пухкава кожа качулка на униформената си канадка и с умиление си спомняше за горещината в Алабама. Но в момента не можеше да се скрие на топло, защото беше на пост, а Лерой Коукър се отнасяше отговорно към задълженията си.

Когато самолетът с ревящи двигатели и спуснати задкрилки се появи над къщите, сержантът успя само да каже:

— Какво, по дяволите…

Той никога не бе ходил в Русия, нито в която и да е друга страна от източния блок, но бе чел доста за комунистите. Не разбираше точно какво е Студената война, но знаеше, че ако мъже като него не бдят на своя пост, комунистите неизбежно ще нападнат цивилизацията. Лерой Коукър не беше тъп и знаеше какво означава Червената звезда, както и Сърпът и Чукът.

Когато самолетът спря, сержантът се прицели и с два изстрела на автоматичната си пушка проби гумите на предното му колело.

Три часа по-късно Мишкин и Лазарев се предадоха. Отначало двамата искаха да пуснат пасажерите, да задържат като заложници екипажа, да вземат на борда трима представители на западногерманските власти и да отлетят в Израел. Но германците не разполагаха с резервно предно колело за „Ту-134“, а руснаците естествено не биха помогнали на терористите. Когато началниците на американската военновъздушна база разбраха, че Мишкин и Лазарев са убили капитана, те отказаха да им предоставят някой от своите самолети. Спрелият насред пистата „Туполев“ бе обграден от снайперисти. Двамата евреи разбраха, че е невъзможно да стигнат със заложници до друг самолет. Снайперистите щяха да ги застрелят. След едночасов разговор с началника на американската база те слязоха с вдигнати ръце по стълбичката.

Същата вечер Мишкин и Лазарев бяха предадени на западногерманските власти, които ги хвърлиха в затвора, където двамата трябваше да дочакат съдебния процес.

(обратно)

9.

На втори януари съветският посланик във Вашингтон влезе в кабинета на Дейвид Лорънс. Руският дипломат бе сдържан, но ядосан.

Американският държавен секретар го бе приел по негова молба, или по-точно казано — по негово настояване.

С равен, монотонен глас посланикът прочете протестната нота и я остави на бюрото на министъра. Лорънс, който предполагаше какво ще съдържа нотата, вече бе приготвил отговора си. Позицията му бе подготвена от неговите правни съветници, трима от които стояха зад креслото му.

Държавният секретар каза на руснака, че Западен Берлин наистина не е суверенна територия, а град, окупиран от четирите държави-победителки. Но западните страни отдавна са се разбрали, че всички криминални престъпления, излизащи извън сферата на военната юриспруденция, са в обсега на западноберлинското законодателство. По-нататък той обясни, че отвличането на самолета е наистина много тежко престъпление, но то не е насочено срещу американски граждани, нито пък е извършено на територията на американската военновъздушна база. Двамата престъпници също не са американски граждани. Следователно случаят е от компетентността на местните граждански власти. В заключение Лорънс каза, че отхвърля протеста на съветското правителство, понеже при горепосочените обстоятелства американските военни власти са постъпили правилно, тъй като те по принцип нямат право да задържат чужди граждани на територията на Западен Берлин.

Посланикът го изслуша с каменно лице. После уведоми държавния секретар, че не приема обяснението му. След което се върна в посолството и докладва на Москва за аудиенцията.

В един малък лондонски апартамент на улица „Бейзуотър“ трима мъже седяха и гледаха втренчено разпръснатите по пода вестници.

— Провал! — отсече Ендрю Дрейк. — По това време вече трябваше да са в Израел. Най-много след месец щяха да ги пуснат и щяхме да организираме пресконференцията. Защо, по дяволите, е трябвало да убиват капитана?!

— Ако е отказал да кацне в Западен Берлин и се е насочил към „Шьонефелд“, Мишкин и Лазарев вероятно са помислили, че с тях е свършено — отбеляза Азамат Крим.

— Защо не са го праснали по главата, вместо да стрелят?

— Паникьосали са се — каза Камински. — Сега какво ще правим?

— Могат ли да те издирят по пистолетите? — попита Дрейк.

Дребният татарин поклати глава отрицателно.

— Най-много да разберат от кой магазин са купени. На продавача не съм показвал никакъв документ за самоличност.

Дрейк закрачи напред-назад из стаята. Мислеше трескаво.

— Не вярвам да ги екстрадират обратно в Съветския съюз — каза той най-накрая. — Западногерманското правителство не би изпратило двама евреи на сигурна смърт. От друга страна, ще ги осъдят за убийство и вероятно ще им дадат доживотна присъда. Мирослав, мислиш ли, че ще проговорят за Иваненко?

Украинският дисидент поклати глава.

— Ако им е останал мозък в главите, ще си затварят устата. Защото, ако германците случайно им повярват за атентата, може и да ги върнат в Съюза. Макар че руснаците ще отричат смъртта му и дори ще намерят някой негов двойник за показ. Сигурен съм, че Мишкин и Лазарев ще си траят.

— Това не ни върши работа — отбеляза Крим. — Нали целта на цялата акция беше да унизим пред световната общественост съветската репресивна машина. Сами не можем да дадем пресконференция, не знаем достатъчно подробности за атентата, за да сме убедителни.

— Трябва да ги измъкнем! — решително заяви Дрейк. — Налага се да организираме втора акция, за да ги отведем в Тел Авив, където свободата им ще бъде гарантирана. Иначе всичките ни досегашни усилия ще отидат на вятъра.

— Какво предлагаш да направим? — повтори въпроса си Камински.

— Ще обмислим нещата, ще направим план и ще го осъществим — отвърна му Дрейк. — Не може да ги оставим да гният в берлинския затвор, след като носят в главите си такава тайна. Не разполагаме с много време. В Москва скоро ще съберат две и две и ще разберат, че Мишкин и Лазарев са очистили Иваненко. После ще започнат да подготвят отмъщението. Трябва да ги изпреварим!

Сдържаното негодуване, изразено от съветския посланик във Вашингтон пред държавния секретар, бледнееше пред гнева на колегата му, който два дена по-късно посети западногерманския външен министър. Той заяви, че отказът на правителството на ФРГ да предаде престъпниците на съветските или на източногерманските власти е грубо нарушение на приятелските отношения между СССР и ФРГ и може да бъде възприето от Москва като враждебен акт.

Западногерманският външен министър бе притеснен и се чувствуваше неудобно. Щеше му се самолетът с терористите да бе кацнал в ГДР. Шефът на немската дипломация се въздържа и не отвърна на руския представител, че както гласи позицията на самото съветско външно министерство, Западен Берлин няма нищо общо със Западна Германия и следователно е редно съветските власти да се обърнат по въпроса към западноберлинския парламент.

Посланикът за трети път повтори твърдението си:

— Престъпниците са съветски граждани, потърпевшите — също, а престъплението е извършено в съветското въздушно пространство, следователно терористите трябва да бъдат съдени от съветски или в краен случай от източногермански съд, понеже убийството на пилота е било извършено над територията на Източен Берлин.

Министърът любезно му отговори:

— Много прецеденти в международното право показват, че е възможно извършителите на престъпление да бъдат съдени на територията на онази държава, в която са били заловени, ако правителството на тази страна пожелае да се възползва от това свое право. Това в никакъв случай не означава че западногерманските власти се съмняват в справедливостта и обективността на съветското правораздаване…

„Не се съмняваме, друг път!“ — помисли си министърът. Правителството, пресата, както и цялата общественост във ФРГ добре знаеха, че ако Мишкин и Лазарев бъдат върнати в СССР, КГБ ще ги разпита, както то си знае, после ще им устрои един бърз процес и ще ги разстрелят. Това, че двамата терористи бяха евреи, само правеше нещата по-сложни.

В първите дни на януари пресата обикновено няма за какво да пише. Затова западногерманските журналисти отделиха огромно внимание на отвличането. Консервативната и твърде влиятелна пресгрупа на Аксел Шпрингер настояваше, че двамата терористи могат да бъдат съдени справедливо само в Западна Германия. На същото становище бе и баварската партия ХСС, от която зависеше здравината на правителствената коалиция. В пресата се появиха много материали с точна информация и покъртителни подробности за хайките на КГБ в Украйна, предшествали отвличането на самолета. Някои журналисти изразиха мнение, че при тези обстоятелства действията на Мишкин и Лазарев са били напълно оправдани. Освен това съвсем наскоро един висш държавен служител бе разкрит като агент на ЩАЗИ и правителството не би повдигнало рейтинга си сред населението, ако точно в този момент направеше реверанс на Москва. А след няколко месеца предстояха изборите за местни органи на властта…

Министърът бе получил категорични указания от канцлера. Той каза на съветския посланик, че Мишкин и Лазарев ще бъдат съдени в Западен Берлин и без съмнение ще получат заслужено строги присъди.

Заседанието на Политбюро бе бурно. И този път магнетофонът беше изключен, а стенографките — изпъдени.

— Безобразие! — възкликна Вишнаев. — Този скандал уронва престижа на Съветския съюз! Не биваше да го допускаме!

После той каза, че причина за всичко това е слабото ръководство на другаря Рудин.

— Ако изтребителите на другаря маршал бяха свалили самолета над Полша, проблемът нямаше да съществува — възрази Петров.

— Получил се е срив във връзката между кулата и командира на „Миг“-овете. Такова нещо се случва веднъж на хиляда пъти — оправда се Керенски.

— Наистина удивително лош късмет — констатира с хладен тон Рудин.

От външно министерство го бяха информирали, че процесът срещу Мишкин и Лазарев ще е публичен и на него вероятно подробно ще се обсъжда това, как двамата са нападнали в парка служител на КГБ, за да му отнемат картата, и как после са измамили втори кагебист в самолета.

— Възможно ли е тези двамата да са убили Иваненко? — попита Петрянов, който се числеше към групата на Вишнаев.

Атмосферата стана още по-напрегната.

— Не — твърдо заяви Петров. — Лазарев и Мишкин са от Лвов, а не от Киев. Те са просто двама евреи, на които им е отказана изходна виза за Израел. Естествено в разследването търсим и евентуална връзка между тях и смъртта на Иваненко, но засега не сме открили такава.

— Надявам се, че ако откриете, веднага ще ни уведомите — обади се Вишнаев.

— Разбира се, другарю Вишнаев — изръмжа Рудин.

Повикаха стенографките и заседанието продължи с обсъждане на напредъка в касълтаунските преговори и на закупуването на десет милиона тона фураж от САЩ. Риков със задоволство съобщи на присъстващите за постигнатия успех и ги увери, че постепенно, с минимални отстъпки Съветският съюз ще получи необходимото му зърно. Маршал Керенски изрази несъгласие по въпроса, но Комаров бе принуден да признае, че десетте милиона тона фураж ще предотвратят поголовното избиване на добитъка. Фракцията на Максим Рудин отново запази нищожния си превес.

След заседанието генералният секретар дръпна Петров настрана.

— Има ли някаква връзка между убийството на Иваненко и двамата евреи? — попита го той.

— Възможно е — отвърна му Петров. — Нападението в парка е явно тяхна работа. Доста отрано са подготвяли бягството си. В квартирите им не открихме обувки, които да пасват на следите, оставени на строежа, но… Имаме още нещо. От колата, която е блъснала майката на Юрий, снехме доста ясен дланов отпечатък. Сега нашите хора в Берлин се опитват да вземат отпечатъци от дланите на двамата терористи.

— За всеки случай подготви план за ликвидирането на двамата в берлинския затвор. Ако установиш, че те са убили Иваненко, не съобщавай на Политбюро, а само на мен! Първо ще отстраним евреите и чак след това ще кажем на другарите.

Петров преглътна на сухо. Да лъжеш Политбюро не е шега работа. Едно подхлъзване и край! Той си спомни какво му бе казал Рудин преди две седмици пред камината на усовската вила: „Гласовете са шест на шест, Иваненко е мъртъв, Степанов и Шушкин се готвят да минат в противниковия лагер.“

Двамата с Рудин наистина нямаха повече козове.

— Добре — отговори той.

Минаваше средата на януари. Западногерманският канцлер Дитрих Буш прие своя министър на правосъдието в новата сграда на канцлерството, намираща се в съседство на старинния палат Шаумберг. Шефът на правителството на ФРГ бе застанал до прозореца и гледаше снега навън. В модерната правителствена сграда, извисяваща се над площада на федералното канцлерство, температурата бе толкова висока, че държавните чиновници ходеха по ризи, а навън януарският студ бе сковал столицата.

— Как върви случаят с Мишкин и Лазарев? — попита Буш.

— Поведението им, честно казано, ме учудва — призна си министърът на правосъдието Лудвиг Фишер. — Всячески съдействат на следствието. Явно искат бърз процес.

— Чудесно — отвърна му канцлерът. — И ние това искаме. В какъв смисъл съдействат на следствието?

— Бе им предложен един от най-известните адвокати от крайната десница. Предполагам, че са му платили частни германски организации или може би американската „Лига за защита на евреите“. Той искаше да превърне процеса в спектакъл и публично да заклейми терора, на който КГБ подлага евреите.

— Доживяхме и адвокат от крайната десница да защитава евреи!

— За да оплюят Русия, десните са готови на всичко. Но интересното е, че обвиняемите не са пожелали този адвокат да ги защитава. Те се признават за виновни и искат съдът да вземе предвид смекчаващи вината обстоятелства. Ако докажат, че пистолетът е гръмнал случайно, от удара на колесника в пистата, съществува вероятност да бъдат осъдени за непредумишлено убийство.

— Да. Можем да уредим това — каза канцлерът. — И колко години ще им дадат?

— Заедно с обвинението в отвличане, общо петнайсет до двайсет с право да обжалват след три. Двамата са още млади, на по двайсет и пет години. Ще излязат от затвора на около трийсет.

— Значи след пет години — изсумтя Буш. — Но мен ме вълнуват идните пет месеца. Хората лесно забравят. След пет години никой няма да се сети за Мишкин и Лазарев.

— Признават се за виновни и твърдят, че пистолетът е гръмнал случайно. Бихме могли да го сметнем за непредумишлено убийство.

— Добре — съгласи се канцлерът. — Руснаците ще се сърдят, но какво да правим?! Двамата ще получат доживотни присъди, което на практика днес означава двайсет години.

— Има още нещо. Терористите искат след процеса да бъдат прехвърлени в западногермански затвор.

— Защо?

— Страх ги е от КГБ. Мислят, че в Западна Германия ще са на по-сигурно място, отколкото в Западен Берлин.

— Глупости! — отсече Буш. — Ще си излежат присъдите там, където са съдени — в Западен Берлин. Руснаците не биха посмели да си разчистват сметките в западноберлински затвор. След година може и да ги прехвърлим тук, но не по-рано. Действай, Лудвиг! Приключвай с този процес, за да се отърва от натиска на пресата и от руския посланик. Не забравяй, че ни чакат избори!

В Чита утринното слънце огряваше лъскавия корпус на „Фрея“. Вече два месеца и половина върху нея се извършваха довършителните работи. За тези седемдесет и пет дена тя бе вътрешно променена. Стотици дребни човешки фигури пълзяха по нея денонощно, полагаха стотици километри кабели, свързваха многобройни тръби и вършеха още куп други неща. Огромната и подобна на лабиринт електроинсталация на кораба бе монтирана и изпробвана. Сложната хидравлика също бе в изправност. Бяха поставени и компютрите, които пълнеха и изпразваха товарните и баластните секции, поддържаха автоматично курса на танкера и следяха дъното на океана.

Кухненските помещения бяха оборудвани с необходимите електроуреди и камери за дълбоко замразяване на хранителните продукти.

Всичко на „Фрея“, от електрическите крушки до бравите на вратите, бе готово за използване: тоалетните, климатичната инсталация, киносалона, сауната, трите барчета, двете столови и елегантно обзаведените каюти.

Пететажната й надстройка се превърна в луксозен хотел. Капитанският мостик и радиорубката — в модерни компютризирани центрове за управление.

Последните работници събраха инструментите си и слязоха от борда. „Фрея“ беше готова да отплава. Тя бе най-големият, най-мощен и най-луксозен кораб в света, оборудван с най-съвършените технически средства.

Останалите членове на нейния екипаж бяха пристигнали в Япония две седмици по-рано, за да опознаят кораба. Екипажът се състоеше от капитана Тор Ларсен, първи помощник-капитан, втори помощник-капитан, трети помощник-капитан, главен механик, първи помощник-механик, втори помощник-механик и първи помощник-механик по електрооборудването. Към командния състав се числяха също така радистът и главният стюард. Редовият състав се състоеше от готвач, четирима стюарди, трима пожарникари-машинни техници, майстор по поддръжката на двигателя и единадесет матроса.

Две седмици преди отплаването няколко влекача изтеглиха на буксир „Фрея“ в средата на залива Исе. Огромните й винтове загребаха вода и тя потегли. Започнаха морските изпитания. В продължение на четиринадесет дена офицерите и матросите, заедно с дузина японски инженери и техници, щяха да изпробват всички системи на кораба, който струваше сто и седемдесет милиона долара.

Гигантският танкер бавно плаваше към открито море, а екипажите на корабите, които чакаха ла влязат в пристанище Нагоя, го гледаха със възхищение и дори със страхопочитание.

На двадесет километра от Москва се намира бившето дворянско имение Архангелское. То е превърнато в туристически обект. Към него има музей и ресторант, прочут с пържолите си от мечешко месо. Беше последната седмица на януари и Адам Мънроу бе запазил маса в ресторанта за себе си и за поредната секретарка.

Той водеше на подобни вечери винаги различни секретарки, за да не би някоя от тях да започне да си задава прекалено много въпроси. Младата и изпълнена с брачни надежди девойка, която бе поканил тази вечер, си траеше, макар че сигурно се чудеше защо трябва да бият толкова път при температура минус петнайсет.

Слава Богу, че в ресторанта бе топло и уютно.

Когато Адам отскочи до колата да си вземе цигарите, секретарката възприе това като нещо нормално. На паркинга един от автомобилите примига с фарове и треперещият от студ Мънроу тръгна с бърза крачка към него.

Той се качи в жигулито на Валентина, прегърна я и я целуна.

— Като си помисля, че си довел друга жена в ресторанта, побеснявам — прошепна му тя и се сгуши в неговите обятия.

— Взел съм я само за прикритие — обясни й Адам. — Имам новини за теб.

— За нашия бъдещ живот ли?

— Да. Моите шефове се съгласиха да те изведем оттук. Чувала ли си за румънското пристанище Констанца?

— Да, но никога не съм го посещавала. Винаги прекарвам почивката си в Сочи.

— А можеш ли да заминеш заедно със Саша на екскурзия в Констанца?

— Предполагам, че мога — отговори му тя. — Румъния е социалистическа страна. Не вярвам някой да ме спре.

— Кога започва училищната ваканция на Саша?

— Мисля, че в края на март. Това важно ли е?

— Значи ще го направим в средата на април — каза й Мънроу. — Моите хора ще ви вземат от плажа със скутер и ще ви откарат на един търговски кораб, който ще чака в открито море. Сигурна ли си, че можеш да си уредиш почивка в Констанца или в Мамая през април?

— Ще се опитам — отговори му тя. — О, Адам, струва ми се, че април ще дойде толкова скоро!

— Така е. Дотогава има само осемдесетина дни. Потърпи още малко, скъпа, и ще започнем нов живот.

Пет минути по-късно тя му даде стенограма от заседанието на Политбюро, състояло се в началото на януари. После запали колата си и изчезна в нощта. Адам натика листата в специален пояс, който носеше под ризата си, и се върна в топлия салон на ресторант „Архангелское“.

Докато си приказваше несъществени неща със секретарката, той си помисли, че този път няма да изпусне Валентина, както през 1961 година. Този път тя щеше да стане негова завинаги.

Едуин Кембъл отпусна гръб на облегалката на стола си и погледна професор Соколов, който седеше от отсрещната страна на огромната маса в „Дългата зала“ на Касълтаун. Току-що бяха завършили обсъждането на последната алинея от договора. Един куриер бе понесъл от долния етаж новината, че успоредните преговори също са приключили с резултат, съответен на отстъпките в сферата на разоръжаването.

— Иване, мисля, че свършихме добра работа. На този етап повече не можем да постигнем.

Руснакът вдигна поглед от бележките си. В продължение на повече от сто дни той се бе борил със зъби и нокти, за да осигури на страната си зърно и да я спаси от глад, без да разруши отбранителната й мощ в Източна Европа. Той съзнаваше, че е направил отстъпки, немислими преди четири години, но в същото време бе сигурен, че при създалите се обстоятелства е постигнал максимума.

— Прав си, Едуин — отговори му професорът. — Остава само да подготвим за нашите правителства окончателен проект на текста на договора.

— И на търговския протокол — рече Кембъл. — Предполагам, че в Москва го очакват с нетърпение.

Соколов се усмихна кисело:

— Така е.

До края на следващата седмица екипи от преводачи и стенографи под диктовката на специалистите подготвиха договора и търговския протокол в окончателния им вид. Само на няколко пъти се наложи да бъдат повикани двамата ръководители на делегациите, за да уточнят някой пункт. Когато двата обемисти документа бяха изготвени, всеки в по два екземпляра, Кембъл и Соколов отпътуваха съответно за Вашингтон и за Москва, за да ги представят на своите шефове.

Ендрю Дрейк хвърли настрана списанието и се изтегна в креслото.

— Чудя се дали не бихме могли… — каза той.

— Какво? — попита го Крим, който тъкмо влизаше в стаята, понесъл три чаши кафе.

Дрейк вдигна списанието от пода и го метна към татарина.

— Прочети статията на първа страница — каза той.

Крим започна да чете, а Камински само мълчеше и гледаше двамата си приятели.

— Ти си луд! — каза Крим.

— Не съм — отвърна му Дрейк. — Ако не рискуваме, ще си седим тук още поне десет години. След две седмици започва процесът срещу Мишкин и Лазарев. Ясно е, че ще ги осъдят. Трябва отсега да започнем да планираме как да ги измъкнем. Азамат, ти нали си служил в канадските десантни войски?

— Да, цели пет години — отвърна му Крим.

— Учил ли си как се употребяват взривни вещества?

— Да. Изкарах курс по саботаж и унищожаване на пътни и съобщителни съоръжения. После бях три месеца на стаж при сапьорите.

— Аз пък преди години се увличах по електрониката и радиотехниката — рече Дрейк. — Татко имаше работилница за ремонт на радиоапарати. Ще се справим. Но ни трябват още хора.

— Още колко? — попита го Крим.

— Един ще трябва да остане, за да се увери, че наистина ще пуснат Мишкин и Лазарев на свобода. Мирослав ще свърши тази работа. Самата акция ще проведем ние двамата с теб, плюс още петима.

— Никой досега не е предприемал подобно начинание — каза татаринът със скептичен тон.

— Тъкмо затова никой няма да очаква нашия удар.

— Ще ни хванат! — рече Крим.

— Може и да успеем. Ако се наложи, аз ще се оставя да ме заловят, за да прикрия вашето изтегляне. Акцията ни ще се превърне в сензацията на десетилетието. Когато Мишкин и Лазарев пристигнат в Израел, половината западен свят ще ни аплодира. Всеки вестник и всяко списание ще пишат за борбата за независима Украйна.

— Откъде ще намерим петимата?

— От години правя списък на хора, на които им е омръзнало само да говорят. Ако разберат какво сме свършили досега, много от тях ще се въодушевят. До края на месеца ще намеря петима подходящи за акцията.

— Добре — съгласи се Крим. — Тогава да действаме! Аз какво да правя?

— Заминавай за Белгия. Наеми голям апартамент, който да ни служи за база. Аз ще доведа хората.

От обратната страна на земното кълбо слънцето изгря над Чита и корабостроителницата. „Фрея“ бе привързана за пристана. Турбините й боботеха.

Предната вечер в кабинета на шефа на корабостроителницата се бяха събрали двамата му заместници, главните счетоводители на японската и на шведската фирма, Хари Венерстрьом и Тор Ларсен. Специалистите бяха единодушни, че всички системи на гигантския танкер работят безотказно. Венерстрьом подписа приемателния протокол, с което потвърди, че японците са построили точно такъв кораб, за какъвто бе платил.

Всъщност той бе платил пет процента от цялата сума при подписването на договора, пет при полагането на кила, пет при спускането на „Фрея“ на вода и пет процента при получаването й. Останалите осемдесет процента плюс лихвите щяха да бъдат изплащани през следващите осем години. Но това не означаваше, че Венерстрьом не е пълноправен собственик на „Фрея“.

С тържествена церемония бе свален флагът на корабостроителницата и на негово място се развя сребърен викингски шлем на син фон — знамето на „Нордия Лайн“.

Хари Венерстрьом отведе Ларсен от мостика в радиорубката и затвори вратата след себе си. Помещението бе напълно звукоизолирано.

— Сега тя е твоя, Тор — каза той. — Между другото има малка промяна в плановете, свързана с пристигането ти в Европа. Това е първият курс на „Фрея“. Не искам да я разтоварваш в открито море, а да я вкараш в Европристанището на Ротердам.

Ларсен се облещи смаян. Големите танкери никога не влизат в пристанища. Те пускат котви на дълбокото, където ги разтоварват по-малки танкери, или спират до така наречените „изкуствени островчета“, откъдето нефтът стига по дълги тръбопроводи до сушата. Лафът за моряците, които имат по едно момиче във всяко пристанище, не се отнася за екипажите на супертанкерите. Те често по цяла година не слизат на брега. Затова каюткомпаниите на танкерите са обзаведени така комфортно.

— Натоварена, „Фрея“ няма да мине през Ламанша — каза Ларсен.

— Ще избегнеш Ламанша — отвърна му Венерстрьом. — Ще плаваш на запад от Ирландия, покрай Хибридите, после ще минеш между островите Оркни и Шетландските острови. Ще спреш пред устието на Маас, а оттам ще те поемат лоцманите и с тяхна помощ ще я вкараш в Европристанището.

— Вътрешният канал до пристанището е твърде плитък — възрази Ларсен.

— Не се притеснявай — отговори му шведът. — Доизкопали са го и сега е дълбок трийсет и пет метра. Никой друг капитан, освен теб, не е способен да вкара милионтонен танкер в Европристанището! Знам, че е трудно, но, моля те, направи го заради мен. Искам всички да видят моята „Фрея“ и да се преклонят пред нея. Ще поканя в пристанището холандското правителство и журналисти от цял свят. Ако не направим това тържество, никой никога няма да може да я оцени както подобава.

— Добре — отговори му Тор Ларсен. — Но само този път! Сигурно в деня на акостирането ще остарея с десет години.

Венерстрьом се ухили като хлапак.

— Като я видят ще онемеят! — каза той. — Ще се видим на първи април в Ротердам!

Десет минути по-късно той си отиде.

По обяд огромната „Фрея“ се оттласна от пристана под ръкоплясканията и възторжените викове на японските работници и заплава към открито море. Беше втори февруари, четиринадесет часа. Гигантският танкер обърна нос на юг към Филипините, Борнео и Суматра и пое по първия си курс.

На десети февруари Политбюро се събра, за да обсъди проектите на договора за разоръжаване и на търговската спогодба, подготвени в Касълтаун. Рудин и неговите поддръжници съзнаваха, че ако успеят да защитят договора на това заседание, подписването и ратифицирането му ще бъдат гарантирани. Членовете на консервативната фракция начело с Ефрем Вишнаев също разбираха това. Заседанието продължи дълго и бе много бурно.

Доста хора смятат, че държавниците, дори и когато са насаме със своите съветници и помощници, използват културен и вежлив език. Последните няколко американски президенти и членовете на съветското Политбюро не отговарят на тази представа.

По време на заседанието се чуваха всевъзможни мръсни думи. Само изтънченият Вишнаев говореше възпитано, въпреки че тонът му бе злъчен.

От другата фракция най-сдържан бе Дмитрий Риков.

— Ако подпишем договора, ще си осигурим петдесет и пет милиона тона зърно по цени от юли. Без него ни очаква глад. Освен това ще закупим най-модерни технологии на обща стойност три милиарда долара. С тях ще решим проблеми, с които не можем да се справим от две десетилетия и за пет години ще победим капитализма. Какво губим? Ще се наложи да направим минимални отстъпки и да намалим броя на ракетите и военното си присъствие в Източна Европа. Това няма да ни попречи през същите тези пет години, за които споменах, да продължим настъплението си към страните от Третия свят и да завладеем природните им богатства. През май мислехме, че сме изправени пред катастрофа, а сега благодарение на умелата политика, водена от другаря Рудин, излизаме от сложната ситуация като победители! Ако не подпишем договора, ще изпаднем в същото положение, в каквото бяхме през май. Дори в по-лошо, защото след шейсет дена ще свършат резервите ни от пшеница.

Подписването на договора и съответно оставането на Рудин на власт бе гласувано отново с шест гласа „за“ и шест „против“. Гласът на председателя пак се оказа решаващ.

— Само едно може да го свали — каза тихо Вишнаев на Керенски.

Двамата пътуваха към домовете си в лимузината на идеолога.

— Трябва да се случи нещо съществено, което да привлече на наша страна двамата колебаещи се. Иначе Централният комитет ще утвърди подписването на договора и край! — продължи Вишнаев. — Ех, да можехме да докажем, че онези двама проклети евреи са убили Иваненко…

Керенски беше унил. Липсваше му обичайната арогантност и високо самочувствие. Той тайно бе започнал да се пита дали не се е присъединил към губещата страна. Преди три месеца маршалът беше уверен, че американците ще поискат прекалено много и това ще доведе до падането на Рудин. Но вече беше късно. Керенски беше заложил на картата на Вишнаев. И сега трябваше да преглътне факта, че след два месеца няма да има маневри в ГДР.

— Има още нещо… — каза Вишнаев. — Ако го бяхме научили преди половин година, досега да бяхме спечелили битката за властта. Един мой човек от Кунцевската клиника ми каза, че Рудин умира.

— Умира…?! — повтори министърът на отбраната. — И кога ще умре?

— За съжаление не достатъчно скоро — отвърна му партийният идеолог. — Ще има време да сключи договора с американците. Ако западната преса не гръмне за случая с Иваненко, ние сме загубени…

По същото време „Фрея“ минаваше през пролива Сунда. През левия й борд се виждаше остров Ява, а отдясно вулканът Кракатоа се извисяваше към небето. На потъналия в сумрак мостик циферблатите на приборите осветяваха в зелено лицата на Тор Ларсен, на дежурния помощник-капитан и на неговия помощник. Трите независими навигационни системи предаваха получените от тях данни в централния компютър, разположен в малко помещение зад мостика. Електронният мозък на машината ги съпоставяше и определяше курса с изключителна точност. Прецизността на компаса се съчетаваше с разположението на звездите и движението на изкуствените спътници на земята. Освен това компютърът непрестанно отчиташе вятъра, теченията, температурата на въздуха и водата и когато обработеше цялата информация, даваше сигнал на руля, който помръдваше с чувствителността на опашка на риба.

Високо над мостика двете радарни чинии се въртяха, улавяха очертанията на брегове, планини, кораби, шамандури и също предаваха данните в компютъра, който бе готов при най-малката опасност да задействува системите за безопасност и да вдигне тревога. Потопените под водата ехолоти виждаха на три мили пред кораба и чертаеха триизмерна карта на морското дъно. Това се налагаше, понеже на „Фрея“ й бяха необходими трийсет минути, за да убие инерцията си и да спре, за което време тя изминаваше две мили и половина.

Преди разсъмване танкерът излезе от пролива Сунда и компютърът го насочи на северозапад покрай Цейлон към Арабско море.

Два дена по-късно, на дванадесети февруари, осем мъже се събраха в апартамента, който Азамат Крим беше наел в едно предградие на Брюксел. Петимата нови членове на групата бяха отдавна набелязани от Дрейк, който още отпреди се бе убедил, че те напълно споделят неговата мечта за нанасяне на удар по московските управници. Двама от тях бяха украинци, родени в Западна Германия, където има голяма украинска колония. Освен тях Дрейк беше довел един американец от украински произход и двама англичани, също от украинско потекло.

Когато разбраха, че Мишкин и Лазарев са ликвидирали шефа на КГБ, петимата изпаднаха във възторг и заговориха оживено един през друг. Всички се съгласиха с Дрейк, че двамата евреи трябва да бъдат освободени, за да бъде довършена операцията. Обсъждаха цяла нощ плана и на сутринта се разделиха на четири двойки.

Дрейк и Камински трябваше да се върнат в Англия, където да купят нужната електроника. Единият от германците, заедно с единия англичанин, щяха да отпътуват за Германия и да купят там взривни вещества. Другият германец имаше необходимите връзки в Париж и щеше да се опита да осигури във френската столица оръжие. За негов помощник бе определен вторият англичанин. Азамат Крим и американецът тръгнаха да търсят подходяща моторница. Нюйоркчанинът бе работил известно време във фирма за даване под наем на лодки и яхти и твърдеше, че знае точно какво им е необходимо.

Осем дена по-късно в съдебната зала, свързана със западноберлинския затвор Моабит, започна процесът срещу Мишкин и Лазарев. Заобиколени от огради от бодлива тел, дебели стени и въоръжени пазачи, двамата евреи мълчаливо и смирено слушаха. Четенето на обвиненията отне десет минути. Когато Мишкин и Лазарев се признаха за виновни по всички точки на обвинителния акт, в препълнената с журналисти зала се разнесе възбуден шепот. След това прокурорът стана и започна да разказва на съдиите за събитията, случили се в навечерието на Нова година. Щом свърши речта му, съдиите се оттеглиха, за да решат каква да е присъдата.

„Фрея“ мина бавно и спокойно през пролива Ормуз и навлезе в Арабския залив. Студеният утринен ветрец духаше от североизток и носеше облаци пустинен пясък, от което хоризонтът се замъгли. Но гледката бе добре позната на целия екипаж, чиито членове бяха идвали многократно в залива, за да натоварят нефт. Всичките до един имаха голям опит и отдавна служеха на танкери.

На около четиристотин метра от единия борд на „Фрея“ се нижеха голи острови, а от мостика се виждаше по-отдалеченият полуостров Мусадам, чиито скалисти възвишения приличаха на лунен пейзаж.

„Фрея“ бе лека и газеше малко. Затова дежурният на мостика не се притесняваше дали тя ще мине през плиткия пролив. На връщане щеше да е друго. Тогава погледите на командния състав щяха да са приковани върху ехолота, защото дъното щеше да е само на няколко метра под кила.

Сега търбухът на „Фрея“ бе празен, с изключение на баластните сектори. Тя имаше общо шейсет товарни сектора, или „танка“, разположени в двайсет реда по три. Единият от тях служеше само за събиране на нефта от течовете на петдесетте танка със същински товар. Други девет танка се пълнеха с морска вода за баласт, и то само когато „Фрея“ плаваше празна. Петдесетте същински товарни сектора побираха всеки по двадесет хиляди тона нефт. Това разпределение снижаваше до минимум възможността свръхтанкерът по невнимание на екипажа да замърси околната среда, по-точно океанската повърхност. Уверена в своето съвършенство, „Фрея“ плаваше към Абу Даби, където я чакаше първият й товар.

На парижката улица „Миолен“ има едно скромно барче, в което се събират дребните риби от света на наемните войници и на търговците на оръжие. Германо-украинецът и англичанинът, определен за негов помощник, седяха на една от масичките във въпросното заведение. Тук ги бе довел един французин, приятел на германеца.

Французинът вече почти два часа преговаряше шепнешком с някакъв свой сънародник. Най-сетне двамата явно се разбраха.

— Моят познат казва, че ще уреди доставката — обърна се към германо-украинеца неговият френски приятел. — По петстотин долара за бройка с по един пълнител.

— Добре, да добави към това и един пистолет безплатно и ще се разберем! — отвърна германецът.

Три часа по-късно в един гараж на частна къща близо по Ньой двамата от групата на Дрейк платиха и прибраха в багажника на колата си шест увити в одеала автомата и един деветмилиметров пистолет „МАБ“. След дванайсет часа, малко преди полунощ на двадесет и четвърти февруари, двамата пристигнаха в Брюксел и скриха оръжията в един от гардеробите на наетия апартамент.

По изгрев слънце на двадесет и пети февруари „Фрея“ излезе от Арабския залив през пролива Ормуз. На мостика дежурните въздъхнаха с облекчение, когато видяха на екрана на ехолота как дъното на океана се спуска рязко надолу. На електронния указател на дълбочината цифрите бързо замигаха. От четиридесет метра дълбочината стана двеста. „Фрея“ потегли с обичайната си „товарна“ скорост от петнадесет възела.

Тя караше един милион тона нефт за жадните европейски рафинерии и за милионите автомобили. Сега тя газеше трийсет метра. Компютърът отчиташе това обстоятелство и бе готов веднага да задейства алармената инсталация и системите за безопасност, ако дъното се приближеше прекалено много към кила.

Деветте баластни танка сега бяха празни. Първата редичка танкове, намираща се непосредствено зад носа на кораба, се състоеше от два странични, пълни с нефт, и от разположения между тях сектор за събиране на течовете. Зад тази редица бяха първите три празни баластни танка. Втората такава тройка се намираше в средата на кораба, а третата — точно под надстройката, на чийто пети етаж капитан Тор Ларсен тъкмо предаваше командването на „Фрея“ на един от помощниците си и се канеше да слезе в луксозната си каюта, където да закуси и да подремне.

Сутринта на двадесет и шести февруари в моабитската съдебна зала, след неколкодневно отлагане на делото председателят на съдебния състав започна да чете мотивите за издаване на присъдата. Това обикновено отнемаше няколко часа.

Мишкин и Лазарев седяха на заградената с решетки подсъдима скамейка и слушаха. По лицата им бе изписано равнодушие. От време на време те отпиваха от поставените пред тях чаши с вода. Многобройни журналисти, дошли от цял свят, за да отразяват процеса, не откъсваха погледи от двамата терористи. Само един кореспондент на лявоориентирано немско списание проявяваше по-голям интерес към чашите, отколкото към подсъдимите.

Съдът се оттегли за обедна почивка и когато съдебното заседание бе възобновено, мястото на въпросния кореспондент бе празно. Той се обаждаше някому от уличния телефон пред входа на съдебната зала. Малко след три часа председателят на съда стигна до обявяването на присъдата. Двамата обвиняеми станаха, за да чуят, че са осъдени на петнадесет години затвор.

После бяха откарани в затвора Тегел, разположен в северната част на града. Там Мишкин и Лазарев щяха да излежават присъдите си. В съдебната зала влязоха чистачките и започнаха да събират препълнените кошчета за боклук, гарафите и чашите за вода. Една от възрастните жени се зае да почисти подсъдимата скамейка. Скришом от погледите на колежките си ти уви в парцали двете чаши и ги мушна в пазарската си чанта, под увитите в хартиени салфетки сандвичи, които си носеше от вкъщи. Никой не забеляза това.

През последния ден на месеца Василий Петров поиска среща с Рудин.

— Мишкин и Лазарев! — започна той без встъпление, когато влезе в кремълския кабинет на генералния секретар.

— Какво е станало с тях? Нали им дадоха по петнайсет години, вместо да ги разстрелят?

— Един от нашите хора в Западен Берлин е успял да се сдобие с чашите, от които двамата са пили вода по време на процеса. На едната от тях има дланов отпечачък, който е напълно идентичен с отпечатъка, снет от колата, бутнала майката на Иваненко.

— Значи са били те?! — мрачно отбеляза Рудин. — Унищожи ги, Василий! Ликвидирай ги час по-скоро! Възложи тази работа на „чистачите“!

Огромната структура на КГБ се състои от четири главни управления, седем управления и шест самостоятелни отдела. Първо главно управление се занимава с външно разузнаване и негласни дейности в чужбина.

Сред неговите отдели има един, известен просто като Отдел „В“, или Отдел за остри мероприятия. Това е службата, за съществуването на която ръководството на КГБ най-малко би искало да се разчуе. Отдел „В“ се занимава със саботажи, изнудвания, отвличания и убийства. По понятни причини служителите на този отдел на кагебистки жаргон се наричат „чистачи“. Именно на тях Рудин искаше да бъде възложено ликвидирането на Мишкин и на Лазарев.

— Мисля да възложа случая на полковник Кукушкин, шефа на личната охрана на Иваненко — рече Петров. — Ще му дам шанс да се реабилитира и да отмъсти за унижението, причинено на него и на цялото КГБ. Той е служил известно време като „чистач“, преди да се издигне до сегашната си длъжност. Освен това и без друго знае тайната просто защото е присъствал на убийството на началника си. Говори добре немски. За изпълнението на задачата ще докладва само на генерал Абрасов и на мен.

Рудин кимна намусено.

— Добре. Нека той се заеме с тази работа. Да си подбере каквито иска помощници. Абрасов да му осигури всичко необходимо. Акцията привидно ще представлява отмъщение за смъртта на капитан Руденко. Кукушкин трябва да ги очисти от първия опит, защото ако останат живи, Мишкин и Лазарев може да си отворят устите и някой да им повярва. Във всеки случай Вишнаев ще им повярва, а знаеш до какво би довело това!

— Знам — тихо му отговори Петров. — Кукушкин няма да се провали. Ще изпълни лично задачата.

(обратно)

10.

— На повече от това не можехме да разчитаме, господин президент — каза държавният секретар Дейвид Лорънс. — Лично аз смятам, че Едуин Кембъл много добре ни е представил в Касълтаун.

Пред бюрото на президента в Овалния кабинет бяха насядали държавният секретар, министрите на отбраната и финансите, Станислав Поклевски и Робърт Бенсън от ЦРУ. Зад френските прозорци силен вятър брулеше розовите храсти. Снегът беше се стопил, но денят 1 март беше навъсен и неприветлив.

Президентът Уилям Матюс сложи длан върху дебелата папка пред него, това беше проектоспоразумението, постигнато с толкова усилия на касълтаунските преговори.

— Значителна част от текста е твърде специфична за мен — призна си той, — но резюмето на Министерството на отбраната ме впечатли. Ето как виждам аз нещата: ако отхвърлим това сега, след като съветското Политбюро го е приело, изобщо няма да има продължение на преговорите. Въпросът за доставките на зърнени храни при всички случаи ще стане за Русия чисто академичен най-много след три месеца. След това те ще започнат да гладуват и Рудин ще падне. Ефрем Вишнаев ще получи войната, която толкова желае. Така ли е?

— Струва ми се, че изводът е неизбежен — каза Дейвид Лорънс.

— А какво ще кажете за обратната страна на медала, за отстъпките, които сме направили? — попита го президентът.

— Тайният търговски протокол, оформен като отделен документ — каза министърът на финансите, — ни задължава да им предоставим петдесет и пет милиона тона зърнени храни по производствена себестойност и за близо три милиарда долара технологии за нефтодобивната и компютърната промишленост и промишлеността за стоки за населението, в които са вложени доста субсидии. Общата стойност за Съединените щати възлиза на близо три милиарда долара. От друга страна, рязкото съкращаване на въоръженията ще ни позволи да си върнем тази сума и дори повече чрез намаляването на разходите по отбраната.

— Ако Съветите спазят поетите задължения — припряно каза министърът на отбраната.

— Но ако го сторят и трябва да вярваме, че ще го сторят — възрази му Лорънс, — тогава според пресмятанията на нашите експерти, те не ще бъдат в състояние да предприемат успешна конвенционална или тактическа ядрена война в Европа поне в продължение на пет години.

Президентът Матюс знаеше, че няма да се кандидатира за президентските избори през ноември. Но ако можеше да приключи президенстването си, осигурявайки на своята страна мир в продължение на половин десетилетие и прекратявайки лудешката надпревара във въоръжаването от седемдесетте години, това щеше да му осигури място сред великите президенти на Щатите. Сега, през пролетта на 1983 година, той желаеше това повече от всичко друго.

— Господа — каза той, — ще приемем този договор такъв, какъвто е. Дейвид, информирай Москва, че приемаме определените от тях срокове и предложи делегациите ни да се съберат в Касълтаун, за да подготвят официалния договор за подписване. Докато те вършат това, ще разрешим товаренето на корабите със зърно, за да могат да отплават в деня на подписването. Това е всичко.

На 3 март Азамат Крим и неговият украино-американски помощник сключиха сделката, която ги направи притежатели на една солидна и мощна моторница. Тя беше от плавателните съдове, предпочитани от запалените въдичари и по британското, и по европейското крайбрежие на Северно море, със стоманен корпус, дванайсет метра дълга, в много добро състояние, макар и купена на старо. Имаше белгийска регистрация, бяха я открили в Остенд.

От носа й започваше каюта, чийто покрив заемаше предната една трета от дължината й. Стълбичката водеше към четириместно спално помещение с малка тоалетна и газова готварска печка. Задната й част беше открита за стихиите, а под палубата си имаше мощен двигател, способен да я прекара през дивото Северно море до риболовните зони и обратно.

Крим и приятелят му потеглиха с нея от Остенд за Бланкенберг по-нагоре по белгийското крайбрежие и когато я завързаха на кея сред многото моторници и яхти, тя с нищо не привличаше вниманието. Пролетта винаги събираше тук тълпи от смели въдичари с техните лодки и въдици. Американецът предпочете да живее на борда и да си поиграе с двигателя. Крим се завърна в Брюксел, за да види, че Ендрю Дрейк е превърнал кухненската маса в тезгях и здраво се е заловил за работа.

За трети път, откакто бе предприела първото си плаване, „Фрея“ прекоси екватора и на 7 март навлезе в Мозамбиканския пролив, насочвайки се на юг-югозапад към нос Добра надежда. Корабът следваше 600-футовата изобата, с което си осигуряваше сто и осемдесет метра чист океан под кила. Този курс го отвеждаше към основните морски линии. Не бе виждал суша, откакто напусна Оманския залив, но следобед на 7-ми мина край Коморските острови в северната част на Мозамбиканския пролив. Екипажът, възползувайки се от лекия вятър и спокойното море, се шляеше по дългата четвърт миля предна палуба или се излежаваше край басейна на третата палуба. Докато корабът пореше зелената вода, моряците видяха откъм десния борд Големия коморски остров, върха на обраслата с гъсти гори планина, забулен в облаци, пушеците на подпалените храсталаци. С падането на нощта небето се скри зад сива мъгла, задуха силен вятър. Очакваше ги бурното море край нос Добра надежда и последният завой на север към Европа, която щеше да ги посрещне с „Добре дошли“.

На другия ден Москва официално отговори на предложението на президента на Съединените щати, приветства неговото съгласие със сроковете за подготвяне на договора и съгласието му, че ръководителите на делегациите от Касълтаун трябва отново да се съберат и да подготвят официалния договор, поддържайки непрекъсната връзка със своите правителства.

Значителна част от съветския търговски флот — Совфрахт — заедно с голям брой други кораби, вече чартирани от Съветския съюз, се бяха насочили по американска покана към крайбрежието на Северна Америка, за да се товарят със зърнени храни. В Москва започнаха да се получават първите съобщения, че на селските пазари се изкарват огромни количества месо. Те подсказваха, че се предприема масово изколване на добитъка дори в държавните и колхозните ферми, където то беше забранено. Последните запаси от фураж за добитъка и храни за хората бяха на изчерпване.

В частното послание до президента Матюс Максим Рудин изразяваше съжалението си, че поради влошаване на здравето си не ще е в състояние лично да подпише договора от името на Съветския съюз дори ако церемонията се състои в Москва; вместо това той предлагаше официално подписване от външните министри в Дъблин на 10 април.

Ветровете на Носа бяха адски; южноафриканското лято си беше отишло и есенните вихри идваха откъм Антарктида и се блъскаха във високото плато. На 12 март „Фрея“ се намираше в сърцето на Агуляското течение и цепеше зелените водни хълмове, тласкана от югозападния вятър, който шибаше левия й борд.

На палубата беше свиреп студ, но там нямаше жива душа. Зад двойните прозорци на мостика капитан Тор Ларсен, двамата офицери на вахта, кормчията, радистът и други двама офицери стояха по ризи. Защитени от студа, изпитващи чувство за сигурност, обгърнати от аурата на всемогъщата технология, те гледаха напред, където дванайсетметровите вълни със сила десет бала настигаха левия борд на „Фрея“, надвисваха за миг и след това се стоварваха върху гигантската й палуба с нейните безброй тръби и вентили, а после се превръщаха във въртопи от бяла пяна. Тогава само бакът стърчеше далеч отпред като самостоятелен, независим от танкера обект. Когато пяната изтечеше безсилна през шпигатите, „Фрея“ потреперваше и пак заравяше своята грамада в следващата връхлитаща планина. Трийсет метра под хората 90 000 конски сили избутваха 1 000 000 тона суров нефт с още няколко метра по-близо до Ротердам. Високо в небето се рееха албатросите на Носа, техните крясъци не се чуваха през плексигласа. Един от стюардите поднесе кафе.

Два дена по-късно, на 14 март, в понеделник, Адам Мънроу изкара колата си от двора на търговската секция на британското посолство и зави рязко надясно по Кутузовския проспект към центъра на града. Трябваше да отиде в главната сграда на посолството, където го бе викнал пълномощният министър. По време на телефонния разговор, явно засечен от КГБ, му бе казано, че трябва да дойде, за да се изяснят някои дребни подробности около наближаващото посещение на търговска делегация от Лондон. Всъщност това означаваше, че в шифровъчната стая го чака съобщение.

Шифровъчната стая в сградата на посолството на крайбрежната улица „Морис Торез“ се намираше в сутерена, сигурно помещение, което всеки ден се минаваше с „прахосмукачка“ не заради праха, а за да се види няма ли подслушвателни устройства. Шифровачите са дипломатически персонал и се подлагат на извънредно строга кадрова проверка. Независимо от това понякога съобщенията се получават с означение, че не могат ла бъдат декодирани с обикновените декодиращи машини. Етикетът на тези съобщения показва, че те трябва да бъдат предадени на специален служител, който има правото да знае някои неща, защото е нужно да ги знае. В случая днешното съобщение за Адам Мънроу носеше такова означение. Въпросният служител знаеше каква е всъщност длъжността на Мънроу, защото трябваше да го знае: ако не за друго, то поне за да го предпази от онези, които не биваше да знаят това.

Мънроу влезе в шифровъчната стая и служителят стана от бюрото си. Двамата с него отидоха в малкото съседно помещение, където служителят, старателен, педантичен човек с бифокални очила, свали от колана си ключ и отключи специалната декодираща машина. Пусна съобщението от Лондон в машината и тя изкара превода. Служителят не каза нищо и извърна поглед, докато Мънроу излизаше от помещението.

Мънроу прочете съобщението и се усмихна. Запомни го за секунди и го пусна в резачката, която превърна тънката хартия едва ли не в прашинки. Благодари на служителя и си тръгна радостен до немай къде. Бари Фърндейл му съобщаваше, че тъй като руско-американският договор е пред подписване, на „Славея“ може да бъде уредено дискретно, но изключително топло посрещане на румънския бряг близо до Констанца през седмицата между 16 и 23 април. Имаше подробности, които целяха да не се допусне разминаване. Той го молеше да се посъветва със „Славея“ и да потвърди съгласието му.

След като получи личното послание на Максим Рудин, президентът Матюс подхвърли на Дейвид Лорънс: „Тъй като това е нещо повече от споразумение за ограничаване на въоръженията, смятам, че можем да го наречем договор. И тъй като май му е съдено да бъде подписан в Дъблин, не се съмнявам, че историците ще го нарекат Дъблинския договор.“

Лорънс се беше консултирал с правителството на Република Ирландия, което със зле прикрито задоволство му отвърна, че ще бъде поласкано от възможността да стане домакин на официалната церемония на подписването от Дейвид Лорънс за Съединените щати и Дмитрий Риков за Съветския съюз в зала „Св. Патрик“ на Дъблинския замък на 10 април.

На 16 март президентът Матюс можа да отговори на Максим Рудин, че приема предложените от него място и дата.

В планините близо до Инголщад, Бавария, има две огромни каменни кариери. През нощта на 18 срещу 19 март нощният пазач на едната от тях бе нападнат и вързан от четирима маскирани мъже, поне един от които беше въоръжен с пистолет, както по-късно той каза на полицията. Хората, които, изглежда, знаели какво търсят, проникнали в склада за динамит, използвайки ключовете на нощния пазач, и задигнали 250 килограма тринитротолуолов каменарски експлозив и известен брой електрически детонатори. Заминали си много преди да се съмне и тъй като следващият ден, 19-и, бе събота, едва към обяд вързаният пазач бе освободен и кражбата — разкрита.

Последвалото полицейско разследване беше интензивно и с оглед на отличното познаване на местоположението на складовете на каменоломната, показано от крадците, се насочи към кръга на бившите служители. Но тъй като подозрението бе паднало върху левичарските екстремисти, името на Климчук, който бе работил в кариерата преди три години, не привлече особено внимание, защото бе сметнато, че човекът е от полски произход. Всъщност това име беше украинско. В събота вечерта двете коли, с които се превозваха експлозивите, се прибраха в Брюксел, прекосявайки германо-белгийската граница по магистралата Аахен-Лиеж. Те не бяха спрени поради изключително интензивното движение през празничните дни.

Вечерта на 20-и „Фрея“ отмина Сенегал, развивайки добра скорост от Носа насетне с помощта на югоизточния пасат и на силното течение. Въпреки че за Северна Европа беше ранна пролет, по плажовете на Канарските острови имаше много летовници.

„Фрея“ се намираше доста на запад от островите, но веднага след зазоряване офицерите на мостика можаха да зърнат вулканичния връх Монте Тейде на Тенерифе, първата суша, която виждаха, откакто се бяха отдалечили от скалистото крайбрежие на нос Провинс. След като планините на Канарите се изгубиха, те знаеха, че ако евентуално не видят върховете на Мадейра, следващото, което щяха да видят, бяха светлините, предупреждаващи да стоят по-надалеч от дивите брегове на Майо и Донегал.

Адам Мънроу бе чакал нетърпеливо цяла седмица, за да се види с жената, която обичаше, но беше невъзможно да влезе във връзка с нея преди вече уговорената им среща в понеделник, 21-ви. Тя щеше да се състои в Изложбата на постиженията на народното стопанство, чиито 238 хектара паркове и площи се сливаха с главната Ботаническа градина на Академията на науките на СССР. Тук, в един закътан разсадник на открито той я видя да го чака малко преди обед. Понеже се опасяваше от случайния поглед на някой минувач, той не се престраши да я целуне, както му се искаше. Вместо това й разказа с овладяна възбуда новините от Лондон. Тя страхотно се зарадва.

— Имам новини за вас — му каза тя. — Братска делегация на Централния комитет ще замине за конгреса на Румънската комунистическа партия в началото на април и аз съм поканена да я придружавам. Ваканцията на Саша започва от 29-и, а ще заминем за Букурещ на 5-и. След десет дена ще бъде абсолютно нормално от моя страна, ако заведа преумореното от учене момченце за една седмица на морски курорт.

— В такъв случай ще насроча бягството ти за нощта на 18-и срещу 19-и април, понеделник срещу вторник. Това ще ти даде няколко дена в Констанца, през които да проучиш маршрута си. Ще трябва да наемеш или да поискаш от някого кола и да си набавиш мощен електрически фенер. Сега, Валентина любов моя, чуй подробностите. Запомни ги, защото не бива да се допуснат грешки: северно от Констанца се намира курортът Мамая, който се посещава от групи западни туристи. Ти трябва да потеглиш от Констанца за Мамая през нощта на 18-и. Точно шест километра северно от Мамая един път води от крайбрежната автострада право към плажа. На носа срещу разклона ще видиш ниска каменна кула, чиято долна част е боядисана в бяло. Това е брегови знак за рибарите. Остави колата доста далеч от пътя и слез по стръмнината на плажа. В два часа след полунощ ще видиш светлина откъм морето: три дълги светвания и три къси. Вземи своя фенер с ограничител на светлината, най-обикновена картонена тръба, и го насочи право натам, откъдето е дошла светлината. Отвърни с обратния сигнал, три къси и три дълги. От морето ще дойде моторница, за да вземе теб и Саша. В нея ще има един, говорещ руски, и двама моряци. Трябва да им кажеш паролата: „Славеят пее в Бъркли скуеър“. Запомни ли я?

— Да, Адам, къде се намира Бъркли скуеър?

— В Лондон. Много е красив, също като теб. Там има много дървета.

— А пеят ли славеи там?

— Според думите на една песен навремето са пели. Скъпа, това ще стане толкова скоро. След четири седмици, смятано от днес. Когато се срещнем в Лондон, ще те заведа да видиш Бъркли скуеър.

— Адам, искам да те попитам нещо. Извършила ли съм предателство към моя собствен народ, към руския народ?

— Не — категорично каза той, — не си. Партийните водачи насмалко не извършиха предателство. Ако не беше направила това, което направи, Вишнаев и чичо ти може би щяха да постигнат целта си — да разпалят война. В нея Русия щеше да бъде разрушена, както и голяма част от Америка, както и моята страна и Западна Европа. Не си извършила предателство спрямо народа на твоята страна.

— Но те никога няма да ме разберат, няма да ми простят — каза тя. Тъмните й очи се насълзиха. — Те ще ме нарекат предателка. Аз ще съм изгнаница.

— Някой ден може би на тази лудост ще бъде сложен край. Някой ден може би ще се завърнеш. Слушай, моя любов, не бива да стоим повече тук. Прекалено рисковано е. Само едно последно нещо. Трябва ми номерът на домашния ти телефон. Не, знам, че се споразумяхме никога да не ти се обаждам. Но няма да те видя отново, чак докато ти не се озовеш на Запад в безопасност. Все пак съществува, макар и минимална, вероятност да настъпят промени в плана или в датата. Аз трябва да мога да се свържа с теб по спешност. Ако го направя, ще се представя за твой приятел на име Грегор и ще кажа, че не мога да дойда на вечерята, на която си ме поканила. Ако това стане, веднага излизаш от къщи и ме търсиш на паркинга на хотел „Можайски“ в края на Кутузовски проспект.

Тя кимна кротко и му даде номера си. Той я целуна по бузата.

— Ще се видим в Лондон, скъпа — каза той и се изгуби между дърветата.

Той много добре знаеше, че ще трябва да подаде оставка и да изтърпи ледения гняв на сър Найджъл Ървин, когато се разбере, че „Славея“ е бил не Анатолий Кривой, а една жена, неговата бъдеща съпруга. Но тогава щеше да бъде прекалено късно дори за неговата служба да промени нещата.

Лудвиг Ян гледаше уплашено двамата мъже, седнали на свободните столове в спретнатото му бекярско жилище във Вединг, работническия квартал на Западен Берлин. Те носеха отпечатъка на едни хора, които бе виждал на времето, много отдавна, и които се бе надявал, че никога вече няма да види.

Единият, който говореше, със сигурност беше германец, Ян изобщо не беше се усъмнил в това. Не знаеше само, че човекът е майор Щулц от източногерманската тайна полиция, от всяващата ужас Щаатсзихерхайтсдинст, известен просто като Щази. Той никога нямаше да научи името му, но можеше да се досети за неговата професия.

Освен това предполагаше, че Щази притежава досие за всеки източногерманец, забягнал на Запад, и това го притесняваше. Трийсет години преди това, като осемнайсетгодишно момче, Ян бе взел участие в работническите вълнения в Източен Берлин, известни като Източногерманско въстание. Тогава му провървя. Въпреки че бе прибран по време на една от хайките, извършвани от руската полиция и нейните източногермански комунистически помагачи, не го хвърлиха в затвора. Но той помнеше миризмата на килиите в ареста и отпечатъка по лицата на хората, които се разпореждаха там. Днешните му посетители, три десетилетия, по-късно носеха същия отпечатък.

Той бе кротувал осем години след вълненията от 1953 година и през 1961, малко преди довършването на Стената, най-спокойно се прехвърли пеш на Запад. От петнайсет години той имаше добра работа в Западноберлинската гражданска администрация, започвайки като тъмничар, за да се издигне до обервахмайстер, началник на охраната във Втори блок на затвора Тегел.

Другият човек в стаята му тази вечер мълчеше. Ян никога нямаше да научи, че той е съветски полковник на име Кукушкин, служител на КГБ.

Ян загледа ужасен снимките, които германецът извади от голям плик и нареди пред него бавно, една по една. Те показваха овдовялата му майка в една килия, уплашена, близо осемдесетгодишна, загледана в обектива с покорство и надежда за освобождаване. Видя двамата си братя с белезници на китките, в различни килии, зидарията на стените много добре личеше на качествено изработените снимки.

— Освен това не забравяйте за двете си снахи и трите си прелестни племеннички. О, да, ние знаем за Коледните подаръци. Как ви наричат те? Чичо Лудо ли? Прекрасно. Я ми кажете виждали ли сте някога такива места?

Имаше още снимки, които накараха понапълнелия от охолство Ян да затвори очи за няколко секунди. Странни, приличащи на призраци фигури, облечени с дрипи, остригани, със заприличали на черепи лица гледаха тъпо към обектива. Те тътреха увитите си с парцали крака и потропваха с тях, за да се предпазят от арктическия студ. Бяха брадясали, сбръчкани, загубили човешки образ. Това бяха някои от обитателите на робските трудови лагери от колимския комплекс, далеч в източния край на Сибир северно от Камчатския полуостров, където се добива злато далеч отвъд Полярния кръг.

— Доживотни присъди в тези… курорти… получават само най-върлите врагове на държавата, хер Ян. Но моят колега може да осигури такава доживотна присъда за цялото ви семейство, да, дори на обичната ви стара майка, само с едно обаждане по телефона. Сега ми кажете искате ли да стане това.

Ян се загледа в очите на човека, който не говореше. Очите му бяха сурови като лагерите на Колима.

— Найн — прошепна той. — Не, моля ви се. Какво искате?

Отговори му германецът.

— В затвора Тегел има двама души, задържани заради отвличане на самолет, Мишкин и Лазарев. Познавате ли ги?

Ян кимна.

— Да. Те пристигнаха преди четири седмици. Около тях се вдигна голям шум.

— Къде точно се намират те?

— Във Втори блок. На най-горния етаж на източното крило. В единични килии, по тяхно желание. Страх ги е от другите затворници. Или поне така казват. Но опасенията им са неоснователни. Ако бяха изнасилвали малки деца, тогава щях да ги разбера, обаче тия двамата нищо не ги заплашва. Но те настояха.

— Но нали можете да ги посещавате, хер Ян? Нали имате достъп до тях?

Ян не му отговори. Той беше започнал да се досеща какво искат да направят посетителите му на отвлеклите самолета. Тези двамата идваха от Изтока, отвлеклите самолета бяха забягнали оттам. Явно не се канеха да им занесат подаръци за рождения ден.

— Погледнете още веднъж снимките, Ян. Хубавичко ги погледнете, преди да решите да ни се противопоставяте.

— Да, мога да ги посещавам. По време на обиколките ми. Но само нощем. През дневната смяна в коридора има пазачи. Един или двама винаги ще ме придружат, ако поискам да ги посетя. Но през дневната смяна не ще имам причина да вляза при тях. Мога да ги проверявам само по време на нощната смяна.

— В момента нощна смяна ли сте?

— Не. Дневна смяна.

— Кои са часовете на нощната смяна?

— От полунощ до осем часа заранта. Осветлението се гаси в десет вечерта. Караулът се сменя в полунощ и дежури до осем часа заранта. През нощната смяна правя три обиколки на блока, придружен от дежурния тъмничар на всеки етаж.

Безименният германец се замисли.

— Моят приятел иска да ги посети. Кога ще застъпите нощна смяна?

— В понеделник, 4 април — каза Ян.

— Много добре — каза източногерманецът. — Ето какво ще трябва да направите.

Ян бе инструктиран да задигне от шкафчето на някой излязъл в отпуск колега необходимите униформа и пропуск. В 2 часа сутринта в понеделник, 4 април, той трябваше да слезе на партера и да пусне руснака през служебния вход откъм улицата. Трябваше да го придружи до най-горния етаж и да го скрие в дневната за персонала, за чиято врата беше необходимо да си набави дубликат на ключа. Трябваше да отпрати нощния дежурен тъмничар, измисляйки му някакво поръчение, и да поеме дежурството от него, докато отсъства. Преди да се върне дежурният, той трябваше да пусне руснака в коридора на единичните килии и да му даде своя универсален ключ. След „посещението“ на руснака при Мишкин и Лазарев операцията трябваше да се повтори в обратен ред. Руснакът щеше да се скрие, докато дежурният тъмничар не се върне на поста си. След това Ян щеше да го съпроводи до служебния вход и да го пусне навън.

— Това не може да стане — прошепна Ян, давайки си ясна сметка, че може.

Най-сетне се обади руснакът, на немски:

— По-добре ще е да стане. Ако не стане, лично аз ви обещавам, че цялото ви семейство ще бъде сложено в Колима на такъв режим, в сравнение с който прилаганият там „свръхстрог“ режим ще им се стори апартамент за младоженци в хотел „Кемпински“.

На Ян му призля, сякаш бяха напълнили червата му с натрошен лед. Нито един от закоравелите престъпници в специалното крило не можеше да се мери с този човек. Той преглътна.

— Ще го направя — прошепна той.

— Моят приятел ще се върне тук в шест вечерта в неделя, 3 април — каза източногерманецът. — Да няма посрещачи от полицията, ако обичате. Безполезно е. И двамата имаме дипломатически паспорти на фалшиви имена. Ще отречем всичко и ще си тръгнем най-спокойно. От вас се иска само да осигурите униформата и пропуска.

Само след две минути те си бяха отишли. Взеха снимките със себе си. Не остана никаква улика. Ян можеше да види всички подробности в кошмарите си.

До 23 март над 250 кораба, първата вълна от чакащия търговски флот, бяха акостирали в трийсет пристанища от залива Свети Лаврентий в Канада през източното крайбрежие на Северна Америка до Каролина. Заливът Свети Лаврентий още беше замръзнал, но ледоразбивачите направиха леда на парченца, за да могат корабите да минат и да бъдат натоварени от силозите. Повечето кораби принадлежаха на руския Совфрахт, но на доста се развяваше американският флаг, тъй като едно от условията за продажбата беше, че американските превозвачи първи ще сключат договори за транспортирането на зърното.

До десет дни те щяха да отплават на изток през Атлантика, насочвайки се към Архангелск и Мурманск в съветска Арктика, Ленинград в края на Балтика и към незамръзващите пристанища на Одеса, Симферопол и Новоросийск на Черно море. Флаговете на още десетина страни се бяха размесили с тях, за да подсилят впечатлението от най-голямата еднократна транспортна операция от Втората световна война насам. От стотици силози от Уинипег до Чарлстън помпите изсмукваха златни реки от жито, ечемик, ръж и ориз и ги прехвърляха в техните търбуси, за да стигнат до един месец до гладуващите милиони в Русия.

На 26 март Ендрю Дрейк се надигна от превърнатата в занаятчийски тезгях кухненска маса в апартамента в покрайнините на Брюксел и заяви, че е готов.

Експлозивите бяха наредени в десет фиброви куфара, автоматите — увити в кърпи и прибрани в раници. Азамат Крим държеше детонаторите, обвити с памук, в една кутия от пури и никога не се разделяше с нея. Когато се стъмни, пренесоха на смени товара до купения на старо пикап с белгийска регистрация и потеглиха за Блакенбург.

Малкото курортно градче край Северно море беше спокойно, брегът беше кажи-речи безлюден, когато те под прикритието на мрака прехвърлиха екипировката си в трюма на рибарската моторница. Беше събота и макар че един човек, който разхождаше кучето си по кея, ги видя на работа, не им обърна внимание. Хората бяха свикнали с тълпите въдичари, които се стичаха тук за риболов през празничните дни, макар да беше още възрано и доста студено.

В неделя, 27-ми, Мирослав Камински си взе сбогом с тях, качи се на пикапа и го подкара към Брюксел. Задачата му беше да почисти брюкселския апартамент от пода до тавана и от единия край до другия, да го напусне и да откара пикапа на предварително уречено място в полдерите на Холандия. Там трябваше да го остави, след като мушне ключа в определено скривалище, да хване ферибота от Хук ван Холанд и да се прибере в Лондон. Добре беше изрепетирал всичките си действия и бе сигурен, че ще може да изпълни своята част от плана.

Останалите седмина мъже напуснаха пристанището и поеха бавно покрай брега, за да се изгубят между островите на Валхерен и Северен Бевеланд, малко след холандската граница. Там, извадили на показ въдичарските си пръчки, те щяха да се спотайват и да изчакват. Долу в каютата Ендрю Дрейк седеше наведен над един мощен радиоприемник и слушаше на вълната на контролната кула на Мааското устие безкрайните обаждания на корабите, които се насочваха към Европорт и Ротердам или обратно.

— Полковник Кукушкин ще проникне в затвора Тегел, за да свърши работата през нощта на 3 срещу 4 април — каза Василий Петров на Максим Рудин в Кремъл същата събота сутринта. — Има един надзирател, който ще го вкара вътре, ще го заведе до килиите на Мишкин и Лазарев, а после ще го пусне да излезе през служебния вход, след като приключи.

— На тъмничаря може ли да се разчита, наш човек ли е? — попита Рудин.

— Не е, но има семейство в Източна Германия. Внушено му е, че трябва да прави, каквото му кажат. Кукушкин докладва, че той нямало да се обади в полицията. Прекалено уплашен бил.

— В такъв случай е разбрал за кого работи. Което значи, че знае твърде много.

— Кукушкин ще го очисти още щом излезе през вратата. Няма да останат следи — каза Петров.

— Осем дена — изсумтя Рудин. — Добре ще е, ако се справи.

— Ще се справи — каза Петров. — И той има семейство. След малко повече от седмица Мишкин и Лазарев ще са мъртви, както и тайната им заедно с тях. Онези, които са им помогнали, ще си мълчат, за да спасят собствените си кожи. Дори ако се разприказват, твърденията им ще изглеждат невероятни. Чисто истерични обвинения. Никой няма да им повярва.

Когато слънцето изгря сутринта на 29 март, първите му лъчи докоснаха грамадата на „Фрея“ на двайсет мили западно от Ирландия, поела северо-северозападно през единайсет градуса дължина на път да заобиколи Външните Хебриди.

Мощните й радарни екрани бяха хванали рибарската флотилия още по тъмно, един час преди това, и офицерът на вахта ги наблюдаваше внимателно. Най-близкото корабче беше доста по на изток, между танкера и брега.

Слънцето озари скалите на Донегал, тясна ивичка на хоризонта, за да я видят хората на мостика, които имаха предимството, че се намират на двайсет и четири метра над повърхността на морето. Огря малките рибарски корабчета на хората от Килибегс, излезли в западни води да ловят скумрия, херинга и хек. Осветли и голямата маса на самата „Фрея“, която се движеше откъм юг, отминавайки корабчетата и подскачащите по вълните поплавъци на мрежите.

Кристи О’Бирн беше на руля на гемията „Бернадет“, която притежаваше заедно с брат си. Той премига няколко пъти, остави чашата си с какао и прекрачи трите фута от руля до леера. Неговото корабче беше най-близо до преминаващия танкер.

Зад гърба му, когато съзряха „Фрея“, рибарите задърпаха въжетата на сирените си и един хор от пискливи свирки раздра тишината. На мостика на „Фрея“ Тор Ларсен кимна на младшия офицер. След няколко секунди дебелото мучене на „Фрея“ отвърна на Килибегската флотилия.

Кристи О’Бирн се подпря на леера и се загледа как „Фрея“ му затулва хоризонта, почувства мощността на двигателите й отдолу през водата и усети, че „Бернадет“ се разлюля от килватерната диря на танкера.

„Света Богородице — измърмори той, — погледни колко е грамаден.“

На източния бряг на Ирландия сънародниците на Кристи О’Бирн тази заран работеха усърдно в Дъблинския замък, бил в продължение на 700 години опора на властта на британците. Като малко момченце, покачено на раменете на баща си, Мартин Донахю бе наблюдавал отвън как последните британски войници излизат под строй от замъка завинаги след подписването на мирния договор. Шейсет и три години по-късно, в навечерието на пенсионирането си от държавна служба, той търкаляше една прахосмукачка напред-назад по килима в цвят електрик на зала „Св. Патрик“. Той нито веднъж не бе присъствал на церемонията по встъпване в длъжност на нито един от изредилите се през тези години президенти, която се провеждаше под великолепните фрески на Винсент Валдре, украсяващи тавана от 1778 година, нито щеше да присъства дванайсет дена по-късно, когато двете свръхсили трябваше да подпишат Дъблинския договор под неподвижните хералдически знамена на отдавна починалите рицари от Ордена на Св. Патрик. В продължение на четиридесет години той просто бе поддържал залата чиста за тях.

Ротердам също се подготвяше, но за друга церемония. Хари Венерстрьом пристигна на 30 март и отседна в най-хубавия апартамент на хотел „Хилтън“.

Той бе пътувал с личния си реактивен самолет, който сега се намираше на аерогара Скиедам близо да града. През целия ден четири секретарки се суетяха около него и осигуряваха присъствието на скандинавски и холандски големци, магнати от света на нефта и корабоплаването, и на журналисти на неговия прием вечерта на 1 април в чест на капитан Тор Ларсен и офицерите му.

Подбрана група от високопоставени лица и журналисти щяха да бъдат негови гости на плоския покрив на модерната сграда на Маас контрол, намираща се на ръба на пясъчния бряг на Хук ван Холанд. Добре защитени от хладния пролетен бриз, те щяха да наблюдават от северния бряг на устието на Маас как шест влекача теглят и тласкат „Фрея“ през последните няколко мили от устието към Каланд канал, после по Беер канал и най-сетне до кея на новия нефтопреработващ завод на Клинт Блейк в сърцето на Европорт.

А когато „Фрея“ изключеше системите си следобед, групата щеше да се върне с кавалкада от лимузини в централен Ротердам, на двайсет и пет мили нагоре по реката, за вечерния прием. Преди него щеше да има пресконференция, на която Венерстрьом щеше да представи Тор Ларсен на журналистите.

Той вече знаеше, че вестниците и телевизията са наели хеликоптери, за да покажат в снимки и картина последните мили на „Фрея“ и акостирането й.

Хари Венерстрьом беше доволен от живота човек.

От ранните часове на 30 март „Фрея“ бе навлязла доста навътре в канала между Оркнейските и Шетландските острови. Тя зави на юг, насочвайки се към средата на Северно море. Щом навлезе в оживените морски пътища на Северно море, „Фрея“ се свърза с дежурния на първата брегова контролна станция в Уик на брега на Кейтнес в северния край на Шотландия.

Поради размерите си и дълбокото си газене тя минаваше за „тромав кораб“. Бе намалила скоростта си до десет възела и се подчиняваше на инструкциите, давани й от Уик по високочестотния радиотелефон. От всички страни невидими, различни контролни центрове я бяха засекли с високочувствителните си радари, управлявани от квалифицирани оператори. Тези центрове са снабдени с компютризирани помощни системи, способни да обработват бързо информацията за метеорологичната обстановка, приливите и отливите и интензивността на корабоплаването.

Когато „Фрея“ започна да прекосява оживения южен морски път, всички по-малки кораби получиха строго нареждане да се махнат от пътя й. В полунощ тя отмина Фламбъроу Хед на брега на Йоркшир и пое на изток, отдалечавайки се от британския бряг и насочвайки се към Холандия. Движеше се по трасе с дълбочина най-малко четиридесет метра. На мостика й независимо от непрекъснатите инструкции, идващи от брега, нейните офицери наблюдаваха показанията на ехолота и следяха движението на пясъците по дъното.

Малко преди да залезе слънцето на 31 март в една точка точно на петнайсет морски мили право на изток от външния Габардски фар, слязъл до пределната си долна скорост от пет възела, гигантът зави леко на изток и се насочи към мястото си за нощувка, дълбоководната котвена стоянка на 52 градуса северна ширина. Намираше се на двайсет и седем мили право на запад от устието на Маас, на двайсет и седем мили от своето пристанище и от славата.

В Москва беше полунощ. Адам Мънроу реши да се прибере пеш от дипломатическия прием в посолството. Дотам го беше докарал търговският съветник, така че неговата кола беше паркирана пред жилището му на Кутузовски проспект.

По средата на Серафимов мост се спря да погледа Москва-река. Отдясно можеше да види кремаво-бялата фасада на посолството; отляво се извисяваха тъмночервените стени на Кремъл, а над тях се подаваха най-горният етаж и покривът на Големия царски палат.

Точно преди десет месеца той бе пристигнал от Лондон, за да заеме новата си длъжност. През това време можа да направи най-големия шпионски удар от десетилетия насам, като „дърпаше конците“ на единствения агент, който Западът бе имал в самото сърце на Кремъл. Те ще му се карат, загдето е нарушил инструкциите и не им е казал точно коя е тя, но не могат да омаловажат получените от него сведения.

След три седмици тя вече няма да е в този град, ще е в безопасност в Лондон. Той също ще напусне службата си, за да започне нов живот някъде другаде с едничкото същество на този свят, което обичаше, бе обичал някога и щеше да обича до края на живота си.

На драго сърце щеше да напусне Москва с нейната секретност, потайности, с нейната затъпяваща скука. След десет дена американците ще получат своя договор за намаляване на въоръженията, Кремъл — своите жито и технологии, службата му — благодарности и поздравления от Даунинг стрийт и Белия дом. Една седмица по-късно ще се събере с бъдещата си жена, а тя ще намери свободата си. Той се сгуши в дебелия си балтон с кожена яка и пак закрачи по моста.

Полунощ в Москва е 22 часа в Северно море. Тогава „Фрея“ най-сетне застана неподвижно. Тя бе изминала 7 085 мили от Чита до Абу Даби, а след това още 12 015 мили до мястото, на което се намираше сега. Лежеше неподвижно, успоредно на линията на прилива. От носа й бе хвърлена само една котва. Всяка брънка на веригата, която я държеше, беше дълга почти деветдесет сантиметра и по-дебела от мъжко бедро.

Поради тромавостта й капитан Ларсен лично я изведе от Оркнейските острови, подпомаган от двама навигатори и от кормчията. Дори за нощната котвена стоянка той остави на вахта своя старши помощник Стиг Лундквист, третия помощник Том Келър, датски американец, и един моряк. Офицерите даваха непрекъснато котвено дежурство, морякът периодически трябваше да обхожда палубата.

Макар че машините на „Фрея“ бяха спрени, нейните турбини и генератори бучаха ритмично и произвеждаха електричество, за да могат системите й да функционират. Една от тях непрекъснато даваше информация за прилива и отлива и за метеорологичната обстановка, последните съобщения за която бяха обнадеждаващи. Вместо обичайните мартенски бури една неочаквана за сезона площ на високо атмосферно налягане, обхванала почти неподвижно Северно море и Ламанша, бе донесла мека ранна пролет на тези брегове. Морето беше едва ли не плоско, приливът се движеше със скорост един възел от кораба към Фризките острови. Небето бе почти безоблачно и синьо през целия ден и независимо от захлаждането през нощта обещаваше да бъде пак такова и на другия ден.

След като пожела на офицерите си лека нощ, капитан Ларсен напусна мостика и слезе един етаж до четвърта палуба. Тук, до самия десен борд, беше неговият апартамент. Просторната и добре мебелирана дневна каюта имаше четири прозореца, гледащи напред по дължината на кораба, и два към десния борд. Зад дневната каюта се намираха спалнята и банята. Спалната каюта също имаше два прозореца, и двата, гледащи към десния борд. Всички прозорци бяха херметично затворени освен един в дневната каюта, който се затваряше с винтове.

Зад херметично затворените прозорци отпред фасадата на надстройката се спускаше вертикално към палубата; откъм десния борд прозорците гледаха към триметровата стоманена площадка, зад която бяха леерът и морето. Пет платна от стоманени стъпала свързваха най-долната първа палуба с крилото на мостика над главата му, като на всеки етаж имаше стоманена площадка. Всички тези стълби бяха открити за морето, изложени на стихиите, но рядко се използваха, защото вътрешните стълбища бяха закътани и се отопляваха.

Тор Ларсен вдигна салфетката от пилешкото със салата, които главният стюард му бе донесъл, загледа се в бутилката скоч и барчето и реши да се задоволи с едно кафе. Беше се наканил след вечеря да работи цяла нощ над картите на последния маршрут през каналите, който танкерът щеше да измине утре заран. Щеше да има прилив и той искаше да е запознат с този канал не по-зле от холандските лоцмани, които щяха да пристигнат с хеликоптер от амстердамската аерогара Скипхол в 7,30, за да поемат кораба. Знаеше, че преди тях ще пристигнат с моторница десетина швартовчици, необходими за операциите по акостирането. Очакваше ги към 7,00 часа.

Когато часовникът би полунощ, той се намести до широката маса в дневната каюта, разгърна картите и започна да ги изучава. В три без десет сутринта навън беше студено, но ясно. Преполовената луна караше трепкащото море да святка. Стиг Лундквист и Том Келър пиеха кафе и си приказваха. Опитният моряк се беше втренчил в екраните по конзолата на мостика.

— Сър — обади се той, — приближава се една моторница. Том Келър стана и отиде до екрана, който сочеше морякът. Виждаха се рояк светлинки, някои застанали на едно място, други подвижни, но всички те бяха доста далеч от „Фрея“. Една слаба светлинка като че ли се приближаваше откъм югоизток.

— Вероятно някоя рибарска моторница иска да стигне до риболовната зона още по изгрев слънце — каза Келър.

Лундквист гледаше иззад гърба му. Той превключи радара на друг обхват.

— Твърде много се приближава до нас — каза той.

Хората от моторницата би трябвало да са наясно относно размерите на „Фрея“. Танкерът имаше котвени светлини на бака и на кърмата. Освен това палубата му беше осветена с прожектори, а надстройката приличаше на коледно дърво със светлините си от каютите. Вместо да отмине, моторницата започна да заобикаля кърмата на „Фрея“.

— Като че ли иска да застане до нас — каза Келър.

— Не ми се вярва да е швартовият екипаж — каза Лундквист. — Те надали ще пристигнат преди седем.

— Може да не им се спи и са решили да подранят — каза Келър.

— Слез до началото на трапа — каза Келър на моряка — и ми казвай какво виждаш. Сложи си шлемофон, когато стигнеш там, и поддържай връзка с мен.

Трапът се намира в средата на кораба. На големите плавателни съдове той е толкова тежък, че се налага стоманени въжета, задвижвани от електромотор, да го спускат от леера до морското равнище или да го качат успоредно на леера. На „Фрея“ дори при пълно натоварване леерът е на девет метра от морето, а трапът е изцяло вдигнат.

След няколко секунди двамата офицери видяха как морякът излезе от надстройката под тях и тръгна по палубата. Когато стигна до челото на трапа, стъпи на една малка платформа, която стърчеше над морето, и погледна надолу. След това извади шлемофон от водонепроницаемото шкафче и намести слушалките на главата си. На мостика Лундквист натисна едно копче и мощен лъч освети отдалечилия се доста по палубата моряк, който се беше надвесил над черното море. Моторницата се беше изгубила от радарния екран. Намираше се твърде близо, за да бъде наблюдавана.

— Какво виждаш? — попита Лундквист по микрофона.

Гласът на моряка се върна на мостика:

— Нищо, сър.

Междувременно моторницата беше заобиколила „Фрея“ изотзад и се намираше точно под кърмата й. По цялата кърма предпазният леер на първа палуба беше най-близо по морската повърхност, на около шест метра над водата. За двамата души, стъпили на покрива на моторницата това разстояние се намаляваше кажи-речи наполовина. В момента, когато моторницата минаваше под кърмовата греда, двамата мъже хвърлиха тривърхи абордажни куки, които държаха. Стеблата на куките бяха обвити с черна гума.

Всяка от куките, теглеща след себе си въже, се закачи за леера. Когато моторницата потегли, покривът на каютата се измъкна изпод краката им и те увиснаха на въжетата до глезените във водата. И двамата започнаха да се катерят бързо, набирайки се на ръце, без да се грижат за преметнатите зад гърбовете им автомати. След две секунди моторницата излезе на светло и се насочи към трапа на „Фрея“.

— Вече я виждам — каза морякът горе. — Прилича на рибарска моторница.

— Не спускай трапа, преди да разбереш кои са — нареди му Лундквист от мостика.

Далеч зад него и под него двамата нападатели прекрачваха леера. Всеки откачи абордажната си кука и я хвърли в морето. Куките потънаха, повличайки след себе си въжетата. С бързи скокове двамата мъже стигнаха до десния борд и се завтекоха право към стоманените стълби. Безшумно, защото подметките им бяха гумени, се заизкачваха нагоре.

Моторницата се спря под трапа, пет метра под издадената площадка. Вътре в каютата четирима души се бяха превили на две. Кормчията гледаше мълком моряка над главата си.

— Кои сте вие? — попита го морякът. — Представете се.

Не получи отговор. Долу в снопа лъчи от прожектора човекът с черна вълнена шапка само го гледаше.

— Не иска да отговори — каза морякът в своя микрофон.

— Дръж светлината върху тях — заповяда му Лундквист. — Идвам да хвърля един поглед.

Докато траеше тази размяна на реплики, вниманието и на Лундквист, и на Келър беше насочено към левия борд и далеч пред мостика. Откъм десния борд вратата, водеща от крилото на мостика към самия мостик внезапно се отвори и пропусна облак леден въздух. И двамата офицери бързо се обърнаха. Вратата се затвори. Срещу тях бяха застанали двама мъже с черни плетени шапки, черни пуловери с поло-яка, черни долнища от анцузи и обувки с дебели гумени подметки. Всеки от тях беше насочил автомат към офицерите.

— Заповядайте на вашия моряк да спусне трапа — каза единият от тях на английски. И двамата офицери се бяха опулили и не вярваха на очите си. Това беше невъзможно.

Въоръженият мъж вдигна автомата си и се прицели в Келър.

— Давам ви три секунди — каза той на Лундквист, — след това ще пръсна главата на колегата ви.

Почервенял от гняв, Лундквист се приближи до микрофона.

— Спусни трапа — каза той на моряка.

На мостика се върна отмалял глас:

— Но, сър…

— Всичко е наред, момко — каза Лундквист. — Прави, каквото ти казвам.

Морякът вдигна рамене и натисна копчето на малката конзола в челото на трапа. Чу се бръмчене на мотори и трапът бавно заслиза към морето. Две минути по-късно още четирима души, всичките облечени в черно, заблъскаха моряка по палубата към надстройката, докато петият връзваше моторницата. След още две минути и той се качи на мостика откъм левия борд. Очите на моряка се бяха разширили от страх. Когато се качи на мостика, той видя другите двама въоръжени, които пазеха офицерите.

— Какво, за Бога?… — попита морякът.

— Не се притеснявай — нареди му Лундквист. След това попита на английски единствения въоръжен, който бе говорил досега:

— Какво искате?

— Искаме да си поговорим с вашия капитан — каза мъжът изпод маската си. — Къде е той?

Вратата откъм кормилото, водеща към вътрешното стълбище, се отвори и Тор Ларсен влезе на мостика. Видя тримата си подчинени с ръце зад главите и седмината, облечени в черно терористи. Очите му, когато той погледна задалия въпроса човек, бяха сини и дружелюбни като пропукващ се айсберг.

— Аз съм Тор Ларсен, капитанът на „Фрея“ — бавно каза той, — а кои, по дяволите, сте вие?

— Няма значение кои сме — каза водачът на терористите. — Ние току-що превзехме вашия кораб. Ако офицерите и хората ви не правят, каквото им се каже, ще убием за назидание този моряк. Кое от двете предпочитате?

Ларсен се озърна. Три от автоматите бяха насочени право към осемнайсетгодишното моряче. То беше пребледняло като тебешир.

— Господин Лундквист — официално каза Ларсен, — правете, каквото ви кажат тези хора. — Погледна пак водача и попита: — Какво точно искате да направите с „Фрея“?

— Нищо особено — отговори му терористът без колебание. — Не желаем злото на никого от вас, но ако исканията ни не бъдат задоволени напълно, не ще се поколебаем да направим нужното, за да постигнем целта си.

— И тогава?

— Най-късно след трийсет часа западногерманското правителство трябва да освободи двама наши другари от един западно берлински затвор и да ги прехвърли на сигурно място. Ако не го стори, ще взривя вас, екипажа ви, кораба ви и един милион тона суров нефт ще се разлее по Северно море.

(обратно)

11. От 03,00 до 09,00

Водачът на седмината маскирани терористи впрегна хората си в работа с методична прецизност, която дълго бе репетирал мислено. Издаваше бързи заповеди на език, който капитан Ларсен, офицерите му и младият моряк не разбираха.

Петима от маскираните изблъскаха двамата офицери и моряка към задната част на мостика, достатъчно далеч от командните табла, и ги заобиколиха.

Водачът вдигна автомата си към капитан Ларсен и му каза на английски:

— Каютата ви, капитане, ако обичате.

В колона по един, най-отпред Ларсен, водачът на терористите след него и един от хората му с автомат най-отзад, тримата мъже слязоха по стълбището от мостика до четвърта палуба, един етаж по-долу. На средата на стълбището, на площадката, Ларсен се обърна и погледна назад и нагоре, измервайки разстоянието и правейки си сметка ще може ли да надвие двамата.

— Изобщо не се опитвайте — каза гласът изпод маската зад гърба му. — Никой човек с ума си не спори с автомат на разстояние три метра.

Ларсен пак ги поведе надолу по стълбището. На четвърта палуба се намираха жилищата на старшите офицери. Каютата на капитана както обикновено беше откъм десния борд, където започваше извивката на надстройката. По към левия борд се намираше малката библиотека с картите. Рафтовете й бяха запълнени с висококачествени морски карти, с чиято помощ човек можеше да се озове на желания океан или бряг, на всяка котвена стоянка по света. Всички те бяха копия от оригинали, изработени от Британското адмиралтейство, най-добрите на света.

Следваше салонът за конференции, просторна каюта, където капитанът или корабопритежателят можеха да съберат при желание голям брой посетители по всяко време. По-нататък се намираше приемната на корабопритежателя, заключена и празна, запазена за председателя, ако му хрумне да пътува с кораба. Откъм левия борд имаше още няколко каюти, същите като капитанския апартамент, само че разположени в обратен ред. Там живееше главният механик.

Зад капитанските каюти имаше един по-малък апартамент за старшия помощник, а зад жилището на механика се намираше каютата на главния стюард. Целият комплекс оформяше кух квадрат, чиято среда се заемаше от стълбището, водещо завой след завой чак до първа палуба три етажа по-долу.

Тор Ларсен заведе нападателите до своята каюта и влезе в дневната. Водачът на терористите го последва, обиколи бързо другите помещения, спалнята и банята. Не откри в тях никого.

— Седнете, капитане — каза той с глас, леко заглушен от маската. — Ще останете тук, докато се върна. Моля ви, не мърдайте. Сложете ръцете на масата с дланите надолу и не ги вдигайте.

Последва още един откос от заповеди на чуждия език и автоматчикът зае позиция с гръб към носещата стена на каютата, с лице към Тор Ларсен, но на три метра и половина разстояние от него, насочил цевта на автомата си към белия пуловер с поло-яка на Тор Ларсен. Водачът провери дали всички завеси са спуснати както трябва и излезе, затваряйки вратата зад себе си. Другите двама обитатели на палубата спяха всеки в своята каюта и не чуха нищо.

Само след няколко минути водачът пак се озова на мостика.

— Ей, ти — посочи той с автомата си младото моряче. — Ела с мен.

Момъкът погледна въпросително старши помощника Стиг Лундквист.

— Ако направите нещо на момчето, лично аз ще ви обеся — каза Том Келър с американския си акцент. Две цеви на автомати се помръднаха леко в ръцете на пръстена от хора около него.

— Рицарското ви държане е възхитително, но чувството ви за реалност е отчайващо — каза гласът иззад кожената маска. — Никой няма да пострада, докато не се опита да направи някоя глупост. Тогава ще започне кървава баня и вие пръв ще си изпатите.

Лундквист кимна на моряка.

— Иди с него — каза той, — прави, каквото ти каже.

Морякът бе поведен надолу по стълбището. На равнището на четвърта палуба терористът го накара да се спре.

— Освен капитана кой друг живее на тази палуба? — попита той.

— Главният механик, ей там — каза морякът. — Старши помощникът — отсреща, но в момента той е горе на мостика. И главният стюард — в съседната каюта.

Нямаше признаци на живот зад никоя от вратите.

— Къде се намира складът за бои? — попита терористът.

Без да каже нито дума, морякът се обърна и го поведе надолу по стълбището. Отминаха трета и втора палуба. Само веднъж дочуха глухи гласове, идващи иззад вратата на моряшкия салон, където четирима души, на които не им се спеше, играеха на карти и пиеха кафе.

На първа палуба достигнаха равнището на основата на надстройката. Морякът отвори една външна врата и излезе през нея. Терористът го последва. Студената нощ накара и двамата да потреперят след размекващата топлина на вътрешността. Бяха се озовали зад надстройката. Тя се издигаше трийсет метра над тях, право към звездите.

Морякът тръгна към кърмата, където се виждаше малка стоманена постройка. Тя беше два на два метра и горе-долу толкова на височина. От едната й страна имаше стоманена врата, залостена с два големи болта с крилчати глави.

— Долу — каза морякът.

— Да слезем — каза терористът.

Момъкът отвинти болтовете и дръпна ръчката на вратата. Вътре беше светло, виждаше се малка площадка и стоманена стълба, водеща към недрата на „Фрея“. Подбутнат с автомата, морякът влезе вътре и заслиза надолу, следван от терориста. Стълбата се спускаше с близо пет метра, минавайки край няколко коридора, към които излизаха стоманени врати. Когато стигнаха дъното, те се озоваха ниско под ватерлинията, само килът оставаше под настилката, на която бяха стъпили. Намираха се в оградено помещение с четири врати. Терористът посочи задната.

— Накъде води тя?

— Към кормилното устройство.

— Нека му хвърлим един поглед.

Когато вратата бе отворена, се видя голямо сводесто помещение, цялото от метал и боядисано в бледозелен цвят. То беше добре осветено. По-голямата част от средата на пода бе заета от цяла планина от затворена в кожуси машинария, която получава команди от компютрите на мостика и задвижва руля. Стените на помещението се заобляха надолу. Отвъд стоманата, извън камерата огромният рул на „Фрея“ висеше неподвижно в черните води на Северно море. Терористът заповяда на моряка да затвори вратата и да я залости с болта.

Откъм левия и откъм десния борд на кормилното помещение се намираха съответно складът за химикали и складът за бои.

Терористът не прояви интерес към склада за химикали; той не се канеше да затваря хора в помещение, където те можеха да направят някоя беля с киселините. Складът за бои беше за предпочитане. Той беше достатъчно широк, просторен, добре се проветряваше и негова външна стена беше корпусът на кораба.

— Накъде води четвъртата врата? — попита терористът.

Четвъртата врата беше единствената без ръчка.

— Тя води към машинното отделение — каза морякът. — Залостена е от другата страна.

Терористът натисна стоманената врата. Тя не се помръдна. Той остана доволен.

— Колко мъже има на кораба? — попита той. — Или жени. Без номера! Ако има макар и един повече от бройката, която ми кажеш, ще ги застреляме.

Момъкът прокара език по пресъхналите си устни.

— Жени няма — каза той. — Можеше да вземем съпруги при следващия рейс, но не и за първия. Трийсет души сме с капитан Ларсен включително.

След като научи всичко, което му трябваше, терористът натика притеснения младеж в склада за бои, затвори вратата и я залости с единия от двата болта. После тръгна нагоре по стълбата.

Когато излезе на палубата, той не мина по вътрешното стълбище, а предпочете да се изкачи до мостика по външната стълба.

Кимна на петимата си другари, които още държаха двамата офицери на мушка, и даде по-нататъшни нареждания. След няколко минути двамата офицери от мостика, придружени от главния стюард и главния механик, станали от леглата си на четвърта палуба, под мостика, поеха към склада за бои. Повечето хора от екипажа спяха на втора палуба, където каютите бяха значително по-малки от офицерските над главите им на трета и четвърта палуба.

Разнасяха се протести, възклицания и ругатни, докато ги изкарваха навън и погваха надолу. Но всеки път водачът на терористите, единственият, който изобщо говореше, ги осведомяваше на английски, че капитанът им е под стража в каютата си и ще загине при всеки опит за съпротива. Офицерите и моряците се подчиняваха на заповедите им.

Долу в склада за бои екипажът най-сетне бе преброен: хората излязоха двайсет и девет. На главния готвач и на четирима стюарди бе разрешено да се върнат в камбуза на първа палуба и да донесат в склада за бои подноси с кифли и франзели и каси с бутилирана лимонада и бира в консерви. Две кофи бяха предвидени за тоалетни.

— Чувствайте се удобно — каза водачът на терористите на двайсет и деветимата ядосани мъже, които го гледаха от вътрешността на склада за бои. — Няма да ви държим тук дълго. Най-много трийсет часа. И още нещо: вашият капитан иска да се види с помпаджията. Кой е той?

Един швед на име Мартинсон излезе напред.

— Аз съм помпаджията — каза той.

— Елате с мен.

Беше четири и трийсет.

Първа палуба, основата на надстройката, изцяло бе заета от служебните помещения на морския гигант. Там бяха главният камбуз, камерата за дълбоко замразяване, хладилникът, складовете за хранителни припаси, помещението за мръсно бельо, автоматичната пералня, апаратната за контролиране на товара и противопожарната апаратна, наричана още работилница за пяна.

Отгоре беше втора палуба с моряшките каюти, киното, библиотеката, четирите салона за почивка и трите барчета.

На трета палуба бяха офицерските каюти освен четирите на горния етаж, офицерската каюткомпания и пушалня, клубът с веранда, плувният басейн, сауната и гимнастическият салон.

Именно апаратната за контролиране на товара интересуваше терориста и той заповяда на помпаджията да го заведе там. Помещението беше без прозорци, с централно отопление, климатична инсталация, тихо и добре осветено. Иззад маската очите на терориста обходиха таблото с бутони и се спряха на задната носеща стена. Там зад контролния пулт, на който бе седнал помпаджията, един екран с размери два и седемдесет на метър и двайсет запълваше цялата стена. Той показваше във формата на план разположението на товарните резервоари на „Фрея“.

— Ако се опитате да ме измамите — каза той на помпаджията, — това ще ми струва живота на един от моите хора, но аз непременно ще разбера, че сте ме излъгали. Ако това стане, няма да убия вас, приятелю. Ще убия вашия капитан Ларсен. Сега ми покажете къде са баластните и къде — товарните резервоари.

Мартинсон нямаше намерение да му се противопоставя, излагайки на опасност живота на своя капитан. Той беше на около двайсет и пет години и Тор Ларсен беше с едно поколение по-възрастен от него. Беше плавал с Ларсен два пъти досега, единия — в качеството си на току-що назначен помпаджия, и също като целия екипаж много уважаваше и обичаше едрия норвежец, който беше известен с постоянните си грижи за своя екипаж и с това, че е най-опитният моряк в Скандинавския флот. Той посочи диаграмата пред себе си.

Шейсетте резервоара бяха разположени по три по цялата дължина на „Фрея“ — общо двайсет такива комплекта.

— Тук, в носовата част — каза Мартинсон, — резервоарите по левия и десния борд са пълни с нефт. По средата е резервоарът с отпадни води, в момента той е празен, защото още не сме се разтоварили. Така че не е нужно да мием товарните резервоари и да изливаме отпадните води от него. На следващия ред и трите резервоара са баластни; те бяха пълни с морска вода от Япония до Персийския залив, сега са пълни с въздух.

— Отворете вентилите — каза терористът — между трите баластни резервоара и резервоара за отпадни води.

Мартинсон поклати глава отрицателно.

— Хайде, направете го.

Мартинсон натисна един квадратен бутон на пулта пред себе си. Зад пулта се раздаде тихо бучене. На четвърт миля пред тях под стоманената палуба шибъри с размерите на нормална гаражна врата се отвориха и образуваха от четирите резервоара, способни да поберат 20 000 тона течност всеки, едно цяло. Не само въздухът, но и всяка течност, ако влезеше сега в един от резервоарите, свободно щеше да премине в другите три.

— Къде са следващите баластни резервоари? — попита терористът.

Мартинсон посочи с показалец средата на кораба.

— Тук те са три в редица, един до друг — каза той.

— Не ги закачайте — каза терористът. — Къде са другите?

— Баластните резервоари са общо девет — каза Мартинсон, — последните три са тук, един до друг както обикновено, близо до надстройката.

— Отворете вентилите така, че те да се съобщават помежду си.

Мартинсон изпълни нареждането.

— Добре — каза терористът. — Сега ми кажете могат ли баластните резервоари да се свържат пряко през товарните резервоари.

— Не — каза Мартинсон, — това е невъзможно. Баластните резервоари са само за баласт, тоест за морска вода или въздух, но никога за нефт. Товарните резервоари — наопаки. Двете системи са изолирани една от друга.

— Прекрасно — каза маскираният човек. — Ние можем да променим всичко това. Ще поискам от вас още нещо. Отворете вентилите между всички товарни резервоари, напречно и надлъжно, така че те да се свържат помежду си.

За натискането на всички нужни бутони бяха необходими петнайсет секунди. Далеч долу в лепкавия мрак на суровия нефт гигантските шибъри се отвориха и образуваха огромен общ резервоар, съдържащ 1 000 000 тона суров нефт. Мартинсон ужасен гледаше резултата от действията си.

— Ако потънем с един пробит резервоар — простена той, — целият милион тона ще изтече навън.

— В такъв случай властите ще се погрижат корабът да не потъне — каза терористът. — Къде се намира главният захранващ източник от това контролно табло към помпите, които контролират вентилите?

Мартинсон посочи една шалтерна кутия на стената близо до тавана. Терористът отиде до нея, отвори я и дръпна шалтера. Щом обезопаси кутията, той отвинти десетте бушона и ги прибра в джоба си. Помпаджията го гледаше уплашено. Отварянето на вентилите бе станало необратимо. Имаше резервни бушони и той знаеше къде са скрити. Но щеше да се намира в склада за боите. Никой външен човек, влязъл в светилището му, не би могъл да ги намери, за да затвори всички тези жизненоважни вентили.

Бенгт Мартинсон знаеше, защото това му беше работата, че един танкер не може да се товари и разтоварва наслуки. Ако се напълнят резервоарите само откъм десния борд, корабът ще се преобърне и ще потъне. Ако се напълнят резервоарите само откъм левия борд, ще стане същото. Ако предните резервоари се напълнят, без да са балансирани откъм кърмата, танкерът ще се гмурне с носа напред, а кърмата му ще щръкне. Обратното ще се случи, ако кърмовата половина се напълни с течност, а носовата остане празна.

Но ако се допусне носовите и кърмовите баластни резервоари да се напълнят с вода, докато централната секция е запълнена с въздух, корабът ще се изгъне като акробат, правещ задно салто. Танкерите не са проектирани за такива усилия. Масивният гръбнак на „Фрея“ ще се пречупи в средната секция.

— И още нещо — каза терористът, — какво ще се случи, ако бъдат отворени всичките петдесет инспекционни люка на товарните резервоари?

Мартинсон се изкуши, много се изкуши да го остави да опита. Но си помисли за капитан Ларсен, който седеше високо над него, загледан в насочения към гърдите му автомат. Преглътна.

— Ще умрете — каза той, — освен ако не си сложите дихателен апарат.

Обясни на маскирания мъж, че когато резервоарите на танкера са пълни, суровият нефт никога не стига до таваните им. В пространството между повърхността на нефта и тавана на резервоара се образуват газове от изпаряването на нефта. Те са летливи и много отровни. Ако не изтичат, ще превърнат кораба в бомба.

Преди години те се изпомпваха и се изхвърляха над палубата, където, бидейки много леки, бързо се разсейваха в атмосферата. Напоследък бе въведена много по сигурна система: отработените газове се вкарват под налягане в резервоарите, за да изгонят кислорода и да уплътнят повърхността на нефта. Тези инертни газове съдържат предимно въглероден окис.

Създавайки абсолютно лишена от кислород атмосфера, те правят напълно безопасни пламъците или искрите, които изискват кислород. Но всеки резервоар има деветдесетсантиметров кръгъл инспекционен люк, излизащ на главната палуба. Ако тези люкове бъдат отворени от непредпазлив посетител, той мигновено ще бъде обгърнат от инертните газове и ще умре от задушаване в атмосферата, която не съдържа никакъв кислород.

— Благодаря ви — каза терористът. — Кой отговаря за дихателните апарати?

— Това влиза в задълженията на старшия помощник, но всички сме обучени да ги ползваме.

Две минути по-късно той пак се озова в склада за бои сред останалите членове на екипажа. Беше пет часът.

Докато водачът на маскираните разговаряше с Мартинсон в апаратната за контролиране на товара, а другият вардеше Тор Ларсен в собствената му каюта, останалите петима бяха разтоварили моторницата. Десетте куфара с експлозив се намираха в средата на палубата пред челото на трапа в очакване на нарежданията на водача за разполагането им. Тези нареждания бяха дадени с отривиста точност. Далеч напред в носовата част на палубата бяха отвинтени и отворени люковете на баластните резервоари откъм левия и десния борд. Двайсет и четири метрова стълбичка водеше надолу към черните дълбини, запълнени с развален въздух.

Азамат Крим свали маската си, прибра я в джоба си, взе фенерче и слезе в първата шахта. Два куфара бяха спуснати след него с дълги въжета. Работейки на светлината на фенерчето, той сложи единия куфар на дъното на „Фрея“ и го върза с въже за едно от вертикалните ребра. Другия отвори и раздели съдържанието му на две половини. Едната занесе до задната носеща стена, зад която имаше 20 000 тона нефт, а другата половина — до предната носеща стена, зад която също имаше 20 000 тона нефт. Затрупа зарядите с торбичките с пясък, също донесени от моторницата, за да постигне насоченост на експлозията. Когато се увери, че детонаторите са сложени където трябва и свързани със задействащото устройство, Крим се качи на осветената от звездите палуба.

Същата операция бе повторена в другия край на „Фрея“, а после още два пъти — в баластните резервоари откъм левия и десния борд близо до надстройката. За четирите баластни резервоари той бе употребил осем от куфарите, деветия сложи в централния баластен резервоар в средата на кораба, но не за да взриви отвор за чакащото море, а за да пречупи гръбнака.

Десетият беше занесен в машинното отделение. Сложен и зареден близо до носещата стена на склада за бои, експлозивът бе способен да разруши и двете помещения едновременно. Ако това се случеше, онези от хората в склада за бои, намиращи се зад дебелата един сантиметър стоманена стена, които оживееха след експлозията, щяха да бъдат извадени, когато морето под страхотното налягане на двайсет и четирите метра вода нахлуеше през отвора.

Беше шест и петнайсет и зората се пукваше над безмълвната палуба на „Фрея“, когато той докладва на Ендрю Дрейк.

— Зарядите са заложени и подготвени за взривяване, Андрий — каза той. — Моля се на Бога да не стане нужда да ги използваме.

— Няма да се наложи — каза Дрейк. — Но искам капитан Ларсен да се увери, че не се шегуваме. Едва след като види с очите си направеното, той ще може да разговаря достатъчно убедително с властите. Тогава те ще направят това, което искаме от тях. Нямат друга алтернатива.

Двама души от екипажа бяха изведени от склада за бои, заставени да си облекат защитни костюми, да си сложат гумени маски, свързани с кислородни бутилки, и да отворят петдесетте инспекционни люка на товарните резервоари от носа на кораба до надстройката. Когато си свършиха работата, те бяха върнати в склада за бои. Стоманената му врата бе завинтена и с двата болта, за да се отвори отново едва когато двамата затворници се озоват в безопасност в Израел.

В шест и трийсет Ендрю Дрейк, все още маскиран, се върна в дневната каюта на капитана. Седна мрачен срещу Тор Ларсен и му разказа от игла до конец какво е свършено. Норвежецът го гледаше безстрастно, следен от автомата, насочен към него откъм ъгъла на помещението.

Когато свърши, Дрейк извади едно черно пластмасово устройство и го показа на Ларсен. То беше не по-голямо от два долепени пакета цигари. На лицевата си страна имаше само едно червено копче, а от горната му страна стърчеше десетсантиметрова антена.

— Знаете ли какво е това, капитане? — попита маскираният Дрейк.

Ларсен вдигна рамене. Бе достатъчно запознат с радиотехниката, за да разбере, че това е малък транзисторен предавател.

— Това е осцилатор — каза Дрейк. — Ако натисна копчето, той ще предаде само един-единствен високочестотен звук, който ще се повиши до пищене, недоловимо от ничие ухо. Но всеки от зарядите е свързан с приемател, който ще го чуе. Едновременно с повишаването на звука ще започнат да се отместват стрелките и когато те стигнат до крайно положение, токът ще се прекъсне. Прекъсването на тока във всеки приемател ще задейства детонаторите. Знаете ли какво означава това?

Тор Ларсен се бе втренчил в маскираното лице на отсрещния край на масата. Неговият кораб, неговата любима „Фрея“ беше похитена и той нищо не можеше да направи. Екипажът му беше натикан в стоманен ковчег на сантиметри от намиращия се отвъд стоманената носеща стена експлозив, който можеше да ги избие до крак и да ги залее само за секунди с ледена морска вода.

Въображението му нарисува картината на същински ад. Ако зарядите избухнат, ще се отворят огромни дупки в четирите баластни резервоара откъм десния и откъм левия борд. Ръмжащи планини от морска вода ще нахлуят през тях и ще напълнят баластните резервоари само за няколко минути. Понеже морската вода е по-тежка от нефта, тя ще проникне в съседните товарни резервоари, изтиквайки нефта нагоре през инспекционните люкове, така че още шест резервоара ще се напълнят с вода. Това щеше да стане на носа и тук, под краката му. За минути машинното отделение ще бъде залято от десетки хиляди тонове зелена вода. Носът и кърмата ще потънат най-малко три метра, но средната част на кораба ще се издига, докато са невредими нейните баластни резервоари. „Фрея“, най-красивата норвежка богиня, ще превие гърба си в мъки и ще се пречупи на две. Двете й половини ще потънат, без да се преобърнат, право надолу и ще легнат на морското дъно, което е само на седем метра и половина под кила, с отворени инспекционни люкове. Един милион тона суров нефт ще рукне към повърхността на Северно море.

На могъщата богиня може би ще й бъде нужен цял час, за да потъне окончателно, но процесът ще бъде необратим. В тези плитки води част от мостика й може би ще продължи да се подава над морето, но тя никога не ще може да бъде издигната на повърхността. Може би ще са нужни три дена, за да изтече целият й товар, но никой аквалангист не би могъл да работи между петдесетте колони от вертикално изригващ нефт. Никой не би могъл да затвори люковете. Разливането на нефта, както и разрушаването на неговия кораб, беше непредотвратимо.

Той пак се загледа в маскираното лице, но нищо не отговори. Вътре в него се надигаше кипящ гняв, нарастващ с всяка изминала минута, но той не го издаваше.

— Какво искате? — избоботи Ларсен.

Терористът хвърли поглед към цифровия електрически часовник. Той показваше седем без петнайсет.

— Да идем в кабината на радиста — каза Дрейк. — И да си поговорим с Ротердам. По-точно казано, вие да поговорите с Ротердам.

На двайсет и шест мили по на изток изгряващото слънце караше да избледняват високите жълти пламъци, изригвани денонощно от нефтопреработвателните заводи на Европорт. През нощта от мостика на „Фрея“ можеха да се видят тези пламъци в тъмното небе над „Шеврон“, „Шел“, „Бритиш Петролиум“ и дори, далеч зад тях, студено-синкавото зарево на уличното осветление на Ротердам.

Нефтопреработвателните заводи и огромният лабиринт на Европорт, най-голямото приемателно нефтено пристанище на света, се намират на южния бряг на устието на Маас. На северния бряг е Хук ван Холанд с неговата фериботна гара и сградата на Мааската контролна служба, клекнала под своята въртяща се радарна антена.

Тук в 6,45 часа сутринта на 1 април дежурният Бернард Дийкстра се прозяваше и протягаше. След петнайсет минути той трябваше да си тръгне за вкъщи, където щеше да го чака напълно заслужена закуска. По-късно, след като се наспеше, щеше да се върне с колата си от своя дом в Гравензанде, за да види през свободното си време как новият свръхгигантски танкер минава през устието. Това щеше да е бележит ден.

Сякаш в отговор на мислите му високоговорителят пред него се съживи:

— Лоцманска служба Маас, лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“.

Свръхтанкерът беше на двайсети канал, обичайния канал, по който се обаждаха идващите откъм морето танкери на Мааската контролна служба по радиотелефона. Дийкстра се пресегна напред и натисна едно копче.

— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Говорете.

— Лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“. Говори капитан Тор Ларсен. Къде е моторницата с моя швартови екипаж?

Дийкстра погледна към един светещ екран вляво от командния пулт.

— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Тръгнали са от Хук преди повече от час. Ще стигнат до вас до двайсет минути.

Това, което последва, накара Дийкстра да подскочи от стола си.

— „Фрея“ до лоцманска служба Маас. Незабавно се свържете с моторницата и им кажете да се върнат в пристанището. Не можем да ги приемем на борда. Съобщете на лоцманите от Маас да не излитат, повтарям: да не излитат. Не можем да ги приемем на борда. Имаме критична ситуация. Повтарям: имаме критична ситуация.

Дийкстра затули високоговорителя с длан и кимна на дежурния си колега да включи магнетофона. Когато лентата се завъртя, Дийкстра отмести ръката си и каза старателно:

— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Разбирам, че не искате швартовият екипаж да ви приближава. Разбирам, че не искате лоцманите да излетят. Моля, потвърдете.

— Лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“. Потвърждавам. Потвърждавам.

— „Фрея“, ако обичате, съобщете подробности за вашата критична ситуация.

За десетина секунди настъпи мълчание, сякаш на мостика на „Фрея“ далеч в морето се съвещаваха. След това гласът на Ларсен отново гръмна в контролното помещение:

— Лоцманска служба Маас, „Фрея“ е. Не мога да ви изложа естеството на критичната ситуация. Но при всеки опит от страна на когото и да било да приближи „Фрея“ ще загинат хора. Моля ви, стойте далеч от нас. Не правете никакви по-нататъшни опити да се свържете с „Фрея“ по радиото или по телефона. И накрая, „Фрея“ пак ще се свърже с вас точно в девет нула нула. Осигурете присъствието на началника на ротердамското пристанище в помещението на контролната служба. Това е всичко.

Гласът замлъкна и се чу щракване. Дийкстра направи опит да се свърже с танкера два-три пъти. След това погледна колегата си.

— Какво ли, по дяволите, може да значи това?

Дежурният Скипер вдигна рамене:

— Не ми хареса тонът му — каза той. — Гласът на капитан Ларсен ми прозвуча тревожно.

— Спомена за хора, които могат да загинат. Как да загинат? — попита Дийкстра. — Бунт ли е станал? Или някого го е хванал амокът?

— По-добре ще е да направим това, за което ни помоли той — каза Скипер.

— Прав си — каза Дийкстра. — Ти се обади на началника, а аз ще се свържа с моторницата и с двамата лоцмани в Скипхол.

Моторницата, която превозваше швартовата команда, пърпореше равномерно с десет възела по гладката повърхност към „Фрея“, оставаха й още три мили път. Разгаряше се прекрасна пролетна утрин, гореща за сезона. Дори от три мили разстояние грамадата на гигантския танкер се извисяваше застрашително и десетината холандци, които щяха да помагат при неговото акостиране, но никога не бяха го виждали, си изкривиха вратовете, докато го наближаваха.

Никой нищо не си помисли, когато телефонът за връзка с брега записука до кърмчията. Той вдигна слушалката и я доближи до ухото си. С едно движение той намали оборотите на двигателя и помоли да му повторят казаното. След като я остави, той рязко зави надясно и накара моторницата да опише полукръг.

— Връщаме се — каза той на хората, които го гледаха озадачено. — Станало е нещо. Капитан Ларсен още не е готов да ви приеме.

Зад тях „Фрея“ пак се отдалечи към хоризонта, защото те се насочиха обратно към Хук.

На летище Скипхол южно от Амстердам двамата устийни лоцмани крачеха към хеликоптера на пристанищната служба, който щеше да ги прехвърли до борда на танкера. Това беше част от ежедневието им — те винаги стигаха до чакащите танкери с винтокрилата птица.

Старшият лоцман, среброкос ветеран с двайсетгодишна служба в морето, с капитанска правоспособност и петнайсет години работа като мааски лоцман, носеше своята „кафява кутия“, инструмента, който щеше да му помогне да преведе кораба дори ако под кила му има само един метър вода. Тъй като от дъното на „Фрея“ до плитчините оставаха само шест метра, а вътрешният канал беше едва с петнайсет метра по-широк от самата „Фрея“, тази заран той щеше да му потрябва.

Когато те се гмурнаха под въртящите се остриета, летецът се показа и им направи някакъв знак с пръст.

— Май е станала някаква беля — провикна се той през бръмченето на мотора. — Ще трябва да почакаме. Изключвам двигателя.

Когато двигателят замлъкна, перките започнаха да се въртят по-бавно и по-бавно.

— Какво, по дяволите, значи всичко това? — попита вторият лоцман.

Летецът вдигна рамене:

— Недейте пита мен — каза той, — току-що го научих от контролна служба Маас. Корабът още не е готов да ви приеме.

Във внушителната си вила извън Влаардинген Дирк ван Гелдер, началникът на пристанището няколко минути преди осем закусваше, когато телефонът иззвъня.

Жена му вдигна слушалката.

— Теб търсят — каза тя и тръгна към кухнята, където къкреше кафето.

Ван Гелдер стана от масата захвърли вестника на едно кресло и затътри пантофите си към коридора.

— Ван Гелдер — каза той в телефонната слушалка.

Когато чу съобщението, настръхна, челото му се сбърчи.

— Какво значи, че могат да загинат? — попита той.

Последва нов поток от думи.

— Добре — каза Ван Гелдер, — стойте там, аз ще пристигна до петнайсет минути.

Той затръшна телефона, изрита пантофите си, обу си обувките и си облече сакото. Две минути по-късно беше пред вратата на гаража си. Когато се метна в мерцедеса си и го подкара на заден ход по постланата с речни камъчета алейка, той се мъчеше да отпъди кошмара, който си представяше.

— Мили Боже, само дано не е похищение. Моля ти се, само не похищение.

След като пренесоха високочестотния радиотелефон на мостика на „Фрея“, капитан Тор Ларсен направи под дулото на автомата една разходка по собствения си кораб. Огледа с фенерче предния баластен резервоар и видя големите пакети, завързани далеч долу, под ватерлинията.

От палубата зърна моторницата с такелажната команда на три мили от танкера, поела обратно към брега.

По-навътре в морето премина малък търговски кораб, отиващ на юг, и поздрави гиганта на котва с весело изсвирване. Не му бе отговорено.

Той бе видял единичния заряд в централния баластен резервоар и останалите заряди в задните баластни резервоари близо до надстройката. Нямаше нужда да гледа склада за бои. Знаеше къде се намира и можеше да си представи колко близо до него са заложени зарядите.

В осем и половина, докато Дирк ван Гелдер крачеше през сградата на контролна служба Маас, за да чуе магнетофонния запис, Тор Ларсен бе отведен обратно в каютата си. Бе забелязал един от терористите да стърчи с вдигната яка, защото му беше студено, на носа на „Фрея“ и да оглежда хоризонта пред кораба. Друг се беше покатерил на комина на повече от трийсет метра височина и имаше обзор към цялото море наоколо. Трети беше на мостика и наблюдаваше радарните екрани. Благодарение на собственото техническо оборудване на „Фрея“ той можеше да наблюдава една окръжност с радиус четиридесет и осем мили и голяма част от морето под нея.

От останалите четирима души двама, водачът им и още един, бяха с него, другите двама сигурно се намираха някъде под палубата.

Водачът на терористите го накара да седне на собствената си маса в собствената си каюта. Той потупваше закачения на колана му осцилатор.

— Капитане, моля ви, не ме принуждавайте да натисна това червено копче. И ви моля да не си мислите, че няма да го сторя, ако някой на този кораб реши да се прави на герой или ако исканията ми не бъдат задоволени. Сега, ако обичате, прочетете това.

Той подаде на капитана три листа голямоформатна хартия с машинописен текст на английски. Ларсен го прегледа набързо.

— В девет часа ще прочетете това послание по радиотелефона на началника на пристанище Ротердам. Нищо повече и нищо по-малко. Няма да преминавате на холандски или норвежки. Никакви допълнителни въпроси. Само посланието. Ясно ли е?

Ларсен кимна мрачно. Вратата се отвори и влезе един маскиран терорист. Той идваше от камбуза. Носеше една табла с пържени яйца, масло, конфитюр и кафе, които остави на масата между тях.

— Закуската — каза водачът на терористите. Направи жест към Ларсен. — Можете да си хапнете.

Ларсен поклати глава, но си наля кафе. Не беше спал цяла нощ, а предния ден бе станал от леглото в седем часа заранта. Двайсет и шест часа без сън и кой знае още колко оттук нататък. Трябваше да бъде бодър и прецени, че черното кафе ще му помогне. Направи си сметка, че и терористът, седнал на отсрещния край на масата, не е спал също толкова дълго.

Терористът даде знак на въоръжения човек да излезе. Когато вратата се затвори, те останаха сами, но през дългата маса Ларсен не можеше да се пресегне до терориста. Пистолетът лежеше на десетина сантиметра от дясната ръка на мъжа, осцилаторът беше на колана му.

— Не смятам, че ще се наложи да злоупотребяваме с гостоприемството ви повече от трийсет часа, най-много — четирийсет — каза маскираният. — Но ако ходя с маската през цялото това време, ще се задуша. Никога досега не сте ме виждали и няма да ме видите отново, когато се разделим вдруги ден.

С лявата си ръка мъжът смъкна плетената маска от главата си. Ларсен видя срещу себе си мъж на трийсет и няколко години, с кафяви очи и кестенява коса. Той озадачи Ларсен. Човекът говореше като англичанин, държеше се като такъв. Но англичанин не би тръгнал да похищава танкер. Може би е ирландец? От ИРА? Но той спомена за приятелите си, които били затворници в Германия. Или е арабин, може би? В затворите в Германия има палестински терористи. И разговаря с другарите си на някакъв странен език. Но той не звучеше като арабски, макар да съществуват различни диалекти на арабския, а Ларсен познаваше само араби от Залива. Може би все пак са ирландци?

— Как да ви наричам? — попита той човека, за когото никога нямаше да научи, че се казва Андрий Драч или Ендрю Дрейк.

Човекът се замисли за миг, както дъвчеше.

— Можете да ме наричате „Свобода“ — каза той след малко. — Това е разпространено име в моя език. Но то е и съществително. Означава „свобода“.

— Това не е на арабски — каза Ларсен.

Човекът се усмихна за пръв път.

— Разбира се, че не е. Ние не сме араби. Ние сме украински борци за свобода и се гордеем с това.

— И смятате ли, че властите ще пуснат другарите ви от затвора? — попита Ларсен.

— Ще им се наложи — доверително му каза Дрейк. — Нямат никаква друга алтернатива. Хайде, наближава девет.

— Лоцманска служба Маас, лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“.

Баритонът на капитан Тор Ларсен отекна в главното контролно помещение на ниската сграда на самото връхче на Хук ван Холанд. В стаята с широки прозорци, гледащи към Северно море, чиито завеси в момента бяха спуснати, за да не избледняват радарните екрани от ясното сутрешно слънце, петима мъже седяха и чакаха.

Дийкстра и Скипер още не бяха си отишли и изобщо не си помислиха за закуската. Дирк ван Гелдер стоеше зад Дийкстра, готов да вземе нещата в свои ръце, щом му се обадят от „Фрея“. На другия пулт хората от дневната смяна се бяха нагърбили с останалото движение по устието, като пропускаха корабите да влизат и излизат и ги държаха надалеч от „Фрея“, чиято светлинка на радарните екрани беше на границата на видимостта, но все още по-голяма от всички останали. Старшият офицер на службата за морска сигурност също присъстваше.

Когато се чу повикването, Дийкстра се измъкна от креслото си пред микрофона и на мястото му седна Ван Гелдер. Той грабна стеблото на настолния микрофон, прочисти си гърлото и натисна „предавателното“ копче.

— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Говорете, моля.

Извън стените на сградата, която приличаше на скъсена летищна контролна кула, стъпила на пясъка, и други уши слушаха. По време на предишните предавания два други кораба бяха хванали част от разговора и през изтеклите деветдесет минути корабните радиооператори бяха си почесали езиците. Сега една дузина слушаха напрегнато.

На „Фрея“ Ларсен знаеше, че може да се превключи на шестнайсети канал, да се обади в Радио Скевенинген и да помоли за връзка с контролна служба Маас, та да не бъде подслушван, но любопитните скоро щяха да го намерят и на този канал. Затова си остана на канал Двайсет.

— „Фрея“ до лоцманска служба Маас, искам да говоря лично с началника на пристанището.

— Тук е лоцманска служба Маас. Говори Дирк ван Гелдер. Аз съм началник на пристанището.

— Тук е Тор Ларсен, капитанът на „Фрея“.

— Да, капитан Ларсен, познахме гласа ви. В какво се състои вашият проблем?

Отсреща на мостика на „Фрея“ Дрейк посочи с цевта на пистолета си написаното изявление в ръцете на Ларсен. Ларсен кимна, натисна „предавателното“ копче и зачете по телефона.

— Чета предварително подготвено изявление. Моля, не ме прекъсвайте и не ми задавайте въпроси: „В 3,00 тази сутрин «Фрея» беше завзета от въоръжени лица. Вече получих предостатъчно доказателства, за да повярвам, че тези хора не се шегуват и са готови да изпълнят заплахите си, ако исканията им не бъдат задоволени.“

В контролната кула върху пясъка някой изпъшка зад гърба на Ван Гелдер. Той затвори очи от яд. Години наред бе предупреждавал, че трябва да се вземат някакви мерки, за да се предпазят тези плаващи бомби от похитители. Не му обръщаха внимание и ето че сега това най-сетне се бе случило. Гласът от високоговорителя пак зазвуча, магнетофонната ролка се въртеше безстрастно.

— „Целият ми екипаж в момента е заключен в най-долната част на кораба, зад стоманени врати и не може да избяга. Така или иначе, засега не му е причинена никаква злина. Мен самия ме пазят с насочен автомат на собствения ми мостик.

През нощта експлозивни заряди са били разположени на стратегически места вътре в конструкцията на «Фрея». Огледах ги лично и мога да твърдя, че ако бъдат взривени, те ще пречупят «Фрея» на две, ще избият мигновено екипажа и ще изхвърлят един милион тона суров нефт на повърхността на Северно море.“

— О, Боже — каза един глас зад Ван Гелдер. Той махна нетърпеливо с ръка към обадилия се, за да го накара да млъкне.

— „Следват неотложните искания на хората, които завзеха «Фрея». Първо, цялото морско движение незабавно да бъде отклонено от площта, включена в дъгата от деветдесет градуса между «Фрея» и холандския бряг. Второ, никакъв кораб, надводен или подводен, не бива да се опитва да се доближи до «Фрея» от която и да било посока на по-малко от пет мили. Трето, никакъв самолет не бива да прелита над «Фрея» в една окръжност с радиус пет мили около нея и на височина по-малка от три хиляди метра. Това ясно ли е? Трябва да отговорите.“

— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Говори Дирк ван Гелдер. Да, това е ясно. Ще отклоня цялото надводно движение от площта, затворена в деветдесетградусовата дъга между „Фрея“ и холандския бряг и откъм морето на пет морски мили от „Фрея“ във всички останали посоки. Ще предупредя въздушните диспечери на летище Скипхол да прекратят всяко движение в площ с радиус пет мили около „Фрея“ и на височина под три хиляди метра. Край.

Настъпи пауза, а след това пак се чу гласът на Ларсен.

— Уведомен съм, че при всеки опит за нарушаване на тези заповеди ще последва незабавна санкция без допълнителни преговори. Или „Фрея“ незабавно ще изхвърли двайсет хиляди тона нефт, или един от моряците ми ще бъде… екзекутиран. Разбрахте ли това? Трябва да отговорите.

Дирк ван Гелдер погледна подчинените си.

— Исусе Христе, отклонете корабоплаването от тази площ, бързо! Свържете се със Скипхол и им кажете. Никакви пътнически полети, никакви частни самолети, никакви фотографски снимки от въздуха, нищо. Хайде, размърдайте се.

В микрофона той каза:

— Разбрано, капитан Ларсен. Има ли още нещо?

— Да — каза изнемощелият глас. — Няма да има по-нататъшна радиовръзка с „Фрея“ чак до дванайсет нула нула. Дотогава „Фрея“ няма да ви се обажда. Бих искал да разговарям пряко и лично с министър-председателя на Холандия и със западногерманския посланик. И двамата трябва да са там. Това е всичко.

Микрофонът замлъкна. На мостика на „Фрея“ Дрейк взе слушалката от ръката на Ларсен и я отметна настрана. След това подкани норвежеца да се върне в дневната си каюта. Когато седнаха в двата края на двуметровата маса, пуловерът му се надигна. Ларсен видя закачения на колана му смъртоносен осцилатор.

— Какво ще правим сега? — попита Ларсен.

— Ще чакаме — каза Дрейк. — Докато цяла Европа се побърка окончателно.

— Да знаете, че те ще ви убият — каза Ларсен. — Качили сте се на борда, но никога няма да слезете от него. Могат да направят, каквото им кажете, но след като го направят, ще ви причакват.

— Знам — каза Дрейк. — Но ще ви кажа, че не се замислям много за смъртта. Ще се бия за живота си, но ще умра, и ще убивам, преди да видя как убиват моето начинание.

— Толкова ли държите онези двама души в Германия да бъдат освободени?

— Да, толкова. Не мога на ви обясня защо, но дори ако се опитам, няма да ме разберете. От много години моята страна, моите сънародници са окупирани, изтезавани, хвърляни в затворите, избивани. И никой пет пари не дава за това. Сега аз заплашвам да убия един-единствен човек или да ударя Западна Европа по джоба и ще видите какво ще направят те. Това ще се възприеме като нещастие. Но за мен истинско нещастие е робството на моята страна.

— Каква всъщност е мечтата ви? — попита Ларсен.

— Свободна Украйна — простичко каза Дрейк. — Но това не може да се постигне, ако милиони хора не въстанат.

— В Съветския съюз?! — каза Ларсен. — Това е невъзможно. Това никога няма да стане.

— Ще стане — възрази му Дрейк. — Ще стане. Щом можа да стане в Източна Германия, в Унгария, в Чехословакия. Но преди това трябва да се разруши заблудата на тези милиони, че те никога не ще победят, че завоевателите им са непобедими. Стане ли това, шлюзовете ще се вдигнат.

— Никой никога няма да повярва в това — каза Ларсен.

— Не на Запад, така е. Но има едно странно нещо. Тук на Запад хората ще кажат, че криво си правя сметката. Но в Кремъл знаят, че съм прав.

— И за това… народно въстание сте готов да умрете, така ли? — попита Ларсен.

— Ако потрябва. Това е моята мечта. Обичам тази страна, този народ повече от себе си. Това е предимството ми. В радиус от сто мили около нас няма нито един човек, който обича нещо повече от живота си.

Един ден по-рано Тор Ларсен може би щеше да се съгласи с фанатика. Но в този едър, малко муден норвежец бе станало нещо, което го изненада. За пръв път през живота си той мразеше някого толкова, че беше готов да го убие. Един вътрешен глас му каза: „Не ме е грижа за вашата украинска мечта, господин Свобода. Вие няма да унищожите моя екипаж и кораба ми.“

Във Феликстоу на съфъкското крайбрежие един офицер от бреговата охрана се отдалечи от своя приемател и вдигна телефона.

— Дайте ми Министерството на околната среда в Лондон — каза той на телефонистката.

— Божичко, тия холандци здравата са загазили — каза помощникът му, който също бе чул разговора между „Фрея“ и контролна служба Маас.

— Не само холандците — каза старшият от бреговата охрана. — Погледни картата.

На стената имаше карта на цялата южна част на Северно море и на северния край на Ламанша. На нея се виждаше, че крайбрежието на Съфък е точно срещу устието на Маас. На нея офицерът от бреговата охрана бе отбелязал с маркер местоположението на „Фрея“. Тя се намираше точно по средата между двете крайбрежия.

— Ако корабът бъде хвърлен във въздуха, нашият бряг също ще бъде залян от две педи нефт, като се почне от Хъл и се стигне до Саутхемптън.

Само след няколко минути той вече разговаряше с един служител в Лондон, с един от хората от отдела в министерството, който се занимаваше специално със случаите на разливане на нефт. Това, което му каза, стана причина една чаша чай в Лондон да изстине напълно.

Дирк ван Гелдер можа да хване министър-председателя в резиденцията му, тъкмо когато той се канеше да потегли за службата си. Настойчивостта на началника на пристанището убеди младия помощник от канцеларията на Министерския съвет да подаде телефона на министър-председателя.

— Ян Грайлинг — каза той в слушалката. Колкото повече слушаше Ван Гелдер, толкова повече се издължаваше лицето му.

— Какви са тези хора? — попита той.

— Не знаем — каза Ван Гелдер. — Капитан Ларсен четеше предварително написано изявление. Беше му забранено да се отклонява от него и да му се задават въпроси.

— Щом върху него е бил упражнен натиск, може би не е имал друга възможност, освен да потвърди разполагането на експлозивите. Може би това е блъф — каза Грайлинг.

— Не смятам, че е така, господине — каза Ван Гелдер. — Ще ми позволите ли да ви донеса лентата със записа?

— Да, веднага с вашата кола — каза министър-председателят. — Направо в Министерския съвет.

Той остави слушалката и тръгна към лимузината си, мозъкът му работеше трескаво. Ако заплахата се окаже реална, тази ясна пролетна утрин е донесла най-тежката криза, откакто той възглавява кабинета. Щом колата се отдели от бордюра, следвана от неизбежния полицейски автомобил, той се отпусна назад и се опита да обмисли най-неотложните действия, които трябваше да предприеме. Едно незабавно заседание на Министерския съвет, разбира се. Журналистите няма да се бавят. Сигурно много уши са чули разговорите между кораба и брега, някой все ще съобщи на пресата до обед.

Трябваше да информира сума чужди правителства чрез техните посолства. И да утвърди спешното създаване на комитет по преодоляване на кризата, съставен от специалисти. За щастие, познаваше голям брой такива специалисти от времето, когато преди няколко години бяха завзети Южните Молукски острови. Когато колата наближи сградата на Министерския съвет, той си погледна часовника. Беше девет и половина.

Терминът „комитет по преодоляване на кризата“ вече бе хрумнал, макар и още да не бе изречен, в Лондон. Сър Рупърт Мосбанк, постоянен заместник-министър на околната среда, разговаряше по телефона с главния секретар на кабинета сър Джулиън Фланъри.

— Още е много рано, разбира се — каза сър Рупърт. — Не знаем кои са те, колко са, сериозни ли са заплахите им и има ли изобщо някаква бомба на борда. Но ако наистина в морето се излее такова количество нефт, това ще е много мръсен номер, разбира се.

Сър Джулиън се позамисли, гледайки през прозорците на кабинета си на първия етаж към Уайтхол.

— Много добре направихте, че ми се обадихте толкова бързо, Рупърт — каза той. — Мисля, че ще постъпя правилно, ако незабавно уведомя министър-председателката. Междувременно, само като предпазна мярка бихте ли помолили двама-трима от най-добрите си мозъци да нахвърлят заедно докладна записка за евентуалните последици, ако корабът бъде взривен? Става дума за скоростта на изтичането, за площта от океана, която ще се залее, за приливите и отливите, за теченията, за площта по нашата брегова линия, която може да бъде засегната. Нещо по тези въпроси. Сигурен съм, че тя ще поиска такава.

— Вече я държа в ръцете си, стари приятелю.

— Добре — каза сър Джулиън, — прекрасно. Колкото може по-бързо. Подозирам, че тя ще иска да научи тези данни. Абсолютно сигурен съм, че ще попита за тях. Винаги го прави.

Беше сътрудничил на трима министър-председатели, но сегашната беше значително по-твърда и по-решителна от останалите. От няколко години се повтаряше шегата, че управляващата партия се състои от баби от двата пола, но за щастие се ръководи от истински мъж. Той се казва г-жа Джоан Карпентър. На главния секретар на кабинета бе казано, че ще бъде приет след няколко минути и той прекоси в слънчевата утрин затревената площ до № 10 угрижен, но без да бърза.

Когато влезе в личния кабинет на министър-председателката, стопанката му седеше на бюрото, където се намираше от осем часа. На масичката отстрани се виждаше сервиз за кафе от костен порцелан, а на пода — три отворени червени куфарчета за книжа. Сър Джулиън изпита възхищение: тази жена се справяше с книжата като резачка за документи и до 10 часа сутринта беше приключила с тях, все едно дали ги бе утвърдила, или отхвърлила, дали бе написала по диагонал, че иска допълнителна информация, или задала писмено няколко въпроса по същество.

— Добро утро, госпожо.

— Добро утро, сър Джулиън, какъв хубав ден.

— Наистина е хубав, госпожо. Но за съжаление ни носи и главоболия.

В отговор на подканващия й жест той седна на един стол и й обрисува положението в Северно море до толкова, доколкото беше в състояние. Тя бе разтревожена, попиваше всяка негова дума.

— Този кораб „Фрея“ наистина може да причини екологична катастрофа — каза тя.

— Така е, макар че не знаем доколко е осъществимо потопяването на такъв гигантски кораб с експлозиви, каквито се използват за каменарски нужди. Не вярвам нападателите да разполагат с други. Разбира се, има хора, които са в състояние да преценят това.

— В случай че заплахата се окаже реална — каза министър-председателката, — е редно да сформираме комитет по преодоляване на кризата, който ще каже какво трябва да предприемем. Ако ли пък не, ще получим възможността да проведем едно учение в условия, близки до реалните.

Сър Джулиън повдигна едната си вежда. Мисълта че може да бъде подпален задникът на една дузина министерски отдели с учебна цел, не беше му минавала през ум. Тя му се стори забавна.

В продължение на половин час министър-председателката и главният секретар на кабинета нахвърляха областите, в които щяха да се нуждаят от професионална експертиза, ако искаха да бъдат точно информирани за последиците от отвличане на един голям танкер в Северно море.

Що се отнася до самия супертанкер, той беше застрахован в „Лойд“, следователно там разполагаха с неговите чертежи. В корабния отдел на „Бритиш Петролиум“ би трябвало да имат специалист, който е в състояние да прегледа тези чертежи и да се произнесе относно осъществимостта на изтичането на нефта.

Съгласиха се, че по въпроса за контрола над разливането ще трябва да се обърнат към най-добрия специалист на лабораторията Уорън спрингс в Стевенидж, близо до Лондон, която се издържаше съвместно от министерствата на търговията и промишлеността и на земеделието, риболова и хранителната индустрия.

От Министерството на отбраната трябваше да поискат един офицер от инженерните войски, специалист по експлозивите, за да прецени тази страна на нещата, а в самото Министерство на околната среда имаше хора, способни да определят размерите на екологичната катастрофа в Северно море. Тринити хауз, главната служба, отговаряща за корабоплаването по британското крайбрежие, щеше да бъде помолена за сведения относно приливите и теченията. Отношенията и връзките с чуждите правителства щяха да паднат върху външно министерство, което щеше да изпрати свой наблюдател. До към десет и половина списъкът беше готов. Сър Джулиън се накани да си тръгва.

— Смятате ли, че холандското правителство ще се справи с проблема? — попита министър-председателката.

— Още е твърде рано, за да се прецени, госпожо. Засега терористите искат да изложат исканията си лично пред господин Грайлинг днес по обед, тоест след деветдесет минути. Не се съмнявам, че Хага ще се чувствува способна да реши въпроса. Но ако исканията се окажат неизпълними или корабът се взриви по някаква причина, тогава ние като крайбрежна страна ще бъдем засегнати. При всички случаи, тъй като в Европа имаме най-голям опит в ликвидирането на последиците от разливане на нефт, вероятно нашите съюзници отвъд Северно море ще потърсят помощта ни.

— Тогава колкото по-рано бъдем готови, толкова по-добре ще е — каза министър-председателката. — И още нещо, сър Джулиън. Може би няма да се стигне дотам, но ако исканията се окажат неприемливи, трябва да се обмисли като вариант щурмуването на кораба, за да се спаси екипажът и да се обезвредят зарядите.

За пръв път сър Джулиън се почувствува притеснен. Изкарал целия си живот в държавната администрация, откакто бе завършил с пълно отличие факултета в Оксфорд, той вярваше в словото, написано или произнесено, и беше в състояние да реши почти всички проблеми, стига да разполагаше с достатъчно време. Но насилието го отвращаваше.

— О, да, госпожо, но дотам ще се стигне само в краен случай. Това май се наричаше „твърди действия“.

— Израелците щурмуваха пътническия самолет в Ентебе — замислено каза министър-председателката. — Холандците щурмуваха влака край Асен — когато не им бе останала никаква друга алтернатива. Подозирам, че и сега ще им се наложи да го сторят.

— Да, госпожо, не е изключено.

— В състояние ли са холандските морски пехотинци да изпълнят подобна задача?

Сър Джулиън започна ла подбира думите си много внимателно. Беше си представил как морските пехотинци трополят с дебелите си подметки из целия Уайтхол. Най-добре щеше да е, ако тези хора си играят своите смъртоносни игри в срещуположния край на страната.

— Ако се стигне до щурмуване на кораб в морето — каза той, — смятам, че десант от хеликоптери е неосъществим. Те ще бъдат забелязани от палубните наблюдатели и, разбира се, от корабния радар. Аналогично и приближаването на надводен кораб ще бъде открито. Това не е самолет на бетонна писта, нито спрял влак, госпожо. Това е кораб на двайсет и пет мили от брега.

Той се надяваше, че с тези думи ще сложи край на разговора.

— А какво ще кажете за изпращането на въоръжени аквалангисти или леководолази? — попита тя.

Сър Джулиън затвори очи. Ами да, въоръжени леководолази. Според него политиците четяха повече романчета, отколкото би било полезно за тях.

— Въоръжени леководолази ли, госпожо министър-председател? — попита той.

Сините очи от другата страна на масата не го изпущаха.

— Смятам — каза тя с ясен глас, — че в тази област сме едни от първите в Европа.

— Вярвам, че е така, госпожо.

— И кои са тези подводни специалисти?

— Специалната военноморска служба, госпожо министър-председател.

— В Уайтхол кой контактува с нашите специални сили? — попита тя.

— Има един полковник от Кралския военноморски флот — предаде се той, — казва се Холмс.

Той усещаше, че работата отива на зле. Веднъж вече бяха използвали наземно базирани части, съответстващи на Специалната военноморска служба, или СВС, когато оказваха помощ на германците в Могадишу и при обсадата на иранското посолство на Балкомб стрийт. Харолд Уилсън много държеше да научава всички подробности за смъртоносните игри, които тези мъжаги си играеха със своите противници. Сега май пак щеше да започне едно фантастично романче в джеймс-бондовски стил.

— Помолете полковник Холмс да се включи в комитета по преодоляване на кризата само като консултант, разбира се.

— Естествено, госпожо.

— И свикайте ЮНИКОРН. Надявам се заседанието да започне по обед, когато станат известни исканията на терористите.

На триста мили отвъд Северно море от сутринта кипеше бурна дейност.

От канцеларията си в морската столица Хага министър-председателят Ян Грайлинг и неговите подчинени сформираха комитет, подобен на този, за който бе споменала госпожа Карпентър в Лондон. Първата му задача щеше да бъде определянето на последиците от една евентуална човешка или екологична трагедия в резултат от взривяването на кораб като „Фрея“ и на вариантите, пред които е изправено холандското правителство.

За да се осигури тази информация, бяха повикани специалисти горе-долу от същите области заради техните знания: по корабоплаването, разливането на нефт, приливите и теченията, метеорологията и дори военни.

След като връчи магнетофонния запис със съобщението от „Фрея“ от девет часа, Дирк ван Гелдер потегли обратно за контролна служба Маас. Ян Грайлинг му бе наредил да седи на високочестотния телефон за в случай, че от „Фрея“ пак се обадят преди пладне.

Именно той вдигна слушалката в 10,30, когато се обади Хари Венерстрьом. Току-що привършилият закуската си в апартамента на най-горния етаж на ротердамския „Хилтън“ стар корабен магнат още не знаеше за нещастието, сполетяло неговия танкер. Естествено никой не беше се сетил да му се обади.

Венерстрьом се обаждаше, за да попита как върви придвижването на „Фрея“, която по това време вече би трябвало да е във Външния канал и да напредва бавно и предпазливо към Вътрешния канал, на няколко мили от Еврошамандура № 1, от където да поеме курс осемдесет и два градуса и половина. Той се канеше да потегли от Ротердам със своя керван от големци, за да види как „Фрея“ ще се зададе около обед едновременно с върховата точка на прилива.

Ван Гелдер му се извини, загдето не го е потърсил в „Хилтън“, и старателно му обясни какво се бе случило в 7,30 и 9,00 часа. На хилтънския край на линията настъпи тишина. Вероятно Венерстрьом си даваше сметка, че отвъд западния хоризонт са пленени един кораб на стойност 170 000 000 долара и нефт на стойност 140 000 000 долара. Но най-накрая той каза:

— Там имам трийсет моряка, господин Ван Гелдер. И още отсега искам да ви кажа, че ако се случи нещо на когото и да било от тях, защото исканията на терористите не са задоволени, ще държа отговорни холандските власти.

— Г-н Венерстрьом — каза ван Гелдер, който на времето също бе командвал кораб, — правим всичко каквото можем. Искането на терористите да се осигури чисто пространство около „Фрея“ е изпълнено буквално. Най-важните им искания още не са декларирани. Министър-председателят се завърна в канцеларията си в Хага, за да предприеме каквото може, и ще се върне тук по обед за следващото съобщение от „Фрея“.

Хари Венерстрьом остави слушалката настрана и се загледа през панорамните прозорци на дневната в небето на запад, отвъд което корабът на неговите мечти стоеше на котва в открито море с въоръжени терористи на борда.

— Отложете кервана за контролна служба Маас — каза той внезапно на една от секретарките си. — Отложете закуската с шампанско. Отложете вечерния прием. Отложете пресконференцията. Аз заминавам.

— За къде, господин Венерстрьом? — попита го смаяното момиче.

— За контролна служба Маас. Сам. Обадете се колата да ме чака пред гаража.

С тези думи възрастният човек излезе от апартамента и тръгна към асансьора.

Морето около „Фрея“ беше опразнено. В тясно сътрудничество с британските си колеги във Фламбъроу хед и Феликсстоу, дежурните от холандския контрол на корабоплаването отклоняваха корабите от „Фрея“, като най-близкият беше на повече от пет мили западно от нея.

Източно от похитения кораб движението бе спряно или обърнато обратно, като влизането и излизането във и от Европорт и Ротердам бе преустановено. На ядосаните морски капитани, чиито гласове заляха контролна служба Маас с искания за обяснения, просто им бе казано, че е възникнала извънредна ситуация и те трябва да избягват на всяка цена морската площ, чиито координати са им били прочетени.

Невъзможно беше да се държи пресата в неведение. Група от неколцина именити журналисти от технически и морски списания, както и специални кореспонденти на най-големите ежедневници от съседните страни вече бяха пристигнали в Ротердам за приема, уреден по случай триумфалното пристигане на „Фрея“ днес следобед. Към 11 часа преди обед тяхното любопитство нарасна отчасти поради отлагането на екскурзията до Хук, по време на която те щяха да наблюдават как „Фрея“ се показва на хоризонта във Вътрешния канал, и отчасти поради съобщенията, получени в техните редакции от многобройни радиолюбители, обичащи да подслушват разговорите между корабите в морето.

Малко след единайсет започнаха да звънят телефоните в апартамента на техния домакин Хари Венерстрьом, но него го нямаше, а секретарките му не знаеха нищо. Други звъняха в контролна служба Маас, откъдето ги препращаха към Хага. В холандската столица телефонистките ги свързваха с личния подсекретар на министър-председателя, който по нареждане на господин Грайлинг се отърваваше от тях както можеше.

Липсата на информация много заинтригува журналистическото тяло, затова всеки съобщи на главния си редактор, че на „Фрея“ й се е случило нещо сериозно. Главните редактори изпратиха още репортери, които от сутринта се струпаха пред сградата на контролна служба Маас на Хук, където не ги допускаха да минават отвъд тежката желязна верига. Други се събраха в Хага да досаждат на различни министерства, но повечето бяха в канцеларията на министър-председателя.

Главният редактор на „Де Телеграаф“ получи от един радиолюбител информация, че на борда на „Фрея“ има терористи и че те ще съобщят исканията си по обед. Той веднага нареди един радиомонитор да бъде настроен на двайсети канал и свързан с магнетофон, за да бъде хванато цялото съобщение.

Ян Грайлинг лично телефонира на западногерманския посланик Конрад Фос и му разказа доверително какво се е случило. Фос незабавно се обади в Бон и след трийсет минути отговори на холандския министър-председател, че естествено ще го придружи до Хук за дванайсет часа както са поискали терористите. Федералното правителство на Германия, увери той холандеца ще направи всичко, което е по силите му, за да помогне.

Холандският външен министър има любезността да уведоми посланиците на всички страни, свързани по някакъв начин с инцидента: Швеция, под чийто флаг плаваше „Фрея“ и чиито моряци имаше на борда; Норвегия, Финландия и Дания, които също имаха моряци на борда; САЩ, защото четирима от моряците бяха скандинавоамериканци с американски паспорти и двойно гражданство; Англия като крайбрежна страна, заинтересована и поради това, че „Лойд“ бе застраховал и кораба, и товара; Белгия, Франция и Западна Германия, и трите като крайбрежни страни.

В девет европейски страни зазвъняха телефоните между министерства и отдели, от телефонни будки и редакции, в осигурителни дружества, корабни агенции и частни домове. За хората от правителството, банковото дело, корабоплаването, застрахователното дело, въоръжените сили и печата перспективата за един спокоен уикенд през тази петъчна сутрин се отдалечи в гладкото синьо море, където под горещото пролетно слънце една 1 000 000-тонна бомба наречена „Фрея“, лежеше безмълвна и неподвижна.

Хари Венерстрьом бе изминал половината път от Ротердам за Хук, когато му хрумна една идея. Лимузината му минаваше извън Скиедам по магистралата за Влаардинген, когато той се сети, че личният му реактивен самолет е на Скиедамското общинско летище. Вдигна телефона и потърси главната си секретарка. Тя още се опитваше да се отърве от журналистите, които не преставаха да се обаждат в апартамента му в „Хилтън“. Когато можа да се свърже с нея едва след третия опит, й нареди да предаде на неговия пилот цяла поредица от заповеди.

— И още нещо — каза той. — Искам името и служебния телефонен номер на шефа на полицията в Алесунд. Да, Алесунд в Норвегия. Щом ги научите, свържете се с него и му кажете да стои, където е, и да чака моето обаждане.

Разузнавателният отдел на „Лойд“ бе информиран малко след десет часа. Един английски търговски кораб се канел да влезе в устието на Маас на път за Ротердам тъкмо когато от „Фрея“ се обаждаха на контролна служба Маас. Радистът чул целия разговор, записал го дословно със стенографски знаци и го показал на капитана си. Само след няколко минути той го диктувал на корабния си агент в Ротердам, който го предал в главната кантора в Лондон. Кантората се свързала с Колчестър, Есекс и повторила новината на „Лойд“. Един от председателите на двайсет и петте отделни осигурителни фирми бил намерен и уведомен. Консорциумът, който бе събрал 170 000 000-та застраховка на кораба, трябваше да е голям. Същото важеше и за групата фирми, покрила застрахователната сума за единия милион тона нефт за Клинт Блейк в Тексас. Но независимо от размерите на „Фрея“ и на товара й най-големи бяха застраховките „Живот“ на екипажа и „Щети“ в случай на разливане на нефта. Ако „Фрея“ бъдеше взривена, те щяха да глътнат най-много пари.

Малко преди пладне председателят на „Лойд“ в кантората си високо над Сити надраска няколко цифри в бележника си.

— Става дума за един милиард долара загуби, ако се случи най-лошото — каза той на личния си помощник. — Кои, по дяволите, са тези хора?

Водачът на тези хора седеше в епицентъра на развихрящата се буря срещу брадатия норвежки капитан в дневната му каюта под дясното крило на мостика на „Фрея“. Завесите бяха дръпнати и слънцето напичаше. През прозорците се разкриваше панорамен изглед към безлюдната предна палуба, която се отдалечаваше на четвърт миля чак до острия нос.

Една миниатюрна прегърбена фигурка седеше близо до носа и гледаше трепкащото море. От двете страни на кораба синята вода беше гладка и спокойна, само лекият зефир набръчкваше повърхността й. От сутринта насам този бриз бе издухал невидимите облаци от отровен инертен газ, които излетяха от резервоарите, когато бяха отворени инспекционните люкове. Сега беше безопасно да се ходи по палубата, в противен случай човекът на носа нямаше да е там.

Температурата в каютата беше стабилна, климатичната инсталация намали централното отопление, когато слънцето започна да напича през двойните прозорци.

Тор Ларсен седеше там, където бе седял цяла сутрин, в единия край на голямата маса, срещу Ендрю Дрейк на другия.

След разговора им между двете обаждания по радиотелефона, в 9,00 и 10,00, те предимно бяха мълчали. Напрежението от очакването бе започнало да си казва думата. Всеки от тях знаеше, че отвъд морето и в двете посоки се извършват трескави приготовления: първо, за да се установи точно какво се е случило на борда на „Фрея“ нощес, и, второ, да се прецени дали може да се направи нещо по въпроса.

Ларсен знаеше, че никой нищо няма да предприеме до обедното предаване на исканията. В този смисъл екзалтираният млад мъж, който седеше насреща му, не беше глупав. Той бе предпочел да накара властите да си блъскат главата. С това, че принуди Ларсен да говори от негово име, ги бе лишил от всякаква нишка, с помощта на която да стигнат до самоличността или произхода му. Дори подбудите му бяха неизвестни извън каютата, в която седяха. И властите ще искат да научат нещо повече, да анализират магнетофонните записи на радиопредаванията, да установят говорните особености и националните корени на говорещия, преди да пристъпят към действие. Човекът, който се беше нарекъл Свобода, им отказваше тази информация и по този начин подкопаваше самоувереността на хората, които бе предизвикал да му се противопоставят.

Освен това бе предоставил на пресата предостатъчно време да научи за станалото, но не и условията му. Беше им позволил да пресмятат размера на катастрофата, ако „Фрея“ бъде взривена, така че тяхната възбуда, желанието им да оказват натиск на властите щяха да станат достатъчно големи, още преди той да е казал исканията си. Когато исканията бъдат съобщени, те ще изглеждат много умерени в сравнение с алтернативата, така че пресата ще започне да притиска властите, още преди те да са имали възможност да преценят исканията.

Ларсен, който знаеше какви ще са исканията, не виждаше как властите могат да ги отхвърлят. Алтернативата беше твърде страшна за всички. Ако Свобода просто бе отвлякъл някой политик, както хората на Баадер-Майнхов отвлякоха Ханс-Мартин Шлайер или Червените бригади — Алдо Моро, можеше да му бъде отказано освобождаването на неговите приятели. Но той бе предпочел да съсипе пет крайбрежия, едно море, трийсет души и един милиард долара в пари.

— Защо тези двама души са толкова важни за вас? — ненадейно попита Ларсен.

По-младият мъж го изгледа.

— Те са добри момчета — каза той.

— Не — каза Ларсен. — Спомням си, през януари четох, че те били двама евреи от Лвов, на които не им било разрешено да емигрират, затова отвлекли един руски пътнически самолет и го принудили да кацне в Западен Берлин. По какъв начин това ще доведе до вашето народно въстание?

— Нямайте грижа за това — отвърна му похитителят. — Стана дванайсет без пет. Да се връщаме на мостика.

На мостика нищо не се беше променило, освен че там имаше още един терорист, сгушен и заспал в ъгъла, стиснал автомата си здраво. Той беше маскиран също като оня, който дежуреше на радара и на монитора на хидролокатора. Свобода каза нещо на езика, за който Ларсен вече знаеше, че е украински. Човекът разтърси глава и му отговори на същия език. По заповед на Свобода маскираният насочи автомата си към Ларсен.

Свобода се движеше пред екраните и ги четеше. Около „Фрея“ имаше пръстен от безлюдно море с радиус поне пет мили на запад, на юг и на север. На изток морето беше чисто чак до холандския бряг. Той се измъкна през вратата към крилото на мостика, навири глава и се провикна нагоре. Ларсен чу, че човекът от комина му се обади в отговор.

Свобода се върна на мостика.

— Елате — каза той на капитана. — Вашите събеседници ви чакат. При най-малкия опит да ме измамите ще застрелям някой от вашите моряци, както ви обещах.

Ларсен взе слушалката на радиотелефона и я превключи на предаване.

— Контролна служба Маас, контролна служба Маас, тук е „Фрея“.

Макар че той не можеше да знае това, над петдесет различни служби чуха обаждането му. Петте главни разузнавания подслушваха, хванали двайсети канал от етера със съвършените си апаратури. Думите му бяха чути и препредадени незабавно на американската Агенция за национална сигурност, на британското, френското, германското и съветското разузнавания, както и на сходните служби в Холандия, Белгия и Швеция. Слушаха го корабни радисти, радиолюбители и журналисти.

От Хук ван Холанд се върна един глас:

— „Фрея“, тук е контролна служба Маас. Говорете, моля.

Тор Ларсен зачете от своя лист хартия:

— Тук е капитан Тор Ларсен. Искам да говоря лично с министър-председателя на Нидерландия.

Един нов глас, говорещ на английски, се чу от Хук:

— Капитан Ларсен, тук е Ян Грайлинг. Аз съм министър-председателят на Кралство Нидерландия. Добре ли сте?

На „Фрея“ Свобода затисна с длан микрофончето на телефона.

— Никакви въпроси — каза той на Ларсен. — Само попитайте там ли е посланикът на Западна Германия и го накарайте да си каже името.

— Моля, не ми задавайте въпроси, господин министър-председателю. Забранено ми е да отговарям на тях. С вас ли е западногерманският посланик?

В контролна служба Маас микрофонът бе предаден на Конрад Фос.

— Тук е посланикът на Федерална република Германия — рече той. — Казвам се Конрад Фос.

На мостика на „Фрея“ Свобода кимна на Ларсен:

— Така е — каза той, — продължавайте с четенето.

Седмината мъже, събрани около командния пулт на контролна служба Маас слушаха безмълвно. Един министър-председател, един посланик, един психиатър, един радиоинженер за в случай, че нещо се повреди, Ван Гелдер от пристанищната управа и дежурният. Цялото останало корабоплаване беше прехвърлено на друг канал. Два магнетофона се въртяха безшумно. Звукът беше засилен, гласът на Тор Ларсен отекваше в стаята.

— Повтарям това, което ви казах в девет часа тази заран. „Фрея“ е в ръцете на партизани. Разположени са заряди, които ще я пречупят на две, ако бъдат възпламенени. Зарядите могат да бъдат взривени с натискането на едно копче. Повтарям, с натискането на едно копче. Не бива да се правят никакви опити за приближаване на кораба, за спускане на десант върху него или за атакуването му по какъвто и да било друг начин. В такъв случай детонаторният бутон ще бъде натиснат незабавно. Имам всички основания да вярвам, че хората, за които става дума, ще предпочетат да загинат, отколкото да се предадат.

Продължавам: ако бъде направен и най-малък опит за приближаване, било с кораб или с лек самолет, един от моряците ми ще бъде застрелян или ще бъдат изпомпани в морето двайсет хиляди тона нефт, или и двете.

Следват исканията на партизаните: „Затворените заради техните убеждения Давид Лазарев и Лев Мишкин, намиращи се понастоящем в затвора Тегел в Западен Берлин, трябва да бъдат освободени. Те трябва да бъдат прехвърлени със западногермански пътнически реактивен самолет от Западен Берлин в Израел. Предварително министър-председателят на Израел трябва да даде официална гаранция, че те няма да бъдат нито репатрирани в Съветския съюз, нито върнати в Западна Германия, нито хвърлени в израелски затвор.

Тяхното освобождаване трябва да стане утре заран. Израелската гаранция за безопасността и свободата им трябва да бъде дадена днес до полунощ. Неизпълнението на това искане ще стовари цялата отговорност за последиците върху Западна Германия и Израел. Това е всичко. Няма да има нови контакти, докато исканията не бъдат приети.“

Радиотелефонът щракна и замлъкна. В сградата на контролната служба настана тишина. Ян Грайлинг погледна Конрад Фос. Западногерманският посланик вдигна рамене:

— Трябва спешно да се свържа с Бон — каза той.

— Мога да ви кажа, че капитан Ларсен е притеснен — каза психиатърът.

— Много ви благодаря — каза Грайлинг. — И аз съм притеснен. Господа, това, което чухме току-що, ще бъде разгласено най-много до един час. Предлагам да се завърнем в службите си. Аз ще подготвя декларация за новините в един часа. Господин посланик, страхувам се, че натискът сега ще започне да се измества към Бон.

— Това е вярно — каза Фос. — Аз трябва да се прибера в посолството си час по-скоро.

— Тогава придружете ме до Хага — каза Грайлинг. — Аз имам полицейски ескорт, а освен това ще можем да си поговорим в колата.

Помощниците им взеха двата магнетофонни записа и групата потегли за Хага, на петнайсет минути нагоре по брега. Когато те си излязоха, Дирк ван Гелдер се качи на плоския покрив, където Хари Венерстрьом се канеше да проведе закуската с разрешение на Гелдер, а гостите щяха да се взират към морето, за да зърнат гиганта, сърбайки шампанско и похапвайки си сандвичи със сьомга.

„Сега може би той никога няма да пристигне“, помисли си Ван Гелдер, загледан в синята вода. Той също имаше капитанска правоспособност и беше капитан от холандския търговски флот, докато не му предложиха служба на брега с обещание за спокоен живот с жена му и децата му. Като моряк той си мислеше за екипажа на „Фрея“, заключен ниско под повърхността на морето и очакващ безпомощно да бъде спасен или избит. Но тъкмо защото беше само моряк, нямаше да води преговорите. Това вече беше извън неговия обсег. Нещата ще бъдат поети от обиграни хора, боравещи с политически, а не с човешки категории.

Помисли си за едрия норвежки шкипер, с когото никога не беше се срещал, но чиято снимка бе виждал, изправен в момента пред побъркани хора с автомати и динамит, и се питаше как ли би постъпил, ако това се беше случило на него. Той бе предупреждавал, че някой ден това може да се случи, че танкерите са прекалено беззащитни и извънредно опасни. Но парите говореха с по-ясен глас. По-убедителен беше аргументът, че ще трябват допълнителни средства за монтирането на необходимите устройства, за да заприличат танкерите на банките и погребите за боеприпаси, каквито всъщност донякъде бяха. Никой не го чуваше и нямаше да го чуе. Хората са загрижени за пътническите самолети, защото те могат да паднат върху жилищни сгради, но не и за танкерите, които са извън погледа им. Затова политиците не настояваха, а корабопритежателите не се съгласяваха. Сега един супертанкер може да бъде откраднат като детска порцеланова касичка, един капитан и двайсет и девет души екипаж рискуват да бъдат издавени във въртоп от вода и нефт.

Той загаси цигарата си с ток, разтри я в бетона на покрива и пак погледна към празния хоризонт.

— Копелета — каза той, — мръсни копелета. Защо не ме послушахте?!

(обратно)

12. От 13,00 до 19,00

Ако реакцията на средствата за масово осведомяване на разговора от 9,00 беше оскъдна и несигурна поради съмнения в достоверността на тяхната информация, реакцията на предаването от 12,00 беше неистова.

От 12,00 нататък вече нямаше никакви съмнения относно това, какво се е случило с „Фрея“, нито какво е казал капитан Ларсен по радиотелефона на Мааската контролна служба. Твърде много хора бяха го чули.

Едрите заглавия, подходящи за обедните издания на вечерните вестници, подготвени за печат до 10,00 часа, изчезнаха. Публикуваното в печата в 12,30 беше по-остро по тона си и по-подробно. В края на изреченията вече нямаше въпросителни. Уводните статии бяха написани светкавично. На специалните кореспонденти по въпросите на корабоплаването и околната среда бе наредено да дадат преценките си незабавно, само за един час.

Програмите на радиото и телевизията бяха прекъсвани през цялото петъчно европейско обедно време, за да съобщят новините на слушателите и зрителите.

Точно в дванайсет и пет един човек с мотоциклетна каска, с огромни очила и омотано около долната част на лицето му шалче влезе спокойно в хола на „Флийт стрийт“ № 85, и остави плик, адресиран до шефа на отдел „Новини“ на Прес асоусиейшън. По-късно никой не можа да си спомни как е изглеждал човекът: във фоайето всеки ден влизаха десетки подобни разсилни.

Към дванайсет и петнайсет шефът на отдел „Новини“ вече разпечатваше плика. В него имаше препис от изявлението, прочетено от капитан Ларсен петнайсет минути преди това, макар че би трябвало да е написано доста по-рано. Шефът на отдел „Новини“ докладва за пратката на главния си редактор, който се обади в столичната полиция. Това не попречи текстът да тръгне по жиците, защото и ПА и братовчедите им от долния етаж, хората на Ройтер, веднага го разпространиха по цял свят.

След като излезе от „Флийт стрийт“, Мирослав Камински изхвърли каската, големите очила и шалчето в една кофа за боклук, взе такси до летище Хийтроу и се качи на самолета за Тел Авив, който щеше да излети в 14,15.

Към два часа натискът на пресата върху правителствата и на Холандия, и на Западна Германия започна да нараства. Нито едното, нито другото не бяха имали на разположение достатъчно време, за да обсъдят на спокойствие каква трябва да бъде тяхната реакция на исканията. И двете правителства бяха залени от вълна от телефонни обаждания, подканващи ги да се съгласят с освобождаването на Мишкин и Лазарев, за да не се стигне до катастрофата, с която разрушаването на „Фрея“ заплашваше техните крайбрежия.

Към един часа германският посланик в Хага разговаря лично със своя външен министър в Бон Клаус Хаговиц, който пък прекъсна обяда на канцлера. Текстът на предаването от 12,00 вече беше стигнал по Бон, веднъж по линия на разузнавателната служба Бундеснахрихтендийнст и веднъж по телепринтерите на Ройтер. Всяка редакция на вестник в Германия също разполагаше с текста от Ройтер, затова телефоните в пресслужбата на канцлерството насмалко не се подпалиха от обаждания.

В 1,45 часа канцлерството пусна съобщение, че за осем часа вечерта е насрочено спешно заседание на Министерския съвет, който ще обсъди цялото положение. Министрите се простиха с намеренията си да напуснат Бон и да прекарат седмичната почивка в родните си места. Обедите не бяха сдъвкани както трябва.

В два часа и две минути директорът на затвора Тегел затвори телефона си с голямо страхопочитание. Не му се случваше често министърът на правосъдието да го търси лично, нарушавайки протокола, според който бе редно да общува с кмета на Западен Берлин.

Той вдигна вътрешния телефон и нареди нещо на секретарката си. Без съмнение Берлинският сенат е бил потърсен във връзка с въпроса, но явно кметът беше излязъл някъде да обядва и затова нямаше как да не си поговорят с министъра от Бон.

Три минути по-късно един от старите надзиратели влезе в кабинета.

— Чухте ли новините в два часа? — го попита директорът.

Беше само два и пет. Тъмничарят изтъкна, че е бил на обиколка, когато забръмчал зумерът на колана му, приканвайки го да отиде до телефона на стената и да вдигне слушалката. Не, не е слушал новините. Директорът му каза за обедното искане на терористите от борда на „Фрея“. Долната челюст на тъмничаря увисна.

— Като в романите, а? — каза директорът. — Май до няколко минути и ние ще влезем в новините. Затова си затворете устата. Наредил съм на главната порта да не пускат никого освен служебните лица. Интервюта ще се дават само с разрешение на общината. Сега относно Мишкин и Лазарев. Искам стражата на този етаж и особено в този коридор да бъде утроена. Прекратете почивките, за да съберете достатъчно персонал. Прехвърлете всички други затворници от този коридор в други килии или на други етажи. Оттам пиле не бива на прехвръква. Неколцина души от разузнаването са излетели от Бон, за да ги попитат кои са приятелите им в Северно море. Някакви въпроси?

Тъмничарят преглътна и поклати глава.

— Сега — завърши директорът — още не знаем колко ще продължи това извънредно положение. Докога сте дежурен?

— До шест часа тази вечер, господине.

— И ще застъпите в понеделник сутринта в осем, така ли?

— Не, господине. В неделя в полунощ. Другата седмица ще съм нощна смяна.

— Налага се да ви помоля да сте на работа през цялото време — каза директорът. — Естествено после ще ви компенсираме почивните дни и ще ви дадем щедри премиални. Но ми се ще вие да ръководите всичко оттук нататък. Съгласен ли сте?

— Да, господине. Както наредите. Заемам се с това още отсега.

Директорът, който обичаше да се държи приятелски с подчинените си, заобиколи бюрото и потупа човека по рамото.

— Разбран човек сте, Ян. Не знам какво щяхме да правим без вас.

Майор Марк Латам погледна пистата, изслуша разрешението за излитане от контролната кула и кимна на своя помощник-пилот. Стегнатата с кожена ръкавица ръка на младежа отвори дроселите, четирите произведени от „Ролс Ройс“ двигатели на крилата набраха мощ да повдигнат двайсеттонната машина и „Нимрод-2“ излетя от базата на Кралските въздушни сили Кинлос. Насочи се на югоизток от Шотландия към Северно море и Ламанша.

Трийсет и една годишният майор от Бреговата авиация знаеше, че това, което пилотира, е най-добрият самолет за наблюдаване на подводници и кораби на света. Със своя дванайсетчленен екипаж, с подобрените си двигатели, с техническите си данни и с апаратурата си за наблюдаване „Нимрод“ беше в състояние почти да се плъзга по вълните на малка височина, бавно и стабилно, подслушвайки с електронните си уши звуците на подводниците, или да се издигне високо и с часове само с два включени двигателя, за да се икономисва горивото, да кръжи, наблюдавайки огромна площ от океана отдолу.

Неговите радари щяха да хванат и най-незначителното движение на нещо метално долу на повърхността на водата, камерите му можеха да снимат и денем, и нощем, не му пречеха нито бурите, нито ветровете, нито градушките или лапавицата, нито мъглата или вятърът, светлината или тъмнината. Неговите компютри „Дейталинк“ можеха да обработват получената информация, да определят какво е видял той и да препредават получената картина визуално или цифрово на базата или на свързания с „Дейталинк“ кораб от Кралските военноморски сили.

Задачата му този слънчев ден в началото на пролетта беше да стигне до „Фрея“ и да започне да се върти над танкера до второ нареждане на височина 4 500 метра.

— Той се показа на екрана, началство — обади се по вътрешната разговорна уредба радарният оператор.

Зад гърба на пилота във вътрешността на „Нимрод“ операторът се вглеждаше в радарния екран в очистеното от движение море около „Фрея“. С приближаването им към нея голямата светеща точка започна да се измества от периферията към средата на екрана.

— Включете камерите — спокойно каза Латам.

В търбуха на „Нимрод“ камерата за дневно снимане Ф.126 се задвижи като цев на оръжие, хвана „Фрея“ и започна да я следи. Тя автоматично нагласи разстоянието и фокуса на максимална рязкост. Също като къртици в своя отсек без илюминатори хората от екипажа зад оператора гледаха как „Фрея“ се появява на телевизионния екран. Оттук нататък, както и да летеше самолетът, камерите щяха да си остават насочени към „Фрея“, да се самонастройват за разстоянието и промените в осветеността и да се въртят в кожусите си, за да компенсират кръженето на „Нимрод“. Дори ако „Фрея“ започнеше да се движи, те пак щяха да я следят като немигащо око до получаването на нови команди.

— И предавайте — каза Латам.

„Дейталинк“ започна да изпраща изображенията обратно към Британия и по-нататък към Лондон. Когато беше точно над „Фрея“, „Нимрод“ легна на лявото си крило и от седалката си Латам погледна надолу. Със своя вариобектив камерата виждаше по-добре от него. Тя хвана самотната фигура на терориста на носа на танкера. Маскираното му лице беше извърнато нагоре към сребърната лястовица, която прелиташе на три мили над него. Хвана и втория терорист на комина и увеличи изображението до там, че черната му маска запълни екрана. Човекът стискаше автомат.

— Ето ги, ето ги копелетата — провикна се телевизионният оператор.

„Нимрод“ направи спокойна, бавна обиколка над „Фрея“, премина на автопилот, изключвайки два от двигателите си и оставяйки другите два на максимално икономичен режим, след което започна да си върши работата. Той кръжеше, наблюдаваше и изчакваше, предавайки всичко на базата. Марк Латам каза на втория си пилот да поеме управлението, разкопча коланите си и излезе от пилотската кабина. Отиде назад в четириместната трапезария, отби се в тоалетната, изми си ръцете и седна с една вакуумно затоплена кутия с ядене. „Доста удобен начин за воюване“ — помисли си той.

Мигащото волво на началника на полицията в Алесунд тръгна по посипаната с речни камъчета алея към дъсчената къща в стил „ранчо“ в Богнесет, на двайсет минути път с кола от центъра на града, и се спря пред иззиданата от ломен камък порта.

Тригве Дал беше връстник на Тор Ларсен. Двамата бяха пораснали в Алесунд и Дал постъпи в полицейското училище горе-долу по същото време, когато Ларсен започна работа в търговския флот. Познаваше Лиза Ларсен, откакто приятелят му доведе младата си булка от Осло след сватбата им. Неговите деца се познаваха с Курт и Кристина, играеха си с тях в училището, караха заедно платноходката през дългата лятна ваканция.

„По дяволите — помисли си той, докато се измъкваше от волвото, — какво да й кажа?“

Никой не вдигаше телефона, което означаваше, че тя сигурно е излязла. Децата трябваше да са на училище. Ако е тръгнала да пазарува, вероятно е срещнала някого, който вече й е казал. Натисна звънеца и тъй като не дочака отговор, тръгна да заобиколи къщата.

Лиза Ларсен обичаше да работи в голямата си зеленчукова градина и той я завари да храни с листа от моркови питомното зайче на Кристина. Тя му се усмихна, когато го видя да се приближава към нея иззад къщата.

„Нищо не знае“ — помисли си той.

Тя хвърли остатъците от морковите през мрежата на клетката и тръгна към него, сваляйки градинарските си ръкавици.

— Тригве, много добре си направил, че дойде. Какво те води извън града?

— Лиза, чу ли тая заран новините по радиото?

Тя се замисли над въпроса му.

— Чух новините в осем, докато закусвах. Оттогава съм тук, в градината.

— Не вдигаше ли телефона?

За пръв път през светлокафявите й очи премина сянка. Усмивката й угасна.

— Не, не съм го чула. Звънял ли е?

— Виж какво, Лиза, успокой се. Случило се е нещо. Не, не с децата. С Тор.

Тя пребледня под медения тен, събран от стоене под открито небе. Тригве Дал много предпазливо й разказа какво се е случило от ранните сутрешни часове насам далеч на юг, край Ротердам.

— Така или иначе, както знаем, той е много добре. Нищо не му се е случило и няма да му се случи. Германците неизбежно ще освободят тези двама души и нещата ще се оправят.

Тя не се разплака. Стоеше си кротко сред ранните марули. Каза:

— Искам да ида при него.

На началника на полицията му олекна. Би могъл да очаква от нея такова държане, но все едно му олекна. Сега можеше да организира нещата. Тук по го биваше.

— Частният самолет на Харалд Венерстрьом те чака на летището на двайсет минути оттук — каза той. — Ще те закарам до там. Той ми се обади преди един час. Предположил е, че ще искаш да заминеш за Ротердам, за да сте по-близо. За децата не се тревожи. Ще ги взема от училище, преди да са научили новината от учителите. Ще се грижим за тях, те ще поживеят у нас, разбира се.

Двайсет минути по-късно тя седеше на задната седалка в колата на Дал, който подкара бързо към Алесунд. Полицейският началник се обади по радиото да задържат ферибота, който щеше да ги прехвърли до летището. Малко след един и трийсет реактивният самолет се засили по пистата, излетя над крайбрежните води и се насочи на юг.

Още през шейсетте и особено през седемдесетте години засилването на тероризма доведе до създаването на една рутинна процедура от страна на британското правителство, която го улесняваше в справянето с него. Така възникнаха комитетите по преодоляване кризите.

Когато кризата е достатъчно сериозна и изисква включването на голям брой министерства и ведомства, комитетът, състоящ се от хора, изпратени от всички тези министерства, се събира в един централен пункт, за да трупа информация и да координира решенията и действията. Този централен пункт е добре охранявано помещение, два етажа под заседателната зала на Министерския съвет и на няколко крачки от Даунинг стрийт № 10. В това помещение се събира Юнайтед Кабинет Офис Ривю Груп (Нешънъл Емърджънси), или ЮНИКОРН.

Около основната заседателна зала има по-малки канцеларии; автономна телефонна централа, свързваща ЮНИКОРН с всяко министерство посредством преки линии, които не могат да бъдат прекъсвани; телепринтерно помещение, свързано с принтерите на основните осведомителни агенции; телексно помещение и радиопомещение; и една стая за секретарките с пишещи машини и копирни апарати. Има дори малка кухничка, където един доверен разсилен прави кафе и леки закуски.

Хората, които се събраха точно по пладне под председателството на сър Джулиън Фланъри този петъчен ден, представяха всички ведомства, които според него можеха да имат нещо общо с проблема.

На този етап не присъстваше нито един от министрите, но те бяха изпратили представители на равнище поне втори заместник-министър. Тук имаше човек от външното министерство, от вътрешното министерство, от Министерството на отбраната, от Министерството на търговията и индустрията, от Министерството на околната среда и енергетиката и от Министерството на земеделието и риболова.

Те се придружаваха от експерти, между които имаше учени от различни специалности и по-специално в областта на експлозивите, корабостроенето и замърсяването на околната среда; тук беше заместник-началникът на щаба на отбраната (вицеадмирал), неколцина от Военното разузнаване, от МИ-5, от тайната разузнавателна служба, един капитан от Кралските военновъздушни сили и един полковник от морската пехота на Кралските военноморски сили на име Тим Холмс.

— Господа — започна сър Джулиън Фланъри, — току-що се запознахте със записа на обедното съобщение на капитан Ларсен. Смятам, че за начало трябва да си изясним някои безспорни факти. Може би да започнем от този кораб… ъ-ъ-ъ… „Фрея“. Какво знаем за него?

Експертът по корабостроенето, дошъл с представителя на Министерството на търговията и индустрията, усети, че всички погледи са насочени към него.

— Бях тази заран в „Лойд“ и взех чертежите на „Фрея“ — лаконично започна той. — Ето ги. На тях се вижда всичко до последните гайка и болт.

За десет минути, разгърнал чертежите върху масата, той описа размерите, товарния капацитет и конструкцията на „Фрея“ на достъпен дилетантски език.

Когато той свърши, бе поканен експертът от Министерството на енергетиката. Заедно с помощника си той сложи на масата един дълъг метър и половина модел на супертанкер.

— Услужиха ми с него тая сутрин — каза той — от „Бритиш Петролиум“. Това е модел на техния супертанкер „Принцеса“, но конструктивните разлики са малко на брой. Наистина „Фрея“ е по-голяма.

С помощта на модела той обясни къде е мостикът, къде би трябвало да е капитанската каюта, къде са товарните и баластните резервоари, като добави, че тяхното точно разположение ще стане известно, когато „Нордиа лайн“ изпрати нужната документация в Лондон.

Наобиколилите го хора наблюдаваха демонстрацията и слушаха с голямо внимание. Най-вече полковник Холмс. Измежду всички присъстващи тъкмо той беше човекът, на чиито хора, морските пехотинци, евентуално би им се наложило да щурмуват „Фрея“ и да унищожат похитителите. Той знаеше, че подчинените му ще искат да знаят всяко кътче на борда й.

— И още нещо — каза ученият от енергетиката, — танкерът е пълен с „Мубарак“.

— Божичко! — каза един от хората около масата.

Сър Джулиън Фланъри погледна благо обадилия се:

— Да, д-р Хендерсън.

Човекът беше от института в Уорън спрингс и придружаваше представителя на Министерството на земеделието и риболова.

— Имах предвид — каза докторът с подчертан шотландски акцент, — че „Мубарак“, който е суров нефт от Абу Даби, притежава някои свойства на дизеловото гориво.

Той поясни, че разлелият се по повърхността на морето нефт съдържа както „леки фракции“, които се изпаряват във въздуха, така и „тежки фракции“, които не могат да се изпарят. Тях курортистите виждат изхвърлени на плажовете във вид на черна лепкава маса.

— Имах предвид — завърши той, — че нефтът ще залее огромно пространство. Той ще покрие цяло Северно море, преди леките фракции да се изпарят. И ще изтрови всичко живо в него, защото седмици наред няма да пропуска кислорода, от който се нуждаят живите организми.

— Разбирам — мрачно каза сър Джулиън. — Благодаря ви, докторе.

Последваха докладите на другите експерти. Специалистът по експлозивите от Кралските инженерни войски обясни, че ако бъде сложен където трябва, каменарски експлозив може да разруши кораб с тези размери.

— Освен това не бива да забравяме за потенциалната енергия на този един милион тона нефт или каквото и да е. Ако отворите се направят където трябва, разбалансираната маса ще рукне през тях. И още нещо: в съобщението на капитан Ларсен се наблягаше на думите „с натискането на едно копче“. Този израз бе повторен. Струва ми се, че са разположени поне дузина заряди. Думите „с натискането на едно копче“ ми подсказват, че става дума за възпламеняване с радиоимпулс.

— Възможно ли е това? — попита сър Джулиън.

— Напълно възможно е — каза сапьорът и обясни как действа осцилаторът.

— Защо пък да не са изтеглили жици до всеки заряд и да не са ги свързали с взривяващо устройство тип „помпа“? — попита сър Джулиън.

— Това е въпрос на тегло — каза инженерът. — Жиците трябва да са водонепроницаеми, с пластмасова изолация. Теглото на толкова километри жица кажи-речи би потопило моторницата, с която са дошли терористите.

Бяха съобщени още данни за разрушителната способност на нефта при изтичането, за малкия шанс да бъдат спасени затворените моряци, а човекът от тайната разузнавателна служба добави, че те не разполагат с никаква информация, която би могла да им помогне да идентифицират терористите измежду чуждестранните групировки от подобни хора.

Представителят на МИ-5, в случая — заместник-началникът на отдел С-4 от тази служба, секцията, занимаваща се с тероризма, когато е засегната Британия, подчерта странния характер на искането на похитителите на „Фрея“.

— Тези хора, Мишкин и Лазарев — подчерта той, — са евреи. Отвлекли са самолет, за да забягнат от СССР, и в края на краищата са застреляли командира му. Редно е да предположим, че онези, които искат освобождаването им, са техни приятели или поклонници. На пръв поглед те би трябвало да са евреи. Единствените, които влизат в тази категория, са членовете на Лигата за защита на евреите. Но напоследък те само правят демонстрации. В нашите досиета нямаме евреи, заплашващи с избиване на хора, ако не бъдат освободени техни другари, от времето на бандите Иргун и Щерн.

— О, драги, надявам се, че те никога няма да се възродят — вметна сър Джулиън. — Ако не са те, кои други могат да бъдат?

Човекът от С-4 вдигна рамене.

— Ние не знаем — добави той. — Никой от хората, които наблюдаваме, не е изчезвал, нито пък можем да направим от думите на капитан Ларсен извод за произхода на нападателите. Тая заран си мислех за араби, дори за ирландци. Но нито едните, нито другите не биха си помръднали пръста за освобождаване на вкарани в затвора евреи. Всичко е пълна мъгла.

След това бяха показани снимките, направени от „Нимрод“ един час преди това. На някои от тях се виждаха маскирани хора. Те бяха проучени внимателно.

— „MAT 49“ — отсечено каза полковник Холмс, след като разгледа автомата в ръцете на единия от мъжете. — Френски е.

— А — каза сър Джулиън, — сега поне знаем нещо. Може ли да са французи тия нехранимайковци?

— Не е задължително — отговори му Холмс. — Тия пушкала могат да се купят в престъпния свят. Парижките гангстери много си падат по автоматите.

Към три и трийсет сър Джулиън Фланъри реши, че може да закрие заседанието. Бе решено „Нимрод“ да продължи кръженето си над „Фрея“ до второ нареждане. Заместник-началникът на щаба на отбраната направи предложение един боен кораб да заеме позиция на пет мили западно от „Фрея“ и да я наблюдава в случай, че терористите се опитат да я напуснат под прикритието на нощния мрак. „Нимрод“ щеше да ги засече и да предаде местоположението им на флота. Бойният кораб лесно щеше да настигне моторницата, която още беше вързана за „Фрея“. То бе прието.

Външно министерство се съгласи, че то трябва да осигурява информация за всяко решение на Западна Германия и Израел по исканията на терористите.

— Като че ли правителството на Нейно величество в момента не може да предприеме нищо повече — заключи сър Джулиън. — Решението на въпроса е в ръцете на израелския министър-председател и на западногерманския канцлер. Лично аз не виждам какво друго могат да направят те, освен да пуснат тия двама клетници да заминат за Израел, колкото и да го отвращава мисълта, че се поддават на изнудване.

Когато всички напуснаха залата, само полковник Холмс от Военноморските сили остана в нея. Той пак седна, загледа се в модела на четвъртмилионтонния танкер на Бритиш Петролиум пред себе си.

„Да се надяваме, че няма да го сторят“ — си каза той.

И се зае да измерва във футове разстоянието между морската повърхност и леера.

Шведският пилот на реактивния самолет беше на 4 500 метра над Фризките острови и се готвеше да се спусне надолу към летище Скиедам близо до Ротердам. Обърна се назад и извика нещо на дребната си пътничка. Тя разкопча предпазния си колан и отиде при него.

— Питах ви искате ли да видите „Фрея“ — повтори пилотът.

Жената кимна.

Самолетът зави към морето и след пет минути постепенно легна на едното си крило. От седалката си, долепила лице до малкия илюминатор, Лиза Ларсен погледна надолу. Далеч под нея в синьото море като гигантска сардина, закована за водата, „Фрея“ стоеше на котва. Около нея нямаше никакви кораби, тя беше съвсем самотна в своето затворничество.

Дори от височина 4 500 метра през чистия пролетен въздух Лиза Ларсен можа да прецени къде се намира мостикът, къде е дясното крило, под което се намира съпругът й с насочен право към гърдите му автомат и с динамит под краката. Тя си нямаше представа какъв е човекът с автомата: луд, дързък или брутален. Знаеше само, че той трябва да е фанатик.

Две сълзи се отрониха от очите й и се плъзнаха по бузите й. Когато тя въздъхна, плексигласовият диск пред нея се замъгли.

— Тор, скъпи, моля ти се, върни се жив.

Реактивният самолет пак направи завой и започна дългото си спускане към Скиедам. Намиращият се на няколко мили „Нимрод“ го наблюдаваше.

— Кой ли беше тоя? — попита радарният оператор, без да адресира въпроса си към никого конкретно.

— Кой ли беше тоя? — повтори ехолокаторният оператор, който нямаше какво друго да каже.

— Един малък служебен реактивен самолет току-що направи завой над „Фрея“, хвърли й един поглед и пое към Ротердам — каза радарният оператор.

— Вероятно корабопритежателят проверява в какво състояние е собствеността му — обади се от радиопулта екипажният шегобиец.

На „Фрея“ двамата дежурни гледаха през прорезите на маските си как малката сребърна игла над главите им се насочва на изток към холандския бряг. Не докладваха на водача си; тя бе прелетяла на доста повече от 3 000 метра височина.

Заседанието на западногерманското правителство започна в 15 часа в кабинета на канцлера. Както обикновено председателстваше Дитрих Буш. Верен на принципите си, той премина направо към въпроса.

— Трябва да ни бъде ясно едно: това не е повторение на Могадишу. Този път си нямаме работа с германски самолет с германски екипаж и предимно германски пътници на пистата на летище, чиито власти са готови да сътрудничат с нас. Това е шведски кораб с норвежки капитан в международни води. Той има екипаж от пет страни, включително и от Съединените щати, и товар американска собственост, застрахован от английска компания. Взривяването му ще засегне най-малко пет крайбрежни страни, включително нашата. Външният министър?

Хаговиц информира колегите си, че вече е получил любезни запитвания от Финландия, Норвегия, Швеция, Дания, Холандия, Белгия, Франция и Великобритания относно решението, което Федералното правителство би могло да вземе. Така или иначе, Мишкин и Лазарев лежат в германски затвор.

— Достатъчно деликатни са да не ни оказват натиск при вземането на решение, но без съмнение, ако откажем да изпратим Мишкин и Лазарев в Израел, ще бъдат извънредно разтревожени — каза той.

— Оставиш ли се веднъж да те изнудят терористи, после тя край няма — вметна министърът на отбраната.

— Дитрих, ние отстъпихме в случая с Петер Лоренц преди години и после си платихме за това. Същият терорист, когото освободихме, се завърна и продължи да действа. Противопоставихме се в Могадишу и спечелихме, противопоставихме се отново, когато отвлякоха Шлайер, и получихме един труп. Но това бяха все чисто германски работи. Този път не е така. Застрашените хора не са германци, собствеността не е германска. Нещо повече, въздушните пирати в Берлин не влизат в германска терористична група. Те са евреи, които са се опитали да избягат от Русия по единствения начин, който им е бил известен. Ситуацията наистина е дяволски трудна — заключи Хаговиц.

— Има ли някакъв шанс, че това е блъф, опит за измама, че те всъщност не могат да разрушат „Фрея“ и да избият екипажа й? — попита някой.

Министърът на вътрешните работи поклати глава.

— Не бива да се залъгваме. Снимките, които англичаните ни препредадоха, показват, че въоръжените и маскирани хора реално съществуват. Току-що ги изпратих на шефа на ГСГ-9, за да чуя мнението му. Но бедата е, че доближаваето до кораб, разполагащ с радиолокатори и сонари, с които може да контролира какво става около него и под него, е извън тяхната компетенция. Това може би ще наложи използването на аквалангисти или леководолази.

ГСГ-9 беше една изключително ефикасна единица. Нейните командоси се набираха от гранични войски. Пет години преди това тъкмо те бяха щурмували отвлечения самолет в Могадишу.

Обсъждането продължи цял час: дали да се задоволят исканията на терористите с оглед на многонационалния състав на евентуалните жертви в случай на отказ, което неизбежно ще доведе до протести от страна на Москва; дали те да се отхвърлят и да се обявят за блъф; дали да не се направят консултации с английските съюзници относно идеята за щурмуване на „Фрея“. Като че ли започна да преобладава компромисният възглед, че трябва да се приложи тактиката на протакане, за да се печели време и да се провери доколко сериозни са заплахите на похитителите на „Фрея“. В четири и петнайсет някой почука тихо на вратата. Канцлерът Буш се намръщи, той не обичаше да му пречат.

— Херайн — провикна се той.

Един от неговите помощници влезе в кабинета и зашепна на ухото на канцлера. Шефът на Федералното правителство пребледня.

— Ду либер Гот! — изпъшка той.

Когато лекият самолет, по-късно идентифициран като притежавана от частно лице „Чесна“, наета от летище Льо Туке на северния френски бряг започна да се приближава, той бе засечен от три служби за контрол на въздушния трафик: в Хийтроу, Брюксел и Амстердам. Той летеше право на север. Радарите определиха, че се насочва към „Фрея“ и че се движи на височина 1 500 метра. Етерът гръмна:

— Неидентифицираният самолет в квадрат… Съобщете ни данните за регистрацията си и се връщайте. Навлизате в забранена зона…

Бяха използвани френският и английският, после холандският. Това не помогна. Или пилотът беше изключил радиото си, или беше на погрешна честота. Операторите на земята се разшетаха по всички честоти.

Описващият кръгове „Нимрод“ засече самолета с радара си и се вдига да установи връзка с него.

На борда на „Чесна“ пилотът се извърна отчаян към своя пътник.

— Ще ми отнемат позволителното — проплака той. — Те са побеснели.

— Изключете си радиото — провикна се в отговор пътникът. — Не се тревожете, нищо няма да ви се случи. Изобщо не сте ги чули, разбрахте ли?

Пътникът извади фотоапарата си и му сложи телеобектива. Започна да оглежда приближаващия се супертанкер. Маскираният наблюдател на носа беше се наежил и примижаваше срещу слънцето, което вече светеше откъм югозапад. Самолетът идваше от юг. След като го погледна няколко секунди, човекът извади от анорака си радиотелефон и заговори припряно по него.

На мостика един от колегите му чу съобщението, отиде до панорамния екран, а след това излезе бързо на крилото. Оттук можа да чуе бръмченето на мотора. Върна се на мостика, смушка задрямалия си колега, за да го събуди, и му изкрещя няколко заповеди на украински. Човекът се втурна надолу към вратата на дневната каюта и почука.

В каютата Тор Ларсен и Андрий Драч, и двамата небръснати и по-отпаднали, отколкото двайсет и четири часа преди това, седяха на масата. Украинецът държеше автомата си. На трийсетина сантиметра встрани от него се намираше мощният транзисторен радиоприемник, който ловеше последните новини. Маскираният влезе, щом получи разрешение, и заговори на украински. Водачът му се намръщи и нареди на човека да остане в каютата.

Дрейк бързо излезе от каютата, хукна нагоре по стълбата и излезе на крилото. След това нахлузи черната си маска. От мостика видя как слязлата на 300 метра „Чесна“ направи кръг над „Фрея“ и отлетя обратно на юг, издигайки се постепенно. Докато самолетът завиваше, той бе зърнал насочения към него голям вариообектив.

Вътре в самолета извънщатният фотограф ликуваше.

— Фантастично! — извика той на пилота. — Уникално. Списанията ще платят луди пари за тия снимки.

Андрий Драч се върна на мостика и даде бързо няколко команди. По радиотелефона нареди на човека отпред да продължи да наблюдава. Наблюдателят от мостика бе изпратен долу да извика двамата души, които спяха. Щом тримата се върнаха, им даде нови нареждания. Когато се върна в дневната каюта, не освободи пазача.

— Според мен е време да покажа на ония тъпи копелета там, в Европа, че не се шегувам — каза той на Тор Ларсен.

Пет минути по-късно кинооператорът на „Нимрод“ извика капитана си по вътрешната разговорна уредба:

— Долу става нещо, шефе.

Майор Латам напусна пилотската кабина и отиде в централната секция, където на екраните се виждаше какво снимат камерите. Двама души вървяха по палубата на „Фрея“, отдалечавайки се от високата стена на надстройката. Единият от хората, задният, беше облечен в черно от главата до петите и държеше автомат. Предният беше по гуменки, панталон и найлонов анорак с три хоризонтални черти през гърба. Качулката му беше вдигната, за да го предпазва от студения следобеден бриз.

— Май предният е моряк, а задният — терорист — каза операторът.

Латам кимна. Той не можеше да види цветовете, изображението беше черно-бяло.

— Направи картината по-едра и я предавай — каза той.

Камерата завъртя вариообектива си, докато кадърът не обхвана пет метра от палубата. Двамата бяха в центъра му.

Капитан Ларсен можеше да вижда цветовете. Той гледаше през широкия преден прозорец на каютата си под мостика и не вярваше на очите си. Пазачът му стоеше доста далеч зад него, насочил дулото на автомата си в белия пуловер на норвежеца. Когато двете фигури стигнаха до средата на палубата и се смалиха поради отдалечаването си до размерите на кибритени клечки, вторият човек, облеченият в черно, се спря, вдигна автомата и се прицели в гърба отпреде му. Дори през двойния прозорец се чу изтрещяването на секундния откос. Фигурката с яркочервения анорак се изви, сякаш бяха я ритнали, разпери ръце, залитна напред, претъркули се и остана неподвижна, затулена до половината от надлеза.

Тор Ларсен бавно затвори очи. Когато корабът бе превзет, третият му помощник, датският американец Том Келър беше облечен с яркочервен анорак с три черти през гърба. Ларсен опря чело до опакото на китката си, която бе долепил до стъклото. След това се извърна към човека, когото познаваше под името Свобода, и го загледа.

Андрий Драч също се беше вторачил в него.

— Предупредих ги — ядосано каза той. — Казах им какво ще стане, а те се опитват да ми свиват номера. Сега ще знаят, че не бива да го правят.

Двайсет минути по-късно безмълвните изображения, показващи какво се е случило на палубата на „Фрея“, излязоха от една машина в сърцето на Лондон. Двайсет минути след това подробностите в словесен вид бяха предадени по телепринтер във федералното канцлерство в Бон. Беше 16,30 часа.

Канцлерът Буш огледа министрите си.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя — каза той, — че преди около един час някакъв частен самолет е забелязан да прави снимки над „Фрея“ от близко разстояние, от около триста метра. Десет минути по-късно терористите изкарали един човек от екипажа на палубата и под камерите на английския „Нимрод“ го екзекутирали. Трупът му лежи наполовина закрит от някакъв надлез.

В кабинета настана гробна тишина.

— Възможно ли е да се установи самоличността му? — тихо попита един от министрите.

— Не, лицето му е затулено от качулката на неговия анорак.

— Копелета — каза министърът на отбраната. — Сега трийсет семейства в цяла Скандинавия ще се разтревожат, не само едно. Те наистина извадиха ножа.

— В отговор на това същото ще направят четирите правителства на Скандинавия и аз ще трябва да дам отговор на техните посланици — каза Хаговиц. — Наистина смятам, че нямаме алтернатива.

При гласуването повечето ръце се вдигнаха в подкрепа на предложението на Хаговиц: да се нареди на германския посланик в Израел да поиска спешно среща с израелския министър-председател и да го помоли от името на Германия да даде гаранциите, за които настояват терористите. След това, ако тази молба бъде удовлетворена, федералното правителство да заяви, че пряко волята си, тъй като не разполага с друга алтернатива, ще освободи Мишкин и Лазарев, за да спести по-нататъшните мъки на невинни мъже и жени извън Западна Германия.

— Терористите са поискали израелският министър-председател да даде тази гаранция до полунощ — каза канцлерът Буш. — А от нас се иска утре заран да качим въздушните пирати на самолет. Ще обнародваме нашата декларация едва след като разберем, че Израел е съгласен. До тогава нищо друго не можем да направим.

В 17,00 часа наблюдателите бяха сменени. Двамата на носа и на комина, които бяха прекарали там десет часа, можаха да се приберат настръхнали и премръзнали в надстройката, за да се нахранят, да се постоплят и да поспят. За нощната вахта те бяха сменени от други, екипирани с радиотелефони и мощни фенерчета.

По споразумение между съюзниците от НАТО „Нимрод“ от Кралските военновъздушни сили си остана единственият самолет в небето над „Фрея“. Той непрекъснато описваше кръгове, наблюдаваше и регистрираше и изпращаше снимки в базата всеки път, когато имаше нещо за отбелязване. Оттам снимките веднага се препращаха в Лондон и в столицата на съответната страна.

Съюзническото споразумение за „Нимрод“ не се разпростираше върху надводните кораби. Всяка от крайбрежните страни искаше да има на място наблюдател от собствения си флот. Късно следобед френският лек крайцер „Монткалм“ се приближи безшумно откъм юг и хвърли котва точно на пет морски мили от „Фрея“. От север, където бе патрулирала около Фризките острови, дойде холандската ракетна фрегата „Бреда“, която се спря на шест морски мили северно от безпомощния танкер. Към нея се присъедини германската ракетна фрегата „Брюнер“ и двете фрегати застанаха на пет кабела разстояние една от друга. Те започнаха да наблюдават мъглявия силует на южния хоризонт.

От шотландското пристанище Лейт, където се намираше на приятелско посещение, корабът от Кралските военноморски сили „Арджил“ отплава спешно и когато първите звезди се появиха на безоблачното небе, се установи западно от „Фрея“. Той беше въоръжен с управляеми ракети лек крайцер, имащ водоизместимост под 6 000 тона. На борда си носеше батареи с ракети „Екзосет“. Неговата модерна газова турбина и парните му машини му бяха позволили да отплава незабавно още с получаването на заповедта, а намиращият се дълбоко в търбуха му компютър „Дейталинк“ беше свързан с „Дейталинка“ на „Нимрод“, който кръжеше на височина 4 500 метра в потъмняващото небе. На кърмата си носеше собствен хеликоптер „Уестланд Уесекс“.

Под водата хидролокаторните уши на бойните кораби обкръжаваха „Фрея“ от три страни. Над водата радарните скенери забърсваха морето непрекъснато. С „Нимрод“ над себе си „Фрея“ беше обгърната като пашкул с невидима пелена от електронни сигнали. Тя лежеше безмълвно и неподвижно, докато слънцето се канеше да залезе зад английския бряг.

Беше пет часа в Западна Европа, но седем в Израел, където западногерманският посланик помоли за лична среща с министър-председателя Бениамин. Голен. Веднага му бе напомнено, че съботата е започнала преди цял час и че министър-председателят като вярващ евреин се е прибрал в дома си да почива. Независимо от това неговата молба бе предадена, защото нито канцеларията на министър-председателя, нито той самият не бяха в неведение за станалото в Северно море. Всъщност веднага след обаждането на Тор Ларсен в 9,00 израелската разузнавателна служба, Мосад Алиях Бет, непрекъснато държеше Ерусалим в течение и след като по обед станаха известни исканията на нападателите към Израел, изложи становището си в подробни документи. Преди официалното започване на съботата в шест часа министър-председателят Голен ги бе прочел.

— Нямам намерение да прекъсвам Шабат и да се връщам в службата — каза той на помощника си, който му се беше обадил, за да му съобщи новината, — нищо че съм вдигнал тази слушалка. А е твърде далеч, за да дойда пеш. Помолете посланика да ме потърси лично.

Десет минути по-късно колата на западногерманското посолство се спря пред скромна къща в едно от предградията на Ерусалим. Когато влезе вътре, посланикът изглеждаше притеснен.

След традиционния поздрав „Шалом Шабат“ посланикът каза:

— Господин министър-председателю, за нищо на света не бих ви безпокоил през часовете на съботата, но ми се струва, че е допустимо да се наруши съботата, ако става дума за човешки живот.

Министър-председателят кимна:

— Допустимо е, ако е заплашен човешки живот — заяви той.

— Случаят е точно такъв — каза посланикът. — Предполагам, че сте осведомен за станалото на борда на супертанкера „Фрея“ в Северно море.

Министър-председателят беше повече от осведомен. Той беше загрижен, защото от обедните искания бе станало ясно, че терористите, които и да са те, в никой случай не могат да бъдат палестински араби, а можеха да се окажат дори еврейски фанатици. Но собствените му разузнавателни служби, външната Мосад и вътрешната Шерут Битачон, известна по инициалите си като Шин Бет, не бяха в състояние да установят изчезването на такива фанатици от постоянните им свърталища.

— Осведомен съм, господин посланик, и искам да изразя съболезнованията си към близките на загиналия моряк. Какво иска федералната република от Израел?

— Господин министър-председателю, Министерският съвет на моята страна е обсъждал въпроса в продължение на няколко часа. Въпреки че перспективата да се поддаде на шантажа на терористите е отблъскваща и въпреки че ако ставаше дума за чисто германски проблем, той може би щеше да се противопостави, в конкретния случай мнението е, че, изглежда, ще трябва да отстъпи.

Молбата на моето правителство е Израел да се съгласи да приеме Мишкин и Лазарев и да им гарантира, че няма на ги дава под съд или да ги екстрадира, както искат терористите.

Министър-председателят Голен всъщност бе обмислил отговора си на подобна молба още преди няколко часа. Тя не го бе изненадала. Той имаше изработено становище. Неговото правителство представляваше една много прецизно балансирана коалиция и той беше сигурен, че мнозина от хората му, ако не всички, са толкова ядосани от непрестанните гонения на евреите в СССР, че надали ще възприемат Мишкин и Лазарев като терористи от категорията на бандата Баадер-Майнхоф или ФОП. Наистина мнозина им симпатизираха, загдето са се опитали да забягнат, отвличайки един съветски пътнически самолет, и смятаха, че използването на пистолета в пилотската кабина е било случайност.

— Трябва да разберете две неща, господин посланик. Едното е, че макар да не е изключено Мишкин и Лазарев да са евреи, държавата Израел няма нищо общо нито с първоначалното обвинение срещу тях, нито със сегашното искане за освобождаването им.

„Ако и самите терористи се окажат евреи, колко ли души ще повярват в това?“ — помисли си той.

— Второто е, че държавата Израел не е пряко засегната от тежкото положение на екипажа на „Фрея“, нито от възможните последици от разрушаването й. В случая ние не сме подложени на натиск или изнудване.

— Това е така, господин министър-председателю — каза германецът.

— Ако в края на краищата Израел се съгласи да приеме тези двама души, на всички трябва да им стане ясно, че е постъпил така по молба на федералното правителство.

— Аз отправям тази молба към вас сега от името на моето правителство.

Петнайсет минути по-късно формалностите бяха съгласувани. Западна Германия трябваше публично да заяви, че е отправила молбата към Израел по своя собствена инициатива. Веднага след това Израел щеше да заяви, че се е отнесъл благосклонно към молбата. По-нататък Западна Германия щеше да обяви, че е освободила затворниците в 8,00 часа на другата сутрин, по европейско време. Информациите щяха да се разменят между Бон и Ерусалим синхронизирано, с десетминутни интервали, смятано от началото на следващия час. Беше седем и трийсет в Израел, пет и трийсет в Европа.

По целия континент последните издания на следобедните вестници заляха улиците и бяха разграбени от над 300 000 000 души, които бяха следили драмата още от сутринта. Последните заглавия даваха подробности за убийството на неидентифицирания моряк и за арестуването на един извънщатен френски фотограф и един пилот на летище Льо Туке.

В новините по радиото бе съобщено, че западногерманският посланик в Израел е посетил министър-председателя Голен в дома му в събота и го е напуснал трийсет минути по-късно. Не се знаеше нищо за самата среща и се правеха какви ли не предположения. Телевизионните екипи снимаха всеки, който беше готов да застане пред камерите, и малцина отказваха да направят това. Тези малцина бяха хората, които знаеха какво всъщност става. Властите не разпространиха нито една снимка на трупа на моряка, направена от „Нимрод“.

Сутрешните вестници, чието отпечатване щеше да започне в полунощ, бяха запазили първите си страници за евентуалните декларации от Ерусалим или Бон или за нови предавания от „Фрея“. Научните статии на вътрешните страници за самата „Фрея“, за товара й, за последиците от разливането на нефта, предположенията за самоличността на терористите и редакционните статии, настояващи да бъдат освободени двамата въздушни пирати, заемаха доста от колоните във вестниците.

Топъл ароматен здрач изместваше великолепния пролетен ден, когато сър Джулиън Фланъри привършваше доклада си пред министър-председателката в нейния кабинет на Даунинг стрийт № 10. Той беше изчерпателен и сбит, същински шедьовър на документосъставителството.

— Редно е в такъв случай да осъзнаем, сър Джулиън — каза тя след кратка пауза, — че те наистина съществуват, че са завладели напълно „Фрея“ и се разпореждат на борда й, че са в състояние да я взривят и потопят, че никой не може да им попречи да го сторят и че финансовите, екологичните и човешките щети ще представляват катастрофа с ужасяващи размери.

— Това, госпожо, може да се окачестви като едно песимистично схващане, макар че според Комитета по преодоляване на кризата би било безумие да се възприеме един по-обнадеждаващ тон — каза главният секретар на Министерския съвет.

— Забелязани са само четирима: двамата наблюдатели и хората, които са ги сменили. Можем да предположим още един на мостика, един, който пази пленниците, и един водач. Това прави най-малко седем души. Възможно е те да са твърде малко, за да отблъснат въоръжен абордажен отряд, но не бива да правим такова предположение. Може да нямат динамит на борда или да имат твърде малко количество от него, или да са го разположили неправилно, но не бива да правим такова предположение. Тяхното възпламеняващо устройство може да се повреди, възможно е те да не разполагат с второ устройство, но не бива да правим такова предположение. Те може би не ще посмеят да убият още някой моряк, но не бива да правим такова предположение. Най-сетне, може би те не са готови да взривят „Фрея“ и да загинат заедно с нея, но не бива да правим такова предположение. Според вашия комитет погрешно е да се предполага нещо повече от възможното, което е ужасяващо.

Телефонът от личната й канцелария зазвъня и тя вдигна слушалката. Когато я остави, погледна сър Джулиън леко усмихната.

— Май катастрофата все пак ще ни се размине — каза тя. — Западногерманското правителство е заявило, че се е обърнало с молба към Израел. Израел е отговорил, че удовлетворява германската молба. Бон е отвърнал с декларацията, че ще освободи тези двама души утре сутрин.

Беше седем без двайсет.

Същите новини прозвучаха и от транзисторния радиоприемник в дневната каюта на капитан Тор Ларсен. За да го държи в пълна изолация, Дрейк още преди един час беше включил осветлението и спуснал завесите. Каютата беше добре осветена, отоплена, едва ли не уютна. Машинката за кафе бе изпразвана и напълвана пет пъти. Тя още къкреше. Двамата мъже — и морякът, и фанатикът — бяха брадясали и изнемощели. Но единият беше налегнат от мъка по загиналия си другар и вбесен, а другият ликуваше.

— Съгласиха се — каза Дрейк. — Знаех си, че така ще стане. Пазарлъците много се проточиха, последиците бяха твърде лоши.

Тор Ларсен би трябвало да се зарадва на новините за предстоящото избавление на кораба му. Но контролираният му гняв кипеше твърде бурно и не му позволяваше да се успокои.

— Още не се вижда краят на тази история — избоботи той.

— Ще се види. Много скоро. Ако моите приятели бъдат освободени в осем, ще пристигнат в Тел Авив към един след обед, най-късно към два. Като добавим още един час за установяване на тяхната самоличност и за съобщаване на новината по радиото, ще научим за това към три или четири часа утре следобед. Щом се стъмни, ще ви напуснем и ще ви оставим здрави и невредими.

— Освен Том Келър — отсече норвежецът.

— Съжалявам за него. Но беше необходимо да покажем решимостта си. Те не ми оставиха никаква алтернатива.

Искането на съветския посланик беше необикновено, дори нещо повече: то бе повторено натъртено и настойчиво. Макар че представят една уж революционна страна, съветските посланици обикновено много стриктно спазват дипломатическия протокол, създаден навремето от западните капиталистически страни.

Дейвид Лорънс още веднъж попита по телефона дали посланикът Константин Киров няма да разговаря с него, държавния секретар на Съединените щати. Киров му отговори, че неговото послание е адресирано лично до президента Матюс, че е извънредно спешно и че засяга проблеми, които генералният секретар Максим Рудин би желал да бъдат изложени пред президента Матюс.

Президентът се съгласи да даде аудиенция на Киров и дългата черна лимузина с емблема, изобразяваща сърп и чук, стигна до Белия дом, когато наближаваше обедното време.

В Европа беше седем без петнайсет, но във Вашингтон — едва два без петнайсет. Посланикът бе заведен право в Овалния кабинет, за да се срещне с президента, който беше озадачен, заинтригуван и любопитен. Формалностите бяха спазени, но никой от двамата не им обърна внимание.

— Господин президент — каза Киров, — натоварен бях лично от генералния секретар Максим Рудин да поискам тази спешна среща с вас. Натоварен съм да ви съобщя буквално личното му послание. То е: „В случай че въздушните пирати и убийци Лев Мишкин и Давид Лазарев бъдат освободени от затвора, преди да излежат заслужените си присъди, СССР няма да е в състояние да подпише Дъблинския договор по-другата седмица или когато и да било. Съветският съюз ще отхвърли договора завинаги.“

Президентът Матюс се загледа смаян в посланика. Заговори чак след няколко секунди:

— Искате да кажете, че Максим Рудин просто ще скъса договора?

Киров стоеше като глътнал бастун. Беше официален и непреклонен.

— Господин президент, това беше първата част на посланието, което съм упълномощен да ви предам. Освен това трябва да ви кажа, че ако естеството или съдържанието на това послание бъдат разгласени, от страна на СССР ще последва същата реакция.

Когато той си отиде, Уилям Матюс погледна безпомощно Лорънс.

— Дейвид, какво, по дяволите, става? Невъзможно е да принудим германското правителство да промени диаметрално решението си, без да обясним защо го правим.

— Господин президент, мисля, че ще ви се наложи да го сторите. Максим Рудин просто не ви предоставя друга алтернатива.

(обратно)

13. От 19,00 до полунощ

Президентът Уилям Матюс седна, зашеметен от внезапността, неочакваността и бруталността на съветската реакция. Зачака да дойдат повиканите от него директор на ЦРУ Робърт Бенсън и съветникът му по въпросите на сигурността Станислав Поклевски.

Когато те се присъединиха към държавния секретар в Овалния кабинет, Матюс им обясни затруднението, възникнало след посещението на посланик Киров.

— Какво, по дяволите, са намислили те? — попита президентът.

Никой от тримата му най-важни съветници не можа да даде отговор на въпроса. Изложени бяха различни предположения, които се свеждаха до това, че Максим Рудин се е натъкнал на съпротива в собственото си Политбюро и е лишен от възможността да доведе докрай работата по подготовката на Дъблинския договор. „Фрея“ за него е само повод да откаже подписването му.

Тази идея бе единодушно отхвърлена: ако договорът не бъде подписан, Съветският съюз няма да получи жито, а това, което им е останало, може да се натовари на няколко камиона. Бе изказана хипотезата, че смъртта на капитан Руденко от Аерофлот е нещо, което Кремъл не може да преглътне. Тя също бе отхвърлена: международни договори не се скъсват заради смъртта на един пилот.

След около един час директорът на Централното разузнаване обобщи усещането на всички присъстващи:

— Не виждам в това никакъв смисъл, макар че би трябвало да има такъв. Максим Рудин няма да се държи като луд, ако за това не съществува някаква причина. Причина, която не знаем.

— Тази констатация не ни помага да се измъкнем от двете ужасяващи алтернативи — каза президентът Матюс. — Или ще допуснем освобождаването на Мишкин и Лазарев, загубвайки най-важния договор за разоръжаване, от както свят светува, и позволявайки да бъдем въвлечени във война до една година, или ще тропнем с крак, за да осуетим това освобождаване, и ще изложим Западна Европа на най-голямата екологична катастрофа, също откакто свят светува.

— Длъжни сме да открием трето решение — каза Дейвид Лорънс. — Но кое е то, по дяволите?

— То може да бъде намерено само на едно място — обади се Поклевски. — В Москва. Отговорът се крие някъде в Москва. Не вярвам, че ще можем да измислим някакъв начин за избягване на тези две алтернативни катастрофи, докато не разберем защо Максим Рудин е реагирал по този начин.

— За „Славея“ ли намекваш? — намеси се Бенсън. — Просто нямаме време. Става дума не за седмици и дори не за дни. Разполагаме само с часове. Надявам се, господин президент, че ще направите опит да разговаряте лично с Максим Рудин по пряката линия. Помолете го да ви каже като президент на президент защо е заел такова становище спрямо двамата еврейски въздушни пирати.

— А ако той откаже да изложи съображенията си? — попита Лорънс. — Можеше да даде някакво обяснение чрез Киров. Или да изпрати лично писмо…

Президентът Матюс се замисли.

— Ще се обадя на Максим Рудин — каза той. — Но ако не пожелае да разговаря с мен или откаже да ми даде обяснение, ще трябва да осъзнаем, че той самият е подложен на някакъв невероятен натиск от своето обкръжение. Та докато чакам да ме свържат с него, ще споделя с госпожа Карпентър какво се е случило тук и ще я помоля за помощ чрез сър Найджъл Ървин и „Славея“. В краен случай ще се обадя на канцлера Буш в Бон и ще го помоля да ми даде малко повече време.

Когато обадилият се помоли да го свържат лично с Лудвиг Ян, телефонистката на затвора Тегел се накани да прекъсне линията, защото безброй журналисти се обаждаха и искаха да говорят с конкретни служители, за да изкопчат някакви подробности за Мишкин и Лазарев. Телефонистката беше получила заповед: никакви разговори.

Но когато човекът каза, че бил братовчед на Ян и че искал да го покани за годежа на дъщеря си утре по обед, телефонистката омекна. Семейните работи са друго нещо. Тя откри Ян в канцеларията му.

— Мисля, че ме помните — каза гласът.

Надзирателят си го спомняше много добре: руснака с концлагерните очи.

— Не бива да ме търсите тук — изпъшка той тежко. — Не мога да ви помогна. Стражата е утроена, дежурствата са променени. Аз съм непрекъснато на смяна, спя тук, в канцеларията си. До второ нареждане. Така ни заповядаха. Никой не може да припари до ония двама души.

— Измислете си някакво оправдание и излезте за един час — каза полковник Кукушкин. — Има едно барче на стотина метра от служебния вход.

Каза името и адреса на барчето. Ян не го знаеше, но знаеше къде се намира улицата.

— До един час — каза гласът, — защото в противен случай…

Чу се щракване.

В Берлин беше осем часа вечерта. И вече доста тъмно.

Английската министър-председателка спокойно вечеряше с мъжа си в своето жилище на „Даунинг стрийт“ № 10, когато й съобщиха, че я търси лично президентът Матюс. Докато стигна до бюрото си, телефонът зазвъня. Двамата държавни ръководители се познаваха доста добре и се бяха срещали десетина-дванайсет пъти, откакто за пръв път жена бе станала министър-председател на Англия. Когато разговаряха на четири очи, те се наричаха на малко име, но макар да знаеха, че свръхзащитеният презокеански разговор не може да бъде подслушан, правеше се служебен запис и затова тонът и на двамата беше официален.

С грижливо подбрани, сбити изрази президентът Матюс обясни какво предупреждение е получил от Максим Рудин чрез неговия посланик във Вашингтон.

Джоан Карпентър се смая:

— Защо, за Бога? — попита тя.

— Тъкмо над това си блъскам главата, госпожо — премина Атлантика провлеченият южняшки говор. — Няма обяснение. Изобщо няма. И още две неща. Киров ме уведоми, че ако съдържанието на посланието на Рудин бъде разгласено, Дъблинският договор ще бъде сполетян от същата съдба. Мога ли да разчитам на дискретността ви?

— Естествено — отговори му тя. — Кое е второто нещо?

— Опитах се да се свържа с Максим Рудин по горещата линия. Казаха, че не бил в състояние да разговаря с мен. От това си правя заключението, че той самият си има свои собствени проблеми в сърцето на Кремъл и не може да говори за тях. Честно казано, това ме поставя в невероятно тежко положение. Но в едно съм абсолютно убеден. Не мога да допусна този договор да бъде скъсан. Твърде важен е за целия Западен свят. Не мога да допусна двама въздушни пирати от един берлински затвор да го провалят. Не мога да позволя на шепа терористи на борда на един танкер в Северно море да предизвикат въоръжен конфликт между Изтока и Запада, какъвто неминуемо ще последва.

— Напълно съм съгласна с вас, господин президент — каза министър-председателката от лондонския си кабинет. — Какво искате от мен? Струва ми се, че вашето влияние върху канцлера Буш е значително по-голямо от моето.

— Не става дума за това, госпожо. Нещата са две. Ние разполагаме с известно количество информация за това, какво заплашва Европа, ако бъде взривена „Фрея“, но предполагам, че вашата е още повече. Искам да знам всички възможни последици и евентуалните мерки, в случай че терористите на борда извършат най-лошото.

— Да — каза госпожа Карпентър, — през днешния ден нашите хора тук извършиха задълбочено проучване на кораба, на товара му, на шансовете неговото съдържание да се разлее и така нататък. Но още не сме обсъждали идеята за щурмуването му. Сега като че ли ще трябва да го направим. Ще наредя цялата тази информация да ви бъде изпратена до един час. Какво е другото?

— То е по-трудно и просто не знам с какви думи да изразя молбата си — каза Уилиям Матюс. — Убедени сме, че трябва да съществува някакво обяснение за поведението на Рудин, и докато не го научим, ще блуждаем в пълен мрак. Ако ще трябва да се справям с тази криза, имам нужда от малко светлина. Трябва да знам обяснението. Трябва да знам съществува ли трети вариант. Ще помоля вашите хора да задействуват „Славея“ за последен път и да научат този отговор за мен.

Джоан Карпентър се замисли. Тя никога не се бе месила в работата на сър Найджъл Ървин. За разлика от предшествениците си, тя избягваше да си пъха носа в разузнаването, за да задоволява любопитството си. Откакто бе заела поста си, бе удвоила бюджетите и на двамата си директори, на тайната разузнавателна служба и на МИ-5, беше подбрала най-печените професионалисти за постовете и те й се отплащаха с непоклатимата си лоялност. Сигурна в тази лоялност, тя им имаше доверие. И те никога не бяха излъгали това доверие.

— Ще направя каквото мога — каза тя след малко. — Но става дума за нещо в самото сърце на Кремъл и всичко това е въпрос на часове. Ако е възможно, ще бъде направено. Давам ви думата си.

След като затвори телефона, се обади на съпруга си, за да му каже да не я чака. Щеше да прекара нощта на бюрото си. Нареди да й донесат от кухнята кана кафе. След уреждането на битовите въпроси се обади на сър Джулиън Фланъри в дома му, каза му простичко по отворената линия, че е възникнала нова криза, и го помоли незабавно да се върне в канцеларията на Министерския съвет. Последното й обаждане не беше по градската телефонна мрежа. То беше адресирано до дежурния офицер в главната кантора на фирмата. Помоли сър Найджъл Ървин да бъде открит, където и да се намира, и да бъде помолен незабавно да дойде на № 10. Докато ги чакаше да пристигнат, тя включи телевизора в кабинета си и хвана новините на Би Би Си в девет часа. Дългата нощ започваше.

Лудвиг Ян се промуши в сепарето и седна плувнал в пот. От отсрещната страна на масата руснакът го гледаше студено. Пълничкият надзирател не можеше да знае, че страховитият руснак се бори за собствения си живот. Човекът не издаваше това по никакъв начин.

Той изслуша безстрастно всичко, което му разказа Ян за новите мерки, въведени днес от два часа следобед.

Всъщност той нямаше дипломатическо прикритие. Укриваше се в една от сигурните квартири на Щази в Западен Берлин като гост на източногерманските си колеги.

— Както виждате — завърши Ян, — нищо не мога да направя. Невъзможно е дори да ви заведа до този коридор. Там има най-малко трима дежурни, денем и нощем. Всеки трябва да показва пропуска си при влизане в коридора, дори аз, и всички се познаваме. Работим заедно от години. Никое ново лице не може да се появи там, без да се наложи обаждане на директора за проверка.

Кукушкин бавно кимна. Ян усети, че му олеква. Те ще го оставят на мира. Те няма да причинят зло на семейството му. Най-сетне се е отървал от тях.

— Вие естествено влизате в коридора, нали? — попита руснакът. — И можете да влизате в килиите.

— Да, нали съм старши надзирател?! През определени интервали съм длъжен да проверявам дали те са наред.

— И нощем, докато спят ли?

— Може би. Те са чули за станалото в Северно море. Прибрахме им радиоапаратите веднага след обедното предаване, но някакъв затворник от единичните килии им извика новината, преди да очистим коридора от останалите затворници. Те могат да спят, могат и да не спят.

Руснакът кимна мрачно.

— Тогава — каза той — ще се наложи вие да свършите работата.

Долната челюст на Ян увисна.

— Не, не — измънка той. — Вие не разбирате. Не мога да използвам пистолет. Не мога да убия никого.

Вместо да му отговори, руснакът извади две тънки тръбички, приличащи на химикалки, и ги сложи на масата.

— Не ви трябва пистолет — каза той. — Доближавате отворения край, ето този, до устата и носа на заспалия човек. Натискате копчето в другия край, ето това. Смъртта настъпва след три секунди. Вдишването на парите на циановодородната киселина причинява мигновена смърт. До един час симптомите стават също като при сърдечен удар. След като си свършите работата, ще заключите килиите, ще се върнете в служебното помещение, ще избършете много добре тръбичките и ще ги сложите в шкафчето на някой друг надзирател, имащ достъп до същите килии. Много простичко и много чисто изпипано. Ще излезете сух от водата.

Това, което Кукушкин бе показал на ужасения старши надзирател, представляваше модернизиран вариант на газовите пистолети, с които „чистачите“ от съответния отдел на КГБ бяха убили двамата украински националистически водачи Степан Бандера и Лев Ребет в Германия двайсет години преди това. Принципът беше същият, ефикасността на газта бе повишена чрез по-нататъшни изследвания. Вътре в тръбичките имаше стъклени ампулки, пълни с циановодородна киселина. Спусъкът освобождаваше пружинката, която задействаше ударника, а той счупваше ампулката. Едновременно киселината се разпръскваше от балончето със сгъстен въздух, което се задействуваше със същия спусък. Изтласкана от сгъстения въздух, газообразната смес се изхвърляше през тръбичката към дихателните пътища като невидима мъгла. Един час по-късно издайническата миризма на бадеми изфирясваше, мускулите на тялото отново се отпускаха. Симптомите бяха като на сърдечен удар.

Никой не би повярвал, ако му кажеха, че двама млади мъже едновременно са получили сърдечен удар. Неизбежно щеше да има следствие. Откритите в шкафчето на някой от надзирателите газови пистолети щяха да представляват почти неопровержима улика срещу този човек.

— Аз… аз не мога да извърша това — простена Ян.

— Но аз мога и ще го сторя: ще видите семейството си в някой арктически концентрационен лагер, където те ще останат до края на живота си — изръмжа руснакът. — Всичко е много просто, хер Ян. Иска се да надвиете скрупулите си за десетина минути и по този начин да спасите цялото си семейство. Замислете се над това.

Кукушкин хвана ръката на Ян, обърна я и сложи тръбичките върху дланта му.

— Замислете се над това — каза той, — но не губете време. После влезте в тези килии и свършете работата. Това е всичко.

Той излезе от сепарето. Няколко минути по-късно Ян стисна газовите пистолети, пъхна ги в джоба на шлифера си и тръгна да се прибира в затвора Тегел. В полунощ, след три часа, трябваше да замести надзирателя от вечерната смяна. В 1 часа сутринта трябваше да влезе в килиите и да свърши работата. Нямаше друг избор.

Когато последните слънчеви лъчи се изгубиха от небето, „Нимрод“ над „Фрея“ изключи дневната Ф.126 камера и включи нощната Ф.135 версия. Нищо друго не се промени. Камерата за нощно виждане, вперила надолу инфрачервеното си око, можеше да регистрира почти всичко, което би станало на 4 500 метра под нея. Ако командирът на „Нимрод“ поискаше, би могъл да прави снимки с помощта на електронната светкавица на Ф.135 или да включи прожектора на своя самолет, чиято мощност беше един милион свещи.

Нощната камера пропусна да забележи как фигурата с анорака, която лежеше просната от сутринта, бавно се размърда и изпълзя изпод надлеза, а след това се запримъква към надстройката. Когато фигурата най-сетне долази до открехнатата врата и се шмугна вътре, никой нищо не забеляза. Сутринта се изказа предположението, че трупът е бил изхвърлен в морето.

Човекът с анорака тръгна по коридора, потривайки ръце и треперейки с цялото си тяло. В камбуза намери един от другарите си и си сипа чаша вряло кафе. Когато го изпи, се върна на мостика и се преоблече в своите дрехи, в черния анцуг и черния пуловер, с които се бе качил на борда.

— Божичко — каза той на човека на мостика с американския си акцент, — добър стрелец си. Имах чувството, че от анорака ми изхвърчат вълма памук.

Дежурният на мостика се засмя:

— Андрий ми каза да го направя както трябва — рече той. — Но те се хванаха на въдицата. Мишкин и Лазарев ще излязат от затвора в осем утре сутринта. До следобед ще са в Тел Авив.

— Чудесно — каза украино-американецът. — Нека се надяваме, че планът на Андрий да ни измъкне от този кораб ще е не по-малко сполучлив от досегашния.

— Бъди спокоен, ще успеем — каза другият. — По-добре си сложи маската и върни дрехите на онзи янки от склада за бои. След това гледай да поспиш. Ще застъпиш на вахта в шест сутринта.

Сър Джулиън Фланъри повторно събра комитета по преодоляване на кризата един час след разговора си на четири очи с министър-председателката. Тя бе му съобщила причината, поради която е настъпила промяната в ситуацията, но само той и сър Найджъл Ървин щяха да я знаят и нямаше да я издадат на никого. Членовете на комитета просто трябваше да знаят, че държавните интереси налагат освобождаването на Мишкин и Лазарев утре заран да бъде отложено или отменено в зависимост от реакцията на германския канцлер.

Някъде в Уайтхол страница по страница данните за „Фрея“, за нейния екипаж, за товара й и за възможните рискове се предаваха по фотопът пряко във Вашингтон.

На сър Джулиън му провървя: повечето най-важни специалисти от комитета живееха в радиус шейсет минути бързо шофиране от Уайтхол. Повечето бяха сварени да вечерят вкъщи, никой не бе заминал за провинцията. Двама бяха издирени в ресторанти, един — на театър. До девет и половина кажи-речи всички пак насядаха около масата в ЮНИКОРН.

Сър Джулиън им обясни в какво се състои задължението им: да осъзнаят, че нещата са преминали от категорията на военно учение в категорията на истинска битка.

— Можем да допуснем, че канцлерът Буш ще се съгласи да отложи освобождаването, докато не се изяснят някои други проблеми. Ако това стане, трябва да допуснем, че терористите ще изпълнят най-малко една от първите си заплахи, тоест да излеят част от нефта във „Фрея“. Сега от нас се иска да измислим как да хванем и унищожим едно евентуално петно от двайсет хиляди тона нефт; второ, да си дадем сметка, че това количество може да се увеличи петдесет пъти.

Очерта се зловеща картина. Общественото безразличие в продължение на години бе довело до политическа немарливост. Така или иначе, количеството емулгатори, с които разполагаше Англия, и средствата за транспортирането им до нефтеното петно бяха по-големи от всичко, с което разполагаше цяла Европа.

— Трябва да осъзнаем, че отговорността за екологичната катастрофа ще падне върху нас — каза представителят на Уорън спрингс. — Когато през 1978 година стана катастрофата с „Амоко Кадиз“, французите отказаха да приемат помощта ни, въпреки че разполагахме с по-добри емулгатори и с по-добри системи за разпръскването им от тях. Техните рибари платиха скъпо тази пълна глупост. Старомодните им перилни препарати, които използваха вместо нашите емулгаторни концентрати, изтровиха много повече риба от самия нефт. И не разполагаха с достатъчни количества за системите за разпръскване, които имаха. Те все едно че се опитваха да убият октопод с тапишник.

— Не се съмнявам, че германците, холандците и белгийците не ще отхвърлят в случая една съвместна операция с нас — обади се служителят от външно министерство.

— В такъв случай трябва да сме готови — каза сър Джулиън. — С какви количества разполагаме?

Д-р Хендерсън от Уорън спрингс продължи:

— Най-добрият емулгаторен концентрат може да емулгира, тоест да превърне в миниатюрни капчици, които ще позволят на природните бактерии да доразрушат нефта, обем, двайсет пъти по-голям от неговия собствен. Един галон емулгатор на двайсет галона нефт. Имаме на склад хиляда тона от него.

— Достатъчни за разливане на двайсет хиляди тона нефт — вметна сър Джулиън. — А ако става дума за един милион тона?

— Изключено — мрачно каза Хендерсън. — Изключено. Ако започнем да произвеждаме по-големи количества от този миг, това ще ни даде хиляда тона на всеки четири дена. За един милион тона ще са ни необходими петдесет хиляди тона емулгатори. Честно казано, тия маниаци с черни маски могат да изтребят почти всичко живо в Северно море и Ламанша и да замърсят плажовете от Хъл до Корнуол откъм нашия бряг и от Бремен до Ушант на отсрещния.

За известно време настъпи мълчание.

— Нека се съсредоточим върху първото нефтено петно — спокойно каза сър Джулиън. — Друго надали ще има.

Комитетът се съгласи незабавно да бъде дадено нареждане още тази нощ да бъде извозено до последния тон количеството емулгатор от склада в Хемпшир; Министерството на енергетиката да реквизира товарни танкери от петролните компании; камионите с товара да се паркират на кея на Лоуестофт на източното крайбрежие; да се насочат към Лоуестофт всички морски съдове, разполагащи с разпръскващи устройства, включително пожарникарските кораби на лондонското пристанище и аналогичните от Кралските военноморски сили. Очакваше се още преди обед цялата флотилия да стигне до лоуестофското пристанище, откъдето да вземе емулгатора.

— Ако морето остане спокойно — каза д-р Хендерсън, — нефтеното петно ще се движи полека на североизток от „Фрея“ заедно с прилива, насочвайки се към Северна Холандия, с около два възела. Това ще ни даде време. Когато настъпи отливът, то ще започне да се връща. Но ако задуха вятър, може да тръгне във всяка посока в зависимост от вятъра, който ще надделее прилива на повърхностното ниво. Според мен ще се справим с едно двайсетхилядитонно петно.

— Не бива да допускаме корабите да влизат в акваторията с радиус пет мили около „Фрея“ от три посоки и където и да било между нея и холандския бряг — отбеляза заместник-началник щаба на Министерството на отбраната.

— Но можем да наблюдаваме петното от „Нимрод“ — каза майорът от Кралските военновъздушни сили. — Ако то излезе от окръжността около „Фрея“, вашите момчета от флота веднага ще започнат да го поливат.

— Добре, за заплахата от изливане на двайсет хиляди тона нефт се разбрахме — обади се човекът от външното министерство. — А какво ще правим по-нататък?

— Нищо — каза д-р Хендерсън. — Възможностите ни ще бъдат изчерпани.

— Добре, да приключваме. Чака ни огромна административна работа — каза сър Джулиън.

— Има и още един вариант — обади се полковник Холмс от Кралските военноморски сили. — Твърдите действия.

Около масата настана притеснена тишина. Само вицеадмиралът и майорът не изпитаха неудобство. Те бяха заинтригувани. Учените и чиновниците бяха свикнали да боравят с технически и административни въпроси, с техните контрамерки и решения. Всички заподозряха облечения с цивилен костюм кокалест полковник, че има предвид стрелба на месо.

— Може този вариант да не ви харесва — убедено каза Холмс, — но терористите вече хладнокръвно убиха един моряк. Могат да избият и останалите двайсет и девет. Корабът струва сто и седемдесет милиона долара, товарът му — сто и четирийсет милиона долара, предотвратяването на екологичните щети — тройно повече. Ако по някакви причини канцлерът Буш не ще може или не ще иска да освободи двамата души в Берлин, няма да ни остане никаква друга възможност освен да се опитаме да щурмуваме кораба и да премахнем човека с детонатора, преди да го е използвал.

— Какво по-точно предлагате, полковник Холмс? — попита сър Джулиън.

— Предлагам да повикаме майор Фалън от Дорсет и да го изслушаме — каза Холмс.

Предложението се прие и заседанието бе прекратено до сутринта. Беше 21,50 часа.

Докато траеше заседанието, на две крачки от Министерския съвет министър-председателката приемаше сър Найджъл Ървин.

— Такова е положението, сър Найджъл — завърши тя. — Ако не изнамерим трето решение, или двамата затворници ще бъдат освободени и Максим Рудин ще скъса Дъблинския договор, или те ще останат в затвора и приятелите им ще взривят „Фрея“. Ако се случи второто, те може би не ще посмеят да изпълнят заканата си, но не бива да разчитаме на това. Възможно е да направим опит да я щурмуваме, но шансът ни за успех е малък. За да си позволим да преминем към твърди действия, трябва да знаем защо Максим Рудин е възприел тази линия. Дали той, да речем, е надценил възможностите си в самото Политбюро? Дали не иска да блъфира Запада чрез причиняването на огромна икономическа щета, за да компенсира собствените си проблеми със зърнените храни? Трябва да разберем това.

— С колко време разполагате, госпожо министър-председател, с колко време разполага президентът Матюс? — попита главният директор на тайната разузнавателна служба.

— Трябва да си дадем сметка, че ако похитителите на самолета не бъдат освободени утре заран, ще се наложи да поразиграваме терористите, за да спечелим време. Но се надявам, че ще сме в състояние да съобщим нещо на президента до утре следобед.

— Като доста отдавнашен служител смятам, че това е невъзможно, госпожо. В Москва сега е полунощ. Със „Славея“ практически не може да се влезе във връзка освен на уговорени доста по-отрано срещи. Едно спешно повикване на агента може да го унищожи.

— Запозната съм с вашите правила, сър Найджъл, и разбирам смисъла им. Безопасността на действащ агент е изключително важно нещо. Но същото важи и за държавните интереси. Скъсването на договора или разрушаването на „Фрея“ са въпроси от държавна важност. Първото може да изложи на опасност мира в продължение на години или да доведе на власт Ефрем Вишнаев с всички последици от това. Финансовите загуби, които ще понесе само „Лойд“, а чрез „Лойд“ — британската икономика, ако допуснем разрушаването на „Фрея“ в Северно море, ще бъдат ужасяващи, а да не говорим за загубата на трийсетината моряци. Не ви заповядвам, сър Найджъл: моля ви да сравните тези възможности с евентуалния риск за един руски агент.

— Госпожо, ще направя каквото мога. Давам ви дума — каза сър Найджъл и се запъти към главната си квартира.

От една канцелария в Министерството на отбраната полковник Холмс телефонира в Пуул, Дорсет, в главната квартира на Специалната военноморска служба. Майор Саймън Фалън бе открит в офицерската трапезария, където беше седнал на халба бира с приятели, и повикан на телефона. Двамата морски пехотинци се познаваха много добре.

— Следите ли събитията около „Фрея“? — попита Холмс от Лондон.

От другия край се чу смях.

— Предположих, че ще дойдеш да пазаруваш в моя дюкян — каза Фалън. — Какво искат ония?

— Работата се запича — каза Холмс. — На германците може би ще им се наложи да променят намеренията си и да подържат двамата палячовци в Берлин още известно време. Току-що заседавахме цял час в ЮНИКОРН. Не им харесва, но май ще стане нужда да приемат нашия вариант. Имаш ли някакви идеи?

— Естествено — каза Фалън. — През целия ден съм мислил за това. Трябват ми един макет, чертежите и екипировка.

— Добре — каза Холмс. — Разполагам с чертежите и с един великолепен модел на друг подобен кораб. Събери момчетата си. Изкарай всичката машинария от складовете: подводната екипировка, всички видове техника, зашеметяващите гранати, ти знаеш какво ще ви потрябва. Колкото може повече. Излишното ще бъде върнато. Ще помоля да изпратят кораби от Портланд и да вземат всичко — и машинарията, и командата. Остави някой свестен човек да те замества, качвай се на колата и подкарвай към Лондон. Искам те в кабинета си колкото може по-рано.

— Не се тревожи — каза Фалън. — Машинарията вече е стъкмена и опакована. Изпрати транспорта час по-скоро. Аз ще потегля веднага.

Когато якият набит майор се върна в барчето, настъпи тишина. Хората му знаеха, че е говорил с Лондон. Само за минути те вдигнаха на крак подофицерите и морските пехотинци в техните казарми, бързо хвърлиха цивилните костюми, с които бяха отишли в трапезарията и се преоблякоха с черните куртки с ширити и със зелените барети на поделението си. Преди полунощ те вече чакаха на каменния кей, закътан в най-отдалечения край на тяхната заградена с бодлива тел част от военноморската база; чакаха да дойдат корабите и да ги откарат заедно с екипировката им където трябва.

Ярката луна изгряваше над Портланд Бил западно от тях, когато трите патрулни катера „Сейбър“, „Кътлъс“ и „Симитар“ излязоха от пристанището и се насочиха към Пул. Те дадоха газ, носовете им се издигнаха нагоре, кърмите им потънаха в разпенената вода и боботенето им отекна по целия бряг.

Същата луна осветяваше правата хемпширска магистрала, по която лимузината на майор Фалън гълташе милите до Лондон.

— Сега какво, по дяволите, да кажа на канцлера Буш? — попита президентът Матюс съветниците си.

Беше пет часа следобед. Макар че над Европа отдавна беше паднала нощта, във Вашингтон слънцето още озаряваше розовата градина зад френските прозорци, където първите пъпки се отзоваваха на пролетната топлина.

— Струва ми се, че не бива да споделяте с него истинското послание, получено по Киров — каза Робърт Бенсън.

— Защо не, по дяволите? Казах го на Джоан Карпентър и без съмнение тя ще трябва да го каже на Найджъл Ървин.

— Има разлика — настоя шефът на ЦРУ. — Англичаните ще трябва да вземат необходимите мерки за предотвратяване на екологичната катастрофа край техните брегове и за целта ще свикат технически специалисти. Това е технически проблем. На Джоан Карпентър не ще й бъде нужно да свиква на заседание кабинета в пълен състав. Дитрих Буш ще бъде помолен да задържи още известно време Мишкин и Лазарев с риск да предизвика катастрофа, от която ще пострадат европейските му съседи. В случая той почти неизбежно ще трябва да се консултира с кабинета си…

— Той е почтен човек — прекъсна го Лорънс. — Ако разбере, че става дума за спасяването на Дъблинския договор, ще осъзнае, че не бива да споделя наученото със своя кабинет.

— Проблемът е — завърши Бенсън, — че най-малко още петнайсет души могат да научат тайната. Някои от тях ще я споделят с жените си, с помощниците си. Още не сме забравили случая с Гюнтер Гийом. В Бон има прекалено много дърдорковци. Ако се разчуе, Дъблинският договор ще пропадне, каквото и да се случи в Северно море.

— Той ще се обади след една минута. Какво, по дяволите, да му кажа? — повтори Матюс.

— Кажете му, че разполагате с информация, която просто не може да бъде доверена на никаква телефонна линия, дори на свръхсигурната презатлантическа — предложи Поклевски. — Кажете му, че освобождаването на Мишкин и Лазарев ще предизвика по-голямо нещастие от вбесяването на терористите на борда на „Фрея“ в продължение на още няколко часа. Помолете го на този етап просто да ви предостави малко време.

— Колко? — попита президентът.

— Колкото може повече.

— А след като изтече този срок? — попита президентът.

Иззвъня телефонът. Бяха открили канцлера Буш в дома му. Разговорът по строго контролираната линия бе прехвърлен там. Нямаше нужда от преводач: Дитрих Буш свободно говореше английски. Президентът Матюс му говори десетина минути, през които германският шеф на правителството го слушаше смаян.

— Но защо? — попита той накрая. — Сигурно проблемът сериозно застрашава Съединените щати?

Матюс се изкуши. Робърт Бенсън предупредително вдигна пръст.

— Дитрих, моля ви. Повярвайте ми. Моля ви да ми имате доверие. По тази линия, по която и да било линия през Атлантика, не мога да бъда толкова откровен с вас, колкото съм бил досега. Назряват събития от огромна важност. Слушайте, ще бъда максимално искрен. Тук открихме нещо за онези двама души. Тяхното освобождаване в момента, през идните няколко часа, може да има катастрофални последици. Моля ви за време, Дитрих, приятелю, само за време. За едно отлагане, докато не си изясним проблема.

Германският канцлер дочуваше звуците на Бетовеновата музика, минаващи през открехнатата врата на хола, където той бе седнал преди това да се наслади на една пура и на един концерт по стереоуредбата. Меко казано, той беше налегнат от подозрение. Знаеше, че презатлантическата линия, прекарана преди години, за да свързва главите на правителствата на страните от НАТО, се проверява редовно и е абсолютно сигурна. Нещо повече, каза си той, Съединените щати имат великолепна връзка с посолството си в Бон и биха могли да му изпратят лично послание по нея, стига да бяха поискали. Не му мина през ум, че Вашингтон просто не може да довери на неговия кабинет тайна от такова значение след многократното залавяне на източногермански агенти в седалището на властта край Рейн.

От друга страна президентът на Съединените щати надали би му се обаждал посред нощ за глупости. Сигурно си има оправдание, реши Буш. Но това за което го молеха не можеше да бъде решено без консултации.

— Тук минава десет вечерта — каза той на Матюс. — Имаме време за размишляване до утре сутринта. До тогава нищо особено няма да се случи. Нощес ще свикам отново моя кабинет и ще се посъветвам с министрите си. Нищо повече не мога да ви обещая.

Нямаше как, президентът Матюс трябваше да се задоволи с това.

След като затвори телефона, Дитрих Буш седя замислен няколко минути. Става нещо, разсъждаваше той, свързано с Мишкин и Лазарев, които лежат сега в единичните си килии в затвора Тегел в Западен Берлин. Ако нещо им се случи, срещу федералното правителство ще надигнат вой и средствата за масово осведомяване, и опозицията. И то тъкмо сега, в навечерието на местните избори…

Най-напред се обади на Лудвиг Фишер, министъра на правосъдието, който също си беше вкъщи в столицата. Според предварителната им уговорка никой от министрите не биваше да заминава за провинцията през почивните дни. Министърът на правосъдието веднага прие неговото предложение: двамата незабавно да бъдат прехвърлени от старомодния затвор Тегел в значително по-новия и свръхсигурен затвор Моабит. Тази предпазна мярка му се стори съвсем основателна. В Моабит нито един наемник на ЦРУ не би могъл да припари до тях. Фишер незабавно се обади в Берлин и даде нарежданията си.

Съществуват известни изречения, невинни сами по себе си, които, казани от главния шифровчик на посолството в Москва на човека, за когото той знаеше, че е резидент на Британия, всъщност означаваха: „Зарязвай всичко и идвай тук. Ще се получи нещо спешно от Лондон“. Такова едно изречение накара Адам Мънроу да изхвръкне посред нощ по московско време от леглото си и да хукне през целия град към кея „Морис Торез“. В Лондон беше 22,00 часа.

Докато пътуваше от „Даунинг стрийт“ към службата си, сър Найджъл Ървин осъзна, че министър-председателката е абсолютно права. Сравнено със скъсването на Дъблинския договор, от една страна, и с унищожаването на „Фрея“, на екипажа и товара й, от друга, излагането на един руски агент на опасността да бъде разкрит беше по-малкото зло. Това, което той се канеше да поиска от Мънроу да свърши в Москва, и начинът, по който му се налагаше да го поиска, никак не го радваше. Но още преди да пристигне в сградата на тайната разузнавателна служба, осъзна, че трябва да го направи.

Дълбоко в сутерена свързочната служба си вършеше рутинната работа, когато той влезе в помещението и загледа нощната смяна. След по-малко от пет минути шифрованият телекс се получи в Москва. Никой не се запита защо му трябва на Господаря да разговаря пряко с московския си резидент посред нощ. Трийсет минути по-късно телексът в шифровъчното помещение в Москва изпрати съобщението, че Мънроу е там и чака.

Операторите и в двата края, стари служби, бяха доверени хора и така трябваше да бъде. Те, без да им мигне окото, изпращаха съобщения, които можеха да свалят правителства. От Лондон телексът щеше да изпрати своето разместено до неузнаваемост, непрехващаемо съобщение до гората от антени извън Челтънхам, който беше по-известен с конните си надбягвания и с девическия си колеж. Там думите автоматично щяха да бъдат превърнати в еднократен неразгадаем код и изпратени над заспалата Европа към антената на покрива на посолството. Четири секунди след написването им в Лондон те трябваше да излязат дешифрирани на телекса в сутерена на палата на някогашния захарен магнат в Москва.

Там шифровчикът погледна застаналия до него Мънроу.

— Лично Господаря го изпраща — каза той, след като прочете индекса на пристигащото съобщение.

Сър Найджъл трябваше да каже на Мънроу колко се е стреснал президентът Матюс от посланието на Киров само преди три часа. Ако не знаеше това, Мънроу не би могъл да поиска от „Славея“ отговора на въпроса, който измъчваше Матюс: „Защо?“

Телексът трака няколко минути. Мънроу зачете съобщението и усети, че от ужас му иде да се изповръща.

— Не мога да направя това — каза той на служителя, през чието рамо четеше.

Когато съобщението от Лондон привърши, той каза на служителя:

— Отговорете следното: „Не повтаряйте, такъв отговор не може да се получи за толкова време.“ Предайте го.

Разговорът между сър Найджъл Ървин и Адам Мънроу продължи петнайсетина минути. „Има начини за спешно свързване със С“, настоя Лондон. „Да, но само в случай на страшна опасност“, отговори Мънроу. „Става дума за стократно по-голяма опасност“, изтрака машината от Лондон. „Но С. може да започне проучването на въпроса най-рано след няколко дена, възрази Мънроу. Следващото редовно заседание на Политбюро ще се състои идния четвъртък.“ „Знаете ли нещо за магнетофонните записи от последното четвъртъчно заседание?“, попита Лондон. „«Фрея» не е отвлечена предния четвъртък“, отговори Мънроу. Накрая сър Найджъл направи нещо, което се бе надявал, че не ще му се наложи да прави.

„Съжалявам — изписа машината, — заповедите на министър-председател не се оспорват. Ако не бъде направен опит за предотвратяване на катастрофата, операцията по изтеглянето на С. на Запад няма да бъде проведена.“

Мънроу гледаше излизащата от телекса книжна лента и не можеше да повярва на очите си. Той за пръв път се хвана в клопката на собствения си опит да скрие своята любов към агентката, която ръководеше, от началствата в Лондон. Сър Найджъл Ървин си мислеше, че „Славея“ е озлобен руски ренегат на име Анатолий Кривой, дясната ръка на войнолюбеца Вишнаев.

— Предайте на Лондон — тъпо каза той — следното: „Ще се опитам още тази нощ, точка, не мога да поема отговорност, ако С. откаже или бъде разкрит по време на опита, точка.“

Отговорът на Шефа беше: „Съгласен. Действйте.“

В Москва беше 1,30 часа. Тъмна и много студена нощ.

Във Вашингтон беше 18,30 часа. Върху поляните отвъд блиндираните прозорци зад креслото на президента започна да пада здрач и се наложи да бъдат запалени лампите. Групата в Овалния кабинет очакваше: очакваше канцлера Буш, очакваше новини от някакъв незнаен агент в Русия, очакваше да разбере какво ще направи маскираният терорист от неизвестен произход, яхнал една 1 000 000-тонна бомба над Европа с детонатор на колана. Очакваха шанса за трети вариант.

Зазвъня телефонът, търсеха Станислав Поклевски. Той послуша известно време, закри устата си с длан и каза на президента, че се обаждат от военноморското министерство в отговор на негово запитване от преди един час.

В района на „Фрея“ имало един боен кораб на САЩ. Той се връщал от приятелско посещение на датския крайбрежен град Есбйерг и трябвало да се присъедини към ескадрата си от Атлантическите военноморски сили, патрулираща северно от Норвегия. Бил вече доста далеч от датския бряг и бързал да се присъедини към съюзниците от НАТО.

— Да промени посоката си — каза президентът.

Заповедта на президента бе предадена от Поклевски на военноморското министерство, което скоро започва да я изпраща чрез СТАНФЛОРАНТ на американския боен кораб.

Малко след един часа сутринта преполовилият пътя между Дания и Оркнейските острови „Моурън“ обърна руля, форсира машините си и се впусна в лунната нощ на юг към Ламанша. Това беше ракетоносец с водоизместимост близо 8 000, който, макар и по-тежък от британския лек крайцер „Арджил“, се броеше за разрушител. Движейки се с пълна скорост по спокойното море, той правеше близо трийсет възела и щеше да стигне до определената му точка на пет мили от „Фрея“ в 8 часа сутринта.

На паркинга на хотел „Можайски“, който се намира в края на Кутузовски проспект, имаше само няколко коли. С изключение на две, останалите бяха тъмни и безлюдни.

Мънроу видя как светлините на другата кола примигнаха и угаснаха, излезе от автомобила си и закрачи през паркинга. Когато той седна на мястото до шофьора, Валентина беше разтревожена и разтреперана.

— Какво става, Адам? Защо ме търсиш в апартамента ми? Може би разговорът ни е бил подслушан.

Той я прегърна и усети треперенето й през палтото.

— От телефонна будка ти се обадих — каза той, — и стана дума само за това, че Грегор няма да може да дойде на твоята вечеря. Никой нищо няма да заподозре.

— В два часа сутринта! — възрази му тя. — Никой не се обажда по такъв повод в два часа сутринта. Нощният портиер ме видя, че излизам от блока. Той ще докладва за това.

— Много съжалявам, скъпа. Чуй.

Разказа й за посещението на посланик Киров при президента Матюс предната вечер; за съобщаването на новината в Лондон; за това, че от него се иска да се опита да открие защо е такова отношението на Кремъл към Мишкин и Лазарев.

— Не знам — направо му каза тя. — Нямам дори най-малка представа. Може би защото ония зверове убиха капитан Руденко, който остави вдовица и малки деца.

— Валентина, през последните девет месеца двамата с теб слушахме какво се е говорело в Политбюро. Дъблинският договор е жизнено важен за твоя народ. Откъде накъде Рудин ще го поставя под заплаха заради тия двама души?

— Не го прави той — отговори му Валентина. — Западът е в състояние да контролира нефтеното петно, ако корабът бъде взривен. Щетите могат да бъдат покрити. Западът е богат.

— Скъпа, на борда на този кораб има трийсет души. И те са оставили на брега жени и деца. Трийсет човешки живота срещу затворничеството на двама. Трябва да съществува друга, и то много сериозна причина.

— Не знам — повтори тя. — Не е ставало дума за това на заседанията на Политбюро. И ти го знаеш.

Мънроу гледаше отчаян през предното стъкло. И той не можеше да каже защо се бе надявал, че тя ще знае отговора, от който се нуждаеше Вашингтон, че ще е дочула нещо в сградата на Централния комитет. Накрая реши, че трябва да изплюе камъчето.

Когато той свърши, тя се загледа в мрака с разширени очи. Той забеляза, че се е просълзила.

— Те обещаха — простена тя, — обещаха да ни вземат със Саша след две седмици, от Румъния.

— Те ще удържат на думата си — увери я той. — Но искат една последна услуга.

Тя отпусна глава върху облечените си с ръкавици китки, подпрени на кормилото.

— Ще ме хванат — промълви тя. — Толкова ме е страх.

— Няма да те хванат — опита се да я разубеди той. — КГБ действува много по-бавно, отколкото си мислят хората, и колкото по-високопоставен е заподозреният, толкова по-бавни са действията им. Ако съумееш да набавиш информацията, от която има нужда президентът Матюс, мисля, че ще ги накарам да те изтеглят само след няколко дена, а не чак след две седмици. Моля те, опитай се, моя любов. Това е едничкият ни шанс да се съберем завинаги.

Валентина гледаше през стъклото.

— Тази заран е имало заседание на Политбюро — каза тя най-сетне. — Не бях там. Било е специално, извънредно заседание. Обикновено в петък вечерта те заминават за провинцията. Дешифрирането на магнетофонните записи ще започне утре, тоест днес, в десет часа сутринта. Екипът ще работи през почивните дни, за да подготви материалите до понеделник. Може би днес са обсъждали този въпрос.

— Можеш ли да идеш и да прегледаш стенограмите, да прослушаш магнетофонните записи? — попита той.

— Посред нощ? Ще им се стори подозрително.

— Измисли някакво оправдание, скъпа. Каквото и да е оправдание. Кажи им, че искаш да започнеш да работиш отсега, за да се освободиш по-рано.

— Ще се опитам — каза тя най-сетне. — Ще се опитам заради теб, Адам, а не заради ония хора в Лондон.

— Аз познавам ония хора в Лондон — каза Адам Мънроу. — Те ще ви измъкнат двамата със Саша, ако сега им помогнеш. Това ще е последният риск, наистина последният.

Тя сякаш не бе го чула и бе превъзмогнала за миг страха си от КГБ, опасността да бъде разобличена като шпионка, страшните последици от залавянето й, ако не успее да изчезне навреме. Когато заговори, гласът й беше много спокоен:

— Знаеш ли къде се намира „Детский мир“? Секция „Кукли“. В десет часа тая заран.

Той остана на черния асфалт, загледан в задните светлини на колата й, след като тя потегли. Беше си свършил работата. Бяха го помолили да я свърши, бяха настояли да я свърши и той я свърши. Той имаше дипломатическа неприкосновеност и Лубянка не го заплашваше. В най-лошия случай в понеделник сутринта неговият посланик ще бъде повикан във външното министерство, което ще изслуша леден протест и искане за отзоваването му от името на Дмитрий Риков. Но Валентина щеше да отиде право в поверителните архиви, без да разполага с каквото и да било нормално, приемливо обяснение, което да я защити. Погледна си часовника. Седем часа, седем часа оттук нататък, седем часа със свит стомах и обтегнати нерви. Тръгна към колата си.

Лудвиг Ян стоеше пред широко отворената врата на затвора Тегел и гледаше светлините на блиндираната камионетка, която откарваше Мишкин и Лазарев.

За разлика от Мънроу, той вече нямаше какво да чака, нямаше защо да се притеснява до сутринта. За него чакането бе приключило.

Той бързо се прибра в канцеларията си на първия етаж и затвори вратата. Постоя малко до отворения прозорец, после отметна назад едната си ръка и запокити първия от газовите пистолети в мрака. Беше дебел и болнав. Ако не останат никакви улики, всички ще си помислят, че е получил сърдечен удар.

Надвесен през прозореца, той си спомни за своите племеннички отвъд Стената в Източен Берлин, спомни си засмените им лица, когато чичо Лудо пристигна с Коледните подаръци преди четири месеца. Затвори очи, доближи другата тръбичка до ноздрите си и натисна бутона.

Болката се стовари върху гърдите му като гигантски чук. Отмалелите му пръсти изтърваха тръбичката, която падна с дрънчене. Ян се отпусна, отблъсна се от черчевето на прозореца и хлътна обратно в канцеларията си, вече мъртъв. Когато го намерят, ще сметнат, че е отворил прозореца, за да влезе чист въздух, щом е усетил първите болки. Кукушкин нямаше да ликува. Часовниковата камбана, която започна да бие в полунощ, бе заглушена от бученето на камиона, който направи тръбичката на парченца.

Отвличането на „Фрея“ взе първата си жертва.

(обратно)

14. От полунощ до 8,00 часа

Западногерманският кабинет се събра на подновеното заседание в канцлерството в 1 часа след полунощ и когато министрите чуха от Дитрих Буш молбата на Вашингтон, реакциите им варираха между гнева и непреклонността.

— Защо, по дяволите, не иска да ни каже причината? — попита министърът на отбраната. — Не ни ли вярва?

— Твърди, че съществувала причина от огромно значение, но не можел да я довери дори на горещата линия — отговори му канцлерът Буш. — Това ни предоставя възможността или да му повярваме, или да го наречем лъжец. В момента не мога да направя второто.

— Той дава ли си сметка, че разполага с текстовете на всички разговори между „Фрея“ и контролна служба Маас. Както всички знаем, те са заплашили или да убият още един моряк, или да излеят двайсет хиляди тона нефт, или да направят и едното, и другото.

— Добре, нека в такъв случай той поеме отговорността — предложи министърът на вътрешните работи. — Откъде накъде нас ще изкарват виновни, ако това се случи?

— Изобщо не смятам, че ние трябва да поемаме отговорността — отговори му Буш, — но това не е отговор на въпроса. Ще удовлетворим ли молбата на президента Матюс, или няма да я удовлетворим?

За известно време настъпи тишина. Прекъсна я министърът на външните работи:

— Колко време иска?

— Колкото може повече — каза канцлерът. — Той, изглежда, има някакъв план за намиране на изход от положението, на трета алтернатива. Но какъв е този план, коя е тази алтернатива, знае само той. Той и неколцина души, на които очевидно е поверил тайната — добави Буш с известно огорчение. — Но в момента ние не сме между тях.

— Според мен това е доста голяма злоупотреба с приятелските ни отношения — каза външният министър, — но смятам, че е редно да му дадем тази отсрочка, като в същото време намекнем, поне неофициално, че това се прави по негово настояване, а не е наша приумица.

— Може би е намислил да щурмува „Фрея“? — предположи министърът на отбраната.

— Нашите хора казват, че това е извънредно рисковано — отвърна му министърът на вътрешните работи. — Щурмът предполага поне две мили да се изминат под вода, след това щурмовата група ще трябва да се покатери по отвесната хлъзгава стомана от морската повърхност до палубата да проникне в надстройката, без да я забележат от комина и да познаят точно в коя каюта се намира водачът на терористите. Ако, както предполагаме, този човек държи ултракъсовълнов детонаторен механизъм, той трябва да бъде застрелян, преди да е натиснал копчето.

— Във всички случаи днес до разсъмване това не може да бъде осъществено — каза министърът на отбраната. — Трябва да се стъмни, което означава, че е необходимо да се изчака най-малко до десет часа вечерта, тоест двайсет и един часа оттук нататък.

В три без петнайсет германският кабинет най-сетне се споразумя да удовлетвори молбата на президента Матюс: да обяви една неопределена отсрочка на освобождаването на Мишкин и Лазарев, запазвайки си правото непрекъснато да следи реакциите и да промени това решение, ако в Западна Европа бъде сметнато, че е невъзможно по-нататъшното задържане на двамата.

Същевременно правителственият говорител бе помолен да сподели с двама доверени журналисти, че само силният натиск на Вашингтон е причината за това обръщане кръгом.

Във Вашингтон беше 23 часа, а в Европа — 4,00 часа, когато президентът Матюс научи новините от Бон. Той изпрати сърдечна благодарност на канцлера Буш и попита Дейвид Лорънс:

— Има ли някакъв отговор от Ерусалим?

— Никакъв — каза Лорънс. — Знаем само, че на нашия посланик там е обещана лична среща с Бениамин Голен.

Когато израелският министър-председател повторно бе обезпокоен през съботната нощ, търпението му беше на изчерпване. Той прие посланика на САЩ по домашен халат и се държа с него подчертано студено. В Европа беше 3,00 часа, но в Израел — 5,00 часа, и съботната зора вече галеше хълмовете на Юдея.

Той изслуша предадената му от посланика лична молба на президента Матюс, без да реагира. Лично него го притесняваше самоличността на терористите на борда на „Фрея“. От младежките му години, когато той се сражаваше тук, на родна земя, никой не бе се опитвал да предприеме терористична акция, за да освободи евреин от затвора. Тогава се наложи да бъдат освободени осъдени еврейски партизани от британския затвор в Ейкър и той взе участие в акцията. Но бяха изминали трийсет и пет години и ситуацията беше съвсем различна. Сега тъкмо Израел осъждаше тероризма, вземането на заложници, шантажирането на правителствата. И все пак…

И все пак стотици хиляди негови сънародници в душата си щяха да симпатизират на онези двама, които бяха решили да избегнат терора на КГБ по единствения достъпен за тях начин. Тези гласоподаватели никога не биха ги осъдили като убийци. Що се отнася до маскираните хора на „Фрея“, не беше изключено и те да са евреи, евентуално (опазил Господ) от Израел. Предната вечер той се надяваше, че инцидентът ще бъде ликвидиран до събота сутринта, че затворниците от Берлин ще пристигнат в Израел, а терористите от „Фрея“ ще бъдат избити или заловени. Дори и да станеше гаф, той щеше да се потули.

Сега научаваше, че няма да има освобождаване. Американското искане беше невъзможно. Когато изслуша посланика, той завъртя глава.

— Моля ви да съобщите на моя добър приятел Уилям Матюс, че искреното ми желание е тази ужасяваща история да завърши без нови човешки жертви — отговори той. — Но в случая с Мишкин и Лазарев становището ми е следното: ако дам от името на правителството и народа на Израел и по настояване на западногерманското правителство официално, публично обещание да не ги хвърлям в затвора тук, нито да ги върна в Берлин, аз ще трябва да спазя това обещание. Съжалявам, но не мога да постъпя, както ме молите, сиреч да ги върна в затвора в Германия, щом „Фрея“ бъде освободена.

Излишно беше да обяснява нещо, което американският посланик вече знаеше: Голен се притесняваше не толкова от накърняването на националното му достойнство, колкото от невъзможността в случая да се оправдае с това, че изтръгнатото с принуда обещание може и да не бъде изпълнено. Никой израелски министър-председател не ще посмее да се възпротиви на международното обещание да бъдат освободени Мишкин и Лазарев, тъй като ще си навлече гнева на Националната религиозна партия, на екстремистите от Гуш Емуним, на Лигата за защита на евреите и на стоте хиляди израелски гласоподаватели, пристигнали от СССР през последните десет години.

— Е, струваше си, да опитаме — каза президентът Матюс един час по-късно, когато телеграмата пристигна във Вашингтон.

— Да смятаме, че тази трета възможност вече не съществува — обади се Дейвид Лорънс — дори ако Максим Рудин би я възприел, в което се съмнявам.

До полунощ оставаше един час. Светеха прозорците на пет министерства, пръснати из столицата, както и на Овалния кабинет и на още доста стаи в Белия дом, където мъже и жени седяха на телефоните и телепринтерите и чакаха новини от Европа. Четиримата мъже в Овалния кабинет се разбраха, че ще чакат реакцията от „Фрея“.

Лекарите твърдят, че сутринта е времето на най-големия спад в психическата дейност, времето на изнемощялост, бавни реакции и тежка депресия. Вече цяло денонощие седяха един срещу друг и се гледаха двамата мъже в капитанската каюта на „Фрея“. И единият, и другият не бяха спали през тази нощ, както и предната. Бяха им се насъбрали по четирийсет и осем часа без почивка. И двамата бяха изпити, със зачервени очи.

В епицентъра на вихрушката, която бе завъртяла министерски съвети и държавни глави, която бе станала причина за безброй съвещания, аудиенции, консултации и заговори, заради която през цялата нощ светеха прозорците на правителствените сгради в три континента от Ерусалим до Вашингтон, Тор Ларсен играеше своята игра. Той противопоставяше способността си да стои буден на ината на фанатика отсреща със съзнанието, че ако загуби, ще проиграе екипажа и кораба си.

Ларсен знаеше, че човекът, който му се беше представил под името Свобода, по-млад и изгарян от вътрешен огън, с нерви, изопнати от комбинацията от силно кафе и напрежението на комара, който бе подхванал срещу цял свят, би могъл да заповяда да вържат норвежкия капитан, докато той си подремне. Затова брадатият моряк седеше срещу насоченото към него дуло и ръчкаше самолюбието на похитителя си с надеждата, че той ще се хване на въдицата и не ще поиска да се признае за победен от безсънието.

Именно Ларсен час по час му предлагаше силно черно кафе, питие, което той обикновено консумираше с мляко и захар два или три пъти дневно. Именно той говореше, без да млъкне, ядосваше украинеца с предположения за неговия провал, а после даваше заден ход, когато усещаше, че става опасно сприхав. Дългогодишната капитанска служба бе научила брадатия гигант да остава буден и бдителен по време на нощните вахти, когато офицерите му клюмаха, а моряците дремеха.

Така той играеше самотната си игра без оръжия и муниции, без телепринтери или камери за нощно снимане, без подкрепа и без другари. Цялата свръхмодерна техника, с която японците бяха натъпкали новия му мостик, в момента не струваше за него повече от шепа ръждясали гвоздеи. Ако ядоса човека отсреща повече, отколкото трябва, той можеше да си изпусне нервите и да го застреля. Ако се отчаеше, можеше да нареди да застрелят още един моряк. Ако усетеше, че му се додрямва, можеше да накара някой терорист да го смени, докато поспи, и това щеше да провали плана на Ларсен.

Ларсен продължаваше да смята, че Мишкин и Лазарев може да бъдат освободени тая заран. След благополучното им пристигане в Тел Авив терористите ще започнат да се подготвят за напускане на „Фрея“. Но дали ще го сторят? Дали ще могат? Бойните кораби наоколо ще ги оставят ли да се измъкнат толкова лесно? Дори ако се отдалечи от „Фрея“, ако корабите на НАТО го атакуват, Свобода може да натисне копчето и да взриви „Фрея“.

Но имаше и още нещо. Този човек с черни дрехи беше убил един човек от екипажа му. Тор Ларсен не искаше да го изпусне, той искаше да го убие. Затова говори през цялата нощ на човека отсреща, лишавайки и себе си, и него от сън.

Уайтхол също не спеше. Комитетът по преодоляване на кризата започна да заседава в три сутринта и за един час всички докладваха какво са свършили.

Из Южна Англия боботеха огромни камиони-цистерни, реквизирани от „Шел“, „Бритиш Петролиум“ и още десетина фирми, и се товареха с емулгаторен концентрат в хемпширския склад. Шофьори със зачервени от безсъние очи се взираха в нощта и бързаха празни към Хемпшир и пълни към Лоуестофт, превозвайки стотици тонове концентрат към съфолкското пристанище. Към четири сутринта складът се опразни. Десетте хиляди тона държавен резерв бяха прехвърлени на източното крайбрежие.

Докарани бяха и надуваеми баражни звена, които трябваше да спират движението на разления нефт към бреговете, докато химикалите не си свършат работата. На фабриката за емулгатор бе поръчано да работи с пълен капацитет до второ нареждане.

В 3,30 часа от Вашингтон дойде новината, че кабинетът в Бон се е съгласил да задържи Мишкин и Лазарев за известно време.

— Знае ли Матюс какво върши? — попита някой.

Сър Джулиън не трепна.

— Редно е да предположим, че знае — бавно каза той. — Редно е освен това да предположим, че е възможно да се стигне до изливане на нефт от „Фрея“. Усилията ни през тази нощ не бяха напразни. Най-малкото вече сме почти готови.

— Но редно е да предположим и че щом това бъде официално обявено — обади се един служител от външно министерство, — Франция, Белгия и Холандия ще ни помолят за помощ в борбата с всяко разливане на нефт, което може да бъде извършено.

— Тогава ще сме в състояние да направим това, което е по силите ни — каза сър Джулиън. — А какво стана с разпръскващите самолети и противопожарните шлепове?

Докладът в ЮНИКОРН отразяваше какво става в морето. От устието на Хъмбър шлеповете се бяха насочили на юг към лоуестофтското крайбрежие, докато откъм Темза и дори от отдалечената военноморска база в Лий шлеповете, способни да поливат с течности морската повърхност, също бързаха за сборния пункт край съфолкския бряг.

Но не само товари се движеха през тази нощ около южното крайбрежие. Откъм извисяващите се като крепостни кули канари на Бийчи Хед „Кътлъс“, „Симитар“ и „Сейбър“, носещи опакованата, сложна и смъртоносна техника на най-подготвения екип от бойни леководолази на този свят, насочиха носовете си на североизток, за да ги откарат над Съсекс и Кент, където крайцерът „Арджил“ стоеше на котва в Северно море.

Бумтежът на двигателите им отекваше от варовиковите зъбери на южното крайбрежие и хората с по-лек сън в Ийстбоурн чуха бръмчене откъм морето.

Дванайсетимата морски пехотинци от Специалната военноморска служба, подпрени на леера, гледаха изящните си канута и сандъците с леководолазни апарати, оръжия и специални експлозиви, с техния инвентар. Те бяха стоварени на палубата.

— Надявам се — извика младият капитан трети ранг, който командваше „Кътлъс“, на застаналия до него морски пехотинец, — че тия бомбички няма да избухнат.

— Няма — успокои го капитанът от морската пехота. — Докато не стане време да ги използваме.

В една стая до заседателната зала под Министерския съвет техният старши началник се взираше в снимките на „Фрея“, направени и по светло, и по тъмно. Той сравняваше конфигурацията, която се виждаше на снимките, с получените от „Лойд“ планове и с модела на наетия от „Бритиш Петролиум“ супертанкер „Принцеса“.

— Господа — каза полковник Холмс на събраните в залата хора — мисля, че е време да обсъдим един от най-неприятните варианти, с който може би ще се сблъскаме.

— А, да — каза сър Джулиън с неудоволствие, — твърдите действия.

— Ако — продължи Холмс — президентът Матюс продължи да възразява срещу освобождаването на Мишкин и Лазарев, а западногерманското правителство продължи да задоволява неговото искане, може би ще се стигне до момент, когато терористите ще преценят, че са загубили играта, че техният шантаж няма да даде резултат. В този момент те могат да решат, че не искат да се признаят за победени, и да взривят „Фрея“. Лично аз смятам, че това няма да стане, преди да се мръкне, което ни дава около шестнайсет часа време.

— Защо не, преди да се мръкне? — попита сър Джулиън.

— Защото, сър, макар те до един да са кандидат-самоубийци, можем да допуснем, че ще се опитат да избягат в суматохата. Та ако направят опит да се спасят, те могат да напуснат кораба и да използват детонаторното устройство, когато се отдалечат достатъчно от него.

— И какво с вашето предложение, полковник?

— Те са две. Първо, тяхната моторница. Тя все още е вързана за главния трап. Щом се стъмни, един леководолаз ще се приближи до тази моторница и ще прикрепи към нея взривно устройство със закъснител. Ако „Фрея“ избухне, в радиус от половин миля около нея нищо няма да оцелее. Затова предлагам заряд, който се взривява с механизъм, задействан от водното налягане. Щом моторницата започне да се отдалечава от борда на кораба, движението й ще накара водата да влезе в една тръба под кила. Тази вода ще задейства спусъка и шейсет секунди по-късно моторницата ще хвръкне във въздуха, преди терористите да са достигнали безопасната зона на половин миля от „Фрея“ и следователно преди да са задействали своя детонатор.

Около масата се чуха възгласи на облекчение.

— А няма ли взривяването на тяхната моторница да предизвика детонация на зарядите на „Фрея“? — попита някой.

— Не. Ако те имат дистанционен детонатор, той трябва да се задейства с помощта на електроника. Зарядът ще направи моторницата с терористите на парченца. Никой няма да остане жив.

— Но ако детонаторът потъне, дали водното налягане няма да натисне бутона? — попита един от учените.

— Не. Попадне ли във водата, дистанционният детонатор ще стане безопасен. Той не ще може да изпрати радиовълни до зарядите в резервоарите на кораба.

— Прекрасно — каза сър Джулиън. — А не може ли този план да бъде осъществен, преди да се стъмни?

— Не, не може — отговори му Холмс. — Леководолазите оставят след себе си диря от мехури. При бурно време те може да не бъдат забелязани, но при спокойно море ще бъдат твърде очебийни. Някой от наблюдателите може да забележи мехурите. И ще стане тъкмо онова, което искаме да избегнем.

— В такъв случай ще изчакаме да се стъмни — каза сър Джулиън.

— Но смятам, че взривяването на тяхната моторница не бива да е единственият номер, който ще им скроим. Ако, а това е напълно възможно, водачът на терористите реши да загине заедно с „Фрея“, той може да не напусне кораба със съучастниците си. Затова съм убеден, че трябва да щурмуваме кораба, да извършим нощна атака и да го спипаме, преди да е използвал устройството си.

Главният секретар въздъхна.

— Разбирам. Без съмнение имате план и за това, нали?

— Лично аз нямам. Но ще ви помоля да изслушате майор Саймън Фалън, командира на Специалната военноморска служба.

Това беше материализация на кошмарите на сър Джулиън Фланъри. Майорът от морската пехота надали беше по-висок от метър и седемдесет, но изглеждаше горе-долу толкова широк в раменете и очевидно спадаше към онази категория хора, които говорят за насичането на себеподобните си със същата лекота, с която лейди Фланъри говори за кълцането на зеленчуците за нейните прочути провансалски салати.

Досега миролюбивият главен секретар на три пъти бе имал случай де се среща със служители от Специалната военновъздушна служба, но за първи път виждаше командира на по-малката специализирана единица, на Специалната военноморска служба. Каза си, че тези хора са от един дол дренки.

Специалната военноморска служба първоначално бе сформирана за конвенционални бойни действия и бе предназначена за атакуване на брегови обекти откъм морето. Затова хората й се набираха измежду морските пехотинци. Основно изискване към тях беше да са изключително силни физически и да са специалисти в плуването, гребането, гмуркането, катеренето, извършването на дълги преходи и воденето на ръкопашен бой.

След това се наложи те да овладеят скоковете с парашут, боравенето с експлозиви, взривното дело и безбройните начини за прерязване на гръклян с нож, тел или просто с голи ръце. В тази област, както и в умението да живеят автономно в открита местност дълго време, без да издават с нищо присъствието си, те бяха равностойни на братовчедите от Специалната военновъздушна служба.

Различаваха се от тях само по опитността си в боравенето с подводна екипировка. С леководолазни костюми и кислородни апарати те можеха да преплуват внушителни разстояния, да залагат експлозиви или да хвърлят леководолазната си екипировка, да се държат вертикално във водата без да вдигат вълни, и да се измъкват от морето, отрупани с цял арсенал от специални оръжия.

Някои от оръжията им бяха съвсем традиционни: нож и тел. Но откакто тероризмът се развихри в края на шейсетте години, те получиха нови играчки, които ги зарадваха. Всеки от тях беше отличен стрелец и имаше на разположение изключително точната, ръчно изработена пушка „Финландия“, норвежко производство. Тя минаваше за най-добрата пушка на света, а освен това на нея можеше да се монтира и обикновено се монтираше оптически прицел, дълъг колкото базука, абсолютно ефикасен заглушител и огнеприкривач.

За разбиване на врати за половин секунда те също като момчетата от Специалната военновъздушна служба обичаха да използват големокалибрена ловна пушка със скъсена цев, изстрелваща големи заряди. Те никога не се целеха в ключалката защото от другата страна на вратата можеше да има още резета. Двама души едновременно стреляха по двете панти, после ритваха вратата и откриваха огън със снабдените със заглушители автомати „Инграм“.

В арсенала на поделението на Специалната военновъздушна служба, която помагаше на германците в Могадишу, бяха влезли и техните гранати тип „Блясък-трясък-писък“, усъвършенстван вариант на „зашеметяващите“ гранати. Те не само зашеметяваха, а и парализираха. Хвърлени в затворено помещение, където се намират и терористи, и заложници, само половин секунда след щракването на ударника те упражняваха тройно въздействие. Ярката светлина заслепяваше всеки, който гледаше в тази посока, поне за трийсет секунди, трясъкът пробиваше тъпанчетата на ушите, причинявайки внезапна болка и определена загуба на концентрация, а писъкът беше звук, който влизаше в средното ухо и водеше по десетсекундна парализа на всички мускули.

И терористите, и заложниците оставаха без тъпанчета, — но те могат да зараснат. Мъртвите заложници не възкръсват.

Докато трае паралитичното действие, избавителите пускат откоси от куршуми на височина десет сантиметра над главите на хората, докато техни колеги се втурват към заложниците и ги притискат към пода. В този момент започва стрелбата на месо.

Точното разположение на заложника и терориста в затворено помещение може да се определи с допиране на електронен стетоскоп до външната страна на вратата. Не е необходимо някой в стаята да говори. Дори дишането може да бъде чуто и локализирано с голяма точност. Избавителите си служат със система от знаци, която не им позволява да допускат погрешни тълкувания.

Майор Фалън сложи макета на „Принцеса“ на заседателната маса, сигурен, че всички присъстващи са насочили погледи към него.

— Предлагам — каза той — да помолим крайцера „Арджил“ да застане успоредно на „Фрея“, за да може още преди да се стъмни, патрулните катери, превозващи моите хора и екипировката им, да се скрият зад „Арджил“, където наблюдателят от комина на „Фрея“ да не може да ги види дори с бинокъл. Това ще ни позволи да се подготвим незабелязано още следобед. Понеже могат да се появят наети от журналисти самолети, моля небето да бъде чисто, а нито един от шлеповете, които ще разпръскват емулгатора, не бива да преминава границата на видимостта, за да не се разбере какво вършим.

Никой не му възрази. Сър Джулиън на два пъти си записа нещо в бележника.

— Аз ще се приближа до „Фрея“ с четири двуместни канута и ще се спра на три мили от нея, в мрака преди да е изгряла луната. Радарите на танкера няма да засекат канутата. Те са твърде малки и почти не се подават над водата. Изработени са от дърво и гумиран брезент, които радарът трудно може да долови. Гребците ще бъдат облечени с гума и кожа, бельото им ще е вълнено, всички закопчалки са от пластмаса. Радарите на „Фрея“ няма да регистрират нищо.

На задните седалки ще бъдат леководолазите. Кислородните им бутилки са изработени от метал, но от три мили разстояние няма да се възприемат като нещо по-голямо от нефтено петно на повърхността и не ще предизвикат тревога на мостика на „Фрея“. На разстояние три мили гмурците ще направят засечка по компаса към кърмата на „Фрея“, която ще се вижда, защото е осветена, и ще скочат във водата. Те имат на китките си луминисцентни компаси и ще се ориентират с тяхна помощ.

— Защо да не минат откъм носа? — попита полковникът от авиацията. — Там ще е по-тъмно.

— Отчасти, защото евентуално ще им се наложи да премахнат наблюдателя, който стои на бака, а той може би поддържа радиотелефонна връзка с мостика — каза Фалън. — Отчасти, защото разходката по палубата ще трае много дълго, а на мостика има управляем прожектор. Отчасти защото надстройката, ако я гледа човек отпред, представлява стоманена стена, висока пет етажа. Бихме могли да се изкатерим по нея, но каютите имат прозорци и някой отвътре би могъл да ни забележи.

Четиримата гмурци, единият от които ще съм аз, ще се срещнат под кърмата на „Фрея“. Там ни очаква едно леко изкачване от няколко метра. Наистина на комина, на трийсет метра височина, има човек. Но когато се намираш на трийсет метра височина, по си склонен да гледаш надалеч, а не право под себе си. За да го подпомогнем в тази насока, искам „Арджил“ да започне да святка с прожектора си към някой съседен кораб и да изиграе едно представление за наблюдателя от комина. Преди да се качим на палубата, ще се отървем от плавниците, маските, кислородните апарати и баластните колани. Ще бъдем гологлави, боси, само по неопреновите си костюми. Оръжието се ще носим на широки колани на кръста.

— Как ще се изкачите на борда на „Фрея“, след като мъкнете по себе си осемнайсет килограма железария и сте изплували три мили? — попита един от министерските чиновници.

Фалън се усмихна.

— При тренировки на нефтените сонди в Северно море сме изкачвали петдесет и триметрова вертикална стоманена стена за четири минути.

Той прецени, че е излишно да обяснява каква физическа подготовка се изисква за такова постижение, нито пък каква екипировка го прави възможно. Специалистите отдавна бяха измайсторили за Специалната военноморска служба няколко великолепни устройства за катерене. Едно от тях беше магнитна захващачка. Тя приличаше на чиния, облечена в гума, за да може да се допира до метал, без да вдига шум. Самата чиния беше от стомана и можеше да се магнетизира извънредно силно. Магнитното поле се създаваше или премахваше с един превключвател, монтиран на ръкохватката от задната страна на чинията. Електрозахранването се осигуряваше от малки, на надеждни никел-кадмиеви акумулатори, монтирани в чинията за катерене.

Гмуркачите бяха тренирани да се подават от водата и да допират първата чиния, а след това да включват тока. Магнитът залепваше чинията за стоманената повърхност. След това те се издърпваха нагоре и залепваха втората чиния. Едва след като се убедят, че е сигурно закрепена, те прекъсваха тока в първия диск, преместваха го по-нагоре и пак го залепваха. Така, увиснали на ръцете си, те се катереха, докато телата и екипировката им ги теглеха надолу.

Ръцете и раменете на командосите трябваше да са не по-малко силни от магнитите, защото понякога се налагаше да се катерят по повърхности, надвиснали над главите им под ъгъл четирийсет и пет градуса.

— Първият човек тръгва със специалните захващачки — каза Фалън, — при което тегли след себе си въже. Ако е спокойно на задната палуба, той ще завърже въжето и останалите трима могат да се озоват на палубата за десет секунди. Тук, в основата на комина, този турбинен корпус ще хвърля сянка под светлината, идваща от лампата над входа на надстройката откъм първа палуба. Ще се спотаим в тази сянка. Ще бъдем с черни неопренови костюми, с черни длани, ходила и лица.

Първият голям риск ще бъде прекосяването на осветената ивица между сянката на турбинния корпус и надстройката с нейните каюти.

— И как смятате да постъпите? — попита вицеадмиралът, въодушевен от това преминаване от технологията към времето на Нелсън.

— Няма да я прекосяваме, сър — каза Фалън. — Ще се намираме под срещуположната спрямо „Арджил“ страна на коминната конструкция. Надявам се, че наблюдателят на върха на комина ще гледа към „Арджил“, надалеч от нас. В сянката ще се придвижим покрай стената на турбинния корпус, ще завием ето тук покрай надстройката и ще стигнем до прозореца на склада за мръсно бельо. Ще изрежем безшумно плоското стъкло с миниатюрна горелка, захранвана от малка газова бутилка, и ще влезем вътре през прозореца. Шансът вратата на подобен склад да се окаже заключена е минимален. Никой не краде мръсно бельо, така че тия врати нямат ключалки. След това ще притичаме по коридорчето до стълбището, което свързва първа палуба с втора, трета, четвърта и с мостика.

— Къде очаквате да намерите водача на терористите? — попита сър Джулиън Фланъри. — Човека с детонатора.

— Докато се изкачваме по стълбището, ще преслушваме всяка врата за човешки гласове и ще унищожаваме намиращите си в каютите с автомати със заглушители. Двама влизат в каютата, двама остават да ги пазят отвън. Така из целия път до горе. С всеки срещнат по стълбището ще постъпваме по същия начин. Така ще стигнем до четвърта палуба незабелязани. Тук трябва да поемем добре пресметнат риск. Единият вариант е капитанската каюта. С това ще се нагърби един. Отваря вратата, влиза вътре и стреля, без да задава въпроси. Друг ще направи същото с каютата на главния механик от другата страна на кораба. Той ще действува аналогично. Останалите двама ще се качат на мостика: единият с гранати, другият с „Инграм“. Площта на този мостик с твърде голяма, за да се избират цели. Просто ще трябва да ги обсипем с куршуми и да поразим всеки в това помещение, докато е парализиран от гранатата.

— Какво ще стане, ако между тях се окаже капитан Ларсен — попита един министерски служител.

Фалън огледа присъстващите.

— Съжалявам, но няма начин за идентифициране на целите — каза той.

— Представете си, че водачът няма да е в никоя от двете каюти. Представете си, че човекът с детонатора е някъде другаде. Че е излязъл да се поразходи и да подиша чист въздух. Или е в банята. Или е заспал в друга каюта.

Майор Фалън вдигна рамене.

— Експлозия — каза той, — страхотна експлозия.

— Долу са заключени двайсет и девет души от екипажа — възрази му един учен. — Можете ли да ги освободите? Или поне да ги изведете на палубата, където ще имат шанса да се спасят с плуване?

— Не, сър. Обмислил съм всички варианти за проникване в склада за бои, ако те наистина се намират в склада за бои. Опитът да стигнем до тях през палубната надстройка ще ни развали играта. Болтовете ще скърцат силно, отварянето на стоманената врата ще залее палубата със светлина. Ако тръгнем от главната надстройка през машинното отделение и се опитаме да ги освободим, силите ми ще се раздробят. Нещо повече, машинното отделение е огромно, с височина три етажа и сводест таван. Достатъчно е там да има само един човек, поддържащ връзка с водача, ако не го обезвредим навреме, всичко ще бъде загубено. Смятам, че откриването на човека с детонатора е най-големият ни шанс.

— Ако той взриви танкера заедно с вашите хора на борда, надявам се, че ще можете да стигнете с плуване до „Арджил“ — каза друг министерски служител.

Когато майор Фалън го погледна, по опърленото му от слънцето лице беше изписан от гняв.

— Господине, ако корабът бъде взривен, всеки плувец, който се намира на по-малко от сто и осемдесет метра от него, ще бъде засмукан от водовъртежа, образуван от потъването му.

— Съжалявам, майор Фалън — намеси се главният секретар, — сигурен съм, че моят колега просто е загрижен за вашата безопасност. Сега въпросът се свежда до следното: шансът ви да улучите човека, който държи детонатора, се изразява в едно доста проблематично число. Ако не сполучите да попречите на този човек да възпламени зарядите, ще се стигне до същото нещастие, което искаме да избегнем…

— Моите уважения, сър Джулиън — прекъсна го полковник Холмс, — но ако през днешния ден терористите заплашват, че ще взривят „Фрея“ през нощта, а канцлерът Буш не отстъпи по въпроса за освобождаването на Мишкин и Лазарев, неизбежно ще ни се наложи да прибегнем до предложения от майор Фалън вариант. Няма да имаме друг избор.

Присъстващите закимаха одобрително. Сър Джулиън се предаде.

— Много добре. Министерството на отбраната нека нареди на „Арджил“ да застане успоредно на „Фрея“, за да осигури заслон за патрулните катери на майор Фалън, когато те пристигнат. Министерството на околната среда да съобщи на контрольорите на въздушния трафик, че трябва да установяват и отклоняват всички самолети, опитващи се да доближат „Арджил“ на каквато и да е височина. Различните отговорни ведомства да инструктират шлеповете и всички други кораби да не наближават „Арджил“, за да не бъдат издадени на някого приготовленията на майор Фалън. А какво ще предприемете вие, майор Фалън?

Командирът на морските командоси погледна часовника си. Беше пет и петнайсет.

— Военноморските сили ще ми осигурят един хеликоптер, който ще ме прехвърли на задната палуба на „Арджил“ — каза той. — Ще бъда там, тъкмо когато хората ми и екипировката пристигнат по море, ако тръгна още сега…

— Тогава на добър час и успех, младежо.

Събралите се станаха прави, докато леко смутеният майор събираше макета на кораба, чертежите и снимките и излизаше заедно с полковник Холмс, за да тръгне право за хеликоптерното летище на брега на Темза.

Капналият от умора сър Джулиън Фланъри излезе от задимената заседателна зала. В хладната ранна утрин на новия пролетен ден той отиваше да докладва на министър-председателката.

В 6,00 часа в Бон бе разпространена кратка декларация, която гласеше, че след преценка на всички обстоятелства германското федерално правителство е стигнало до извода, че не е редно да се поддава на изнудване и поради това отменя предишното си решение за освобождаването на Мишкин и Лазарев в 8,00 часа.

Вместо това, пишеше по-нататък в декларацията, федералното правителство ще направи всичко, което е по силите му, за да влезе в преговори с похитителите на „Фрея“, целейки да постигне освобождаване на кораба и екипажа му на базата на алтернативни предложения.

Европейските съюзници на Западна Германия бяха уведомени за тази декларация само един час преди обнародването й. Всички министър-председатели без изключение си зададоха един и същи въпрос:

— Какво ли, по дяволите, си е наумил Бон?

Изключение направи Лондон, който вече знаеше. Но неофициално всяко правителство бе уведомено, че тази промяна на германското становище се дължи на натиска, който американците са упражнили през нощта върху Бон, както и че Бон се е съгласил само да отложи това освобождаване, надявайки се на нови, и то благоприятни, промени в развоя на нещата.

След като прочете декларацията, говорителят на бонското правителство проведе две кратки и много дискретни работни закуски с влиятелни германски журналисти, по време на които на всеки от вестникарите бе намекнато със заобикалки, че промяната на решението се дължи единствено на бруталния натиск на Вашингтон.

В сутрешните новини на радиостанциите бе съобщено за най-новата декларация на Бон, когато слушателите бяха разгърнали вестниците, които доверително ги информираха, че двамата въздушни пирати са били освободени тази сутрин. Издателите на вестници не бяха очаровани и бомбардираха правителствената пресканцелария с искания за обяснения. Получените отговори не ги задоволиха. Неделните вестници, чието отпечатване бе започнало късно вечерта в събота, запретнаха ръкави да подготвят бомбени сутрешни издания.

До „Фрея“ новината стигна чрез „Би Би Си уърлд сървис“, на чиято вълна бе настроил приемника си Дрейк, в емисията от 6,30. Също като мнозина други заинтересовани в Европа украинците изслушаха новините мълком, а след това избухнаха:

— Какво, по дяволите, си мислят тия?

— Станала е засечка — категорично каза Тор Ларсен. — Те са променили становището си. Май нищо няма да излезе от вашето начинание.

В отговор Дрейк се наведе напред в другия край на масата, насочи автомата си право в лицето на норвежеца и извика:

— Не се радвайте. Тези хора си играят глупави игри не с приятелите ми в Берлин. Нито с мен. Играят си с вашия свръхмодерен кораб и с екипажа му. Недейте забравя това.

Той мисли напрегнато в продължение на няколко минути, след това повика по капитанската радиоуредба един от хората от мостика. Човекът, който влезе в каютата, още беше маскиран и заговори с началника си на украински, но в тона и на двамата се долавяше загриженост. Дрейк го остави да пази капитан Ларсен и излезе за петнайсетина минути. Когато се върна, подкани с груб жест капитана да го последва на мостика.

Обаждането им прозвуча в контролна служба Маас в седем без една минута. Двайсети канал продължаваше да е резервиран само за „Фрея“ и дежурният оператор очакваше да се случи нещо, защото също беше чул новините от Бон. Когато „Фрея“ се обади, той вече беше включил магнетофоните.

Гласът на Ларсен звучеше отпаднало, но той прочете декларацията на похитителите си с лишен от каквито и на било емоции тон: „В отговор на глупавото решение на правителството в Бон да отмени съгласието си да освободи Лев Мишкин и Давид Лазарев в осем нула нула тая заран хората, които владеят в момента «Фрея», заявяват следното: в случай, че Мишкин и Лазарев не бъдат освободени и не излетят със самолет за Тел Авив до днес по обед, «Фрея» точно в дванайсет часа по пладне ще излее двайсет хиляди тона нефт в Северно море. Всеки опит за предотвратяване на това или за намеса при извършването му, както и всеки опит от страна на кораби или самолети да навлязат в забранената зона около «Фрея» ще доведе до незабавно унищожаване на кораба, на екипажа и товара му.“

Предаването завърши и каналът заглъхна. Близо сто подслушващи поста чуха съобщението и то влезе като една от най-важните новини в сутрешните радиопредавания в цяла Европа само след петнайсет минути.

В ранните утринни часове Овалният кабинет на президента Матюс бе заприличал на военен съвет.

И четиримата мъже в него бяха свалили саката си и разхлабили вратовръзките си. Час по час влизаха и излизаха помощниците на президентските съветници и донасяха ту на един, ту на друг съобщения от комуникационния център. Съответните комуникационни центрове на Ленгли и на Държавния департамент бяха скачени с Белия дом. Беше седем и петнайсет европейско време, но едва два и петнайсет сутринта, когато новините за ултиматума на Дрейк бяха донесени в кабинета и връчени на Робърт Бенсън. Той подаде листа на президента, без да му каже нито дума.

— Смятам, че беше редно да очакваме това — изпъшка президентът, — но не ми е кой знае колко приятно да го науча.

— Мислите ли, че ще го направи, който и да е този човек? — попита държавният секретар Дейвид Лорънс.

— Досега е изпълнявал всичките си закани, дявол да го вземе — отговори му Станислав Поклевски.

— Предполагам, че Мишкин и Лазарев се охраняват както трябва в затвора Тегел — каза Лорънс.

— Те вече не са в Тегел — отговори му Бенсън. — Били са прехвърлени малко преди полунощ по берлинско време в Моабит. Той е по-модерен и по-сигурен.

— Откъде знаете, Боб? — попита Поклевски.

— Поставил съм Тегел и Моабит под наблюдение още от обедното предаване от „Фрея“ — каза Бенсън.

Лорънс, дипломат от старата школа, се ядоса.

— Някаква нова политика ли е шпионирането на съюзниците ни? — троснато попита той.

— Не съвсем — отвърна му Бенсън. — Винаги сме ги шпионирали.

— Защо е сменен затворът, Боб? — попита Матюс. — Дали Дитрих Буш не си с помислил, че руснаците ще се опитат да премахнат Мишкин и Лазарев?

— Не, господин президент, помислил си е, че аз ще го направя — каза Бенсън.

— Струва ми се, че съществува възможност, за която не е ставало дума досега — намеси се Поклевски. — Ако терористите наистина излеят двайсет хиляди тона нефт и заплашат да излеят още двайсет хиляди тона по-късно през деня, натискът върху Бон ще стане неудържим…

— Безспорно ще стане — съгласи се Лорънс.

— Мисълта ми е, че Буш просто може да реши да освободи въздушните пирати, без да ни пита. Недейте забравя: на него не му е известно, че тази стъпка ще доведе до скъсване на Дъблинския договор.

За няколко секунди настъпи тишина.

— Нямам с какво да го спра — тихо каза президентът Матюс.

— Имате, имате — каза Бенсън.

Другите трима го загледаха внимателно. Когато той им обясни какво има предвид, по лицата на Матюс, Лорънс и Поклевски се изписа отвращение.

— Не мога да дам такава заповед — каза президентът.

— Доста ужасно е — съгласи се Бенсън, — но само с това можем да притиснем канцлера Буш. И ние ще научим, ако той започне да крои тайни планове за преждевременно освобождаване на ония двамата. Не е важно как, но ще го научим. Нека си дадем сметка: алтернативата ще бъде скъсването на договора и последвалото го засилване на надпреварата във въоръжаването. Ако договорът бъде скъсан, ние вероятно ще спрем доставките на жито за Русия. В този случай Рудин може да падне…

— Което прави реакцията му толкова шантава — подчерта Лорънс.

— Може би сте прав, но реакцията му е такава и докато не разберем на какво се дължи тя, не можем да кажем доколко е шантава — обобщи Бенсън. — Докато не го разберем, предложението, което току-що направих, доведено до знанието само на канцлера Буш, ще го направи по-предпазлив още за известно време.

— Сиреч, искате просто да го използваме като меч, вдигнат над главата на Буш, така ли? — попита Матюс с надежда в гласа. — Но всъщност никога няма да прибегнем до това, нали?

В този момент бе донесено лично послание до президента от министър-председателката Карпентър.

— Това се казва жена — каза той, след като го прочете. — Англичаните са пресметнали, че могат да се справят с първото разливане на двайсет хиляди тона нефт, но само с него. Те подготвят план за щурмуване на „Фрея“ от аквалангисти, щом се стъмни, и да ликвидират човека с детонатора. Надяват се, че шансът им е голям.

— Следователно задачата ни е да държим германския канцлер в положение „мирно“ още дванайсет часа — каза Бенсън. — Господин президент, подканвам ви час по-скоро да заповядате това, което току-що ви предложих. Има шанс заповедта ви никога да не бъде приведена в изпълнение.

— Но ако се наложи, Боб? Ако се наложи?

— Значи, ще ни се е наложило.

Уилям Матюс затули лицето си с длани и натисна с пръсти изморените си очи.

— Мили Боже, никой човек не бива да бъде каран да дава такива заповеди — каза той. — Но аз нямам избор… Боб, дайте заповедта.

Слънцето едва се бе подало на хоризонта, далеч на изток иззад холандския бряг. От задната палуба на „Арджил“, който сега беше застанал успоредно на „Фрея“, майор Фалън гледаше как трите патрулни катера се швартоват към невидимия за наблюдателя от комина на „Фрея“ борд. Хората на Фалън, морските командоси, веднага започнаха да подготвят канутата си и да вадят екипировката си от сандъците. Яркият изгрев обещаваше още един топъл слънчев ден. Морето беше гладко като тепсия. До Фалън застана командирът на „Арджил“, капитан Ричард Престън.

Те загледаха трите лъскави морски хрътки, които бяха докарали хората и екипировката от Пул само за осем часа. Катерите се разлюляха от вълните, вдигнати от един военен кораб, който премина на няколко кабела западно от тях. Фалън погледна натам.

— Кой е тоя? — попита той, кимвайки към сивия боен кораб под американски флаг, който се движеше на юг.

— Американският военен флот е изпратил наблюдател — каза капитан Престън. — Това е „Моурън“. Ще застане между нас и „Монткалм“.

Той си погледна часовника.

— Седем и трийсет. Закуската е сервирана в каюткомпанията. Каня ви да се присъедините към нас.

Беше седем и петдесет, когато се почука на вратата на каютата на капитан Майк Манинг, командира на „Моурън“.

Той стоеше на котва, след като бе препускал цяла нощ, и Манинг, който през цялото това време не бе напускал мостика, стържеше четината си със самобръсначка. Когато влезе телеграфистът, Манинг пое телеграмата и й хвърли един поглед, без да престава да се бръсне. Остави самобръсначката и погледна мичмана.

— Не е дешифрирана — каза капитанът.

— Да, сър. Има означение, че е изпратена лично до вас, сър.

Манинг освободи човека, отиде до стенния си сейф и извади личното си упътване за дешифриране. Започна да движи молива по колоните от цифри и да издирва в телеграмата съответстващите им комбинации от букви. Когато привърши дешифрирането, седна и се вторачи в телеграмата, за да види дали не е допуснал някаква грешка. Провери още веднъж началото на телеграмата с надеждата, че някой си е направил с него шега. Но нямаше никаква шега. Беше му изпратена по СТАНФОРЛАНТ от военноморското министерство във Вашингтон. Беше заповед на президента, лично до него от върховния главнокомандващ на американските въоръжени сили, от Белия дом във Вашингтон.

— Не може да иска от мен подобно нещо — изпъшка той. — Никой не може да иска от моряк да извърши такова нещо.

Но телеграмата го изискваше, и то недвусмислено.

В случай, че западногерманското правителство се опита до освободи въздушните пирати от Берлин едностранно, корабът „Моурън“ да потопи супертанкера „Фрея“ със запалителни снаряди, правейки всичко възможно, за да възпламени товара и да сведе до минимум щетите за околната среда. Да се премине към действие, щом „Моурън“ получи сигнала „ГРЪМОТЕВИЦА“, повтарям, „ГРЪМОТЕВИЦА“. Унищожете телеграмата.

Майк Манинг беше на четиридесет и три години, женен, с четири деца, които живееха заедно с майка си близо до Норфолк, Вирджиния. От двайсет и една години служеше във Военноморския флот на САЩ и нито веднъж не бе му минавало през ум да постави под съмнение някаква заповед.

Излезе на палубата и погледна петте мили морска повърхност до ниския силует, който се намираше между него и изгряващото слънце. Помисли си как неговите магнезиеви запалителни снаряди ще пробият тънката обвивка на танкера и ще проникнат в летливия нефт под нея. Помисли си за двайсет и деветимата души, натикани дълбоко под ватерлинията, на двайсет и четири метра под вълните, в стоманения ковчег, очакващи да бъдат освободени, мислещи за близките си в горите на Скандинавия.

Той смачка листа хартия в ръката си.

— Господин президент — каза той с въздишка, — не знам дали мога да изпълня заповедта ви.

(обратно)

15. От 08,00 до 15,00 часа

„Детский мир“ означава на руски „детски свят“. Това е най-големият магазин за играчки в Москва. На четирите му етажа човек може да намери разнообразие от кукли, конструктори, влакчета и всякакви други подаръци за малчугани. В сравнение със западните магазини интериорът е малко невзрачен, но „Детский мир“ все пак е най-добре снабденият съветски магазин за играчки, като се изключат посещаваните предимно от чужденци „Берьозки“.

По ирония на съдбата „Детский мир“ е разположен точно срещу централната сграда на КГБ на площад „Дзержински“, която определено няма нищо общо с радостния свят на децата.

Малко преди десет Адам Мънроу се появи в секцията за плюшени играчки на приземния етаж. Той започна да оглежда едно пухкаво мече, сякаш се чудеше дали да го купи за детето си.

В десет и две минути някой застана до него. С крайчеца на окото си Адам забеляза, че тя е пребледняла и устните й са стиснати и са загубили аленината си.

Валентина заговори тихо и с привидно равнодушен и спокоен тон:

— Успях да прочета стенограмата, Адам. Нещата са сериозни.

Тя взе една малка маймунка с изкуствена найлонова козина и му разказа какво е научила.

— Това е невъзможно — прошепна той. — Нали го лекуват след прекаран инфаркт?!

— Не. Бил е застрелян през нощта срещу тридесет и първи октомври в Киев.

Двете продавачки си бъбреха нещо на шест метра от тях и не им обръщаха никакво внимание. Лошото обслужване в съветските магазини понякога е от полза за шпионите.

— И смятат, че онези двамата в Берлин са извършили убийството? — попита я Мънроу.

— Да — отвърна му Валентина — Страхуват се, че ако стигнат до Израел, ще дадат пресконференция и това ще е голям удар по авторитета на съветската власт.

— Който ще доведе до свалянето на Максим Рудин — допълни Мънроу. — Не се учудвам, че той така яростно се бори да не бъдат освободени. Изправен е пред голяма опасност. А ти как си, мила? Около теб всичко спокойно ли е?

— Не знам. Мисля, че не. Усещам, че ме подозират. Човекът, обслужващ телефонната централа, рано или късно ще доложи за твоето обаждане. Портиерът също ще съобщи на когото трябва за среднощното ми излизане с колата. Ще съберат две и две…

— Валентина, ще те измъкна оттук по възможно най-бързия начин. След няколко дена…

— Всичко свърши, Адам. Направих това, което ти поиска от мен. Сега вече е твърде късно да бягам.

Тя го целуна пред смаяните погледи на продавачките и му каза:

— Сбогом, любов моя!

После се обърна, спря се за миг, за да се вземе в ръце, и излезе през стъклената входна врата, така както навремето бе минала през дупката в стената, разделяща Изтока от Запада. Адам проследи с поглед как тя излезе на тротоара и изчезна зад ъгъла. Той стоеше като вцепенен и държеше някаква кукла, изобразяваща доячка. Един мъж със сив шлифер, който бършеше предното стъкло на паркирала до входа на магазина кола, кимна на колегата си зад волана и тръгна след Валентина.

Адам Мънроу усети как мъката и яростта се надигат като леплива пареща топка в гърдите му. Всичко пред очите му се сля в едно. Дланта му стисна пластмасовата глава на куклата. Розовото личице под забрадката се пръсна на безброй парченца.

Една от продавачките веднага забеляза това.

— Счупихте я — каза му тя. — Дължите ми четири рубли.

В сравнение с петъчната журналистическа атака, чийто обект бе западногерманският канцлер, интересът на масмедиите в събота сутрин приличаше на истинска война.

Външното министерство на ФРГ получи ноти от посолствата на Финландия, Норвегия, Швеция, Дания, Франция, Холандия и Белгия, в които се настояваше посланиците на тези страни да бъдат приети от министъра. Всички молби за аудиенции бяха удовлетворени и всеки от посланиците зададе на езика на дипломацията един и същ въпрос: „Какво, по дяволите, става?“

Вестниците, телевизионните канали и радиостанциите прекратиха отпуските на всички репортери и привикаха онези, които се канеха да си отдъхнат през двата почивни дни. Всички се опитваха да отразят възможно най-детайлно събитието, но това бе изключително трудна задача. Никой не бе успял да снима „Фрея“ след отвличането й, с изключение на онзи френски журналист на свободна практика, който вече бе арестуван и чиито снимки бяха в ръцете на френските власти. Те внимателно ги разгледаха и установиха, че фотосите, направени от „Нимрод“ и предоставени им любезно от англичаните, са по-добри.

Поради липса на истински новини вестниците се хващаха за всичко, което би могло да им свърши работа. Двама предприемчиви репортери на английски ежедневник бяха успели да подкупят някого от персонала на „Хилтън“ в Ротердам и преоблечени като служители на хотела, бяха проникнали до апартамента, в който Хари Венерстрьом и Лиза Ларсен се укриваха от журналистическата обсада.

Други търсеха мнения за кризисната ситуация от бивши министър-председатели, министри и от капитани на танкери. На разплаканите съпруги на хората от екипажа на „Фрея“ се предлагаха огромни суми за интервюта.

Един бивш наемен командос предложи самостоятелно да атакува супертанкера срещу сумата от един милион долара. Четирима архиепископи и седемнадесет депутати от различни партии се предложиха да бъдат взети за заложници на мястото на Ларсен и екипажа му.

— Всеки от тях ли смята, че струва колкото тридесет моряка, или искат групова размяна? — изсъска Дитрих Буш, когато му съобщиха за безкористния жест на поповете и политиците. — Виж, ако Уилям Матюс беше на мястото на екипажа, никога нямаше да изпълня исканията на терористите!

Още преди пладне информацията, до която се бяха добрали двамата немски журналистически асове, започна да се разпространява и коментира по радиото и по телевизията. Новинарските агенции я разпратиха из цял свят. Всички разбраха, че в часовете преди разсъмване Дитрих Буш е действал под силен американски натиск.

Бонските власти не потвърдиха съобщението, но и не го отрекоха. Това бе достатъчно за журналистите и те направиха съответните изводи.

Когато пет часа по-късно от Европа слънцето изгря и над Вашингтон, журналистите, аташирани към Белия дом, обсадиха пресслужбата на президента и искаха да се видят лично с Матюс. Наложи им се обаче да се задоволят е неясното изявление на объркания му говорител.

Той повтори познатата позиция, че случаят засяга най-вече европейските страни и неговото разрешаване е в компетенцията на европейските политици. С което всъщност върна топката обратно на вбесения канцлер Буш.

— Докога ще продължава това?! — кресна на своите съветници Уилям Матюс и бутна настрана чинията с бъркани яйца.

Беше шест сутринта вашингтонско време.

Същият въпрос проехтя по същото време в редица кабинети на европейски управници. Навсякъде той остана без отговор.

Собственикът на един милион суров нефт, превозван в резервоарите на „Фрея“, вдигна телефона в тексаския си кабинет и се обади във Вашингтон.

— Не ме интересува колко е часът! — викна той на секретарката на завеждащия предизборната кампания на управляващата партия. — Кажете му, че го търси Клинт Блейк! Разбрахте ли?!

Когато най-сетне шефът на предизборния щаб се обади, гласът му далеч не беше весел. След разговора човекът стана съвсем унил. Един милион долара не са малко пари, а Клинт Блейк бе заплашил, че ще ги изтегли от предизборната каса на управляващата партия и ще ги предостави на опозицията.

Очевидно разгневеният тексаски милионер не се успокояваше от факта, че товарът е застрахован в „Лойд“.

По същото време Хари Венерстрьом проведе от хотелския си апартамент в Ротердам няколко телефонни разговора със Стокхолм. Той се обади на свои приятели банкери, министри и индустриалци и ги помоли да окажат необходимия натиск върху шведския министър-председател. Натискът имаше резултат и премиерът на Швеция постави остро въпроса пред немския си колега.

В Лондон президентът на застрахователната компания „Лойд“ сър Мъри Келсоу намери постоянния заместник-министър на околната среда в неговия кабинет. Обикновено висшите британски държавни чиновници рядко оставаха в службата си през съботите, но тази събота не бе обикновена. Още призори от Лондон се бяха обадили на сър Рупърт Мосбанк, който бе в провинцията, и му бяха съобщили, че Мишкин и Лазарев няма да бъдат освободени. Постоянният заместник-министър веднага потегли обратно към столицата. Сега той прие в кабинета си шефа на най-голямата застрахователна фирма в света и го покани да седне.

— Лоша работа! — рече сър Мъри.

— Много неприятно! — съгласи се с него сър Рупърт.

Известно време двамата благородници хрупаха бисквити и пиха чай.

— Става дума за доста пари — каза най-сетне сър Мъри.

— За почти милиард лири. Дори ако засегнатите от разливането на нефт страни решат да съдят не нас, а Западна Германия, пак ще се наложи да покрием загубата на кораба, на товара и на екипажа. Това възлиза на около четиристотин милиона долара.

— Не се съмнявам, че сте в състояние да изплатите подобна сума — отвърна му сър Рупърт.

Заместник-министърът бе разтревожен, понеже като човек от правителството съдбата на застрахователната агенция не му беше безразлична. „Лойд“ не е просто фирма, а легенда и стожер на английската икономика.

— О, да ще покрием загубите — каза сър Мъри. — Длъжни сме да го сторим. Но е възможно такъв крупен разход да наруши финансовия баланс на страната. А ако пак поискаме заем от Международния валутен фонд…

— Германците трябва да решат проблема — оправда се Мосбанк. — Ние нищо не можем да направим.

— Все пак няма да е зле да попритиснете германците. Разбирам, че не им е приятно да се подчиняват на разни терористи, но в този случай е по-добре да пуснат онези двама бандити.

— Ще видя какво мога да направя… — обеща Мосбанк.

Всъщност той знаеше, че не може да направи нищо. В касата му бе заключен екземпляр от секретния документ, в който пишеше, че след единадесет часа хората на майор Фалън ще атакуват „Фрея“. Министър-председателката бе наредила дотогава да не се предприема нищо по случая със супертанкера.

Към десет същата сутрин Дитрих Буш прие английския посланик, който го информира за замислената акция. Когато научи за подготвяното нападение на командосите, канцлерът изпита известно облекчение.

— Защо не ме уведомихте по-рано за това? — попита той, след като прочете подробното описание на плана.

— Не бяхме сигурни в успеха на акцията — отвърна му дипломатично посланикът, както го бяха инструктирали от Лондон. — Едва късно снощи бяха уточнени всички подробности. До сутринта преценявахме шансовете за успех.

— И какви са те според вас? — попита го Буш.

Посланикът се окашля.

— Три към едно в наша полза — отговори той. — Слънцето залязва в седем и тридесет. До девет съвсем се стъмва. Командосите ще тръгнат към танкера в десет.

Канцлерът си погледна часовника. Дотогава оставаха още дванадесет часа. Ако планът на англичаните се увенчаеше с успех, лаврите щяха да оберат командосите от Кралската морска пехота, но и неотстъпчивостта на самия Буш щеше да бъде оценена по достойнство от обществеността. Ако пък акцията се провалеше, цялата отговорност щеше да падне върху англичаните.

— Значи сега всичко ще зависи от този майор Фалън. Добре, господин посланик, ще продължа да играя ролята си до десет тази вечер.

Освен с ракети американският военен кораб „Моурън“ бе въоръжен с две сто и тридесет милиметрови оръдия. Едното бе монтирано на носа, а другото — на кърмата. Те бяха последна дума на техниката и електрониката. Насочваха се с помощта на радар и компютър. Всяко от тях бе в състояние да изстреля пълнител от двадесет снаряда без презареждане. В един пълнител можеха предварително да бъдат подредени различни видове снаряди само чрез изписването на поръчката върху екрана на компютъра.

Отдавна бяха отминали времената, когато снарядите е трябвало да се вдигат с парен подемник до корабните оръдия и потните артилеристи да ги вкарват на ръка в затвора. На борда на „Моурън“ всичко ставаше автоматично: избора на муниции, вземането на прицел и презареждането.

Невидимото око на корабния радар намираше целта по предварително дадените му указания. Компютърът отчиташе силата и посоката на вятъра, съпоставяше движението на „Моурън“ с това на целта и после я следеше, докато не получеше друга заповед. Накъдето и да потеглеше целта или пък самият „Моурън“, двете оръдия местеха смъртоносните си дула, така че винаги да са готови за точна стрелба. Компютърът отчиташе всеки повей на вятъра, всяко поклащане на вълните и коригираше прицела. Дори и в бурно море дулата неизменно следяха точните координати на целта. С помощта на компютъра можеше да се избере и редът на изстрелване на отделните видове снаряди от един пълнител.

Офицерът, командващ артилерийските разчети, имаше на разположение една монтирана високо над палубата на кораба телекамера, посредством която имаше възможността непрестанно да наблюдава визуално обстановката, и ако се наложи, да промени целта, като даде съответните указания на радара и на компютъра.

Капитан Майк Манинг се бе облегнал на перилата пред мостика и гледаше към „Фрея“. Изглеждаше мрачен и съсредоточен. Онзи, който бе посъветвал президента да издаде смъртоносната заповед, очевидно си бе научил добре урока и бе подготвил убедителни аргументи в полза на артилерийския обстрел. „Ако застрашаващият околната среда нефт бъде възпламенен, преди да е изтекъл от резервоарите или секунди след това, той ще изгори напълно. Всъщност няма да изгори, а направо ще експлодира“ — помисли си капитанът.

По принцип суровият нефт трудно се възпламенява. Но ако горящият при хиляда градуса по Целзий магнезий попаднеше в резервоарите, товарът щеше да експлодира, тъй като точката му на възпламеняване с доста по-ниска. Деветдесет процента от нефта щеше да изгори, превръщайки се в огромен факел, чиито пламъци щяха да стигнат до небето.

На морската повърхност ще остане само мръсна пяна, а небето ще бъде затъмнено от черен облак с размерите на този, надвиснал над Хирошима след избухването на атомната бомба. От танкера няма да остане нищо, но екологичният проблем ще бъде овладян.

Майк Манинг нареди да повикат офицера, отговарящ за огневата мощ на кораба, капитан трети ранг Чък Олсен.

— Заредете носовото оръдие — заповяда той и подчиненият му извади тефтер, за да запише указанията.

— Три бронебойни снаряда, пет магнезиеви осветителни и два фугасни. Подгответе два пълнителя с това съдържание. Общо двадесет снаряда — продължи Манинг.

— Слушам, сър! Три бронебойни, пет осветителни и два фугасни. Как да бъдат разположени отделните попадения, сър?

— Първият снаряд — точно до зададените координати, вторият — на сто и петдесет метра отвъд него, третият — още сто и петдесет метра по-надалеч. После пуснете петте осветителни по обратен ред, през четиридесет метра, до началната точка. След това пак напред с фугасните, през сто метра.

Капитан III ранг Олсен си записа всичко. Манинг не откъсваше поглед от хоризонта. На пет мили от „Моурън“ се виждаха очертанията на „Фрея“. Указанията на капитана относно разположението на попаденията означаваха следното: първите три снаряда щяха да разпорят супертанкера от носа до кърмата. После осветителните снаряди щяха да възпламенят нефта и накрая фугасните щяха с взрив да разпространят горенето из всички резервоари, като разкъсат преградите между тях.

— Координати на целта? — попита младият морски офицер.

— Десет метра от носа към кърмата на „Фрея“!

Химикалката на Олсен замръзна във въздуха. Той погледна супертанкера в далечината.

— Господин капитан, ако го сторите, тя няма просто да изгори и да потъне. „Фрея“ ще експлодира и ще изчезне от морската повърхност! — каза най-сетне Олсен.

— Чухте заповедите ми! — строго му отговори Манинг.

Младият американски офицер от шведски произход пребледня.

— На борда на този кораб има тридесет невинни скандинавски моряци!

— Това ми е известно, господин Олсен. Отказвате ли да изпълните заповедта ми?

Капитан III ранг Олсен застана мирно.

— Ще заредя оръдието и ще го насоча към целта, господин капитан — отвърна му той. — Но отказвам да открия огън. Ще се наложи сам да натиснете копчето.

После отдаде чест, обърна се кръгом и тръгна към командния си пост, който се намираше дълбоко под палубата.

„Не се притеснявай, момко — помисли си Манинг. — Ако президентът Матюс ми заповяда, аз лично ще открия огън по «Фрея», след което ще си подам оставката.“

Час по-късно хеликоптерът „Уестланд Уесекс“ от „Арджил“ кацна на палубата на „Моурън“ и от него слезе един английски морски офицер. Той каза, че иска да говори с капитан Манинг и бе въведен в капитанската каюта.

— Нося ви писмо от капитан Престън, сър — рече младият офицер и подаде един плик на американеца.

Манинг прочете писмото и въздъхна облекчено като човек, чиято екзекуция е била отложена. В посланието пишеше, че англичаните ще изпратят в десет вечерта екип от командоси, който да превземе супертанкера. Правителствата на другите страни бяха дали съгласие да не предприемат междувременно други действия.

Докато Манинг приемаше английския офицер на борда на „Моурън“, самолетът, в който се возеше Адам Мънроу, прелетя над съветско-полската граница.

От магазина за детски играчки на площад „Дзерджински“ Мънроу отиде направо в една улична телефонна кабина, откъдето се обади на пълномощния министър в посолството. Той каза на смаяния дипломат, че трябва да съобщи нещо важно в „министерството“ и няма да се връща в посолството, а отива направо на летището, за да хване обедния полет.

Докато пълномощният министър докладва за това във Форин Офис, а оттам информират Сикрет Интелиджънс Сървис, Мънроу вече се бе качил на самолета. Телеграмата, в която Центърът нареждаше на Мънроу да съобщи онова, което е научил по шифровата връзка, закъсня.

— Каква е тази самодейност?! Защо се прибира?! — ядоса се сър Найджъл, когато разбра, че неговият буревестник е отлетял към дома си.

— Нямам представа — отвърна му шефът на съветския отдел на английското разузнаване Бари Фърндейл. — Може би „Славея“ е бил разкрит и Мънроу бърза да се измъкне от Съветския съюз, преди да е избухнал дипломатическият скандал. Да го посрещна ли?

— Кога каца самолетът му?

— В два без петнадесет наше време — рече Фърндейл. — Мисля, че е редно да го посрещна. Доколкото разбрах, той е научил отговора на въпроса на американския президент. Честно казано и аз изгарям от любопитство да го узная.

— Аз също — призна си сър Найджъл — Вземи кола с шифров радиотелефон и поддържай връзка лично с мен!

В единадесет и петнадесет Дрейк изпрати един от своите хора да доведе помпаджията в помещението за управление на разположението на товара, което се намираше на първа палуба.

Водачът на терористите извади от джоба си бушоните, зави ги и възстанови притока на електричеството към помпите.

— Как разтоварвате нефта? — попита той моряка. — Внимавай да не ме излъжеш! Не забравяй, че ако ми свиеш някой номер, ще наредя да разстрелят капитана ти!

— Тръбите, свързани с всички резервоари на танкера, свършват с няколко общи крана, за които се завинтват дебели маркучи, водещи до цистерни на пристанището — обясни помпаджията. — След това се отварят вентилите на отделните резервоари и се задействат помпите.

— Каква е скоростта на разтоварването?

— Двадесет хиляди тона в час — отвърна му морякът. — Нефтът трябва да се излива едновременно от няколко резервоара, разположени на различни места в трюма, за да се запази равновесието на кораба.

Дрейк показа на схемата един резервоар, намиращ се в средата на „Фрея“.

— Отвори вентила на този! — нареди той.

След секундно колебание помпаджията го послуша.

— Добре! — рече Дрейк. — Щом ти дам знак, включи помпите и излей съдържанието на резервоара!

— В морето ли? — попита морякът удивен.

— Да — мрачно му отговори Дрейк. — Ще му покажа аз на тоя канцлер какво е международен натиск.

Беше събота, втори април. До пладне оставаха броени минути. Европа бе затаила дъх. Терористите вече бяха убили един човек от екипажа заради полета на френския фотограф над „Фрея“. По всичко личеше, че са готови да изпълнят заплахата си и да излеят нефта, ако исканията им не бъдат изпълнени до дванадесет часа.

Към единадесет часа вторият „Нимрод“ привърши горивото си и самолетът на майор Латам отново пое наблюдението на супертанкера.

Много километри над него един шпионски спътник „Кондор“ предаваше картината около „Фрея“ в Овалния кабинет, където умореният президент на Съединените щати я следеше на телевизионен екран. Матюс имаше чувството, че корпусът на „Фрея“ прилича на заплашително насочен към него пръст.

В Лондон хората, занимаващи се с кризисното положение, се събраха в едно помещение в сградата на правителството, където на голям екран се предаваше онова, което виждаше „Нимрод“. Камерите на разузнавателния самолет работеха непрестанно и изпращаха картината на „Арджил“ и „Моурън“ моряци от пет различни нации си предаваха от ръка на ръка бинокли. Техните офицери също наблюдаваха супертанкера от мостиците.

По Би Би Си се чу как Биг Бен отби дванадесет. На двеста метра от прословутата часовникова кула, в едно помещение на два етажа под земята някой извика:

— Господи, изливат нефта!

На пет хиляди километра оттам четирима американци по ризи и с разхлабени вратовръзки гледаха същия спектакъл.

От средата на десния борд на „Фрея“ изригна струя лепкав кафеникаво-червен нефт.

Струята беше с дебелината на човешко тяло. Мощните помпи изтласкваха земната течност в дъга, която падаше в морето на шест метра от борда. За секунди синьо-зеленият цвят на водата се промени. Нефтеното петно започна да се разраства. Приливът го носеше настрана от супертанкера. Изпомпването продължи шейсет минути, докато резервоарът не се изпразни. Петното прие очертанията на яйце, чиято широка част сочеше към холандския бряг, а тясната започваше от кораба. Постепенно то започна да се отдалечава все повече от „Фрея“. Морето бе спокойно и затова петното не се разкъса. Но по-лекият от водата нефт заемаше все по-голяма площ върху морската повърхност. В два следобед, един час след като изпомпването приключи, петното стана шестнадесет километра на дължина и десет на ширина в най-широката си част.

Във Вашингтон петното изчезна от екрана, защото „Кондорът“ бе продължил пътя си по своята орбита. Станислав Поклевски изключи монитора.

— Това е само една пета от товара — каза той. — Европейците сигурно са побеснели.

Робърт Бенсън затвори телефона и каза на президента Матюс:

— От Лондон са се обадили в Ленгли. Техният човек в Москва е съобщил, че знае отговора на въпроса, който ни вълнува. Твърдял, че му е известно защо Максим Рудин заплашва да не подпише Дъблинския договор, ако Мишкин и Лазарев бъдат пуснати на свобода. Англичанинът е взел самолета за Лондон, за да съобщи лично информацията.

Матюс вдигна рамене.

— Тя вече може би не е от съществено значение, след като майор Фалън и неговите водолази ще обезвредят терористите — каза той. — Но все пак съм любопитен да я чуя.

— След като московският резидент докладва на сър Найджъл, шефът на Сикрет Интелиджънс Сървис ще доложи на госпожа Карпентър. Може би си струва да я помолите да ви се обади по горещата линия веднага щом научи какви са мотивите на Рудин — предложи Бенсън.

— Прав си, ще й позвъня — рече президентът.

Във Вашингтон беше осем сутринта, а на борда на „Фрея“ — един следобед. След като търпеливо бе изчакал нефтът да изтече в морето, Дрейк реши отново да се свърже със сушата.

В един и двадесет капитан Ларсен се обади на лоцманска служба „Маас“ и помоли да го свържат с холандския премиер Ян Грайлинг. Връзката с Хага отне секунди, тъй като се предполагаше, че може да се наложи преговорите с терористите да продължат.

— Слушам ви, капитан Ларсен — каза на английски холандецът. — Ян Грайлинг е на телефона.

— Господин министър-председател, видяхте ли изливането на двадесет хиляди тона нефт от кораба ми? — попита го Ларсен, с опряно в слепоочието дуло на пистолет.

— Да — отвърна Грайлинг.

— Водачът на групата, завзела „Фрея“, предлага да бъде проведено съвещание.

— Какво съвещание? — попита Грайлинг.

— Среща с представители на всички засегнати държави — каза Ларсен, който всъщност четеше предварително написано заявление.

Ян Грайлинг затули долния край на слушалката с длан.

— Онзи мръсник иска да разговаря с нас — каза той обнадеждено на сътрудниците си. — От името на холандското правителство аз приемам да организирам тази среща. Кажете на водача на хората, превзели кораба, че моята страна е готова да бъде домакин на съвещанието.

На мостика на „Фрея“ Дрейк поклати глава отрицателно и прошепна нещо в ухото на норвежеца.

— Срещата няма да се състои на суша — повтори Ларсен думите на Дрейк. — Как беше името на английския кръстосвач, който се намира в близост до нас?

— „Арджил“ — отвърна му премиерът.

— Той разполага с хеликоптер. Съвещанието ще се проведе на борда на „Арджил“. В петнадесет часа. Ще присъствате вие, германският посланик и капитаните на петте натовски кораба.

— Ясно — отговори Грайлинг. — Водачът на завзелите танкера лично ли ще се яви на срещата? За да гарантирам неговата неприкосновеност, ще трябва първо да разговарям с британското правителство.

След кратка пауза, по време на която Дрейк инструктираше Ларсен какво да отговори, норвежецът каза:

— Не, водачът няма да присъства. Ще изпрати свой представител. В три часа без пет минути хеликоптерът трябва да увисне над палубата на „Фрея“. На борда му не бива да има никакви морски пехотинци, нито матроси. Само пилотът и помощник-пилотът. Двамата не трябва да носят оръжие, нито да снимат с фотоапарати или с камери. Хеликоптерът не трябва да се спуска по-ниско от шест метра над палубата. Помощник-пилотът ще спусне от него спасително въже с ремъци за привързване на пратеника. Разбрахте ли ме?

— Напълно — рече Грайлинг. — Кой ще е пратеникът?

— Един момент — каза Ларсен, затули слушалката и попита Дрейк: — Е, щом няма да сте вие, кого ще изпратите, господин Свобода?

Дрейк се усмихна.

— Вас — отвърна му той. — Само вие ще успеете да ги убедите, че не се шегувам и че ще изпълня заплахата си.

Нещо в слушалката на Грайлинг изпука и от нея се разнесе гласът на Ларсен:

— Казаха ми, че пратеникът ще съм аз.

После линията бе прекъсната.

Ян Грайлинг си погледна часовника.

— Един и четиридесет и пет — каза той. — Остават още седемдесет и пет минути. Намерете Конрад Фос и изпратете хеликоптер за него. Свържете ме с госпожа Карпентър.

Грайлинг тъкмо бе свършил разговора си с Лондон, когато неговата секретарка му съобщи, че по телефона го търси Хари Венерстрьом. Възрастният милионер още предната вечер се бе снабдил с необходимия приемател и подслушваше двадесети канал, по който се осъществяваше връзката между „Фрея“ и сушата.

— Разбрах, че ще отлетите с хеликоптер за „Арджил“ — каза той на премиера, без встъпителни думи. — Ще ви бъда много задължен, ако вземете и Лиза Ларсен.

— Не знам дали… — започна несигурно Грайлинг.

— Виж какво бе, човек! Ако нещо се случи, това може да е последната възможност тя да види мъжа си! — избухна шведът. — Терористите няма как да разберат, че Лиза ще е на борда на кръстосвача.

— До четиридесет минути трябва да я докарате тук — рече министър-председателя. — Излитаме в два и половина.

Всички разузнавателни служби и повечето масмедии също бяха настроили приемниците си на двадесети канал и разбраха за срещата. Телефонните линии между Ротердам и десетина европейски столици се пренатовариха. Агенцията за национална сигурност изпрати на президента Матюс буквален препис на разговора между терористите и холандския премиер. Един чиновник изприпка през моравата, разделяща сградата на правителството от резиденцията на министър-председателката на „Даунинг стрийт“ № 10, за да съобщи новината на госпожа Карпентър. Израелският посланик в Бон настоятелно помоли канцлера Буш да изясни при срещата с капитан Ларсен дали терористите на борда на „Фрея“ са евреи. Германският държавен глава обеща да го стори.

Следобедните издания подготвиха заглавията си за първа страница. Радиостанциите и телевизиите приготвиха встъпителната новина за надвечерните си информационни емисии. Журналистите засипаха с телефонни обаждания военните и военноморските министерства на четирите страни, за да получат уверения, че навреме ще разберат дали се е състояло съвещанието и как е протекло то.

В момента, в който Ян Грайлинг свърши разговора си с Тор Ларсен, самолетът на Адам Мънроу кацна на първа писта на лондонското летище „Хийтроу“.

Бари Фърндейл използва картата си от външното министерство, за да стигне с колата до стълбичката, по която пътниците слизаха от самолета. Той покани пребледнелия си подчинен да седне до него на задната седалка. Автомобилът, с който беше дошъл Фърндейл, беше по-специално оборудван, отколкото повечето коли на фирмата. Звуконепроницаемо стъкло отделяше пътниците от шофьора. Освен това те по всяко време можеха да се свързват с Центъра посредством защитен от подслушване радиотелефон.

Когато излязоха от тунела и се включиха във водещата към града магистрала М-4, Фърндейл наруши мълчанието:

— Проблеми ли възникнаха?

— Да, големи — отсече Мънроу. — Мисля, че „Славеят“ е разкрит. Въз всеки случай противникът го следи. Може би вече го е задържал.

— По дяволите, какъв лош късмет! — изрази съчувствието си Фърндейл. — Ужасно е да загубиш агент. И на мен ми се е случвало на два пъти. Единият загина по доста неприятен начин. Но такава ни е професията Адам. Това е част от „голямата игра“, както я наричаше Киплинг.

— Това, което хората от КГБ ще сторят на „Славея“, не е никаква игра — възрази Мънроу.

— Така е. Извинявай, думите ми бяха не на място.

След кратка пауза Фърндейл продължи.

— Разбра ли отговора на въпроса, който ни интересува? Защо Рудин така ревностно се противопоставя на освобождаването на Мишкин и Лазарев?

— Да, научих отговора на въпроса, поставен от госпожа Карпентър — отвърна му Мънроу.

— И какъв е той?

— След като тя се интересува, на нея ще отговоря. Дано отговорът я удовлетвори, след като за него бе пожертван един човешки живот!

— Това, което си замислил, не е много разумно, Адам — кротко започна да го разубеждава шефът му. — Не можеш току-така да нахълташ при министър-председателката. Дори Господарят иска среща при нея предварително.

— Тогава нека той ми уреди такава среща — рече Мънроу и посочи телефона.

— Е, добре, щом искаш — тихо каза Фърндейл.

Не му беше приятно да гледа как един талантлив разузнавач сам си проваля кариерата. Но явно търпението на Мънроу се бе изчерпало и той не можеше да бъде вразумен.

Фърндейл си припомни, че сър Найджъл му бе наредил да поддържа непрестанно връзка с него и изпълни желанието на директора: вдигна слушалката.

Десет минути по-късно госпожа Джоан Карпентър изслуша сър Найджъл, който й се бе обадил по специалния телефон.

— Значи вашият служител иска лично да ми предаде отговора, така ли? — попита тя. — Това не е ли малко необичайно, сър Найджъл?

— Твърде необичайно е, госпожо. Всъщност, досега не се е случвало подобно нещо. Нахалството на господин Мънроу е нечувано. Мисля, че ще се наложи той да напусне разузнаването. Но не съм в състояние да го принудя да ми каже какво е разбрал, без да използвам специални методи. Очевидно през последните девет месеца агентът му е станал близък приятел и Мънроу тежко понася неговото разкриване.

Джоан Карпентър помисли няколко секунди.

— Съжалявам, че причиних нещастие на толкова хора — рече тя най-сетне. — Бих искала да се извиня на вашия господин Мънроу за това, което го накарах да направи. Наредете на шофьора да го докара направо тук, при мен. Вие също елате.

После министър-председателката затвори телефона.

Сър Найджъл известно време гледа с недоумение безмълвната слушалка. „Тази жена не престава да ме учудва! — помисли си той. — Е, добре, момко, ще получиш тази аудиенция и славата, за която мечтаеш, но това ще ти е последното преживяване като разузнавач. В службата ми няма място за примадони!“

Докато слизаше по стълбището към колата си, на сър Найджъл му мина през ум, че колкото и да е интересна информацията на Мънроу, тя е вече без значение или в най-скоро време ще се обезцени. След седем часа майор Фалън ще се промъкне на борда на „Фрея“ с трима от своите хора и ще унищожи терористите. След което Мишкин и Лазарев ще си излежат мирно и кротко петнадесетгодишните присъди.

В дневната капитанска кабина Дрейк се наведе към Тор Ларсен и му каза:

— Навярно се чудите защо поисках тази среща. Знам, че щом стъпите на борда на „Арджил“, вие ще им кажете всичко, което ви е известно за нас. Колко души сме, как сме въоръжени, къде са разположени зарядите. А сега чуйте какво още трябва да им предадете, ако искате екипажът и корабът ви да оцелеят.

После терористът говори в продължение на десет минути. Тор Ларсен го изслуша с каменно лице, запаметявайки всички подробности. Когато Свобода свърши да говори, норвежецът му рече:

— Ще им предам думите ви, господин Свобода. Не защото искам да ви спася кожата, а понеже не желая да унищожите моите моряци и моя танкер.

Вътрешният телефон иззвъня. Дрейк го вдигна, слуша известно време, после погледна през илюминатора. От „Арджил“ бавно се приближаваше един хеликоптер „Уесекс“ с нарисувани на опашката си ярки отличителни знаци на Кралския британски флот.

Пет минути по-късно под зоркото око на камери, които предаваха картината в отдалечени на хиляди километри кабинети, Тор Ларсен, капитан на най-големия кораб в света, излезе от надстройката. Той беше настоял да облече черен панталон и тъмносиньо сако с четири златни ленти на маншетите на ръкавите. Издокаран в тази униформа и с фуражката, украсена с кокарда във формата на викингския шлем на „Нордия лайн“, предната вечер той трябваше да се появи на коктейла пред журналистите и останалите високопоставени гости.

Ларсен изправи широките си рамене и тръгна по дългата палуба към висящото от хеликоптера въже.

(обратно)

16. От 15,00 до 21,00 часа

Няколко минути преди три следобед лимузината на сър Найджъл Ървин докара Бари Фърндейл и Адам Мънроу на „Даунинг стрийт“ № 10. Във фоайето пред кабинета на министър-председателката ги чакаше самият сър Найджъл. Той поздрави Мънроу сдържано, дори хладно:

— Мънроу, надявам се, че имате сериозна причина да поискате да докладвате лично на министър-председателката — каза той.

— Имам, сър Найджъл — отвърна му Мънроу.

Генералният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис погледна изпитателно своя подчинен. Човекът изглеждаше изтощен и сигурно случилото се със „Славея“ го беше съсипало психически, но въпреки това той нямаше право да нарушава субординацията по такъв драстичен начин. Вратата на кабинета се отвори и сър Джулиън Фланъри им кимна:

— Заповядайте, господа!

Адам Мънроу никога не бе виждал министър-председателката на живо. Макар да не бе спала два дена, тя имаше свеж и деен вид. Премиерката първо се ръкува със сър Найджъл, а после — с Бари Фърндейл и Адам Мънроу, с които не се познаваше.

— Господин Мънроу — каза тя, — искрено съжалявам за това, че ви подложих на голяма опасност, а вашия агент — на риска да бъде разкрит. Наложи се да постъпя така, понеже президентът Матюс трябваше непременно да получи отговори на въпроси от жизненоважно значение за целия свят.

— Благодаря ви за проявената загриженост, госпожо — отговори й Мънроу.

Министър-председателката уведоми тримата си гости, че точно в този момент капитанът на „Фрея“ Тор Ларсен лети с хеликоптер към кръстосвача „Арджил“ и че за тази вечер е планирано командосите от Специалната военноморска служба да нападнат супертанкера и да обезвредят терористите и техния детонатор.

Когато Мънроу чу това, лицето му се изопна.

— Ако акцията завърши с успех — каза той, — двамата затворници ще си останат в затвора „Моабит“ и ще се окаже, че моят агент е бил разкрит напразно.

Министър-председателката бе достатъчно вежлива, за да се направи на притеснена и сконфузена.

— Мога само да повторя извиненията си, господин Мънроу — отвърна му тя. — Решихме да атакуваме „Фрея“ рано тази сутрин, осем часа след като Максим Рудин даде ултиматум на президента Матюс. По това време вие бяхте на среща със „Славея“ и нямаше как да ви предупредим.

Сър Джулиън влезе в кабинета и каза на министър-председателката:

— Имаме връзка с „Фрея“, госпожо.

Премиерката покани гостите си да седнат. В ъгъла на помещението бе монтиран високоговорител, чиито кабели водеха към съседната стая.

— Господа, съвещанието на борда на „Арджил“ започва. Предлагам първо да го изслушаме, а после господин Мънроу да ни обясни каква е причината за странния ултиматум, поставен от Максим Рудин.

Тор Ларсен стъпи на палубата на британския кръстосвач. Заглъхващият рев на перките на хеликоптера бе посрещнат от острия писък на боцмански свирки.

Капитанът на „Арджил“ отдаде чест и се ръкува с норвежеца.

— Ричард Престън — представи се той.

Ларсен също му козирува в отговор.

— Добре дошъл на борда на „Арджил“, капитане! — каза Престън.

— Благодаря ви — отговори му Ларсен.

— Заповядайте в каюткомпанията.

Двамата капитани слязоха в най-просторното помещение на кораба — офицерската каюткомпания. Там Престън представи госта си на останалите.

— Негово превъзходителство почитаемият Ян Грайлинг, министър-председател на Холандия. Мисля, че двамата сте разговаряли по телефона… Посланикът на Федерална република Германия, господин Конрад Фос… Капитаните Демулен от френския военен флот, Де Йонг от холандския, Хаселман от германския и Манинг от Военноморските сили на САЩ.

Майк Манинг протегна ръка и погледна брадатия норвежец в очите.

— Приятно ми е, капитане — каза той, като едва изговори думите.

Тор Ларсен задържа за секунда по-дълго погледа си върху него и продължи нататък.

— И най-накрая искам да ви представя майор Саймън Фалън от командосите на Кралската морска пехота — рече Престън.

Ларсен изгледа набития нисък военен и почувства твърдостта на дланта му. „Свобода излезе прав“ — помисли си той.

Всички се настаниха около дългата маса.

— Капитан Ларсен, длъжен съм да ви уведомя, че разговорът ни ще се записва и ще се предава директно по неподслушваем канал в кабинета на британската министър-председателка.

Ларсен кимна. Очите му все се стрелкаха към американеца. Погледите на останалите присъстващи бяха приковани в норвежеца. Само Манинг гледаше махагоновата маса.

— Преди да започнем, мога ли да ви предложа нещо за пиене или за ядене? — попита Престън.

— Само едно кафе, ако обичате. Силно и без захар.

Капитанът на „Арджил“ кимна на стюарда, който мигновено изчезна, за да изпълни поръчката.

— Разбрахме се аз да задавам въпросите от името на всички — продължи Престън. — Естествено всеки може да ме допълни, ако пропусна нещо важно. И така капитане, какво се случи вчера през нощта?

„Вчера ли беше? — запита се Ларсен. — Да, в петък в три сутринта. Сега е събота следобед. Оттогава са изтекли само тридесет и шест часа, а имам чувството, че е минала цяла седмица.“

Норвежецът разказа накратко за това колко лесно терористите са превзели „Фрея“ и как са заключили екипажа в склада за бои.

— Значи са седмина? — попита майорът от морската пехота. — Сигурен ли сте, че не са повече?

— Абсолютно — отвърна му Ларсен. — Седем души са.

— Знаете ли какви са? — попита Престън. — Евреи? Араби? „Червените бригади“?

Ларсен го изгледа с учудване. Беше забравил, че присъстващите още не знаят какви са терористите.

— Украинци са — отвърна той. — Украински националисти. Водачът им ми се представи под символичното име „Свобода“. Говорят помежду си на странен език, който навярно е украински. Във всеки случай е славянски.

— Тогава защо, по дяволите, искат да бъдат освободени двама руски евреи? — попита ядосано Ян Грайлинг.

— Не знам — отговори му Ларсен. — Водачът им твърди, че били негови приятели.

— Досега всички отчитахме само това, че Мишкин и Лазарев са евреи, които искат да отидат в Израел — намеси се германският посланик Фос. — Знаехме, че са от украинския град Лвов, но не ни е минавало през ума, че може и да са били дисиденти, борещи се за свободна Украйна.

— А с какво ще помогне освобождаването на Мишкин и Лазарев на тази кауза? — попита Престън.

— Нямам представа — рече норвежкият капитан. Зададох на Свобода същия въпрос. Той за малко не ми отговори, но в края на краищата реши да не бъде толкова откровен с мен. Спомена само, че освобождаването на двамата му приятели ще причини страхотен удар на Кремъл и вероятно ще предизвика бунт срещу съветската власт в Украйна.

Присъстващите го гледаха с недоумение. После в продължение на десет минути Ларсен описа разположението на терористите на кораба. След това Престън огледа другите капитани и двамата представители на Холандия и на Германия. Всички те му кимнаха. Престън се наведе напред към норвежеца.

— Капитан Ларсен, време е да ви кажа, че довечера хората на майор Фалън ще се приближат под вода до „Фрея“ и ще обезвредят терористите — рече той и се облегна назад, за да види каква реакция ще предизвикат думите му.

— Няма да го направят — спокойно му отвърна Тор Ларсен.

— Моля?

— Свобода ме пусна да дойда тук, за да ви убедя, че ако предприемете такова нападение, „Фрея“ ще бъде взривена.

После Ларсен им предаде точно думите на Свобода: Преди залез слънце всички прожектори на борда на супертанкера ще бъдат включени, така че цялата палуба ще бъде ярко осветена. Всички външни врати на надстройката, както и тези на помещенията вътре в нея, ще бъдат заключени и залостени, за да се предотврати проникването през някой от илюминаторите. Свобода ще остане в една от петдесетте каюти. Във всички тях осветлението ще бъде загасено, а перденцата — спуснати. Един от терористите ще остане на мостика, един ще е на комина, а другите четирима ще обикалят по палубата и с мощни фенерчета ще наблюдават морската повърхност около кораба. Щом някой от тях забележи мехурчета от водолазки акваланг, ще стреля. Човекът на комина ще предупреди постовия на мостика, който пък ще се обади по вътрешния телефон в каютата на Свобода и той ще натисне червеното копче.

Когато Ларсен свърши, настъпи мълчание.

— Мръсни гадове — изсъска Престън.

Погледите на всички се обърнаха към майор Фалън, който се бе вторачил в Ларсен.

— Е, майоре, какво ще кажете? — попита го Грайлинг.

— Можем да опитаме да се качим на борда откъм носа, вместо откъм кърмата — рече Фалън.

Ларсен поклати глава в несъгласие.

— Терористът на мостика ще ви забележи още щом стъпите на палубата.

— Трябва поне да заложим експлозиви в рибарската им моторница — не се предаваше командосът.

— Свобода е помислил и за това — каза Ларсен. — Ще я привържат отзад до руля, където прожекторите от покрива на надстройката ще могат да я осветяват.

Фалън вдигна рамене.

— В такъв случай единствената възможност е да ги нападнем открито. Ще използвам повече хора. Ще си проправим път до надстройката с масирана стрелба, ще разбием вратите и ще проверяваме каютите една по една, докато не открием Свобода.

— Далеч преди това той ще ни изпрати всички на оня свят — отсече Ларсен.

— За съжаление, не мога да не се съглася с капитан Ларсен — каза Ян Грайлинг. — Холандското правителство няма да допусне подобни самоубийствени акции.

— Нито германското — допълни Фос.

Фалън опита последния вариант:

— Капитан Ларсен, вие оставате за дълго насаме със Свобода. Бихте ли се наели да го убиете?

— С удоволствие — отвърна му Ларсен. — Но няма как да внеса на борда оръжие, нито отрова. Когато се завърна на „Фрея“, ще бъда щателно претърсен, преди да ме допуснат в близост до Свобода. Ако открият в мен оръжие, ще убият още един от екипажа ми. Не мога да поема такъв риск.

— Съжалявам, майор Фалън, но очевидно „твърдият вариант“ отпада — рече Престън и стана.

— Господа, мисля че си изяснихме ситуацията и нямам повече въпроси към капитан Ларсен. Остава само да бъдат уведомени правителствата на другите засегнати от случая страни. Капитан Ларсен, благодаря ви за проявеното към нас търпение. В личната ми каюта ви очаква един човек.

Стюардът отведе Ларсен от каюткомпанията. Майк Манинг изгледа норвежеца, като вътрешно се терзаеше. След отхвърлянето на плана за нападение на командосите отново ставаше актуална ужасната заповед, която бе получил сутринта от Вашингтон.

Стюардът отвори вратата на личните покои на капитан Престън. Лиза Ларсен откъсна поглед от илюминатора и от очертаващата се в далечината „Фрея“ и стана от канапето.

— Тор! — възкликна тя.

Ларсен затръшна с крак вратата зад гърба си, разпери ръце и жена му се хвърли в неговите обятия.

— Здравей, снежна мишко!

Високоговорителят в кабинета на британската министър-председателка заглъхна.

— По дяволите! — каза сър Найджъл, с което изрази мнението на всички присъстващи за чутото.

Министър-председателката се обърна към Мънроу:

— Както виждате, господин Мънроу, информацията, която ни носите, се оказва много важна. Ако вашето обяснение ни помогне да се справим с тази критична ситуация, излиза, че вие и агентът ви не сте рискували напразно. И така, защо Максим Рудин се държи по такъв необясним начин?

— Защото, както всички тук добре знаете, от няколко месеца ръководната му позиция в Политбюро виси на косъм…

— Да, но това се дължи на решението му да направи отстъпки на американците във военната област — възрази премиерката. — Вишнаев го атакува по този въпрос.

— Госпожо, Ефрем Вишнаев е започнал битка за върховна власт над Съветския съюз. Вече не може да се върне назад. Ще се мъчи да свали Рудин с всякакви средства, защото в противен случай след подписването на Дъблинския договор Рудин ще го унищожи. Двамата затворници в Берлин са в състояние да дадат в ръцете на Вишнаев оръжие срещу генералния секретар, което ще накара двамата колебаещи се членове на Политбюро да минат в лагера на ястребите.

— И как ще стане това? — попита сър Найджъл.

— Достатъчно е Мишкин и Лазарев само да си отворят устата. Щом стигнат здрави и читави в Израел, те ще дадат пресконференция и ще унизят съветската власт в очите на света и на собствения й народ.

— Като разкажат за това, как са убили един невинен пилот ли? — попита министър-председателката.

— Не. Убийството на капитан Руденко е станало по случайност. Бягството на двамата на Запад е било необходимо, за да могат да съобщят на световната общественост за друго. През нощта на тридесет и първи октомври срещу първи ноември в една малка киевска уличка Мишкин и Лазарев са убили шефа на КГБ Юрий Иваненко.

Сър Найджъл Ървин и Бари Фърндейл скочиха като ужилени.

— Значи това било — каза експертът по Съветския съюз Фърндейл. — А пък аз си мислех, че е изпаднал в немилост.

— Не е в немилост, а е на два метра под земята — рече Мънроу. — Членовете на Политбюро естествено знаят за това и двама от тях са заплашили, че ще преминат в лагера на Вишнаев, ако убийците бъдат пуснати на свобода и разкажат за деянието си.

— Господин Фърндейл, вие познавате добре психиката на руснаците. Според вас тези двама членове на Политбюро ще изпълнят ли заплахата си? — попита министър-председателката.

Бари Фърндейл усилено лъскаше стъклата на очилата си с носна кърпичка.

— Да, госпожо — отвърна й развълнувано той. — Когато за страната им настъпят трудни времена, за съветските властници е изключително важно КГБ да има авторитет и да всява страх у населението. Ако КГБ стане за смях, никой не може да предвиди последствията. Същото важи и за имиджа на Кремъл пред страните от Третия свят. Двамата евреи наистина представляват бомба с часовников механизъм, която може да унищожи Рудин. Механизмът е включен с превземането на „Фрея“ и времето до експлозията изтича.

— Дори ако светът узнае за ултиматума на Рудин, генералният секретар ще бъде компрометиран — допълни сър Найджъл. — Хората ще разберат, че тук не става дума само за един мъртъв летец от „Аерофлот“.

— Господа, всичко това е много интересно, но не виждам как то ще ни помогне да решим проблема — обобщи госпожа Карпентър. — Президентът Матюс е изправен пред две възможности: да позволи на канцлера Буш да освободи Мишкин и Лазарев и по този начин да провали договора, или да остави двамата в затвора и да понесе отговорността за гибелта на „Фрея“, като с това си навлече омразата на десетина европейски правителства и на световната общественост. Той лично ме уведоми, че е опитал и трети вариант. Помолил е премиера на Израел Голен да върне двамата затворници обратно и Западна Германия след освобождаването на супертанкера и по този начин Максим Рудин да бъде удовлетворен. Бениамин Голен му отказал. Последната възможност беше нашите командоси да нападнат „Фрея“ и да обезвредят терористите на борда й. Оказа се, че това е невъзможно. Страхувам се, че американците в края на краищата ще направят това, което подозирам, че са замислили.

— И какво е то? — попита Мънроу.

— Да обстрелят „Фрея“ с оръдията на „Моурън“ и да я унищожат — рече сър Найджъл. — Нямаме доказателства, че намеренията им наистина са такива, но оръдията на техния боен кораб са насочени право към танкера.

— Мисля, че съществува друга възможност, която ще удовлетвори Максим Рудин — каза Мънроу.

— Моля ви, говорете — подкани го министър-председателката.

И Мънроу за пет минути й изложи предложението си. После в кабинета настъпи тишина.

— Намирам идеята ви за отвратителна — най-сетне рече госпожа Карпентър.

— Ако ми позволите да бъда откровен, госпожо, аз мисля същото за разкриването на моя агент пред руснаците — отвърна й студено Мънроу.

Фърндейл го изгледа строго.

— Разполагаме ли с необходимите средства, за да го извършим? — попита министър-председателката.

Сър Найджъл заоглежда съсредоточено ноктите на ръцете си.

— Мисля, че нашите специалисти биха могли да се справят с тази задача — тихо й отговори той.

Джоан Карпентър си пое дълбоко дъх.

— Слава Богу, че не аз, а президентът Матюс ще вземе окончателно решение по този въпрос. Предложението трябва да му бъде предадено лично. Господин Мънроу, вие готов ли сте да се заемете с осъществяването на идеята си?

Мънроу си помисли за Валентина и за мъжа с шлифер, който я чакаше на улицата.

— Напълно — каза той.

— Времето напредва — рече министър-председателката. — Трябва още тази вечер да сте във Вашингтон. Сър Найджъл, имате ли някакви предложения относно транспорта дотам?

— В пет часа има редовен полет на „Конкорд“ до Бостън — отговори той. — Президентът Матюс би могъл да го отклони до Вашингтон, стига да поиска.

Госпожа Карпентър си погледна часовника. Той показваше четири.

— Тръгвайте за летището, господин Мънроу — рече тя. — Аз ще помоля президента на Съединените щати да ви приеме. Ако се съгласи, ще имате възможност лично да му разясните вашето ужасяващо предложение.

Откакто капитан Ларсен бе влязъл в каютата на Престън, бяха изминали цели пет минути, а Лиза все още стискаше съпруга си в своята прегръдка. Той я бе попитал за децата, с които тя бе разговаряла преди два часа. Лиза го увери, че са добре и в момента за тях се грижат семейство Дал. После го попита:

— Тор, какво ще се случи?

— Не знам. Не мога да проумея защо германците не искат да освободят двамата евреи. Защо американците не им разрешават да го сторят? Разговарях с разни министър-председатели и посланици, но и те не ми казват защо.

— Ако затворниците не бъдат освободени, онзи терорист… ще изпълни ли заплахата си?

— Може би. Във всеки случай поне ще се опита. А ако направи това, аз ще се опитам да го спра. Длъжен съм да го сторя.

— Защо не искат да ти помогнат всички тези важни военни капитани, дето са се събрали тук?

— Не могат, снежна мишко. Никой не е в състояние да ми помогне. Трябва сам да се справя със Свобода.

— Нямам вяра на онзи американец — каза Лиза. — Когато се качих на борда на „Арджил“, забелязах, че той не смее да ме погледне в очите.

— И от мен се притесни. Получил е заповед да унищожи „Фрея“ с оръдията си.

Лиза се стресна и го погледна с широко отворени от страх очи.

— Как така?! — попита тя смаяна. — Не може просто да ви убие!

— Ако му се наложи, ще го стори. Не съм съвсем сигурен, че наистина са му заповядали точно това, но оръдията на кораба му сочат право към нас. Възможно е американците да са взели такова решение… По този начин би изгорял товарът, което от екологична гледна точка е по-добре. Освен това терористите няма да има с какво да заплашват.

Лиза се разтрепери, прегърна го силно и заплака.

— Мразя го! — промълви тя.

Тор Ларсен погали малката й глава с огромната си като лопата длан.

— Той не е виновен. Само изпълнява заповеди. Решенията се вземат от политиците.

— И тях ги мразя! Всичките!

Той се засмя и пак нежно я погали.

— Искам да те помоля за нещо, снежна мишчице.

— Ще направя всичко, което поискаш.

— Върни се у дома в Алесунд. Погрижи се за Курт и за Кристина и ме чакай. Обещавам ти, че ще се върна когато тук всичко свърши.

— Защо не се прибереш у дома още сега с мен?

— Знаеш, че не мога.

— Не се връщай на кораба — прошепна тя с умоляващ глас. Брадичката й трепереше. — Ще те убият!

— Там е моят екипаж и моят кораб. Трябва да се върна — нежно й отговори Ларсен и излезе от каютата.

В същото време колата, която караше Адам Мънроу към летището, излезе от „Даунинг стрийт“ и мина покрай тълпите туристи, които се надяваха в този кризисен момент да зърнат някоя известна личност. Автомобилът мина през площада пред парламента, зави по „Кромуел роуд“ и пое към магистралата, водеща към „Хийтроу“.

Пет минути по-късно двама матроси с развети от витлата на вертолета коси помогнаха на Тор Ларсен да нахлузи и пристегне специалната „сбруя“ от ремъци, с която завършваше провисналото от хеликоптера въже.

На няколко метра от „Уесекса“ стояха капитан Престън, шестима от неговите офицери и четиримата натовски капитани.

Хеликоптерът започна бавно да се издига.

— Господа офицери! — изкомандва Престън.

Единадесет ръце се вдигнаха към фуражките. Майк Манинг гледаше как брадатият норвежец се издига над него. Стори му се, че очите на Ларсен са вперени в него.

„Досеща се! — помисли си с ужас Манинг. — О, Господи, той знае!“

Тор Ларсен влезе в своята дневна каюта с опрян в гърба си автомат. Свобода седеше на обичайното си място. Ларсен бе насочен от придружителя си към стол в другия край на масата.

— Повярваха ли ви? — попита Свобода.

— Да, повярваха ми — отговори му Тор Ларсен. — Вие се оказахте прав. Искаха, щом се стъмни, да изпратят водолази-командоси, които да нападнат „Фрея“. Но се отказаха от намерението си.

Дрейк изсумтя с презрение.

— Добре, че са се вразумили — каза той. — Иначе щях да натисна копчето, без да се колебая.

Десет минути преди пладне президентът Уилям Матюс затвори телефона. Той бе провел петнадесетминутен разговор с британската министър-председателка. Матюс погледна към тримата си съветници, които бяха слушали разговора по увеличителната уредба, свързана с апарата.

— Значи, англичаните няма да атакуват танкера — каза той. — Остава ни единствена възможност: да унищожим „Фрея“ с артилерийски обстрел. Нашият кораб готов ли е да изпълни заповедта?

— Да, оръдията му са насочени към целта — потвърди Поклевски.

— Освен ако този Мънроу не е измислил нещо по-добро — обади се Робърт Бенсън. — Ще го приемете ли, господин президент?

— Боб, готов съм да се срещна и с дявола, ако това ми помогне да се оправя с тази бъркотия!

— Сега поне сме сигурни в едно: че Максим Рудин има сериозно основание да поставя ултимативните си искания — каза Дейвид Лорънс. — Не са му останали никакви козове срещу Ефрем Вишнаев. Не мога да проумея как тези двамата са успели да застрелят Юрий Иваненко!

— Вероятно водачът на терористите от „Фрея“ им е помогнал — рече Бенсън. — Ох, как искам да ми падне в ръцете този Свобода!

— Само за убийства мислиш! — репликира го възмутено Лорънс.

— Грешиш! — отвърна му шефът на ЦРУ. — Не бих го убил, а бих го привлякъл да работи за мен. Той е умен, находчив и безскрупулен. Разиграва десет европейски правителства, както си иска.

Във Вашингтон беше пладне, а в Лондон — пет следобед. Конкордът прибра колесника си, който прилича на кокили, навири острия си нос към небето и полетя към залеза.

Обикновено свръхзвуковите граждански самолети преодоляват звуковата бариера над морето, за да не смущават населението на Англия със съпровождащия това увеличение на скоростта трясък. Но от „Даунинг стрийт“ бяха наредили на пилотите да пренебрегнат правилника. Веднага след излитането мощните двигатели „Олимпъс“ на сребърната птица изреваха и тласнаха самолета с пълна скорост към стратосферата.

Капитанът прецени, че вероятно ще пристигне във Вашингтон за около три часа, изпреварвайки слънцето с два. Някъде по средата на пътя, над Атлантическия океан, той съобщи на пътниците, че за съжаление се налага преди да се приземи в Бостън, конкордът да направи междинно кацане на международното летище „Дълес“ във Вашингтон. Пилотът прибягна до обичайното оправдание: „по технически причини“.

В Западна Европа вече беше седем вечерта, а в Москва — девет. След целодневно настояване Ефрем Вишнаев най-сетне бе приет от Рудин. Подобна среща в събота бе нещо необичайно.

Старият диктатор се съгласи да приеме партийния идеолог в заличката за заседания на Политбюро на третия етаж на сградата на Арсенала.

Вишнаев пристигна, придружен от маршал Керенски. Рудин също не бе сам. До него седяха Дмитрий Риков и Василий Петров.

— Виждам, че доста хора сме останали в Москва през този прекрасен съботен ден — отбеляза язвително Вишнаев.

Рудин вдигна рамене.

— Тъкмо вечерях с двамата си приятели, когато вие пожелахте спешно да се срещнем — отвърна му той. — Какво ви води в Кремъл в тази късен час?

В залата нямаше нито секретарки, нито помощници, нито хора от охраната. Петимата властници седяха сами и решаваха съдбините на Съветския съюз.

— Едно посегателство срещу устоите на нашата страна! — отсече Вишнаев.

Настъпи тягостна тишина.

— Кой е извършил подобно нещо? — попита Рудин.

Вишнаев се наведе към него през масата и му отвърна в лицето:

— Двете еврейчета от Лвов, които сега са в берлинския затвор — изсъска идеологът. — Двамата, за чието освобождаване настояват онези престъпници на борда на танкера.

— Наистина — започна предпазливо Рудин — убийството на капитан Руденко в самолета на „Аерофлот“ представлява сериозно…

— Не е ли вярно, че Мишкин и Лазарев са убили и Юрий Иваненко? — прекъсна го Вишнаев.

Максим Рудин едва се въздържа да не стрелне с поглед Василий Петров. Нещо се бе случило. Някой бе проговорил.

Петров само сви устни. Той ръководеше КГБ чрез генерал Абрасов и добре знаеше колко малък е кръгът от посветените в тайната. Само един от тях можеше да е проговорил: полковник Кукушкин. Той първо не бе успял да опази шефа си, а после — да ликвидира неговите убийци. Явно сега се опитваше да съхрани положението си в КГБ, а може би и живота си. Затова бе избързал да смени своя господар и да се довери на Вишнаев.

— Съществуват такива подозрения, но те не са потвърдени — отговори дипломатично Рудин.

— А аз имам сведения, че подозренията са потвърдени — отсече Вишнаев. — Доказано е, че двамата са убили нашия незабравим съратник Юрий Иваненко!

Рудин мислено се засмя на лицемерието на идеолога, който бе желал смъртта на Иваненко повече от всички.

— Каквото и да са извършили Мишкин и Лазарев, нали и без друго ще ги ликвидираме в „Моабит“.

— Изглежда, че западногерманското правителство ще ги освободи и ще ги изпрати в Израел — отбеляза Вишнаев. — Западните политици са мекушави и слаби. Те ще изпълнят исканията на терористите, завзели „Фрея“. А ако двамата затворници стигнат до Израел, те без съмнение ще проговорят. Всички знаем какви последствия би имало това!

— Добре, какво предлагате вие? — попита Рудин.

Вишнаев стана. Керенски последва примера му.

— Настоявам да се свика извънредно заседание на Политбюро утре в тази зала и в този час, в девет вечерта. Проблемът е от особена важност за страната и не търпи отлагане, другарю генерален секретар! Знаете, че по устав имам право да поискам такова заседание.

Побелялата глава на Рудин бавно кимна. Той изгледа Вишнаев изпод гъстите си вежди.

— Да, така е. Имате право — изръмжа той.

— Тогава ще се видим утре тук — каза идеологът и напусна залата.

Рудин се обърна към Петров.

— Кукушкин? — каза той с въпросителен тон.

— Най-вероятно е бил той. Няма значение кой е проговорил. Важното е, че Вишнаев вече знае.

— В състояние ли сме бързо да ликвидираме Мишкин и Лазарев в затвора „Моабит“?

Петров поклати глава.

— До утре вечер е невъзможно да организираме повторно такава акция. Няма ли начин да притиснем още Запада, да го принудим да не ги освобождава?

— Не — отсече Рудин. — Използвах цялото си влияние, за да притисна Матюс. Нямам с какво повече да го заплашвам и убеждавам. Оттук нататък всичко зависи от него и от онзи проклет германски канцлер Буш!

— Утре Вишнаев и хората му ще поискат Политбюро да изслуша Кукушкин. Ако дотогава Мишкин и Лазарев пристигнат в Израел… — обобщи Риков.

В осем вечерта западноевропейско време Ендрю Дрейк накара Тор Ларсен да прочете по радиостанцията последния ултиматум на терористите.

След тринадесет часа, точно и девет на следващата сутрин, те ще изпомпат в морето сто хиляди тона нефт, ако дотогава Мишкин и Лазарев не са отлетели за Израел. Ако до осем вечерта двамата не са кацнали в Тел Авив, „Фрея“ ще бъде взривена.

— Търпението ми се изчерпа! — възкликна Дитер Буш, когато чу ултиматума десет минути по-късно. — Какво си въобразява този Матюс?! Никой не може да принуждава канцлера на Германия да продължава да участва в тази нелепа игра! Край!

В осем и двадесет същата вечер федералното правителство на Германия съобщи, че ще освободи Мишкин и Лазарев в осем нула нула на следващата сутрин.

В двадесет и тридесет на борда на американския военен кораб „Моурън“ се получи шифрована заповед. Тя гласеше: „Пригответе се за стрелба в седем нула нула сутринта!“

Капитан Манинг смачка листчето е разшифровката на текста и погледна през илюминатора към „Фрея“. Тя бе осветена като Коледна елха. Поклащаше се безпомощно на пет мили от „Моурън“ и чакаше един от двамата й палачи да я екзекутира.

Докато Тор Ларсен предаваше ултиматума по радиотелефона, конкордът, в чийто търбух се возеше Адам Мънроу, спусна задкрилките, мина над телената ограда на летище „Дълес“ и се насочи към пистата за кацане.

Притеснените пътници надничаха от кръглите илюминатори като риби в аквариум. Видяха, че самолетът не рулира към сградата на летището, а се отбива в една странична писта и спира, без да гаси двигателите си. Там го чакаше стълбичка и черна лимузина.

Един пътник без връхна дреха и без ръчен багаж тичешком слезе по стълбичката. Минута след това капитанът съобщи по радиоуредбата, че конкордът излита за Бостън.

Адам Мънроу се намести на задната седалка на лимузината, притиснат от двете страни от двама яки посрещачи, единият от които му взе паспорта.

Двамата служители от охраната на президента внимателно разгледаха документа, докато колата караше към другия край на летището, където чакаше хеликоптер с пуснат двигател.

Иначе телохранителите се държаха вежливо с Мънроу. Просто си вършеха работата. Преди да се качи във вертолета, Мънроу бе щателно претърсен, да не би да крие някакво оръжие. После моторната птица прелетя над Потомак и се насочи към Вашингтон и към огрените от следобедното слънце поляни зад Белия дом. Час и половина след кацането на летище „Дълес“, в три и половина вашингтонско време, хеликоптерът се приземи на стотина метра от прозорците на Овалния кабинет.

Двамата служители на охраната поведоха Мънроу през моравата към малката алея, разделяща голямата сива сграда на правителството — едно грозно викторианско съчетание от декоративни колони, арки и пищно украсени с релефни орнаменти прозорци — от малкото така наречено Западно крило, ниска постройка с няколко подземни етажа.

Телохранителите влязоха през една странична вратичка на Западното крило и показаха пропуските си на униформения полицай, който седеше зад малко бюрце. Мънроу бе смаян от строгия интериор, който контрастираше с известната на всички туристи, посетили Вашингтон, пищна фасада на Белия дом.

Полицаят се обади по вътрешния телефон и след малко отнякъде се появи секретарка. Тя поведе тримата по коридора, в края на който имаше тясно стълбище. Качиха се един етаж по-нагоре и фактически се оказа, че отново се намират на приземно равнище, тъй като теренът в тази част от парцела на президентската резиденция е стръмен. Озоваха се в неголямо фоайе, постлано с дебел килим. Спряха се пред една врата, където облечен в сив костюм служител повдигна вежда при вида на смачканите дрехи и наболата брада на англичанина.

— Очакват ви, господин Мънроу — каза той — Заповядайте!

Двамата телохранители останаха отвън със секретарката.

Мъжът със сивия костюм поведе Мънроу по дълъг коридор. Минаха покрай бюст на Линкълн и безмълвно се разминаха с двама правителствени чиновници. После се спряха пред облицована в бяло врата, където също стоеше на пост униформен полицай. Той разлисти паспорта на Мънроу, премести поглед от документа върху лицето на англичанина и, като че ли с неохота, натисна едно копче под бюрцето си. Чу се бръмчене и вратата се отвори. Костюмираният служител пропусна Мънроу да влезе. Той направи две крачки и се озова в Овалния кабинет. Зад гърба му вратата се затвори с щракване.

Четиримата мъже явно го очакваха. Погледите им бяха насочени към него. Мънроу позна президента Матюс, макар и той да не приличаше на лика си от предизборните плакати. Матюс имаше изтощен вид и изглеждаше с десет години по-стар. Нямаше и следа от лъчезарната му усмивка, очаровала толкова избиратели.

Робърт Бенсън стана и се приближи към госта.

— Аз съм Боб Бенсън — представи се той и поведе Мънроу към бюрото на президента.

Уилям Матюс се наведе напред и се ръкува с англичанина. После шефът на ЦРУ представи Мънроу на Дейвид Лорънс и Станислав Поклевски, които Адам бе виждал по телевизията.

— И така — рече президентът Матюс и изгледа с любопитство госта си, — значи вие сте човекът, който ръководи „Славея“.

— Ръководеше, господин президент — поправи го Мънроу. — Преди дванадесет часа агентът бе разкрит.

— Съжалявам за това — рече Матюс. — Но нали знаете какъв ултиматум ми постави Максим Рудин? Трябваше да разбера защо ме притиска толкова.

— Сега вече знаем отговора на този въпрос — намеси се Поклевски, — но това като че ли не промени нищо. Само доказа, че и Рудин е в затруднено положение като нас. И той е в безизходица. Наистина е удивително, че двамата евреи са успели да убият Иваненко, но от това не ни става по-леко…

— Господин Мънроу, мисля, че не е необходимо да ви обясняваме колко важно е подписването на Дъблинския договор и какво би се случило, ако Ефрем Вишнаев спечели битката за власт — каза Дейвид Лорънс. — Нали сте чели донесенията на „Славея“?

— Да, господин държавен секретар, чел съм ги в оригинал и знам какво е в залог — отвърна му Мънроу.

— В такъв случай ни посъветвайте как да се измъкнем от тази ситуация! — призова го президентът Матюс. — Вашата министър-председателка ме помоли да ви приема, понеже сте имал някакво предложение, което не бивало да се обсъжда по телефона. Нали затова сте тук?

— Да, Господин Президент.

В този миг иззвъня телефонът. Бенсън вдигна слушалката. След няколко секунди я постави на мястото й.

— Онзи терорист, който си е избрал псевдонима „Свобода“, току-що е съобщил, че утре сутрин в девет европейско, което е четири часът сутринта наше време, ще изпомпа в морето сто хиляди тона нефт. Дотогава остават по-малко от дванадесет часа — каза той.

— Какво е вашето предложение, господин Мънроу? — попита Матюс.

— Господин президент, привидно възможните варианти за действие са два. Единият е Мишкин и Лазарев да заминат за Израел, да проговорят и да унищожат Максим Рудин, което би довело до проваляне на Дъблинския договор. Другият е да останат в затвора и терористите да взривят „Фрея“.

Той не спомена за подозренията на англичаните относно задачата на „Моурън“, но Поклевски хвърли един поглед на Бенсън.

— Това ни е известно, господин Мънроу — рече президентът.

— Максим Рудин не се интересува какво ще стане с двамата евреи. Страх го е само да не разкажат на света за това, което са направили преди няколко месеца в Киев.

Уилям Матюс въздъхна.

— Знам, знам — каза той. — Опитах се да убедя министър-председателя на Израел Голен да не допуска до тях журналисти, докато терористите не освободят „Фрея“, и после да ги върне обратно на германците. Но той отказа. Така че и този вариант отпада. Ако сте дошли да ми предложите него, напразно сте били път, господин Мънроу.

— Нямах предвид това — каза англичанинът. — По време на полета нахвърлих предложението си на хартия.

Той извади от вътрешния си джоб няколко изписани листа и ги остави на бюрото на президента.

Матюс започна да ги чете. На лицето му се изписа удивление, примесено с възмущение.

— Доста ужасяващо звучи — рече той. — Излиза, че каквото и да направя, все ще умре някой.

Адам Мънроу го изгледа без капка съчувствие. От опит знаеше, че политиците нямат нищо против загубите на хора, стига участието им в подобни дела да не излезеше на бял свят.

— Правили сме го и преди. Вероятно ще се наложи да го правим и в бъдеще — каза Мънроу. — В нашата служба го наричаме „дяволската алтернатива“.

Президентът подаде мълком листата на Робърт Бенсън, който бързо ги прочете.

— Добре е измислено! — отбеляза той. — Може и да стане. Но нямаме много време.

— От Англия ще ми доставят необходимите средства — отвърна му англичанинъг. — Ако успея да се върна в Берлин до седем сутринта, ще имам десет часа на разположение.

— Но дори и да решим да осъществим този план, важното е дали Максим Рудин ще го възприеме — рече Матюс. — Без неговото съгласие по този въпрос Дъблинският договор няма да бъде подписан.

— Единствения начин да научим какво е мнението му е да го попитаме — каза Поклевски, който дочете предложението на англичанина и го подаде на Лорънс.

Държавният секретар прегледа листата и с погнуса ги остави на масичката пред себе си.

— Мисля, че не е редно американското правителство да подкрепи този зловещ и долен план — възмути се той.

— По-добре ли е да чакаме със скръстени ръце тридесет моряка да изгорят живи? — попита го Мънроу.

Телефонът отново иззвъня. След като затвори слушалката, Бенсън се обърна към президента:

— Нямаме друг изход, освен да попитаме Максим Рудин за мнението му — каза той. — Канцлерът Буш току-що е заявил, че в осем сутринта европейско време ще освободи Мишкин и Лазарев. Този път няма да успеем да го разубедим.

— Добре. Приемам предложението на господин Мънроу, но само ако Рудин също го подкрепи. Ще му се обадя по телефона.

— Господин президент, Максим Рудин не използва горещата линия, когато ви предаде ултиматума си — обади се Мънроу. — Вероятно няма вяра на всичките си сътрудници в Кремъл. Някоя дребна риба би могла да издаде разговора ви на групата на Вишнаев. Мисля, че Рудин трябва лично да бъде запознат с предложението.

— Нямаме толкова време. Не ще успеете да отлетите до Москва и после да се върнете в Берлин до седем сутринта — възрази Поклевски.

— Има начин това да стане — каза Бенсън. — В близката военновъздушна база „Андрюс“ разполагат с разузнавателен самолет „Блекбърд“, който е в състояние да прелети разстоянието за нужното време.

Президентът взе решение.

— Боб, придружи господин Мънроу до базата „Андрюс“. Още отсега се обади да подготвят самолета и екипажа за излитане след час. Аз ще се обадя на Максим Рудин и ще го помоля да приеме личния ми пратеник и да осигури безпрепятствено прелитане на „Блекбърд“ през съветското въздушно пространство. Има ли нещо друго, господин Мънроу?

— Бих искал хората на господин Бенсън да се свържат с моите колеги в Англия и да предадат на сър Найджъл, че планът ще бъде изпълнен, за да може той да направи необходимата подготовка в Лондон и в Берлин.

— Добре — отвърна му президентът. — Тръгвайте, господин Мънроу. Желая ви успех!

(обратно)

17. От 21,00 до 06,00 часа

Хеликоптерът се издигна над моравата и остави под себе си служителите от охраната. Смаяният пилот огледа пътниците си: тайнствения англичанин със смачкания костюм и шефа на ЦРУ. Прелетяха над река Потомак, която блестеше, огряна от следобедното слънце, и завиха на югоизток към военновъздушната база „Андрюс“.

В Овалния кабинет Станислав Поклевски говореше по телефона от името на президента. Когато свърши, от другия край на линията се дочуха възраженията на началника на базата. Накрая съветникът по въпросите на националната сигурност се принуди да предаде слушалката на Матюс.

— Ало, генерале, обажда ви се Уилям Матюс. Моля, изпълнете заповедта ми и наредете на полковник О’Съливан да подготви плана на полета по полярния маршрут направо към Москва. Преди да стигне до Гренландия, ще му съобщим по радиовръзката дали има разрешение да влезе в съветското въздушно пространство.

Президентът затвори слушалката и отиде до червения апарат в другия край на бюрото. Това беше така наречената гореща линия — директната връзка с Кремъл.

В базата „Андрюс“ хеликоптерът бе посрещнат лично от началника. Ако Робърт Бенсън не съпровождаше англичанина, генералът едва ли би допуснал този чужденец на борда на най-бързия разузнавателен самолет в света, а камо ли да се съгласи „Блекбърд“ да отлети за Москва.

Тези самолети бяха на въоръжение вече от десет години, но все още бяха засекретени.

— Добре, господин Бенсън — каза той. — Но ви предупреждавам, че полковник О’Съливан не е особено възторжен от заповедта. Той е от Аризона и е особен чешит.

Генералът се оказа прав. Адам Мънроу бе отведен в съблекалнята на пилотите, за да му нахлузят специалния гащеризон, подобен на скафандър, и огромната каска. През това време шефът на ЦРУ откри полковника от Аризона в навигационното помещение. О’Съливан бе захапал дебела пура и се мръщеше над карти на Арктика и на Балтийско море.

— Наистина ли искате да откарам тази птица през Гренландия до Москва, или се шегувате? — попита той Бенсън, без да прояви капка уважение към високия му пост.

— Не, полковник О’Съливан — спокойно му отвърна шефът на ЦРУ. — Не аз, а президентът на Съединените щати ви заповядва да го сторите.

— И вместо моя втори пилот-навигатор ще трябва да возя някакъв проклет англичанин!

— Проклетият англичанин носи лично послание от президента Матюс до генералния секретар на КПСС Рудин. Той трябва непременно да стигне в Москва тази вечер по причини, които не мога да ви разкрия.

— Е, сигурно са важни — примири се полковникът.

В шест без двадесет Адам Мънроу бе отведен в хангара при самолета, около който се бяха скупчили неколцина механици.

Мънроу бе чувал за прословутите „Локхийд SR-71“, наричани галено „Блекбърд“ заради цвета си.2 Беше виждал и снимки на този красив самолет, но никога не го бе зървал отблизо. Блекбърдът бе наистина впечатляващ. Дългият му сплескан като клюн нос преливаше в триъгълни криле, увенчани в задната си част с две косо стърчащи от фюзелажа перки, които служеха за опашка.

Почти в края на всяко крило бе разположен по един невероятно мощен двигател „Прат енд Уитни JT-11-D“, снабден със специален ускорител, действащ на ракетния принцип. Над всеки двигател имаше по една малка перка, подобна на нож, която служи за управление на самолета при свръхвисоки скорости. Фюзелажът и двигателите приличаха на три спринцовки, съединени от широкото крило.

От двете страни на блекбърда имаше нарисувани малки бели звездички в кръгчета — опознавателния знак на американските ВВС. Иначе целият самолет бе черен.

Хората от наземния персонал помогнаха на Мънроу да се намести на задната седалка в подобната на ковчег кабина. Той потъна надолу. Стените на кокпита стигнаха над ушите му. Когато прозрачният капак, ненарушаващ аеродинамичната форма на фюзелажа, се спуснеше, Мънроу щеше да вижда само нагоре към звездите.

Вторият пилот, на чието място бе седнал англичанинът, сигурно разбираше за какво служат всичките екрани и прибори, но Мънроу само си помисли, че те навярно са свързани със системи за наблюдение и фотографиране, тъй като „SR-71“ бе разузнавателен самолет с много висок таван на полета, недостижим за изтребители-прехващачи и за ракети.

Нечии ръце свързаха гащеризона му със системата за радиовръзка с притока на кислород и със системата против натоварване. Полковник О’Съливан седна на се вирна. В следващия миг колесникът се отлепи от бетона и след секунди се прибра.

После самолетът се изправи така, че соплата на двигателите му сочеха право надолу към мерилендския пейзаж и започна да се изкачва към небосклона като ракета, на каквато до голяма степен приличаше в конструктивно отношение. Краката на Мънроу сочеха към синевата, която постепенно стана тъмносиня, после виолетова и накрая — черна.

Поради липса на навигатор полковник О’Съливан сам определяше курса или по-точно разчиташе данните от екрана на бордовия навигационен компютър, който обработваше информация за скоростта, височината на полета, ъгъла на изкачване, притока на кислород и за температурата на въздуха и в двигателите.

Някъде долу под самолета минаха Филаделфия и Ню Йорк, които от тази височина изглеждаха като построени от елементи на детски конструктор. Когато блекбърдът се издигна на двадесет и пет километра, полковникът изключи ускорителите и постави самолета в хоризонтално положение.

Въпреки че слънцето още не бе залязло, небето наоколо бе черно, тъй като на такава височина атмосферата е рядка и не отразява слънчевата светлина. Но колкото и да беше рядка, тя предизвикваше силно триене върху корпуса на блекбърда, който някъде над канадската граница достигна скорост почти три пъти по-голяма от скоростта на звука. Пред смаяния поглед на Мънроу черните криле, направени от чист титан, лумнаха в червено от голямата топлина.

Вътре в кабината климатичната инсталация поддържаше нормална температура.

— Може ли да ви говоря? — попита Мънроу.

— Да — отговори му лаконично пилотът.

— Къде се намираме сега?

— Над залива Св. Лаврентий — каза О’Съливан. — Летим към Нюфаундленд.

— На колко километра сме от Москва?

— От базата „Андрюс“ разстоянието е седем хиляди седемстотин и петдесет километра.

— А колко ще трае полетът?

— Три часа и петдесет минути.

Мънроу започна да пресмята. Бяха излетели в шест следобед вашингтонско време, което е единадесет западноевропейско и един през нощта в Москва. Следователно щяха да кацнат в съветската столица към пет сутринта на трети април. Ако Рудин одобри плана, блекбърдът ще спечели два часа, понеже ще се движи в обратна посока към Берлин и ще пристигне там тъкмо навреме — по зазоряване.

След едночасов полет под тях се изниза най-северната точка на Канада — нос Харисън, и пред самолета се ширна суровият Атлантически океан. Летяха към южния край на Гренландия — нос Феъруел.

— Господин генерален секретар, моля да ме изслушате — каза Уилям Матюс в малкия микрофон, монтиран в устройството, инсталирано в единия край на бюрото му и известно под названието „гореща линия“, което всъщност нямаше нищо общо с телефон. Присъстващите в Овалния кабинет чуха от високоговорителчето как в Кремъл преводачът тихо говори в ухото на Рудин.

— Максим Андреевич, и двамата сме твърде опитни политици, за да се оставим да ни изнудва една банда убийци, завзели някакъв си танкер в Северно море.

Настъпи пауза, след която се чу ръмжащият глас на Рудин. Млад преводач от Държавния департамент предаде думите му на Матюс.

— Уилям, приятелю, не ти остава нищо друго, освен да унищожиш оръдието за изнудване — танкера.

Боб Бенсън предупредително стрелна с очи президента. Искаше да му напомни, че не е нужно да казва на Рудин, че знае истината за убийството на Иваненко.

— Ако го сторя — отговори Матюс, — с мен е свършено. Мисля, че има и друг начин за решаване на проблема. Моля те, приеми моя пратеник, който вече лети към Москва. Той ще ти предаде едно предложение.

— Кой е този твой човек? — попита Рудин.

— Не бих казал, че е мой. Той дори не е американец. Англичанин е. Казва се Адам Мънроу.

Последва нова пауза. Най-сетне дебелият глас отново забоботи:

— Нека помощниците ти да дадат на моите данните за полета. Ще наредя нашите военни да го пропуснат. Ще приема лично пратеника веднага щом кацне в Москва. Спокойние ночи, Уилям!

— Пожелава ви лека нощ — обясни преводачът.

— Навярно се шегува — рече американският президент. — Дайте на руснаците необходимите данни за курса на блекбърда и уведомете пилота, че има разрешение да навлезе в съветското въздушно пространство.

На борда на „Фрея“ часовниците показваха полунощ. За похитителите и похитените започна третият последен съвместен ден. До двадесет и четири часа или Мишкин и Лазарев щяха да бъдат в Израел, или всички на борда на танкера щяха да умрат.

Дрейк не се премести в произволно избрана каюта, както се бе заканил да направи, защото бе сигурен, че командосите няма да нападнат супертанкера.

Водачът на терористите остана в дневната капитанска каюта. От другата страна на масата мрачно го гледаше Тор Ларсен. И двамата мъже бяха напълно изтощени. Ларсен се бореше с изкушението да отпусне глава и да заспи и едновременно с това се опитваше да провокира украинеца към разговор и да издебне подходящ момент, за да го нападне.

Оказа се, че Свобода най се пали, когато се отвори приказка за руснаците. Норвежкият капитан използва последните си сили, за да насочи разговора към тази тема.

— Не вярвам руският народ да въстане срещу господарите си в Кремъл, господин Свобода — каза той. — Колкото и да са омразни те, достатъчно е само отново да размахат плашилото на опасността от Запада и ще могат да разчитат на невероятния патриотизъм на обикновените руснаци.

За миг Ларсен си помисли, че е прекалил. Свобода стисна пистолета си и лицето му побеля от гняв.

— Да върви по дяволите техният патриотизъм! — кресна той и скочи на крака. — Писнало ми е да чета западни писатели и да слушам либерално ориентирани европейски политици, които все мелят за този прословут руски патриотизъм! Що за патриотизъм е това, след като е изграден върху потисничество?! Защо никой не говори за патриотизма на моя поробен народ? Ами грузинците, арменците, литовците, латвийците, естонците? На тях не им е позволено да са патриоти! Защо всички тези народи трябва да търпят „безпределната“ любов на Русия? Мразя така наречения патриотизъм на руснаците. Още от времето на Иван и Петър той си е чист шовинизъм! Може да съществува само чрез завладяване и поробване на околните нации.

Дрейк се беше надвесил над Ларсен и размахваше пистолета си, задъхан от изтощение и ярост. После се успокои и се върна на мястото си. Сочейки с дулото като с показалец към норвежеца, той му каза:

— Един ден, може би съвсем скоро, Руската империя ще започне да се разпада. Някой ден румънците, поляците и чехите ще проявят собствения си патриотизъм. Ще ги последват германците, унгарците, прибалтийците, украинците, грузинците и арменците. Руската империя ще рухне подобно на Римската и Британската, защото безочието на тираните, които я управляват, ще стане непоносимо за народите. След ден аз лично ще опра длетото в една цепнатина на крепостната стена и с огромен чук ще нанеса удар по него. Ако вие или който и да е друг се опитате да ми попречите, ще ви убия. Повярвайте ми, не се шегувам.

Дрейк остави на масата оръжието си и заговори по-кротко:

— Мисля, че този път Буш няма да се опита да ме измами и както обеща, ще изпълни исканията ми. Мишкин и Лазарев ще отлетят за Израел.

Тор Ларсен преценяваше наум какви реакции можеха да се очакват от ненормалния младеж, размахващ пистолет пред него. Да продължава да го провокира беше твърде рисковано. Свобода бе на границата да използва оръжието си.

Но, от друга страна, украинецът за момент бе притъпил своята бдителност. Ларсен реши, че може да направи един последен опит…

Кодирани съобщения се разменяха цяла нощ между Вашингтон и Омаха, а оттам стигаха до многото радарни станции, които представляваха очите и ушите на НАТО, обграждащи от всички страни Съветския съюз. Служителите в тези станции следяха върху екраните пред себе си светещата точка на блекбърда, която се движеше с бързината на падаща звезда от Исландия през Скандинавския полуостров към Москва.

От другата страна на Желязната завеса подобни съобщения бяха изпратени от Москва до съветските радарни станции, които не вдигнаха под тревога изтребителите-прехващачи, когато забелязаха приближаващия се самолет. До съветската столица бе отворен въздушен коридор, по който пое американският самолет.

Но една от съветските военни бази явно не бе получила предупреждението от Москва или някой от военното министерство се бе погрижил за това то да не стигне до нея.

Високо в небето на Арктика, на изток от Керкенезите два изтребителя „МИГ-25“ се издигнаха от заснежената земна повърхност към стратосферата със задача да прихванат нарушителя. Те бяха от новия модел „25Е“, който бе по-мощен и по-усъвършенстван от популярния през седемдесетте години „МИГ-25А“.

Можеха да достигат 2,8 пъти скоростта на звука. Мощните им двигатели с ракетни ускорители ги носеха по траектория, пресичаща пътя на американския самолет. Миговете се движеха с три километра в минута. Максималната височина, до която бяха способни да се издигнат, бе двадесет и пет километра. Но шестте ракети „въздух-въздух“, които бяха прикачени под крилете на всяко от двете летящи чудовища, можеха да се изкачат шест километра над този таван.

Блекбърдът прекоси финландско-съветската граница и се насочи към Ладожкото езеро и Ленинград, когато полковник О’Съливан се обади по вътрешната уредба:

— Имаме си компания.

Мънроу се изтръгна от умисленото си състояние. Въпреки че не разбираше нищо от управляване на самолет, той забеляза на радарния екран пред себе си две мигащи точки, които бързо се приближаваха.

— Кои са те? — попита той и стомахът му се сви от страх. Максим Рудин беше дал заповед „Блекбърдът“ да бъде пропуснат, но дали някой друг не бе наредил обратното?!

На предната седалка полковникът следеше своя радарен екран. В продължение на няколко секунди безмълвно наблюдаваше мигащите точки.

— Руснаци са! — каза той. — Два изтребителя „МИГ-25“. В момента са на деветнадесет километра височина и продължават бързо да се изкачват. Знаех си, че не трябва да им вярваме на тия коварни азиатци!

— Обратно към Швеция ли ще се върнете? — попита Мънроу.

— Не — отговори му полковникът. — Президентът на Съединените щати ми е заповядал да ви откарам в Москва, милорд. Това и смятам да направя.

После американският пилот включи двата ускорителя на двигателите. Мънроу усети в кръста удар, сякаш го бе ритнало магаре. Стрелката на скоростомера стигна до три пъти скоростта на звука. Двете точки на радарния екран се забавиха и накрая съвсем спряха.

Носът на блекбърда леко се навири и мощният самолет започна да се изкачва все по-нагоре в рядката атмосфера.

На няколко километра под него командирът на двойката съветски изтребители майор Пьотр Кузнецов даде максимална мощност на двата двигателя „Тумански“. „МИГ-25“ бе последна дума на съветските технологии, но той бе малко по-бавен от черната птица над него. Освен това руската машина носеше външно окачено въоръжение, което значително намаляваше скоростта й. Въпреки това двата изтребителя стигнаха височина двадесет и един километра и американският самолет вече бе почти в обхвата на ракетите им. Майор Кузнецов се приготви да изстреля своите и нареди на колегата си в другия „МИГ“ да стори същото. Миговете не бяха способни да догонят блекбърда, ако летяха в една плоскост с него. Но сега те се движеха по пряк прехващащ курс, под ъгъл спрямо траекторията на черната птица, който скъсяваше пътя към нея.

— Ако бях сигурен, че това е ескорт, бих ги допуснал близо до себе си — каза полковникът на Мънроу. — Но нямам вяра на гадните руснаци.

— Не са ескорт — отвърна му той. — Получили са заповед да не стигна жив до Москва.

— Така ли? — рече полковникът. — На мен пък президентът ми е възложил да те доставя в Москва здрав и читав.

О’Съливан включи всички системи за електронно заглушаване и смущаване. Черният самолет започна да излъчва невидими вълни, които се разпръснаха на километри около него. Образно казано, те бяха като пясък в очите на радарите.

По екранчето пред майор Кузнецов се появиха „снежинки“, след което образът изчезна и вместо него се появи бяла трепкаща мъгла като на телевизор, чийто кинескоп е изгорял. Приборите, които показваха, че само след петнадесет секунди „МИГ“ ще се приближи достатъчно до нарушителя, за да изстреля ракетите си, изведнъж загубиха целта.

Тридесет секунди по-късно двата изтребителя направиха плавен завой и поеха обратно към базата си.

От петте летища около Москва най-недостъпно за простосмъртните е „Внуково II“. То е запазено за партийния елит и за неговите специални самолети, поддържани в непрестанна готовност за излитане. В пет сутринта местно време полковник О’Съливан приземи блекбърда на една от пистите.

Когато изстиващият черен самолет спря, около него се скупчиха офицери, загърнати в дебели шинели и нахлупили пухкави униформени ушанки. В началото на април нощите в Москва са още доста хладни. Аризонецът вдигна капака на кокпита и с ужас заоглежда тълпата.

— Виж ги тия руснаци как плъпнаха по моята птица! — възкликна той. — Ей, не пипай самолета! Чуваш ли?!

Адам Мънроу остави отчаяния полковник да разпъжда руските военни и се остави двама от кремълската охрана да го отведат до чакащата черна лимузина. В колата той смъкна гащеризона и си облече костюма, който през целия полет стискаше между коленете си. Дрехата изглеждаше сякаш току-що я бяха извадили от пералня.

Четиридесет и пет минути по-късно зилът, предшестван от двама милиционери на мотори, влезе в Кремъл през Боровицката порта и се насочи към страничния вход на сградата на Арсенала. В шест без две минути Адам Мънроу бе отведен в апартамента на генералния секретар, където свари един старец, който бе по халат и държеше в ръка чаша топло мляко. Рудин го покани с жест да седне на един стол и каза:

— Значи вие сте Адам Мънроу. Какво е предложението на президента Матюс?

Мънроу седна на стола с права твърда облегалка и погледна към съветския лидер, който се бе разположил зад бюрото си. Беше го виждал няколко пъти на национални празници, но никога от толкова близо. Старият политик изглеждаше притеснен и напрегнат.

Двамата бяха сами, без преводач. Рудин не говореше английски, но явно, докато „Блекбърд“ бе летял към Москва, той си бе направил труда да проучи кой е пратеникът и бе разбрал, че гостът му всъщност е английски дипломат, който знае руски.

— Предложението, господин генерален секретар, е да накараме терористите да освободят „Фрея“, без да постигнат крайната си цел — отговори Мънроу на съвършен руски език.

— Вижте какво, господин Мънроу, не искам и дума да чуя за освобождаване на Мишкин и Лазарев!

— В такъв случай да поговорим за Юрий Иваненко.

Рудин го изгледа изпитателно. Лицето му остана безизразно. Той бавно вдигна към устата си чашата и отпи глътка мляко.

— Господин Рудин, един от двамата евреи се изпусна при разпитите и ние узнахме истината за смъртта на Иваненко — каза Мънроу.

Той искаше да убеди генералния секретар, че не е получил информацията от Кремъл. Все още таеше надежда, че Валентина не е задържана.

— Слава Богу, че тайната стана известна само на моята служба — продължи Мънроу.

— Вашата служба? — прекъсна го Рудин. — А, да… ясно. И кои други извън нея знаят истината?

— Британската министър-председателка, президентът Матюс и неколцина от най-приближените му съветници. Никой от тях няма намерение да разкрива тайната пред обществеността.

Рудин се замисли за минута.

— А как ще накараме Мишкин и Лазарев да мълчат? — попита той най-сетне.

— Точно това е проблемът — отвърна му Мънроу. — Откакто терористите, които между другото са украински националисти, завзеха супертанкера, това е единственият сериозен проблем, пред който сме изправени.

— Казах на Уилям Матюс, че единственият изход е да унищожи „Фрея“. Това ще струва няколко човешки живота, но ще ни спести куп неприятности.

— Нямаше да има никакви неприятности, ако бяхте свалили пътническия самолет с двамата похитители на борда — възрази Мънроу.

Рудин го изгледа мрачно изпод гъстите си вежди.

— Допуснахме грешка — каза той лаконично.

— Двата „МИГ“-а, които се опитаха да свалят самолета ни преди час, също ли бяха изпратени по погрешка?

Рудин се сепна.

— Не знаех за това — каза той.

За пръв път от началото на разговора Мънроу му повярва.

— Унищожаването на „Фрея“ няма да разреши проблема — рече той. — Преди три дена Мишкин и Лазарев бяха двама незначителни бежанци и похитители, които щяха кратко да си излежат петнайсетгодишните присъди. Сега вече са световноизвестни. Всички си мислят, че акцията със завземането на супертанкера има за цел освобождаването им, но ние с вас знаем, че съществува и по-значима причина. Ако „Фрея“ бъде унищожена, целият свят ще се запита, защо е било толкова неизбежно да останат в затвора двамата евреи. Никой още не подозира, че мълчанието им е по-важно от това да си излежават присъдите. След като супертанкерът бъде обстрелян и потъне, замърсявайки цялото Северно море, двамата ще започнат да говорят и светът ще им повярва заради случилото се с „Фрея“.

Рудин бавно кимна в съгласие.

— Прав сте, млади момко — каза той. — Германците няма да могат, а и няма да искат, да ги опазят в пълна изолация. Пресата ще научи тайната.

— Точно така — рече Мънроу. — Затова мисля, че моето предложение е по-добро.

После той разказа на генералния секретар на КПСС същото, което вече бе изложил пред британската министър-председателка и пред президента на Съединените щати Матюс. Руснакът не изрази възмущение, а само прояви интерес към чутото.

— Дали този план ще успее? — попита той.

— Трябва да успее — отговори му англичанинът. — Това е последната ни възможност. Двамата трябва да заминат за Израел.

Рудин погледна към стенния часовник. Беше седем без петнайсет московско време. След четиринадесет часа предстоеше решаващото заседание на Политбюро. Този път Вишнаев нямаше да действа прикрито, а направо щеше да поиска вот на недоверие към генералния секретар.

Побелялата глава на руснака кимна.

— Действайте, господин Мънроу. И гледайте да успеете, защото иначе няма да има нито Дъблински договор, нито „Фрея“.

Той натисна едно копче на бюрото си и вратата на кабинета се отвори зад гърба на госта.

Безупречно издокаран в красива униформа майор от кремълската гвардия стоеше зад нея.

— Трябва да дам знак на американците и на моите хора, че сме се разбрали — каза Мънроу. — Представители и на двете посолства чакат зад стените на Кремъл.

Рудин издаде съответните заповеди и майорът кимна на Мънроу да го последва. Когато англичанинът стигна до вратата, гласът на генералния секретар го спря:

— Господин Мънроу!

Мънроу се обърна. Старецът продължаваше да си седи кротко на бюрото и да отпива от млякото.

— Ако някой ден останете без работа — изръмжа Рудин, — обадете ми се. Тук винаги ще се намери място за хора с вашия талант и възможности.

Когато зилът излезе през Боровицката порта, слънцето тъкмо се бе изкачило до островърхия купол на църквата „Василий Блажени“. Беше точно седем часът. Две черни коли с дипломатически номера чакаха до тротоара. Мънроу слезе от зила, отиде до тях и им каза каквото трябваше. Още преди англичанинът да излети за Берлин, съобщението му стигна до Лондон и до Вашингтон.

Точно в осем острият нос на блекбърда се издигна над пистата на „Внуково II“ и се насочи към Берлин.

— Сега накъде — прогърмя по вътрешната уредба гласът на полковник О’Съливан. — Не мога да приземя тази птица в „Темпелхоф“, пистата там е много къса.

— Кацнете в английската военновъздушна база в Гатов — каза му Мънроу.

— Първо при руснаците, сега пък при англичаните! — възмути се аризонецът. — Защо направо не изложим блекбърда на някой панаир да го гледа народът, колкото му душа иска?!

— Ако мисията ми се увенчае с успех, светът може и повече да не се нуждае от подобни самолети — каза Мънроу.

На полковника тази перспектива му се стори ужасна.

— Ако това стане, знаеш ли аз с какво ще се захвана? — попита той пътника си. — Ще стана шофьор на такси. Вече натрупах доста опит.

Черната птица прелетя над Вилнюс, столицата на Литва. Тя се движеше със скорост, два пъти по-голяма от тази, с която изгряваше слънцето, и щеше да пристигне в Берлин в седем сутринта местно време.

Докато черната лимузина караше Адам Мънроу от Кремъл към летището, в дневната капитанска каюта на „Фрея“ иззвъня вътрешният телефон.

Свобода го вдигна, слуша известно време и отговори нещо на украински. Тор Ларсен го гледаше през полуотворените си клепачи.

Водачът на терористите явно се стресна от чутото. Той се намръщи и изчака безмълвно, докато един от колегите му не дойде да го смени.

Свобода остави норвежкия капитан пред дулото на автомата на своя подчинен и отиде на мостика. След десетина минути се върна ядосан.

— Какво има? — попита го Ларсен. — Пак ли проблеми?

— Немският посланик се обади от Хага — отговори му Свобода — Руснаците отказали да предоставят въздушен коридор от Западен Берлин за германски самолети.

— Това е логично — рече норвежецът. — Естествено е да се опитат да попречат на освобождаването на двама души, убили летец от тяхната гражданска авиация.

Свобода пусна другия терорист да се върне на мостика. После водачът на терористите седна на обичайното си място.

— Англичаните са предложили на канцлера Буш услугите на своите военновъздушни сили. Германците питат дали имам нещо против Мишкин и Лазарев да бъдат извозени до Тел Авив с английски самолет.

— Аз бих приел — посъветва го Ларсен. — Руснаците като нищо биха свалили един западногермански самолет, но не биха посмели да посегнат на английски. Победата ви е близка. Съгласете се с предложението.

Свобода изгледа изпитателно изтощения норвежки капитан, чиито очи бяха почервенели от недоспиване.

— Прав сте, че биха стреляли по германски самолет — отвърна му той. — Всъщност аз вече се съгласих.

— Значи всичко върви по план — каза Ларсен и се насили да се усмихне. — Да празнуваме!

Докато Свобода отсъстваше, той бе налял две чашки с кафе. Сега бутна едната към украинеца. Терористът се наведе, за да я вземе. Това бе първата грешка, която допусна в осъществяването на брилянтно подготвения си план…

Тор Ларсен се хвърли върху него като разярен мечок. Той вложи в скока си цялата омраза, която се бе натрупала в него през изтеклите петдесет часа.

Украинецът измъкна пистолета си и искаше да стреля, но върху лявото му слепоочие се стовари твърд като смърчова цепеница юмрук и го просна на пода.

Ако не беше в толкова добра физическа форма, Свобода щеше да изпадне в безсъзнание, но той се занимаваше от години със спорт и освен това бе по-млад от Ларсен. При падането пистолетът се изплъзна от ръката му и се изтъркаля по пода на каютата. Украинецът скочи на крака, готов за ръкопашен бой. Двамата с норвежеца сплетоха ръце и крака, рухнаха върху масата и изпотрошиха чашките с кафе.

Ларсен залагаше на тежестта и на силата си, а Свобода — на младостта и бързината си. Качествата на украинеца надделяха. Свобода се изтръгна от хватката на Ларсен и се втурна към вратата. Почти успя да я достигне. Когато посегна към дръжката й, капитанът се хвърли и го сграбчи за глезените.

Когато се изправиха, норвежецът беше препречил пътя на противника си към вратата. Украинецът ритна Ларсен в слабините и огромният мъж се преви на две, но бързо се съвзе и пак сграбчи човека, който заплашваше да взриви кораба му.

Свобода навярно си беше припомнил, че капитанската каюта е почти напълно звукоизолирана и затова се бореше безмълвно, като прибягваше до всички средства: риташе, хапеше, дереше и удряше. Двамата се изтърколиха на пода, трошейки мебелите. Някъде отдолу под телата им беше пистолетът, който можеше да реши всичко, а на колана на Свобода бе детонаторът, чието червено копче със сигурност щеше да реши всичко.

Боят трая не повече от две минути. Тор Ларсен успя да освободи едната си ръка, хвана украинецът за косата и блъсна главата му в крака на масата. Погледът на Свобода угасна. Тялото му се свлече на пода. От челото му потече струйка кръв.

Задъхан от изтощение, Тор Ларсен стана на крака и погледна изпадналия в безсъзнание терорист. После внимателно откачи детонатора от колана на украинеца и отиде до единия илюминатор, който бе затворен с два големи болта с крилчати глави. Започна да ги развива с дясната си ръка, като държеше детонатора в лявата. Първият се разви бързо и Ларсен се зае с втория. След няколко секунди детонаторът щеше да полети към морската повърхност.

Ръката на водача на терористите се пресегна към пистолета. Ларсен тъкмо отваряше люка, когато Свобода се вдигна на лакът и с изкривено от болка лице стреля.

Гърмежът проехтя оглушително в затвореното пространство на каютата. Тор Ларсен погледна първо китката на лявата си ръка, а после — Свобода. Украинецът го зяпаше удивен.

Куршумът бе уцелил норвежкия капитан в китката, в която той държеше детонатора. Устройството се бе пръснало на парченца, много от които се бяха забили в плътта. В продължение на десет секунди двамата мъже се гледаха напрегнато и чакаха заложените експлозиви да избухнат и да разкъсат „Фрея“.

Но това не се случи. Плосковърхият куршум светкавично бе раздробил детонатора, който не бе успял да се задейства.

Украинецът бавно се изправи на крака, като се придържаше за масата. Тор Ларсен погледна кръвта, която се стичаше от смазаната му китка. После вдигна очи към тежко дишащия терорист.

— Аз победих, господин Свобода — каза той. — Сега не сте в състояние да взривите моя кораб и моя екипаж!

— Така е, капитан Ларсен, но те не знаят това — отговори му терористът и посочи през отворения илюминатор към светлините на натовските кораби. — Играта продължава. Мишкин и Лазарев ще стигнат до Израел!

(обратно)

18. От 06,00 до 16,00 часа

Западногерманският затвор „Моабит“ се състои от две части. По-старата е от преди Втората световна война. В началото на седемдесетте години, когато терористичната група „Баадер-Майнхоф“ сееше страх из цяла Германия, властите решиха да построят ново крило на този затвор. То бе оборудвано с ултрамодерни охранителни системи, телевизионни камери и електронно управляеми стоманени врати и решетки.

В шест часа сутринта на трети април, неделя, директорът на „Моабит“ се качи на последния етаж на новото крило на затвора и събуди Лев Мишкин и Давид Лазарев, които бяха настанени в отделни килии.

— Пускаме ви на свобода. В осем часа излита самолетът, с който ще отлетите в Израел. Потегляме за летището в седем и трийсет. Пригответе се.

Десет минути по-късно военният комендант на Британския сектор се обади по телефона на кмета на Западен Берлин.

— Хер бюргермайстер — каза му той, — боя се, че не е възможно да излетим от летище „Тегел“. Както ви е известно, нашите правителства се споразумяха самолетът да е от Кралските военновъздушни сили. На гражданското летище няма условия за техническото му осигуряване. Мисля, че нашето военно летище в Гатов ще е по-подходящо за случая. Освен това там ще е по-лесно да държим на дистанция тълпите журналисти.

Кметът си отдъхна. Британците се наемаха с цялата организация на операцията, следователно, ако нещо се случеше, отговорността щеше да е тяхна. А в Германия и в Западен Берлин предстояха избори за местни органи на властта…

— Какво искате от нас, господин генерал? — попита кметът.

— От Лондон ми наредиха да ви помоля да откарате терористите в брониран фургон от „Моабит“ направо в нашата база в Гатов. Там ще ни ги предадете официално.

Представителите на пресата бяха, меко казано, разочаровани. Над четиристотин журналисти, фоторепортери и оператори бяха обсадили затвора „Моабит“ още от предната вечер, когато правителството в Бон съобщи, че затворниците ще бъдат освободени в осем часа сутринта. Всички журналисти мечтаеха да снимат как двамата украинци потеглят към летището. Тълпи от техни събратя фотографи бяха плъзнали по терасите за посрещачи на летището „Тегел“ и търсеха подходящи места, за да инсталират телеобективите на апаратите си. Те също бяха обречени на несполука.

Британската военновъздушна база в Гатов е разположена на западния бряг на река Хавел, в покрайнините на Западен Берлин, съвсем близо до оградата, която го дели от Източна Германия.

Часове преди изгрев слънце в базата настъпи оживление. В три часа сутринта от Англия пристигна малък реактивен самолет „НС 125“. Този граждански модел във военната си модификация носи името „Домини“. Самолетът беше снабден с допълнителни резервоари, за да може да прелети от Западен Берлин над Мюнхен, Венеция и Атина до Тел Авив, без да минава над територията на комунистически страни. Максималната му скорост от осемстотин километра в час щеше да му позволи да преодолее разстоянието за малко повече от четири часа.

След кацането „Домини“ бе изтеглен в хангар за технически преглед и зареждане с гориво.

Никой от представителите на пресата, които чакаха с нетърпение пред входа на „Моабит“ и на летище „Тегел“, не забеляза как малко след седем часа един елегантен черен разузнавателен самолет „SR-71“ се сниши над западния край на града и кацна на главната писта на базата в Гатов. Този самолет също бе изтеглен бързо в един от хангарите, където екип от американски механици, пристигнали от базата „Темпелхоф“, започнаха да работят по него. „SR-71“ бе изпълнил задачата си. Командирът му полковник О’Съливан от американските военновъздушни сили си отдъхна. Предстоеше му спокоен полет до неговите любими Съединени щати.

Единственият пътник слезе от самолета и излезе от хангара. Посрещна го младолик майор с „Ленд Роувър“.

— Господин Мънроу?

Вместо отговор Мънроу му показа документите си за самоличност. Офицерът от военновъздушните сили внимателно ги огледа.

— Двама господа ви чакат в офицерската столова, сър — каза той.

Двамата господа имаха служебни карти на низши чиновници от Министерството на отбраната, но всъщност работеха в една експериментална лаборатория, чиито открития бяха от строго секретно естество.

И двамата бяха облечени спретнато и носеха дипломатически куфарчета. Единият носеше очила с тънки телени рамки и бе завършил медицина, но отдавна бе престъпил Хипократовата клетва. Другият беше негов подчинен, бивш медицински лаборант.

— Донесохте ли онова, за което помолих? — попита ги Мънроу, без да губи време за встъпителни приказки.

Вместо отговор старшият от двамата отвори куфарчето си и извади плоска кутия, подобна на кутия за пури. Отвори я и показа на Мънроу съдържанието й.

— Най-много десет часа — каза той.

— Значи трябва да действаме бързо — отвърна му Мънроу.

Беше седем и трийсет. Утрото бе ясно и слънчево.

„Нимродът“ от Бреговата авиация продължаваше да кръжи на четири хиляди и петстотин метра над „Фрея“. Освен наблюдението на танкера в задълженията му влизаше и да следи огромното нефтено петно. То бавно се придвижваше по водната повърхност, но все още бе извън обсега на специалните кораби, готови да разпръскват емулгаторен препарат. Те спазваха исканата от терористите дистанция.

Отначало петното пое на североизток от танкера, към холандския бряг. Носеше го приливът със скорост от един възел. Но през нощта започна отливът и тласкано от лекия бриз, петното се върна обратно, подмина „Фрея“ и се спря на две мили южно от нея по посока на Белгия.

На натоварените с емулгатор пожарни кораби учените — специалисти по борба със замърсяването на околната среда, се молеха да не се появи силен вятър и морето да остане спокойно. При едно внезапно влошаване на времето петното би могло да се разкъса и да бъде отнесено към бреговете на Холандия, Белгия, Германия, Франция или Англия.

Метеоролозите в цяла Европа наблюдаваха с тревога приближаването на студен фронт откъм Датския пролив. Една буря, дори и краткотрайна, би причинила невероятни екологически щети. Учените се надяваха студеният фронт да не донесе нищо повече от мъгла.

Наближаваше осем часът. На борда на „Фрея“ обстановката ставаше все по-напрегната. Ендрю Дрейк, придружаван от двама автоматчици, за да не се опита капитанът отново да го нападне, позволи на Ларсен сам да си превърже ръката. С побеляло от болка лице норвежецът измъкна от разкъсаната плът на дланта си по-големите парчета стъкло и пластмаса, бинтова ръката си и я окачи на превръзка на врата си. Свобода го наблюдаваше от другия край на кабината. Раната на челото си бе покрил с парче анкерпласт.

— Трябва да призная, че сте смел човек, капитан Ларсен — каза той. — Но с постъпката си не променихте нищо. Аз все още съм в състояние да изпомпам в морето всичкия нефт. А ако започна да го правя, военните кораби ще открият огън по „Фрея“ й ще довършат разрухата. Ако германците още веднъж нарушат обещанията си, ще сторя точно това.

В седем и трийсет журналистите, които чакаха пред входа на „Моабит“, най-сетне бяха възнаградени за търпението си. Портата към „Клайн Моабит Щрасе“ се отвори и от нея се показа носът на бронираната кола. Фотографите защракаха от прозорците на апартаментите в отсрещната кооперация и кавалкадата от коли пое след бронирания фургон.

Радиорепортерите заговориха припряно в микрофоните и думите им зазвучаха в различни градове на Европа. Гласът на журналиста от Би Би Си проехтя в дневната капитанска каюта на „Фрея“, където Ендрю Дрейк седеше пред радиото.

— Потеглиха! — каза той със задоволство. — Време е да поставим последните условия за посрещането в Тел Авив.

Той тръгна към мостика. Двамата въоръжени с автомати терористи останаха да пазят капитана, който се бе свил на стола си и се бореше с изтощението и нетърпимата болка.

Бронираният фургон, предшестван от полицаи на мотоциклети с пуснати сирени, мина през четириметровата врата от стоманена мрежа на английската база в Гатов и бариерата се спусна зад него. Следващата го кола спря рязко със свирене на гумите. От прозорците й се развикаха разгневени журналисти. Зад нея се наредиха и останалите автомобили на представителите на пресата. Само след минута тълпа от ядосани репортери и фотографи, домогващи се да ги пуснат вътре, увисна на мрежата.

Базата в Гатов не е само военновъздушна. В нея е разположено и армейско поделение. Затова комендантът й е бригаден генерал от пехотата. Постовите на портала — гигантски невъзмутими военни полицаи с нискоспуснати над очите козирки, бяха негови подчинени.

— Пуснете ни вътре! — крещеше един побеснял фоторепортер от „Шпигел“. — Искаме да заснемем как отлитат затворниците.

— Успокой се, приятел! Аз само изпълнявам заповедите — кротко му отвърна старши сержант Фароу.

Журналистите се втурнаха към уличните телефони, за да се оплачат на главните си редактори. Те от своя страна се оплакаха на кмета на Западен Берлин, който прояви разбиране към проблема им и обеща веднага да се обади на коменданта на базата в Гатов. Когато телефонът най-сетне замлъкна, кметът се облегна удобно на стола си и запали пура.

Адам Мънроу влезе в хангара, където бе вкаран „Домини“. Придружаваше го подполковникът, който отговаряше за техническата поддръжка на самолетите.

— Всичко наред ли е? — попита той подофицера, провеждащ техническата проверка.

— Напълно, сър — отвърна му опитният механик.

— Не е така — възрази Мънроу. — Ако погледнете под обшивката на онзи двигател, ще се уверите, че електрическата инсталация е в неизправност и трябва да я ремонтирате.

Подофицерът зяпна смаян непознатия мъж, после премести поглед върху своя началник.

— Прави, какъвто ти казва, Баркър — каза подполковникът. — Налага се да отложим полета по технически причини. Германските власти трябва да повярват, че наистина има повреда. Отвори двигателя и се захващай за работа!

Подофицерът Баркър служеше в Кралските военновъздушни сили от тридесет години и добре знаеше, че заповедите на началниците трябва да се изпълняват дори и ако се диктуват от някакъв си скапан цивилен, който би трябвало да се засрами заради небръснатия си вид и смачканите си дрехи.

Директорът на затвора „Моабит“ Алойс Брукнер пристигна в базата, за да присъства лично при предаването на затворниците на англичаните и на отлитането им за Израел. Когато разбра, че самолетът не е готов, той много се притесни и пожела лично да се убеди в това.

Придружен от началника на военновъздушната част на базата, той отиде в хангара, където завари подофицера Баркър да се рови в единия мотор на „Домини“.

— Какво му има? — попита директорът.

Баркър вдигна глава.

— Късо съединение, сър — отвърна той на представителя на германските власти. — Установихме го при пробния звук на двигателите. Скоро ще го оправя.

— След десет минути, точно в осем часа, тези двама мъже трябва да излетят — каза му германецът. — Иначе в девет часа терористите ще изпомпат в морето сто хиляди тона нефт!

— Правя, каквото мога, сър. Ако не ми висите над главата, ще свърша по-скоро.

Командирът на военновъздушната част изведе хер Брукнер от хангара. Той също не можеше да си обясни получените от Лондон заповеди, но като добър военен ги изпълняваше.

— Хайде да отидем в офицерската столова и да пийнем по едно чайче — предложи той на госта си.

— Не ви ща чайчето — ядосано му отговори Брукнер. — Искам да осигуря излитането на този самолет! Освен това трябва да се обадя на кмета.

— Най-удобно е да проведете разговора си от офицерската столова. Между другото, понеже не можем да държим затворниците толкова дълго време във фургона, наредих да ги отведат в ареста.

В осем без пет началникът на базата съобщи на кореспондента на Би Би Си за техническата неизправност на „Домини“. В централата на Би Би Си успяха да включат тази информация в новинарската си емисия в осем. На „Фрея“ също разбраха за повредата.

— Дано бързо я отстранят — каза Свобода със заплашителен тон.

Адам Мънроу и двамата господа с куфарчетата влязоха в сградата на ареста малко след осем. Вътре имаше четири килии. Мишкин беше в първата, Лазарев — в четвъртата. По-младият от двамата спътници на Мънроу остана от вътрешната страна на вратата на ареста и застана с гръб към нея.

— Ще проведем един последен разпит — обясни той на възмутения от поведението му сержант от военната полиция, който пазеше ареста. — Ние сме от разузнаването.

Сержантът вдигна рамене и се върна в дежурната стая.

Мънроу влезе в първата килия. Лев Мишкин седеше на ръба на нара и пушеше цигара. Бяха му казали, че заминава за Израел, но не знаеше точно какво става и беше доста нервен.

Мънроу го изгледа изпитателно. Той бе чакал тази среща почти със страх. Ако този човек не бе убил Юрий Иваненко заради някакви си смахнати идеи, неговата Валя сега щеше да си стяга куфарите за партийната конференция в Румъния. Пред очите на Мънроу отново изникна образа на любимата му жена, която излиза през стъклената врата и тръгва по московската улица и как мъжът с шлифера тръгва след нея.

— Аз съм лекар — каза той на руски. — Вашите приятели, които искат да бъдете пуснати на свобода, настояха да ви поддържаме в добро здравословно състояние, за да издържите дългото пътуване.

Мишкин стана и вдигна рамене равнодушно. Той не очакваше резкия удар, който Мънроу му нанесе с върха на пръстите на дясната си ръка по слънчевия сплит. Когато си пое дъх, украинецът с учудване забеляза, че под носа му има отворен флакон с нещо миризливо. Краката му омекнаха и Мънроу го прихвана, за да не падне, и го положи на нара.

— Ще действа най-много пет минути — каза служителят от Министерството на отбраната. — Трябва да побързаме.

Мънроу отвори дипломатическото куфарче и извади кутия, в която имаше спринцовка, памук и етер. Той вдигна спринцовката към лампата, изкара през иглата малко течност, за да не останат в нея никакви мехурчета въздух, и натри бицепса на затворника с натопеното в етер памуче.

Инжекцията отне не повече от три секунди, но щеше да въздейства на Лев Мишкин в продължение на два часа — период, който за голямо съжаление на Мънроу и на неговите колеги, медицината не бе в състояние да съкрати.

Двамата мъже затвориха вратата на килията и отидоха при Давид Лазарев, който не беше чул нищо и нервно крачеше напред-назад из тясното помещение. Две минути по-късно и той бе инжектиран.

Мъжът с очилата извади от външния си джоб плоската кутийка и я подаде на Мънроу.

— Аз бях дотук. Тази работа не ми влиза в служебните задължения — каза той и остави Мънроу насаме със затворниците.

Двамата украинци не разбраха, а и никога нямаше да разберат, какво са им инжектирали. Това беше смес от две наркотични вещества, наричани от англичаните „Петидин“ и „Хиасин“, а от американците, съответно — „Меперидин“ и „Скополамин“. В комбинация двата препарата имат невероятно въздействие.

Те карат пациента да изпълнява всякакви заповеди. Освен това временно объркват представата му за време по такъв начин, че когато той се събуди след два часа, има чувството, че просто за няколко секунди му се е замаяла главата. И най-сетне тези препарати причиняват загуба на паметта за периода на въздействието.

Мънроу се върна в килията на Мишкин. Помогна на младия мъж да седне на нара и да опре гръб в стената.

— Здрасти — каза му той.

— Здравей — отвърна му Мишкин.

Говореха на руски, но украинецът нямаше да си спомня за това.

Мънроу отвори плоската кутия и извади продълговата капсула-таблетка, разделена на две. После завинти едната част в другата.

— Глътни това хапче — каза той и му подаде чаша вода.

— Готово — отговори Мишкин и изпълни заповедта.

Мънроу извади от куфарчето си стенен часовник, нагласи стрелките му и го окачи над нара. Стрелките показваха осем часа, но не се движеха. Пет минути по-късно Мънроу извърши същото и в килията на другия терорист, прибра си нещата в куфарчето и излезе от ареста.

— Никой не трябва да влиза при тях, докато самолетът не бъде ремонтиран! — нареди той на сержанта, когато мина покрай дежурната. — Това е заповед на началника на базата!

Ендрю Дрейк за пръв път лично говори с холандския министър-председател Ян Грайлинг. По-късно английските езикови специалисти щяха да определят по записа на разговора, че терористът е израсъл някъде в района на Брадфорд, но тогава вече тази информация нямаше да бъде нужна никому.

— Чуйте изискванията ни за това, как трябва да пристигнат Мишкин и Лазарев в Израел — каза Дрейк. — Най-късно до един час след излитането на самолета от Берлин искам да получа уверение от премиера на Израел, че те ще бъдат спазени. В противен случай ще действаме така, сякаш приятелите ни изобщо не са били освободени. И така, първо: когато самолетът кацне, двамата трябва да бъдат отведени пеша покрай централната тераса на летище „Бен Гурион“. Второ: трябва да бъде осигурен свободен достъп на обществеността до въпросната тераса. Никакви проверки на самоличността на хората, пожелали да се качат на нея. Трето: ако подмените Мишкин и Лазарев с двойници-артисти, веднага ще разбера за измамата. Четвърто: три часа преди самолетът да кацне на летището, израелското радио трябва да обяви точния час на пристигането му и да съобщи, че всички, които желаят, ще бъдат допуснати на централната тераса за посрещачи на летището. Това съобщение трябва да бъде прочетено на иврит, на английски, на френски и на немски. Това е всичко.

— Господин Свобода — отвърна му Ян Грайлинг, — всичките ви изисквания незабавно ще бъдат предадени на израелското правителство. Сигурен съм, че то ще се съобрази с тях. Моля ви, не прекъсвайте връзката! Имам за вас важно съобщение от Западен Берлин.

— Говорете — каза Дрейк.

— Механиците от военновъздушната база в Гатов са открили сериозна повреда в електроинсталацията на самолета. Повярвайте ми, това не е номер! Работят с всички сили за отстраняване на повредата, но излитането вероятно ще бъда отложено с час-два.

— Ако това е някакъв номер, ще забравите, че някога сте имали плажове! — отсече Дрейк.

— Не ви лъжа! — отчаяно му отвърна Грайлинг. — Това е просто малшанс! Гарантирам ви, че скоро неизправността ще бъде отстранена.

Настъпи тишина. Дрейк обмисляше какво да прави.

— Искам четирима репортери: от „Гласа на Америка“, от Би Би Си, от „Дойче веле“ и от „ОРТФ“ да присъстват на излитането на самолета и да го предават на живо и на английски език.

По гласа на Ян Грайлинг пролича, че холандският премиер си е отдъхнал:

— Ще помоля командването на английската база да допусне тези четирима репортери на пистата.

— Отсрочвам изпомпването на нефта с три часа. Точно по обяд в дванайсет часа ще започна да изливам в морето сто хиляди тона нефт!

Чу се изщракване и радиостанцията заглъхна.

Министър-председателят Бениамин Голен седеше в кабинета си в Ерусалим. Беше неделя сутрин, обикновен работен ден за гражданите на Израел. Минаваше десет часа. Тук времето бе с два часа по-напред от западноевропейското.

Веднага след като холандският премиер приключи разговора си с „Фрея“, малкият отряд агенти на Мосад, които се бяха настанили в един ротердамски апартамент, предадоха исканията на терористите в Израел и по този начин изпревариха дипломатическите канали с повече от час.

Личният съветник на израелския премиер по въпросите на сигурността му донесе съобщението от Ротердам и го остави на бюрото му. Голен бързо го прочете.

— Какво целят те? — попита той.

— Вземат мерки срещу евентуалното подменяне на затворниците — отвърна му съветникът. — Лесно биха могли да се намерят двама души, които да приличат на Мишкин и на Лазарев.

— А кой тук в Израел ще разпознае истинските Мишкин и Лазарев?

Съветникът по въпросите на сигурността вдигна рамене.

— Някой на терасата на летището — каза той. — Сигурно са изпратили техен съмишленик, който познава двамата украинци и когото Мишкин и Лазарев също познават.

— И какво ще стане, след като се уверят, че на свобода са пуснати истинските Мишкин и Лазарев?

— Вероятно на средствата за масова информация ще бъде предадено специално съобщение, по което терористите на борда на танкера да разберат, че всичко е наред.

— Значи един от тях е тук в Израел? Няма да позволя на тези бандити да правят каквото си искат в страната ми! — рече министър-председателят. — Склонихме да приемем Мишкин и Лазарев, а не цяла терористична група. Искам терасата да се постави под внимателно наблюдение. Ако нашите сили за сигурност забележат, че украинците правят знак на някого от зяпачите, искам той да бъде проследен и след като потвърди на приятелите си от „Фрея“, че всичко е наред — арестуван.

На борда на „Фрея“ минутите се нижеха мъчително бавно. На всеки четвърт час Ендрю Дрейк включваше портативния си транзистор и слушаше новините по „Гласът на Америка“ или по Би Би Си. Радиостанциите съобщаваха, че самолетът с двамата терористи още не е излетял. Механиците още поправяли повредения двигател на „Домини“.

Малко след девет часа четиримата репортери, посочени от Дрейк, бяха допуснати в базата и отведени от двама военни полицаи в офицерската столова, където им бе предложено кафе и сладки. Военните им предоставиха директни телефонни линии за връзка с кореспондентските бюра на четирите радиостанции в Берлин, откъдето репортажите щяха да бъдат излъчени пряко в ефир. Никой от четиримата журналисти не видя Адам Мънроу, който телефонираше в Лондон от кабинета на началника на базата.

За подветрения борд на кръстосвача „Арджил“ бяха привързани трите патрулни катера „Кътлъс“, „Сейбър“ и „Симитар“. На борда на „Кътлъс“ майор Фалън събра своите дванадесет командоса.

— Вероятно политиците ще освободят онези две копелета — каза той на подчинените си. — След час-два те ще отлетят за Израел. Би трябвало да пристигнат в Тел Авив за около четири часа и половина. Ако техните приятели удържат на думата си, довечера или най-късно през нощта те ще напуснат „Фрея“. Не знам накъде ще тръгнат, но вероятно ще се насочат към холандския бряг. Между него и танкера морето е чисто, там няма никакви кораби. Щом терористите се отдалечат на три мили от „Фрея“, тоест излязат извън обсега на захранван с батерии дистанционен детонатор, с какъвто биха могли да взривят експлозивите, сапьорите от Кралските военноморски сили ще се качат на борда на супертанкера и ще обезвредят заложените заряди. Но това вече не е наша работа. Ние ще заловим и ликвидираме онези гадове — терористите. Аз лично ще се заема със Свобода. Оставете го на мен, ясно ли е?

Командосите кимнаха. Някои от тях се ухилиха. Ловният инстинкт ги бе обладал. Те бяха обучени да действат и чакането вече ги изнервяше.

— Тяхната моторница е много по-бавна от нашите катери — продължи Фалън. — Ще имат преднина от осем мили, но предполагам, че ще ги хванем три-четири мили, преди да стигнат брега. „Нимрод“ ще предава от въздуха всяко тяхно движение на „Арджил“, а ние ще сме в постоянна връзка с кръстосвача. Когато ги наближим, ще запалим прожекторите и щом ги видим, ще ги унищожим. От Лондон заповядаха да не вземаме пленници. Не ме питайте защо шефовете искат да им затворят устите завинаги. Не знам. Просто ще си свършим работата.

На няколко мили оттам на капитан Майк Манинг също му се струваше, че времето тече мъчително бавно. И той чакаше с нетърпение да чуе по радиото, че моторът на самолета най-сетне е оправен. Докато седеше в каютата си в малките часове на сутринта и чакаше заповед да унищожи с оръдията си „Фрея“ и хората на борда й, той изведнъж бе чул по радиото за необяснимата промяна в позицията на американското правителство. Вашингтон вече не възразяваше двамата терористи да бъдат освободени. Капитан Манинг изпита чувство на облекчение, че страшната заповед бе отменена. „Дано всичко мине гладко — мислеше си той. — Дано тези двама украински евреи кацнат без проблеми на летище «Бен Гурион» и да не ми се наложи да изпепеля «Фрея»!“

В десет без петнадесет Мишкин и Лазарев излязоха от състоянието на наркотично опиянение. Почти в същия момент двата часовника, окачени от Адам Мънроу на стените на килиите им, тръгнаха.

Мишкин разтърси глава и потърка очите си. Чувствуваше се сънлив и леко му се виеше свят. Той отдаде състоянието си на недоспиването и на вълнението. Погледна стенния часовник. Той показваше осем часа и две минути. Спомни си, че когато заедно с Лазарев ги водеха към килиите, часовникът в дежурната сочеше осем. Протегна се, скочи от нара и се заразхожда из килията. Пет минути по-късно в другия край на коридора Лазарев направи същото.

Адам Мънроу влезе в хангара, където подофицерът Баркър човъркаше единия двигател на „Домини“.

— Как върви работата, господин Баркър? — попита го Мънроу.

Механикът се измъкна от търбуха на самолета и погледна ядосано цивилния.

— Докога трябва да разигравам тази комедия? Моторът си е съвсем наред.

Мънроу си погледна часовника.

— Сега е десет и половина. Точно след един час се обадете на началника си и му съобщете, че повредата е отстранена.

— Разбрано. Ще му звънна в единадесет и тридесет — отвърна му Баркър.

Давид Лазарев пак погледна към стенния часовник в килията си. Мислеше, че са минали най-много тридесет минути, а стрелките показваха девет. Много бързо бе изтекъл този час. Когато човек е изолиран в килия, усещането му за време се променя — такова обяснение си даде Лазарев. Все пак часовникът не можеше да лъже. И през ум не би му минало, че часовникът в килията му, както и този над главата на Мишкин, върви два пъти по-бързо, за да навакса липсващите в живота на двамата затворници сто минути. Точно в единадесет и половина часовниците в килиите щяха да се синхронизират с реалното време.

В единадесет часа холандският премиер Ян Грайлинг се обади на кмета на Западен Берлин по телефона.

— Какво, по дяволите, става при вас, хер бюргермайстер?

— Не знам — отвърна му изнервеният кмет. — Англичаните ме увериха, че скоро ще оправят проклетия си самолет. Не мога да проумея защо не използват граждански самолет от „Бритиш Еъруейз“? Казах им, че сме готови да заплатим разходите по един такъв чартър.

— След час онези психопати на „Фрея“ ще изпомпат в морето сто хиляди тона нефт! — рече Грайлинг. — Ако това стане, моето правителство ще обвини за случилото се англичаните.

— Напълно съм съгласен с вас — отговори му берлинчанинът. — Всичко така се обърка заради този самолет!

В единадесет и тридесет подофицерът Баркър затвори кожуха на двигателя и слезе по стълбичката. Отиде до вътрешния телефон и позвъни в офицерската столова. Обади му се началникът на базата.

— Самолетът е готов за излитане, сър — докладва механикът.

Началникът на Гатов се обърна към наобиколилите го мъже, сред които бяха четиримата радиорепортери и директорът на затвора „Моабит“.

— Повредата е отстранена — каза им той. — След петнадесет минути „Домини“ ще излети.

През прозорците на столовата присъстващите видяха как елегантният реактивен самолет се показва от хангара. Пилотът и помощник-пилотът се качиха в кабината му и включиха двигателите.

Директорът на затвора отиде в ареста и съобщи на двамата украинци, че ще излетят за Израел. Часовникът му показваше единадесет и тридесет и пет. Точно колкото стенните часовници в двете килии. Двамата затворници бяха отведени до „Ленд Роувъра“ на военната полиция и той потегли към самолета. Мишкин и Лазарев мълком се качиха по стълбичката и седнаха на местата си. Придружаваше ги само един сержант от военната полиция.

В единадесет и четиридесет и пет подполковник Джарвис отвори дроселите и „Домини“ се издигна над пистата на военновъздушната база в Гатов. Самолетът направи плавен завой на юг и пое по въздушния коридор от Западен Берлин към Мюнхен.

Четиримата радиорепортери предаваха излитането на живо от офицерската столова. Слушатели от цял свят разбраха, че четиридесет и осем часа след предявяването на исканията на терористите Мишкин и Лазарев летят към Израел и към свободата.

Посредством радиото новината бе чута и в домовете на трийсетимата офицери и моряци от екипажа на „Фрея“. Майки и съпруги облекчено се разридаха. Децата и внуците ги питаха защо плачат.

Екипажите на малката армада от кораби за гасене на пожари също чуха за излитането и… си отдъхнаха. И учените, и моряците добре знаеха, че не са в състояние да се справят със сто хиляди тона разлят нефт.

В Тексас бе слънчево неделно утро. Нефтеният магнат Клинт Блейк изслуша новините на Ен Би Си и се провикна:

— Най-сетне!

Хари Венерстрьом чу добрата вест по Би Би Си в луксозния си ротердамски хотелски апартамент и се усмихна със задоволство.

В редакцията на всеки вестник, от Ирландия до Желязната завеса, кипеше трескава работа. Подготвяха се сутрешните броеве за понеделник. Журналистите описваха цялата история от завземането на „Фрея“ до отлитането на двамата украински евреи за Израел. Секретарите оставиха място на първа страница за пристигането На Мишкин и Лазарев в Тел Авив и за освобождаването на супертанкера. До десет сутринта — крайния срок за предаването на броя за печат, имаше достатъчно време, за да се вместят последните новости по случая.

В дванадесет часа и двайсет минути западноевропейско време правителството на Израел даде съгласие да спази исканията на терористите относно посрещането на Мишкин и Лазарев на летище „Бен Гурион“. До кацането на самолета оставаха по-малко от четири часа.

В стаята си на шестия етаж на хотел „Авия“, близо до летище „Бен Гурион“, Мирослав Камински също чу по радиото за изявлението на израелските власти. Той въздъхна с облекчение. Беше пристигнал в Израел в петък следобед и очакваше да види двамата си украински приятели още в събота. Но после германското правителство промени намеренията си и оттогава Камински слушаше безпомощно радиото и си гризеше ноктите от напрежение. Той чу, че приятелите му на борда на „Фрея“ са източили двайсет хиляди тона нефт и чак на сутринта в неделя се поуспокои, когато научи за излитането на самолета с Мишкин и Лазарев. Очакваше се „Домини“ да кацне на летище „Бен Гурион“ в шестнайсет и петнайсет западноевропейско време, осемнайсет и петнайсет — израелско.

Ендрю Дрейк чу новината за излитането по транзистора си и се поотпусна. Получените тридесет и пет минути по-късно гаранции от израелското правителство бяха по-скоро една формалност.

— Отлетели са за Израел — каза той на капитан Ларсен. — След четири часа ще са в Тел Авив. Ако всичко върви добре, няколко часа след това ние ще напуснем „Фрея“. Военните ще дойдат, ще ви освободят и ще се погрижат за ръката ви. Ще си получите обратно кораба заедно с целия екипаж… Би трябвало това да ви радва.

Норвежецът бе отпуснал гръб на облегалката на стола си. Под очите му имаше тъмни сенки, но той не искаше да достави на младия си похитител удоволствието да го види заспал от умора. Капитанът нямаше да се успокои, докато експлозивите не бъдат обезвредени и последният терорист не напусне палубата на кораба му. Той усещаше, че скоро може да припадне. Ужасната режеща болка в ръката му се бе превърнала в тъпо пулсиране, което стигаше чак до гърба му. Погледът му бе замъглен от изтощение. Но той упорито държеше очите си отворени.

Ларсен погледна украинеца с омраза и презрение.

— А Том Келър? — попита го той.

— Кой? — не го разбра Дрейк.

— Моят трети помощник-капитан, когото застреляхте на палубата в петък сутринта.

Дрейк се засмя.

— Том Келър е долу при останалите — отвърна той. — Разиграхме малко театър. Един от моите хора облече униформата на Келър и наужким го застреляхме. Патроните бяха халосни.

Норвежецът изсумтя. Дрейк го изгледа с любопитство и донякъде с възхищение.

— Спечелих и затова ще проявя щедрост — рече той. — Поставих на колене цяла Западна Европа. Тя изпълни всички мои искания, но ти едва не ме победи. Слава Богу, че командосите няма откъде да разберат, че в шест часа тази сутрин ти унищожи детонатора. Ти си смел човек, Тор Ларсен. Имаш ли някакво желание, което бих могъл да изпълня?

— Не искам нищо друго, освен да се махнеш от кораба ми! — каза Ларсен.

— Съвсем скоро и това ще стана, капитане.

Високо в небето над Венеция подполковник Джарвис промени курса с няколко градуса на изток и сребърната реактивна стрела пое през Адриатическо море към Израел.

— Как са пътниците? — попита той.

— Седят си кротко и гледат красотите през илюминаторите — отвърна му сержантът от военната полиция.

— Дръж ги под око, че предния път, когато са се возили на самолет, са застреляли капитана.

Сержантът се засмя.

— Добре, ще внимавам — обеща той на пилота.

Помощник-пилотът почука с пръст по разгърнатата на коленете си карта.

— Остават ни три часа до кацане — каза той.

Радиопредаването от базата в Гатов бе чуто и в други държави. В Москва новината за излитането на Лазарев и Мишкин бе преведена на руски и докладвана на двамата мъже, които обядваха в един луксозен апартамент на „Кутузовски проспект“ малко след четиринадесет часа местно време.

Маршал Николай Керенски прочете съобщението и удари с месестия си юмрук по масата.

— Германците и англичаните са клекнали! Освободили са ги! Двете еврейчета пътуват към Тел Авив!

Ефрем Вишнаев взе листа от ръката на военния и мълком прочете написаното. После се усмихна хитро.

— Тогава довечера ще представим пред Политбюро полковник Кукушкин и той ще разкаже на другарите онова, което знае. Това ще е краят на Максим Рудин — каза той. — Без съмнение той ще получи вот на недоверие. Още днес преди полунощ Съветският съюз ще е наш, Николай! А след година — цяла Европа!

Маршалът наля две големи чаши със „Столичная“. Бутна едната към идеолога на партията и вдигна другата.

— За победата на Червената армия!

Вишнаев рядко пиеше водка, но случаят си заслужаваше. Той също вдигна чашата си:

— За тържеството на комунистическите идеи в цял свят!

(обратно)

19. От 16,00 до 20,00 часа

Когато наближи брега, близо до град Хайфа, малкият „Домини“ за последен път обърна носа си и промени курса, като започна да се спуска откъм сушата право към главната писта на летище „Бен Гурион“.

Колесникът му опря в бетона точно четири часа и половина след излитането. Беше шестнадесет и петнадесет западноевропейско време, осемнадесет и петнадесет — израелско.

Откритата тераса за посрещачи бе претъпкана с народ. Не се случваше често в държава като Израел, където обезпечаването на сигурността се е превърнало почти в мания, да се допускат гражданите свободно да наблюдават подобен спектакъл.

Въпреки исканията на терористите около терасата и в сградата на летището да няма полиция, хората от Специалния отдел на израелската полиция бяха навсякъде. Някои от тях бяха облекли униформи на държавната компания „Ел Ал“, други продаваха безалкохолни напитки или метяха тротоара пред сградата на летището, трети седяха зад воланите на подредените пред изхода таксита. Инспектор Аврам Хирш се беше настанил в едно пикапче, пълно с вестници, което снабдяваше будката в централната зала на летището.

След като кацна, „Домини“ бе поведен от един джип с буркан на покрива към терминала за международни полети. Там пред сградата го чакаше група официални лица, които трябваше да поемат двамата затворници.

Наблизо бе паркиран един пътнически самолет на „Ел Ал“. През процепите между перденцата, закриващи илюминаторите му, двама души наблюдаваха с бинокли тълпата на терасата. Всеки от тях държеше в ръка портативна радиостанция.

Сред множеството на терасата бе и Мирослав Камински. Той с нищо не се отличаваше от заобикалящите го зяпачи.

Единият от израелските посрещачи се качи по стълбичката и влезе в английския самолет. Две минути по-късно той се показа, следван от Мишкин и Лазарев. Двама ентусиазирани младежи от „Лигата за защита на евреите“ извадиха изпод палтата си плакат и го разгънаха на терасата. На него бяха изписани две думи на иврит: „Добре дошли!“ Двамата младежи започнаха да ръкопляскат, докато хората около тях не им казаха да престанат.

Посрещачите поведоха терористите покрай терасата. Колоната завършваха двама полицаи. Мишкин и Лазарев погледнаха към тълпата зяпачи. Някои от тях започнаха да им махат. Повечето ги гледаха безмълвно.

Двамата укрити в самолета служители на Специалния отдел на полицията се мъчеха да доловят някакъв визуален контакт на двамата украинци с някого от тълпата. Лев Мишкин пръв забеляза Камински и прошепна нещо на украински на Лазарев. Специалният насочващ се микрофон, укрит в близкия микробус, снабдяващ самолетите с храна, улови думите му. Човекът, който държеше подобния на пушка микрофон, не разбра смисъла им, но колегата му бе подбран за акцията заради това, че знаеше украински. Той вдигна към устата си портативната радиостанция:

— Мишкин каза на Лазарев, цитирам: „Ето го, там, в края на терасата, със синята вратовръзка.“

Двамата полицаи в самолета насочиха биноклите си към края на терасата.

Веднага щом зърна техния приятел, Мишкин отклони поглед от него. Лазарев огледа тълпата, забеляза Камински и му намигна. Така Мирослав Камински се увери, че затворниците не са били подменени.

Единият от надничащите между перденцата на илюминатора каза:

— Видях го!

И започна да изброява по радиостанцията отличителните белези на Камински:

— Среден на ръст, малко над трийсетте, кестенява коса, кафяви очи. Облечен е със сив панталон, карирано сако и носи синя вратовръзка. Седми или осми е от по-близкия до кулата край терасата.

Мишкин и Лазарев влязоха в сградата на летището.

Тълпата на терасата започна да се разотива. Представлението бе свършило. Хората започнаха да слизат по стълбището, което водеше към централната зала на летището. В подножието на стълбите един побелял възрастен чистач метеше пода.

Когато мъжът с карираното сако и синята вратовръзка го отмина, той бръкна в кофата с парцали, извади от нея малка черна кутийка, доближи я до устата си и тихо каза:

— Обектът се насочва към изход № 5.

Отвън пред сградата на летището инспектор Аврам Хирш извади от пикапчето вързоп вестници и го метна в ръчната количка, която буташе един от неговите подчинени. Мъжът със синята вратовръзка мина покрай него и без да се суети, се насочи направо към паркинга. Там се качи във взетата под наем кола и потегли.

Инспектор Хирш затръшна задната врата на пикапчето и седна по шофьора.

— Фолксваген голфът, ей там, на паркинга! — каза той на детектив сержант Бенцур, който бе зад волана на пикапа. Когато наетата кола напусна комплекса на летището, камионетката с полицаите се движеше на двеста метра след нея.

Десет минути по-късно Аврам Хирш предупреди по радиостанцията останалите коли, които участваха в проследяването:

— Обектът спира на паркинга пред хотел „Авиа“.

Мирослав Камински носеше ключа от стаята си в джоба си. Той бързо прекоси фоайето и се качи с асансьора на шестия етаж. Седна на ръба на леглото си, вдигна слушалката на телефона и поиска от централата да му дадат външна линия. Когато я получи, започна да избира някакъв номер.

— Поиска външна линия — каза телефонистката на инспектор Хирш, който стоеше до нея.

— Може ли да разберете на кой номер се обажда?

— Не, местните разговори се избират автоматично.

— По дяволите! — каза Хирш. — Хайде! — подкани той Бенцур и двамата се завтекоха към асансьора.

При третото иззвъняване в ерусалимското бюро на Би Би Си вдигнаха слушалката.

— Говорите ли английски? — попита Камински.

— Разбира се — отвърна му секретарката, която беше местна еврейка.

— Слушайте внимателно! — каза й Камински. — Няма да повтарям това, което имам да ви съобщя. За да бъде освободен супертанкерът „Фрея“, в новините на Би Би Си, излъчени в шест часа западноевропейско време, трябва да прозвучи съчетанието от думи „единствена алтернатива“. В противен случай корабът ще бъде взривен. Разбрахте ли ме?

Секретарката на ерусалимския кореспондент на Би Би Си бързо си записа в тефтера исканията на терористите и отговори:

— Да разбрах. Кой се обажда?

Пред вратата на хотелската стая стоеше Аврам Хирш, придружаван от двама свои подчинени, облечени в униформи на израелските аеролинии. Единият от тях държеше ловна пушка с къса цев и без приклад. Хирш бе издокаран в зелен гащеризон и зелена шапка с козирка — униформата на фирмата за разнасяне на вестници. Той изчака, докато не чу как Камински затвори телефона. После отлепи ухо от вратата, извади служебния си револвер, отдръпна се и кимна на мъжа с пушката.

Той внимателно се прицели в ключалката и я разби с един изстрел. Аврам Хирш нахълта в стаята зае поза за стрелба с широко разкрачени крака и изпънати напред ръце, взе на мушка украинеца и му викна да не мърда.

Хирш бе роден в Израел. Но родителите му бяха руски евреи, минали през фашистките концлагери. В бащиния му дом се говореше както иврит, така и руски.

Хирш викна „Не мърдай!“ на руски, защото предположи, че мъжът в стаята най-добре ще го разбере на този език.

Мирослав Камински стоеше до леглото с телефонен указател в ръка. Когато вратата се разлетя на парчета, той бързо затвори указателя, за да не се разбере на кого се е обаждал.

Щом Хирш му кресна, Камински неволно си припомни провала на бойната група, която бе ръководил в Украйна. Пред очите му хотелската стая се превърна в малка селска къща в Карпатите, обградена от хора в зелени униформи, които крещяха подобни заповеди на същия език. Той погледна с ужас зелените дрехи и зелената шапка с козирка на израелския полицай и заотстъпва към прозореца.

В ушите му кънтяха виковете на униформените кагебисти, скрити в храстите около къщата: „Стой! Не мърдай!“.

Не му оставаше друго, освен да бяга като преследвана от ловджийски кучета лисица.

Той се втурна към прозореца заднешком, мина през стъклото, после блъсна гръб в парапета на балкончето и се прекатури през него. При падането върху асфалта на паркинга черепът му се пръсна, а гръбнакът и тазът му се счупиха. Аврам Хирш погледна надолу към безжизненото тяло и каза на колегата си Бенцур:

— Защо, по дяволите, се хвърли?

Специалният самолет, който предния ден бе докарал двамата специалисти по психотропни вещества от Англия в Гатов, излетя малко след „Домини“ и пое обратно към Лондон. Адам Мънроу също се качи на него и се възползва от пълномощията си, дадени му от правителството, като нареди на пилота да го остави пътем на амстердамското летище.

Преди това бе уредил по телефона там да го чака хеликоптерът на „Арджил“, който да го откара на борда на кораба. В четири и половина вертолетът „Уесекс“ кацна на палубата на ракетоносеца. Там Адам Мънроу бе посрещнат от един офицер, който не прикриваше своето недоволство от появата на цивилно лице на борда. Но все пак офицерът го отведе при капитан Престън.

Престън знаеше само, че новодошлият е от Министерството на външните работи и че е присъствал на излитането на самолета с двамата затворници.

— Искате ли да вземете душ? — попита той Мънроу.

— С удоволствие — отвърна му „дипломатът“. — Пристигнали ли са вече затворниците в Израел?

— Да. „Домини“ е кацнал преди петнадесет минути на летище „Бен Гурион“ — каза капитан Престън. — Моят стюард ще изглади костюма ви и мисля, че ще ви намери чиста риза по мярка.

— Бих предпочел някой дебел пуловер — рече Мънроу. — Времето доста застудя.

— Да, това може да ни създаде проблеми. Откъм Норвегия се задава студен фронт. Нищо чудно надвечер над морето да падне мъгла.

Прогнозата на капитана се сбъдна. Към пет часа следобед студеният фронт, нахлуващ от север, плъзна над нагрятата повърхност на морето, в резултат на което се образуваха кълбета гъста мъгла.

— По дяволите! — възкликна Престън. — Голям късмет имат тия терористи!

В пет и половина мъглата стана толкова плътна, че „Фрея“ изчезна в нея. Военните кораби не се виждаха един друг освен на екраните на радарите. Четири хиляди и петстотин метра над тях кръжеше „Нимродът“ и с помощта на своя радар наблюдаваше всички морски съдове в района. Морето бе загърнато със сиво пухкаво покривало. Малко след пет часа започна приливът и отново бавно понесе нефтеното петно на североизток, покрай датския бряг.

Кореспондентът на Би Би Си в Ерусалим работеше от години в Израел и имаше много познати сред представителите на властите. Щом разбра за телефонното обаждане, той позвъни на един свой приятел от службите за сигурност.

— Това е цялото съобщение — каза той. — Веднага ще го изпратя в Лондон, но нямам представа кой е телефонирал в нашето бюро.

— Съобщи на централата на Би Би Си в Лондон за обаждането — отговори му човекът от специалните служби. — А що се отнася до мъжът, който се с обадил, ние знаем кой е. Благодаря ти, че ми позвъни.

Малко след четири и половина новината, че Мишкин и Лазарев са пристигнали в Израел, бе съобщена от всички радиостанции. Тя проехтя и на борда на „Фрея“.

Ендрю Дрейк подскочи от радост.

— Успяхме! — викна той на Тор Ларсен. — Те са в Тел Авив!

Ларсен кимна. Той се опитваше да не мисли за ужасната болка, която изгаряше ръката му.

— Поздравявам ви — отвърна капитанът със сарказъм. — Сега вече можете да напуснете кораба ми и да вървите по дяволите.

Телефонът в каютата иззвъня. Дрейк каза няколко фрази на украински. Ларсен чу, че гласът на терориста който се обаждаше от мостика, е възторжен.

— Ще се махнем дори по-скоро, отколкото се надяваш! — каза Дрейк на Ларсен. — Нашият човек, който е на пост на комина, е забелязал, че от север се приближава гъста мъгла. Няма да се наложи да чакаме, докато се стъмни. Мъглата е по-добро прикритие дори от тъмнината. Съжалявам, но преди да си тръгнем, ще трябва да те заключа с белезници за единия крак на масата. Но само след няколко часа хората от военния флот ще те освободят.

В пет часа в новините по радиото съобщиха, че всички искания на терористите за начина на посрещането на двамата им приятели са спазени. По-нататък дикторът каза, че израелското правителство засега е задържало под стража Мишкин и Лазарев и ще ги освободи чак когато терористите напуснат „Фрея“. Ако бъде разлят още нефт или някой от екипажа й пострада, двамата украинци ще останат в затвора.

В дневната капитанска кабина на „Фрея“ Дрейк се изсмя.

— Това няма да се случи! — каза той на Ларсен. — След двайсет и четири часа Мишкин и Лазарев ще дадат пресконференция и ще нанесат такъв удар по кремълската крепост, какъвто светът не е виждал! Вече не ме е грижа какво ще стане с мен.

Капитанът погледна през прозореца сгъстяващата се мъгла.

— Командосите могат да щурмуват „Фрея“ под прикритието на мъглата — каза той. — След няколко минути от борда няма да се вижда повърхността на морето и няма да забележите мехурчетата на водолазите.

— Това вече е без значение — отвърна му Дрейк. — Важното е, че Мишкин и Лазарев ще имат възможността да говорят. Такава беше целта на цялата акция.

Двамата украински евреи бяха откарани с полицейска камионетка от летището „Бен Гурион“ до Дирекцията на полицията в Тел Авив, където бяха затворени в единични килии. Министър-председателят Голен бе готов да изпълни исканията на терористите и да освободи двамата мъже, ако приятелите им върнат непокътнат кораба, екипажа и товара. Но той не подозираше какво е замислил така нареченият Свобода.

Мишкин и Лазарев вече за трети път през този ден сменяха килиите си, но бяха уверени, че скоро престоят им зад решетките ще свърши. Когато ги разделяха в коридора, преди да ги отведат в килиите, Мишкин намигна на приятеля си и му каза на украински:

— Утре ще сме в Ерусалим!

Един етаж над тях дежурният старши офицер се обади по телефона на полицейския доктор и го помоли да извърши обичайния медицински преглед на двамата новодошли арестанти. Лекарят обеща да дойде веднага. Беше седем и половина телавивско време.

Минутите на борда на „Фрея“ се нижеха мъчително бавно. Дрейк бе нагласил радиото си на вълните на Би Би Си и с нетърпение чакаше да стане шест часа.

Азамат Крим и още трима от групата се спуснаха по въжета на борда на рибарската моторница, която през последните два дена се поклащаше, привързана за „Фрея“. После четиримата започнаха да подготвят моторницата за напускането.

В шест часа от радиото се разнесе биенето на „Биг Бен“ и започнаха новините от Лондон.

— Тук е Би Би Си, Лондон. Новините в шест часа ще ви прочете Питър Чалмърс.

Гласът на новия диктор се чу в офицерската столова на „Арджил“, където се бяха събрали капитан Престън и повечето му офицери. Той проехтя и в каютата на Майк Манинг, капитан на американския военен кораб „Моурън“. Емисията бе чута на „Даунинг стрийт“ № 10, в Хага, Вашингтон, Париж, Брюксел, Бон и Ерусалим.

Ендрю Дрейк слушаше съсредоточено, без да помръдва и без дори да мига.

— Днес в Ерусалим израелският премиер Бениамин Голен заяви по повод пристигането на Давид Лазарев и Лев Мишкин, че ако терористите изпълнят обещанието си и освободят супертанкера заедно с екипажа му, единствената алтернатива за израелското правителство ще е да пусне на свобода двамата затворници…

— Единствената алтернатива! — извика Дрейк. — Това чаках да чуя. Мирослав е успял!

— Кой какво е успял да направи? — учуди се Ларсен.

— Разпознал ги е! Не са ги подменили с двойници. Всичко е наред!

Дрейк се тръшна на стола си и въздъхна облекчено.

— Всичко свърши, капитане. За твоя радост най-сетне напускаме кораба.

В бюрото си Ларсен държеше чифт белезници. Понякога на корабите се случваше при продължителни рейсове някой от екипажа да полудее и да започне да буйства. Дрейк заключи едната гривна около китката на Ларсен, а другата — около крака на масата, който бе завинтен за пода. Преди да излезе от каютата, се спря и остави ключовете на една от поличките.

— Сбогом, капитан Ларсен. Едва ли ще ми повярваш, но съжалявам за това, че се наложи да излеем нефт в морето. Ако онези глупаци не се бяха опитали да ме измамят, това нямаше да се случи. Не вярвам да се видим повече. Сбогом.

Той заключи вратата на каютата и слезе по стълбите до първа палуба. Излезе от надстройката. Пред нея се бяха събрали неговите хора. Транзистора носеше със себе си.

— Всички готови ли са? — попита Дрейк татарина.

— Напълно — отвърна му Азамат Крим.

— Наред ли е всичко? — този път въпросът на англичанина бе отправен към украинеца от американски произход, който разбираше от моторни лодки.

Американецът кимна.

— Да — отговори той.

Дрейк си погледна часовника. Беше шест и двадесет.

— И така. В шест и четиридесет и пет Азамат ще включи корабната сирена. Моторницата и първата група ще отплават едновременно. Ние двамата с Азамат ще потеглим десет минути по-късно. Всички имате необходимите дрехи и документи. Щом стъпите на холандския бряг, се разпръснете. Оттам нататък всеки сам ще се оправя.

Той погледна надолу през борда. Две надуваеми лодки се поклащаха върху покритата с мъгла водна повърхност. Азамат, заедно с трима от групата, ги бе извадил от моторницата и ги бе надул. Едната бе дълга четири метра и половина и можеше да побере петима души. Другата бе по-малка. На нея щяха да се качат Крим и Дрейк. Лодките бяха снабдени с извънбордови двигатели с мощност четиридесет конски сили, които при спокойно море осигуряваха скорост от тридесет и пет възела.

— Скоро ще напуснат „Фрея“ — каза майор Саймън Фалън, който се бе облегнал на парапета при носа на „Кътлъс“.

Трите бързи катера се бяха отделили от борда на „Арджил“ и чакаха стаени в мъглата с насочени към невидимия супертанкер носове.

Командосите бяха разпределени по четирима във всеки катер. Всички те бяха въоръжени с автомати, гранати и ножове. На борда на единия от катерите, „Сейбър“, имаше и четирима сапьори от Кралските военновъздушни сили. „Сейбър“ щеше да поеме право към „Фрея“. Екипажът му щеше да се качи на борда й и да освободи заложниците веднага щом от „Нимрод“ съобщяха, че моторницата на терористите е стигнала на три мили от супертанкера „Кътлъс“ и „Симитар“ щяха да преследват терористите и да се опитат да ги заловят, преди да се скрият в лабиринта от островчета и заливчета на холандския бряг южно от устието на Маас.

Майор Фалън щеше да оглави преследването от борда на „Кътлъс“.

До него бе застанал досадният натрапник от външно министерство, господин Мънроу.

— Не ни се пречкайте, когато ги атакуваме — каза му Фалън. — По-добре се скрийте някъде. Знаем, че са въоръжени с автомати и пистолети. Не мога да проумея защо настояхте да дойдете с нас.

— Да речем, че имам лични причини да мразя тези гадове — отвърна му Мънроу. — Особено господин Свобода.

— Аз също — изръмжа Фалън. — Ще го пипна този Свобода!

Когато Майк Манинг, капитанът на „Моурън“, чу по радиото, че Мишкин и Лазарев са пристигнали здрави и читави в Израел, той въздъхна облекчено по същия начин, както бе посрещнал новината Дрейк.

За Манинг, както и за Тор Ларсен, това означаваше край на кошмара. Нямаше да му се наложи да обстрелва „Фрея“. Американецът завидя на английските командоси, които щяха да имат удоволствието да заловят терористите. Напрежението, натрупало се в него за ден и половина, прерасна в гняв.

— Ех, да можех лично да му строша вратлето на този Свобода! — каза той на помощника си Олсен.

Радарите на „Моурън“, както и тези на „Арджил“, „Брунер“, „Бреда“ и „Монткалм“, дебнеха кога моторницата ще се отдели от борда на „Фрея“. Вече минаваше шест и петнадесет, а още нямаше признаци терористите да са решили да напускат танкера.

Носовото оръдие на американския кораб се извъртя и вече не сочеше към „Фрея“, а към морската повърхност на три мили южно от нея.

В осем и десет израелско време Лев Мишкин се разхождаше в килията си под нивото на улиците на Тел Авив, когато изведнъж почувствува силна болка в гърдите. Сякаш голяма буца започна да расте вътре в него. Той отвори уста, за да извика, но не можа да си поеме дъх. Падна по очи на пода и мигновено умря.

На полицая, оставен на пост пред килията бе заповядано през две-три минути да наднича вътре. По-малко от шейсет секунди след смъртта на Мишкин той залепи око до шпионката. Нададе вик и бързо заотключва вратата. Колегата му, който малко по-нататък пазеше Лазарев, му се притече на помощ. Двамата нахълтаха в килията и се наведоха над трупа.

— Мъртъв е — каза единият полицай.

Другият изтича до края на коридора и натисна копчето на алармата. После двамата отидоха в килията на Лазарев.

Украинецът се бе проснал на нара си и се превиваше в агония.

— Какво ти е? — попита на иврит единият полицай.

Но Лазарев не разбираше нито дума от този език. С последни усилия той каза няколко думи на руски. Двамата пазачи ги чуха и впоследствие можаха да ги повторят горе-долу правилно на своите началници.

„Уби… хме… шефа… на… КГБ…“

Това бе всичко, което успя да промълви Лазарев. После устата му се вцепени и очите му се изцъклиха.

След малко дотърчаха началникът на полицията, десетина други старши офицери и полицейският лекар, когото дрънченето на алармения звънец завари да си пие кафето в кабинета на началника.

— Какво, по дяволите, им е станало? — попита началникът.

Въпросът му като че ли бе насочен най-вече към доктора.

— Подробен отговор мога да дам чак след аутопсията, макар че не вярвам на мен да възложат да ги аутопсирам. Но отсега е сигурно, че става дума за отравяне.

— Нищо не сме им давали да ядат! — възрази единият от пазачите. — Нито пък са пили нещо. Тъкмо щяха да им носят вечерята. Може би в самолета или на летището…

— Не — категорично заяви лекарят. — Бавнодействащите отрови не могат да ги убият за толкова кратко време, при това едновременно. Няколко секунди преди смъртта си двамата са погълнали силна, мигновено действаща отрова. Най-вероятно цианкалий.

— Това не е възможно — викна шефът на полицията. — Моите хора непрекъснато ги наблюдаваха през шпионките. Освен това затворниците бяха най-щателно претърсени, преди да ги вкараме в килиите. Проверихме в устите им, в анусите им, навсякъде. Никъде нямаше скрити капсули с отрова. А и защо ще се самоубиват? Нали постигнаха своето и щяха да бъдат освободени.

— Не знам — каза лекарят. — Но съм сигурен, че са умрели няколко секунди след приемането на отровата.

— Отивам да се обадя на министър-председателя — каза мрачно началникът на полицията.

Както повечето израелски граждани личният съветник на премиера по въпросите на сигурността бе бивш военен. Но „Барак“, както го наричаха всички от ръководния ешелон в Израел, не беше служил като обикновен военен. Той бе воювал в десантната част, командвана от легендарния Рафаел Ейтан, прочутия в цялата страна „Рафул“. По-късно Барак бе повишен в чин майор и бе преместен в елитния „Отряд 101“ на генерал Арик Шарон. Активната му военна служба приключи, когато един куршум разби капачката на коляното му по време на атака на една бейрутска сграда, където се помещаваше палестинският щаб.

Отгогава Барак отговаряше за безопасността на премиера. Използваше обширните си познания в областта на тероризма и измисляше планове как да ликвидира своя шеф, а след това вземаше мерки някой друг да не ги осъществи. Той изслуша полицейския началник, затвори телефона и отиде да докладва за случилото се на Бениамин Голен, който пишеше нещо в кабинета си.

— Умрели са, заключени в килиите? — смая се премиерът. — Значи сами са глътнали отровата.

— Не мисля така — рече Барак. — Двамата имаха всички основания да искат да живеят.

— Тогава са били убити.

— Така изглежда, господин министър-председател.

— Кому е притрябвало да ги ликвидира?

— КГБ, кой друг? Преди да умре, единият е промълвил няколко думи на руски. Споменал е за КГБ. Нещо в смисъл, че началникът на КГБ е наредил да ги убият.

— Но КГБ не е имало достъп до тях. Допреди дванадесет часа двамата бяха в затвора „Моабит“. После са били в ръцете на англичаните и от два часа са при нас. Тук в Израел нищо не са яли, нито пили. Как тогава са погълнали отровата?

Барак се почеса по брадата и очите му просветнаха.

— Има един начин, господин министър-председател. Капсула със забавено действие.

Той взе лист хартия и начерта нещо.

— Съществуват капсули като тази, която съм нарисувал тук. Те се състоят от две части. Едната се завинтва в другата непосредствено преди поглъщането.

Премиерът гледаше листа е нарастващ гняв.

— И какво става после? — попита той.

— Едната половинка на капсулата е от керамична материя, която не може да бъде разградена от стомашните сокове, нито от силната киселина, съдържаща се в нея. Не може да бъде строшена от мускулите на гърлото и на хранопровода при поглъщането. Втората половинка е от пластмаса и съдържа цианида. Между двете половинки има мембрана от мед. Няколко часа след като капсулата бъде погълната киселината разяжда медната преграда. Продължителността на това зависи от Дебелината на метала. Всъщност това е принципът на киселинните детонатори. Когато киселината проникне през мембраната, тя бързо преодолява и пластмасата и заедно с цианида се излива в организма. Мисля, че целият процес може да бъде удължен до десет часа след поглъщането. Дотогава капсулата вече ще е стигнала в дебелото черво.

Барак никога не бе виждал министър-председателя да трепери от ярост.

— Значи са ми изпратили двама мъже с отровни капсули в стомасите — изсъска Голен. — Две живи бомби с часовников механизъм, нагласен да избухне, когато пристигнат в Израел. Нашата страна няма да поеме вината за това безобразие. Веднага съобщете на пресата за смъртта на Мишкин и Лазарев! Веднага, разбрахте ли?! Кажете, че незабавно ще бъде извършена аутопсия.

— Но ако терористите още не са напуснали танкера… — възрази Барак.

— Да са мислили за това онези, които отровиха двамата затворници — отсече премиерът. — Ако не съобщим още сега за случилото се, ще обвинят Израел в убийството им. Аз няма да допусна това.

Мъглата ставаше все по-гъста. Тя покри морето от източноанглийския бряг чак до Скандинавия. Сивите бели облаци, легнали ниско над водната повърхност, обгърнаха цялата флотилия, струпана около „Фрея“. „Кътлъс“, „Сейбър“ и „Симитар“ чакаха с включени двигатели в близост до „Арджил“. Трите катера приличаха на хищници, които дебнат жертвата си. Огромният танкер също бе обгърнат от непрогледната пелена. От борда му не се виждаше нито холандският бряг, нито полукръгът от кораби, преградили пътя му към открито море.

В шест и четиридесет и пет всички терористи, с изключение на Дрейк и Крим, се качиха в по-голямата надуваема лодка. Американецът от украински произход скочи в старата рибарска моторница, с която се бяха превозили до „Фрея“, и погледна нагоре.

Ендрю Дрейк му кимна от палубата на танкера. Американецът натисна копчето на стартера, двигателят на моторницата се закашля и забоботи равномерно. Рулят на моторницата бе привързан с въже, така че тя да плава на запад. Терористът усили притока на гориво на неутрална скорост. Моторът забръмча по-силно.

Човешки и електронни уши на няколко мили оттам доловиха звука. Започна оживен радиообмен между корабите и между „Арджил“ и „Нимрод“. Припряно се издаваха заповеди. На екраните на радарите на кръжащия над всички „Нимрод“ не се забелязваше движение около „Фрея“.

Дрейк каза няколко думи в портативната си радиостанция и Азамат Крим, който се намираше високо над него на мостика, включи сирената на супертанкера.

Мощният й рев разкъса мъглата и проехтя надалеч по тихата водна повърхност.

На мостика на „Арджил“ капитан Престън изсумтя от нетърпение.

— Искат със сирената да заглушат шума на двигателя на моторницата — каза той. — Но ние ще ги виждаме с радара.

Няколко секунди след това терористът на моторницата включи ръчката на предна скорост и рибарската гемия потегли рязко, като се отдели от борда на „Фрея“. Терористът скочи, хвана се за едно висящо въже, вдигна крака и остави моторницата да се изниже под него. Миг по-късно тя изчезна в мъглата по посока право към военните кораби.

Терористът се спусна от въжето в надуваемата лодка, където го чакаха четирима от групата. Единият от тях дръпна шнура и запали извънбордовия двигател. Петимата мъже се хванаха за пластмасовите дръжки и лодката потегли с високо вдигнат нос. Тя бързо запори водата и се насочи към холандския бряг.

Радарният оператор на „Нимрод“ веднага забеляза на екрана движещата се рибарска моторница, но гумената лодка не даваше никакво отражение.

— Моторницата тръгна — съобщи той на „Арджил“. — Тия откачени карат право към вас!

Капитан Престън погледна екрана на собствения си радар.

— Виждам ги — каза той и се вгледа в бялата точка, която все повече се отдалечаваше от голямото бяло петно на танкера. — Хората от „Нимрод“ са прави, терористите идват право срещу нас. Какво, по дяволите, са замислили?

Олекналата рибарска моторница с пълна тяга на двигателя плаваше със скорост от петнадесет възела. След двадесет минути тя щеше да стигне до военните кораби, да мине през дъгата, образувана от тях, и да се насочи към втората верига, съставена от противопожарни кораби.

— Навярно смятат, че в мъглата ще успеят да се промъкнат между корабите — предположи първият помощник-капитан, който бе застанал на мостика до капитан Престън. — Да изпратим ли „Кътлъс“ да им пресече пътя?

— Колкото и да му се иска на майор Фалън лично да си разчисти сметките с терористите, няма да рискувам живота на неговите командоси — отвърна му Престън. — Онези бандити вече застреляха един от екипажа на „Фрея“. Заповедите, които получих от Адмиралтейството, са съвсем ясни. Унищожете ги с оръдията.

На борда на „Арджил“ бе задействана една добре отработена процедура. Радистът любезно помоли останалите четири натовски кораба да не откриват огън, а да оставят тази работа на „Арджил“. Двете сто и тридесет милиметрови оръдия плавно се извъртяха към целта и блъвнаха огън.

Разстоянието от три мили не беше голямо, но целта бе малка. Затова тя оцеля след първия залп. Водата около нея кипна от снарядите. Нито хората на мостика на „Арджил“, нито командосите в трите катера не видяха тази впечатляваща гледка. Мъглата закриваше всичко. Само радарите регистрираха всяко неточно попадение и продължаваха да следят изображението на моторницата, която пореше полудялата морска повърхност. Но те не можеха да кажат на своите стопани, че на борда на целта няма никой.

Ендрю Дрейк и Азамат Крим седяха тихо в своята надуваема лодка и чакаха, притаени до „Фрея“. Дрейк държеше въжето, което ги свързваше с танкера. После се разнесе тътенът от първите оръдейни изстрели. Дрейк кимна на Крим и той запали мотора. Дрейк пусна въжето и леката като перце лодка се плъзна по водната повърхност и започна да набира скорост. Шумът на двигателя й бе заглушен от сирената на „Фрея“, която продължаваше да свири.

Крим погледна водонепроницаемия компас във формата на часовник, който бе сложил на лявата си китка, и промени курса леко на север.

Той бе пресметнал, че при максимална скорост надуваемата лодка ще стигне за четиридесет и пет минути от „Фрея“ до лабиринта от малки островчета, наречени Северен и Южен Бевеланд.

В седем часа без пет минути третият залп на „Арджил“ попадна в целта. Взривът на снарядите разкъса моторницата на парчета, които се разхвърчаха из въздуха. Почти едновременно с това избухна резервоарът с гориво и остатъците от корпуса на рибарската моторница потънаха като камъни.

— Пряко попадение — доложи по вътрешната радиоуредба офицерът, отговарящ за огневата мощ на кораба. — Свършено е с тях.

Заедно с подчинените си мерачи той видя резултата от последните два изстрела на радарния екран в своя команден пункт, разположен дълбоко под палубата на „Арджил“.

Бялата мигаща точка изчезна от екрана. Кръжащият лъч показваше само изображението на супертанкера. Четиримата офицери на мостика гледаха също радара. Известно време мълчаха. Никой от тях до този момент не бе изпълнявал истинска бойна задача. Корабът им за пръв път причиняваше смъртта на хора.

— Нареди на „Сейбър“ да тръгва. Вече може да освободят „Фрея“ — заповяда капитан Престън на своя първи помощник.

Радарният оператор на „Нимрод“ се вгледа внимателно в екрана. Той виждаше ясно всичките военни кораби, противопожарните кораби, както и „Фрея“, която бе разположена източно от тях. Стори му се, че зад супертанкера, чието туловище го прикриваше от радарите на военните кораби, една малка светла точица се движи на югоизток. Точицата бе едва забележима. Тя би могла да бъде отражение на някоя по-голяма консервена кутия. Но консервени кутии не плават със скорост тридесет възела. Всъщност сигналът бе причинен от металния кожух на извънбордовия двигател.

— Тук е „Нимрод“, „Арджил“, обади се! Тук е „Нимрод“…

Офицерите на мостика на ракетоносеца смаяни изслушаха съобщението от самолета. Единият от тях изтича до перилата на мостика и викна на командосите, които чакаха в патрулните катери.

Няколко мига по-късно „Кътлъс“ и „Симитар“ потеглиха с пълна скорост. Двойните им дизелови двигатели ревяха в непрогледната мъгла. Носовете на катерите се вдигаха все по-високо, а бронзовите им витла все по-настървено в кипящата зад кърмата вода.

— Проклети да са! — изкрещя майор Фалън на морския офицер, който стоеше до него зад руля в малката надстройка на „Кътлъс“. — Каква скорост можем да развием?

— При такова спокойно море — малко повече от четиридесет възела — викна му в отговор морякът.

„Това не е достатъчно. Няма да успеем да ги настигнем“ — помисли си Адам Мънроу, който се бе вкопчил в една метална дръжка и се взираше в мъглата пред катера. До „Фрея“ имаше още пет мили, а терористите бяха на още пет отвъд нея. Дори ако катерът се движеше с десет възли по-бързо от надуваемата лодка, щеше да е необходимо цял час, за да я настигнат. А на Свобода му трябваха не повече от четиридесет минути, за да стигне до холандския бряг и да изчезне.

„Кътлъс“ и „Симитар“ плаваха с лудешка скорост при видимост нула. Добре, че морето пред тях бе опразнено. Командирите им слушаха непрестанно леещата се информация за промяната в местонахождението на надуваемата лодка и за тяхната собствена позиция спрямо терористите. Данните постъпваха от „Нимрод“ на „Арджил“ и оттам бяха препращани на катерите.

На изток от „Фрея“ Ендрю Дрейк и Азамат Крим се приближаваха към брега. По всичко личеше, че имат късмет. Морето съвсем се успокои и това им позволи да увеличат скоростта. Почти цялата им лодка бе щръкнала във въздуха. Само задната й част опираше във водната повърхност. На метър-два от лодката Дрейк видя сред облаците мъгла вълничките, оставени от първата лодка, която бе минала оттам преди десет минути. „Странно — помисли си той. — Как е възможно толкова дълго време следите да са се запазили по повърхността на морето?“

На мостика на американския военен кораб „Моурън“, който се намираше южно от „Фрея“, капитан Манинг също се бе вторачил в екрана на радара. На северозапад видя очертанията на „Арджил“. „Фрея“ бе още по на север.

Между тези два кораба бързо се движеха изображенията на „Кътлъс“ и „Симитар“. Далеч на изток блещукаше мъничка точка — надуваемата лодка. Манинг прецени разстоянието между преследвачите и терористите.

— Няма да ги стигнат — каза той и издаде заповед.

Сто и тридесет милиметровото носово оръдие на „Моурън“ бавно се завъртя надясно, като търсеше невидимата цел.

На мостика на „Арджил“ се появи един моряк. Капитан Престън бе изцяло погълнат от преследването, разиграващо се на екрана на радара. Той знаеше, че с оръдията си не може да направи нищо. „Фрея“ се намираше между тях и надуваемата лодка. Би било твърде рисковано да стреля. Освен това силуетът на супертанкера закриваше изображението на лодката и без добра радарна видимост не бе възможно да се вземе точен прицел.

— Извинете, сър — каза морякът.

— Какво има?

— Току-що съобщиха в новините по радиото, че онези двамата, дето отлетяха за Израел, са умрели в килиите си.

— Умрели?! — смая се капитанът. — Тогава за какво беше целият този цирк. Кой ли идиот ги е убил? Съобщи новината на оня тип от външно министерство, когато се върне. Сигурно ще го заинтересува.

Морето около Ендрю Дрейк бе неестествено равно и спокойно. Това бе особено необичайно за Северно море. Лодката вече бе преполовила разстоянието до холандския бряг, когато моторът прекъсна за пръв път. Няколко секунди по-късно се закашля. Скоростта намаля.

Азамат Крим се опита да увеличи притока на гориво. Двигателят само изпърпори силно, задави се и продължи да работи, но с променен, по-гърлен звук.

— Прегрява — викна татаринът.

— Не е възможно — отвърна му Дрейк. — Поне час би трябвало да издържи да работи при пълна тяга.

Крим потопи ръка във водата зад борда. После показа дланта си на Дрейк. По нея се стичаха капки тъмен нефт.

— Тази гадост запушва охлаждащите отвори — каза той.

— Като че ли намалиха скоростта — предаде радарният оператор от самолета на „Арджил“.

Оттам информацията стигна до двата катера.

— Ще ги настигнем тези копелета! — въодушеви се майор Фалън на борда на „Кътлъс“.

Разстоянието между преследвачите и жертвата започна бързо да се смалява. Надуваемата лодка пърпореше само с десет възела. Майорът не знаеше, че неговият катер лети към едно огромно нефтено петно, в чийто център се намираха двамата терористи.

Десет секунди по-късно двигателят на гумената лодка замлъкна. Около нея се възцари ужасяваща тишина. После отдалеч се дочу приближаващият се рев на „Кътлъс“ и „Симитар“. Крим гребна с шепа от повърхността на морето.

— Това е нашият нефт, Ендрю — каза той. — Този, който ние изпомпахме от „Фрея“. Заседнали сме насред петното.

— Спрели са! — рече морският офицер, който управляваше „Кътлъс“, на майор Фалън. — От „Арджил“ съобщиха, че били спрели. Един Господ знае защо.

— Ще ги пипна! — зарадва се Фалън и свали от рамото си ремъкът на своя автомат „Инграм“.

Офицерът, отговарящ за огневата мощ на „Моурън“, доложи на капитан Манинг:

— Лодката е взета на прицел!

— Открийте огън! — спокойно му нареди Манинг.

На седем мили южно от „Кътлъс“, носовото оръдие на американския кораб започна ритмично да хвърля снаряди. Капитанът на катера не можеше да чуе изстрелите, но от „Арджил“ ги чуха и му предадоха да намали скоростта, тъй като „Кътлъс“ се бе насочил към обстрелвания район. Морският офицер притвори дроселите и катерът отпусна нос.

— Какво, по дяволите, правите?! — викна майор Фалън. — Те са най-много на миля пред нас.

Отговорът дойде от небето.

Някъде на около миля пред тях се чу звук на връхлитащ влак — това бяха снарядите на „Моурън“, които удариха в морето на стотина метра от безпомощната надуваема лодка. Магнезиевите осветителни заряди се възпламениха на няколко метра над водната повърхност. Ослепително бяла светлина на горящ магнезий заля всичко наоколо. Мъжете на борда на „Кътлъс“ замлъкнаха, когато видяха как мъглата пред тях грейна.

Осемстотин метра по на запад „Симитар“ също спря пред самия край на петното.

Магнезият падна върху нефта и го загря до температура, по-висока от точката му на възпламеняване. Малки парченца метал не можаха да проникнат през петролния слой и останаха да горят на повърхността.

Пред очите на екипажите на двата патрулни катера морето лумна. Огромна част от повърхността му се запали и избухна в пламъци, които ставаха все по-големи и все по-ярки.

Всичко това продължи само петнайсетина секунди. Почти половината от цялото количество разлят нефт се запали и изгоря при температура, която достигна за няколко мига до пет хиляди градуса по Целзий. Отделената при горенето топлина разгони мъглата на километри. После яркобелите пламъци, които стигаха до метър и половина височина, постепенно изчезнаха.

Като онемели моряците и командосите гледаха огнения ад, избухнал само на няколко десетки метра от тях. Някои си закриха лицата, за да не ги опърли горещата вълна.

После сред пламъците се извиси един по-висок. Резервоарът на надуваемата лодка бе избухнал. Пламъкът заблестя и беззвучно затихна.

От пламналото море долетя човешки вик:

— Шче не вмерла Украйна…

После всичко свърши. Мъглата отново започна постепенно да обгръща морето и корабите.

— Какво извика този? — попита шепнешком капитанът на „Кътлъс“.

Майор Фалън повдигна рамене.

— Нямам представа. Нещо на някакъв чужд език.

До тях Адам Мънроу бе вперил поглед в затихващите пламъци.

— В приблизителен превод това означава: „Украйна няма да загине“ — поясни им той.

(обратно)

ЕПИЛОГ

В Западна Европа беше осем часът вечерта, а в Москва беше десет и заседанието на Политбюро вече продължаваше повече от час.

Ефрем Вишнаев и неговите поддръжници станаха нетърпеливи. Партийният идеолог съзнаваше, че е достатъчно силен, за да нанесе съкрушаващия удар. Нямаше защо да се губи повече време. Той стана и каза:

— Другари, тази дискусия е много интересна, но тя до никъде няма да ни отведе. Аз пожелах да бъде свикано настоящото заседание на Политбюро на КПСС, за да разберем, дали уважаемият наш генерален секретар, другарят Рудин, има подкрепата на болшинството от нас. Чухме много аргументи „за“ и „против“ така наречения Дъблински договор. Знаем всичко за зърнените доставки от САЩ и за прекалено високата според мен цена, която трябваше да заплатим, за да ги получим. Разбрахме за бягството в Израел на Мишкин и на Лазарев, за които бе доказано, че са убили нашия непрежалим другар и съратник Юрий Иваненко. Мисля, че другарят Рудин не бива да продължава водената от него политика и не трябва да ръководи повече нашата велика страна. Предлагам да гласуваме вот на недоверие на генералния секретар.

След като Вишнаев седна, в заличката настъпи тишина. Падането на първия човек в Кремъл е страховит момент. Не само присъстващите технически сътрудници, но и членовете на Политбюро бяха стъписани и напрегнати.

— Моля онези, които са за оставката ми, да гласуват — каза Максим Рудин.

Ефрем Вишнаев вдигна ръка. Последва го и маршал Керенски. Витаутас от Литва се присъедини към тях. Настъпи няколкосекундна пауза. След това и таджикът Мохамед гласува „за“. В този момент иззвъня телефонът. Рудин вдигна слушалката послуша известно време и я постави на мястото й.

— Не би трябвало да прекъсвам гласуването — каза той с равнодушен тон, — но е получена важна новина. Преди два часа Мишкин и Лазарев са умрели внезапно в килиите си в телавивската Дирекция на полицията. Един от тяхната група е паднал от прозореца на някакъв хотел в същия град и също е починал. Терористите, които бяха завзели „Фрея“, са изгорели в море от пламнал петрол. Никой от изброените не е проговорил, преди да умре. Това е. Сега да се върнем към гласуването.

Всички забиха погледи в покривката на заседателната маса.

— Кои са против предложението на другаря Вишнаев?

Василий Петров и Дмитрий Риков вдигнаха ръце. Последваха ги Чавадзе, Шушкин и Степанов.

Петрянов, който преди бе гласувал против Рудин, разбра накъде духа вятърът и също вдигна ръка.

— С радост ще гласувам за политиката на нашия генерален секретар — каза Комаров и се присъедини към останалите.

Рудин му се усмихна.

„Мръсник! — помисли си той. — Колкото и да ми се мазниш сега, ще ти видя сметката!“

— И така, осем гласа в моя подкрепа, срещу четири за оставката ми — обобщи Рудин. — Мисля, че с това дневният ред се изчерпа.

Наистина нямаше какво повече да си кажат. Всичко бе ясно.

Дванадесет часа по-късно капитан Тор Ларсен отново застана на мостика на „Фрея“ и огледа морето наоколо.

Той бе преживял нощ, изпълнена със събития. Британските командоси го бяха освободили преди дванадесет часа, малко преди силите му да го напуснат и да припадне. Флотските сапьори внимателно бяха обезвредили заложените експлозиви и впоследствие ги бяха махнали от танкера.

Командосите отвориха желязната врата, зад която екипажът чакаше от шейсет и четири часа да бъде освободен. Посрещнаха ги радостни викове. След това през цялата нощ спасените моряци звъняха по телефона на семействата си.

Един военен лекар от флота положи Ларсен на собствената му койка и се погрижи за неговите рани.

— Ще се наложи да ви оперират — каза докторът на едрия норвежец. — Ще наредя да ви откарат незабавно с хеликоптер в Ротердам.

— Няма нужда — отвърна му полуприпадналият Ларсен. — Ще стигна до Ротердам с „Фрея“.

Лекарят почисти раната, сложи ръката на капитана в шина и му би една инжекция с морфин. Секунди след това Ларсен заспа дълбоко.

Цяла нощ хеликоптери кацаха и излитаха от борда на „Фрея“. Освен Хари Венерстрьом, който дойде да види кораба си, с тях пристигна и такелажната бригада, която трябваше да помогне на екипажа при акостирането. Помпаджията намери скритите бушони и задействува помпите за разпределение на товара в трюма. Той възстанови балансираното разположение на нефта в резервоарите и спусна преградите между тях.

Докато капитанът спеше, първият и вторият помощник провериха дали всички системи на танкера са в изправност. Главният механик огледа любимото си машинно отделение.

През нощта противопожарните кораби разпръснаха емулгаторен препарат върху разлетия нефт, който не бе успял да изгори в пламъците, причинени от магнезиевите осветителни заряди на снарядите.

Тор Ларсен се събуди малко преди разсъмване. Главният стюард му помогна да се облече в парадната униформа на старши капитан на „Нордиа лайн“. Ларсен внимателно промуши ранената си ръка през ръкава, украсен на маншета с четири златни ивици, и я окачи на превръзка на шията си.

В осем сутринта той застана на мостика. До него бяха първият му помощник и двамата лоцмани от Мааската лоцманска служба. По-старшият от двамата носеше неизменната „кафява кутия“ с навигационни помагала.

За голямо учудване на Тор Ларсен, морето на север, на юг и на запад от „Фрея“ беше пълно с кораби. Траулери от Хумбер и от Скелт, рибарски гемии от Лориан и Сен Мало, от Остенд и от кентското крайбрежие, търговски кораби, плаващи под всякакви флагове, и петте натовски бойни кораба — всички се бяха скупчили около супертанкера в широка дъга.

В осем часа и две минути гигантските витла на „Фрея“ задълбаха във водата и масивната верига на котвата изтрополи и я повдигна от дъното. Зад кърмата на кораба се появи бяла пенеста следа.

В небето закръжаха четири самолета, екипирани с телевизионни камери, които показваха на целия свят морската богиня „Фрея“.

Когато знамето с викингския шлем се развя върху надстройката й, Северно море бе огласено от буря от звуци.

Пискливи сирени зазвучаха едновременно с мощното тръбене на големите си посестрими. Повече от сто капитана на всякакви кораби — от най-малките и безобидните до най-големите и смъртоносните — приветстваха „Фрея“ с традиционния моряшки поздрав.

Тор Ларсен огледа навалицата от кораби около себе си и накрая спря поглед върху празния коридор отпред, който водеше към Еврошамандура № 1. После каза на застаналия до него холандец, който чакаше нареждането му:

— Господин лоцман, вземете курс към Ротердам.

В неделя, на десети април, в зала Свети Патрик на Дъблинския замък двама мъже пристъпиха към голямата дъбова заседателна маса, която бе инсталирана специално за случая. От галерията на горния етаж на залата десетки телевизионни камери надникнаха през арките и насочиха обективите си към залятата в светлина маса.

Дмитрий Риков старателно изписа името си върху двата екземпляра на Дъблинския договор и после предаде подвързаните в марокен папки на Дейвид Лорънс, който подписа от името на Съединените щати.

Няколко часа по-късно зърното от първите кораби, които вече чакаха пред пристанищата на Мурманск, Севастопол и Одеса, започна да се разтоварва.

Седмица след това първите военни части, разположени покрай Желязната завеса, започнаха да се изтеглят.

Във вторник, на четиринадесети април, обичайното заседание на Политбюро в сградата на кремълския Арсенал протече по доста необичаен начин.

Ефрем Вишнаев влезе последен в заличката, тъй като по пътя го бе задържал с някакъв въпрос един майор от кремълската гвардия. Когато партийният идеолог отвори вратата, той видя, че погледите на останалите единадесет члена на Политбюро са устремени към него. Максим Рудин също го гледаше мрачно от председателското място. На масата бе останало само едно свободно място — наказателният стол.

Ефрем Вишнаев бавно отиде към него и седна. Той разбра, че за последен път присъства на заседание на Политбюро.

На осемнадесети април малък товарен кораб бавно пърпореше на десет мили от румънския бряг. Малко преди два часа след полунощ от него бе пуснат мощен скутер, който се отправи към сушата. На три мили от плажа той спря и един мъж на борда му даде сигнал към брега със силен фенер: три дълги мигвания и три кратки. От плажа не последва отговор. Мъжът повтори сигнала. Но пак никой не му отвърна.

Скутерът се прибра на кораба и час по-късно до Лондон бе изпратено съобщение.

Оттам по шифрованата радиовръзка то бе предадено в Москва. Съобщението гласеше: „Съжалявам. «Славея» не се яви на срещата. Предлагам да се върнеш в Лондон.“

На двадесет и пети април се състоя пленум на Централния комитет на КПСС в Палата на конгресите в Кремъл. Делегатите пристигнаха от всички краища на Съветския съюз. Някои от тях бяха пропътували хиляди километри, за да присъстват на форума.

Максим Рудин застана на ораторското място точно под огромната статуя на Ленин и произнесе прощалната си реч. Той започна с описание на заплахата надвиснала над страната преди година, обрисува страшна картина на повсеместен глад и мизерия и после се спря на изкусния дипломатически ход на Политбюро, което бе упълномощило Дмитрий Риков да преговаря с американците в Дъблин. Без да споменава за отстъпките във военната област, Рудин отбеляза, че в резултат на това Съветският съюз е спечелил огромно количество зърно и се е сдобил с най-съвременни технологии и компютърно оборудване на минимални цени.

На това място всички в залата станаха на крака и ръкопляскаха в продължение на десет минути.

След това Рудин се спря на проблемите на мира. Той припомни още веднъж на присъстващите за постоянната заплаха, идваща от империалистическия Запад, който в своите агресивни амбиции понякога е подкрепян и от войнолюбиви сили в Съветския съюз.

Публиката застина вцепенена.

Максим Рудин вдигна обвинително пръст и каза че за щастие заговорниците са били разкрити, най-вече благодарение на усърдието и себеотрицанието на другаря Юрий Иваненко, който за съжаление преди няколко дена починал от последствията на прекарания тежък инфаркт.

В залата се разнесе шепот на учудване. Рудин утеши делегатите с вдигане на ръка.

После ги успокои, като им каза, че още преди да получи инфаркта, другарят Иваненко намерил в лицето на другаря Василий Петров свой верен помощник и съратник в нелекото дело за опазване сигурността на страната и съхраняване на световния мир.

Последваха овации за Василий Петров. Рудин съобщи на присъстващите, че благодарение на бдителността на Политбюро, разкрило своевременно милитаристичния заговор, за пръв път от години ще е възможно да се отделят средства, предвидени за въоръжаване, и да се насочат към производството на потребителски стоки и за подобряване жизненото равнище на населението.

И този път ръкоплясканията не стихнаха цели десет минути.

Рудин завърши с това, че вече е дал своята дан за изграждането на едно по-добро общество и каза, че му е време да се оттегли.

Настъпи тягостна тишина.

— Многото години на отговорни постове казаха своето и здравето ми вече не е същото — рече Рудин и овеси рамене.

Публиката видимо се развълнува.

— Аз съм стар човек — продължи той. — Не ми е нужно нищо повече, освен да се порадвам на внуците си.

На балкона за дипломати британският пълномощен министър прошепна на посланика си:

— Ще ме разплаче! По негово нареждане са избити повече хора, отколкото бири аз съм изпил през живота си!

Посланикът повдигна вежда и му отвърна тихо:

— Бъди доволен, че сме в Русия. Ако тук беше Америка, той щеше да изкара проклетите си внучета на сцената!

— Време е да споделя с вас, другари — продължи генералният секретар, — че според лекарите ми остават само още няколко месеца живот. Затова искам да се оттегля от поста си и да прекарам последните си дни на вилата, в обкръжението на моето скъпо семейство.

Някои от жените в публиката се разплакаха.

— Ще си подам оставката след пет дена, в края на месеца. На първи май централното място на трибуната пред мавзолея трябва да заеме друг. Какъв човек трябва да е това? Енергичен, умен и силно привързан към родината. Човек млад, но с опит в ръководния ешелон. Всички тези качества притежава другарят Василий Петров…

Изборът на Петров за нов генерален секретар бе потвърден с нестихващи овации. На никого дори не му хрумна да се предлагат други кандидатури.

След като кризата в Северно море приключи, сър Найджъл препоръча на Мънроу да остане в Лондон или поне да не заминава в Москва. Адам се обърна с молба лично до министър-председателката да му бъде разрешено да опита за последен път да изведе от Русия своя агент „Славея“. Заради големите му заслуги неговата молба бе удовлетворена.

След срещата му с Максим Рудин в малките часове на трети април бе очевидно, че принадлежността на Мънроу към английските разузнавателни служби е разкрита и той не може повече да действа под прикритието на дипломат в Москва.

Посланикът и пълномощният министър го посрещнаха с лоши предчувствия и те се потвърдиха, когато стана ясно, че никой не кани Мънроу на приеми, а служителите от съветското външно министерство и от Министерството на търговията му отказват срещи. Мънроу висеше в посолството като досаден гост, когото всички чакат да си отиде. Но той все се надяваше, че Валентина ще влезе във връзка с него или поне по някакъв начин ще го извести, че е жива и здрава.

Веднъж опита да позвъни по телефона в дома й. Никой не вдигна. Може би просто бе излязла някъде, но Адам не посмя да се обади повторно. От Лондон му съобщиха, че може да остане в Москва най-много до края на месеца. После ще трябва да се прибере в Лондон, да си подаде оставката и да бъде изпратен с почести от службата.

Речта на Максим Рудин на пленума предизвика фурор в дипломатическите среди. Посолствата светкавично информираха правителствата си за оттеглянето на Рудин и за избирането на негово място на Василий Петров. Мънроу стоеше встрани от еуфорията, обзела английската мисия.

Затова поканата за приема, който щеше да се състои вечерта на тридесети април в Георгиевската зала на Кремъл, го изненада още повече. От британското посолство освен него бяха поканени само посланикът и пълномощният министър. В телефонен разговор служител на съветското външно министерство дори намекна на англичаните, че министърът Риков държи господин Мънроу да присъства на приема.

Прощалният прием на Максим Рудин бе великолепен. Стотина души от съветския елит, заедно с три пъти повече дипломати и още толкоз представители на братски партии от цял свят се събраха в тържествено украсената зала. Сякаш някой цар слизаше от престола си, а не се оттегляше в пенсия човекът, който водеше света към пролетарския безкласов рай.

Чужденците се смесиха с руснаците и под блясъка на трите хиляди крушки на шестте огромни полилея започнаха да разменят клюки. От стените ги гледаха героите от войните, носители на Георгиевския кръст.

Максим Рудин се движеше между гостите с осанката на стар лъв и приемаше поздравленията и благопожеланията като нещо, което му се полага по право.

Мънроу го забеляза отдалеч, но тъй като не бе в списъка на онези, които щяха да бъдат представени пред генералния секретар, не се и опита да го доближи. Малко преди полунощ Максим Рудин се оправда, че вече е уморен и остави Петров и останалите членове на Политбюро да се грижат за гостите.

Двадесет минути по-късно Адам Мънроу усети, че някой го докосва по ръката. Зад него беше застанал един напет майор от кремълската гвардия.

— Господин Мънроу, моля, последвайте ме — каза майорът с равен тон.

Мънроу не се учуди и не попита нищо. Очевидно руснаците бяха разбрали, че са допуснали грешка, като са го поканили на приема, и сега щяха да го помолят да напусне залата.

Но майорът не тръгна към изхода, а влезе в осмоъгълната Владимировска зала и оттам се заизкачва по една вита стълба. Двамата с Мънроу минаха през портичка от ковано желязо и излязоха на Горния Спаски площад. Майорът го пресече и влезе в Теремския палат. Навсякъде гвардейците пред вратите пропускаха майора, който се движеше уверено през лабиринта от входове и стълбища.

Мънроу вървеше след него. Пресякоха няколко зали и най-сетне майорът спря пред една врата и покани англичанина да влезе.

Мънроу се озова в най-недостъпната от историческите зали на Теремския палат, така наречената Тронна зала. Тя не бе голяма, но бе пищно украсена и обзаведена. Цялата бе в пурпур и позлата. На лъснатия паркет бе постлан дебел винен килим. Тук царете бяха приемали пратениците на другите монарси. До високия прозорец стоеше Максим Рудин и гледаше навън. Когато Мънроу влезе, той се обърна.

— Господин Мънроу, разбрах, че напускате страната ни.

Бяха изминали двадесет и седем дена, откакто Мънроу го бе видял в личните му покои по халат, с чаша мляко в ръка. Сега Рудин бе издокаран в елегантен сив костюм, най-вероятно ушит на улица „Савил Роу“ в Лондон. До левия му ревер бяха окачени два ордена „Ленин“ и две звезди на Герой на Съветския съюз. Облеклото на генералния секретар напълно отговаряше на обстановката в Тронната зала.

— Да, господин генерален секретар — отвърна му Мънроу.

Рудин си погледна часовника.

— След десет минути ще съм бивш генерален секретар — каза той. — В полунощ ще стана пенсионер. Доколкото ми е известно, и вие ще се оттеглите от службата си.

„Този стар хитрец много добре знае, че след като съм разкрит, нямам повече работа в разузнаването“ — помисли си Мънроу.

— Да, господин генерален секретар, утре се връщам в Лондон и ще си подам оставката.

Рудин не се приближи до него, нито му подаде ръка. Стоеше величествено като цар в другия край на залата.

— В такъв случай ще ви пожелая всичко най-хубаво. Сбогом — каза Рудин и натисна едно копче от полускъпоценен камък.

Вратата зад гърба на англичанина се отвори.

— Довиждане — рече Мънроу и понечи да си тръгне.

Изведнъж Рудин го попита:

— Господин Мънроу, какво мислите за нашия Червен площад?

Мънроу спря смаян. Странен въпрос му задаваше Рудин, преди да се разделят. Замисли се и отговори:

— Много е впечатляващ.

— Да, така е — отвърна му руснакът. — Може и да не е толкова елегантен като вашия площад „Бъркли“, но понякога и тук пеят славеи.

Мънроу се вцепени като изрисуваните по сводестия таван светии. Усети, че му прилошава и му се повдига. „Хванали са я, измъчвали са я и тя им е казала всичко, дори псевдонима си и паролата, свързана със старата песен за славея, който пеел на площад «Бъркли»“ — помисли си той.

— Ще я разстреляте ли? — попита той с приглушен глас.

Рудин като че ли искрено се изненада от въпроса му.

— Защо да я разстрелваме?

„Значи ще изпратят в лагер жената, която исках да отведа в Шотландия и да направя своя съпруга!“

— Какво ще направите с нея?

Привидно смаян, Рудин вдигна вежди.

— Защо трябва да й правим нещо? Тя е изцяло предана на родината и на партията. Тя много ви харесва, Мънроу. Не ви обича, но наистина изпитва силно приятелско чувство към вас…

— Не разбирам… — каза англичанинът. — Откъде знаете това?

— Помоли ме да ви предам, че никога няма да стане ваша жена и няма да живеете заедно в Единбург. Няма и да се виждате повече. Валентина каза да не се тревожите за нея. Тя е добре и се радва на всеобщо уважение сред своите сънародници и съпартийци.

Мънроу зяпна Рудин с невярващи очи. Постепенно започна да проумява и това бе дори по-страшно от мисълта, че Валентина е била измъчвана или че е умряла.

— Значи тя през цялото време е работила за вас?! — възкликна той най-сетне. — Още от първата среща в гората, малко след като Вишнаев предложи Европа да бъде превзета…

Старата кремълска лисица вдигна рамене.

— Господин Мънроу, как иначе можех да накарам президента Матюс да повярва, че положението е наистина опасно?

Майорът с непроницаемо изражение го подхвана леко за лакътя. Мънроу осъзна, че вече е излязъл от Тронната зала. Военният го поведе по коридора и пет минути по-късно англичанинът мина през една малка врата до Спаската порта и се озова на Червения площад. Войници репетираха за утрешния първомайски парад. Часовникът над главата му отби полунощ.

Мънроу тръгна наляво към хотел „Национал“ да търси такси. Когато минаваше покрай мавзолея на Ленин, за голямо учудване на гвардейците, той започна да се смее неудържимо.

(обратно)

Информация за текста

© 1979 Фредерик Форсайт

© 1993 Яна Михайлова, превод от английски

© 1993 Борис Мисирков, превод от английски

Frederick Forsyth

The Devil’s Alternative, 1979

Сканиране, разпознаване и редакция: dave, 2008

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-11-20 14:30:00

1

Така наричат военните полицаи в американската армия, заради белите им каски. — Б.пр.

(обратно)

2

Blackbird — черна птица (англ.) — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

ПРОЛОГ

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.От 03,00 до 09,00

12.От 13,00 до 19,00

13.От 19,00 до полунощ

14.От полунощ до 8,00 часа

15.От 08,00 до 15,00 часа

16.От 15,00 до 21,00 часа

17.От 21,00 до 06,00 часа

18.От 06,00 до 16,00 часа

19.От 16,00 до 20,00 часа

ЕПИЛОГ

Реклама на сайте